Тази приказка е за горския исполин и за човека на име Намиджи-Миджин-Маза, което означава „Юнак между мъжете“. Ето тази приказка. Нека дойде, нека си отиде.

Живеел си едно време един човек на име Намиджи-Миджин-Маза. Всеки път, когато идвал от гората, донасял дърво, хвърлял го и казвал:

— Аз съм Намиджи-Миджин-Маза.

А жена му отговаряла:

— Престани да казваш, че си Намиджи-Миджин-Маза; ако видеше Намиджи-Миджин-Маза, би избягал.

Но той казвал:

— Не е вярно това.

И така ставало винаги, когато донасял дърво.

Веднъж жена му отишла за вода. Приближила до кладенеца и видяла там кожено кладенчово черпало, толкова тежко, че само десет души заедно можели да го вдигнат. Тя дошла, но не успяла да загребе вода. Тогава си тръгнала за дома и срещнала една жена, която й казала:

— Къде отиваш с кофа без вода?

— Отидох и видях там едно черпало — отговорила тя. — Не можах да го вдигна; затова го оставих и се връщам в къщи.

А тази втора жена била със сина си и рекла:

— Да се върнем, за да можеш да си налееш вода.

— Добре — отговорила първата.

И ето, те се върнали заедно на кладенеца. Жената, която имала син, заповядала на момчето да вдигне коженото черпало и да извади вода. Момчето било мъничко, носели го още на гръб. Ала вдигнало това черпало, спуснало го в кладенеца и извадило, вода. Те напълнили големите съдове, измили се, опрали си дрехите и взели вода, за да си вървят в къщи. Тогава жената на Намиджи-Миджин-Маза се зачудила. Тя видяла, че жената, която имала момче, завила и тръгнала за гората. Тогава жената на Намиджи-Миджин-Маза я попитала:

— Къде отиваш?

— Отивам си в къщи — отговорила другата.

— А мигар това е пътят за твоята къща?

— Да — рекла жената.

— А чия е тази къща? — попитала жената на Намиджи-Миджин-Маза.

— Къщата на Намиджи-Миджин-Маза — рекла жената.

Жената премълчала, а, когато се прибрала в къщи, разправила всичко на мъжа си. Той рекъл:

— Утре ме вземи със себе си.

Тя възкликнала:

— Аллах да ни помогне утре!

На разсъмване той се събудил пръв, взел оръжието, с което ходел на лов, и събудил жена си.

— Ставай — рекъл той, — да отидем, заведи ме, за да мога да видя Намиджи-Миджин-Маза.

Жена му станала, взела голям съд за вода и тръгнала напред. Той вървял след нея, докато стигнали до извора. Когато се приближили, жената на Намиджи-Миджин-Маза била вече там заедно със сина си. Те я поздравили, а жената посочила черпалото на своя мъж и рекла:

— Повдигни го, извади ми вода.

Той се разсърдил, отишъл, вдигнал черпалото и го спуснал в кладенеца; черпалото го повлякло и той едва не паднал в кладенеца; но малкото момче го хванало на земята. После момчето вдигнало черпалото, спуснало го в кладенеца и извадило вода. Жените налели съдовете си. После жената рекла:

— Казваше, че искаш да видиш Намиджи-Миджин-Маза. Ти видя жена му и сина му. Ако искаш, върви с тях, аз няма да отида.

— Не дохождай с нас — рекла майката на момчето.

Но той отговорил:

— Ще дойда.

— Както искаш — отговорила му жената и те тръгнали. Когато пристигнали, тя му показала един голям хамбар и той се скрил там. Стопанинът го нямало в къщи, той бил отишъл в гората. Тя рекла:

— Виждаш, отишъл е в гората; гледай да не мърдаш, когато дойде.

Той седял там до вечерта. Дошъл стопанинът на къщата и рекъл:

— Мирише ми на човек.

Жена му рекла:

— Мигар тук има някой друг човек? Може би съм аз?

И така всеки път, когато той повтарял, че му мирише на човек, тя отговаряла:

— Мигар тук има някой друг човек? Не съм ли аз? Не искаш ли да изядеш мене? Тук няма никой освен мене.

А той бил великан и думите му били подобни на буря, а изяждал той по десет слона. Когато разсъмнало, той закусил с един слон и тръгнал за гората. Ако видел оня човек, щял да го убие. А той се криел в хамбара. Жената, стопанката на къщата, му рекла:

— Не мърдай, докато не заспи. Ако видиш, че е тъмно — значи не спи. Ако видиш светлина — значи заспал е; тогава излез и бягай!

И щом видял той, че там станало светло като денем, излязъл и избягъл. Така бягал, бягал и не се спирал, докато не изгряло слънцето. Когато великанът се събудил, рекъл:

— Мирише ми на човек, мирише ми на човек.

Станал и се затекъл подир човека. А оня човек също бягал и най-сетне срещнал хора, които разчиствали една целина. Те го попитали какво се е случило. И той рекъл:

— Един човек ме гони.

— Стой тук, докато дойде — посъветвали го те.

Минало малко време и профучал вятър, вдигнат от великана, грабнал ги и ги натръшкал по земята. И човекът рекъл:

— Това е вятърът, който той вдига, като тича; но той самият още не е дошъл. Ако вие можете да се борите с него, кажете ми. Ако не можете — също ми кажете.

И те отговорили:

— Бягай!

И той побягнал по-нататък и срещнал хора, които разоравали една нива. Те попитали:

— Какво те гони?

— Някой ме преследва — отговорил той.

— Кой е тоя, който тича след такъв като тебе? — попитали те.

— Оня, който се нарича Намиджи-Миджин-Маза — рекъл човекът.

— Не Миджин-Маза, а Миджин-Мата, тоест „Юнак между жените“. Стой, докато дойде.

Той се спрял. И ето профучал вятър и хората, които работели на нивата, изпопадали на земята. И той рекъл:

— Виждате ли, това е вятърът, който той вдига, като тича, но самият той още не е дошъл. Можете ли да устоите срещу него? Ако не можете, кажете ми.

И те рекли:

— Бягай!

И хукнал той да бяга и срещнал хора, които сеели жито.

— Защо бягаш? — попитали те.

— Някой ме гони — отговорил той. И те рекли:

— Кой е тоя човек, който преследва такъв като тебе?

Той рекъл:

— Името ме у Намиджи-Миджин-Маза.

— Поседни тук, докато дойде!

Той седнал. След някое време профучал вятър, повдигнал ги и ги тръшнал на земята. И те попитали:

— Какъв вятър е тоя?

И човекът, който бил преследван, рекъл:

— Това е неговият вятър.

И те отговорили:

— Махай се оттук!

Захвърлили те своите сечива и сами побягнали в гората и се изпокрили там, а той отново побягнал по-нататък. Най-сетне срещнал един огромен човек; той седял в подножието на един баобаб. Той бил убил слонове и ги печал, защото можел да изяде двайсет слона. Името му било Дунгун-Даджи — „Великан на гората“. И ето той го попитал:

— Накъде бързаш така?

А той отговорил:

— Намаджи-Миджин-Маза ме гони.

И Дунгун-Даджи рекъл:

— Почакай тук, докато дойде.

Той седнал. И вдигнал се вятърът на Намиджи-Миджин-Маза и го грабнал и го понесъл със себе си, но Дунгун-Даджи с гръмовит глас му заповядал:

— Върни се!

Тогава той рекъл:

— Аз не се отдалечих сам, вятърът на този човек ме отнася.

А Дунгун-Даджи се разгневил, станал, хванал го за ръката и седнал върху нея. И когато направил това, появил се Намиджи-Миджин-Маза и попитал:

— Ти, който седиш тук, от света на живите ли си или от света на мъртвите?

И Дунгун-Даджи рекъл:

— Пъхаш се там, където не ти е работа.

И Намиджи-Миджин-Маза рекъл:

— Запази здравето си, дай ми онова, което укриваш.

И Дунгун-Даджи рекъл:

— Ела и го вземи.

Той се разярил, скочил и го сграбчил. И те захванали да се борят. Краката им се преплели и великаните подскочили високо в небето. И до ден днешен те се борят там. А когато се уморят, сядат и почиват, а после се вдигат и се борят. Гърмът, който обикновено чуваш на небето, е от тяхната борба.

А оня човек дошъл на себе си, упътил се в къщи и разказал всичко. И жена му рекла:

— Ето защо ти казах — каквото и да правиш, не се хвали; каквото и да имаш — сила, могъщество, богатство или бедност, все някой ще те надмине в това. А ти отговаряше: „Това е лъжа“, но ето сега видя с очите си всичко и се убеди, че не си прав.

© 1979 Атанас Далчев, превод от руски