<p>Роджър Зелазни</p><p>Много хубава година</p>

— Здрасти, — каза той.

Тя го погледна. Косата му бе с цвят на пясък, около тридесетте, изглеждаше малко раздърпан, но прическата и дрехите му бяха безупречни. Усмихваше се.

— Извинете, — каза тя, — Познаваме ли се?

Той поклати глава.

— Още не, — каза, — Името ми е Брадли. Брад Дент.

— Ами… С какво мога да ви бъда полезна, Господин Дент?

— Струва ми се, че ще се влюбя във вас, — каза той, — — Естествено ще е необходимо известно съдействие. Мога ли да ви попитам кога свършвате работа?

— Вие сериозно ли?

— Да.

Тя сведе поглед към плота на щанда, забеляза, че пръстите й барабанят по стъклото, спря ги и отново вдигна поглед. Неговата усмивка още бе там.

— Затваряме след двадесет минути — каза рязко, — Бих могла да бъда отпред след половин час.

— Ще бъдете ли?

Тогава тя се усмихна. Тя кимна.

— Казвам се Марша.

— Радвам се. — каза той.

По време на вечерята, в ресторанта, който иначе тя никога не би открила сама, тя го изучаваше на светлината на свещите. Ръцете му бяха гладки. Акцентът му бе средноамерикански.

— Сторихте ми се познат, когато дойдохте при мен. — каза тя. — — Виждала съм ви някъде преди. Фактически, сега като се замисля, ми се струва, че днес няколко пъти минахте през гишето ми.

— Може и да е така. — каза той, доливайки вино в чашата й.

— С какво се занимавате, Брад?

— С нищо. — каза.

Тя се засмя.

— Звучи като много интересно занимание.

Той се усмихна отново.

— Това, което исках да кажа бе, че съм се посветил на наслаждаване на този година, а не на работа.

— И защо така?

— Мога да си го позволя, а и годината е много хубава.

— Какво й е толкова необикновеното?

Той се облегна на стола си, преплете пръсти и я погледна през тях.

— Никъде не се водят войни, за разнообразие, — каза накрая. — Няма и граждански вълнения. Икономиката е стабилна по един прекрасен начин. — Той вдигна чашата си и отпи. — Намират се някои превъзходни реколти вино. Играят се всичките ми любими представления и филми. Науката върши удивителни неща — в медицината, в космоса. Издадоха се куп хубави книги. Има толкова места, където можеш да отидеш, толкова много неща, които можеш да направиш тази година. Един живот може да не ти стигне. — Той се пресегна и докосна ръката й. — А и аз съм влюбен. — довърши.

Тя се изчерви.

— Но вие почти не ме познавате.

— … За което също трябва да се погрижа — да ви опозная.

— Вие сте доста особен. — каза тя.

— Но вие ще ме видите отново.

— Щом ще е такава годината. — каза тя и стисна ръката му.

Тя го вижда редовно в продължение на цял месец, преди накрая да напусне работата си и да тръгне с него. Вечеряха прекрасно, пътуваха често…

Една вечер в Мауи към края на годината тя осъзна, че е влюбена в него.

— Брад, — каза, прегръщайки го силно, — през пролетта това приличаше повече на игра, отколкото на нещо друго…

— А сега?

— Сега е различно.

— Радвам се.

В новогодишната нощ отидоха на вечеря в един ресторант, който той знаеше. Тя приближи лицето си към неговото над пилето с пържен ориз.

— Онзи мъж, — каза, — на ъгловата маса вдясно…

— Да?

— Много прилича на теб.

Брад го погледна и кимна.

— Да.

— Виж сега, аз все още не те познавам добре.

— Но двамата се познаваме повече от преди.

— Да. Истина е. Но — Брад, онзи мъж, който излиза от ресторанта.

Той извърна глава.

— И той прилича на теб.

— Прилича.

— Странно… Исках да кажа, че дори не знам от какво си изкарваш парите.

— Семейството ми, — каза той, — винаги сме имали доста пари.

Тя кимна.

— ясно… Още двама! Тези, които току-що влязоха!

— Да. Те също приличат на мен.

Тя поклати глава.

— Значи никога не ти се е налагало да работиш?

— Точно обратното. Аз съм учен. Представи си, че съм взел Нобелова награда.

Тя сипа в чиниите някакво свинско със сладко-кисел сос. След това застина с широко отворени очи и извърната глава.

— Брад, това е нещо повече от съвпадение. Ето още един ти!

— Да, — каза той, — Винаги вечерям тук на Нова Година.

Тя остави вилицата си. Тя пребледня.

— Ти си биолог, — каза, — нали? И си се клонирал? Сигурно дори не си оригиналът…

Той се засмя тихо.

— Не, физик съм. — каза, — и не съм клонинг. Годината беше много хубава, нали?

Тя се усмихна нежно. Тя кимна.

— Разбира се, — каза, — Значи казваш, че винаги вечеряш тук на Нова Година?

— Да. На същата Нова Година. Тази.

— Пътешествие във времето?

— Да.

— Защо?

— Годината беше толкова хубава, че реших да я изживявам отново и отново и отново — до края на живота си.

В ресторанта влязоха две двойки. Тя обърна глава.

— Това сме ние! — каза. — А вторите двама изглеждат доста по-възрастни — но и те са ние!

— Да, тук те видях за първи път. След това трябваше да те намеря. Изглеждахме толкова щастливи.

— Защо преди не сме срещали никой от тях?

— Водя си дневник. Ходим на различни места по едно и също време. Освен на Нова Година…

Тя прехапа веднъж долната си устна.

— Защо… Защо да се повтаря? — попита накрая.

— Това беше една толкова хубава година. — каза той.

— Но какво идва след нея?

Той вдигна рамене.

— Не ме питай.

Той се обърна и се усмихна на по-възрастната двойка, която им кимна.

— Мисля, че след това идват те. Дали да не ги почерпим с едно питие. Не е ли прекрасна?