Северна Индия, 1922

Майката на Пулти вдигна ръце на хълбоците си и с мъка се изправи, доволна да прекъсне двата часа ритмични, синхронизирани движения на ръката и рамото си. Извърна се назад с чувство на удовлетворение и преброи умножаващите се класове, натрупани в резултат на уверените махове на сърпа. Бебето в утробата й вече бе доста натежало и тя час по час губеше равновесие, пък и вече не беше толкова чевръста. Но така или иначе, усилието да започнат работа рано сутринта, докато овесът е още влажен, се оказа плодотворно и тя беше доволна от резултата. Подвикна уговорения сигнал и получи отговор от дъщеря си, която жънеше малко по-надолу по стръмния склон, свързващ селото с гората на високото било. Възвърнали силите си след кратката почивка, майка и дъщеря се усмихнаха с безмълвна нежност.

Майката беше щастлива за осемгодишната си дъщеря. Предния ден бе минало най-важното събитие в живота на момичето. Цялото село се изреди да я поздрави и да й поднесе дарове, натъпкаха я до пръсване с пури1, пълномаслено мляко и захаросани ядки. Беше нейният сватбен ден. Майката с гордост наблюдаваше красивата Пулти, най-голямата си дъщеря, за пръв път в облеклото на омъжена жена. Вече не беше хлапето в проста памучна роба; сега носеше традиционната за местните жени рокля със стегната синя горна част и къса пола, с омотана над тях чадра.

Майката пазеше ясен спомен за момента на полагане на венчалните клетви, когато булката и младоженецът бяха стиснали здраво двете си мургави десни ръчици. Почувства се истински щастлива, когато видя, че момчето, избрано от съседно село, е силно и красиво като дъщеря й. Майката на младоженеца, далечна братовчедка, също спечели одобрението й, а това беше много важно за нея. След няколко години Пулти ще напусне бащиния си дом и ще се пренесе при младия си съпруг като негова жена, да стане част от семейството му. Такава беше съдбата на дъщерите. Майката на Пулти приемаше и разбираше традицията, но щеше да страда. Наистина ще й останат двама чудесни синове, по-малки от Пулти, с които тя с право се гордееше. Но нейната слабост и радост бе най-голямото й дете. Беше случила на любящ съпруг, който й позволи да отгледа Пулти — не всички майки на първородни дъщери можеха да се похвалят с този късмет. И грижите й бяха възнаградени с лъчезарното излъчване на кипящото от енергия момиче. Ще й липсва сънливата усмивка, с която Пулти ставаше безропотно в ранни зори, за да помага в готвенето и да лъска съдовете; ще копнее за веселото й бърборене, докато прибират кравите или жънат житото. Светлината на живота й скоро ще озарява огнището на друга жена.

Пулти отвори уста да извика нещо на майка си, но звук не се чу. От тревата зад момичето безшумно се отдели златисто-черен силует, който се хвърли към нея. Във въздуха изсвистя лапа с железни шипове и разряза крехкото вратле с един удар. Тъмната главица, омотана в чадра, тупна на земята и тигърът, сграбчил тялото между зъбите си, се извърна, готов да се спусне към прикритието си във високата трева и да изчезне сред дърветата. Майката на Пулти се завъртя и нададе нечовешки вой. Яростта, отвращението и омразата вдъхнаха сила на тънката й ръка и сърпът се изви в застрашителна дъга над зловещата муцуна на звяра. По волята на духовете от джунглата, острието се заби право в окото на тигъра. Полуослепен, той нададе разтърсващ рев, който прозвуча едва ли не като човешки вик от болка и оскърбление. Хищникът пусна плячката си, тръсна мощно глава, за да се освободи от острието на сърпа, извърна се и след секунда беше изчезнал обратно в сенките сред тревата. Безжизненото телце на Пулти остана да лежи в краката на майка й.

Симла, май 1922

Поел в бавен ход по Главната, Джо Сандиландс насочи запотеното животно през все по-многобройната тълпа, за да го върне в конюшнята на Пансиона. Както винаги, звуците на събуждащия се град го омагьосваха. Симла, лятната столица на британска Индия, ставаше рано и се впускаше устремно в деловия си делник. Между военните учреждения по Главната кръстосваха униформени мъже, между пощата и държавните служби бодро сновяха чапраси2 в червени куртки, понесли на хълбоците си кутии за писма, и енергията им подхранваше потока от информация, който струеше от тази най-обикновена улица и пулсираше във външния свят. Джо поклати глава — хем се възхищаваше, хем не му се вярваше. Ексцентричното градче, скътано в полите на Хималаите между изсмуканите от горещината индийски равнини и заледените върхове на Тибет, приличаше досущ на преместен Годалминг3. И при все това, между март и ноември могъщата Британска империя биваше управлявана оттук, а това означаваше половината свят, предположи Джо, припомняйки си оцветените в бозаво територии, които бе разглеждал върху глобуса като дете.

На улицата вече се появиха първите бебешки колички, бутани от най-нетърпеливите детегледачки, които се поздравяваха една друга, а напевните им гласове допълваха звуковия фон, подплатен от тежки маршови стъпки в далечината. Докато си проправяше път през целеустремената тълпа, Джо изпита осезаемо чувство на вина, че се шляе безметежно, докато целият този малък свят край него се труди.

Е, не точно целият. Успокои се с мисълта, че временното му безделие е нищо в сравнение с неизкоренимия мързел, който властва в къщата, накъдето се беше отправил. Осем часът. Четиримата обитатели на Пансиона вероятно още са в леглата, не успели да се наспят след бурните забавления от предната вечер. Или, в най-добрия случай, са започнали плахо да се размърдват. С повечко късмет, може и да успее да се промъкне незабелязано и без да им се обажда. Не, в следващия момент си спомни за телеграмата в джоба си. Неговият домакин, сър Джордж Джардайн, изпълняващ длъжността губернатор на Бенгал, му бе заръчал да я предаде на Едгар Трууп.Едгар беше главното действащо лице в тази louche coterie4, която обитаваше някога величествената къща на „Маунт Плезънт“. Като най-възрастен, най-предприемчив и най-безскрупулен сред другарите си, той си беше извоювал лидерското място. Непонятно как, но явно беше спечелил и уважението на сър Джордж. Джо обаче му нямаше голямо доверие, макар че двамата се бяха справяли заедно в критични ситуации в джунглата и бяха преживели онзи инстинктивен момент на взаимно разбирателство, който сближава войниците, борещи се за обща кауза. Въпреки това за Джо капитан Трууп беше загадъчна личност с неприемлив начин на живот. Когато си задаваше въпроса защо продължава да прекарва в компанията на този човек повече от петте минути, наложени от кодекса на вежливостта, биваше принуден да признае, че жизнерадостният цинизъм и вкус към живота на Едгар бяха безкрайно изкусителни.

— В Пансиона ли ще връщаш коня си? Ами тогава мога ли да те помоля да предадеш това на Едгар. Лично! — заръча му сър Джордж. — Но не се подлъгвай, ако някой друг в тази пропаднала къща си предложи услугите и обещае да даде телеграмата на Едгар! Защо ли? Рядко се случва да се отбивам в Пансиона, но при последното ми посещение забелязах на камината две телеграми. Едната беше отпреди година, а втората — отпреди цели две години, да му се не види! Изобщо не бяха разпечатани, а едната беше от мен! Ами ако беше нещо важно? Не искам да се затрие някъде.

На Джо му беше неприятно да го прави. Знаеше, че завари ли го домакинът, трудно ще избегне късната закуска, която неминуемо ще доведе до някое и друго питие, оттам цялата сутрин ще премине в празни приказки, за да прелее в лек обяд, неусетно прераснал в ленив следобед около масата за снукър. Запита се дали, ако заобиколи откъм задния вход, няма да успее да си остави коня в конюшнята, да предаде телеграмата на някой слуга и да се оттегли незабелязано. Речено — сторено. Но уви. Джо едва бе прекрачил през портата на имението, когато един прозорец се отвори с трясък.

— Кафето ли подуши, Сандиландс! — отекна бодър глас. Над перваза грейна сърдечното, гостоприемно лице на Джаки Карлайл. — Хайде, влизай да ни разкажеш последните клюки! Нали си имаш приказката с големците и почтените хора, сигурно имаш нещо интересно за разказване, което да развесели нас, жителите на този скучен и монотонен град.

Ясно, спипаха го.

— Онзи ден някой вика: „Появи ли се Сандиландс, все нещо се случва!“ — продължи Джаки. — Хайде, Джо, оправдай си репутацията — разнообрази малко безинтересното ни ежедневие.

Джо с неохота подаде поводите на коняря, който се бе запътил да го посрещне още щом чу тракане на конски копита по паважа в двора. От личен опит знаеше, че конярите в тази къща си знаят работата, за разлика от домашната прислуга — бройката им се променяше от ден на ден, като варираше между двама и десетима души, — която явно много-много не цепеше басма на господарите. Джо влезе и се отправи към трапезарията. Поне в това отношение редът си беше ред. Масата беше сервирана за четирима, имаше камари хляб и плодове, плюс огромна купа димяща каша. Както и голяма кана кафе — а кафето тук си го биваше. Човек може да е спокоен за това. Трима от съквартирантите вече бяха насядали около масата, облечени в обичайните си намачкани ленени костюми. Джаки Карлайл влезе, беше по копринен халат, и се отправи към бюфета. Джо проследи с леко притеснен поглед как онзи си налива питие и го пресушава на един дъх. Очите на Джаки се облещиха, моравото му лице потъмня още повече. Изпъчи гърди, зяпна да си поеме дъх и от гърлото му се откъсна накъсано гъргорене.

— Божичко, Джаки! Какво беше това? — възкликна Джо и изчака онзи да си разплете езика.

— Пфу, да му се не види — измърмори Едгар, — някои съвсем го удариха през просото.

— Напоследък само така влизам в час — успя най-сетне да обясни Джаки. — Ще се включиш ли?

— Първо ми кажи какво си сипа? — попита Джо предпазливо.

— Да не си я лизнал тая проклетия! — намеси се Едгар. — Адски горчи. Абсент е.

— Абсент ли? — изненада се Джо. — Че той не е ли забранен?

— Аха — продължи Джаки, като изтри устни и плъзна мътен поглед наоколо. — Май да.

— Така и трябва — обади се Бърти Хърн-Робинсън. — Рано или късно ще го убие.

Едгар взе чашата и я подуши.

— Това е нищо — рече. — Като бях в руската армия, повечето ми колеги от офицерския състав го смъркаха през носа.

— Е, може ли въобще да се каже така, Едгар? — попита Джо.

— Да се каже не знам, ама да се направи — да. Виждал съм го с очите си, при това неведнъж. Наливаш си чашата и забождаш нос. Вярно, Джаки натам е тръгнал, ама не е стигнал чак дотам. Поне още не.

— От скуката е — подхвърли Джони Бристоу. — Милата ни татковина! Кой може да го вини? Тук не се случва нищо. Знам как се чувства. Ако останеш още малко, Джо, един бог знае накъде ще те запрати безделието.

— Или при кого — подметна дяволито Бърти. — Нямаше как да не забележа, че снощи в „Гейъти“ Марджъри Фелпс прояви малко повечко от обичаен интерес към тебе… А, доколкото разбрах, полковник Фелпс е в Бирма. Искаш ли да уредя нещо, Джо?

— О, я стига! — възкликна Джони. — Капитанът заслужава повече от крантата на поделението! Симпатичен младеж като него, отрупан с медали, с приятели по високите етажи, неприлично очарователен… Може и сам да си избере! Я да видим… Така, доколкото ми е известно, Моди Смитсън е на сухо. Малката си я бива! Какво ще кажеш, а, Джо?

Разговорът се отплесна към детайлни сравнения на качествата на необвързаните дами в Симла и дълги разсъждения върху притегателната сила и очарование на обвързаните.

— Само си чешете езиците! — прекъсна ги Едгар. — В интерес на истината, никой от вас не може да се похвали с особени геройства. За младежи сте доста пасивни. Като бях на вашите години…

— Като си бил на нашите години, си бил император на всички руси! Знаем — побърза да го прекъсне Бърти.

Нещата отиваха към обичайната порция скандал между съквартирантите и на Джо не му се слушаше. За късмет си спомни за телеграмата.

— А, Едгар, между другото, нося телеграма за теб. По-точно, адресирана е до сър Джордж, с молба да ти бъде предадена. Не вярвам да е нещо важно, но той изрично заръча да ти я дам на ръка. Така че — дай си ръката!

Джо пъхна в шепата на Едгар светлобежов плик. И понеже в тази къща не държаха на личната неприкосновеност, всички се скупчиха около Едгар и занадничаха през рамото му. Докато наблюдаваше тази сцена, Джо се запита как изобщо пробит кораб като Пансиона се държи над водата. Знаеше, че Джаки Карлайл получава солидна издръжка от семейството на жена си, за да остане в Индия. Джони Бристоу въртеше — без особени усилия, но явно доста успешно — търговия с коне и даваше файтони и коне под наем. Злите езици твърдяха, че Бърти Хърн-Робинсън има връзки зад граница и сегиз-тогиз не отказва предложения за скромна контрабандна дейност, съгласувана с представители на любезните патани — всичко това под прикритието на агенция за недвижими имоти, чийто офис се намираше на Главната.

И така, остава Едгар. Как стоят нещата при него? Като квалифициран шикари5 той се занимаваше с ловен туризъм и организираше такива излети за гости на града. Осъществяваше връзки, за някои от които се говореше, че са доста подозрителни. Беше обществена тайна, че Едгар притежава акции в проспериращ елитен бордей в долната част на града. Нищо чудно, че никой уважаващ себе си човек не искаше да афишира познанството си с обитателите на Пансиона. В същото време беше напълно обяснимо и защо по-авантюристично настроените хора непрекъснато търсеха тяхната компания, възхищаваха се от начина им на живот и при ежегодните си визити в Симла винаги намираха повод да ги посетят. Играе ти се поло? Джони ще уреди нещата. Имаш някой и друг камък за продан? Твоят човек е Бърти. Нужен ти е скромен заем да изкараш отпуската? Джаки сигурно ще може да ти помогне. Всичко става бързо и лесно — един запис на заповед и готово.

За Джо беше ясно, че търсенето винаги ще провокира предлагане, а в град, пълен с мъже — и жени, разбира се, — родени за забавления, посредникът винаги е на печалба. Ето кое поддържаше живота в Пансиона.

— Вижте, дали бихме могли — подхвана внимателно той — да хвърлим поглед на прословутата телеграма? Имам предвид, дано не засягам никого, господа, да ни оставите за малко насаме.

Останалите моментално се дръпнаха назад.

— О, ама разбира се, боже мой, нямаш проблеми!

Надигнаха се един след друг от сервираната маса и оставиха Джо и Едгар насаме.

Докато Едгар четеше телеграмата, Джо се взираше в някога красивото четвъртито лице насреща си. Стори му се, че домакинът прекарва прекомерно дълго време вторачен в толкова кратко писмо.

— Какво има, Едгар? — не се сдържа накрая.

— Ранипур — отвърна онзи. — Трябва да замина за Ранипур. Понякога се налага.

Джо май беше чувал това име. Ранипур. Звучеше му познато, но сред камарите откъслечна информация за Индия, натрупани в главата му, не можа да изрови нищо конкретно.

— Ранипур е от автономните щати — притече му се на помощ Едгар, докато сваляше от стената картата, поставена в рамка, и я просваше на масата между двамата. — На около триста мили от тук е. Ето я Симла. Ей там долу е Делхи. Така, проследи железопътната линия от Симла на юг към Калка и Умбала — това е пътят, по който дойде на север към Симла миналия месец. На картата не е отбелязано, но има отклонение, частна железница, която се влива в главния път при Умбала. Ето тук — заобяснява той, сочейки с пръст. — Тук върви теснолинейка, като тази, дето се качва до Симла. Построена е от махараджата на Ранипур, с цел щатът му да стане по-леснодостъпен.

Ранипур е щат с огромна територия. Е, не колкото някои щати в британска Индия, примерно… Хидерабад, но все пак достатъчно голям. Приблизително колкото Норфолк. Освен това се развива добре. Говори се, че махараджата се нарежда на десето място сред богаташите в света. Ако погледнеш кои са останалите в листата, ще установиш, че позицията му е доста сериозна. Е, не бих казал, че се къпе в диаманти, но далеч не е опрял до последния си милион. На младини е бил голям разбойник. Когато е поел властта в Ранипур, стъпалата към трона още са били хлъзгави от кръвта на шестимата му предшественици. Не знам подробности, но мога да ти кажа, че на фона на първите години на управлението му в Ранипур „Херцогинята на Малфи“ звучи като оперетка от Гилбърт и Съливан.

— Успя да ме заинтригуваш — рече Джо, докато четеше телеграмата, която му подаде Едгар. — Разкажи ми още за този деспот. — Зачете на глас: — „Молим най-учтиво Трууп да бъде на разположение от вторник, 15-и, до вторник, 22-ри. Местоназначение: Ранипур.“ — Вдигна вежди в иронична гримаса на почуда. — „Да бъде на разположение“! Този за какъв те взема? За куриерчето на сър Джордж ли?

— О, не, Удай Сингх е добър човек. Много пъти сме работили заедно. Имаме си уважението. Не е за вярване. Човек не би предположил, че почитаният владетел на бог знае колко милиона души, довереникът на британския радж, образцовият новатор и какво ли още не… та не мога да разбера какво може да накара човек като него да иска да се сближи с калпазанин като мене — но е факт.

— Ами не знам — дяволито подметна Джо. — Може би има стоки или услуги, които би могъл да му осигуриш.

Едгар се засмя, облегна се назад и запали пура.

— Когато се преместих да живея тук, ми се обади един турист, който искаше да отстреля тигър. Дали мога да му организирам лов? Е, с две думи — организирах му. Непрокопсаникът — казваше се генерал-майор Монтагю Уикам-Скейт — уби тигъра и си го прибра, както си му е редът, но аз допуснах грешка. По онова време не познавах страната толкова добре и се отдалечих към княжество Ранипур. Двамата с генерал-майора бяхме заловени от граничарите и захвърлени в най-дълбокия зандан под оградния ров на двореца. Прецених, че шансът да бъдем стъпкани от слонове е повече от голям. Този обичай бе забранен наскоро преди това. Поне така ми се щеше да вярвам… Както и да е, знаех, че владетелят може да се разпорежда с живота и смъртта на поданиците си, да не говорим на обвинените в бракониерство.

Но, по божия воля, принцът беше организирал голяма ловна хайка. Присъстваха вицекралят, посланиците, гостуващи кралски особи — кой ли не! Ако има нещо, в което наистина ме бива — разбира се, добър съм и в много други работи, — то е организирането на хайки, а дивите гъски на Ранипур са световноизвестни. Двамата с генерал-майора бяхме изведени, както си бяхме с белезниците, вероятно за да бъдем идентифицирани от някой английски благородник в двореца. Едва ли сме изглеждали в най-цветущия си вид. Не бяхме хапвали нищичко от двайсет и четири часа.

Изведоха ни навън, ние присвихме очи, заслепени от ярката дневна светлина. Изтъпанчиха ни пред двама мъже с пушки — англичанин с помощника му, индиец. Англичанинът изглеждаше доста впечатляващо, но за жалост го виждах за пръв път в живота си, така че нямаше как да се възползвам от присъствието му. Беше длъгнест и кльощав, с тънка талия и мустачки, с онова властно, високомерно изражение, което вие, англичаните, тъй добре умеете да си придавате. Обърна се и ни удостои с поглед. Веднага разбрах, че човек с толкова самоуверен вид би могъл да е само новоназначеният британски резидент Клод Вивиан. Познаваш ли го, Джо?

Джо поклати глава.

— Е, той определено не ме познаваше. Ледените му сини очи се плъзнаха покрай мен с интереса, с който би удостоил купчина камилски фъшкии. Но щом видя генерал-майора, се пооживи. „Монти! Какво става, да му се не види!“ Онзи си отдъхна с облекчение. Двамата се познаваха добре и скоро бяхме освободени, занизахме едни обяснения… Е, разбира се, върху кого, смяташ, падна цялата вина? Върху Едгар Трууп. Подложиха на съмнение ловните ми умения и като се почна с едни подмятания от рода на: „Как, по дяволите, допуснахте подобна глупост? Приятелю, Монти, за в бъдеще, преди да предприемеш нещо подобно, обърни се за съвет към мен!“ Тука вече не издържах. Вдигнах поглед към небето и с вид, който си мислех, че изразява цялото ми пренебрежение и превъзходство и свидетелства за личните ми умения, казах каквото имах да казвам.

В Ранипур за кулминация на лова на патици се смята претърсването на така нареченото Дълго езеро. Вярвай ми, патиците там са многобройни като ято врабци! Като се вдигнат в небето, гледката е наистина забележителна. Та значи, в един момент подмятам просто ей така, без да се обръщам към никой конкретно: „Не мога да разбера защо ги подплашват от изток на запад и ги причакват по южния бряг на езерото, като спокойно могат да тръгнат от север на юг и на всекиму да остане възможност за втори, че и за трети, и четвърти изстрел?“

В този момент индиецът до Вивиан, който беше облечен по западен маниер, се обърна към мен и ме попита, за мое удивление на перфектен английски без никакъв акцент: „Бихте ли повторили, идеята ви ми се стори любопитна — макар и доста очевидна, като се замисли човек.“ Тогава започнах да загрявам, че този човек явно ще да е някакъв големец, затова отвърнах: „Донесете ми нещо за пиене и с радост ще повторя предложението си.“ Както сигурно вече си се досетил, този невзрачен на пръв поглед човек се оказа махараджата на Ранипур. Без повече приказки, той вкара в действие моята стратегия за лов при Дългото езеро. Резултатите бяха фантастични, съвсем според очакванията ми, и Удай остана наистина впечатлен. От тогава насетне, макар от време на време да имаме някои разногласия, съм на голяма почит. Отида ли в Ранипур, ми се предоставя на разположение къщата за гости. По принцип там е, така да се каже, главната резиденция на Удай Сингх, но не и единствената. Когато има нужда да се откъсне от дворцовите формалности, се оттегля в по-отдалечени части на щата, където съм го придружавал неведнъж.

Джо погледна пак телеграмата и смръщи чело.

— И това го упълномощава да ти заповядва да му играеш по свирката?

— Казано е малко грубичко, а? Но телеграмата не е писана от него. По-скоро ми прилича на стила на Клод. Обикновено той се грижи за кореспонденцията. Клод — британският резидент, за когото ти споменах.

— Резидент ли? — попита Джо. — Политическо назначение?

— Да. За този вид щати е нещо обичайно. Всички властващи принцове са подписали споразумения с британското правителство. Те подкрепят короната, а в замяна на това, ние почти не се намесваме във вътрешните им дела и ги оставяме да управляват както намерят за добре. Но за всеки случай изпращаме свой доверен държавен служител или военен с известно положение в обществото, който живее в съответния щат и следи да се държи вярната посока. Един вид посланик с постоянен мандат.

— И какво, системата работи ли? — попита подозрително Джо. — Предполагам, че автократи като махараджите не са особено доволни някой непрекъснато да им наднича над рамото?

— Ами работи. В повечето случаи. Поставените лица обикновено успяват да насърчават правилния курс. Някои се справят чудесно, като съсредоточават усилията си в сферата на обществените придобивки — точно като за теб. Не един владетел е бил убеждаван най-сетне да прекрачи в двайсети век и да построи пътища, болници, училища. Има и такива, които с готовност предоставят управлението на щата си на компетентни и можещи хора. — Замълча. — Е, други принцове си остават със средновековно мислене и поведение.

— И как се справя един резидент със средновековните порядки? — попита Джо, заинтригуван.

— С решителност — доволно отвърна Едгар. — Да си чувал за махараджата на Патиала?

— Да съм чувал ли? Та аз съм го виждал лично! — отвърна Джо. — Запознахме се в Калкута миналия декември. Присъстваше на парада за посрещането на Уелския принц, който идваше за откриването на монумента „Виктория“. Срещнеш ли го веднъж, го помниш за цял живот! — Джо не беше забравил впечатлението, което направи махараджата на събралото се множество. Високият над метър и осемдесет, едър като мечок индиец вървеше изпъчен в алена туника, с бял панталон и черни кожени ботуши над коленете. На главата му сияеше жълт като нарцис тюрбан, украсен с яркозелен смарагд.

— Впечатляваща гледка — додаде Джо.

— Напълно съм съгласен с теб — ухили се Едгар, — но знаеш ли, че около този приятел на Уелския принц, верен защитник на „Пакс Британика“ и член на всички клубове по поло от Хърлингам до Исфахан, беше станало доста напечено заради поведението му, което не бих нарекъл по друг начин, освен некултурно средновековно.

— Нямах представа — отвърна Джо. — Какво е вършил? Да не би да е пийнал от купичката за изплакване на пръстите?

— Установи се — изчурулика доволно Едгар, — че човекът обичал да дефлорира девственици. Имам предвид не просто от дъжд на вятър, ами системно. По една на ден в продължение на дълги години! А отгоре на всичко в харема си разполага със стотици наложници!

— Звучи доста изморително — подметна Джо. — Стига, Едгар, нали не вярваш на тези истории?

— Но неговите поданици им вярват! И дори се гордеят с мъжествеността и постиженията на своя господар. — Едгар се усмихна под мустак и продължи с поверителен тон: — Всяка година в Патиала се провежда церемония. За нея се стича бая народ от близо и далеч. Веднъж си направих труда да присъствам лично и видях всичко с очите си. Затова мога да те уверя, че е самата истина. Махараджата дефилира из улиците на своя град полугол, само по жилетка до кръста, обсипана с хиляда и един диаманта, и приема възторжените възгласи на поданиците си с вид, който най-добре бих описал като полова възбуда.

— Сериозно! Звучи ми малко прекалено.

— В Патиала сме големи мъжкари! — засмя се Едгар. — Но гледката определено идва в повечко, така че някой, вероятно резидентът, е поговорил дискретно насаме с махараджата и го е помолил да престане.

— Поговорил дискретно, казваш — така ли, Едгар? Нима един разговор е достатъчен, за да доведе до желаната промяна в поведението му?

— Зависи от разговора. Ако между енергичното заканване с пръст, пляскане през ръцете и заплахи се промъкне думичката „детронация“… — ухили се той. — Няма начин да не е достатъчен. А да не би — о, ужас! — посланикът на Негово величество да е заплашил да намали артилерийския му салют от деветнайсет на единайсет изстрела6? Виж, това определено би го отрезвило. Така или иначе, независимо от средствата, резидентът постигнал целта си, а именно спечелването на благоразположението на мемсахибите. Англичанките, понесли камари морални, религиозни и социални ценности, вече били плъпнали из цяла Индия, а сега проникнали и в този щат.

Джо знаеше, че отвори ли се темата за съвременната жена, Едгар ще се вкопчи със зъби и нокти. Той бленуваше за онази Индия от времето на Източноиндийската компания: един ефектен мъжки свят на търговци, бойци, опортюнисти, на авантюристи, отхвърлили западните влияния, които си избират индийки за съпруги и любовници, говорят техния език и ползват благата на страната им. Едгар беше на мнение, че усъвършенстването на мореплаването, позволило на тълпи от англичанки да се отправят на изток, за да си търсят съпрузи в Индия, е сложило непростим край на света на „Джон Къмпани“. Джо побърза да прекъсне тирадата на Едгар, която бе сигурен, че ще последва.

— Доколкото разбирам, резидентът в Ранипур не е имал чак такива проблеми, а? Що за човек е този Вивиан? Говориш с него със сдържано възхищение.

— О, Клод е ужасно добър. Направо гениален. Разбира се добре с принца, знае кога да отвърне поглед, работи неуморно за изграждане на крепки връзки между Ранипур и империята. Човек би казал, че положението в Ранипур е образцово. И вместо Вивиан и Удай Сингх да са в обтегнати отношения, както вероятно си мислиш, напротив, Клод се превърна в приятел и довереник на махараджата. Короната те поставя в доста деликатна ситуация. Чувстваш се самотен. Много от приближените на Удай само чакат да заемат мястото му; повечето му поданици са постоянно нащрек и се чудят как да го оскубят максимално. Клод му помага да напипва верния път и да не оронва престижа си.

— А каква роля играе Едгар Трууп във всичко това? Кой от многобройните си таланти си предоставил на услугите на принца?

Едгар го изгледа със задоволство.

— Така да се каже, аз съм един вид резервна клапа. Удай си пада по чашката, лова, полото, скъпите пътешествия до Европа, влече го тънката част, сегиз-тогиз дори си взема нова жена. С други думи, води идеалния живот за един раджпутски благородник, какъвто е. Точно мой тип човек! Времето няма да ни стигне да ти изброявам колко неща съм направил за него, откакто се познаваме. Няма да навлизам в подробности и за стореното от него за мен. И ето че стигаме и до настоящата телеграма. По всяка вероятност тя иде да покаже, че Удай се чувства отегчен и има нужда да го поободря.

— Какво представлява резиденцията му в Ранипур?

— Представи си Бъкингамския дворец и го умножи по десет. Стаите сигурно са към хиляда. Много стари. Красиви. Тук-там плаче за ремонт, но има и кътчета с непокътната прелест. На места са се заселили щъркели, прилепи, може да видиш дори змии. Старият дворец е предназначен за официални случаи; там живеят повечето му сродници и всички жени от домакинството. Самият Удай обаче е избрал за свой дом Новия дворец. Там разполага с всички съвременни удобства. Построил е и няколко бунгала за гости. Обикновено ме настанява в някое от тях.

Слугите се заеха да разтребват отрупаната с храна маса за закуска.

— Разбрах намека, дай да не им се пречкаме — рече Едгар и след кратки разпореждания към прислугата поведе Джо към терасата. Махна вяло с ръка към обраслите храсталаци в градината. — Трябва да се направи нещо — рече разсеяно. — Проблемът е, че или израстват четири пъти по-големи от очакваното, или изсъхват недорасли. Както виждаш, имаме достатъчно и от двата вида. Настанявай се. Да пийнем по биричка, а?

Вътрешният правилник на Пансиона гласеше, че от кафето се минава направо на пенлива леденостудена бира, така че на терасата вече ги чакаше слуга с поднос в ръце. Едгар изгълта половината халба, изтри мустак и като погледна замислено Джо, се надвеси към него.

— Виж, Джо, май Симла взе да ти писва. Принудителната почивка си е по-тежка от работа. Дали да не накараш сър Джордж да ти разпише една командировка и да отскочиш с мен до Ранипур?

Щом рикшата остави Джо пред резиденцията на губернатора, приветливо усмихнат слуга се завтече да го посрещне.

— Сър Джордж е в оръжейната, сахиб. Би желал да знае дали ви е възможно да му отделите малко време преди обяд?

— Да, разбира се. Отивам право при него. Благодаря, Карим.

В Симла не се случваше нищо без знанието на сър Джордж Джардайн, а най-често именно той бе двигателят на събитията. Джо очакваше да бъде разпитан подробно, макар и с привидна незаинтересованост, за съдържанието на телеграмата и непосредствените планове за пътуване на Едгар. Джо не се и съмняваше, че Едгар е ушите и очите на сър Джордж в Ранипур, както и в много други тъмни кътчета на империята.

Бутна тежката врата на оръжейната и влезе. Както винаги, остана опиянен от аромата на кожа, смазка и пури. Сър Джордж разглобяваше една пушка. Върху централната маса се виждаше отвореният й калъф с копринен хастар. Това оръжие бе добре познато на Джо. Капакът на калъфа, изработен от дъб и облицован с кожа, беше украсен с герб, чийто натруфен надпис гласеше: „Холанд и Холанд. Производители на пистолети и пушки. Брутън Стрийт, Лондон.“

Сър Джордж вдигна глава и го посрещна със сърдечен възглас.

— Ето те и тебе, момчето ми! Радвам се, че ония вагабонти не са успели да ти затрият следобеда. Виж сега, нямаме много време. Та кога, казваш, заминаваш?… Във вторник ли? Значи имаме четири дни за подготовка.

Благодарение на едно хвърчащо листче, което бе намерил във взета назаем книга, Джо остана очарован да разбере, че латинското мото на семейство Джардайн гласи „cave adsum“. Помисли си, че ако римляните си бяха падали по пунктуацията, биха разделили двете думи с удивителни, за да предадат точното настроение. Самоувереното „Ето ме!“ винаги е предшествано от предупредителното „Пазете се!“. Джо бе на мнение, че е полезно да си повтаря това предупреждение, когато си има работа със сър Джордж.

— Джордж! Откъде, по дяволите…

— Едгар никога не би отказал пътуване до Ранипур. А ако има нещо, което му доставя истинско удоволствие, то е да въвлече и още някой в играта си. Изключено е да не ти е предложил да го придружиш. Ти от своя страна най-вероятно не си устоял на изкушението. Разбира се, че може да заминеш. Ще уредя нещата със сър Невил в Лондон. Той е запознат с постиженията ти в Индия. В последния ми подробен доклад до него имаше някоя и друга дума и за теб, така да се каже. Всъщност, Джо… — Джордж съсредоточи вниманието си отново върху цевта на пушката и се зае да я трие прилежно с парцал. — Трябва да ти кажа, че сър Невил е съгласен да поостанеш още малко. Би се радвал да вземеш кораба за родината, така че да си зад бюрото си през септември. Дали не би ми помогнал с един парцал?

Джо не остана особено доволен от перспективата за внезапна промяна в кариерата му, режисирана от двамата стари играчи, тъй сходни в деспотичните си наклонности, които го разиграваха като фигура на шахматна дъска. Запита се дали интересът на сър Джордж към неговото предстоящо пътуване не надхвърля рамките на обикновената учтивост.

— Да не стане така, че по време на престоя ми в Ранипур да изникнат кандидати за арестуване?

— Честно казано, сещам се за поне шест-седем човека, чието място е зад решетките. Шегувам се. Сега сериозно — в този щат имаме проблем. С престолонаследника.

Вратата се отвори и Карим внесе поднос с уиски, шери и чаши.

— Едно шери, Джо? — Джордж наля на госта си, а на себе си сипа голямо уиски със сода.

— Положението е доста нестабилно. Ще ми се да имам свой човек на място, който да следи нещата отблизо.

— Но нали Едгар ще е там и ще ти докладва веднага, ако нещо се случи.

Джордж внимателно отпи от уискито си.

— Допускам, че Едгар може да се окаже част от проблема. Много е привързан към стария разбойник, махараджата. Двамата са сродни души, така да се каже. Ще ми се да има още един чифт зорки и непредубедени очи, които да се грижат за нашите интереси.

Джо взе подадения му парцал и с благоговение пое пушката от ръцете на сър Джордж. Погали изящния лъскав френски орехов приклад и огледа с възхищение богато гравираната стомана. Без да се замисли над действията си, претегли оръжието на ръка, после го вдигна на рамото си и присви очи пред цевта.

— Това не е пушка! — прошепна. — Това е произведение на изкуството.

— Всъщност и двете, както ще установиш — доволно отбеляза сър Джордж. — Не се подлъгвай само по красотата й. Стреля доста точно. Разкошна двуцевка, двайсет и три инчова цев. Простичко казано — няма равна на себе си. Теодор Рузвелт използвал такава в Африка и останал впечатлен. Превъзходно оръжие за едър подвижен дивеч. Прицелването става лесно и бързо, двата куршума се изстрелват почти едновременно. Изключителна резултатност, освен това се зарежда за нула време, ако първите два куршума не са си свършили работата, а насреща ти лети бивол.

— Продадено! — засмя се Джо. — Погрижи се да изпратят една дузина в апартамента ми в Дорчестър!

Джордж си сложи очилата и го изгледа изпитателно.

— Ако не ме лъже паметта, ти си артилерист, нали? Вдигни я пак на рамото си, Джо. Така си и мислех! Сякаш е направена за теб. Не знам дали ти е известно, но оръжия от този клас се правят по мярка. Отиваш в магазина и се започва едно вземане на мерки на повече части от анатомията ти, отколкото ако си шиеш костюм на „Савил Роу“. Височина, гръдна обиколка, дължина на ръката… В крайна сметка получаваш оръжие, създадено лично за теб. Направо е невероятно! Тази пушка ти пасва като ръкавица.

— Не съм се чувствал по-удобно с никоя пушка досега — призна Джо. — Всъщност за кого е била изработена, Джордж? Не ми прилича да е за тебе. — Изгледа замислено длъгнестата фигура на събеседника си, който напоследък бе започнал да наедрява, но все още беше с цели няколко пръста по-висок от Джо и имаше по-дълги ръце.

— За по-малкия ми брат Бил. Беше му подарък от баща ни за двайсет и първия му рожден ден. През 1907. — Гласът му изведнъж прегракна. — Убиха го при Ипр. Щеше искрено да се забавлява, като те гледа как му държиш пушката. Двамата много си приличате. Настоявам да я вземеш, Джо. Твоя е. Подарък от Бил. В Ранипур ще ти свърши добра работа, пък и ще ти спечели известно уважение сред ловците. Махараджата може би притежава оръжие от подобен клас — ако не се лъжа, има няколко пушки „Пурди“, — но никой друг няма да може да се мери с теб.

Джо едва намери думи да изкаже благодарността си. Знаеше, че няма смисъл да прави опити за учтив отказ. Джордж Джардайн винаги говореше каквото му е на сърцето и винаги постигаше своето.

— В такъв случай заминавам за Ранипур с превъзходна екипировка за лов. Въпросът е за лов на какво или на кого, Джордж?

— Ако питаш за пушката — тигър. Получиха се сведения за ранено животно, което започнало да налита на хора и да тормози селата в северните части на щата. Освен това по време на престоя ти там искам да разполагаш и с този пистолет. С една крачка напред е от антиката, дето са ти я зачислили от Скотланд Ярд.

Джо взе посочения му от Джордж пистолет.

— За пръв път виждам такъв — отбеляза той впечатлен. Оръжието беше професионално, компактно, без излишни атрибути. За разлика от пушката, нямаше никакви заврънкулки и украси; елегантната цев с дължина три инча и половина беше напълно изчистена, прикладът беше като изваян, с вграден вътре в него магазин.

— Няма къде да си видял подобен пистолет. „Браунинг М“ — тазгодишният модел. Събира осем куршума. Както виждаш, дискретно и смъртоносно оръжие. Спокойно можеш да го пъхнеш в сакото си на вечеря и никой няма да заподозре, че си въоръжен. С удоволствие бих прекарал целия следобед тук с теб край оръжията — да ги подържим, да ги усетим, да постреляме.

— За война ли се готвим, Джордж? — попита Джо, внезапно притеснен.

Джордж не отговори веднага.

— Надявам се, че не. Но не изключвам възможността да се стигне и до проливане на кръв. Така че нека сме готови.

— Спомена нещо за определяне на престолонаследник. Какво те смущава? Някакви перипетии и проблеми? И защо точно сега? Доколкото разбрах от Едгар, принцът е мъж в разцвета на силите си. Дори наскоро се бил оженил за третата си съпруга, нали така?

— Да, но има нещо, което дори Едгар още не е чул. Сигурно няма да е зле да го предупредя, преди да се отправите нататък. Удай Сингх, горкият, е болен от рак. Той умира, Джо. Лекарите — а те уверявам, че е бил при най-добрите — му дават най-много шест месеца. Чувал ли си за сър Хектор Мънро, бившия кралски доктор? Светило в професията си. Той ще остане в Ранипур при принца колкото трябва; ще го лекува, доколкото е възможно, и разбира се, ще ни държи в течение за развитието на болестта. Наследникът на Удай — известно ти е, че той винаги се посочва от съответния принц — е от огромно значение за британската корона. Обикновено, но не задължително, за наследник се избира най-големият син. До миналия месец Удай имаше двама синове, тоест на пръв поглед изглеждаше, че всичко е наред. Да, ама не.

— Май е време да ми разкажеш какво се е случило миналия месец, Джордж — отрони Джо, изпълнен с лошо предчувствие.

— Ужасна трагедия! Големият му син загина. Чакай, как се казваше? Да, сетих се — Бишан. Всеки следовател би заключил, че става въпрос за нещастен случай. Според мен обаче обстоятелствата около смъртта му са доста необичайни и загадъчни. Е, за нас загубата не е голяма. Очаквахме Удай Сингх да посочи именно него за свой престолонаследник и това не ни удовлетворяваше особено. Младежът си беше абсолютен хрантутник и паразит. Алкохол, опиум, абсент — в това отношение не беше никак придирчив. Интересите му се ограничаваха до личното му благополучие. И така, постепенно изгуби всичките си поддръжници. На негова страна остана само ужасната му майка, първата съпруга на махараджата. Омъжила се двайсетгодишна, преди трийсет и няколко години, Удай бил на тринайсет. Ама явно не си е поплювал, защото съвсем наскоро му се родил син. Последвали няколко дъщери, не им знам имената; всички били дадени за жени на принцове от съседни щати. Имал още един-двама синове, които умрели в детска възраст. Удай се оженил за втори път няколко години по-късно. Родил му се син. Днес би трябвало да наближава трийсетте.

— Не виждам сериозен проблем.

— Не бъди толкова сигурен. Всички си отдъхнаха с облекчение, когато големият син ритна камбаната, но след него кандидат за престола стана Втори номер, а от моя гледна точка и той не е стока. Гуляйджия като брат си въпреки твърденията, че се е променил. Но това, което разстрои баща му най-сериозно, беше скорошната му женитба, осъществена по време на пътешествие до Щатите, за ужасно неподходяща девойка. Американка. Май някаква танцьорка. Според някои слухове била работила в цирк. Несъмнено е изключително красива, но в същото време представлява заплаха. Отказва да живее с останалите жени в зенана7, настоява за собствена стая. Разкарва се напред-назад с бежов спортен автомобил с яркочервени аксесоари, пие твърде много шампанско и псува като каруцар.

— Звучи забавно! — не се стърпя Джо.

— Разгулна двойка. Но злите езици твърдят, че двамата са луди един за друг. Притви отхвърли всички предложения на баща си, не изпълни заповедите му, не се съобрази дори с изискването да си вземе за втора жена почтено индийско момиче, за да осигури наследник на трона. Съществува закон, британски закон, според който деца от смесени бракове със западняци не могат да наследят короната. С други думи, Притви определено доста е вбесил баща си! Един вид, превърнал се е в заплаха за династията. Доколкото разбирам, запознал се е с бъдещата си съпруга на летателна площадка. Летенето е другата страст на Втори номер. Побъркан е на тая тема. Има си собствен самолет и лети непрекъснато и доколкото чувам, пилотира доста безразсъдно. А това е опасно.

— А друга възможност за избор на престолонаследник?

— Предвид факта, че владетелят има право да избере, когото си пожелае, би трябвало да има стотици кандидати. Да не забравяме, че самият Удай е бедно селско момче, далечен сродник на принца. И изведнъж най-неочаквано бил номиниран за владетел! Да, Удай има право на избор. Изобщо не е задължително да се спре на член от семейството. По-големият му брат, през чиято глава, така да се каже, се възкачил на трона, е негов министър-председател. Доста солиден и разумен мъж, Залим Сингх. Опитен и далновиден държавник. Сигурно се надява да е сред възможните кандидати. Което не би било никак лошо за нас. Но има и още един сериозен претендент. От известно време го следя изкъсо.

Докато чакаше събеседника си да продължи, Джо се запита дали не е редно да си води записки.

Джордж поднови разказа си с наслада.

— Принцът има и трети, незаконен син. Роден от една от наложниците на Удай. Но той е още момче, едва дванайсетгодишен.

Очакванията на Джо не останаха излъгани.

— Дванайсетгодишен? И сигурно е възприемчив и сговорчив. И се нуждае от регент с устойчиви морални принципи, в чиято марионетка да се превърне.

— Именно! Малкият е будно хлапе. Познавам го лично. Може да се каже, че го подложих на тест. Интересува се от наука и астрономия. Добре се справя и в лова. Преди три години застрелял първия си леопард. Говори добър английски и се разбира чудесно с Клод, което не е маловажно. И си прав, че ако бъде избран, ще му е нужен регент, който да го надзирава до навършване на пълнолетие. А кой би вършил тази работа по-добре от Клод? Имахме намерение догодина да изпратим младежа да продължи образованието си в „Мейо Колидж“ край Джайпур. Или в „Итън“. А после, ако има желание — в „Сандхърст“8.

— Значи везните клонят към Трети номер. Но май пропусна да ми споменеш, Джордж, какво точно се е случило с най-големия син, та се е наложило да излезе от играта окончателно?

Джордж се поколеба и преди да отговори, отпи голяма глътка уиски.

— Надявам се разбираш, Джо, че имаме работа с една, как да кажа, чужда култура. До съвсем скоро тези хора са били — а вероятно в голяма степен са и до днес — раджпутски воини. Твърде особена каста. Индуисти по религиозна принадлежност, но с мюсюлмански уклони. Много раджпутски племена са се опълчвали на могулските нашественици със самоубийствена смелост. Някои, като хората на Удай, дори са успели да извоюват независимостта си. С две думи, костелив орех са те! Изключително жестоки, безкрайно горди, войнствени и необуздани. Нещо като шотландски бойци, но съхранили свободата и богатствата си.

— Това последното ми е трудно да си го представя, но май схванах картинката.

— Освен другото, залагат много на физическата издръжливост и сила. Днес, когато вече не могат да демонстрират уменията си на бойното поле, го правят чрез спортни игри. Лов, борба, поло, бой със слонове, колене на прасета — такива неща. Докато си там, накарай някой да ти покаже арсенала си — гледката е неповторима. Е, случи се така, че очарователният навик на Първи номер да демонстрира силата си чрез бой с пантери му изигра лоша шега.

— Не може да бъде! Как са позволили на престолонаследника да прави подобни неща!

— Всъщност не е толкова опасно, колкото звучи. Не ми е приятно да го кажа, но истината е, че той сам си го е просел. По негова заповед в двора на двореца била инсталирана голяма клетка, където държал черна пантера. Животното било с отрязани нокти и зашити челюсти. Всяка сутрин слизал и се биел с нея, от което придворните изпадали в див възторг. Имал навика да тренира с пантерата по този начин, а щом се насити, да я хвърля зад оградата на слоновете, за да не забравят да тъпчат.

Джо стисна устни в отвращение, но не каза нищо.

Джордж продължи, но вече не толкова жизнерадостно.

— Един ден великият боец станал от леглото си, казал си утринните молитви, взел си обичайната доза опиум за сила и смелост и слязъл за традиционната си битка с пантерата преди закуска. Работата е там, че този път пантерата спечелила. През нощта някой сменил обезвреденото животно с млад и изключително свиреп екземпляр, който не играел по правилата. И разкъсал боеца на парчета.

— Ужасяващо! — промърмори Джо. — Установи ли се виновникът?

— Не ми се вярва да са правили някакви сериозни разследвания, но имало наказания. Шефът на лова и всичките му подчинени изчезнали вкупом и оттогава никой не е чувал нищо за тях. Предполага се, че са били екзекутирани тихомълком.

— Клод Вивиан нищо ли не знае по въпроса?

— Явно не. Още чакам доклада му.

Нещо в тона на Джордж направи впечатление на Джо. Вече го познаваше достатъчно добре, за да умее да улавя и неизречените му мисли. Явно е време да се маха от Индия! Неохотно и едва ли не с негодувание, продължи в посоката, накъдето го водеше Джардайн.

— Може ли да се има доверие на Вивиан? Както вървят нещата в Ранипур, май ще ви е нужен доверен човек там. Регентството е сериозна работа. Изисква се умел и верен поданик на империята, готов да вложи сериозни усилия за даден период от време… Такъв ли е Вивиан, сър Джордж?

— Висококвалифициран служител. Талантлив… усърден… амбициозен, бих казал. Но все пак разбираш, че предпочитам да разполагам с един непредубеден чифт очи, които да следят нещата отблизо. Искам да знам какво впечатление ще си изградиш за него, Джо. Това е другата причина, поради която те пращам там, момчето ми. Ако можеш, разбери какво наистина става в Ранипур. Гледай на задачата си като на ловно мероприятие. Намираме се в джунглата, от всеки храст ни дебне невидима опасност, от време на време откъм дърветата се чува предупредителен вик. Какво ще направиш? Ами, доверяваш се на вика и проверяваш дали оръжието ти е заредено. После се притаяваш и се взираш да видиш какво ще излезе от шубрака. Хайде да вървим на обяд, а после може и да постреляме.

Обърна се към Джо и го изгледа от упор.

— В Ранипур със сигурност са се появили човекоядци, момчето ми, един от тях определено е на райета и ходи на четири крака. Но е твърде вероятно да има и друг, който кръстосва коридорите на двореца изправен на два крака. Внимавай, Джо!

Да пътува в първа класа на индийските железници доставяше на Джо истинско удоволствие. Харесваше удобните тапицирани черни седалки с копчета и кофата с лед, в която се изстудяваха десетина бири „Индия — светло“, силни и пенливи; обичаше да наблюдава как етикетите се отделят от бутилките и един по един отплуват. Надаваше по едно ухо на веселото бърборене на Едгар и беше доволен, че има възможност да избяга от Симла.

Пристигнаха на гарата, откъдето имаше връзка с частната железница към Ранипур, късно следобед.

— Сбогувай се с удобствата — предупреди го Едгар. — Тук се качваме на теснолинейката, наречена от местните „Експрес — Слънчев удар“. Колко пъти повдигах въпроса пред Удай, ама той нали не пътува с влак, не може да разбере мъките на простосмъртните. Надявам се някой от благородниците, дето все пак пътуват с теснолинейката, също да му е подметнал. — Надигна се и изгаси цигарата си в дълбок пепелник. Джо застана до него и погледна през прозореца.

— Ето го могъщия щат Ранипур!

— Могъщ ли? Може ли да се нарече могъщ? — попита Джо.

— Е, разбира се, всичко е относително. За някои сигурно е проспериращ, за други — успешен, за трети — необезпокояван.

— Но с минало, белязано с кръв.

— Да, вярно е, а допускам, че и бъдещето му ще бъде кърваво.

Джо го изгледа изкосо.

— Зловещи думи. Да не би да чувам прародителските гласове, които вещаят война?

През руменото лице на Едгар премина непривичен израз на колебливост и той направи кратка пауза, преди да продължи.

— Не бих се изразил по този категоричен начин, но ще ти отговоря на въпроса, когато разбера причината. Имам предвид, когато стане ясно защо всъщност ме извика Удай. Знам го аз, стара лисица е той!

Навън ги посрещна непоносима лятна жега.

— „Експрес — Слънчев удар“ — разбирам какво имаш предвид!

На съседен перон ги очакваше теснолинейката, обвита в облаци пара, с пищяща свирка.

— Имаме само час път — подхвърли Едгар. — Все някак ще издържим. Щом другите хора издържат…

Но не се наложи да пробват. Докато прекосяваха плаца пред гарата, към тях полетя огромна бяла кола, сподирена от пелени прахоляк.

— Ха! — извика доволно Едгар. — Каква чест! Изпратили са ролса! Чудя се заради кого — заради мене или заради тебе?

— Не вярвам причината да съм аз — рече Джо. — Все пак Удай Сингх не знае за пристигането ми. Или греша?

— Драги приятелю, явно изобщо не си започнал да опознаваш нашия домакин, щом смяташ, че не знае кой идва и кой си отива, кого да очаква или да не очаква, и кой какво носи в багажа си!

Джо се сепна, сетил се за тъмния метален силует на пистолета си, скрит между ризите. Надяваше се да не е забравил да си заключи куфара. Проследи с тревожен поглед как багажът му, наред с багажа на другите пътници, бива прехвърлен с индийско усърдие от влака на теснолинейката. За момент съжали, че не остави пистолета втъкнат в колана си въпреки риска да му е неудобно. Върна погледа си върху ролс-ройса „Фантом“ със свален гюрук и огледа по-подробно двете фигури на предните седалки.

До шофьорското място се возеше индиец с елегантна, макар и прашна униформа на шофьор. Беше гологлав и рошав. Щом колата заби рязко спирачки пред очакваните гости, човекът се вкопчи с две ръце в дръжката пред себе си, за да запази равновесие. Зад волана седеше елегантна фигура. Дръпна ръчната спирачка и скочи да посрещне Джо и Едгар. Видя се сиво-кафяв панталон и бяла риза. Под сваления шофьорски каскет — взет назаем — плисна искрящ водопад от руси коси. Жената плесна каскета в коляното си, за да го изтупа от прахта.

— Едгар! Чудесно е, че те виждам пак. — Тонът й беше по-скоро официален, отколкото приятелски; вниманието й се насочи към Джо с една идея по-бързичко, отколкото повеляваше учтивостта. — А това сигурно е твоят англичанин, полицаят? Ченгетата най-сетне се усетиха да те държат под око, а? — Огледа Джо с неприкрито одобрение, изражението й бе станало игриво и сърдечно. — Късметлия си ти, Едгар!… Леле! Ако вече не бях омъжена, не знам какво щях да направя, господине!

— Здрасти, Маделин! — поздрави я кисело Едгар. — Да ти представя своя приятел и колега, капитан Джоузеф Сандиландс. Джо е изпратен в Индия от Скотланд Ярд. Джо, Маделин Мърсър, по баща, а понастоящем първа съпруга на Притви, втория син на Удай. Да му се не види, Маделин, какво си намислила? Продължаваш с опитите да изненадваш, разстройваш и обезпокояваш? Както знаеш, това няма да се понрави на Удай. — Едгар направи театрален жест към хората, които започваха да се тълпят около ролса. — Доволна ли си от резултата — събра ги около себе си, кой от кой по-достоен… всичките ли ще ги пробваш? — Саркастичният тон на Едгар накара Джо да се почувства неловко. Със свито сърце очакваше подобаващия отговор на Маделин. Тя обаче пропусна заядливата забележка покрай ушите си, усмихна се пленително и протегна горещата си, лепкава ръка, за да се здрависа с Джо.

— Здравей, Джо, добре дошъл в Ранипур. Аз съм Мади. О, и още нещо — не съм „първата съпруга“ на Притви — аз съм единствената.

Двамата с Едгар явно не питаеха особено топли чувства един към друг и Джо си каза, че вероятно е разбираемо. Бидейки верен на принца, Едгар естествено би трябвало да споделя разочарованието на Удай от необичайния избор на съпруга на сина му. А и Джо подозираше, че Едгар изпитва вътрешно недоверие към всяка жена, която не отговаря на представата му за ролята на жената в обществото — било то британка или индийка.

А това е проява на консервативно мислещ човек, рече си Джо, който хареса жената от пръв поглед. Беше симпатична, дори красива. Първото впечатление за младост и невинност, което внушаваше блестящата й руса коса и раздалечените кафяви очи, биваше опровергано от плътни прави вежди, интелигентна физиономия и решителна брадичка. Определи възрастта й на около двайсет и пет — може би година-две по-млада от него.

— Никога не съм карал ролс — подметна Джо, за да отклони вниманието им от взаимната демонстрация на не особено топли чувства.

— Ами ако искате, покарайте на връщане — предложи Маделин, без да се замисли.

— Благодаря, но не ми се ще да забия колата в някоя смокиня. Нямам богат опит с моторни превозни средства. По ме бива с конете.

— И да я блъснете, няма да е голяма беда. Свекър ми има още девет такива.

Неодобрение ли долови в монотонното й американско провлечено говорене?

— Ако искате, мога да ви дам някой урок. Много съм добра, ще видите.

— Бащата на Маделин е бил автомобилен състезател — обясни Едгар. — Предал е на дъщеря си своите умения — както и скромността си.

Неодобрението му си личеше отдалеч.

Докато разговаряха, шофьорът бе взел ръчния им багаж и го бе натоварил в колата. Сега стоеше до шофьорската врата.

— Е, добре, Гопал, давай! Стигат ти толкова силни усещания за един ден. Ти ще караш на връщане — рече Маделин. — Сядай отпред, Едгар. Аз ще си бъбря с твоя колега и приятел отзад и ще му разказвам за Ранипур. — Усмихна се широко на Джо. — Всичко ще му разкажа. Ще вдигнем завесата над Раджпутана! Макар че навярно трудно ще разваля някои от впечатленията, които Едгар вече ти е създал. Мъжкият поглед към Ранипур едва ли може да се сравнява с женския.

Настаниха се на кожената седалка и лъскавото возило се плъзна гладко напред.

„Само дразни Едгар“, помисли си Джо в паузата, докато Маделин мълчеше, и той успя да разгледа околността, необезпокояван от чужди коментари. Озърна се с жаден поглед. Пустинните пейзажи отстъпваха пред овощни градини и обработени ниви; покрай колата се нижеха лехи царевица, просо и други непознати за Джо култури. Тук-там сред култивирания пейзаж се виждаха „джангали“, което според обяснението на Едгар означавало необработени земи; имаше и селца със сламени къщурки, сгушени под вековни смокинови дървета, под безжалостното небе оряха волски впрягове, които кръстосваха като че безразборно.

Насред сушавата местност Джо с удоволствие забеляза задрямали резервоари с вода и тук-там по някоя работеща сонда — доказателства за напоителна дейност. Навсякъде работеха хора, мъжете се открояваха на сиво-кафявия фон в бели дхоти и ярки тюрбани в жълто и пурпурно.

В едно селце по пътя се наложи да спрат за малко заради сюрия момичета, пъстри като райски птици в саритата си, щедро напръскани в розово, наситено зелено и жълто. Те се заливаха от смях, бърбореха и Джо беше сигурен, отправяха остри забележки към чужденците в лъскавата бяла кола; не след дълго отминаха, понесли тежки бакърени делви с мляко на главите си, изопнали гърбове, гъвкави и грациозни.

Джо беше очарован.

— Много са красиви! — отбеляза.

— Селянки — махна с ръка Маделин. Изгледа Джо с престорена сериозност и додаде: — Ако си ценител на женската красота, в двореца ще откриеш достойни екземпляри. Е, поне доколкото ти е позволено да ги видиш… понеже най-ценните си остават зад пардаха9.

— Чувам, че господарят не е почитател на пардаха. Това е могулска традиция, нали? Не раджпутска?

— Така е. Раджпутите са я възприели от своите завоеватели, могулите. Този начин на живот е бил модерен. Предполагам, че жените са свикнали с него и повечето от обитателките на двореца няма да се съгласят да го променят, дори ако им дадете възможност за избор… И за да съм справедлива спрямо Удай, трябва да призная, че той им е дал такава възможност. Първата и втората му съпруга стоят плътно зад параваните на зенана. Откакто са женени, не ги е зървало друго мъжко око, освен на собствения им съпруг. А преди това са ги виждали само братята им. Представяте ли си! През целия им живот са ги пазели евнуси, били са в компанията на други жени, повечето от които не понасят и с които се карат и клюкарстват по цял ден. Главните им теми за разговор са коя е получила най-скъп гердан и колко пъти е спал господарят им с тях през месеца. Това живот ли е! — Маделин вдигна демонстративно рамене. — Нямам нищо общо с тях. За мен те не съществуват. Не съществуват за света!

— Доста тесногръдо и невежо становище, ако мога така да се изразя — изръмжа Едгар. — Нейно височество номер едно и Нейно височество номер две са много интелигентни жени, които не само ръководят зенана с желязна ръка, но теглят конците и на събитията в светския живот. Особено Нейно височество номер едно, чието влияние е изключително голямо. Всеки, който си затваря очите пред този факт, определено е глупав.

Маделин забели очи и въздъхна.

— А какво ще кажеш за Нейно височество номер три, ако съществува такава титла? — намеси се Джо незабавно, преди Маделин да има време да се озъби в отговор.

— Принцеса Шубхада? — Маделин замълча за момент, обмисляйки думите си. — Познавам я съвсем бегло. Не бих казала, че сме неразделни. Аз съм американка и се занимавам с авиация. Тя е индийка и си пада по лова. Получила е образованието си в Англия и поддържа близки отношения с висшето общество и кралското семейство. Да я бяхте видели как се пъчи пред Уелския принц, който ни посети миналата зима. — „О, Еди, скъпи! Помниш ли онова соаре у Бъфингтън-Кодсуолоп по време на «Хенли Уийк»10? Пого така се пльосна във водата! Направо реших, че се е удавил, като го метнахме в Темза!“

Интерпретацията й на аристократичния жаргон беше обезоръжаващо добра.

Джо кимна със сериозен вид и отвърна в същия дух.

— Супер каскада! Горкичкият Пого! Май е прекалил с пинк-джиновете11 на палубата!

Маделин се изкикоти и го стисна за лакътя.

— Върхът си! Така де, разбра ме — имах предвид, че с госпожата наистина нямаме много общо помежду си. Нейният естествен амбианс, както би се изразила тя, включва игрището за поло; докато аз се чувствам най-добре на летателната площадка. „Хърлингам“ да отиде в Кити Хок? Точно никога!12

Пътят се изкачваше все по-нагоре и от време на време мярваха теснолинейката, която пухтеше зад тях.

— Как се казват тези хълмове? — попита Джо.

— Навлизаме в полите на Аравалите — посочи Едгар през рамо. — Извора на богатството на Удай. Тези невзрачни, за да не казвам откровено грозни, сурови голи възвишения са златни мини. Всъщност не само това, там има големи залежи от скъпоценни камъни. Намират се всякакви минерали — от оникс до най-чист изумруд. От поколения насам в хазната на Ранипур са се изливали тонове скъпоценности. Градът е кацнал ей там горе. Надморската височина не е кой знае каква, но е достатъчна, за да се усети известно захлаждане. А сега бъди готов — зад следващия завой ни чака изненада!

В далечината изплува приказният дворец на Ранипур. От двете страни на разкошен портал се издигаше висока скала от обработен, дялан и гравиран розов камък, която още по-нагоре и в дълбочина преливаше в каскада от балкони и павилиони, в градина, купол и храм, всичко това увенчано с тънки като игли кипариси, изопнати като на стража. В полите му вреше и кипеше градче с боядисани в бяло и бледосиньо къщи. Джо беше искрено възхитен. Без допълнителни инструкции колата отби и шофьорът дръпна ръчната спирачка.

— Хиляда стаи! — обяви Едгар. — Удай твърди, че е влизал във всичките, ама лично аз се съмнявам.

— Кой живее в тях? — попита Джо.

— Повечето се използват само в специални случаи. Удай за нищо на света не би живял там. След минута ще видим и Новия дворец. Кралското семейство е многобройно. Лели, чичовци, синове и дъщери и накрая, разбира се — съпругите. Всяка от тях си има апартамент. Отделните апартаменти имат пълен набор от слуги, а ако вляза в подробности, бих казал, че всеки от тези слуги на свой ред си има слуги. При последния военен поход, на който се вдигна Ранипур, всеки воин бе придружаван от двама оръженосци. За да поддържаш подобен многочислен антураж, ти е нужна доста голяма къща, като се има предвид, че трябва да им осигуриш храна, подслон и тъй нататък. Зад стените на двореца живеят над три хиляди човека, като всеки от тях полага изключителни усилия да запази своя сан и величие, поради което се ширят кавги, сплетни, лакомия, не бих се изненадал да има и кражби, заговори и кроежи… Ще се съгласиш, че звучи отвратително, но като цяло съм убеден, че си прекарват добре. Е, не бих казал, че е точно по мой вкус.

— И аз едва ли бих се чувствал на място в подобна обстановка — заключи Джо.

— За себе си мога да го твърдя с абсолютна сигурност — увери ги Маделин.

Едгар сякаш не я чу.

— Удай също невинаги е доволен от това положение на нещата. Утре ще ти покажа парадните апартаменти. А междувременно започвам да си мисля, че с удоволствие бих взел една баня. — Обърна се към Маделин: — Да вървим, а?

— Добре. Но преди това се подгответе за още една изненада! — отвърна тя. — Подготвили сме ви посрещане — в тексаски стил!

Посочи небето над гладките, разпрострени нашироко възвишения, които ги деляха от града и двореца. Горе във висините кръжеше малък самолет. Пилотът явно също ги забеляза, направи обратен завой и полетя към ролс-ройса с шеметна скорост. Пикира ниско и всички в колата инстинктивно се приведоха, а търбухът на самолета мина на косъм от главите им, вдигайки огромен облак прах. Джо примигна срещу слънцето и видя как посрещачът се отдалечава на запад зад гърба им. Машината беше двуместна, предната седалка беше празна, а пилотът им помаха от задната.

— Кой е този, по дяволите? — извика Джо, стреснат.

— Най-добрият пилот в цяла Индия и цяла Америка, а и в целия свят — отвърна с гордост Маделин. — Капитан Стюарт Мърсър, бивш пилот от американската ескадрила. И мой брат.

— Твой брат ли? Какво прави в Ранипур?

Маделин не откъсна поглед от малкия „Къртис Джени“, който подхвана серия от въздушни каскади. — Да ви кажа право, още не знам със сигурност в кого се влюби Притви — в мен или в Стюарт — отвърна с усмивка тя. — Запознахме се на една летателна площадка, така де, по-скоро пасище… В Щатите. Двамата със Стюарт правехме различни номера във въздуха. След представлението Притви дойде зад кулисите, ако мога така да се изразя. Въртим, тоест въртяхме, семеен бизнес. Да си чувал за „Еърдевилс“?

Джо кимна. Ето каква била работата, значи: Маделин беше не просто танцьорка, тя танцуваше върху крилото на самолет и работеше в летящ цирк! Дали сър Джордж нарочно не доуточни това? Джо беше чувал за доста номера, изпълнявани в летящи циркове, дори бе виждал някои от тях в Европа. Самоубийствено дръзките подвизи на тези изпълнители го оставяха без дъх. Младите пилоти, повечето от които оцелели във войната, след края й изведнъж се озоваваха в един глупав и неблагодарен свят, неспособен да оцени техните качества. Тези хора се нуждаеха от препитание, а това, което умееха да правят най-добре, бе да летят. Така че не след дълго започваха да осъзнават, че уменията им осигуряват забавление на тълпата. Хората бяха готови да си платят, за да видят изпълненията им. Някои дори бяха готови да дадат пари, за да се повозят на самолетите им. Джо потръпна при тази мисъл. Но с течение на времето публиката свикваше с номерата им и започваше да се отегчава. И те биваха принудени да измислят още по-дръзки и рисковани номера, за да задържат вниманието на зрителите. Рисковани скокове, полети сред водите на Ниагарския водопад, мятане от движеща се кола върху нисколетящ самолет, дори прескачане от един самолет на друг във въздуха — всичко това бе изпробвано с едничката цел да се печелят пари. Някои от тези безразсъдни смелчаци наистина натрупаха състояния, но повечето едва свързваха двата края, а немалко заплатиха дързостта с живота си.

— По времето, когато Стюарт се прибра от фронта, самолетите се продаваха за по шестстотин долара парчето. Има колкото щеш. Навсякъде из Щатите. Военните с радост се разделяха с тях. Резервни части също се намираха без никакъв проблем. Така че брат ми си купи два самолета, единия го разглоби на шайби, направи машината, която му трябваше, и така подхванахме бизнеса. Татко ни помогна в техническата част, но скоро аз навлязох достатъчно навътре в нещата, за да го правя и сама. В резултат сега мога не само да танцувам върху крилата на самолет, но и да го пилотирам и да го поддържам. — Маделин изрече всичко това с гордост и с известна доза предизвикателност.

Джо предположи, че вероятно се е сблъсквала с доста сериозни критики от страна на мъжете заради нетипичните си за една дама занимания. Поведението й му показваше съвсем красноречиво, че повече не й се спори по този въпрос. Джо беше очарован от новата си позната. Маделин Мърсър беше крайно нестандартно и привлекателно създание. Нищо чудно, че е привлякла и задържала цялото внимание на сина на махараджата. Успя да откъсне очи от усмихнатото и словоохотливо момиче до себе си и погледна пак към пилота, който изпълняваше непознат за него номер.

— Досега мислех, че полицейската професия е опасна — заключи. — Но в сравнение с това си е направо детска игра!

— Е, има си своите рискове, но е по-благонадеждно, отколкото да разнасяш въздушната поща — увери го Маделин. — И е за предпочитане от контрабандата на алкохол през мексиканската граница. И това сме правили, преди да напуснем Щатите.

— Да разбирам ли — усмихна се Джо, — че двамата с брат ти сте били с единия крак отвъд закона, когато сте напуснали родината си?

— Ами, в известна степен… Имаше например изявления от сорта на „младият капитан Мърсър, смел въздушен ас с двайсет унищожени вражески самолета, отбелязани върху корпуса на самолета му, прие предложението да стане личен треньор на зет си и го последва в Ранипур. Говори се, че Притви Сингх, вторият син на махараджата, добре известен сред представителите на световния хайлайф, държи в конюшнята си най-малко десет аероплана, които умее да пилотира.“ — Маделин явно цитираше вестникарска статия. — Ей, вижте го какво прави!

Джо се престраши да погледне. Самолетът се носеше над главите им с корема нагоре, а пилотът им махаше жизнерадостно с ръка. Не — махаше им с две ръце!

— О, боже! — възкликна Джо.

— Виж, това вече е опасно — заяви гордо Маделин. — На тия дженита не може да се има вяра! Понякога в такова положение моторът засича и хоп — ето ти проблем! По принцип не са предназначени за каскади, но освен добър пилот Стюарт е и прекрасен механик, така че направи някои подобрения, за да задоволи изискванията си и сега тази машинка изпълнява всяко негово желание. Ето, пак се започна!

Докато самолетът се изкачваше все по-нагоре по спирала, пилотът хвърляше след себе си лъскави гирлянди, които блестяха на слънцето и се стелеха плавно над нивята.

— Това вече е посрещане по източен маниер — обясни Маделин.

Едгар успя да хване една гирлянда и я разгледа по-подробно.

— Златна ли е? — попита.

— Разбира се — отвърна Маделин.

— Хм… и на каква височина смята да се вдигне? — попита нервно Джо, докато гледаше как пилотът продължава да се отдалечава нагоре в небето и да сее гирлянди.

— О, той едва сега започва — успокои го Маделин. — Преди две-три години Стюарт направи опит да подобри рекорда за височина. Продължава нагоре, докато остане без гориво, след което се спуска по инерция. Покри 25 000 фута13, не му достигна съвсем малко, за да подобри рекорда. Но един ден и това ще стане.

Наблюдаваха в мълчание, зяпнали, с нарастващо напрежение.

— Добре, Стю, стига толкова, справи се чудесно… схванахме ти идеята — промърмори Маделин на себе си, но думите й не убягнаха на Джо.

Сякаш чул я, пилотът прекрати изкачването си, изправи самолета и се спусна стремително.

— Ами сега какво прави? — попита Едгар.

— Лупинг — обясни Маделин. — Никога ли не сте виждали лупинг?

Носът на самолета се вдигна рязко, крехкият корпус го последва с мъка, двигателят изрева възмутено.

Внезапно Маделин ахна и Джо я погледна. В мига на максимално усилие, по средата на лупинга, самолетът внезапно спря да се издига. Носът му падна и машината застана в хоризонтална позиция. После двигателят спря.

— Това пък защо го прави? — попита тя по-скоро себе си. — Не се бяхме разбрали за подобно нещо!

За ужас на Джо, самолетът полетя рязко надолу. Това не беше плавно, пресметнато спускане.

— Ще се разбие! — изкрещя полицаят, но веднага съжали за реакцията си.

На лицето на Маделин бе изписана тревога, но тя отвърна с увереност в гласа:

— Не и този самолет! Не и този пилот! Сигурно е някоя нова каскада, която е решил да изпълни специално за нас. Иска да ни изплаши! Това си му е в стила. Е, стига вече, Стю! Намали скоростта!

— Но двигателят не работи — обади се Едгар. — Как ще намали скоростта! Идиотът му с идиот — този път закъсня!

Маделин се нахвърли срещу него.

— Да, бе, като те слушам, си голям спец по самолетите. При тези бракми двигателят може да е вън от строя и пак можеш да ги приземиш. Знам го от личен опит!

Но Джо забеляза, че Маделин скочи от колата и се затича към самолета на брат си. Успя да я догони с няколко крачки и я сграбчи за раменете.

— Няма да му помогнем, ако му се мотаем по пистата за кацане! — изкрещя той. — Хайде, Мади, да се връщаме. — Но застинаха по местата си, един до друг, никой не можеше да помръдне, докато самолетът продължаваше неизменното си и неумолимо спускане. Секунда преди самолетът да се разбие, Джо сякаш видя как пилотът се бори отчаяно с приборите. Сблъсъкът стана недалеч от мястото, където стояха двамата.

Корпусът се разцепи, крилата се намачкаха, опашката се откъсна и остана някъде назад, провлачиха се жици. Машината, на която Джо се бе възхищавал допреди секунди и си бе представял като изящно водно конче, се беше превърнала в купчина отломки.

Едгар се спусна покрай тях.

— Мамка му, Джо, размърдай си задника, мой човек! Може да е жив! Маделин, ти стой тука!

Хукнаха към разбилия се недалеч самолет с една и съща мисъл в главите.

— Резервоарът! Ще успеем ли да го измъкнем, преди да се взриви?

Джо стигна пръв. Хвърли се към пилота, който беше полегнал настрани на мястото си, облян в кръв; по корпуса на самолета също течаха червени струйки. Джо стисна Стюарт под мишниците и го задърпа. Беше наясно, че подобни действия могат да доведат до допълнителни увреждания на натъртеното му и изпотрошено тяло, но знаеше, че никой пилот не би искал да рискува да остане в горящ самолет. По-добре да изтеглиш пострадалия на безопасно разстояние, дори с риск да увредиш фатално някой крайник, помисли си Джо и дръпна с нови сили.

Тялото помръдна с инч-два. Хубаво, значи поне няма нещо, което да го държи вързан в кокпита. Но точно над главата на пилота се беше спряло едно от счупените крила, така че Джо нямаше как да довърши маневрата. Тъкмо се канеше да изругае, когато крилото се надигна със скърцане, Джо се обърна и видя Едгар, аленочервен от напъване, да повдига тежкото дървено крило, за да освободи място. Джо успя да измъкне тялото, като внимаваше да не се спъне в увиснали кабели и изпокъсани материали, Едгар хвана пострадалия за краката и двамата с общи усилия успяха да го отнесат на безопасно разстояние от катастрофиралия самолет.

— Мъртъв ли е? — попита Едгар.

— Трудно е да се каже с този костюм — измрънка Джо. — Да му махнем шлема и очилата. — Вгледа се напрегнато в младото лице, потънало в прах, от носа и устата бликаше кръв, но като че ли живот нямаше.

Маделин се хвърли между двамата, повтаряйки името на брат си. Задъхана и разстроена, тя ги разблъска и с опитни движения се зае да разкопчава шлема и очилата.

— Внимателно! Не бързай! — предупреди я Джо. — Може да има наранявания по главата.

Тя свали кожените атрибути и остана смълчана пред тялото. Скована от ужас, се отпусна на колене, без да откъсва поглед от мръсното лице. Внимателно го погали по бузата. Втрещен, Джо видя как очите на пилота потрепнаха, ръката му се надигна към Маделин, след което се отпусна безжизнена. Жената стоеше на мястото си все така неподвижна и безмълвна. Джо си помисли, че дори при тези извънредни обстоятелства в поведението й се долавя нещо необичайно. Да не би да е изпаднала в шок? Как да й помогне? Погледна я колебливо, в очакване да получи някакъв знак от нея.

Накрая Маделин изрече една дума.

— Притви!

После отметна глава назад и зави от болка и ярост.

Воят й бе заглушен от взривилия се резервоар на самолета. С грохот, който отекна в тъпанчетата на Джо, целулозната обвивка на корпуса се възпламени и във въздуха се стрелнаха огнени кълба. След броени секунди остана само опушеният скелет на самолета. Пожарът се разрастваше светкавично и миг след като пламъците облизаха смърчовата конструкция и натрошените парчета дърво, те също вече горяха. За ужас на Джо, Маделин се втурна към самолета. В главата му за кратко се спря мъчителният спомен за раджпутската традиция жените да се хвърлят върху погребалните клади на мъжете си. Спусна се подире й и успя да я дръпне за ръката. Тя се извърна към него.

— Опашката, Джо! — изкрещя. — Можеш ли да я изтеглиш встрани! Не бива да позволим да изгори!

Той изведнъж осъзна какво му говори и се хвърли като обезумял към самолета. През облаците черен дим мярна опашката, която беше останала на няколко фута зад корпуса и още не се беше запалила. Докато тичаше, разкъса сакото си и го вдигна пред себе си като шлем, който да го предпази от горещината и гъстия дим. Грабна за най-близкия край опашката, която вече се беше нажежила почти нетърпимо, и успя да я издърпа встрани. Отзад се проточиха разкъсани жици.

Когато се отдалечи на безопасно разстояние, Джо се изправи, задъхан и задавен, свръхнагорещеният въздух пареше в дробовете му. Обърна се да погледне Маделин. Около неподвижната й трагична фигура се стелеха потънали в сажди жалки останки от празнични гирлянди. Като призрачни конфети, помисли си мрачно Джо, но не за булка, а за вдовица.

Пребледняла и ококорена, Маделин пристъпи към него. Беше успяла да се овладее и вече държеше ситуацията под контрол. Макар и с неистово усилие, съумя да запази гласа си спокоен.

— Би ли направил един оглед, капитане?

Джо вече подозираше, че катастрофата, на която бяха станали свидетели, не е нещастен случай. Фактът, че Маделин се обърна към него по чин, потвърди мнението му. Не разбираше много-много от самолети, но беше слушал с удоволствие и интерес безкрайните истории на командира на ескадрила Фред Мор-Симпсън, с когото бяха гостували заедно във форта Гор Катри14 на Северозападната граница. Дори веднъж-дваж се нави да се качи в самолета му и нямаше да забрави ужаса си, когато Фред му демонстрира с дяволита наслада какво означава загубване на скорост на височина 5000 фута над Хайберския проход.

Горе-долу беше наясно какво се иска от него. Коленичил в пясъка, издърпа усуканите стоманени жици, свързващи командното табло в кокпита с хоризонталните стабилизатори. Взе двата края, обърса пясъка и ги огледа внимателно.

Отвърна на молбата на Маделин сдържано и професионално.

— Наблюдението ми показва, че и двата контролни кабела са скъсани. Доколкото мога да преценя с просто око — разбира се, за да съм сигурен, ще трябва да огледам и с лупа, — ми се струва, че няколко жилки от кабела са били прерязани. Срезът е съвсем гладък, вероятно направен неотдавна. Две… не, три жилки са оставени непокътнати. Предполагам, че те са се скъсали във въздуха, когато са били подложени на натиск при изпълнението на лупинга, след който самолетът се разби. Вижда се, че на мястото, където е станало скъсването, краищата на тези жилки са опънати и назъбени.

Присвила устни, Маделин слушаше напрегнато и се взираше в кабела.

— Какви са шансовете подобно нещо да стане случайно? — попита Джо.

— Случайно ли? Абсурд! По никакъв начин! — отвърна категорично Маделин.

Изпълнените й с отчаяние кафяви очи се втренчиха в него.

— Съпругът ми е бил убит, капитане.

Бе късен следобед и слънцето бавно прилягаше над изваяната шуплеста фасада на Стария дворец, върху розовия пясъчник танцуваха приказно красиви светлини и сенки — ефект, който при други обстоятелства би изпълнил Джо с възхита. Преминаха през портата на необятния двор и спряха пред официалния вход. Джо се возеше на задната седалка на друг ролс-ройс, този път в компанията на Клод, който връчи коня си на един коняр и придружи госта. Щом автомобилът спря, към тях се приближи едър индиец с внушителен вид.

— Да ви запозная с Говинд — обърна се резидентът към Джо. — Той ще ви отведе до апартамента ви в Новия дворец. Говинд ще се грижи за вас по време на престоя ви тук — вашият кхидаматгар, тоест личният ви прислужник. Разбира се, той е раджпут и знае всичко, което има да се знае за двореца. Английски говори по-добре от мен и вас, свикнал е с европейските порядки; винаги придружава Нейно височество в пътуванията й до Европа, преминал е съответно обучение в херцогски дом.

Говинд кимна и се усмихна. Имаше буйни черни мустаци и беше облечен в искрящо бяла униформа с безукорен жълт тюрбан. Джо внезапно се почувства адски мърляв и скапан.

— Може би най-напред ще се изкъпете? — додаде Клод, сякаш прочел мислите му. — А след това очаквам писмения ви доклад, ако, разбира се, не ви се стори твърде трудоемко. После ви каня на вечеря с отбрани гости. Стига да имате сили, естествено! Нейно височество, с оглед на трагичните събития, няма да се присъедини към трапезата — поне така предполагам. Всъщност тя по принцип рядко вечеря с гостите поради религиозни съображения. Обикновено ги приветства и изпива по питие в тяхна компания, ала днес… Но знае ли човек? Ще импровизираме, Сандиландс, става ли? Е, доскоро. И приятна баня!

Понечи да тръгне, но се спря.

— Между другото, обикновено носим бели вратовръзки… — додаде непретенциозно.

Във въздуха увисна незададеният му въпрос.

— То се знае, не съм и очаквал друго — отвърна сърдечно Джо. — Не се тревожете, сър, все пак изкарах цял месец в Симла. Не съм чак толкова далеч от тези неща. В багажа си съм предвидил дори сако за снукър — довери му той. — Черно кадифе. С ширит по реверите! По настояване на сър Джордж.

— Боже мой! Скрийте го някъде! — възкликна в отговор Вивиан.

— Точно това възнамерявах да сторя.

— Шегата настрана, Сандиландс — двамата с вас сме горе-долу един размер. Ако ви дотрябва нещо, само кажете на Говинд.

Джо простена. Изнервено дванайсетгодишно хлапе кръстосваше двореца, въоръжено с личния пистолет на капитан от полицията. При това оръжието не беше празно, както мислеше Сандиландс, а заредено с осем смъртоносни куршума. Джо си представи как би коментирал това сър Джордж, ако разбереше. Да предположим, че малкият отиде директно в зенана с новата си играчка и реши да въздаде справедливост сред махараните заради заговорите срещу майка му. Като лисица в кокошарник, той ще може да убие, когото си пожелае.

Джо се опита да прогони от главата си тези ужасяващи, но не особено правдоподобни идеи. Нещо в това момче му спечели доверието. Не се съмняваше в смелостта му и беше впечатлен от интелигентността и от бързата му мисъл. Може пък Бахадур да му бе казал истината и да бе взел оръжието за лична защита. Е, така да бъде. Предположи, че момчето няма на кого да се довери. Може наистина да го грози смъртна опасност и в крайна сметка браунингът да се окаже единствената му закрила. В такъв случай, въпреки че не беше особено редно, Джо щеше да се почувства щастлив, че му е дал оръжието. Наложи си да се успокои и да довърши тоалета си. Оставаше му само час, за да допише показанията за Клод.

Макар да се чувстваше доста неловко във вечерния си костюм и с обещаната бяла вратовръзка — облекло, издържано в строгите канони на дворцовия етикет, — Джо се настани на писалището, където намери предостатъчно хартия за писане и превъзходна писалка, заредена с черно мастило, и се залови за работа. Думите се лееха с лекота, не пропусна нито една подробност и получи доста добър резултат. Сгъна листа на две, пъхна го в джоба си и след като хвърли виновен поглед на картието, го прибра в другия си джоб, тъй като не знаеше какво друго да го прави, пък и бидейки наясно, че стаята му не се охранява. Позвъни и изчака ескорта, който трябваше да го придружи до трапезарията. Беше си оставил цели десет минути за придвижване.

Докато чакаше, застана пред огледалото да направи последни корекции в облеклото си. Вечерният костюм, ушит по поръчка в Калкута, му стоеше добре, тясното, дълго до кръста сако даваше приятен силует на слабоватото му тяло и дългите му крака. Искрящо бялата му риза и вратовръзка подчертаваха тена на лицето му, придобит след почти година живот под палещите лъчи на слънцето.

Още малко и съвсем ще заприличам на местен, помисли си и понамести вратовръзката. Е, с тези очи — едва ли. Светлосивото не бе характерен цвят за очи на индиец. Ха! Наистина приличаше на боен слон!

Почувства се гузно, когато се улови да мисли как ли ще го възприеме Маделин, като го види в този вид, без пластовете прах и пот. Веднага след това си напомни виновно, че никой няма право да очаква от нея — и как иначе — да се появи на вечеря броени часове след смъртта на съпруга си.

Фигурата на Говинд, която му вдъхваше успокоение, изплува в огледалото зад него.

— Как ти се струва сакото ми, Говинд? — попита Джо. — Надявам се не е много крещящо?

Индиецът го огледа за момент.

— Всичко е перфектно, сахиб. Точно според регламента. Може би кърпичка?

Излязоха и се върнаха по обратния път към Стария дворец.

— Тази вечер приемът ще бъде в дарбара20 — уточни Говинд. Гласът му се сниши и прозвуча по-сериозно: — Дворецът, всъщност цялата страна, е в траур за младия принц и това ще продължи дванайсет дни. Пристигате в тъжен момент, сахиб.

— Посъветвай ме как да се държа, за да не се набивам на очи — рече загрижено Джо. — Помогни ми, Говинд, не допускай да досадя някому.

— Бих казал, че сахиб притежава чувствителността на слон — усмихна се Говинд и кимна леко.

В първия момент Джо се стресна, после си спомни за почитта, която тези воини питаят към това животно заради неговата интелигентност и благоразумие. Та те живеят, работят и понякога дори се бият редом със слоновете. Така че, разпознал комплимента, англичанинът кимна.

— Погребалната церемония ще се състои утре следобед на самшана — определеното за кремация място край реката. Вие и останалите гости няма да присъствате. Дворецът ще ви предостави изобилие от забавления, докато ние изпълним религиозните си ритуали.

— Разбирам — отвърна Джо, но не беше сигурен, че схваща пълния смисъл на казаното. И бездруго деликатният момент с общуването започваше да му се струва откровено заплетен. — Има ли определени места в двореца и града, които е редно да избягвам?

— Да, сахиб. Траурните ритуали се изпълняват в покоите на жените, където господарят ще се присъедини към махарани, майката на сина му. В зенана ще се разиграят доста трагични сцени, изпълнени със сълзи и рев. Жените ще късат гривните си от мъка над тялото на юварадж, ще го окичват с цветя. Събитията от днес следобед са най-драматични, но Негово височество ще дойде да ви приветства и да изпие по питие с вас, въпреки че е доста уморен и зает, както бихте могли да си представите. Поради това няма да остане дълго. Ще имате възможност да се запознаете с другите гости, както и да се насладите на вкусните ястия. Негово височество се е погрижил да ви осигури прекрасна вечер, където да се запознаете с много хора.

Джо се усмихна с благодарност към този жест на изключително внимание. Работата беше тънка. Той самият вероятно би организирал нещата по подобен начин.

Приближи се до вратата на дарбара, изпълнен с очакване. Беше общителен човек с вкус към добрия разговор. Но в момента беше ужасно гладен и се надяваше аперитивите да не се проточат прекалено дълго. Имаше чувството, че от последното къри, което изядоха с Едгар във влака в Умбала, е минала цяла вечност.

Поверителният им разговор бе прекъснат от приближаващия сър Хектор, който тържествено носеше свещ в златна паничка.

— Останах с впечатлението, че Нейно височество очаква огънче? — подхвана той. — Сигурно се е наложило да се върне към задълженията си на домакиня. Млада дама като нея не би трябвало изобщо да пуши… ще си съсипе гърлото… Сандиландс, ако не се лъжа? Детективът? Вижте, бих искал да поговорим. Служебно… сигурно разбирате… Утре сутрин става ли?

— За мен ще е удоволствие да ви включа в програмата си, сър Хектор — усмихна се Джо.

Настъпи моментът Клод да се покашля дискретно и да привлече вниманието на шестимата мъже и четирите дами, поканени на вечерята. След оттеглянето на махараджата в зенана ролята на домакин се падаше на Вивиан и Нейно височество номер три, която се бе завърнала сред гостите, застана до него, докато той призоваваше гостите да ги последват към трапезата.

Компанията се премести в по-скромна по размери, но не по-малко колоритна зала, където бе сервирана отрупана с кристал маса за десет човека — по европейски маниер. Таванът беше двойно по-висок, горяха свещи и газени лампи, но имаше и електрически полилей, дело на същия дизайнер. Щедрото осветление обливаше множеството сребърни прибори и крехки кристални чаши. Вентилаторите на тавана се въртяха ритмично и в стаята беше ако не хладно, то поне поносимо топло. Илюзията за хлад се подсилваше и от боядисаните в синьо и бяло стени, както и от лъщящата бледа красота на подовата настилка в цвят слонова кост. Джо обиколи с поглед свежата обстановка и си помисли, че ако тези хора бяха съумели да намерят начин за драстично намаляване на температурата, той би си внушил, че се намира насред ледник.

Забеляза, че Клод предложи ръка на Шубхада, което си беше съвсем в реда на нещата, понеже тя бе най-високопоставена сред дамите, следователно би било нормално да заеме мястото в дъното на масата, срещу Клод, който щеше да седи начело. На Джо не му се понрави начинът, по който очите на Шубхада се плъзнаха по не по-изразителното лице на Лоис Вивиан, придружавана от сър Хектор. Дали Лоис не се чувстваше засегната от постоянното пренебрежение в йерархията, от което неизменно страдаше, или пък се бе примирила с високопоставената позиция на съпруга си и със собствената си поддържаща, но сенчеста роля?

Джо прие с благодарност молбата на Маделин да я придружи и веднага се завтече да поеме треперещата й ръка, усетил, че след трите чаши шампанско, които тя обърна почти на екс, ще й е трудно да държи права линия. Настани я на масата (невероятно, дори столовете изглеждаха като изваяни от кристал), огледа се, любопитен да види как семейство Вивиан е успяло да изпълни почти невъзможната задача да синхронизира тази несъвместимо различна група хора. Озова се между Маделин, която седеше от лявата му страна, и Шубхада отдясно и се подготви да прекара една мъчителна вечер. Но най-лошите му очаквания не се оправдаха. Един поглед към изисканите посребрели вежди на сър Хектор, който седеше отсреща му, бе достатъчен, за да схване намека: „Пази се! Иде буря!“, и двамата тутакси се отдадоха на жизнерадостно дърдорене. Маделин скоро потъна в мълчание, отдадена на собствените си мисли, а Шубхада, почувствала, че няма смисъл да й съперничи или да я слага на мястото й, престана да я забелязва и влезе в тона на разговор на заобикалящите я мъже, които се бяха отдали на весели и маловажни светски теми.

Лоис Вивиан седеше отдясно на доктора, точно срещу Маделин. Почувствала се в свои води, тя с лекота подхвана разговор със съседите си, като в същото време не пропусна да даде съответните инструкции на обслужващия персонал посредством дискретни кимвания и жестове. Джо я наблюдаваше тайничко и установи, че тази жена е доста любопитно създание. Стигна до извода, че може би ще му се наложи да преосмисли първоначалното си неблагоприятно впечатление от нея.

Вярно, мястото на първа дама на масата заемаше Шубхада, но не тя, а Лоис се обърна към гостите, докато сервираха ордьовъра.

— Както ще установите, днес ще вечеряме по европейски — обяви тя. — Наскоро Удай нае главен готвач директно от кухнята на хотел „Риц“ в Париж и ние имаме честта да сме първите, които ще пробваме уменията му. Говори се, че е особено изобретателен в приготвянето на дивеч и лично ми обеща, че неговият пушен глигански бут, който ще бъде сервиран по-късно, няма да има равен на себе си. Кога за последен път сте се хранили в „Риц“, капитане? Вероятно ще можете да направите по-безпристрастно сравнение, отколкото тези от нас, които сме нямали път към Европа напоследък.

— Опасявам се, че най-доброто, което бих могъл да предложа, е сравнение с офицерския стол на „Рю Сен Пиер“… Което би било, меко казано, неуместно — отвърна, без да се замисли Джо. — Макар че глиганът, който моят сержант уби в Арденската гора и който опекохме на шиш, не беше лош. А когато поръсихме сухите конски изпражнения, които използвахме за подпалки, с малко бабина душица, печеното придоби един аромат, je ne sais quoi27. Добре, госпожо Вивиан, съгласен съм да бъда жури на глиганския бут.

Разговорът изведнъж се завъртя около най-добрия начин за убиване на глиган и друг злощастен дивеч и Джо за пореден път си зададе въпроса какво у Лоис Вивиан му се стори толкова отегчително. Бидейки човек с уравновесен характер, той избухваше изключително рядко, но нещо в предизвикателния й характер го подтикна да отговори като непослушен ученик. Нима е възможно да го е намразила на толкова ранен етап от запознанството им? Установи, че под скованите й добри обноски се крие известна чувственост, но това само затвърди впечатленията му. Сравни острото й отношение към него със загрижеността й за Маделин, която замислено ровичкаше с вилицата си в чинията и още не бе хапнала и залък от вкусния, топящ се в устата ордьовър. Лоис Вивиан се надвеси дискретно напред и тихо попита дали да поръча да й сервират омлет. Маделин се изчерви, усмихна се и поклати глава, след което се постара по-усърдно да симулира, че се храни. Лоис с лекота продължи разговора си със Стюарт Мърсър, който седеше от дясната й страна, и любопитен да разбере какво общо имат тези двамата помежду си, Джо нададе ухо. Явно говореха за Париж, където Стюарт бил прекарал доста време след войната. Естествено, като благовъзпитана дама Лоис старателно избягваше темата за личните му преживявания на фронта; кървищата и хаосът на войната не бяха подходящи за маса. Задържаха се на по-безопасните територии като следвоенните му впечатления от живота във френската столица. Лоис демонстрира очакваната степен на удивление и почуда, докато слушаше разказа на Стюарт за това как, подкокоросан от другарите си, прекарал самолета си между краката на Айфеловата кула. Тя продължи да го разпитва за височини и скорости, развивани във въздуха, и явно разбираше добре отговорите на Стюарт — нещо, което Джо не би могъл да каже за себе си.

Джо обходи с поглед трапезата, като се надяваше действията му да бъдат интерпретирани като нормално любопитство от страна на новоприет член на тази група. Опитът му във военното разузнаване го бе научил да залага много на поглед, жест, колебание и си бе създал навика да наблюдава как хората общуват един с друг, по което си вадеше заключения за взаимоотношенията им и дори за мотивировката.

Някъде по средата на първото ястие кърпата за хранене на Шубхада се плъзна върху покритото й с коприна коляно и падна до крака на Джо. Той машинално се спусна да я вдигне, миг преди към нея да се завтече един от сервитьорите, в това време самата Шубхада също се наведе, за да вдигне кърпата си, и в един момент, за нейно смущение, лицето на Джо се докосна до ръката й и двамата щяха със сигурност да си сблъскат главите, ако не беше светкавичната реакция на детектива.

Следващите няколко минути Джо мълча, изненадан. Може би Лизи щеше да му даде нужната информация: дали търговският агент на „Герлен“ е наминавал наскоро в двореца? Мисълта да поклюкарства още малко с Лизи го изпълни с трепетно очакване. Да, „Шалимар“ е. Определено е „Шалимар“. Фината смугла ръка ухаеше на богат парижки аромат и Джо долови дъха му върху лицето и косата й. Изострените му сетива бяха доловили същия аромат и върху Лоис Вивиан. Не подхождаше на Лавандуловата дама, каза си, но този парфюм, екзотичен и в същото време изискан, топъл, загадъчен коктейл, може да е бил създаден за Шубхада. Дали двете жени знаеха за съвпадението? Вероятно изобщо не са забелязали.

Но Клод определено е обърнал внимание.

Или може би той вярва, че женската кожа по принцип мирише така? Джо хвърли още един поглед на Клод, който седеше между Лизи отляво и Едгар отдясно. Клод се надвеси към Лизи, заслушан с неподправен интерес към това, което му говореше тя, усмихна се и отвърна нещо, което я накара да хлъцне в едва сдържан кикот. Роден чаровник, който сякаш изобщо не го осъзнава, заключи Джо с известна завист. От най-страхотните, които са достатъчно уверени в себе си, за да нямат необходимостта да търсят чуждото одобрение. Запита се дали на Клод му се е случвало да стои на прага и да се колебае дали да влезе, питайки се дали е добре дошъл, дали е изтупвал ръкавите, намествал е вратовръзката си и е преглъщал нервно. Не можеше да си го представи. Веселите сини очи, изкусната тънка усмивка, гъстата и лъскава като на младеж коса — всичко това явно е предизвиквало само внимание и одобрение.

Е, каза си, не и от Едгар. Едгар прозорливо бе поставен между Клод и Колин О‘Конър, така че на никоя дама не се налагаше да води любезен разговор с него. Двамата със стария му ловен другар на воля си разправяха дълги ловни истории и нямаше опасност да отегчат никого.

Към края на великолепната вечеря, която наистина включваше плато от глиганско месо, за което Джо се произнесе „non-pareil“28, и завърши с разнообразие от разкошни десерти, сред които макет на връх Еверест от разбити белтъци, сметана и шоколад, Лоис привлече вниманието на дамите и прошушна на Шубхада:

— Струва ми се, че е време да се оттеглим, Ваше височество.

Шубхада се надигна и усмихната дискретно, изведе групичката жени към изхода.

В същия момент на масата се появиха бутилки портвайн и бренди, сребърни кутии с пури и господата, оставени насаме, несъзнателно протегнаха крака, прокараха ръце по яките си и тайно откопчаха по някое копче на саката си. Гласовете станаха по-гръмки и въодушевени. Едгар се впусна в някаква не дотам благоприлична история и около масата за пръв път тази вечер избухна сподавен смях.

В трапезарията влезе слуга, подшушна нещо на Вивиан, който кимна в отговор и го отпрати.

— За брендито към нас ще се присъедини министърът — обяви той на всеослушание, — който, надявам се знаете, цял ден бе потънал в работа по наболелите проблеми на деня. Джо, ти си единственият, който още не се е запознал с министъра, ако не се лъжа. Той е най-големият брат на махараджата и вероятно ще доловиш у него семейните черти. Залим Сингх е… мисля, че позицията му съответства на премиер… велик везир… един вид, той е Томас Узли на Удаевия Хенри VІІІ. Каквото и да се случи в Ранипур, той знае.

Дали Джо си въобрази, или в погледа на Клод наистина проблесна нещичко, докато казваше това?

— Значи раджпутският сър Джордж? — подхвана Джо.

— О, не от същия ранг, опасявам се — чу се плътен и развеселен глас откъм вратата.

Залим Сингх влезе усмихнат, сърдечен, сигурен, че е добре дошъл. За разлика от брат си, който бе избрал традиционна вечерна роба, Залим изглеждаше внушително в белия си копринен костюм, с украсен със скъпоценни камъни тюрбан, с дебели нанизи перли около врата и златни чехли на краката. На ръст беше колкото брат си, доста над метър и осемдесет, но по-едър и впечатлението на човек, пращящ от здраве и сила, което оставяше, бе в противоречие с очакванията на Джо за политик и придворен, чийто живот минава в сенките на коридорите и преддверията на двореца.

— А що се отнася до „велик везир“ — продължи да се усмихва Залим. — Да, по-скоро това. Определено не съм Томас Узли, макар да признавам, че не познавам господина. Добре ли е живял? — попита невъзмутимо. — Капитан Сандиландс? — додаде, обръщайки поглед към Джо. — Доколкото разбирам, сте приятел на Едгар.

Ръкостискането му беше здраво и кратко, усмивката — топла. Джо си напомни, че за министъра се знаеше, че е завършил история в Оксфорд с отличие. Новодошлият се настани на празното място до Джо, наля си бренди и прие предложената му от Колин О’Конър пура. Джо познаваше такива хора, които умееха да озаряват цяло помещение с присъствието си. Това не бе качество, присъщо единствено на заможните и високопоставените. Джо се сети за един свой познат, най-обикновен човечец, който, без дори да го съзнава, оказваше същото влияние, независимо в колко мръсна и тъмна дупка на фронта се озоваваше. Барманката в „Кингс Хед“ в Чийпсайд би могла да напише книга за него — ако изобщо можеше да пише. Хазяинът на Джо би го нарекъл „лидерство“, но всъщност беше повече от това. Беше някаква смесица от оптимизъм и хумор, плюс способност да повдигне морала на всяка група хора, в която се озове.

Джо си припомни разказа на Говинд за династията на раджпутските владетели. Както му бе казал, били представители на Суряванса, Слънчевата раса. Навсякъде по стените на двореца Джо забеляза изображения на слънцето: златни, усмихнати лица, щедри и вдъхващи живот. Погледна пак широката, жизнерадостна физиономия на Залим Сингх и видя в него потомък на бога слънце.

Сети се за слънцето, окачено на кепенците над слонската порта в двора. Колко по-убедително би бликала през прозореца светлината на Залимовото лице в облачен ден, в сравнение с аскетичните черти на по-младия му брат.

Джо реши при първа възможност да помоли Едгар да попълни информацията му относно предходниците на Удай. Какво се бе случило, та толкова очевиден избор на владетел като Залим да бъде прескочен и на трона да бъде издигнат по-малкият му брат? Залим мрази ли Удай? И днес, когато настоящият водач губи силата си и дните му са преброени, дали е решил да се бори със зъби и нокти, за да обърне нещата в своя полза. Двамата законни синове на раджата вече бяха мъртви, така че изборът на наследник по право падаше върху него. Джо хвърли още един поглед на лъчезарната фигура в златисто и бяло до себе си и по гърба му пробяга тръпка — сети се, че на пътя на Залим стои трето препятствие. Бахадур. Незаконният му племенник.

Усети как му се завива свят. Изведнъж тотално загуби ориентация, сякаш бе попаднал в чужда и непозната култура. Това не беше неговият свят. Тук нямаше нищо познато. Парижки готвачи, кристал „Лалик“, портвайн „Дау“ — всичко това бе пяна на повърхността на дълбоки и чужди води.

Информацията на сър Джордж се оказваше оскъдна и незадоволителна.

— Нито за миг не забравяй, Джо, че имаме подписано споразумение с владетеля на Ранипур от 1818 г. Ето заповядай, направих ти копие… Ще ти бъде любопитно. Погледни например параграф 8… намери ли го? Цитирам: „Махараджата и неговите наследници и приемници остават абсолютни господари на земята си и на своите васали според отколешната традиция; в този щат не следва да бъдат въвеждани никакви британски порядки, било то граждански или следствено-наказателни.“ Следствено-наказателни, Джо, това е твоята сфера — по-скоро, сферата, в която нямаш право на глас.

— Благодаря, че ми обърнахте внимание, сър. Ще си оставя комплекта за вземане на отпечатъци и белезниците у дома. С други думи, мисията ми там е по-скоро на съветник, така ли?

— Ами… опасявам се, че дори и това не е. — На сър Джордж явно му беше неудобно.

— Самодържецът има ли на свое разположение някакъв вид собствена полиция? — поинтересува се кротко Джо.

— Да. Но не разчитай на сътрудничество от тяхна страна — предупреди го Джордж. — Те не се възприемат като „полицаи“. По-скоро се смятат за кралска гвардия. Телохранители, оръженосци, наемни убийци… Всъщност, Джо, никак няма да се изненадам, ако търсеният от теб човек е именно сред този контингент. Но повече от това не мога да ти кажа… От това разстояние могат да се правят само догадки. Именно затова заминаваш с Едгар, момчето ми — за да наблюдаваш отблизо и да докладваш. Няма нужда да… така де, недей да душиш из двореца явно, не бива да те забележат, нали разбираш. Може да си навлечеш доста неприятности.

Джо дочете документа с огромно любопитство.

— Искам да ви питам, сър — рече след малко, намръщен, — дали сте забелязали какво пише на края на документа? „Изготвено в Дихлий на шести януари 1815 г.“ Подпис и печат на господин Чарлс Теофилус Меткалф, резидент. И споразумението е между почитаемата английска Източноиндийска компания и раджата на Ранипур Маун Сингх. Източноиндийската компания! Та тя не съществува от години! Нима този документ още е в сила? Законен ли е?

— О, да. Погледни параграф едно. Добро начало, както предполагам ще се съгласиш. „За вечно приятелство и сътрудничество между почитаемата Източноиндийска компания и раджата на Ранипур. Враговете и приятелите на една от страните са врагове и приятели и на двете. Британското правителство се ангажира да защитава територията на Ранипур за вечни времена.“ Ето ти го. Тогавашното правителство изземва правата и задълженията на „Джон Къмпани“ при нейното разпадане. Ние, тоест правителството на Негово величество, сме дали дума. А на раджпут не можеш да играеш номера. Ние сме ги пазили, те са направили много за нас с течение на времето. Едгар разказа ли ти как владетелят на Ранипур си спечелил деветнайсетия салют и титлата махараджа?

Джо поклати глава.

— Всичко си е по заслуги и е израз на уважението им към нежния пол. В смутните времена на бунта в Сепой, когато британците били поголовно посечени от индийските орди, шепа британци натоварили жените и децата си на лодки, за да ги спасят по реката, докато самите те с последни сили удържали натиска на бунтовниците. Мярката била отчаяна, не след дълго преследвачите надделели и ги настигнали. Докато яздели покрай брега и надавали бойни възгласи, бунтовниците установили, че лодките на бегълците се пълнели с вода и започвали да потъват. Това добре, но в залисията не усетили как прекрачили границата на Ранипур. Владетелят на Ранипур си спомнил споразумението, подписано от дядо му и се заел да изпълни своята част от сделката. Изпратил спасителен отряд да изтегли жените и децата на южния бряг, а елитни части от отлично подготвени воини заминали към северния бряг, за да посрещнат нарушителите. Онези претърпели пълно поражение, а британските граждани живели в безопасност седмици наред, докато най-сетне били открити от своите. Думите не били достатъчни да изразят благодарността. Броят на салютите бил увеличен и обикновеният раджа станал махараджа — велик владетел. А британците се сдобили с добра история за разказване — история за храброст, рицарство и раджпутска чест. Ето затова се разбираме тъй добре с раджпутите — защото се възхищаваме от същите качества.

Джо устоя на изкушението да добави: „А макиавелианска непочтеност? Какво ще кажеш за това качество, Джордж?“ Май знаеше отговора.

Очите му отново се спряха върху този ранипурски Макиавели. Залим сърдечно канеше компанията да излязат да се поободрят на нощния въздух, който бил позахладнял, по думите му, благодарение на въздушната маса, надигнала се от езерото зад двореца. В двора било подготвено друго забавление.

Последваха го, стиснали чашите си с бренди, по къс коридор и надолу по стълбище и след малко се озоваха под тъмносиньото кадифено индийско небе. Посрещнаха ги музика и бърборене, смехове и откъслечни звуци от песни и най-неочаквано пред погледа им блесна множество царедворци, отрупани с бляскави накити и коприни, които се бяха събрали в хлътнало навътре мраморно дворче, сгушено върху площад с колонада. Някъде се плискаше и бликаше фонтан, във въздуха изригваше свежа, разхладителна струя. Въздухът бе натежал от аромата на оранжериите, които опасваха дворчето, и от по-далечните разцъфнали дръвчета около езерото. С един жест министърът покани гостите, присъствали на вечерята, да го последват и седна с кръстосани крака на килима, проснат върху мраморните плочи. Посочи на Джо мястото вляво от него, в средата на групата, и с едно кимване даде знак на музикантите, струпани покрай колоните, да започнат да свирят.

Джо долови звук на табор и саранги, на флейта и китара, на които явно свиреха такива майстори, че спокойно биха могли да се представят с филхармонията. Сладостните звуци на тапата изпълниха въздуха, заниза се жаловита мелодия, която напомни на Джо за родните му шотландски песни. След съвсем кратка пауза, музиката продължи, този път по-силна, по-бърза и по-неудържима.

На терена се завъртя трупа танцьорки, звънчетата на глезените им налагаха напорист ритъм, те запристъпваха бавно напред и се пръснаха по черните и белите плочи на двора. На този мрачен фон, ярките багри червено, синьо, виолетово и жълто на дългите до глезените им фусти от тежка коприна изпъкваха осезаемо, озарени от трепкащите пламъчета, спотаени сред колоните. Косите им, лъскавочерни, бяха прилежно загладени и падаха като тежки завеси покрай лицата им, тъмните им очи бяха подчертани с черно.

Беше чувал да ги наричат храмови танцьорки, но никога не бе гледал на живо тяхно изпълнение. Ергените на служба в Източноиндийската компания ги ценяха високо, но като цяло на тези представления не се гледаше с добро око, най-вече поради отношението на приемниците им във викторианска Англия — неискрено свенливи семейни мъже. „Клетите глупаци!“ — помисли си Джо и се приготви да се наслади на танца. Замаяха го изразителни очи и ослепителни усмивки, ритъмът се забърза, той усети как се отнася, запленен от гъвкавите енергични тела. Сред дузината танцьорки имаше няколко звезди, които пристъпиха напред, за да потанцуват соло пред министъра. Едната предизвика дълбокото възхищение на Джо. Бе малко по-висока от останалите, изключително пластична в изпълнението си и аплодирана щедро от множеството. С осанката на Елън Тери29, извикана на сцената за трети бис, девойката се впусна да изпълни номера си още веднъж и Джо с любопитство забеляза, че след всяко обръщане погледът й намира неговия. Отначало реши, че му се е привидяло, ала не, дори след като се върна при другите танцьорки, тя продължи да го гледа. Министърът като че ли също забеляза това. Обърна се към Джо, повдигна вежда и като се надвеси над него, прошепна развеселен:

— Казва се Падмини!

Продължи да го подкача най-добронамерено, докато танцьорките не направиха финалния си пищен номер и не се скриха.

Музикантите засвириха ефирна местна мелодия и тръгнаха да се оттеглят, край гостите се появиха чаши със сок от нар и студен чай. Министърът най-сетне се изправи и останалите присъстващи последваха примера му, сред множеството царедворци се надигна възбуден шепот.

— В този етап на вечерта моите предци биха ви забавлявали с гладиаторски бой — обърна се министърът към Джо. — Но днес това не се прави, съществуват по-други видове състезания. Сами разбирате, че ние, раджпутите, ценим проявата на спортни качества не по-малко от британците. Надяваме се гостите ни също да проявят спортен дух.

Джо усети как през тялото му пробягва тревожна вълна. Не му хареса това натъртване върху думата „британците“. Надяваше се, че не очакват от него да им изнесе представление. Боже! Да не би да искат да се боксира с голи ръце или да участва в бой с пантера? Имаше граница, която не бе готов да прекрачи дори в името на империята. С трепет зачака министърът да продължи.

— Много бих се радвал да включим могъществото на Скотланд Ярд в приятелски — поне се надявам да е приятелски — кръг на една от любимите раджпутски игри. Наричаме я чатуранга.

Джо запрехвърля спомените си, за да изрови някаква информация за спорт с такова име, но, уви.

— Играете ли шах?

— Шах ли? — Не можа да реагира по друг начин, освен да възкликне удивено. — Ако не се лъжа, тази игра е с индийски произход. Да, играя… но, тук ли? Сега?

— Да, разбира се — тук! Погледнете! Виждате ли тези квадрати? Дворът е предвиден за приятна игра на открито.

Джо огледа за пореден път мраморните плочи в черно и бяло и едва сега осъзна, че функцията им не е чисто декоративна. Всъщност дворът представляваше огромна шахматна дъска.

— Това е вариант на нашата национална игра, чаупар или пучизи — продължи министърът. — Обикновено се играе на дъска с четири квадрата, нещо като вашата дама. По дъската се движат фигури, в зависимост от числата след хвърляне на черупки от раковини. — Джо кимна, макар че не му стана много ясно. Имаше някакви смътни спомени, че е чувал за подобна игра. — Но брат ми е голям любител на шаха, такъв, какъвто се играе в Европа — така се разчита по-малко на късмета и повече на уменията на играча. Така че по негово нареждане в двора бе направена шахматна дъска. По негова информация вие сте добър играч, капитане… — Любезно кимване и усмивка в неговата посока, които обаче не накараха Джо да се почувства по-добре.

Тълпата натисна напред, хората шушукаха и си разменяха усмивки, облечените в тъмни костюми гости изпъкваха, но бяха значително по-малобройни от раджпутските благородници с тюрбани и пищни роби, накичени с диаманти и перли, които сияеха върху копринените им одежди. Усещаше се дух на сдържана приветливост, но с нюанси — отчетливи според Джо — на възбуда. Тълпата се разпръсна с шумолене, всеки гледаше да си намери по-стратегическа позиция за наблюдение около шахматната дъска. Джо се запита дали въодушевлението им не се дължи на направени залози за изхода на играта; в същото време живо се интересуваше кой ще бъде съперникът му. С премаляло сърце си каза, че явно всичко е предварително нагласено и че някой от тези умни, борбени раджпути вече е бил избран да направи на глупак полицая от Скотланд Ярд.

Остана изненадан и въздъхна с облекчение, когато министърът обяви името на съперника му — Едгар Трууп.

Усмихнат и преструвайки се на скромно изненадан, Едгар зае позиция на отсрещната страна на квадрата. Кимна почтително на Джо и удари токове. Джо стори същото, умът му работеше трескаво. Изобщо не бе и чувал Едгар да е играл шах, но пък, от друга страна, в характера на Едгар имаше толкова много неизследвани аспекти, които за радост досега си бяха останали в тайна.

Като си напомни наум, че става въпрос за някакво си обикновено дворцово забавление след вечеря и че двамата с Едгар са поставени съзнателно един срещу друг за развлечение на по-изкусната индийска аудитория, Джо реши да им осигури добро зрелище. За него шахът бе нещо като военна тактика, така че той тутакси се зае да изследва разположението на силите си и обстановката. Нямаше представа от местните правила и предположи, че съперникът му ги познава. Но ето че министърът заговори пак.

— Капитан Сандиландс не познава нашата национална игра. Воден от британското правило за честна игра, предполагам, че би било уместно да назначим съветници — по един за всеки от играчите.

През тълпата премина одобрителен шепот.

— Клод? Мога ли да те помоля да помагаш на Сандиландс? Аз от своя страна бих асистирал на господин Трууп. Е, не че Едгар има нужда или би обърнал внимание на нечий съвет…

Джо забеляза, че Колин О‘Конър е намръщен и изглежда някак смутен. Сякаш се опитваше да му подскаже нещо с гримаса, но детективът не можа да го разбере. „Лош късмет, старче, но се постарай“ — дали пък не искаше да му каже нещо подобно?

Атмосферата ставаше все по-напрегната, шушукането и бърборенето биваха прекъсвани от внезапни изблици смях, присъстващите оглеждаха двамата играчи обстойно и като че се мъчеха да преценят възможностите им.

— Правят ли се залози? — обърна се Джо към Вивиан, който бе заел позиция до дясното му рамо.

— Залози ли? Не, няма такова нещо. Но резултатът ще ги забавлява… какъвто и да е. Тези хора си падат по клюки и забавни истории толкова, колкото полицаите обичат да се забъркват в разни заплетени случаи — отвърна загадъчно той.

— Моля? Какво означава това?

— Просто се успокой и карай напред, Сандиландс. Все пак е само игра. Ако се изложиш, ще доставиш огромно удоволствие на немалко хора — а това е най-лошото, което би могло да ти се случи. Поне в тази схватка няма да има жертви. Важното е да има шоу, така че на твое място бих преекспонирал малко поведението си. Играй за публиката. И се съсредоточи. Ще ти обясня правилата. За опитен шахматист, какъвто разбирам, че си, няма нищо сложно…

Обясни му правилата, които наистина звучаха съвсем ясни. Всичко изглеждаше толкова просто, че Джо изобщо не можеше да разбере какво изпълва тълпата с ентусиазъм и въодушевление.

— Дотук всичко е ясно — нетърпеливо подметна той, — не искам да досаждам с въпроси, но съм свикнал да играя шах с фигури… нали разбираш… пешки, топове, офицери, цар и царица… А тук не виждам такива.

Вивиан се усмихна многозначително.

— А, да, фигурите — рече загадъчно. — Ако не се лъжа, влизат в момента!

Обърна се, за да се наслади на изражението на Джо, който ахна от изненада, след като тълпата се разтвори да стори път, чу се нежен звън, тупкане на боси стъпала, пред очите на всички премина пъстра вълна от ярки цветове и на терена се изопнаха две редици красиви момичета. Те се усмихваха широко, хвърляха кокетни коси погледи изпод гримираните си очи и заеха местата си върху дъската. Фигурите на Джо бяха облечени в червено и синьо, а на Едгар — в зелено и жълто. Изненадата на Джо преля в развеселеност и той се поотпусна.

Министърът пак се обърна към множеството с школувания си в не една церемония глас.

— Когато император Акбар измислил тази игра, шахматните фигури били робини и на победителя се разрешавало да отведе със себе си своя комплект фигури. Но днес живеем в по-цивилизовано време. Победителят в тази игра, разбира се, няма да стане собственик на момичетата, които виждате пред себе си. Но все пак ще си получи наградата. — Направи драматична пауза, като най-напред огледа Едгар и Джо. — Ще може да си избере момиче, с което да прекара една нощ.

Избухна взрив от смехове и подмятания, в това време Джо изгледа възмутено Клод. Онзи му отвърна с изкуствена усмивка.

— В Рим — като римляните, Джо! Хайде, не се е свършил светът. Оказва ти се голяма чест. Поне се престори, че ти харесва. Боже, винаги можеш да се извиниш с главоболие в последния момент! — След което додаде заплашително: — Ако е там работата. Би ли погледнал противника си, ако обичаш!

И двамата насочиха вниманието си към Едгар — едър, отблъскващ, разяден от алкохола, но демонстративно самоуверен, той вече хвърляше лъстиви погледи на момичетата.

— La chevalerie oblige30, Сандиландс! Не е ли така!

— Разбирам ви, сър. Да изгубиш на шах не е най-лошото. Има хора, които ги грози перспективата да прекарат една нощ с Едгар!

Три изсвирвания на сребърна тръба приковаха вниманието на всички. Публиката престана да щъка насам-натам и всички запрехвърляха погледи от Джо към Едгар и обратно. Момичетата притихнаха и останаха по местата си, неподвижни като истински шахматни фигури, с гръб към съответния играч, с лице към врага, готови за бой.

Джо се надвеси към Вивиан.

— Предполагам, доколкото мога да преценя, че са подредени по височина?

— Така е — отвърна Вивиан. — Пешките ти са най-ниски и еднакви на ръст. Облечени са в червени рокли. Сините момичета, основните ти фигури, са подредени по височина. В двата края имаш по един топ — те са най-ниските, виждаш ли ги? До тях са конете, после офицерите.

— Защо офицерите имат избродирани слонове на дрехите?

— Не забравяй, че играта е индийска. В състава на индийските армии влизат четири вида войници: пехотинци — това са пешките ти; колесничари — топовете, онези със златните колела на гърбовете; после кавалерия — това са момичетата с извезани конски глави върху дрехите; и накрая, слоновете, нашите офицери. В средата, тези с короните, са най-високите фигури — царят и царицата.

В този момент синята царица, увенчана със сребърна корона, извърна глава да го погледне и Джо внезапно разпозна Падмини.

Тръбата прозвуча още веднъж — на един тон. Джо засече погледа на една от червените си пешки. Може би му се е сторило, но имаше чувството, че тя очаква да бъде призована? Джо реши да се довери на усещането си и вдигна два пръста. Пешката покорно се придвижи две позиции напред и застана пред първата линия на противника. В отговор Едгар изпрати напред пешка с жълти одежди и битката започна.

Джо предположи, че за никого няма да е забавно играта да се проточи до безкрай, така че реши да действа със замах. Спомни си една комбинация, която бе измислил заедно със свой другар в окопите в отчаян опит да се откъснат от скуката и ужаса, че са притиснати до безизходица от немската артилерия и не могат нито да се придвижат напред, нито да отстъпят. Нарекоха го „Матът на Хейг“ и ако всичко вървеше по план, би трябвало да стигне до мат в петнайсет хода.

Но Едгар атакуваше безпощадно и от самото начало даде ясно да се разбере, че възнамерява да победи. Почти не се замисляше над ходовете си, което очевидно се нравеше както на публиката, така и на самите фигури. Джо забеляза, че в някои случаи, когато играчът се замисли малко повечко, самата фигура, когато най-сетне бъде повикана, реагира частица от секундата предварително, едно плъзгане на крак, изпреварващо събитията.

Едгар скоро се измъкна от планираната комбинация от ходове на Джо и преимуществото започна да минава ту към единия, ту към другия от двамата очевидно равностойни играчи. Една по една, изгубените или пожертвани фигури отпадаха от полето под звъна на камбанки, докато накрая на дъската останаха само неколцина.

Преди да осъществи следващия си ход, Джо се поколеба. С благодарност прие чаша сок от нар, предложена му от един прислужник, използвайки случая да позабави хода на светкавично развилата се игра. Забеляза, че Едгар си взема поредното уиски със сода от подноса. Противникът му бе успял да се измъкне от всички капани, поставени му от Джо, и бе предприел удивително успешна атака. Над ръба на чашата си Джо изведнъж забеляза, че лявото стъпало на синята му царица потропва ритмично. За разлика от другите фигури, тя не носеше звънчета около глезените, така че тълпата вероятно не забелязваше движението на крака й. Джо се вгледа по-внимателно. Пет потупвания. В горния десен ъгъл на квадратчето й. Възможно ли е да му дава сигнал? Какво ще стане, ако…? Плъзна поглед по диагонала. Мамка му! Как не е забелязал! Изтощителният ден, шампанското, късният час — имаше достатъчно причини, но Джо се прокле за допуснатото отслабване на вниманието.

Направи знак на царицата си да се придвижи пет позиции по диагонала вляво. Най-сетне освободена, тя се плъзна напред с устрема на разбушувала се фурия, тъмните й поли прошумоляха и тя застана пред царя на Едгар.

— Шах — обяви Клод рязко.

Това бе пробивът на Джо и четири решителни хода по-късно Клод обяви края на играта.

— Шах — мат! Царят е мъртъв! Шах — мат!

Едгар погледна Джо през двора, скован от възмущение и ярост, но все пак се поклони в знак на уважение. За негов ужас, всички момичета се бяха върнали по местата си върху черно-белите полета и стояха с лице към него, някои свели смирени погледи към нозете си, други хвърляйки му лъстиви погледи.

— Време е да захапете въдицата, Сандиландс! Стига толкова суетня — прошепна Клод. — Просто се усмихнете и посочете един номер.

Джо улови открития поглед на Падмини и без никакво колебание рече:

— Нека синята кралица пристъпи напред, ако обича…

През площада премина вълна от смях, съпроводена от спорадични ръкопляскания, девойката си проправи път през редиците и застана пред Джо, все така усмихната.

Министърът го плесна по рамото.

— Добър избор. И подобаваща награда за добре изиграната игра. Едгар не е лесен противник. Имахте дълъг и изтощителен ден, капитане, така че вероятно с нетърпение очаквате да се оттеглите в постелята си. Падмини ще ви съпроводи до стаята ви. Тя също е опитен изпълнител. На шах. Може би няма да заспите веднага, а ще потренирате някои комбинации от ходове… — Той се разтресе от смях, увличайки всички останали с палавото си поведение. — Само внимавайте да не се преуморите… Утре денят също ще е доста натоварен.

— Карай го по-спокойно, старче — посъветва го Клод. — Autre pays, autre moeurs31, нали знаеш!

„Ако ми напомни, че не съм в Найтсбридж32, ще го фрасна“, зарече се Джо.

Той се постара да се оттегли възможно най-незабелязано и последва трепкащата сребърна корона на Падмини, която вървеше на няколко крачки пред него и поклащаше хълбоци сред оредяващата тълпа и опустяващите коридори. Прекосиха притихнали дворове, облъхнати от лек ветрец, който галеше листата, и озвучени от ромона на шадравани. В един момент като че дочу отчаян вой, последван от ниско думкане на тъпан, но след секунда всичко отново притихна.

Най-накрая, щом стигнаха в средата на двор, който му се стори познат, Падмини спря и се надвеси над коритото на шадравана, за да потопи ръце в хладната вода. Джо проследи с поглед как дланите й размесват падналите във водата листа и се запита дали не е настъпил моментът да я помоли да се върне в стаята си. Така щеше да избегне конфузната ситуация, в която би попаднал по-късно, ако трябва да я отпрати, щом застанат на прага на покоите му. Дали говори английски? Как, по дяволите, с оскъдния си хинди да обясни на момичето, че макар да е най-очарователната девойка, която е виждал в живота си, услугите й не са добре дошли?

Пристъпи към нея до шадравана и се подготви за речта си. Но думите отказваха да излязат от гърлото му. Гледаше, съкрушен от близостта на момичето, загубил ума и дума пред красотата й. Прилепналата по тялото й синя коприна едва се виждаше в тъмния двор, но луната се отразяваше в скъпоценните камъни на короната й и осветяваше красивите й усмихнати очи, обърнати към него. Джо беше напълно безсилен. Усещаше как постепенно губи битката с онова дълбоко и първично чувство, което го бе приклещило в хватката си. Събрал последни сили, се прокашля и занарежда предварително подготвените думи, с които би трябвало да отблъсне момичето.

— Падмини? Не знам дали съм разбрал правилно… Виж сега, Падмини, ужасно съжалявам, но…

В очите на газелата проблесна смисълът на думите му, в следващия миг лицето й придоби надменно изражение. Тя се наведе ядно напред и плесна с ръка във водата, за да опръска Джо. След като се изсмя гръмко и изчака да види слисаното му изражение, се обърна и се отдалечи тичешком, а той остана да ругае край шадравана, вир-вода.

Малка мръсница! Е, поне веднага разбра намека му. С облекчение и не по-малко разочарование той се накани да върви, убеден, че от това място може и сам да намери стаята си. След няколко крачки спря и се ослуша. В същата посока пред него трополяха стъпки.

Настигна я пред вратата си и се шмугна пред нея. Усети как две хладни ръце се плъзват нагоре и се сключват на тила му с неочаквана сила. Тялото й се прилепи към неговото и той усети мократа си риза; повдигната на пръсти, тя изпъна шия и долепи устните си до неговите. Дъхът им се смеси и той вдъхна сладостния й аромат с доминираща жилка на изкусително розово масло, от което струеше женска магия. Ръцете му сами се плъзнаха около кръста й. Беше топла и уханна, преизпълнена с желание. Привлече вниманието му, спечели му победа и сега — поне така му се стори — си искаше наградата. Божичко! Той също има нужда от това! Спечели си го! „Всяка страна си има своите обичаи“ — нали така каза Клод? Отдаден на мига, Джо простена и сведе лице към нейното.

Събуди го дискретно покашляне край леглото и звън на порцелан върху поднос при оставянето му на масичката в долния край на леглото. Усмихнат, Говинд се отправи към банята и пусна кранчетата. Джо успя да мобилизира гласа си тъкмо навреме, за да предотврати дърпането на щорите и нахлуването на безмилостното слънце на ранната индийска утрин. Усещаше мозъка си като в менгеме, но бе сигурен, че има моменти от вечерта, които не би желал да си спомня, докато не се окопити напълно и не вземе нещата в свои ръце.

Остана да лежи, докато Говинд изчезна. Откъде да започне? Главата го болеше по-малко от очакваното. А още по-оптимистичното беше, че на канапето не спеше никой. Дори по всичко личеше, че никой не е и спал. Всичко беше в изряден вид, възглавниците по местата им, а на вратата определено висеше именно неговата хавлия. Седна и подвикна леко, застина в очакване на отговора:

— Там ли си, Маделин?

Никакъв отговор.

Въздъхна с облекчение и за момент се изкуши да си позволи заблудата, че снощните събития не се бяха случили. Но веднага след това установи, че мястото до него е още топло, възглавницата е намачкана, а в гънките са останали няколко златисти косъма. Това откритие покани в главата му още по-неприятен сценарий. Колкото и шампанско да беше изпил, няма начин да не помни, ако е имало ласки, както сочеха уликите. Виновно плъзна ръка под чаршафа и заопипва за други доказателства, но намери само сгънат лист хартия.

„Нанси никога ли не се е оплаквала, че говориш насън?“ Това пишеше в бележката.

Вместо подпис в същия миг в небето се чу тътен от прелитащ малък самолет. За момент си помисли, че може Маделин да е тръгнала за Делхи, но самолетът направи завой и се върна, после отлетя към Аравалите.

Спомни си, че трябва да провери нещо и като се измъкна от кревата, се упъти право към кошчето за боклук, после претърси и всички ъгълчета, където можеше да е оставила празна бутилка от шампанско. Намери само онази, която бе допил лично. Въпреки поведението й, заразсъждава Джо — дрезгавият пиянски глас, забавените движения, — в негово присъствие тя изпи един напръстник вино. Първата й чаша се разля на пода, това си го спомни, а бутилката беше студена и сигурно е била почти пълна, когато той се появи.

Маделин се е правила на пияна. Но защо? Защитна окраска? Никой не гледа сериозно на пиян човек. Не им обръщаш внимание, дразнят те. Влязат ли в стаята, поглеждаш в другата посока. Хората подценяват пияните. Въздъхна, осъзнал, че самият той е бил подведен да се държи така спрямо Маделин. Което очевидно е било целта й. Горкичката Маделин, останала без мъж, давеща мъката си в бутилката. Познато в Индия решение и поради това достоверна измама; но ако пиянството е било измама, то мъката…?

Джо се замисли отново за двойственото отношение на Маделин към обстоятелствата около нея. Тя несъмнено е обичала съпруга си, макар да е ненавиждала дома и семейството му. Ако има нещо, което е разстроило баланса в живота й… Ами да, разбира се, че има. При това силно като земетресение за човек като нея. Най-големият син умира. Това моментално издига кандидатурата за трона на Притви — безхаберният развейпрах, който се кани да прекара по-голямата част от времето си в Европа или Америка, отдаден на удоволствия с обожаваната си млада съпруга. Дали се е поддал на натиска, оказван върху него в седмиците след смъртта на брат му, на настояванията да поеме тежката задача за управлението на страната, да се завърне към семейните традиции, да си вземе индийка за жена, за да осигури наследник на трона? Доколко сигурен е бил бракът на Маделин напоследък?

Тя притежава техническите умения и възможността да пререже точно толкова стоманени жички, колкото е нужно, за да се разбие съпругът й в земята. Чувствала се е изтощена след двете години ограничения и задушаващ живот на принцеса — при това презряна принцеса, която не се ползва с всеобщо уважение. Снощи му каза нещо, което се задържа в съзнанието му въпреки замъгленото състояние, в което изпадна. „Имам билет за навън!“ Възнамеряваше да убеди махараджата да я пусне — с честни или с нечестни средства, — при това не с празни ръце. Питаше се в какво точно се състои „билетът“.

Може би брат й Стюарт ще е склонен да внесе известна яснота по тези въпроси? Джо си погледна часовника. Беше шест, срещата им бе уговорена за девет. Време е да отдаде нужното внимание на каничката с кафе и купчината препечени филийки, които му бе донесъл Говинд. Реши да остави непокътнат капака на сребърния съд, където несъмнено имаше яйца, приготвени по един или друг начин. Ще си вземе хладен душ, после ще се поразходи, за да си проясни главата, в най-приятната и свежа част от деня, може да тръгне към игрището за поло, като внимава да заобикаля отдалеч покоите на жените и града. Половин час по-късно облече бялата си риза, лекия платнен панталон и спортното сако, които му бе избрал Говинд, грабна един каскет и излезе.

В седем, когато прекрачи портата на двореца, навън вече припичаше. Докато се разхождаше по верандата, обърната към безкрайните полета за поло, го забеляза елегантна фигура, яздеща лъскав черен арабски жребец; зави и се насочи към него.

Нейно височество номер три, последвана на няколко крачки от коняр на също толкова красив кон. Джо отбеляза, че дрехите, с които е облечен мъжът — червена копринена туника и тюрбан, черен панталон, — са подбрани внимателно в тон с белия спортен панталон и черно сако на господарката му. Дори бялата чапла, която се поклащаше по петите им през ливадата, сякаш се бе подготвила специално за цветовата гама. Птицата вдигна крак, застина така като йероглиф, после продължи. Шубхада несъзнателно повтори движенията на чаплата, навири надменния си нос, който би изглеждал внушителен, ако бе изобразен върху монета.

— Добро утро, капитан Сандиландс. Изненадана съм, че не ви видях да тренирате по-рано.

— Успах се, Ваше височество — усмихна се той обезоръжаващо. — Не съм свикнал с раджпутското гостоприемство и снощи си позволих да опитам от всички сладости, които ми предложи дворецът.

О, по дяволите! Ако клюкарските канали в двореца действаха така безупречно, както предполагаше, тя сигурно вече е чула за победата му над руския гросмайстор и как е преспал с цял комплект шахматни фигури.

— В такъв случай ви препоръчвам един лек галоп. — Обърна се към коняря си, който моментално скочи от седлото и отведе коня си към Джо. — Моля?

За негово щастие, животното вече беше потичало на воля. Вероятно трудно би се справил с кон, изваден направо от конюшнята.

Шубхада тръгна в лек галоп през игрището за поло, а Джо се поотпусна и дори му стана приятно; добре че не забрави да си сложи каскет срещу слънцето. Хрумна му, че неволно е станал част от доста необичайна сцена. В миналото, а доколкото бе запознат, дори и в настоящето, махарани като Шубхада няма право да се показва пред мъжки погледи, а ето че тя язди с него и не се чувства ни най-малко притеснена.

Тя спря и скочи от коня в далечния край на игрището, в сенчеста акациева горичка; Джо я последва, като преди това върза конете им за един клон. Беше любопитен да узнае на какво дължи уединението си с нея. Запита се и дали Шубхада е наясно от какво точно е болен съпругът й. Беше му любопитно как ли ще се отрази смъртта на Удай върху нейното бъдеще. Но не си позволи да зададе нито един от тези въпроси. Дори в екипа си за езда тя изглеждаше царствено, а един полицай от Скотланд Ярд си знае мястото.

Тя приседна на паднало дърво и посочи с пръст пред себе си. Джо се настани до нея и зачака.

— Чудя се дали знаете, капитане — започна най-сетне тя, — колко сериозно е здравословното състояние на съпруга ми.

Може пък разговорът им да не протече тъй неловко, колкото очакваше.

— Наясно съм, Ваше височество, и съм готов да ви…

— Да, знам това, но когато му дойде времето — прекъсна го Шубхада. — Сигурна съм, че лекуващият му лекар ще ви даде повече информация, но според нас няма да доживее до края на лятото. Разбира се, щеше да е по-добре да го пратим на лечение в Швейцария, където да изкара горещия сезон по-леко, но лекарят ни посъветва да не го правим. Имало вероятност Удай да не издържи на пътуването. Пък и, естествено, като истински владетел предпочита да умре в родината си, в сърцето на своето княжество.

— Загубата ще е покъртителна за много хора — отрони Джо.

— За много повече, отколкото предполагате. — Но тези, които ще понесат най-тежки страдания в трудните времена на промяна, ще са съпругите му. А сред тях най-много ще загуби най-младата му жена, която още няма деца.

Той я изгледа, изненадан от внезапната й искреност.

— Мисля, че не ме харесвате особено, капитане — усмихна му се тя. — Пък и няма причина да ме харесвате. Вие сте чужденец, не ми дължите нито лоялност, нито привързаност, но… искам да ви кажа нещо… Ужасно много се радвам, че сте тук! Получих образованието си в Европа и повярвайте ми, в затворените академични и аристократични кръгове, в които се движех в Лондон, Париж и Женева, човек се научава да живее в добре урегулирано и охранявано общество. Знам, че правомощията ви не се простират до Ранипур, но с вашето присъствие ми напомняте, че подреденият свят, в който израснах, все още е достъпен за мен и мога да се оттегля в него, когато пожелая.

Това пък какво е? Завоалирана молба за още един билет за напускане на щата? С няколко дискретни фрази Джо я увери, че може да разчита на него да направи каквото е по силите му за облекчаване на товара й.

— Помнете си думите, капитане — усмихна се тя. — Ще се възползвам от предложението ви!

Насърчен от различната и по-достъпна личност, която се разкриваше пред очите му, той се осмели да я попита как се е запознала с махараджата.

— Ще ми се да ви отговоря, че срещата ни е била романтична… — Усмивката й грейна още по-широка. — … нали се сещате… че очите му са намерили моите в претъпкана бална зала… или че съм се спуснала да му помогна, когато е паднал от коня си в игра на поло… Но не. Бракът ни бе уреден. — Усетила, че е приковала цялото внимание на слушателя си, тя продължи: — Моят баща е раджа в южен щат. Просветен човек, особено по отношение на рода. Лично неговата майка, моята баба, е управлявала щата със здрава ръка дълги години, докато синовете й навършат пълнолетие… — Забелязала удивлението на Джо, тя додаде: — Има един-два щата, където тронът се предава по женска линия — Траванкор и Кохин например, а в Бопал жените управляват от много поколения. Например кралицата Тигрица на Бопал се показва от пардаха, за да управлява по-добре народа си във време, когато в страната върлува глад — и това не се е случило чак толкова отдавна. Много рани следват примера й. Баща ми не е виждал причина да не отгледа трите си дъщери — аз съм най-голямата — извън пардаха, с всички предимства, достъпни за синовете му. Ние, момичетата, изучавахме математика, наука и езици редом с братята си. Аз яздех и ловувах заедно с тях. Всъщност дори смятам, че съм доста по-добър ловец от всеки от тях. — Смръщи чело. — О, не! Не знам как е женски род на „ловец“!

За момент Джо си придаде замислен вид.

— Ами, „ловец“, струва ми се, Ваше сиятелство.

Тя го изгледа косо.

— И така, едва когато заминах за Брайтън, за да уча в женски академичен институт, разбрах, че жените са считани за по-различна и по-низша категория хора. Никога не съм била съгласна с това. Нещо повече — баща ми също не го приемаше. Той получаваше множество запитвания за ръката ми и се консултираше с мен при всяко едно предложение. И бе склонен да откаже всичките, тъй като знаеше, че ме обричат на живот в робство. Щях да потъна в някой зенан, за да водя затворен и самотен живот.

Джо потръпна при мисълта, че това красиво и изпълнено с живот младо създание може да бъде поставено в изолация, само и само за да задоволи капризите на един мъж.

— Докато навърших двайсет и една (по това време двете ми по-малки сестри вече се бяха омъжили стратегически, за тяхно щастие, без да се налага да ги убеждават), двамата с баща ми вече бяхме обявени за крайно придирчиви и предложенията започнаха да намаляват. Тогава баща ми срещнал свой стар приятел в Лондон. Познавал Удай Сингх като сговорчив и добър човек, който е видял доста свят, има ум в главата си и е просветен по отношение на жените. Дотогава баща ми не го бил възприемал като подходящ кандидат за мен, понеже двамата са от едно поколение и Удай вече имал две съпруги и наследници от тях. И нямал намерение да се жени трети път. Но ни запознаха и… — Споменът я накара да се усмихне. — … това беше. Coup de foudre35. Поне за него — додаде откровено. — Не мога да кажа, че беше идеалното решение. Заслужавах повече от съпруга номер три, но… това е положението… Удай е много богат. И както виждаш, ме оставя да живея така, както ми харесва.

— Вие се наслаждавате на най-доброто от двата свята, Ваше височество — отвърна той и се осмели да допълни: — Ала докога? Има ли нещо в бъдещето, което би могло да породи притесненията ви?

— Да, има! — отвърна тя неочаквано енергично. — Свободата, на която привидно се наслаждавам, всъщност е илюзия! Щом Удай умре и всички се хванат за гушите, за да се докопат до своето място върху гади, какво според вас ще стане с вдовиците? Нали ви е известно, че нямаме право на втори брак. В миналото проблемът се е разрешавал светкавично — погребалната клада. И съм сигурна, че Нейно височество номер едно би избрала тази възможност, ако онзи нахален британец изобщо й дава право на избор. Тази практика бе обявена за незаконна преди много години. — Изгледа го въпросително, чудейки се доколко е наясно с Индия и всичките й писани и неписани правила, с ритуалите, приветствани и отхвърляни в зависимост от западния морал. — В последно време, щом владетелят умре, съпругите му се поставят под охрана — е, макар и доста дискретно, разбира се. Удай ще бъде сам на погребалната си клада. Както се полага.

— Но според вас положението на съпругите ще е повече от окаяно? — подхвърли Джо.

— Една съпруга може да се надява да запази уважението и положението си в двореца, само ако синът й наследи трона и тя изпълнява ролята на негов регент до навършване на пълнолетието му. А сега, когато синовете на първите две съпруги са мъртви, техни височества също могат да се считат за мъртви. Удай винаги е скърбял, че има толкова малко синове. Множество дъщери (всичките омъжени ужасно изгодно!!!), но само двама големи синове, и двамата поели по пътя си, и двамата разочаровали баща си. — Тя потупа ботуша си с нагайката и продължи: — Удай още преди време осъзна, че нито Бишан, нито Притви ще бъдат достойни за мястото му. Според мен една от причините, поради които се ожени за мен, бе желанието да си даде нов шанс да му се родят силни и достойни синове. Но за жалост… — Отвърна глава, за да скрие чувствата си.

— А сега двамата основни играчи са отстранени от дъската и силните фигури в двореца се борят за надмощие.

— Как само ги измисляте вашите спортни метафори, капитане! — засмя се тя. — Но да, така е, прав сте! Удай има редица амбициозни братовчеди в двора, които дават мило и драго, за да го наследят на трона. Той има безброй роднини в региона. — Тя махна възмутено и неопределено към пустинята в далечината. — Да не говорим за изключително способния му по-голям брат! Толкова много играчи! Понякога ми се струва, че цялата тази заплетена история с наследяването на трона може да се разреши на шахматната дъска. И никога не забравям, че фигурите, които защитават интересите на британското правителство, не са една и две. Сър Джордж Джардайн определено е сред силните играчи.

— Кон! Той сигурно е кон! — извика Джо. — Две позиции напред, една встрани и винаги те прескача през главата!

— Разбира се! Ами сър Клод? Напоследък предпочита да се движи по допирателната, да се промъква незабелязано към нарочената жертва… той ще да е офицер! — обяви тя едва ли не закачливо, влязла в играта. — Но всичко, което ние, трудолюбивите, нищожни пешки, можем да сторим, е да свеждаме глави и да се жертваме пред Негово височество — додаде тя с горчивина.

Джо изгледа умното лице, втренчено в далечината, и се запита защо ли й е целият този блъф? Пешка! Трудолюбива? Нищожна? Не. Той стоеше пред черната царица. Най-мощната фигура на дъската. Това не беше някаква си танцьорка с кичозна тиара, която само играе ролята на царица. Това бе жена с корона от истински диаманти, чиято сила извираше отвътре, и той не се съмняваше, че когато удари нейният час, тя ще помете дъската, в която посока реши и с по-слабите фигури ще бъде свършено. Никой няма да избегне безпощадната й атака! Внимавай, Клод!

— Не е ли поне малко успокоение да можеш да разчиташ на семейство Вивиан? — подметна той. — Изглеждат ми като хора, които вдъхват сигурност, лондончани, които си знаят работата. Доколкото можах да преценя, Клод е брилянтен пример на изряден служител на короната.

Не потрепна ли леко устната й, преди да отговори? Така му се стори.

— Типичен възпитаник на „Хейлибъри“. Той винаги действа… как се казва… като по учебник; и да, може да се каже, че това в известен смисъл е успокоително. С Вивиан ли си, винаги знаеш точно къде се намираш. Но това се превръща в проблем, ако осъзнаеш, че мястото, където се намираш, всъщност е на доста левги зад господаря му — британското правителство. Не се заблуждавай по благоразположението му, по лекотата, с която общува с местните, капитане — това куче има един-единствен господар. Може да говори с дълбока загриженост за Ранипур и неговите обитатели, да прави предложения за подобрения в живота ни, но с радост ще ни постави на мушката, стига правителството на Негово величество да се разпореди.

Джо остана изненадан от сарказма в тона й и смени темата.

— Ами Лоис Вивиан? Не е ли приятно да се възползваш от компанията на образована и изискана дама?

— О, госпожа Вивиан! Лоис е толкова култивирана, колкото и перлите й.

Стреснат от уж небрежната, но доста жестока забележка, той не успя да намери подходящ отговор и предпочете да замълчи.

— Дребна аристокрация, живяла в тежки времена — продължи да злослови тя. — Баща й е военен… от армията, доколкото знам… Сър Алистър Греъм. Лоис удари десетката, като се омъжи за Клод Вивиан. Висококвалифициран и симпатичен мъж като него би могъл — би трябвало! — да се цели в някаква наследница. Вашето правителство едва ли му плаща много, независимо от добрите му перспективи. Заможната съпруга е голямо предимство за него. Боя се, че Клод е направил грешката да се ожени на твърде ранен етап в кариерата си.

Джо започваше да се забавлява. За пореден път в главата му прозвуча гласът на кралица Мери. Тя би обсъждала домашните ангажименти на някой от слугите си със същия тон на собственическа загриженост.

— Но вие сте твърде добър слушател, капитане. Както личи, ще трябва да внимавам как се държа, иначе ще ме принудите да призная, че аз съм откраднала диаманта Кохинор. Време е да се връщаме в двореца, където, доколкото разбрах, ви предстоят поредица от разговори.

Аудиенцията му приключи. Освободиха го. Стана и протегна любезно ръка, за да й помогне да се изправи, после докара коня й. Тя го изчака да протегне ръка за втори път, за да я вдигне на седлото, и с царствено кимване с глава подкани коня си да поеме в демонстративен тръс към конюшните.

„Е, това пък какво беше, по дяволите?“, запита се Джо.

Последва я на благоразумно разстояние, предаде коня си на застаналия в очакване коняр и се отправи обратно към Новия дворец. Спотаен в сенките на северната веранда, остана да проследи приземяването на малкия самолет, който се приближи и кацна зад няколко едноетажни постройки, скрити зад редица магнолии на около петстотин ярда. Джо прецени, че ако тръгне веднага, ще успее да завари Стюарт, преди да е приключил с всички необходими проверки след полета. Може би щеше да подрани малко, но Джо предпочиташе да разговаря с хората в обичайната им среда, а дори да ги сварва неподготвени.

Като нахлупи каскета си ниско над челото, за да се предпази от слънцето, той тръгна към хангара. Пилотът, който наистина се оказа Стюарт Мърсър, даваше разпореждания на монтьора си — индиец — на някаква смесица от английски и хинди. Помежду им като че имаше разбирателство и разговорът течеше гладко.

— Капитан Мърсър! — провикна се Джо.

— О, Сандиландс, здравей! Радвам се да те видя! Раничко е, пил ли си кафе? Какво ще кажеш за едно турско — е, тука ще стане малко по индийски, ама нейсе. При всички положения си го бива, все едно откъде произхожда рецептата. — Кимна на монтьора си, който отиде за още кафе.

Джо харесваше американците. Допадаше му лекотата, с която общуваха, прямотата им, но най-вече уважаваше техния кураж, твърдост и решителност, с които ги бе наблюдавал да се бият в Европа в една война, с която нямаха нищо общо. А най-топли чувства изпитваше към младите летци от Escadrille Americaine. Доброволци, повечето от заможни семейства, които се бяха хвърлили във войната, преди родината им да ги призове, преди САЩ изобщо да имат собствени въздушни части. Поради тази причина младежите бяха минали под шапката на френските военновъздушни сили. Първият седемчленен отряд, в който влизаха разглезени богаташки синчета, наемници от чуждестранния легион, възпитаници на елитни колежи и каскадьори, бяха обучавани в Люксой, Вогезите, в база, известна със своите луксове и разкош. И когато накрая ги пуснаха в действие, се оказаха смъртоносни. Ескадрилата на богаташчетата се би с ненадмината смелост, с устрема и уменията на орда средновековни рицари, а легендите за техните подвизи се разпространяваха като горски пожар сред съюзническите сили. Неколцина от първоначалната седмица дори оцеляха и останаха да контролират преминаването на ескадрилата на подчинение на военновъздушните сили на САЩ в по-късен етап на войната, през пролетта на 1918 година.

Да си служил в такова подразделение е голяма чест, помисли си Джо, и Притви Сингх като син на принц на воински щат и летец любител вероятно е бил доста впечатлен. Отмести поглед от спретнатата, енергична фигура на капитан Мърсър към редицата самолети, строени зад него в хангара. Постройката бе заслонена от дървета и се намираше в дъното на помощната писта, така че по-скоро приличаше на пристройка към конюшните. Изглеждаше едновременно функционална и стилна.

Стюарт проследи погледа му и се усмихна с разбиране.

— Е, добре, докато чакаме кафето, можем да разгледаме самолетите, какво ще кажеш?

Влязоха в хангара и веднага усетиха по-хладния въздух, благодарение на течението в отвореното пространство.

— Не са цяла дузина, както се опитват да убеждават читателите си клюкарските списания. Притви има… тоест имаше пет. Останаха четири. Добри машини; един господ знае какво му е струвало да ги открие и да ги докара дотук.

Щом очите на Джо посвикнаха със сумрака, той се вгледа в познатия силует.

— Аха, това е „Къртис Джени“ — същият като онзи, който се разби. Използваме ги за тренировки и аеробатика. Мъничък и много добър; всеки може да се научи да го кара. Ако искаш, ще те науча. Май не гориш от желание.

Джо надзърна в кокпита и се опита да си представи как седи пред контролното табло. На пилотската седалка имаше малка плюшена играчка — тигърче с лъскави стъклени очи. Джо протегна ръка да го вземе.

— Талисман за късмет, а? — попита той с дружелюбна усмивка. — Предполагам, че всички пилоти от ескадрилата на Адмиралтейството са си носели някакво талисманче? Поне за британските пилоти съм сигурен.

— Да. Ние сме суеверна пасмина. Бяхме си измислили име — „Лафайет“. Аз се числях към ескадрилата „Лафайет“. — Млъкна и отвърна на усмивката на Джо. — Но това вероятно го знаеш… А тигърът всъщност би трябвало да е черна плюшена котка. Всички носехме такива. Но моята се изгуби някъде между Щатите и Франция. Тигърът ми се видя достоен заместник. Но има един друг талисман, без който никой от другарите ми не излита. — Изгледа въпросително Джо. — Нали си бил във Военното разузнаване — сигурно си чул слуховете?

— Говореше се, че сте си пъхали копринен дамски чорап под шлема — за късмет.

— Вярно е. Разбира се, изискването беше чорапът да е свален наскоро. И ако случайно се разбиеш, значи дамата ти е престанала да те обича.

Протегна се в самолета и извади шлема си. С жест на магьосник издърпа отвътре черен копринен чорап.

— Как да ти кажа, навикът си е навик. Но в Индия е доста трудничко да си осигуря чорап. Специално за този се наложи да платя, за да ми го откраднат.

Джо не задълба с въпросите в тази посока.

— Истината е, че цялата тази история си е някаква романтична помия. Вярно, носехме чорапи, ама хич не беше за късмет!

За изненада на Джо, Стюарт нахлузи чорапа на главата си с отработено движение и му се ухили зловещо изпод опънатата материя. Ефектът беше поразителен. Чертите на лицето му не се разпознаваха, под лъскавата черна коприна прозираха само очите и белите зъби. Стъпалото на чорапа се беше вирнало като свинска опашчица, което придаваше на цялата картина допълнително гротесков вид.

— Маска за лице! Адски добро средство за предпазване от студа, ако летиш през зимата на височина 10 000 фута — обясни Стюарт и върна чорапа в каската си. — Освен това върши чудесна работа срещу пясъчните бури.

Продължиха обиколката на хангара. Вниманието на Джо привлече прилежно навит дюшек, изправен до стената на странична стаичка с големината на отделение за кон в конюшня.

— Дочух, че понякога имаш гост с преспиване — изстреля Джо напосоки.

— Имаш предвид Бахадур? Явно не ти е било нужно дълго време, за да се ориентираш в ситуацията в този сложен лабиринт! Мъчно ми е за клетото хлапе. Внушил си е, че е в опасност, и няма да се учудя, ако наистина е така. Решил е, че след като така или иначе е мишена, поне ще се постарае да е подвижна мишена. От гледна точка на летец, оцелявал в критични ситуации, ми се струва, че тактиката му е разумна. Когато мога, му помагам. Но как да ти кажа, Джо, ако някой тук е решил да го убие, то малкият е обречен, при това всичко ще стане по-скоро, отколкото предполагаш.

Говореше за смъртта със сух и безизразен тон, какъвто Джо бе навикнал да чува у хора, губели другари ежедневно на фронта. Без повече приказки домакинът продължи да развежда госта си.

— Ей там е паркиран един „Сопуит Кемъл“, а в дъното се виждат два вражески от войната. Онзи там е „Нюпорт 17“…

— На такъв си летял във Франция, нали?

— Аха. Използваха ги и „Лафайет“, и „Френските щъркели“. С тяхна помощ успявахме да се справим с „Фокърите“, дето ни правеха толкова поразии. Можеш да предположиш как им викахме!

Стюарт стоеше отстрани на биплана и потупваше излъсканата му дървена перка. Джо започваше да разбира защо човек се привързва към това самолетче. Почти на половината на „Джени“-то, с приятно заоблен корпус, то му напомняше на първото му пони. Изпита непреодолимо желание да го погали.

— Не се ли изкуши да изрисуваш знака на „Лафайет“ върху корпуса? — попита Джо и плъзна ръка по гладката сива боя. — Имам предвид главата на индианец апахи.

— Семинол — поправи го Стюарт. — Не беше апахи, а семинол с бойни пера. Не. Има неща, които е по-добре да забравим.

Запъти се към последния самолет.

— А това е най-добрата машина, построена през войната. Немските военновъздушни сили се сдобиха с нея чак през пролетта на 1918 г. Ако беше на тяхно разположение по-рано… — Поклати глава. — Сега нямаше да съм тук, а войната най-вероятно щеше да завърши по друг начин. Но си струва уважението. Представи си го само с Манфред фон Рихтховен на пилотското място.

— Червения барон? На такъв самолет ли е летял?

— Аха. Неговата част беше първата, която получи този самолет.

Джо никога не бе виждал отблизо „Фокър Д. VІІ“ и се улови, че изпуска неволно възклицание. Едноместният биплан имаше тесен, заострен корпус и четвъртити криле. Красив? Не, по-скоро целеустремен и застрашителен, макар Джо да си даде сметка, че това впечатление може би се дължи и на черната боя, върху която се открояваше стилизиран бял императорски орел, изрисуван точно зад пилотското място.

— Двигател „Мерцедес“, 160 конски сили, максимална скорост 124 мили в час, достига височина от 10 000 фута за малко повече от девет минути. Машина за смърт. Но най-ценното й качество е способността да се крепи само на перката си, щом набере височина. Докато „Нюпорт“ би загубил скорост или височина, този симпатяга цепи смело напред.

Подрънкването на порцелан и напевният глас на Ахмед отклониха вниманието им.

— А, ето го и кафето! Да вървим да поседнем ей там на сянка и може да ми зададеш някой полицейски въпрос… имам предвид, по-строго полицейски! — натърти той накрая. — Сега вече и двамата имаме някаква представа един за друг.

— Толкова ли беше очевидно? — попита Джо, обезоръжен от откровеността на събеседника си.

— Не. Но си добър. От друга страна обаче, и аз не съм за изхвърляне. Във въздуха съм готов да поемам рискове, но когато усещам твърда почва под краката си, действам внимателно. Освен това никога не преценявам хората по приказките им. След войната се навъдиха цял куп „парашутисти“ и мошеници, дето се окичиха с медали и влязоха в какви ли не роли. Старите кучета като нас ги разпознават моментално, ама повечето хора се връзват. Във въздуха обаче нямаш много възможности за блъфиране. Всяка грешка може да ти струва живота. — Погледът му изведнъж помръкна, както си сърбаше кафето с доволна гримаса. — Знам, че въпросът, на който търсиш отговор, е защо аз съм все още жив, а Притви е мъртъв вместо мене. Повярвай, Джо — аз също бих искал да намеря отговора.

— Ами, който и да е бил нарочен за жертва — това ще го разнищваме допълнително, — методът на действие може да ни даде надеждни улики. Би ли ми направил списък с имената на хората, които притежават техническите умения и възможности да прережат жиците на хоризонталните стабилизатори.

— Ще ти ги кажа веднага — четирима са. На първо място аз, разбира се. Второ, сестра ми Маделин. После идва Ахмед, монтьорът, когото видя току-що. И накрая братът на Ахмед — Али.

— Може да ти прозвучи смешно, но не съм свикнал да оставям нещата на случайността… Какво ще кажеш за самия Притви? Той имаше ли познанията, за да го направи сам?

Стюарт посрещна непочтения въпрос с пухтене.

— Не, не ми се вярва да е могъл да го направи — отвърна след малко. — Вероятно би могъл да ти отговори за какво служи стабилизаторът, понеже все пак го използва, но предполагам за него цялото устройство се е изчерпвало с ръчката. Така и не успях да го запаля по механиката. За него самолетите бяха като конете — качваш се и поемаш. Не го интересуваше особено какво ядат и какво пият конете му, в какво състояние се намират зъбите и такъмите им. Но, да, разбирам въпроса ти… Един вид самоубийствен грандиозен спектакъл. Да изпъчим гърди пред тате. „Ето колко ме е грижа за земята ти — ще се размажа върху нея, без да ми мигне окото.“

Поклати глава, все така замислен.

— Не! Не беше в стила на Притви. Вярно, падаше си малко пройдоха, но дълбоко в себе си беше истински раджпут. Войнствен тип. Възхищавах му се. Не го беше страх да се изправи срещу баща си и чичо си и да ги погледне право в очите. В случая имам предвид брака му. Застана край Маделин, въпреки че срещу него се вдигнаха всички. Имаше куража да го направи. Още щом двамата се ожениха, започнаха да му трият носа. Първо му опяваха как не можело да се забърква с някаква си американка. След като не им обърна внимание и се ожени за нея, че дори се оказа достатъчно безразсъден да я доведе у дома си — е, можеш да си представиш, че не бе посрещнат особено радушно. Така и не се отказаха да му опяват как трябвало да си вземе за жена някоя почтена, избрана от тях индийка. Вече им изгубих дирята на всички принцеси, дето му ги представяха. Тия неща продължиха до самата му смърт. Миналия месец отхвърли дъщеря от династията Джодхпур. Всичко това, защото беше верен на Маделин. Сестра ми е мъжко момиче и знае какво иска. Накара Притви да се закълне, че няма да има друга съпруга, освен нея. Тя не е свикнала да е втора цигулка на никого. Притви удържа на думата си. И беше на път да стане наистина добър пилот.

Джо огледа малката писта.

— Не виждам… как се казваше… Али?

— Никой не го е виждал — подхвана зловещо Стюарт. — Просто изчезна. Работеше по самолетите заедно с брат си. Али е моят механик, Ахмед е монтьорът. Разпитах Ахмед. Това беше първото, което направих. Кълна се! Никой не е виждал Али от вчера сутринта. От рано сутринта. Както обикновено, работел по самолета, после просто се изпарил. Никой не го е виждал да си тръгва. Ахмед е човекът, проверил двигателя преди полета.

— И не е забелязал кабелите?

Стюарт стисна зъби и заби поглед в далечината, не издържа на погледа на Джо.

— Не е забелязал. Но нима е бил длъжен, по дяволите? Той си има ясна задача — двигателя. Предположил е, че брат му е оставил машината в изрядно състояние, готова за полет. Както винаги. Това е практика. Ако бях излетял аз, а не Притви, вероятно щях да забележа. Но не мога да съм сигурен, Джо. Тези кабели са доста тънички. От няколко крачки разстояние едва се забелязват, а саботьорът е бил опитен. — Подкани Джо към хангара. — Ела, погледни.

Обгорелите останки от фаталния кабел бяха оставени върху една работна маса. Джо взе нащърбения край и го опипа с пръсти. По кожата му останаха черни следи от машинно масло.

— Именно — потвърди Стюарт. — Намазал е жиците с това, за да не блести оголеният метал и да не бъде заподозряно деянието. Нека ти кажа и още нещо: като поставиш кабела там, където му е мястото — вече го пробвах, — се вижда, че срязаното място се пада точно върху тъмната част на корпуса. Там, където няма как да се види. Камуфлаж. Този тип не е искал да поема риск.

— Пипал е внимателно. Какви други заключения можем да си извадим? Какво мислиш за самоличността му?

— Определено е някой, който разбира от самолети. Човек, който е знаел точно колко жички да пререже. Някой като Али.

— Той отговаря за монтажа, така ли?

— Да. Работата му е адски отговорна. Тези щайги се крепят само на жици, връв и лепило и във въздуха се деформират. Щом машината се приземи, механикът се залавя за работа с цяла камара гаечни ключове, нивелири и потяга всичко така, че да е готово за следващия полет. Нужни са специални умения. Сега Ахмед пое задълженията на брат си.

— Кой би могъл да принуди Али да саботира самолета? Явно е достатъчно високопоставен човек, който е имал възможност да се погрижи механикът да изчезне, за да няма възможност да каже на някого какво е направил?

Стюарт разпери ръце безнадеждно.

— Има десетки възможности. Натискът може да е направен по много начини — пари, услуги — дължими или обещани. Тукашното общество е доста… — Поколеба се за момент. — … феодално. Семейството, племето — навсякъде има йерархия, а най-отгоре седи махараджата. Всеки е зависим от някой над него в обществената йерархия. Али беше доста ниско в стълбицата, така че сигурно има десетки хора, които биха могли да му заповядат. При това, без да броим жените! Нейно височество номер едно едва ли би останала недоволна да види как Притви се разбива в земята!

— Така стигаме и до въпроса кой точно е бил набелязаната жертва. От последната ти реплика вадя заключение, че според теб нарочената жертва е загинала както е било планирано.

— Доста мислих върху това и наистина в крайна сметка се питам защо някой би искал да убие мен. Маделин, може би — нея никой не я понася. Но мен? Аз съм най-обикновен шофьор — само че по въздуха. Не съм важен. Виж, Притви… Да стане толкова скоро след кончината на Бишан и като се има предвид фаталната болест на господаря… Човек би казал, че в тази работа има умисъл, който дори доктор Уотсън би забелязал, не мислиш ли?

— Разкажи ми как стана така, че самолетът бе управляван от Притви? Защо се сменихте?

— Още когато Клод ни съобщи за пристигането ви с Едгар, решихме да ви посрещнем с авиошоу. Не беше тайна за никого. Дори обмислях да продаваме билети. Сигурно се питаш — продължи той с горчива усмивка, — с какво си заслужил подобно посрещане.

— Ами да, има такова нещо. Мина ми през главата, че двамата с Едгар не сме от ранга на Уелския принц.

— От скука! Тук дните се нижат един подир друг, всеки е еднакъв с предишния. Горещо, неудобно, предвидимо. Човек е готов на всичко, за да освежи всекидневието си, и ако си намериш каквото и да е сносно извинение да излетиш и да направиш някой номер във въздуха, се вкопчваш за него.

— На вашите услуги — рече сухо Джо.

— Беше едно разнообразие, забавление, тренировка. Подготвяхме нещата заедно, но спектакъла трябваше да изпълня аз. Така че представи си изненадата ми, когато, излизайки от стаята си, за да се отправя към хангара, видях „Джени“-то да излита. Цели пет минути по-рано от уговорения час. Изтичах, сграбчих Ахмед за ръката и го попитах какво става, по дяволите. Е, ти, разбира се, можеш да го питаш лично… Обясни ми, че Притви се появил в пълна екипировка, готов за полет, и му казал, че е решил лично да пилотира. Никой не може да спори с престолонаследника, така че Ахмед завъртял перката и го изпратил по живо по здраво… с нежелан пътник на борда.

Стюарт замлъкна, едва се удържа да не потрепери. Джо почувства ужаса му, спомни си карикатурата, която се предаваше от ръка на ръка на фронта: млад авиатор, изпъчен срещу въздушния поток, устремен напред, без да забелязва сивата фигура на съседното място.

— Смъртта — пророни Джо.

Стюарт не каза нищо. Сигурно преживява, помисли си Джо, онези жизненоважни пет минути, които го деляха от преждевременна и необяснима смърт.

— Значи Али е имал всички възможности да пререже жиците преди фаталния полет?

— О, да. Никой край него, включително и аз, не би заподозрял каквото и да е. Всеки би си помислил, че просто си прави рутинните проверки и подменя части. Така бих постъпил аз на негово място… — Стюарт потъна в размисъл. — Да. Бих взел сноп кабели с предварително прекъснати жички и бих ги сложил на мястото на съществуващите. Така няма да рискувам някой да чуе срязването на кабели точно преди полета. Може да е свършил цялата подготвителна работа на съвсем друго място в работилницата, в удобно за него време.

Намръщи се отново и се загледа в Ахмед, който работеше по двигателя на „Джени“.

— Здравият разум ми казва, Джо, че Али е срязал онези жици, но ми е доста трудно да го повярвам.

— Мислиш, че Али ти е бил верен?

— Не на мен. Не. Тук няма нищо лично. Но ще ти кажа нещо, което разбрах по време на войната. Целият екип на самолета — механиците, монтьорите, всички се идентифицират със самолета, който поддържат. За тях пилотът е част от машината, като крилете или двигателя. Моят екип ме гледаше доста на кръв, когато веднъж се върнах в базата с повреден самолет. Би било напълно срещу сърцето на хора като тях да унищожат умишлено своя пилот и своя самолет. Не би посегнал. А при положение, че пилотът е и неговият бъдещ владетел…

— С други думи, според теб не е Али, но ако все пак го е направил, то е било под натиск от изключително могъща фигура.

— Не звучи логично, нали, но друго не мога да измисля.

— Да имаш някакви идеи къде би могъл да се дене ключовият ти свидетел?

— Ами да. Обсъдихме различни варианти. Според Ахмед може би се е върнал в селото им. Намира се на един ден път с камила — в случай че решиш да провериш. Ако е тръгнал натам, сигурно сега пристига.

— Но според теб би било губене на време.

— Определено! — Стюарт остави внимателно чашата си и примигна на светлината, огледа се за чуждо присъствие. — Лично аз смятам, че Али е на дъното на езерото.

— Тоест, че се е наредил сред жертвите на изобилието от наемни убийци — като мъжете, осигурили пантерата, която убила Бишан Сингх?

— Аха. Горкото черно коте — рече неясно Стюарт.

— Това село, където е възможно да се е скрил Али, как се казва? — попита Джо.

— Ами… чакай да се сетя… Суригаргх! Точно така. Суригаргх.

— Май съм го чувал. Не е ли родното село на махараджата?

— Така разправят. — Стюарт помълча, изгледа замислено Джо.

— Значи е на един ден път с камила, а?

Двамата се спогледаха и се усмихнаха.

— Вече не вярвах, че ще се осмелиш да ме помолиш. Самолетът е готов. За мен ще е удоволствие да те закарам. С „Джени“ вместо един ден ще ни е нужен половин час натам и половин обратно. — Погледна си часовника. — За обяд ще сме тук. Даже ако искаш, можем да кацнем и да поднесем почитанията си на старейшината. Има удобен път за кацане.

Джо проследи как Стюарт дава инструкции на хинди на изненадания Ахмед. Човекът тъкмо довършваше работата по самолета. Стиснал гаечен ключ в ръка, проверяваше дали е затегнат един или друг болт, плъзгаше ръка по кабелите, за да провери здравината им. Джо си представи как брат му Али е изпълнявал същия ритуал предния ден.

— Какво ли не правя за сър Джордж и Мери Английска — измърмори той през зъби.

Докато вземаха шлемовете си и бутилки с вода от хангара, Стюарт на бърза ръка му обясни какъв е планът.

— Ще направим едно кръгче над града — все едно сме най-обикновени туристи, излезли да се насладят на гледките. В това няма нищо необичайно, правят го постоянно. Дори Н. В. Вивиан даде ясно да се разбере, че ако получи покана, не е изключено да се позамисли дали да не приеме едно кръгче над княжеството!

— „Н. В.“ ли? — попита Джо.

— Нейно височайшество! — обясни развеселен Стюарт. — Така я наричам. Тя е всичко, което си представям по думата „мемсахиб“. Отгоре на всичко е и амбициозна. Според мен си мисли, че я подготвят за поста на вицекралица… Дано някой се е сетил да подметне на клетия старчок Клод!

— Не говориш сериозно! — възкликна слисан Джо. — Клод — вицекрал! Не ми се вярва.

— Това е абсурд, разбира се! Човекът си има своите качества… но не е в Кързън лигата — то пък кой ли е — макар че бих казал, играе същата игра. Но губи точки откъм родословие. Вие, британците, продължавате да се прехласвате по разни херцогски и графски титли, а горкичкият Клод може да се похвали само с тъст, за който се говори, че май бил някакъв барон. Доколкото успях да разбера, дядото на Клод е бил доста преуспяващ търговец. Синът му, бащата на Клод, прахосал всичко и сега единствената семейна ценност е опустошено имение в Уилтшир, а Клод трябва сам да се изкачва по стълбицата на външната политика и обществените структури. Поне той вижда нещата така.

— И откъде знаеш всичко това?

— Каза ми го веднъж на чашка. Това е единственият път, в който съм го виждал под влиянието на нещо друго, освен жена му.

В следващия момент Стюарт стана напълно сериозен.

— А кой може да твърди, че постъпва грешно? Светът се променя толкова бързо, че направо ми се замайва главата. Дори тук. Трябва да си умен и адаптивен, за да изплуваш на повърхността. Начертай си план за действие, Джо! Моят вече е готов.

Преди да се приближат до Ахмед, който ги очакваше в готовност, поставил ръка на перката, Джо попита:

— Това село, Суригаргх… Спомена, че било родното място на Удай и брат му Залим…

— Да, така е. Освен това там живее любимата наложница на Удай, Лал Бай, майката на Бахадур. Лал Бай означава Рубиненото момиче. Из целия щат е известна с това, че адски си пада по скъпоценности. Притежава най-красивата колекция от рубини в страната — така се говори. Трябва да опиташ да се видиш с нея, Джо. Била страхотна!

Лал Бай премина забързано през един от мрачните коридори на Стария дворец, червените й поли се усукаха, сандалите й изскърцаха върху парчетата потрошени накити. Купчина евтини стъклени джунджурии, счупени ритуално в знак на мъка по починалия юварадж, я подразни и тя я изрита от пътя си. Евтини боклуци! Собствените й накити бяха скрити на сигурно място в тошакхана36 и никой не би могъл да я принуди да ги принесе в жертва, както налагаше обичаят. Лал Бай живееше и оцеляваше по собствени правила.

Защо жените от зенана да жертват красивите си накити в чест на мъж, който никога не ги е посещавал? И бездруго имаха съвсем недостатъчно време да напълнят наново ковчежетата си след смъртта на първия син. А Притви не беше особено тачен. Онази негова жена, американката, не му даваше да припари до харема и дори лудата му стара майка се оплакваше, че след сватбата на сина си почти не му е виждала очите.

Сега жените подготвяха тялото му за горящия гхат37. Преди залез-слънце джатите38 щяха да положат носилото върху кладата от сандалово дърво. После щяха да разпалят пламъците и да ги поддържат с масла и камфор и нямаше да напуснат самшана, преди огънят да догори. Накрая щяха да вземат останките от тялото и да ги хвърлят в реката. Лал Бай си представи цялата сцена и остави насладата да изпълни съществото й. Притви Сингх ще отиде при брат си. Тя се усмихна триумфално и енергично дръпна края на допатата върху лицето си. Постигането на целта й беше тъй близко, че не можеше да си позволи някой да я обвини в нелоялно поведение. Навсякъде в необятния лабиринт дебнеха очи и не във всички тях напираха сълзи. Представяше си насладата, маскирана като скръб, в гласа на коварния евнух, добрал се до аудиенция с махараджата: „Сърцето ми се къса, господарю, да говоря по този въпрос — езика ми изтръгни, ако отнеса нещо със себе си, — но в самия ден на погребението на юварадж, слугинята ти Лал Бай бе забелязана да се смее и да танцува в двореца…“

Сведе глава и продължи пътя си. Държеше се точно както се полага и според изискванията на ниското й положение в двореца. Успя да се промъкне и да надзърне към трупа, разпръсна ориз и невени отгоре му, дори метна една-две стъклени гривни. Помещението, където бе изложено тялото, беше горещо и неприятно претъпкано с ревящи оплаквачки. Музикантите изпълняваха тъжен химн за мъртвите, поклащаха глави в ритъма на монотонната мелодия. Всички жени в двореца се изредиха — без жена му. Точно в този миг вдовицата би трябвало да си реже косите, да облича черни дрехи и да се подготвя да потъне в незнайна стая в далечна част на двореца, където да яде безмесни храни от проста гаванка до края на живота си — ако изобщо някой се сети да я нахрани. Но къде ли се е дянала американката?

Празнува и гуляе в Стария дворец заедно с останалите нечестиви. Ляга в кревата на последния появил се ференги39. Лицето й се изкриви от омраза, раменете й потръпнаха. Никога няма да ги разбере тия чужденци, дето ги приемат толкова радушно в двореца. Онзи дългият, мургавият, с поглед, остър като копие, и тяло на раджпут, онзи полицай сахиб, чието пристигане проследи иззад кепенците на един затворен прозорец, отхвърли вниманието на Падмини. Известната Падмини, Лотосът, момичето, което Лал Бай лично въведе в изкуството на насладата. Залим изпадна в ярост, но Лал Бай застана на страната на Падмини. Щом чужденецът предпочита компанията на пияна бяла курва вместо на най-талантливото момиче в кралството, значи не заслужава вниманието им. Изобщо не е нужно да се съобразяват с него.

Ами оная камила, дето прекара нощта в стаята му? Какво да я прави? Докато тялото на мъжа й изстива и се вкочанява! Безсрамна курва! Светотатство! Лал Бай реши да говори с Удай Сингх при първия случай, който й се удаде. А след края на траура ще го види със сигурност.

В крайна сметка тя е майка на единствения му жив син — беше на петнайсет, когато роди Бахадур. Не беше съпруга, но бе жена, с която е добре да се съобразяваш. И все още бе достойна за вниманието му. Лал Бай осъзнаваше прекрасно, че е не по-малко привлекателна и младолика от коя да е Падмини. Естествено, сега той ще разбере, че си губи времето — ценното оставащо му време — с онова недодялано момиченце, което не беше нито чистокръвна индийка, нито стопроцентова американка. Това момиче няма нито гърди, нито поклащащи се бедра и Лал Бай се бе смяла от сърце, когато чу коментара на един от дворцовите гвардейци, че единственото нещо, което Нейно височество номер три обича да усеща между краката си, е понито за поло.

Лал Бай продължи напред, наслаждавайки се на хладината, облъхнала северната веранда. Беше се отдалечила доста от апартамента си в източния край на зенана, но имаше нещо, което трябваше да види на всяка цена, преди да се върне, за да изпълни пуджа40. Освободи помощничката си, Чичи Бай, за да подготви благовонията и жертвоприношенията за сутрешната церемония. Щеше да извърши пуджа на този ден с благодарност към богинята покровителка на семейството й. Махакали заслужаваше признателността й. Молитвите на Лал Бай бяха чути и вече нямаше никакви пречки за изпълнението на пророчеството. Малко след раждането на Бахадур тя заплати доста голяма сума пари на един гадател и оттогава до днес всеки ден си повтаряше думите, които той й каза: „Господарят ще бъде наследен от третия си син! Ала този трети син ще бъде последният господар!“

Втората част от пророчеството й звучеше зловещо, но Лал Бай се постара да прогони тези мисли от главата си. Важното е, че осъществяването на първата част е съвсем близо — останалото няма значение. Запази го за себе си, опасявайки се да не предизвика нечия завист, но години наред наблюдава зорко другите жени на владетеля за някакви издайнически знаци на чудодейна закъсняла бременност, опасявайки се да не би някоя от тях да роди законен трети наследник. Подкупваше прислугата на махараните, за да й носят всеки месец новини, че всичко е наред и с течение на времето, според законите на природата, нещата се подредиха. Но ето че в един момент Удай се ожени за трети път. За млада жена, пред която се простираха множество плодоносни години.

Лал Бай се почувства сломена. Изоставена сама в покоите си в зенана, докато господарят й прекарваше времето си с новата си съпруга, тя се отдаде на горещи молитви и явно богинята се бе вслушала в думите й и бе удовлетворила желанието й. Минаваха месец след месец, но за предстоящо раждане на кралско отроче не се споменаваше и дума.

А сега двамата най-големи синове ги нямаше, а господарят губеше сили от ден на ден. Сигурно скоро ще обяви своя наследник. Защо отлага? Най-нормално беше Бахадур да стане следващия махараджа. Той бе отгледан с това намерение. Любимец на баща си, той винаги бързо овладяваше всички поставени му задачи. На обноски и езици го учеха учители от чужбина, бе придружавал махараджата при обиколките му на селата, за да се запознае с реално действащите закони и налози, както и със земеделието и напояването. Овладя традиционните бойни умения на раджпутски принц. За всички беше ясно — може би твърде ясно, — че Удай има по-специално отношение към Бахадур и Лал Бай трябва да работи упорито зад кулисите на зенана, да плаща луди пари на информатори, за да осигури безопасността на сина си. И не само пари. Наложи се да се раздели с много от обожаваните от нея рубини, за да си купи безопасност, но жертвите и заговорите срещу враговете й в крайна сметка й носеха успех.

А сега дойде часът да си получи наградата. Ако Бахадур седне на гади, макар да трябваше да минат още цели шест години, преди да има право да управлява сам, тя щеше да е в безопасност. Майката на махараджата изискваше уважение — която и да е тя. В крайна сметка синът й е на дванайсет. Бе достигнал боеспособна възраст. Беше време Лал Бай да отслаби бдителността си. Беше време Бахадур да изплати своя дълг.

Зави зад ъгъла, изпълнена с очакване, и спря да се огледа, закривайки лицето си с копринения си шал. Даваше си сметка, че на лицето й е изписано нетърпение и копнеж, видими за всеки. Крехкото й тяло потръпна, докато погледът й наблюдаваше зорко. Пред нея се простираха градини, чиито сложни форми можеха да съперничат по пъстрота и изящество и на най-изкусната бродерия — възстановка от цветя и храсти на четирите реки на Рая, но раят на Лал Бай се намираше отвъд този свят. Тя гледаше оттатък градината, към брега на езерото, където, скътани под тъмнозеления покров от нимови клони, се издигаха белите мраморни колони на елегантен малък павилион, сякаш построен над самата вода. Над езерото бяха надвиснали балкончета с прозорци с проядени бели мрежи. Лал Бай си се представи там, как вдъхва хладния въздух, надигнал се от езерото, как наблюдава животните, които се промъкват до брега по залез, за да пият вода, как само с едно плясване на ръцете извиква да й сервират вечерята върху златен поднос.

Бахадур ще й даде този павилион.

Под шала на Лал Бай се виждаше само едно тъмно око, което се присви решително. Да, махараджа Бахадур ще даде на майка си този павилион.

След като от него бъде заличена всяка следа от присъствието на вдовицата Шубхада.

— Да се разберем — аз съм твоята неомъжена леля, стара мома, която за пръв път се качва на моторно превозно средство. Не го забравяй, ако обичаш — предупреди го Джо, готов да скочи в предното отделение за пътника.

Стюарт се направи на изненадан.

— Стига бе! Не ми казвай, че ти е за пръв път!

— Е, не съвсем. Случвало се е да се повозя — ухили се Джо. — Но те предупреждавам, че хапнах кеджъри41 за закуска. А не е нужно да ти обръщам специално внимание, че вятърът духа от мен към теб.

След инфарктния момент на отлепването от земята самолетът се плъзна плавно нагоре. Джо почисти от носа и устата си прахоляка, завихрен от излитането на машината, заслуша се в пърпоренето на двигателя и се приготви за път. Скоро вече беше набрал достатъчно смелост, за да се надвеси и да погледне под себе си. Известно време летяха направо и без да сменят височината и Джо се поуспокои, после завиха плавно и описаха кръг над необичайно притихналия град около двореца. Единствената активност, която Джо забеляза, бе край реката и той предположи, че сигурно там се намира платформата, върху която ще бъде издигната кладата.

От тази височина той изведнъж забеляза двете лица на Ранипур — древния град и до него друг, съвременен. Около Стария и Новия дворец се виеха лабиринти от възлести улички, които се вливаха в огромно тържище. Високите стени около старите сгради разграничаваха категорично старото от новото. Новият град се разпростираше разточително връз полето оттатък реката. Построен решетъчно, с широки улици, той пълзеше към пустинята, еднотипните сгради, построени от мръсно червени тухли от пясъчник, бяха разнообразени от зелени полянки и паркове с изкуствени езера, доста попресъхнали, предвид горещото лято. Каква ли роля играеха тези очевидно пусти сгради? Джо не забеляза никакви признаци на живот нито вътре, нито около сградите, които явно бяха обществени — училище, може би болница. Към пустинята на север поемаше дързък път, който обаче продължаваше само една-две мили, от двете му страни се виждаха огромни купчини строителен материал.

Самолетът закръжи по-нашироко и Джо установи, че няма нито кервани, нито каквото и да е друго движение през пустинята. Хората явно спазваха траурния обичай и не напускаха рамките на града, но вероятно Али, разполагайки с вътрешна информация, бе напуснал рано предишния ден и сигурно вече бе стигнал до Суригаргх.

За Джо бе истински шок да види толкова ясно, благодарение на височината, колко тъничка и крехка бе ивицата зелена площ, заобикаляща града. От въздуха изглеждаше, сякаш пустинята е обсадила Ранипур и макар да беше ясно, че летният сезон е в разгара си и до мусонните дъждове остава поне още месец-два, пустинята очевидно бе спечелила. Пясъците й се стелеха докъдето поглед стига, дюните само тук-там бяха насечени от пътеки, оставени от животни. На запад се издигаха Аравалите, които спираха настъпващите плаващи пясъци, но дори те, изглежда, се справяха трудно. Всяка дупка в планината бе запълнена от преливащи пясъци, разхвърляни от ветровете, пред които нямаше никакви прегради.

Реките и потоците, които през дъждовния сезон вероятно се стичаха по склоновете към града, сега представляваха пресъхнали ивици, маркирани тук-там от някой кладенец или кръглия сламен покрив на пастирска колиба.

След половин час във въздуха Джо забеляза кервани, тръгнали на юг към Ранипур, и пресметна, че вероятно наближават целта си. Още няколко минути и пред погледа му изплува Суригаргх. Погледа му привлякоха четирите бели минарета на кладенец, лъснатият варовик оповестяваше наличието на вода от огромно разстояние. Появи се и друго доказателство за ценна вода — мекият блясък на резервоар, скрит под великолепна каменна структура, украсена с арки и сводове, от четирите страни се спускаха стълбища, които водеха към водата, скрита долу в ниското.

За негова изненада, селото не се оказа скупчени кирпичени колиби. Притежаваше всички белези на укрепен град. Стюарт го ръгна в гърба и заби пръста си надясно долу. Джо забеляза каменната стена, която се виеше покрай хребета, където бе разположен неголям форт с места за оръдия. Докато прелитаха над града, Джо успя да прецени, че къщите са над хиляда, а в самия център на града има една-две по-големи сгради, чието предназначение не му стана много ясно. От въздуха изглеждаха масивни и грозни като крепостта във Вердюн. Една-две бяха разположени около площад, най-голямата и централната имаше четири площада. Стюарт пак посочи с ръка и изкрещя нещо в ухото му, но Джо не разбра какво му казва.

Направиха още един кръг и се приготвиха за кацане. Пистата, която Стюарт избра, представляваше отсечка от недовършен път, покрит със сгур и катран, който излизаше устремено от града и свършваше рязко, погълнат от пясъка, на десетина мили по-нататък. Самолетът докосна земята и след известно тресене спря, веднага, след което го наобиколи тълпа хлапетии, които се смееха, крещяха и напираха да минат по-напред. Стюарт скочи, огледа тълпата и извика нещо на хинди. Всички отстъпиха назад, само едно момче се приближи. Явно беше познат на Стюарт и след енергично кимане с глава и бързо преминаване на пари от единия у другия явно бе организиран охранителен отряд, който да наглежда самолета. Джо си каза, че вероятно това не се случва за пръв път.

Слезе от самолета колкото се може по-достолепно и последва Стюарт в кратката разходка по прашния път, отвеждащ към града.

— Е, щом си със самолет, няма начин да се промъкнеш незабелязан — отбеляза Стюарт. — Целият град знае за пристигането ни.

Хората ги приветстваха от всички страни, по петите ги следваше шумна сюрия момчетии. Трябваше да внимават да не се сблъскат и с не по-малко любопитните крави, които се шляеха по улиците, защитени от положението си на свещени животни и свободни да гризат каквото си поискат, без никой да ги спира: сочни зелени зеленчуци от някоя сергия на пазара или каската на гостуващ ференги. В пресъхналите канавки от двете страни на пътя ровеха стада от тъмносиви прасета и по всяка вероятност преработваха отпадъците на града. На платформи над канавките се тълпяха деца — малки кафяви телца, които блестяха от водата, пестеливо пръскана върху тях с медни канчета от по-големите им сестри. Старци, клекнали в сенките на дърветата, пиеха чай и се задяваха, хитрите им очички следяха двамата чужденци, запътили се към центъра на града.

Стъпиха на площад, заобиколен със сгради от три страни, където ги посрещна тълпа младежи, нетърпеливи да привлекат вниманието им към свой другар, който се готвеше — с помощта на очукано дипломатическо куфарче — да изнесе магическо шоу за новодошлите.

За изненада на Джо, Стюарт спря и даде знак, че е готов да гледа.

— Ние, артистите — ухили се той, — трябва да се подкрепяме. Хлапетата си ги бива. Така и не съм успял да разбера как ги правят тия трикове. Гледай.

Двамата наблюдаваха слисани как десетгодишният магьосник изпълнява номер след номер, придружени от коментар, смесица от хинди и английски. Малките кафяви ръчички се стрелкаха хипнотично, демонстрирайки невероятна сръчност с шепа излъскани камъчета, медни чашки, две червени метални топки и мазно тесте карти. При всяко магическо изчезване на предмет, за който зрителите бяха сигурни, че държат под око, хлапето се провикваше победоносно:

— Къде е? Замина за Делхи!

Кулминацията на изпълнението му беше изчезването на двете червени топки от обърната с дъното нагоре чаша и последвалото мистериозно появяване на топките от слабините на Джо — магьосникът поднесе чашата си и топките изтрополиха в нея. Джо си придаде ужасен вид, после направи кратък оглед и въздъхна с облекчение, доволен, че собствените му топки не са тръгнали за Делхи. Публиката изпадна в екстаз, който премина в неистово ликуване след получения тлъст бакшиш, с който цялата сюрия се изнесе към близката сергия със сладкиши.

Все още доволно усмихнат, Джо изчака и последното хлапе да се отдалечи и се обърна към спътника си.

— Виж, Стюарт, да ти призная, Али е последният човек, когото очаквам да видя тук. Радвам се, че дойдох, но не съм съвсем сигурен какво ме доведе на това място… Любопитство, предполагам… Реших, че е важно да разбера повече за живота на махараджата… Целият проблем като че ли идва от тази работа с престолонаследника, оттам започва всичко.

Стюарт се ухили.

— Инстинктът ти сигурно не те лъже. Цялата тази гадна работа е заради простичкия въпрос — кой ще се качи на трона? Видя ли огромната хавели42, която ти показах? Там е роден Удай, а братовчед му, управителят на града, живее там и до днес. Казва се Шардул Сингх. Да отидем да го поздравим.

— Хавели — това ли каза?

— Да. Не си ли чувал за хавели? — Стюарт се усмихна многозначително. — Очаква те голяма изненада. Това е нещо много специално. Ето, ей там вдясно се вижда една.

Сградите, които от въздуха изглеждаха невзрачни и бозави, се оказаха очарователни, като ги видиш отблизо. Джо спря и огледа с възхищение една от пищните търговски къщи, които се намираха на главната градска улица. Представляваха здраво укрепени стени, надупчени само от редици зарешетени прозорчета, и както предположи Джо, се охлаждаха и дишаха благодарение на вътрешните дворове, които видя от самолета. Но най-изумителното в тях бяха орнаментите по стената. Сякаш в пълна противоположност на мрачните околни сгради, художниците бяха обсипали стените с фрески в бляскави пъстри цветове. Джо с наслада разгледа изображенията на процесия слонове с разкошни покривала, изправени на задните си крака бойни коне, ловни сцени, дебнещи тигри, цветя и птици, дори редици британски войници в червени униформи и детинска рисунка на влак.

Докато вървяха по пълната с народ главна улица, Стюарт показваше най-интересните сцени, колкото по-нататък отиваха, толкова по-внушителни и впечатляващи ставаха сградите и рисунките. Джо се спря пред едно удивително постижение на художника само в три цвята — червено, кафяво и зелено — и огледа с възхищение пищните цветни арки около двама раджпутски воини, яхнали жизнерадостно декорирани атове. От двете страни на основната картина имаше по-малки изображения на раджпутски жени. Една си играеше с йо-йо; друга държеше музикален инструмент; трета, развяла поли, тичаше с лък и стрела и устремено изражение; лицето на четвърта бе забулено и се виждаше само едно втренчено в зрителя блеснало тъмно око и натежали от накити глезени и китки.

— Е, какво разбираш от това? — попита Джо, забелязал широката ивица от червени отпечатъци от ръце, която минаваше в долната част на стената. — Някак не се връзва с останалите орнаменти.

— Нарича се тапас43 — Стюарт смутено зарови крак в прахоляка. — Знаменателна е за ритуала сати. Всички вдовици от къщата отивали на кладата със своя мъртъв господар. Даже и наложниците. Повечето го правили по свое желание — било въпрос на чест и гордост да демонстрираш пред всички любовта си към починалия. Но това сигурно го знаеш. На път за кладата жените потапяли дясната си ръка в червена охра и оставяли отпечатъци по стената на къщата.

Джо плъзна опечален поглед по ивицата отпечатъци, някои от които бяха едва ли не детски.

— Но тук има… — заекна той.

— Не се опитвай да ги броиш. Има ги навсякъде.

Джо се вгледа по-внимателно. Повечето от следите бяха доста избелели, но последните две или три в края му се сториха доста скорошни и ярки. Сподели подозрението си със Стюарт.

— Прави се и до днес — уморено отвърна пилотът. — Британците го забраниха преди век, но нима могат да огреят навсякъде. Последните отпечатъци са оставени преди три години, както разбрах. Хайде да вървим. Това е къщата на управителя на града. Тук е роден Удай. Очакват ни.

Удай Сингх, който се намираше в дарбара, чу прелитащия „Джени“ и освободи другите молители. Отпрати слугите и направи знак на брат си да се приближи.

— Гостите ни се връщат, Залим.

— Както и предположихте, Ваше височество, отлетяха в посока Суригаргх. Англичанинът е известен с това, че винаги открива истината и че е честен човек. Според Едгар той е точно такъв, какъвто изглежда, и служи само и единствено на Британската империя. Той е очите и ушите на сър Джордж — така се говори.

— Мене ме интересува мозъкът, Залим. Как мислиш, има ли достатъчно мозък, за да разреши нашия проблем? Нека насърчаваме предприемчивия ни детектив. Ако са го изпратили на оглед — да оглежда. Погрижи се телефонната линия да му е на разположение — сигурно ще иска да се отчита на господаря си. Човекът си е завоювал определена позиция пред хората си, доколкото забелязвам, и присъствието му тук вече ги направи по-благоразумни и по-спокойни… като стадо, при което се е върнал пастирът. Той не притежава повече власт, отколкото тях самите, но е надарен с аура, с една илюзия за сила, която явно им действа успокоително. Бих искал да поостане известно време. Възможно е да се появи опасност за живота на сина ми, а Бахадур ми спомена, че харесва този човек и му има доверие. Така да бъде. Нека полицаят стане неофициален охранител на детето. Предложи му развлечения… Но може би не жени, ако е вярно това, което ми докладваха!

— Той отблъсна Падмини, Ваше височество, но не прекара нощта сам.

Удай повдигна вежда.

— Американката. Снаха ви…

Никой друг, освен родния му брат не би рискувал да предаде на господаря точно тази новина. Удай избухна.

— Тя вече не ми е снаха! Ако изобщо някога е била! Тази жена е двойно нечиста — чужденка и вдовица. Сигурно би легнала и с просяк. Но такива са чужденците — без потекло и със собствени обичаи.

— Докладваха ми, Ваше височество, че помежду им не се случило нищо, само разговаряли. Възможно е американката просто да е потърсила подслон при него.

— Може би Сандиландс има по-различни наклонности? Виж какво друго бихме могли да му предложим. Но ловът — това със сигурност ще му отклони вниманието. Трябва да организираме лов на тигри възможно най-скоро. Е, да се залавяме. Изпрати да повикат Едгар и детектива. Искам да се срещнат с мен тук след половин час. Заръчай да дойде и писарят, в случай че се нуждаем от услугите му за съставяне на писмото, а освен това не би било зле да присъства и резидентът, нищо, че е запознат със ситуацията. Ще изпълня тази церемония от гади.

Обърна се и се отдалечи с бавна крачка, като остави министъра да пляска с ръце и да раздава нареждания на ордата слуги, които изникнаха изневиделица.

В същия миг Едгар дръпна Джо за ръкава и той си отдъхна.

— Простете, че прекъсвам полицейската ви раздумка, Аджит, приятелю — извини се Едгар, — но Сандиландс има уговорени цял куп срещи за тази сутрин, а не е отметнал и половината от тях. Би ли ни извинил?

Джо също смотолеви някакво извинение и последва Едгар към вратата.

— Благодаря ти, че ме спаси от тази инквизиция, Едгар! Невероятен мъж! Надявам се да не реши да поговори с мен професионално!

— Голям симпатяга е нашият Аджит! Посвоему. Държи нещата в свои ръце. Изпълнява волята на Удай, при това без мрънкане и хленчене. Пък и е куражлия — явно бая си е поукрасил мундира в последната война. Но иначе, да, разбирам какво имаш предвид. Гледай да не го ядосаш, Джо. Хич не ми се ще да се наложи да те измъквам от тукашните зандани. Никога няма да забравя, че вече веднъж ме е държал на мушка.

— Ще имам едно наум. А сега да видим откъде ще изкопаем добрата новина. Дали да не ме свържеш със сър Хектор, който трябва да е някъде наоколо в тоя мравуняк. И бездруго искаше да се видим тая сутрин. А тя още не е превалила съвсем.

— Абе да, ама побързай — изсумтя Едгар. — Заръчаха ми да те поканя на обяд със семейство Вивиан. Лоис каза да се погрижа да се появиш в резиденцията точно в дванайсет на обяд. Тя не понася обяснения от сорта, че си имал работа, така че стегни се, опитай се да изглеждаш поне малко като военен, ако не си забравил съвсем какво означава това, и бъди точен. Ще кажа на Говинд да те заведе. А сега — да вървим.

Няколко минути по-късно се върнаха в Новия дворец и Едгар почука на вратата на един апартамент, който изглеждаше досущ като апартамента на Джо. Възрастният лекар ги посрещна на прага и приветства Джо. Едгар се извини и ги остави насаме. Докато сър Хектор се заклатушка към барчето в ъгъла на стаята, за да налее по уиски със сода, Джо успя да хвърли бърз поглед на покоите му. Детективът остана изумен от умението на доктора да си създава удобства според условията. Леглото и столовете бяха изнесени в по-малката от двете стаи и сега по-голямата приличаше на нещо средно между библиотека и лекарски кабинет. Имаше няколко дълги пейки с камари от папки и кутии с инструменти; имаше и очевидно функциониращ месингов микроскоп с черна лакирана основа и табелка с надпис „Цайс“. Мястото стигаше дори за възголемичка маса в центъра на помещението, върху която спокойно можеше да легне пациент (или може би да бъде аутопсиран труп). Купчините чисти бели чаршафи и редиците стъклени шишенца с илачи придаваха на мястото достолепен и надежден вид.

— Помага ли ви някой? — подхвана Джо. — Така като гледам, сте си оборудвали малка болница…

— Всъщност наистина има кой да ми помага. Обучавам цяла група младежи. Много са талантливи. Макар че в началото ми беше доста трудно да направя избора си. Как да ви кажа, тук медицината е малко по-различна. Нарича се аюрведа. Листа, билки, корени — такива неща. Боя се, че дворцовият лечител не е останал особено доволен от появяването ми на хоризонта, но какво да се прави — в някои отношения махараджата споделя западния начин на мислене. Сам реши да ме повика, за жалост твърде късно. А смъртта на двамата му синове изстиска до капка волята му за живот, ако мога така да се изразя. Такъв удар би бил ужасен за всеки родител, а за човек, комуто остават броени седмици живот, е направо смъртоносен. Честно да ви кажа, доста се притесних, като видях как състоянието му рязко се влоши, след като синовете му паднаха с прекършени криле един по един. Такива нещастия направо те завличат на дъното. Противоестествено е децата да си отиват преди родителите. Мнозина от нас научиха този тъжен урок през войната, знаете… — Гласът му замря.

— Значи не можете да направите нищо, така ли, сър?

— Абсолютно нищо. Когато е необходимо, давам болкоуспокояващи, ама и от тях няма особена полза. Те имат доста ограничено действие, както ще видите сам. В крайна сметка може да се окаже, че за тази крайна фаза най-ефикасни са местните аюрведически лекове. — Смръщи чело и продължи: — Опитвам се да понауча едно — друго за тази медицинска практика и трябва да ви кажа, че съвсем не става въпрос за шашмалогии и шарлатанство, както вероятно си мислите. Ни най-малко! Видях някои наистина забележителни неща… Махараджата винаги носи със себе си една доза за случаи, в които положението стане наистина нетърпимо.

— Имате предвид, че може да се самоубие ли? — попита Джо притеснено.

— Не, не. — Сър Хектор поклати глава и се усмихна. — Точно обратното. Това чудо се нарича хирания гарбха. Представлява смес от чисто злато — да, метала, един бог знае какво го правят, за да го претопят и да го направят годен за храносмилане, — джинджифил и други живителни билки. Ако я изпие човек на смъртен одър, му дава достатъчно сили, за да може да си каже последната дума. Използвали са го (представете си при какви обстоятелства!), за да изтръгнат отговор на въпроси от изключителна важност, като например къде е скрит ключът от хазната. При удобен случай с голямо любопитство бих изследвал въздействието му върху човешкия организъм. Може дори да напиша статия по този въпрос… Но не смъртта на махараджата ме подтикна да пожелая среща с вас — завърши многозначително той.

Джо отпи от уискито си и зачака.

— Гложди ме смъртта на двамата синове. Е, разбира се, всички са разтревожени. И от присъствието ви сред нас, Сандиландс, съдя, че съответните власти също са разтревожени. Прав ли съм?

— Да, сър, наистина е така. И се питахме дали не разполагате с някаква информация по двата случая — имам предвид медицинска информация, — която би ни помогнала да разнищим нещата?

— Трудна работа. Както знаете, индусите не са по аутопсиите. Изобщо не ми е и хрумвало да си правя устата да аутопсирам някой от принцовете, пък и в крайна сметка причината за смъртта и при двамата беше съвсем ясна. Но помня, че Удай ме помоли да огледам трупа на по-големия му син, Бишан. Не ми възложи да направя аутопсия в прекия смисъл на думата. По-скоро го интересуваше конкретен въпрос.

— А именно…?

— Нищо особено — дали момчето е страдало. Толкова.

— Звучи нормално този въпрос да вълнува един баща.

— Да, разбира се, всеки би се запитал това. Но все пак има нещо, което ме заинтригува в цялата ситуация. — Сър Хектор кимна към масата в средата на стаята. — Преди да предадат тялото на оплаквачките, го докараха тук. Нали са ви известни обстоятелствата около смъртта?

— Разкъсан от дива пантера, доколкото чух.

— В тясна клетка — да. Както можете да си представите, тялото беше на пихтия. Раздрана плът, едната ръка откъсната… звярът явно е бил гладен — започнал е да яде плячката си. Но вие сте ловец и е излишно да ви казвам, че пантерата убива чисто. Един удар би бил достатъчен да приключи с жертвата. Мисля, че идентифицирах смъртоносния удар. В гърлото. Точно според очакванията. Последвалото обезобразяване изглеждаше потресаващо, но нещастникът всъщност вече е бил мъртъв.

— Значи отговорът за Удай Сингх е бил, че синът му не е страдал и не е умрял от незаслужено ужасна и мъчителна смърт?

— Може да се каже. Но ми направи впечатление друго. Тъканите бяха зле увредени, така че не мога да го твърдя със сигурност, но имаше белези за прием на голяма доза опиум: силно стеснени зеници, обезцветяване на езика. Каквото и да се говори, Бишан не беше толкова глупав. Вземаше опиум всяка сутрин, както правят мнозина раджпути. И това не им оказва кой знае какво влияние. Във всеки случай не по-силно от уискито, което пием в момента с вас. — Вдигна чашата си към Джо и предложи да му сипе второ. — Опиумът ги зарежда със сили за през деня. Но определено не отслабва зрението и слуха им. В нормална ситуация Бишан не би пропуснал да забележи, че челюстите на пантерата не са зашити и че от лапите й стърчат нокти.

— Тоест ситуацията не е била нормална?

— Ами как да ви кажа, прецених, че има нещо нередно в цялата история, така че повиках личния му слуга, който винаги е бил около принца сутрин, и му зададох няколко въпроса. Звучи лесно, но всъщност не е така. Тези принцове са заобиколени от свита от верни до гроб слуги, които за нищо на света не биха изменили на господаря си. Това е в кръвта на раджпутите — готови са да защитават владетелите си до последна капка кръв въпреки допуснатите грешки. Както и да е, най-накрая попаднах, на когото трябва, спечелих доверието му и получих нужната ми информация… Надявам се, че не съм размътил водата…

— Напротив, постъпили сте по възможно най-правилния начин.

— Радвам се, че го казвате. Както и да е, та значи, попитах го каква доза опиум е взел господарят му онази сутрин… Накарах го да ми опише как протича една обичайна сутрин на Бишан. Човекът потвърди, че опиумът е бил част от задължителния сутрешен ритуал на господаря му, както повелява местната традиция… Ето… вижте сам.

Сър Хектор отвори едно чекмедже, извади малък предмет и го пъхна в ръката на Джо. Оказа се жълто топче, което Джо огледа с интерес.

— Приемат го в този вид.

— В менюто на „Риц“ май не го предлагат.

— И слава богу! Варят го в мляко и захар, за да убият лошия вкус.

— Как, по дяволите, го приемат?

— Ами вземат ей това — сър Хектор показа хаванче с овална форма. — Надявам се, Сандиландс, няма да останете с впечатлението, че винаги имам подръка всичко това. Позволих си да взема необходимото от стаята на Бишан… Слагат топчето в хаванчето и го счукват. После му сипват малко вода, прецеждат го и го пият. Става далеч по-бързо и действа мигновено, не е като да го пушиш през наргиле, което е другата възможност.

— Откъде си го е набавил? Кой му го е доставил?

— По този въпрос всичко е ясно. Предполагам ви е ясно, че не е кой знае колко трудно. Човек може да си го купи от всеки пазар, но конкретно Бишан си го е доставял от едно местно племе, бишнои, които живеят на юг, близо до Джодпур. Бишнои са земеделци, пацифисти, обичат природата, кланят се на дърветата.

— И снабдяват двореца със странни субстанции?

— При това от поколения. Както се оказа, Бишан е вземал по-мека доза години наред. Бил привикнал към нея и организмът му я понасял сравнително добре. Но в един момент, така твърди слугата, два дни преди да умре, Бишан го помолил да приготви питието му с друга субстанция. Дал му кутийка с три топчета опиум и заръчал да му бъде приготвено едно от тях — по обичайния начин. По въздействието върху господаря му слугата преценил, че опиумът е по-силен. Бишан лежал проснат по гръб почти цял ден. Възстановил се, а на следващата сутрин с охота повторил същата процедура. Този път го понесъл по-добре, извършил обичайните си сутрешни ритуали, включително слязъл при пантерата. И последствията били фатални. Топчето, което държите в ръката си, е третата, последна доза от специалната партида. Интересно би било да се проучи как точно се е сдобил с тях. Не мисля, че му ги е доставил словоохотливият слуга. Щом се усети накъде бия, човекът изпадна в паника. Направо се разтрепери от страх. Беше решил, че съм го заподозрял в съучастие в нечестиви дела, и вече си представяше как го посещава Аджит Сингх и бодрата му свита. Някак си успях да го поуспокоя и да му покажа, че нямам лоши намерения спрямо него — че любопитството ми е чисто медицинско. На всички е известно, че се интересувам от индийска медицина, така че му прозвуча убедително.

Взех мострите и направих някои проби в кабинета си. И определено мога да кажа, че намерих разлики. В новата кутийка имаше хапчета, съставляващи доза, която би парализирала всеки, който я погълне. — Замлъкна за миг, после продължи: — Поглъщайки една от тези конски дози, Бишан е влетял като вихър в клетката на пантерата. И е бил толкова замаян, че изобщо не е забелязал промяната, преди звярът да му разкъса гърлото. А дори тогава едва ли е усетил болка. И така, отговорът ми на въпроса на махараджата беше: не, милорд, синът ви не е страдал.

— Но остава въпросът защо Бишан е променил дозата си?

— Именно. На пръв поглед това е най-обикновен нещастен случай… Но кой му е осигурил опиум, който така да му притъпи сетивата, че да го накара да влезе в клетката в подобно състояние? Физическият убиец е пантерата — в това няма съмнение. Но кой е реалният извършител?

На върха на езика на Джо беше кацнало едно име.

Едва устоя на порива да отговори на въпроса на доктора и да сподели с него бушуващите в главата му мисли. Интуицията му подсказваше, че сър Хектор би могъл да стане негов активен съконспиратор, да изслуша с удоволствие възмутителната му хипотеза и да изрази мнението си по нея. Спомни си за Чарли Картър, началника на полицията в Симла, и установи, че му липсва здравият разум на приятеля му, познаването на обстановката, подкрепата. Но засега беше най-добре да запази мълчание. Овладя въодушевлението си от факта, че току-що положи поредната тухла в градежа на хипотезата си по случая. Ако наистина разсъждава в правилната посока, значи откритието му е тъй значимо, че има само един човек, достоен да бъде запознат с него. И това е фигурата, която държи невидимите поводи на властта в Индия, сивият кардинал: сър Джордж Джардайн. Но Джо все още не можеше да посочи категорично убиеца на принцовете, така че не му беше времето да информира сър Джордж.

Беше наясно с рисковете от съсредоточаването върху една хипотеза за сметка на всички останали. Въпреки това беше категоричен, че изкусителната цялостност и опростеност на тази му хипотеза няма да му попречи да продължи да разследва случая и по други нишки. Чувстваше се потиснат от факта, че няма възможност да проведе истинско разследване по всички правила на полицейския занаят. Беше тук с ограничени правомощия, които не му позволяваха нищо повече, освен да кръжи в периферията на местопрестъплението и да събира откъслечна информация от случайни хора, проявили добра воля. И не си правеше илюзии — знаеше, че някои от фактите и впечатленията, доверени му по този начин, могат да се окажат вятър и мъгла, да го заблудят и разсеят като фокусите на невръстния магьосник в Суригаргх.

Въздъхна и благодари на сър Хектор за свидетелските показания и споделените тревоги. За пореден път го увери, че Скотланд Ярд ще подкрепя категорично всички негови действия и го насърчи да продължава да действа все така инициативно. Тъкмо се канеше да си върви, когато внезапно му хрумна нещо.

— Сър Хектор, питам се… не знам доколко сте близък със семейството на махараджата… но да имате представа дали Бишан е бил женен? Какво е семейното му положение?

В първия момент възрастният доктор изглеждаше изненадан.

— Да, разбирам защо се интересувате — отвърна той бавно. — Вероятно само непредубеден човек може да види нещата от такава гледна точка. Мисля, че съм чувал нещо за съпруга, но не и за потомство. — Прокашля се, огледа се смутено и накрая додаде: — Не се славеше като особено привързан към жена си мъж, ако разбирате какво имам предвид. Но за повече подробности ще трябва да попитате някой по-сведущ, Сандиландс. Как да ви кажа, ние, лекарите, постепенно губим вкуса си към пикантните истории в живота на хората. Съжалявам, приятелю… Наистина ми се иска да помогна… — След като помълча известно време, заключи замислено: — В крайна сметка това означава, че Удай е обречен да не види внук. Тъжна история. Той е човек, който цени рода си… Не само той, разбира се.

На сбогуване Джо му кимна с глава, а докторът импулсивно го стисна за ръката.

— Искам да ви помоля нещо, Сандиландс — няма да забравите, че владетелят има и трети син, нали? Би било непростимо да се случи нещо и с този буден младеж.

— Не се тревожете, сър — отвърна Джо след кратък размисъл. — Интуицията ми подсказва, че младият Бахадур е в пълна безопасност. Вече.

У Бахадур вече личеше промяната. Сенките се бяха разсеяли и момчето сияеше, обзето от чудесно настроение.

— Капитан Сандиландс! — възкликна той, щом Джо, придружаван от Клод, пристигна в апартамента на Лизи Макартър в Стария дворец. — Надявах се да ви видя! Кажете, сър, чухте ли добрата новина за мен? — Без да спира да говори, свали тъмнозелената лабораторна манта, която носеше, и я захвърли припряно на пода.

— Да, чух и ви поздравявам с бъдещото ви издигане. Ранипур има късмет с избора на нов владетел — кимна почтително Джо.

— Аз вече изразих моите поздравления пред юварадж — обади се Клод. — Днес наистина е един щастлив ден!

— Хм, ако приключихте с любезностите и общите приказки… — скастри ги набързо Лизи, — има важни неща, които трябва да обсъдя с капитана.

— Да, така е. Благодаря ви, господин Вивиан, задето ескортирахте капитана — подкани го Бахадур. — Няма да ви задържаме повече.

Клод повдигна въпросително вежда към Джо, усмихна се, кимна за довиждане и си тръгна.

— Бахадур, момчето ми, защо и ти не се разкараш за известно време? Изчезвай с Джасвант, става ли? — Лизи кимна към мълчаливия възрастен раджпут, облечен в бозавите одежди на дворцов лесничей, който стоеше в ъгъла на стаята. Бе нетипично дребен и тъмнокож за раджпут, а присъствието му бе толкова ненатрапчиво, че Джо чак се изненада, че човекът е бил в стаята от самото начало.

Джо огледа заринатата в книги стая. До три от стените бяха долепени високи работни маси, а Лизи и повереникът й седяха на високи столове пред отворени книги, стъклени контейнери, витрини с експонати и метални подноси, върху които бяха подредени богат асортимент научни прибори и инструменти.

Владетелят явно е направил солидна инвестиция при господин Цайс, помисли си Джо, забелязал още два микроскопа върху масата. На черната дъска в единия ъгъл имаше рисунка с тебешир, на която май беше показано кръвообращението в човешкото тяло. Джо се усмихна, представил си, че вижда пред себе си макет на нормалното обкръжение на Лизи от младежките й години.

— Имате половин час — не повече! После продължаваме с научни опити.

— Разбира се, позволявам ви да поговорите с капитан Сандиландс, госпожице Макартър — оповести важно Бахадур. — Ще се върна след малко, понеже самият аз възнамерявам да побеседвам с него. А сега излизам с Джасвант. — Отправи поглед към лесничея, който бе застинал в мълчаливо очакване. — Джасвант е човекът, който се грижи за осигуряването на животните в двореца, капитане — обясни Бахадур. — По негови сведения в местността са се появили крайтове. Никога не съм виждал такава змия. Любопитен съм.

Той избърза пред индиеца и напусна стаята.

— О, порастваме! — възкликна Лизи. — Свиква с новата си длъжност. Така и трябва. В момента е на дванайсет. За мъж раджпут това си е зряла възраст.

— Лизи! Добре ли чух, че спомена крайтове? — притеснен попита Джо. — Не съм специалист, но доколкото знам, това е най-силно отровната змия в Индия! Безопасно ли е? Искам да кажа, редно ли е да го…

— Не си създавай излишни тревоги, Джо! — усмихна се Лизи. — С Джасвант момчето е в пълна безопасност. Старецът е роден в тези планини, един вид абориген, тъй да се каже. Никой не познава околността по-добре от него. Двамата отгледахме малкия в буквалния смисъл на думата. Е, с изненадващи прояви на интерес от страна на майка му или баща му — от дъжд на вятър. Джасвант не би допуснал да му се случи нещо лошо. Живота си дава за него.

— Като онази раджпутска дойка, за която чух? — подметна Джо.

— О, ужасните местни легенди! Аз, да кажем, не съм раждала, така че вероятно нямам право да говоря по въпроса, но все пак мога да твърдя, че също съм готова на доста неща за Бахадур. Познавам го от деня на раждането му. — Погледът й се замъгли, но гласът й продължи отривисто: — Но в крайна сметка той вече порасна и няма търпение всички ние да приемем този факт. Така че да не кажеш, че не съм те предупредила! Макар че, струва ми се, ти си го разбрал още преди мен — заключи с игрив кос поглед.

Вдигна захвърлената манта, сгъна я и я остави настрани, после предложи на госта място върху очукано старо канапе и докато Джо се настаняваше, наля по уиски. „Талискър“, както му показа светкавичен поглед към етикета. Джо понечи да откаже и да си поиска чаша бяло вино, но нима може да устои на „Талискър“ в шотландска чаша?

— Наздраве! — вдигна тя чашата си с галска наздравица.

— Наздраве! — Преди да отпие благоговейно, Джо огледа с наслада бакърената прозирна течност. — Пренасяш се в сенките на Блак Кълинс на остров Скай, а, Лизи?

— Не съвсем — отвърна сухо тя. — Но малцовото си го бива, какво ще кажеш?

— Най-доброто! В Ранипур не мислят за икономии, а?

— Опасявам се, че си прав, Джо. Което противоречи на пословичната ми шотландска пестеливост. Изобилие, екстравагантност — не мога да свикна с това. Е, в този случай нямам нищо против, признавам! И като се замислиш за мизерията и бедността, които съществуват редом с богатствата на тази огромна страна, направо ти настръхва косата. Сигурна съм, че са ти говорили за бедността, нали, Джо? Европейците ги бива да дават акъл. „Това е нещо, на което е по-добре да не обръщаш внимание. Дай си половин година, приятелю, и напълно ще престанеш да я забелязваш. Просяци ли? Какво е това?“ Кретени! Не може да имаш сърце и да не обръщаш внимание на тези клетници! — Замълча, гневът й внезапно стихна. — В интерес на истината трябва да кажа, че Ранипур е едно приятно изключение. Удай е пример за подражание. Той инвестира доста лични средства, за да подобри условията на живот на обикновения човек. Никой не свързва името му с осъдителни разкази за прахосничество. Сигурно си чувал подобни приказки… нали се сещаш… подметнати фрази между махараджи: „Винаги ми е било ужасно трудно да реша с какво да си напълня басейна! Шампанско? Окей, това се подразбира, но какво по-точно — сухо ли, полусухо ли?“ — Лизи се засмя. — Не знам дали е истина, но звучи правдоподобно.

— Дочух, че миналогодишното посрещане на Уелския принц в Ранипур било доста разточително — подметна предпазливо Джо.

— Така и трябва да бъде! Подобно събитие има огромно значение. Престиж, имидж… наречи го както искаш. Всеки от принцовете гледа да надмине останалите по пищност в посрещането и да демонстрира гостоприемство… Едуард бе отрупан с великолепие и зрелищност. Надявам се все пак да го е оценил — заключи презрително накрая. — И да, прав си, Удай вкара електричество в двореца, което означава, че разполага с генератори, от които плъзнаха цели светлинни мрежи, които опасаха целия дворец. Освен другото, предложиха на високия гост и ловни забавления, нали се сещаш: лов на глигани с копие, стрелба по диви патици, надбягвания с камили.

— И никакъв шах?

— Не! Никакъв шах! Програмата му и бездруго беше претрупана за двудневното гостуване. Макар че нищо не може да се сравни с шейсетте хиляди лири, които похарчиха за нощното шествие в Бхаратпур. Трябва да призная, че Удай се представи отлично. Дори аз се развълнувах от гледката на младия британски принц (поне на мене ми се стори млад), понесен на ритуалния стол от шестима яки раджпути към банкетната зала, русата му коса озарена от златния блясък на хиляди газени лампи и живи огньове, а дворецът зад него — потънал в сребриста електрическа светлина.

— Я по-кротко, Лизи! — подкачи я Джо и продължи с шотландски диалект: — Все пак не говорим за Стюарт!

— Прав си. А аз ни най-малко не съм почитател на Уиндзорите! Но въпреки това момчето ми направи добро впечатление. Дори на фона на баснословните прахосани суми от индийска страна. — Тя го изгледа от упор и додаде хапливо: — Започнахме с разпитчето, а? Интересно ми е какво ли съм изпуснала дотук? Мога ли да те осветля и по някой друг въпрос?

— Просто си говорим, Лизи! — засмя се Джо. — Опипвам в тъмното. Бъди моята факла!

— И ето ти развръзката — детективът потупва Аджит Сингх по рамото и го хвърля в най-дълбоката от всичките му тъмници, докато му уреди транспорт до бесилото в Делхи!

— Де да ставаше така, Лизи. Дори да можех да докажа, че Аджит Сингх е двигателят за убийствата на двамата престолонаследници, нямам правомощията да направя каквото и да било по въпроса. Дори да ми цъфне с подписани самопризнания на няколко езика, пак няма да мога да сторя много повече от това да възкликна: „О, колко любопитно! Не прави повече така, защото на правителството на Негово величество започна да му пари под лъжичката.“

— Жалко! Защото на всички тук им се ще да му видят гърба! Колкото по-скоро го смени чаровният млад лейтенант — толкова по-добре.

— Но ако младежът изобщо е замесен, той е само машата, Лизи. Има голяма вероятност зад всичко това да стои Аджит. Но кой стои зад Аджит?

— Може да е всеки, който разполага с повече влияние или пари — отрони замислено Лизи. — Аджит е подкупен. Говори се — може и да са само слухове, — че е правил доста услуги на госпожите в зенана. Удобен инструмент за увеличаване на властта им.

— А какво ще стане, ако някой от европейците е решил да свърне от правия път? Да речем, ако на теб ти трябва човек, който да бутне Едгар от някоя скала?

— Ха! Специално това мога да го свърша и сама — и то с кеф! Защо да доставям удоволствие на някой друг? И повярвай ми, Джо, никой, дори ти, няма да разбере какво съм направила. Но да… да… Вероятно бих се обърнала именно към Аджит… Е, какво, правим ли го, Джо?

Той се усмихна на опита й да разведри разговора и използва момента да я подмами да си развърже езика за малко клюки и слухове.

— С удоволствие — рече тя и си сипа още една доста щедра доза уиски.

— Случайно в Ранипур да се е вясвал парижки парфюмерист? — попита Джо с чувството, че въпросът му звучи ужасно глупаво.

Лизи смръщи чело и в същото време се усмихна колебливо, оценявайки сериозността на въпроса.

— Не — отвърна категорично. — Бижутери, бакали, шивачи, продавачи на тютюн, свещоливци… Но не и парфюмеристи. Винаги се намират местни хора, които разбъркват разни есенции и ги продават на жените от зенана, но доколкото разбирам, нямаш това предвид? Защо питаш?

Джо й каза и със задоволство забеляза, че Лизи също остана заинтригувана, но не можа да обясни по никакъв начин използването на еднакъв парфюм от Лоис и Нейно височество номер три.

— „Шалимар“ ли? Сигурен ли си? — невярващо попита Лизи. — Не ми е познат, но мога да си представя. Ще да е нещо, което Шубхада би използвала. Но Лоис? Тя си купува само „Ярдли“, така че явно някой й го е подарил. А кой друг ще й го подари, ако не Клод? — Изкикоти се цинично, доволна от отговора си: — Клод! Виж ти, виж! Какво си надушил, Джо? Да не би нашият благовъзпитан англичанин да го влече тайничко към ориенталските мистерии? „Хайде, Лоис, другарко моя, мацни си от това зад ушето!“ Извинявай, Джо. Нямам представа. Но ще се постарая да понауча туй-онуй от приказките между жените. Не ми е много в стила, ама в името на разследването… — Поколеба се за момент, после додаде подозрително: — Надявам се наистина да е в името на разследването. Чисто професионален интерес. Не си се сближил повече от нормалното с Лоис, нали, Джо? Започваш да ме притесняваш, младежо! Душиш — буквално казано — около заподозрените жени! Да не си специалист по парфюмите?

— Поредната ми изненадваща способност — усмихна се Джо. Той подуши театрално с нос. — Я да видим, Лизи… Какво имаме тук? Мммм — ясно! Формалдехид! Адски възбуждащо!

Осъзна твърде късно, че насмешливата му забележка не й се стори забавна. Лизи отвърна поглед и запремества съдинките върху подноса, но Джо долови в очите й тъга и униние. Реши да поправи грешката си.

— Кажи ми, Лизи, какво те доведе в Индия?

— Пристанах — изстреля моментално тя и се облегна назад, за да се наслади на реакцията му.

— Пристанала си? Е, смяташ ли да ме въведеш в ситуацията или възнамеряваш да ме оставиш да мигам на парцали и да обмислям следващия си въпрос, който несъмнено ще бъде свързан с някаква традиционно досадна тема като например времето?

— Избягах от един доста суров и мрачен шотландски дом, за да се насладя на компанията на млад мъж, който ме обичаше. Предложиха му служба в Индия и аз заминах с него. Възнамерявахме да се оженим — което по моите разбирания означава, че съм му пристанала.

— И какво стана с твоя младеж, Лизи? — Беше извън него да преглътне въпроса, макар да се страхуваше от отговора.

— Предложиха на Хенри длъжност на помощник-хирург в Бомбай — доста примамлива позиция, която напълно се разминаваше с плановете на баща ми за мен. Когато пристигнахме, в Индия върлуваше холера и на Хенри не му оставаше друго, освен да запретне ръкави и да се отдаде на работа. Аз, разбира се, му помагах. Той загина. Аз оцелях — отвърна сухо. — Малко след случилото се ме споходи огромно облекчение и щастие, първо, защото татко ми прости и второ, защото използва връзките си, за да ме уреди на работа в двора на Ранипур. Макар в същото време да си давах сметка, че с този жест той де факто си осигурява спокойствието, че ще прекарам известно време, ако не и завинаги, на другия край на света. Издръжката ми е щедра и успях да спестя достатъчно, за да си осигуря завръщането. Ще си купя къщичка с керемиди на покрива в родната Шотландия, над вратата ми ще цъфтят глицинии, ще отглеждам шпаньоли.

— Лизи! Не бива да вършиш нито едно от тези неща!

— Е, за къщичката с глицинии и за шпаньолите може и да ме разубедиш. Но завръщането у дома не подлежи на коментар. Както сигурно си забелязал, работата ми тук е на доизживяване. Не искам след няколко години да ме открият, чорлава и разкривена от старческа сенилност, в някоя затънтена килия в подземията! Но кажи ми — какво я очаква една трийсет и четири годишна стара мома в следвоенна Англия?

Джо се беше подготвил за подобаващ отговор на този въпрос, така че в следващите няколко минути обсъдиха потискащо ограничените перспективи пред една умна неомъжена жена. Под благотворното въздействие на големите кафяви очи на Лизи и не по-малките дози уиски Джо беше на ръба да й предложи да се омъжи за него и да му позволи да я направи най-щастливата жена на света, но докато прехвърляше тази мисъл в главата си, си рече, че може би не е схванал добре ситуацията.

Преди да е взел окончателно решение, вратата се отвори и Бахадур се появи, демонстративно вперил поглед в друг умопомрачителен часовник. По петите му вървеше Джасвант, стиснал в ръка платнена чанта. В компанията на Лизи трийсетте минути бяха изтекли неусетно. Леко притеснен, Джо сметна, че това време е било достатъчно за изучаването или — не дай боже! — залавянето на цяло семейство опасни змии, които явно живеят на десетина минути от Стария дворец. Хвърли още един поглед на чантата на Джасвант. Нещо вътре помръдна.

Гледката на бавачката и английския бодигард, седнали един до друг на канапето и потънали в дружески разговор на чашка уиски, явно подразни Бахадур, който избоботи, че ако госпожица Макартър може да се раздели с капитана, юварадж е готов да преминат към следващата задача. Нов поглед към часовника подчерта нетърпението му да карат напред.

— Имам чувството — прошепна Джо в ухото на Лизи, — че някой е решил да ме прави на пиян морков!

— Искат да те държат в движение на всяка цена. Вероятно си мислят, че полицай, който се щура напред-назад, няма да успее да събере информация. Къде ще го водиш, Бахадур?

— Работим в съгласие с оповестените желания на капитана — отвърна надменно момчето.

Джо се запита дали множественото число означава царственото „ние“ или се има предвид някаква групичка, от която Бахадур вече е част.

Остави Лизи и тръгна на една-две крачки след престолонаследника, питайки се дали греши. След няколко крачки Бахадур го изчака и двамата продължиха редом.

— Когато отидеш да учиш в Англия, ще ти липсват жегата и красотата — подхвана разговор Джо.

— Няма да ходя да уча в Англия. Реших да остана в Ранипур, където съм нужен. Мога да довърша образованието си и тук, като ми изпращат учители. Пък и нямам желание да се уча да играя крикет.

Джо се усмихна вътрешно. Младият раджпут явно щеше да се окаже сериозно предизвикателство пред Клод.

— Доколкото разбрах, искал си да говориш с чичо ми, Залим Сингх?

Джо кимна.

— Ами той също очаква с нетърпение да се срещнете и да те представи в зенана. Това е голяма чест, сър. Чичо ми е единственият, който притежава властта да те пусне там, а го прави единствено защото Нейно височество номер едно пожела да се запознае с теб. Нали няма да забравиш какво ти казах за Техни височества?

Беше по-скоро заповед, отколкото въпрос. Джо пак кимна.

— Техният траур и гняв ще се разгорят с двоен плам, щом разберат, че съм избран за юварадж. Самият аз няма да те придружа в покоите на жените. Там гъмжи от техни слуги и не се знае кой с каква мисия е натоварен.

Джо имаше чувството, че потъват в дълбините на Стария дворец, след още няколко минути се озоваха пред богато украсена двойна порта, охранявана от двама гвардейци, които чевръсто пристъпиха напред и им препречиха пътя. Бахадур им каза нещо със строг глас, Джо различи между думите и фамилията си. Действайки в пълен синхрон, гвардейците отвориха портата, единият пристъпи през прага и обяви пристигането му. Джо се огледа за Бахадур, но за негово разочарование малкият се бе изпарил.

— Сандиландс! Заповядайте! — чу се приветлив глас и Джо влезе в залата, откъдето явно се движеха нещата в цял Ранипур. От досегашния си опит той знаеше, че индийските помещения са слабо мебелирани: често в тях имаше само килими и възглавници, вероятно защото при толкова изобилни и пищни декорации по стените и таваните нищо друго не е нужно, или пък поради страх, че всяка по-масивна мебел рискува да бъде нападната от армии мравки или други тропически твари. Джо бе чувал и двете обяснения. Тази стая определено беше изключение. Освен обичайната украса, копринения килим, придържан в четирите краища от огромни гравирани скъпоценни камъни и многото великолепни образци на раджпутското изобразително изкуство, преобладаващата част от пода бе заета от писалища, маси, шкафчета и етажерки: цялото снаряжение на стандартен бизнес офис на „Уайтхол“. Чиновниците бяха погълнати от работата си. Поне трима души пишеха на машини — най-нови американски модели. На почетно място се виждаше друго съвременно техническо средство — телефонът на Бел, златно черното му великолепие се открояваше със собствен блясък на фона на източната красота. Електричество бе инсталирано дори в този отдалечен ъгъл на двореца. Електрически вентилатори обръщаха въздуха над главите на хората, а работните кътчета бяха осветени от абажури с омекотена светлина, осигурявана от лампите „Либърти“.

Изопнат и дружелюбен, несъмнено двигател на всички действия, от който струеше енергия и действеност, стоеше Залим Сингх.

— Заповядайте, Сандиландс, настанявайте се! Сварвате ме в крачка. Дори в днешния ден на траур… всъщност по-скоро бих казал именно в днешния ден на траур сме затънали до гуша в работа. Около самото погребение има организационна работа, която изисква незабавното ни внимание. Предполагам в Лондон нещата стоят по подобен начин?

— Съвсем същото е, сър. Надявам се, че появяването ми няма да отклони за дълго вниманието ви от по-спешните дела, които ви очакват.

— О, нима има нещо по-неотложно от разследването на едно убийство? — попита Залим и се опита да заглади безцеремонната си забележка със захаросана усмивка. — Защото, доколкото разбирам, именно това вършите под носа ни, ако мога така да се изразя. Но нека го кажа открито и ясно, Сандиландс. — Махна с ръка към един от чиновниците. — Дори в момента диктувам доклад по смъртта на Притви Сингх за британските власти в Симла. Като един вид знак на добра воля, нали разбирате, защото все пак става въпрос за напълно вътрешно, наше си събитие. Искам да ви кажа нещо, Сандиландс, като на доверен пратеник на сър Джордж… — дали това описва надлежно настоящата ви роля?… — че в цялата работа няма никаква мистерия. В доклада си аз твърдя, че двамата синове на Удай Сингх са починали вследствие на нещастни случаи. Няма нищо, което да позволява да бъде тълкувано като злонамереност или което да заслужава допълнително разследване на смъртта им.

— Както прецените, сър — рече Джо. — А ако, след като завършите доклада си, изявите желание лично да го представя на сър Джордж в Симла, мога да ви гарантирам надеждното му пристигане при получателя — додаде невъзмутимо. — Заедно с доклада на господин Вивиан.

Залим наклони глава, поемайки подхвърлената реплика.

— Благодаря. За мен би било удоволствие да се възползвам от услугите ви. А сега да ви предложа чаша чай?

Вратата се отвори и пропусна слуга, натоварен със сребърен чаен поднос. Залим посочи да се настанят на диваните край ниската масичка, за да продължат разговора си. Освободи тримата чиновници и Джо се озова насаме, лице в лице с реалната сила на Ранипур.

Известно време двамата мъже се наблюдаваха над ръбовете на чашите си от майсенски порцелан, после Залим внезапно избухна в смях и остави чашата си на масата.

— Хайде стига сме се дебнали като двойка твърде предпазливи борци на ринга? — подметна той. — Вижте, неофициално съм готов да призная, че сред подробностите около смъртта на двамата синове на Удай има някои противоречиви моменти, но съм убеден, че сър Джордж би насърчавал всички ни да съсредоточим вниманието си върху точката, до която стигнахме, и да не допускаме погледът ни да отплава с водите, минали под моста. А стигнахме до положение, което ми се струва приемливо, дори добре дошло за британците, както и за Ранипур. Съгласен ли сте?

— Съгласен съм — отвърна Джо. — Но кажете, сър, доволен ли сте от перспективите за собственото си бъдеще? Не бихте ли предпочели да изпълнявате ролята на регент в рамките на щата?

Залим си даде вид като че разсъждава над зададения му въпрос.

— Регентството трае едва няколко години, а като човек, който познава Бахадур, мога да ви кажа, Сандиландс, че няма да мине много време, преди той да се освободи от услугите на регентите си. Нали си говорим откровено — говоря с вас така, както бих говорил със сър Джордж. — Кимна лекичко, сякаш удостояваше Джо с почетен губернаторски пост. — Назначенията, както сигурно сте забелязали, бяха по-скоро от козметичен характер. По този начин на Нейно височество Шубхада се гарантира позицията, която желае да заема, а британското правителство, в лицето на неговия представител Вивиан, се чувства част от бъдещето на щата и по този начин остава наш съюзник.

— Но ние сме наясно, че корабът на щата продължава да плава, управляван от все същата уверена ръка? — подметна Джо и широката усмивка на Залим го насърчи да добави: — Но нека ви попитам още нещо, сър — дали в някой момент не сте си помислили, че кормчията всъщност заслужава да е капитан?

Джо притаи дъх. Знаеше, че е отишъл твърде далеч. В първия момент Залим като че се постресна, но бързо се окопити и отвърна спокойно:

— За нас, раджпутите, е несвойствено да си служим с морски метафори, Сандиландс. Бих могъл да отговоря на безочливия ви въпрос с една наша древна поговорка. „Царството на раджпутите е задницата на коня им.“ Моите амбиции винаги са били точно дефинирани. Не ламтя за повече от собственото си седло. Аз съм по-… способен… от брат си в някои аспекти и с готовност предоставям тези си способности в услуга на него и щата. Вярност към владетеля на щата е първата раджпутска добродетел. Моята глава и моята шпага винаги са на негово разположение, а сега, естествено, и на разположение на юварадж. Верността е източник на чест в този живот и на щастие в следващия.

Той млъкна и за момент като че бе изненадан от собствената си откритост.

— Отдавна съм разбрал, че амбицията разяжда. Нашата религия ни учи, че земните богатства в крайна сметка не водят до нищо добро. Сега Удай върви с бързи крачки към края на земния си път и нека ви кажа какво ще се случи, щом настъпи мигът на неговата смърт. Докато издъхва, той ще бъде вдигнат от леглото си и поставен на купчина слама на пода. Той ще поеме последния си дъх така, както е поел първия — в простота, без да взема от света нищо, както не е и донесъл нищо в него.

— А хороскопите, пророчествата — те ще се изпълнят ли?

— Да, прав сте. Те се правят винаги при раждането на дете и никога не грешат. Брат ми с право бе посочен за бъдещ владетел, макар и да бе най-невероятният кандидат за гади, и както бе предречено, той ще бъде наследен от третия си син. Събитията не са в нашите ръце, Сандиландс, напразно се опитваме да извием ръката на Съдбата. Но има и някои… — помълча и въздъхна, — които отказват да приемат разгъването на килима на Фортуна и се опасявам, че ще се наложи да ви помоля да се съгласите на аудиенция с майката на Бишан, Нейно височество номер едно. Тя изяви желание да се види с вас, а не е свикнала да й се отказва каквото и да било. Аз лично ще ви въведа в зенана. Нали сте наясно с нашите обичаи? Покоите на жените се охраняват и никой мъж, освен господаря няма право да влиза при тях.

Изправи се и повика чиновниците, пляскайки с ръце, даде им съответните нареждания и тръгна с Джо.

Както можеше да се очаква, на излизане от зенана Джо бе посрещнат от навъсения Едгар.

— Ето те и тебе, Сандиландс! А аз вися тук, както виждаш, и се правя на куче пазач — засмя се насила той. — След ден като твоя, Джо, предполагам няма да се впечатлиш, но все пак ще ти кажа, че се радвам, че от тук насетне имаш възможност да отдъхнеш.

Виж, това вече беше изненада! Съпричастието и съчувствието не бяха сред отличителните качества на Едгар.

— Е, разбира се, официално ти не си тук по работа. Това ми е ясно — промърмори той. — Поръчах да ни сервират вечеря в апартамента на Колин — само за нас тримата, — така че ще можем да прекараме вечерта в планове за лова на тигъра. Колин е пристигнал няколко дни по-рано, така че е успял да проучи някои неща. Ще ни запознае с плана си, ще раздаде задачите, ще провери арсенала…

На Джо му стана приятно да види как едрото туловище на Едгар пърха в сладостно очакване. Това беше неговият свят: лежерна и спокойна, но посветена на конкретна цел вечер, прекарана сред хора като него, които си разбират от занаята и го вършат с жар. В крайна сметка излизаше, че сърцето му е хвърлено в казармите, а не в бордеите.

— Успя ли да си поговориш добре с Нейно височество номер едно? — попита небрежно Едгар, щом се отдалечиха на прилично разстояние от зенана.

— Невероятно, но разговорът ни приличаше по-скоро на елегантен флирт.

— Тя обича да си намира забавления — смръщи чело Едгар. — Приятно й е да прави на глупаци наивни млади англичани. Но ти не я подценявай. Не можеш да я видиш в сенките зад онзи неин параван, но той винаги е стратегически поставен така, че ти да си на достатъчно разстояние, че да се пържиш директно на слънцето. За да може тя да те вижда добре! Да следи всяко твое изражение!

— Да, това го схванах. Смятам да въведа тази практика и в тайната полицейска работа, като се прибера у дома. За нас също би било полезно да улавяме всяко изражение.

— Какво искаше от теб? Освен възможността да прецени мъжките ти качества?

— Каквото искат всички: да разбера кой е убил сина й и да й прошепна името на убиеца.

— А откри ли нещо интересно?

— Установих, че Бишан доста я е разочаровал като първороден син. Не е обръщал достатъчно внимание на жена си и не е оставил поколение.

— Това и аз можех да ти го кажа! Всъщност мисля, че го направих. От време на време му избиваше чивията. Носеха се слухове, че си падал по момчета, но не мисля, че има доказателства. Бих го нарекъл по-скоро безполов.

Джо беше готов да приеме оценката на Едгар за сексуалната ориентация на Бишан за надеждна и професионална.

— Не е голяма загуба! — додаде Едгар в тона на сър Джордж. — Майка му го оплаква, ама май е единствената.

— Бил е доста различен по характер от брат си Притви, а?

— Все пак не забравяй, че не са съвсем братя — имат общ баща. И да, Притви наистина беше далеч по-приятен и мил. Разбираше се с баща си далеч по-добре. Може да се каже, че баща му му имаше доверие. Симпатичен, чаровен, обичаше да си пийва, но в рамките на разумното. Плейбой. Маделин не беше първата му изгора, но определено беше последната. Беше очевидно, че е хлътнал до ушите по нея… Но като се изключи това, беше наистина умняга. Щеше да ти хареса.

Щом излязоха от двореца, Едгар спря и посочи напред.

— Но тази вечер забрави всичко това. Бунгалото на Колин се намира ей там, на половин миля по северния бряг на Дългото езеро. Видя ли го?

Тръгнаха по утъпкана крайбрежна пътека, под благотворната сянка на надвиснали върби, доволни да вдъхнат по-хладния въздух, надигащ се откъм водата. Слънцето се бе скрило зад хребета на Аравалите и сега небето приличаше на обърната с дъното нагоре медна купа, която се отразяваше във водите на езерото. Няколко птици, водни кокошки, доколкото можеше да прецени по движенията им, се плъзгаха по излъсканата повърхност, но иначе не се чуваше нито звук. Две сиви чапли с отпуснати криле стърчаха в плиткото, застиналите им силуети подчертаваха мъртвешката тишина. Имаше още час-два, докато заприиждат животните, сключили крехко временно примирие за времето на водопоя, идващо с падането на нощта. Джо забеляза в езерото малка лодка, която приближаваше брега. На греблата седеше индиец, но другата фигура бе забулена в сенките.

— Нейно височество номер три — изкоментира Едгар, проследил погледа му. — Тя е страстен рибар. Всъщност обича всички видове лов. Тя е достоен регент за младия Бахадур. Ще му даде добър пример и вероятно ще бъде предизвикателство за него! Ще ми се да видя как изтръгва момъка от влиянието на онази негова бавачка. Само му тъпче главата с подчинени изречения, бунсенови горелки и Платонови възгледи. А малкият има нужда от малко опит в реалния живот!

Изпаднала в шок, Маделин се тресеше неудържимо. Джо я придърпа към себе си, за да й помогне да се поокопити. Можеше да си представи какво й е — целият й свят се бе преобърнал с главата надолу и сега тя нямаше друг избор, освен да поеме на принудително пътешествие из мрачните коридори на дворцовите интриги. Трябваше й време.

— Е, добре, Джо — рече накрая успокоена. — Готова съм да го приема… до известна степен. Но искам да ми обясниш — защо?

— Ще ти кажа, но не забравяй, че това са само предположения. Все пак съм в двореца от…

— Говори, Джо!

— Народът нарича Удай „бапа“ — подхвана простичко Джо. — Ето ти го отговора. Махараджата е баща на племето и това е най-важната роля в живота му. Преди около два месеца разбира, че е болен от смъртоносна болест. Какво прави един умиращ човек — разтребва къщата си и слага всичко в ред. Първата му грижа е оцеляването на Ранипур. Няма никакви съмнения, че най-големият му син би бил пагубен владетел, който няма да успее да предаде трона на своите деца, понеже няма такива и няма никаква надежда да се сдобие с наследник. Според мен е погледнал тримата си синове и е решил, че третият, Бахадур, е почти идеален за тази работа — по-скоро би бил идеален, ако бе законен. Но, така или иначе, е възможно да заеме престола. Всички го харесват, той е способно хлапе и изборът ще удовлетвори британците, които Удай цени като верни съюзници в тежки времена. В крайна сметка те способстват за запазването на автономността на индийските княжества и в този смисъл политиката на Ранипур и на империята трябва да се развива в синхрон.

Скоро след като разбира, че наближава смъртният му час, той изготвя завещание. По-скоро документ, с който обявява своя наследник — но го нарича завещание. До днес документът е бил оставен без дата. Разполагам с копие от него. В това завещание за наследник е обявен Бахадур. Така че знаем, че планът му е бил такъв още преди смъртта на Бишан и Притви. Но го е държал в тайна. От собствения си опит, бидейки избран за юварадж, той е бил наясно, че има голяма вероятност от кръвопролития. Ако бяха надушили намеренията на баща си, двамата му големи синове щяха да вземат мерки, за да променят хода на събитията.

— Я чакай малко! Замълчи! „Да променят хода на събитията“! Какво намекваш, по дяволите! Един от тези „големи синове“ беше мой съпруг, за бога! Да не би да твърдиш, че Удай е очаквал Притви да изведе братята си да пояздят, като някой Лефти Луи или Ал Капоне? — Тя го блъсна гневно.

— Нямам честта да познавам тези господа, но доколкото мога да схвана мисълта ти — да, точно това намеквам. Но не стреляй по детектива, Маделин! Просто се опитвам да разбера накъде шават змиите в тоя змиярник. В крайна сметка Удай е познавал синовете си. А що се отнася до Притви, познавал го е отпреди теб. Според брат ти той е бил „истински раджпут“, което означава, че е твърде вероятно да е решил да се справи с нежелания престолонаследник по раджпутски. Удай е взел решение за Бахадур и е отстранил — поне така предполагам — потенциалните препятствия, които биха могли да попречат на момчето да се възкачи на трона.

— Но Удай се разбираше чудесно с Притви. Миналата година го изпрати в Щатите като свой представител… Имаше му доверие… Притви беше почти сигурен, че той ще заеме мястото на баща си върху гади.

— Да. И след като видях част от уликите тази вечер — Джо потупа плика, — бих казал, че това е достоверна картина на ситуацията в момента. — Той замълча, не знаеше как да продължи.

— След което на сцената се появих аз — горчиво отрони тя. — Това ли не изрече на глас? Чрез брака си с мен Притви де факто си е пресякъл пътя като претендент… Отнел си е всички шансове.

— Опасявам се, че да. Ако ти беше родила дете, то нямаше да се счита за наследник на баща си. А Притви е отказвал да има втора жена. Това вероятно е поставило помежду им непреодолима пропаст.

— Вярно, от време на време помежду им имаше спречквания — призна тя. — Притви се палеше лесно. Значи аз съм подписала смъртната присъда на съпруга си… Това ли се опитваш да ми кажеш?

Мълчанието му бе красноречив отговор.

— Това там уиски ли е? — попита тя вяло.

— Да, да ти сипя ли? Лично аз с удоволствие бих пийнал.

— Гадно е, но да, благодаря.

Той наля две чаши, като в тази на Маделин добави солидно количество газирана вода.

Тя отпи, направи кисела физиономия, после отпи пак.

— Виж, Джо, дай да караме едно по едно. Възможно ли е един баща, независимо колко е разочарован от начина на живот на своя син — в случая имам предвид Бишан, — да хвърли детето си на диво животно? Не можеш да ме убедиш!

— Ами точно там е работата! Именно затова прикритието му е било толкова надеждно. Удай е разпитал доктора, за да се увери, че синът му не се е мъчил. Докторът е възприел въпросите му като нормална родителска загриженост. Че е било израз на родителска загриженост, няма спор, но не бих я нарекъл нормална. Истината е, че смъртта на Бишан е била бърза и относително безболезнена.

Джо й разказа за дозата опиум и за това как убива пантерата. Маделин го изслуша с облещени очи.

— Но защо Бишан ще променя дозата си просто ей така?

— Аз си зададох друг въпрос — на кого Бишан има достатъчно доверие, за да му поръча по-голяма доза? На баща си? Може би е станало, след като са обсъждали някои въпроси. Нали разбираш: защо още не си ме дарил с внук; проблеми ли имаш; ето, вземи една дозичка от това; ще се почувстваш мъж… сложи малко мастило в писалката си — или както там е раджпутският еквивалент на последното. Това, разбира се, са само предположения. Категорични отговори никога няма да получим. Но последвалата „злополука“ е доста убедително режисирана.

— За пред кого? И защо примерно просто не са забили нож в гърба на Бишан? Или не са му увеличили дозата още малко? Защо е била нужна цялата тази разправия?

— Помисли малко. При положение, че Британската империя, в лицето на зализаната фигура на Клод Вивиан — изискан и любезен, дружелюбен, но всевиждащ, — ги следи изкъсо, се налага да се постараят смъртта да изглежда максимално близо до нещастен случай. А опиумът и навикът на Бишан да започва деня си с бой с пантерата са тъй добре известна и неразделна част от живота на Бишан, че злополуката би изглеждала напълно обяснима. Но не е изключено наблюдателният Клод все пак да е забелязал нещо не съвсем редно. Той пише доклад до сър Джордж, който така и не стига до получателя си. Вътре явно е имало нещо, което Клод неволно или съвсем съзнателно е прокарал и което не се е понравило на съответните хора. Сър Джордж знае, че ако не друго, Клод е суперизпълнителен, така че със сигурност му е написал доклад по случая. И чувствителният му нос надушва смрад.

— И те хвърля в бърлогата на лъва, за да се опиташ да разбереш какво не е наред?

— Нещо такова.

— След това идва ред на Притви, който също загива при явен инцидент, защото трябва да разчисти пътя за Бахадур. Ей това не ми го побира акълът! — извика тя и пресуши чашата си. — Гнусният любопитен дребосък! — Маделин избухна в сълзи.

Джо се притесни.

— Да разбирам ли, че не си от клуба на почитателите на Бахадур?

— Разбира се, че не съм! Не обичам хитри и безскрупулни типове! Той се държи с мен презрително — е, не че всички не се държат така! — и непрекъснато се мотае около самолетите, около Стюарт, наблюдава…

Внезапно млъкна и тишината увисна помежду им.

— Джо! — прошепна след известно време. — Може да го е направил той! Бахадур разбира от самолети достатъчно, че да среже кабела. А и всички ние бяхме толкова привикнали да го гледаме да обикаля около машините, беше ни жал за клетото хлапе… В един момент изобщо престанахме да го забелязваме. Стюарт му даде няколко урока…

— Но изчезна не той, а Али.

— Разбира се. Изкупителна жертва. Отървали са се от него, за да могат да му стоварят вината. Нямало го е, та да отрече, ако нещо се обърка за тях и заговорът им излезе наяве. Знаеш, че Стюарт изключва категорично Али да го е направил. Може да са го помолили и той да е отказал… Механиците не… абсурд е да свалят собствения си самолет и пилота.

— Питам се защо Притви се е качил на самолета, на който е трябвало да лети Стюарт. И единственият отговор, до който стигам, е — заповед или внушение отгоре. А хората над Притви не са чак толкова много, че да не можеш да ги изброиш. Всъщност е само един човек. Баща му. Така че пак се връщаме на машинациите на бащата.

— Не съм съвсем сигурна какво точно имаш предвид, но мога да ти кажа, че онази сутрин Притви проведе дълъг разговор с баща си. Смяташ ли, че е станало заради това? „Защо не вземеш да демонстрираш способностите си пред двамата англичани? Вече не отстъпваш по нищо на онзи янки.“ Знаел е, че Притви не може да отхвърли подобно предизвикателство. Така ли мислиш, че е станало, Джо?

Той кимна. В следващия миг тя се хвърли в обятията му и се разрида горко, а Джо едва успя да си остави чашата.

— Боже, каква съм глупачка! — хлипаше тя. — А се мислех за много умна! „Дай ми дължимото и няма да кажа никому за долните ти финансови спекулации!“ Все едно дете да размахва юмрук пред мечка гризли. — Тя повдигна крайчеца на кърпата му и си изтри очите. — И сега вече съм мишена, нали, Джо? Отгоре на всичко, изложих на опасност и теб, идвайки тук! Хайде да обмислим трезво ситуацията. Ако Удай — доколкото разбирам, това „ако“ си остава — стои зад всичко, не го е направил сам. О, нямам предвид само хората, които са подменили пантерата и са прерязали кабела. Искам да кажа, че е бил в основата на стратегическите етапи. Аджит Сингх и хората му със сигурност са били на върха на копието — изпълнителният отряд, ако мога така да се изразя. Освен това обаче си мисля…

— Залим?

Маделин кимна.

— Но не забравям и Бахадур, проклет да е! Повярвай ми — не го забравям нито за миг!

Джо въздъхна. Отиде до вратата и дръпна резето, поизгаси някоя и друга лампа, после се върна и седна на леглото до Маделин.

— И така, като отчетем фактори като настоящия владетел, бъдещия владетел, министър-председателя и шефа на полицията плюс дворцовата гвардия, плюс това, че никой от тях няма да ни пусне да си вървим и да позволи да се разприказваме, може да се каже, че сериозно сме загазили — отбеляза Джо. — Самолетите ти изведнъж започнаха да ми се струват доста примамлива перспектива. Искам да те питам нещо — ако трябваше да заминеш, накъде би се отправила?

Беше почти сигурен, че тя няма да му разкрие истинските си планове, но си струваше да опита.

— До Делхи се стига лесно. Но може би е по-добре да се избягват посрещачи на летището. Тези самолети могат да кацнат почти навсякъде, където има твърда земя. Едно шосе е достатъчно. Просто си избираш равно местенце и готово.

— И продължаваш с влак? После се прекачваш на параход? Бомбай? Мадрас? Калкута?

Никое от тези имена не предизвика реакция по лицето на Маделин.

— Аха, защо не — отвърна уклончиво.

— Значи остава само да намерим начин да прекараме нощта — подхвана Джо.

Тя посегна да го хване за ръката и се извърна към него с лице, разнежено от нещо, което на мъждивата светлина можеше да мине за дълбоки чувства. Но със същия успех би могло да бъде и жал или дори нужда.

— Джо… бих могла… бихме могли…

Колебание у Маделин?!

Той я погали по блесналата коса, прегърна я и я притисна към себе си, за да й вдъхне малко спокойствие, от което предполагаше, че има крещяща нужда.

— Май ще е по-добре пак да прекараш нощта тук — рече нежно. — Мой ред е да спя на дивана.

Джо пристигна рано край слонската порта, като преди това закуси набързо, докато Говинд му стегне багажа. Двамата с Маделин се постараха да заличат възможно най-убедително всички следи от нейното присъствие в апартамента му с френетична десетминутна офанзива преди изгрев-слънце.

— Да не повярва човек колко добре се спи с половината Маями под главата! — ухили се тя и измъкна плика изпод възглавницата си, веднага, след което го пъхна в пазвата си. Пристегна колана си повече от обичайното, за да не изпаднат документите. — Доскоро, Джо. Ще се видим в джунглата.

— Какво? И ти ли идваш? То заприлича на екскурзионно летуване!

— Нали не си мислел, че ще е само за мъже, а? Осем джентълмени в бархетни сака, които си разправят забавни ловни истории на чашка ангостура битер52? Съжалявам, Джо, но на всички ни бе показано ясно, че е препоръчително да присъстваме. Предполагам искат да разчистим двореца за няколко дни. Честно казано, предпочитам да рискувам с дивите тигри, вместо с дворцовите. Чувствам се в по-голяма безопасност сред змиите и скорпионите — честно! Мисля, че Лоис и Лизи няма да дойдат, защото са против да се застрелват животни, но всички останали ще присъстват.

Тичаха презглава, заслепени от пот, с дробове, свистящи яростно срещу тежката жега, за да се отзоват на паническия зов на свирката, отекнал над околността.

Той ги отведе до дървото на Бахадур.

Шубхада, скована от ужас, ги видя да се показват между шубраците, отпусна свирката си и вдигна трепереща ръка към гъсталака, който разделяше нейното дърво от съседното — на Клод Вивиан. Джо напрегна поглед, но не видя нищо.

— Къде е Бахадур? Ваше височество, къде е Бахадур?

— Не знам! — Тя посочи пак. — Слезе, за да… за да откликне на зова на природата… малко преди да се чуе ловджийският рог. Казах му да не прави опити да… беше игра на нерви… той обаче е упорит. После звярът тръгна, а Бахадур още не се беше върнал. Не знаех какво да сторя. Останах на платформата, взирах се да огледам долината и пътеката. Не исках да използвам свирката, за да не привлека вниманието на тигъра.

Колин кимна с разбиране, но беше помръкнал от притеснение.

— Не я видях… тигрицата. А Бахадур е още някъде там! Трябва да е чул сигнала за край, но въпреки това пак не се появи. Едва тогава надух свирката. Вивиан дойде миг преди да ви видя. Бахадур още го нямаше. Извика ми заповеднически: „Какво чакаш? Върви да му помогнеш!“

Едгар нагласи стълбата й и едва слязла, тя понечи да хукне към гъсталака. Той я възпря с ръка.

— Колин! Насам! Помогнете! — чу се едва-едва гласът на Клод.

Изпълнени с лоши предчувствия, те се запромъкваха в индийска нишка по тясната пътечка от полегнали треви. Пушката на Клод бе захвърлена от едната страна на пътеката, а самият той беше коленичил над просната по гръб дребна фигура. Раменете му се тресяха. Чул приближаването им се изправи, ръцете му висяха безпомощно покрай тялото. Късите му панталони и ризата бяха целите в петна от кръв и пот, по лицето му се стичаха сълзи, които той изтри с кървава ръка.

— Твърде късно. Мъртъв е. Това кръвожадно чудовище го докопа!

В тих ужас всички се насъбраха около тялото на Бахадур, шокът блокираше разрушителното чувство на страх, вина и съжаление, които щяха да изригнат с пълна сила по-късно.

— Не пипайте тялото!

Едгар и Колин чуха изречената полушепнешком команда на Джо и се отдръпнаха, като огледаха внимателно сцената. Шубхада нададе съкрушен вик и Клод застана до нея, за да я успокои. Тутакси поел контрола над ситуацията, Джо се наведе да огледа тялото. Неспособен да понесе изражението на изумление и ужас, изписано на лицето на малкия, Джо леко затвори клепачите му и съсредоточи вниманието си върху смъртоносната рана.

Гърлото беше разкъсано от лапите на звяра. Без съмнение Бахадур бе умрял от загуба на кръв, а вероятно и от шока. По гърдите му също имаше следи от нокти, туниката му беше раздрана.

— Пушката му? — попита Джо.

— Остави я на платформата — отвърна Шубхада.

Джо си припомни какъв ужас изпита самият той преди броени мигове, когато тигърът го нападна. Облекчението да усети допира на пушката в ръката си бе невероятно. Изобщо не му се мислеше какъв ужас е изпитал малкият Бахадур в последните секунди от живота си. Докато гледаше покрусен трупа, Джо забеляза нещо странно в положението на тялото му. Дясната ръка на малкия бе присвита в лакътя, така че долната й половина и китката бяха скрити под хълбоците. Джо внимателно повдигна телцето и измъкна притиснатата ръка. В краката му падна малък черен револвер.

Джо изпъшка и отвърна глава, докато успее да си възвърне присъствието на духа. Накрая все пак погледна Колин и Едгар.

— Моят револвер. Малкият много го хареса и аз му го подарих. За да се брани. Клетото хлапе! Опитал се е да се защити с това!

— Едва ли щеше да му помогне срещу тигър, дори да бе успял да дръпне спусъка навреме — рече Едгар и вдигна пистолета от земята.

— Човек би използвал и клечка за зъби, ако тя е единственото, с което разполага — рече мрачно Колин. Оглеждаше отъпканата трева наоколо и земята около трупа.

— Дръжте ги надалеч! — извика властно Джо, чул приближаването на група селяни и слуги. Едгар моментално се зае със задачата и постави охрана.

Но никаква охрана не би могла да спре Аджит Сингх, който пристигна миг по-късно. Щом видя сцената, напереният му вид за момент се смачка. Приближи се до тялото, разстроен и разгневен.

— Какво е станало тук, Сандиландс? Вивиан, не мога да повярвам, че си допуснал това да се случи под носа ти!

Изслуша с внимание подробната сводка на Джо, очите му шареха безспир, готови да уловят и най-незабележимия детайл от картината — едва ли не разположението на всяко стръкче трева.

— Може би не е сега моментът да те питам, Аджит — отвърна, без да трепне Клод, — но наистина ми се ще да възстановим подробно последователността на събитията, докато все още всичко е прясно в главите ни. И така, защо не стреля по тигрицата, когато беше в обсега ти? — Обърна се към останалите и додаде: — Видях я ясно от платформата. Тя се изравни с Аджит — идеалната мишена, но изстрел не се чу. Спомням си, че се почувствах доста объркан. Допусна грешка, Аджит, прав ли съм? Изчаках я да навлезе в моя периметър и стрелях. Тя отстъпи назад, навирила опашка. Боя се, че пропуснах. Изстрелът ми не беше добър. Е, Аджит?

Как се изрази Маделин? „Все едно дете да размахва юмрук пред мечка гризли.“ Може би Клод не издържаше на стреса и душевното му равновесие бе разклатено? Джо не можеше да намери друго обяснение за това самоубийствено смело и ненужно предизвикателство. Ръката му механично се плъзна към кобура, докато Аджит бавно се извръщаше към Клод.

Аджит не извади кама, за да пререже гръкляна на Клод, както Джо едва ли не бе очаквал. Вместо това устните му се разтеглиха в тънка като хирургически скалпел усмивка и изплюха натежали от отрова слова.

— Защо не стрелях, когато тя се появи, както бе така любезен да посочиш? Моят принц… — Направи почтителен жест към безжизненото тяло на земята. — … трябваше да се възползва максимално от възможността да вземе главата й. Тигърът е царствено животно и е редно да бъде отстрелван от съответните особи, а не от простолюдието. Дръпнах се, за да изчакам изстрела от неговата платформа, но такъв не последва и тигрицата се отдалечи към другите дървета. — Пресилената любезност изтъни още повече усмивката му. — Но кажете ни, Вивиан, защо намираме вас тук, опръскан с кръвта на принца? Платформата ви се намираше доста далеч от мястото на кървавата разправа. Не забелязахте ли някакъв знак за предстояща опасност? — Емоциите напираха в гласа му и явно ставаше все по-трудно да ги сдържа. — Лично за мен би било чест и удоволствие да скоча между принца и пастта на тигъра!

Джо му вярваше.

Вивиан се изопна и явно се канеше да върне топката на Аджит с не по-малко отровен пас, но Шубхада не му даде възможност.

— Вивиан! — Пронизителният й властен глас го сепна и той остана като вцепенен. — Излишно е да хвърляш обвинения срещу Аджит Сингх!

Колин, който продължаваше да оглежда мястото, се изправи и застана между Аджит и Клод.

— Нейно височество е права. Никой от двама ви не е могъл да стори каквото и да било. Бахадур е бил нападнат от младия тигър. Сигурно се е спотайвал в гъсталака, когато всички са заели местата си по платформите. Когато Бахадур е слязъл и се е отправил към тревата, е изненадал животното, което се е обърнало срещу него. Друг тигър би продължил да се спотайва и човек изобщо не би заподозрял за присъствието му. Този обаче е човекоядец, а те губят уважение към човешките същества. После прозвуча рогът, чу се думкането на тъпани и той се е измъкнал през задната врата.

— Ето, вижте тук… и тук. При внимателно вглеждане се забелязват една-две следи от лапи, но земята е толкова изпотъпкана, че не се вижда къде точно е скочил.

— Значи докато сме се взирали в долината — заключи Едгар, — той се е измъкнал към изхода покрай дървото на Джо и изплашен и разгневен, го е нападнал в гръб. Джо е представлявал идеална мишена.

— Младият тигър ли чух? — попита слисан Клод.

— Тигрите се оказаха два. Майка и напълно оформен мъжки — неин син. Мъжкият е убил Бахадур, а след това за малко да ликвидира и Джо — намеси се Едгар, показвайки кървавата кърпа, с която бе вързал раната на приятеля си.

Клод стисна главата си между дланите и изпъшка.

— Би било крайно полезно — Аджит, чийто гняв продължаваше да си търси мишена, стрелна Колин с убийствен поглед, — ако бяхме информирани за наличието на два тигъра. Ако знаехме, че наблизо дебне втори звяр, никой не би рискувал да излезе от прикритието си сам и невъоръжен.

— А време? Никой не ми осигури времето за проучване на ситуацията, за което помолих… — понечи да възроптае Колин.

Въпреки шока и скръбта си Джо си даде сметка за борбата за власт, разразила се пред погледа му — или поне борба за избягване от отговорност. Той коленичи и продължи огледа на тялото с ясното съзнание, че трябва да сложи край на тези взаимни нападки, ако иска да предотврати още един смъртен случай. Но професионалистът в него го подтикваше да продължава да наблюдава и да оглежда, така че грозната сцена прекрати Едгар.

— Престанете! — заповяда им той с тон, нетърпящ неподчинение. — Дори чакалите се държат по-прилично около току-що убитата плячка!

Откровената му забележка успокои духовете и бе достатъчна, за да подтикне Джо да се изправи и протегнал, без да ще ранената си ръка към Аджит, да хване стиснатия му юмрук.

— Едгар е прав, Аджит. Няма време за караници и препирни. Трябва да отнесем Бахадур обратно в лагера. Двамата с теб ще вземем показания от всички присъстващи. Случи се нещо ужасно и сега трябва да разнищим обстоятелствата и да се опитаме да разберем причините, довели до него.

Аджит кимна сдържано и като се придържаше към предложения от Джо план за действие, се зае да раздава задачи на слугите и да казва на всички да последват Колин до лагера, където да останат по палатките си. Бяха инструктирани да не излизат, докато не бъдат повикани от Аджит или от капитан Сандиландс.

Скалъпиха набързо носилка от клони, положиха върху нея тялото на Бахадур и тъжната процесия се затътри отзад. На други две носилки натовариха труповете на тигрите — те заеха опашката на колоната.

Сър Хектор, Маделин и Стюарт дойдоха да ги посрещнат, жадни за новини. Бяха чули изстрелите и очакваха триумфираща ловна дружина с богат улов. Видът на тъжния кортеж, който напредваше бавно към бивака, ги потресе до дъното на душите им. Джо описа възможно най-кратко събитията, довели до тази трагедия, и тримата мълчаливо погълнаха покъртителния му разказ.

Пръв се окопити докторът.

— Най-добре да отнесат момчето в моята палатка. Там има инсталирана голяма маса… така де, всичко се случва… исках да съм подготвен, ако някой пострада. — Погледна ръката на Джо. — Както виждам, не е било напразно. Ти също няма да е зле да се отбиеш, Джо.

Джо последва доктора до палатката му и проследи с поглед как носачите полагат малкото телце върху масата. Сър Хектор освободи всички и двамата англичани останаха сами с трупа. Хектор отвори черната си чанта и извади поднос с излъскани сребърни инструменти.

— Живите преди мъртвите, както винаги съм казвал. Независимо колко високопоставен е мъртвият. Дай да ти видя ръката, Джо. Аха… имал си късмет, но ти го знаеш и без аз да ти го казвам. Засега. Да се надяваме, че няма да се инфектира на тази жега. Винаги има риск.

За изненада на Джо, докторът отвори бутилка швейцарска минерална вода и поля раната, отмивайки засъхналата кръв и мръсотията в медната съдинка отдолу. Джо подскочи и стисна зъби, но търпеливо изчака следващата стъпка в процеса.

— Така, като махнахме съсиреците, виждам, че не е толкова дълбока. Май ще минем без шиене, ако успея да направя стегната превръзка. Преди това обаче трябва да дезинфекцирам мястото. Поредният белег, с който да впечатляваш момичетата, Джо.

Извади от чантата си шишенце с жълтеникава течност и изля съдържанието му върху разкъсаната плът.

— Какво е това? — поинтересува се Джо.

— Нямам ни най-малка представа. Даде ми го придворният лекар на Удай. Обаче действа — доста по-ефективно от калиевия перманганат — рече той уверено и пристъпи с вещина към превръзката. — А сега, преди да са ни отнели тялото, за да го подготвят за погребалните церемонии, дали да не го поогледаме?

— Аз вече го огледах — въздъхна Джо. — Гърлото е раздрано от тигър. Малко вратле. Огромни лапи.

— Нищо — настоя докторът. — Позволи ми да задоволя професионалното си любопитство и заповядай с мен. Ако обичаш, капитане.

Припомнил си как Маделин също се бе обърнала към него с чина му преди разпитите около смъртта на Притви, Джо прие новопредложената му роля. Допреди минута пациент, сега той действаше в качеството си на капитан от полицията, поканен да присъства на аутопсия. С неохота застана от другата страна на малкия труп и проследи как докторът с безизразно лице взема тънък инструмент и се вторачва в раната.

— Да. Няма никакво съмнение. Тигърът го е убил на място, вероятно с два удара от дясно на ляво по диагонал през гърлото. Причина за смъртта — прекомерна загуба на кръв. Тук виждам нещо… пясък… парченца растителност…

— От лапата е — нетърпеливо вметна Джо.

Хектор го стрелна с поглед.

— Да… лапата. Но помисли, Колин не спомена ли снощи, че тигърът убива със зъби?

Джо остана впечатлен от наблюдателността на сър Хектор.

— Да, каза го. И доколкото разбирам, наистина е така. Биволи, елени и така нататък. Но Бахадур едва ли е бил достойна плячка — по-скоро вероятно е бил възприет като досаден и беззащитен дразнител, попаднал погрешка в периметъра на тигъра и развалил обедната му дрямка. И затова го е пернал с лапата си.

Сър Хектор огледа раната по-внимателно, намести очилата си и поразрови. Въздъхна с облекчение и избра от набора с инструменти клещи, с които извади от раната нещо малко и бяло, което миг по-късно издрънча в порцеланова чинийка.

Джо напрегна взор.

— Тигров нокът?

— Да.

Докторът вдигна глава, остави скалпела си.

— Ще ми се да повториш цялата история от самото начало, Джо — рече замислено. — Всички детайли. Извинявай, че съм толкова досаден, но искам да чуя какво се случи от мига, в който си се качил на дървото, до мига, в който си открил Бахадур в храстите. До последната подробност.

И за да изуми докрай Джо, сър Хектор извади кариран лист хартия и се зае да чертае схема на долината, отбелязвайки позициите на всички участници в лова. Докато слушаше разказа на Джо, с червен молив отбелязваше траекторията на движение на двата тигъра. Пътят на женската представляваше права линия, пресякла листа от дясно на ляво, мъжкият лежеше свит в тревата между дърветата на Бахадур и Клод, а после, след нападението над момчето, се бе отправил на юг, за да изненада Джо в гръб.

— Има ли вероятност тигрицата да е заобиколила и сама да е убила Бахадур — попита докторът.

— Не — отвърна Джо след кратък размисъл. — Бих казал — не. Аджит я е забелязал в средата на клисурата, след като е излязла от бърлогата си. Проследил я е до съседния сектор — до поста на Клод. От там се е придвижвала от дърво на дърво, докато накрая попадна на мушката ми и я гръмнах.

— Благодаря, Джо. Много си търпелив. И обясняваш добре.

— Какъв смисъл има всичко това, сър Хектор?

Възрастният доктор се приближи до него и стрелна с бърз поглед входа на палатката. Замисли се за миг, после все пак отговори на зададения му въпрос.

— Мисля, че това е поредният случай, Джо.

Това бе последното, което Джо би искал да чуе, и в първия момент съзнанието му отказа да проумее смисъла на казаното от сър Хектор. Преглътна първосигналните възражения, които му дойдоха на езика, и седна, изслушвайки внимателно версията на доктора, изложена обмислено, неохотно и с ужас в гласа. Не бе нещо, което можеше да отхвърли с лека ръка.

— Тоест искаш да кажеш, че не си доволен от докладваните обстоятелства около смъртта? — попита Джо. — Едва ли могло да има по-ясна причина за смъртта. — Посочи тигровия нокът в чинийката. — Оставил ни е дори визитката си.

— Точно там е проблемът. Нека споделя мислите си на глас, става ли? — Докторът въздъхна и подръпна нервно мустак. — Сигурен съм, че ще ме сметнеш за излишно обстоятелствен в крайна сметка, на фона на пряко замесените свидетели — двама полицаи, най-добрият ловец на тигри на юг от Хималаите, резидентът, махарани, пионката на сър Джордж… Е, кой съм аз, че да саботирам думите им и да твърдя, че всички сте били заблудени?

— А това ли твърдиш наистина? Хайде, изплюй камъчето! Какво видя?

— За съжаление тук не разполагам с микроскопа си… — Бръкна в чантата си и след известно ровичкане извади лупа. — Използвам я за отстраняване на трески и други остри неща. Ще трябва да свърши работа.

Надвеси се над масата и пак огледа нокътя, този път през лупата.

— Да, точно така! Не съм се объркал. Ето, Джо, виж сам.

Джо погледна, примигна, след малко погледна втори път.

— Би ли могъл да измиеш и останалата кръв, сър Хектор? Трябва да сме напълно сигурни… Благодаря. Да, така се вижда по-добре. — Думите излизаха бавно от устата му. — Според моето неопитно око този нокът е леко набразден по дължина, което може да се дължи на пропукване или одраскване; връхчето на острия край е отчупено, а целият нокът изглежда жълтеникав. — Погледна сър Хектор. — С други думи, много ми напомня на зъбите на леля Хестър, сестрата на баба ми, от времето на нейната преклонна старост. Хектор! Това е нокът на възрастен тигър!

Хектор кимна.

— Колин! Трябва да извикаш Колин!

Напред бяха пуснати конници, за да съобщят новината в двореца. Шубхада настоя да отиде с тях, като каза, че е неин дълг да говори първа с махараджата. Никой нямаше желание да й оспорва тази съмнителна привилегия, макар че Клод, воден от чувство за дълг, предложи да я придружи лично. В крайна сметка услугите му бяха приети, макар и не особено радушно, както се стори на Джо. Първата група потегли още преди изгрев-слънце.

Връщането беше тягостно. Джо пътуваше сам с Едгар, който изброяваше събитията от предишния ден отново и отново, питайки се защо всичко се обърка толкова непоправимо. Джо за пореден път си зададе въпроса може ли човек да няма доверие на приятел, спасил живота му два пъти в продължение на няколко месеца? Не можеше да намери отговор, а инстинктът му подсказваше да не споделя с Едгар повече от минимално допустимото количество информация. Накрая Едгар взе да повтаря колко е загрижен за стария си приятел Колин и какви последствия може да има върху него и репутацията му смъртта на Бахадур. Това убеди Джо все пак да му разкаже за разкритията на доктора.

— Така че Колин наистина не е могъл да стори нищо, за да предотврати случилото се… ако сър Хектор е прав и наистина става въпрос за убийство. Може ли да се очаква организаторът на лова да предвиди възможността един от ловците да убие друг? Не мисля. Ловът се разви според предначертания план — е, поне до голяма степен.

— Това важи и за плана на убиеца. Само дето не беше предвидил наблюдателния доктор. Трябва да признаеш, Джо, че става въпрос за хладнокръвно планиране, съчетано с безскрупулност, от която може да ти настръхне косата. Кой би могъл да извърши подобно нещо? Как може някой да е толкова жесток, че да пререже гърлото на дете? И кой би имал тази възможност? Двамата с теб не сме се изпускали от очи през цялото време — от първия ловджийски рог до последната свирка. Тоест можем да се изключим взаимно.

— Не е толкова ясно — каза мрачно Джо. — Чух нещо, което ми заприлича на предупредителен вик на лангури, може би около половин час преди да прозвучи рогът. Но сега като си помисля, си давам сметка, че маймуните на моето дърво не отвърнаха. Знаеха, че викът не идва от член на тяхната група. Може би е бил зовът за помощ на Бахадур… или предсмъртният му вик. Ако някой е убил момчето преди началото на лова, е имал достатъчно време да се върне на дървото си… или на мястото си… защото не всички бяха на платформи… преди тигрицата да тръгне да бяга по долината. Да си представим и подобна сцена, Едгар. А сега нека за момент допуснем, че ти си убиецът. — Джо прекъсна потока от протести. — Качваш се на дървото си, като предварително си решил да вземеш със себе си ръкавици и одеяло — стандартни атрибути в седлото на всеки слон, с който се ходи на лов, — а щом всички се качат на платформите си, ти слизаш обратно, натоварен с тези неща, плюс някакъв нож — едва ли би избрал ножа за дране от седлото, тъй като е твърде голям. Проправяш си ловко път, което не е никакъв проблем за опитен ловец като теб (мисля си, че дори аз бих се справил), и се връщаш от другата страна на долината. При положение, че всеки е съсредоточил погледа си в своя периметър, не е проблем да го сториш. Половин час е предостатъчно време, за да стигнеш до дървото на Бахадур. Викаш го да слезе под някакъв претекст. Той ти се доверява и слиза, като издебва Шубхада да е с гръб към него. А може просто да ти е ден и изобщо да не се налага да го подмамваш долу; може той вече да се е изнервил и като повечето от нас да е обсебен от идеята да отиде да се изпикае, така че да е слязъл с такава цел…

— Не исках да те прекъсвам, Джо, но нека ти напомня, че край тялото имаше влажно петно земя, като че някой бе сторил точно това. Тогава си помислих, че се връзва с версията на Шубхада.

— Да разбирам ли, Едгар, че в онзи момент вече си мислел, че една или друга версия може да има нужда от потвърждение? Любопитно.

Едгар промърмори нещо уклончиво и Джо продължи.

— И така, хлапето стои в храстите с гръб към теб. Ти си си сложил ръкавиците и си прикрепил одеялото отпред така, че да попие евентуални пръски кръв, целта ти е да запушиш устата му с ръка и да забиеш ножа в гърлото му. В последния момент малкият усеща нещо нередно и започва да пищи, опитва се и дори успява да измъкне револвера от колана си. Но ти си по-силен. Когато преценяваш, че е мъртъв, нагъваш одеялото и ръкавиците — всъщност ако си бил достатъчно внимателен, може би изобщо е нямало да имаш нужда от тях — и после какво…?

— … и ги хвърлям някъде в храстите примерно. Никой не претърси района на повече от няколко крачки около тялото, пък и нямаше смисъл. И така, скатавам ги на някое дърво, изхвърлям ги или пък ги връщам тайно в лагера и ги изгарям? А може дори да ги пъхна в кладата на Бахадур — предложи услужливо Едгар.

— Да, защо не. А като се върна в Лондон, аз организирам цял отряд криминалисти да проверяват дали въпросните вещи не са изчезнали и дали по някое от седлата на слоновете няма следи от кръв — но от такова разстояние какво можем да направим, по дяволите? Мъжете ще са изминали половината път до двореца или ще са се прибрали в селата си. Изобщо, прекарваме на местопрестъпление минимално време, понеже всъщност никой не подозира, че това е местопрестъпление. Дали не трябваше да уведомим Аджит?

— Сигурен съм, че той никъде не мърда без уредите си за чупене на пръсти. Много добре знаеш защо не си казал на Аджит!

— Вярно. Убийството е извършено или от европеец, или от самия Аджит. Едно разследване, което би могло да спре дори него. За да се покаже пред нас, той би могъл да разпита няколко от селяните, да скастри някой и друг готвач… кой знае?… някой клетник може да получи безплатен еднопосочен билет за столицата.

— Подценяваш Аджит — отвърна замислено Едгар. — Което винаги е грешка. Но дай още веднъж да погледнем откъм очевидната гледна точка. Кой е имал възможност да го извърши?

— Всеки, който се е намирал в радиус от една миля — рече вяло Джо. — Тоест петимата души на платформите, Колин, който е обикалял из околността… Маделин и Стюарт? Между другото, те къде бяха? В лагера ли? Ако е така, значи можем да ги изключим.

— Не. Всъщност те също се присъединиха към нас. Чух ги да спорят по този въпрос точно преди да се качим на слоновете. Стюарт искаше да присъства на екшъна и помоли да му докарат слон. На Маделин не й се искаше, но когато ние потеглихме, той май още не се беше отказал. Кой ги знае къде са били, но всеки случай не е било далеч. Най-лесната работа е да накарат махута да остави единия от тях или и двамата за малко на земята… Проблемът е защо Стюарт или Маделин ще искат смъртта на Бахадур? Съмнявам се, че са го познавали отблизо, пък и какво биха спечелили от смъртта му?

Запазил ясни спомени от прекараната с Маделин нощ, Джо не каза нищо.

— Разбира се, щяхме да разберем повече, ако някой беше разпитал махутите — продължи след доста дълга пауза. Но как да стане? Там е запазеният периметър на Аджит. Пък и нали в крайна сметка разследваме тигър убиец.

— А не си ли склонен да мислиш — попита замислено Едгар, — че наистина е така. Не допускаш, че докторът може да е сбъркал, нали, Джо?

Преведоха ги светкавично през Новия дворец към едно северно крило, врязано в красива паркова местност с езерце, блещукащо в далечината сред дърветата. От двете страни на коридора към покоите на махараджата се беше подредил шпалир от гвардейци. Въпреки че всички стояха неподвижни като статуи, на Джо му беше напрегнато да мине между тях.

С приближаването на двамата сахиби, богато украсените резбовани порти от сандалово дърво се разтвориха и на прага се появи индийка. Беше младо момиче, облечено в кървавочервена раджпутска коприна, с черна коса, разделена на път по средата и накит със скъпоценен камък точно в средата на челото. Ръцете й от раменете до лактите бяха покрити с гривни от слонова кост, докато вървеше, на глезените й проблясваха златни верижки.

Вдигнала гордо глава, усмихната, тя се завтече да ги посрещне. Цялата сияеше. Около нея витаеше едва ли не физическо усещане за триумф.

Джо, Едгар и докторът отстъпиха встрани, зяпнали.

— Шубхада? — успя най-сетне да попита Едгар.

Погледът й ги обиколи един по един. Никой от тях не заслужи вниманието й и не бе удостоен с поздрав.

Прилив на гняв, който започна полека да си проправя път към повърхността, накара Джо да пристъпи напред и да й препречи пътя. Двама от гвардейците направиха по крачка напред, стиснали ефеса на мечовете си. По даден от Шубхада знак застинаха по местата си. Тя показа на Джо да се върне назад, като нетърпеливо тропна с крак, при което верижките около глезена й възмутено издрънчаха. Очите й бяха фиксирали горното копче на сакото му.

Когато Джо проговори, гласът му излезе тъй кадифено мек, че се наложи Шубхада леко да се наведе напред, за да чуе думите му.

— Шах — мат?

— Шах — мат. Макар че лично аз предпочитам израза „Кралят е мъртъв — да живее кралят“. — Усмихна се. Явно се забавляваше. — Винаги си струва да гледаш напред в бъдещето, капитане.

— Може би това е единственото, което му остава на човек, при положение че миналото му е изпълнено с безчестие, смърт… и вина?

Тя не издържа на унищожителния му поглед и остана на мястото си, докато той не се отстрани от пътя й и не я пусна да продължи нататък по коридора.

— Е, какво беше всичко това, по дяволите! — промърмори Едгар.

В този момент въведоха доктора в покоите на господаря, а Джо и Едгар бяха оставени да чакат в двора.

— Как си обясняваш облеклото на Нейно височество номер три? — продължи да се диви Едгар, като преди това се огледа, за да е сигурен, че гвардейците са на безопасно разстояние и не могат да чуят разговора им. — Ще ми кажеш ли най-сетне какво означаваха всички тези глупости, дето си ги разменихте? Не чух точно какво й рече, но определено й сви платната.

— Обвинението в убийство обикновено въздейства така — отвърна кратко Джо.

Безпомощни и притеснени, Едгар и Джо стрелнаха с погледи сър Хектор. На какво стават свидетели? Еуфоричен пристъп? Лудост? Някакъв вид самозаблуда, отключена от поетото лекарство? Хектор се опита да ги успокои с усмивка и направи красноречив знак, че всичко е наред.

Енергията на умиращия мъж изгаряше като факла и той го разбираше най-добре от всички. С блеснал поглед Удай се наслаждава на реакцията на присъстващите, рече си Джо. Странна проява на манипулативност от страна на човек на смъртен одър. След като прецени, че достатъчно дълго е издевателствал над нервите им, Удай се усмихна и изрече задъхано, с глас, който започваше да губи своята отчетливост.

— Преди един час имах чувството, че светът се е срутил за мен — рече той. — При това по най-злочест начин. И тримата ми синове са мъртви. Няма кой да ме наследи на трона. Тогава любимата ми Шубхада дойде да ме посети. Тя не е раджпут по рождение, но притежава дух на раджпутска жена! Донесе ми новината, че носи дете в утробата си. Син. Моят син, който ще израсне под нейните грижи, за да стане принц на Ранипур. Помолих я да го нарече Бахадур. Както виждате, пророчеството ще се осъществи!

Джо пръв дойде на себе си. Докато Едгар успя да смотолеви някакви поздравления и да пусне още една сълза, Джо хвърли бърз поглед на пергамента, който стискаше в ръката си. Времето изтичаше. Нямаше да успее да облече в думи всичко онова, което искаше да каже.

— Ваше височество — започна той, — за нас ще е чест да подпишем тези документи, но мога ли да предложа една корекция… след като писарят и бездруго е налице, предполагам, няма да е проблем?

Махараджата го изгледа озадачен и с махване на ръка му даде знак да продължи.

— В клаузата, касаеща назначаването на регенти на принц Бахадур до навършване на пълнолетието му вие, естествено, посочвате майка му Шубхада, наред с господин Клод Вивиан. Става въпрос за период от близо седемнайсет години. Кой може да каже, при тези промени в Британската империя, къде ще бъде господин Вивиан след толкова години? Дали няма да е уместно, сър, вместо да посочвате конкретно името на Вивиан, да напишете просто „настоящият резидент в Ранипур“ и да свържете регентството с длъжността, а не с конкретния човек?

Удай попита Залим с очи, мисълта му вече започваше да се замъглява. Джо притаи дъх. Залим реагира светкавично.

— Чудесна идея, Сандиландс! Малко дипломатичност, съвсем в стила на сър Джордж. Доста уместно и разумно.

Удай кимна в знак на съгласие и писарят направи нужните корекции. С това силите на махараджата се изчерпаха. Джо и Едгар подписаха документите, които бяха привързани с ритуалните червени копринени панделки. Удай въздъхна и кимна към двамата слуги, които внимателно го вдигнаха от дивана и го положиха върху сламата.

По сигнал на доктора, Джо и Едгар се оттеглиха.

— Надявам се, няма да продължиш с дивотиите, че убийството на Бишан е поръчано от Удай. — В гласа на Едгар звучаха заплашителни нотки, които той все пак успя да овладее. След малко додаде: — Разбира се, че няма. Извинявай, Джо. Едва ли си му прошепнал собственото му име.

— Никак не ми беше лесно да му го кажа. Тоест да го потвърдя, понеже съм сигурен, че вече е знаел. Последното, което един умиращ махараджа би искал да чуе, е, че първородният му син е бил убит от по-малкия си брат — от Притви. Мисля, че в крайна сметка Притви е решил да се държи като истински раджпутски принц и да направи каквото е по силите му, за да подобри положението в Ранипур. А първата му задача е била да си разчисти пътя. Именно Притви е убедил брат си да вземе по-силна от обичайната си доза опиум, пак той е използвал властта си, за да организира заменянето на пантерата. Сигурно искрено е вярвал в способностите си да спаси страната от икономическата катастрофа, надвиснала над нея.

— Катастрофа, помела вече няколко щата като Ранипур — рече Лизи. — Но едва ли някой в двореца е бил наясно колко близо до разрухата се намираме в действителност. Леле, каква каша… Изведнъж бленуваната ми къщичка с керемиди започна да изглежда неустоимо привлекателна.

Въздишката й бе прекъсната от припряно думкане по вратата. Когато Джо отиде да отвори, остана притеснен, но не и изненадан да види насреща си симпатичното лице на лейтенант Рам, дясната ръка на Аджит Сингх.

— Радвам се, че най-сетне ви открих, сахиб!

Излишно си прави труда, помисли си Джо, който беше сигурен, че всяка крачка на гостите в двореца се следи най-внимателно.

— Рам. Радвам се да ви видя, макар и при тези тежки обстоятелства. Заповядайте, влезте — додаде накрая, без да е сигурен, че е редно да кани мъж в стаята на мемсахиб.

Рам поклати глава.

— Простете. Трябва да помоля вас и капитан Трууп да ме последвате незабавно в кабинета на министъра, където двамата с майор Аджит Сингх ви очакват. Присъствието на мемсахиб не се налага — кимна любезно към Лизи, която междувременно беше застанала до Джо.

Стиснали пистолетите си в ръка, Джо и Едгар се плъзнаха безшумно напред и завардиха прага от двете страни. Отвътре не се чуваше звук. Едгар бутна вратата и влезе пръв. Джо се пъхна след него. Двамата по инстинкт се движеха на известно разстояние, приведени, с гръб един към друг, всеки покриваше определен периметър от стаята. В тъмнината не виждаха нищо друго, освен малката газена лампа, която гореше в далечния край. След като очите на Джо привикнаха с тъмнината, забеляза, че лампата е поставена върху красив каменен тезгях, който обикаля по периферията на помещението. Пламъкът осветяваше металните капаци на три ковчежета, вградени в скалата, но ако се надяваха да хванат резидента как бърка в кацата с меда, щяха да останат разочаровани.

Промъкнаха се по-навътре, напрегнали взор, примигвайки в тъмнината.

— Хвърлете оръжията! Веднага! — изсъска глас иззад Джо.

Усети хладната целувка на дуло в тила си.

— Едновременно!

Джо и Едгар хвърлиха револверите си, които изтракаха отчетливо на каменния под. Успее ли Клод да ги събере един до друг, ще ги убие за нула време с два бързи изстрела. Кой би чул в тази гробница? Вероятно Аджит, който сигурно ще обсади мястото, но едва ли би се намесил в престрелка между европейци.

Така че на Джо не му оставаше друго, освен да се опита да подходи психологически и да разубеди Клод с думи. Първата стъпка бе да накара хладнокръвния убиец зад гърба си да му отговори, а като че ли знаеше как да го изнерви.

— Нали си наясно, че моментално ще изтрият името ти от списъка с почетни възпитаници на „Хейлибъри“? — подхвана той с мек, приятелски тон. — Човек като тебе, Клод! Защо да си го причиняваш?

— Млъквай, Сандиландс! Приближете се към лампата! И двамата!

— Защо да рискуваш всичко постигнато? Имаш власт, положение, любовта на красива жена, бляскаво бъдеще. Повече от достатъчно, би си рекъл човек. Защо да заложиш всичко това за шепа дрънкулки? Трябва да си откачил, за да сториш подобно нещо!

Но Клод не бе склонен да се включи в подобен разговор. Преди да се отдалечи на още една крачка от Клод, Джо реши да се хвърли назад към дулото. Ако поеме първия куршум, Едгар ще има време да действа. Напрегна мускули. Леко разкрачен, зае позиция. В следващия момент зад него изригна циничен смях.

— Власт? Любов? Докога? Всички ние пътуваме на потъващ кораб! Още ли не си го разбрал, господин детектив? Имаш ли някаква представа за какво възнаграждение говорим? Долна обида! Печеля точно толкова, колкото плащат и на най-обикновен лондонски патрул, който се грижи да разчиства улиците от отрепките — не повече. Развивай се колкото си щеш — само дето не си струва усилията. А какво ще стане с мен, когато нещата тук най-сетне се разпаднат съвсем и трябва да си стягам багажа за обратно? Мизерна пенсийка, скромна къщичка с изглед към Саут Даунс? Мога да я нарека дом „Ранипур“ и в коридора да си сложа поставка за чадъри с формата на слонски крак, а до нея — меден гонг за вечеря в индийски стил. И по време на аперитива преди обяд да отегчавам приятелите си с истории от сорта на „когато бях в Пуна…“ — В гласа му се долавяше горчивина. — Не, благодаря, не е за мен. Аз имам по-широки хоризонти, по-сериозни амбиции. Но ми се струва, че на теб би ти паснало, Сандиландс. Ти би живял точно така, ако ти оставаше достатъчно време, разбира се. Що се отнася до Едгар, той е твърде старо куче, за да се променя, така че няма смисъл да говорим за него. Е, как предпочитате? Да ви дам по една гривна, а вие в замяна да ми осигурите час време. Или май е по-лесно да ви гръмна още сега и да приключим.

— Все още не е прекалено късно. Дай ми оръжието и ще ти уредя дискретно оттегляне — продължи Джо. — Пък и в тези ковчежета и бездруго няма нищо. А когато си тръгнеш с празни ръце, ще се натъкнеш на Аджит Сингх, който те причаква отвън.

Поредният му опит бе посрещнат от припряна въздишка.

— Клоун! Преди два часа проверих и вътре имаше изумруди и рубини колкото яйце на гълъб. А това е само за начало.

Джо и Едгар вече бяха съвсем близо един до друг. Клод, без да ги изпуска от мушката, се отдалечи към ковчежетата и почука по капака на средното.

— Тук има повече богатства, отколкото мога да изхарча през целия си живот!

— Съжалявам, мой човек, това е било преди два часа. Нали не се заблуждаваш, че Аджит Сингх стои със скръстени ръце! За два часа могат да се случат много неща. Голяма част от съкровището вече е изнесена. Как мислиш, нима иначе биха оставили само един престарял пазач на входа! Заложили са ти капан. И ето, че ти се хвана. Не ставай глупак, не рискувай всичко заради едно бъркане в празна каца с мед!

Клод, все още злобно ухилен, повдигна капака и бръкна в ковчежето. Едгар и Джо със задоволство проследиха как усмивката му се изкриви в слисване, което преля в неподправен ужас. Извади шепата си, преливаща от скъпоценни камъни, които заблещукаха на мъждивата светлина. След миг нададе писък и изпусна накитите. В ръката му остана само един предмет. Той не блещукаше. Не отразяваше светлината. И се гърчеше. Беше дълъг малко повече от една педя.

Гърмежът на малкия браунинг бе оглушителен в тясното пространство. Втренчил поглед в Клод, Джо не забеляза кога Едгар е успял да извади резервния си пистолет, втъкнат отзад на колана. Миниатюрното оръжие, което за последно видяха в безжизнената ръка на Бахадур, се губеше в огромната лапа на Едгар, но произведеният изстрел беше безпогрешен.

Тялото на Клод се тресеше от ужас, очите му не се откъсваха от лявата му ръка, която още стискаше остатъците от нещото, простреляно от Едгар. Накрая резидентът успя да проговори.

— Какво, по дяволите, беше това?

— Крайт — отвърна спокойно Едгар. — На мене ми заприлича на крайт. Вярно, мъничък, ама пък стопроцентово смъртоносен.

— Помогнете ми, моля ви!

— Никой не може да ти помогне. И ти го знаеш много добре — рече безстрастно Едгар. — Десет пъти по-отровен от кобрата. Цопна право в казана, мой човек.

— Колко ми остава?

— Десетина минути? Четвърт час?

Клод се запрепъва към вратата. Вдигнал пистолета си, произведе три изстрела във въздуха, пауза, после още два. Обърна се и ги погледна, махна небрежно с пистолета. Усмихна се леко накриво, по момчешки.

— Остана ми един куршум. За кого ли ще е? — Цевта мина покрай Джо, после прекоси Едгар и накрая се спря върху слепоочието на Клод. — Още петнайсет минути във вашата компания, господа? Не бих издържал.

Едгар скочи към Клод с подвижност, на каквато Джо не подозираше, че приятелят му е способен, и изби пистолета от ръката на резидента.

— Едгар! Какво ти става, по дяволите! Остави го да си отиде както пожелае.

— Съжалявам, Джо, но предпочитам по тялото му да няма дупки от куршуми, като изпратим трупа му в Делхи. Естествена смърт, нещастен случай — наречи го както щеш. Тук не е изключение да те ухапе крайт. Няма да се налага да се дават обяснения. Потърпи още малко. Ще го изчакаме да си умре сам.

Забелязал непреклонния му поглед, Джо разбра играта на сър Джордж. Изпраща Сандиландс да разбере кой мъти водата, а накрая Едгар трябва да се погрижи теренът да е разчистен по възможно най-удачния начин. Самият Удай Сингх го каза, преди да издъхне. „Виждаш ли, Едгар, планираме последния си съвместен лов.“

— Не. Ти го изчакай да умре! Изстрелите, които произведе, бяха сигнал. Отивам да разбера за кого е бил предназначен.

Докато яздеха бавно обратно към града, Аджит, който явно беше във вътрешна борба със себе си, най-сетне проговори.

— Мемсахиб Вивиан? Но защо?

— Според мен по-важно е не защо, а как. Баща й, офицер от британската армия, също е бил във военновъздушните сили — дори може би е сред основателите им. Хората като него са били предимно военни, всичките — любители. На една снимка в дома й той е с униформа, на която се вижда емблемата на кралските въздушни сили. Тя не е давала гласност на това, но е направила няколко опреснителни полета с капитан Мърсър. Казаха ми, че не е никакъв проблем да управляваш такава машина… Но защо? Труден въпрос. Тя е била в комбина с Клод — всъщност склонен съм да вярвам, че е била инициаторът. Предлагам да си ги представим като ловуваща двойка тигри, които обикалят двореца. Изгубили илюзиите си, живеещи в страх за бъдещето си и откровено алчни. Мисля, че са били готови да поемат риска да избягат със съкровището и са планирали отдавна как ще преметнат всички.

Не смяташе да навлиза в повече подробности по деликатния въпрос за участието на овдовялата Нейно височество номер три в цялата схема. Не изпитваше жал към манипулативната принцеса, която според него е била използвана от семейство Вивиан. Спомни си първата си вечер в двореца и поведението на Лоис. Докато Шубхада озаряваше цялата маса с присъствието си, Лоис Вивиан остана в сянка, но всъщност дърпаше конците по най-добрия възможен начин, при това съвсем незабележимо. Клод се славеше като акуратен и изпълнителен служител, но Джо се запита дали репутацията му не се дължи на целенасочената му и амбициозна съпруга. А онзи парфюм, който толкова възбуди любопитството му? Хрумна му, че може би самата Лоис се е сетила, че не е зле да ухае по същия начин като момичето, с което съпругът й би трябвало да изглежда замесен. Явно е имала пълно доверие на Клод, рече си Джо. А вече твърде късно, осъзна и отношението на Лоис към самия него в качеството му на протеже на сър Джордж, а отгоре на всичко и лондонски полицай! При всичките й контакти с Джо в поведението й се долавяше една добре прикрита, но все пак видима напрегнатост и притеснение. Нищо чудно, че от време на време тонът й звучеше остро.

Преди да стигнат двореца, видяха Едгар да препуска насреща им, придружаван от Рам.

— Кой се оказа, мамка му? — попита той нетърпелив.

— Лоис — отвърна хладно Джо. — Беше Лоис. И така, Едгар, ако крайтът не го бе довършил, Клод щеше да се разбие с нея в пустинята. Напълно задоволителна развръзка за правителството на Негово величество, както, сигурен съм, ще отбележиш.

Едгар обърна коня си и тръгна редом с Джо.

— А сега би ли ми казал най-сетне какви точно бяха инструкциите на сър Джордж? — попита ядно Джо. — Следи Сандиландс, изчакай да подбере дивеча и накрая стреляй?

— Горе-долу — отвърна Едгар, без да губи присъствие на духа. — С такъв находчив млад мъж като Клод, не можехме да си позволим зрелищен процес в Делхи. Щом един резидент се е издънил, как да се има доверие на останалите? Това би могло да навреди на кариерата на мнозина почтени люде. Да разбуни кошера в Камарата на принцовете… където, доколкото разбрах, скоро ще се проведе важна среща. Изключително важна среща. В доста неподходящ момент. Политически кошмар. Така стана по-добре. Задоволителен завършек.

— Така ли мислиш? — Джо не успя да потисне гнева си, което пролича в тона му. — Смъртта на Удай Сингх доведе до толкова много ненужни жертви.

— Въпреки това е по-добре, отколкото след няколко години да измрат десетки — тросна се Едгар. — Пък и сега за всичко си има обяснение. В Индия непрекъснато се случват злополуки. Както винаги съм казвал, ужасно опасно място. И не забравяй, че двама от убийците бяха западняци. На сметката им има записани двама престолонаследници, а подобно нещо се заплаща скъпо и прескъпо. Добре че все пак успяхме да изиграем добре картите си. И че го има Залим Сингх, да представи всичко в нужната светлина. — Замълча, но след като от страна на Джо не последва никаква реакция, продължи: — И като заговорихме за късмет, интересно, как стана така, че Клод да намери в ковчежето, където ровичкаха крадливите му ръце, точно крайт! Да дебне сред накитите…

Констатацията му беше изпълнена с подозрение. Погледна Джо в очакване на коментар.

Джо си помисли за думите на Лизи, че би направила много, за да защити Бахадур. Спомни си и как малкият изобщо не се замисли дали да отиде в джунглата с възрастния Джасвант. Дали тяхната любов не се е превърнала в отмъщение, след като се оказаха неспособни да защитят малкия? Вероятно.

— Да, наистина! — отвърна след малко. — Голям късмет, искам да кажа.

Лал Бай вече беше станала, когато камериерката й дойде да я събуди. Промъкна се до прозореца, дръпна тежката завеса и плъзна поглед по млечносивия пейзаж, огряван от чезнещата луна. Оставаха още два часа, преди лъчите на слънцето да затоплят и оцветят земята, два часа, преди пламъците на погребалната клада на господаря й да се стрелнат в небето, за да посрещнат и да се слеят с тези лъчи.

Остана така за момент, пленена от този лишен от цветове свят, наслаждавайки се на ненарушаваното от нищо спокойствие. Някъде в пустинята оттатък реката пролая диво куче, след миг получи отговор от своята женска. Два часа по-късно лаят им вече няма да се чува, погълнат от глъчката, която ще се излее от двореца. Ще последва нечуван вой и оплакване; тълпите ще нареждат: „Рам нам сат хаи!“ Божието име е истина. Ще думкат тъпани, кладата ще бъде запалена в секундата, в която изгрява слънцето. В същия момент ще прозвучи и последният салют в чест на махараджата. Подредени край слонската порта, пушките ще произведат деветнайсет изстрела. Деветнайсет, понеже Удай бе махараджа и велик владетел. Лал Бай бе решена да брои гърмежите, доколкото можеше да брои.

Чичи Бай загрижено й напомни, че всичко е готово за молитвения й ритуал, но че първо, преди пуджа, трябва да се изкъпе и облече. Бяха донесени сребърни купи и медни съдове, пълни с ароматични масла и води. Лал Бай смирено склони глава и протегна ръце, за да бъде извършено ритуалното почистване и масажът с благовония. След това облече яркочервена копринена фуста, която й подаде камериерката, пристегна плътно корсета и спусна отгоре ганграта55. Над лактите й една по една бяха поставени гривни от слонова кост, през изрисуваните й с къна стъпала бяха пъхнати златни верижки. На днешния ден тя бе избрала да облече сватбена одежда. Накрая Чичи Бай щракна около врата на господарката си най-скъпото й рубинено колие.

Сивата коприна на небето се разцепи и отдолу се подаде жълтеникава нишка.

— Време е — прошепна Чичи Бай и отиде да отвори вратата. Отпред се беше събрал ескорт от слуги, бяха се подредили в редици и мълчаха — изпълнени със скръб, но превъзбудени. Личните й слуги, облени в сълзи, се отдръпнаха и застанаха при другите жени край зарешетените прозорци. Лал Бай пристъпи в средата, готова да поеме с процесията надолу към речния бряг. Щом се скриха от погледите на досадните чужденци, церемонията започна.

— Рам! Рам! — занарежда Лал Бай, докато вървеше напред с кортежа си.

Малката процесия излезе на двора и се спря, обляна от силна гълчава. В двора и по стълбите се бе струпал целият град, хората се тълпяха, за да отдадат последната си почит и да си вземат шумно сбогом с Удай Сингх. Край кладата стоеше мъж с факла в ръка, готов да посрещне тялото на господаря. Всички погледи проследиха как носилото преминава през слонската порта. Погледът на Лал Бай беше блеснал от превъзбуда и копнеж, докато изпращаше за последно с очи своя господар, величествен, излегнат на носилото в ритуалния си костюм, с гердан от невени около врата. Всичко беше готово.

Всъщност не съвсем всичко. Преди да продължат нататък, трябваше да бъде извършен един последен ритуален жест. Пред нея пристъпи слуга, който й поднесе глинен съд. Без да прекъсва молитвата си, Лал Бай потопи дясната си ръка в праха и я отдръпна. Под съпровода на все по-пламенния напев на тълпата от оплаквачи, които стояха пред крехката фигура, изпълнени със страхопочитание и респект, тя пристъпи тържествено към стената на двореца край слонската порта и притисна здраво оцапаната си в червено дясна ръка о гладката бяла повърхност.

Чу се първият изстрел от салюта за господаря и Лал Бай започна да брои.

$source = Моята библиотека

$id = 37595

$book_id = 8009

Тънка пържена житена питка, задължителна част от менюто за сватбения ден в Пакистан и Северна Индия. — Бел.прев.

Низши държавни служители. — Бел.прев.

Град в Съри, Южна Англия. — Бел.прев.

Подозрителна компания (фр.) — Бел.прев.

Професионален ловец. — Бел.прев.

Британците обогатяват дворцовия протокол в Индия, като вкарват в него салюти, символизиращи обществената позиция на отделния владетел. Стандартният брой на изстрелите е 13, но те могат да бъдат увеличени в знак на по-добър обществен прием или лични заслуги и качества. — Бел.прев.

Женската половина на дома (хин.). — Бел.прев.

Английски кралски военен колеж (днес академия), основан в края на ХVІІІ в. — Бел.прев.

Параван, завеса (хин.). — Бел.прев.

Седмицата на регатата „Хенли“ събирала целия английски хайлайф. Прочутото ежегодно състезание по гребане се провежда от 1903 г. до днес. — Бел.прев.

„Pink Gin“ — коктейл с джин и сироп от боровинки. — Бел.прев.

„Хърлингам Поло Асосиейшън“ — асоциация, която регулира правилника и защитава правата на полоклубовете. Кити Хок е мястото, в близост до което през 1903 г. братята Райт осъществяват първия си успешен полет. — Бел.прев.

7620 метра. — Бел.прев.

Място, считано за свещено в продължение на близо две хилядолетия. Построено е като странноприемница за богати търговци и представлява огромен, денонощно охраняван укрепен двор, по чиято периферия има стаи за пренощуване. — Бел.прев.

Седло на слон (хин.). — Бел.прев.

Английски архитекти, творили в първите десетилетия на ХХ в. — Бел.прев.

Английски строителен инженер, архитект и писател, работил в Индия. — Бел.прев.

Английска мебелна фабрика. Основателят й, Робърт Гилоу, първи внася махагон от Индия в Англия. — Бел.прев.

Разбойник, бандит. — Бел.прев.

Вътрешен дворцов площад за срещи (хин.). — Бел.прев.

Парфюм на Жак Герлен, създаден през 20-те години на ХХ в. — Бел.прев.

Бедняшки квартал в Лондон, където е вилнял Джак Изкормвача. — Бел.прев.

Системата на Берийон се използвала за идентифициране на хора чрез подробно изброяване на мерките на тялото, физическо описание и снимки. Впоследствие по-точната процедура на вземане на пръстови отпечатъци я измества. — Бел.прев.

Скъпоценен камък, по-известен като опушен кварц или шотландски топаз. По името на шотландската планина Кеърнгорм. — Бел.прев.

Не бива, неподходящ (фр.). — Бел.прев.

Тоест поверителен, за двама. — Бел.прев.

Нямам думи (фр.). — Бел.прев.

Ненадминато (фр.). — Бел.прев.

Водеща английска шекспирова актриса от средата на ХІХ в. — Бел.прев.

Рицарството задължава (фр.). — Бел.прев.

Всяка страна си има своите обичаи (фр.). — Бел.прев.

Централен лондонски квартал. — Бел.прев.

Баня или баня и тоалетна (хин.). — Бел.прев.

Задник (фр.). — Бел.прев.

Любов от пръв поглед (фр.). — Бел.прев.

Дума от персийски произход — букв. съкровищница — Бел.прев.

Място на брега на река, където се извършва пречистващ ритуал (самият ритуал също се нарича гхат). — Бел.прев.

Народност в Северна Индия, Пакистан, Русия и т.н. — Бел.прев.

Чужденец, западняк (хин.). — Бел.прев.

Ритуално отдаване на почит към божество или дух посредством молитви и песни и с помощта на религиозен предмет. — Бел.прев.

Индийско ястие с ориз, риба, яйца, зеленчуци и т.н., популярно сред британците в Индия. — Бел.прев.

Голяма къща, имение (хин.). — Бел.прев.

Аскетична пречистваща практика (хин.). — Бел.прев.

Памучно или копринено платно, което мъжете увиват около слабините си (хин.). — Бел.прев.

Мъжка роба (хин.). — Бел.прев.

Цветен парк в Лондон, известен с красотата и многообразието си. — Бел.прев.

Приблизително петнайсет килограма. — Бел.прев.

Около три метра. — Бел.прев.

Сто и петдесет метра. — Бел.прев.

Три метра и петнайсет сантиметра. — Бел.прев.

Джак Дъмпси (САЩ) и Жорж Шарпантие (Франция) — легендарни боксьори от началото на ХХ в. — Бел.прев.

Аперитив с подчертан горчив вкус, богат на екстрактивни вещества. — Бел.прев.

Много сладък, високоенергиен сладкиш, използван в редица експедиции от 20-те години на ХХ век до наши дни. — Бел.прев.

Сто и шейсет килограма. — Бел.прев.

Красива индийска рокля (хин.). — Бел.прев.