Annotation
РОМАН НА ГОДИНАТА (2015)
Избран от читателите в Goodreads Choice Awards
(категория „Романтика“)
Бестселър на „Ню Йорк Таймс“
Обърн Рийд е твърдо решена да възстанови разрушения си живот и да преодолее болката
от миналото. В търсене на работа тя попада на художествено ателие, чиито предни прозорци
са облепени с малки листчета, съдържащи най-съкровените, споделени тайни и признания
на случайни хора. Обърн е разтърсена от анонимните бележки, тъй като и тя крие тайна от
своето минало, която никой не бива да научава най-вече Оуен Джентри, младият художник
със зелени очи, който черпи вдъхновение за картините си от историите на другите хора и
превръща най-мрачните тайни в най-чисто изкуство.
Неочаквано и за самата нея, Обърн е дълбоко привлечена от загадъчния художник, който
също е силно привлечен от нея и буквално я умолява да работи за него.
Двамата поемат на едно пътуване, което никой от тях не е очаквал. А тайните, които
толкова дълго са таили в душите си, ще изплуват и ще променят живота им завинаги…
Колийн Хувър - Споделени тайни
Първа част
Пролог
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Втора част
Глава 15
Глава 16
Глава 17
Глава 18
Глава 19
Глава 20
Глава 21
Глава 22
Глава 23
Глава 24
Благодарности
Обработка TtRG
Сканиране и разпознаване: sqnka, 2018
Корекция и форматиране: sqnka, 2018
Информация за текста
notes
1
2
3
4
5
6
Колийн Хувър - Споделени тайни
Първа част
Пролог
Влизам през болничните врати, съзнавайки, че ще е за последен път.
В асансьора натискам бутона с цифра три върху него и гледам как той светва за
последен път.
На третия етаж вратите се отварят и аз се усмихвам на дежурната сестра, наблюдавайки
изражението й, когато тя съчувствено ме поглежда за последен път.
Минавам покрай склада, параклиса и стаята за отдих на персонала, отново за последен
път.
Продължавам надолу по коридора, вперила поглед напред, събирам сили и тихо
почуквам на вратата, очаквайки Адам да ме покани да вляза за последен път.
— Влез. — Незнайно как, гласът му все още е изпълнен с надежда.
Той лежи по гръб в леглото. Когато ме вижда, ми се усмихва ободряващо и повдига
одеялото, за да легна до него. Страничната рамка е спусната и аз се покатервам на леглото до
него, обвивам ръка през гърдите му и сплитам крака с неговите. Заравям лице във врата му,
търсейки топлината му, но не я намирам.
Искам да се стопля, затова сгушвам лице до шията му, но не ми става по-топло.
Днес той е студен.
Размърдва се, докато не заемаме обичайната си поза — лявата му ръка е под мен, а с
дясната ме притегля към себе си. Нужно му е повече време от обичайното, за да се нагласи
удобно и аз забелязвам, че дишането му се учестява с всяко движение.
Опитвам се да пренебрегвам тези неща, но е трудно. Виждам все по-голямата му
отпадналост, бледата кожа, слабостта в гласа му. Всеки ден, в продължение на отреденото ми
време, съм свидетел как той все повече се отдалечава от мен, но съм безсилна да направя
каквото и да е. Не ми остава нищо друго, освен да наблюдавам случващото се.
От шест месеца знаехме какъв ще е краят. Разбира се, всички се молихме за чудо, но в
реалния живот не се случват такива чудеса.
Очите ми се затварят, когато студените устни на Адам докосват челото ми. Бях си
обещала, че няма да плача. Знам, че това е невъзможно, но поне мога да направя всичко по
силите си, за да възпра сълзите.
— Толкова ми е тъжно — прошепва той.
Думите му са безкрайно далеч от обичайната му положителна нагласа, ала това ме
успокоява. Разбира се, не искам той да е тъжен, но в момента имам нужда той да тъгува с
мен.
— На мен също.
Повечето ни срещи през последните седмици бяха изпълнени с много смях и разговори,
без значение колко принудени понякога. Не искам това мое посещение да е по-различно, но
мисълта, че е последното, унищожава всякаква възможност да намеря повод за смях. Или
тема за разговор. Искам да плача с него и да крещя колко несправедлива е съдбата с нас, ала
това само ще помрачи този спомен.
Когато лекарите в Портланд ни казаха, че повече с нищо не могат да му помогнат,
родителите му решиха да го преместят в болницата в Далас. Не защото се надяваха на чудо, а
защото цялото им семейство живее в Тексас и те сметнаха, че за него ще е по-добре да е
близо до брат си и всички останали, които го обичаха. Адам се бе преместил в Портланд с
родителите си само два месеца преди да започнем да се срещаме миналата година.
Адам се съгласи да се върне в Тексас, при условие че те ще ми позволят и аз да го
придружа. Беше истинска битка да накараме неговите и моите родители да дадат съгласието
си, но Адам заяви, че той е този, който умира и би трябвало да му бъде позволено да реши с
кого да бъде и какво ще случи, когато настъпи последният му час.
Изминаха шест седмици, откакто пристигнах в Далас и съчувствието на нашите
родители вече бе изчерпано. Казаха ми, че трябва незабавно да се върна в Портланд или на
родителите ми ще им бъде потърсена отговорност за продължителното ми безпричинно
отсъствие от училище. Ако не беше това, неговите родители може би щяха да ми позволят да
остана, но правните спорове бяха последното, от което баща ми и майка ми се нуждаеха в
момента.
Полетът ми беше днес и двамата с Адам бяхме изчерпали всички възможни идеи как да
ги убедим, че аз не бива да заминавам. Не съм го казала на Адам и няма да го направя, но
миналата вечер, след като за пореден път я умолявах, неговата майка, Лидия, най-после
изрече истинското си мнение по въпроса.
— Ти си на петнайсет, Обърн. Мислиш, че чувствата ти към него са истински, но само
след месец ще го забравиш. Единствено ние, които сме го обичали от деня на раждането му,
ще страдаме от загубата му, докато сме живи.
Наистина е странно усещането да осъзнаеш, че на петнайсет години си преживял най-
жестоките и сурови думи, които някога си чувал. Дори не знаех какво да й отвърна. Как може
едно петнайсетгодишно момиче да защити любовта си, отричана от всички? Невъзможно е да
защитиш себе си от неопитността и възрастта. И може би те са прави. Навярно ние не
познаваме любовта така, както възрастните, но сме дяволски сигурни, че я изпитваме. И
точно в този момент това чувство съкрушава сърцата и душите ни.
— Колко време остава до полета ти? — пита Адам, докато пръстите му нежно и бавно
чертаят кръгчета надолу по ръката ми за последен път.
— Два часа. Майка ти и Трей ме чакат долу. Тя каза, че трябва да тръгнем след десет
минути, за да стигна навреме за самолета.
— Десет минути — повтаря той тихо. — Не е достатъчно, за да споделя с теб всички
дълбини на мъдростта, до които достигнах на смъртното си ложе. Ще са ми нужни поне
петнайсет. Най-добре двайсет.
Аз се засмивам и това навярно е най-жалкият и тъжен смях, отронвал се някога от
устните ми. И двамата долавяме отчаянието в него и Адам ме прегръща по-здраво, но не
много. Днес има много по-малко сили, отколкото вчера. Ръката му милва главата ми и той
притиска устни към косата ми.
— Искам да ти благодаря, Обърн — мълви тихо. — За толкова много неща. Но първо
искам да ти благодаря, задето си толкова бясна, колкото съм и аз.
Отново се смея. Той винаги намира за какво да се пошегува, дори когато знае, че е за
последен път.
— Трябва да си по-конкретен, Адам, защото точно сега съм бясна заради дяволски много
неща.
Той охлабва прегръдката си и прави огромно усилие да се претърколи към мен, за да
бъдем лице в лице. Някои хора може да твърдят, че очите му са кафяви, но те не са. Те са със
зелени и кафяви нюанси, които се докосват, но без да се преливат, определено са най-ясните
и отчетливи очи, които някога са отправяли взор към мен. Очи, които някога бяха най-ярката
и светла част от него, сега са победени от ненавременна съдба, бавно изсмукваща цвета им.
— Имам предвид, че и двамата сме бесни на смъртта, задето е толкова алчна и
ненаситна. Но предполагам, че имам предвид и нашите родители, защото не ни разбират.
Защото не ми позволиха да имам единственото, от което се нуждая тук и сега.
Той е прав. Аз определено съм гневна и на нашите родители, и на смъртта. Но през
последните дни прекалено често обсъждахме това, за да знаем, че ние изгубихме, а те
спечелиха. В този миг аз просто искам да се съсредоточа върху него, да попия и да се насладя
на всяка негова частица, докато все още имам възможност.
— Ти каза, че има да ми благодариш за толкова много неща. Кое е следващото?
Адам се усмихва и доближава ръка към лицето ми. Палецът му докосва нежно устните
ми и аз имам чувството, че сърцето ми сякаш се устремява към него в отчаян опит да остане
тук, докато празната ми обвивка е принудена да отлети обратно към Портланд.
— Искам да ти благодаря за това, че ми позволи да бъда първият ти мъж — проронва
той. — И затова, че беше моя.
За миг усмивката му го преобразява. Умиращото шестнайсетгодишно момче се превръща
в красив, пълен с живот тийнейджър, спомнящ си първия път, когато се е любил с момичето
си.
Заради думите му и изражението му по лицето ми пробягва смутена усмивка, докато си
припомням онази нощ. Беше преди да узнаем, че той се мести в Тексас. По онова време
знаехме какво го очаква и все още се опитвахме да го приемем. Бяхме прекарали цялата
вечер, обсъждайки всички неща, които можехме да преживеем, ако имахме възможността
завинаги да бъдем заедно. Пътуванията, децата (дори имената им), всички места, където
бихме живели, и разбира се, секса.
Ние предполагахме, че ще имаме страхотен сексуален живот, ако ни бе даден този шанс.
Всичките ни приятели щяха ни завиждат заради нашия сексуален живот. Щяхме да се любим
всяка сутрин, преди да отидем на работа, и всяка нощ, преди да заспим, а понякога и през
деня.
Смяхме се над това, но постепенно разговорът стихна, когато и двамата осъзнахме, че
това беше единствената част от нашата връзка, която все още можехме да контролираме. За
всичко останало от бъдещето нямахме право на глас, но навярно имахме възможността да
споделим това единствено лично преживяване, което смъртта никога нямаше да може да ни
отнеме.
Дори не го обсъдихме. Не беше нужно. Още щом той ме погледна и аз видях мислите си,
отразени в очите му, започнахме да се целуваме и не спряхме. Целувахме се, докато се
събличахме, докато се докосвахме, докато плачехме. Целувахме се, докато изпитахме
върховното удоволствие и дори и тогава, продължихме да се целуваме, празнувайки нашата
малка победа в тази битка срещу смъртта и времето. И все още се целувахме, когато той ме
прегръщаше, след като лежахме отмалели и Адам ми прошепна, че ме обича.
Така, както ме притиска в обятията си и ме целува сега.
Ръката му докосва шията ми и устните му разтварят моите с печалната обреченост, с
която човек отваря прощално писмо.
— Обърн — шепнат устните му до моите, — толкова много те обичам.
Усещам вкуса на сълзите си в нашата целувка и се ненавиждам, задето моята слабост
съсипва сбогуването ни. Той се отдръпва от устните ми и притиска чело към моето. Аз
поемам повече въздух, отколкото ми е нужен, но паниката ме завладява, прониква дълбоко в
душата ми, заличавайки всички мисли. Тъгата пропълзява като топлина в гърдите ми и
колкото повече приближава към сърцето ми, толкова по-силно усещам непреодолимия й
натиск.
— Кажи ми нещо за себе си, което никой друг не знае. — Гласът му е задавен от
сълзите, когато свежда поглед към мен. — Нещо, което мога да запазя за себе си.
Той ме моли за това всеки ден и всеки ден аз му споделям нещо, което никога досега не
съм изричала на глас. Мисля, че това го успокоява — да знае за мен неща, които никой
никога няма да узнае. Затварям очи и мисля, докато ръцете му продължават да галят кожата
ми навсякъде, докъдето той може да достигне.
— Никога не съм разказвала на никого какви мисли минават през главата ми вечер,
преди да заспя.
Ръката му спира на рамото ми.
— И какви мисли минават през главата ти?
Отварям очи и поглеждам право в неговите.
— Мисля за всички хора, които искам да умрат вместо теб.
Отначало Адам не отговоря, но накрая ръката му възобновява движенията си, плъзва се
надолу по моята, докато не достига до пръстите ми. Дланта му захлупва ръката ми.
— Обзалагам се, че не си стигнала много далеч.
Насилвам се да се усмихна вяло и поклащам глава.
— Напротив. Наистина стигам доста далеч. Понякога изричам всяко име, което знам, а
след това започвам да изреждам имена на хора, които никога досега не съм срещала. Дори се
случва да си измислям имена.
Адам знае, че не мисля наистина това, което казвам, но се чувства добре да го чуе.
Палецът му избърсва сълзите от бузата ми и аз отново се сърдя на себе си, че не мога да
издържа дори десет минути, без да заплача.
— Прости ми, Адам. Наистина се опитах с все сили да не плача.
Очите му се смекчават, когато ми отвръща:
— Ако днес беше излязла от тази стая, без да пророниш нито една сълза, това щеше да
ме съсипе.
При тези думи спирам да се боря с напиращия солен поток. Сграбчвам в юмрук ризата
му и се разридавам на гърдите му, докато той ме прегръща. През сълзите се опитвам да чуя
ударите на сърцето му, раздирана от желанието да прокълна тялото му, задето е толкова
слабо.
— Толкова много те обичам. — Гласът му е задъхан и изпълнен със страх. — Винаги ще
те обичам. Дори и когато не мога.
При тези думи сълзите ми рукват още по-силно.
— И аз винаги ще те обичам. Дори и когато не бива.
Вкопчваме се един в друг, докато ни залива толкова мъчителна и задушаваща тъга, че ти
е трудно да искаш да живееш отвъд нея. Казвам му, че го обичам, защото той трябва да го
знае. Отново и отново повтарям любовните думи. Продължавам да ги мълвя, произнасяйки
ги повече пъти, отколкото съм ги изричала досега на глас. Всеки път, когато ги казвам, той
ми отвръща със същото. Толкова много пъти ги произнасяме, че вече не съм сигурна кой след
кого повтаря, но не спираме да ги изричаме отново и отново, докато брат му Трей не докосва
ръката ми и не ми казва, че е време да тръгвам.
Продължаваме да ги мълвим, докато се целуваме за последен път.
Продължаваме да ги изричаме, докато се прегръщаме.
Не спираме да ги казваме, докато отново се целуваме за последен път.
Аз все още продължавам да ги нашепвам…
Глава 1
Размърдвам се неспокойно на стола, когато той ми съобщава тарифата си на час. Няма
начин да си я позволя с моя доход.
[1]
— Работите ли на принципа „пълзяща скала“ ? — интересувам се аз.
Той се опитва да не се мръщи, но бръчките около устата му стават още по-забележими.
Слага ръце върху махагоновия плот на бюрото, сплита пръсти и притиска една о друга
възглавничките на палците си.
— Обърн, това, за което ме молиш, струва пари.
Виж ти, нима?
Мъжът се обляга назад в стола и сключва ръце върху корема си.
— Адвокатите са като сватбите. Получаваш това, за което плащаш.
Нямам кураж да му изтъкна ужасната аналогия. Вместо това, свеждам поглед към
визитката в ръката си. Той е горещо препоръчан като изключително способен в професията и
аз знаех, че ще струва много пари, но нямах представа, че ще е чак толкова скъпо. Ще ми е
нужна втора работа. Може би дори трета. Всъщност май ще се наложи да ограбя някоя
проклета банка.
— И няма никаква гаранция, че съдията ще отсъди в моя полза?
— Мога единствено да обещая, че ще направя всичко по силите си, за да издействам
решение, благоприятно за теб. Съдейки по документите, фигуриращи в делото в Портланд, ти
сама си се поставила в доста трудно положение. Това ще отнеме време.
— Времето е всичко, което имам — мърморя аз. — Ще се върна веднага, след като
получа чека за първата си заплата.
Той възлага на секретарката си да ми определи нова среща и ме отпраща. Аз се озовавам
отново навън в тексаската жега.
Вече три седмици живея тук и всичко е такова, каквото очаквах: горещо, влажно и
самотно.
Отраснала съм в Портланд, щата Орегон, и предполагах, че там ще прекарам остатъка от
живота си. Посетих Тексас веднъж, когато бях на петнайсет и макар че онова пътуване не
беше приятно, не съжалявам за нито една секунда от него. За разлика от сега, когато съм
готова на всичко, за да се върна обратно в Портланд.
Надявам слънчевите очила и се отправям към апартамента си. Да живееш в центъра на
Далас съвсем не е като да живееш в центъра на Портланд. Поне в Портланд мога да стигна
пеша почти до всяка част на града. Далас е голям град и се простира на обширна площ.
Споменах ли горещината? Тук е направо жежко. Наложи се да продам колата си, за да си
позволя да се преместя тук, така че сега мога да избирам между придвижването с
обществения транспорт и собствените си крака, имайки предвид факта, че се налага да пестя
всяка стотинка, за да си позволя адвоката, с когото току-що се срещнах.
Не мога да повярвам, че се стигна до тук. Още дори не съм създала своя клиентела в
салона, където работя, така че определено ще се наложи да си потърся втора работа. Само
дето нямам представа кога ще намеря време за нея, благодарение на променливия график,
определен от Лидия.
Като споменавам Лидия…
Набирам номера й и чакам да вдигне слушалката. След като се включва гласова поща, се
замислям дали да оставя съобщение, или просто да й позвъня по-късно довечера. И без това
съм сигурна, че тя просто изтрива съобщенията си, затова натискам бутона за край на
разговора и пускам телефона в чантата си. Усещам как червенината плъпва по шията и
страните ми, последвана от познатото парене в очите. За тринайсети път се прибирам у дома
в новото си положение, в един град, обитаван от чужди за мен хора, но съм решена, че за
пръв път няма да заплача, докато приближавам към входната си врата. Съседите ми навярно
вече ме мислят за откачена.
Просто пътят от работата ми до вкъщи е доста дълъг, дългото ходене пеша ме навежда на
размисли за живота ми, а моят живот ме кара да плача.
Спирам и се поглеждам в стъклото на прозореца на една от сградите, за да проверя дали
спиралата ми се е размазала. Взирам се в отражението си и никак не ми харесва това, което
виждам.
Момиче, което ненавижда всеки избор, който е направило в своя живот.
Момиче, което мрази кариерата си.
Момиче, което тъгува по Портланд.
Момиче, което отчаяно има нужда от втора работа, а сега момиче, четящо табелка с
надпис НУЖДАЯ СЕ ОТ ПОМОЩ, която току-що е забелязало върху стъклото.
Търси се помощ.
Почукай, ако си кандидат.
Отстъпвам назад и оглеждам сградата, пред която стоя. Минавала съм покрай нея всяка
сутрин на път за работа и никога досега не съм я забелязвала. Вероятно защото прекарвам
сутрините, разговаряйки по телефона, а следобед очите ми толкова са замъглени от сълзите,
че не виждам нищо наоколо.
СПОДЕЛИ ТАЙНИТЕ СИ
Това е всичко, което гласи надписът над входа. Текстът ме навежда на мисълта, че
сградата може би е църква, но бързо отхвърлям предположението, когато се вглеждам
отблизо в прозорците, опасващи фасадата. Те са покрити с малки листчета с различна
големина и форма, които скриват гледката към вътрешността, попарвайки всяка надежда да
се надзърне вътре. Парчетата хартия са надраскани с думи и фрази, написани с различни
почерци. Пристъпвам по-близо и чета няколко от тях.
Притискам длан към сърцето си. Какво, по дяволите, е това? Чета следващото листче.
Чета друго.
Ченето ми увисва и очите ми се разширяват, докато стоя и чета всички признания, до
които достига погледът ми. Все още нямам представа каква е тази сграда, нито какво мисля
за всички тези признания, лепнати на показ пред целия свят, но докато ги чета, се изпълвам с
усещане за нормалност. Ако всички тези неща са истина, може би животът ми не е чак
толкова лош, колкото ми се струва.
След по-малко от петнайсет минути приближавам към втория прозорец. Прочела съм
по-голяма част от признанията от дясната страна на вратата, когато тя изведнъж се отваря.
Отстъпвам назад, за да не ме удари, като в същото време се боря с непреодолимото желание
да заобиколя вратата и да надникна вътре в сградата.
Една ръка се протяга навън и дръпва табелката НУЖДАЯ СЕ ОТ ПОМОЩ. Чувам
скърцането на маркера, който се плъзга по пластмасовата табела, докато стоя зад вратата. С
намерението да видя кой пише или да разбера какво е това място, понечвам да заобиколя
вратата, когато ръката отново провесва табелката НУЖДАЯ СЕ ОТ ПОМОЩ върху
прозореца.
Прихвам, когато чета промените в надписа. Може би това е съдба. Аз самата отчаяно се
нуждая от втора работа, а този някой отчаяно се нуждае от помощ.
Вратата се отваря по-широко и аз ненадейно се озовавам под изпитателния поглед на две
очи, за които гарантирам, че имат повече оттенъци на зеленото, отколкото мога да открия по
изцапаната с боя риза на непознатия. Косата му е черна и гъста и той използва и двете си
ръце, за да я отметне от челото, разкривайки още от лицето си. Очите му са широко отворени
и пълни с тревога, но след като ме оглежда, той въздъхва. Сякаш се уверява, че стоя тъкмо
там, където трябва да бъда, и той е облекчен, че най-сетне съм тук.
Мъжът съсредоточено се взира в мен няколко секунди. Аз пристъпвам от крак на крак и
отмествам поглед настрани. Не защото се чувствам неловко, а защото начинът, по който той
ме изучва, ми действа някак странно успокояващо. Навярно за пръв път, откакто съм
пристигнала в Тексас, долавям, че някой се радва да ме види.
— Дошла си да ме спасиш ли? — пита той, отново привличайки вниманието ми към
очите му. Мъжът се усмихва, придържайки отворената врата с лакът. Оглежда ме
преценяващо от глава до пети и аз неволно се чудя какво си мисли.
Поглеждам към табелата с надпис НУЖДАЯ СЕ ОТ ПОМОЩ и в главата ми се
превъртат милион сценария какво би могло да се случи, ако отговоря на въпроса му с „да“ и
го последвам вътре в сградата.
Най-лошият сценарий, който ми хрумва, е този, който приключва с убийството ми.
Тъжно, ала това не е достатъчно, за да ме възпре, имайки предвид месеца, който бях
преживяла.
— Ти ли предлагаш работа? — питам аз.
— Ако ти си тази, която се кандидатира.
Гласът му е открито дружелюбен. Аз не съм привикнала на открита дружелюбност и не
знам как да я възприема.
— Имам няколко въпроса, преди да се съглася да ти помогна — заявявам, горда от себе
си, че не изглеждам толкова изгаряща от желание да бъде убита.
Той грабва табелката с надпис НУЖДАЯ СЕ ОТ ПОМОЩ и я сваля от прозореца.
Захвърля я вътре, притиска гръб към вратата, разтваряйки я докрай, и с жест ме подканва да
вляза в сградата.
— Всъщност нямаме време за въпроси, но ако това ще те успокои, обещавам, че няма да
те измъчвам, изнасилвам или убивам.
Гласът му все още е приятен, въпреки казаното. Както и усмивката му, разкриваща два
реда почти идеални зъби и леко крив горен ляв централен резец. Но този незначителен
недостатък в усмивката му всъщност най-много ми харесва в него. Това, както и пълното
пренебрежение към въпросите ми. Мразя въпросите. Може да се окаже, че тази работа няма
да е чак толкова лоша.
Въздъхвам и се промушвам покрай него, за да вляза в сградата.
— В какво се забърквам? — мърморя под нос.
— В нещо, от което няма да искаш да се измъкнеш — заявява той. Вратата зад нас се
затваря, блокирайки цялата естествена светлина в помещението. Това не би било проблем,
ако имаше вътрешно осветление, но такова отсъства. Само лека светлина се процежда откъм
това, което прилича на коридор в другия край на стаята.
Тъкмо сърцето ми започва да тупка по-силно в гърдите, предупреждавайки ме колко съм
глупава да вляза в някаква сграда с един пълен непознат, когато лампите зажужават и
оживяват.
— Извинявай. — Гласът му прозвучава толкова близо, че аз рязко се извъртам точно в
мига, когато първата луминесцентна лампа светва с пълната си мощ. — Обикновено не
работя в тази част на ателието, затова не включвам осветлението, за да пестя енергия.
Сега, когато цялото пространство е осветено, аз бавно обхождам с поглед залата.
Стените са съвършено бели, украсени с различни картини. Не мога да ги разгледам добре,
защото всички са разположени на няколко метра от мен.
— Това художествена галерия ли е?
Той се засмива, което ми се струва необичайно и аз се извръщам с лице към него.
Той ме наблюдава с любопитство, присвил очи.
— Смятам, че „галерия“ е доста силно казано. — Обръща се, заключва предната врата и
минава покрай мен.
— Какъв ти е размерът?
Мъжът прекосява просторното помещение на път към коридора. Аз все още не
проумявам защо съм тук, но фактът, че той пита какъв ми е размерът, ме кара да се чувствам
малко по-обезпокоена, отколкото бях само допреди две минути. Дали се чуди в какъв размер
ковчег ще се побера? Или какъв размер да са белезниците?
Добре де, доста съм обезпокоена.
— Какво имаш предвид? Какъв размер дрехи нося?
Той се извръща с лице към мен и продължава да върви заднишком към коридора.
— Да, какъв размер дрехи носиш. Не можеш да се появиш тази вечер с това одеяние. —
Той сочи към дънките и тениската ми. Кимва ми да го последвам и се обръща, за да поеме по
стълбата, водеща към стаята над нас. Може и да си падам по симпатичен, леко крив преден
зъб, но да следвам непознати в неизвестна посока е вече прекалено. Време е да тегля
чертата.
— Почакай! — подвиквам и спирам в подножието на стълбата. Той спира и се
извръща. — Не може ли поне да ми обясниш за какво е всичко това? Защото започвам да
преосмислям идиотското си решение да се доверя на един напълно непознат.
Той поглежда през рамо към посоката, накъдето води стълбата, а сетне отново към мен.
Въздъхва раздразнено, преди да слезе с няколко стъпала. Присяда и ме гледа право в очите.
Опира лакти на коленете, накланя се напред и спокойно се усмихва.
— Казвам се Оуен Джентри. Аз съм художник и това е моето ателие. Имам изложба след
по-малко от час и се нуждая от някой, който да се занимава с продажбите, а гаджето ми
скъса с мен миналата седмица.
Художник.
Изложба.
След по-малко от час.
И гадже? Не е моя работа.
Пристъпвам от крак на крак, оглеждам още веднъж ателието зад гърба си, сетне
отмествам поглед към него.
— Не трябва ли да имам някаква подготовка?
— Знаеш ли как да си служиш с калкулатор?
Въртя очи.
— Да.
— Смятай се подготвена. Ще ми трябваш най-много за два часа, после ще ти дам две
стотачки и можеш да си вървиш по пътя.
Два часа.
Две стотачки.
Нещо не се връзваше.
— Къде е уловката?
— Няма уловка.
— Защо ти е нужна помощ, след като плащаш по сто долара на час? Трябва да има
уловка. Тук би трябвало да гъмжи от желаещи.
Оуен прокарва длан по брадичката си, движейки я напред-назад, сякаш се опитва да
отнеме напрежението.
— Гаджето ми пропусна да спомене, че напуска и работата си в деня, когато скъса с
мен. Обадих й се преди два часа, когато не се появи да ми помогне да се подготвим за
изложбата. В случая става дума за търсене на служител в последната минута. Може би ти
просто си се озовала на подходящото място в подходящото време. — Той става и се обръща.
Аз не помръдвам от мястото си в подножието на стълбата.
— Ти си направил от гаджето си своя служителка? Това никога не е добра идея.
— Аз направих от своята служителка гадже. Още по-лоша идея. — Той се спира в горния
край на стълбата, извръща се и поглежда надолу към мен. — Как се казваш?
— Обърн.
Погледът му се отмества към косата ми, което е разбираемо. Всички предполагат, че съм
наречена Обърн заради цвета на косата ми, но в най-добрия случай той може да се определи
като ягодоворус. Червен е доста силно казано.
— А какви са презимето и фамилията ти, Обърн?
— Мейсън Рийд.
Оуен бавно отмята глава назад, сякаш издишва въздух към тавана. Аз проследявам
погледа му и поглеждам нагоре, но там няма нищо, освен бели тавански плочи. Той повдига
лявата си ръка, докосва челото си, после гърдите и продължава движението от едното рамо
към другото, като че ли се прекръства.
Какво, по дяволите, прави? Моли се?
Бъдещият ми работодател се вторачва отново надолу към мен с усмивка на уста.
— Мейсън истинското ти презиме ли е?
Кимвам. Доколкото знам, Мейсън не е чак толкова необичайно презиме и аз недоумявам
защо той изпълнява религиозни ритуали.
— Имаме еднакви презимена — оповестява Оуен.
Аз го изучавам мълчаливо, обмисляйки правдоподобността на отговора му.
— Сериозно ли говориш?
Той небрежно кима, пъха ръка в задния си джоб и вади портфейла си. Слиза още веднъж
по стълбата и ми подава шофьорската си книжка.
[2]
ОМГ .
Опитвам се да сподавя смеха си, но ми е трудно, затова закривам уста, с надеждата, че
няма да се забележи.
Оуен пъхва портфейла обратно в джоба си. Веждите му се повдигат и той ме стрелва
подозрително с поглед.
— Толкова ли си съобразителна?
Сега вече раменете ми се тресат от потиснатия смях. Чувствам се толкова ужасно.
Ужасно ми е жал заради него.
Той върти очи и изглежда малко смутен, задето се опитва да скрие собствената си
усмивка. Изкачва се отново по стълбата, този път не толкова уверено.
— Ето защо никога не казвам на никого презимето си — мърмори той.
Чувствам се виновна, задето го намирам толкова смешно, но притеснението му най-
сетне ми вдъхва кураж да изкача останалата част от стъпалата.
— Наистина ли инициалите ти са ОМГ? — Прехапвам бузата си от вътрешната страна,
за да сдържа усмивката, която искам да скрия от него.
Стигам до горната площадка. Без да ми обръща внимание, той се отправя към един
скрин. Отваря едно чекмедже и започва да ровичка вътре, а аз получавам възможността да
огледам огромната стая. В дъното е разположено голямо легло. В противоположния ъгъл се
намира напълно оборудван кухненски бокс, а от двете му страни се виждат две врати, водещи
към други стаи.
Аз съм в апартамента му.
Моят домакин се извръща и ми подхвърля нещо черно. Улавям го и го разгръщам. Оказва
се пола.
— Това би трябвало да свърши работа. Изглеждаш приблизително един и същ размер с
предателката. — Отива до гардероба и сваля бяла риза от закачалката. — Виж дали ще ти
стане. Обувките ти са подходящи.
Аз вземам ризата от ръцете му и поглеждам към двете врати.
— Къде е банята?
Той сочи вратата вляво.
— Ами ако не ми станат? — питам, разтревожена, че той няма да приеме помощта ми,
ако не съм облечена професионално. Двеста долара не се получават толкова лесно.
— Ако не ти станат, ще ги изгорим ведно с всичко друго, което е оставила.
Аз се засмивам и се запътвам към банята. Щом се озовавам вътре, не губя време да
оглеждам помещението, а започвам да се преобличам в дрехите, които ми е дал. За късмет,
ми пасват идеално. Поглеждам се в огледалото и се свивам засрамено при вида на косата си.
Истинска катастрофа. Би трябвало да ме е срам да се наричам стилистка. Не съм я
докосвала, откакто тази сутрин излязох от апартамента, затова набързо я вчесвам с един от
гребените на Оуен и я прибирам на кок. Сгъвам току-що съблечените дрехи и ги оставям
върху плота.
Когато излизам от банята, Оуен е в кухнята и налива две чаши вино. Замислям се за миг
дали да му кажа, че ми остават още няколко седмици, докато стана достатъчно възрастна, за
да имам право да пия алкохол, но в момента нервите ми са опънати до крайност и имам
въпиюща нужда от чаша вино.
— Стават ми — осведомявам го, приближавайки към него.
Той вдига очи и се взира в ризата малко по-дълго, отколкото е нужно, за да прецени дали
ми става, или не. Прокашля се и свежда поглед към виното, което налива.
— На теб ти стоят по-добре — подхвърля кратко.
Плъзвам се на стола, опитвайки се да скрия усмивката си.
Минало е доста време, откакто съм получавала комплимент, и съм забравила колко е
приятно.
— Не искаше да кажеш това. Просто си огорчен от раздялата.
Оуен побутва чашата по плота.
— Не съм огорчен, а облекчен. И съм напълно искрен. — Вдига чашата и аз на свой ред
вдигам своята. — За бившите гаджета и новите служителки.
Смея се и чашите ни се чукат.
— По-добре, отколкото да пием за бивши служителки и нови гаджета.
Той поднася чашата към устните си и ръката му застива, докато наблюдава как пия от
виното. Когато свършвам, се усмихва и най-накрая отпива и той.
Щом оставям чашата на плота, нещо меко докосва крака ми. Първоначалната ми
реакция е да закрещя и именно това се случва. Или може би звукът, излизащ от устата ми,
повече прилича на скимтене. Във всеки случай вдигам крака, поглеждам надолу и съзирам
черна, дългокосместа котка, която се търка о стола, на който съм седнала. Тутакси спускам
краката си обратно на пода и се навеждам, за да взема котката. Не знам защо, но това, че този
мъж има котка, ме кара да се чувствам по-спокойно. Едва ли човек, който има домашен
любимец, може да бъде опасен. Знам, че това не е най-доброто оправдание да се намираш в
апартамента на непознат, но ме кара да се чувствам по-добре.
— Как се казва котката ти?
Оуен протяга ръка и заравя пръсти в гъстата козина на животното.
— Оуен.
Аз тутакси прихвам на шегата, но той запазва невъзмутимото си изражение. Млъквам за
няколко секунди, очаквайки го да се засмее, но той явно не споделя веселието ми.
— Нарекъл си котката на себе си? Без майтап?
Оуен ме поглежда и аз забелязвам лека усмивка да потрепва в ъгълчето на устата му.
Свива рамене, почти срамежливо.
— Тя ми напомня на мен самия.
Отново прихвам.
— Тя? Нарекъл си женска котка Оуен?
Той свежда поглед към котката Оуен и продължава да я гали, докато тя се е разположила
удобно в ръцете ми.
— Шшт — тихо ме порицава Оуен. — Тя те разбира. Не й насаждай комплекс.
Сякаш той е прав и тя наистина ме чува да се надсмивам над името й. Котката Оуен
скача от ръцете ми и се приземява на пода. Изчезва зад бара и аз се заставям да изтрия
усмивката от лицето си. Харесва ми, че е нарекъл котката на свое име. Но кой прави така?
Подпирам лакът върху плота и отпускам брадичка върху ръката си.
— И така, какво трябва да направя за теб тази вечер, ОМГ?
Оуен клати глава, взема бутилката вино и я прибира в хладилника.
— Започни с това, никога да не ме наричаш с инициалите ми. След като се съгласиш с
това, ще ти обясня накратко какво предстои да се случи тази вечер.
Би трябвало да се почувствам неловко, но той изглежда развеселен.
— Става.
— Преди всичко — подхваща събеседникът ми и се накланя през бара, — на колко си
години?
— Не са достатъчно, за да пия вино. — Отпивам още една глътка.
— Опа — процежда той сухо. — С какво се занимаваш? В колеж ли учиш? — На свой
ред отпуска брадичка върху ръката си и зачаква отговор на въпросите си.
— Как тези въпроси ще ме подготвят за тазвечерната ми работа?
Той се усмихва. Усмивката му ми е изключително приятна, особено когато е придружена
с няколко глътки вино. Оуен кимва веднъж и се изправя. Взема чашата от ръката ми и я
оставя обратно на плота.
— Последвай ме, Обърн Мейсън Рийд.
Подчинявам се, защото за сто долара на час ще направя почти всичко.
Почти.
Когато отново слизаме на долния етаж, Оуен пристъпва в средата на помещението и
вдига ръце, описвайки пълен кръг. Проследявам погледа му наоколо, обхващайки
просторната площ. Това, което веднага се набива на очи, е как пада осветлението. Всяка
лампа е насочена към картината, украсяваща съвършено белите стени на ателието,
фокусирайки вниманието върху творбата и нищо друго. Е, всъщност там няма нищо друго.
Само високи до тавана бели стени, полиран бетонен под и картини. Обстановката е
едновременно семпла и поразяваща.
— Това е моето ателие. — Той спира и сочи една картина. — Това е изкуството ми. —
После сочи към щанда в другия край на помещението. — Ето къде ще бъдеш ти през
повечето време. Аз ще работя в залата, а ти ще регистрираш покупките и ще прибираш
парите. Като цяло това е всичко.
Той го обяснява толкова небрежно, сякаш всеки е способен да създаде нещо от такъв
мащаб. Отпуска ръце на хълбоците и ме чака да смеля информацията.
— На колко си години? — питам го аз.
Очите му се присвиват и той леко свежда глава, преди да отвърне поглед.
— На двайсет и една. — Казва го, сякаш се срамува от възрастта си. Като че ли не му се
нрави, че е толкова млад и явно вече има успешна кариера.
Предполагах, че е по-голям. Очите му не приличат на очи на двайсет и една годишен
младеж. Те са тъмни и дълбоки и аз внезапно се изпълвам с желание да се гмурна в
глъбините им, за да видя всичко, което е видял и той.
Отмествам поглед и съсредоточавам вниманието си върху картините. Отправям се към
тази, която е най-близо до мен и с всяка крачка все повече се убеждавам в таланта, скрит зад
четката на твореца. Когато приближавам, затаявам дъх.
Творбата е някак си тъжна, завладяваща и прекрасна. Върху платното е изобразена жена,
която едновременно излъчва любов, срам и всяко друго чувство помежду им.
— Какво използваш, освен акрилни бои? — питам, пристъпвайки по-близо. Прокарвам
пръст по платното и чувам приближаващите му стъпки. Той спира до мен, но аз не мога да
откъсна очи от картината дори за миг, за да го погледна.
— Използвам различни бои, от акрилни до аерозолни. Зависи от това, което рисувам.
Погледът ми е привлечен от листчето хартия, залепено на стената до творбата. Чета
думите, написани на него.
Докосвам хартията, сетне поглеждам отново картината.
— Признание?
Когато се извръщам към него, веселата му усмивка е изчезнала. Ръцете му са скръстени
плътно пред гърдите, брадичката му е сведена до тях. Той ме гледа, сякаш е притеснен
заради реакцията ми.
— Аха — отвръща кратко.
Поглеждам към прозореца — към всички листчета, покриващи стъклото. Погледът ми
обхожда залата, мести се от картина на картина и аз забелязвам малки листчета, залепени на
стената, редом с всяка творба.
— Всички те са признания — отронвам благоговейно. — От реални хора ли са? Хора,
които познаваш?
Той клати глава и кима към входната врата.
— Всичките са анонимни. Хората пускат признанията си в процепа ето там и аз
използвам някои от тях като вдъхновение за моето изкуство.
Пристъпвам към следващата картина и първо чета признанието, преди да погледна
интерпретацията.
Тутакси насочвам вниманието си към картината.
— Това е невероятно — шепна и се завъртам наоколо, за да огледам всичко, което той е
създал. Отправям се към прозореца с признанията и откривам едно, написано с червено
мастило и подчертано.
Не съм сигурна кое ме потресе по-силно — признанията, претворението им върху
платната или фактът, че чувствам вътрешна близост с всичко тук. Аз съм много затворен
човек. Рядко споделям истинските си мисли с когото и да било, без значение дали това може
да ми помогне. Докосването до чуждата тайна и осъзнаването, че тези хора навярно никога
не са я споделили с никого и никога няма да го направят, поражда у мен усещането за връзка
с тях. Чувство на принадлежност.
По някакъв начин ателието и признанията ми напомнят за Адам.
Ненавиждам това, че винаги свързвам Адам с всичко, което виждам и правя. Питам се
дали някога ще престана да го правя. Изминаха пет години, откакто за последен път го видях.
Пет години, откакто той умря. Пет години и аз все още се питам, както в признанието пред
мен, дали винаги ще сравнявам живота си с него с този без него.
И се питам дали вечно ще бъда разочарована.
Глава 2
Тя е тук. Точно тук, стои в ателието ми, взира се в творбите ми. Никога не съм мислил,
че ще я видя отново. Бях толкова уверен, че вероятността пътищата ни да се пресекат е
минимална, че дори не мога да си спомня кога за последно съм мислил за нея.
Но тя е тук, стои право пред мен. Искам да я попитам дали ме помни, но знам, че не е
възможно. Как би могла, когато никога не сме си разменили дори и дума?
Но аз я помня. Спомням си звука на смеха й, гласа й, косата, въпреки че преди косата й
беше много по-къса. И макар да имам чувството, че съм я познавал още тогава, никога не
успях добре да разгледам лицето й. Сега, когато я виждам толкова близо, се налага да се
заставя да не се втренчвам прекалено изпитателно в нея. Не заради непретенциозната й
красота, а защото отблизо тя изглежда точно така, както си я представях. Веднъж се опитах
да я нарисувам, но не можах да си спомня достатъчно, за да завърша картината. Имам
чувството, че може би след тази вечер ще опитам отново. И вече знам, че ще нарека
картината
Тя насочва вниманието си към друга картина и аз бързо отвръщам поглед, за да не
забележи, че се взирам в нея. Не искам да изглежда толкова очевидно, че се опитвам да
преценя какви цветове да смеся, за да пресъздам уникалния оттенък на кожата й, или как да
я нарисувам — с вдигната или разпусната коса.
Има куп неща, които би трябвало да върша в този момент, а не да се блещя насреща й.
Какво трябва да направя? Да взема душ. Да се преоблека. Да се приготвя да посрещна всички
хора, които след два часа ще дойдат на изложбата.
— Трябва да взема един бърз душ — казвам.
Тя се извръща, сякаш съм я стреснал.
— Не се притеснявай, разгледай спокойно. Когато свърша, ще се погрижа за всичко
останало. Няма да отнеме много време.
Тя кимва и се усмихва и за пръв път ми щуква въпросът: коя беше Хана?
— Хана, последното момиче, което наех, за да ми помага. Хана, момичето, което не
можеше да понесе да бъде на второ място в живота ми. Хана, момичето, което скъса с мен
миналата седмица.
Надявам се, че Обърн не е като Хана.
Имаше толкова много неща, които не ми харесваха у нея, а не биваше да бъде така. Хана
ме разочароваше, когато заговореше и затова през по-голямата част от времето, което
прекарвахме заедно, ние не разговаряхме. И тя постоянно, постоянно изтъкваше, че името й
[3]
отпред назад и отзад напред винаги е Хана.
[4]
— Палиндром — уточних аз, когато тя ми го каза за първи път. Тя ме погледна
недоумяващо и тогава разбрах, че никога няма да я обикна. Каква безполезна загуба на
палиндром беше тя, тази Хана.
Но още отсега мога да кажа, че Обърн не прилича на Хана. Виждам дълбочината в очите
й. Виждам как моето изкуство й въздейства по начина, по който тя се съсредоточава върху
картините, игнорирайки всичко останало около нея. Надявам се, че тя изобщо не прилича на
Хана. Тя дори изглежда много по-добре в дрехите на Хана, отколкото самата Хана.
Хана Палиндрома.
Отивам в банята, поглеждам дрехите й и искам да й ги отнеса долу. Ще ми се да й кажа,
че няма значение; че искам довечера да облече
бъде самата себе си, да се чувства удобно, но моите клиенти са богати, елитът на обществото,
и очакват черни поли и бели блузи. Не сини дънки и това розово (дали е розово, или
червено?) горнище, което ми навява спомени за госпожа Денис, моята учителка по рисуване
в гимназията.
Госпожа Денис обичаше изкуството. Госпожа Денис обичаше и художниците. И един
ден, след като видя колко невероятно съм талантлив с четката, или поне тя така смяташе,
госпожа Денис обикна и
и двата. Ето какво си спомням, докато гледам ризата на Обърн, защото госпожа Денис…
Всъщност коя е госпожа Денис?
Името й не беше палиндром, но написано отзад напред много й подхождаше, защото се
[5]
превръщаше в „съгрешили“ и точно това бяхме сторили ние двамата.
Съгрешавахме цял час. И тя повече, отколкото аз.
И не мислете, че това признание не се превърна в картина. Беше първата, която
продадох. Нарекох я
Но уви, сега не искам да мисля за гимназията или за госпожа Денис, или за Хана
Палиндрома, защото те са минало, а това е настояще и Обърн е… някак си и едното, и
другото. Тя би била потресена, ако знаеше каква голяма част от нейното минало бе повлияло
на моето настояще, затова няма да споделя истината с нея. Някои тайни никога няма да се
превърнат в признания. И аз го знам по-добре от всеки друг.
Не съм сигурен как да приема факта, че тя просто се появи на прага ми — тиха и с
широко отворени очи — защото вече не зная в какво да вярвам. Преди половин час вярвах в
съвпаденията и случайностите. А сега? Мисълта, че появата й тук е просто съвпадение, е
направо абсурдна.
Когато слизам долу, тя стои, застинала неподвижно, и разглежда картината, която
нарекох
Разбира се, не аз й дадох това име. Аз никога сам не наричам картините си. Всички те
получават заглавията си, благодарение на анонимните признания, които са ги вдъхновили. Не
знам защо, но това признание ме вдъхнови да нарисувам майка си. Не такава, каквато я
помня, а как си представях, че е изглеждала на моята възраст. И признанието не ми напомни
за нея, заради религиозните й възгледи. Думите просто събудиха у мен спомена как се
чувствах в последвалите месеци след смъртта й.
Не съм сигурен дали Обърн вярва в Бог, но нещо в тази картина я бе трогнало. Една
сълза се търкаляше по бузата й и бавно се спускаше към брадичката.
Тя ме чува или може би ме вижда да стоя до нея, защото изтрива страната си с опакото
на ръката и поема дълбоко дъх. Изглежда смутена, че картината й е подействала така. Или
може би просто я е срам, задето съм усетил силната й връзка с творбата ми.
Вместо да я попитам какво мисли за изкуството ми или защо плаче, аз просто се взирам
в платното заедно с нея. Пазех тази картина в продължение на една година и едва вчера
реших да я включа в днешната изложба. Обикновено не задържам произведенията си толкова
дълго, но по непонятни на мен причини, ми беше по-трудно да се разделя с тази творба,
отколкото с другите.
Може би се боя, че щом веднъж ме напуснат, картините ще бъдат неправилно разбрани.
Или недооценени.
— Беше наистина много бърз душ — изрича тя.
Опитва се да смени темата, макар че ние нищо не сме обсъждали на глас. И двамата
знаем, че въпреки мълчанието ни, през последните няколко минути предметът на нашето
внимание са били сълзите й и коя е причината за тях.
— Аз винаги вземам бързи душове — уточнявам и осъзнавам, че отговорът ми не я
впечатлява.
прави същото, но първо свежда поглед надолу, защото все още е смутена от това, че съм
видял как й е подействало изкуството ми. Харесва ми, че тя първо погледна надолу, защото
стеснителността й ми е приятна. Човек се смущава, когато за него е важно мнението на
другите.
Това означава, че тя се интересува от мнението ми, дори и да е само отчасти. И това ми
харесва, защото очевидно ме вълнува мнението й за мен. Иначе нямаше тайничко да се
надявам, че тя няма да каже или направи нещо, което да ми напомни за Хана Палиндрома.
Обърн бавно се извръща и аз се опитвам да измисля нещо по-впечатляващо, което да й
кажа. Обаче няма много време, защото очите й вече срещат моите. Изглежда, тя се надява, че
ще имам достатъчно увереност, за да заговоря пръв.
И аз заговарям пръв, макар да не мисля, че увереността има нещо общо с това.
Свеждам поглед към китката си, за да проверя колко е часът —
— и бързо почесвам несъществуваща пъпка, за да не изглеждам неуверен.
— Отваряме след петнайсет минути, затова трябва да ти обясня какво ще правим.
Тя издиша дълбоко, изглежда по-облекчена и спокойна, дори още преди думите да се
отронят от устата ми.
— Звучи добре — съгласява се Обърн.
Аз приближавам към
стената.
— Признанията са заглавията на картините. Цените са написани на гърба. Твоята работа
е да регистрираш покупката, да помолиш клиента да попълни информационната карта за
доставка на картината и да прикрепиш признанието към картата за доставка, за да знам къде
да я изпратя.
Тя кимва и се втренчва в признанието. Явно иска да го види по-отблизо, затова го свалям
от стената и й го подавам. Наблюдавам я, докато чете признанието, преди да обърне
картичката.
— Мислиш ли, че хората някога купуват собствените си признания?
Знам, че го правят. Някои клиенти са ми доверявали, че те са написали признанието.
— Да, но аз предпочитам да не го знам.
Тя ме поглежда сякаш съм луд, но в същото време изглежда очарована и заинтригувана,
така че го приемам.
— Защо не искаш да знаеш? — пита тя.
Свивам рамене и очите й се свеждат към рамото ми и може би за миг се задържат върху
шията ми. Това ме кара да се зачудя какво си мисли, когато ме гледа така.
— Сещаш ли се, когато чуеш някоя група по радиото и си представиш музикантите във
въображението си? — подхващам аз. — Но после виждаш тяхна снимка или видео и
разбираш, че то няма нищо общо с действителността? Не е задължително представата да е
по-добра или по-лоша, просто е различна?
Тя кима разбиращо.
— Същото е, когато завърша една картина и някой ми споделя признанието, което я е
вдъхновило. Когато рисувам, аз създавам своя история в главата си, представям си какво е
подбудило това признание и кой го е оставил. Но когато открия, че образът, създаден във
въображението ми, докато рисувам, не пасва на действителната личност, стояща пред мен,
това някак си обезсилва изкуството ми.
Тя се усмихва и отново свежда поглед надолу.
— Има една песен, която се казва „Дръж се“ на група Алабама Шейкс — казва тя,
обяснявайки причината за поруменелите си страни. — Слушах тази песен повече от месец,
преди да видя видеото и да разбера, че певецът е жена. И на това ако не му се вика
объркване.
Аз се смея. Тя отлично разбира за какво говоря и аз не мога да престана да се усмихвам,
защото зная тази група и ми е трудно да повярвам, че някой ще си помисли, че певецът е
мъж.
— Тя казва името си в песента, нали?
Обърн свива рамене и сега аз се втренчвам в рамото й.
— Мислех, че той има предвид някой друг — промърморва тя, продължавайки да говори
за изпълнителя в мъжки род, макар вече да знае, че е жена.
Тя отмества поглед, заобикаля ме и се запътва към щанда.
Все още държи признанието в ръка и аз й позволявам да го отнесе.
— Мислил ли си някога да позволиш на хората да купуват картините анонимно?
Аз приближавам към другия край на щанда и се накланям напред, по-близо към нея.
— Не мога да кажа, че ми е хрумвало.
Обърн прокарва пръсти по плота, калкулатора, информационните карти, моите визитни
картички. Взема една и я обръща.
— Трябва да напечаташ признанията на гърба.
Веднага щом думите излизат от устата й, тя стиска устни в тънка линия. Смята, че съм
се обидил от предложението й, но аз не съм.
— И какво ще спечеля, ако покупките са анонимни?
— Ами — подхваща внимателно тя, — ако аз бях от хората, написали една от тези —
вдига картичката в ръката си — щеше да ме е срам да купя картината. Щях да се страхувам,
че ти ще знаеш, че аз съм написала признанието.
— Мисля, че тези, които пишат признанията, много рядко идват на изложбата.
Най-накрая тя ми подава картичката с признанието, после скръства ръце върху щанда.
— Дори и да не съм написала признанието, ще съм прекалено притеснена да купя
картината от страх, че ти може да предположиш, че аз съм авторът му.
В думите й има смисъл.
— Смятам, че признанието добавя елемент на реалистичност към картините ти, което
отсъства в другите видове изкуства. Ако някой човек влезе в галерията и види картина, с
която се чувства свързан, може да я купи. Но ако човек влезе в галерията ти и види картина
или признание, свързани с него, може да не желае тази връзка да бъде разкрита. Но тя
съществува. И те се срамуват, задето са вдъхновили картина за майка, признаваща, че може
да не обича собственото си дете. И когато подават картичката с признанието на този, който
регистрира покупката им, все едно му казват: „Аз съм свързан с това ужасно признание за
вина“.
Изпълвам се с благоговение към нея, но се старая да не я зяпам с такова очевидно
възхищение. Изправям се, но не мога да се отърся от внезапното желание да проникна в
главата й. Да прочета мислите й.
— Умееш да спориш.
Обърн ми се усмихва.
— А кой спори?
Не и ние. Определено не и ние.
— Тогава нека го направим — решавам аз. — Ще сложим номер под всяка картина и
хората ще ти носят тези номера, вместо картичката с признанието. Това ще им създаде
чувство на анонимност.
Докато заобикалям щанда и пристъпвам към нея, забелязвам и най-незначителната
подробност от реакцията й. Тя сякаш става малко по-висока и леко поема дъх. Протягам ръка
към нея, вземам картичката, а сетне се пресягам през нея за ножицата. Докато правя всички
тези неща, не я гледам, но чувствам погледа й и желанието й да срещне моя.
Оглеждам залата и започвам да броя картините, но тя ме прекъсва с думите:
— Двайсет и две. — Изглежда почти засрамена, че знае броя на картините, защото се
извръща настрани и прочиства гърлото си. — Преброих ги преди малко… докато беше под
душа. — Взима ножицата от ръцете ми и започва да реже хартията. — Имаш ли черен
маркер?
Вадя един и го оставям на щанда.
— Защо смяташ, че трябва да напечатам признанията върху визитните си картички?
— Признанията грабват вниманието — отвръща Обърн, докато продължава старателно
да изрязва квадратчета. — Те отличават твоето ателие от всички останали. Ако върху
визитните ти картички има признания, това ще събуди интерес.
Тя отново е права. Не мога да повярвам, че досега не ми е хрумвало. Сигурно страшно я
бива в бизнеса.
— С какво изкарваш прехраната си, Обърн?
— Подстригвам коси в един фризьорски салон на няколко пресечки оттук. — В отговора
й липсва гордост. Става ми тъжно заради нея.
— Би трябвало да ръководиш някакъв бизнес.
Тя не отговоря и аз се боя, че може би съм обидил професията й.
— Не че подстригването на коса е нещо, с което не би трябвало да се гордееш — бързо
додавам. — Просто мисля, че имаш нюх за бизнес. — Вземам черния маркер и започвам да
пиша номера върху квадратчетата, от едно до двайсет и две, защото това е броят на
картините, които тя каза, че са окачени по стените, и аз й се доверявам достатъчно, за да не
ги броя.
— Колко често организираш изложби? — Обърн изцяло пренебрегва моята обида/
комплимент относно професията й.
— В първия четвъртък на всеки месец.
Обърн ме гледа озадачено.
— Само веднъж месечно?
Кимам.
— Казах ти, че това всъщност не е истинска галерия. Не излагам творбите на други
художници, затова рядко отварям. Започнах да се занимавам с това едва преди няколко
години и работата потръгна, особено след като миналата година се озовах на първата
страница на „Далас Морнинг Нюз“. Явно съм достатъчно добър, за да мога да се издържам
само с една изложба на месец.
— Браво на теб! — възкликва тя, искрено впечатлена. Никога досега не съм опитвал да
направя впечатление, но тя ме кара малко да се гордея със себе си.
— Винаги ли имаш достатъчно количество картини?
Харесва ми, че тя е толкова заинтригувана.
— Не. Веднъж, преди около три месеца, изложбата се състоеше само от една картина.
Обърн се обръща и ме зяпва слисано.
— Защо само една?
Свивам рамене, опитвайки се да се правя на непукист.
— През този месец нямах вдъхновение.
Това не е съвсем вярно. Тогава започнах да се срещам с Хана Палиндрома и прекарах по-
голяма част от времето през онзи месец вътре в нея, опитвайки се да се съсредоточа върху
тялото й, като игнорирах факта, че помежду ни нямаше никакъв духовен контакт. Но нямаше
нужда Обърн да знае за това.
— Какво беше признанието?
Поглеждам я въпросително, тъй като не съм сигурен какво има предвид.
— За картината, която си нарисувал през онзи месец — пояснява тя. — Какво
признание я вдъхнови?
Припомням си онзи месец и единственото признание, което изглежда съм пожелал да
нарисувам. Въпреки че не беше мое признание, някак си сега усещам, че тя ме моли да й
споделя нещо съкровено и лично, което ме е вдъхновило през онзи месец.
— Картината се наричаше
Тя се взира съсредоточено в мен и веждите й се смръщват, сякаш се опитва да отгатне
моята история чрез това признание.
После изражението й се отпуска и продължава да се смекчава, докато накрая добива
съвсем разстроен вид.
— Това наистина е много тъжно — въздъхва Обърн.
Извръща поглед — или се опитва да скрие, че това признание я притеснява, или иска да
скрие, че се опитва да ме разгадае чрез него. Захваща се да разглежда няколко от картините,
висящи най-близо до нас, за да не гледа директно към мен. Играем на криеница и картините
очевидно са началната и отправна точка на играта.
— Явно този месец си имал голямо вдъхновение, защото двайсет и две е много голямо
число. Това е почти по една картина на ден.
Искам да кажа: „Само почакай до следващия месец“, но се сдържам.
— Някои от тях са стари. Не всички са нарисувани през този месец. — Протягам се
отново към нея, този път, за да взема тиксото, но вече е различно. Различно е, защото
случайно докосвам ръката й. Всъщност до този момент нито веднъж не съм я докоснал. Но
сега наистина се докоснахме и тя е абсолютно реална и аз стискам по-здраво ролката тиксо,
защото жадувам за повече от този случаен допир.
Искам да попитам: „И ти ли усещаш същото?“, ала не го правя, защото виждам как
кожата на ръката й настръхва и искам да помилвам тези миниатюрни грапавинки, които
току-що създадох.
Тя се прокашля и бързо прави крачка назад в просторното помещение, разрушавайки
близостта ни.
Аз дишам дълбоко, облекчен от пространството помежду ни, създадено от нея. Тя
изглежда притеснена и честно казано, аз също започвам да се чувствам неловко, защото все
още се опитвам да осъзная факта, че тя наистина е тук.
Ако трябва да гадая, бих казал, че Обърн е интроверт. Човек, който не е свикнал да се
намира сред други хора, още по-малко напълно непознати. Тя, изглежда, прилича на мен.
Самотник, мислител, художник, рисуващ своя собствен живот.
Сякаш тя се бои, че аз ще променя платното й, ако ми позволи да се приближа твърде
много.
Тя няма защо да се безпокои. Чувството е взаимно.
През следващите петнайсет минути ние окачваме номерата под всяка картина.
Наблюдавам я как записва заглавието на всяко признание върху лист хартия и отбелязва
номера му. Работи уверено, сякаш го е правила милион пъти. Мисля, че тя навярно е един от
тези хора, които са добри във всичко, което правят. Обърн притежава талант за живот.
— Винаги ли идват хора на тези изложби? — пита, когато отново се връщаме при щанда.
Харесва ми, че тя няма ни най-малка представа за моето ателие или за изкуството ми.
— Ела тук. — Запътвам се към входната врата, усмихвайки се на наивността и
любопитството й. В мен нахлува носталгично чувство, когато си спомням онази нощ, преди
повече от три години, когато отворих за пръв път. Тя ми връща част от онова вълнение и аз
закопнявам винаги да бъде така.
Когато приближаваме до вратата, дръпвам едно от признанията, за да може Обърн да
надзърне навън. Виждам как очите й се разширяват, докато оглежда дългата опашка, която
знам, че се е образувала отвън. Не винаги е било така. Всичко започна миналата година, след
онази статия на първата страница на вестника. Мълвата се разнесе, потокът от посетители се
увеличи и на мен ми потръгна.
— Ексклузивност — шепне тя и отстъпва крачка назад.
Прикрепвам отново признанието върху прозореца.
— Какво искаш да кажеш?
— Ето защо се справяш толкова добре. Защото ограничаваш броя на изложбите и не
можеш да нарисуваш много картини за един месец. Това прави изкуството ти много по-
ценно за хората.
— Да не би да казваш, че се справям добре, но не заради таланта си? — подсмихвам се,
за да разбере, че се шегувам.
Тя ме смушква игриво в рамото.
— Знаеш какво имам предвид.
Искам отново да ме смушка в рамото, защото ми хареса усмивката й, когато го направи,
но вместо това тя се обръща с лице към ателието. Поема бавно въздух. Това ме кара да се
запитам дали всички онези хора отвън я правят нервна.
— Готова ли си?
Обърн кимва и се усмихва принудено.
— Готова съм.
Отварям вратите и хората започват да се стичат вътре. Тази вечер се е събрала огромна
тълпа и през първите няколко минути аз се страхувам, че това може да я изплаши. Но
независимо колко тиха и стеснителна изглеждаше, когато за пръв път се появи тук, сега тя е
пълна противоположност. Обърн разцъфва, сякаш се чувства напълно в свои води, въпреки че
навярно никога досега не се е озовавала в подобна ситуация.
Което обаче не би ми хрумнало, докато я наблюдавам.
През първия половин час Обърн се смесва с гостите и обсъжда картините и някои от
признанията. Разпознавам някои лица, но повечето посетители са ми непознати. Тя се държи
така, сякаш познава всички. Накрая се връща обратно към щанда в ъгъла, когато вижда как
някой сваля номер пет. Номер пет съответства на картината със заглавие
Тя ми се усмихва от другия край на залата, докато регистрира първата си продажба. Аз
продължавам да снова из помещението, смесвам се с хората, но не спирам да я наблюдавам с
крайчеца на окото. Тази вечер всички са се съсредоточили върху творчеството ми, но моето
внимание е приковано в нея. Тя е най-интересното творение в тази зала.
— Баща ти ще дойде ли тази вечер, Оуен?
Откъсвам поглед от нея, за да отговоря на въпроса на съдия Корли, поклащайки глава.
— Тази вечер е зает — лъжа аз.
Ако заемах важно място в живота му, щеше да дойде.
— Жалко — отвръща съдия Корди. — Аз преобзавеждам кабинета си и той ми предложи
да се отбия и да погледна творбите ти.
Съдия Корли едва ли е повече от метър и шейсет, но егото му е два пъти по-високо. Моят
баща е адвокат и прекарва много време в сградата на съда в центъра на града, където се
намира кантората на съдия Корли. Знам го, защото баща ми не е сред почитателите на съдия
Корли и въпреки явното внимание на съдията, аз съм сигурен, че той също не е фен на баща
ми.
Наричам това „повърхностни приятели“. Когато приятелството ви е просто фасада, а
всъщност сте врагове. Баща ми има множество повърхностни приятели. Мисля, че това е
страничен ефект на адвокатската професия.
Аз нямам такива приятели. И не желая да имам.
— Притежаваш изключителен талант, макар да не съм сигурен, че твоите творби са по
вкуса ми — отбелязва съдия Корли и ме заобикаля, за да види друга картина.
Един час минава много бързо. Тя е заета през по-голямата част от времето и дори когато
не е, намира какво да прави. Не седи просто зад щанда със скучаещ вид като Хана
Палиндрома. Хана бе усъвършенствала изкуството да скучае, пилейки ноктите си по време
на двете изложби, докато работеше за мен. Учуден съм, че накрая изобщо са й останали
някакви нокти.
Обърн не изглежда отегчена. Тя има вид, сякаш се забавлява. Когато не е зад щанда с
някой клиент, тя се смесва с тълпата, усмихва се и се смее на шегите на посетителите, макар
да съм сигурен, че ги смята за глупави.
Вижда как съдия Корли приближава до щанда с номер в ръка. Усмихва му се и му казва
нещо, но той само изсумтява. Когато тя поглежда към номера, виждам как устните й се
свиват, но бързо си лепва фалшива усмивка. Погледът й бързо се плъзва по картината със
заглавие
знае също толкова добре като мен, че той не заслужава тази картина. Припряно си
проправям път към щанда.
— Станало е недоразумение.
Съдия Корли ме гледа раздразнено, а Обърн — с удивление. Вземам номера от ръката й.
— Тази картина не се продава.
Съдия Корли пухти гневно и сочи номера в ръката ми.
— Е, номерът все още е на стената. Мислех, че се продава.
Пъхам номера в джоба си.
— Беше продадена преди изложбата — осведомявам го. — Навярно съм забравил да
сваля номера. — Махам към картината зад гърба му. Една от малкото останали. — Може би
тази ще ви свърши работа?
Съдия Корли върти очи и прибира портфейла в джоба си.
— Не, няма — тросва се. — Хареса ми оранжевият цвят на другата картина. Пасва с
кожената тапицерия на дивана в кабинета ми.
Той я харесва заради оранжевия цвят. Слава богу, че я спасих от него.
Съдията махва към една жена, стояща на няколко метра от нас, и се отправя към нея.
— Рут — подвиква той, — нека утре се отбием в „Потъри Барн“. Тук нищо не ми
харесва.
Проследявам ги с поглед, докато се отправят към изхода и отново се извръщам към
Обърн. Тя се усмихва.
— Не можа да им позволиш да вземат твоето бебче, нали?
Аз изпускам облекчена въздишка.
— Никога нямаше да си го простя.
Тя гледа зад гърба ми към приближаващ клиент, аз се отдръпвам настрани и я оставям
да твори своята магия. Минава още половин час и повечето картини са купени, когато и
последният посетител изчезва в нощта. Заключвам вратата зад него.
Обръщам се, а Обърн все още стои зад щанда и оформя продажбите. Широка усмивка
озарява лицето й и тя дори не се опитва да я скрие. Каквото и да я бе тормозило, когато
прекрачи прага на ателието, вече го нямаше. В момента тя е щастлива и въодушевена.
— Продаде деветнайсет картини! — възкликва, почти пищейки. — ОМГ, Оуен!
Осъзнаваш ли колко пари си спечелил тази вечер? И осъзнаваш ли, че аз току-що използвах
инициалите ти в изречение?
Аз се смея, защото да, осъзнавам колко пари съм спечелил, и да, осъзнавам, че тя току-
що бе използвала инициалите ми в изречението. Но всичко е наред, защото тя беше
прекрасна, докато го правеше. Освен това навярно има вроден усет за бизнес, защото
напълно честно мога да заявя, че никога досега не съм продавал деветнайсет картини за една
вечер.
— И така? — питам, с надеждата, че това не е последният път, когато тя ми помага. —
Заета ли си следващия месец?
Тя се усмихва, но предложението ми за работа я кара да засияе.
— Никога не съм заета, когато става дума за сто долара на час.
Обърн брои парите и ги подрежда в отделни купчинки. Взема две банкноти по сто
долара и ги вдига с усмивка.
— Тези са мои. — Сгъва ги и ги пъхва в предния джоб на ризата си (или по-точно в
ризата на Хана Палиндрома).
Прекрасното ми настроение от вечерта започва да помръква в мига, в който разбирам,
че тя е приключила работата си и аз не знам как да я задържа още малко при мен. Не съм
готов да се разделя с нея, но тя прибира парите в чекмеджето и подрежда чековете върху
щанда.
— Минава девет — отбелязвам аз. — Навярно умираш от глад.
Питам, за да разбера дали тя иска да хапне нещо, но очите й тутакси се разширяват и
усмивката й изчезва.
— Вече минава девет? — Гласът й е пълен с паника, тя бързо се обръща и хуква към
стълбата. Взема по две стъпала наведнъж; нямах представа, че може толкова да бърза.
Очаквам я да хукне надолу по стъпалата със същата бързина, но тя не го прави, затова се
насочвам към стълбата. Когато стигам до горното стъпало, чувам гласа й, докато говори по
телефона:
— Съжалявам — казва тя. — Знам. Знам. — Мълчи няколко секунди, сетне въздъхва. —
Добре, всичко е наред, утре ще говорим.
Когато разговорът приключва, аз се изкачвам на площадката, изпълнен с любопитство
що за телефонно обаждане може да причини такава паника. Виждам я да седи притихнала до
бара, взряна в телефона в ръката си. Наблюдавам я как избърсва втора сълза за тази вечер и
мигом възневидявам този, с когото бе говорила. Не ми харесва човекът, който може да я
накара да се чувства по този начин, когато само допреди няколко минути тя не можеше да
спре да се усмихва.
Когато ме вижда на площадката, Обърн оставя върху барплота телефона с екрана надолу.
Не е сигурна дали съм видял сълзата й — видях я — затова се насилва да се усмихне.
— Извинявай за това — мълви тя.
Наистина я бива да крие истинските си чувства. Толкова е добра в това, че е чак
плашещо.
— Няма нищо — успокоявам я аз.
Тя се изправя и поглежда към банята. Явно се кани да каже, че е време да се преоблече и
да се прибере у дома. Изплашен съм, че ако го направи, никога повече няма да я видя.
— Имам традиция — заявявам. Лъжа, но ми се струва, че тя е от този тип момичета,
които не биха искали да нарушат традицията на едно момче. — Най-добрият ми приятел е
барман в заведението отсреща. Винаги се отбивам там да пийна по едно питие, след като
изложбите приключат. Искам да дойдеш с мен.
Тя още веднъж поглежда към банята. Съдейки по колебанието й, мога да заключа, че тя
или не е била често в барове, или просто не е сигурна, че иска да отиде там с
— Освен това предлагат и храна — додавам, опитвайки се да омаловажа факта, че току-
що я поканих на бар за по едно питие. — Най-вече ордьоври, но са много вкусни, а аз умирам
от глад.
Тя сигурно е гладна, защото очите й светват, когато споменавам ордьоври.
— Имат ли панирани пръчици със сирене? — пита с надежда.
Не съм сигурен дали имат панирани пръчици със сирене, но в този момент съм готов да
кажа каквото и да е, стига да прекарам още няколко минути с нея.
— Най-добрите в града.
Лицето й отново добива нерешително изражение. Тя поглежда към телефона в ръцете
си, после отново към мен.
— Аз… — Дъвче засрамено долната си устна. — Навярно първо трябва да се обадя на
съквартирантката си. Просто за да знае къде съм. Обикновено по това време вече съм у дома.
— Разбира се.
Обърн свежда поглед към телефона и набира номера. Чака, докато човекът отсреща
вдигне.
— Здрасти — казва в телефона, — аз съм. — Усмихва ми се успокояващо. — Тази вечер
ще закъснея, ще пийна по питие с един мъж. — Замълчава за секунда, сетне ме поглежда със
странно изражение. — Хм… да, предполагам. Той е тук.
Подава ми телефона.
— Тя иска да говори с теб.
Пристъпвам към Обърн и вземам телефона.
— Ало?
— Как се казваш? — пита някакво момиче от другия край на линията.
— Оуен Джентри.
— Къде ще водиш съквартирантката ми?
Тя ме разпитва с монотонен, властен глас.
— В бара на Харисън.
— По кое време тя ще се прибере у дома?
— Не знам. Може би след два часа? — Поглеждам към Обърн за потвърждение, но тя
само свива рамене.
— Грижи се нея — заръчва момичето. — Ще й кажа кодова дума, за да я използва, ако
ми позвъни, молейки за помощ. Ако не ми се обади до полунощ, за да ми съобщи, че се
прибира жива и здрава у дома, се обаждам в полицията и ще докладвам за убийството й.
— Хм… добре — отвръщам през смях.
— Дай ми пак да говоря с Обърн — нарежда инквизиторката.
Предавам телефона на Обърн, малко по-нервен от преди малко. По обърканото
изражение на лицето й се досещам, че тя за пръв път чува за кодовата дума. Допускам, че
или двете със съквартирантката й живеят заедно отскоро, или Обърн никога не излиза навън
да се забавлява.
— Какво? — изумява се Обърн, докато слуша по телефона. — Що за кодова дума е
„моливен член“?
Тя се плясва засрамено по устата.
— Извинявай — смотолевя, задето неволно се е изпуснала. Мълчи известно време,
после лицето й се сгърчва смутено. — Сериозно? Защо не можеш да избереш нормални думи
като „стафида“ или „дъга“? — Клати глава и тихо се смее. — Добре. Ще ти се обадя в
полунощ.
Приключва разговора и се усмихва.
— Емъри. Тя е малко странна.
Кимам в знак на съгласие за странната част. Обърн сочи към вратата.
— Може ли първо да се преоблека?
Съгласявам се охотно, доволен, че тя ще се върне с дрехите, с които бе дошла. Когато
изчезва в банята, вадя телефона си и пиша есемес на Харисън.
Аз: Идвам да пийна. Сервирате ли панирани пръчици със сирене?
Харисън: Не.
Аз: Направи ми услуга. Когато поръчам панирани пръчици със сирене, не казвай, че ги
няма в менюто. Просто кажи, че са свършили.
Харисън: Добре. Странна молба, но както кажеш.
Глава 3
Животът е странно нещо.
Още не проумявам що за ден беше днешният — започна с работата във фризьорския
салон, последва срещата с адвоката следобед, вечерта помагах в художествено ателие, а сега
за пръв път в живота си влизам в бар.
Беше ме срам да призная на Оуен, че никога досега не съм била в бар, но предполагам,
че той се досеща по моето смущение на входа. Не знаех какво да очаквам, когато пристъпих
вътре, защото още не съм навършила двайсет и една. Напомних на Оуен за това, но той
поклати глава и ми каза да не го споменавам, ако Харисън ми поиска документ за
самоличност.
— Просто му кажи, че си оставила личната си карта в ателието и аз ще гарантирам за
теб.
Барът определено не изглежда така, както очаквах. Представях си диско топки и
огромен дансинг като във филма с Джон Траволта „Треска в събота вечер“. Всъщност този
бар е много по-обикновено място. Вътре е тихо и навярно мога да преброя посетителите на
пръстите на двете си ръце. Вместо от дансинг, по-голямата част от заведението е заето от
маси. И никъде няма и следа от диско топки. Това малко ме разочарова.
Оуен се промушва покрай няколко маси, докато се добере до бара в дъното на слабо
осветеното помещение. Той издърпва един стол и ми махва да седна, после се настанява на
съседния.
Тъкмо когато заемам мястото си, мъжът в другия край на бара вдига глава и аз
предполагам, че това е Харисън. Изглежда на около двайсет години, с гъсти червени
къдрици. Съчетанието от светлата му кожа с четирилистните детелини, които се мъдрят
почти навсякъде в заведението, ме навежда на мисълта, че е ирландец или поне иска да бъде.
Знам, че не би трябвало да се изненадвам, че този тип притежава бар, въпреки че е
толкова млад, защото ако всички наоколо приличат на Оуен, градът навярно гъмжи от млади
предприемачи.
Харисън кимва към Оуен, сетне ме поглежда. Очите му се задържат за кратко върху мен,
после се извръщат отново към Оуен с недоумяващо изражение. Не знам какво е смутило
толкова този мъж, но Оуен не му обръща никакво внимание и се обръща към мен.
— Тази вечер беше великолепна — заявява той. Подпира брадичката си с ръка и ми се
усмихва. Комплиментът му ме кара и аз да се усмихна или може би причината е у него. Той
има толкова невинно, очарователно излъчване. Малките бръчици около очите му правят
усмивката му много по-искрена, отколкото у другите хора.
— Както и ти. — Двамата просто продължаваме да се усмихваме един на друг и аз
осъзнавам, че се наслаждавам на този миг, макар баровете да не са моята стихия. Толкова
отдавна не съм се забавлявала и не разбирам как Оуен изкара наяве една напълно различна
част от мен, но това ми харесва. Също така знам, че има толкова много други неща, върху
които би трябвало да се съсредоточа в момента, но това е само една нощ. Едно питие. Какво
може да ми навреди?
Той слага ръка върху бара и завърта стола си, така че да е изцяло обърнат към мен. Аз
правя същото, но столовете са твърде близо и коленете ни се допират. Той се намества така,
че едното ми коляно се оказва между неговите, а неговото— между моите. Не сме толкова
близо, че краката ни да се трият едно о друго, но определено се докосват и усещането е доста
интимно, особено когато седиш до мъж, когото едва познаваш. Оуен гледа към краката ми.
— Да не би да флиртуваме?
Приковали очи един в друг, ние продължаваме да се усмихваме и в този миг осъзнавам,
че откакто сме излезли от ателието му, усмивките не са слизали от лицата ни.
Поклащам глава.
— Аз не умея да флиртувам.
Той отново свежда поглед надолу и тъкмо понечва да ми отвърне, когато Харисън се
приближава. Накланя се напред и нехайно опира ръце на бара, насочил вниманието си върху
Оуен.
— Как мина?
Харисън определено е ирландец. Акцентът му е толкова силен, че едва го разбирам.
Оуен ми се усмихва.
— Дяволски добре.
Харисън кимва и чак тогава се обръща към мен.
— Ти сигурно си Хана. — Протяга ми ръка. — Аз съм Харисън.
Аз не поглеждам Оуен, но чувам прокашлянето му. Поемам ръката на Харисън я
разтърсвам.
— Приятно ми е да се запознаем, Харисън, но аз всъщност съм Обърн.
Очите на Харисън се разширяват и той бавно се извръща към Оуен.
— Мамка му, човече! — изрича и виновно се засмива. — Не съм в час с теб.
Оуен махва небрежно.
— Няма нищо — успокоява го. — Обърн знае за Хана.
Всъщност не е точно така. Знам, че Хана е момичето, което току-що го е зарязало. Знам
и това, което Оуен ми каза: че посещението в този бар след изложба е традиция. Затова сега
ми става любопитно защо Харисън никога не се е срещал с Хана, щом тя е работила в
ателието. Оуен ме поглежда и забелязва смущението ми.
— Аз никога не съм я водил тук.
— Оуен
с Хана?
Оуен поклаща глава, сякаш не желае да говори за това.
— Обичайното.
Харисън не пита какво е „обичайното“, затова предполагам, че той разбира какво точно
се е случило е Хана. Иска ми се да знаех какво означава „обичайното“.
— Какво да ти предложа за пиене, Обърн? — пита Харисън.
Поглеждам малко притеснено към Оуен, защото нямам представа какво да поръчам.
Никога досега не съм поръчвала питие, имайки предвид, че не съм достатъчно голяма, за да
го правя. Той разбира изражението ми и тутакси се извръща към Харисън.
— Донеси ни два джака с кока-кола — поръчва. — И порция панирани пръчици със
сирене.
Харисън потропва с юмрук по бара.
— Ей сега идват — казва и понечва да се отдалечи, но сетне се спира и отново поглежда
към Оуен. — О, панираните пръчици със сирене свършиха. Останаха само жалки подобия.
Чипс със сирене става ли?
Опитвам се да не се мръщя, но наистина очаквах с нетърпение пръчиците със сирене.
Оуен ме поглежда и аз кимвам.
— Звучи добре — примирявам се.
Харисън се усмихва и отново понечва да се отдалечи, но пак се извръща, само че този
път към мен.
— Ти си на двайсет и една, нали?
Аз бързо кимвам и забелязвам как по лицето му се мярва съмнение, но той се обръща и
си тръгва, без да поиска личната ми карта.
— Ти си безнадеждна лъжкиня — смее се Оуен.
Издишвам дълбоко.
— Обикновено не лъжа.
— Разбирам защо — казва той.
Нагласява се върху стола и краката ни отново се допират. Той се усмихва.
— Ще ми разкажеш ли своята история, Обърн?
Ето че се започва. Този момент обикновено наричам „началото на края“.
— Леле — подсвирва той. — Какъв е този поглед?
Осъзнавам, че навярно съм се смръщила, когато ме попита.
— Моята история е следната: живея много затворен живот и не обичам да говоря за
това.
Той се усмихва, което не очаквах.
— Звучи ми също като моята история.
Харисън се връща с питиетата, спасявайки ни от това, което е на път да се превърне в
провален разговор. И двамата отпиваме едновременно първата глътка, но при Оуен минава
по-гладко. Въпреки че още съм непълнолетна, в миналото, когато живеех в Портланд, съм
пила малко алкохол с приятели, но това питие се оказа прекалено силно за мен. Закривам
устата си с длан и се закашлям и Оуен, естествено, отново се смее.
— Е, след като никой от нас не желае да говори за себе си, поне танцуваш ли? — Той
поглежда над рамото ми към малкия, празен дансинг в другия край на залата.
Аз мигом клатя глава.
— Защо ли отговорът не ме изненадва? — Той се изправя. — Хайде, ела.
Аз отново клатя глава отрицателно и почти незабавно настроението ми се променя.
Няма начин да танцувам с него, особено на бавната песен, която току-що зазвучава. Той
сграбчва ръката ми и се опитва да ме вдигне от мястото ми, но аз се вкопчвам за стола с
другата си ръка, готова да се боря с него, ако се наложи.
— Наистина ли не искаш да танцуваш? — пита Оуен.
— Наистина не искам да танцувам.
Той се взира няколко секунди в мен, сетне се отпуска на стола си. Накланя се напред и с
жест ме моли да приближа. Все още държи ръката ми и аз усещам как палецът му погалва
леко моя. Продължава да се накланя, докато устата му не приближава ухото ми.
— Десет секунди — шепне. — Дай ми само десет секунди на дансинга. Ако след това
все още не желаеш да танцуваш с мен, можеш да си тръгнеш.
По ръцете, краката и шията ми запълзяват приятни тръпки, а гласът му е толкова нежен
и убедителен, че без да се усетя кимам в знак на съгласие.
Десет секунди са нищо. С десет секунди мога да се справя. Десет секунди не са
достатъчно дълго, за да се изложа. И след като изтекат, ще се върна на мястото си и се
надявам, че той ще престане да ми досажда с танците.
Оуен отново се изправя и ме повежда към дансинга. Изпитвам облекчение, че в
заведението няма много посетители. Въпреки че ще бъдем единствените на дансинга, няма
опасност да станем център на внимание, защото барът е почти празен.
Стигаме до дансинга и той слага ръка на кръста ми.
— Една — шепна.
Оуен се усмихва, когато разбира, че аз наистина броя секундите. С другата си ръка
премята моята около шията му. Наблюдавала съм няколко танца, така че поне знам как да
застана.
— Две.
Кавалерът ми клати през смях глава и обвива свободната си ръка малко над кръста ми,
привличайки ме плътно към себе си.
— Три.
Той започва да се поклаща и в този момент аз започвам да бъркам стъпките. Нямам
представа какво да правя по-нататък. Свеждам поглед към краката ни, надявайки се да
отгатна какво да правя с моите. Оуен допира чело до моето и също поглежда към краката ни.
— Просто ме следвай — проронва. Ръката му се плъзва на кръста ми и той нежно води
бедрата ми в посоката, в която иска да се движа.
— Четири — шепна, докато се полюшвам заедно с него.
Чувствам, че той малко се отпуска, когато вижда, че съм влязла в такт. Ръката му отново
се плъзва по-високо на гърба ми и той ме притегля по-близо. Аз неволно охлабвам хватката
на шията му и се притискам към гърдите му.
Усмивката му е опияняваща и преди да осъзная какво правя, очите ми се затварят и аз
вдъхвам уханието му. От него все още се излъчва аромата на гела му за душ, въпреки че са
минали часове, откакто излезе от банята.
Мисля, че ми харесва да танцувам.
Изглежда съвсем естествено, сякаш танците са неделима част от човешкото
съществуване.
Всъщност прилича на секса. Аз имам толкова опит със секса, колкото с танците, но
прекрасно помня всеки миг, прекаран с Адам. Това е много интимно преживяване —
начинът, по който две тела се сливат и някак си знаят точно какво да правят и как точно да
нагласят ритъма си, докато го правят.
Чувствам как пулсът ми се ускорява и по тялото ми се разлива топлина. Толкова отдавна
не съм изпитвала това усещане. Питам се дали танцът ми въздейства така, или Оуен. Никога
досега не съм танцувала бавен танц, затова нямам с какво да сравнявам. Мога единствено да
кажа, че само Адам ме е карал да се чувствам по този начин. Изминало е много време,
откакто съм искала някой да ме целуне.
Или може би е изминало много време, откакто съм си позволявала да се чувствам така.
Оуен повдига ръка до главата ми и приближава устни към ухото ми.
— Минаха десет секунди — шепне той. — Искаш ли да спрем?
Аз леко поклащам глава.
Не виждам лицето му, но знам, че той се усмихва. Притиска ме по-здраво към себе си и
отпуска глава на темето ми. Аз затварям очи и отново вдъхвам уханието му.
Танцуваме, докато песента свършва, и аз не знам дали първа трябва да се отдръпна, или
се предполага, че той трябва пръв да го стори, но нито един от нас не помръдва. Започва
друга песен и за наш късмет тя също е бавна, така че ние просто продължаваме да се
движим, сякаш първата изобщо не е свършвала. Не помня в кой момент Оуен е отдръпнал
ръката си от тила ми, но сега тя бавно се спуска надолу по гърба ми и ръцете и краката ми
толкова омекват, че се питам дали ги има. Улавям се, че искам той да ме вдигне на ръце и да
ме отнесе, за предпочитане право в леглото си.
Инициалите на името му напълно съответстват на чувствата, които изпитвам в този миг.
Искам отново и отново да шепна „ОМГ“.
Откъсвам се от гърдите му и поглеждам към него. Той не се усмихва. Очите му ме
пронизват и изглеждат много по-тъмни, отколкото когато влязохме в този бар.
Разделям ръцете си и плъзвам едната по шията му. Изумена съм, че се чувствам
достатъчно удобно, за да го направя, а още повече ме изненадва неговата реакция. Той
въздъхва тихо, аз усещам как кожата на врата му настръхва, очите му се затварят и челото му
се допира до моето.
— Сигурен съм, че току-що се влюбих в тази песен — мълви той. — А аз мразя тази
песен.
Усмихвам се леко, а той ме притиска по-силно, полагайки главата ми на гърдите си. Ние
мълчим и продължаваме да танцуваме, докато песента не свършва. Започва трета песен и аз
решавам, че не мога да танцувам на нея, защото е прекалено бърза. И двамата разбираме, че
танците са приключили, поемаме едновременно дъх и понечваме да се разделим.
Изражението му е напрегнато и съсредоточено и въпреки че много харесвам усмивката
му, не по-малко ми се нрави, когато ме гледа така. Отдръпвам ръце от шията му, а той своите
от кръста ми и двамата стоим насред дансинга, взираме се неловко един в друг и аз не съм
сигурна какво да направя по-нататък.
— Характерно за танците е — подема Оуен, скръстил ръце, — че без значение колко
добре се чувстваш докато танцуваш, винаги е адски неловко, когато свършат.
Изпитвам огромно облекчение, че не съм единствената, която не знае какво да прави.
Ръката му докосва рамото ми и той ме повежда обратно към бара.
— Трябва да довършим питиетата.
— И чипса — додавам аз.
Той повече не ме кани да танцуваме. Всъщност веднага щом се връщаме на бара Оуен
като че ли иска по-скоро да се махне оттук. Изяждам повечето картофки, докато той бъбри
още малко с Харисън. Оуен забелязва, че не се докосвам до питието си, затова го допива.
Излизаме навън и отново се чувстваме малко неловко, както когато танцът свърши. Чак сега
осъзнавам, че вечерта е към края си и се ненавиждам, задето още не съм готова да се
сбогувам с него. Но за нищо на света няма да му предложа да се върнем в ателието му.
— Къде живееш? — пита той.
Моите очи срещат неговите и аз съм смаяна от дързостта в тях.
— Няма да дойдеш в апартамента ми — отсичам рязко.
— Обърн — засмива се той, — късно е. Предлагам да те изпратя до вас, а не да
прекарам нощта с теб.
Аз поемам дълбоко дъх, смутена от предположението си.
— О. — Соча надясно. — Живея на около петнайсет пресечки в тази посока.
Той се усмихва и махва натам, сетне двамата се отправяме към жилището ми.
— Но ако те бях помолил да прекарам нощта с теб… Засмивам се и игриво го ръгвам.
— Щях да ти кажа да вървиш по дяволите.
Глава 4
Ако отново бях на единайсет години, щях да разклатя вълшебната си топка за въпроси,
отговори и предсказания и да я попитам нещо глупаво от рода на: „Обърн Мейсън Рийд
харесва ли ме? Смята ли ме за готин?“.
Може би градя предположенията си на начина, по който тя ме гледа в момента, но
очаквам отговорът да бъде: „Определено да“.
Ние продължаваме да се отдалечаваме от бара в посока към жилището й и като се има
предвид, че е доста далеч, вероятно мога да измисля достатъчно въпроси, докато стигнем, за
да я опозная по-добре. Но единственото, което искам да узная, откакто я видях тази вечер да
стои пред ателието ми, е причината й за завръщането й в Тексас.
— Ти така и не ми каза защо си се преместила в Тексас.
Тя изглежда разтревожена от коментара ми, но аз не разбирам защо.
— Никога не съм ти казвала, че не съм от Тексас.
Усмихвам се, за да замажа грешката си. Не би трябвало да зная, че тя не е оттук, защото
доколкото й е известно, аз не знам нищо за нея, освен това, което тя ми е казала тази вечер.
Правя всичко възможно, за да не издам мислите си, защото ако сега й разкажа цялата истина,
ще изглежда сякаш съм крил нещо от нея през по-голямата част от вечерта. Наистина не бях
докрай искрен с нея, но вече е късно да си призная.
— Не беше нужно да ми казваш. Разбрах го по акцента ти.
Обърн ме поглежда внимателно и аз предполагам, че няма да отговори на въпроса ми,
затова бързо измислям нов, но той се оказва още по-прибързан.
— Имаш ли гадже?
Тя бързо отмества поглед и сърцето ми се свива, защото поради някаква причина
изглежда виновна. Не е трудно да отгатна, че това означава, че тя има гадже, а момичетата
със сериозни приятели не бива да танцуват като нас двамата тази вечер.
— Не.
Тутакси ми олеква. Отново се усмихвам, навярно за милионен път, откакто днес я видях
на прага си. Не съм сигурен дали тя го знае, но аз много рядко се усмихвам.
Очаквам ответния въпрос, ала тя мълчи.
— Няма ли да ме попиташ дали аз имам гадже?
Обърн се засмива.
— Не. Тя е скъсала с теб миналата седмица.
О, да. Бях забравил, че вече обсъждахме тази тема.
— Голям съм късметлия.
— Това не е много мило — мръщи се спътницата ми. — Сигурна съм, че за нея е било
трудно да вземе това решение.
Не съм съгласен и клатя отрицателно глава.
— За нея беше лесно решение. Както и за всички останали.
Обърн се спира за секунда-две и се взира внимателно в мен, преди отново да тръгне.
— Всички останали?
Чак сега осъзнавам, че казаното не ме представя в много добра светлина, но не смятам
да я лъжа. Освен това, ако съм откровен с нея, тя може да продължи да ми вярва и да пожелае
да узнае нещо повече за мен.
— Да. Често са ме зарязвали.
В отговор на заявлението ми тя ме стрелва бегло с поглед и бърчи нос.
— И защо, Оуен?
Опитвам се да смекча думите, които ще излязат от устата ми, като говоря по-тихо, но
това не е нещо, което обезателно искам да й призная.
— Аз не съм много добро гадже.
Обърн се извръща, навярно за да не видя разочарованието в очите й. Но въпреки това то
не ми убягва.
— И какво те прави лошо гадже?
Сигурен съм, че има достатъчно причини, но аз се съсредоточавам върху най-
очевидните отговори.
— Поставям много неща преди връзките си. За повечето момичета да не бъдат на първо
място е достатъчно основателна причина за раздяла.
Поглеждам я, за да видя дали тя продължава да се мръщи, или лицето й е добило
осъдително изражение. Вместо това Обърн се замисля и кима.
— Значи Хана е скъсала с теб, защото не си имал време за нея?
— Да, в крайна сметка това се оказа основната причина.
— Колко дълго бяхте заедно?
— Не много. Няколко месеца. Може би три.
— Обичаше ли я?
Искам да я погледна, да видя изражението на лицето й, след като ми зададе този въпрос,
но не желая тя да види моето. Не желая да си помисли, че намръщената ми физиономия
означава, че съм безсърдечен, защото не съм. Всъщност изпитвам тъга, задето не успях да
обикна Хана.
— Мисля, че е много трудно да се даде точно определение на любовта — отвръщам
аз. — Можеш да обичаш много неща в даден човек, но не и самия него.
— Плакал ли си?
Въпросът й ме разсмива.
— Не, не съм плакал. Бях ядосан. Срещах се с момичета, които твърдяха, че няма да
имат нищо против, когато понякога имам нужда да остана сам за седмица или две. И когато
това наистина се случваше, после прекарвахме по-голямата част от времето в разправии
заради това, че обичам изкуството си повече, отколкото тях.
Обърн се обръща и започва да върви заднешком, без да откъсва поглед от мен.
— А така ли е? Наистина ли повече обичаш изкуството си?
Този път я гледам право в очите.
— Абсолютно.
Устните й се извиват в колеблива усмивка и аз така и не разбирам защо отговорът ми й
се понрави. Повечето хора обикновено са обезпокоени. Би трябвало да съм способен да
обичам хората повече, отколкото обичам да творя върху платното, ала досега не ми се е
случвало.
— Кое е най-доброто анонимно признание, което си получавал?
Не бяхме вървели много дълго. Дори не бяхме стигнали до края на улицата, но въпросът,
който тя току-що ми зададе, можеше да отвори тема за разговор за няколко дни.
— Сложен въпрос.
— Пазиш ли ги всичките?
Кимам.
— Не съм изхвърлил нито едно. Дори ужасните.
Това привлича вниманието й.
— Дай определение на „ужасни“.
Поглеждам през рамо към края на улицата и ателието си. Не знам защо изобщо в главата
ми се мярва мисълта да й ги покажа, защото досега с никого не съм ги споделял.
Но тя не е който и да е.
Когато отново се извръщам към нея, очите й са пълни с надежда.
— Мога да ти покажа някои — предлагам аз.
От думите ми усмивката й става по-широка, тя тутакси спира да крачи към апартамента
си и се запътва право към ателието ми.
Когато се изкачваме по стълбата, аз отварям вратата и й позволявам да пристъпи прага,
който досега съм престъпвал само аз. Това е стаята, в която рисувам. Тук пазя всички
признания. Тази стая е най-съкровената част от мен. Може да се каже, че тази стая пази
моето признание.
Тук има няколко картини, които никога не съм показвал на никого. Картини, които
никога няма да видят бял свят, като тази, която тя гледа в момента.
Тя докосва платното и прокарва пръсти по лицето на мъжа, изобразен на платното.
Докосва очите му, носа, устните.
— Това не е признание — казва Обърн, докато чете листчето, прикрепено към
картината. Поглежда ме. — Кой е това?
Приближавам към мястото, където е застанала, и се взирам в портрета заедно с нея.
— Баща ми.
Тя тихо ахва и плъзва пръсти по думите, написани на листчето.
— Какво означава
Пръстите й сега проследяват резките бели линии върху картината и аз се питам дали
някой някога й е казвал, че художниците не обичат когато друг човек докосва творбите им.
В този случай не е така, защото аз искам да я гледам как докосва всяка една от тях.
Харесва ми това, че тя се опитва да почувства картината не само с очи, но и с ръце. Тя вдига
с очакване поглед към мен, очаквайки да й обясня какво означава заглавието.
— Означава само лъжи. — Отдалечавам се, преди Обърн да види изражението на лицето
ми. Вземам три кутии, които държа в ъгъла, и ги нося в средата на стаята. Сядам с
кръстосани крака върху бетонния под и я приканвам с жест да стори същото.
Тя сяда пред мен, така че кутиите остават между нас. Вземам двете по-малки, които са
отгоре, и ги оставям настрани, а после отварям капака на най-голямата. Тя надзърта вътре,
заравя ръка в купчината признания и наслуки избира едно. Чете го на глас.
Обърн пуска признанието обратно в кутията и взема друго.
— Ще използваш ли някога някои от тези за картините си? Затова ли ги държиш тук?
Поклащам глава.
— Тук държа тези, които до известна степен се повтарят. Ще се изненадаш колко си
приличат тайните на хората.
Тя чете друго.
Признанието я кара да се намръщи.
— Господи — промълвява и взема друго. — Как си могъл да запазиш вярата си в
човечността, след като всеки ден четеш подобни неща?
— Лесно — отвръщам. — Всъщност това ме кара да ценя хората повече, след като знам,
че всички ние притежаваме тази удивителна способност да прикриваме истинските си
чувства. Особено по отношение на най-близките ни хора.
Гостенката ми спира да чете признанието, което държи в ръка, и очите й срещат моите.
— Ти си впечатлен, че хората умеят така добре да лъжат?
Клатя глава.
— Не. Просто ми става по-леко при мисълта, че всички го правят. Заради това ми се
струва, че навярно животът ми не е толкова гаден, както си мисля.
Тя ме дарява с мълчалива усмивка и продължава да рови в кутията. Аз я наблюдавам.
Някои от признанията я карат да се смее. Други — да се мръщи. А някои — да съжалява, че
изобщо ги е прочела.
— Кое е най-ужасното признание, което си получавал?
Знаех, че въпросът е неизбежен. Почти ми се иска да я излъжа и да й кажа, че съм
изхвърлил повечето от тях, но вместо това соча към по-малката кутия. Тя се накланя напред
и я докосва, но не я придърпва към себе си.
— Какво има тук?
— Признания, които не искам да прочета отново.
Обърн свежда поглед към кутията и бавно отваря капака. Грабва това, което лежи най-
отгоре.
—
лекото движение на гърлото й, когато преглъща, а после поглежда отново към
признанието. —
Тя не просто оставя признанието обратно в кутията. Смачква го на топка и го хвърля
вътре, сякаш е изпълнена с гняв. Затваря капака на кутията и я избутва настрани, по-далеч от
себе си. Виждам, че мрази тази кутия не по-малко от мен.
— Ето — казвам и й подавам кутията, която още не беше отворила. — Прочети някои от
тези. Ще се почувстваш по-добре.
Тя нерешително изважда едно листче. Преди да го прочете, се изправя и се разкършва,
сетне поема дълбоко дъх.
Обърн се усмихва, но знам, че има нужда от още едно хубаво признание. Ровя в кутията,
докато не откривам онова, напечатано върху синя плътна хартия.
— Прочети това. То е любимото ми.
Тя се смее и ме поглежда признателно.
— Това хлапе ще се натъжи, когато за пръв път се събуди в общежитието в колежа и не
открие нова играчка. — Слага го обратно в кутията и продължава да рови вътре. — Тук има
ли твое признание?
— Не. Никога не съм писал нито едно.
Обърн слисано се взира в мен.
— Никога?
Клатя глава, а тя скланя смутено своята.
— Това не е правилно, Оуен. — Тутакси се изправя и излиза от стаята. Аз не разбирам
какво става, но преди да успея да стана и да я последвам, тя се връща. — Ето. — Протяга ми
къс хартия и химикалка. Сяда обратно на пода пред мен и кима към листчето, подканвайки
ме да пиша.
Седя и гледам хартийката, когато чувам гласа й:
— Напиши нещо за себе си, което никой друг не знае. Нещо, което никога и никому не
си казвал.
Думите й ме карат да се усмихна, защото има толкова много неща, които бих могъл да й
кажа. На много от тях тя навярно няма да повярва, а има толкова много, които не съм
сигурен, че искам някога да узнае.
— Ето. — Късам листчето на две и й подавам едната половина. — Ти също трябва да
напишеш нещо.
Аз пръв започвам да пиша и когато свършвам, тя взема химикалката от ръцете ми. Пише
своето признание без капка колебание. Сгъва го и понечва да го хвърли в кутията, но аз я
възпирам.
— Трябва да си ги разменим.
Обърн мигом клати глава.
— Няма да прочетеш моето — заявява твърдо.
Толкова е непреклонна, че аз още по-силно искам да го прочета.
— Не е признание, ако никой не го прочете. А просто несподелена тайна.
Тя бръква в кутията и заравя признанието си сред останалите.
— Не е нужно да го четеш в мое присъствие, за да се смята за признание. — Грабва
листчето от ръката ми и го пъхва в кутията при нейното и при останалите. — Не си прочел
нито едно от всички тези тук веднага след като са били написани.
В думите й има смисъл, но аз съм много разочарован, задето не знам какво бе написала
току-що. Иска ми се да изсипя кутията на пода и да се опитам да открия нейното признание,
но тя се изправя и ми протяга ръка.
— Изпрати ме до вкъщи, Оуен. Става късно.
Извървяваме по-голямата част от пътя до апартамента й мълчаливо. Но не в неловко
мълчание. Мисля, че и двамата сме притихнали, защото никой от нас още не е готов да се
сбогува с другия.
Тя не спира пред входа на сградата, където живее, за да ми каже „довиждане“. Вместо
това влиза вътре, очаквайки да я последвам.
И аз го правя.
Вървя след нея, докато стигаме до апартамент 1408. Взирам се в цифрите на вратата и
ми се иска да я попитам дали е гледала филма на ужасите „1408“, с Джон Кюсак в главната
роля. Но се боя, че ако никога не е чувала за него, може да не й хареса, че апартаментът й
има същия номер като заглавието на един филм на ужасите.
Обърн пъхва ключа в ключалката и отваря вратата. Извръща се към мен, но преди това
махва към табелката с номера.
— Зловещо, нали? Гледал ли си филма?
Кимам.
— Не смятах да го споменавам.
Обърн поглежда номера и въздъхва.
— Открих съквартирантката си в интернет, тя вече живееше тук. Вярваш или не, но
Емъри е имала възможност да избира между три апартамента и нарочно е предпочела този,
заради страховитото съвпадение с филма.
— Звучи малко притеснително.
Обърн кима и поема дълбоко дъх.
— Тя е… различна.
И свежда поглед надолу.
Аз на свой ред поемам дълбоко дъх и вдигам очи към тавана.
Погледите ни се срещат по средата и аз мразя този миг. Мразя го, защото искам да й
кажа още толкова много, но за нея е време да си тръгва. Твърде е рано за целувка, но
неловкостта от края на първата среща е осезаема. Ненавиждам този момент, защото усещам
колко неудобно се чувства тя, докато очаква да й пожелая лека нощ.
Вместо да постъпя, както е редно, аз соча към вътрешността на жилището.
— Имаш ли нещо против да ползвам тоалетната, преди да си тръгна?
Звучи достатъчно прозаично, но ми дава извинение още малко да поговоря с нея. Тя
поглежда вътре и аз виждам как по лицето й се мярва съмнение, защото изобщо не ме
познава и не знае, че никога не бих я наранил, но иска да постъпи правилно и да се
предпази. Това ми харесва. Ще се тревожа по-малко, след като знам, че притежава поне
малко инстинкт за самосъхранение.
Усмихвам се невинно.
— Вече обещах, че няма да те измъчвам, изнасилвам или убивам.
Не знам защо това я кара да се чувства по-добре, но тя се засмива.
— Е, щом си обещал — промърморва и отваря по-широко вратата, за да вляза в
апартамента. — Но за всеки случай трябва да знаеш, че съм много шумна. Мога да крещя
като Джейми Лий Къртис.
Не би трябвало да мисля как звучи, когато крещи. Но тя сама ме наведе на тази мисъл.
Обърн ми сочи към тоалетната, аз влизам и затварям вратата зад себе си. Стискам с две
ръце ръба на умивалника, докато се взирам в огледалото. Опитвам се да се убедя, че това е
просто съвпадение. Появата й тази вечер на прага на ателието ми. Връзката й с моето
изкуство. Съвпадението на нашите презимена.
Глава 5
Какво, по дяволите, правя? Аз не постъпвам така. Не каня мъже в дома си.
Тексас ме превръща в уличница.
Включвам кафеника, макар отлично да знам, че не се нуждая от кофеин. Но след ден
като днешния съм сигурна, че и без това няма да мога да заспя, така че защо не, по дяволите?
Оуен излиза от тоалетната, но не се запътва към вратата. Вместо това погледът му се
насочва към картината върху стената в другия край на всекидневната. Приближава бавно към
нея и я изучава.
По-добре да не казва нищо лошо за нея. Макар че той е художник. Навярно я преценява.
Той няма как да знае, че тази картина е последното, което Адам е нарисувал за мен, преди да
почине, и тя ми е по-скъпа от всичко друго, което притежавам. Ако Оуен започне да я
критикува, незабавно ще го изгоня. Независимо от флирта помежду ни, всичко ще приключи
по-бързо, отколкото е започнало.
— Твоя ли е? — пита той и сочи картината.
Ето, започва се.
— На съквартирантката ми — лъжа аз.
Струва ми се, че ще бъде по-честен в преценката си, ако не знае, че картината е моя.
Оуен се обръща към мен и няколко секунди ме наблюдава втренчено, преди отново да се
извърне към картината. Прокарва пръсти по самия център, където две ръце се протягат една
към друга.
— Невероятно — проронва той тихо, сякаш не говори на мен.
— Такъв беше и той — мърморя под нос, знаейки, че Оуен може да ме чуе, но не ме е
грижа. — Искаш ли чаша кафе?
Гостът ми отвръща „да“ без да се обръща. Взира се в картината още известно време,
после оглежда стаята, като внимателно изучава всичко. За щастие, по-голямата част от
вещите ми са все още в Орегон и единствената следа от мен в целия апартамент е тази
картина, така че той няма да може да научи нищо за притежателката й.
Наливам му чаша кафе и я плъзвам по барплота. Оуен идва в кухнята, сяда и я притегля
към себе си. Добавям сметана и захар в моето кафе и после му ги подавам, но той ги
отмества настрани и отпива глътка кафе.
Не мога да повярвам, че той седи тук, в моя апартамент. А това, което ме стъписва още
повече е, че някак си се чувствам удобно с него. Той навярно е единственият мъж след Адам,
с когото изпитвам желание да флиртувам. Не че оттогава не съм излизала с други момчета.
Срещала съм се с неколцина. Е, добре де, с двама. И само една от тези срещи завърши с
целувка.
— Каза, че си се запознала със съквартирантката си в интернет — подхваща той. — Как
се случи това?
Струва ми се, че той ме разпитва, за да узнае повече за мен, затова изпитвам облекчение
от този незначителен въпрос.
— Кандидатствах за работа в интернет, когато реших да се преместя тук от Портланд. Тя
се свърза с мен по телефона и в края на разговора ме покани да се нанеса при нея и да си
поделим наема.
Той се усмихва.
— Сигурно си й направила страхотно първо впечатление.
— Не беше точно така — отвръщам. — Тя просто имала нужда да си подели с някого
наема, иначе щели да я помолят да напусне апартамента.
Оуен се смее.
— Изразяваш се прекалено изискано. На това му се вика да уцелиш момента.
— Я го кажи пак.
— На това му се вика да уцелиш момента — повтаря той и се подсмихва.
Аз прихвам. Той не е това, което първоначално очаквах, когато влязох в ателието му.
Предполагах, че художниците са мълчаливи, мрачни и емоционални създания. Оуен
всъщност изглежда спокоен и овладян. Определено е зрял за възрастта си, като се има
предвид факта, че е създал успешен бизнес, но всъщност е много разумен и… забавен.
Изглежда, животът му е подреден и балансиран и това навярно е най-привлекателното, което
намирам в него.
И да, разяжда ме едно противоречиво чувство, защото виждам накъде води всичко това.
И за едно типично момиче на двайсет години всичко би било вълнуващо и забавно. Нещо, за
което ще си пишете с есемеси с най-добрата си приятелка.
Ала моята ситуация е всичко друго, но не и типична, което обяснява планината от
колебания, която нараства в мен, ведно с нервността и вълнуващото очакване. Гложди ме
любопитство към него и от време на време се улавям, че се взирам в устните, шията или
ръцете му, които явно са способни да направят много други великолепни неща, освен да
рисуват.
Но нерешителността, която изпитвам, се дължи до голяма степен на самата мен и
неопитността ми, защото не съм сигурна какво да правя с ръцете си, ако се стигне до това.
Опитвам се да си припомня сцени от филми или книги, където момчето и момичето са
привлечени един от друг и как преминават от този първоначален момент на харесване към
онзи миг на… изява на чувствата си. Измина доста време, откакто бях с Адам, и съм
забравила какво следва.
Разбира се, няма да спя с него тази нощ, но беше толкова дяволски отдавна, откакто съм
се чувствала така добре с някого, че да си струва да го целуна. Просто не желая моята
неопитност да е толкова очевидна, макар да съм сигурна, че той вече я е забелязал.
Тази липса на опит действително пречи на мислите ми и очевидно на разговора, защото
аз мълча, а той просто се взира в мен.
И това ми харесва. Харесва ми, когато той ме гледа, защото толкова отдавна не съм се
чувствала красива в нечии други очи. И точно сега той ме гледа толкова внимателно и с
такова удоволствие, с такава топлина в очите, че бих била щастлива да проведем остатъка от
вечерта по този начин, без да разговаряме.
— Искам да те нарисувам — нарушава мълчанието Оуен. Гласът му е изпълнен с
увереност, която толкова ми липсва.
Очевидно сърцето ми е разтревожено, че съм забравила съществуването му, защото сега
тупка гръмко и забързано в гърдите ми, напомняйки ми за присъствието си. С все сили се
опитвам да преглътна, без той да забележи вълнението ми.
— Искаш да ме нарисуваш? — питам, засрамена от отмалелия си глас.
Той бавно кимва.
— Да.
Усмихвам се и се опитвам да скрия факта, че думите му са най-еротичното нещо, което
някога ми е казвал мъж.
— Аз не… — Издишам дълбоко с надеждата да се успокоя. — Дали ще бъде… нали се
сещаш… с дрехи? Защото няма да позирам гола.
Очаквам Оуен да се усмихне или да се засмее на думите ми, но той не го прави. Става
прав и бавно поднася чашата към устните си. Харесва ми как пие кафето си. Сякаш кафето е
толкова важно, че заслужава цялото му внимание. Когато свършва, оставя чашата на плота и
ме гледа съсредоточено, изучавайки ме с остър поглед.
— Дори не е нужно да присъстваш, когато те рисувам. Просто искам да те нарисувам.
Не знам защо стои прав, но това ме изнервя. Това означава, че или се готви да си тръгне,
или смята да действа. Не съм готова за нито едно от двете.
— Как ще ме рисуваш, ако не присъствам? — Яд ме е, че не мога да придам на гласа си
същата увереност, която се излъчва от него.
Той потвърждава страха ми, че се готви да действа, защото бавно заобикаля плота и се
насочва към мен. Без да откъсвам поглед от него, аз отстъпвам назад, докато гърбът ми не
опира до плота и той застава право пред мен. Вдига дясната си ръка (да, знам, че си там,
сърце), пръстите му докосват леко брадичката ми и той бавно повдига лицето ми нагоре. Аз
ахвам.
Погледът му се спуска към устата ми, преди бавно да сканира чертите ми, задържа се на
всяка една, дарявайки с пълното си внимание всяка частица от мен, като започва от шията.
Наблюдавам очите му, докато се придвижват от челюстта ми, към скулите, челото и отново
се връщат към очите ми.
— Ще те нарисувам по памет — изрича той и пуска брадичката ми. Отстъпва две
крачки назад и се допира до плота зад гърба му. Не осъзнавам колко тежко дишам, докато
погледът му не се свежда за частица от секундата към гърдите ми. Но, честно да си призная,
нямам време да се притеснявам доколко очевидна е за него реакцията ми, защото всичко,
върху което мога да се съсредоточа в момента, е как да върна въздуха в дробовете си и гласа в
гърлото. Поемам треперлив дъх и осъзнавам, че не кафе ми е нужно в момента. А вода.
Ледена вода. Пристъпвам към него и отварям шкафа, за да взема чаша и да си налея вода.
Оуен подпира ръце на плота зад гърба си, кръстосва крака и ме наблюдава с усмивка, докато
пресушавам половината чаша.
Когато оставям чашата върху плота, се чува толкова силен и драматичен звук, че той се
засмива. Избърсвам устни, проклинайки се, задето съм толкова прозрачна.
Смехът му секва, когато телефонът му иззвънява. Той бързо се изправя и го вади от
джоба си. Поглежда екрана, изключва го и го пъха обратно в джоба си. Погледът му още
веднъж пробягва по всекидневната, преди отново да се спре върху мен.
— Навярно вече трябва да тръгвам.
Леле. Добре се получи.
Кимам и вземам чашата му, когато той я плъзга към мен. Обръщам се, за да я изплакна.
— Е, благодаря за работата — проронвам. — И за това, че ме изпрати до вкъщи.
Не се обръщам, не гледам как си тръгва. Имам чувството, че моята неопитност току-що
е убила специалния миг между нас. Не съм разстроена заради себе си; разстроена съм заради
него. Разстроена съм, че той може да изгуби интерес само защото не съм по-дръзка или не се
хвърлям на шията му. Разстроена съм, че някой му се обажда, навярно Хана, и той тутакси се
възползва от тази възможност, за да изчезне по-бързо оттук.
Точно заради това никога не правя някои неща.
— Не беше момиче.
Гласът му ме сепва и аз веднага се обръщам, за да го погледна. Той стои точно зад мен.
Отварям уста, за да отговоря, ала не знам какво да кажа, затова просто я затварям. Чувствам
се глупаво, задето бях толкова ядосана, макар той да не е имал представа какви мисли са се
въртели в главата ми.
Той пристъпва по-близо към мен и аз се притискам към плота. Дели ни почти метър
пространство, което ми е нужно, за да разсъждавам логично.
— Не искам да мислиш, че си тръгвам, защото ми се е обадило друго момиче —
обяснява той.
Харесва ми това уточнение и всичките ми негативни мисли за него се изпаряват. Може
би съм сгрешила. От време на време реагирам ирационално.
Отново се извръщам към мивката, защото не искам той да види колко ми е приятно, че
не търси извинение, за да си тръгне.
— Не е моя работа кой ти се обажда, Оуен.
Все още съм с лице към мивката, когато, когато ръцете му обхващат ръба на плота от
двете ми страни. Лицето му се приближава отстрани към главата ми и аз усещам дъха му
върху шията си. Не знам как се случва, но тялото ми неволно се придвижва назад, докато
гърдите му не се допират до гърба ми. Не сме толкова близо, колкото по време на танца, но
усещането е много по-интимно, още повече, че сега не танцуваме.
Оуен отпуска брадичка на рамото ми, а аз затварям очи и въздъхвам. Това, което той ме
кара да изпитвам, е толкова замайващо, че ми е трудно да стоя права. Вкопчвам се в плота,
надявайки се, че той няма да забележи колко са омекнали коленете ми.
— Искам отново да те видя — прошепва той.
Не мисля за всички причини, поради които идеята никак не е добра. Не мисля за това,
върху което трябва да се съсредоточа. Вместо това, мисля колко добре се чувствам, когато той
е толкова близо до мен и как копнея за много повече. Всички лоши части от мен откликват и
заставят гласа ми да изрече: „Добре“, защото всички добри части от мен са прекалено слаби,
за да се противопоставят.
— Утре вечер — казва той. — Ще си бъдеш ли у дома?
Замислям се за утрешния ден и в продължение на няколко секунди нямам представа кой
месец сме, още по-малко кой ден от седмицата е. След като най-после се окопитвам, си
спомням, че все още е четвъртък, а утре е петък, заключавам, че всъщност утре вечер съм
свободна.
— Да — прошепвам.
— Добре — кима той. Сигурна съм, че се усмихва. Долавям го в гласа му.
— Но… — Извръщам се с лице към него. — Мислех, че си си научил урока да не
смесваш работата с удоволствието. Не се ли озова точно заради това в безизходното
положение днес?
Той тихо се смее.
— Смятай се за уволнена.
Усмихвам се, защото не си спомням някога да съм била толкова щастлива да изгубя
работата си. Бих избрала да се срещна с него утре вечер, пред възможността понякога да
работя за сто долара на час. И това ме изненадва. Много.
Оуен се обръща и се запътва към входната врата.
— Ще се видим утре вечер, Обърн Мейсън Рийд.
И двамата се усмихваме, когато погледите ни се срещат за двете секунди, които са му
нужни, за да затвори вратата зад себе си. Аз се навеждам напред, обхващам глава с ръце и
поемем дълбоко в дробовете си целия въздух, който тази вечер не ми достигаше.
— О! Боже! Мой! — издишам аз. Това определено беше неочаквано отклонение от
обичайното ми ежедневие.
Внезапно почукване по вратата ме стряска и аз рязко се изправям, когато тя лекичко се
открехва. Той отново се появява на прага.
— Ще заключиш ли вратата зад мен? Кварталът не е от най-безопасните.
Не мога да сдържа усмивката си от забележката му. Отивам до вратата, а той я открехва
още малко.
— И още нещо — додава Оуен. — Не бива да си толкова доверчива с непознати хора и да
влизаш при тях в случайни сгради. Това не е много разумно за човек, който изобщо не
познава Далас.
Аз присвивам очи към него.
— Е, а ти не би трябвало толкова отчаяно да се нуждаеш от помощници — отсичам в
своя защита. Вдигам ръка към ключалката, но вместо да затвори вратата, той я отваря още
по-широко.
— И не знам как е в Портланд, но не бива да пускаш непознати в апартамента си.
— Ти ме изпрати до вкъщи. Не можах да ти откажа да използваш тоалетната.
Оуен се смее.
— Благодаря ти. Оценявам го. Просто не позволявай на някой друг да използва
тоалетната ти, става ли?
Аз му се усмихвам кокетно, горда, че все още съм способна да флиртувам.
— Ние още дори не сме имали първа среща, а ти вече се опитваш да ми диктуваш кого
мога или не мога да пускам в тоалетната си?
В отговор той ме стрелва с усмивка.
— Не мога да преодолея малкото си собственическо отношение. А и тоалетната
наистина беше много хубава.
Аз въртя очи и понечвам да затворя вратата.
— Лека нощ, Оуен.
— Говоря сериозно — упорства той. — Има дори от онези малки сапунчета във формата
на раковина. Много си падам по тях.
Сега и двамата се смеем, а той ме наблюдава през пролуката на вратата. Веднага щом
вратата се затваря и слагам веригата, той отново чука. Клатя глава и отварям вратата, но този
път не свалям веригата.
— Какво има сега?
— Вече е полунощ! — възкликва той обезумяло и удря по вратата. — Обади й се! Обади
се на съквартирантката си!
— О, дявол да го вземе — мърморя аз. Вадя телефона си и започвам да набирам номера
на Емъри.
— Тъкмо щях да звъня в полицията — заявява Емъри, когато вдига телефона.
— Извинявай, едва не забравихме.
— Искаш ли да използваш кодовата дума? — пита тя.
— Не, добре съм. Вече заключих вратата след него и не мисля, че тази вечер ще ме убие.
Емъри въздъхва.
— Гадост — сумти тя. — Не защото не те е убил — добавя припряно. — Просто
наистина ми се искаше да те чуя да изричаш кодовата дума.
Смея се.
— Съжалявам, че моята безопасност толкова те разочарова.
Тя отново въздъхва.
— Моля те. Ще я кажеш ли поне веднъж?
— Добре — простенвам аз. — Месна рокля. Щастлива ли си?
Настъпва кратка пауза, преди тя да отговори.
— Не знам. Как да разбера дали казваш кодовата дума само за да ми доставиш
удоволствие, или наистина си в опасност?
Смея се.
— Добре съм. Ще се видим, когато се прибереш. — Затварям телефона и поглеждам към
Оуен през пролуката на вратата. Веждите му се извиват и той накланя глава.
— Вашата кодова дума беше „месна рокля“? Това е малко страховито, не мислиш ли?
Усмихвам се, защото наистина е така.
— Както и изборът на апартамент, навяващ асоциация с филм на ужасите. Казах ти, че
Емъри е различна.
Той кима в знак на съгласие.
— Тази вечер се забавлявах — осведомявам го аз.
Той се усмихва.
— Аз още повече.
И двамата се усмихваме, после аз изпъвам рамене, решена да затворя вратата за
последен път.
— Лека нощ, Оуен.
— Лека нощ, Обърн — отвръща той. — Благодаря ти, че не поправяш моята граматика.
— Благодаря ти, че не ме уби — подсмихвам се в отговор.
Усмивката му изчезва.
— Засега.
Не знам дали трябва да се смея над този коментар.
— Шегувам се — бърза да ме увери той, забелязал нерешителното ми изражение. —
Шегите ми винаги са неподходящи, когато се опитвам да впечатля някое момиче.
— Не се тревожи — успокоявам го аз. — Бях впечатлена още когато влязох в ателието ти.
Той се усмихва благодарно и пъхва ръка в процепа на вратата, преди отново да я затворя.
— Почакай — възпира ме и маха с пръсти. — Подай ми ръката си.
— Защо? За да ми прочетеш лекция за това, че не бива да докосвам ръцете на непознати
през почти заключена врата?
Той поклаща глава.
— Ние далеч не сме непознати, Обърн. Дай ми ръката си.
Нерешително повдигам ръка и леко докосвам пръстите му.
Не съм сигурна какво иска той. Очите му се приковават в нашите пръсти и той опира
глава на рамката на вратата. Аз правя същото и сега двамата гледаме ръцете си, докато той
сплита своите пръсти с моите.
Стоим от двете страни на почти затворената врата и аз не проумявам защо едно просто
докосване до ръката му ме кара да търся опора в стената, но точно това правя. По ръцете ми
пробягват тръпки и аз затварям очи.
Пръстите му погалват нежно дланта ми и чертаят кръг около китката ми. Дишането ми
се учестява, а ръката ми започва да трепери. Едва се възпирам да не сваля веригата, да го
придърпам вътре и да го умолявам да направи с мен цялата това, което прави с ръката ми.
— Чувстваш ли това? — шепне той.
Кимам, защото зная, че той гледа право в мен. Усещам погледа му. Той не проронва
повече нито дума, ръката му най-после застива върху моята и аз бавно отварям очи. Оуен все
още ме наблюдава през полуоткрехнатата врата, но щом очите ми се отварят, той бързо
извръща глава към рамката и издърпва ръката си, оставяйки моята празна.
— Мамка му! — изругава той и се изправя. Прокарва ръка през косата си, сетне стиска
тила си. — Извинявай. Държа се нелепо. — Отпуска ръката си и сграбчва дръжката на
вратата. — Този път наистина си тръгвам. Преди да те изплаша — добавя с усмивка.
Усмихвам се.
— Лека нощ, ОМГ.
Той бавно поклаща глава напред-назад, докато очите му игриво се присвиват.
— Имаш късмет, че те харесвам, Обърн Мейсън Рийд.
И с тези думи Оуен затваря вратата.
— О, мили боже — шепна аз. Мисля, че навярно си падам по това момче.
— Обърн.
Изпъшквам, още не съм готова да се събудя, но нечия ръка разтърсва рамото ми.
Грубо.
— Обърн, събуди се. — Гласът на Емъри. — Полицията е тук.
Тутакси се претъркулвам настрани и виждам, че съквартирантката ми се е надвесила
над мен. Спиралата е размазана под очите й и русата й коса стърчи във всички посоки.
Неочаквано развлеченият й външен вид ме стряска много повече от факта, че тя току-що бе
заявила, че полицията е тук. Сядам в леглото. Опитвам се да открия будилник, за да проверя
кое време е, но очите ми отказват да се отворят.
— Колко е часът?
— Минава девет — отвръща тя. — И… ти чу ли ме? Казах, че е дошъл полицай. Пита за
теб.
Скачам от леглото и търся дънките си. Откривам ги смачкани на пода от другата страна
на леглото. Веднага щом ги закопчавам, тършувам в шкафа за риза.
— Да не си загазила? — пита Емъри, която вече стои до вратата.
Мамка му. Забравих, че тя нищо не знае за мен.
— Това не е полицай — казвам й. — Това е просто Трей, моят зет.
Виждам, че тя все още е озадачена и това е разбираемо, защото той всъщност не ми е
зет. Просто понякога е по-лесно да го наричам така. Освен това нямам представа защо е тук.
Отварям вратата на спалнята си и виждам Трей да стои в кухнята и да си приготвя чаша кафе.
— Всичко наред ли е? — питам го. Той се извръща и щом виждам усмивката му,
разбирам, че не се е случило нищо лошо. Просто е дошъл да ме види.
— Всичко е наред — отвръща той. — Смяната ми току-що приключи и бях наблизо.
Реших да ти донеса закуска. — Той вдига един плик и го оставя върху плота. Емъри ме
заобикаля, грабва плика и го отваря.
— Вярно ли е? — пита тя и гледа към Трей. — Ченгетата наистина ли получават
безплатно понички, колкото им се иска? — Измъква една и я пъхва в устата си, докато крачи
към всекидневната. Трей я гледа презрително, но тя не забелязва. Питам се дали осъзнава, че
днес не се е поглеждала в огледалото. Съмнявам се, че й пука. Харесвам това у нея.
— Благодаря за закуската — казвам на неочаквания си гост. Сядам зад барплота,
смутена от това, че той смята, че е нормално да се появи тук без предупреждение. Особено
толкова рано сутринта. Но не казвам нищо, защото навярно съм раздразнителна заради
късното лягане и недоспиването. — Лидия днес ли се прибира?
Той поклаща глава.
— Утре сутринта. — Оставя чашата си на бара. — Къде беше миналата вечер?
Накланям глава, чудейки се защо изобщо ме пита.
— Какво имаш предвид?
Трей ме поглежда.
— Тя ми каза, че си се обадила един час по-късно.
Сега разбирам защо е дошъл. Въздъхвам.
— Наистина ли искаше да ми донесеш закуска, или го използва като извинение, за да ме
провериш?
Обиденият поглед, с който ме стрелва, ме заставя да съжаля за думите си. Въздъхвам
раздразнено и поставям ръце върху плота.
— Работех — отвръщам. — В художествена галерия срещу допълнително заплащане.
Трей стои точно на същото място, където Оуен стоеше миналата вечер. Двамата са
приблизително с еднакъв ръст, но поради някаква причина Трей изглежда по-застрашителен.
Не знам дали се дължи на полицейската униформа, или е заради втвърдените черти на
лицето му. Тъмните му очи винаги изглеждат смръщени, докато Оуен постоянно се усмихва.
Мисълта за Оуен и фактът, че довечера ще го видя, тутакси подобряват настроението ми.
— Художествена галерия? Коя?
— Тази на „Пърл“, недалеч от работата ми.
Челюстта му се стяга и той оставя чашата си с кафе на бара.
— Знам я — кима. — Синът на Калахан Джентри е собственик на сградата.
— Трябва ли да знам кой е Калахан Джентри?
Той клати глава и излива кафето си в умивалника.
— Кал е адвокат — уточнява. — А неговият син означава куп неприятности.
Обидата ме засяга, защото не я разбирам. Оуен е последният човек, който бих
асоциирала с думата „неприятност“. Трей грабва ключовете си от барплота и започва да
крачи из кухнята.
— Не ми харесва мисълта, че работиш за него.
Не че мнението на Трей има каквото и да било значение за мен, но съм малко учудена,
че изобщо прави подобно изказване.
— Няма защо да се тревожиш за това — осведомявам го. — Миналата вечер бях
уволнена. Предполагам, че не се оказах подходящ служител. — Не му казвам истинската
причина за уволнението си. Сигурна съм, че това още повече ще го разстрои.
— Добре — успокоява се той. — Ще дойдеш ли на вечеря в неделя?
Изпращам го до вратата.
— Нима някога съм пропускала?
Трей се извръща с лице към мен, след като отваря вратата.
— Е, ти никога не си пропускала и телефонно обаждане, а виж какво се случи миналата
нощ.
Туш, Трей.
Мразя конфликтите и поведението ми заплашва да сложи началото на такъв, ако не
отстъпя. Последното, от което се нуждая, е напрежение в отношенията ми с Трей или Лидия.
— Извинявай — мънкам под нос. — Снощи се прибрах късно, след като вчера работих
на две места. Благодаря ти за закуската. Ще бъда по-мила, когато следващия път се появиш
без предупреждение.
Той се усмихва и вдига ръка, за да затъкне кичур коса зад ухото ми. Жестът е интимен и
не ми се нрави, че Трей се чувства достатъчно комфортно, за да си го позволи.
— Всичко е наред, Обърн. — Той отпуска ръката си и излиза в коридора. — Ще се
видим в неделя вечер.
Затварям вратата и се облягам на нея. Напоследък Трей се държи съвсем различно с мен.
Когато живеех в Портланд, никога не съм се срещала с него. Но преместването ми в Тексас
направи почти постоянно присъствието му в живота ми. Опасявам се, че двамата не сме на
едно мнение по въпроса за значението на думата „приятелство“.
— Този тип не ми харесва — заявява Емъри.
Поглеждам към всекидневната, където тя седи на дивана и яде поничката си, докато
прелиства списание.
— Ти дори не го познаваш — опитвам се да защитя Трей.
— Много повече ми хареса мъжът, който дойде с теб миналата нощ. — Тя дори не си
дава труд да вдигне очи от списанието, докато ме критикува.
— Снощи си била тук?
Съквартирантката ми кимва, отпива щедра глътка от содата си и отново не ме удостоява
с поглед.
— Аха.
Какво? Нима тя си мисли, че това е нормално?
— Беше ли тук, когато ти се обадих за кодовата дума?
Емъри отново кимва.
— Бях в стаята си. Наистина много ме бива в подслушването — заявява безцеремонно.
Аз също кимам и се запътвам обратно към спалнята си.
— Добре е да го знам, Емъри.
Глава 6
Ако бях по-умен, сега щях да съм у дома и да се преобличам.
Ако бях по-умен, мислено щях да се подготвям да отида в апартамента на Обърн, след
като това й бях обещал за тази вечер.
Ако бях по-умен, нямаше да седя тук. В очакване баща ми да влезе през вратата и да
види ръцете ми, закопчани зад гърба с белезници.
Не знам какво би трябвало да изпитвам в момента, но единственото, което чувствам, са
отеклите ми, вкочанени ръце. Знам само, че той всеки миг ще влезе през вратата и
последното, което искам, е да го погледна в очите.
Вратата се отваря.
Отвръщам поглед.
Чувам стъпките му, когато той бавно влиза в стаята. Размърдвам се на стола, но заради
метала, сключен около китките ми, не мога да се движа. Прехапвам долната си устна, за да
не изрека нещо, за което после ще съжалявам. Прехапвам я толкова силно, че усещам вкуса
на кръвта. Продължавам да не го поглеждам, като предпочитам да се съсредоточа върху
плаката, висящ на стената. Представлява поредица от снимки, на които се вижда
прогресиращото въздействие на метадона върху човек, приемащ го от десет години. Взирам
се в тях, осъзнавайки, че на всичките десет е изобразен един и същ мъж и всички са
полицейски снимки, направени след ареста. Това означава, че този тип е бил арестуван поне
десет пъти.
С девет повече от мен.
Баща ми сяда насреща ми и въздъхва. Въздишката му е толкова дълбока, че дъхът му
достига до мен през масата. Отмествам се с няколко сантиметра.
Дори не желая да знам какво става в момента в главата му. Знам само какво става в
моята и там няма нищо освен огромно море от разочарование. Не толкова заради ареста ми,
колкото заради това, че подведох Обърн. Изглежда, в живота й е имало доста хора, които са я
разочаровали и аз се ненавиждам, защото съм на път да стана един от тях.
Мразя това.
— Оуен — казва баща ми, опитвайки се да привлече вниманието ми.
Не реагирам. Чакам го да довърши, но той не изрича нищо друго, освен името ми.
Не ми харесва това мълчание, защото знам, че има дяволски много неща, които иска да
ми каже в момента. Всъщност със сигурност има много неща, които аз бих искал да му кажа,
но Калахан Джентри и синът му не са особено добри в общуването.
След нощта, когато Оуен Джентри стана единственият син на Калахан Джентри.
Това вероятно е
ден е причината да продължавам да правя гадости. Онзи ден е причината да седя тук,
принуден да говоря с баща ми за възможностите, от които трябва да избирам.
Понякога се питам дали Кеъри все още може да ни вижда. Чудя се какво ли би си
помислил за това, в което се бяхме превърнали.
Откъсвам поглед от плаката и се взирам в баща си. През изминалите няколко години
двамата сме усъвършенствали изкуството на мълчанието.
— Мислиш ли, че Кеъри може да ни види в момента?
Лицето на татко запазва безизразното си изражение. Единственото, което съзирам в
очите му, е разочарование. Не знам дали това е разочарование, защото се е провалил като
баща, или защото се намирам в тази ситуация, или е разочарование, задето току-що споменах
Кеъри.
Никога не говоря за брат си. Моят баща никога не споменава брат ми. Не знам защо
правя това сега.
Навеждам се напред и приковавам очи в неговите.
— Какво смяташ, че мисли Кеъри за мен, татко? — питам спокойно. Толкова спокойно.
Ако гласът ми беше цвят, щеше да бъде бял.
Баща ми стиска челюсти, затова продължавам:
— Мислиш ли, че е разочарован от неспособността ми просто да откажа?
Баща ми въздъхва и отвръща поглед, прекъсвайки визуалния контакт. Карам го да се
чувства неловко. Не мога да се наведа повече, отколкото в момента, затова придвижвам стола
си към него, докато гърдите ми не опират масата помежду ни. Сега съм максимално близо до
него, доколкото това е възможно.
— Какво смяташ, че мисли Кеъри за
Това изречение би трябвало да е черно.
Баща ми стоварва юмрук върху масата и столът му пада назад, когато той рязко се
изправя. Два пъти обикаля стаята и рита стола, който се удря в стената. Продължава да
кръстосва разстоянието от единия до другия край на малката стая, което е не повече от два
метра. Той е толкова бесен и аз се чувствам зле, задето сме в такава малка стая. Човек се
нуждае от пространство, за да излее целия гняв, насъбран в душата му. Би трябвало да вземат
под внимание подобни ситуации, когато арестуват хора и ги набутват в тесни стаички, за да
се срещнат с адвокатите си. Защото никога не се знае кога адвокатът е и баща, а този баща се
нуждае от място, за да даде воля на своя
Той няколко пъти вдишва и издишва дълбоко. Точно така, както ни учеше да правим
двамата с Кеъри, когато бяхме малки. Като двама братя, ние доста се биехме. Не повече,
отколкото другите братя, но тогава, когато Калахан Джентри беше баща, той би направил
всичко, за да ни научи как да овладяваме гнева си, а не да се впускаме във физическа
разправа.
— Само вие можете да контролирате реакциите си — напътстваше ни той. — Никой
друг, освен вас, не е в състояние да го стори. Можете да контролирате гнева си, можете да
контролирате и щастието. Владейте се винаги, момчета.
Питам се дали не би трябвало сега да му припомня тези думи.
Вероятно не. Той не желае да го прекъсвам, докато мълчаливо се опитва да убеди себе
си, че аз не съм имал предвид това, което съм казал. Опитва се да си повярва, че съм го
изрекъл само защото съм под голямо напрежение.
Калахан Джентри умее да се самозалъгва.
Ако трябва да го нарисувам в този миг, бих го нарисувал с всички оттенъци на синьото,
които бих могъл да намеря. Той спокойно слага длани върху масата помежду ни. Взира се в
ръцете си, за да не гледа към мен. Вдишва бавно и дълбоко въздух, сетне го изпуска още по-
бавно.
— Веднага щом мога, ще внеса гаранцията ти.
Искам той да си мисли, че ми е безразлично. Но не е вярно. Не искам да бъда тук, но
нищо не мога да променя.
— И без това няма къде другаде да отида — заявявам аз.
Всъщност е вярно, нали? Вече съм закъснял, дори да се появя в този момент. А и няма
начин да отида сега и да кажа на Обърн къде съм бил. Или защо. Освен това, миналата нощ
повече или по-малко ме предупредиха да стоя далеч от нея, така че и това е достатъчна
причина.
Така че — да. Кому е нужна гаранция? Не и на мен.
— И без това няма къде другаде да отида — повтарям.
Очите на баща ми срещат моите и за пръв път забелязвам в тях сълзи. С тези сълзи идва
надеждата. Надеждата, че той е достигнал преломния момент. Надеждата, че това беше
последната капка. Надеждата, че той най-после ще каже: „Как мога да ти помогна, Оуен?
Как да променя всичко, за да е по-добре за теб?“.
Ала нито едно от тези неща не се случва и моята надежда изчезва, както и сълзите в
очите му. Той се обръща и отива към вратата.
— Ще поговорим довечера. У дома.
След миг вече го няма.
— Какво, по дяволите, се е случило с теб? — пита Харисън. — Изглеждаш
отвратително.
Аз сядам зад бара. Не съм спал цяло денонощие. Веднага щом преди няколко часа бе
внесена гаранцията ми, аз се запътих право към ателието. Дори не си дадох труд да отида в
дома на баща ми, за да обсъждам тази ситуация, защото ми е нужно още малко време, преди
да мога да се срещна лице в лице с него.
Вече е почти полунощ и аз знам, че Обърн навярно отдавна е заспала или е
би е за добро. Трябва да подредя живота си, преди тя да стане част от него.
— Миналата нощ ме арестуваха.
Харисън тутакси спира да налива чашата бира, която се кани да ми подаде. Изправя се и
ме поглежда смаяно в лицето.
— Извинявай… да не би току-що да каза „арестуваха“?
Кимам и се пресягам през бара, за да взема полупълната чаша с бира.
— Надявам се, че ще ми обясниш — казва той, докато наблюдава как отпивам щедра
глътка. Оставям чашата на бара и избърсвам уста.
— Арестуван за притежание.
Реакцията на Харисън е смесица от яд и тревога.
— Почакай за секунда — ужасява се той и снижава гласа си до шепот. — Не си им казал,
че аз…
— Разбира се, че не — прекъсвам го, преди да продължи, засегнат, че изобщо може да
ме пита за това.
— Отказах да кажа откъде съм взел хапчетата. За нещастие, това няма да ми помогне в
съда. Очевидно те са благосклонни, когато издаваш своите. — Смея се и клатя глава. —
Шибана работа, нали? Учим децата си да не доносничат, но като пораснем ни награждават за
това.
Харисън не отговоря. Знам всичко, което иска да ми каже, но той предпочита да го
запази за себе си.
— Харисън — казвам и се накланям напред. — Всичко е наред. Ще бъде наред. Това е
първото ми нарушение, затова не ми се вярва, че ще ми дадат голяма…
Той клати глава.
—
рано или късно ще загазиш. Мразя да съм този, който натяква „нали ти казах“, но аз, дявол да
го вземе, съм ти го казвал поне милион пъти.
Въздъхвам. Прекалено съм уморен, за да слушам проповедите му точно сега. Изправям
се, оставям десетдоларова банкнота на бара, обръщам се и си тръгвам.
Макар че той е прав. Неведнъж ме е предупреждавал. И не е единственият, защото
самият аз съм си казвал, че някой ден ще загазя, при това от дяволски по-дълго време,
отколкото Харисън.
Глава 7
— Да ви налея ли още?
— Разбира се — отвръщам и се усмихвам на сервитьорката, макар да не съм сигурна, че
имам нужда от това. Би трябвало просто да си тръгна, ала все още някаква малка частица в
мен се надява, че Лидия ще се появи. Със сигурност не е забравила.
Споря със себе си дали да й изпратя, или не, още един есемес. Тя закъснява с повече от
час и аз седя тук, изпълнена с жалката надежда, че няма да се наложи да стана и да си
тръгна.
Не че тя е първият човек, който ми връзва тенекия. Първенството води Оуен Мейсън
Джентри.
Трябваше да знам. Трябваше да съм подготвена за това. Цялата онази нощ с него
изглеждаше прекалено хубава, за да е истинска, а фактът, че вече цели три седмици няма ни
вест, ни кост от него, само доказва мъдростта на решението ми да се откажа от мъжете.
Макар че все още ми горчи. Дяволски ме боли, защото когато той излезе през вратата ми
в онзи четвъртък вечерта, бях окрилена от надежда. Не само заради срещата с него, но защото
запознанството ни ме накара да помисля, че Тексас навярно не е чак толкова лош. Може би
за пръв път си позволих да вярвам, че нещата най-после се подреждат в моя полза, че съдбата
най-после се е смилила над мен.
Болно ми е да го призная, но той се оказа измамна надежда.
Ала да бъда зарязана от Лидия боли малко повече, отколкото от Оуен, защото той поне
не ми е вързал тенекия на рождения ми ден.
Как е могла да забрави?
Няма да плача. Не искам да го правя. Проляла съм достатъчно сълзи заради тази жена и
тя повече няма да ме накара да заплача.
Сервитьорката се връща на масата и ми долива питието. Моето безалкохолно питие.
Пия жалката сода и седя сама в ресторанта, излъгана за втори път през този месец, а
днес е моят двайсет и първи рожден ден.
— Донесете ми сметката — поръчвам на сервитьорката, най-сетне капитулирала пред
съдбата. Жената ме поглежда съжалително, докато оставя сметката на масата. Плащам и си
тръгвам.
Ненавиждам случайността, която ме принуждава да минавам покрай ателието му, когато
се връщам от работа на път за вкъщи. Или в този случай, на път за вкъщи, след като са ми
вързали тенекия. Понякога лампите в апартамента му на втория етаж светят и аз се изпълвам
с непреодолимо желание да подпаля сградата.
Всъщност не е вярно. Това е малко жестоко. Не бих изгорила красивите му картини.
Само него.
Когато приближавам до сградата, се спирам и се взирам в нея. Може би от сега нататък
си струва да предпочета да повървя малко повече, но да не минавам никога оттук. Ала преди
да избера нов маршрут, навярно трябва да оставя признание. От три седмици исках да го
сторя, а тази вечер всичко се е подредило идеално, за да разпали достатъчно гнева в мен и да
го направя.
Отправям се към входната врата на сградата и се взирам в процепа, през който се пускат
листчетата, като в същото време ровя в чантата за лист и химикалка. Нямам лист, затова
продължавам да тършувам, докато попадам на сметката от фантастичната вечеря в чест на
рождения ми ден, която току-що споделих със себе си. Обръщам бланката, притискам я към
стъклото на прозореца и започвам да пиша своето признание.
Натискам капачката на химикалката, за да я затворя. Пъхам я обратно в чантата. Колкото
и да е странно, написаното на листа наистина ме кара да се почувствам по-добре. Понечвам
да сгъна сметката, но после я приглаждам и отново вадя химикалката, за да добавя още едно
изречение.
Така е много по-добре. Пъхам признанието в процепа, преди да имам достатъчно време,
за да размисля. Отдалечавам се с няколко крачки от сградата и вдигам ръка за сбогом.
Обръщам се и се отправям към апартамента си, когато телефонът ми издава звуков
сигнал. Изваждам го и чета съобщението.
Лидия: Извинявай! Залисах се, а и днес беше такава лудница. Надявам се, че не си ме
чакала дълго. Сутринта заминавам за Пасадена, но нали ще дойдеш на вечеря в неделя?
Отново и отново чета съобщението, докато в главата ми пулсира само една мисъл:
Толкова съм незряла. Но хайде стига, нима не можа просто да ми каже: „Честит рожден
ден“?
Господи, колко ме боли.
Тъкмо се каня да прибера телефона в чантата, когато той отново писука. Може би си е
спомнила, че днес е рожденият ми ден. Може би се чувства малко виновна заради това. Може
би не биваше да я наричам „кучка“.
Лидия: Следващият път ми напомни, че трябва да дойда. Знаеш, че съм затънала до
гуша в работа.
Стискам зъби и крещя от разочарование. Не мога да я победя. Никога няма да я победя.
Не мога да повярвам, че се каня да го направя, но имам нужда от питие. Алкохолно
питие. И за мой късмет, знам точно къде ще го получа.
— Ти си излъгала.
Харисън гледа личната ми карта.
Предполагам, че е забелязал, че днес е рожденият ми ден и аз не съм била навършила
двайсет и една, когато за пръв път дойдох тук с Оуен.
— Оуен ме накара.
Харисън клати глава и ми връща документа.
— Оуен прави много неща, които не би трябвало. — Той избърсва барплота между нас и
захвърля кърпата, но аз се надявам да доизясни коментара си.
— И така, какво ще пиеш, госпожице Рийд? Отново джак и кока-кола?
Аз тутакси клатя отрицателно глава.
— Не, благодаря. Нещо не чак толкова силно.
— Маргарита?
Кимам.
Той се обръща, за да приготви първото ми законно алкохолно питие. Надявам се, че ще
сложи едно от онези миниатюрни чадърчета.
— Къде е Оуен? — пита той.
Аз въртя очи.
— Да ти приличам на бавачка на Оуен? Навярно е вътре в Хана.
Харисън се извърта, опулил очи. Свивам нехайно рамене, а той се засмива, преди отново
да се заеме с приготвянето на коктейла. Когато свършва, го оставя на бара пред мен. Аз се
намръщвам, но той протяга ръка, взема едно чадърче от буркана вдясно и го слага в питието.
— Виж дали ще ти хареса.
Поднасям маргаритата към устните си и първо облизвам солта, преди да отпия. Очите
ми светват, защото питието е много по-добро от онази гадост, която ми бе поръчал Оуен.
Кимам и му давам знак да ми приготви още един коктейл.
— Защо като за начало не изпиеш първия?
— Още един — отсичам и избърсвам устата си. — Днес е моят рожден ден и аз съм
един отговорен възрастен, който иска две питиета.
Раменете му се повдигат с въздишка, той поклаща глава, но изпълнява поръчката ми.
Което е добре, защото тъкмо когато довършва втория ми коктейл, поръчвам трети. Защото
мога. Защото днес е рожденият ми ден, аз съм сама, Портланд е най-отгоре в тази страна, аз
съм тук долу, всъщност на самото дъно, а
А Лидия е кучка.
Глава 8
— Тук има някой, когото познаваш.
Нужни са ми няколко секунди, за да се окопитя след среднощния звън на телефона.
Сядам в леглото и разтривам очи.
— Харисън?
— Спиш ли? — Гласът му звучи шокирано. — Още няма един сутринта.
Провесвам крака от края на леглото и притискам длан към челото си.
— Беше трудна седмица. Почти не съм спал. — Ставам и търся дънките си. — Защо се
обаждаш?
Настъпва пауза и аз чувам подрънкване от другия край на линията.
— Не! Не може да пипаш това! Сядай!
Отдалечавам телефона от ухото си, за да не ми спука тъпанчето.
— Оуен, най-добре си домъкни задника тук. Казах й, че скоро ще затварям и тя не прие
добре новината.
— За какво говориш? За кого говориш?
И тогава ме осенява.
Обърн.
— Мамка му. Идвам веднага.
Харисън затваря, без да се сбогува, а аз нахлузвам тениската презглава и хуквам надолу
по стълбата.
Отварям входната врата и изритвам настрани няколко признания, натрупали се пред нея.
Обичайно през седмицата са около десетина, но през съботите броят им се утроява.
Обикновено ги нахвърлям на купчина и не ги чета, преди да съм готов да нарисувам нова
картина, но едно от признанията на пода привлича погледа ми. Забелязвам го, защото върху
него е написано името ми, и го вдигам.
смях, признанието й ми напомня колко силно я разочаровах и обидих. Вероятно аз съм
последният човек на земята, който тя би искала да й се притече на помощ.
Но въпреки това пресичам улицата, отварям вратата на бара и се оглеждам за нея.
Харисън забелязва, че приближавам и кимва с глава към тоалетната.
— Тя се крие от теб.
Хващам се за тила и гледам към тоалетните.
— Какво прави тя тук?
Харисън свива рамене.
— Предполагам, че празнува рождения си ден.
Той сигурно се шегува. Възможно ли е да се почувствам по-гадно?
— Днес е рожденият й ден? — Запътвам се към тоалетните. Защо не ми се обади по-
рано?
— Тя ме накара да се закълна, че няма да го направя.
Чукам на вратата на дамската тоалетна, но не получавам отговор. Бавно я отварям и
веднага забелязвам краката й да стърчат от последната кабинка.
По дяволите, Обърн.
Спускам се натам, но бързо спирам, когато виждам, че тя не е в безсъзнание. Всъщност е
напълно будна. Изглежда, се е устроила доста удобно за някой, проснат на пода в тоалетната
на бара. Опряла е глава на вратата на кабинката и ме гледа.
Гневът в очите й не ме изненадва. Навярно и аз не бих пожелал да говоря със себе си
точно сега. Всъщност дори не смятам да я принуждавам да говори с мен. Просто ще седна на
пода до нея.
Тя ме наблюдава, докато влизам в кабинката и се настанявам право пред нея.
Придърпвам колене, обхващам ги с ръце, сетне облягам глава на стената.
Тя не отмества поглед от мен, не говори, не се усмихва. Просто въздъхва бавно и
разочаровано поклаща глава с едва доловимо движение.
— Изглеждаш ужасно, Оуен.
Усмихвам се, защото тя не изглежда толкова пияна, колкото се опасявах. Но навярно е
права. От три дни не съм се поглеждал в огледалото. Така става, когато се потопя в работата
си. Дори не съм се бръснал и сигурно съм доста брадясал.
Самата тя никак не изглежда ужасно и навярно трябва да й го кажа. Изглежда тъжна и
малко пияна, но за момиче, проснало се на пода на тоалетната, има дяволски привлекателен
вид.
Знам, че трябва да й се извиня за това, което направих. Знам, че това е единственото,
което сега трябва да прозвучи от устата ми, но не искам да й казвам истината. Предпочитам
да е разочарована, задето й вързах тенекия, отколкото да узнае истинската причина за
постъпката ми.
— Добре ли си?
Тя върти очи и забива поглед в тавана и аз виждам, че се опитва да преглътне сълзите си.
Вдига ръце към лицето си и разтърква нагоре-надолу страните си в опит да изтрезнее или
може би защото просто е ядосана, че съм тук. Навярно по малко и от двете.
— Тази вечер ми вързаха тенекия.
Обърн продължава да се взира в тавана. Не знам как да се чувствам от признанието й,
защото първата ми реакция е ревност и осъзнавам, че това не е честно. Просто не ми харесва
мисълта, че тя е толкова разстроена заради някой друг, макар че това всъщност изобщо не е
моя работа.
— Някакъв мъж ти е вързал тенекия и заради това си прекарала остатъка от вечерта,
напивайки се в бара? Не ти приляга.
Брадичката й мигом се отпуска върху гърдите и тя поглежда през миглите си.
— Никакъв мъж не ми е вързал тенекия, Оуен. Това беше много нахално от твоя страна.
И за твое сведение, открих, че ми харесва да пия. Просто не харесах твоето питие.
Не бива да се концентрирам върху онази една дума в изречението й, но…
— Била си зарязана от момиче?
— Не е момиче — тросва се тя. — Една кучка ми върза тенекия. Една голяма,
егоистична кучка.
Думите й ме карат да се усмихна, макар че в тях няма нищо смешно. Няма нищо весело
в нейното положение, но начинът, по който мръщи нос, докато обижда този, който я е
огорчил, е много сладък.
Протягам крака от двете страни на нейните. Тя изглежда също толкова съсипана, както
се чувствам и аз.
Страхотна двойка сме, няма що.
Отчаяно искам да й призная истината, но знам, че това няма да направи отношенията ни
по-добри, отколкото са в момента. Истината е по-безсмислена от лъжата и аз дори не знам
кое от двете да избера занапред.
Единственото, което знам е, че независимо дали е тъжна, или развълнувана, Обърн
излъчва успокояваща енергия. Всеки ден от живота си имам чувството, че се опитвам да се
изкача нагоре с асансьор, който се движи само надолу. И без значение колко усилено се
опитвам да стигна до горе, аз стоя на едно и също място, бягам, но без да помръдна. Но
когато съм с нея, нямам чувството, че съм в този асансьор. Сякаш съм върху подвижна
пътека, която с лекота ме отнася напред. Като че ли мога най-после да се отпусна, да поема
дъх и да не чувствам постоянното напрежение, принуждаващо ме да бягам нагоре, за да не
падна на дъното.
Нейното присъствие ме успокоява, отпуска ме, кара ме да вярвам, че околният свят
може би не е толкова труден и отчайващ, както изглежда, когато тя не е наблизо. Затова
колкото и жалко да изглеждаме двамата в този миг, седнали на пода в женската тоалетна, не
бих искал да бъда никъде другаде.
— ОМГ — казва тя и се накланя, за да дръпне косата ми. Лицето й се смръщва и аз не
мога да разбера защо толкова се гневи на косата ми точно в този момент. — Трябва да
оправим тази свинщина — мърмори тя.
Слага ръка на стената, а с другата се опира на рамото ми и се надига. Когато се изправя,
ми протяга ръка.
— Ела, Оуен. Смятам да оправя твоята свинщина.
Честно казано, не съм съвсем сигурен, че е достатъчно трезва, за да оправя каквото и да
било. Но нямам нищо против, защото все още съм на своята подвижна пътека и безропотно
съм готов да я последвам, където и да ме заведе.
— Нека да измием ръцете си, Оуен. Подът е мръсен. — Обърн приближава до
умивалника и пръска течен сапун върху дланта ми. Поглежда ме в огледалото, а сетне свежда
поглед към ръката ми. — Ето ти малко сапун — мърмори тя и го размазва върху дланта ми.
Не я разбирам. Не знам колко е изпила, но не това очаквах от тазвечерната ни среща.
Особено след като прочетох признанието й.
Ние мием мълчаливо ръцете си. Тя издърпва две хартиени кърпи и ми подава едната.
— Подсуши си ръцете, Оуен.
Вземам хартиената кърпа и послушно изпълнявам нареждането й. Сега тя е уверена,
поела е нещата в свои ръце и аз мисля, че е най-добре да я слушам. Докато не изясня доколко
е пияна, не желая да правя нищо, което може да предизвика друга реакция, различна от
сегашното й спокойно поведение.
Отивам до вратата и я отварям. Тя се отдръпва от умивалника и аз забелязвам, че леко се
препъва, но бързо се подпира на стената. Свежда глава към обувките си и ядно ги оглежда.
— Шибани токчета — мърмори. Само дето обувките й нямат токчета. Тя е обута в черни
балеринки с равни подметки, но въпреки това ги обвинява.
Връщаме се обратно в бара, където Харисън вече е затворил и дори е угасил част от
лампите. Той повдига вежда, когато минаваме покрай него.
— Харисън? — казва тя и насочва пръст към него.
— Обърн — с равен глас отвръща той.
Тя размахва пръст и аз виждам, че Харисън го напушва смях, но се сдържа.
— Запиши всички онези прекрасни питиета в сметката ми, става ли?
Той клати глава.
— Ние приключваме всички сметки в края на вечерта.
Обърн слага ръце на кръста и цупи устни.
— Но аз нямам пари. Изгубих чантата си.
Харисън се навежда и й подава чантата иззад бара.
— Не си я изгубила. — Побутва я по плота, а тя се взира в чантата си, сякаш е
разстроена, че не я е изгубила.
— Е, по дяволите. Сега трябва да ти платя. — Тя пристъпва напред и отваря чантата. —
Ще платя само едно питие, защото дори не съм убедена, че си сложил алкохол във второто.
Харисън ме поглежда и върти очи, после побутва парите обратно към нея.
— За сметка на заведението. Честит рожден ден — казва той. — И само за сведение, ти
изпи три коктейла. И всичките с алкохол.
Обърн премята през рамо дръжката на чантата.
— Благодаря. Ти си единственият човек в целия щат Тексас, който днес ме поздрави за
рождения ден.
Възможно ли е да се ненавиждам повече, отколкото преди три седмици? Да, абсолютно.
Тя се извръща към мен и вирва брадичка, съзирайки изражението на лицето ми.
— Защо толкова си увесил нос, Оуен? Ние ще оправим твоята свинщина, забрави ли? —
Пристъпва към мен и ме хваща за ръката. — Довиждане, Харисън. Мразя те, задето се обади
на Оуен.
Харисън се усмихва и ме стрелва с тревожен поглед, сякаш мълчаливо ми пожелава
късмет. Аз свивам рамене и я оставям да ме влачи зад себе си, докато вървим към изхода.
— Днес получих подаръци от Портланд — осведомява ме Обърн, докато приближаваме
изхода. — Хората в Портланд ме обичат. Мама и татко. Братята и сестрите ми.
Бутам вратата и я оставям да мине първа. Днес е първи септември — честит рожден ден
— и нощта в Тексас е необичайно хладна за сезона.
— Но колко хора от Тексас, които твърдят, че ме обичат, ми подариха подарък? Отгатни
от първия път.
В действителност не искам да отгатвам. Отговорът е очевиден и аз искам да поправя
факта, че никой в Тексас не й е подарил днес подарък. Бих й казал, че можем още сега да
отидем да й купим един, но не и когато е пияна и сърдита.
Наблюдавам я, докато потърква с ръце голите си рамене и вдига поглед към небето.
— Мразя времето в твоя Тексас, Оуен. Тук е толкова влажно. През деня е горещо, през
нощта е студено, а през останалото време е непредсказуемо.
Искам да изтъкна, че включването на деня и нощта не оставя място за „останалото
време“. Но не мисля, че точно сега е подходящият момент да се впускам в подробности. Тя
продължава да ме тегли в посока, която не води към ателието ми, нито към апартамента й.
— Къде отиваме?
Обърн пуска ръката ми и забавя крачка, докато вървим един до друг. Искам да обвия
ръка около кръста й, за да не се спъне заради „токчетата“, но мисля, че тя полека-лека
изтрезнява и с нетърпение чакам скоро да дойде на себе си. Съмнявам се, че иска да съм
близо до нея, още по-малко да я прегръщам през кръста.
— Почти стигнахме — обявява тя, докато рови из чантата си. Спъва се няколко пъти и
всеки път ръцете ми се стрелват нагоре, готови да я подхванат, но тя някак си успява да
възстанови равновесие.
Изважда ръката от чантата си и я вдига, поклащайки връзка ключове толкова близо до
лицето ми, че докосват носа ми.
— Ключове — осведомява ме тя. — Намерих ги.
Усмихва се, сякаш се гордее със себе си, затова и аз й се усмихвам. Обърн размахва ръце
пред гърдите ми, за да спра да вървя. Сочи към салона за красота, пред който стоим, и ръката
ми инстинктивно се стрелва закрилнически към косата ми.
Тя пъхва ключа в ключалката и за съжаление, вратата се отваря с лекота. Моята
спътница я бута и с жест ме подканва да вляза пръв.
— Ключът за лампите е вляво от вратата — упътва ме. Аз се обръщам към моето ляво и
тя простенва.
— Не, Оооуен.
Сдържам усмивката си, протягам се надясно и включвам осветлението. Наблюдавам я
как се запътва целеустремено към един от фризьорските столове. Пуска чантата върху плота
пред огледалото, сетне хваща облегалката на стола и го завърта към мен.
— Сядай.
Положението никак не е добро. Кой мъж би позволил на пияно момиче да го доближи с
ножица в ръка?
Мъж, който е излъгал пияното момиче и се чувства адски виновен заради това.
Поемам нервно дъх и сядам на стола. Тя ме завърта, за да се озова с лице към
огледалото. Ръката й застива над набора от гребени и ножици, сякаш е хирург, решаващ с
какъв инструмент да ме разреже.
— Ти наистина си се запуснал — цъка укорително тя и грабва един гребен. Застава пред
мен и се взира съсредоточено в косата ми, докато я разчесва с гребена. — Поне вземаш ли
душ?
Свивам рамене.
— Понякога.
Тя клати разочаровано глава, докато се пресяга назад за ножица. Когато отново се
извръща към мен, лицето й е добило съсредоточено изражение. Щом ножицата приближава
към главата ми, аз се паникьосвам и се опитвам да се надигна.
— Оуен, престани — усмирява ме тя и натиска надолу раменете ми, за да седна обратно
на стола. Опитвам се нежно да я отместя настрани, за да стана, но тя отново ме бута на
стола. Ножицата все още е в лявата й ръка и аз знам, че не е нарочно, но се намира прекалено
близо до гърлото ми, за да се чувствам спокойно. Ръцете й са върху гърдите ми и аз виждам,
че само я ядосах още повече с неудачния си опит за бягство.
— Косата ти има въпиюща нужда от подстригване, Оуен — осведомява ме тя. — Всичко
е наред. Няма да ти взема пари, нуждая се от практика. — Вдига единия си крак и слага
коляно върху бедрото ми, сетне прави същото и с другия.
— Не мърдай. — Сега, след като с тялото си ме е приковала към стола, Обърн се
повдига и започва да се занимава с косата ми.
Тя се е настанила в скута ми и вече не е нужно да се притеснява, че ще избягам. Няма
начин да го направя.
Гърдите й са право пред мен и въпреки че закопчаната й догоре риза не разкрива нищо,
фактът, че се намирам толкова близо до такава интимна част от тялото й, ме кара направо да
залепна на стола. Внимателно вдигам ръце към кръста й, за да я придържам да не падне.
Когато я докосвам, Обърн застива и свежда поглед към мен. Нито един от двамата не
проговаря, но аз знам, че тя чувства същото. Прекалено съм близо до нея, за да не забележа
реакцията й. Дъхът й секва ведно с моя.
Тя нервно се извръща настрани щом погледите ни се срещат и започва да кълца косата
ми. Честно мога да заявя, че никога досега не са ме подстригвали по този начин. В
бръснарницата не можеш да получиш такова обслужване.
Усещам как ножицата стриже косата ми и тя изпухтява.
— Твоята коса наистина е много гъста, Оуен. — Произнася го така, сякаш вината е моя и
това я дразни.
— Не трябваше ли първо да я намокриш?
Ръцете й застиват в косата ми веднага щом задавам въпроса. Тя се отпуска надолу,
докато бедрата й не се опират в прасците й. Сега се гледаме един друг в очите. Ръцете ми все
още са на кръста й, тя все още е в скута ми, а аз се наслаждавам на необичайната поза на
това спонтанно подстригване, но по внезапно разтрепераната й долна устна виждам, че съм
единственият, на когото това му харесва.
Ръцете й увисват безволно отстрани и тя изпуска гребена и ножицата на пода. Виждам
напиращите й сълзи и не знам какво да направя, за да ги спра, тъй като не съм сигурен кое ги
е причинило.
— Забравих да я намокря — проронва тя с пораженска нотка в гласа и унило клати
глава. — Аз съм най-калпавата фризьорка в целия свят, Оуен.
И се разридава. Вдига ръце към лицето си, опитвайки се да скрие сълзите или срама си,
или и двете. Навеждам се напред и отдръпвам ръцете й от лицето.
— Обърн.
Тя не отваря очи, за да ме погледне. Седи със сведена глава и я тръска, нежелаеща да ми
отговори.
— Обърн — повтарям аз и този път обхващам страните й в шепи. Държа лицето й в
ръцете си, омагьосан от мекотата на кожата й. Сякаш дланите ми докосват вълшебна смесица
от коприна, сатен и грях.
Господи, ненавиждам се, задето съсипах всичко това. Ненавиждам се, задето не знам
как да го поправя.
Притеглям я към себе си и за мое изумление тя ми позволява. Ръцете й все още висят
отстрани, но сега лицето й е заровено във врата ми.
Защо се издъних така, Обърн?
Слагам ръка на тила й и доближавам устни към ухото й. Имам нужда тя да ми прости,
но не съм сигурен дали ще може, без да й обясня причините за постъпката ми. Единственият
проблем е, че аз съм този, който чете признанията. Не съм свикнал да ги пиша и със
сигурност не съм свикнал да ги изричам на глас. Но аз все още изпитвам нуждата тя да знае
колко отчаяно искам случващото се сега да беше различно. Искам и преди три седмици
всичко да беше различно.
Държа я здраво, за да я накарам да почувства искреността на думите ми.
— Съжалявам, че тогава не дойдох.
Обърн мигом се сковава в ръцете ми, сякаш извинението ми я е отрезвило. Не знам дали
това е добро, или лошо. Наблюдавам внимателно как тя бавно се отдръпва от мен. Чакам
отговор или някаква реакция, но тя се затваря като мида в черупката си.
Не я обвинявам. Тя не ми дължи нищо.
Извръща глава, за да се освободи от ръката ми, обгръщаща тила й. Аз я отдръпвам, тя се
хваща за подлакътниците на стола, оттласква се и слиза от скута ми.
— Прочете ли моето признание, Оуен?
Гласът й е твърд, няма и следа от неотдавнашните сълзи. Когато се изправя, изтрива
лице с пръсти.
— Да.
Обърн кима и стиска устни. Поглежда към чантата си и я грабва заедно с ключовете.
— Това е добре. — Отправя се към вратата. Аз бавно ставам, страх ме е да погледна в
огледалото и недовършеното подстригване. За щастие, тя гаси светлините, преди да имам
възможност да видя новата си прическа.
— Прибирам се у дома — заявява тя, докато държи вратата отворена. — Не се чувствам
много добре.
Глава 9
Имам четирима братя и сестри на възраст от шест до дванайсет години. Когато съм се
родила, родителите ми са били в гимназията и са чакали няколко години, преди да имат още
деца. Нито майка ми, нито баща ми са ходили в колеж, а татко от осемнайсетгодишен работи
в завод. Заради това сме отраснали със семеен бюджет. Много строг бюджет. Икономичен
бюджет, който не позволяваше климатиците да остават включени през нощта.
— За това са прозорците — казваше баща ми, ако някой се оплачеше.
Може би съм наследила неговия навик да бъда пестелива, но това ми беше от полза,
когато се преместих да живея при Емъри. Едва не са я изгонили от жилището, когато старата
й съквартирантка не могла да внесе навреме своята половина от наема, затова такива неща
като климатик не се смятаха за необходимост. Смятаха се за ненужен разкош.
Докато живеех в Портланд това нямаше значение, но заради променливото време в
Тексас, се наложи да нагодя навиците си за сън. Вместо да използвам одеяло, спя завита с
няколко чаршафа. Ако посред нощ ми стане твърде топло, просто захвърлям един или два от
чаршафите на пода.
Имайки предвид всичко това, защо в момента ми е толкова хладно? И защо съм завита с
нещо, което прилича на пухена завивка? Всеки път, когато се опитам да отворя очи, за да се
събудя и открия отговорите на въпросите си, отново потъвам в сън, защото никога не съм се
чувствала толкова удобно. Имам чувството, че съм малък ангел херувим, спящ кротко на
пухкав облак.
Я чакайте малко. Не би трябвало да се чувствам като ангел. Мъртва ли съм?
Сядам в леглото и отварям очи, прекалено объркана и изплашена, за да се движа, затова
не помръдвам глава и бавно обхождам с очи стаята. Виждам кухнята и вратата на банята,
стълбата, която води надолу към ателието.
Аз съм в апартамента на Оуен.
И съм в удобното легло на Оуен.
Рязко се извръщам и поглеждам към леглото, но, слава богу, Оуен не е там. Следващото,
което правя, е да проверя дрехите си. Слава тебе, Господи, напълно съм облечена.
Мисли, мисли, мисли.
Защо си тук, Обърн? Защо главата те боли така, сякаш някой цяла нощ е скачал по нея?
Паметта ми започва бавно да се завръща. Първо си спомням, че ми вързаха тенекия.
обаждайки се на Оуен.
Господи. Как можа, Обърн?
Бях в скута му. В скута му, подстригвайки проклетата му коса.
Притискам длан към челото си. Дотук. Повече никога няма да пия. Алкохолът тласка
хората да правят глупави неща, а аз не мога да си позволя да ме заловят да правя глупави
неща. Най-разумното, което трябва да направя в момента, е да изчезна по-скоро оттук, което
е гадно, защото наистина ми се иска да взема със себе си това легло.
Измъквам се тихо от него и се отправям към банята. Затварям вратата зад гърба си и
незабавно започвам да тършувам из чекмеджетата, с надеждата да открия неизползвана четка
за зъби, но без успех. В крайна сметка намазвам върху пръста си малко паста за зъби и после
използвам безбожно голямо количество от невероятната наситенозелена вода за уста. Оуен
има страхотен вкус за продукти за баня, това е безспорно.
Между другото, къде е той?
След като приключих със сутрешния си тоалет в банята, търся обувките си и откривам
балеринките си в подножието на леглото. Бих могла да се закълна, че миналата нощ бях с
токчета. Да, определено повече никога няма да изпия и капка алкохол.
Запътвам се към стълбата с надеждата, че Оуен не е в ателието. Изглежда, че не е тук,
затова предполагам, че навярно е излязъл, за да не вижда лицето ми, когато се събудя.
Очевидно е имал причини да не се появи преди три седмици и аз се съмнявам, че чувствата
му към мен са се изменили. Което навярно е идеалната възможност да се омитам оттук и
никога повече да не се връщам.
— Не можеш да продължаваш да ме избягваш, Оуен. Трябва да поговорим за това преди
понеделник.
Спирам се в подножието на стълбата и притискам гръб към стената. Мамка му. Оуен все
още е тук и има компания. Защо, защо, защо? Искам просто да си тръгна.
— Знам какви са възможностите ми, татко.
Татко? Страхотно. Последното, което искам в момента, е да се появя на сутринта пред
проклетия му баща, сякаш съм преспала със сина му. Това не е добре. Чувам приближаващи
стъпки, затова тутакси започвам отново да се изкачвам нагоре по стъпалата, но стъпките
заглъхват толкова бързо, колкото се разнасят.
Застивам неподвижно, но стъпките се чуват по-силно. Изкачвам още две стъпала, но
стъпките отново заглъхват.
Някой просто кръстосва из стаята. След няколко тура, стъпките спират.
— Трябва да подготвя ателието за затваряне — казва Оуен. — Може да изминат месеци,
преди да мога отново да го отворя, така че днес наистина искам да се съсредоточа върху това.
Да затвори ателието? Неволно се прокрадвам обратно надолу по стъпалата, за да чуя
повече от разговора. Подобно любопитство не ми е присъщо и това ме кара да се чувствам
малко като Емъри.
— Това ателие е последното, което трябва да те вълнува в момента — отсича гневно
баща му.
Стъпките се възобновяват.
— Това ателие е
Звучи по-гневно от баща си. Краченето спира.
Баща му въздъхва толкова тежко, че мога да се закълна, че звукът отеква в помещението
долу. Възцарява се продължителна пауза, преди той отново да заговори.
— Ти имаш възможност за избор, Оуен. Аз само се опитвам да ти помогна.
Не бива да подслушвам този разговор, не съм от хората, които си врат носа в чуждите
работи и сега ме гризе чувство на вина заради любопитството ми. Но дори и да ме убият, не
мога да се заставя да се кача обратно по стълбата.
— Ти се опитваш да ми помогнеш? — засмива се невярващо Оуен. Очевидно никак не е
доволен от думите на баща си. Или не желае да ги приеме. — Искам да си вървиш, татко.
Сърцето ми пропуска един удар. Усещам как се качва в гърлото ми. Интуицията ми
подсказва, че трябва да намеря друг път за отстъпление.
— Оуен…
—
Стискам силно очи. В момента не знам към кого да чувствам жалост — към Оуен или
към баща му. Не знам за какво спорят и разбира се, това не е моя работа, но ако се налага да
се срещна с Оуен, искам да съм подготвена за евентуалното му настроение.
Стъпки. Отново чувам стъпки, но едните се приближават, а другите се отдалечават и…
Бавно отварям едното си око, сетне другото. Опитвам се да му се усмихна, защото Оуен
стои в подножието на стълбата и ме гледа. Изглежда толкова нещастен и сломен. На главата
му има бейзболна шапка, която той вдига и обръща с козирката назад, като преди това
прокарва ръка през косата си. Стиска тила си и издиша въздуха от дробовете. Никога досега
не съм го виждала с шапка, но му отива. Поради някаква причина ми е трудно да си
представя художник да носи бейзболна шапка. Но той е творец и определено изглежда
страхотно.
Изобщо не е толкова ядосан, както звучеше преди малко, но определено изглежда
напрегнат. И не прилича на същия млад мъж с широко отворените очи, който преди три
седмици срещнах на входната врата.
— Извинявай — подемам, опитвайки се да измисля убедително извинение, задето стоя
тук и подслушвам. — Тъкмо се канех да си тръгна, когато те чух…
Оуен изкачва първите няколко стъпала, съкращавайки разстоянието помежду ни и аз
млъквам.
— Защо си тръгваш?
Очите му търсят моите и той изглежда разочарован. Объркана съм от реакцията му,
защото предположих, че той би искал да си отида. И честно да си призная, не знам защо
изглежда разстроен, че съм предпочела да си тръгна, след като той цели три седмици дори
не се опита да се свърже с мен. Не може да очаква от мен, че ще пожелая да прекарам деня с
него.
Свивам рамене, но наистина не знам какво да отговоря.
— Аз просто… Събудих се и… Искам да си вървя.
Оуен обвива ръка около кръста ми и ме побутва нагоре по стълбата.
— Никъде няма да ходиш — заявява.
Опитва се да ме поведе нагоре, но аз избутвам ръката му. Предполагам, че лесно може да
се досети по шокираното изражение на лицето ми, че нямам намерение да изпълнявам
заповедите му. Отварям уста, за да заговоря, ала той ме изпреварва.
— Не и докато не оправиш косата ми — додава.
Ох.
Той сваля шапката и прокарва ръка през неравно подстриганата си коса.
— Надявам се, че си по-добра в подстригването, когато си трезва.
Закривам уста с ръка, за да прикрия смеха си. В косата му липсват два огромни кичура,
един отпред и един в средата.
— Съжалявам.
Бих казала, че вече сме квит. Да съсипеш толкова красива коса като неговата,
определено е достойно отмъщение за гаднярския номер, който ми погоди преди три
седмици. Ще се почувствам още по-добре, ако мога да докопам и косата на Лидия.
Той надява обратно шапката на главата си и започва да се изкачва по стъпалата.
— Имаш ли нещо против да отидем сега?
Днес е почивният ми ден, така че имам достатъчно свободно време, за да поправя
съсипаната му коса, но не ми се иска да ходя във фризьорския салон в извън работно време.
Емъри ми е отбелязала почивен ден върху календара, след като вчера беше рожденият ми ден.
Навярно го е направила, защото повечето нормални двайсет и една годишни млади жени се
забавляват на рождения си ден и искат да разполагат с уикенд, за да празнуват. Вече месец
живея с нея, така че ако досега не е забелязала, много скоро ще разбере, че аз нямам никакъв
личен живот и не се нуждая от „възстановителни дни“ в календара.
Осъзнавам, че съм спряла насред стълбата, а Оуен е горе, затова се изкачвам обратно до
апартамента му. Когато стигам до горната площадка, краката ми отново спират да се движат.
Заварвам го да се преоблича. Той е с гръб към мен и изхлузва презглава оплесканата си с бои
тениска. Наблюдавам как се движат мускулите на раменете му и се чудя дали някога си е
рисувал автопортрет.
Аз бих го купила.
Той ме улавя, че го зяпам, когато се обръща и се протяга да вземе друга тениска.
Припряно отвръщам поглед и така окончателно се издавам, че съм го гледала, защото сега се
взирам в празната стена и знам, че той продължава да ме наблюдава и, о, мили боже, просто
искам да си тръгна.
— Става ли? — пита той, привличайки вниманието ми отново към него.
— Кое е да става? — питам бързо, облекчена от звука на гласовете ни, който заличава
неловкостта, заплашваща да ме завладее.
— Може ли да отидем сега? Да оправиш косата ми?
Оуен облича чиста тениска и аз съм разочарована, че сега трябва да гледам обикновена
сива тениска, вместо да се наслаждавам на произведението на изкуството под нея.
Какви са тези абсурдни, повърхности мисли, терзаещи ума ми? Аз не се интересувам от
мускули, коремни плочки или тяло, което изглежда толкова безупречно, че изпитвам
желание да догоня баща му и да му изкажа възхищението си, задето е създал такъв божествен
син.
Прочиствам гърлото си.
— Аха, можем да отидем сега. Нямам никакви планове за днес.
Едва ли можеш да изглеждаш по-жалка, Обърн. Да признаеш, че няма какво да правиш в
събота след като най-нахално си изпивала с поглед полуголото му тяло. Изключително
привлекателно тяло.
Той взема бейзболната шапка и я нахлупва на главата си с козирката назад, преди да се
обуе.
— Готова ли си?
Кимам и се обръщам, за да се спусна отново по стъпалата. Започвам да мразя тази
стълба.
Когато Оуен отваря входната врата, слънцето грее толкова— ярко и боде очите ми, че
започвам да се съмнявам дали съм простосмъртна. За кратко се забавлявам с мисълта, че
може би през нощта съм се превърнала във вампир. Закривам очи с ръце и спирам.
— По дяволите, толкова е ярко.
Ако това е махмурлук, не проумявам как някой може да се превърне в алкохолик.
Оуен затваря вратата и прави няколко крачки към мен.
— Ето — изрича, нахлупва шапката на главата ми и дърпа козирката надолу. — Това ще
помогне.
Ухилва се, а аз зървам онзи крив зъб от лявата страна, което ме кара да се усмихна,
макар че главата ми възмутено протестира при всяко движение на лицевите ми мускули.
Вдигам ръка и нагласям шапката, придърпвайки я малко по-надолу.
— Благодаря.
Оуен отваря отново вратата, а аз забивам поглед в краката си, за да избегна слънчевата
атака. Излизам на улицата и го чакам да заключи, а след това потегляме. За щастие, се
движим в посока, противоположна на слънцето, затова мога да вдигна глава и да видя накъде
вървим.
— Как се чувстваш? — пита Оуен.
Изминавам шест крачки, преди да му отговоря.
— Объркана — признавам. — Защо, за бога, хората пият, ако на следващия ден се
чувстват толкова отвратително?
Продължавам да броя крачките. На него са му нужни осем, преди да ми отвърне.
— Това е бягство — обяснява той.
Стрелвам го с поглед, но тутакси впервам очи право напред, защото извръщането на
главата не ми се отразява много добре.
— Разбирам, но дали бягството за няколко часа си струва ужасния махмурлук на
следващия ден?
Той мълчи в продължение на осем крачки. Девет. Десет. Единайсет.
— Предполагам, че това зависи от реалността, от която искаш да избягаш.
Много философско заключение, Оуен.
Мисля, че моята реалност е твърде окаяна, но определено не е чак толкова лоша, че
всяка сутрин да изтърпявам подобно изтезание. Но може би това обяснява защо хората се
превръщат в алкохолици. Пиеш, за да избягаш от емоционалната болка, а на следващия ден се
напиваш отново, за да се отървеш от физическото страдание. Така че пиеш все по-често,
много скоро вече се наливаш през цялото време и състоянието ти става зле, ако не и по-зле
от реалността, от която първоначално си се опитвал да избягаш. Само че сега искаш да
избягаш от бягството, така че намираш нещо по-силно от алкохола. И може би това превръща
алкохолиците в наркомани.
Порочен кръг.
— Искаш ли да поговорим за това? — пита той.
Аз повече не повтарям грешката да погледна към него, но съм любопитна накъде клони
с този въпрос.
— Да поговорим за какво?
— За това, от което си се опитала да избягаш миналата нощ— отвръща той,
поглеждайки към мен.
Клатя глава.
— Не, Оуен. Не желая. — Този път извръщам взор към него, въпреки болезнения
протест на главата ми. — Ти искаш ли да ми кажеш защо затваряш ателието?
Въпросът ми го сварва неподготвен. Съзирам го в очите му, преди да успее да извърне
поглед.
— Не, Обърн. Не желая.
И двамата спираме едновременно, когато пристигаме пред салона. Аз слагам ръка върху
дръжката на вратата и свалям бейзболната му шапка от главата си. Нахлупвам я обратно върху
неговата, макар че за целта се налага да се повдигна на пръсти.
— Страхотно си поговорихме. А сега да млъкваме и да оправим косата ти.
Той задържа вратата, правейки ми път да мина първа.
— Точно това си мислех и аз.
Влизаме в салона и аз го каня с жест да ме последва. Вече знам, че по-лесно ще се
справя с косата му, ако е мокра, затова го водя направо в стаята с умивалниците. Усещам, че
Емъри ме наблюдава, докато минаваме покрай нея и съм любопитна защо тя не се е
паникьосала, когато миналата нощ не се прибрах в апартамента.
Преди да има възможността да ми се разкрещи, аз й се извинявам, когато подминавам
работното й място.
— Извинявай, че миналата нощ не се обадих — промърморвам тихо.
Тя стрелва с поглед Оуен, който ме следва.
— Не се тревожи. Някой ме предупреди, че си жива и здрава.
Мигом се извръщам и поглеждам към Оуен и по свиването на раменете му разбирам, че
той е предупредил съквартирантката ми. Не съм сигурна, че тази проява на загриженост от
негова страна ми харесва, защото сега ми е по-трудно да продължавам да му се сърдя.
Когато стигаме до задната стая, всички умивалници са свободни, затова отивам при
последния. Нагласям височината на душа и давам знак на Оуен да седне. Регулирам
температурата на водата и наблюдавам как той навежда глава над коритото на мивката. Аз се
опитвам да фокусирам погледа си върху всичко друго, но не и върху лицето му, докато се
захващам да мокря косата му. Неговите очи са приковани в мен през цялото време, докато
прокарвам ръце през нея и обилно я насапунисвам с шампоан. Правя това повече от месец и
голяма част от клиентите на нашия салон са жени. Никога досега не съм забелязвала колко
интимно занимание може да бъде миенето на нечия коса.
Но от друга страна, никой не ме зяпа толкова открито, докато се опитвам да работя.
Мисълта, че той внимателно следи всяко мое движение, ме изнервя невероятно. Пулсът ми
се учестява, а ръцете ми непохватно треперят. След известно време Оуен заговаря:
— Много ли си ми бясна? — пита тихо.
Ръцете ми застиват насред работата. Това е толкова по детински наивен въпрос. Имам
чувството, че сме деца, които са си дали мълчалив обет. Но се оказва доста сложно да се
отговори на толкова прост въпрос.
Бях му бясна преди три седмици. Бях му ужасно сърдита миналата нощ. Но сега дори не
изпитвам гняв. Всъщност да съм близо до него и да виждам как ме съзерцава, ме навежда на
мисълта, че навярно е имал много основателна причина да не се появи и тя няма нищо общо
с чувствата му към мен. Просто искам да ми обясни.
Свивам рамене и отново се захващам да мия косата му с шампоана.
— Бях — отвръщам. — Но ти ме предупреди, нали? Каза, че момичетата не са най-
важното в живота ти. Така че „бясна“ е малко силно казано. Разочарована, да. Ядосана, да.
Но не и наистина бясна.
Това беше достатъчно откровен отговор, какъвто, между другото, той не заслужаваше.
— Казах, че работата ми е на първо място, но никога не съм казвал, че съм негодник.
Винаги предупреждавам момичето, с което излизам, ако се нуждая от лично пространство за
работата.
Стрелвам го бегло с поглед, сетне насочвам внимание към голямата туба с балсам за
коса. Изстисквам малко върху ръката си и втривам балсама в косата му.
— Значи си така любезен да предупреждаваш гаджетата си, че можеш да изчезнеш, но
тази любезност не важи за момичетата, с които не спиш? — Продължавам да втривам
балсама в косата му, но не съм толкова внимателна, колкото би трябвало.
Мисля, че размислих… Сега съм бясна.
Той клати глава, изправя се и се обръща към мен.
— Нямам предвид това, Обърн. — Водата се стича по лицето му. Надолу по врата. —
Искам да кажа, че не изчезнах заради рисуването. Ситуацията не беше такава. Не желая да си
мислиш, че не съм искал да се срещна отново с теб. Защото не е вярно.
Челюстта ми се стяга и аз стискам зъби.
— От теб капе вода — тросвам се и го дърпам обратно към мивката. Грабвам душа и
започвам да изплаквам косата му. Очите му отново не се откъсват от лицето ми през цялото
време, но аз не искам да срещна погледа му. Не желая да ми пука какво е извинението му,
защото, честно, в момента не искам да се забърквам с когото и да било. Но по дяволите, пука
ми. Искам да знам защо не се появи и защо не си даде труда да се свърже с мен през цялото
това време.
Приключвам с изплакването на косата му и измивам пяната в мивката.
— Можеш да се изправиш.
Оуен се изправя, а аз грабвам кърпата и подсушавам косата му. Мятам мократа кърпа в
панера в другия край на стаята и понечвам да го заобиколя, но той улавя китката ми и ме
спира.
Не се опитвам да се изскубна. Знам, че би трябвало, но ме гризе любопитството какъв
ще е следващия му ход, за да ме е грижа какво би трябвало да направя. Освен това не се
отдръпвам, защото ми харесва как нежното му докосване кара сърцето ми да замира.
— Излъгах те — промълвява той тихо.
Думите му не ми харесват и определено не ми се нрави откровеността, изписана на
лицето му.
— Аз не… — Очите му се присвиват замислено и той бавно издиша. — Не се върнах,
защото не виждах смисъл. В понеделник заминавам.
Изстрелва последните думи, сякаш иска час по-скоро да се отърве от тях. Не съм
доволна от това негово признание. Ни най-малко.
— Заминаваш? — Гласът ми е пропит с разочарование. Имам чувството, че току-що са
ме зарязали, а дори нямам гадже.
— Заминаваш? — пита и Емъри.
Извъртам се и виждам, че тя придружава клиентка до един от умивалниците и се взира в
Оуен, очаквайки отговор. Отново насочвам поглед към Оуен и по изражението на лицето му
разбирам, че мигът на истината е отминал. Отдалечавам се от него и излизам от стаята,
насочвайки се към моето работно място. Той мълчаливо ме следва.
Нито един от двамата не проговаря, докато разчесвам косата му и се опитвам да измисля
как ще оправя бъркотията, която сътворих миналата нощ. Ще трябва да подстрижа по-
голямата част. Той ще изглежда толкова различен и не съм сигурна дали ще ми харесва с
много по-къса коса.
— Ще бъде къса — осведомявам го. — Доста съм я оплескала.
Оуен се засмива и точно това ми е нужно в момента. Смехът му разсейва напрежението
от разговора ни, докато миех косата му.
— Защо ми позволи да ти причиня това?
Той ми се усмихва.
— Беше рожденият ти ден. Бих изпълнил всяко твое желание.
Оуен флиртаджията се е завърнал и това хем ми харесва, хем го ненавиждам. Правя
крачка назад, за да огледам косата му. След като вземам решение как да я подстрижа, аз се
извръщам и грабвам ножицата и гребена, които са точно по местата си. Спомням си, че
миналата вечер ги изпуснах на пода и ми хрумва, че Емъри сигурно тази сутрин е заварила
пълен безпорядък. Не изметох остриганата коса на Оуен, преди двамата да напуснем салона,
но сега подът беше чист, така че трябва по-късно да й благодаря.
Започвам да подстригвам косата му, стараейки се да се съсредоточа върху работата си, а
не върху Оуен. По някое време, докато оформям прическата му, Емъри се връща на работното
си място. Тя сяда на работния си стол и ни наблюдава. Оттласква се с крак от шкафа под
огледалото и започва да се върти със стола.
— Завинаги ли заминаваш, или за малко? — пита Емъри. Оуен поглежда към мен и
повдига вежда.
— О! — възкликвам аз, сещайки се, че все още не съм ги запознала. Соча Емъри. —
Оуен, това е Емъри. Моята странна съквартирантка.
Той кимва леко и едва-едва се извръща към нея. Мисля, че е нервен, че ще съсипя косата
му още повече, затова се старае да седи колкото може по-неподвижен.
— Навярно за няколко месеца — отвръща й той. — Не е за постоянно. По работа.
Емъри се мръщи.
— Това е много лошо — заключва. — Ти ми харесваш много повече от другия мъж.
Очите ми се разширяват и извръщам рязко глава към нея.
— Емъри!
Не мога да повярвам, че го изрече просто така.
Оуен бавно насочва вниманието си отново към мен и леко повдига вежда.
— Другият мъж?
Клатя глава и махвам пренебрежително с ръка.
— Тя е останала с погрешно впечатление. Няма друг мъж. — Мятам й свиреп поглед. —
Не може да има друг мъж, когато изобщо няма никакъв мъж.
— О, моля те. — Съквартирантката ми подпира крак върху шкафа и спира да се върти.
Сочи Оуен. — Той е мъж. Мъжът, с когото очевидно си прекарала миналата нощ. Мъж, който
според мен е много по-симпатичен от онзи другия тип. И е мъжът, заради когото ти е тъжно,
че заминава.
Какво му става на това момиче? Усещам, че Оуен се взира настойчиво в мен, но аз съм
прекалено засрамена, за да го погледна. Вместо това отново стрелвам Емъри с кръвнишки
поглед. — Вече бях започнала да те уважавам, защото никога не клюкарстваш.
— Не е клюкарстване, когато го казвам пред вас. Нарича се разговор. Ние обсъждаме
колко се харесвате, вие двамата, и как искате да се влюбите като… като… две… — Тя млъква
за миг, сетне тръсва глава. — Не ме бива по метафорите. Искате да се влюбите, но сега той
заминава и ти си тъжна. Но не бива да си тъжна, защото благодарение на мен знаеш, че се
мести само за няколко месеца. Не е завинаги. Само не се захващай с онзи другия тип.
Оуен се смее, но на мен съвсем не ми е до смях. Грабвам сешоара, за да заглуша думите
й и да оформя вече прекалено късата му коса, която всъщност изглежда доста добре.
Подчертава очите му. Много по-добре. Сега изглеждат по-ярки. Дотолкова, че ми е трудно да
извърна поглед от тях.
Изключвам сешоара и Емъри мигом заговаря.
— И кога заминаваш, Оуен?
Той се взира в мен, докато й отговаря.
— В понеделник.
Емъри шляпва с длан върху подлакътника на стола.
— Това е идеално — заявява. — Обърн е свободна днес и утре. Вие, приятели, можете да
прекарате заедно целия уикенд.
Не й казвам да млъкне, защото това е безсмислено. Отдръпвам се от Оуен, развързвам
кърпата около врата му, сетне я набутвам в чекмеджето, като през цялото време се опитвам
да усмъртя Емъри с поглед.
— Всъщност идеята ми харесва — отбелязва Оуен.
Гласът му ме кара да се разтревожа за безопасността на света, защото току-що вдишах
огромно количество кислород, заради думите му. Поглеждам към отражението му в
огледалото, а той се накланя в стола, вперил поглед в мен.
Той иска да прекара почивните дни с мен? По дяволите, няма начин. Ако това се случи,
ще се случат и други неща, а аз не знам дали още съм готова за тях. Освен това, ще бъда заета
с… По дяволите. Изобщо не съм заета. През тези почивни дни Лидия заминава за Пасадена.
Така че и това извинение отпада.
— Само я погледни колко усърдно се опитва да измисли извинение — подмята Емъри
развеселено.
Сега и двамата се блещят насреща ми, очаквайки моя отговор. Грабвам шапката на Оуен,
нахлупвам я на главата си и се отправям директно към изхода. Не съм длъжна да прекарвам с
Оуен уикенда, а още по-малко да устройвам малко шоу за забавление на Емъри. Отварям
вратата и се насочвам към апартамента си, който по случайност е в една и съща посока с
ателието на Оуен, затова не се учудвам, когато той се появява до мен.
Крачките ни са в синхрон и аз започвам да ги броя. Чудя се дали ще мълчим през целия
път до ателието му.
Тринайсет, четиринайсет, петнайсет…
— За какво мислиш? — пита той тихо.
Спирам да броя крачките, защото вече не вървя. Оуен също не върви, защото стои
директно пред мен и ме гледа с огромните си, подчертани от новата му къса прическа очи.
— Няма да прекарам уикенда с теб. Не мога да повярвам, че дори може да ти хрумне да
го предложиш.
Той поклаща глава.
— Аз не съм го предложил. Твоята нетактична съквартирантка го направи. Аз само
казах, че идеята ми харесва.
Изсумтявам и ядно скръствам ръце пред гърдите си. Забивам поглед в земята и се
опитвам да разбера защо съм толкова бясна точно сега. Ако си тръгна от него, яростта ми
няма да се укроти, защото тъкмо това е проблемът. Мисълта да прекарам уикенда с него, ме
вълнува, и фактът, че не мога да измисля убедителна причина защо това е лоша идея, ме
изкарва от кожата. Предполагам все още чувствам, че Оуен ми дължи подробно обяснение.
Или по-голямо извинение. Ако Харисън не му се бе обадил снощи, навярно никога повече
нямаше да чуя нещо за него или да го видя отново. Това е малко съкрушително за
самочувствието ми, затова ми е толкова трудно да повярвам, че той изведнъж иска да
прекара известно време с мен.
Отпускам ръце, подпирам ги на хълбоците си и вдигам поглед към него.
— Защо поне не ми каза, че заминаваш, преди да ми вържеш тенекия?
Знам, че преди малко той се опита да обясни, но тогава оправданията му не бяха
достатъчно убедителни, защото все още съм разстроена заради това. Разбира се, той може би
не е искал да започва нова връзка, щом заминава, но ако това наистина е причината, никога
не би трябвало да ми обещава, че ще се върне на следващата вечер.
Изражението му не трепва, но той пристъпва една крачка към мен.
— Не се появих на другия ден, защото те харесвам.
Затварям очи и разочарована увесвам нос.
— Това е много тъп отговор — промърморвам.
Той прави още една крачка и сега е точно пред мен. Когато заговаря отново, гласът му е
толкова дълбок, че усещам вибрациите му в стомаха си.
— Знаех, че заминавам, а ти ми харесваш. Тези две неща не са особено добра
комбинация. Трябваше да те предупредя, че няма да дойда, но нямах телефонния ти номер.
Добър опит.
— Ти знаеше къде живея.
В отговор Оуен само въздъхва. Пристъпва от крак на крак и аз най-после събирам
достатъчно смелост, за да го погледна в лицето. Той наистина има виновно изражение, но аз
вече знам, че не бива да се доверяваш на мъжкото лице. Единственото, достойно за доверие,
са действията, а досега Оуен не е доказал, че може да му се вярва.
— Обърках всичко — признава той. — Съжалявам.
Поне не се оправдава. Предполагам, че се иска поне малко доблест да признаеш, когато
грешиш, дори и да не си достатъчно любезен, за да обясниш защо. Явно такъв е изборът му.
Не съм сигурна кога се е озовал толкова близо до мен, но той е толкова близо —
наистина много близо — че минувачите могат да решат, че или сме насред раздяла, или всеки
миг ще се хвърлим в прегръдките си.
Аз го заобикалям и продължавам да вървя, докато не стигаме до ателието му. Не съм
сигурна защо спирам пред неговата врата. Би трябвало да продължа да вървя. Да не се
спирам, докато не стигна до апартамента си. Той отключва вратата и поглежда през рамо, за
да се увери, че още съм тук.
А не би трябвало да съм. Би трябвало да се подготвям за това, което знам, че ще бъдат
двата най-прекрасни почивни дни, каквито не съм имала от дълго време, но които ще бъдат
последвани от най-лошия понеделник, какъвто също отдавна не съм имала.
Ако прекарам уикенда с него, ще се чувствам така, както след напиването миналата нощ.
Ще бъде забавно и вълнуващо и докато съм с него ще забравя за всичко друго, но после ще
дойде понеделникът. Той ще замине, а аз ще страдам от махмурлука Оуен, който ще бъде
много по-тежък от махмурлука Оуен, който ще имам, ако просто сега си тръгна.
Той отваря вратата на ателието. Лъхва ме хладна струя въздух, приканвайки ме да вляза.
Поглеждам вътре, а после към Оуен. Той забелязва съмнението в очите ми и се протяга към
ръката ми. Води ме в ателието и поради някаква причина аз не се противя. Вратата се затваря
зад нас и околният мрак ни поглъща.
Чувам как отекват ударите на сърцето ми. Сигурна съм, че бие достатъчно силно, за да
се чуе в цялото ателие. Усещам присъствието на Оуен близо до мен, но никой от двама ни не
се движи. Чувам дъха му, чувствам близостта му, усещам аромата на балсама, примесен с
някакво ухание, свежо като дъжд.
— Боиш се да прекараш уикенда с някого, когото едва познаваш, това ли те изпълва със
съмнения? Или просто мисълта да прекараш уикенда точно с мен?
— Не се страхувам от теб, Оуен. Обмислям идеята точно заради теб.
Той отстъпва крачка назад, но очите ми вече са достатъчно привикнали с тъмнината и аз
виждам ясно лицето му. В очите му искри надежда. Вълнение. Радост. Как мога да му
откажа?
— А ако се съглася да остана с теб само за един ден? И после да решим за по-нататък?
Той се засмива на предложението ми, сякаш смята за глупаво това, че след като
прекарам един ден с него, няма да искам да остана през целия уикенд.
— Това е много мило, Обърн — подсмихва се той. — Съгласен съм.
Усмивката му става по-широка, когато ме притегля към себе си. Обвива ръце около мен,
вдига ме от пода, притискайки ме толкова силно, че едва не ме задушава. После ме пуска
долу и отваря вратата.
— Хайде. Да отидем в „Таргет“.
— „Таргет“? — питам изненадана.
Оуен се усмихва и наглася шапката си върху главата ми, докато отново ме избутва навън,
под палещите лъчи на слънцето.
— Нямам с какво да те нахраня. Отиваме на пазар.
Глава 10
Съвсем се оплитам в лъжите, които й казвам, а за мен не е нормално да лъжа човек като
нея. Но не знаех как да й кажа истината. Бях изплашен, че ще я изгубя, както и да й призная,
че всъщност не заминавам в понеделник. Истината е, че в понеделник ще се изправя пред
съда. И след изслушването ще бъда или в затвора, или в рехабилитационна клиника, в
зависимост от това, кой ще победи. Аз или Калахан Джентри.
Когато тази сутрин баща ми се отби в ателието, внимавах да не кажа твърде много,
защото знаех, че Обърн може да чуе. Но да запазя спокойствие се оказа много по-трудно,
отколкото си мислех. Просто исках той да види какво ми причинява тази ситуация. Исках да
сграбча ръката му и да го повлека нагоре по стълбите и да му покажа Обърн, спяща в леглото
ми. Исках да кажа: „Погледни я, татко. Погледни какво ми струва твоята себичност“.
Ала вместо това, постъпих както винаги. Позволих на спомените за майка ми и брат ми
да ми попречат да му се опълча и да се защитя. Те са моето извинение. Те са неговото
извинение. Те бяха нашето извинение през последните няколко години и аз се страхувам, че
ако не намеря начин да престана да използвам онази нощ като мое оправдание, Калахан и
Оуен Джентри никога няма отново да бъдат баща и син.
Преди да срещна Обърн, нищо не успя да ме накара да променя живота си. Колкото и да
се опитвах и колкото и да мислех за това, всеки път бивах победен и вината винаги
надделяваше. Никога не съм се чувствал толкова силен, както когато съм с нея. Преди да я
срещна, никога не съм имал цел. Припомням си първите думи, които й казах, когато се появи
на прага ми:
мен заблещука искрица надежда.
— Къде отиваш? — пита ме тя.
Гласът й би могъл да се използва като форма на терапия. Убеден съм в това. Тя би могла
да влезе в стая, пълна с безкрайно депресирани хора и единственото, което трябва да
направи, за да ги излекува, е да отвори една книга и да им почете на глас.
— В „Таргет“.
Тя ме ръгва в рамото и се засмива, а аз се радвам да я видя отново така усмихната и
безгрижна. През целия ден почти не се бе засмяла.
— Нямам предвид в момента, глупчо. Имам предвид в понеделник. Къде отиваш? Защо
се местиш?
Хвърлям поглед през улицата.
Поглеждам небето.
Свеждам поглед към краката си.
Гледам, където ми падне, но не и в очите й, защото не искам отново да я лъжа. Днес
вече я излъгах веднъж и не мога отново да го направя.
Протягам се и вземам ръката й в моята. Тя не ме отблъсква и простият факт, че ако
знаеше истината, едва ли щеше да ми позволи да държа ръката й, ме кара да съжалявам, че
още отначало я излъгах. Но колкото по-дълго отлагам, толкова по-трудно става да й призная
истината.
— Обърн, всъщност не искам да отговарям на въпроса ти, става ли?
Продължавам да се взирам в краката си, защото не искам тя да прочете по лицето ми
какво мисля. Че е луда да се съгласи да прекара уикенда с мен, защото тя заслужава много
повече, отколкото мога да й дам. Обаче не смятам, че тя заслужава някой по-добър от мен.
Вярвам, че тя би била идеална за мен и аз бих бил идеален за нея, но заради всички
погрешни решения, които съм взел в живота си, тя не заслужава да бъде част от него. Затова
докато не открия как да поправя грешките си, тези два дни са всичко, за което наистина съм
достоен. Знам, че тя каза, че би трябвало да се съсредоточим първо върху днешния ден, преди
да реши дали ще остане за целия уикенд, но мисля, че и двамата знаем, че това е пълна
глупост.
Тя стиска ръката ми.
— Ако не ми кажеш защо заминаваш, тогава и аз няма да ти кажа защо дойдох в Тексас.
Надявах се през този уикенд да узная всичко за това. Имах предварително подготвени
въпроси и макар че бях готов да ме отреже, сега трябва сам да се откажа, защото няма
никакъв начин, по дяволите, да й разкажа за живота си. Поне не сега.
— Така е честно — съгласявам се и най-после мога да я погледна.
Тя се усмихва и отново стиска ръката ми, а аз не мога да понеса колко дяволски красива
изглежда в момента. Освободена от всякакви грижи, от гняв и вина. Вятърът издухва кичур
коса върху устните й и тя го отмята.
По-късно ще нарисувам този миг.
Но в момента я водя в „Таргет“. За да пазаруваме.
Защото тя ще остане с мен.
През целия уикенд.
Обърн е скромна за много неща, но определено не и когато става дума за храна. Тя знае,
че ще остане в дома ми само два дни, но напазарува достатъчно продукти, за да стигнат поне
за две седмици.
Аз й позволявам, защото искам този уикенд да бъде най-хубавият в живота й и ще се
радвам, ако замразената пица и зърнените закуски ми помогнат да го осъществя.
— Мисля, че се справихме добре. — Тя поглежда надолу към количката, проверявайки
дали е взела всичко, което й е нужно. — Обаче ще се наложи да вземем такси. Не можем да
носим всичко това.
Аз обръщам обратно количката, точно когато стигаме до касата.
— Забравихме нещо — заявявам.
— Как така? Та ние изкупихме целия магазин.
Насочвам се в обратната посока.
— Забравихме подаръка за рождения ти ден.
Очаквам, че тя ще изтича пред мен в знак на протест, както навярно щяха да направят
повечето момичета. Вместо това, Обърн заплясква с ръце. Струва ми се, че дори току-що
изписка възторжено. Сграбчва ръката ми с две ръце и пита:
— Колко мога да похарча?
Вълнението й ми напомня за онзи път, когато баща ми ни заведе двамата с Кеъри в
магазина за играчки „Тойс Ар Ас“. Кеъри беше с две години по-голям, но нашите рождени
дни бяха само с една седмица разлика. Баща ни обичаше да прави такива неща, когато
Калахан Джентри още знаеше как да бъде баща. Още помня един такъв поход в магазина;
искаше да превърне избора на подарък в игра. Каза ни да си намислим номер на пътека и на
рафт и да вземем каквото си харесаме от този конкретен рафт. Кеъри беше пръв и двамата се
озовахме в секцията с конструктори „Лего“, което беше типично за брат ми — той винаги
имаше късмет. Когато дойде моят ред, не уцелих толкова добре. Моите номера ни отведоха в
секцията с играчки „Барби“ и разочарованието ми нямаше граници. Кеъри беше от този тип
братя, който когато не ме дразнеше или поступваше, се превръщаше в мой яростен защитник.
Той погледна към баща ми и каза:
— Ами ако той е объркал номерата? Ако вместо четвърта пътека и трети рафт е
трябвало да бъде четвърти рафт и трета пътека?
Баща ми гордо се усмихна.
— Това е много типично за един адвокат, Кеъри. — Ние се преместихме на трета пътека,
която се оказа секцията със спортни стоки. Не помня какво в крайна сметка си избрах.
Просто съм запомнил този ден и сега, въпреки онзи ужасен момент в секцията с „Барби“,
тази случка е най-любимият ми спомен за нас тримата.
Хващам Обърн за ръката и спирам да бутам количката.
— Избери си номер на пътека.
Тя повдига вежда и поглежда зад себе си, опитвайки се да зърне номерата на пътеките,
но аз закривам гледката й.
— Без шмекеруване. Намисли си номер на пътека и рафт. Ще ти купя каквото си
избереш от този рафт.
Тя се усмихва. Играта й харесва.
— Щастливото число тринайсет — оповестява тя. — Но откъде да зная колко рафтове
има там?
— Просто отгатни. Може да имаш късмет.
Обърн стиска долната си устна с палец и показалец, съсредоточавайки поглед върху мен.
— Ако кажа рафт номер едно, как ще се брои — от горе надолу или обратно?
— От долу.
Обърн ми се усмихва и очите й засияват.
— Редица тринайсет, рафт номер две. — Тя е толкова развълнувана, сякаш никога досега
не е получавала подарък. Освен това прехапва долната си устна, да прикрие вълнението си.
Господи, тази жена наистина е възхитителна.
Аз се обръщам и се оказва, че се намираме от другата страна на пътека тринайсет.
— Прилича на спортни стоки или електроника.
Спътницата ми подскача леко и додава:
— Или бижута.
О, по дяволите. Бижутата са толкова близо до електрониката. Това може да се окаже
най-скъпият подарък за рожден ден, който съм купувал. Тя пуска ръката ми, хваща дръжката
на количката и я бута припряно пред себе си.
— Побързай, Оуен.
Ако знаех, че подаръците за рожден ден толкова я радват, щях да й купя един в деня,
когато се срещнахме. И да продължа през всеки следващ ден.
Все още вървим към пътека тринайсет, когато отминаваме бижутата и електрониката,
елиминирайки и двете възможности. Спираме до пътека дванайсет и макар да стоим пред
секцията със спортни стоки, Обърн е все така развълнувана.
— Толкова съм нервна — признава тя, приближавайки на пръсти към пътека тринайсет.
Извръща поглед към мен и върху лицето й разцъфтява огромна усмивка.
— Палатки!
И после мигом изчезва.
Аз я следвам, бутайки количката пред себе си и когато завивам зад ъгъла, тя вече
издърпва една палатка от рафта.
— Искам тази! — възкликва ентусиазирано. Но сетне я бута обратно на мястото й върху
рафта. — Не, не, искам тази — мърмори под нос. — Синьото е любимият му цвят. —
Сграбчва една синя палатка. Бих й помогнал, но краката ми сякаш са се сраснали за пода. Все
още се опитвам да осъзная думите й.
Искам да я попитам кой е той и защо възнамерява да ходи на къмпинг с някой, чийто
любим цвят е синият, синият и само синият. Но не казвам нищо, защото нямам право на това.
Тя ми подарява два дни, а не вечността.
Два дни.
чийто любим цвят е синият, той няма да има никакъв шанс да бъде щастлив в тази палатка,
защото ще направя всичко по силите си, за да съм сигурен, че единствената й мисъл, когато
отново я види, да бъде „О, боже мой!“
Натоварвам всички покупки в таксито и се обръщам да взема палатката. Тя я измъква от
ръцете ми, преди да я прибера в багажника.
— Аз ще нося това. Искам да отскоча за малко до апартамента си, преди да дойда при
теб, затова просто ще я взема със себе си.
Поглеждам към торбите с продуктите, после към нея.
— Защо? — Хлопвам капака на багажника и забелязвам как страните й поруменяват,
когато свива рамене.
— Не може ли просто да ме закараш до вкъщи? Ще се срещнем в апартамента ти след
два часа.
Не искам да я закарвам до тях. Тя може да размисли.
— Става — отвръщам. — Разбира се.
Заобикалям колата и й отварям задната врата. Струва ми се, че тя разбира, че не искам
да я оставям да се прибере у дома, но аз се опитвам да прикрия разочарованието си. Когато
влизам в таксито, сграбчвам ръката й и затварям вратата. Тя казва адреса на шофьора.
Гледам през прозореца, когато усещам, че тя стиска ръката ми.
— Оуен?
Извръщам се с лице към нея. Усмивката й е толкова сладка, че челюстта ми се стяга.
— Просто искам да си взема душ и да взема малко дрехи, преди да дойда при теб. Но
обещавам, че ще дойда. Съгласен? — Изражението на лицето й е успокояващо.
Кимвам, но все още не съм сигурен, че й вярвам. Това може да е нейният начин да ми
отмъсти, задето преди три седмици я излъгах. Тя вижда неувереността в очите ми и се смее.
— Оуен Мейсън Джентри — подхваща, като избутва палатката от скута си на седалката
до нея. Плъзга се върху коленете ми, а аз я обхващам през кръста. Не знам какво е наумила,
но не съм толкова обезпокоен, че да я спра. Тя ме поглежда право в очите, докато обхваща
лицето ми с длани. — Престани да се цупиш. И боиш.
Ухилвам се.
— Има рима.
Обърн се смее звънко. Споменах ли, че я обичам? Не, не съм. Защото това би било
безумно. И невъзможно.
— Аз съм кралица на римите — осведомява ме тя с усмивка. — Най-важното е да
уцелиш момента. — Ръцете й се отпускат върху гърдите ми и тя вдига за миг глава към
тавана на колата, обмисляйки следващите си думи, преди отново да сведе поглед към мен. —
Оуен, не се съмнявай. Все повече те аз желая.
Тя се опитва да бъде прелъстителка и успява, но в същото време не може да възпре смеха
си, което е още по-хубаво.
Таксито спира пред дома й. Тя се пресяга към палатката, но аз взимам лицето й между
шепите си, притеглям я обратно към себе си и доближавам устни към ухото й:
— Да вземеш своя душ върви. И след час се върни. После ти, Обърн Мейсън Рийд, с мен
докрай се наслади.
Когато се отдръпвам и я поглеждам, усмивката й се е стопила. Тя преглъща шумно и
реакцията й на думите ми ме развеселява. Отварям задната врата и тя се изтръгва от
вцепенението.
— Ама и ти си един надувко, Оуен. — Обърн се навежда през седалката и се пресяга за
палатката. След като слиза от таксито, аз й се усмихвам и тя ми отвръща с усмивка, ала нито
един от нас не се сбогува. Ще й кажа сбогом само веднъж и това няма да стане преди
понеделник сутринта.
Възнамерявам да позвъня на вратата й. Знам, че е минал само час и тя не е имала
достатъчно време, за да стигне до ателието ми, но не мога да спра да се притеснявам как ще
измине сама целия този път. Яд ме е, че се налага да го извървява по два пъти на ден, когато е
на работа.
Не искам да я припирам и не желая тя да си мисли, че съм дошъл, защото не й вярвам.
Може би трябва да седна на предните стъпала и да почакам, докато отвори вратата. Така ще
изглежда, че съм дошъл тъкмо когато тя излиза. Освен това, ако не отвори вратата, тогава
след два часа ще знам, че е размислила. Ако това се случи, просто мога да си тръгна и тя
дори няма да узнае, че съм бил пред дома й.
Ами ако вече е излязла и съм я изпуснал, защото е взела такси? Вече може да е пред
апартамента ми, а аз най-идиотски реших да цъфна тук.
— Искаш ли да влезеш вътре?
Бързо се обръщам и виждам Емъри да стои на прага и да се взира в мен. В едната си
ръка държи чанта, а в другата ключове.
— Обърн още ли е тук?
Емъри кимва и отваря по-широко вратата.
— Тя е в стаята си. Току-що излезе от банята.
Колебая се, не се чувствам удобно да вляза в жилището й без нейно знание. Емъри
долавя нерешителността ми, затова пристъпва няколко крачки навътре в апартамента.
— Обърн! Онзи тип, с който днес обезателно трябва да спиш, е тук! Не полицаят, а
другият!
Полицаят.
Емъри отново извръща лице към мен и кимва, сякаш съм добре дошъл. Бих казал, че я
харесвам, но всеки път, когато тя заговори, споменава за „другия“ тип. Питам се дали той е
този, който обича синия цвят.
От вътрешността на апартамента до мен достига роптаенето на Обърн.
— Кълна се в Бога, Емъри. Трябва да вземаш уроци по поведение в обществото. — Тя се
появява на вратата, а Емъри се измъква от жилището и се запътва към изхода. Косата на
Обърн е мокра и тя се е преоблякла. Пак е с дънки и обикновено потниче, но дрехите й са
различни от онези, с които беше по-рано. Харесва ми небрежният й стил на обличане. Тя ме
оглежда от главата до петите. — Не е минал и час, господин Нетърпеливко.
Не изглежда раздразнена, което е добре. Поканва ме с жест да вляза, затова я следвам в
апартамента.
— Щях да чакам отвън — оправдавам се аз.
Тя влиза в стаята си и след миг се връща с раница в ръце. Захвърля я върху плота, обръща
се и очаквателно ме поглежда.
— Беше ми скучно — обяснявам. — Мислех, че можем заедно да се разходим до
ателието.
Устните й се извиват в усмивка.
— Ти май доста си хлътнал по мен, Оуен. В понеделник няма да ти е леко.
Изрича го, сякаш се шегува, но няма представа колко е права.
— О! — Обърн се обръща към всекидневната и вдига палатката от дивана. — Помогни
ми да я разпънем, преди да тръгнем. — Запътва се към стаята си с палатката в ръце. —
Малка е, няма да отнеме много време.
Клатя глава, напълно объркан, питайки се защо иска да опъне палатката в спалнята си.
Но това, изглежда, не я притеснява, затова не я питам. Защото кое момиче не заслужава да
има палатка в стаята си?
— Искам я ето тук. — Тя ми сочи мястото близо до леглото й, като изритва настрани
постелката за йога. Оглеждам стаята, опитвайки си да разбера колкото може повече неща за
нея, без да задавам въпроси. На стените и върху скрина няма никакви снимки, а вратата на
гардероба е затворена. Изглежда така, като че ли един ден е решила да напусне Портланд и
не е донесла нито една вещ със себе си. Питам се защо е така. Нима не смята да остане тук
за постоянно?
Помагам й да разопакова палатката. В магазина не забелязах, но това наистина е много
малка палатка. Побира двама души и по средата има разделителна преграда. Разпъваме я за
по-малко от пет минути, но очевидно това не е достатъчно за Обърн. Тя отваря гардероба и
вади две одеяла от горната полица. Постила ги в палатката и пропълзява вътре.
— Вземи две възглавници от леглото ми — заръчва ми тя. — Трябва да полежим вътре
за няколко минути, преди да излезем.
Грабвам две възглавници и коленича пред палатката. Бутам ги навътре и тя ги взема от
мен. Отмятам платнището на входа и пропълзявам в палатката, но се нагласявам в моята
половина, вместо да направя това, което наистина искам — да се озова отгоре й.
Прекалено съм голям за палатката и краката ми стърчат навън. Нейните също.
— Мисля, че си купила палатка за анимационни герои.
Тя клати глава и се повдига на лакът.
— Не съм я купила аз, а ти. И това е детска палатка, Оуен. Разбира се, че няма да се
поберем в нея.
Погледът й се отмества към ципа, спускащ се от тавана на палатката.
— Виж. — Обърн хваща водача и започва да затваря ципа. Отгоре се спуска мрежа и тя
продължава да я затваря от двете страни, докато между нас не се образува мрежест екран.
Подпира глава на ръката си и ми се усмихва.
— Сякаш сме в изповедалня.
Аз се претъркулвам настрани, на свой ред отпускам глава върху ръката си и се взирам в
нея.
— Кой от двама ни ще се изповядва?
Тя присвива очи, вдига пръст и сочи към мен.
— Мисля, че спокойно мога да заявя, че ти дължиш на света няколко свои признания.
Вдигам ръка и докосвам пръста й през мрежата. Тя разтваря длан и я притисва към
моята.
— Така ще се наложи да останем тук през цялата нощ, Обърн. Аз имам да правя много
признания.
Бих могъл да й кажа откъде я познавам. Да я накарам да разбере защо изпитвам такова
непреодолимо желание да я защитавам. Но някои тайни ще отнеса в гроба си, а тази
определено е една от тях.
Вместо това, решавам да направя различно признание. Тайна, което не означава толкова
много за мен. Доверявам й нещо безопасно.
— В моя телефон има само три номера. На баща ми, на Харисън и на братовчед ми
Райли, но от шест месеца не съм говорил с него. Това е.
Тя мълчи. Не знае какво да каже, защото кой човек има само три номера в телефона си?
Очевидно някой с проблеми.
— Защо имаш толкова малко номера?
Харесвам очите й. Те са много изразителни и в момента в тях се чете болка заради мен,
защото осъзнава, че тя не е единствената самотна душа в Далас.
— След като завърших гимназия, може да се каже, че поех по свой път. Концентрирах се
върху рисуването и нищо друго. Изгубих старите си контакти, когато преди година си смених
телефона, а след известно време осъзнах, че вече не желая с никого да разговарям. Баба ми и
дядо ми починаха преди години. Имам само един братовчед, но както вече ти казах, ние
почти не общуваме. Освен номерата на Харисън и баща ми, нямам нужда от ничии други
телефонни номера.
Сега пръстите й галят дланта ми. Тя се взира в ръцете си, без да ме поглежда.
— Нека видя телефона ти.
Вадя го от джоба и й го подавам под мрежата, защото й казах истината. Тя може сама да
се убеди в честността ми. Три номера и това е всичко.
Пръстите й се плъзгат няколко минути по екрана, преди да ми върне телефона.
— Ето. Сега са четири.
Свеждам поглед към екрана и чета името й в контактите. Смея се, когато виждам как се
е записала.
Обърн Мейсън-е-най-прекрасното-презиме Рийд.
Прибирам обратно телефона в джоба си и отново докосвам ръката й през мрежата.
— Сега е твой ред — подканвам я.
Тя поклаща глава.
— Ти все още имаш много да наваксваш. Продължавай.
Въздъхвам и се претъркулвам по гръб. Все още не искам да й признавам каквото и да
било, но ме е страх, че ако скоро не излезем от тази палатка, ще й разкажа всичко, което тая в
себе си, и дори това, което тя не желае да чуе. Но навярно така ще е най-добре. Може би ако
й кажа истината, тя ще я приеме, ще ми повярва и ще разбере, че веднага щом се върна,
всичко ще бъде различно. Може би ако споделя истината, ще имаме шанс да съхраним
нашите отношения и след понеделник.
— Имаш предвид онази нощ, когато не дойдох? — Замълчавам, защото сърцето ми
тупти толкова бързо, че ми е трудно да мисля за каквото и да било. Знам, че трябва да й
призная, но нямам представа как да го направя. Колкото и да се опитвам да й поднеса
информацията в благоприятна светлина, знам, че тя няма да я приеме добре и аз прекрасно я
разбирам. Но се уморих да крия истината.
Обръщам се настрани, с лице към нея. Отварям уста, за да разкрия тайната, но ме
прекъсва почукване на входната врата.
Смутеното изражение на лицето й ми подсказва, че тя не очаква посетители.
— Трябва да отворя. Почакай тук.
Обърн тутакси изпълзява от палатката, а аз отново се претъркулвам по гръб и въздъхвам.
След няколко секунди Обърн се връща в стаята и прикляква пред палатката.
— Оуен.
Гласът й звучи обезумяло и аз се повдигам на лакът, когато тя пъхва глава в палатката.
Очите й са пълни с тревога.
— Трябва да отворя вратата, но моля те, не излизай от стаята, става ли? Ще ти обясня
всичко веднага след като тя си тръгне. Обещавам.
Кимвам, ненавиждайки страха в гласа й. Както и факта, че тя иска да ме скрие от този,
който чака на прага й.
Обърн излиза от стаята и затваря вратата. Отпускам се върху възглавниците и се
заслушвам, уверен, че сега ще чуя едно от признанията й, макар че тя изглежда все още не е
готова да го сподели с мен.
Чувам как се отваря входната врата и първото, което последва, е детски глас.
— Мамче, погледни! Виж какво ми купи баба Лидия.
И тогава до мен долита отговорът й:
— Еха! Точно това, което искаше.
Нима той току-що я нарече „мамче“?
Разнася се влачене на крака по пода.
— Знам, че е много неочаквано — казва женски глас, — но трябваше още преди часове
да сме заминали за Пасадена. Както и да е, свекърва ми беше приета в болница, а Трей е на
дежурство…
— О, не, Лидия… — прекъсва я Обърн.
— О, тя е добре. Отново проблеми с диабета, което нямаше да се случи, ако просто се бе
грижила за себе си, както й казвам. Но тя не го прави и сега очаква цялото семейство да
зареже плановете си, за да се грижи за нея.
Чувам как се завърта дръжката на вратата.
— Ей Джей, не — разнася се гласът на Обърн. — Не влизай в стаята на мама.
— Във всеки случай — продължава жената, — налага се да й занеса някои вещи, но в
интензивното отделение не допускат деца, затова ти трябва да го гледаш за няколко часа.
— Разбира се — отвръща Обърн. — Тук ли?
— Да, нямам време да ви откарам у дома.
— Добре — съгласява се Обърн. Звучи развълнувано. Сякаш не е свикнала жената да й
поверява грижите за детето. Тя е толкова развълнувана, че навярно не е забелязала как Ей
Джей отново отваря вратата на стаята й.
— Ще го взема по-късно довечера — оповестява жената.
— Може да прекара нощта тук — с надежда в гласа предлага Обърн. — Ще го доведа
утре сутринта.
Сега вратата на спалнята е отворена и едно малко момченце се отпуска на колене пред
палатката. Аз се повдигам на лакти и се усмихвам в отговор на усмивката му.
— Защо си в палатката? — пита детето.
Притискам пръст към устните си.
— Шшт.
Той се ухилва и пропълзява в палатката. Изглежда на около четири или пет години и
очите му не са зелени като на Обърн. Ирисите му са с оттенъци на различни цветове. Кафяво,
сиво, зелено. Като платно.
Косата му не притежава нейния уникален цвят, неговата е тъмнокестенява.
Предполагам, че я е наследил от баща си, но откривам у него много от Обърн. Най-вече в
изражението му, което в момента е любопитно.
— Палатката тайна ли е? — пита момченцето.
Кимвам.
— Да. Никой не знае, че палатката е тук, затова трябва да го запазим само между нас
двамата, става ли?
Детето се усмихва и кимва на свой ред, сякаш се вълнува, че има тайна.
— Мога да пазя тайни.
— Това е добре — хваля го аз. — Защото не мускулите правят мъжете силни. А тайните.
Колкото повече тайни пазиш, толкова по-силен ставаш отвътре.
Той се ухилва.
— Искам да съм силен.
Тъкмо понечвам да го помоля да се върне във всекидневната, преди да е привлякъл
вниманието към мен, когато чувам как се отваря вратата на спалнята.
— Ей Джей, ела да прегърнеш баба Лидия — вика го жената. Стъпките й се чуват по-
ясно и очите на момченцето се разширяват.
— Лидия, почакай — разнася се изпълненият с паника глас на Обърн. Но закъснява с
няколко секунди, защото нямам време да прибера краката си в палатката, преди Лидия да
влезе в стаята.
Виждам как жената тутакси се заковава на място. Не мога да видя лицето й, но не е
нужно да съм ясновидец, за да се досетя, че никак не е във възторг от факта, че Ей Джей в
момента е в тази палатка.
— Ей Джей — гласът й е твърд. — Излез от палатката, скъпи.
Ей Джей ми се ухилва и притиска пръст към устата си.
— Аз не съм в палатката, бабо Лидия. Тук няма палатка.
— Лидия, мога да обясня — заговорва Обърн и се навежда. Подканва с жест Ей Джей да
излезе и за секунда очите й срещат моите. — Той е просто приятел. Помагаше ми да
разпънем палатката за Ей Джей.
— Ей Джей, да вървим, скъпи. — Лидия сграбчва ръката на детето и го издърпва от
палатката. — Ти може да нямаш нищо против да позволяваш на сина си да седи в една стая с
напълно непознати, но не и аз.
Виждам разочарованието на Обърн, което я обгръща като пелена. Лицето на Ей Джей
също помръква, когато разбира, че Лидия няма да му позволи да остане. Аз го последвам,
изпълзявам от палатката и се изправям на крака.
— Всичко е наред, аз си тръгвам — опитвам се да я успокоя. — Ние току-що свършихме
с палатката.
Лидия ме оглежда от главата до петите, без да се впечатли от видяното. Иска ми се да я
изгледам по същия начин, но не желая да усложнявам още повече нещата за Обърн. Когато я
разглеждам по-добре, осъзнавам, че съм я виждал и преди. Оттогава е изминало доста време,
но тя ни най-малко не се е променила, само в правата й тъмна коса се забелязват малки сиви
нишки. Все още изглежда безстрастна и заплашителна, както някога.
Извръща се към Ей Джей.
— Ей Джей, вземи си играчката. Трябва да вървим.
Обърн следва по петите Лидия от стаята.
— Лидия, моля те. — Махва с ръка към мен. — Той си тръгва. Ще бъдем само двамата с
Ей Джей, обещавам.
Лидия спира пред входната врата и се обръща към Обърн. Въздъхва кратко.
— Можеш да го видиш в неделя вечерта, Обърн. Наистина всичко е наред. Не биваше да
идвам без предупреждение.
Тя поглежда към Ей Джей над рамото на Обърн.
— Кажи на майка си довиждане, Ей Джей.
Виждам как лицето на Обърн се сгърчва, но само след секунда то засиява в усмивка,
когато тя коленичи пред момченцето. Притегля го към себе си и го прегръща.
— Съжалявам, но трябва да си тръгнеш с баба Лидия. — Отдръпва се от него и прокарва
ръка през косата му. — Ще се видим в неделя вечер.
— Но аз искам да остана тук — с искрено разочарование протестира детето.
Обърн се опитва да го прикрие с усмивка, но аз виждам колко я заболява от думите му.
Разрошва косата му.
— Друг път, обещавам. Мама трябва да става утре рано за работа и на теб няма да ти е
забавно, ако си легнем рано.
— Ще ми е забавно — настоява момченцето. Сочи към спалнята. — Ти имаш палатка и
ние можем да спим в… — Очите на момченцето се насочват към мен и то осъзнава, че току-
що е издало тайната. Поглежда обратно към Обърн и клати глава. — Няма значение, ти
нямаш палатка. Аз съм се объркал, там няма нищо.
Колкото и кофти да се чувствам от случващото се в момента, хлапето ме кара да се
усмихна.
— Ей Джей, да вървим.
Обърн го прегръща здраво, притиска го към гърдите си и му шепне:
— Обичам те. Винаги ще те обичам. — Целува го по челото, а той я целува по бузата,
преди да улови ръката на Лидия. Обърн дори не се обръща, за да се сбогува с Лидия и аз ни
най-малко не я обвинявам. Щом вратата се затваря, тя изпъва рамене, минава покрай мен и
се насочва право към стаята си. Гледам безпомощно как отмята платнището и пропълзява в
палатката.
Стоя до вратата и я слушам как плаче.
Сега всичко си идва на мястото.
Разбирам защо беше толкова разстроена, че Лидия не е дошла на рождения й ден.
Защото това е означавало, че не е могла да го прекара с Ей Джей.
Защо бе казала, че синият е любимият му цвят.
Защо се бе преместила в Тексас, макар че тук изглежда толкова нещастна.
И защо сега за нищо на света не мога да си тръгна от нея. Не и след това, на което
станах свидетел. Не и след като видях колко невероятно силна е обичта й към онова малко
момченце.
Глава 11
Чувам как се отваря ципът на мрежестата преграда и усещам ръката му върху моята,
която после се плъзва под възглавницата ми. Оуен ме привлича към себе си и аз тутакси
понечвам да се отдръпна, но в същото време съм изненадана от спокойствието, което ме
обгръща, когато се озовавам сгушена в прегръдката му. Затварям очи и чакам да последват
въпросите му. Просто ще лежа и ще се наслаждавам на комфорта, докато той го унищожи с
любопитството си.
Ръката му се плъзга нагоре и надолу по моята, нежно ме гали. След няколко минути на
мълчание, Оуен открива пръстите ми и преплита своите с тях.
— Когато бях на шестнайсет — подхваща тихо, — майка ми и по-големият ми брат
загинаха при автомобилна катастрофа. Аз бях зад волана.
Стискам здраво очи. Не мога дори да си представя нещо подобно. Внезапно моите
проблеми ми се струват толкова незначителни, че дори не мога да ги нарека проблеми.
— След злополуката баща ми беше в кома няколко седмици. Бях до него през цялото
време. Не защото обезателно исках да съм редом с него, когато се събуди, а защото не знаех
къде да отида. Нашият дом опустя. Приятелите ми продължаваха да живеят своя живот,
затова след погребението рядко ги виждах. Имах роднини, които в началото ни навестяваха,
но и те постепенно изчезнаха. В края на първия месец бяхме само аз и татко. Бях ужасен от
мисълта, че ако и той умре, нямаше да ми остане нищо, заради което да живея.
Бавно се претъркулвам по гръб и впервам поглед в него.
— Какво се случи?
Оуен протяга ръка и нежно отмята кичур коса от челото ми.
— Очевидно той оживя — тихо отвръща. — Събуди се точно месец след катастрофата. И
колкото и да бях щастлив, че той е добре, не мисля, че осъзнавах реалността, докато не му
разказах какво се бе случило. Той не можеше да си спомни нищо от деня, преди да се случи
злополуката, нито след това. И когато му казах, че мама и Кеъри са мъртви, го видях. Видях
как животът изтича от очите му. И оттогава не съм го видял да се завръща.
Избърсвам сълзите от очите си.
— Съжалявам — едва проронвам.
Той тръсва глава, сякаш не се нуждае от съчувствието ми.
— Недей — отвръща. — Не съм обсебен от това. Катастрофата не беше по моя вина.
Разбира се, те ми липсват и болката по тях не секва, но разбирам, че животът продължава. А
и мама и брат ми не биха искали да използвам смъртта им като извинение. — Пръстите му
нежно се плъзгат надолу по скулата ми, по брадичката. Той не ме гледа в очите. Погледът му
е зареян някъде отвъд мен, сякаш е потънал в размисъл.
— Има дни, когато ми липсват толкова силно, че ме боли ето тук — проронва той, свива
ръка в юмрук и я притиска към гърдите си. — Като че ли някой стиска сърцето ми с мощта
на целия проклет свят.
Кимам, защото знам точно какво има предвид. Така се чувствам всеки път, когато мисля
за Ей Джей и за факта, че не живее с мен.
— Винаги щом започвам да чувствам тази болка в гърдите, си припомням моментите с
тях, за които най-много ми е мъчно. Като например усмивката на мама. Защото каквото и да
се случваше, където и да се намирахме, усмивката й винаги ме успокояваше. Можехме да се
намираме в самия център на войнствена разправия, но беше достатъчно тя да коленичи пред
мен, да ме погледне в очите с онази нейна усмивка и всяка тревога и страх, които ме
терзаеха, тутакси изчезваха. И някак си, дори в най-тежките й дни, когато не й е било до
усмивки, тя въпреки това се усмихваше. Защото за нея нямаше нищо по-важно от щастието.
И това много ми липсва. Понякога ми липсва толкова много, че единственото, което ми
помага да се почувствам по-добре, е да я нарисувам.
Оуен тихо се засмива.
— Имам около двайсетина картини на мама, скрити в килера. Малко е зловещо.
Аз се смея заедно с него, но като виждам колко много той обича майка си, болката в
гърдите ми се завръща и смехът се превръща в гримаса. Това ме кара да се замисля дали
някога Ей Джей ще изпитва същото към мен, след като в момента не съм способна да бъда
майката, каквато искам да съм за него.
Оуен обхваща лицето ми в шепи и се взира в очите ми със сериозно изражение.
— Видях как го гледаше, Обърн. Видях как му се усмихваше. Ти му се усмихваше така,
както някога ми се усмихваше мама. Не ми пука за каква майка те мисли онази жена; аз едва
те познавам, но виждам колко много обичаш онова малко момченце.
Затварям очи и оставям думите му да проникнат в съзнанието ми и да разсеят всяка
мисъл на съмнение, която някога съм допускала за способностите си като майка.
Вече от четири години съм майка.
Четири.
И за всички тези четири години Оуен е първият човек, казал нещо, което ме кара да
чувствам, че съм способна да бъда добра майка. И макар че той почти не ме познава и не
знае нищо за моето положение, аз усещам вярата му в мен в думите, които ми казва.
Простичкият факт, че той вярва в това, което говори, ме кара и аз да повярвам.
— Наистина ли? — тихо питам. Отварям очи и го поглеждам. — Защото понякога ми се
струва, че…
— Недей — прекъсва ме той твърдо и уверено тръсва глава. — Не познавам твоята
история и предполагам, че ако искаше да я узная, щеше да ми разкажеш. Затова няма да те
разпитвам. Но мога убедено да заявя, че преди малко видях една жена, която се възползва от
твоята несигурност. Не й позволявай да те кара да се чувстваш така, Обърн. Ти си добра
майка. Прекрасна майка.
Още една сълза се търкулва по бузата ми и аз бързо извръщам глава. В душата и сърцето
си знам, че мога да бъда добра майка, ако Лидия ми даде тази възможност. Знам, че нямам
вина за всичко, което се случи. Бях на шестнайсет, съвсем млада и неопитна, когато го родих.
Но никога досега не съм знаела колко е хубаво да имаш някой, който ти вярва.
Откритието за съществуването на Ей Джей можеше да накара Оуен светкавично да
изчезне през вратата. Откритието, че нямам попечителски права над сина си, би могло да му
създаде погрешна представа за мен. Но не се случи нито едно от двете. Вместо това той ме
подкрепи. Помогна ми да се почувствам по-добре. А никой друг не е успявал да ме накара да
се чувствам по този начин от деня, в който Адам умря.
Обикновената благодарност не е достатъчна, затова, вместо да говоря, отново се
извръщам към него. Той все още е надвесен над мен и се взира в лицето ми. Обвивам ръка
около врата му и повдигам устни към неговите.
Целувам го нежно. Оуен не ме възпира, но не се опитва да продължи целувката. Просто
я приема и бавно поема дъх. Не разтварям устни и нито един от двама ни не понечва да
задълбочи целувката. Мисля, че и двамата знаем, че тази целувка означава по-скоро
„благодаря“, отколкото „желая те“.
Когато се отдръпвам, очите му са затворени и той изглежда спокоен, както се чувствам и
аз.
Отпускам се отново върху възглавницата и го наблюдавам как бавно отваря очи. Върху
устните му заиграва усмивка, той лежи до мен и двамата се взираме в тавана на палатката.
— Неговият баща беше първото ми гадже — подхващам аз историята на моя живот.
Чувствам се добре, че мога да споделя с него. Не разказвам много на другите хора, но поради
някаква причина искам да се доверя на Оуен.
— Той умря, когато бях на петнайсет. Две седмици по-късно открих, че съм бременна с
Ей Джей. Когато родителите ми научиха, настояваха да направя аборт. Освен за мен, те имаха
да се грижат за още четири деца и им беше трудно да изхранват всички ни. Нямаха
възможност да отглеждат малко бебе, но и аз за нищо на света нямаше да се откажа от сина
си. За щастие, Лидия намери компромисно решение.
Заяви, че ако се съглася официално да й предоставя родителски права над детето, аз
мога да живея с нея и да й помагам в отглеждането му. Искала да е сигурна, че няма да го
дам за осиновяване и отстъпването на пълните попечителски права щяла да й даде тази
увереност. Освен това каза, че така ще може по-лесно да уреди здравните и социални
осигуровки на детето. Не се усъмних в думите й. Бях прекалено млада и не разбирах какво
означава това. Знаех само, че тя е единствената ми гаранция, че мога да задържа Ей Джей,
затова се съгласих. Бях готова да подпиша каквото искаше, ако това означаваше, че мога да
бъда със сина си.
След като Ей Джей се роди, Лидия изцяло пое всичко в свои ръце. Никога не беше
доволна от това, което правех. Накара ме да се почувствам невежа и неспособна. След
известно време и аз започнах да й вярвам, че не ставам за нищо. В крайна сметка бях много
млада, а тя вече бе отгледала деца, затова предположих, че знае много повече от мен. Когато
завърших гимназия, Лидия вече вземаше всички решения за Ей Джей. И едно от тях беше, че
синът ми ще остане при нея, докато уча в колеж.
Оуен напипва ръката ми, притегля я между нас и здраво я стиска. Оценявам
окуражаващия жест, защото това е много трудно признание.
— Вместо да постъпя в университет за четири години, реших да се запиша на
едногодишен фризьорски курс. Мислех, че след като завърша и се устроя в собствено
жилище, Лидия ще позволи той да живее с мен. Но три месеца преди да се дипломирам,
съпругът й почина. Тя се премести в Тексас, за да бъде близо до Трей, другия й син. И взе моя
син със себе си.
Оуен въздъхва.
— Затова ли се премести в Тексас? Не си могла да й попречиш да напусне Орегон?
Поклащам отрицателно глава.
— Тя има законно право да го отведе навсякъде, където поиска. Заяви, че Тексас е много
по-добро място да расте едно дете и ако съм желаела най-доброто за Ей Джей, трябвало да
се преместя тук, след като завърша курса. Последното занятие в школата за стилисти беше в
пет часа в петък, и двайсет и четири часа по-късно аз се преместих в този апартамент.
— Ами твоите родители? — пита той. — Те не можаха ли да попречат на това?
Отново поклащам отрицателно глава.
— Родителите ми винаги са подкрепяли решенията ми, но не искаха да се намесват. Те
никога не са били близки с Ей Джей, тъй като напуснах нашия дом и се преместих да живея
с Лидия още когато бях бременна с него. Освен това имаха достатъчно свои грижи. Не можех
да им разкажа за проблемите и разногласията с Лидия, защото това щеше да ги накара да се
почувстват виновни, задето преди години са ми позволили да се преместя.
— Значи просто си се преструвала, че всичко е наред?
Стрелвам поглед към него и кимвам, малко притеснена от това, което може да открия в
очите му. Презрение? Разочарование? Когато очите ни се срещат, не съзирам нито едно от
тези неща. Виждам съчувствие. И може би малко гняв.
— Нали няма да се засегнеш, ако кажа, че ненавиждам Лидия?
Усмихвам се.
— Аз също я ненавиждам — признавам през смях. — Но в същото време я обичам. Тя
обожава Ей Джей не по-малко от мен и знам, че Ей Джей също я обича. И съм й благодарна
за това. Но никога нямаше да й дам пълни попечителски права, ако знаех, че всичко ще
свърши така. Мислех, че тя иска да помогне, но сега разбирам, че използва Ей Джей, за да
замести сина, който е изгубила.
Оуен се плъзва бързо към мен, докато се озоваваме на сантиметри един от друг. Гледаме
се право в очите.
— Ще си го върнеш — заявява убедено. — Няма никаква причина съдията да не се
съгласи да остави детето при майка като теб.
Комплиментът му извиква усмивка на устните ми, макар да зная, че той греши.
— Проучих всичките си възможности. Съдът няма да отнеме детето от някой, който
законно е бил с него от самото му раждане, освен ако има основателна причина. Лидия
никога няма да се съгласи Ей Джей да живее постоянно с мен. Единствената реална
възможност, която имам, е да се старая да й угаждам и да бъда в мир с нея, като
междувременно спестявам всяка стотинка, за да платя на адвоката, който наех, за да ми
помогне. Но дори той не изглежда много обнадежден.
Оуен се подпира на лакът, а с другата си ръка докосва лицето ми. Пръстите му обхождат
нежно бузата ми и неговият допир ме изпълва с желание да затворя очи и да се потопя в това
прекрасно усещане. Ала някак си събирам сили да ги задържа отворени.
— Знаеш ли какво? — усмихва ми се той. — Благодарение на теб, упоритостта току-що
се превърна в любимото ми човешко качество.
Знам, че почти не го познавам, но не ми се иска той да заминава в понеделник. Имам
чувството, че Оуен е единственото хубаво нещо, което ми се е случило, откакто пристигнах в
Тексас.
— Не искам да заминаваш, Оуен.
Той свежда глава и повече не ме гледа. Ръката му се премества на рамото ми и той
прокарва невидима линия с върха на пръста си, проследявайки я с поглед. Изражението му е
извинително и аз разбирам, че тук има нещо повече от обикновено заминаване. Той е
разстроен от нещо много по-важно и аз виждам, че едва се сдържа да не ми го признае. Оуен
крие нещо.
— Не си получил работа — опитвам се да отгатна. — Не заради това заминаваш в
понеделник, нали?
Той все още отбягва погледа ми. Дори не е нужно да ми отговаря, защото мълчанието му
е достатъчно красноречиво. Но въпреки това го прави.
— Не.
— Къде отиваш?
Наблюдавам го как потръпва. Където и да отива, няма да ми каже. Страхува се от това,
което ще си помисля. И честно, аз се боя от това, което мога да чуя. Отрицателните емоции
ми стигат за днес.
Оуен най-после вдига поглед, за да срещне моя, и в очите му са стаени толкова вина и
разкаяние, че съжалих, задето бях повдигнала тази тема. Той отваря уста, за да заговори, но
аз поклащам глава.
— Засега не желая да знам — изричам бързо. — След това ще ми кажеш.
— След кое?
— След този уикенд. Сега не искам да мисля за признания.
Не искам да мисля за Лидия. Нека просто прекараме следващите двайсет и четири часа,
без да мислим за скапания си живот.
Той засиява.
— Идеята ми харесва. Много.
Нашият миг на единение е прекъснат от куркането на червата ми. Притискам засрамено
корема си с длан. Той се смее.
— Аз също съм гладен — признава, сетне излиза от палатката и ми подава ръка, за да се
измъкна и аз.
— Тук ли искаш да хапнем, или при мен?
Клатя глава.
— Не съм сигурна, че мога да издържа да стигна чак до вас — заявявам и се запътвам
към кухнята. — Обичаш ли замразена пица?
Ние просто приготвяме пица, но никога не съм се забавлявала толкова с друго момче,
освен с Адам. Когато забременееш на петнайсет, нямаш много време за социални контакти,
така че е слабо да се каже, че имам малко опит в общуването с момчета. Преди се изнервях
при мисълта, че мога да се сближа с някого, но Оуен ми оказва противоположно въздействие.
До него се чувствам изключително спокойна.
Майка ми казва, че има хора, които срещаш и тепърва опознаваш, а има и такива, които
виждаш за пръв път и вече познаваш. Имам чувството, че Оуен е от вторите. Нашите
характери си пасват, сякаш сме се познавали през целия си живот. До днес дори не съм
подозирала колко много се нуждая от човек като него в живота си. Някой, който да запълни
дупките, които Лидия бе издълбала в самочувствието ми.
— Ако не бързаше толкова да се дипломираш, каква професия би избрала, вместо
фризьорка?
— Всичко друго — изтърсвам аз. — Всичко!
Оуен се смее. Той се е облегнал на кухненския плот близо до печката, а аз седя върху
барплота насреща му.
— Хич не ме бива за фризьорка. Мразя да слушам за проблемите на другите хора, докато
седят във фризьорския стол. Кълна се, хората приемат прекалено много неща за даденост, а
аз се разстройвам, докато слушам всичките им сълзливи истории.
— Може да се каже, че двамата с теб се занимаваме с една и съща работа — отбелязва
Оуен. — Аз рисувам признания, а ти ги изслушваш.
Кимам в знак на съгласие, но имам чувството, че донякъде съм неблагодарна.
— Има неколцина наистина много добри клиенти. Хора, които с нетърпение очаквам.
Мисля, че не хората са това, което не ми харесва, а фактът, че бях принудена да избера
работа, която не ми е по сърце.
Той внимателно ме изучава за миг.
— Е, добрата новина е, че си още млада. Баща ми често ми казва, че нито едно взето
решение в живота не е за постоянно, с изключение на татуировката.
— О, бих могла да оспоря тази логика — засмивам се. — Ами ти? Винаги ли си искал
да бъдеш художник?
Таймерът на печката звъни и Оуен мигом отваря фурната, за да провери пицата. Бута я
обратно вътре. Знам, че това е само замразена пица, но има нещо възбуждащо да видиш мъж
да се вихри в кухнята.
Той отново се обляга на плота.
— Не съм избирал да ставам художник. Мисля, че рисуването само ме избра.
Харесва ми отговорът му. В същото време малко му завиждам, защото ми се искаше да
имах вроден талант. Нещо, което да ме е избрало, за да не се налага по цял ден да
подстригвам коси.
— Някога мислила ли си да се върнеш в университета? — пита той. — Да учиш нещо,
което наистина те интересува?
Свивам рамене.
— Може би някой ден. Но в момента най-важното в живота ми е Ей Джей.
Той разбиращо се усмихва. Не ми идва наум нито един въпрос, който да му задам,
защото тишината е толкова приятна. Харесва ми как ме гледа, докато стоим мълчаливо.
Усмивката не слиза от лицето му, а погледът му ме обгръща като топло одеяло.
Притискам ръце върху барплота под мен и свеждам поглед към люлеещите ми се крака.
Внезапно ми става трудно да продължа да го наблюдавам, защото се боя, че той ще види
колко много ми харесва това.
Той мълчаливо съкращава разстоянието помежду ни. Прехапвам нервно долната си
устна, защото той идва към мен с явно намерение и не мисля, че този път иска да ми задава
още въпроси. Гледам как дланите му покриват коленете ми и после бавно се плъзгат нагоре.
Ръцете му докосват бедрата ми, докато стигат до хълбоците и спират.
Когато поглеждам в очите му, изцяло потъвам в тях. Той се взира в мен с желание,
каквото не съм и подозирала, че мога да събудя у някого. Прегръща ме под кръста с една ръка
и ме привлича към себе си. Слагам ръце върху бицепсите му и се вкопчвам силно в тях. Не
знам какво ще последва, но съм напълно готова да го позволя.
Леката усмивка върху лицето му се стопява, когато устните му приближават моите.
Клепачите ми потрепват, а сетне напълно се затварят, когато устата му нежно покрива моята.
— Исках да направя това от мига, в който те видях — шепне той. Устните му се сливат с
моите и отначало целувката е като тази, с която го дарих в палатката. Нежна, сладка и
невинна. Но невинността изчезва в секундата, когато ръката му се заравя в косата ми, а
езикът му се плъзга между устните ми.
Не разбирам как мога да изпитвам едновременно такава тежест и лекота, сякаш се нося
по пухкав облак. Обвивам ръце около врата му и се старая да го целуна по същия вълшебен
начин, по който и той ме целува, но се боя, че моята уста не може да се сравни с неговата.
Невъзможно е да го накарам да се чувства толкова прекрасно, колкото аз се чувствам в
момента.
Той придърпва краката ми, докато обвият талията му, после ме повдига от барплота и
без да прекъсва целувката, ме понася към всекидневната. Опитвам се не обръщам внимание
на миризмата на прегоряла пица, защото не желая той да спира. Но наистина съм много,
много гладна и не искам пицата напълно да изгори.
— Мисля, че пицата изгаря — прошепвам, когато стигаме до дивана.
Оуен нежно ме полага по гръб и клати глава.
— Ще ти направя друга. — Отново впива устните в моите и внезапно изобщо не ме е
грижа за пицата.
Оуен се отпуска на дивана върху мен, но не изцяло. Опира ръце от двете страни на
главата ми и не прави нищо, е което да подскаже, че очаква нещо повече от целувка.
И точно това му давам. Целуваме се, без да спираме, докато не се включва алармата за
пожар. Веднага щом осъзнаваме, че звукът идва от вътрешността на жилището, ние се
разделяме и скачаме. Оуен хуква към печката и отваря фурната, а аз грабвам кутията от
пицата и се опитвам с нея да разсея дима.
Оуен вади пицата от фурната, която е толкова изгоряла, че изобщо не става за ядене.
— Може би трябва да излезем и да хапнем нещо на път за моя апартамент.
Димната аларма най-после спира да пищи и аз захвърлям кутията върху плота.
— Или можем да си приготвим нещо от запасите за една година, които днес купи от
„Таргет“.
Той смъква от ръката си ръкавицата за фурна и я пуска върху печката. Улавя ме за ръката,
придърпва ме към гърдите си и отново ме целува.
Мисля, че целувката му е най-полезната диета на света, защото всеки път щом устните
му докоснат моите, забравям за всякаква храна.
Ала щом езиците ни се докосват, внезапно някой започва да чука силно по входната
врата. Устните ни се разделят и двамата се обръщаме, когато вратата рязко се отваря. Когато
виждам Трей да стои на прага, аз тутакси се отдръпвам от Оуен. Ненавиждам се заради
инстинктивния порив да се разделя от него, защото не желая Оуен да си помисли, че между
мен и Трей има нещо. Истината е, че щях да се отдръпна от него независимо кой стоеше на
прага.
Просто наистина ми се иска да не беше Трей.
— По дяволите — мърмори Оуен.
Поглеждам към него и виждам, че лицето му е посърнало, а раменете увиснали.
Разбирам, че сигурно вече има погрешна идея за неочакваното нахлуване на Трей.
Извръщам се отново към Трей, който поради някаква причина крачи право към Оуен,
приковал убийствен поглед в него.
— Какво правиш тук?
Гледам към Оуен, който не обръща внимание на Трей. Погледът му е вперен директно в
мен.
— Обърн — казва той. — Трябва да поговорим.
Смехът на Трей ме кара да потръпна.
— За какво трябва да говориш с нея, Оуен? Още ли не си й казал?
Оуен затваря очи за няколко секунди, сетне ги отваря и приковава поглед в Трей.
— Кога ще ти бъде достатъчно, Трей? Мамка му.
Сърцето ми блъска лудешки в гърдите и аз имам чувството, че ще разбера защо двамата
се държат така един към друг, ала в този момент не искам да зная. Не може да е нещо добро.
Трей прави две крачки към Оуен, докато не се оказва на сантиметри от лицето му.
— Махай се от апартамента й. Изчезвай от живота й. Ако направиш тези две неща,
тогава може би ще бъда доволен.
— Обърн — казва Оуен твърдо.
Трей пристъпва към мен, заставайки между мен и Оуен, така че да не мога да го
виждам. Взирам се в очите на Трей и не откривам там нищо друго, освен гняв.
Той сочи към Оуен.
— Този тип ли си довела в апартамента си? На този тип ли позволяваш да бъде близо до
сина ти? Той беше арестуван за притежание, Обърн.
Засмивам се невярващо и клатя глава. Не знам защо Трей говори тези неща. Той отстъпва
настрани и аз отново мога да виждам Оуен.
Сърцето ми спира, защото изражението на лицето му е достатъчно красноречиво.
Виждам извинение и съжаление. Това е искал да ми каже по-рано. Това е признанието, което
го помолих да отложи до понеделник.
— Оуен? — изричам името му почти шепнешком.
— Исках да ти кажа — отвръща той. — Не е толкова лошо, колкото той го изкарва,
Обърн. Кълна се.
Оуен прави крачка към мен, но Трей мигом се извръща и го блъска в стената. Ръката му
стиска шията на Оуен.
— Имаш пет секунди да се ометеш оттук.
Оуен нито за миг не откъсва поглед от мен, въпреки ръката, притиснала гърлото му. Той
кимва.
— Добре, остави ме само да взема вещите си от стаята й, после си тръгвам.
Трей го гледа внимателно няколко секунди, после го пуска. Наблюдавам как Оуен влиза
в стаята ми, за да вземе „своите“ вещи.
Знам, че Оуен не е донасял нищо тук.
Сега Трей се взира в мен.
— Чичото на твоя син е шибан полицай и на теб дори не ти е хрумнало да провериш
хората, които допускаш в живота си?
Няма какво да му отговоря. Той е прав.
Трей разочаровано клати глава и точно в този момент Оуен излиза от стаята ми. Преди
Трей да успее да се обърне към него, Оуен хвърля бегъл поглед към палатката. Очите му
казват нещо, което той не желае да изрече на глас. Минава покрай Трей и излиза през
входната врата, без да се обърне.
Трей приближава до вратата и я захлопва. После се обръща с лице към мен, с ръце на
кръста, очаквайки обяснение. Ако не мислех, че той ще отиде право при Лидия и ще й
разкаже всичко, което току-що се бе случило, щях да му кажа да върви по дяволите. Вместо
това постъпвам както винаги. Казвам това, което искат да чуят от мен.
— Съжалявам. Не знаех.
Той пристъпва към мен и нежно ме стиска за раменете, докато ме гледа право в очите.
— Тревожа се за теб, Обърн. Моля те, не се доверявай на никого, докато аз първо не го
проверя. Можех да те предупредя за него.
Той ме прегръща. Нужно е да положа огромни усилия, за да отвърна на прегръдката му,
но го правя.
— Нали не искаш неговата репутация да застане между теб и сина ти? Няма да бъде
добре за теб.
Кимам, притиснала глава към гърдите му, но искам да го отблъсна от себе си, заради
прикритата заплаха. Той е същият като майка си. Винаги използва моята ситуация с Ей
Джей, за да ме манипулира. Това ме прекършва, унищожава увереността, която мигом ме
изпълва, когато съм в обятията на Оуен.
Отдръпвам се от него и с усилие се усмихвам.
— Не искам да имам нищо общо с него — уверявам Трей. Трудно ми е да изрека думите,
защото може би в тях има частица истина. Дори не ми се мисли колко съм бясна на Оуен в
този миг, докато Трей още стои пред мен. — Благодаря ти, че ми каза — промърморвам и се
запътвам към вратата. Отварям я, за да разбере намека. — Сега искам да остана сама. Имах
дълъг ден.
Трей отива към вратата, после се спира.
— Ще се видим на вечеря в неделя, нали?
Кимвам и отново си лепвам усмивка, за да го успокоя. Веднага щом затварям вратата, я
заключвам и хуквам към моята стая. Пропълзявам в палатката и откривам малко листче
хартия под възглавницата ми. Вземам го и чета:
Чета бележката на Оуен толкова пъти, че бих могла да я напиша с неговия почерк.
Отпускам се върху възглавницата и въздъхвам, защото нямам представа какво да правя. Нищо
не може да извини факта, че той отива в затвора, както и това, че ме е излъгал. Ала въпреки
случилото се току-що, всяка частица от мен копнее за него. Едва го познавам, но въпреки
това усещам онази позната болка да стяга сърцето ми. Трябва да го видя още веднъж, дори и
само за да му кажа „сбогом“.
Глава 12
Трябваше да й кажа. В момента, в който ме пуснаха от ареста, трябваше да отида право в
апартамента й и да й разкажа всичко.
Вече час кръстосвам ателието. Правя това, когато съм бесен, а в момента дори не мога
да си спомня кога за последен път съм бил толкова гневен. Ще изровя дупка в пода, ако не се
спра.
Но аз знам, че досега тя е прочела бележката ми. Бяха изминали два часа, откакто я
оставих върху възглавницата й и започвам да мисля, че Обърн вече се е отказала от мен. Не я
виня. Колкото и да ми се иска да я убедя, че Трей не е добър за нея, а аз не съм толкова лош,
за какъвто ме смята в момента, имам чувството, че дори няма да имам тази възможност.
Нямам представа какво са й наговорили за мен.
Тъкмо се запътвам към стълбата, когато чувам тихо почукване върху стъклената врата.
Не бързам към вратата. Тичам към нея.
Когато я отварям, очите й срещат за кратко моите. Тя нервно се озърта през рамо, бързо
се вмъква вътре и затваря вратата.
Ненавиждам това. Ненавиждам, че тя се страхува да бъде тук, бои се, че някой може да я
види как влиза в дома ми.
Тя не ми вярва.
Извръща се с лице към мен и аз мразя разочарованието, което сега струи от очите й.
Трябва да поговорим, а не ми се иска да го правим до вратата, затова се пресягам зад нея
и заключвам.
— Благодаря ти, че дойде.
Обърн не отговоря. Чака да кажа нещо друго.
— Ще се качиш ли горе с мен?
Тя поглежда над рамото ми към коридора и кимва. Следва ме, докато прекосявам
ателието и после нагоре по стълбата към апартамента ми. Наистина е невероятно колко са
различни сега нещата помежду ни. Само допреди два часа всичко беше идеално. А сега…
Удивително е как една истина може да отдалечи двама души един от друг.
Отивам в кухнята и й предлагам нещо за пиене. Може би ако й налея питие, разговорът
ще продължи по-дълго. Толкова много неща искам да й обясня, само ако тя ми даде тази
възможност.
Тя не желае питие.
Стои насред стаята и сякаш се бои да ме доближи. Погледът й обхожда всичко наоколо,
като че ли никога не е била тук. Сега, когато знае, ме гледа по друг начин.
Мълчаливо я наблюдавам, докато тя се оглежда. Накрая очите й отново срещат моите.
Настъпва дълга пауза, докато Обърн събира кураж, за да ме попита това, което е дошла да
узнае.
— Зависим ли си, Оуен?
Тя не шикалкави. Прямотата й ме кара да се свия, защото няма нищо по-лесно от
въпрос, на който е нужен ясен и кратък отговор: да или не. И изглежда няма намерение да
чака за обяснение, съдейки по начина, който гледа към стълбата.
— Ако кажа „не“, това ще промени ли нещо между нас?
Обърн ме гледа мълчаливо няколко секунди, после клати глава.
— Не.
Някак си предугаждах, че отговорът й ще бъде точно такъв. И изведнъж вече не
изпитвам необходимост да й обяснявам моята ситуация. Какъв е смисълът щом отговорът ми
няма значение? Ако й разкажа истината, това само още повече ще усложни нещата.
— В затвора ли отиваш? — пита тя. — Затова ли каза, че се местиш?
Накланям бутилката и си наливам чаша вино. Отпивам щедра глътка, преди да кимна в
отговор.
— Навярно. Това е първият ми арест, затова не мисля, че ще отсъствам дълго.
Тя издиша дълбоко и затваря очи. Когато ги отваря, гледа в краката си. Ръцете й се
отпускат на хълбоците и тя продължава да избягва зрителен контакт с мен.
— Искам да получа попечителство над сина си, Оуен. Те ще те използват срещу мен.
— Кои са те?
— Лидия и Трей. — Сега най-после ме гледа. — Те никога няма да ми поверят детето,
ако знаят, че по някакъв начин съм свързана с теб.
Очаквах, че е дошла да се сбогува с мен, но не бях подготвен за болката от раздялата.
Чувствам се като пълен глупак, задето не помислих как ще й се отразят моите действия. Бях
толкова разтревожен какво ще си помисли за мен когато разбере, че до този момент изобщо
не ми хрумна, че това може да застраши отношенията със сина й.
Сипвам си още една чаша вино. Навярно не е добра идея да ме гледа как се наливам с
вино, особено сега, когато знае за ареста ми.
Очаквам да се обърне и да си тръгне, но тя не го прави. Вместо това пристъпва бавно
към мен.
— Ще ти позволят ли да постъпиш в клиника, вместо да отидеш в затвора?
Пресушавам втората чаша вино.
— Не се нуждая от рехабилитация. — Оставям чашата на умивалника.
Виждам огромното й разочарование. Изражението й ми е познато. Достатъчно често
съм виждал този поглед, за да знам какво означава. Не ми харесва как чувствата й толкова
бързо се промениха от желание към мен в съжаление.
— Нямам проблем с наркотиците, Обърн. — Накланям се напред, вече ни дели по-малко
от половин метър. — Но имам проблем с факта, че ти изглежда си обвързана с Трей. Аз може
и да съм с криминално досие, но той е този, с когото трябва да внимаваш, Обърн.
Тя тихо се засмива.
— Той е ченге, Оуен. Ти си на път да влезеш в затвора за притежание на наркотици. На
кого от двама ви да вярвам?
— На инстинктите си — мигом отвръщам.
Тя свежда поглед към ръцете си, скръстени върху барплота. Притиска палците си един о
друг.
— Инстинктът ми подсказва да направя това, което е най-добро за сина ми.
— Именно — съгласявам се аз. — Точно заради това ти казах да се довериш на
инстинктите си.
Тя ме поглежда и аз виждам болката в очите й. Не биваше да я забърквам във всичко
това, знам го. И знам точно какво изпитва, докато ме гледа. Объркване, разочарование, гняв.
Виждам същото всеки път, когато се погледна в огледалото.
Заобикалям барплота и улавям китката й. Притеглям я към гърдите си и я прегръщам. За
няколко секунди тя не се противи. Но после ме отблъсква и твърдо клати глава.
— Не мога.
Две простички думи, но те означават само едно.
Край.
Обърн се обръща и се насочва към стълбата.
— Обърн, почакай — викам след нея.
Тя не чака. Стигам до стълбата и слушам как стъпките й отекват долу в ателието. Това не
биваше да свършва така. Не мога да я пусна в това състояние, защото ако Обърн си тръгне
сега, ще й бъде лесно да не се върне никога повече.
Спускам се тичешком по стъпалата и хуквам след нея. Настигам я точно когато ръката й
вече превърта ключалката на входната врата. Отдръпвам ръката й, завъртам я, а после впивам
устни в нейните.
Глава 13
Той ме целува с осъждане, извинение и гняв и някак си всичко е обгърнато от нежност.
Когато езиците ни се срещат, това е само мимолетно бягство от реалността на нашето
сбогуване. И двамата издишаме леко, защото тъкмо така трябва да се усеща целувката.
Коленете ми се подкосяват от допира на устните му до моите.
Аз отвръщам на целувката му, макар да зная, че тя няма да доведе до нищо. Няма да
промени нищо. Няма да поправи нито една от грешките му, но знам също, че може би за
последен път се чувствам така и не желая да се лиша от това вълшебство.
Той ме прегръща, сетне плъзга ръка зад врата ми и заравя пръсти в косата ми. Струва ми
се, че се опитва да запомни всеки миг, всяка емоция от нашата целувка, защото знае, че след
като свърши, това е всичко, което ще му остане. Споменът за нея.
При мисълта за това сбогуване в гърдите ми започва да се надига ярост. Той ми вдъхна
надежда, а после позволи на Трей да я отнеме с истината.
Нашата целувка бързо се изпълва с болка, но не физическа. Колкото повече се целуваме,
толкова повече осъзнаваме какво губим и това боли. Мисълта, че това навярно е
единственият шанс да се натъкна на един от малцината хора на този свят, който може да ме
накара да се чувствам така, а аз вече съм принудена да се откажа от него, ме изпълва с ужас.
Безкрайно се уморих да губя единствените неща в живота, които искам.
Той се отдръпва и ме гледа с очи, забулени от болка. Ръката му, обвиваща тила ми, се
плъзва към бузата ми и палецът му погалва долната ми устна.
— Вече боли.
Устните му отново се сливат с моите в целувка, нежна като кадифе. Оуен бавно извръща
глава, докато устата му не се озовава точно върху ухото ми.
— Това ли е всичко? Така ли ще свърши всичко?
Кимвам, макар че това е последното, което искам да направя. Но това е краят. Дори той
напълно да промени живота си, грешките от миналото му ще продължат да влияят върху
живота ми.
— Понякога не получаваме втори шанс, Оуен. Понякога нещата просто приключват.
Той потръпва.
— Ние не сме имали дори
Искам да му кажа, че вината не е моя; че вината е негова. Но знам, че това му е
известно. Той не ме моли да му дам още един шанс. Просто е разстроен, че всичко вече е
свършило.
Притиска длани върху стъклената врата зад мен, приклещвайки ме с ръцете си.
— Прости ми, Обърн — мълви той. — Ти и без това имаш много проблеми и аз
наистина не съм искал още повече да усложнявам живота ти. — Притиска устни върху
челото ми, после отстъпва две крачки назад и унило кимва. — Разбирам. И съжалявам.
Не мога да понеса болката в очите му, нито примирението в думите му. Пресягам се зад
гърба си, отключвам вратата, сетне се обръщам и си тръгвам.
Чувам как вратата се затваря зад мен и завинаги намразвам този звук. Вдигам юмрук към
сърцето си, защото чувствам точно това, което той обясняваше, че изпитва, когато някой му
липсва. Не проумявам това, защото се запознах с него едва преди няколко седмици.
Не ме интересува колко дълго съм го познавала. Не ми пука, че ме е излъгал. Ще си
позволя да тъгувам и да се самосъжалявам, защото въпреки всичко, което Оуен е сторил в
миналото, никой не ме е карал да се чувствам така, както той ме накара да се почувствам
днес. Той ме застави да изпитам гордост от себе си като майка. Тъкмо поради това, фактът,
че се налага да се сбогувам с него, си струва няколко сълзи и аз няма да се терзая от вина, че
плача заради тази раздяла.
Изминала съм половината път до вкъщи и изтривам последната сълза, която си позволих
да пролея за сбогом, когато една кола бавно приближава до мен и спира. Оглеждам я косо и
виждам, че е полицейска патрулка. Спирам, когато Трей смъква прозореца и се навежда през
седалката.
— Влизай, Обърн.
Не възразявам. Отварям вратата и се качвам вътре, а той потегля към апартамента ми. Не
ми харесва настроението, което се излъчва от него. Не разбирам дали се държи като ревниво
гадже, или като прекалено загрижен брат. В действителност той не е нито едно от двете.
— В ателието му ли беше?
Взирам се през прозореца, обмисляйки как да отговоря. Той ще разбере, че лъжа, ако
кажа „не“, а аз имам нужда Трей да ми вярва. От всички хора на този свят, имам нужда точно
Лидия и Трей да виждат, че всичко, което правя, го правя за Ей Джей.
— Да. Той ми дължеше пари.
Чувам тежкото му дишане, докато поема и изпуска шумно въздух. Накрая Трей отбива
встрани до тротоара и паркира. Не желая да го гледам в лицето, но виждам как закрива
устата си с ръка и разочаровано стиска челюст.
—
Да не си глупава?
Достатъчно се наслушах. Отварям с размах вратата на колата, излизам и я затварям с
трясък. Преди да направя и три крачки, той ми препречва пътя.
— Той не е опасен, Трей. Той е наркоман. И между нас няма нищо, просто отидох в
ателието му, за да взема парите, които ми дължи.
Трей внимателно изучава лицето ми, най-вероятно за да разбере дали лъжа. Аз
въздъхвам и завъртам очи.
— Ако имаше нещо, щях да остана в ателието му повече от пет минути. — Промушвам
се покрай него и закрачвам към апартамента си. — Господи, Трей. Ти се държиш, сякаш
имаш повод за ревност.
Той отново застава пред мен, принуждавайки ме да спра. За няколко секунди се вторачва
мълчаливо в мен.
— Аз ревнувам, Обърн.
Сепвам се и преглъщам буцата, заседнала в гърлото ми. Освен това продължавам да го
гледам в очакване да вземе думите си назад, но той не го прави. Гледа ме и в погледа му се
чете искреност.
Той е брат на Адам. Той е чичо на Ей Джей.
Не мога.
Това е Трей.
Заобикалям го и продължавам да вървя. Намираме се само на една пресечка от
апартамента ми, така че не се изненадвам, когато чувам крачките му зад гърба си.
Продължавам да вървя, опитвайки се да осмисля последните два часа от живота си, но ми е
малко трудно, когато ревнивият брат на мъртвото ми гадже ме преследва.
Когато стигам до вратата, отключвам и се извръщам с лице към него. Очите на Трей са
като остри ножове, които дълбаят в мен, сякаш изстъргват душата ми, превръщайки ме в
празна черупка. Отварям уста, за да му пожелая „лека нощ“, когато той вдига ръка и я
подпира на рамката на вратата, на нивото на главата ми.
— Някога мислила ли си за това?
Знам какво има предвид, но се правя, че не разбирам.
— За какво?
Погледът му се свежда и се задържа върху устните ми.
— За нас.
За нас.
Аз и Трей.
Честно мога да кажа „не“, никога не съм мислила за това. Но не желая да нараня
чувствата му, затова предпочитам да не отговоря.
— Има смисъл, Обърн.
Клатя решително глава. Не искам да изглеждам упорита и неотстъпчива, но точно такава
се чувствам.
— Няма никакъв смисъл — заявявам категорично. — Ти си брат на Адам. Чичо на Ей
Джей. Това ще го обърка.
Трей прави крачка напред. Близостта му е различна от тази на Оуен. Близостта на Трей
ме задушава, сякаш имам нужда да пробия дупка в атмосферата, за да дишам.
— Аз го обичам, Обърн. Аз съм единственият достоен баща за твоето момче — заявява
той. — Той живее в моя дом с майка ми и ако двамата с теб бяхме заедно…
Аз тутакси се изправям.
— Надявам се, че няма да използваш сина ми като извинение защо трябва да се срещам
с теб. — Гневът в гласа ми изненадва самата мен, затова знам, че изумява и Трей.
Той прокарва ръка през косата си и за миг изглежда смутен, не знае какво да каже.
Погледът му се отмества към коридора, докато се опитва да измисли отговор.
— Виж — подхваща той и очите му отново срещат моите. — Не се опитвам да го
използвам, за да се сближа с теб. Осъзнавам как прозвуча. Просто казвам… че в това има
смисъл. В това да сме заедно има смисъл.
Не отговарям, защото в думите му има известна истина. Лидия вярва на Трей повече,
отколкото на всеки друг на света. Ако Трей и аз бяхме заедно…
— Помисли за това — додава той, без да настоява за отговор веднага. — Можем да
започнем бавно. Да видим дали ще си подхождаме. — Сваля ръка от рамката на вратата и
отстъпва назад, давайки ми възможност да си поема дъх. — Ще поговорим за това в неделя
вечерта. Сега трябва да се връщам на работа. Обещай ми, че ще заключиш вратата, става ли?
Кимам и се ненавиждам за това, защото не желая той да си мисли, че съм се съгласила с
всичко, което току-що ми е казал.
Но… това има смисъл. Той живее в един дом с Ей Джей и Лидия, а единственото, което
искам, е да прекарвам повече време със сина си. Вече съм достигнала до този етап, когато не
ме е грижа какво ще ми струва, стига да бъда повече време с Ей Джей; просто се нуждая от
това. Той ми липсва.
Не ми харесва това, че обмислям предложението му. Не изпитвам към Трей и частица от
онова, което изпитвах към Адам. А дори не мога да го сравня с това, което чувствам към
Оуен.
Но той е прав. Ако съм с него, ще бъда близо до Ей Джей. А Ей Джей е най-скъпото ми
същество на този свят. Ще направя всичко, за да си върна сина.
Всичко, което е нужно.
Преди да се преместя тук, Лидия ме бе уверила, че в Далас движението не е толкова
натоварено. Когато я попитах колко време ще ми е нужно, за да стигна от моето, тогава още
потенциално жилище, до нейната къща, тя ми бе отвърнала: „О, разстоянието не е повече от
шестнайсетина километра“.
Но бе забравила да спомене, че шестнайсет километра в Далас са четиридесет и пет
минути път с такси. Повечето дни дори не приключвам работа преди седем вечерта. Докато
взема такси и стигна до дома й, Ей Джей вече трябва да си ляга. Поради това тя казва, че е
неудобно да ги посещавам през седмицата. „Става неспокоен“ — твърди тя.
И така неделните вечери и всеки друг ден от седмицата, когато ми се удава да я убедя да
ми позволи да отида, е цялото време, което имам със сина си. Разбира се, аз удължавам
неделите, доколкото мога. Понякога пристигам на обяд и оставам, докато стане време Ей
Джей да си ляга. Знам, че това я дразни, но честно казано, изобщо не ме е грижа. Той е мой
син и аз не съм длъжна да моля за разрешение да го посетя.
Днес беше един изключително дълъг ден с него и аз се наслаждавах на всяка секунда.
Веднага щом се събудих сутринта, взех душ и се обадих за такси. Пристигнах в дома на
Лидия след закуска и оттогава Ей Джей не се е отделял от мен. След вечеря го отведох до
дивана и той заспа в скута ми по средата на анимационното филмче. Обикновено измивам
чиниите и почиствам след вечеря, но този път не предложих. Тази вечер просто искам да
гушкам моето малко момче, докато спи.
Не знам дали Трей се опитва да ми докаже колко добър домакин може да бъде, или аз го
виждам в различна светлина, но той запретна ръкави и почисти цялата кухня. Съдейки по
звука, току-що бе заредил и пуснал миялната машина.
Вдигам глава, когато той се появява на вратата между всекидневната и кухнята. Обляга
се на рамката и се усмихва, когато ни вижда прегърнати на дивана.
Наблюдава ни мълчаливо няколко минути, докато Лидия не влиза в стаята, прекъсвайки
уютния момент.
— Надявам се, че не е спал дълго — заявява укорително, без да откъсва поглед от Ей
Джей в прегръдките ми. — Когато му позволяваш да заспива толкова рано, той се буди
посред нощ.
— Той заспа преди няколко минути — уверявам я аз. — Всичко ще е наред.
Тя се настанява на един от столовете до дивана и поглежда към Трей, който все още
стои на вратата.
— Дежурен ли си тази нощ? — пита Лидия. Трей кимва и се изправя.
— Аха. Всъщност вече трябва да вървя — отвръща той. Поглежда към мен. — Искаш ли
да те закарам до вас?
Свеждам поглед към Ей Джей, все още не съм готова да се разделя с него, но не съм
сигурна дали трябва да направя това, което възнамерявах, докато Ей Джей все още спи в
скута ми. Бях събрала кураж да говоря с Лидия за нашето споразумение и тази вечер ми се
струва подходящото време.
— Всъщност се надявах да поговоря с майка ти, преди да си тръгна — казвам на Трей.
Чувствам, че Лидия ме гледа, но не отвръщам на погледа й. Човек би си помислил, че
след като съм живяла толкова дълго с нея, вече не би трябвало да ме плаши. Обаче е трудно
да не се страхуваш от някого, който държи властта над единственото, което искаш в живота.
— Каквото и да е, може да почака, Обърн — отсича Лидия. — Аз съм изморена, а Трей
трябва да върви на работа.
Прокарвам ръка през косата на Ей Джей. Наследил е косата на баща си. Мека и фина,
като коприна.
— Лидия — подхващам тихо. Поглеждам към нея и стомахът ми се присвива, а сърцето
ми се качва в гърлото. Тя ме пресича всеки път, когато се опитвам да поговоря с нея за това,
но съм длъжна най-после да приключа. — Искам да говоря с теб за попечителството. И ще
ти бъда много признателна, ако можем да го обсъдим тази вечер, защото за мен е убийствено
да не виждам Ей Джей толкова често, колкото съм свикнала.
Когато живеех с тях в Портланд, го виждах всеки ден. Тогава попечителството не беше
такъв проблем, защото всеки ден се връщах от училище в дома, където ме очакваше синът ми.
Въпреки че Лидия имаше крайната дума по всичко, отнасящо се до Ей Джей, аз все още се
чувствах негова майка.
Но откакто преди няколко месеца тя го взе и се премести в Далас, аз се чувствам като
най-лошата майка на света. Почти нямам възможност да го виждам. Всеки път, когато говоря
с него по телефона, плача, след като затворя. Не мога да не си мисля, че тя преднамерено го
отдалечава от мен.
— Обърн, ти знаеш, че си добре дошла да го виждаш по всяко време, когато пожелаеш.
Клатя глава.
— Но тъкмо за това става дума — не се отказвам аз. — Не съм добре дошла. — Гласът
ми е слаб и аз се ненавиждам, че в момента звуча като уплашено дете. — На теб не ти
харесва, когато го посещавам през седмицата и ти дори не му позволи да прекара една нощ с
мен.
Лидия върти очи.
— Имаше основателна причина — заявява. — Как мога да се доверя на хората, които
допускаш в дома си? Последният, който беше спалнята ти, е подсъдим.
Погледът ми се насочва към Трей, но той тутакси се отвръща. Знае, че разказвайки й за
миналото на Оуен, забива клин между Ей Джей и мен. Вижда гнева на лицето ми и
пристъпва във всекидневната.
— Ще сложа Ей Джей да спи — заявява.
Благодарна съм му за това. Ей Джей не бива да се събужда и да чува разговора, който се
води край него в момента. Подавам сина си на Трей и този път се обръщам с лице към
Лидия.
— Не бих му позволила да остане в един апартамент с Ей Джей — отвръщам в своя
защита. — Той дори нямаше да бъде в дома ми, ако знаех, че ще доведеш Ей Джей.
Устните й са стиснати, а очите й представляват две тънки цепки — израз на дълбокото й
неодобрение. Ненавиждам начина, по който ме гледа.
— За какво ме молиш, Обърн? Искаш синът ти да нощува в апартамента ти? Искаш да се
появяваш всяка вечер, преди лягане и да го превъзбудиш до такава степен, че след това той да
не иска да си ляга? — Тя се изправя, изпълнена с раздразнение. — Аз съм отгледала това
момче от раждането му, затова не можеш да очакваш, че ще му позволя да бъде в компанията
на напълно непознати.
Аз също се изправям. Тя няма да се извисява над мен и да ме заставя да се чувствам
малоценна.
—
Той е мой син. Аз съм негова майка. Не съм длъжна да искам разрешение от теб, когато
искам да бъда с него.
Лидия се вторачва в мен. Надявам се, че думите й достигат до съзнанието й и тя ги
осмисля. Не може да не вижда колко е несправедлива.
— Обърн — заговорва тя, лепвайки престорена усмивка на лицето си, — аз съм
отглеждала деца и знам колко са важни редът и графикът за развитието на едно дете. Ако
искаш да го посещаваш, прекрасно. Но ние трябва да изработим по-постоянен график, за да
не му влияеш негативно.
Разтривам лице с ръце, опитвайки се да пропъдя част от разочарованието, което
изпитвам. Издишам дълбоко и спокойно поставям ръце на хълбоците.
— Да му влияя негативно? — изумявам се аз. — Как може собствената му майка да му
влияе негативно, когато всяка вечер го завива в леглото, преди да заспи?
— Той се нуждае от постоянство, Обърн…
— Точно това се опитвам да му
глас, тутакси замлъквам. Аз никога не съм й повишавала глас. Нито веднъж.
Трей се връща в стаята и Лидия мести поглед от него към мен.
— Нека Трей те откара у вас — разпорежда се тя. — Вече е късно.
Не се сбогува с мен, нито пита дали разговорът е приключил. Излиза от стаята, сякаш
повече няма какво да се обсъжда, независимо дали аз съм свършила, или не.
— Пфу! — изпъшквам, абсолютно неудовлетворена от протичането на този разговор. Не
само че не й казах, че искам синът ми да живее с мен, но дори не успях да постигна нищо в
своя полза. Тя винаги поучава за „последователност“ и „ред и график“, сякаш се опитвам да
го измъквам посред нощ от леглото, за да го тъпча с палачинки. Искам само да виждам сина
си повече, отколкото тя ми разрешава. Не проумявам как тя може да не вижда каква болка ми
причинява това. Би трябвало да е благодарна, че искам да изпълнявам пълноценно
майчинските си задължения. Сигурна съм, че има други хора в нейното положение, които
биха обичали достатъчно родителите на внуците си, за да им пука за тях.
Смехът на Трей ме изтръгва от мислите ми. Извръщам се към него и виждам, че се хили.
Никога досега в живота си не съм искала толкова силно да изтрия усмивката от нечие
лице. Ако съществува по-неподходящ момент за смях от настоящия, не бих желала да го
преживея.
Той вижда, че не съм във възторг от смеха му, но не го прикрива. Тръсва глава и посяга
към дрешника в коридора, за да си вземе нещата.
— Ти току-що крещя на майка ми — промърморва Трей. — Леле.
Гледам го кръвнишки, докато пристяга кобура на полицейската си униформа.
— Радвам се, че моето положение те забавлява — процеждам равно. Минавам покрай
него и излизам през вратата. Когато стигам до колата му, влизам вътре и затръшвам вратата.
Щом се озовавам сама в мрака, избухвам в сълзи.
Позволявам си да ридая безутешно, докато виждам Трей да излиза от къщата след
няколко минути. Сълзите ми мигом секват и аз избърсвам очи. Когато той вече е в колата, аз
се обръщам към прозореца и се надявам да е достатъчно очевидно, че не съм настроение за
разговор.
Мисля, че той разбира, че ме е ядосал, защото мълчи през целия път, докато пътуваме
към апартамента ми. И макар че трафикът е слаб и няма задръствания, двайсет минути са
много дълго време, когато са прекарани в тишина.
Когато спира пред дома ми, той слиза от колата и ме следва вътре в сградата. Аз все още
съм сърдита, когато стигаме до вратата, но опитът ми да избягам в апартамента, без да му
кажа „довиждане“, е осуетен, когато той сграбчва ръката ми и ме принуждава да се обърна.
— Съжалявам — извинява се Трей. — Не се смеех на твоето положение, Обърн. —
Тръсвам глава, усещайки напрежението, сковаващо челюстта ми. — Аз просто… не знам.
Никой никога не крещи на майка ми и си помислих, че е забавно. — Пристъпва по-близо и
опира ръка на рамката на вратата. — Всъщност— продължава — мисля, че беше секси.
Никога досега не съм те виждал разгневена.
Очите ми срещат неговите.
— Сериозно ли говориш, Трей? — Кълна се в Бог, че ако изобщо някога е съществувал
шанс да го намеря за привлекателен, той току-що напълно го съсипа с коментара си.
Той затваря очи и прави крачка назад. Вдига ръце в знак на капитулация.
— Нямах предвид нищо лошо — оправдава се той. — Беше комплимент. Но ти очевидно
не си в настроение за комплименти, затова може би трябва да опитам друг път.
Приветствам оттеглянето му с кратко махване и се обръщам, за да затворя вратата зад
гърба си. Изминават няколко секунди, преди да чуя Трей да вика името ми през вратата.
— Обърн — казва тихо. — Отвори вратата.
Въртя очи, но се обръщам и отварям. Той стои на прага, скръстил ръце пред гърдите си.
Изражението му се е променило и сега по лицето му се чете съжаление. Трей опира глава
върху рамката на вратата и ми напомня онази нощ, когато Оуен стоеше точно в същата поза.
Харесваше ми много повече, когато Оуен беше тук.
— Ще поговоря с мама — обещава Трей. Думите ме карат да застина и да му отдам
цялото си внимание. — Ти си права, Обърн. Трябва да прекарваш повече време с Ей Джей, а
тя само създава затруднения.
— Ще поговориш с нея? Наистина?
Той пристъпва по-близо.
— Преди малко не исках да те разстроя — казва тихо. — Просто се опитвах да те
накарам да се почувстваш по-добре, но предполагам, че не избрах правилния начин. Не ми се
сърди, става ли? Не знам дали ще понеса, ако ми се сърдиш.
Приемам извинението и клатя глава.
— Не ти се сърдя, Трей. Аз просто… — Бавно поемам и изпускам въздух. — Просто
майка ти понякога ужасно обърква живота ми.
Той се усмихва съчувствено.
— Знам какво имаш предвид — съгласява се мило. Оттласква се от рамката на вратата и
оглежда коридора. — Трябва да вървя на работа. По-късно ще поговорим, нали?
Кимам и искрено му се усмихвам. Фактът, че е готов да говори с Лидия заради мен, си
струва една или две усмивки. Трей прави няколко крачки заднешком, преди да се обърне и да
се отдалечи. Затварям вратата на апартамента, след като той изчезва зад ъгъла на коридора.
Когато се обръщам, сърцето ми се качва в гърлото, защото съзирам Емъри да стои на няколко
крачки пред мен.
И държи котка.
Много позната котка.
Соча към котката на Оуен.
— Какво… — Отпускам ръка, напълно объркана. — Как?
Тя свежда поглед към котката и свива рамене.
— Оуен се отби преди час — обяснява. — Остави котката и бележка.
Клатя невярващо глава.
— Оставил е котката си?
Съквартирантката ми се извръща и се насочва към всекидневната.
— И бележка. Каза, че знаеш къде да я намериш.
Влизам в стаята си, тутакси се отпускам на колене и пропълзявам в палатката. Върху
една от възглавниците има сгънат лист хартия. Вземам го, лягам и чета.
Смаяна съм от сълзите, които рукват по страните ми. Сгъвам писмото и незабавно
излизам от стаята. Когато заварвам Емъри във всекидневната, вземам котката Оуен на ръце и
я отнасям в спалнята си. Затварям вратата след себе си и се покатервам на леглото с нея. Тя
не се противи и се излята до мен, сякаш точно там й е мястото.
С удоволствие ще се грижа за нея толкова дълго, колкото е нужно на Оуен. Защото тя е
връзката ми с него. И поради някаква причина чувствам, че се нуждая от тази връзка с Оуен,
защото когато мисля за него, болката в гърдите ми намалява.
Глава 14
Поглеждам баща си, застанал виновно на прага на стаята, където държат подсъдимите,
преди да ги освободят или да ги отведат в затвора. Седя зад маса, много подобна на онази,
зад която седях преди няколко седмици, когато бях арестуван. Само че този път си плащам за
онзи арест.
Поглеждам към китките си и премествам белезниците със сантиметър по-надолу, за да
не ме притискат толкова силно.
— Каква е ползата от юридическото ти образование, щом дори не можеш да ме
измъкнеш оттук?
Знам, че е удар под кръста, но съм бесен. Разстроен. В състояние на шок заради факта,
че току-що бях осъден на три месеца затвор, макар че това е първото ми престъпление. Знам,
че е свързано с факта, че съдия Корли водеше делото. Явно напоследък такъв ми е късметът.
Моята съдба да бъде в ръцете на един от „повърхностните приятели“ на баща ми.
Баща ми затваря вратата на стаята и ни заключва. Това е последното му посещение,
преди да ме отведат в килията ми и честно казано, предпочитам той да не е тук точно сега.
Той прави три малки крачки в стаята, после спира и се надвесва над мен.
— Защо, по дяволите, се отказа от рехабилитация? — изръмжава.
Затварям очи, разочарован от това, което го вълнува в момента.
— Нямам нужда от рехабилитация.
— Единственото, което трябваше да направиш, беше да останеш за кратко в
рехабилитационния център и всичко щеше да бъде премахнато от досието ти.
Той е ядосан. И крещи. Планът му беше да се съглася на рехабилитация, но аз съм
сигурен, че това е неговият начин да се почувства по-добре заради ареста ми. Сякаш ако
прекарам известно време в рехабилитационния център, вместо в затвора, за него ще бъде по-
лесно да го преживее. Може би избрах затвора, за да му направя напук.
— Мога да поговоря със съдия Корли. Ще му кажа, че си взел погрешно решение и ще
видя дали той ще преразгледа присъдата си.
Клатя глава.
— Просто си върви, татко.
Изражението му остава непоколебимо. Той не излиза от стаята.
— Върви си! — повтарям този път по-високо. — Махай се! Не желая да ме посещаваш!
Не желая да ми се обаждаш! Няма да говоря с теб, докато съм тук, защото се надявам в Бога,
че ти ще последваш собствения си съвет.
Той продължава да стои неподвижно, затова аз правя крачка към него, после го
заобикалям. Чукам на вратата.
— Изведете ме! — викам на пристава.
Баща ми слага ръка на рамото ми, а аз я избутвам.
— Недей, татко. Просто… Сега не мога.
Вратата се отваря и ме повеждат по коридора, по-далеч от моя баща. След като свалят
белезниците ми и решетката на килията се затваря с дрънчене зад мен, аз се свличам върху
тясното затворническо легло. Отпускам глава върху ръцете си и се връщам мислено към
уикенда, заради който се озовах тук. Уикенда, когато трябваше да направя всичко различно.
Само ако бях намерил сили в себе си да осъзная, че това, което правя, не защитава
никого. Не помага на никого.
Свеждам поглед към телефона и стомахът ми се присвива, когато виждам номера на
баща си. Щом ми се обажда толкова късно, това може да означава само едно.
— Трябва да вървя — казвам, когато отказвам разговора и пъхам телефона обратно в
джоба си. Побутвам чашата към нея, виждам как лицето й помръква и тя кимва, но бързо се
извръща, за да скрие разочарованието си.
— Е, благодаря за работата — казва. — И за това, че ме изпрати до вкъщи.
Накланям се към барплота и отпускам глава върху дланите си. Разтривам лицето си,
когато всъщност ми се иска да се сритам. Точно сега нещата помежду ни вървяха толкова
добре, но в секундата, в която баща ми позвъни и аз отказвам разговора, всичко започва да
изглежда противоположно на това, което действително е.
Тя мисли, че си тръгвам, защото току-що ми се е обадило момиче. Нищо не е по-далеч
от истината и макар да се ненавиждам, задето току-що я разочаровах, ми харесва, че тя
ревнува. Хората не ревнуват, ако не изпитват никакви чувства.
Тя се преструва, че е заета с миенето на чашата ми за кафе и не забелязва, че стоя зад
нея.
— Не беше момиче — обяснявам. Близостта на гласа ми я сепва, тя се извърта и ме
гледа с широко отворени очи. Не казва нищо, затова пристъпвам още една крачка по-близо и
го казвам отново, за да съм сигурен, че тя разбира и ми вярва.
— Не искам да мислиш, че си тръгвам, защото ми се е обадило друго момиче.
Виждам облекчението в очите й и плахата усмивка, мярнала се върху устните й, но тя
отново се извръща към умивалника с надеждата, че не съм забелязал.
— Не е моя работа кой ти се обажда, Оуен.
Ухилвам се, макар че тя не може да ме види. Разбира се, това не е нейна работа, но тя
иска да бъде нейна не по-малко от мен. Скъсявам разстоянието помежду ни, като поставям
длани върху плота от двете й страни. Отпускам брадичка върху рамото й, искам да заровя
глава в шията й, да вдъхна уханието й, но стискам ръба на плота и не помръдвам от мястото
си. Става ми още по-трудно да контролирам желанието си, когато тя се обляга върху гърдите
ми.
Искам да направя толкова много неща в този миг. Искам да я притисна в обятията си. Да
я целуна. Да я вдигна на ръце и да я отнеса в леглото. Искам да й призная всички неща,
запечатани в душата ми като в бутилка, откакто тя се появи на прага ми.
Желая всичко това толкова отчаяно, че съм готов да сторя последното нещо, което
искам: да забавя темпото, за да не я изплаша.
— Искам да те видя отново — прошепвам.
Когато тя отвръща, добре“, ми е нужна цялата воля, за да не я сграбча и да не я завъртя
към мен. Някак си успявам да остана спокоен и овладян, дори когато тя ме изпраща до
вратата и двамата се сбогуваме.
И когато Обърн най-после затваря вратата за последен път, аз искам отново да почукам.
Искам да я отвори за четвърти път, за да мога да докосна с устни нейните, да почувствам
обещанията за нашето бъдеще.
Докато се колебая дали да си тръгна и да почакам до утре, или да се върна и да я
накарам да отвори вратата, за да я целуна тази вечер, телефонът взема решението вместо
мен. Изваждам го от джоба си и отговарям на обаждането на татко.
— Добре ли си? — питам го.
— Оуен… мамка му… това…
По гласа му разбирам, че е пиян. Той промърморва нещо неразбираемо и после… нищо.
— Татко?
Мълчание. Когато излизам от жилищната сграда, закривам с ръка другото ухо, за да го
чувам по-добре.
— Татко! — крещя.
Чувам някакво шумолене и някакво мърморене.
— Знам, че не биваше да го правя… прости ми, Оуен, просто не можах…
Затварям очи и се опитвам да се овладея, но в думите му няма смисъл.
— Кажи ми къде си. Вече съм на път.
Той смотолевя името на улица, недалеч от дома му. Казвам му да не мърда оттам и
пробягвам целия път до апартамента си, за да взема колата.
Нямам представа какво ще заваря, когато стигна при него. Само се надявам да не е
извършил нещо глупаво, заради което могат да го арестуват. Досега звездите сякаш бяха на
негова страна, но никой не може да има толкова много късмет като него и да продължава да
се измъква безнаказано.
Когато завивам по улицата, не виждам нищо. Тук-там има няколко пръснати къщи, но
като цяло районът е пуст, близо до квартала, където баща ми живее. Когато стигам до края на
пътя, най-сетне виждам колата му. Явно е забил автомобила в канавката.
Спирам отстрани на пътя и слизам от колата, за да видя как е той. Приближавам към
предницата на колата, за да проверя дали не е ударена, но не откривам никаква щета.
Задните фарове светят и изглежда той просто не може да съобрази как да се върне отново на
пътя.
Заспал е на предната седалка, а вратите са заключени.
— Татко! — Удрям по прозореца, докато той най-после се събужда. Пипка се непохватно
с бутоните за вратата и смъква прозореца до половината, опитвайки се да отключи вратата.
— Не е този бутон. — Промушвам ръка през прозореца, отключвам вратата и я отварям.
— Отмести се — моля го. Той отпуска глава върху облегалката на колата и ме поглежда с
лице, пълно с разочарование.
— Добре съм — мърмори. — Просто трябваше малко да подремна.
Избутвам го с рамо от шофьорското място. Той пъшка, докато се намества на
пасажерската седалка, после обляга глава на вратата. Печално, но това се превръща в навик.
От миналата година досега, този е третият път, когато се налага да го спасявам. Не беше чак
толкова зле, когато пиеше само успокоителни, за да заглуши болката, но сега ги смесва с
алкохол и е все по-трудно да скрие това от околните.
Опитвам се да подкарам колата, но тя все още е на скорост. Премествам на нулева и с
лекота включвам двигателя. Превключвам на задна и без проблем излизам на шосето.
— Как успя? — изумява се той. — Аз опитах, но не се получи.
— Беше на скорост, татко. Не можеш да запалиш колата, когато е на скорост.
Когато минаваме покрай моята кола, все още спряна отстрани на шосето, насочвам
ключодържателя с дистанционното и я заключвам. Трябва да помоля Харисън да ме вземе и
да ме закара обратно до колата, след като оставя татко у тях.
Изминаваме около километър и половина, когато баща ми започва да плаче. Той се е
свил до прозореца и цялото му тяло се тресе от сълзите. Някога това ме притесняваше, но
вече свикнах. И навярно повече ненавиждам своето безразличие към депресията му много
повече, отколкото самата му депресия.
— Прости ми, Оуен — хлипа той задавено. — Опитах се. Опитах се, опитах се, опитах
се. — Ридае толкова силно, че е все по-трудно да разбирам думите му, но той продължава да
каканиже: — Само още два месеца, това е всичко, което ми е нужно. След това ще потърся
помощ, обещавам.
Продължава да плаче от срам и това е най-тежката част за мен. Мога да понеса
промяната в настроенията му, отчуждението, среднощните обаждания. От години се справям
с това.
Но да гледам сълзите му ме изяжда отвътре. Гледката колко е съкрушен, как все още не
може да преодолее болката от онази нощ, е това, което ме заставя да приемам извиненията
му. Депресията в гласа му връща спомена от онази нощ и колкото и да го ненавиждам за
слабостта му, все пак съм му благодарен и оценявам усилията му да остане жив. Ако бях на
негово място, не съм сигурен, че дори щях да имам желание да живея.
Плачът му мигом секва, когато светлините на полицейската патрулка осветяват
вътрешността на колата. Досега много пъти са ме спирали и знам, че това е правило, когато
някоя кола се намира на пътя в толкова късен час. Но състоянието на баща ми в момента ме
изнервя.
— Татко, остави аз да се оправя с това — казвам, докато спирам в отбивката край
шосето. — Той ще разбере, че си пиян, в мига, в който отвориш уста, за да заговориш.
Той кимва и наблюдава притеснено полицая, който върви към колата.
— Къде е застраховката ти? — питам баща ми, точно когато полицаят приближава до
прозореца. Татко рови непохватно в жабката, докато аз свалям стъклото.
Полицаят тутакси ми се струва познат, но в момента не мога да се сетя кой е. Чак след
като се навежда и ме поглежда право в очите, ми просветва. Мисля, че името му е Трей. Не
мога да повярвам, че го помня.
Страхотно. Спрян съм точно от единствения мъж, когото някога съм удрял.
Той сякаш не ме помни, което е добре.
— Шофьорската книжка и застраховката — нарежда рязко.
Аз вадя шофьорската си книжка от портфейла, а баща ми подава удостоверението за
платена застраховка на колата. Когато ги подавам на Трей, той проверява първо моята
шофьорска книжка. Мигом се подсмихва.
— Оуен Джентри? — Потупва с книжката по колата и се смее. — Леле. Никога не съм
мислил, че отново ще чуя това име.
Прокарвам палци по волана и тръсвам глава. Той определено си спомня. Не е добре.
Трей вдига фенерчето си и осветява вътрешността на колата, плъзгайки лъча по задната
седалка, а сетне го насочва към баща ми. Татко закрива очи с лакът.
— Вие ли сте Калахан?
Баща ми кимва мълчаливо.
Трей отново се смее.
— Е, това се казва неочаквано удоволствие.
Предполагам, че Трей познава баща ми, защото е адвокат и аз не съм сигурен дали точно
в момента това е добра новина. Не е необичайно полицаите да мразят адвокатите,
защитаващи същите престъпниците, които блюстителите на реда арестуват.
Трей отпуска фенерчето и прави крачка назад.
— Излезте от колата, сър. — Думите му са отправени към мен и аз се подчинявам.
Отварям вратата и слизам. Почти мигновено той сграбчва ръката ми и я извива, докато не се
обръщам доброволно и не слагам ръце върху капака на колата. Той започва да ме
претърсва. — Имате ли у себе си нещо, за което трябва да зная?
Какво, по дяволите? Клатя отрицателно глава.
— Не. Просто откарвам баща си до дома му.
— Пили ли сте тази вечер?
Спомням си двете питиета в бара, но това беше преди няколко часа. Не съм сигурен
дали трябва да го споменавам. Моето колебание не му харесва. Той ме обръща и насочва лъча
на фенерчето право в очите ми.
— Колко сте изпили?
Отново поклащам глава и се опитам да отвърна поглед от заслепяващата светлина.
— Само две чаши. Беше доста по-рано.
Той отстъпва назад и заповядва на баща ми да слезе от колата. За щастие, татко успява да
отвори вратата. Поне е достатъчно трезвен да го направи.
— Заобиколете колата — продължава със заповедите Трей. Наблюдава как баща ми се
препъва, докато върви от пасажерската страна на колата към мястото, където стоя,
подпирайки се на колата по време на този преход. Очевидно е пиян и честно да си призная,
не съм сигурен дали е незаконно пътникът да е пиян. Доколкото е известно на Трей, татко не
шофираше.
— Може ли да претърся автомобила?
Стрелвам поглед към баща ми, очаквайки решението му, но той се е облегнал на колата
със затворени очи. Прилича на полузаспал. Размислям дали да откажа претърсването, но
предполагам, че това ще даде на Трей допълнително основание да стане още по-
подозрителен. Освен това баща ми е наясно какви ще са последствията, ако държи в колата
нещо, което би могло да му навлече неприятности. Затова дори и да е бил толкова глупав, че
да седне тази вечер пиян зад волана, сериозно се съмнявам, че има у себе си каквото и да
било, което би застрашило кариерата му. Небрежно свивам рамене и казвам:
— Действайте.
Просто искам Трей да задоволи жаждата си за отмъщение и после да си върви по пътя.
Трей ни заповядва да застанем до задната част на автомобила и се навежда над предната
седалка. Сега баща ми е нащрек и внимателно го наблюдава. Кърши пръсти и очите му са
пълни със страх. Изражението на лицето му е достатъчно красноречиво и вече се досещам,
че Трей навярно ще намери нещо в тази кола.
— Татко… — прошепвам разочаровано. Очите му срещат моите и в тях се чете дълбоко
съжаление.
Не мога да преброя колко пъти баща ми е обещавал да потърси помощ. Мисля, че е
чакал прекалено дълго.
Татко затваря очи, когато Трей преминава на задната седалка. После излиза и оставя
едно, две, три шишенца с таблетки върху колата. Отваря всяко едно и оглежда съдържанието
им.
[6]
— Прилича на окси — заявява Трей, търкаляйки едно хапче между палеца и
показалеца си. Мести поглед от мен към баща ми. — Някой от вас има ли рецепта за това?
Поглеждам татко, надявайки се от все сърце да има рецепта, макар да знам, че е малко
вероятно.
Трей се усмихва.
подпира лакти върху колата и започва старателно да връща таблетките една по една в
шишенцата.
— Нали знаете — подхваща, без да гледа към никого от нас, но говорейки на двамата, —
окси се смята за забранен препарат, когато е получен по незаконен път. — Поглежда към
мен. — Е, аз знам, че не си юрист като баща си, така че нека ти го обясня като на
непрофесионалист. — Изправя се и затваря капачките на шишенцата. — В щата Тексас
притежанието на непозволени препарати се смята за престъпление, за което автоматично
присъдата е затвор.
Затварям очи и издишам дълбоко. Това е последното, от което се нуждае татко. Ако
загуби и кариерата си след всичко, което вече е изгубил, той няма да го преживее.
— Предлагам, преди всеки един от двама ви да заговори, да вземете под внимание това,
което ще се случи, ако един адвокат бъде обвинен в престъпление. Почти сигурно е, че това
ще доведе до отнемането на разрешителното му да упражнява адвокатската си професия.
Трей заобикаля колата и застава между баща ми и мен. Оглежда баща ми от горе до долу.
— Помислете за това за секунда. Един адвокат, чиято кариера се основава на защитата
на престъпници, губи всичко и сам става престъпник. Каква ирония. — Трей се обръща с
лице към мен. — Тази вечер работил ли си, Джентри?
Накланям глава, смутен от въпроса.
— Ти си собственик на ателие, нали? Днешната вечер не е ли една от тези, когато
отваряш?
Ненавиждам това, че той знае за ателието ми. Ненавиждам още повече, че ме разпитва
за него.
Кимвам.
— Да. Първият четвъртък от всеки месец.
Той пристъпва по-близо.
— Така си и мислех — процежда. Търкаля трите шишенца между ръцете си. — Видях те
по-рано тази вечер да излизаш с някого от ателието. Момиче?
Да не би да ме следи? Защо ще ме следи? И защо разпитва за Обърн?
Гърлото ми пресъхва.
Не мога да повярвам, че до този момент не съм събрал две и две.
ще има връзка с Трей. Семейството му навярно е причината тя да се върне в Тексас.
— Аха — потвърждавам, обмисляйки как да омаловажа ситуацията. — Тя работи за мен
тази вечер и аз я изпратих до дома й.
Очите му се присвиват при моя отговор и той кимва.
— Да — казва сухо. — Не ми харесва тя да работи за някой като теб.
Знам, че е ченге, но в момента виждам просто един гадняр. Мускулите ми се стягат, а
погледът му тутакси се свежда към свитите ми в юмруци ръце, отпуснати отстрани до тялото
ми.
— Какво искаш да кажеш с това „някой като мен“?
Очите му срещат моите и той се засмива.
— Е, ние двамата с теб нямаме много добро минало, нали? Ти ме нападна при първата
ни среща. Щом те спрях тази вечер, ти призна, че шофираш в нетрезво състояние. А
сега… — Той поглежда към таблетките в ръцете си. — А сега намирам това в автомобила,
който шофираш.
Баща ми пристъпва напред.
— Тези са…
— Спри! — крещя на татко, прекъсвайки това, което се готви да каже. Знам, че смята да
признае, че са хапчетата са негови, но той не е достатъчно трезвен, за да осъзнае какво ще
причини това на кариерата му.
Трей отново се смее и на мен наистина ми писва да слушам този звук.
— Както и да е — продължава той, — ако тя има нужда някой да я изпраща до дома й,
може да извика мен.
Слага шишенцата върху капака на колата.
— И така, на кого от вас принадлежат тези?
Татко поглежда към мен. Виждам борбата в очите му, защото той не знае какво да каже.
Не му давам тази възможност.
— Мои са.
Затварям очи и мисля за Обърн, защото този момент и косвената заплаха на Трей да стоя
по-далеч от нея ще отнемат всички шансове, които бихме могли да имаме.
Мамка му.
Бузата ми среща студения метал на капака.
— Имате право да запазите мълчание…
Ръцете ми са извити на гърба и белезниците щракват около китките ми.
Втора част
Глава 15
Изминаха двайсет и осем дни, откакто Оуен бе осъден на три месеца затвор. Много
неща се случиха за тези двайсет и осем дни.
Аз подпъхвам одеялото под Ей Джей и се навеждам, за да го целуна по челото.
— Ще те видя утре след училище, нали?
Ей Джей ми се усмихва. Всеки път, когато го прави, сърцето ми се разтапя. Той толкова
много прилича на Адам. С изключение на лекия червеникав оттенък в кестенявата си коса,
всичко останало е наследил от Адам, дори мимиките и маниерите.
— Ще останеш ли да вечеряш с нас?
Аз кимам и отново го прегръщам. Да се сбогувам с него и да знам, че той не спи в
леглото в моя дом, е най-голямата ми мъка. Аз би трябвало да го слагам да спи в дома, в
който живеем заедно.
Но каквото и да е казал Трей на Лидия, имаше ефект, защото вече идвам повечето вечери
през седмицата и тя не е казала нито една лоша дума за мен.
— Готова ли си? — чувам гласа на Трей зад гърба си.
— Лека нощ, Ей Джей. Винаги ще те обичам.
Той се усмихва.
— Лека нощ, мамо. Винаги ще те обичам.
Гася светлината, излизам от стаята и затварям вратата. Трей посяга към ръката ми и
преплита пръсти с моите, докато вървим към всекидневната. Свеждам поглед към
съединените ни ръце и не чувствам нищо друго, освен вина. През изминалите няколко
седмици се опитвах да отговоря с взаимност на чувствата, които той изпива към мен, но
колкото и да се стараех, досега не се получава.
Прекосяваме всекидневната, където Лидия седи на дивана. Погледът й тутакси се
насочва към ръцете ни. Тя се усмихва кратко и аз не съм сигурна какво означава тази
усмивка. Трей каза, че тя изобщо не е реагирала, когато миналата седмица я е осведомил, че
ме извежда на нашата първа официална среща, но аз знам, че Лидия има свое мнение по
въпроса. Почти бях уверена, че тя ще бъде щастлива, защото близките ми отношения с Трей
ще ме обвържат и с нея, а това намалява опасността да взема Ей Джей и да се преместя в
Портланд.
— Тази вечер на работа ли си? — пита тя сина си.
Той кима, пуска ръката ми и посяга към ключа на дрешника в коридора.
— През следващите три седмици съм нощна смяна — пояснява Трей. Пъха ключа в
ключалката на вратата и изважда оръжието си от касетката.
Вниманието ми се насочва от Трей към снимката на Адам, висяща на стената във
всекидневната. На нея е на не повече от четиринайсет. Всеки път, когато идвам тук, с все
сили се старая да не я поглеждам, но винаги съм изумена от огромната прилика на Ей Джей
с баща му. Колкото повече расте Ей Джей, толкова повече от чертите на Адам виждам в него.
Но мисълта, че Адам завинаги ще остане на шестнайсет, ме заставя да се питам как ли щеше
да изглежда като възрастен. Ако беше жив сега, дали щеше да прилича на Трей? Дали Ей
Джей ще прилича на Трей?
— Обърн.
Гласът на Трей прозвучава толкова близо, че неволно подскачам. Когато го поглеждам,
той стрелва кратък поглед към снимката на Адам, сетне се обръща и се запътва към входната
врата. Изглежда разочарован, че стоях тук и се взирах в снимката, а това ме кара да се
чувствам донякъде виновна. Знам, че за него щеше да бъде още по-трудно, ако подозираше
колко силни са
— Лека нощ, Лидия — казвам и се отправям към вратата.
Тя се усмихва, но в усмивката й има нещо странно. Сякаш ме обвинява. Може да греша и
да ми тежи на съвестта, но не мога да превъзмогна усещането, че тя изпитва негодувание към
мен заради времето, което прекарах с Адам, преди той да почине. Не мисля, че й се нравеха
чувствата на Адам към мен и със сигурност знам, че никак не бе доволна, задето той
настояваше да прекарва толкова дълго време с мен.
И това много ме тревожи, защото независимо колко силно подкрепя тя връзката ми с
Трей, аз се боя какво ще се случи, ако нещата между мен и Трей не потръгнат. Именно заради
това отношенията ни все още не са официални, защото ако станат такива, аз трябва да бъда
подготвена за това, което ще се случи с Ей Джей, ако двамата с Трей не издържим дълго като
двойка.
Трей ме изпраща до входната врата, както прави почти всяка нощ през последната
седмица. Знам, че все още чака да го поканя вътре, но аз просто не съм готова. Не съм
сигурна кога ще бъда, но миналата вечер най-после му позволих да ме целуне, макар да не
исках точно това. Той просто го направи. Бях отключила вратата и се извърнах към него,
когато устните му покриха моите, преди да успея да се съглася или да възразя. Иска ми се да
кажа, че целувката ми е харесала, но най-вече се чувствах неудобно, по множество причини.
Все още ми е неловко заради това, че бях влюбена в брат му. Може би все още го обичам
и навярно това никога няма да отмине. Освен това съм притеснена от факта, че брат му е
единственият мъж, с когото съм се любила. Обезпокоена съм и заради това, че Ей Джей през
целия си живот е познавал Трей като свой чичо и аз не искам да го обърквам, ако нещата
помежду ни станат сериозни.
Освен това съществува и проблемът с привличането. Трей определено е симпатичен
мъж. Той е самоуверен и има прекрасна кариера. Но в него има нещо, което е дълбоко стаено
под мускулестото му телосложение или идеално оформената му тъмна коса. Нещо, което е
напълно противоположно на Адам. Нещо, което всъщност ме отблъсква.
Адам излъчваше доброта. Спокойствие. Когато бях с него, се чувствах в безопасност.
Точно същото излъчваше и Оуен и мисля, че тъкмо то ме привлече към него. Той
притежава много от качествата на Адам.
Ала досега не усещам нещо подобно в Трей. Опитвам се да не мисля за това, че съм на
път да се обвържа с някой, който може да се окаже лош човек. Но откакто го познавам, аз
свързвам Трей с Лидия, така че може би не става дума за характера на Трей. Може би го съдя
несправедливо, просто защото имам чувството, че майка му не е добър човек.
Ето защо се опитвам да приема мисълта да бъда с него. Затова миналата нощ му
позволих да ме целуне, защото понякога интимността може да създаде връзка между хората,
която иначе не би се появила.
Отключвам вратата и поемам бавно въздух, преди да се извърна. Опитвам се да се
настроя, че искам той да ме целуне, че тази целувка може да е хубава и вълнуваща, но знам
със сигурност, че няма да почувствам и частица от това, което изпитах, когато Оуен ме
целуна.
Онова беше целувка.
Затварям очи и се опитвам да изтрия мислите за Оуен от главата си, но ми е трудно.
Когато се свързваш с някого толкова бързо и само една целувка те кара да изпитваш такива
силни чувства, не е лесно просто да забравиш всичко, ако този човек те нарани с нещо. И
макар да се оказа, че проблемите на Оуен са твърде големи, за да се забърквам с тях, все още
не мога да спра да мисля за него. Може би защото мъжът, когото опознах, и този, който той
се оказа, просто не могат да са един и същ човек. И колкото и да се опитвам да го забравя, аз
не спирам да се тревожа. Тревожа се за него. Тревожа се колко дълго ще остане в затвора.
Тревожа се за ателието му. Тревожа се за котката Оуен, защото тя все още е при мен и веднага
щом Оуен излезе от затвора, ще се наложи да се срещна с него, за да му я дам.
Тревожа се за това как ще успея да го скрия от Трей, защото в момента Трей мисли, че
котката е на Емъри.
Освен това смята, че името й е Спаркълс.
— Утре на работа ли си? — пита Трей.
Обръщам се и го поглеждам. Той е много по-висок от мен и това понякога ме плаши.
Кимвам.
— От девет до четири.
Той вдига ръка към шията ми и се навежда за целувка. Затварям очи и правя всичко
възможно да се насладя на допира на устните му до моите. За секунда си представям, че
целувам Оуен и се ненавиждам заради това.
Тази целувка е кратка. Трей вече закъснява за работа, така че ми е спестена неловкостта,
задето не го каня вътре.
Той ми се усмихва.
— Това беше втората целувка, която ми позволяваш.
Усмихвам се.
— Обади ми се, когато утре свършиш работа — заръчва той. — Ще ги направим три.
Кимам отново и той се обръща, за да си тръгне. Отварям вратата на апартамента и
влизам, но Трей извиква името ми, преди да затворя. Връща се до вратата и ме поглежда със
сериозно изражение.
— Увери се, че всички врати са заключени. Чух, че Джентри е бил предсрочно
освободен и не бих се учудил, ако се опита да ми отмъсти, като се появи тук.
Сякаш някой изсмуква всичкия въздух в дробовете ми и аз едва успявам да си поема дъх.
Не искам Трей да види как са ми въздействали думите му, затова кратко кимвам.
— Защо ще иска да ти отмъщава?
— Защото така, Обърн. Аз имам това, което той не може да има.
Бодва ме чувство на безпокойство, защото не желая Трей да мисли, че „ме има“. И това е
още едно различие между него и Оуен. Оуен никога не би казал, че „ме има“.
— Ще заключа. Обещавам.
Трей кимва и тръгва по коридора.
Аз се взирам в ключалката.
Отключвам.
Не знам защо.
Котката Оуен мърка в краката ми, затова се навеждам и я вземам на ръце, докато вървя
към стаята си. Първото, което правя, което беше и първото, което сторих миналата вечер,
след целувката на Трей, е да си измия зъбите. Знам, че е абсурдно, но когато се целувам с
Трей имам чувството, че изневерявам на Оуен.
След като си измивам зъбите, се връщам в спалнята и виждам, че котката Оуен се
промъква в палатката. Не ми дава сърце да прибера палатката, защото знам, че щом позволят
на Ей Джей да пренощува някоя нощ тук, тя ще му хареса. Пропълзявам в нея и лягам по
гръб. Придърпвам котката Оуен върху корема си и плъзвам нежно ръка по пухкавата козина.
В гърдите ми бушува буря от емоции. Усещам прилив на адреналин, след като знам, че
Оуен вече не е в затвора и може би по някое време тази седмица ще дойде да си вземе
котката. Но в същото време съм напрегната, защото не зная какво ще се случи, когато отново
го видя. Ненавиждам мисълта, че навярно срещата ми с него ще ме развълнува много повече,
отколкото целувките на Трей.
Котката Оуен скача от гърдите ми, когато телефонът ми сигнализира за получен есемес.
Изваждам го от джоба си и отключвам екрана.
Сърцето ми заплашва да изскочи от гърдите, когато чета съобщението от Оуен.
„Месна рокля.“
Тутакси се надигам, изпълзявам от палатката, прекосявам тичешком всекидневната и
отварям входната врата. Щом очите ни се срещат, имам чувството, че железен юмрук стяга
сърцето ми.
Господи, колко ми липсваше!
Той нерешително пристъпва напред. Не желае да се почувствам неловко от
присъствието му, но по изражението на лицето му виждам, че и той, като мен, усеща същия
юмрук около сърцето си.
Отстъпвам крачка навътре в апартамента и отварям по-широко вратата в мълчалива
покана да влезе. В ъгълчетата на устните му трепва лека усмивка и той бавно приближава
към вратата на апартамента. Щом престъпва прага, аз се отдръпвам настрани, за да влезе
вътре. Той слага ръка върху вратата и я затваря, сетне се обръща и заключва. Когато отново се
извръща към мен, върху лицето му е изписана болка, сякаш не знае дали да се обърне и да си
тръгне, или да ме вземе в обятията си.
Искам да направи и едното, и другото.
Глава 16
Искам тя да знае колко много съм мислил за нея. Как всяка нощ си задавах въпроса дали
стягането в гърдите ми се дължи на мъката ми по нея, или просто на това, че не ми е
позволено да я видя. Понякога хората желаят това, което не могат да имат и това обърква
чувствата им към другия човек.
И в двата случая чувството съществува. Напрежението и болката, бавното стягане в
стомаха, ми дават смелостта да съкратя разстоянието помежду ни и да завладея устата й с
моята. Щях да съм го направил досега, ако на път за тук не бях видял Трей да напуска
апартамента й. За късмет, той е ненаблюдателен негодник, така че не ме забеляза.
Но аз определено го видях. И това ме накара да се запитам какво прави тук толкова
късно през нощта. Не че имам право да знам, но любопитството определено ме гризе.
Миналата седмица той дойде да ме види в затвора. Казаха ми, че имам посетител и
помислих, че е баща ми. Една малка частица от мен се надяваше да е Обърн. Никога не съм
очаквал тя да дойде на свиждане, докато съм в затвора, ала все пак се надявах, че това може
да се случи и тази вяра ми помогна да бъда по-позитивен, отколкото бих бил иначе.
Когато влязох в стаята за свиждания и видях Трей да стои там, отначало реших, че е тук
заради някой друг. Но след като гневният му поглед се насочи към мен, всичко стана ясно.
Отидох до стола и седнах, а той направи същото.
Трей се взира няколко минути в мен, без да каже нито дума. Аз също го гледах. Не знам
дали той си е мислил, че ме е изплашил достатъчно със самото си присъствие, но продължи
да мълчи. Просто седя цели десет минути на стола, без да откъсва поглед от мен.
Аз не трепнах нито за миг. Няколко пъти ме напушваше смях, но се сдържах. Накрая той
се изправи, но аз останах седнал. Трей заобиколи масата и сякаш щеше да се насочи към
изхода зад мен, но вместо това се спря и сведе поглед към мен.
— Стой по-далеч от моето момиче, Оуен.
В този миг аз отместих поглед. Не защото ме бе ядосал или изнервил, а защото думите
му ми подействаха като жесток удар в корема. Последното, което исках да чуя, беше той да
нарича Обърн „свое момиче“. И това нямаше нищо общо с моята ревност, а само с
инстинктите ми относно Трей.
И макар да съм длъжен да призная, че се мразя, задето дотолкова прецаках живота си,
че щеше да се отрази зле върху нас, ако бяхме заедно, още повече ненавиждам факта, че
заради моите действия Трей щеше да получи Обърн. Защото тя заслужава по-добър мъж.
Тя заслужава мен.
Само ако и тя го знаеше.
Тя се взира в мен, сякаш иска да ме прегърне. Сякаш иска да ме целуне. И повярвайте
ми, ако в момента бе направила едно от тези неща, щях да бъда повече от щастлив.
Тя стои, отпуснала ръце покрай тялото, като че ли не знае къде да ги дене. Вдига
дясната си ръка към гърдите и обхваща бицепса на лявата. Свежда поглед към краката си.
— Ти си добре — прозвучава неуверено гласът й.
Не съм сигурен дали задава въпрос, или е просто констатация. Въпреки това кимам.
Обърн изпуска лека въздишка с облекчение, което не очаквах. Не мислех, че тя ще се тревожи
за мен. Надявах се, но да се надяваш и да го видиш са две различни неща.
Не знам какво точно се случи в тази секунда, но и двамата едновременно правим крачка
напред. Нито един от нас не спира, ръцете й се обвиват около шията ми, а моите около
кръста й и двамата се вкопчваме в здрава прегръдка.
Свеждам глава към врата й и вдъхвам уханието й. Ако уханието й имаше цвят, щеше да е
розово. Сладко и невинно, като дъх на рози.
След дълга, но въпреки това твърде кратка прегръдка, тя отстъпва назад и улавя ръката
ми. Тегли ме към стаята си и аз я следвам. Когато отваря вратата, погледът ми попада върху
синята палатка, все още разпъната до леглото й. Тя не я е събрала и това ме кара да се
усмихна. Обърн затваря вратата на спалнята, грабва възглавници от леглото и ми се усмихва
нежно, докато ги мята в палатката и пропълзява вътре.
Ляга в палатката, а аз също се мушвам вътре и се излягам до нея. Ние сме с лице един
към друг и няколко мига само се гледаме. Накрая вдигам ръка и отмятам кичур коса от
челото й, но забелязвам, че тя лекичко се отдръпва. Отпускам ръка.
Като че ли тя не желае да започне разговор, защото знае, че първото, което трябва да
обсъдим, са отношенията й с Трей. Не искам да я поставям в неудобно положение, но в
същото време трябва да знам истината. Прокашлям се и с усилие изричам въпроса, който не
искам да задавам.
— Сега с него ли си?
Това са първите думи, които съм й казал, след като преди месец се сбогувахме.
Ненавиждам се, задето избрах точно тези думи. Трябваше да кажа: „Липсваше ми“ или
„Много си красива“. Трябваше да изрека думи, които биха й се понравили, ала вместо това
изтърсих тези, които й е трудно да чуе. Знам, че е така, защото тя свежда очи и вече не ме
гледа.
— Сложно е — промълвява.
Само ако знаеше.
— Обичаш ли го?
Обърн тутакси клати отрицателно глава. Това ме изпълва с облекчение, но ми е болно, че
тя е с някого поради грешна причина.
— Защо си с него?
Сега Обърн ме гледа в очите и изражението й се втвърдява.
— Поради същата причина, заради която не мога да бъда с теб. — Замълчава. — Ей
Джей.
Това навярно е единственото, което не искам да чуя, защото е единственото, над което
нямам контрол.
— Той те доближава до Ей Джей, а с мен е точно обратното.
Обърн кимва едва-едва.
— Изпитваш ли нещо към него? Изобщо някакво чувство?
Тя затваря очи, сякаш се срамува.
— Както казах… сложно е.
Протягам ръка и вземам нейната. Поднасям я към устните си и я целувам.
— Обърн, погледни ме.
Тя ме поглежда отново. Повече от всичко на света искам да се наведа и да я целуна. Ала
това е последното, което й е нужно. То още повече ще усложни живота й.
— Съжалявам — шепне тя.
Аз мигом клатя глава. Не искам да чувам как тя съжалява, задето не можем да бъдем
заедно. Вината за това е моя. Не нейна.
— Разбирам. Никога няма да бъда част от нещо, което би те разделило със сина ти. Но
ти трябва да разбереш, че Трей не е изходът. Той не е добър човек и ти няма да искаш Ей
Джей да израсне, имайки него за пример.
Тя се претъркулва по гръб и се взира нагоре. Не ми харесва, че тя се отдалечава от мен,
но виждам, че думите ми не са изненада за нея. Знам, че тя е наясно с това, що за човек е
Трей.
— Той обича Ей Джей. Добър е с него.
— Колко дълго? — питам я. — Колко дълго мислиш, че ще се преструва, за да те
спечели? Защото няма да продължи дълго, Обърн.
Тя вдига ръце към лицето си и раменете й започват да се тресат. Тутакси я прегръщам и
притискам към гърдите си. Не исках да дойда тук и да я карам да плаче.
— Прости ми — шепна. — Не ти казвам нищо, което ти вече не знаеш. Сигурна съм, че
си претеглила своите възможности и тази е единствената, която те устройва, така че
разбирам. Просто я ненавиждам.
Галя косата й и я целувам по темето. Тя ми позволява да я подържа няколко минути и аз
се наслаждавам на всяка една от тях, защото и двамата знаем, че следващите й думи ще бъдат
за сбогом.
Не искам да ги чуя, затова я целувам още веднъж по темето. Целувам я по бузата, сетне
прокарвам пръсти по брадичката й, накланям лицето й към моето. Навеждам се и нежно
притискам устни о нейните. Не й давам време да размисли. Затварям очи, пускам я и
излизам от палатката.
Тя е направила своя избор и макар това да не е изборът, който някой от нас желае, в
момента е единственият правилен за нея. И аз съм длъжен да уважа решението й.
Оставям котката в ателието и решавам, че полунощ е най-подходящото време, за да
посетя татко. Той се бе съобразил с молбата ми и докато бях в затвора, не ме посети, нито ми
се обади. Въпреки това бях изненадан, че не дойде на свиждане, но една малка част от мен
се надява, че причината за това е била, че да види сина си да лежи в затвора заради неговите
собствени грешки, би било най-голямото нещастие за него.
През годините се научих да не тая прекалено големи надежди, но ще излъжа, ако кажа,
че всяка частица от мен не се е молила, докато ме няма, той да е бил в рехабилитационен
център.
Предполагам, че може да е заспал, или да отсъства, затова вземам ключа със себе си.
Всички светлини са угасени. Когато влизам в къщата, тутакси виждам лекото сияние от
телевизора. Насочвам се към всекидневната и забелязвам татко да лежи по лице върху
дивана. Залива ме вълна на разочарование, когато разбирам, че не е в рехабилитационен
център, но не мога да отрека и слабата надежда, че лежи на дивана и не диша.
А това не е нещо, което един син трябва да изпитва към баща си.
Присядам върху масичката за кафе, на метър от него.
— Татко.
Той не се събужда веднага. Пресягам се и вземам шишенцето с таблетките. Фактът, че
току-що бях прекарал месец в затвора заради него, би трябвало да е повече от достатъчен, за
да го накара никога повече да не докосва дори едно от тези хапчета. Но като виждам, че не е
бил достатъчен, се изпълвам с желание да изляза от дома му и никога повече да не се върна.
Моят баща е добър човек. Знам го. Ако не беше добър човек, щеше да ми е по-лесно да
си тръгна. Щях отдавна да съм го направил. Но знам, че не може да се контролира. И е така
от години.
След злополуката той изстрада огромна болка, физическа и емоционална. Не му
помогна и това, че през целия месец, докато беше в кома, са му давали силни успокоителни.
Когато най-после се събуди и започна да се възстановява, таблетките бяха единственото,
което облекчаваше болката му. Ала когато започна да се нуждае от по-големи дози, отколкото
му бяха предписани, лекарите отказаха да изпълнят молбата му.
С цели седмици се налагаше да бъда свидетел на страданията му. Той не работеше, не
ставаше от леглото, беше в състояние на постоянна агония и депресия. По онова време не
мислех, че моят баща е способен да позволи на нещо толкова малко, като една таблетка,
напълно да го обсеби, но бях наивен. Единственото, което виждах, когато го погледнех, беше
един мъж, който се измъчваше от силни болки и се нуждаеше от помощта ми. Аз бях зад
волана на колата, отнела живота на сина и съпругата му и бих сторил всичко, за да облекча
страданията му. Да поправя някак си случилото се. Дълго време се терзаех от огромно
чувство на вина заради катастрофата, макар да знаех, че баща ми не ме обвинява. Това беше
единствената му правилна реакция: не спираше да повтаря, че аз не съм виновен.
Въпреки това е трудно да не чувстваш вина, когато си само на шестнайсет. Просто исках
да му помогна. Всичко започна, когато на мен самия бяха предписани обезболяващи
лекарства. Беше лесно да се престоря, че изпитвам силни болки в гърба, след толкова тежка
злополука, и точно това направих. След няколко месеца непрекъснати болки той достигна до
състояние, когато дори моите допълнителни таблетки вече не му помагаха.
Тогава моят лекар спря лекарствата ми и отказа да ми даде друга рецепта. Мисля, че той
се досещаше какво става и не желаеше да допринася за пристрастеността на баща ми.
Имах един или двама приятели в училище, които знаеха как да се сдобият с таблетките,
от които татко се нуждаеше, затова започнах да му нося хапчетата от хора, които познавах.
Това продължи две години, докато тези приятели вече станаха достатъчно големи, за да
тарашат запасите на родителите си, или заминаха в колеж. Оттогава се снабдявам от
единствения ми източник — Харисън.
Харисън не е дилър, но заради алкохолиците, които през по-голямата част от деня
киснат в бара, му е по-лесно да узнае с кого да се свърже, когато някой се нуждае от нещо.
Освен това знае, че хапчетата не са за мен и това е единствената причина да ми ги дава.
Сега, след като знае, че съм бил в затвора заради таблетките, с които той е снабдявал
татко, отказва повече да ми ги осигурява. Харисън е вън от играта и аз се надявах, че това ще
бъде краят на зависимостта на баща ми, защото това означаваше край на доставките от
Харисън.
Но ето че той е тук, с още повече хапчета. Не съм сигурен как се е сдобил с тях, но се
притеснявам, че сега още някой, освен мен и Харисън знае за пристрастеността му. Вече е
станал съвсем безразсъден.
Колкото и да се опитвам да убедя татко да постъпи в рехабилитационна клиника, той се
страхува какво ще се случи с кариерата му, ако това стане обществено достояние. В момента
пристрастеността му е просто едно зло, което разрушава личния му живот. Обаче той почти е
достигнал до повратната точка, когато тя ще съсипе и професионалния му живот. Това е само
въпрос на време, защото алкохолът започва да играе все по-голяма роля, и инцидентите, от
които го измъквам през последната година, стават все по-чести. А аз знам, че
пристрастеността не изчезва от само себе си. С нея или се борят активно, или активно я
подхранват. А точно в момента той не прави никакво усилие, за да се пребори с нея.
Отварям капачката, изсипвам таблетките в дланта си и започвам да ги броя.
— Оуен? — мърмори баща ми. Надига се и сяда на дивана. Гледа внимателно
таблетките в ръката ми, повече заинтересуван какво ще направя с тях, отколкото от факта, че
съм освободен предсрочно.
Оставям хапчетата до мен върху масичката за кафе. Притискам ръце между коленете си
и се усмихвам на баща си.
— Наскоро се запознах с едно момиче.
Изражението на татко е достатъчно красноречиво. Той е напълно объркан.
— Казва се Обърн.
Ставам и отивам до полицата над камината. Взирам се в последната семейна снимка,
която сме си направили. Беше повече от година преди злополуката и аз ненавиждам, че това
е последният спомен за това, как са изглеждали. Искам да пазя в съзнанието си по-свеж
образ за тях, но спомените избледняват много по-бързо от фотографиите.
— Това е добре, Оуен — мънка баща ми. — Но вече минава полунощ. Не можеше ли да
ми го кажеш утре?
Връщам се към мястото, където седи той, но този път не сядам. Вместо това се взирам в
него от горе надолу. Гледам надолу към този мъж, който някога беше моят баща.
— Вярваш ли в съдбата, татко?
Той примигва.
— Докато не видях това момиче, аз не вярвах. Но тя промени това в секундата, когато
ми каза името си. — Предъвквам за кратко вътрешната страна на бузата си, преди да
продължа. Искам да му дам време, за да осмисли всичко, което казвам. — Тя има същото
презиме като моето.
Той повдига вежди над кръвясалите си очи.
— Да имате еднакви презимена не е задължително съдба, Оуен. Но аз съм щастлив, че
ти си щастлив.
Татко потрива глава, все още недоумявайки защо съм тук. Сигурен съм, че не всяка нощ
един син буди баща си след полунощ, изтръгвайки го от глъбините на наркотичния сън, за да
му дрънка възторжено за момичето, което е срещнал.
— Знаеш ли кое е най-хубавото у нея?
Татко свива рамене. Знам, че едва се сдържа да не ми каже да вървя по дяволите, но
дори той осъзнава, че е проява на лош вкус да пратиш по дяволите някой, който току-що е
излязъл от затвора, където е прекарал един месец заради теб.
— Тя има син.
Това малко го разсънва. Той ме поглежда.
— Твой ли е?
Не отговарям на въпроса му. Ако ме беше слушал, щеше да чуе, когато му казах, че съм се
запознал наскоро с нея. При всички случаи, официално.
Сядам пред него. Впервам поглед право в очите му.
— Не. Не е мой. Но ако беше, гарантирам ти, че никога нямаше да го поставям в такива
ситуации, в които ме поставяше ти през последните няколко години.
Татко забива поглед в пода.
— Оуен… — подема, — аз никога не съм те молил да…
— Никога не си ме молил и да не го правя! — крещя аз. Отново ставам и се взирам от
горе надолу в него. Никога досега не съм изпитвал такъв гняв към него. И това не ми харесва.
Грабвам шишенцето с таблетките и отивам в кухнята. Изсипвам ги в умивалника и
пускам водата. Когато всички хапчета изчезват в канала, се отправям към кабинета му. Чувам
го как идва след мен, когато разбира какво правя.
— Оуен! — крещи той.
Знам, че той с някакви юридически хватки се сдобива с известни количества, освен
това, което успявам да му доставя, затова отивам зад бюрото и издърпвам чекмеджето.
Откривам още едно полупълно шишенце с хапчета. Той е достатъчно благоразумен, за да не
се опитва да ми попречи с физическа сила, затова отстъпва настрани, като не спира да ме
умолява да не правя това.
— Оуен, знаеш, че се нуждая от тях. Знаеш какво се случва, когато не ги пия.
Този път не го слушам. Изсипвам хапчетата в канала, отблъсквайки го от себе си, докато
се опитва да ми попречи.
— Нуждая се от тях! — вие той отново и отново, опитвайки се да ги сграбчи, докато
изчезват в канала. Дори успява да улови едно между пръстите си и го пъхва в устата. От тази
гледка стомахът ми се преобръща. Когато е толкова отчаян и слаб, той дори не прилича на
човешко същество.
Когато и последното хапче е изчезнало, аз се извръщам с лице към него. Той е толкова
засрамен, че не ме поглежда. Отпуска лакти върху плота и обхваща главата си с ръце.
Пристъпвам крачка към него, облягам се на плота и спокойно заговарям:
— Наблюдавах я със сина й. Видях какво пожертва заради него. Видях на какво е готов
един родител, за да осигури възможно най-добрия живот за детето си. И когато я виждам с
него, аз мисля за теб и мен и за това колко сме сбъркани ние двамата, татко. Сбъркани от
онази нощ. И всеки един миг оттогава, единственото, което съм искал, е да те видя как се
опитваш да се съвземеш, да станеш по-добре. Ала напразно. Става все по-зле и аз повече не
мога да седя тук и да бъда част от това. Ти се самоубиваш и аз повече няма да позволя на
вината, заради това, че те гледам да страдаш, да бъде оправдание за нещата, които правя за
теб.
Обръщам се и се насочвам към входната врата, но преди това приближавам до полицата
над камината и вземам рамкираната фотография. Отминавам го и излизам от къщата.
— Оуен, почакай!
Спирам, преди да сляза по стълбите и се извръщам към него. Той стои на прага, в
очакване пак да се разкрещя. Не го правя. В секундата, когато виждам безжизнените му очи,
вината отново се просмуква в душата ми.
— Почакай — повтаря той.
Дори не съм сигурен, че той знае за какво ме моли. Той просто знае, че никога досега не
е виждал тази страна от мен. Решителната страна.
—
Обръщам се и се отдалечавам от него.
Глава 17
— Ей Джей, какво искаш — шоколадов или боровинков чипс?
Ние пазаруваме. Ей Джей, Трей и аз. Последният път бях в „Таргет“ с Оуен, а оттогава
мина доста време. Почти три месеца, ако трябва да съм точна. Не че броя дните. Всъщност
ги броя. Правя всичко възможно, за да престана. Опитвам се да се съсредоточа върху
развитието на отношенията ми с Трей, но постоянно го сравнявам с Оуен.
Едва познавам този мъж, но той някак си докосна онази част от мен, до която никой не
бе достигал, откакто бях с Адам. И въпреки всички неща, които е направил Оуен, аз знам, че
той е добър човек. Колкото и да се опитвам да превъзмогна чувствата, които изпитвам, когато
мисля за него, те са заседнали дълбоко в сърцето и душата ми и аз не знам как да ги изтръгна
оттам.
— Мамо. — Ей Джей ме дърпа за края на ризата. — Може ли?
Сепвам се и излизам от транса.
— Може ли какво?
— Да си взема играчка.
Понечвам да поклатя отрицателно глава, но Трей отговаря, преди да го сторя:
— Аха, нека да отидем да погледнем играчките. — Сграбчва ръката на Ей Джей и се
връща назад. — Ще се срещнем в секцията за играчки, когато свършиш с покупките —
подхвърля той през рамо.
Аз ги наблюдавам. Двамата се смеят, а ръката на Ей Джей се е сгушила в голямата длан
на Трей и аз се мразя, задето не се старая повече. Трей обича Ей Джей и Ей Джей очевидно
обича Трей и тук само аз се държа егоистично, защото просто не чувствам същата душевна
близост с Трей, както беше с Оуен. Прекарах само два дни с Оуен. Това е всичко. Навярно
щях да открия у него нещо, което не ми харесва, ако бях останала повече време с него, така че
може би просто съм обсебена от представата за Оуен, отколкото от истински чувства към
него.
Този поглед върху нещата някак си ме кара да се чувствам малко по-добре. Може и да не
съм усетила мигновена връзка с Трей, но тя определено започва да се появява. Особено като
гледам как той се отнася към Ей Джей. Всеки, който може да направи щастлив Ей Джей,
прави щастлива и мен.
За пръв път от дълго време се улавям, че се усмихвам, когато мисля за Трей, а не за Оуен.
Вземам повечето продукти от списъка, преди да се насоча към секцията с играчките.
Минавам за по-напряко през спортните стоки и незабавно се заковавам на място, когато
завивам зад ъгъла.
Ако съдбата си прави шеги, това навярно е най-лошата.
Оуен се взира в мен със същото недоверие, което навярно е изписано и върху моето
лице. Само за миг, всичко, което се опитах да почувствам към Трей, намалява десетократно и
се насочва към Оуен. Стискам с ръце дръжката на количката и споря със себе си дали да я
обърна в противоположна посока, без да говоря с него. Той ще разбере, сигурна съм.
Той навярно изпитва същата вътрешна борба, защото и двамата сме спрели щом се
забелязахме. Нито един от нас не проговаря. Нито един от нас не си тръгва.
И двамата просто се взираме един в друг.
Цялото ми тяло чувства погледа му и аз усещам физическа болка във всяка своя клетка.
Главната причина, поради която се съмнявах в случващото се между мен и Трей, стои точно
пред мен, напомняйки ми какви трябва да са истинските чувства към мъжа, когото харесваш.
Оуен се усмихва и аз внезапно съжалявам, че не се намираме на пътека, която чистят,
защото някой трябва със сила да ме измете от това място.
Той поглежда наляво и после надясно, преди погледът му отново да се спре върху мен.
— Пътека тринайсет — изрича с насмешка. — Сигурно е съдба.
Аз се усмихвам, но усмивката ми се стопява при звука от гласа на Ей Джей.
— Мамо, виж! — възкликва той радостно и хвърля две играчки в количката. — Трей
каза, че мога да взема и двете.
Трей.
Трей, Трей, Трей, който навярно в момента стои зад мен, съдейки по реакцията на Оуен.
Той се сковава и се изправя, стискайки количката си с двете ръце. Очите му са вперени в
някого зад мен.
Една ръка се обвива около кръста ми и собственически ме стиска. Трей стои до мен и аз
усещам как се взира в Оуен. Ръката му се плъзва надолу, после устните му се притискат към
бузата ми. Затварям очи, защото не искам да видя изражението на Оуен.
— Да вървим, бебче — казва Трей и ме побутва, за да се обърна. Той никога досега не ме
е наричал „бебче“. Знам, че използва думата пред Оуен, за да изглеждат отношенията ни
много по-близки, отколкото са в действителност.
След поредното дърпане на ръката ми, аз най-сетне се обръщам и тръгвам с Трей.
Ние привършваме с малкото останали покупки в списъка. Трей не ми продумва нито
дума през цялото време, докато пазаруваме. Разговаря само с Ей Джей, но аз виждам, че е
ядосан. Стомахът ми е свит на топка от нерви, защото досега той никога не е мълчал с мен и
аз не знам какво да очаквам.
Мълчанието продължава, докато стоим на опашката пред касата и по пътя до колата му.
Той прибира покупките в багажника, докато аз закопчавам Ей Джей в детското столче на
задната седалка. Когато свършвам, се обръщам и се натъквам на Трей, който се е облегнал на
колата и ме гледа. Той е толкова неподвижен, че сякаш дори не диша.
— Разговаря ли с него?
Клатя глава.
— Не. Тъкмо завих зад ъгъла, преди двамата с Ей Джей да се появите.
Трей е скръстил ръце пред гърдите си, със стисната челюст.
Няколко секунди гледа над рамото ми, преди отново да насочи поглед към мен.
— Чукала ли си се с него?
Аз се изправям, стъписана от въпроса му. Особено когато стоим пред вратата на Ей
Джей. Поглеждам в колата, но цялото внимание на Ей Джей е приковано в играчките и той
дори не ни забелязва. Когато отново извръщам поглед към Трей, мисля, че съм много по-
ядосана от него.
— Не можеш да ми се сърдиш, задето случайно съм срещнала някого в магазина, Трей.
Аз не определям кой да пазарува тук.
Опитвам се да мина покрай него, но той сграбчва ръката ми и ме блъска към колата,
притискайки гърдите си към моите. Ръката му се вдига към главата ми и той приближава
уста към ухото ми. Сърцето ми замира, защото нямам представа какво смята да прави.
— Обърн — изръмжава той с дълбок, заплашителен шепот. — Той е бил в апартамента
ти. Бил е в спалнята ти. Бил е вътре с теб в онази тъпа, шибана палатка. А сега искам да ми
кажеш дали е бил вътре в
Клатя отрицателно глава, опитвайки се да го успокоя, защото Ей Джей се намира само
на половин метър вътре в тази кола. Той стиска китката ми с дясната си ръка, очаквайки да
му отговоря с думи. Изричам това, което съм длъжна да кажа, за да съм сигурна, че Трей
няма да избухне точно сега.
— Не — прошепвам. — Нещата не стоят така. Аз почти не го познавам.
Трей се отдръпва с няколко сантиметра и ме гледа в очите.
— Добре — успокоява се той. — Защото начинът, по който те гледаше, ме накара да си
помисля друго. — Той притиска устни към челото ми и отпуска леко хватката на китката ми.
Усмихва ми се нежно, но усмивката му има обратен ефект. Ужасена съм, че настроението му
може да се мени толкова бързо, както в момента. Трей ме притегля в обятията си и притиска
лице към косата ми. Вдишва и бавно издишва.
— Извинявай — прошепва. — Да се махаме оттук.
Отваря пасажерската врата за мен и я затваря, след като се качвам в колата. Въздъхвам с
облекчение, че моментът е отминал, но отлично разбирам, че реакцията му е един огромен,
червен предупредителен флаг.
И сякаш някой е призовал вниманието ми, погледът ми попада върху колата в другия
край на паркинга. Оуен стои до нея и се взира в моята посока. По изражението на лицето му
става ясно, че е видял всичко, което току-що се случи. Все пак от другия край на паркинга
сцената може да е приличала на нежен момент между двама влюбени, а не това, което беше в
действителност. Което можеше да обясни болката, изписана върху лицето на Оуен.
Той отваря вратата на колата си в същия момент, в, който Трей отваря своята. Очите ми
са приковани достатъчно дълго в Оуен, за да видя как вдига ръка до сърцето си и я свива в
юмрук. В съзнанието ми изплуваха думите му, когато ми сподели колко много му липсват
майка му и брат му.
Трей потегля от паркинга и миг преди Оуен да изчезне от погледа ми, аз незабележимо
вдигам юмрук към гърдите си. Очите ни остават приковани един в друг, докато вече е
невъзможно.
Никой повече не спомена вчерашната случка в магазина. Трей и Ей Джей прекараха
вечерта в моя апартамент и Трей се държа така, все едно нищо не е станало, докато
приготвяше на Ей Джей палачинки с шоколад. Всъщност Трей беше в изключително добро
настроение. Не знам дали беше разкаяние заради гневния му изблик на паркинга, или
наистина му е приятно да прекарва с нас времето си.
Внезапното му добро настроение може би се дължеше на факта, че той нямаше да ме
види през следващите четири дни и не искаше да се разделим скарани. Тази сутрин
заминаваше на конференция в Сан Антонио и мога да кажа, че когато миналата нощ се
сбогуваше с мен, изглеждаше притеснен да ме остави. Няколко пъти ме попита за графика
ми и какви планове имам за почивните дни. Лидия заминаваше с Ей Джей в Пасадена на
гости на семейството си. Ако днес не бях на работа, щях да отида с тях.
Но аз не заминах и сега бях свободна през целия уикенд; мисля, че точно това изнервяше
Трей. Той очевидно имаше проблеми е доверието, когато ставаше дума за Оуен.
И с основание. В крайна сметка, два часа след като Трей бе напуснал Далас, аз стоя
пред ателието на Оуен. Всеки ден минавам покрай сградата и незабелязано пускам по едно
листче в процепа. През изминалите няколко седмици съм оставила повече от двайсет
признания. Знам, че той е отрупан с признания, така че няма откъде да разбере кои са моите.
Но когато ги оставям, се чувствам по-добре. Повечето от признанията са банални неща,
които нямат нищо общо е него. Обикновено са свързани с Ей Джей и аз никога не ги пиша по
такъв начин, че Оуен да разбере, че съм била аз. Сигурна съм, че той никога няма да се
досети, че аз ги пускам. Но за мен това е като терапия.
Поглеждам към признанието, което току-що съм написала.
Сгъвам го и го пъхвам в процепа, преди да съм размислила. След вчерашната ни среща в
магазина, аз все още усещам присъствието му. Искам отново да чуя гласа му. Искам отново да
видя усмивката му. Не спирам да се убеждавам, че това признание е просто затваряне на
страницата, един окончателен завършек, за да продължа напред е Трей, но знам, че го правя
по чисто егоистични причини.
Измъквам друго листче от чантата и бързо надрасквам думите.
Мушвам листчето в процепа, дори без да го сгъвам. Веднага щом изчезва от погледа ми,
гърдите ми се стягат и аз мигом съжалявам, че съм го написала. Това не беше признание;
беше покана. Покана, която трябва да отменя. Веднага. Аз не съм такова момиче.
Защо го направих?
Опитвам се да промуша пръстите си през процепа, макар да знам, че бележката вече е
паднала на пода. Грабвам друго листче от чантата и пиша нещо, което да поправи
последното признание.
Пъхам листчето през процепа и този път съжалявам още повече. Сега просто изглеждам
като пълна идиотка. Отново късам друг лист хартия и пиша, осъзнавайки, че някак си трябва
да си забраня да приближавам до хартия и химикалка.
Пъхам и тази бележка през процепа на вратата и натиквам хартията и химикалката в
чантата си.
Какво бях направила току-що?
Плъзгам дръжката на чантата върху рамото си и продължавам по пътя към салона. Кълна
се, че това е най-срамното нещо, което съм правила. Може би той няма да ги прочете до
понеделник и уикендът ще свърши.
Изминали са осем часа от сутрешния ми гаф, докато минавах покрай ателието на Оуен.
Имах на разположение доста време да помисля как изобщо ми бе хрумнало да му оставям да
чете нещо подобно. Знам, че това беше моментна слабост, но от моя страна не беше честно
да му го причинявам. Ако в него наистина са се появили чувства към мен за краткото време,
през което се познавахме, той с нищо не може да промени решението ми да не бъда с него. И
ето че сега аз се появявам и оставям глупави бележки, както правех през последните няколко
седмици, макар че днес за пръв път оставих признание, което засяга нас двамата.
Но аз вече взех решение и макар да не споделям чувствата на Трей, никога няма да го
предам. След като веднъж съм дала обещание някому, аз съм от тези хора, които го спазват.
С Трей бяхме обсъдили въпроса да не се срещаме с други хора, макар за мен това да не
означава непременно, че двамата с него сме заедно. Следователно, трябва да намеря някакъв
начин да забравя Оуен. Трябва да престана да се тревожа за него. Трябва да престана да
минавам край ателието му, след като знам, че мога да стигна до работата и по друг път.
Трябва да съсредоточа цялото си внимание и енергия върху отношенията ми с Трей, защото
ако искам Трей да присъства в живота на Ей Джей, съм длъжна да посветя всичките си сили
да направя тази връзка успешна.
А и Трей винаги е бил добър към мен. Вярно е, че вчерашният му пристъп на ревност на
паркинга много ме изплаши, но не мога да го виня. Гледката на нас двамата с Оуен заедно
навярно го е изпълнила с неувереност и е съвсем естествено да побеснее. Освен това той е
добър с Ей Джей. Може да ни осигури начин на живот, какъвто аз не мога. Не мога да посоча
нито една причина защо да не положа всички усилия между нас да се получи, с изключение
на собствения ми егоизъм.
— Аз тръгвам — казва Дона и надниква иззад ъгъла. — Имаш ли нещо против да
заключиш сама?
Дона е най-новата ни колежка и вече две седмици работи в салона. Тя вече има повече
клиенти от мен и работи много по-добре. Не че аз съм лоша в работата си, просто не съм
толкова страхотна. Трудно е да бъдеш страхотен, когато правиш нещо, което мразиш.
— Няма проблем.
Тя ми казва „довиждане“, а аз довършвам миенето на купичките за боя в умивалника.
Няколко минути след като тя си тръгва, звънчето над вратата иззвънява, знак, че някой е
влязъл в салона. Излизам иззад паравана, за да кажа на новодошлия, че сме приключили за
деня, но думите ми засядат в гърлото, когато го виждам.
Той стои до входната врата, оглеждайки салона. Когато погледът му се спира върху мен,
песента, звучаща от тонколоните над главите ни, свършва и в помещението се възцарява
тежка тишина.
Ако можех да почувствам към Трей дори частица от това, което ме кара да изпитвам
Оуен, просто като стои в другия край на салона, навярно щях без никакво колебание да се
постарая да направя връзката ни успешна.
Но аз не се чувствам така с никой друг. Само с Оуен.
Той се запътва към мен със спокойна увереност. Аз не помръдвам. Дори не съм сигурна,
че сърцето ми продължава да бие. Знам, че дробовете ми са застинали, защото не съм поела
нито дъх от мига, в който излязох иззад ъгъла и го видях да стои там.
Той се спира на метър и половина от мен. Погледът му нито за миг не се е отклонил и аз
повече не мога да контролирам задъханото повдигане и спускане на гърдите си.
Присъствието му ми причинява физически смут.
— Здравей — казва той. Изражението му е предпазливо. Не издава никакви емоции. Не
знам дали е ядосан заради признанията ми, но той е тук, значи очевидно е разбрал, че са от
мен. Когато не отвръщам на поздрава му, той поглежда кратко през рамо. Прокарва ръка през
косата си и отново се извръща с лице към мен.
— Имаш ли време за едно подстригване? — пита той.
Погледът ми се отмества към косата му, която е значително по-дълга от последния път,
когато го подстригах.
— Отново ми се доверяваш да те подстрижа? — Смаяна съм от игривостта в гласа си.
Независимо от всички обстоятелства, ми е толкова лесно и непринудено да общувам с него.
— Зависи. Трезва ли си?
Усмихвам се, облекчена, че той може да се шегува насред нашата студена война. Кимам
и соча към дъното на салона, където са умивалниците. Той пристъпва към мен и аз вървя към
него, заобикалям го, отивам до входната врата и я заключвам. Последното, което искам, е да
влезе някой, който не би трябвало да го види тук.
Връщам се в дъното, а той вече седи на същия стол, както тогава, когато последния път
мих косата му. И както тогава, очите му не се откъсват от лицето ми. Проверявам водата,
преди да насоча струята към косата му. След като я намокрям, изливам шампоан върху дланта
си и прокарвам ръце през косата му, обилно насапунисвайки я. За няколко секунди очите му
се затварят и аз се възползвам от възможността да го изпия с поглед.
Той ги отваря веднага щом започвам да изплаквам косата му, а аз припряно отмествам
поглед встрани.
Искам той да каже нещо. Щом е тук, значи има причина. И тя не е за да ме зяпа.
Свършвам с измиването и двамата мълчаливо се отправяме към предната част на салона.
Той сяда на моя стол и аз подсушавам косата му с кърпа. Не съм сигурна дали изобщо дишам,
докато го подстригвам, но правя всичко по силите си, за да се съсредоточа върху прическата,
а не върху него. В салона никога не е било толкова тихо.
И никога толкова шумно.
Не мога да спра мислите, препускащи в главата ми. Мисли за това, колко е прекрасно да
ме целува. Мисли за това, как ме кара да се чувствам, когато ръцете му ме прегръщат. Мисли
за това, как нашите разговори винаги са толкова естествени и истински и аз не искам никога
да свършват.
Когато оформям и последния кичур с ножицата, вчесвам косата му, а после го почиствам
от космите. Свалям предпазната престилка и я изтръсквам. Сгъвам я и я прибирам в
чекмеджето.
Той става и изважда портфейла си. Оставя петдесетдоларова банкнота върху плота и
пъхва обратно портфейла в джоба си.
— Благодаря — промълвява с усмивка. Обръща се, за да си тръгне, а аз тутакси клатя
глава. Не искам той да си тръгва. Ние дори не сме обсъдили признанията. Той дори не ми е
казал защо е дошъл.
— Почакай — възпирам го. Оуен тъкмо е стигнал до вратата, но бавно се обръща.
Опитвам се да измисля какво да му кажа, но нищо от това, което наистина искам да изрека,
не излиза от устата ми. Вместо това поглеждам към петдесетдоларовата банкнота, грабвам я
и я вдигам. — Това са твърде много пари, Оуен.
Той ме гледа мълчаливо. Минава сякаш цяла вечност, преди да отвори вратата и да
излезе, без да промълви нито дума.
Аз се свличам върху фризьорския стол, окончателно объркана от реакцията си. Какво
искам от него? Да го накарам да направи първия ход? Да ме покани в дома си?
Не би трябвало да мисля за нито едно от тези неща и фактът, че съм разстроена, защото
нито едно от тях не се е случило, ме кара да се чувствам като ужасен човек.
Свеждам поглед към петдесетдоларовата банкнота в ръката си. За пръв път забелязвам,
че на обратната й страна е написано нещо. Обръщам я и чета съобщението, надраскано с
черен маркер.
Стискам юмрук и го притискам към гърдите. Лудешкото биене на сърцето ми и бързото
разширение на дробовете ми, за да вкарам повече въздух в тях, са единственото, върху което
мога да се съсредоточа в този момент.
Хвърлям парите върху плота и заравям лице в шепи.
О, боже мой!
О, боже мой!
Никога досега в живота си не съм искала толкова силно да направя нещо нередно.
Когато спирам пред ателието му, аз обмислям решение, с което утре няма да се гордея.
Ако вляза вътре, знам какво ще се случи между нас. И макар да знам, че Трей е извън града и
вероятността той някога да узнае за това да е почти нищожна, това не прави ситуацията по-
малко нередна.
Мисълта, че Трей може да разбере, също не възпира желанието ми да го направя.
Преди да успея да направя избора си, вратата се отваря и ръката на Оуен се протяга към
моята. Той ме придърпва вътре в тъмното ателие, затваря вратата зад мен и заключва.
Изчаквам очите ми да привикнат с мрака, а съвестта ми с факта, че съм тук. Вътре в неговото
ателие.
— Не бива да стоиш така отвън на улицата — казва Оуен. — Някой може да те види.
Не съм сигурна кого има предвид, но тази вечер няма шанс Трей да ме види, като се има
предвид, че е в Сан Антонио.
— Той е извън града.
Оуен стои на по-малко от метър от мен и ме наблюдава, наклонил глава настрани. Едва
забележима усмивка се мярва на устните му.
— Така ми казаха.
Свеждам неловко поглед към краката си. Затварям очи и се опитвам да се разубедя.
Подлагам всичко на риск с присъствието си тук. Знам, че ако успея да заглуша мислите,
стрелкащи се през главата ми, ще успея да осъзная колко неразумна е постъпката ми.
Независимо дали ще ме заловят, или не, срещата ми с него няма да доведе до нищо добро.
Само ще влоши нещата, защото навярно ще го искам за повече от една нощ.
— Не бива да съм тук — тихо проронвам.
Очите му продължават да ме гледат със същото непоколебимо изражение.
— Но си тук.
— Само защото ти ме вмъкна вътре, без да ме питаш.
Той тихо се смее.
— Ти стоеше пред вратата ми, опитвайки се да решиш какво да правиш. Аз просто ти
помогнах да вземеш решение.
— Още не съм взела никакво решение.
Оуен кима.
— Напротив, взела си, Обърн. Взела си много решения. Ти избра да бъдеш с Трей за
дълго време. А сега избираш да бъдеш с мен за една нощ.
Прехапвам долната си устна и отмествам поглед от него. Не ми харесва коментара му,
независимо колко истина съдържа. Понякога истината боли и да го чуя да я изрича без
заобикалки, я прави да изглежда повече черно-бяла, отколкото в действителност е.
— Ти си несправедлив.
— Не, аз съм егоист — заявява той.
— Това е едно и също.
Оуен прави крачка към мен.
— Не, Обърн, не е. Несправедливо би било да ти поставя ултиматум. Да си егоист, е
нещо като това. — Устните му силно и решително се впиват в моите. Ръцете му се плъзват в
косата ми и обвиват тила ми. Той ме целува така, сякаш иска да навакса за всички целувки,
които би могъл да ми даде в миналото и за всички, които би искал да ми подари в бъдеще.
За всички наведнъж.
Ръцете му се отпускат на гърба ми и той отново ме привлича към себе си. В този
момент не знам къде са моите ръце. Мисля, че съм се вкопчила в него с всички сили, но
всяка друга част от мен, освен устата ми, е напълно вцепенена. Единственото, което напълно
осъзнавам, това са устните му, завладели моите. Неговата целувка е единственото, което
усещам в този миг.
Всичко, за което искам да мисля.
Но дяволите да ме вземат, ако кажа, че Трей не нахлува в мислите ми. Не ми пука колко
силни са чувствата ми към Оуен, дължа лоялност на Трей. Действията на Оуен ме
принуждават да направя избор, а сега и двамата ще трябва да живеем с последствията.
Откъсвам се от него и намирам сили да се отдръпна. Устните ни са разделени, но ръцете
ми остават притиснати към гърдите му. Усещам как тежко се повдигат и спускат. Знам, че той
изпитва същото, което и аз, и това е достатъчно, за да притегля отново устата му към моята.
— Трей — мълвя задъхано. — Сега съм с Трей.
Оуен стиска здраво очи, сякаш го пронизва силна болка само при звука от името на
съперника му. Диша толкова тежко, че се налага да си поеме дъх, преди да отговори. Отваря
очи и впива поглед в мен.
— Обещанието ти е единственото в теб, което принадлежи на Трей. — Той вдига ръка и
притиска длан върху ризата на гърдите ми там, където отдолу бие сърцето ми. — Всяка друга
част от теб е моя.
Думите му ми въздействат повече от целувката. Опитвам се да поема дъх, но ръката му,
притисната към сърцето ми, не позволява. Той пристъпва по-близо и двамата сякаш
избухваме в огнени пламъци. Дланта му все още е притисната към гръдта ми, а другата му
ръка е обвита около кръста ми.
— Той не изпълва сърцето ти с трепет, Обърн. Не го кара да препуска толкова бясно,
сякаш ще изхвръкне от гърдите ти.
Затварям очи и се облягам на него. Мисля, че тялото ми прави избора вместо мен,
защото разумът ми е изгубил всякакъв контрол върху чувствата. Притискам лице към шията
му и слушам притихнала как дишането ни се забавя. Колкото по-дълго стоим тук и колкото
повече той говори, толкова по-необуздани стават желанията ни. Усещам го по начина, по
който той ме държи. Чувам отчаяната молба в гласа му. Долавям го с всяко повдигане и
спускане на гърдите му.
— Разбирам защо трябваше да избереш него — промърморва той. — Това не ми харесва,
но го разбирам. Знам също, че една подарена нощ няма да заличи факта, че може би ще му се
отдадеш завинаги. Но както казах… аз съм егоист. И ако една нощ с теб е всичко, което мога
да получа, тогава ще я взема. — Повдига главата ми от рамото си и накланя лицето ми към
своето. — Ще взема всичко, което пожелаеш да ми дадеш. Защото знам, че ако сега излезеш
през тази врата, след десет години… след двайсет години… когато си спомняме за тази нощ,
ще съжаляваме, че не сме послушали сърцата си.
— Точно това ме плаши — признавам. — Боя се, че ако веднъж послушам сърцето си,
никога повече няма да мога да го пренебрегна.
Оуен доближава уста до моята и шепне:
— Само ако можех да имам това щастие. — Устните ни отново се сливат и този път го
усещам с всяка частица на тялото си. Придърпвам го към себе си със същото отчаяние, с
което и той ме притегля. Устните му са навсякъде и той ме целува с облекчение, защото знае,
че с тази целувка се съгласявам на всичко, за което ме моли. Това е моят начин да му кажа, че
може да има тази нощ.
— Искам те горе — моли той. — Веднага.
Започваме да се придвижваме през ателието, но и двамата не можем да откъснем устни
и ръце един от друг, затова ни е нужно време. Когато стигаме до стълбата, той започва да я
изкачва заднешком, което затруднява целувките ни. Най-после Оуен осъзнава, че така скоро
няма да стигнем до никъде, затова сграбчва ръката ми, обръща се и ме тегли нагоре по
стъпалата, докато не се озоваваме в апартамента му.
Щом устата му отново открива моята, това е напълно различна целувка от онази, която
току-що споделихме. Той обгръща главата ми с две ръце и бавно ме целува. Нежно и дълбоко,
с висини, спадове и глъбини.
Целува ме така, сякаш съм негово платно.
Улавя двете ми ръце и сплита пръсти с моите. Когато целувката свършва, челата ни се
допират едно до друго.
Никой досега не е разпалвал подобни чувства в мен. Нито дори Адам. И може би това,
което изпитвам, когато той ме целува, е толкова рядко чувство, че след днешната нощ никога
повече няма да го позная.
Тази мисъл ме ужасява и в същото време подпечатва съдбата ми до утре сутринта,
защото каквото и да чувствам към Оуен, не бива да го приемам за даденост. Дори и в името
на лоялността ми към Трей.
И честно, не ме е грижа в какъв човек ме превръща това.
— Боя се, че никога няма да почувствам отново това с никого другиго — прошепвам.
Той стиска ръцете ми.
— Аз се боя, че ще го почувстваш.
Отстъпвам назад и го поглеждам, защото искам той да знае, че чувствата ми към Трей
никога няма да бъдат такива.
— С него никога няма да изпитам това, Оуен. Дори частица от тези чувства.
По лицето му не се изписва облекчение, както очаквах. Всъщност изглежда така, сякаш
съм казала нещо, което той не иска да чуе.
— Щеше ми се да можеше — казва той. — Не искам да мисля, че ще прекараш живота
си с човек, който не те заслужава.
Той обвива ръце около мен и аз отново заравям лице във врата му.
— Не исках да кажа това — обяснявам. — Не казвам, че той ме заслужава по-малко от
теб. Просто чувствам съвсем различна връзка с теб и това ме плаши.
Ръцете му обхващат тила ми и устата му се придвижва към ухото ми.
— Ти може и да не мислиш, че той те заслужава по-малко от мен, но аз казвам точно
това, Обърн. — Ръцете му се спускат надолу, обгръщат бедрата ми и той ме повдига. Пренася
ме през стаята и ме полага върху леглото. Плъзва се отгоре ми и обхваща главата ми с две
ръце. Целува ме нежно по челото, сетне по върха на носа. Очите ни се срещат и той ме гледа
по-искрено и открито, отколкото досега. — Никой не те заслужава така, както аз.
Сега ръцете му са върху копчето на дънките ми и той го разкопчава. Устните му допират
шията ми, докато той продължава да ме убеждава с думи, че ние сме точно там, където
трябва да бъдем.
— Никой не те вижда, както аз.
Затварям очи и слушам звука на гласа му. Чакам да събуе дънките ми, предвкусвайки
докосването на ръката му върху моята кожа. Дланите му се плъзват нагоре, разтваряйки леко
краката ми, а устата му отново е върху моята.
— Никой не те разбира, както аз.
Оуен се притиска към мен и в същото време езикът му прониква в устата ми.
Простенвам, а стаята започва да се върти, съчетанието от думите и докосването му, от тялото
му върху моето, са като огъня за бензина. Той започва да дърпа ризата и сутиена ми през
главата и аз не правя нищо, за да го спра. Безсилна съм пред докосването му.
— Никой не кара сърцето ти да бие, както аз.
Оуен ме целува, като се откъсва само за миг, за да свали ризата си. Аз някак си
възстановявам контрол над чувствата си, когато осъзнавам, че ръцете ми дърпат дънките му,
опитвайки се да ги събуят, за да почувствам кожата му.
Той притиска длан към сърцето ми.
— И никой не заслужава да бъде в теб, ако не може първо да стигне дотук.
Думите му се процеждат върху устните ми като дъждовни капки. Той ме целува нежно,
сетне се надига от леглото. Очите ми остават затворени, но аз чувам как дънките му тупват
на пода и как се разкъсва опаковка. Усещам ръцете му върху бедрата си, когато пъхва пръсти
под ластика на гащичките ми и ги смъква надолу. И чак когато Оуен отново е върху мен, най-
после намирам сили да отворя очи.
— Кажи го — шепне той, свел поглед към мен. — Искам да чуя да ми казваш, че те
заслужавам.
Плъзвам ръце нагоре по неговите, по извивките на раменете му, нагоре по шията,
заравям ги в косата му. Поглеждам го право в очите.
— Ти ме заслужаваш, Оуен.
Той отпуска чело върху главата ми, повдига крака ми и го обвива около кръста си.
— И ти ме заслужаваш, Обърн.
Прониква в мен и аз не съм сигурна кое е по-силно — неговият стон или моето
внезапно „О, боже мой!“.
Оуен ме изпълва докрай и застива. Гледа ме задъхано и се усмихва.
— Не разбирам дали го каза, защото ти е невероятно хубаво, или отново си правиш
майтап с инициалите ми.
Аз се усмихвам между стенанията.
— И двете.
Усмивките ни изчезват, когато той отново започва да се движи. Устните му са близо до
моите, но достатъчно далеч, за да ме гледа в очите. Той се движи навън и навътре, бавно,
докато устните му обсипват моите с целувки, ефирни като перце. Аз стена и ми се иска да
затворя очи, ала начинът, по който ме гледа, е това, което искам да помня всеки път, когато
поемам дъх.
Той отново излиза и потъва в мен в мига, когато устните му докосват бузата ми. Открива
ритъма между всяка целувка, а очите му остават приковани в мен с всеки нов тласък.
— Това е, което искам да помниш, Обърн — шепне той тихо. — Не искам да помниш
как се чувстваш, когато съм вътре в теб. Искам да помниш какво изпитваш, когато те гледам.
Устните му погалват моите като нежен полъх, почти не ги усещам.
— Искам да помниш как сърцето ти откликва всеки път, когато те целувам. — Устните
му срещат моите и аз се опитвам да запечатам в паметта си всеки божествен трепет от
целувките и думите му. Ръката му се заравя в косата ми и той повдига леко главата ми,
изпълвайки ме с дълбока целувка.
Отдръпва се леко, за да поемем дъх. Взира се в очите ми и мълви:
— Искам да запомниш ръцете ми и как не могат да спрат да те докосват.
Устата му бавно обхожда брадичката ми, достига ухото ми.
— И искам да запомниш, че всеки може да прави секс с теб. Но аз съм единственият,
който заслужава да се люби с теб.
При тези думи ръцете ми се обвиват около шията му, а устните му се впиват в моите. Той
прониква с мощен тласък в мен и аз искам да крещя. Искам да плача. Искам да го умолявам
никога да не спира, ала това, което желая дори още повече, е тази целувка. Искам да запомня
всяка частица от нея. Искам да всмуча вкуса му в моя език.
Следващите няколко минути са вълшебна мъгла от въздишки, целувки, пот, ръце и устни.
Той отново е върху мен, после аз съм върху него, сетне той отново е отгоре. Когато усещам
топлината на устата му върху гърдите си, останалият свят престава да съществува за мен.
Главата ми пада върху възглавницата, очите ми се затварят, а сърцето ми тупва в дланите му.
Толкова съм разтърсена от емоции, толкова замаяна и толкова благодарна, задето реших
да остана, че не разбирам кога всичко свърша. Все още дишам тежко и сърцето ми блъска
бясно в гърдите, сякаш всеки миг ще изхвръкне. Не съм сигурна дали достигането на
върховното удоволствие с Оуен означава краят на това преживяване. Защото да идваш на себе
си, когато току-що си бил с него, е също толкова невероятно, както когато двамата се носите
към върха.
Лежа върху гърдите му, а ръцете му ме обгръщат. Никога не съм мислила, че отново ще
бъда в това състояние. Състояние, когато знам, че се намирам точно там, където принадлежа,
ала не мога да сторя нищо, за да остана завинаги.
Това ми напомня деня, когато се сбогувах с Адам. Знаех, че чувствата ни един към друг
са много по-силни, отколкото останалите смятаха, и ми бе нужна цяла вечност, за да се
съвзема от болката да бъда откъсната от него, преди да съм готова.
А сега същото се случва с Оуен. Не съм готова да му кажа „сбогом“. Страхувам се да му
кажа „сбогом“.
Но съм длъжна да го кажа и това зверски боли.
Ако знаех как да възпра сълзите, щях да го сторя. Не искам той да ме вижда разплакана.
Не искам той да знае колко съм съкрушена, че не мога да чувствам това през всеки ден от
живота си.
Когато той усеща сълзите ми върху гърдите си, не прави нищо, за да ги спре. Вместо
това просто ме прегръща още по-силно и притиска буза о темето ми. Ръката му милва нежно
косите ми.
— Знам, скъпа — шепне той. — Знам.
Глава 18
Трябваше да се досетя, че когато се събудя, тя ще си е отишла. Миналата нощ почувствах
болката й, когато си мислеше как да ми каже „сбогом“, затова не се изненадах, че си е
тръгнала, без да изрече думите за раздяла.
Това, което ме изненадва, е признанието, лежащо върху възглавницата до мен.
Пропълзявам до нейната половина на леглото и го вземам, да го прочета. Все още усещам
уханието й. Отварям сгънатото листче и чета думите й.
Ръката ми се отпуска върху гърдите ми и се свива в юмрук.
Тя вече ми липсва толкова силно, че болката е физическа, а навярно няма и час, откакто
си е тръгнала. Чета признанието й още няколко пъти. Това е любимото ми признание, но и
най-болезненото.
Отивам в работната стая, измъквам платното с незавършения й портрет и го нагласям
върху триножника в средата на помещението. Подбирам всички материали, които ще са ми
нужни, и заставам пред картината. Взирам се в признанието, представяйки си как е
изглеждала, докато го е писала, и най-после ме осенява вдъхновението, което ми е нужно, за
да завърша портрета.
Вземам четката и я рисувам.
Не съм сигурен колко време е минало. Един ден. Два дни. Мисля, че спрях три пъти, за
да хапна нещо. Знам единствено, че отвън е тъмно.
Но най-после свърших.
Рядко чувствам, че някоя от картините ми е завършена. Винаги има нещо, което искам
да добавя, няколко щриха с четката или друг цвят. Но при всяка картина настъпва момент,
когато просто трябва да спра и да я приема такава, каквато е.
Сега е моментът с тази картина. Това навярно е най-реалистичната картина, която
някога съм рисувал върху платно.
Изражението й е точно такова, каквото искам да го запомня. Не е щастливо. Всъщност
тя изглежда малко тъжна. Искам да мисля, че лицето й ще добива същото изражение всеки
път, когато тя мисли за мен. Изражение, което издава колко силно й липсвам. Дори когато не
бива.
Отнасям картината до стената. Намирам признанието, което тя е оставила върху
възглавницата ми тази сутрин, и го прикрепвам на стената до лицето й. Изваждам кутията с
признанията, които тя ми оставяше през последните няколко седмици, и ги прикрепвам
около картината.
Правя крачка назад и се взирам в единственото, което ми остана от нея.
— Какво се е случило между теб и Обърн? — пита Харисън.
Свивам рамене.
— Обичайното?
Клатя глава.
— Доста далеч от това.
Той повдига вежда.
— Леле! — изумява се. — Това е за пръв път. Сигурен съм, че искам да чуя
продължението на тази история. — Грабва бутилка бира и я плъзва през бара към мен.
Накланя се и отваря с пукот капачката. — Всъщност по-добре ми разкажи съкратената
версия. Затварям след няколко часа.
Засмивам се.
— Това е лесно. Тя е причината за всичко, Харисън.
Той ме гледа объркано.
— Ти каза съкратената. Това е съкратената версия.
Харисън клати глава.
— Е, в такъв случай, размислих. Искам пълната версия.
Усмихвам се и поглеждам телефона си. Вече минава десет.
— Може би следващия път. Вече два часа вися тук. — Оставям парите на бара и за
последен път отпивам от бирата. Той ми махва за довиждане, преди да се запътя към
ателието. Картината с портрета й, която довърших по-рано, вече трябва да е изсъхнала.
Мисля, че това може би ще е първата картина, която ще окача в спалнята на апартамента си.
Вадя ключа от джоба си и го пъхам в ключалката, но вратата не е заключена.
Сигурен съм, че я заключих. Никога не излизам, без да заключа.
Бутам вратата и когато тя се отваря, целият ми свят застива. Оглеждам се наляво. После
надясно. Пристъпвам навътре в ателието и се завъртам, взирайки се в щетите, нанесени върху
всичко, което притежавам. Всичко, върху което съм работил.
Стените, подовете, всяка една картина на долния етаж, всичко е залято с червена боя.
Първото, което правя, е да изтичам до една от най-близките картини. Докосвам боята по
платното, и установявам, че вече е изсъхнала. Вероятно е била излята преди около час. Този,
който го е направил, е чакал тази вечер да изляза от ателието.
Когато се сещам за Трей, ме обзема истинска паника. Хуквам нагоре по стълбите и се
запътвам право към работната стая. Щом отварям вратата, се навеждам и опирам ръце на
бедрата си. Издишвам от облекчение.
Не са я докоснали.
Който и да е бил тук, не е докоснал портрета й. Давам си няколко минути, за да се
възстановя, изправям се и приближавам към картината. Въпреки че не е докосната, има нещо
различно.
Нещо липсва.
И тогава забелязвам. Признанието, което тя беше оставила върху възглавницата ми.
Изчезнало е.
Глава 19
— Очакваш ли някого? — питам Емъри. Някой чука на вратата и аз свеждам поглед към
екрана на телефона. Минава десет.
Съквартирантката ми клати глава.
— Не е за мен. Хората не ме обичат.
Аз се смея и се запътвам към вратата. Когато надниквам през шпионката и виждам Трей,
тежко въздъхвам.
— Който и да е, изглеждаш разочарована — отбелязва Емъри безстрастно. — Сигурно е
гаджето ти. — Тя става и се отправя към стаята си, а аз съм благодарна, че най-после е
научила значението на думата „насаме“.
Отварям вратата и го пускам да влезе. Малко съм смутена защо е тук. Минава десет
вечерта, а той бе казал, че до утре ще отсъства от града.
Щом вратата се отваря, Трей нахълтва в апартамента. Целува ме бегло по бузата и казва:
— Трябва да използвам тоалетната.
Забързаната му поява ме обърква за секунда, докато наблюдавам как сваля вещите си от
колана. Пистолет, белезници, ключовете от колата. Оставя ги върху плота и от погледа ми не
убягва потта, която се стича по слепоочието му. Изглежда нервен.
— Натам — соча към тоалетната. — Чувствай се като у дома си.
Трей се запътва право към тоалетната и когато отваря вратата, ме връхлита паника.
— Почакай! — подвиквам и се спускам след него. Той отстъпва от вратата и аз се
мушвам вътре покрай него. Отивам до умивалника и прибирам всички сапунчета. Излизам от
тоалетната, а той гледа с любопитство ръцете ми.
— И с какво ще си измия ръцете? — пита недоумяващо.
Кимам към шкафчето.
— Там има течен сапун — отвръщам и местя поглед към ръцете си. — Тези не са за
гости.
Трей захлопва вратата пред лицето ми, а аз отнасям сапунчетата в стаята си, чувствайки
се малко нелепо.
Имам сериозни проблеми.
Оставям сапунчетата върху нощното шкафче и вземам мобилния си телефон. Имам
няколко пропуснати съобщения и само едно е от майка ми. Преглеждам ги и виждам, че
всички са от Оуен. Започвам да чета от долу нагоре.
Аз тутакси му отговарям.
Натискам бутона „изпрати“ и му пиша нов есемес.
Телефонът мигом сигнализира получаването на есемес.
Ръката ми се стрелва към устата ми и аз ахвам.
Сърцето ми се качва в гърлото и аз бързо вдигам глава, за да се уверя, че Трей не стои на
вратата. Не искам да види реакцията ми в момента, защото ще пожелае да узнае с кого си
пиша. Бързо изпращам на Оуен друг есемес.
Отговорът му пристига в секундата, когато чувам отварянето на вратата на банята.
Чета два пъти съобщението му.
Тяхната бъркотия?
Моментално натискам бутона за изтриване на всички есемеси. Оставям телефона и се
опитвам да си придам невъзмутим вид, но последното съобщение на Оуен не спира да се
върти в главата ми. Той мисли, че Трей го е направил?
Искам да кажа, че Оуен греши. Искам да кажа, че Трей не е способен на подобно нещо,
но вече не знам на какво или на кого да вярвам.
Трей се появява на прага и аз се опитвам да открия отговора в очите му, но срещам само
безизразния му поглед.
Усмихвам му се.
— Върнал си се по-рано.
Той не отвръща на усмивката ми. Сърцето ми сякаш се опитва да изхвръкне от гърдите
ми, но не от радостно вълнение.
Трей влиза в стаята ми и сяда на леглото. Смъква обувките си и ги изригва настрани.
— Какво стана с онази котка? — пита той. — Как беше казала, че се казва? Спаркълс?
Преглъщам. Защо ме пита за котката на Оуен?
— Избяга — отвръщам спокойно. — Емъри страда цяла седмица.
Той кима и движи челюстта си назад-напред. Протяга ръка и сграбчва моята. Аз
свеждам поглед, когато той ме придърпва към себе си. Падам върху гърдите му, скована като
дърво. Трей ме прегръща и ме целува по темето.
— Липсваше ми, затова се върнах по-рано.
Той е мил.
— Знаеш ли какво? — пита той.
— Какво?
Ръката му гали главата ми и пръстите му се заравят в косата ми.
— Днес намерих къща.
Отдръпвам се и го поглеждам, точно когато той затъква кичур коса зад ухото ми.
— Не знаех, че търсиш друга къща.
Трей се усмихва.
— Мислех, че не би било зле да купя някоя по-голяма. Сега, когато мама се премести да
живее тук, реших, че може да й оставя сегашната къща, която и без това е нейна. А и във
всеки случай навярно е по-добре да разполагаме с повече лично пространство. Къщата, която
избрах, има заден двор с ограда. Намира се в квартал „Бишоп“, близо до парка. Районът
наистина е много добър.
Не казвам нищо, защото думите му звучат така, като че ли днес е намерил дом за
Дори самата мисъл за това ме ужасява.
— Мама ме придружи, за да я разгледаме. Тя наистина я хареса. Каза, че и на Ей Джей
много ще му хареса.
Не мога да си представя Лидия да каже, че Ей Джей ще хареса нещо, което не е нейно.
— Наистина ли е казала това?
Трей кимва и аз се улавям, че си представям какво би било да живея в един дом с Ей
Джей, в хубав квартал, в къща с двор. Никога няма да обичам Трей, така както обичах Адам и
никога няма да почувствам с него близостта, която имам с Оуен, но Адам и Оуен не могат да
ми дадат единственото, което искам в живота си. Само Трей може да го направи.
— Какво искаш да кажеш, Трей?
Той ми се усмихва и в този момент осъзнавам, че може би Оуен е сгрешил. Ако Трей
беше отговорен за погрома в ателието на Оуен, той нямаше да е тук и да говори всички тези
неща. Щеше да бъде бесен, защото щеше да знае, че онова признание е мое.
— Казвам, че за мен това не е игра, Обърн. Аз обичам Ей Джей и имам нужда да знам,
че ме подкрепяш. Че сме заедно.
Той се придвижва по-близо, навежда се и ме целува. Ние се срещаме повече от два
месеца, но никога досега не съм му позволявала друго, освен целувка. Все още не съм готова
да стигна по-далеч, но знам, че той е повече от готов. Знам, че търпението му е на път да се
изчерпи.
Той простенва и езикът му нахлува по-дълбоко в устата ми. Стискам здраво очи и се
ненавиждам, задето се насилвам да се преструвам, че нямам нищо против. Но вътрешно
просто се опитвам да спечеля време, за да премисля какъв да е следващият ми ход, тъй като
есемесът на Оуен все още не ми дава мира. Да не споменавам факта, че Оуен може би вече е
на път за насам.
Ръцете на Трей стават все по-настойчиви, докато ме стискат и опипват. Устата му грубо
притиска моята и той продължава да ме целува, а едната му ръка започва да разкопчава
копчетата на ризата ми.
Искам да му кажа да спре, но всичко се случва толкова бързо, че не мога да намеря
подходящ момент, за да го отблъсна. Ръката му се придвижва към дънките ми и пръстите му
нахлуват под бикините и аз не мога да издържа нито секунда повече. Забивам пети в матрака
и го отблъсвам с все сили, опитвайки се да го изтласкам от леглото.
Той се отдръпва за няколко секунди и ме гледа, но думите отказват да се отронят от
устните ми. Когато не казвам нищо, устата му отново завладява моята, този път още по-грубо
и настойчиво. Той не е получил устно „не“ и за него това означава „да“.
Отново го отблъсквам.
— Трей, спри.
Той тутакси спира да ме целува и притиска лице към възглавницата. Изпъшква
разочаровано, а аз не знам какво да кажа по-нататък. Знам само, че току-що го вбесих.
Ръката му е все още в дънките ми и макар че не го целувам, той продължава да я плъзга
по-навътре и аз най-сетне намирам сили да я избутам. Трей притиска длан върху леглото до
мен и се надига, докато лицето му не се озовава само на сантиметри от моето. Очите му са
пълни с гняв, но не този гняв ме плаши.
А отвращението.
— Можеш да се чукаш с брат ми, когато беше на петнайсет, но не можеш да се чукаш с
мен като зряла жена?
Думите му ме нараняват. Болката е толкова силна, че затварям очи и се извръщам от
него.
— Не съм се чукала с Адам — проговарям. Бавно се извръщам към него и го гледам
право в очите. — Любих се с Адам.
Трей накланя лице, докато устата му докосва ухото ми. От жаркия му дъх кожата ми
настръхва.
— А когато Оуен те чукаше в леглото си? И това ли беше любов?
Поемам пресекливо дъх.
Цялото ми тяло се напряга. Знам, че ако се опитам да избягам, той ще ме спре. Знам
също, че ако не се опитам да избягам, той най-вероятно ще ме нарани.
Никога не съм била толкова изплашена.
Той остава отгоре ми, с уста притисната до ухото ми. Повече не проговаря, но не е
нужно. Ръката му достатъчно красноречиво издава намеренията му и той отново я пъха
навътре в дънките ми.
За частица от секундата се замислям дали да му позволя да продължи. Ако замълча и го
оставя да вземе това, което иска, може би това ще бъде достатъчно, за да ми прости за
случилото се с Оуен. Не мога да позволя то да застане между мен и сина ми.
Но тези мисли продължават само частица от секундата, защото няма начин да позволя
на Ей Джей да отрасне с безгръбначна майка.
— Махай се от мен.
Той не се подчинява. Вместо това вдига глава и ме гледа с толкова студена усмивка, че
кръвта ми се смразява. Не знам кой е той в момента. Никога досега не съм виждала тази
страна от него.
— Трей, моля те.
Ръката му е груба и аз стискам здраво крака, но това не го спира и той брутално ги
разтваря. Бутам го, но съпротивата ми е жалка в сравнение с неговата сила. Устата му отново
сплесква моята и аз се опитвам да се извърна, но той ухапва устната ми и насила ме целува.
Усещам вкуса на кръвта.
Започвам да ридая, когато той се протяга, за да разкопчае дънките си.
Това не може да се случва.
— Тя каза да спреш.
Това не е моят глас и не е на Трей, но думите го принуждават да спре. Повдигам глава и
виждам Емъри да стои на прага, насочила пистолет към него. Трей бавно се извръща към
вратата. Когато я вижда, внимателно се претъркулва по гръб с вдигнати длани.
— Осъзнаваш, че си насочила пистолет срещу полицай, нали? — процежда Трей
спокойно.
Емъри се смее.
— А ти осъзнаваш, че аз възпрепятствам изнасилване, нали?
Той сяда бавно, а тя вдига оръжието още по-високо, дулото му все още е насочено към
Трей.
— Не знам какво си мислиш, че става тук, но ако не ми дадеш този пистолет, здравата
ще загазиш.
Емъри ме поглежда, но пистолетът продължава да е насочен към Трей.
— Ти как мислиш, Обърн, кой ще има проблеми? Полицаят, който те насилва, или
съквартирантката, простреляла топките му?
За щастие въпросът й е риторичен, защото аз плача толкова силно, че не бих могла да
отговоря. Трей търка устните си с длан, сетне стисва челюст, опитвайки се да измисли как да
се измъкне от кашата, в която сам се забърка току-що.
Емъри отново насочва вниманието си към него.
— Сега ще излезеш от този апартамент и ще вървиш до края на коридора. Аз ще оставя
пистолета и ключовете ти на пода до вратата.
Усещам погледа на Трей, но аз не го поглеждам. Не мога. Той нежно плъзва ръка по
рамото ми.
— Обърн, ти знаеш, че никога не бих те наранил. Кажи й, че се е объркала. — Чувствам
как се протяга, за да докосне лицето ми, но гласът на Емъри го спира.
—
Трей отново вдига длани във въздуха. Изправя се бавно и закопчава дънките си. Навежда
се, за да вземе обувките си.
— Остави ги. Изчезвай! — нарежда Емъри твърдо.
Тя бавно отстъпва към вратата, а той върви към нея. Проследявам с поглед тила му,
когато се обръща към входната врата и Емъри го следва.
— Върви до края на коридора — продължава тя със заповедите.
Изминават още няколко секунди, преди да подвикне:
— Хвърли ми обувките му, Обърн.
Аз се пресягам през леглото и вдигам обувките от пода. Отивам при нея и наблюдавам
как оставя обувките отвън пред входната врата. Емъри не изпуска от поглед Трей до края на
коридора, докато оставя пистолета до обувките. Веднага щом се освобождава от оръжието,
захлопва вратата, пуска резето и накрая слага веригата. Аз стоя на прага на стаята си, за да се
уверя, че си е отишъл. Тя се извръща с лице към мен. Очите й са широко отворени.
— Казах ти, че другият тип повече ми харесва.
Засмивам се през сълзи. Емъри приближава и ме прегръща. Колкото и да е странна
съквартирантката ми, към никого досега в живота си не съм изпитвала по-голяма
благодарност.
— Благодаря ти за подслушването.
Тя се смее.
— Удоволствието е мое. — Отдръпва се назад и ме гледа в очите. — Добре ли си? Той
нарани ли те?
Клатя глава и вдигам ръка към устата си, за да проверя дали още кърви. Кръвта все още
тече, но преди да се запътя към кухнята, Емъри вече къса парче от кухненската ролка.
Завърта крана тъкмо когато на вратата се почуква.
И двете се извръщаме и вперваме погледи във вратата.
— Обърн — разнася се гласът на Трей. — Обърн, съжалявам. Много съжалявам.
Той плаче. Или просто е добър актьор.
— Трябва да поговорим за случилото се. Моля те.
Знам, че навярно Оуен вече бърза насам, след всичките обезумели есемеси, затова
просто искам да се отърва от Трей, преди да се сблъскат лице в лице. Това е последното, от
което се нуждая тази вечер. Отивам до вратата, но не я отключвам.
— Утре ще поговорим за това — казвам през вратата. — Нуждая се от време, Трей.
Минават няколко секунди, преди да чуя отговора му.
— Добре. Утре.
Глава 20
Спирам в закрития паркинг срещу нейната сграда, за да не види Трей колата ми.
Слизам от колата, тичешком прекосявам улицата и продължавам да бягам, докато не се
озовавам пред входната врата на апартамента й.
— Обърн! — викам и не спирам да чукам. — Обърн, пусни ме да вляза!
Чувам как ключалките се отварят една по една и с всяко изщракване ставам все по-
нервен. Когато тя най-после отваря вратата и я виждам да стои пред мен, всяка част от мен
въздъхва облекчено, дори сърцето ми.
По страните й се виждат следи от сълзи. Двете секунди, които са ми нужни, за да вляза в
апартамента и да я сграбча в обятията си, ми се струват цяла вечност.
— Добре ли си?
Тя обвива ръце около мен, а аз се пресягам назад, за да затворя вратата. Заключвам,
сетне притискам Обърн силно до гърдите си. Тя кима.
— Добре съм.
Ала гласът й е едва доловим шепот, сякаш е ужасена. Отдръпвам я от себе си на една
ръка разстояние и я оглеждам.
Косата й е в пълен безпорядък.
Ризата й е скъсана.
Устната й кърви.
Тя клати глава, отвръщайки ми с мълчаливо „не“. Тя вижда яростта в очите ми, когато се
извръщам и започвам да отключвам вратата.
Той може да прави с мен каквото пожелае. Но когато става дума за нея, тегля чертата.
Обърн хваща ръцете ми и ме дърпа от вратата.
— Оуен, спри. — Отварям вратата и пристъпвам в коридора, но тя застава пред мен и
слага ръце върху гърдите ми. — Сега си ядосан. Първо се успокой. Моля те.
Вдишвам и издишвам дълбоко, опитвайки се да се овладея. Но само защото тя каза
„моля те“. Надявам се никога да не узнае, че само една нейна молба може да ме накара да
направя всичко, което тя пожелае. Никога.
Тя ме дърпа обратно в апартамента. Приближавам до бара, отпускам ръце върху плота и
притискам чело към тях.
Затварям очи и размишлявам.
Мисля какъв ще е следващият му ход. Къде може да отиде. Мисля къде трябва да се
намира тя, за да е в безопасност от него.
Нямам отговор на тези въпроси, освен на последния. Обърн трябва да бъде с мен. Тази
вечер няма да я изпусна от поглед.
Изправям се и се обръщам към нея.
— Събери си нещата. Махаме се оттук.
Решавам за тази нощ да я заведа на хотел, защото ателието ми не е най-надеждното
място. Все още не съм сигурен какво е станало между тях двамата и не знам на какво е
способен той сега.
Тя се озърта през рамо през целия път до хотела, затова аз улавям ръката й и се опитвам
да й вдъхна увереност, че тази нощ тя е в безопасност.
Щом се озоваваме в хотелската стая и залоствам вратата, ми се струва, че тук въздухът е
различен. Сякаш е повече, защото тя най-после може с облекчение да въздъхне. Боли ме за
нея, когато виждам, че е толкова притеснена и уплашена, а мисълта за това, че Трей заема
огромна част от живота й, ме тревожи още повече.
Обърн събува обувките си и сяда на леглото. Аз се отпускам до нея и отново улавям
ръката й.
— Ще ми кажеш ли какво се случи?
Тя бавно издиша и кима.
— Той се появи точно преди да видя есемесите ти. Отначало не мислех, че е способен
да извърши това, което предполагаш, но когато влезе в стаята ми, го видях. Имаше нещо в
начина, по който ме гледаше. Първият му въпрос беше за Спаркълс.
Не искам да я прекъсвам, но нямам представа кой е Спаркълс.
— Спаркълс?:
Тя ми хвърля бърза, смутена усмивка.
— Казах му, че котката Оуен е на Емъри и се казва Спаркълс.
Клатя объркано глава.
— Защо той ще пита за моята котка? — Още щом въпросът излиза от устата ми,
отговорът става ясен. — Той е бил в ателието ми. — Сигурно я е видял и е събрал две и две.
Тя кима, но мълчи.
— Какво се случи след това?
Обърн свива рамене.
— Той просто…
Започва тихо да плаче, затова й давам минута да се успокои и да продължи разказа си.
— Започна да говори за Ей Джей и че иска да купи къща и… после започна да ме
целува. Когато го помолих да спре… — Обърн млъква отново и поема бързо дъх. — Той каза
нещо за мен и теб и как сме били в леглото и тогава разбрах, че е прочел признанието ми.
Опитах се да се изскубна, но той здраво ме държеше. И тогава влезе Емъри.
Трябваше да стигна там по-бързо, но благодаря на Бог за Емъри.
— Това е всичко, което се случи, Оуен. Той спря и после си тръгна.
Вдигам ръка към устната й и докосвам мястото, където кърви.
— А това? Той ли го направи?
Тя свежда поглед и кимва. Мразя да виждам срама по лицето й. Това е последното,
което тя би трябвало да изпитва.
— Обади ли се в полицията? Искаш ли сега да се обадя? — Понечвам да стана от
леглото и да й донеса телефона, но очите й се разширяват и тя отрицателно клати глава.
— Не — изрича уплашено. — Оуен, не мога да съобщя за това.
Застивам за миг, просто за да се уверя, че правилно съм я чул. Пускам я, сядам изправен
и се извръщам с лице към нея. Не разбирам и недоумяващо накланям глава.
— Трей те напада в апартамента ти, а ти няма да съобщиш за това?
Тя отвръща поглед, лицето й още повече посърва от срам.
— Знаеш ли какво ще се случи, ако съобщя за него? Лидия ще обвини мен. Никога няма
да ми позволи да видя Ей Джей.
— Погледни ме, Обърн.
Тя извръща глава и аз вземам лицето й в шепите си.
— Той те е нападнал. Лидия може и да е кучка, но никой няма да те вини, ако разкажеш
за постъпката му.
Тя се измъква от ръцете ми и унило клати глава.
— Той знае, че съм спала с теб, Оуен. Разбира се, че ще бъде бесен, след като е разбрал,
че съм му изневерила.
Затварям очи. Сърцето ми бие толкова силно. Мисля, че то има нужда да напусне тази
стая.
— Ти го
Последвалата тишина ме съсипва. Ставам и се отдалечавам от леглото към прозореца.
Опитвам се да я разбера. Опитвам се да намеря смисъл в думите й, но в тях няма
никакъв шибан смисъл.
— Ти не си съобщил, че е нахлул в ателието ти. Това е същото.
Тутакси се извръщам с лице към нея.
— Не съобщих, защото изгубих доверието във властите, Обърн. Ако обвиня Трей, ще
изглежда като жалък акт на отмъщение. На него ще му се размине, а аз само ще влоша
положението си. При теб е съвсем различно. Той физически те е
абсолютно никаква причина да не съобщиш за това. Ако не го направиш, за него това ще е
покана да го направи отново.
Вместо да спори с мен, Обърн става спокойно и приближава към мен. Обвива ръце
около кръста ми и заравя лице на гърдите ми. В отговор аз здраво я прегръщам. Внезапно се
чувствам много по-спокоен, отколкото преди няколко секунди.
— Оуен — подхваща тя, ризата ми леко заглушава думите й, — ти не си баща, затова не
мога да очаквам да разбереш решенията ми. Ако съобщя за него, нещата само ще се влошат.
Аз трябва да направя всичко, което е по силите ми, за да не засегна отношенията ми с моя
син. И ако това включва да простя на Трей и да му се извиня за случилото се между нас…
тогава точно това и ще направя. Не очаквам да ме разбереш, но ми е нужна подкрепата ти. Ти
не знаеш какво е да се откажеш от целия си живот заради някого.
Думите й не само ми причиняват физическа болка, но ме ужасяват. След всичко случило
се, тя все още не разбира колко е опасен този човек.
— Ако обичаш сина си, Обърн… ще го държиш колкото е възможно по-далеч от Трей. Да
му простиш, е най-лошият избор, който можеш да направиш.
Тя се отдръпва от гърдите ми и вдига поглед към мен.
— Това не е избор, Оуен. Ако беше избор, това би означавало, че имам и други варианти.
А аз нямам. Просто съм длъжна да го направя.
Затварям очи и обгръщам лицето й с длани. Притискам чело о нейното и просто стоя
така с нея. Слушам как диша и се опитвам да открия смисъл в думите й. Тя си мисли, че аз не
я разбирам, защото никога не съм бил на нейно място. Смята, че всички грешки, които съм
допуснал в миналото, са направени от егоизъм, а не от пълна безкористност.
Ние си приличаме повече, отколкото тя подозира.
— Обърн — казвам спокойно, — отлично разбирам, че искаш да бъдеш със своя син, но
понякога, за да запазиш отношенията, се налага първо да ги пожертваш.
Тя се отскубва от прегръдката ми.
— И какви отношения ти се е налагало да пожертваш?
Вдигам бавно глава и я поглеждам с цялата искреност в душата си.
— Нашите, Обърн. Трябваше да пожертвам нас.
Глава 21
Седя на леглото с него, опитвайки се да осмисля всичко, което той казва, но ми е
трудно.
— Аз просто… — Тръсвам глава. — Защо просто не ми разказа всичко това от самото
начало? Защо не ми каза, че Трей е знаел, че хапчетата не са били твои?
Оуен въздъхва и стиска ръцете ми.
— Исках, Обърн. Но аз почти не те познавам. Ако разкажех истината на някого, можех
да застраша кариерата на баща си. Да не говорим за това, че Трей заплаши да създаде
проблеми, а последното, което исках, беше да имаш неприятности заради моите отношения с
баща ми.
Ако по-рано тази вечер обмислях дали да скъсам с Трей, то сега
желаех да имам нищо общо с него. Не мога да повярвам, че е поставил Оуен в това
положение само защото се е чувствал застрашен от него. През цялото това време се опитвах
да видя доброто в Трей, но започвам да се питам дали изобщо в него някога е имало
добро.
— Чувствам се като пълна идиотка.
Оуен категорично клати глава.
— Не бъди толкова строга към себе си. Аз трябваше да ти кажа по-рано. Щях да го
направя, но след като узнах, че имаш син, осъзнах колко много рискуваш. Това усложни
нещата, защото за мен вече беше твърде късно да се отметна и да заявя, че хапчетата не са
мои, а и нямаше начин Лидия и Трей да ти позволят да бъдеш с някой като мен. Бяхме в
пълна безизходица.
Падам върху леглото и скръствам ръце върху корема си. Взирам се в тавана, повече от
всякога объркана какво трябва да направя.
— Не му вярвам. Не и след всичко това. Не го искам близо до Ей Джей, но ако се опитам
да го обвиня, Лидия ще побеснее. Ще използва срещите ми с Ей Джей против мен и аз може
никога повече да не го видя.
Започвам да осъзнавам безнадеждността на ситуацията. Вдигам ръце и притискам очите
си с длани. Не искам да плача. Искам да остана спокойна и да намеря начин как да се
измъкна от всичко това.
Оуен се отпуска до мен върху леглото. Плъзва ръка по бузата ми, настоявайки да го
погледна.
— Обърн, чуй ме — изрича той, гледайки ме с открити и искрени очи. — Ако се наложи
да разкажа истината за баща си и да призова Трей в съда, ще го направя. Ти заслужаваш да
присъстваш в живота на Ей Джей, а ако продължаваме да позволяваме заплахите на Трей да
влияят на решенията ни, той никога няма да спре. Никога няма да позволи да бъдем заедно и
ще направи всичко възможно, за да те държи по-далеч от Ей Джей, освен ако не си с него.
Такива като него се опиват от властта си над хората, но ние не бива да му позволяваме да ни
победи.
Той изтрива една от сълзите ми с палец.
— Каквото трябва да се направи, ще го направим заедно. Аз никъде няма да отида. И не
говори отново с Трей без мен, става ли?
Думите му ме изпълват със смесица от облекчение и ужас. Толкова е хубаво да знам, че
той е до мен, но мисълта да се изправя срещу Трей ме плаши. Ала това е единственият избор
в момента. Или трябва да се разберем като разумни и зрели хора, или аз ще се боря с него в
съда.
И няма да спра, докато не спечеля.
Оуен ме притегля към себе си и ме държи в обятията си толкова дълго, че се унасям.
Събужда ме звукът от течаща вода. Тутакси оглеждам хотелската стая, опитвайки се да събера
мислите си. Когато мъглата в главата ми се разсейва, а събитията от изминалия ден изплуват
в съзнанието ми, изненадващо чувствам как ме обзема огромно спокойствие. Изумително е
как не осъзнаваш колко си самотен и изплашен, докато не се появи някой, който изцяло те
подкрепя. Оуен е пожертвал толкова много заради баща си, а сега прави същото заради мен.
Той е точно мъжът, който трябва да бъде пример за Ей Джей.
Проверявам телефона си и виждам няколко пропуснати обаждания от Трей. Не искам да
събудя подозренията му или тази вечер да се появи отново в дома ми, затова му пиша есемес.
Не желая той да мисли, че съм му сърдита, макар че всъщност съм му бясна. Просто
искам да го успокоя, докато двамата с Оуен не му се противопоставим заедно.
Въздъхвам облекчено от отговора му и оставям телефона. Изправям се и се отправям
към банята, когато зървам Оуен в огледалото в коридора. Вратата на банята е леко
открехната, както и завесата на душа. Мярвам го за миг как мие косата си и това ми е
достатъчно, за да разбера, че предпочитам да бъда под душа с него, отколкото тук сама.
Внезапно ставам нервна и не проумявам защо. Вече сме го правили.
Свалям ризата и я оставям върху скрина, дънките я последват. Поглеждам се в
огледалото и се смущавам, като виждам размазаната спирала под очите си. Избърсвам я и
отстъпвам крачка назад. По тялото ми има леки синини от борбата с Трей и това едва не ме
кара да се откажа от намерението си.
Ала не го правя. Трей достатъчно дълго ни бе държал разделени двамата с Оуен, затова
решително пропъждам от главата си всяка мисъл за него. Не желая да мисля за този човек,
докато не се срещнем утре с него.
Вървя към банята и спирам близо до вратата. Смъквам сутиена и бикините. Колебая се
дали да угася лампата. Единственият път, когато бях с Оуен, беше тъмно, затова тогава не
изпитвах никаква неувереност. Както и да е, той никога не ме е виждал така. Аз никога не
съм виждала
Именно тази последна мисъл ми вдъхва куража, нужен ми да вляза в банята.
— Обърн? — пита той изпод душа. Той се съмнява дали аз съм влязла при него, което,
предполагам, е достатъчно доказателство, че тази вечер и двамата сме малко изнервени.
— Аз съм — отвръщам и затварям вратата.
Той надниква иззад завесата и усмивката, която обичайно е на лицето му, когато ме
вижда, изчезва, когато ме съзира
щраквам ключа на лампата върху стената до мен. Мислех, че съм способна да го направя, но
не мога. Нито един мъж, дори Адам, не ме е виждал някога гола на светната лампа. Досега
не осъзнавах колко много ми липсва самочувствие.
Чувам смеха му, но не мога да видя лицето му в тъмното.
— Направи две неща — заявява той с твърд глас. — Първо, светни отново лампата. И
второ, ела тук.
Клатя глава, макар че той не може да види.
— Ще дойда, но няма да светна лампата.
Чувам как завесата на душа се отваря, после шляпането на боси крака върху плочките.
Преди да се осъзная, ръката му се обвива около голата ми талия и лампата светва. Лицето му
е право пред моето и върху него цъфти широка усмивка. Той оставя светлината включена,
вдига ме на ръце и ме отнася под душа. Пуска ме на пода и аз мигом се прикривам с ръце,
доколкото мога.
Оуен отстъпва назад, докато не се озоваваме на половин метър един от друг. Не мога да
не забележа колко уверен е той, застанал напълно гол пред мен. И има право да бъде уверен.
Аз… не чак толкова.
Той накланя глава назад, за да измие шампоана от косата си, но не е прекалено далеч, че
да не ме вижда. Очите му ме обхождат, докато изплаква косата си с доволна усмивка.
— Знаеш ли какво обичам? — пита Оуен.
Свивам рамене, докато продължавам да се прикривам с ръце.
— Обичам, когато миеш косата ми — отговаря той на въпроса си. — Не знам защо.
Просто ми е по-приятно, когато ти го правиш.
Усмихвам се.
— Искаш да ти измия косата?
Той клати глава и се извръща, за да измие сапуна от лицето си.
— Вече я измих — осведомява ме невъзмутимо.
Не мога да се сдържа и го зяпам отзад.
Напрягам се още повече, защото знам колко
този начин заради ниско самочувствие, нито се правя на срамежлива, за да ми направи
комплимент. Просто съм жена, родила дете, а телата ни след раждането вече не са същите.
Коремът ми е покрит с тънки бели линии, а белегът от цезаровото сечение е отпред по
средата, над това, което би трябвало да е едно от най-привлекателните места за мъжете.
Дори няма да говоря какво причинява бременността на бюста. Затварям очи само като
си го помисля.
— Прилича на това, когато някой ти прави сандвич — казва Оуен.
Очите ми мигом се отварят. Той вижда смущението върху лицето ми и се смее.
— Когато ти миеш косата ми — пояснява. — Същото е и със сандвичите. Мога да
използвам същите съставки и да приготвя сандвича като всеки друг, но поради някаква
причина е по-вкусен, когато някой друг го прави. Както когато ти миеш косата ми. По-хубаво
е, когато ти го правиш. А и косата ми изглежда по-добре след това.
Ето ме тук, почти треперя от нерви, а той най-нехайно обсъжда сандвичи и шампоани.
Оуен прави крачка напред, обхваща с ръце лактите ми и ме обръща, докато не заставам
под водата.
— Искам да измия твоята — заявява и грабва малкото полупразно шише с шампоан.
Накланя главата ми назад и прокарва ръце през косата ми, докато хубаво я намокря. Аз
не съм като него — не мога да държа очите си отворени, докато ръцете му са заровени в
косата ми, затова ги оставям затворени. Той насапунисва косата ми, а аз не съм сигурна кое е
по-приятно — пръстите му, масажиращи кожата на главата ми, или частта от тялото му,
притисната към корема ми.
— Отпусни се — съветва ме Оуен и започва да изплаква косата ми.
Не се отпускам. Не знам как.
Той сякаш се досеща и се придвижва по-близо. И наистина, близостта му ме кара да се
почувствам по-непринудено. Чак когато започва да ме оглежда аз ставам по-нервна.
Той започва да втрива балсам в косата ми и аз откривам, че е абсолютно прав. И преди
други хора са мили косата ми, докато бях на фризьорския курс. Наистина е приятно, прилича
на масаж. Но това е нещо повече. Ръцете му са много повече.
Устните му се притискат нежно към моите и той ме целува. Ръцете му се преместват от
косата към ръцете ми, той ги отдръпва от тялото ми, обвивайки ги около кръста си и двамата
се оказваме под водната струя. Аз най-после отварям очи и ги впивам в неговите, а той
започва да изплаква балсама от косата ми.
— Прекрасно усещане, нали? — пита с леко дяволита усмивка.
Усмихвам се.
— Вече няма да искам сама да си мия косата.
Оуен ме целува по челото.
— Само почакай, докато вкусиш моите сандвичи.
Смея се и нежността, която искри в очите му при звука на моя смях, ме кара да осъзная,
че искам точно това.
взаимоотношения. Ако един човек истински те обича, той ще изпитва много по-голямо
удоволствие от това, което
изпитва, благодарение на теб.
— Искам да знаеш нещо — изрича Оуен, покривайки шията ми с целувки. — И не го
казвам, за да се почувстваш по-добре. — Едната му ръка се плъзга от талията ми нагоре,
докато не достига до гръдта ми и спира там. — Казвам го, защото искам да го повярваш. —
Отдръпва се от шията ми и ме гледа право в очите. — Ти си толкова красива, Обърн.
Навсякъде. Всяка частица от теб. Отвън, отвътре, когато си пред мен, върху мен, нарисувана
върху платното. — Очите му пронизват моите и аз ги затварям, защото в неговите има
прекалено много искреност. — Толкова си красива — шепне.
Проправя си с целувки пътечка надолу по гърлото ми, топлият му дъх гъделичка гърдата
ми. Той поема набъбналото зърно в уста и аз тихо простенвам. Слагам ръце на тила му, без да
отварям очи. Надявам се, че ще се озовем в леглото, преди краката ми да се подкосят от
вълшебната омая.
Ръцете му се спускат с милувка до кръста, надолу по бедрата, а устните му ги следват.
Езикът му близва пъпа ми и аз ахвам. Отчасти от невероятното усещане, и отчасти, защото
искам да спре да се движи в посоката, в която е поел. Не искам да приближава тази част от
мен, от която толкова се стеснявам.
Оуен се премества и коленичи пред мен. Вече не ме целува, ръцете му обвиват бедрата
ми. Усещам дъха му върху корема и това, че той не прави нищо, ме заставя да отворя очи от
любопитство и да погледна надолу към него.
Той вдига глава към мен. Усмихва се нежно, вдига ръка и прокарва пръсти по белега,
пресичащ корема ми ниско долу.
— Това — заявява той, докато го гледа — е най-красивото нещо, което някога съм
виждал у една жена.
Сълзите парят очите ми, а той нежно целува белега. Пръстите му отново се движат
нагоре по тялото ми, после той се изправя и отново ме поглежда.
— Колко дни сме истински заедно, откакто се срещнахме? — пита той.
Напушва ме смях от хаотичността на мисълта му, защото мисля, че това е любимата ми
черта от характера му. Свивам рамене.
— Не знам. Четири? Пет?
Оуен бавно клати глава.
— Седем, ако броиш и днешния — заявява и плъзга ръка в косата ми. — Затова ми кажи,
Обърн. Как е възможно вече да съм влюбен в теб?
Улавя с уста дъха ми, вдига ме на ръце, излиза изпод душа и ме отнася право в леглото.
Този път не се изгубвам в докосването му. Не се изгубвам в целувката му. Не се изгубвам
в емоциите, когато той прониква в мен.
Изобщо не се чувствам изгубена в него, защото за пръв път усещам, че някой най-после
ме е намерил.
— Ще паркирам в гаража — казва Оуен. — Вземи моя ключ и влез през задната врата.
Той спира колата и отваря вратата, за да сляза. Преди да успея, грабва ръката ми и ме
притегля към себе си. Устните му срещат моите и целувката му е като обещание.
— Идвам след секунда — уверява ме.
Аз изтичвам към задната врата на ателието му. Пъхам ключа в ключалката, чевръсто
затварям и забързвам нагоре по стълбите. Щом се озовавам в апартамента му, най-после
въздъхвам с облекчение. Не знам защо ми хрумна, че Трей ще ни чака тук. Просто съм
притеснена, че той не ми е писал от снощи, когато му казах, че днес ще говоря с него. Или
ми предоставя необходимото пространство, или знае, че замислям нещо.
Котката Оуен се появява в краката ми, аз я вдигам и я отнасям в кухнята. Оставям я на
бара, когато посягам към бутилката вино. След двата последни дни, които преживях,
определено имам нужда от питие. Сигурна съм, че Оуен също, затова наливам една чаша и за
него и в този миг го чувам да приближава зад мен.
Той ме прегръща отзад и ме привлича към гърдите си. Облягам глава на рамото му и
отпускам ръце върху неговите.
Веднага щом го докосвам, очите ми рязко се отварят, както и устата в опит да изкрещя,
но викът ми пресеква от прошепнатите в ухото ми думи:
— Дори не можеш да разбереш кои мъжки ръце те прегръщат?
Цялото ми тяло се сковава от гласа на Трей. Хватката му около кръста ми се стяга и сега
усещам разликата. Разликата в ръста. Разликата в ръцете. Разликата в прегръдката.
— Трей — прошепвам с треперещ глас.
— Спести си обясненията, Обърн — изсъсква той в ухото ми. Завърта ме, блъска ме към
хладилника и притиска ръцете ми към него. — Къде е той?
Преглъщам от облекчение, че той не знае къде е Оуен. Може би Оуен ще го чуе и ще
успее да се защити.
Клатя глава.
— Не знам.
Очите му пламтят от гняв и той стиска по-силно ръцете ми.
— Не съм сигурен, че мога да понеса още една лъжа от теб. Къде, мамка му, е той?
Стискам очи и отказвам да отговоря. Устата му грубо и рязко смазва моята и аз се
опитвам да го отблъсна. Той се отдръпва и ме зашлевява силно с опакото на ръката.
Краката ми мигом се подкосяват, но той ме задържа да не падна. Устата му отново се
притиска към ухото ми.
— Извикай го.
Не се подчинявам.
Трей обвива ръка около тила ми и ме стиска.
— Извикай го — нарежда отново. Отварям уста, за да му кажа да върви на майната си,
когато чувам гласа на Оуен.
— Пусни я.
Отварям предпазливо очи. Усмивката върху лицето на Трей, когато чува гласа на Оуен,
ме плаши много повече от случилото се току-що помежду ни. Той ме придърпва към себе си,
завърта ме и притиска гърди към гърба ми. Сега и двамата сме с лица към Оуен.
Оуен стои само на няколко метра от нас. В ръцете му няма нищо освен мобилния му
телефон и ключовете. Погледът му трескаво ме обхожда от главата до петите, търсейки
някакви рани.
— Боли ли те?
Клатя глава, но Трей продължава да ме държи здраво. Оуен е застинал неподвижно и
внимателно наблюдава Трей.
— Какво искаш, Трей?
Дълбок смях заклокочва в гърлото на Трей и той извръща главата си към мен. Бавно
прокарва кокалчетата на пръстите си по челюстта ми.
— Ти вече омърси това, което искам, Оуен.
Виждам как яростта залива Оуен и очите ми се разширяват от страх. Клатя глава,
опитвайки се да го накарам да се успокои. Последното, от което се нуждае, е да бъде
арестуван за някакво провинение. Той е пуснат условно и Трей явно се надява да го арестува
за нападение на полицай.
— Оуен, недей. Той иска да го удариш. Не го прави.
Трей притиска бузата си към моята и аз виждам как очите на Оуен внимателно следят
къде се движи ръката на Трей. Той я спуска по гърлото ми, между гърдите ми, по корема.
Когато се спира между краката ми, усещам как в гърлото ми се надига горчилка. Стискам
здраво очи, защото по погледа на Оуен разбирам, че той за нищо на света няма да стои
безучастно и да позволи на Трей да прави това.
Чувам го как се хвърля напред, малко преди да ме блъснат настрани. Падам на пода и
когато се обръщам, Оуен вече е ударил Трей. Трей се вкопчва с едната си ръка в ръба на
плота, за да не падне, а с другата посяга към пистолета.
Сега Оуен стои пред мен и проверява дали съм добре. Думите сякаш са заседнали в
гърлото ми. Искам да му кажа да се обърне, да бяга, да се скрие, но от устата ми не излиза
нито звук. Оуен обхваща лицето ми между дланите си и казва:
— Обърн. Слез долу и повикай полицията.
Трей се смее и Оуен вижда как в очите ми се заражда нов страх. Извръща се и ме
закрива с тялото си, избутвайки ме по-далеч от Трей.
— Да извика полицията? — повтаря Трей, продължавайки да се смее. — И на кого ще
повярват? На един наркоман и на една курва, забременяла на петнайсет? Или на полицая?
Нито Оуен, нито аз проговорваме, докато думите на Трей увисват във въздуха.
— О, и да не забравяме контрабандната стока, скрита в ателието ти. Имайте предвид и
това.
Чувствам как всеки мускул в тялото на Оуен се напряга.
Трей го е натопил.
Проникнал е в ателието му не да открадне нещо, а да остави.
Свивам ръце в юмруци и ги притискам към гърба на Оуен, опасявайки се от най-
лошото.
— Какво искаш, Трей? — пита Оуен. Гласът му звучи пораженски. Той е стигнал до
критична точка с Трей, а това не е добре.
— Просто те искам вън от шибаната картинка — ръмжи Трей. Ти си като трън в задника
ми от деня, в който се срещнахме, и не спираш да ме дразниш. — Прави няколко крачки и
приближава към Оуен, който продължава да ме закрива с тялото си. — Обърн трябва да бъде
майка на онова момче, а то се нуждае от мен за баща. А докато продължаваш да й промиваш
мозъка, това няма как да стане. — Трей поглежда над рамото на Оуен право към мен. —
Един ден ще ми благодариш за това, Обърн.
Трей вдига радиостанцията към устата си.
— Патрулен от шести участък — съобщава. — Условно освободен престъпник е
задържан за нападение на полицай.
— Какво? — крещя аз. — Трей, не можеш да направиш това! Той е на изпитателен срок!
Трей не ми обръща внимание, а диктува адреса по радиостанцията. Оуен се обръща с
лице към мен.
— Обърн. — Очите му са сериозни. Съсредоточени. — Кажи им каквото той пожелае да
кажеш. Ако не лъже и наистина е подхвърлил дрога в ателието ми, ще вляза в затвора за
много дълго време. Нека ме арестуват за нападение; това ще е по-малко обвинение. Утре
сутринта ще говоря с баща си, ще измислим как да постъпим по-нататък.
Отказвам да се съглася с това, което той казва. Той не е направил нищо лошо.
— Ако просто им кажа истината, ти няма да имаш проблеми, Оуен.
Той затваря очи и издиша. Когато отново ги отваря, те са дори още по-съсредоточени.
— Той е бесен. Трей знае какво се е случило между нас и иска да си отмъсти. И той е
прав. Те никога няма да повярват на нашата дума срещу неговата. Не и с моето досие.
Очите ми започват да парят и аз се опитвам да остана спокойна като него, но не се
получава. Особено сега, когато Трей го дърпа от мен. Оуен слага ръце зад гърба си и Трей
щраква белезниците около китките му. Оуен не се съпротивлява, а аз плача толкова силно, че
дори не мога да попреча на случващото се.
Следвам ги надолу по стълбите, през ателието и входната врата до патрулката на Трей.
Той натиква Оуен на задната седалка и се обръща с лице към мен. Отваря пасажерската
врата.
— Качвай се, Обърн. Ще те закарам до вас.
Сядам в колата, защото за нищо на света няма да позволя Оуен да прекара незаслужено
и един ден в затвора.
Глава 22
Аз мълча. Тя също.
Знам, че нито един от нас не говори в момента, защото и двамата се опитваме да
намерим изход от това положение. Трябва да има някакъв начин за нея да си върне сина, без
да се налага да се обвързва с Трей. И трябва да има начин за мен да се измъкна от тази
ситуация, в която Трей ме насади, без това да навреди на отношенията на Обърн с Ей Джей.
Наблюдавам от задната седалка как тя насочва вниманието си към Трей.
— И какво мислиш, че ще се случи оттук нататък? — пита го тя. — Мислиш, че аз
просто ще забравя факта, че ти ме нападна? Че си унищожил ателието на Оуен? Че го топиш?
Той се обръща с лице към нея, но тя не се отказва, не обръща внимание на мълчанието
му.
— Никога няма да те обичам така, както обичах Адам.
Веднага щом думите излизат от устата й, той отбива колата и спира встрани от шосето.
Хвърля се към нея, стиска брадичката й и приближава лицето си на сантиметри от нейното.
— Аз
жалко подобие на майка на моя племенник, да кажеш това, което, мамка му, ти заповядам.
Една сълза се търкулва по бузата й. Стискам юмруци, искам да удрям по преградата, за
да го принудя да я пусне, но не мога. Ръцете ми са закопчани с белезниците зад гърба и от
задната седалка не мога да направя нито едно проклето нещо, за да го спра. Вдигам крак и
започвам да ритам седалката.
— Махни си ръцете от нея!
Трей не помръдва. Той продължава да държи брадичката й, докато тя най-после се
предава и кимва. Той я пуска и се плъзва обратно на мястото си.
Тя поглежда към мен от пасажерската седалка. Никога досега не съм се чувствал по-
безпомощен. Виждам как потрепва гърлото й, когато преглъща.
Обърн вдига колене към гърдите си и сълзите й рукват още по-силно. Главата й се
отпуска на седалката, а гърбът й е притиснат към вратата. Виждам колко я боли. Колко е
изплашена. Аз се придвижвам по-близо до нея и притискам чело към стъклото, опитвайки се
да я доближа колкото е възможно повече. Поглеждам я ободряващо, искам тя да знае, че
каквото и да се случи, ние заедно ще се справим. Тя не откъсва поглед от мен, докато не
спираме пред полицейския участък.
Трей изключва двигателя.
— Ето какво се е случило. Ти си ми се обадила да те взема от апартамента му, защото
двамата сте се скарали — напътства я Трей. — Когато съм дошъл, той ме е нападнал. Тогава
съм го арестувал. Схвана ли? — Пресяга се през седалката и взема ръката й. — Оуен трябва
да бъде зад решетките, където му е мястото, и ако не постигна това, никога няма да си
простя, ако пострадате ти или Ей Джей. Той е единствената причина, поради която правя
това, Обърн. Искаш твоят син да е в безопасност, нали?
Тя кима, но в очите й има нещо. Нещо, което знам, че далеч не е съгласие и това ме
плаши. Не искам тя да влиза там и да ме защитава.
— Направи това, което той ти казва, Обърн.
Моята врата се отваря и ме измъкват от колата. Точно преди да се извърна от нея, тя
стиска юмрук и го притиска към гърдите си.
Глава 23
Не направих това, което Трей ми нареди. Всъщност не направих нищо. Не казах нищо.
Не отговорих на нито един въпрос.
На всеки въпрос, който ми задаваха, аз все по-силно стисках устни.
Оуен може и да не иска да им кажа истината, но ако Трей и за секунда си мисли, че ще
излъжа заради него, значи е по-заблуден, отколкото съм си представяла.
Когато ми казаха, че съм свободна да си тръгна, Трей заяви, че ще ме откара до вкъщи.
Аз му казах: „Не, благодаря“ и минах покрай него. Сега стоя отвън пред полицейския участък
и чакам таксито, което повиках по телефона. От самото му присъствие ме побиват студени
тръпки и аз потърквам ръце, за да се стопля.
— Давам ти два дни, за да се успокоиш — казва той. — Но след това ще дойда. Трябва
да поговорим за това.
Не му отвръщам. Не знам как той може да си въобразява, че някога ще му простя за тази
вечер.
— Разбирам, че си разстроена, но трябва да погледнеш на нещата от моя гледна точка.
Оуен има криминално досие. Не знам с какво те е омагьосал, но не можеш да ме обвиняваш,
че мисля за безопасността на сина ти, Обърн. Не може да си разстроена, задето се опитвам
да направя най-доброто, за да изчезне той от живота ти и да можеш да се съсредоточиш върху
Ей Джей.
Нужна ми е цялата воля, за да не отговоря. Продължавам да се взирам напред, докато
най-после Трей въздъхва тежко и се връща в полицейския участък.
Когато таксито спира до тротоара, аз се качвам вътре. Шофьорът пита за адреса в
момента, в който вадя телефона от джоба си. Пиша в търсачката „Калахан Джентри домашен
адрес“ и чакам резултата от търсенето.
Не знам какво съм очаквала да заваря, когато миналата нощ се появих пред вратата на
Калахан Джентри, но човекът, който застана пред мен, не беше това, което си представях.
Толкова много приличаше на Оуен. Очите му бяха добри като тези на Оуен, но изглеждаха
уморени. Може би защото беше посред нощ, но аз имах чувството, че не е само заради
късния час, имаше нещо повече. Припомних си думите на Оуен, когато ми каза, че е
наблюдавал как животът изтича от очите на баща му и сега, когато се изправих пред Калахан
Джентри, разбрах какво е имал предвид.
— Мога ли да ви помогна? — попита баща му.
Поклатих отрицателно глава.
— Не, но можете да помогнете на сина си.
В първия миг той като че ли изглеждаше напрегнат и предпазлив. Но после сякаш нещо
прещрака в ума му и той се досети.
— Ти си момичето, за което той ми говореше. Което има същото презиме?
Кимнах и той ме покани в дома си. Седнах на дивана срещу него и започнах да му
разказвам какво се бе случило. С всеки изминал миг ставах все по-нервна, опасявайки се, че
планът ми няма да успее. Но в секундата, когато той се съгласи да ми помогне, аз мигом се
отпуснах. Знаех, че няма да се боря сама.
Сега ръцете ми треперят, въпреки че бащата на Оуен седи редом с мен. Не мисля, че в
този момент нещо може да ме успокои, защото ако планът ми не проработи в моя полза и на
Оуен, само още повече ще влоша нещата. Сърцето ми е заседнало в гърлото, докато я чакаме
да дойде.
Не съм спала повече от двайсет и четири часа, но адреналинът пулсира в мен и ме
държи нащрек. Не бях сигурна, че телефонното му обаждане ще я убеди да дойде днес, но
секретарката му току-що бе съобщила по интеркома, за да го предупреди, че тя е тук.
След няколко секунди ще се срещна лице в лице с Лидия.
Очаквам да е ядосана. Очаквам да спори. Това, което не очаквах да видя, когато тя най-
после минава през вратата, е мъжът, стоящ зад нея. Когато очите на Трей срещат моите,
виждам как любопитството завладява лицето му. Върху лицето на Лидия няма и следа от
любопитство. Само огромно раздразнение, щом забелязва, че и аз също съм тук.
Тя клати глава, когато спира до заседателната маса срещу нас.
— Това ли е толкова спешно? — пита и маха към мен. Върти театрално очи и се обръща,
за да погледне към Трей. — Съжалявам, че те забърках в това — извинява му се тя. — Не
знаех, че е свързано с Обърн.
Изражението на Трей е напрегнато и той мести поглед от мен към бащата на Оуен.
— За какво е всичко това? — интересува се той.
Бащата на Оуен, който настоя да го наричам Кал в секундата, когато узна откъде
познавам Оуен, става и ги кани с жест да заемат местата срещу нас. Трей предпочита да
остане прав, но Лидия се настанява точно пред мен. Виждам, че стрелва поглед към раната
на устната ми, но не пита нищо. Насочва поглед към Кал и слага ръце върху масата.
— Трябва да тръгна след половин час, за да прибера внука си от детската градина. Защо
съм тук?
Кал ми хвърля кратък поглед. Бях го предупредила за нея, но ми се струва, че навярно е
помислил, че преувеличавам. Той подравнява документите, поставени на масата, после се
обляга назад в стола.
— Това са документи за право на попечителство — съобщава той, сочейки купчината
пред него. — Обърн иска попечителство над сина си.
Лидия прихва. Тя действително се смее и ме гледа, сякаш съм си изгубила ума. Понечва
да се изправи.
— Е, това беше много кратка среща — подмята тя саркастично. — Мисля, че
приключихме тук.
Ненавиждам пренебрежението й. Тя се извръща към вратата, а аз поглеждам към Трей,
който все още втренчено ме наблюдава. Знае, че съм замислила нещо и моята увереност го
плаши.
— Трей — обръщам се към него, когато Лидия приближава към вратата, — кажи на
майка си, че още не сме свършили.
Челюстта на Трей се стяга и той присвива очи към мен. Не казва нищо на Лидия, но не е
нужно. Лидия се обръща към мен, сетне премества поглед към Трей. Трей не я гледа, защото
е прекалено зает да ме заплашва със свирепия си поглед, затова тя отново се извръща към
мен.
— Какво става, Обърн? Защо правиш това?
Предпочитам да не й отговарям. Вместо това поставям телефона си на масата. Отварям
файла и натискам „старт“.
Спирам записа и наблюдавам как кръвта се отдръпва от лицето на Трей. Почти чувам
мислите му, толкова ясно са изписани върху лицето му. Той се опитва да си припомни
миналата нощ и какво може да е казал на Оуен или на мен на път за полицейския участък.
Защото знае, че каквото и да е казал в онази кола, сега е записано в телефона ми като
доказателство.
Нито един мускул в него не помръдва, само раменете и ръцете му се напрягат.
— Да пусна ли и останалата част от снощния ни разговор, Трей?
Той затваря очи и свежда глава. После изритва стола пред него.
— Мамка му! — крещи.
Лидия потрепва. Мести очи между мен и сина си, но той упорито е забил поглед в пода.
И крачи напред-назад.
Знае, че сега цялата му кариера е в ръцете ми.
И фактът, че Лидия се свлича обратно на стола е доказателство, че и тя го е разбрала. Тя
се взира в телефона ми с пораженчески поглед и колкото и да ми се иска да кажа, че
изражението й ме радва, това не е така. Никога не съм искала да се стига дотук.
— Аз ще остана в Далас — осведомявам я. — Няма да се върна в Портланд. Ти все още
ще можеш да го виждаш. Ако не живееш в една и съща къща с Трей, ще ти разреша да бъдеш с
него през почивните дни. Но той е мой син, Лидия. Той се нуждае да бъде с мен. И ако се
налага да използвам сина ти срещу теб, за да си върна моя, то, Бог да ми е на помощ, но ще го
направя.
Кал побутва документите към нея. Аз се накланям през масата и за пръв път в живота си
не изпитвам страх от жената, седяща насреща ми.
— Ако подпишеш документите за попечителство и Трей свали обвиненията срещу Оуен,
няма да изпратя на всички полицаи от участъка на Трей имейл със съдържанието на този
разговор.
Преди Лидия да вземе писалката, тя се обръща и гледа към Трей.
— Ако това се случи и някой се сдобие със записа в телефона й… това ще повлияе ли на
кариерата ти? Тя истината ли казва, Трей?
Трей престава да кръстосва трескаво стаята и гледа право към мен. Кима бавно, но не
може дори да отговори на майка си. Лидия затваря очи и издиша дълбоко.
Изборът е в ръцете й. Или може да ми позволи да бъда майка на сина си, или аз ще се
погрижа синът й да си плати за това, което бе причинил на Оуен. За това, което едва не
причини на мен.
— Ти разбираш, че това е изнудване — процежда Трей.
Поглеждам го и спокойно кимвам.
— Учила съм се от най-добрия.
Стаята притихва и аз почти чувам как той се опитва да измисли изход от тази ситуация.
Когато Трей не предлага алтернатива, Лидия осъзнава, че няма избор и взема писалката.
Подписва документите, а после ги побутва през масата към мен.
Опитвам се да остана спокойна, но ръцете ми треперят, докато подавам купчината
листове на Кал. Лидия става и се отправя към вратата. Преди да излезе от стаята, отново
поглежда към мен. Виждам, че едва сдържа сълзите си, но нейните сълзи са нищо в
сравнение с онези, които аз съм проляла заради нея.
— Ще го взема от детската градина на път за вкъщи. Можеш да дойдеш след няколко
часа. Нужно ми е време, за да събера вещите му.
Кимам, неспособна да говоря заради риданията, заседнали в гърлото ми. Веднага щом
вратата зад Лидия и Трей се затваря, аз избухвам в сълзи.
Кал ме прегръща и ме притегля към себе си.
— Благодаря ти — хлипам аз. — О, боже мой, нямам думи да ти благодаря.
Усещам, че той клати глава.
— Не, Обърн, аз съм този, който трябва да ти благодари.
Не уточнява защо ми благодари, но аз не мога да не се надявам, че виждайки как синът
му се е пожертвал заради нас двамата, той ще има сили да направи това, което е длъжен да
стори.
Глава 24
Когато влизам в стаята и виждам лицето на баща ми, а не Обърн, сърцето ми замира. Не
съм я виждал и не съм говорил с нея вече двайсет и четири часа. Нямам представа какво се е
случило и дали тя е добре.
Сядам срещу баща ми, макар че изобщо не ме интересува какво иска да обсъди с мен.
— Знаеш ли къде е Обърн и дали е добре?
Той кимва.
— Тя е добре — отвръща и думите му тутакси ме успокояват. — Всички обвинения
срещу теб бяха снети. Ти си свободен да си тръгнеш.
Не помръдвам, защото не съм сигурен, че правилно съм го разбрал. Вратата се отваря и
някой влиза в стаята. Полицаят ми дава знак да се изправя и когато ставам, ми сваля
белезниците.
— Имате ли лични вещи, които трябва да получите, преди да си тръгнете?
— Портфейла ми — отвръщам и разтривам китките си.
— Когато свършите тук, се обадете и аз ще подпиша документите за освобождаването.
Поглеждам отново баща си и той несъмнено вижда изумлението, изписано на лицето
ми.
— Бива си я, нали? — усмихва се той.
Аз се усмихвам в отговор, защото …
Светлината се е върнала в очите на татко. Светлината, която не съм виждал от нощта на
злополуката. Не го знам, но някак си разбирам, че Обърн има нещо общо с това. Самата тя,
като светлина, неволно осветява най-тъмните кътчета на човешката душа.
В мен напират безброй въпроси, но ги преглъщам, докато подпишат документите за
освобождаването ми и ние излизаме на улицата.
— Как? — изтръгва се от мен, преди вратата да се е затворила зад нас. — Къде е тя?
Защо той е оттеглил обвиненията?
Татко отново се усмихва и в този миг осъзнавам колко много ми е липсвало това.
Неговата усмивка ми липсваше почти толкова силно, колкото ми липсва мама.
Той махва на едно такси зад ъгъла. Когато колата спира, татко отваря вратата и казва
нейния адрес на шофьора. После отстъпва крачка назад.
— Мисля, че трябва да зададеш всички тези въпроси на Обърн.
Аз го стрелвам предпазливо с поглед, питайки се дали да се кача в колата и да се
отправя към Обърн, или да проверя дали баща ми няма треска. Той ме притегля в обятията си
и сякаш не иска да ме пусне.
— Прости ми, Оуен. За толкова много неща — проронва. Ръцете му ме стискат здраво и
аз чувствам молбата за прошка в прегръдката му. Татко се отдръпва и разрошва косата ми,
като че ли съм дете.
Като че ли съм негов син.
Като че ли той е мой баща.
— Няколко месеца няма да се виждаме — продължава той. — Заминавам за известно
време.
Долавям в гласа му нещо, което никога досега не съм чувал. Сила. Ако трябваше да го
нарисувам в тази минута, щях да го нарисувам точно в същия зелен оттенък като очите на
Обърн.
Татко отстъпва няколко крачки назад и ме изпраща с поглед, докато влизам в таксито. Аз
се взирам в него през прозореца и се усмихвам.
Да се сбогувам с него беше почти толкова трудно, колкото и този момент. Да стоя пред
апартамента й, събирайки кураж да й кажа „здравей“.
Вдигам ръка и чукам на вратата.
Чувам стъпки.
Поемам дълбоко въздух, за да се успокоя и чакам вратата да се отвори. Имам чувството,
че тези две минути са като цели два живота. Избърсвам длани в дънките си. Когато вратата
най-сетне се отваря, очите ми се свеждат към този, който стои на прага.
Той е последният човек, когото съм очаквал да заваря тук. Да го видя на вратата на
апартамента на Обърн със засмяно лице, определено е моментът, който някой ден ще
нарисувам.
— Здрасти! — широко се усмихва Ей Джей. — Аз те помня.
Аз му се усмихвам в отговор.
— Здрасти, Ей Джей — отвръщам. — Майка ти у дома ли е? Ей Джей поглежда през
рамо и отваря по-широко вратата.
Преди да ме покани, той свива пръст, молейки ме да се наведа. Подчинявам се, а той се
ухилва и шепне:
— Сега мускулите ми са големи. Не съм казал на никого за палатката. — Притиска
длани към устата. — И тя все още е тук.
Засмивам се, а той се обръща при звука от приближаващите й стъпки.
— Скъпи, никога не отваряй входната врата без мен — чувам я как нежно го гълчи. Той
разваря по-широко вратата и очите на Обърн срещат моите.
Стъпките й мигом спират.
Не мислех, че ще ми е толкова тежко да я видя. Боли ме всяка част от мен. Болят ме
ръцете, копнеещи да я прегърнат. Болят ме устните, жадуващи да докоснат нейните. Боли ме
сърцето от любов към нея.
— Ей Джей, иди в стаята и нахрани новата си рибка.
Гласът й е строг и непоколебим. Досега тя нито веднъж не се е усмихнала.
— Вече я нахраних — отвръща Ей Джей.
Очите й се отвръщат от мен и тя поглежда надолу към него.
— Можеш да й дадеш още две гранули като закуска, нали?
Обърн сочи към стаята си. Той може би познава този поглед, защото незабавно се
запътва натам.
Веднага щом Ей Джей изчезва, аз отстъпвам крачка назад, защото тя се спуска към мен.
Връхлита в обятията ми толкова стремително и се увесва на шията ми, че съм принуден да
отстъпя още няколко крачки назад и да се подпра на стената зад мен, за да не паднем. Ръцете
й обвиват врата ми и тя ме целува жарко и безспирно, така както досега никой никога не ме е
целувал. Вкусвам сълзите и смеха й и това е невероятна комбинация.
Не знам колко дълго стоим в коридора и се целуваме, защото времето с нея отлита като
миг.
Краката й най-после се спускат на пода, ръцете й се сключват около кръста ми, а лицето
й се заравя на гърдите ми. Обвивам ръце около тила й и здраво я притискам към себе си
така, както възнамерявам да го правя всеки ден оттук нататък.
Тя плаче, но не защото е тъжна, а защото не знае как да изрази това, което чувства. Знае,
че няма думи, с които може да се опише този миг.
И двамата мълчим, защото аз също не мога да намеря подходящите думи. Притискам
буза към темето й и оглеждам апартамента. Погледът ми се спира на картината върху стената
във всекидневната. Усмихвам се, припомняйки си нощта, когато влязох в апартамента й и я
видях за пръв път. Знаех, че тя пази някъде картината, но да я видя във всекидневната, беше
невероятно преживяване. Беше нереално. През онази нощ исках да й разкажа всичко за тази
картина. Исках да й разкажа за моята връзка с нея.
Ала не го направих и никога няма да го сторя, защото това не е мое признание. И аз не
мога да го споделя.
Това признание принадлежеше на Адам.
Седя на пода в коридора до болничната стая на татко. Виждам как тя излиза от
съседната стая.
— Ти просто ги изхвърляш? — пита невярващо. Думите й са насочени към жената, която
тя току-що е последвала в коридора. Знам, че жената се казва Лидия, но все още не зная
името на момичето. Не че не се опитах да го узная.
Лидия се извръща и аз виждам, че в ръцете си държи кутия. Свежда поглед към
съдържанието й, сетне го насочва към момичето.
— Той не е рисувал от седмици. Те повече не са му нужни, а само заемат място. —
Лидия се обръща и оставя кутията върху бюрото на сестрите. — Можете ли да ги изхвърлите
някъде? — пита тя дежурната сестра.
Преди сестрата да отговори, Лидия влиза обратно в стаята и след няколко секунди се
връща с няколко празни платна. Оставя ги върху бюрото до кутията, в която, както сега
разбирам, има принадлежности за рисуване.
Момичето стои и се взира в кутията, дори след като Лидия се връща в болничната стая.
Изглежда тъжно. Като че ли да се сбогува с вещите му е също толкова трудно, както да се
сбогува с него.
Наблюдавам я няколко минути, докато емоциите й започват да се просмукват навън във
вид на сълзи. Тя ги избърсва и вдига поглед към сестрата.
— Нужно ли е да ги изхвърляте? Не можете ли просто… не можете ли поне да ги дадете
на някого?
Сестрата долавя тъгата в думите й. Тя се усмихва топло и кимва. Момичето кимва в
отговор, сетне се обръща и бавно се запътва обратно към болничната стая.
Аз не я познавам, но навярно щях да реагирам по същия начин, ако някой искаше да
изхвърли вещите на баща ми.
Досега никога не съм се опитвал да рисувам, но понякога скицирам по нещо.
Неочаквано за себе си ставам и приближавам до бюрото на сестрата. Гледам кутията, пълна с
всевъзможни бои и четки.
— Може ли…
Думите още не са излезли от устата ми, когато сестрата побутва кутията към мен.
— Заповядай, вземи я. И без това не знам какво да правя с всичко това — казва тя.
Грабвам пособията за рисуване и ги отнасям в стаята на татко. Оставям ги върху
единственото свободно кътче от болничния шкаф. Останалата част от стаята е изпълнена с
цветя и растения, които бяха донесени през последните няколко седмици. Навярно трябва да
направя нещо с тях, но все още се надявам, че той скоро ще се събуди и ще ги види всичките.
След като смествам пособията за рисуване, отивам до стола край леглото на татко и
сядам.
Гледам го.
Гледам го с часове, докато ми писва, ставам и се опитвам да намеря нещо друго, в което
да се взирам. Понякога дълго не откъсвам поглед от празното платно върху шкафа. Дори не
знам откъде да започна, затова прекарвам целия следващ ден, разделяйки вниманието си
между татко, платното и кратките разходки из коридорите на болницата.
Не знам колко още такива дни ще мога да издържа. Сякаш не мога както трябва да
тъгувам, докато той не сподели мъката с мен. Ненавиждам това, че щом се събуди — ако се
събуди— ще се наложи да преживея отново с него всяка подробност от онази нощ, когато
единственото, което искам, е да я забравя.
— Никога не гледай телефона си, когато шофираш, Оуен — наставлява ме татко.
— Гледай пътя — обажда се брат ми от задната седалка.
— Използвай мигачите. Дръж ръцете правилно върху волана. Изключи радиото.
Бях съвсем нов в шофирането и всяко наставление, изречено от тях, ми го напомняше. А
трябваше да ме предупредят най-вече за едно-единствено нещо.
Ударът дойде откъм пасажерската седалка, точно когато светофарът превключи на
зелено и аз навлязох в кръстовището. Злополуката не беше по моя вина, но ако бях по-
опитен, щях да знам, че първо трябва да се огледам наляво и надясно, въпреки че светофарът
ми дава разрешение да продължа напред.
Брат ми и мама загинаха на място при удара. Татко се намира в критично състояние.
Аз съм съсипан от момента, когато всичко това се случи.
Прекарвам повечето си дни и нощи тук и колкото повече седя и го чакам да се събуди,
толкова по-самотен се чувствам. Посещенията на роднините и приятелите спряха. От
седмици не съм ходил на училище, но това е най-малката ми тревога. Аз просто чакам.
Чакам го да помръдне. Чакам го да примигне. Чакам го да заговори.
Обикновено в края на деня съм толкова изтощен от всичко, което не се случва, че ми е
нужна малка почивка. През първите две седмици вечерите бяха най-тежкото време от
денонощието за мен. Най-вече, защото това означаваше, че свършва още един ден, през който
нямаше никакво подобрение. Но напоследък вечерите се превърнаха в нещо, което очаквам с
нетърпение.
И трябва да благодаря на нея за това.
Може би е заради смеха й, но мисля също, че заради любовта й към този, когото тя
посещава, аз се чувствам изпълнен с надежда. Тя идва при него всяка вечер от пет до седем.
Адам, така мисля, че се казва.
Забелязвам, че когато тя идва, останалите членове на семейството му излизат от стаята.
Предполагам, че Адам предпочита така, за да може да остане насаме с нея. Понякога се
чувствам виновен да седя тук, в коридора, подпрян на стената между неговата врата и вратата
на татко. Но няма друго такова място, където мога да отида и да почувствам същото, което
изпитвам, когато чувам гласа й.
Само когато тя го посещава, го чувам да се смее. Всъщност с нея той говори много
повече, отколкото с останалите. През последните седмици чух откъм стаята му достатъчно
разговори, за да знам каква е съдбата му. Затова фактът, че той е в състояние да се смее,
когато е с нея, е твърде красноречив.
Мисля, че неминуемата му смърт е още нещо, което ми вдъхва малко надежда. Знам, че
звучи ужасно, но предполагам, че двамата с Адам сме навярно на една и съща възраст, затова
когато започвам да се самосъжалявам, се поставям на неговото място. Кое е по-добре: да се
намирам на смъртно легло и да ми остават само няколко седмици живот или в сегашното си
трудно положение?
Но има и лоши дни, когато си спомням, че никога повече няма да видя брат си, тогава
ми се струва, че е по-добре да съм на мястото на Адам.
Ала в онези моменти, когато чувам как тя му говори, тогава си мисля, че имам късмет,
задето не съм на неговото място. Защото все още имам шанс някой ден и аз да бъда така
обичан. Тогава ми е жал за Адам, който знае колко силно го обича тя и знае какво оставя зад
себе си. Това трябва да е много тежко за него.
Но това означава, че той е имал щастието да я срещне, преди времето му на тази земя да
е изтекло. Това навярно прави смъртта малко по-поносима, дори и за кратко.
Връщам се в коридора и се плъзгам на пода, очаквайки да чуя тазвечерния й смях, ала
напразно. Прокрадвам се по-близо до вратата, отдалечавайки се от стаята на татко и се чудя
защо сегашното й посещение е различно. Защо тазвечерната среща не е от най-щастливите.
— Но предполагам, че имам предвид и нашите родители, защото не ни разбират —
чувам Адам да й казва. — Защото не ми позволиха да имам единственото, от което се нуждая
тук и сега.
Щом разбирам, че това е тяхното сбогуване, сърцето ми се къса за нея и Адам, макар че
не ги познавам. Слушам още няколко минути и го чувам да изрича:
— Кажи ми нещо за себе си, което никой друг не знае. Нещо, което мога да запазя за
себе си.
Чувствам, че тези признания принадлежат само на тях двамата. Че ако чуя едно от тях,
Адам няма да може да го запази за себе си, защото и аз щях да зная. Затова ставам и се
отдалечавам, макар че повече от всичко на света искам да узная тайните й.
Отивам в чакалнята до асансьорите и се отпускам на една седалка. В този миг вратата
на асансьора се отваря и от кабината излиза братът на Адам. Знам, че това е неговият брат и
се казва Трей. Знам също, само от кратките му посещения при брат му, че не го харесвам.
Виждал съм го няколко пъти да я изпраща в коридора и никак не ми се нрави начина, по
който се обръща и зяпа след нея.
Той гледа часовника си и забързано се запътва към стаята, където тя и Адам си шепнат
прощалните слова. Не искам той да чуе техните признания и не искам да прекъсне
сбогуването им. Без да се усетя тръгвам след него и го моля да спре. Той завива зад ъгъла,
преди да осъзнае, че говоря на него. Обръща се и ме измерва преценяващо с поглед.
— Дай им още няколко минути — моля го аз.
Съдейки по погледа му, разбирам, че съм го ядосал. Нямах това намерение, но той
изглежда е от тези младежи, които кипват по всеки повод.
— Кой, по дяволите, си ти?
В този миг го възневидях. Не ми харесва и това, че той изглежда много гневен, защото
очевидно е по-възрастен, по-едър от мен и много по-озлобен от мен.
— Оуен Джентри. Аз съм приятел на брат ти — лъжа. — Аз просто… — Соча надолу по
коридора към стаята, в която са тя и Адам. — Той има нужда от още няколко минути насаме
с нея.
На Трей изглежда не му пука от колко минути се нуждае Адам с нея.
— Е,
губя времето. Продължава надолу по коридора и влиза в стаята. Чувам риданията й. За пръв
път я чувам да плаче и нямам сили да го понеса. Обръщам се и се връщам в чакалнята.
Чувствам как нейната болка и тази на Адам разкъсват гърдите ми.
Следващото, което чувам, е молбата й за още малко време и нейното „обичам те“, докато
Трей я влачи за ръка надолу по коридора.
Никога досега в живота си не съм изпитвал такова неистово желание да нараня някого.
— Престани — тросва се Трей, ядосан, че тя се опитва да се върне в стаята на Адам.
Обвива ръце около кръста й и този път я привлича към себе си, за да не може тя да се
отскубне. — Съжалявам, но трябва да вървим.
Тя се оставя в ръцете му, но аз знам, че в момента е прекалено съсипана, за да се
възпротиви. Но начинът, по който ръцете му се плъзват надолу, ме принуждават да се вкопча
в подлакътниците на стола, за да не се спусна и със сила да я изтръгна от обятията му. Тя е с
гръб към мен, а това означава, че той е с лице към мен, докато ръцете му са обвити около
нея. Когато вижда гнева ми, малка самодоволна усмивчица се мярва в ъгълчето на устата му
и тогава той ми смигва.
Когато вратите на асансьора най-после се отварят, той я пуска и тя поглежда обратно
към стаята на Адам. Виждам колебанието й, докато Трей чака тя да влезе първа в кабината.
Тя прави крачка назад, иска да се върне при Адам. Изплашена е, защото знае, че никога
повече няма да го види, ако влезе в този асансьор. Поглежда умолително към Трей.
— Моля те. Позволи ми да му кажа сбогом. За последен път. — Тя шепне, защото знае,
че ако се опита да говори по-високо, гласът й няма да я послуша.
Трей клати глава и отсича:
— Вие вече си казахте сбогом. Трябва да вървим.
Този тип няма сърце.
Държи вратата отворена и тя стои в нерешителност. Но в следващата секунда се извръща
и хуква в противоположната посока. Сърцето ми се радва за нея, защото искам тя да може
още веднъж да се сбогува с него. Знам, че и Адам го иска. Знам колко много ще означава за
него да я види да се втурва отново в стаята му, макар и за последен път, да му подари
последната целувка, да му позволи да й прошепне за последен път:
Виждам в очите на Трей, че той е твърдо решен да я спре. Обръща се, за да хукне след
нея, да я довлече обратно, но аз внезапно заставам пред него, препречвайки му пътя. Той ме
бута и аз го фрасвам силно с юмрук. Осъзнавам, че не е редно, но го правя, макар да знам, че
ще получа ответен удар. Но си струва, защото ще й дам достатъчно време да се върне в стаята
на Адам и отново да му каже сбогом.
Веднага щом огромният му юмрук се забива в челюстта ми, аз се строполявам на пода.
По дяволите, адски боли.
Той ме прекрачва и се спуска след нея. Аз го сграбчвам за глезена и дърпам,
наблюдавайки го как пада. Медицинската сестра чува гюрултията и притичва иззад ъгъла,
точно когато той ме рита в рамото и ми крещи да вървя на майната си. Той отново е на крака
и тича надолу по коридора, а аз се изправям.
Вече почти стигам до вратата на татковата стая, когато я чувам да казва на Адам:
— И аз винаги ще те обичам. Дори и когато не бива.
Това ме кара да се усмихна, макар че устата ме боли и кърви.
Влизам в стаята на татко и отивам право в ъгъла, където са струпани пособията за
рисуване. Грабвам празното платно и ровя в кутията, оглеждайки останалите
принадлежности.
Кой би си помислил, че първият ми бой с момче ще бъде заради момиче, което дори не е
мое?
Чувам я да плаче, докато отново я влачат по коридора. Знам, че сега наистина е за
последен път. Сядам на стола и се взирам в кутията, пълна с принадлежности за рисуване.
Започвам да вадя всичко едно по едно.
Изминали са осем часа и вече почти се разсъмва, когато най-после завърших картината.
Оставих я настрани, за да изсъхне, и заспах. Когато се събуждам, вече е тъмно. Знам, че тази
вечер тя няма да бъде в стаята му и ми става тъжно за тях двамата и макар да е малко
егоистично, и за мен самия.
Преди да почукам, известно време стоя пред вратата му, за да се уверя, че брат му не е в
стаята. След като се ослушвам няколко минути, чукам тихо на вратата.
— Влез — откликва той, въпреки че тази вечер гласът му е толкова слаб, че се налага да
се напрегна, за да го чуя. Отварям вратата и правя няколко крачки в стаята. Когато ме вижда и
не ме познава, той се опитва да се надигне с няколко сантиметра. Личи си, че му е много
трудно.
Господи, той е толкова млад.
Искам да кажа, знам, че е на моята възраст, но приближаващата смърт го прави да
изглежда по-млад за годините си. Смъртта би трябвало да идва само при старите хора.
— Здравей — поздравявам, докато бавно пристъпвам в стаята. — Извинявай, че те
притеснявам, но… — Поглеждам към вратата, а после отново към него. — Това е странно,
затова направо ще го кажа. Аз… направих нещо за теб.
Държа платното в ръка, страхувам се да го обърна, за да може той да го види. Погледът
му се насочва към гърба на платното и той поема дълбоко дъх, опитвайки се да се повдигне
от леглото.
— Какво е това?
Пристъпвам по-близо към него и соча стола, молейки за разрешение да седна. Адам
кимва. Не му показвам веднага картината. Чувствам, че първо трябва да обясня или поне да
се запознаем.
— Аз съм Оуен — представям се и сядам на стола. Кимам към стената зад главата му. —
От няколко седмици баща ми лежи в съседната стая.
Адам ме гледа за миг, после пита:
— Какво му се е случило?
— Той е в кома. Автомобилна злополука.
Очите му тутакси се изпълват със съчувствие и аз незабавно го харесвам. Сега разбирам,
че той изобщо не прилича на брат си.
— Аз шофирах — додавам.
Не знам защо му го обяснявам. Може би, за да му покажа, че макар да не умирам, и моят
живот не е за завиждане.
— Устата ти — отбелязва Адам и немощно сочи синината, образувала се след снощната
ми схватка в коридора. — Ти ли си се сбил с брат ми?
Стъписвам се за миг, смаян, че той знае за това. Кимвам.
Той леко се засмива.
— Сестрата ми разказа за случката. Каза, че си се спречкал с него, когато се е опитвал да
попречи на Обърн да се сбогува още веднъж с мен.
Усмихвам се.
Обърн. Никога досега не съм чувал някой да има такова име; идеално й подхожда.
— Благодаря ти за това — казва Адам. Думите му са едва доловим, мъчителен шепот.
Съвестно ми е, че го принуждавам да говори толкова много, когато знам, че това му
причинява болка.
Повдигам картината малко по-високо и свеждам поглед към нея.
— Снощи, след като тя си тръгна — подхващам аз, — предполагам, ти би казал, че съм
получил вдъхновение, за да я нарисувам за теб. Или може би за нея. Или за вас двамата. —
Мигом го поглеждам. — Надявам се да не ти се струва странно.
Адам свива рамене.
— Зависи от това каква е картината.
Ставам и пристъпвам с картината към него, обръщайки я, за да може да я види.
Отначало той изобщо не реагира. Просто се взира в платното. Аз го оставям да я вземе и
се отдръпвам, чувствайки се малко неловко, задето помислих, че би искал нещо подобно.
— Това е първият ми опит в живописта — признавам, извинявайки се за това, че той
навярно я мисли за ужасна.
Очите му тутакси срещат моите. Лицето му изразява всичко друго, но не и безразличие.
Той сочи картината.
— Това е първият ти опит? — проронва невярващо. — Сериозно?
Кимвам.
— Аха. Навярно и последният.
Адам незабавно клати глава.
— Надявам се да не е — заявява. — Това е невероятно. — Пресята се за дистанционното
и натиска бутона, който повдига с няколко сантиметра леглото откъм главата. Сочи към
масата до стола.
— Подай ми онази химикалка.
Аз не питам нищо. Подавам му химикалката и наблюдавам как той обръща картината и
пише нещо върху задната част на платното. Пресяга се към нощното шкафче до леглото и
откъсва лист хартия от бележника. Надрасква нещо върху листа, като подлага бележника и
ми подава картината и листчето.
— Направи ми услуга — казва Адам, когато ги поемам от ръцете му. — Ще й изпратиш
ли това? От мен? — Сочи към листа в ръката ми. — Нейният адрес е отгоре, а обратният —
отдолу.
Свеждам поглед към листчето и чета пълното й име.
— Обърн Мейсън Рийд — изричам на глас.
Каква е вероятността да се случи нещо подобно?
Усмихвам се и прокарвам палец по буквите на презимето й.
— Имаме еднакви презимена.
Поглеждам обратно към Адам и той отново смъква леглото. Върху устните му играе лека
усмивка.
— Това може да е съдба, знаеш.
Тръсвам глава, отхвърляйки предположението.
— Аз съм сигурен, че тя е твоята съдба. Не моята.
Гласът му е изтерзан и му е нужно огромно усилие, за да се претърколи настрани.
Затваря очи и казва:
— Надявам се тя да има повече от една съдба, Оуен.
Адам не отваря повече очи. Заспива или може би просто има нужда да отдъхне от
разговора. Поглеждам отново към името й и мисля за думите, които той току-що изрече.
Чувствам се добре да знам, че колкото и силно да я обича, Адам разбира, че след
смъртта му тя ще продължи живота си и той го приема. Дори ми се струва, че той иска това
за нея. За съжаление, ако това наистина е било съдба, ние навярно щяхме да се срещнем при
различни обстоятелства и в по-подходящо време.
Отново го поглеждам, очите му все още са затворени. Той придърпва завивките над
ръцете си и аз тихо излизам от стаята с картината в ръка.
Ще изпратя картината, защото той ме помоли. И после ще изхвърля адреса й. Ще се
опитам да забравя името й, макар да знам, че никога няма да мога.
Кой знае? Ако ни е писано да сме заедно и съдбата действително съществува, може би
някой ден тя ще се озове пред вратата ми. Може би някак си Адам ще помогне това да се
случи.
А докато този ден настъпи, аз съм сигурен, че ще имам с какво да се занимавам. Мисля,
че благодарение на неволната помощ на Адам и нейната, може би току-що открих
призванието си.
Гледам картината в ръцете си и я обръщам. Чета последните думи, които Адам й е
написал.
Отново обръщам картината с лице и бавно прокарвам пръсти по рисунката. Докосвам
пространството между двете ръце и мисля за всичко, което ги разделя.
И се надявам, заради нея, Адам да е прав. Надявам се тя да има втора съдба.
Защото тя го заслужава.
Благодарности
Преди всичко и най-вече дължа огромна благодарност на Дани О’Конър за
сътрудничеството му за илюстрациите на „Споделени тайни“. След като търсих упорито
какви произведения на изкуството могат да послужат като илюстрация на таланта на Оуен,
твоите рисунки се оказаха най-подходящите. Ти притежаваш невероятен талант и твоите
фенове, сред които съм и аз, са щастливи, че могат да им се наслаждават.
Както винаги, дължа огромна благодарност на Джоана Кастильо, Ариел Фредман,
Джудит Кър, Кейтлин Зафонте и на целия екип на „Атрия Букс“.
Също и на моя агент Джейн Дистел и на целия екип на „Дистел енд Годрич“.
На Уеблих благодаря за това, че винаги се грижеха да разполагам с изобилие от
картините на Хари, с кутийки с кока-кола и с много положителна енергия. На Кохъртс за
това, че ежедневно ми напомняха какво първо трябва да свърша. И на най-ревностните ми
сподвижници, които бяха принуждавани да прочитат по десетина варианта на всяка глава от
книгата, но никога не се оплакваха: Кей Милс, Катрин Перес, Шел Норткът, Мадисън
Зайдлер, Карън Лоусън, Мериън Арчър, Дженифър Стилтнър, Кристин Филипс-Делкамбър,
Сали-Бенбоу Пауърс, Марис и още много други.
На Мърфи като най-добрата асистентка, грижовна като сестра. На Стефани, която от
самото начало се нагърби с две роли — като шеф на проекта и като най-добрата ми
приятелка. На майка ми, сестра ми, съпруга ми, децата ми и на всички, които ме подкрепяха
неуморно, без нито веднъж да се оплачат.
На всеки, който има възможност да си набави някой от моите романи, съм благодарна,
че може да изживее моите копнежи.
И разбира се, най-гореща благодарност на двама души, на които дължа кариерата си:
Тарин Фишър и Уилма Гонзалес. Вие бяхте моята опора през тази година.
Обработка TtRG
Сканиране и разпознаване: sqnka, 2018
Корекция и форматиране: sqnka, 2018
Информация за текста
Colleen Hoover
CONFESS
Copyright © 2015 b
Originally published by Atria Books,
a Division ot bimdii 41 Sfhuster, Inc.
Cover images © Depositphotos
Колийн Xyвър
СПОДЕЛЕНИ ТАЙНИ
колекция ИЗБРАНИ СЪВРЕМЕННИ
ЛЮБОВНИ РОМАНИ
Американска
Първо издание
© Диана Кутева, превод
© Милена Ковачева, оформление на корицата
Издателство „Ибис“, 2017
ISBN 978-619-157-214-4
notes
Бележки под текста
1
Променлива такса за продукти и услуги в зависимост от финансовите възможности на
клиента. — Б. пр.
2
Съкращението ОМГ (OMG) на американски жаргон означава „О, мили боже!“ (Oh, my
God); името Джентри на английски се изписва с G (Gentry). — Б. пр.
3
На английски Хана се изписва Hannah. — Б. пр.
4
Дума или изрази, които се четат по един и същ начин от ляво надясно
5
На английски: sinned. — Б. пр.
6
Съкратено от оксикодонт — наркотично вещество, използва се като обезболяващо
средство при тежки заболявания. — Б. пр.
Document Outline
Колийн Хувър - Споделени тайни
Първа част
Пролог
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Втора част
Глава 15
Глава 16
Глава 17
Глава 18
Глава 19
Глава 20
Глава 21
Глава 22
Глава 23
Глава 24
Благодарности
Обработка TtRG
Сканиране и разпознаване: sqnka, 2018
Корекция и форматиране: sqnka, 2018
Информация за текста
Бележки под текста
1
2
3
4
5
6