<?xml version="1.0" encoding="utf-8"?><FictionBook xmlns="http://www.gribuser.ru/xml/fictionbook/2.0" xmlns:l="http://www.w3.org/1999/xlink"><description><title-info><genre>prose_classic</genre><author><first-name>Ангел</first-name><last-name>Каралийчев</last-name></author><book-title>Житената питка</book-title><keywords>Детска литература</keywords><lang>bg</lang><src-lang>bg</src-lang><sequence name="Най-тежкото имане" number="1"/></title-info><document-info><author><nickname>(неизвестен автор)</nickname></author><program-used>Mylib SfbToFb2 Converter, fb2cut 2.5.4, fb2cut 2.6.2</program-used><date>2010-07-13 12:44:32</date><id>http://chitanka.info/text/3366</id><version>0.1</version><history><p>0.1 (2007-08-31 08:00:00) — Добавяне</p></history></document-info></description><body><title><p>Ангел Каралийчев</p><p>Житената питка</p></title><section><p>Разровила баба огнището скришом, извадила питката и я потулила някъде. Ваню и Кунето претършуваха кътовете, пъхаха главичките си под леглото, ровиха се в долапа, гледаха повторно в пещта — няма я.</p><p>— Бабо, дай ни питката, бабо! — замоли се Ваню.</p><p>— Бабке, молим ти се, дай ни я! — изправи се пред нея сестричето му.</p><p>— Шшшшт! Мирувайте, че видите ли хурката! — сопна се баба им.</p><p>— Бабичко, много сме гладни ба! — с нажален глас пееше Кунето.</p><p>— Я зяпни да видя!</p><p>Пуста баба, все не вярва. Кунето разтвори като рибка малката си устица.</p><p>— Пуй, че огладняло момичето ми — рече бабата, — ами сега? Ха почакайте още малко, да се върне от гората тетю ви с шейната.</p><p>— Де е питката ба? — дръпна сукмана й Ваню и я погледна с очи, от които се гласяха да паднат две сълзи.</p><p>— Де я. Отиде да си обиколи нивката. Не я ли видяхте, кога изскокна? Ей я там, хе, тича по пътя. Подир нея куцука Черню и джафка.</p><p>Ваню и Кунето залепиха очи на изпотения прозорец. И видяха широкия, белия път. Нападал от небето сняг — един човешки бой. Затрупал дърветата, затрупал малките къщурки, затрупал гората. Студено и страшно е на полето. Големи постали вълци сноват по пъртината, гледат към село, където пушат комините, точат си зъбите и ръмжат. Никой не смее да ходи там. А тя, нищо и никаква питка, излязла от огъня с гореща глава, отърсила от гърба си въглените и се търкулнала. Хайде-е-е! Отива да си обиколи нивката.</p><p>— Бабо… — обърна се умислен Ваню.</p><p>— Ей.</p><p>— Право ще кажеш, вярно ли е?</p><p>— Кое?</p><p>— Онуй, дето ни го разправи снощи, че уж питката ходела да си обикаля нивката.</p><p>— Вярно е, чедо! Баба никога не лъже.</p><p>— Ами далеч ли е нивката?</p><p>— Много е далеч.</p><p>— Чак до голямата гора, че зад нея? — показа с пръст Кунето.</p><p>— Там.</p><p>Двете деца пак опряха очи на прозореца. Пада ситен сняг. Сипе, сипе. Затрупва къщите. Те пъшкат под дебелия юрган и дъхът им едвам излиза през комините. Мудно крета по пътя една биволска шейна, накамарена с дърва. Преваля зад моста и чезне зад снега.</p><p>— Бабо, хайде пак да ни разправиш за питката — обърнаха се двете замислени руси глави към очилатата бабичка.</p><p>— Какво да ви разправям, нали снощи ви разправих.</p><p>— Още един път искаме.</p><p>— Хубаво. Слушайте! Тя, питката — започна баба им, — като излязла от огъня, озърнала се, смъкнала от гърба си въглените и полека се промъкнала през открехнатата врата. Плюла си на петите и ударила на бяг. Подир нея се втурнал Черню. Гонил я до моста, но не я достигнал, защото летяла напреде му като заек. Щом разбрал, че няма да я стигне, Черню лавнал два-три пъти подир оня, що духа, и се върнал.</p><p>Минала питката през равното поле, навлязла в гората. Тъкмо влизала в гората и насреща й, насред пътя, отневиделица изскочил вълк, ей такъв, три дни нищичко не хапнал. Облещил се, тропнал с крак:</p><p>— Стой, питке житена! Както съм прегладнял, наведнъж ще те лапна, ама ме е страх да не се задавя.</p><p>— Недей, вълчо, брат да си ми! Ще се задавиш, много съм корава. Почакай ме тук, додето се върна! Мене ми е баба заръчала нивката да обиколя, където съм се родила, че да стана мека и сладка. Сега не съм за ядене: много съм гореща.</p><p>Излъгал се глупавият вълк. Хванал вяра. Клекнал на пътя. Чака, чака, а студеният вятър брули ушите му.</p><p>Питката хукнала. Бре нагоре, бре надоле, между старите дървета — право на нивата. Гледа — голяма, широка нива. Насред нивата — круша-самосянка, стои като самодива в бяла премяна. А под синора — кладенчето замръзнало.</p><p>Навела се зачервената от студ питка и попитала:</p><p>— Тук ли е житцето?</p><p>— Тук съм — рекло то с тъничко гласче като на пчелица.</p><p>— Ами будно ли е, или спи?</p><p>— Будно е. Трае си на топло, под снега. Завило се презглава с бяла черга. Едвам диша.</p><p>В гората било много страшно. Нивата — сред самата гора. Бучел лудият вятър. Дърветата плачели. А житцето се затоплило — нищичко не ще да знае.</p><p>— Гладно ли е? — попитала го питката.</p><p>— Не е.</p><p>— Ха тогаз нека мирува, че напролет, когато се стопи белият снежен юрган и славеите запеят край нивата, стръкчетата му да израснат високо, едър клас да завържат. Ще напълнят житницата догоре. Нека знаят малките стръкчета — всичките ще станат питки.</p><p>Засмяло се тихо под снега житцето. Уж го лъжела питката. Как може то да стане питка?</p><p>Глупавичко е, защото е много мъничко — само на два месеца.</p><p>Тръгнала си питката назад. Свършила си работата, иде си у дома. Не минала през гората, ами заобиколила по долината, през ливадето, поела дълбокия път — иде си.</p><p>— Ами вълкът, бабо?</p><p>— Вълкът клекнал сред гората, чака и трака със зъби, а студеният вятър брули ушите му.</p><p>Пустата питка, колко е хитрушка!</p><p>Вратникът скръцна. В двора влязоха шейни.</p><p>— Ваньо-о-о, тичай — шейната!</p><p>— Иде си тетью, ху-у-у-у! Какъв е побелял!</p><p>— Хайде, Куне, налей топла вода в менчето, да си умие баща ти ръцете, защото цял ден е мръзнал. Пък аз ще отида в малката къща, да видя дошла ли си е питката.</p></section></body><body name="info"><title><p>Информация за текста</p></title><section><p>©  Ангел Каралийчев</p><empty-line/><p>Сканиране и разпознаване: unicode, 2007</p><p>Редакция: BHorse, 2007</p><empty-line/><p><strong>Публикация:</strong></p><p>Ангел Каралийчев, НАЙ-ТЕЖКОТО ИМАНЕ — ПРИКАЗКИ И РАЗКАЗИ</p><p>Съставител ГЕОРГИ СТРУМСКИ</p><p>Библиотечно оформление СТЕФАН ГРУЕВ</p><p>Редакционна колегия ЕФРЕМ КАРАНФИЛОВ, ИВАН ЦВЕТКОВ, ЙОРДАН МИЛЕВ, КАМЕН КАЛЧЕВ</p><p>Отговорен редактор НИКОЛАЙ ЯНКОВ. Редактор на издателството АННА ПАНЧЕВА</p><p>Илюстрации АЛЕКСИ НАЧЕВ. Художник на корицата РАДОЙ БОЯДЖИЕВ. Художествен редактор ИВАН МАРКОВ</p><p>Технически редактор ЕЛЕНА МЛЕЧЕВСКА. Коректор ТАНЯ СИМЕОНОВА</p><p>Първо издание. ЛГ. V. Тематичен № 13/9537172431/6006-2-79</p><p>Дадена за набор на 23. IV. 1979 г. Подписана за печат на 27. IX. 1979 г. Излязла от печат на 10. X. 1979 г.</p><p>Поръчка № 118. Формат 1/16 60&#xD7;90. Тираж 60 000. Печатни коли 16. Издателски коли 16. Цена 2 лв.</p><p>„НАРОДНА МЛАДЕЖ“ — ИЗДАТЕЛСТВО НА ЦК НА ДКМС. МОНОФОТО, ПЕЧАТ И ПОДВЪРЗИЯ ДПК „Д. БЛАГОЕВ“. СОФИЯ — 1979</p><empty-line/><p>Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/3366]</p><p>Последна редакция: 2007-08-31 08:00:00</p></section></body></FictionBook>