Бойко БетовЛа

* * *Опитвали ли сте да степенувате Вятъра… Ето го тук…Тишина…Дъх…Лъх…Полъх…Повей…Вей…Вие…Не е време за разсъждения, нито за анализи. Собствените ние сме забравили как звучим, откъде сме тръгнали и коя посока ни е открила. Многоликите са повече от Единаците, защото тях ги обявиха за вредни и ги изтребиха с условия и зависимости. Но има тайни проходи, тайни пътечки, тайни камъчета в изсъхнали утрешни локви. Насновани едни до други, те заплитат петолиния за Единаците. В тях пък степените на Вятъра мелодират композиции за инструментите на Радостта.И звучат…Единаците звучат…Не търсете в тези думи вой срещу луната или звездите.Воят е срещу зърното грозде в бъчвата на слънцето и срещу прилива, роден от извора навътре.Събирам думите, които не могат да бъдат събрани.Разказвам нещо, което не може да бъде разказано.Укротявам звуци, за да освободя тоновете.Пътеките тук лъкатушат и музицират в най-голямата концертна зала, кръстена на нещо което все още няма име.Тъмното не е последното, което остава в залата след симфоничен концерт, но първото с което всеки концерт започва преди да Започне е Едно — един тон — ЛА…Когато с Ла се започне живота или се настрои Душата, тогава най-вярната ни тоналност е да се Живеем и Случваме.Преди да се съмнете вчера и преди да залезете утре погалете сетивата си извън човешката физиология, затворете очи докато четете и чуйте как Сутринта обвива в нежност утрото си, как, ведно със степенувания Вятър, композират мелодии в един-единствен тон — ЛА…Самотея като единствено листо на вятъраМисля си, че човешкият живот е едно „занимание самотно“, точно като краткият момент в който листата се откъсват от дървото, реят се за малко и падат при другите. Дали те усещат загубената връзка с дървото — не зная, но ние я усещаме в този свободен полет, тя ни държи, като че ли с някаква невидима нишка, сякаш листото се е оплело в паяжина и му е трудно да отлети, а само трепти, вибрира на вятъра, усуква се, върти се, а после се откъсва и полетява, но къде…Питам се може ли да направим от този полет нещо прекрасно, неповторимо…Можем ли…Езичествоесен,първа младата бреза съблече се,на бялата й кожада се порадваткестените стари*избягаха листатаот клетката на есенните клони,вятъра им даде ключа*голите клониивятърасплетоха пръсти,борба за едно изоставено гнездо*дъжда изми листата жълти,за да тръгнат теокъпани на път*есен,долетяха птичите гнезда,накацали във клоните на голите дървета*отиват си щъркелите,отгледали още едно лято*плясък на котва,още един денна пристана се спря*буря без дъжд — какви облаци,плач без сълзи — колко боли*трудно й е на Луната да си тръгне,със сърпа си порязалапръстите на есенните клони*топла есенна вечер,миризмата на запалена шумаи цъфнали кестенитака обърка дъжда*децата отвориха учебниците —лек ветрецот прелистеното лято*измислих те,така измисленав съня ми те повикахи за ръка те хванах там,за да се събудим заедно*разнищват тъмнинатасънища,на деняза новатаму риза*на разсъмванена брегазапалих ти огън,за да ме намериш*да те сънува някойи в съня си тойда те повика,заедно да се събудите*вятъра докосна съня тии до моя сън го довя*мъглата очаква утротоспряла над реката,лудо бие сърцето й —вятъра*утро,водопад от погледи,зениците мипръските събиратдо… сърцето*тъжни лодки хвърлят котви —въздъхна реката*преплитат се две хвърчила,за да паднат заедно*в края на лятотоотново приижда реката,за да го скрие*кафенее кестена,за да има времепак да разцъфти*пропяха младите щурцивъв ниското,тихо сядам на първия ред*на агавето цвета,сладки устнина колибритоподнесе зацелувка…*потрепват ъгълчетана тънки устни,нежно звъни дъха ти*събудих теб и нощта,за да кажаколко ви обичам*с вода от луннатапътека те поливам,усещаш липръстите на светлината*шептят бороветеутринна молитвапред олтара на небето,ела със менвъв този храм*бледа луна,стъпкитесънищата сипомитат,никаква следа от нощ*буря в чаша вода,само полъх от пръсти*погледпрез тясна зеницаизгаря сърцето*отлетяха щъркелите —димят запаленитехните ашрами —плясък на два пътиповече крила*разходка в дъжда —на връщанепо лицето тивсе същите капки —моите пръсти*отново изорани ниви,широки пазвисемената ще накърмят*дъжда окъпа листата,а светлината ги целуна…след това*лодка вързана за сухата топола,подивяха вълните — нейните сестриЕсеннодъжда намокрина мъглата преждата,как между дърветататя сега ще се втъче*мъглата затвори вратата към небето —стана тихо… тихо…*капят листата на върбата,тихо изнизват се мъниста*преди есенната оранбръмбари от полето се прибират,на прозореца почукват за подслон*есенноискрятигривоочите на потока,преди да паднатледени клепачи*рибари се прибират в утринта,на брегапесента, оставена от вчера,ги посреща.*край пътя есента листа посипва,за не се обърка зимата*когато искам да те докосвам с думи,те докосвам с пръсти,когато искам да те докосвам с пръсти,те докосвам с думи —колко са нежни тогававърховете на думите*утре росата ще замръзневърху дланите меки на листатаи зимата ще дойде първотихо, във ниското на шепите*край реката селце,камбанен звън се носи над водата,издига сеи като платна за звуцихълмовете го прихващат*птица излита над водата,плясък на крила,плясък на вода и светлина,а къде е птицата…*във запустелите гнезда,само борови иглички,закъснели стражи*притихна вятъра,листата укротенислед танцаси поемат дъх*цял животкрилата си ковем,за да прелетимдо покрива на своята ковачницаДумиако думите се Напукат,и ние между тях изтечем,какво тогава ще замени думите,когато и следа не остане от мен…ще трябва отново да си спомням гласа ти,частица по частица да го събирам във мен,но ще мога ли да го отделя от тебе за себе си,когато и двамата бъдем единНежноствсяка привечервъв тебе аз се будя,поглеждам те,поглеждаш меи понеже нямакак да ме нахранишотново ме приспиваш,далеч от погледите чуждиза този кратък мигна чакано пробуждане,а ти оставаш буднаи връщаш се от утре,за днес да вземеш НежностСамодивавъв вишнев цвятедна самодивами поднесе отроваи пих от дъха му,ведно със нейния дъх,сега със тази отровааз оцелявам —изгубил Надежда,но получил животЗа тебот кал себе си аз вая,във небето гледам,във рекатаи в очите Ти,за да се направя вярно,после мъката и радосттана слънцето изкарвам,да се разтопяти да попият в глината…и ето ме,сега съм съд препълнени не във пещ,а на светлинаи от светлина втвърден,дори от капкасутрешна роса преливам,а стените ми,като очите на дете —попиват липопиватКапкакогато разбрах себе си,престанах да съм аз,видях се част от всичко останало,видях, че всичко останаломинава през мен,пропива в мен,после прокапва,но вече с част от мен,това става всеки миг,всеки миг получавам всичко останалои всеки миг губя по капка от себе си,реалността пропива в мен,за да излезе още същия мигв една кристално чиста капка,тази изцедена през мен капка Реалностсъм Аз, без другото Аз,тази капка е толкова бистро — блестяща,че нищо не може да се огледав нея,тази капка си Ти — АзТолкована една нощ разстояние,толкова,колкотовъпроса чака отговора,на един кръстопът,между искам, а не трябва да искам,толковаколкотосамо ти можеш да искаш,между слънцето и луната,между дните които саи които ще бъдат,там съм заченат —дете от теби любовта тиБиография наобратнона последната спиркааз чакам,от там си купих билетза не връщане,тук рядко спира света,защото малкоса последните пътници,тръгвам от себе си днеси вървя през миналото,търся местата,където бях се разпръснално ще се събера ли,там,в краяна пътя обратенУсилиена вятърапаяжинатритревипривързваи… се късаВреме за любовпиша нещо за себе си,аз съм единствения му читател,то ми разказва за това,което винаги съм знаел…ето как започвам:измислих се,измислих се и после се намерих сред измисленото,там където бях повече от измислен и повече от истински,тогава си измислих Име,за да се намеря в себе си,полуизмислен, полуистински,свободен съм да затворя очи,но после тъмнината ме държи заложник,свободен съм и да ги отворя,но после светлината ме ослепява,тогава свободен ли съм…време е да погледна със затворени очитова, което винаги съм имал,чакам страданието да си тръгне,но то остава,чакам радостта да остане,но тя си тръгва,но аз съм Тук…но тук ли съм…открих се,затворих веднъж очи и ги отворих,не е време за сънуване,време е за живеене,аз съм истински,моята плът са страданието и радоста,аз съм Любов,аз съм малкото времев което Тя се случваПетнадесет следобедще чакам себе си там —накъде в петнадесет следобед,ще чакам себе си там,но ще има ли какво да си кажем,ще чакам себе си там,където нещо бях си оставил —всичко…в петнадесет следобед,ето, вече нямам ръце —никакви…в петнадесет следобед,имам само криле,някъде в петнадесет следобед,как да се взема тогава в ръце,за да стигна небето —там…в петнадесет следобедУмиращо времеумиращо времевкопчило се в стъпките ми —мръсни пръсти,небе избрало четири ъгъла,за да те затвори в стаята си —телефонна кабина,където можеш да се обесиш само на колене,камък, който те подритва,път, който стъпва по теби сянката ти,която те предава на първия случайно срещнат облакТятъгата прави дълги пътищата до домаили обратно,като зърно в напукатите шепи на сеячатя пари, когато я държиш и нарочнокрачиш бавно, за да посееш повече от нея,за да бръкнеш по-дълбоко в раната…и ако там остане зрънце,на Птицата го дайслучайно кацнала на рамото ти —тя умее да преглъща чужда болка,като лечителка,доверила се на вятъраи на пулса на сърцето сиВъздишкада търси работаедин рибар дойде във ковачницата…тежковъздъхнахастаритемехове…Друга въздишкадве дървета сплели корени на стръмния склон —отронват се камъчета между тънки пръсти…тръгна си вятъра,въздъхват клоните —още малко…още малко…Ъгълкогато прозореца стане черени в стаята тъмнината се взривиот искрата на твоето днешно присъствие,тогава душата ми започва да се гърчипростреляна от вътре на вън със спомена…бъди така добра да излезеш от мени за застанеш там — в ъгъла,мястото на НемирнитеИнструментална хроника „Каменна лудница“ — Iот прозореца ми се вижда Каменоломната,ръбести правоъгълни камънинатъпкани с ръбести парчета алчностнаречени хора,няма врати,има дупки с каменни прагове,няма души,има луди, които се радват на ъглите,няма ги добрите уличници,има само неизхвърлени кофи за сметнатъпкани със съвест,жените тук раждатстискайки ъглите,а някъде се мъчат да раждатстискайки трева,няма слаби,защото всички, вместо ръце,имаха чукове,да му мислят камънитеи… лудитев тази лудницаиздялана само от ръбове…от прозореца ми се виждачовеколомната,една потъваща катедралаИнструментална хроника „Каменна лудница“ — IIтой е всичко,което не си,той е укритие от кучетатана твоята съвест —напръскани с болка следи — ничии,той ограби твоите пътища,за да тръгнат други по тях —за никъде,той влезе във храма ти,домъкнал калта от улицата,като просяк, но винаги сит,той е като вятъра,който облича със студ дъждаи го забива във коститена скитащия мрак,мрак, мрак…мрак, като послание до лудия,търсещ убежище за своята сянка,мрак, като стъпки застиналивъв шепот зад рамомо ти —сладникавия смяхна жените от обратната страна на деня,о, град палачо,ти, който раздаваш каменни килииза поединично умиране,килии, които се заключват отвътре,колко заключени врати,колко гилотинизад мръсни прагове,като крепости,като хоризонти,град убиец,любител на бавната смърт,ти раздаде най-страшното оръжие —онова грапаво острие на отчуждението,наречено — Ключ,средство за самотно умиране,не… стига,заудряйте с юмруципо залостените порти,покажете се зад решетките,за да видите как лудитепогребват своите Ключове…/след време/тогава Земята стана на дупкиот отворени врати,като зейнали пропастии хората сами се погребвахапрепъвайки се в чуждите прагове,и тогава…тогава някой изрови онази Лудост,която никога не беше заравяна…Интервю с дяволаДобре дошъл,ето го ключа от твоята килияза бавно умиране,категория лукс:с две резета,тоалет с теракот,кабел,си ди,пи сии място на долния нарс изглед към гробищата,имаш съседи,от ляво —старата циганка,която си изпива кафетосама и до край,от дясно —момчето,което си изпива бутилкатасамо и до край— А наема?— В замяна искам живота ти— Вещи?— Нищо, което да можеш да занесеш Там.— Непоносимости?— Влечуги с мимикрия.— Контакти със другия пол?— Нима има такъв!— Вредни навици?— Този живот.— Честито! Ето го твоя номер в регистъра:666!ъглите са измислени,за да се срещаме в тяхкогато ни е страшно,за да се притискаме,когато света ни притискав стените от молитви направени,там, във ъглите,между молитвите —полуизмислени,полуживи,полубогове…ъглите са измислени,за да ни разделят,за да тръгне зад тяхвсеки по пътя си —полуизмислен,полумъртъв,полубог —един разделен бог…свят от ъгли,място за молитвана полубогове,разбрали или не,че ги разделяМолитватаПосвещениепред прага на Храма — сухи листа,тихо стъпки за Посвещение шепнат молитва,непреклонно,без глас,без тамян,без сълзи…пред Храма сухи листа,а вятъра към небето ги вдигаНевидимиза двата бели гълъбане свършва приказката зимна,защото още са НевидимиБезветриебезветрие…пред огледалотона моретомачтитесплитатбеликосиПолъхгръм…шум от крила,в очите сребърен прах,една птица откупва си сянката —полъх…полет…писък…приземяване…притичване…притихванеКамбанизвън…на малки късчетавзриви се камбанарията —ято събудени гълъбиКовачницаковачницата старапод снега заспаи чука вечене отмерва времето,сега снежинкитеса тихия часовник,без ритъм…без звукбавно…бавновремето се спирамежду Било е и Ще бъдеУморенида подковеш думите,когато, като уморени коне,спират сеоблени във пот и във пяна,малко,много малкопреди да издъхнатв последната надпреварасъс времето,преди да притихнаткато шепот по миглитеи преди,много предида докаратсълзите от извораТам-триптихот утринната росанатежаха цветовете на глухарчето —паяче грижливо ги привързва*залез,изгряватискрящиигличкитена бора*съблича се глухарчето,за да накърми вятъраот лятото роденпод пухеното одеяло на мъглата,цел ден земята си поспа,само привечер Слънцето отгърна го,видя, че пушеха коминитеи тръгна си спокойно то* * *утро,на върха мъглицисе събират,за да си разкажатсънищата,преди да сесъбуди слънцето* * *да надникне в очитена слънцето искаше луната,но тъкмо да го стории то…* * *не се постигнах в Тишината,но се изпълних,за да посъществувамоще миг* * *сънувах две Луни,изгряваща една,а друга във зенита,събудих се,сънувал бях Очи* * *ти, която идваш от Юг,пееш песентана чучулигата,свила гнездов детелинената нива,пиеш сутринот росата,тръсваш главицаи се Извисяваш* * *огнен пламъкзапали пръститена старото дърво,без болкападатизпуснатипоследнителиста* * *наранено желание,белег от тръпка —пъпка разлистена в скръб* * *небето му се иска да вали,с колко малко думисе събраха облаците,а на сърцето,за да се разплаче,колко думи му са нужни…* * *като тетрадка съм аз,от която някой постоянно взимасредния лист,кога ли ще останат само кориците* * *утро,Луната наднича жаднопрез воала на мъглата,няма ли да свършва тази сватба…* * *вечер,като арфа реката снага е извилаи лодка самотна по вълните — струнитесвири* * *есен —на старата черешамалка тиква се е покатерилапрез лятото,а сега и свършва криеницата* * *утро —съня и Слънцетосключиха примирие —и на две ме разделиха* * *заскърца пясъка,един островхвърли котвавъв залеза,разплискани птици…* * *до вчера Луната билки събираше,но тази нощ дълго се чуди,деня беше помел и застлалземята със бяло* * *дърво в сърцето на полето,замръзващо, само,сърцето в негобавно,бавно спира,дори и вятъране можепулса муда преброи* * *на клонитекръвта изтичапрез листата —треперещи сърца* * *избягаха листата от клеткатана есенните клони,вятарът им даде ключа* * *водата през пясъка минава —става чиста,а чувството ни колко път ще изминавапрез нас,през друг,през сънища и времеи То да стане чисто.* * *утро,през мъглата гъстабръква Слънцето,нежни пръсти наранени —розов прах* * *Cancunтози бряг е и мой,защото пясъка тук говорис гласа на моите стъпки,този свят е и мой,но преминавам през негона пръсти* * *в коридора на болничната пейка —забравени цветя,някой е роден,някой е умрял,дошъл е тойили си е тръгнал…без нищо* * *в шепите на старите стенисе е сгушил манастир,меко мъхът попивакамбанения звън…* * *за цветапеперудата венча се,на сватбен път,само аромата мусъс нея тръгнаВечерна бреганощтаогньове пали —прозорци,зад коитона деняе сладък хлябаEl Zocaloнощта омагьоса меи в мрак ме превърна,през него тръгнах на пътпреди дошло да е утрото,но зорница изгрее лиотново във ден се превръщам,във себе си…на оня площадБлуседно глухарчесе оплитав петолиниетона паяжината —вятъра композираблусНасищанеот сто желания наситенкристализирам бавно в тебУханияуханиетона топящ се сняг и лавандулатака обърка вятъра*уханието на цъфнали кестении запалена есенна шуматака обърка дъждаНощпесента на прилепитепронизанестинарсткото хорона светулкитеСтъпкиимаме един и същи сън,сънуваме, че се събуждамена сън и в този сън сме птици,политаме и знаем, че трябва да летими да кацнем преди да се събудимПривечерпривечервълнатаме теглинавътре…каторъката тикъмЛуната тиВълната люби на кълбо„спокойното море еогледало на девица,крие срамежливите релефина плътските желания,възбудени от срещналите се течения,вълната люби свита на кълбо…и само вятър —опитен любовник скитащ —ще развълнува хълбоците й,които лепнат от сребърната слузна капеща луна“,брегът е воайор,нахранен с пяната,останала за доказателство от похотта* * *като лодка без греблаостана чувството надолуда се рее,леко,нежнопо вълните,тогава Птицитеот полет тежък,спряха се на нея* * *дъно в нефритово зелено,фиеста de la grandeв тишина* * *забравени тайни шепнат вълните,намерени в стъпките по пясъка.* * *по мекия сняг днесдъжда е стъпвал — стъпки към небето* * *четиридесет и осем мига,това е границатана бавното умиране,48 удара на сърцетов противоположнатана другия посока,бавно,бавно,бавно то спира — препълнено,последния удар няма посока,той не е удар,той е полет на пеперуда.Молитвав шепите тишепна молитва —чуваш ли каккапе сърцетоСтъклописв храматърся устните ти —някъде средшарените светлинина стъклописаПодаръкподари ми се,но няма къде да те сложа,тогава в ръце ще те държаи ще те шепнаНося тенося тепрез пясъчната буря на сълзите,нося тепрез прибоя на разбитите очаквания,нося тепрез чистия възторг на капка утринна роса,нося тепрез себе си…до другия брягТишинакъдето свършваспиралата на раковината притихвам,за да чуя как Тишината се навива…*с нежни пръстипо грапавините на дърветата,тишинамъглата композираЗатворенмежду мен и небетокристалната решеткана замръзналите клони —свободни са птицитеОктавикапки дъждпо петолиниетона паяжината —октави от светлинаУтроутро…бързасветлинатада изтечев мекитедланина листатаПогледдолината се разлисти —манастира се повдига на пръсти,за да погледне в пазвата иБлизостблизост —толкова,колкотода пресъхнеедна сълзаСлед дъждадъжда окъпа пеперудите —ни следа от монашески дрехиНараненоголите клони на дървотоодраскаха небетоизкрещя слънчев лъчтогава птицитедолетяха и гозавиха с мекипърхащи листаЗамръзналазамръзна лодката ми,дори вълните я отбягватспрели надпреварата сис Времето…Пристанзаспах в морето ти —сега сънувам пристанЗатишиезатишие преди буря —морето ближеутрешните си раниПриливуморено да бие сметана,морето провря пръстив пясъчната коса и…притихнаприливно…воблото рамона една скалаЖътвакърмачка жъне —ухае на млякои окосено слънцеВечерлятна вечер —натежават слънчогледитеи гърдите на кърмачкитеДаръката ми бързада те нарисува,но сърцеторевниво палитрата крие —където спира дъханищо не може да бързаСлънчогледов дзенслънцето залязва —слънчогледите се обръщат…на изтокПесенпесента на щурецадостигна моретои…полетяТамбряг съм аз,където тишинаслед тишинаПрелива…Брягдевствен брягбез пристанпо равното мумеко дънодори и котвитене се ловят* * *утро…тихоромолипотока,а тазинощотнесестариясъс мъхобръслмост* * *утро,тихопропивавмъглатазвуканаприбоя* * *нощ,на заскрежени клонигарванитеризите дантелени събличат —лунен прах* * *Нощ,Луна,снежинкилуннасветлинапосяватна земятатихо…тихо…тихо…* * *заснежено поле —вятърастъпвавъв стъпките,но посокатаси е негова* * *мътна е Луната,тази нощвместосветлинаот неяснягще изтече* * *студена нощ,в треватазамръзватлъковетена щурцитеЛунаподари ми луна,от толкова милванетя стана голяма и твоя* * *птичи стъпки по пясъкабягат отПри…иждащата рекапри…иска ми се да се затичам след тяхпри…учих се да летя над земятапри…тихнахкатодетенапри…ливитезагубилосвоитеПри…казки* * *дъжда счупи крилатана сухите листа —полъх на вятъра,но само полъхVortexвърти се мъглата…разплита усуканатасветлина* * *в праха попиват дъждовни капки —шум на коприна между пръстите* * *паяжина изгарянад топлияесененпясък —носят сена вятъраискрициСветлина* * *колко е тънко небетотам където започват дърветата —нетърпение* * *бързат сенкитеот слънцето да скриятсухите треви* * *притихна вятъра,листата укротенислед танцаси поемат дъх* * *луната днесбез глас остана,а тялотовятъра и разпиля,остана усмивката и само,със устни стиснати —така…Тази нощтази нощземятаблизна небетонебето близназемятаи…свършихазаедно —снягснягснягНежностпеперудиселюбятвцвятнаглухарче…самовятъразнае„Капчука“бях в дъното на Делва,там където изгревите не залязват,горе е окото на небетос движеща се огнена зеницасред бялото дихание на облаците…хоризонта се люлеев „О“—то на Отвора и,облизва го,отваря път за пеперудите,прашец по пръстите,огледален Отпечатък —черно-жълтожълто-чернои отново черно-жълто,като ехо от разцветия,попива то в зеленотопостлало утробата на чувствата,примесено със малко болка,за бързо кипване…и стъпки босипо ръба на „О“-то,където орловите пера си слагат,за да се разполетят,да се разпръснат,раззвучатвъв бяло беззеничие —око обърнато нагореот допира на ресниците с небетоПлеткаустните ти са като червена преждаа говоренето ти като ромолене на вретеноизтъкавам се за теба после се разплитамв нишката на твойто исканевдявам те през менсъс слюнка от любов прилепенаигленото ти ухопропуска само струяот разпенен вятър,а възелът е неродена мълниявъзела така ме разгорява,че облото на тази мълния попива във Очите тикълбовидна мълния —разплитай я,ще ти покаже пътяв лабиринта,аз чакам…покажи ми прогорените си пръстинишката е тънка —сребриста ципа,тръгвам по твоето Желание…навътревнимавайпаякът-еквилибристсам свойта нишка иска все да скъса,но милостта не му е отреденада,тънка е копринатана сокотока муще я скъса…победа ли еили наказаниемълчи Арахна,ти кажи АтинаSecretum optimum/алхимическа прескрипция/събирам думите,накисвам ги във кръв,разбърквам ги със меч,суша ги във сърцето сии послетака ги подарявам,а типриемаш ги,пречистваш гипрез огъняна своето сърце,разтваряш ги отнововъв влажната утробабавно,тихо,в тъмното,на половин луна,а послеги изпивашведно със млякотоот пътяна моята галактикаПразник на робитев sensus allegoricusна думите типотича бистротатана недостигнатитеизвори…горе в планинатана потокастарото руслое като новотоно мътнината ена дънотоcorriger la fortuneтръгни към изворите,там е радосттана робавъв времето на СатурнСливанев коридора на блокавлезе разгонена коткавъв тъмното…и така усука във плач тъмнината,че тя се затича нагоре по стълбитеизлезе на покривапромуши лунатаи бавносе сля пак с тъмнинатаразголенана другата улицаИлизащо ме води отвикванетона тази среща във утрото,пях като птица среднощнана друга, която не вижда меа сега съм забравил мелодиятана нашата среща във утрото,отвикнах от слънцето лиили от това че няма „Дали“,ако съм Или не съм,запомнил съм жестовете на очитеи сега ще тепромушаИлипромия със тяхсъс себе сиИли през себе си…колко много „Или“забравих че очитене знаят „Или“ТАДА в сезона на НАВАедна вълчицаближе раната —страха между плешките…после ме обръща по гръби захапва артериятав ляво…но само я стискаобезкръвява споменабавно…и малко преди да спрепулсиранетоя пуска…взривяват се днешни присъствияв очите ми…в очите и…от една сингуларносттова е ТАДА на вълцитев сезона на птиците НАВАСиметриинебесата скитат,а пътищатанабъбваткато нозете ни —игра на дамамеждуЗемятаиНебето,захвърлиликамъчетона Себе си,в Себе си…СпомензаСиметрииAbsintheс две зърна гроздеправиш абсентза устните мив улея топълмежду гърдите си…а стрък Arthemisia absinthiumнощта ще добави…Затъмнениевидях Ги да се прегръщат,тази палава щерка на Земята — Лунатаслед толкова тичане накраяне можа да избяга от прегръдката на Слънцето,най-огнената, точно в средата на деня,тя беше се сгушила на лявото му рамо,а то искреше по-силно от всякога,„О-О-О“ — въздъхна майката Земяи изпрати няколко пухени облацида покрият свенливо голотата на дъщеря и,птиците гледаха това грандиозно представланиеи пееха в хор — „няма две“… „няма две“… „няма две“…Отърсиш си шаркатаи цветното сънувано,бодеш се,вплиташ сеи се разплиташ,разнищваш,засукваш се,променяшцвета си на слънце,изнищваш се в тъмното,за да се вденешна светло,усукваш се,боли те,че се разделяш,че част от тебостава от вънна тесния процеп,мокриш се,мокрят тесъс слюнкалюбовнаи от презрениеслюнка,изсъхвашнаостренаи минавашточно…в средатана „О“Кеншьода тежелаеженатова е бо…жественжестТази сутринтази сутрин реката облече мъглаи така за бреговете се скри,че те с пясъчни пръсти да я попият затърсиха…слънцето от изгреване посмя да се съблечеизгубило огледалото на очите й…вятъра, понесъл няколко думи,се спря между хълмоветезаслушан в многоточието на кълвачите…тази сутрин като кучканощта в мене се спряи…реши бавно да ражда…виждащи* * *зная, че пътя е само един, този на нашето Сърце, той няма посока, всеки сегашен ударна Сърцето е за всяка сегашна Стъпка, за да има посока трябва да има Стъпки, които сабили и които ще бъдат, но няма такива, Вятъра е добър стопанин на стъпките, вижтеколко е Бяло, толкова Бяло, само Сърцето се чува…