<p>Светлана Фидосиева, Бойко Бетов</p><p>Нощен цъфтеж</p>

Тази нощ валяхасълзите на нощта —майски капчициоблечени в ухание,носи вятъранай-хубавите миризливи дъждове…земята зачева с лято,ей така,някак си тихо,наситеноухайно и влажнозамириса на облаки на душата муизляла се върхукопнежа сух на земята,замирисва на влагана пръст, на земя,колендро,на още капчиципо лицето на ябълката,на попиване замирисва,на Едно…пак вали…водоизлива се,водо-пада,водопопива…сухото ще разцъфне след влагататоплия утринен вятърпопива влажното уханиеи така го завъртяваразветрява,че ми се иска дасе втрия в изгрева,да ме напопиемъглица на разсъмванеизгрев разтвори мъглицата,абсорбира янавън и навътрес едното си вдишване,със другото я разпръснанавътре — навъни я разчупи на две-тримлечно откраднати късчета,попивай,побързай,разсъмва сене бързай,нека ни съмне утротода ни залюбии да ни закука,когато се любимпролетноизлюпих си кукувичеи кукам си,уча года разцъфва сутрин,пилците ги продадох,защото ме лъгаха,почти ми се върнахана куково лято,дръндрънкаха,та чак ме съсипаха,ипотекирах си разумасрещу шепа любов,без поръчителикой ти опуска,на мене ми дадохащурчето във пазватас лихва,голямаколкото толкова,ще връщам живота сис процент за просрочие,преча на кукутода си кука самичко…всяка вечерсама се събличам…концерта започна —обещания с вятър обличамще ме родиш ли,защото там,в утробата тими е тясноне мога да те любя на кълбо,ще ме родиш ликакво е болкатакогато раждаш полет,не мислиш —имаш ли крила,разперваш нещодето си го знаеши литвашпросто хей такатук си рима /така съм се родилатук си в рима /така ме пожелане те познавам в рима /не си ме любил, затоване те римува /защото съм обикновенане се римуваш с мен /и откогазащото римата е отражение /симетрия на „да“но не на цялото…искам цялото /душа сърце и тялонай-звучната ни гласна в песента —Окак се любят римите —в ритмична стъпкаили във галоп,завъртат ли сете на пръсти,за да се увиятоколо глаголитеили през междуметияразнищват краища,вълни ли саприбоя да разпеят — разпенятв ударено и неударенона сричките,плуват ликато въвrima glotis,където не се раждат,а отиватпоследа прелеят със гласа тиримите се любят неритмично,на вълниот бързо бавенедобавно бързане,за да не стигатдо отримуване,не плуват,само се люлеят,като гърдите на жена,която вдишва,спира въздуха за миг,а после,с полуотворениот жажда устни,се издишвада…жадни са,усетих как ме изпиват,но оставят за после,оставят по малковъв извора,за да има за пак,за друго сегате, римите,осъмватдо извора,жаждавиот копнеж,по малко се пият,по малко събличат,начеват се само,за другото пакоставят си празнотожаден няма да осъмна до извора,ще изпия нощта,за да не може той да се съмнеизворно съмване ти предстои,когато миглите тисе вдигнатще видиш,че изворае изтекълот мъкапо изпитото тъмноресниците на миглитесе отварятотключени от твоя поглед,помилвани от тъмнинатаза срещата си с него,ела да ги посрещнештам на кръстопътяпогледеннай-лесно се каняточите на среща,покани и сърцето,бал завихриза ръцете,да излитатбезсрамно ибезпричинно съблеченинагоре, надолу,да не могат да спрат,да танцуватвърху лицето,на бал им се ходи,тях покани,нека се вихрятнепокорни и луди,птичи криле,не пеперудиако поканя сърцето титака ще се завихриш,разнищиш,разлюлеешпрез пръстите,че във балната залада те нося ще трябвана криле пеперудени,а оркестърапо тяхното мърданеще се дирижиратърся си вихър,разпръсквам си нишките,водя танцалюлеене — валс,бъди пеперуда,но нощна,крилете имеки са от прашеца наситени нежни…оркестъра некада свиривъв форте фортисимо —тишиназнаеш ли каквихър се търси,как се повиква,как се приканваза танца му огнен,вихър се викас въртенев спирала,кресчендо,къдетоантиматерияне анихилираматерия,а ражда я…вихързнаеш какповея става вихъра вихъра — повей,от огнената спиралапонесенвихрогонатихо утихва,за да е нежен…в края на танца,в краткото заедно,декресчендно помилванев тозиив другия смисълпомилванетоследва друго помилванена разтопена нежностдо следващото кристализиране,ще стопиш само със дъхкристалите в края на желаниетодо новото му раждане —N-пътиразказваш ми нежното…в другия смисълпомилванетов съдебната заланяма кристали,тегне присъдакато счупено птиче крило,няма раждане,ако последната думапрекърши ми полета,няма Едно…това е помилване —нежно желано,може да се летисамо с перо между пръстите,ако съдиите са ме помилвалипреди да са се прекръстилинека да съберем ператаот междупръстието,да си постелем гнездатавъв утреи да се гушнемв междукрилието,където няма присъди,а полъх…в множествено действиеутрешно вчера във днесулових,крада ситно,на дребно,в единственост,ще лежавъв затвора,единствена менще осъдят,заради купче пераоткраднато,съхраненов сърцето ми…да, гнездото е мекопреди да чуя„Осъдена“осъденобичашонова за коетоосъден сиот самото начало.