— Мамо! Мамо!

— Да?

— Да?

— Разкажи ми пак какво си правила по време на войната.

— Нищо особено. Отивай да си играеш със сестрите ти.

— Цял следобед само това правя. Те са много груби. Искам да ми разкажеш за лошата зима, за чудовищата и за всичко.

— Зимата си беше наистина лоша.

— Колко е била студена, мамо?

— Толкова беше студена, че месинговите маймунки пееха със сопранови гласове на всеки ъгъл. Беше толкова студено, че продължи три години и слънцето и луната изгряваха бледи и сестри убиваха сестри, а дъщери затриваха мамчетата си за една запалка Зипо и шепа стърготини.

— След това какво станало?

— Дошла поредната зима, разбира се. Много по-лоша от предишната.

— Колко лоша била тази.

— Ами, двата гигантски вълка, които преследвали слънцето и луната по небето, накрая ги хванали и ги изяли. Станало дяволски тъмно, но кръвта, която продължавала да вали дала малко светлина, колкото да се виждат земетресенията и ураганите, когато изобщо можело да се провиди нещо през снежните виелици.

— И как стана така, че вече нямаме такива зими?

— Изхабили са се за известно време, предполагам.

— Ами как така сега има слънце на небето, щом е било изядено?

— О, това е ново слънце. Нямаше го по време на огньовете и кипящите океани и всичко онова.

— Тебе беше ли те страх?

— Достраша ме от онова, което се случи след това, когато от морето изпълзя голямата змия и започна да се бие с онази огромна личност с чука. От всички посоки се стекоха банди великани и чудовища и започнаха да се бият едни с други. А след това се появи една голяма, стара едноока личност с копие, която мушкаше с това копие си един огромен вълк, който накрая го изяде, с брадата и всичко. След това се появи друга личност и уби вълка. И изведнъж всичко изглеждаше познато и аз излязох навън и хванах за ръкава един от онези наемници.

— И казах „Ей, ама това не е ли Gotterdammerung1?“

— Близкият телевизионен екип се приближи към нас, докато въпросната персона изчакваше, отдръпвайки се назад в аморфна маса, пълна с очи и кимна.

— „Разбира се, че е“ — каза, — „Кажете, вие не бяхте ли…“ и аморфната маса го изяде.

— Аз пресякох улицата към мястото, където един друг с шлем с рога упражняваше варварството си над повалени врагове.

— „Извинете ме“ — попитах, — „но кой сте вие?“

— „Името ми е Локи2,“ — бе отговорът, — „Вие с какво участвате във всичко това?“

— „Съвсем не знаех, че участвам“ — казах, — „Но онзи другият тъкмо започна да казва, че бих могла и тогава го засмука аморфната маса, която току-що бе настъпана от гиганта със стрелата в гърлото.“

— Локи очисти жертвата си с голямо съжаление и погледна любопитно раздраните ми одежди.

— „Облечена си като мъж,“ — каза, — „но…“

— Аз загърнах ризата си.

— „Аз съм…“ — започнах.

— „Разбира се. Ето ти безопасна карфица. Каква прекрасна идея ми даде току-що! Ела насам. Там трябва да има двама оцелели човеци,“ — обясни той, разчиствайки пътека през едно стадо върколаци. — „Боговете ще те защитят с цената на живота си, щом те заведа в Леговището на Ходмимир — това е набелязаното противоатомно укритие.“ — Той вдигна от земята една жена в безсъзнание и я преметна през рамото си. — „Ще го преживееш всичко това. Ще изгрее нов ден, ще се открие един славен нов свят и ще почувства необходимост от новата първа двойка. Виждайки те в очакване, боговете ще умрат, вярвайки, че всичко е наред…“ Той изпадна в пристъп на смях. „Те вярват, че всичките смърти ще доведат до един нов ред, на любов, мир и щастие — и нова раса…“ По лицето му се стекоха сълзи. „Всички трагедии изискват либерални дози ирония, — заключи, водейки ни в психеделична колесница през реки от кръв и полета от кости.“

— Той ни остави там, насред топлина, дървета, фонтани, пеещи птички — всички онези дреболии, които правят живота приятен и банален: много храна, нежни ветрове, привлекателна къщичка с вътрешна канализация. След което, все още смеейки се, той се върна на фронта.

— Малко по-късно спътницата ми се свести — руса, грациозна и прекрасна — а очите и проблеснаха, когато се обърна към мен.

— „Е“ — тросна се тя, — „значи ме извлачи от онази ужасна мъжествена битка, за да служа на сластта ти в някакъв таен рай на удоволствията! Няма да стане, след всичко, което ми причини!“

— Аз посегнах да я успокоя, но тя бе заела каратистка поза.

— „Кажи ми“ — казах тогава, — „какво имаш предвид. Никой нищо не ти е сторил…“

— „И наричаш изоставянето на едно бременно момиче нищо?“ — изкрещя. — „Когато всички които могат да направят аборт, са заети с третиране на измръзвания? Не! Не ми трябват никакви мъже, никога повече!“

— „Горе главата, сестро“ — отвърнах аз, разбождайки ризата си. — „Аз открих, че съм прекалено привлекателна за мъжете, да не говорим за онези с по-слабите ангели — а и тази дълга нощ, такава каквато е — страдам от същото медицинско затруднение и в пристъп на разкаяние реших да водя живота на обикновен трансвестит.“

— „Да е благословена Сафо!“ — отвърна тя.

— И двете се сдобихме с близнаци и заживяхме щастливо. Зимата се стопи и настъпи Изгревът на Боговете. Светът е едно ново място, на любов, мир и щастие, за толкова дълго, колкото продължи този път. Това е приказката. Отивай сега да си играеш със сестрите си и по-нежно.

— Но те не щат да си играят нежно. Непрекъснато ме юркат да върша неща, които ти си ми казвала да не правя.

— Ти, да попитам, изобщо, как се научи да ги правиш? — попита другата мама.

— Една блестяща личност със златен жезъл ми показа. Тя каза също, че пътищата на боговете са неведоми и не непременно смислени.

— Това може да положи началото на нова философия. — каза първата мама.

— Може и така да го наречеш. — каза другата.

Публикация: ИК „Бард“