Патрик Ротфус
Страхът на мъдреца
Част II
75.
Играчите
През следващите няколко часа направих всичко възможно да опозная мъжете, с които
Алверон ме бе пратил да яздя рамо до рамо. Разбира се, това е образно казано, защото в
групата имаше една жена, а и петимата вървяхме пеша.
Темпи пръв привлече вниманието ми и го задържа най-дълго, тъй като беше първият
наемник от Адем, когото някога бях срещал. Съвсем не приличаше на внушителния убиец
със суров поглед, когото си представях. Той беше доста невзрачен — не особено висок, нито
пък едър. Имаше светла кожа и коса и бледосиви очи. Лицето му беше безизразно и празно
като чист лист хартия. Странно празно.
Знаех, че наемниците от Адем носят дрехи с кървавочервен цвят, които са като техен
отличителен белег. Но облеклото на Темпи не отговаряше на очакванията ми. Ризата му
беше пристегната към тялото с десетина ремъка от мека кожа. Панталоните му също бяха
пристегнати на бедрата, прасците и колената. Всичко беше в един и същ ярък кървавочервен
цвят и прилепваше по тялото му толкова добре, както ръкавица на благородническа ръка.
Когато денят стана по-топъл, забелязах, че той започна да се поти. След годините,
прекарани на хладния разреден въздух на Стормуол, времето тук сигурно му се струваше
прекомерно горещо. Един час преди обяд отпусна кожените ремъци на ризата си, съблече я
и я използва, за да забърше потта от лицето и ръцете си. Не изглеждаше ни най-малко
притеснен, че се разхожда по кралския път гол до кръста.
Кожата на Темпи беше толкова бледа, че цветът ѝ бе почти като на сметана, а тялото му
беше жилесто и здраво като на ловджийска хрътка. Мускулите му се движеха под кожата с
животинска грация. Стараех се да не го гледам, но не можах да се сдържа да не хвърля
поглед към тънките бледи белези, които пресичаха ръцете, гърдите и гърба му.
Той нито веднъж не се оплака от горещината. Като цяло говореше много рядко, а на
повечето въпроси отговаряше с кимване или с поклащане на глава. Носеше пътна торба като
моята, а мечът му далеч не изглеждаше заплашително — беше доста къс и не особено
впечатляващ.
Дедан се различаваше от Темпи толкова много, колкото изобщо е възможно един мъж да
се различава от друг. Той беше висок, широкоплещест, с голяма гръд и дебел врат. Носеше
тежък меч и дълъг нож и бе облечен в броня от варена кожа, която беше доста твърда, макар
и многократно кърпена. Ако някога сте виждали охранители на керван, то тогава значи сте
виждали Дедан или поне някой, който доста прилича на него.
Той ядеше най-много, непрекъснато се оплакваше и псуваше и беше упорит като магаре.
Но ако трябва да съм честен, се държеше приятелски и имаше непринуден смях. Беше
изкушаващо човек да го помисли за глупав заради размерите и държанието му, но Дедан
имаше бърз ум, когато си направеше труда да го използва.
Хеспе беше наемница. Това не е толкова рядко срещано, колкото си мислят някои хора.
По външен вид и оборудване тя беше почти пълно огледало на Дедан — кожена броня, тежък
меч и държание на опитен и закален воин. Тя имаше широки рамене, здрави ръце и гордо
лице със силна челюст. Косата ѝ беше хубава и руса, но късо подстригана като на мъж.
Но беше грешка тя да бъде сметната за женска версия на Дедан. За разлика от неговото
перчене нейното поведение бе доста резервирано. И ако Дедан се държеше непринудено,
когато не беше ядосан, то при Хеспе имаше някаква твърдост, сякаш постоянно очаква някой
да ѝ създаде неприятности.
Мартен, нашият следотърсач, беше най-старият сред нас. Той беше облечен в кожена
броня, която беше по-мека и по-добре поддържана от тези на Дедан и Хеспе. Носеше дълъг
нож, къс нож и ловен лък.
Мартен беше работил като ловец, преди да изпадне в немилост пред баронета, за чиито
гори се беше грижил. Наемничеството не можеше да се сравнява с предишната му работа, но
все пак му осигуряваше прехраната. Уменията му с лъка го правеха ценен, въпреки че далеч
не беше толкова внушителен физически колкото Дедан или Хеспе.
Преди няколко месеца тримата бяха създали някаква форма на свободно съдружие и
оттогава предлагаха услугите си като група. Мартен ми каза, че неколкократно са работили
за маера, като последния път били на разузнаване в земите около Тиню.
Бяха ми нужни десет минути, за да осъзная, че следотърсачът трябваше да е водачът на
експедицията. Той познаваше гората повече от всички нас, взети заедно, и дори един-два
пъти бе залавял хора, за които бе обявена награда. Когато му споменах за това, той поклати
глава, усмихна се и ми каза, че да можеш да направиш нещо и да искаш да го направиш,
всъщност са две различни неща.
Последният бях аз — техният безстрашен водач. Писмото, с което Алверон ме бе
представил, ме описваше като „прозорлив млад човек с добро образование и разнообразни,
полезни качества“. Макар това да бе напълно вярно, то ме превръщаше в очите на другите в
най-голямото, противно и безполезно дворцово конте, което може да се намери.
Фактът, че бях с години по-млад от всички тях и бях облечен в дрехи, които бяха по-
подходящи за вечерно тържество, отколкото за пътуване, не ми помагаше особено. Носех
лютнята си и кесията на маера. Нямах меч, нито броня или нож. Предполагам, че се чудеха
какво да правят с мен.
* * *
Оставаше около час до залез-слънце, когато срещнахме един калайджия. Той беше
облечен в традиционна кафява роба, препасана с въже. Нямаше каруца, а водеше магаре,
толкова натоварено с денкове с разни дреболии, че приличаше на гъба. Мъжът вървеше
бавно към нас и пееше:
Ако нямате нищо за поправка и нищо не ви боли,
мъдрецът ще ви каже да похарчите малко пари.
Радвайте се на синьото небе.
И макар да се чувствате добре,
чака ви тъга, ако не спрете.
По-добре сега платете
и за дъждовен ден се пригответе.
Вместо да се сетите за калайджията,
когато мокри сте до шията.
Засмях се и изръкоплясках. Истинските пътуващи калайджии са рядка порода хора и аз
винаги се радвам, когато срещна някой от тях. Майка ми казваше, че те носят щастие, а баща
ми ги ценеше заради новините, които споделяха. А и обстоятелството, че отчаяно се нуждаех
от някои неща, направи тази среща тройно по-радостна за мен.
— Хей, калайджийо — извика Дедан и се усмихна, — имам нужда от огън и една пинта
бира. След колко време ще стигнем до някоя странноприемница?
Мъжът посочи по пътя, от който беше дошъл.
— Няма и двайсет минути ходене — отвърна той и огледа Дедан, — но едва ли можеш да
кажеш, че нямаш нужда от нищо — започна да го увещава той. — Всеки има нужда от нещо.
— Ще ме прощаваш, калайджийо — учтиво поклати глава Дедан, — но кесията ми е
твърде изтъняла.
— Ами вие? — Калайджията ме изгледа от главата до петите. — Приличате на младеж,
който има нужда от нещо.
— Наистина се нуждая от някои неща — признах аз и като видях как останалите
поглеждат нетърпеливо към пътя, им махнах да продължават. — Вървете. Аз ще ви настигна
след няколко минути.
Те поеха, а калайджията потри ръце и се ухили.
— Е, кажете ми какво ви трябва?
— За начало малко сол.
— И кутия, в която да я сложите — добави той и затършува из дисагите на магарето си.
— Един нож също ще ми свърши работа, ако ти се намира някой подръка.
— Ще ви е нужен особено ако пътувате на север — на мига отвърна той. — Пътят
нататък е опасен. Няма да е добре да сте без нож.
— Ти имаше ли някакви неприятности? — попитах аз с надеждата, че може да знае
нещо, което да ни помогне да открием бандитите.
— О, не — отговори мъжът, докато ровеше из денковете. — Нещата не са чак толкова
зле, че на някой да му мине през ума да посегне на калайджия. И все пак пътят е опасен. —
Той извади дълъг, тесен нож в кожена кания и ми го подаде. — Рамстонска стомана.
Извадих го от канията и внимателно огледах острието. Наистина беше от рамстонска
стомана.
— Не ми трябва нещо толкова скъпо — поклатих глава аз и му го върнах. — Трябва ми
нож за ежедневни нужди, най-вече за ядене.
— Рамстонската стомана е идеална за ежедневни нужди — отбеляза калайджията и
напъха ножа обратно в ръцете ми. — Можете да го използвате, за да си нарежете трески за
огъня, а след това, ако искате, да се избръснете с него. Никога не изтъпява.
— Може да ми се наложи да го използвам за много неща — поясних аз, — а
рамстонската стомана е крехка.
— Вярно е — непринудено се съгласи калайджията. — Както обичаше да повтаря баща
ми, „най-хубавият нож, който някога ще имаш, докато не се счупи“. Но същото важи и за
всеки друг нож. А и да си кажа правичката, това е единственият нож, който имам.
Въздъхнах. Можех да позная, когато ме мамеха.
— Трябва ми и кутийка с прахан.
Той ми я подаде още преди да съм довършил изречението.
— Забелязах, че имате мастило по пръстите. — Той посочи ръцете ми. — Имам малко
хартия с добро качество, както и пера и мастило. Няма нищо по-лошо от това да ви дойде
идея за песен и да не можете да я запишете. — Подаде ми кожена торбичка с хартия, пера и
мастило.
— Мисля, че за известно време ще се откажа от писането на песни, калайджийо —
поклатих глава аз, защото знаех, че кесията на маера не е бездънна.
— Тогава ще ви трябват за писане на писма — сви рамене той и отново ми подаде
торбичката. — Познавам едно момче, на което му се наложи да си пусне кръв от вената, за
да напише писмо на любимата си. Вярно, че е доста драматично и със сигурност
символично, но също така е и болезнено, нездравословно и доста страховито. Сега носи със
себе си перо и мастило където и да отиде.
Усетих как пребледнявам, защото думите на калайджията ми напомниха за нещо друго,
което бях забравил, докато бързах да напусна Северин — Дена. Всяка мисъл за нея се бе
изпарила от главата ми след приказките на маера за бандитите, двете бутилки силно вино и
прекараната безсънна нощ. След като се скарахме, си бях тръгнал, без да ѝ кажа каквото и да
било. Какво ли щеше да си помисли, ако просто изчезнех след жестоките думи, които бях
изрекъл?
Вече бях на цял ден път от Северин. Не можех да се върна само за да ѝ кажа, че
заминавам. Замислих се за момент. Не. Освен това самата Дена изчезваше за дни, без изобщо
да ме предупреди. Сигурно щеше да ме разбере, ако и аз сторех същото…
измежду няколкото неприятни възможности, с които разполагах.
Рязкото „иииааа“ на магарето на калайджията ме стресна и внезапно ме подсети за нещо.
— Към Северин ли си тръгнал, калайджийо?
— Не отивам там, по-скоро ще мина през него — отвърна той, — но посоката е тази.
— Току-що се сетих за писмо, което трябва да изпратя. Ако ти го дам, ще можеш ли да го
занесеш до една странноприемница?
Калайджията кимна бавно.
— Бих могъл — отвърна, — ако се окаже, че имате нужда от хартията и мастилото… —
Той се усмихна и отново размаха торбичката.
— Ще са ми нужни, калайджийо — направих гримаса аз. — Но колко ще ми струва
всичко това?
Той погледна насъбраните неща.
— Солта с кутията е четири бита. Ножът — петнайсет бита. Хартията, перата и
мастилото — осемнайсет бита. Кутийката с прахан — три бита.
— И доставката на писмото — добавих аз.
— И
гледам израза на лицето ви, трябва да е адресирано до някоя дама, ако не греша.
Кимнах.
— Добре. — Той потри брадичката си. — Ще поискам трийсет и пет, но ще ви оставя да
се спазарите за трийсет.
Цената беше разумна, особено като се има предвид колко трудно се намира хубава
хартия. И все пак това беше повече от една трета от парите, които Алверон ми беше дал. Те
щяха да ни трябват за подслон, храна и други провизии.
Но преди да успея да кажа каквото и да било, калайджията продължи.
— Виждам, че тези пари ви изглеждат много — каза той, — и се надявам думите ми да
не ви се сторят твърде нахални, но плащът ви е доста хубав. А аз винаги съм готов да направя
размяна.
Смутено придърпах около себе си прекрасния си тъмночервен плащ.
— Предполагам, че бих могъл да се разделя с него — рекох аз с искрено съжаление в
гласа, — но така ще остана без връхна дреха. Какво ще правя, когато завали?
— Не се безпокойте за това — успокои ме калайджията.
Той издърпа парче плат от един денк и ми го подаде да го разгледам. Личеше си, че
цветът му някога е бил черен, но от дългото носене и многократното пране беше избледнял
до тъмнозеленикав.
— Малко е опърпан — казах аз и протегнах ръка, за да опипам протритите шевове на
плаща.
— Просто е носен, това е всичко — спокойно отвърна мъжът и го разстла върху раменете
ми. — По мярка ви е. Цветът ви отива, подчертава очите ви. А и не бихте искали да
изглеждате твърде заможен с всички тези бандити по пътищата.
Въздъхнах.
— Какво ще ми дадеш в замяна? — попитах аз и му подадох хубавия си плащ. — Имай
предвид, че този плащ е носен по-малко от месец и никога не е виждал и капка дъжд.
Калайджията прокара ръце по красивата ми дреха.
— Има всякакви малки джобове! — възхитено възкликна той. — Това е прекрасно!
Опипах изтънелия плат на неговия плащ.
— Ако добавиш и игла с конец, ще заменя плаща си за всички неща, които искам да
взема — предложих му аз, осенен от внезапно вдъхновение. — Освен това ще ти дам и едно
желязно, едно медно и едно сребърно пени.
Ухилих се. Беше твърде малко, но това искат калайджиите в приказките, когато решат да
продадат някой удивителен магически предмет на нищо неподозиращия син на вдовица,
тръгнал по света да си дири щастието.
Калайджията отметна глава назад и се разсмя.
— И аз мислех да ви предложа същото — призна той.
След това метна моя плащ върху рамото си и здраво стисна ръката ми.
Порових в кесията си и му подадох един железен драб, две винтишки половин пенита и,
за моя приятна изненада — едно атуранско твърдо пени. Имах късмет с последното пени,
защото то се равняваше на частица от винтишкия сребърен раунд. Изпразних в пътната си
торба десетината джобове на тъмночервения си плащ и прибрах новите вещи, които бях
купил от калайджията.
След това набързо написах писмо до Дена, в което обяснявах, че покровителят ми
неочаквано ме е изпратил на път. Извиних се за необмислените неща, които ѝ бях казал, и я
уверих, че ще се срещна с нея веднага щом се върна в Северин. Искаше ми се да имах повече
време за писмото, за да измисля някакво по-изискано извинение и да ѝ обясня ситуацията
по-подробно, но калайджията вече беше прибрал хубавия ми плащ и очевидно нямаше
търпение да продължи пътя си.
Тъй като нямах никакъв восък, с който да запечатам писмото, използвах един трик,
който бях измислил, докато пишех бележки от името на маера. Прегънах парчето хартия и
след това го подвих така, че човек трябваше да разкъса хартията, за да го разгъне.
Подадох го на калайджията.
— Трябва да го предадеш на красива тъмнокоса жена на име Дена. Тя е отседнала в
„Четирите свещи“ в Долен Северин.
— Това ми напомня нещо! — възкликна той, докато прибираше писмото. — Свещи. —
Пресегна се към дисагите и извади наръч дебели лоени свещи. — Всеки има нужда от свещи.
Странното бе, че
той предполагаше.
— Имам също и малко вакса, за да си лъскате ботушите — продължи той, докато ровеше
из денковете си. — По това време на годината вали страшен дъжд.
Вдигнах ръце и се засмях.
— Ще ти дам един бит за четири свещи, но не мога да си позволя нищо повече. Ако
продължавам така, накрая ще трябва да купя и магарето ти, за да взема всички тези неща със
себе си.
— Както решите — каза мъжът и небрежно сви рамене. — Беше удоволствие да търгувам
с вас, млади господине.
76.
Прахан
На втората вечер от пътуването ни слънцето вече бе започнало да залязва, когато
намерихме място, подходящо за лагер. Дедан отиде да събира дърва. Мартен се захвана да
реже моркови и картофи и изпрати Хеспе да напълни с вода гърнето за готвене. А аз
използвах малката лопата на следотърсача, за да изкопая дупка за нашия огън.
Без някой да го кара, Темпи взе един клон и с меча си отряза от него тънки ленти сухо
дърво, които да използваме за праханта. Изваден от ножницата си, мечът му все така не
изглеждаше особено впечатляващ. Но като се има предвид колко лесно наемникът успя да
отцепи с него тънки като лист хартия дървени стърготини, явно острието му беше остро като
бръснач.
Застлах дупката за огнището с камъни. Без да каже и дума, Темпи ми подаде шепа
прахан.
Кимнах.
— Искаш ли да използваш моя нож? — попитах аз, като се надявах да го въвлека в
някакъв разговор.
През последните дни надали бяхме разменили повече от десетина думи.
Светлосивите очи на адемеца се насочиха към колана ми и след това обратно към
неговия меч. Той поклати глава и се размърда неспокойно.
— Това не уврежда ли острието? — попитах аз.
Наемникът сви рамене, избягвайки погледа ми.
Започнах да редя дървата за огъня и тогава направих първата си грешка. Въздухът беше
хладен и всички ние бяхме уморени. Ала вместо бавно да разпаля искра и да направя
приличен лагерен огън, аз подредих клонки около праханта на Темпи и след това сложих
около тях по-големи клони, като така изградих доста плътна дървена клада.
Точно когато приключвах, Дедан се върна с още един наръч дърва.
— Чудесно, няма що — изсумтя той достатъчно тихо, за да може да се престори, че го е
казал на самия себе си, но и достатъчно силно, за да чуят всички. — И ти си нашият водач.
Просто чудесно.
— Сега пък какво има? — уморено попита Мартен.
— Момчето е направило малко дървено укрепление, а не огън — театрално въздъхна
Дедан и заговори с тон, който вероятно трябваше да е бащински, но вместо това прозвуча
снизходително. — Хайде, ще ти помогна. Искрата никога няма да запали това. Имаш ли
кремък и огниво? Ще ти покажа как да ги използваш.
Никой не обича да му говорят снизходително, но аз особено много мразя това. От два дни
Дедан непрекъснато показваше, че ме смята за идиот.
Въздъхнах уморено. Най-старата ми и отегчена въздишка. Това беше начинът, по който
трябваше да го изиграя. Той ме смяташе за млад и безполезен. Трябваше ясно да му покажа,
че това изобщо не е вярно.
— Дедан — попитах аз, — какво знаеш за мен?
Той ми хвърли озадачен поглед.
— Знаеш едно нещо за мен — спокойно отговорих на въпроса си аз. — Знаеш, че маерът
ме е сложил начело на нашата група. — Погледнах го право в очите. — Мислиш ли, че
Алверон е идиот?
— Разбира се, че не — махна с ръка Дедан. — Просто исках да кажа…
Изправих се и веднага съжалих, защото така се видя колко по-висок е той от мен.
— Маерът щеше ли да ме направи водач, ако бях идиот?
Той ми се усмихна неискрено, опитвайки се да покаже, че недоволното му мрънкане през
изминалите два дена е било просто някакво недоразумение.
— Не се опитвай да извъртиш нещата…
— Грешката не е твоя — вдигнах ръка аз. — Ти просто не знаеш нищо за мен. Но нека не
си губим времето с това тази нощ. Всички сме уморени. Засега само искам да те уверя, че не
съм глупаво богаташко синче, тръгнало да се забавлява.
Взех между пръстите си малка щипка от праханта на Темпи и се съсредоточих. Издърпах
повече топлина, отколкото беше нужно, и усетих как ръката ми изстина чак до рамото.
— И също така мога да те уверя, че знам как да запаля огън.
Дървените стърготини запушиха и след това неочаквано пламнаха буйно, като запалиха и
останалата част от праханта и огънят се разгоря почти веднага.
Исках да направя драматична демонстрация, така че Дедан да спре да ме мисли за някое
безполезно момченце. Заради времето, прекарано в Университета, тези неща бяха
престанали да ми правят впечатление. За член на Арканум запалването на огън по този
начин е нещо толкова естествено, като да си обуеш ботушите.
Дедан, от друга страна, никога не беше срещал арканист и вероятно никога не се беше
доближавал на по-малко от хиляда километра до Университета. Единственото, което знаеше
за магията, бе дочутото от разказите край лагерните огньове.
Така че когато огънят пламна, той пребледня като лист хартия и отстъпи няколко крачки
назад. Изражението му беше такова, сякаш внезапно бях призовал огнена стена като
Таборлин Великия.
Тогава видях, че по лицата на Мартен и Хеспе бе изписано същото изражение —
типичното винтишко суеверие. Очите им поглеждаха ту към проблясващия огън, ту към мен.
Аз бях един от
сиренето с кората.
Погледнах смаяните им лица и осъзнах, че каквото и да им кажа, то няма да ги успокои.
Не и в момента. Затова само въздъхнах и започнах да приготвям постелята си за през нощта.
Макар онази вечер да нямаше много весели разговори около огъня, нямаше и никакво
мърморене от страна на Дедан. Бих предпочел да спечеля уважението им, но и малко страх
щеше да свърши добра работа, за да върви всичко гладко.
* * *
Двата следващи дни изминаха без нови представления от моя страна и помогнаха на
всички да се отпуснат. Дедан продължаваше да се перчи все така безцеремонно, но спря да
ме нарича „момче“ и вече не се оплакваше дори и наполовина колкото преди, затова
сметнах, че съм победил.
Въодушевен от този малък успех, реших да направя опит да подхвана разговор с Темпи.
Щом като щях да ръководя тази малка група, то трябваше да знам повече за него. Най-вече
исках да разбера дали може да изрече повече от пет думи една след друга.
И така, когато спряхме по пладне, за да хапнем, аз се приближих до наемника от Адем.
Той седеше малко встрани от нас. Не го правеше, защото беше надменен. Просто останалите
говорехме, докато се храним, а Темпи просто ядеше.
Но днес нарочно се погрижих да седна до него с обеда си от дебело парче твърда
наденица и малко студени картофи.
— Здравей, Темпи.
Той вдигна глава и ми кимна. За секунда зърнах светлосивите му очи. След това той
извърна поглед и се размърда неспокойно. Прокара ръка през косата си и за миг ми напомни
на Симон. И двамата имаха слаби тела и пясъчноруса коса. Симон обаче не беше толкова
мълчалив. Понякога не можех да си отворя устата от него.
Разбира се, и преди бях пробвал да заговоря Темпи, обикновено за дреболии — времето,
умората след цял ден ходене, храната, — но тези опити не бяха довели до нищо. В най-
добрия случай ми отговаряше с една-две думи. По-често кимваше или свиваше рамене. Но
обикновено ми хвърляше безизразен поглед, започваше да мърда неспокойно ръце и упорито
отказваше да ме погледне в очите.
Сега направих поредния опит да подхвана разговор.
— Чувал съм истории за летхани — започнах аз, — но бих искал да науча повече. Би ли
ми разказал за него?
Светлите очи на Темпи се спряха за миг върху моите, а лицето му продължаваше да е
безизразно. След това той отново погледна встрани. Подръпна един от червените кожени
ремъци, които пристягаха ризата към тялото му, и започна да си играе с ръкава.
— Не. Няма да разказвам за летхани. Не е за теб. Не питай повече.
Той отново извърна поглед и сведе очи към земята.
Преброих наум. Тринайсет думи. Бях получил отговор поне на един от въпросите си.
77.
„За няколко пенита“
Здрачът се спускаше, докато преминавахме през един от завоите на пътя. Чух тропане с
крака и пляскане, примесени с музика, викове и гръмогласен смях. След десет часа ходене
тези звуци ми повишиха настроението и почти ме развеселиха.
Странноприемницата „За няколко пенита“, която се намираше на последния голям
кръстопът южно от Елд, беше огромна. Построена от грубо одялани дървени греди, тя имаше
общо три етажа, като последният беше по-нисък и се криеше под няколкото фронтона. През
прозорците се виждаха мъже и жени, които танцуваха, докато невидимият цигулар свиреше
лудешка мелодия.
— Усещаш ли това ухание? — Дедан пое дълбоко дъх. — Казвам ви, в това място има
жена, която е способна да ми сготви манджа и от камък и да ме накара да я моля за още.
Сладката Пег. В името на тези две ръце се надявам тя все още да е тук. — Той обрисува
заоблените ѝ форми с ръцете си, намеквайки за двойното значение на думите си, и сръчка
Мартен.
Очите на Хеспе се присвиха и тя втренчи поглед в тила на Дедан.
Той не се усети и продължи:
— Тази вечер ще си легна с корем, пълен с агнешко и бренди. Макар че като нищо ще ми
се наложи да спя по-малко, за да се позабавлявам, ако правилно съм разбрал нещата при
последното ми посещение тук.
Видях бурята, която се надигаше на лицето на Хеспе, и побързах да го прекъсна.
— Легло за всеки и каквото има приготвено за ядене — твърдо казах аз. — За всичко
останало ще плащате от собствения си джоб.
Дедан сякаш не можеше да повярва на ушите си.
— Хайде стига, бе! От дни спим на открито. А и парите не са твои, не се стискай
толкова.
— Още не сме си свършили работата — спокойно отвърнах аз, — нито дори част от нея.
Нямам представа колко още ще ни се наложи да сме по пътищата, но знам, че не съм богат.
Ако твърде бързо изпразним кесията на маера, ще ни се наложи сами да си ловим вечерята.
— Огледах лицата на всички. — Или може би някой има достатъчно пари, за да ни храни, и
е готов да ги сподели с всички?
Мартен се усмихна печално в отговор на предложението ми. Погледът на Хеспе беше
вперен в Дедан, който продължаваше да ме изпепелява с очи.
Темпи се въртеше нервно и лицето му беше непроницаемо както винаги. Като избягваше
да ме погледне, той огледа безизразно всички останали един подир друг. Очите му се
местеха, но не от лице на лице. Той погледна първо ръцете на Дедан, след това краката му.
После премести поглед към краката на Мартен, към тези на Хеспе и накрая към моите.
Пренесе тежестта на тялото си и се приближи с половин стъпка по-близо до Дедан.
Надявайки се да разсея напрежението, смекчих тона си и добавих:
— След като приключим с всичко, ще разделим каквото е останало в кесията. Така всеки
от нас ще има малко допълнителни пари в джоба още преди да сме се върнали в Северин.
Всеки ще може да похарчи своя дял както намери за добре. Но едва след като свършим.
Забелязах, че Дедан не е доволен, и изчаках да видя дали ще продължи да настоява.
Вместо него заговори Мартен.
— След дълъг ден ходене — каза той замечтано, сякаш говореше на себе си — една
напитка
Дедан погледна приятеля си и след това се обърна отново към мен очаквателно.
— Мисля, че кесията може да се справи с по една напитка за всеки — с усмивка
отстъпих аз. — Не ми се вярва маерът да иска да направи от нас свещеници, вие какво ще
кажете?
Думите ми предизвикаха гърления смях на Хеспе и на лицата на Мартен и Дедан също се
появиха усмивки. Темпи ме изгледа със светлите си очи, размърда се и отново извърна
поглед.
* * *
След няколко минути пазарлъци петимата получихме за един сребърен бит обикновени
легла, скромна вечеря и по една напитка. След като приключих с пазарлъка, намерих маса в
един по-тих ъгъл на стаята и пъхнах лютнята си под пейката, за да е на сигурно място.
Седнах, отпуснах изморените си кости и се зачудих какво да направя, за да накарам Дедан да
престане да се държи като наежено петле.
Такива мисли ми се въртяха в главата, когато тропнаха вечерята на масата пред мен.
Вдигнах поглед и видях женско лице и доста разголени гърди, обрамчени от яркочервени
къдрици. Кожата ѝ беше бяла като сметана и тук-там осеяна с лунички. Устните ѝ бяха
опасно светлорозови, а очите ѝ — опасно яркозелени.
— Благодаря — с известно закъснение казах аз.
— Няма защо, любов моя. — Очите ѝ се усмихнаха игриво и тя отметна кичур коса от
голото си рамо. — Май почти си заспал на стола.
— Така е. Денят и пътят бяха дълги.
— Това е доста жалко — отбеляза тя със закачливо съжаление, докато разтриваше врата
си. — Щях да те накарам да ти се подкосят краката, ако бях сигурна, че след един час още ще
се държиш на тях. — Тя се пресегна и леко докосна косата на тила ми. — Двамата с теб
можем да предизвикаме пожар.
Замръзнах като подплашен елен. Не мога да кажа защо, освен че бях уморен от няколкото
дни път. Вероятно причината беше и в това, че досега никоя жена не ми беше казвала
подобни неща толкова открито. Може би…
Може би бях млад и печално неопитен. Нека оставим нещата дотук.
Отчаяно се опитвах да измисля какво да кажа, но докато възвърна способността си да
говоря, тя вече се беше отдалечила на една крачка и ме гледаше изпитателно. Усетих как
лицето ми пламна и това ме смути още повече. Без да се замислям, сведох поглед към
вечерята, която жената ми бе донесла — картофена супа.
Тя тихо се засмя и любезно докосна рамото ми.
— Съжалявам, младежо. Стори ми се, че си малко по… — Тя не довърши изречението,
сякаш премисляше думите, и след това започна отново: — Хареса ми младостта ти, но не
знаех, че си
Макар че говореше меко, усетих насмешката в гласа ѝ. От това лицето ми се изчерви още
повече, чак до ушите. Накрая, когато осъзна, че каквото и да каже, само ще ме накара да се
чувствам още по-неловко, тя махна ръката си от рамото ми.
— По-късно ще се върна да проверя дали имаш нужда от нещо.
Кимнах глупаво и я проследих как се отдалечава. Движенията ѝ бяха приятни за окото,
но вниманието ми се насочи към откъслечните смехове, които се чуха тук и там. Огледах се
и видях развеселените лица на мъжете, които седяха на дългите маси около мен. Една от
групите вдигна чашите си в мълчалив и подигравателен поздрав. Някакъв мъж се наведе,
потупа ме утешително по рамото и каза:
— Не го приемай лично, момче, вече е отказала на всички нас.
Усещайки, че всички в стаята ме наблюдават, сведох поглед и започнах да си ям
вечерята. Докато чупех парчета от хляба и ги топях в супата, разсъждавах върху собствената
си глупост. Крадешком наблюдавах как дузина мъже задяват червенокосата сервитьорка и тя
ги отрязва, докато разнася напитки от маса на маса и слуша търпеливо закачките им.
Бях успял да възвърна донякъде хладнокръвието си, когато Мартен се настани на стола до
мен.
— Добре се справи с Дедан преди малко — започна той без предисловия.
— Така ли? — Настроението ми малко се подобри.
Мартен кимна мълчаливо, докато пронизващият му поглед обхождаше тълпата,
изпълваща стаята.
— Повечето хора се опитват да се заяждат с него и да го накарат да изглежда глупав. Ако
ти беше пробвал нещо подобно, щеше да ти го върне тъпкано.
— Той
Той сви рамене.
— Но го направи умно, така че той ще продължава да те слуша. — Мартен отпи от
чашата си, замълча и след това смени темата. — Хеспе предложи двамата да споделят една
стая тази нощ — небрежно подхвърли той.
— Наистина ли? — изненадах се аз. — Май тя става все по-смела.
Той бавно кимна.
— И? — подканих го аз.
— И нищо. Дедан каза, че за нищо на света няма да похарчи пари за стая, която би
трябвало да получи безплатно. — Той ме погледна и повдигна вежди.
— Не говориш сериозно — казах аз с равен глас. — Не може да не знае. Просто се прави
на глупак, защото не я харесва.
— Не мисля така — не се съгласи Мартен, сетне се обърна към мен и сниши глас. —
Преди три цикъла приключихме поръчка за охрана на керван от Ралиен. Беше дълго
пътуване и двамата с Дедан имахме джобове, пълни с пари, и нищо конкретно, за което да ги
похарчим. Така че в края на нощта двамата седяхме в мърлява малка кръчма край доковете,
твърде пияни, за да станем и да си тръгнем. И тогава той заговори за нея. — Следотърсачът
бавно поклати глава. — Не спря да се обяснява цял час и човек никога не би заподозрял, че
жената, която описваше, е нашата Хеспе с нейния суров поглед. Направо беше готов да изпее
песен за нея. — Той въздъхна. — Мисли, че е твърде добра за него, и е убеден, че ако я
погледне по̀ така, ще се окаже с ръка, счупена на три места.
— Защо не му каза?
— Какво да му кажа? Това беше преди тя да започне да му хвърля кравешки погледи. По
онова време смятах, че тревогите му са основателни. Какво мислиш, че ще направи Хеспе с
теб, ако я потупаш приятелски по някоя от по-чувствителните ѝ части?
Погледнах към Хеспе, която стоеше край бара. Тя потропваше с крак в ритъма на
цигулката. Като изключим това, стойката на раменете ѝ, очите ѝ и линията на челюстта ѝ
бяха строги, почти войнствени. Между нея и мъжете, които стояха от двете ѝ страни на бара,
имаше малко, но забележимо разстояние.
— Аз също не бих искал да рискувам ръката си — признах аз. — Но Дедан вече
да е разбрал. Не е сляп.
— Той не е по-различен от всички нас.
Отворих уста да възразя, после погледнах към червенокосата сервитьорка.
— Можем да му кажем — предложих аз. —
Мартен цъкна с език.
— Не — отсече той и тропна чашата си върху масата. — Това само ще обърка нещата още
повече. Или сам ще го разбере, или няма — когато настъпи подходящият за него момент и
по подходящия за него начин. — Сви рамене. — Или пък никога няма да се досети и въпреки
това слънцето отново ще изгрее на следващия ден.
И двамата мълчахме дълго. Мартен наблюдаваше над ръба на халбата си шумното общо
помещение и очите му се зареяха невиждащо в далечината. Оставих врявата наоколо да се
превърне в приятно бръмчене, облегнах се на стената и се унесох в полудрямка.
А когато не контролирах мислите си, те неизменно се насочваха към Дена. Спомнях си
уханието ѝ, извивката на шията ѝ близо до ухото, начина, по който движеше ръцете си,
докато говореше. Зачудих се къде ли е тя в тази нощ и дали е добре. Запитах се дали мислите
ѝ някога се насочват към мен с топлота…
* * *
— … ловенето на бандити не би трябвало да е трудно. Освен това не би било зле за
разнообразие да налетим на тези проклети копелета.
Думите ме изтръгнаха от сладката ми дрямка като риба, издърпана с въдица от езеро.
Цигуларят беше спрял да свири, за да удари една напитка, а в относително тихата стая гласът
на Дедан бе оглушителен като магарешки рев. Отворих очи и видях, че Мартен също се
оглежда с леко разтревожен вид. Без съмнение същите думи, които бяха привлекли
вниманието ми, бяха събудили и неговия интерес.
Беше ми нужна само секунда, за да открия Дедан. Той седеше през две маси и водеше
пиянски разговор с един фермер с посивяла коса.
Мартен вече се изправяше на крака. Тъй като не исках да привличам вниманието към
случващото се, му изсъсках: „Махни го от тук“, и се насилих да седна отново на стола си.
Скърцах със зъби, докато Мартен бързо се провря между масите, потупа Дедан по рамото
и посочи зад гърба си към мястото, където седях. Дедан промърмори нещо, което се радвам,
че не чух, и неохотно се изправи.
Нарочно започнах да оглеждам помещението, вместо да следвам с очи Дедан. Темпи
лесно се забелязваше в червените си наемнически червени дрехи. Беше обърнат с лице към
огнището и наблюдаваше как цигуларят настройва инструмента си. На масата пред него
имаше няколко празни чаши и той беше разхлабил кожените ремъци на ризата си. Гледаше
цигуларя със странно напрежение.
Докато го наблюдавах, една сервитьорка му донесе поредната напитка. Той огледа
тялото ѝ многозначително от горе до долу. Тя му каза нещо и той целуна ръката ѝ с такава
лекота, сякаш беше някой придворен. Жената се изчерви и закачливо побутна рамото му.
Едната му ръка спокойно се придвижи по извивката на талията ѝ и остана там. Изглежда, че
тя нямаше нищо против.
Дедан се приближи до масата ми и закри с тялото си Темпи точно когато цигуларят
вдигна лъка си и засвири жига. Десетина човека се изправиха, нетърпеливи да започнат да
танцуват.
— Какво? — попита ме Дедан, когато застана пред масата. — Да не би да ме извика, за
да ми кажеш, че вече става късно? Че утрешният ден ще бъде уморителен и не е лошо да
напъхам дребното си тяло в леглото? — Той се приведе над масата, за да ме погледне право
в очите.
Усетих киселата миризма на дъха му. Беше от дрег — евтин, неприятен алкохол, който
може да бъде използван за разпалване на огън.
— Как пък не, да не съм ти майка — засмях се презрително аз.
Всъщност мислех да кажа точно това и сега трябваше да побързам да измисля нещо
друго, с което да отвлека вниманието му. Погледът ми попадна върху червенокосата жена,
която ми бе сервирала вечерята, и аз се приведох напред на стола си.
— Чудех се дали можеш да ми кажеш нещо — започнах аз със заговорнически тон.
Намръщената му физиономия бе заменена от любопитство и аз сниших гласа си още
малко.
— Бил си тук и преди, нали? — Той кимна и аз продължих: — Знаеш ли името на онова
момиче? — Посочих с глава червенокосата.
Дедан хвърли уж потаен поглед през рамо, който със сигурност щеше да привлече
вниманието на жената, ако тя не беше с гръб към нас.
— Русата, дето я опипва адемецът ли? — попита Дедан.
— Червенокосата.
Дедан сбърчи широкото си чело, присвил очи, за да фокусира далечния край на стаята.
— Лосин? — тихо попита той и се обърна към мен с все още присвити очи. — Малката
Лоси?
Свих рамене и започнах да съжалявам за тактиката за отвличане на вниманието, която
бях избрал.
Едрият мъж избухна в оглушителен смях и се отпусна с цялата си тежест върху пейката
срещу мен.
— Лоси — изкикоти се той малко по-силно, отколкото беше по вкуса ми. — Квоте,
погрешно те прецених. — Удари с длан по масата и отново се засмя, като почти щеше да
падне назад от пейката. — Имаш добро око, момче, но нямаш никакъв шанс.
Тези думи жегнаха наранената ми гордост.
— Защо не? Тя не е ли, ами… — Не довърших и направих неопределен жест.
Дедан някак си успя да разбере какво имам предвид.
— Уличница? — невярващо попита той. — За бога, момче, не! Тук има две. — Той махна
с ръка над главата си и заговори съвсем тихо. — Имай предвид, че не са точно уличници, а
просто момичета, които нямат нищо против да изкарат нещо допълнително през нощта. —
Направи пауза и примигна. — Пари. Да изкарат допълнителни пари
неща — засмя се сподавено той.
— Просто си мислех… — несигурно започнах аз.
— Аха, всеки мъж, който има очи и топки, си е помислил същото. — Дедан се наведе
малко по-близо до мен. — Тя е малко похотливо създание. Задява се с мъжете, които ѝ
хванат окото, но не можеш да я вкараш в леглото си. В противен случай щеше да е богата
като краля на Винтас. — Той погледна към нея. — Колко ли струва да дадеш за една нощ с
нея? Аз бих дал…
Той присви очи към червенокосата и устните му замърдаха беззвучно, сякаш правеше
някакви сложни сметки наум. Накрая сви рамене.
— Повече, отколкото притежавам. — Погледна ме и отново сви рамене. — И все пак по-
добре не си мечтай за това. Спести си неприятностите. Ако искаш такива услуги, познавам
една дама тук, която не изглежда толкова зле. Може да се съгласи да ти разведри вечерта. —
Той се заоглежда из стаята.
— Не! — Сложих ръка върху неговата, за да го спра. — Просто бях любопитен, това е
всичко. — Гласът ми звучеше неискрено и аз го знаех. — Благодаря, че ми каза как стоят
нещата.
— Няма защо — отвърна той и предпазливо се изправи.
— О — рекох аз, сякаш внезапно ми бе хрумнало нещо, — би ли ми направил една
услуга? — Дедан кимна и аз му махнах да се приближи. — Безпокоя се, че Хеспе накрая
може да се разприказва за работата, която трябва да свършим за маера. Ако бандитите чуят,
че ги преследваме, задачата ни ще стане десеторно по-трудна. — На лицето му се мярна
гузно изражение и аз продължих: — Почти съм сигурен, че тя няма да спомене за това, но
нали знаеш колко са приказливи жените.
— Разбирам — бързо отговори той и се изправи. — Ще говоря с нея. По-добре да сме
внимателни.
Цигуларят, който беше с лице като на ястреб, довърши жигата и всички започнаха да
пляскат, да тропат с крака и да удрят празните си халби по масите. Въздъхнах и потрих
лицето си с ръце. Когато вдигнах поглед, видях Мартен на съседната маса. Той докосна с
пръсти челото си и кимна, за да ме поздрави. В отговор направих лек поклон, както си седях.
Винаги е приятно да имаш публика, която те оценява.
78.
Различен път и различна гора
На следващата сутрин изпитах известно злорадство, като видях страдащият от тежък
махмурлук Дедан да се готви за път, преди още слънцето да е изгряло. Едрият мъж
внимаваше как се движи, но трябва да призная, че не се оплака нито веднъж, освен ако не се
броят леките пъшкания, които издаваше от време на време.
Сега, когато се вгледах по-внимателно, забелязах признаците, че Дедан е влюбен.
Начинът, по който произнасяше името на Хеспе. Недодяланите шеги, които си правеше,
когато говореше с нея. И как на всеки няколко минути намираше извинение да погледне към
нея. Винаги имаше някакъв предлог — да се протегне, да хвърли равнодушен поглед към
пътя или да посочи дърветата наоколо.
Въпреки това той не осъзнаваше, че Хеспе на свой ред също го ухажва от време на време.
Понякога беше доста забавно да ги наблюдавам, сякаш гледах някоя добре режисирана
модеганска трагедия. А на моменти ми се искаше да ги удуша и двамата.
Темпи крачеше между нас безмълвно като нямо и добре възпитано кученце.
Наблюдаваше всичко — дърветата, пътя, облаците. Ако не беше безспорно интелигентният
поглед в очите му, човек можеше да го помисли за бавноразвиващ се. На няколкото въпроса,
които му зададох, отвръщаше с все така смутени и нервни движения на ръцете, с кимване,
със свиване на рамене или с поклащане на глава.
През цялото това време ме измъчваше любопитство. Знаех, че летхани е просто
измислица от приказките, но част от мен не спираше да се чуди дали това е така. Дали
наистина пазеше думите си? Дали можеше да използва мълчанието си като броня? Или да се
движи бързо като змия? Истината бе, че след като имах бегла представа какво могат да
сторят Елкса Дал и Фела, като призоват имената на огъня и на камъка, мисълта, че някой
може да събира думите си, за да ги използва като гориво, изобщо не ми изглеждаше толкова
глупава колкото преди.
* * *
Петимата се опознахме много добре и свикнахме с чудатостите си. Дедан внимателно
подготвяше мястото, където щеше да спи, като не само махаше клонките и камъните, но
стъпкваше и всяка туфа трева или бучка пръст.
Хеспе подсвиркваше фалшиво, когато си мислеше, че никой не я чува, и чоплеше зъбите
си методично след всяко ядене. Мартен не ядеше месо, ако то имаше дори и съвсем слаб
розов оттенък, и не пиеше вода, която не е била кипната или смесена с вино. Поне два пъти
дневно ни повтаряше, че сме глупаци, щом не правим същото.
Но по отношение на странностите в поведението Темпи биеше всички останали. Не ме
поглеждаше в очите. Не се усмихваше. Не се мръщеше. Не говореше.
Откакто бяхме напуснали „За няколко пенита“, той бе направил само един коментар по
собствено желание. „Дъждът направи този път и гората различни.“ Изрече всяка от думите
отчетливо, сякаш цял ден бе обмислял това твърдение. И доколкото го познавах, сигурно
беше така.
Адемецът се миеше до вманиачаване. Останалите се възползвахме от възможността да се
изкъпем всеки път, когато се отбиехме в някоя странноприемница, но той се миеше
ежедневно. Ако наблизо имаше поток, се изкъпваше вечер и сутрин. Иначе се измиваше с
кърпа и с част от водата за пиене, която носеше.
Освен това всеки ден неотклонно извършваше сложен ритуал от разтягания, като ръцете
му старателно описваха във въздуха разни фигури. Напомняха ми за бавните дворцови танци,
които се танцуваха в Модег.
Очевидно така поддържаше гъвкавостта на тялото си, но беше доста странно да го
наблюдаваш. Хеспе се шегуваше, че ако бандитите ни поканят на танци, нашият приятно
ухаещ наемник ще ни е от голяма полза. Но казваше това тихо, когато Темпи не можеше да я
чуе.
Като говорим за странности, предполагам, че не съм човекът, който би могъл да се
присмива на другите. Повечето вечери свирех на лютнята си, когато не бях твърде уморен от
ходенето. Вероятно това едва ли е подобрило мнението на останалите за мен като техен
тактически предводител и арканист.
Колкото повече наближавахме целта на пътуването си, толкова по-неспокоен ставах.
Мартен беше единственият от нас, който беше истински подходящ за тази работа. Дедан и
Хеспе щяха да се справят добре с битките, но с тях трудно се работеше. Дедан обичаше да
спори и беше голям инат. Хеспе пък беше мързелива. Тя рядко помагаше за приготвянето на
вечерята или за почистването след това, освен ако някой не я помолеше, и дори тогава го
правеше с такова нежелание, че беше за предпочитане да не искаш помощ от нея.
Оставаше Темпи — наемен убиец, който не смееше да ме погледне в очите или да ме
заговори. Наемникът, за когото бях твърдо убеден, че би могъл да направи кариера в
модеганския театър…
* * *
Пет дни след като напуснахме Северин, стигнахме до мястото на нападенията. Около
трийсет и пет километрова отсечка от пътя, която пресичаше Елд — без градове, без
странноприемници, даже нямаше нито една изоставена ферма. Напълно изолирана част от
кралския път по средата на безкрайна древна гора. Естествената обител на мечки,
умопобъркани отшелници и бракониери — раят на разбойниците.
Мартен отиде на разузнаване, докато останалите подготвяхме лагера. Час по-късно той
се появи между дърветата, задъхан, но в добро настроение. Успокои ни, че наоколо не е
открил следи от човешко присъствие.
— Не мога да повярвам, че съм на страната на бирниците — отвратено промърмори
Дедан.
Хеспе се засмя с гърления си смях.
— Ти си на страната на цивилизацията — поправих го аз. — И се грижиш пътищата да са
безопасни. Освен това маер Алверон прави важни неща с тези данъци — ухилих се аз. —
Като например, че ни плаща.
— Ето за това се боря
След вечерята изложих набързо единствената стратегия, която бях успял да сътворя след
пет дни мислене. Начертах върху земята с пръчка извиваща се линия.
— Добре. Това тук е пътят, дълъг около трийсет и пет километра.
— Киломитра. — Тихият глас беше на Темпи.
— Не те разбрах? — попитах аз.
Това беше първото нещо, което го чувах да казва от ден и половина.
—
него дума, че ми отне известно време да разбера, че всъщност казва „километра“.
— Километра — отчетливо повторих аз, посочих към пътя и вдигнах пръст. — От тук до
пътя има километър и половина. Днес изминахме двайсет и пет километра.
Той кимна веднъж.
Обърнах се отново към чертежа си.
— Можем да предположим с доста голяма сигурност, че бандитите са на около
петнайсет километра от пътя. — Начертах квадрат около грубата схема на пътя. — Това
прави близо хиляда квадратни километра гора за претърсване.
За момент настъпи тишина, докато всички обмисляха думите ми. Накрая Темпи каза:
— Това е много.
Кимнах сериозно.
— Ще са ни нужни месеци, за да претърсим толкова голяма територия, но ще трябва да
го направим. — Добавих още две линии към чертежа. — Всеки ден Мартен ще разузнава
пред нас. — Вдигнах поглед към него. — Каква площ на ден можеш да огледаш?
Той се замисли за момент и погледна към дърветата наоколо.
— В тази гора? С толкова много шубраци? Около два и половина квадратни километра.
— А колко, ако си внимателен?
— Аз винаги съм внимателен — усмихна се той.
Кимнах и начертах една линия, успоредна на пътя.
— Мартен ще разузнава ивица, широка около километър, на около километър и половина
от пътя. Той ще се оглежда за техния лагер или за постовете им, така че ние, останалите, да
не им налетим по случайност.
— Това не е добра идея — поклати глава Хеспе. — Те няма да са толкова близо до пътя.
Ако искат да се скрият, ще са по-навътре — поне на четири-пет километра.
— На тяхно място щях да се постарая да съм на поне пет-шест километра от пътя, преди
да започна да причаквам и да убивам хората — кимна Дедан.
— И аз така мисля — съгласих се аз, — но рано или късно те трябва да отидат до пътя.
Трябва да слагат постове и да се движат напред-назад, за да устройват засади. Трябва да си
осигуряват провизии. Тъй като са тук от няколко месеца, има известна вероятност да са
оставили някакви следи. — Добавих с пръчката някои дребни подробности към картата на
земята. — След като Мартен разузнае, двама от нас ще тръгнат и внимателно ще претърсят
след него. Ще покрием тясна ивица от гората в издирване на каквито и да е следи от тях.
Останалите двама ще пазят лагера. Можем да претърсваме около три километра и половина
на ден. Ще започнем от северната част на пътя и ще търсим от запад на изток. Ако не
открием следи, ще пресечем към южната страна и ще се върнем, като вървим от изток на
запад. — Довърших чертежа си в пръстта и се изправих. — Ще намерим следите им след
един цикъл, може би два — зависи дали ще имаме късмет. — Наведох се отново и забих
пръчката в земята.
Дедан погледна мрачно към грубата карта.
— Ще ни трябват повече провизии.
Кимнах.
— Ще местим лагера на всеки пети ден. Двама от нас ще се връщат до Кросон, за да
взимат провизии. Другите двама ще местят лагера. Мартен ще почива.
Следотърсачът заговори:
— Освен това отсега нататък трябва да внимаваме с огъня, който палим. Миризмата на
дим ще ни издаде, ако вятърът духне в тяхната посока.
— Всяка нощ ще ни трябва дупка за огъня — кимнах аз — и не е лошо да се оглеждаме за
ренелови дървета. — Погледнах Мартен. — Нали знаеш как изглежда ренеловото дърво?
На лицето му се появи изненада.
Хеспе местеше поглед ту към мен, ту към него.
— Какво е ренелово дърво? — попита тя.
— Това е дърво — отвърна Мартен, — което е подходящо за горене. Гори с чист и горещ
пламък. Не отделя никакъв дим и почти никаква миризма на дим.
— Дори и когато дървото е зелено — добавих аз. — Същото се отнася и за листата му. Не
расте навсякъде, но видях няколко наоколо.
— Как градско момче като теб знае нещо такова? — учуди се Дедан.
— Работата ми е да знам различни неща — сериозно отвърнах аз. — И какво, за бога, те
кара да мислиш, че съм израснал в града?
Дедан сви рамене и извърна поглед.
— Отсега нататък трябва да използваме за огъня само такова дърво — продължих аз. —
Ако не е достатъчно, ще го пазим за готвене. Ако нямаме никакво, ще трябва да ядем студена
храна. Така че оглеждайте се за него.
Всички кимнаха. Темпи го направи малко по-късно от останалите.
— И накрая, трябва да подготвим някакви истории, в случай че се натъкнат на нас,
докато ги търсим. — Обърнах се към Мартен. — Какво ще кажеш, ако някой те хване, докато
си на разузнаване?
Той изглеждаше изненадан, но почти не се поколеба с отговора си.
— Ще кажа, че съм бракониер. — Той посочи лъка си, подпрян на едно дърво. — Няма
да е далеч от истината.
— А откъде си?
На лицето му се появи моментно колебание.
— От Кросон, само на един ден на запад оттук.
— Как се казваш?
— М-Мерис — притеснено отвърна той.
Дедан се засмя.
— Недей да лъжеш за името си — усмихнах се аз. — Ще ти бъде трудно да си
убедителен. Ако те хванат и те пуснат — добре. Само гледай да не ги отведеш до лагера ни.
Ако искат да те вземат с тях, се възползвай от това по най-добрия начин. Престори се, че
искаш да се присъединиш към тях. Не се опитвай да избягаш.
— Просто да остана с тях? — Мартен изглеждаше смутен.
Кимнах.
— Ако мислят, че си глупав, ще очакват да избягаш на първата нощ. Ако мислят, че си
умен, ще очакват да побегнеш на втората. Но до третата вече би трябвало да ти имат
известно доверие. Изчакай до полунощ, след това създай някаква суматоха. Запали няколко
палатки или нещо такова. Ще чакаме да настъпи бъркотия и ще ги нападнем.
— Планът е същият и за всеки от вас. — Погледнах останалите трима. — Изчакайте до
третата нощ.
— Как ще откриете техния лагер? — попита Мартен.
Челото му бе покрито с тънък слой пот. Не го обвинявах. Играта, която играехме, беше
опасна.
— Ако ме хванат, няма да съм тук, за да ви помогна да ги проследите — добави той.
— Няма да намеря
гората.
Огледах лицата около огъня, като очаквах поне Дедан да измърмори нещо, но изглежда,
че никой от тях не се съмняваше в моите способности на арканист. Разсеяно си зададох
въпроса на какво ли мислят, че съм способен.
Истината бе, че през последните няколко дни скришом бях събрал косми от четиримата.
Така че лесно можех да направя импровизирано махало, с което да открия всеки от групата
за по-малко от минута. Като се имаше предвид винтишката суеверност, се съмнявах, че биха
се радвали да научат подробностите.
— А какви трябва да бъдат нашите истории? — Хеспе потупа Дедан по гърдите с
опакото на ръката си и кокалчетата ѝ удариха на кухо върху бронята му от твърда кожа.
— Дали можете да ги убедите, че сте недоволни пазачи на керван, които са решили да
станат бандити? — попитах аз.
Дедан изсумтя.
— Мътните го взели! Мислил съм за това един-два пъти. — Когато Хеспе му хвърли
поглед, той се засмя. — Не ми казвай, че и ти не си го правила. Да вървиш цикъл след цикъл
в дъжда, да ядеш боб и да спиш на земята. И всичко това за едно пени на ден? — Той сви
рамене. — В името на божиите зъби! Изненадан съм, че половината от нас не са хванали
вече гората.
— Като гледам, ще се справите без проблем — усмихнах се аз.
— А той? — Хеспе посочи с палец към Темпи. — Никой няма да повярва, че и той е
хванал гората. Адемците изкарват десет пъти повече от нас на ден.
— Двайсет пъти повече — промърмори Дедан.
И аз си мислех за същото.
— Темпи, какво ще направиш, ако те намерят бандитите?
Адемецът се повъртя малко, но не каза нищо. Хвърли ми кратък поглед, след това
извърна очи надолу и встрани. Не бях сигурен дали разсъждава или просто е объркан.
— Ако не беше адемското му червено, нямаше да изглежда особено впечатляващ —
отбеляза Мартен. — Дори и мечът му не с кой знае какъв.
— Със сигурност не изглежда двайсет пъти по-добър от мен. — Гласът на Дедан беше
тих, но не толкова тих, че да не го чуят всички.
И аз се безпокоях за облеклото на Темпи. Опитах се на няколко пъти да подхвана
разговор с адемеца с надеждата да обсъдя проблема с него, но беше все едно да се мъча да
разговарям с котка.
Но фактът, че не знаеше думата „километри“, ме накара да осъзная нещо, за което
трябваше да се сетя отдавна. Атуранският не беше родният му език. Тъй като аз самият
доскоро се мъчех да говоря добре сиару в Университета, разбирах желанието на човек по-
скоро да мълчи, отколкото да изглежда като глупак.
— Може и той да се опита да изиграе същата роля като нас — несигурно предложи
Хеспе.
— Трудно е човек да лъже убедително, когато не знае добре езика — отбелязах аз.
Светлите очи на Темпи се стрелкаха към всеки от нас, докато говорехме, но той така и не
каза нищо.
— Хората подценяват онези, които не могат да се изразяват добре — каза Хеспе. —
Може би трябва просто да се прави на… ням? Да се преструва на объркан, все едно се е
загубил?
— Няма да е нужно да се прави на ням — промърмори под носа си Дедан. — Може
просто да
Темпи погледна Дедан все така безизразно, но по-напрегнато от преди. Той си пое дъх
преднамерено бавно и заговори.
— Мълчалив не значи глупав — каза с равен глас. — А ти? Винаги говори.
Като куче, което цял ден лае дърво. Опитва се да бъде голям. Ама не е. Само шум. Само куче.
Не трябваше да се смея, но това ме свари напълно неподготвен. Донякъде, защото мислех
Темпи за мълчалив и пасивен, и донякъде, защото беше напълно прав. Ако Дедан беше куче,
щеше да е такова, което лае непрекъснато, при това за нищо. Лае само за да чуе гласа си.
Въпреки това не трябваше да се смея. Но го направих. Хеспе също се разсмя и се опита да
го скрие, което беше по-лошо.
Лицето на Дедан потъмня от гняв и той се изправи на крака.
— Ела тук и повтори онова, което каза.
Темпи стана с все така безизразна физиономия, заобиколи огъня и се изправи до Дедан.
Всъщност… ако кажа, че е застанал
Когато говорят, повечето хора застават на две-три крачки от вас. Но Темпи застана на по-
малко от крачка от Дедан. Единственият начин да застане по-близо бе да го прегърне или да
се качи отгоре му.
Бих могъл да излъжа и да ви кажа, че всичко това се случи твърде бързо, за да успея да се
намеся, но това няма да е истина. Простата истина бе, че не можех да измисля лесен начин,
по който да спра случващото се. Но по-сложната истина бе, че по онова време вече и на мен
самия доста ми беше писнало от Дедан.
И което беше по-важното — за пръв път чувах Темпи да говори толкова много. За пръв
път, откакто го бях срещнал, той се държеше като нормален човек, а не като някаква няма
ходеща кукла.
Освен това бях любопитен да го видя как се бие. Бях слушал много за легендарната
смелост на адемците и се надявах да избие от дебелата глава на Дедан малко от сърдитото
му мърморене.
Темпи стоеше достатъчно близо до Дедан, за да го прегърне. Дедан беше с цяла глава по-
висок, с по-широки рамене и гърди. Адемецът вдигна поглед към него без помен от каквато
и да била емоция върху лицето си. Нямаше перчене, нито подигравателна усмивка. Нищо.
— Просто куче — каза Темпи тихо и без особена интонация. — Голямо, шумно куче. —
Той вдигна ръка и отново започна да имитира уста с нея. —
Дедан замахна с все сила към гърдите на Темпи. Бях виждал този удар безброй пъти в
кръчмите близо до Университета. Обикновено караше ударения да се олюлее назад и да
загуби равновесие, готов да се сгромоляса.
Само дето Темпи не се олюля. Той просто… отстъпи. След това се протегна и удари
Дедан по главата, така както някой родител шамаросва непослушното си дете на пазара.
Ударът дори не беше достатъчно силен, за да накара главата на Дедан да се помръдне, но
всички чухме тих пуфтящ звук и косата му се развя така, както се носят семената на
млечката, когато ги духнеш.
Дедан остана неподвижен за момент, сякаш не можеше да разбере напълно какво се е
случило. След това се намръщи и вдигна и двете си ръце да блъсне Темпи още по-силно.
Адемецът избегна и този удар, след което удари Дедан от другата страна на главата.
Дедан се намръщи, изгрухтя, вдигна ръце нагоре и ги сви в юмруци. Беше едър мъж и
наемническото му кожено облекло се опъна и изскърца, когато вдигна ръце. Изчака за
момент, очевидно се надяваше, че Темпи пръв ще направи своя ход. След това тежко
пристъпи напред, засили се и нанесе удар с юмрук, който беше силен и тежък като
замахването на ратай, който сече с брадва.
Адемецът предусети удара и за трети път отстъпи встрани. Но по време на тромавото му
замахване внезапно всичко в Дедан се промени. Той се вдигна на пръсти и тежкият му
покосяващ удар спря по средата на движението. Изведнъж той вече не изглеждаше като
някой нападащ бик, а нанесе три светкавични юмручни удара, бързи като пляскането на
крило на птица.
Темпи избегна странично първия, отби с ръка втория, но третият го застигна високо в
рамото, извъртя го наполовина встрани и го отхвърли назад. Той направи две бързи стъпки,
за да излезе от обсега на Дедан, възстанови равновесието си и разтърси глава. После се
разсмя силно и доволно.
При звука на смеха му изражението на Дедан се смекчи и той се ухили на свой ред, макар
че не свали ръцете си и продължи да се движи на пръсти. Въпреки това Темпи пристъпи
напред, избегна поредния внезапен удар и халоса Дедан в лицето с разперени пръсти. Не го
удари по бузата, както правят скараните влюбени на сцената. Ръката на Темпи нанесе удара
отгоре и уцели Дедан отпред — от челото чак до брадичката.
— Аргххх! — изкрещя Дедан. — Черно проклятие! — Олюля се и се хвана за носа. —
Какво ти става? Да не би току-що да ми удари шамар? — Той погледна към Темпи изпод
ръката си. — Биеш се като жена.
За момент изглеждаше, че Темпи ще възрази. След това той се усмихна за пръв път,
откакто го познавах, кимна леко и сви рамене.
— Да. Бия се като жена.
Дедан се поколеба, после се засмя и грубо потупа Темпи по рамото. Очаквах, че
адемецът ще се отдръпне от докосването му, но вместо това той му върна жеста и дори
стигна дотам, че сграбчи рамото на Дедан и шеговито го блъсна.
Тази проява ми се стори странна от страна на човек, който през последните дни се бе
държал толкова резервирано, но реших, че на харизан кон зъбите не се гледат. От страна на
адемеца всичко, различно от неспокойното и мълчаливо въртене, си беше истинска
благословия.
Още по-хубаво бе, че вече имах представа за бойните способности на Темпи. Независимо
дали Дедан искаше да го признае или не, Темпи очевидно го превъзхождаше. Предположих,
че репутацията на адемеца не е просто празни приказки.
Мартен наблюдаваше как Темпи се връща на мястото си.
— Тези дрехи продължават да са проблем — рече следотърсачът, сякаш нищо не се бе
случило, и огледа кървавочервените риза и панталони на Темпи. — Да носиш това облекло
между дърветата, е все едно да развяваш знаме.
— Ще говоря с него за това — казах аз.
Ако Темпи се притесняваше за лошия си атурански, предполагам, че разговорът ни щеше
да протече по-гладко без публика.
— И ще измисля как да постъпи той, ако се натъкне на бандитите. Вие тримата можете
да подготвите лагера и да сложите вечерята.
Тримата се разпръснаха да търсят най-хубавите места, където да опънат постелите си.
Темпи ги проследи как се отдалечават, след това се обърна и ме погледна. Сведе очи към
земята и направи малка крачка встрани.
— Темпи?
Той вдигна глава и ме погледна.
— Трябва да обсъдим дрехите ти.
Когато заговорих, отново се повтори предишното му поведение. Постепенно спря да ми
обръща внимание и погледът му се плъзна встрани. Сякаш му бе досадно да ме слуша. Сякаш
бе някое намусено малко дете.
Не е нужно да ви казвам колко вбесяващо е да се опитвате да водите разговор с човек,
който не ви гледа в очите. Не можех обаче да си позволя лукса да се обиждам или да отложа
този разговор. И бездруго вече го бях отлагал твърде дълго.
— Темпи. — Преборих се с желанието да щракна с пръсти, за да привлека вниманието
му. — Дрехите ти са червени — казах аз, като се опитвах да се изразявам възможно най-
просто. — Лесно се виждат. Опасни са.
Той дълго време не отговори. След това светлите му очи се стрелнаха към моите и
адемецът кимна.
Изпитах ужасното подозрение, че той може би в действителност не разбира какво
правим тук, в Елд.
— Темпи, знаеш ли защо сме тук, в гората?
Очите му се насочиха към грубата ми схема в пръстта и после обратно към мен. Сви
рамене и направи неопределен жест с двете си ръце.
— Какво е много, но не всичко?
В началото помислих, че ми задава някакъв странен, философски въпрос, след това
осъзнах, че ме пита за някаква дума. Вдигнах ръка и хванах два от пръстите си.
— Няколко? — Хванах три пръста. — Повечето?
Темпи, който напрегнато наблюдаваше ръцете ми, кимна.
— Повечето — каза той и започна да се върти притеснено. — Знам повечето. Говори
бързо.
— Търсим едни хора. — Щом заговорих, очите му веднага се отклониха встрани и аз
потиснах въздишката си. — Опитваме се да намерим едни хора.
Ново кимване.
— Да.
Поне знаеше защо сме тук.
— Червено? — Пресегнах се и докоснах червения кожен ремък, който пристягаше
плътно плата на ризата към тялото му — беше изненадващо мек. — За лов? Имаш ли други
дрехи? Не червени?
Темпи сведе поглед към дрехите си и започна нервно да се суети. След това кимна, отиде
до раницата си и извади риза от обикновено, сиво домашно платно. Подаде ми я.
— За лов. Но не за битка.
Не бях сигурен каква е разликата, но засега реших да оставя този въпрос.
— Какво ще стане, ако
ще се биеш?
Той сякаш обмисли отговора си за момент.
— Не добър в говорене — призна накрая. —
— Един бандит — бие се. Двама — говори — кимнах аз.
— Може бие се с двама — сви рамене той.
— Бие се и победи?
Темпи отново сви равнодушно рамене и посочи към Дедан, който внимателно дърпаше
клони измежду чимовете.
— Като него? Трима или четирима. — Той протегна ръка с обърната нагоре длан, сякаш
ми предлагаше нещо. — Ако трима бандити, бие се. Ако четирима, опита говори добре.
Изчака до три нощи. После… — той направи странен, сложен жест с двете ръце. — Огън в
палатки.
Успокоих се, доволен, че е следил разговора ни по-рано.
— Да. Добре. Благодаря ти.
Петимата вечеряхме скромно супа, хляб и не особено вкусно, лепкаво сирене, което
бяхме купили в Кросон. Дедан и Хеспе приятелски се дърлеха помежду си, а ние двамата с
Мартен гадаехме какво време ще ни очаква през следващите няколко дни.
Като изключим това, не разговаряхме особено. Двамата за малко щяхме да се скараме.
Бяхме изминали над сто и петдесет километра от Северин и бяхме напълно наясно за
зловещата работа, която ни предстои.
— Почакай — каза Мартен, — а ако хванат теб? — Той вдигна поглед към мен. —
Всички имаме план, ако ни заловят. Оставаме с тях и ти ни откриваш на третия ден.
— Не забравяй, че трябва да им отвлечете вниманието — кимнах аз.
— А ако те хванат? Аз не знам никаква магия. Не мога да гарантирам, че ще мога да те
проследя до третата нощ. Има вероятност да го направя, разбира се. Но проследяването е
нещо несигурно…
— Аз съм просто един безобиден музикант — успокоих го. — Имал съм неприятности с
племенницата на баронет Бенбрайд и съм решил, че е по-добре да се укрия в гората за
известно време ухилих се аз. — Могат да ме ограбят, но тъй като нямам много пари, най-
вероятно просто ще ме пуснат. Мога да съм убедителен, а и не изглеждам особено
заплашителен.
Дедан промърмори нещо под носа си, което се радвах, че не чух.
— Но ако все пак се случи? — настоя Хеспе. — Мартен е прав. А ако те вземат с тях?
Още не бях решил какво ще правя в този случай, но вместо накрая да разваля вечерта,
предпочетох да се усмихна с най-уверената си усмивка.
— Ако ме отведат в лагера си, би трябвало да мога да ги избия сам без особени
затруднения. — Свих рамене със силно преувеличено равнодушие. — Ще се срещнем в
лагера, след като работата е свършена. — Потупах земята до себе си и се ухилих.
Възнамерявах думите ми да прозвучат като шега, надявайки се, че поне Мартен ще се
засмее на лекомисления ми отговор. Но бях подценил колко дълбоко вкоренено е суеверието
във винтишците и коментарът ми бе посрещнат с неловко мълчание.
След това не разговаряхме много. Теглихме чоп кой да застане на пост, угасихме огъня и
един по един се унесохме в сън.
79.
Знаци
След закуска Мартен започна да учи мен и Темпи как да търсим следите на бандитите.
Всеки може да забележи парче съдрана риза, увиснало на някой клон, или отпечатък на
крак в пръстта, но тези неща никога не се случват в истинския живот. Те са подходящи за
сюжета на пиеса, но ако трябва да сме честни, някога скъсвали ли сте си ризата толкова
сериозно, че да остане парче от нея?
Никога. Хората, които преследвахме, бяха умни, така че не можехме да разчитаме да
допуснат такива очевидни грешки. Това означаваше, че Мартен бе единственият от нас,
който имаше някаква представа какво трябва да търсим всъщност.
— Оглеждайте се за всяка счупена клонка — обясни той. — Най-вероятно е да ги
откриете там, където клоните са гъсти и преплетени, на височината на кръста или на
глезените. — Той направи движения, сякаш риташе гъсти шубраци и ги разтваряше с ръцете
си. — Самото счупване трудно се забелязва, ето защо гледайте листата. — Махна към
близките храсти. — Какво виждате тук?
Темпи посочи един по-нисък клон. Този ден беше облечен в ризата от обикновено
домашно платно и без червения цвят на наемническите си дрехи изглеждаше дори още по-
малко внушителен.
Погледнах към мястото, към което сочеше той, и видях, че една клонка е прекършена, но
не достатъчно, че да се отчупи.
— Значи някой е минавал оттук? — попитах аз.
Мартен намести лъка си по-високо върху рамото.
— Аз бях. Направих го миналата нощ. — Той ни погледна. — Виждате ли как дори
листата, които не са увиснали, са започнали да увяхват?
Кимнах.
— Това означава, че някой е вървял по този път преди ден и нещо. Ако са минали два или
три дни, листата щяха да са покафенели и изсъхнали. Виждаш ли тези двете, които са близо
едно до друго… — погледна ме той.
— Това означава, че някой е минал през това място повече от веднъж, когато вече са
минали дни.
Той кимна.
— Тъй като аз ще разузнавам и ще се оглеждам за бандитите, вие ще трябва да
проверявате всичко с носове, забити в земята. Когато откриете нещо такова, ме извикайте.
— Да извика? — Темпи сложи ръце около устата си и започна да обръща главата си в
различни посоки.
После разтвори широко ръце към околните дървета и сложи ръка на ухото си,
преструвайки се, че слуша.
Мартен се намръщи.
— Прав си. Не можете просто да се разкрещите да дойда. — Той обезсърчено разтри
врата си. — Проклета работа, не сме обмислили нещата докрай.
Усмихнах му се.
— Аз ги обмислих — казах и извадих грубата дървена свирка, която бях издялкал
миналата нощ.
Можеше да изсвири само две ноти, но това ми беше напълно достатъчно. Доближих я до
устата си и духнах.
— Това е козодой, нали? — ухили се Мартен. — Много прилича.
— Разбирам от такива неща — кимнах аз.
— За съжаление — прокашля се той — козодоят е нощна птица. — Той направи
извинителна физиономия. — Сещаш ли се —
на всеки опитен познавач на гората, ако я надуваш винаги, когато искаш да дойда да
погледна нещо.
Сведох поглед към свирката.
— Черни ръце! — изругах аз. — Трябваше да се сетя за това.
— Идеята е добра — похвали ме Мартен. — Просто трябва да помислим за някоя дневна
птица. Може би златен свирач. — Той изсвири две ноти. — Това би трябвало да е
достатъчно просто.
— Тази вечер ще издялкам нова свирка — рекох аз и се наведох да взема една клонка,
след което я счупих и подадох половината на Мартен. — Това ще свърши работа, ако трябва
да ти дам сигнал днес.
— Как точно ще ни помогне това? — Той изгледа пръчката неразбиращо.
— Когато имам нужда от твоето мнение за нещо, което сме открили, ще направя така. —
Съсредоточих се, промърморих обвързване и мръднах моята половина от пръчката.
Мартен подскочи на половин метър над земята и изпусна пръчката. За негова чест трябва
да призная, че не извика.
— Десет дявола! Какво беше това? — изсъска той и стисна ръката си.
Реакцията му ме стресна и моето сърце също се разтуптя.
— Мартен, съжалявам. Това е просто малко симпатия. — Видях сбърченото му чело и
промених подхода си. — Малко магия. Нещо като тънък магически конец, който използвам,
за да свържа две неща едно с друго. — Помислих си, че Елкса Дал би си глътнал езика при
това описание, но продължих: — Мога да свържа тези две неща, така че когато дръпна
моето…
Преместих се и застанах над мястото, където неговата пръчка лежеше на земята. Вдигнах
моята и неговата се издигна във въздуха.
Демонстрацията ми постигна желания ефект. Когато се движеха заедно, двете клонки
приличаха на най-недодяланата и жалка марионетка на света. Не беше нещо, от което човек
да се уплаши.
— Това е като невидим конец, само дето не може да се оплете или да се закачи за нещо.
— Колко силно ще се раздвижи? — предпазливо попита той. — Не искам да ме събори
от някое дърво, докато разузнавам.
— От другата страна на конеца ще съм аз — обясних аз, — просто ще подръпна леко,
като плувка на въдица.
Мартен спря да си държи ръката и малко се поотпусна.
— Само малко ме стресна, това е всичко — оправда се той.
— Грешката е моя — рекох аз. — Трябваше да те предупредя.
Вдигнах пръчката и я разлюлях с преднамерена небрежност — все едно не беше нищо
повече от обикновена пръчка. Разбира се, тя
трябваше да убедя Мартен в това. Както е казал Текам — „Нищо на света не е по-трудно от
това да убедиш някого в истина, която му е непозната.“
* * *
Мартен ни показа как да разберем, когато листата или боровите иглички са били
разместени, как да открием, когато някой е минал по камъните, как да узнаем дали мъхът
или лишеите са били засегнати от нечии стъпки.
Старият ловец беше изненадващо добър учител. Той не повтаряше едно и също, не се
държеше снизходително с нас и нямаше нищо против да задаваме въпроси. Дори и
затрудненията на Темпи с езика не го обезсърчаваха.
Въпреки това ни бяха необходими часове — цял половин ден. Когато реших, че най-сетне
сме приключили, Мартен ни накара да се обърнем и ни поведе обратно към лагера.
— Вече минахме оттук — възпротивих се аз. — Ако ще се упражняваме, нека го правим в
правилната посока.
Мартен не ми обърна внимание и продължи да върви.
— Кажете ми какво виждате — нареди той.
Двайсет крачки по-нататък Темпи посочи.
— Мъх — каза той. — Мой крак. Аз вървя.
Осъзнах какво имаше предвид и започнах да забелязвам всичките следи, които двамата с
Темпи бяхме оставили. През следващите три часа Мартен ни върна унизително по стъпките
ни и ни показа всичко, което бяхме сторили, за да издадем присъствието си тук — следа от
крак върху лишеите по ствола на едно дърво, наскоро отчупено парче скала, обезцветяването
на боровите иглички, които бяхме обърнали.
Най-лошото бяха няколкото яркозелени листа, разсипани на земята в правилен полукръг.
Мартен повдигна вежди и аз се изчервих. Бях ги откъснал от близкия храст и разсеяно ги бях
напускал по земята, докато слушах наставника ни.
— Внимателно обмисляйте всяка своя стъпка и се движете предпазливо — предупреди
ни следотърсачът. — И не се губете един друг от поглед. — Той местеше очи между мен и
Темпи. — Захванали сме се с опасна игра.
После ни показа как да прикриваме следите си. Бързо стана ясно, че зле прикритата
следа често е по-очевидна от онази, която е оставена такава, каквато е. И така, през
следващите два часа научихме как да крием своите грешки и да забелязваме грешките, които
другите са се опитали да потулят.
Едва когато следобедът вече се превръщаше във вечер, двамата с Темпи започнахме да
претърсваме участъка от гората, който беше по-голям от повечето баронства. Вървяхме на
зигзаг близо един до друг, като внимавахме за каквито и да е следи от бандитите.
Представих си дългите дни, които ни предстояха. Мислех си, че ровенето в Архива е
досадно, но в сравнение с търсенето на счупена клонка в толкова голяма гора проучванията
ми за грама изглеждаха като приятно занимание.
В Архива имах шанса да направя някои случайни открития. Там до мен бяха моите
приятели, с които можех да разговарям и да се шегувам и чиято привързаност усещах.
Погледнах настрани към Темпи и осъзнах, че мога да преброя думите, които беше изрекъл
днес — двайсет и четири, както и колко пъти беше срещнал погледа ми — общо три.
Колко дни щяха да са ни необходими? Десет? Двайсет? Милостиви Техлу! Възможно ли
беше да прекарам цял месец тук, без да полудея?
С такива мисли в главата не е чудно, че ме заля вълна на облекчение, когато забелязах
отчупената кора на едно дърво и сноп трева, обърнат в погрешната посока.
Тъй като не исках да се изпълвам с напразни надежди, махнах на Темпи да се приближи.
— Виждаш ли нещо тук?
Той кимна, като си играеше с яката на ризата си, и посочи тревата, която и аз бях
забелязал. След това ми показа одраскания край на един оголен корен, който не бях видял.
Главата ми почти се замая от вълнение, извадих дъбовата клонка и дадох сигнал на
Мартен. Помръднах я съвсем леко, защото не исках да изпадне отново в паника.
Минаха само две минути, преди Мартен да се появи откъм дърветата, но за това време
вече бях успял да измисля три плана как да проследим и да убием бандитите, бях съчинил
три монолога за извинение към Дена и бях решил при завръщането си в Северин да даря
пари на църквата на техлините в израз на благодарността ми за това истинско чудо.
Очаквах, че Мартен ще се раздразни, че сме го повикали толкова скоро. Но когато
застана до нас, изражението на лицето му беше съвсем делово.
Посочих тревата, кората и корена.
— Последното го забеляза Темпи — рекох аз, за да отдам дължимото на адемеца.
— Хубаво — похвали ни сериозно той. — Добра работа. Освен това ето тук има огъната
клонка. — Посочи няколко крачки вдясно.
Обърнах се към посоката, в която, изглежда, се отправяха следите.
— Има вероятност те да са на север от тук — казах аз. — По-нататък по пътя. Мислиш
ли, че ще е по-добре да разузнаем до някъде сега, или да изчакаме до утре, когато ще сме
отпочинали?
Мартен ме погледна с присвити очи.
— За бога, момче! Това не са истински следи. Толкова е очевидно. Твърде близо са една
до друга. — Той ме изгледа продължително. — Трябваше да се уверя, че няма да ги
пропуснете след няколко минути гледане.
Въодушевлението ми се разби на парчета като буркан, съборен от най-горния рафт.
Изражението ми трябва да е било достойно за съжаление, защото следотърсачът ми се
усмихна извинително.
— Съжалявам. Трябваше да ти кажа. Ще го правя от време на време всеки ден. Това е
единственият начин да останем нащрек. Трябва да знаеш, че това не е първият ми път,
когато търся игла в купа сено.
* * *
На третия път, когато повикахме Мартен, той предложи да сключим облог за постоянно.
Двамата с Темпи щяхме да получаваме по половин пени за всяка следа, която откриехме, а
той щеше да печели сребърен бит за всяка, която пропуснехме. Приех с готовност
предложението му. Не само че то щеше да ни поддържа нащрек, но и залогът пет към едно
ми се стори доста щедър.
Благодарение на това останалата част от деня мина бързо. С Темпи пропуснахме няколко
следи — дънер, изместен от мястото си, малко разпилени листа и скъсана паяжина.
Помислих си, че последното не е много честно, но дори и така, при връщането ни в лагера
тази вечер двамата с адемеца бяхме с две пенита напред.
По време на вечерята Мартен ни разказа история за сина на млада вдовица, който
напуснал дома си, за да си търси късмета. Някакъв калайджия му продал чифт магически
ботуши, които му помогнали да спаси принцеса, затворена в кула високо в планините.
Дедан кимна, докато се хранеше, и се усмихна, все едно беше чувал тази история и преди.
Хеспе се смееше на някои места, а на други ахкаше — беше идеалната слушателка. Темпи
седеше напълно неподвижен, със скръстени в скута ръце, без да показва каквито и да е следи
от нервното неспокойствие, което бях свикнал да очаквам от него. Остана в това положение
по време на целия разказ, докато вечерята му изстиваше.
Историята си я биваше. В нея имаше гладен великан и игра на гатанки. Но синът на
вдовицата беше умен и накрая върна обратно принцесата и се ожени за нея. Историята ми
беше позната и ми напомни за отдавна отминалите дни, когато имах дом и семейство.
80.
Интонация
На следващия ден Мартен тръгна с Хеспе и Дедан, а ние с Темпи останахме да
наглеждаме лагера.
Тъй като нямах какво да правя, започнах да събирам дърва за горене. След това търсих в
шубраците полезни билки и донесох вода от близкия извор. Накрая се заех да разопаковам,
да сортирам и да подреждам всичко в пътната си торба.
Темпи разглоби меча си и старателно почисти и смаза частите му. Не изглеждаше
отегчен, но, от друга страна, той никога не изглеждаше по какъвто и да е начин.
Докато стане пладне, вече почти бях обезумял от скука. Можех да почета, но не си бях
взел книга. Можех да пришия джобове на овехтелия си плащ, но нямах никакъв резервен
плат. Можех да посвиря на лютнята си, но лютнята на член на трупа е създадена да свири в
шумното общо помещение на някоя странноприемница. Тук, навън, звукът ѝ щеше да се чува
на километри разстояние.
Можеше да поговоря с Темпи, но да се опитвам да водя разговор с него беше все едно да
беседвам с дърво.
И все пак това, изглежда, беше единствената възможност, с която разполагах. Отидох до
мястото, където седеше адемецът. Беше приключил с почистването на меча си и сега
дооправяше кожената му дръжка.
— Темпи?
Той остави меча настрани и се изправи. Застана смущаващо близо до мен — на не повече
от двайсетина сантиметра. След това се поколеба и се намръщи. Не беше кой знае какво
намръщване — леко стисна устни и между веждите му се появи малка бръчка, но върху
безизразното му лице това изглеждаше като дума, написана с червено мастило.
Отстъпи две големи крачки от мен, след това погледна разстоянието помежду ни и леко
пристъпи напред.
Внезапно ме осени една идея.
— Темпи, колко близо застават един до друг адемците?
Той ме погледна безизразно за момент, след което избухна в смях. На лицето му
проблесна стеснителна усмивка и то за миг ми се стори много младо. Тя бързо изчезна от
устните му, но остана да играе около очите му.
— Умен. Да. Различно в Адем. За теб близо. — Той отново пристъпи смущаващо близо
до мен и след това отстъпи.
— За мен? — попитах аз. — Различно ли е за различните хора?
— Да — кимна той.
— Колко близо за Дедан?
— Сложно. — Той започна да се върти неспокойно.
Усетих как в мен се надига познатото любопитство.
— Темпи, ще ме научиш ли на тези неща? — попитах го аз. — Ще ме научиш ли на твоя
език?
— Да — отвърна той и макар че лицето му не издаваше нищо, усетих в гласа му силна
нотка на облекчение. — Да. Моля, да.
* * *
До края на следобеда бях научил няколко странни и безполезни думи на адемски.
Граматиката все още ми беше непонятна, но в началото винаги е така. За щастие езиците са
като музикални инструменти — колкото повече знаеш, толкова по-лесно научаваш нови.
Адемският ми беше четвъртият.
Основният ни проблем беше, че атуранският на Темпи не беше много добър, и така ни
оставаше малко обща основа, върху която да градим. Затова чертаехме в пръстта и доста
ръкомахахме. На няколко пъти, когато жестовете не бяха достатъчни, стигахме до
изпълняването на нещо, наподобяващо пантомима или малка жестомимична пиеса, за да
обясним онова, което искаме да кажем. Беше доста по-забавно, отколкото очаквах.
Първия ден се натъкнахме на една пречка. Бях научил десетина думи и се сетих за още
една, която можеше да се окаже полезна. Свих ръката си в юмрук и се престорих, че нанасям
удар на Темпи.
—
—
— Не.
—
— Не — твърдо каза той. —
си, все едно захапваше нещо. —
—
— Не. — С изненада установих, че в гласа му имаше нотка на снизхождение. —
Лицето ми почервеня.
— Нали това казвам.
Темпи се пресегна и ме шляпна по главата. Направи го по същия начин, по който беше
ударил Дедан снощи и както ме халосваше баща ми, когато бях непослушен на обществено
място. Не беше толкова силно, че да ме заболи, но просто ме стресна. Никой не беше
постъпвал така с мен от години.
Онова, което ме стресна още повече, бе, че дори и не видях как ме удари. Движението му
беше плавно, лениво и по-бързо от щракането с пръсти. Изглежда, че нямаше никакво
намерение да ме обиди, а просто искаше да привлече вниманието ми.
Повдигна пясъчнорусата си коса и посочи ухото си.
— Слуша — твърдо каза той. —
движения, все едно хапе. —
И изведнъж аз го чух. Не беше звученето на самата дума, а ритъмът, с който бе изречена.
—
— Да. Добре. — Той ме възнагради с една от кратките си и редки усмивки.
След това трябваше да започна да уча всички думи отначало, като този път обръщах
внимание на ритъма им. Преди не го бях усетил, а просто подражавах на звученето им.
Постепенно открих, че всяка дума може да има няколко различни значения в зависимост от
ритъма на звуците, които я съставляват.
Научих важните фрази като: „Какво означава това?“ и „Обясни ми го по-бавно“, в
допълнение към трийсетина думи — бий се, погледни, меч, ръка, танц. Пантомимата, която
трябваше да изпълня, за да му обясня последната от тези думи, накара и двама ни да се
разсмеем.
Беше увлекателно. Различният ритъм на всяка дума означаваше, че самият език носи в
себе си някаква музика. Не можеше да не се зачудя…
— Темпи? — попитах аз. — Какви са вашите песни? — Той ме погледна безизразно за
момент и аз помислих, че не е разбрал абстрактния ми въпрос. — Можеш ли да ми изпееш
някоя адемска песен?
— Какво е песен? — попита той.
През последния час Темпи беше научил два пъти повече думи от мен.
Прочистих гърлото си и запях:
Малката боса Джени заедно с вятъра тича.
Търси си хубаво и весело момче, дето ѝ прилича.
На главата ѝ стои шапка с перце,
със свирка свири тя от все сърце.
Устните ѝ са влажни и сладки като мед,
а езикът — остър и проклет.
Когато запях, очите на Темпи се разшириха. Той направо зяпна.
— Ти? — подканих го аз и посочих гърдите му. — Можеш ли да изпееш адемска песен?
Лицето му поруменя и стана яркочервено, а по него преминаваха неконтролирано
различни емоции, оставени на свобода удивление, ужас, смущение, шок и отвращение. Той
се изправи, извърна лице и избърбори нещо на адемски твърде бързо, за да го разбера.
Изглеждаше така, сякаш току-що го бях накарал да се съблече гол и да ми танцува.
— Не — отсече той, след като успя донякъде да възвърне хладнокръвието си.
Лицето му отново беше безизразно, но светлата му кожа беше все още облята в
наситеночервен цвят.
— Не. — Сведе поглед към земята, докосна гърдите си и поклати глава. — Не песен. Не
адемска песен.
— Темпи, съжалявам. — Изправих се, като не знаех къде съм сбъркал.
Наемникът поклати глава.
— Не. Нищо съжалява. — Той си пое дълбоко дъх, отново поклати глава, обърна се и
понечи да се отдалечи. — Сложно.
81.
Ревнивата луна
В онази вечер Мартен застреля три тлъсти заека. Аз изкопах корени, набрах подправки и
преди слънцето да залезе, петимата седнахме да се насладим на вечеря, която беше идеално
допълнена с два големи самуна пресен хляб, масло и безименно, местно трошливо сирене.
След хубавото време през деня настроението беше добро и отново се захванахме да си
разказваме истории.
Хеспе сподели една изненадващо романтична история за кралица, влюбена в
прислужник. Наемницата разказваше със страст. И ако историята ѝ не говореше достатъчно
за нежното ѝ сърце, то погледите, които хвърляше на Дедан, докато описваше любовта на
кралицата, без съмнение го разкриваха.
Дедан обаче така и не успя да забележи признаците, че е влюбена. И с рядко срещана
глупост започна да разказва история, която беше чул в странноприемницата „За няколко
пенита“. Историята за Фелуриан.
— Момчето, което ми разказа това, не беше по-голямо от Квоте — подхвана Дедан. — И
ако го бяхте чули как говори, щяхте да разберете, че едва ли е способен да съчини такъв
разказ. — Наемникът многозначително потупа слепоочието си. — Но чуйте я и сами
преценете дали да ѝ вярвате.
Както казах, Дедан имаше сладкодумен език и умът му беше по-остър, отколкото бихте
предположили, стига да реши да го използва. За съжаление в онзи ден работеше предимно
езикът му, а не умът.
— От незапомнени времена хората са избягвали тази част на гората. Не от страх от
разбойници или от опасение, че могат да се загубят. — Той поклати глава. — Не. Казват, че
тук били домовете на приказните създания. Духове с копита, които танцуват на пълнолуние.
Зловещи същества с дълги пръсти, които крадат бебета от люлките. Много са жените, които
през нощта оставят навън хляб и мляко. И много са мъжете, които строят къщите си така, че
всичките им врати да са в една редица. Някои могат да нарекат тези хора суеверни, но те
знаят истината. Най-добре е човек да избягва фае, но трябва и да знае как да спечели
благоразположението им. Това е историята за Фелуриан — Дамата на здрача. Дамата на
първата тишина. Фелуриан, която е смърт за мъжете. Но щастлива смърт — такава, на която
те отиват доброволно.
Темпи си пое дъх. Движението беше почти незабележимо, но привлече вниманието ни,
защото той имаше навика да седи напълно неподвижно по време на вечерните истории. Сега
това придобиваше смисъл за мен. Просто той е пазел тишина.
— Фелуриан? — попита Темпи. — Смърт за мъжете. Тя е… — Той замълча. — Тя е
Вдигна ръце пред себе си и направи жест, все едно сграбчва някого. Погледна ни
очаквателно. Но като видя, че не го разбираме, докосна меча си, който лежеше до него.
Разбрах какво има предвид.
— Не — казах аз. — Тя не е от вас, адемците.
Темпи поклати глава и посочи лъка на Мартен.
Поклатих глава.
— Не, тя изобщо не е боец. Тя… — Не довърших, защото не можех да измисля как да
обясня начина, по който Фелуриан убиваше мъжете, особено ако трябваше да прибягвам до
жестове. Погледнах отчаяно към Дедан с надежда да получа помощ.
Наемникът не се поколеба.
— Правене на любов — направо заяви той. — Нали знаеш какво е правене на любов?
Темпи примигна, отметна глава назад и се разсмя. Дедан изглеждаше така, сякаш не
можеше да реши дали трябва да се чувства обиден, или не. След малко адемецът успя да си
поеме дъх.
— Да — просто отвърна той. — Знам за правене на любов.
— Ето така тя убива мъжете — усмихна се Дедан.
За момент лицето на Темпи изглеждаше по-безизразно от обичайното, сетне по него
бавно плъзна ужас. Не, не беше ужас, а истинско отвращение и погнуса, които изглеждаха
още по-силни, защото обикновено физиономията му бе толкова безучастна. Стисна
отпуснатите си отстрани ръце по необичаен за него начин.
— Как? — попита той със сподавен глас.
Дедан си отвори устата да каже нещо, но спря. После понечи да направи някакъв жест,
но се отказа и от това, след което погледна смутено към Хеспе.
Тя се засмя гърлено и се обърна към Темпи. Замисли се за момент и направи жест, сякаш
държеше някой в прегръдките си и го целуваше. Сетне започна да тупа ритмично с ръка
върху гърдите си, имитирайки биещо сърце. Ударите ѝ ставаха все по-бързи и по-бързи и
накрая тя стисна ръката си в юмрук и разтвори широко очи. Цялото ѝ тяло се напрегна,
после се отпусна безчувствено и главата ѝ се отметна на една страна.
Дедан се разсмя и аплодира изпълнението ѝ.
— Точно така. Но понякога… — Той потупа с пръст слепоочието си, щракна с пръсти,
кръстоса си очите и изплези език. — Полудяват.
Темпи се отпусна.
— О! — възкликна той с очевидно облекчение. — Добре. Да.
Дедан кимна и се върна към историята си.
— И така, Фелуриан — най-желана от всички мъже и надарена с несравнима красота. —
Специално заради Темпи той направи жест, все едно реши дълга коса. — Преди двайсет
години бащата и чичото на това момче били на лов точно в тази част на гората, когато
слънцето започнало да залязва. Те останали до по-късно, отколкото трябвало, и затова
решили да минат напряко през гората, вместо да използват пътя като разумните хора. Не
били изминали голямо разстояние, когато чули как в далечината някой пее. Тръгнали по
посока на звука, като мислели, че са близо до пътя, но вместо това се оказали в края на една
малка поляна. А там стояла Фелуриан и тихо си пеела:
Кае-Ланион Лухиал
ди мари Фелануа
Креата Ти сиар
ту аларан ди
Дирелла. Амауен.
Лоеси ан делан
ту ниа вор рухлан
Фелуриан тхае.
Макар Дедан да не се справи много добре с мелодията, когато я чух, аз потреперих. Тя
беше тайнствена, завладяваща и ми бе напълно непозната. Езикът също ми беше непознат.
Никога не го бях чувал.
Когато видя реакцията ми, Дедан кимна.
— Тази песен повече от всичко друго придава достоверност на историята на момчето. Не
знам какъв е смисълът на тези думи, но те се запечатаха в главата ми, макар че то ги изпя
само веднъж. И така, двамата братя стояли в началото на поляната и благодарение на луната
виждали толкова добре, сякаш било посред бял ден, а не през нощта. Жената не носела
никакви дрехи и макар косата ѝ да стигала чак до кръста, било съвсем очевидно, че е гола
като луната.
Историите за Фелуриан винаги са ми харесвали, но когато погледнах към Хеспе,
ентусиазмът ми се поохлади. Докато Дедан говореше, тя го наблюдаваше с присвити очи.
Дедан обаче не забеляза това и продължи:
— Тя била висока, с дълги, грациозни крака. Талията ѝ била тънка, а извивката на
бедрата ѝ сякаш молела да бъде докосвана от мъжка ръка. Коремът ѝ бил съвършен и гладък
като изящно парче брезова кора, а пъпът ѝ изглеждал създаден за целувки.
Очите на Хеспе вече се бяха превърнали в опасни малки цепнатини. Но още по-силно
впечатление правеше устата ѝ, която образуваше тънка права линия.
Един съвет от мен — ако някога видите женско лице, което изглежда по този начин,
незабавно спрете да говорите и не мърдайте. Нещата може и да не се оправят, но поне няма
да ги влошите.
За съжаление Дедан продължи, като жестикулираше с големите си ръце на светлината на
огъня.
— Гърдите ѝ били едри и закръглени като праскови, които чакат да бъдат откъснати от
дървото. Дори и ревнивата луна, която краде цветовете на всички неща, не можела да скрие
розовите…
Хеспе издаде звук на отвращение и се изправи.
— Тогава аз ще ви оставя — заяви тя.
Гласът ѝ беше толкова леден, че дори и Дедан го забеляза.
— Какво? — Той вдигна поглед към нея, като продължаваше да държи ръце пред себе си
с длани, присвити във формата на въображаеми гърди.
Наемницата се отдалечи, като мърмореше под носа си.
Ръцете на Дедан се отпуснаха тежко в скута му. Изражението му се промени за момент
— от объркано и наранено то стана гневно. Миг по-късно той се изправи, мърморейки, и
набързо изтупа остатъците от листа и клонки от панталоните си. Събра одеялата си и се
отправи към другия край на малката полянка, на която бяхме.
— Накрая историята не свършва ли с това, че двамата братя тръгнали след нея, но бащата
на момчето изостанал? — попитах аз.
— Значи вече си я чувал? — Дедан се обърна да ме погледне. — Можеше да ме спреш,
ако не…
— Просто се опитвам да отгатна какво се е случило — побързах да отвърна аз. — Мразя,
когато не чувам края на някоя история.
— Бащата стъпил в заешка дупка — рязко отвърна Дедан. — Навехнал си глезена. Никой
повече не видял чичото. — Той излезе от кръга на светлината на огъня с горделива походка
и мрачно изражение.
Хвърлих умолителен поглед на Мартен, който поклати глава.
— Не — тихо рече той. — Няма да участвам в това. За нищо на света. Да се опитам да му
помогна точно сега, е все едно да пробвам да изгася огън с голи ръце — болезнено и
безполезно.
Темпи започна да оправя постелята си. Мартен посочи с пръст наоколо и ме погледна
въпросително. Питаше ме дали искам пръв да застана на пост. Кимнах. Той събра завивките
си и каза:
— Колкото и да са привлекателни някои неща, човек трябва добре да преценява
рисковете, които поема. Трябва да си наясно колко силно ги искаш и дали си готов да се
опариш.
Изгасих огъня и дълбокият нощен мрак се настани на поляната. Лежах по гръб, гледах
звездите и мислех за Дена.
82.
Варвари
На следващия ден двамата с Темпи преместихме лагера, докато Дедан и Хеспе отидоха
до Кросон за провизии. Мартен намери изолиран участък равна земя близо до ручей. След
това опаковахме и прехвърлихме багажа, изкопахме нужник, направихме дупка за огнището
и приготвихме всичко останало.
Темпи имаше желание да разговаряме, докато работим, но аз бях неспокоен. Бях го
засегнал с въпроса си за летхани, затова се стараех да избягвам тази тема. Но щом го
разстройваше едно просто запитване за пеенето, откъде можех да знам какво друго би го
обидило?
Безизразната му физиономия и отказът му да ме погледне в очите отново бяха основните
проблеми. Как можех да водя интелигентен разговор с някого, когато нямах представа какво
е отношението му по един или друг въпрос? Беше като да се опитваш да ходиш със завързани
очи в непозната къща.
И така, избрах по-безопасния подход и докато работехме, просто го разпитвах за още
думи. Питах го предимно за предмети, защото ръцете и на двама ни бяха твърде заети, за да
се изразяваме с жестове.
Най-хубавото от всичко бе, че така той можеше да упражнява атуранския си, докато аз
увеличавах своя речников запас от адемски думи. Забелязах, че колкото повече грешки
допусках на неговия език, толкова по-спокойни ставаха неговите опити да се изразява.
Разбира се, това означаваше, че правя много грешки. Всъщност понякога бях толкова
глупав, че на Темпи му се налагаше да ми обяснява едно и също нещо по няколко пъти, и то
по различен начин. Разбира се, трябваше да го прави на атурански.
Приключихме с подготвянето на лагера някъде по обяд. Мартен отиде на лов, Темпи
започна да прави своите разтягания, които наподобяваха някакъв бавен танц. Направи ги два
пъти подред и в мен се зароди подозрение, че и той самият е отегчен. Когато свърши,
адемецът беше покрит със слой лъскава пот и ми каза, че отива да се къпе.
Останал сам в лагера, стопих свещите на калайджията, за да изработя две малки восъчни
кукли. Исках да направя това от няколко дни насам, но дори в Университета създаването на
восъчна кукла се смята за съмнително поведение, а тук, във Винтас… Достатъчно е само да
кажа, че прецених, че е най-добре да бъда дискретен.
Произведенията ми не се получиха кой знае колко изтънчени. Лойта изобщо не е толкова
удобна за работа колкото симпатичния восък, но дори и най-грубата кукла може да е нещо
много унищожително. След като прибрах двете фигурки в пътната си торба, се почувствах
много по-подготвен.
Тъкмо почиствах последните остатъци от лойта по ръцете си, когато Темпи се прибра
след къпането си гол, както го е майка родила. Годините на сценично обучение ми
помогнаха да запазя, макар и с усилие, спокойно изражение на лицето си.
След като простря мокрите си дрехи да съхнат на един близък клон, Темпи се приближи
към мен без помен от смущение или свенливост.
Той протегна ръка, стиснал нещо между палеца и показалеца си.
— Какво е това? — Адемецът леко разтвори пръстите си, за да видя какво държи.
Погледнах по-отблизо, доволен, че има върху какво да съсредоточа вниманието си.
— Това е кърлеж.
От толкова близо нямаше как да не забележа отново белезите му — бледи линии, които
пресичаха ръцете и гърдите му. От времето, прекарано в Медика, можех да разчитам белези,
а широката, розова и набръчкана кожа на неговите не говореше за дълбока рана, която е
прорязвала кожата, мазнините и мускулите под тях. Това бяха следи от плитки наранявания.
Бяха десетки. Не можех да не се зачудя колко ли дълго е бил наемник, за да има толкова
стари белези. Не изглеждаше на много повече от двайсетина години.
Темпи гледаше втренчено животинката между пръстите си, без да обръща внимание на
начина, по който го оглеждах.
— Хапе. Мен. Хапе и
гласа му се долавяше нотка на отвращение.
Лявата му ръка помръдваше неспокойно.
— В Адемре няма ли кърлежи?
— Не. — Той се опита да смачка буболечката между пръстите си. — Не се чупи.
Показах му с жест как да я стисне между ноктите си, което той стори с известна наслада.
Сетне захвърли кърлежа и се отправи спокойно към постелята си. Все така гол, извади
всички свои дрехи и ги изтупа енергично.
Продължих да гледам встрани, като дълбоко в сърцето си знаех, че Дедан и Хеспе ще
изберат точно този момент, за да се върнат от Кросон.
За щастие те не се появиха. След около четвърт час Темпи обу чифт сухи панталони, като
преди това внимателно ги огледа.
Гол до кръста, той се доближи до мястото, където седях аз.
— Мразя кърлежите — обяви той.
Когато заговори, лявата му ръка направи рязък жест, сякаш махаше трохи от предницата
на ризата си на височината на хълбока. Само дето не носеше риза и по голата му кожа
нямаше нищо, което да трябва да изтупа. Осъзнах, че и преди беше правил същия жест.
Всъщност сега, когато се замислих за това, си дадох сметка, че го бях виждал да прави
същото движение пет-шест пъти през последните няколко дни, но никога толкова яростно.
Осени ме внезапно подозрение.
— Темпи? Какво означава това? — Повторих жеста му с изтупването.
Той кимна.
— Това е това. — Той изкриви лицето си в пресилена гримаса на отвращение.
Мислите ми се върнаха към последния цикъл. Опитах се да си припомня колко пъти съм
виждал Темпи да мърда неспокойно с ръка, докато разговаряме. Главата ми се замая при
тази мисъл.
— Темпи — обърнах се към него аз, — всичко това — направих жест към лицето си, след
това се усмихнах, намръщих се и вдигнах очи към небето, — всичко това се прави с ръце в
адемския език, така ли?
Той кимна и направи жест.
— Това! — Посочих ръката му. — Какво е това?
Той се поколеба, сетне ми се усмихна с пресилена и неловка усмивка.
Повторих жеста му, като леко разперих ръка и притиснах палеца към вътрешната част на
средния си пръст.
— Не — поправи ме той. — Другата ръка, лявата.
— Защо?
Той протегна ръка и ме потупа по гърдите, малко вляво от гръдната кост —
Тя беше по-близо до сърцето. Той вдигна десницата си и я сви в юмрук.
— Тази ръка е силна — обясни адемецът и вдигна лявата си ръка. — Тази ръка е умна.
В това имаше смисъл. Точно затова повече музиканти, свирещи на лютня, изпълняват
акордите с лявата си ръка. По правило тя е по-бърза.
Направих жеста с лявата си ръка, с разперени пръсти. Темпи поклати глава.
— Това е това. — Той изви половината си уста в самодоволна усмивка.
Изражението изглеждаше толкова не на място върху неговото лице, че едва се сдържах да
не го зяпна. Погледнах по-внимателно ръката му и леко промених положението на пръстите
си.
Той кимна одобрително. Лицето му беше безизразно, но за пръв път разбирах защо е
така.
В последвалите часове научих, че адемските жестове с ръка всъщност не представляват
изражението на лицето. Не беше толкова просто. Например усмивката може да означава, че
си развеселен, щастлив, благодарен или удовлетворен. Може да се усмихнеш, за да утешиш
някого. Можеш да се усмихнеш, защото си съгласен с някого или защото си влюбен.
Гримасата или ухилването са подобни на усмивката, но означават съвсем различни неща.
Представете си да се опитвате да научите някого да се усмихва. Представете си да
описвате какво означават различните усмивки и кога трябва да ги използвате по време на
разговор. По-трудно е, отколкото да се научите да ходите.
Внезапно толкова много неща придобиха смисъл. Разбира се, че Темпи нямаше да ме
гледа в очите. Той не можеше да научи кой знае какво за човека, с когото разговаря, като
гледа лицето му. Трябваше да слуша гласа му, но също така и да наблюдава ръката му.
Прекарах следващите няколко часа в опити да науча най-основното, но това се оказа
вбесяващо трудно. Думите са сравнително прости неща. Можеш да посочиш камък. Да
изиграеш тичане или скачане. Но някога опитвали ли сте се да предадете с жестове неща
като съгласие, уважение, сарказъм? Съмнявам се, че дори и баща ми би успял да постигне
нещо такова.
Ето защо напредъкът ми беше обезсърчаващо бавен, но въпреки това бях запленен. Имах
чувството, че съм получил втори език.
А и това беше своеобразна тайна. Винаги съм имал слабост към тайните.
Бяха ми нужни три часа, за да науча шепа жестове, ако ми простите тази игра на думи.
Напредвах изключително бавно, но когато накрая научих жеста за „омаловажаване“,
почувствах прилив на такава гордост, че едва ли бих могъл да я опиша.
Мисля, че и Темпи изпита същото.
— Добре — каза той с изпъната длан, за която с доста голяма сигурност можех да твърдя,
че означава одобрение. Той размърда рамене, изправи се и се протегна. Хвърли поглед към
слънцето, което надничаше през клоните на дърветата над нас. — Храна сега?
— Скоро — отвърнах аз, но имаше един въпрос, който ме тормозеше. — Темпи, защо си
правите целия този труд? Усмивката е лесно нещо. Защо ви е да се усмихвате с ръцете си?
— С ръце също лесно. По-добре. Повече… — Той направи леко видоизменен вариант на
жеста с изтупването на ризата, който беше използвал преди малко.
Може би сега не беше отвращение, а
— Каква е думата за хората, които живее заедно. Пътища. Правилни неща. — Темпи
прокара палец по ключицата си. Може би имаше предвид
добър живот заедно? Никой не сере в кладенец.
— Цивилизация? — засмях се аз.
Той кимна и разпери пръсти в израз на
— Да — потвърди той. — Говорене с ръце е цивилизация.
— Но усмивката е нещо естествено — възпротивих се аз. — Всеки се усмихва.
— Естествено не е цивилизация — възрази Темпи. — Готвено месо — цивилизация.
Измие смрад — цивилизация.
— Значи в Адемре винаги се усмихвате с ръцете? — Искаше ми се да знаех жеста за
смайване.
— Не. Усмихване с лице добро за семейството. Добро с някой приятел.
— Защо само семейството?
Темпи повтори отново жеста си с палеца върху ключицата.
— Когато правиш това — той притисна длан върху лицето си и издуха въздух в нея,
издавайки силен пърдящ звук, — това също естествено, но не правиш близо до други.
Невъзпитано. Със семейство… — той сви рамене в израз на
важна. Със семейство по-естествен.
— Ами смехът? — попитах аз. — Виждал съм те да се смееш. — Издадох звуците „ха-ха-
ха“, за да разбере за какво става дума.
— Смехът е — сви рамене той.
Изчаках за момент, но той, изглежда, нямаше намерение да продължи.
— Защо не се смееш с ръце? — опитах отново аз.
Темпи поклати глава.
— Не. Смехът е различен. — Той пристъпи по-близо и ме потупа с два пръста по гърдите
там, където беше сърцето. — Усмивка? — Прокара пръст по лявата ми ръка. — Гневен? —
Отново потупа сърцето ми.
После направи уплашена и объркана физиономия, а накрая издаде напред уста и придоби
смешно нацупен вид. Всеки път ме потупваше по гърдите.
— Но смях? — Той притисна длан към стомаха ми. — Смях живее тук. — Прокара
показалец нагоре до устата ми и разтвори пръстите си. — Да потискаш смях не е хубаво. Не
е здравословно.
— Също и плача? — попитах аз и плъзнах пръст по бузата си, проследявайки
въображаема сълза.
— Също и плач. — Темпи сложи ръка върху корема си, след което каза: — Ха, ха, ха. —
Притисна ръката си по-силно, за да ми покаже движението на стомаха си. — Хъ, хъ, хъ. —
Избухна в пресилени ридания и отново притисна стомаха си. — Същото място. Не
здравословно да потискаш.
Кимнах бавно, опитвайки се да си представя как ли се чувства адемецът, като постоянно
трябва да търпи хора, които са твърде невъзпитани, за да пазят израженията на лицата си за
самите себе си. Хора, чиито ръце постоянно правят безсмислени жестове.
— Сигурно ти е много трудно с нас.
— Не толкова трудно. —
цивилизация. Варварите са невъзпитани.
— Варварите?
Той направи широк жест, който включваше нашата поляна, гората, целия Винтас.
— Всички тук като кучета. — Той докара гротескно преувеличено изражение на ярост,
като се зъбеше, ръмжеше и въртеше бясно очи. — Само това знаете. — Сви рамене с
равнодушно примирение, сякаш искаше да покаже, че не ни се сърди.
— А децата? — попитах аз. — Всички деца се усмихват още преди да проговорят. И това
ли е погрешно?
Темпи поклати глава.
— Всички деца варвари. Всички усмихва с лица. Всички деца невъзпитани. Но те
порастват. Гледат. Учат се. — Той направи пауза и се замисли, търсейки подходящите думи.
— Варварите нямат жени, които да ги научат на цивилизация. Варварите не могат учат.
Разбирах, че той не казва това, за да ни обиди, но думите му ме подтикнаха да взема още
по-твърдото решение да науча особеностите на адемския език на жестовете.
Наемникът се изправи и започна поредица от разтягания, подобни на онези, които
правеха акробатите в моята трупа, когато бях малък. След като петнайсет минути се
извиваше насам-натам, той започна бавната си, подобна на танц пантомима. Макар по онова
време да не го знаех, тя се нарича кетан.
Все още раздразнен от думите на Темпи, че „варварите не могат учат“, реших да
продължа с ученето. И бездруго нямах какво да правя.
Докато се опитвах да го имитирам, разбрах колко дяволски трудна е тази задача — да
държиш ръцете, присвити в шепи по точно определен начин, а краката — в правилното
положение. Въпреки че Темпи се движеше безкрайно бавно, открих, че е невъзможно да
подражавам на плавната му грациозност. Адемецът не правеше паузи, нито поглеждаше към
мен. Не ме окуражаваше и не ми даваше никакви съвети.
Беше уморително и се зарадвах, когато приключи. След това запалих огъня и направих
тринога. Без да каже и дума, Темпи извади твърда наденица и няколко картофа, които
започна да бели внимателно с меча си.
Това ме изненада, защото той се грижеше за меча си по същия начин, по който аз се
грижех за своята лютня. Веднъж, когато Дедан го беше взел, адемецът беше реагирал с доста
драматично и емоционално избухване. Драматично за него, разбира се. Каза цели две
изречения и леко се намръщи.
Темпи видя, че го наблюдавам, и вдигна глава с любопитство.
Посочих към оръжието в ръцете му.
— Меч? — попитах аз. — За да обелиш картофите?
Той сведе поглед към полуобеления картоф в едната си ръка и меча в другата.
— Остър е — сви рамене той. — Чист е.
Аз също свих рамене, защото не исках да правя въпрос от това. Докато работехме заедно,
научих думите за желязо, възел, лист, искра и сол.
Чаках водата да кипне, а Темпи се изправи, изтупа се и започна да прави за втори път
своите упражнения за разтягане и раздвижване. Отново подражавах на движенията му. Този
път те бяха по-трудни. Мускулите на ръцете и краката ми бяха отпуснати и уморени от
предишния опит. Към края едва успявах да не се разтреперя, но понаучих още някоя и друга
тайна.
Адемецът продължаваше да не ми обръща внимание, но аз нямах нищо против това.
Предизвикателствата винаги са ме привличали.
83.
Слепота
— … И така, Таборлин бил затворен дълбоко под земята — рече Мартен. — Оставили му
само дрехите на гърба и малко парче свещ, с което да разпръсва мрака наоколо. Кралят
магьосник планирал да остави Таборлин, докато гладът и жаждата отслабят волята му.
Сайфус знаел, че ако Таборлин се закълне да му помогне, ще удържи на обещанието си,
защото никога не нарушавал думата си.
Най-лошото обаче било, че Сайфус бил взел жезъла и меча на Таборлин, а без тях силата
му била отслабена. Сайфус дори взел плаща му, който нямал определен цвят, но той хъмм…
съжалявам. Но… ахммм. Хеспе, ще бъдеш ли така добра да ми подадеш меха?
Хеспе хвърли на Мартен меха с водата и той отпи голяма глътка.
— Така е по-добре. — Той прочисти гърлото си. — Докъде бях стигнал?
Бяхме в Елд от дванайсет дни и бяхме навлезли в постоянен ритъм. Мартен промени
облога ни така, че да отразява нарасналите ни умения. В началото го направи десет към
едно, а после петнайсет към едно като споразумението, което беше сключил с Дедан и
Хеспе.
Познанията ми за езика на жестовете на адемците нарастваха и Темпи вече не беше за
мен празна бяла страница. Докато изучавах езика на тялото му, пред мен бавно започна да се
разкрива колоритният му образ.
Той беше внимателен и благороден човек. Дедан го беше раздразнил с неуместното си
поведение. Адемецът обичаше шегите, макар че много от моите нямаха особен успех при
него, а онези, които той се опитваше да каже, неизменно губеха смисъла си при превода.
Това не означава, че нещата между нас бяха идеални. От време на време все още го
засягах и допусках гафове, които не осъзнавах дори и след като се бяха случили. Всеки ден
подражавах на странния му танц и той демонстративно продължаваше да не ми обръща
внимание.
— И така, Таборлин трябвало да избяга — продължи историята си Мартен. — Но когато
огледал пещерата, не видял врата, нито прозорци. Бил заобиколен само от гладък, твърд
камък. Ала Таборлин Великия знаел имената на всички неща и затова те му се подчинявали.
Той казал на камъка: „Счупи се!“, и камъкът се счупил. Стената се разкъсала като парче
хартия и през дупката Таборлин видял небето и вдъхнал сладкия пролетен въздух. Той
излязъл от пещерата, отишъл в замъка и стигнал до портите на кралската зала. Вратите били
залостени, за да не влезе, но той им наредил: „Горете!“, и от тях останала само фина сива
пепел. Таборлин влязъл в залата и видял крал Сайфус да седи там с петдесет стражи. Кралят
извикал: „Заловете го!“ Но стражите току-що били видели как портите се превърнали в
пепел, затова пристъпили към Таборлин, но никой от тях не се приближил
ако разбирате какво искам да кажа. Крал Сайфус изкрещял: „Страхливци! Ще се бия срещу
Таборлин с магия и ще го победя!“ Той също се страхувал от Таборлин, но добре го
прикривал. Освен това в него бил жезълът на Таборлин, а самият Таборлин нямал нищо.
Тогава Таборлин казал: „Ако си толкова смел, върни ми жезъла, преди да се дуелираме.“
„Разбира се“, отвърнал Сайфус, макар да нямал намерение да го върне. „Той е точно до теб,
в онзи сандък там…“ — Мартен ни огледа съзаклятнически. — Виждате ли, Сайфус знаел,
че сандъкът е заключен и за него има само един ключ. А той бил в неговия джоб. И така,
Таборлин отишъл до сандъка, но не успял да го отвори. Тогава Сайфус се засмял, същото
сторили и неколцина от стражите. Това разгневило Таборлин. И преди някой да успее да
направи каквото и да било, той ударил по капака на сандъка и извикал:
отворил и Таборлин грабнал своето наметало, което нямало определен цвят, и се увил с него.
— Мартен отново си прокашля. — Извинете ме — каза той и замълча, за да отпие една
голяма глътка.
— Според теб в какъв цвят е било наметалото на Таборлин? — обърна се Хеспе към
Дедан.
— Какво искаш да кажеш? — Дедан леко сбърчи чело, сякаш се готвеше да се намръщи.
— Нали се твърди, че е нямало определен цвят.
—
главата ти? Нали трябва да си го представиш по някакъв начин?
Дедан се замисли за момент.
— Винаги съм си го представял някак блестящо — отвърна той — Като паветата пред
работилница за леене на лоени свещи след проливен дъжд.
— Аз пък винаги съм си мислела, че е мръсносиво — каза тя — и избеляло, защото
Таборлин постоянно е бил на път.
— В това има смисъл — съгласи се Дедан и видях как лицето на Хеспе отново омекна.
— Бяло — предположи Темпи. — Мисля бяло. Няма цвят.
— Винаги съм мислел, че цветът му е бледосин — призна Мартен и вдигна рамене. —
Знам, че не звучи особено смислено, но просто така си го представям.
Всички обърнаха погледи към мен.
— Понякога си го представям шарено — рекох аз, — съшито от парчета плат с различен
цвят. Но през по-голямата част от времето си го представям тъмно. Сякаш има цвят, но той е
твърде тъмен, за да го видиш.
Когато бях малък, слушах историите за Таборлин с широко отворени очи. Сега, когато
знаех истината за магията, те ми доставяха различна наслада — едновременно ме
развеселяваха и ме караха да изпитвам носталгия.
Но в сърцето си имах специално място за наметалото на Таборлин, което нямало
определен цвят. Голяма част от силата на Таборлин се криела в неговия жезъл. Мечът му бил
смъртоносен. Ключът, монетата и свещта били неговите ценни инструменти. Но наметалото
било сърцето на Таборлин. То му помагало да се дегизира, когато било необходимо, и да се
скрие, когато се забърквал в неприятности. Пазело го от дъжд, стрели и огън.
Можел да крие в него разни неща и многобройните му джобове били пълни с всякакви
чудесии — нож, детска играчка, цвете за някоя дама. Каквото и да било нужно на Таборлин,
то можело да бъде открито някъде в наметалото му с неопределен цвят. Точно тези истории
ме бяха накарали да помоля майка ми да ми купи моето първо наметало, когато бях малък…
Придърпах сегашния си опърпан плащ по-близо около себе си — грозния, дрипав и
избледнял плащ, който бях взел от калайджията. По време на едно от отиванията ни до
Кросон за провизии бях взел парче плат и бях пришил доста нескопосано няколко джоба
върху вътрешната страна на новото си наметало. Но това не можеше да замени моя
тъмночервен плащ или прелестния плащ в черно и зелено, който Фела ми беше направила.
Мартен отново се прокашля и подхвана своята история:
— И така, Таборлин ударил с ръка по сандъка и извикал:
той грабнал своето наметало, което нямало определен цвят, а също и жезъла си. Призовал
могъщи светкавици и убил двайсет от стражите. След това призовал огнена стена и избил
още двайсет. Останалите захвърлили мечовете си и замолили за милост. Тогава Таборлин
взел останалите си вещи от сандъка. Извадил ключа и монетата си и ги прибрал на сигурно
място. Накрая извадил медния си меч Скиалдрин, препасал го…
— Какво? — прекъсна го Дедан със смях. — Глупава главо, мечът на Таборлин не е бил
направен от мед.
— Млъкни, Ден — сопна се Мартен, раздразнен от прекъсването. — Със сигурност е бил
от мед.
— Ти млъкни — не се предаде Дедан. — Кой изобщо е чувал за меден меч? Медта не
може да се точи. Ще е все едно да се опиташ да убиеш някого с голямо пени.
Думите му разсмяха Хеспе.
— Вероятно мечът е бил сребърен, не мислиш ли, Мартен?
— Бил е меден — не отстъпваше следотърсачът.
— Може би в началото на кариерата си — прошепна достатъчно силно Дедан на Хеспе
— е могъл да си позволи само меден меч.
Мартен стрелна двамата с гневен поглед.
— Меден е бил, проклети да сте! Ако това не ви харесва, ще ви се наложи да гадаете
какъв е краят на историята. — Той скръсти ръце пред гърдите си.
— Много важно — заяви Дедан. — Квоте ще ни каже какво е станало. Може и да е
нахакан младеж, но поне знае как трябва ди се разказват истории. Меден меч — как ли пък
не!
— Всъщност — намесих се аз — бих искал да чуя как свършва историята на Мартен.
— О, хайде разказвай — кисело рече старият следотърсач. — И без това не съм в
настроение да довърша историята си. А и бих предпочел да слушам теб вместо рева на това
магаре, докато разказва своята история.
Историите, които си разказвахме всяка вечер, бяха една от редките ни възможности да
седнем заедно като група и да не се занимаваме с дребни препирни помежду си. Но дори и в
тези мигове започна да се появява напрежение. По-важното бе, че останалите разчитаха аз
да осигуря забавлението им за вечерта.
Тъй като се надявах да прекратя това още в зародиш, доста се позамислих каква история
да им разкажа тази нощ.
— Имало едно време — започнах аз — малко момче, родено в малко градче. То било
съвършено или поне така си мислела майка му. Но в него имало нещо различно. В пъпа си
имало златен винт, от който се подавала само главата. Майка му просто била щастлива от
факта, че пръстите на краката и на ръцете му си били по местата и то можело да брои с тях.
Но момчето пораснало и осъзнало, че не всички имат винтове в пъповете си, особено пък
златни. То попитало майка си защо му е този винт, но тя не знаела. След това попитало баща
си, но и той не знаел. После попитало баба си и дядо си, ала и те не знаели. Нещата се
успокоили за известно време, но момчето продължавало да се измъчва. Когато пораснал
достатъчно, момъкът започнал да обикаля от място на място и да разпитва всички, които
твърдели, че знаят нещо повече от останалите. Разпитвал акушерки, медици, но те нямали
представа какво е това. Говорил с арканисти, с калайджии и със стари отшелници, живеещи
в горите, но никой от тях не бил виждал нещо подобно. Разпитал и сийлдишките търговци,
защото решил, че ако някой знае нещо за златото, то това са те. Ала и сийлдишите не могли
да му помогнат. Отишъл при арканистите в Университета, като си мислел, че ако някой знае
как работят винтовете, то това са те. Но и арканистите не знаели нищо за златния винт в
пъпа му. Младежът извървял пътя до Стормуол, за да попита вещиците на талите, но нито
една от тях не успяла да му даде отговор. Отишъл и при краля на Винт — най-богатия крал в
света, но и той не знаел. След това стигнал чак до императора на Атур, но въпреки цялото си
могъщество владетелят не могъл да му помогне. Младежът обиколил всички малки кралства,
но никой не можел да му даде какъвто и да е отговор.
Накрая момъкът отишъл при върховния крал на Модег — най-мъдрия от всички крале на
света. Той огледал внимателно главата на златния винт, който стърчал от пъпа на младежа.
След това махнал с ръка и неговият сенешал донесъл възглавница от златна коприна. Върху
тази възглавница имало златна кутия. Върховният крал извадил златен ключ, който носел на
верижка около врата си, и отворил кутията. Вътре имало златна отвертка.
Върховният крал взел отвертката и направил знак на младежа да се приближи. Той се
подчинил, разтреперан от вълнение. След това върховният крал доближил златната отвертка
до пъпа на момчето. — Направих пауза, за да отпия глътка вода, и усетих как малката ми
публика се наведе към мен в очакване. — Завъртял веднъж — не се случило нищо. Завъртял
два пъти — пак нищо. Тогава завъртял още веднъж и задникът на момчето паднал.
Настъпи смаяно мълчание.
— Какво? — невярващо попита Хеспе.
— Задникът му паднал — повторих аз с напълно безизразно лице.
Последва продължително мълчание. Очите на всички бяха втренчени в мен. Огънят
пропукваше и хвърляше нагоре червени искри.
— И какво станало след това? — попита накрая Хеспе.
— Нищо — отвърнах аз. — Това е краят.
— Какво? — попита отново тя, този път по-силно. — Що за история е това?
Готвех се да ѝ отговоря, когато Темпи избухна в смях. Той не спираше да се смее и
целият се тресеше, останал без дъх. Скоро и аз започнах да се смея, донякъде заразен от
неговия смях и донякъде, защото винаги съм намирал тази история за особено смешна.
На лицето на Хеспе се появи опасно изражение, сякаш си правехме шега със самата нея.
Дедан заговори пръв:
— Не разбирам. Защо…?
— Сложили ли са задника на момчето обратно на мястото му? — прекъсна го Хеспе.
— В историята не се казва нищо за това — свих рамене аз.
— Какъв е смисълът на тази история? — Дедан размаха ядосано ръце и на лицето му се
изписа разочарование.
— Какъв е смисълът ѝ? — невинно го погледнах аз. — Мислех, че просто си разказваме
истории.
Едрият мъж ме погледна намръщено.
— Истории, които имат смисъл! Истории, които имат край. А не истории, в които
задникът на някакво момче… — Той поклати глава. — Това е нелепо. Отивам да си лягам.
— Дедан се запъти към постелята си, а Хеспе се отправи към своята.
Усмихнах се, почти сигурен, че вече никой няма да ме кара да разказвам истории, когато
не искам.
Темпи също се изправи. Когато минаваше покрай мен, внезапно ме прегърна. Преди един
цикъл това щеше да ме шокира, но сега знаех, че физическият контакт не се смята за нещо
необичайно при адемците.
И все пак бях изненадан, че той го направи пред останалите. Отвърнах на прегръдката
му, доколкото можах, и усетих, че гърдите му още се тресат от смях.
— Задникът му паднал — тихо повтори той и се отправи към постелята си.
Мартен проследи с поглед Темпи и после ме изгледа продължително и замислено.
— Откъде научи тази история? — попита той.
— Баща ми ми я разказа, когато бях малък — искрено отвърнах аз.
— Странна история, която да разкажеш на едно дете.
— Бях странно дете — рекох аз. — Когато пораснах, баща ми призна, че си е измислял
историите, за да ме накара да млъкна. Имах навика непрекъснато да го обсипвам с въпроси.
Той казваше, че единственото нещо, което можело да ме накара да млъкна, била някаква
главоблъсканица. Но аз се справях с гатанките със същата лекота, с която чупех орехи, и
запасът на баща ми се беше изчерпал. — Свих рамене и започнах да оправям постелята си.
— Затова започна да измисля истории, които приличат на главоблъсканици, и ме питаше
дали разбирам какво означават. — Усмихнах се малко тъжно. — Спомням си, че в
продължение на много дни мислех за това момче с винт в пъпа и се опитвах да открия какъв
е смисълът на историята.
— Доста е жестоко да постъпиш така с едно малко момче — намръщи се Мартен.
— Какво искаш да кажеш?
— Да те подлъгва по този начин само за да си мълчиш и да пазиш тишина. Това е подла
постъпка.
Думите му ме изненадаха.
— Той не го правеше от лошотия. Доставяше ми удоволствие. Така ми осигуряваше тема
за размисъл.
— Но това е било безсмислено. Невъзможно.
— Не е безсмислено — възразих аз. — Въпросите, на които не можем да отговорим, са
онези, от които научаваме най-много. Те ни учат как да мислим. Ако дадеш на човек
отговор, той печели само малко факти. Но ако му зададеш въпрос, ще потърси своите
собствени отговори. — Разстлах одеялото си върху земята и разпънах върху него протрития
плащ на калайджията, с който щях да се завия. — Така, когато той открие отговорите, те ще
бъдат по-ценни за него. Колкото по-труден е въпросът, толкова по-усилено търсим отговора
му. А колкото по-трудно е търсенето, толкова повече научаваме. Един невъзможен въпрос…
Не довърших, защото внезапно осъзнах нещо. Елодин. Точно това правеше той. Всичко, с
което се занимаваше по време на часовете ни — игрите, намеците, загадъчните гатанки, —
всички тези неща бяха своеобразни въпроси.
Мартен поклати глава и се отдалечи, но аз бях потънал в мислите си и почти не му
обърнах внимание. Търсех отговори и въпреки всичко, което си бях мислил досега, Елодин
се бе опитал да ми ги даде. Онова, което бях възприел като опити да си придава злонамерена
тайнственост, всъщност бе неговият настойчив подтик да търсим истината. Седях там,
мълчалив и зашеметен от размаха на неговото обучение, както и от собственото си
неразбиране, от своята слепота.
84.
Краят на картата
Продължихме да напредваме полека през Елд. Започвахме деня с надеждата, че ще
открием следи, и го завършвахме с разочарование.
Успешната развръзка на нашето начинание изглеждаше все по-малко вероятна и всички в
групата постепенно ставаха все по-раздразнителни, а злобните подмятания помежду ни —
все по-чести. Страхът на Дедан от мен бе отслабнал и той постоянно ме предизвикваше.
Поиска да купим бутилка алкохол с парите от кесията на маера. Аз отказах. Смяташе, че
няма нужда някой да остава на пост през нощта, а е достатъчно само да сложим сигнално
въже. Не се съгласих.
Всяка малка битка, която печелех, го дразнеше все повече и повече. И недоволното му
мърморене се увеличаваше, докато дните на нашето търсене се нижеха един след друг. Не
беше толкова самоуверен, че да се впусне в пряк сблъсък с мен. Само от време на време ми
подхвърляше подигравателни коментари и демонстрираше сърдито неподчинение.
От друга страна, двамата с Темпи постепенно изграждахме нещо като приятелство.
Атуранският му ставаше все по-добър, и аз бях напреднал с адемския дотолкова, че онова,
което се опитвах да кажа, бе просто неясно, а не направо объркващо.
Продължавах да имитирам Темпи, докато той изпълняваше своя танц, а той все така не
ми обръщаше внимание. Сега, след като известно време бях повтарял упражненията,
започнах да усещам, че в тях има нещо войнствено. Бавното движение с една ръка
приличаше на юмручен удар, а плавното вдигане на крака — на ритник. Ръцете и краката ми
вече не се тресяха от усилието да се движа бавно като него, но все още се ядосвах колко
тромав изглеждам. Най-много мразя да не правя нещо както трябва.
Например по средата на упражненията имаше движение, което изглеждаше съвсем лесно.
Темпи се обръщаше, завърташе ръцете си в кръг и правеше малка крачка напред. Но когато и
аз се опитвах да сторя същото, неизбежно се спъвах. Пробвах да пристъпя по пет-шест
различни начина, но така и не постигнах успех.
Но в деня след моята история за „хлабавия винт“, както започна да я нарича Дедан,
Темпи спря да ме пренебрегва. Когато и този път се спънах, той спря и се обърна с лице към
мен. Пръстите му се раздвижиха, изразявайки неодобрение и раздразнение.
— Направи го отново — подкани ме той и застана в позицията, предхождаща моето
спъване.
Застанах в същото положение и се опитах да му подражавам. Отново загубих равновесие
и трябваше да преместя краката си, за да не се спъна.
— Краката ми са глупави — промърморих аз на адемски и извих пръстите на лявата си
ръка, за да покажа смущението си.
— Не. — Темпи натисна хълбоците ми, за да ги завърти, след това бутна раменете ми
назад и ме плесна през коленете, за да ме накара да ги свия. — Да.
Отново се опитах да пристъпя напред и усетих разликата. Пак загубих равновесие, но
този път съвсем малко.
— Не — повтори адемецът. — Наблюдавай. — Той потупа рамото си. — Това.
Застана само на крачка от мен и повтори движението. Завъртя се, ръцете му направиха
кръгово движение встрани и рамото му ме бутна в гърдите. Беше същото движение, което
човек би направил, ако се опитва да отвори врата с рамо.
Темпи не се движеше много бързо, но рамото му ме отмести встрани. Не беше грубо или
внезапно, но силата му бе непреодолима, както когато кон те бутне на оживена улица.
Направих движението отново, като сега съсредоточих вниманието си в рамото. Този път
не се препънах.
Тъй като само ние бяхме останали в лагера, сдържах усмивката си и направих жест с ръка
—
— Благодаря.
Темпи не отговори. Лицето му беше безизразно, ръцете — неподвижни. Той просто се
върна на мястото, където стоеше преди, и започна своя танц отначало с гръб към мен.
Опитах се да приема невъзмутимо тази размяна на реплики, но истината бе, че е голям
комплимент. Ако знаех повече за адемците, щях да разбера, че тя е нещо далеч по-голямо.
* * *
Двамата с Темпи се качихме на един хълм, за да намерим Мартен, който ни чакаше там.
Беше твърде рано за обяд, затова в гърдите ми се надигна надежда. Помислих си, че след
дългите дни на търсене най-сетне е открил следите на бандитите.
— Исках да ви покажа това — каза Мартен и посочи високо, ветрилообразно и подобно
на папрат растение на три метра от нас. — От години не съм го виждал.
— Какво е това?
— Нарича се листата на Ан — гордо отвърна той и хвърли поглед към растението. —
Трябва да се оглеждате за него. Не са много онези, които го познават, но то може да ни
помогне да разберем дали има и други хора наоколо.
Мартен нетърпеливо местеше очи между двама ни.
— Е, какво ще кажете? — попита той накрая.
— Какво му е специалното? — послушно попитах аз.
Мартен се усмихна.
— Листата на Ан е интересно растение, защото има непоносимост към хората — отвърна
той. — Ако някоя част от него се докосне до кожата ви, то ще почервенее, сякаш е късна
есен. Дори повече от това — ще стане червено като наемническите ти дрехи — обърна се
той към Темпи. — След това ще изсъхне и ще умре.
— Наистина ли? — попитах аз, като вече не ми се налагаше да се преструвам на
заинтригуван.
Следотърсачът кимна.
— Капка пот би го убила по същия начин. Което означава, че в повечето случаи ще умре
дори и само от докосването до дрехите на човек, до бронята му, до пръчката, която държи,
или до меча му. — Той посочи към хълбока на Темпи. — Някои хора твърдят, че умира дори
и само ако дишаш срещу него — добави Мартен. — Но не знам дали това е истина.
Следотърсачът се обърна и ни поведе встрани от листата на Ан.
— Тази част от гората е много, много стара. Това растение не може да бъде забелязано
близо до местата, където живеят хора. Тук сме отвъд края на картата.
— Дори не сме стигнали края на картата, камо ли отвъд него — възпротивих се аз. —
Знаем къде се намираме.
— Краищата на картите не са само външни, те са и вътрешни — като дупки. Хората
обичат да се преструват, че знаят всичко за света, особено богатите. Картите вършат чудесна
работа за това. От тази страна на линията е полето на барон Такстуайс, а от тази — земята
на граф Ъптемюни. — Мартен се изплю. — На картите не може да има празни места, затова
онези, които ги чертаят, оцветяват тези места в тъмен цвят и ги наричат „Елд“. — Той
поклати глава. — Тази гора е голяма колкото Винтас. Тя не е ничия собственост. Ако
тръгнеш в погрешната посока, можеш да изминеш двеста километра и изобщо да не видиш
път, да не говорим пък за къща или за разорана нива. Наоколо има места, по които никога не
е стъпвал човешки крак и не е звучал човешки глас.
— Изглежда ми същата като повечето други гори, които съм виждал — огледах се аз.
— Вълкът прилича на куче — простичко отвърна Мартен. — Но не е. Кучето е… — Той
направи пауза. — Как се наричаха онези животни, които са непрекъснато около хората?
Крави, овце и тям подобни.
— Опитомени?
— Точно така — каза той и отново се огледа. — Фермата може да бъде опитомена.
Същото се отнася и за градина или парк. Повечето гори също. Хората берат гъби, режат
дърва за горене или водят там любимите си, за да се натискат с тях.
Той поклати глава и протегна ръка, за да докосне грубата кора на близкото дърво.
Жестът му беше странно нежен, почти любовен.
— Не и това място. То е старо и диво. И никак не го е грижа за нас. Ако онези хора,
които преследваме, ни изскочат отнякъде, дори няма да им се наложи да погребват телата
ни. Труповете ще лежат на земята сто години и никой няма да се доближи до тях достатъчно,
че да се спъне в костите ни.
Огледах се към хълмовете и долините на земята наоколо. Ерозиралите скали,
безкрайните редици дървета. Опитах се да не мисля за това как маерът ме бе изпратил тук с
такава лекота, сякаш бях камък върху дъска за так. Беше ме изпратил в една от дупките на
картата — място, където никой никога нямаше да открие костите ми.
85.
Антракт — огради
Квоте седна изправен на стола си и проточи врат, за да погледне през прозореца. Тъкмо
се готвеше да махне на Летописеца да спре, когато върху дървената площадка отвън се чу
леко топуркане. Беше твърде бързо и тихо, за да идва от тежките ботуши на фермерите, и
скоро бе последвано от звънлив детски смях.
Летописеца подсуши страницата, върху която пишеше, и я пъхна под купчина празни
листа, а Квоте стана и се отправи към бара. Баст се облегна и залюля стола си на два крака.
Малко след това вратата се отвори и в странноприемницата влезе млад мъж с широки
рамене и едва набола брада. Той побутна пред себе си малко русо момиче. Зад него стоеше
млада жена, която държеше на ръце момченце, което беше още бебе.
Съдържателят се усмихна и вдигна ръка за поздрав.
— Мари! Хап!
Младата двойка размени няколко кратки думи, преди високият фермер да отиде при
Летописеца, като все така подбутваше момиченцето пред себе си. Баст се изправи и
предложи стола си на Хап.
Мари се приближи до бара, като небрежно отмести ръчичката на бебето, дърпаща косата
ѝ. Беше млада и красива, с усмивка на устата и умора в очите.
— Здравей, Коте.
— Не съм виждал двама ви от дълго време — каза съдържателят. — Искаш ли малко
сайдер? Съвсем пресен е, изстисках го сутринта.
Тя кимна и Коте напълни три халби. Баст отнесе две от тях на Хап и на дъщеря му.
Фермерът взе своята, но момиченцето се скри зад баща си и срамежливо занаднича иззад
рамото му.
— Дали малкият Бен иска да сипя и на него в отделна чаша? — попита съдържателят.
— Иска — отвърна Мари, като се усмихна на момченцето, което си смучеше пръстите. —
Но аз не бих му дала чашата, освен ако не искаш да чистиш пода. — Тя започна да рови в
джоба си.
Коте решително поклати глава и вдигна ръка.
— Не искам и да чуя за пари — каза той. — Хап не ми поиска и половината от онова,
което заслужаваше, задето ми поправи оградата отзад.
— Благодаря ти за любезността, Коте. — Мари се усмихна с уморена и неспокойна
усмивка и взе халбата.
Тя отиде до мястото, където съпругът ѝ седеше и разговаряше с Летописеца. Жената
заговори на писаря, като се клатеше леко напред-назад и подрусваше бебето на хълбока си.
Съпругът ѝ закима в съгласие и от време на време вмъкваше по някоя дума. Летописеца
топна перото и започна да пише.
Баст се върна при бара и се облегна върху него, наблюдавайки с любопитство
отдалечената маса.
— Все още не мога да разбера всичко това — рече той. — Знам със сигурност, че Мари
може да пише. Пращала ми е писма.
Квоте погледна ученика си с любопитство, сетне сви рамене.
— Предполагам, че в момента той пише завещание и разпореждания, а не писма. Човек
би искал тези неща да са написани ясно и правилно и да не създават объркване. — Той
посочи към Летописеца, който притискаше тежък печат върху листа хартия. — Виждаш ли?
Това показва, че е служител на двора. Всичко, на което е свидетел, има правна тежест.
— Но това го прави свещеникът — възпротиви се Баст. — Отец Граймс е служебно лице
за всичко. Той регистрира браковете и документите, когато някой купи земя. Самият ти каза,
че църквата обожава архивите.
— Така е — кимна съдържателят, — но свещениците обичат да оставяш пари на
църквата. Ако ти напише завещанието и не оставиш нищо на църквата… — Той сви рамене.
— Това може да направи живота ти труден в малък град като този. А ако не можеш да
четеш… Тогава свещеникът може да напише каквото си иска, нали? И кой ще оспори
написаното, когато си мъртъв?
— Отец Граймс не би направил нещо такова! — Помощникът изглеждаше шокиран.
— Вероятно си прав — съгласи се Квоте. — За свещеник Граймс е свестен човек. Но
може да искаш да оставиш парче земя на вдовицата, дето живее по-надолу по уличката,
както и малко пари на сина ѝ. — Той многозначително повдигна вежди. — Това е нещо,
което човек не би искал да бъде записано от неговия свещеник. По-добре да се разчуе чак
след като си мъртъв и погребан дълбоко.
В очите на Баст проблесна разбиране и той погледна към младата двойка така, сякаш се
опитваше да разгадае тайните, които искат да скрият.
— В повечето случаи става дума за по-обикновени неща. — Съдържателят извади една
бяла кърпа и започна разсеяно да лъска бара. — Да речем, някой просто иска да остави
музикалната кутия на Ели и не му се ще останалите сестри да се оплакват от това през
следващите десет години.
— Както когато умря вдовицата Граден?
— Точно както когато умря вдовицата Граден. Видя как семейството ѝ се изпокара за
вещите ѝ. Половината от тях още не си говорят помежду си.
В другия край на стаята момиченцето пристъпи по-близо до майка си и настойчиво
задърпа роклята ѝ. Миг по-късно Мари се приближи до бара, като теглеше дъщеря си след
себе си.
— Малката Сил трябва да отиде по нужда — извинително каза тя. — Можем ли…?
Коте кимна и посочи вратата близо до стълбището.
Мари се обърна и подаде бебето на Баст.
— Би ли го подържал?
Мъжът протегна ръце да вземе детето по-скоро по инерция и го хвана непохватно, докато
Мари се отдалечи заедно с дъщеря си.
Момченцето се огледа наоколо с блестящите си очички, все още несигурно как да приеме
промяната. Баст се обърна към Квоте, като държеше бебето сковано пред себе си.
Изражението на детето бавно се промени от любопитно на несигурно и после стана
недоволно. Накрая то започна да издава тихи, неспокойни звуци. Изглеждаше така, сякаш
още не може да прецени дали да се разплаче, и бавно започваше да осъзнава, че може би е
по-добре да го направи.
— О, за бога, Баст! — раздразнено възкликна съдържателят. — Дай го насам.
Той пристъпи напред и взе момченцето, сложи го да седне върху бара, като го
придържаше с ръце да не падне.
Детето изглеждаше по-доволно от новото си място. То с любопитство потърка с ръчичка
гладката повърхност на бара и остави петно върху нея. Погледна към Баст и се усмихна.
— Куче — каза то.
— Очарователно, няма що — сухо каза помощникът.
Малкият Бен започна да смуче пръстите си и отново се огледа, този път по-внимателно.
— Мама — рече то. — Мамамама.
На лицето му се появи тревога и то започна да издава същите тихи и неспокойни звуци
като преди.
— Дръж го изправен — нареди Квоте и застана точно пред момченцето.
Докато Баст държеше детето изправено, съдържателят хвана крачетата му и започна да
напява:
Обущарю, обущарю, премери ми крачката.
Сеячо, сеячо, засади ти житата.
Пекарю, пекарю, хляб ми изпечи.
А ти, шивачо, шапка направи.
Малкото момченце наблюдаваше как съдържателят прави различно движение с ръка за
всеки стих, като се преструваше, че засажда жито и замесва хляб. Когато кръчмарят стигна
до последния ред, детето вече се смееше с възхитен и клокочещ смях и пляскаше с ръчички
по лицето си заедно с червенокосия мъж.
Мелничарю, мелничарю, не пипай кантара.
Доячке, доячке, направи ми извара.
Грънчарю, грънчарю, завърти колелото.
Бебче, дай татко да ти цунка челото!
Квоте не направи жест за последния стих, а наклони глава и погледна Баст очаквателно.
Помощникът му просто стоеше и го гледаше объркано. След това на лицето му просветна
разбиране.
— Реши, как може да ти дойде наум нещо такова? — попита той с леко обиден глас и
посочи към момчето. — Той е рус!
Като местеше поглед между двамата мъже, момченцето реши, че няма да е лошо да
поплаче. Лицето му се намръщи и то се разрева.
— Ти си виновен — заяви Баст с равен глас.
Съдържателят взе момченцето от бара и го завъртя в не особено успешен опит да го
успокои. Малко по-късно, когато Мари се върна в общата стая, бебето зарева още по-силно и
се наведе към нея с протегнати напред ръце.
— Съжалявам — каза Квоте и гласът му прозвуча засрамено.
Мари взе бебето и то тутакси млъкна, макар очите му все още да бяха пълни със сълзи.
— Вината не е твоя — успокои тя съдържателя. — Напоследък все плаче за мен.
Жената допря носа си до този на детето и се усмихна. Бебето отново се засмя с
клокочещия си от удоволствие смях.
* * *
— Колко им взе? — попита Квоте, когато се върна при масата на Летописеца.
— Пени и половина — сви рамене писарят.
Съдържателят, който се готвеше да седне, застина за момент. Той присви очи.
— Това няма да покрие разходите ти за хартия.
— Нали не мислиш, че съм глух? — попита го Летописеца. — Ковашкият чирак спомена,
че за семейство Бентли са настъпили трудни времена. А дори и да не го беше казал, мога да
го видя със собствените си очи. Панталоните на мъжа бяха кърпени и на двете колена, а
обувките му бяха толкова износени, че почти бяха пробити. Роклята на момиченцето беше
твърде къса за него и освен това беше кърпена.
Квоте кимна с мрачно изражение.
— Южната им нива се наводнява през последните две години. И двете им кози умряха
тази пролет. Дори времената да бяха добри, за тях годината щеше да е лоша. С бебето… —
Той си пое дълбоко дъх и въздъхна бавно и тъжно. — Заради облагането с данъци е. Тази
година плащат вече два пъти.
— Искаш ли пак да счупя оградата, Реши? — нетърпеливо попита Баст.
— Мълчи си за това, Баст. — В ъгълчетата на устата на съдържателя проблесна усмивка.
— Този път ще трябва да измислим нещо различно — усмивката му помръкна — преди
следващото облагане.
— Може би няма да има повече облагания — предположи Летописеца.
— Няма да е преди края на жътвата — поклати глава Квоте, — но ще има още.
Обикновените бирници са достатъчно лоши, ала все пак понякога извръщат глава на другата
страна. Но кръвниците…
Летописеца кимна.
— Те са различни — мрачно довърши той и започна да рецитира: — „И дъжда, ако
можеха, ще вземат. Ако нямаш злато, зърното ще ти отнемат.“
Съдържателят се усмихна с половин уста и продължи:
Ако нямаш жито, ще ти вземат козата.
Ще ти вземат палтото, а също и дървата.
Ако си котка, ще ти вземат мишката.
А накрая къщата и дрешката.
— Всеки мрази кръвниците — мрачно се съгласи Летописеца. — Всъщност
благородниците са мразени още повече.
— Трудно ми е да повярвам в това — възрази Квоте. — Трябва да чуеш какво се говори
наоколо. Ако последният кръвник нямаше въоръжена охрана, не мисля, че щеше да се
измъкне жив от града.
Летописеца се усмихна накриво.
— Да можеше да чуеш думите, с които ги наричаше баща ми — каза той. — А го
обложиха с данък само два пъти за двайсет години. Казваше, че предпочита земите му да
бъдат нападнати от скакалци, а сетне изпепелени от пожар, отколкото през тях да премине
кралският кръвник. — Летописеца хвърли поглед към вратата на странноприемницата. —
Май са твърде горди, за да поискат помощ, а?
— Дори повече от това — отвърна съдържателят. — Колкото си по-беден, толкова
повече цениш гордостта си. Знам какво е чувството. Никога не бих поискал пари от приятел.
По-скоро бих умрял от глад.
— Не могат ли да поискат заем? — попита Летописеца.
— В тези времена кой има пари да дава назаем? — мрачно попита Квоте на свой ред. —
И без това зимата ще бъде гладна за повечето хора. Но след третото облагане с данъци
семейство Бентли ще се завиват под едно одеяло и ще изядат зърното, което са заделили за
посев, преди снегът да се стопи. Ако преди това не загубят и къщата си…
Съдържателят сведе поглед към ръцете си, които беше положил върху масата, и с
изненада забеляза, че едната е свита в юмрук. Той бавно я разтвори и сложи и двете си длани
върху масата с разтворени пръсти. След това вдигна поглед към Летописеца с печална
усмивка на лицето.
— Знаеш ли, че преди да дойда тук, никога не бях плащал данъци? По правило Едема не
притежават земя. — Той махна към странноприемницата. — Никога не съм знаел колко
унизително е това. В града идва някакъв самодоволен кучи син с дебел регистър и те кара да
платиш за привилегията, че притежаваш нещо. — Квоте направи знак на Летописеца да
вземе перото си. — Сега, разбира се, аз знам как стоят нещата. Знам какви тъмни страсти
биха накарали група мъже да се спотайват край пътя, да избиват бирниците и така открито
да предизвикват краля.
86.
Счупен път
Приключихме с претърсването на северната страна на кралския път и се захванахме с
южната половина. Често единственото нещо, отличаващо един ден от следващия, бяха
историите, които си разказвахме вечер около огъня. Историите за Орен Велситер, Ланиел
Отново младата и Илиен. Истории за свинари, които са готови да помогнат, и за късмета на
синовете на калайджията. Истории за демони и феи, за игри на гатанки и за драугите от
надгробните могили.
Едема Рух знаят всички истории на света, а аз съм Едема до мозъка на костите си. Когато
бях малък, родителите ми всяка нощ разказваха истории край огъня. Израснах, гледайки
истории, разказвани с пантомима, слушах ги в песни и ги играех на сцената.
Като се има предвид това, не е особено изненадващо, че историите, разказвани вечер от
Дедан, Хеспе и Мартен, ми бяха вече известни. Не с всички подробности, но ги познавах в
общи линии. Знаех структурата им и как ще свършат.
Не се заблуждавайте, все още им се наслаждавах. Не е необходимо историите да са нови,
за да ви доставят радост. Някои разкази са като стари приятели. Човек толкова е свикнал с
тях, както с насъщния хляб.
Все пак история, която не бях чувал, беше нещо рядко и ценно за мен. И на двайсетия ден
от претърсването на Елд бях възнаграден с един такъв разказ.
* * *
— Някога, много отдавна и далеч от тук — започна Хеспе, докато се разполагахме около
огъня след вечеря, — имало едно момче, наречено Джакс, което се влюбило в луната. Джакс
бил странно, замислено дете. Живеел в стара къща в края на един счупен път. Той…
—
Устата на Хеспе остана здраво стисната. Тя не точно се намръщи, но сякаш бе готова да
го стори всеки момент.
— Да. Така стотици пъти ми е разказвала историята моята майка, когато бях малка.
За момент изглеждаше, че Дедан се готви да зададе нов въпрос, но вместо това той
демонстрира рядка за него предвидливост и просто кимна.
Хеспе неохотно се отказа от намръщването. След това сведе поглед към ръцете си и
сбърчи чело. За кратко устните ѝ мърдаха беззвучно, после тя кимна сякаш на себе си и
продължи.
* * *
Всеки, който бил виждал Джакс, можел да каже, че в него има нещо различно. Той не
играел. Не тичал наоколо и не се забърквал в неприятности. И никога не се смеел.
Някои хора се питали: „Какво можеш да очакваш от момче, което живее в счупена къща
на края на счупен път?“ Други казвали, че проблемът е в това, че никога не е имал родители.
Трети пък твърдели, че във вените му има капка кръв от феите и това пречело на сърцето му
да познае радостта.
Джакс бил нещастно момче. В това нямало никакво съмнение. Когато получел нова риза,
правел дупка в нея. Ако му дадели сладкиш, веднага го изпускал на улицата.
Някои смятали, че детето е родено под лоша звезда, че е прокълнато и че сянката му е
яздена от демон. Други пък просто му съчувствали, но не чак толкова, че да му помогнат.
Веднъж по пътя към къщата на Джакс се появил един калайджия. Това било донякъде
изненадващо, защото пътят бил счупен и никой никога не го използвал.
— Хей, здравей, момче! — извикал калайджията и се подпрял на тоягата си. — Ще
дадеш ли нещо за пиене на един старец?
Джакс донесъл малко вода в напукана глинена халба. Калайджията отпил и свел поглед
към детето.
— Не изглеждаш щастлив, синко. Какво не е наред? — попитал той.
— Нищо ми няма — отвърнал Джакс. — Изглежда, че човек има нужда от нещо, за да е
щастлив, а аз нямам това нещо.
Момчето изрекло тези думи с толкова унил и примирен глас, че сърцето на калайджията
направо се свило от мъка.
— Обзалагам се, че в дисагите си имам нещо, което ще те направи щастлив — рекъл той.
— Какво ще кажеш за това?
— Ще кажа, че ако ме направиш щастлив, наистина ще съм ти благодарен — отговорил
Джакс. — Но нямам никакви пари за харчене, няма откъде да заема или да изпрося дори
едно пени.
— Е, това вече е проблем — съгласил се калайджията. — Нали разбираш, аз все пак съм
търговец.
— Ако в дисагите си намериш нещо, което да ме направи щастлив — предложил Джакс,
— ще ти дам къщата си. Тя е стара и счупена, но все струва нещо.
Калайджията вдигнал поглед към огромната стара къща, която била голяма почти
колкото имение.
— Така да бъде — съгласил се той.
Тогава детето вдигнало поглед към калайджията и малкото му лице станало сериозно.
— А ако не можеш да ме направиш щастлив, тогава какво? Ще ми дадеш ли дисагите си,
тоягата в ръката ти и шапката на главата ти?
Калайджията обичал обзалаганията и познавал кога един облог е добър. Освен това
дисагите му били претъпкани със съкровища от четирите краища на света и той бил убеден,
че може да впечатли едно малко момче. Затова се съгласил и двамата си стиснали ръцете.
Калайджията извадил първо една торбичка с топчета за игра, оцветени във всички
цветове на дъгата. Но те не направили Джакс щастлив. Тогава мъжът извадил по-голямо
топче с чаша. Но и то не направило детето щастливо.
Калайджията преровил първия си денк. Той бил пълен с всевъзможни неща, които биха
зарадвали някое обикновено момче — зарче, кукли, сгъваемо ножче, гумена топка. Но нито
едно от тях не направило Джакс щастлив.
Затова търговецът започнал да тършува във втория денк. В него имало по-редки неща —
войник със зъбни колела, който марширувал, когато го навиеш, комплект ярки бои за
рисуване с четири различни четки, книга с тайни, парче желязо, паднало от небето…
Това продължило през целия ден, до късно през нощта, и накрая калайджията започнал
да се тревожи. Не се безпокоял, че ще загуби тоягата си, но си изкарвал прехраната със
стоките в дисагите, а и доста харесвал шапката си.
Осъзнал, че ще му се наложи да отвори и третия денк. Той бил малък и в него имало само
три неща. Но това били предмети, които показвал само на най-заможните си клиенти. Всеки
от тях струвал повече от една счупена къща, но той си помислил, че е по-добре да загуби
някой от тях, отколкото да загуби всичко, включително и шапката си.
Точно когато калайджията се пресягал към третия си денк, Джакс посочил и попитал:
— Какво е това?
— Това са очила — отвърнал калайджията. — Те са като втори чифт очи, които помагат
на човек да вижда по-добре.
Той ги взел и ги сложил на лицето на Джакс.
Момчето се огледало.
— Нещата си изглеждат същите — отбелязало то и вдигнало поглед нагоре. — А това
какво е?
— Това са звезди — отвърнал калайджията.
— Никога преди не съм ги виждал. — Джакс се обърнал на другата страна, все така
вперил поглед нагоре, и внезапно се заковал на място. — Какво е това?
— Това е луната — казал търговецът.
— Мисля, че тя ще ме направи щастлив — заявило детето.
— Чудесно — облекчено въздъхнал калайджията. — Вече си имаш очила…
— Като я гледам, не ставам щастлив — прекъснал го Джакс, — също както не се
засищам, когато гледам вечерята си. Искам я. Искам да е моя.
— Не мога да ти дам луната — рекъл мъжът. — Тя не ми принадлежи. Принадлежи на
самата себе си.
— Само луната ще свърши работа — настояло момчето.
— Е, тогава не мога да ти помогна — тежко въздъхнал калайджията. — Дисагите ми и
целият товар в тях са твои.
Джакс кимнал, без да се усмихне.
— Ето ти и тоягата ми — тя е доста хубава и здрава.
Детето я взело в ръка.
— Надявах се — колебливо казал търговецът, — че ще се съгласиш да ми оставиш
шапката. Доста съм привързан към нея…
— Тя ми принадлежи по право — не се съгласил Джакс. — Ако си привързан към нея, не
трябваше да я залагаш.
Калайджията се намръщил и му подал шапката си.
И така, Джакс сложил шапката на главата си и събрал денковете на калайджията. Когато
взел третия, който все още не бил отворен, той попитал:
— Какво има вътре?
— Нещо, с което да се задавиш дано — ядно отвърнал калайджията.
— Няма смисъл да се ядосваш за една шапка — рекло момчето. — Аз имам по-голяма
нужда от нея. Има доста път да извървя, докато открия луната и я направя своя.
— Но ако не ми беше взел шапката, можеше да ти помогна да я хванеш — казал
калайджията.
— Ще ти оставя счупената къща — успокоил го Джакс. — Това все пак е нещо. Макар че
ще трябва сам да я поправиш.
Той сложил очилата на носа си и тръгнал по пътя към луната. Вървял цяла нощ и спрял
едва когато тя се скрила зад планините.
И така, Джакс вървял ден след ден и не спирал да търси…
* * *
Дедан изсумтя.
— Това не ви ли звучи твърде познато? — промърмори той достатъчно силно, за да го
чуят всички. — Чудя се дали и той е опикавал дърветата като нас?
Хеспе го изгледа ядосано и мускулите на челюстта ѝ се стегнаха.
Изпуснах тиха въздишка.
— Свърши ли? — остро попита Хеспе и хвърли на Дедан продължителен, гневен поглед.
— Какво? — попита Дедан.
— Ще мълчиш, докато разказвам историята си — отвърна Хеспе.
— Но всички останали казаха какво мислят! — Дедан се изправи възмутено на крака. —
Дори и немият им пригласяше. — Той махна с ръка към Темпи. — Защо само на мен се
караш?
Хеспе кипна от възмущение.
— Защото се опитваше да се заяждаш по средата на разказа ми.
— Да кажеш истината, не означава да се заяждаш — промърмори Дедан. — Някой от нас
все трябва да прояви малко здрав разум.
— Продължаваш да го правиш! — Хеспе вдигна ръце. — Не можеш ли да се въздържиш
поне една вечер? Използваш всяка възможност да се оплакваш!
— Поне казвам каквото мисля, когато не съм съгласен с нещо — заяви Дедан. — А не си
мълча като някой страхливец.
Очите на Хеспе проблеснаха и макар да знаех, че не трябва да го правя, реших да се
намеся.
— Добре — прекъснах ги аз и погледнах Дедан. — Ако имаш по-подходяща идея как да
намерим тези хора, нека да я чуем. Да разговаряме като възрастни хора.
Намесата ми изобщо не впечатли Дедан, а само го накара да се обърне срещу мен.
— Ти пък какво знаеш за възрастните? — заяде се той. — Омръзна ми някакво хлапе,
което вероятно дори още няма косми по топките си, да ми говори снизходително.
— Сигурен съм, че ако маерът знаеше колко космати са твоите топки, щеше да сложи теб
начело — отвърнах аз със спокойствие, което се надявах да го вбеси. — За съжаление,
изглежда, че той е пропуснал този факт и е предпочел мен.
Дедан си пое дъх, но преди да успее да каже нещо, Темпи се намеси:
— Какво е топки?
Дедан изпусна всичкия въздух, който беше поел, и се обърна да погледне Темпи със
смесица от раздразнение и веселост. Едрият наемник се изкикоти и направи недвусмислено
движение с шепи между краката си.
— Нали се сещаш — топки — рече той без помен от смущение.
Зад гърба му Хеспе вдигна очи към небето и поклати глава.
— А — каза Темпи и кимна разбиращо. — Защо са му на маера космати топки?
Настъпи пауза, последвана от взрив от смях, който разтърси лагера ни и стопи
насъбралото се напрежение, което заплашваше да прерасне в юмручен бой. Хеспе се смееше,
останала без дъх, и се държеше за корема. Мартен бършеше сълзите от очите си. Дедан се
смееше толкова силно, че не можеше да стои прав, и накрая се подпря с ръка на земята, за да
не падне.
След като се успокоихме, всички насядахме около огъня, като дишахме тежко и се
хилехме като идиоти. Напрежението, което беше станало гъсто като зимна мъгла, се бе
разсеяло за пръв път от няколко дни насам. Едва тогава погледът ми се спря за миг върху
Темпи. Той леко потри палеца и показалеца си.
случилото се, но когато отново срещнах очите му, лицето му беше все така безизразно както
винаги. Преднамерено безизразно. Толкова безизразно, че изглеждаше почти самодоволно.
— Можем ли да се върнем на твоята история, скъпа? — обърна се Дедан към Хеспе. —
Бих искал да разбера как момчето е вкарало луната в леглото си.
Хеспе му се усмихна с първата си искрена усмивка, която виждах от доста време.
— Изгубих темпото си — отвърна тя. — В историята има ритъм, тя е като песен. Мога да
я разкажа от началото, но ако я започна от средата, всичко ще се обърка в главата ми.
— Утре ще я разкажеш ли от началото, ако обещая да си държа устата затворена?
— Ще го направя — съгласи се тя, — ако наистина ми обещаеш.
87.
Летхани
На следващия ден двамата с Темпи отидохме до Кросон за провизии. Това означаваше, че
ни предстои дълъг ден вървене, но поне не се налагаше да се оглеждаме за следи на всяка
крачка. Имахме чувството, че направо летим по пътя.
Докато крачехме, си разменяхме думи. Научих как е „мечта“, „миризма“ и „кост“. Узнах,
че на адемски има различни думи за желязо и желязо за мечове.
След това загубихме един час в безплодни разговори, докато той се опитваше да ми
помогне да разбера какво означава жестът, при който трие с пръсти челото над веждата си.
Изглеждаше ми почти същото като свиването на рамене, но той ясно ми даде да разбера, че
не е така. Дали беше безразличие? Или двусмисленост?
— Да не би да става дума за чувството, което изпитваш, когато някой ти предложи
избор? — опитах отново аз. — Някой ти предлага ябълка и слива? — Протегнах ръце пред
себе си. — Но ти обичаш и двете еднакво. — Притиснах пръсти един към друг и пригладих с
тях челото над веждата си два пъти. — Това чувство ли имаш предвид?
— Не — поклати глава Темпи.
Той спря да върви за момент и после продължи. Лявата му ръка каза:
— Какво е „слива“?
— Моля? — объркано го погледнах аз.
— Какво означава „слива“?
Той отново направи жест с ръка:
Насочих вниманието си към дърветата и веднага чух звука — шум от движение в
храсталака.
Идваше от южната страна на пътя. Страната, която все още не бяхме претърсвали.
Бандитите. В гърдите ми се надигна вълнение, примесено със страх. Дали щяха да ни
нападнат? Съмнявах се, че представлявам интересна мишена, облечен в дрипавия си плащ,
но носех лютнята в нейния тъмен скъп калъф.
За пътуването до града Темпи се беше преоблякъл в червените си наемнически дрехи.
Дали това щеше да обезкуражи нападателя, въоръжен с голям лък? Или щяха да ме сметнат
за менестрел, който е достатъчно богат, за да си наеме адемски телохранител? Може би
щяхме да им се сторим като сочен плод, който само чака да бъде откъснат.
Помислих си с копнеж за „уловителя на стрели“, който бях продал на Килвин, и осъзнах,
че магистърът е прав. Хората биха платили прескъпо за нещо такова. В момента аз самият
бих дал всяко пени в джоба си за нещо подобно.
Направих жест към Темпи:
— Сливата е сладък плод — казах аз, като напрегнато се ослушвах за издайнически звуци
от заобикалящите ни дървета.
Дали трябваше да побегнем към гората, или беше по-добре да се преструваме, че не
подозираме за присъствието им? Какво можех да сторя, ако ни нападнеха? Ножът, който бях
купил от калайджията, беше затъкнат в колана ми, но нямах представа как да го използвам.
Внезапно осъзнах колко ужасно неподготвен съм. Какво, в името на бога, правех тук?
Мястото ми не беше тук. Защо маерът ме беше изпратил?
Тъкмо започвах да се потя обилно, когато от храстите се разнесе хрущене и шумолене. От
дърветата изскочи един рогат елен и премина от другата страна на пътя с три леки подскока.
Миг по-късно го последваха и две сърни. Едната спря по средата на пътя и се обърна да ни
погледне с любопитство, като помръдваше с дългите си уши. След това се отдалечи и се
изгуби между дърветата.
Сърцето ми препускаше лудо и аз се засмях тихо и нервно. Обърнах се да погледна към
Темпи и видях, че той е застанал с изваден меч в ръка. Пръстите на лявата му ръка се извиха
в жеста за
разпознах.
Наемникът прибра меча в ножницата без всякаква театралност. Жестът му беше толкова
непринуден, сякаш просто бе мушнал ръка в джоба си.
Кимнах. Колкото и да бях щастлив, че от гърба ми не стърчат стрели, една засада поне
щеше да ни осигури информация за това къде са бандитите.
Продължихме пътя си към Кросон.
* * *
Той не беше кой знае какъв град. Двайсет-трийсет сгради, заобиколени с гъста гора от
всички страни. Ако не беше кралският път, вероятно дори нямаше да бъде удостоен с име.
Но тъй като се намираше на кралския път, в него имаше доста добре зареден смесен
магазин, от който се запасяваха пътниците и няколкото ферми наоколо. Имаше малка
пощенска станция, която беше също така конюшня и ковачница, както и малка църква, която
освен това беше и пивоварна.
Имаше, разбира се, и странноприемница. Макар „Засмяната луна“ да бе тройно по-малка
от „За няколко пенита“, тя все пак бе по-хубава, отколкото бихте очаквали да намерите в
такъв град. Беше двуетажна, с три стаи за отдаване под наем и баня.
Отпред висеше голяма табела, на която бе нарисувана почти пълна, облечена в жилетка
луна, която се тресе от смях и се държи за корема.
В онази сутрин извадих лютнята си, като се надявах, че ще мога да посвиря в замяна на
нещо за обяд. Но това беше просто извинение. Отчаяно се нуждаех от какъвто и да е повод,
за да посвиря. Обстоятелството, че бях принуден да не свиря, ме измъчваше не по-малко от
мърморенето на Дедан. Не бях изкарвал толкова дълго без музика от времето, когато бях
бездомник по улиците на Тарбеан.
Двамата с Темпи оставихме списъка с провизиите на възрастната жена, която държеше
магазина. Четири големи самуна черен хляб, четвърт килограм масло, сто грама сол, брашно,
сушени ябълки, наденици, бекон, чувал ряпа, шест яйца, две копчета, пера за ловните стрели
на Мартен, връзки за обувки, сапун и ново точило за подмяна на онова, което Дедан беше
счупил. Всичко това ни излезе осем сребърни бита от бързо изтъняващата кесия на маера.
Двамата с Темпи влязохме в странноприемницата, за да обядваме, защото знаехме, че ще
минат час-два, преди поръчката ни да е готова. За моя изненада шумът от общата стая се
чуваше чак от отсрещната страна на улицата. Подобни места обикновено са пълни през
нощта, когато пътниците се отбиват да преспят, а не посред бял ден, когато всички са на
полето или на път.
Когато отворихме вратата, стаята утихна. В началото се надявах, че клиентите се радват
да видят музикант, но после забелязах, че погледите им са насочени към Темпи и стегнатите
му червени дрехи на наемник.
В общото помещение седяха петнайсет-двайсет души, които очевидно нямаха работа за
вършене. Някои се бяха прегърбили на бара, други се бяха скупчили около масите. Не беше
чак толкова претъпкано, че да не можем да си намерим маса, но минаха няколко минути,
преди измъчената сервитьорка да успее да дойде при нас.
— Какво да бъде? — попита тя и отметна един запотен кичур коса от лицето си. —
Имаме супа от грах с бекон и хлебен пудинг.
— Звучи чудесно — казах аз. — Може ли да получим и ябълки и сирене?
— А за пиене?
— За мен неферментирал сайдер — отвърнах аз.
— Бира — обяви Темпи, след което направи жест с два пръста върху масата. — Малко
уиски. Хубаво уиски.
— Трябва да ми покажете парите — кимна тя.
— Да не би да сте имали неприятности напоследък? — повдигнах вежди аз.
Жената въздъхна и вдигна очи към тавана.
Подадох ѝ три половин пенита и тя побърза да изпълни поръчката ни. По това време вече
бях сигурен, че не си въобразявам — хората в стаята хвърляха мрачни погледи на Темпи.
Обърнах се към мъжа на съседната маса, който ядеше супа:
— Днес да не е пазарен ден или нещо такова?
Той ме погледна така, сякаш съм някой идиот, и видях, че на челюстта му имаше синина.
— В Кросон няма пазарен ден. Тук няма пазар.
— Идвах в града преди известно време и тогава беше спокойно. Какво правят тук всички
тези хора?
— Същото като всеки път — отвърна човекът. — Търсят си работа. Кросон е последното
населено място, преди Елд да стане наистина гъста. Всички керванджии, които имат поне
малко разум, си взимат един-двама души допълнителна охрана. — Той отпи от напитката си.
— Но напоследък твърде много хора станаха лесна плячка сред дърветата и керваните не
минават оттук толкова често.
Огледах стаята. Мъжете не носеха брони, но сега, когато се загледах, забелязах по
повечето от тях следите от живота на наемниците. Изглеждаха по-груби от обикновените
жители на градчето. Имаха повече белези, мнозина бяха със счупени носове, носеха ножове
и бяха по-наперени.
Мъжът остави лъжицата си в празната паница и се изправи.
— Който иска да стои тук, негова си работа — рече той. — От шест дни съм на това
място и видях да минават едва четири фургона. А и само идиот би се хванал на работа към
керван, който отива на север. — Той вдигна една голяма раница и я сложи на раменете си.
— Да не говорим, че с всички тези хора, които изчезнаха, само глупак би наел допълнителна
охрана от място като това. Послушайте безплатния ми съвет — половината от тези
смрадливи кучи синове вероятно ще ви прережат гърлата още първата нощ, след като
тръгнете на път.
Един широкоплещест мъж с буйна черна брада, който седеше на бара, се засмя
подигравателно.
— Н’ моеш да м’ наричаш престъпник само ’щот не ти върви на зарове, ясно ли е? —
каза той със силен северняшки акцент. — Само пак да каеш нещ’ такова и ш’ си го получиш
двойно повече от вчера, плюс лихвата.
Мъжът, с когото говорех, направи жест, достатъчно ясен за всеки и без да е адемец, и се
отправи към вратата. Брадатият се засмя.
В този момент дойдоха напитките ни. Темпи изпи половината от уискито си на една
глътка, въздъхна дълго и доволно и се отпусна назад на стола си. Отпих от своя сайдер. Бях
се надявал да посвиря час-два в замяна на храната, която щяхме да получим. Но не бях
толкова глупав, че да реша да свиря в стая, пълна с разочаровани наемници.
Можех да го сторя. След час щях да ги накарам да се смеят и да пеят. След два часа щяха
да плачат над бирата си и да се извиняват на сервитьорката. Но нямаше да го направя само
за едната храна. Не и ако разполагах с някакъв избор. Тази стая направо вонеше на
неприятности. Всеки момент можеше да се стигне до бой. Един уважаващ себе си член на
трупа не можеше да не забележи това.
Широкоплещестият мъж взе дървената си халба и с бавна и демонстративно небрежна
походка се приближи до масата ни, издърпа един стол и седна.
Той се усмихна с широка и неискрена усмивка сред гъстата си черна брада и протегна
ръка на Темпи.
— Здрасти — рече той достатъчно силно да го чуят всички в бара. — Мойто име е Там?
А твойто?
Темпи стисна ръката му и собствената му ръка изглеждаше малка и бледа на фона на
огромната космата десница на другия мъж.
— Темпи.
— И к’во пра’иш в града? — ухили му се Там.
— Просто минаваме оттук — отвърнах аз. — Срещнахме се по пътя и той беше
достатъчно любезен да се съгласи да вървим заедно.
Там ме изгледа от горе до долу с презрителен поглед.
— Не говоря с теб, момче — изръмжа той. — Затваряй си устата.
Темпи мълчеше и наблюдаваше едрия мъж с обичайното си спокойно и внимателно
изражение. Видях, че с лявата си ръка докосна ухото си в жест, който не успях да разпозная.
Там отпи от халбата си, без да откъсва поглед от Темпи. Когато свали чашата си, черните
косми около устата му бяха мокри и той избърса лицето си с ръка.
— Винаги съм се чудел — подхвана той достатъчно силно, че думите му да се чуят в
цялата стая, — колко ли изкарвате вие, адемците?
Темпи се обърна да ме погледне и леко наклони глава встрани. Осъзнах, че вероятно не
разбира силния акцент на мъжа.
— Иска да знае колко пари печелиш — обясних аз.
— Сложно е. — Адемецът направи колебливо движение с ръка.
— Ако те наемат да охраняваш керван, колко ш’ вземеш на ден тогаз?
— Два-три йота — сви рамене Темпи.
Там се засмя бавно, но достатъчно силно, за да усетя дъха му. Очаквах, че ще мирише
неприятно, но не беше така. Миришеше на подсладен сайдер с подправки.
— Чухте ли това, момчета? — извика той през рамо. — Три йота на ден! А едва говори!
Почти всички вече ни наблюдаваха и слушаха разговора и тези думи предизвикаха тих и
раздразнен шепот.
Там се обърна отново към нас.
— Повечето от нас получават по едно пени на ден, когат’ изобщо се сдобием с някаква
работа. Аз получавам две пенита, ’щот ме бива с конете, а и мога да подигна задната част на
каруца, ако се налага. — Той размърда широките си рамене. — Ти равняваш ли се на двайсе’
мъже в битка?
Не знам каква част от думите му разбра Темпи, но, изглежда, бе схванал последния му
въпрос доста добре.
— Двайсет? — Той се огледа преценяващо. — Не. Четири. — Колебливо размаха ръката
си напред-назад с разтворена длан. — Пет.
Това с нищо не подобри атмосферата в стаята. Там поклати глава пресилено смаян.
— Даже и да ти вярвах — рече той, — това означава, че трябва да изкарваш четири или
пет пенита на ден, а не двайсе. Ка…
Усмихнах се с най-предразполагащата си усмивка и се намесих в разговора:
— Чуй ме, аз…
Там удари силно халбата си върху масата и във въздуха се разнесоха пръски от сайдера.
Той ми хвърли опасен поглед без помен от престорената шеговитост, с която се обръщаше
към Темпи.
— Момче — изръмжа той, — ако още веднъж ме прекъснеш, ш’ ти избия зъбите. —
Изрече думите с равен глас, сякаш ми казваше, че ако скоча в реката, няма как да не се
намокря, след което се обърна отново към Темпи: — К’во те кара да мислиш, че заслужаваш
три йота на ден?
— Който ме купи, купува това — Темпи вдигна ръка — и това. — Посочи дръжката на
меча си. — И това. — Потупа кожения ремък, който пристягаше към гърдите му типичната
за адемците тъмночервена риза.
Едрият мъж удари с длан по масата.
— Значи, т’ва била тайната! — възкликна той. — Требе да си взема червена риза!
Думите му предизвикаха кикот в стаята.
— Не — поклати глава Темпи.
Там се приведе напред и подръпна с дебелия си пръст един от ремъците близо до рамото
на адемеца.
— Да не би да казваш, че не съм достоен да нося такава префърцунена червена риза кат’
твойта? — Той отново перна ремъка с пръст.
— Да — спокойно кимна Темпи. — Не си достоен.
— К’во ш’ каеш, ако нарека майка ти уличница? — Там се ухили лудешки.
В стаята настъпи тишина. Темпи се обърна и ме погледна.
— Какво е „уличница“?
Не беше особено изненадващо, че тази дума не беше сред онези, които си бяхме
разменили през последния цикъл от дни. За момент се поколебах дали да не излъжа, но
нямаше как да се измъкна.
— Той казва, че мъжете са плащали на майка ти, за да правят любов с нея.
Адемецът се обърна отново към наемника и кимна любезно.
— Много си мил. Благодаря ти.
Изражението на Там се помрачи, сякаш подозираше, че му се подиграват.
— Да, страхливецо. За едно пукнато пени така ще те пребия, че ще ти обърна носа на
обратно.
Темпи се обърна отново към мен.
— Нещо не го разбирам този човек — обясни ми той. — Да не се опитва да ми плати, за
да прави любов с мен? Или иска да се бием?
В стаята се разнесе гръмогласен смях и лицето на Там стана аленочервено под брадата
му.
— Почти сигурен съм, че иска да се бие с теб — отговорих аз, като се опитах да сподавя
смеха си.
— А — рече Темпи. — Ами защо просто не ми каже? Защо са всички тези… — Той сви и
разпусна пръстите на ръката си и ме изгледа озадачено.
— Празни приказки? — предположих аз.
Увереността на Темпи ми действаше успокоително и не можах да се въздържа на свой
ред да не подразня Там. След като с очите си видях колко лесно адемецът се справи с Дедан,
с нетърпение очаквах да видя как ще избие арогантността от главата на този конски задник.
Темпи погледна отново към едрия мъж.
— Ако искаш да се бием, спри с празните приказки. — Адемецът махна широко с ръка
към останалата част на стаята. — Доведи и други, които да се бият заедно с теб. Доведи
достатъчно жени, за да се чувстваш в безопасност. Става ли? — Спокойствието му внезапно
се изпари, когато се обърна отново към мен и каза с изпълнен с раздразнение глас: — Вие,
хората, не спирате да говорите.
Там се върна при масата, където приятелите му играеха зарове.
— Вижте сега. Чухте го к’во говори. Малкото лайно казва, че се равнява на четирима от
нас, така че нека му покажем к’во моем четирима. Бренден, Вен, Джейн, готови ли сте?
Един плешив мъж и една висока жена се изправиха усмихнати. Но третият махна с ръка
презрително.
— Твърде пиян съм, за да се бия, Там. Но трябва да съм много по-пиян, за да се изправя
срещу някой от онези с кървавочервените ризи. Те се бият много мръсно. Виждал съм го с
очите си.
Сбиванията в кръчмите не бяха нещо ново за мен. Може би си мислите, че в място като
Университета те са нещо рядко, но алкохолът не прощава никому. След шест-седем сериозни
напитки разликата между мелничаря, който се кара с жена си, и младия алхимик, който не
се е справил добре на изпитите, е много малка. И двамата са еднакво нетърпеливи да ожулят
кокалчетата си в нечии зъби.
Дори и в „Еолиан“, която бе толкова изтънчено място, понякога се случваха сбивания.
Ако човек останеше достатъчно до късно, съществуваше доста голяма вероятност да види
някои от натруфените благородници да си разменят шамари.
Искам да кажа, че когато човек е музикант, става свидетел на много сбивания. Някои
хора отиват в кръчмите, за да пият, други — за да играят зарове. Някои отиват, за да се
сбият, а други — с надеждата, че ще станат свидетели на сбиване.
Хората не се нараняват толкова много, колкото бихте предположили. В най-лошия
случай се стига до синина или сцепена устна. А ако нямате късмет, можете да загубите зъб
или да си счупите ръката, но има голяма разлика между приятелско сбиване в кръчма и
нападението в гръб в някоя задна уличка. Кръчмарските сбивания си имат правила, както и
неофициални съдии, които да ги налагат. Ако нещата загрубеят, зрителите бързо ще скочат и
ще разтърват биещите се, защото биха искали някой друг да постъпи по същия начин, ако те
са на тяхно място.
Разбира се, има и изключения. Случват се и нещастия и от времето, прекарано в Медика,
ми е добре известно колко е лесно човек да си навехне китката или да си изкълчи пръст.
Тези наранявания може да са незначителни за някой търговец на добитък или съдържател на
странноприемница, но за мен, при положение че прехраната ми зависеше от ловките ми
ръце, мисълта за счупен палец беше направо ужасяваща.
Стомахът ми се сви на възел, докато наблюдавах как Темпи отпива още една глътка от
уискито си и се изправя на крака. Проблемът беше, че ние бяхме чужденци тук. Ако нещата
загрубееха, можех ли да разчитам на раздразнените наемници да се намесят и да прекратят
боя? Трима срещу един изобщо не беше честна борба и положението щеше да стане
неприятно доста бързо.
Темпи отпи глътка бира и ме погледна спокойно.
— Пази ми гърба — нареди ми той, след което се обърна и се отправи към мястото,
където стояха другите наемници.
За момент бях просто впечатлен от това колко добре говори атурански. Откакто го
познавах, се беше развил от човек, който е практически ням, до такъв, който използва
идиоматични изрази. Но гордостта ми бързо угасна, докато се опитвах да измисля какво
мога да сторя, за да спра боя, ако ситуацията излезе извън контрол.
Нищо не ми хрумваше. Не бях предвидил такова развитие на нещата и не разполагах с
някой и друг трик, скрит в ръкава. Тъй като нямах особен избор, извадих ножа си от канията
и го стиснах в ръка под масата, така че да не се вижда. Последното нещо, което исках, бе да
намушкам някого, но поне можех да ги заплаша и така да спечеля на двама ни достатъчно
време, за да се измъкнем през вратата.
Темпи изгледа преценяващо тримата наемници. Там беше десетина сантиметра по-висок
от него и раменете му бяха като на вол. Вторият беше плешивият мъж с белези по лицето и
неприятна усмивка. Трета беше блондинката, която се извисяваше цяла глава над адемеца.
— Жената е само една — отбеляза Темпи и погледна Там право в очите. — Това
достатъчно ли е? Можеш да доведеш още една.
Наемницата се наежи.
— Ти, наперено петле — злобно изсъска тя. — Ще ти покажа как може да се бие една
жена.
Темпи кимна учтиво.
Фактът, че продължаваше да запазва самообладание, ме поуспокои. Разбира се, бях чувал
за истории, в които един-единствен адемски наемник се справя с цяла дузина редовни
войници. Дали наистина бе възможно Темпи да се бие с тези тримата едновременно? Той
поне със сигурност мислеше така…
— Това е първата ми подобна битка — погледна ги Темпи. — Как трябва да започне тя?
Ръката ми, която стискаше ножа, започна да се поти.
Там пристъпи напред, така че гърдите на двамата сега бяха само на сантиметри
разстояние. Той се надвеси над Темпи.
— Ще започнем с това, че ще те набием с камшик до кръв. След това ще те наритаме.
После ще започнем отначало, за да сме сигурни, че не сме пропуснали нещо. — Докато
изричаше последните думи, той нанесе удар с чело в лицето на Темпи.
Затаих дъх и преди да успея отново да си поема въздух, боят беше приключил.
Когато брадатият наемник нанесе удара си с глава, очаквах, че Темпи ще политне назад
със счупен нос, от който се стича кръв. Но Там се оказа този, който се олюля назад, като
ревеше от болка и стискаше лицето си, а между пръстите му бликаше кръв.
Адемецът пристъпи напред, сложи ръка върху врата на едрия мъж и без усилие го блъсна
към пода, където той се просна с широко разперени ръце и крака.
Без всякаква следа от колебание Темпи се обърна и изрита блондинката в бедрото, като я
накара да залитне. Докато жената се олюляваше, той ѝ нанесе рязък удар с юмрук по главата
и тя се строполи неподвижно на земята.
Тогава плешивият пристъпи към него с протегнати напред ръце като професионален
борец. Бърз като змия, той хвана адемеца за рамото с едната си ръка, а с другата сграбчи
врата му.
Честно казано, не знам какво се случи след това. Последна бъркотия от движения и
накрая се оказа, че Темпи е хванал мъжа за китката и за рамото. Плешивият ръмжеше и се
бореше, но адемецът просто изви ръката му и го накара да се наведе, докато мъжът се озова с
лице към пода. Тогава Темпи го изрита в крака и онзи се строполи на пода.
Всичко това се случи за по-кратко време, отколкото ми е нужно, за да ви го разкажа. Ако
не бях толкова смаян, щях да започна да ръкопляскам.
Там и жената лежаха на пода с неподвижността на хора, изпаднали в безсъзнание. Но
плешивият ръмжеше нещо и понечи несигурно да се изправи на крака. Темпи пристъпи по-
близо до него и безразлично му нанесе прецизен удар в главата, след което проследи как
мъжът се свлича отпуснато на земята.
Разсеяно си помислих, че това е най-учтивият удар с юмрук, който някога съм виждал.
Наподобяваше внимателния удар с чук, който дърводелецът нанася върху пирон —
достатъчно силен, за да вкара пирона докрай, но не толкова, че да нарани дървото около
него.
В стаята стана много тихо. Накрая високият мъж, който беше отказал да се бие, вдигна
халбата си за поздрав и разля малко от нея.
— Браво на теб! — гръмогласно извика той на Темпи и се разсмя. — Никой няма да ти се
разсърди, ако теглиш един шут на Там, докато си лежи долу. Бог му е свидетел, че е
направил предостатъчно, за да си го заслужи.
Темпи погледна към мъжа на земята, сякаш обмисляше дали да не го направи, след това
поклати глава и тихо се отправи към масата ни. Очите на всички все още бяха вперени в
него, но погледите далеч не бяха толкова мрачни колкото преди.
Адемецът се върна на нашата маса и попита:
— Наблюдаваше ли гърба ми?
Погледнах го безизразно и след това кимнах.
— Какво видя?
Едва тогава разбрах какво всъщност има предвид той.
— Гърбът ти беше много изправен.
— Твоят гръб не е достатъчно изправен. — Той изпъна дланта си и я наклони на една
страна. — Затова се спъваш при кетан. Това е…
Темпи погледна надолу и не довърши, когато забеляза ножа, полускрит в опърпаното ми
наметало. Той се намръщи. Наистина се намръщи с лицето си. За пръв път виждах да го
прави и ми изглеждаше твърде заплашително.
— Ще говорим за това по-късно — каза той, а ръката му направи жест:
Почувствах се по-сериозно смъмрен, отколкото ако бях прекарал цял час „върху
роговете“, наведох глава и прибрах ножа.
* * *
Вървяхме мълчаливо в продължение на часове, с раници, натежали от провизиите, когато
Темпи най-сетне заговори:
— Има нещо, което трябва да те науча.
— Винаги се радвам да науча нещо ново — отвърнах аз и направих жест, за който се
надявах, че означава
Адемецът отиде встрани от пътя, свали тежката си раница и седна на тревата.
— Трябва да поговорим за летхани.
Трябваше да положа сериозно усилие, за да не се усмихна лудешки. От известно време
исках да повдигна този въпрос, тъй като вече бяхме много по-близки, отколкото първия път,
когато го попитах за това. Но не исках да рискувам да го обидя отново.
Поседяхме мълчаливо за момент — донякъде, за да възвърна хладнокръвието си, но също
така и за да покажа на Темпи, че се отнасям към тази тема с необходимото уважение.
— Летхани — внимателно повторих аз. — Ти ми каза, че не трябва да питам за това.
— Тогава не трябваше. Сега, може би. Аз…
можеш да питаш.
Изчаках известно време, за да видя дали той няма да продължи. Когато не го направи,
зададох очевидния въпрос:
— Какво е летхани?
Темпи ме изгледа продължително, след което внезапно избухна в смях.
— Не знам. И не мога да ти кажа. — Той се засмя отново.
трябва да говорим за това.
Поколебах се и се зачудих дали това не беше някоя от странните му шеги, които,
изглежда, никога не можех да схвана.
— Сложно е — каза той. — На моя език е трудно. А на твоя?
знаеш за летхани.
Опитах се да измисля как да опиша какво съм чувал за летхани, като използвам само
думите, които той знае.
— Чувал съм, че летхани е нещо тайно, което прави адемците силни.
— Да — кимна Темпи. — Това е вярно.
— Казват, че ако познаваш летхани, не можеш да загубиш битка.
Отново кимване.
Поклатих глава, защото разбирах, че не успявам да му обясня достатъчно добре.
— Казват, че летхани е тайна сила. Адемците задържат думите в себе си. — Направих
жест, сякаш събирам някакви неща близо до тялото си и ги натрупвам в него. — След това
тези думи са като горски пожар. Този пожар на думите прави адемците невероятно силни,
невероятно бързи, с кожа, твърда като желязо. Затова можете да се биете с много хора и да
побеждавате.
Темпи ме погледна внимателно и направи жест, който не успях да разпозная.
— Това са побъркани приказки — най-сетне рече той. — Това ли е правилната дума?
Побъркани?
Той изплези език, започна да върти очи и да мърда пръсти край главата си.
Не се сдържах и се разсмях нервно.
— Да. „Побъркани“ е правилната дума. А също и „налудничави“.
— Тогава онова, което казваш, е побъркано, а също и налудничаво.
— Но онова, което видях днес — възразих аз. — Носът ти не се счупи, когато те удариха
с глава. Това не е естествено.
Адемецът поклати глава и се изправи.
— Ела тук. Изправи се.
Станах и Темпи пристъпи по-близо до мен.
— Ударът с глава е хитър. Той е бърз. Може да изненада, ако противникът не е готов. Но
аз не съм не готов.
Той се приближи още повече, докато гърдите ни почти се докоснаха.
— Ти си гръмогласният мъж — обясни той. — Главата ти е твърда. Моят нос е мек. —
Той се пресегна и хвана главата ми с двете си ръце. — Ти искаш това.
Бавно наведе главата ми надолу, докато челото ми не се притисна в носа му.
— Ударът с глава е бърз. — Темпи пусна главата ми. — За мен — малко време. Мога ли
да се движа?
Той премести главата ми надолу и едновременно с това се дръпна назад. Този път челото
ми допря устата му, все едно се готвеше да ме целуне.
— Това не е добре. Устата е мека.
Отново наклони главата ми назад.
— Ако съм много бърз…
Темпи отстъпи цяла крачка назад и свали главата ми още по-ниско, докато челото ми не
докосна гърдите му.
— Това пак не е добре. Гърдите ми не са меки. Но главата на този мъж е по-твърда от
повечето. — Очите му леко проблеснаха и аз се изкикотих, осъзнавайки, че той се е
пошегувал.
— Значи — каза адемецът и се върна на мястото, където бяхме започнали, — какво може
да направи Темпи? — Той ми махна. — Удари с главата. Бавно. Аз покаже.
Леко неспокоен, бавно сведох глава надолу, сякаш се опитвах да му разбия носа.
Като се движеше със същата бавна скорост, Темпи се наведе напред и прибра леко
брадичката си към гърдите. Промяната не беше голяма, но когато този път наведох глава
надолу, носът ми срещна горната част на главата му.
— Видя ли? — Темпи отстъпи назад. — Хитрост. А не побъркано мислене за думи огън.
— Беше много бързо — казах аз, като се почувствах малко неудобно. — Не можах да го
видя.
— Да. Битката е бърза. Упражнявай се да бъдеш бърз. Упражнения, а не думи огън.
Той направи жест за
— Казвам това, защото ти си водачът. Трябва знаеш. Ако мислиш, че имам някакви тайни
начини и желязна кожа… — Той отмести поглед и поклати глава.
Двамата седнахме обратно при раниците си.
— Чувал съм го в една история — подхванах аз в опит да обясня, — като онези, които си
разказваме вечер край огъня.
— Но ти — посочи ме той — имаш огън в ръцете си. Имаш… — Той щракна с пръсти и
направи жест като огън, чиито пламъци внезапно са избуяли. — Можеш да правиш това и си
мислиш, че адемците имат думи огън в себе си?
Свих рамене.
— Точно затова те разпитвам за летхани. Изглежда налудничаво, но съм виждал
налудничави неща, които са истина, затова съм любопитен. — Поколебах се, преди да задам
другия си въпрос. — Ти каза, че който познава летхани, не може да загуби битка.
— Да. Но не с думи огън. Летхани е вид познание. — Темпи направи пауза, като
очевидно подбираше внимателно следващите си думи. — Летхани е най-важното нещо.
Всички адемци го научават. Наемниците го учат два пъти. Шехините го учат три пъти. Най-
важното. Но сложно. Летхани е… много неща. Но нищо, което да бъде докоснато или
посочено. Адемците прекарват целия си живот в мислене за летхани. Много трудно.
Проблем — продължи той. — Не е моя работа да уча мой водач. Но ти си мой ученик за
езика. Жените обучават на летхани. Аз не съм такъв. Това е част от цивилизацията, а ти си
варварин.
— Обясни ми — помолих го аз. — Ще се опитам да те разбера.
Той кимна.
— Летхани е да се правят правилните неща.
Изчаках го нетърпеливо да продължи. След минута той направи жест
— Сега ти задавай въпроси. — Той си пое дълбоко дъх и повтори: — Летхани е да се
правят правилните неща.
Опитах се да се сетя за някой типичен пример за нещо добро.
— Значи летхани е да дадеш на гладно дете да яде храна.
Той направи неуверено движение, което означаваше
— Летхани не е да направиш нещо. Летхани е нещото, което ни показва.
— Летхани означава правила? Закони?
Темпи поклати глава.
— Не. — Той махна към гората около нас. — Законът е отвън, той ни контролира. Той
е… като желязото в устата на коня и връвта за главата.
— Мундщук и юзда? — предположих аз и направих движение, все едно завъртам главата
на кон с поводите.
— Да. Мундщук и юзда. Той ни контролира отвън. Летхани… — той посочи между очите
си и след това към гърдите си — … живее вътре. Летхани помага да решиш. Законът е
създаден, защото мнозина не разбират летхани.
— Значи с летхани на човек не му е нужно да спазва закона?
Последва пауза.
— Може би.
режещата част нагоре. — Ако беше малък, вървенето по този меч щеше да е като летхани.
— Защото е болезнено за краката? — попитах аз, опитвайки се малко да разведря
настроението.
— Не. —
оставане.
— Летхани е нещо твърде праволинейно?
— Не — отсече Темпи и направи пауза. — Как се казва, когато има много планина и
само един път за вървене?
— Проход?
— Проход — кимна Темпи. — Летхани е като проход в планините. Проходът е лесният
път през тях. Единственият път през тях. Но е трудно да го видиш. Пътят, който е лесен,
много често не преминава през планините. Понякога не води до никъде. Умираш от глад или
падаш в дупка.
— Значи летхани е правилният път през планините.
—
това да знаеш правилния път. И двете. А планините не са просто планини. Планините са
всичко.
— Значи летхани е цивилизацията.
Последва нова пауза.
Замислих се отново над думите му, че наемниците трябва да учат летхани два пъти.
— Летхани воденето на бой ли е? — попитах аз.
— Не.
Той каза това с такава убеденост, че трябваше да го попитам обратното, за да съм
сигурен, че съм го разбрал.
— Летхани
— Не. Онзи, който знае летхани, знае кога да се бие и кога — не.
— Днес летхани каза ли ти да се биеш? — реших да сменя посоката аз.
— Да. Да покажа, че адемците не се страхуват. За варварите знаем, че да не се биеш е
страхливост. Страхливецът е слаб. Не е добре те да мислят така. Затова, когато гледат
мнозина, се биеш. Така им показваш, че един адемец се равнява на много.
— А ако бяха спечелили?
— Тогава варварите щяха да знаят, че Темпи не се равнява на много.
— Ако те бяха спечелили, тогава днешната битка нямаше да е летхани?
— Не. Ако паднеш и си счупиш крака в планинския проход, това все още е проход. Ако се
проваля, докато следвам летхани, това все още е летхани.
Днес. С твоя нож. Това не беше летхани. Не беше правилното нещо.
— Страхувах се, че ще те наранят.
— Летхани не пуска корени там, където има страх — каза той така, сякаш рецитираше.
— Летхани би ли позволил да бъдеш наранен?
— Може би — сви рамене той.
— Част от летхани ли е да бъдеш…
— Може би не. Но те не го направиха. Да извадиш нож пръв, не е летхани. Ако спечелиш
и си първият, извадил нож, тогава не печелиш.
Не можех да разбера какво има предвид с последните си думи.
— Не разбирам — признах аз.
— Летхани е правилното действие. Правилният начин. Правилното време. — Лицето на
Темпи внезапно просветна. — Старият търговец — каза той с видим ентусиазъм, — от
историята с денковете. Как е думата?
— Калайджията?
— Да. Калайджията. Как трябва да се отнасяш с такива хора?
— Как? — знаех отговора, но исках да видя какво ще каже адемецът.
Той ме погледна и притисна пръсти един към друг.
— Трябва да бъдеш любезен и да им помагаш. И да говориш добре. Винаги да си
възпитан.
— И ако ти предложат нещо, трябва да обмислиш дали да го купиш — кимнах аз.
— Да! — Темпи направи тържествуващ жест. — Можеш да направиш много неща, когато
срещнеш калайджия, но само едно от тях е правилно. — Той се поуспокои.
— Но само да го направиш не е летхани. Първо трябва да го знаеш и след това да го
направиш. Това е летхани.
Замислих се за момент.
— Значи летхани е да бъдеш учтив?
— Не учтив. Не любезен. Не добър. Не задължен. Летхани не е нито едно от тези неща.
Всеки момент. Всеки избор. Всички различни. — Той ми хвърли проницателен поглед. —
Разбираш ли?
— Не.
— Добре е да знаеш, че не знаеш. Добре е, че го казваш. Това също е летхани.
88.
Слушане
Когато двамата с Темпи се върнахме в лагера, заварихме там изненадващо весело
настроение. Дедан и Хеспе се усмихваха един на друг, а Мартен бе успял да застреля дива
пуйка за вечеря.
И така, хапвахме и се шегувахме помежду си. А когато приключихме с миенето на
съдовете, Хеспе ни разказа своята история за момчето, което било влюбено в луната, като я
започна отначало. Като по чудо Дедан успя да задържи устата си затворена и аз започнах да
се надявам, че малката ни група най-сетне се превръща в екип.
* * *
На Джакс не му било особено трудно да следва луната, защото в онези дни тя била
винаги пълна. Висяла в небето кръгла като чаша, ярка като свещ и никога не се променяла.
Момчето вървяло дни наред и краката го заболели. Той продължавал да върви месеци и
месеци наред и гърбът му се уморявал от тежестта на раницата. Минали години и той все
така вървял. Станал висок, жилав и слаб и вечно бил гладен.
Когато се нуждаел от храна, търгувал с вещите от денковете на калайджията. Когато
обувките му изтънели, той постъпил по същия начин. Джакс продължавал по своя път и
пораснал умен и хитър.
През цялото това време луната не му излизала от главата. Щом се замислел за нея, не
можел да направи и крачка повече. Тогава слагал очилата и вдигал поглед към закръглената
ѝ форма, която се носела в небето. Когато я видел, усещал някакво бавно раздвижване в
гърдите си. С времето започнал да си мисли, че е влюбен.
Накрая пътят, по който вървял, минал през Тиню като всички други пътища. Но той
продължил да следва големия каменен път на изток, към планините.
Пътят непрекъснато се изкачвал нагоре и нагоре. Джакс изял последните хляб и сирене,
които му били останали. Изпил последната си вода и последното си вино. Вървял дни наред,
без да пие и да яде, а луната ставала все по-голяма в нощното небе над него.
Точно когато силите му вече го напускали, момъкът се изкачил на един хълм и видял
старец, който седял пред входа на пещера. Имал дълга сива брада и бил облечен в дълга сива
роба. На главата си нямал коса, нито обувки — на краката си. Очите му били отворени, а
устата затворена.
Когато видял Джакс, лицето му просветнало. Той се изправил и се усмихнал.
— Здравей, здравей — поздравил с ведър и плътен глас. — Доста си се отдалечил от
всички населени места. Как е пътят до Тиню?
— Дълъг — отвърнал Джакс, — труден и уморителен.
Старецът поканил момъка да седне. Донесъл му вода, козе мляко и плодове, с които да се
нахрани. Джакс ги изял лакомо и предложил на стареца в замяна чифт обувки от денковете
си.
— Няма нужда, няма нужда — успокоил го отшелникът, като щастливо мърдал пръстите
на краката си, — но ти благодаря, че ми предложи.
— Както искаш — свил рамене Джакс. — Но какво правиш тук, толкова далеч от всичко?
— Открих тази пещера, докато гонех вятъра — отвърнал мъжът. — Реших да остана,
защото мястото е идеално за онова, което правя.
— И какво е то? — попитал момъкът.
— Аз съм слушател — отвърнал старецът. — Слушам нещата, за да разбера какво имат да
кажат.
— А — внимателно рекъл Джакс. — И мястото тук е добро за това?
— Направо превъзходно — отвърнал отшелникът. — Трябва доста да се отдалечиш от
хората, преди да успееш да се научиш да слушаш както трябва. — Той се усмихнал. — Какво
те води в моето малко ъгълче на небето?
— Опитвам се да намеря луната.
— Това е доста лесно — казал старецът и махнал към небето. — Виждаме я почти всяка
нощ, стига времето да го позволява.
— Не. Опитвам се да я хвана. Ако мога да съм с нея, мисля, че ще бъда щастлив.
— Искаш да я хванеш, така ли? — Мъжът го погледнал сериозно. — Колко дълго я
гониш?
— Повече години и километри, отколкото мога да преброя.
Отшелникът затворил очи за момент и след това кимнал сякаш на себе си.
— Чувам го в гласа ти. Това не е някаква моментна прищявка.
Той се навел и притиснал ухо към гърдите на Джакс, отново затворил очи и за дълго
застинал съвсем неподвижно. — О, колко тъжно — казал той тихо накрая. — Сърцето ти е
разбито и ти никога не си имал дори и най-малката възможност да го използваш.
Момъкът се размърдал, защото се почувствал малко неловко.
— Дано нямаш против, че те питам — рекъл той, — но как се казваш?
— Нямам нищо против да ме попиташ — отвърнал старецът. — Стига ти да нямаш
против, че няма да ти отговоря. Ако знаеш името ми, ще имаш власт над мен, не е ли така?
— Така ли? — учудил се младежът.
— Разбира се — намръщил се възрастният мъж, — така стоят нещата. Въпреки че не
изглеждаш много вещ в слушането, по-добре да внимавам. Ако успееш да се сдобиеш дори и
с част от името ми, ще притежаваш пълна власт над мен.
Джакс се зачудил дали този човек няма да може да му помогне. Макар той да не
изглеждал съвсем обикновен, момъкът знаел, че и неговата цел не е обикновена. Ако искал
да хване крава, щял да поиска помощ от някой фермер. Но за да хване луната, може би се
нуждаел точно от помощта на такъв странен старец.
— Ти каза, че някога си гонил вятъра — подхванал Джакс. — Успя ли да го хванеш?
— Донякъде да — отвърнал отшелникът — и донякъде не. Нали разбираш, този въпрос
има повече възможни отговори.
— Можеш ли да ми помогнеш да хвана луната?
— Навярно мога да ти дам някой и друг съвет — колебливо отвърнал старецът, — но,
момчето ми, първо сам трябва да премислиш нещата. Когато обичаш нещо, трябва да си
сигурен, че и то отвръща на любовта ти, иначе преследването му ще ти донесе само
неприятности.
— Как да разбера дали тя ме обича? — попитал младежът.
— Можеш да се опиташ да слушаш — почти свенливо отвърнал възрастният мъж. — Това
върши чудеса, да знаеш. Мога да те науча как да го правиш.
— Колко време ще отнеме?
— Горе-долу няколко години — отговорил отшелникът. — Зависи дали ти се удава.
Истинското слушане е трудно нещо. Но щом веднъж го научиш, ще разбереш всичко за
луната.
— Това е твърде дълго — поклатил глава Джакс. — Ако успея да я хвана, мога да говоря
с нея. Мога да я накарам…
— Ами, точно това е част от проблема ти. Не би искал да я хванеш наистина. Би ли
желал да се влачиш след нея по небето? Разбира се, че не. Искаш да
означава, че трябва да направиш така, че луната да дойде при теб.
— Как мога да го направя? — зачудил се момъкът.
Старецът се усмихнал.
— Точно това е въпросът, нали? Имаш ли нещо, което луната да иска? Имаш ли какво да
ѝ предложиш?
— Само онова, което нося в тези денкове.
— Нямах това предвид — промърморил мъжът. — Но можем да хвърлим поглед на
онова, което си донесъл.
Старият отшелник прегледал първия денк и открил много практични неща.
Съдържанието на втория денк било по-скъпо и рядко, но не особено полезно.
Тогава старецът забелязал третия денк.
— А какво имаш там?
— Така и не успях да го отворя — признал младежът. — Възелът е твърде труден за мен.
Отшелникът затворил очи за момент и се заслушал. После ги отворил и се намръщил на
Джакс.
— Възелът казва, че си се опитвал да го разкъсаш. Че си го рязал с нож и си го хапал със
зъби.
Момъкът се изненадал.
— Така е — признал той. — Казвам ти, опитах всичко, за да го развържа.
— Едва ли всичко — пренебрежително отбелязал старецът и вдигнал денка, докато
възелът се оказал пред лицето му. — Ужасно съжалявам — казал му той, — но би ли се
развързал? — Направил пауза. — Да. Извинявам се. Той няма да прави повече така.
Възелът се развързал и отшелникът отворил денка. Когато погледнал вътре, очите му се
разширили и той леко подсвирнал.
Но когато онзи разстлал съдържанието на денка на земята, Джакс посърнал. Той се
надявал, че вътре ще има пари, скъпоценни камъни или някакво съкровище, което ще може
да предложи на луната като подарък. Но в денка имало само парче изкривено дърво,
каменна флейта и малка желязна кутия.
От тези три неща единствено флейтата привлякла вниманието на момъка. Тя била
направена от бледозелен камък.
— Когато бях малък, имах флейта — споделил той. — Но тя се счупи и аз така и не успях
да я поправя.
— Всички неща тук са доста впечатляващи — отбелязал отшелникът.
— Флейтата е доста хубава — свил рамене Джакс. — Но каква е ползата от парче дърво и
кутия, която е твърде малка, за да ти служи?
Мъжът поклатил глава.
— Не ги ли чуваш? Повечето неща шепнат. А тези тук крещят. — Той посочил към
парчето изкривено дърво. — Ако не греша, това е сгъваема къща. Доста хубава при това.
— Каква е тази сгъваема къща?
— Нали знаеш как когато сгъваш парче хартия, при всяко следващо прегъване то става
по-малко? — Старецът посочил парчето изкривено дърво. — Сгъваемата къща е нещо
подобно. Само дето е къща, разбира се.
Джакс взел парчето изкривено дърво и се опитал да го изправи. Внезапно в ръцете му се
оказали две парчета дърво, които приличали на част от рамка на врата.
— Не я разгъвай тук! — извикал отшелникът. — Не искам в пещерата ми да има къща,
която да спира слънчевата светлина!
Младежът се опитал да събере отново двете парчета дърво.
— Защо не мога да я сгъна?
— Предполагам, че защото не знаеш как — отвърнал му старецът. — Предлагам първо да
решиш къде искаш да я сложиш, преди да разгънеш останалата част.
Джакс внимателно оставил парчетата дърво и взел флейтата.
— Тя също ли е специална?
Той доближил устните си до нея и изсвирил простите трели на песента на козодоя.
Разбира се, всички знаят, че козодоят е нощна птица и се появява едва след като
слънцето се скрие. Въпреки това една дузина козодои долетели и накацали около Джакс,
като го наблюдавали с любопитство и примигвали на ярката слънчева светлина.
— Изглежда, че е нещо повече от обикновена флейта — отбелязал отшелникът.
— А кутията?
Момъкът се пресегнал и я взел. Била тъмна, студена и достатъчно малка, за да я затвори в
шепата си.
— Тя е празна.
Старецът потреперил и извърнал поглед от кутията.
— Откъде знаеш, след като не си погледнал вътре?
— Със слушане — отвърнал възрастният мъж. — Учуден съм, че и ти самият не я чуваш.
Това е най-празното нещо, което някога съм чувал. То кънти. Предназначението на кутията е
в нея да се държат разни неща.
— Предназначението на всички кутии е да се държат в тях разни неща.
— А всички флейти са предназначени да свирят музика, която да очарова — изтъкнал
старецът, — но тази флейта е нещо повече от това. Същото се отнася и за кутията.
Младежът разглеждал известно време кутията, след което и оставил внимателно и
започнал да стяга денка с трите съкровища.
— Мисля да продължавам нататък — казал той.
— Сигурен ли си, че няма да размислиш и да поостанеш месец-два? — попитал
отшелникът. — Можеш да се научиш да слушаш малко по-внимателно. Слушането е полезно
нещо.
— Ти ме накара да се замисля за някои неща — отвърнал Джакс. — И ми се струва, че си
прав — не трябва да гоня луната. Трябва да я накарам сама да дойде при мен.
— Аз не казах точно това — промъмрил старецът, но го казал с примирен тон.
Тъй като бил умел слушател, той знаел, че думите му не са чути.
На следващата сутрин момъкът потеглил отново да преследва луната по-високо в
планините. Накрая открил един голям равен участък земя, сгушен между най-високите
върхове.
Извадил изкривеното парче дърво и започнал да разгъва къщата парче по парче. Тъй като
цялата нощ била на негово разположение, той се надявал да я завърши дълго преди луната да
изгрее.
Но къщата била много по-голяма, отколкото предполагал — по-скоро приличала на
истинска къща, а не на проста къщурка. Освен това разгъването ѝ се оказало по-трудно,
отколкото очаквал. И когато луната стигнала до средата на небето, той все още далеч не бил
приключил.
Може би това била причината Джакс да бърза прекалено много. Може би бил
безразсъден или просто, както винаги, нямал късмет.
Така или иначе в крайна сметка къщата се оказала великолепна — широка и просторна.
Но частите ѝ не пасвали добре една с друга. Имало стълби, които водели настрани вместо
нагоре. Някои стаи имали твърде малко стени или пък прекалено много. Много стаи нямали
таван и високо над тях се виждало странно небе, пълно с непознати звезди.
Всичко в нея било малко изкривено. През прозореца на една стая се виждали пролетни
цветя, а прозорците от другата страна на коридора били покрити със зимен скреж. В балната
зала можело да е време за закуска, а близката спалня била потънала в мрак.
Тъй като нищо в къщата не било истинско, нито прозорците, нито вратите пасвали както
трябва. Те можели да бъдат затворени, дори залостени, но не се заключвали. И понеже
къщата била голяма, тя имала много врати и прозорци и затова можело да се влезе или да се
излезе от нея по много начини.
Джакс не обърнал внимание на нито едно от тези неща. Вместо това той се затичал към
върха на най-високата кула и допрял флейтата до устата си.
В чистото нощно небе се разнесла сладостна мелодия. Тя не била проста като птичите
трели — това била музика, която се изливала от разбитото му сърце. Била силна и тъжна.
Пърхала като птица със счупено крило.
Като я чула, луната слязла до кулата. Бледа, кръгла и красива, тя се изправила пред
Джакс в цялото си великолепие и за пръв път в живота си той изпитал трепета на радостта.
Тогава там, на върха на кулата, те започнали да разговарят. Младежът ѝ разказал за
живота си, за облога и за дългото си самотно пътуване. Луната го слушала, усмихвала се и се
смеела.
Но накрая погледнала с копнеж към небето.
Джакс знаел какво означава това.
— Остани с мен — умолявал я той. — Мога да съм щастлив само ако ти си моя.
— Трябва да тръгвам — отвърнала тя. — Небето е моят дом.
— Аз ти направих дом — заявил момъкът и посочил просторната къща под тях. — В нея
има достатъчно небе за теб. Празно небе, което цялото е твое.
— Трябва да тръгвам — повторила луната. — Нямаше ме твърде дълго.
Той вдигнал ръка, сякаш се канел да я сграбчи, след това спрял.
— Спалнята ти може да гледа към зимата или към пролетта, или към каквото пожелаеш.
— Трябва да тръгвам — казала отново тя и вдигнала поглед към небето. — Но ще се
върна. Аз съм вечна и непроменлива. И ако свириш отново с флейтата си за мен, ще те
посетя отново.
— Аз ти дадох три неща — рекъл той, — песен, дом и сърцето си. Щом трябва да си
тръгнеш, няма ли и ти да ми оставиш три неща в замяна?
Тя се засмяла и сложила ръце на хълбоците си. Била гола, както е гола луната.
— Какво е онова, което имам и мога да ти оставя? Ако е нещо мое, поискай ми го и аз ще
ти го дам.
Джакс усетил как устата му пресъхнала.
— Първо, бих искал да докосна ръката ти.
— Една ръка докосва друга и аз изпълнявам желанието ти.
Тя протегнала гладката си и силна ръка към него. В началото му се сторила хладна, а
после удивително топла. Кожата по ръцете му настръхнала.
— После бих искал да те целуна — продължил той.
— Една уста вкусва друга и аз изпълнявам желанието ти.
Тя се навела близо до него. Дъхът ѝ бил сладък, устните ѝ твърди като плод. От
целувката ѝ момъкът останал без дъх и за пръв път в живота му устата му се извила в
някакво подобие на усмивка.
— А какво е третото нещо? — попитала луната.
Очите ѝ били тъмни и мъдри, а усмивката ѝ — съвършена и многозначителна.
— Името ти — изрекъл на един дъх Джакс, — с което да мога да те наричам.
— Едно тяло… — започнала луната, пристъпила нетърпеливо напред и след това
направила пауза. — Само името ми? — попитала тя и плъзнала ръка около кръста му.
Младежът кимнал.
Тя се навела още по-близо и с топлия си дъх прошепнала в ухото му:
Тогава Джакс извадил черната желязна кутия, затворил капака и така хванал името ѝ
вътре.
— Сега знам името ти — отсякъл той. — Значи имам власт над теб. И казвам, че трябва
да останеш с мен завинаги, за да съм щастлив.
Така и станало. Кутията в ръката му вече не била студена. Била топла и в нея той можел
да почувства името на луната, което пърхало като нощна пеперуда, блъскаща се в стъклото
на прозорец.
Може би момъкът затворил кутията твърде бавно. Или може би твърде бавно спуснал
закопчалката. Или пък просто нямал късмет в нищо. Но в крайна сметка успял да хване само
част, а не цялото име на луната.
И така, Джакс успял да я задържи за известно време, но тя винаги му се изплъзвала.
Измъквала се от счупената му къща и се връщала в нашия свят. Ала тъй като той притежавал
част от името ѝ, тя трябвало неизменно да се връща при него.
* * *
Хеспе ни погледна и се усмихна.
— Ето затова луната винаги се променя. И това е мястото, където я държи Джакс, когато
тя не е в нашето небе. Той успял да я хване и тя все още е при него. Но само той си знае дали
е щастлив, или не.
Настъпи дълго мълчание.
— Това беше чудесна история — отбеляза Дедан.
Хеспе сведе поглед и макар че на светлината на огъня беше трудно да се забележи, бях
готов да заложа едно пени, че е поруменяла. Суровата Хеспе, за която никога не бих
предположил, че е способна да се изчерви дори и съвсем леко.
— Отне ми доста време да си я припомня цялата — призна тя. — Майка ми ми я
разказваше, когато бях малко момиче. Винаги една и съща история, всяка вечер. Каза ми, че
я е научила от нейната майка.
— Е, трябва непременно и ти да я разкажеш на своите дъщери — посъветва я Дедан. —
Тази история е твърде хубава, за да бъде забравена.
Хеспе се усмихна.
* * *
За съжаление тази спокойна вечер беше като затишие пред буря. На следващия ден Хеспе
направи коментар, който обиди Дедан, и два часа си съскаха един на друг като разгневени
котки всеки път, щом се погледнеха.
Дедан се опита да убеди всички, че трябва да се откажем от търсенето и да се хванем да
работим като пазачи на някой керван с надеждата бандитите да ни нападнат. Мартен
отвърна, че в това има толкова смисъл, колкото да се опитваш да откриеш мечи капан, като
стъпиш в него. Следотърсачът беше прав, но това не попречи двамата с Дедан да се заяждат
през следващите няколко дни.
Два дни по-късно Хеспе нададе изненадващо момичешки и разтревожен писък, докато се
къпеше. Изтичахме да ѝ помогнем, очаквайки да открием бандитите, но вместо това
заварихме Темпи чисто гол и нагазил до колене в потока. Хеспе стоеше полугола на брега и
от нея се стичаше вода. Мартен намери това за доста смешно, но наемницата не мислеше
така. И единственото нещо, което възпря Дедан да не се втурне разярено и да нападне
Темпи, бе това, че не се сети как да атакува гол мъж, без да го погледне и да го докосне.
На следващия ден времето стана мъгливо и влажно и това развали настроението на
всички ни и още повече забави търсенето.
След това започна да вали.
89.
Да изгубиш светлината
През последните четири дни времето постоянно беше облачно и често валеше. В
началото дърветата ни осигуряваха някакъв подслон, но скоро открихме, че листата над
главите ни едва задържат дъжда и при най-малкия порив на вятъра ни обливаха със струи от
тежки капки, които се бяха насъбирали горе с часове. Това означаваше, че независимо дали в
момента вали, или не, върху главите ни постоянно капеше и бяхме мокри през цялото време.
Вече нямаше истории след вечеря. Мартен настина и с влошаването на състоянието му
стана навъсен и саркастичен. А два дни по-рано хлябът бе започнал да се овлажнява. Това
навярно не ви се струва нещо сериозно, но ако някога сте опитвали да ядете влажен хляб,
след като цял ден сте вървели в дъжда, тогава знаете как това може да ви вкисне.
Дедан стана неконтролируем. Дърпаше се и се оплакваше и от най-простите задачи.
Последния път, когато ходи до града за провизии, донесе бутилка дрег вместо картофи,
масло и тетива. Хеспе го беше зарязала в Кросон и той се върна в лагера чак към полунощ,
като вонеше на алкохол и пееше толкова силно, че можеше да накара и мъртвите да си
запушат ушите.
Не си направих труда да го нахокам. Колкото и остър да беше езикът ми на член на трупа,
Дедан очевидно беше имунизиран срещу него. Вместо това изчаках, докато задреме, изсипах
останалия дрег в огъня и оставих бутилката върху въглените, така че да я види. След това той
спря с постоянното си пренебрежително мърморене по мой адрес и потъна в ледено
мълчание. Макар тишината да беше приятна, знаех, че това е лош знак.
Като се има предвид, че групата ни ставаше все по-избухлива, реших всеки от нас сам да
търси следи. Отчасти причината бе, че ако ходехме един след друг във влажния торф,
стъпките ни със сигурност щяха да се отбелязват в почвата и щяхме да оставяме следи. Но
основната причина бе, че знаех, че ако изпратя Дедан и Хеспе заедно, накрая техните
караници ще предупредят всички бандити в радиус от петнайсет километра.
* * *
Върнах се в лагера подгизнал и отчаян. Оказа се, че ботушите, които бях купил в
Северин, изобщо не бяха непромокаеми и попиваха водата като гъби. Вечер можех да ги
изсуша на топлината на огъня и с малко внимателно използвана симпатия. Но веднага щом
направех и три крачки, те отново подгизваха.
И така, на всичкото отгоре и краката ми бяха студени и мокри от дни наред.
Беше двайсет и деветият ни ден в Елд и когато превалих малкия хребет, скриващ
последния ни лагер, забелязах Дедан и Хеспе да стоят от двете срещуположни страни на
огъня, без да си обръщат внимание един на друг. Хеспе смазваше меча си. Дедан разсеяно
мушкаше земята пред себе си с една заострена пръчка.
Аз самият също не бях в настроение за разговор. Надявайки се мълчанието да продължи,
се отправих безмълвно към огъня.
Само дето нямаше огън.
— Какво стана с огъня? — глупаво попитах аз.
Онова, което се бе случило, беше очевидно. Бяха го оставили да догори до купчина
овъглени съчки и мокра пепел.
— Не е мой ред да събирам дърва — многозначително отвърна Хеспе.
Дедан продължаваше да ръчка с пръчката си в пръстта. Забелязах, че високо на бузата му
започва да се оформя синина.
Онова, което най-много исках в момента, бе да хапна нещо топло и да постоя десет
минути със сухи крака. Това нямаше да ме направи напълно щастлив, но щях да съм по-
щастлив, отколкото се бях чувствал през целия ден.
— Ще съм изненадан, ако вие двамата можете да се изпикаете без чужда помощ — ядно
рекох аз.
— Какво искаш да кажеш? — Дедан ме погледна ядосано.
— Когато Алверон ме помоли да свърша тази работа, той ме увери, че ще ми помагат
възрастни хора, а не шепа ученици.
— Не знаеш тя какво… — сопна се Дедан.
— Не ме е грижа — отсякох. — Не ме е грижа за какво се карате. Не ми пука какво ти е
подхвърлила. Това, което ме интересува, е, че огънят е изгаснал. В името на Техлу, който бди
над нас! Едно обучено куче би свършило повече работа от вас!
Лицето на Дедан замръзна и на него се появи познатото войнствено изражение.
— Може би, ако…
— Млъкни! — прекъснах го аз. — По-скоро бих слушал рева на магаре, отколкото да си
губя времето с твоите приказки. Когато се върна в лагера, очаквам да има огън и храна. Ако
не можеш да се справиш с това, ще уредя да дойде някое петгодишно хлапе от Кросон, за да
се грижи за вас двамата.
Дедан се изправи. Внезапен порив на вятъра огъна дърветата над главите ни и по земята
затрополиха тежки капки.
— Готвиш се да захапеш залък, който е твърде голям за твоята уста, момче. — Той стисна
ръце в юмруци и аз бръкнах в джоба си, за да хвана неговата кукла, която бях направил
преди два дни.
Усетих как стомахът ми се свива от страх и ярост.
— Дедан, ако направиш и една крачка към мен, ще ти причиня такава болка, че ще ме
молиш да те убия. — Погледнах го право в очите. — В момента съм раздразнен, гледай само
да не ме ядосаш истински.
Той спря и аз почти чух мислите за Таборлин Великия, за огън и за светкавици, които
минаваха през главата му. Настъпи продължително мълчание, докато двамата се гледахме
втренчено, без да примигнем.
За щастие точно в този момент Темпи се върна в лагера и натрупаното напрежение се
разсея. Чувствах се малко глупаво, но се отправих към жаравата, останала от огъня, за да
видя дали ще мога да го разпаля отново. Дедан се запъти с тежка крачка към дърветата —
надявах се, че отива да събира дърва. В този момент не ме беше грижа дали съчките ще са от
ренелово дърво, или не.
Темпи седна край загасналия огън. Може би, ако не бях зает, щях да забележа нещо
странно в движенията му. А може би нямаше да го направя. Настроенията на адемците са
трудни за разчитане дори за полуобразован варварин като мен.
Докато се опитвах да съживя огъня, започнах да съжалявам за начина, по който бях
постъпил. Това ми помогна да не се нахвърля върху Дедан, когато той се върна с наръч
влажни дърва, които метна до току-що разпаления огън и така го разпиля във всички посоки.
Мартен се прибра скоро след като бях разпалил огъня за втори път. Той се настани
отстрани и простря ръце към него. Очите му бяха хлътнали и тъмни.
— По-добре ли се чувстваш? — попитах го аз.
— Много. — Гласът излезе от гърдите му с влажно стъргане и ми прозвуча по-зле,
отколкото сутринта.
Дишането му ме притесняваше, че може да има пневмония или треска.
— Мога да ти приготвя малко чай, от който гърлото ти ще се почувства малко по-добре
— предложих му аз, без много да се надявам, че ще се съгласи.
Беше отхвърлил всичките ми предложения за помощ през последните няколко дни.
Той се поколеба и след това кимна. Докато затоплях вода, следотърсачът получи много
силен пристъп на кашлица, който продължи близо минута. Ако дъждът не спреше тази нощ,
щеше да се наложи да отидем в града и да изчакаме да се възстанови. Не можех да рискувам
да хване пневмония или да издаде местоположението ни с пристъп на кашлица.
Подадох му чая. Тогава Темпи се размърда на мястото си край огъня.
— Днес убих двама мъже — обяви той.
Настъпи продължително, шокирано мълчание. Дъждът трополеше по земята около нас.
Огънят съскаше и пукаше.
— Какво? — невярващо попитах аз.
— Двама мъже ме нападнаха иззад дърветата — спокойно отвърна адемецът.
Разтрих врата си.
— По дяволите, Темпи! Защо не ни каза веднага?
Той ми хвърли спокоен поглед и пръстите му направиха кръг, който ми беше непознат.
— Не е лесно да убиеш двама мъже — рече.
— Ранен ли си? — попита го Хеспе.
Темпи се обърна и ѝ хвърли хладен поглед.
му думи. Той не намираше самата битка за трудна, а това, че бе убил двама мъже.
— Това време ми беше нужно, за да събера мислите си. А и исках да изчакам да се
съберем всички.
Опитах се да си спомня жеста за
— Какво се случи? — попитах спокойно аз, опитвайки се да събера последните остатъци
от търпение, с които разполагах.
Темпи не отговори веднага, явно търсеше подходящите думи.
— Опитвах се да открия следи, когато от дърветата изскочиха двама мъже.
— Как изглеждаха? — изпревари ме Дедан.
Настъпи нова пауза, преди адемецът да продължи:
— Единият беше едър колкото теб. Ръцете му бяха по-дълги от моите. Беше по-силен от
мен, но бавен. — Лицето на Дедан се помрачи, сякаш не можеше да реши дали Темпи се
опитва да го обиди. — Другият беше по-дребен и по-бърз. Мечовете и на двамата бяха
дебели и широки. Заострени от двете страни. Толкова дълги. — Той разтвори ръце на около
метър една от друга.
Помислих си, че това описание разкрива повече за самия адемец, отколкото за мъжете, с
които се е бил.
— Къде се случи? Преди колко време?
— На около километър оттук. — Той посочи в посоката, в която търсехме. — Преди по-
малко от час.
— Мислиш ли, че са те причаквали?
— Нямаше ги, когато аз минах оттам — отбранително каза Мартен, след което гърдите
му се разтресоха от влажна, раздираща кашлица и той изплю гъста храчка на земята. — Ако
са чакали, не е било дълго.
Темпи красноречиво сви рамене.
— Какви брони носеха? — попита Дедан.
Адемецът замълча за момент, сетне се пресегна и потупа ботуша ми.
— Това?
— Кожа? — предположих аз.
— Кожа — кимна той. — Твърда, с метал по нея.
Дедан се поотпусна.
— Това поне е нещо — замислено рече той и след това хвърли пронизващ поглед към
Хеспе. — Какво? Защо ме гледаш така?
— Не гледах теб — хладно отвърна наемницата.
— Погледна ме и завъртя очи ето така. — Той се обърна към Мартен. — Видя я как
завъртя очи, нали?
— Млъкнете! — изръмжах им аз.
За моя изненада настъпи тишина. Закрих очите си с длани и се опитах да обмисля
сериозно ситуацията.
— Мартен, кога ще се стъмни?
Той вдигна поглед към тъмносивото небе.
— Още час и половина ще е светло като сега — отвърна той с дрезгав глас. —
Достатъчно, за да вървим по следи. След това може би още четвърт час ще имаме слаба
светлина. Слънцето ще залезе бързо зад тези облаци.
— Ще можеш ли да се справиш с още малко обикаляне днес? — попитах го аз.
Усмивката му ме изненада.
— Ако можем да намерим кучите синове тази нощ, нека го направим. Достатъчно дълго
обикалям това забравено от бога място заради тях.
Кимнах, пресегнах се и взех щипка влажна пепел от жалкия ни малък огън. Разтрих я
замислено между пръстите си, събрах я в един малък парцал и я напъхах в плаща си. Не беше
особено добър източник на топлина, но беше за предпочитане пред нищо.
— Добре — започнах аз. — Темпи ще ни отведе при телата, след това ще видим дали ще
успеем да ги проследим обратно до лагера им.
Изправих се.
— Я чакай! — възкликна Дедан и вдигна ръка. — А ние?
— Двамата с Хеспе ще останете тук и ще пазите лагера. — Трябваше да си прехапя езика,
за да не добавя: „и се опитайте да поддържате огъня да не изгасне“.
— Защо? Да отидем всички заедно. Можем да се погрижим за тях тази нощ! — заяви той
и се изправи.
— А ако са цяла дузина? — попитах аз с възможно най-язвителния си тон.
Дедан замълча за момент, но не отстъпи:
— Ще разполагаме с предимството на изненадата.
—
и вдигаме шум — разпалено възразих аз.
— Тогава
— Аз ще отида, защото трябва да видя с какво си имаме работа. Аз съм този, който ще
състави план, позволяващ ни да се измъкнем живи от тук.
— Защо изобщо планът трябва да бъде измислен от новобранец като теб?
— Губим време, докато е светло — уморено се намеси Мартен.
— Благословен да е Техлу, най-сетне проговори гласът на разума! — възкликнах аз и
погледнах Дедан. — Ние тръгваме. Вие оставате. Това е заповед.
— Заповед? — невярващо повтори Дедан като ехо.
Известно време двамата се измервахме с опасни погледи, след това аз се обърнах и
последвах Темпи към дърветата. В небето над главите ни проехтя гръмотевица. Между
дърветата повя вятър и за момент разнесе неспирно ръмящия ситен дъждец. Той бе заменен
от постоянен и силен дъжд.
90.
Да изпееш песен
Темпи повдигна боровите клони, с които бе покрил двамата мъже. Телата им бяха
внимателно положени по гръб и те изглеждаха така, сякаш спят. Коленичих край по-едрия,
но преди да успея да го огледам по-отблизо, усетих нечия ръка върху рамото си. Обърнах се
и видях адемецът да поклаща глава.
— Какво? — попитах аз.
Оставаше по-малко от час, докато се стъмни. Щеше да е достатъчно трудно да открием
лагера на бандитите, без да ни хванат. А да го направим на тъмно, в бурята, щеше да е
истински кошмар.
— Не го прави — настоя той.
не е летхани.
— Трябва да знам повече за враговете ни. От телата мога да науча неща, които да ни
помогнат.
Устата му почти се присви.
— Магия?
Поклатих глава.
— Не, просто гледам — посочих очите си и потупах слепоочието си — и мисля.
Темпи кимна. Но когато се обърнах към труповете, усетих отново ръката му върху рамото
си.
— Трябва да попиташ. Те са мои мъртъвци.
— Ти вече се съгласи — изтъкнах аз.
— Правилното нещо е да попиташ — настоя той.
Поех си дълбоко дъх.
— Мога ли да огледам твоите мъртъвци, Темпи?
Той кимна веднъж с тържествен вид.
Погледнах към мястото под близкото дърво, където Мартен внимателно оглеждаше
тетивата на лъка си.
— Искаш ли да провериш дали ще откриеш следата им? — попитах го, той кимна и се
отдръпна от дървото, а аз добавих: — На твое място бих започнал от там. — Посочих на юг
към място между два хребета.
— Знам си работата — рече той и се отдалечи, сложил лъка си на рамо.
Адемецът се отдръпна на няколко крачки встрани и аз отново насочих вниманието си
към телата.
В действителност единият от убитите бе доста по-едър от Дедан — беше като бик. Бяха
по-възрастни, отколкото очаквах, и по ръцете им имаше мазоли, които показваха, че дълги
години са се занимавали с оръжия. Това не бяха просто недоволни фермерчета, а истински
ветерани.
— Намерих следата им — стресна ме Мартен.
Заради постоянното шумолене на дъжда не бях чул звука от приближаването му.
— Ясна е като бял ден. И пиян свещеник може да я последва.
В небето проблесна светкавица, придружена с грохота на гърма. Заваля по-силно.
Намръщих се и придърпах подгизналия плащ на калайджията по-плътно върху раменете си.
Мартен килна глава назад и остави дъжда да вали право върху лицето му.
— Радвам се, че времето най-сетне ще ни е от някаква полза — каза той. — Колкото
повече вали, толкова по-лесно ще се промъкнем до лагера им и след това ще се измъкнем. —
Той избърса ръце в мократа си риза и сви рамене. — Освен това не можем да сме по-мокри,
отколкото сме в момента.
— Имаш право — съгласих се аз и се изправих.
Темпи покри телата с клоните и следотърсачът ни поведе на юг.
* * *
Мартен коленичи да разгледа нещо на земята и аз се възползвах от възможността да го
настигна.
— Следят ни — казах аз, като не си направих труда да шепна.
Бяха на поне двайсетина метра зад нас и шумът на дъжда, който се блъскаше в дърветата,
наподобяваше звука на вълни, разбиващи се в бряг.
Той кимна и се престори, че ми сочи нещо на земята.
— Не мислех, че си ги забелязал.
— Не си единственият сред нас, който има очи — усмихнах се аз и изчистих водата от
лицето си с влажната си ръка. — Колко мислиш, че са?
— Двама, може би трима.
Темпи се приближи до нас.
— Двама — каза той с увереност в гласа.
— Видях само един — признах аз. — Колко близо сме до лагера им?
— Нямам представа. Може да е отвъд следващия хълм, а може и да е на километри
разстояние. Засега имаме само тези две следи и не подушвам никакъв огън — рече Мартен,
след което се изправи и отново тръгна по следата, без да поглежда назад.
Бутнах един нисък клон встрани, за да мине Темпи, и за миг мярнах движение зад нас,
което нямаше нищо общо с дъжда или с вятъра.
— Да минем отвъд следващия хребет и да им устроим малка клопка.
— Звучи като доста добра идея — съгласи се следотърсачът.
Той ни махна да изчакаме, след което се приведе ниско над земята и се промъкна до
върха на малкото възвишение. Потиснах желанието да погледна назад, докато той
надничаше отгоре, преди да се затича надолу по хребета.
Проблесна ярка светлина, когато една светкавица разцепи небето наблизо. Звукът на
гръмотевицата беше като удар в стомаха. Стреснах се. Темпи се изправи.
— Това прилича на дома — каза той с лека усмивка.
Не се опитваше да пази лицето си от дъжда.
Мартен ни махна и ние се отправихме към върха на хребета. Щом се скрихме от погледа
на онези, които ни следяха, аз бързо се огледах.
— Продължаваме да вървим по следите до онзи изкривен смърч, след което ще направим
кръг, за да се върнем обратно. — Показах мястото с ръка. — Темпи ще се скрие там, а
Мартен — зад онова паднало дърво. Аз ще мина зад онзи камък. Мартен ще нападне пръв.
Действайте по своя преценка, но може би ще е по-добре, ако изчакате, докато подминат този
строшен дънер. Опитайте се да оставите един от тях жив, ако е възможно, но не можем да си
позволим някой да се измъкне, нито пък да вдигаме много шум.
— А ти какво ще правиш? — попита Мартен, докато бързахме да оставим ясни следи до
кривия смърч.
— Ще гледам да не ви преча. Двамата сте по-добре подготвени за нещо такова. Но ако се
наложи, и аз знам някой и друг номер. — Стигнахме до дървото. — Готови ли сте?
Следотърсачът, изглежда, леко се постресна от поредицата заповеди, с които ги засипах,
но и двамата кимнаха и бързо заеха местата си.
Заобиколих и се настаних зад една стърчаща скала. От позицията си виждах как
отпечатъците от стъпките ни в калта се смесват със следата, по която вървяхме. По-нататък
забелязах Темпи, който беше застанал зад дебел, чепат дъб. Вдясно от него Мартен сложи
стрела в лъка си, опъна тетивата до рамото си и зачака, неподвижен като статуя.
Извадих тънко парче желязо и парцала, в който държах щипката пепел, и ги приготвих,
така че да са ми подръка. Стомахът ми се разбунтува, когато си помислих за какво сме
изпратени тук — да преследваме и да убиваме хора. Да, наистина, те бяха разбойници и
убийци, но все пак бяха хора. Започнах да дишам дълбоко и се опитах да се успокоя.
Повърхността на камъка под бузата ми беше леденостудена и грапава. Напрегнах слуха
си, но не успях да чуя нищо през непрекъснатото барабанене на дъжда. Потиснах желанието
си да се наведа по-напред над ръба на камъка, за да разширя полезрението си.
Отново блесна светкавица и докато броях секундите до гръмотевицата, забелязах две
промъкващи се фигури.
В гърдите ми се разля неприятна топлина.
— Застреляй ги, Мартен — извиках силно аз.
Дедан се завъртя и се обърна с лице към мен, извадил меча си, когато се показах от
скривалището си. Хеспе беше малко по-сдържана и спря с меч, наполовина изваден от
ножницата.
Свалих ножа си и се приближих на няколко метра от Дедан. Издържах погледа му, без да
трепна. Над главите ни отекна гръмотевица. Изражението му беше предизвикателно и аз не
си направих труда да скрия гнева си. Мълчанието ни продължи повече от минута и накрая
той извърна поглед, преструвайки се, че иска да избърше водата от очите си.
— Прибери това — кимнах към меча му.
След като се поколеба за секунда, той го направи. Едва тогава и аз прибрах в подплатата
на плаща си ножа, който държах.
— Ако бяхме бандити, вече щяхте да сте мъртви. — Преместих погледа си от Дедан към
Хеспе и после обратно към Дедан. — Върнете се в лагера.
Лицето на Дедан се изкриви в гримаса.
— Омръзна ми да ми говориш като на дете — размаха ми пръст той. — Много по-дълго
съм живял на този свят от теб. Не съм глупак.
Преглътнах няколко гневни отговора, които само щяха да влошат нещата.
— Нямам време да споря с теб. Изпускаме дневната светлина и ти ни поставяш в
опасност. Върнете се в лагера.
— Трябва да приключим с това тази нощ — настоя той. — Вече се справихме с двама от
тях, вероятно са останали още не повече от петима или шестима. Ще ги изненадаме в
тъмнината насред бурята. Прас-тряс. Утре за обяд ще сме обратно в Кросон.
— А ако са цяла дузина? Ако са двайсет човека? Или ако са се скрили в някоя ферма?
Ако намерят лагера ни, докато там няма никой? Всичките ни провизии и
изчезнат и когато се завърнем, ще ни очаква клопка. Само защото не можа да останеш да си
седиш на задника един час. — Опасна червенина покри лицето му и аз се обърнах с гръб към
него. — Върнете се в лагера. Тази вечер ще поговорим за това.
— Проклет да съм, ако го направя! Идвам с вас и няма какво да направиш, за да ме
спреш!
Скръцнах със зъби. Най-лошото бе, че това е истина. Нямаше как да наложа авторитета
си. Не можех да сторя нищо, освен да го усмиря с помощта на куклата от восък, която бях
направил. А знаех, че това е възможно най-лошият избор. Не само че Дедан щеше да се
превърне в мой открит враг, но без съмнение щеше да настрои и Хеспе и Мартен срещу мен.
Погледнах към Хеспе.
— А ти защо си тук?
Тя бързо стрелна Дедан с поглед.
— Той щеше да тръгне сам. Помислих си, че ще е по-добре, ако останем заедно. Освен
това обмислихме нещата. Никой няма да се натъкне на лагера ни. Скрихме провизиите и
угасихме огъня, преди да тръгнем.
Мъчително си поех дъх и прибрах безполезната щипка пепел в един джоб на плаща си.
Разбира се, че го бяха направили.
— Но съм съгласна — добави тя, — че трябва да приключим с това тази вечер.
Обърнах се към Мартен.
Той ме погледна извинително.
— Ще излъжа, ако кажа, че не бих предпочел да свършим с това днес — каза той и
побърза да поясни: — Ако можем да го направим умно. — Вероятно щеше да добави още
нещо, но думите заседнаха в гърлото му и той се разкашля.
Погледнах към Темпи. Той ми отвърна с поглед.
Най-лошото бе, че дълбоко в себе си бях съгласен с Дедан. Исках всичко това да свърши.
Исках топло легло и сносна храна. Исках да отидем на някое сухо място. Исках да се върна в
Северин и да се възползвам от благодарността на Алверон. Исках да намеря Дена, да ѝ се
извиня и да обясня защо съм си тръгнал, без да се обадя.
Само глупак би вървял срещу течението на реката.
— Добре — вдигнах поглед към Дедан, — ако някой от приятелите ти загине заради
това, вината ще бъде твоя.
Видях как по лицето му се мярна несигурност, след това той стисна челюсти. Беше
твърде горделив, за да отстъпи.
Насочих дългия си пръст към него.
— Но отсега нататък всички трябва да правите каквото ви кажа. Ще изслушвам
предложенията ви, но аз ще съм този, който дава заповедите.
Огледах се. Мартен и Темпи кимнаха веднага, а Хеспе ги последва само след миг. Накрая
Дедан също кимна бавно.
— Закълни се. — Погледнах го и видях как очите му се присвиха. — Ако ни извъртиш
още един такъв номер, когато нападаме тази нощ, може да станеш причината да ни убият. Не
ти вярвам. По-добре да си тръгна веднага, отколкото да се захвана с това заедно с човек, на
когото не мога да се доверя.
Последва нов напрегнат момент, но преди той да се проточи твърде дълго, Мартен се
намеси:
— Хайде, Ден. Всъщност момчето се справя доста добре. Той подготви тази засада за
около четири секунди. — Тонът му стана шеговит. — Освен това не е толкова лош, колкото
оня кучи син Бренве, а и парите за малкия танц, който изиграхме
наполовина толкова добри, колкото тези сега.
— Да — усмихна се Дедан, — предполагам, че си прав. Стига всичко да приключи тази
нощ.
Не изпитвах никакво съмнение, че Дедан ще направи каквото реши, само да му е изгодно.
— Закълни се, че ще следваш заповедите ми.
— Да. Заклевам се. — Той сви рамене и извърна поглед.
Не беше достатъчно.
— Закълни се в името си.
Наемникът избърса дъждовната вода от лицето си и ме погледна объркано.
— Какво?
Обърнах се към него и заговорих с официален тон:
— Дедан, тази нощ ще правиш ли каквото ти кажа, без да ми задаваш въпроси и без да се
колебаеш? Дедан, заклеваш ли се в името си?
Той запристъпва от крак на крак, след това се изпъна.
— Заклевам се в името си.
Пристъпих по-близо и съвсем тихо прошепнах: „Дедан.“ Същевременно насочих съвсем
малко топлина към восъчната фигурка в джоба ми. Тя не стигаше, за да причини каквото и
да е, но бе достатъчно, за да я усети той, макар и само за момент.
Видях как очите му се разшириха и му се усмихнах с най-хубавата си усмивка в стил
Таборлин Великия — усмивка, изпълнена с тайни, широка, самоуверена и доста
самодоволна, усмивка, която сама по себе си разказва цяла история.
—
Изражението на лицето му беше такова, че почти бях готов да забравя за мърморенето
му, което ми се бе наложило да слушам цял месец. Отстъпих назад и усмивката бързо
изчезна от лицето ми като внезапен проблясък на светкавица. Направих го с такава лекота,
сякаш свалях маска. Така, разбира се, щях да го накарам да се чуди кое е истинското ми лице
— това на момче или образа на Таборлин, който беше зърнал за миг.
Извърнах се встрани, преди да съм изгубил предимството си.
— Мартен ще разузнае напред. Двамата с Темпи ще го следваме на пет минути
разстояние. Това ще му даде време да открие наблюдателните им постове и да се върне да ни
предупреди. Вие двамата ще вървите на десет минути след нас.
Погледнах рязко Дедан и вдигнах двете си ръце с разперени пръсти.
— Цели десет минути. Така ще бъде по-бавно, но най-безопасно. Имате ли някакви
предложения? — Никой не каза нищо. — Добре. Мартен, ти командваш парада. Върни се,
ако се натъкнеш на някакви проблеми.
— Разчитай на това — обеща ми той и скоро изчезна от погледите ни, изгубвайки се сред
размиваната от дъжда смесица от зеленото на листата и кафявото на кората на дърветата.
* * *
Дъждът продължаваше да се сипе и светлината започваше да намалява, докато двамата с
Темпи вървяхме по следата, като се промъквахме от едно прикритие до следващото. Поне не
се налагаше да се безпокоим за шума, тъй като над главите ни почти непрестанно трещяха
гръмотевици.
Мартен се появи от шубрака без никакво предупреждение и ни махна да го последваме
към оскъдното прикритие, осигурявано от едно приведено кленово дърво.
— Лагерът им е точно пред нас — каза той. — Навсякъде наоколо има следи и видях
светлината на огъня им.
— Колко човека са?
— Не успях да се приближа толкова — поклати глава Мартен. — Веднага щом видях
стъпките на още хора, се върнах обратно. Не исках да тръгнете по погрешната следа и да се
загубите.
— Колко е далеч?
— На около една минута пълзене. Можете да видите огъня им и от тук, но лагерът им е
от другата страна на един хълм.
Погледнах лицата на двамата ми другари на отслабващата светлина. Нито единият не
изглеждаше нервен. Бяха подходящи за тази работа и бяха обучени за нея. Мартен
разполагаше с уменията си на следотърсач и стрелец с лък. Темпи беше обучен в
легендарното бойно изкуство на адемците.
Може би и аз щях да се чувствам спокоен, ако бях успял да подготвя план, някакъв номер
със симпатия, който да обърне нещата в наша полза. Но Дедан беше унищожил всякаква
надежда да направя това, като беше настоял да нападнем още тази нощ. Не разполагах с
нищо — дори и с лоша връзка към някой далечен огън.
Спрях да мисля за това, преди безпокойството ми да се превърне в паника.
— Да тръгваме тогава — заявих аз, доволен, че гласът ми прозвуча спокойно.
Тримата запълзяхме напред, докато последните отблясъци на дневната светлина бавно
изчезваха от небето. В полуздрача Мартен и Темпи едва се забелязваха, което ме поуспокои.
Ако за мен беше трудно да ги видя, то за часовите щеше да е още по-трудно да ги зърнат от
разстояние.
Скоро съзрях светлината на огъня, която се отразяваше от високите клони пред мен.
Приведох се и последвах Мартен и Темпи по едната страна на стръмния рид, станал хлъзгав
от дъжда. Стори ми се, че забелязах някакво движение пред нас.
В този миг проблесна светкавица. Тя ме заслепи в почти пълния мрак, но не и преди да
очертае ясно целия кален склон с болезнено бялата си светлина.
На гребена на хълма стоеше висок мъж с опънат лък. На няколко крачки по-нагоре по
склона Темпи беше приведен напред, а кракът му бе застинал във въздуха, докато
внимателно подбираше къде да стъпи. Над него беше Мартен. Старият следотърсач беше
застанал на едно коляно и също беше опънал своя лък. Светкавицата ми разкри всичко това
за един миг и след това ме заслепи. Гръмотевицата дойде секунда по-късно и ме накара и да
оглушея. Хвърлих се на земята и се претърколих, а по лицето ми полепнаха листа и пръст.
Когато отворих очи, единственото, което видях, бяха синкави петна, танцуващи пред
очите ми след силния блясък на светкавицата. Нямаше викове. Ако часовият бе извикал, то е
бил заглушен от гърма. Стоях съвсем неподвижен, докато очите ми не привикнаха към
мрака. Отне ми един миг трескаво търсене, за да открия Темпи. Той се намираше на пет
метра нагоре по склона, коленичил над някаква тъмна купчина — часовия.
Приближих се до него, като дращех с ръце и крака по влажните папрати и покритите с
кал листа. Над главите ни отново проблесна светкавица, този път по-слаба от предишната, и
аз видях, че от гърдите на часовия стърчи дръжката на една от стрелите на Мартен. Перата ѝ
се бяха разхлабили и сега се вееха на вятъра като някакво малко мокро знаме.
— Мъртъв е — обяви Темпи, когато двамата с Мартен се приближихме достатъчно, за да
го чуем.
Усъмних се в това. Дори и дълбока рана в гърдите не би могла да убие човек толкова
бързо. Но когато се приближих още малко, видях ъгъла на стрелата. Изстрелът го беше
уцелил право в сърцето. Погледнах Мартен с удивление.
— За такъв изстрел могат да се пеят песни — тихо рекох аз.
— Късмет — небрежно отвърна той и насочи вниманието си към върха на хребета на
няколко метра над нас. — Да се надяваме, че ми е останало още от него — добави той и
запълзя нагоре.
Докато се промъквах зад него, зърнах за миг Темпи, който продължаваше да стои на
колене край падналия мъж. Той се наведе по-близо до него, сякаш шепнеше на тялото.
След това пред очите ми се разкри лагерът и измести от съзнанието ми смътното
любопитство, което изпитвах към странностите на адемеца.
91.
Пламък, гръмотевица и пречупено дърво
Хребетът, по който пълзяхме, описваше широк полукръг, като лагерът на бандитите
оставаше в центъра на защитения полумесец, образуван от него. Така станът им се намираше
на дъното на нещо като голяма плитка купа. От нашата позиция видях, че отворената част
граничи с поток, който завива там и след това се отдалечава.
В средата на вдлъбнатината като колона се извисяваше внушителен дъб, който
засенчваше мястото с огромните си клони. От двете страни на гигантското дърво горяха два
огъня. Те щяха да са големи като клади, ако не беше дъждът. В момента едва хвърляха
достатъчно светлина, за да се вижда лагерът.
„Лагер“ не е правилната дума, по-точно ще е да го нарека „стан“. Имаше шест полеви
палатки — ниски и със скосени покриви. Най-вероятно бяха предназначени за спане и за
съхранение на провизиите. Седмата палатка приличаше по-скоро на малка шатра с
квадратна форма и бе достатъчно голяма, за да могат няколко души да стоят изправени в нея.
Шестима мъже се бяха струпали около огньовете, насядали върху импровизирани пейки.
Те се бяха настанили близо един до друг, за да се пазят от дъжда. Всички имаха суровите очи
и измъчения вид на опитни войници.
Приклекнах под върха на хребета и с изненада установих, че не изпитвам никакъв страх.
Обърнах се към Мартен и видях в очите му леко неспокоен блясък.
— Как мислиш, колко са? — попитах го аз.
Очите му просветнаха замислено.
— Поне по двама в палатка. Ако водачът им е в голямата палатка, това прави тринайсет,
а ние убихме трима. Значи остават десет. Най-малко десет. — Той нервно облиза устни. —
Но е възможно да спят и по четирима в палатка, а в голямата, при водача, могат да спят още
петима. Това прави трийсет, без трима.
— Значи в най-добрия случай ни превъзхождат двама срещу един — рекох аз. — Какво
ще кажеш за шансовете ни?
Очите му се насочиха към линията на хребета и след това се върнаха към мен.
— С двама срещу един ще се справим. Изненадата е на наша страна, съвсем близо сме. —
Той направи пауза и се закашля в ръкава си, след което се изплю. — Но там долу са поне
двайсет. Чувствам го.
— Можеш ли да убедиш Дедан?
— Той ще ми повярва — кимна Мартен. — Не е и наполовина толкова голям задник,
колкото изглежда през повечето време.
— Добре — отвърнах аз и се замислих за момент.
Нещата се развиваха по-бързо, отколкото можех да си представя. Така че въпреки всичко,
което се беше случило, Дедан и Хеспе все още бяха на пет-шест минути зад нас.
— Отиди да им кажеш да се върнат — наредих на Мартен — и ела да ни вземеш с Темпи.
Той сякаш се колебаеше.
— Сигурен ли си, че няма да е по-добре да тръгнете сега? Не знаем кога сменят часовите
си.
— Нали Темпи е с мен. А и ще ти отнеме само няколко минути. Искам да се опитам да ги
преброя по-точно.
Мартен бързо се отдалечи и двамата с Темпи се промъкнахме отново до върха на хребета.
Малко след това адемецът се премести още по-близо, докато лявата страна на тялото му не
се притисна към моята дясна.
Забелязах нещо, което по-рано бях пропуснал — на различни места в стана бяха забити
дървени стълбове, високи колкото колове за ограда.
— Стълбове? — попитах Темпи и забих пръст в земята, за да му покажа какво имам
предвид.
Той кимна, за да ми покаже, че е разбрал, и сви рамене.
Предположих, че бяха за връзване на конете или за сушене на мокрите дрехи. След това
насочих вниманието си към по-неотложни въпроси.
— Какво мислиш, че трябва да направим?
Адемецът мълча дълго.
— Да убием някои. Да си тръгнем. Да изчакаме. Други ще дойдат. Ние… — Той направи
характерната пауза, означаваща, че не знае думата, която иска да използва. — Изскочим зад
дърветата?
— Да ги изненадаме.
— Да ги изненадаме — кимна той. — Да изчакаме. Да преследваме останалите. Да
кажем на маера.
Кимнах. Не беше бързата развръзка, на която се бяхме надявали, но беше единственото
разумно решение срещу толкова голям брой хора. Когато Мартен се върнеше, тримата щяхме
да предприемем първата бърза атака срещу тях. Предполагах, че като разполагахме с
предимството на изненадата, Мартен можеше да уцели трима или четирима, преди да бъдем
принудени да побегнем. Вероятно нямаше да успее да убие всички, които уцелеше, но
бандитите, ударени от стрела, щяха да са по-малка заплаха за нас през идните дни.
— Има ли някакъв друг начин?
Настъпи дълго мълчание.
— Няма начин, който да е летхани — отвърна Темпи.
След като бях видял достатъчно, аз внимателно се плъзнах на около метър надолу, така
че да не се виждам. Потреперих под дъжда, който продължаваше да се сипе. Стори ми се по-
студен, отколкото преди няколко минути, и започнах да се безпокоя, че съм прихванал
болестта на Мартен. Това беше последното нещо, от което имах нужда точно в момента.
Забелязах, че следотърсачът се приближава и се готвех да му разкажа за нашия план,
когато видях стъписаното изражение на лицето му.
— Не мога да ги открия! — уплашено прошепна той. — Върнах се до мястото, където
трябваше да са, но не бяха там. Това означава, че или вече са се върнали обратно — което не
биха направили, — или са били твърде близо до нас и на лошата светлина са последвали
погрешна следа.
Усетих хлад, който нямаше нищо общо с постоянния дъжд.
— Не можеш ли да ги проследиш?
— Ако можех, щях да го направя, но в тъмнината всички отпечатъци изглеждат еднакви.
Какво ще правим? — Той сграбчи ръката ми и по погледа му разбрах, че е на ръба да изпадне
в паника. — Те няма да внимават. Ще си мислят, че сме разузнали всичко пред тях. Какво да
правим?
— Мога да ги открия. — Бръкнах в джоба си и стиснах куклата на Дедан.
Но преди да успея да направя каквото и да било, от източния край на лагера се разнесоха
викове. Миг по-късно последва яростен крясък и поредица от ругатни.
— Това Дедан ли е? — попитах аз.
Следотърсачът кимна. От другата страна на хребета се чу звукът на трескаво
раздвижване. Тримата се размърдахме толкова бързо, колкото можехме да си позволим, и
надникнахме от върха.
От ниските палатки бяха наизлезли още мъже като стършели от кошер. Сега бяха най-
малко дузина и аз забелязах поне четирима с изпънати лъкове. Сякаш от нищото се появиха
дълги, сковани от дъски прегради, които бяха подпрени на коловете, и така образуваха груби
стени, високи повече от метър. За няколко секунди уязвимият, отворен отвсякъде стан се
превърна в истинска крепост. Преборих поне шестнайсет човека, но сега цели части от
лагера бяха извън полезрението ми. А и светлината беше по-лоша, тъй като
импровизираните стени блокираха светлината на огньовете ѝ хвърляха дълги сенки на фона
на нощното небе.
Мартен ругаеше непрекъснато, което беше разбираемо, защото сега лъкът му беше почти
безполезен. Докато мигна, сложи стрела в лъка и щеше да я изстреля също толкова бързо,
ако не бях сложил ръка на рамото му.
— Почакай.
Той се намръщи, но после кимна, защото знаеше, че те можеха да изстрелят дузина
стрели срещу всяка негова. Внезапно Темпи също се оказа безполезен. Стрелите им щяха да
го направят на решето много преди да се приближи до лагера.
Единственият светъл лъч бе, че вниманието им не бе насочено към нас. То бе насочено
на изток, откъдето бе долетял викът на часовия, последван от ругатните на Дедан. Ние
тримата можеше и да успеем да се измъкнем, преди да ни открият, но това означаваше да
изоставим Дедан и Хеспе.
Това беше моментът, в който един опитен арканист трябва да успее да промени
съотношението на силите и дори и да не осигури предимство на своята група, то поне да
направи възможно бягството ѝ. Но аз нямах огън, нито връзка. Бях достатъчно умен, за да се
справя без едното от тях, но без двете бях почти безпомощен.
Дъждът започна да вали по-проливно. Трещяха гръмотевици. Беше само въпрос на време,
преди бандитите да разберат, че нападателите са само двама, и да се втурнат от другата
страна на хребета, за да видят сметката на нашите другари. Ако тримата се опитахме да им
отвлечем вниманието, щяха да смачкат и нас също толкова бързо.
Чу се тихо свистене и цял рояк стрели се спусна над източния хребет. Мартен спря да
псува и затаи дъх, след което ме погледна.
— Какво ще правим? — припряно ме попита той.
Откъм лагера изкрещяха някакъв въпрос и след като не получиха никакъв отговор, нов
рояк стрели се понесе над източния хребет в търсене на своята скрита мишена.
— Какво ще правим? — повтори следотърсачът. — Ами ако са ранени?
мислите си. Кракът ми закачи нещо меко и плътно — мъртвия часовой. В ума ми се зароди
една зловеща идея. Поех си дълбоко дъх и се потопих в „сърцето от камък“. Дълбоко. По-
дълбоко, отколкото някога го бях правил. Страхът ме напусна, както и всяко колебание.
Хванах тялото за китката и започнах да го влача към върха на хребета. Мъжът беше едър,
но аз не обръщах внимание на това.
— Мартен, може ли да използвам твоя мъртвец? — разсеяно попитах аз.
Изрекох думите с приятен баритон — никога не бях чувал собствения си глас да звучи
по-спокойно.
Без да дочакам отговор, погледнах над хребета към лагера и видях как един от мъжете
вдига лъка си за нов изстрел. Извадих дългия си тънък нож от хубава рамстонска стомана и
съсредоточих съзнанието си върху образа на стрелеца. Стиснах зъби и намушках мъртвия
часовой в бъбреците. Ножът проникна в тялото бавно, сякаш го забивах в пръст, а не в плът.
Над шума от гръмотевиците се надигна крясък. Мъжът падна, а лъкът изхвърча от ръцете
му. Един бандит спря, за да погледне какво става с другаря му. Съсредоточих се върху него и
намушках часовия в другия бъбрек, като този път използвах и двете си ръце. Разнесе се втори
вик, по-пронизителен от първия. В едно странно, отдалечено кътче от съзнанието си си
помислих, че по-скоро прилича на писък, отколкото на вик.
— Изчакай, недей да стреляш — спокойно предупредих Мартен, без да отмествам поглед
от лагера. — Те все още не знаят къде сме.
Издърпах ножа, съсредоточих се отново и хладнокръвно го забих в окото на часовия.
Един мъж се изправи зад стената. Измежду вкопчените в лицето му ръце бликаше кръв.
Двама от другарите му се изправиха, опитвайки се да го издърпат обратно под дървената
ограда. Ножът ми се вдигна и спусна и единият от тях се строполи на земята още преди да
успее да вдигне ръце към кървящото си лице.
— Господи! — сподавено смотолеви Мартен. — Мили господи!
Допрях ножа до гърлото на часовия и огледах лагера. Боеспособността им се пропукваше
и те започваха да изпадат в паника. Единият от ранените продължаваше да крещи високо и
пронизително и гласът му надделяваше над тътена на гръмотевиците.
Видях, че един от стрелците с лък претърсва със суров поглед хребета. Прекарах ножа
през гърлото на часовия, но сякаш нищо не се случи. Тогава стрелецът смутено докосна с
ръка гърлото си. Ръката му се изцапа с кръв. Очите му се разшириха и той закрещя. Захвърли
лъка си и се затича към другия край на ниската стена и след това обратно. Опитваше се да
избяга, но не знаеше накъде.
Сетне възвърна хладнокръвието си и започна отчаяно да оглежда хребета около целия
лагер. Не даваше никакви признаци, че ще падне. Намръщих се, отново допрях ножа към
гърлото на мъртвия часови и натиснах силно. Ръцете ми трепереха, но ножът бавно започна
да се движи, сякаш режех леден блок. Пръстите на стрелеца се вкопчиха в гърлото му и
между тях бликна кръв. Той се олюля, спъна се и падна в единия огън. Мъжът размаха бясно
ръце и разхвърля навсякъде горящи въглени, като така само увеличи всеобщата бъркотия.
Тъкмо се опитвах да реша къде да нанеса следващия си удар, когато в небето проблесна
нова светкавица и освети тялото до мен. Дъждът се смесваше с кръвта, която беше
навсякъде. Ръцете ми бяха почернели от нея. Тъй като нямах желание да осакатя ръцете му,
го обърнах по корем и с мъка свалих ботушите му. След това се съсредоточих отново и
прерязах дебелите сухожилия над глезените и зад колената. Това осакати още двама мъже.
Но ножът се движеше все по-бавно и от напрягането почувствах болки в ръцете. Трупът беше
отлична връзка, но разполагах единствено с енергията на собственото си тяло. При тези
условия се чувствах така, сякаш режа дърво, а не плът.
Бяха минали не повече от една-две минути, откакто лагерът беше вдигнат под тревога.
Изплюх се и спрях за момент, за да починат треперещите ми ръце и изтощеният ми ум.
Погледнах надолу към лагера, към суматохата и паниката, които бях създал.
От голямата палатка под дъба излезе мъж. Той беше облечен различно от останалите.
Носеше плетена ризница от лъскав метал, която му стигаше почти до коленете, а върху
главата имаше кожен шлем. Отправи се с безстрашна елегантност към възцарилия се хаос и
обхвана случващото се само с един поглед. Сетне рязко започна да раздава заповеди, които
не можех да чуя заради шума от дъжда и гръмотевиците. Хората му се успокоиха, върнаха се
на позициите си и взеха в ръце лъковете и мечовете си.
Докато го наблюдавах как крачи през лагера, внезапно си припомних… нещо. Той
стоеше изправен в цял ръст, без да си прави труда да се прикрива зад някоя от стените.
Махна на хората си и нещо в жеста му ми се стори ужасно познато…
— Квоте — изсъска Мартен и когато вдигнах поглед, видях, че следотърсачът е опънал
тетивата на лъка до ухото си. — Мога да стрелям по шефа им.
— Стреляй.
Лъкът му изсвистя и стрелата се заби в горната част на бедрото на мъжа, пробивайки
ризницата, крака му и бронята. С крайчеца на окото си забелязах Мартен да изважда нова
стрела и с плавно движение да я слага на тетивата, но преди да успее да я изстреля, видях, че
водачът на бандитите се наведе. Не се приведе ниско като от внезапна болка, а просто
наклони глава, за да погледне стрелата, пробила крака му.
След като я оглежда внимателно за миг, той я сграбчи в юмрука си и отчупи перото ѝ.
Сетне протегна ръка към задната страна на бедрото си и издърпа стрелата от крака си.
Замръзнах, когато той погледна право към нас и посочи местоположението ни с ръката, в
която държеше счупената стрела. Раздаде кратки команди на хората си, хвърли стрелата в
огъня и грациозно се отправи към другия край на лагера.
— Велики Техлу, простри крилете си над мен — прошепна Мартен и ръката му се
отдръпна от тетивата на лъка. — Защити ме от демоните и от създанията, които крачат в
нощта.
Единствено това, че бях дълбоко в „сърцето от камък“, ми помогна да не реагирам по
същия начин. Обърнах се към лагера точно навреме, за да видя как към нас се насочва малка
гора от лъкове. Наведох глава, ритнах вцепенения следотърсач и го съборих в момента, в
който над главите ни започнаха да свистят стрели. Той се претърколи и стрелите от кочана
му се разпръснаха по калния склон.
— Темпи? — повиках аз.
— Тук — обади се той някъде откъм лявата ми страна. —
Още стрели изсвириха над главите ни и няколко от тях се забиха в дърветата. Скоро щяха
да налучкат разстоянието и да изстрелват стрелите си под ъгъл, така че да падат върху
главите ни. Със спокойствието на балон, който се издига към повърхността на езеро, в ума
ми се оформи една мисъл.
— Темпи, донеси ми лъка на този мъж.
—
Чух Мартен да мърмори нещо тихо, настоятелно и непонятно. В началото помислих, че е
бил прострелян, след това осъзнах, че се моли.
— Техлу, запази ме от желязо и от чужд гняв — шепнеше той. — Техлу, запази ме от
демоните в нощта.
Темпи пъхна лъка в ръката ми. Поех си дълбоко дъх и разделих съзнанието си на две
части, след това на три, а после и на четири. С всяка част от съзнанието си аз държах
тетивата. Насилих се да се отпусна и отново разделих съзнанието си — частите станаха пет.
Опитах отново и не успях. Бях уморен, мокър и ми беше студено — това беше границата на
възможностите ми. Чух отново звънтенето на тетивите и стрелите се посипаха около нас
като проливен дъжд. Усетих придърпване във външната страна на ръката си, близо до
рамото, когато една от стрелите ме одраска, преди да се забие в пръстта. Почувствах парене,
последвано от изгаряща болка.
Стиснах зъби и потиснах болката. Пет трябваше да са достатъчно. Допрях ножа до
опакото на ръката си само колкото да пусне малко кръв, след това прошепнах подходящите
обвързвания и прокарах острието със сила през тетивата на лъка.
Тя удържа ужасяващо дълго, но накрая се скъса. Лъкът отскочи, раздруса наранената ми
ръка и отлетя встрани. От другата страна на хребета се разнесоха викове на болка и ужас,
които ми дадоха да разбера, че поне донякъде съм успял. Надявах се, че всички пет тетиви са
се скъсали, и сега трябваше да се справим само с един-двама стрелци.
Но веднага щом лъкът изхвръкна от ръцете ми, усетих как в мен се просмуква студенина.
Не само в ръцете, но и в цялото тяло — в стомаха, в гърдите и в гърлото. Знаех, че само
силата на ръката ми няма да е достатъчна, за да се справи с пет тетиви наведнъж. Затова бях
използвал единствения огън, който винаги е на разположение на арканиста — топлината на
тялото. Скоро щях да започна да страдам от измръзване от обвързване. Ако не намерех
начин да се стопля, щях да изпадна в шок, след това в хипотермия и накрая щях да умра.
Излязох от „сърцето от камък“ и позволих на обърканите части на съзнанието ми отново
да се слеят в едно цяло. Чувствах се замаян и мокър и ми беше студено. Довлякох се до върха
на хребета. Усещах дъжда върху кожата си студен като суграшица.
Видях само един стрелец. За съжаление бе запазил съобразителността си, защото веднага
щом лицето ми надзърна над хребета, той с плавно движение сложи стрела и я изстреля към
мен.
Спаси ме внезапен порив на вятъра. Стрелата му предизвика яркожълти искри при удара
си в скалата, която стърчеше на метър от главата ми. Върху лицето ми се стичаха дъждовни
капки, а небето над главата ми бе прорязано от паяжината на нова светкавица. Изтласках се
обратно надолу, за да се скрия, и изпаднал в ярост, започнах да забивам ножа в тялото на
часовия отново и отново.
Накрая уцелих някаква тока и острието се счупи. Останал без дъх, захвърлих счупения
нож. Постепенно дойдох на себе си и чух гласа на Мартен, който продължаваше да изрича
отчаяни молитви. Усещах крайниците си студени, тежки и непохватни, сякаш бяха от олово.
По-лошото бе, че усещах как в мен пълзи безчувствената ленивост на хипотермията.
Дадох си сметка, че треперя, и знаех, че това не е добър знак. Бях мокър до кости и наблизо
нямаше огън, на който да се стопля.
Небето отново се озари от светкавица. Хрумна ми една идея. Засмях се с ужасяващ смях.
Погледнах над хребета и със задоволство установих, че не се виждат никакви стрелци. Но
водачът на бандитите вече крещеше поредните си заповеди и аз ни най-малко не се
съмнявах, че скоро ще намерят нови лъкове или пък ще заменят тетивите на старите. По-
лошото бе, че можеха просто да изоставят укритието си и да ни смажат само с очевидното си
числено превъзходство. Без съмнение поне една дузина мъже все още бяха на крак.
Мартен продължаваше да лежи върху склона и да се моли:
— Техлу, ти, когото пламъците не могат да убият, пази ме от огън.
— Проклет да си! Ставай или всички ще умрем! — извиках му аз и го изритах.
Той спря молитвите си и вдигна поглед. Изкрещях му нещо неразбираемо и се наведох да
го вдигна за яката на ризата. Разтърсих го здраво и напъхах в ръцете му лъка, който
неизвестно как се бе озовал в мен.
Проблесна нова светкавица и аз видях онова, което виждаше и той. Целите ми ръце бяха
покрити с кръвта на часовия. Дъждът се беше стичал по нея на вадички, но не я беше отмил.
Тя изглеждаше черна на кратката ослепителна светлина.
Мартен взе сковано лъка си.
— Стреляй по дървото! — изкрещях аз през гръмотевиците.
Той ме погледна така, сякаш мислеше, че съм полудял, и аз извиках отново:
— Стреляй по него!
Нещо в изражението на лицето ми сигурно го бе убедило, но тъй като стрелите му бяха
разхвърляни по земята, той отново подхвана своята литания, докато претърсваше калния
склон за стрела.
— Техлу, ти, който си държал Енканис на колелото, бди над мен в мрака.
След дълго търсене Мартен откри стрела и с треперещи ръце я сложи непохватно на
тетивата, като през цялото време не спираше да се моли. Насочих вниманието си обратно
към лагера. Водачът на бандитите отново беше възстановил контрола над хората си. Виждах,
че раздава заповеди, но единственото, което чувах, бе треперещият глас на Мартен:
Техлу, в твоите очи е истината,
бди над мен.
Внезапно водачът застина и вдигна глава. Стоеше напълно неподвижен, сякаш се
ослушваше за нещо. Следотърсачът продължи да се моли:
Техлу, син на себе си,
бди над мен.
Водачът им погледна бързо наляво и после надясно, сякаш бе чул нещо, което го е
обезпокоило. Той отново вдигна глава.
— Той те чува! — изкрещях бясно на Мартен. — Стреляй! Подготвя ги за нещо!
Следотърсачът се прицели в дървото в центъра на лагера. Вятърът го блъскаше, докато
той продължаваше да се моли:
Техлу, ти, който си бил преди това Менда,
бди над мен в името на Менда,
в името на Периал,
в името на Ордал,
в името на Андан.
Бди над мен.
Водачът на бандитите завъртя глава, сякаш оглеждаше небето. Нещо в движението му ми
се стори ужасно познато, но съзнанието ми се замъгляваше все повече, докато измръзването,
причинено от обвързването, ме стягаше все по-силно в хватката си. Водачът се обърна,
отправи се към палатката си и се скри вътре.
— Стреляй в дървото! — изкрещях аз.
Мартен пусна стрелата си и аз видях как тя се заби в дънера на масивния дъб, който се
извисяваше в средата на лагера на бандитите. Започнах да ровя из калта за някоя от стрелите
на следотърсача и се разсмях при мисълта за онова, което щях да се опитам да направя.
Можеше и нищо да не се получи. Това можеше и да ме убие. Само подхлъзването беше
достатъчно… Но това нямаше значение. Вече бях мъртъв, освен ако не намерех начин да се
затопля и да се изсуша. Скоро щях да изпадна в шок. Може би дори вече бях изпаднал.
Ръката ми се сключи около стрелата. Разделих съзнанието си на шест части, изкрещях
обвързванията си и забих стрелата дълбоко в подгизналата земя.
— Както е отгоре, така да е и отдолу! — изкрещях аз шега, която само някой от
Университета би могъл да разбере.
Мина секунда. Вятърът утихна.
После дойде белотата. Ярката светлина. Шумът. Аз падах.
Не остана нищо.
92.
Таборлин Великия
Събудих се. Бях загрят и сух. Беше тъмно.
Чух познат глас да задава въпроси.
След това прозвуча гласът на Мартен, който казваше:
— Той направи всичко. Той го направи.
Последваха нови въпроси.
— Никога няма да кажа, Ден. Кълна се в бога, няма да го направя. Не искам да мисля за
това. Ако искаш, ти сам го попитай.
Отново въпроси.
— Щеше да разбереш, ако го беше видял. Тогава нямаше да искаш да научиш повече. Не
заставай на пътя му. Видях какво прави, когато се ядоса. Това е всичко, което ще кажа. Не
заставай на пътя му.
Още въпроси.
— Зарежи това, Ден. Той ги избиваше един по един. След това сякаш леко се побърка.
Той… Не. Единственото, което ще кажа, е, че според мен той призова светкавицата. Сякаш
беше самият бог.
93.
Всички наемници
След четиринайсет часа сън се чувствах свеж като репичка. Това, изглежда, изненада
другарите ми, защото ме бяха открили в безсъзнание, студен и покрит с кръв. Съблекли ме,
леко поразтрили крайниците ми, след което ме увили в одеяла и ме сложили да легна в
единствената оцеляла палатка на бандитите. Останалите пет били изгорели, затрупани или
изгубени, когато една огромна като колона светкавица ударила големия дъб, извисяващ се в
средата на лагера.
Следващият ден беше облачен, но за щастие не валеше дъжд. Първо се погрижихме за
раните си. Хеспе беше уцелена със стрела в крака, когато часовият ги изненада. Дедан
имаше дълбока порезна рана на едното рамо, което си беше доста голям късмет, като се има
предвид, че беше нападнал часовия с голи ръце. Когато го попитах за това, той отвърна, че
просто нямал време да извади меча си.
Мартен имаше яркочервена цицина над веждата, получена, когато го бях ритнал или
когато го бях влачил. Тя беше мека на пипане, но следотърсачът твърдеше, че поне десетина
пъти са го удряли по-зле в кръчмарски сбивания.
След като се възстанових от измръзването от обвързване, се чувствах добре. Виждах, че
другарите ми са изненадани от внезапното ми завръщане от дверите на смъртта, и реших да
ги оставя да се чудят. Малко загадъчност нямаше да навреди на репутацията ми.
Превързах раната, където стрелата бе закачила рамото ми, и се погрижих за няколкото
синини и одрасквания, с които незнайно как се бях сдобил. Освен това имах и дълго, плитко
порязване — онова, което сам си бях направил на ръката, но не беше нужно да се шие.
Темпи не беше ранен и бе все така невъзмутим и непроницаем.
Следващото нещо, с което се заехме, бе да се погрижим за мъртвите. Докато бях в
безсъзнание, останалите от групата бяха извлекли повечето изгорени, безжизнени тела в
единия край на поляната. Общата сметка беше следната:
Един часовой, убит от Дедан.
Двамата, които бяха изненадали Темпи в гората.
Тримата, които бяха оцелели от светкавицата и се бяха опитали да избягат. Мартен беше
уцелил единия, а Темпи беше ликвидирал другите двама.
Седемнайсет изгорени, смазани или убити по някакъв друг начин от светкавицата. От тях
осем са били мъртви или смъртно ранени още преди това.
Открихме следите на един часови, който беше наблюдавал всичко от северната част на
хребета. Когато ги намерихме, те вече бяха на един ден и никой от нас нямаше и най-
малкото желание да го преследва. Дедан изтъкна, че може да е по-добре да го оставим жив,
за да разпространи слуха за това драматично поражение сред хората, които се замислят дали
да не си изкарват прехраната с бандитство. Най-сетне и двамата бяхме на едно мнение за
нещо.
Тялото на водача не беше измежду онези, които бяхме открили. Голямата палатка, в
която се бе мушнал, бе смазана под части от строшения ствол на огромния дъб. Тъй като
имахме достатъчно неща за вършене, решихме засега да оставим трупа му там.
Вместо да се опитаме да изкопаем двайсет и три гроба или пък дори един общ гроб,
достатъчно голям, за да побере всички тела, ние направихме погребална клада и я
запалихме, докато околната гора все още бе мокра от дъжда. Използвах уменията си, за да е
сигурно, че тя ще гори буйно и без прекъсване.
Но имаше и още едно тяло — часовият, когото Мартен беше застрелял и чийто труп бях
използвал. Докато другарите ми бяха заети със събирането на дърва за кладата, аз отидох до
южния край на хребета и открих мястото, където Темпи го беше покрил с елови клони.
Дълго гледах тялото, преди да го отнеса в южна посока. Намерих уединено място под
една върба и го затрупах с камъни. После се скрих в храстите и започнах да повръщам тихо и
обилно.
* * *
Светкавицата? Ами, тя трудно може да бъде обяснена — бурята над главите ни,
галваничното обвързване с две подобни стрели и опитът ми да заземя дървото по-здраво от
всякакъв гръмоотвод, — но, честно казано, не знам дали имам правото да си припиша
заслугата за това кога и къде удари тя. Ала историята гласи, че аз съм я призовал и тя е
дошла.
Останалите от групата твърдяха, че когато светкавицата ударила, тя не била само една, а
били няколко в бърза последователност. Дедан я описваше като „стълб от бял огън“ и
казваше, че е разтърсила земята толкова силно, че той не успял да се задържи на крака.
Така или иначе, независимо каква бе причината, от внушителния дъб бе останал само
обгорен дънер, горе-долу с височината на вулканична скала. Наоколо лежаха разхвърляни
огромни късове от дървото. По-малките дървета и храсти се бяха запалили, но дъждът ги
беше изгасил. Повечето от дългите дъски, използвани от бандитите за техните укрепления,
бяха разбити на парчета, големи, колкото върха на пръста, или бяха превърнати във въглени.
От основата на дървото тръгваха две огромни бразди от разровена пръст, от които поляната
изглеждаше така, сякаш някакъв безумец я е изорал с рало или пък гигантски звяр я е
изровил с ноктите си.
Въпреки това останахме в бандитския лагер цели три дни след победата ни. Потокът ни
осигуряваше изобилие от вода, а остатъците от провизиите на разбойниците превъзхождаха
нашите. По-важното бе, че след като успяхме да съберем малко от оцелелия дървен материал
и платнища, всеки от нас можеше да си позволи лукса да си направи палатка или навес.
Сега, когато работата ни беше приключена, напрежението, което тормозеше групата,
изчезна. Дъждът спря, вече не беше необходимо да крием огъня си и състоянието на Мартен
започна да се подобрява. Дедан и Хеспе се държаха любезно помежду си и Дедан почти спря
глупавите си заяждания с мен.
Но въпреки облекчението, че работата ни е свършена, положението не беше съвсем
спокойно. Вечер не си разказвахме истории, а Мартен гледаше да страни от мен, когато бе
възможно. Едва ли можех да го виня, като се има предвид какво бе видял.
С тази мисъл в главата се възползвах от първата възможност да унищожа восъчните
кукли, които бях направил. Те вече не ми бяха необходими, а и се страхувах какво би
станало, ако някой от другарите ми ги открие в пътната ми торба.
Темпи не каза нищо за онова, което бях сторил с тялото на бандита, и доколкото
разбирах, той не ме осъждаше. Сега, като погледна назад, осъзнавам колко малко съм
познавал адемците в действителност. Но по онова време единственото, което забелязах, бе,
че Темпи отделя по-малко време да ми показва как да практикувам кетан и предпочита да
упражняваме езика и да обсъждаме все така озадачаващата ме идея за летхани.
На втория ден донесохме оборудването си от нашия лагер. Изпитах облекчение, че
лютнята ми е отново с мен, и бях двойно по-щастлив, че великолепният калъф от Дена бе
останал непромокаем въпреки неспирния дъжд.
И тъй като бяхме приключили с дебненето в гората, започнах да свиря. Цял ден не правих
почти нищо друго. Беше минал почти цял месец, откакто за последен път бях свирил, и това
ми липсваше повече, отколкото можете да си представите.
В началото си мислех, че Темпи не се интересува от музиката ми. Освен че някак си го
бях обидил, когато преди известно време бях запял, той винаги напускаше лагера, щом
извадех лютнята си. Сетне обаче забелязах, че ме наблюдава, макар и винаги от разстояние и
обикновено скрит от погледа ми. Щом като обърнах внимание на това, открих, че той
неизменно ме слуша, докато свиря. Стоеше неподвижен като камък с широко отворени очи
като на бухал.
На третия ден Хеспе почувства, че кракът ѝ вече може да понесе малко ходене. Така че
трябваше да решим какво да вземем с нас и какво да оставим.
Нямаше да е толкова трудно, колкото би могло да се очаква. По-голямата част от
оборудването на бандитите беше разрушено от светкавицата, от падналото дърво или от
излагането на бурята. Но все още имаше някои ценни неща, които можеха да бъдат спасени
от разрушения лагер.
Не можехме да претърсим палатката на водача на бандитите, защото тя беше смазана под
един от огромните клони на падналия дъб. Клонът бе дебел над шейсет сантиметра и беше
по-голям от повечето дървета.
Все пак на третия ден най-сетне успяхме да го окастрим достатъчно, за да го изтърколим
встрани от останките на палатката.
Нямах търпение да погледна по-отблизо тялото на водача, защото нещо в него не ми
даваше покой от мига, в който го бях зърнал. Освен това, погледнато от по-практичната
страна, знаех, че металната му ризница струва поне дванайсет таланта.
Но така и не открихме никаква следа от водача. Това доста ни озадачи. Мартен беше
открил само едни следи, които водеха извън лагера — тези на избягалия часови. Никой от
нас нямаше представа къде може да се е дянал водачът.
Това беше неприятна изненада за мен, тъй като исках да погледна по-отблизо лицето на
мъжа. Дедан и Хеспе смятаха, че той просто се е измъкнал в хаоса, последвал падането на
светкавицата, може би като е минал по потока, за да не оставя следи.
Когато обаче не намерихме тялото, Мартен започна да става видимо неспокоен. Той
мърмореше нещо за демони и отказваше да се приближи до останките. Мислех си, че е
просто суеверен глупак, но не мога да отрека, че липсата на тяло доста разстрои и мен
самия.
В унищожената палатка намерихме маса, походно легло, бюро и два стола — всички те
натрошени и неизползваеми. Върху натрошеното бюро имаше някакви листове, които много
бих искал да прочета, но бяха прекарали твърде много време изложени на влагата и
мастилото се беше разтекло. Освен това имаше и тежка кутия от твърдо дърво, малко по-
голяма от самун хляб. Върху капака бе инкрустиран семейният герб на Алверон и тя беше
здраво заключена.
Хеспе и Мартен признаха, че притежават известни умения в боравенето с ключалки, и
тъй като бях любопитен какво има вътре, им позволих да се опитат да я отворят, стига да не
повредят ключалката. И двамата дълго се мъчиха да отключат кутията, без да постигнат
какъвто и да е успех.
След като внимателно я бърника в продължение на двайсетина минути, Мартен вдигна
ръце.
— Не мога да измисля как да я отворя — рече той, протегна се и сложи ръце на кръста
си.
— Може да опитам и аз — предложих.
Бях се надявал, че някой от тях ще намери начин да я отвори. Отварянето на ключалки не
е умение, с което един арканист може да се гордее. То не пасваше на репутацията, която се
опитвах да изградя.
— Така ли? — повдигна вежди Хеспе. — Ти наистина си младият Таборлин.
Сетих се за историята, която Мартен бе разказал преди няколко дни.
— Разбира се — засмях се аз, след което извиках:
ударих с ръка по кутията.
Капакът се отвори.
Бях изненадан точно толкова, колкото и всички останали, но успях добре да прикрия
учудването си. Очевидно Хеспе или Мартен действително бяха отворили ключалката, но
капакът бе заял. Вероятно се бе издул от дългото стоене на влага. Когато го ударих, той
просто се освободи.
Но те не знаеха това. Лицата им изглеждаха така, все едно някой е създал злато пред
очите им. Дори и Темпи повдигна вежди.
— Добър номер, Таборлин — похвали ме Хеспе с такова изражение, сякаш не беше
сигурна дали не се шегувам с тях.
Реших да си държа езика зад зъбите и прибрах обратно в джоба на плаща си
импровизираните инструменти за отваряне на ключалки. Щом щях да съм арканист, поне
щях да бъда знаменит арканист.
Като се постарах да си придам важен и могъщ вид, повдигнах капака и погледнах в
кутията. Първото нещо, което видях, беше едно дебело, сгънато парче хартия. Извадих го.
— Какво е това? — попита Дедан.
Вдигнах го, за да го видят всички. Беше подробна карта на заобикалящата ни местност,
на която бе изобразен не само виещият се кралски път, но и близките ферми и потоци.
Кросон, Фенхил и „За няколко пенита“ бяха означени в западната част на пътя.
— Какво е това? — попита Дедан и посочи с дебелия си пръст към едно отбелязано с
кръстче място дълбоко навътре в гората от южната страна на пътя.
— Мисля, че това е този лагер — отвърна Мартен и посочи с пръст, — точно до потока.
Кимнах.
— Ако това е вярно, то ние сме по-близо до Кросон, отколкото предполагах. Можем
просто да тръгнем на югоизток и да си спестим повече от ден ходене. — Погледнах Мартен.
— Мислиш ли, че съм прав?
— Дай да видя. — Подадох му картата и той я огледа, след което се съгласи. — Така
изглежда. Не мислех, че сме отишли толкова далеч на юг. Ще си спестим поне четирийсет
километра, ако минем оттук.
— Това не е никак малко — отбеляза Хеспе и разтри превързания си крак. — Разбира се,
освен ако някой от вас, господа, не реши да ме носи.
Отново насочих вниманието си към кутията. Беше пълна с плътно наблъскани едно до
друго пакетчета, увити в плат. Когато вдигнах едно от тях, видях блясъка на злато.
Всички зашепнаха развълнувано. Проверих останалите малки и тежки вързопчета и бях
възнаграден с блясъка на още монети — всичките златни. По груби сметки вътре имаше над
двеста рояла. Макар никога да не бях държал в ръцете си такава монета, знаех, че един
златен роял струва осемдесет бита — почти колкото маерът ми бе дал за финансирането на
цялото това пътуване. Нищо чудно, че той нямаше търпение да сложи край на засадите,
устройвани на неговите бирници.
Пресметнах наум, превръщайки съдържанието на кутията в парите, с които бях свикнал
повече, и получих над петстотин сребърни таланта — достатъчно средства, за да си купиш
голяма крайпътна странноприемница или цял чифлик, заедно с добитъка и прислугата. С
толкова пари можеш да се сдобиеш с дребна титла, с назначение в двора или с офицерска
длъжност в армията.
Видях, че всички останали също пресмятат наум.
— Какво ще кажете да си поделим малка част от това? — предложи Дедан с не особено
голяма надежда в гласа.
Поколебах се и след това се пресегнах към кутията.
— Мислите ли, че по един роял на човек е достатъчно справедливо? — попитах.
Никой не продума, докато аз развързвах едно от вързопчетата.
— Сериозно ли говориш? — невярващо ме попита Дедан.
Подадох му една тежка монета.
— Така, както виждам нещата, някои по-недобросъвестни хора можеше и да забравят да
кажат на Алверон за това. Или пък никога нямаше да се върнат при него. Мисля, че по един
роял на човек е добра награда, задето сме толкова почтени хора. — Подхвърлих и на Мартен
и Хеспе по една лъскава златна монета.
— Освен това — добавих аз, подхвърляйки роял и на Темпи — бях нает да намеря група
бандити, а не да разруша цял малък военен лагер. — Взех своя роял. — Това е нашата премия
за извършените услуги извън онова, за което сме се пазарили. — Мушнах монетата в джоба
си и го потупах с ръка. — Не е нужно маерът да разбира за това.
Дедан се засмя и ме удари по гърба.
— В крайна сметка не си много по-различен от нас — рече той.
Отвърнах на усмивката му, затворих капака на кутията и чух как ключалката изщрака.
Не споменах за другите две причини, поради които постъпвах по този начин. Първата
беше, че така в действителност купувах лоялността им. Не можеше да не осъзнават колко
лесно е да грабнат кутията и да изчезнат. И на мен ми беше минала тази мисъл. Петстотин
таланта щяха да платят обучението ми в Университета за следващите десет години и пак
щяха да ми останат предостатъчно.
Сега обаче наемниците бяха значително по-богати от преди и това трябваше да ги накара
да се почувстват по-почтени. Тежката златна монета щеше да държи мислите им далеч от
парите, които носех. Въпреки това възнамерявах да спя със заключената кутия под
възглавницата си през нощта.
Втората причина бе, че и аз самият имах нужда от тези пари — от рояла, който открито
бях пъхнал в джоба си, както и от останалите три, които бях задигнал незабелязано, докато
подавах монетите на останалите. Както казах, Алверон никога нямаше да разбере за
разликата в парите, а четири рояла щяха да покрият таксата ми за цял семестър в
Университета.
* * *
След като прибрах кутията на маера на сигурно място на дъното на пътната ми торба,
всеки от нас реши какво би искал да вземе от оборудването на бандитите.
Оставихме палатките по същата причина, поради която не разполагахме с наши — те
бяха твърде неудобни за носене. Взехме от храната им толкова, колкото можехме да съберем
в багажа си, защото знаехме, че колкото повече носим, толкова по-малко ще ни се наложи да
купуваме.
Реших да взема един от мечовете на бандитите. Не бих похарчил пари, за да си го купя,
тъй като не знаех как да го използвам, но щом можех да си го взема безплатно…
Докато преглеждах разнообразните оръжия, Темпи се приближи до мен и ми даде
няколко съвета. След като ограничихме избора ми до два меча, адемецът най-накрая каза
онова, което мислеше:
— Ти не можеш да използваш меч.
Имах чувството, че за него мисълта, че някой не умее да си служи с меч, е срамна —
нещо като да не можеш да се храниш с нож и вилица.
— Не — съгласих се аз. — Но се надявах ти да ме научиш.
Темпи застина неподвижно и се умълча. Щях да приема това за отказ, ако не бях
започнал да го опознавам. Тази неподвижност означаваше, че той размишлява.
Паузите са ключови за начина, по който адемците водят разговор, така че аз зачаках
търпеливо. Двамата стояхме мълчаливо минута, после две. А след това пет, десет. С мъка се
удържах да стоя неподвижен и да мълча. Може би това наистина
Мислех се за невероятно умен, нали разбирате. Познавах Темпи от близо месец, бях
научил хиляда думи и петдесетина движения от адемския език на жестовете. Знаех, че
адемците не се срамуват от голотата и от допира и бях започнал да проумявам някои страни
на загадката на летхани.
О, да, мислех се за неимоверно схватлив. Ако наистина знаех нещо за адемците, никога
нямаше да се осмеля да направя на Темпи подобно предложение.
— А ти ще ме научиш ли на това? — Той посочи към отсрещния край на лагера, където
стоеше калъфът на лютнята, подпрян на едно дърво.
Въпросът ме свари неподготвен. Никога преди не се бях опитвал да уча някого да свири
на лютня. Може би адемецът знаеше това и ми намекваше, че и онова, което искам от него, е
същото. Знаех, че той е склонен да влага неуловими нюанси в думите си.
Предложението беше справедливо.
— Ще опитам — кимнах аз.
Темпи също кимна и посочи към единия от мечовете, от които избирахме.
— Носи го, но недей да се биеш с него.
След тези думи той се обърна и се отдалечи. Тогава реших, че това е просто обичайната
му лаконичност.
Продължихме да ровим из останките през целия ден. Мартен събра доста стрели и
всички тетиви, които успя да открие. След като провери дали някой друг не ги иска, той
реши да вземе четирите големи лъка, оцелели след падането на светкавицата. Не бяха
удобни за носене, но той твърдеше, че ще вземе доста пари за тях, като ги продаде в Кросон.
Дедан грабна чифт ботуши и една ризница, по-хубава от онази, която носеше. Също така
предяви претенции към тесте карти и чифт зарове от слонова кост.
Хеспе пък взе комплект овчарски свирки и напъха на дъното на раницата си десетина
ножа с надеждата да ги продаде.
Дори и Темпи намери някои неща, които му харесаха — точило, месингова солница и
ленени панталони, които отнесе до потока и боядиса в познатия кървавочервен цвят.
Взех по-малко вещи от останалите — малък нож, с който да заменя счупения, и бръснач
с рогова дръжка. Не ми се налагаше да се бръсна толкова често, но бях свикнал да го правя,
докато бях в двора на маера. Можех да последвам примера на Хеспе и също да взема няколко
ножа, но пътната ми торба вече беше натежала неприятно заради кутията на Алверон.
Всичко това може да ви се стори малко жестоко, но светът е такъв. Грабителите на свой
ред биват ограбвани, докато времето и обстоятелствата не превърнат всички ни в наемници.
94.
Върху скали и коренища
Решихме да се доверим на картата, която открихме, и да пресечем напряко гората на
запад, по посока на Кросон. Дори и да пропуснехме града, нямаше как да не стигнем до пътя
и да си спестим дълги километри вървене.
Придвижвахме се бавно заради ранения крак на Хеспе и през този първи ден изминахме
едва единайсет-дванайсет километра. По време на една от многобройните почивки Темпи се
захвана да ме обучава в кетан.
Понеже бях глупав, смятах, че той вече е започнал да ме учи. Истината бе, че адемецът
само коригираше някои от по-ужасяващите ми грешки, защото те го дразнеха. Горе-долу
както аз бих се изкушил да настроя нечия лютня, защото е разстроена, и човекът, който
свири фалшиво на нея, се намира в една и съща стая с мен.
Това обучение беше съвсем различно. Започнахме от самото начало на кетан и
поправяхме грешките ми. Той намери шестнайсет грешки само в първото движение, а в
кетан имаше над сто движения. Бързо взех да се съмнявам в успеха на това чиракуване.
На свой ред аз се захванах да уча Темпи да свири на лютня. Докато вървяхме, свирех
ноти, казвах му имената им и му показвах някои акорди. Това ми се стори подходящо за
начало.
Надявахме се да стигнем в Кросон до обяд на следващия ден. Но в късната утрин се
натъкнахме на мрачно, зловонно тресавище, което не беше отбелязано на картата.
Това беше началото на един наистина ужасен ден. На всяка крачка трябваше да
проверяваме къде стъпваме и така напредвахме с такава скорост, сякаш пълзяхме. В един
момент Дедан се стресна и падна, като разплиска тинята и ни опръска с противната вода.
Каза, че бил видял комар по-голям от палеца си, с хобот, дебел колкото женска фиба за коса.
Предположих, че може да е видял бързопийка. Той пък ми предложи някои неприятни и
нехигиенични неща, които да направя със себе си при първа възможност.
Докато следобедът преваляше, ние се отказахме да стигнем обратно до пътя и се
съсредоточихме върху по-неотложните неща, като това да намерим участък суха земя, където
да седнем, без да се страхуваме, че ще потънем. Но успяхме да открием единствено още
мочурища, ями и облаци от кръвожадни комари и хапещи мухи.
Слънцето клонеше към заник, когато най-сетне излязохме от блатото и от горещо и
задушно времето бързо стана хладно и влажно. Упорито не спирахме да вървим, докато
земята не започна да се издига нагоре. И макар всички да бяхме изтощени и мокри,
единодушно решихме да продължим напред и да увеличим разстоянието между нас и
насекомите и миризмата на гниещи растения.
Имаше пълнолуние, което ни осигуряваше предостатъчно светлина, за да намираме пътя
си между дърветата. Въпреки отвратителния ден настроението ни започна да се подобрява.
Хеспе толкова се беше уморила, че се облегна на Дедан. Когато покритият с кал наемник я
обгърна с ръка, тя му каза, че от месеци не е ухаел толкова добре. Той отвърна, че ще му се
наложи да приеме мнението на една толкова изискана дама.
Напрегнах се в очакване закачката им да се превърне в неприятна и саркастична
караница. Но докато вървях след тях, забелязах колко нежно я бе обгърнала ръката му. Хеспе
също се облягаше на него с нещо, наподобяващо нежност, и не обръщаше особено внимание
на ранения си крак. Погледнах Мартен. Старият следотърсач се усмихна и белите му зъби
проблеснаха на лунната светлина.
Не след дълго открихме бистър поток и успяхме да отмием донякъде калта и неприятната
миризма. Изплакнахме дрехите си и се преоблякохме в нови. Извадих опърпания си, протрит
плащ и го закопчах на гърдите си в напразна надежда да ме предпази от вечерния хлад.
Тъкмо приключвахме с миенето, когато чухме някой да пее нагоре по течението на
потока. Наострихме уши, но ромоленето на водата ни пречеше да чуем по-ясно слабия звук.
Песента обаче означаваше, че наблизо има хора, а това на свой ред значеше, че почти сме
стигнали до Кросон или може би дори до „За няколко пенита“, ако блатото ни бе отклонило
твърде далеч на юг. Дори и ферма щеше да е за предпочитане пред нощ на открито.
Затова, въпреки че бяхме уморени и всичко ни болеше, надеждата за меки легла, топла
храна и студени напитки ни даде сили да съберем багажа си и да продължим.
Следвахме потока, а Дедан и Хеспе продължаваха да вървят един до друг. Звукът на
песента ту се появяваше, ту изчезваше. Скорошните дъждове означаваха, че реката е
придошла, и постоянният ѝ плисък върху камъните и корените на дърветата понякога беше
толкова силен, че не чувахме дори шума от собствените си стъпки.
Накрая потокът стана по-широк и по-спокоен, а гъстият храсталак се разреди и пред нас
се разкри просторна поляна.
Песента не се чуваше вече. Нито пък видяхме път, странноприемница или пък
отблясъците на огън — само широка поляна, добре осветена от лунната светлина. Потокът
се разширяваше още и образуваше искрящ вир. А на брега му, върху една гладка скала,
седеше…
— Господарю Техлу, запази ме от демоните на нощта — сковано изрече Мартен.
Но в гласа му имаше повече благоговение, отколкото страх, и той не извърна поглед.
— Това е… — немощно промълви Дедан. — Това е…
—
като едва доловим шепот.
Това беше Фелуриан.
95.
Преследван
За момент петимата застинахме неподвижно. Красивите форми на Фелуриан се
отразяваха в набраздената от леки вълнички повърхност на езерото. Гола на лунната
светлина, тя запя:
кае-ланион лухиал
ди мари фелануа
креата ту сиар
ту аларан ди.
дирелла. амауен.
лоеси ан делиан
ту ниа вор рухлан
Фелуриан тхае.
Звукът на гласа ѝ беше странен. Беше мек и нежен, твърде тих, за да го чуем в другия
край на поляната. Твърде слаб, за да го чуем на фона на движещата се вода и шумолящите
листа. Въпреки това
спускащи се тонове на далечна флейта. Напомняше ми за нещо, но не можех да се сетя за
какво.
Мелодията беше същата, която Дедан бе изпял в неговата история. Не разбрах и дума от
песента, като изключим името ѝ в последния стих. Въпреки това тя ме привличаше
необяснимо и настойчиво. Сякаш някаква невидима ръка се бе протегнала към сърцето в
гърдите ми и се опитваше да ме издърпа към поляната.
Съпротивлявах се. Извърнах поглед и се подпрях на едно близко дърво, за да запазя
равновесие.
Чух зад гърба си Мартен да шепне с тих глас: „Не, не, не“, сякаш се опиташе сам да убеди
себе си.
— Не, не, не, не, не. Не, дори и за всички пари на света.
Погледнах през рамо. Очите на следотърсача бяха втренчени трескаво в поляната пред
него, но той изглеждаше по-скоро уплашен, отколкото възбуден. Темпи стоеше неподвижен
и на безстрастното му лице бе изписана истинска изненада. Дедан беше застанал сковано,
изкривен на една страна и с изопнато лице, а очите на Хеспе се стрелкаха между него и
поляната.
Тогава Фелуриан запя отново. Песента ѝ беше като обещание за горещо огнище в
студената нощ. Като усмивката на младо момиче. Открих, че мисля за Лоси от „За няколко
пенита“ и за нейните червени като пламъци къдрици. Спомних си заоблените ѝ гърди и
начина, по който бе прокарала ръка през косата ми.
Фелуриан пееше и аз се чувствах привлечен от песента ѝ. Привличането беше силно, но
не толкова, че да загубя контрол над себе си. Погледнах отново към поляната и я видях —
сребристобялата ѝ кожа под вечерното небе. Фелуриан се наведе и потопи ръка във водата
на вира — беше по-грациозна от танцьорка.
Осъзнах нещо с внезапна яснота. От какво се страхувах? От някаква си приказна
история? Тук имаше магия, истинска магия. Което беше по-важното, това бе магията на
песента. Ако пропуснех тази възможност, никога нямаше да си го простя.
Отново погледнах към другарите си. Мартен видимо трепереше. Темпи бавно
отстъпваше. Дедан беше свил отпуснатите си ръце в юмруци. Щях ли и аз да допусна да съм
като тях — суеверен и уплашен? Не. Никога. Аз бях член на Арканум. Бях повелител на
имената. Бях един от Едема Рух.
Усетих как в мен се надига лудешки смях.
— Ще се срещнем в „За няколко пенита“ след три дни — казах аз и пристъпих на
поляната.
Сега усещах по-силно привличането на Фелуриан. Кожата ѝ блестеше на лунната
светлина. Дългата ѝ коса се спускаше като сянка около нея.
— Проклет да съм — чух да казва Дедан зад гърба ми. — Щом той отива и аз ще о…
Последва кратко боричкане, което завърши с нещо, което се удари в земята. Хвърлих
поглед зад гърба си и видях, че той лежи по лице в ниската трева. Хеспе бе опряла коляно
върху кръста му и бе извила едната му ръка назад. Той се съпротивляваше немощно и
псуваше здравата.
Темпи ги наблюдаваше невъзмутимо, сякаш отсъждаше състезание по борба. Мартен
започна да ми ръкомаха като обезумял.
— Момче — изсъска припряно той, — върни се тук! Момче! Върни се!
Обърнах се отново към потока. Фелуриан ме наблюдаваше. Дори и от трийсет метра
разстояние можех да видя очите ѝ — тъмни и изпълнени с любопитство. Устните ѝ бяха
разтворени в широка и опасна усмивка. Тя се разсмя с лудешки, звънлив и възхитен смях.
Този звук не можеше да бъде издаден от човек.
След това се стрелна по поляната, бърза като врабче и изящна като сърна. Аз се втурнах
след нея и въпреки тежестта на пътната ми торба и меча на хълбока ми се движех толкова
бързо, че плащът ми се вееше като знаме след мен. Никога преди и никога след това не съм
тичал толкова бързо. Стъпките ми бяха леки и бързи като на дете, което не изпитва и най-
малкия страх, че може да падне.
Фелуриан беше в шубрака пред мен. Имам неясен спомен за дървета, мирис на пръст и
сивия цвят на осветените от луната камъни. Тя се смее. Изплъзва ми се, танцува и пак
побягва напред. Изчаква, докато се приближа толкова, че почти мога да я докосна, и след
това отново се измъква. Сияе на лунната светлина. Блъскам се в клони, усещам пръски вода
и топъл вятър…
И тогава я хващам. Ръцете ѝ се оплитат в косата ми и ме дърпат по-близо до нея. Устните
ѝ са нетърпеливи. Езикът ѝ е свенлив и се стрелка бързо. Дъхът ѝ е в устата ми и изпълва
главата ми. Горещите върхове на гърдите ѝ докосват моята гръд. Тя ухае на детелини, на
мускус, на зрели ябълки, паднали на земята…
Няма никакво колебание, никакво съмнение. Знам точно какво да правя. Ръцете ми са
върху врата ѝ. Докосват лицето ѝ. Оплитат се в косите ѝ. Плъзгат се по гладкото протежение
на бедрата ѝ. Вкопчват се в хълбоците ѝ. Обхождат тънката ѝ талия. Повдигат я. Поставят я
да легне върху земята…
И тя започва да се гърчи под мен гъвкава и премаляла. Бавни движения и въздишки.
Краката ѝ са около мен. Гърбът ѝ се извива като дъга. Горещите ѝ ръце се вкопчват в
раменете и в ръцете ми, притискат кръста ми…
Тогава тя ме възсяда. Движенията ѝ са необуздани. Дългата ѝ коса се вие върху кожата
ми. Отмята глава назад, трепери, тресе се и извиква нещо на език, който не ми е познат.
Острите ѝ нокти се забиват в мускулите на гърдите ми…
И във всичко това има музика. В беззвучните викове, които надава, докато се надига и
спуска. Във въздишките ѝ. В препускащото ми сърце. Движението ѝ се забавя. Сграбчвам
бедрата ѝ в неистов контрапункт. Ритъмът ни е като тиха песен. Като внезапна гръмотевица.
Като едва доловимите удари на далечен барабан…
И всичко спира. Всичко в мен се извива във формата на дъга. Опънат съм като струната
на лютня. Треперя. Всичко ме боли. Твърде натегнат съм и се късам…
96.
Самият огън
Събудих се от някакъв неясен спомен, който докосваше крайчеца на съзнанието ми.
Отворих очи и видях дървета, протягащи клоните си към сумрачното небе. Навсякъде
наоколо имаше копринени възглавници, а на няколко крачки от мен лежеше Фелуриан,
отпусната в съня.
Тя изглеждаше гладка и съвършена като статуя. Въздъхна насън и аз сам отхвърлих
предишната си мисъл. Знаех, че тя беше всичко друго, но не и студен камък. Беше топла и
гъвкава, по-гладка и от най-гладкия мраморен воденичен камък.
Протегнах ръка, за да я докосна, но после спрях, защото не исках да разруша съвършената
картина пред очите ми. Някаква далечна мисъл започна да ме гложди, но аз я пропъдих като
досадна муха.
Фелуриан разтвори устни и въздъхна, издавайки звук, наподобяващ гукането на гълъб.
Спомних си докосването на тези устни. Изпитах болка и се насилих да извърна поглед от
меката ѝ като цвете уста.
Затворените ѝ клепачи бяха нашарени като крилете на пеперуда, осеяни с пурпурни и
черни спирали и следи от бледо злато, които се смесваха с цвета на кожата ѝ. Докато
клепачите ѝ леко потрепваха насън, шарките помръдваха, сякаш пеперудата размахваше
криле. Само тази гледка вероятно си заслужаваше цената, която мъжете трябваше да платят,
за да я видят.
Изяждах я с очи и си мислех, че всички песни и истории, които бях чувал, не казват нищо
за нея. Тя беше онова, за което мъжете мечтаят. На всички места, където някога бях ходил, и
от всички жени, които някога бях виждал, само веднъж бях срещал равна на нея.
Някаква част от съзнанието ми крещеше, но аз бях омаян от движението на очите под
клепачите ѝ, от формата на устата ѝ — сякаш се готвеше да ме целуне дори докато спеше.
Раздразнен, отново прогоних досадната мисъл.
Мисълта за това най-сетне си проправи път до съзнанието ми и аз внезапно почувствах
как всяко косъмче по тялото ми настръхва. Изпълни ме съвършена кристална яснота, сякаш
се бях издигнал от дъното да си поема въздух. Бързо затворих очи и се опитах да се отпусна в
„сърцето от камък“.
Не се получи. За пръв път в живота ми това състояние на спокойно мълчание ми се
изплъзваше. Зад затворените ми очи Фелуриан ме разсейваше. Сладкият ѝ дъх. Меките ѝ
гърди. Забързаните, сякаш отчаяни въздишки, които се изплъзваха от жадните ѝ, нежни като
венчелистчета устни…
отново за нея, се обгърнах в спокойната рационалност на „сърцето от камък“, сякаш беше
някаква мантия.
Какво знаех за нея? Припомних си стотиците истории за Фелуриан и онова, което се
повтаряше в тях. Фелуриан беше красива. Тя омайваше смъртните мъже. Те я следваха във
Фае и умираха в прегръдките ѝ.
От какво умираха? Беше доста лесно за отгатване — от физическо изтощение. Тя беше
не са се справили толкова добре като мен. Сега, когато се замислих над това, усещах цялото
си тяло като изстискано. Раменете ме боляха, коленете ми горяха, а вратът ми смъдеше от
любовните ухапвания, които започваха от дясното ми ухо, продължаваха по гърдите и…
Тялото ми пламна и аз с мъка се преборих да остана дълбоко в „сърцето от камък“,
докато накрая пулсът ми се забави и успях да изхвърля мисълта за нея от съзнанието си.
Спомних си за четири истории, в които мъже бяха успявали да се върнат живи от Фае, но
на всички им се беше разхлопала дъската. Каква беше лудостта им? Натрапчиво поведение,
неочаквана смърт, дължаща се на отделяне от реалността, и потъване в дълбока меланхолия.
Трима от тях умрели за един цикъл дни. В четвъртата история се казваше, че мъжът оцелял
почти половин година.
Но нещо не се връзваше. Несъмнено Фелуриан беше прекрасна. Умела? Без всякакво
съмнение. Но до такава степен, че всеки мъж да умре или да полудее? Не. Това беше малко
вероятно.
Не искам да омаловажавам преживяването. И за миг не се съмнявам, че е съвсем
естествено в миналото то да е карало мъжете да си загубват ума. Ала за себе си аз знаех, че
съм доста здравомислещ човек.
За момент обмислих възможността да съм полудял и да не го знам. После се замислих
дали просто винаги не съм бил луд, след това отхвърлих и двете възможности.
Лежах там с все още затворени очи и с удоволствие се отдадох на особената отмалялост,
каквато никога преди това не бях изпитвал. Насладих се на мига, сетне отворих очи и
затърсих начин да се измъкна.
Огледах шатрата, копринените драперии и разхвърляните възглавници. Това бяха
единствените украшения на Фелуриан. Тя лежеше в средата със закръглените си бедра и
стройните си крака, а гъвкавите ѝ мускули помръдваха под кожата ѝ.
Наблюдаваше ме.
Ако тя беше красива, когато спеше, то будна бе два пъти по-красива. Когато спеше, беше
като картина, на която е нарисуван огън. Будна беше самият огън.
Може да ви се стори странно, че в този момент изпитах страх. Може и да ви е странно, че
само на една ръка разстояние от най-привлекателната жена в света внезапно си припомних,
че съм смъртен.
Усмивката ѝ беше като нож в кадифе и тя се протегна като котка на слънцето.
Тялото ѝ беше създадено, за да се протяга — извивката на гърба ѝ, гладкият ѝ изопнат
корем. Закръглените ѝ, налети гърди се повдигнаха от движението на ръцете ѝ и аз внезапно
се почувствах като разгонен елен. Тялото ми реагираше на нея, сякаш някой ръчкаше
хладната невъзмутимост на „сърцето от камък“ с нагорещен ръжен. За момент загубих
контрол и една по-малко дисциплинирана част от съзнанието ми започна да композира
песен за нея.
Не можех да си позволя да насоча вниманието си към тази част, за да я обуздая. Затова се
съсредоточих да остана в безопасност в „сърцето от камък“, като не обръщам внимание на
тялото ѝ и на бъбривата част от съзнанието ми, която римуваше куплети за нея.
Това не беше най-лесното нещо, което можех да направя. Всъщност в сравнение с него
обичайните предпазни мерки, използвани в симпатията, изглеждаха прости като
подскачането на въже. Ако не беше обучението, което бях получил в Университета, щях да
съм се превърнал в покорно, жалко създание, способно да се съсредоточи само върху
собственото си пленничество.
Фелуриан бавно се отпусна след протягането си и ме погледна с много старите си очи.
Очи, каквито никога не бях виждал. Цветът им беше поразителен…
В очите ѝ имаше лятна тъмнина.
… някакво мрачно синьо. Бяха пленителни. Всъщност…
Клепачите ѝ бяха като пеперудени крила.
… в тях нямаше и следа от бяло…
Устните бяха с цвета на кървавочервени небеса.
Стиснах челюсти, отделих бърборещата част от мен, затворих я в един далечен ъгъл на
съзнанието си и я оставих там да си пее сама. Очите на Фелуриан бяха внимателни и
безизразни като на птица.
— защо си толкова мълчалив, огнени любовнико? да не би да угасих пламъка ти?
Гласът ѝ звучеше странно, в него нямаше никакви остри ръбове. Беше спокоен и гладък
като парче идеално полирано стъкло. Въпреки особената му мекота той сякаш лазеше по
гръбнака ми и ме караше да се чувствам като котка, на която току-що са погладили върха на
опашката.
Отдръпнах се по-навътре в „сърцето от камък“ и го почувствах хладно и успокояващо
около себе си. Ала докато по-голямата част от вниманието ми бе насочена върху това да се
контролирам, малката, лирична и обезумяла част от съзнанието ми изскочи напред и каза:
— Нивга няма да бъда угасен. Аз пак горя, макар и в тебе потопен. Всяко твое движение
е песен и искра. Раздухвана в огън, който не мога аз да спра. Щастлив съм името ти да
мълвя.
— поет! — Лицето на Фелуриан просветна. — трябваше да позная, че си поет по начина,
по който се движеше тялото ти.
Отново бях сварен неподготвен от нежната омайност на гласа ѝ. Не че изричаше думите
задъхано, дрезгаво или страстно. Не правеше нищо толкова безвкусно и престорено. Но
когато говореше, не можех да се въздържа да не помисля, че дъхът идва от гърдите ѝ, през
меката сладост на гърлото ѝ и след това се оформя от внимателната игра на устните, зъбите
и езика ѝ.
Тя се приближи, като се примъкваше през възглавниците на ръце и колене.
— приличаше на поет — страстен и красив. — Гласът ѝ не беше по-силен от дъх, когато
хвана лицето ми в ръцете си. — поетите са по-нежни и казват хубави неща.
Досега бях чувал само един човек с подобен глас. Елодин. В някои редки случаи гласът
му изпълваше стаята, сякаш самият свят го слушаше.
Гласът на Фелуриан не беше звънлив. Той не изпълваше горската поляна. Нейният глас
беше като затишие пред лятна буря. Беше нежен като докосването на перо. От него сърцето
ми се опитваше да изскочи от гърдите.
Когато говореше по този начин, даже когато ме наричаше „поет“, това не ме караше да
настръхна или да заскърцам със зъби. От нейните устни звучеше като най-сладкото нещо, с
което може да бъде наречен един мъж. Такава беше силата на гласа ѝ.
Фелуриан плъзна върховете на пръстите си по устните ми.
— целувките на поетите са най-хубавите. ти ме целуваш тъй, както свещта целува
пламъка. — Тя докосна със същата ръка собствените си устни и в очите ѝ проблесна
споменът.
Взех ръката ѝ и нежно я стиснах. Винаги съм си мислел, че ръцете ми са изящни, но до
нейните те изглеждаха животински и груби. Издишах към дланта ѝ и казах:
— Целувките ти са като слънчева светлина върху устните ми.
Тя сведе очи. Крилата на пеперудите затанцуваха върху клепачите ѝ. Усетих безумна
нужда да се отпусна и да забравя и започнах да проумявам. Това беше магия, но тя не
приличаше на нищо познато. Не беше симпатия или сигалдрия. Фелуриан караше мъжете да
обезумяват от желание по същия начин, по който аз отдавах топлината на тялото си. Това
беше нещо естествено за нея, но тя можеше да го контролира.
Погледът ѝ се насочи към купчината с моите дрехи и вещи, разхвърляни в единия край на
поляната. Те изглеждаха някак не на място между меките цветове на коприната. Видях, че
очите ѝ се спряха върху калъфа на лютнята ми. Тя замръзна.
—
напрежението в тялото ѝ, докато очакваше отговора ми.
Тя ме погледна. Усмихнах ѝ се.
Фелуриан се затича и донесе калъфа, както дете донася новата си играчка. Когато го взех
от нея, видях, че очите ѝ са широко отворени и… влажни?
Погледнах в тях и внезапно прозрях какъв навярно е животът ѝ — беше на хиляда години
и сигурно бе самотна от време на време. Ако искаше компания, трябваше да съблазнява и да
примамва. И за какво? За компания за една вечер? За един час? Колко дълго можеше да
изкара някой мъж, преди волята му да се пречупи и той да стане безмозъчно раболепен като
умилкващо се куче? Едва ли беше много.
И кого можеше да срещне тя в гората? Фермери и ловци? Какво забавление можеха да ѝ
предложат те, превърнати в роби на страстта ѝ? За момент изпитах съжаление към нея.
Самотата ми беше позната.
Извадих лютнята от калъфа и започнах да я настройвам. Ударих един акорд за проба и
внимателно я донастроих. Какво да изсвиря за най-красивата жена на света?
Всъщност не беше много трудно да реша. Баща ми ме бе научил да преценявам
публиката. Засвирих „Сестрите Флин“. Няма да се изненадам, ако не сте чували за нея. Това
е весела и игрива песен за две сестри, които клюкарстват, докато спорят за цената на
маслото.
Повечето хора искат да чуят романтични, любовни истории и разкази за легендарни
приключения. Но какво бихте изсвирили на някого, ако той самият е легенда? Какво бихте
изпели на жена, която от векове е тема на тези романтични истории? Ще ѝ изпеете песните
на обикновените хора. Поне се надявах да постъпвам правилно.
В края тя запляска възхитено.
— още! още? — Тя се усмихна с надежда и вдигна глава, превръщайки думите си в молба.
Очите ѝ бяха широко отворени, нетърпеливи и изпълнени с благоговение.
Изсвирих ѝ „Ларм и неговата халба бира“, после „Дъщерите на ковача“. Изпълних ѝ една
смешна песен за свещеника, който гонел глава. Бях я написал, когато бях десетгодишен, и
така и не ѝ бях измислил име.
Фелуриан се разсмя и започна да ме аплодира. Тя покриваше устата си с ръка, когато се
изненадаше, и закриваше очи, когато беше смутена. Колкото повече свирех, толкова повече
ми заприличваше на млада селска съпруга, която за пръв път е отишла на панаир и е
изпълнена с неподправена радост. Лицето ѝ сияеше от простодушно възхищение, а очите ѝ
бяха широко отворени от учудване.
И, разбира се, беше прелестна. Съсредоточих се върху пръстите си, за да не мисля за това.
След всяка песен тя ме награждаваше с целувка, което ме затрудняваше да избера какво
да изсвиря след това. Не че имах нещо против. Доста бързо осъзнах, че предпочитам
целувките пред монетите.
Изсвирих ѝ „Калайджията Танер“. Нека ви кажа нещо — картината на Фелуриан, която
пееше с тихия си, тънък глас припева на любимата ми пиянска песен, никога няма да
избледнее от паметта ми. До края на живота ми.
През цялото това време усещах как магията, която тя упражняваше над мен, постепенно
намалява. Вече можех да си поема дъх. Отпуснах се и си позволих да се отдалеча малко от
центъра на „сърцето от камък“. Безстрастното спокойствие може да е полезно за
съзнанието, но не помага особено за изпълняването на неустоима музика.
Свирих в продължение на часове и накрая вече се чувствах като самия себе си. С което
искам да кажа, че можех да гледам Фелуриан с чувствата, които обичайно бихте изпитали,
ако гледате най-красивата жена в света.
Все още си я спомням, как седеше гола между възглавниците, а във въздуха между нас
танцуваха пеперуди, оцветени в сумрачни цветове. Трябваше да съм мъртвец, за да не
изпитвам възбуда. Но поне контролирах съзнанието си и бях благодарен за това.
Тя издаде звук на разочарование, когато прибрах лютнята в калъфа.
— уморен ли си? — попита с лек намек за усмивка. — ако знаех, нямаше да те
изтощавам толкова, сладък поете.
Усмихнах ѝ се с най-хубавата си извинителна усмивка.
— Съжалявам, но вече май става късно. — Всъщност здрачът на небето беше обагрен във
все същия нюанс на пурпурно, който бях видял, когато се събудих, но аз продължих: —
Трябва да бързам, ако искам да се срещна с…
Съзнанието ми се вцепени толкова бързо, колкото ако някой ми бе нанесъл силен удар
по тила. Почувствах страст — необуздана, пламенна и неутолима. Изпитвах нуждата да я
имам, да притисна тялото ѝ в моето и да вкуся дивата сладост на устните ѝ.
Единствено благодарение на обучението си в Арканум успях да съхраня представата за
собствената си идентичност. Дори и с негова помощ едва смогвах да я запазя.
Фелуриан седна с кръстосани крака на възглавниците срещу мен. Лицето ѝ беше
разгневено и ужасяващо, а очите ѝ — студени и сурови като далечни звезди. С преднамерено
спокойствие тя бутна от рамото си една пеперуда, която бавно размахваше криле. В този
прост жест имаше толкова ярост, че стомахът ми се сви, когато осъзнах едно нещо: никой
пречупеха под напрежението на обичта към нея. Държеше ги, докато ѝ омръзнеха, а когато
ги отпратеше, мъжете полудяваха, защото се налага да я напуснат.
Бях безсилен. Бях нещо ново за нея. Бях играчка, която беше любима, защото е най-
новата. Можеше да мине дълго време, преди да ѝ омръзна, но този момент щеше да настъпи.
И когато накрая ме освободеше, съзнанието ми щеше да се разкъса от копнеж по нея.
97.
Кръв и горчилка
Докато седях, заобиколен от коприна, и постепенно губех самоконтрола си, усетих как
вълна от студена пот облива тялото ми. Стиснах челюсти и почувствах как в гърдите ми се
разгаря искрица гняв. В моя живот умът ми е бил това, на което винаги съм можел да
разчитам — единственото нещо, което неизменно ми е принадлежало.
Усетих как решителността ми се стопява, когато естественото ми желание бе заменено
от нещо животинско, което не бе в състояние да разсъждава отвъд собствената си похот.
Частта от мен, която все още беше Квоте, беснееше, но чувствах как цялото ми тяло
реагира на присъствието ѝ. Ужасѐн, но омагьосан, си дадох сметка, че пълзя по
възглавниците към нея. Едната ми ръка намери тънкия ѝ кръст и аз се наведох, за да я
целуна със страшен копнеж.
Нададох вътрешен вой. Бяха ме били, шибали с камшик и намушвали с нож. Бях гладувал.
Но каквото и да се бе случвало с тялото ми или със света около мен, умът ми бе оставал моя
собственост. Хвърлих се срещу решетките на килия, направена от лунна светлина и желание.
И някак успях да се удържа далеч от Фелуриан. Дъхът ми разкъсваше гърлото, сякаш
търсеше начин да се измъкне навън.
Тя се излегна на възглавниците и главата ѝ се наклони към мен. Устните ѝ бяха бледи и
съвършени. В полупритворените ѝ очи проблясваше глад.
Насилих се да извърна поглед от лицето ѝ, но нямаше безопасно място, към което да го
насоча. Шията ѝ беше деликатна и гладка и потрепваше от ускорения ѝ пулс. Едната ѝ гърда
стоеше заоблена и налята, а другата беше леко наклонена на една страна, следвайки линията
на тялото ѝ. Те се издигаха и спускаха, движеха се нежно и хвърляха сенки върху кожата ѝ на
светлината от свещите. Зад бледорозовото на полуотворените ѝ устни зърнах съвършената
белота на зъбите ѝ…
Затворих очи, но по някакъв начин това само още повече влоши нещата. Топлината на
тялото ѝ ме караше да се чувствам така, сякаш съм застанал близо до огън. Кожата на
талията ѝ беше мека под ръката ми. Фелуриан се размърда под мен и гърдата ѝ леко докосна
гръдта ми. Почувствах дъха ѝ върху шията си. Потреперих и започнах да се потя.
Отново отворих очи и я видях да ме гледа втренчено. Изражението ѝ беше невинно,
почти обидено, сякаш не можеше да проумее как е възможно да ѝ откажат. Подхранвах
слабия пламък на гнева в мен. Никой не ми бе причинявал нищо подобно. Никой. Държах се
далеч от нея. На челото ѝ се появи лека бръчка, сякаш бе раздразнена, гневна или се
съсредоточаваше.
Тя се пресегна и докосна лицето ми, очите ѝ бяха напрегнати, все едно се опитваше да
прочете нещо, написано дълбоко в мен. Когато си спомних за докосването ѝ, се опитах да се
отдръпна, но тялото ми просто потрепери. Капки пот се стекоха по кожата ми и започнаха
леко да се плъзгат по копринените възглавници и плоския ѝ корем под мен.
Фелуриан нежно докосна бузата ми. Аз нежно се наведох да я целуна и нещо се отприщи
в съзнанието ми.
Сякаш усетих внезапно прещракване и последните четири години от живота ми
изчезнаха. Изведнъж се оказах отново на улиците на Тарбеан. Три момчета, по-големи от
мен, с мазни коси и упорити очи ме бях извлекли от счупената щайга, където спях. Две от
тях ме притискаха на земята. Лежах в една застояла локва вода, която беше леденостудена.
Беше рано сутринта и звездите вече не се виждаха.
Един от тях запуши устата ми с ръка. Това нямаше особено значение. Бях в града от
месеци. Знаех, че е по-добре да не викам за помощ. В най-добрия случай нямаше да дойде
никой. В най-лошия — щеше, и тогава само щяха да станат повече.
Двама ме държаха. Третият сряза дрехите ми. Поряза ме. Казаха ми какво ще направят.
Дъхът им пареше ужасно лицето ми. Смееха се.
Там, в Тарбеан, полугол и безпомощен, усетих как в мен се надигна нещо. Отхапах два от
пръстите на ръката върху устата ми. Чух писък и псувни и единият от тях се отдалечи със
залитане. Напрягах се отново и отново да се измъкна от този, който все още беше върху ми.
Чух как собствената ми ръка се счупи и хватката му се отпусна. Започнах да вия от болка.
Отхвърлих го от себе си. Изправих се, като продължавах да крещя, а дрехите висяха на
парцали по тялото ми. Съборих един от тях на земята. Опипом намерих паве и го използвах,
за да му счупя единия крак. Спомням си как изхрущя. Удрях с камъка, докато счупих и двете
му ръце, сетне счупих главата му.
Когато вдигнах поглед, видях, че онзи, който ме бе порязал, беше избягал. Третият се
беше свил до стената и притискаше окървавената си ръка към гърдите. Очите му бяха
обезумели от страх. Тогава чух стъпки, пуснах камъка и побягнах. И продължих да бягам, без
да спирам…
Внезапно, години по-късно, отново се бях превърнал в това диво момче. Отметнах глава
назад и заръмжах в мислите си. Почувствах нещо дълбоко в себе си. Протегнах се към него.
В мен се настани напрегната тишина — от онази, която предхожда гръмотевицата.
Почувствах как въздухът около мен сякаш започна да кристализира.
Стана ми студено. Безстрастно събрах всички парчета от съзнанието си и ги напаснах
едно към друго. Бях Квоте, член на трупа. Бях роден Едема Рух. Бях Квоте, студентът, ре’лар
при Елодин. Бях Квоте, музикантът. Бях Квоте.
Бях над Фелуриан.
Почувствах се така, сякаш това е единственият момент от живота ми, в който съм
истински буден. Всичко изглеждаше кристално ясно, като че ли гледах с различни очи.
Сякаш изобщо не си правех труда да гледам с очите си, а виждах света направо в мислите си.
си аз и се усмихнах.
Погледнах Фелуриан и в този момент я проумях от главата до петите. Тя беше една от
фае. Не се безпокоеше за това кое е правилно и кое — погрешно. Беше създание, изтъкано от
чисто желание, подобно на дете. Детето, както и внезапната буря не ги е грижа за
последствията. Фелуриан приличаше на тях и същевременно бе различна. Бе древна,
невинна, могъща и горда.
Това ли беше начинът, по който Елодин виждаше света? Това ли беше магията, за която
говореше? Не тайни и трикове, а магия като тази на Таборлин Великия. Винаги я е имало, но
съм бил сляп за нея?
Беше красива.
Срещнах погледа на Фелуриан и светът се забави. Чувствах се така, сякаш някой ме е
завлякъл под водата и е изкарал въздуха от тялото ми. За един кратък миг бях зашеметен и
безчувствен, все едно ме беше ударил гръм.
Този момент отмина и нещата отново започнаха да се движат. Но сега, когато погледнах
Фелуриан, я проумях много по-добре от преди. Разбрах я чак до мозъка на костите ѝ. Очите
ѝ бяха като четири ясно изписани стиха. Съзнанието ми бе изпълнено с нейната внезапна
песен. Поех си дъх и я изпях в четири отчетливи ноти.
Фелуриан седна изправена. Прокара ръка пред очите си и изрече една дума, остра като
натрошено стъкло. В главата си почувствах болка, отекваща като гръмотевица. Причерня ми
пред очите. Усетих вкуса на кръв и горчилка.
Светът отново застана на фокус и аз успях да се задържа миг преди да падна.
Фелуриан се намръщи. Изправи се. Лицето ѝ се напрегна и тя пристъпи крачка напред:
Изправена, тя не изглеждаше висока, нито пък страшна. Главата ѝ едва достигаше до
брадичката ми. Косата ѝ се спускаше надолу като сноп от сенки. Беше права като нож и
стигаше до извивката на ханша ѝ. Фелуриан беше стройна, бледа и съвършена. Никога преди
не бях виждал толкова прелестно лице и устни, сякаш създадени да бъдат целувани. Тя вече
не се мръщеше. Но не се и усмихваше. Устните ѝ бяха меки и полуотворени.
Направи още една крачка. Простото движение на краката ѝ беше като танц. Естественото
поклащане на бедрото ѝ беше хипнотизиращо като пламъците на огъня. Извивката на голите
ѝ стъпала беше по-чувствена от всичко, което бях виждал в младия си живот.
Още една крачка. Усмивката ѝ беше широка и жестока. Тя беше очарователна като
луната. Силата ѝ я обгръщаше като мантия. Караше въздуха да потрепва. Простираше се зад
нея като широки невидими криле.
Сега, когато беше толкова близо, че можех да я докосна, усещах как силата ѝ вибрира във
въздуха. Желанието ми се надигна като буря в морето. Тя вдигна ръка. Докосна гърдите ми.
Аз потреперих.
Фелуриан срещна погледа ми и в мрака на очите ѝ аз отново видях ясно четирите реда на
песента.
Изпях ги. Те излетяха от мен като птици, устремени към небето.
Внезапно съзнанието ми бе отново свободно. Поех си дъх и продължих да я гледам право
в очите. Запях отново и този път бях изпълнен с ярост. Изкрещях четирите отчетливи тона на
песента. Изпях ги плътно и твърдо като нажежено желязо. Когато прозвучаха, усетих как
силата ѝ потрепери, след това се разтроши на парчета и в празнотата на въздуха не остана
нищо друго освен нейната болка и гняв.
Фелуриан нададе уплашен писък и седна толкова внезапно, че сякаш почти падна на
земята. Подви колене към себе си и се сви, като ме наблюдаваше с широко отворени и
уплашени очи.
Огледах се наоколо и видях вятъра. Не по начина, по който можете да видите дим или
мъгла — аз видях самия вечно променящ се вятър. Познах го като лицето на забравен
приятел. Засмях се и разперих ръце, възхитен от изменчивата му форма.
Свих ръцете си в шепи, допрях ги една до друга и издишах в празното пространство
между тях. Изрекох име. Започнах да движа ръцете си и да сплитам тънкия си като паяжина
дъх. Той се изду и обгърна Фелуриан, сетне избухна в сребрист пламък и я затвори плътно в
променливото си име.
Повдигнах я над земята. Тя ме наблюдаваше с уплашено и невярващо изражение, а
тъмната ѝ коса танцуваше като втори пламък, затворен в сребристия пламък.
Тогава разбрах, че мога да я убия. Щеше да е толкова просто, колкото да хвърля лист
хартия на вятъра. Но мисълта за това ме отвращаваше — все едно да откъсна крилете на
пеперуда. Да я убия, би означавало да разруша нещо странно и прекрасно. Светът щеше да
обеднее, ако Фелуриан не беше в него. Такъв свят щеше да ми харесва по-малко от
предишния. Беше все едно да счупя лютнята на Илиен. Или да изгоря някоя библиотека.
От друга страна, моята безопасност и здравият ми разум бяха заложени на карта. А и
вярвах, че светът ще е по-интересен и с Квоте в него.
Но не можех да я убия. Не и по този начин. Не и като използвам новооткритата си магия
като нож за дисекция.
Заговорих отново и вятърът я спусна върху възглавниците. Направих движение, сякаш
разкъсвам нещо, и сребърният пламък, който някога бе моят дъх, се превърна в три ноти от
прекъсната песен, отекващи между дърветата.
Седнах. Тя се излегна. В продължение на няколко дълги минути се гледахме един друг. В
очите ѝ проблясваха страх, предпазливост и любопитство. Видях себе си, отразен в тях —
гол между възглавниците. Силата ми искреше като бяла звезда върху челото ми.
След това започнах да усещам как всичко избледнява и потъва в забрава. Осъзнах, че
името на вятъра вече не изпълва устата ми, и когато се огледах наоколо, не видях нищо друго
освен празен въздух. Опитах се да запазя привидно спокойствие, но когато силата ме
напусна, се почувствах като лютня, чиито струни са прерязани. Сърцето ми се сви от чувство
за загуба, каквото не бях изпитвал от смъртта на родителите си.
Виждах леко трептене във въздуха около Фелуриан, когато някаква част от силата ѝ се
завърна. Не му обърнах внимание, опитвайки се трескаво да запазя поне малко от онова,
което бях научил. Но беше все едно да се мъча да задържа шепа пясък. Ако някога сте
сънували как летите и след това сте се събудили, осъзнавайки разочаровано, че сте
забравили как се прави, имате някаква бегла представа как се чувствах.
Усещането избледняваше малко по малко, докато накрая от него не остана нищо.
Почувствах се изпразнен и изпитах такава силна болка, каквато бих усетил, ако открия, че
семейството ми никога не ме е обичало. С мъка преглътнах буцата, заседнала в гърлото ми.
Фелуриан ме погледна с любопитство. Все още виждах отражението си в очите ѝ.
Звездата на челото ми вече не беше нищо повече от точка светлина. След това дори
съвършеното зрение на спящото ми съзнание започна да избледнява. Погледнах отчаяно към
света около мен. Опитах се да не мигам, за да запомня колкото се може повече от онова,
което виждах.
След това то изчезна. Наведох глава донякъде от мъка и донякъде, за да скрия сълзите си.
98.
Балада за Фелуриан
Мина доста време, преди да възвърна хладнокръвието си достатъчно, за да вдигна поглед.
Във въздуха витаеше колебание, сякаш бяхме млади любовници, които не знаят какво е
следващото нещо, което се очаква от нас, и какви роли трябва да играем.
Вдигнах лютнята си и я притиснах към гърдите си. Движението беше инстинктивно, като
да стиснеш наранената си ръка. Изсвирих по навик един акорд и след това го направих
минорен, за да изглежда така, сякаш лютнята казва
Без да се замислям или да вдигам поглед, засвирих една от песните, които бях написал в
месеците след смъртта на родителите ми. Казваше се „Седя край водата и си спомням“.
Изпод пръстите ми започна да струи тъга във вечерния въздух. Минаха няколко минути,
преди да осъзная какво правя, и още няколко, докато спра. Не довърших песента. Всъщност
не знаех дали тя изобщо има край.
Почувствах се по-добре, в никакъв случай не
празен. Музиката винаги помагаше. Докато имах своята музика, никой товар не беше твърде
тежък, за да го понеса.
Вдигнах поглед и видях сълзи по лицето на Фелуриан. Това ми помогна да не се
срамувам толкова от сълзите по собственото си лице.
Почувствах, че я желая. Усещането беше притъпено от болката в гърдите ми, но това
докосване на желанието съсредоточи вниманието ми върху по-неотложните ми грижи.
Оцеляване. Бягство.
Фелуриан, изглежда, взе някакво решение, защото тръгна по възглавниците към мен.
Придвижваше се с предпазливо пълзене, спря на няколко крачки от мен и ме погледна.
— моят нежен поет има ли си име? — Гласът ѝ беше толкова мек, че ме стресна.
Отворих уста да ѝ отговоря, но спрях. Помислих си за луната, уловена с помощта на
собственото ѝ име, и за хилядите приказни истории, които бях слушал като дете. Ако се
вярваше на Елодин, имената бяха скелетът на света. Поколебах се за миг, преди да реша, че
вече бях разкрил на Фелуриан далеч повече от името си.
— Аз съм Квоте. — Звукът на името ми сякаш ми помогна да стъпя отново на земята и
ме върна в тялото ми.
— Квоте — тя изрече името ми толкова нежно, че то ми напомни за птича песен, — би
ли ми попял толкова сладко отново? — Бавно протегна ръка, сякаш се страхуваше да не се
опари, и я постави леко върху моята. — моля? песните ти са като милувка, мой Квоте.
Тя произнесе името ми като началото на песен. Беше очарователно. И все пак не ми
допадна съвсем начинът, по който ме нарече
Усмихнах се. Най-вече защото нямах по-добра идея. Изсвирих няколко акорда за
настройване, после направих пауза и се замислих.
След това започнах да свиря „В гората на Фае“ — песен, посветена на самата Фелуриан.
Не беше особено хубава. Използваха се три акорда и двайсетина думи. Но постигна ефекта,
който търсех.
При споменаването на името ѝ лицето на Фелуриан просветна. В нея нямаше фалшива
скромност. Тя знаеше, че е най-красивата и най-умелата. Знаеше, че мъжете разказват
истории за нея и каква е репутацията ѝ. Никой мъж не можеше да ѝ се съпротивлява и да ѝ
устои. Към края на песента гордостта я накара да седне по-изправено от преди.
Довърших изпълнението си.
— Искаш ли да чуеш още някоя? — попитах аз.
Тя кимна и се усмихна нетърпеливо. Седна между възглавниците с изправен гръб,
царствена като кралица.
Започнах втора песен, подобна на първата. Казваше се „Лейди фае“ или нещо подобно.
Не знаех кой я е написал, но той имаше ужасяващия навик да вкарва допълнителни срички в
стиховете си. Не беше толкова зле, че в кръчмите да започнат да хвърлят разни неща по мен,
но малко оставаше и това да се случи.
Докато свирех, наблюдавах внимателно Фелуриан. Тя беше поласкана, но усещах, че е
леко недоволна. Сякаш бе раздразнена от нещо, но не знаеше от какво. Идеално.
Накрая изпълних песен, посветена на кралица Серуле. Гарантирам ви, че не сте я чували,
но съм сигурен, че този тип песни ви е познат. Написана е от някой подмазващ се менестрел,
който си търси покровител. Баща ми ме беше научил на тази песен, за да ми даде пример за
някои неща, които трябва да избягвам, когато пиша песен. Тя беше зашеметяващ пример за
посредственост. Ставаше ясно, че или авторът е абсолютно некадърен, или никога не е
срещал Серуле, или пък изобщо не я е намирал за привлекателна.
Докато я пеех, просто замених името на Серуле с това на Фелуриан. Освен това замених
някои по-хубави фрази с такива, които не са толкова поетични. Когато приключих, песента
беше станала наистина отвратителна, а физиономията на Фелуриан беше направо втрещена.
Останах да седя дълго време, сякаш обмислях нещо. Когато накрая заговорих, гласът ми
беше приглушен и колеблив:
— Лейди, мога ли да напиша песен за теб? — усмихнах ѝ се смутено аз.
Усмивката ѝ беше като луната, надничаща през облаците. Тя плесна с ръце и се хвърли
към мен с кокетно възхищение, обсипвайки ме с целувки.
Само страхът, че може да счупи лютнята, ми попречи да им се насладя подобаващо.
Фелуриан се отдръпна и седна съвсем неподвижно. Опитах няколко комбинации от
акорди, след това успокоих ръцете си и вдигнах поглед към нея.
— Ще я нарека „Балада за Фелуриан“.
Тя леко се изчерви и ме погледна през спуснатите си клепачи, едновременно свенливо и
безсрамно.
Като оставим нескромното самохвалство настрана, когато се захвана, пиша хубави песни,
а напоследък покрай службата при маера бях подобрил уменията си. Не съм най-добрият, но
съм един от най-добрите. Ако разполагам с достатъчно време, с тема, която си заслужава
вниманието, и с подходяща мотивация, се осмелявам да твърдя, че мога да напиша песен
почти толкова умело колкото Илиен. Почти.
Затворих очи и успях да изкарам сърцераздирателни звуци от лютнята си. Пръстите ми
летяха и уловиха музиката на вятъра в клоните на дърветата и шумоленето на листата.
След това потърсих онова отдалечено кътче на съзнанието ми, където лудата, бърбореща
част от мен през цялото време композираше песен за Фелуриан. Докоснах леко струните и
запях:
Проблясваща, сребърна луна
в очите ѝ среднощен мрак разбуди.
Върху клепачите ѝ пърхат пъстри пеперуди.
Косата ѝ като черен сърп люлее се в тревата.
Вятърът си пее песента във гората.
Фелуриан! О, ти, прекрасна дама моя,
благословена да е твоята поляна.
На дъха ти лек не мога аз да устоя.
А косата ти е като сянка разпиляна.
Докато пеех, Фелуриан все повече притихваше. Към края на припева не бях сигурен дали
изобщо диша. Няколко от пеперудите, които бяха подплашени от сблъсъка ни преди малко,
се върнаха да танцуват около нас. Една от тях кацна върху ръката на Фелуриан и размаха
крилете си веднъж, после втори път — сякаш любопитна защо господарката ѝ внезапно е
станала толкова тиха. Отново насочих поглед към лютнята си и избрах ноти, които бяха като
дъждовни капки, облизващи листата на дърветата.
Тя танцуваше в сенките, хвърляни от свещта.
Очите и душата ми с нея се изпълваха в нощта.
Усмивката ѝ от всяка примка е по-здрава.
И затова легендата за фае пак е права.
Фелуриан! О, прекрасна моя дама!
Целувката ти е сладка като мед.
Зная, за всеки мъж е драма,
ако не те познава, той търси те навред.
Наблюдавах я с крайчеца на окото си. Тя седеше така, сякаш слушаше с цялото си тяло.
Очите ѝ бяха широко отворени. Вдигна едната си ръка към устата и подплаши пеперудата,
кацнала върху пръстите ѝ, а другата притисна към гърдите си, като бавно си пое дъх. Точно
това исках, но въпреки това изпитах разкаяние.
Наведох се към лютнята и пръстите ми продължиха да танцуват по струните. Акордите
се плискаха като вода в речни камъни и се носеха като топъл дъх, докосващ ухото. След това
внезапно станах груб и запях:
Очите ѝ са синкав мрак,
като безоблачно небе в нощен зрак.
Достатъчни са уменията ѝ в…
Пръстите ми започнаха да се движат неуверено върху струните и дори спрях за миг,
сякаш несигурен в нещо. Видях как Фелуриан излиза от унеса си и продължих:
Достатъчни са уменията ѝ в любовта,
та на всеки мъж да му кипне кръвта.
Фелуриан! О, господарке ти сияйна!
Докосването ти е твойта скъпа тайна.
Аз до…
— какво?
Макар че очаквах тя да ме прекъсне, леденият ѝ глас ме стресна дотолкова, че няколко
тона издрънчаха фалшиво, а пеперудите се разлетяха уплашено. Поех си дъх, докарах най-
невинното изражение, на което бях способен, и вдигнах поглед.
На лицето ѝ бе изписана изненада, примесена с ярост.
— „та да му кипне кръвта“? — Когато чух тона ѝ, усетих как кръвта напуска лицето ми.
Гласът ѝ беше все така равен и мек като звука на далечна флейта. Но това не означаваше
нищо. Далечната гръмотевица не ти проглушава ушите, но усещаш тътена ѝ в гърдите си.
Спокойствието в гласа ѝ премина през мен точно по този начин.
— „та да му кипне кръвта“?
— Кръвта ми
запазя невинния си вид.
Фелуриан отвори уста, сякаш понечи да каже нещо, но отново я затвори. В очите ѝ
блестеше истинска ярост.
— Съжалявам — казах аз. — Не трябваше да опитвам. — В гласа ми прозвуча нещо
средно между отчаяние и умолителния тон на наказано дете. Свалих ръце от струните на
лютнята.
Разпалеността ѝ отслабна, но когато заговори, гласът ѝ беше равен и опасен.
— уменията ми са „достатъчни“? — Фелуриан сякаш едва се насили да изрече
последната дума.
Тя стисна възмутено уста.
— Откъде, по дяволите, да знам!? — избухнах аз и гласът ми отекна. — Да не би някога
преди да съм правил нещо такова!
Тя се отдръпна назад, стресната от разгорещеността, с която бях изрекъл тези думи, и
част от гнева ѝ я напусна.
— какво искаш да кажеш? — объркано попита тя.
— Това! — посочих смутено себе си, нея, възглавниците и шатрата около нас, сякаш това
обясняваше всичко.
— ти… — Когато осъзна какво ѝ казвам, последните остатъци от гнева ѝ изчезнаха.
— Не — сведох поглед и лицето ми пламна. — Никога не съм бил с жена.
След това се изправих и я погледнах в очите, сякаш я предизвиквах да ми се присмее.
Фелуриан остана мълчалива за момент, след това на устните ѝ се появи кисела усмивка.
— говориш небивалици, мой Квоте.
Лицето ми се помрачи. Нямам против да ме наричат лъжец. Такъв съм. Аз съм
невероятен лъжец. Но мразя да ме наричат лъжец, когато казвам истината.
Каквито и да бяха подбудите ми, изражението ми, изглежда, я убеди.
— но ти беше като нежна лятна буря. — Тя развълнувано махна с ръка. — беше като млад
танцьор в балната зала. — Очите ѝ проблеснаха дяволито.
Отбелязах си този коментар, за да си го припомня по-късно, когато ми се наложи да
излъскам егото си.
— Моля те — отвърнах леко обидено аз, — не съм чак толкова наивен. Прочел съм
няколко книги.
Смехът на Фелуриан беше като ромон на поток.
— научил си се от книгите. — Тя изглеждаше така, сякаш не е сигурна дали да приеме
думите ми сериозно.
Избухна в смях, спря и след това се разсмя отново. Не знаех дали трябва да се почувствам
обиден.
— Ти също беше доста добра — побързах да кажа аз, като знаех, че комплиментът ми ще
прозвучи тъй, както ако някой гост похвали домакинята за вкусната ѝ салата. — Всъщност
прочетох…
— книги? книги! ти ме сравняваш с книги! — Гневът ѝ се изля върху мен.
Сетне, без дори да спре да си поеме дъх, Фелуриан се разсмя отново, високо и възхитено.
Смехът ѝ беше лудешки като зов на лисица, ясен и остър като утринните песни на птиците.
Това не беше човешки звук.
Отново направих невинна физиономия.
— Не е ли винаги така? — Успях да запазя спокойно изражение, докато се подготвях за
следващия ѝ изблик.
— аз съм Фелуриан — заяви тя.
Тя не изрече просто името си. Беше нещо като декларация, като гордо развяване на
знаме.
Задържах погледа си върху нейния за момент, след това въздъхнах и сведох очи към
лютнята си.
— Съжалявам за песента. Не исках да те обидя.
— тя беше по-прекрасна от залязващото слънце — възпротиви се тя с глас, който
прозвуча така, сякаш се кани да се разплаче, — но…
Думите сякаш ѝ загорчаха.
Прибрах лютнята си в калъфа.
— Съжалявам, но не мога да поправя това, без да имам база за сравнение… — въздъхнах
аз. — Жалко, песента беше хубава. Щяха да я пеят хиляда години. — Гласът ми бе изпълнен
със съжаление.
Лицето на Фелуриан просветна, сякаш ѝ е дошла внезапна идея, след това очите ѝ се
присвиха до цепки. Тя ме погледна, все едно се опитваше да прочете нещо, написано от
вътрешната страна на черепа ми.
Тя знаеше. Знаеше, че използвам недовършената песен като откуп. Неизреченото ми
послание беше ясно — ако не си тръгна, никога няма да довърша песента. Ако не си тръгна,
никой никога няма да чуе тези прекрасни думи, които съм създал за теб. Ако не си тръгна и
не опитам плодовете, с които могат да ме дарят смъртните жени, никога няма да знам колко
умела си всъщност ти.
Там, между възглавниците, под вечния сумрак на небето, двамата с Фелуриан се
гледахме един друг. Тя държеше пеперуда, а моята ръка лежеше върху гладкото дърво на
лютнята. Напрежението в погледите ни беше по-голямо от това на двама рицари, които се
гледат един друг от срещуположните краища на окървавено бойно поле.
Фелуриан заговори бавно, като следеше внимателно какво ще отговоря:
— ако си тръгнеш, ще я довършиш ли? — Опитах се да изглеждам изненадан, но не успях
да я заблудя и кимнах. Тя продължи: — ще се върнеш ли при мен, за да ми я изпееш?
Този път изненадата ми беше искрена. Не мислех, че тя ще ме попита това. Знаех, че
втория път нямаше да мога да си тръгна. Поколебах се, но само за миг — половин самун
хляб е по-добре от никакъв. Кимнах.
— обещаваш ли? — Кимнах отново и тя добави: — даваш ли обещание, скрепено с
целувки?
Фелуриан затвори очи и наклони глава назад като цвете, което търси слънчевата
топлина.
Животът е твърде кратък, за да отказваш такива предложения. Отидох при нея.
Придърпах тялото ѝ към своето и я целунах толкова добре, колкото ми позволяваше
ограниченият ми практически опит. Изглежда беше достатъчно добре.
Когато се отдръпнах, тя вдигна поглед и въздъхна.
— целувките ти са като снежинки върху устните ми.
Отпусна се на възглавниците, положила глава върху ръката си. С другата ме погали по
бузата.
Да кажа, че беше прекрасна, е толкова слабо и недостатъчно, че дори не знам дали има
смисъл да го правя. Осъзнах това през няколкото минути, през които не се опитваше да ме
кара да я желая, поне не и по свръхестествен начин.
Фелуриан докосна леко с устни дланта ми и след това я пусна. Остана да лежи
неподвижна, като ме наблюдаваше внимателно.
Бях поласкан. И до днес мога да дам само един-единствен отговор на толкова учтиво
зададен въпрос. Наведох се и я целунах. И тя ме прегърна засмяна.
99.
Различен вид магия
До този момент от живота ми вече си бях спечелил някаква скромна репутация.
Не, това не е съвсем вярно. По-правилно ще е да кажа, че си бях
репутация. Бях я изграждал целенасочено. Бях я разработвал.
Три четвърти от историите, които хората разказваха за мен и Университета, бяха нелепи
слухове, които сам бях пуснал. Че говоря осем езика. Че виждам в тъмното. Как, когато съм
бил на три дни, майка ми ме е окачила в кошница на самодивско дърво под светлината на
пълната луна. В тази нощ някаква фея ми дала могъща магия, която винаги да ме пази. Тази
магия направила очите ми от сини тревистозелени.
Нали разбирате, аз много добре знаех как се разпространяват историите. Никой не
вярваше, че съм продал чаша от кръвта си на някакъв демон в замяна на Алар, могъщ като
острие, направено от рамстонска стомана. И все пак аз наистина бях дуелистът, който
оглавяваше класацията в часовете на Дал. Когато денят ми беше добър, можех да победя
които и да е двама противници наведнъж.
Тази нишка истина се преплиташе в историята и ѝ придаваше сила. Така че дори и да не
вярваш в нея, можеш да я разкажеш на някой подпийнал студент първи семестър, ей така за
забавление, и за да видиш изражението на лицето му. А ако си изпил две-три напитки, може
и ти самият да започнеш да се чудиш…
Ето така се разпространяваха историите. И така малката ми репутация нарастваше, поне
в Университета. Имаше и няколко истински истории. Частици от тази репутация, които бях
заслужил. Спасих Фела от ада на пожара. Биха ме с камшик пред тълпата и така и не
прокървих. Призовах вятъра и счупих ръката на Амброуз…
И все пак аз знаех, че репутацията ми е като мъх, увиснал върху паяжина. Тя беше пълна
с безсмислици от приказките. Нямаше демони, които се пазарят за кръвта ми. Нито пък феи,
които правят магически заклинания. И макар да се преструвах, че не е така, знаех, че не съм
Таборлин Великия.
Такива бяха мислите ми, когато се събудих в прегръдките на Фелуриан. Известно време
лежах притихнал между възглавниците. Главата ѝ бе положена леко върху гърдите ми, а
единият ѝ крак бе преметнат върху моя. Когато вдигнах очи към нощното небе над
дърветата, осъзнах, че не мога да разпозная звездите. Те бяха по-ярки от онези в небето на
смъртните и движенията им ми бяха непознати.
Едва тогава проумях, че животът ми е тръгнал в нова посока. Досега се бях преструвал, че
съм млад Таборлин. Бях разпространявал лъжи за себе си, правейки се на герой от
приказките.
Но сега вече нямаше смисъл да се преструвам. Онова, което бях направил, наистина
заслужаваше да бъде увековечено в история и беше точно толкова странно и прекрасно,
колкото всеки разказ за Таборлин Великия. Бях последвал Фелуриан във Фае, след това я бях
победил с магия, която не можех да обясня, камо ли да контролирам.
Сега се чувствах различен, някак си по-солиден. Не точно по-възрастен, не и по-мъдър,
но вече знаех неща, които никога преди не съм знаел. Знаех, че фае са истински. Знаех, че
магията им е истинска. Фелуриан можеше да пречупи ума на мъжа с една целувка. Гласът ѝ
можеше да ме превърне в кукла на конци. Тук имаше неща, които да науча. Странни неща.
Могъщи неща. Тайни неща. Неща, които навярно никога повече нямаше да мога да науча.
Внимателно се освободих от сънливата прегръдка на Фелуриан и отидох до близкия вир.
Наплисках лицето си и се напих с вода от шепите си.
Огледах растенията край водата. Откъснах няколко листа и ги сдъвках, докато обмислях
как да подхвана разговора с Фелуриан. Ментата освежи дъха ми.
Когато се върнах в шатрата, Фелуриан стоеше там и прокарваше бледите си пръсти през
дългата си черна коса.
Подадох ѝ една теменужка, тъмна като очите ѝ. Тя ми се усмихна и я изяде.
Реших да повдигна въпроса внимателно, за да не я обидя.
— Чудех се — предпазливо започнах аз — дали няма да искаш да ме научиш.
Тя протегна ръка и нежно докосна лицето ми.
— сладък глупчо — мило каза тя, — нима вече не започнах да го правя?
Усетих как в гърдите ми се надига вълнение, бях удивен, че това се оказа толкова просто.
— Готов ли съм за следващия урок? — попитах аз.
Усмивката ѝ се разшири и тя ме огледа от горе до долу с полупритворени и загадъчни
очи.
— ти ми кажи.
Кимнах.
— хубаво е, че си нетърпелив — отбеляза Фелуриан и в мелодичния ѝ като флейта глас
отекна весела нотка. — притежаваш умение и вроден талант, но имаш още много да учиш. —
Тя ме погледна в очите и деликатното ѝ лице стана напълно сериозно. — когато си тръгнеш
от тук, за да се върнеш сред смъртните, не искам да ме караш да се срамувам от теб.
Фелуриан хвана ръката ми и ме поведе към вътрешността на шатрата.
— седни — посочи тя.
Настаних се на една възглавница. Главата ми се оказа на височината на гладкия ѝ корем.
Пъпът ѝ ми действаше изключително разсейващо.
Тя сведе поглед към мен. Изражението ѝ беше гордо и царствено като на кралица.
—
успокоения елен — лесен урок, с който да започнем. надявам се, че ще ти достави
удоволствие.
На лицето ѝ се изписа усмивка, а очите ѝ бяха стари и знаещи. И още преди да ме събори
на възглавниците и да започне да хапе врата ми, осъзнах, че тя не възнамерява да ме учи на
магия. Или ако го правеше, то това беше различен вид магия.
Макар това да не беше предметът, който се бях надявал да уча при нея, трябва да призная,
че не бях съвсем разочарован. Овладяването на изкуството на любовта с помощта на
Фелуриан превъзхождаше многократно всеки курс, предлаган в Университета.
Нямам предвид енергичната, потна борба, която повечето мъже — и за съжаление
повечето жени — смятат за правене на любов. Макар потта и енергичността да са приятни
части, Фелуриан насочи вниманието ми към по-фини неща. Тя ми каза, че щом се връщам в
нормалния свят, не трябва да я карам да се чувства неудобно, задето съм некомпетентен
любовник, и затова се погрижи да ми покаже много неща.
Ще изброя имената, които тя беше дала на някои от тях: притиснатата китка, въздишката
в ухото, поглъщане на шията, дърпане на устните. Целуването на гърлото, на пъпа и на
цветето на жената, както го наричаше Фелуриан. Целувката дишане. Целувката перо.
Изкачващата се целувка. Толкова много различни видове целувки. Твърде много, за да ги
запомни човек.
Имаше също и пиене на вода от кладенеца. Пърхащата ръка. Птича песен сутрин.
Обиколката на луната. Игривият бръшлян. Измъченият заек. Само имената бяха достатъчни,
за да се запълни цяла книга. Но предполагам, че тук не е мястото за тези неща. Толкова по-
зле за света.
* * *
Не искам да създавам впечатлението, че пропилявахме цялото си време за това. Бях млад,
а Фелуриан беше безсмъртна, но телата ни имаха своите предели на издръжливост. През
останалото време се забавлявахме по други начини. Плувахме и се хранехме. Пеех ѝ песни, а
тя ми танцуваше.
Зададох ѝ няколко предпазливи въпроса за магия, защото не исках да я обидя, като се
ровя в тайните ѝ. За съжаление отговорите ѝ не ми помогнаха особено. За нея магията беше
толкова естествена, колкото дишането. Беше все едно да попитам някой фермер как никнат
семената. Когато отговорите ѝ не бяха обезкуражаващо безгрижни, те бяха смущаващо
загадъчни.
И все пак продължавах да питам, а тя отговаряше доколкото можеше. И понякога долавях
някакъв проблясък на разбиране.
Но по-голямата част от времето си прекарвахме в разказване на истории. Имахме толкова
малко общи неща, че историите бяха единственото, което можехме да споделяме.
Може би ще си помислите, че в това отношение двамата с Фелуриан не бяхме
равнопоставени. Тя беше по-стара от небето, докато аз нямах още седемнайсет години.
Но тя не беше такава съкровищница на истории, каквато вероятно очаквате. Могъща и
умна? Със сигурност. Енергична и прекрасна? Безусловно. Но разказването на истории не
беше сред многобройните ѝ таланти.
Аз на свой ред съм от Едема Рух, а ние знаем всички истории на света.
И така, аз ѝ разказах „Духът и гъсарката“. Разправих ѝ също и „Там и лопатата на
калайджията“. Разказвах ѝ истории за дървари, за дъщери на вдовици и за умни сираци.
В замяна Фелуриан ми разказваше мъжествени истории: „Ръката в сърцето от перли“,
„Момчето, което бягаше между“. Фае имат свои собствени легендарни герои — Мавин
Сформатанамъж, Алавин Цялотолице. За моя изненада Фелуриан никога не беше чувала за
Таборлин Великия или за Орен Велситер, но знаеше кой е Илиен. Почувствах се горд, че
някой от Едема Рух си е спечелил място в историите, които фае разказват помежду си.
Мина ми през ума, че тя може би разполага със сведенията, които търсех за амирите и
чандрианите. Колко ли по-приятно щеше да е да науча истината от нея, вместо да ровя
безкрайно в древни книги, забутани в прашни стаи?
За съжаление Фелуриан не се оказа такъв подходящ източник на информация, какъвто
бях очаквал. Тя знаеше истории за амирите, но те бяха отпреди хиляда години.
Когато я попитах за по-скорошните амири, за рицарите на църквата и за сиридите с
техните кървави татуировки, тя само се засмя.
— никога не е имало хора амири — каза тя и презрително махна с ръка при мисълта за
това. — онези, за които ти говориш, ми приличат на деца, облечени в дрехите на своите
родители.
Макар да очаквах такава реакция от хората, фактът, че я получих и от Фелуриан, бе силно
обезкуражаващ. Все пак беше приятно да знам, че се оказах прав, че амирите са
съществували дълго преди да станат рицари на църквата на техлините.
Тъй като амирите се оказаха загубена кауза, се опитах да насоча разговора ни към
чандрианите.
— не — каза тя, погледна ме право в очите и изпъна гръб. — няма да говоря за седемте.
В мекия ѝ глас нямаше никакъв намек, че става дума просто за някаква прищявка от
нейна страна. Нямаше никаква игривост и никакво място за спор или обсъждане.
За пръв път след първоначалния ни конфликт почувствах ледените пръсти на страха да
пробягват по тялото ми. Тя беше толкова крехка и очарователна, че лесно забравях каква е
всъщност.
И все пак не можех да се откажа толкова лесно. Такава възможност човек получава
буквално веднъж в живота си. Ако можех да убедя Фелуриан да ми сподели поне част от
онова, което знае, щях да науча неща, които никой в света не знаеше.
Усмихнах ѝ се с най-очарователната си усмивка и си поех дъх да заговоря, но преди да
успея да изрека и една дума, Фелуриан се наведе и ме целуна по устата. Устните ѝ бяха
топли и меки като кадифе. Езикът ѝ докосна моя и тя игриво ухапа долната ми устна.
Когато отдръпна устните си от моите, аз дишах тежко, а сърцето ми препускаше
лудешки. Тъмните ѝ очи ме погледнаха с нежна доброта. Тя погали бузата ми толкова леко,
сякаш ме докосваше цвете.
— сладка моя любов — каза тя, — ако отново ме попиташ за седемте на това място, ще
те изгоня от тук, независимо дали ще ме попиташ грубо или нежно, направо или заобиколно.
ако ме попиташ, ще те бия с бич, направен от пръчки на калина и змии. ще вървя след теб,
докато се влачиш окървавен и плачещ, и няма да спра, докато не умреш или не избягаш от
Фае.
Тя не отклони поглед от мен, докато говореше. И макар че я гледах през цялото време и
не бях видял очите ѝ да се променят, те вече не бяха изпълнени с обожание. Бяха мрачни
като буреносни облаци и твърди като лед.
— не се шегувам — добави тя. — кълна се в моето цвете и във вечно движещата се луна.
кълна се в солта, в камъка и в небето. кълна се в звука на собственото си име, като се смея и
пея. — Тя ме целуна отново, допирайки нежно устните си до моите. — кълна се, че ще го
направя.
С това разговорът приключи. Може и да съм глупав, но не съм чак толкова глупав.
* * *
Фелуриан с готовност говореше за царството Фае. И много от нейните истории описваха
подробно капризната политика на фаенските дворове — Таин Маел, Даендан и Двора на
прещипа. Беше ми трудно да следя тези истории, тъй като не знаех нищо за различните
фракции, които участваха в тях, нито пък за мрежата от съюзи, фалшиви приятелства, добре
известни тайни и стари вражди, които стояха в основата на обществото на Фае.
Нещата се усложняваха допълнително от факта, че Фелуриан просто приемаше за
даденост, че разбирам някои неща. Например ако започна да ви разказвам някоя история,
няма да седна да ви обяснявам, че повечето лихвари са сийлдиш или че най-старият кралски
род е този на Модеган. Кой не знае тези неща?
По същия начин и Фелуриан пропускаше някои подробности в историите си. Да речем,
кой не знае, че Дворът на прещипа се е намесил в беренталтата между Маел и Къщата на
изяществото? И защо това беше толкова важно? Ами, разбира се, защото води до това, че
членовете на Двора на прещипа презират онези, които са от дневната страна на нещата. А
какво беше „беренталта“? Вид танц. И защо този танц беше толкова важен? След няколко
такива въпроса Фелуриан присвиваше очи. Бързо научих, че е по-добре да я слушам тихо и
неразбиращо, отколкото да се опитвам да измъкна от нея всяка подробност и да рискувам да
я раздразня.
И все пак научих някои неща от тези истории — хиляда малки, разпръснати факти за
Фае. Имената на дворовете, древните битки и прочутите личности. Научих, че никога не
трябва да гледаш някой от тианите едновременно с двете си очи и че ако дадеш само един
плод синас на беладарите, това се счита за ужасна обида.
Може би си мислите, че тези хиляди факти са ми помогнали да разбера Фае. Че някак си
съм успял да ги напасна като части от главоблъсканица и съм открил същността на нещата.
В края на краищата хиляда факти са доста информация…
Но не беше така. Хиляда може да изглежда голямо число, но на небето има повече звезди
и въпреки това те не образуват карта или стенопис. Единственото, което знаех със
сигурност, след като чух историите на Фелуриан, бе, че нямах никакво желание да си имам
работа дори и с най-гостоприемния фаенски двор. С моя късмет щях да подсвирна, като
минавам под някоя върба, и така да обидя бръснаря на бога или нещо подобно.
От тези истории научих едно нещо — фае не са като нас. Човек много лесно може да
забрави това, защото много от тях приличат на нас. Говорят езика ни. Имат две очи. Имат
ръце и устните им се движат по подобен начин, когато се усмихват. Но това е така само
привидно. Ние не сме еднакви.
Чувал съм някои хора да казват, че хората и фае се различават както кучетата и вълците.
Макар това да е лесна аналогия, тя далеч не е вярна. Вълците и кучетата не се различават
особено. И едните, и другите вият през нощта. Ако посегнеш да ги удариш, и едните, и
другите ще те ухапят.
Не. Нашият народ и техният са толкова различни, колкото се различава водата от
алкохола. И двете са течности. И двете са прозрачни. И двете мокрят. Но едното гори, а
другото — не. И това няма нищо общо с темперамента им или с избора на подходящ момент.
Тези две неща се държат различно, защото са дълбоко и фундаментално различни.
Същото се отнася и за хората и фае. Забравяме това на свой риск.
100.
Шаед
Вероятно трябва да обясня някои от особеностите на Фае.
На пръв поглед горската поляна на Фелуриан не изглеждаше особено странна. Тя до
голяма степен приличаше на древна, недокосната част от гората. Ако не бяха непознатите
звезди над нея, можеше да заподозра, че се намирам в изолиран участък на Елд.
Но имаше някои разлики. Откакто се бях разделил с другарите си наемници, вероятно
бях спал около дузина пъти. Въпреки това небето над шатрата на Фелуриан през цялото
време беше с тъмнопурпурния цвят на летния здрач и не показваше никакви признаци за
промяна.
Имах съвсем бегла представа колко дълго съм във Фае. И което беше по-важното —
нямах представа колко време е минало в света на смъртните. Историите са пълни с разкази
за момчета, които са заспали в кръговете на вълшебния свят и след това са се събудили
старци. Млади момичета пък се изгубвали в гората и се връщали години по-късно, без
изобщо да са остарели, като твърдели, че са минали само няколко минути.
Съдейки по онова, което бях чувал, всеки път, когато спях в прегръдките на Фелуриан, в
света на смъртните навярно минаваха години. Можеше да се върна и да открия, че е минал
един век или че не е минало никакво време.
Постарах се да не мисля за това. Само глупакът се безпокои за неща, които са извън
неговия контрол.
Другата разлика в страната на фае е далеч по-неуловима и трудна за описване…
В Медика бях прекарал доста време край пациенти в безсъзнание. Споменавам това, за да
обърна внимание върху нещо — има голяма разлика между това да бъдеш в стая, която е
празна, и такава, в която някой спи. Спящият човек е присъствие в стаята. Той знае, че ти си
там, макар да го съзнава съвсем смътно.
Така беше и във Фае. Усещането беше толкова странно и неуловимо, че дълго време не го
забелязвах. А щом го осъзнах, ми отне много по-дълго, за да разбера каква точно е тази
разлика.
Имах усещането, че от празна стая съм се преместил в такава, в която някой спи. Само
дето, разбира се, в нея нямаше никой. Сякаш всичко наоколо бе потънало в дълбок сън —
дърветата, камъните, буйният поток, който се разширяваше и се превръщаше във вира на
Фелуриан. Всички тези неща изглеждаха по-солидни и присъствието им се усещаше по-
осезаемо, отколкото бях свикнал — сякаш и те самите до известна степен долавяха
присъствието ми.
* * *
Мисълта, че накрая ще напусна Фае жив и несломен, бе непозната за Фелуриан и виждах,
че това я безпокои. Често, когато разговаряхме за нещо съвсем различно, тя сменяше темата
и ме караше да обещая, да
Успокоявах я, доколкото можех, но човек не може да повтаря до безкрайност едно и
също нещо. След навярно трийсет такива повторения не издържах и казах:
— Ще направя всичко възможно да се опазя жив, за да се върна при теб.
Видях как лицето ѝ се промени и в началото стана загрижено, после мрачно, а накрая
замислено. За момент се обезпокоих, че в крайна сметка е решила да ме задържи като свой
домашен любимец от света на смъртните и започнах да се ядосвам, че не избягах от Фае,
когато имах тази възможност…
Но преди да успея да се разтревожа истински, Фелуриан наклони глава на една страна и
сякаш реши да смени темата.
— сладкият ми пламък иска ли палто или плащ?
— Имам си — отвърнах аз и посочих към личните си вещи, които лежаха разпилени в
дъното на шатрата.
Едва тогава забелязах, че опърпаното наметало на стария калайджия
дрехите си, ботушите и пътната торба — все така издута от кутията на маера. Но плащът и
мечът ми бяха изчезнали. Фактът, че не бях забелязал липсата им, беше разбираем, тъй като
не си бях направил труда да се обличам, откакто за пръв път се събудих до Фелуриан.
Тя ме изгледа продължително и сериозно. Очите ѝ обходиха коляното ми, долната и
горната част на ръцете. Едва когато ме хвана за рамото и ме накара да се обърна, така че да
ми огледа гърба, разбрах, че разглежда белезите.
Фелуриан хвана ръката ми и проследи бледата линия, която стигаше до лакътя.
— не се пазиш достатъчно, мой Квоте.
Почувствах се леко обиден, най-вече защото в думите ѝ имаше немалка истина.
— Справям се доста добре — сковано отвърнах аз, — като се има предвид в какви
неприятности се забърквам.
Фелуриан обърна ръката ми и внимателно огледа дланта и пръстите ми.
— не си боец — каза тя замислено сякаш на себе си — и все пак цялото ти тяло е
нахапано от желязо. ти си сладка птица, която не може да лети. нямаш лък, нож и верига.
Ръката ѝ се придвижи към крака ми и замислено се плъзна по мазолите и белезите от
годините, прекарани в Тарбеан.
— доста ходиш пеша. намери ме посред нощ в дебрите на гората. имаш дълбоко
познание. смел си. млад си и неприятностите сами те намират.
Тя вдигна поглед към мен със сериозно лице.
— моят поет иска ли
— Какво?
Тя замълча, сякаш обмисляше как да отговори.
— сянка.
— Вече си имам — усмихнах се аз.
След това се огледах, за да се уверя, че наистина съм във Фае.
Фелуриан се намръщи и поклати глава на неразбирането ми.
— на някой друг бих дала щит, който да го пази от зло, бих изплела с магия ножница за
меча му или бих му изработила корона, така че хората да го гледат с обожание. — Тя
тържествено поклати глава. — но не и за теб. ти си онзи, който върви в нощта, който следва
луната. ти трябва да се пазиш от желязо, от студ и от злоба. трябва да си тих. трябва да си
лек. трябва да се движиш тихо в нощта. трябва да си бърз и да не се страхуваш. — Кимна
сякаш на себе си. — това означава, че трябва да ти направя шаед.
Изправи се и се запъти към гората.
— ела — повика ме тя.
Беше ми нужно известно време, за да свикна с начина, по който Фелуриан искаше нещо
от мен. Открих, че освен ако не се насилех да се съпротивлявам, механично правех онова,
което тя иска от мен.
Причината не беше в това, че говореше с властен тон. Гласът ѝ беше твърде тих и равен,
за да е заповеднически. Тя не изискваше, нито пък ме придумваше. Говореше делово. Сякаш
не можеше да си представи, че е възможно някой да не иска да изпълни точно онова, което
тя желае.
Затова, когато ми каза да я последвам, аз подскочих като кукла, на която са дръпнали
конците. Закрачих до нея гол като охлюв, дълбоко в сенчестия сумрак на древната гора.
За малко да се затичам обратно да си взема дрехите, после реших да последвам съвета,
който баща ми ми бе дал като дете. „Всеки яде различна част от прасето — казваше той. —
Ако искаш да те приемат, трябва да правиш като хората около теб.“ Разни места — разни
обичаи.
И така, аз крачех до нея гол и неподготвен за онова, което ме очакваше. Фелуриан
вървеше доста бързо, а мъхът заглушаваше звука на босите ни нозе.
Докато крачехме, гората ставаше все по-тъмна. В началото мислех, че причината за това
са клоните, които се събираха над главите ни. След това осъзнах истината. Сумрачното небе
над нас бавно притъмняваше. Накрая последните следи от пурпурното изчезнаха, небето
стана съвършено черно като кадифе и се изпъстри с непознати звезди.
Фелуриан продължаваше да върви. На светлината на звездите виждах бледата ѝ кожа и
очертанията на дърветата около нас, но нищо повече. Тъй като се мислех за много умен,
направих симпатично обвързване за светлина и вдигнах ръка над главата си, все едно беше
факла. Бях доста горд с това си постижение, защото обвързването „движение в светлина“ е
доста трудно без парче метал, който да използваш за фокусиране.
Светлината се увеличи и за момент успях да зърна онова, което ни заобикаляше.
Докъдето стигаше погледът, тъмните дънери на дърветата се издигаха като масивни колони.
Нямаше ниски клони, нито храсти или трева, а само тъмен мъх под краката и свод от клони
над главите ни. Напомняше ми за голяма, празна катедрала, обвита в черно като сажди
кадифе.
—
Не разбрах думите, но тонът ѝ бе достатъчно красноречив, затова прекъснах
обвързването и мракът отново ни погълна. Миг по-късно Фелуриан скочи и ме събори на
земята, а гъвкавото ѝ голо тяло се притисна към моето. Това не беше чак толкова
изненадващо, но този път усещането не беше особено еротично, тъй като ударих тила си в
стърчащ корен.
По тази причина бях полузашеметен и почти сляп, когато земята под нас леко потрепери.
Нещо голямо и почти напълно тихо раздвижи въздуха над нас, малко встрани от мястото,
където лежахме.
Фелуриан продължаваше да лежи върху мен, обкрачила ме от двете страни, а тялото ѝ бе
напрегнато като струната на арфа. Мускулите на бедрата ѝ бяха изопнати и потрепваха.
Дългата ѝ коса се спускаше върху двама ни и ни покриваше като чаршаф от коприна.
Гърдите ѝ се притиснаха към моите, когато тя тихо и леко си пое дъх.
Ритъмът на бързо туптящото ѝ сърце се усещаше в цялото ѝ тяло и аз почувствах как
устата ѝ, която докосваше извивката на гърлото ми, започва да се движи. По-тихо и от шепот
Фелуриан изрече някаква нежна и меко звучаща дума. Усетих как докосва кожата ми и от
нея във въздуха се разнасят тихи вълни така, както хвърленият камък прави кръгове по
повърхността на езеро.
Над главите ни се чу звук от тихо движение, сякаш някой сгъваше огромно парче кадифе
около къс счупено стъкло. Като казвам това, осъзнавам, че то няма особен смисъл, но все
пак това е най-добрият начин, по който мога да опиша шума. Това беше тихият, едва
доловим звук на бавно движение. Не мога да ви кажа защо ме накара да помисля за нещо
ужасно и остро, но точно това ми мина през ума. Челото ми се обля в пот и се изпълних с
истински и неподправен ужас.
Фелуриан застина съвсем неподвижно като подплашена сърна или като котка, която се
готви да скочи. Тя тихо си пое дъх, сетне изрече втора дума. Горещият ѝ дъх докосна гърлото
ми и от звука на едва доловимата дума тялото ми започна да вибрира, все едно беше кожа на
барабан, който току-що е ударен силно.
Фелуриан съвсем леко завъртя глава, сякаш напрегнато се ослушваше. Движението ѝ
размърда стотиците копринени нишки на косата ѝ, разстлана върху цялата лява половина на
голото ми тяло, и кожата ми настръхна. Макар и обхванат от неописуем ужас, потреперих и
неволно изпъшках тихо.
Нещо се раздвижи във въздуха точно над нас.
Острите нокти на лявата ръка на Фелуриан се забиха в мускула на рамото ми. Тя
размърда бедрата си и бавно плъзна голото си тяло върху ми, докато лицето ѝ се изравни с
моето. Езикът ѝ докосна устните ми и без дори и за миг да се замисля, аз вдигнах глава, за да
отвърна на целувката ѝ.
Устните ѝ срещнаха моите и тя бавно и дълго си пое дъх, изсмуквайки въздуха от мен.
Усетих как главата ми започва да олеква. Без да отделя устни, Фелуриан силно издиша в мен
и изпълни дробовете ми. Дъхът ѝ беше беззвучен и мек. Имаше вкус на орлови нокти. Земята
под мен потрепери и след това всичко утихна. За един сякаш безкраен миг сърцето ми спря
да бие.
Въздухът над главите ни се изпълни с неуловимо напрежение.
Фелуриан отдръпна устните си от моите и сърцето ми заби отново, внезапно и силно.
Веднъж, два пъти, три пъти. Поех си дълбоко дъх разтреперан.
Едва тогава Фелуриан се успокои. Тя лежеше върху мен отпусната и мека, голото ѝ тяло
се носеше върху моето като вода. Сгуши глава в извивката на шията ми и въздъхна сладко и
доволно.
Моментът на отпуснатост и спокойствие отмина и тогава тя се разсмя. Тялото ѝ се
тресеше от необуздан и възхитен смях, сякаш си беше направила някаква великолепна шега.
Тя седна и страстно ме целуна по устата, след това леко ме ухапа по ухото, преди да стане от
мен и да ме изправи на крака.
Отворих уста. После я затворих, защото реших, че вероятно сега не е най-подходящото
време да задавам въпроси. Част от това да бъдеш умен е да си държиш устата затворена
когато трябва.
И така, продължихме в мрака. Накрая очите ми се приспособиха и можех да видя
звездите през клоните над главите ни. Те бяха по-ярки и подредени различно от онези в
небето на смъртните. Светлината им едва стигаше, за да различа земята и заобикалящите ни
дървета. Стройната фигура на Фелуриан беше като сребърна сянка в мрака.
Продължихме да вървим, а дърветата ставаха все по-високи и по-дебели и малко по
малко започваха да скриват звездната светлина. След това стана наистина тъмно. Фелуриан
не беше нищо повече от малко по-светло късче мрак пред мен. Тя спря да върви, преди
съвсем да я изгубя от поглед, и постави ръце около устата си във формата на фуния, сякаш се
канеше да извика нещо.
Свих се при мисълта за силния шум, който щеше да наруши топлата тишина на това
място. Но вместо вик не се чу нищо. Не, не съвсем нищо. Разнесе се ниско, бавно бръмчене.
Не толкова грубо и силно, колкото мъркането на котка. По-скоро напомняше звука, издаван
от падането на тежък сняг — приглушено свистене, което сякаш бе по-тихо, отколкото ако
нямаше никакъв звук.
Фелуриан го издаде няколко пъти. След това ме хвана за ръката и ме поведе по-навътре в
тъмнината, където повтори отново странния, почти недоловим звук. След като го направи
три пъти, мракът стана толкова плътен, че вече изобщо не различавах фигурата ѝ.
След последната пауза Фелуриан пристъпи по-близо до мен в тъмнината и притисна
тялото си до моето. Тя ме целуна дълго и старателно и аз очаквах тази целувка да се
превърне в нещо по-сериозно, когато тя се отдръпна и заговори в ухото ми.
— тихо — прошепна тя. — те идват.
В продължение на няколко минути напрягах зрението и слуха си, но без никаква полза.
След това в далечината видях да свети нещо. То бързо изчезна и аз си помислих, че мракът
си прави шега с очите ми. След това видях нов проблясък. После още два. Още десет.
Стотици бледи светлини се приближаваха към нас през дърветата, танцувайки. Те бяха
много слаби и сякаш фосфоресцираха.
Бях чувал и преди за „огъня на глупците“, но никога не го бях виждал. И тъй като се
намирахме във Фае, се съмнявах, че това е нещо обикновено. Замислих се за стотиците
приказни истории и се зачудих кои ли създания в тях са причината за тези слаби, лудешки
танцуващи светлини. Том-искрите? Уил о’уиспи? Денерлинги с фенери, пълни с трупна
светлина?
Те ни наобиколиха и ме стреснаха. Светлините бяха по-малки, отколкото мислех, и бяха
по-близо. Чух отново приглушения звук на падащ сняг — този път той беше навсякъде около
мен. Все още не можех да отгатна какви са тези неща, докато едно от тях не докосна ръката
ми леко като допир на перо. Бяха някакви нощни пеперуди. Пеперуди с луминесцентни
шарки по крилете.
Те блестяха с бледа, сребърна светлина, която беше твърде слаба, за да освети нещо около
тях. Но тъй като стотици от тях танцуваха между стволовете на дърветата, те успяваха да
разкрият силуетите на онова, което ни заобикаляше. Някои от тях осветяваха дърветата или
земята. Други кацнаха върху Фелуриан и макар че не виждах повече от десетина сантиметра
от бледата ѝ кожа, можех да използвам тяхната движеща се светлина, за да я следвам.
Вървяхме дълго. Фелуриан ме водеше между стволовете на древните дървета. Веднъж
вместо мъх почувствах под босите си крака мекото докосване на трева, сетне имаше мека
пръст, сякаш пресичахме наскоро изорано поле на фермер. Известно време следвахме виеща
се пътека от гладък павиран камък, която премина през арката на висок мост. През цялото
време нощните пеперуди ни съпровождаха и ни даваха поне някаква смътна представа за
околността.
Накрая Фелуриан спря. Мракът вече беше станал толкова гъст, че почти го чувствах като
топло одеяло, което ме обгръща. От звука на вятъра в дърветата и от движението на
пеперудите разбрах, че се намираме на открито.
Над главите ни нямаше звезди. Ако бяхме на поляна, то дърветата трябваше да са много
големи, за да могат клоните им да се срещат над главите ни. Но бе също толкова вероятно и
да сме дълбоко под земята. Или пък небето беше черно и празно в тази част от Фае. Мисълта
за това ми се стори странно обезпокоителна.
Тук недоловимото усещане за спяща будност беше по-силно. Ако останалата част от Фае
създаваше усещане, че спи, то на това място чувството бе такова, сякаш приказното царство
току-що се е размърдало и се колебае дали да не се събуди. Усещането беше смущаващо.
Фелуриан леко притисна дланта си върху гърдите ми и след това сложи пръст на устните
ми. Наблюдавах я как се отдалечава от мен, като тихо си тананика кратък откъс от песента,
която бях съчинил за нея. Но дори и това ласкателство не можеше да ме накара да забравя
факта, че се намирам в центъра на царството Фае сляп и гол и нямам и най-малката
представа какво се случва.
Няколко нощни пеперуди бяха кацнали върху китката, хълбоците, рамото и бедрото на
Фелуриан. Като ги наблюдавах, аз придобивах бегла представа за движенията ѝ. Изглеждаше
така, сякаш тя вземаше разни неща от дърветата, иззад храстите или изпод камъните. През
поляната премина полъхът на топъл бриз и когато докосна кожата ми, се почувствах странно
успокоен.
След десетина минути Фелуриан се върна и ме целуна. Тя държеше в ръцете си нещо
меко и топло.
Тръгнахме обратно по пътя, по който бяхме дошли. Пеперудите постепенно загубиха
интерес към нас и ни беше все по-трудно да виждаме наоколо. След известно време, което
ми се стори безкрайно, видях през една пролука в дърветата отпред да се процежда светлина.
Беше само слабата светлина на звездите, но в този миг тя изглеждаше ярка като завеса от
искрящи диаманти.
Пристъпих към нея, но Фелуриан хвана ръката ми и ме спря. Без да каже и дума, ме
накара да седна там, където първите слаби лъчи на звездната светлина пронизваха дърветата,
за да докоснат земята.
Тя внимателно стъпи между звездните лъчи, като ги избягваше, сякаш можеха да я
изгорят. Когато застана в центъра им, тя се отпусна на земята и седна срещу мен с
кръстосани крака. Държеше в скута си онова, което беше събрала, но аз нямах никаква
представа какво е то, освен че е безформено и тъмно.
След това Фелуриан протегна ръка, хвана един от тънките лъчи звездна светлина и го
издърпа към тъмната форма в скута си.
Сигурно щях да съм много по-изненадан, ако тя не се държеше толкова непринудено. На
слабата светлина забелязах как ръцете ѝ извършват познати движения. Миг по-късно тя
отново протегна ръка почти разсеяно и хвана между палеца и показалеца си друга тънка
нишка звездна светлина.
Издърпа я със същата лекота като първата и извърши подобна манипулация и с нея. Нещо
в движението ѝ отново ми се стори познато, но не се сещах какво точно.
Фелуриан започна тихо да си тананика, докато вземаше следващия лъч звездна светлина,
който едва доловимо освети нещата наоколо. Формата в скута ѝ приличаше на дебел тъмен
плат. Като видях това, осъзнах за какво ми напомняха движенията ѝ — за шиенето на баща
ми. Да не би да шиеше със звездна светлина?
Шиеше със звездна светлина. Осени ме внезапно прозрение. „Шаед“ означаваше „сянка“.
Някак си бе успяла да донесе сянка и сега я шиеше със звездна светлина. Шиеше ми
наметало от сянка.
Вижда ви се абсурдно? И на мен ми се струваше така. Но въпреки това Фелуриан взе
поредната нишка звездна светлина и я сложи в скута си. Отхвърлих всяко съмнение. Само
глупакът не вярва на онова, което вижда със собствените си очи. А и звездите над мен бяха
ярки и странни. Седях до създание, излязло от книгите с приказни истории. Фелуриан беше
млада и красива от хиляда години. Можеше да спре сърцето ми с целувка и да разговаря с
пеперудите. Не беше ли малко късно чак сега да започна да се занимавам с подробностите?
След известно време пристъпих по-близо, за да мога да наблюдавам по-внимателно. Тя
ми се усмихна, когато седнах до нея, и ме възнагради с бърза целувка.
Зададох ѝ няколко въпроса, но отговорите ѝ или нямаха никакъв смисъл, или бяха
безнадеждно несериозни. Не знаеше нищо за законите на симпатията, за сигалдрията или за
Алара. Просто не намираше нищо странно в това да седи насред гората и да държи сенки в
ръцете си. В началото се почувствах засегнат, а после силно ѝ завидях.
Спомних си момента, когато бях открил името на вятъра в шатрата ѝ. Бях се почувствал
така, сякаш съм се пробудил за пръв път в живота си — истинското познание течеше в
кръвта ми като лед.
За миг споменът ме ободри, ала после ме налегна усещането за загуба. Спящото ми
съзнание беше задрямало отново. Насочих пак вниманието си към Фелуриан и се опитах да
разбера какво прави.
Не след дълго тя се изправи с плавно движение и ми помогна и аз да стана. Тананикаше
си щастливо и ме хвана за ръка, докато крачехме обратно по пътя, по който бяхме дошли, и
разговаряхме за незначителни неща. Тъмната сянка на шаеда беше метната небрежно през
ръката ѝ.
Тогава, точно когато първите слаби отблясъци на полумрака започнаха да докосват
небето, тя окачи невидимия шаед върху тъмните клони на едно близко дърво.
— понякога бавното съблазняване е единственият възможен начин — обясни тя. —
меката сянка се страхува от светлината на пламъка на свещта. как би могъл и новият ти шаед
да не изпитва същото?
101.
Достатъчно близо, за да бъде докоснат
След нашата експедиция за събиране на сенки зададох на Фелуриан по-настойчиви
въпроси за магията. Повечето от отговорите ѝ продължаваха да са безнадеждно прозаични.
Как хващаш сенките? Тя направи движение с ръка, сякаш се пресягаше да вземе плод.
Очевидно ги хващаше по този начин.
Други нейни отговори бяха почти непонятни, изпълнени с думи на фае, които не
разбирах. Когато се опитваше да ми ги обясни, разговорите ни се превръщаха в бъркотия от
реторика.
Понякога имах чувството, че съм открил по-тиха и привлекателна версия на Елодин.
И все пак научих някои неща. Онова, което тя правеше със сенките, се наричаше
грамария. Когато я попитах, тя отвърна, че това е „изкуството да направиш нещата да бъдат“.
То се различаваше от глеморията, която беше „изкуството да направиш нещата да
изглеждат.“
Освен това узнах, че във Фае не съществуват посоки в обичайния смисъл на думата. Тук
трилистният компас нямаше да ми свърши никаква работа. Северът не съществуваше. А
когато цялото небе е един безкраен здрач, няма как да наблюдаваш изгрева на слънцето на
изток.
Но ако човек погледне по-внимателно небето, ще открие, че част от хоризонта е с един
нюанс по-светла, а в противоположната посока — с един нюанс по-тъмна. Ако тръгнеш към
по-светлия хоризонт, накрая наоколо ще стане ден. Другата посока води към по-тъмна нощ.
Ако вървиш в една и съща посока достатъчно дълго, в крайна сметка ще видиш как отминава
цял един „ден“ и накрая ще се озовеш на същото място, от което си тръгнал. Така поне е на
теория.
Фелуриан описваше тези две точки в компаса на Фае като „ден“ и „нощ“. Другите две
точки тя наричаше различно — „мрак и светлина“, „лято и зима“ или „напред и назад“.
Веднъж дори ги нарече „към намръщеното“ и „към усмихнатото“, но нещо в начина, по
който го каза, ме накара да заподозра, че се шегува.
* * *
Имам добра памет. Може би тя повече от всичко друго ме определя като човек. Това е
талантът, от който зависят толкова много от другите ми умения.
Мога само да предполагам как съм развил паметта си. Може би причината е в
сценичното обучение в детските ми години. Или в игрите, на които ме учеха родителите ми,
за да запомня репликите си. А може би се дължеше на умствените упражнения, на които ме
беше научил Абенти, когато ме подготвяше за Университета.
Каквато и да е причината, паметта винаги ми е служила добре. А понякога работеше и
много по-добре, отколкото ми се искаше.
Като стана дума за това, паметта ми е странно разпокъсана, когато си припомням
времето, прекарано във Фае. Разговорите ми с Фелуриан са ясни като стъкло. Уроците ѝ
сякаш също са се запечатали в съзнанието ми. Външността ѝ, вкусът на устните ѝ — тези
спомени са така свежи, сякаш всичко се е случило вчера.
Но има други неща, които изобщо не мога да си припомня.
Например спомням си Фелуриан на светлината на пурпурния полумрак. През дърветата
той изпъстряше кожата ѝ с по-светли петънца и тя изглеждаше така, сякаш се намира под
водата. Спомням си я на трепкащата светлина на свещите и как сенките дразнещо скриваха
повече от тялото ѝ, отколкото разкриваха. Освен това си я спомням и на обилната, богата,
кехлибарена светлина на лампите. Тя се грееше на нея като котка, а кожата ѝ беше топла и
сияйна.
Но не си спомням лампите. Нито свещите. Обикновено тези неща са свързани с доста
суетене, но аз не си спомням и един път да съм подрязвал фитила на свещ или да съм бърсал
саждите от стъкления капак на лампа. Не си спомням мириса на масло, дим или восък.
Спомням си, че се хранех. Ядях плодове, хляб и масло. Фелуриан ядеше цветя. Пресни
орхидеи, див трилиум, сочни селас. И аз опитах някои от тях. Теменужките ми бяха любими.
Не искам да кажа, че ядеше само цветя. Тя също обичаше да похапва хляб, масло и мед.
Особено обичаше къпини. А понякога имаше и месо. Не на всяко хранене, но понякога.
Еленско, фазан или месо от мечка. Фелуриан ядеше своето толкова недопечено, че беше
почти сурово.
Тя не беше придирчива по отношение на храната. Не се превземаше и не беше прекалено
изтънчена. Хранехме се с ръце и след това ако лепнехме от меда, плодовете или мечата кръв,
отивахме да се измием в близкия вир.
Дори и сега си я представям — гола, смееща се, със стичаща се по брадичката кръв. Беше
царствена като кралица. Нетърпелива като дете. Горда като котка. И същевременно не беше
нито едно от тези неща. Изобщо не беше като тях.
Онова, което искам да кажа, е следното — спомням си как се хранехме, но не мога да си
спомня откъде идваше храната. Дали някой я носеше? Дали самата тя я намираше? Дори и
животът ми да зависи от това, не мога да си го спомня. Мисълта за слуги, които нарушават
усамотението на нейната сумрачна горска поляна, ми се струва невъзможна, но такава бе и
идеята, че Фелуриан сама би пекла хляба си.
От друга страна, мога да се досетя откъде идваше еленското месо. Нямах и най-малкото
съмнение, че стига да иска, тя може да догони някой елен и да го убие с голи ръце. Или пък
можех да си представя как плашливото животно дръзва да се появи в тишината на
сумрачната ѝ поляна. Можех да си представя как Фелуриан седи спокойно и търпеливо и
изчаква то да се приближи достатъчно, за да бъде докоснато…
102.
Вечно движещата се луна
Двамата с Фелуриан вървяхме към вира, когато забелязах едва доловима разлика в
светлината. Вдигнах поглед и с изненада видях бледата извивка на луната да наднича между
клоните на дърветата над главите ни.
Макар сърпът ѝ да беше съвсем тънък, познах, че това беше същата луна, която бях
виждал през целия си живот. Да я зърна на това странно място, беше като да срещна отдавна
изгубен приятел далеч от дома.
— Погледни! — казах аз и посочих с ръка. — Луната!
Фелуриан се усмихна снизходително.
— ти си моето скъпо новородено агънце. погледни! там е увиснал и един облак!
да изтанцуваме танца на радостта! — засмя се тя.
Изчервих се от смущение.
— Просто не съм я виждал от… — замълчах, защото нямаше как да определя колко
време е минало — доста време. Освен това звездите тук са различни. Мислех си, че и луната
ще е различна.
Фелуриан нежно прокара пръсти през косата ми.
— сладък глупчо, има само една луна. ние я чакахме. тя ще ни помогне да
твоя шаед.
Тя се плъзна във водата, гладка като видра. Когато изплува на повърхността, косата ѝ се
разля върху раменете ѝ като мастило.
Седнах върху един камък край вира и залюлях краката си във водата. Тя беше топла като
във вана.
— Как луната може да е тук — попитах аз, — щом като небето е различно?
— само едно малко парче от нея е тук — обясни Фелуриан. — по-голямата ѝ част в
момента се намира в света на смъртните.
— Но как става това? — настоях аз.
Фелуриан спря да плува, отпусна се по гръб във водата и вдигна поглед към небето.
— о, луна — отчаяно възкликна тя, — умирам за целувки. защо ми изпрати бухал, когато
аз желаех мъж? — Тя въздъхна и започна тихо да имитира бухал в нощта:
Плъзнах се във водата, може би не толкова гъвкаво като видра, но с целувките се справих
по-добре.
Малко по-късно лежахме на плиткото върху един широк, загладен от водата камък.
— благодаря ти, луна — каза Фелуриан и вдигна доволен поглед към небето, — за този
сладък и похотлив момък.
Във вира имаше светещи риби. Не бяха по-големи от човешка длан и всяка от тях имаше
лента или петно, което светеше с мек цветен блясък. Наблюдавах ги как се показват от
различните скривалища, които си бяха намерили, стреснати от скорошното вълнение,
предизвикано от нас. Бяха оранжеви като нажежени въглени, жълти като лютичета или сини
като небето по обяд.
Фелуриан се плъзна обратно във водата, след това ме дръпна за крака.
— ела, мой бухале, умел в целувките — повика ме тя, — и аз ще ти покажа как се движи
луната.
Последвах я във вира, докато и двамата се оказахме потопени до раменете във водата.
Рибите идваха да ни проучват, като най-смелите се приближаваха достатъчно, за да плуват
помежду ни. Движенията им разкриваха скрития под водата силует на тялото на Фелуриан.
Въпреки че бях обследвал щателно голите ѝ форми, внезапно усетих как те отново ме
омайват.
Рибите се приближиха още повече. Една от тях ме докосна и аз усетих леко пощипване в
областта на ребрата. Подскочих, макар че слабото ухапване беше не по-силно от потупване с
пръст. Наблюдавах как ни наобиколиха още рибки, които от време на време ни ухапваха
леко.
— дори и рибите те целуват с удоволствие — рече Фелуриан, приближи се до мен и
притисна мокрото си тяло към моето.
— Мисля, че харесват солта по кожата ми — казах аз и сведох поглед към тях.
— може би харесват вкуса на бухала — отблъсна ме раздразнено тя.
Преди да мога да ѝ отговоря подобаващо, изражението ѝ стана сериозно. Тя изпъна
пръстите на ръката си и я потопи във водата помежду ни.
— има само една луна — заяви Фелуриан. — тя се движи между небето на смъртните и
моето. — Притисна длан към гърдите ми, след това я отдръпна и я притисна към своите
гърди. — тя се люлее между тях — напред и назад. — Тя спря и ми се намръщи. — обърни
внимание на думите, които изричам.
— Правя го — излъгах аз.
— не. обръщаш внимание единствено на гърдите ми.
Така беше. Те се полюшваха на повърхността на водата.
— Те определено го заслужават — признах аз. — Да не им обърна внимание, би било
ужасна обида.
— говоря за важни неща. познания, които трябва да притежаваш, за да се върнеш
безопасно при мен. — Фелуриан въздъхна раздразнено. — ако ти позволя да докоснеш
едната ми гърда, ще слушаш ли внимателно думите ми?
— Да.
Тя хвана ръката ми и я притисна към гърдата си.
— направи „вълни върху лилии“.
— Още не си ми показала „вълни върху лилии“.
— тогава това ще е следващото, което ще направя. — Тя сложи дланта си върху водата
между нас и след това тихо въздъхна с полузатворени очи. — ах. ох.
Рибите отново излязоха от скривалищата си.
— моят толкова разсеян бухал — каза Фелуриан, но гласът ѝ не беше груб.
Тя се гмурна до дъното на вира и се върна, държейки в ръка един гладък объл камък.
— чуй какво ще кажа аз. ти смъртен си, а аз съм фае. ето я луната — заяви тя и пъхна
камъка между дланите ни и преплете пръстите ни, така че да го държат. — тя вързана е
здраво и към нощта на фае и към на смъртните земята. — Фелуриан пристъпи напред и
притисна камъка към гърдите ми. — луната движи се така — рече тя и стегна пръстите си
около моите. — сега, кога нагоре аз погледна, не виждам светлината ненагледна. вместо туй
като разцъфналото цвете в света на смъртните ликът ѝ свети.
Тя отстъпи назад, така че ръцете ни се изпънаха, като продължаваха да са вкопчени една
в друга. После притегли камъка към гърдите си и ме дръпна за ръката.
— сега всяка смъртна девица косите си скубе, защото тя е изцяло в моето небе.
— Обичана е от хората и от фае. Луната бодра скитница тогаз е? — кимнах разбиращо аз.
Фелуриан поклати глава.
— не е така. пътничка е, да. скитница, не е. тя движи се, но не може свободно да си иде
от нощното небе.
— Веднъж чух история за мъж, който откраднал луната.
Изражението на Фелуриан стана тържествено. Тя освободи пръстите си от моите и сведе
поглед към камъка в ръката си.
— това беше краят на всичко — въздъхна тя. — докато той не открадна луната, все още
имаше някаква надежда за мир.
Бях изненадан от сухия ѝ тон.
— Какво? — глуповато попитах аз.
— открадването на луната. — Тя наклони глава към мен с объркано изражение. — нали
каза, че знаеш за него.
— Казах, че съм чувал такава история — поправих я аз. — Но тя беше глупава измислица,
а не истинска история. Беше история за ф… Беше от историите, които се разказват на
децата.
— можеш да ги наричаш истории за фае — усмихна се тя. — знам за тях. те са
измислени. ние разказваме на нашите деца истории за малките хора.
— Но луната наистина ли е била открадната? — попитах аз. — Това не е ли измислица?
Фелуриан се намръщи.
— нали точно това ти показвах! — каза тя и ядосано изплиска вода с ръката си.
Усетих се, че правя адемския жест за
осъзная, че това е безсмислено.
— Съжалявам — казах аз, — но съм объркан, защото не знам каква е истината за тази
история. Моля те, разкажи ми я.
— това е стара и тъжна история. — Тя ме изгледа продължително. — какво ще ми
предложиш в замяна?
— „Успокоения елен“ — казах аз.
— предлагаш дар, който аз съм ти подарила — лукаво отбеляза тя. — какво друго?
— Освен това ще направя и „хиляда ръце“ — рекох аз и видях как изражението ѝ се
смекчи. — И ще ти покажа нещо ново, което сам измислих. Наричам го „люлеене срещу
вятъра“.
Тя скръсти ръце и извърна поглед, демонстрирайки безразличието си.
— за теб може и да е ново, но аз без съмнение го знам под различно име.
— Може би — съгласих се аз, — но ако не се съгласиш на сделката, няма как да разбереш
дали е така.
— много добре — с въздишка прие Фелуриан, — но само защото си доста добър в
„хиляда ръце“. — Тя вдигна поглед за момент към тънкия сърп на луната и след това
продължи: — много преди да се появят градовете на хората, преди хората и фае, било
времето на онези, които вървели с отворени очи. те знаели имената на всички неща. — Тя
направи пауза и ме погледна. — знаеш ли какво означава това?
— Когато знаеш името на дадено нещо, имаш власт над него — отвърнах аз.
— не — каза тя и острият укор в гласа ѝ ме стресна. —
дълбоки познания за нещата, а не власт над тях. да плуваш не е власт над водата, да ядеш
ябълка не е власт над ябълката. — Фелуриан ми хвърли пронизващ поглед. — разбираш ли?
Не разбирах, но въпреки това кимнах, защото не исках да я ядосам, нито да я отклоня от
разказа на историята.
— тези древни знаещи на имената се движели плавно през света. те познавали лисицата,
познавали и заека и разликата между тях. — Пое си дълбоко дъх и го изпусна като въздишка.
— после дойдоха онези, които виждаха нещата и искаха да ги променят.
над нещата. бяха оформящите — горди мечтатели. — Тя махна примирително с ръка. — и в
началото не всичко беше лошо. имаше чудеса. — Лицето ѝ се озари от спомен и тя
развълнувано ме хвана за ръката. — веднъж, докато седях на стените на муриела, ядях плод
от сребърно дърво. той светеше и в тъмното се виждаха устата и очите на онези, които бяха
яли от него!
— Муриелът във Фае ли беше?
— не — намръщи се Фелуриан. — вече ти казах. това беше преди. тогава имаше само
едно небе, една луна, един свят и в него беше муриелът и онзи плод, а аз самата го ядях в
тъмното и очите ми блестяха в мрака.
— Колко отдавна е било това?
— отдавна — леко сви рамене тя.
Отдавна. По-отдавна от всяка историческа книга, която някога бях виждал или дори за
която бях чувал. В Архива имаше копия на калуптенианските истории, които стигаха до две
хилядолетия назад във времето и в никоя от тях не се споменаваше абсолютно нищо за
нещата, за които говореше Фелуриан.
— Прости ми за прекъсването — рекох аз възможно най-учтиво и се поклоних,
доколкото можех, без да потъна изцяло под водата.
Умилостивена, тя продължи:
— плодът беше само първото от чудесата — като несигурните крачки на прохождащо
дете. те станаха по-самоуверени, смели и необуздани. старите знаещи им казваха да спрат,
но оформящите отказаха. знаещите се караха с оформящите, бореха се с тях и им пречеха.
спореха, че не трябва да съществува такава власт. — Очите ѝ светнаха и тя въздъхна. — но, о,
какви неща направиха оформящите!
И това го казваше жена, която ми шиеше наметало от сенки. Не можех дори да
предположа какви са тези неща, които предизвикват възхищението ѝ.
— Какво направиха?
Фелуриан махна с ръка около нас.
— Дърветата? — попитах аз, изпълнен с благоговение.
Тя се засмя на тона ми.
— не. фаенското царство. — Разтвори широко ръце. — създадено според техните
желания. най-великият от тях го съши от цяло парче тъкан — място, където те можеха да
правят каквото пожелаят. и накрая всеки оформящ направи по една звезда, за да запълни
новото им и празно небе. — Фелуриан ми се усмихна. —
небеса, две поредици от звезди и съзвездия — тя вдигна гладкия камък, — но луната беше
само една. тя беше кръгла и се бе настанила удобно в небето на смъртните. — Усмивката ѝ
угасна. — но един оформящ беше по-велик от останалите. за него създаването на звезда не
беше достатъчно. той простря волята си през света и издърпа луната от нейния дом.
Фелуриан вдигна гладкия камък към небето и внимателно затвори едното си око.
Наклони глава, сякаш се опитваше да нагоди извивката на камъка към празното
пространство между краищата на лунния сърп над главите ни.
— това беше последната капка. старите знаещи осъзнаха, че никакви думи не могат да
накарат оформящите да спрат. — Ръката ѝ отново се спусна във водата. — той открадна
луната и това сложи началото на войната.
— Кой е този „той“? — попитах аз.
Устните ѝ се извиха в лека усмивка. И тя отново избуха като бухал:
— От някой от фаенските дворове ли беше? — внимателно я подканих аз.
Фелуриан поклати глава, развеселена.
— не. както казах, това беше преди фае, а той беше първият и най-великият от
оформящите.
— Как се казваше?
— няма да изричам имена тук — поклати глава тя. — няма да говоря за него, макар да е
затворен зад каменни врати.
Преди да успея да задам още въпроси, Фелуриан хвана ръката ми и отново пъхна камъка
между дланите ни.
— този оформящ на мрака протегнал се към черното небе и луната издърпал със своите
ръце. но така и не успял да я накара да остане и сега тя се колебае между света на смъртните
и тоз на фае. — Тя ме погледна с тържествено изражение, каквото рядко се виждаше на
лицето ѝ. — е, сега имаш своята история,
и въпреки бухалския ти вид — тя сведе преплетените ни ръце до повърхността на водата —
това е частта, която трябва да имаш предвид. — Очите на Фелуриан изглеждаха черни на
слабата светлина. — нашите два свята дърпат си луната като дете, което не може родителя
си да избере. никой не я пуска. — Тя отстъпи назад и ние се отдалечихме един от друг,
доколкото бе възможно, като продължавахме да стискаме камъка между дланите си. — и тя
разкъсана е, наполовина в твоето небе. Така ти виждаш колко далеч са нашите светове. — Тя
протегна към мен свободната си ръка, сякаш напразно се опитваше да ме хване през водата.
— колкото и дълга да е нашата целувка, различията помежду ни не са узрели за милувка. —
Отново пристъпи напред и притисна камъка към гърдите ми. — и когато стане цяла твоята
луна, привличането ѝ усеща нашата страна. тя към теб така ни приближава, че всеки лесно
може да те посещава. като през врата да пристъпиш ти сега или от кораб да слезеш на брега.
— Усмихна ми се. — така ти, дете, докато бродеше в гората, Фелуриан откри самата.
Мисълта, че цял един свят на фае създания е привличан от пълната луна, ми се стори
обезпокоителна.
— И туй е вярно за всеки фае?
Тя сви рамене и кимна.
— ако желаят и пътя знаят. има хиляди открехнати врати между фае и света, където
живееш ти.
— Как не съм чувал нивга за това? Струва ми се чудно да пропусна как в нашия свят фае
на тревата танцуват пак и пак…
— но не се ли случи точно тъй? — засмя се тя. — времето е дълго и светът широк е, но
ти каза, че чул си първо мойта песен, преди да видиш лунна светлина в косата ми, унесен.
— И все пак струва ми се, че трябва да съм виждал още някой път онези, между световете
що сноват.
Фелуриан сви рамене.
— повечето фае са народ хитър и неуловим и изчезват през комина яко дим. сред вас те
ходят, облечени в шаед, и крачат преспокойно тъй навред. рокли на кралици ние шием —
Фелуриан ми хвърли прям поглед — и знаем доста, за да се укрием. — Тя отново хвана
ръката ми. — много от онез от тъмната порода ви преследват, водени от своята природа.
какво им пречи то при вас да дойдат, пресичайки на лунна светлина? желязо, огън, бряст и
ясен, медни ножове, а също и огледало. сърцатите жени на фермерите, които знаят
правилата на играта, оставят хляб, за да се спасят от бедата. но най-лошото от всичко е това,
че моят народ страхува се от силата, оставена от нас, когато стъпваме на смъртната земя.
— Май нашият род създава повече неприятности, отколкото си заслужава — признах аз и
се усмихнах.
Фелуриан протегна ръка и докосна с пръст устните ми.
— може да се смееш, докато луната е пълна, но знай, че тя има си и страна тъмна. — Тя
се завъртя, увиснала на ръката ми, и аз направих бавна спирала. — умният смъртен се бои от
нощта, в която няма нежна лунна светлина. — Задърпа ръката ми към гърдите си и започна
да ме тегли през водата, докато се въртеше. — всяка твоя стъпка в нощ такава тъмната луна
може да събуди от нейната забрава и незабелязано да те издърпа в царството на фае — тя
спря и ме погледна зловещо, — където моят бухал ще трябва да остане.
Фелуриан отстъпи крачка назад във водата, като продължаваше да ме дърпа.
— а на място непознато като това какво друго смъртният да направи, освен да се удави?
Направих още една крачка към нея и изведнъж дъното под краката ми изчезна. Ръката на
Фелуриан вече не стискаше моята и черната вода се затвори над главата ми. Заслепен и
давещ се, аз започнах отчаяно да размахвам ръце, опитвайки се да намеря пътя към
повърхността.
След един дълъг и ужасяващ миг ръцете на Фелуриан ме хванаха и ме издърпаха нагоре,
сякаш тежах не повече от малко коте. Тя ме доближи до лицето си. Черните ѝ очи бяха
неумолими и блестящи.
Когато заговори, гласът ѝ беше ясен:
— нека умът ти нивга не забравя — мъдрецът от безлунна нощ се ужасява.
103.
Уроци
Времето минаваше. Фелуриан ме отведе в Дневната страна, в част от гората, която беше
дори по-древна и внушителна от онази, която заобикаляше сумрачната ѝ поляна. Там се
изкатерихме по дървета, които бяха високи и широки като планини. От най-високите клони
се усещаше как огромното дърво се люлееше на вятъра като кораб в развълнувано море. Над
главите ни нямаше нищо друго освен синьо небе, а под краката ни — полюшващото се дърво.
Там Фелуриан ме научи на „бръшлян върху дъб“.
Опитах се да науча Фелуриан на так, но открих, че играта вече ѝ е позната. Тя ме победи
умело и изигра играта си толкова красиво, че ако Бредон я бе видял, щеше да се разплаче.
Научих малко от езика на фае. Само няколко думи.
Всъщност, ако трябва да съм съвсем честен, се провалих безславно в опита си да науча
езика на фае. Фелуриан не беше особено търпелива учителка, а езикът се оказа объркващо
сложен. Провалът ми беше толкова голям, че Фелуриан направо ми забрани да се опитвам да
говоря в нейно присъствие.
Като цяло овладях няколко фрази и развих до голяма степен смирението си — все
полезни неща.
Фелуриан ме научи на няколко фаенски песни. Запомних ги по-трудно от песните на
смъртните — мелодиите им бяха деликатни и с много извивки. Когато се опитвах да ги
изсвиря на лютнята, усещах странно струните под пръстите си. Това ме правеше неуверен и
грешах, сякаш съм селянче, което никога преди не е държало лютня. Научих стиховете
наизуст, без да имам каквато и да е представа какво означават думите.
През цялото това време продължавахме да работим по моя шаед. По-скоро Фелуриан
работеше по него. Аз задавах въпроси и се опитвах да не се чувствам като любопитно дете,
което се мотае в краката на възрастните в кухнята. Колкото повече свиквахме един с друг,
толкова по-настоятелни ставаха въпросите ми…
— Но как става? — попитах аз за десети път. — Светлината няма никакво тегло и не е
материална. Тя е като вълна. Не би трябвало да можеш да я докосваш.
Фелуриан вече бе приключила със звездната светлина и сега втъкаваше в шаеда лунна
светлина. Тя отговори, без да вдига поглед от работата си:
— толкова много мисли, мой Квоте — знаеш твърде много, за да си щастлив.
Това ми прозвуча смущаващо познато — като нещо казано от Елодин. Не обърнах
внимание на опита ѝ да се измъкне с увъртане.
— Не би трябвало да можеш…
Тя ме побутна с лакът и видях, че и двете ѝ ръце са заети.
— сладък пламък — каза тя, — донеси ми това. — Кимна към лунния лъч, който се
процеждаше през дърветата над нас и докосваше земята до мен.
В гласа ѝ се долавяше познатата, почти недоловима заповедна нотка и без да се
замислям, аз хванах лунния лъч, все едно беше увиснала лоза. За миг го почувствах между
пръстите си — хладен и ефимерен. Стреснах се, застинах и внезапно той отново се превърна
в обикновен лунен лъч. Прокарах ръката си няколко пъти през него, но без никакъв резултат.
Фелуриан се усмихна, протегна ръка и го хвана, сякаш това беше най-естественото нещо
на света. Тя докосна бузата ми със свободната си ръка, сетне насочи вниманието си към
скута си и вплете нишката от лунна светлина в гънките на сянката.
104.
Ктаех
След като Фелуриан ми помогна да открия на какво съм способен, започнах да вземам
по-дейно участие в създаването на моя шаед. Тя изглеждаше доволна от напредъка ми, но аз
се чувствах обезсърчен. Нямаше правила, които да следвам, нито факти, които да запомням.
По тази причина бързият ми ум и паметта ми на член на трупа не ми бяха от особена полза и
напредъкът ми изглеждаше дразнещо бавен.
Накрая вече можех да докосвам своя шаед, без да се страхувам, че ще го повредя, и да
променям формата му според желанието си. С известна практика можех да го превърна от
къса пелерина в дълго траурно наметало с качулка или в нещо между двете.
И все пак би било несправедливо да си присвоя дори и малка част от заслугата за
създаването му. Фелуриан беше тази, която събра сенките и ги оплете с луна, огън и дневна
светлина. Моят най-голям принос бе, че предложих да има множество малки джобове.
След като отнесохме шаеда до дневната светлина, мислех, че работата ни е приключила.
Изглеждаше, че подозрението ми ще се потвърди, след като прекарахме дълго време в
плуване и в песни и се наслаждавахме на компанията си и по други начини.
Но Фелуриан избягваше темата за шаеда, когато и да се опитах да я повдигна. Нямах
нищо против това, защото начинът, по който отклоняваше въпроса, бе винаги приятен. Ето
защо останах с впечатлението, че някаква част от шаеда е останала недовършена.
Една сутрин се събудихме прегърнати. Прекарахме може би час в целувки, за да си
възбудим апетита, и след това се отдадохме на закуската от плодове и прекрасен бял хляб с
мед и маслини.
Изведнъж Фелуриан стана сериозна и поиска от мен парче желязо.
Молбата ѝ ме изненада. Преди известно време бях решил да си възвърна някои от
ежедневните навици. Като използвах повърхността на вира за огледало, се обръснах с
малкия си бръснач. В началото Фелуриан изглеждаше доволна от гладките ми бузи и
брадичка, но когато понечих да я целуна, тя ме отблъсна с ръка и изсумтя, сякаш си духаше
носа. Каза ми, че воня на желязо, и ме изпрати в гората, предупреждавайки ме да не се
връщам, докато не махна тази остра смрад от лицето си.
Така че не мога да отрека, че бях изпълнен с любопитство, когато изрових парче счупена
желязна тока от пътната си торба. Подадох ѝ я малко нервно — така, както бихте подали
остър нож на дете.
— Защо ти е? — попитах аз, като се опитах гласът ми да прозвучи равнодушно.
Фелуриан не отвърна нищо. Тя държеше желязото между палеца и двата си показалеца,
сякаш е змия, която се опитва да се извърти и да я ухапе. Устата ѝ беше здраво стисната, а
очите ѝ започнаха да изсветляват от привичното си здрачно пурпурно до тъмносиньото на
дълбоката вода.
— Мога ли да ти помогна? — попитах аз.
Тя се засмя. Не с тихия, звънлив смях, който чувах толкова често, а с необуздан и жесток
смях.
— наистина ли искаш да помогнеш? — учуди се тя.
Ръката ѝ, която държеше парчето желязо, леко потрепери.
Кимнах малко уплашен.
— тогава го направи. — Очите ѝ продължаваха да се променят и бяха вече синкавобели.
— сега нямам нужда от пламък, песни или въпроси. — Когато не помръднах, тя ме прогони
с ръка. — отиди в гората. не се отдалечавай, но недей да ме безпокоиш толкова време,
колкото е достатъчно, за да се любим четири пъти.
Гласът ѝ също се беше променил. Макар да продължаваше да е тих, в него имаше остра
нотка, която ме разтревожи.
Готвех се да възразя, когато тя ми хвърли ужасяващ поглед, който ме накара да побягна
през гората, без да се замислям.
Известно време се скитах безцелно, опитвайки се да възвърна хладнокръвието си. Не
беше лесно, тъй като бях гол, както ме е майка родила, и бях прогонен от разгръщането на
сериозна магия така, както майка пъди досадното си дете далеч от огнището за готвене.
Все пак знаех, че известно време няма да съм добре дошъл на поляната. Затова се
обърнах с лице към Дневната страна и се отправих да я изследвам.
Не мога да обясня защо този ден се отдалечих толкова много. Фелуриан ме беше
предупредила да стоя наблизо и аз знаех, че това е добър съвет. Стотиците истории от
детството ми ми напомняха, че скитането във Фае е опасно. Дори да бях решил да не им
обръщам внимание, разказите на самата Фелуриан би трябвало да са достатъчни, за да ме
накарат да остана близо до нейната безопасна сумрачна горичка.
Може би донякъде бе виновно вроденото ми любопитство. Но основната причина бе
наранената ми гордост. Гордостта и безразсъдството винаги вървят заедно, ръка за ръка.
Крачих почти цял час, докато небето над главата ми не просветна от ярката светлина на
деня. Открих някаква пътека, но не бях видял никакви живи същества, като изключим някоя
и друга пеперуда или подскачаща катеричка.
С всяка следваща стъпка, която правех, настроението ми се колебаеше между отегчение и
безпокойство.
В края на краищата бях във Фае. Може би щях да видя невероятни неща — дворци от
стъкло, пламтящи фонтани, кръвожадни троли, босоноги старци, готови да ми дадат съвет…
Дърветата бяха заменени от огромна тревиста долина. Всички части от Фае, които
Фелуриан ми бе показвала, бяха гористи. Така че това беше ясен знак, че съм доста извън
пределите на мястото, където трябваше да бъда.
Въпреки това продължих, наслаждавайки се на усещането от допира на слънцето до
голата ми кожа след дългото време, прекарано в сумрака на поляната на Фелуриан.
Пътеката, която следвах, изглежда, водеше към едно самотно дърво, което стърчеше насред
полето от трева. Реших да стигна до дървото и след това да поема обратно.
Ала след като повървях доста време, нямах чувството, че съм се приближил до него. В
началото помислих, че това е поредната странност на Фае, но когато продължих упорито да
вървя по пътеката, истината постепенно се изясни. Просто дървото беше по-голямо,
отколкото мислех. Много по-голямо и се намираше доста по-далече.
В крайна сметка пътеката не ме отведе до него. Всъщност тя се отклоняваше встрани с
близо километър. Вече обмислях дали да не се върна обратно, когато вниманието ми бе
привлечено от движение на някакви ярки цветове сред клоните на дървото. След кратка
вътрешна борба любопитството ми надделя и аз изоставих пътеката и тръгнах през високата
трева.
Никога преди не бях виждал такова дърво и затова се приближих към него бавно.
Приличаше на голяма, разклонена върба, с по-широки и по-тъмнозелени листа. Те бяха гъсти
и надвиснали и тук-там бяха осеяни с бледосини цветове.
Подухна вятър и когато листата се раздвижиха, усетих странна сладка миризма. Беше
като някаква смесица от ухания на дим, подправка, кожа и лимон. Миризмата беше
неустоима. Не беше примамлива така, както ухае храната. Не изпълваше устата ми със
слюнка и не караше стомаха ми да къркори. Въпреки това ако видех нещо на масата, което
мирише по този начин, дори и да беше камък или парче дърво, щях да усетя подтик да го
сложа в устата си. Не от глад, а от чисто любопитство и детинско желание.
Когато се приближих, бях поразен от красотата на картината пред очите ми —
тъмнозеленият цвят на листата контрастираше с пеперудите, които летяха от клон на клон и
смучеха от бледите цветове. Онова, което в началото бях помислил за килим от цветя, се
оказа килим от пеперуди, който почти изцяло покриваше земята. Гледката беше толкова
зашеметяваща, че спрях на десетина метра от дървото, защото не исках да ги подплаша да се
разлетят.
Много от пеперудите, които прелитаха между цветовете на дървото, бяха оцветени в
пурпурно и черно или в синьо и черно като онези на поляната на Фелуриан. Други бяха
изцяло яркозелени, или сиво-жълти, или сребристосини. Но погледът ми бе привлечен от
една-единствена голяма, червена пеперуда. Цветът ѝ беше кървавочервен, тук-там опръскан
със златисто. Крилете ѝ бяха по-големи от разперената ми длан и аз я проследих как навлезе
по-дълбоко сред листата в търсене на свеж цвят, на който да кацне.
Внезапно крилете ѝ спряха да се движат ритмично. Те се отделиха и се понесоха към
земята като падащи есенни листа.
Едва след като ги проследих с поглед до основата на дървото, разбрах истината. Земята
отдолу не беше мястото, където пеперудите си почиват… Тя бе осеяна с безжизнени криле.
Хиляди от тях застилаха тревата под клоните на дървото като одеяло от скъпоценни камъни.
— Червените дразнят чувството ми за естетика — каза хладен, сух глас от дървото.
Отстъпих крачка назад и се опитах да надникна през гъстия листак.
— Какви маниери — смъмри ме сухият глас. — Не се представяш. Зяпаш ме.
— Моите извинения, господине — сериозно отвърнах аз, но си спомних цветята по
дървото и се поправих: — Госпожо. Никога преди не съм говорил с дърво и съм малко
объркан.
— Несъмнено е така. Не съм дърво. Все едно да наречеш човешко същество стол. Аз съм
Ктаех. Имаш късмет, че ме откри. Мнозина биха ти завидели.
— Късмет? — като ехо повторих аз, опитвайки се да зърна съществото, което ми
говореше измежду клоните на дървото.
Припомних си част от една стара история — народна приказка, която бях прочел, докато
търсех информация за чандрианите.
— Ти си оракул — казах аз.
— Оракул. Колко старомодно. Не се опитвай да ме наречеш с някакви си дребни думи.
Аз съм Ктаех. Аз съм. Аз виждам. Аз знам. — Две блестящи синьо-черни криле се понесоха
към земята от мястото, където преди това имаше пеперуда. — Понякога говоря.
— Мислех си, че червените са тези, които те дразнят.
— Вече не останаха червени — безгрижно отговори гласът. — А и сините са малко по-
сладки. — Видях мимолетно движение и още един чифт сапфирени криле започна да се
спуска към земята с бавно въртене. — Ти си новият малък мъж на Фелуриан, нали? —
Поколебах се какво да отвърна, но сухият глас продължи, сякаш бях отговорил. — Така си и
мислех. Мога да помириша желязото в теб, макар и съвсем леко. Все пак се чудя как тя го
търпи.
Настъпи мълчание. Зърнах неясни очертания. Десетина листа леко се раздвижиха. Още
две крила потрепнаха и след това се спуснаха надолу.
— Хайде сега — продължи гласът, който вече идваше от друга част на дървото, макар и
все още скрит от листата. — Със сигурност едно любопитно момче все има някой и друг
въпрос за задаване. Хайде. Питай. Мълчанието ти ме обижда.
Поколебах се и накрая рекох:
— Може и да имам един-два въпроса за задаване.
—
— Какво можеш да ми кажеш за амирите?
—
Питай ме за чандрианите и да приключваме с това.
Стоях зашеметен, загубил ума и дума.
— Изненадан ли си? А не би трябвало. За бога, момче! Ти си прозрачен като планинско
езеро. Мога да видя на три метра през теб, а ти си дълбок само метър.
Последва ново раздвижване и два чифта криле се спуснаха с въртене към земята —
единият син, а другият пурпурен.
Стори ми се, че зърнах лъкатушещо движение между клоните, но то остана скрито от
непрекъснатото люлеене на дървото, предизвикано от вятъра.
— А пурпурната защо? — попитах аз просто за да кажа нещо.
— От чиста злоба — отвърна Ктаех. — Завиждах ѝ за невинността и безгрижието. Освен
това ми е втръснало от прекалена сладникавост, както и от преднамерено невежество. —
Той замълча за момент. — Нали искаше да ме питаш за чандрианите?
Не можех да сторя нищо друго, освен да кимна.
— Всъщност няма много за разказване — пренебрежително отбеляза Ктаех. — Но е по-
добре да ги наричаш „Седемте“. След всички тези години звучи доста фолклорно. Някога
тези имена бяха взаимозаменяеми, но в наши дни, ако кажеш „чандриани“, хората си мислят
за огъри, рендлинги и скавени. Каква глупост.
Настъпи дълга пауза. Застинах неподвижно, докато не осъзнах, че съществото очаква моя
отговор.
— Разкажи ми повече — помолих го аз и гласът ми прозвуча много тънко в собствените
ми уши.
— Защо?
Стори ми се, че долавям в гласа му закачлива нотка.
— Защото имам нужда да знам — отвърнах аз, като този път се опитах да прозвуча по-
уверено.
— Имаш нужда? — скептично повтори думите ми Ктаех. — И откъде е тази внезапна
нужда? Магистрите в Университета може би знаят отговорите, които търсиш. Но те няма да
ти ги кажат, дори и да ги попиташ, което ти няма да направиш. Твърде горд си за това.
Прекалено умен си, за да поискаш помощ. И твърде много си загрижен за репутацията си.
Опитах се да заговоря, но гърлото ми издаде само дрезгав звук. Преглътнах и опитах
отново:
— Моля те, трябва да знам. Те убиха родителите ми.
— Да не искаш да се опиташ да убиеш чандрианите? — Гласът сякаш беше удивен, почти
слисан. — Да ги проследиш и да ги убиеш сам? Гледай ти, как мислиш да се справиш?
Халиакс живее от пет хиляди години. Пет хиляди години, през които не е спал и един миг.
Предполагам, че е разумно да потърсиш амирите. Дори и някой толкова горд като теб не
може да не признае, че има нужда от помощ за нещо такова. Орденът може да ти помогне.
Проблемът е, че те са също толкова трудни за откриване, колкото и Седемте. За бога, какво
би могло да направи едно смело, младо момче?
— Кажи ми! — исках да го изкрещя, но вместо това думите ми прозвучаха умолително.
— Предполагам, че е обезсърчаващо — спокойно продължи Ктаех. — Малцината, които
вярват в чандрианите, са твърде уплашени, за да говорят, а всички останали просто ти се
присмиват, когато ги попиташ. — Последва театрална въздишка, която сякаш дойде
едновременно от няколко различни места в листата. — Какво да се прави, това е цената,
която плащате за цивилизацията.
— Каква цена? — попитах аз.
— Арогантността — отвърна Ктаех. — Мислиш си, че знаеш всичко. Смееше се на
съществуването на обитателите на Фае, докато накрая не видя един от тях. Не е чудно, че
цивилизованите ти съседи също не вярват в чандрианите. Ще трябва доста да се отдалечиш
от скъпоценния и удобен свят, в който живееш, преди да откриеш някой, който да те приеме
на сериозно. Нямаш никакъв шанс, докато не стигнеш до Стормуол.
Последва мълчание, сетне поредният чифт пурпурни крила се понесоха към земята.
Гърлото ми беше пресъхнало и аз преглътнах мъчително, докато се опитвах да измисля
какъв въпрос да задам, за да се сдобия с още сведения.
— Нали осъзнаваш, че не са много хората, които биха взели на сериозно твоето търсене
на амирите — спокойно продължи Ктаех. — Маерът обаче е доста необикновен мъж. Той
вече се е доближил до тях, макар все още да не го осъзнава. Стой близо до него и той ще те
отведе до тяхната врата. — Ктаех се засмя с тих, сух смях. — Кръв, орлова папрат и кост,
иска ми се вие, човешките същества, да имахте достатъчно ум, за да ме оцените. Дори да
забравиш всичко друго, запомни онова, което ти казах току-що. Накрая ще схванеш шегата.
Гарантирам ти го. Ще се смееш, когато му дойде времето.
— Какво можеш да ми кажеш за чандрианите? — попитах аз.
— Тъй като ме питаш толкова мило, този, който ти трябва, е Синдер. Спомняш ли си го?
Бяла коса? Тъмни очи? Знаеш ли какви неща е направил с майка ти? Ужасни. Въпреки това
тя се е държала добре. Лориан винаги е била член на трупа до мозъка на костите си, ако ми
простиш за израза. Държала се е много по-добре от баща ти с неговите молби и циврене.
В съзнанието ми проблеснаха картини на неща, които се опитвах да забравя от години —
майка ми, с подгизнала от кръв коса и неестествено извити ръце, счупени в китката и
лакътя, и баща ми, който бе оставил следа от кръв, дълга шест метра, докато е пълзял с
разпран корем. Опитвал се е да се приближи до нея. Понечих да заговоря, но устата ми беше
пресъхнала.
— Защо? — накрая успях да попитам с дрезгав глас.
— Защо? — като ехо повтори Ктаех. — Колко уместен въпрос. Знам отговорите на
толкова много „защо“. Защо са направили такива ужасни неща на бедното ти семейство?
Защото са искали и са имали причина. Защо са те оставили жив? Защото са били небрежни,
защото ти си бил късметлия и защото нещо ги е уплашило.
— спомените и нещата, които каза гласът. Устните ми мърдаха беззвучно и питаха.
— Какво? — попита Ктаех. — Да не би да търсиш отговора на друго „защо“? Чудиш ли се
защо ти казвам тези неща? И каква полза имам от това? Може би този Синдер някога ми е
изиграл лош номер. Може би ми е забавно да накарам младо пале като теб да си гони
опашката. Може би тихото скърцане на сухожилията ти, докато стискаш юмруци, ми звучи
като нежна симфония. О, да, така е. Бъди сигурен в това. Защо не можеш да откриеш този
Синдер? Ами, това е едно интересно „защо“. Човек би помислил, че мъж с черни като въглен
очи би направил впечатление, когато се отбие някъде, за да си купи питие. Как става тъй, че
ти така и не успяваш да му хванеш следите през цялото това време?
Разтърсих глава, опитвайки се да я прочистя от миризмата на кръв и на горяща коса.
Ктаех, изглежда, прие това за някакъв сигнал.
— Точно така, предполагам, че не е нужно да ти казвам как изглежда той. Видял си го
само преди два-три дни.
Внезапно разбрах. Водачът на бандитите — грациозният мъж с метална ризница.
Синдер. Той беше този, който бе говорил с мен, когато бях дете. Мъжът с ужасяващата
усмивка и с меч като зимен лед.
— Жалко, че се е измъкнал — продължи Ктаех. — И все пак трябва да признаеш, че си
имал доста голям късмет. Бих казал, че си имал рядката възможност да го срещнеш два пъти
в живота си. Жалко, че си я пропилял. Не се обвинявай, че не си го познал. Имат богат опит
в укриването на онези издайнически знаци. Грешката изобщо не е твоя. Минало е много
време. Години. Освен това си бил зает — да се подмазваш, за да спечелиш чуждо
благоволение, и да се въргаляш сред възглавници с някаква фея, задоволявайки низките си
страсти. — Три зелени пеперуди започнаха да падат едновременно. Докато се въртяха към
земята, крилете им приличаха на листа. — Като говорим за страсти, какво би си помислила
твоята Дена? Вие с феята го правите като зайци. Знаеш, че той я бие, покровителят ѝ. Не
през цялото време, но често. Понякога, когато се ядоса, но през повечето време това е като
игра за него. Колко далеч може да стигне той, преди тя да заплаче? Колко ще си позволи,
преди тя да си тръгне и да му се наложи да я подмамва отново? Трябва да знаеш, че не прави
нищо извратено. Няма изгаряния. Няма нищо, което да оставя белези. Още не. Преди два дни
той използва бастуна си. Това беше нещо ново. Под дрехите ѝ има отоци с големината на
палеца ти, натъртвания чак до костта. Тя трепери на пода с кръв в устата и знаеш ли за какво
си мисли, преди да припадне? За теб. Тя мисли за теб. Ти сигурно също си мислил за нея.
Някъде между плуването, ягодите и останалото. — Ктаех издаде звук, който наподобяваше
въздишка. — Бедното момиче. Толкова здраво се е обвързала с него. Смята, че това с
единственото, за което става. Не би го напуснала дори и да я помолиш. Което ти няма да
направиш. Толкова си предпазлив. Толкова се страхуваш да не я прогониш. И би трябвало да
се страхуваш. Тя винаги бяга. Сега, когато е напуснала Северин, как можеш да се надяваш, че
ще я откриеш? Трябва да знаеш, че е жалко, че си си тръгнал, без да ѝ кажеш и дума. Тя
тъкмо бе започнала да ти се доверява. Преди да се ядосаш. Преди да избягаш. Както и всеки
друг мъж в живота ѝ. Желаят я страстно, обсипват я със сладки думи и след това си отиват.
Оставят я сама. Добре че вече е свикнала с това, нали така? Иначе можеше да я нараниш.
Иначе можеше да разбиеш сърцето на това бедно момиче.
Това беше твърде много за мен. Обърнах се и побягнах като обезумял в посоката, от
която бях дошъл. Към спокойния сумрак на поляната на Фелуриан. И далеч от тук. Далеч.
Далеч.
Докато тичах, чувах Ктаех да говори след мен. Сухият му, тих глас ме преследваше по-
дълго, отколкото предполагах, че е възможно.
— Върни се. Върни се. Имам още неща, които да ти кажа. Имам още толкова много за
разказване, няма ли да останеш?
* * *
Минаха часове, преди да се върна на поляната на Фелуриан. Не съм сигурен как намерих
пътя. Само си спомням, че се изненадах, когато забелязах шатрата ѝ между дърветата. Щом я
зърнах, лудото препускане на мислите ми се забави, докато накрая отново бях в състояние да
разсъждавам.
Отидох до вира, дълго пих вода и наплисках лицето си, за да прочистя главата си и да
скрия следите от сълзите. След няколко кратки мига на размисъл станах и се отправих към
шатрата. Едва тогава забелязах странната липса на пеперуди. Обикновено поне няколко от
тях летяха наоколо, но сега нямаше нито една.
Фелуриан беше там, но видът ѝ само ме разтревожи повече. Това беше единственият път,
в който не я виждах съвършено красива. Тя лежеше на възглавниците измъчена и уморена.
Сякаш бях отсъствал дни, а не часове, и тя не се бе хранила и не бе спала през цялото това
време.
Когато ме чу да се приближавам, уморено вдигна глава.
— готово е — каза тя, но когато ме погледна, очите ѝ се разшириха от изненада.
Погледнах надолу и видях, че бях изподран от калината и целият в кръв. Бях опръскан с
кал и лявата ми страна беше зелена от тревата. Явно бях паднал по време на бясното си
бягство от Ктаех.
— какво ти се е случило? — попита Фелуриан и се изправи да седне.
Разсяно изчистих малко засъхнала кръв от лакътя си.
— И аз мога да те попитам същото. — Гласът ми прозвуча дрезгаво и грубо, все едно
крещях.
Когато вдигнах поглед, видях искрена загриженост в очите ѝ и добавих:
— Разходих се до Дневната страна. Намерих нещо на едно дърво. Каза, че е Ктаех.
Фелуриан замръзна, като чу това.
— Ктаех? говори ли с него?
Кимнах.
— пита ли го нещо?
Но преди да успея да отговоря, тя нададе тих и отчаян вик и се втурна към мен.
Започна да опипва тялото ми, сякаш търсеше рани. Това продължи известно време и
накрая тя взе лицето ми в ръце и ме погледна в очите така, сякаш се страхуваше какво ще
открие там.
— добре ли си?
Загрижеността ѝ ме накара да се усмихна леко. Понечих да я уверя, че всичко е наред…
Тогава си спомних нещата, които ми каза Ктаех. Спомних си пламъците и мъжа с черните
като мастило очи. Представих си Дена, простряна на пода, с уста, пълна с кръв. Очите ми се
напълниха със сълзи и аз се задавих. Извърнах поглед и поклатих глава, стиснал здраво очи и
неспособен да говоря.
Тя погали врата ми и каза:
— всичко е наред. болката ще отмине. не те е ухапал и очите ги са ясни, така че всичко е
наред.
Отдръпнах се достатъчно от нея, за да мога да погледна лицето ѝ.
— Очите ми?
— нещата, които казва Ктаех, побъркват умовете на хората, но ако беше така, щях да го
забележа. ти все още си моят Квоте, моят сладък поет.
Фелуриан се наведе напред странно колебливо и ме целуна нежно по челото.
— Той лъже хората и така ги подлудява?
— Ктаех не лъже — бавно поклати глава тя. — има ясновидска дарба, но казва на хората
само нещата, които ги нараняват. единствено денерлингите могат да говорят с него.
Тя докосна врата ми, за да смекчи думите си.
Кимнах, защото знаех, че това, което ми казва, е истина. След това заплаках.
105.
Антракт — сладост
Квоте махна на Летописеца да спре да пише.
— Добре ли си, Баст? — Той погледна загрижено ученика си. — Изглеждаш така, сякаш
си глътнал буца желязо.
Баст наистина не изглеждаше добре. Лицето му беше бледо, почти восъчнобяло.
Обикновено веселото му изражение бе заменено от ужас.
— Реши — каза той с глас, сух като есенните листа, — никога не си ми казвал, че си
говорил с Ктаех.
— Много неща не съм ти казвал, Баст — пренебрежително отвърна съдържателят. —
Точно затова намираш за толкова увлекателни мръсните подробности от моя живот.
Баст се усмихна немощно и раменете му се отпуснаха облекчено.
— Значи не си го направил наистина? Искам да кажа, че не си говорил с него, нали?
Просто си добавил това, за да стане историята ти малко по-колоритна?
— Моля те, Баст — рече Квоте, видимо обиден. — Историята ми е достатъчно колоритна
и без да добавям нещо към нея.
— Не ме лъжи! — внезапно изкрещя помощникът, като почти стана от стола си. — Не ме
лъжи за това! Да не си
мастилницата на Летописеца се плъзна по повърхността.
Бърз като светкавица, писарят грабна изписаната до половина страница и отблъсна с
крак стола си от масата, за да спаси листа от внезапно разлетелите се пръски мастило и
бира.
Баст се наведе напред с вбесено лице и насочи пръст към съдържателя.
— Не ме интересува какви други лайна се опитваш да превърнеш в злато тук! Но недей да
лъжеш за това, Реши! Не и мен!
Квоте посочи листа хартия, който седналият на друго място Летописец държеше в ръцете
си.
— Баст — рече той, — това е моят шанс да разкажа честно цялата история на моя живот.
Всичко е…
— Млъкни! — Помощникът затвори очи и удари по масата като капризно дете. —
Млъкни!
Реши. Той ще напише каквото му кажеш или ще му изям сърцето насред пазарния площад! —
Отново размаха гневно пръст към съдържателя. — Но на
кажеш
Квоте вдигна поглед към ученика си и веселото изражение на лицето му внезапно
изчезна.
— Баст, и двамата знаем, че понякога обичам да поукрасявам нещата. Но тази история е
различна. Това е моят шанс истината да бъде записана такава, каквато е. Това е истината зад
историите.
Тъмнокосият младеж се прегърби на стола си и закри очите си с ръка.
Квоте го погледна със загрижено лице.
— Добре ли си?
Помощникът му поклати глава, като продължаваше да крие очите си.
— Баст — меко каза съдържателят, — ръката ти кърви. — Той изчака доста време, преди
да попита: — Какво има?
— Точно това е! — избухна с висок и истеричен глас младежът и разпери широко ръце.
— Мисля, че най-накрая разбирам за какво става дума!
Той се разсмя, но смехът му беше твърде гръмогласен и пресилен и накрая заглъхна в
някакво подобие на ридание. Вдигна поглед към гредите на тавана в общото помещение.
Очите му искряха и той примигна, сякаш за да спре сълзите, напиращи в тях.
Квоте се наведе напред и сложи ръка върху рамото на младия мъж.
— Баст, моля те…
— Просто ти знаеш толкова много неща — прекъсна го помощникът. — Знаеш неща,
които не би трябвало да са ти известни. Знаеш за беренталта. Знаеш за белите сестри и за
усмихнатия път. Как може да не си знаел за Ктаех? Той… Той е чудовище.
— За бога, Баст! Това ли е всичко? Целият се изпотих. — Квоте видимо се успокои. —
Сблъсквал съм се с неща, далеч по-лоши от…
— Няма нищо по-лошо от Ктаех! — изкрещя младежът и отново удари по масата със
свития си юмрук.
Този път се чу пукане и една от дебелите дъски се огъна и се сцепи.
— Реши, млъкни и слушай! Наистина ме слушай! — Баст сведе поглед за момент, като
внимателно подбираше думите си. — Знаеш ли кои са ситите?
— Те са фракция на фае — сви рамене Квоте, — могъщи, с добри намерения…
— Щом използваш думите „добри намерения“, значи не ги разбираш — размаха ръце
помощникът. — Но ако може да се каже, че някои фае работят в името на доброто, това са
те. Тяхното най-старо и важно задължение е да не позволяват на никого да се доближава до
Ктаех. На
— Не видях никакви пазачи — рече съдържателят с такъв тон, сякаш успокояваше
плашливо животно.
Баст прокара ръце през косата си и я разроши.
— За цялата сол, която е в мен, не бих могъл да отгатна как си се промъкнал покрай тях,
Реши. Ако някой успее да се доближи до Ктаех, ситите го убиват. Правят го от осемстотин
метра разстояние с дългите си рогови лъкове. След това оставят тялото да изгние. Ако някой
гарван кацне на тялото, прострелват и него.
Летописеца леко се прокашля и след това попита:
— Ако онова, което казваш, е вярно, защо някой би отишъл при Ктаех?
За момент изглеждаше, че младежът се кани да му се нахвърли, но вместо това той само
въздъхна горчиво.
— Което си е право, моят народ не е известен с взимането на правилни решения —
призна той. — Всяко момиче и момче във Фае знае какво представлява Ктаех, но въпреки
това винаги има някой, който е готов да го потърси. Ходят при него, за да получат отговори
или за да зърнат нещо от бъдещето. Или пък се надяват да отмъкнат някое цвете.
— Цвете ли? — учуди се Квоте.
Баст отново го погледна изненадано.
— Не си ли чувал за рина? — Когато на лицето на съдържателя не се появи никакво
разбиране, помощникът поклати обезсърчено глава. — Цветята са панацея, Реши. Те могат
да излекуват всяка болест, да премахнат всяка отрова и да заздравят всяка рана.
При тези думи Квоте повдигна вежди.
— А — рече той и сведе поглед към подпрените си върху масата ръце. — Разбирам. Сега
ми е ясно защо хората са привлечени от Ктаех, макар да знаят, че трябва да стоят далеч от
него. — Съдържателят вдигна поглед. — Трябва да призная, че не разбирам какъв е
проблемът — каза той извинително. — Виждал съм чудовища, Баст. Едва ли може да се
каже, че Ктаех е такова.
— Може би използвах погрешна дума, Реши — призна Баст. — Но не мога да се сетя за
по-подходяща. Ако имаше дума, която да означава „отровен“, „омразен“ и „заразен“, щях да
употребя нея. — Той си пое дълбоко дъх и се приведе напред на стола си. — Реши, Ктаех
може да вижда в бъдещето. Не по някакъв неясен, пророчески начин. Той вижда
бъдеще. Вижда го съвършено ясно — всичко, което е възможно да се случи, всички
безкрайни разклонения на настоящия момент.
— Наистина ли може да го направи? — повдигна вежди Квоте.
— Може — сериозно отвърна младежът. — И освен това е напълно и съвършено
злонамерен. В повечето случаи това не е проблем, защото не може да напусне дървото. Но
когато някой дойде при него…
Очите на съдържателя се зареяха в далечината и той кимна сякаш на себе си.
— Ако познава толкова добре бъдещето — бавно каза той, — то тогава трябва да е
наясно как точно ще реагира съответният човек на всяка негова дума.
— Освен това е зъл, Реши — кимна Баст.
— Това означава, че всеки, който е повлиян от Ктаех — замислено продължи Квоте, —
ще бъде като стрела, изстреляна към бъдещето.
— Стрелата удря само един човек, Реши. — Тъмните очи на помощника бяха празни и
изпълнени с безнадеждност. — Всеки, повлиян от Ктаех, е като кораб с чума, доплувал до
някое пристанище. — Той посочи изписания до половина лист, който Летописеца държеше
в скута си. — Ако ситите знаят за съществуването му, няма да пестят усилия, за да го
унищожат. Те биха убили дори и нас, защото сме чули какво е казал Ктаех.
— Защото всичко, което е пренесло влиянието на Ктаех далеч от дървото… — промълви
съдържателят и сведе поглед към ръцете си.
Той дълго седя мълчаливо и накрая кимна замислено.
— И така, млад мъж, който търси щастието си, отива при Ктаех и взима цвете. Кралската
дъщеря е смъртно болна и той ѝ отнася цветето, за да я излекува. Двамата се влюбват,
въпреки че тя е сгодена за принца на съседното кралство…
Баст гледаше втренчено и безизразно Квоте, докато той говореше.
— В една лунна вечер те опитват дръзко бягство — продължи съдържателят, — но той
пада от покрива и двамата са заловени. Омъжват принцесата против волята ѝ тя промушва
принца с нож по време на първата им брачна нощ. Принцът умира. Започва гражданска
война. Нивите са изгорени. Следват глад и чума…
— Това е историята на войната на Фастингсуей — едва доловимо каза помощникът.
Квоте кимна.
— Това е една от историите, разказани ми от Фелуриан. Едва сега разбрах частта за
цветето. Тя не спомена за Ктаех.
— Не би го направила, Реши. Смята се за лош късмет. — Баст поклати глава. — Не, не
лош късмет. Това е все едно да изплюеш отрова в нечие ухо. Просто така не се прави.
Летописеца възвърна част от хладнокръвието си и отново придърпа стола си към масата,
като продължаваше да държи внимателно листа. Намръщено погледна масата, която беше
пукната и изцапана с бира и мастило.
— Изглежда, че това създание има доста сериозна репутация — рече той. — Но ми е
трудно да повярвам, че е чак толкова опасно…
Помощникът погледна невярващо Летописеца.
— Желязо и жлъчка! — тихо каза той. — Да не мислиш, че съм малко дете? Смяташ, че
не мога да направя разлика между история, разказвана край лагерния огън, и истината?
— Не това исках да… — Летописеца направи успокояващ жест.
Без да отмества очи от писаря, Баст положи окървавената си длан върху масата. Дървото
изстена и счупените трески пропукаха и се наместиха. Помощникът вдигна ръка и рязко я
стовари върху масата, а тъмните локвички мастило и бира внезапно се извиха във формата
на катраненочерен гарван, който излетя и обиколи общата стая веднъж.
Баст го хвана с ръце и небрежно разкъса птицата на две парчета, които хвърли във
въздуха, където те избухнаха в големи кървавочервени пламъци.
Това се случи за един миг.
— Всичко, което знаеш за Фае, може да бъде събрано в един напръстник — каза
помощникът с равен глас и погледна писаря напълно безизразно. — Как се осмеляваш да се
съмняваш в мен? Нямаш никаква представа кой съм аз.
Летописеца седеше напълно неподвижен, но не извърна поглед.
— Кълна се в езика и в зъбите си! — отривисто възкликна Баст. — Кълна се във вратите
от камък! Казвам ти го три хиляди пъти — в моя свят няма нищо по-опасно от Ктаех.
— Няма нужда от това, Баст — меко каза Квоте. — Вярвам ти.
Младежът се обърна да погледне съдържателя и се отпусна нещастно на стола.
— Иска ми се да не беше така, Реши.
— Значи, след като някой срещне Ктаех, всички негови избори ще са погрешни? —
кисело се усмихна Квоте.
Ученикът му поклати глава с пребледняло и изопнато лице.
— Не погрешни, Реши, а катастрофални. — Той поклати глава, а лицето му беше бледо и
изопнато. — Якс говорил с Ктаех, преди да открадне луната, и това е предизвикало война на
сътворяването. Ланре говорил с Ктаех, преди да организира предателството на Мир
Тариниел. Създаването на безименните. На скаендините. Създаването на всички тях може да
бъде проследено до Ктаех.
Лицето на съдържателя стана безизразно.
— Е, това определено ме поставя в интересна компания, нали? — сухо отбеляза той.
— Не е само това, Реши — додаде Баст. — Ако в старите пиеси дървото на Ктаех се
вижда отзад в декора, можеш да си сигурен, че ще гледаш някоя от най-лошите трагедии.
Слагат го там, за да знае публиката какво да очаква. За да са наясно, че накрая всичко
ужасно ще се обърка.
Квоте изгледа продължително ученика си.
— О, Баст — тихо му каза той с мека и тъжна усмивка. — Знам каква история разказвам.
Тя не е комедия.
Помощникът вдигна поглед към него. Очите му бяха празни и изпълнени с
безнадеждност.
— Но, Реши… — Устните му беззвучно помръднаха, опитвайки се да намерят
подходящите думи, но така и не успяха.
Червенокосият съдържател посочи празното общо помещение.
— Това е краят на историята, Баст. Всички знаем това. — Гласът на Квоте беше делови и
толкова небрежен, сякаш говореше за вчерашното време. — Водих интересен живот и в тези
спомени има известна сладост. Но… — той си пое дълбоко дъх и бавно го изпусна — … но
те не са смела, романтична история. Не са и измислица, в която героите се връщат от света
на мъртвите. Не е вдъхновяваща, епическа история, чиято цел е да накара кръвта да кипне.
Не. Всички ние знаем каква история е тази.
За момент изглеждаше, че той ще продължи, но вместо това погледът му разсеяно
започна да оглежда общата стая. Лицето му беше спокойно, без следа от гняв или горчивина.
Баст стрелна с очи Летописеца, но този път в погледа му нямаше огън. Нямаше гняв.
Нямаше ярост или заповед. Очите му бяха отчаяни и умоляващи.
— Историята не е свършила, щом още си тук — отбеляза писарят. — И не е трагедия,
щом все още си жив.
При тези думи Баст нетърпеливо кимна и погледна отново към Квоте.
Той на свой ред изгледа двамата продължително и накрая се засмя с тих и гърлен звук.
— Ох — нежно рече той, — и двамата сте толкова млади.
106.
Завръщане
След срещата ми с Ктаех мина доста време, докато дойда на себе си.
Спях много, но се будех често, защото непрекъснато сънувах кошмари. Някои от тях бяха
толкова ярки, че беше невъзможно да ги забравя. Сънувах предимно родителите си и
трупата. Най-лоши бяха онези, в които се събуждах, без да помня какво съм сънувал, само
със силна болка в гърдите и празнота в главата като кървава дупка, останала от липсващ зъб.
Първия път, когато се събудих по този начин, Фелуриан беше там и ме наблюдаваше.
Изражението ѝ беше толкова нежно и загрижено, че очаквах да започне да ми шепне и да
гали косата ми, както бе сторила Аури в стаята ми преди месеци.
Но Фелуриан не направи нищо такова.
— добре ли си? — попита тя.
Нямах отговор на този въпрос. Съзнанието ми беше замъглено и объркано от спомените
и от мъката, която изпитвах. Тъй като не бях сигурен, че няма да избухна в сълзи, ако
заговоря, предпочетох само да поклатя глава.
Фелуриан се наведе, целуна ме по ъгълчето на устата, изгледа ме продължително и
отново седна. После отиде до вира и ми донесе да пия вода от шепите ѝ.
През следващите дни тя не ме притискаше с въпроси и не се опитваше да ме накара да
говоря. Понякога пробваше да ми разказва истории, но аз не можех да се съсредоточа да ги
слушам и затова ми се струваха по-безсмислени от всякога. Някои части от тях ме караха да
плача неудържимо, макар в тях да нямаше нищо тъжно.
Веднъж, когато се събудих, нея я нямаше. Върна се часове по-късно, носейки странен
зелен плод, по-голям от главата ми. Усмихна ми се срамежливо и ми го подаде, като ми
показа как да обеля тънката му кора, за да разкрия оранжевата му месеста вътрешност. Тя
беше кашеста и много сладка, делеше се на спираловидни части.
Ядяхме мълчаливо, докато накрая не остана нищо друго освен една кръгла, твърда и
хлъзгава семка.
Беше тъмнокафява и толкова голяма, че не можех да я хвана с една ръка. Фелуриан я
счупи с камък с малко театрален жест и ми показа, че вътрешността ѝ е суха като печен
орех. Изядохме и нея. Вкусът ѝ беше особен и лютив — малко напомняше на пушена сьомга.
Вътре в нея беше сгушено още едно семе — бяло като кост и с размера на топче за игра.
Фелуриан го даде на мен. Беше сладко като захар и лепкаво като карамел.
Веднъж ме остави сам в продължение на часове, за да се върне накрая с две кафяви
птици — държеше внимателно по една във всяка ръка. Бяха по-малки от врабчета и имаха
поразителни тревистозелени очи. Остави ги върху възглавниците, близо до мястото, където
лежах, и когато им подсвирна, те запяха. Не откъслечни птичи трели — те пееха истинска
мелодия. Четири куплета с припев между тях. Първо пееха заедно, а после в хор.
Един път се събудих и Фелуриан ми даде да пия от кожена чаша. Напитката ухаеше на
теменужки и нямаше никакъв вкус, но в устата си я почувствах бистра, топла и чиста, сякаш
пиех лятна слънчева светлина.
Друг път ми даде гладък червен камък, от който усетих топлина в ръката си. След
няколко часа той се пукна като яйце и от него се показа създание, подобно на миниатюрна
катеричка, което ми изцвърча ядосано, преди да избяга.
Веднъж се събудих и Фелуриан не беше наблизо. Огледах се наоколо и я видях да седи
край водата, обгърнала с ръце колената си. С мъка успях да различа тихата песен на
сподавените ѝ ридания.
Спях и се събуждах. Тя ми подари пръстен, направен от лист, грозд от златисти, горски
плодове и цвете, което се отваряше и затваряше, когато го докоснеш с пръст…
А веднъж, когато се стреснах насън и се събудих с болка в гърдите и с мокро лице,
Фелуриан протегна ръка и я сложи върху моята. Жестът ѝ беше толкова колеблив, а лицето ѝ
— толкова загрижено, че човек би си помислил, че никога преди не е докосвала мъж. Сякаш
се страхуваше, че мога да се счупя, да изгоря или да я ухапя. Хладната ѝ длан постоя
известно време върху моята, лека като нощна пеперуда. Тя нежно стисна ръката ми, изчака и
след това се отдръпна.
Тогава това ми се видя странно. Но съзнанието ми беше твърде объркано и замъглено от
мъка, за да мисля ясно. Едва сега, когато се връщам към този момент, осъзнавам какво се е
случвало. Тя се е опитвала да ме утеши с цялата непохватност на неопитен влюбен и не е
имала и най-малката представа как да го направи.
И все пак времето лекува всичко. Сънищата ми спряха. Апетитът ми се възвърна. Умът
ми се изясни достатъчно, за да започна да се закачам с Фелуриан. Скоро след това се
възстанових достатъчно, за да започна и да флиртувам. Когато това стана, нейното
облекчение беше осезаемо, сякаш тя не можеше да установи връзка със същество, което не
иска да я целуне.
Последно се върна любопитството ми — най-сигурният знак, че отново съм самият себе
си.
— Така и не те попитах как минаха последните приготовления по шаеда — казах аз.
— готов е! — възкликна тя и лицето ѝ просветна.
Видях гордостта в очите ѝ. Тя ме хвана за ръка и ме поведе към края на шатрата.
— с желязото не беше лесно, но го направих. — Тя тръгна напред, после спря. — можеш
ли да го намериш?
Огледах се продължително и внимателно. Въпреки че ме беше научила какво трябва да
търся, мина доста време, преди да открия неуловимата дълбочина в тъмната форма на едно
близко дърво. Протегнах се и издърпах шаеда от сянката, която го скриваше.
Фелуриан скочи към мен засмяна, сякаш току-що бях спечелил някаква игра. Тя ме
прегърна през врата и ме целуна, събрала палавостта на цяла дузина деца.
Никога преди това не ми бе позволявала да нося шаеда и сега възхитено го метна върху
голите ми рамене. Той нямаше почти никакво тегло и беше по-мек от най-пищното кадифе.
Чувствах се така, сякаш съм облечен в топъл бриз — същия онзи, който ме бе докоснал на
тъмната горска поляна, където Фелуриан ме бе отвела да събираме сенките.
Мислех да отида до горския вир, за да огледам отражението си във водата, но Фелуриан
се хвърли върху мен, блъсна ме на земята и ме възседна, а шаедът ми се разстла под нас като
дебело одеяло. Тя хвана краищата му и ги уви около нас, след това целуна гърдите и шията
ми. Езикът ѝ пареше върху кожата ми.
— така — прошепна тя в ухото ми — всеки път, когато се увиеш в своя шаед, ще си
мислиш за мен. когато той те докосва, ще си спомняш моя допир. — Тя бавно се размърда
върху мен, отривайки голото си тяло в моето. — сред всички други жени ще си спомняш за
Фелуриан и ще се върнеш.
* * *
След това разбрах, че времето ми в света на Фае е към своя край. Думите на Ктаех бяха
залепнали за мислите ми като репеи и ме подтикваха да се върна обратно в човешкия свят.
Фактът, че без да разбера, съм бил на един хвърлей камък от мъжа, убил родителите ми, бе
оставил горчив вкус в устата ми, който дори и целувките на Фелуриан не можеха да заличат.
А онова, което Ктаех беше казал за Дена, продължаваше да се върти непрестанно в главата
ми.
Един ден се събудих със съзнанието, че моментът е настъпил. Станах, подредих пътната
си торба и се облякох за пръв път сякаш от векове насам. Изпитах странно усещане при
допира на дрехите до кожата ми след цялото това време. Колко дълго бях отсъствал?
Прокарах пръсти през брадата си и отхвърлих тази мисъл. Беше безсмислено да гадая, след
като съвсем скоро щях да узная отговора.
Обърнах се и видях Фелуриан, която стоеше в средата на шатрата с натъжено лице. За
миг помислих, че ще се възпротиви на тръгването ми, но тя не го направи. Приближи се до
мен и закопча шаеда ми. С това ми напомни за майка, която облича добре детето си, за да го
предпази от студа. Дори и пеперудите, които я следваха, изглеждаха потънали в меланхолия.
Фелуриан ме води през гората в продължение на часове, докато стигнахме до два високи
сиви камъка. Тя вдигна качулката на шаеда ми и ме накара да затворя очи. След това за
кратко вървяхме в кръг и аз почувствах едва доловима промяна във въздуха. Когато отворих
очи, разбрах, че гората вече не е тази, през която вървях само допреди броени мигове.
Странното напрежение във въздуха бе изчезнало. Това беше светът на смъртните.
Обърнах се към Фелуриан.
— Милейди — казах аз, — нямам нищо, което да ти дам, преди да се разделим.
— с изключение на обещанието ти да се върнеш — Гласът ѝ беше нежен като лилия, но с
лека предупредителна нотка.
— Исках да кажа, че нямам какво да ти подаря, милейди — усмихнах се аз.
— с изключение на спомените — рече тя и се наведе по-близо.
Затворих очи и се сбогувах с нея с малко думи и много целувки.
След това си тръгнах. Иска ми се да мога да кажа, че не съм се обърнал назад, но това
няма да е истина. Гледката почти разби сърцето ми. Фелуриан изглеждаше толкова малка до
огромните сиви камъни. За малко щях да се върна, за да я целуна още веднъж и да се
сбогувам с нея за последно.
Но знаех, че ако се върна, никога няма да успея да си тръгна отново. Някак си продължих
да вървя.
Когато се обърнах да погледна отново, нея вече я нямаше.
107.
Огън
Стигнах до странноприемницата „За няколко пенита“ дълго след като слънцето беше
залязло. От огромните ѝ прозорци се лееше светлината на лампите, а отвън бяха вързани
една дузина коне, които дъвчеха от торби с храна. Вратата беше отворена и хвърляше
разкривен правоъгълник от светлина върху тъмната улица.
Но нещо не беше наред. Не се чуваше оживената глъчка, която беше обичайна за пълна
странноприемница през нощта. Не се чуваше и една дума, нито шепот дори.
Разтревожен, пристъпих по-близо. Всички истории за фае, които някога бях чувал,
прелетяха през главата ми. Дали не бяха минали години? Десетилетия?
Или имаше неприятности от по-обикновено естество? Може би бандитите са били
повече, отколкото мислехме? Може би, когато са се върнали и са намерили лагера си
разрушен, те са дошли тук да създават проблеми?
Промъкнах се по-близо до прозореца; надникнах вътре и видях каква е истината.
В странноприемницата имаше четирийсет-петдесет души. Те седяха край масите, на
пейките или наредени около бара. Всички погледи бяха насочени към камината.
Пред нея седеше Мартен и бавно отпиваше от напитката си.
— Не можех да извърна очи — продължи той. — Не исках да го направя. Тогава Квоте
застана пред мен, скривайки я от погледа ми, и за миг бях освободен от магията ѝ. Бях
покрит с толкова дебел слой студена пот, че имах чувството, че някой е изсипал кофа вода
върху ми. Опитах се да го дръпна назад, но той се отскубна от ръцете ми и се затича към нея.
— На лицето на Мартен се изписа съжаление.
— Как така не е успяла да докопа адемеца и онзи едрия? — попита един мъж с лице като
на ястреб, който седеше близо до ъгъла на камината. Той потупа с пръсти очукания калъф на
цигулката си. — Ако
В стаята се разнесе одобрителен шепот.
Тогава от една близка маса заговори Темпи — кървавочервената му риза се забелязваше
отдалеч.
— Когато бях малък, се обучавах на самоконтрол. — Той вдигна ръка и я сви в юмрук, за
да илюстрира думите си. — Да потискам болката, глада, жаждата, умората. — Поклащаше
глава след всяко едно от изброените неща, за да покаже, че го е овладял. — А жените. — На
лицето му се появи съвсем лека усмивка и той отново разтърси юмрук, но този път с далеч
по-малка убеденост от преди. — Нека да кажа следното. Ако Квоте не беше отишъл, може би
аз щях да го направя.
Мартен кимна.
— Що се касае до нашия едър приятел… — Той се прокашля и посочи към другия край
на стаята. — Хеспе го убеди да остане.
Думите му бяха последвани от нов смях. След като се поогледах малко, открих къде
седяха Дедан и Хеспе. Дедан беше станал аленочервен. Хеспе беше сложила собственически
ръката си върху крака му. Тя се усмихна прикрито, но доволно.
— На следващия ден го търсихме — продължи Мартен, когато вниманието на хората в
стаята отново се насочи към него. — Вървяхме през гората по следите му. Намерихме меча
му на около километър от вира. Несъмнено го беше изгубил, докато бързаше да я догони.
Плащът му висеше на един клон недалеч от там.
Мартен вдигна опърпания плащ, който бях купил от калайджията. Наметалото
изглеждаше така, сякаш го бе изтръгнал от зъбите на побесняло куче.
— Беше се закачил на клона. Сигурно е предпочел да се освободи от него, вместо да я
изпусне от поглед. — Той разсеяно опипа разкъсаните краища на плаща. — Ако платът беше
по-здрав, Квоте може би щеше да е с нас тази вечер.
Винаги усещам кога е подходящият момент да се появя на сцената. Пристъпих през
вратата и почувствах как всички погледи се обръщат към мен.
— Намерих си по-добро наметало — казах аз, — направено от ръцете на Фелуриан. И
имам история за разказване. История, която ще разправяте и на децата на вашите деца —
усмихнах се аз.
Настъпи моментно мълчание, последвано от невероятна врява, когато всички заговориха
едновременно.
Другарите ми ме гледаха смаяно и не можеха да повярват на очите си. Дедан пръв дойде
на себе си и след като се приближи до мен, ме изненада с груба прегръдка с едната си ръка.
Едва тогава забелязах, че другата му ръка виси на превръзка през врата. Погледнах го
въпросително.
— Да не би да си имал неприятности? — попитах го аз, докато стаята наоколо бе
изпълнена с хаотичен шум.
Дедан поклати глава.
— Хеспе — простичко отвърна той. — Тя не прие много добре мисълта, че съм готов да
се затичам след онази фае. Един вид успя… да ме убеди да остана.
— Счупила ти е ръката?
Спомних си, че когато за последен път го зърнах, Хеспе го беше притиснала към земята.
Едрият мъж сведе поглед към краката си.
— Тя просто я държеше, докато аз се опитвах да се отскубна. — Той се усмихна леко
смутено. — Предполагам, че може да се каже, че я счупихме заедно.
Потупах го по здравото рамо и се засмях.
— Това е мило, наистина трогателно. — Готвех се да продължа, но усетих, че стаята е
утихнала.
Всички ни гледаха. Всички гледаха мен.
Докато наблюдавах тълпата, внезапно се почувствах дезориентиран. Как можех да
обясня…?
Вече ви споменах, че не знаех колко време съм прекарал във Фае. Но трябва да е било
много, много дълго. Бях живял в онзи странен свят толкова дълго, че бях започнал да се
чувствам уютно там.
Сега, когато се бях върнал в света на смъртните, това претъпкано помещение ми
изглеждаше чудновато. Колко странно бе да си в сграда вместо под откритото небе.
Дървените пейки и маси от дебели дъски ми се струваха толкова примитивни и груби.
Светлината на лампите ми изглеждаше неестествено ярка и пронизваща.
От много дълго не бях имал никаква друга компания освен Фелуриан и хората около мен
сега ми се виждаха особени в сравнение с нея. Бялото в очите им ме плашеше. Миришеха на
пот, коне и горчиво желязо. Гласовете им бяха резки и остри. Стойките им — сковани и
непохватни.
Но това беше само повърхността на нещата. Чувствах се не на място в собствената си
кожа. Бях силно раздразнен, че трябва отново да нося дрехи, и не исках нищо повече от това
да съм гол и да се чувствам удобно. Усещах ботушите си като някакъв затвор. По дългия път
към „За няколко пенита“ трябваше да се боря през цялото време с желанието си да ги сваля.
Когато огледах лицата наоколо, видях една млада жена, която беше не повече от
двайсетгодишна. Тя имаше мило лице и ясни сини очи. Устните ѝ бяха съвършени за
целуване. Направих крачка към нея, като наистина възнамерявах да хвана ръката ѝ и да…
В мига, в който протегнах ръка да я погаля по шията, внезапно се спрях и главата ми се
замая от нещо, което много наподобяваше на световъртеж. Нещата тук бяха различни.
Мъжът, който седеше до жената, очевидно беше нейният съпруг. Това беше важно, нали? Но
този факт ми се струваше много смътен и далечен. Защо вече не целувах тази жена? Защо не
бях гол, не ядях теменужки и не свирех музика под открито небе?
Отново огледах стаята и всичко ми се стори ужасно нелепо. Всички тези хора, седящи на
пейките, облечени в много слоеве дрехи и хранещи се с ножове и вилици. Това ми се стори
толкова безсмислено и изкуствено. Беше и неимоверно смешно. Сякаш играеха някаква игра,
а дотогава не го бях осъзнавал. Беше като шега, която дотогава не бях разбирал.
И тогава се разсмях. Смехът ми не беше силен, нито пък особено продължителен, но
беше остър, необуздан и изпълнен със странна наслада. Не беше човешки смях и
преминаваше през тълпата като вятър през жита. Онези, които бяха достатъчно близо, за да
го чуят, се размърдаха на столовете си — някои ме погледнаха с любопитство, други със
страх. Трети потрепериха и отказаха да ме погледнат в очите.
Реакцията им ме потресе и аз положих усилие да се овладея. Поех си дълбоко дъх и
затворих очи. Мигът на странна дезориентация отмина, макар че продължавах да усещам
тежестта на ботушите върху краката си.
Когато отново отворих очи, видях, че Хеспе ме гледа.
— Квоте — колебливо каза тя, — изглеждаш… добре.
— И така се чувствам — широко се усмихнах аз.
— Мислехме, че си се… загубил.
— Мислили сте си, че вече ме няма — меко я поправих аз и се отправих към камината,
където стоеше Мартен. — Че съм умрял от ръцете на Фелуриан или се скитам в гората,
съсипан и обезумял от желание. — Огледах поред всеки от тях. — Не е ли така? —
Почувствах как погледите на всички в стаята са насочени към мен и реших да се възползвам
по най-добрия възможен начин от ситуацията. — Хайде стига, аз съм Квоте. Аз съм роден
един от Едема Рух. Учил съм в Университета и мога да призова светкавиците като Таборлин
Великия. Наистина ли вярвахте, че Фелуриан ще причини смъртта ми?
— Това щеше да се случи — обади се един груб глас от другия край на камината, — ако
някога бе зърнал дори и сянката ѝ.
Обърнах се и видях цигуларя с ястребовото лице.
— Моля за извинение, но не ви разбрах, господине.
— Трябва да молиш за извинение и всички останали тук — натърти той с изпълнен с
презрение глас. — Не знам какво се надяваш да спечелиш от това, но не вярвам, че някой от
вас е видял Фелуриан дори и за секунда.
— Направих повече от това просто да я зърна, приятелю — рекох аз и го погледнах право
в очите.
— Ако това беше истина, то тогава щеше да си или побъркан, или мъртъв. И макар да
признавам, че може и да не си с всичкия си, причината за това не е в магията на фае. — При
тези думи в стаята се разнесе смях. — Никой не я е виждал от двайсет години. Народът на
Фае отдавна е напуснал това място, а ти не си Таборлин, независимо какво разправят
приятелите ти. Предполагам, че си просто хитър разказвач на приказки, който се опитва да
си изгради име.
Този удар попадна неприятно близо до целта и аз видях, че някои хората в тълпата ме
гледат скептично.
Преди да успя да кажа каквото и да било, се намеси Дедан:
— Тогава какво ще кажете за брадата му? Когато побягна след нея преди три нощи,
лицето му беше гладко като бебешко дупе.
— Така казваш
и на половината от това, което ни разказа за онези бандити, или за онова, че той е призовал
светкавиците. Но реших, че приятелят ви е умрял и искате хората да го запомнят с някоя и
друга героична история… — Той наведе счупения си нос към мястото, където седеше Дедан.
— Но това
Не ми харесва някакви чужденци да се появят тук и да пълнят главите на приятелите ми с
глупости. Най-добре цялата ви група да си мълчи. Тази нощ чухме достатъчно от вас.
След тези думи цигуларят отвори очукания калъф, който стоеше до него и извади
инструмента си. Настроението в стаята вече беше станало леко враждебно и доста хора ме
гледаха с възмущение.
— Чуй ме сега… — разгорещено и гневно започна Дедан.
Хеспе каза нещо и се опита да го дръпне обратно на стола му, но наемникът се отърси от
ръката ѝ.
— Не. Няма да позволя да ме наричат лъжец. Самият Алверон ни изпрати тук заради
онези бандити. И ние си свършихме работата. Не очаквахме да ни посрещнат с парад, но
проклет да съм, ако позволя да ме наречеш лъжец. Ние убихме онези кучи синове. След това
наистина видяхме Фелуриан. И Квоте наистина се затича след нея.
Дедан огледа войнствено всички в стаята и най-вече цигуларя.
— Това е истината и аз се заклевам в здравата си дясна ръка. Ако някой иска да ме
нарече „лъжец“, то можем веднага да излезем навън и да уредим това.
Цигуларят взе лъка си и срещна погледа на Дедан. Той изсвири стържещ тон по струните.
— Лъжец.
Дедан почти прелетя през стаята, докато хората разбутваха столовете си, за да разчистят
място за двубоя. Цигуларят бавно се изправи на крака. Той беше по-висок, отколкото
очаквах, с къса посивяла коса и с ожулени кокалчета, което ми подсказа, че юмручният бой
му е добре познат.
Успях да застана пред Дедан, наведох се към него и тихо му качах на ухото:
— Наистина ли искаш да се биеш със счупена ръка? Ако той успее да те хване, само ще
крещиш и ще се напикаеш пред Хеспе. — Усетих, че се поуспокои, и го бутнах обратно към
стола му.
Той се подчини, но не изглеждаше особено щастлив от това.
— … нещо тук. — Чух да казва някаква жена зад гърба ми. — Ако искаш да се сбиеш с
някого, излез навън и не си прави труда да се връщаш повече. Не ти плащам, за да се биеш с
клиентите. Чу ли ме?
— Виж сега, Пени — опита се да я успокои цигуларят, — просто малко му се озъбих,
това е. Той беше този, който го прие твърде лично. Не можеш да ме обвиняваш, че се
подигравам на историите, които те разправят.
Обърнах се и видях, че цигуларят се оправдаваше пред една ядосана жена на средна
възраст. Тя беше поне трийсет сантиметра по-ниска от него и трябваше да се протегне, за да
го мушне с пръст в гърдите.
В този миг чух някакъв глас от едната ми страна да възкликна:
— В името на божията майка, Себ! Видя ли това? Погледни го! То се движи само!
— Ти си сляп пияница. Това е просто вятърът.
— Тази вечер няма вятър. Само се движи. Погледни отново!
Разбира се, ставаше дума за моя шаед. Вече няколко души забелязаха как леко се издува
от вятър, какъвто нямаше. Помислих си, че ефектът е доста впечатляващ, но съдейки по
широко отворените очи на хората наоколо, ми стана ясно, че това доста ги е разтревожило.
Един-двама неспокойно дръпнаха столовете си встрани от мен.
Очите на Пени бяха втренчени в леко помръдващия шаед и тя се приближи и застана
пред мен.
— Какво е това? — попита тя с глас, в който имаше само лека нотка на страх.
— Нищо, за което да се безпокоиш — непринудено отвърнах аз и изпънах част от шаеда,
за да го огледа. — Това е моето наметало сянка. Фелуриан ми го направи.
Цигуларят издаде звук на отвращение.
Пени го стрелна с поглед и колебливо докосна наметалото ми с ръка.
— Меко е — прошепна тя и вдигна поглед към мен.
Когато очите ни се срещнаха, тя за момент изглеждаше изненадана, а после възкликна:
— Ти си момчето на Лоси!
Преди да успея да я попитам какво има предвид, чух друг женски глас да казва:
— Какво?
Обърнах се и видях, че към нас се приближава червенокосата сервитьорка. Същата, която
ме беше поставила в толкова неудобно положение при първото ни посещение в „За няколко
пенита“.
Пени кимна към мен.
— Това е младото, страстно момче от преди три цикъла! Спомняш ли си, че ми го
показа? Не го познах с брадата.
Лоси застана пред мен. Яркочервените ѝ къдрици падаха върху голата светла кожа на
раменете ѝ. Опасните ѝ зелени очи огледаха шаеда и се насочиха нагоре към лицето ми.
— Наистина е той — каза тя на Пени, — независимо дали е с брада, или не.
Тя пристъпи още една крачка напред и почти се притисна в мен.
— Момчетата носят бради и се надяват, че това ще ги направи мъже.
Светлите ѝ изумрудени очи се втренчиха самоуверено в моите, сякаш очакваха да се
изчервя и да започна да се държа непохватно, както бях направил предишния път.
Помислих си за всичко, което бях научил в ръцете на Фелуриан, и се почувствах странно,
в мен отново се надигна онзи лудешки смях. Потиснах го, доколкото можах, но чувствах как
все още трепти в мен, когато я погледнах в очите и ѝ се усмихнах.
Лоси стреснато отстъпи назад и бледата ѝ кожа стана аленочервена.
Пени протегна ръка, за да ѝ помогне да запази равновесие.
— За бога, момиче! Какво ти става?
Лоси с мъка откъсна поглед от мен.
— Погледни го, Пени, погледни го наистина. Той прилича на фае. Погледни в очите му.
Пени погледна лицето ми с любопитство, след това и тя леко се изчерви и скръсти ръце
пред гърдите си, сякаш я бях видял гола.
— Милостиви боже! — задъхано възкликна тя. — Тогава значи всичко това е вярно.
Нали?
— Всяка дума — отвърнах аз.
— Как успя да избягаш от нея? — попита Пени.
— О, хайде стига, Пени! — невярващо извика цигуларят. — Нали не се хващаш на
историята на това пале?
— Мъжът, който познава жените, изглежда по определен начин, Бен Крайтън — обърна
се разпалено към него Лоси. — Не че ти имаш някаква представа от това. Когато той беше
тук преди няколко цикъла, харесах лицето му и реших да го подкача. Но щом се опитах да го
задявам… — Тя не довърши, сякаш търсеше подходящите думи.
— Това си го спомням — обади се един мъж от бара. — Беше доста забавно. Мислех, че
той ще се напикае от страх. Не успя да ѝ каже и дума.
— И какво толкова — може след това да си е намерил някоя фермерска дъщеря — сви
рамене цигуларят. — Не искам да кажа…
— Млъкни, Бен — прекъсна го Пени с тих, но властен глас. — Брадата не е единствената
промяна в него. — Очите ѝ огледаха лицето ми. — Господи, ама ти си права, момиче! Той
наистина прилича на фае! — Цигуларят се готвеше отново да каже нещо, но Пени го стрелна
с пронизващ поглед. — Млъкни или са махай оттук! Не искам никакви свади тази нощ.
Цигуларят огледа помещението и разбра, че нещата се бяха обърнали срещу него. Той
почервеня и излезе навън с намръщено лице.
Лоси отново се приближи до мен и отметна косата си назад.
— Наистина ли е толкова красива, колкото казват? — Тя гордо вирна брадичка. — По-
красива от мен?
Поколебах се, след това меко отвърнах:
— Тя е Фелуриан, най-красивата от всички. — Протегнах ръка и докоснах врата ѝ на
мястото, където къдравата ѝ червена коса се спускаше надолу, след това се наведох и
прошепнах седем думи в ухото ѝ: — Но въпреки това ѝ липсва твоят огън.
И тя ме обикна заради тези седем думи, а гордостта ѝ бе спасена.
— Как успя да се измъкнеш? — попита Пени.
Огледах стаята и видях, че вниманието на всички е насочено към мен. Необузданият смях
на фае отново ме изпълни отвътре. Усмихнах се лениво. Шаедът ми се изду.
Тогава застанах отпред, седнах на плочата пред камината и им разказах своята история.
По-скоро им разказах
повярват. Нямаше да повярват, че Фелуриан ме е пуснала, защото използвах песента за нея
като залог. Това просто не се връзваше с класическите истории за нея.
Онова, което им разказах, беше по-близо до историята, която очакваха да чуят. В тази
история преследвах Фелуриан във Фае. Телата ни се преплитаха едно в друго на нейната
сумрачна поляна. След това, докато си почивахме, ѝ свирех музика, която беше достатъчно
приятна, за да я накара да се смее, достатъчно мрачна, за да я уплаши, и достатъчно нежна,
за да я разплаче.
Но когато се опитвах да си тръгна от Фае, тя не ме пускаше. Беше твърде влюбена в
моя… талант.
Предполагам, че не бях особено сдържан. Намекнах доста силно, че Фелуриан ме ценеше
високо като любовник. Знам, че нямам друго извинение за това си поведение освен факта, че
тогава бях шестнайсетгодишен младеж, горд от наскоро придобитите си умения, на когото
не му беше чуждо малко самохвалство.
Казах им как Фелуриан се е опитала да ме хване в клопка във Фае и как сме се борили с
магия. За тази част заех малко от историята на Таборлин Великия. Разбира се, имаше огън и
светкавици.
Накрая бях победил Фелуриан, но бях пощадил живота ѝ. От благодарност тя ми бе
ушила магическо наметало, беше ме научила на тайни магии и ми беше подарила сребърен
лист в знак на благоразположението ѝ към мен. Разбира се, листът беше чиста измислица.
Но историята нямаше да звучи както трябва, ако тя не ми беше дала три подаръка.
Като цяло историята беше добра. И дори и да не беше напълно вярна… все пак в нея
имаше и известна истина. В своя защита ще кажа, че можеше да се отърва изцяло от
истината и да разкажа много по-добра история. Лъжите са по-прости и в повечето случаи са
и по-смислени.
Лоси ме наблюдаваше през цялото време и, изглежда, приемаше цялата история като
някакво предизвикателство към уменията на смъртните жени. Когато историята свърши, тя
изяви претенциите си към мен и ме отведе в малката си стая на най-горния етаж на „За
няколко пенита“.
В онази нощ почти не успях да мигна и Лоси май се доближи много повече до това да ме
убие от изтощение, отколкото някога го бе правила Фелуриан. Тя беше възхитителна
партньорка, точно толкова прекрасна колкото и Фелуриан.
Чувам ви да питате как е възможно това? Как която и да е смъртна жена би могла да се
сравнява с Фелуриан?
По-лесно е да го разберете, ако мислите за това като за музика. Понякога мъжът се
наслаждава на някоя симфония. А друг път някоя обикновена жига му допада повече.
Същото се отнася и до правенето на любов. Един вид любене е подходящ за меките
възглавници на някоя горска поляна, а друг е съвсем естествен за омачканите чаршафи на
тесните легла по горните етажи на странноприемниците. Всяка жена е като инструмент,
който очаква някой да го изучи, да го обича и да свири добре на него, за да може най-сетне
да създаде своята собствена музика.
Някои могат да се почувстват обидени от такова сравнение, защото не разбират какво
означава музиката за един член на трупа. Може да си помислят, че така унижавам жените.
Да ме сметнат за безчувствен, груб и недодялан.
Но тези хора не разбират любовта, музиката, нито мен самия.
108.
Бърз
Прекарахме няколко дни в „За няколко пенита“, където бяхме посрещнати сърдечно.
Имахме безплатни стаи и не давахме нищо за храна. Фактът, че имаше по-малко бандити,
означаваше, че пътищата ще са по-безопасни и ще идват повече клиенти, а и Пени знаеше, че
нашето присъствие в странноприемницата ще привлече повече посетители, отколкото
свиренето на цигулка всяка вечер.
Ние се възползвахме добре от престоя си там и се наслаждавахме на топлата храна и
меките легла. Всички имахме нужда от време, за да се възстановим. Хеспе продължаваше да
се грижи за простреляния ѝ със стрела крак, а Дедан — за счупената си ръка. Собствените
ми дребни наранявания отдавна бяха изчезнали, но имах нови, най-вече драскотини по
гърба.
Научих Темпи на основните принципи на свиренето на лютня, а той продължи да ме
наставлява как да се бия. Обучението ми се състоеше от кратки, сбити обсъждания на
летхани и дълги, изморителни тренировки по кетан.
Освен това съчиних песен за преживяванията ми с Фелуриан. Първоначално я нарекох
„Стихове за полумрака“, което, трябва да признаете, не е особено добро заглавие. За щастие
името не се запомни и сега повечето хора я знаят като „Песента, изпята до средата“.
Не беше най-добрата ми творба, но се запомняше лесно. Клиентите на
странноприемницата, изглежда, я харесаха и когато чух Лоси да си я подсвирква, докато
сервираше напитки, разбрах, че тя ще се разпространи като огън във въглищен пласт.
Тъй като хората непрекъснато искаха да им разказвам истории, споделих с тях още
няколко интересни събития от живота ми. Разказах им как уредих приемането си в
Университета, когато бях едва петнайсетгодишен. Описах им и как ме приеха в Арканум
само за три дни. А също и как бях назовал името на вятъра, изпаднал в ярост, след като
Амброуз счупи лютнята ми.
За съжаление до третата вечер истинските ми истории се изчерпаха. И тъй като
публиката ми жадуваше за още, аз просто си присвоих една от историите на Илиен, като
сложих себе си на неговото място и между другото откраднах и някоя и друга история за
Таборлин.
Не се гордея с това и в своя защита бих искал да кажа, че доста си бях пийнал, а и в
публиката имаше няколко красиви жени. Има нещо много примамливо в развълнуваните очи
на млада жена. Те могат да накарат един неразумен млад мъж да извърши всякакви глупости
и аз не бях изключение от това правило.
Междувременно Дедан и Хеспе живееха в малкия, специален свят, който наскоро
влюбените си създават. Беше удоволствие човек да ги наблюдава. Дедан беше по-мил и по-
тих, а лицето на Хеспе загуби доста от строгостта си. Прекарваха много време в стаята си.
Несъмнено, за да си наваксат недоспиването.
Мартен флиртуваше безсрамно с Пени толкова пиян, че можеше да удави и риба, и като
цяло се забавляваше за трима.
Напуснахме „За няколко пенита“ след три дни, защото не искахме да прекаляваме с
гостоприемството на домакините. За себе си мога да кажа, че бях доволен, че си тръгваме.
Бях напълно изтощен, разкъсван между обучението на Темпи и вниманието, което ми
оказваше Лоси.
* * *
Връщането ни до Северин беше бавно. Донякъде това се дължеше на безпокойството ни
за ранения крак на Хеспе, но донякъде, защото знаехме, че времето, което сме прекарали
заедно, наближава своя край. Въпреки трудностите се бяхме сближили, а такива неща трудно
се забравят.
Новините за нашите приключения ни бяха изпреварили по пътя. Така че когато спирахме
да нощуваме, получавахме без проблем храна и легла, а понякога и не плащахме за тях.
На третия ден, след като напуснахме „За няколко пенита“, срещнахме малка трупа
изпълнители. Не бяха от Едема Рух и изглеждаха доста бедни. Бяха само четирима — един
по-възрастен мъж, двама около двайсетгодишни мъже и момче на осем-девет години. Тъкмо
товареха разхлопаната си каруца, когато спряхме, за да дадем малко почивка на крака на
Хеспе.
— Поздрави на трупата — извиках аз.
Те вдигнаха разтревожени погледи, но се успокоиха, когато забелязаха лютнята на гърба
ми.
— Поздрави на барда.
— Не съм бард, а само малко си падам певец — засмях се аз и стиснах ръцете им.
— Въпреки това здравей — усмихна се по-възрастният мъж. — Накъде сте тръгнали?
— От север на юг. А вие?
Те се успокоиха още повече, когато разбраха, че съм се насочил в друга посока.
— От изток на запад — отвърна мъжът.
— Имахте ли късмет?
— Напоследък не особено — сви рамене той. — Но чухме да се говори за лейди Чолкър,
която живее на два дни път от тук. Казват, че никога не връщала човек, който може да свири
поне малко или да изиграе някоя пиеса. Надяваме се да изкараме едно-две пенита.
— Нещата бяха по-добре, когато имахме мечка — намеси се единият от по-младите
мъже. — Хората са готови да платят, за да видят насъскване на кучета срещу мечка.
— Разболя се, когато я ухапа едно куче — обясни ми другият младеж. — Умря преди
близо година.
— Жалко — рекох аз. — Трудно се намира мечка. — Те кимнаха в мълчаливо съгласие, а
аз добавих: — Имам нова песен за вас. Какво ще ми дадете за нея?
Единият младеж ме погледна предпазливо.
— Виж сега, нова за теб не означава, че ще е нова и за нас — изтъкна той. — А и нова
песен не означава непременно добра песен, ако разбираш какво искам да кажа.
— Ще те оставя да прецениш сам — казах аз и извадих лютнята от калъфа.
Бях написал песента така, че да е лесна за запомняне и проста за пеене, но въпреки това
трябваше да я повторя два пъти, преди той да успее да я запомни цялата. Както казах, те не
бяха Едема Рух.
— Доста добра песен — неохотно призна той. — Всеки харесва Фелуриан, но не знам
какво можем да ти предложим в замяна за нея.
— Направих един нов куплет на „Калайджията Тенер“ — обади се момчето.
Другите се опитаха да го накарат да замълчи, но аз се усмихнах.
— Много бих искал да го чуя — казах.
Момчето се наду от гордост и запя с пронизителен глас:
Видях една фермерска дъщеря веднъж
на речния бряг, далеч от всеки мъж.
Тя къпеше се, когато я съзрях.
И оплака се, че ще бъде грях,
ако някой мъж я забележи.
Затова бавно и отново
тя сапуниса тялото си голо.
Засмях се.
— Бива си го — похвалих го аз, — но какво ще кажеш за това?
Видях една фермерска дъщеря веднъж
на речния бряг, далеч от всеки мъж.
Когато я хванах, тя призна ми,
че се чувства омърсена,
ако банята ѝ е смутена.
Затова изми още веднъж
тялото, което видял бе мъж.
Момчето се замисли.
— Моят ми харесва повече — рече то накрая.
Потупах го по гърба.
— Добър мъж е този, който държи на собствените си стихове — рекох аз и се обърнах
отново към водача на малката трупа. — Някакви клюки?
Той се замисли за момент.
— На север от тук, в Елд, имало бандити.
Кимнах и отбелязах:
— Чух, че вече са им видели сметката.
Той се замисли отново.
— Алверон ще се жени за онази жена от рода Лаклес.
— Знам поема за Лаклес! — намеси се отново момчето и започна:
Седем са нещата
на Лаклес пред вратата…
— Млъкни — по-възрастният мъж леко шляпна детето по главата, след което ме
погледна извинително. — Момчето има добър слух, но му липсват всякакви обноски.
— Всъщност — казах аз — бих искал да я чуя.
Той сви рамене и пусна момчето, което го погледна ядосано, преди да зарецитира:
Седем са нещата
на Лаклес пред вратата.
Едно от тях е пръстен,
който не е носен,
едно е дума престъпена,
едно е точно време,
едно е свещ без светлина,
едно е син, в който е кръвта,
едно врата е потопа, дето спира,
едно е нещо, което пазено е свидно,
и накрая е онова,
що идва със съня.
— Това е една от онези гатанки в рими — извинително обясни бащата. — Един бог знае
откъде ги научава, но трябва да се научи да не рецитира всеки неприличен стих, който чуе.
— Откъде я научи? — попитах детето аз.
Момчето се замисли за известно време, след това сви рамене и зачеса свивката на
коляното си.
— Не знам. От другите деца.
— Трябва да тръгваме — каза по-възрастният мъж и погледна към небето.
Порових в кесията си и му подадох един сребърен нобъл.
— Това пък защо? — попита той и ме изгледа подозрително.
— За да ви помогна да си вземете нова мечка — отвърнах аз. — И при мен времената не
бяха леки, но напоследък се опаричих.
Те си тръгнаха, след като ми поблагодариха горещо. Бедните хорица. Нито една
уважаваща себе си трупа от Едема Рух никога не би се унижила да прави номера с
насъскването на кучета по мечка. За това не беше необходимо умение и такова изпълнение
не беше повод за особена гордост.
Но те едва ли можеха да бъдат обвинявани, задето в жилите им не тече кръвта на Рух, а
ние, членовете на трупи, трябва да се грижим едни за други. Защото на никой друг не му
пука за нас.
* * *
Двамата с Темпи използвахме времето, докато вървяхме, за да обсъждаме летхани, а
вечерите — за да практикуваме кетан. Вече ми беше по-лесно и понякога успявах да направя
дори и „да уловиш дъжда“, преди Темпи да ми намери някоя дребна грешка и да ме накара
да започна отначало.
С него бяхме открили едно доста усамотено място близо до странноприемницата, където
бяхме спрели за вечерта. Дедан, Хеспе и Мартен пиеха в кръчмата. Аз внимателно
упражнявах кетан, а Темпи се беше облегнал на дърво и тренираше с непоколебима
решителност едно от основните упражнения за раздвижване на пръстите, на които го бях
научил. Повтаряше го отново и отново.
Тъкмо бях направил „ръце, въртящи се в кръг“, когато с крайчеца на окото си забелязах
движение. Не спрях, защото Темпи ме беше учил да не се разсейвам, докато практикувам
кетан. Ако се обърнех да погледна, трябваше да започна отначало.
С болезнено бавни движения подхванах „танц назад“. Но в мига, в който поставих петата
си на земята, знаех, че балансът ми не е както трябва. Изчаках Темпи да се обади, но той не
го направи.
Спрях с упражненията по кетан и когато се обърнах, видях група от четирима адемски
наемници, които се приближаваха към нас с дебнеща и грациозна походка. Темпи вече беше
скочил на крака и вървеше към тях. Лютнята ми беше прибрана в калъфа и подпряна
отстрани на дървото.
Скоро петимата застанаха плътно един до друг, толкова близо, че раменете им почти се
докосваха. Достатъчно близо, за да не мога да чуя тихия шепот на думите, които си
разменяха, или дори да видя движенията на ръцете им. Но от напрежението в раменете на
Темпи ми стана ясно, че той се чувства неловко и е заел отбранителна поза.
Знаех, че ако го повикам, ще бъде сметнато за невъзпитано, затова се отправих към тях.
Но преди да се доближа достатъчно, за да ги чуя, един от непознатите наемници протегна
ръка и ме бутна. Широко разтворените му пръсти натиснаха силно гръдта ми.
Без да се замислям, направих „отскубване от лъва“, като го хванах за палеца и отдръпнах
китката му от гърдите си. Той разхлаби хватката ми без каквото и да било забележимо
усилие и се приготви да ме препъне с „гонитбата на камъка“. Направих „танц назад“ и този
път запазих равновесие, но другата му ръка ме удари в слепоочието точно толкова силно,
колкото да ме замае, но без изобщо да ми причини болка.
Гордостта ми обаче беше наранена. По същия начин ме удряше и Темпи, за да ме смъмри
мълчаливо за небрежно изпълнение на движенията на кетан.
— Бърз е — тихо отбеляза наемникът на атурански.
Едва когато чух гласа, осъзнах, че това е жена. Не че приличаше особено на мъжкарана,
но изглеждаше много подобна на Темпи. Имаше същата жълтеникаворуса коса, светлосиви
очи, спокойно изражение и кървавочервени дрехи. Беше по-висока от приятеля ми с пет-
шест сантиметра и раменете ѝ бяха по-широки от неговите. Но макар да беше слаба като
върлина, плътно прилепналите ѝ червени наемнически дрехи все пак разкриваха леките
извивки на ханша и гърдите ѝ.
Когато погледнах по-внимателно, тутакси осъзнах, че трима от четиримата наемници са
жени. Широкоплещестата, която бе застанала с лице към мен, имаше тънък белег, прерязващ
веждата ѝ, и още един близо до челюстта. Те бяха със същия светлосребрист цвят като
белезите, които Темпи имаше по ръцете и гърдите. И макар да не бяха кой знае колко
страховити, все пак придаваха на безизразното ѝ лице особена неумолимост.
Тя беше казала, че съм бърз. На пръв поглед това изглеждаше като комплимент, но в
живота ми достатъчно често са ми се подигравали, за да разбера това, независимо на какъв
език е изказано. Дори и по-лошо — дясната ѝ ръка се плъзна към кръста ѝ с обърната навън
длан. Въпреки съвсем слабите ми познания за адемския език на жестовете знаех какво
означава това. Ръката ѝ беше възможно най-далеч от дръжката на меча. Същевременно тя се
завъртя в профил към мен и извърна поглед. Не само че бях обявен за безобиден, жестът ѝ
беше презрителен.
С мъка запазих спокойно изражение, защото предположих, че физиономията ми само ще
ме направи още по-жалък в нейните очи.
Темпи посочи мястото, откъдето бях дошъл.
— Върви — каза той.
Неохотно изпълних каквото ми каза, тъй като не исках да правя сцени.
Адемците стояха в плътна група в продължение на четвърт час, докато аз упражнявах
кетан. Макар да не чух и дума от техния разговор, беше очевидно, че спорят. Жестовете им
бяха резки и гневни, стойката на краката им — агресивна.
Накрая четиримата непознати адемци си тръгнаха, отправяйки се обратно към пътя.
Темпи се върна до мястото, където стоях и се опитвах да направя „вършеене на жито“.
— Твърде широко.
ми покаже, че ми липсва равновесие.
Преместих крака си и опитах отново.
— Кои бяха те, Темпи?
— Адемци — простичко отвърна той и седна отново на мястото си в подножието на
дървото.
— Познаваш ли ги?
— Да. — Темпи се огледа и извади лютнята ми от калъфа.
Тъй като ръцете му бяха заети, той все едно беше ням. Върнах се към упражненията по
кетан, защото знаех, че да се опитвам да измъкна някакви отговори от него, бе все едно да
пробвам да му извадя зъбите.
Минаха два часа и слънцето започна да се спуска зад дърветата на запад.
— Утре тръгвам — каза той.
Тъй като и двете му ръце бяха все още върху лютнята, можех само да гадая за
настроението му.
— Закъде?
— Към Хаерт. Към Шехин.
— Това градове ли са?
— Хаерт е град. Шехин е учител.
Замислих се каква ли е причината.
— Да не би да си имаш неприятности, задето ме учиш?
Той върна лютнята в калъфа и затвори капака.
— Може би.
— Забранено ли е?
— Много забранено — отвърна той.
Темпи се изправи и започна да прави кетан. Последвах го и известно време и двамата
мълчахме.
— Колко неприятности си имаш? — накрая попитах аз.
— Много неприятности — отвърна той и долових в гласа му необичайни за него
емоционалност и безпокойство. — Може би беше неразумно.
Двамата се движехме бавно като залязващото слънце.
Помислих за онова, което беше казал Ктаех. За единственото късче потенциално полезна
информация, което той беше изпуснал по време на разговора ни.
Фелуриан ми беше казала, че Ктаех говори само истината.
— Мога ли да те придружа? — попитах аз.
— Да ме придружиш? — попита Темпи, докато дланите му се въртяха в грациозен кръг, с
който се чупят дългите кости на ръцете.
— Да пътувам с теб. Да те следвам. Към Хаерт.
— Да.
— Това ще ти помогне ли с твоите неприятности?
— Да.
— Ще дойда.
— Благодаря ти.
109.
Варвари и безумци
Вярно е, че не исках нищо повече от това да се върна в Северин. Исках отново да спя в
легло и да се възползвам от благоразположението на маера, докато все още го имаше. Исках
да намеря Дена и да оправя отношенията ни.
Но Темпи си имаше неприятности, защото ме учи. Не можех просто да си тръгна и да го
оставя сам да се оправя с тях. Още повече, че Ктаех ми беше казал, че Дена вече е напуснала
Северин. Макар че едва ли ми бе нужен пророк от Фае, за да разбера това. Нямаше ме от цял
месец, а Дена не беше от хората, които си губят времето да стоят на едно място.
И така, на следващата сутрин нашата група се раздели. Дедан, Хеспе и Мартен тръгнаха
на юг към Северин, за да докладват на маера и да си получат парите. Двамата с Темпи
поехме на североизток към Стормуол и Адемре.
— Сигурен ли си, че не искаш да му занеса сандъчето? — за пети път ме попита Дедан.
— Обещах на маера, че лично ще му върна парите — излъгах аз, — но искам да му дадеш
това. — Подадох на едрия наемник писмото, което бях написал предишната нощ. — То
обяснява защо ми се налага да те направя водач на групата — ухилих се аз. — Може и да
получиш премия за това.
Дедан се наду и си придаде важен вид, докато вземаше писмото.
Мартен, който стоеше наблизо, издаде звук, наподобяващ кашлица.
* * *
Докато двамата с Темпи вървяхме, успях да изкопча някои подробности от него. Накрая
научих, че човек с неговото обществено положение трябва да получи разрешение, преди да
си вземе ученик.
Нещата допълнително се усложняваха от факта, че аз бях външен човек — варварин.
Изглежда, че Темпи бе направил нещо повече от това да престъпи обичая, като бе започнал
да учи някой като мен. Беше злоупотребил с доверието на своя учител и своя народ.
— Ще има ли някакъв съдебен процес? — попитах аз.
Той поклати глава.
— Няма да има процес. Шехин ще ми зададе няколко въпроса. Ще кажа: „Видях, че в
Квоте има здраво желязо, което само чака. Той е част от летхани. Има нужда от летхани да
го напътства.“ — Темпи кимна към мен. — Шехин ще те попита за летхани, за да разбере
дали съм преценил правилно. Ще реши дали в теб има желязо, което заслужава да бъде
ковано. — Ръката му направи кръг, като по този начин показа жеста за
— И какво ще стане, ако не съм подходящ? — попитах аз.
— За теб?
— Отрязан? — попитах аз, надявайки се, че не съм разбрал правилно.
Той вдигна ръка и размърда пръстите си.
— Адемците. — Той стегна ръката си в юмрук и го разтърси. — Адемре. — След това
отвори ръка и докосна малкия си пръст. — Темпи. — После докосна останалите пръсти. —
Приятел. Брат. Майка. — Докосна палеца. — Шехин. — Сетне направи жест, все едно
откъсва малкия си пръст и го хвърля настрани. — Отрязан.
Значи нямаше да го убият, но щяха да го изпратят в изгнание. За момент задишах по-
леко, докато не погледнах в светлите очи на Темпи. За един кратък миг в съвършената му
маска на спокойствие се появи пукнатина и зад нея видях истината. Смъртта би била по-
меко наказание за него в сравнение с това да бъде „отрязан“. Той беше ужасѐн, по-уплашен
от всеки друг човек, когото някога бях виждал.
* * *
Договорихме се, че е най-разумно да се оставя изцяло в ръцете на Темпи по време на
пътуването до Хаерт. Имах петнайсетина дни, за да усъвършенствам онова, което знам.
Надявахме се, че когато се срещна със старейшините на Темпи, ще им направя добро
впечатление.
Преди да започнем този първи ден на обучение, Темпи ме накара да сваля шаеда си.
Направих го, макар и неохотно. Успях да го сгъна в изненадващо малко вързопче, което
лесно се събра в пътната ми торба.
Темпото, наложено от адемеца, беше изтощително. Първо преминахме „разтягането на
танцьора“, което бях наблюдавал толкова много пъти преди. След това изпълнихме
движенията на кетан, като Темпи поправяше непрекъснатите ми грешки. После вървяхме
около километър и половина.
Накрая седнахме и започнахме да обсъждаме летхани. Фактът, че разговаряхме на
адемски, не ми помагаше особено, но и двамата се съгласихме, че трябва да навляза в езика,
за да разговарям като цивилизован човек, когато стигнем в Хаерт.
— Каква е целта на летхани? — попита Темпи.
— Да ни даде път, който да следваме? — отвърнах аз.
— Не — строго каза адемецът, — летхани не е път.
— Каква е целта на летхани, Темпи?
— Да ни води в нашите постъпки. Като следваш летхани, ти постъпваш правилно.
— Това не е ли път?
— Не. Летхани е онова, което ни помага да изберем път.
След това цикълът започваше отново. Бягахме в продължение на час, правехме кетан,
вървяхме километър и половина и говорехме за летхани. Беседата ни отнемаше около два
часа и след като приключехме краткото си обсъждане, започвахме отново.
В един момент от разговора ни за летхани започнах да правя жеста за
Темпи сложи ръката си върху моята и ме спря.
— Когато обсъждаме летхани, не трябва да правиш нищо такова. — Ръката му бързо
направи движението за
— Защо?
Темпи се замисли за момент.
— Когато говориш за летхани, това не трябва да идва от тук — той потупа главата ми —
или от тук. — Потупа гърдите ми над сърцето и прокара пръсти надолу по лявата ми ръка. —
Истинското познание за летхани живее по-дълбоко. То живее тук. — Мушна с пръст корема
ми под пъпа. — Трябва да говориш от там, без да се замисляш.
Докато правехме това отново и отново, аз постепенно започнах да разбирам негласните
правила на нашите разговори. Целта им бе не само да ме научат на летхани, но и да покажат
колко задълбочено е станало разбирането ми за него.
Това означаваше, че трябва да отговарям на въпросите бързо, без преднамерените паузи,
обичайни за разговорите на адемски. Не се очакваше да давам обмислен, а искрен отговор.
Ако човек наистина познаваше летхани, това ставаше очевидно от отговорите му.
Бягане. Кетан. Вървене. Обсъждане. Повторихме този цикъл три пъти преди обедната ни
почивка. Общо шест часа. Облях се в пот и бях почти убеден, че ще умра. След един час за
почивка и хранене започнахме отначало. Повторихме още три цикъла, преди да спрем, за да
пренощуваме.
Направихме лагера си отстрани край пътя. Изядох вечерята си полузаспал, разстлах
одеялото си и се увих в шаеда си. Както бях уморен, той ми се стори мек и топъл като гъши
пух.
Темпи ме разбуди посред нощ. Макар някаква животинска част дълбоко в мен да го
мразеше за това, веднага щом се размърдах, разбрах, че е било необходимо. Тялото ми беше
схванато и ме болеше, но бавните, познати движения на кетан ми помогнаха да отпусна
вдървените си мускули. Адемецът ме накара да се разтегна и да пийна вода и през
останалата част от нощта спах като пън.
На втория ден беше по-лошо. Макар и здраво привързана към гърба ми, лютнята се
превърна в ужасно бреме. Мечът, който дори не можех да използвам, се влачеше от хълбока
ми. Пътната торба ми тежеше като воденичен камък и съжалих, че не бях позволил на Дедан
да вземе сандъчето на маера. Мускулите ми бяха като от гума и не ме слушаха, а когато
тичахме, дъхът ми пареше в гърлото.
Моментите, в които с Темпи разговаряхме за летхани, бяха единствената истинска
почивка, но бяха разочароващо кратки. Мислите ми се въртяха изтощено и се нуждаех от
цялата си концентрация, за да ги подредя и да се опитам да дам правилните отговори. Дори
и тогава думите ми само го дразнеха. Той отново и отново поклащаше глава и ми обясняваше
колко много греша.
Накрая се отказах да се мъча да давам правилните отговори. Бях твърде изморен, за да ме
е грижа. Зарязах опитите да слагам в ред мислите си и просто се наслаждавах на
облекчението, че мога да поседна за няколко минути. Бях твърде изморен, за да запомня
какво говорех през по-голямата част от времето, но за моя изненада тези отговори допаднаха
повече на Темпи. Това беше истинско блаженство. Когато моите отговори му харесваха,
обсъжданията ни траеха по-дълго и аз можех да прекарвам повече време в почивка.
На третия ден се почувствах значително по-добре. Мускулите вече не ме боляха толкова
много. Дишах по-лесно. Чувствах главата си ясна и лека като лист, който се носи по вятъра.
В такова настроение отговорите на въпросите на Темпи сякаш бяха на върха на езика ми и
бяха прости като песен.
Бягане. Кетан. Вървене. Обсъждане. Три цикъла. Но докато правехме движенията на
кетан отстрани на пътя, аз припаднах.
Темпи ме бе наблюдавал внимателно и ме подхвана, преди да се строполя на земята.
Светът се въртеше шеметно около очите ми в продължение на няколко минути, преди да
осъзная, че съм под сянката на дърво край пътя. Сигурно адемецът ме бе отнесъл там.
Той ми подаде меха с вода.
— Пий.
Мисълта за вода не ми се стори особено привлекателна, но въпреки това пийнах една
глътка.
— Съжалявам, Темпи.
— Напредна много, преди да паднеш. Не се оплакваше. Показа, че духът ти е по-силен от
тялото. Това е добре. Когато умът контролира тялото, това е летхани. Но да знаеш къде са
границите на възможностите ти, също е летхани. По-добре е да спреш, когато трябва,
отколкото да продължиш, докато паднеш.
— Освен ако летхани не изисква да паднеш — казах аз, без да се замислям.
Усещах главата си лека като лист, носен от вятъра.
— Да. — Той ме възнагради с една от редките си усмивки. — Започваш да разбираш.
— Атуранският ти става все по-добър, Темпи — отвърнах на усмивката му аз.
Темпи примигна.
— Сега говорим на моя език, а не на твоя.
— Аз не говоря… — понечих да възразя, но внезапно чух думите, които използвах:
Главата ми се замая за момент.
— Пийни си пак — каза Темпи и макар да владееше изражението на лицето и гласа си,
разбрах, че е обезпокоен.
Отпих отново, за да го успокоя. Сетне тялото ми сякаш внезапно осъзна, че има нужда от
вода. Изпитах силна жажда и отпих няколко големи глътки. Спрях, преди да съм изпил
твърде много, и стегнах корема си. Темпи кимна.
— Значи говоря добре? — попитах аз, за да разсея усещането за жажда.
— Говориш добре за дете. Много добре за варварин.
— Само добре? Грешно ли изговарям думите?
— Твърде често докосваш очи. — Той разшири очите си и ги втренчи многозначително в
моите очи. — Освен това думите ти са добри, но прости.
— Тогава трябва да ме научиш на още думи.
Той поклати глава.
— Вече знаеш твърде много думи.
— Твърде много? Темпи знам съвсем малко.
— Не са важни думите, а как ги използваш. В адемския се цени изкуството на
говоренето. Има хора, които могат да кажат много неща само с една дума. Шехин е сред тях.
Тези хора изричат нещо на един дъх, а на останалите ще им е нужна цяла година, за да
разберат неговия смисъл. —
нужно. Не трябва да говориш на адемски по същия начин, по който пееш на атурански. Сто
думи за възхвала на една жена. Това е твърде много. Нашите разговори са по-кратки.
— Значи, когато срещна някоя жена, трябва просто да кажа „Ти си красива“?
— Не. — Темпи поклати глава. — Трябва да кажеш „красива“ и да оставиш жената да
реши какво точно си имал предвид.
— Това не е ли… — Не знаех думите за „неясно“ или „неопределено“ и трябваше да
започна отначало, за да му обясня какво искам да кажа. — Това не води ли до объркване?
— Води до многозначителност — твърдо отвърна той. — Това е деликатност. Човек
винаги трябва да мисли за него, когато разговаря. Да говориш твърде много… — Той
поклати глава.
— Невъзпитано?
— Отивам в Северин и там има хора, които смърдят. Има и такива, които не смърдят. И
едните, и другите са хора, но онези, които не смърдят, са благородници. — Той потупа
силно носа ми с два пръста. — Ти не си козар. Ти си ученик на летхани. Мой ученик. Трябва
да говориш като благородник.
— Но какво ще стане с яснотата? Ами ако трябва да бъде построен някой мост? С това са
свързани много технически подробности. Всички те трябва да бъдат изречени ясно.
— Разбира се — отвърна Темпи.
неща е за предпочитане да бъдеш деликатен. По-малко е по-добре.
Адемецът протегна ръка и ме хвана здраво за рамото. След това вдигна очи, срещна
погледа ми и ме гледа известно време. Правеше това толкова рядко. Усмихна ми се леко и
спокойно.
— Горд — каза той.
* * *
Прекарахме остатъка от деня в почивка. Повървяхме няколко километра, упражнявахме
кетан, обсъждахме летхани, после отново вървяхме. В онази вечер се отбихме в крайпътна
странноприемница, където аз ядох като за трима и се строполих на леглото, преди още
слънцето да е залязло.
На следващия ден повторихме циклите, но само по два преди обяд и два следобед. Тялото
ми гореше и ме болеше, но вече не бях загубил ума и дума от изтощение.
За щастие с малко усилие на волята можех да се върна отново в състоянието на онази
странна, очакваща яснота на съзнанието, която бях използвал предния ден, за да отговоря на
въпросите на Темпи.
През следващите няколко дни започнах да наричам това странно състояние на
съзнанието „въртящия се лист“.
Беше като някой далечен братовчед на „сърцето от камък“ — мисловното упражнение за
съзнанието, което бях научил преди толкова много време. Като казвам това, трябва да се има
предвид, че между двете нямаше много прилики. „Сърцето от камък“ беше практично — то
премахваше емоциите и фокусираше съзнанието. Позволяваше ми по-лесно да го разделям
на части или да поддържам толкова важния Алар.
От друга страна, „въртящият се лист“ изглеждаше до голяма степен безполезен. Беше
отморяващо да оставя съзнанието си да се избистри и изпразни и след това да се носи с
лекота, да прескача от едно нещо на следващото. Но като изключим, че ми помагаше да
намирам отговорите на въпросите на Темпи ей така, от нищото, изглеждаше, че от него няма
практическа полза. Беше като мисловен еквивалент на номер с карти.
На осмия ден от пътуването тялото вече не ме болеше постоянно. Тогава Темпи добави
нещо ново. След като изпълнехме движенията на кетан, двамата се биехме. Беше трудно,
защото точно тогава бях най-уморен. Но след двубоя винаги сядахме, почивахме си и
обсъждахме летхани.
— Защо се усмихваше, докато се биехме днес? — попита ме веднъж адемецът.
— Защото бях щастлив.
— Двубоят ли ти хареса?
— Да.
— Това не е летхани. — Темпи излъчваше неодобрение.
Обмислих за момент следващия си въпрос.
— Трябва ли човек да се наслаждава на боя?
— Не. Трябва да ти доставя удоволствие да постъпваш правилно и в съответствие с
летхани.
— А ако летхани изисква от мен да се бия? Не трябва ли да изпитвам удоволствие от боя?
— Не. Трябва да изпитваш удоволствие от следването на летхани. Ако се биеш добре,
трябва да се гордееш, защото правиш нещо добре. Самият бой трябва да те кара да изпитваш
само чувство за дълг и тъга. Битката доставя удоволствие единствено на варварите и на
безумците. Който обича самата битка, е изоставил летхани.
На единадесетия ден Темпи ми показа как да включа меча си в кетан. Първото нещо,
което научих, бе колко бързо мечът става тежък като желязо, когато го държиш с изпъната
напред ръка.
С бойните тренировки и добавянето на меча всеки цикъл ни отнемаше близо два часа и
половина. Въпреки това неизменно се придържахме към графика си. Три цикъла преди обяд,
три цикъла следобед. Общо петнайсет часа. Усещах как тялото ми заяква и става бързо и
жилаво като това на Темпи.
И така, продължавахме да бягаме, аз продължавах да уча, а Хаерт се приближаваше все
повече и повече.
110.
Красота и клони
Докато пътувахме, минавахме набързо през градове, като спирахме само за храна и вода.
За мен околният пейзаж беше като размазано петно. Съзнанието ми беше съсредоточено
върху кетан, летхани и езика, който учех.
Пътят ставаше все по-тесен с приближаването ни към подножието на Стормуол. Земята
беше камениста и неравна, а пътят започна да се вие като змия, докато заобикаляше
задънени каньони, стръмнини и сипеи от натрошени скали. Въздухът се промени и стана по-
студен, отколкото очаквах, че може да бъде през лятото.
Пътуването ни продължи петнайсет дни. По моя преценка за това време изминахме
близо петстотин километра.
Хаерт беше първият адемски град, който някога бях виждал, и за моето неопитно око той
почти не приличаше на такъв. Нямаше главна улица, покрай която да са наредени магазини
и къщи. Сградите, които видях, бяха на голямо разстояние една от друга, имаха странна
форма и бяха построени така, че да следват естествената извивка на земята, сякаш за да
бъдат скрити.
Не знаех, че силните бури, които бяха дали името на това място 1, тук бяха често срещно
явление. Внезапните, променливи ветрове биха съборили всяка стърчаща сграда с остри ъгли
като квадратните дървени къщи, характерни за ниските земи.
Вместо това адемците строяха разумно, като гледаха да запазят сградите си от климата.
Къщите бяха построени под закрилата на хълмовете или покрай защитените от вятъра стени
на скалите. Някои бяха вкопани в земята. Други бяха издълбани в отвесните каменни скали.
Някои не се забелязваха, освен ако човек не застанеше точно до тях.
Единственото изключение беше група от ниски каменни сгради, скупчени близо една до
друга на известно разстояние от пътя.
Спряхме пред най-голямата от тях. Темпи се обърна с лице към мен, докато неспокойно
подръпваше кожените ремъци, пристягащи ръкавите на червените му наемнически дрехи
към ръцете.
— Трябва да отида да се представя пред Шехин. Може да мине известно време.
казваше повече, отколкото думите.
— Ще почакам — уверих го аз.
Той кимна и влезе, като се обърна да ме погледне, преди да затвори вратата след себе си.
Огледах се наоколо и видях няколко човека, които мълчаливо се занимаваха с
ежедневните си задължения — една жена носеше кошница, момче водеше вързана на въже
коза. Сградите бяха построени от същия груб камък, който изпълваше околността, и се
смесваха с пейзажа. Небето беше мрачно и добавяше още един оттенък на сивото към
картината.
Вятърът духаше навсякъде, свиреше край ъглите и разлюляваше тревата. За момент се
замислих дали да не си сложа шаеда, но после се отказах. Въздухът тук беше по-разреден и
по-хладен. Но лятото не бе свършило и слънцето все още бе топло.
Мястото беше странно спокойно — нямаше я врявата и вонята, типични за по-големите
градове. Нямаше тропот на копита върху паветата, нито търговци с каруци, които да хвалят
стоките си. Можех да си представя как човек като Темпи е израснал на такова място,
попивайки спокойствието, докато то го бе изпълнило изцяло, и накрая го бе взел със себе си,
когато бе поел по широкия свят.
Тъй като нямах какво да правя, насочих вниманието си към близката сграда. Тя беше
изградена от различни парчета камък, напаснати едно към друго във формата на трион.
Когато погледнах по-отблизо, с изненада установих, че помежду им няма хоросан. Почуках
върху тях, като за момент се зачудих дали това не е един-единствен каменен блок, който е
така издялан, че да прилича на много камъни, подредени един върху друг.
Чух глас зад мен да казва на адемски:
— Какво мислиш за стената ни?
Обърнах се и видях възрастна жена с типичните за адемците светлосини очи. Лицето ѝ
беше безстрастно, но чертите ѝ бяха добродушни и благи. Носеше жълта, грубо изплетена
вълнена шапка, нахлупена върху ушите. Русата коса, подаваща се изпод нея, бе започнала да
побелява. След цялото време, което бях прекарал с Темпи, бе странно да видя адемец, който
да не носи червени наемнически дрехи и да не носи меч. Тази жена беше облечена в широка
бяла риза и ленени панталони.
— Не е ли възхитителна нашата стена? — попита тя, а ръката ѝ направи жест за
— Мисля, че е красива — отвърнах аз на адемски, като внимавах да я погледна в очите
само за миг.
— Красива? — Ръката ѝ се наклони в непознат за мен жест.
— Простите и функционални неща имат своята красота — съвсем леко повдигнах рамене
аз.
— Може би бъркаш думата — каза тя.
някоя жена или скъпоценен камък. Може би си искал да кажеш „полезна“. Стената е
полезна.
— Полезна, но и красива.
— Може би едно нещо става красиво, когато е използвано.
— Може би едно нещо се използва, защото е красиво — възразих аз, чудейки се дали това
не е адемският еквивалент на разговора за времето.
Ако беше така, то аз го предпочитах пред скучните клюки в двора на маера.
— А какво ще кажеш за шапката ми? — попита тя и я докосна с ръка. — Тя красива ли е,
защото е използвана?
Беше изплетена от дебела домашна вълна и беше боядисана в ярко, царевично жълто.
Беше малко изкривена на едната страна и на някои места бодът беше неравен.
— Изглежда ми много топла — предпазливо казах аз.
Жената направи жеста за
— Такава е — съгласи се тя. — И за мен тя е красива, тъй като ми я изплете дъщерята на
дъщеря ми.
— Тогава наистина е и красива.
Непознатата ми се усмихна с ръка. Когато направи жеста, ръката ѝ се наклони различно
от тази на Темпи и аз реших да приема това за любяща, майчинска усмивка. Запазвайки
лицето си безизразно, отвърнах на усмивката ѝ с жест, като се постарах той да е
едновременно сърдечен и учтив.
— Говориш добре за варварин — отбеляза тя и хвана ръцете ми в приятелски жест. —
Посетителите тук са рядкост — особено пък вежливите. Ела с мен и ще ти покажа красота, а
ти ще ми кажеш за какво може да се използва тя.
Сведох поглед.
— Не мога. Чакам.
— Някой, който е вътре?
Кимнах.
— Ако е влязъл вътре, подозирам, че ще трябва да почакаш известно време. Той със
сигурност няма да има нищо против да дойдеш с мен. Може да се окажа по-забавна от
някаква си стена.
Възрастната жена вдигна ръка и повика едно момче. То дотича и я погледна очаквателно,
като преди това очите му се стрелнаха за миг към косата ми.
Старицата направи няколко жеста към момчето, но аз разбрах само
— Кажи на онези вътре, че ще заведа този мъж на разходка, така че да не се налага да
стои сам на вятъра. Ще го върна скоро.
Тя потупа калъфа на лютнята ми, а после пътната торба и меча на хълбока ми.
— Дай тези неща на момчето и той ще ги внесе вътре вместо теб.
Без да изчака отговор, жената започна да сваля пътната торба от рамото ми и аз не успях
да се сетя за по-елегантен начин, по който да се освободя от нея, без да изглеждам ужасно
неучтив. Всяка култура е различна, но едно нещо е еднакво навсякъде — най-сигурният
начин да обидиш домакина си е да откажеш гостоприемството му.
Момчето се затича с нещата ми, а възрастната жена ме хвана за ръка и ме поведе
встрани. Подчиних се, донякъде благодарен на компанията ѝ, и двамата закрачихме
мълчаливо, докато пред нас внезапно не се разкри дълбока долина. Беше зелена и защитена
от неспирния вятър, а на дъното ѝ течеше поток.
— Какво ще кажеш за това? — попита тя и посочи скритата долина.
— Много прилича на Адемре.
— Имаш дарбата да казваш, без да говориш. Това е рядкост при хората като теб —
отбеляза тя и нежно потупа ръката ми.
Започна да се спуска надолу към долината, като продължаваше да държи едната си ръка
върху моята за опора, докато внимателно стъпваше по тясната камениста пътека, виеща се
покрай склона. Недалеч забелязах момче със стадо овце. То ни помаха, но не извика нищо.
Стигнахме до дъното на долината, където потокът течеше в корито от камъни. Той
образуваше бистри вирове, където виждах вълничките, предизвиквани от движението на
рибата под повърхността на водата.
— Би ли нарекъл това красиво? — попита тя, след като стояхме загледани известно
време.
— Да.
— Защо?
—
— Камъкът изобщо не се движи, а ти нарече и него красив.
— В природата на камъка не е да се движи. Може би красотата е в това да се движиш в
съответствие с твоята природа.
Тя кимна, сякаш беше доволна от отговора ми. Продължихме да наблюдаваме водата.
— Чувал ли си за Латантха? — попита тя.
— Не.
Тя се обърна и ние тръгнахме из долината, докато не стигнахме до едно разширение,
което имаше поддържания вид на градина. В центъра му растеше високо дърво, каквото
никога преди не бях виждал.
Спряхме в началото на разширението.
— Това е дървото меч — каза жената и направи жест, който не разпознах — докосна
леко бузата си с опакото на ръката, — Латантха. Би ли казал, че е красиво?
Гледах дървото известно време.
—
— Това не е позволено.
Кимнах и огледах дървото толкова добре, колкото позволяваше разстоянието. Имаше
високи, сводести клони като дъб, но листата му бяха широки, плоски и се въртяха в странни
кръгове, когато подхванеха вятъра.
— Да — отговорих аз след доста време.
— Защо ти беше необходимо толкова време, за да решиш?
— Разсъждавах върху това каква е причината за красотата му — признах аз.
— И?
— Бих казал, че то едновременно се движи и не се движи в съответствие със своята
природа и това го прави красиво. Но не мисля, че това е причината.
— Каква е тогава?
Наблюдавах дълго дървото.
— Не знам. Според теб каква е причината?
— То просто съществува — отвърна тя. — Това е достатъчно.
Кимнах и се почувствах малко глупаво за превзетите отговори, които бях дал преди
малко.
— Чувал ли си за кетан? — изненадващо ме попита тя.
Вече имах представа колко важни са тези неща за адемците. Затова се поколебах да
отговоря открито. Въпреки това не исках и да лъжа.
— Може би.
Тя кимна.
— Предпазлив си.
— Да. Ти ли си Шехин?
Жената кимна.
— Кога заподозря коя съм?
— Когато ме попита за кетан — отвърнах аз. — А ти кога заподозря, че знам повече,
отколкото би трябвало да знае един варварин?
— Когато видях как стъпваш.
Последва ново мълчание.
— Шехин, защо не носиш червени дрехи като останалите наемници?
Тя направи два жеста, които не ми бяха познати.
— Твоят учител каза ли ти защо той е облечен в червено?
— Не съм се сетил да го питам — отвърнах аз, защото не исках да загатна, че Темпи е
допуснал пропуски в обучението ми.
— Тогава ти ми отговори на този въпрос.
Замислих се за момент.
— За да не забележат враговете, когато кърви?
—
Единственият отговор, за който можех да се сетя, предизвика ледени тръпки по тялото
ми.
— Защото не кървиш.
Тя кимна уклончиво.
— А също и защото, ако някой неприятел успее да пролее кръвта ми, така ще я види
върху мен като справедлива награда.
Вътрешно потреперих, но направих всичко възможно, за да запазя типичното за
адемците хладнокръвие. След подходящо дълга учтива пауза попитах:
— Какво ще стане с Темпи?
— Това ще се разбере тепърва. — Тя махна почти раздразнено. — Не се ли безпокоиш за
себе си?
— Повече се тревожа за Темпи.
Вятърът рисуваше странни форми в листата на дървото меч. Картината беше почти
хипнотизираща.
— Докъде стигна в обучението си? — попита Шехин.
— Учих кетан в продължение на месец.
— Готов ли си? — Тя се обърна с лице към мен и вдигна ръце.
Не можах да се сдържа да не си помисля, че е с петнайсет сантиметра по-ниска от мен и
достатъчно възрастна, за да ми бъде баба. А и наклонената ѝ на една страна жълта шапка
никак не ѝ придаваше застрашителен вид.
— Може би — отвърнах аз и също вдигнах ръце.
Шехин бавно се приближи към мен и направи „ръце като ножове“. Аз ѝ отвърнах с „да
уловиш дъжда“. След това изпълних „пълзене по желязо“ и „бърз вътрешен“, но не успях да я
докосна. Тя леко се оживи и направи „въртящия се дъх“ и „преден удар“ едновременно.
Спрях първия с „водно ветрило“, но не успях да се измъкна от втория. Тя ме докосна под
ребрата и след това по слепоочието. Докосването ѝ беше леко, както когато допираш пръст
до нечии устни.
Каквото и да опитах, то нямаше никакво въздействие върху нея. Направих „хвърляне на
светкавица“, но тя просто отстъпи встрани и дори не си направи труда да отговори на удара
ми. Един-два пъти усетих допира на плата на бялата ѝ риза, когато се доближах достатъчно,
за да я докосна, но това беше всичко. Беше все едно да се опитваш да удариш парче висяща
във въздуха връв.
Стиснах зъби и направих „вършеене на жито“, „пресоване на сайдер“ и „майка край
потока“, като преминавах от едното в другото движение сред хаос от удари.
Тя се движеше по начин, който никога не бях виждал. Макар наистина да бе бърза, не
това бе най-важното. Шехин се движеше съвършено и не правеше две стъпки, когато и една
беше достатъчна. Не мърдаше на десет сантиметра, ако ѝ трябваше да се премести само на
осем. Беше като някакво приказно същество — движенията ѝ бяха по-плавни и по-грациозни
от танца на Фелуриан.
С надеждата да я изненадам и така да докажа уменията си се движех толкова бързо,
колкото можех да си позволя. Направих „танца на девицата“, „да уловиш врабче“,
„петнайсетте вълка“…
Шехин направи една-единствена съвършена стъпка.
— Защо плачеш? — попита Шехин, докато правеше „падането на чаплата“. — Да не се
срамуваш? Или се страхуваш?
Примигнах, за да прочистя очите си.
— Ти си красива, Шехин. — Гласът ми беше дрезгав от напрежение и емоция. — Защото
в теб камъкът от стената, водата от потока и движението на дървото са събрани в едно.
Тя примигна изненадано и в този миг аз я хванах здраво за рамото и ръката. Направих
„гръмотевица нагоре“, но вместо да успея да я преметна, остана да стои неподвижно като
скала.
Освободи се почти разсеяно с „отскубване от лъва“ и направи „вършеене на жито“.
Прелетях два метра и се проснах на земята.
Бързо се изправих, защото не бях наранен. Беше леко хвърляне върху меката трева, а
Темпи ме беше научил как да падам, без да се нараня. Но преди да пристъпя отново към нея,
Шехин направи жест да спра.
— Темпи хем те е учил, хем не те е научил — каза тя с непроницаемо изражение.
С усилие отместих поглед от лицето ѝ. Беше ми толкова трудно да се откажа от този
навик, който бях изграждал цял живот.
— Това е едновременно и добро, и лошо. Ела. — Тя се обърна и се приближи до дървото.
То беше по-голямо, отколкото мислех. Вятърът люлееше и подмяташе по-малките клони
и те се движеха и извиваха необуздано.
Шехин вдигна един лист и ми го подаде. Той беше широк и плосък, с размера на малка
чиния, и беше изненадващо тежък. Ръката ми пареше и видях как по палеца ми се стича
тънка струйка кръв.
Огледах ръба на листа и видях, че той е твърд и остър като острие. Схванах откъде идва
името дърво меч. Вдигнах поглед към въртящите се листа. Всеки, застанал близо до дървото
при силен вятър, щеше да бъде нарязан на парчета.
— Ако трябваше да нападнеш това дърво, какво би направил? Би нанесъл удар в
корените? Не. Те са твърде здрави. Или би се насочил към листата? Не. Твърде бързи са.
Тогава къде би нанесъл удара си?
— В клоните.
— Клоните.
било погрешно да го направи. Въпреки това си го изстрадал.
— Не разбирам.
Тя ми махна да започна да правя кетан. Без да се замислям, застанах в положение „да
уловиш врабче.“
— Спри! — Замръзнах и тя продължи: — Ако трябва да те нападна, къде трябва да го
направя? Тук в корена? — Бутна крака ми, но той не помръдна. — Може би тук, в листата?
— Бутна вдигнатата ми ръка, при което лесно я помести, но не постигна много повече от
това. — Ето тук, в клоните. — Бутна леко едното ми рамо и лесно ме накара да помръдна. —
И тук. — Натисна хълбока ми и ме завъртя. — Виждаш ли? Трябва да намериш мястото,
където да приложиш силата си, в противен случай тя ще бъде пропиляна напразно.
Пропиляването на силата не е част от летхани.
— Да, Шехин.
Тя вдигна ръце и застана в положението, в което я бях сварил преди малко — по средата
на „падането на чаплата“.
— Направи „гръмотевица нагоре“. Къде е моят корен?
Посочих краката ѝ, стъпили здраво на земята.
— Къде са листата?
Посочих дланите ѝ.
— Не. Листата са от тук до тук — тя посочи цялата си ръка и демонстрира как свободно
може да нанася удари с дланите, лактите или рамената си. — Къде са клоните?
Замислих се за момент и след това потупах едното ѝ коляно.
Усетих изненадата ѝ, макар че тя не я показа.
— И?
Потупах подмишницата ѝ и след това рамото ѝ.
— Покажи ми.
Приближих се до нея, допрях единия си крак до коляното ѝ и направих „гръмотевица
нагоре“, като я бутнах настрани. Бях изненадан колко малко сила е нужна за това.
Ала вместо да излети във въздуха и след това да се сгромоляса на земята, тя сграбчи
ръката ми. Усетих разтърсване по цялата ѝ дължина и олюлявайки се, отстъпих встрани.
Вместо да бъде съборена, Шехин използва хватката си, за да присвие краката си. Направи
една-единствена съвършена стъпка и отново възстанови равновесието си.
Тя ме погледна в очите дълго и замислено, след това се обърна и си тръгна, като ми
махна да я последвам.
111.
Лъжец и крадец
Двамата с Шехин се върнахме до групата каменни сгради, за да открием, че отвън стои
Темпи и нервно пристъпва от крак на крак. Това затвърди прозренията ми. Той не беше
изпратил Шехин да ме изпита. Тя сама ме беше открила.
Когато се доближихме достатъчно, Темпи хвана с дясната ръка меча си с острието
надолу. Лявата му ръка направи жест за
— Шехин — започна той, — аз…
Жената му направи знак да я последва и влезе в ниската каменна сграда. Тя повика
момчето и му нареди:
— Доведи Карсерет.
Момчето се затича да изпълни поръчката ѝ.
Той не ме погледна.
по пътя към Кросон, когато мислеше, че ни очаква засада, не ми подейства особено
успокояващо. Забелязах, че ръцете му леко треперят.
Шехин ни поведе към една отворена врата, където към нас се присъедини жена в червени
наемнически дрехи. Познах тънките белези по веждата и челюстта ѝ. Това беше Карсерет,
наемницата, която бяхме срещнали на път за Северин — онази, която ме беше блъснала.
Шехин направи знак на двамата адемци да влязат вътре, но вдигна ръка, за да ме спре да
не ги последвам.
— Чакай тук. Онова, което Темпи е сторил, не е добро. Ще го изслушам. След това ще
реша какво да правим с теб.
Кимнах и тя затвори вратата след себе си.
* * *
Чаках един час, после два. Напрягах слуха си, но не можех да чуя нищо от другата страна
на вратата. Няколко души минаха покрай мен в коридора — двама бяха облечени в червени
наемнически дрехи, а един носеше обикновено домашно облекло. Всички те хвърлиха поглед
към косата ми, макар никой да не ме зяпаше.
Вместо да се усмихна и да им кимна, както е прието да се изразява приятелско
отношение между варварите, аз запазих лицето си безизразно, отвърнах на кратките им
жестове за поздрав и избягвах да ги гледам в очите.
Известно време след като бе отминал и третият час, вратата се отвори и Шехин ми махна
да вляза вътре.
Стаята беше добре осветена, със стени от дялан камък. Беше колкото голяма спалня в
странноприемница, но изглеждаше дори по-просторна поради липсата на каквито и да е по-
масивни мебели. Близо до една от стените имаше малка желязна печка, която излъчваше
мека топлина, и четири стола, разположени един срещу друг в груб кръг. На три от тях
седяха Темпи, Шехин и Карсерет. Шехин ми направи знак и аз седнах на четвъртия.
— Колко си убил? — попита Шехин.
Тонът ѝ беше различен от преди — властен и недопускащ възражения. Беше същият,
който използваше Темпи по време на разговорите ни за летхани.
— Много — без колебание отвърнах аз.
Понякога може и да съм глупав, но схващам, когато ме изпитват.
— Колко много са „много“? — Това не беше молба да изясня думите си, а нов въпрос.
— Когато убиеш човек, и един е много.
Тя леко кимна.
— Убивал ли си хора не според летхани?
— Може би.
— Защо не отговаряш с „да“ или „не“?
— Защото невинаги разбирам летхани.
— И защо е така?
— Защото летхани невинаги е ясно.
— Какво прави летхани ясно?
Поколебах се, макар да знаех, че това не е правилният отговор:
— Думите на учителя.
— Може ли някой да учи на летхани?
Започнах да правя жеста за
разговаря с жестове.
— Може би — отвърнах аз. — Аз не мога.
Темпи се размърда леко на стола си. Нещата не вървяха добре. Тъй като не знаех какво
друго да направя, си поех дълбоко дъх и полека отпуснах съзнанието си във „въртящия се
лист“.
— Кой познава летхани? — попита Шехин.
— Носеният от вятъра лист — отвърнах аз, макар, честно казано, да не знаех какво точно
имам предвид с това.
— Откъде идва летхани?
— От същото място, от което идва и смехът.
Шехин леко се поколеба и след това попита:
— Какво е да следваш летхани?
— Какво е да следваш луната?
Времето, прекарано с Темпи, ме беше научило да различавам различните видове паузи,
които могат да бъдат използвани за прекъсване на разговора. Адемският език изразява с
мълчание не по-малко неща отколкото с думи. Има многозначителна пауза, учтива пауза,
пауза на объркване. Има пауза, която намеква за много неща, извинителна пауза, пауза,
която се използва за подчертаване…
Тази пауза беше внезапна празнота в разговора. Почувствах, че бях казал или нещо много
умно, или нещо много глупаво.
Шехин се размърда на стола си и официалният ѝ вид изчезна. Имах усещането, че
продължаваме нататък, и позволих на съзнанието си да излезе от „въртящия се лист“.
Шехин се обърна и погледна Карсерет.
— Какво ще кажеш?
Наемницата през цялото време стоеше неподвижна и безизразна като статуя.
— Ще кажа същото, което казах и преди. Темпи
отрязан. Затова имаме закони. Да не зачетеш някой закон, е все едно да го заличиш.
— Да следваш сляпо закона, означава да бъдеш негов роб — бързо отвърна Темпи.
Шехин направи жест за
— Що се касае до този — Карсерет ме посочи.
добрия случай е глупак, а в най-лошия — лъжец и крадец.
— А онова, което каза днес? — попита Шехин.
— И куче може да излае три пъти, без да може да брои.
— Като говори, когато не беше твой ред, се отказа от правото си да говориш, когато
дойде редът ти — обърна се Шехин към Темпи.
Той се изчерви отново, устните му пребледняха и с мъка запази хладнокръвие.
Шехин си пое дълбоко дъх и след това бавно го изпусна.
— Кетан и летхани са онова, което ни прави адемре — подхвана тя. — Няма начин един
варварин да познава кетан. — Темпи и Карсерет се размърдаха, но тя вдигна ръка. —
Същевременно премахването на някой, който познава летхани, не е правилно. Летхани не
може да се самоунищожи.
Тя изрече думата „премахване“ съвсем непринудено. Надявах се, че греша по отношение
на истинското ѝ значение в света на адемците.
— Някои ще кажат: „Този е научил достатъчно. Не го учете на летхани, защото онзи,
който познава летхани, може да се справи с всичко“ — продължи Шехин и погледна строго
Карсерет. — Но аз няма да съм между тях. Мисля, че светът би бил по-добър, ако в него има
повече летхани. Защото, макар то да дава сила, в същото време носи и мъдрост при
прилагането на тази сила.
Настъпи дълго мълчание. Стомахът ми се сви на възел, докато външно се стараех да
изглеждам спокоен.
— Мисля — най-сетне заяви Шехин, — че е възможно Темпи да не е направил грешка.
Тези думи бяха далеч от истинска подкрепа, но от внезапната скованост в гърба на
Карсерет и бавната въздишка на облекчение на Темпи предположих, че това се бяхме
надявали да чуем.
— Ще го дам на Вашет — добави Шехин.
Темпи застина. Карсерет направи жест на одобрение, широк като усмивката на безумец.
— Ще го дадеш на Чука? — Гласът на Темпи беше напрегнат.
Ръката му бързо потрепна.
Шехин се изправи, давайки да се разбере, че разговорът е приключен.
— Кой може да свърши по-добре тази работа? Чука ще покаже дали той е желязо, което
си заслужава да бъде ковано.
След тези думи Шехин дръпна Темпи настрани и проведе кратък разговор с него. Ръцете
ѝ леко докосваха неговите. Гласът ѝ беше твърде тих дори и за моя остър слух на
подслушвач.
Стоях възпитано, изправен до своя стол. Изглежда, че Темпи вече напълно се беше
отказал да се съпротивлява и сега жестовете му изразяваха само ту
Карсерет също стоеше встрани от тях и ме гледаше втренчено. Изражението ѝ беше
спокойно, но в очите ѝ се четеше гняв. Тя направи няколко кратки жеста, така че другите да
не я виждат. Единственият, който успях да разбера, бе
смисъла и на останалите.
Аз ѝ отвърнах с жест, който не беше адемски. Но по начина, но който тя присви очи,
заподозрях, че е успяла да схване доста добре онова, което исках да кажа.
Чу се острият звук на камбана, която удари три пъти. Миг по-късно Темпи целуна ръцете
на Шехин, челото ѝ и устните. След това се обърна и ми даде знак да го последвам.
Двамата отидохме в голямо помещение с нисък таван, пълно с хора и с мирис на храна.
Беше нещо като столова с дълги маси и тъмни дървени пейки, изгладени от дълга употреба.
Последвах Темпи и започнах да си слагам храна в широка дървена чиния. Едва тогава
осъзнах, че съм неистово гладен. Въпреки очакванията ми столовата изобщо не приличаше
на онази в Университета. Първо, беше по-тиха, а и храната беше далеч по-вкусна. Имаше
прясно мляко, крехко месо без тлъстини, за което заподозрях, че е от коза. Имаше твърдо
сирене с остър вкус, друго, което беше меко като крем, и два вида хляб, още топъл от
фурната. Имаше и ябълки и ягоди в изобилие. На всички маси бяха сложени отворени кутии
със сол и всеки можеше да си вземе от тях колкото иска.
Беше странно да съм в стая, пълна с адемци, които разговарят помежду си. Говореха
толкова тихо, че не различавах никакви думи, но виждах движенията на ръцете им. Разбирах
само един жест от десет. Въпреки това беше особено да наблюдавам всички тези проблясъци
на емоции около мен.
Видях повече жени, отколкото очаквах, и повече малки деца. Имаше само неколцина от
познатите ми наемници в кървавочервени дрехи, а повечето хора носеха обикновеното сиво
облекло, което бях забелязал по време на разходката с Шехин. Зърнах една бяла риза и с
изненада установих, че и самата Шехин се храни рамо до рамо с всички нас.
Никой не ме зяпаше открито, но ме поглеждаха. Вниманието им беше насочено към
косата ми, което беше разбираемо. В стаята имаше петдесетина глави с жълтеникавочервена
коса — някои бяха по-тъмни, някои по-светли, а трети бяха посивели от годините. Аз
изпъквах като единствената запалена свещ в тъмна стая.
Опитах се да заговоря Темпи, но той нямаше желание за това и беше съсредоточил
вниманието си върху храната. Беше сложил много по-малко неща в чинията си от мен и
изяде само част от онова, което беше взел.
Тъй като не говорехме, бързо приключих с храната. Когато чинията ми беше празна,
Темпи спря да се преструва, че яде, и ме поведе вън от помещението. Докато излизахме,
усетих, че десетки погледи са насочени към гърба ми.
Той ме отведе надолу по поредица от тунели, докато накрая не стигнахме до една врата.
Отвори я и зад нея се оказа малка стая с прозорец и легло. Вътре бяха лютнята ми и пътната
торба. Меча ми го нямаше.
— Ще имаш нов учител — най-сетне каза Темпи. — Постарай се. Бъди цивилизован. От
учителя ти ще зависи много.
Очевидно беше обезпокоен, но не се сетих за нищо, което бих могъл да кажа, за да го
успокоя. Вместо това го прегърнах утешително, за което той, изглежда, ми бе благодарен.
След това се обърна и си тръгна, без да каже нито дума повече.
Останал сам в стаята, аз се съблякох и легнах в леглото. Може би очаквате, че ще кажа, че
цяла нощ съм се въртял и мятал, разтревожен от онова, което ме очаква. Но простата истина
беше, че бях изтощен и заспах като бебе на гръдта на майка си.
112.
Чука
Седях в малък парк, който се състоеше само от две гладки каменни пейки, няколко
дървета и пътека, минаваща през високата трева. Човек можеше да го пресече от единия до
другия край за минута. От двете му страни се издигаха отвесни скали и го предпазваха от
вятъра. Имайте предвид обаче, че не спираха вятъра напълно. Изглежда, че в цял Хаерт
нямаше място, което да е напълно защитено от вятъра.
Докато Вашет се приближаваше, първото нещо, което забелязах, бе, че не носи меча си на
хълбока. Вместо това той бе преметнат през рамото ѝ, точно както аз носех своята лютня. Тя
се движеше с най-неуловимата, но твърда увереност, която някога бях виждал, сякаш знаеше,
че има право да върви наперено, но просто не си прави труда да се занимава с това.
Имаше същото средно телосложение, което вече бях свикнал да очаквам от адемците,
заедно със светлия като сметана цвят на лицето и сивите очи. Косата ѝ беше един нюанс по-
светла от тази на Темпи и тя я носеше вързана на опашка. Когато се приближи, забелязах, че
някога носът ѝ е бил чупен и макар да не беше изкривен, изглеждаше странно неподходящ за
иначе деликатното ѝ лице.
Тя ми се усмихна с широка усмивка, която разкри белите ѝ зъби.
— И така — каза на безупречен атурански, — сега си мой.
— Говориш атурански — глуповато отбелязах аз.
— Повечето от нас говорят — отвърна тя.
Около устата и очите ѝ имаше няколко бръчки, затова предположих, че е може би десет
години по-възрастна от мен.
— Трудно е човек да се оправя по света, ако не знае добре езика. Трудно се върши работа.
Опомних се твърде късно.
— Правилно ли е да предположа, че ти си Вашет?
Устните ѝ отново се разтегнаха в усмивка. Тя повтори горе-долу моите движения,
преувеличавайки ги до такава степен, че нямаше как да не си помисля, че ми се подиграва.
— Така е. Аз ще бъда твоята учителка.
— Ами Шехин? Разбрах, че тук тя е учителката.
Вашет ме погледна с повдигнати вежди — екстравагантно изражение, което изглеждаше
направо стряскащо върху лицето на адемец.
— В по-общия смисъл това е вярно. Но от практична гледна точка Шехин е твърде важна,
за да си губи времето с някой като теб.
Направих жест на
— Бях доста щастлив с Темпи.
— И ако нашата цел беше твоето щастие, това може би щеше да има някакво значение —
рече тя. — Ала Темпи повече прилича на платноходка отколкото на учител.
— Нали осъзнаваш, че той е мой приятел. — Думите ѝ ме накараха леко да се наежа.
— Тогава като негов приятел може би не забелязваш недостатъците му — присви очи тя.
— Той е способен боец, но нищо повече от това. Едва говори твоя език, има много малко
опит в истинския свят и ако трябва да съм напълно честна, не е особено умен.
— Съжалявам — казах аз.
— Не ми се прави на смирен, освен ако наистина не го мислиш — заяви тя, като
продължаваше да ме гледа с присвити очи. — Дори и когато лицето ти е като маска, очите
ти са като проблясващи прозорци.
— Съжалявам — искрено казах аз.
първоначално впечатление.
— Защо?
— Бих предпочел да мислиш с добро за мен.
— Бих предпочела да имам причина да мисля за теб с добро.
Реших да сменя подхода, като се надявах да насоча разговора към по-безопасна тема.
— Темпи те нарече Чука. Защо?
— Това е името ми — Вашет — Чука, Глината, Въртящото се колело. — Тя произнесе
името си по три различни начина, като всеки от тях имаше собствен ритъм. — Аз съм онази,
която оформя и изостря или пък разрушава.
— Защо Глината?
— Защото съм и това — отвърна тя. — Само онзи, който е гъвкав, може да учи.
Почувствах нарастващо вълнение, докато говореше.
— Признавам — казах аз, — че ще ми е приятно да разговарям с учителката си на своя
език. Има хиляди въпроси, които не успях да задам, защото знаех, че Темпи няма да ги
разбере. А дори и да ги разбереше, аз нямаше да схвана отговорите му.
Вашет кимна и седна на една от пейките.
— Умението за общуване е важно за учителя — отбеляза тя. — Сега намери едно дълго
парче дърво и ми го донеси. След това ще започнем урока.
Отправих се към дърветата. Онова, което тя искаше, малко намирисваше на ритуал,
затова не исках да се върна набързо с първото попаднало ми странно парче дърво, което
откриех на земята. Накрая намерих върба и отчупих един гъвкав клон, по-дълъг от ръката ми
и дебел колкото кутрето ми.
Върнах се до мястото, където Вашет седеше на пейката. Подадох ѝ върбовия клон. Тя
свали меча си от рамото и окастри останалите по него клонки и израстъци.
— Каза, че само „онзи, който е гъвкав, може да учи“. Затова си помислих, че този клон
ще е подходящ — обясних аз.
— Ще ми послужи за днешния урок — отвърна тя и обели последните остатъци от
кората, докато накрая остана само тънка бяла пръчка. Сетне избърса меча си в ризата,
прибра го в ножницата и се изправи.
Размаха напред-назад върбовата клонка, която държеше в ръка, и тя издаде тих, свистящ
звук, докато цепеше въздуха.
Сега, когато беше по-близо, забелязах, че макар Вашет да носеше познатите червени
наемнически дрехи, за разлика от Темпи и много от останалите адемци, нейните одежди не
бяха пристегнати към тялото с кожени ремъци. Вместо това ризата и панталоните ѝ бяха
пристегнати към ръцете и краката с ленти от кървавочервена коприна.
Вашет ме погледна в очите.
— Сега ще те ударя — сериозно ме предупреди тя. — Стой неподвижно.
Започна бавно да ме обикаля, като продължаваше да размахва върбовата пръчка.
помръдвах.
Тя пак започна да ме обикаля, накрая застана зад гърба ми и ме удари два пъти. Веднъж
по всяка ръка, точно под рамото.
но после болката плъзна по ръцете ми и ме изгори като огън.
Сетне, преди да успея да реагирам, тя ме удари по гърба толкова силно, че почувствах
удара чак в зъбите си. Пръчката не се счупи единствено защото бе от гъвкава зелена върба.
Не извиках, но само защото тя ме беше ударила между две вдишвания. Въпреки това
отворих уста и вдишах толкова рязко, че се задавих и закашлях. Гърбът ми се сви от болка,
сякаш някой го е подпалил.
Вашет ме заобиколи, застана отново пред мен и пак ме погледна по същия сериозен
начин.
— Това е твоят урок — сухо каза тя. — Нямам добро мнение за теб. Ти си варварин. Не
си умен. Не си добре дошъл. Мястото ти не е тук. Ти си крадец на нашите тайни.
Присъствието ти тук създава объркване и усложнения, от които това училище не се нуждае.
Погледна замислено края на пръчката и след това очите ѝ се насочиха отново към мен.
— Ще се срещнем отново тук един час след обеда. Ще избереш нова пръчка и аз ще се
опитам пак да ти дам този урок. — Тя ми хвърли пронизващ поглед. — Ако пръчката, която
ми донесеш, не ми хареса, сама ще избера друга. Ще направим същото след вечеря. След това
и на следващия ден. Това е единственият урок, който ще ти дам. Когато го научиш, ще
напуснеш Хаерт и няма да се върнеш никога повече. — Тя ме погледна с равнодушно лице.
— Разбираш ли?
— Какво ще…
Ръката ѝ замахна и върхът на пръчката ме уцели по бузата. Този път бях вдишал и
изохках високо и стреснато.
Вашет ме погледна. Никога не съм си мислел, че нещо тъй просто като един поглед би
могло да е толкова заплашително. Но светлосивите ѝ очи бяха твърди като лед.
— Кажи „Да, Вашет. Разбирам.“
Погледнах я предизвикателно.
— Да, Вашет. Разбирам.
Докато говорех, усещах дясната страна на горната си устна огромна и трудно подвижна.
Тя огледа лицето ми, сякаш се опиташе да вземе някакво решение, след това сви рамене и
захвърли пръчката.
Едва тогава рискувах да заговоря отново:
— Какво ще стане с Темпи, ако си тръгна?
—
имат някакви съмнения, ще разберат, че той е сгрешил, като е започнал да те учи. И е
сгрешил двойно повече, като те е довел тук.
— А какво ще… — Направих пауза и зададох въпроса различно. — Какво ще стане с него
в този случай?
Вашет сви рамене и се обърна.
— Решението за това не е мое — заяви тя и се отдалечи.
Докоснах бузата и устната си, след това погледнах ръката си. Нямаше кръв, но усетих
червената резка, която се надигаше върху кожата ми и беше като клеймо, ясно забележимо за
всеки.
* * *
Тъй като не бях сигурен какво друго трябва да правя, се върнах в училището за обеда.
След като влязох в столовата, се огледах, но не забелязах Темпи сред облечените в
кървавочервени дрехи наемници. Бях доволен, че е така. Колкото и да имах нужда от
приятелска компания, не можех да понеса мисълта той да разбере, че нещата се развиват
толкова зле. Дори нямаше да се наложи да му казвам това. Белегът върху лицето ми бе
достатъчно красноречив и всеки в стаята можеше да го види.
Запазих невъзмутимо изражение на лицето и не вдигах поглед, докато чаках на опашката,
за да напълня чинията си. След това избрах незаета част от маса, защото не исках да налагам
своето присъствие на никого.
През по-голямата от живота си съм бил сам. Но рядко съм се чувствал толкова самотен,
колкото в онзи момент. Познавах един-единствен човек на шестстотин и петдесет километра
околовръст и на него му беше наредено да стои далеч от мен. Местната култура ми беше
чужда, почти не знаех езика, а паренето по гърба и лицето ми постоянно ми напомняше
колко съм нежелан тук.
Въпреки това храната беше вкусна. Печено пиле, хрупкав змийски боб и резен пудинг с
меласа. По-вкусна храна, отколкото можех да си позволя в Университета, и по-топла от
онази в имението на маера. Не бях особено гладен, но в живота си достатъчно често съм бил
гладен, за да пропусна възможността да хапна безплатно.
С крайчеца на окото си забелязах движение, когато някой седна на масата срещу мен.
Усетих как настроението ми се подобрява. Поне един човек беше достатъчно смел, за да
навести варварина. Някой беше достатъчно любезен, за да ме утеши, или поне достатъчно
любопитен, за да дойде да разговаря с мен.
Вдигнах глава, за да видя слабото белязано лице на Карсерет. Тя сложи широката си
дървена чиния срещу мен.
— Харесва ли ти нашият град? — тихо попита тя и постави лявата си ръка върху масата.
Жестовете ѝ бяха различни, тъй като бяхме седнали, но все пак успях да разпозная
разговор.
— Харесва ли ти новата ти учителка? И тя мисли като мен — че мястото ти не е тук.
Сдъвках поредната хапка пиле и я преглътнах механично, без да вдигна поглед.
—
Сега изричаше думите бавно, сякаш говореше на дете. Не бях сигурен дали искаше да ме
обиди, или да е сигурна, че я разбирам.
— Беше като писъка на някаква малка птица.
Отпих от топлото козе мляко и избърсах устата си. От движението на ръката ми ризата
върху гърба ми помръдна. Усещането беше като от ужилването на стотици пчели.
— Това вик на любов ли беше? — попита тя и направи жест, който не успях да разпозная.
— Вашет прегърна ли те? Това на бузата ти следата от нейния език ли е?
Хапнах от пудинга. Не беше толкова сладък, колкото си го спомнях.
Карсерет си взе хапка от нейния пудинг.
— Всички правят залагания кога ще си тръгнеш — продължи тя, като говореше бавно и
тихо, така че само аз да я чувам. — Заложих два таланта, че няма да изкараш втори ден. Ако
си тръгнеш през нощта, както се надявам, ще спечеля сребро. Ако сгреша и останеш, ще се
наслаждавам на синините ти и ще слушам виковете ти.
Вдигнах поглед към нея.
— Думите ти са като кучешки лай — казах аз, — нямат край. В тях няма смисъл.
Изрекох това достатъчно тихо, за да е учтиво. Но не и толкова тихо, че гласът ми да не
стигне до ушите на всички, които седяха близо до нас. Знам как да направя така, че тихият
глас да се чува надалеч. Ние от Рух сме тези, които измислихме сценичния шепот.
Видях как лицето ѝ се изчерви и бледите белези върху челюстта и веждата ѝ изпъкнаха
още повече.
Наведох поглед и продължих да се храня с напълно спокойно и безразлично изражение.
Да обидиш човек от различна култура е опасно. Но бях подбрал думите си внимателно,
изхождайки от нещата, които бях чул от Темпи. Ако тя отговореше по какъвто и да е начин,
това само щеше да докаже правотата ми.
Бавно и методично доядох остатъка от храната си, като си представях, че усещам яростта
да се носи от нея като вълни топлина. Поне тази малка битка можех да спечеля. Беше
безсмислена победа, разбира се. Но понякога човек трябва да е доволен и от малкото, с което
разполага.
* * *
Когато Вашет се върна в малкия парк, вече седях на една от каменните пейки и я чаках.
Тя застана пред мен и въздъхна ядосано.
— Чудно, няма що. Бавно се учиш — отбеляза на съвършен атурански. — Отиди тогава да
си донесеш пръчка. Ще видим дали този път ще бъда по-ясна.
— Вече си намерих пръчка — казах аз.
Бръкнах зад пейката и извадих дървен меч за тренировки, който бях взел назаем от
училището.
Беше от старо, омаслено дърво, изгладено от безброй ръце, твърдо и тежко като железен
прът. Ако тя го използваше, за да удари раменете ми с него, както го бе направила с
върбовата пръчка, щеше да ми счупи костите. Ако ме халосаше по лицето, щеше да разбие
челюстта ми.
Оставих го на пейката до мен. Дървото не изтрака върху камъка. Беше толкова твърдо, че
иззвъня почти като камбана.
След това започнах да свалям ризата си през главата, като си поех дъх през зъби, когато
тя докосна зачервената лента върху гърба ми.
— Да не би да се надяваш да ме впечатлиш, като ми предложиш нежното си младо тяло?
— попита Вашет. — Красив си, но не чак толкова.
Сложих внимателно ризата си върху пейката.
— Просто си помислих, че е по-добре да ти покажа нещо — обърнах се така, че тя да
види гърба ми.
— Били са те с камшик — рече тя. — Не мога да кажа, че съм изненадана. Вече знаех, че
си крадец.
— Това не е за кражба — обясних аз. — Това ми е от Университета. Осъдиха ме и ме
наказаха да бъда бит с камшик. Когато това се случи, много студенти просто напускат и
отиват да учат другаде. Аз реших да остана. В края на краищата ударите с камшик бяха само
три.
Чаках, все още с гръб към нея. Малко след това тя захапа въдицата.
— Белезите са повече, отколкото могат да причинят три удара с камшик.
— Известно време след това — продължих аз — отново ме наказаха. Този път шест удара
с камшик. Въпреки това пак останах. — Обърнах се с лице към нея. — Останах, защото
нямаше друго място, където да науча онова, което исках. Някакви си удари с камшик не
можеха да ме накарат да се откажа. Мислех си, че е честно да знаеш това. — Вдигнах тежкия
дървен меч от пейката. — Не може да ме стресне заплаха, че ще ми бъде причинена болка.
Няма да изоставя Темпи след доверието, което ми е оказал. Има някои неща, които искам да
науча, и тук е единственото място, където мога да го направя. — Подадох ѝ твърдото тъмно
парче дърво. — Ако искаш да ме накараш да си тръгна, ще трябва да ми причиниш нещо по-
лошо от удари с пръчка.
Отстъпих крачка назад и отпуснах ръце край тялото си. Затворих очи.
113.
Език на варварин
Иска ми се да мога да кажа, че очите ми останаха затворени, но това няма да е истина.
Чух скърцането на пръстта под подметките на ботушите на Вашет и не можах да се сдържа
да не ги отворя.
Не надничах. Така само щях да изглеждам детински. Просто отворих очи и я погледнах.
Тя отвърна на погледа ми и ме гледа в очите по-продължително, отколкото Темпи би го
направил за няколко дни. Светлосивите ѝ очи бяха неумолими върху нежното ѝ лице.
Счупеният ѝ нос вече не изглеждаше не на място. Той беше като мрачно предупреждение
към света.
Вятърът свиреше помежду ни и космите върху голите ми ръце бяха настръхнали.
Вашет въздъхна примирено, след което подхвърли дървения меч, за да го хване откъм
дръжката. Тя го претегли замислено и с двете ръце, за да усети тежестта му. Сетне го вдигна
над рамото си и замахна да ме удари.
Само дето не го направи.
— Добре! — отчаяно възкликна тя и вдигна ръце. — Ти, малък негоднико! Лайна и лук!
Облечи си ризата. Като те гледам, ми става студено.
Отпуснах се и седнах на пейката.
— Слава богу! — отдъхнах си аз.
Започнах да си обличам ризата, но ми беше трудно, защото ръцете ми трепереха и
причината не беше в студа.
Вашет видя това.
— Знаех си! — победоносно извика тя и насочи пръст към мен. — Изглеждаш така,
сякаш ще те бесят. Знаех си, че си готов да побегнеш като заек! — Ядосано тропна с крак. —
Знаех си, че трябваше да замахна към теб!
— Радвам се, че не го направи — признах аз.
Успях да облека ризата си, но осъзнах, че е наопаки. Реших да я оставя така, вместо
отново да я сваля през парещия си гръб.
— Какво ме издаде? — попита тя.
— Нищо — отвърнах аз, — беше майсторско изпълнение.
— Тогава откъде знаеше, че няма да ти разцепя черепа?
— Бях премислил нещата — отвърнах аз. — Ако Шехин наистина искаше да ме прогони,
тя просто можеше да ми каже да си събера нещата и да се махна. Ако ме искаше мъртъв,
можеше и това да направи. — Изтрих потните си ръце в панталоните. — Това означава, че
ти наистина си определена за моя учителка. Така че имаше само три разумни възможности.
— Вдигнах пръст. — Това е бил някакъв ритуал на посвещаване. — Вдигнах втори пръст. —
Изпитание на моята непоколебимост…
— Или пък наистина съм се опитвала да те прогоня — довърши Вашет и седна на
пейката срещу мен. — Ами ако ти бях казала истината и те пребиех жестоко?
Свих рамене.
— Поне щях да разбера дали е така. Но ми се стори малко вероятно Шехин да избере
такъв човек. Ако искаше да бъда пребит, можеше да остави Карсерет да го направи. —
Вдигнах глава. — Любопитно ми е какво беше всъщност? Посвещаване или изпитание на
моята решимост? Всеки ли минава през това?
Тя поклати глава.
— Изпитание на решимостта ти. Трябваше да те проверя. Нямах намерение да си губя
времето да уча страхливец или някой, който се плаши от едно-две пошляпвания. Освен това
трябваше да знам дали наистина си решил да се посветиш на обучението.
— Това ми се стори най-вероятното — кимнах аз. — Реших да си спестя няколко дни
удари с пръчка и да ускоря нещата.
Вашет ме изгледа продължително и на лицето ѝ се изписа искрено любопитство.
— Трябва да призная, че досега никога не съм имала ученик, който сам да предложи да
бъде жестоко пребит, за да докаже, че заслужава да му отделя от времето си.
— Това не е нищо — безгрижно я уверих аз. — Веднъж скочих от един покрив.
Прекарахме цял час в разговори за незначителни неща, позволявайки напрежението
помежду ни бавно да се разсее. Тя ме попита каква точно е била причината, за да ме бият с
камшик, и аз ѝ разказах историята в общи линии, доволен, че имам възможност да обясня
какво се е случило. Не исках да ме мисли за престъпник.
След това Вашет разгледа белезите ми по-отблизо.
— Онзи, който се е погрижил за теб, със сигурност е знаел какво прави — отбеляза тя с
възхищение. — Много добра работа. По-добра от всичко, което съм виждала досега.
— Ще предам похвалите ти — казах аз.
Ръката ѝ внимателно докосна ръба на парещата резка по цялата дължина на гърба ми.
— Между другото, съжалявам за това.
— Трябва да ти призная, че ме боли повече от ударите с камшик.
— До ден-два ще е изчезнало — увери ме тя. — Което не означава, че тази нощ няма да
ти се наложи да лежиш по корем.
Тя ми помогна да си облека ризата и след това се премести на другата пейка с лице към
мен.
Поколебах се, преди да кажа:
— Не се обиждай, Вашет, но изглеждаш различна от другите адемци, които съм виждал.
Имай предвид, че не съм срещал много.
— Просто ти липсва познатият език на тялото — рече тя.
— Това е вярно — съгласих се аз, — но ти изглеждаш… по-изразителна от другите
адемци, които съм виждал. — Посочих лицето си.
— Там, от където идвам, израстваме, изучавайки вашия език. Освен това прекарах четири
години като лична охрана на един поет от Малките кралства, който се оказа и крал.
Вероятно говоря атурански по-добре от всеки друг в Хаерт, включително и от теб.
— Не си ли израснала тук? — попитах аз, без да обръщам внимание на последните ѝ
думи.
Тя поклати глава.
— Аз съм от Феант — един град далеч на север. Ние сме по̀… космополитни. В Хаерт
има само едно училище и всички имат много здрава връзка с него. А и пътят на дървото меч
е един от древните пътища. Той е доста строг. Аз самата израснах, следвайки пътя на
радостта.
— Има ли и други училища?
— Това е едно от многото училища, които следват Латантха — пътя на дървото меч. То е
едно от най-старите, след тези на Аете и Аратан. Има и други пътища, може би още три
дузини. Но някои от тях са много малки, със само едно или две училища, в които се изучава
техният кетан.
— Затова ли твоят меч е различен? — попитах аз. — Защото си го донесла от друго
училище?
— Какво знаеш за меча ми? — Вашет ме погледна с присвити очи.
— Извади го, за да окастриш върбовата клонка — отвърнах аз. — Мечът на Темпи беше
добре изработен, ала твоят е различен. Дръжката е износена, но острието изглежда ново.
— Май наистина държиш очите си отворени? — Тя ме погледна с любопитство.
Свих рамене.
— Строго погледнато, това не е моят меч — продължи Вашет. — Само го пазя. Това е
древен меч и най-старата част от него е острието. Самата Шехин ми го даде.
— Затова ли дойде в това училище?
— Не — поклати глава Вашет. — Шехин ми даде меча по-късно. — Тя се пресегна назад
и докосна дръжката с любов. — Не. Дойдох тук, защото Латантха е нещо твърде съществено.
Практикуващите го са изключително добри в използването на меча. Бях научила от пътя на
радостта всичко, което можех. Три други училища отказаха да ме вземат, преди Шехин да ме
приеме. Тя е умна жена и осъзна, че има какво да спечели, ако се заеме с обучението ми.
— Предполагам, че и двамата имаме късмет, че е широко скроена — отбелязах аз.
— Ти повече от мен — каза Вашет. — Има известно съперничество между различните
пътища. Когато се присъединих към Латантха, това донякъде беше постижение за Шехин.
— Сигурно е било трудно — предположих аз. — Да дойдеш тук и да не познаваш никого.
Вашет сви рамене и мечът над рамото ѝ се надигна и спусна.
— В началото — призна тя. — Но те разпознават таланта, а аз го имам в излишък.
Измежду онези, които изучаваха пътя на радостта, бях смятана по-скоро за скована и
тромава. Но тук ме смятат за малко необуздана. — Тя се ухили. — Това е приятно, като да си
купиш нов кат дрехи.
— Пътят на радостта учи ли и на летхани? — попитах аз.
— Това е обект на някои сериозни спорове. Простият отговор е „да“. Всички адемци
изучават летхани до някаква степен, особено онези в училищата. Трябва обаче да се има
предвид, че летхани дава възможност за широки тълкувания. Неща, към които се придържат
едни училища, са отхвърляни от други. Вярно ли е, че си казал, че летхани идва от същото
място, от което идва и смехът? — погледна ме замислено тя.
Кимнах.
— Това е добър отговор — похвали ме Вашет. — Учителят ми от пътя на радостта някога
ми каза същото нещо. — Тя се намръщи. — Сякаш се замисли над думите ми. Защо?
— Бих ти казал — отвърнах аз, — но не искам да си развалиш мнението за мен.
— Ще си разваля мнението за теб, ако криеш нещо от учителката си — сериозно рече тя.
— Помежду ни трябва да има доверие.
— Радвам се, че моят отговор ти харесва — въздъхнах аз, — но честно казано, не знам
какво означава той.
— Не съм те питала какво означава — спокойно отвърна тя.
— Просто този отговор е безсмислен — настоях аз. — Знам, че летхани е от огромно
значение за всички вас, но аз всъщност не го разбирам. Просто открих начин, по който да се
престоря, че това е така.
Вашет се усмихна снизходително.
— Не можеш да се престориш, че разбираш летхани — уверено каза тя. — То е като
плуването — за всички, които наблюдават, е ясно дали го умееш или не.
— Човек може да се престори, че плува — изтъкнах аз. — Аз просто си мърдах ръцете и
ходех по дъното на реката.
— Много добре. — Тя ме изгледа с любопитство. — Как успя да ни заблудиш?
Разказах ѝ за „въртящия се лист“ — как се бях научил да насочвам мислите си към едно
светло, празно, носещо се в пространството място, където отговорите на техните въпроси се
появяваха с лекота.
— Значи си откраднал отговорите от самия себе си — отбеляза тя с подигравателна
сериозност. — Хитро си ни заблудил, като си намерил отговорите в собствените си мисли.
— Не разбираш — казах аз леко раздразнен. — Нямам и най-малка представа какво
всъщност е летхани! Не е път, но ти помага да избереш пътя. Най-простият начин е, но не
можеш да го видиш лесно. Честно казано, вие ми приличате на някакви пияни картографи.
Съжалих за думите си още в мига, в който ги изрекох, но Вашет само се засмя.
— Има много пияници, които са доста добре запознати с летхани — рече тя. — Някои от
тях са дори легендарни.
Когато видя, че все още съм развълнуван, тя ме прикани с жест да се успокоя.
— Аз също не разбирам летхани, не и по начин, по който може да бъде обяснено на
някой друг. Преподаването на летхани е изкуство, което не владея. Ако Темпи е успял да
задейства летхани в теб, това е голямо постижение от негова страна. — Вашет се наведе
напред със сериозен вид и добави: — Част от проблема е твоят език. Атуранският е много
конкретен език. Той е твърде точен и директен. Нашият език е богат на значения, които са
загатнати и завоалирани, затова за нас е по-лесно да приемем съществуването на неща,
които не могат да бъдат обяснени. Най-голямото от тях е летхани.
— Би ли ми дала пример за друго такова нещо освен летхани? — попитах аз. — И моля
те, не казвай „тъжен“, защото направо ще обезумея.
Тя се замисли за момент.
— Любовта е такова нещо. Знаеш какво е тя, но не можеш да го обясниш както трябва.
— Идеята за любовта е наистина неуловима — признах аз. — Тя се изплъзва, също както
и представата за справедливост, но за нея може да бъде дадено определение.
— Направи го тогава, мой умни ученико. — В очите ѝ проблеснаха искри. — Разкажи ми
за любовта.
Замислих се — в началото за кратко, а после по-задълго.
— Нали разбираш колко лесно ще бъде за мен да открия недостатъците на всяко
определение, което дадеш — ухили се Вашет.
— Любовта е готовността да направиш всичко за някой друг — казах аз, — дори и в твоя
собствена вреда.
— В такъв случай по какво се различава от дълга и верността? — попита тя.
— Освен това тя е съпроводена и с физическо привличане — добавих аз.
— Дори и майчината любов?
— В този случай е съчетана с изключителна привързаност — поправих се аз.
— А какво точно имаш предвид с „привързаност“? — попита тя с влудяващо
спокойствие.
— Това е… — не довърших аз, напрягайки ума си да измисля как да опиша любовта, без
да прибягвам към други, също толкова абстрактни термини.
— Такава е природата на любовта — заяви Вашет. — Ако се опиташ да я опишеш, само
ще подлудиш една жена. Това е причината за несекващите писания на поетите. Ако някой
можеше да я опише подробно върху хартия, то на другите щеше да им се наложи да оставят
перата си. Но това не може да бъде направено. — Тя вдигна пръст. — Само глупакът може
да твърди, че няма такова нещо като любовта. Разбираш го в мига, когато видиш двама млади
да се гледат един друг с навлажнени очи. Там любовта е в такова изобилие, че можеш да я
намажеш върху филия хляб и да я изядеш. Откриваш я и когато видиш майка с детето ѝ.
Разбираш какво е тя, когато усетиш тръпката ѝ в стомаха си. Дори и да не можеш да я
опишеш с думи. — Вашет направи триумфален жест. — Същото е и летхани. Но тъй като то
е по-всеобхватно, е по-трудно да го посочиш с пръст. Затова са въпросите. Задаването им е
като да попиташ едно момиче за момчето, което харесва. Отговорът може и да не включва
самата дума, но въпреки това разкрива дали в сърцето на момичето има любов или не.
— Как може отговорите ми да разкрият познаването на летхани, след като аз всъщност
не знам какво е то? — зачудих се аз.
— Ти очевидно разбираш летхани — отвърна тя. — То е дълбоко вкоренено в теб. Твърде
дълбоко, за да можеш да го видиш. Понякога така е и с любовта. — Вашет ме потупа по
челото. — Що се касае до този „въртящ се лист“, чувала съм за подобни неща, практикувани
от други пътища. Не ми е известна атуранска дума, с която да мога да го нарека. То е като
кетан за ума. Упражнение, което правиш с мислите си, за да ги тренираш. — Равнодушно
махна с ръка. — Така или иначе, това не е опит за измама, а е начин да разкриеш онова,
което е скрито в дълбините на съзнанието ти. Фактът, че сам си го открил, е доста
забележителен.
— Прекланям се пред мъдростта ти, Вашет — кимнах към нея аз.
— Прекланяш се пред необоримата ми правота. — Тя плесна с ръце. — А сега, има
много неща, на които трябва да те науча. Ала тъй като все още те боли от ударите с пръчка,
нека пропуснем упражняването на кетан. Вместо това ми демонстрирай познанията си по
адемски. Искам да чуя как ще нараниш очарователната ни реч с грубия си варварски език.
* * *
През следващите няколко часа научих много за адемския език. Беше приятно да задавам
подробни въпроси и да получавам ясни и точни отговори. След цял месец жестикулиране и
чертане в пръстта да се уча от Вашет беше толкова лесно, че направо ми се струваше
непочтено да го правя.
От друга страна, тя ми даде ясно да разбера, че моят език на жестовете е смущаващо
недодялан. Можех да кажа каквото искам, но в най-добрия случай езикът ми беше като на
някое бебе, а в най-лошия — приличаше на празнодумството на побъркан.
— В момента ти говориш така. — Тя се изправи, размаха ръце над главата си и посочи
към себе си с двата палеца. — Искам да се бия добре — усмихна се широко и насила — с
меч! — Потупа се по гърдите с юмруци и след това скочи във въздуха като възбудено дете.
— Хайде сега — смутено казах аз, — не съм чак толкова зле.
— Не си много далеч от това — сериозно ме увери Вашет, докато сядаше на пейката. —
Ако беше мой син, нямаше да ти позволя да излезеш от къщи. Като мой ученик това е
приемливо само защото си варварин. Все едно Темпи е донесъл куче, което може да свирка.
Това, че свиркаш фалшиво, не е толкова важно. — Тя се престори, че се готви да се изправи.
— Като стана дума за това, ако ти харесва да говориш като глупак, само кажи и ще преминем
към други неща…
Уверих я, че искам да се науча да говоря.
— Първо, говориш твърде много и твърде силно — започна тя. — Сърцето на Адем е
спокойствието и тишината. Нашият език отразява това. Второ, трябва да внимаваш повече с
жестовете. В какъв порядък и кога ги правиш. Те променят специфични думи и мисли.
Невинаги подсилват онова, което казваш — понякога нарочно са противоположни на
повърхностното значение на думите.
Тя направи седем или осем движения бързо едно след друго. Всички те казваха
но го казваха по начин, който малко се различаваше.
— Трябва също да започнеш да разбираш фините нюанси на вложения смисъл. Разликата
между слаб и строен, както обичаше да казва моят крал поет. В момента ти можеш само да
се усмихваш и така не можеш да изглеждаш по друг начин освен като глупак.
Работихме в продължение на няколко часа и Вашет ми обясни нещо, за което Темпи
можеше само да загатне. Атуранският беше като широко, плитко езеро — имаше много
думи, като всички те бяха много специфични и точни. Адемският беше като дълбок
кладенец. В него имаше по-малко думи, но те имаха много значения. Добре изказаното
изречение на атурански беше като права линия, сочеща нанякъде. Добре изказаното
изречение на адемски беше като паяжина, в която всяка нишка имаше свой собствен смисъл
и беше част от нещо по-голямо и по-сложно.
* * *
Отидох в столовата за вечеря в значително по-добро настроение отколкото за обяд.
Резките по гърба ми все още ме щипеха, но когато опипах бузата си, разбрах, че подутината
доста е спаднала. Продължавах да седя сам, но не държах главата си наведена като преди.
Вместо това наблюдавах ръцете на всички около мен, като се опитвах да забележа едва
доловимите нюанси на разлика между
След вечерята Вашет извади един малък буркан с мехлем, с който щедро намаза гърба и
горната част на ръцете ми, а след това по-пестеливо и лицето ми. В началото ме щипеше,
после започна да ми пари и накрая усещането премина в тъпа и скована болка. Едва след
като болката по гърба ми утихна, осъзнах колко напрегнато е било цялото ми тяло.
— Готово — каза Вашет и затапи шишенцето. — Сега как е?
— Направо бих те разцелувал — с благодарност отвърнах аз.
— Би могъл — съгласи се тя, — но устната ти е подута и няма да се представиш добре.
Вместо това ми покажи твоя кетан.
Не се бях разтегнал, но тъй като не исках да се оправдавам, застанах в положение
„отворени ръце“ и започнах бавно да правя останалите движения.
Както вече споменах, Темпи обикновено ме спираше, когато направех и най-малката
грешка в кетан. Така че, когато стигнах до дванайсетата позиция без прекъсване, изпитах
доста голямо задоволство. Тогава не стъпих както трябва при „баба събира реколтата“.
Когато Вашет отново не каза нищо, осъзнах, че тя просто наблюдава и се въздържа да ми
дава оценка преди края. Започнах да се потя и спрях едва когато десет минути по-късно
стигнах до края на движенията.
След като приключих, Вашет се изправи, потупвайки с пръст брадичката си.
— Е — бавно каза тя, — със сигурност можеше да е и по-зле… — почувствах известна
тръпка на гордост и тогава тя продължи, — ако например нямаше един крак.
После тя започна да ме обикаля в кръг, като ме оглеждаше от главата до петите. Протегна
ръка и мушна с пръст гърдите и корема ми. Опипа горната част на ръката ми и дебелия
мускул на крака ми. Почувствах се като някое прасе сукалче, отведено за продан на пазара.
Накрая хвана ръцете ми и ги обърна, за да ги огледа. Изглеждаше приятно изненадана.
— Никога ли не си се бил, преди Темпи да започне да те учи? — попита тя.
Поклатих глава.
— Имаш хубави ръце — каза тя и пръстите ѝ се плъзнаха нагоре по ръцете ми,
опипвайки мускулите. — Половината от вас, варварите, имат меки, слаби ръце, защото не
правят нищо. Другата половина имат силни, твърди ръце от рязането на дърво или работата
зад ралото. — Обърна дланите ми. — Но ти имаш силни, умни ръце с добро движение в
китките. — Погледна ме въпросително. — С какво си изкарваш прехраната?
— Аз съм студент в Университета, където работя с фини инструменти, с които оформям
метал и камък — обясних. — Но също така съм и музикант. Свиря на лютня.
Вашет, изглежда, се изненада и след това избухна в смях. Тя пусна ръцете ми и смаяно
поклати глава.
— На всичкото отгоре и музикант — рече тя. — Някой друг знае ли?
— Какво значение има? — попитах аз. — Не се срамувам от това кой съм.
— Не. Разбира се, че не. Това е част от проблема. — Тя си пое дълбоко дъх и след това го
изпусна. — Добре. Колкото по-бързо научиш за това, толкова по-добре. В крайна сметка то
ще спести неприятности и на двама ни. — Погледна ме право в очите. — Ти си уличница.
— Какво каза? — примигнах аз.
— Съсредоточи се за момент. Не си глупав. Трябва вече да си осъзнал, че има огромни
културни различия между това място и там, където си израснал във…
— Федерацията — довърших аз. — Права си. Културните различия между Темпи и мен
бяха далеч по-големи в сравнение с другите наемници от Винтас.
Вашет кимна.
— Донякъде причината е в това, че Темпи е повече мускули, отколкото мозък — каза тя.
— И по отношение на света той е неопитен като малко пиленце. — Махна с ръка. — Като
изключим това, ти си прав. Има огромни различия.
— Забелязах. Например изглежда, че нямате табу по отношение на голотата. Или това е
така, или Темпи е ексхибиционист.
— Би ми било любопитно да разбера как си открил това — изкикоти се тя. — Но си прав,
колкото и да ти се струва странно, ние не се притесняваме особено от голото тяло.
Тя сякаш се замисли за момент, след това явно взе решение.
— Виж сега. Ще бъде по-просто да ти го покажа. Наблюдавай!
Видях как лицето ѝ застина в характерната за адемците безизразност и стана празно като
чист лист хартия. Същевременно гласът ѝ загуби по-голямата част от интонацията си и от
него изчезна всякаква емоция.
— Кажи ми какво означава, когато правя това? — попита ме.
Приближи се и ме погледна в очите. Ръката ѝ каза
— Биеш се като тигър — рече тя, като лицето ѝ беше безизразно, а гласът ѝ равен и
спокоен.
Хвана горната част на рамото ми с едната ръка, а с другата взе дланта ми и я стисна.
— Това е комплимент — казах аз.
Вашет кимна и отстъпи назад. След това се промени. Лицето ѝ се раздвижи. Тя се
усмихна и срещна погледа ми. Пристъпи по-близо до мен.
— Биеш се като тигър — каза тя с изпълнен с възхищение глас.
Постави едната си ръка върху рамото ми, а другата се плъзна по бицепса ми. Тя го
стисна.
Изпитах внезапно смущение, защото сме застанали толкова близо един до друг.
— Това е опит за сексуално сближаване — заявих аз.
Тя отстъпи и кимна.
— Вие смятате определени неща за интимни — голата кожа, физическия контакт,
близостта на тялото, любовната игра. За адемците в тези неща няма нищо забележително. —
Тя ме погледна право в очите. — Можеш ли да се сетиш дори за един-единствен път, в който
да си чул някой от нас да вика? Или да повишава глас? Или дори да говори достатъчно
силно, за да бъде чут отстрани?
Замислих се за момент и после поклатих глава.
— Това е така, защото за нас разговорите са нещо лично и интимно. Изражението на
лицето също. А също и това… — Тя допря пръсти до гърлото си. — Топлината, която може
да създаде гласът. Емоцията, която разкрива той. Това е нещо много лично.
— А нищо друго не носи толкова емоция, колкото музиката — добавих аз, внезапно
разбрал какво искаше да ми каже тя.
Беше твърде странно за мен, за да мога да го приема изведнъж.
Вашет кимна сериозно.
— Ако членовете на едно семейство са близки помежду си, те могат да пеят заедно.
Майката може да пее на детето си. Жената може да пее на мъжа си. — Страните ѝ се
покриха с лека червенина, когато каза това. — Но само ако двамата са много влюбени и
съвсем сами. А ти? — Тя ме посочи. — Музикант? Правиш това пред цяла стая, пълна с хора.
Пред всички наведнъж. И за какво? За няколко пенита? За едно ядене? — Изгледа ме
сериозно. — И го правиш отново и отново. Нощ след нощ. С
Тя ужасено поклати глава, докато лявата ѝ ръка несъзнателно правеше груби жестове:
сигнали едновременно.
Потиснах представата за себе си гол на сцената на „Еолиан“ и след това движещ се през
тълпата и докосващ тялото си до всички, които бяха там — млади и стари, дебели и слаби,
богати благородници и бедни, обикновени хора. Мисълта за това беше отрезвяваща.
— Но трийсет и осмата позиция в кетан е „свирене на лютня“ — запротестирах аз.
Хващах се за сламки и го осъзнавах много добре.
— А дванайсетата е „спящата мечка“ — сви рамене тя. — Но тук няма да намериш нито
мечки, нито лъвове или лютни. Някои имена разкриват истината. Имената в кетан са
предназначени да я потулят, така че когато говорим за него, тайните ни да не се разкриват
на всеки, който слуша.
— Разбирам — най-сетне казах аз. — Но много от вас са ходили по света. Самата ти
говориш отлично атурански и в гласа ти има много топлина. Със сигурност знаеш, че няма
нищо лошо в това, че човек пее.
— Ти също си обикалял света — спокойно отбеляза тя. — И сигурно знаеш, че по
принцип няма нищо лошо в това някой да прави любов с трима души подред върху плочата
пред камината в претъпкана странноприемница. — Тя ме погледна многозначително в
очите.
— Предполагам, че камъкът доста ще убива… — отбелязах аз.
— Много добре — засмя се тя, — да предположим, че са си постлали и одеяло. Как би
нарекъл такъв човек?
Ако ме беше попитала за това преди два цикъла, когато току-що бях излязъл от света на
фае, можеше и да не я разбера. Ако бях постоял още малко при Фелуриан, е напълно
възможно правенето на любов пред камината да не ми се стори нещо странно. Но вече от
доста време бях отново в света на смъртните…
Радвах се, че не бях споменал на никого за желанието на Темпи да се научи да свири на
лютня. Колко ли трябва да се е срамувал от този си невинен копнеж. Мислех си за младия
Темпи, който е искал да прави музика, но никога не е казал на никого за това, защото е
знаел, че е нещо мръсно. Сърцето ме заболя при тази мисъл.
Лицето сигурно бе издало мислите ми, защото Вашет протегна ръка и нежно хвана моята.
— Знам, че за вас е трудно да разберете това. Още повече, че никога не си и помислял да
разсъждаваш по различен начин.
Опитах се да осмисля всички последствия от онова, което ми беше казала.
— Как научавате новините? — попитах аз. — Като няма трупи, които да обикалят от
град на град, как разбирате какво става в останалата част на света?
При този въпрос на лицето ѝ се появи леко самодоволна усмивка и тя махна с ръка към
бруления от вятъра пейзаж наоколо.
— Мислиш ли, че това място много го е грижа как се върти светът? — Тя отпусна ръка.
— Но не е толкова зле, колкото си мислиш. На повечето места тук амбулантните търговци са
добре дошли. Калайджиите още повече. А и самите ние доста пътуваме. Онези, които носят
червено, идват и си отиват и носят новини. — Тя сложи успокоително ръка на рамото ми. —
И понякога, макар и рядко, някой певец или музикант минава оттук. Но те не свирят пред
цял един град наведнъж. Посещават отделно семейство. Дори и тогава свирят, скрити зад
параван, така че да не могат да ги видят. Веднага можеш да познаеш адемските музиканти,
защото, когато пътуват, носят на гърба си своите високи паравани. — Леко присви уста. —
Но дори и на тях не се гледа с добро око. Професията им е смятана за полезна, но не и за
уважавана.
Малко се поотпуснах. Мисълта, че може да съществува място, където музикантите не са
добре дошли, ми се стори напълно погрешна, дори ненормална. Но можех да разбера
съществуването на място със странни обичаи. Приспособяването, така че да се впишеш в
порядките на публиката, беше толкова добре познато за Едема Рух, колкото и смяната на
театралните костюми.
— Така стоят нещата и колкото по-рано приемеш това, толкова по-добре — продължи
Вашет. — Казвам това като жена, която е пътувала много. Прекарах осем години сред
варварите. Дори слушах музика в група от хора — каза гордо тя и предизвикателно вирна
глава. — Веднъж направих дори повече от това.
— Някога пяла ли си пред публика? — попитах аз.
Лицето ѝ се вкамени.
— Не е възпитано да се задава такъв въпрос — сковано отвърна тя. — Така няма да си
създадеш приятели тук.
— Единственото, което имах предвид — побързах да кажа аз, — е, че ако си се опитала
да го направиш, може би си щяла да разбереш, че в това няма нищо срамно. То е голяма
радост за всички.
Вашет ме погледна строго и направи суров жест на
— Квоте, пътувала съм доста и доста съм видяла. Много от адемците са светски хора.
Знаем за музикантите. И за да съм напълно откровена, мнозина от нас тайно и гузно са
очаровани от тях. Подобно на вашите хора, които са очаровани от уменията на модеганските
куртизанки. — Тя ме погледна строго. — Но въпреки това не бих искала дъщеря ми да
доведе един от тях у дома, ако разбираш какво искам да кажа. Нито пък мнението на някого
за Темпи ще се подобри, ако разбере, че той е споделил кетан с такъв като теб. Запази това
за себе си. Трябва да се справиш с достатъчно много неща и без всички в Адемре да знаят, че
на всичкото отгоре си и музикант.
114.
Неговата остра и единствена стрела
Последвах съвета на Вашет. И макар ръцете да ме сърбяха, в онази нощ не извадих
лютнята, за да запълня своето малко кътче от училището с музика. Дори стигнах до там, че
мушнах калъфа под леглото, защото дори само видът му можеше да предизвика слухове.
От няколко дни не правех почти нищо друго, освен да уча при Вашет. Хранех се сам и не
се опитвах да разговарям с никого, тъй като внезапно осъзнах какъв е езикът ми. Карсерет не
се доближаваше до мен, но беше неизменно наблизо и ме наблюдаваше с безизразен и
злобен поглед като на змия.
Възползвах се от превъзходния атурански на Вашет и ѝ задавах хилядите въпроси, които
бяха твърде сложни, за да ги задам на Темпи.
Чаках цели три дни, преди да ѝ поставя въпроса, който ме ядеше отвътре, откакто бях
изкачил предпланините на Стормуол. Лично аз смятах, че съм проявил завидна сдържаност.
— Вашет — попитах аз, — вие имате ли истории за чандрианите?
Тя ме погледна и обикновено изразителното ѝ лице внезапно стана студено.
— И какво общо има това с твоя език на жестовете? — Ръката ѝ премина през няколко
различни вариации на жеста, който показваше
— Нищо — отвърнах аз.
— Тогава има ли нещо общо с умението ти да се биеш? — попита тя.
— Не — признах аз, — но…
— Сигурно има връзка с кетан? — продължи тя. — Или с летхани? Или може би има
нещо общо с едва доловим нюанс на някое значение в адемския език, което ти е трудно да
схванеш?
— Просто съм любопитен.
Вашет въздъхна.
— Мога ли да те убедя да насочиш любопитството си към по-належащи въпроси? —
попита тя, като звучеше раздразнена.
Бързо се отказах да търся отговора на този въпрос. Тя не само беше моята учителка, но тя
също така беше и единственият ми другар. Последното нещо, което исках, бе да я дразня или
да ѝ създам впечатлението, че не внимавам по време на уроците ѝ.
Като изключим това разочароващо изключение, тя беше истински извор на информация.
Отговаряше на безкрайните ми въпроси бързо и ясно. Вследствие на това имах усещането, че
уменията ми в говоренето и воденето на бой се подобряват с бързи крачки и големи скокове.
Вашет не споделяше ентусиазма ми и не се притесняваше да ми го каже — красноречиво
и убедително, при това на два езика.
* * *
Двамата бяхме в скритата долина, където се намираше дървото меч. Бяхме упражнявали
ръкопашния си бой в продължение на около час и сега седяхме във високата трева и се
опитвахме да си поемем дъх.
По-скоро аз се опитвах да си поема дъх. Вашет изобщо не се беше задъхала. Двубоят с
мен не представляваше нищо за нея и тя не спираше да ми показва колко съм немарлив, като
небрежно преминаваше през защитите ми и ме шляпваше по главата.
— Вашет — започнах аз, когато събрах достатъчно кураж, за да задам въпроса, който ме
тормозеше от известно време, — може ли да ти задам един въпрос, който вероятно е
нахален?
— Предпочитам самонадеяните ученици — каза тя. — Надявах се, че вече сме отминали
етапа, в който се безпокояхме за тези неща.
— Каква е целта на всичко това? — посочих нас двамата.
— Целта на това — тя изимитира жеста ми — е да те научи достатъчно, за да не се биеш
вече като хлапе, което се е напило с виното на майка си.
Днес жълтеникавочервената ѝ коса беше вързана на две къси плитки, които висяха
отстрани на врата ѝ и стигаха до гърба. Това ѝ придаваше странния вид на малко момиченце
и не помагаше особено на самочувствието ми, след като през последния час многократно ме
бе хвърляла на земята, бе ме принуждавала да се предавам и доста здраво ме бе уцелвала
безброй пъти с юмрук и с крак, макар че милостиво не довеждаше ударите си докрай.
А веднъж с лекота беше минала зад мен, смеейки се, и ме беше пернала доста силно по
задника, сякаш съм развратен пияница в кръчма, а тя е сервитьорка с разгърден корсаж.
— Но защо? — попитах аз. — С каква цел ме учиш? Ако Темпи е сгрешил, като ме е
обучавал, защо продължаваш да ме учиш на още неща?
Вашет кимна одобрително.
— Чудех се колко ли време ще ти е нужно, за да ми зададеш този въпрос — рече тя. —
Това трябваше да е един от първите ти въпроси.
— Беше ми казано, че задавам твърде много въпроси — оправдах се аз. — Опитвах се да
бъда малко по-предпазлив.
Тя се приведе напред, както седеше, и видът ѝ внезапно стана делови.
— Знаеш неща, които не би трябвало да знаеш. Шехин няма против това, че знаеш за
летхани, макар другите да не мислят така. Но по отношение на кетан си има правило. Той не
е за варвари. Той е само за адемците, и то само за онези от тях, които следват пътя на
дървото меч. Шехин разсъждава по следния начин. Ако си част от училището, значи си част
от Адемре. Ако си част от Адемре, значи вече не си варварин. А ако не си варварин, то
тогава няма да е грешно да знаеш тези неща.
В това имаше някаква заплетена логика.
— Това също така означава, че Темпи не е сгрешил, като ме е учил.
— Точно така — потвърди тя. — Вместо да е донесъл у дома кутре, което никой не иска,
би изглеждало така, че е върнал в кошарата изгубено агне.
— Трябва ли непременно да съм агне или кутре? — въздъхнах аз. — Това е недостойно.
— Биеш се, както се бие кутре — отвърна тя. — Нетърпеливо и тромаво.
— Но не съм ли вече част от училището? — попитах аз. — Нали в края на краищата ме
учиш.
— Спиш в училището и ядеш храната ни, но това не те прави ученик — поклати глава
Вашет. — Много деца учат кетан с надеждата да влязат в училището и някой ден да носят
червено. Те живеят и учат с нас. Те са
какво искам да кажа.
— Вижда ми се странно, че толкова много от тях искат да станат наемници — възможно
най-меко казах аз.
— И ти самият ми изглеждаш доста нетърпелив да станеш такъв — заяви тя с режеща
нотка в гласа.
— Нетърпелив съм да се уча — поясних аз, — а не да живея живота си като наемник. Без
да искам да те обидя.
— Твоят език е този, който ти пречи. — Вашет размърда схванатия си врат. — В земите
на варварите наемниците са най-ниското стъпало на обществото. Независимо колко глупав
или безполезен е един мъж, той може да носи сопа и да печели по половин пени на ден, като
охранява някой керван. Права ли съм?
— Този начин на живот привлича по-сурови хора — казах аз.
— Ние не сме такива наемници. Плащат ни, но сами избираме кои работи да поемем. —
Тя направи пауза. — Ако се биеш, за да си напълниш кесията, си наемник. Как те наричат,
ако се биеш, защото това е твоят дълг към страната ти?
— Войник.
— А ако се биеш за закона?
— Пристав или съдебен изпълнител.
— Ако се биеш за репутацията си?
Малко се замислих, преди да отговоря на този въпрос.
— Може би дуелист?
— А ако се биеш за доброто на останалите?
— Амир — отвърнах аз, без да се замислям.
Вашет вдигна глава към мен.
— Интересен избор — отбеляза тя и вдигна гордо ръка, за да ми покаже червения си
ръкав. — На нас, адемците, ни плащат, за да пазим, да преследваме и да защитаваме. И ние
се бием за летхани, с помощта на летхани и в летхани — всичко това заедно. Адемската дума
за онзи, който носи червено, е „сетхан“. — Тя вдигна поглед към мен. — И това е нещо, с
което много се гордеем.
— Значи да станеш наемник е доста високо положение в обществената стълбица на
адемците — заключих аз.
Тя кимна.
— Но варварите не знаят тази дума и нямаше да я разберат дори да я знаеха. Така че
„наемник“ би трябвало да е достатъчно.
Вашет откъсна два дълги стръка трева от земята и започна да ги усуква заедно във въже.
— Затова на Шехин не ѝ е било лесно да вземе решение. Тя трябва да балансира между
онова, което е правилно, и онова, което е най-добро за нейното училище. Като през цялото
време трябва да взима под внимание и онова, което е добро за пътя на дървото меч. Вместо
да се спре на прибързано решение, тя играе по-търпелива игра. Лично аз мисля, че се надява
проблемът да се реши от само себе си.
— Как ще се реши от само себе си? — попитах аз.
— Можеше да избягаш — простичко отвърна тя. — Мнозина очакваха, че ще го
направиш. Ако аз бях решила, че не ставаш за обучаване, това също щеше да ѝ помогне да си
измие ръцете. Или пък можеш да умреш по време на тренировките или да се осакатиш.
Втренчих поглед в нея.
— Стават нещастни случаи — сви рамене тя, — не много често, но понякога. Ако
Карсерет беше твоята учителка…
Направих гримаса.
— Тогава как някой става официално член на училището? Има ли някакъв изпит?
Вашет поклати глава.
— Първо някой трябва да се застъпи за теб и да каже, че си достоен да се присъединиш
към училището.
— Темпи? — попитах аз.
— Някой човек с положение — поясни тя.
— Значи това си ти — бавно казах аз.
Тя се ухили и потупа чупения си нос, след което насочи пръст към мен.
— Успя да отгатнеш от два пъти. Ако някога напреднеш дотолкова, че да не се срамувам
от теб, ще се застъпя за теб и ти ще можеш да се явиш на изпита.
Продължи да усуква стръковете трева и ръцете ѝ оформяха непрекъсната и сложна
плетка. Никога преди не бях виждал адемец да си играе с нещо по този начин, докато
приказва. Разбира се, не би могъл да го прави, защото имаше нужда от една свободна ръка, за
да разговаря.
— Ако минеш този изпит, вече няма да си варварин. Темпи ще бъде оправдан и всички
ще се приберат щастливо у дома. С изключение на онези, които нямат дом, разбира се.
— А ако не премина този изпит? — попитах аз. — Или ако решиш, че не съм достоен да
се явя на него?
— Тогава нещата ще се усложнят. — Тя се изправи. — Хайде, Шехин иска да разговаря с
теб днес. Няма да е възпитано, ако закъснеем.
* * *
Вашет ме поведе обратно към купчината ниски каменни сгради. Когато за пръв път ги
бях видял, бях предположил, че това е самият град. Сега знаех, че това всъщност е
училището. Групата от сгради беше като миниатюрен Университет, само дето ги нямаше
режимът и графикът, с които бях свикнал.
Нямаше и официална система от звания. Онези, които бяха с червени дрехи, бяха на
почит и очевидно началникът беше Шехин. Като изключим това, имах съвсем бегла
представа за обществената йерархия. Очевидно Темпи се намираше на доста ниско ниво и не
беше особено уважаван. От друга страна, Вашет беше с доста високо положение и много
уважавана.
Когато пристигнахме за срещата, сварихме Шехин да изпълнява кетан. Наблюдавах я
мълчаливо, докато тя се движеше със скоростта на мед, който се разтича върху маса.
Колкото по-бавно се правят движенията на кетан, толкова по-трудни стават те, но тя ги
изпълняваше безупречно.
Беше ѝ нужен половин час, за да приключи, след което отвори прозореца. Полъхът на
вятъра донесе сладката миризма на лятна трева и шума на листата.
Шехин седна. Тя не се беше задъхала, макар челото ѝ да бе лъскаво от пот.
— Темпи каза ли ти за деветдесет и деветте разказа? — попита без предисловие тя. — За
Аете и началото на Адем?
Поклатих глава.
— Добре — каза Шехин. — Не е негова работа да го прави, а и не може да го стори както
трябва. — Тя погледна Вашет. — Как напредва с езика?
— Бързо, както обикновено е с тези неща — отвърна тя.
— Много добре — заяви Шехин и премина на ясен атурански с лек акцент. — Ще ти я
разкажа по този начин, за да ме прекъсваш по-малко и за да не се получат недоразумения.
Постарах се да изобразя възможно най-добре жеста на
— Това е история отпреди много години — тържествено започна Шехин. — Преди
появата на това училище, преди пътя на дървото меч. Преди още някой адемец да е познавал
летхани. Това е историята за началото на тези неща. Първото адемско училище не било
училище, в което да се изучава умението да се върти мечът. Учудващо, то било създадено от
мъж на име Аете, който искал да овладее изкуството да борави с лъка и стрелата. — Шехин
направи пауза в разказа си, за да обясни. — Трябва да знаеш, че в онези времена лъкът бил
широко използван. Умението да си служиш добре с него било високо ценено. Народът ни се
състоял от овчари и често сме били нападани от враговете си. Лъкът бил най-доброто
оръжие за защита, което сме имали. — Тя се облегна на стола си и продължи: — Аете нямал
намерение да създава училище. В онези дни нямало училища. Той просто искал да подобри
способностите си. Вложил цялата си воля в това, докато не станал толкова добър, че можел
да уцели ябълка върху дърво от трийсет метра разстояние. Продължил упорито да се
упражнява, докато накрая можел да предвиди промените във вятъра, а веднъж след като
овладял и това, вече не пропускал целта. Мълвата за неговия талант се разнесла и при него
започнали да идват хора. Между тях била и млада жена на име Рете. В началото Аете се
усъмнил, че тя има достатъчно сила, за да опъне лъка. Но Рете скоро се превърнала в най-
добрата му ученичка. Както казах, това се случило преди много години и на много
километри разстояние от мястото, където седим в момента. В онези дни адемците нямали
летхани, което да ги напътства, и времената били трудни и кървави. По това време не било
рядкост някой адемец да убие друг от гордост, заради спор или за да докаже уменията си.
Тъй като Аете бил най-великият измежду стрелците с лък, мнозина го предизвиквали. Но
човешкото тяло не било трудна цел за онзи, който можел да уцели парче коприна, носено от
вятъра. Той избивал претендентите с такава лекота, сякаш жънел жито. На дуел вземал само
една стрела със себе си и твърдял, че ако тя не се окаже достатъчна, то той заслужава да бъде
повален. Аете остарял и славата му се разнесла. Той се установил на едно място и създал
първото адемско училище. Минали години и той обучил много адемци да бъдат
смъртоносни като ножове. Станало добре известно, че ако дадеш на учениците на Аете три
стрели и три монети, тримата ти най-големите врагове никога няма да те безпокоят отново.
И така, училището забогатяло и се прославило. Същото се случило и с Аете. Тогава Рете
отишла при него. Рете, най-добрата му ученичка. Рете, която стояла близо до него и била
негова любимка. Тя казала нещо на Аете и двамата били на различно мнение. Скарали се.
След това закрещели толкова силно, че виковете им се чували през дебелите каменни стени
в цялото училище. Накрая Рете предизвикала Аете на дуел. Той приел и се разбрали, че
който спечели, ще управлява училището от този ден насетне. Тъй като той бил
предизвиканият, Аете пръв избрал мястото си. Решил да застане сред горичка от млади,
полюшващи се дръвчета, които му осигурявали укритие. Обикновено не вземал такива
предпазни мерки, но Рете била най-добрата му ученичка и познавала движението на вятъра
също толкова добре, колкото и той самият. Взел със себе си своя лък от рог. Взел също и
една-единствена остра стрела. Тогава Рете избрала място, където да застане. Тя се отправила
към върха на един висок хълм и силуетът ѝ ясно се очертал на фона на празното небе. Не
носела нито лък, нито стрела. И когато стигнала до върха на хълма, спокойно седнала на
земята. Вероятно това било най-странното от всичко, тъй като Аете бил известен с това, че
понякога прострелвал враговете си в крака, вместо да ги убива. Аете видял какво прави
ученичката му и се изпълнил с гняв. Взел единствената си стрела и я запънал в лъка си.
Изопнал тетивата до ухото си. Тетивата, която Рете му била направила, била изработена от
дълги, здрави кичури от собствената ѝ коса. — Шехин ме погледна в очите. Разгневеният
Аете изстрелял своята стрела. Тя ударила Рете като светкавица точно тук. — Тя посочи с два
пръста вътрешната извивка на лявата си гърда. — Рете продължавала да седи със стрела,
стърчаща от гърдите ѝ. Извадила изпод ризата си дълга панделка от бяла коприна.
Откъснала перо от стрелата, потопила го в кръвта си и написала четири стиха. След това
вдигнала панделката нависоко и зачакала вятърът да я задуха първо в едната посока, после в
другата. Сетне я пуснала. Коприната се понесла във въздуха, като се издигала и спускала с
поривите на вятъра. Панделката се извивала, носена от бриза, промъкнала се между
дърветата и накрая се притиснала здраво към гърдите на Аете. На нея пишело:
Аете, близо до сърцето мое.
Без суета е панделката.
Без дълг е вятърът.
Без кръв е победата.
Чух тих звук и когато се огледах, видях, че Вашет тихо плаче. Главата ѝ беше наведена,
сълзите се стичаха по лицето ѝ и капеха върху предницата на ризата ѝ, като образуваха по-
тъмни петна върху червеното.
Шехин продължи:
— Едва след като прочел тези редове, Аете разбрал каква дълбока мъдрост притежава
неговата ученичка. Той се затичал да се погрижи за раната на Рете, но върхът на стрелата
бил твърде близо до сърцето ѝ, за да може да бъде издърпана. Рете живяла само три дни след
това и сломеният от скръб Аете се грижел за нея. Той я оставил да управлява училището и се
вслушвал в думите ѝ, докато върхът на стрелата се приближавал все повече до сърцето ѝ. В
онези дни Рете продиктувала деветдесет и девет истории и Аете ги записал. Тези разкази
сложили началото на нашето разбиране за летхани. Те са в основата на Адемре. Късно на
третия ден Рете довършвала разказа на деветдесет и деветата история пред Аете, който се
бил превърнал в ученик на своята ученичка. След като той спрял да пише, Рете му казала:
„Има една последна история, по-важна от всички останали, но нея ще научиш, когато се
събудя.“ После затворила очи и заспала. Умряла в съня си. Аете живял още четирийсет
години и се говори, че никога повече не е убивал. През това време често го чували да казва:
„Спечелих единствения дуел, който някога съм губил.“ Той продължил да ръководи
училището и да подготвя своите ученици да станат майстори на лъка. Но също така ги учел
да бъдат мъдри. Разказвал им деветдесет и деветте истории и така всички адемре научили за
летхани. Така сме се превърнали в онова, което сме.
Настъпи продължително мълчание.
— Благодаря ти, Шехин — казах аз и се постарах да направя възможно най-добре жеста
— Те не са за варвари — заяви тя, но не изглеждаше обидена от молбата ми и направи
комбинация от жестове за
След това смени темата:
— Как върви твоят кетан?
— Мъча се да го подобря, Шехин.
— Така ли е? — обърна се тя към Вашет.
— Наистина се мъчи — отвърна тя с очи, все още зачервени от сълзите.
— Но има и подобрение.
Шехин кимна.
— Неколцина от нас ще се бият утре. Навярно можеш да го доведеш да гледа.
Вашет направи елегантно движение, което ме накара да разбера колко малко знаех за
тънкостите на езика на жестовете:
* * *
— Трябва да се чувстваш поласкан — весело ме похвали Вашет. — Разговаря с Шехин и
получи покана да я наблюдаваш как се бие.
Вървяхме към закътаната долина, където обикновено практикувахме кетан и ръкопашен
бой.
Въпреки това в съзнанието ми продължаваха да се въртят няколко неизбежни и
неприятни мисли. Мислех си за тайните и за това колко се стараят хората да ги запазят.
Чудех се какво ли би казал Килвин, ако заведях някой в Рибарника, за да му покажа
сигалдрията за кръв, кости и косми.
Мисълта за гнева на едрия изобретател беше достатъчна, за да ме накара да потреперя.
Знаех с какви неприятности ще се сблъскам. Това беше ясно изложено в законите на
Университета. Но как ли би постъпил Килвин с човека, на когото съм разкрил тези неща?
Вашет ме шляпна по гърдите с опакото на ръката си, за да привлече вниманието ми.
— Казах, че трябва да се чувстваш поласкан — повтори тя.
— Поласкан съм — отвърнах аз.
Тя ме хвана за рамото и ме обърна с лице към нея.
— Нещо много се умисли.
— Какво ще стане с Темпи, ако всичко това не завърши добре? — без заобикалки
попитах аз.
Веселото ѝ изражение помръкна.
— Червените дрехи, мечът и името му ще му бъдат отнети и той ще бъде отрязан от
Латантха. — Тя бавно си пое дъх. — След нещо такова не е много вероятно някое друго
училище да го вземе, така че в действителност това означава, че той ще бъде изгнаник за
цялата Адемре.
— Но за мен изгнанието няма да свърши работа — отбелязах аз. — Ако ме принудите да
се върна обратно, това само ще направи проблема по-голям, нали?
Вашет не отговори нищо.
— Когато всичко това започна — продължих аз, — ти ме насърчаваше да си тръгна. Ако
го бях направил, щяхте ли да ми позволите да си отида?
Настъпи продължително мълчание, което ми даде да разбера каква е истината. Но тя я
изрече и на глас:
— Не.
Оценявах, когато не се опитват да ме лъжат.
— И какво щеше да бъде моето наказание? — попитах аз. — Затвор? — Поклатих глава.
— Не. Не е практично да ме държите затворен тук в продължение на години. — Погледнах я.
— И така, какво щеше да бъде то?
— Наказанието не е наша грижа — отвърна тя. — В края на краищата ти си варварин. Не
си знаел, че вършиш нещо нередно. Главната ни грижа е да ти попречим да учиш другите на
онова, което си откраднал — да ти попречим да го използваш за собствена полза.
Не беше отговорила на въпроса ми. Изгледах я продължително.
— Някои казват, че най-добре ще е да те убием — призна тя. — Но повечето смятат, че
убиването не е в съответствие с летхани. Шехин е една от тях, както и аз.
Малко се поотпуснах, това поне беше нещо.
— Предполагам, че само обещание от моя страна няма да е достатъчно, за да успокои
всички?
— Това, че дойде с Темпи, говори добре за теб. — Тя ми се усмихна със съчувствие. — И
остана, когато се опитах да те прогоня. Но обещанието на един варварин не се цени особено
в случай като този.
— Тогава какво? — попитах аз, като подозирах какъв ще бъде отговорът и знаех, че няма
да ми хареса.
Вашет си пое дълбоко дъх.
— Може да ти се попречи да учиш други, като ти се отреже езикът и ти се извадят очите
— прямо отвърна тя. — А за да не практикуваш кетан, може да бъдеш осакатен, като ти бъде
прерязано сухожилието на глезена или като се строши коляното на по-силния ти крак. — Тя
сви рамене. — Но човек може да е добър боец дори и с увреден крак. Затова би било по-
удачно да се отрежат двата най-малки пръста на дясната ти ръка. Това би било…
Продължи да говори със сухия си и делови тон. Мисля, че намерението ѝ бе да ме
насърчи и успокои. Но ефектът беше точно обратният. Единственото, за което можех да
мисля, бе как тя ми реже пръстите със същото спокойствие, с което аз си беля ябълка.
Внезапно светлината наоколо ми се видя твърде ярка и живата картина, която си бях
представил, накара стомаха ми да се разбунтува. За момент помислих, че ще ми прилошее.
Виенето на свят и повдигането преминаха. Когато дойдох на себе си, осъзнах, че Вашет е
спряла да говори и ме гледа втренчено.
Преди да успея да кажа каквото и да било, тя махна презрително с ръка.
— Виждам, че днес от теб няма да има повече полза. Почини си през остатъка от
вечерта. Събери мислите си или упражнявай кетан. Отиди да погледаш дървото меч. Утре ще
продължим.
* * *
Известно време се разхождах безцелно, като се опитвах да не мисля за това, че пръстите
ми могат да бъдат отрязани. Сетне, когато се изкачих на един хълм, почти се спънах в
двойка голи адемци, които се бяха скрили в горичка.
Когато изскочих от дърветата, те не се затичаха към дрехите си и вместо да се опитам да
се извиня с лошия си език и обърканите си мисли, аз просто се обърнах и си тръгнах с лице,
пламнало от смущение.
Опитах се да упражнявам кетан, но не успях да съсредоточа съзнанието си върху него.
Отидох да наблюдавам дървото меч и за известно време гледката от грациозното му
движение под поривите на вятъра ме успокои. След това мислите ми се отнесоха и
картината на Вашет, която ми отрязва пръстите, отново се появи в съзнанието ми.
Чух трите камбани и отидох на вечеря. Бях се наредил на опашката, оглупял от усилието
да не мисля за вероятността да загубя пръстите си, когато забелязах, че адемците, стоящи
близо до мен, ме зяпаха. На лицето на едно десетинагодишно момиченце беше изписано
открито удивление, а мъж с червени наемнически дрехи ме гледаше така, сякаш току-що ме е
видял да си обърсвам задника с парче хляб и след това да го изяждам.
Едва тогава осъзнах, че си тананикам. Не високо, но достатъчно силно, за да ме чуят
хората близо до мен. Едва ли го правех от дълго време, защото бях изпял само шест стиха от
„Калайджията напуска града“.
Спрях, след това сведох поглед, взех си храната и прекарах десет минути, опитвайки се да
я изям. Успях да преглътна няколко хапки, но това беше всичко. Накрая се отказах и се
отправих към стаята си.
Лежах в леглото и премислях с какви възможности разполагам. Ако избягах, колко далеч
можех да стигна? Можех ли да се изгубя в околността? Можех ли да открадна кон? Изобщо
бях ли виждал кон, откакто бях в Хаерт?
Извадих лютнята си и поупражнявах поставянето на пръстите за акордите. И петте ми
чевръсти пръста се движеха нагоре-надолу по дългия гриф на лютнята. Дясната ми ръка
обаче гореше от желание да дръпне струните и да изкара звуци от тях. Беше толкова
обезсърчаващо, колкото да се опитвам да целуна някой, като използвам само едната си
устна, и скоро се отказах.
Накрая извадих своя шаед и се увих в него. Беше топъл и успокояващ. Нахлупих качулката
си колкото се може по-напред и си помислих за тъмната част от Фае, където Фелуриан бе
събирала сенки, за да го направи.
Помислих си за Университета, за Уил и Сим, за Аури и Дони, за Фела. Никога не съм бил
харесван в Университета и кръгът от приятелите ми не беше особено голям. Но истината бе,
че просто бях забравил какво означава да си съвсем сам.
Тогава помислих за семейството си. Помислих си за чандрианите, за Синдер и неговата
гъвкава грациозност, за меча, който държеше с лекота в ръката си като парче зимен лед.
Представих си как го убивам.
Помислих си за Дена и онова, което Ктаех ми беше казал. Помислих си за нейния
покровител и за нещата, които бях изрекъл, когато се скарахме. Помислих си за онзи път,
когато се бе подхлъзнала на пътя и аз я бях хванал, за това колко нежна беше извивката над
ханша ѝ там, където ръката ми я бе докоснала. Помислих си за формата на устните ѝ, за
звука на гласа ѝ и за уханието на косата ѝ.
И накрая леко пристъпих през дверите на съня.
115.
Буря и камък
На следващата сутрин се събудих с мисълта, че знам каква е истината. Единственият ми
изход от тази ситуация бе да премина обучението. Трябваше да се докажа. Това означаваше,
че се налагаше да възприема възможно най-бързо всичко, на което Вашет може да ме научи.
И така, станах заедно с бледата синкава светлина на зората. Когато Вашет излезе от
малката си каменна къща, аз вече я чаках. Не бях особено ентусиазиран и пълен с енергия,
тъй като сънят ми бе изпълнен с тревожни кошмари, но бях готов да уча.
* * *
Сега осъзнавам, че може да съм ви създал неправилно впечатление за Хаерт.
Очевидно той не беше преуспяваща метрополия. Даже едва ли можеше да бъде считан за
голям град. В някои отношения не беше нищо повече от градче.
Не казвам това с пренебрежение. Прекарах по-голямата част от детските си години в
пътувания с трупата, като се местехме от едно градче в друго. Половината свят се състои от
малки общини, разраснали се около пазар на кръстопът, около добро находище на глина или
около завой на реката, където водата е достатъчно силна да завърти воденично колело.
Понякога тези градове процъфтяват. Някои имат богата почва и хубаво време. Други
забогатяват от търговията, която тече в тях. Благосъстоянието на тези места е очевидно.
Къщите са големи и добре поддържани. Хората са приятелски настроени и щедри, децата —
дебели и щастливи. Продават се луксозни стоки — пипер, канела и шоколад. В местната
странноприемница има кафе, хубаво вино и музика.
А има и друг вид градове. Такива, където почвата е тънка и изтощена. Места, където
воденицата е изгоряла или глината е била изкопана още преди години. Там къщите са малки
и порутени. Хората са мършави и подозрителни, а богатството се измерва практично и с
дреболии — дърва за горене, второ прасе или пет буркана сладко от къпини.
На пръв поглед Хаерт изглеждаше като някой от тези градове. Не беше нещо повече от
купчина малки къщички, натрошен камък и някоя и друга кошара за кози.
В повечето части на Федерацията или където и да е другаде по света семейство, живеещо
в малка къщурка с няколко мебели вътре, би било считано за злочесто — на крачка от
просията.
Но макар повечето адемски къщи, които бях видял, да бяха сравнително малки, те не бяха
същите като онези, които бихте открили в някой окаян атурански град — направени от
чимове и дървени греди, замазани с кал.
Адемските къщи бяха построени изцяло от плътно прилепващи камъни. Никога преди не
бях виждал камъни, които да са толкова умело напаснати. Нямаше цепнатини, през които да
преминава неспирният вятър. Покривите не течаха. Кожените панти на вратите не бяха
напукани. Прозорците не бяха от омаслена овча кожа или просто дупки, покрити с дървени
кепенци. Те бяха от стъкло, здраво като онова, което бихте видели в имението на банкер.
За цялото време, което прекарах в Хаерт, така и не видях огнища. Не ме разбирайте
погрешно — огнищата са за предпочитане пред това да умираш от студ. Но повечето от
грубите камини, които хората си правят сами с камъни от полето или с тухли от сгурия,
предизвикват течение и са мръсни и безполезни. Пълнят къщите със сажди, а дробовете ти
— с дим.
Вместо камина във всеки адемски дом имаше желязна печка. От онези печки, които
тежат стотици килограми и са изработени от дебело желязо, така че да можеш да ги
подклаждаш, докато накрая не се зачервят от топлината. От онези печки, които могат да
изкарат цял век и струват повече, отколкото един фермер печели от реколтата за цяла
година. Някои от тези печки бяха малки, вършеха работа за отопление и готвене. Но видях
доста, които бяха по-големи и можеха да бъдат използвани и за печене. Едно такова
съкровище беше напъхано в ниска каменна къща само с три стаи.
Килимите върху подовете на адемците обикновено бяха семпли, но от дебела мека вълна,
боядисана в тъмни цветове. Подовете под тези килими бяха от гладко полирано дърво, а не
от пръст. В стаите нямаше капещи лоени свещи или факли. Вместо това имаше свещи от
пчелен восък или лампи, които горяха с чисто бяло масло. А веднъж разпознах червената
светлина на симпатична лампа, процеждаща се през прозорец в далечината.
Това ме накара да проумея истината. Местните не бяха шепа отчаяни хора, които водят
труден живот по оголения склон на планината. Те не живееха бедно, като се хранеха само
със зелева супа и се страхуваха от зимата. Тази общност беше достатъчно заможна и кротко
процъфтяваше.
Дори повече от това — въпреки липсата на лъскави банкетни зали и скъпи рокли,
въпреки отсъствието на слуги и статуи — всеки от тези домове беше като миниатюрно
имение. Те бяха заможни по ненатрапчив и практичен начин.
* * *
— Ти какво си мислеше? — попита ме Вашет засмяна. — Че шепа от нас спечелват
правото да носят червено и започват да водят живот, изпълнен с разточителен разкош,
докато семействата ни живеят в мизерия и мрат от скорбут?
— Всъщност изобщо не бях мислил за това — признах аз и се огледах.
Тя беше започнала да ме учи как да използвам меча. Занимавахме се с това от два часа и
не ми бе показала почти нищо друго освен различните начини, по които да го държа. Сякаш
ставаше дума за бебе, а не за парче стомана.
Сега, когато знаех какво да търся, виждах десетки адемски къщи, които хитроумно се
сливаха с пейзажа. В отвесните скали бяха вградени тежки дървени врати. Други изглеждаха
просто като купчини скали. На покривите на някои от тях растеше трева и къщите можеха да
бъдат разпознати само по кюнците на печките, които стърчаха навън. Върху едни от
покривите пасеше тлъста коза и вимето ѝ се поклащаше, докато тя протягаше врат, за да си
отскубне трева.
— Погледни земята наоколо — каза Вашет и бавно се завъртя, за да огледа околността.
— Почвата е твърде тънка за оран, прекалено нащърбена за отглеждането на коне. Лятото е
твърде влажно, за да садим жито, и прекалено сурово, за да отглеждаме плодове. В някои
планини има желязо, въглища или злато. Но не и в тези. През зимата снегът е по-висок от
човешки ръст. През пролетта бурите могат да те съборят на земята. — Тя се обърна да ме
погледне. — Това е нашата земя, защото никой друг не я иска. — Сви рамене. — Или по-
скоро това е причината да стане наша.
Нагласи меча си на рамото и ме погледна замислено.
— Седни и слушай — тържествено каза тя. — Ще ти разкажа една история за време,
което отдавна е отминало.
Седнах на тревата, а тя се настани върху един близък камък.
— Някога, много отдавна — започна тя — адемците били принудени да напуснат
мястото, което ни се полагало по право. Нещо, което не помним, ни прогонило. Някой
откраднал земята ни или я съсипал, или пък ни накарал уплашено да побегнем от нея. Били
сме принудени да се скитаме безкрай. Целият ни народ бил принуден да проси, сякаш сме
бедняци. Намирали сме места, на които да се установим със стадата си. След това съседите
ни прогонвали. По онова време адемците били свирепи. Ако не са били такива, то никой от
нас нямаше да е тук днес. Но сме били малобройни и затова винаги сме били прогонвани.
Накрая сме открили това малко и ветровито място, което останалият свят не желаел.
Корените ни проникнали дълбоко в неговия камък и ние сме го направили свое. — Погледът
ѝ обходи околния пейзаж. — Но тази земя не можела да ни предложи много — нямало
пасбища за стадата ни, а само камък и вятър. Тъй като не сме успели да открием начин да
продаваме вятъра на останалия свят, ние сме започнали да продаваме свирепостта си. И
така, народът ни живеел по този начин и постепенно се превърнал в онова, което е днес.
Вече не сме само свирепи, но и опасни и горди. Не се отказваме като вечния вятър и сме
здрави като камъка.
Изчаках малко, за да се убедя, че разказът ѝ е свършил.
— Моите хора също са скитници — казах аз. — Такъв е нашият път. Живеем навсякъде и
никъде.
— Имай предвид, че това е просто история — сви рамене Вашет и се усмихна. — При
това е стара история. Приеми я, както намериш за добре.
— Обичам историите — признах аз.
— Историята е като орех — обясни тя. — Глупакът ще го глътне цял и ще се задави или
ще го изхвърли, като си мисли, че в него няма нищо ценно. Но мъдрият ще намери начин да
счупи черупката и да изяде ядката вътре.
Изправих се и отидох до мястото, където седеше тя. Целунах ръцете, челото и устата ѝ.
— Вашет, щастлив съм, че Шехин ме даде на теб.
— Ти си глупаво момче. — Тя сведе поглед, но аз забелязах лека руменина върху лицето
ѝ, докато говореше. — Хайде, трябва да тръгваме. Не би искал да пропуснеш възможността
да видиш как се бие Шехин.
* * *
Тя ме поведе към една с нищо незабележителна поляна, където животните бяха опасли
тревата ниско до земята. Неколцина други адемци вече стояха наблизо в очакване. Няколко
души си бяха донесли малки столчета или дървени пънчета, които използваха за сядане.
Вашет просто се настани на земята. Присъединих се към нея.
Бавно се събираше тълпа. Само около трийсетина души, но това бяха повече адемци,
отколкото някога бях виждал накуп, с изключение на столовата. Идваха по двама-трима и се
присъединяваха ту към едни разговарящи, ту към други. Групи от петима или повече души се
събираха рядко и за кратко.
Макар на един хвърлей от мен да се водеха множество разговори, не чувах нещо повече
от шепот. Говорещите стояха на една ръка разстояние един от друг и вятърът в тревата бе по-
шумен от гласовете им.
Но от мястото, на което седях, различавах тона на всеки разговор. Преди два месеца това
събиране щеше да ми се стори зловещо тихо. Мяркаха се само движещи се ръце, лицата бяха
безизразни, а устата — почти неми. Но сега ясно разпознах, че една двойка адемски жени са
учителка и ученичка по това на какво разстояние стояха една от друга, както и по
уважението, изразено в жестовете на по-младата жена. Групичката от трима мъже с червени
ризи пък бяха приятели, които непринудено се шегуваха помежду си и се побутваха с ръце.
Мъж и жена се караха. Жената беше ядосана, а мъжът се опитваше да ѝ обясни нещо.
Внезапно се зачудих как изобщо някога съм могъл да си помисля, че тези хора са
неспокойни и не ги свърта на едно място. Всяко тяхно движение имаше цел. Всяко
преместване на краката издаваше промяна в отношението. Всеки жест говореше повече от
каквито и да е думи.
Двамата с Вашет седяхме близо един до друг и разговаряхме тихо на атурански. Тя ми
обясни как всяко училище има постоянни сметки при сийлдишките лихвари. Това
означаваше, че плъзналите навред наемници могат да депозират дяла на своето училище
навсякъде, където хората използват сийлдишките пари, което означаваше навсякъде в
цивилизования свят. След това тези пари можеха да бъдат прехвърлени по съответната
сметка, така че училището да ги използва.
— Каква част изпраща Наемникът на училището? — с любопитство попитах аз.
— Осемдесет процента — отвърна тя.
— Осем процента? — попитах аз и вдигнах всичките си пръсти без два, убеден, че не съм
чул добре.
— Осемдесет — твърдо повтори Вашет. — Това е сумата, която е в реда на нещата, макар
мнозина да се гордеят, че дават повече. Същото ще важи и за теб — небрежно добави тя, —
ако изобщо имаш шанс някога да се облечеш в червено. — Щом видя изненадата ми, тя
обясни. — Като се замислиш, не е толкова много. Години наред училището те храни и
облича. Предоставя ти място за спане. Осигурява ти меч и обучение. Така то влага средства в
наемника, а той го издържа. На свой ред училището издържа селището. Селището създава
деца, които се надяват някой ден да облекат червените дрехи. — Нарисува във въздуха кръг с
пръста си. — Така Адемре процъфтява. — Погледна ме сериозно и продължи: — Като знаеш
това, може би ще разбереш какво си откраднал. Не просто една тайна, а основния поминък
на адемците. Откраднал си ключа за оцеляването на този град.
Мисълта за това беше отрезвяваща. Внезапно гневът на Карсерет придоби много повече
смисъл.
Мярнах сред тълпата бялата риза на Шехин и грубо изплетената ѝ жълта шапка.
Разговорите утихнаха и всички започнаха да се събират в широк неправилен кръг.
Очевидно Шехин не беше единствената, която щеше да се бие днес. Първо се състоя
двубоят на две момчета с няколко години по-млади от мен. Те не бяха облечени в червено.
Обикаляха се един друг предпазливо, след което внезапно започнаха да си нанасят бърза
поредица от удари.
Бяха твърде бързи, за да проследявам движенията им с поглед. Забелязах дузина
движения от кетан, които те започваха и не довършваха. Накрая двубоят приключи, когато
едното момче хвана китката и рамото на другото в „спящата мечка“. Едва когато видях как
момчето извива ръката на противника си и го събаря на земята, разпознах хватката, която
Темпи бе използвал при боя в кръчмата в Кросон.
Момчетата се разделиха и двама наемници с червени ризи излязоха да говорят с тях.
Предположих, че са техните учители.
— Какво мислиш? — Вашет наведе главата си близо до моята.
— Много са бързи — отвърнах аз.
— Но… — погледна ме тя.
— Струват ми се доста небрежни — рекох аз, като се постарах да говоря тихо. — Не в
началото, но впоследствие. — Посочих единия. — Неговите крака бяха твърде близо един до
друг. А другият постоянно се навеждаше напред и така губеше равновесие. Затова
противникът му го хвана в „спящата мечка“.
Вашет кимна, удовлетворена от отговора ми.
— Бият се като кутрета. Млади са и са момчета. Изпълнени са с гняв и нетърпение.
Жените имат по-малко проблеми с тези неща. Това е едно от качествата, които ни правят
по-добри бойци.
Бях доста изненадан от думите ѝ.
— Жените са по-добри бойци? — предпазливо попитах аз, защото не исках да ѝ
противореча.
— Общо взето, да — сухо отвърна тя. — Разбира се, има изключения, но като цяло
жените са по-добри.
— Но мъжете са по-силни — възразих аз. — Те са по-високи и ръцете им са по-дълги.
— Това значи ли, че ти си по-силен от мен? — Тя се обърна и ме погледна леко
развеселено.
— Очевидно не — усмихнах се аз. — Но трябва да признаеш, че мъжете са по-едри и по-
силни.
— И това щеше да има значение, ако боят е като цепенето на дърва и товаренето на сено.
Това е все едно да кажеш, че колкото по-дълъг и тежък е един меч, толкова по-добър е той.
Това са глупости. За главорезите може и да е вярно. Но след като се облечеш в червено,
ключът към всичко е да знаеш
затруднява. На жените им е по-лесно.
Върху нас падна сянка и когато вдигнах поглед, видях висок, облечен в червени
наемнически дрехи мъж да стои на почтително разстояние от нас. Той задържа ръката си във
въздуха, близо до дръжката на меча си.
Вашет отвърна с жест.
Наблюдавах мъжа, който се отдалечи.
— Няма ли да развалиш репутацията си, като не се биеш?
Тя изсумтя пренебрежително.
— Той не искаше да се бие — отвърна. — Това само щеше да го постави в неудобно
положение и аз щях да си загубя времето. Просто искаше да покаже, че е достатъчно смел, за
да се бие с мен. — Тя въздъхна и ме погледна многозначително. — Точно тази глупост
отдалечава мъжете от летхани.
Следващият двубой беше между наемници с червени ризи и разликата беше очевидна.
Всички движения бяха много по-чисти и ясни. Двете момчета се биеха трескаво като
врабчета, които пляскат с криле в прахта, но боевете, които последваха, бяха елегантни като
танци.
Много от тях бяха ръкопашни. Те продължаваха, докато единият участник не се
предадеше или не го зашеметеше някой удар.
Един от двубоите спря веднага, щом мъжът разкървави носа на противничката си. Вашет
вдигна очи към небето, макар така и да не разбрах дали защото жената бе позволила да я
ударят, или защото мъжът бе твърде невнимателен и я бе наранил.
Имаше и няколко схватки с дървени мечове. Те приключваха по-бързо, защото дори и
лекото докосване се считаше достатъчно за победа.
— Кой спечели този път? — попитах аз.
След бърза размяна на удари с дървен меч двете жени се уцелиха една друга
едновременно.
— Нито едната — отвърна Вашет и се намръщи.
— Защо не се бият отново, ако резултатът е равен? — попитах аз.
— Строго погледнато, резултатът не беше равен. — Тя ме погледна с набръчкано чело. —
Ударена в белия дроб, Дрен би умряла за броени минути. А Ласрел щеше да умре след
няколко дни, тъй като раната в корема ѝ щеше да се възпали.
— Значи Ласрел спечели?
Вашет ми хвърли смразяващ, изпълнен с презрение поглед и насочи вниманието си към
следващата битка.
Високият адемец, който бе поканил Вашет да се бие, се състезаваше с една слаба като
вейка жена. Необичайното беше, че той използваше дървен меч, докато тя се биеше с голи
ръце. Той успя да спечели с малка преднина, след като получи два здрави ритника в ребрата.
— Кой от двамата спечели? — попита ме Вашет.
Беше ми ясно, че тя не търси очевидния отговор.
— Не беше кой знае каква победа — отвърнах аз. — Тя дори нямаше меч.
— Тя е от третия камък и го превъзхожда много като боец. Това беше единственият
начин съперничеството им да е равностойно, освен ако той не си бе довел някой другар,
който да се бие на негова страна — изтъкна тя. — Така че те питам отново — кой победи?
— Той спечели състезанието — отвърнах аз, — но утре ще има големи насинявания.
Освен това замахванията му бяха леко необмислени.
— И така, кой спечели? — Вашет се обърна да ме погледне.
Замислих се за момент.
— Нито единият — накрая реших аз.
Тя кимна.
бяха обърнати с лица към нас, го видяха.
Най-сетне в кръга пристъпи Шехин. Беше свалила накривената си жълта шапка и вятърът
развя сивеещата ѝ коса. Когато я видях сред останалите адемци, осъзнах колко е дребна.
Движеше се с такава увереност, че бях свикнал да мисля, че е по-висока, но в действителност
едва стигаше до рамото на някои по-високи адемци.
Тя носеше прав дървен меч. Нямаше никаква украса, но беше така издялан, че имаше
дръжка и острие. Много от останалите мечове за тренировка, които бях виждал, не бяха
нищо повече от загладени пръчки, които уж са мечове. Бялата риза и панталоните на Шехин
бяха пристегнати към тялото ѝ с тънки бели връзки.
Заедно с нея излезе една много по-млада жена. Тя беше по-ниска от Шехин с няколко
сантиметра. Телосложението ѝ също беше фино, а заради малкото ѝ лице и тесните рамена
изглеждаше почти като дете. Но ясно изразената извивка на високите ѝ гърди и
закръглените бедра под тесните червени наемнически дрехи даваха ясно да се разбере, че не
е дете.
Дървеният ѝ меч също беше оформен. Беше леко извит за разлика от останалите.
Жълтеникавочервената ѝ коса беше сплетена на дълга тънка плитка, която се спускаше до
кръста ѝ.
Двете вдигнаха мечовете си и започнаха да се обикалят една друга.
Младата жена беше удивителна. Тя нанесе толкова внезапен удар, че едва забелязах
движението на ръката ѝ, да не говорим за острието на меча ѝ. Но Шехин небрежно отби
удара ѝ с „навяващ сняг“, като отстъпи назад с половин крачка. Преди обаче да успее да
контраатакува на свой ред, младата жена се завъртя и дългата ѝ плитка се залюля.
— Коя е тя? — попитах аз.
— Пенте — възхитено отвърна Вашет. — Тя е истинска фурия, нали? Като някой от
древните ни предци.
Жената отново се приближи към Шехин, направи финт и замахна с меча си. Стрелна се
напред, ниско над земята. Невъзможно ниско. За да запази равновесие, премести задния си
крак, като дори не докосна земята. Ръката ѝ, която държеше меча, се плъзна пред нея, а
коляното ѝ се сви толкова много, че цялото ѝ тяло се оказа под нивото на главата ми,
въпреки че седях на земята с кръстосани крака.
Пенте направи всички тези гъвкави движения за времето, което ви е нужно да щракнете с
пръсти. Върхът на меча ѝ слезе ниско под защитата на Шехин и се изви под ъгъл към
коляното ѝ.
— Какво е това? — тихо попитах аз, без дори да очаквам отговор. — Никога не си ми го
показвала.
Но това бяха просто думи на учудване. Никога, дори и след сто години, тялото ми не би
могло да направи нещо подобно.
Шехин обаче някак си избягна атаката. Не отскочи встрани с внезапно движение. Не се
дръпна бързо назад извън обсега ѝ. Тя беше бърза, но не това беше същността на начина, по
който се движеше. Ходовете ѝ бяха обмислени и съвършени. Когато мечът на Пенте се
насочи към коляното ѝ, нея вече я нямаше там. Върхът на оръжието вероятно бе достигнал
на няколко сантиметра от коляното ѝ, но това не бе достатъчно близо. Шехин беше
помръднала само толкова, колкото е необходимо, не повече.
Този път тя успя да контраатакува и пристъпи напред с „врабчето удря ястреба“. Пенте се
завъртя встрани, докосна за кратко тревата и след това се отблъсна от земята. Не,
се от земята, като използва само лявата си ръка. Тялото ѝ се напрегна като стоманена
пружина и се изви като дъга, а мечът ѝ се стрелна бързо два пъти напред, принуждавайки
Шехин да отстъпи.
Пенте беше изпълнена със страст и ярост. Шехин беше спокойна и непоколебима. Пенте
беше буря, а Шехин — камък. Пенте беше тигър, а Шехин — птица. Пенте танцуваше и се
извиваше. Шехин се обърна и направи една-единствена съвършена стъпка.
Пенте сечеше, въртеше се като вихрушка и нанасяше удар след удар…
И след това те спряха. Върхът на дървения меч на Пенте се притисна в бялата риза на
Шехин.
Ахнах изненадано, макар и не толкова силно, че да привлека вниманието към себе си.
Едва тогава осъзнах, че сърцето ми препуска лудо. Цялото ми тяло бе обляно в пот.
Шехин свали меча си и направи жест за
неща, които не разпознах. Тя оголи зъби в лека гримаса и силно разтри с ръка ребрата си,
където я беше ударила Пенте, по същия начин, по който човек разтрива пищяла си, когато се
блъсне в стол.
Обърнах се ужасено към Вашет.
— Тя ли ще бъде новият ръководител на училището? — попитах я аз.
Тя ме погледна озадачено.
Посочих отворения кръг пред нас, където двете жени стояха и разговаряха.
— Тази Пенте — тя победи Шехин…
Вашет ме гледа известно време неразбиращо и след това избухна в продължителен,
доволен смях.
— Шехин е
път срещу някой толкова подвижен, млад и изпълнен с огън и свеж вятър като Пенте.
— Аха, разбирам. Мислех…
Вашет беше достатъчно любезна, за да не ми се изсмее отново.
— Шехин не е начело на училището, защото никой не може да я победи. Що за странно
хрумване е това. Какъв хаос би настъпил, ако всеки път нещата се променят в зависимост от
късмета, който някой е имал в една или друга схватка. — Тя поклати глава. — Шехин ни
ръководи, защото е прекрасна учителка и защото владее летхани до съвършенство. Тя е
начело на училището, защото е мъдра и познава света и защото знае как да се справя с
неприятните проблеми. — Многозначително ме потупа по гърдите с два пръста и след това
добави отстъпчиво: — Разбира се, освен това тя е и превъзходен боец. Няма как да имаме
водач, който не може да се бие. Шехин няма равна в кетан. Но водачът не е просто мускул,
водачът е ум.
Вдигнах поглед навреме, за да видя, че Шехин се приближава. Една от връзките, които
пристягаха ръкава ѝ, се бе разхлабила по време на битката и платът се издуваше от вятъра
като корабно платно. Отново беше сложила накривената си жълта шапка и направи жест за
След това се обърна към мен.
— Защо накрая бях ударена? — попита ме тя.
Започнах трескаво да прехвърлям наум последните мигове от двубоя.
Опитах се да направя жест за
учила Вашет.
— Петата ти не беше поставена където трябва — отвърнах аз. — Лявата ти пета.
— Добре — кимна Шехин.
Тя направи достатъчно широк жест на
гледаха, да го видят. Разбира се, всички го видяха.
Замаян от похвалата, но съзнаващ факта, че ме наблюдават, аз запазих безизразна
физиономия, докато Шехин се отдалечи, следвана от Пенте.
Наведох глава към Вашет.
— Харесва ми малката шапка на Шехин — казах аз.
Тя поклати глава и въздъхна.
— Хайде — тя ме побутна с рамо и се изправи — да си тръгваме, преди да си развалил
доброто впечатление, което направи днес.
* * *
Същата вечер седнах на обичайното си място в столовата — на ъгъла на една маса до
стената, възможно най-далеч от храната. Тъй като никой не искаше да седне на по-малко от
три метра от мен, нямаше смисъл да заемам място, където хората може би искат да седнат.
Все още бях в добро настроение, затова не се изненадах, когато мярнах фигура в червено
да сяда срещу мен. Сигурно отново беше Карсерет. Тя държеше един-два пъти на ден да се
доближи достатъчно до мен, за да ми изсъска няколко думи. Даже беше закъсняла.
Но когато вдигнах поглед, ме очакваше изненада. Срещу мен седеше Вашет. Тя ми кимна
и погледна безизразно смаяната ми физиономия. След това успях да се овладея, кимнах ѝ в
отговор и известно време двамата се хранехме в добронамерено мълчание. След като
приключихме с яденето, разговаряхме приятно и тихо за разни дреболии.
Заедно излязохме от столовата и когато вечерният въздух ни обгърна, преминах отново
на атурански, за да мога правилно да изразя нещо, за което мислех от няколко часа.
— Вашет — започнах, — дойде ми наум, че би било добре да се бия с някой, чиито
умения са по-близки до моите.
Тя се засмя и поклати глава.
— Това е все едно в леглото да легнат двама девствени. Ентусиазмът, страстта и
невежеството не са добра комбинация. Има голяма вероятност някой да пострада.
— Мисля, че уменията ми в битката едва ли могат да бъдат наречени „девствени“ —
възпротивих се аз. — Много далеч съм от твоето ниво, но ти самата каза, че моят кетан е
забележително добър.
— Казах, че твоят кетан е забележително добър, като се има предвид от колко време го
изучаваш — поправи ме тя. — Което е по-малко от два месеца. А това е абсолютно нищо.
— Това е обезсърчаващо — признах аз. — Ако успея да ти нанеса удар, то причината ще
е, защото ти си ми позволила. В това няма смисъл. Все едно си ми направила подарък и аз не
съм го заслужил.
— Всеки удар или замахване, които направиш срещу мен, са заслужени — възрази тя. —
Дори и да ти ги подаря. Но те разбирам. Има какво да се научи от честното състезание.
Готвех се да добавя нещо, но тя сложи ръка върху устните ми.
— Казах, че разбирам. Спри да се биеш, след като вече си спечелил. — Ръката ѝ
продължаваше да стои върху устните ми и тя ги потупа замислено с пръст. — Много добре.
Продължавай да напредваш и аз ще ти намеря някой на твоето ниво, с когото да се биеш.
116.
Височина
Вече се чувствах почти добре в Хаерт. Езикът ми се подобряваше и сега, когато можех да
си разменям кратки шеги с останалите, не бях толкова изолиран. Понякога Вашет се хранеше
с мен и благодарение на нея не бях напълно отхвърлен.
Сутринта бяхме тренирали бой с меч, което беше приятно начало на деня. Вашет
продължаваше да ми показва как мечът може да бъде превърнат в част от кетан и
движенията, които правехме, бяха малко и оскъдни. След няколко часа тренировки
поработихме върху моя адемски и после продължихме да се упражняваме с меча.
След обяда минахме на ръкопашен бой. Не можех да сдържа усещането, че поне в него
напредвам. След половин час Вашет не само се беше задъхала, но бе започнала и да се поти
малко. Разбира се, все още не бях сериозно предизвикателство за нея, но след като дни наред
бях подложен на унижението от лекотата, с която се справяше с мен, сега тя най-сетне
трябваше да положи поне малко усилие, за да продължи да ме побеждава.
И така, ние се биехме, а аз забелязах — как да се изразя по-деликатно, — че тя ухае
прекрасно. Не на парфюм или на цветя, или на нещо подобно. Миришеше на някаква
смесица от чиста пот, смазан метал и смачкана трева от хвърлянето, което ѝ бях приложил
преди малко. Миришеше хубаво. Тя…
Предполагам, че няма как да се изразя по-деликатно. Онова, което искам да кажа, е, че тя
ухаеше възбуждащо. Не така, сякаш току-що се е любила, а все едно самата ѝ същност е
правенето на любов. Когато се приближаваше, за да ме хване, миризмата ѝ, съчетана с
допира на тялото ѝ до моето… За миг сякаш нещо в главата ми прещракваше. Единственото,
за което можех да мисля, бе да целувам устните ѝ, да ухапя нежната кожа на врата ѝ, да
разкъсам дрехите ѝ и да оближа цялата ѝ сладост, но, разбира се, не направих нито едно от
тези неща. Ала за миг нямаше нищо на света, което да искам повече от това. Сега, като си
спомням, изпитвам смущение, но няма да си правя труда да се оправдавам, само искам да
отбележа, че по това време младостта ми бе разцъфнала. Тялото ми беше здраво и във
форма. А тя беше доста привлекателна жена, макар и десет години по-възрастна от мен.
Добавете към това и простия факт, че от нежните обятия на Фелуриан бях попаднал в
нетърпеливите прегръдки на Лосин и оттогава насам бях прекарвал времето си в
тренировки, докато с Темпи пътувахме към Хаерт. Това означаваше, че в продължение на
три цикъла постоянно се бях чувствал ту изтощен, ту неспокоен, ту объркан, ту направо
ужасѐн.
Сега вече нямаше и помен от тези състояния. Вашет беше добра учителка и се стараеше
да се чувствам добре отпочинал и възможно най-спокоен. Ставах все по-уверен в
собствените си способности и ми беше все по-приятно в нейната компания.
Като се има предвид всичко това, реакцията ми не е особено изненадваща.
По онова време обаче бях толкова смутен и стреснат, колкото само един млад мъж би
могъл да бъде. Отдръпнах се от Вашет, изчервих се и смотолевих някакво извинение. Опитах
се да скрия очевидната си възбуда и така само привлякох вниманието ѝ към този факт.
Тя погледна надолу към онова, което ръцете ми напразно се опитваха да скрият.
— Е, предполагам, че ще приема това като комплимент, а не като нов начин за
нападение.
Ако човек можеше да умре от срам, то аз щях да го направя.
— Сам ли ще се погрижиш за това? — непринудено каза Вашет. — Или предпочиташ
партньор?
— Не те разбрах? — глупаво попитах аз.
— Хайде стига. — Тя посочи ръцете ми. — Дори да успееш да се насилиш да не мислиш
за това, то без съмнение ще наруши равновесието ти. — Засмя се тихо и гърлено. — Ще
трябва да се погрижиш за него, преди да продължим с уроците ти. Мога да те оставя да го
направиш сам или можем да намерим някое по-меко местенце и да видим кой пръв ще свали
другия на земята два пъти от общо три опита.
Непринуденият тон, с който го каза, ме накара да помисля, че не съм я разбрал. След
това тя ми се ухили самодоволно и осъзнах, че съм я разбрал отлично.
— Там, от където идвам, учителят и ученикът никога няма да… — Не се доизказах,
опитвайки се да намеря учтив начин да открия изход от ситуацията.
Вашет ме погледна раздразнено. Такова изражение изглеждаше странно върху лицето на
адемец.
— При вас учителите и учениците никога ли не се карат? Никога ли не разговарят?
Никога ли не се хранят заедно?
— Но това — понечих да кажа аз, — това…
— Квоте — въздъхна тя, — не бива да забравяш, че идваш от варварско място. Много от
онова, което си свикнал да мислиш, е тесногръдо и глупаво. Това най-вече се отнася за
странните обичаи, които вие, варварите, сте изградили около любовната си игра.
— Вашет, аз…
Тя ме прекъсна с рязък жест.
— Каквото и да се готвиш да кажеш, без съмнение вече съм го чувала от моя крал поет.
Но скоро ще се стъмни. Затова те питам искаш ли да правиш любов?
Безпомощно свих рамене, защото знаех, че е безсмислено да отричам.
— Искаш ли да правиш любов с мен?
Все още можех да я помириша. В този момент исках това повече от всичко друго.
— Да.
— Нали нямаш болести? — сериозно ме попита тя.
Кимнах твърде объркан, за да се изненадам от прямотата на въпроса.
— Добре тогава. Ако си спомням правилно, недалеч от тук има един защитен от вятъра
участък земя, покрит с мъх. — Тя започна да се изкачва по близкия хълм, като
междувременно разкопча катарамата, която придържаше ножницата на меча към рамото ѝ.
— Ела с мен.
Паметта ѝ служеше добре. Две дървета преплитаха клоните си над дебела постеля от мек
мъх, сгушена до малка каменна стена и защитена от вятъра с удобно разположени храсти.
Бързо стана ясно, че Вашет няма предвид да се любим мързеливо на сянка цял следобед.
Няма да е справедливо да кажа, че беше съвсем делова, тъй като винаги бе готова да се
засмее, но не беше и склонна към флиртуване или пък престорено свенлива.
Тя свали червените си наемнически дрехи без помен от театралност и закачливост,
разкривайки няколко белега и твърдо и жилаво тяло с изпънати мускули. Което не означава,
че не беше също така закръглена и нежна. Подкачи ме, че я зяпам така, сякаш никога преди
не съм виждал гола жена. Всъщност истината бе, че никога не бях виждал жена да стои
напълно гола пред мен под слънчевата светлина.
Когато не се съблякох толкова бързо, колкото тя искаше, Вашет се засмя и започна да ме
подиграва за моята свенливост. Тя се приближи и ме съблече гол, сякаш скубеше кокошка,
след което ме целуна по устата. Топлата ѝ кожа се притисна към предната част на тялото
ми.
— Никога преди не съм целувал жена, която е висока колкото мен — замислено
отбелязах аз, когато спряхме, за да си поемем дъх. — Усещането е различно.
— Виждаш ли как продължавам да бъда твоя учителка във всичко? — попита тя. — Твоят
следващ урок е следният — всички жени са еднакво високи, когато са легнали. Разбира се, за
вас не може да се каже същото. Много зависи от настроението на мъжа и от природния му
талант.
Тя ме хвана за ръка и двамата легнахме върху мекия мъх.
— Ето — каза, — както и подозирах, сега си по-висок от мен. Това кара ли те да се
чувстваш по-спокоен?
Наистина беше така.
* * *
Очаквах, че ще се чувстваме неловко, след като се върнахме от храстите, но с изненада
установих, че изобщо не е така. Тя не започна да флиртува с мен — нещо, с което нямаше да
знам как да се справя. Нито пък се почувства задължена да се отнася към мен с някаква
новооткрита нежност. Това стана ясно някъде на петия път, когато успя да ме подмами да се
отпусна, хвана ме с „гръмотевица нагоре“ и ме хвърли грубо на земята.
Като цяло тя се държеше така, сякаш не се е случило нищо особено. Което означаваше, че
или наистина не се е случило нищо особено, или се е случило нещо толкова особено, че тя
нарочно не му обръщаше внимание.
А това на свой ред означаваше, че всичко е прекрасно или че всичко ужасно се е
объркало.
По-късно, докато вечерях сам, премислях онова, което знаех за адемците. Те нямаха табу
за голотата. Не смятаха физическия контакт за особено интимен. Вашет се беше държала
много непринудено преди, по време на и след любовната ни среща.
Сетих се за голата двойка, на която бях попаднал преди няколко дни. Бяха изненадани,
но не и смутени.
Очевидно тук гледаха по различен начин на правенето на любов. Но аз не знаех какви
точно са тези разлики. Следователно нямах никаква представа как да се държа. А
означаваше, че онова, което правя, е също толкова опасно, колкото и да ходя наоколо със
завързани очи. Всъщност по-скоро да тичам със завързани очи.
Обикновено когато имах въпрос за адемските обичаи, го задавах на Вашет. Тя беше моят
източник на информация. Но се сещах за много причини, поради които този разговор
можеше да се отклони в погрешна посока, а нейната благосклонност бе единственото, което
ме делеше от загубата на пръстите ми.
Докато приключа с яденето, вече бях решил, че е най-добре просто да следвам примера
на Вашет. В края на краищата тя беше моята учителка.
117.
Хитростта на варварина
Дните отминаваха бързо, както обикновено става, когато си зает с много неща. Вашет ме
обучаваше, а аз се съсредоточих над това да бъда умен и внимателен ученик.
Любовните ни срещи продължиха и от време на време прекъсваха обучението ми. Никога
не ги започвах направо, но Вашет разбираше кога съм разсеян и бързо ме дърпаше в
храстите.
„За да прочистиш глупавата си варварска глава“, както казваше тя.
Преди срещите ни и след тях продължавах да се чувствам неспокоен. Но по време на тях
това далеч не беше така. На Вашет те също явно ѝ доставяха удоволствие.
Като казвам това, трябва да отбележа, че тя сякаш изобщо не се интересуваше от голяма
част от нещата, които бях научил от Фелуриан. Не искаше да се преструва на бръшлян и
макар да харесваше „хиляда ръце“, нямаше много търпение за тях и обикновено стигахме до
„седемдесет и пет ръце“. Общо взето, веднага щом си поемехме дъх, тя пристягаше
червените си наемнически дрехи и ми напомняше, че ако продължавам да забравям да се
завъртам на пети навън, никога няма да успея да ударя по-силно от шестгодишно момче.
* * *
Не прекарвах цялото си време в обучение при Вашет. Когато беше заета, тя ме караше да
практикувам кетан, да мисля върху летхани или да наблюдавам двубоите на другите
ученици.
Някои следобеди или вечери просто ме пращаше да си вървя. Тогава обикалях околността
на града и открих, че Хаерт с много по-голям, отколкото бях предполагал в началото.
Разликата бе, че всичките му къщи и магазини не бяха струпани близо едни до други. Те бяха
разхвърляни на няколко квадратни километра от скалистия склон.
Още в началото открих къде са баните. С което искам да кажа, че многозначително бях
насочен към тях от Вашет с указания да отмия миризмата на варварин.
Те бяха истинско чудо. Сградата беше построена на голяма площ върху нещо, за което
предположих, че е или естествен горещ извор, или някакъв изумително изграден водопровод.
Имаше големи стаи, пълни с вода, и малки стаи с пара. Помещения с дълбоки басейни за
накисване и такива с големи месингови вани за търкане. Имаше дори една стая с басейн,
достатъчно голям за плуване.
Във всички помещения на сградата адемците общуваха помежду си без значение на каква
възраст са, от какъв пол или колко са разсъблечени. Това далеч не ме изненада толкова,
колкото ако го бях видял преди месец, но все пак ми беше доста трудно да свикна.
В началото открих, че ми е трудно да не зяпам гърдите на голите жени. След това, когато
постепенно привикнах с тях, открих, че се заглеждам в белезите, с които бяха осеяни телата
на наемниците. Беше лесно да позная кои от адемците носят червено дори когато бяха без
дрехи.
Вместо да се боря с подтика да се оглеждам глуповато, установих, че ми е по-лесно да
ходя в баните рано сутрин или късно през нощта, когато те бяха почти празни. Да идваш и да
си отиваш в странни часове не беше особено трудно, тъй като вратата не се заключваше.
Банята беше отворена по всяко време и всеки можеше да я използва. Човек можеше свободно
да си вземе сапун, свещи и кърпи. Вашет ми обясни, че баните се поддържат от училището.
Открих ковачницата, като следвах звънтенето на желязо. Мъжът, който работеше там,
беше приятно разговорлив. С готовност ми показа инструментите си и ми каза как се
наричат на адемски.
След като се научих къде да ги търся, забелязах, че над вратите на магазините има знаци,
парчета дърво, които бяха издялани и боядисани, така че да указват какво се продава вътре
хляб, билки, дъги за бъчви… На нито един от знаците нямаше думи, което беше добре дошло
за мен, тъй като не знаех да чета на адемски.
Посетих аптека, където ми казаха, че не съм добре дошъл, и шивач, където бях сърдечно
посрещнат. Похарчих част от трите рояла, които бях откраднал, за да си купя два ката нови
дрехи, тъй като онези, които носех, започваха да се износват. Купих си ризи и панталони в
убити цветове според местната мода, като се надявах, че те ще ми помогнат да се впиша
поне малко по-добре в живота на Адемре.
Освен това прекарвах много часове в наблюдение на дървото меч. В началото го правех
под ръководството на Вашет, но не след дълго усетих, че това място ме привлича и когато
съм сам. Движенията на дървото бяха хипнотични и успокояващи. Понякога ми се струваше,
че клоните му рисуват по небето и изписват името на вятъра.
* * *
Вярна на думата си, Вашет ми намери партньор за тренировъчен двубой.
— Името ѝ е Селийн — каза ми тя по време на закуската. — Първата ти среща с нея ще
бъде по обяд при дървото меч. Трябва да използваш тази сутрин, за да се подготвиш така,
както смяташ, че е най-добре.
Най-сетне ми се удаваше възможност да се докажа. Имах шанс да сравня
съобразителността си с някой на моето ниво. Това беше истинско състезание.
Разбира се, бях при дървото меч по-рано, отколкото трябваше, и когато в началото ги
видях да се приближават, за момент изпитах паника и объркване. Стори ми се, че дребната
фигура до Вашет е тази на Пенте — наемницата, която бе победила Шехин.
След това осъзнах, че не може да е Пенте. Жената, приближаваща се заедно с Вашет,
беше ниска, но вятърът разкри стройно, слабо тяло без извивките на Пенте. Което беше по-
важното, тя бе облечена с риза в царевично жълт цвят, а не в червените дрехи на
наемниците.
Усетих леко жегване на разочарование, макар да знаех, че това е глупаво. Вашет беше
казала, че ми е намерила подходящ противник. Очевидно не можеше да е някой, който вече е
облякъл червените одежди.
Те се приближиха още и вълнението ми потрепна и замря.
Противникът ми беше малко момиче. Нямаше дори четиринайсет години. Беше наистина
ниско, че главата му едва стигаше до гърдите ми.
Почувствах се унижен. Не започнах да протестирам само защото знаех, че Вашет ще
сметне това за крайно невъзпитано.
— Селийн, това е Квоте — представи ме Вашет на адемски.
Малкото момиче ме огледа преценяващо от горе до долу, след което несъзнателно
пристъпи една крачка по-близо. Това беше комплимент. Тя ме смяташе за достатъчно голяма
заплаха, за да се приближи да ме удари, ако е необходимо. Бе се приближила повече,
отколкото би го направил някой възрастен, защото беше по-ниска.
Направих жест
Селийн отвърна на жеста ми. Може би си въобразявах, но ми се стори, че ъгълът на
ръцете ѝ намекваше
Дори и да го беше забелязала, Вашет не каза нищо.
— Желанието ми е вие двамата да се биете — обяви тя.
Селийн ме изгледа отново, на тясното ѝ лице беше изписана типичната адемска
безизразност. Вятърът духна косата ѝ и аз забелязах все още неизлекувано порязване, което
тръгваше над веждата ѝ и стигаше нагоре в косата ѝ.
— Защо? — спокойно попита момичето.
Тя не изглеждаше уплашена. По-скоро звучеше така, сякаш не се сеща за каквато и да е
причина, поради която да иска да се бие с мен.
— Защото има неща, които можете да научите един от друг — обясни Вашет. — И
защото аз казвам така.
Тя направи жест към мен.
— Кетанът на Селийн е забележителен. Тя има години опит и спокойно може да се
сравнява с две момичета с нейния ръст.
Вашет потупа Селийн по рамото два пъти.
— От друга страна, за Квоте кетанът е нещо ново и той има много да учи, но е по-силен
от теб, по-висок е и с по-дълги ръце. А и притежава хитростта на варварина.
Погледнах към Вашет, без да знам дали се шегува с мен или не.
— Освен това — продължи тя, обръщайки се към Селийн, — когато пораснеш, най-
вероятно ще си висока колкото майка си, така че трябва да се упражняваш в схватка с онези,
които са по-едри от теб.
подиграваш за това.
Момичето кимна. Забелязах, че Вашет не уточни, че Селийн не може да ми се подиграва
за други неща.
Вашет се изправи и заговори официално.
— Не трябва да правите нищо с намерението да наранявате другия. — Тя вдигна пръсти и
започна да отбелязва правилата, на които ме бе научила, когато започнахме с ръкопашния
бой. — Можете да нанасяте силни, но не и злобни удари. Пазете главата и врата и в никакъв
случай не се целете в очите. Всеки отговаря за безопасността на другия. Ако единият улови
другия в здрава хватка, не се опитвайте да се отскубнете. Дайте знак, както е редно, и това
ще бъде счетено за края на двубоя.
— Знам това — каза Селийн.
— Не е лошо да го повторим — отвърна Вашет.
може да ви бъде простена. Но да загубите хладнокръвието си е непростимо. Затова доведох
тук теб, а не някое момче. Грешен ли е бил изборът ми?
Селийн сведе поглед.
— Нараняването на другия поради небрежност не е част от летхани.
Не разбирах как победата ми над едно десетгодишно момиче е част от летхани, но знаех,
че е по-добре да не го казвам.
След тези думи Вашет ни остави сами и отиде до една каменна пейка на десетина метра
от нас, където седеше друга жена, облечена в червени наемнически дрехи. Селийн направи
сложен жест зад гърба на Вашет, който не успях да разпозная.
После момичето се обърна с лице към мен и ме измери с поглед.
— Ти си първият варварин, с когото се бия — призна тя след продължително мълчание.
— Всички ли сте червени?
Тя вдигна ръка към косата си, за да поясни какво иска да каже.
— Малцина от нас са такива — поклатих глава аз.
Тя се поколеба, след което протегна ръка.
— Мога ли да я докосна?
Почти щях да се усмихна на тези думи, но успях да се осъзная навреме. Наклоних леко
глава и се наведох, така че тя да може да достигне косата ми.
Селийн прокара ръка през нея и след това хвана един кичур между палеца и показалеца
си.
— Мека е — засмя се леко тя. — Но прилича на метал.
Пусна косата ми и отстъпи назад до официално приетото разстояние. Направи жест
— Готов ли си?
Кимнах несигурно и също вдигнах ръце.
Не бях готов. Селийн се стрелна напред и ме свари неподготвен. Ръката ѝ замахна в
юмрук право към слабините ми. Инстинктивно приклекнах и тя ме уцели в корема.
За щастие по това време вече знаех как да поемам удари и месецът сериозни тренировки
бе превърнал корема ми във възел от мускули. Въпреки това се почувствах така, сякаш някой
е хвърлил камък по мен, и разбрах, че до вечерта ще ми излезе синка.
Приклекнах и ритнах с крак към нея за проба. Исках да видя доколко се плаши и се
надявах да я накарам да отстъпи, за да мога да възстановя равновесието си и да се
възползвам по-добре от по-дългите си крайници.
Оказа се, че Селийн изобщо не е плашлива. Тя не отстъпи. Вместо това се плъзна покрай
крака ми и ме удари право в мускула точно над коляното.
Нямаше как да не се олюлея, когато кракът ми отново се спусна надолу, и загубих
равновесие, а Селийн беше достатъчно близо, за да се качи отгоре ми, ако иска. Тя събра
ръце, стъпи здраво на краката си и ме удари с „вършеене на жито“. Силата на удара ѝ ме
събори назад.
Благодарение на дебелата трева приземяването не беше твърдо. Претърколих се, за да
спечеля малко разстояние, и се изправих отново. Селийн ме последва и направи „хвърляне
на светкавица“. Беше бърза, но аз имах по-дълги крака и успявах да отстъпя или да блокирам
всички удари, които ми нанесе. Тя се престори, че се готви да ме изрита и аз се подведох,
като ѝ дадох възможност да ме уцели точно над коляното, на същото място като преди.
Олюлях се, но този път не залитнах, вместо това пристъпих встрани и се отдръпнах.
Селийн продължаваше да ме преследва безмилостно и нетърпеливо. И понеже бързаше, се
откри.
Ала въпреки натъртванията и падането ми по нейна вина не можех да се насиля да ударя
с юмрук такова дребно момиче. Знаех колко силно мога да ударя Темпи или Вашет, но
Селийн беше толкова мъничка. Страхувах се, че мога да я нараня. Не беше ли казала Вашет,
че всеки отговаря за безопасността на другия?
Вместо това аз я сграбчих в „пълзене по желязо“. Лявата ми ръка пропусна, но дългите,
силни пръсти на дясната се сключиха около тънката ѝ китка. Хватката ми не беше правилна,
но сега всичко беше въпрос на сила и нямаше как да не спечеля. Вече бях хванал китката ѝ,
оставаше само да сграбча рамото ѝ и щях да ѝ приложа „спящата мечка“, преди…
Селийн направи „отскубване от лъва“. Но това не беше версията, която аз бях учил. При
нейната се използваха и двете ръце, които удариха и извиха моята толкова бързо, че тя
остана празна и ме заболя още преди да се усетя. След това хвана китката ми, дръпна я и
ритна крака ми с едно плавно движение. Наклоних се, поддадох и тя ме просна на земята.
Това приземяване не беше меко, а по-скоро като разтърсващо сгромолясване върху
тревата. Не бях напълно зашеметен, но това нямаше значение, защото Селийн просто се
протегна и ме потупа два пъти по главата. С това тя искаше да покаже, че ако пожелае, може
лесно да ме събори в безсъзнание на земята.
Претърколих се в седнало положение. Болеше ме на няколко места и гордостта ми беше
наранена. Не беше чак толкова наранена обаче. Времето, което бях прекарал с Темпи и
Вашет, ме бе научило да оценявам чуждото умение, а кетанът на Селийн беше наистина
превъзходен.
— Никога преди не съм виждал тази версия на „отскубване от лъва“ — казах аз.
Селийн се усмихна съвсем леко, но достатъчно, за да зърна за миг белите ѝ зъби. В
безстрастния свят на адемците това беше като слънце, надникващо иззад облаците.
— Тя е моя — обяви момичето.
достатъчно силна, за да използвам обикновеното „отскубване от лъва“ срещу майка ми или
някой по-едър от мен като теб.
— Би ли ми я показала? — попитах я.
Селийн се поколеба, сетне кимна, пристъпи напред и протегна ръка.
— Хвани китката ми.
Направих го, като я стиснах здраво, но не прекалено силно.
Тя го направи отново като някакъв магически номер. Двете ѝ ръце се раздвижиха
светкавично и ръката ми отново се оказа празна и ме болеше.
Протегнах отново ръка.
— Имам бавни варварски очи. Можеш ли да го направиш отново, за да се науча?
Селийн отстъпи назад и сви рамене.
— Да не съм твоя учителка? Трябва ли да дам нещо свое на варварин, който не успя да ме
удари дори веднъж по време на битка? — Тя вирна брадичка и погледна към въртящото се
дърво меч, но очите ѝ ме стрелнаха закачливо.
Изкикотих се, изправих се и отново вдигнах ръце.
Селийн се засмя и се обърна с лице към мен.
— Давай!
Този път бях готов и знаех на какво е способна тя. Не беше някакво си нежно цвете. Беше
бърза, смела и агресивна.
Затова аз поех офанзивата, като се възползвах от дългите си ръце и крака. Замахнах с
„танцуващата девица“, но тя отскочи встрани. Не, по-правилно е да кажа, че се плъзна
встрани от мен, като дори и за миг не загуби равновесие, докато краката ѝ се носеха плавно
през високата трева.
След това внезапно смени посоката и ме хвана в движение, докато пристъпвах. Престори
се, че замахва с юмрук към слабините ми и след това леко наруши равновесието ми с
„обръщане на воденичен камък“. Олюлях се, но успях да се задържа на крака.
Опитах се да възстановя равновесието си, но тя отново ме докосна с „обръщане на
воденичен камък“, след това го направи пак. И пак. Всеки път ме избутваше само с по
няколко сантиметра, но така ме принуждаваше да отстъпвам безпомощно, докато накрая не
успя да постави крака си зад моя, спъна ме и аз се строполих по гръб.
Преди още да се ударя в земята, тя вече беше сграбчила китката ми и скоро ръката ми
беше здраво приклещена в „бръшлян върху дъб“. Зарових лице в тревата, докато усещах
неприятен натиск в китката и рамото си.
За миг се зачудих дали да не опитам да се освободя, но това беше само за миг. Бях по-
силен от нея, но точно в това бе смисълът на позициите като „бръшлян върху дъб“ — да
упражняват натиск върху крехки части на тялото. За това не се изискваше кой знае каква
сила.
— Предавам се — казах аз.
Това беше лесно за казване на адемски —
задъхан, уморен или изпитваш болка. Напоследък доста бях свикнал да я казвам.
Селийн ме пусна и отстъпи встрани, като ме наблюдаваше как сядам.
— Ти наистина не си много добър — с жестока искреност заяви тя.
— Не съм свикнал да удрям малки момичета — оправдах се аз.
— Как ли би могъл да свикнеш — засмя се тя. — За да свикнеш с нещо, трябва да го
правиш отново и отново. Предполагам, че никога не си удрял жена.
Селийн протегна ръка. Поех я изтънчено, както се надявах, и тя ми помогна да се
изправя.
— Искам да кажа, че там, откъдето идвам, не се смята за правилно да се биеш с жена.
— Не разбирам — каза тя. — Не позволяват ли на мъжете да се бият на същото място
както и жените?
— Искам да кажа, че през по-голямата част от времето нашите жени не се бият —
обясних аз.
Селийн завъртя китката си, отвори и затвори пръстите си, сякаш бе изцапала дланта си и
сега разсеяно се опитваше да я изчисти. Това беше жестът, който означаваше
един вид объркано набръчкване на челото.
— Как подобряват своя кетан, ако не се упражняват? — попита тя.
— Там, откъдето идвам, жените изобщо не практикуват кетан.
Очите ѝ се присвиха и след това просветнаха.
— Искаш да кажеш, че техният кетан е
за „таен“.
Макар лицето ѝ да беше спокойно, тялото ѝ вибрираше от вълнение.
— Кетан, който е известен само на тях и който не е позволено да виждат мъжете. —
Селийн посочи към пейката, където нашите учители седяха, без да ни обръщат внимание. —
Вашет има нещо такова. Много пъти исках от нея да ми го покаже, но тя не пожела.
— Вашет знае друг кетан? — учудих се аз.
Селийн кимна.
— Тя е била обучавана в пътя на радостта, преди да дойде при нас. — Тя погледна към
Вашет така, сякаш искаше да разкрие тайната ѝ с усилие на волята. — Някой ден ще отида
там и ще го науча. Ще отида навсякъде и ще науча всички кетани, които съществуват. Ще
изуча скритите пътища на панделката и веригата и на движещото се езеро. Ще науча
пътищата на радостта, страстта и въздържанието. Ще събера
Докато говореше, Селийн не изричаше думите като дете, което си фантазира, сякаш
мечтае да изяде цяла торта. Нито пък се хвалеше, все едно описва план, който сама е
измислила и счита за много хитър.
Тя говореше с тиха настойчивост. Правеше го така, сякаш просто обясняваше коя е. Не на
мен. Казваше го на самата себе си.
Обърна се и ме погледна.
— Ще отида и в твоята земя — добави тя.
който жените ви пазят в тайна от мъжете.
— Ще се разочароваш — предупредих я аз. — Не направих езикова грешка. Знам думата
за тайна. Онова, което исках да кажа, е, че там, откъдето идвам, много жени просто не се
бият.
Селийн отново завъртя озадачено китката си и аз разбрах, че трябва да се изразя по-ясно.
— Там, откъдето идвам, повечето жени прекарват целия си живот, без никога да са хващали
меч. По-голямата част от тях израстват, без да знаят как да ударят някого с юмрук или със
страничната част на дланта си. Не знаят нищо за какъвто и да е кетан. Изобщо не се бият —
заявих аз, като подчертах последните две думи със
Тя явно най-сетне разбра какво искам да ѝ кажа. Очаквах да е почти ужасена, но вместо
това просто стоеше безучастно, ръцете ѝ не помръдваха, сякаш не знаеше какво да мисли.
Все едно току-що ѝ бях обяснил, че там, откъдето идвам, жените нямат глави.
— Не се бият? — попита тя със съмнение. — Нито с мъжете, нито помежду си, нито пък
с когото и да било?
Кимнах.
Настъпи продължителна пауза. Селийн се намръщи и видях по лицето ѝ как се опитва да
си представи онова, което ѝ бях казал.
— Тогава какво правят? — най-сетне попита тя.
Замислих се за жените, които познавам — Мола, Фела, Деви.
— Много неща — отвърнах аз, тъй като трябваше да импровизирам с думи, които не
знаех. — Правят картини от камък. Купуват и продават пари. Пишат в книги.
Селийн, изглежда, се поотпусна, когато изброих тези неща, сякаш почувствала
облекчение да чуе, че чужденките, които нямат никакъв кетан, не се въргалят просто по
полето като някакви безгръбначни същества.
— Те лекуват болните и ранените. Те… — Готвех се да кажа „свирят и пеят песни“, но се
усетих навреме. — Играят игри, садят жито и пекат хляб.
Тя остана замислена дълго време.
— Бих предпочела да се занимавам с тези неща и пак да се бия — решително заяви
накрая.
— Някои жени го правят, но много от тях считат, че това не е част от летхани —
използвах фразата „част от летхани“, защото не можех да се сетя как да кажа „подходящо
поведение“ на адемски.
Селийн направи жест на
почувствах, когато той идваше от това малко момиче в яркожълта риза, отколкото от
всичките онези пъти, когато го бяха правили Темпи или Вашет.
— Летхани е едно и също навсякъде — твърдо отсече тя. — То не е като вятъра, който е
различен на всяко място.
— Летхани е като водата — отвърнах аз, без да се замислям. — Самото то не се променя,
но се оформя спрямо всяко място. То е едновременно реката и дъждът.
Тя ме погледна ядосано. Не беше гневен поглед, но тъй като идваше от някой от Адем,
ефектът беше същият.
— Кой си ти, че да си позволяваш да кажеш, че летхани е едно или друго нещо?
— А коя си ти, че да се опитваш да правиш точно същото?
Селийн ме гледа известно време. Между светлите ѝ вежди се появи бръчка. След това тя
се засмя весело и вдигна ръце.
— Аз съм Селийн — обяви тя. — Майка ми е от третия камък. Родена съм в Адем и съм
тази, която ще те хвърли на земята.
Изпълни обещанието си.
118.
Цел
Двамата с Вашет се биехме по хълмовете на Адемре.
След цялото това време вече почти не обръщах внимание на вятъра. Той беше част от
пейзажа по същия начин, по който бе и неравната земя под краката ми. В някои дни беше
слаб и успяваше само да разлюлее тревата и да вкара коса в очите ми. Друг път беше
достатъчно силен, за да плющи платът на дрехите ми и да прилепва към тялото. Появяваше
се от неочаквани посоки без никакво предупреждение и го усещах между лопатките толкова
силно, сякаш някой ме бута с ръка.
— Защо отделяме толкова много време на ръкопашния бой? — попитах Вашет, докато
правех „късане на детелина“.
— Защото се биеш немарливо — отвърна тя и ме блокира с „водно ветрило“. — Защото
всеки път, когато се биеш, ме караш да се срамувам. И защото загуби три от четири схватки с
дете, което е наполовина на твоя ръст.
— Но умението ми с меча е дори по-слабо — отбелязах аз, докато я обикалях в кръг,
търсейки пролука в защитата ѝ.
— По-слабо е — потвърди тя. — Затова не ти позволявам да се биеш с друг освен с мен.
Твърде буен си. Можеш да нараниш някого.
— Мислех, че така трябва да се прави — усмихнах се аз.
Вашет се намръщи, след което небрежно протегна ръка и хвана китката и рамото ми,
усуквайки ме в „спящата мечка“. Дясната ѝ ръка вдигна китката ми над главата, като изпъна
ръката ми в неудобен ъгъл, а лявата ѝ притискаше здраво рамото ми. Тъй като бях в
безпомощно състояние, се принудих да се наведа и да зяпна земята.
— Вех — казах аз, за да се предам.
Но Вашет не ме пусна. Тя продължи да извива ръката ми и натискът в рамото ми се
увеличи. Почувствах болка в малките костици на китката ми.
— Вех — повторих аз малко по-силно, като си мислех, че Вашет не ме е чула.
Но тя продължаваше да ме държи и изви китката ми още по-силно.
— Вашет? — опитах се да завъртя глава, за да я погледна, но от този ъгъл можех да видя
само крака ѝ.
— Ако смисълът на това движение е да нарани някого — каза тя, — защо трябва да те
пускам?
— Нямах това предвид…
Вашет натисна по-силно надолу и аз млъкнах.
— Каква е целта на „спящата мечка“? — спокойно попита тя.
— Да извади противника от строя — отвърнах аз.
— Много добре. — Тя започна да ме натиска с бавната, неумолима сила на ледник и в
рамото и в китката ми запулсира тъпа болка. — Скоро ще извадя ръката ти от рамото.
Сухожилията ти ще се откъснат и ще се отделят от костта. Мускулите ти ще се разкъсат и
ръката ти ще увисне отстрани като мокър парцал. Тогава „спящата мечка“ ще е постигнала
ли целта си?
Животинският инстинкт ме накара да се опитам да се боря, но от това изгарящата болка
стана само по-остра и спрях. И преди по време на обучението ми се бях оказвал в
положения, от които няма измъкване. Всеки път бях безпомощен, но това беше първият
случай, в който наистина и се чувствах така.
— Целта на „спящата мечка“ е контролът — спокойно обясни Вашет. — В момента мога
да правя с теб каквото пожелая. Мога да те преместя, да те пречупя или да те освободя.
— Бих предпочел да ме освободиш — казах аз, като се опитах в гласа ми да прозвучи по-
скоро надежда отколкото отчаяние.
Последва пауза. След това тя спокойно ме попита:
— Каква е целта на „спящата мечка“?
— Контрол.
Почувствах как ръцете ѝ ме пуснаха и се изправих, като бавно раздвижих рамото си, за да
облекча болката.
Тя стоеше до мен и ме гледаше намръщено.
— Смисълът на всичко това е контролът. Първо трябва да контролираш себе си. След
това да започнеш да контролираш онова, което те заобикаля. Накрая печелиш контрол над
онзи, който ти се противопоставя. Това е летхани.
* * *
След като бях прекарал почти цял месец в Хаерт, имах усещането, че нещата се развиват
добре. Вашет призна, че езикът ми се подобрява, и ме поздрави, че вече звуча като дете, а не
просто като идиот.
Продължих да се виждам със Селийн на полето до дървото меч. Очаквах тези срещи с
нетърпение въпреки факта, че тя ме побеждаваше с весела безпощадност всеки път, когато
се биехме. Бяха ми необходими три дни, преди да успея да я надвия.
Това е интересен стих, който бихме могли да добавим към дългата история на живота ми,
нали?
Елате и чуйте всички вий сега
един разказ за храбри и сърцати дела.
За чудесата, дето Квоте Безкръвния сътворил,
и за това колко смело се бил
с момиче малко, на не повече от десет.
И чуйте как той я победил.
С могъщ удар проснал я в тревата
и от радост заподскачал по земята.
Колкото и ужасно да звучи, аз се гордеех с това. И имаше защо. Самата Селийн ме
поздрави, когато това се случи, като изглеждаше доста изненадана, че бях успял да го
постигна. Там, под дългата сянка на дървото меч, за награда тя ми показа версия с две ръце
на „отскубване от лъва“ и ме поласка, като ме дари с приятелска и дяволита усмивка.
Същия ден приключихме рано с определения ни брой двубои. Отидох да седна на
близкия камък, който беше загладен и удобен за седене. Погрижих се за десетината си
дребни драскотини от схватката и се приготвих да гледам дървото меч, докато Вашет не се
върне да ме повика.
Селийн обаче не беше от онези, които могат да седят и да чакат. Изтича до дървото меч и
застана само на няколко крачки от най-близките клони, които се люлееха и танцуваха на
вятъра, като караха кръглите, остри като бръснач листа да се въртят в лудешки кръгове.
След това тя приведе рамене и се стрелна под клоните на дървото, сред хилядите бясно
въртящи се листа.
Бях твърде стреснат, но почти бях успял да се изправя, когато чух смеха ѝ. Наблюдавах я
как се мята, танцува и върти и дребното ѝ тяло избягва разлюлените от вятъра листа, сякаш
играе на гоненица с тях. Тя измина половината разстояние до ствола и спря. Наведе глава,
протегна се и перна настрани един лист, който иначе щеше да я пореже.
Не. Селийн не просто беше ударила листа. Бе използвала „навяващ сняг“. След това я
видях да се приближава още повече до ствола на дървото, като се движеше напред-назад на
зигзаг и се пазеше. В началото използва „девица сресва косата си“, а после „танц назад“.
Сетне скочи настрани и заряза кетана. Приведе се и се втурна през пролука между
листата, стигна до ствола на дървото и го плесна с ръка.
След това се върна между листата. Направи „пресоване на сайдер“, наведе се, завъртя се
и се затича, за да излезе изпод клоните на дървото. Когато се озова навън, не нададе
триумфален вик, както би направило някое дете от Федерацията, но скочи във въздуха с
победоносно вдигнати ръце. След това направи колело, като продължаваше да се смее.
Със стаен дъх наблюдавах как играе своята игра отново и отново, като се движеше между
танцуващите листа на дървото. Невинаги стигаше до ствола. Два пъти ѝ се наложи да се
измъкне изпод листата, без да успее да докосне дънера, и дори от мястото, където седях, бе
очевидно, че е ядосана. Веднъж се подхлъзна и бе принудена да пълзи, за да се измъкне
извън обсега на листата.
Но успя да стигне до ствола и обратно четири пъти, като всеки път отбелязваше
измъкването си с вдигнати ръце, смях и едно съвършено колело.
Спря едва когато Вашет се върна. Наблюдавах отстрани как тя се втурна към Селийн и
строго ѝ се накара. Не можех да чуя какво казват, но езикът на телата им беше достатъчно
красноречив. Момичето сведе поглед и затътри крака, а Вашет ѝ размаха пръст и я шляпна
по врата. Беше като мъмренето, което всички други деца получават — „Стой настрана от
градината на съседа!“, „Не дразни овцата на семейство Бентън!“, „Не си играй на гоненица с
хилядите въртящи се ножове на свещеното дърво на народа си!“.
119.
Ръце
След като Вашет прецени, че езикът ми вече е само умерено смущаващ, тя уреди да
разговарям със странна смесица от хора, намиращи се на различни места в Хаерт.
Имаше словоохотлив старец, който предеше копринена нишка и не спираше да бърбори,
като разказваше странни, безсмислени, почти безумни истории. Една от тях беше за момче,
което си слага обувки на главата, за да спаси котка да не бъде убита. В друга семейство се
заклева да изяде планината камък по камък. Така и не успях да открия някакъв смисъл в тези
разкази, но ги слушах учтиво и отпивах от сладката бира, която мъжът ми предложи.
Срещнах се с две близначки, които правеха свещи и ми показаха стъпките на причудливи
танци. Прекарах един следобед с дървар, който с часове говореше само за цепенето на дърва.
В началото помислих, че това са важни членове на местната общност. Реших, че Вашет
ме показва пред тях, за да демонстрира колко цивилизован съм станал.
Едва когато прекарах една сутрин с Два пръста, осъзнах, че тя ме е изпратила при всички
тези хора с надеждата да науча нещо.
Два пръста не беше истинското му име. Просто аз така го наричах. Той беше готвач в
училището и го виждах по време на всяко хранене. Лявата му ръка беше нормална, но
дясната бе жестоко осакатена и имаше само палец и показалец.
Вашет ме изпрати при него сутринта и ние заедно приготвихме обяда и разговаряхме.
Името му беше Наден. Той ми каза, че е прекарал десет години сред варварите. И което е по-
важното, беше пратил повече от двеста и трийсет сребърни таланта на училището, преди да
бъде ранен и да не може да се бие повече. Спомена този факт няколко пъти, от което ми
стана ясно, че особено се гордее с него.
Камбаните иззвъняха и в столовата заприиждаха хора. Наден започна да сипва от
вареното, което бяхме сготвили — горещо и гъсто, с парчета овнешко и моркови. Аз нарязах
резени топъл бял хляб за онези, които искаха. Разменяхме си кимвания и някой и друг жест
на учтивост с хората, които се редяха на опашката. Внимавах да ги поглеждам съвсем за
кратко в очите и се опитвах да убедя себе си, че това, че твърде малко хора искат хляб днес, е
просто съвпадение.
Карсерет показа отношението си, така че всички да го видят. Първо изчака да ѝ дойде
редът, после направи ясно забележим жест на
дървената си чиния.
По-късно двамата с Наден се погрижихме да измием съдовете.
— Вашет ми каза, че не си напреднал много с овладяването на меча — заяви той без
предисловия. — Твърди, че прекалено много се страхуваш за ръцете си и това те прави
колеблив.
Замръзнах при този безцеремонен жест, като потиснах внезапния импулс да погледна
към осакатената му ръка. Кимнах, тъй като не се чувствах достатъчно уверен, за да потвърдя
на глас.
Той извърна поглед от желязното гърне, което търкаше, и протегна ръка пред себе си.
Жестът му беше предизвикателен, а лицето му — сурово. Тогава погледнах към ръката му,
защото щеше да е грубо да не ѝ обърна внимание. Имаше само палец и показалец. Те му
вършеха работа, за да хваща разни неща, но не и за каквито и да е по-фини дейности.
Половината от останалата част от ръката му бе безформена, сбръчкана маса, покрита с
белези.
Лицето ми остана равнодушно, но го постигнах с усилие. Донякъде това означаваше да се
сблъскам с най-големия си страх. Почувствах се неловко, защото моите ръце не са наранени,
и с усилие потиснах желанието си да ги стисна в юмрук или да ги скрия зад гърба си.
— Минаха дванайсет години, откакто тази ръка за последно е държала меч — каза
Наден.
пръстите си. Дори не ги загубих от умел противник. Отряза ги един варварин, нито ръце бяха
по-подходящи да държат лопата отколкото меч.
Той сгъна двата си пръста. Донякъде беше късметлия. В Хаерт имаше други адемци,
които бяха загубили ръцете си до китката, очите си или крайниците си до лакътя или
коляното.
— Мислих дълго. Можех ли да спася ръката си? Разсъждавах за договора си, според
който трябваше да защитавам един барон, в чиито земи имаше бунт. Казвах си — ами ако не
бях приел този договор? Питах се — ами ако бях загубил лявата си ръка? Нямаше да мога да
говоря, но щях да мога да държа меч. — Ръката му се отпусна встрани. — Но да държиш меч
не е достатъчно. Истинският наемник се нуждае от двете си ръце. Никога не бих могъл да
направя „любовник излиза през прозореца“ или „спящата мечка“ само с една ръка… — Той
сви рамене. — Да гледаш към миналото е лукс. Можеш да го правиш цял живот и е напълно
безполезно. Облякох червените дрехи с гордост. Донесох на училището над двеста и трийсет
таланта. Бях от втория камък и можех да стана от третия навреме. — Отново вдигна
осакатената си ръка. — Нямаше да спечеля никое от тези неща, ако бях живял в страх, че ще
загубя ръката си. Ако се бях плашил и свивал, никога нямаше да ме приемат в Латантха.
Никога нямаше да стигна до втория камък. Щях да съм цял, но щях да съм по-малко от това,
което съм сега.
Той се обърна и отново се захвана да търка съдовете. Малко след това и аз се
присъединих към него.
— Много ли е зле? — тихо попитах аз, неспособен да се сдържа.
Наден дълго време не ми отговори.
— В началото, след като се случи, реших, че не е толкова зле. Други бяха получавали и
по-лоши рани или бяха умирали. Бях по-голям късметлия от тях. — Той си пое дълбоко дъх и
бавно го изпусна. — Опитах се да мисля, че не е толкова зле, че животът ми продължава. Но
не беше така. Животът спря. Бях загубил много. Бях загубил всичко. — Замълча, сетне
добави: — Когато сънувам, имам две ръце.
Довършихме заедно миенето на съдовете, споделяйки тишината. Понякога това е
единственото, което можеш да споделиш с някого.
* * *
Селийн също ми преподаде един урок. А именно — че има противници, които не биха се
поколебали да уцелят мъж с юмрук, лакът или ритник право в гениталиите.
Никога не ме удряше толкова силно, че да ме нарани сериозно. Беше тренирала да се бие
през целия си млад живот и притежаваше контрола, който Вашет ценеше толкова много. Но
това също така означаваше, че знае точно колко силно трябва да ме удари, за да ме зашемети
и да ме накара да се олюлея, така че победата да ѝ е в кърпа вързана.
И така, аз седях на тревата, бях мрачен и ми се гадеше. След като ме бе извадила от
строя, Селийн ме потупа успокоително по рамото, преди да се отдалечи с весели подскоци.
Без съмнение, за да танцува отново между полюшваните от вятъра клони на дървото меч.
— До последно се справяше добре — отбеляза Вашет и седна на земята срещу мен.
Не отвърнах нищо. Като дете, играещо на криеница, искрено се надявах, че ако затворя
очи и стоя напълно неподвижен, болката няма да ме открие.
— Хайде сега, видях как те изрита — небрежно подхвърли Вашет. — Не беше чак
толкова зле. — Чух я да въздъхва. — Все пак ако искаш някой да ги погледне и да се увери,
че са все още непокътнати…
Засмях се леко. Това се оказа грешка. Слабините ми бяха пронизани от невероятна болка,
която се простря надолу чак до коляното ми и нагоре до гърдите. Започна да ми се повръща
и аз отворих очи, за да възвърна равновесието си.
— Ще порасне и ще спре да го прави — увери ме Вашет.
— Надявам се да е така — процедих през зъби аз. — Това е лош навик.
— Не това имах предвид — рече тя. — Исках да кажа, че ще стане по-висока. Да се
надяваме, че ще разпределя вниманието си по равно към различните части на тялото. В
момента атакува твърде често слабините. Това я прави предвидима и човек лесно може да се
защити. — Погледна ме многозначително. — Поне всеки с поне малко мозък може да го
направи.
Отново затворих очи.
— Моля те, Вашет, точно сега не ми е до уроци — примолих ѝ се аз. — Всеки момент
може да повърна вчерашната си закуска.
— Звучи ми като идеалния момент за урок — заяви тя и се изправи. — Ставай. Трябва да
се научиш как да се биеш, когато си ранен. Това е незаменимо умение, което Селийн ти даде
възможност да упражняваш. Трябва да си ѝ благодарен.
Знаех, че е безсмислено да споря, затова се изправих и предпазливо се отправих към меча
си за тренировки.
Вашет ме хвана за рамото.
— Не. Само с ръце.
— Трябва ли да го правим, Вашет? — въздъхнах аз.
— Трябва ли да правим какво? — повдигна вежди тя.
— Трябва ли да се съсредоточаваме винаги върху боя с голи ръце? — попитах аз. —
Уменията ми с меча изостават все повече.
— Не съм ли аз твоята учителка? — възмути се тя. — Кой си ти да казваш кое е по-
добре?
— Не съм ли аз този, който ще трябва да използва придобитите умения по света? —
многозначително рекох аз. — А по света бих предпочел да използвам меч, а не юмрук.
— И защо мислиш така? — Вашет сведе ръце с безизразно лице.
— Защото другите хора имат мечове — отвърнах аз. — А ако участвам в бой, бих искал
да победя.
— С меч по-лесно ли се печели? — поинтересува се тя.
Външното спокойствие на Вашет трябваше да ме накара да се досетя, че с този разговор
стъпвам върху твърде тънък лед, но предизвикващата гадене болка в слабините ми пречеше
да мисля. Макар че, честно казано, дори да не бях разсеян, можеше пак да не разбера накъде
отиват нещата. Бях започнал да се чувствам спокоен с Вашет — прекалено спокоен, за да
бъда достатъчно предпазлив.
— Разбира се — отвърнах аз. — Защо иначе ще носиш меч?
— Това е добър въпрос — отбеляза тя. — Защо хората носят мечове?
— Защо носят каквото и да било? За да го използват.
Тя ме погледна с откровено отвращение.
— Тогава защо да си правим труда да работим върху езика ти? — гневно попита тя,
протегна ръка, сграбчи челюстта ми и стисна бузите ми, принуждавайки ме да отворя уста
като пациент в Медика, който отказва да изпие лекарството си. — Тогава защо ти е този
език, след като мечът е достатъчен? Кажи ми.
Опитах се да се дръпна, но Вашет беше по-силна от мен. Понечих да я избутам, но тя
отблъсна размаханите ми ръце така, сякаш бях дете.
Пусна лицето ми, след това ме хвана за китката и я раздруса пред лицето ми.
— Защо изобщо имаш ръце, а не ножове?
Сетне пусна китката ми и ме удари с разтворена длан през лицето.
Ако кажа, че ме зашлеви, ще останете с погрешно впечатление. Това не беше драматичен
шамар от онези, които виждате на сцената. Нито пък беше оскърбителният, жилещ шамар,
който придворна дама залепва върху гладката кожа на благородник, опитващ се да се държи
прекалено интимно с нея. Не беше дори и по-професионалният шамар на сервитьорката,
защитаваща се от нежеланото внимание на пияница, който я ухажва твърде нахално.
Не. Това едва ли можеше да се нарече шамар. Шамарът се удря с пръстите или с дланта.
Той пари и стряска. Вашет ме удари с отворена длан, в която бе вложена цялата сила на
ръката ѝ. Зад ръката пък беше рамото ѝ. А зад него — целият сложен механизъм на
завъртащите ѝ се хълбоци, на силните ѝ крака, стъпили здраво на земята, а най-отдолу беше
самата земя. Сякаш цялото сътворение ми бе нанесло удар посредством нейната длан и
единствената причина да не ме осакати бе, че дори когато беше разярена, Вашет винаги се
владееше съвършено.
Тъй като тя контролираше нещата, не разби челюстта ми, нито ме повали в безсъзнание.
Но зъбите ми изтракаха и чух звънтене в ушите. За малко да обърна очи, а краката ми се
разклатиха и затрепериха. Щях да падна, ако Вашет не ме беше хванала за рамото.
— Да не мислиш, че те уча на тайните на меча, за да можеш да се върнеш и да ги
използваш? — попита ме тя.
Смътно осъзнавах, че крещи. За пръв път чувах някой от Адем да повиши глас.
— Това ли си мислиш, че правим тук?
Докато висях замаяно в хватката ѝ, тя ме удари отново. Този път ръката ѝ закачи носа ми.
Болката беше поразителна, сякаш някой е вкарал парче лед направо в мозъка ми. Тя ме
извади от замайването, така че когато Вашет ме удари за трети път, бях в пълно съзнание.
Задържа ме за момент, докато светът се въртеше около мен, след това ме пусна. Направих
една несигурна стъпка и рухнах на земята като марионетка, на която са отрязали конците.
Не изпаднах в безсъзнание, но бях напълно зашеметен.
Отне ми дълго време да дойда на себе си. Когато най-сетне успях да седна, усещах тялото
си отпуснато и тежко, сякаш някой ме е разглобил и след това ме е сглобил отново по малко
по-различен начин.
Докато мозъкът ми заработи дотолкова, че да мога да се огледам, вече бях останал сам.
120.
Любезност
Два часа по-късно седях сам в столовата. Главата ме болеше и едната страна на лицето
ми беше отекла и пареше. В някакъв момент си бях прехапал езика, така че сега, докато се
хранех, ме болеше и всичко имаше вкус на кръв. Настроението ми беше по-лошо, отколкото
можете да си представите.
Когато мярнах нещо червено да сяда на пейката срещу мен, не посмях да вдигна поглед.
Щеше да е лошо, ако беше Карсерет, но ако беше Вашет, щеше да е дори по-страшно. Бях
чакал столовата да се изпразни почти напълно, преди да дойда да се нахраня, като се надявах
да избегна и двете.
Но когато вдигнах поглед, видях, че беше Пенте — буйната млада жена, победила Шехин.
— Здравей — поздрави ме тя на атурански с лек акцент.
Направих жест на
си помислих, че е най-добре да бъда възможно най-предпазлив. Коментарите на Вашет ме
навеждаха на мисълта, че Пенте е многоуважаван член на училището с висок ранг.
Въпреки това тя не беше много стара. Може би се дължеше на дребното ѝ телосложение
и малкото ѝ сърцевидно лице, но изглеждаше на не повече от двайсет години.
— Може ли да говорим на твоя език? — попита тя на атурански. — Ще бъде любезно от
твоя страна. Имам нужда да го упражнявам.
— С радост ще го направя — отвърнах също на атурански. — Говориш много добре.
Завиждам ти. Когато говоря на адемски, се чувствам като едър, подобен на мечка мъж, който
стъпва тежко насам-натам с огромните си ботуши.
Пенте се усмихна стеснително и след това прикри устата си с ръка, като леко се изчерви.
— Правилно ли е да се усмихвам?
— Правилно е и е любезно. Такава усмивка показва веселост. Което е много подходящо,
защото онова, което казах, беше малка шега.
Пенте махна ръката си и отново се усмихна стеснително. Тя беше очарователна като
пролетни цветя. Като я гледах, сърцето ми се успокояваше.
— Обикновено — рекох аз — бих се усмихнал в отговор на твоята усмивка. Но се
безпокоя, че останалите хора тук биха сметнали това за неучтиво.
— Моля те — каза тя и направи поредица от жестове, които бяха достатъчно ясни, за да
може всеки да ги види.
Усмихнах се, макар и не толкова широко, колкото бе обичайно за мен. Донякъде от
предпазливост и донякъде, защото лицето ме болеше.
— Приятно е да можеш да се усмихнеш отново — признах аз.
— Безпокоях се за усмивката си. — Тя понечи да направи жест, но се спря.
Изражението ѝ се промени и тя леко присви очи, сякаш беше раздразнена.
— Това ли? — попитах аз и направих жест за
Пенте кимна.
— Как правиш това с лицето си?
— Ето така. — Леко събрах веждите си. — Освен това като жена правиш и така. —
Присвих устни. — А аз ще направя така, защото съм мъж. — Извих устни надолу и това ми
придаде смръщен вид.
Пенте ме погледна безизразно.
— Различно ли е за мъжете и жените? — невярващо ме попита тя.
— Само за някои неща — успокоих я аз. — И то за такива, които са по-маловажни.
— Има толкова много неща — каза тя, като позволи нотка на отчаяние да се промъкне в
гласа ѝ. — В едно семейство човек знае какво означава и най-малкото движение на лицето.
И докато растеш, наблюдаваш. Знаеш всичко за близките си. Приятелите, с които си
израснал — знаеш кога трябва да им се усмихваш и кога не. С тях е лесно. Но това… — Тя
поклати глава. — Как можеш да разбереш кога да си показваш зъбите? Колко често да
докосвам очите си?
— Разбирам — рекох. — Много ме бива в моя език. Мога да предам и хитроумния
смисъл на онова, което казвам. Но тук това е безполезно — признах аз и въздъхнах. — Все
още ми е трудно да накарам лицето си да остане неподвижно. Усещам, че всеки път
задържам дъха си.
— Невинаги — поправи ме тя. — Невинаги лицата ни са неподвижни. Когато си с… —
не довърши тя и направи бърз жест за
— С никого не съм близък — казах аз.
сближавам с Вашет, но се опасявам, че днес развалих всичко.
Пенте кимна.
— Видях. — Тя се пресегна и прокара пръста си по едната страна на лицето ми и аз
почувствах хладния ѝ допир върху отока. — Трябва много да си я разгневил.
— Това ми стана ясно по звънтенето, което получих в ушите — споделих аз.
Пенте поклати глава.
— Не. Следите. — Този път тя посочи своето лице. — При друг може и да е грешка, но
Вашет нямаше да остави такива следи, ако не искаше всички да ги видят.
Стомахът ми се сви и ръката ми несъзнателно докосна лицето. Разбира се. Това не беше
просто наказание. Това беше послание към всички адемре.
— Какъв глупак съм! — тихо възкликнах аз. — До момента не осъзнавах това.
Хранехме се мълчаливо в продължение на няколко минути, преди да попитам:
— Защо дойде да седнеш при мен?
— Когато те видях днес, помислих, че съм чувала много хора да говорят за теб. Но не
знаех нищо за теб от личен опит.
Последва пауза.
— И какво казват останалите? — попитах я с лека, крива усмивка.
Тя отново се пресегна и докосна ъгълчето на устата ми с върховете на пръстите си.
— Това — посочи тя, — каква е тази извита усмивка?
В отговор направих жест за
— Смея се на себе си, а не на теб. Мога да се досетя какво казват.
— Не всичко е лошо — меко ме увери тя.
Сетне вдигна очи към мен и срещна погледа ми. Изглеждаха огромни върху малкото ѝ
лице, малко по-тъмносиви от обичайния за адемците цвят. Бяха толкова ясни и чисти, че
когато се усмихна, сърцето ми трепна. Усетих как очите ми се пълнят със сълзи и побързах
смутено да сведа поглед.
— О! — тихо възкликна тя и направи забързан жест за
с моята усмивка и поглед. Имах предвид това.
— Беше права с твоята усмивка — възпротивих се аз, без да вдигам очи, като примигвах
трескаво, за да прогоня сълзите си. — Това е неочаквана любезност в ден, в който аз не
заслужавам нещо подобно. Ти си първата, която по собствено желание говори с мен. И на
лицето ти има такава доброта, че сърцето ми спира.
Направих жеста за
в очите, за да ѝ покажа как се чувствам.
Лявата ѝ ръка се пресегна през масата и хвана моята. След това тя я обърна с дланта
нагоре и нежно я докосна с жеста за
Вдигнах поглед и ѝ се усмихнах с нещо, което се надявах да прилича на успокоителна
усмивка.
Тя почти съвършено повтори усмивката ми и отново покри с ръка устата си.
— Продължавам да се тревожа за усмивката си.
— А не би трябвало. Устните ти са съвършени за усмивка.
Пенте отново ме погледна и за миг очите ѝ срещнаха моите, преди да се стрелнат
встрани.
— Наистина ли?
Кимнах.
— На моя език за такива устни бих написал… — Внезапно спрях и леко се поизпотих,
когато осъзнах, че се готвя да кажа думата „песен“.
— Поема? — услужливо предположи тя.
— Да — бързо отвърнах аз. — Това е усмивка, за която си заслужава да бъде написана
поема.
— Тогава съчини някоя — предложи тя — на моя език.
— Не — побързах да кажа аз. — Това ще е като поемата на мечка. Твърде тромава за теб.
Това само я заинтригува още повече и очите ѝ станаха нетърпеливи.
— Направи го. Ако е тромава, ще ме накара да се чувствам по-добре за моите собствени
грешки.
— Ако го направя, и ти ще трябва да сториш същото — заканих ѝ се аз, — но на моя език.
Смятах, че това ще я уплаши, но само след миг колебание тя кимна.
Помислих си за единствената адемска поезия, която бях чувал досега — няколко стиха от
стария предач на коприна и част от историята за стрелеца с лък, която Шехин ми бе
разказала. Не беше кой знае каква основа.
Замислих се за думите, които знаех, и за това как звучаха. Усетих остро липсата на моята
лютня. В края на краищата точно за това беше музиката. Думите невинаги могат да свършат
работата, която ние искаме да свършат. Музиката съществува, за да ни помогне, когато
думите не са достатъчни.
Нервно се огледах наоколо, доволен, че в столовата са останали много малко хора.
Наведох се към нея и започнах да рецитирам:
Пенте с двете оръжия
сега няма меч в ръката.
Устните ѝ са нежни като цвете
и прорязват направо сърцето.
Тя отново ми се усмихна и усмивката ѝ беше точно както я описвах. Усетих я като
пробождане в гърдите. Усмивката на Пенте беше красива, но беше стара и знаеща.
Усмивката ѝ беше блестяща като ново пени. Беше като свежа вода, обливаща сухото ми,
изморено сърце.
Сладката усмивка на млада жена. На света няма нищо по-хубаво от това. По-ценна е от
солта. Без нея част от нас ще заболее и ще умре. Сигурен съм в това. То е нещо толкова
просто. Колко странно. Колко странно и прекрасно.
Пенте затвори очи за миг, устните ѝ мърдаха беззвучно, докато тя подбираше думите за
своята собствена поема.
След това тя отвори очи и заговори на атурански:
Като пламнал клон
са думите на Квоте.
Но словата му са като тежък ботуш
и разкриват танцуваща мечка.
Усмихнах се достатъчно широко, че да ме заболи лицето.
— Прекрасна е — искрено отвърнах аз. — Това е първата поема, която някой някога е
съчинявал за мен.
* * *
След разговора ми с Пенте се почувствах значително по-добре. Не бях сигурен дали
двамата бяхме флиртували, но това нямаше особено значение. За мен беше достатъчно да
знам, че в Хаерт има поне един човек, който не желае смъртта ми.
Както обикновено, след като хапнах, отидох до къщата на Вашет. Част от мен се
надяваше, че тя ще ме посрещне усмихната и изпълнена със сарказъм и мълчаливо ще
оставим сутрешната разправия в миналото. Другата част се страхуваше, че тя ще откаже да
разговаря с мен.
Докато се изкачвах по хълма, я видях да седи на дървената пейка пред вратата. Беше
облегната на грубата каменна стена на къщата, сякаш просто се наслаждаваше на
следобедното слънце. Поех дълбоко дъх и усетих, че се отпускам.
Но когато се приближих, видях лицето ѝ. Тя не се усмихваше и на физиономията ѝ не
зърнах обичайната безизразна маска на адемците. Наблюдаваше ме как се приближавам с
неумолимия вид на палач.
Заговорих веднага, щом се приближих достатъчно.
— Вашет — искрено започнах аз, — аз…
Както седеше, Вашет вдигна ръка и ме спря толкова бързо, сякаш ме бе ударила през
устата.
— Сега извинението няма особено значение — каза тя с глас, студен и равен като
каменна плоча. — В този момент каквото и да кажеш, не може да му се има доверие. Знаеш,
че съм истински и силно разгневена, затова се страхуваш. Това означава, че не мога да
вярвам на нито една твоя дума, защото в теб говори страхът. Ти си умен, очарователен
лъжец. Знам, че можеш да изкривиш света с думите си. Затова няма да те слушам.
Тя се размърда на пейката, след което продължи:
— В началото забелязах в теб мекота. Това се среща рядко в някой толкова млад като теб
и до голяма степен ме убеди, че си заслужава да започна да те уча. Но докато дните
минаваха, забелязах нещо различно. Едно друго лице, което далеч не беше меко. Не му
обръщах внимание, приемах го за проблясък на фалшива светлина, за перчене на млад мъж
или за странни шеги на варварин. Но днес, докато говореше, осъзнах, че мекотата е била
само маска. И че това друго, прикрито лице, това тъмно и безжалостно нещо всъщност е
истинското лице, което се крие отдолу. — Вашет ме изгледа продължително. — В теб има
нещо обезпокоително. Шехин го е видяла по време на вашите разговори. Не е липсата на
летхани. Но вместо да ме успокоява, това само ме кара да се чувствам още по-неспокойна.
Това означава, че в теб има нещо по-дълбоко от летхани. Нещо, което летхани не може да
поправи. — Тя ме погледна в очите. — Ако това е така, значи съм сгрешила, като те
обучавам. Ако си бил достатъчно хитър, за да ми показваш фалшиво лице толкова дълго,
значи си заплаха не само за училището. Ако това е истина, значи Карсерет е права и трябва
бързо да бъдеш убит в името на безопасността на всички ни. — Тя се изправи бавно, сякаш
беше много уморена. — Това е, за което си мислех днес. И ще продължа да мисля върху него
още дълги часове тази нощ. До утре ще съм взела решение. Възползвай се от това време, за да
подредиш мислите си и да се подготвиш по начина, който сметнеш за най-подходящ.
След това, без да ме погледне в очите, тя се обърна, влезе в къщата си и тихо затвори
вратата след себе си.
* * *
Известно време се скитах безцелно. Отидох да погледам дървото меч, като се надявах да
открия там Селийн, но тя не се виждаше никъде. Дървото не ми подейства успокояващо. Не
и този път.
Затова отидох в баните, където мрачно покиснах във водата. След това в едно от
огледалата, пръснати в по-малките стаи, зърнах лицето си за пръв път, откакто Вашет ме бе
ударила. Половината беше червено и подуто, с натъртвания около слепоочието и челюстта,
които започваха да придобиват синьо-жълт цвят. Освен това и едното ми око бе започнало
да посинява.
Докато се гледах в огледалото, усетих как в стомаха ми бавно затрептява гняв. Реших, че
ми омръзна да чакам безпомощно, докато други решават дали мога да живея или не. Бях
играл тяхната игра, бях научил езика им, неизменно се бях държал учтиво и в замяна те се
бяха отнасяли с мен като с куче. Биха ме, подиграваха ми се, заплашваха ме със смърт и с по-
лоши неща. Беше ми дошло до гуша от всичко това.
И така, аз бавно се разхождах из Хаерт. Посетих сестрите близначки, приказливия ковач
и шивача, от който бях купил дрехите си. Разговарях приятелски с тях, за да ми минава
времето. Задавах им въпроси и се преструвах, че не изглеждам така, сякаш само преди
няколко часа някой ме е пребил до безсъзнание.
Подготовката ми отне доста време. Пропуснах вечерята и докато се върна в училището,
небето вече беше притъмняло. Отидох право в стаята си и затворих вратата зад гърба си.
Вътре изпразних съдържанието на джобовете си върху леглото. Някои от нещата бях
купил, а други откраднал — две хубави свещи от пчелен восък, дълго парче крехка стомана
от лошо изкован меч, макара кървавочервен конец, малко запушено шише с вода от баните.
Стиснах шишето здраво в юмрука си. Повечето хора не разбират колко много топлина
съдържа водата. Затова ѝ е нужно толкова време, за да заври. Въпреки че горещият басейн,
от който я бях взел, се намираше на близо километър разстояние, онова, което държах в
ръката си, бе по-полезно за един симпатист от нажежен въглен. В тази вода имаше огън.
Сетих се за Пенте и изпитах известно разкаяние. След това взех една свещ и започнах да
я въртя в ръце и да я затоплям с кожата си. Накарах восъка да омекне и се захванах да
оформям кукла от него.
Седях в стаята си, изпълнен с мрачни мисли, докато и последната светлина в небето не
угасна. Огледах инструментите, които бях насъбрал, и изпитах дълбоко вътрешно усещане,
че понякога ситуацията става толкова объркана, че думите са безполезни. Какъв друг избор
ми оставаше сега, когато думите ме бяха подвели?
Какво остава на всеки от нас, когато думите ни подведат?
121.
Когато думите са безполезни
Беше доста късно през нощта, когато приближих къщата на Вашет, но през прозореца ѝ
проблясваше светлина на свещ. Не се съмнявах, че би ме убила или осакатила за доброто на
Адемре, но тя беше преди всичко предпазлива. Преди това цяла нощ щеше да обмисля как да
постъпи.
Когато тихо почуках на вратата ѝ, ръцете ми бяха празни. Малко след това тя отвори. Все
още бе облечена в червените си наемнически дрехи, но беше махнала по-голямата част от
копринените връзки, които ги пристягаха към тялото ѝ. Очите ѝ бяха уморени.
Щом ме видя, стисна устни и аз знаех, че ако заговоря, ще откаже да ме слуша. Затова
направих жест за
Дотогава вече я бях опознал достатъчно добре, за да съм сигурен, че ще прояви любопитство.
Когато отстъпих, тя присви подозрително очи, но след миг колебание ме последва. Не взе
меча със себе си.
Нощта беше ясна и лунният сърп осветяваше пътя ни. Поведох я нагоре по хълмовете,
далеч от училището, далеч от разхвърляните къщи и магазини на Хаерт.
Вървяхме близо два километра, преди да стигнем до мястото, което бях избрал. Малка
горичка, където една висока камара щеше да попречи какъвто и да е шум да достигне
обратно до спящия град.
Лунната светлина се процеждаше през дърветата и разкриваше тъмните очертания на
малко празно пространство, закътано между камъните. Там имаше две дървени пейки.
Хванах нежно ръката на Вашет и я отведох да седне на едната.
С бавни движения се пресегнах към дълбоката, защитена от вятъра сянка на близкото
дърво и взех своя шаед. Внимателно го окачих върху един нисък клон, така че да увисне
между двама ни като тъмна завеса.
След това седнах на другата пейка и се наведох към закопчалките на калъфа на лютнята.
Докато ги щраках, инструментът издаваше хармонично звънтене, сякаш нетърпелив да се
освободи.
Извадих го и засвирих тихо.
Бях пъхнал парче плат в корпуса на лютнята, за да смекча звука, тъй като не исках да се
разнесе над скалистите хълмове. Освен това бях оплел малко от червения конец между
струните — донякъде, за да не звънтят твърде силно, и донякъде в отчаяна надежда, че той
може да ми донесе късмет.
Започнах с „В селската ковачница“. Не пеех, защото се безпокоях, че Вашет ще се обиди,
ако отида твърде далеч. Но дори и без думи тази песен е като ридание. Това е музика, която
разказва за празни стаи, студено легло и загубата на любовта.
Без да правя пауза, продължих с „Теменужката чака да ѝ дойде времето“, а след това и с
„Вятърът духа на запад, към дома“. Последната песен беше любимата на майка ми и аз
заплаках.
След това изсвирих песента, която се крие в центъра на моята същност — онази
безсловесна музика, която е спотаена в тайните места на сърцето ми. Изсвирих я
внимателно, като бавно и тихо дърпах струните в тъмното мъртвило на нощта. Иска ми се да
мога да кажа, че тази песен е радостна, че е нежна и ведра, но тя не е такава.
Накрая спрях да свиря. Върховете на пръстите ми пареха и ме боляха. Беше минал цял
месец, откакто бях свирил за последен път, и кожата им беше загубила твърдостта и
безчувствеността си.
Вдигнах очи и видях, че Вашет е дръпнала шаеда ми встрани и ме наблюдава. Луната
беше увиснала зад гърба ѝ и не можех да видя изражението върху лицето ѝ.
— Ето защо нямам ножове вместо ръце, Вашет — тихо казах аз. — Това съм аз, какъвто
съм.
122.
Заминаване
На следващата сутрин се събудих рано, хапнах набързо и се върнах обратно в стаята си,
докато по-голямата част от учениците в училището още се протягаха в леглата си.
Метнах лютнята и пътната си торба на рамо. Увих се в шаеда, уверих се, че всичко, което
ми е нужно — червеният конец, восъчната кукла, парчето желязо, шишенцето с вода, — е
напъхано на подходящите места в джобовете ми. След това сложих качулката на шаеда си,
излязох от училището и се отправих към дома на Вашет.
Тя отвори вратата между второто и третото почукване. Не беше облякла ризата си и
застана на вратата с голи гърди. Огледа ме многозначително и забеляза наметалото, пътната
торба и лютнята ми.
— Това май наистина е утро за посещения — каза тя. — Влизай. Толкова рано вятърът е
мразовит.
Влязох вътре, спънах се на прага и ми се наложи да се хвана за рамото на Вашет, за да
запазя равновесие. Докато правех това, ръката ми несръчно се закачи в косата ѝ.
Тя разтърси глава, докато затваряше вратата след себе си. Без да се безпокои, че е
полугола, хвана косата си и започна да сплита половината от нея в къса и стегната плитка.
— Слънцето едва бе изгряло тази сутрин, когато Пенте почука на вратата ми —
разговорливо подхвана тя. — Знаеше, че съм ти ядосана. И макар да не ѝ бе известно какво
си направил, говори от твое име. — Държейки плитката с една ръка, взе парче червен конец
и я върза с него. — След това, преди още да съм успяла да затворя вратата, ме посети
Карсерет. Тя ме поздрави, че най-сетне съм се държала с теб така, както заслужаваш.
Вашет хвана другата половина от косата си и пръстите чевръсто започнаха да сплитат и
нея.
— И двете ме подразниха. Не е тяхна работа да говорят с мен за моя ученик. — Тя
завърза и втората плитка. — След това си казах: „Чие мнение уважаваш повече?“
Погледна ме, превръщайки думите си във въпрос, на който да отговоря.
— Уважаваш повече собственото си мнение — отвърнах аз.
— Напълно прав си — широко се усмихна тя. — Но Пенте не е съвсем глупава. А
Карсерет може да се гневи като мъж, когато ѝ дойде настроението.
Взе едно дълго парче тъмна коприна и го уви около тялото си, над раменете и през
голите си гърди, като така ги повдигна и пристегна. След това подпъхна края на плата и той
някак остана здраво закачен. Бях я виждал няколко пъти преди да прави същото, но за мен
все още бе загадка как го постига.
— И какво реши? — попитах аз.
Вашет нахлузи кървавочервената риза през главата си.
— Ти все още си загадка — отвърна тя. — Едновременно кротък и обезпокоителен, умен
и глупав. — Главата ѝ се подаде през яката на ризата и тя ме погледна сериозно. — Но
онези, които унищожават загадките, защото не могат да ги решат, са напуснали пътя на
летхани. Аз не съм такава.
— Радвам се, че е така — признах аз. — Нямаше да ми е приятно да напусна Хаерт.
Тя повдигна вежди при тези мои думи.
— Мисля, че наистина е така. — Посочи калъфа на лютнята, който беше преметнат през
рамото ми. — Остави това тук, иначе хората ще започнат да говорят. Остави и торбата си.
Можеш да ги отнесеш в стаята си по-късно. — Погледна ме замислено. — Но вземи
наметалото. Ще те науча как да се биеш, когато го носиш. Такива неща могат да са полезни,
но само ако успееш да направиш така, че да не се спъваш в тях.
* * *
Върнах се към обучението си, все едно почти нищо особено не се е случило. Вашет ми
показваше как да избягвам да се спъвам и наметалото си. Как то може да бъде използвано за
пристягане на оръжието или за обезоръжаване на онези, които са непредпазливи. Тя
отбеляза, че наметалото ми е много фино, здраво и трайно, но, изглежда, така и не забеляза
нещо необичайно в него.
Дните отминаваха. Продължавах да тренирам със Селийн и накрая научих как да
защитавам скъпоценната си мъжественост от всички видове необичайни атаки. Постепенно
придобих достатъчно умения и станахме почти равностойни в двубоите си, като ту аз
печелех, ту тя.
Дори имах няколко разговора с Пенте по време на храненията и се радвах много, че има
още един човек, който от време на време да ми се усмихва.
Но вече не се чувствах спокоен в Хаерт. Бях се доближил само на косъм до истинска
катастрофа.
Всеки път, когато разговарях с Вашет, премислях по два пъти, преди да изрека дадена
дума. А в някои случаи и по три пъти.
И въпреки че Вашет отново се бе върнала към киселата си, макар и усмихната същност,
от време на време я хващах да ме наблюдава с мрачно лице и напрегнат поглед.
Докато дните отминаваха, напрежението помежду ни постепенно намаля, изчезна като
синините по лицето ми. Иска ми се да мисля, че накрая щеше да се изпари напълно. Но не
ни беше дадено достатъчно време за това.
* * *
Дойде ми като гръм от ясно небе.
Вашет отвори вратата след почукването ми. Но вместо да излезе навън, застана на прага.
— Изпитът ти е утре — обяви тя.
За миг не разбрах за какво говори. Бях се съсредоточил толкова много в упражняването
на меча, тренировките със Селийн, езика и летхани. Почти бях забравил каква е крайната
цел на всичко това.
Почувствах как гърдите ми се изпълват с внезапно вълнение, последвано от студен възел
в стомаха.
— Утре? — глупаво повторих аз.
Тя кимна и слабо се усмихна на изражението ми. Унилият ѝ отговор не ми помогна
особено да се успокоя.
— Толкова скоро?
— Шехин смята, че така ще е най-добре. Ако изчакаме още един месец, може да завали
първият сняг и да ти попречи да си тръгнеш свободно.
Поколебах се и след това отбелязах:
— Не ми казваш цялата истина, Вашет.
Последва още една слаба усмивка и леко свиване на рамене.
— За това си прав, макар че Шехин наистина мисли, че не е разумно да чакаме повече.
Очарователен си по своя варварски начин. Колкото по-дълго останеш тук, толкова повече
хора ще започнат да се отнасят добре с теб…
Почувствах как студенината в стомаха ми се настанява по-дълбоко.
— И ако ще ме осакатявате, ще е по-добре това да стане, преди повече хора да разберат,
че аз всъщност съм истински човек, а не някакъв варварин без лице — довърших рязко аз,
макар и не толкова рязко, колкото ми се искаше.
Тя сведе поглед и кимна.
— Не си го чул, но преди два дни Пенте е насинила окото на Карсерет, защото са се
скарали заради теб. Селийн също е започнала да те харесва и говори за теб на другите деца.
Наблюдават те иззад дърветата, докато тренираш. — Замълча за момент. — А има и други.
След всичкото време, прекарано с нея, познавах Вашет достатъчно добре, за да разбера
какво означава краткото ѝ мълчание. Внезапно мълчаливото ѝ настроение и
неподвижността ѝ ставаха много по-понятни.
— Шехин трябва да се погрижи по най-добрия възможен начин за интересите на
училището — продължи тя. — Трябва да реши, както си му е редът. Не може да си позволи
да се колебае само защото няколко човека те харесват. Същевременно, ако вземе правилно
решение, но мнозина в училището са недоволни от него, това също няма да е добре. — Тя
отново сви рамене. — И така…
— Готов ли съм?
Вашет дълго мълча.
— Отговорът на този въпрос не е лесен — отвърна накрая. — Да бъдеше поканен в
училището не е само въпрос на умения. Това е проверка как се приспособяваш и доколко си
подходящ. Ако някой от нас се провали, ние можем да опитаме отново. Темпи се яви на
изпита четири пъти, преди да бъде приет. Ти ще имаш само една възможност. — Тя вдигна
поглед към мен. — И независимо дали си готов или не, времето настъпи.
123.
Въртящият се лист
На следващата сутрин Вашет дойде да ме вземе точно когато довършвах закуската си.
— Хайде — подкани ме тя, — Карсерет цяла нощ се е молила да има буря, но вместо
това само подухва.
Не знаех какво има предвид тя, но нямах и желание да питам. Върнах дървената си чиния
и когато се обърнах, видях Пенте с малко жълтеникаво натъртване върху челюстта.
Тя не каза нищо, а само стисна ръцете ми, открито изразявайки подкрепата си. След това
ме прегърна силно. С изненада установих, че главата ѝ стига едва до гърдите ми. Бях
забравил колко е дребна. Столовата бе дори по-тиха от обикновено и макар никой да не ме
зяпаше откровено, всички ме наблюдаваха.
Вашет ме поведе към малкия парк, където се бяхме срещнали за пръв път, и двамата
започнахме обичайното си разтягане за гъвкавост. Познатите движения ме успокоиха и
трескавата ми тревожност утихна до смътно безпокойство. Когато свършихме, Вашет ме
отведе в скритата долина на дървото меч. Не бих изненадан. Къде ли другаде можеше да се
проведе изпитът?
Имаше десетина души, които стояха на групички в полето около дървото. Повечето от тях
бяха облечени в червени наемнически дрехи, но видях и трима, облечени в по-светли дрехи.
Предположих, че са важни членове на общността или може би пенсионирани наемници,
които все още принадлежат към училището.
Вашет посочи дървото. В началото помислих, че ми обръща внимание на движението му.
Както тя спомена, денят беше доста ветровит и клоните се люлееха лудешки във въздуха.
Тогава забелязах проблясък на метал върху ствола му. Когато погледнах по-внимателно,
забелязах, че към дънера е привързан меч.
Сетих се как Селийн танцуваше между острите листа, за да плесне ствола на дървото.
Разбира се.
— Около основата на дървото има няколко предмета — обясни Вашет. — Твоето
изпитание е да отидеш дотам, да избереш един и да го донесеш.
— Това ли е изпитанието? — попитах аз и гласът ми прозвуча малко по-остро, отколкото
исках. — Защо не ми каза?
— Защо не ме попита? — сухо отвърна тя, след което нежно ме хвана за ръката и добави:
— Щях да го направя. Накрая. Но ако ти бях казала твърде рано, щеше да опиташ да го
направиш и щеше да се нараниш.
— Е, тогава значи трябва да благодаря на бога, че сме го запазили за днес — заядох се аз
и после въздъхнах.
парчета?
— Порязванията са почти сигурни — обясни тя и дръпна яката на ризата си, за да
разкрие два познати бледи и тънки белега върху рамото ѝ. — Въпросът е колко ще са те,
къде ще се намират и как ще се държиш ти. — Тя дръпна яката си обратно. — Порязванията
от листата не са дълбоки, но пази лицето и врата си — местата, където кръвоносните съдове
и сухожилията са близо до кожата. Порязвания по гърдите и ръцете могат лесно да бъдат
излекувани, но с отрязаното ухо не е така.
Наблюдавах как вятърът подхвана клоните на дървото и те започнаха да вършеят бясно.
— А какво пречи човек да пропълзи на лакти и колене до там?
— Гордостта — отвърна тя и очите ѝ огледаха лицето ми. — Ще бъдеш ли запомнен като
човека, който е пълзял по време на своето изпитание?
Кимнах разбиращо. Това се отнасяше особено силно за мен. Като варварин имах двойно
повече основания да се докажа.
Отново погледнах дървото. Разстоянието от краищата на биещите клони до ствола беше
десетина метра. Спомних си за белезите, които бях видял по тялото на Темпи и по лицето на
Карсерет.
— Значи това е проверка на самообладанието — казах аз. — Изпитание на гордостта.
— Това е изпитание на много неща — обясни Вашет. — Поведението ти е от голямо
значение. Можеш да вдигнеш ръце над лицето си и да се втурнеш напред. В крайна сметка
най-бързият път е правата линия. Но какво ще покаже това за теб? Дали си бик, който
атакува сляпо напред? Животно, в което няма финес и грациозност? — Тя поклати глава и се
намръщи. — Очаквам нещо повече от мой ученик.
Присвих очи и се опитах да видя какви са останалите предмети, наредени около дървото.
— Предполагам, че не ми е позволено да те попитам кой е правилният избор.
— Има много правилни и много неправилни избори. За всеки е различно. Предметът,
който донесеш, разкрива много — сви рамене тя. — Шехин ще вземе предвид всички тези
неща, преди ди реши дали трябва да бъдеш приет в училището.
— Ако Шехин е тази, която решава, защо са тук всички останали?
Вашет се усмихна пресилено и аз видях, че дълбоко в очите и се таи тревога.
— Шехин не представлява цялото училище. — Тя посочи адемците, които стояха встрани
от дървото меч. — Още по-малко пък представлява пътя на Латантха в неговата цялост.
Огледах се и осъзнах, че няколкото ризи с различен от червеното цвят не бяха просто
светли, а всъщност бели. Това бяха ръководителите на други училища. Бяха пътували до тук,
за да видят как варваринът ще се справи със своето изпитание.
— Това обичайно ли е? — попитах аз.
Тя поклати глава.
— Мога да се престоря, че нямам представа, но подозирам, че Карсерет е разпространила
слуха.
— Могат ли да отхвърлят решението на Шехин? — попитах аз.
— Не. — Тя отново поклати глава. — Това е нейното училище и решението е нейно.
Никой няма да оспори правото ѝ да реши. — Ръката край тялото ѝ направи движение.
— Много добре — казах аз.
Вашет се пресегна и хвана ръката ми между дланите си, стисна я и след това я пусна.
Отправих се към дървото меч. За момент вятърът утихна и гъстата плетеница от увиснали
клони ми напомни за дървото където бях срещнал Ктаех. Мисълта за това не беше
успокоителна.
Наблюдавах въртящите се листа и се опитвах да не мисля за остротата им. Как биха
разрязали месото ми. Как биха се плъзнали през тънката кожа на ръцете ми, за да разрежат
фините сухожилия отдолу.
Разстоянието от края на клоните до дънера едва ли бе повече от десет метра. От една
страна, това не беше никак много…
Спомних си за Селийн, която лудо се стрелкаше през листата, как подскачаше и буташе
встрани клоните. Щом тя можеше да го направи, значи със сигурност и аз можех.
Но още докато си помислих за това, разбрах, че това просто не е истина. Селийн през
целия си живот си бе играла тук. Тя беше слаба като вейка, бърза като щурец и наполовина
на моя ръст. В сравнение с нея аз бях тромав като мечка.
Забелязах няколко адемски наемници от другата страна на дървото. Две от изглеждащите
по-заплашително бели ризи също се виждаха там. Усещах погледите на събралите се хора
върху себе си и по някакъв странен начин това ме караше да се чувствам щастлив.
Когато си сам, с лесно да се страхуваш. Лесно е да се съсредоточиш в онова, което може
би се спотайва в мрака в края на стълбището към мазето. Лесно е да мислиш непрекъснато
за безплодни неща, като лудостта да влезеш сред буря от въртящи се ножове. Когато си сам, е
лесно да се потиш, да изпитваш панически страх и да се разпаднеш…
Но аз не бях сам. И не само Вашет и Шехин ме наблюдаваха. Имаше една дузина
наемници и ръководителите на други училища. Имах публика. Бях на сцената. А няма място
на света където да се чувствам по-удобно отколкото на сцената.
Зачаках там, докъдето достигаха най-дългите клони, като наблюдавах за пролука в
тяхното движение. Надявах се, че в случайното им въртене дори и само за миг ще се отвори
пътека, по която да мога да се стрелна, като отблъсквам встрани всички листа, които се
приближат твърде много до мен. Можех да използвам „водно ветрило“, за да ги държа далеч
от лицето си.
Стоях в края на кръга от надвисналите клони на дървото и наблюдавах в очакване да се
появи отвор, като се опитвах да предвидя последователността на тяхното движение.
Люлеенето на дървото ме успокояваше както толкова много пъти преди. Всички тези
кръгове и дъги бяха красиви.
Докато гледах, леко замаян от движението на дървото, почувствах как съзнанието ми
полека се плъзна в чистата, прозрачна празнота на „въртящия се лист“. Осъзнах, че всъщност
движението на дървото изобщо не е случайно. В него имаше последователност, създавана от
безкрайни други, променящи се последователности.
И тогава, когато съзнанието ми беше отворено и празно, видях как вятърът се разстила
пред мен. Беше като скрежа, който се образува върху стъклото на прозореца. В един миг
нямаше нищо. В следващия можех да видя името на вятъра така ясно, сякаш гледах
собствената си длан.
Гледах го известно време и му се възхищавах. Вкусих формата му с език и разбрах, че ако
пожелая, мога да го превърна в буря. Можех да го накарам да утихне до шепот и да остави
дървото меч празно и неподвижно.
Но подобна постъпка ми се стори нередна. Вместо това аз просто отворих широко очите
си за вятъра, за това накъде ще реши да побутне клоните и накъде ще залюлее листата.
Сетне пристъпих под клоните спокойно, така, както човек преминава през прага на
собствената си входна врата. Направих две крачки, но спрях, когато два листа разсякоха
въздуха пред мен. Стъпих встрани и напред, докато вятърът завъртя друг клон на мястото,
където бях стоял преди малко.
Движех се сред танцуващите клони на дървото меч. Не тичах, нито ги отблъсквах
трескаво с ръцете си. Пристъпвах внимателно и целенасочено. Осъзнах, че това е начинът,
по който се движеше Шехин, когато се биеше. Не бързо, макар че понякога беше и бърза. Тя
се движеше съвършено и винаги беше там, където трябва да бъде.
Кажи-речи преди да се усетя, вече стоях върху тъмната пръст, която заобикаляше
широкия дънер на дървото меч. Въртящите се листа не можеха да достигнат дотук. Сега,
когато временно бях в безопасност, се отпуснах и се съсредоточих върху онова, което ме
очакваше там.
Мечът, който бях видял от края на поляната, беше привързан към дървото с бял копринен
шнур, опасващ ствола. Той бе изваден до половина от ножницата и забелязах, че острието му
е подобно на онова на меча на Вашет. Металът беше със странен, лъскав, сив цвят без
никакви следи и петна по него.
Близо до дървото върху малка маса бе поставена познатата червена риза, която
старателно бе сгъната на две. Имаше и стрела с ярко бяло оперение и полиран дървен
цилиндър като онези, които се използват за съхранение на свитъци.
Погледът ми бе привлечен от ярък проблясък и когато се обърнах, видях дебел златен
прът, който се подаваше от тъмната пръст между корените на дървото. Наистина ли беше
злато? Наведох се и го докоснах. Беше хладен под пръстите ми и твърде тежък, за да мога да
го вдигна с една ръка от земята. Колко ли тежеше? Двайсет килограма? Двайсет и пет?
Достатъчно злато, за да остана в Университета завинаги, колкото и упорито да вдигат
таксата ми за обучение.
Бавно обиколих дънера на дървото меч и видях парче коприна, което висеше от нисък
клон, развяно от вятъра. Имаше още един, по-обикновен меч, който висеше на същия бял
копринен шнур. Имаше три сини цветя, завързани със синя панделка. Имаше потъмняло
винтишко половин пени. Имаше и дълъг, плосък камък за точене, станал черен от смазката,
с която бе покрит. Когато стигнах до другата страна на дървото, видях калъфа на лютнята
ми, облегнат небрежно върху ствола на дървото.
Като го видях там и си помислих, че някой е отишъл в стаята ми и го е взел изпод
леглото, се изпълних с внезапна и ужасяваща ярост. Още по-зле се почувствах, тъй като ми
беше известно какво мислят адемците за музикантите. Това означаваше, че са знаели, че аз
не съм просто варварин, а съм и евтина и безвкусна уличница. Бяха оставили лютнята там, за
да ми се подиграят.
Преди в Имре, след като Амброуз беше счупил лютнята ми, в пристъп на неистов гняв
бях призовал името на вятъра. Бях го извикал също и от ужас и ярост, за да се защитя от
Фелуриан.
Но този път името се беше появило, носено от някаква силна емоция. Бях се плъзнал
съвсем леко върху тази емоция по начина, по който се протягаш, за да хванеш носещото се
във въздуха семе на магарешки бодил.
Но когато видях лютнята си, парещата ярост, която изпитах, ме изхвърли от „въртящия се
лист“ като врабче, ударено с камък. Името на вятъра се разтроши на парчета и ме остави
празен и сляп. Погледнах към бясно въртящите се листа около мен и не видях никаква
последователност в движенията им, а само хиляди полюшвани от вятъра бръсначи, които
разсичат въздуха.
Приключих бавната си обиколка на дървото, а възелът от тревога в стомаха ми се стягаше
все повече. Присъствието на лютнята ясно ми даваше да разбера едно нещо — всеки от тези
предмети можеше да е капан, който някой ми е поставил.
Вашет беше казала, че изпитанието е нещо повече от това какво ще донеса от дървото. То
се състоеше също и в това как щях да го донеса и какво щях да направя с него после. Ако
вземех тежкия златен прът, за да го дам на Шехин, щеше ли това да означава, че желая да
донеса пари на училището? Или щеше да означава, че от алчност упорствам да нося нещо
тежко и неудобно за носене, въпреки че би ме изложило на опасност?
Същото се отнасяше и за всички останали предмети. Ако вземех червената риза, щяха да
сметнат или че достойно се стремя да получа правото да я нося, или че арогантно си
позволявам да твърдя, че съм достатъчно добър, за да се присъединя към редиците на
наемниците. Това важеше с двойно по-голяма сила за древния меч, който беше окачен тук.
Не изпитвах никакво съмнение, че адемците го ценят като свое дете.
Още веднъж обиколих бавно дървото, като се преструвах, че обмислям избора си, но
всъщност се бавех, за да спечеля време. Неспокойно огледах предметите за втори път. Имаше
малка книга с месингова ключалка. Имаше вретено със сива вълнена нишка. Имаше гладък
кръгъл камък, поставен върху чисто бяло парче плат.
Докато оглеждах различните предмети, осъзнах, че какъвто и избор да направя, той може
да бъде тълкуван по толкова много начини. Не знаех достатъчно за адемските обичаи, за да
мога да предположа какво ще означава моят предмет.
Дори и да знаех, без името на вятъра, което да ме води обратно през плетеницата от
клони, щях да бъда порязан, когато се опитам да напусна дървото. Може би не чак толкова,
че да бъда осакатен, но достатъчно, за да покажа ясно, че съм непохватен варварин, чието
място не е тук.
Погледнах отново златния прът. Ако изберях него, поне теглото му можеше да послужи
за извинение за тромавото ми връщане обратно. Може би все пак щях да успея да направя
добро представление…
Нервно направих трета обиколка на дървото. Почувствах как вятърът се усили и клоните
се разлюляха още по-бясно от преди. Стана ми студено заради потта по тялото ми и
затреперих.
Точно в този тревожен миг внезапно осъзнах, че не мога да мисля за нищо друго освен за
пълния си пикочен мехур, и изпитах силно желание да се облекча.
И така се случи, че в средата на бурята от ножове и на моето изпитание аз се замислих
дали да не се изпикая срещу свещеното дърво меч, докато ме наблюдават две дузини горди и
смъртоносни наемници.
Тази ужасяваща и неприлична мисъл ме накара да избухна в смях. И когато смехът излезе
от тялото ми, напрежението, което беше стегнало във възел стомаха ми и впило ноктите си в
мускулите на гърба ми, внезапно се стопи. Какъвто и избор да направех, той със сигурност
щеше да е по-добър от това да се изпикая върху Латантха.
В този миг, когато гневът вече не кипеше в мен и страхът не ме държеше в хватката си, аз
погледнах движещите се листа около мен. Преди, всеки път когато името на вятъра ме бе
напускало, то бе изчезвало безвъзвратно като сън при събуждане или като ехо, като
заглъхваща въздишка.
Но този път беше различно. Бях прекарал часове, наблюдавайки последователността в
движението на тези въртящи се листа. Погледнах навън през клоните на дървото и си
спомних как Селийн подскачаше, въртеше се и тичаше.
И тогава то се появи отново. Като името на стар приятел, което просто за момент се е
изплъзнало от ума ми. Погледнах между клоните и видях вятъра. Изрекох нежно дългото му
име.
И вятърът стана нежен. Издишах го като шепот и за пръв път, откакто бях пристигнал в
Хаерт, вятърът утихна и замря напълно.
В този град на неспирен вятър това изглеждаше така, сякаш светът внезапно е затаил дъх.
Непрекъснатият танц на дървото меч се забави и след това спря. Сякаш то си почиваше.
Сякаш бе решило да ме пусне.
Отстъпих от дървото и бавно закрачих към Шехин, без да взема нищо със себе си. Докато
вървях, вдигнах лявата си ръка и прокарах отворената си длан през острия като бръснач ръб
на един увиснал лист.
Застанах пред Шехин и спрях на такова разстояние от нея, каквото изискваше
вежливостта. Стоях и лицето ми бе като безизразна маска. Бях напълно безмълвен и
съвършено неподвижен.
Протегнах лявата си ръка с окървавената длан нагоре и я стиснах в юмрук. Жестът
означаваше
пръстите ми и се стече надолу по опакото на ръката ми.
След дълга пауза Шехин кимна. Отпуснах се и едва тогава вятърът се завърна.
124.
Тайни и загадки
— Ти — каза Вашет, докато вървяхме по хълмовете — си един надут и театралничещ
кучи син, знаеш ли това?
Леко наклоних глава към нея и направих грациозен жест за
— Спри да се дуеш, мелодраматично магаре такова. — Тя ме шляпна по главата. —
Можеш да заблудиш тях, но не и мен. — Притисна ръка до гърдите си, все едно
клюкарстваше. — „Чухте ли какво донесъл Квоте от дървото меч? Нещата, които един
варварин не би могъл да разбере — тишина и спокойствие. Сърцето на Адемре. Какво
предложил на Шехин? Готовност да пролее кръвта си за училището.“ — Тя ме погледна с
нещо средно между отвращение и веселост. — Да ти призная честно, сякаш направо си
излязъл от книга с приказки.
Направих жест:
Вашет се протегна и силно ме перна по ухото с пръст.
— Ох! — избухнах в смях аз. — Добре. Но не смей да ме обвиняваш в мелодраматизъм.
Вие, хора, никога не спирате с драматичните жестове — мълчанието, кървавочервените
дрехи, скрития език, тайните и загадките. Сякаш всички сте актьори от някаква гигантска
пантомима. — Срещнах погледа ѝ. — И казвам това с ясното съзнание за всички възможни
скрити значения на тази дума.
— Е, ти впечатли Шехин — призна тя. — Това е най-важното. И го направи по такъв
начин, че ръководителите на другите училища няма да могат да мърморят много-много.
Което пък е другото най-важно нещо.
Достигнахме до мястото, за което бяхме тръгнали — ниска сграда с три стаи близо до
малка, скована от дъски кошара за кози.
— Тук живее този, който ще се погрижи за ръката ти — каза тя.
— А защо да не го направят в аптеката? — учудих се аз.
— Аптекарката е близка приятелка с майката на Карсерет — обясни Вашет — и аз няма
да ѝ позволя да се грижи за ръцете ти дори и за цял товар злато. — Тя кимна към близката
къща. — Даелн, от друга страна, е човекът, при когото идвам, ако съм ранена. — Почука на
вратата. — Може вече да си член на училището, но не забравяй, че аз все още съм твоята
учителка. Винаги знам кое е най-добро за теб.
* * *
По-късно, когато ръката ми беше здраво превързана, двамата с Вашет седяхме заедно с
Шехин. Бяхме в стая, която никога преди не бях виждал — по-малка от помещенията, в
които бяхме обсъждали летхани. В нея имаше малко, разхвърляно бюро, цветя във ваза и
няколко удобни тапицирани стола. На едната стена висеше картина с три птици, които
летяха на фона на небе със залязващо слънце. Тя не беше рисувана, а се състоеше от хиляди
ярки, цветни емайлирани плочки. Заподозрях, че сме в някакво подобие на кабинет на
Шехин.
— Как е ръката ти? — попита тя.
— Добре — отвърнах аз. — Порязването не е дълбоко. Даелн направи най-малкия шев,
който някога съм виждал. Той е забележително добър.
Тя кимна.
Вдигнах лявата си ръка, превързана с чисто бяло платно.
— Най-трудно ще ми бъде да не използвам тази ръка четири дни. Вече имам чувството,
че сякаш ми е порязан езикът, а не ръката.
При тези думи Шехин изненадващо се усмихна леко. Приятелското изражение на лицето
ѝ беше голям комплимент за мен.
— Днес се справи много добре. Всички говорят за това.
— Мислех, че няколкото човека, които ме наблюдаваха, имат и по-добри теми за
разговор — скромно отвърнах аз.
—
тайно са те наблюдавали, са описали какво са видели. Ако не греша, само Селийн вече е
разказала поне на стотина души. До утре вече всички ще очакват, че там, където стъпиш,
земята ще се разтресе, сякаш самият Аете се е върнал да ни навести.
Не знаех какво да кажа, затова си замълчах. Нещо, което рядко ми се случваше. Но както
вече казах — продължавах да се уча.
— Има нещо, за което изчаквах да говоря с теб — подхвана Шехин.
сте прекарали заедно — продължи тя, — и за вашето търсене на бандитите.
Кимнах.
— Вярно ли е, че си използвал кръвна магия, за да убиеш няколко души, и след това си
призовал светкавица, за да унищожиш останалите?
При тези думи Вашет вдигна очи и погледът ѝ започна да се мести между мен и Шехин.
Толкова бях свикнал да разговарям на атурански с нея, че сега ми беше странно да виждам
безизразното адемско спокойствие върху лицето ѝ. Въпреки това разбрах, че е изненадана.
Не беше знаела за това.
Замислих се дали да не опитам да предложа някакво обяснение за действията си, но
после се отказах.
— Да.
— Тогава ти си могъщ.
Никога преди не бях мислил за това.
— Имам известна сила. Други са по-могъщи от мен.
— Затова ли се стремиш към кетан? За да спечелиш могъщество?
— Не. Стремя се към него от любопитство. Стремя се, за да опозная нещата.
— Познанието е вид сила — изтъкна Шехин, после сякаш смени темата. — Темпи ми
каза, че сред бандитите е имало ринта, който е бил техният водач.
— Ринта? — почтително попитах аз.
— Лошо нещо. Човек, който е повече от човек и все пак е по-малко от човек.
— Демон? — попитах аз, използвайки атуранската дума, без да се замислям.
— Не демон — отвърна Шехин, като с лекота премина на атурански. — Демони не
съществуват. Вашите свещеници ви разказват истории за демони, за да ви плашат. — Тя за
кратко ме погледна в очите и направи грациозен жест за
тях са по-лоши от останалите. Те се движат свободно и вършат ужасни неща.
Почувствах как в мен се надига надежда.
— Чувал съм да ги наричат и „чандриани“ — казах аз.
Шехин кимна.
— И аз съм чувала да ги наричат така. Но ринта е по-подходяща дума. — Тя ме изгледа
продължително и отново премина на адемски. — Като се има предвид какво ми разказа
Темпи за твоята реакция, мисля, че си го срещал и преди.
— Да.
— Ще го срещнеш ли отново?
— Да.
Сигурността в гласа ми изненада и мен самия.
— С някаква определена цел?
— Да.
— Каква е тя?
— Да го убия.
— Тези неща не могат да бъдат убити лесно.
Кимнах.
— Ще използваш ли онова, на което те е научил Темпи, за да постигнеш своята цел?
— Ще използвам всичко, за да я постигна. — Несъзнателно започнах да правя жеста за
Погледнах я намръщено.
— Това е добре — каза Шехин. — Твоят кетан няма да е достатъчен. Той не е достатъчен
за човек на твоята възраст. Добър е за варварин. Добър е за някой с толкова малко обучение
като теб, но въпреки това като цяло не е достатъчен.
Положих усилие гласът ми да не прозвучи нетърпеливо. Искаше ми се да можех да
използвам ръката си, за да ѝ покажа колко важен е този въпрос за мен.
— Шехин, имам голямо желание да науча повече за тези ринта.
Тя мълча дълго.
— Ще обмисля това — каза накрая и направи жест, който ми се стори, че е
Запазих безизразно изражение на лицето си и принудих някак ръката си да произнесе
— Благодаря ти, че си склонна да обмислиш това, Шехин. Всичко, което ми кажеш за
тях, за мен ще е по-ценно от злато.
Вашет направи жест за
Преди два цикъла нямаше да мога да я разбера, но сега осъзнах, че тя искаше да насочи
разговора към друга тема.
Затова си прехапах езика и я оставих да го направи. Дотогава знаех достатъчно за
адемците, за да осъзная, че ако исках да науча повече, най-лошото нещо, което мога да сторя,
е да продължа да настоявам. Във Федерацията можех да упорствам и да изкопча информация
от човека, с когото говоря. Тук това нямаше да свърши работа. Спокойствието и тишината
бяха единствените неща, които можеха да ми помогнат. Трябваше да бъда търпелив и да
оставя Шехин да се върне към тази тема, когато самата тя пожелае.
— Исках да кажа — продължи Шехин с
добър. Но ако се упражняваш както трябва в продължение на една година, ще станеш равен
на Темпи.
— Ласкаеш ме.
— Не го правя. Казвам ти какви са твоите слабости. Учиш бързо. Това води до
прибързани действия, а прибързаността не е част от летхани. Не само Вашет мисли, че има
нещо тревожно в твоята душа.
Тя ме изгледа продължително. Гледа ме втренчено повече от минута. След това
изразително сви рамене и насочи очи към Вашет с някакво подобие на усмивка.
— И все пак,
сянка в сърцето, то това сигурно е било дете, което е било твърде малко, за да може да
говори. — Тя стана от стола и приглади ризата си с ръце. — Хайде. Да вървим да ти
измислим име.
* * *
Шехин ни поведе нагоре по склона на стръмен скалист хълм.
Никой от нас не беше проговорил, откакто напуснахме училището. Не знаех какво
предстои да се случи, но не ми се стори редно да питам. Щеше да изглежда непочтително —
все едно младоженецът да изтърси насред собствената си сватба: „А сега какво следва?“
Отидохме на покрита с трева издатина с едно наклонено дърво, което се беше вкопчило
здраво в оголена скала. До дървото имаше дебела дървена врата, водеща към една от
скритите адемски къщи.
Шехин почука и сама отвори вратата. Вътрешността изобщо не приличаше на пещера.
Каменните стени бяха измазани, а подът беше от полирано дърво. Освен това беше доста по-
просторно, отколкото очаквах, с висок таван и шест врати, които водеха по-навътре в
скалата.
Край ниска маса седеше жена и преписваше нещо от една книга в друга. Косата ѝ беше
бяла, лицето — сбръчкано като стара ябълка. Дойде ми наум, че за цялото време, прекарано
в Хаерт, това беше първият човек, когото виждах да чете или да пише.
Старицата кимна за поздрав към Шехин, след което се обърна към Вашет и ъгълчетата на
очите ѝ се набръчкаха.
— Вашет — каза тя, — не знаех, че си се върнала.
— Дошли сме за име, Магуин — рече Шехин.
— Име? — озадачено попита Магуин.
Погледът ѝ се премести от Шехин към Вашет. След това очите ѝ се насочиха към мястото
зад тях, където стоях аз — към червената ми коса и превързаната ми ръка.
— А — промълви тя и внезапно стана мрачна.
Магуин затвори книгите и се изправи на крака. Гърбът ѝ беше превит и тя вървеше с
малки стъпки, като тътреше крака. Махна ми да се приближа и след това бавно ме обиколи,
като внимателно ме огледа от горе до долу. Избягваше да поглежда към лицето ми, но хвана
ръката ми, която не беше превързана, и я обърна, за да огледа дланта и върховете на
пръстите ми.
— Искам да те чуя да казваш нещо — каза тя, като продължаваше да гледа внимателно
ръката ми.
— Както желаеш, почитаема създателко на имена — отвърнах аз.
Магуин вдигна поглед към Шехин.
— Той да не ми се подиграва?
— Не мисля.
Магуин ме обиколи още веднъж и прокара ръце по раменете, ръцете, гърба и врата ми.
Опипа косата ми, след това спря пред мен и ме погледна право в очите.
Очите ѝ бяха като тези на Елодин. Не че приличаха на тях. Очите на Елодин бяха зелени,
пронизващи и подигравателни. Тези на Магуин бяха в познатия адемски сив цвят, малко
воднисти и зачервени по краищата. Не — приликата беше в начина, но който ме гледаше.
Елодин беше единственият друг познат ми човек, който можеше да те погледне така, все
едно си просто никаква книга, която той разсеяно прелиства.
Когато Магуин срещна погледа ми за пръв път, се почувствах така, сякаш някой ми е
изкарал въздуха. За част от секундата си помислих, че тя може да се стресне от онова, което
вижда, но вероятно просто бях неспокоен. Напоследък твърде често се бях оказвал близо до
сериозни неприятности и въпреки че скорошното ми изпитание беше минало толкова добре,
все още бях в тревожно очакване нещо да се случи.
— Маедре — рече тя, все така вперила очи в моите.
Сведе поглед и се върна обратно при книгата си.
— Маедре? — попита Вашет с нотка на страх в гласа.
Може би щеше да каже още нещо, но Шехин здравата я шляпна по главата.
Движението беше същото, което използваше и Вашет, за да ме наказва стотици пъти през
изминалия месец. Не се сдържах и се засмях.
Вашет и Шехин ме погледнаха кръвнишки — наистина кръвнишки.
Магуин се обърна и ме погледна. Не изглеждаше ядосана.
— На името, което ти дадох, ли се смееш?
— Никога не бих го направил, Магуин — отвърнах аз, като се опитах да покажа по най-
добрия възможен начин
— И какво може да знае един варварин за имената? — Тя продължаваше да ме
наблюдава.
— Малко — отговорих аз, като продължавах да се опитвам несръчно да движа
превързаната си ръка, защото без нея не можех да добавям необходимите фини нюанси към
думите. — Изучавах тези неща на едно далечно място. Знам повече от мнозина, но въпреки
това твърде малко.
Магуин ме изгледа продължително.
— Тогава знаеш, че не трябва да казваш името си на никого — заяви тя. — Това е нещо
лично и е опасно да бъде споделяно.
Кимнах.
Изглежда това удовлетвори Магуин и тя отново седна на стола и отвори книгата.
— Вашет, зайче мое, трябва скоро да дойдеш да ме посетиш.
— Ще го направя, бабо — обеща Вашет.
— Благодаря ти, Магуин — рече Шехин.
Старицата кимна с разсеяна небрежност и Шехин ни изведе от пещерата.
* * *
По-късно тази вечер се върнах в дома на Вашет. Тя седеше на пейката отпред и
наблюдаваше небето, докато слънцето започваше да залязва.
Потупа пейката до себе си и аз седнах до нея.
— Какво е усещането вече да не си варварин? — попита тя.
— Почти същото е — признах аз, — само дето съм малко по-пиян.
След вечерята Пенте ме бе отвела в нейната къща, където ми устроиха нещо като малко
тържество. По-скоро беше някакво събиране, тъй като нямаше музика или танци. Въпреки
това бях поласкан, че Пенте си е направила труда да намери още петима адемци, които имат
желанието да отпразнуват приемането ми в училището.
Беше ми приятно да науча, че невъзмутимостта на адемците бързо се разтопява след
няколко напитки, и за нула време всички се хилехме като варвари. Това ме накара да се
отпусна най-вече защото сега вината за тромавия ми език можеше да бъде хвърлена върху
превързаната ми ръка.
— По-рано днес — предпазливо започнах аз — Шехин ми каза, че знае някаква история
за ринта.
Вашет се обърна и ме погледна с безизразно лице.
— Обикалях надлъж и нашир, за да науча нещо такова — продължих аз. — Не са много
нещата, които са толкова важни за мен.
покажа достатъчно ясно на Шехин.
Вашет ме гледа известно време, сякаш очакваше да продължа. След това направи жест за
— Ще ѝ го спомена — каза тя.
Кимнах и не повдигнах повече въпроса.
Двамата седяхме и споделяхме тишината, докато слънцето бавно залязваше зад
хоризонта. Вашет си пое дълбоко дъх и шумно издиша. Осъзнах, че с изключение на
случаите, когато ме бе изчаквала да си поема дъх след някое падане, никога преди не бяхме
правили нещо подобно. До този момент цялото време, което прекарвахме заедно, бе
съсредоточено върху моето обучение.
— Тази вечер — най-сетне се обадих аз — Пенте ми каза, че имам хубав гняв и че би
искала да го сподели с мен.
Вашет се засмя.
— Не ѝ отне много време. — Тя ме погледна многозначително. — Какво се случи?
— А, тя… — Леко се изчервих. — Припомни ми, че адемците не смятат физическия
контакт за особено интимен.
— Докопа те, нали? — Усмивката ѝ стана направо похотлива.
— Почти — признах аз. — Вече съм по-бърз, отколкото бях преди месец.
— Съмнявам се, че си достатъчно бърз, за да се измъкнеш от Пенте — поклати глава
Вашет. — Тя иска само любовна игра. В това няма нищо лошо.
— Точно това искам да те питам — бавно казах аз, — за да разбера дали има нещо лошо
в това.
Тя повдигна вежди и едновременно с това направи жест за
— Пенте е доста привлекателна — предпазливо признах аз, — обаче ти и аз бяхме… —
потърсих подходящата дума — бяхме интимни.
На лицето ѝ се появи разбиране и тя се засмя отново.
— Искаш да кажеш, че сме се любили. Интимността между учителя и ученика далеч
надхвърля това.
— Аха — отпуснах се аз, — подозирах, че ще кажеш нещо такова, но е добре да го знам
със сигурност.
Вашет поклати глава.
— Бях забравила как е при вас, варварите — рече тя с глас, изпълнен с нежно
снизхождение. — Минаха толкова години, откакто ми се наложи да обясня тези неща на моя
крал поет.
— Значи няма да се почувстваш обидена, ако аз… — Направих неопределен жест с
бинтованата си ръка.
— Ти си млад и енергичен — отвърна тя. — Това е нещо здравословно за теб. Защо да се
обиждам? Да не би внезапно тялото ти да е станало моя собственост и да трябва да се
безпокоя, че го даваш на някой друг? — Внезапно спря, сякаш току-що ѝ е хрумнало нещо,
обърна се и ме погледна. — Да не би
съм се любила и с други? — Наблюдаваше внимателно лицето ми. — Виждам, че това те
стряска.
— Така е — признах аз.
След това обмислих онова, което ми бе казала, и с изненада установих, че не съм сигурен
как се чувствам.
— Усещам, че би трябвало да съм обиден — най-сетне рекох аз, — но не мисля, че съм.
— Това е добър знак — одобрително кимна Вашет. — Показва, че започваш да се
цивилизоваш. Другото усещане е онова, което ти е било втълпено. То е като стара риза,
която вече не ти става. И сега, когато я погледнеш отблизо, виждаш, че на всичкото отгоре е
била и грозна.
Поколебах се за момент.
— Питам само от любопитство — с колко други си била, откакто сме заедно?
Тя изглеждаше изненадана от въпроса ми. Стисна устни, вдигна очи към небето и дълго
мисли, преди да свие рамене и да каже:
— С колко души съм разговаряла оттогава? С колко съм тренирала? Колко пъти съм се
хранила или колко пъти съм практикувала кетан? Кой брои тези неща?
— И повечето адемци ли мислят по този начин? — попитах аз, доволен, че най-после
имам възможност да задам тези въпроси. — Че правенето на любов не е нещо интимно?
— Разбира се, че е интимно — отвърна тя. — Всичко, което прави двама души по-
близки, е интимно — разговор, целувка или шепот. Дори боят е нещо интимно. Но
правенето на любов не ни кара да се чувстваме неловко. Ние не се срамуваме от това. Не
смятаме, че е важно да пазим само за себе си правенето на любов с някого — като
скъперник, който бди над своето съкровище. — Поклати глава. — Тази странност в
мисленето ви е нещото, което най-вече прави вас, варварите, толкова различни от нас.
— Какво се случва тогава с романтиката във взаимоотношенията? — попитах леко
възмутено аз. — Ами любовта?
Тогава Вашет се разсмя весело, силно и продължително. Сигурно половината Хаерт е чул
смеха ѝ, който отекна от далечните хълмове и се върна обратно при нас.
— Ех, вие, варвари — каза тя и избърса сълзите от очите си. — Бях забравила колко сте
изостанали. И моят крал поет беше същият. Беше му нужно дълго време, преди да разбере
каква е истината — има голяма разлика между пениса и сърцето.
125.
Цезура
На следващия ден се събудих леко замаян. Не бях пил толкова много, но тялото ми беше
отвикнало от тези неща, затова на сутринта изпитото количество ми тежеше много повече.
Отправих се бавно към баните, потопих се в най-горещия басейн, който можех да изтърпя,
след това се опитах да изтрия от тялото си смътното усещане, че цялото е покрито с пясък.
Бях тръгнал към столовата, когато Вашет и Шехин ме откриха в коридора. Вашет ми
махна да я последвам и аз тръгнах след тях. Не бях особено подготвен за тренировка или за
официален разговор, но ми се стори, че не съществува реална възможност да откажа.
Сменихме няколко коридора и накрая се оказахме близо до центъра на училището.
Минахме през двор и след това се приближихме до малка квадратна сграда, която Шехин
отключи с малък железен ключ — първата затворена врата, която виждах в целия Хаерт.
Тримата влязохме в малък коридор без прозорци. Вашет затвори външната врата и стаята
потъна в пълен мрак, а настойчивият звук на вятъра заглъхна. Тогава Шехин отвори
вътрешната врата. Посрещна ни топлата светлина на шест свещи. В началото ми се стори
странно, че са оставени да горят в празна стая…
След това видях какво бе наредено по стените. На светлината на свещите проблясваха
мечове — десетки от тях покриваха стените. Всички те бяха извадени от ножниците си,
които висяха под тях.
Нямаше ритуална украса, каквато бихте очаквали да видите в църква на техлините.
Нямаше гоблени или картини, имаше само мечове. Въпреки това беше очевидно, че това
място е важно. Във въздуха имаше някакво напрежение от онзи вид, който се усеща в Архива
или в старо гробище.
— Избирай — обърна се Шехин към Вашет.
Тези думи стреснаха Вашет и сякаш я натъжиха. Понечи да направи някакъв жест, но
Шехин вдигна ръка, преди тя да успее да възрази.
— Той е твой ученик — каза Шехин.
твой.
Вашет погледна Шехин, после мен и след това десетките проблясващи мечове. Те бяха
остри и смъртоносни и всеки беше едва доловимо по-различен от останалите. Някои бяха
извити, други по-дълги или дебели. На някои им личеше, че са били доста употребявани,
докато няколко бяха подобни на меча на Вашет — дръжките им бяха захабени, но по сивия
лъскав метал на остриетата нямаше никакви следи.
Вашет бавно се отправи към стената отдясно. Взе един меч, претегли го на ръка и след
това го върна обратно. След това се насочи към друг, хвана го здраво и ми го подаде.
Взех го. Беше тънък и лек като шепот.
— „Девица сресва косата си“ — нареди ми Вашет.
Подчиних се, като се чувствах малко неловко, защото Шехин ме наблюдаваше. Но преди
да стигна до средата на разсичащото движение, Вашет вече клатеше глава. Взе меча от мен и
го върна на стената.
След още една минута ми подаде втори меч. По острието му имаше износена гравировка,
която наподобяваше на виещ се бръшлян. По искане на Вашет изпълних „падането на
чаплата“. Направих високо, разсичащо движение, последвано от ниско мушкане и мечът
проблесна. Вашет повдигна въпросително вежди към мен.
— Върхът е твърде тежък за мен — поклатих глава аз.
Вашет не изглеждаше особено изненадана и върна и този меч на стената.
И така продължихме да правим същото. Вашет претегляше на ръка мечовете и
отхвърляше повечето от тях, без да каже и дума. Подаде ми още три и ме накара да изпълня
различни елементи от кетан. След това ги върна на стената, без да ме пита за мнението ми.
Тя бавно тръгна покрай втората стена. Подаде ми един леко извит меч, подобен на този
на Пенте, и дъхът ми спря, когато забелязах, че острието е от същия превъзходен, лъскав, сив
метал като този на Вашет. Взех го внимателно, но дръжката не беше подходяща за моите
пръсти. Когато ѝ го подадох обратно, видях, че на лицето ѝ се изписа истинско облекчение.
Докато вървеше покрай стената, тя от време на време хвърляше крадешком поглед към
Шехин. В тези мигове не приличаше на уверената и наперена учителка, с която бях свикнал,
а по-скоро на млада жена, която отчаяно се надява да получи съвет. Шехин оставаше
невъзмутима.
Накрая Вашет стигна до третата стена, като вървеше все по-бавно и по-бавно. Сега ми
подаваше почти всеки меч и изчакваше дълго време, преди да го върне обратно на мястото
му.
После тя бавно сложи ръка върху меч с лъскаво сиво острие. Свали го от стената, хвана го
в ръка и внезапно сякаш остаря с десет години.
Като избягваше да поглежда към Шехин, тя ми подаде меча. Ефесът му беше леко
издаден и извит, за да осигури известна защита на ръката. Не обхващаше цялата ръка —
нещо толкова обемисто би направило безполезни половината движения от кетана. Но
изглежда, че все пак би могъл да осигури някаква допълнителна защита на пръстите ми и
това ми се понрави.
Топлата дръжка легна в ръката ми толкова естествено, колкото шийката на лютнята ми.
Направих „девица сресва косата си“ още преди Вашет да го е поискала от мен. Сякаш се
протягах след дълъг, тежък сън. Отпуснах се в „дванайсет камъка“ и за миг се почувствах
толкова грациозен, колкото изглеждаше Пенте, когато се биеше. Направих „падането на
чаплата“ и движението беше сладко и просто като целувка.
Вашет протегна ръка, за да вземе меча обратно от мен. Не исках да ѝ го връщам, но го
направих. Знаех, че това е най-неподходящото време да разигравам сцени.
Като продължаваше да държи меча, се обърна към Шехин.
— Това е мечът за него — заяви тя и за пръв път, откакто я познавах като моя учителка,
сякаш в тона ѝ нямаше и помен от смях.
Гласът ѝ беше тънък и сух.
— Съгласна съм — кимна Шехин. — Добре се справи с откриването му.
Облекчението на Вашет беше осезаемо, макар че лицето ѝ продължаваше да изглежда
някак посърнало.
— Вероятно той ще компенсира името му — отбеляза тя и подаде меча на Шехин.
— Не. — Шехин направи жеста за
Вашет взе ножницата от стената ѝ прибра меча в нея. След това се обърна и ми го
подаде.
— Името му е Саисура.
— Цезура? — попитах аз, стреснат от името.
Не беше ли това паузата в стиховете на Елд Винтик? Дали не ми даваха меча на някой
поет?
— Саисура — нежно повтори тя, сякаш произнасяше божието име. Тя отстъпи и аз
отново почувствах тежестта на меча в ръцете си.
Усетих, че очакват нещо от мен, и го извадих от ножницата. Слабото звънтене на метала
и кожата сякаш нашепваха името му —
беше превъзходно. Плъзнах го обратно в ножницата и звукът беше различен — като пауза в
стих. Той казваше:
Шехин отвори вътрешната врата и ние си тръгнахме по същия начин, по който бяхме
дошли. Тихо и с уважение.
* * *
Останалата част от деня далеч не беше вълнуваща. С упорита настойчивост и без
всякакво настроение Вашет ме обучаваше как да се грижа за меча си. Как да го почиствам и
смазвам. Как да го разглобявам и сглобявам. Как да пристягам ножницата към рамото или
хълбока си. Как малко по-уголеменият ефес би могъл да промени някои от хватките и
движенията в кетан.
Мечът не беше мой. Той принадлежеше на училището. На Адемре. Щях да го върна,
когато вече не съм способен да се бия.
Макар да не обичах да слушам едно и също, оставих Вашет да си бърбори несвързано.
Най-малкото, което можех да сторя, бе да ѝ дам възможност да повтаря едни неща отново и
отново, тъй като очевидно бе разтревожена и се опитваше да подреди мислите си.
Някъде на петнайсетото повторение я попитах какво трябва да направя, ако мечът се
счупи — не дръжката или ефесът, а самото острие. Трябваше ли въпреки това да го върна?
Вашет ме погледна толкова стреснато, че изражението ѝ изглеждаше почти ужасено. Не
ми отговори и аз реших да не ѝ задавам повече въпроси през останалата част от сутринта.
* * *
След обеда Вашет ме отведе отново в пещерата на Магуин. Настроението на моята
учителка леко се бе подобрило, но тя все още далеч не си бе възвърнала обичайната
общителност.
— Магуин ще ти разкаже историята на Саисура — обясни ми тя. — Трябва да я
запомниш наизуст.
— Историята му?
— На адемски е
какво са направили. Това е нещо, което трябва да знаеш.
Стигнахме до края на пътеката и застанахме пред вратата на Магуин.
— Трябва да се държиш възможно най-добре и да си много учтив — предупреди ме
Вашет със сериозен поглед.
— Ще го направя — уверих я аз.
— Магуин е важна личност и трябва да слушаш внимателно какво ти казва.
— Ще го направя — повторих аз.
Вашет почука на вратата и ме въведе вътре.
Магуин седеше на същата маса като преди и доколкото виждах, преписваше същата
книга. Тя се усмихна, когато видя Вашет, след това ме забеляза и на лицето ѝ се появи
обичайната адемска безизразност.
— Магуин — каза Вашет.
— Кой меч откри за него? — попита Магуин и лицето ѝ се набръчка още повече, докато
присвиваше очи, за да го види.
— Саисура — отвърна Вашет.
Магуин се засмя и смехът ѝ прозвуча почти като кудкудякане. Тя стана от стола си.
— Не мога да кажа, че съм изненадана — рече и изчезна през вратата, която водеше
навътре в скалата.
Вашет също излезе и аз останах сам, чувствайки се неловко като в някой от онези
кошмари, в които си на сцената и не можеш да си спомниш какво да кажеш или дори каква
роля трябва да играеш.
Магуин се върна с дебела книга, подвързана в кафява кожа. Тя направи жест и ние
седнахме на два стола, обърнати един срещу друг. Столът на Вашет беше покрит с кожа и
мека тапицерия. Моят не беше такъв. Седнах и сложих Цезура върху коленете си. Донякъде,
защото така ми се струваше подходящо, и донякъде, защото ми беше приятно да го усещам
под ръката си.
Старицата отвори книгата. Подвързията изпука, докато я разтваряше в скута си. Известно
време прелиства страниците, докато не намери мястото, което търсеше.
— Първи беше Чаел — започна тя, — който ме оформи в огъня с неизвестна цел. Носеше
ме, а след това ме захвърли.
Магуин вдигна поглед, без да може да направи жест, тъй като и двете ѝ ръце бяха заети с
голямата книга.
— Е? — подкани ме тя.
— Какво трябва да направя? — учтиво попитах аз.
Заради превръзките и аз не можех да жестикулирам. Двамата бяхме чудесна двойка
полунеми.
— Повтори го — раздразнено ме подкани тя. — Трябва да научиш всичко наизуст.
— Първи беше Чаел — повторих аз, — който ме оформи в огъня с неизвестна цел.
Носеше ме, а след това ме захвърли.
Тя кимна и продължи:
— След това беше Етайне…
Повторих го. Продължихме в същия дух в продължение на около половин час —
изреждахме собствениците един след друг, име след име. Обявявахме патетично колко са
били лоялни и изреждахме враговете, които са убили.
В началото имената и местата ми бяха интересни. Когато обаче продължихме, списъкът
започна да ми действа потискащо, защото почти всеки разказ завършваше със смъртта на
собственика. Освен това те не бяха умрели мирно и кротко. Някои притежатели бяха
загинали във войни, други — в дуели. Мнозина бяха просто „убити от“ или „съсечени от“,
без да се обясняват подробно обстоятелствата на смъртта им. След трийсет такива имена не
бях чул нищо от сорта на „отишъл си мирно от този свят в съня си, заобиколен от дебелите
си внуци“. Сетне списъкът вече не беше потискащ, а просто отегчителен.
— Следващата беше Финол с ясните и блестящи очи — внимателно повторих аз, —
любима на Дулсен. Тя съсякла два даруна, след това била убита от гремените при Дросен
Тор.
Прокашлях се, преди Магуин да започне да рецитира следващия откъс.
— Ако мога да попитам — рекох аз, — колко души са носили Цезура през годините?
— Саисура — рязко ме поправи тя. — Не си мисли, че можеш да си играеш с името му.
То означава да чупиш, да хващаш и да летиш.
Сведох поглед към прибрания в ножницата меч в скута ми. Почувствах тежестта му,
хладината на метала под пръстите ми. Тънка ивица от гладкото сиво острие се виждаше над
края на ножницата.
Как да ви го обясня така, че да разберете? Саисура беше чудесно име. То беше тънко,
ярко и опасно. Пасваше на меча така, както ръкавицата пасва на ръката.
Но то не беше съвършено. Името на този меч беше Цезура. Мечът беше като рязката пауза
в съвършен стих. Беше като внезапно задържания дъх. Беше гладко, бързо, остро и
смъртоносно. Това име не му пасваше като ръкавица, а като кожа. Дори повече от това — то
беше кост, мускул и движение. Това са нещата, които
мечът. Беше едновременно неговото име и самият меч.
Не мога да ви кажа как разбрах това, но просто го знаех.
А и щом щях да бъда повелител на имената, реших, че бих могъл да избера и името на
собствения си меч.
Вдигнах поглед към Магуин.
— Името е добро — съгласих се учтиво аз, като реших да запазя мнението си за себе си,
докато не съм далеч от Адемре. — Само се чудех колко общо са били собствениците на
меча. Това е нещо, което също трябва да знам.
Магуин ми хвърли мрачен поглед, с който ми казваше, че е наясно, че се държа
снизходително с нея. Но прехвърли няколко страници напред в книгата. След това още
няколко. А после и още няколко.
— Двеста трийсет и шест — обяви тя. — Ти ще си двеста трийсет и седмият. —
Прелисти обратно към началото на списъка. — Да започнем отначало. — Пое си дъх и
подхвана: — Първи беше Чаел, който ме оформи в огъня с неизвестна цел. Носеше ме, а след
това ме захвърли.
Потиснах въздишката си. Дори с умението в наизустяването на стихове, което бях
придобил като член на трупа, пак щяха да са ми нужни много и изморителни дни, преди да
запомня всички имена.
След това осъзнах какво всъщност означава това. Ако всеки собственик беше притежавал
Цезура в продължение на десет години и ако мечът никога не бе оставал без притежател за
повече от ден-два, това означаваше, че по най-скромна преценка той е по-стар от две хиляди
години.
* * *
Следващата изненада се появи три часа по-късно, когато се опитах да се извиня, за да
отида да вечерям. Щом се изправих да си ходя, Магуин ми обясни, че трябва да остана с нея,
докато не науча цялата история на Цезура наизуст. Щяха да ни носят храна и наблизо имаше
стая, където можех да спя.
Първи беше Чаел…
126.
Първият камък
Прекарах следващите три дни с Магуин. Не беше толкова зле, особено като се има
предвид, че лявата ми ръка все още не беше заздравяла, така че възможностите ми да
разговарям и да се бия бяха ограничени.
Иска ми се да мисля, че се справих доста добре. Щеше да ми е по-лесно да запомня цяла
пиеса вместо това. Репликите в пиесата се напасват като частите от ребус — диалозите се
движат напред-назад, историята има форма.
Но онова, което научих от Магуин, беше просто дълга последователност от непознати
имена и несвързани събития. Беше като някакъв списък, представен като история.
Въпреки това го научих наизуст. Беше късно вечерта на третия ден, когато го
изрецитирах без грешка на Магуин. Най-трудно ми беше да не пея, докато декламирам.
Музиката можеше да пренесе думите на километри разстояние, за да стигнат до сърцата и
спомените на хората. Запаметяването на историята на Цезура стана доста по-лесно, когато я
наставих наум към мелодията на стара винтишка балада.
На следващата сутрин Магуин поиска да я изрецитирам отново. След като се справих и
втория път, тя написа набързо бележка до Шехин, запечата я с восък и ме изпъди от
пещерата си.
* * *
— Очаквахме, че на Магуин ще са ѝ нужни още няколко дни, докато приключи с теб —
отбеляза Шехин, докато четеше бележката. — Вашет отиде до Феант и ще минат поне два
дена, преди да се върне.
Това означаваше, че съм наизустил
Изпитах голяма гордост.
Шехин погледна лявата ми ръка и леко се намръщи.
— Кога са ти махнали превръзката? — попита тя.
— Не успях да те намеря — отвърнах аз, — затова посетих Даелн. Той каза, че ръката ми
е зараснала доста добре. — Свих ръката си без превръзка и направих жест за
скоро няма да усещам съвсем нищо.
Погледнах Шехин в очакване да видя някакъв жест на одобрение или задоволство.
Вместо това видях
— Сбърках ли в нещо? — попитах аз.
Шехин посочи ръката ми.
— Това можеше да е удобно извинение да отложим твоето „изпитание на камъка“ —
заяви тя.
дали Вашет е тук или не.
Усетих как познатата тревога се завръща като черна птица, вкопчваща ноктите си в
мускулите на врата и раменете ми. Мислех си, че досадното наизустяване ще е последното
ми изпитание, но очевидно ме очакваха и други. Освен това самото звучене на „изпитанието
на камъка“ не ми се нравеше особено.
— Върни се тук след обяда — нареди Шехин.
трябва да подготвя още много неща.
Отидох да потърся Пенте. След като Вашет я нямаше, тя бе единственият човек, когото
познавах достатъчно добре, за да го разпитам за предстоящото изпитание.
Но не успях да я открия нито в дома ѝ, нито в училището, нито в баните. Накрая се
отказах. Направих разтяганията си и започнах да упражнявам кетан — в началото с Цезура, а
после и без него. След това отидох до баните и хубаво се изтърках след трите дни, които бях
прекарал в седене, без да правя нищо.
Когато се върнах от обяда, Шехин ме очакваше с издялания си дървен меч в ръка. Тя
погледна празните ми ръце и направи раздразнен жест.
— Къде ти е мечът за дуелиране?
— В стаята ми — отвърнах аз. — Не знаех, че ще ми трябва.
— Бягай да го вземеш — нареди ми тя. — След това ще се срещнем на каменния хълм.
— Шехин — казах аз.
за „изпитанието на камъка“.
—
Поклатих глава.
— Бяхме се съсредоточили в други неща.
—
по хълма. При първия камък ще се биеш с някой от училището, който е с ранг от първия
камък. Ако спечелиш, ще продължиш да се изкачваш и ще се биеш с някой от втория камък.
— Шехин ме погледна. — В твоя случай това е просто формалност. Понякога в училището
влиза ученик с изключителен талант. Вашет беше такава и тя спечели втория камък на
първото си изпитание.
не е добър и не можеш да очакваш да спечелиш дори и първия камък. Каменистият хълм се
намира на изток от баните.
— Ръката ѝ се сви към мен в
Докато стигна до каменистия хълм, в подножието му се беше насъбрала тълпа от над сто
души. Домашно тъканите дрехи и сиво и в убити цветове почти не се забелязваха сред
изобилието от наемническо червено, а шепотът на тълпата беше ясно доловим още отдалеч.
Самият хълм не беше особено висок, нито пък стръмен. Но пътеката се изкачваше
спираловидно нагоре с поредица от завои. На всеки ъгъл имаше широк блок от сив камък.
Имаше четири ъгъла, четири камъка и четирима наемници с червени ризи. На върха на
хълма стоеше познат като стар приятел висок сив камък. До него беше изправена дребна
фигура в ослепително бяло.
Като се приближих, усетих особен мирис, който се носеше по вятъра — на печени
кестени. Едва тогава се отпуснах. Това беше своеобразен събор. Макар „изпитанието на
камъка“ да звучеше доста заплашително, се съмнявах, че ще бъда малтретиран пред цялата
тази публика, докато някой продава печени кестени.
Навлязох сред тълпата и се приближих до хълма. Видях, че Шехин беше тази, която стои
до сивия камък. Освен това разпознах сърцевидното лице и дългата висяща плитка на Пенте
при третия камък.
Тълпата полека се раздели, докато аз вървях към подножието на хълма. С крайчеца на
окото си забелязах, че една облечена в кървавочервено фигура се втурна към мен. Обърнах се
разтревожено и видях, че това е не друг, а Темпи. Той се завтече към мен и направи широк
жест за
Потиснах желанието си да се усмихна и се задоволих да направя жест за
Той застана точно пред мен, сграбчи ме за рамото и ме побутна шеговито, сякаш ме
поздравяваше. Но очите му бяха напрегнати. Близо до гърдите ръката му направи жест за
— Чуй ме — бързо прошепна той. — Не можеш да спечелиш тази битка.
— Не се безпокой.
Хватката на Темпи върху рамото ми стана болезнено стегната.
— Чуй ме — изсъска той. — Погледни кой е при първия камък.
Хвърлих поглед над рамото му. Беше Карсерет. Очите ѝ бяха като ножове.
— Тя е изпълнена с ярост — тихо каза приятелят ми, като за пред тълпата направи жест
за
ти получи и меча на майка ѝ.
Тази новина ме остави без дъх. Мислите ми се върнаха към последната част на
— Ларел е майката на Карсерет? — попитах аз.
Темпи прокара дружески ръка през косата ми.
— Да. Гневът на Карсерет няма граници. Страхувам се, че тя с радост ще те осакати,
дори и това да означава, че ще я изхвърлят от училището.
Кимнах сериозно.
— Ще се опита да те обезоръжи. Не се вкопчвай в нея. Ако те хване със „спящата мечка“
или с „ръце, въртящи се в кръг“, се предай бързо. Изкрещи го, ако трябва. Ако се поколебаеш
или се опиташ да се отскубнеш, тя ще ти строши ръката или ще я извади от рамото. Преди
по-малко от час я чух да казва това на сестра си.
Внезапно Темпи отстъпи от мен и направи жест на
Усетих потупване по рамото и когато се обърнах, видях сбръчканото лице на Магуин.
— Ела — нареди ми тя с тих и властен глас. — Време е.
Последвах я. Докато вървяхме, всички хора в тълпата правеха някакъв жест на уважение
към нея. Магуин ме поведе към началото на пътеката. Там имаше блок от сив камък, малко
по-висок от коляното ми и същият като останалите, разположени на всеки от завоите на
пътеката.
Старицата направи жест към мен да се кача на камъка. Огледах множеството от адемци и
усетих сценична треска, каквато никога досега не бях изпитвал.
Наведох се леко и нервно попитах Магуин:
— Подходящо ли е да рецитирам на висок глас? Не искам поведението ми да е обидно,
но ако не го направя, онези отзад няма да чуват.
Магуин ми се усмихна за пръв път и сбръчканото ѝ лице внезапно омекна. Тя ме потупа
по ръката.
— На това място никой няма да се обиди, ако говориш високо — каза тя и направи жест
за
Разкопчах Саисура и ѝ го подадох. Тогава Магуин ме подкани отново да се кача върху
камъка.
Започнах да рецитирам
паметта си, се чувствах доста изнервен. Зачудих се какво ли би се случило, ако пропусна
някой собственик или кажа някое име не по реда му.
Отне ми повече от час, докато свърша, а публиката от адемци ме слушаше в почти
зловещо мълчание. Когато приключих, Магуин ми предложи ръката си и ми помогна да
скоча от камъка, сякаш съм дама, която слиза от карета. След това тя посочи нагоре към
хълма.
Избърсах потта от ръцете си, хванах дървената дръжка на меча си за дуелиране и тръгнах
нагоре по пътеката. Червените дрехи на Карсерет бяха пристегнати към дългите ѝ ръце и
широките рамене. Кожените ремъци, които използваше, бяха по-широки и дебели. Освен
това изглеждаха и по-яркочервени и аз се зачудих дали не ги е боядисала специално за
днешния ден. Когато се доближих повече, видях, че около окото ѝ имаше избеляваща синина.
Когато забеляза, че я наблюдавам, Карсерет бавно и многозначително захвърли дървения
си меч. Тя направи жеста за
най-отзад.
В тълпата се разнесе шепот и аз спрях да вървя, без да знам какво да направя. След миг
на размисъл оставих своя тренировъчен меч отстрани на пътеката и продължих да се
изкачвам.
Карсерет чакаше в средата на кръг от трева, широк около десетина метра. Земята тук
беше мека, така че при нормални обстоятелства не бих се притеснявал, ако бъда хвърлен
върху нея. При нормални обстоятелства Вашет ме беше научила каква е разликата да
хвърлиш някого на земята и да го
състезание. А второто се използва в истински бой, когато намерението ти е да осакатиш или
да убиеш своя противник.
Преди да се доближа още повече, аз заех вече добре познатата ми приведена стойка на
боеца. Вдигнах ръце, присвих колене и не се поддадох на желанието да се изправя на пръсти,
защото знаех, че така ще се чувствам по-бърз и ще наруша равновесието си. Поех си дълбоко
дъх и бавно пристъпих към Карсерет.
Тя зае подобна стойка и точно когато се приближавах, направи финт към мен. Беше само
леко трепване на ръката и рамото ѝ, но както бях неспокоен, веднага се хванах и отскочих
като подплашен заек.
Тя свали ръце и се изправи, зарязвайки бойната си стойка. Направи широк жест за
смях.
Колкото и унизително да бе поведението ѝ, нямах търпение да се възползвам от сваления
ѝ гард. Пристъпих напред и предпазливо опитах да направя „ръце като ножове“. Опитът ми
беше твърде плах и тя се измъкна от него, без дори да ѝ се налага да вдигне ръце.
Знаех, че е по-добър боец от мен. Това означаваше, че единствената ми надежда е да се
възползвам от разпалените емоции, които бушуваха в нея. Ако можех да я вбеся, може би
щеше да допусне грешки. А ако допуснеше грешки, то аз можех да спечеля.
— Първи беше Чаел — казах аз с най-широката си усмивка на варварин.
Карсерет пристъпи с една крачка по-близо до мен.
— Ще счупя хубавите ти ръчички — изсъска тя на съвършен атурански.
Докато говореше, се пресегна и яростно се опита да ме сграбчи.
Опитваше се да ме уплаши, да ме накара да отстъпя и да загубя равновесие. И честно да
си призная, неподправената злоба в гласа ѝ наистина ме накара да поискам да отстъпя.
Но аз бях готов. Потиснах рефлекса си да се дръпна назад. Докато го правех, застинах за
момент и нито отстъпвах, нито нападах.
Разбира се, Карсерет очакваше точно това — миг на колебание, докато се боря с порива
си да отстъпя. Тя се приближи към мен с една-единствена спокойна стъпка и ме хвана за
китката с ръка, здрава като пръстен от желязо.
Без да се замислям, направих „отскубване от лъва“ в интересната му версия за две ръце
на Селийн. Той беше идеален за малко момиче, което се бори срещу мъж, или за
безнадеждно по-слаб музикант, който се опитва да се измъкне от адемска наемница.
Възвърнах контрола върху ръката си, а различното движение, което бях използвал, леко
стресна Карсерет. Възползвах се от това и нанесох бърз удар със „засяване на ечемик“, като
кокалчетата ми се забиха здраво в месото на бицепса ѝ.
Ударът не беше силен. Бях твърде близо за това. Но ако бях успял да ударя както трябва
нерва, ръката ѝ щеше да се вдърви. Това не само щеше да отслаби лявата ѝ страна, но и да
направи по-трудни всички движения на кетан, които изискват две ръце. Подобно
предимство беше значително.
Тъй като все още бях твърде близо, след „засяване на ечемик“ незабавно направих
„обръщане на воденичен камък“, с което я блъснах рязко и силно, за да загуби равновесие.
Успях да я ударя с две ръце и дори да я избутам с десетина сантиметра назад, но тя изобщо
не загуби баланс.
След това видях очите ѝ. И преди мислех, че е вбесена, но това не беше нищо в сравнение
със сега. Бях успял наистина да я ударя. Не само веднъж, а два пъти. Варварин с по-малко от
два месеца обучение я бе ударил два пъти пред очите на всички от училището.
Не мога да опиша как изглеждаше. А дори и да бях в състояние, едва ли бихте успели да
си я представите наистина, тъй като лицето ѝ продължаваше да е все така безизразно.
Вместо това нека ви кажа следното — никога, през целия си живот, не съм виждал някой
толкова вбесен. Нито Амброуз, нито Хеме или Дена, когато бях критикувал песента ѝ. Нито
пък маера, когато му се бях противопоставил. Тяхната ярост беше като бледа свещ в
сравнение с пещта, която бушуваше в очите на Карсерет.
Но дори и разгневена, тя се владееше напълно. Не се нахвърли върху ми, нито пък ми се
озъби. Пазеше думите си вътре в себе си и ги използваше като гориво.
Не можех да спечеля тази битка, но ръцете ми, тренирани от стотиците часове
упражнения, се задвижиха автоматично, за да се възползват от близостта ѝ. Пристъпих
напред и се опитах да я сграбча в „гръмотевица нагоре“. Тя протегна ръце и отби атаката ми.
След това направи с крак „моряк на дока.“
Не мисля, че очакваше да ме удари. Един по-компетентен противник щеше да избегне
удара или да го блокира. Но положението на краката ми беше погрешно и равновесието ми
не беше добро. Затова бях бавен и кракът ѝ ме уцели в корема и ме
„Моряк на дока“ не е бърз ритник, предназначен да троши кости. Това е ритник, който
изкарва противника от равновесие. Тъй като аз вече бях загубил равновесие, той направо ме
събори. Приземих се по гръб със силно раздрусване и след това се претърколих, размахвайки
крайници.
Някой би казал, че след такова лошо падане ще съм твърде зашеметен, за да се изправя на
крака и да продължа да се бия. Други пък биха сметнали, че като цяло падането е неприятно,
но аз със сигурност съм се изправял и след по-лоши падания.
Лично аз мисля, че границата между това да бъдеш зашеметен и да бъдеш мъдър
понякога е много тънка. Ще оставя на вас да решите колко тънка е тя.
127.
Гняв
— Какво си мислеше? — попита ме Темпи.
Какъв глупак трябва да си, за да оставиш меча си?
— Тя първа хвърли своя меч! — възразих аз.
— Само за да те подмами — натърти Темпи. — Това беше капан.
Пристегнах ножницата на меча си така, че дръжката му да стърчи над рамото ми. След
като загубих, нямаше кой знае какви церемонии. Магуин просто ми върна меча и
утешително ме потупа по ръката.
Наблюдавах как тълпата бавно се разотива и направих жест за
Темпи.
— Трябваше ли да задържа своя меч, когато Карсерет беше невъоръжена?
— Да! Тя е пет пъти по-добър воин от теб! Ако беше задържал меча си, може би щеше да
имаш шанс!
— Темпи е прав. — Чух гласа на Шехин зад гърба си. — Да познаваш врага си е да
следваш летхани. Когато битката е неизбежна, умният воин се възползва от всяко възможно
предимство.
Обърнах се и видях, че тя се приближава по пътеката. До нея крачеше Пенте.
Направих жест за
— Ако бях задържал меча си и бях спечелил, хората щяха да помислят, че Карсерет е
глупачка, и щяха да възнегодуват, че съм спечелил ранг, който не заслужавам. А ако бях
задържал меча и бях загубил, това щеше да е унизително. И двете възможности нямаше да ми
се отразят добре. — Погледът ми се местеше между Шехин и Темпи. — Прав ли съм за това?
— Прав си — отвърна Шехин. — Но и Темпи е прав.
— Целта винаги трябва да бъде победата — добави приятелят ми.
Шехин се обърна с лице към него.
— Успехът е ключът — каза тя. — Победата невинаги е необходима, за да успееш.
Темпи направи жест за
изпревари:
— Квоте, нарани ли се при падането?
— Не много — отвърнах аз и предпазливо раздвижих раменете си, — може би имам
няколко натъртвания.
— Имаш ли нещо, с което да ги намажеш?
Поклатих глава.
— Имам някои неща у дома. — Тя пристъпи напред и ме хвана за ръката. — Да оставим
тези двамата да обсъждат летхани. Някой трябва да се погрижи за раните ти.
Хвана ръката ми с лявата си ръка и така думите ѝ се оказаха необичайно лишени от
всякаква емоционална окраска.
— Разбира се — след известно време отвърна Шехин, а Темпи побърза да направи жест
за
Но Пенте вече ме беше повела решително надолу по хълма.
Вървяхме към петстотин метра и тя леко стискаше ръката ми.
Накрая заговори на атурански с лек акцент.
— Толкова лошо ли си наранен, че да имаш нужда от мехлем? — попита тя.
— Всъщност не — признах аз.
— Така си и мислех — заяви тя. — Но когато загубя битка, обикновено не обичам хората
да ми казват как съм я загубила. — На устните ѝ проблесна лека потайна усмивка.
Усмихнах ѝ се в отговор.
Продължихме да вървим и Пенте умело ме водеше за ръка през една горичка, после
нагоре по стръмна пътека, издълбана в малка скала. Накрая стигнахме до усамотена
долчинка, покрита с килим от цъфнали между тревата цветя папавлер. Техните широки
кървавочервени венчелистчета бяха с почти същия цвят като червените дрехи на Пенте.
— Вашет ми каза, че варварите имат странни ритуали за правене на любов — подхвана
тя. — Обясни ми, че ако искам да си легна с теб, трябва да те отведа на място, където има
цветя. — Махна наоколо. — Това са най-хубавите, които успях да открия през този сезон.
Вдигна очаквателно поглед към мен.
— А — рекох аз, — струва ми се, че Вашет си е направила малка шега с теб или може би
с мен. — Пенте се намръщи и аз побързах да продължа: — Но е вярно, че варварите имат
много ритуали, които водят до правенето на любов. Там нещата са малко по-сложни.
Тя направи жест за
— Не би трябвало да съм изненадана — заяви. — Всички разправят истории за вас,
варварите. Някои от тях са с образователна цел, за да се науча да се движа свободно сред вас.
за да си направят шега с мен.
— Какви истории? — попитах аз, като си спомних какво бях чувал за адемците и
летхани, преди да срещна Темпи.
Тя сви рамене.
— Разни глупости. Твърдят, че всички варвари мъже са огромни. — Тя вдигна ръка над
главата си и показа височина от над два метра и десет сантиметра. — Наден ми сподели, че
е ходил в град, където варварите ядат супа, направена от пръст. Освен това се говори, че те
никога не се къпят. Както и че пият собствената си урина, защото вярват, че това ще им
помогне да живеят по-дълго. — Поклати глава и направи жест за
— Да не искаш да кажеш — бавно попитах аз, — че вие не пиете вашата?
Пенте замръзна насред смеха си и ме погледна, а лицето и ръцете ѝ показваха
извинителна смесица от смущение, отвращение и недоверие. Излъчваше такава странна
бъркотия от чувства, че не се сдържах да не се разсмея и видях как тя се отпусна, когато
схвана, че се шегувам с нея.
— Разбирам — рекох аз. — И ние разказваме подобни истории за адемците.
Очите ѝ светнаха.
— Трябва да ми ги споделиш, както аз ти споделих. Така е честно.
Като се имаше предвид каква бе реакцията на Темпи, когато му обясних за използването
на думите като гориво за летхани, реших, че ще е по-добре да ѝ кажа нещо друго.
— Говори се, че онези от вас, които са облечени в червено, никога не правят любов.
Казват, че влагате тази енергия във вашия кетан и затова сте толкова добри воини.
При тези думи Пенте силно се разсмя.
— Ако това беше така, никога нямаше да стигна до третия камък — заяви тя.
нямаше да мога дори да свия ръката си в юмрук.
Усетих как при тези нейни думи пулсът ми леко се ускорява.
— Все пак — продължи тя — разбирам откъде е дошла тази история. Мислят си, че не
правим любов, защото никой адемец не би легнал с варварин.
— А — донякъде разочаровано казах аз, — тогава защо ме доведе при цветята?
— Вече си част от Адемре — непринудено отвърна тя. — Предполагам, че сега мнозина
ще искат да те опознаят. Имаш мило лице и е трудно човек да не прояви любопитство какъв
е гневът ти. — Пенте направи пауза и многозначително погледна надолу. — Освен ако
нямаш някоя болест?
— Какво? Не! — Думите ѝ ме накараха да се изчервя. — Разбира се, че не!
— Сигурен ли си?
— Учил съм в Медика — заявих аз с известна гордост. — Това е най-великото училище
по медицина в целия свят. Знам всичко за това какви болести може да хване човек, как да ги
откривам и как да ги лекувам.
— Не поставям точно твоето здраве под съмнение. — Пенте ми хвърли скептичен
поглед. — Но е добре известно, че варварите доста често хващат болести при правенето на
любов.
— Това е просто поредната глупава история — поклатих глава из. — Уверявам те, че
варварите нямат повече болести от адемците. Всъщност мисля, че може да са и по-малко.
— Не — рече тя, а очите ѝ бяха сериозни. — За това грешиш. От сто варвари колко
мислиш са тези, които са заразени?
Това беше лесна статистика, която знаех от обучението си в Медика.
— От всеки сто? Може би пет. Разбира се, при онези, които работят в бордеи или често
посещават такива места, числото е по-голямо.
На лицето на Пенте се появи очевидно отвращение и тя потрепери.
— От сто адемци нито един не е заразен — заяви тя категорично.
— О, хайде стига — вдигнах ръка и направих кръг с пръстите си. — Нито един?
— Нито един — потвърди тя с мрачна убеденост. — Единственият начин да се заразиш е
от някой варварин и онези, които пътуват, са предупредени.
— Ами ако прихванеш такава болест от друг адемец, който не е бил достатъчно
предпазлив, докато е пътувал? — попитах аз.
— От някой от нашите? — Малкото сърцевидно лице на Пенте стана мрачно и ноздрите
ѝ се издуха.
върха на хълм какво е направил. Ще направя живота му болезнен като счупена кост.
Тя направи жест за
език на жестовете, което бях научил от Темпи.
— След това ще поема на дълго пътуване през планините до Тал, за да ме излекуват.
Въпреки че пътуването ще отнеме две години и няма да донесе пари на училището. Ала
никой няма да ме обвинява за това.
Кимнах на себе си. В това имаше смисъл. Като се имаше предвид какво е отношението
им към правенето на любов, ако постъпваха другояче, болестите щяха да се разпространят
сред цялото население.
Видях, че Пенте ме гледа очаквателно.
— Благодаря ти за цветята — казах аз.
Тя кимна, пристъпи по-близо и вдигна поглед към мен. Очите ѝ бяха развълнувани,
когато ми се усмихна със свенливата си усмивка. После лицето ѝ стана сериозно.
— Това стига ли, за да бъдат задоволени твоите варварски обичаи или трябва да направя
още нещо?
Прокарах ръка по гладката кожа на шията ѝ, после плъзнах върховете на пръстите си под
дългата ѝ плитка, за да докосна врата ѝ. Тя затвори очи и вдигна лице към моето.
— Цветята са прекрасни и са повече от достатъчни — казах аз и се наведох да я целуна.
* * *
— Бях права — каза Пенте и доволно въздъхна, докато лежахме голи сред цветята. —
Имаш хубав гняв.
Отпуснах се по гръб. Малкото ѝ тяло се сгуши върху ръката ми, докато сърцевидното ѝ
лице почиваше леко върху гърдите ми.
— Какво искаш да кажеш с това? — попитах аз. — Мисля, че „гняв“ може би не е
точната дума.
— Имам предвид
— Не знам тази дума — признах аз.
— Мисля, че „гняв“ е точната дума — рече тя. — Говорих с Вашет на вашия език и тя не
ме поправи.
— Какво искаш да кажеш с този „гняв“ тогава? — попитах аз. — Със сигурност не
изпитвам гняв.
Пенте вдигна глава от гърдите ми и ми се усмихна лениво и доволно.
— Разбира се, че не — съгласи се тя. — Аз взех твоя гняв. Как би могъл да се чувстваш
ядосан?
— Тогава… ти гневна ли си? — попитах аз, убеден, че нищо не разбирам.
Тя се засмя и поклати глава. Беше разплела дългата си плитка и меднорусата ѝ коса се
спускаше отстрани на лицето ѝ. Така изглеждаше като съвсем различен човек. Още повече,
че липсваха червените наемнически дрехи.
— Това не е такъв гняв. И аз се радвам, че го притежавам.
— Все още не разбирам — признах аз. — Това може би е нещо, което варварите не знаят.
Обясни ми го като на малко дете.
Тя ме гледа известно време със сериозни очи и след това се претърколи по корем, за да
може да ме вижда по-добре.
— Този гняв не е чувство. Той е… — Пенте се поколеба и се намръщи сладко. — Той е
желание. Той е да искаш живот. — Тя се озърна, след това се загледа в тревата около нас. —
Гневът е онова, което кара тревата да пробие земята и да се протегне към слънцето —
продължи тя. — Всички живи неща имат гняв. Той е огънят в тях, който ги кара да искат да
се движат, да растат, да правят разни неща и да създават. — Тя вдигна глава. — Сега
разбираш ли?
— Мисля, че да — отвърнах аз. — А когато жените се любят, вземат от мъжете техния
гняв?
Тя се усмихна и кимна.
— Ето защо след това мъжът е толкова уморен. Той дава частица от себе си. Рухва.
Заспива. — Погледна надолу. — Или поне част от него заспива.
— Не за дълго — уверих я аз.
— Това е, защото ти имаш хубав, силен гняв — гордо ми обясни тя, — както вече ти
казах. Знам това, защото взех частица от него. Знам също, че има още от него и той чака.
— Наистина има — признах аз. — Но какво правят жените с гнева?
— Използваме го — простичко отвърна Пенте. — Ето защо след това жената невинаги
спи, както прави мъжът. Тя се чувства по-пробудена. Изпълнена е с необходимостта да се
движи. Често е изпълнена с желание за още от онова, което ѝ е донесло този гняв.
Тя отпусна глава върху гърдите ми, ухапа ме игриво и започна да извива голото си тяло
върху моето.
Беше приятно влудяващо.
— Това означава ли, че жените нямат собствен гняв?
— Не — отново се засмя тя. — Всички неща имат гняв. Но жените имат много
приложения за своя гняв. А мъжете имат повече гняв, отколкото могат да използват —
твърде много за тяхното собствено добро.
— Как някой може да има твърде много от желанието да живее, да расте и да създава? —
попитах аз. — Струва ми се, че колкото повече имаш от него, толкова по-добре.
Пенте поклати глава и отметна косата си назад с ръка.
— Не. Той е като храната. Един обяд е хубаво нещо. Два обеда не превъзхождат един. —
Тя отново се намръщи. — Не. По-скоро е като виното. Чаша вино е хубаво нещо, две
понякога са нещо още по-хубаво, но десет… — Кимна сериозно. — При гнева е горе-долу
същото. Когато той изпълни мъжа, се превръща в нещо като отрова за него. Мъжът започва
да иска твърде много неща. Иска всички неща. Мисленето му става странно и погрешно и
той започва да прибягва към насилие. — Тя отново кимна сякаш на себе си. — Да. Затова
мисля, че „гняв“ е правилната дума. Можеш да познаеш мъжа, който таи целия гняв в себе
си. Той започва да му действа зле, кара го да се обърне срещу себе си и го принуждава да
унищожава, вместо да създава.
— Мога да си представя, че това е вярно за мъжете — признах аз, — но не и за жените.
— Всички неща имат гняв — повтори тя и сви рамене. — Например камъкът няма
толкова, колкото напъпилото дърво. Същото е и с хората. Някои имат повече, други по-
малко. Някои го използват мъдро, други не. — Усмихна ми се широко. — Аз също имам
много и затова толкова обичам да правя любов и съм така ожесточена в битките. — Отново
ухапа гръдта ми, този път не толкова игриво, и продължи нагоре по шията ми.
— Но ако вземеш гнева от някой мъж, докато се любиш с него — не се отказвах аз, като
се опитвах да се съсредоточа, — това не означава ли, че колкото повече правиш любов,
толкова повече ще искаш да правиш?
— Толкова често, колкото водата минава през помпата. — Усетих топлия ѝ дъх върху
ухото си. — Ела тук, ще взема всичкия гняв в теб дори ако за това са ни нужни целият ден и
половината нощ.
* * *
Впоследствие се преместихме от тревистото поле в баните, а след това и в двете уютни
стаи на къщата на Пенте, построена край отвесен склон. Луната се бе издигнала в небето и
ни наблюдаваше през прозореца от известно време, макар да се съмнявах, че сме ѝ показали
нещо, което да не е виждала и преди.
— Това достатъчно ли е за теб? — задъхано я попитах аз, докато лежахме един до друг в
приятно широкото ѝ легло, а потта съхнеше по телата ни. — Ако вземеш още, може да не ми
остане достатъчно гняв, за да говоря или да дишам.
Ръката ми лежеше върху плоския ѝ корем. Кожата ѝ беше мека и гладка, но когато се
смееше, усещах как мускулите ѝ подскачат и стават твърди като стомана.
— Засега е достатъчно — каза тя с отчетлива нотка на изтощение в гласа. — Вашет ще се
ядоса, ако те оставя като изстискан плод.
Въпреки уморителния ден се чувствах странно буден, а мислите ми бяха ведри и ясни.
Спомних си за нещо, което ми беше казала по-рано този ден.
— Спомена ми, че жената може да използва гнева си по много начини. Кое е онова, за
което тя го използва, а мъжът — не?
— Обучаваме — отвърна тя. — Даваме имена. Проследяваме дните и се грижим нещата
да вървят гладко. Сеем. Правим бебета. — Тя сви рамене. — Много неща.
— И мъжете могат да правят тези неща — отбелязах аз.
Пенте се изкикоти.
— Това не е правилната дума — каза тя и потри брадата ми. — Мъжът може да прави
брада. Бебето е нещо различно и в него вие нямате участие.
— Ние не носим бебета — възпротивих се аз, леко обиден, — но все пак взимаме участие
в правенето им.
Тя се обърна да ме погледне и се усмихна, сякаш съм се пошегувал. След това усмивката
ѝ помръкна. Подпря се на лакът и ме изгледа продължително.
— Сериозно ли говориш?
Когато видя обърканото ми изражение, очите ѝ се разшириха от учудване и тя седна
изправена в леглото.
— Истина е! — възкликна тя. — Вие вярвате в мъжете майки! — Тя се изкикоти и покри
уста с двете си ръце. — Никога не съм смятала, че е истина!
Тя свали лявата си ръка и разкри развълнуваната си усмивка, докато правеше жеста за
Би трябвало да се почувствам раздразнен, но не успях да събера достатъчно енергия за
това. Може би имаше нещо вярно в думите ѝ, че мъжете отдават своя гняв.
— Какво е мъж майка? — попитах аз.
— Да не се шегуваш? — попита тя и едната ѝ ръка все още прикриваше донякъде
усмивката ѝ. — Наистина ли вярваш, че мъжът може да вкара бебе в жената?
— Ами, като стана дума за това… да — малко смутено отвърнах аз. — Нужни са жена и
мъж, за да се появи бебе — майка и баща.
— Имате дума за това! — възхитено възкликна тя. — И това ми разказаха заедно с
историите за супата от пръст. Но никога не съм предполагала, че това е истинска история!
В този момент и аз се надигнах и седнах, защото започвах да се чувствам засегнат.
— Нали знаеш как се правят бебетата? — попитах аз и направих жест за
който се правят бебета.
Тя известно време ме гледа смаяно и мълчаливо, след това не можа да се удържи и
избухна в смях. На няколко пъти се опита да заговори, но щом погледнеше изражението на
лицето ми, продължаваше да се смее.
Сетне сложи ръце на корема си и започна да го опива с престорена изненада.
— Къде е бебето ми? — Тя погледна към плоския си корем. — Може би през всичките
тези години съм се любила по погрешен начин. — Когато се разсмя, мускулите на корема ѝ
помръднаха и образуваха нещо като шарка, подобна на корубата на костенурка. — Ако
онова, което казваш, е истина, би трябвало да имам сто бебета. Или дори петстотин бебета!
— Това не се получава при всяко правене на любов — обясних аз. — Жената е узряла за
бебе само в определено време.
— А ти правил ли си го? — попита тя и ме погледна с подигравателна сериозност,
докато едното ъгълче на устата ѝ се изви в усмивка. — Правил ли си бебе с някоя жена?
— Внимавал съм да не направя нещо такова — отвърнах аз. — Има една билка, наречена
силфия. Дъвча я всеки ден и тя ме предпазва да сложа бебе в някоя жена.
Пенте поклати глава.
— Още от вашите варварски ритуали при правенето на любов заяви тя. — На мястото,
откъдето идваш, когато един мъж бъде отведен при цветята, това означава ли, че ще се появи
бебе?
Реших да сменя подхода си.
— Ако мъжете не помагат при правенето на бебета, как ще обясниш това, че децата
приличат на бащите си?
— Бебетата изглеждат като ядосани старци — рече Пенте. — Всички са плешиви и… —
тя се поколеба и докосна бузата си сбръчкани. Може би тогава старците са единствените,
които правят бебета? — Тя се усмихна самодоволно.
— Ами малките котета? — попитах аз. — Виждала си котило с котета. Когато бяла котка
и черен котарак се съешават, се раждат и бели, и черни котета, и такива, които имат двата
цвята.
— Винаги ли? — попита тя.
— Невинаги — признах аз, — но в повечето случаи.
— Ами ако има и жълто коте? — попита тя.
Преди да успея да измисля какво да отговоря, тя се отказа от въпроса си.
— Котетата нямат много общо с това — заяви тя. — Ние не сме като животните. Не се
разгонваме през определени сезони, не снасяме яйца. Нямаме какавиди, плодове или семена.
Не сме кучета, жаби или дървета. — Погледна ме сериозно. — Мисленето ти е погрешно.
Лесно можеш да кажеш, че два камъка правят бебета, като ги удряш един в друг, докато
накрая от единия се отчупи парче. И да кажеш, че двама души създават бебета по същия
начин.
Ядосах се, но тя беше права. Бях се поддал на заблудата на аналогията. Тази логика беше
погрешна.
Разговорът ни продължи още известно време в същия дух. Попитах я дали познава жена,
която да е забременяла, без да прави любов през предишните месеци. Тя каза, че не познава
жена, която доброволно да не е правила любов в продължение на три месеца, освен онези,
които пътуват сред варварите или са много болни или стари.
Накрая Пенте раздразнено ми махна с ръка да спра.
— Чуваш ли собствените си доводи? При правенето на любов се създават бебета, но
невинаги. Бебетата приличат на мъжете майки, но невинаги. Трябва да правиш любов в
подходящото време, но невинаги. Има растения, които правят зачеването повече или по-
малко вероятно. — Тя поклати глава. — Не може да не осъзнаваш, че онова, което казваш, е
тънко като прокъсана мрежа. Продължаваш да я кърпиш, като се надяваш, че ще издържи във
водата, но надеждата е едно, а истината — друго.
Когато видя, че се мръщя, тя хвана дланта ми, направи жест за
сторила преди време в столовата, и смехът изчезна от лицето ѝ.
— Виждам, че наистина го мислиш. Разбирам защо мъжете варвари биха искали да
вярват в това. Сигурно е успокояващо да смяташ, че си важен по този начин. Но това просто
не е така. — Пенте ме погледна с нещо близко до съжаление. — Понякога жената съзрява.
Това е нещо естествено и мъжете нямат участие в него. Ето защо повечето жени съзряват
през есента като плодовете. Затова и повече жени съзряват тук, в Хаерт, където е по-добре да
родиш детето си.
Опитах се да се сетя за някакъв друг убедителен аргумент, но нищо не ми идваше наум.
Това беше доста обезсърчаващо.
Когато видя изражението ми, Пенте стисна ръката ми и направи жест за
— Може би с варварските жени е различно — рече тя.
— Казваш това само за да ме накараш да се чувствам по-добре — мрачно отбелязах аз и
се прозях така, че едва не ми се откачи челюстта.
— Вярно е — призна тя.
След това ме целуна нежно и бутна раменете ми, подканяйки ме да легна отново в
леглото.
Направих го и тя пак се сгуши в извивката на ръката ми, като отпусна глава върху рамото
ми.
— Сигурно е трудно да бъдеш мъж — меко каза тя. — Жената знае, че е част от света.
Ние сме изпълнени с живот. Жената е цветето и плодът. Ние се движим през времето като
част от своите деца. Но мъжът… — Тя обърна глава и ме погледна с нежно съжаление в
очите. — Вие сте като голи клони. Знаете, че когато умрете, след вас няма да остане нищо
важно. — Потупа ме по гърдите с обич. — Мисля, че затова сте толкова изпълнени с гняв.
Може би вие нямате повече гняв от жените. Може би нашият гняв просто няма къде да
отиде. Може би отчаяно се опитва да остави някаква следа. Блъска се в света. Принуждава ви
да действате необмислено, да се карате и да изпитвате ярост. Вие рисувате, строите, биете се
и разказвате невероятни истории.
Пенте въздъхна доволно, сложи глава върху рамото ми и се сгуши отново в кръга,
образуван от ръката ми.
— Съжалявам, че ти казвам това. Ти си добър мъж и си красавец. Но все пак си само
мъж. Единственото, което можеш да предложиш на света, е твоят гняв.
128.
Имена
Настъпи денят, в който или трябваше да остана, или да си тръгна. Седях с Вашет на един
зелен хълм и наблюдавах как слънцето изгрява измежду облаците на изток.
— Саисура означава да летиш, да хващаш и да чупиш — меко каза Вашет, повтаряйки се
за стотен път. — Трябва да си спомниш всички онези ръце, които са го държали. Много
ръце, всичките следвали летхани. Никога не трябва да го употребяваш по неправилен начин.
— Обещавам — повторих аз за стотен път, след това се поколебах, преди да повдигна
въпрос, който ме тормозеше. — Но, Вашет, ти използва своя меч, за да окастриш клонката, с
която да ме биеш. Веднъж видях, че с него подпря прозореца да стои отворен. Освен това си
подрязваш и ноктите с него…
— Е, и? — Тя ме погледна безизразно.
— Това не е ли неправилно? — попитах аз.
Вашет вдигна глава и се разсмя.
— Искаш да кажеш, че трябва да го използвам само за да се бия с него?
Направих жест за
— Мечът е остър — отбеляза тя. — Той е инструмент. Нося го постоянно, защо ти се
струва неправилно, че го употребявам?
— Струва ми се
— Човек изразява уважението си към дадено нещо, като го използва добре — рече тя. —
Могат да минат години, преди да се върна в земите на варварите и да се бия отново. Какво
лошо има в това, че междувременно мечът ми реже подпалки и моркови?
— Очите ѝ станаха сериозни. — Да носиш през целия си живот меч и да знаеш, че той е
предназначен само за да убива… — Тя поклати глава. — Какво би причинило това на ума
ти? Би било ужасно.
Вашет се беше върнала в Хаерт миналата нощ, разтревожена, че е пропуснала моето
„изпитание на камъка“. Тя каза, че съм постъпил правилно, когато съм оставил меча, след
като Карсерет го е направила, както и че съм я накарал да се гордее с мен.
Предишния ден Шехин официално ме бе поканила да остана и да се обучавам в
училището. На теория вече бях заслужил това право, но всички знаеха, че това беше по-скоро
политическа измишльотина. Предложението ѝ беше ласкателно — възможност, каквато
знаех, че най-вероятно повече никога няма да получа.
Наблюдавахме едно момче, което подкарваше стадо кози надолу по хълма.
— Вашет, вярно ли е, че адемците нямат представа за съществуването на бащинството?
Тя кимна спокойно и известно време не отговори.
— Кажи ми, че не си поставил и двама ни в неудобно положение, като си разговарял с
всички за това, докато ме нямаше — въздъхна накрая тя.
— Само с Пенте — уверих я аз. — Тя реши, че това е най-смешното нещо, което е чувала
от десет месеца насам.
— Наистина е доста забавно — съгласи се Вашет и устните ѝ се извиха в лека усмивка.
— Значи е истина? — попитах аз. — Дори и ти вярваш в това? Ти…
Тя вдигна ръка и аз млъкнах.
— Усмири се — нареди ми. — Мисли каквото искаш за вашите мъже майки. На мен ми е
все едно. — Тя леко се подсмихна, припомняйки си нещо. — Моят поет крал наистина
вярваше, че жените не са нищо повече от съд, в който мъжете поставят бебетата. — Вашет
изсумтя развеселено в някакво подобие на смях. — Беше толкова убеден, че е прав. Нищо не
можеше да го разколебае. Още преди години реших, че е дълго и изморително губене на
време да споря с някой варварин за това. — Тя сви рамене. — Мислете си каквото искате за
правенето на бебета. Вярвайте в демони. Отправяйте молитви към коза. Ако не ме обиждате,
защо трябва да ме е грижа?
Известно време разсъждавах над думите ѝ.
— Това е мъдро решение — признах аз.
Тя кимна.
— Но мъжете или участват в правенето на бебета, или не — изтъкнах аз. — За дадено
нещо съществуват много възможности, но само една от тях е истина.
Вашет се усмихна лениво.
— И ако търсенето на истината беше моя цел, това щеше да ме касае. — Тя се прозя
продължително и се протегна като щастлива котка. — Вместо това обаче ще насоча
вниманието си към радостта в сърцето си, към процъфтяването на училището и към
разбирането на летхани. Ако след всичко това ми остане време, то тогава ще го използвам, за
да се безпокоя каква е истината.
Няколко минути наблюдавахме мълчаливо изгрева. Мина ми през ума, че Вашет е доста
различна, когато не се мъчи да наблъска в главата ми възможно най-бързо познания за кетан
и за адемския език.
— Като стана дума за това — добави накрая тя, — ако настояваш да се придържаш към
варварските вярвания за мъжете майки, най-добре ще е да си мълчиш. В най-добрия случай
ще ти се присмеят. Повечето адемци просто ще решат, че си идиот, щом си мислиш такива
неща.
Кимнах. След продължително мълчание най-сетне се реших да задам въпроса, който ме
измъчваше от дни.
— Магуин ме нарече Маедре. Какво означава това?
— Това е името ти — отвърна Вашет. — Не го казвай на никого.
— Нещо тайно ли е? — попитах аз.
— Това е нещо, което знаеш ти, учителите ти и Магуин — кимна тя. — Опасно е да го
кажеш на някой друг.
— Защо?
— Когато знаеш някое име, ти имаш власт над него. — Тя ме погледна, сякаш бях
бавноразвиващ се. — Сигурно си наясно с това?
— Но аз знам твоето име, както и имената на Шехин и Темпи. Какво е опасното в това?
— Не тези имена. — Тя махна с ръка. — Дълбоките имена. Темпи не е името, което той е
получил от Магуин. Точно както и Квоте не е твоето. Дълбоките имена имат значение.
Вече знаех какво означава нейното име.
— Какво означава името на Темпи?
— Темпи означава „малко желязо“. „Темпа“ е желязо. Означава и „удрям желязо“, а също
и „гневен“. Шехин му даде това име преди години. Той беше много труден ученик.
— На атурански „темпер“ означава „гняв“ — развълнувано изтъкнах аз, удивен от
съвпадението. — А също и онова, което правиш с желязото, когато го ковеш, за да го
превърнеш в стомана.
— Така е с имената. — Вашет сви рамене, без да се впечатли особено. — Темпи е малко
име и въпреки това в него се съдържа много. Затова не трябва да говориш за твоето дори и с
мен.
— Но аз не знам достатъчно езика ви, за да мога сам да разбера какво означава то —
възразих аз. — Човек трябва да знае значението на собственото си име.
Вашет се поколеба, но накрая омекна.
— Означава пламък, гръмотевица и счупено дърво.
Замислих се за момент и реших, че ми харесва.
— Когато Магуин ми го даде, ти изглеждаше изненадана. Защо?
— Не е редно да коментирам името на друг.
рязък, че беше почти болезнено да го гледаш. Тя се изправи и изтри ръце в панталоните си.
— Хайде, време е дадеш своя отговор на Шехин.
* * *
Когато влязохме в стаята ѝ, Шехин ни махна да седнем. После самата тя също се настани,
като ме изненада с лек намек за усмивка. Това беше невероятно ласкателен жест за близост.
— Реши ли? — попита ме тя.
Кимнах.
— Благодаря ти, Шехин, но не мога да остана. Налага се да се върна в Северин, за да
говоря с маера. Темпи изпълни своя дълг към него, но аз трябва да се върна и да обясня
всичко, което се случи. — Мислех си и за Дена, но не го споменах.
Шехин направи жест, който беше изящна смесица от
— Да изпълниш дълга си е част от летхани. — Тя ме погледна сериозно. — Не забравяй,
че имаш меч и име, но не можеш да бъдеш наеман тъй, както ако си получил правото да
носиш червени дрехи.
— Вашет ми обясни всичко — успокоих я аз.
бъде върнат в Хаерт, ако бъда убит. Няма да уча други на кетан и няма да нося червено.
—
— Разбира се — потвърдих аз. — И че не съм равен на вас.
Шехин направи жест за
— Това не е точно подарък — каза тя. — Ти ще си по-добър воин от много варвари. Ако
се биеш и победиш, варварите ще си помислят: „Квоте е изучавал съвсем малко от
изкуствата на адемците и въпреки това е страшен противник. Колко по-умели от него са
самите адемци?“ Ако обаче се биеш и загубиш, те ще си кажат: „Научил е само частица от
онова, което знаят адемците.“
Очите на възрастната жена леко проблеснаха. Тя направи жест за
— И в двата случая нашата репутация ще процъфтява. Това ще послужи добре на Адемре.
Кимнах.
— Няма да навреди и на моята репутация — рекох аз.
В разговора настъпи пауза, след което Шехин направи жест за
— Когато разговаряхме преди, ти ме попита за ринта. Спомняш ли си? — рече тя.
С крайчеца на окото си забелязах как Вашет се размърда неспокойно на стола си.
Кимнах, внезапно развълнуван.
— Спомних си една история за тях. Искаш ли да я чуеш?
Направих жест за
— Това е една много стара история, стара колкото Адемре. От край време е разказвана
по един и същ начин. Готов ли си да я чуеш?
Гласът ѝ загатваше, че това е своеобразен ритуал.
Кимнах отново.
— Както при всяко нещо и тук има правила. Ще ти разкажа тази история само веднъж.
След това не можеш да говориш за нея. Нито можеш да задаваш въпроси. — Шехин гледаше
ту мен, ту Вашет.
спал хиляда нощи. Не можеш да задаваш въпроси, преди да си изминал хиляда километра.
Сега, когато знаеш това, искаш ли да я чуеш?
Кимнах за трети път. Вълнението ми нарастваше.
Шехин заговори с тържествен тон:
— Някога имало велика страна, населена от велики хора. Те не били адемре. Били онова,
което са били адемре, преди да станем това, което сме. По онова време те били себе си —
красиви и силни мъже и жени. Пеели песни за силата и се биели толкова добре, колкото и
адемре. Тези хора имали велика империя. Името на тази империя е забравено. Не е важно
дали тя е рухнала, тъй като оттогава земята се е разцепила и небето се е променило. В
империята имало седем градчета и един град. Имената на седемте градчета са забравени,
защото те паднали заради предателство и били разрушени с времето. Единият град също бил
разрушен, но името му останало. Той се наричал Тариниел. Като всяка голяма сила
империята имала своя враг. Но този враг не бил достатъчно могъщ да я срази. Нито пък
можел да предизвика упадъка ѝ със сила. Името на врага се помни, но ще почака. Тъй като
той не можел да спечели със сила, действал подмолно като червей, разяждащ плод. Врагът
не следвал летхани. Настроил седмина други срещу империята и те също забравили летхани.
Шестима от тях предали градовете, които им вярвали. Шест града паднали и имената им
били забравени. Един си спомнил за летхани и не паднал, а събудил надежда в империята.
Но дори и името на този град е забравено и погребано във времето. Но седем имена били
запомнени. Имената на единия и шестимата, които го последвали. Седем имена оцелели
след сгромолясването на империята, разцепването на земята и промяната в небето. Седем
имена били запомнени и при дългото скиталчество на адемре. Седем имена били запомнени
— имената на седемте предатели. Запомни ги и ги познавай по техните знаци:
Сифус носи пламък син.
Стеркус в плен е на желязото.
Очите на Феруле са пълни с лед и мрак.
Уснеа живее в разложение.
Далсенти нивга не говори.
Бледата Алента растенията попарва.
Последният е повелителят на седемте.
Мразен. Непоправим. Неспящ. Разумен.
Алаксел носи на сянката хомота.
129.
Антракт — врява от шепот
— Реши! — изкрещя ужасено Баст. — Недей! Спри! — Той вдигна ръце, сякаш се
готвеше да запуши устата на съдържателя. — Не трябва да изричаш тези неща!
— Баст, кой изобщо те е учил на науката за имената? — рече Квоте, като се усмихна
мрачно.
— Не ти, Реши — поклати глава помощникът. — Има неща, които всяко дете от Фае
знае. Тези неща не бива никога да бъдат изричани на глас. Никога!
— И защо? — попита го съдържателят с глас на учител.
— Защото някои неща разбират, когато имената им са изречени. — Младежът преглътна
мъчително. — Те могат да кажат
Квоте въздъхна раздразнено.
— Няма да навреди много, ако човек изрече някое име веднъж, Баст. — Той седна отново
на стола си. — Защо мислиш адемците са изградили традициите си точно около тази
история? Защо името може да бъде изречено само веднъж, без да се задават въпроси след
това?
Баст замислено присви очи и Квоте му се усмихна леко и напрегнато.
— Точно така. Да се опиташ да намериш някой, който е изрекъл името ти само веднъж, е
като да проследиш човек в гората по отпечатъка на една-единствена негова стъпка.
Летописеца се намеси колебливо, сякаш се страхуваше да ги прекъсне.
— Може ли нещо такова наистина да бъде направено? — попита той. — Вярно ли е?
— Предполагам, че така са открили трупата ми, когато бях малък — кимна мрачно
съдържателят.
Писарят се заоглежда неспокойно, после се намръщи и се насили да спре. Така застина
съвсем неподвижно, като продължаваше да изглежда точно толкова неспокоен, колкото и
преди.
— Това означава ли, че те могат да дойдат тук? Ти със сигурност говориш за тях
достатъчно…
— Не. — Квоте направи небрежен жест. — Имената са ключът. Истинските имена.
Дълбоките имена. И аз ги избягвах точно по тази причина. Баща ми беше много придирчив
към подробностите. Той задаваше въпроси и се ровеше в стари истории за чандрианите в
продължение на години. Предполагам, че е попаднал на някои от древните им имена и ги е
включил в песента си…
На лицето на Летописеца се появи разбиране.
— … и след това я е репетирал отново и отново.
— Доколкото го познавам, го е правил непрекъснато. — Квоте леко се усмихна с
нежност. — Не се съмнявам, че двамата с майка ми са направили всичко възможно да
изгладят всеки малък недостатък на своята песен, преди да я представят на публиката. Те
бяха перфекционисти. — Той въздъхна уморено. — За чандрианите това сигурно е било като
постоянно палене на сигнален огън. Предполагам, че единственото нещо, което е опазило
родителите ми толкова време, е фактът, че постоянно пътувахме.
— Точно затова не трябва да изричаш такива неща, Реши — намеси се отново
помощникът.
— Оттогава вече съм спал хиляда нощи и съм изминал няколко хиляди километра, Баст
— намръщи се съдържателят. — Безопасно е да ги изрека веднъж. С целия този ужас по
света напоследък човек може да предположи, че хората по-често разказват старите истории.
Ако чандрианите се ослушват за имената, не се съмнявам, че ги залива истинска врява от
шепоти от Аруех чак до Кръглото море.
Изражението на Баст ясно показваше, че думите на Квоте не са го убедили.
— Освен това — продължи съдържателят, като отново въздъхна уморено — добре е те да
бъдат записани. Един ден може да се окажат полезни за някого.
— Въпреки това трябва да си по-предпазлив, Реши.
— Какъв съм бил през последните години, ако не предпазлив, Баст? — попита Квоте и
раздразнението най-сетне ясно пролича в гласа му. — И какво спечелих от това? А и ако
онова, което казваш за Ктаех, е истина, то тогава нещата ще завършат зле, независимо какво
правя. Не е ли така?
Помощникът отвори уста и пак я затвори, очевидно не знаеше какво да каже. След това
стрелна умолителен поглед към Летописеца.
Като видя това, съдържателят също се обърна да погледне писаря и повдигна вежди с
любопитство.
— Нямам никаква представа за това — рече Летописеца, след което сведе поглед, взе
чантата си и извади един омацан с мастило парцал. — И двамата видяхте докъде се
простират уменията ми с имената — само до желязото. А и това си беше чист късмет.
Магистърът на имената заяви, че за него заниманията с мен са чиста загуба на време.
— Това ми звучи познато — промърмори Квоте.
— В моя случай аз просто приех думите му за истина — сви рамене писарят.
— Спомняш ли си какви доводи изтъкна той?
— Отправи ми доста недвусмислени критики — че знам твърде много думи, че не съм
изпълнен с копнеж, че съм твърде мек… — Ръцете на Летописеца бяха заети с почистването
на върха на перото. — Усетих, че цялостното му отношение се изясни, когато каза: „Кой би
помислил, че някакъв дребен писарушка като теб може да има някакво желязо в себе си?“
— Наистина ли го направи? — Устата на Квоте се изви в съчувствена усмивка.
— Всъщност ме нарече „путьо“ — сви рамене писарят. — Не исках да оскърбявам
нежния слух на нашия млад приятел. — Той кимна към Баст. — Доколкото виждам, е имал
тежък ден.
— Жалко, че не сме се засекли в Университета. — Този път усмивката на съдържателя
беше широка.
Писарят изтри за последен път върха на перото в мекия парцал и го вдигна на
отслабващата светлина от прозореца на странноприемницата.
— Едва ли има за какво да съжаляваш — каза той. — Нямаше да ме харесаш. Аз
— И какво се промени оттогава? — попита Квоте.
Летописеца презрително изпусна въздух през носа.
— Не много неща, зависи кого питаш. Но ми се ще да вярвам, че малко си отворих очите.
— Той внимателно зави върха на перото.
— И как точно се случи това? — поинтересува се Квоте.
Писарят погледна над масата, сякаш изненадан от въпроса.
— Как точно ли? — попита той. — Не съм тук заради
пъхна парцала обратно в чантата си. — Накратко, ядосах се и напуснах Университета в
търсене на по-добър живот. Това беше най-умното нещо, което някога съм правил. За един
месец на път научих повече, отколкото за три години в Университета.
— Текам е казал същото — кимна съдържателят. — „Никой мъж, който не е извървял сто
километра, не е достатъчно храбър. Ако искаш да знаеш истината за това кой си, трябва да
вървиш, докато никой наоколо не знае името ти. Пътуването премахва различията, то е
велик учител — горчиво като лекарство и по-жестоко от огледалото. Дългият път ще ви
помогне да опознаете себе си повече отколкото сто години самонаблюдение.“
130.
Вино и вода
Сбогуването с Хаерт ми отне цял ден. Хапнах заедно с Вашет и Темпи и им позволих да
ми дадат повече съвети, отколкото се нуждаех или желаех да получа. Селийн се разплака и
ми каза, че ще ме посети, когато най-сетне получи правото да носи червено. Тренирахме
заедно за последен път и подозирам, че тя ме остави да победя.
Накрая прекарах приятна вечер с Пенте, която после премина в приятна нощ. Успях да
дремна няколко часа в бледите утринни часове преди зазоряване.
Израснал съм сред Рух, затова продължавам да се учудвам колко лесно човек може да
пусне корени на някое място. Макар че бях прекарал в Хаерт по-малко от два месеца, ми
беше трудно да го напусна.
Въпреки това се чувствах добре, че отново тръгвам на път към Алверон и Дена. Беше
време да взема наградата си за добре свършената работа и да поднеса едно искрено, макар и
доста закъсняло извинение.
* * *
Пет дни по-късно вървях по един от онези дълги, самотни участъци от пътя, които
можете да откриете само сред ниските хълмове на източен Винтас. Както баща ми обичаше
да казва — намирах се на края на картата.
За целия ден бях задминал само един-двама пътници и никъде не бях видял
странноприемница. Мисълта, че ще спя на открито, не ме безпокоеше особено, но от
няколко дни ядях каквото намерех по джобовете си и малко топла храна щеше да ми дойде
добре.
Нощта почти се беше спуснала и вече се бях отказал от мисълта, че ще зарадвам стомаха
си с нещо по-свястно за ядене, когато забелязах бял пушек да се носи в сумрачното небе пред
мен. В началото помислих, че идва от някоя ферма. След това дочух слабите звуци на музика
и надеждите ми за легло и топла храна започнаха да се възраждат.
Но когато излязох от завой на пътя, пред очите ми се разкри изненада, която беше по-
приятна от коя да е крайпътна странноприемница. През дърветата съзрях висок лагерен
огън, който проблясваше между два болезнено познати фургона. Край него имаше мъже и
жени, които вършеха разни неща и разговаряха помежду си. Един дрънкаше на лютня, докато
втори лениво потропваше на малко барабанче до крака си. Други разпъваха палатка между
две дървета, а една по-възрастна жена слагаше триножник над огъня.
Трупа. И което беше по-хубавото — видях познатите знаци върху единия от фургоните.
За мен те бяха по-ярки дори от пламъците на огъня. Тези знаци означаваха, че това беше
истинска трупа. Моето семейство — Едема Рух.
Когато излязох измежду дърветата, един мъж изкрещя и преди да успея да си поема дъх,
към мен се насочиха три меча. Внезапната тишина след музиката и разговорите беше доста
обезкуражаваща.
Красив мъж с черна брада и сребърна обица бавно пристъпи напред, без да сваля меча,
чийто връх бе насочен към окото ми.
— Ото! — изкрещя той към гората зад мен. — Ако си задрямал, кълна се в млякото на
майка си, че ще те изкормя! Кой, по дяволите, си ти?
Последният въпрос беше отправен към мен. Но преди да успея да отговоря, откъм
дърветата се разнесе глас:
— Точно тук съм, Алег, както… Кой е този? Как, в името на бога, е минал покрай мен?
Щом извадиха мечовете си, аз вдигнах ръце. Това е добър навик, ако някой насочва към
теб нещо остро. Въпреки това когато заговорих, се усмихнах.
— Съжалявам, че те стреснах, Алег.
— Запази си извиненията — студено отвърна мъжът. — Остава ти един дъх, за да ми
кажеш защо се промъкваш около нашия лагер.
Нямаше нужда да говоря. Вместо това се обърнах, за да могат всички край огъня да видят
калъфа на лютнята, преметнат на гърба ми.
Поведението на Алег се промени веднага. Той се отпусна и прибра меча си в ножницата.
Останалите последваха примера му, а той се усмихна, приближи се до мен и след това се
разсмя.
— Едно семейство — засмях се и аз в отговор.
— Едно семейство. — Той раздруса ръката ми, обърна се към огъня и извика: — Всички
да се държите добре. Тази нощ имаме гост!
Разнесоха се тихи одобрителни възгласи и хората се заеха с онова, което бяха вършили,
преди да се появя.
Един едър мъж, препасал меч, излезе с тежка стъпка измежду дърветата.
— Проклет да съм, ако е минал покрай мен, Алег. Той вероятно е от…
— Той е от нашето семейство — спокойно го прекъсна Алег.
— О! — очевидно изненадан възкликна Ото и погледна към лютнята ми. — Добре дошъл
тогава.
— Всъщност не минах край него — излъгах аз.
Когато беше тъмно, моят шаед ме правеше почти невидим. Но вината не беше негова и аз
не исках да му създавам неприятности.
— Чух музика и се промъкнах. Мислех, че може да е някоя друга трупа, и смятах да ги
изненадам.
Ото хвърли многозначителен поглед на Алег и после отново се отправи с тежка стъпка
към гората.
— Мога ли да ти предложа напитка? — попита Алег и ме прегърна през раменете.
— Малко вода, ако ви се намира.
— Никой наш гост не пие вода край огъня — възрази той. — Само най-доброто ни вино
ще се докосне до устните ти.
— За онези, които са на път, водата на Едема е по-сладка от виното — усмихнах му се аз.
— Тогава пий вода и вино колкото желаеш. — Той ме поведе към един от фургоните,
където имаше буре с вода.
Както повеляваше традицията, която беше по-стара от времето, изпих един черпак вода и
с втория си измих ръцете и лицето. Избърсах лице с ръкава си, вдигнах поглед към Алег и му
се усмихнах.
— Добре е да си отново у дома.
Той ме потупа по гърба.
— Ела да те представя на останалите от семейството.
Първи бяха двама двайсетинагодишни младежи с мърляви бради.
— Френ и Джош са най-добрите ни певци — обяви Алег.
Стиснах ръцете им.
Следващите двама бяха мъжете, които свиреха на инструменти край огъня.
— Гаскин свири на лютня, а Ларен — на свирки и на барабанче.
Те ми се усмихнаха. Ларен удари с палеца си кожата на барабана и той издаде лек
думкащ звук.
— А това е Тим. — Алег посочи към един висок мрачен мъж, който смазваше меча си от
другата страна на огъня. — Вече се запозна с Ото. Те ни пазят от опасностите по пътя.
Тим кимна и за кратко вдигна поглед от меча си.
— Това е Ан. — Алег посочи една възрастна жена с изпито лице и посивяла коса,
вързана на кок. — Тя се грижи да сме нахранени и е като майка за всички нас.
Ан продължи да реже моркови, без да обръща внимание и на двама ни.
— И не на последно място — това е Кете, която държи ключа към сърцата на всички ни.
Кете имаше строги очи и стисната уста, но изражението ѝ се смекчи, когато целунах
ръката ѝ.
— Това са всички — усмихна се Алег и леко се поклони. — А твоето име е?
— Квоте.
— Добре дошъл, Квоте. Почини си и се настани удобно. Има ли нещо, което можем да
сторим за теб?
— Бих пийнал малко от виното, което ми предложи преди малко — усмихнах се аз.
— Разбира се! — Той допря ръка в челото си. — Или предпочиташ бира?
Кимнах и той ми донесе една халба.
— Превъзходна е — похвалих бирата аз, след като я опитах, седнал на един удобен пън.
— Благодаря ти. — Той докосна с пръсти ръба на въображаемата си шапка. — Сдобихме
се с нея, докато минавахме през Левиншир преди няколко дни. Твоето пътуване как върви?
Протегнах се назад и въздъхнах.
— Не толкова зле за един самотен менестрел — свих рамене аз. — Възползвам се от
всяка възможност, която ми се предостави. Налага се да съм предпазлив, тъй като съм сам.
Алег кимна разбиращо.
— Можем да се чувстваме в безопасност само защото сме повече — призна той и след
това кимна към лютнята ми. — Ще благоволиш ли да ни изпееш някоя песен, докато чакаме
Ан да приготви вечерята?
— Разбира се — отвърнах аз и оставих напитката си. — Какво би искал да чуеш?
— Можеш ли да изсвириш „Калайджията напуска града“?
— Дали мога? Ти ми кажи.
Извадих лютнята от калъфа и засвирих.
Докато стигна до припева, всички бяха прекъснали заниманията си, за да слушат. Дори
мярнах Ото близо до дърветата — беше напуснал поста си, за да надникне какво става край
огъня.
Когато приключих, всички ме аплодираха възторжено.
— Можеш да я свириш — засмя се Алег.
След това изражението му стана сериозно и той потупа устните си с пръст.
— Какво ще кажеш известно време да пътуваш с нас? — попита той накрая. — Още един
музикант може да ни е от полза.
Обмислих думите му, преди да попитам на свой ред:
— В каква посока сте?
— На изток.
— Тръгнал съм към Северин — обясних аз.
Алег сви рамене.
— Може да стигнем до Северин — рече той. — Стига да нямаш нищо против, че ще
вървим по обиколния път.
— Отдавна съм разделен от семейството си — признах аз и обходих с очи познатата
гледка около огъня.
— Едно е лошо число за Едема, който е на път — убедително отбеляза Алег и прокара
пръст по краищата на тъмната си брада.
— Попитай ме отново на сутринта — въздъхнах аз.
— Отлично! — Той ме плесна по коляното и се ухили. — Значи имаме цяла нощ, за да те
убедим.
Върнах лютнята в калъфа и се извиних, че природата ме зове. Когато се върнах,
коленичих до Ан на мястото, където седеше край огъня.
— Какво ни готвиш, майко? — попитах я аз.
— Яхния — кратко отвърна тя.
— Какво има вътре? — усмихнах се аз.
Ан ми хвърли кос поглед.
— Агнешко — отвърна тя така, сякаш ме караше да се опитам да оспоря думите ѝ.
— Отдавна не съм хапвал агнешко, майко. Мога ли да го опитам?
— Ще почакаш като всички останали — рязко отвърна тя.
— Не мога ли да опитам съвсем мъничко? — примолих ѝ се аз с най-подкупващата си
усмивка.
Старицата въздъхна и после сви рамене.
— Добре — каза тя, — но няма да е моя вината, ако те заболи коремът.
— Не, майко — засмях се аз, — вината няма да е твоя.
Пресегнах се за дългата дървена лъжица и гребнах от котлето. Духнах леко и след това
опитах.
— Майко! — възкликнах аз. — Това е най-вкусната храна, до която са се докосвали
устните ми от цяла година!
— Хъмм — каза тя и отново ми хвърли кос поглед.
— Това е самата истина — искрено настоях аз. — По мое мнение всеки, който не хареса
това прекрасно варено, едва ли е от Рух.
Ан се обърна да разбърка яденето и ме изпъди, но изражението ѝ вече не беше толкова
сурово, колкото преди.
След като спрях до бъчонката да си напълня повторно халбата, аз се върнах на мястото
си. Гаскин се приведе напред и рече:
— Ти ни подари песен. Има ли нещо, което искаш да чуеш?
— Какво ще кажеш за „Хитростта на свирача“? — попитах аз.
— Тази не я знам — сбърчи вежди той.
— Тя е за хитър Рух, който надхитрява един фермер.
— Опасявам се, че не я знам — поклати глава Гаскин.
— Позволи ми да я изпълня. — Наведох се да взема лютнята си. — Това е песен, която
всеки от нас трябва да знае.
— Избери нещо друго — предложи Ларен. — Ще ти изпълня нещо със свирките си. Тази
вечер ти вече ни изсвири нещо.
— Забравих, че свириш на свирки — усмихнах му се аз. — Тази ще ти хареса. Героят е
свирач. Освен това вие ще напълните стомаха ми, а аз ще напълня ушите ви.
Преди да успеят да възразят отново, започнах да свиря бързо и леко.
Те се смяха през цялото време — от началото, когато свирачът убива фермера, до края,
когато съблазнява жената и дъщерята на мъртвеца. Пропуснах последните два куплета, в
които хората от града убиват свирача.
След като свърших, Ларен избърса очите си.
— Хе, беше прав, Квоте. По-добре да науча тази песен. А и… — той стрелна с поглед
Кете, която седеше от отсрещната страна на огъня — това е правдива песен. Жените не
могат да се удържат, когато видят свирач.
Кете изсумтя подигравателно и вдигна очи към небето.
Разговаряхме за разни дреболии, докато Ан не обяви, че яхнията е готова. Всички
нападнаха храната, като нарушаваха мълчанието само за да направят по някой и друг
комплимент на Ан за готвенето ѝ.
— Кажи ми честно, Ан — обади се Алег след втората си паница, — да не задигна малко
пипер от Левиншир?
Ан изглеждаше доволна.
— Всички си имаме своите тайни, скъпи — отвърна тя. — Не се опитвай да притискаш
една дама да издаде своите.
— Времената добри ли са за теб и твоите хора? — попитах аз Алег.
— О, разбира се — отговори той с пълна уста, докато дъвчеше. — Преди три дни в
Левиншир беше особено добре. — Той ми смигна. — По-късно ще разбереш колко точно.
— Радвам се да го чуя.
— Всъщност — той се наведе напред съзаклятнически — справихме се толкова добре, че
се чувствам доста щедър. Толкова щедър, че да ти предложа всичко, каквото поискаш.
Каквото и да е то. Поискай го и то ще е твое. — Той се наведе още по-близо и добави с
театрален шепот: — Искам да ти кажа, че това е безсрамен опит да те подкупя да останеш с
нас. Можем да напълним кесията с този твой прекрасен глас.
— Да не говорим за песните, на които може да ни научи — намеси се Гаскин.
— Не ми помагай да се пазаря, момче — подигравателно изръмжа Алег. — Имам
усещането, че и така ще ми е достатъчно трудно.
Замислих се за момент.
— Предполагам, че мога да се присъединя… — Оставих края на изречението да увисне
несигурно.
— Но? — погледна ме многозначително Алег.
— Но ще поискам три неща от теб.
— Хъмм, три неща. — Той ме измери с поглед. — Точно както в някоя история.
— Така ми се струва редно — настоях аз.
— Предполагам, че е така — колебливо кимна той. — А колко дълго ще пътуваш с нас?
— Докато никой не се противопостави на заминаването ми.
— Някой има ли проблем с това? — попита Алег, като се огледа наоколо.
— А ако поиска единия от фургоните? — обади се Тим.
Гласът му ме стресна — беше рязък и стържещ като две тухли, които се трият една в
друга.
— Това няма да има значение, след като ще пътува с нас — сопна се Алег. — Фургоните
така или иначе са си наши. И след като няма да може да си тръгне, освен ако ние не кажем…
Нямаше възражения. Двамата с Алег си стиснахме ръцете и се разнесоха одобрителни
възгласи.
Кете вдигна халбата си.
— За Квоте и неговите песни! — извика тя. — Имам усещането, че ще си заслужава,
каквото и да ни струва.
Всички отпиха и аз вдигнах чашата си.
— Кълна се в млякото на майка си, че никой от вас никога не е правил по-добра сделка
от онази, която сключихте с мен тази нощ.
Това предизвика още по-възторжени реакции и всички отпиха отново.
Алег избърса уста и ме погледна право в очите.
— И така, кое е първото нещо, което искаш от нас?
— Всъщност това е дреболия — наведох глава аз. — Нямам собствена палатка и щом ще
пътувам със семейството си…
— Не казвай нищо повече! — Алег размаха халбата си като някой крал, който раздава
благодеяния. — Ще вземеш моята палатка, пълна с кожи и одеяла, дебели цяла педя! — Той
махна към мястото край огъня, където седяха Френ и Джош. — Идете да му я разпънете.
— Няма нужда — възразих аз, — мога и сам да се справя.
— Замълчи. Това е добре за тях. Кара ги да се чувстват полезни. Като заговорихме за
това… — Той махна на Тим. — Би ли ги довел?
Тим се изправи и притисна ръка към корема си.
— Ще го направя след малко. Ей сега се връщам. — Той се обърна и се отправи към
гората. — Не се чувствам много добре.
— Така става, когато ядеш като животно на хранилка! — извика Ото след него, след
което се обърна към нас: — Някой ден той ще осъзнае, че не може да яде повече от мен и
след това да не му става лошо.
— Тъй като Тим е зает да клечи край някое дърво, аз ще отида да ги доведа — заяви
Ларен с едва прикрито нетърпение.
— Тази вечер аз съм на пост — намеси се Ото. — Аз ще го направя.
—
Тя изгледа другите двама втренчено и те седнаха обратно на местата си. После тя отиде
зад фургона, който се намираше от лявата ми страна.
Джош и Френ се появиха от другия фургон с една палатка, въжета и колчета.
— Къде искаш да я сложим? — попита Джош.
— Това не е въпрос, който обикновено се задава на един мъж, не мислиш ли, Джош? —
пошегува се Френ и сбута приятеля си с лакът.
— Имам лошия навик да хъркам — предупредих ги аз. — Вероятно ще искате да съм
малко по-далеч от всички останали. Мястото между онези две дървета ми се струва
подходящо.
— Искам да кажа, че при мъжете обикновено човек знае къде искат да им го сложат,
какво ще кажеш, Джош? — продължи Френ, когато се отдалечиха и започнаха да опъват
палатката.
Кете се върна минута по-късно, като водеше със себе си две очарователни млади
момичета. Едната имаше слабо тяло и лице и черна, късо подстригана като на момче коса.
Другата беше по-щедро закръглена, с къдрава златиста коса. Изглеждаха около
шестнайсетгодишни и физиономиите и на двете бяха отчаяни.
— Запознай се с Крин и Ели — обяви Кете и посочи момичетата.
— Те са сред придобивките, които дължим на щедростта на Левиншир — усмихна се
Алег. — Тази нощ едната от тях ще стопля постелята ти. Това е моят подарък за теб като нов
член на нашето семейство. — Той демонстративно започна да ги оглежда. — Коя от двете
искаш?
Погледът ми се местеше между двете момичета.
— Това е труден избор. Нека си помисля малко.
Кете ги накара да седнат близо до огъня и сложи по една паница с варено в ръцете на
двете. Момичето със златистата коса, Ели, изяде сковано няколко хапки и след това
постепенно спря да се храни подобно на играчка, чиято пружина се е развила докрай. Очите
ѝ изглеждаха почти слепи, сякаш гледаше към нещо, което никой от нас не може да види.
Очите на Крин, от друга страна, бяха втренчени с ожесточение в огъня. Тя седеше вдървено с
паницата в скута си.
— Момичета — смъмри ги Алег, — не знаете ли, че положението ще се подобри веднага
щом започнете да ни съдействате?
Ели изяде бавно още една хапка, след което спря. Крин продължаваше да гледа втренчено
огъня със сковано изправен гръб и ожесточено изражение.
От мястото си край огъня Ан размаха дървената лъжица към тях.
— Яжте! — нареди им.
Реакцията беше същата като преди. Една хапка, изядена бавно, и напрегнат протест. Ан
се намръщи, приближи се до чернокосото момиче, хвана здраво брадичката му с една ръка, а
с другата се протегна към паницата с яхния.
— Остави ги — помолих я аз. — Ще ядат, когато огладнеят достатъчно. — Алег ме
погледна с любопитство и аз добавих: — Вместо това им дай да пийнат нещо.
За момент изглеждаше, че старицата въпреки това ще продължи, после тя сви рамене и
пусна челюстта на Крин.
— Добре. И без това ми е дошло до гуша да я храня насила. Тя само създава
неприятности.
Кете подсмръкна в съгласие.
— Малката кучка ми се нахвърли, когато я развързах, за да се изкъпе — каза тя и дръпна
косата си встрани от лицето, за да покаже следите от одраскване. — За малко да ми извади
проклетото око.
— Освен това се опита да избяга — добави Ан, все още намръщена. — Наложи се да
започна да я упоявам за през нощта. — Тя махна отвратено с ръка. — Нека умре от глад, щом
така иска.
Ларен се върна при огъня с две халби и ги сложи в послушните ръце на момичетата.
— Вода? — попитах аз.
— Бира — отвърна той. — Щом като не ядат, това ще е по-добре за тях.
Преглътнах възраженията си. Ели отпи по същия безучастен начин, по който се беше
хранила. Крин премести погледа си от огъня към чашата и след това към мен. Изпитах почти
физически шок от това колко много прилича тя на Дена. Тя отпи, като продължаваше да ме
гледа. Неумолимите ѝ очи не издаваха нищо от онова, което ставаше в главата ѝ.
— Доведи ги да седнат при мен — предложих аз. — Това може да ми помогне да си
избера.
Кете ги доведе. Ели беше покорна. Крин беше скована.
— Внимавай с тази — предупреди ме Кете и кимна към тъмнокосото момиче. — Тя
драска.
Тим се върна. Изглеждаше малко блед. Седна до огъня и Ото го сбута с лакът.
— Искаш ли още малко яхния? — злобно го попита той.
— Разкарай се! — отвърна Тим с дрезгав и немощен глас.
— Малко бира може да успокои стомаха ти — посъветвах го аз.
Той кимна, очевидно готов да опита всичко, което би могло да му помогне. Кете му
донесе пълна халба.
Дотогава момичетата вече седяха от двете ми страни с лице към огъня. Отблизо видях
неща, които бях пропуснал преди.
Върху врата на Крин имаше тъмна синина. Китките на русото момиче бяха не само леко
ожулени, защото са били вързани, но бяха издрани и покрити с рани. Въпреки това и двете
миришеха на чисто. Косите им бяха сресани, а дрехите им — наскоро изпрани. Кете се беше
погрижила за тях.
Освен това отблизо те изглеждаха много по-красиви. Протегнах се и докоснах раменете
им. Крин трепна, сетне отново застина вдървено. Ели изобщо не реагира.
— Готово е — разнесе се гласът на Френ откъм дърветата. — Искаш ли да ти запалим
лампата?
— Да, моля — извиках в отговор аз.
Погледът ми се местеше между двете момичета и Алег.
— Не мога да избера коя да взема — честно си признах аз. — Затова ще ги взема и двете.
Алег се засмя невярващо. След това, като видя, че съм сериозен, възрази:
— О, хайде стига. Това няма да е много честно към нас, останалите. Освен това едва ли
можеш…
Хвърлих му откровен поглед.
— Е — започна да увърта той, — дори и да можеш, ще…
— Това е второто нещо, което искам — с официален тон обявих аз. — Искам ги и двете.
Ото възкликна недоволно, а по израженията на Гаскин и Ларен личеше, че и те споделят
възмущението му.
— Само за тази нощ — усмихнах им се успокояващо аз.
Френ и Джош се върнаха, след като бяха опънали палатката ми.
— Трябва да си благодарен, че не поиска теб, Ото — подкачи Френ едрия мъж. — Това
би поискал Джош на негово място, нали, Джош?
— Затваряй си плювалника, Френ — раздразнено се сопна Ото. — Сега вече и на
прилоша.
Изправих се и метнах лютнята си през рамо. След това поведох двете очарователни
момичета — едната със златиста, а другата с тъмна коса — към палатката си.
131.
Черен цвят на лунната светлина
Френ и Джош добре си бяха свършили работата с палатката. Беше достатъчно висока, за
да стоя изправен в средата ѝ, но когато аз и двете момичета стояхме, в нея не оставаше
място. Леко побутнах момичето със златистата коса, Ели, към постелята от дебели одеяла.
— Седни — меко казах аз.
Когато тя не отговори, аз я хванах за раменете и я сложих да седне. Тя се остави да бъде
преместена, но сините ѝ очи бяха широко отворени и празни. Проверих дали няма следи от
наранявания по главата ѝ. Когато не открих такива, предположих, че тя просто е в състояние
на дълбок шок.
Порових за момент в пътната си торба, сипах малко стрити на прах листа в чашата си и
добавих вода от кожения си мях. Сложих чашата в ръцете на Ели и тя я хвана с отсъстващо
изражение.
— Изпий го — подканих я аз, като се опитвах да уцеля тона, който Фелуриан бе
използвала от време на време, за да ме накара да изпълнявам онова, което иска, без да се
замислям.
Може би това свърши работа или пък тя бе просто жадна. Каквато и да бе причината, Ели
изпи чашата до дъно. Погледът ѝ продължаваше да е все така отнесен както преди.
Изсипах още една мярка стрит на прах лист в чашата, напълних я с вода и я подадох на
тъмнокосото момиче да я изпие.
Стояхме така в продължение на няколко минути — моята ръка, протегната напред, а
нейните ръце, отпуснати неподвижно отстрани на тялото ѝ. Накрая тя примигна и очите ѝ се
фокусираха върху мен.
— Какво ѝ даде? — попита ме.
— Стрита велия — меко отвърнах аз. — Това е противоотрова. В яхнията имаше отрова.
Очите ѝ ми казаха, че не ми вярва.
— Аз не ядох от яхнията.
— Имаше и в бирата. Видях те да пиеш от нея.
— Хубаво — каза тя, — защото искам да умра.
— Няма да те убие — въздъхнах аз. — Просто ще ти бъде зле. Ще повръщаш, ще се
чувстваш слаба и ще имаш мускулни спазми в продължение на един-два дни. — Вдигнах
чашата и ѝ я подадох.
— Защо те е грижа дали ще ме убият? — безизразно попита тя. — Ако не го направят
сега, ще го направят по-късно. По-скоро бих умряла… — Тя стисна зъби и не довърши
изречението си.
— Не те те отровиха. Аз отрових тях и така се случи, че и ти пое малко от отровата.
Съжалявам, но това ще ти помогне да се справиш с по-неприятните симптоми.
За момент в очите на Крин се появи колебание, сетне те отново станаха твърди като
желязо. Тя погледна чашата, след това втренчи поглед в мен.
— Ако е безвредно, тогава ти пийни от него.
— Не мога — обясних аз. — Това ще ме приспи, а тази нощ имам работа за вършене.
Очите на тъмнокосото момиче се стрелнаха към постелята от кожи, застлани върху пода
на палатката.
— Не такава работа — усмихнах се аз с най-меката си и тъжна усмивка.
Тя продължаваше да не помръдва. Двамата дълго останахме така. Откъм гората се дочу
приглушен звук от повръщане. Въздъхнах и отпуснах ръката си с чашата. Сведох поглед и
видях, че Ели вече се е свила и спи. Лицето ѝ изглеждаше почти спокойно.
Поех си дълбоко дъх и отново насочих погледа си към Крин.
— Нямаш никаква причина да ми се довериш — рекох аз и я погледнах право в очите, —
не и след онова, което ти се е случило. Но се надявам, че ще го направиш. — Подадох ѝ
чашата отново.
Тя издържа погледа ми, без да мигне, след това взе чашата. Изпи я наведнъж, задави се
малко и седна. Очите ѝ оставаха твърди като мрамор, докато гледаше към стената на
палатката. Седнах малко встрани от нея.
Тя заспа след петнайсет минути. Завих и двете момичета с едно одеяло и погледнах
лицата им. В съня си те бяха дори по-красиви от преди. Протегнах ръка и махнах един кичур
коса от бузата на Крин. За моя изненада тя отвори очи и ме погледна. Не със студения като
мрамор поглед, който ми беше отправила преди, а с тъмните очи на малката Дена.
Замръзнах с ръка на бузата ѝ. За миг двамата се гледахме един друг. После очите ѝ се
затвориха отново. Не бях сигурен дали наркотикът вече действа, или тя се оставя да заспи по
своя воля.
Настаних се на входа на палатката и положих Цезура на коленете си. Яростта в мен ме
изгаряше като огън и гледката на двете спящи момичета беше като вятър, който разпалва
въглените. Стиснах зъби и се насилих да мисля за онова, което се беше случило тук,
позволявайки на огъня да се разгори бурно и топлината му да ме изпълни. Започнах да
дишам дълбоко, подготвяйки се за онова, което щеше да последва.
* * *
Изчаках три часа, ослушвайки се за звуците от лагера. Чувах приглушени разговори —
интонацията на изреченията, без да мога да различа отделните думи в тях. Те постепенно
заглъхваха, смесени с ругатни и звуците, идващи от хора, на които им е зле. Поемах си дъх
бавно и дълго, както ме беше учила Вашет, като отпусках тялото си и бавно броях
издишванията.
Накрая отворих очи, погледнах звездите и реших, че е дошло време. Бавно се изправих и
се протегнах продължително. Лунният сърп, увиснал в небето, беше доста голям и всичко
беше много добре осветено.
Приближих се полека до огъня. Той се бе превърнал в купчина зачервени въглени, които
почти не осветяваха пространството между двата фургона. Ото беше там. Огромното му тяло
беше приведено над едното от колелата. Усетих миризмата на повръщано.
— Ти ли си, Квоте? — попита той със завален глас.
— Да — отвърнах, като бавно продължих да се приближавам към него.
— Тази кучка Ан не е оставила агнето да се свари както трябва — оплака се той. —
Кълна се в свещения бог, че никога преди не съм се чувствал толкова зле. — Той вдигна
поглед към мен. — Ти добре ли си?
Цезура се стрелна, лунната светлина проблесна за миг върху острието му и той преряза
гърлото му. Ото с олюляване падна на едно коляно, след което рухна настрани, а ръцете му,
вкопчени в гърлото, изглеждаха като изцапани с черно от обливащата ги кръв. Оставих го да
кърви под лунната светлина, неспособен да извика, умиращ, но все още не мъртъв.
Хвърлих парче крехко желязо сред въглените на огъня и се отправих към другите
палатки.
Ларен ме стресна, когато заобикалях фургона. Той издаде звук на изненада, като ме видя
да се появявам иззад ъгъла с изваден меч. Но отровата го беше направила муден и той едва
успя да вдигне ръце, преди Цезура да го уцели в гърдите. Той нададе сподавен вик, рухна
назад на земята и се сгърчи.
Никой от тях не беше заспал дълбоко заради отровата, затова викът на Ларен ги накара
да излязат от фургоните и палатките, като се олюляваха и се оглеждаха неспокойно. От
отворената задна част на по-близкия до мен фургон изскочиха две безформени фигури, за
които знаех, че трябва да са на Джош и Френ. Ударих единия в окото, преди още да е скочил
на земята и изкормих другия.
Всички видяха това и започнаха да крещят вече не на шега. Повечето от тях побягнаха
замаяно към дърветата. Някои се спъваха и падаха. Но високата фигура на Тим се хвърли към
мен и тежкият меч, който цяла вечер остреше, проблесна на лунната светлина като парче
сребро.
Но аз бях готов. Взех второ, дълго парче трошливо желязо в ръка и промърморих
обвързване. След това, когато той се приближи достатъчно, за да нанесе удар, аз счупих
желязото между пръстите си. Мечът му се строши със звука на счупена камбана и парчетата
от него се посипаха върху земята, изчезвайки в тъмната трева.
Тим беше по-опитен от мен, по-силен и ръцете му бяха по-дълги. Макар и отровен, той
пак се представи добре. Беше ми нужна почти половин минута, преди да успея да се
промъкна покрай защитата му с „любовник излиза през прозореца“ и да отрежа ръката му
при китката.
Той падна на колене, нададе дрезгав вой и се вкопчи в остатъка от ръката си. Битката не
продължи дълго, но всяка секунда беше от жизненоважно значение, тъй като останалите
щяха да се пръснат из гората.
Забързах се в посоката, в която бях видял да се отправя с олюляване една от тъмните
фигури. Не бях достатъчно предпазлив, затова, когато Алег ми се нахвърли от сянката на
едно дърво, ме свари неподготвен. Той нямаше меч, а само малък нож, който просветна на
лунната светлина, когато той се втурна към мен. Но ножът е достатъчен, за да убиеш човек.
Той ме намушка в корема, докато се търкаляхме по земята. Ударих се отстрани по главата в
един корен и усетих вкуса на кръв.
Успях да се изправя на крака преди него и прерязах ахилесовото му сухожилие. След това
го наръгах в корема и го оставих да лежи на земята и да псува, докато подгоних останалите.
Притиснах здраво корема си с една ръка. Знаех, че болката скоро ще ме връхлети и че след
това няма да живея много време.
* * *
Беше дълга нощ и няма да ви занимавам с повече подробности за нея. Открих останалите,
докато те се опитваха да избягат в гората. Ан беше счупила крака си по време на
безразсъдното си бягство, а Тим беше изминал почти цял километър въпреки загубата на
ръката си и раната в гърдите. Те крещяха, псуваха и молеха за милост, докато ги преследвах
из гората, но нищо от онова, което казваха, не можеше да ме умилостиви.
Беше ужасна нощ, но открих всички. В постъпката ми нямаше чест и слава, но имаше
кръв и някакъв вид справедливост. Накрая довлякох телата им обратно.
* * *
Върнах се в палатката, когато небето започваше да се оцветява в познатия син цвят.
Няколко сантиметра под пъпа си усещах линия от остра пареща болка и по неприятното
подръпване, което чувствах, докато се движех, разбрах, че засъхналата кръв беше залепила
ризата ми към раната. Опитах се, доколкото можах, да не обръщам внимание на това
усещане, защото знаех, че няма да мога да се погрижа за себе си с треперещите си ръце,
докато не стане достатъчно светло, че да виждам добре. Щеше да се наложи да изчакам
зората, за да проверя колко зле съм ранен.
Опитах се да не обръщам внимание на онова, което знаех от работата си в Медика. Всяка
дълбока рана в корема обещаваше дълъг и болезнен път към гроба. Един опитен медик с
подходящото оборудване би могъл да стори нещо, но едва ли бих могъл да съм по-далеч от
цивилизацията, отколкото бях в момента. Със същия успех можех да се надявам да получа и
парче от луната.
Избърсах меча си, седнах във влажната трева пред палатката и започнах да мисля.
132.
Прекъснатият кръг
Работех в продължение на повече от час, когато слънцето накрая надникна над върховете
на дърветата и започна да изпарява росата от тревата. Бях намерил един плосък камък и го
използвах като импровизирана наковалня, на която да чукам една резервна подкова, за да
променя формата ѝ. Над огъня вреше котле с овес.
Тъкмо довършвах подковата, когато с крайчеца на окото си забелязах движение. Беше
Крин, която надничаше зад ъгъла на фургона. Предположих, че се е събудила от звука на
желязото, което чуках.
— О, господи. — Тя закри устата си с ръка и направи няколко несигурни крачки иззад
фургона. — Ти си ги убил.
— Да — простичко отвърнах аз и гласът ми прозвуча мъртвешки в ушите ми.
Очите на Крин огледаха тялото ми от горе до долу и се втренчиха в разкъсаната ми и
окървавена риза.
— Ти… — Гласът ѝ заседна в гърлото и тя преглътна. — Ти добре ли си?
Кимнах мълчаливо. Когато накрая събрах кураж, за да огледам раната си, открих, че
наметалото на Фелуриан беше спасило живота ми. Вместо да ме изкорми, ножът на Алег
беше направил само дълга и плитка драскотина по корема ми. Освен това беше съсипал и
една хубава риза, но като се имаше предвид всичко, което се бе случило, едва ли можех да
съжалявам за това.
Огледах подковата, след което използвах влажен кожен ремък, за да я завържа здраво към
края на един дълъг прав клон. Свалих котлето с овес от огъня и хвърлих подковата в жарта.
След като се посъвзе от шока, Крин бавно се приближи, като гледаше към редицата от
тела от другата страна на огъня. Не бях направил нищо друго, освен да ги подредя в горе-
долу права линия. Гледката не беше приятна. Труповете бяха изцапани с кръв и раните им
зееха грозно. Крин ги погледна така, сякаш се страхуваше, че могат отново да се раздвижат.
— Какво правиш? — попита тя накрая.
В отговор извадих вече нагорещената подкова от жарта на огъня и се приближих до най-
близкото тяло. Беше това на Тим. Притиснах нажеженото желязо към опаката страна на
останалата му ръка. Кожата започна да пуши и съска и залепна за метала. Малко след това
отдръпнах подковата, като оставих върху бялата му кожа черен белег от изгаряне. Прекъснат
кръг. Върнах се при огъня и започнах да нагрявам желязото отново.
Крин стоеше безмълвно, твърде стресната, за да реагира нормално. Макар да
предполагам, че едва ли съществува нормална реакция на ситуация като тази. Но тя не се
разкрещя, нито побягна, както очаквах, че може би ще стори. Просто погледна прекъснатия
кръг и повтори:
— Какво правиш?
Когато накрая заговорих, гласът ми прозвуча странно в собствените ми уши.
— Всички от Едема Рух са едно семейство — обясних аз, — като затворен кръг. Няма
значение дали някои от нас са непознати за останалите, ние въпреки това сме семейство,
въпреки това сме близки. Трябва да бъдем такива, защото винаги сме чужди, където и да
отидем. Малко сме и хората ни мразят. Имаме закони, правила, които да следваме. Когато
един от нас направи нещо, което не може да бъде поправено или простено, ако е застрашил
безопасността и честта на Едема Рух, той бива убит и белязан с прекъснатия кръг, за да е
ясно, че вече не е един от нас. Рядко се налага това да се прави.
Извадих желязото от огъня и отидох при следващото тяло — това на Ото. Притиснах го
на обратната страна на дланта му и се заслушах в съскащия звук.
— Тези хора
Едема не би направил, затова искам да съм сигурен, че светът знае, че те не са били част от
нашето семейство. Рух не правят нещата, които тези мъже и жени са правили.
— Но фургоните — възрази тя, — инструментите.
— Те не бяха Едема Рух — твърдо настоях аз. — Вероятно дори не са били и истинска
трупа, а просто шайка крадци, които са избили група на Рух и са се опитали да заемат
местата им.
Крин погледна телата и после отново насочи погледа си към мен.
— Значи си ги убил, задето се преструват на Едема Рух?
— Че се преструват на Едема Рух ли? Не. — Сложих отново подковата в огъня. — За
това, че са избили трупата на Рух и са откраднали фургоните им? Да. За онова, което са
сторили с теб? Да.
— Но ако не са Рух… — Крин погледна ярко боядисаните фургони. — Как?
— И аз самият съм любопитен за това — отвърнах аз.
Извадих отново прекъснатия кръг от огъня, отидох до Алег и притиснах желязото върху
дланта му.
Фалшивият член на трупа трепна и сякаш се разбуди.
— Той не е мъртъв! — изпищя Крин.
Бях огледал раната преди това.
— Мъртъв е — студено я уверих аз. — Просто още не е спрял да мърда. — Обърнах се и
го погледнах в очите. — Какво ще кажеш, Алег? Как се сдобихте с тези два фургона на
Едема?
— Долно копеле на Рух! — наруга ме той със замаян и предизвикателен вид.
— Да — казах аз. — Такъв съм. А ти не си. И така, как научи знаците и обичаите на
моето семейство?
— Как разбра? — попита той. — Знаехме думите и ръкостискането. Знаехме за водата и
виното и за песните преди вечеря. Как разбра?
— Мислехте си, че ще можете да ме измамите? — извиках аз и усетих как гневът в мен се
стяга като пружина. — Това е моето семейство! Как бих могъл да не го познавам? Рух не
правят онова, което вие сте сторили. Рух не крадат и не отвличат момичета.
Алег поклати глава с подигравателна усмивка. По зъбите му имаше кръв.
— Всеки знае какви неща вършите вие.
Гневът ми избухна.
— Всички мислят, че ни познават! Мислят си, че слуховете и истината са едно и също
нещо! Рух не правят такива неща! — Размахах бясно ръце наоколо. — Хората мислят тези
неща само заради такива като теб! — Гневът ми избликна още по-яростно и аз осъзнах, че
крещя. — Сега ми кажи каквото искам да знам или дори и бог ще заплаче, като чуе какво ще
сторя с теб!
Алег пребледня и му се наложи да преглътне, за да възвърне гласа си.
— Имаше един старец и още няколко други музиканти. Половин година пътувах с тях
като охрана. Накрая те ме приеха в групата си. — Той се задъха и отвори широко уста,
опитвайки се да си поеме въздух.
— Тогава ти ги изби.
Беше казал достатъчно.
Алег енергично поклати глава.
— Не… бяхме нападнати, докато пътувахме — той немощно посочи останалите тела. —
Те ни изненадаха. Избиха останалите музиканти, но мен просто ме… зашеметиха.
Погледнах редицата от трупове и почувствах как гневът ми пламна отново, макар това
вече да ми бе известно. Нямаше друг начин тези хора да се сдобият с два фургона на Едема с
непокътнати знаци върху тях.
Алег заговори отново:
— След това им показах… как да се държат като трупа. — Болката го накара да
преглътне мъчително. — Хубав живот.
Извърнах поглед отвратен. Донякъде той наистина беше един от нас. Осиновен от
семейството ни. Сега, когато бях научил това, то само правеше нещата десет пъти по-лоши
от преди. Мушнах отново подковата в жарта на огъня и докато тя се нагряваше, погледнах
момичето. Вперила поглед в Алег, очите ѝ бяха станали твърди като кремък.
Макар да не бях сигурен дали трябваше да го правя, ѝ подадох дамгата. Лицето ѝ стана
сурово и тя я взе.
Изглежда, Алег така и не разбра какво предстоеше да се случи, докато тя не допря
нажеженото желязо до гърдите му. Той изпищя и започна да се гърчи, но не му достигаше
сила да се измъкне и тя силно притисна печата към него. Направи гримаса, докато той слабо
се съпротивляваше, и очите ѝ се изпълниха със сълзи на гняв.
След една дълга минута отдръпна желязото и се изправи, като плачеше тихо. Оставих я
на спокойствие.
Алег вдигна очи към нея и някак успя да възвърне гласа си.
— А, момиче, прекарахме си добре заедно, нали? — рече той, Крин спря да плаче и го
погледна, а той продължи: — Не…
Изритах го здраво в ребрата, преди да успее да каже нещо друго. Той безмълвно се сви от
болка и след това изплю кръв срещу ми. Изритах го още веднъж и тялото му се отпусна
неподвижно.
Тъй като не знаех какво друго да направя, взех дамгата и започнах да я нагрявам отново.
Настъпи продължително мълчание.
— Ели още ли спи? — попитах аз.
Крин кимна.
— Мислиш ли, че би ѝ помогнало, ако види това?
Тя се замисли и избърса лицето си с ръка.
— Не мисля — накрая отвърна тя. — Не мисля, че точно сега
добре с главата.
— И двете ли сте от Левиншир? — попитах аз, за да избегна ново неловко мълчание.
— Фермата на моето семейство се намира малко на север от Левиншир — отвърна
момичето. — Бащата на Ели е кмет.
— Кога дойдоха тези в града ви? — попитах аз, докато слагах печата върху поредната
ръка. Сладникавата миризма на изгоряла плът ставаше все по-силна.
— Кой ден сме?
Пресметнах наум.
— Фелинг.
— Дойдоха в града на Тхеден. — Тя направи пауза. — Преди цели пет дни? — каза тя с
невярващ глас. — Радвахме се на възможността да изгледаме някоя пиеса и да научим
новините. Да послушаме малко музика. — Сведе поглед. — Лагерът им беше в източния
край на града. Когато отидох да ми предскажат съдбата, те ми казаха да се върна по-късно
през нощта. Изглеждаха толкова приятелски настроени, толкова вълнуващи. — Крин
погледна към фургоните. — Когато отидох, те всички бяха насядали край огъня. Пяха ми
песни. Старицата ми даде някакъв чай. Изобщо не се замислих… Искам да кажа… тя
изглеждаше като баба ми. — Очите ѝ се спряха върху тялото на старицата и след това се
отместиха встрани. — След това не знам какво се случи. Събудих се в тъмнината, в един от
фургоните. Бях вързана и… — Гласът ѝ леко трепна, тя разсеяно разтри китките си и след
това погледна назад към палатката. — Предполагам, че и Ели е получила същата покана.
Довърших дамгосването на ръцете им. Имах намерение да сложа печата и на лицата им,
но желязото се нагряваше твърде бавно в огъня и бързо почувствах умора. Изобщо не бях
спал и гневът, който толкова дълго бе пламтял в мен, вече едва тлееше, оставяйки ме студен
и безчувствен.
Посочих котлето с овес, което бях свалил от огъня.
— Гладна ли си?
— Да — отвърна тя, след което стрелна с поглед труповете. — Не.
— И аз също. Отиди да събудиш Ели и можем да ви отведем у дома.
Крин се затича към палатката. След като тя се скри вътре, аз се обърнах към редицата от
трупове.
— Някой възразява ли срещу моето напускане на трупата? — попитах аз.
Никой от тях не го направи. И така, аз си тръгнах.
133.
Сънища
Отне ми един час да закарам фургоните до една гъста част на гората и да ги скрия.
Махнах знаците на Едема и разпрегнах конете. Имаше само едно седло, затова натоварих
другите два коня с храна и каквито преносими ценни вещи успях да открия.
Когато се върнах с конете, Крин и Ели ме чакаха. По-точно Крин ме чакаше. Ели просто
стоеше наблизо с безучастно изражение и празни очи.
— Знаеш ли как да яздиш? — попитах Крин.
Тя кимна и аз ѝ подадох поводите на оседлания кон. Момичето сложи крак на стремето,
след което спря и поклати глава. Бавно свали крака си.
— Ще вървя пеш.
— Мислиш ли, че Ели ще се задържи на коня?
Крин погледна към мястото, където стоеше русото момиче. Един от конете с
любопитство я побутна с муцуната си, но тя не реагира.
— Вероятно. Но не мисля, че това ще е добре за нея. След…
— Тогава ще вървим пеш — кимнах с разбиране аз.
* * *
— Каква е същността на летхани? — попитах Вашет.
— Успех и правилна реакция.
— Кое е по-важното — успехът или правилността?
— Те са едно и също. Ако действаш правилно, успехът ще дойде.
— Но други могат да успеят, като правят погрешни неща — изтъкнах аз.
— Погрешните неща никога не водят до успех — твърдо заяви Вашет. — Ако човек
постъпи погрешно и успее, това не е правилният начин. Без летхани няма истински успех.
—
Очите ми се фокусираха върху Крин. Косата ѝ беше разчорлена от вятъра и младото ѝ
лице беше уморено.
— Господине? Стъмва се.
Огледах се наоколо и видях как тъмнината настъпва от изток. Бях уморен до мозъка на
костите и се бях унесъл, докато вървяхме, след като спряхме да хапнем по обяд.
— Просто ме наричай Квоте, Крин. Благодаря, че ме раздруса за лакътя. Бях се отнесъл
нанякъде.
Крин събра дърва и запали огън. Разседлах конете, след това ги нахраних и изтрих.
Отделих и няколко минути, за да разпъна палатката. Обикновено не бих си правил труда да
се занимавам с нещо такова, но върху конете имаше достатъчно място за нея, а и
предположих, че момичетата не са свикнали да спят на открито.
След като приключих с палатката, осъзнах, че съм взел само едно допълнително одеяло
от принадлежностите на трупата. Доколкото имах представа от тези неща, нощта щеше да е
студена.
— Вечерята е готова — чух Крин да вика.
Хвърлих в палатката своето одеяло заедно с резервното и се отправих към мястото,
където тя готвеше. Беше свършила добра работа с наличните продукти. Имаше картофена
супа с бекон и препечен хляб. В жарта се печеше и зелена тиква.
Безпокоях се за Ели. Цял ден се държеше по един и същ начин — вървеше апатично,
изобщо не говореше, нито реагираше на онова, което Крин или аз ѝ казвахме. Очите ѝ
проследяваха ставащото около нея, но в тях нямаше мисъл. Двамата с Крин бяхме открили
по трудния начин, че ако не я наблюдавахме, тя спираше да върви или се отклоняваше от
пътя, ако нещо привлечеше вниманието ѝ.
Когато седнах, Крин ми подаде пълна паница и лъжица.
— Ухае приятно — похвалих я аз.
Тя се усмихна с половин уста и сипа и на себе си във втора паница. Започна да сипва и в
трета купа, но после се поколеба, когато осъзна, че Ели не може да се храни сама.
— Искаш ли малко супа, Ели? — попитах аз с нормален глас. — Ухае хубаво.
Тя седна безучастно край огъня, без да поглежда към каквото и да е.
— Искаш ли да опиташ от моята? — попитах аз, сякаш това беше най-естественото нещо
на света.
Приближих се до нея и духнах върху лъжицата, за да изстине.
— Ето, опитай.
Ели механично изяде храната, като леко обърна глава към мен по посока на лъжицата.
Блясъкът на танцуващите пламъци се отразяваше в очите ѝ. Те бяха като прозорците на
празна къща.
Духнах следващата лъжица и я подадох на русото момиче. Тя отвори уста едва когато
лъжицата докосна устните ѝ. Помръднах глава, опитвайки се да погледна отвъд танцуващата
светлина на огъня, отразена в очите ѝ, като отчаяно се надявах да видя нещо зад нея. Каквото
и да е.
— Обзалагам се, че ти казват Ел, нали? — разговорливо попитах аз и погледнах към
Крин. — Съкратено от Ели?
— Всъщност ние не бяхме приятелки. — Крин безпомощно сви рамене. — Тя е просто
Ели Ануотър — дъщерята на кмета.
— Днес наистина доста повървяхме — продължих аз със същия непринуден тон. — Как
са краката ти, Крин?
— Малко ме болят — отвърна тя, като продължи да ме наблюдава със сериозните си
черни очи.
— И моите също. Нямам търпение да си сваля обувките. Твоите крака болят ли те, Ел?
Никакъв отговор. Поднесох ѝ следващата лъжица.
— Освен това беше и доста горещо. Но тази вечер сигурно ще се захлади. Хубаво време за
спане. Няма ли да е чудесно това, Ел?
Отново нямаше отговор. Крин не спираше да ме наблюдава от отсрещната страна на
огъня. Аз самият също хапнах от супата.
— Това е наистина превъзходна супа, Крин — искрено я похвалих аз, после се обърнах
към безучастното момиче. — Добре че Крин е тук да ни сготви, Ел. Всичко, което аз готвя,
има вкус на конски фъшкии.
От другата страна на огъня Крин се опита да се засмее с уста, пълна със супа, и
резултатът беше такъв, какъвто можеше да се очаква. Стори ми се, че видях проблясък в
очите на Ели.
— Ако имах малко конски фъшкии, щях да ви направя конски пай за десерт — рекох аз.
— Мога да ви направя още тази вечер, ако искате… — Не довърших, превръщайки думите си
във въпрос.
Ел съвсем леко се намръщи. Върху челото ѝ се появи малка бръчка.
— Вероятно си права — съгласих се аз, — сигурно няма да е много добре. Искаш ли
вместо това да хапнеш още супа?
Съвсем леко кимване. Дадох ѝ една лъжица.
— Обаче е леко солена. Сигурно ще поискаш и малко вода.
Ново кимване. Подадох ѝ меха с вода и тя го надигна. Пи цяла минута. Вероятно се беше
обезводнила от дългото вървене днес. Утре трябваше да я наблюдавам по-внимателно, за да
се уверя, че пие достатъчно вода.
— Ти искаш ли да пийнеш, Крин?
— Да, моля — отвърна чернокосото момиче с поглед, вперен в лицето на Ел.
Ел ѝ подаде с механично движение меха с вода, провисвайки го така, че ремъкът се
влачеше по жарта. Крин бързо го взе и каза със закъснение:
— Благодаря ти, Ел.
Поддържах бавната нишка на разговора по време на цялото хранене. Към края Ел вече се
хранеше сама и макар очите ѝ да бяха по-ясни, сякаш гледаше на света през замръзнало
стъкло и виждаше навън, без да я виждат. Все пак това беше някакво подобрение.
След като изяде две паници супа и половин самун хляб, очите ѝ започнаха да се
притварят.
— Искаш ли да си лягаш, Ел? — попитах аз.
Отвърна ми с по-категорично кимване.
— Да те отнеса ли до палатката?
Очите ѝ се отвориха и тя енергично поклати глава.
— Може би Крин ще ти помогне да се подготвиш за лягане, ако я помолиш.
Ел се обърна и погледна към Крин. Устата ѝ леко помръдна. Крин ми хвърли бърз поглед
и аз кимнах.
— Да вървим да се пъхаме в леглата тогава — каза чернокосото момиче и прозвуча точно
като по-голяма сестра.
Тя дойде, хвана Ели за ръката и ѝ помогна да се изправи. Докато те се отправяха към
палатката, аз си довърших супата и изядох парче хляб, което беше твърде изгоряло за
момичетата.
Не след дълго Крин се върна при огъня.
— Тя заспа ли? — попитах аз.
— Преди още главата ѝ да е докоснала възглавницата. Мислиш ли, че ще се оправи?
Ели беше в дълбок шок. Съзнанието ѝ беше пристъпило през вратите на лудостта, за да се
защити от онова, което се бе случило.
— Вероятно просто е въпрос на време — уморено отвърнах аз, като се надявах, че казвам
истината. — Младите хора се оправят бързо. — Засмях се невесело, защото осъзнах, че
вероятно тя е само около година по-млада от мен.
Тази вечер се чувствах двойно, а може би дори тройно по-стар.
Въпреки че се усещах тежък като олово, се насилих да стана и да помогна на Крин да
измие съдовете. Долових, че тя става все по-неспокойна, докато приключвахме с
почистването и връзвахме конете на ново място, където има свежа трева. Напрежението
нарастваше, колкото повече приближавахме палатката. Спрях и повдигнах плата на входа, за
да може тя да влезе.
— Тази нощ ще спя тук, навън.
— Сигурен ли си? — Облекчението ѝ беше осезаемо.
Кимнах. Тя се мушна вътре и затвори покривалото на входа след себе си. Главата ѝ се
появи отново почти веднага, последвана от ръката ѝ, която ми подаваше едно одеяло.
— Ще ви трябват и двете — поклатих глава аз. — Тази нощ ще е студена.
Увих се в шаеда си и легнах точно пред палатката. Не исках Ели да тръгне нанякъде през
нощта и да се загуби или да се нарани.
— Няма ли да ти е студено?
— Ще се оправя — отвърнах аз.
Бях толкова уморен, че можех да заспя върху препускащ кон. Бях толкова уморен, че бих
заспал и
Крин отново мушна глава в палатката. Скоро след това я чух да се завива с одеялата.
После всичко утихна.
Спомних си стреснатия поглед на Ото, докато прерязвах гърлото му. Чух отново как Алег
ме проклина и се бори немощно, докато го влача обратно към фургоните. Спомних си
кръвта. Начина, по който я усещах върху ръцете си. Колко гъста беше тя.
Никога преди не бях убивал някого по този начин — не така хладнокръвно и не толкова
отблизо. Спомних си колко гореща беше кръвта им. Спомних си как Кете крещеше, докато я
преследвах през гората.
— Трябваше да избирам между тях и себе си! — истерично крещеше тя. — Нямах избор!
Трябваше да избирам между тях и себе си!
Дълго лежах буден. Когато накрая заспах, сънищата, които дойдоха, бяха още по-лоши.
134.
Пътят към Левиншир
На следващия ден не успяхме да изминем много път, тъй като двамата с Крин трябваше
да водим три коня, а освен това и Ел. За щастие конете се държаха добре, както обикновено
става с животни, дресирани от Едема. Ако бяха по-своенравни, можеше и никога да не
успеем да стигнем до Левиншир.
Дори и така, животните повече създаваха грижи, отколкото носеха полза. Особено
лъскавият петнист кон, който имаше навика да се завира в шубраците, за да си търси паша.
Три пъти ми се бе налагало да го издърпвам оттам и вече и двамата се дразнехме един на
друг. По очевидни причини го кръстих Проклетник.
След като ми се наложи да го издърпам обратно на пътя за четвърти път, сериозно се
замислих дали да не го пусна на свобода, за да си спестя неприятностите. Разбира се, не го
направих. Добрият кон е като пари в джоба. И щеше да е по-бързо да яздя обратно до
Северин, вместо да вървя пеша през целия път.
Двамата с Крин правехме всичко възможно, за да увлечем Ел в разговор, докато
вървяхме. Изглежда, че това помагаше малко. И докато дойде времето за обяд, тя сякаш
почти бе започнала да разбира какво се случва около нея. Почти.
Когато се готвехме да се отправим отново на път след обяда, ми хрумна идея. Отведох
сивата петниста кобила до мястото, където беше застанала Ел. Златистата ѝ коса беше в
пълен безпорядък и тя се опитваше да прокара ръка през нея, като разсеяно се озърташе,
сякаш не можеше напълно да си даде сметка къде точно се намира.
— Ел — тя се обърна и аз посочих кобилата, — запозна ли се със Сива опашка?
Тя ми отвърна с леко, объркано поклащане на глава.
— Имам нужда от твоята помощ, за да я водиш. Някога преди водила ли си кон?
Кимване.
— Някой трябва да се грижи за нея. Ще можеш ли да се справиш?
Сива опашка ме погледна с голямото си око, сякаш за да ми покаже, че има нужда от
водене точно толкова, колкото и на мен ми трябват колела, за да ходя. Но след това тя леко
наведе глава и майчински подуши Ел. Момичето протегна ръка и почти механично погали
носа на коня, след което взе поводите от мен.
— Мислиш ли, че това е добра идея? — попита Крин, когато се върнах да товаря
останалите коне.
— Сива опашка е кротка като агне.
— А Ел е малоумна като овца — със закачлив тон рече Крин — и това не ги прави
особено добра двойка.
Думите ѝ ме накараха да се усмихна.
— Ще ги наблюдаваме внимателно в продължение на час-два. Ако не се получава, здраве
да е. Но понякога човек най-добре може да си помогне, като помага на някой друг.
* * *
Тъй като не бях спал добре, този ден се чувствах два пъти по-изморен. Коремът ме
болеше и усещах кожата си протрита, сякаш някой е свалил с шкурка първите ѝ два слоя.
Почти се изкушавах да дремна на седлото, но не можех да си позволя да яздя, докато
момичетата вървят пеша.
Затова продължих да влача крака и да клюмам, водейки коня. Този ден така и не успях да
вляза в удобния унес, към който обикновено прибягвах, когато вървях пеша. Измъчваха ме
мисли за Алег — чудех се дали все още е жив.
От времето, прекарано в Медика, знаех, че раната, която му бях нанесъл в корема, е
фатална. Освен това бях наясно, че така го обричам на бавна смърт. Бавна и мъчителна. При
подходящи грижи можеше да мине цял цикъл дни, преди да умре. Дори и сам насред
пущинака, той пак можеше да живее няколко дни с такава рана.
Тези дни нямаше да са приятни. Щеше да изпадне в делириум, когато започнеше
треската от възпалението. Всяко движение щеше да отваря раната му отново и отново. Освен
това нямаше да може да ходи заради крака с прерязаното ахилесово сухожилие. Така че ако
искаше да се движи, щеше да му се наложи да пълзи. Сигурно вече умираше от глад и жажда.
Но нямаше да умре от жажда. Не. Бях му оставил пълен мях с вода наблизо, преди да
тръгнем. Не го бях сторил от доброта — не за да направя по-поносими последните му
часове. Бях го оставил, защото знаех, че с вода щеше да живее по-дълго и да страда повече.
Да му оставя онзи мях с вода беше най-ужасното нещо, което някога бях правил, и сега,
когато гневът ми се бе охладил, вече съжалявах за това. Зачудих се колко ли още щеше да
живее заради него. Един ден? Два? Със сигурност повече от два дни. Опитах се да не мисля
какви щяха да бъдат тези два дни.
Но дори и когато успеех да прогоня от съзнанието си мислите за Алег, имаше други
демони, с които да се боря. Спомнях си части от онази нощ и нещата, които казваха
лъжливите членове на трупата, докато ги съсичах. Спомнях си звука, който мечът ми
издаваше, когато се забиваше в тях, както и миризмата на кожата им, докато ги жигосвах.
Бях убил две жени. Какво би помислила Вашет за постъпката ми? Какво би помислил всеки
друг?
Изтощен от безпокойство и липсата на сън, мислех за това в продължение на цялата
останала част от деня. Устроих лагера по навик и успях да поддържам разговора с Ел
единствено с усилие на волята. Времето за сън дойде, преди да съм готов, и аз отново се
оказах увит в своя шаед пред палатката на момичетата. Смътно осъзнавах, че Крин беше
започнала да ме гледа със същия разтревожен поглед, който хвърляше и на Ел през
изминалите два дни.
Лежах цял час с широко отворени очи и мислех за Алег, преди да успея да заспя. Когато
заспах, сънувах, че ги убивам. В съня си дебнех в гората мрачно и непоколебимо, сякаш бях
самата смърт.
Но този път беше различно. Убих Ото и кръвта му оплиска ръцете ми като гореща
мазнина. След това убих Ларен, Джош и Тим. Те стенеха, крещяха и се гърчеха върху земята.
Раните им бяха ужасяващи, но аз не можех да извърна поглед.
Тогава лицата се смениха. Убих Терен — брадатия някогашен наемник от моята трупа.
След това убих Трип. После подгоних Шанди през гората с меч в ръка. Тя крещеше и
плачеше от страх. Когато накрая я хванах, тя се вкопчи в мен, зарови лице в гърдите ми и
зарида.
— Не, не, не — молеше се тя. — Не, не, не.
Събудих се. Лежах по гръб ужасѐн и не знаех дали сънят ми е свършил и съм се върнал в
действителността. След малко осъзнах истината. Ел беше изпълзяла от палатката и се беше
свила до мен. Лицето ѝ беше притиснато в гърдите ми, а ръката ѝ беше отчаяно вкопчена в
моята.
— Не, не — задавено извика тя. — Не, не, не, не, не.
Ризата ми беше мокра от горещите ѝ сълзи. Ръката ми кървеше там, където тя беше
забила нокти в нея.
Започнах да я утешавам и погалих косата ѝ с ръка. След дълго време тя се успокои и
накрая заспа изтощено, като продължаваше да се притиска силно към гърдите ми.
Лежах, без да помръдвам, защото не исках движението ми да я събуди. Зъбите ми бяха
здраво стиснати. Помислих си за Алег, Ото и всички останали. Спомних си кръвта, виковете
и мириса на горяща кожа. Спомних си за всичко това и изпитах желание да им сторя и по-
лоши неща.
Никога повече не сънувах кошмари. Понякога се сещам за Алег и се усмихвам.
* * *
Стигнахме до Левиншир на следващия ден. Ел беше дошла на себе си, но оставаше
мълчалива и затворена в себе си. Въпреки това сега нещата се развиваха по-бързо, особено
след като момичетата решиха, че са се възстановили достатъчно, за да се редуват да яздят
Сива опашка.
Изминахме десет километра, преди да спрем по обяд. Крин и Ел ставаха все по-
развълнувани, защото започваха да разпознават някои части от околността — формата на
хълмовете в далечината, изкривено дърво край пътя.
Но когато наближихме Левиншир, те се умълчаха.
— Зад онзи хълм е — рече Крин и слезе от пъстрата кобила. — Оттук нататък ти ще
яздиш, Ел.
Русото момиче премести поглед от нея към мен и след това сведе очи. Тя поклати глава.
— Вие двете добре ли сте? — погледнах ги аз.
— Баща ми ще ме убие. — Гласът на Крин беше едва доловим шепот, а на лицето ѝ беше
изписан истински страх.
— Тази нощ баща ти ще е един от най-щастливите хора в света — възразих аз и след това
реших, че е по-добре да съм искрен. — Може и да е ядосан. Но това ще е само защото през
последните осем дни е бил уплашен до смърт.
Крин, изглежда, малко се поуспокои, но Ел избухна в плач. Крин я прегърна и започна
нежно да я успокоява.
— Никой няма да се ожени за мен — хлипаше Ел. — Щях да се омъжвам за Джейсън
Уотърсън и да му помагам в магазина. Сега той няма да се ожени за мен. Никой няма да се
ожени за мен.
Вдигнах поглед към Крин и видях, че в нейните влажни очи се отразяваше същият страх.
Но в очите на Крин имаше и гняв, докато в тези на Ел нямаше нищо друго освен отчаяние.
— Всеки мъж, който мисли по този начин, е глупак — заявих аз, като вложих в гласа си
цялата увереност, на която бях способен. — А вие двете сте твърде умни и красиви, за да се
омъжвате за глупаци.
Изглежда, че това донякъде успокои Ел и очите ѝ се насочиха към мен, сякаш търсеше
нещо, в което да повярва.
— Това е самата истина — уверих ги аз. — И нищо от онова, което се е случило, не е
било по ваша вина. Гледайте да не забравяте това през следващите няколко дни.
— Мразя ги! — изсъска Ел, изненадвайки ме с внезапната си ярост. — Мразя мъжете!
Кокалчетата на ръцете ѝ, които стискаха поводите на Сива опашка, побеляха. Лицето ѝ
се изкриви в маска на ярост. Крин прегърна Ел, но когато ме погледна, видях същите
чувства, отразени мълчаливо и в нейните тъмни очи.
— Имате право да ги мразите — признах аз, изпитвайки повече гняв и безпомощност,
отколкото някога бях чувствал в живота си. — Но и аз съм мъж. Не всички сме такива.
Постояхме там — на не повече от километър от града — още известно време. Пийнахме
вода и хапнахме малко, за да успокоим нервите си. А след това ги отведох по домовете им.
135.
Завръщане у дома
Левиншир не беше голям град. В него живееха двеста души, може би триста, ако се броят
и околните ферми. Когато влязохме в селището, беше време за обяд и черният път, който го
разделяше на две, беше празен и тих. Ел ми каза, че нейната къща се намира в другия край на
града. Надявах се момичетата да стигнат до там, без да ги видят. Те бяха уморени и
объркани. Последното нещо, от което се нуждаеха, бе да се изправят пред тълпа от съседи,
които клюкарстват за тях.
Но не беше писано да стане така. Бяхме стигнали до средата на града, когато мярнах
движение зад един прозорец. Един женски глас извика „Ел!“ и десет секунди по-късно от
всички врати наоколо започнаха да излизат хора.
Жените бяха най-бързи и след по-малко от минута десетина от тях бяха образували
защитен кордон около двете момичета, като не спираха да говорят, да плачат и да се
прегръщат една друга. Изглежда, че Ел и Крин нямаха против това. Може би така беше по-
добре. Сърдечното посрещане можеше да помогне много за бързото им изцеление.
Мъжете стояха по-назад, защото знаеха, че в подобни ситуации от тях няма особена
полза. Повечето наблюдаваха от вратите или верандите. Седем-осем излязоха на улицата,
като се движеха бавно и преценяваха положението. Това бяха предпазливи хора — фермери
и приятели на фермери. Те знаеха имената на всички на двайсет километра околовръст. В
градче като Левиншир нямаше непознати освен мен самия.
Нито един от тези мъже не беше близък роднина на момичетата. Дори и да бяха такива,
нямаше да се приближат до тях в продължение на поне още един час. Така щяха да позволят
на жените и сестрите си да се погрижат за нещата. Тъй като нямаше с какво да се занимават,
вниманието им за кратко се спря върху конете и след това се насочи към мен.
Махнах на едно десетинагодишно момче.
— Отиди да кажеш на кмета, че дъщеря му се е върнала. Тичай!
Момчето се затича, а босите му крака вдигнаха облак от прах по пътя.
Мъжете бавно тръгнаха към мен. Естествената им подозрителност беше станала
десетократно по-голяма заради скорошните събития. Едно около дванайсетгодишно момче
не беше толкова предпазливо, колкото останалите, и се приближи до мен, като оглеждаше
меча и наметалото ми.
— Как се казваш? — попитах го аз.
— Пит.
— Можеш ли да яздиш кон, Пит?
— Че как. — Той изглеждаше засегнат.
— Знаеш ли къде е фермата на Уокър?
— На около три-четири километра от пътя за мелницата.
Отстъпих встрани и му подадох поводите на петнистата кобила.
— Отиди и им кажи, че дъщеря им се е прибрала у дома. След това им дай коня, за да
дойдат в града.
Беше яхнал животното още преди да успея да предложа да му помогна да се качи.
Подържах юздата още малко, докато скъсявах стремената, така че да не се убие по пътя към
фермата.
— Ако стигнеш дотам и се върнеш, без да си счупиш главата или крака на моя кон, ще ти
дам едно пени — обещах аз.
— Ще ми дадеш две — отвърна той.
Засмях се. Той обърна коня и миг по-късно беше изчезнал.
Междувременно мъжете се бяха приближили и сега ме наобиколиха в кръг.
Един висок, оплешивяващ и навъсен мъж с прошарена брада явно се беше самоопределил
за водач.
— И така, кой си ти? — попита той, а тонът му говореше повече, отколкото думите.
— Квоте — любезно отвърнах аз. — А ти?
— Не знам дали това ти влиза в работата — изръмжа той. — Какво правиш тук?
— В името на божията майка, Сет! — каза му един по-възрастен мъж. — Нямаш ум
колкото и едно куче. Така не се говори с…
— Не ми давай акъл, Бенджамин — наежи се в отговор навъсеният. — Имаме пълно
право да знаем кой е той. — Той се обърна към мен и застана няколко крачки по-напред от
всички останали. — Да не си някой от копелдаците от трупата, дето мина оттук?
— Не — поклатих глава аз и се опитах да изглеждам безобиден.
— Мисля, че си от тях. Мисля, че приличаш на някой от Рух. Имаш техните очи.
Мъжете около него проточиха вратове, за да видят по-добре лицето ми.
— За Бога, Сет — намеси се отново възрастният мъж. — Никой от тях не беше с червена
коса. Такава коса лесно се запомня. Той не е един от тях.
— Защо бих ги върнал обратно, ако съм един от хората, които са ги отвлекли? —
изтъкнах аз.
Изражението на навъсения стана по-мрачно и той продължи бавно да се приближава към
мен.
— На умен ли ми се правиш, момче? Може би си мислиш, че всички ние тук сме
глупави? Мислиш, че ако ги върнеш, ще получиш награда или че може би няма да изпратим
някой след вас? — Той вече беше почти на ръка разстояние от мен и на лицето му беше
изписан гняв.
Огледах се и видях същия гняв в очите на всички мъже около мен. Това беше от онзи
гняв, който бавно се разгаря и сърцата на добри мъже, които търсят справедливост, и когато
разберат, че няма да я получат, решават, че отмъщението е най-доброто, на което могат да
разчитат.
Опитах се да измисля начин как да успокоя положението, но преди да сторя каквото и да
било, чух зад гърба си острия глас на Крин.
— Сет, стой настрана от него!
Сет спря, вдигнал ръце към мен.
— Виж сега…
Крин вече пристъпваше към него. Кръгът от жени я пропусна, но остана близо до нея.
— Той ни спаси, Сет — яростно изкрещя тя. — Ти глупав лайнар,
дяволите, бяхте всички вие? Защо не дойдохте да ни помогнете?
Мъжът се отдръпна от мен и на лицето му се изписа смесица от гняв и срам.
— Направихме го — извика в отговор той. — След като открихме какво се е случило,
тръгнахме след тях. Когато простреляха коня на Били под него, той смаза крака му. Джим
беше намушкан в ръката, а старият Къпър все още не е дошъл в съзнание след удара, който
му нанесоха. Почти ни избиха.
Погледнах отново и разчетох гнева по лицата на мъжете. Видях истинската причина за
него. Безпомощността, която бяха почувствали, неспособни да защитят града си от набезите
на лъжливата трупа. Неспособността им да върнат дъщерите на своите приятели и съседи ги
караше да се срамуват.
— Е, това не е било достатъчно! — разпалено изкрещя в отговор Крин с пламтящи очи.
— Той дойде и ни спаси, защото е истински мъж! Не като всички вас, които ни оставихте да
умрем!
Един млад мъж — фермерско момче на около седемнайсет, застанало вляво от мен — не
успя да сдържи гнева си.
— Нищо от това нямаше да се случи, ако не се мотаеше насам-натам като някоя курва на
Рух!
Счупих ръката му, преди да осъзная какво върша. Той изпищя и падна на земята.
Хванах го за врата и го изправих на крака.
— Как е името ти? — изръмжах в лицето му аз.
— Ръката ми! — задъхано изплака той и подбели очи.
Раздрусах го като парцалена кукла.
— Името ти!
— Джейсън — измрънка той. — В името на божията майка, ръката ми…
Хванах го за брадичката и обърнах лицето му към Крин и Ел.
— Джейсън — тихо изсъсках в ухото му, — искам да погледнеш тези момичета. И искам
да си помислиш за ада, през който са преминали през последните няколко дни, завързани за
ръцете и краката във фургона. И искам да си зададеш въпроса кое е по-лошо — счупена ръка
или това да бъдеш отвлечен от непознати и изнасилван по четири пъти на нощ? — След това
обърнах лицето му към себе си и заговорих толкова тихо, че дори и от няколко сантиметра
гласът ми беше като едва доловим шепот. — След като помислиш над това, искам да се
помолиш на бога да ти прости за онова, което току-що каза. И ако наистина го мислиш,
Техлу ще ти даде сила ръката ти да зарасне както трябва. — Очите му бяха ужасени и влажни
и аз продължих: — След това, ако някога през ума ти мине лоша мисъл за която и да е от тях
двете, ръката ще те боли, сякаш в костта ти има нажежено желязо. Ако им кажеш лоша дума,
ще те хване треска, ръката ти бавно ще загние и ще се наложи да я отрежат, за да ти спасят
живота. — Стегнах хватката си и видях как очите му се разшириха. — А ако направиш нещо
на някоя от двете, аз ще разбера, ще се върна тук, ще те убия и ще оставя тялото ти да виси на
дърво.
Сега по лицето му вече се стичаха сълзи, макар да не бях сигурен дали са от срам, от
страх или от болка.
— Сега ѝ кажи, че съжаляваш за онова, което изрече — наредих му.
Пуснах го, след като се убедих, че се държи на крака, и го обърнах към Крин и Ел.
Жените стояха около тях като защитен пашкул.
Той стисна ръката си немощно.
— Не трябваше да казвам това, Ели — изхлипа той и гласът му прозвуча по-нещастно и
разкаяно, отколкото очаквах, независимо дали ръката му беше счупена или не. — През
устата ми говореше демон. Въпреки това ти се кълна, че се поболях от тревога. Всички се
чувствахме така. И наистина се опитахме да ви освободим, но те бяха много, нападнаха ни
внезапно по пътя и се наложи да върнем Бил у дома, иначе щеше да умре от раната в крака
си.
Името на момчето ми напомни за нещо. Джейсън? Внезапно заподозрях, че току-що бях
счупил ръката на приятеля на Ел. В момента това някак не ме разтревожи особено.
Всъщност може би дори му бях направил услуга.
Огледах се и видях, че гневът започна да изчезва от лицата на мъжете около мен, сякаш
бях изтощил цялата ярост на градчето в едно внезапно и ярко избухване. Вместо това те
наблюдаваха Джейсън и изглеждаха леко смутени, сякаш момчето се извиняваше от името
на всички тях.
След това видях един едър мъж в добро здраве да тича по улицата, следван от дузина
други жители на градчето. По изражението на лицето му познах, че това е бащата на Ел —
кметът. Той си проби път през пръстена от жени, вдигна дъщеря си в прегръдката си и я
завъртя.
В малки градчета като това ще намерите два вида кметове. Първият вид са плешиви
възрастни мъже, които са доста дебели, бива ги в работата с пари и имат навика да започнат
да кършат ръце, когато се случи нещо неочаквано. Вторият тип са високи, широкоплещести
мъже, чиито семейства бавно са натрупали състояние, защото ядно са се претрепвали от
работа зад плуга в продължение на двайсет поколения. Бащата на Ел беше от втория вид.
Той се доближи до мен, без да сваля ръка от раменете на дъщеря си.
— Разбирам, че трябва да благодаря на теб за това, че върна нашите момичета. — Той
протегна ръка, за да стисне моята, и видях, че неговата е превързана.
Въпреки това ръкостискането му беше здраво. Той ми се усмихна с най-широката
усмивка, която виждах след като се разделих със Симон в Университета.
— Как е ръката? — попитах аз, без да осъзнавам как прозвучаха думите ми.
Усмивката му леко помръкна и аз побързах да добавя:
— Изкарал съм малко обучение като медик и знам, че тези неща могат да са неприятни,
когато си далеч от дома.
„Особено когато живееш в страна, където мислят, че живакът е лекарство“, казах си аз
наум.
Усмивката му се върна и той размърда пръстите си.
— Малко е скована, но това е всичко. Свариха ни неподготвени. Докопах един от тях, но
той ме намушка и избяга. Как успя да измъкнеш момичетата от тези безбожници Рух? —
ядно попита той.
— Те не бяха от Едема Рух — казах аз и гласът ми прозвуча малко по-напрегнато,
отколкото исках. — Дори не бяха истинска трупа.
Усмивката му отново започна да помръква.
— Какво имаш предвид?
— Те не бяха Едема Рух. Ние не правим нещата, които те са сторили.
— Чуй ме — прямо и леко ядосано рече кметът. — Много добре знам какво правят и
какво не. Когато дойдоха, се държаха мило и любезно. Посвириха малко и изкараха някое и
друго пени. След това започнаха да създават проблеми в града. Когато им казах да си
тръгват, те отвлякоха дъщеря ми. — Когато изрече последните думи, от устата му сякаш
изригнаха пламъци.
—
Сет, който стоеше до кмета, се намръщи и отново впери поглед в мен.
— Казах ви, че прилича на един от тях — победоносно извика той. — Познавам ги.
Винаги можеш да ги познаеш по очите.
— Чакай малко — бавно и невярващо рече кметът. — Да не искаш да ми кажеш, че си
един от
Преди да успея да му обясня, Ел хвана ръката му.
— О, моля те, не го ядосвай, татко — бързо се намеси тя и задърпа ръката му, сякаш за да
го отдалечи от мен. — Не казвай нищо, което да го ядоса. Той не е един от тях. Той ме върна
обратно и ме спаси.
Думите ѝ, изглежда, донякъде поуталожиха гнева на кмета, но приятелското му
отношение се стопи.
— Обясни ми — мрачно ме подкани той.
Въздъхнах вътрешно, осъзнавайки в каква бъркотия съм попаднал.
— Те не бяха членове на трупа и със сигурност не бяха Едема Рух. Бяха бандити, които са
избили членове на семейството ми и са откраднали фургоните им. Само са се престрували
на артисти.
— Защо някой би се преструвал на Рух? — попита кметът, сякаш това беше нещо
непонятно.
— За да могат да направят онова, което са сторили — сопнах се аз. — Пуснали сте ги във
вашия град и те са злоупотребили с доверието ви. Това е нещо, което никой Едема Рух
никога не би направил.
— Ти така и не отговори на въпроса ми — отбеляза той. — Как успя да измъкнеш
момичетата?
— Погрижих се за нещата — простичко отвърнах аз.
— Той ги уби — заяви Крин достатъчно силно, че всички да я чуят. — Изби ги всичките.
Усетих как погледите на тълпата се впериха в мен. Половината хора си мислеха:
— Ами, добре тогава — каза кметът, сякаш току-що беше взел решение. — Това е
похвално. Светът е по-хубаво място без тях.
Усетих как всички леко се поотпуснаха.
— Това са техните коне. — Посочих двата коня, които носеха багажа ни. — Сега те
принадлежат на момичетата. На около шейсет и пет километра на изток ще намерите
фургоните. Крин може да ви покаже къде са скрити. Те също принадлежат на момичетата.
— В Темсфорд може да се вземе добра цена за тях — замислено рече кметът.
— Заедно с инструментите, дрехите и останалите вещи ще струват доста пари —
съгласих се аз и твърдо добавих: — Като се разделят на две, ще се получи добра зестра.
Той срещна погледа ми и кимна бавно с разбиране.
— Така е.
— Ами нещата, които откраднаха от нас? — намеси се един як мъж с престилка. —
Разбиха къщата ми и откраднаха две бъчви от най-хубавата ми бира!
— Имаш ли дъщери? — спокойно го попитах аз.
От внезапното му уплашено изражение разбрах, че има. Погледнах го в очите, без да
отмествам поглед.
— Тогава мисля, че си се разминал с доста малко.
Кметът накрая забеляза Джейсън, който стискаше счупената си ръка.
— Какво се е случило с теб?
Младежът сведе поглед към краката си и Сет отговори вместо него:
— Каза някои неща, които не биваше да казва.
Кметът се огледа и осъзна, че ако настоява за по-подробен отговор, ще стане по-
неприятно, затова сви рамене и не настоя повече.
— Мога да ти сложа шина — непринудено предложих аз на Джейсън.
— Не! — веднага отвърна той, след което побърза да добави: — Предпочитам да отида
при Гран.
— Гран? — Хвърлих кос поглед към кмета.
— Когато си ожулим колената, Гран е тази, която ни изправя на крака — усмихна се той
с нежност.
— Бил там ли е? — попитах аз. — Мъжът със смазания крак?
Той кимна.
— Доколкото я познавам, тя няма да го изпусне от поглед поне още един цикъл от дни.
— Ще дойда с теб — казах аз на обляното в пот момче, което внимателно придържаше
ръката си. — Искам да я погледам как работи.
* * *
Както бяхме далеч от всякаква цивилизация, очаквах, че Гран ще е някоя старица, която
лекува пациентите си с пиявици и дървесен спирт.
Това ми мнение се промени, когато видях вътрешността на къщата ѝ. Стените бяха
покрити със снопчета изсушени билки и полици, на които бяха наредени грижливо
надписани шишенца.
Имаше малко бюро с три тежки, подвързани с кожа книги. Едната от тях беше отворена и
аз познах, че това е „Хероборика“. Забелязах, че полетата са осеяни с надраскани на ръка
бележки, а някои от пасажите на книгата бяха редактирани или пък изцяло задраскани.
Гран не беше толкова стара, колкото предполагах, макар че косата ѝ бе прошарена. Освен
това не беше прегърбена и всъщност беше по-висока от мен, имаше широки рамене и кръгло,
усмихнато лице.
Тя сложи на огъня меден чайник, като си тананикаше. След това извади ножица, накара
Джейсън да седне и внимателно опипа ръката му. Момчето беше бледо и се потеше, не спря
да бърбори нервно, докато тя методично сряза ризата му. Само за няколко минути, без дори
жената да го попита, той ѝ даде точно, макар и малко несвързано описание на завръщането
на Ел и Крин.
— Счупването е добро и чисто — най-сетне заключи тя, като го прекъсна. — Как се
случи?
Неспокойните очи на Джейсън се стрелнаха към мен и след това се отместиха встрани.
— Нищо — после осъзна, че не е отговорил на въпроса ѝ.
— Искам да кажа…
— Аз я счупих — намесих се аз. — Реших, че най-малкото, което мога да сторя, е да
дойда с него и да видя дали мога да помогна с нещо, за да се оправи ръката му.
— Занимавал ли си се с подобни неща преди? — попита ме Гран.
— Учил съм медицина в Университета — отвърнах аз.
— Предполагам, че тогава ще можеш да държиш шината, докато аз я бинтовам — сви
рамене тя. — Има едно момиче, което ми помага, но тя избяга, когато чу за суматохата,
настанала по-нагоре по улицата.
Джейсън ме гледаше неспокойно, докато притисках дървото към ръката му, но на Гран ѝ
бяха нужни по-малко от три минути, за да стегне шината с компетентен и леко отегчен вид.
Докато я наблюдавах как работи, реших, че е по-добра от половината студенти, които
работеха в Медика.
След като приключихме, тя сведе поглед към Джейсън.
— Късметлия си — каза му. — Не се наложи да я намествам. Въздържай се да си служиш
с нея в продължение на месец и ще зарасне без проблем.
Джейсън си тръгна веднага щом му се удаде възможност и след известно убеждаване
Гран ми позволи да видя Бил, който лежеше в задната стаичка.
Ако счупването на Джейсън беше чисто, то това на Бил беше възможно най-лошото. И
двете кости в долната част на крака му бяха счупени на няколко места. Не можех да видя
мястото под превръзките, но кракът му беше силно отекъл. Кожата над превръзките беше
ожулена, покрита с рани и опъната като прекалено натъпкана наденица.
Бил беше блед, но в съзнание и изглеждаше така, сякаш може би ще успее да запази крака
си. Виж, каква работа щеше да му върши той, беше отделен въпрос. Може би щеше да се
размине само със сериозно куцане, но не бих се обзаложил, че някога ще тича отново.
— Що за човек е този, който би застрелял нечий кон? — възмутено попита той с лице,
покрито с тънък слой пот. — Това не е редно.
Разбира се, конят беше неговият. А градът не беше от онези, в които хората имат повече
от един кон. Бил беше млад мъж, който наскоро се бе оженил, имаше собствена малка ферма
и навярно никога нямаше да може да ходи отново, защото се бе опитал да постъпи правилно.
Като се замислих за това, ме заболя.
Гран му даде две лъжици от едно кафяво шише и той затвори очи. Двамата излязохме от
стаята и тя затвори вратата след себе си.
— Беше ли се показала костта? — попитах, след като вратата вече беше затворена.
Тя кимна и върна шишенцето обратно на полицата.
— Какво използва, за да не получи отравяне?
— Искаш да кажеш да не загние? — попита тя. — Овчи трън.
— Наистина ли? — попитах аз. — Не арундинацея?
— Арундинацея? — Тя изсумтя, добави дърва в огъня и махна вече кипящия чайник от
него. — Някога опитвал ли си се да предпазваш нещо от загниване с арундинацея?
— Не — признах аз.
— Позволи ми тогава да ти спестя неприятностите, които ще те сполетят, като убиеш
някого. — Тя извади две дървени чаши. — Арундинацеята е безполезна. Можеш да я ядеш,
ако искаш, но това е всичко.
— Но за мехлема от арундинацея и бесами се предполага, че е идеален за нещо такова.
— Бесамито може и да става за нещо — призна Гран, — но овчият трън е по-добър. Бих
предпочела да имам червен лист, но човек невинаги разполага с онова, което му се иска.
Използвам мехлем от майчин лист и овчи трън и както виждаш, той е добре. Арундинацеята
лесно се намира, става на хубава каша, но няма някакви полезни свойства. — Тя поклати
глава. — Арундинацея и камфор. Арундинацея и бесами. Арундинацея и солен филиз.
Арундинацеята не е някакъв палиатив2. Просто добре пренася лекарството, което върши
истинската работа.
Отворих уста да възразя, но огледах отново стаята и изпълнения ѝ с бележки екземпляр
на „Хероборика“ и затворих уста.
Домакинята сипа в двете чаши гореща вода от чайника.
— Поседни за малко — подкани ме тя. — Изглеждаш на края на силите си.
Погледнах с копнеж към предложения стол.
— Май трябва да се връщам.
— Имаш време за една чаша — рече тя, хвана ръката ми и ме дръпна към стола. — И да
хапнеш нещо набързо. Блед си като изсъхнала кост, а тук имам малко сладък пудинг, който
така си стои.
Опитах се да си сетя дали днес бях обядвал нещо. Спомних си, че нахраних момичетата…
— Не искам да те затруднявам допълнително — възпротивих се аз. — Вече ти създадох
достатъчно работа.
— Беше крайно време някой да счупи ръката на това момче — разговорливо призна тя.
— Да не вярваш какви приказки могат да излязат от устата му. — Тя ми подаде едната от
дървените чаши. — Изпий това, а аз ще ти донеса малко от онзи пудинг.
Парата, която се вдигаше от купата, ухаеше прекрасно.
— Какво има вътре? — попитах аз.
— Шипка. И малко ябълково бренди, което пия за успокоение. — Гран ми се усмихна
широко и в ъгълчетата на очите и се появиха бръчици. — Ако искаш, мога да добавя и малко
арундинацея.
Усмихнах се и отпих. В гърдите ми се разля топлина и усетих как леко се поотпуснах.
Което беше странно, защото не бях осъзнал, че преди това съм бил напрегнат.
Тя се засуети, сложи две чинии на масата и се отпусна на близкия стол.
— Наистина ли си убил онези хора? — направо попита тя.
В гласа ѝ нямаше никакво обвинение. Беше просто въпрос.
Кимнах.
— Вероятно не е трябвало да казваш на никого — рече тя. — Ще се вдигне шум. Ще
поискат процес и ще трябва да докарат ази от Темсфорд.
— Не аз им казах — обясних аз. — Крин го направи.
— Аха.
Разговорът замря. Изпих последната глътка, но когато се опитах да оставя чашата на
масата, ръцете ми трепереха толкова силно, че тя изтропа върху дървото като някой
търпелив посетител, който чука на вратата.
Гран отпи спокойно от своята чаша.
— Не ми се говори за това — най-сетне казах аз. — Това, което направих, не беше добро.
— Някои биха оспорили това — меко се възпротиви тя. — Мисли, че си сторил онова,
което трябва.
Думите ѝ предизвикаха внезапна, пареща болка зад очите ми, сякаш всеки момент щях да
избухна в сълзи.
— Не съм толкова убеден в това — признах аз и гласът ми прозвуча странно в
собствените ми уши.
Сега ръцете ми трепереха още повече.
Гран не изглеждаше изненадана от това.
— От няколко дни се опитваш да се контролираш, нали? — Тонът ѝ даваше ясно да се
разбере, че думите ѝ не са въпрос. — Това изражение ми е познато. Стараел си се да си
намираш работа. Грижил си се за момичетата. Не си спал. Вероятно не си се хранил много.
— Тя вдигна чинията. — Изяж си пудинга. Ще ти даде малко сили.
Започнах да ям парчето. Когато стигнах до средата, се разплаках и леко се задавих,
когато част от него заседна в гърлото ми.
Гран допълни чашата ми с още чай и добави малко бренди накрая.
— Изпий това — нареди ми тя.
Отпих една глътка. Нямах намерение да казвам каквото и да е, но внезапно осъзнах, че
тихо говоря:
— Мисля, че с мен нещо не е наред. Нормален човек не би могъл да стори нещата, които
аз направих. Нормален човек никога не би убил хора по този начин.
— Може и така да е — съгласи се тя и отпи от чашата си. — Но какво би казал, ако
разбереш, че кракът на Бил под онази превръзка леко е позеленял и мирише сладникаво?
Вдигнах поглед стреснат.
— Да не е започнал да загнива?
— Не — поклати глава тя. — Казах ти, че е добре. Но ако все пак беше така?
— Щеше да се наложи да го отрежем — отвърнах аз.
— Така е — сериозно кимна Гран. — И щеше да се наложи да го направим бързо. Още
днес. Без да се двоумим и да се надяваме, че той сам ще успее да се оправи. Това не би
довело до нищо друго освен до смъртта му. — Тя отпи отново, като ме наблюдаваше над
ръба на чашата си и превърна думите си във въпрос.
Кимнах. Знаех, че е истина.
— Учил си малко медицина — продължи тя. — Знаеш, че правилното лекуване означава
трудни избори. — Погледна ме твърдо. — Ние не сме като другите хора. Изгаряш някого с
желязо, за да спреш кървенето. Спасяваш майката и губиш бебето. Трудно е и никой никога
не ти благодари. Но ние сме тези, които трябва да направят своя избор. — Отново бавно
отпи от чая. — Първите няколко пъти е най-лошо. Ще трепериш и известно време няма да
можеш да спиш. Но това е цената, която трябва да платиш, задето си сторил онова, което
трябва да бъде сторено.
— Имаше и жени — казах аз и думите заседнаха в гърлото ми.
Очите на Гран проблеснаха.
— Те го заслужават двойно повече — заяви тя и внезапният яростен гняв върху лицето ѝ
ме изненада толкова много, че усетих как по тялото ми пропълзя страх. — Мъж, който прави
това на момиче, е като бясно куче. Той не е човек, а просто животно, което трябва да бъде
убито. Но жена, която му помага? Това е по-лошо. Тя знае какво прави. Знае какво означава
това.
Тя внимателно остави чашата си върху масата и изражението ѝ отново стана спокойно.
— Ако кракът загние, го режеш. — Направи решителен жест, все едно режеше с ръка,
след което взе своето парче и започна да го яде с пръсти. — А някои хора трябва да бъдат
убити. Това е всичко.
* * *
Докато успея да възвърна хладнокръвието си и да изляза на улицата, тълпата там се беше
увеличила. Съдържателят на местния хан беше изкарал една бъчва на площадката пред
кръчмата и във въздуха се носеше сладникавата миризма на бира.
Бащата и майката на Крин бяха дошли в града върху петнистата кобила. Пит също беше
дотичал обратно. Той ми показа, че главата му не е счупена и поиска своите две пенита за
извършените услуги.
Родителите на Крин ми благодариха горещо. Видяха ми се добри хора. Повечето хора са
такива, ако им се даде възможност. Взех юздата на пъстрата кобила и я използвах като
стена, която да ми даде възможност за малко да поговоря що-годе насаме с Крин.
Ъгълчетата на тъмните ѝ очи бяха леко зачервени, но лицето ѝ беше ведро и щастливо.
— Погрижи се да получиш Жената дух — казах аз и посочих към единия от конете. — Тя
е твоя.
Зестрата на дъщерята на кмета така или иначе щеше да е добра, затова бях натоварил
коня на Крин с повече ценни вещи, както и с по-голямата част от парите на лъжливата
трупа.
Лицето ѝ стана сериозно и тя отново ми напомни за Дена като по-млада.
— Тръгваш си — досети се тя.
Наистина беше така. Не се опита да ме убеди да остана и вместо това ме изненада с
внезапна прегръдка. След това ме целуна по бузата и прошепна в ухото ми:
— Благодаря ти.
Отдръпнахме се един от друг, защото знаехме, че благоприличието не ни позволява
повече.
— Не се давай лесно и не се омъжвай за някой глупак — рекох аз, чувствайки, че трябва
да кажа нещо.
— Ти също — отвърна тя и в тъмните ѝ очи проблесна лека закачливост.
Взех поводите на Сива опашка и я поведох към мястото, където стоеше кметът и важно
наблюдаваше тълпата. Когато се приближих, той ми кимна.
Поех си дълбоко дъх.
— Приставът наоколо ли е?
При този въпрос той повдигна вежди, след това сви рамене и посочи към тълпата.
— Ей го там. Но още преди да дойдеш, той вече беше почти пиян. Не знам дали сега
може да ти е от някаква полза.
— Ами — колебливо подзех аз, — предполагам, че някой трябва да ме затвори, докато не
повикате ази от Темсфорд. — Кимнах към малката каменна сграда в центъра на града.
Кметът ми хвърли кос поглед и леко се намръщи.
—
— Не особено — признах аз.
— Тогава можеш да идваш и да си отиваш когато пожелаеш — каза той.
— Сигурно ази няма да бъде доволен, когато научи за това — отбелязах аз. — Не бих
желал някой друг да наруши закона на желязото заради нещо, което аз съм направил.
Подпомагането на бягството на убиец може да бъде наказано с обесване.
Едрият мъж ме изгледа продължително. Очите му се спряха върху меча ми, а след това
върху износената кожа на ботушите ми. Почти усещах как отбелязва липсата на каквито и да
било сериозни наранявания, макар че наскоро бях убил половин дузина въоръжени мъже.
— Значи ще ни оставиш да те заключим? — попита той. — Просто така?
Свих рамене.
Той се намръщи отново, сетне поклати глава, сякаш не намираше смисъл в думите ми.
— Ами, че ти си направо кротък като агънце — зачуди се той. — Но не, няма да те
затворя. Не си сторил нищо нередно.
— Счупих ръката на онова момче — казах аз.
— Хъммм — мрачно изръмжа кметът. — Забрави за това. — Той бръкна в джоба си,
извади половин пени и ми го подаде. — Много съм ти задължен за него.
Засмях се и пуснах монетата в джоба си.
— Ето какво си мисля — рече той. — Ще отида да проверя дали ще открия пристава.
След това ще му обясня, че трябва да те заключим. Ако през това време си се измъкнал в
тази суматоха, едва ли ще излезе, че сме ти помогнали да избягаш, нали?
— Ще бъде сметнато за нехайство при изпълнение на служебните задължения —
отбелязах аз. — Може да получи няколко удара с камшик или да загуби поста си.
— Не би трябвало да се стигне до там — каза кметът. — Но дори и да се стигне,
приставът ще бъде щастлив да го направи. Той е чичото на Ели. — Погледна към тълпата на
улицата. — Петнайсет минути ще ти стигнат ли да се измъкнеш в цялата тази бъркотия?
— Ако нямаш нищо против — рекох аз, — би ли могъл да кажеш, че съм изчезнал по
странен и загадъчен начин, когато си се обърнал с гръб към мен?
— Не виждам защо не — засмя се той. — Трябват ли ти повече от петнайсет минути, за
да бъдеш загадъчен?
— Десет би трябвало да са напълно достатъчни — отвърнах аз, свалих калъфа с лютнята
и пътната си торба от Сива опашка и подадох юздите на кмета. — Ще ми направиш услуга,
ако се погрижиш за кобилата, докато Бил се изправи на крака.
— Оставяш му коня си? — попита той.
— Той наскоро е загубил своя — свих рамене аз. — А ние от Рух сме свикнали да вървим
пеша. Така или иначе няма да знам какво да правя с коня — добавих не съвсем искрено.
Едрият мъж хвана поводите и ме изгледа продължително, сякаш не беше съвсем сигурен
какво да мисли за мен.
— Има ли нещо друго, което можем да направим за теб? — попита накрая.
— Помнете, че бандитите бяха онези, които отвлякоха момичетата — казах аз и се
обърнах да си вървя. — И помнете, че един от Едема Рух ги върна обратно.
136.
Антракт — близо до забравата
Квоте вдигна ръка към Летописеца.
— Нека спрем за малко, какво ще кажеш? — Той огледа тъмната странноприемница. —
Малко се поувлякох в разказа. Трябва да се погрижа за някои неща, преди да стане твърде
късно.
Съдържателят се изправи сковано на крака и се протегна. Запали една свещ от камината
и започна да обикаля из странноприемницата и да пали лампите една след друга,
принуждавайки мракът бавно да отстъпва.
— Историята увлече и мен — призна писарят, изправи се и също се протегна. — Кое
време е?
— Късно е — отвърна Баст. — И съм гладен.
— Мислех си, че по това време ще имаш поне няколко души за вечеря. — Летописеца
погледна през тъмния прозорец към улицата. — За обяд имаше цяла тълпа.
— Щяха да дойдат няколко редовни клиенти, ако не беше погребението на Шеп — кимна
Квоте.
— А, да. — Писарят сведе поглед. — Бях забравил за това. Да не ви попречих да отидете?
Съдържателят запали последната лампа зад бара и духна свещта.
— Всъщност не — отвърна той. — Двамата с Баст не сме местни. А и тук хората са
практични. Те знаят, че не мога да зарежа работата си.
— Освен това не се разбираш с отец Леодин — добави помощникът.
— И не се разбирам с местния свещеник — призна Квоте. — Но ти трябва да се мернеш
там, Баст. Ще изглежда странно, ако не го направиш.
— Не искам да излизам от тук, Реши. — Очите на Баст неспокойно се стрелнаха наоколо.
Съдържателят му се усмихна сърдечно.
— Трябва да го направиш, Баст. Шеп беше добър човек, отиди и пийни едно питие, за да
го изпратиш. Всъщност… — Той се наведе, порови под тезгяха известно време и накрая
извади една бутилка. — Ето вземи. Това е превъзходен стар бренд. Никой наоколо не търси
толкова хубава напитка. Отиди и я сподели с тях. — Той остави бутилката върху бара с глух
звук.
Помощникът неволно направи крачка напред и на лицето му се изписа объркване.
— Но, Реши, аз…
— Ще има хубави момичета, които ще танцуват, Баст — каза Квоте с нисък и успокояващ
глас. — Някой ще свири на цигулка и всички просто ще са щастливи, че са живи. Ще
повдигат полите си в такт с музиката. Ще се смеят и леко ще залитат от алкохола. Страните
им ще са порозовели и готови за целуване… — Той побутна кафявата бутилка и тя се плъзна
към ученика му. — Ти си моят посланик в града. Аз може да съм зает със
странноприемницата, но ти трябва да бъдеш там и да поднесеш извиненията ми.
Помощникът хвана бутилката за гърлото.
— Ще пийна една напитка — заяви той с изпълнен с решителност глас. — Ще изиграя
един танц и ще целуна веднъж Кейти Милър, а може би и вдовицата Крийл. — Погледна
Квоте в очите. — Няма да ме има само половин час…
— Има някои неща, за които трябва да се погрижа, Баст — усмихна му се сърдечно
Квоте. — Ще скалъпя някаква вечеря, а и така ще дадем възможност на нашия приятел да
отпочине малко, ръката му сигурно се е изморила.
Баст се ухили и взе бутилката.
— Тогава нека танците да са два! — Той се втурна към вратата и когато я отвори, вятърът
нахлу през нея и завъртя косата му. — Оставете ми нещо за ядене! — изкрещя през рамо той.
Вратата се затвори.
Летописеца погледна съдържателя с любопитство.
— Започна да приема историята твърде лично. — рече Квоте и леко сви рамене. —
Загуби усета си за нея. Малко различни занимания ще му дадат известна перспектива. Освен
това наистина трябва да приготвя вечеря, макар и само за трима.
Писарят извади един мръсен парцал от кожената си чанта и го погледна с отвращение.
— Ще те затрудня ли много, ако ти поискам чист парцал? — попита той.
Съдържателят кимна и извади чист ленен парцал изпод бара.
— Имаш ли нужда от нещо друго?
Летописеца се изправи и отиде до бара.
— Ще ми е от голяма полза, ако имаш малко силен спирт — леко смутено каза той. —
Не ми е удобно да те моля за това, но когато ме ограбиха…
Квоте махна с ръка.
— Не ставай глупав — каза той, — още вчера трябваше да те попитам дали имаш нужда
от нещо. — Излезе иззад бара и се отправи към стълбището на мазето. — Предполагам, че
дървесният спирт ще свърши най-добра работа, нали?
Писарят кимна и съдържателят изчезна в мазето. Летописеца взе чистото, сгънато
квадратно парче ленен плат и разсеяно го разтри между пръстите си. След това очите му се
насочиха към меча, който беше окачен високо на стената зад бара. Сивият метал на острието
се открояваше на фона на тъмното дърво на дъската, върху която беше монтиран.
Квоте се качи обратно по стълбите, носейки малка прозрачна бутилка.
— Има ли нещо друго, от което се нуждаеш? Разполагам и със солидни запаси от хартия
и мастило.
— Утре може и да потрябват — рече писарят. — Използвах по-голямата част от хартията
си. Но тази нощ може да приготвя още мастило.
— Недей да си правиш труда — непринудено го успокои съдържателят. — Имам няколко
бутилки фино аруеанско мастило.
— Истинско аруеанско мастило? — изненада се Летописеца.
Квоте се усмихна широко и кимна.
— Това е ужасно любезно от твоя страна. — Писарят малко се поотпусна. — Признавам,
че не горях от нетърпение да прекарам цял час в правене на мастило. — Той взе прозрачното
шише и парцала, замълча и след това попита: — Ще имаш ли нещо против, ако ти задам
един въпрос? Искам да кажа, неофициално?
— Много добре, нека да е неофициално. — Устните на съдържателя се извиха в
самодоволна усмивка.
— Нямаше как да не забележа, че описанието ти на Цезура… — Летописеца се поколеба.
— Ами, то май не съвпада съвсем с истинския меч. — Очите му се насочиха към меча зад
бара. — Ефесът не е какъвто го описваш…
— Не може да ти се отрече, че си наблюдателен — ухили се широко Квоте.
— Не искам да кажа… — побърза смутено да добави Летописеца.
Съдържателят се засмя с плътен и топъл смях. За миг звукът му отекна в стаята и
странноприемницата изобщо не изглеждаше така празна.
— Не. Напълно прав си. — Той се обърна и погледна меча. — Това не е… Как го нарече
момчето тази сутрин? — За момент погледът му стана далечен. — Кайзера — убиецът на
поети.
— Просто бях любопитен — извинително каза писарят.
— Трябва ли да се чувствам обиден, че слушаш внимателно? — отново се засмя Квоте. —
Какво ѝ е забавното на една история, ако никой не я слуша? — Той нетърпеливо потри ръце.
— Добре. Какво искаш за вечеря? Топла или студена да бъде? Супа или яхния? Освен това
съм специалист и по пудингите.
Накрая решиха да е нещо просто, за да не се налага да се разпалва отново печката в
кухнята. Съдържателят се движеше чевръсто из странноприемницата и събираше нещата,
които му бяха необходими. Той си тананикаше, докато донесе от мазето студено овнешко и
половин заострено парче твърдо сирене.
— Това ще е приятна изненада за Баст — ухили се Квоте на Летописеца, когато извади от
килера буркан маслини в саламура. — Не знае, че ги имаме, иначе досега да ги е изял. —
Той развърза престилката и я изхлузи през главата си. — Мисля, че имаме и няколко
останали домата в градината.
Квоте се върна след няколко минути. Беше направил вързоп от престилката си. Дъждът
го беше опръскал и косата му беше и пълен безпорядък. Беше се ухилил като малко момче и
в този миг почти не приличаше на сериозния съдържател с неговите бавни движения.
— Бурята все още се колебае дали да се разрази — съобщи той, сложи престилката си
върху бара и внимателно извади доматите от нея. — Но ако реши да го стори, може да е
толкова силна, че тази нощ да обръща каруци.
Той започна разсеяно да си тананика, докато режеше и подреждаше всичко върху широк
дървен поднос.
Вратата на „Пътният камък“ се отвори и пламъците на лампите потрепериха от
внезапния порив на вятъра. Влязоха двама войници. Бяха се прегърбили срещу силния вятър
и мечовете им стърчаха назад като опашки. Платът на техните синьо-бели дрехи бе осеян с
тъмните пръски на дъжда.
Те свалиха тежките си раници и по-ниският от двамата натисна вратата с рамо, за да я
затвори със сила, докато вятърът я блъскаше.
— В името на божиите зъби! — изруга по-високият и оправи дрехите си. — Лоша нощ да
си навън.
Темето му беше плешиво и имаше гъста черна брада, която беше равна като лопата. Той
погледна към Квоте.
— Ей, момче! — весело извика той. — Зарадвахме се, като видяхме вашата светлина. Би
ли изтичал да извикаш собственика? Трябва да поговорим с него.
Съдържателят вдигна престилката от бара и я нахлузи през глава.
— Аз съм собственикът — рече той и се прокашля, докато връзваше връзките на кръста
си.
Той прекара ръце през разрошената си коса, за да я приглади.
Брадатият войник му хвърли поглед и след това сви рамене.
— Това е добре. Има ли някакъв шанс да ни дадеш нещо за вечеря?
Квоте посочи празната стая.
— Не видях смисъл да слагам котлето на огъня тази вечер отвърна той. — Но мога да ви
предложа това, което виждате тук.
Двамата войници се приближиха към бара. Русият прокара ръце през къдравата си коса и
изтръска няколко капки дъжд от нея.
— Този град изглежда по-мъртъв от водата в застояла локва — отбеляза той. — Не
видяхме никаква друга светлина освен тази.
— Беше дълъг ден за събиране на жътвата — обясни съдържателят, — а и в една от
близките ферми има бдение. Вероятно в момента ние четиримата сме единствените хора в
града. — Той енергично потри ръце. — Мога ли да ви предложа по една напитка, за да се
сгреете, добри хора?
Той извади бутилка вино и я тропна върху бара с глух и приятен звук.
— Ами, затрудняваш ме с това предложение — отговори русият войник с леко смутена
усмивка. — Много бих искал да пийна, по двамата с приятеля ми току-що получихме
заплатата си от краля. — Той бръкна в джоба си и извади лъскава златна монета.
— Това са всички пари, които имам в мен. Ще имаш ли да ми развалиш цял роял?
— И аз съм в същото положение — оплака се брадатият войник. — Това са повече пари,
отколкото някога съм имал, но трудно се харчат накуп. В повечето градчета, през които
минахме, едва успяха да ни развалят половин пени. — Той се засмя на собствената си шега.
— Май ще мога да ви помогна за това — непринудено каза Квоте.
Двамата войници се спогледаха. Русият кимна.
— Добре тогава — рече той и прибра монетата обратно в джоба си. — Ето каква е
истината. Няма да останем за през нощта. — Взе парче сирене от бара и отхапа от него. —
Освен това няма да ти плащаме за нищо.
— Аха — отвърна съдържателят. — Разбирам.
— А щом имаш достатъчно пари в кесията си, за да развалиш два златни рояла — алчно
добави брадатият, — тогава ще вземем и тях.
Русият войник разпери ръце в успокоителен жест.
— Виж сега, не е нужно нещата да стават грозни. Ние не сме лоши хора. Дай ни кесията
си и ще си вървим по пътя. Никой няма да пострада и нищо няма да бъде потрошено. Малко
ще те заболи. — Той повдигна вежди към съдържателя. — Но е нищо, в сравнение с това да
те убият. Прав ли съм?
Брадатият войник погледна към мястото край камината, където седеше Летописеца.
— Това няма нищо общо с теб — мрачно заяви той и брадата му се поклащаше, докато
говореше. — Не искаме нищо от теб. Просто си стой на мястото и не ни се прави на храбрец.
Писарят стрелна с поглед мъжа зад бара, но очите на съдържателя бяха насочени към
двамата войници.
Русият отхапа отново от сиренето, докато оглеждаше странноприемницата.
— За толкова млад мъж се справяш доста добре. Ще продължаваш в същия дух и след
като си тръгнем. Но ако се опиташ да създаваш неприятности, ще ти избием зъбите, ще
потрошим цялото място и пак ще ти вземем кесията. — Той хвърли останалото сирене върху
бара, плесна енергично с ръце и се усмихна. — И така, ще се държим ли като цивилизовани
хора?
— Звучи ми разумно — съгласи се Квоте.
Той се движеше бавно и внимателно — така, както човек се доближава до плашлив кон.
— Разбира се, аз не съм варварин. — Съдържателят извади кесията от джоба си и я
подаде.
Русият войник се приближи към него с леко наперена походка. Той взе кесията и
одобрително я претегли на ръка.
— Виждаш ли, казах ти… — обърна се той с усмивка към другаря си.
С едно плавно движение Квоте пристъпи напред и удари силно мъжа в челюстта.
Войникът се олюля и падна на коляно. Кесията направи дъга във въздуха и се удари със
силен метален звън в дъските на пода.
Преди войникът да успее да направи каквото и да било друго, освен да разтърси глава,
съдържателят пристъпи напред и спокойно го изрита в рамото. Не беше силен ритник от
онези, които чупят кости, но достатъчно силен, за да го просне по гръб. Мъжът се
сгромоляса тежко на пода и се претърколи, размахвайки ръце и крака.
Вторият войник мина покрай другаря си с широка усмивка изпод брадата си.
Той беше по-висок от Квоте и юмруците му бяха като широки, покрити с белези чукове.
— Добре, глупако — рече той с мрачно задоволство в гласа. — Ей сега ще те наритам.
Той бързо замахна с юмрук, но съдържателят отстъпи встрани и ритна рязко войника
точно над коляното. Брадатият мъж изръмжа изненадано и леко залитна. Тогава Квоте
пристъпи по-близо, хвана го за рамото, сграбчи китката му и изви изпънатата му ръка.
Едрият мъж беше принуден да се наведе и направи гримаса от болка. След това внезапно
издърпа ръката си от хватката на съдържателя. Квоте едва имаше време да се изненада,
когато лакътят на войника го удари в слепоочието.
Съдържателят се олюля назад, опитвайки се да увеличи разстоянието между него и
войника, за да има време да прочисти главата си. Но онзи го последва с вдигнати юмруци в
очакване на благоприятна възможност да нанесе удар.
Преди Квоте да успее да възстанови равновесието си, брадатият пристъпи по-близо и го
удари силно в корема. Съдържателят изпухтя от болка и точно когато се свиваше, войникът
замахна с другия си юмрук към лицето му, прасна го отстрани и го накара да се завърти.
Квоте успя да се задържи на крака, като се подпря на близката маса. Той примигна и
бясно замахна с юмрук към брадатия, за да го държи на разстояние. Но войникът просто
отби юмрука встрани и сграбчи с огромната си ръка китката на противника си с лекотата, с
която бащата хваща капризното си дете на улицата.
Квоте, по чието лице се стичаше кръв, се мъчеше да освободи китката си. Той замаяно
направи бързо движение с двете си ръце и след това го повтори, опитвайки се да се измъкне.
С разфокусираните си и замъглени от объркване очи той сведе поглед надолу към китките
си и направи движението отново, но ръцете само драснаха покрития с белези юмрук на
войника.
Брадатият мъж погледна замаяния съдържател с развеселено любопитство, след това се
протегна и му удари силен шамар.
— Ти си истински побойник, момче — отбеляза той. — Даже успя да ми забиеш един.
Зад тях русият войник бавно се изправи на крака.
— Малкото копеле ме удари.
Едрият войник дръпна рязко китката на Квоте и той се олюля напред.
— Кажи, че съжаляваш, глупако.
Съдържателят примигна замаяно, отвори уста, сякаш се готвеше да заговори, сетне се
олюля. Или по-скоро изглеждаше така, че се олюля. По средата на движението то стана
целенасочено и той тежко стъпи с петата си, целейки се в ботуша на войника.
Същевременно направи рязко движение с челото надолу към носа на брадатия.
Но едрият мъж само се засмя, мръдна главата си встрани и отново накара Квоте да загуби
равновесие, като го дръпна за китката.
— Няма да стане — смъмри го той и го удари през лицето с опакото на ръката си.
Съдържателят изстена и вдигна ръка към разкървавения си нос. Войникът се ухили и
небрежно го удари с коляно в слабините.
Квоте се преви на две, първо беззвучно отвори уста, а след това издаде поредица от
сподавени звуци като човек, на когото му се гади.
Все така небрежно войникът пусна китката на Квоте, сетне се пресегна и взе бутилката
вино от бара. Хвана я за гърлото и я размаха като тояга. Когато удари отстрани главата на
съдържателя, тя издаде глух, почти метален звук.
Квоте рухна на пода.
Едрият мъж погледна с любопитство бутилката с вино, преди да я остави на бара. След
това се наведе, сграбчи съдържателя за ризата и повлече отпуснатото му тяло по пода.
Подритва го с крак, докато Квоте помръдна едва-едва.
— Казах, че ще те наритам, момче — изръмжа брадатият и ритна силно съдържателя в
ребрата.
Русият войник се приближи, разтривайки бузата си.
— Трябваше да се направиш на голям умник, нали? — рече той и се изплю на пода.
Той се засили и на свой ред силно изрита падналия мъж. Съдържателят си пое бавно дъх
със свистене, но не издаде друг звук.
— А ти… — Брадатият войник насочи дебелия си пръст към Летописеца. — Имам още
един ботуш. Искаш ли да го опиташ? Вече си ожулих кокалчетата. Няма да се затрудня, ако
искаш да ти избия няколко зъба.
Писарят се огледа наоколо и с искрена изненада установи, че се е изправил. Бавно седна
обратно на стола си.
Русият се отправи с куцане към мястото, където беше паднала кесията, а едрият брадат
мъж остана надвесен над Квоте.
— Предполагам, че си решил, че трябва да опиташ — каза той на отпуснатото тяло и
здраво го изрита още веднъж в ребрата. — Проклет глупак. Някакъв си мекушав съдържател
срещу двама от личните войници на краля. — Той поклати глава и отново се изплю. —
Честно казано, за кой се мислиш?
Свит на пода, Квоте започна да издава нисък, ритмичен звук. Беше сух, тих звук, който се
завираше в ъглите на стаята. Сетне той спря за момент и болезнено си пое дъх.
Брадатият войник се намръщи и го изрита отново.
— Зададох ти въпрос, глупако…
Съдържателят издаде отново същия звук, този път по-силно отпреди. Едва тогава стана
очевидно, че се смее. Всеки сподавен пристъп на неговия смях звучеше така, сякаш той
изкашляше парчета натрошено стъкло. Въпреки това смехът му беше изпълнен с мрачно
веселие, сякаш червенокосият мъж беше чул шега, която само той разбира.
Той продължи да се смее още известно време. Брадатият сви рамене и се приготви да го
ритне отново.
Летописеца се прокашля и двамата мъже се обърнаха да го погледнат.
— В интерес на това нещата да останат цивилизовани — обади се той, — мисля, че
трябва да ви предупредя, че съдържателят изпрати своя помощник да свърши една работа.
Той трябва да се върне скоро…
— Той е прав. Да се махаме от тук. — Брадатият войник плесна другаря си по гърдите с
опакото на ръката.
— Чакай малко — каза русият войник, изтича до бара и грабна бутилката с вино. —
Добре, сега да тръгваме.
Брадатият се ухили и отиде зад бара, като вместо да прескочи тялото на съдържателя,
стъпи върху него. Взе наслуки една бутилка, събаряйки половин дузина други бутилки по
пътя. Те се изтърколиха и завъртяха по тезгяха между двете големи бъчви. Едно високо шише
с цвят на сапфир бавно се търкулна и се разби на парчета в пода.
За по-малко от минута мъжете вдигнаха раниците си и бяха на вратата.
Летописеца се завтече до мястото, където Квоте лежеше на дървения под. Червенокосият
мъж вече се опитваше сам да се изправи в седнало положение.
— Е, това наистина ме накара да се чувствам неудобно — призна той.
Докосна окървавеното си лице и погледна пръстите си.
— За момент забравих кой съм — добави той и се засмя отново с остър, безрадостен
смях.
— Добре ли си? — попита писарят.
Квоте замислено опипа скалпа си.
— Подозирам, че ще ми трябват един-два шева.
— Какво мога да направя, за да ти помогна? — попита отново Летописеца, пристъпвайки
от крак на крак.
— Недей да ми висиш на главата.
Съдържателят се изправи тромаво на крака, сетне се свлече тежко в един от високите
столове край бара.
— Ако искаш, можеш да ми донесеш чаша вода и една мокра кърпа.
Летописеца се затича към кухнята. Чу се шумът от трескаво тършуване, последван от
дрънченето на няколко неща, които бяха паднали на пода.
Квоте затвори очи и тежко се облегна на бара.
* * *
— Защо вратата е отворена? — извика Баст, когато пристъпи през прага. — Тук е толкова
студено, колкото са циците на някоя вещица. — Той застина и на лицето му се изписа
паника. — Реши! Какво се е случило? Какво… Аз… Какво се е случило?
— А, Баст — отвърна Квоте. — Би ли затворил вратата?
Помощникът бързо дотича със сковано изражение на лицето. Съдържателят седеше на
стол край бара с подуто и окървавено лице. Летописеца стоеше до него и несръчно
докосваше скалпа му с една влажна кърпа.
— Може да се наложи да ми направиш няколко шева, Баст — каза Квоте, — ако не те
затруднява много.
— Реши — повтори помощникът, — какво се случи?
— С Деван малко поспорихме — отвърна съдържателят, като кимна към писаря — за
правилното използване на подчинителното наклонение. Накрая леко се разгорещих.
Летописеца вдигна поглед към Баст, после пребледня и бързо отстъпи няколко крачки
назад.
— Той се шегува! — побърза да каже той и вдигна ръце. — Бяха войници!
Квоте се засмя мъчително. По зъбите му имаше кръв.
Баст огледа празното общо помещение.
— Какво направи с тях?
— Не много, Баст — призна съдържателят. — Вероятно вече са на километри от тук.
— Имаше ли им нещо, Реши? Като онзи от снощи? — попита помощникът.
— Просто войници, Баст — отвърна Квоте. — Двама от хората на краля.
Лицето на помощника стана пепеляво.
— Какво? — попита той. — Реши, защо им позволи да направят това?
Съдържателят изгледа невярващо младежа. Той се засмя кратко и горчиво, после
внезапно спря, присви се и пое дъх през зъби със свистене.
— Ами, изглеждаха толкова спретнати и добродетелни момчета — подигравателно
отговори той. — Рекох си, защо да не позволя на тези добри момчета да ме ограбят и след
това да ме смелят от бой.
— Но ти… — Изражението на Баст беше смаяно.
Квоте избърса кръвта, която вече започваше да влиза в окото му, после погледна
помощника така, сякаш е най-тъпото създание в целия свят.
— Какво? — попита той. — Какво искаш да кажа?
— Двама войници, Реши?
— Да! — изкрещя съдържателят. — Дори и с двама не можах да се оправя! Очевидно
един дебелоглав главорез е напълно достатъчен, за да бъда пребит почти до смърт! — Той
погледна ядосано Баст и вдигна ръце. — Какво да направя, за да те накарам да млъкнеш?
История ли искаш да ти разкажа? Искаш ли да чуеш подробностите?
Избухването му накара младежа да отстъпи назад. Лицето му пребледня още повече и на
него се появи паника.
Ръцете на Квоте тежко се отпуснаха.
— Престани да очакваш от мен да съм нещо, което не съм — все още задъхано заяви той.
Раменете му се изгърбиха и той разтри очи, размазвайки кръвта по лицето си.
— В името на божията майка, защо просто не ме оставиш на мира? — рече той и
уморено отпусна глава.
Баст застина неподвижно и с широко отворени очи като на подплашен елен.
Тишината, която изпълни стаята, беше гъста и горчива като дим.
Квоте си пое бавно дъх. Това беше единственото движение в стаята.
— Съжалявам, Баст — рече той, без да вдига поглед. — В момента леко ме боли и
раздразнението взе връх. Дай ми малко време и ще се оправя.
Като продължаваше да гледа надолу, съдържателят затвори очи и на няколко пъти си пое
бавно дъх. Когато вдигна очи, имаше огорчено изражение.
— Съжалявам, Баст — повтори той. — Не исках да ти крещя.
На бузите на помощника се появи лек цвят, раменете му се поотпуснаха и той се усмихна
нервно.
Квоте взе мократа кърпа от Летописеца и отново избърса кръвта от окото си.
— Съжалявам, че те прекъснах преди малко, Баст. Какво се готвеше да ме попиташ?
Баст се поколеба, сетне каза:
— Преди по-малко от три дни ти уби пет скраела, Реши. — Той махна към вратата. —
Какво е някакъв си главорез в сравнение с тях?
— Доста внимателно подбрах времето и мястото за скраелите, Баст — обясни
съдържателят. — А и не се отървах напълно невредим.
Летописеца изненадано вдигна поглед.
— Ранен ли беше? — попита той. — Не знаех това. Не изглеждаше…
В ъгълчетата на устата на Квоте се появи лека крива усмивка.
— Човек трудно се отказва от старите си навици — отвърна той. — Трябва да се грижа за
репутацията си. Освен това нас, героите, ни раняват само при подходящи, драматични
обстоятелства. Ако беше разбрал, че на Баст му се наложи да ми направи към три метра
шевове след битката, това само щеше да съсипе историята.
Внезапно на лицето на помощника проблесна разбиране.
— Разбира се! — извика той с изпълнен с облекчение глас. — Забравих. Раните ти от
скраелите още не са заздравели. Знаех си, че е нещо такова.
Квоте сведе поглед към пода. Всяка част от тялото му беше отпусната и уморена.
— Баст… — започна той.
— Знаех си, Реши — заяви младежът с категоричен тон. — Няма начин някакъв си
главорез да те победи.
Съдържателят си пое леко дъх и след това го изпусна наведнъж.
— Сигурен съм, че е така, Баст — спокойно рече той. — Ако бях със свежи сили,
предполагам, че можеше да се справя и с двамата.
Изражението на помощника отново стана несигурно. Той се обърна към Летописеца.
— Как позволи това да се случи? — поиска обяснение той.
— Вината не е негова, Баст — разсеяно каза Квоте. — Аз започнах боя.
Той сложи няколко пръста в устата си и предпазливо започна да опипва отвътре. Когато
ги извади, те бяха покрити с яркочервена кръв.
— Предполагам, че ще загубя този зъб — замислено отбеляза той.
— Няма да загубиш зъба си, Реши — пламенно го увери Баст. —
Съдържателят леко помръдна с рамене, сякаш се опитваше да ги свие, без да помръдне
тялото си повече, отколкото е необходимо.
— Това няма особено значение в голямата схема на нещата, Баст. — Той притисна
кърпата към косата си и след това я погледна. — А и сигурно няма да се наложи да ме шиеш.
— Изправи се върху стола си. — Да вечеряме и да се връщаме към историята. — Повдигна
вежди към Летописеца. — Ако все още имаш желание, разбира се.
Писарят го погледна безизразно.
— Реши — обезпокоено каза помощникът, — не изглеждаш добре. — Той протегна ръка.
— Дай да погледна очите ти.
— Нямам сътресение, Баст — раздразнено отговори Квоте. — Имам четири счупени
ребра, звънтене в ушите и един клатещ се зъб. Имам няколко дребни наранявания по скалпа,
които изглеждат по-сериозни, отколкото всъщност са. Носът ми е разкървавен, но не счупен
и утре целият ще съм в синини. Все пак сме имали и по-лоши случаи. — Той отново леко сви
рамене. — А и те ми напомниха за нещо, което почти бях забравил. Вероятно трябва да им
благодаря за това. — Замислено опипа челюстта си и обходи с език устата си. — Може би
благодарностите ми не трябва да са чак толкова сърдечни.
— Реши, ще трябва да те шия — настоя Баст. — И трябва да ми позволиш да направя
нещо за този зъб.
— Просто няколко дни ще дъвча на другата страна — заяви съдържателят и стана от
стола си.
Помощникът хвана ръката му. Очите му бяха сурови и тъмни.
— Седни, Реши — думите му не прозвучаха като молба, а гласът му беше неочаквано
нисък като тътена на далечна гръмотевица. —
Квоте седна.
Летописеца кимна одобрително и се обърна към Баст:
— Какво да направя, за да помогна?
— Не ми се пречкай — рязко отвърна младежът. — И гледай да остане в този стол,
докато се върна.
Той се качи на горния етаж.
Настъпи тишина.
— Подчинително наклонение значи — обади се писарят.
— В най-добрия случай — рече съдържателят, — то е безсмислено. Излишно усложнява
езика. Дразни ме.
— О, хайде стига — отсече Летописеца и гласът му прозвуча леко обидено. —
Подчинителното наклонение е в основата на хипотетичния израз. Когато е използвано
правилно… — Той не довърши, тъй като в стаята нахлу Баст.
Той беше намръщен и държеше малка дървена кутия.
— Донеси ми вода — заповеднически се обърна помощникът към писаря. — Прясна вода
от бурето за дъждовна вода, а не от помпата. След това ще ми трябва мляко от изстудителя,
малко затоплен мед и широка купа. После оправи бъркотията наоколо и не ми се пречкай.
Баст изми порязването на скалпа на Квоте, след това вдяна един от космите му в игла от
кост и направи четири стегнати шева в кожата му. Справи се по-добре от шивачка.
— Отвори уста — нареди му помощникът, след което надникна вътре и се намръщи, като
опипа един заден зъб с пръст. Кимна сякаш на себе си.
Той подаде на съдържателя чаша вода.
— Изплакни си устата, Реши. Направи го няколко пъти и изплюй водата обратно в
чашата.
Квоте го направи. Когато свърши, водата беше червена като вино.
Летописеца се върна с бутилка мляко. Баст го помириса, след това сипа малко от него в
широката глинена купа. После добави бучка мед и го разбърка. Топна пръст в чашата с
кървава вода, извади го и остави една-единствена капка от него да падне в купата.
Отново разбърка сместа и подаде купата на съдържателя.
— Отпий глътка от това — нареди той. — Не го преглъщай. Дръж го в устата си, докато
не ти кажа.
С любопитно изражение Квоте вдигна купата и отпи глътка от млякото.
Баст също отпи една глътка. След това затвори очи за доста продължителен момент от
време и лицето му стана напрегнато и съсредоточено. Отвори очи. Доближи купата близо до
устата на съдържателя и я посочи.
Квоте изплю своята глътка мляко. Беше съвсем бяла като каймак.
Помощникът допря купата до своята уста и се изплю. Беше розова пяна.
Очите на съдържателя се разшириха.
— Баст — каза той, — не трябва…
Младежът направи рязък жест с едната си ръка, очите му продължаваха да са все така
сурови.
— Не съм искал мнението ти, Реши.
— Това е повече, отколкото трябва да направиш, Баст — рече Квоте и смутено сведе
поглед.
Тъмнокосият млад мъж протегна ръка и нежно докосна лицето на своя учител. За момент
помощникът изглеждаше уморен, изтощен до мозъка на костите си. Той бавно поклати глава
с объркано и смаяно изражение.
— Ти си идиот, Реши.
Баст отдръпна ръка и умората изчезна. Той посочи към бара, където Летописеца седеше
и ги наблюдаваше.
— Донеси храната — заповяда му, след което посочи към Квоте. — А ти разказвай
историята.
После се завъртя на пети, отиде до стола си край камината и се отпусна на него, сякаш
беше трон. Плесна рязко два пъти с ръце.
— Забавлявай ме! — заяви той с широка, безумна усмивка.
И дори от мястото си край бара, където стояха, съдържателят и писарят можеха да видят
кръвта по зъбите му.
137.
Въпроси
Макар да изглеждаше, че кметът на Левиншир одобрява начина, по който бях постъпил с
членовете на лъжливата трупа, знаех, че нещата не са толкова прости. Според закона на
желязото бях виновен за поне три тежки престъпления, всяко от които бе достатъчно, за да
ме обесят.
За съжаление всички в Левиншир знаеха името и описанието ми и аз се безпокоях, че
историята за онова, което бях сторил, може да ме изпревари по пътя. Ако това станеше, като
нищо щях да стигна до някой град, в който местните пристави щяха да изпълнят дълга си и
да ме заключат, докато някой пътуващ съдия не дойде, за да отсъди по моето дело.
Затова се отправих към Северин с най-голямата скорост, с която можех. Бяха ми нужни
два дни усилено ходене, след което си купих място в една пощенска кола, отиваща на юг.
Слуховете пътуват бързо, но човек може да ги изпревари, ако е готов да се придвижва
скоростно и да се лиши от малко сън.
След три дни пътуване, което ми раздруса костите, пристигнах в Северин. Пощенската
кола влезе в града през източната порта и за пръв път видях бесилката, за която ми беше
разказал Бредон. Гледката на избелелите кости в желязната клетка не допринесе много за
разсейването на моите тревоги. Маерът беше поставил в нея човек за обикновено
разбойничество. Какво ли би сторил с някой, който е избил девет пътуващи музиканти?
Силно се изкушавах да отида направо в „Четирите свещи“, където се надявах да открия
Дена въпреки онова, което беше казал Ктаех. Но бях покрит с четиридневна пот и мръсотия.
Имах нужда от баня и от хубаво търкане, преди да говоря с когото и да е било.
Веднага щом влязох в имението на маера, изпратих пръстен и бележка на Стейпс,
знаейки, че това е най-бързият начин да уредя разговор насаме с Алверон. Върнах се в стаите
си с известно закъснение, макар това да означаваше, че трябва да подмина безцеремонно
няколко придворни в залите. Тъкмо бях оставил пътната си торба и бях изпратил слугите за
гореща вода, когато на вратата се появи Стейпс.
— Млади господарю Квоте! — На лицето му грейна усмивка, той сграбчи ръката ми и я
разтърси. — Радвам се да ви видя отново тук. В името на бога и неговата дама! Безпокоях се
за вас!
— Хубаво е да съм отново тук, Стейпс. — Ентусиазмът му ме накара да се усмихна. —
Много ли изпуснах?
— Много ли? — засмя се той. — Първото е, че пропуснахте сватбата.
— Сватбата? — попитах аз, но още докато го казвах, се сетих за отговора. — Сватбата на
маера?
Стейпс кимна развълнувано.
— О, беше нещо грандиозно. Жалко, че ви се наложи да отсъствате по това време, като се
има предвид… — Той ме погледна многозначително, но не каза нищо друго.
Стейпс беше неизменно много дискретен.
— Май не са си губили времето, нали?
— Минаха два месеца от годежа — рече Стейпс с нотка на упрек. — Напълно в рамките
на благоприличието. — Видях, че се поотпусна и ми смигна. — Което не означава, че и
двамата не бяха малко нетърпеливи.
Изкикотих се и в този миг момчетата за поръчки се появиха с ведра, от които се вдигаше
пара. Плисъкът на водата, когато започнаха да пълнят ваната, беше като сладка музика за
ушите ми.
Прислужникът ги изчака да си тръгнат, след което се наведе по-близо до мен и каза с по-
тих глас:
— Ще сте доволен да научите, че другият ни нерешен въпрос беше разрешен по подходящ
начин.
Погледнах го неразбиращо, мъчейки се да си припомня какво може да има предвид той.
Толкова много неща се бяха случили, откакто заминах…
Стейпс видя изражението на лицето ми.
— Каудикус — добави той и когато произнесе името, устата му се изкриви, сякаш беше
хапнал нещо горчиво. — Дагон го доведе два дни след като заминахте. Беше си намерил
скривалище само на петнайсетина километра от града.
— Толкова близо? — изненадах се аз.
Стейпс кимна мрачно.
— Беше се скрил в една ферма като язовец в дупката си. Уби четирима души от личната
гвардия на маера и коства на Дагон едно око. Накрая го хванаха едва след като подпалиха
къщата.
— И после какво се случи? — попитах аз. — Едва ли е имало съдебен процес.
— Въпросът беше решен — повтори Стейпс — по подходящ начин.
Той изрече последните думи с мрачна окончателност. Обикновено добродушните му очи
бяха присвити и в тях проблясваше омраза. В този миг кръглоликият дребен мъж никак не
приличаше на бакалин.
Спомних си как Алверон спокойно беше наредил да му отрежат палците. Като се имаше
предвид какво бях чувал за внезапния и силен гняв на маера, се съмнявах, че някой някога ще
види отново Каудикус.
— Маерът успя ли да разбере защо? — макар да говорех тихо, оставих останалото
недоизказано, защото знаех, че прислужникът няма да одобри, ако открито спомена за
отравянето.
— Не е моя работа — предпазливо отвърна Стейпс.
Тонът му беше леко обиден, сякаш искаше да каже, че добре знам, че не трябва да го
питам такива неща.
Оставих тази тема, защото бях наясно, че няма да успея да измъкна нищо повече от него.
— Ще ми направиш услуга, ако занесеш нещо на Алверон от мое име — казах аз и отидох
до мястото, където бях оставил износената си пътна торба.
Порових в нея, докато открих на дъното сандъчето на маера.
Подадох го на Стейпс.
— Не съм сигурен какво има в него — рекох аз, — но гербът на маера е на капака. Освен
това е тежко. Надявам се, че може да са част от данъците, които са били откраднати —
усмихнах се аз. — Кажи му, че това е сватбен подарък.
Стейпс взе кутията и се усмихна.
— Сигурен съм, че ще се зарадва.
Появиха се още трима слуги, но само двама от тях минаха покрай нас с ведра с гореща
вода. Третият отиде при Стейпс и му подаде бележка. От другата стая отново се разнесе
плисък на вода и трите момчета си тръгнаха, като крадешком ми хвърлиха по някой поглед.
Стейпс прочете бележката и вдигна поглед към мен.
— Маерът се надява, че ще ти бъде удобно да се срещнеш с него в градината при петата
камбана — съобщи ми той.
Градината означаваше учтив разговор. Ако Алверон искаше ди водим сериозен разговор,
щеше да ме повика в покоите си или пък да ме посети през тайния тунел, който свързваше
стаите му с моите.
Погледнах часовника на стената. Не беше симпатичен часовник от вида, с който бях
свикнал в Университета. Това беше хармоничен часовник с люлеещо се махало и всички
останали неща. Красива машинария, но не особено точна. Стрелките му показваха, че ми
остава четвърт час.
— Да не би този часовник да избързва, Стейпс? — с надежда попитах аз.
Петнайсет минути едва стигаха да сваля пътните си дрехи и да се докарам в някоя
достатъчно прилична дворцова премяна. Но като се имаха предвид слоевете мръсотия и
кисела пот, които ме покриваха, това щеше да е също толкова безсмислено, колкото да
вържеш копринена панделка около кравешко лайно, от което се вдига пара.
Стейпс погледна над рамото ми и след това провери малкия часовник, който държеше в
джоба си.
— Всъщност май изостава с пет минути.
Разтрих лицето си и обмислих с какви възможности разполагам. Не изглеждах просто
поомачкан от еднодневно пътуване. Бях мръсен. Бях вървял дълго под лятното слънце, след
това бях прекарал дни наред затворен в задушната и гореща пощенска кола. Макар маерът да
не беше човек, който съди за нещата изцяло по външния им вид, той все пак ценеше
благоприличието. Нямаше да му направя добро впечатление, ако се появях мръсен и вонящ.
Неканен, в съзнанието ми се появи споменът за желязната бесилка и аз реших, че не мога
да рискувам да направя лошо впечатление. Не и с новините, които носех.
— Стейпс, няма да бъда готов поне още час. Мога да се срещна с него при шестата
камбана, ако желае.
Изражението на мъжа стана сковано и оскърбено. Посланието му беше ясно — не можеш
просто да поискаш да се срещнеш по различно време с маер Алверон. Той те вика и ти
отиваш. Такъв беше редът на нещата.
— Стейпс — казах аз с възможно най-мек тон, — погледни ме.
съм петстотин километра през последния цикъл от дни. Не мога да отида да се разхождам в
градината, покрит с прах от пътя и вонящ като варварин.
Стейпс сви неодобрително уста.
— Ще му кажа, че си зает с нещо.
Пристигнаха още ведра, от които се вдигаше пара.
— Кажи му истината, Стейпс — посъветвах го аз и започнах да разкопчавам ризата си.
— Сигурен съм, че ще разбере.
* * *
След като се изтърках, сресах и облякох подходящо, изпратих на маера златния си
пръстен и една бележка, на която пишеше — „Разговор насаме, възможно най-рано, в удобно
за вас време“.
След един час пристигна куриер с картичка от маера, която гласеше: „Чакай да те
повикам.“
Чаках. Изпратих едно момче за поръчки да ми донесе вечеря, след това чаках през
останалата част от вечерта. Следващият ден мина, без да получа никакви нови съобщения. И
тъй като не знаех кога ще ме повика Алверон, на практика бях принуден да не мърдам от
стаята си в очакване на неговия пръстен.
Беше добре, че можех да наваксам загубения сън и да се изкъпя още веднъж, но се
безпокоях, че новините от Левиншир ще ме настигнат. А и фактът, че не можех да сляза до
Долен Северин, за да потърся Дена, също беше ужасно дразнещ.
Това беше своеобразно мълчаливо порицание, което често се среща в дворовете.
Посланието на маера беше ясно:
Беше детинско по начина, по който могат да се държат само благородниците. Затова
изпратих сребърния си пръстен на Бредон. Той дойде навреме, за да сподели вечерята ми, и
ми помогна да наваксам с клюките за целия сезон, които бях пропуснал. Дворцовите клюки
могат да бъдат неимоверно скучни, но Бредон ми разказа само най-интересното.
Повечето неща бяха свързани с шеметното ухажване на наследницата на Лаклес от маера
и последвалата сватба. Очевидно те били влюбени един в друг. Мнозина подозирали, че вече
е заченато дете. Кралският двор в Ренере също бил доста зает. Принцът регент Алаитис бил
убит по време на дуел и с това предизвикал хаос в по-голямата част от южния фарел, тъй
като разни благородници правели всичко възможно да извлекат изгода от смъртта на
толкова високопоставен член на двора.
Носели се и слухове. Хората на Алверон се били погрижили за някакви бандити в
отдалечена част на Елд. Изглежда, разбойниците устройвали засади на бирниците. На север
имало недоволство, тъй като хората трябвало да изтърпят второ посещение на бирниците на
маера. Но поне пътищата отново били безопасни и виновниците били мъртви.
Бредон също ми спомена за интересна мълва за млад мъж, който посетил Фелуриан и се
върнал почти невредим, макар малко да бил заприличал на самите фае. Това не беше
дворцова клюка, а по-скоро нещо, което можеш да чуеш в някоя кръчма. Долнопробна мълва,
на която никой благородник не би благоволил да обърне внимание. Тъмните му бухалски
очи проблеснаха весело, докато ми го разказваше.
Съгласих се, че тези истории са наистина доста простовати и доста под нивото на такива
изтънчени хора като нас. Наметалото ми ли? Доста е хубаво, нали? Не мога да си спомня
точно къде бях поръчал да ми го ушият. На някое екзотично място.
Между другото, онзи ден бях чул една доста интересна песен за Фелуриан. Би ли искал да
я чуе?
Разбира се, поиграхме и так. Въпреки че дълго време не бях играл, Бредон каза, че
уменията ми са се подобрили. Изглежда, започвах да се уча как да играя красиво.
* * *
Не е необходимо да казвам, че следващия път, когато Алверон изпрати да ме повикат,
отидох. Изкушавах се да закъснея с няколко минути, но се въздържах, защото знаех, че от
това няма да последва нищо добро.
Маерът се разхождаше сам, когато го срещнах в градината. Стоеше изправен и с вдигнати
рамене и никой никога не би предположил, че му се е налагало да се обляга на ръката ми
или да използва бастун.
— Квоте — топло ми се усмихна той, — радвам се, че намери време да ме посетиш.
— За мен винаги е удоволствие, ваша милост.
— Да се разходим ли? — попита той. — По това време на деня гледката от южния мост е
приятна.
Закрачих заедно с него по пътеката, която се виеше между грижливо подрязаните живи
плетове.
— Забелязах, че си въоръжен — отбеляза той с очевидно неодобрение в гласа.
Ръката ми несъзнателно докосна Цезура. Сега беше вързан на бедрото ми вместо през
рамото.
— Има ли нещо лошо в това, ваша милост? Мислех, че всички мъже във Винтас имат
право да носят оръжие.
— Едва ли е
— Разбрах, че в кралския двор в Ренере няма благородник, който би се осмелил да се
покаже без меча си.
— Добре казано, но ти не си благородник — хладно посочи Алверон — и не е лошо да не
го забравяш.
Не отговорих нищо.
— Освен това този обичай е варварски и рано или късно ще създаде неприятности на
краля. Независимо от това какъв е обичаят в Ренере, в моя град, в моя дом и в моята градина
няма да идваш при мен въоръжен. — Той се обърна и ме погледна строго.
— Извинявам се, ако съм ви засегнал, ваша милост — спрях и направих по-дълбок
поклон от онзи, който бях направил преди малко.
Демонстрацията на моята покорност, изглежда, го успокои. Той се усмихна и сложи ръка
на рамото ми.
— Няма нужда от всичко това. Ела да погледнем огъня на скръбта. Листата му скоро ще
се завъртят.
Повървяхме близо час, като разговаряхме приятелски за дреболии. Бях неизменно учтив и
настроението на Алверон продължи да се подобрява. Ако задоволяването на егото му
можеше да ми помогне да запазя неговото благоволение, това беше малка цена, за да си
осигуря покровителството му.
— Трябва да кажа, че бракът ви се отразява добре.
— Благодаря ти — любезно кимна той. — Открих, че семейният живот ми харесва.
— Предполагам, че здравето ви продължава да се подобрява? — попитах аз,
доближавайки се до границите на онова, за което можехме да разговаряме публично.
— Все повече и повече — отвърна той. — Без съмнение това е още една от ползите от
семейния живот.
Той ми хвърли поглед, който ми подсказа, че не би одобрил по-нататъшни въпроси по
тази тема, поне не и на място като това.
Продължихме да се разхождаме, като кимахме на благородниците, които срещахме.
Маерът бъбреше за незначителни неща, за слуховете в двора. Аз играех неговата игра и
подавах своите реплики в събеседването. Но истината беше, че исках това да свърши, за да
можем да проведем сериозен разговор насаме.
Но също така знаех, че Алверон не обича да бъде пришпорван по време на разговор.
Събеседванията ни следваха нещо като ритуал. Ако нарушах това, нямаше да постигна нищо
друго, освен да го подразня. Така че изчаквах подходящия момент, миришех цветята и се
преструвах на заинтригуван от дворцовите клюки.
След четвърт час в разговора настъпи характерната пауза. След това предстоеше да
започнем спор. После можехме да отидем на някое място, което е достатъчно усамотено, за
да можем да разговаряме по важни въпроси.
— Винаги съм смятал — най-сетне започна Алверон, насочвайки се към темата на
днешния ни разговор, — че всеки има свой въпрос, който е в центъра на същността му, на
онова, което е той.
— Какво имате предвид, ваша милост?
— Вярвам, че всеки има някакъв въпрос, който го движи напред. Въпрос, който го държи
буден нощем. Въпрос, който го измъчва, както мисълта за кокала тормози кучето. Ако
разбереш въпроса на даден човек, това те приближава до възможността да разбереш него
самия. — Той ми хвърли кос поглед с някакво подобие на усмивка. — Или поне аз винаги
съм смятал, че е така.
Обмислих за момент думите му.
— Ще трябва да се съглася с вас, ваша милост.
Алверон повдигна вежди.
— Съгласяваш се толкова лесно? — В гласа му прозвуча леко разочарование. — Очаквах
известна съпротива от твоя страна.
Поклатих глава доволен, че ми се открива удобна възможност да повдигна въпроса, който
ме вълнуваше.
— От години ме тревожи един въпрос и предполагам, че ще продължи да ме тревожи още
години напред. Така че за мен онова, което казвате, има дълбок смисъл.
— Наистина ли? — попита той с жаден интерес. — Какъв е той?
Обмислих дали да не му кажа истината за моето търсене на чандрианите и за смъртта на
трупата ми. Тази тайна продължаваше да се таи в сърцето ми, тежка като голям гладък
камък. Беше нещо твърде лично, за да го кажа на толкова интелигентен човек като маера. И
което беше по-важно, това щеше да разкрие моята връзка с Едема Рух, нещо, което не бях
направил публично достояние в двора му. Алверон знаеше, че не съм благородник, но
нямаше представа, че произходът ми е чак толкова нисък.
— Това трябва да е много важен въпрос за теб, щом ти трябва толкова дълго време, за да
го обмислиш — пошегува се маерът, докато се колебаех. — Хайде, настоявам. Всъщност ще
ти предложа сделка — въпрос срещу въпрос. Може би ще си помогнем взаимно да намерим
своите отговори.
Едва ли можех да се надявам на по-голямо насърчаване от това. Замислих се за момент,
за да подбера внимателно думите си.
— Къде са амирите?
— Амирите с окървавени ръце — замислено каза сякаш на себе си Алверон и след това
ми хвърли кос поглед. — Предполагам, че не питаш къде са телата им?
— Не, ваша милост — мрачно отвърнах аз.
— Интересно — отбеляза той и лицето му стана замислено.
Поех си облекчено дъх, почти бях очаквал да ми даде някой лекомислен отговор и да ми
каже, че амирите са мъртви от векове. Вместо това той рече:
— Изучавах сериозно амирите, когато бях млад, знаеш ли това?
— Наистина ли, ваша милост? — попитах аз, изненадан от големия си късмет.
Той ме погледна и на устните му заигра лека усмивка.
— Не е
изглеждаше леко смутен. — Не всички истории за тях са зловещи. Те са извършили значими
неща. Направили са трудни избори, които никой друг не е искал да направи. Тези неща
плашат хората, но вярвам, че те са били велика сила, бореща се на страната на доброто.
— И аз винаги съм смятал така — признах аз. — Питам просто от любопитство — коя е
вашата любима история?
— Атрейон — малко тъжно отговори маерът. — Не съм се сещал за това от години.
Вероятно бих могъл да изрецитирам по памет „Осемте клетви на Атрейон“. — Той поклати
глава и ме погледна. — А ти?
— Атрейон е малко кървав за мен — признах аз.
Алверон изглеждаше развеселен.
— Не са ги наричали „амирите с окървавените ръце“ без причина — отбеляза той. —
Татуировките на сиридите едва ли са били просто за украса.
— Така е — съгласих се аз. — И все пак предпочитам сър Савиен.
— Разбира се — кимна той, — ти си романтик.
Повървяхме мълчаливо известно време, завихме зад ъгъла и минахме покрай един
фонтан.
— Бях очарован от тях като дете — най-сетне рече Алверон, сякаш признаваше нещо, от
което малко се срамува, — мъже и жени със силата на църквата зад гърба им. И това е било
във времето, когато цялото могъщество на Атур е стояло зад църквата — усмихна се той. —
Смели, свирепи и отговарящи за постъпките си единствено пред себе си и пред бог.
— И пред останалите амири — добавих аз.
— И в крайна сметка пред понтифекса — довърши той. — Предполагам, че си чел
прокламацията срещу тях?
— Да.
Стигнахме до един малък сводест мост от дърво и камък, после спряхме на върха на
арката му, погледнахме към водата отдолу и наблюдавахме лебедите, които бавно се движеха
по течението.
— Знаеш ли какво открих, когато бях млад? — попита маерът.
Поклатих глава.
— Когато станах твърде голям за детските истории за амирите, започнах да се чудя за по-
конкретни неща. Колко са били те? Колко са били дребните благородници? Колко коня са
могли да разположат на бойното поле за военните действия? — Той се обърна леко към мен,
за да види реакцията ми. — По онова време бях във Фелтон. Там има стар атурански
мендари, в който се пазят църковните архиви за целия северен фарел. Преглеждах книгите
им в продължение на два дни. Знаеш ли какво открих?
— Нищо — отвърнах аз. — Не сте открили нищо.
Алверон се обърна и ме погледна. На лицето му беше изписана внимателно премерена
изненада.
— Същото стана и при мен в Университета — обясних аз. — Сякаш някой е отстранил
информацията за амирите от тамошния Архив. Не всичко, разбира се, но имаше само
откъслечни подробности, вдъхващи доверие.
В интелигентните сиви очи на маера видях, че си припомня заключенията, до които
самият той е стигнал.
— И кой би сторил нещо такова? — попита ме той.
— Кой би имал по-добра причина от самите амири? — попитах аз на свой ред. — Което
означава, че те все още са някъде наоколо.
— Оттук и твоят въпрос. — Алверон отново започна да се разхожда, но по-бавно
отпреди. — Къде са амирите?
Тръгнахме си от моста и започнахме да вървим по пътеката около езерцето. Лицето на
маера беше сериозно и замислено.
— Ще повярваш ли, ако ти кажа, че и на мен ми мина същата мисъл, след като претърсих
онова мендари? — попита ме той. — Казах си, че амирите може би са искали да избягнат
съда. Че са минали в нелегалност. Помислих си, че дори е възможно след цялото това време
на света все още да има амири, които тайно работят за общото благо.
Усетих как в гърдите ми се надигна вълнение.
— Какво открихте? — нетърпеливо попитах аз.
— Да открия? — Алверон изглеждаше изненадан. — Нищо. В онази година баща ми умря
и аз станах маер. Реших, че това са детски фантазии, и спрях да мисля за тях. — Той
погледна към водата и към лебедите, които леко се носеха по нея. — Но ако и ти си открил
точно същото нещо на другия край на света… — Той не довърши.
—
Алверон бавно кимна.
— Обезпокоително е, че може да съществува толкова важна тайна. — Той огледа
градината и насочи поглед към стените на имението си. — А аз не харесвам това да се
случва в моите собствени земи. — Обърна се отново към мен, очите му бяха пронизващи и
ясни. — Как предлагаш да ги търсим?
— Както посочи ваша милост — печално се усмихнах аз, — независимо колко добре
мога да се изразявам и колко съм образован, аз никога няма да съм благородник. Липсват ми
връзките и ресурсите да организирам толкова задълбочено търсене, колкото би ми се искало.
Но с вашето име, което да ми отваря вратите, бих могъл да претърся много частни
библиотеки. Бих могъл да получа достъп до архиви и записки, които са твърде лични или
скрити, за да бъдат подправени…
— Мисля, че те разбирам. — Маерът кимна и продължи да ме гледа в очите. — Аз от
своя страна бих дал много, за да науча истината по този въпрос.
Той извърна поглед при звука на разнеслия се наблизо смях, примесен със стъпките на
група приближаващи се благородници.
— Ти ми даде повод за сериозни размисли — каза той по-тихо. — Ще обсъдим това
допълнително, когато сме сами.
— Кога ще е удобно за вас да се срещнем, ваша милост?
Алверон ме изгледа дълго и замислено.
— Ела тази вечер в покоите ми. И тъй като не мога да ти дам отговор, нека в замяна ти
предложа един свой въпрос.
— За мен въпросите са почти толкова ценни, колкото отговорите, ваша милост.
138.
Бележки
Тъй като оставаха почти пет часа до срещата ми с маера, най-сетне бях свободен да се
погрижа за своите дела в Долен Северин. От конския подемник небето беше толкова синьо и
ясно, че само като го погледнеше човек, сърцето му направо спираше. Докато мислех за това,
се отправих към „Четирите свещи“.
В общото помещение нямаше много хора, затова не беше изненадващо, че съдържателят
забеляза, когато се насочих към задното стълбище.
— Ей ти, спри! — извика той на развален атурански. — Трябва да си платиш! Стаите са
само за хора, които плащат!
Тъй като не исках да правя сцена, се приближих до бара. Съдържателят беше слаб, мазен
мъж със силен ленати акцент.
— Само посещавам една приятелка — усмихнах му се аз. — Жената в трета стая, която
има дълга черна коса. — Показах колко дълга. — Тук ли е още?
— А — многозначително ме погледна той. — Онова момиче. Динай ли е името ѝ?
Кимнах, защото знаех, че Дена сменяше името си толкова често, колкото други жени
сменят прическата си.
— Да. — Мазният мъж кимна отново. — С хубави тъмни очи? Отдавна замина.
Сърцето ми се сви, макар да бях наясно, че не бива да се надявам, че тя още ще е тук след
цялото това време.
— Знаеш ли къде може да е отишла?
— Не. — Краткият му смях приличаше на кучешки лай. — Покрай теб и останалите
вълци, които душеха около нея, можех да си напълня кесията, ако знаех къде е, и бих продал
на всички ви тази информация. Но, не — не’ам представа.
— Може би е оставила съобщение за мен? — попитах аз без особена надежда — в
имението на Алверон не ме чакаше никакво писмо, нито бележка. — Тя очакваше, че ще я
потърся тук.
— Така ли? — подигравателно рече той, след което, изглежда, си спомни нещо. — Май
намерих някаква бележка. Може да е и за теб. Не ме бива много в четенето. Искаш ли я? —
усмихна се той.
Кимнах и в сърцето ми проблесна надежда.
— Тя си тръгна, без да плати стаята си — уведоми ме мъжът. — Седемнайсет пенита и
половина.
Извадих един сребърен раунд и му го показах. Той протегна ръка да го вземе, но аз го
оставих върху масата и го притиснах с два пръста.
Съдържателят бързо се скри в задната стая и го нямаше пет дълги минути. Накрая се
върна, стиснал в ръка многократно сгънато парче хартия.
— Намерих го — заяви той триумфално и го размаха към мен. — Хартията тука ми требе
само за подпалки.
Погледнах към листа хартия и усетих как настроението ми се подобрява. Бележката беше
сгъната по същия начин, по който бях сгънал писмото, което бях изпратил по калайджията.
Щом тя повтаряше моя номер, значи сигурно бе прочела писмото ми и бе оставила тази
бележка за мен. Надявах се, че ще разбера къде е отишла и как да я намеря. Плъзнах
монетата към съдържателя и взех бележката.
Щом като излязох навън, побързах да се скрия в сянката на един вход, знаейки, че това е
най-доброто уединение, което мога да си осигуря на оживената улица. Внимателно отворих
бележката, разгънах я и я вдигнах на светлината. Тя гласеше:
Дена,
Бях принуден да напусна града, за да изпълня едно поръчение на моя покровител. Ще
отсъствам известно време, вероятно няколко цикъла. Заминаването ми беше внезапно и
неизбежно, иначе непременно щях да се срещна с теб, преди да тръгна.
Съжалявам за много от нещата, които казах последния път, когато разговаряхме, и искам
лично да ти се извиня за тях.
Ще те намеря, когато се върна.
Твой,
Квоте
* * *
Когато удари осмата камбана, се отправих към покоите на маера, като преди това
оставих Цезура. Без него се чувствах някак гол. Странно е как бързо свикваме с подобни
неща.
Стейпс ме въведе в дневната и Алверон го изпрати да покани Мелуан да се присъедини
към нас, когато ѝ е удобно. Зачудих се разсеяно какво ли щеше да стане, ако тя реши да не
дойде? Дали щеше да пренебрегне и нея в продължение на три дни в знак на мълчаливо
порицание?
Маерът се настани на дивана и ме погледна замислено.
— Чух някои слухове, касаещи твоето скорошно пътуване — започна той, — някои доста
фантастични неща, на които не повярвах. Може би ще искаш да ми разкажеш какво се случи
За момент се зачудих как е успял толкова бързо да научи за онова, което бях сторил близо
до Левиншир. След това осъзнах, че той искаше да узнае подробностите за нашия лов на
бандити в Елд. Мислено въздъхнах от облекчение.
— Надявам се, че Дедан лесно ви е открил? — попитах аз.
Алверон кимна.
— Съжалявам, че се наложи да го изпратя вместо мен, ваша милост. Той не е особено
проницателен.
— Нямаше кой знае какви проблеми — сви рамене той. — Докато стигне до мен,
необходимостта да се пази тайна вече беше отминала.
— Значи ви е предал писмото ми?
— А, да, писмото. — Маерът го извади от едно близко чекмедже. — Предположих, че е
някаква странна шега.
— Ваша милост?
Той ми хвърли прям поглед, сетне сведе очи към писмото.
—
Той отново вдигна поглед. — Не очакваш от мен да повярвам, че това е истина. Вие
петимата не бихте могли да се справите с толкова много противници.
— Изненадахме ги, ваша милост — обясних аз със самодоволна сдържаност.
— Хайде стига — изражението му стана кисело, — като оставим провинциалния хумор
настрана, мисля, че това е проява на изключително лош вкус. Просто ми кажи истината и да
приключваме.
— Казах ви истината, ваша милост. Ако знаех, че имате нужда от доказателство,
трябваше да позволя на Дедан да ви донесе една торба с палци. Наложи ми се да споря цял
час с него, за да му избия тази идея от главата.
Това не накара Алверон да отстъпи, както очаквах.
— Може би трябваше да му позволиш да го направи — каза той.
Ситуацията вече не ми изглеждаше толкова смешна.
— Ваша милост, ако исках да ви излъжа, щях да измисля по-убедителна история. —
Оставих го за момент да обмисли думите ми. — Освен това ако се нуждаете от
доказателство, просто изпратете някой да провери. Изгорихме телата, но черепите ще са още
там. Ще ви покажа на картата мястото на техния лагер.
— А другата част? — смени темата маерът. — За техния водач — мъжа, който не го е
било грижа, че е прострелян в крака? Онзи, който влязъл в палатката си и „изчезнал“?
— Истина е, ваша милост.
Алверон ме изгледа продължително и след това въздъхна.
— Тогава ти вярвам — заяви той. — Но все пак това е странна и неприятна новина —
промърмори той по-скоро на себе си.
— Наистина, ваша милост.
— Ти какво мислиш за това? — Той ми хвърли странно пресметлив поглед.
Преди да успея да отговоря, от външните стаи се чу женски глас. Намръщеното
изражение изчезна от лицето на Алверон и той изпъна гръб на стола си. Прикрих усмивката
си с ръка.
— Това е Мелуан — отбеляза маерът. — Ако не се лъжа, тя ще ни каже въпроса, за който
ти споменах преди. — Той ме погледна лукаво. — Мисля, че ще ти хареса — истинска
загадка.
139.
Без ключалка
Стейпс въведе Мелуан в стаята и двамата с Алверон се изправихме. Тя беше облечена в
сиво и бледолилаво, а къдравата ѝ кестенява коса беше прибрана назад, за да открие
изящната ѝ шия.
Мелуан беше следвана от двама слуги, които носеха дървен сандък. Маерът отиде и хвана
съпругата си под ръка, докато Стейпс даваше указания на момчетата да поставят сандъка от
едната страна на стола, на който щеше да седне тя. Прислужникът на Алверон набързо ги
изгони навън и ми намигна съзаклятнически, преди да затвори вратата след себе си.
Като продължавах да стоя прав, се обърнах към Мелуан и ѝ се поклоних.
— За мен е удоволствие да се срещнем отново… милейди? — изрекох последната дума
като въпрос, тъй като не бях сигурен как да се обръщам към нея.
Земите на Лаклес някога са били графство, но това е било преди безкръвния бунт, когато
те все още контролирали Тиню. Сватбата ѝ с Алверон допълнително усложняваше нещата,
тъй като не знаех дали има женска титла, която да съответства на маер.
— „Милейди“ е достатъчно добро обръщение между двама ни, поне когато сме насаме.
— Мелуан махна с ръка, като с това реши въпроса. — Няма нужда от формалности с някой,
на когото дължа толкова много. — Тя хвана ръката на Алверон. — Моля те, седни, ако
желаеш.
Направих още един поклон и седнах на мястото си, като хвърлих възможно най-небрежен
поглед на сандъка. Беше с размера на голям барабан, направен от добре напаснати брезови
дъски, обковани с месинг.
Знаех, че подходящото поведение бе да водя учтив разговор за дреболии, докато някой от
двама им не повдигне въпроса за сандъка. Но любопитството ми надделя.
— Беше ми казано, че вие носите някакъв въпрос с вас. Вероятно той е много сериозен,
щом го държите така здраво затворен. — Кимнах към сандъка.
Мелуан погледна към Алверон и се засмя, сякаш той бе изрекъл шега.
— Съпругът ми каза, че не си от хората, които биха изтърпени дълго да не се захванат с
някоя главоблъсканица.
— Това би влязло в противоречие с моята природа, милейди — леко засрамено се
усмихнах аз.
— Не искам да те принуждавам да се бориш с природата си — усмихна се тя в отговор.
— Би ли бил така добър да го сложиш пред мен?
Успях да повдигна сандъка, без да се нараня, но ако той тежеше по-малко от десет
камъка, то тогава аз съм поет.
Мелуан седна по-напред на стола си и се наведе над сандъка.
— Леранд ми сподели за ролята, която си изиграл, за да се съберем двамата с него.
Моите благодарности за това. Задължена съм ти. — Тъмнокафявите ѝ очи бяха тържествени
и сериозни. — Ала също така считам, че голяма част от този мой дълг ще бъде изплатен с
онова, което се готвя да ти покажа. Мога да изброя на пръстите на двете си ръце хората,
които са виждали това. Задължена или не, никога не бих решила да ти го покажа, ако
съпругът ми не ме беше уверил в абсолютната ти дискретност.
Тя ме погледна многозначително.
— С ръка на сърцето си се заклевам, че няма да разкажа на никого за онова, което ще
видя — уверих я аз, като се стараех да не показвам нетърпението си.
Мелуан кимна. След това, вместо да извади ключ, както очаквах, тя притисна ръце към
двете страни на сандъка и леко плъзна два панела. Чу се тихо изщракване и капакът леко се
открехна.
Отвореният капак разкри друго сандъче, което беше по-малко и по-плоско. Беше с
размера на кутия за хляб и отворът на месинговата му ключалка не беше с формата на ключ,
а беше просто кръгъл. Мелуан свали нещо от една верижка около врата ѝ.
— Мога ли да го видя? — попитах аз.
Мелуан изглеждаше изненадана.
— Моля?
— Този ключ — мога ли да го погледна за момент?
— За бога! — възкликна Алверон. — Още не сме стигнали до интересната част.
Предлагам ти една вековна загадка, а ти се възхищаваш от хартията, в която е опакована!
Мелуан ми подаде ключа и докато го въртях в ръце, аз го огледах набързо, но
внимателно.
— Обичам да разкривам своите загадки пласт след пласт — обясних аз.
— Като лукова глава ли? — изсумтя маерът.
— Като цвете — отвърнах аз и подадох ключа обратно на Мелуан. — Благодаря ви!
Тя постави ключа и отвори капака на вътрешното сандъче. После сложи отново
верижката на врата си, мушна я под дрехите си и приглади роклята и косата си, за да
придобие отново безупречен вид. Сякаш ѝ беше нужна цяла вечност, за да го направи.
Накрая се пресегна и извади с две ръце нещо от сандъчето. Държеше го зад отворения
капак и аз не можех да го видя. После вдигна поглед и си пое дълбоко дъх.
— Това е било… — започна Мелуан.
— Просто му го покажи, скъпа — меко я прекъсна Алверон. — Любопитно ми е да
разбера какво мисли. — Той се засмя. — Освен това се опасявам, че момчето ще припадне,
ако продължаваш да го караш да чака още дълго.
Мелуан благоговейно ми подаде парче тъмно дърво с размера на дебела книга. Взех го с
двете си ръце.
За размера си кутията беше неестествено тежка. Под пръстите си усещах дървото като
полиран камък. Когато прокарах ръце по нея, открих, че страните ѝ бяха покрити с резба. Не
толкова отчетлива, че да привлече окото, а съвсем фина, така че пръстите ми едва усещаха
нежните шарки върху дървото. Погладих горната ѝ страна и усетих подобна резба.
— Беше прав — нежно каза Мелуан, — той е като дете, получило подарък за средата на
зимата.
— Още не си видяла най-доброто — отвърна маерът. — Почакай да започне. Умът на
момчето е като железен чук.
— Как се отваря? — попитах аз.
Повъртях я в ръце и почувствах как вътре нещо мърда. Видимо нямаше панти или нещо
такова, дори не се виждаше процеп там, където трябваше да е капакът. Изглеждаше просто
като едно цяло парче от тъмно и тежко дърво. Но знаех, че е нещо като кутия.
като кутия. И тя искаше да бъде отворена.
— Не знаем — отвърна Мелуан.
Може би щеше да добави още нещо, но съпругът ѝ нежно я прикани да замълчи.
— Какво има вътре? — отново я наклоних и усетих как съдържанието ѝ се размърда.
— Не знаем — повтори тя.
Самото дърво беше интересно. Беше достатъчно тъмно, за де е роах, но имаше
тъмночервена зърнеста структура. Леко миришеше… на нещо. Беше позната миризма, за
която не можех да се сетя на какво точно ми напомня. Наведох лице към повърхността му и
вдъхнах дълбоко през носа си уханието му, което почти наподобяваше аромата на лимон.
Мирисът беше дразнещо познат.
— Какво е това дърво?
Мълчанието им беше достатъчно ясен отговор на въпроса ми.
Вдигнах поглед и видях, че и двамата ме гледат.
— Май не искате особено да ми помагате, нали? — Усмихнах се, за да смекча думите си.
Алверон седна по-напред на стола си.
— Трябва да признаеш — рече той с едва прикрито вълнение, че това е превъзходен
въпрос. И преди си ми демонстрирал умението си да правиш обосновани предположения. —
Сивите му очи проблеснаха. — И така, какво е твоето предположение за това?
— Това е семейна ценност — спокойно отвърнах аз, — много стара…
— Колко стара мислиш, че е? — нетърпеливо ме прекъсна маерът.
— Може би горе-долу на три хиляди години — отвърнах аз и като видях как Мелуан
замръзна изненадано, добавих: — Да разбирам ли, че предположението ми е близо до
вашите собствени предположения?
Тя мълчаливо кимна.
— Резбата без съмнение се е изтрила от дългите години употреба.
— Резба ли? — попита Алверон и се приведе напред на стола си.
— Едва доловима е — отговорих аз и затворих очи, — но я усещам.
— Аз нищо такова не съм усетил.
— Нито пък аз — намеси се Мелуан.
Това сякаш я обиждаше.
— Имам изключително чувствителни ръце — честно признах аз. — Нужни са ми за
моята работа.
— За твоята магия ли? — попита тя с нотка на добре прикрито, детинско благоговение.
— И за музиката — добавих аз. — Ще ми позволите ли?
Тя кимна. Тогава взех ръката ѝ в своята и я притиснах към горната част на кутията.
— Ето тук. Можете ли да я почувствате?
Мелуан сбърчи чело в опит да се съсредоточи.
— Може би съвсем леко. — Тя отдръпна ръка. — Сигурен ли си, че е резба?
— Твърде равномерна е, за да е случайност. Как така никога преди не сте я забелязали?
Не се ли споменава за нея в нито една от историите, които са ви разказвали?
— Никой не би помислил да записва каквото и да е за кутията Лоеклос. — Изглеждаше
изненадана. — Нали ти казах, че това е тайната на тайните?
— Покажи и на мен — подкани ме Алверон.
Прокарах пръстите му върху резбата.
— Нищо не усещам — намръщи се той. — Сигурно пръстите ми са твърде стари.
Възможно ли е да са букви?
Поклатих глава.
— Шарката е плавна като спирали. Но не се повтаря, променя се… — Внезапно ме
порази една мисъл. — Може да е илишки възел за разказване на истории.
— Можеш ли да го прочетеш? — попита маерът.
Прокарах пръсти върху резбата.
— Не знам достатъчно илишки, за да прочета и прост възел, дори ако връвта беше между
пръстите ми — поклатих глава аз. — Освен това възлите вероятно са се променили през
последните три хиляди години. Познавам няколко човека в Университета, които биха могли
да го прочетат.
Алверон погледна Мелуан, но тя категорично поклати глава.
— Няма да позволя това да бъде разказвано на непознати.
Маерът изглеждаше разочарован от този отговор, но не настоя. Вместо това се обърна
отново към мен:
— Позволи ми да ти задам отново твоите собствени въпроси. Какво е това дърво?
— Издържало е три хиляди години — започнах да разсъждавам на глас. — Тежко е,
въпреки че е кухо. Така че трябва да е бавно растящо дърво като габъра или ренела. Цветът и
теглото му ме карат да мисля, че в него има и доста метал като в роаха. Вероятно желязо и
мед — свих рамене. — Това е всичко, което мога да предположа.
— Какво има вътре?
Помислих малко, преди да кажа каквото и да е.
— Нещо по-малко от кутия за сол… — подхванах аз.
Мелуан се усмихна, но Алверон леко се намръщи, затова побързах да продължа.
— По начина, по който се премества тежестта му, когато го наклоня, изглежда, че е нещо
метално. — Затворих очи и се заслушах в приглушеното трополене на онова, което се
движеше в кутията. — Не. По тежестта му съдя, че може би е нещо, направено от стъкло или
камък.
— Нещо ценно — каза маерът.
Отворих очи.
— Не непременно.
дълго. Освен това е ценно, защото е загадка. Но било ли е ценно още от самото начало? —
свих рамене. — Кой би могъл да каже?
— Но човек обикновено заключва неща, които са ценни — изтъкна Алверон.
— Точно така. — Вдигнах кутията и показах гладката ѝ повърхност. — Тя не е
заключена. Всъщност може би е затворена, защото в нея има нещо опасно.
— Защо мислиш така? — с любопитство попита маерът.
— Защо ще си правят този труд? — възпротиви се Мелуан. — Защо ще запазват нещо
опасно? Ако нещо е опасно, човек го унищожава. — Изглежда, че тя намери отговора на
собствения си въпрос в момента, в който го изрази на глас. — Освен ако то не е било не
само опасно, но и ценно.
— Може би е било твърде полезно, за да бъде унищожено — предположи Алверон.
— Може би не може да бъде унищожено — додадох аз.
— Последният и най-важен въпрос — продължи маерът и се наведе още по-напред на
стола си, — как се отваря?
Дълго гледах кутията, повъртях я в ръцете си, натиснах страните ѝ. Прокарах пръсти по
резбата, опитвайки се да открия процеп, който очите ми не можеха да забележат. Раздрусах
я леко, помирисах въздуха около нея и я вдигнах на светлината.
— Нямам представа — признах накрая.
— Предполагам, че очаквах прекалено много. — Раменете на Алверон леко се отпуснаха.
— Може би е някаква магия?
Поколебах се дали да не му кажа, че такава магия съществува само в приказките.
— Не и такава, която ми е позната.
— Някога мислила ли си дали просто да не я разрежеш, за да я отвориш? — обърна се
маерът към съпругата си.
Мелуан изглеждаше точно толкова ужасена от това предложение, колкото и аз самият.
— Никога! — отвърна тя, щом успя да си поеме дъх. — Това са корените на нашия род.
По-скоро бих посипала със сол всеки акър от нашите земи.
— И като се има предвид колко е твърдо това дърво — побързах да вметна аз, — най-
вероятно ще унищожи онова, което е вътре. Особено ако е нещо крехко.
— Беше само идея — успокои жена си Алверон.
— Необмислена идея — остро натърти Мелуан и след това, изглежда, се разкая за думите
си. — Съжалявам, но самата мисъл… — Тя не довърши, очевидно смутена.
— Разбирам, скъпа — потупа ръката ѝ той. — Права си, идеята не беше добра.
— Мога ли вече да я прибера? — попита го Мелуан.
Неохотно ѝ върнах кутията.
— Ако имаше ключалка, щях да се опитам да я отключа, но дори не мога да предположа
къде се намират пантата или процепът на капака.
стихчета за скачане на въже зазвучаха в главата ми и едва успях да сподавя смеха си в
прокашляне.
Маерът сякаш не забеляза това.
— Както винаги разчитам на твоята дискретност — заяви той и се изправи. — За
съжаление опасявам се, че не разполагаме с още много време. Сигурен съм, че имаш други
неща, за които да се погрижиш. Какво ще кажеш да се срещнем утре и да обсъдим амирите?
След втората камбана?
Бях се изправил заедно с него.
— Ако ваша милост няма нищо против, има още един въпрос, който трябва да обсъдим.
Той ме погледна сериозно.
— Предполагам, че е нещо важно?
— Неотложно, ваша милост — нервно отвърнах аз. — Не може да бъде отлагано. Щях да
ви го спомена по-рано, ако бяхме насаме и разполагахме с достатъчно време.
— Много добре — рече Алверон и седна отново. — Какъв е този толкова спешен въпрос?
— Леранд — каза Мелуан с лек укор, — вече закъсняваме. Хаянис ще ни очаква.
— Ще почака — отвърна той. — Квоте ми служи добре във всяко отношение. Той не
прави нищо необмислено и ако не обърна внимание на думите му, това само ще ми донесе
вреда.
— Ваша милост ме ласкае. Този въпрос е наистина важен — хвърлих поглед към Мелуан
— и донякъде деликатен. Ако вашата дама желае да тръгва, може би ще е по-добре.
— Ако въпросът е важен, не трябва ли да остана? — дяволито попита тя.
Погледнах въпросително маера.
— Всичко, което искаш да ми споделиш, можеш да кажеш и пред моята съпруга — заяви
той.
Поколебах се. Трябваше възможно най-скоро да разкажа на Алверон за лъжливата трупа.
Бях уверен, че ако чуеше първо моята версия, можех да я разкажа така, че да се представя в
благоприятна светлина. Ако информацията стигнеше до него първо по официалните канали,
той можеше да не пожелае да пренебрегне голите факти за онова, което се бе случило — по
собствено желание бях убил деветима пътници.
Въпреки това последното нещо, което исках, бе Мелуан да присъства на разговора. Това
само щеше да усложни положението. Направих един последен опит.
— Става въпрос за нещо ужасно, ваша милост.
Алверон поклати глава и леко се намръщи.
— Ние нямаме тайни един от друг — отсече той.
Потиснах въздишката си на примирение и извадих дебело парче сгънат пергамент от
вътрешния джоб на моя шаед.
— Това една от заповедите за покровителство, издадени от ваша милост, ли е?
Очите му пробягаха по документа и в тях се появи изненада:
— Да. Как е попаднала в теб?
— О, Леранд — обади се Мелуан, — знаех си, че позволяваш на просяците да пътуват в
твоите земи, но никога не съм предполагала, че си толкова снизходителен, че да ги и
покровителстваш.
— Само няколко трупи — успокои я той. — Както подхожда на ранга ми. Всеки
уважаван род има поне няколко музиканти.
— Моят няма — твърдо отсече Мелуан.
— Удобно е да имаш своя собствена трупа — меко обясни Алверон. — И още по-удобно
е да имаш няколко. Тогава човек може да избере подходящото забавление за всяко събитие,
на което е домакин. Откъде мислиш, че дойдоха музикантите за нашата сватба? — Тъй като
изражението на Мелуан не омекна, маерът продължи: — Не им е позволено да изпълняват
нищо вулгарно или неприлично, скъпа. Контролирам ги много строго. И бъди уверена, че
няма град в моите земи, който да позволи на някоя трупа да прави представления, освен ако
няма писмена заповед от благородник. — Той се обърна отново към мен. — Което ни връща
отново на въпроса ми — как тяхната заповед е попаднала в теб? Без нея трупата едва ли се
справя добре.
Поколебах се. Сега, когато Мелуан беше тук, не бях сигурен какъв подход да избера, за да
разкрия случилото се. Бях планирал да говоря с Алверон насаме.
— Наистина е така, ваша милост. Те са избити.
Той не се изненада.
— И аз това си помислих. Такива неща са неприятни, но се случват от време на време.
— Бих била много доволна да се случваха по-често — вметна Мелуан и очите ѝ
проблеснаха.
— Имаш ли някаква представа кой ги е убил? — попита маерът.
— Може и така да се каже, ваша милост.
Той повдигна вежди очаквателно.
— Слушам те тогава.
— Аз го направих.
— Какво си направил?
— Убих мъжете, които носеха тази заповед, ваша милост.
— Какво? — Той замръзна на стола си.
— Бяха отвлекли две момичета от един град, през който бяха минали. — Направих пауза,
търсейки деликатен начин да разкажа случилото се пред Мелуан. — Момичетата бяха
съвсем млади, ваша милост, и тези мъже не са били мили с тях.
При тези думи изражението на Мелуан, което вече беше сурово, стана студено като лед.
Но преди да успее да каже каквото и да е, Алверон невярващо попита:
— И ти самоволно реши да ги убиеш? Цяла трупа артисти, на които съм дал
позволително? — Той разтри челото си. — Колко души бяха?
— Девет.
— Мили боже…
— Мисля, че е постъпил правилно — разпалено се намеси Мелуан. — Предлагам да му
дадем двайсет гвардейци и да позволим да стори същото с всяка шайка Рух, която открие по
земите ни.
— Скъпа моя — каза маерът с твърда нотка в гласа, — и аз като теб не ги харесвам, но
законът си е закон. Когато…
— Законът е такъв, какъвто
направил благородна услуга. Трябва да му дадеш имение и титла и да го направиш част от
своя съвет.
— Той е убил деветима мои поданици — строго изтъкна Алверон. — Когато хората
нарушават закона, това води до анархия. Ако между другото бях научил за това, щях да го
обеся като разбойник.
— Той е убил деветима изнасилвачи Рух. Девет мъже Рух по-малко на света е услуга за
всички нас. — Мелуан ме погледна. — Аз мисля, че онова, което си сторил, е било правилно
и необходимо.
Похвалата ѝ, която не беше на място, само разпали гнева ми.
— Не всички бяха мъже, милейди — казах ѝ аз.
При тази забележка Мелуан леко пребледня.
— За бога, човече! — Алверон разтри лицето си с ръка. — Честността ти реже като
брадва.
— И трябва да спомена — сериозно продължих аз, — че моля и двама ви за извинение,
защото хората, които избих, не бяха от Едема Рух. Те дори не бяха истинска трупа.
Маерът уморено поклати глава и почука с пръст по заповедта пред него.
— Тук пише друго — че са били трупа и че са от Едема Рух.
— Заповедта е била открадната, ваша милост. Хората, които срещнах по пътя, бяха
избили членовете на трупа на Рух и се бяха престорили на тях.
— Изглеждаш доста убеден в думите си. — Той ме изгледа с любопитство.
— Един от тях ми го каза, ваша милост. Той призна, че само са се правели на трупа.
Престрували са се, че са от Рух.
Мелуан изглеждаше така, сякаш не можеше да реши дали тази мисъл я обърква или
отвращава.
— Кой би пожелал да се преструва на тях?
Алверон кимна.
— Съпругата ми е права — съгласи се той. — Струва ми се по-вероятно да са те
излъгали. Кой би казал нещо такова? Кой би признал доброволно, че е от Едема Рух?
Почувствах как лицето ми пламна при тези думи и внезапно се засрамих, че бях крил
своя произход през цялото това време.
— Не се съмнявам, че вашата истинска трупа са били Едема Рух, ваша милост. Но хората,
които убих, не бяха. Никой Рух не би сторил нещата, които те бяха направили.
Очите на Мелуан проблеснаха яростно.
— Ти не ги познаваш.
— Милейди, мисля, че ги познавам доста добре — възразих аз и я погледнах в очите.
— Но защо? — попита Алверон. — Кой човек, който е с всичкия си, би искал да се
представя за Едема Рух?
— За да пътуват по-лесно — отвърнах аз — и заради защитата, която им предоставя
вашето име.
Обяснението ми го накара да свие рамене.
— Може би са били Рух, които са се уморили от честния труд и вместо това са се
захванали с кражби.
— Не, ваша милост — настоях аз. — Те не бяха Едема Рух.
— Хайде стига — погледна ме укорително маерът. — Кой може да каже каква е
разликата между бандитите и шайка Рух?
— Няма разлика — отривисто отсече Мелуан.
— Ваша милост, аз знам каква е разликата — разпалено отвърнах аз. — Аз
Рух.
Настъпи тишина. В началото изражението на Мелуан стана безизразно от шока, после на
лицето ѝ се появи недоверие, което бе заменено от ярост, а после от отвращение. Тя се
изправи и за момент изглеждаше, че се готви да ме наплюе, после се отправи сковано към
вратата. Чу се тропане, когато личната ѝ охрана се появи и я последва през външните стаи.
— Ако това е шега, то тя е лоша — обади се маерът, като продължаваше да ме гледа със
сурово изражение.
— Не е шега, ваша милост — отвърнах аз, борейки се с гнева си.
— И защо реши, че е нужно да скриеш това от мен?
— Не съм го скрил, ваша милост. Вие самият на няколко пъти споменахте, че съм далеч
от благородния произход.
— Знаеш какво имам предвид! — Той гневно удари подлакътника на стола си. — Защо
никога не си споменал, че си един от Рух?
— Мисля, че причината е доста очевидна, ваша милост — сковано отговорих аз, като се
опитах думите ми да не прозвучат ядно. — Миризмата на думите „Едема Рух“ е твърде силна
за много благородни носове. Съпругата ви откри, че дори нейният парфюм не би могъл да я
прикрие.
— В миналото милейди е имала неприятности с Рух — обясни ми той. — Няма да е лошо
да не го забравяш.
— Знам за сестра ѝ, за трагичния срам на нейния род. За това, че е избягала с член на
трупа. Колко ужасно! — язвително рекох аз и цялото ми тяло настръхна от гореща ярост. —
Усетът на сестра ѝ прави чест на нейния род. За съжаление не така стоят нещата с вашата
съпруга. Кръвта ми не е по-лоша от тази на всеки мъж и дори е по-добра от тази на повечето.
А и даже да не беше така, тя няма право да се държи с мен по този начин.
Изражението на Алверон стана още по-сурово.
— Мисля, че тя има право да се държи с теб, както намери за добре — заяви той. —
Просто се стресна от внезапното ти изявление. Като се имат предвид чувствата ѝ към вашето
опърпано племе, мисля, че тя демонстрира забележителна сдържаност.
— Според мен тя съжалява, защото знае каква е истината. Омайните думи на някой член
на трупа биха вкарали по-бързо в леглото му нея отколкото сестра ѝ.
Веднага щом изрекох това, разбрах, че съм отишъл твърде далеч. Стиснах зъби, за да не
кажа нещо още по-лошо.
— Това е всичко засега — каза маерът със студена официалност, а очите му бяха
стъклени и яростни.
Оттеглих се с цялото гневно достойнство, на което бях способен. Не защото нямах какво
друго да кажа, а защото, ако бях останал още миг по-дълго, той щеше да извика гвардейците,
а аз не исках да си тръгна по този начин.
140.
Просто възнаграждение
На следващата сутрин тъкмо се обличах, когато пристигна едно момче за поръчки, което
носеше дебел плик с печата на Алверон. Седнах до прозореца и открих вътре няколко писма.
Първото гласеше:
Квоте,
Мислих известно време и реших, че произходът ти няма особено значение за мен с оглед
на услугите, които си ми направил.
Душата ми обаче е свързана с друг човек, чието спокойствие ми е по-скъпо от моето
собствено. Макар че се надявах да продължа да се ползвам от услугите ти, не мога да го
направя. Тъй като твоето присъствие причинява значително страдание на съпругата ми,
трябва да те помоля да ми върнеш пръстена и да напуснеш Северин при първа възможност.
Спрях да чета, станах и отворих вратата на стаята си. Двама от гвардейците на маера
застанаха мирно в коридора.
— Сър? — обърна се към мен единият от тях, след като видя, че съм полуоблечен.
— Просто проверявам — казах аз и затворих вратата.
Седнах пак на стола и отново взех писмото.
Що се касае до въпроса, който предизвика това злощастно развитие на обстоятелствата,
вярвам, че си действал в най-добрия интерес на мен самия и на Винтас като цяло. Всъщност
тази сутрин тъкмо получих доклад, че две момичета са били върнати на семействата им в
Левиншир от червенокос „благородник“, наречен Квоте.
Като възнаграждение за многото услуги, които ми направи, ти предлагам следното.
Първо — пълно опрощение за хората, които си убил край Левиншир.
Второ — кредитно писмо, което ти позволява да теглиш пари от хазната ми за
заплащането на таксата за обучението ти в Университета.
Трето — писмо, което ти дава правото да пътуваш, да свириш и да изпълняваш музиката
си където желаеш в моите земи.
Накрая ти изказвам своята благодарност.
Маершон Леранд Алверон
Поседях няколко дълги минути, наблюдавайки през прозореца как птиците летят в
градината. Съдържанието на плика беше точно каквото маерът го беше описал. Кредитното
писмо беше произведение на изкуството, подписано и подпечатано на четири места от
Алверон и от главния му ковчежник.
Заповедта изглеждаше още по-възхитително, ако това изобщо беше възможно. Беше
написана върху дебел лист мек пергамент, подписана собственоръчно от маера и
подпечатана с родовия му печат и с неговия собствен.
Но това не беше заповед за покровителство. Прочетох я внимателно от край до край. В
нея не беше споменато, че съм на служба при маера, нито че сме обвързани по някакъв
начин. Все пак ми се даваше правото да пътувам свободно и да изнасям представления от
негово име. Документът беше своеобразен компромис.
Тъкмо бях приключил с обличането, когато на вратата отново се почука. Въздъхнах, като
почти очаквах, че идват още гвардейци, за да ме изхвърлят от стаите ми.
Но когато отворих вратата, видях още едно момче за поръчки. То носеше сребърен
поднос с друго писмо, върху което имаше печат на Лаклес. Освен него имаше и пръстен.
Взех го и озадачено го огледах. Не беше от желязо, както очаквах, а от светло дърво. Името
на Мелуан беше прогорено грубо отстрани.
Видях, че широко отворените очи на момчето за поръчки гледат ту мен, ту пръстена.
Което е по-важното, забелязах, че гвардейците не поглеждаха към него. Нарочно не
поглеждаха. По начина, по който човек не поглежда, когато нещо много интересно е
привлякло вниманието му.
Подадох на момчето сребърния си пръстен.
— Отнеси това на Бредон — наредих му аз. — И не се мотай.
* * *
Когато отворих вратата, Бредон гледаше гвардейците.
— Продължавайте да си вършите работата все така добре, момчетата ми — каза той и
шеговито потупа с бастуна си по гърдите единия от тях. Сребърната вълча глава леко
иззвънтя върху нагръдника на гвардееца и Бредон се усмихна като някой весел чичо. —
Вашата бдителност кара всички ни да се чувстваме в по-голяма безопасност.
Той затвори вратата след себе си и повдигна вежди към мен.
— В името на божието милосърдие, момче! Изкачваш се на горе по стълбата с големи
скокове. Знаех, че си спечелил благо разположението на маера, но да ти даде двама от
своите лични гвардейци? — Той притисна ръка към сърцето си и въздъхна театрално. —
Скоро ще си твърде зает за бедния, стар и безполезен Бредон.
Усмихнах му се едва-едва.
— Мисля, че нещата са по-сложни. — Показах му дървения пръстен. — Трябва да ми
кажете какво означава това.
Добродушната веселост на Бредон едва ли щеше да се изпари с такава бързина дори и да
му бях показал покрит с кръв нож.
— В името на бога и неговата дама! — възкликна той. — Кажи ми, че си го получил от
някой старомоден фермер.
Поклатих глава и му го подадох.
Бредон повъртя пръстена в ръцете си.
— Мелуан? — тихо попита той.
Върна ми пръстена, отпусна се на един близък стол и сложи бастуна си върху коленете.
Лицето му беше леко посивяло.
— Съпругата на маера ти е изпратила това? Повикала те е с него?
— Определено не ме вика с него — отвърнах аз. — Изпратила ми е и едно чудесно
писмо.
Показах го в другата си ръка.
Бредон се протегна да го вземе.
— Мога ли да го видя? — попита той, но бързо отдръпна ръка. — Съжалявам. Беше
ужасно невъзпитано да искам това…
— Ще ми направите голяма услуга, ако го прочетете — успокоих го аз и тикнах писмото
в ръцете му. — Отчаяно се нуждая от вашето мнение.
Бредон взе листа и зачете, като устните му леко и беззвучно помръдваха. Когато стигна
до края на страницата, лицето му пребледня още повече.
— Дамата умее да се изразява доста добре — отбелязах аз.
— Това не може да се отрече — призна той. — Все едно го е написала с кръв.
— Мисля, че ѝ се е искало да го направи — рекох аз, — но щеше да ѝ се наложи да се
самоубие, за да довърши втората страница.
Подадох му втория лист.
Бредон го взе и продължи да чете, а лицето му ставаше все по-бледо.
— В името на боговете около нас! — възкликна той. — Има ли такава дума „нарастък“?
— Има — отвърнах аз.
Бредон довърши втората страница, след това се върна отначало и бавно започна да чете
повторно. Накрая вдигна поглед към мен.
— Ако имаше жена — каза той, — която да ме обича с една десета от страстта, която
тази дама изпитва към теб, щях да се считам за най-щастливия мъж.
— Какво значи това? — попитах аз и вдигнах пръстена.
Още миришеше на дим. Вероятно беше прогорила името си върху него едва тази сутрин.
— Ако беше от някой фермер — сви рамене Бредон, — можеше да означава много неща.
Но тук? От някой с благороден произход? — Той поклати глава, очевидно не знаеше какво
да каже.
— Мислех, че според етикета има само три вида пръстени.
— Има само три, които се използват — поясни той. — Само три вида се изпращат и
показват. Някога изпращали дървени пръстени, за да повикат слугите — онези, чието
положение е толкова ниско, че не заслужават желязо. Но това било много отдавна.
Постепенно изпращането на дървен пръстен започнало да се счита за прекалено
пренебрежително.
— Пренебрежителното отношение е нещо, което мога да преживея — облекчено рекох
аз. — С мен са се държали пренебрежително далеч по-добри хора от нея.
— Така е било преди сто години — продължи Бредон. — Нещата се променили.
Проблемът бил, че тъй като дървените пръстени били считани за израз на пренебрежение,
някои слуги смятали за обидно да ги получават. И тъй като човек не би искал да обиди
началника на своята конюшня, той не му изпращал дървен пръстен. Но ако началникът на
конюшнята не получавал дървен пръстен, то и шивачът не трябвало да получава, защото и
той щял да се засегне.
— И така нататък — кимнах разбиращо аз. — В крайна сметка всички се чувствали
обидени от получаването на дървен пръстен.
Бредон кимна.
— Умният човек би се старал да е в добри отношения със слугите си — обясни той. —
Дори и момчето, което носи вечерята, може да ти има зъб. А има хиляди невидими начини,
по които и най-нисшестоящите сред тях биха могли да си отмъстят. Дървените пръстени
вече изобщо не се използват. Сигурно щяха да са забравени, ако не присъстваха в сюжета на
няколко пиеси.
Погледнах пръстена.
— Значи аз стоя по-ниско от момчето, което чисти клозетите.
Бредон се прокашля смутено.
— Всъщност е по-зле — отбеляза той. — Това означава, че за нея ти дори не си човек. Не
заслужаваш да бъдеш признат за човешко същество.
— А, разбирам — рекох аз.
Нахлузих дървения пръстен на пръста си и стиснах ръката си в юмрук. Всъщност ми беше
точно по мярка.
— Това не е точно пръстен, който би носил — с неудобство ме предупреди Бредон. — В
действителност е точно обратното. — Той ме погледна с любопитство. — Предполагам, че
пръстенът на Алверон вече не е у теб?
— Той действително си го поиска обратно. — Взех от масата писмото на маера и
подадох и него на Бредон.
— „При първа възможност“ — цитира Бредон и сухо се засмя. — Това казва доста повече
неща, отколкото изглежда на пръв поглед. — Той остави писмото. — Все пак така вероятно
е по-добре. Ако беше запазил благоразположението му, щеше да се превърнеш в бойно поле
между тях двамата — като зърно пипер между нейното хаванче и неговото чукало. Щяха да
те смачкат в своите кавги.
Очите му се върнаха отново към дървения пръстен на ръката ми.
— Предполагам, че не ти го е дала лично? — с надежда попита той.
— Изпрати го по куриер — тихо въздъхнах аз. — Гвардейците също го видяха.
На вратата се почука. Отворих я и един куриер ми подаде писмо.
Затворих вратата и погледнах печата.
— Лорд Праевек — съобщих аз.
— Кълна се, че този човек прекарва всеки миг, в който е буден, с ухо, допряно до някоя
ключалка, или с език, заврян в нечий задник.
Засмях се, отворих писмото и набързо го прегледах.
— Иска си пръстена обратно — съобщих аз. — Доста е зацапано, дори не е изчакал
мастилото да засъхне.
— Без съмнение мълвата вече се е разнесла — кимна Бредон. — Нямаше да е толкова
лошо, ако Алверон не държеше толкова на нея. Но Мелуан вече е като негова дясна ръка и
ясно е изразила мнението си. Всеки, който се държи с теб по-добре, отколкото с куче, без
съмнение ще стане обект на нейното презрение. — Размаха писмото ѝ. — А тя има
презрение в излишък. — Той посочи купата с пръстените и се засмя със сух и нерадостен
смях. — Тъкмо беше започнал да получаваш и сребро.
Отидох до купата, изрових неговия пръстен и му го подадох.
— Трябва да си го вземете обратно — казах аз.
На лицето на Бредон се появи огорчение, но той не посегна да вземе пръстена.
— Скоро ще си тръгна — добавих аз — и не бих искал вие да бъдете очернен заради
познанството си с мен. Няма как да ви се отблагодаря за цялата помощ, която ми оказахте.
Най-малкото, което мога да направя, е да се опитам да сведа до минимум вредата, която
може да бъде нанесена на вашата репутация.
Бредон се поколеба, след това затвори очи и въздъхна. Той взе пръстена и примирено сви
рамене.
— О! — възкликнах аз, защото внезапно си спомних нещо друго.
Отидох до купчината клеветнически истории и извадих страниците, които описваха
езическите му лудории.
— Това може да ви се стори забавно — рекох аз и му подадох листовете. — Сега
вероятно е най-добре да си тръгвате. Дори само това, че сте тук, едва ли е добре за вас.
Бредон въздъхна и след това кимна.
— Съжалявам, че не ти провървя повече, момчето ми. Ако някога се върнеш отново по
тези места, непременно ми се обади. След известно време всичко това ще бъде забравено. —
Очите му отново се насочиха към дървения пръстен на ръката ми. — Наистина е по-добре да
не носиш това.
След като той си тръгна, изрових златния пръстен на Стейпс от купата, както и железния
пръстен на Алверон. След това излязох в коридора.
— Ще отида да посетя Стейпс — учтиво съобщих на гвардейците. — Ще ме придружите
ли?
По-високият от двамата хвърли поглед към пръстена на ръката ми, сетне погледна
другаря си, преди да промърмори в знак на съгласие. Завъртях се на пети и тръгнах по
коридора, следван плътно от своя ескорт.
* * *
Стейпс ме въведе в своята всекидневна и затвори вратата след мен. Стаите му бяха дори
по-хубави от моите и значително по-уютни. Видях и една голяма купа с пръстени на
близката маса. Всички бяха златни. Единственият железен, който се виждаше, бе този на
Алверон и той бе на пръста му.
Може и да приличаше на бакалин, но Стейпс имаше остър поглед. Той веднага забеляза
пръстена на ръката ми.
— Направила го е значи — отбеляза той и поклати глава. — Наистина не трябва да го
носиш.
— Не се срамувам от това кой съм — заявих аз. — Ако това е пръстенът на Едема Рух, то
тогава ще го нося.
— Нещата са по-сложни — въздъхна Стейпс.
— Знам — съгласих се аз. — Не съм дошъл тук, за да правя живота ти труден. Би ли
върнал това на маера от мое име? — Подадох му пръстена на Алверон.
Стейпс го сложи в джоба си.
— Също така исках да ти върна и тези. — Подадох му двата пръстена, които той ми беше
дал — единия от блестящо злато, и другия от бяла кост. — Не искам да създавам
неприятности между теб, твоя господар и неговата съпруга.
Прислужникът кимна и взе златния пръстен.
— Щях да си имам неприятности, ако го беше задържал — призна той. — Аз съм на
служба при маера. Затова трябва да внимавам с игрите, които се разиграват в двора.
След това хвана ръката ми и сложи обратно в нея пръстена от кост.
— Но това няма общо с дълга ми към маера. Това е дълг между двама мъже. Дворцовите
интриги нямат власт над тези неща. — Стейпс срещна погледа ми. — И аз настоявам да го
задържиш.
* * *
Хапнах сам късна вечеря в стаите си. Гвардейците чакаха все така търпеливо отвън,
докато четях за пети път писмото на маера. Всеки път се надявах да открия в него някакво
чувство на снизхождение, скрито зад думите му, но такова просто нямаше.
На масата бях сложил различните документи, които маерът ми беше изпратил. До тях бях
изпразнил кесията си. Имах два златни рояла, четири сребърни нобъла, осем пенита и
половина и необяснимо откъде — един модегански стрехлаум, макар изобщо да не можех да
се сетя как е попаднал у мен.
Всичко това се равняваше на малко по-малко от осем таланта. Подредих ги до
документите от Алверон. Осем таланта, помилване, заповед за музикант и заплащане на
таксата ми за обучение в Университета. Възнаграждението не беше малко.
Въпреки това не можех да потисна усещането, че съм измамен. Бях спасил Алверон от
отравяне, бях разкрил предател в неговия двор, бях му спечелил съпруга и бях прочистил
пътищата му от голяма група опасни хора.
При все това все още нямах свой покровител. Дори по-лошо — в писмото си той не
споменаваше нищо за амирите, нито за помощта, която беше обещал да ми окаже в
търсенето им.
Но нямаше да спечеля нищо, ако се оплачех, а можех да загубя много. Върнах парите в
кесията си и пъхнах писмата на Алверон в тайното отделение на калъфа на лютнята.
Свих и три книги от библиотеката на Каудикус, тъй като никой не знаеше, че са у мен, и
изсипах купата с пръстени в една малка торбичка. В гардероба имаше две дузини прекрасно
ушити костюми. Те струваха доста пари, но не бяха много удобни за носене. Взех два от по-
хубавите и оставих останалите да висят там.
Накрая препасах Цезура и наметнах шаеда си като дълго наметало. Тези две неща ми
вдъхнаха увереност, че времето, прекарано във Винтас, не е било напълно пропиляно, макар
да ги бях спечелил сам, а не с помощта на Алверон.
Затворих вратата, угасих лампите, прекачих се през един прозорец и се озовах в
градината. След това използвах парче огъната тел и затворих кепенците след себе си.
Детска лудория? Може би, но проклет да съм, ако бях позволил да бъда съпроводен от
гвардейците на маера до вратите на имението му. Освен това мисълта, че щяха да се чудят
как съм се измъкнал, ме караше да се смея, а смехът е полезен за храносмилането.
* * *
Стигнах до края на имението, без никой да ме види. Шаедът ми беше много подходящ за
промъкване в тъмното. След час търсене открих един мазен книговезец в Долен Северин.
Той беше неприятен човек с морала на улично куче, но
купчината клеветнически истории, които благородниците бяха изпратили в стаите ми.
Предложи ми четири рийла за всичко, плюс обещанието да ми плаща по десет пенита за
всеки продаден екземпляр от бъдещата книга. Спазарихме се за шест рийла и шест пенита на
копие и си стиснахме ръцете. Напуснах магазина му, изгорих договора и си измих ръцете два
пъти. Все пак задържах парите.
След това продадох двата хубави костюма и всички книги на Каудикус, с изключение на
една. Прекарах следващите няколко часа на доковете и със събраните пари си купих място
на кораб, който заминаваше на следващия ден за Джунпуи.
Докато нощта се спускаше над града, се помотах из по-високите части на Северин, като
се надявах, че може да се натъкна на Дена. Разбира се, това не се случи. Усещах, че е
заминала отдавна. Един град изглежда различен, когато Дена е някъде в него, а Северин
изглеждаше кух като празно яйце.
След няколко часа безплодно търсене се отбих в бордей край доковете и се настаних в
общото помещение, за да пийна няколко напитки. Нощта се точеше бавно и дамите бяха
отегчени. Затова купих напитки за всички и започнахме да разговаряме. Разказах им няколко
истории и те ме слушаха. Изсвирих няколко песни и те ми ръкопляскаха. След това им
поисках услуга и те дълго се смяха.
Затова изсипах торбичката с пръстените в една купа и я оставих върху бара. Скоро
дамите започнаха да ги пробват и да се карат коя да вземе сребърните от тях. Почерпих
всички по още една напитка и си тръгнах с леко подобрено настроение.
После се помотах безцелно и накрая намерих една малка обществена градина, близо до
ръба на Стръмнината, която гледаше към Долен Северин. Лампите долу светеха в оранжево,
като тук-там се забелязваше и зеленикавосиният или пурпурният цвят на някоя и друга
газова или симпатична лампа. Гледката ми спря дъха, както и първия път, когато я бях
зърнал.
Наблюдавах я известно време, когато осъзнах, че не съм сам. Един възрастен мъж се беше
облегнал на дървото на няколко крачки от мен. От него се носеше слаб мирис на бира, който
не беше неприятен.
— Красив град, а? — рече той и силният му акцент ми даде да разбера, че е работник от
доковете.
Съгласих се. Известно време мълчаливо наблюдавахме блещукащите светлини. Свалих от
ръката си дървения пръстен и се зачудих дали да не го хвърля от стръмната скала. Сега
обаче, когато някой ме гледаше, реших, че този жест ще е твърде детински.
— Казват, че някои благородници могат да опикаят половината Северин от тук —
разговорливо отбеляза работникът.
Пъхнах пръстена в един джоб на шаеда си. Щеше да ми остане за спомен.
— Това се отнася само за мързеливите от тях — отвърнах аз. — Онези, които аз срещнах,
могат да пикаят доста по-надалеч.
141.
Завръщане
По пътя обратно към Университета съдбата беше благосклонна към мен. Вятърът беше
попътен и цялото пътуване беше приятно безметежно. Моряците бяха чули за срещата ми с
Фелуриан, затова по целия път се наслаждавах на скромната популярност, която си бях
завоювал. Изсвирих им песента, която бях написал за нея, и им разказах историята няколко
пъти, макар и далеч не толкова често, колкото ме молеха.
Освен това им разправих и за пътуването си до Адем. В началото не вярваха на нито една
моя дума, но после им показах меча и хвърлих три пъти най-добрия борец сред тях. След
това ми засвидетелстваха вече различно уважение и по-грубо и искрено приятелство.
По пътя към дома научих от тях доста неща. Разказваха ми морски истории и ми
обясняваха за имената на звездите. Говореха за вятъра, водата и женските, съжалявам —
жените. Опитваха се да ме учат да връзвам моряшки възли, но това не ми се удаваше, макар
да се оказах много умел при развързването им.
Като цяло пътуването беше много приятно — приятелството на моряците, песента на
вятъра в такелажа, мирисът на пот, сол и катран. През дългите дни тези неща бавно
уталожиха горчивината, която изпитвах заради несправедливото отношение на маер Алверон
и неговата любяща съпруга.
142.
У дома
На края пристигнахме в Тарбеан, където моряците ми помогнаха да намеря евтино място
на лодка с платна, която отиваше нагоре по течението към Анилин. Два дни по-късно слязох
в Имре и стигнах в Университета точно когато първите синкави отблясъци на зората
оцветяваха небето.
Никога през живота не съм имал място, което да мога да нарека дом. Като дете израснах
в движение, в безкрайни пътувания с моята трупа. Домът не беше място. Беше хора и
фургони. По-късно в Тарбеан имах свое скривалище там, където се събираха три покрива и
ми осигуряваха заслон от дъжда. На това място спях и криех няколкото си ценни вещи, но то
далеч не беше дом.
По тази причина никога през живота си не се бях наслаждавал на усещането да се
прибирам у дома. В онзи ден, когато пресичах Ометхи, почувствах камъните на моста под
краката ми като нещо близко и познато. Когато стигнах до най-високата част на широката
арка, вече виждах сивите очертания на Архива да стърчат над дърветата пред мен.
Чувството да вървя по улиците на Университета беше успокояващо. Бях отсъствал три
четвърти от годината. От една страна, имах усещането, че е изминало много повече време,
но, от друга, всичко тук ми беше толкова познато, че сякаш едва вчера бях напуснал това
място.
Когато стигнах до „При Анкер“, беше още рано и входната врата бе заключена. За
момент се зачудих дали да не вляза през прозореца си, но после размислих, като се сетих, че
нося калъфа с лютнята, пътната си торба и Цезура.
Вместо това отидох до Мюз и почуках на вратата на Симон. Беше рано и знаех, че ще го
събудя, но жадувах да видя познато лице. След като почаках една минута и не чух нищо,
почуках отново, този път по-силно, и се усмихнах с най-жизнерадостната си усмивка.
Сим отвори вратата. Косата му беше разчорлена, а очите зачервени от малкото сън. Той
ми хвърли замъглен поглед. За момент изражението му беше безизразно, сетне той се
нахвърли върху ми и ме смаза в прегръдките си.
— В името на почерненото тяло на бога! — възкликна той, използвайки най-
неприличния израз, който някога го бях чувал да изрича. — Квоте, ти си жив!
* * *
Сим поплака малко, после известно време ми крещя и накрая двамата се посмяхме и
изяснихме нещата. Изглежда Трепе е следял моето пътуване по-отблизо, отколкото си
мислех. Затова, когато корабът ми беше изчезнал, той бе предположил, че се е случило най-
лошото.
Едно писмо би изяснило нещата, но така и не ми беше минало през ума да изпратя
такова. Мисълта да пиша до дома ми беше напълно чужда.
— Корабът беше обявен за потънал заедно с всички хора на борда му — обясни Сим. —
Мълвата се разнесе в „Еолиан“ и познай кой чу новината.
— Станчион ли? — попитах аз, знаейки, че той е страшен клюкар.
Сим мрачно поклати глава.
— Амброуз.
— Е, чудесно, няма що — сухо отбелязах аз.
— Новината щеше да е достатъчно неприятна, който и да я кажеше — продължи Сим, —
но да я науча от него, бе възможно най-лошото. — Той тъжно ми се усмихна. — Амброуз
изчака до деня преди изпитите, за да ми я съобщи. Не е нужно да обяснявам, че се изложих
на изпита и прекарах още един семестър като е’лир.
— Един семестър? — попитах аз. — Станал си ре’лар?
— Едва вчера — ухили се той. — Тъкмо си отспивах след празненството, когато ти ме
събуди тази сутрин.
— Как е Уил? — попитах аз. — Зле ли прие новината?
— Уравновесен е както винаги — отвърна Сим, — но я прие доста тежко. — Той
направи гримаса. — Освен това Амброуз направи живота му в Архива труден. На Уил му
дойде до гуша от това и се прибра у дома за един семестър. Трябва да се върне днес.
— Как са всички останали? — попитах аз.
Изглежда, че на Сим внезапно му хрумна някаква мисъл. Той се изправи.
— О, господи, Фела! — възкликна той и се отпусна тежко на стола, сякаш му се
подкосиха краката. — О, господи, Фела! — повтори той, но този път със съвсем различен
тон.
— Какво? — попитах аз. — Да не би нещо да ѝ се е случило?
— Тя също не понесе добре новината. — Той ми се усмихна неуверено. — Изглежда, че
доста си е падала по теб.
— Фела? — глуповато рекох аз.
— Не си ли спомняш? Двамата с Уил мислехме, че тя те харесва.
Сякаш бяха минали години оттогава.
— Спомням си.
Сим явно се почувства неудобно.
— Ами, разбираш ли, докато те нямаше, двамата с Уил започнахме да прекарваме доста
време с нея. И… — Той направи неопределен жест и на лицето му се появи нещо средно
между смущение и широка усмивка.
Внезапно осъзнах какво иска да каже.
— Ти и Фела? — Усетих как и аз се усмихвам широко, но видях изражението му и
усмивката ми помръкна. — О, Сим, аз няма да ви преча.
— Знам, че не би го направил — усмихна се тъжно той. — Вярвам ти.
— Какво завръщане у дома само! — Потрих очи. — А още дори не съм минал през
приемните изпити.
— Днес е последният ден — отбеляза Сим.
— Знам — казах аз и се изправих на крака. — Но първо трябва да свърша една работа.
* * *
Оставих багажа си в стаята на Симон и посетих касиера в сутерена на Холоус. Рием беше
оплешивяващ мъж с изпито лице, който не ме харесваше още откакто магистрите ми бяха
определили отрицателна такса за обучение през първия ми семестър. Нямаше навика да дава
пари и това много го беше раздразнило.
Показах му откритото си кредитно писмо до хазната на Алверон. Както споменах, то
беше впечатляващ документ. Подписан собственоръчно от маера, с восъчни печати, хубав,
тънък пергамент с превъзходен краснопис.
Насочих вниманието на касиера към факта, че писмото на Алверон би позволило на
Университета да изтегли всякаква сума, която да покрие таксата ми за обучение.
сума.
Касиерът прочете документа и се съгласи, че това явно наистина е така.
Започнах да разсъждавам на глас колко е жалко, че таксата ми за обучение неизменно е
толкова ниска. Никога не надвишаваше десет таланта. Това беше пропусната възможност за
Университета. В края на краищата маерът беше по-богат от краля на Винт. И би платил
Рием беше схватлив мъж и веднага разбра за какво намеквам. Последва кратък пазарлък,
след който си стиснахме ръцете, и аз за пръв път го видях да се усмихва.
Обядвах набързо, сетне се редих на опашка с останалите студенти, които нямаха плочки
за приемните изпити. Повечето бяха нови, но имаше и неколцина, които като мен
кандидатстваха за повторно приемане. Опашката беше дълга и всички бяха леко изнервени.
Подсвирквах си, за да убия времето, и си купих пай с месо и халба горещ сайдер от един мъж
с количка.
Когато прекрачих в кръга от светлина пред масата на магистрите, настъпи известно
раздвижване. Те бяха чули новините и бяха изненадани да видят, че съм жив — повечето от
тях приятно. Килвин поиска скоро да му докладвам в работилницата, а Мандраг, Дал и
Аруил спореха кои предмети ще поискам да продължа да изучавам. Елодин само ми помаха
— очевидно беше единственият сред тях, на когото чудотворното ми завръщането от
мъртвите не бе направило особено впечатление.
След близо минута приятен за окото хаос ректорът взе отново нещата в свои ръце и
започна моя изпит. Отговорих доста лесно на въпросите на Дал и Килвин. Но не се справих
особено добре с цифрите на Брандеур и след това ми се наложи просто да призная, че не
знам отговора на въпроса на Мандраг за сублимацията.
Елодин се отказа от възможността да ми задава въпроси и се прозя широко. Лорен ми
зададе изненадващо лесен въпрос за ереста на Кърпача и успях да му отговоря бързо. Наложи
ми се да помисля доста по-дълго, преди да успея да отговоря на въпроса на Аруил за
лацилиума.
Накрая остана само Хеме, който беше ужасно намръщен от мига, когато се приближих
към масата на магистрите. Лишеното ми от блясък представяне и бавните ми отговори
извикаха самодоволна усмивка върху устните му. Очите му проблясваха всеки път, когато
давах погрешен отговор.
— Виж ти — рече той и прелисти купчината листове пред себе си. — Не очаквах, че ще
трябва да се занимаваме отново с проблемен студент като теб. — Усмихна ми се неискрено.
— Чух, че си мъртъв.
— Аз пък чух, че носите корсет с червени дантели — сухо отвърнах аз, — но не вярвам
на всяка глупост, за която се носят слухове.
Последваха викове и аз набързо бях обвинен в неподобаващо държание с магистър. Бях
наказан да напиша извинително писмо и да платя един сребърен талант. Това бяха добре
похарчени пари.
Поведението ми обаче наистина беше неуместно, а и моментът не бе добре подбран,
особено като се имаше предвид посредственото ми представяне. Вследствие на това ми
определиха такса за обучение от двайсет и четири таланта. Не е нужно да казвам, че бях
ужасно смутен.
След това се върнах в кабинета на касиера. Представих официално на Рием кредитното
писмо от Алверон и неофициално прибрах договорения си дял — половината от всичко над
десет таланта. Сложих седем таланта в кесията си и разсеяно се зачудих дали някой някога е
бил толкова добре платен за арогантност и невежество.
Отправих се към „При Анкер“, където бях доволен да науча, че никой не е информирал
собственика за моята смърт. Ключът за стаята ми беше някъде на дъното на морето Сентхе,
но Анкер имаше резервен. Качих се по стълбите и усетих как се отпускам при вида на
наклонения таван и тясното легло. Всичко беше покрито с тънък слой прах.
Може да си помислите, че малката ми стая с наклонен таван и тясно легло ми се е
сторила прекалено неудобна след огромните ми покои в имението на Алверон. Но нищо
няма да е по-далеч от истината от това. Заех се с разопаковането на багажа си и с
почистването на паяжините в ъглите.
След около час успях да отворя ключалката на сандъка до леглото ми и да извадя оттам
нещата, които бях прибрал. Открих отново полуразглобения си хармоничен часовник и
започнах разсеяно да го поправям, чудейки се дали съм се готвел да го разглобя, или да го
сглобя.
След това, тъй като нямах други неотложни ангажименти, отидох от другата страна на
реката. Отбих се в „Еолиан“, където Деох ме посрещна с възторжена мечешка прегръдка,
като ме повдигна от земята. След толкова пътуване и време, прекарано между непознати и
врагове, бях забравил усещането да бъдеш заобиколен от сърдечността на приятелски лица.
Тримата с Деох и Станчион пийнахме заедно и си разказвахме истории, докато навън не
стана тъмно, след което ги оставих да се погрижат за заведението си.
Известно време обикалях града, като се отбих в няколко познати пансиона и кръчми, в
две-три обществени градини и поседях на една пейка, скрита под дърво в двор. Деох ми каза,
че цяла година не е мяркал дори и сянката на Дена. Но дори и това, че я търсех и не я
намирах, ми действаше някак успокояващо. Изглежда, че донякъде това беше в основата на
нашата връзка.
* * *
По-късно същата нощ се качих върху Мейнс и минах през познатия лабиринт от комини,
разместени покривни плочи, глина и калай. Заобиколих един ъгъл и видях Аури, която
седеше на комин, а дългата ѝ тънка коса се рееше около главата ѝ така, сякаш тя плуваше под
вода. Момичето гледаше луната и люлееше босите си крака.
Прокашлях се леко и Аури се обърна. Тя скочи от комина, затича се по покрива и спря на
няколко крачки от мен. Усмивката ѝ беше по-ярка от луната.
— В Щурчово поточе живее цяло семейство таралежи! — развълнувано ми съобщи тя.
Направи още две крачки и хвана ръката ми в своите.
— Има бебета, големи колкото жълъди! — Тя леко ме задърпа. — Ще дойдеш ли да ги
видиш?
Кимнах и Аури ме поведе по покрива към ябълковото дърво, което можехме да
използваме, за да слезем в двора. Когато накрая стигнахме там, тя погледна към дървото,
след това сведе поглед към загорялата ми ръка, която все още държеше между двете си
малки и бели ръце. Не ме стискаше силно, но хватката ѝ беше здрава и нямаше никакво
намерение да ме пусне.
— Липсваше ми — тихо каза тя, без да вдига поглед. — Не си тръгвай отново.
— Нямам намерение да си тръгвам — меко я уверих аз. — Имам твърде много неща за
правене тук.
Аури наклони глава настрани и ме погледна през облака на косите си.
— Като да ме посещаваш ли?
— Като да те посещавам — съгласих се аз.
143.
Безкръвен
Имаше една последна изненада, която ме очакваше при завръщането ми в Университета.
Бяха изминали едва няколко дни, откакто се бях прибрал, когато отидох на работа в
Рибарника. Макар вече да не се нуждаех така отчаяно от пари, заниманията там ми
липсваха. Имаше нещо дълбоко удовлетворяващо в това да създаваш нещо с ръцете си.
Правилното изобретяване е като песен, направена от материални неща. То е акт на
съзидание.
Затова отидох в Ателието, като мислех да започна с нещо просто, тъй като бях загубил
форма. Докато се приближавах до гишето, забелязах познато лице.
— Здравей, Базил — казах аз. — Какво направи този път, за да се озовеш тук?
Той сведе поглед.
— Неправилна работа с реагенти — промърмори.
— Не е толкова зле — засмях се. — Ще излезеш след около цикъл.
— Да. — Той вдигна поглед и се усмихна стеснително. — Чух, че си се върнал. Да не би
да си дошъл за парите?
Спрях насред списъка, който правех наум, за нещата, нужни за направата на комин.
— Не те разбрах?
Базил наклони глава настрани.
— Сумата, която имаш да получаваш — обясни той — за Безкръвния. — Погледна ме за
момент, сетне на лицето му внезапно се изписа разбиране. — Точно така, ти няма как да
знаеш…
Той се отдалечи от гишето за момент и после се върна с нещо, което приличаше на
осемстенна лампа, направена изцяло от желязо.
Различаваше се от „уловителя на стрели“, който бях направил. Онзи, който аз бях
конструирал, беше изработен от отпадъци и беше доста груб. Този беше гладък и лъскав.
Всички части прилепваха плътно една към друга и беше покрит с тънък слой прозрачен
алхимичен емайл, който щеше да го предпазва от дъжд и прах. Беше хитро — трябваше да го
включа в първоначалната си схема.
Макар донякъде да бях поласкан, че някой е харесал достатъчно изобретението ми, за да
го изкопира, повече се подразних, че виждам „уловител на стрели“, който е толкова по-
лъскав от моя оригинал. Забелязах издайническата еднаквост на отделните части.
— Някой е направил комплект шаблони за отливане? — попитах аз.
— О, да — кимна Базил, — отдавна, при това са два комплекта. — Той се усмихна. —
Трябва да призная, че това е хитроумно нещо. Отне ми доста време да се сетя как работи
инерционният превключвател, но сега, когато знам как става… — Той потупа с пръст
челото си. — И аз самият направих два уловителя. За времето, което отнема, се изкарват
добри пари. За предпочитане е пред палубните фенери.
Това ме накара да се усмихна.
— Всичко е за предпочитане пред палубните фенери — съгласих се аз и вдигнах
уловителя. — Този един от твоите ли е?
— Моите се продадоха преди месец — поклати глава той. — Не се застояват много.
Постъпил си умно, като си им сложил толкова ниска цена.
Повъртях устройството в ръцете си и видях една дума, издълбана върху метала.
Квадратните букви бяха отпечатани толкова дълбоко в желязото, че ми стана ясно, че са част
от шаблона. Пишеше „Безкръвен“.
Вдигнах поглед към Базил. Той се усмихна.
— Ти замина, без да му дадеш подходящо име — обясни той. — След това Килвин
направи схемата официална и я добави в архивите. Трябваше да му дадем някакво име, преди
да започнем да го продаваме. — Усмивката му леко посърна. — Но това се случи горе-долу
по времето, когато се разнесе мълвата, че си загинал в морето. Затова Килвин доведе
магистър Елодин…
— За да му даде подходящо име — довърших вместо него аз, като продължавах да въртя
уловителя в ръце. — Разбира се.
— Килвин мърмори известно време — продължи Базил. — Нарече името драматична
глупост. Но то остана. — Той сви рамене, наведе се, порови малко и извади една книга. —
Както и да е, искаш ли си дяла? — Започна да прелиства страниците. — Вече се с натрупала
солидна сума. Доста хора започнаха да ги правят.
Той намери страницата, която търсеше, и прокара пръст по редовете.
— Ето го. Досега са продадени шейсет и осем…
— Базил — прекъснах го аз, — наистина не разбирам за какво говориш. Килвин вече ми
плати за първата бройка, която направих.
Базил сбърчи вежди.
— Става дума за комисионната ти — сухо обясни той, но виждайки неразбиращия ми
поглед, продължи: — Всеки път, когато Ателието продаде нещо, Рибарникът получава
трийсет процента, а собственикът на схемата получава десет процента.
— Мислех, че Ателието запазва всичките четирийсет — изненадано казах аз.
— В повечето случаи е така — повдигна рамена той. — Ателието притежава повечето
стари схеми. Повечето неща вече са били изобретени. Но за нещо ново…
— Манет никога не ми е споменавал за това — отбелязах аз.
Базил направи извинителна гримаса.
— Старият Манет е работяга — учтиво обясни той, — но не е най-големият новатор
наоколо. Тук е от колко, трийсет години? Не мисля, че има и една схема на негово име. —
Прелиства книгата известно време, като преглеждаше страниците. — Повечето сериозни
изобретатели имат поне по една схема, за да има с какво да се гордеят, дори и да е нещо
сравнително безполезно.
Започнах да пресмятам наум.
— Значи десет процента от осем таланта на бройка — промърморих аз и после вдигнах
поглед. — Имам двайсет и два таланта, които ме чакат?
Базил кимна и погледна записаното в книгата.
— Двайсет и два и четири пенита — заяви той и извади молив и лист хартия. —
Всичките ли ги искаш?
Ухилих се широко в отговор.
* * *
Когато се отправих към Имре, кесията ми толкова беше натежала, че се опасявах да не
започна да куцам. Отбих се в „При Анкер“ и взех пътната си торба, която преметнах на
другото рамо за баланс.
Помотах се из града, като разсеяно минах през всички места, които бяхме посещавали с
Дена в миналото. Чудех се къде ли по света се намира тя в момента.
След като приключих с ритуала на търсенето, се отправих към задната уличка, която
вонеше на гранясала мазнина, и се изкачих по тесните стълби. Почуках енергично на вратата
на Деви, изчаках цяла минута и после почуках отново, този път по-силно.
Разнесе се звук от дърпане на резе и превъртане на ключ. Вратата се открехна леко и
едно синьо око погледна към мен през процепа. Усмихнах се широко.
Вратата бавно се отвори. Деви стоеше на прага и ме гледаше безизразно с отпуснати
ръце.
Повдигнах вежди.
— Какво? — попитах аз. — Никакви остроумни шеги?
— Не се занимавам с делови въпроси отвън, на стълбището — автоматично отвърна тя с
глас без никаква интонация. — Ще трябва да влезеш вътре.
Изчаках, но тя не се отмести от прага. Можех да усетя мириса на канела и мед, който се
носеше от стаята зад гърба ѝ.
— Деви? — попитах я аз. — Добре ли си?
— Ти си ж… — Тя не довърши, като продължаваше да ме гледа втренчено.
Гласът ѝ беше равен и лишен от емоции.
— Трябваше да си мъртъв.
— В това и в много други неща ще трябва да те разочаровам — рекох аз.
— Сигурна бях, че той го е направил — продължи Деви. — Наричат баронството на баща
му „пиратския остров“. Бях сигурна, че го е сторил, защото подпалихме стаите му. Аз бях
онази, която в действителност запали огъня, но той нямаше откъде да знае това. Ти беше
единственият, когото видя. Ти и онзи сийлдишец.
Деви вдигна очи към мен и примигна на светлината. Кожата на моя гаелет с лице на
малка фея винаги е била светла, но това беше първият път, в който я виждах пребледняла.
— Станал си по-висок — отбеляза тя. — Почти бях забравила колко си висок.
— А аз почти бях забравил колко си красива — признах аз. — Все не успявах да си те
представя точно.
Деви продължаваше да стои на прага с бледо лице и втренчен поглед. Загрижен,
пристъпих напред и леко сложих ръка върху нейната. Тя не се отдръпна, както очаквах.
Просто погледна надолу към ръката ми.
— Продължавам да чакам някоя остроумна забележка — меко я подкачих аз. —
Обикновено си по-бърза.
— Не мисля, че точно в момента мога да се меря по остроумие с теб — отвърна тя.
— Никога не съм си и мислил, че може да се сравняваш по остроумие с мен — рекох аз,
— но ми харесва от време на време да пускаш по някоя закачка.
На устните на Деви се появи намек за усмивка, а на страните ѝ — малко цвят.
— Ти си конски задник — заяви тя.
— Така по̀ ми харесваш — окуражих я аз и я дръпнах от прага на ярката светлина на
есенния следобед. — Знаех си, че ти идва отвътре.
* * *
Двамата отидохме в една близка странноприемница и с помощта на малка бира и дълъг
обяд Деви се възстанови от шока, че ме вижда жив. Скоро заприлича на себе си, острият ѝ
език се върна и двамата започнахме да си разменяме шеги и закачки над халбите си
подправен с канела сайдер.
После се върнахме в стаите зад месарницата, където Деви откри, че е забравила да
заключи вратата.
— Милостиви Техлу! — възкликна тя, докато трескаво проверяваше дали всичко е наред.
— Това ми се случва за пръв път.
Огледах се наоколо и видях, че почти нищо не се е променило в стаите ѝ, откакто ги бях
виждал за последен път, макар че вторите лавици за книги сега бяха запълнени почти до
половина. Прегледах заглавията, докато Деви отиде да се увери, че нищо не липсва и в
другите помещения.
— Има ли нещо, което искаш да ти заема? — попита тя, когато се върна.
— Всъщност — рекох аз — имам нещо за теб.
Сложих пътната си торба върху бюрото ѝ и започнах да ровя вътре, докато не открих
един малък правоъгълен пакет, увит в мушама и вързан с канап. Преместих пътната си торба
на пода, оставих пакета върху бюрото и го побутнах към нея.
Деви се приближи до бюрото с колебливо изражение, след това седна и разопакова
пакета. Вътре беше копието на „Целум Тинтуре“, което бях откраднал от библиотеката на
Каудикус. Книгата не беше особено рядка, но щеше да е полезна за алхимик, който няма
достъп до Архива. Не че разбирах нещо от алхимия, разбира се.
Деви сведе поглед към книгата.
— И за какво е това? — попита тя.
— Подарък е — засмях се аз.
— Ако си мислиш, че това ще ти осигури удължаване на срока на заема… — присви очи
тя.
Поклатих глава.
— Просто си помислих, че ще ти хареса — уверих я аз. — Що се касае до заема… —
Извадих кесията си и отброих върху бюрото ѝ девет таланта.
— Добре тогава — леко изненадано каза Деви. — Изглежда, че някой е имал
доходоносно пътуване. — Тя вдигна поглед към мен. — Сигурен ли си, че не искаш да
изчакаш първо да платиш таксата си за обучение?
— Вече се погрижих за това — отвърнах аз.
Деви не посегна да вземе парите.
— Не бих искала да те оставя без никакви пари в началото на новия семестър — рече тя.
Претеглих пълната си кесия на ръка и тя иззвъня с приятен тежък звън, който прозвуча
почти музикално.
Деви извади ключ и отключи най-долното чекмедже на бюрото си. Оттам извади едно
след друго моя екземпляр на „Реторика и логика“, сребърните ми свирки, симпатичната
лампа и пръстена на Дена.
Подреди ги внимателно върху бюрото, но така и не протегна ръка да вземе монетите.
— Все още имаш два месеца, преди да изтече срокът ти от една година и един ден —
отбеляза тя. — Сигурен ли си, че не предпочиташ да изчакаш?
Погледнах смутено към парите на масата, след това обходих с очи стаята на Деви около
мен. Внезапно ме осени разбиране, подобно на цвете, което разцъфва в главата ми.
— Не става дума за парите, нали? — попитах я аз, удивен, че ми бе необходимо толкова
дълго време, за да се сетя.
Деви наклони глава на една страна.
Посочих лавиците с книги, голямото легло със завеси от кадифе и самата Деви. Никога
преди не го бях забелязвал, но макар дрехите ѝ да не бяха луксозни, кройката и платът бяха
не по-малко фини, отколкото одеждите на коя да е благородница.
— Това няма нищо общо с парите — повторих аз.
Погледнах към книгите ѝ. Сбирката ѝ вероятно струваше петстотин таланта, ако изобщо
можеше да се оцени в пари.
— Използваш парите като примамка. Даваш заеми на отчаяни хора, които могат да ти
бъдат полезни, и след това се надяваш, че те няма да успеят да ги върнат. Истинската
разменна монета, която търсиш, са услугите.
Деви тихо се изкикоти.
— Парите са хубаво нещо — призна тя с блеснали очи, — но светът е пълен с неща,
които хората никога не биха продали. Услугите и задължеността струват далеч повече.
Погледнах надолу към деветте таланта, които блестяха върху бюрото ѝ.
— Всъщност нямаш минимална сума за даване назаем, нали? — попитах аз, макар вече
да знаех отговора. — Просто ми каза това, за да ми се наложи да заема повече пари.
Надяваше се, че ще изпадна дотолкова, че да не мога да си изплатя дълга.
Деви се усмихна весело.
— Добре дошъл в играта — рече тя и започна да събира монетите. — Благодаря, че я
игра.
144.
Меч и шаед
С претъпканата ми кесия и кредитното писмо от Алверон, което гарантираше
заплащането на таксата ми за обучение, зимният семестър беше безгрижен като разходка в
градината.
Беше ми странно да не се налага да живея като скъперник. Имах дрехи, които ми бяха по
мярка, и можех да си позволя да ги дам да ми ги изперат. Можех да си купя кафе и шоколад
когато пожелая. Вече не ми се налагаше непрекъснато да се трепя от работа в Рибарника и
можех да човъркам разни неща, за да задоволя любопитството си, или да се занимавам с
проекти просто за удоволствие.
След почти цяла година отсъствие ми отне известно време да свикна с Университета.
След всичкото това време ми беше странно да не нося меч. Но тук хората се мръщеха на тези
неща и знаех, че това би ми създало повече неприятности, отколкото си заслужаваше.
В началото оставях Цезура в стаята си. Но знаех по-добре от всеки друг колко лесно би
било за някого да се вмъкне вътре и да го открадне. Резето щеше да спре само някой
прекалено изтънчен крадец. По-прагматичният престъпник просто би счупил прозореца и
би изчезнал за по-малко от минута. Тъй като мечът беше буквално незаменим и бях обещал
да го опазя невредим, не след дълго го преместих в скривалище в Онова долу.
Шаедът по-лесно можеше да се съхранява при мен, защото с малко усилия формата му
лесно се променяше. Напоследък той рядко се издуваше. По-често отказваше да се движи
така, както повелява вятърът. Човек би помислил, че хората биха забелязали това, но не беше
така. Дори Уилем и Симон, които непрекъснато ме подкачаха за моята привързаност към
наметалото, нито веднъж не забелязаха в него нещо повече от изключително удобно за
използване парче плат.
Всъщност Елодин беше единственият, който съзря нещо необичайно в него.
— Какво е това? — възкликна той, когато се срещнахме в един малък двор пред Мейнс.
— Как успя да се шаеднеш така?
— Не ви разбрах? — попитах аз.
— Наметалото ти, момче. Твоята пелерина. Откъде, в името на сладката божия милост,
намери този шаед? — Той погрешно прие изненадата ми за невежество. — Не знаеш ли
какво носиш?
— Знам какво е — рекох аз. — Просто съм изненадан, че и вие знаете.
Той ме погледна обидено.
— Нямаше да съм кой знае какъв повелител на имената, ако не можех да различа
наметало на фае от няколко метра разстояние. — Той хвана крайчеца на шаеда между
пръстите си. — О, това е просто прекрасно — стара магия, до която човек рядко може да се
докосне.
— Всъщност магията е нова — отбелязах аз.
— Какво имаш предвид? — учуди се той.
Когато стана очевидно, че за да му обясня, трябва да разкажа дълга история, той ме
поведе към малка уютна кръчма, която никога преди не бях виждал. Всъщност се колебая
дали изобщо да я нарека кръчма. Не беше пълна с бърборещи студенти и не вонеше на бира,
а беше затъмнена и тиха, с нисък таван и разхвърляни тук-там групи от дълбоки и удобни
столове. Ухаеше на кожа и старо вино.
Седнахме близо до топъл радиатор и отпивахме от горещия сайдер, докато му разказвах
историята на неволното ми пътуване до Фае. Почувствах се истински облекчен. Не бях успял
да я споделя на никого от страх, че всички в Университета ще ми се смеят.
Елодин се оказа учудващо внимателен слушател и особено се заинтересува от двубоя ми с
Фелуриан, когато тя се опита да ме подчини на волята си. След като приключих разказа си,
той ме обсипа с въпроси — дали си спомням какво съм казал, за да призова вятъра, и как
съм се почувствал? Дали странната острота на съзнанието, която описвам, е по-скоро като
усещането да си пиян или като това да изпаднеш в шок?
Отговарях му, доколкото можех, и накрая той се облегна назад в стола си и кимна сякаш
на себе си.
— Добър знак е, когато някой студент тръгне да гони вятъра и накрая го хване —
одобрително заяви той. — Вече два пъти го призоваваш. Ще ти става все по-лесно.
— Всъщност три пъти — поправих го аз. — Открих го отново, когато бях в Адемре.
Той се засмя.
— Наистина си го гонил до края на картата! — възкликна той и направи широк жест с
лявата си ръка.
Осъзнах смаяно, че това беше адемският жест за
— Как се почувства? Мислиш ли, че пак ще откриеш името му, ако се нуждаеш от него?
Съсредоточих се, опитвайки се да накарам съзнанието си да се отпусне във „въртящия се
лист“. Беше минал месец и бях извървял близо две хиляди километра, откакто за последен
път се бях опитал да го направя, и ми беше трудно да отпусна съзнанието си в странната му
потъваща празнота.
Накрая успях. Огледах малкото помещение, надявайки се да видя името на вятъра, сякаш
е някой отдавнашен приятел. Но не видях нищо освен прашинките, които се въртяха в лъча
слънчева светлина, спускащ се косо през един прозорец.
— Е? — попита Елодин. — Можеш ли да го призовеш, ако имаш нужда от него?
Поколебах се.
— Може би.
Елодин кимна, сякаш ме разбираше.
— Но може би не и ако някой те помоли?
Кимнах, като се почувствах доста разочарован.
— Не се обезкуражавай. Това ни показва в каква посока трябва да работим. — Той се
ухили щастливо и ме потупа по гърба. — Но в твоята история се крие повече, отколкото
осъзнаваш. Извикал си не само вятъра. Мисля, че си извикал и името на самата Фелуриан.
Замислих се. Спомените ми за времето, прекарано във Фае, бяха странно разпокъсани.
Същото се отнасяше и за сблъсъка ми с Фелуриан, който наподобяваше нещо, случило ми се
насън. Когато се опитвах да си го припомня в подробности, усещането беше почти такова,
сякаш се е случило с другиго.
— Предполагам, че е възможно.
— Повече от възможно — увери ме той. — Съмнявам се, че толкова древно и могъщо
създание като Фелуриан може да бъде сломено просто с вятъра. Без да искам да
омаловажавам постижението ти — побърза да добави той. — Призоваването на името на
вятъра е нещо, което се удава на един от хиляда студенти. Но призоваването на името на
живо същество, да не говорим пък на фае… — Той повдигна вежди към мен. — Това е нещо
съвсем различно.
— Защо името на някой човек е толкова по-различно? — попитах аз и след това сам си
отговорих: — Заради неговата сложност.
— Точно така — потвърди Елодин.
Моето разбиране, изглежда, го развълнува.
— За да дадеш име на нещо, трябва да го разбираш изцяло. Камъкът и вятърът са
достатъчно трудни. А човекът… — Той многозначително не довърши.
— Не бих могъл да твърдя, че разбирам Фелуриан — възразих аз.
— Разбрал си някаква част от нея — настоя той. — Твоето спящо съзнание я е разбрало.
Ако знаеше колко е трудно, никога не би имал шанс да го направиш.
* * *
Тъй като бедността вече не ме принуждаваше да работя безкрайни часове в Рибарника,
бях свободен да разширявам познанията си много повече, отколкото преди. Продължих с
обичайните си занимания по симпатия, медицина и изобретяване, после добавих химия,
изучаване на билките и сравнителна женска анатомия.
Любопитството ми бе разпалено от кутията на Лаклес и се опитах да науча нещо за
илишките възли за разказване на истории. Но бързо открих, че повечето книги за Ил бяха
исторически, а не лингвистични, и не даваха информация за това как човек може да прочете
един възел.
Затова прерових Мъртвите регистри и в неприятно мазе с нисък таван открих една-
единствена лавица от неупотребявани книги, касаещи Ил. После, докато търсех място,
където да седна и да чета, се натъкнах на малка стая, скътана зад една издадена напред
лавица.
Не беше леговище за четене, както заподозрях в началото. Вътре имаше стотици дървени
макари, върху които беше намотана връв с възли. Не бяха точно книги, но бяха техният
илишки еквивалент. Всичко беше покрито с тънък слой прах и аз се усъмних, че някой е
влизал в тази стая от десетилетия.
Имам голяма слабост към тайните. Но бързо разбрах, че четенето на възли е невъзможно,
без първо да научиш илишки. Нямаше такъв предмет и като поразпитах, узнах, че никой от
гилерите на магистъра лингвист не знаеше нищо повече от няколко отделни думи.
Не бях особено изненадан, като се имаше предвид, че Ил почти е бил стъпкан на прах
под ботуша на атуранската империя. Онова, което беше останало от него, сега беше населено
най-вече с овце. И ако човек застанеше в центъра на тази страна, можеше да хвърли камък
през границата ѝ. Въпреки това изпитах разочарование от този завършек на търсенето ми.
След това, няколко дни по-късно, магистърът лингвист ме извика в кабинета си. Той
беше чул, че съм разпитвал, и се оказа, че говори илишки доста добре. Предложи лично да
ме обучава и аз с радост приех.
Откакто бях дошъл в Университета, бях виждал магистъра лингвист само по време на
приемните изпити и когато ме бяха викали „върху роговете“, за да ме наказват. В качеството
си на ректор той беше доста строг и официален. Но когато не седеше на ректорския стол,
магистър Херма беше учудващо изкусен и благ учител. Беше остроумен и чувството му за
хумор беше изненадващо неприлично. Първия път, когато ми разказа мръсен виц, щях
направо да падна.
Елодин не водеше занятия този семестър, но аз започнах да уча даването на имена насаме
с него. Сега, когато знаех, че в лудостта му има последователност, нещата вървяха по-гладко.
Граф Трепе беше изключително радостен, когато научи, че съм жив, и направи
тържество по случай възкресението ми, където гордо ме представи на местните
благородници. Специално за случая си уших костюм и в пристъп на носталгия избрах той да
бъде в цветовете на старата ми трупа — зеленото и сивото, носени от хората на лорд
Грейфелоу.
След празненството разказах на Трепе за приключенията си на бутилка вино във
всекидневната. Пропуснах историята за Фелуриан, защото знаех, че той няма да повярва в
нея. А и не можех да му кажа и за половината от нещата, които бях извършил в служба на
маера. Съответно Трепе реши, че Алверон е бил доста щедър към мен. Не оспорих това.
145.
Истории
За щастие Амброуз отсъстваше по време на зимния семестър, но когато пролетта дойде,
той се върна като някаква омразна прелетна птица. Фактът, че в деня, в който пристигна,
пропуснах всичките си часове и прекарах целия ден в изработване на нов грам, не беше
никак случаен.
Веднага щом снегът се стопи и земята отново стана твърда, възобнових упражняването на
кетан. Спомняйки си колко странни ми се бяха сторили движенията му, когато ги видях за
пръв път, тренирах скрит от погледите в гората на север от Университета.
С началото на пролетния семестър започнаха и новите приемни изпити. Отидох на
своето събеседване с тежък махмурлук и оплесках няколко въпроса. Таксата ми за обучение
беше определена на осемнайсет таланта и пет пенита и така спечелих от касиера четири
таланта, плюс малко дребни.
Продажбите на „Безкръвния“ бяха намалели през зимата, тъй като по-малко търговци
посещаваха Университета. Но щом като снегът се стопи и пътищата изсъхнаха, бройките,
които се бяха натрупали в Ателието, бързо се продадоха и ми донесоха още шест таланта.
Не бях свикнал да имам на свое разположение толкова много пари и трябва да призная,
че това леко ме побърка. Притежавах шест костюма, които ми бяха по мярка, и имах толкова
хартия, колкото ми беше нужна. Купих си хубаво тъмно мастило от Аруех и свой собствен
комплект инструменти за гравиране. Имах два чифта обувки.
В една книжарница в Имре намерих стара, скъсана илишка граматика с речник. Тъй като
бе пълна с рисунки на възли, собственикът на книжарницата я мислеше за моряшки дневник
и аз я купих само за талант и половина. Не след дълго купих екземпляр от „Хероборика“,
после добавих и копие на „Термигус Течина“, което можех да използвам за справки, докато
проектирам схема в уединението на стаята си.
Почерпих приятелите си с вечеря. Аури получи нови рокли и ярки панделки за косата.
Позволих си всичко това и още имах пари в кесията. Колко странно. Колко прекрасно.
* * *
Към средата на семестъра започнах да чувам познати истории. Истории за някакъв си
червенокос авантюрист, който прекарал една нощ с Фелуриан. Истории за смел млад
арканист, който притежавал цялото могъщество на Таборлин Великия. Бяха минали месеци,
но моите подвизи във Винтас, предавани от уста на уста, най-сетне бяха изминали дългите
километри разстояние до Университета.
Може и да е истина това, че след като чух тези истории, удължих малко своя шаед и го
носех по-често от преди. Може би е вярно, че през следващите няколко цикъла прекарвах
възмутително дълго време в кръчмите, зает тайно да подслушвам историите. Може би дори
съм стигнал дотам сам да допълня някой и друг щрих към тях.
В края на краищата бях млад и беше съвсем нормално да се наслаждавам на своята
известност. Мислех, че с времето тя ще избледнее. Защо да не се порадвам на косите
погледи, които ми хвърляха моите състуденти? Защо да не се насладя на всичко това, докато
го имаше?
Много от историите бяха свързани с лова на бандитите и със спасението на младите
момичета. Но нито една от тях не се доближаваше особено до истината. Няма история, която
да измине две хиляди километра, предавана от уста на уста, и да се запази в първоначалния
си вид.
Макар подробностите да се различаваха, в повечето разкази всичко се въртеше около
един познат сюжет — млади жени, които е трябвало да бъдат спасени. Понякога се казваше,
че съм бил нает от благородник, понякога — от загрижен баща, от притеснен кмет или от
некадърен пристав.
В повечето случаи спасявах две момичета. Понякога — само една или пък три. Жените
бяха най-добри приятелки или майка и дъщеря. Веднъж чух история, в която спасявах седем
момичета, всичките сестри, красиви принцеси и девственици. Сещате се за каква история
става дума.
Имаше и голямо разнообразие по отношение на това от кого спасявах момичетата. Доста
често бяха бандити, но понякога бяха и зли чичовци, мащехи или шамбъли. Една история
странно се отклоняваше и в нея ги спасявах от адемски наемници. Дори имаше една-две
истории с огъри.
Макар в няколко истории да спасявах момичетата от трупа пътуващи музиканти, с
гордост мога да кажа, че никога не чух история, в която те да са били отвлечени от Едема
Рух.
Общо взето, историите имаха два края. При първия аз се хвърлях в битка като храбрия
принц и размахвах меча си, докато всички врагове не паднеха мъртви, не побегнеха или не
се разкаеха, както си му е редът. Вторият край беше по-популярен. В него призовавах огън и
светкавици от небето подобно на Таборлин Великия.
В любимата ми версия на историята по пътя срещах услужлив калайджия и той ми
разказваше за две деца, откраднати от близка ферма. Преди да си тръгна, ми продаваше яйце,
три железни пирона и опърпано наметало, което да ме прави невидим. Аз използвах тези
вещи и острия си ум, за да спася децата от ноктите на коварен, гладен трол.
Но макар да имаше много версии на тази история, онази с Фелуриан беше далеч по-
популярна. Песента, която бях написал, също беше стигнала до тук, на запад. И тъй като
песните запазват по-добре съдържанието си от историите, детайлите от моята среща с
Фелуриан бяха умерено близо до истината.
Когато Уил и Сим ме притиснаха за повече подробности, аз им разказах всичко. Беше ми
нужно известно време, за да ги убедя, че казвам истината. По-точно, беше ми нужно
известно време, за да убедя Сим. По някаква причина Уил беше напълно склонен да приеме
съществуването на фае.
Не обвинявах Сим. Преди да я видя с очите си, бих заложил солидна сума пари, че
Фелуриан не съществува. Едно е да се наслаждаваш на някоя история, а съвсем друго — да я
приемеш за истина.
* * *
— Истинският въпрос — замислено рече Сим — е на колко години си всъщност.
— Знам отговора — увери го Уилем с мрачната гордост на някой, който отчаяно се
опитва да не изглежда пиян. — Седемнайсет.
— Аха… — театрално вдигна пръст Сим. — Така си мислиш, нали?
— За какво говорите? — попитах аз.
Сим се приведе напред на стола си.
— Отиваш във Фае, прекарваш известно време там, след това се връщаш и откриваш, че
са минали само три дни — отвърна той. — Означава ли това, че си с три дни по-стар? Или
си остарявал, докато си бил там?
Известно време мълчах.
— Не съм мислил за това — признах накрая.
— В историите — намеси се Уилем — момчетата отиват във Фае и се връщат мъже. Това
означава, че човек остарява там.
— Ако вярваш на историите — натърти Сим.
— А на какво друго? — попита Уил. — Ще провериш в „Кратко изложение на Марлок за
феномените във Фае“? Намери ми такава книга и аз ще се обърна към нея.
Сим сви рамене в съгласие.
— И така — рече Уил, като се обърна към мен, — колко дълго си бил там?
— Трудно е да се прецени — отвърнах аз. — Нямаше смяна на деня с нощта. И
спомените ми са малко странни. — Останах замислен продължително време. —
Разговаряхме, плувахме, хранихме се десетки пъти, обикалях малко околностите. И, ъъъ… —
Направих пауза и многозначително се прокашлях.
— Лудувахте — предположи Уил.
— Благодаря ти. И доста лудувахме.
Пресметнах наум уменията, на които ме беше научила Фелуриан, и съобразих, че не
може да ме е научавала на повече от две-три неща всеки ден…
— Бил съм там поне няколко месеца — заявих аз. — Бръснах се веднъж или беше два
пъти? Достатъчно време, за да си пусна къса брада.
При тези мои думи Уил вдигна очи към тавана и прокара ръка през своята тъмна
сийлдишка брада.
— Не чак като твоята рунтава като меча козина брада — успокоих го аз. — Все пак обаче
брадата ми порасна поне два или три пъти.
— Значи най-малко два месеца — предположи Сим. — Но колко ли точно е било?
— Три месеца? —
месеца? — Сетих се колко бавно трябваше да местим шаеда ми от звездната светлина на
лунната и след това на светлината на огъня. — Година може би? — Помислих си за
ужасното време, което бях прекарал, докато се възстановявах от срещата с Ктаех. — Сигурен
съм, че е възможно да е и повече от година… — Гласът ми не прозвуча толкова убедително,
колкото ми се искаше.
Уилем повдигна вежди.
— Ами, тогава честит рожден ден. — Той вдигна чаша към мен. — Или пък може би
рождени дни.
146.
Провали
По време на пролетния семестър имах няколко провала.
Първият от тях беше по-скоро провал в моите собствени очи. Очаквах, че научаването на
илишки ще е сравнително лесно. Но едва ли нещо можеше да е по-далеч от истината.
За няколко дни бях научил достатъчно тема, за да се защитавам в съда. Но тема е много
методичен език и аз вече бях понаучил нещо от него по време на занятията. Може би по-
важното беше, че много неща в него се припокриваха с атуранския. Използваха се едни и
същи символи за писане и много думи си приличаха.
Илишкият по нищо не приличаше на атуранския или сиару, нито пък на адемския. Беше
ирационален, сложен и объркан. Четиринайсет глаголни времена в изявително наклонение.
Странни окончания на съществителните при обръщенията.
Не можеш просто да кажеш „чорапите на ректора“. О, не. Това беше твърде просто. Във
всяко притежание имаше особена двойственост. Така че ако ректорът притежаваше чорапите
си, то и чорапите му по някакъв начин също го притежаваха. Това променяше употребата и
на двете думи по сложни граматически начини. Сякаш простият факт, че някой притежава
чорапи, по някакъв начин фундаментално променя природата му.
Дори и след месеци занимания с ректора илишката граматика продължаваше да е за мен
неразбираема бъркотия. Единственото, което успях да науча, бе разхвърлян и повърхностен
речник от отделни думи. Познанията ми за възлите за разказване на истории бяха дори по-
слаби. Опитах се да подобря уменията си, като се упражнявах с Деох. Но той не беше кой
знае какъв учител и призна, че единственият човек, способен да чете възли за разказване на
истории, когото някога е познавал, е била баба му. Но тя починала още когато бил много
малък.
Вторият ми провал беше в химията за напреднали, която изучавах при гилера на
Мандраг, Анисат. Макар самият предмет да ме очароваше, не се разбирах с Анисат.
Допадаше
ми
онова,
което
предлагаше
химията.
Харесвах
трепета
на
експериментирането, предизвикателството на пробите и грешките. Обожавах нейната
загадъчност. Трябва да призная, че освен това, колкото и да е глупаво, ме привличаха и
приспособленията, които се използваха — колбите и тръбите, киселините и солите, живакът
и желязото. В химията има нещо първично, нещо, което не се поддава на обяснение. Или го
усещаш, или не.
Анисат не го усещаше. За него химията беше водене на дневници и внимателно
подредени редове с цифри. Караше ме да повтарям едно и също титруване четири пъти
просто защото нотацията ми е неправилна. Защо трябваше да записвам числата? Защо
трябваше да записвам десет минути онова, което ръцете ми щяха да свършат за пет?
Затова непрестанно спорехме. В началото кротко, но никой от двама ни не искаше да
отстъпи. Вследствие на това само два цикъла след началото на семестъра стигнахме дотам
да си крещим един на друг насред Пещта, докато трийсет студенти ни зяпаха смаяно.
Той ми каза да напусна часовете му и ме нарече непочтителен денерлинг, който не
уважава авторитета. Аз на свой ред го нарекох надут глупак, чието призвание е да е
писарушка в някоя кантора. Ако трябва да сме честни, и двамата имахме известно право.
Другият ми провал беше по математика. След като в продължение на месеци слушах
развълнуваното дърдорене на Фела за това колко много е научила от магистър Брандеур, се
захванах да задълбоча познанията си за работа с числата.
За съжаление високите върхове на математиката не ми доставяха удоволствие. Аз не съм
поет. Не харесвам думите, изричани заради самите думи. Харесвам думите заради онова,
което могат да постигнат. По същия начин не съм математик и числата, които се занимават
със самите числа, не ме интересуват особено.
След като изоставих химията и аритметиката, ми остана много свободно време. Част от
него прекарвах в Рибарника, като сам произвеждах „Безкръвни“, които се продаваха
практически още преди да са стигнали до склада. Освен това прекарвах доста време в Архива
и в Медика и правех проучвания за есе, озаглавено „Относно неефективността на
арундинацеята“. Аруил се отнасяше скептично към това, но се съгласи, че първоначалните
ми проучвания заслужават внимание.
Част от времето прекарах в занимания с разни романтични истории. Това беше нещо
ново за мен, тъй като никога преди жените не ми бяха хвърляли око. Или пък ако са го
правели, аз просто не съм знаел как да постъпя.
Но сега бях по-възрастен и донякъде по-мъдър. И тъй като историите се
разпространяваха, жените и от двете страни на реката започнаха да проявяват интерес към
мен.
Всичките ми романтични истории бяха приятни и кратки. Не мога да кажа каква беше
причината да са кратки освен очевидната — че не можех да предложа достатъчно на една
жена, за да я окуража да пожелае компанията ми за по-дълго време. В това отношение
Симон например можеше да предложи много. Той беше като скъпоценен камък в калта. На
пръв поглед не изглеждаше зашеметяващо, но под повърхността се криеха много важни
качества. Той беше толкова нежен, мил и внимателен, колкото една жена можеше само да си
мечтае. Караше Фела да се чувства не на себе си от щастие. Сим беше истински принц.
В сравнение с него какво можех да предложа аз? Всъщност нищо. Бях по-скоро като
някакъв любопитен камък, който човек взема, носи го известно време и след това го
изхвърля, осъзнавайки, че колкото и да е интересен, той все пак не е нищо повече от парче
втвърдена пръст.
* * *
— Магистър Килвин — попитах аз, застанал на прага на кабинета на учителя, — сещате
ли се за метал, който може да издържи усилено използване в продължение на две хиляди
години и да остане сравнително запазен и чист?
Огромният изобретател вдигна очи от месинговото зъбно колело, което гравираше, и ме
погледна.
— И какъв проект планираш сега, ре’лар Квоте?
През последните три месеца се опитвах да създам друга схема, която да е толкова
успешна, колкото и моят „Безкръвен“. Донякъде заради парите, но също и защото бях
научил, че е много по-вероятно Килвин да повиши в ранг студенти с три-четири
впечатляващи схеми, които да са тяхна заслуга.
За съжаление и тук ме очакваше поредица от неуспехи. Имах повече от дузина хитроумни
идеи, но нито една не стигна до завършен проект.
Повечето хрумвания бяха отхвърлени от самия Килвин. Оказа се, че осем от схемите,
които предлагах, вече бяха създадени, някои преди повече от сто години. Килвин ме
осведоми, че за пет би било необходимо използването на руни, които са забранени за
ре’ларите. Три бяха математически неправилни и той набързо ми демонстрира как те са
обречени на провал, като по този начин ми спести десетки часове изгубено време.
Една от идеите ми той отхвърли като „крайно неподходяща за един отговорен
изобретател“. Оспорих думите му с това, че механизъм, който би намалил времето,
необходимо за зареждане на балистите, би помогнал на корабите да се защитават от пирати.
Би помогнал също и в защитата на градовете срещу нападенията на нашествениците Ви
Семби…
Но Килвин не искаше и да чуе за това. Когато лицето му започна да потъмнява като
буреносен облак, бързо се отказах да излагам внимателно обмислените си аргументи.
В крайна сметка само две от идеите ми бяха солидни, приемливи и оригинални. Но след
седмици работа бях принуден да изоставя и тях, тъй като не успях да ги накарам да
проработят.
Килвин остави острието и гравираното до половина месингово зъбно колело и се обърна
с лице към мен.
— Уважавам студентите, които мислят в дългосрочна перспектива, ре’лар Квоте. Но
хиляда години са много и за камъка, да не говорим за метала. Още повече за метал, който е
подложен на честа употреба.
Разбира се, въпросът ми беше свързан с Цезура, но се колебаех да кажа на Килвин цялата
истина. Знаех твърде добре, че магистърът не одобрява изобретенията да бъдат използвани
във връзка с каквото и да е оръжие. Макар че може би щеше да оцени майсторската
изработка на такъв меч, нямаше да одобри факта, че притежавам нещо такова.
Усмихнах се.
— Не става дума за проект — обясних аз. — Просто съм любопитен. По време на
пътуванията ми ми показаха меч, който беше доста здрав и остър. Въпреки това явно беше
налице доказателство, че той е на повече от две хиляди години. Знаете ли за някакъв метал,
който да издържи, без да се счупи толкова дълго време? И не само това, но дори и да остане
остър?
— А — кимна Килвин с не особено изненадано изражение. — Има такива неща, както би
казал някой — древни магии. Или пък древно изкуство, което вече е изгубено за нас. Такива
неща се намират тук-там по света. Удивителни предмети. Загадки. Много надеждни
източници споменават за вечно горящата лампа. — Той махна широко с ръка към
стъклените полусфери, поставени върху работната му маса. — Дори имаме някои от тези
неща тук, в Университета.
Усетих как любопитството ми се разпали.
— Какви неща? — попитах го аз.
Килвин разсеяно подръпна брадата си с ръка.
— Имам устройство без никаква сигалдрия, което, изглежда, не върши нищо друго, освен
да поглъща ъгловия момент. Имам четири кюлчета от бял, по-лек от водата метал, който не
мога нито да разтопя, нито да нараня по какъвто и да е начин. Лист черно стъкло, по едната
страна на което не може да се упражни никакво триене. Парче странно оформен камък,
който поддържа температура малко над точката на замръзване, независимо каква е
топлината около него. — Той сви масивните си рамене. — Тези неща са загадка.
Отворих уста, после се поколебах.
— Ще бъде ли неуместно, ако ви помоля да видя някои от тези неща?
Усмивката на Килвин беше много бяла на фона на тъмната му кожа и брада.
— Никога не е неуместно човек да попита, ре’лар Квоте — отбеляза той. — Студентът
трябва да бъде любопитен. Щях да се обезпокоя, ако не се интересуваше от тези неща.
Едрият изобретател отиде до голямото си дървено бюро, така осеяно с недовършени
проекти, че повърхността му почти не се виждаше. Той отключи чекмеджето с ключ, който
измъкна от джоба си, и извади два куба от матов метал, които бяха малко по-големи от
зарове.
— Много от тези древни неща ние не можем да проумеем, нито пък да използваме —
рече той. — Но някои от тях са забележително полезни. — Раздруса двете метални кубчета и
те иззвъняха нежно в ръката му. — Наричаме тези камъни пазачи.
Килвин се наведе и ги постави върху пода на около метър разстояние един от друг.
Докосна ги и промърмори нещо съвсем тихо, твърде тихо, че да го чуя.
Усетих едва доловима промяна във въздуха. В началото помислих, че в стаята е станало
по-студено, но после осъзнах истината — не усещах топлината, излъчвана от огъня, тлеещ в
пещта в другия край на кабинета на магистъра.
Той небрежно взе един железен прът, който използваше за разравяне на пещта, и замахна
със сила към главата ми. Жестът му беше толкова неочакван, че ме свари напълно
неподготвен и нямах време да се свия или да трепна.
Прътът спря на половин метър от мен, сякаш се удари в някакво невидимо препятствие.
Нямаше звук от удар в нещо, нито пък желязото отскочи в ръката на Килвин.
Предпазливо протегнах ръка и тя не се натъкна на… нищо. Сякаш празният въздух пред
мен беше станал плътен.
Магистърът ми се ухили.
— Камъните пазачи са особено полезни, когато провеждаш опасни експерименти или
изпитваш оборудване — обясни той. — По някакъв начин те създават таумична и кинетична
бариера.
Продължих да движа ръката си по дължината на невидимата бариера. Не беше твърда,
дори не беше плътна. Поддаваше леко, когато я натиснех, и я усещах хлъзгава като покрито с
масло стъкло.
Килвин ме наблюдаваше с леко развеселено изражение.
— Ако трябва да съм честен, ре’лар Квоте, мислех да нарека твоето устройство за
спиране на стрелите „Огледалния страж“. — Той се понамръщи. — Разбира се, това нямаше
да е съвсем точно, но щеше да е по-добре от драматичната глупост на Елодин.
Облегнах се със сила върху невидимата бариера. Беше здрава като каменна стена. Сега,
когато я погледнах по-отблизо, успях да видя леко изкривяване във въздуха, сякаш гледах
през стъкло с малък дефект.
— Това е далеч по-добро от моя „уловител на стрели“, магистър Килвин.
— Това е така — кимна отстъпчиво изобретателят, наведе се да вземе камъните и отново
промърмори нещо под носа си.
Олюлях се, когато бариерата изчезна.
— Но можем да повтаряме безкрайно твоето хитроумно устройство, а тази загадка не
можем.
Магистърът вдигна двете метални кубчета в огромната си длан.
— Тези неща са полезни, но никога не забравяй, че за изобретателя най-важни са
съобразителността и предпазливостта. Ние работим с реални неща. — Той стисна камъните
пазачи в юмрука си. — Остави загадките на поетите, свещениците и глупаците.
* * *
Въпреки останалите ми неуспехи обучението ми при магистър Елодин напредваше доста
добре. Той твърдеше, че за да подобря уменията си на повелител на имената, са ми нужни
само време и отдаденост. Стараех се да му покажа и двете и той се възползва от това по
доста странни начини.
Прекарвахме часове в отгатване на гатанки. Накара ме да изпия цяла пинта ябълкова
ракия и след това да прочета „Теофания“ на Текам от кора до кора. Накара ме да нося
превръзка на очите в продължение на три поредни дни, което не подобри представянето ми
в останалите часове, но достави огромно удоволствие на Уил и Сим.
Елодин ме окуражаваше да видя колко дълго мога да издържа буден. И тъй като не можех
да си позволя да купя толкова кафе, колкото ми беше нужно, успях да изкарам без сън близо
пет дни. Макар че към края започнах да се държа доста налудничаво и да чувам гласове.
Не трябва да забравяме и за случката на покрива на Архива. Изглежда, че всички са
чували една или друга нейна версия.
Наближаваше страшна гръмотевична буря и Елодин реши, че ще ми е от полза да
прекарам известно време в средата ѝ. „Колкото по-близо, толкова по-добре“ — каза той.
Знаеше, че Лорен никога няма да ни позволи да се качим на покрива на Архива, затова
магистърът на имената просто открадна ключа.
За съжаление от това следваше, че когато ключът падна от покрива, никой друг не
знаеше, че сме в капан там, горе. Вследствие на това двамата бяхме принудени да прекараме
цялата нощ върху голия каменен покрив в лапите на страховитата буря.
Едва по средата на утрото времето се успокои достатъчно, за да извикаме за помощ до
двора под нас. След това, тъй като се оказа, че няма втори ключ, Лорен избра най-директния
подход и накара няколко едри писари просто да разбият вратата, която водеше към покрива.
Всичко това нямаше да е чак такъв проблем, ако точно когато бе започнало да вали,
Елодин не бе настоял да се съблечем голи и да увием дрехите си в една мушама, която да
затиснем с тухла. Според него това щеше да ми помогне да усетя бурята възможно най-
добре.
Ветровете се оказаха по-силни, отколкото очаквахме, и отнесоха тухлата заедно с
увитите ни дрехи и те полетяха в небето като шепа листа. Сещате се, че така загубихме и
ключа. Той беше в джоба на панталоните на Елодин.
Това беше причината магистър Лорен, неговият гилер Дистрел и трима яки писари да
открият на покрива на Архива двама ни с Елодин чисто голи и мокри като удавени плъхове.
Само след петнайсет минути всички в Университета вече бяха чули тази история. Цялата
случка караше Елодин да се залива от смях и макар сега да разбирам защо е било толкова
забавно, по онова време далеч не ми беше весело.
Няма да ви досаждам с пълния списък на нещата, които правехме. Достатъчно е да кажа,
че магистърът на имената полагаше неимоверни усилия да събуди спящото ми съзнание.
Наистина доста смешни усилия.
И за голяма моя изненада трудът, който положихме, се увенча с успех. В онзи семестър
призовах името на вятъра три пъти.
Първия път накарах вятъра да утихне за няколко дълги мига, докато стоях върху
Каменния мост посред нощ. Елодин беше там и ми даваше наставления. С което искам да
кажа, че ме ръчкаше с камшик за езда. Освен това бях бос и доста пиян.
Втория път то ми дойде неочаквано, докато учех в Томове. Четях една книга за илишката
история, когато внезапно въздухът в подобната на пещера стая започна да ми шепне.
Заслушах се, както ме беше учил Елодин, след това го изрекох тихо. Точно толкова тихо
скритият вятър се превърна в бриз, стресна студентите и хвърли писарите в паника.
Няколко минути по-късно името избледня в съзнанието ми, но докато беше в мислите
ми, усетих, че ако пожелая, със същата лекота мога да предизвикам буря или гръмотевици.
Знанието, че можех да го направя, трябваше да ми е достатъчно. Ако бях призовал по-силно
името на вятъра в Архива, Лорен щеше да ме обеси за палците над външните врати.
Може би си мислите, че това не са кой знае колко впечатляващи подвизи в изкуството на
даване на имена, и предполагам, че сте прави. Но в онази пролет призовах вятъра и за трети
път, а той се отплаща за всички останали.
147.
Дългове
Тъй като имах много свободно време на разположение, в средата на семестъра наех
карета с два коня и отидох в Тарбеан да се позабавлявам.
Беше ми нужен целият Рийвинг, за да стигна дотам, и прекарах целия Сендлинг в
обиколка на старите свърталища и връщане на стари дългове — на обущар, който беше добър
с едно босоного момче, на съдържател, който някои вечери ме оставяше да спя пред
камината му, на шивач, когото тормозех.
Някои части от Крайбрежния квартал ми бяха удивително познати, докато други не
разпознавах изобщо. Толкова оживен град като Тарбеан се променя непрекъснато. Онова,
което ме изненада, беше странната носталгия, която изпитвах към място, отнесло се толкова
жестоко с мен.
Бях го напуснал преди две години. На практика това беше цяла вечност.
Беше минал един цикъл дни от последния дъжд и градът беше сух като кост. Стъпките на
хилядите хора вдигаха облаци от фина прах, които изпълваха градските улици. Тя покриваше
дрехите ми, полепваше по косата и очите ми и те започнаха да ме сърбят. Опитах се да не
обръщам внимание на факта, че прахта е съставена предимно от фино натрошени конски
фъшкии с добавени към тях парченца умряла риба, въглищен дим и малко урина за аромат.
Ако дишах през носа, ме нападаше миризмата. Но ако дишах през устата, тогава можех и
да я вкуся. Освен това прахта изпълваше дробовете ми и ме караше да кашлям. Не можах да
си спомня преди да е било толкова зле. Дали винаги тук е било толкова мръсно? И винаги ли
е миришело така лошо?
След половин час търсене накрая успях да открия изгорялата сграда с мазето под нея.
Слязох по стълбите и минах по дългия коридор към влажната стая. Трапис все още беше там,
бос и облечен в същата дрипава роба, докато се грижеше за изгубените деца в хладния мрак
под улиците на града.
Той ме позна. Не по начина, по който го правеха останалите хора — не като
многообещаващия герой от историите. Той ме помнеше като оцапаното, гладуващо момче,
което една зимна нощ се бе строполило по стълбите му обляно в сълзи и изгарящо от треска.
Можете да сте сигурни, че точно затова го обичах още повече.
Дадох му толкова пари, колкото прие да вземе — пет таланта. Опитах се да му дам
повече, но той отказа. Каза ми, че ако започне да харчи много пари, ще привлече
вниманието на когото не трябва. Добави, че той и неговите деца са в най-голяма безопасност
само когато никой не ги забелязва.
Преклоних се пред мъдростта му и през останалата част от деня му помагах. Изпомпих
вода и взех хляб. Набързо прегледах децата, отидох до аптеката и донесох няколко неща,
които можеха да им помогнат.
Накрая се погрижих за самия Трапис, поне дотолкова, доколкото той ми позволи. Натрих
измъчените му, подути крака с камфор и майчин лист. След това му подарих добре
прилепващи чорапи и чифт хубави обувки, та да не му се налага вече да ходи бос във
влажното мазе.
Когато следобедът премина във вечер, в мазето започнаха да пристигат дрипави деца.
Идваха за малко храна или защото бяха наранени, или пък защото се надяваха да намерят
безопасно място, където да преспят. Всички те ми хвърляха подозрителни погледи. Дрехите
ми бяха нови и чисти. Мястото ми не беше тук. Не бях добре дошъл.
Ако останех повече, щях да създавам проблеми. Най-малкото, присъствието ми щеше
дотолкова да притесни някои от гладуващите деца, че те нямаше да останат за през нощта.
Затова се сбогувах с Трапис и си тръгнах. Понякога да си тръгнеш е единственото нещо,
което можеш да направиш.
* * *
Тъй като имах няколко часа, преди кръчмите да започнат да се пълнят, купих един лист
бяла хартия за писане и подходящ плик от дебел пергамент. Бяха изключително изискани —
много по-хубави от всичко, което бях притежавал някога преди.
После намерих едно тихо кафене, поръчах си горещ шоколад и чаша вода. Сложих листа
върху масата и извадих перо и мастило от шаеда си. След това написах с елегантен, плавен
почерк:
Амброуз,
Детето е твое. Знаеш, както и аз, че това е истина.
Семейството ми ще се отрече от мен. Ако не се държиш като кавалер и не се погрижиш
за задълженията си, ще отида при баща ти и ще му разкажа всичко.
Не се опитвай да изпиташ моята решителност.
Не написах никакво име отдолу, сложих само един-единствен инициал, който можеше да
е натруфено Р или може би разкривено Д.
След това топнах пръст в чашата си с вода и оставих няколко капки да паднат върху
страницата. Те размекнаха хартията и леко размазаха мастилото, преди да ги попия. Доста
приличаха на следи от сълзи.
Оставих една последна капка да падне върху инициала, който бях написал. Сега буквата
вече можеше да бъде оприличена на В, Б или З. Може би дори и на К. В действителност
можеше да е коя да е буква.
Сгънах внимателно листа, сетне отидох до една от лампите на стената и разтопих голямо
парче восък за запечатване на свивката. Върху външната страна на плика написах:
Амброуз Джакис
Университета (три километра западно от Имре)
Беленай-Барен
Централната федерация
Платих напитката си и се отправих към площада на търговците на говеда. Когато бях
само на няколко пресечки от него, свалих шаеда и го прибрах в пътната торба. След това
пуснах писмото на улицата и стъпих върху него, като малко провлякох крак върху му, преди
да го вдигна отново и да го изтупам.
Почти бях стигнал площада, когато забелязах последното нещо, което ми беше нужно.
— Хей, ти — обърнах се аз към един възрастен мустакат мъж, който се беше облегнал на
близката сграда. — Ще ти дам половин пени, ако ми заемеш шапката си.
Старецът свали изцапаната шапка от главата си и я погледна. Главата му беше много
плешива и бледа. Той леко присви очи под слънчевата светлина на късния следобед.
— Моята шапка? — с дрезгав глас попита той. — Можеш да я получиш за едно цяло пени
заедно с благословията ми. — Той ми се ухили с надежда и протегна тънката си трепереща
ръка.
Дадох му едно пени.
— Би ли подържал това за момент? — Подадох му плика и нахлупих с две ръце старата
безформена шапка до ушите си.
Използвах прозореца на близкия магазин, за да се уверя, че нито един кичур от червената
ми коса не се подава навън.
— Отива ти — увери ме старецът и се закашля с влажна кашлица.
Взех си обратно писмото и огледах мръсните отпечатъци, които той беше оставил.
Оттам до площада на търговците на говеда беше съвсем близо. Прегърбих се леко и
присвих очи, докато вървях сред тълпата наоколо. След няколко минути слухът ми долови
ясно различим южен винтишки акцент и аз се приближих до няколко мъже, които товареха
чували от зебло в една каруца.
— Ехей — казах аз със същия акцент, — вие, хора, да не сте тръгнали към Имре?
Един от мъжете метна в каруцата чувала, който носеше, приближи се и изтупа прахта от
ръцете си.
— Ще минем оттам — отвърна той. — Да не си търсиш превоз?
Поклатих глава и извадих писмото от пътната си торба.
— Имам едно писмо за там. Щех и сам да го отнеса, но корабът ми отплава утре. Купих
го от един моряк в Ганери за цял кватер бит — обясних аз. — Той самият го е получил от
некво моме за един бит. — Смигнах му. — Чух, че много бързала да му го даде.
— Дал си един кватер бит? — рече мъжът и невярващо поклати глава. — Ти си голем
мошеник. Никой нема да даде толкоз пари за некво писмо.
— Ей! — вдигнах пръст аз. — Чай да видиш за кой е първо.
Вдигнах писмото, за да го види.
Той присви очи.
— Джакис? — бавно прочете той и по лицето му стана ясно, че името му е познато. —
Т’ва да не е момчето на барон Джакис?
— Първородният — кимнах самодоволно аз. — Толкоз богато момче сигур ще плати
доста пари за писмо от своята дама. Мисля, че ще даде цял нобъл.
Мъжът погледна писмото.
— Може и тъй да е — предпазливо се съгласи той. — Ама виж — на него не пише нищо
друго освен „Университета“. Бил съм там. Местото не е малко.
— Момчето на барон Джакис едва ли спи в некоя колиба — ядосано отвърнах аз. —
Питай некой кое е най-хубавото място — там ще го намериш.
Мъжът кимна сякаш на себе си и ръката му несъзнателно посегна към кесията.
— Предполагам, че мога да го взема от тебе — неохотно каза той, — но само срещу един
кватер бит. И без това рискът ще е само за мене.
— Имай сърце бе, човек! — направих жалък опит да протестирам аз. — Пренесъл съм го
на хиляда и триста километра! Това да не е малко!
— Добре — примири се той и извади пари от кесията си. — Тогава ще ти дам три бита.
— Ще взема половин раунд — недоволно промърморих аз.
— Ще вземеш три бита — заяви мъжът и протегна мърлявата си длан.
Подадох му писмото.
— Да не забравиш да му кажеш, че е от неговата благородна дама — напомних му аз,
докато се обръщах да си вървя. — Богаташки дрънканици. Казвам ти, вземи к’вото можеш от
него.
Напуснах площада, след което се изправих и свалих шапката. Извадих шаеда си от
пътната торба и го метнах с лекота върху раменете си. Започнах да си подсвирквам и когато
стигнах до плешивия стар просяк, му върнах шапката и му дадох още три бита.
* * *
Когато за първи път чух историите, които хората разказваха за мен в Университета,
очаквах, че те бързо ще бъдат забравени. Мислех, че интересът към тях ще пламне изведнъж
и после също толкова бързо ще угасне като пламък, който е останал без подпалки.
Но не стана така. Разказите за това как Квоте спасил момичетата и се озовал в леглото на
Фелуриан представляваха смесица от късчета истина и смешните лъжи, които бях
подхвърлил, за да подобря репутацията си. Имаше предостатъчно материал, затова
историите се разпространяваха като горски пожар при силен вятър.
Да си призная, не знаех дали трябва да съм развеселен или обезпокоен. Когато отидех в
Имре, хората ме сочеха и шепнеха помежду си. Известността ми стана толкова голяма, че в
един момент вече беше невъзможно да премина незабелязан от другата страна на реката и да
подслушвам историите, които хората си разказваха.
От друга страна, Тарбеан беше на шейсет и пет километра разстояние.
След като оставих площада на търговците на говеда зад гърба си, се върнах в стаята,
която бях наел в една от по-хубавите части на града. В този район вятърът от океана
разнасяше вонята и прахта и оставяше усещането, че въздухът е чист и прозрачен. Поисках да
ми донесат вода, за да се изкъпя, и в пристъп на щедро разточителство, което би смаяло и
мен самия само преди няколко години, платих три пенита на портиера, за да отнесе дрехите
ми в най-близката сийлдишка перачница.
След това отново чист и приятно ухаещ слязох в общото помещение.
Внимателно бях подбрал странноприемницата. Не беше скъпа, но не беше и
долнопробна. Общата стая беше с нисък таван и уютна. Странноприемницата се намираше
на кръстопътя на два от най-натоварените пътища на Тарбеан и в нея можеше да се видят
сийлдишки търговци, рамо до рамо с илишки моряци и винтишки каруцари. Мястото беше
идеално, за да чуеш всякакви истории.
Не след дълго се бях притаил в края на бара и слушах как съм убил черния звяр на
Требон. Бях смаян. Наистина бях убил един дракус, който вилнееше в Требон, но когато
Нина дойде да ме посети, тя не знаеше името ми. Нарастващата ми репутация някак бе
стигнала до град Требон и беше повлякла и тази история по пътя си.
Там, на бара, научих много неща. Очевидно притежавах кехлибарен пръстен, който
принуждава демоните да ми се подчиняват. Можех да пия цяла нощ и така и да не се напия.
Отварях врати само като ги докоснех с ръка, и имах наметало, изтъкано от паяжини и сенки.
Тогава за пръв път чух някой да ме нарича Квоте Арканиста. Очевидно името не беше
ново. Групата мъже, които слушаха историята, просто кимнаха, когато го чуха.
Научих, че знам дума, която спира стрелите направо във въздуха.
Квоте Арканиста кървял само ако ножът, който го е порязал, е направен от необработено,
незакалено желязо.
Младият чиновник се стремеше да увеличи напрежението за драматичния финал на
историята и аз бях истински любопитен как ще спра демоничния звяр, след като пръстенът
ми е строшен на парчета, а наметалото ми от сенки — почти изгоряло. Но точно когато се
готвех да вляза в църквата на Требон, разбивайки вратата с магическа дума и едно-едничко
духване в дланта си, вратата на странноприемницата се отвори широко и стресна всички,
когато се удари силно в стената.
На прага стоеше млада двойка. Жената беше красива, с тъмна коса и тъмни очи. Мъжът
беше богато облечен. Лицето му беше бледо и стреснато.
— Не знам какво се случи! — извика той, докато се оглеждаше трескаво наоколо. —
Просто се разхождахме и изведнъж тя спря да диша!
Бях до нея, преди някой в стаята още да е успял да се изправи. Жената почти беше
паднала върху една празна пейка, а придружителят ѝ се бе надвесил над нея. Едната ѝ ръка
беше притисната към гърдите ѝ, а другата немощно отблъскваше мъжа. Той не ѝ обърна
внимание и продължи да се приближава към нея. Тя продължи да се дърпа встрани от него,
докато накрая не се озова на ръба на пейката.
Блъснах го грубо встрани.
— Мисля, че в момента не иска да се приближаваш до нея.
— Кой си ти? — попита той с изтънял глас. — Лекар ли си? Кой е този мъж? Някой
веднага да повика лекар! — Той се опита да ме изблъска с лакът.
— Ти! — Посочих един едър моряк, седнал на близката маса. — Хвани този мъж и го
отведи там!
Гласът ми изсвистя като камшик и морякът скочи на крака, сграбчи младия благородник
за врата и набързо го извлече.
Обърнах се отново към жената и наблюдавах как съвършените ѝ устни се отварят. Тя се
напрегна и едва успя мъчително да си поеме дъх. Очите ѝ бяха обезумели и влажни от страх.
Приближих се до нея и заговорих възможно най-меко.
— Ще се оправиш. Всичко е наред — уверих я аз. — Трябва да погледнеш в очите ми.
Очите ѝ се втренчиха в моите, след това се разшириха удивено, когато ме позна.
— Имам нужда да дишаш заради мен сега — сложих ръка върху гърдите ѝ, които
мъчително се напрягаха.
Кожата ѝ беше поруменяла и гореща. Сърцето ѝ трептеше като на уплашена птица.
Сложих другата си ръка върху лицето ѝ. Погледнах дълбоко в очите ѝ. Те бяха като тъмни
езера.
Наведох се още по-близо, за да я целуна. Тя миришеше на цветовете на селас, на зелена
трева и на прах от пътя. Почувствах я как се напряга, за да диша. Заслушах се. Затворих очи.
Усетих как едно име ми нашепва.
Изрекох го тихо, но достатъчно близо до нея, за да докосне дъхът ми устните ѝ. Изрекох
го тихо, но достатъчно силно, за да се заплете звукът от него в косата ѝ. Изрекох го твърдо и
непоколебимо, мрачно и сладостно.
Чу се звукът на поет дъх. Отворих очи. Стаята беше толкова тиха, че успях да чуя
кадифения прилив на втория ѝ отчаян дъх. Отпуснах се.
Тя сложи ръката си върху моята и върху гръдта си, където се намираше сърцето ѝ.
— Имам нужда да дишаш заради мен сега — повтори тя. — Това са седем думи.
— Така е — съгласих се аз.
— Моят герой — каза Дена и бавно и с усмивка си пое въздух.
* * *
— Беше много странно — чух морякът да казва в другия край на стаята. — Имаше нещо в
гласа му. Кълна се в цялата сол в тялото ми, че се почувствах като кукла на конци.
Слушах с половин ухо. Предположих, че морякът просто е свикнал да скача, когато му се
нареди с достатъчно авторитетен глас.
Но нямаше нужда да му казвам това. Представлението ми с Дена, комбинирано с яркия
цвят на косата ми и тъмното наметало, веднага му беше подсказало, че съм Квоте. Така че
каквото и да кажех, щяха да решат, че това е магия. Нямах нищо против. Онова, което бях
направил тази вечер, заслужаваше да бъде описано в една-две истории.
Тъй като бяха разбрали кой съм, хората ни наблюдаваха, но не се приближаваха много.
Благородникът на Дена си беше тръгнал, преди да се сетим да го потърсим, така че двамата с
нея се наслаждавахме на относително уединение в нашия ъгъл на общото помещение.
— Трябваше да се сетя, че ще те срещна тук — рече тя. — Винаги си там, където най-
малко очаквам да те открия. Да не би най-сетне да си напуснал Университета?
— Измъкнах се за няколко дни — поклатих глава аз.
— Ще се връщаш ли обратно скоро?
— Всъщност утре. Наел съм карета.
— Искаш ли малко компания? — усмихна се тя.
— Трябва да знаеш отговора на този въпрос — хвърлих ѝ прям поглед аз.
Дена се изчерви леко и извърна поглед.
— Предполагам, че е така.
Когато сведе поглед, косата ѝ се спусна от раменете ѝ и падна около лицето ѝ. Ухаеше
хубаво на топлина, на слънчева светлина и на сайдер.
— Косата ти — казах аз, — прекрасна е.
За моя изненада при тези думи тя се изчерви още повече и поклати глава, без да вдигне
поглед към мен.
— Дотук ли стигнахме след цялото това време? — попита тя и ме стрелна с поглед. —
До ласкателство?
На свой ред бях смутен и запелтечих:
— Аз… Аз не бих… Искам да кажа, че бих…
Поех си дъх, преди да се протегна и леко да докосна тънката, сложна плитка, полускрита
в косата ѝ.
— Плитката ти — поясних аз. — Тя сякаш казва
Устните ѝ се оформиха в изящно „О“ на изненада и едната ѝ ръка стеснително докосна
косата ѝ.
— Можеш да го прочетеш? — невярващо и с леко ужасено изражение попита тя. —
Милостиви Техлу! Има ли нещо, което да не знаеш?
— Уча илишки — обясних аз. — Или поне се опитвам да го нравя. Има шест кичура
вместо четири, но е почти като възел за разказване на истории, нали?
— Почти? — повтори тя. — Много повече е от почти. — Пръстите ѝ дърпаха синия
конец в края на плитката ѝ. — В днешно време дори илишците рядко знаят илишки —
очевидно раздразнена промърмори тя.
— Не ме бива особено — оправдах се аз. — Просто знам няколко думи.
— Даже онези, които говорят този език, не си правят труда да учат възлите. — Тя ми
хвърли кос, ядосан поглед. — И би трябвало да ги четеш с пръстите си, а не като ги гледаш.
— Трябваше да го уча най-вече от илюстрациите в книгите — оправдах се аз.
Дена най-сетне развърза синия конец и започна да разплита плитката, като чевръстите ѝ
пръсти приглаждаха кичурите обратно в косата ѝ.
— Не трябваше да го правиш — укорих я аз. — Преди ми харесваше повече.
— Точно за това става дума, нали? — Тя вдигна поглед към мен, вирна гордо брадичка и
разтръска косата си. — Ето. Сега какво мислиш?
— Мисля, че се страхувам да ти правя повече комплименти — признах аз, без да съм
съвсем сигурен какво точно съм направил не както трябва.
Държанието ѝ леко се смекчи и раздразнението ѝ се стопи.
— Просто е смущаващо. Никога не съм очаквала, че някой ще успее да го прочете. Как би
се почувствал, ако някой видеше, че носиш знак, който гласи „аз съм смел и красив“?
Настъпи мълчание. Преди то да е продължило твърде дълго, аз казах:
— Да не би да те задържам от някаква неотложна работа?
— Само ескуайър Страхота. — Тя направи небрежен жест по адрес на придружителя ѝ,
който си бе тръгнал.
— Беше доста неотложен, нали? — попитах аз с полуусмивка и повдигнах вежди.
— Всички мъже са неотложни по един или друг начин — отвърна тя с подигравателна
сериозност.
— Значи продължават да се придържат към онази своя книга?
Изражението на Дена стана печално и тя въздъхна.
— Надявах се, че с възрастта престават да обръщат толкова внимание на книгата. Вместо
това открих, че едва обърнали са страницата. — Тя вдигна ръка и показа два пръстена. —
Сега вместо рози ми дават злато и щом го направят самоуверено, очакват да бъдат богато
възнаградени.
— Поне те отегчават мъже, които са заможни — успокоих я аз.
— На кой му е притрябвал мъж посредствен? — изтъкна тя. — Няма особено значение
дали богатството му е голямо или малко.
Сложих нежно ръка върху нейната.
— Трябва да простиш на тез мъже с безчестни мисли. Тез мъже, бедни и богати, щом
видят, че не могат да те имат, опитват се да купят нещо, що не се продава.
— Молба за милост за враговете! — Дена изръкопляска възхитено.
— Просто отбелязвам, че ти самата също правиш подаръци — казах аз, — както аз
самият знам добре.
Очите ѝ се втвърдиха и тя поклати глава.
— Има голяма разлика между подарък, даден от сърце, и такъв, който да те обвърже с
някой мъж.
— В това има истина — признах аз. — Златото е също толкова подходящо за верига,
колкото и желязото. И все пак човек едва ли може да обвини мъжете, които се опитват да
украсят снагата ти.
— Едва ли — рече тя с усмивка, която беше едновременно кисела и уморена. — Много от
техните предложения искат по-скоро да ме съблекат. — Тя ме погледна. — А ти? Искаш да
ме украсиш или да ме съблечеш?
— Мислил съм за това — признах аз и тайно се усмихнах, защото знаех, че нейният
пръстен е прибран на безопасно място в стаята ми в „При Анкер“.
Огледах я демонстративно.
— И двете имат своите предимства, но златото не е за теб. Твърде ярка си, за да се
нуждаеш от допълнителен блясък.
Дена хвана ръката ми и я стисна с нежна усмивка.
— О, мой Квоте, липсваше ми. Донякъде причината да дойда в този край на света бе, че
се надявах да те намеря. — Тя се изправи и протегна ръка към мен. — Хайде, отведи ме
далеч от всичко това.
148.
Истории с камъни
По време на дългия път обратно към Имре двамата с Дена разговаряхме за стотици
незначителни неща. Тя ми разказа за градовете, които беше видяла: Тиню, Вартхерет,
Андениван. На свой ред аз ѝ разказах за Адемре и ѝ показах няколко движения от езика на
жестовете.
Тя се шегуваше с мен за нарастващата ми слава и аз ѝ разказах каква е истината зад
всички тези истории. Споделих ѝ как се бяха провалили нещата с маера и тя се възмути от
случилото се.
Но имаше много неща, за които не говорехме. Никой от двама ни не спомена нищо за
това как се бяхме разделили в Северин. Не знаех дали не си беше тръгнала разгневена след
скарването ни, или беше решила, че съм я изоставил. Всеки въпрос, свързан с това,
изглеждаше опасен. В най-добрия случай такъв разговор би ни накарал да се чувстваме
неудобно. В най-лошия — щеше да разпали отново предишния ни спор, а това беше нещо,
което отчаяно се опитвах да избегна.
Дена носеше арфата със себе си, както и голям пътнически сандък. Предположих, че е
завършила песента си и че сигурно вече я изпълнява. Безпокоеше ме обстоятелството, че
щеше да я изпълнява и в Имре, където безброй певци и менестрели щяха да я чуят и да я
разнесат по света.
Въпреки това не казах нищо. Знаех, че този разговор ще бъде труден, и исках внимателно
да подбера подходящия момент за него.
Не споменах и за нейния покровител, макар онова, което Ктаех ми беше казал, да
измъчваше съзнанието ми. Непрекъснато мислех за него. Сънувах кошмари за него.
Фелуриан беше друга тема, която не обсъждахме. Въпреки всички шеги, които Дена си
правеше за това, че съм спасявал бандити и съм убивал девици, тя нито веднъж не спомена
Фелуриан. Сигурно беше чула песента, която бях написал, тъй като тя беше далеч по-
популярна от другите истории, които, изглежда, Дена знаеше доста добре. Но тя нито
веднъж не спомена за нея, а аз не бях толкова глупав, че сам да повдигна въпроса.
И така, по време на пътуването много неща останаха неизречени. Напрежението се
натрупваше между нас, докато каретата се друсаше по пътя. В разговора ни имаше празноти
и прекъсвания, мълчания, които се проточваха твърде дълго, както и такива, които бяха
кратки, но ужасяващо дълбоки.
Бяхме в капана на едно от тези мълчания, когато накрая пристигнахме в Имре. Оставих я
в „Главата на глигана“, където тя планираше да си наеме стая. Помогнах ѝ да качи сандъка
на горния етаж, но мълчанието там се оказа дори по-дълбоко. Затова набързо го заобиколих,
нежно се сбогувах с нея и си тръгнах, без дори да ѝ целуна ръка.
* * *
В онази нощ мислех за всичките десет хиляди неща, които можех да ѝ кажа. Лежах буден,
вторачен в тавана и не можех да заспя часове наред.
Събудих се рано неспокоен и притеснен. Закусих със Симон и Фела, после отидох на
„симпатия за напреднали“, където Фенгон умело ме победи в три дуела подред и така
застана начело в класацията за пръв път, откакто се бях върнал в Университета.
Тъй като нямах други часове, се изкъпах и прекарах няколко дълги минути в преглеждане
на дрехите си, докато накрая избрах една обикновена риза и зелената жилетка, за която Фела
казваше, че подчертава очите ми. Превърнах шаеда си в късо наметало, но после реших да не
го нося. Не исках Дена да се сеща за Фелуриан, когато ме види с него.
Накрая мушнах пръстена ѝ в джоба си и се отправих към Имре от другата страна на
реката.
Когато стигнах до „Главата на глигана“, едва успях да докосна дръжката на вратата,
когато Дена я отвори, излезе на улицата и ми подаде кошница с обяд.
Бях повече от изненадан.
— Как разбра…?
Тя носеше светлосиня рокля, която много ѝ отиваше.
— Женска интуиция — усмихна ми се очарователно тя и ме хвана под ръка.
— Аха — казах аз, като се опитах гласът ми да прозвучи мъдро.
Усещането за близостта ѝ беше почти болезнено — топлината на ръката ѝ върху моята,
уханието ѝ на зелени листа и на въздуха преди лятна буря.
— Да не би да знаеш и накъде сме тръгнали?
— Само знам, че ти ще ме отведеш там. — Когато заговори, тя се завъртя с лице към мен
и аз почувствах дъха ѝ отстрани върху шията си. — С радост ти се доверявам.
Обърнах се към нея с намерението да изрека някое от остроумните неща, за които бях
мислил цяла нощ. Но когато срещнах очите ѝ, онемях. Отнесох се и загубих представа за
времето. За един дълъг миг принадлежах само на нея…
Дена се засмя и ме изтръгна от унеса, който можеше да продължи още миг или цяла
минута. Излязохме от града, разговаряйки така непринудено, сякаш помежду ни никога не е
имало нищо друго освен слънчева светлина и пролетен въздух.
Отведох я на място, което бях открил по-рано тази пролет — малка долчинка, закътана
сред дърветата. Едно поточе криволичеше покрай сивия камък, който лежеше на земята по
цялата ѝ дължина, а слънцето блестеше над поле от маргаритки, които протягаха лицата си
към небето.
Дена затаи дъх, когато изкачи хребета на хълма и видя разстлалия се пред очите ѝ килим
от маргаритки.
— Чаках толкова дълго, за да покажа на тези цветя колко си красива — рекох аз.
Това ми спечели страстна прегръдка и целувка, която изгори бузата ми. И двете
свършиха, преди да осъзная какво се случва. Объркан и усмихнат, аз я поведох през полето с
маргаритки към сивия камък край потока.
Свалих си обувките и чорапите. Дена захвърли своите обувки и привърза полите си, след
което се затича към средата на потока, докато водата не стигна над коленете ѝ.
— Знаеш ли тайната на камъните? — попита тя и бръкна във водата с ръка.
Подгъвът на роклята ѝ се намокри, но тя сякаш не обърна внимание на това.
— Каква е тази тайна?
Тя извади един гладък, тъмен камък от дъното на потока и го протегна към мен.
— Ела да видиш.
Навих си крачолите на панталоните и влязох във водата. Тя вдигна камъка, от който
капеше вода.
— Ако го държиш в ръка и се заслушаш в него…
Тя го направи и затвори очи. Дълго стоя неподвижно с лице, вдигнато нагоре като цвете.
Прииска ми се да я целуна, но не го направих.
Накрая тя отвори тъмните си очи. Те ми се усмихваха.
— Ако слушаш достатъчно внимателно, той ще ти разкаже история.
— Каква история разказа на теб? — попитах аз.
— Веднъж имало едно момче, което се доближило до водата — започна Дена. — Това е
историята на момичето, което дошло до водата заедно с момчето. Те разговаряли и момчето
хвърляло камъни, сякаш искало да ги махне от себе си. Момичето нямало никакви камъни,
затова момчето ѝ дало малко. След това тя се отдала на момчето и то я отхвърлило от себе
си, сякаш е камък, без да го е грижа как ще се почувства тя, когато падне.
Известно време мълчах, защото не можех да преценя дали е свършила.
— Тогава този камък е тъжен?
Тя целуна камъка и го пусна, наблюдавайки как той потъва в пясъка.
— Не, не е тъжен. Но е бил хвърлен веднъж. Усещането за движение му е познато.
Трудно му е да стои неподвижен като повечето камъни. Приема предложението на водата и
понякога се движи. — Тя вдигна очи към мен и ми се усмихна простодушно. — Когато го
прави, мисли за момчето.
Не знаех как да приема тази история, затова се опитах да сменя темата.
— Как се научи да чуваш камъните?
— Ще се изненадаш какви неща можеш да чуеш, ако просто отделиш време да слушаш. —
Тя махна към осеяното с камъни корито на потока. — Трябва да опиташ. Човек никога не
знае какво може да чуе.
Без да разбирам напълно каква игра играе тя, аз се огледах наоколо за подходящ камък,
после навих ръкави и бръкнах във водата.
— Слушай — настойчиво ме подкани тя.
Благодарение на обучението ми при Елодин имах много висок праг на толерантност за
онова, което може да бъде сметнато за абсурдно. Вдигнах камъка до ухото си и затворих очи.
Зачудих се дали трябва да се престоря, че чувам някаква история.
В следващия момент се озовах в потока, намокрих се до кости и устата ми се напълни с
вода. Плюех и се мъчех да се изправя на крака, докато Дена се смееше толкова силно, че чак
се превиваше и едва успяваше да стои изправена.
Тръгнах към нея, но тя отскочи встрани с лек писък и се разсмя още по-силно. Отказах се
да я гоня и демонстративно започнах да бърша водата от лицето и ръцете си.
— Толкова лесно ли се отказваш? — присмя ми се тя. — Да не би да се намокри?
Бръкнах във водата.
— Надявах се да си намеря отново камъка — отвърнах аз и се престроих, че го търся.
— Няма да ме подмамиш толкова лесно — засмя се Дена и поклати глава.
— Говоря сериозно — настоях аз. — Исках да чуя края на неговата история.
— И каква беше тази история? — подкачи ме тя, без да се приближава.
— Беше историята за едно момиче, което се отнасяло пренебрежително с могъщ
арканист — отвърнах аз. — Тя му се подигравала. Презрително му се присмивала. Един ден
той хванал я в един поток и със стихове страховете ѝ успокоил. И когато момичето
забравило да гледа зад гърба си, той номер ѝ скроил.
Ухилих ѝ се и извадих ръка от водата.
Тя се обърна точно преди вълната да я удари. Беше висока само до кръста ѝ, но
достатъчна, за да я накара да загуби равновесие. Пльосна се във водата сред водовъртеж от
балончета, а роклята и косата ѝ се носеха около нея.
Течението я довлече до мен и аз, смеейки се, ѝ помогнах да се изправи. Изглеждаше така,
сякаш се е давила три дни.
— Не е честно! — възмутено извика тя, като пръскаше слюнка. — Не е честно!
— Не съм съгласен — рекох аз. — Ти си най-красивата водна девойка, която бих могъл
да се надявам да видя днес.
Дена ме изплиска.
— Подмазвай ми се колкото си щеш, но бог вижда истината. Ти мамеше. Докато аз
използвах честен номер.
Тогава тя се опита да ме потопи, но аз бях подготвен. Известно време се боричкахме,
докато и двамата останахме без дъх. Едва тогава осъзнах колко близо е тя. Колко е
прекрасна. И колко малко ни разделят един от друг мокрите ни дрехи.
Дена, изглежда, осъзна това едновременно с мен и двамата леко се отдръпнахме един от
друг, сякаш внезапно се бяхме засрамили. Подухна вятър и ни напомни колко мокри сме.
Дена скочи с лекота на брега и съблече роклята си, без да се поколебае и за миг, и я хвърли
върху сивия камък да съхне. Отдолу носеше бяла риза, която прилепна към тялото ѝ. Тя влезе
обратно в потока. Побутна ме закачливо, докато минаваше покрай мен, след това се
покатери върху един гладък и объл речен камък, който стърчеше наполовина над водата
близо до средата на потока.
Камъкът беше идеален за печене на слънце — гладък базалт, тъмен като очите ѝ.
Белотата на кожата ѝ и на ризата, която не скриваше почти нищо, контрастираше толкова
рязко с повърхността на камъка, че бе почти болезнено ярка за окото. Дена лежеше по гръб и
беше разстлала косата си да се суши. Влагата от нея рисуваше шарки върху камъка и сякаш
изричаше името на вятъра. Тя затвори очи и вдигна лице към слънцето. Дори самата
Фелуриан не би могла да бъде по-прекрасна и по-съвършено непринудена.
Отидох на брега и свалих мократа си риза и жилетка. Трябваше да се задоволя с това да
остана с подгизналите си панталони, тъй като нямах какво друго да облека.
— Какво ти каза камъкът? — попитах аз, за да запълня мълчанието, докато простирах
ризата си до нейната рокля върху сивия камък.
Тя поглади с ръка гладката повърхност на камъка и заговори, без да отваря очи:
— Този ми разказва какво е да живееш във водата, но да не си риба. — Тя се протегна
като котка. — Би ли донесъл кошницата тук?
Взех кошницата, нагазих във водата и се отправих към нея, като се движех бавно, за да не
пръскам. Дена лежеше съвсем неподвижна, сякаш беше заспала. Но докато я наблюдавах,
устните ѝ се извиха в усмивка.
— Тих си — отбеляза тя, — но аз мога да те помириша, докато стоиш там.
— Надявам се миризмата да не е лоша.
Тя леко поклати глава, продължавайки да стои със затворени очи.
— Миришеш на сухи цветя, на някаква екзотична подправка, която тлее и се готви да
пламне.
— Предполагам, че мириша и на речна вода.
Тя отново се протегна и се усмихна непринудено, демонстрирайки съвършената белота
на зъбите си и прекрасните си розови устни. Леко се размърда върху камъка. Сякаш почти се
готвеше да ми направи място. Почти. Помислих си да се присъединя към нея. Камъкът беше
достатъчно голям, ако лежахме достатъчно близо един до друг…
— Да — рече Дена.
— Какво да? — попитах аз.
— Отговорът на твоя въпрос — каза тя и обърна лице към мен с все така затворени очи.
— Готвиш се да ми зададеш въпрос. — Тя леко се премести върху камъка. — Отговорът е
„да“.
Как да приема това? Какво трябваше да я попитам? Да поискам целувка? Нещо повече?
Колко далеч можех да стигна? Беше ли това някакъв изпит? Знаех, че ако поискам твърде
много, само ще я отблъсна.
— Чудех се дали ще искаш да се мръднеш малко — тихо промълвих аз.
— Да — отвърна тя и се размърда отново, за да направи още място до себе си.
След това отвори очи и те се разшириха, когато видя, че съм изправен над нея гол, без
риза. Погледна надолу и се успокои, като видя панталоните ми.
Засмях се, но шокът в широко отворените ѝ очи ме накара отново да стана предпазлив.
Оставих кошницата на мястото, на което се готвех да се настаня.
— За какво си мислехте, милейди?
Тя се смути и леко се изчерви.
— Не смятах, че си от онези мъже, които биха донесли голи обеда на едно момиче. —
Сви рамене, погледна кошницата, а после мен. — Но така ми харесваш. Мой собствен, гол до
кръста роб. — Тя отново затвори очи. — Нахрани ме с ягоди.
С удоволствие изпълних желанието ѝ и така прекарахме следобеда.
* * *
Обедът отдавна бе изчезнал и слънцето ни беше изсушило. За пръв път, откакто се
скарахме в Северин, почувствах, че нещата между нас са наред. Мълчанията вече не лежаха
около нас като дупки на пътя. Знаех, че просто трябва да изчакам търпеливо, докато
напрежението изчезне.
Следобедът бавно отминаваше и аз разбрах, че моментът е подходящ да повдигна
въпроса, който ме измъчваше от толкова отдавна. Видях леко зеленикавия цвят на стари
натъртвания по горната част на ръцете ѝ, следата от подутина на гърба ѝ от удар с камшик.
Имаше и белег над коляното на единия крак, който още бе доста пресен и червенината му
прозираше под бялото на ризата ѝ.
Единственото, което трябваше да сторя, бе да я попитам за това. Ако подберях
подходящите думи, тя щеше да признае, че белезите са от нейния покровител. След това
щеше да е лесно да я накарам да се откаже от него. Да я убедя, че заслужава нещо по-добро и
че каквото и да ѝ предлага той, то не си струва изтърпяването на такъв тормоз.
И за пръв път в живота си бях в положение да мога да ѝ предложа някакъв изход. С
кредитното писмо на Алверон и работата ми в Рибарника парите нямаше да са проблем за
мен. За пръв път в живота си бях заможен. Можех да ѝ осигуря възможност да се измъкне…
— Какво се е случило с гърба ти? — тихо попита Дена и прекъсна мислите ми. Тя беше
все така излегната върху камъка, а аз се бях облегнал на него с крака във водата.
— Какво? — попитах аз и несъзнателно направих глупав опит да погледна гърба си.
— Целият ти гръб е покрит с белези — нежно рече тя и аз усетих как хладната ѝ ръка
докосва напечения ми от слънцето гръб и проследява някаква линия върху него. — В
началото ми беше трудно да разбера, че това са белези. Красиви са. — Пръстите ѝ се
плъзнаха по друга линия. — Сякаш някакво огромно дете погрешно те е взело за лист хартия
и се е упражнявало да пише букви върху теб със сребърно перо.
Тя отдръпна ръката си и аз се обърнах с лице към нея.
— Как ги получи? — попита тя.
— Създадох известни проблеми в Университета — леко смутено отвърнах аз.
— Били са те с камшик? — учуди се тя.
— Два пъти — потвърдих аз.
— И още стоиш там? — попита тя с такъв тон, все едно още не може да повярва. — След
като са ти причинили това?
Свих рамене.
— Има и по-лоши неща от боя с камшик — отбелязах аз. — Никъде другаде не бих могъл
да науча нещата, на които ме учат там. Когато искам нещо, малко кръв не е достатъчна, за
да…
Едва тогава осъзнах какво говоря. Магистрите бяха наредили да ме бият с камшик.
Нейният покровител я биеше. И двамата оставахме при своите мъчители. Как бих могъл да я
убедя, че моето положение е различно? Как бих могъл да я убедя да си тръгне?
— Какво се случва, когато искаш нещо? — Дена ме погледна с любопитство и наклони
глава на една страна.
— Просто исках да кажа, че не се отказвам лесно — свих рамене аз.
— Чувала съм това за теб — призна Дена и ми хвърли многозначителен поглед. — Доста
момичета в Имре казват, че не си особено целомъдрен.
Тя седна изправена и започна да се плъзга към ръба на камъка. Докато се движеше,
бялата ѝ риза се усука и започна бавно да се вдига нагоре по краката ѝ.
Готвех се да кажа нещо за нейния белег, като се надявах, че ще успея да завъртя разговора
около покровителя ѝ, когато забелязах, че Дена е спряла да се движи и наблюдава как зяпам
голите ѝ крака.
— И какво точно казват? — попитах аз по-скоро за да кажа нещо, отколкото от
любопитство.
Тя сви рамене.
— Някои мислят, че се опитваш да бъдеш с всяка десета жена от населението на Имре.
Почти стигна до края на камъка и ризата ѝ се усука влудяващо.
— Една от десет — това е малко амбициозно дори и за мен — опитах се да обърна
нещата на шега аз.
— Колко успокояващо — подкачи ме тя. — На всички ли носиш…
Тя леко изпъшка, когато се плъзна по камъка. Успя да се хване тъкмо когато протягах
ръка да ѝ помогна.
— Да им нося какво? — попитах аз.
— Рози, глупако — остро отвърна тя. — Или тази страница вече си я минал?
— Искаш ли да те пренеса? — предложих ѝ аз.
— Да — отвърна тя.
Но преди да успея да стигна до нея, тя се подхлъзна и цопна във водата, като преди да
падне, ризата ѝ се вдигна и разкри скандално много. Водата стигна до коленете ѝ и само
леко намокри края на ризата ѝ.
Върнахме се при сивия камък и мълчаливо облякохме вече сухите си дрехи. Дена се
ядоса, когато усети мокрия край на ризата си.
— Можеше чисто и просто да те пренеса — тихо казах аз.
Тя притисна длан към челото си.
— Още седем думи, ще припадна. — Започна да си вее с другата ръка като с ветрило. —
Какво трябва да стори една жена?
— Да ме обича — отвърнах аз.
Възнамерявах да го кажа с най-насмешливия си тон. Да я подкача и да превърна всичко в
шега. Но направих грешката да погледна в очите ѝ, докато говорех. Те ме разсеяха и когато
думите излязоха от устата ми, те изобщо не прозвучаха по начина, по който бях искал.
За един кратък миг погледът ѝ се изпълни с нежност. След това ъгълчетата на устата ѝ се
извиха в печална усмивка.
— О, не — рече тя. — Не ми пробутвай този капан. Аз няма да съм една от многото.
Стиснах зъби, обзет от нещо средно между объркване, смущение и страх. Бях се държал
твърде самонадеяно и бях объркал всичко — точно от това се бях опасявал винаги. Кога бях
успял да изгубя контрол над разговора?
— Моля за извинение? — глупаво попитах аз.
— Така и би трябвало.
Дена приглади дрехите си с нетипично сковани движения и след това прокара ръце през
косата си, усуквайки я в дебела плитка.
Пръстите ѝ бързо сплитаха кичурите и миг по-късно аз успях да прочета посланието ѝ,
ясно като бял ден — „Недей да ми говориш.“
Може и да съм глупав, но дори и аз мога да разбера толкова очевиден знак. Стиснах уста
и преглътнах следващото, което се готвех да кажа.
Тогава Дена видя, че гледам косата ѝ, и се отдръпна смутено, без да върже плитката.
Косата ѝ бързо се освободи и падна върху раменете. Тя сложи ръце пред себе си и започна
неспокойно да върти един от пръстените си.
— Чакай малко — казах аз. — Почти бях забравил. — Бръкнах във вътрешния джоб на
жилетката си. — Имам подарък за теб.
Тя погледна към протегнатата ми ръка и стисна устни.
— И ти ли? — попита. — Честно казано, надявах се, че си по-различен.
— Надявам се, че съм такъв — отвърнах аз и отворих ръка.
Бях полирал пръстена и слънцето проблесна по краищата на светлосиния камък.
— О! — Дена закри устата си с ръце и очите ѝ внезапно се овлажниха. — Наистина ли е
той?
Тя се протегна и взе пръстена.
— Той е — каза тя.
Повъртя го в ръцете си, след това махна един от другите си пръстени и сложи този със
синия камък на негово място.
— Той е — смаяно повтори тя и по лицето ѝ се отърколиха няколко сълзи. — Как успя
да…?
— Взех го от Амброуз — рекох аз.
— О.
Пристъпи от крак на крак и аз почувствах как тишината отново се настани помежду ни.
— Не беше много трудно — продължих аз. — Просто съжалявам, че отне толкова време.
— Не мога да ти се отблагодаря достатъчно за това. — Дена взе ръката ми между своите.
Сигурно мислите, че нещата са се оправили. Че подаръкът и това, че сме се държали за
ръце, са изгладили нещата между нас. Но сега мълчанието се бе завърнало, по-силно от
преди. Беше толкова гъсто, че можеше да бъде намазано върху филия и изядено. Има някои
мълчания, които дори думите не могат да прогонят. И макар Дена да докосваше ръката ми,
тя не я беше хванала. Разликата е огромна.
Тя вдигна очи към небето.
— Времето се променя — отбеляза тя. — Май трябва да се връщаме, преди да е заваляло.
Кимнах и тръгнахме обратно. Докато вървяхме, облаците хвърляха сенките си върху
полето зад нас.
149.
Оплетен
В „При Анкер“ нямаше никой, с изключение на Сим и Фела, които се бяха настанили на
една от задните маси. Отидох при тях и седнах с гръб към стената.
— И така? — попита Сим, докато аз се отпусках на стола. — Как мина вчерашният ден?
Не отговорих на въпроса му. Нямах особено желание да обсъждам това.
— Какво е станало вчера? — поинтересува се Фела.
— Той е прекарал деня с Дена — информира я Сим, —
Свих рамене.
Жизнерадостният вид на Сим леко помръкна.
— Не беше толкова добре, така ли? — предпазливо попита той.
— Не особено — отвърнах аз.
Погледнах зад бара, улових погледа на Лаурел и ѝ махнах да ми донесе малко от
готвеното за деня.
— Искаш ли да чуеш мнението на една дама? — меко предложи Фела.
— Склонен съм да чуя твоето.
Симон избухна в смях и Фела се намуси.
— Въпреки това ще ти помогна — рече тя. — Разкажи всичко на леля Фела.
И така, аз ѝ разказах в общи линии какво се бе случило. Опитах се да опиша възможно
най-добре ситуацията, но същността ѝ сякаш не се поддаваше на обяснение. Звучеше
глупаво, когато се опитвах да облека нещата в думи.
— Това е всичко — заявих аз след няколко минути неловки опити за обяснение. — Или
поне аз повече не искам да говоря за това. Няма друго нещо на света, което да ме обърква
повече от нея. — Взех с пръста си една тресчица от масата. — Мразя, когато не разбирам
нещо.
Лаурел ми донесе топъл хляб и паница картофена супа.
— Нещо друго? — попита тя.
— Не, благодаря — усмихнах ѝ се и след това огледах задника ѝ, докато тя се връщаше
обратно зад бара.
— Добре тогава — делово каза Фела. — Да започнем с добрите ти страни. Ти си чаровен,
хубав и се държиш съвършено възпитано с жените.
— Не видя ли как оглеждаше Лаурел току-що? — засмя се Сим. — Той е най-големият
развратник в света. Дори да имах две глави с вратове, които се въртят като на бухал, пак
нямаше да мога да огледам толкова жени, колкото него.
— Така е — признах аз.
— Има гледане и
усещането за нещо мазно. След това ти се иска да се изкъпеш. При други мъже чувството е
приятно. Помага ти да разбереш, че си красива. — Тя прокара разсеяно ръка през косата си.
— Ти едва ли имаш нужда това да ти бъде припомняно — отбеляза Симон.
— Всеки има нужда да му бъде припомняно — възрази тя. — Но при Квоте е различно.
Той го прави толкова сериозно. Когато те погледне, усещаш, че цялото му внимание е
съсредоточено върху теб. — Тя се засмя на смутеното ми изражение. — Това е едно от
нещата, които ми харесаха в теб, когато се запознахме.
Изражението на Симон стана мрачно и аз се опитах да изглеждам възможно най-
безобидно.
— Но откакто се върна, усещането е вече почти физическо — продължи Фела. — Сега,
когато ме погледнеш, нещо се случва зад очите ти. Нещо, изпълнено със сладки плодове,
сенки и светлина на лампи. Нещо необуздано, свързано с девойки от страната на фае, които
тичат под виолетово небе. Всъщност това е нещо ужасно. И ми харесва. — След последните
думи тя се размърда неспокойно на стола и в очите ѝ се появи дяволит блясък.
Това беше вече твърде много за Симон. Той отблъсна стола си от масата и понечи да се
изправи, размахвайки неразбираемо ръце.
— Добре тогава… Аз просто… добре.
— О, сладурче — рече Фела и сложи ръка върху неговата, — замълчи. Не е това, което си
мислиш.
— Не ми казвай да мълча! — натърти Сим, но остана на стола.
Фела прокара ръка през косата по тила на Сим.
— Няма нищо, за което да се безпокоиш. — Тя се засмя, сякаш самата мисъл за това беше
нелепа. — Аз съм се обвързала с теб много повече, отколкото можеш да си представиш. Но
това не означава, че от време на време не мога да се зарадвам на някое и друго малко
ласкателство.
Сим я погледна намръщено.
— Да взема да отида в манастир тогава? — попита тя и в съвсем лекия ѝ, мелодичен
модегански акцент се промъкна нотка на раздразнение. — Нали знаеш как се чувстваш,
когато Мола реши да флиртува с теб?
Симон зяпна и изглеждаше така, сякаш се опитва едновременно да пребледнее и да се
изчерви.
— В името на малките богове, Сим! — Фела се засмя на смущението му. — Да не
мислиш, че съм сляпа? Това е нещо мило и те кара да се чувстваш добре. Има ли лошо в
това?
Настъпи пауза.
— Предполагам, че няма нищо лошо — най-сетне отвърна Сим.
Той вдигна поглед, усмихна ми се несигурно и махна косата от очите си.
— Просто никога не ме поглеждай по начина, по който тя спомена, става ли? —
Усмивката му се разшири и стана по-искрена. — Не знам дали ще мога да го понеса.
Ухилих му се в отговор, без да се замислям. Сим винаги можеше да ме накара да се
усмихна.
— Освен това — каза му Фела — ти си съвършен, какъвто си в момента. — Тя го целуна
по ухото, сякаш за да затвърди доброто му настроение, сетне се обърна отново към мен и
рече с равен тон: — От друга страна, колкото и пари да ми даваш, не бих се забъркала с теб.
— Какво искаш да кажеш? — попитах аз. — Ами външността ми? И онова фае нещо в
погледа ми?
— О, ти си очарователен. Но едно момиче иска повече от това. Тя иска мъжът да ѝ се
посвети.
— Отказвам да се хвърля в краката ѝ като всички други мъже, които някога е срещала. Тя
мрази това. Виждал съм какво се случва с тях.
— Никога ли не ти е минавало през ум, че може и тя да се чувства по същия начин? —
попита Фела. — Имаш доста сериозна репутация сред дамите.
— Да взема да вляза в манастир тогава? — повторих онова, което тя беше казала на Сим,
макар да прозвуча по-остро, отколкото възнамерявах. — В името на почерненото тяло на
бога! Виждал съм я в прегръдките на стотици мъже! И внезапно тя се чувства обидена, че
съм завел друга жена на театрална пиеса?
— Правиш с тях нещо повече от това да ги разхождаш с карета — възрази Фела и ми
хвърли прям поглед. — Жените говорят.
— Чудесно. И какво казват те? — ядно попитах аз и сведох поглед към супата.
— Че си очарователен — непринудено отговори тя — и учтив. Че ръцете ти не шарят,
което в някои случаи очевидно е причина за недоволство. — Тя се подсмихна.
— Чие? — Вдигнах поглед, изпълнен с любопитство.
Фела се поколеба.
— На Мерадин — отвърна тя. — Но не си го чул от мен.
— Тя не ми каза и двайсет думи по време на вечерята — поклатих глава аз. — И е била
разочарована, че не съм я опипвал след това? Мислех, че ме мрази.
— Тук сме далеч от Модег — отбеляза тя. — В тази част на света хората нямат
достатъчно усет за правенето на любов. Някои жени не знаят как да се държат с мъж, който
не е нахален.
— Много добре — рекох аз. — Какво друго казват?
— Нищо, което да е особено изненадващо — отвърна тя. — Макар да не си нахален,
определено не е трудно да бъдеш разпален. Казват, че си щедър, остроумен и… — Тя не
довърши, изглеждаше смутена.
— Продължавай — подканих я аз.
— Сдържан — добави Фела и въздъхна.
— Сдържан?
Не беше съкрушителният удар, който очаквах.
— Понякога всичко, което търсиш, е просто вечеря — обясни Фела — или компания, или
разговор, или просто някой, с когото приятелски да се понатискаш. Но най-вече един мъж ти
е нужен, за да… — Тя се намръщи и започна отначало. — Когато си с някой мъж… —
Отново не довърши.
— Кажи каквото имаш да казваш — наведох се напред аз.
Тя сви рамене и извърна поглед.
— Ако бяхме заедно, щях да очаквам, че ще ме напуснеш. Не веднага. Не злобно и подло.
Но знам, че щеше да го направиш. Не приличаш на онези мъже, които биха останали с едно
момиче завинаги. Накрая щеше да намериш нещо, което е по-важно от мен.
Побутвах разсеяно един картоф в купата, без да знам какво да мисля.
— Тук има нещо повече от преданост — намеси се Сим. — Квоте би преобърнал света за
това момиче. Нима не го виждаш?
Фела ме изгледа продължително.
— Мисля, че го виждам — рече тя.
— Ако ти можеш да го видиш, тогава и Дена би трябвало да може — разумно отбеляза
Симон.
— Забелязвам го само защото гледам отстрани — поклати глава Фела.
— Любовта е сляпа? — засмя се Сим. —
— Той вдигна очи към тавана. — Стига, моля те.
— Никога не съм казвал, че съм влюбен — уточних аз. — Никога не съм казвал това. Тя
ме обърква и аз съм привързан към нея. Но нещата не отиват по-далеч. И как биха могли? Не
я познавам достатъчно добре, за да мога сериозно да твърдя, че я обичам. Как може да
обичам нещо, което не разбирам?
Те ме гледаха мълчаливо известно време. След това Сим избухна в момчешкия си смях,
все едно току-що бях казал най-забавното нещо, което някога е чувал. Той хвана ръката на
Фела и целуна пръстена ѝ от камък.
— Печелиш — каза ѝ той. — Любовта е сляпа и глухоняма. Никога повече няма да се
съмнявам в мъдростта ти.
* * *
Реших да продължа да проучвам мненията на други хора и отидох да потърся магистър
Елодин. Накрая го намерих седнал под едно дърво в малка градинка близо до Мюз.
— Квоте! — Той ми махна лениво. — Ела, седни — покани ме той и побутна с крак към
мен една купичка. — Хапни си малко грозде.
Взех си няколко зърна. В онези дни пресните плодове не бяха рядкост за мен, но въпреки
това гроздето беше чудесно, откъснато точно преди да презрее. Дъвчех замислено.
Съзнанието ми все още беше оплетено в мисли за Дена.
— Магистър Елодин — бавно започнах аз, — какво бихте помислили за човек, който
непрекъснато променя собственото си име?
— Какво? — Той внезапно се изпъна, а в очите му се появи безпокойство и паника. —
Какво си направил?
Реакцията му ме стресна и отбранително вдигнах ръце.
— Нищо! — твърдо заявих аз. — Не става въпрос за мен, а за едно момиче, което
познавам.
Лицето на Елодин стана пепеляво.
— Фела? — попита той. — О, не. Не. Тя не би направила нещо такова. Твърде умна е за
това.
Звучеше така, сякаш отчаяно се опитва да убеди самия себе си.
— Нямам предвид Фела — уверих го аз. — Става дума за едно момиче, което познавам.
Всеки път, когато я срещна, тя е избрала да се нарича с ново име.
— О — каза Елодин и се отпусна.
Той отново се облегна на дървото и тихо се разсмя.
— Става дума за
божиите кости, момче! Аз си помислих… — Той не довърши и поклати глава.
— Какво сте си помислили? — попитах аз.
— Нищо — небрежно отвърна той. — Сега ми обясни за това момиче.
Свих рамене и започнах да съжалявам, че изобщо повдигнах въпроса.
— Просто се чудех какво бихте казали за момиче, което постоянно сменя името си.
Всеки път, когато я срещна, тя е с различно име — Дианах, Дона, Диане.
— Предполагам, че не е някакъв беглец? — попита Елодин и се усмихна. — Не е
преследвана и не се опитва да се измъкне от закона на желязото на Атур? Не става дума за
нещо такова?
— Доколкото знам, не — отговорих аз и също леко се усмихнах.
— Може би това означава, че не знае коя е — предположи той. — Или че знае, но не ѝ
харесва. — Той вдигна поглед и замислено потърка носа си. — Може би е знак за нейното
неспокойство и неудовлетворение. Може да означава, че характерът ѝ е непостоянен и тя
променя името си, за да му пасва. Или пък може да означава, че променя името си с
надеждата, че това ще ѝ помогне да бъде различен човек.
— Това са много думи, които не означават нищо — сопнах се аз. — Все едно да кажеш,
че знаеш, че супата ти е или топла, или студена. Или че една ябълка е или сладка, или
кисела. — Погледнах го намръщено. — Това е просто сложен начин да кажете, че не знаете
нищо.
— Ти не ме попита какво
бих помислил за нея.
Сви рамене. Тази тема започваше да ме уморява. Хапвахме мълчаливо от гроздето и
наблюдавахме как студентите идват и си отиват.
— Отново призовах вятъра — казах аз, осъзнавайки, че още не му го бях споделил. —
Докато бях в Тарбеан.
При тези думи Елодин се оживи.
— Наистина ли го направи? — попита той, обърна се и ме погледна очаквателно. —
Разкажи ми тогава. Искам да знам всички подробности.
Елодин беше възможно най-добрият слушател — беше внимателен и ентусиазиран.
Разказах му цялата история, като не пропуснах и няколкото драматични моменти. Когато
свърших, открих, че настроението ми значително се е подобрило.
— Станаха три пъти за този семестър — одобрително отбеляза Елодин. — Потърсил си
го и си го намерил, когато си имал нужда от него. И не е бил просто някакъв си бриз, а дъх.
Това е фина работа. — Той ме погледна с крайчеца на окото си и ми се усмихна лукаво. —
Как мислиш, колко време ще мине, преди да успееш да си направиш пръстен от въздух?
Вдигнах лявата си ръка и разтворих пръсти.
— Кой може да каже дали вече не го нося?
Елодин се разтресе от смях, сетне спря, когато моето изражение не се промени. Той леко
сбърчи вежди и ме изгледа замислено. Погледът му се насочи първо към ръката ми, а след
това се върна върху лицето ми.
— Шегуваш ли се? — попита той.
— Това е добър въпрос — отвърнах аз и го погледнах спокойно в очите. — Дали
наистина го правя?
150.
Глупост
Пролетният семестър се изтърколи. Противно на очакванията ми Дена нямаше никакви
публични изпълнения в Имре. Вместо това след няколко дни се отправи на север към
Анилин.
Но този път дойде специално в „При Анкер“, за да ми каже, че си тръгва. Почувствах се
странно поласкан от това и то ме накара да се замисля, че може би е знак, че отношенията
помежду ни не са напълно провалени.
Ректорът се разболя точно когато наближаваше краят на семестъра. Харесвах Херма,
макар да не го познавах много добре. Не само че го намирах за учудващо сговорчив учител,
когато ме учеше на илишки, но той се беше отнесъл добре с мен, когато още бях нов в
Университета. Въпреки това не бях особено обезпокоен. Аруил и останалият персонал на
Медика можеха да се справят с почти всичко, освен може би да съживят мъртвец.
Но дните отминаваха, а от Медика нямаше никакви новини. Слуховете твърдяха, че той е
твърде слаб, за да стане от леглото, и има пристъпи на треска, които заплашват да унищожат
могъщия му ум на арканист.
Когато стана очевидно, че скоро няма да се върне към задълженията си на ректор,
магистрите се събраха, за да решат кой да заеме мястото му — може би дори за постоянно,
ако състоянието му се влоши.
Накратко казано, Хеме беше избран за ректор. След като изненадата от шока отмина, ми
беше лесно да разбера защо го бяха избрали. Килвин, Аруил и Лорен бяха твърде заети, за да
поемат допълнителни задължения. Същото, но в по-малка степен, се отнасяше и за Мандраг
и Дал. Оставаха Елодин, Брандеур и Хеме.
Елодин не искаше този пост и, общо взето, беше считан за твърде безотговорен за него. А
Брандеур неизменно беше като ветропоказател за вятъра, който духаше от Хеме.
И така, в ректорския стол седна Хеме. Макар да намирах това за дразнещо, то не влияеше
на ежедневния ми живот. Единствено внимавах да не нарушавам ни най-малко законите на
Университета, защото знаех, че ако сега ме сложеха „върху роговете“, гласът на Хеме срещу
мен щеше да се брои за два.
* * *
Приемните изпити наближаваха, а магистър Херма беше все така слаб и имаше треска.
Затова стомахът ми болезнено се бе свил на възел от притеснение, докато се подготвях за
първия си приемен изпит с Хеме като ректор.
Преминах през въпросите със същата внимателно премерена ловкост, която бях
използвал и през последните два семестъра. Поколебах се и направих няколко грешки, които
обикновено ми струваха такса за обучение от около двайсетина таланта. Достатъчно, за да
спечеля малко пари, но не толкова, че да попадна в твърде неловко положение.
Както винаги, Хеме ми задаваше двусмислени или подвеждащи въпроси, чиято цел бе да
ме объркат, но това не беше нещо ново. Единствената истинска разлика беше в това, че Хеме
се усмихваше твърде много. Освен това усмивката му не беше никак приятна.
Както обикновено, магистрите се съвещаваха приглушено. Накрая Хеме обяви таксата ми
за обучение — петдесет таланта. Очевидно ректорът имаше по-голямо влияние върху тези
неща, отколкото бях предполагал.
Прехапах устни, за да не се разсмея, и докарах обезсърчено изражение на лицето си,
докато се спусках в сутерена на Холоус, където беше кантората на касиера. Когато видя
бележката за таксата ми за обучение, очите на Рием засияха. Той изчезна в задната стаичка и
миг по-късно се върна с дебел плик в ръце.
Благодарих му и се върнах в стаята си в „При Анкер“, като през цялото време поддържах
мрачното изражение на лицето си. Щом затворих вратата след себе си, разкъсах дебелия
плик и изсипах съдържанието му в ръката си — две блестящи златни марки, които струваха
по десет таланта всяка.
Тогава започнах да се смея. Смях се, докато очите ми се насълзиха и коремът ме заболя.
После облякох най-хубавите си дрехи и събрах приятелите си — Уилем, Симон, Фела и
Мола. Изпратих едно момче за поръчки с покани до Деви и Трепе. След това наех карета с
четири коня, която да закара цялата ни група от другата страна на реката, в Имре.
Отбихме се в „Еолиан“. Дена не беше там, но вместо нея взехме Деох и отидохме в
„Кралски герб“ — заведение, в което никой студент не би могъл да си позволи да отиде.
Портиерът огледа намръщено разнородната ни група, сякаш се готвеше да ни отпрати, но
Трепе го погледна по най-неодобрителния благороднически маниер, на който беше
способен, и бяхме пуснати да влезем вътре без разправии.
След това започна една такава приятна, упадъчна нощ, каквато почти не съм имал
оттогава досега. Ядохме и пихме и аз с радост плащах за всичко. Единствената вода на
масата беше тази в купичките за измиване на ръцете. В чашите ни имаше само стари
винтишки вина, тъмен скутен, охладен метеглин, сладък бренд и всеки тост, който вдигахме,
беше за глупостта на Хеме.
151.
Ключалки
Квоте си пое дълбоко дъх и кимна сякаш на себе си.
— Да спрем дотук — каза той. — За пръв път в живота си имам пари, заобиколен съм от
приятели — това е подходящо място да прекъснем за тази нощ. — Той разсеяно разтри
лявата си ръка с дясната. — Ако продължим нататък, нещата отново ще станат мрачни.
Летописеца взе малката купчина с изписани страници, подреди ги върху масата и
подравни ъглите им, преди да сложи последната, изписана до половина страница най-
отгоре. Отвори кожената си чанта, извади яркозеления венец от бодлива зеленика и мушна
листовете вътре. След това затвори мастилницата и започна да разглобява и почиства
частите на перото.
Съдържателят се изправи и се протегна. След това събра празните чинии и чаши и ги
отнесе в кухнята.
Баст просто седеше с безизразно лице. Не помръдваше. Сякаш почти не дишаше. След
няколко минути Летописеца започна да му хвърля погледи.
Квоте се върна в стаята и се намръщи.
— Баст — каза той.
Помощникът бавно извърна очи и погледна мъжа зад бара.
— Бдението за Шеп продължава — рече съдържателят. — Тази вечер няма много за
чистене. Защо не отидеш за края? Останалите ще се радват да си там…
Баст се замисли, после поклати глава.
— Не мисля, Реши — отвърна той с равен глас. — Не съм в настроение. — Стана от
стола и се отправи към стълбите, без да погледне в очите никого. — Просто ще ида да си
легна.
Тежкият звук от отдалечаващите се стъпки бавно заглъхна, последван от затварянето на
врата.
Писарят гледаше след него, сетне се обърна към червенокосия мъж зад бара.
Квоте също гледаше към стълбището. Очите му бяха загрижени.
— Просто имаше тежък ден — отбеляза той, сякаш говореше на себе си, а не толкова на
своя гост. — Утре ще бъде добре.
Той избърса ръцете си, заобиколи бара и се отправи към входната врата.
— Имаш ли нужда от нещо преди лягане? — обърна се той към Летописеца.
Последният поклати глава и отново се захвана да сглобява перото си.
Съдържателят заключи входната врата с голям месингов ключ, след това рече на писаря:
— Ще оставя ключа в ключалката, в случай че се събудиш рано и искаш да се разходиш
или нещо подобно. Напоследък не спя много. — Той докосна лицето си отстрани, на
мястото върху челюстта, където започваше да се оформя синина. — Но тази вечер може и да
направя изключение.
Летописеца кимна и метна на рамо кожената си торба. След това внимателно взе венеца
от зеленика и се качи нагоре по стълбите.
Останал сам в общата стая, Квоте методично помете пода, като внимателно хвана всички
ъгли. Изми чиниите, почисти масите и бара и намали всички лампи, с изключение на една,
оставяйки стаята слабо осветена и изпълнена с потрепващи сенки.
За момент хвърли поглед към бутилките зад бара, сетне се обърна и на свой ред бавно се
качи нагоре по стълбите.
* * *
Баст бавно влезе в своята стая и затвори вратата след себе си.
Като се движеше тихо в мрака, той застана пред камината. От сутрешния огън не беше
останало нищо друго освен пепел и въглени. Отвори сандъка за дърва, но вътре имаше само
малко слама и няколко трески на дъното.
Слабата светлина на прозореца проблясваше върху черните му очи и очертаваше лицето
му, докато той стоеше неподвижен, сякаш се опитваше да реши какво да прави. Миг по-
късно пусна капака на сандъка да се затвори, уви се в едно одеяло и се сгуши на малкия
диван пред празната камина.
Седя там дълго време с отворени очи.
През прозореца се разнесе слаб шум от тътрене. После настъпи тишина. След това се
разнесе слабо драскане. Баст се обърна и видя отвън тъмна форма, която се движеше в
нощта.
Той застина неподвижно, след това се плъзна от дивана и застана пред камината. С очи,
все така вперени в прозореца, внимателно опипа полицата над камината.
Откъм прозореца отново се чу драскане, този път по-силно. Очите на Баст се стрелнаха
от прозореца към полицата и той хвана нещо с двете си ръце. На слабата лунна светлина
леко проблесна метал, докато той се привеждаше напред, напрегнат като стегната пружина.
Дълго време не се чуваше нищо. Нито звук. Нямаше никакво движение пред прозореца
или в тъмната стая.
стаята. Последва пауза, след която звукът се появи отново, остър и настойчив по стъклото на
прозореца:
Баст въздъхна. Приведеното му и напрегнато тяло се отпусна и той се приближи до
прозореца, махна резето и го отвори.
— Моят прозорец няма резе — сприхаво каза Летописеца. — А твоят защо има?
— По очевидни причини — отвърна помощникът.
— Мога ли да вляза?
Баст сви рамене и се върна при камината, докато писарят тромаво се прехвърли през
прозореца. Помощникът драсна една клечка кибрит и запали лампата върху близката маса,
след това внимателно остави на полицата над камината два дълги ножа. Единият беше тънък
и остър като стрък трева, а другият — пронизващ и изящен като шип.
Летописеца се огледа, когато лампата освети стаята. Помещението беше голямо,
облицовано с ламперия и застлано с дебели килими. Два дивана бяха обърнати един срещу
друг пред камината, а единият ъгъл на стаята беше зает от огромно легло с тъмнозелен
балдахин.
Имаше полици, запълнени с картини, дреболии и разни странни неща. Кичури коса,
привързани с панделка, свирки, издялани от дърво, изсушени цветя, пръстени, направени от
рог или кожа, или изплетени от трева, лята на ръка свещ с пресовани във восъка листа.
В някои части от стаята очевидно наскоро беше добавена украса с клонки от бодлива
зеленика. Една дълга гирлянда минаваше по дължината на таблата на леглото, а друга
обикаляше полицата над камината и беше омотана около дръжките на двете лъскави
брадвички с формата на лист, които висяха там.
Баст седна отново пред студената камина и уви едно вехто одеяло около раменете си като
шал. Одеялото беше някаква бъркотия от парчета плат, които не си пасваха, и цветовете му
навсякъде бяха избледнели с изключение на яркото червено сърце, пришито точно в средата.
— Трябва да говорим — тихо рече писарят.
Баст сви рамене, а очите му останаха втренчени върху камината.
— Трябва да те попитам… — Летописеца пристъпи с една крачка напред.
— Няма нужда да шепнеш — прекъсна го помощникът, без да вдига поглед. — Намираме
се в другия край на странноприемницата. Понякога имам гости. Това му пречеше да спи,
затова се преместих в тази част на сградата. Между моята стая и неговата има шест масивни
стени.
Писарят седна в края на другия диван с лице към Баст.
— Трябва да те попитам за някои от нещата, които каза тази вечер за Ктаех.
— Не бива да говорим за Ктаех. — Гласът на Баст беше равен и безжизнен. — Това не е
здравословно.
— Тогава за ситите — продължи Летописеца. — Каза, че ако научат за тази история, те
биха убили всички, замесени в нея. Истина ли е това?
— Ще изгорят това място и ще посипят със сол земята след себе си — кимна
помощникът с очи, все още вперени в камината.
Писарят сведе поглед и поклати глава.
— Не разбирам защо толкова се страхуваш от Ктаех — рече той.
— Ами — отвърна Баст, — изглежда, ще се окаже, че май не си много умен.
Летописеца се намръщи и зачака търпеливо.
Помощникът въздъхна и отмести очи от камината.
— Помисли. Ктаех знае всичко, което някога ще направиш. Всичко, което ще кажеш…
— Това го прави много досаден за разговор — отбеляза писарят, — но не…
На лицето на Баст внезапно се изписа ярост.
—
Той трепереше и стискаше и разпускаше юмруци.
Летописеца пребледня, когато чу жлъчния тон на помощника, но не трепна.
— Ти не се гневиш на мен — спокойно каза той и погледна Баст в очите. — Просто си
разгневен, а аз се случих наблизо.
Помощникът го погледна ядосано, но не каза нищо.
— Опитвам се да помогна, знаеш това, нали? — наведе се напред Летописеца.
Баст кимна навъсено.
— Това означава, че разбираш какво става.
Помощникът сви рамене, внезапният му изблик на гняв се бе изчерпал и той отново
изпадна в апатия.
— Изглежда, че Квоте ти вярва за Ктаех — отбеляза писарят.
— Той знае за скритите тайни на света — рече Баст. — А каквото не знае, бързо го
схваща. — Пръстите му разсеяно подръпваха одеялото. — И ми се доверява.
— Но това не изглежда ли много скалъпено? Ктаех дава на момче цвете, едно нещо води
до друго и внезапно става война. — Летописеца махна презрително с ръка. — Нещата не се
случват по този начин. Твърде голямо съвпадение.
— Не е съвпадение — въздъхна помощникът. — Слепецът ще се спъне в разхвърляна
стая. Но ти не го правиш. Ти използваш очите си и избираш лесния път. За теб той е напълно
ясен. Ктаех може да вижда бъдещето. Всяко бъдеще. Ние се спъваме. Той не го прави. Той
просто поглежда и избира най-гибелния път. Той е камъкът, който предизвиква лавината.
Той е кашлицата, от която започва чумата.
— Но ако знаеш, че Ктаех се опитва да те контролира — настоя писарят, — ти просто ще
направиш нещо друго. Той ти дава цвете и ти го продаваш.
— Ктаех ще знае това — поклати глава Баст. — Не можеш да изиграеш нещо, което
познава бъдещето ти. Да кажем, че продадеш цветето на принца. Той го използва, за да
излекува своята годеница. Година по-късно тя го хваща да я мами с камериерката, обесва се,
защото е опозорена, и баща ѝ започва война, за да отмъсти за честта ѝ. — Той безпомощно
разтвори ръце. — И накрая пак се стига до гражданска война.
— Но младежът, който е продал цветето, остава в безопасност.
— Може би не — мрачно се възпротиви помощникът. — По-вероятно е да се напие като
някой лорд, да хване едра шарка, след това да събори лампа и да запали половината град.
— Ти просто си измисляш разни неща, за да докажеш правотата си — възрази
Летописеца. — В действителност не доказваш нищо.
— Защо трябва да доказвам каквото и да е на теб? — попита Баст. — Защо трябва да ме е
грижа какво мислиш? Живей си щастливо в глупавото си неведение. Правя ти услуга, като не
ти казвам истината.
— И що за истина е това? — попита писарят, очевидно раздразнен.
Помощникът уморено въздъхна и вдигна поглед към него с изражение, в което се четеше
пълна безнадеждност.
— По-скоро бих се бил със самия Халиакс — рече той. — По-скоро бих предпочел да се
изправя срещу всички чандриани накуп, отколкото да разменя десет думи с Ктаех.
Това накара Летописеца да замълчи за момент.
— Те ще те убият — каза той.
Нещо в гласа му превърна думите му във въпрос.
— Да — съгласи се Баст, — и въпреки това.
Писарят се втренчи в тъмнокосия мъж, който седеше срещу него, увит в дрипаво одеяло.
— Историите те карат да се страхуваш от Ктаех — заяви той с откровено отвращение в
гласа. — И от този страх оглупяваш.
Помощникът сви рамене и празните му очи се върнаха отново върху несъществуващия
огън.
— Отегчаваш ме, малки човеко.
Летописеца се изправи, пристъпи напред и зашлеви силно Баст през лицето.
Главата на младежа отхвръкна на една страна и за момент той изглеждаше твърде
шокиран, за да помръдне. След това се изправи със светкавично движение и одеялото отлетя
от раменете му. Сграбчи грубо и с оголени зъби писаря за гърлото и очите му станаха
тъмносини, без капчица бяло в тях.
Летописеца го гледаше право в очите.
— Ктаех е планирал всичко това — спокойно рече той. — Той е знаел, че ще ме
нападнеш и че заради това ще се случат ужасни неща.
Побеснялото лице на Баст се скова и очите му се разшириха. Напрежението напусна
раменете му и той отдръпна ръце от гърлото на писаря. Младият мъж се канеше да се
настани отново върху възглавниците на дивана.
Летописеца замахна и го зашлеви повторно. Ако не друго, то поне звукът беше по-силен
от преди.
Баст отново оголи зъби, после спря. Очите му стрелнаха писаря, сетне се отместиха
встрани.
— Ктаех знае, че се страхуваш от него — продължи Летописеца. — Знае, че аз ще
използвам това срещу теб. Продължава да те манипулира. Ако не ме нападнеш, това ще е
причината да се случат ужасни неща.
Помощникът замръзна, сякаш се парализира, и застина между изправено и седнало
положение.
— Слушаш ли ме? — попита писарят. — Събуди ли се най-сетне?
Баст вдигна поглед към него с изражение на объркано удивление. Върху бузата му се
разля яркочервено петно. Той кимна и бавно се отпусна отново на дивана.
— Какво би направил, ако те ударя пак? — Летописеца отново вдигна ръка.
— Ще те изкормя — искрено отвърна Баст.
Писарят кимна и седна на своя диван.
— Приемам възможността Ктаех да знае бъдещето. Това означава, че може да
контролира много неща — той вдигна пръст, — но не всичко. Плодът, който изяде днес,
беше все така сладък в устата ти, нали?
Помощникът бавно кимна.
— Ако Ктаех е толкова злобен, колкото казваш, той би ти навредил по всеки възможен
начин. Но не може да го направи. Не ти попречи да се шегуваш с Реши тази сутрин. Не може
да ти попречи да се наслаждаваш на слънцето, което докосва лицето ти, или да целуваш
розовите страни на фермерските дъщери, не е ли така?
На лицето на Баст проблесна усмивка.
— Целувал съм нещо повече от лицата им — увери го той.
— Това исках да кажа — твърдо заяви Летописеца. — Той не може да отрови всяко нещо,
което правим.
Помощникът, изглежда, се замисли, после въздъхна.
— Донякъде си прав — съгласи се той. — Но само един идиот би седял в горяща къща,
мислейки си, че всичко е наред, защото плодовете са все още сладки.
Писарят демонстративно огледа стаята.
— На мен не ми изглежда, че странноприемницата е в пламъци.
Баст го изгледа невярващо.
— Целият свят е в пламъци — рече той. — Отвори си очите.
Летописеца се намръщи.
— Дори да оставим всичко друго настрана — продължи да настоява той, — Фелуриан го
е пуснала да си върви. Тя е знаела, че той е говорил с Ктаех. Със сигурност не би го пуснала
на свобода по света, освен ако няма някакъв начин да се предпази от влиянието на Ктаех.
При тези думи очите на помощника просветнаха за момент, но после потъмняха отново
почти веднага. Той поклати глава.
— Търсиш дълбокото в плитък поток — отбеляза той.
— Не те разбирам. Каква причина би имала тя да го пусне да си върви, ако той наистина
е опасен?
— Причина ли? — повтори Баст с мрачно веселие в гласа. — Няма
нищо общо с разумните причини. Пуснала го е, защото това е гъделичкало гордостта ѝ.
Искала е той да се върне в света на смъртните и да я възхвалява. Да разказва истории за нея.
Да тъгува по нея. Затова го е пуснала да си върви. — Той въздъхна. — Казах ти вече. Моите
хора не са известни с това, че взимат добри решения.
— Може би — съгласи се писарят. — Или може би тя просто е знаела, че е безполезно да
се опитва да надхитри Ктаех. — Той направи безгрижен жест. — Ако каквото и да направиш
е грешно, то тогава със същия успех можеш да правиш и каквото си пожелаеш.
Помощникът дълго седя мълчаливо. След това кимна, в началото леко, а после по-
категорично.
— Прав си — каза той. — Ако всичко така или иначе ще свърши зле, то трябва да правя
това, което искам.
Той огледа стаята, после внезапно се изправи. След като порови малко, намери едно
дебело наметало, хвърлено на пода. Изтупа го добре, метна го около раменете си и се
отправи към прозореца. После спря, върна се обратно до дивана и започна да тършува между
възглавниците, докато не намери бутилка вино.
Летописеца изглеждаше объркан.
— Какво правиш? Да не би да смяташ да се върнеш на бдението за Шеп?
Баст спря по пътя си към прозореца, сякаш почти се изненада да види, че писарят е още
там.
— Отивам да свърша една работа — отвърна той и мушна бутилката с вино под
мишницата си, след което отвори прозореца и преметна единия си крак навън. — Не ме
чакай.
* * *
Квоте влезе рязко в стаята си и затвори вратата след себе си.
Той се движеше енергично. Почисти студената пепел в камината, сложи нови дърва и
запали огъня с дебела кибритена клечка с червена сяра. Донесе второ одеяло и го застла
върху тясното си легло. Леко се намръщи и взе смачкания лист хартия, който беше паднал на
пода, и го сложи до другите два смачкани листа върху бюрото.
След това почти неохотно се отправи към леглото. Пое си дълбоко дъх, избърса ръце в
панталоните си и коленичи пред тъмния сандък, който стоеше там. Сложи двете си длани
върху извития капак и затвори очи, сякаш се ослушваше за нещо. Раменете му се размърдаха,
когато се напъна да вдигне капака.
Не се случи нищо. Той отвори очи и мрачно стисна уста. Ръцете му помръднаха отново и
задърпаха по-силно, напрягайки се продължително, преди да се откажат.
Съдържателят се изправи с безизразно лице и отиде до прозореца, който гледаше към
гората зад странноприемницата. Отвори го, надвеси се навън и протегна ръце надолу. След
това се изправи, като държеше малка дървена кутия.
Почисти я от паяжините и я отвори. Вътре лежаха два ключа — един от тъмно желязо и
един от лъскава мед. Квоте коленичи отново пред сандъка и мушна медния ключ в
желязната ключалка. Завъртя го бавно и прецизно — наляво, после надясно и пак наляво,
като през цялото време слушаше внимателно леките прещраквания, идващи от някакъв
механизъм вътре.
След това взе железния ключ и го вкара в медната ключалка. Него не завъртя. Мушна го
дълбоко навътре в ключалката, после го извади до половина навън, сетне отново го мушна
навътре, преди да го извади с плавно и бързо движение.
След като върна ключовете обратно в кутията, той отново сложи длани върху капака на
сандъка в същото положение като преди.
— Отвори се! — тихо каза той. — Отвори се, проклет да си! Едро.
Той задърпа капака. Гърбът и раменете му се напрегнаха от усилието.
Капакът на сандъка не помръдна. Квоте въздъхна продължително и се наведе напред,
докато челото му не опря в хладното тъмно дърво. Когато издиша, раменете му се отпуснаха
и той изглеждаше малък, наранен, ужасно уморен и състарен.
Въпреки това в изражението му нямаше изненада, нито печал. То просто беше
примирено. Беше изражението на мъж, който накрая е получил лошите новини, които вече е
очаквал.
152.
Бъз
В такава нощ беше по-добре да не си на открито.
Облаците бяха дошли късно като сив чаршаф, проснат върху небето. Вятърът беше
мразовит и поривист и носеше вълни от дъжд, който рукваше изведнъж като порой, преди да
намалее до ръмеж.
Въпреки това двамата войници, които си бяха направили лагер в един гъсталак край
пътя, изглеждаха в добро настроение. Бяха намерили склад на дървари и бяха наклали
толкова висок и силен огън, че случайните пориви от дъжд не можеха да му сторят нищо
друго, освен да го накарат да пращи и съска.
Двамата мъже разговаряха на висок глас и се смееха с необуздания, шумен смях на хора,
които са твърде пияни, за да ги е грижа за времето.
По едно време от дърветата се появи трети мъж. Той прескочи внимателно дънера на
едно повалено дърво. Беше мокър, дори подгизнал и тъмната му коса беше залепнала за
главата. Когато войниците го видяха, те вдигнаха бутилки и ентусиазирано го поздравиха.
— Не знаехме дали ще успееш да дойдеш — рече русият. — Нощта е отвратителна. Но е
справедливо да си получиш твоята една трета.
— Намокрил си се до кости — отбеляза брадатият и вдигна тънка жълта бутилка. —
Пийни от това. Плодово е, ама рита като кон.
— Твоето пиене е като момичешка пикня — подигра го русият и вдигна своята бутилка.
— Ей това тук е мъжка напитка.
Третият мъж погледна едната бутилка, после другата, сякаш не можеше да реши. Накрая
вдигна пръст, посочи едната бутилка, после другата и започна да напява:
Клен. Кол с цветя,
хващай и върви.
Пепел и жарава.
Плод от бъз носи.
Накрая посочи жълтата бутилка, сетне я хвана за гърлото и я надигна към устата си. Отпи
бавна и дълга глътка и тихо преглътна.
— Хей, ти — извика брадатият войник, — остави малко!
Баст свали бутилката и облиза устни. Засмя се сухо и невесело.
— Избрал си правилната бутилка — рече той. — Това е бъз.
— Май далеч не си толкова приказлив, колкото беше тази сутрин — отбеляза русият и
наклони глава на една страна. — Изглеждаш така, сякаш ти е умряло кучето. Всичко наред
ли е?
— Не — отвърна Баст. — Нищо не е наред.
— Не е наша вината, ако той е разбрал — побърза да се оправдае русият. — Изчакахме
малко, след като ти излезе — точно както ни каза. Но седяхме вече от часове. Мислехме, че
никога няма да излезеш от там.
— Пусто да остане! — раздразнено възкликна брадатият мъж. — Той разбра ли? Да не те
е изхвърлил?
Помощникът поклати глава и отново надигна бутилката.
— Тогава няма от какво да се оплакваш. — Русият войник се почеса отстрани по главата
и се намръщи. — Глупавото копеле ми направи една-две цицини.
— Върнахме му го тъпкано — ухили се брадатият и разтърка кокалчетата си с палец. —
Утре ще пикае кръв.
— Значи в крайна сметка всичко е наред — философски заключи русият и се олюля
нестабилно, докато прекалено театрално размахваше своята бутилка. — Ти си ожули
кокалчетата. Аз имам чудесна напитка. И всички заедно направихме добри нари. Всички са
доволни. Всички са получили това, което най-много са искали.
— Аз не получих каквото исках — каза Баст с равен глас.
— Още не — рече брадатият войник, бръкна в джоба си и извади кесия, която тежко
иззвъня, когато той я подхвърли в дланта си. — Я седни да се посгрееш и ще разделим това.
Помощникът погледна към осветения кръг около огъня, но не понечи да седне. След това
започна да напява, като посочваше произволно към разни неща — близкия камък, дънер,
брадвичка…
Угар и прасило.
Пепел и дъб.
Вземай що се е спасило.
Пушек и скръб.
Накрая той посочи към огъня. Пристъпи по-близо, наведе се ниско и издърпа един клон,
който беше по-дълъг от ръката му. Краят му се бе превърнал в грозд от нажежени въглени.
— Я гледай, ти май си по-пиян от мене — избухна в смях брадатият. — Нямах това
предвид, когато казах да се посгрееш.
Русият войник се преви от смях.
Баст сведе поглед към двамата мъже. Миг по-късно той също се разсмя. Звукът беше
ужасен, назъбен и нерадостен. Това не беше човешки смях.
— Ей! — остро го прекъсна брадатият с изражение, което вече не беше весело. — Какво
ти става?
Отново започна да вали. Един порив на вятъра обсипа лицето на помощника с тежки
капки. Последва нов порив, който накара върха на клона да заблести в яркооранжево.
Нажеженият въглен обрисува искряща дъга във въздуха, докато Баст започна да го
насочва ту към единия, ту към другия мъж, като напяваше:
Буре. Бира.
Камък и къща.
Вятър и вода.
Ти се зле държа.
Помощникът спря с пламтящия клон, насочен към брадатия мъж. Зъбите му изглеждаха
червени на светлината на огъня. На лицето му нямаше и помен от усмивка.
Епилог
Три вида тишина
Отново беше нощ. Странноприемница „Пътният камък“ беше потънала в тишина, която
сякаш беше разделена на три.
Най-познатият елемент в нея беше просторното, отекващо спокойствие, внушено от
липсата на нещо. Ако дъждът беше постоянен, капките щяха да трополят по покрива, да се
стичат по стрехите и бавно да отмиват тишината към морето. Ако в леглата на
странноприемницата имаше любовници, те щяха да въздишат и да стенат и така да накарат
тишината да се засрами и да си тръгне. Ако имаше музика… но не, музика, разбира се,
нямаше. Всъщност нямаше нито едно от споменатите неща и затова тишината си оставаше.
Вън от „Пътният камък“ през дърветата се разнасяше шумът от далечна веселба — звук
от цигулка, гласове, тропот на обувки и пляскане с ръце. Но този шум беше тънък като косъм
и смяната на посоката на вятъра го прекъсна. Остана само шумоленето на листата и нещо,
което донякъде наподобяваше далечен крясък на бухал. Те също заглъхнаха и след тях остана
само втората тишина, която чакаше като дъх, който беше поет и задържан безкрайно дълго.
Третият вид тишина беше трудно доловима. След час вслушване евентуално би я усетил в
хладния метал на дузината ключалки, които бяха здраво заключени, за да държат нощта
надалеч. Тя се таеше в грубите глинени кани със сайдер и кънтящите празнини в общото
помещение, където някога имаше маси и столове. Беше в тъпата болка от синините, които
осейваха едно тяло. Беше също и в ръцете на мъжа, чието беше тялото и който сковано се
надигна от леглото, стиснал зъби заради болката.
Мъжът имаше огненочервена коса. Очите му бяха тъмни и отсъстващи и той се движеше
с ловката увереност на крадец в нощта. Слезе по стълбите в общата стая. Там, зад здраво
залостените прозорци, вдигна ръце като танцьор, измести тежестта си и бавно направи една-
единствена съвършена стъпка.
„Пътният камък“, както и третият вид тишина принадлежаха нему. И нищо чудно, защото
тя бе най-осезаема и попиваше останалите два вида в себе си. Третият вид тишина бе
дълбока и пространна като края на есента. Тежка като загладен речен камък. Това беше
мекият, лишен от припряност звук, който обгръща човек, очакващ смъртта.
Информация за текста
$orig_lang=en
$orig_series=Kingkiller Chronicle
$series=Хрониките на Кралеубиеца
$sernr=2
$orig_title=The Wise Man’s Fear
$year=2009
$translator=Ангел Ангелов
$trans_year=2011
$pub_year=2012
$type=роман
$category=фентъзи
Сканиране: vens, 2014 г.
Разпознаване и корекция: Dave, 2014 г.
Издание:
Патрик Ротфус. Страхът на мъдреца. Част II
Американска, първо издание
Превод: Ангел Ангелов
Редактор: Петя Петкова
Коректор: Станка Митрополитска
Художник на корицата: Ясен Панов
ИК „Прозорец“ ЕООД, 2012 г.
ISBN: 978-954-733-725-1
1
Стормуол произлиза от думите storm и wall — „стена на бурите“. — Б.пр.
2
Лекарство, което облекчава страданията, но не премахва болестта. — Б.пр.
Document Outline
75.Играчите
76.Прахан
77.„За няколко пенита“
78.Различен път и различна гора
79.Знаци
80.Интонация
81.Ревнивата луна
82.Варвари
83.Слепота
84.Краят на картата
85.Антракт — огради
86.Счупен път
87.Летхани
88.Слушане
89.Да изгубиш светлината
90.Да изпееш песен
91.Пламък, гръмотевица и пречупено дърво
92.Таборлин Великия
93.Всички наемници
94.Върху скали и коренища
95.Преследван
96.Самият огън
97.Кръв и горчилка
98.Балада за Фелуриан
99.Различен вид магия
100.Шаед⤊㸾湤潢樊ਹ〸‰扪਼㰊⽄敳琠嬲㤸‰⁒ 塙娠㔠㜸㠠湵汬崊⽎數琠㤰㤠〠刊⽐慲敮琠㠸ㄠ〠刊⽐牥瘠㤰㜠〠刊⽔楴汥 101.Достатъчно близо, за да бъде докоснат⤊㸾湤潢樊ਹ〹‰扪਼㰊⽄敳琠嬳〶‰⁒ 塙娠㔠㈳㔴畬汝ਯ乥硴‹‰⁒ਯ偡牥湴‸㠱‰⁒ਯ偲敶‹〸‰⁒ਯ呩瑬攠⣾ ㈀⸄ሄ㔄䜄㴄㸀 㐄㈄㠄㘄㔄䤄〄䈄 䄄㔀 㬄䌄㴄〩ਾ㸊敮摯扪ਊ㤱〠〠潢樊㰼ਯ䑥獴⁛㌱㐠〠删⽘奚‵‷㠸畬汝ਯ乥硴‹ㄱ‰⁒ਯ偡牥湴‸㠱‰⁒ਯ偲敶‹〹‰⁒ਯ呩瑬攠⣾ ㌀⸄⌄䀄㸄䘄㠩ਾ㸊敮摯扪ਊ㤱ㄠ〠潢樊㰼ਯ䑥獴⁛㌲㐠〠删⽘奚‵″ㄳ㜠湵汬崊⽎數琠㤱㈠〠刊⽐慲敮琠㠸ㄠ〠刊⽐牥瘠㤱〠〠刊⽔楴汥 104.Ктаех⤊㸾湤潢樊ਹㄲ‰扪਼㰊⽄敳琠嬳㌸‰⁒ 塙娠㔠㈳㔴畬汝ਯ乥硴‹ㄳ‰⁒ਯ偡牥湴‸㠱‰⁒ਯ偲敶‹ㄱ‰⁒ਯ呩瑬攠⣾ 㔀⸄င㴄䈄䀄〄㨄䈀†᐀ 䄄㬄〄㐄㸄䄄䈩ਾ㸊敮摯扪ਊ㤱㌠〠潢樊㰼ਯ䑥獴⁛㌴㘠〠删⽘奚‵‱㔷ㄠ湵汬崊⽎數琠㤱㐠〠刊⽐慲敮琠㠸ㄠ〠刊⽐牥瘠㤱㈠〠刊⽔楴汥 106.Завръщане⤊㸾湤潢樊ਹㄴ‰扪਼㰊⽄敳琠嬳㔶‰⁒ 塙娠㔠㌱㌷畬汝ਯ乥硴‹ㄵ‰⁒ਯ偡牥湴‸㠱‰⁒ਯ偲敶‹ㄳ‰⁒ਯ呩瑬攠⣾ 㜀⸄Ḅ㌄䨄㴩ਾ㸊敮摯扪ਊ㤱㔠〠潢樊㰼ਯ䑥獴⁛㌷〠〠删⽘奚‵″ㄳ㜠湵汬崊⽎數琠㤱㘠〠刊⽐慲敮琠㠸ㄠ〠刊⽐牥瘠㤱㐠〠刊⽔楴汥 108.Бърз⤊㸾湤潢樊ਹㄶ‰扪਼㰊⽄敳琠嬳㠲‰⁒ 塙娠㔠㈳㔴畬汝ਯ乥硴‹ㄷ‰⁒ਯ偡牥湴‸㠱‰⁒ਯ偲敶‹ㄵ‰⁒ਯ呩瑬攠⣾ 㤀⸄ሄ〄䀄㈄〄䀄㠀 㠀 㔄㜄䌄㰄䘄㠩ਾ㸊敮摯扪ਊ㤱㜠〠潢樊㰼ਯ䑥獴⁛㌹㘠〠删⽘奚‵″ㄳ㜠湵汬崊⽎數琠㤱㠠〠刊⽐慲敮琠㠸ㄠ〠刊⽐牥瘠㤱㘠〠刊⽔楴汥 110.Красота и клони⤊㸾湤潢樊ਹㄸ‰扪਼㰊⽄敳琠嬴〶‰⁒ 塙娠㔠ㄵ㜱畬汝ਯ乥硴‹ㄹ‰⁒ਯ偡牥湴‸㠱‰⁒ਯ偲敶‹ㄷ‰⁒ਯ呩瑬攠⣾⸄ᬄ䨄㘄㔄䘀 㠀 㨄䀄〄㐄㔄䘩ਾ㸊敮摯扪ਊ㤱㤠〠潢樊㰼ਯ䑥獴⁛㐱㘠〠删⽘奚‵′㌵㐠湵汬崊⽎數琠㤲〠〠刊⽐慲敮琠㠸ㄠ〠刊⽐牥瘠㤱㠠〠刊⽔楴汥 112.Чука⤊㸾湤潢樊ਹ㈰‰扪਼㰊⽄敳琠嬴㌲‰⁒ 塙娠㔠㌹㈰畬汝ਯ乥硴‹㈱‰⁒ਯ偡牥湴‸㠱‰⁒ਯ偲敶‹ㄹ‰⁒ਯ呩瑬攠⣾㌀⸄ᔄ㜄㠄㨀 㴄 ㈄〄䀄㈄〄䀄㠄㴩ਾ㸊敮摯扪ਊ㤲ㄠ〠潢樊㰼ਯ䑥獴⁛㐵㈠〠删⽘奚‵″㤲〠湵汬崊⽎數琠㤲㈠〠刊⽐慲敮琠㠸ㄠ〠刊⽐牥瘠㤲〠〠刊⽔楴汥 114.Неговата остра и единствена стрела⤊㸾湤潢樊ਹ㈲‰扪਼㰊⽄敳琠嬴㜰‰⁒ 塙娠㔠㌹㈰畬汝ਯ乥硴‹㈳‰⁒ਯ偡牥湴‸㠱‰⁒ਯ偲敶‹㈱‰⁒ਯ呩瑬攠⣾㔀⸄ᄄ䌄䀄伀 㠀 㨄〄㰄䨄㨩ਾ㸊敮摯扪ਊ㤲㌠〠潢樊㰼ਯ䑥獴⁛㐸㈠〠删⽘奚‵‱㔷ㄠ湵汬崊⽎數琠㤲㐠〠刊⽐慲敮琠㠸ㄠ〠刊⽐牥瘠㤲㈠〠刊⽔楴汥 116.Височина⤊㸾湤潢樊ਹ㈴‰扪਼㰊⽄敳琠嬴㤲‰⁒ 塙娠㔠㌱㌷畬汝ਯ乥硴‹㈵‰⁒ਯ偡牥湴‸㠱‰⁒ਯ偲敶‹㈳‰⁒ਯ呩瑬攠⣾㜀⸄┄㠄䈄䀄㸄䄄䈄䈄 㴄 ㈄〄䀄㈄〄䀄㠄㴄〩ਾ㸊敮摯扪ਊ㤲㔠〠潢樊㰼ਯ䑥獴⁛㔰㐠〠删⽘奚‵‱㔷ㄠ湵汬崊⽎數琠㤲㘠〠刊⽐慲敮琠㠸ㄠ〠刊⽐牥瘠㤲㐠〠刊⽔楴汥 118.Цел⤊㸾湤潢樊ਹ㈶‰扪਼㰊⽄敳琠嬵‰⁒ 塙娠㔠ㄵ㜱畬汝ਯ乥硴‹㈷‰⁒ਯ偡牥湴‸㠱‰⁒ਯ偲敶‹㈵‰⁒ਯ呩瑬攠⣾㤀⸄ 䨄䘄㔩ਾ㸊敮摯扪ਊ㤲㜠〠潢樊㰼ਯ䑥獴⁛㔲〠〠删⽘奚‵′㌵㐠湵汬崊⽎數琠㤲㠠〠刊⽐慲敮琠㠸ㄠ〠刊⽐牥瘠㤲㘠〠刊⽔楴汥 120.Любезност⤊㸾湤潢樊ਹ㈸‰扪਼㰊⽄敳琠嬵㈸‰⁒ 塙娠㔠㜸㠠湵汬崊⽎數琠㤲㤠〠刊⽐慲敮琠㠸ㄠ〠刊⽐牥瘠㤲㜠〠刊⽔楴汥 121.Когато думите са безполезни⤊㸾湤潢樊ਹ㈹‰扪਼㰊⽄敳琠嬵㌴‰⁒ 塙娠㔠ㄵ㜱畬汝ਯ乥硴‹㌰‰⁒ਯ偡牥湴‸㠱‰⁒ਯ偲敶‹㈸‰⁒ਯ呩瑬攠⣾㈀㈀⸄ᜄ〄㰄㠄㴄〄㈄〄㴄㔩ਾ㸊敮摯扪ਊ㤳〠〠潢樊㰼ਯ䑥獴⁛㔴㈠〠删⽘奚‵′㌵㐠湵汬崊⽎數琠㤳ㄠ〠刊⽐慲敮琠㠸ㄠ〠刊⽐牥瘠㤲㤠〠刊⽔楴汥 123.Въртящият се лист⤊㸾湤潢樊ਹ㌱‰扪਼㰊⽄敳琠嬵㔶‰⁒ 塙娠㔠㌱㌷畬汝ਯ乥硴‹㌲‰⁒ਯ偡牥湴‸㠱‰⁒ਯ偲敶‹㌰‰⁒ਯ呩瑬攠⣾㈀㐀⸄∄〄㤄㴄㠀 㠀 㜄〄㌄〄㐄㨄㠩ਾ㸊敮摯扪ਊ㤳㈠〠潢樊㰼ਯ䑥獴⁛㔶㠠〠删⽘奚‵′㌵㐠湵汬崊⽎數琠㤳㌠〠刊⽐慲敮琠㠸ㄠ〠刊⽐牥瘠㤳ㄠ〠刊⽔楴汥 125.Цезура⤊㸾湤潢樊ਹ㌳‰扪਼㰊⽄敳琠嬵㜸‰⁒ 塙娠㔠㈳㔴畬汝ਯ乥硴‹㌴‰⁒ਯ偡牥湴‸㠱‰⁒ਯ偲敶‹㌲‰⁒ਯ呩瑬攠⣾㈀㘀⸄ἄ䨄䀄㈄㠄伄䈀 㨄〄㰄䨄㨩ਾ㸊敮摯扪ਊ㤳㐠〠潢樊㰼ਯ䑥獴⁛㔹㈠〠删⽘奚‵″ㄳ㜠湵汬崊⽎數琠㤳㔠〠刊⽐慲敮琠㠸ㄠ〠刊⽐牥瘠㤳㌠〠刊⽔楴汥 127.Гняв⤊㸾湤潢樊ਹ㌵‰扪਼㰊⽄敳琠嬶〴‰⁒ 塙娠㔠ㄵ㜱畬汝ਯ乥硴‹㌶‰⁒ਯ偡牥湴‸㠱‰⁒ਯ偲敶‹㌴‰⁒ਯ呩瑬攠⣾㈀㠀⸄᠄㰄㔄㴄〩ਾ㸊敮摯扪ਊ㤳㘠〠潢樊㰼ਯ䑥獴⁛㘱㈠〠删⽘奚‵‱㔷ㄠ湵汬崊⽎數琠㤳㜠〠刊⽐慲敮琠㠸ㄠ〠刊⽐牥瘠㤳㔠〠刊⽔楴汥 129.Антракт — врява от шепот⤊㸾湤潢樊ਹ㌷‰扪਼㰊⽄敳琠嬶㈲‰⁒ 塙娠㔠㌱㌷畬汝ਯ乥硴‹㌸‰⁒ਯ偡牥湴‸㠱‰⁒ਯ偲敶‹㌶‰⁒ਯ呩瑬攠⣾㌀ ⸄ሄ㠄㴄㸀 㠀 ㈄㸄㐄〩ਾ㸊敮摯扪ਊ㤳㠠〠潢樊㰼ਯ䑥獴⁛㘳㐠〠删⽘奚‵‱㔷ㄠ湵汬崊⽎數琠㤳㤠〠刊⽐慲敮琠㠸ㄠ〠刊⽐牥瘠㤳㜠〠刊⽔楴汥 131.Черен цвят на лунната светлина⤊㸾湤潢樊ਹ㌹‰扪਼㰊⽄敳琠嬶㐲‰⁒ 塙娠㔠ㄵ㜱畬汝ਯ乥硴‹㐰‰⁒ਯ偡牥湴‸㠱‰⁒ਯ偲敶‹㌸‰⁒ਯ呩瑬攠⣾㌀㈀⸄ἄ䀄㔄㨄䨄䄄㴄〄䈄㠄伄䈀 㨄䀄䨄㌩ਾ㸊敮摯扪ਊ㤴〠〠潢樊㰼ਯ䑥獴⁛㘵〠〠删⽘奚‵‱㔷ㄠ湵汬崊⽎數琠㤴ㄠ〠刊⽐慲敮琠㠸ㄠ〠刊⽐牥瘠㤳㤠〠刊⽔楴汥 133.Сънища⤊㸾湤潢樊ਹ㐱‰扪਼㰊⽄敳琠嬶㔸‰⁒ 塙娠㔠ㄵ㜱畬汝ਯ乥硴‹㐲‰⁒ਯ偡牥湴‸㠱‰⁒ਯ偲敶‹㐰‰⁒ਯ呩瑬攠⣾㌀㐀⸄ἄ䨄䈄伄䈀 㨄䨄㰀 ᬄ㔄㈄㠄㴄䠄㠄䀩ਾ㸊敮摯扪ਊ㤴㈠〠潢樊㰼ਯ䑥獴⁛㘷㐠〠删⽘奚‵‴㜰㌠湵汬崊⽎數琠㤴㌠〠刊⽐慲敮琠㠸ㄠ〠刊⽐牥瘠㤴ㄠ〠刊⽔楴汥 135.Завръщане у дома⤊㸾湤潢樊ਹ㐳‰扪਼㰊⽄敳琠嬶㤶‰⁒ 塙娠㔠㐷〳畬汝ਯ乥硴‹㐴‰⁒ਯ偡牥湴‸㠱‰⁒ਯ偲敶‹㐲‰⁒ਯ呩瑬攠⣾㌀㘀⸄င㴄䈄䀄〄㨄䈀†᐀ 㬄㠄㜄㸀 㐄㸀 㜄〄䀄〄㈄〄䈄〩ਾ㸊敮摯扪ਊ㤴㐠〠潢樊㰼ਯ䑥獴⁛㜱㐠〠删⽘奚‵″ㄳ㜠湵汬崊⽎數琠㤴㔠〠刊⽐慲敮琠㠸ㄠ〠刊⽐牥瘠㤴㌠〠刊⽔楴汥 137.Въпроси⤊㸾湤潢樊ਹ㐵‰扪਼㰊⽄敳琠嬷㈶‰⁒ 塙娠㔠ㄵ㜱畬汝ਯ乥硴‹㐶‰⁒ਯ偡牥湴‸㠱‰⁒ਯ偲敶‹㐴‰⁒ਯ呩瑬攠⣾㌀㠀⸄ᄄ㔄㬄㔄㘄㨄㠩ਾ㸊敮摯扪ਊ㤴㘠〠潢樊㰼ਯ䑥獴⁛㜳㠠〠删⽘奚‵″㤲〠湵汬崊⽎數琠㤴㜠〠刊⽐慲敮琠㠸ㄠ〠刊⽐牥瘠㤴㔠〠刊⽔楴汥 139.Без ключалка⤊㸾湤潢樊ਹ㐷‰扪਼㰊⽄敳琠嬷㔴‰⁒ 塙娠㔠㌱㌷畬汝ਯ乥硴‹㐸‰⁒ਯ偡牥湴‸㠱‰⁒ਯ偲敶‹㐶‰⁒ਯ呩瑬攠⣾㐀 ⸄ἄ䀄㸄䄄䈄㸀 ㈄䨄㜄㴄〄㌄䀄〄㘄㐄㔄㴄㠄㔩ਾ㸊敮摯扪ਊ㤴㠠〠潢樊㰼ਯ䑥獴⁛㜶㈠〠删⽘奚‵‷㠸畬汝ਯ乥硴‹㐹‰⁒ਯ偡牥湴‸㠱‰⁒ਯ偲敶‹㐷‰⁒ਯ呩瑬攠⣾㐀⸄ᜄ〄㈄䀄䨄䤄〄㴄㔩ਾ㸊敮摯扪ਊ㤴㤠〠潢樊㰼ਯ䑥獴⁛㜶㠠〠删⽘奚‵′㌵㐠湵汬崊⽎數琠㤵〠〠刊⽐慲敮琠㠸ㄠ〠刊⽐牥瘠㤴㠠〠刊⽔楴汥 142.У дома⤊㸾湤潢樊ਹ㔰‰扪਼㰊⽄敳琠嬷㜸‰⁒ 塙娠㔠㈳㔴畬汝ਯ乥硴‹㔱‰⁒ਯ偡牥湴‸㠱‰⁒ਯ偲敶‹㐹‰⁒ਯ呩瑬攠⣾㐀㌀⸄ᄄ㔄㜄㨄䀄䨄㈄㔄㴩ਾ㸊敮摯扪ਊ㤵ㄠ〠潢樊㰼ਯ䑥獴⁛㜸㘠〠删⽘奚‵‱㔷ㄠ湵汬崊⽎數琠㤵㈠〠刊⽐慲敮琠㠸ㄠ〠刊⽐牥瘠㤵〠〠刊⽔楴汥 144.Меч и шаед⤊㸾湤潢樊ਹ㔲‰扪਼㰊⽄敳琠嬷㤴‰⁒ 塙娠㔠ㄵ㜱畬汝ਯ乥硴‹㔳‰⁒ਯ偡牥湴‸㠱‰⁒ਯ偲敶‹㔱‰⁒ਯ呩瑬攠⣾㐀㔀⸄᠄䄄䈄㸄䀄㠄㠩ਾ㸊敮摯扪ਊ㤵㌠〠潢樊㰼ਯ䑥獴⁛㠰㈠〠删⽘奚‵′㌵㐠湵汬崊⽎數琠㤵㐠〠刊⽐慲敮琠㠸ㄠ〠刊⽐牥瘠㤵㈠〠刊⽔楴汥 146.Провали⤊㸾湤潢樊ਹ㔴‰扪਼㰊⽄敳琠嬸ㄶ‰⁒ 塙娠㔠㌱㌷畬汝ਯ乥硴‹㔵‰⁒ਯ偡牥湴‸㠱‰⁒ਯ偲敶‹㔳‰⁒ਯ呩瑬攠⣾㐀㜀⸄ᐄ䨄㬄㌄㸄㈄㔩ਾ㸊敮摯扪ਊ㤵㔠〠潢樊㰼ਯ䑥獴⁛㠳㈠〠删⽘奚‵″ㄳ㜠湵汬崊⽎數琠㤵㘠〠刊⽐慲敮琠㠸ㄠ〠刊⽐牥瘠㤵㐠〠刊⽔楴汥 148.Истории с камъни⤊㸾湤潢樊ਹ㔶‰扪਼㰊⽄敳琠嬸㐶‰⁒ 塙娠㔠㈳㔴畬汝ਯ乥硴‹㔷‰⁒ਯ偡牥湴‸㠱‰⁒ਯ偲敶‹㔵‰⁒ਯ呩瑬攠⣾㐀㤀⸄Ḅ㼄㬄㔄䈄㔄㴩ਾ㸊敮摯扪ਊ㤵㜠〠潢樊㰼ਯ䑥獴⁛㠵㈠〠删⽘奚‵‷㠸畬汝ਯ乥硴‹㔸‰⁒ਯ偡牥湴‸㠱‰⁒ਯ偲敶‹㔶‰⁒ਯ呩瑬攠⣾㔀 ⸄ጄ㬄䌄㼄㸄䄄䈩ਾ㸊敮摯扪ਊ㤵㠠〠潢樊㰼ਯ䑥獴⁛㠶㈠〠删⽘奚‵″ㄳ㜠湵汬崊⽎數琠㤵㤠〠刊⽐慲敮琠㠸ㄠ〠刊⽐牥瘠㤵㜠〠刊⽔楴汥 151.Ключалки⤊㸾湤潢樊ਹ㔹‰扪਼㰊⽄敳琠嬸㜰‰⁒ 塙娠㔠㜸㠠湵汬崊⽎數琠㤶〠〠刊⽐慲敮琠㠸ㄠ〠刊⽐牥瘠㤵㠠〠刊⽔楴汥 152.Бъз⤊㸾湤潢樊ਹ㘰‰扪਼㰊⽄敳琠嬸㜴‰⁒ 塙娠㔠㜸㠠湵汬崊⽐慲敮琠㠸ㄠ〠刊⽐牥瘠㤵㤠〠刊⽔楴汥 ЕпилогТри вида тишина⤊㸾湤潢樊ਹ㘱‰扪਼㰠⽌敮杴栱‹㠵㔶 䙩汴敲⁛⽆污瑥䑥捯摥崠⽌敮杴栠㐷〱㐠⽄䰠㤸㔵㘠㸾ੳ瑲敡洊碜貼ॠᓕﴸﻞ鮙鶽矶麽枏�뉉㛉滮逌爥졊렯ᖂࢂ⊨⢊困ᚱᗫ妵◊懀뛢冏혪뙞啛놥嚭業뾈囉ោ绛龙緗뱹㏯獿㻯䴐䘈᧐ᛄꂪ꧓匵껾㧟莖鿂潠뗒﹣ᙂ�逶빤䧳뽁䣗脐ꗧ潘薿묕⅋͂䬧ⵛ㱿턟戬䋫뛂ﵵ쮠쇎먮茺ᴯ뛬芵鞼랰ꠟ䎨目嶺ᛎ柟篼т辵䁽聯걶⽁뮡뾴竕䕫龚累ᣯ䎸潖꽙뱺쵳ᆾ怘⇻壄〫졏ᄇភ蚷鐋㦳ܭℶ찑ꉥ碎⌌笌闥辠䭠⒤茟騱륝䉰焫獝㣍蟱匊싹簞袛䒟蹘ᒂ㋽蓮宑ྡﲇ轳Ꮸ봨驛鄿웘뇂꿸➣괨蘾䚷ꎧ儖ﶊエፗꈾ쑢ᅹჁ赨∖逛煘轊倔䵄뷈褦ꀿ挓�Ꞹଢ଼腥㐕�≨ੲꆱ됇迏羂김뿅쯑ꍰ塁ऴॷ䃓偯﹉砆䋍琗㚣ბ️ヂ䕨ᬺ賞䉹㐇�兺턹ﲓ栮稝쿁ﶨݝ蠮䝷ꉻ퇏큱簭㻂狹Ŕ謖ꀵ飇盂饿ᠵ烯켟䔂ᝆﶌⓙ껼�舾晱縙傒ᶥჽဝ䓯挑휲谲Ⲻ೭敊믑田럃벗�ꎅ栳㪆⿁䝈须蟻㲿ᇙ恾폭税ﴕ䛫숳頋牭朗ࠣⵊꉎ磒噴ी㢞윖᳆㴰ℴ艎ꊯ瀉庎⼧淤䪮更諼Ĕ蜙⨰䘏骍칇迡㡖烯�㶹鱬明㋯댥裏逆ꖠ飗ꯨ럨淀圗麌�霳﮸毲韂ﮦ퀲飅围:蒾쀜홡⍶怉ꝱ㷌簄罈Ȥ䫺項챞ﲆﳷ倘栥謖쎝⯐嗨櫴⑺ᇽᖍ怯�舻�⿾Ở膟➯ㆳ馹쳭곂�㻊㻋黢곜뎹흳윀鰪㐙踬媂㘂겇ຽ謙䄘椌鸀⏍썋砧븍�ῄ߱诸⣾ӿ᷿讈爫禊ﲂ뱆踲Ʀ賩惮慞懃ﳼ텀�簲鿎�缯㾢拁༔��멖般�皢�톯톛䁷ᾨ읱ᮬŪᭅ瀔❰㧌渶發ா᾿耿쓇芈酄⍵搂饋긤龑厌麉㉣饋頻食た댛렚㠞炟殎去䟿遃맥맛玻䂋᪠㰻贃骛X庄ۡ境횡ꎍñ뮁狶ꈧ큓샾㗴Ṻ彽彺簂頸腆儎Ꮐ➇땰ᓞ봊ビ໔㊀ᜃ渋장簝븓軝胯㟸럸ϼ⟼ਲ隌蜙獉ᚎ祤↹艏禋뱇﹈빦ӆ쪄頄평ⱥ깥똳䏌绦෦䴶캎斻�ン溮螛윭줝驛㐿퐌款簝�쿠꿣翄㿅뿏ঠꟉꗨ�寰륬諬쑹㈌㥙쯼諜訟㶫ߢ뛃ᬬ䋳젰쭶㉿搞⍗⋄皨韇耔笅瓆⯜潙⟷ㅺ酸퇟䀞�찧㼧뮈裫顦逺ᯠ㷯⌟႞ṿլ챃㎱߽鎝藾羍�ロ≿삏鈗전ꃤ矐⦴௭䆋焽볝≴}赮슇᠉ἄ뫛貎ꋏ킱濟降趎⍭᪑곓㐁蘎珞䥩ﺯ샵ῢꯑ篌흀﮳鱂ྡྷ㼁훟쐙ᱢ玬ຒ⾈瘃헾̞ﰥᬃȝ戲栎笌炞㧗솭斮숧쥘䂧宕�ꤴؙ簧젪⩇쵨⽐Ɉᆕꏿ詾责Å��瞡ᷨャ䐲�䮬葮䛇顉䴠鿼㠃⍝肖쌼ꓼ䞹ﭡ萕ꠁ㗠ո耫�颿Þﱁ遅䩾湾ៗ켥톫砒皢ꝁ窉Å�嵮Ѻ㹼ཱུ톾�琄补ϔ㓂귣癲轰﮹齳뿖咣䮀歷̖ﾈ亀횐胅䮠쀽㽣멁螝俺馟ꅶꭁږ胜ḇΘ밈䚹ዝü埑쁳퇏턻쀹滠ⶌ㌑촄걟萞ө砕�ⶋ倐锁鲾왦�훂鲽ᷤ碧䜠㧲闣曜ǘ守뺤밌侨䎽탉ݑ⍨쨎ᐃ롯h쎌ʨ釻ጦ㜥�阳㿃⻐虦ꂪᦠ�砋ௌ挔㧱呔鬛ྣ㴊늬靻´漒㒃錸��磯睁鎽論㱰耲滦ಥ굵䱋獓捃絭♝卝閪갨侖閖ⓢ爬ᨉ䮡惀穄럋�苅氲㨭꿡墆恔�邆䍬㳚�䇫퇹퀰ﾬ蚁℉骺뻛杈ᩐ뭉�ꥀ켥ￖ匩컴쒂풂娪쪥캨㓴꠴賧䳫菲ꋽ틐衚麬陷ꩥ᎔썡롁靵䡃础띬篧䀇롁�浟겯⡇迫㑀槈ᵝﴸ皷抵䃜鵍輓ꐵ셋൹ꌝ鵃鹨ݽ茡䛮鲿梨睚彧蜯ᳮ꼨ῂꌋ虐瓜逥ꥶ䇭蘴볺ᡩ㦝ය幺볼죶ᮆִ怠椔崴置�㎿鼾쎚蓧瘌뤷ḗ뾭신뛶빭束�엥ክ滟빍㎭ꭡ髶ᡰ⾑묆뙷솣漀⁎鰮쇓죕ﵽ䏸橸ꑄ杂杕食❭ᥘℍ쮶꼘Ô碷ྡ猶蒟镃北죛⥭鿑ᜍྵ廉ﷳ㯼輻탶猶⢒圪쨟ឬ׀㹮똔폙藅枮ꤥ딻ⵍ㳧ㅽꍨ༐쒐두舷슜ᩨ늸ŭ忘Ýῃ嵃謀⏋蝴�⛚仯ῢ搡⩭＂ą䑇㻻滋ﱢ譆ᚾ䂴䣩꧁摲ꢬ貒ุࣟ蕷汕ᗥ줽퇕舄ᦀɬ㞥ü䗰ਗ਼•ꄭ폺ੵभ膔咲羈⭇也燎ꑗ뚜빲脨僲繄㴠㙾篧늦⇬憎ⸯ⺟㠽㩱�㺩珻䀑똓杼Ꝗ룞烦媱㑤濯捼ꑘ∾䚽㧷䱧嫩㌎넲鰚閨ᜍꁊ딅䭝䏂䁷⇭힇쏿㽯ᫎ罎덯漫뻦偓뿳竆배ᬧ፧쳙빝ﾝ歝₁뙯䩝�뛏῎潙႕蓨惏Ⓐ꿮跑絃崷⒖ꁖ苆㴞엗乻쇗亟퍷䠀俬�絏၌�웵㼞荫綇␐멪⬹퍊欒궁朅链ӑꪗ粇ᒄ뚨坙땁괯᳆䡭펞滃棡〩됉樛ﱑ䙯鿑眶뻨꼀鈠퐧㊈䟣ﲜ蘟暴訝燬猌틳됚싼ᒏ䔺傼뎐頔亶貶䰑亴䰞流浐ᙎ䅒崕뚆괲ⓘ쾢匒珤铂ꅯ郄ḁ㌉跋㿃槪┩홿ᇌﰬ竅홣풳쎸䬱좂ⵣ씟缏鹱≻扴ҵ趜ᣁ훆웪⪜뗗훕핦ዱ梄흄⏱�嶺ٴ酦짚콫貁擳淼煮坹촽펭ꂚ걳寇ⶺ竭踿퀷颓＋縈氓Ί㴚̳賭詁퉕칣疝颜⊜쩎꘏藇ꥃ荑֝鷳貚當⸀৹Ů᧕굸苢퇹㐡趬켩㥥녔읫浠ᣫ龰焉죶楌㛷ィ坤꓄ꐤ⬡䧗䇒㰦ꎀθ�鄐뒧禇ছᒻ㍣翱訧鍫⚏擛ﬔ睄褥㈑㩈萎ኡ莬諠설ﳵ䍇따禤뷯ၲ컮懈ꆿ髃ⴴ㼀眍뢋矁�㜨୰餔视或채ᎋ쩑ꈱᣵ䚝八搵亗썅㐞턫梅䙃쀽挱ꌩ䮖⚉♨贬䁱Ḓ뿝봀靰還춁Ը橌ⱀꈋ䩉థ梅䲓닢�栐རݯ☀Ჵ駺㪊斷謓條ꉞ挕�垺ꚾ꺞㧐ᢹ夋縰鱬䴟嶻嗭륗塽�郴졞螥ꆲ왓꘡櫨ﳭ팖攻ٷ�ףּ믮믷��讚꾯雄ꍿ켝嬰빊檸顒줶悇薀唷뫪ꟈ豿豫鄖㽰〲轟씓㳖꒶弨諸Ť셟芹喋萨暋ᙱ嫞ࢍ↰ជᦝ⊘춽陕隽ᙆÒᎄ들Ԥሷ﹀䧙泋摡㑋릩췖젩ﱅቧ鍀虖ߌ㗭ꙫ胺궙㢅䅂⚻嵝鍃ꍵ뇙Ꮌ뙪⧝揃ￃⷻ䶝튵蔼絞⨬얎팙헀賮蘙六읊쌤買ㅄ濐ᬰ똽껽⻢砧뵁옃ݭ⧷邛뢇燤६퍒爱頲�⚶�愣냎蜸脣�뛟嫼㿶箃ᚌ鿆ʇ섛�⢹ỏช➳莓侌暏ꎶ뚑⑈矅깕귢㙃䁢橔耀휋㵔㪅乪퓼ি땍᳤苕횈딶�ꄪ뱌ԅ쪆쎵졖魑憥ሐ〳꿁憀慽髩㷵䞼垞矗䲹鵋Ἑ颰㣷ᢖ켟嬖覹륳淋瞙踌༼푳蝲ݬ쥎ે烾俌皀挒붦葸诛눬뤡禵흮ﭭ긟�琝똛⫼浾粛ꉃ䠀ㆁ슆넺㲀됨䱞䅱ⵌ읤춨炵㤡➯Ṕ천힄᳃쒾忂飓ῆ뜡϶Ḍᛀೂ冩偊䪩悰嫜�궰ѱ邊螠ꟼⲘ✁‥二撅Ꭳ훆铇㯒苄똶㈩谞ណ�叙ᅛ持뢶閜ഭ遼㰅ᤊ䜒Թꭲ᱈�亭㛌륡臜㴹謯췽㪗筬櫣롤㠠㰷珂訣梸雩㔽挗䶼뺶쯟좽�퉖㧖경㧗ﴅC㼆磪鄉쐶ፎ揌ₖ㶧㔙ᆫ㖙ಆ愼圑ၶ ఈ茉돨⥼ੱ䡏Ӆꣅ鳖桂婁䮴伱㨘飇Ί顢�扡䌬憽ᙄ䆄㳦舄㴎韍举톢爛⢲錭䀼钐沍�鏬⛡禋앒肍ᶧ굩朔呛렾汍鎭ᬯ묬㞒珎쟛熞奾흲䝱핫쐍ᓒच感㜉䕰꽒槖悝�⽁┌㭽丿펠㳉ㄆ絺㼛ဠධ�㉌憖ᆘ攄ꐿ䘑䅕ºﴶ쑢瘘�ꁍ択昈璌裵묔뷅Ẳᏻצּጙ☯꽫텓䒃∨肿傼誶垻䟋梽㇡ᄜꄰ衸ꈅᢜ-爜衤䐸⺜Æ躀⚧첧㠘豑胟ᣊꄌ闣犃⩳뉀뗐茭㈥孤刵螮㑿쉡呯䧶轤䨰䈇跐䄣瓐ࠝ㒢䂷衢㌔都﮷熕䤀㺲�ᐝ溠伴飅殲茸첄禖爵ᨶ窚⩁⾸୴ᤋ䝸炻⽝㳺椚�挮矗菽굣鎉�揊䎉献쫭증熓犹润箮穮폟꽨ⵯ䢎錺쨄㎆�䀸錀翏ꪲ㼁㲮猰碉殝诨蟳弩些⍓웄鰯㪙㘭ᜑ씐Ꞌ㭿䙾褰〪ˣϱ뢀렐⣺ﶂ⧲빱렏祋액Ƌ㟤╞쪸؇䖄썓爚ᇀꜣꂭ➟꒖ވￔ蠰犥䕊醪㊮穻ⳮ籄掓쵱够妀荖ꀔ㗄ᝠ鼽됀蕍邠펊㕙隼鐅嶒앎㏡诬䴭᭠祛౫鰎嬁蠂햯첳ߞ�ⴏ谝矧꼮ﳥ䖛�＞븥뚶㉑�黬⧡雹⭯穭坐휜�ᷖ躯ﭤ⎯밟㮖眔맡㗠ؽ멝ㄠ鶇⌚ⶰ뙾䂱ᐘ媏ᆣ隧醙梓죓萠たँ㈿꣓楙擔ಓ弩窝ힸ鏇ﱉ쌗蟰䵔潾钥ィ⪥֔䚁瀉ꔱ䉩豐ᨣ月굀仛哲㩭偲ᢨ䛃䟭憌埢쇜弞飞ᒏ⽠䩲赾癞㈸ᴿ鷔㫮蚙꠆眫▌醵宍ꝱ奼䎜靱뵻囍競⪲핳革矬ᇓ⎱懭䆇വ뼕랎煚쪪⌾ꌬ≣♍㌶吙⩘蚕逽긱ꦦ휙싷脛裚僆졌㟶쨋贗䊜水饪쑘ఙⶢᵁ亟Ⲃ飔�瀬䛍ට꧆ŝ炌觔颪ⶦ愵朽跉埔愆⤁杕쯬愘욛
101.Достатъчно близо, за да бъде докоснат
102.Вечно движещата се луна
103.Уроци
104.Ктаех
105.Антракт — сладост
106.Завръщане
107.Огън
108.Бърз
109.Варвари и безумци
110.Красота и клони
111.Лъжец и крадец
112.Чука
113.Език на варварин
114.Неговата остра и единствена стрела
115.Буря и камък
116.Височина
117.Хитростта на варварина
118.Цел
119.Ръце
120.Любезност
121.Когато думите са безполезни
122.Заминаване
123.Въртящият се лист
124.Тайни и загадки
125.Цезура
126.Първият камък
127.Гняв
128.Имена
129.Антракт — врява от шепот
130.Вино и вода
131.Черен цвят на лунната светлина
132.Прекъснатият кръг
133.Сънища
134.Пътят към Левиншир
135.Завръщане у дома
136.Антракт — близо до забравата
137.Въпроси
138.Бележки
139.Без ключалка
140.Просто възнаграждение
141.Завръщане
142.У дома
143.Безкръвен
144.Меч и шаед
145.Истории
146.Провали
147.Дългове
148.Истории с камъни
149.Оплетен
150.Глупост
151.Ключалки
152.Бъз
ЕпилогТри вида тишина