<p>Лафкадио Хърн</p><p>Пред съда на боговете</p>

Премъдрият будистки проповедник Монгаку Шонин1 пише в своята книга „Кьогьо Шиншу2“ следното:

Много от боговете, пред които вярващите се прекланят, са несправедливи богове (джаджин), затова и не се почитат от онези, които боготворят Трите безценни неща3. Дори хората, дарени в ответ на молбите си с милостта на тези богове, впоследствие обикновено разбират, че тя им носи нещастие.

В тази истина ни убеждава една история, записана в книгата „Нихон Рьоики4“.

По време на управлението на император Шому5, в областта Ямадагори, провинция Сануки, живял човек на име Фушики от рода Шин. Той си имал само едно дете — дъщеря. Казвала се Кинуме. Тя била хубаво и много здраво момиче, но скоро след като навършила осемнадесет години, в тази част на страната се появила страшна болест и Кинуме се заразила от нея. Тогава нейните родители и близки принесли много дарове и отправили молби към бога на чумата и за да спасят детето си, се подложили на непосилно въздържание.

Кинуме лежала няколко дни в несвяст, но една вечер неочаквано отворила очи и разказала на родителите си съня, който й се присънил. Докато спяла, й се явил богът на чумата и й казал: „Твоите близки ме почетоха достойно, а молбите им бяха тъй горещи, че наистина ми се иска да те спася. Но това може да стане само ако ти дам нечий друг живот. Познаваш ли момиче с име като твоето?“ — „Да — отвърнала Кинуме, — познавам. То живее в Утаригори.“ — „Тогава покажи ми го!“ — казал богът и докоснал спящата. После двамата се издигнали в небето и след по-малко от секунда били пред дома на другата Кинуме в Утаригори. Било късна нощ, но стопаните не спели, а дъщеря им миела нещо в кухнята.

„Това е момичето“ — казала Кинуме от Ямадагори. Богът извадил от алена торбичка в пояса си дълъг остър инструмент с формата на длето, влязъл и го забил в челото на Кинуме от Утаригори. Тя паднала на пода в агония, а Кинуме от Ямадагори се събудила и разказала съня си.

Веднага след това обаче тя отново изпаднала в несвяст. Три дни лежала като мъртва и родителите й започнали вече да губят надежда, когато Кинуме отворила очи и заговорила. Ала в същия миг скочила от леглото, огледала като обезумяла стаята и хукнала навън, като крещяла: „Това не е моят дом! Вие не сте моите родители!…“

Случило се било нещо странно.

Кинуме от Утаригори умряла, покосена от ръката на бога на чумата. Родителите й потънали в скръб; свещениците от местния храм отслужили будистка служба за нея, а тялото било изгорено на полето край селото. После душата й слязла в Мейдо — света на мъртвите, и била призована пред съда на Енма Дай О — повелител и съдник на човешките души. Но щом я видял, той възкликнал: „Та това е Кинуме от Утаригори! Твърде рано сте я довели тук. Незабавно я върнете обратно в света Шаба6 и ми доведете другата Кинуме — момичето от Ямадагори!“

Ала душата на Кинуме от Утаригори простенала жално: „Велики повелително, минаха повече от три дни, откакто умрях, и тялото ми би трябвало да е изгорено. Ако сега ме върнете в Шаба, какво ще правя без него? Плътта ми е превърната в пепел и дим. Няма да имам тяло!“

„Не се тревожи — отвърнал страшният повелител. — Ще ти дам тялото на Кинуме от Ямадагори, тъй като духът й трябва да се яви незабавно пред мен. Не съжалявай за тялото си. Сигурен съм, че тялото на другата Кинуме ще ти хареса повече.“

Още не се бил доизказал, и душата на Кинуме от Утаригори се възродила в тялото на Кинуме от Ямадагори.

Когато родителите на Кинуме от Ямадагори видели как болното момиче скочило и побягнало навън, викайки: „Това не е моят дом!“, те помислили, че си е загубило разсъдъка и се спуснали след него с думите: „Кинуме, къде отиваш? Почакай, дете, още си много болна, за да тичаш така!“

Но тя избягала от тях. Тичала, без да спира, докато не стигнала до Утаригори и до дома на покойната Кинуме. Втурнала се вътре и възкликнала радостно: „Колко е хубаво, че съм си пак у дома! Добре ли сте, скъпи майко и татко?“

Те, разбира се, не я познали и я помислили за луда, но майката й заговорила мило: „Откъде идваш, дете?“ — „От Мейдо — отвърнала Кинуме. — Аз съм вашата дъщеря и се завърнах от подземния свят на мъртвите. Но сега имам друго тяло, мамо.“

И тя им разказала всичко от игла до конец, а старите хора се смаяли безкрайно и не знаели да вярват ли, или да не вярват. В това време дотичали и родителите на Кинуме от Ямадагори да търсят дъщеря си.

Двамата бащи и двете майки се посъветвали помежду си, накарали момичето да разкаже всичко отначало и го заразпитвали отново и отново. Но Кинуме отговаряла на всеки въпрос така, че твърденията й не будели съмнение.

Най-сетне, след като разказала за странния сън на болната си щерка, майката на Кинуме от Ямадагори казала на домакините:

„Радваме се, че душата на това момиче е душата на вашата дъщеря. Но тялото й е тялото на нашата дъщеря. Затова ви молим да склоните тя да е занапред дъщеря и на двете семейства.“

Родителите на Кинуме от Утаригори приели с радост това предложение… Знае се, че впоследствие Кинуме наследила имота и на двете семейства.

„Тази история — твърди японският автор на «Буккьо Хякка Дзеншо» — е в лявата страна на дванадесетата страница от първия том на «Нихон Рьоики».“