<p>Лафкадио Хърн</p><p>Историята на О-Тей</p>

Преди много-много години в град Ниигата, провинция Ечидзен, живял човек на име Нагао Чосей. Той бил син на лекар и наследил бащината си професия.

Като дете го сгодили за момиче на име О-Тей — дъщеря на един приятел на баща му, и двете семейства още тогава се споразумели да вдигнат сватба веднага щом Нагао завърши учението си. Но О-Тей била с крехко здраве и на петнадесетата си година получила силен пристъп на туберкулоза. Като разбрала, че краят й наближава, тя изпратила да повикат Нагао, за да се прости с него. Младежът коленичил до постелята й, а девойката промълвила:

— Нагао-сама, годенико мой, от деца сме наречени един за друг и трябваше да се оженим в края на годината. Но аз вече си отивам — единствено боговете знаят кое е най-доброто за нас… Ако поживея още няколко години, само ще продължа да причинявам неприятности и мъка на околните. С това хилаво тяло не бих била и добра съпруга — би било егоистично да искам да живея, пък било то и заради теб.

Вече съм съвсем готова за смъртта и от теб искам само да обещаеш, че няма да скърбиш. И още… искам да ти кажа, че ще се срещнем отново.

— О, непременно ще се срещнем отново! — отвърнал пламенно Нагао. — И в Чистата земя1 не ще изпитваме болка от раздялата.

— Не, не — казала нежно О-Тей. — Не говоря за отвъдния свят. Вярвам, че ни е писано да се срещнем отново в сегашния ни живот2… Въпреки че утре ще ме погребат.

Нагао я погледнал смаян и забелязал, че тя се усмихва на недоумението му. О-Тей продължила с нежния си мечтателен глас:

— Да, тъкмо на този свят, в своя сегашен живот, Нагао… Стига само и ти да го желаеш. Но за да се сбъдне това, трябва пак да се родя момиче и да порасна. Така че ще се наложи да чакаш. Петнадесет-шестнадесет години са много време… Но, годенико мой, сега ти си само на деветнадесет…

В желанието си да облекчи предсмъртните й мигове той отвърнал нежно:

— Да те чакам, скъпа, за мен ще бъде радост, а не задължение. Ние сме обвързани с тържествен обет за цели седем живота.

— Но ти, изглежда, се съмняваш? — погледнала го въпросително О-Тей.

— Обична моя, съмнявам се, че ще успея да те позная, скрита зад друго лице и под чуждо име, освен ако ми дадеш някакъв знак, че това си ти.

— Не мога да направя това. Само боговете и будите знаят кога и къде ще се срещнем. Но съм убедена, дълбоко убедена, че ако си готов да ме приемеш, ще се върна при теб… Помни тези мои думи!…

Тя млъкнала, а очите й се затворили.

Била мъртва.

Нагао искрено обичал О-Тей и скръбта му нямала край. Той направил паметна дъсчица, на която издълбал нейното дзокумьо3, и я поставил в буцудан — домашния олтар на своя дом, като всеки ден принасял пред дъсчицата дарове. Много мислел и върху странните предсмъртни думи на О-Тей и с надежда да достави удоволствие на духа й написал тържествено обещание да се ожени за нея, ако тя някога се върне при него в друго тяло. После сложил на обещанието личния си печат и го поставил в олтара редом с паметната дъсчица на О-Тей.

Ала Нагао бил единствен син и независимо от всичко трябвало да се ожени. Не минало много време, и той се видял принуден да отстъпи пред увещанията на близките си и да си вземе жена по избор на баща си.

След сватбата обаче продължил да принася дарове пред дъсчицата на О-Тей и винаги си мислел за нея с обич. Но с времето образът й започнал да избледнява в паметта му — като сън, който е трудно да си спомниш.

А годините минавали.

Много нещастия сполетели Нагао през тези години. Първо изгубил родителите си, после починали жена му и единственото му дете. И Нагао останал сам-самичък на света. Напуснал обезлюдения си дом и се отправил на дълъг път, да търси утеха за мъката си.

Веднъж, по време на странстването си, той минал през планинското селце Икао, известно и досега с минералните си извори и с красивата си природа. В селската странноприемница, където отседнал, му прислужвала една девойка и още щом зърнал лицето й, сърцето му трепнало както никога досега. Тя тъй поразително приличала на О-Тей, че Нагао се ощипал, за да се увери, че не сънува. Докато влизала и излизала — да донесе огън и храна или да приготви постелята на госта, — всяко нейно движение събуждало в душата му мили спомени за момичето, за което бил сгоден на младини.

Нагао я заговорил и девойката му отвърнала с мек ясен глас, чиято сладост го изпълнила с тъга по отминалите дни.

Съвсем объркан, той я попитал:

— Сестрице, ти тъй много приличаш на една жена, която някога — много отдавна — познавах, че бях потресен, когато те видях. Извини ме, но бих искал да зная как те наричат и откъде си.

Изведнъж девойката заговорила с незабравимия глас на покойната:

— Името ми е О-Тей, а ти си Нагао Чосей от Ечиго, моят годеник. Преди седемнадесет години умрях в Ниигата, а ти написа обещание да се ожениш за мен, ако някога се върна на този свят в тялото на жена. После подпечата обещанието с личния си печат и го постави в семейния олтар до дъсчицата с моето име… И затова аз се върнах…

Едва изрекла тези думи, девойката паднала в несвяст.

Нагао се оженил за нея и бракът им бил щастлив. Но никога след това тя не могла да си спомни думите, изречени там, в Икао. Нито нещичко от предишния си живот. Проблеснал загадъчно по време на срещата им, споменът за предишното й раждане изчезнал напълно.