Двама мъже разговарят в нощта. Намират се на 1674 километра един от друг. Едната страна от лицето на всеки е осветена от мобилния му телефон. Две половинки лица, общуващи в мрака.

— Вече съм наясно как да стигна до къщата. Кажи ми останалото, Хесус.

Отговорът е едва различим от пращенето по линията.

— Ти плати само четвърт от обещаното. Пук-пук. Изпрати ми останалите пари. Изпрати ги. Пук-пук.

— Хесус, ако намеря каквото търся без допълнителна помощ от теб, няма да получиш нито цент повече. Никога.

— Нямаш представа колко си прав. Най-вярното нещо, което си изричал в живота си. Пук-пук. Онова, което искаш, лежи върху петнайсет кила семтекс. Намериш ли го без моя помощ, ще се размажеш по луната.

— Ръцете ми са дълги, Хесус.

— Не толкова, че да стигнат до луната, Ханс-Педро.

— Името ми е Ханс-Петер.

— Не ме интересува личната ти информация. Знаеш къде да си я завреш. Спри да ми губиш времето и пращай парите.

Линията прекъсва. Двамата мъже лежат и гледат в тъмното.

Ханс-Петер Шнайдер е на борда на дългата си, черна моторна лодка край Кий Ларго, Флорида. Той известно време слуша риданията на жената, разнасящи се от съседната койка на носа, после започва да ги имитира. Подражанията му се удават добре. Гласът на неговата собствена майка излиза от гърлото му, назовавайки жената по име.

— Карла? Карла? Защо плачеш, миличка? Това е просто сън.

В отчаянието си тя млъква объркано за секунда, преди отново да избухне в горчиви сълзи.

Звукът е като музика за Ханс-Петер — унася го и не след дълго той потъва в сън.

Моторната лодка на Ханс-Петер Шнайдер се плъзгаше бавно покрай голямата къща на залива Бискейн, а водата се пенеше с бълбукане около черния й корпус.

През бинокъла си Ханс-Петер наблюдаваше Кари Мора — двайсет и пет годишна, облечена по долнище на пижама и потник, изтегната на терасата под ранните утринни лъчи.

— Мили Боже — промълви той. Кучешките му зъби бяха въздълги и имаха сребристи коронки, които проблясваха, щом се усмихнеше.

Беше висок на ръст, блед и напълно плешив. Нямаше дори ресници и клепачите му докосваха стъклата на окуляра, оставяйки мазни петна. Той извади кърпичка и ги забърса.

— Това е тя — рече Феликс, агентът по недвижими имоти, който стоеше зад него на палубата. — Грижи се за къщата и я познава по-добре от всеки друг. Може да те разведе из нея. После аз ще я уволня, преди да е видяла неща, които не бива да вижда. Така ще си спестиш време.

— Да, време — отвърна Ханс-Петер. — Колко още трябва да чакам разрешителното за снимки?

— Сегашният наемател в момента заснема реклами. Неговото разрешително изтича след две седмици.

— Феликс, искам от теб да ми осигуриш ключ за тази къща — произнесе Ханс-Петер с немския си акцент. — Да ми го осигуриш още днес.

— Ако влезеш вътре и стане беля, аз ще опера пешкира. Нали се сещаш, след като си използвал моя ключ… — Феликс се засмя, но смехът му увисна във въздуха. — Добре, слушай. Ще отида да говоря с наемателя, ще го помоля да напусне. Но трябва да видиш мястото на дневна светлина, с още хора наоколо. Иначе вътре е доста страховито. Смених четири икономки, преди да попадна на тази. Тя единствена не се бои от него.

— Добре, говори с наемателя. Предложи му пари. До десет хиляди долара. Но ми дай ключа сега, иначе до пет минути ще станеш храна за акулите.

— Ако нараниш кучката, няма да ти бъде от полза. Тя спи в къщата. Длъжна е да го прави заради пожарната застраховка. През деня понякога работи на други места. Изчакай поне докато се махне.

— Само ще поогледам наоколо. Тя изобщо няма да разбере, че съм влизал.

Ханс-Петер продължи да изучава Кари през бинокъла. Тя се бе изправила на пръсти и пълнеше хранилка за птици. Щеше да е срамота нещо подобно да отиде на боклука. С интересни белези като нейните можеше да я продаде скъпо. От клуб „Акрото Грото“ в Нуакшот спокойно щяха да му дадат сто хиляди долара — 35 433 184 мавритански угии. При това с всичките й крайници и без татуировки. Ако трябваше да я тунингова, предвид времето и усилията, щеше да струва повече. Сто и петдесет хиляди долара. Жалки трохи. В тази къща го чакаха между двайсет и пет и трийсет милиона.

В клоните на червената плумерия отвън един дрозд запя песен, научена в тропическите гори на Колумбия и донесена на север, в Маями Бийч.

Кари Мора разпозна мелодията от местата на своето детство, намиращи на две хиляди и четиристотин километра оттук. Спря, заслуша се и подсвирна на дрозда, а той й отвърна. После влезе в къщата.

На борда на яхтата Ханс-Петер протегна ръка.

Феликс положи ключа в дланта му, без да я докосва.

— Вратите са снабдени с аларми — каза, — но тази на верандата от южната страна е развалена. Чакаме да ни доставят резервни части. Имаш ли някакви шперцове? Моля те, преди да използваш ключа, надраскай за всеки случай патрона на бравата и подхвърли някой шперц отвън на стъпалата.

— Ще го направя заради теб, Феликс.

— Да знаеш, че идеята не ми харесва. И пак ти казвам, не закачай момичето. Без нея няма да се справиш.

Щом се озова при колата си, паркирана на пристанището, Феликс отвори багажника и извади предплатения телефон, скрит при крика и инструментите. Номерът, който набра, бе на школата по танци в Баранкиля, Колумбия.

— Не, сеньор — каза шепнешком, макар че се намираше на открито. — Забавих го с документите толкова, колкото можах. Той си има собствен адвокат за тези неща и ще ме разкрие. Много държи да наеме къщата, но това е всичко. Знае не повече от нас… Да, получих аванса. Благодаря, сеньор, няма да ви разочаровам.

Денем Кари Мора практикуваше различни занимания. Най-любимо й бе това в лечебницата „Пеликан Харбър“, където ветеринари и доброволци оказваха помощ на птици и дребни животни. Нейната задача бе да поддържа манипулационната и да стерилизира инструментите в края на работния ден. Понякога заедно с братовчедка си обслужваше и екскурзиите с лодка до лечебницата.

Кари обичаше да общува с животните, а бялата престилка, която й предоставяха, я караше да се чувства като истински лекар.

Ветеринарите знаеха, че могат да й се доверят, защото бе внимателна и имаше сръчни ръце. Днес, под надзора на доктор Бланко, дори заши разкъсаната торба под човката на един пеликан. Операцията бе деликатна — всеки кожен пласт трябваше да се зашива поотделно, докато птицата се намираше под пълна упойка.

Работата бе мирна и поглъщаща. Напълно различна от изживяванията в детството й, когато се бе налагало да шие раните на войници в полеви условия, да спира кръвта с турникети, да притиска дупки от куршуми с пончо или с ръка, докато къса със зъби превързочния пакет.

В края на деня пеликанът се отърсваше от упойката в клетката за възстановяване, а доктор Бланко и останалите вече си бяха отишли.

Кари извади един плъх от фризера и го остави да се размразява, докато подреди манипулационната и смени водата във външните клетки и загражденията.

Щом приключи със стаята и стерилизира инструментите, отвори газирана напитка с тамаринд за себе си и отнесе размразения плъх при една от откритите волиери.

Големият бухал се бе сгушил високо в най-далечния ъгъл. Тя промуши трупчето на гризача през решетките и го постави върху тесния рафт. После затвори очи и опита да чуе приближаването на хищника, преди да обгърне плъха с пухкавите си криле. Той изобщо не кацна, а само грабна плячката с единия от ноктестите си крака, преди да се върне обратно на мястото си. Там отвори удивително широко човка и погълна плъха цял.

Бухалът бе постоянен обитател на лечебницата. Нямаше как да го освободят, защото бе изгубил едното си око при инцидент с кабел под напрежение. Поради това не можеше да ловува, затова пък летеше чудесно. Беше редовен посетител в часовете по природознание в местните училища, където безропотно търпеше да го оглеждат стотици хлапета. Понякога дори затваряше единственото си огромно, кръгло око и задрямваше по време на урок.

Кари седна върху преобърната кофа и облегна гръб на мрежата под любопитния взор на един рибояд, възстановяващ се от скъсване на ципата между пръстите. Кари я бе съединила с акуратния шев, на който я бяха научили ветеринарите.

В близкото пристанище светлините на яхтите една по една се запалваха, а собствениците им готвеха вечеря в уютните си кухни.

Кари Мора, дете на войната, искаше да стане ветеринар. Живееше в Щатите вече девет години, с временен защитен статут, който можеше всеки момент да бъде отнет по поредния каприз на правителството в настоящата напрегната атмосфера.

В годините преди затягането на мерките срещу имигрантите бе успяла да получи диплом за средно образование. Бе изкарала и сертификат за домашен здравен помощник, добавяйки го към значителния си житейски опит. Но за да продължи с образованието си, трябваше да покаже по-различни документи от онези, с които разполагаше. Имиграционните служби я следяха изкъсо.

Краткотрайният тропически здрач вече бе настъпил, когато взе автобуса и пое обратно към голямата къща на плажа. Докато стигне, почти се бе стъмнило и силуетите на палмите чернееха на фона на небето.

Тя остана да поседи край водата. Тази вечер вятърът, носещ се откъм залива, бе пълен с призраци на млади мъже, жени и деца, минали през ръцете й, докато тя се бе борила да закърпи раните им. Едни бяха стиснали зъби и оживели, а други — потръпнали за сетен път и предали Богу дух.

Понякога бе различно — вятърът я галеше нежно като спомена за целувка, за ресници, докосващи лицето й, за сладостен дъх върху шията й.

Тъй или иначе, вятърът винаги носеше нещо.

Кари седеше навън, заслушана в квакането на жабите в езерцето, и наблюдаваше отвора на къщичката, която бе направила за една сова от стара щайга. Засега лицето на обитателката й не се показваше.

Тя подсвирна на дрозда, но не получи отговор. С леко чувство на празнота влезе вътре. Предстоеше й най-трудното време от денонощието — самотната вечеря.

Пабло Ескобар бе притежавал тази къща, но никога не бе живял в нея. Хора, познавали го навремето, считаха, че я е купил за семейството си в случай че някога бъде екстрадиран в Щатите.

След смъртта на Ескобар къщата бе преминавала през всевъзможни правни перипетии в ръцете на поредица от плейбои, глупци и спекуланти с недвижими имоти. Те я бяха купували от съдилищата и губили отново, в съответствие с приливите и отливите на своето богатство. Тя и досега бе пълна с техните приумици — декори от филми, макети на чудовища и всевъзможни бутафорни страхотии. Модни манекени, плакати, музикални автомати, секс играчки. Във всекидневната имаше дори ранен модел на електрически стол от затвора „Синг Синг“, екзекутирал само трима души и за последно настройван от самия Томас Едисън.

Поредица от прозорци светваха и помръкваха отново, докато Кари напредваше през помещенията, подминавайки манекените, дебнещите чудовища и петметровата майка-извънземно от планетата Зорн, за да стигне до своята стая на горния етаж. Накрая и нейната лампа угасна.

С ключа, получен от Феликс, Ханс-Петер Шнайдер можеше да влезе в заветната къща когато си пожелае. Да влезе, докато момичето на име Кари Мора спи вътре в цялата си прелест.

Сега Ханс-Петер се намираше в жилището си, представляващо преустроен склад край залива Бискейн, в северната част на Маями Бийч. Черната му лодка бе закотвена в близкия пристан. Той седеше гол върху табуретка по средата на облицованата с плочки баня. Струите от множеството дюзи по стените го обливаха от всички посоки, а той тананикаше със силния си немски акцент: „Аз пея под дъжда. Просто пе-е-ея под дъжда“.

Можеше да види собственото си отражение в стъклената преграда на машината за водна кремация, където в момента разтваряше Карла — момичето, оказало се негодно за бизнес.

В надигащата се пара образът на Ханс-Петер върху стъклото приличаше на стара фотографска плака. Той зае позата на „Мислителя“ от Роден и се наслади на ефекта с крайчеца на окото си. Във въздуха се носеше лек мирис на сода каустик.

Бе интересно да се гледа, застанал като прочутата статуя, докато в резервоара зад стъклото костите на Карла започваха да се очертават сред кашата, в която изгарящият разтвор превръщаше останалото й тяло. Машината се поклащаше, плискайки течността напред-назад. Надаваше звук като от оригване и изпускаше мехурчета.

Ханс-Петер бе много горд с тази своя придобивка. Не му беше излязла евтина, но течната кремация бе последният писък на модата сред еко активистите, стремящи се да избегнат въглеродния отпечатък от традиционното изгаряне на трупове. Новият метод не оставяше въглероден отпечатък, нито каквато и да било друга следа. Ако дадено момиче не вършеше работа, Ханс-Петер можеше просто да го излее в течна форма в тоалетната, без да вреди на околната среда. Беше си измислил дори работна песничка:

Все пак с Карла не беше излязъл на пълна загуба. Тя му бе дарила забавление, а в добавка бе успял да продаде и двата й бъбрека.

Ханс-Петер усещаше приятната топлина от машината да се разлива из банята, макар че нарочно държеше разтвора от натриева основа с температура едва 70 градуса по Целзий, за да удължи процеса. Нравеше му се да гледа как скелетът на Карла бавно изплува от плътта й, а и жегата го привличаше подобно на влечуго.

Още се колебаеше какво да облече за екскурзията си до къщата. Белият латексов костюм, откраднат наскоро от един фентъзи форум, му бе любим, но скърцаше при търкането между бедрата. Не, по-скоро щеше да носи черно облекло, без лепенки от велкро, които да пращят, ако реши да се съблече, докато съзерцава спящата Кари Мора. Щеше да вземе и торба с резервни дрехи в случай че се изцапа с нещо мокро или лепкаво. Шишенце белина, за да унищожи всяка оставена ДНК, ако се стигнеше дотам. А също и детектора за кабели.

Той затананика германска народна мелодийка, използвана от Бах в неговите Голдберг вариации: Киселото зеле и цвеклото ме прогониха.

Беше хубаво да си възбуден. Да отиваш на мисия. Да си върнеш на Пабло, като проникнеш в леговището му…

В един след полунощ Ханс-Петер Шнайдер се бе притаил край живия плет на голямата къща. Луната грееше ярко и сенките на палмите се открояваха, черни като съсирена кръв. Щом вятърът разклатеше големите листа, сенките им се движеха по земята като човешки. А понякога и бяха човешки. Ханс-Петер изчака поредния полъх и пое заедно със сенките през моравата.

Къщата все още излъчваше топлината на деня като голямо, загрято животно. Ханс-Петер се притисна в стената и усети как тази топлина прониква през кожата му. Лунната светлина падаше върху главата му, гъделичкаше темето му. Това го наведе на мисълта за новородено кенгуру, проправящо си път нагоре по корема на майка си, за да надникне от уютната торба.

Вътре цареше мрак. Металните щори против урагани на остъклената веранда бяха спуснати и през тях не се виждаше нищо. Ханс-Петер извади шперца и надраска два-три пъти бравата.

После бавно пъхна ключа на Феликс. Чувството бе толкова интимно — да прониква бавно в топлата къща. Чуваше как щифтовете на патрона се наместват един подир друг с тиха поредица от цъкания — като насекоми, разговарящи в тялото на жена, ако я навестиш в пущинака, след като е лежала мъртва там няколко дни. Чудесно затоплена от щъкащите ларви, по-топла дори отколкото приживе.

Ключът вече бе вкаран докрай. Също както той щеше да го вкара на Мора, ако решеше да се качи в спалнята й. Би останал така, докато тя не стане прекадено студена. За жалост, тялото й щеше да се охлади по-бързо, отколкото загрятата от слънцето къща. Включеният климатик щеше да се погрижи за това дори ако двамата стояха гушнати и завити презглава. Жените винаги изстиваха твърде бързо, ставаха хладни и лепкави.

Нямаше нужда да решава веднага. Можеше просто да следва сърцето си. Беше забавно да провери кое ще надделее — то или главата. Сърце, ГЛАВА, глава, СЪРЦЕ, бум-бум. Надяваше се тя поне да ухае приятно. Киселото зеле и цвеклото ме прогониха.

Ханс-Петер натисна дръжката и открехна вратата. Гуменото уплътнение се отлепи с тих шепот. Детекторът за кабели, залепен с тиксо за върха на обувката му, щеше да засече всяка метална алармена подложка, скрита под килима. Той плъзна крак по пода на помещението, преди да отпусне теглото си върху него. Сетне пристъпи вътре в прохладния мрак, далеч от сенките, движещи се по моравата, и от лунните лъчи, падащи върху черепа му.

От ъгъла зад гърба му се разнесе дрънкане и шумолене.

— Майната му, Кармен! — произнесе някаква птица.

Ханс-Петер замръзна. Пистолетът се озова в ръката му, без той да има спомен да го е вадил. Птицата се засуети отново в клетката си, наежи перушина и замърмори.

Силуетите на манекените се очертаваха на фона на прозорците. Дали някой сред тях не помръдваше? Той ги подмина в тъмното. Една протегната изкуствена ръка го докосна.

То е тук. То е тук. Златото е тук. Es ist hier! ¹

Нямаше никакво съмнение. Ако златото имаше уши, щеше да го чуе, стига да се провикнеше от мястото, където бе застанал. Намираше се в салон. Имаше мебели и пиано, загърнати с покривала. По-нататък бар и също загърната до пода билярдна маса. Ледогенераторът изпусна кубче лед и той приклекна. Стаен, заслушан, мислещ.

Кари Мора разполагаше с много информация за къщата. Най-важното бе да я измъкне от нея. После винаги можеше да изкара парите на момичето, макар че те нямаше да са повече от няколко хилядарки. А за да получи дори тях, трябваше да я транспортира в сух лед.

Нямаше смисъл да я безпокои сега, но тя му се бе сторила толкова привлекателна, толкова затрогваща на терасата, че му се искаше да я погледа в съня й. Имаше право на минутка удоволствие. Например да се изпразни върху чаршафите и белязаните й ръце, нищо повече. Е, да речем и капка-две върху сънната й буза, какво толкова? Дори ако мъничко влезеше в ъгълчето на окото й, това само щеше да я подготви за предстоящите сълзи.

Телефонът завибрира в джоба му и той го намести, докато не му стана приятно. После прочете съобщението от Феликс и се почувства още по-добре. То гласеше:

Успях. Навих го да освободи къщата срещу десет бона. Нашето разрешително излиза утре. Вече можеш да се нанасяш!

Ханс-Петер прилегна върху килима под драпираната билярдна маса и написа няколко съобщения с показалеца, който наричаше „цинков пръст“ ². Той бе обезобразен от същата мутация, оставила собственика му без телесно окосмяване. Ханс-Петер бе усвоил понятието в медицинското училище, малко преди да го изхвърлят оттам за неморално поведение. За щастие, по онова време баща му вече бе твърде възрастен, за да го напердаши за провала. Нокътят на този пръст бе твърд и остър, идеален за почистване на лишените му от власинки ноздри, така чувствителни към мухъл, поленов прашец и аромати от осквернени тела.

Кари Мора отвори очи в мрака, без да знае защо. Първият й рефлекс бе да се вслуша в предупредителните звуци на гората. После осъзна къде се намира и без да мести глава, огледа голямата спалня. Всички светлинки грееха — на телевизора, термостата, часовника, но точицата върху аларменото табло бе зелена вместо червена.

Всъщност беше я събудило единичното бипкане от деактивирането на алармата на долния етаж. Сега светлинката примигваше всеки път, щом нещо преминеше пред сензорите за движение.

Кари Мора нахлузи домашните си дрехи и извади бейзболната бухалка изпод леглото. Телефонът, ножът и лютивият спрей бяха в джобовете й. Тя излезе в антрето и викна надолу към витото стълбище:

— Кой е там? По-добре отговаряй.

Петнайсет секунди тишина. После нечий глас се обади:

— Феликс.

Кари извъртя очи към тавана и цъкна с език.

Запали осветлението и пое надолу, без да оставя бухалката.

Феликс стоеше в подножието на стълбището, край макет на зъбато космическо чудовище от планетата Зорн.

Не изглеждаше да е пиян. Нямаше никакво оръжие в ръцете. Затова пък носеше шапка вътре в къщата.

Кари спря на четири стъпала разстояние от него. Не усещаше свинските му очички да я опипват. Това поне беше добре.

— Не е зле да ми се обаждаш, ако ще идваш посред нощ.

— Намерих наемател, в последния момент — отвърна Феликс. — От филмовата индустрия. Те плащат добре. Заръча да останеш, защото познаваш мястото. Може да поиска и да му готвиш, още не знам. Но ти спазарих работа. По-добре ми бъди благодарна и ми пускай по нещичко, когато ти плащат от дебелите си кинаджийски портфейли.

— Какво ще снима?

— Нямам представа, нито ме интересува.

— И дойде да ми го съобщиш в пет сутринта?

— Който плаща, той поръчва музиката. Човекът иска да се нанесе преди изгрев-слънце.

— Феликс, погледни ме внимателно. Ако става дума за порно, знаеш мнението ми. Веднага си вдигам чукалата оттук.

Доста порнографски продукции се местеха в Маями след въвеждането в окръг Лос Анджелис на така наречената „Мярка Б“, изискваща ползването на презервативи в секс сцените и така задушаваща свободата на изразяване.

Двамата с Феликс вече бяха имали разногласия по въпроса.

— Не става дума за мръсни филми, а за някакво риалити. Иска да му осигурим 220 волта ток³ и пожарогасители. Знаеш как да се справиш, нали? — Той извади от джоба си смачкано разрешително за снимки от градската управа на Маями Бийч и й го подаде.

След петнайсетина минути откъм залива Бискейн се дочу приближаващ мотор на лодка.

— Не изключвай светлините на пристана — заръча Феликс.

— Дон Ернесто иска да знае какво става в старата къща на Пабло — рече капитан Марко. — Кога можем да проверим?

Той седеше заедно с още двама мъже под открития навес край кея. Беше ранна вечер и бризът играеше с флагчетата на товарните кораби, акостирали по река Маями. Лодката на капитан Марко се триеше със скърцане в пристана, отрупан с капани за раци.

— Мога да отида заедно с градинарите утре в седем сутринта, стига бусът на Клаудио да потегли — предложи Бенито. — По договор ни пускат там всеки две седмици, за да кастрим дърветата и да косим тревата.

Бенито беше стар, с живи очи и жълтеникава, сякаш издъбена кожа. Той извади пакет тютюн и ловко сви перфектна цигара. Запали я с клечка кухненски кибрит, която драсна в нокътя на палеца си.

— Хесус Виляреал твърди, че златото е в къщата — каза капитан Марко. Той лично го докарал за Пабло през осемдесет и девета година. А според Дон Ернесто филмовият екип, който сега уж снима вътре, е само параван. Всъщност копаели да търсят съкровището.

— Хесус беше свестен тип и разбираше от плаване — отбеляза Бенито. — Мислех, че е умрял заедно с Пабло. Мислех, че всички са умрели освен мен.

— Ти си твърде голям гад, за да умреш — намеси се Антонио, като наля питие на стареца от бутилката на масата. Антонио беше двайсет и седем годишен, атлетичен, спретнат в своята тениска с логото на фирма за поддръжка на басейни.

Тримата мъже под навеса подработваха допълнително, като държаха под око Маями и информираха своя шеф в Картахена. Всички носеха еднаква татуировка, но на различни места по тялото. Тя изобразяваше камбанка, окачена на рибарска кука.

От един ресторант надолу по реката, на фона на открояващия се силует на Маями, се носеше музика.

— Кои са онези, дето копаят? — попита Антонио.

— Ханс-Петер Шнайдер и хората му — отвърна Марко.

— Вие виждали ли сте някога Ханс-Петер Шнайдер? — попита Бенито. — Аз съм. Първия път като го видиш, може да ти изкара ангелите. Но след като посвикнеш, изглежда просто като надървен член с очила.

— Чувал съм, че е от Парагвай — вметна Марко. — Бил много лош човек.

— Не само лош, ами и луд — рече Бенито, като прибра тенекиената кутия с тютюн обратно в джоба на комбинезона си. — Веднъж, докато ровеше в къщата на Пабло край Богота да търси пари, гръмна един от своите в задника, защото бил твърде бавен.

— Ханс-Петер Шнайдер има доста бизнес тук — каза Антонио. — Държи бардаци в Маями — „Роуч Мотел“ и още един, край летището. Също и пийпшоу. Навремето въртеше два доста оборотни бара, „Лоу Грейви“ и „Конгрес“. Но здравните го спипаха, че сервира храна по стаите, и му отнеха лиценза за алкохол. Ченгетата по едно време го бяха погнали и за трафик на момчета и момичета, но му се размина. Сега не държи нищо на свое име, сякаш изобщо не съществува. Само минава от време на време да прибира парите.

Антонио често излизаше на риболов с местните полицаи и черпеше информация от първа ръка.

— Мога да намина за преглед на басейна утре след осем — рече сега, като допи чашата си. — Той има теч и ще проточа поправката, за да огледам наоколо.

— Кой отговаря за къщата сега? — попита капитан Марко. — Още ли е онзи Феликс?

— Същият — кимна Бенито. — Голямо говно е, но обича да се прави на баровец. Само шапката му струва 550 долара. Какво ти говори това? Хубавото е, че не забелязва много какво става около него. Икономката обаче е много хубаво момиче. Екстра класа.

— Тук съм съгласен — подкрепи го Антонио.

— Но не бива да остава под един покрив с Ханс-Петер Шнайдер.

— Няма — кимна Антонио. — Чух се с нея по телефона и разбрах, че ще спи другаде.

— Не ми харесва, че тоя тип изобщо я е видял — поклати глава Бенито.

— Добре, отидете утре — каза капитан Марко. — Аз ще изкарам лодката в залива към девет, да залагаме капани за раци. Ще застанем така, че да имаме видимост към къщата. Стане ли напечено, нека Бенито си махне шапката и си повее с нея. Това ще е знак да влезем, за да ви измъкнем. Ако сте с вдигнати ръце, нека уж случайно си събори шапката от главата. Може да нахлуем с огън, така че чуете ли мотора да приближава, стойте ниско. И не се правете на герои. Дон Ернесто иска само да знае какво става в къщата.

На запад, над Евърглейдс се бяха скупчили буреносни облаци. В недрата им просветваха мълнии. На изток сградите на Маями белееха като върха на айсберг.

Край лодката за раци изплува една ламантина, за да си поеме въздух. Тя се вслуша в тихото дишане на малкото до себе си. После, удовлетворена, потъна отново.

Рано на другия ден Бенито влезе заедно с градинарите в двора на голямата къща на залива Бискейн. Към средата на утрото плевеше бурени откъм страната на морето, когато чу приближаването на туристическо корабче. Той хвърли поглед към терасата на втория етаж. Там Умберто, един от главорезите на Ханс-Петер, облечен в черна прилепнала тениска, изкарваше прашасала кинокамера. Той също бе чул корабчето.

Бенито виждаше дулото на карабината AR-15 да стърчи три пръста над парапета на терасата. Обветреният градинар поклати глава. Колко са небрежни младите. Но не, това са старчески мисли. Виновна е не младостта на Умберто, а неговата глупост, която той никога няма да надрасне.

— Да не забравиш и рефлектора — извика Феликс на Умберто от своя стол в климатизираната вътрешност на къщата. Феликс, със своята 550-доларова панамска шапка, изработена всъщност в Еквадор.

Заливът Бискейн се простираше сиво-зеленикав под облачното небе, а от другата му страна, отвъд шестте километра вода, се издигаха небостъргачите на централен Маями.

Туристическото корабче все се още намираше на известно разстояние и се движеше бавно покрай именията на знаменитостите. Имаше широка палуба за наблюдение, а от високоговорителите му се носеше популярна мелодия. Екскурзоводът на младини бе работил като викан по панаири и сега усиленият му глас отекваше от къщите, много от които бяха със спуснати кепенци за през лятото.

— Отляво виждате дома на естрадния могул Грийни Пардий. Ако се вгледате внимателно, ще видите слънцето да се отразява от цяла стена златни плочи, красящи вътрешността на неговата бърлога.

Корабчето почти се изравни с Бенито и той можеше да различи бледите лица на туристите, опасали борда.

Екскурзоводът пусна музиката от филма „Белязаният“ и продължи на нейния фон:

— А тук се крие една по-мрачна история. Сградата с овехтелите зелени сенници, с избелелия ветропоказател и обраслата хеликоптерна площадка, някога е принадлежала на Пабло Ескобар — прочутия наркобарон, натрупал безброй кървави милиони, преди да падне убит от полицията на един покрив в Колумбия. Сега в нея не живее никой и тя се дава под наем за филмови продукции, в очакване на новия си собственик. Момент, май извадихме късмет! Изглежда, тъкмо в момента текат снимки! Някой да забелязва знаменитости из двора?

Екскурзоводът махна на Бенито. Бенито услужливо му върна жеста. Туристите виждаха, че старецът не е кинозвезда, и само малцина му помахаха.

Малко по-навътре в морето лодката на капитан Марко поставяше капани за раци и боботенето на дизеловия й мотор на моменти заглушаваше гласа на екскурзовода.

На терасата Умберто се правеше, че наглася нещо по статива на камерата.

— Махни поне капака от обектива — извика Феликс от прохладната стая. — Бъди по-убедителен. — Феликс, с неговите двестадоларови тъмни очила.

— Ако ви харесва къщата на Ескобар, нищо не пречи да я купите — продължаваше екскурзоводът от отминаващото корабче. — Трябват ви само двайсет и седем милиона долара. А сега, малко по-надолу ще видите великолепния палат на краля на порното Леели Мълинс. Заглавието „В осемдесет пози около света“ случайно да ви говори нещо? Колкото и иронично да е, негов съсед е не друг, а Алтън Флийт, телевизионният проповедник и изцелител, чиито милиони последователи следят в захлас проповедите, излъчвани от Катедралата на палмите…

Тенекиеният глас постепенно заглъхна в далечината. Къщата на Ескобар потрепери от ударите на пневматичния чук в мазето. Към терасата се вдигна прахоляк. Гущерите хукнаха да се крият из цепнатините.

Бенито се надяваше Кари Мора да излезе навън. Щеше да е много приятно да я зърне и да чуе гласа й.

Мехурчетата, надигащи се от басейна, показваха, че Антонио все още е под водата с акваланга си, в търсене на теча. Неговото присъствие насърчаваше Бенито да се надява, че Кари може да се появи. И действително след още няколко минути тя излезе, надянала възширока болнична престилка.

Каридад Мора носеше две запотени чаши със студен ментов чай и — о, ДА! — едната бе за него, Бенито. Полъхна го свеж аромат както от напитката, така и от момичето. Старецът повдигна шапка. От нея също го лъхна аромат и той побърза да я върне обратно.

— Заповядайте, сеньор Бенито.

— Много благодаря, сеньорита Кари. Прекрасна си както обикновено. — Нищо чудно, че братовчедка й спечели титлата Мис Хавайски тропик на престижния конкурс в клуб „Ники Бийч“, помисли си Бенито. Самата Кари също можеше да се квалифицира за участие и да спечели с лекота, ако не бяха белезите по ръцете й. Всъщност те представляват просто вълнисти линии по гладката, златистокафява кожа. Като пещерни рисунки на виещи се змии. Преживените изпитания не ни загрозяват, напротив.

Кари се усмихна и Бенито разбра, че тя вижда в него мъжа, който е. Изпита лека омая, като от глътка силен ром, или от дръпване на марихуана. Навремето неговата Лупе го бе карала да се чувства така.

— Слушай, Кари — поде той.

— Да, сеньор?

— Трябва много да внимаваш с тези хора.

— Знам — погледна го право в очите тя. — Благодаря, сеньор Бенито.

Кари отиде до басейна и се загледа в поредицата мехурчета. После събу едната си обувка и натисна с крак главата на потопения Антонио. Той изплува, пръхтейки малко по-силно, отколкото бе необходимо. Беше облечен в прилепнала тениска, а на лявото си ухо носеше черна обица под формата на готически кръст.

Кари остави неговия чай на ръба на басейна. Антонио свали маската и се ухили.

— Грасиас, прелест моя!! Ей, трябва да ти кажа нещо! Намерих билети за концерта на Хуанес в „Хард Рок“! Страхотни места, на първите редове! Ако бяха още по-близо, щеше да падне от сцената, като те види. А после ще отидем да хапнем някъде. Навита ли си?

Но Кари вече клатеше отрицателно глава.

— Не, Антонио. Сигурна съм, че много момичета с радост ще дойдат. Аз не мога.

— Защо не?

— Защото си женен, ето защо.

— Миличка, знаеш, че това е само заради зелената карта. Та ние дори не…

— Съпругата си е съпруга, Антонио. Благодаря, но не.

И тя се упъти обратно към къщата, под пламенния взор на обожателя си.

— Благодаря за чая, Кара!

— Покажи малко маниери, Антонио — поправи го с усмивка Бенито. — За теб е принцеса Кара.

— Моля за прошка! Благодаря, принцеса Кара! — викна след нея Антонио.

Тя се засмя, но не се обърна.

Бенито отпи дълга глътка и остави чашата върху стената. Това бе много забавно. А и чаят бе освежаващ.

Зад него, по средата на плувния басейн, се издигаше гипсово копие на статуята на Нике от Самотраки — без глава, с разперени криле. Някой от предишните собственици бе вярвал, че я купува от Лувъра. Бенито загледа богинята на победата и си помисли: Чудя се дали е изгубила мечтата си за полет заедно с главата, или тя все още се рее някъде там, потрепваща в жегата над отрязания й врат. А може бие в сърцето й, където пазим най-съкровените неща. Отново старчески мисли, които е по-добре да избягвам. И все пак се питам дали Кари още е способна да съхранява мечти в сърцето си след всичко, което е видяла. Аз също съм видял разни неща. Надявам се пределите на нейното сърце да са по-високи от тези на моето.

Следобед една кола на „Убър“⁵ остави Кари Мора на алеята зад къщата. Шофьорът й помогна да разтовари цял багажник покупки върху моравата. Бенито веднага остави мотиката и отиде да вземе четири от торбите, които му се сториха най-тежки.

Тя му благодари и двамата влязоха през остъклената веранда, където висеше клетката на голямо какаду. За да привлече внимание, папагалът се провеси от стойката си и повдигна с клюн вестника, с който бе застлано дъното на клетката, поръсвайки семена и люспи по пода.

Бенито и Кари отнесоха багажа в кухнята. Там бе шумно, а подът се тресеше от работещите бормашини. Един червен кабел се точеше от пералното помещение надолу по стълбището. Друг бе включен в контакта зад печката. На стената бяха опрени бутилки ацетилен, явно чакащи да бъдат отнесени долу. Бенито остави торбите върху плота и посегна да отвори вратата към мазето, за да надзърне вътре. Тъкмо тогава оттам насреща му се появи Умберто.

— Какво правиш тук?

— Внесох покупките.

— Изчезвай на майната си! — излая Умберто и се обърна към Кари. — Нали ти казахме. Никакви външни хора в къщата.

— Внимавай какъв език държиш пред дамата. И по-добре другия път ти излез да й помогнеш, стига да можеш да вдигнеш торбите.

Това не беше умна реплика. Но понякога възрастните мъже не държат сметка колко умни са репликите им, стига да им доставят удоволствие. Едната ръка на Бенито бе скрита зад нагръдника на комбинезона му.

Умберто нямаше представа какво държи Бенито там. Всъщност Бенито държеше 45-калибров колт 1911А1, преработен за стрелба с патрони.460 Роуланд — подарък от неговия любящ племенник, който обичаше да пръска с него дини по стрелбищата. Бенито го носеше зареден и на предпазител.

Умберто прецени, че лицето на възрастния мъж изглежда леко налудничаво, затова поясни:

— Забранено й е да пуска хора в къщата. Може да я уволнят. Искаш ли да кажа на шефа?

— Благодаря, сеньор — обърна се Кари към Бенито. — Всичко е наред. Ще се справя оттук нататък.

— Да не се повтаря — рече старецът в лицето на Умберто и напусна кухнята.

По-късно следобед голямо ято риба каранкс се надигна от дълбините с рев като от локомотив, гонейки кефали в подножието на стената, където Бенито работеше със своята мотика. Бенито се приведе над високия до пояс зид, за да види преследването. Мощните хищници пореха водата с раздвоените си опашки, а във въздуха летяха по-дребни риби и парчета от тях, изпълвайки въздуха с остър мирис. Също като нас, рече си Бенито. Гонят се до дупка също като нас.

През подметките на обувките си можеше да долови вибрациите на машините, идващи от мазето на къщата.

После треперещата почва под мотиката му изведнъж поддаде. Пръстта пропадна и цопна някъде дълбоко долу. В моравата досами стената се разкри дупка приблизително с размерите на шапката му. На метри под нея се забелязваше проблясъкът на черна вода, надигаща се и спадаща заедно с вълните. Той отстъпи назад към бетонираната площадка. Можеше да чуе под себе си клокоченето на морето, изпускащо през дупката дихание с мирис на развалено месо.

Бенито хвърли поглед към терасата на къщата. Феликс беше там и се разправяше с Умберто, обърнал гръб към градината. Бенито извади от джоба си мобилен телефон, коленичи край отвора и включи светкавицата. После със забележителна за възрастта си ловкост мушна ръка вътре, извърна нос от миризмата и направи две бързи снимки на пространството, което не можеше да види.

Феликс продължаваше да говори на терасата. Бенито цъкна с език към Антонио, който отпиваше от чая си, без да излиза от басейна. Антонио остави чашата и бързо се присъедини към него. Двамата отидоха зад съблекалните, където имаше скупчени керемиди и плочи за настилка.

— Помогни ми да вземем една плоча. Ще покрием с нея дупката, а после ти ще си продължиш работата — рече Бенито.

— Няма ли да се обадиш на Марко? — попита Антонио, поглеждайки към залива, където екипажът бе отворил бидон със стръв. Ято чайки и един пеликан следваха неотстъпно лодката.

Двамата отнесоха плочата и я поставиха върху отвора.

— Стой на площадката — заръча Бенито. — Недей да ходиш по тревата, за да не пропадне повече. А сега се връщай в басейна.

Старият градинар взе едно цвете в саксия и го сложи върху плочата. Тъкмо подсилваше пръст наоколо, когато чу зад себе си стъпките на Феликс.

— Какви, по дяволите, ги вършиш?

— Земята малко хлътна, та рекох да я заравня…

— Махни плочата да видя.

Дупката зейна отново, премрежена от коренища.

— Мамка му! — възкликна Феликс и извади мобилния си телефон. — Донеси ми една възглавница за шезлонг. Бързо.

След като коленичи върху възглавницата, за да не изцапа ленения си панталон, Феликс вкара телефона в отвора и направи снимка със светкавица.

— Покрий я пак и сложи цветето отгоре — каза.

— Както си беше преди? — попита Бенито.

Феликс прибра телефона и извади от джоба си друг скъп аксесоар — богато украсен автоматичен нож, за който бе платил 400 долара. Щракна острието и почисти с него един от ноктите си. После, без да откъсва поглед от Бенито, го прибра обратно в дръжката, а с другата си ръка протегна сгъната стодоларова банкнота.

— Silencio sobre esto, Viejo. Me entiendes?⁶

Бенито изчака секунда, преди да вземе парите и да ги стисне в дланта си.

— Claro, senor.⁷

— Иди в градината отпред да помогнеш на останалите.

Антонио тъкмо вадеше индикаторна боя за течове от сандъчето с инструменти, когато Феликс го доближи.

— Събирай си нещата. Вече приключи за днес.

— Все още не съм открил теча.

— Събирай ги и изчезвай, казах. Ще те повикам пак, щом пак ми потрябваш.

Антонио изчака Феликс да се обърне, преди да си свали плавниците. Отдолу на стъпалото му бе татуировката — камбанка, окачена на рибарска кука, редом с кръвната му група. Той бързо си нахлузи обувките.

Вътре в къщата Кари бе пуснала голямото бяло какаду от клетката. То стоеше върху китката й и оглеждаше с интерес обеците на ушите й, когато на страничния вход се позвъни. Тя мина покрай драпираните мебели и музикалния автомат и отиде да отвори, все още носейки птицата. На прага стоеше Антонио.

— Слушай, Кари — рече той, като се озърна неспокойно. — Трябва да се махнеш оттук. Засега не прави нищо, преструвай се на сляпа и глуха, докато не те отпратят. Чуваш ли ме? Ако до края на деня не те уволнят, кажи, че трябва да отнесеш папагала, защото прахът му вреди. А щом се прибереш у дома, разболей се от грип и повече не се вясвай.

— Пипни го, мамче — изграчи птицата.

Феликс се появи забързано иззад къщата.

— Казах ли ти да си разкараш задника оттук?

— С тази уста ли целуваш майка си? — не му остана длъжен Антонио.

— Просто се омитай — заповяда Феликс и се отдалечи, ровейки съсредоточено в мобилния си телефон.

Пикапът на Антонио бе паркиран до буса на градинарите. Трима от тях събираха на купчина опадали палмови листа, а четвъртият косеше с тример около дългата алея за коли. Докато хвърляше оборудването си в багажника, видя Кари да стои на прага на къщата, с клетката за папагала в ръка. Тя се усмихна и му помаха за довиждане.

А в задния двор Феликс припряно набираше един номер на телефона си.

Когато Ханс-Петер Шнайдер и жълтоокият Боби Джо пристигнаха в къщата на Ескобар, завариха алеята блокирана от буса на градинарите, затова Боби Джо мина направо през моравата и цветните лехи до предната врата.

Пикапът на Боби Джо имаше повдигнато окачване, фалшиви ролбари от хромирана пластмаса и чифт гумени тестиси, висящи от теглича. Стикерът на задната му броня гласеше Ако знаех какво ще стане, щях сам да си бера памука.

— Здрасти, шефе — свали шапка Феликс, който бе излязъл да ги посрещне.

— Кой я откри? — Шнайдер вече крачеше към градината, гледаща към морето. Носеше ленени дрехи заради жегата и черни кожени сандали, в тон с каишката на часовника му.

— Старецът, дето плевеше бурените. — Феликс посочи Бенито, който товареше инструменти в буса заедно с останалите градинари. — Но ще си държи устата затворена. Погрижих се за това.

Ханс-Петер огледа Бенито за няколко секунди.

— Покажи ми я.

Щом стигнаха дупката край стената, Феликс и Боби отместиха плочата. Ханс-Петер отстъпи назад и сбръчка нос от миризмата.

Феликс му показа снимката, направена с мобилния му телефон. За по-нагледно я бе качил на таблет.

Морето бе подкопало стената, образувайки под бетонната площадка пещера, стигаща почти до самата къща. Корените на дърветата висяха в нея като причудливи бради. Бетонни стълбове, облепени с морски жълъди, поддържаха структурата да не падне. В тази фаза на прилива между водата и тавана оставаше малко над метър пространство. Ерозията бе разкрила останките от ръждясала баржа за чакъл, част от оборудването, изградило Маями Бийч.

В далечния край на тъмната пещера, едва озарен от светкавицата, дъното преминаваше в пясъчна плитчина. Там имаше лъскав куб с размерите на шкаф, почти долепен до основите на къщата. Феликс разпери пръсти върху дисплея, увеличавайки изображението. До куба, край самия ръб на водата, се виждаха човешки череп и задната половина на куче.

— Значи, докато ние копаем в мазето, морето копае насреща ни — рече Ханс-Петер Шнайдер. — Gott mit uns!⁸ Вътре може да се побере цял тон злато. Кой друг знае?

— Никой, сеньор. Останалите градинари работеха отпред, а старецът е просто неграмотен селяк.

— Може ти да си неграмотният. Виждал съм дъртака и преди. Прати градинарите да си ходят и го доведи тук. Кажи, че имаме нужда да ни помогне с нещо, а после ще го откараме у дома.

В залива лодката вече бе заредила капаните за раци със стръв и сега се движеше бавно, като двама от екипажа ритмично ги спускаха във водата през всеки двайсетина метра.

От рубката капитан Марко неотстъпно наблюдаваше с бинокъла си къщата на Ескобар. Видя как Ханс-Петер и останалите се суетят край оградата, а после Феликс и Боби Джо, отвеждат Бенито към къщата.

— Родриго, зарежете капаните — изкомандва. — Бъдете готови. Ако Бенито даде знак, влизаме с пушкалата.

В градината Бенито стоеше лице в лице с Ханс-Петер.

— Познавам те отнякъде — рече последният.

— Старите хора си приличат, сеньор. Аз не помня да сме се срещали.

— Свали си ризата.

Бенито не се подчини. Наложи се Боби Джо, Умберто и Феликс да му извият ръцете зад гърба и да пристегнат китките му със свински опашки.

— Свалете му ризата — изкомандва Ханс-Петер.

Феликс и Умберто издърпаха ризата на Бенито изпод презрамките на комбинезона. Боби Джо потупа страничните му джобове, но не провери под нагръдника. После бучна с показалец идва забележимата татуировка отстрани на ребрата. Камбанка, окачена на рибарска кука.

— Бандата на десетте камбанки — кимна Ханс-Петер.

— Просто младежка глупост, сеньор. Сами виждате колко е избледняла.

— Ти го нае, Феликс — каза Ханс-Петер. — А той е от хората на дон Ернесто. Сега двамата с Боби Джо ще го отведете на разходка.

От лодката капитан Марко видя как събличат ризата на Бенито, видя и пистолета в ръката на Боби Джо. Той извади мобилния си телефон.

На по-малко от километър нагоре по брега Антонио отговори на обаждането.

— Антонио, копелетата на Шнайдер захапаха Бенито. Трябва да го измъкнем. Аз отивам на пристана да го покрия, ако скочи във водата.

— Разбрано — кимна Антонио и настъпи газта. Наблизо имаше спирка, където морни градинари и камериерки чакаха автобуса за мудното пътуване към дома. Щом го зърнаха, неколцина от тях го поздравиха по име.

— Transporte libre!⁹ — викна им Антонио. — Estoy celebrando! Voy a transportar cada uno de ustedes a su casa!¹⁰ Транспорт от врата до врата! Без пари. Качвайте се! Ще спрем и на закусвалнята. Ядене на корем плюс храна за вкъщи! Безплатно возене и вечеря! Todo libre!!¹¹

— Антонио, no manejas borracho?¹²

— Нищо подобно. Не съм близвал и капка. Който иска, може да ме подуши. Хайде!

Мъжете се натъпкаха в пикала — двама при него в кабината и трима отзад в каросерията.

— Но пътьом ще трябва да вземем и още един — рече Антонио.

Кари Мора беше на втория етаж на къщата, понесла пакет с ролки тоалетна хартия и няколко електрически крушки. В спалните цареше свинщина, по пода на банята се въргаляха хавлии и едно порнографско списание. Върху единственото оправено легло бяха пръснати части от разглобен АК-47 заедно с два заредени пълнителя. Катурнато шишенце смазка бе протекло и изцапало кувертюрата. Тя го взе с два пръста и го премести на нощното шкафче.

Мобилният й иззвъня. Беше Антонио.

— Кари, прикрий се и бъди готова да бягаш. Притиснали са Бенито. Аз идвам да му помогна, а Марко приближава откъм пристана.

Той затвори, а Кари надзърна навън през прозореца на спалнята. Боби Джо ръчкаше Бенито с дулото на пистолета си.

Кари посегна към частите на автомата. Газоотводната тръба щракна, подир нея се плъзнаха на мястото си затворната рама и възвратната пружина. Накрая сложи капака, постави отдолу пълнител и с рязко движение вкара патрон в цевта.

Беше готова за стрелба в рамките на четирийсет и пет секунди. Върна се обратно до прозореца и насочи оръжието така, че мушката кацна върху ръбатия тил на Боби Джо. Портите отведнъж се разтвориха.

Докато минаваше през тях, Антонио набра номера на капитан Марко, остави телефона на високоговорител и го пусна в нагръдния джоб на ризата си.

Видя как Умберто товари три бетонни блокчета и намотка тел в багажника на Феликс. Бенито стоеше отстрани, с ръце зад гърба, вероятно вързани. Антонио приближи още, слезе и отиде до стареца. При вида на толкова хора в пикапа Боби Джо свали пистолета до бедрото си.

— Ей, Бенито! — извика Антонио. — Трябваше да те откарам до вас, но забравих. Ще прощаваш.

— Ние ще го откараме — намеси се Феликс.

Всички пътници на Антонио наблюдаваха ставащото.

— Не, сеньор — отвърна гръмко той. — Обещах на неговата Лупе да й го върна навреме за вечеря напълно трезвен.

Неколцина от публиката се разсмяха, а други се озадачиха, знаейки, че Лупе е починала преди години.

— Старата ще ме убие, ако се появя без него — обърна се към тях Антонио. — Не е ли така, момчета?

— И още как! Определено! — разнесоха се гласове. — Ще ти свети маслото, както и на всички, които го черпят.

— Разкарай се оттук — измърмори Боби Джо, привеждайки се към Антонио.

— Защо, пръдльо, да не ме гръмнеш пред всички? — попита го полугласно той.

Ханс-Петер Шнайдер излезе на прага. Боби Джо и Феликс погледнаха към него, а той едва забележимо поклати глава. Феликс се промъкна зад Бенито и сряза „свинските опашки“. Ханс-Петер слезе по стъпалата, отиде при стареца и му даде възголяма пачка банкноти.

— Ще ни трябваш пак след две седмици, comprendes?¹³Тогава ще получиш още толкова. Няма причина да не работим заедно.

Бенито се настани в каросерията, предизвиквайки недоволството на останалите, които трябваше доста да се посместят. Антонио междувременно говореше надолу към джоба си:

— Къде е Кари?

— Аз ще се погрижа за нея — отвърна Марко. — Вече слизам към пристана, ще я взема оттам. Вие тръгвайте!

Антонио даде заден ход към портата.

— Пуснете ги да вървят — рече Ханс-Петер на хората си, като разпери ръце.

Кари тичаше надолу по витата стълба, без да изпуска автомата. Долният етаж пустееше. Тя извади папагала от клетката и го сложи на рамото си.

— По-добре се дръж здраво. И не закачай обеците ми — каза, като пое през задния двор. Лодката вече чакаше там, притискайки с борд поклащащия се пристан. Тя подаде оръжието на Марко и скочи на палубата, при което птицата изпляска с криле. Моторът изрева и съдът се отдалечи с пълна газ. От кърмата Марко държеше на прицел къщата, но там не се показа никой.

Пикапът на Антонио пое по шосето и портата се затвори след него.

— Виж само на какво ти прилича ризата — каза на Бенито мъжът, седящ върху резервната гума. — Никога няма да те пуснат в закусвалнята в този вид.

Капитан Марко седеше заедно с Бенито Антонио под открития навес. Един самотен прожектор осветяваше кея. Беше превалял петминутен дъжд и миришеше на мокра земя. Капките от стрехата чертаеха права линия в прахоляка.

— Смятате ли, че Феликс работи и за двете страни? — попита капитан Марко.

— Вероятно — сви рамене Бенито. — Можеше просто да ме помоли да си трая, да ми плати по-прилична сума. А вместо това ми показа ножа си. Мисля, че този нож ще се вмести добре в дупката на задника му. Ще остане дори място и за слънчевите му очила.

— Като се разприказвахме за дупки, онази, която си видял, чак до къщата ли стига?

— Не знам, но е дълбока. Морето е копало там, докъдето ФБР не е стигнало. Отворена е към залива, чува се засмукването на водата под стената.

Около голата крушка над главите им кръжаха едри насекоми. Една пеперудка кацна върху челото на Антонио и го загъделичка. Той махна с длан да я отпъди.

Капитан Марко наля ром в чашата си и изстиска отгоре няколко капки лайм.

— За колко време са наели къщата?

— Имат трийсетдневно разрешение за снимки, залепено отвън на портата — отвърна Антонио. — Издадено на името на Александър Смуут от „Смуут Прадакшънс“.

Бенито потърка резена лайм в ръба на чашата си. Ромът беше осемнайсетгодишен „Флор де Каня“ и го накара да затвори очи за един щастлив миг да си представи, че го вкусва от устните на Лупе в лунна нощ.

Щом мъжете зърнаха Кари Мора да приближава до тях, Бенито й приготви същото питие като своето, а Антонио стана да донесе още един тръстиков стол. Едрото какаду прехвръкна от рамото й върху облегалката на стола. Тя му подаде гроздово зърно от купата на масата.

— Пипни го, мамче! — кресна папагалът, припомняйки си други сцени от своя пъстър живот.

Тя му изшътка и пъхна в човката му второ зърно.

— Кари, трябва да стоиш далеч от онова място — рече Бенито. — Ханс-Петер ще те продаде, без да му мигне окото. Никога няма да повярва, че не си с нас.

— Знам.

— Наясно ли е къде живееш, когато не си в къщата?

— Не, нито пък Феликс.

— Нуждаеш ли се от квартира? — попита Бенито.

— При мен ще се намери свободна стая — вметна бързо Антонио.

— Всичко е наред, ще се оправя.

Капитан Марко потупа чертежите върху масата.

— Кари, имаш ли представа какво всъщност става?

— Те разкъртиха стените и разкопаха мазето, за да търсят нещо. Не е трудно да се досетя какво. Явно и вие търсите същото.

— Знаеш ли кои сме?

— За мен сте моите приятели — сеньор Бенито, Антонио и капитан Марко. Не ми трябва да знам повече.

— Можеш да участваш или пък не. Изборът е твой.

— Не искам да участвам, но искам вие да спечелите — отвърна Кари. — Не пречи да ви кажа каквото знам, а вие няма да ми разкривате тайни, които да пазя.

— Какво видя в къщата?

— Ханс-Петер Шнайдер на два пъти се кара по телефона с някакъв мъж, когото наричаше Хесус. Говореше с Колумбия и връзката бе лоша. Постоянно повтаряше „Къде е?“. Шариха из цялата къща с детектори за метал. В основите има много арматура и дупчиха на няколко места. Имат голяма магнитна бормашина, която навярно тежи към петдесет кила, и два пневматични чука.

— И от теб се очакваше просто да си затваряш очите, докато те рушат?

— Феликс заръча да не се притеснявам, било на негова отговорност, като агент по наемите. Поисках да ми го напише черно на бяло, но отказа. Ханс-Петер пък размахваше пачки с пари. Сториха ми се доста.

— Плати ли ти?

— Не, само ги показа и ми даде колкото за пазаруване. А чуйте какво съобщение получих от Феликс преди малко: Шефът вече не се нуждае от теб, но ела да си прибереш парите. Ако предпочиташ, пусни ми адреса си, за да ги изпратим, или аз ще намина при първа възможност… Как ли пък не.

— Някой забеляза ли те на излизане от къщата?

— Мисля, че не. Всички бяха отпред.

— Но са открили липсата на автомата — каза Марко. — Е, може да имат случай да го видят отново.

— Аз вече ще ви оставям — надигна се от мястото си Кари.

— Изчакай още минутка — изправи се бързо Антонио. — Ще те откарам докъдето пожелаеш, без да питам там ли живееш, или не.

— На кея има удобно място за сядане — вметна Марко.

Антонио отнесе питието на Кари и се върна при останалите.

— Сега Шнайдер ще трябва да внимава — рече капитан Марко. — Ако федералните надушат, че копае из Маями Бийч, ще го налетят като мухи на мед. — Той разгъна голям лист на масата и го притисна с бутилката и с един кокосов орех. — Това е чертежът, подаден от адвоката на Пабло до градската управа преди години, когато са строили къщата. Виждате, че вътрешният двор лежи върху бетонни колони. Затова не е поддал, когато морето го е подкопало отдолу. Бенито, ти видя ли снимката, направена от Феликс?

— Само през рамото му. Беше притиснал телефона до пилешките си гърди. А аз направих ето тази, но камерата ми не струва.

— Би ли ни описал предмета?

— Намираше се горе-долу тук. — Старият градинар постави костелив пръст върху чертежа. — За размерите му мога да съдя само по черепа до него на тази мъглява снимка. По-голям е от хладилник. Да речем, колкото някой от фризерите на рибния пазар.

— Дали подводният вход на пещерата е достатъчно широк, за да мине оттам?

— Начо Непри би могъл да го изтегли с лебедката на баржата си — предложи Антонио. — Местил е с нея и по-големи бетонни късове.

— Трябва да проверим отвора — отвърна капитанът. — Каква е дълбочината според теб по време на прилив?

— Към два метра и половина. Мога да се гмурна откъм залива, за да огледам.

— Искаш ли да вземеш лодката?

— Не, в съседство има имот, където също поддържам басейна. Предпочитам да вляза оттам и да се промъкна покрай стената.

— Утре най-високият прилив ще е час преди залез — каза Марко. — Прогнозата е за ясно време. Слънцето ще им блести в очите, а по водата вероятно ще плават водорасли. Не влизай в пещерата, Антонио. Просто мини отвън да хвърлиш един поглед. Зареден ли ти е аквалангът?

Антонио кимна и стана да си върви.

— Между другото, благодарности за днешното возене — поздрави го с чашата си Бенито.

— Няма защо.

— Макар че сметката в закусвалнята ми излезе дебела. Онези юнаци, дето беше качил, не само се натъпкаха до пръсване, ами си взеха и за вкъщи. Антонио… escuchame joven.¹⁴ Сега ще трябва да си пазиш гърба. Боби Джо ще те търси.

— Е, толкова по зле за него, ако ме намери — рече Антонио.

Капитан Марко се прибра в скромното си жилище до кея.

Бенито се качи в старата си таратайка и също отпраши към дома. Оставиха пещта за отпадъци да гори; отблясъците на огъня се процеждаха през открехнатата й врата.

Лупе очакваше Бенито, поне духом, в малката градина, направена от нея зад къщата им. Той усещаше присъствието й, топло и близко, докато светулките трептяха над белите цветове, сияйни под лунните лъчи. Бенито наля чаша „Флор де Каня“ за себе си и още една за нея. Изпи и двете, седнал в градината с Лупе, и това, че бяха там заедно, му беше достатъчно.

Кари и Антонио седяха върху старата автомобилна седалка край кея и гледаха небето. Басовият отглас на далечна музика достигаше до тях над водата.

— За какво мечтаеш? — попита Антонио. — Какво би искала да имаш?

— Искам да живея в дом, който да ми принадлежи — отвърна Кари, като отхапа от резена лайм и го пусна обратно в чашата си. — Такъв, че където и да сложа ръка, всичко да е чисто. Да ходя боса из него и да усещам пода приятен под краката си.

— Сама ли? Тя сви рамене и кимна.

— Стига братовчедка ми и майка й също да имат прилично място за живеене. Искам своя къща. Да затворя вратата и да се наслаждавам на тишината. Ще я поддържам добре. Така, че като чуя дъжд по покрива, да знам, че не капе върху леглото, а се стича по улуците навън в градината.

— Сега пък и градина.

— Защо не? Там ще садя растения. Ако ми потрябва нещо за готвене, ще си го късам прясно. Бананов лист за задушен костур например. Ако съм в настроение, ще пускам силна музика в кухнята, ще пийвам и ще танцувам край печката.

— А мъж? Не ти ли трябва мъж?

— Искам първо сама да съм си господарка. После може и да поканя някой да влезе.

— Да речем, че аз се появя на прага ти и почукам. Един неженен Антонио чука на вратата ти.

— Ерген ли ще бъдеш, Антонио? Антонио Soltero?¹⁵ — Ромът разливаше топлина в стомаха й.

— Не, няма да бъда Антонио Soltero. Все още не. Защото ако го направя, някой ще трябва да напусне страната. Получих си гражданството, служейки в морската пехота. Тя не може да стори същото, затова трябва да чака. А понеже ми е приятелка, и аз ще чакам заедно с нея. Брат й беше с мен в армията. Загубихме го. — Антонио потупа татуировката с глобуса и котвата върху ръката си. Semper fidelis.¹⁶

— Хубава фраза. Но това е само една от татуировките ти.

— Имаш предвид "Десетте камбанки“? Тогава бях още хлапе. Това бе различна школа. Различен набор от умения. Няма защо да се оправдавам пред теб.

— Вярно.

— Но ще ти кажа едно — стъпя ли си веднъж на краката така, че да съм достоен за теб, с топ не можеш ме прогони от прага си.

От тъмните корабчета нагоре и надолу по реката продължаваше да се носи музика от работещите телевизори. Сега долетя странната, красива мелодия на Родриго Амаранте от сериала „Наркос”.

Антонио, който смяташе, че има доста приличен глас, я загледа право в очите и запя:

Една корабна сирена го заглуши за кратко, преди да продължи:

Облаците, плуващи под луната, нашариха движещата се повърхност на реката с петна от сажди и сребро. За момент изглеждаше, че по нея може да се ходи.

Искри от огъня в пещта отлетяха нагоре в небето.

Кари стана и целуна Антонио по косата. Той извърна лице нагоре, но закъсня.

— Трябва вече да се прибирам, Антонио Soltero — каза тя.

Единствените роднини на Кари в Маями бяха възрастната й леля Джасмин, братовчедка й Джулиета и бебето на Джулиета.

Когато не спеше в някоя от къщите, за които се грижеше, тя отсядаше при тях, в жилището им на „Клод Пепър Уей“ в Маями. Съпругът на Джулиета бе задържан от имиграционните власти, когато бе отишъл да се регистрира доброволно, съгласно инструкциите, и в момента изчакваше депортация за издаване на чек без покритие.

Както мнозина обитатели на Маями, влезли в Щатите пеша, Кари рядко споделяше личните си дела. Никой освен Марко и Антонио не знаеха, че има братовчедка, а още по-малко къде живее Джулиета.

Вече бе късна вечер, когато отключи задния вход и влезе. Всички вътре вече спяха. Тя отиде да нагледа леля си Джасмин — прикована към леглото, дребна и кафеникава на фона на чаршафите. Щом се надвеси над нея, очите на възрастната жена се отвориха и впериха в нея огромни, бездънни зеници. Кари се почувства погълната от техния взор. Съзираше в очертанията на лицето смътно сходство с тези на майка си, така както понякога й се струваше, че вижда познати форми в облаците. Стори й се, че Джасмин иска да й разкрие някаква тайна, нещо важно и разбираемо единствено за старите хора, макар добре да знаеше, че разсъдъкът зад тези очи си е отишъл.

Ръцете й още носеха мириса на оръжейна смазка. Тя ги изтърка с лимонов сок и се изми със сапун, преди да седне до спящата си племенница, заслушана в равномерното й дишане. Отдавна не бе долавяла този мирис, нито бе усещала металическия вкус на войната, като от монета под езика…

Баранкиля, Колумбия

Клиниката „Ангели на милосърдието“, където лежеше Хесус Виляреал, бе болница за бедни, разположена на шумна пазарна улица. По пладне един черен „Рейндж Роувър“ спря пред нея. Тълпата от минувачи струеше край колата, търговци се блъскаха и препираха за места.

Исидро Гомес, едър и червендалест, слезе от предната пътническа врата и без да продумва, с едно-единствено кимване с брадичка, разчисти място за паркиране край бордюра. После Гомес отвори задната врата. От нея се появи шефът му — дон Ернесто Ибара, известен на жълтата преса като „Дон Тефлон“. Той беше четирийсет и четири годишен, среден на ръст, облечен в ленено сако с външни джобове.

Доста от пациентите на болницата познаваха дон Ернесто и го поздравяваха по име, докато минаваше сред тях, придружен от Гомес. Палатата на приземния етаж бе мрачна и неприветлива, с протрит линолеум на пода и легла, разделени от паравани.

Хесус Виляреал бе настанен в една от двете самостоятелни стаи в края на коридора. Гомес влезе, без да почука, и след минута излезе отново, търкайки ръце с дезинфекцираща кърпичка. Той кимна на дон Ернесто, който едва сега прекрачи прага.

Хесус Виляреал лежеше в леглото — съсухрен старец, пленен като муха в паяжина от тръбички и системи. Той сне кислородната маска от лицето си.

— Прекаляваш с предпазливостта, дон Ернесто. Вече и умиращите ли претърсваш? Пращаш своя дебелак да ме опипва под завивките?

— Помня, че веднъж стреля по мен в Кали — усмихна се донът.

— Беше просто бизнес, а и ти стреляше в отговор.

— Все още те имам за опасен мъж, Хесус. Приеми го като комплимент. Може пък да станем приятели.

— Ти си нещо като педагог, дон Ернесто. Учиш хората как да крадат. Но в школата на „Десетте камбанки“ не се преподава приятелство.

Донът наклони глава, оглеждайки пациента като гарван, наблюдаващ пълзяща буболечка.

— Бъдещето ти е кратко, Хесус. Ти ме повика и аз дойдох, защото те уважавам. Беше дясна ръка на Пабло и никога не го предаде, макар че той не ти остави нищо. Нека оползотворим времето и приказваме по същество.

Старецът вдъхна няколко пъти от маската и заговори пресекливо:

— През 1989-а откарах товар злато за Пабло в хладилника на траулера си. Половин тон злато, затрупано отгоре с риба — малко групери и повече костури. Трийсет кюлчета от типа, който наричат „Гуд диливъри“ — по четиристотин тройунции, с отпечатани номера върху тях. Също големи плоски слитъци от по двайсет и пет кила, от мините в Инирида. И още един чувал кюлчета по десет тола, или сто и седемнайсет грама всяко, не знам колко е имало вътре. — Хесус спря да отпочине, вдишвайки кислород. — Мога да ти кажа къде се намира. Знаеш ли колко струва половин тон злато?

— Около двайсет и пет милиона щатски долара.

— Какво ще получа в замяна?

— Какво искаш?

— Пари и безопасност за Адриана и момчето.

— Дадено — кимна дон Ернесто. — Знаеш, че можеш да разчиташ на думата ми.

— При цялото ми уважение, моето правило е първо плащането.

— С не по-малко уважение, мога ли да те попитам на кого още си продал информацията освен на Ханс-Петер Шнайдер?

— Късно е вече да се залъгваме — рече Хесус. — Той е намерил сейфа, в който е скрито златото. Но не може да го отвори и да остане жив, ако не му кажа как. Не е изключено обаче да се опита да го изнесе цял.

— Ще оживее ли, ако го премести?

— Вероятно не.

— Има ли живачен детонатор, който да се задейства при накланяне?

Хесус Виляреал само присви устни. Те бяха напукани и жестът му причини болка.

— Ще ми кажеш ли как да го отворя? — попита дон Ернесто.

— Първо ще ти кажа за някои налични спънки. А щом дойдеш с dinero efectivo¹⁷ в ръка, ще обсъдим как да ги преодолееш.

Прахът, донесен от вятъра от Африка, оцветяваше изгрева над Маями в розов оттенък. Слънцето постепенно се издигаше над хоризонта и прозорците на отсрещния бряг на залива Бискейн хвърляха оранжеви отблясъци.

Ханс-Петер Шнайдер и Феликс стояха в двора на къщата на Ескобар, наобиколили дупката в края на моравата. Умберто я бе разширил с помощта на кирка и лопата. От мрака под нозете им се носеха гъргорещи и засмукващи звуци. Поредният морски талаз нахлу през отвора в стената и пещерата изпусна зловонно дихание. Те извърнаха лица встрани.

Боби Джо и Матео се появиха откъм постройката до басейна, носейки инструменти.

Над главите им прелетя стройно ято пеликани, тръгнали на риболов.

— Откъде, по дяволите, да знам какво е казал Хесус на дон Ернесто? — рече Шнайдер. — Дали ще го вадим отпред или отзад, все ми е тая. Какъв е този човек от Лодьрдейл?

— Клайд Хопър, инженер — отвърна Феликс. — Има нужното оборудване. Убедих го да се срещнем на лодката.

— Номерът му записан ли е тук? — Ханс-Петер потупа в дланта си синия предплатен телефон на Феликс.

— Какво е това? Нямам представа — облиза устни събеседникът му.

— Това е телефонът, който открихме в багажника ти. Кажи ми кода за отключване или Боби Джо ще ти пръсне мозъка.

— Звездичка, шест, девет, шест, девет. Използвам го да говоря с приятелката си, без жената да разбере… сещате се.

Ханс-Петер набра цифрите, за да се убеди, че кодът е верен, после прибра апарата. Можеше да изследва съдържанието му по-късно.

— Така — потърка ръце. — Няма защо да вадим тази проклетия, ако има начин да я отворим на място. Ще влезем вътре да проверим.

— Кой ще се спусне в дупката? — попита Феликс.

Боби Джо и Матео стояха зад Феликс. Умберто също беше с тях, уловил алпинистки колан. Въжето, закачено за колана, минаваше през макара на дебелия клон на дървото, растящо над дупката, и стигаше до ръчна лебедка.

Боби Джо взе колана и пристъпи напред.

— Сложи го — кимна Шнайдер към Феликс.

— Не съм се пазарил за това — възрази онзи. — Ако нещо се случи с мен, ще си имате неприятности с агенцията.

— Пазарил си се за всичко, което ти кажа да направиш. Да не мислиш, че си единственият в шибаната ви агенция, който е протегнал ръка за рушвети?

Боби Джо пристегна Феликс с ремъците, а той целуна медальона, който носеше около врата си. Ханс-Петер го наблюдаваше внимателно, стараейки се да попие всяка апетитна капчица страх, преди маската да скрие лицето му.

Това беше маска за работа с опасни вещества, с два големи респираторни филтъра отстрани, снабдена с челник и видеокамера. От колана висяха фенер и голям кобур. Към Феликс бе прикрепен също и микрофон.

Щом надяна маската, той установи, че му е трудно да си поема достатъчно въздух през филтрите.

По небето преминаха птици — ято гарги, преследващи сокол. Обичам небето, рече си той, като вирна глава. Досега тази мисъл не му бе минавала през ум. Усещаше коленете си странно омекнали.

— Дайте ми оръжие — произнесе с пресъхнало гърло.

Боби Джо пъхна тежък револвер в кобура.

— Не го пипай, докато не се озовеш под земята — каза, като закопча ремъка върху дръжката.

Започнаха да спускат Феликс в дупката. Той леко се въртеше, увиснал на въжето. Въздухът, който го обгръщаше отдолу, бе топъл.

Щом главата му слезе под нивото на тревата, му стана трудно да вижда. Дневната светлина, нахлуваща през отвора, почти не се отразяваше от грапавия бетон на стената. От другата страна, по посока на къщата, сумракът преминаваше в плътна чернота. Разстоянието от морската повърхност до тавана варираше от метър и половина до два, в зависимост от ритмичното движение на вълните. Когато потъна до кръста, краката му опряха дъното. Водата се надигаше от бедрата до гърдите му и обратно. Змиевидните корени на дървото, за което бе вързан, минаваха надолу през тавана. Бяха прекалено твърди, за да ги отмести встрани. Лъчът на челника му подскачаше наоколо и хвърляше причудливи сенки.

Горе Ханс-Петер Шнайдер наблюдаваше изображението върху екрана на лаптопа. Гласът на Феликс звучеше пискливо от колонките.

— Дъното е доста равно, мога да ходя. Водата ми стига до гърдите. Мамка му… това е половин куче!

— Зарежи кучето, справяш се чудесно. Не се мотай, а иди да разгледаш шибания куб.

Феликс бавно се придвижи към дъното на пещерата. Бетонните подпори на площадката го заобикаляха като колони на потънал храм. Започваше да се поти под маската. Включи големия ръчен фенер и освети пясъчната плитчина. Тя бе обсипана с кости, сред които самотен човешки череп. Кубът хвърляше металически отблясъци.

— Това е нещо като сандък от заварени стоманени листове. С рифелована повърхност като онези подове, дето не се пързалят.

— Колко е голям? — попита Шнайдер.

— Не е малък. Колкото хладилник в супермаркет.

— Има ли някакви дръжки или скоби за повдигане?

— Не виждам оттук.

— Ами иди по-близо тогава.

Иззад гърба на Феликс долетя бълбукащ звук. Той се извърна и видя изпод водата да се надигат концентрични кръгове от мехурчета. Ускори крачка и стигна пясъчната плитчина.

— Няма дръжки, нито скоби, капак или врата, нищо. Но част от него е затрупана под тинята.

Нов съскащ звук. Феликс рязко насочи фенера нататък. Чифт очи го гледаха изпод тъмната вода. Той стреля в тях с револвера и очите изчезнаха.

— Излизам! Излизам! — зашляпа трескаво по посока на отвора в тавана. — Изкарайте ме оттук!

Лебедката се завъртя, обирайки хлабината на мокрото въже. Скоро то се изпъна, но тъкмо когато започна да го издига, нещо с огромна сила го дръпна встрани. Той падна във водата. Фенерът изхвръкна от ръката му, а пистолетът стреля напосоки.

Горе в градината дръжката на лебедката се завъртя на обратно и цапна Боби Джо през ръцете. Въжето бързо започна да изчезва в дупката.

— Дръжте! Изтеглете го! — кресна Шнайдер.

На екрана на лаптопа камерата показваше как морското дъно бързо преминава пред лицето на Феликс, осветено от подскачащия лъч на челника. Матео и Умберто с дружни усилия наблегнаха върху лебедката.

Коланът излезе през дупката заедно с краката и долната част от торса на Феликс, около които се мотаеха гирлянди от сиво-розови черва.

В далечината ръката на агента по недвижими имоти се показа за миг над повърхността на залива, образувайки малка вълничка, преди да се скрие отново в дълбините.

Няколко секунди мъжете останаха безмълвни.

— Това беше моят шибан пистолет — наруши тишината Боби Джо.

Умберто си сложи шапката и слънчевите очила на Феликс и се обърна към останалите.

— Е, господа, допада ли ви къщата?

Ханс-Петер свали очилата от носа му.

— Един колега на Феликс си умира по тези очила. Но можеш да задържиш шапката.

Рано на следващата сутрин Кари стържеше моркови за пикантната салца, която братовчедка й продаваше на пазара. Папагалът мърмореше върху стойката си, раздразнен от кукуригащите петли в съседство.

— Смучи ми яйцата — рече птицата.

Подобно на Кари, Джулиета притежаваше сертификат за домашен здравен помощник — умение, което й бе от полза сега, когато майка й бе прикована на легло и без медицинска осигуровка.

Малкият апартамент имаше твърде масивно северняшко обзавеждане, подарено им от роднините на пациенти, за които се бяха грижили до самия край. Двете млади жени се нравеха на семействата на болните, защото бяха ведри по характер, достатъчно силни да ги вдигат и обслужват и не се мръщеха от неприятни гледки. Мебелите бяха удобни, но човек трудно се промъкваше между тях в тясното пространство.

На стената във всекидневната имаше ретроплакат от концерт в Тел Авив през 1958 г., а в антрето — снимка на братовчедка й по бикини, коронясана като Мис Хавайски тропик.

— Кари, ще стоплиш ли бутилката с млякото? — надигна глас Джулиета от съседната стая, за да надвика плача на бебето.

Телефонът на Кари иззвъня и тя избърса ръце в престилката, преди да го извади от чантата си. Беше Антонио.

— Слушай, какво ще кажеш да изкараш четиристотин долара довечера — каза той, седнал зад волана на пикапа. В следващия миг му се наложи да отдалечи слушалката от ухото си. — Моля? Ще прощаваш, сеньорита, но в работата няма нищо гнило. Negocio legitimo, totalmente. Ти sabes que soy un hombre de mi palabra.¹⁸ Просто днес отивам да погледна… знаеш къде. Ще се радвам, ако дойдеш да ми помогнеш.

Предвид предстоящото доходоносно занимание, Кари развърза кесията и вместо да се качи на автобуса, взе Убър до северен Маями Бийч, което й костваше 9,21 долара.

Къщата се намираше близо до Снейк Крийк Канал, в квартал със спретнати малки къщи, спечелени с труд от собствениците си. Повечето семейства имаха дори дървета в градините — манго, папая и тук-таме по някой китайски лимон.

Този бе единственият неподдържан имот в съседство. Пустееше от пет години, след като собственикът му бе изкаран посред нощ и депортиран от имиграционните служби. Течеше сложен спор с банката относно ипотеката и всяка от страните очакваше от другата да полага необходимите грижи. В задния двор имаше мангово дръвче, хилаво и отчаяно нуждаещо се от торене и подкастряне.

Кари бе забелязала къщата още преди месеци и си бе записала информацията от табелата отпред. При първото си посещение бе придружена от незаинтересован банков служител, който я пусна вътре и остана да чака в колата, като пиеше студено мляко с какао и барабанеше с пръсти по волана. Вече бе уведомил шефа си, че клиентката ще види кредит „само през крив макарон“. Дори й подсвирна с клаксона, за да побърза.

Този път Кари дойде сама, като носеше опаковка тор за овошки. Портата бе отключена и висеше на пантите си. Тя влезе и седна върху пластмасовата щайга в буренясалия заден двор. Огледа манговото дръвче и положи длан върху ствола му. Ветрецът прошумоля в клоните му и докосна косата й. Тя изсипа торта в корените, като пазеше кората. Мантото не обича тор върху кората си.

Съседката, дочула скърцането на портата, я наблюдаваше напрегнато през една дупка в оградата, но щом видя с какво се занимава, лицето й се успокои. Тя подвикна на Кари и й предложи стълба, ако иска да се качи на тавана.

Кари влезе в къщата.

Слънчевата светлина проникваше в едната спалня през пробития покрив. Другата спалня бе боядисана до половина. Една стена бе напълно завършена, но на другата следите от боя завършваха при засъхналия валяк на пода, където майсторът го бе зарязал, допивайки бирата си. Празната бутилка се въргаляше до валяка. Къщата имаше хубави теракотени подове.

Не се бе разминало и без вандализъм. В антрето имаше надпис, на височината на детска ръка, гласящ Огалви да ми целуне гъза, заедно с несръчна рисунка, навярно на самия Огалви, но нямаше спринцовки по пода, нито опаковки от храна. От теча през покрива една от преградните стени бе мухлясала и миришеше на гнило. Клозетната чиния не беше закрепена добре и се клатеше.

Според Кари къщата бе прекрасна.

На тавана нещата стояха малко по-зле. Няколко изгнили греди. Гнездо, свито от трева и изолационна вата в ъгъла над кухнята. Кари коленичи, за да го разгледа. Дали бе леговище на плъх? Не, определено на опосум. В добавка към основния вход имаше и характерния резервен отвор за бягство. В джунглата й се бе налагало да вари опосуми при липса на друга храна. Бяха я учили да приготвя и супа от плъхове като лек срещу кашлица, но тя бе установила, че опосумите не са по-различни на вкус и също толкова безполезни като лекарство. Кари умееше да прави много неща. Ремонтът на покриви не бе сред тях, но не се съмняваше, че ще се научи.

Въпреки че грееше слънце, плисна кратък летен дъжд. Капките забарабаниха по керемидите и заблестяха като сребриста колона през дупката. Тя протегна длан, сякаш можеше да ги спре да не влизат вътре. След броени минути дъждът престана, а от нагрятата земя се вдигна пара. Кари излезе навън с надеждата да има дъга. И наистина имаше.

Съседката бе дребничка и набръчкана. Казваше се Тереза и бе пристигнала в Америка на стари години от Ла Гомера, един от Канарските острови. Пестеше минути от плана на мобилния си телефон, като общуваше със сестра си през две пресечки с помощта на „силбо гомеро“ — свирещия език от родината си. Предложи на Кари два мангови плода от собственото си дърво, които пъхна в яркооранжев плик от местния супермаркет.

Без да я подканят, обясни, че сред съседите, гледащи манго, онези от кубински произход предпочитат сорта „Прието“ — като например семейство Варгас, чийто син учи за зъболекар. Хаитянците предпочитат сорта „Мадам Франсис“ — да речем господин и госпожа Тусен на ъгъла, чиято дъщеря е в юридически колеж. Фамилията Видяпати пък, индийците от края на улицата, са привърженици на сорта „Нийлам“. Техният син е студент по медицина. Ямайците, от своя страна, се различават от всички останали и признават единствено сорта, Джули“ — като семейство Хигинс, чиято дъщеря е фармацевт. Китайците, господин и госпожа Уинг, пък са на различно мнение и забъркват всякакви разновидности манго и личи в плодовите си салати в своето „Кафе Кантон“ на 163-та улица. Техният син Уелдън пък минавал за нехранимайко, защото залитал по музика и дори изнасял импровизирани рап концерти под сценичното име Лав Джоунс. Но Уелдън, или Лав Джоунс, бързо се издигнал в очите на всички, когато взел собствен франчайз от веригата за пържено пиле „Попайс“.

В този момент някъде отдалеч долетя свирене — ясно, високо и чисто. То продължи с модулации няколко секунди.

— Извини ме, миличка — прекъсна я Тереза. — Пак й свършили торбичките за прахосмукачка!

Тя пъхна два пръста в устата си и изсвири една фраза толкова пронизително, че Кари трябваше да отстъпи назад.

— Омръзна ми все да взема от моите — рече дребната старица. — Казах й да отиде да си купи от „Уолмарт“, там са на промоция. А ако искаш тази къща, ще се моля за теб. Мога също да пръскам вода на дръвчето ти през дупката в оградата.

Половин час преди залез-слънце пикапът на Антонио свърна по една алея на пресечка и половина от къщата на Ескобар. Зад кормилото беше Кари Мора.

— Минавам да чистя басейна на тези хора веднъж на две седмици — обясни Антонио. — Те се връщат в Маями Бийч чак в края на септември.

Той слезе и набра кода на външната порта. Кари забеляза, че крилата се отварят твърде бавно. Мина й пред ум, че не е зле да знае комбинацията в случай че й се наложи да излезе без него, но се въздържа да попита. Той обаче го забеляза по изражението й и подхвърли:

— Отвътре се отваря автоматично, щом доближиш.

Кари вкара пикала в двора, направи маневра и застана с предницата към изхода.

— Изчакай тук, докато не се върна или не ти се обадя — заръча й Антонио.

Тя отиде и застана до него.

— Ами ако изникне проблем? Вземи ме с теб, може да съм ти полезна. Умея да плувам. Ако сложим пистолета в непромокаемата чанта, мога да те покривам от съседния пристан в случай че те забележат.

— Не. Благодаря, Кари, но аз те поканих, затова ще ме слушаш, ясно?

— Антонио, по-добре да не ходиш сам.

— Ще го направим по моя начин или се прибираш у дома. Всеки ще си изпълнява задачата. Твоята е да стоиш в колата. Чуй ме… ако се наложи да изплувам, ще ти се обадя. — Той й показа телефона си в херметично запечатан плик. — Тогава подкарай по улицата и ако видиш още хора наоколо, намали, щом се изравниш с мен. Аз ще скоча отзад, а после изчезваме с мръсна газ. Но не се притеснявай, няма да се наложи. Най-много до половин час се връщам.

Той взе водолазното си оборудване от каросерията и хвърли още един поглед към Кари, която бе леко поруменяла. Сетне отиде до кабината и бръкна в жабката.

— Това са билетите за концерта на Хуанес в „Хард Рок“. Щом не искаш да ходиш с лошия стар Антонио, заведи братовчедка си.

После й смигна и без да се обръща назад, заобиколи къщата и се изгуби от погледа й.

Скрит зад живия плет, надяна акваланга и маската. В далечината се виждаше пушек от корабите, в които двойки на меден месец минаваха през канала край Фишър Айлънд. Още леко развълнуван от близостта с Кари, Антонио си помисли, че пушекът може да се вдига не от машините на съдовете, а от леглата на младоженците.

Небето на запад бе обагрено в яркооранжево, а водата хвърляше огледални отблясъци под короните на дърветата.

Той се спусна по стълбата на пристана на празната къща и влезе във водата. Изплю се в маската и потърка стъклото. Камерата бе прикрепена към китката му.

Преплува около сто и петдесет метра покрай брега, минавайки под съседните пристани, на около два метра дълбочина.

Спря под пристана на къщата, съседна с тази на Ескобар, и подаде глава над повърхността. Отраженията на залязващото слънце играеха по вълничките. Трябваше да внимава за пирони, стърчащи през дъските. В косата му се заплете паяжина и той се потопи за миг, в случай че и паякът е там. Край него, влачени от отлива, плаваха островчета водорасли, примесени със стиропорени чашки, пластмасови бутилки и едно дълго, подобно на алигатор палмово листо. Премина също и капак от хладилна чанта, в чиято сянка се криеха няколко малки рибки.

Кари Мора разполагаше с две тортили с месо и сирене в найлоново пликче, малка бутилка вода и пистолета „Зиг Зауер“ Р229 на Антонио със седем патрона, останали в него, плюс един резервен пълнител. Имаше сто и десет долара в портфейла и несесер за маникюр, с който си оправяше ноктите в автобуса. У нея бе и чадърчето й за слънце, утежнено с три оловни шайби около дръжката. Това бе по идея на Антонио, понеже често й се налагаше да чака по автобусните спирки късно вечер.

На паркинга на близкия мол Кари старателно избърса вътрешността на колата. Докато бършеше огледалото, видя отражението си в него. Лицето й не издаваше нищо. Бе сложила суичъра с качулка на Антонио в случай че наоколо има охранителни камери. Дрехата миришеше на неговия дезодорант, с лек примес на хлор от басейните. В джоба му имаше няколко презерватива. Тя сне религиозния медальон, окачен върху огледалото, и го пусна при тях. После остави пикапа и отиде да вземе автобус.

До спирката растеше испански лайм, чийто собственик очевидно не знаеше какво дърво е или просто не поглеждаше храната по земята — често срещано явление в Маями. Плодчетата му се въргаляха по тротоара и вътре в двора. Имаше и плодове манго, изпопадали и гниещи, но те бяха твърде далеч отвъд оградата, за да ги достигне. Кари събра две шепи от дребния лайм и ги пъхна в чантата си. Обели един и го лапна. Осмука от семките мекото месо, имащо текстурата на личи, наслаждавайки се на познатия, сладко-тръпчив вкус.

По някое време мобилният й иззвъня. Върху дисплея се изписа името на Антонио. Макар да го бе видяла с отрязана глава, изпита силен импулс да вдигне. Неговият телефон бе жив, а не отпуснат и застинал като тялото на собственика си, което бе докоснала в постройката до басейна.

Кари провери дали услугите за местоположение на нейния апарат са изключени и изяде още шест плодчета, за да подкрепи силите си. По време на дългото пътуване до апартамента на братовчедка си имаше достатъчно време да мисли.

Ако полицията сама не дойдеше в къщата на Ескобар, Ханс-Петер Шнайдер надали би се притеснил, че Кари ще повика ченгетата. По-скоро би я взел за част от бандата на „Десетте камбанки“. И не би си направил труда да я преследва, докато не приключи задачата си. Едва после, на спокойствие, би я издирил и убил или пък продал на място, откъдето няма връщане.

Късно вечерта тя влезе през задния вход на жилищната сграда на Клод Пепър Уей. Братовчедка й Джулиета, старата й леля и бебето бяха заспали.

Кари натърка ръцете си със сока на един лайм и се изми на мивката. После седна до кошчето на малката, заслушана в дишането й. Когато тя захленчи, я взе на ръце и започна да я люлее.

— Всичко е наред, аз ще се оправя — каза, когато уморената Джулиета понечи да стане.

Отиде да стопли бутилка мляко, смени пеленките на бебето и го сложи да спи отново.

Късно през нощта то пак се събуди и тя му даде да смуче собственото й зърно. Въпреки че то не пускаше нищо, бебето потърка глава в тялото й и се успокои. Кари никога по-рано не бе правила това, но то притъпи спомена за изражението на Боби Джо, когато го бе простреляла в лицето. Боби Джо, проснат по корем, с пръснат тил под щръкналата лента на бейзболната шапка и все още подритващи крака.

Докато люлееше малката, тя гледаше едно петно на тавана, наподобяващо формата на Колумбия. Не, поетът не беше прав. Едно бебе не е просто „поредната къщичка за смъртта“.

Тя затвори очи. Трябваше да настоява и да влезе във водата заедно с Антонио. Точно както трябваше и да го „изчука“ до припадък, когато й се искаше. Не биваше да оставя мачовското му самочувствие да надделее и да го пуска в тактическа ситуация, която разбираше по-добре от него. Но нали той беше проклет морски пехотинец. Всезнаещ и всемогъщ.

Първите слънчеви лъчи прогаряха леката мъгла над залива Бискейн.

Лодката на капитан Марко напредваше бавно на север към имението на Ескобар, намотавайки на макарата въжето от капаните за раци. Екипажът изглеждаше особено зает на разминаване с патрулния катер на бреговата охрана. Полицаите махнаха с ръка в отговор на поздрава на капитан Марко и заобиколиха отдалеч, за да не вълнуват излишно водата, докато хората се опитват да работят.

Марко и останалите трима мъже се потяха в бронежилетките, скрити под широките им пуловери. Вече се изравняваха с къщата на Ескобар. Трябваше да гледат на изток, срещу слънцето. В тъмнеещите прозорци на горния етаж се мярна слаб отблясък.

Помощник-капитанът Естебан седеше в рубката, опрял цевта на карабината върху мека подложка на рамката на илюминатора. Той забеляза отблясъка през оптическия си мерник.

— Виждам един на горния етаж. Засега държи само бинокъл, пушката е облегната до стола му — викна на капитана.

Капещото въже издигаше от дъното на залива капаните, изработени от тел и дървени летви. Игнасио ги отваряше един подир друг и изсипваше синкавите раци в голям контейнер по средата на палубата. Празните капани се струпваха на кърмата, готови да бъдат заредени отново със стръв. Процесът бе бавен и монотонен — вдигане, изпразване, подреждане.

Тъкмо бяха подминали пристана на имението на Ескобар, когато Игнасио отвори поредния капан и замръзна.

— По дяволите!

Капитан Марко спря макарата и угаси двигателя.

Игнасио не намери кураж да пъхне ръка в капана, затова просто го изсипа в контейнера. Главата на Антонио се търкулна сред купчината от войнствени раци, размахващи щипки във въздуха. Водолазната маска все още беше на нея. Плътта наоколо бе силно нагризана от раците, но зад стъклото лицето бе непокътнато и очите изцъклено се взираха в тях.

Върху стената на имението се появи Матео. Той сгъна лакът в неприличен жест, а после се улови за чатала с две ръце.

— Мога да му гръмна оная работа — предложи Естебан от рубката.

— Още не — рече капитан Марко.

Щом се върнаха на кея, Бенито се взря в безжизненото лице на младия си приятел.

— Трябва да се обадим на Кари.

— Тя не бива да вижда това — възрази капитан Марко.

— Според мен ще иска да присъства — настоя Бенито.

Инспектор Тери Роблес (в отпуск по болест), трийсет и шест годишен, от отдел „Убийства“ на полицейското управление в Маями-Дейд, паркира под дърветата на „Палмира Гардънс“. Докато угасяше мотора, дисплеят на телефона му светна. Търсеха го от кабинета по съдебна медицина.

— Здравей, Тери, Холи Бинг се обажда.

— Здрасти, Холи.

— Тери, тази сутрин извадих куршум от един труп, открит в морето. Мъж, към двайсет и пет годишен, латиноамериканец. Изпратих балистичните данни на ФБР в Куантико и има вероятност куршумът да е от едно от оръжията, с които е стреляно в твоята къща. Откриха почти пълно съвпадение с онзи, който беше заседнал в стената на спалнята ти.

— На кого е трупът?

— Още не знаем. Обадих се в отдел „Убийства“ и оттам ми дадоха мобилния ти. Кога се връщаш на работа?

— Когато кажат лекарите. Скоро, надявам се.

— А как е Даниела?

— Тъкмо й отивам на свиждане. Ще намина към теб след около час.

— Тогава ще имам студенти, но няма проблем. Влизай направо. Нали нямаш нищо против да те представя? Ще останат във възторг.

— О, добре, по дяволите! Благодаря ти, Холи.

На пътническата седалка до него се возеше Сали, дакелът на Даниела. Сега Сали скочи в скута на Роблес, а той я взе, слезе от колата и със скована походка пое към портала.

В зоната за посетители в моргата на окръг Маями-Дейд имаше видеомонитори, така че мъртвите да могат да бъдат опознавани от разстояние. Подовата настилка бе дебела и мека, в случай че на някой от опечалените му призлее от гледката.

Лабораторията зад двойните врати бе с най-съвременно оборудване, херметични дограми и електронно пречистване на въздуха, така че миризмите да не проникват навън. Хладилните камери бяха достатъчно, за да поберат пътниците и екипажа дори на най-големия пътнически лайнер. Масите за аутопсия имаха сив цвят, за оптимален контраст на фотографиите.

Доктор Холи Бинг преподаваше на малък клас бъдещи патоанатоми от цялата страна и от Канада, събрани около обезглавеното тяло на мъж с плавници на краката. Обектът лежеше в стандартна анатомична позиция, охладен до един градус по Целзий.

Доктор Бинг носеше лабораторна престилка върху черна блуза, а панталоните й бяха затъкнати във високи кубинки. Беше около трийсетгодишна, с азиатски черти и не особено търпелив характер.

— Имаме пред себе си мъж от латиноамерикански произход, около двайсет и пет годишен, нормално развит физически — каза тя. — Бил е забелязан вчера следобед от корабче за топлес екскурзии край Хоуловър Бийч. От бреговата охрана чули писъците. Тялото е доста свежо, но силно пострадало, както сами виждате. Има белег от апендектомия долу вдясно на корема и татуировка на лявата предмишница с емблемата и девиза на морската пехота. Смъртта е настъпила скоро, преди не повече от два дни, но кожата е наядена от раци и скариди. Кой основен фактор ни интересува при определяне на времето на смъртта? — Тя не изчака, а си отговори сама: — Температурата на водата, естествено. Била е двайсет и девет градуса по Целзий. По-късно ще говорим за скоростта на процеса на разлагане в морска вода. Забелязвате, че пръстите му са отрязани. Бил е висок към метър и седемдесет и осем, когато всичко си е било на мястото.

— С какво са му отрязали главата, доктор Бинг? — попита младеж със свежо лице, застанал откъм врата на трупа.

— Виждате ли следите върху третия шиен прешлен? Използвали са електрическа ножовка. Тя набира популярност при разчленяванията в Щатите, заемайки твърдо второ място — след мачетето, но преди моторната резачка. В нашия случай тялото е било положено по корем върху плоскост, подобна на маса, тезгях или каросерия на пикал, като главата е висяла напред. Бил е вече мъртъв, когато са го обезглавили и са му отрязали пръстите. Как го разбираме? От лабораторните изследвания — нивата на серотонин и хистамин в раните не са повишени. Същото е и в отверстията на коремната кухина, пробити, за да не се събират газове и трупът да не изплува твърде скоро. Обърнете внимание на разликите в ампутациите на пръстите. Един е отрязан с електрическата ножовка, а останалите — по традиционния начин, с градинска ножица. Има една огнестрелна рана в бедрото, при която куршумът е излязъл от другата страна. Втори куршум, който извадих, бе заседнал в таза. Нека сега разгледаме причината за смъртта. Не е било обезглавяването, а прободна рана в гръдния кош.

Каналът започва от лявата лопатка, минава през сърцето и излиза точно до лявото зърно. — Доктор Бинт докосна изходното отверстие, до което имаше две малки, синкави ранички. Тя ги притисна с червено лакираните си нокти, прозиращи през латексовите ръкавици. — Някой ще ми каже ли от какво са причинени тези тук?

— Барутни частици? — предположи един от студентите.

— Не. Казах ви, че това е изходна рана. Инспектор Роблес, кое според вас може да е причинило тази дупка и двете точки отстрани?

— Стрела, може би от харпун или от арбалет.

— Защо?

— Защото след като тялото е било простреляно, кордата се е изпънала и двустранните контри на острието са се впили в кожата. Няма да е зле да се проверят магазините за водолазно оборудване.

— Благодаря. Уважаеми студенти, да ви представя инспектор Тери Роблес от отдел „Убийства“ на окръг Маями-Дейд. Той е виждал това и преди, както и всичко останало, което хората си причиняват един на друг.

— Стрелата открита ли е? — поинтересува се младежът със свежото лице.

— Не — отвърна Холи Бинг. — Какво ни говори това за обстоятелствата по случая?

След като никой от студентите не отговори, тя отново се обърна към Роблес.

— Че са имали време да я извадят — каза той.

— Да, убиецът е разполагал с достатъчно време и удобства, за да извади стрелата. Съдейки по формата на отверстията, тя не е изтеглена отпред. По-скоро върхът й е отвинтен и е измъкната оттам, откъдето е влязла. Човек се нуждае от уединение, за да стори това.

Доктор Бинг разпусна класа за почивка, а тя и Роблес останаха в лабораторията.

— Изпратих ДНК до базата данни в Куантико, но ще отнеме няколко дни. Божичко, дори тест за изнасилване може да отнеме цял месец. Но при куршума съвпадението е практически пълно. Калибър.223, един оборот на девет инча, тегло 4,25 грама, най-вероятно цивилна версия на AR-15. Куршумът е със скосен заден край, вероятно дозвуков.

— Оставила си плавниците върху трупа.

— Да, но погледнах под тях, преди студентите да влязат. — Холи свали единия плавник. На петата на стъпалото бе татуирано „GS 0+.“

— Grupo sanguineo — обясни Роблес. — Кръвната му група.

— Реших, че може да искаш да видиш и това, преди да се разчуе — продължи Холи, сваляйки другия плавник. На това стъпало също имаше татуировка — камбанка, окачена на риболовна кука.

— Защо някой ще си слага татуировка на такова място, Тери? Щом не се вижда, няма да му осигури защита в затвора, както ако е примерно на врата.

— Но ще му осигури пари за гаранция. Или адвокатска защита. От някои адвокати, които прекарват много време около затворите. Това е емблемата на „Десетте камбанки“. Благодаря ти, Холи.

Над кея край река Маями се спускаше здрач. Листата на палмите морно шумоляха на вятъра. Недалеч преминаваше товарен кораб, с буксири отпред и отзад, които го дърпаха като териери, за да вземат завоите.

Капитан Марко, двама души от екипажа му и старият Бенито стояха пред пещта за отпадъци. Вратата й бе отворена и вътре гореше голям огън. Отблясъците играеха по заслона за лодката. Помощникът Игнасио носеше омазан потник.

— Игнасио, облечи се прилично — рече капитан Марко.

Игнасио нахлузи презглава тениска с яка и целуна медальона на свети Дисмас, каещият се разбойник, разпънат заедно с Христос, висящ на врата му. От вътрешната страна на бицепса му бе татуирана камбанка, окачена на рибарска кука.

Насред пламъците, обкръжена от зъбати черепи на акули, стоеше главата на Антонио. Маската все още бе върху нея и очите ги гледаха вторачено, докато гумата покрай стъклото се топеше. Черната обица под формата на готически кръст липсваше, откъсната от ухото му.

Кари Мора излезе от сенките и застана до Бенито.

В ръката си държеше клонка оранжев жасмин. След като постоя известно време редом с мъжете, вперила немигащ взор в пещта, пристъпи и постави клонката в огъня, отчасти скривайки обезобразеното лице на Антонио.

Бенито лисна бензин в пламъците. Те лумнаха ярко и през комина изхвърчаха искри.

Силуетите на присъстващите се озариха в алено. Очите на капитан Марко блестяха от сълзи, но гласът му бе твърд.

— Блажени свети Дисмас, покровител на каещите се крадци, ти придружи Христос в мъките на ада. Съпроводи сега и душата на нашия брат до небесата.

Бенито затвори вратата на пещта. Без заревото от нея наоколо веднага стана тъмно. Кари гледаше утъпканата пръст под краката си. Тя й напомняше една друга утъпкана пръст, която бе виждала на различно място, преди да дойде в Съединените американски щати.

— Имаш ли нужда от нещо? — попита я Марко.

— Една кутия патрони 40 калибър ще ми дойде добре.

— Трябва да направиш нещо с този пистолет. Най-добре го хвърли.

— Не.

— Тогава го размени с мен срещу друг. Бенито, племенникът ти може ли да преправи цевта?

— Да, а най-добре ще е да пипне също екстрактора и ударника. — Бенито протегна ръка за оръжието.

— Послушай ме, Кари — рече Марко. — Аз съм jefe²¹ тук.

Jefe, да, както и Антонио беше jefe. Не биваше да го слушам, а да го покрия тогава край пристана.

— Има ли твои отпечатъци по гилзите? — продължаваше да говори Марко. — Ти ли зареди пълнителя?

— Не.

— Но си оставила гилзите на мястото на стрелбата? — Да.

Тя подаде пистолета на Бенито. Марко отиде до заслона за лодки и й донесе оттам друг — „Зиг Зауер“ калибър.357 заедно с кутия патрони. Това беше добре.

— Кари, искаш ли да работиш за нас? — попита Марко.

Тя поклати глава.

— Няма да ме видите повече.

От мрака се разнесе предупредително изсвирване. Капитан Марко и останалите застанаха нащрек.

Инспектор Тери Роблес слезе от колата си. Още отдалеч можеше да види искрите, вдигащи се от комина на пещта край заслона за лодки. Докато минаваше между скупчените капани за раци, чу остро изсвирване и по предницата на ризата му заигра точката на лазерен прицел. Роблес спря, извади портфейла си и го отвори, показвайки значката.

— Стой! — долетя глас от тъмнината.

— Тери Роблес, полицейско управление на Маями. Махни лазера от мен. Веднага.

Капитан Марко вдигна ръка. Червената точка се отмести от гърдите на Роблес и примигна върху значката, която той държеше над главата си.

Марко отиде да го посрещне в прохода между натрупаните капани.

— Не ви ли вземат значките, докато сте в отпуск по болест? — попита.

— Не, значката остава завинаги с теб. Като татуировката на „Десетте камбанки“.

— Всъщност радвам се да те видя — рече Марко. — Не, „радвам се“ е малко пресилено. По-скоро не съжалявам да те видя. Поне не още. Ще пийнеш ли нещо?

— Да — отвърна Роблес.

Под открития навес капитан Марко наля две чаши ром. Не си направиха труда да добавят лайм.

Роблес можеше да види единствено Марко, но усещаше присъствието на останалите в тъмнината. То му причиняваше лек сърбеж между плешките.

— Открит е труп с татуировка на „Десетте камбанки“ — каза. — Случайно да имаш представа чий е?

Капитан Марко разпери ръце. По реката се зададе нов товарен кораб, направляван от буксири откъм носа и кърмата. Боботенето на двигателите ги накара да повишат глас.

— Млад мъж, латиноамериканец. В добра физическа форма. Липсват му главата и пръстите. Татуировката е отдолу на стъпалото му. Също и кръвната група, 0+, изписана на испански — GS, grupo sanguineo.

— Как е умрял?

— Пронизан е в сърцето със стрела от харпун или арбалет. Не се е мъчил дълго, в случай че те интересува. Не е имало разпити и изтезания. Пръстите му са отрязани след смъртта. — Роблес наблюдаваше лицето на събеседника си, но то не изразяваше нищо. — Също са открили в него куршум, съответстващ на онзи, изваден от стената в къщата ми.

— Ааа, това било, значи.

— Да, това.

Покрай лампата прехвръкна нощна пеперуда и сянката й докосна и двамата.

— Искам да те уверя в следното — каза Марко. — Ние не познавахме човека, който е стрелял по къщата ти. Кълна се в душата на майка си. Да нападна твоя дом е също толкова малко вероятно, колкото и ти да нападнеш моя. Всички дълбоко съжаляваме за станалото със съпругата ти.

— Много хора биха стреляли по нечия къща. А също по млади мъже, обути в плавници. Случайно да липсва някой от хората ти?

Пещта, в която се пържеше мозъкът на Антонио, избумтя. През комина изхвръкна нов сноп искри.

— Екипажът ми е здрав и читав — отвърна Марко.

— Трябва ми човекът, стрелял по него. А също пушката и мястото, откъдето е дошла. Между мен и теб сега всичко е наред. Открия ли, че си знаел и не си ми казал, вече няма да е наред.

— Знаеш, че от дълго време съм чист. Но видях един важен човек на семейна сбирка по случай даване на първо причастие. В Картахена преди около месец.

— Дон Ернесто?

— Да кажем, просто важен човек.

— Той знае ли откъде е дошла пушката?

— Не, но иска да ти го каже лице в лице. Ако този важен човек някога дойде в Маями, би ли се срещнал с него?

— Да. По всяко време, където пожелае. — Роблес благодари с кимване за питието, обърна се и пое по тъмната пътека между струпаните капани за раци. Лазерната точка пълзеше по земята след него.

— Идния вторник, значи — промърмори Марко сам на себе си.

В пещта главата на Антонио най-сетне избухна и над комина се изви облак дим, изпъстрен с искри подобно на тъмен ореол.

Марко се надяваше ченгетата да не разпознаят Антонио твърде скоро. Защото тогава щяха да започнат да душат и около имотите, за чиито басейни се бе грижил.

Три дни след като от Антонио и пикала нямаше никаква вест, фирмата за поддръжка на басейни се свърза с полицията. Автомобилът бе обявен за издирване и два часа по-късно открит на паркинга пред мола.

В моргата една негова колежка, притиснала торбичка лед към гърлото си, изгледа видеото с трупа и го разпозна по татуировките.

Щом Ханс-Петер Шнайдер научи от новините, че самоличността на Антонио е установена, му стана ясно, че не разполага с много време. Полицията всеки момент щеше да тръгне да обикаля клиентите на жертвата.

Ханс-Петер бе прекарал последните два дни в изчакване, наблюдаване и търсене на свежи попълнения. Беше загубил двама души, без да се брои Феликс. Оставаше му само Матео.

При сформиране на своите екипи той предпочиташе разнороден езиков и етнически състав. Смяташе, че това намалява вероятността от бунтове и заговори.

Откри първия кандидат в един бардак край Междущатска магистрала 95 — Фин Картър, взломаджия със солиден опит в работата с инструменти, когото познаваше отпреди. Фин леко подскочи при вида на Ханс-Петер, но току-що бе излязъл на свобода след петгодишен престой в щатския затвор в Райфорд и бе отворен за всякакви предложения. Вторият бе Флако Нунес, автотенекеджия и специалист в разфасоването на крадени коли от Имокали, с две присъди за домашно насилие. Флако бе работил като охрана в баровете на Ханс-Петер, преди здравните инспектори да ги затворят.

След като полицията не навести имението на Ескобар, работата започна отново. Картър се трудеше рамо до рамо с Флако, а Ханс-Петер Шнайдер ги наблюдаваше от стълбището на мазето. Бе закачил на ухото си обицата с готическия кръст на Антонио и смяташе, че тя му придава известен латиношик. Не спомена пред новите си служители нищо за вероятността от експлозиви. В крайна сметка Хесус спокойно можеше и да е излъгал.

В Маями Бийч не е възможно да имаш истинско мазе, защото нивата на подпочвените води са твърде високи. То веднага ще се наводни, а нищо чудно да срути и стените. За да остават над морското равнище при високи приливи и урагани, къщата и вътрешният двор на имението на Ескобар бяха издигната върху колони, а пространството отдолу запълнено с пръст. Така мазето, макар и подземно, оставаше сухо.

Картър и Флако вече бяха отстранили достатъчно от бетонната стена, за да разкрият цялата страна на сейфа, обърната към къщата. Тя имаше вградена врата, а върху нея бе изрисуван образът на Девата на Милосърдието от Ел Кобре, покровителка на Куба и на лодкарите. Вратата нямаше шифрова, нито каквато и да било друга ключалка, а само една малка дръжка, която не се въртеше.

Картър сложи ново кобалтово свредло в тежката си бормашина и покри режещия връх с черен оксид. За да получат нужното напрежение от 220 волта, трябваше да разпънат кабел надолу по стълбите чак от контакта зад кухненската печка.

Картър се прекръсти, преди да опре свредлото в гърдите на образа, и натисна спусъка. Получи се много шум и само тънка стружка метал.

При пронизителния вой на бормашината Ханс-Петер примигна с лишените си от ресници клепачи и размисли. В ума му прозвучаха думите на Хесус Виляреал: Девата има избухлив нрав.

Той викна на Картър да спре и излезе в градината, за да се обади по телефона. Трябваше да чака три минути, преди да му отговорят. Накрая отсреща се чу съскането на респиратора и тънкият глас на Хесус Виляреал от болницата в Баранкиля, Колумбия.

— Хесус, време е да заработиш парите, които ти изпратих — каза Ханс-Петер.

— Сеньор Шнайдер, време е да изпратиш остатъка от парите, които съм заработил — отвърна Хесус.

— Стигнах до блиндирана врата.

— Към която аз те насочих.

— Няма ключалка, нито шифър, само една малка дръжка. Да я отворя ли?

Кратка пауза, пъшкане, сетне тънкият глас прозвуча отново.

— Вратата е заключена.

— Да я насиля ли?

— Не и ако искаш да останеш на този свят.

— Тогава посъветвай ме, мой стари и добри приятелю Хесус.

— Пристигането на парите би освежило паметта ми.

— Времето е кратко, а опасността дебне отвсякъде — отвърна Шнайдер. — Ти искаш да обезпечиш своето семейство, аз — да опазя хората си. Заплахата за едното е заплаха и за другото. Достатъчно бистър ли е умът ти, за да следваш логиката ми?

— Умът ми е достатъчно бистър, за да броя пари. Не го увъртай, а ми плати каквото обеща, и то веднага. — Хесус трябваше да спре за няколко вдишвания кислород. — Иначе други може да се окажат по-щедри. А междувременно не те съветвам да обезпокояваш светата Дева на Милосърдието от Ел Кобре, добри ми приятелю сеньор Шнайдер.

Линията замлъкна.

Шнайдер бръкна зад кухненската печка и изтръгна щепсела от контакта. После слезе в мазето и каза на хората си:

— Налага се или да чакаме, или да изнесем сейфа цял. Това е доста голям къс стомана, Картър. Ще ни трябва място, където да работим необезпокоявано.

Обедните новини повториха репортажа със самоличността на Антонио и показаха на екрана телефонен номер за подаване на сигнали.

Шнайдер се обади на Клайд Хопър във Форт Лодърдейл. Хопър се занимаваше с морско строителство, а като доходен страничен бизнес събаряше исторически сгради в Маями, разчиствайки терени за предприемачите.

Един предприемач можеше да чака седмици и месеци наред, преди да получи разрешение да отреже старите дъбови дървета в някой имот и да събори постройката, представляваща историческа забележителност.

Булдозерът на Клайд Хопър бе способен за броени часове да я превърне в купчина развалини някой неделен следобед, докато строителният инспектор е у дома си, при съпругата и децата.

Булдозерът бе оборудван с чували за смет до седалката на шофьора, където се събираха гнезда и хралупи на всякакви пернати и други гадинки, които падаха заедно с дърветата.

След като опустошението бъдеше разкрито, историческото общество надаваше вой и предприемачът отнасяше глоба в размер примерно на 125 хиляди долара — същинска дреболия в сравнение с цената на чакането на официално разрешение, докато банките ти дишат във врата.

Но в случая Ханс-Петер се интересуваше не от булдозера на Хопър, а от неговия 50-тонен кран, монтиран върху баржа. По време на разговора той назова една сума. После назова втора сума и срещата бе уредена.

— Ще го извадим в неделя следобед — уведоми хората си, потящи се в мазето.

Баранкиля, Колумбия

Едно такси си проправи път до претъпкания тротоар пред клиника „Ангели на милосърдието“. Търговец с ръчна количка понечи да се разправя с шофьора за мястото, но щом видя монахинята на задната седалка, се прекръсти и отстъпи.

Сред мириса на дезинфектант на приземния етаж един свещеник придърпа завесите край леглото на измършавял мъж и започна да извършва малосвет. Лениви мухи кръжаха наоколо и се опитваха да кацнат върху светеното масло. Свещеникът зърна одеждите на преминаващата монахиня и я повика, за да ги пъди. Тя обаче не му обърна внимание, а продължи по пътя си, като раздаваше на децата дребни бонбони от преливащата си кошница и им отказваше по-едрите лакомства и плодовете.

Тя отнесе кошницата в една от самостоятелните стаи в края на коридора, където лежеше Хесус Виляреал. Той, доволен да види жена, сне кислородната маска и й се усмихна.

— Благодаря, сестро — рече с отпаднал глас. — Случайно да има бележка или нещо друго заедно с кошницата?

Тя отвърна на усмивката му, извади един плик и му го подаде. После размести предметите на нощното му шкафче и постави кошницата така, че да може да я достига. Миришеше на парфюм и тютюнев дим.

Представата за монахиня, пушеща тайно, се стори забавна на Хесус. Тя потупа болния по ръката и склони глава в молитва, а той целуна медальона на свети Дисмас, забоден върху възглавницата, и промълви:

— Dios se lo pague.²²

Пликът съдържаше чек за две хиляди долара.

По същото време пред болницата спря черният „Рейндж Роувър“ на дон Ернесто. Бодигардът Исидро Гомес слезе от предната пътническа седалка и отвори задната врата на шефа си.

Шофьорът на таксито зад тях разтвори брой на вестник „Ла Либертад“, за да скрие лицето си.

Вътре в палатата пациентите начаса познаха дон Ернесто и взеха да го поздравяват по име, докато крачеше сред тях, съпровождан от Гомес.

Монахинята вече си тръгваше, раздавайки бонбони. На минаване покрай дон Ернесто го погледна крадешком изпод забрадката си и сведе очи към пода. Дон Ернесто почука по отворената врата на стаята на Хесус.

— Bienvenido²³ — изхриптя Хесус през кислородната маска, сетне я махна, за да говори по-лесно. — Поласкан съм да те посрещна, без да бъда опипван.

— Нося ти новина, от която ще останеш във възторг. Готов ли си да я чуеш?

Хесус направи гостоприемен жест с измършавялата си ръка.

— Умирам от любопитство. Поне такава мисля, че беше диагнозата.

Дон Ернесто извади от джоба си документи и една снимка.

— Мога да дам на съпругата и сина ти къщата от тази снимка. Лупита вече я показа на твоята госпожа и сестра й. При цялото ми уважение, Хесус, балдъзата ти е доста труден характер.

— На мен ли го казваш? Питаш ли ме как съм я търпял толкова години?

— При все това дори тя остана впечатлена от къщата. А жена ти направо се влюби в нея. Намира я далеч по-приятна от тази на сестра си. Ето удостоверение от нотариус, че с документите за собственост всичко е наред. В добавка, ще осигуря на нея и сина ти достатъчна сума, за да поддържат къщата завинаги. Парите вече са в доверителна сметка. Ето банковото извлечение. В замяна искам да ми кажеш всичко: какво си отнесъл в Маями за Пабло и как мога да стигна до него.

— Методът е сложен.

— Хесус, не го увъртай. Вече си взел пари от Шнайдер за местоположението на сейфа, така че не се опитвай да го продадеш и на мен, защото го знам.

— Но ако го отвориш по погрешния начин, резултатът ще се чуе на километри. Ще ми трябват гаранции, че…

— Вярваш ли на адвоката си?

— Да вярвам на адвоката си? Разбира се, че не. Що за въпрос!

— Но поне на жена си трябва да вярваш — рече дон Ернесто и почука по вратата. Влезе съпругата на Хесус заедно с неговия син тийнейджър и балдъзата му — жена със суров вид, която пристъпваше като чапла и оглеждаше всичко с неодобрителен взор: двамата мъже, стаята и дори плодовете в кошницата, за които смяташе, че са натъркани с восък.

— Ще ви оставя да си поговорите. — Дон Ернесто излезе отвън на стълбите и изпуши почти цяла пурета в компанията на Гомес и своя шофьор, преди двете жени и синът на Хесус да излязат. Той свали шапка на дамите и се ръкува с момчето. Гомес ги съпроводи до чакаща кола.

Таксито още стоеше край бордюра с работещ двигател, а шофьорът бе скрит зад вестника. Гомес доближи и отмести вестника с показалец, за да види лицето му. Огледа и задната седалка, като поздрави седящата там монахиня. По радиото в купето звучеше тъжна бачата в изпълнение на Мончи и Александра. Шофьорът остана напълно неподвижен. Можеше да подуши миризмата на Гомес — смес от добър одеколон и оръжейна смазка. После телохранителят влезе обратно вътре заедно с Дон Ернесто.

В таксито монахинята запали цигара и извади мобилен телефон.

— Дай ми сеньор Шнайдер, приятелю. И по-живо!

Изминаха няколко секунди. Връзката бе лоша и в слушалката се чуваха пропуквания.

— Привет — каза тя. — Нашият човек се върна в болницата. Сега е заедно с голямата уста.

— Благодаря ти, Палома — отвърна Ханс-Петер Шнайдер. — Впрочем с Карла, за съжаление, нищо не се получи… Не, не, задръж парите, но ми изпрати друга. Може и рускиня.

Вътре в палатата един пациент с патерица се лепна за дон Ернесто и го задърпа за ръкава. Гомес щеше да го прогони, но шефът му го спря с думите, че всичко е наред.

Мъжът с просълзени очи взе да изрежда своите проблеми и понечи да покаже язвата на гърба си.

— Дай му малко пари — подхвърли донът на Гомес.

— Dios se lo pague — рече болният и се помъчи да целуне ръката на Ернесто.

В своята стая Хесус оглеждаше без особен апетит кошницата с плодове. Тя заемаше почти цялото му нощно шкафче. Изведнъж от нея долетя мексиканската мелодия „Дегуело“. Хесус се опита да надзърне вътре, но маркучите на системите му пречеха и няколко плода се търкулнаха на земята. Накрая с известен труд изрови мобилния телефон от дъното на кошницата.

— Ало?

— Хесус — прозвуча гласът на Ханс-Петер Шнайдер. — Имал си посетител. Каза ли му нещо? Да речем, информация, за която аз съм ти платил?

— Нищо, кълна се. Изпрати ми и останалите пари, а не само някакви жалки трохи, Ханс-Педро. Онова, което знам, може да спаси твоя живот и този на хората ти.

— Името ми е Ханс-Петер, а не Ханс-Педро. А за теб съм сеньор Шнайдер. Може също шефе или Ваше височество. ВЕЧЕ ТИ ПЛАТИХ. А сега ми кажи как да отворя сейфа.

— Трябва ви диаграма, su Eminencia Reverendisima²⁴. Вече съм я начертал. Просто сложете плик с обратен адрес в пакета с парите и ми ги пратете по DHL. Ще чакам до вдругиден, su Beatitud²⁵.

На 1735 километра разстояние очите на Шнайдер щяха да изхвръкнат от белезникавите му клепачи.

— Дон Ернесто е там при теб, нали? Присмивате ми се заедно. Дай ми да говоря с него! — В ъгълчетата на устата на Ханс-Петер се бе появила пяна. Със свободната си ръка той набираше друг номер.

— Не, самичък съм като всички нас. Изпрати ми парите, ти, pinche gilipollas²⁶… ти, PEPA PELONA²⁷, или ми се обади, щом топките ти подминат Марс.

Експлозията на телефона пръсна главата на Хесус из цялата стая и изби вратата навън към коридора. Ръката на дон Ернесто бе тъкмо на дръжката и една отломка цепна веждата му.

Дон Ернесто влезе в задименото помещение. Тялото още се гърчеше и бълваше пулсираща кръв. Парченце от черепа се бе лепнало за тавана и сега падна върху рамото на дона. Той го махна с длан. Изражението му бе скръбно, но спокойно. Капка кръв се търкулна надолу по бузата му като сълза. Той огледа нощното шкафче, но не откри нищо.

— Dios se lo pague — промълви.

Школата по танци „Алфредо“ в Баранкиля, Колумбия, бе разположена на улица с барове и ресторанти. На рекламата над входа бе изобразена двойка, танцуваща танго, макар тангото да не влизаше в програмата за обучение.

Тук се намираше централата на училището по джебчийство, кражби и грабежи, известно като „Десетте камбанки“. Прозвището идваше от теста, при който към дрехите на „жертвата“ се закачаха десет камбанки, за изпробване на техниката и ловкостта на пръстите. За да се повиши трудността, в джобовете понякога се поставяха рибарски куки или бръснарски ножчета.

На втория етаж имаше голям дансинг. Беше късно утро и през високите, отворени прозорци нахлуваше приятен ветрец заедно с шумовете от улицата долу.

Единият край на дансинга бе оборудван като закусвалня на летище, с дълга витрина, щанд за кафе и масички. Наоколо присъстваше около дузина младежи в ежедневно облекло. Това бяха ученици от шест различни държави от двете страни на Атлантика.

Инструкторът бе към четирийсетгодишен, с маратонки и вдигнати върху темето очила. Възприемаше се като хореограф и действително приличаше на такъв, стига ризата да скриеше затворническите му татуировки. Снимката му присъстваше в полицейските бюлетини за издирване на летищата по цял свят.

Екипите усвояваха трика с изцапването. Инструкторът ги наставляваше:

— При трика с изцапване трябва да набележите жертвата отрано. Когато доближава мястото за хранене, обърнете внимание в коя ръка носи предмета, който искате да вземете. Да речем, че е чанта с лаптоп в лявата му ръка. Съсредоточете се върху нея. Лявата ръка. Трябва да размажете горчицата или майонезата зад дясното му рамо, така че да може да достигне мястото само с лявата ръка. Обърнете внимание, дами, докато му посочвате лекето, веднага пъхнете салфетките в свободната му дясна ръка, за да не може просто да прехвърли чантата от една ръка в друга, преди да посегне да го бърше. Трябва да остави багажа на земята и да обърне глава на обратната страна, към изцапаното рамо. Отъркайте гърди в лакътя му, докато му помагате. Един по-твърд поддържащ сутиен ще спомогне усещането да премине през сакото. В този момент вашият партньор задига плячката. Ще останете учудени колко много хора изцапват погрешното рамо или закъсняват със салфетките. Онези, които допускат подобни грешки, после седят в малки стаички без прозорци на летищата, чакат някой да им внесе гаранцията и умират от желание да отскочат до тоалетната. И така, да започваме. Винсент и Карлита, вие сте първи. По местата! Ето я и жертвата. — Инструкторът прихлупи устата си с длан и започна носово да нарежда: — Моля пътниците за полет осемдесет и осем до Хюстън да се насочат към изход единайсет. Свързващ полет за Ларедо, Мидланд и Ел Пасо.

В своя офис под дансинга дон Ернесто Ибара чуваше възбудените гласове, тичащите крака, споровете. Карлита бе сбъркала и викаше: „Той посегна към другата страна, видях го!“.

В качеството си на ръководител на школата на „Десетте камбанки“ и на последващите криминални дейности на нейните випускници дон Ернесто пишеше трудно писмо до родителите на покойния Антонио, към което щеше да добави и чек. Мина му през ум, че чекът, макар и щедър, може да ги засегне. Надяваше се да е така. Ако бяха сърдити, докато харчеха парите, щеше да си спести устните съболезнования.

На вратата се почука и неговата секретарка внесе евтин телефон с предплатена карта. Държеше го със салфетка и дон Ернесто също го пое със салфетка.

— Ще ви се обадят след пет минути — каза тя. — Човек, когото познавате.

Комбито напусна Тампа след сутрешния час пик и се насочи по магистралата на изток към Маями.

Жената, Канди, се возеше отзад. Беше към трийсет и пет годишна, привлекателна, макар и леко повяхнала. Останалите трима бяха мъже около трийсетте — Виктор, Чоло и Пако, всичките елегантно облечени. Куриерът на бижутерия, когото бяха набелязали, щеше да се наложи да изчака.

— Няма да ни избяга, ще го настигнем в Лос Анджелис — каза Виктор.

— След като вече знаем по какво си пада — додаде Пако, наблюдавайки жадно как Канди си слага червило. Канди му хвърли отвратен поглед и внимателно прибра червилото в малкото джобче на чантата си, където нямаше да се пъха спусковата скоба на пистолета.

Складът в западен Маями бе огромна сграда, бледозелена на цвят и без прозорци. За Пако, който се опитваше да пише песни, приличаше на кланица.

— Складовете — заяви поетично — са кланици на мечтите.

Канди остана да чака в колата, докато Виктор, Пако и Чоло влязоха вътре.

— Ще те наричам Бъд — рече Виктор на човека, който ги посрещна, след като онзи не им се представи. Показа му една монета в дланта си и Бъд ги поведе по сумрачен коридор с врати от двете страни. Въздухът миришеше на потни обувки и старо, захабено постелно бельо. Миризмата на пропаднали планове — на мебели след развод, на ненужни детски столчета. Пако леко потрепери.

Вместо тавани отделните клетки за съхранение имаха гъста телена мрежа, през която прозираше покривът. Бъд спря пред една врата и ги изгледа изчаквателно, докато Виктор не извади две пачки банкноти, пристегнати с ластик.

— Половината сега, половината после — каза, като му подаде едната. — Покажи ми нещо.

Клетката съдържаше пиано, бар на колелца и един заключен шкаф със солидна конструкция. Бъд повдигна седалката на столчето пред пианото и извади ключ измежду страниците на лежащата там партитура.

— Провери коридора — каза на Пако.

— Чисто е.

Бъд отключи шкафа и измъкна оттам два картечни пистолета МАС-10, един автомат АК-47, една карабина AR-15 и къса пушка-помпа.

— Има ли автоматичен режим? — попита Виктор за карабината.

— Да.

— И гарантираш, че всички са чисти и непроследими?

— Можеш да си заложиш задника.

— Не, Бъд, бих заложил твоя.

Бъд постави оръжията в калъфи от акордеон и бас саксофон заедно със заредени пълнители и заглушители.

— Най-сетне инструменти, на които можеш да свириш — подхвърли Виктор на Пако.

Следобеда отидоха да пазаруват в мола в Маями, а Канди отдели време да си боядиса косата.

Кари, която имаше опит в скърбенето, гледаше да бъде постоянно заета. В деня след като изгориха главата на Антонио, се нае заедно с братовчедка си Джулиета да осигури кетъринга за екскурзията с корабче от лечебницата „Пеликан Харбър“ до птичата колония на Бърд Кий — ежемесечен източник на приходи и за двете. Каква храна е подходяща за туристите? Такава, която може да се яде с пръсти и не капе.

Емпанади, дребни сандвичи, хапки на клечка. Половинки авокадо с пълнеж от севиче с морски дарове, стига бюджетът да позволява. Също безалкохолни, ром, водка и бира.

Бяха пробвали да поднасят ребърца, но цялата палуба се бе омазала с барбекю сос и после трябваше да я чистят. Паленето на огън на борда бе забранено, но можеха да ползват електрически грил, а емпанадите и задушените блюда подгряваха в стерилизатора от клиниката.

Корабчето бе доста голямо, с открита палуба, тента и тоалетна на кърмата. Пейки за сядане опасваха бордовете. Имаше четирийсет спасителни жилетки. За обиколката се бяха записали към трийсет души, повечето местни жители и техни гости. Всички те трябваше да останат доволни, че са си дали парите. Целта бе да се насърчи подкрепата за лечебницата „Пеликан Харбър“, която се издържаше изцяло от дарения. Маршрутът включваше обиколка на местата за гнездене на Бърд Кий, а после, щом се спуснеше мрак, продължаваше малко нагоре по течението на река Маями, откъдето се разкриваше великолепна гледка към небостъргачите. Тази вечер щяха да поспират да видят и фойерверките при Бейфронт Парк.

Домакин на вечерта бе доктор Лилибет Бланко, ветеринар и директор на лечебницата. Тя бе пристигнала от Куба в Щатите сама, на седемгодишна възраст, в рамките на операция „Педро Пан“²⁹.

Доктор Бланко често позволяваше на Кари да й помага в грижите за животните. Тя изглеждаше различна тази вечер, облечена в черен костюм с панталон и с перлена огърлица на шията. С нея бе и съпругът й, който държеше корт за джай-алай.

Тя поздрави гостите с няколко думи и корабчето потегли на юг. Бърд Кий всъщност представляваше два слепени, обрасли острова — един естествен и един изкуствено създаден, с обща площ около шестнайсет декара. Понеже бяха частна собственост, за поддръжката им не се отделяха държавни средства.

Птиците вече се прибираха към домовете си — цели ята ибиси, бели чапли, пеликани и орли рибари, а перата им улавяха отблясъците на слънцето на фона на смрачаващото се източно небе.

Във всяка от тези обиколки се стараеха да включат по едно освобождаване на птица, завръщаща се към своето местообитание, след като е била излекувана. Така подчертаваха мисията на лечебницата и стимулираха даренията.

Тази вечер носеха млада нощна чапла. Клетката й бе покрита с хавлия, за да кротува и да не се стряска от обстановката.

Още като едро, пухкаво пиле тя бе издухана от гнездото си по време на урагана „Ирма“ и бе получила изваждане на ставата на крилото. Сега, възстановена и укрепнала във волиерата на лечебницата, бе готова да започне самостоятелен живот.

Капитанът навлезе в плитчините, доближавайки колкото бе възможно Бърд Кий.

Кари отнесе клетката на кърмата и я постави върху перилата.

Един популярен телевизионен синоптик, заснеман от камерата на своя екип, произнесе кратка реч за опазването на околната среда, докато Кари крепеше клетката, стоейки извън кадър. После тя махна хавлията и отвори вратичката. Птицата обаче бе застанала с гръб и единственото, което публиката виждаше, бе опашката й. Синоптикът се зачуди какво да прави.

— Побутнете я по опашката и тя ще се обърне — подсказа му Кари.

Чаплата още не се бе отърсила напълно от младежкия пух. Усещайки чуждия допир по опашните си пера, тя рязко се извъртя и подаде глава през вратичката. Щом видя събратята си, кръжащи над Бърд Кий, без колебание излезе навън и се стрелна като ракета, за да се присъедини към тях.

Духът на Кари се извиси заедно с нея и чувството продължи, докато вече не можеше да различи силуета й сред останалите.

Корабчето направи кръг около малкия остров и се насочи на юг към Бейфронт Парк за предстоящите фойерверки.

Доста от пътниците носеха бинокли. Един от тях разговаряше с капитана и му сочеше нещо.

Кари остави подноса със сандвичи, който носеше, и помоли капитана да й услужи със своя бинокъл.

На острова един орел-рибар висеше с главата надолу от рибарска корда, заплетена в надвисналите над водата клони. На кукичката до него още се виждаше изсъхналата риба. Орелът пляскаше безсилно с едното си крило. Човката му бе отворена и от нея, на фона на лилавото небце, висеше малкият, черен език. Ноктестите му пръсти се свиваха и разпускаха.

Пътниците се скупчиха край перилата.

— Виж го само какви нокти има, копелето!

— Явно се е опитвал да открадне нечия риба.

— Е, сега вече няма да краде.

— Няма ли начин да му помогнем?

Водата бе прекалено плитка, за да доближат повече с корабчето. От брега на острова ги деляха не повече от петдесет метра — достатъчно близо, за да видят гъстата мангрова растителност и боклуците, осеяли почвата.

Боклукът бе едновременно благословия и проклятие за Бърд Кий. Той държеше любителите на пикниците надалеч, но понякога се превръщаше в капан за дивите му обитатели.

Кари наблюдаваше орела през бинокъла — неговите свирепи, устремени към небето очи и ноктите, ловящи въздуха. Останалите птици кръжаха над главите им. Ярка редица ибиси започна да се спуска за своята нощувка сред дърветата.

Кари бе като хипнотизирана от гледката на пленения орел. Завързан. Децата във водата, завързани. С ръце, пристегнати зад гърбовете, можеха само да се притискат едно в друго. Да опират глави, докато предпазителите на пушките щракаха, готвейки се за разпокъсания залп. Застреляни и носещи се по водата, отплаващи сред ален воал от кръв.

— Аз ще отида — каза тя на капитана. — Ако само ме изчакате, ще го освободя.

Той погледна часовника си.

— Ще закъснеем за фойерверките. Защо не пратите някого с лодка от лечебницата?

— В лечебницата няма никой. Ще стане чак утре.

Доброволците понякога отскачаха до острова да освобождават заплетени птици, но нямаше редовен график. А и мнозина щяха да се боят от орела.

— Кари, имаш задачи на борда.

— Тогава ме оставете тук и ме вземете на връщане. Моля ви, капитане. Джулиета ще се справи със сервирането на храната.

Капитанът видя по лицето й, че ще го стори така или иначе. Не искаше да я поставя в положение на пряко неподчинение, защото това щеше да означава край на работата й тук. Обърна се и погледна през рамо към доктор Бланко. Тя му кимна.

— Добре, но побързай. Ако отнеме повече от двайсет минути, ще повикам бреговата охрана да те вземе.

Водата край корабчето бе доста бистра, около метър и двайсет дълбока. Надипленото пясъчно дъно бе покрито с водорасли, потрепващи от лекото течение.

Капитанът отвори сандъчето с инструменти.

— Вземи каквото ти е нужно.

Кари взе чифт клещи и ролка изолирбанд. Слава богу, имаше и ръкавици, предназначени за работа по двигателя, когато беше горещ. А също аптечка, макар и оскъдна — бинт, пакет марля, лейкопласт и тубичка мехлем за рани.

Тя сложи инструментите и комплекта за първа помощ в хладилна чанта заедно с плажната хавлия на един от пътниците. Свали си престилката и надяна спасителна жилетка. После, без да сваля обувките си, скочи заднешком от борда.

Температурата на водата беше около двайсет и четири градуса, но й се стори по-студена, когато проникна под дрехите й. Краката й стъпиха на дъното, водораслите загъделичкаха глезените й. Корабчето, поклащащо се до нея, изглеждаше много високо.

Капитанът й подаде хладилната чанта. Капакът бе привързан с връв, за да не се отваря.

От това ниво мангровите растения също изглеждаха огромни, като многокраки чудовища, катерещи се от солената вода към острова.

Дъното на залива Бискейн бе прорязано като с канавки от улеи, издълбани от постоянното минаване на лодките. Кари трябваше да преплува една такава дълбочина, тикайки хладилната чанта пред себе си, доволна, че поне маратонките й са завързани здраво.

Отново плитчина. Тя повлече чантата след себе си, а после я вдигна и закрачи странично, търсейки път през гъстите, заплетени растения.

Вече се намираше под клоните на дърветата и изгуби представа за мястото на птицата. Погледна към корабчето и капитанът й махна наляво. Придвижването не беше лесно. Земята бе покрита с отпадъци — пластмасови бутилки, туби, скъсани рибарски влакна, детско столче, автомобилна седалка, побеляла от засъхналата сол, велосипедна гума, надуваем дюшек. Едни бяха донесени от прилива, други — от недалечното устие на река Литъл Ривър.

Докато крачеше сред гъсталака, усещането бе почти като в миналия й живот. С тази разлика, че тук поне нямаше части от трупове.

Птицата висеше от един клон на около метър и половина височина. Ноктестите й крака бяха омотани в дебело флуорокарбоново влакно и тя се въртеше полека надолу с главата, пляскайки вяло с едното си крило. Клюнът бе отворен, а малкият, черен език се подаваше от бледолилавата му вътрешност. Рибата, уловена на кукичката, бе съсухрена, с хлътнали очи. По мириса, носещ се от нея, можеше да се съди, че виси тук от няколко дни.

Кари доближи доколкото бе възможно, без да попада в обсега на човката. Събра купчинка клонки и листа под птицата и застла отгоре хавлията. После се пресегна, омота влакното около двата пръста на едната си ръка, а с другата опита да го пререже с клещите. Те обаче само го дъвчеха, без да успеят да го прекъснат. Тогава тя извади сгъваемия нож от джоба си и без да свежда поглед към него, го отвори с палец.

Острието, наточено като бръснач, преряза влакното и орелът-рибар, макар и тежащ само килограм и половина, я накара да напрегне ръка. Движещото се крило я запляска през краката. Тя го отпусна върху хавлията и го загърна хлабаво в нея. Ноктите му се впиха в плата.

Докато го мушкаше в хладилната чанта, той нададе пронизителен писък. Тя притвори капака и закрачи през гъсталака към водата. Държеше товара си високо над главата, за да вижда къде стъпва. Докато газеше обратно към корабчето, побутваше чантата пред себе си, като внимаваше да не я прекатури.

Един морски скат, подплашен от приближаването й, се надигна от дъното и отплава встрани. Недалеч от нея премина стадо морски свине и тя дочу пъхтенето им през виковете, носещи се от борда. Джулиета вече също бе слязла от корабчето и идваше насреща й. Един германски турист, виждайки две млади дами във водата, събу панталона си и в пристъп на кавалерство скочи по долни гащи във водата, за да им помогне. Той бе достатъчно висок, за да постави чантата върху страничните перила.

Сред рехави аплодисменти отнесоха птицата върху тезгяха на бара.

— Е, Кари — попита доктор Бланко, — какво би направила сега? Имам предвид, ако не бях тук. — Тя сръчка шеговито съпруга си.

— Орелът е силно дехидриран — отвърна тя. — Ще го напоя, обездвижа и ще го държа на топло и тъмно, докато не стигнем лечебницата.

— Захващай се тогава — рече докторката и зае място, откъдето можеше да я наблюдава.

Без да снема хавлията, Кари улови краката на птицата с едната си ръка. После, с помощта на Джулиета, направи обездвижваща превръзка на раненото крило. Докато корабчето се насочваше на юг, тя взе една сламка от бара, намаза я с мазнина и като отвори човката, я напъха в хранопровода.

— Не го ли боли? — попита някой.

Кари не отговори. Взе очилата на един от туристите, за да предпази очите си, и като наведе глава, започна да вкарва вода от устата си в гърлото на птицата. Горещият, вонящ на риба дъх я лъхаше в лицето, а огромният, златистият ирис на окото сякаш щеше да я погълне.

После сложиха орела в клетката, с която бяха донесли излекуваната нощна чапла.

— Не мога да съчувствам на една хищна птица. Те само убиват, за да ядат. Виж, ако беше някое кученце… — разсъждаваше някаква жена.

— Това в чинията ви пилешко крилце ли е? — попита я доктор Бланко. После отиде при Кари, която бършеше бара и се мъчеше да се отърве от услугите на германския турист. Той изгаряше от желание да й помогне както с чистенето, така и с всичко останало, което тя му разреши.

— Кари, мини през офиса ми в понеделник. Мъжът казва, че и без това плаща на един куп адвокати. Нека видим дали не могат да направят нещо относно молбата ти за убежище. Според него няколко фотографии на ръцете ти биха подкрепили тезата за „основателен страх“.

Щом Кари осъзна, че телевизионният екип я снима, извърна лице и отказа да бъде интервюирана.

По време на вечерните новини Ханс-Петер разпозна белязаните й ръце. Според него тя съвсем не се нуждаеше и от двете. Малко очарователна асиметрия щеше да я направи далеч по-привлекателна. Той отвори скицника си и взе да рисува.

Хаитянският товарен кораб „Жези Леве“ бе вързан за пристана на шест километра нагоре по течението на река Маями. Вахтеният виждаше пред себе си железопътния мост, преминаващ като неонова дъга над водата. До себе си имаше няколко порно списания и пушка-помпа с къса, но легална цев — точно 46 сантиметра. Около врата си носеше оранжево шалче. Беше пунктуален мъж и в подготовка за предстоящата задача бе изял два плода авокадо за обяд.

Флако, човекът на Ханс-Петер, бе редом с него, въоръжен с карабина AR-15 и със затъкнат в колана пистолет. С падането на здрача двамата наблюдаваха как крайбрежието на реката постепенно се озарява от електрически светлини.

От ресторантите се носеше музика. Флако различи песента „Травесурас“ на Ники Джам и си представи как момичетата танцуват, а гърдите им се поклащат в ритъма — първо насам, после натам. Същото свиреха и в клуб „Чика“, когато се запозна с момичето със синя птица, татуирана на гърдата. Двамата отидоха в колата, смръкнаха по една доза, а после се натискаха, целуваха и… Ех, защо не седеше сега с някоя яка мацка в крайбрежен ресторант, вместо да кисне тук и да слуша как този миризливец час по час пърди.

Долу, в занемарената каюткомпания на „Жези Леве“, Ханс-Петер Шнайдер разговаряше с Клайд Хопър от Форт Лодърдейл и с помощник-капитана на кораба, млад хаитянец с нашивки на ризата. Помощник-капитанът повика боцмана Томи, който отговаряше за подемните устройства. Томи обичаше да го наричат „боцмана“, защото на ямайски диалект думата звучеше като „надървения“.

Самият капитан беше на брега, благоразумно дистанциран от случващото се. Другият човек на Ханс-Петер, Матео, вардеше входа на каюткомпанията с пушка в ръка.

— Къде е Феликс? — поинтересува се Хопър.

— Вадят сливиците на детето му — отвърна Шнайдер. — Жена му настоя той да ги придружи в болницата.

Върху масата бяха разгънати чертежи на къщата на Ескобар заедно със снимките на входа на пещерата откъм морето, взети от камерата на Антонио.

Хопър, от своя страна, бе донесъл фотографии на оборудването си.

— Ето това е хидравличното рамо, със захващаща челюст в края. А на баржата имаме петдесеттонна лебедка. Ще го изтеглим без проблем.

— Ще действаме при прилив, нали?

— Да, всичко ще стане по време на прилива. Сигурен ли си, че не искаш просто да го метнем на кораба с крана?

— Искам да направиш точно каквото ти казах. Сложи го на малката баржа, покрий го с товарна мрежа и го докарай тук. — Шнайдер се обърна към помощник-капитана на „Жези Леве“. — А ти ще си готов с подемното устройство. Покажи ми къде ще го поставиш.

Всички отидоха в трюма на кораба.

— Ето тук — посочи младият хаитянец. — Ще го спуснем през главния люк и ще го покрием с велосипеди. А горе на палубата ще замаскираме люка с още велосипеди.

Отвън вахтеният забеляза фургона за закуски, напредващ бавно по пътя край реката. Клаксонът му изсвири „Ла Кукарача“. Мъжът се улови за корема и изпусна колосална авокадена пръдня.

— Трябва да отскоча до кенефа. Ей сега се връщам — изпъшка и остави Флако сам на мостика, с разпилените му романтични блянове, да маха с длан пред носа си.

Канди доближи кея, паркира и слезе от фургона. Носеше шорти и риза, завързана на корема. Изглеждаше доста секси.

— Ей — викна на Флако. — Имам горещи емпанади.

— Не се и съмнявам — измърмори той под носа си.

— Долар и половина парчето. Екипажът там ли е? Сигурно са гладни. Само по долар и петдесет. Имам и студена биричка. Може и мен да почерпите една.

Тя изчака секунда, сетне сви рамене и тръгна да се прибира в кабината.

— Как така купуваш бира сама от себе си? — Флако вече се спускаше от борда към пристана.

— С ваши пари, надявам се — отвърна Канди. Можеше да забележи издутината от пистолета под блузата му, но пушката бе останала на кораба.

Тя отвори задната врата на фургона. Вътре нямаше кой знае какво — две стиропорени кутии, едната с горещи емпанади, а другата със студена бира, голяма кутия лед и един газов котлон.

Канди отвори бутилка бира и я подаде на Флако.

— Защо не поседнеш? Аз ти ще донеса да хапнеш. — И като преметна дамската си чанта през рамо, се залови да вади храната.

Седнаха редом на пейката на пристана, с гръб към кораба.

— Не са лоши, нали? — потупа го тя по бедрото.

— Клаксонът ти свири „Ла Кукарача“ — отвърна той с пълна уста. — Забавно е.

Така бе извил врат да наднича в деколтето й, че му бе трудно да преглъща. Зад тях Виктор, Чоло и Пако се промъкваха по подвижното мостче към палубата.

— Много си красива — каза Флако. — Какво друго продаваш? Може да влезем във фургона, ако искаш.

По реката преминаваше лодка. Канди я изчака да се отдалечи, сетне се огледа. Наблизо нямаше друг трафик.

— Ще ти дам доза кокаин и стотачка отгоре. — Той й показа банкнотата.

Канди натисна бутона за заключване на дистанционното и габаритите на фургона присветнаха.

Във вътрешността на кораба отекнаха откосите на двата МАС-10, а илюминаторите се озариха от отблясъци.

Канди стреля два пъти в ребрата на Флако през чантата си. После притисна револвера под мишницата му и натисна спусъка още два пъти.

Погледна го в лицето и видя, че е свършил. Прибра стоте долара в джоба си и изхвърли в реката бутилките и полуизядената емпанада заедно със салфетката.

Някаква риба бързо я доближи, привлечена от месната плънка. Музиката от ресторантите се носеше приглушено над водата. В тишината една ламантина излезе да подиша заедно с малкото си.

Вътре в кораба Хопър, помощник-капитанът и боцманът Томи бяха мъртви. От Матео нямаше и следа.

Ханс-Петер Шнайдер лежеше под масата, с кръв по главата. Виктор стреля отново по него и куршумите надупчиха сакото и ризата му, вдигайки облачета прах. Книжата все още бяха на плота. Чоло посегна към портфейла на Шнайдер.

— Живо! — викна му Виктор. — Да се омитаме оттук!

Виктор и Пако се затичаха по предната стълба нагоре към палубата. Чоло се забави, за да смъкне и часовника на Шнайдер. Тъкмо го откопчаваше, когато Шнайдер го простреля. После скочи на крака и хукна към задната стълба. Виктор и Пако откриха огън по него. Писнаха рикошети, но Шнайдер успя да се добере до палубата. Там се преметна през перилата и скочи в реката. Виктор и Пако стреляха подире му, докато не изчезна под водата. После слязоха отново в каюткомпанията. Виктор провери пулса на шията на Чоло.

— Мъртъв е — каза. — Вземи му документите.

Те затичаха по подвижното мостче надолу към пристана и хвърлиха картечните пистолети в голямата кутия за лед.

В същото време Матео изчезваше с колата на Шнайдер.

— Книжата — каза Канди. — Къде са книжата?

Тя бе прибрала изстреляните гилзи в чантата си и зареждаше гнездата с нови патрони.

— Мамка му, вярно — плесна се по челото Пако.

— По дяволите, трябва да ги вземем. Сигурни ли сте, че Чоло е мъртъв?

— Да не мислиш, че бихме го зарязали иначе? — сопна се Виктор.

— Да вървим. — Канди щракна барабана на револвера.

Вътре в кораба натъпкаха чертежите и снимките в нейната чанта. Оцъклените очи на Чоло гледаха към тавана. Те не му обърнаха повече внимание.

Щом се върнаха на кея, Пако се качи в комбито, паркирано по-нагоре по пътя, а Канди и Виктор подкараха с пълна газ фургона за закуски. В далечината вече звучаха полицейски сирени.

Долу в реката рибата усети приближаващия влак. Докато той минаваше по моста, вибрациите събориха в реката цял куп буболечки. Буквално я наръсиха с тях. Рибата се спусна да ги събира, описвайки кръгове по гладката водна повърхност.

Канди шофираше фургона за закуски. Пред тях вече се виждаха светлините на летището.

— На кой паркинг трябваше да го оставим? — попита високо тя, за да надвика рева на ниско прелитащия самолет.

— На терминал, Д“, точно срещу международните заминаващи. Нашият полет е след четирийсет минути.

Наближаваха железопътен прелез. Точно пред тях бариерата се спусна и се включи сигнализацията.

— Мамка му! — изруга Канди и спря. Докато изчакваше точещия се товарен влак, обърна огледалото, за да си оправи грима. Лицето й се пръсна от автоматичния огън, долетял откъм каросерията. Виктор, също прострелян, се килна встрани, а тя се стовари върху клаксона на волана, свирейки, Да Кукарача“ отново и отново на фона на трополенето на влака и звъна на прелеза. Кракът й отпусна спирачката и фургонът полека запъпли напред.

Задната врата се отвори и отвътре изпълзя окървавеният Ханс-Петер Шнайдер, с бронежилетка, едва прикрита от разпокъсаните парцали на ризата му. В ръката си държеше картечен пистолет. Отзад доближи таксиметров автомобил. Шофьорът се опита да обърне и да избяга, но Шнайдер го застреля през страничния прозорец и извлече тялото му на земята. После седна на неговото място и пусна кратък откос към газовата бутилка във фургона. Разнесе се взрив, от който таксито се разклати. Ханс-Петер направи обратен завой и се отдалечи.

Той включи брояча, за да не го безпокоят пътници. Радиото работеше тихо. Бе стрелял през отворения шофьорски прозорец, но по пътническото стъкло отдясно имаше дупки, затова го свали докрай. Седалката и кормилото бяха лепкави и покрити с парченца кост.

Колата вероятно нямаше предавател за връзка с полицията, но от таксиметровата компания можеха да следят местоположението му по сателит. Скоро щяха да я обявят за издирване. Той бе мокър, окървавен и със съдрана риза. Докато шофираше, взе да си тананика под носа, като от време на време възкликваше:

— Jawohl!³⁰

Скоро наближи автобусна спирка. На пейката дремеше възрастен мъж със сламена шапка и риза с къси ръкави на цветя. До краката му имаше голяма бутилка бира, скрита в хартиен плик.

— Ей, ти! — подвикна му Шнайдер, като държеше пистолета долепен до бедрото си.

Мъжът неохотно отвори очи.

— Слушай, ще ти платя сто долара за ризата.

— Коя риза?

— Тази, дето ти е на гърба. Ела тук.

Шнайдер се наведе към пътническия прозорец и му показа банкнотата. Старецът се изправи, доближи с накуцване колата и го изгледа с възпалени, гуреливи очи.

— Ще ти я дам за двеста и петдесет.

— Събличай я или ще ти пръсна скапания мозък! — Шнайдер вдигна картечния пистолет и го насочи към него. В ъгълчетата на устата му имаше пяна. Хрумна му, че не може да застреля стареца, без да съсипе ризата. — От друга страна, сто долара също е добра цена — рече онзи, като свали ризата и му я подаде през прозореца, свита на топка. — Имам и почти нов панталон, ако те интересува — додаде, измъквайки банкнотата измежду пръстите му. След като не получи отговор, се върна на пейката само по панталони и потник и отпи дълга глътка.

Шнайдер спря таксито на най-близката станция на метрото и звънна на Матео.

— Отпраших с твоята кола — каза Матео. — Съжалявам, помислих, че са те очистили.

Ханс-Петер уви пистолета в една от стелките на колата и го пъхна под мишница, докато чакаше Матео да дойде да го вземе.

Ханс-Петер вече лежеше в леглото си, чист и подсушен. Кръвта бе излязла от дрехите му, продължаващи да се въргалят на пода в банята.

В търсене на място, където да сложи съзнанието си да спи, той бродеше през все по-стари и по-стари стаи на паметта си, докато не стигна до фризерното помещение от своята младост в Парагвай.

Родителите му бяха вътре и той чуваше гласовете им. Те не можеха да излязат, защото през дръжката на вратата бе прокарана верига. Ханс бе направил отличен възел, точно както баща му го бе учил — с тръскане, докато звената на веригата не се заклинят едно в друго.

Легнал в своето легло в Маями, Ханс-Петер озвучаваше образите, тълпящи се по тавана. Чертите на лицето му се кривяха, а от гърлото му излизаха гласовете на неговите родители.

Ханс-Петер постави длан върху устата си, за да приглуши звуците, и продължи да повтаря чутото през вратата преди толкова години, молбите, продължили цялата нощ.

— Пуф-пуф-пуф — възпроизведе той шума от маркуча, който бе прокарал от ауспуха на колата до отдушника на фризера.

Когато след четири денонощия отвори вратата, родителите му бяха седнали редом, но не прегърнати, вперили в него замръзнали, проблясващи очи. Той размаха брадвата и те се разпаднаха на късове.

Късовете спряха да подскачат. Образите застинаха, подобно на стенопис, върху тавана над топлото легло на Ханс-Петер в Маями.

Той се обърна настрани и заспа като котарак в кланица.

Господин Имран пристигна пред жилището на Ханс-Петер малко след единайсет вечерта. Той се возеше на най-задния ред седалки на един бус. Средният ред седалки бе махнат и там на пода лежеше купчина, увита в одеяло. Щом бусът спря, купчината леко помръдна.

Господин Имран пазаруваше за своя изключително богат работодател, господин Гние от Мавритания, когото Ханс-Петер никога не бе виждал.

Шофьорът слезе и отвори плъзгащата се врата за господин Имран. Шофьорът бе едър, безразличен мъж със смачкани уши. Ханс-Петер забеляза, че носи протектори за стрелба с лък под ръкавите и на двете си ръце. Ханс-Петер не се приближи твърде много до буса. Нито до господин Имран, защото знаеше, че той обича да хапе и невинаги е способен да се сдържа.

В джоба си Ханс-Петер държеше тейзър.

— Нещо против да запаля електронна цигара? — попита господин Имран?

— Не, заповядайте.

Господин Имран запуши някаква парфюмирана смес. Машината за водна кремация се поклащаше и бълбукаше кротко, обливайки тялото на Карла с разтвор на сода каустик.

Ханс-Петер носеше нейните обеци и медальонче с портрета на баща й. Представяше си, че вътре е неговият баща, а медальончето е пълно с въглероден окис.

Господин Имран и Ханс-Петер наблюдаваха няколко минути безмълвно машината като мъже, погълнати от футболен мач. Ханс-Петер бе добавил в разтвора малко флуоресцентна боя и при всяко килване на една страна черепът и останките от лицето на Карла се появяваха леко искрящи.

Оттенъкът е много сполучлив — изкоментира гостът.

Очите на двамата се срещнаха и всеки си мислеше колко ще е забавно, ако разтвори другия жив.

— Жива ли беше, когато я поставихте вътре? — попита с поверителен тон господин Имран.

— Не, за съжаление. Получи фатална контузия, докато се опитваше да избяга посред нощ. Но ви уверявам, че дори и мъртви се движат по много интересен начин, щом температурата се повиши.

— Смятате ли, че бихте могли да инсталирате подобно оборудване за господин Гние и да демонстрирате действието му върху обект в съзнание?

— Да.

— Разбирам, че сега имате нещо за мен?

Ханс-Петер му подаде голяма кожена папка, щампована с мотив на цветя. Тя съдържаше фотографии на Кари Мора, правени с телеобектив по време на работата й в къщата и градината на Ескобар, както и някои скицирани идеи на Ханс-Петер.

— Хм — кимна доволно господин Имран. — Да, господин Гние остана впечатлен от снимките и благодари, задето му ги изпратихте. Наистина забележително. Как е получила белезите?

— Не знам. Вероятно сама ще ви каже в хода на работата… Разбирам, че ще поработите по нея, нали?

— О, да. Надявам се лично да присъствам и да чуя разговора. Разговорите винаги са най-интересната част. — Господин Имран се усмихна, разкривайки зъбите си. Те бяха закривени назад като на плъх, но цветът им повече наподобяваше ръждивооранжевия оттенък, който придобиват зъбите на бобъра поради високата концентрация на желязо в дентина. В ъгълчетата на устата му имаше тъмни петна.

— Основните модификации ще трябва да бъдат извършени при вас, господин Имран, защото след тях тя ще бъде трудно подвижна. Това не е така просто — както да прекараш бъбрек през летището.

— Разбира се, а и господин Гние изрично държи да участва във всяка от фазите на проекта. Трябва ли да опресни испанския си за целта?

— Няма да навреди, макар че нейният английски е перфектен. Но щом ножът опре до кокала, вероятно ще се върне към майчиния си език. Повечето го правят.

— Господин Гние би желал да прибегне до услугите на Карън Кийф за няколко татуировки с образа на своята майка. Иска да бъдат направени върху обекта, след като работата бъде приключена и местата заздравеят.

— За съжаление, в момента Карън излежава затворническа присъда. Остава й още около година.

— Е, това може да изчака. Все пак рожденият ден на Майка Гние ще настъпва веднъж годишно, додето свят светува. Карън ще има ли възможност да пътува, след като я освободят?

— Да, углавните престъпления не те лишават от това право, стига да не дължиш глоби.

— Господин Гние е голям ценител на нейните портретни сенки и полутонове.

— Карън е истински майстор — съгласи се Ханс-Петер.

— Дали ще е от полза, ако я снабдим със снимки на Майка Гние, които да изучава през оставащите дни от присъдата си?

— Ще я попитам.

— А кога ще можете да доставите въпросната госпожица..

— Мора. Името й е Кари Мора. Зависи кога господин Гние ще изпрати яхтата си насам. Впрочем, вероятно ще имам и още нещо за превозване. Не обемисто, но тежко.

— Ще трябва да й интубираме някои вещества. Не пречи да започнем още по време на плаването. — Господин Имран направи една-две бележки в подвързаното си с кожа от змиорка тефтерче.

Машината за водна кремация започна ритмично да подрънква, клатейки останките от Карла.

— Това, което чувате, са металните бикини — поясни Ханс-Петер. — Щом плътта се разяде, започват да се удрят в костите.

— Ще поръчаме едни — рече господин Имран. — Лесно ли се нагласят по размер?

— О, да. Допълнителните брънки вървят с тях безплатно.

Мога ли да видя бъбреците?

Ханс-Петер извади бъбреците на Карла от хладилника. Господин Имран побутна с показалец найлоновата опаковка, плаваща сред кишата от лед и вода.

— Уретерите и на двата ми се виждат малко къси.

— Господин Имран, те ще отидат долу в таза, на два пръста от пикочния мехур. Трансплантациите от години се правят така. Осъвременете си познанията. Уретерите са предостатъчни.

Посетителят се сбогува и си тръгна с накиснатите във физиологичен разтвор бъбреци. Като разсъди, че приемникът може да живее и с един, а при два разреза няма как да усети разликата, изяде единия, докато пътуваше в колата.

— Pré-salé!³¹ — повдигна с наслада вежди.

„Оро дел Мар“ беше малка фабрика за консервиране на рибни продукти в Баранкиля, Колумбия. Автомобилът на дон Ернесто, „Линкълн“, модел 1963 г., с панти в задната част на вратите, бе паркиран редом с очуканите пикапи на рибарите.

На заседателната маса на горния етаж дон Ернесто разговаряше с Дж. Б. Кларк от Хюстън, Тексас, и управителя на фабриката сеньор Валдес. Донът уреждаше стартирането на нов бизнес. На масата имаше две чинии охлюви и бутилка вино.

Гомес, който трудно се побираше в стола, седеше така, че да наблюдава вратата, и си вееше с шапка. В допълнение към ролята на бодигард, дон Ернесто му позволяваше да дава и по някой съвет.

Кларк, който бе рекламен специалист, разтвори папката си.

— Разбирам, че искате послание, вдъхващо ексклузивност и престиж. С думи като prestigiosos³².

— Caracoles Finos у Prestigiosos³³ — предложи дон Ернесто. — Ще се побере ли върху етикета, или е прекадено дълго?

— Ще се побере. Аз ще имам грижата. — Кларк извади рисунки на консервни кутии. На една бе изобразена Айфеловата кула, с надпис Caracoles Finos. В друг вариант надписът гласеше Fine Escargots.³⁴ На трета имаше охлюв върху стебло в едър план, на фона на френски замък. На всички етикети пишеше „Пакетирано в Колумбия“.

— Защо „Пакетирано в Колумбия“? — попита Гомес. Защо не напишем „Пакетирано във Франция“?

— Защото е незаконно — отвърна Кларк. — Доколкото разбирам, консервирането става тук, нали? А френският мотив е просто търговски похват.

— Да, Гомес, нека бъдем етични — рече дон Ернесто.

— В рекламите може да се използва хондураската песен Sopa de Caracol³⁵ — предложи Гомес.

— Тя не е френска — възрази Кларк.

— Отзад на етикетите има лепило — намеси се управителят на фабриката. — Ще се налага ли да ги ближем?

— Не, сеньор Валдес — успокои го дон Ернесто. — Щом изберем окончателен вариант, ще закупим етикетираща машина. От вас се иска само да ги консервирате. Покажете ми черупките.

Валдес постави на масата картонена кутия и извади от нея шепа черупки от охлюви. Гомес подуши една и сбръчка нос.

— Миришат на чесън и гранясало масло. Ресторантите не си правят труда да ги измият, преди да ги хвърлят.

— Пробвахме да ги накиснем в белина, но цветът избелява — рече Валдес.

— По-добре препарат за чинии с лимонов аромат и малко боракс — посъветва го Гомес като закоравял ерген.

Дон Ернесто бутна рисунките встрани.

— Сеньор Кларк, искам да сложите на етикета нещо просто и елегантно. Например свещ или женска ръка, уловила столчето на винена чаша. Един вид, предложете от тези първокласни охлюви на някоя дама и тя ще разбере що за джентълмен сте.

— А щом приключи с охлювите, може да ви пусне своята gatita dulce — вметна Гомес. — Това значи сладка…

— Господинът знае какво значи — прекъсна го дон Ернесто. — А сега, Вадцес, кои от тези охлюви са действително френски?

— В зелената чиния.

— Тоест — заключи донът — едната чиния съдържа най-отбрани френски охлюви, а другата — наша местна продукция. Сами виждате, че двете изглеждат напълно еднакво. Вярвам, че и на вкус няма да се различават. Ще ги опитаме ли?

По лицата се изписа безпокойство.

— Прощавайте, но ако разрешите… — започна Вадцес.

— Няма проблем, затова сме довели Алехандро. Иди да го поканиш, Гомес.

Докато чакаха, дон Ернесто избра един френски охлюв от зелената чиния и го изяде с показен финес. Гомес скоро се върна, съпроводен от мъж на около трийсет и пет години, със сламено борсалино, копринена вратовръзка и кърпичка в същия цвят в джобчето на сакото.

— Алехандро е светски човек, а също известен гастрономичен специалист и критик — представи го донът, оставяйки черупката си в синята чиния. — В добавка, господин Кларк, той разполага с връзки във всички кулинарни списания.

— Ласкаете ме — рече Алехандро, като седна и се ръкува с Кларк. — Аз просто обичам да похапвам, а някои хора ме вземат на сериозно.

— Ето, да си изплакнеш небцето, приятелю — наля му малко вино дон Ернесто. — Опитай първо мостра от областта Прованс, на югоизточното френско крайбрежие — подаде му той от френските охлюви.

Алехандро хапна, премлясна и отпи глътка вино, след което закима одобрително.

— А сега от Бретан, също във Франция. — Дон Ернесто му предложи от собствената си продукция.

Алехандро извади охлюва от черупката и задъвка продължително.

— Вкусът е сходен, дон Ернесто, но втората партида има повече… текстура и ароматът е доста наситен.

Гомес получи пристъп на кихане и трябваше да прикрие лицето си с длан.

— Би ли си купил от тях? — попита дон Ернесто.

— Всъщност бих предпочел от първите, но ако не мога да намеря от тях, да, бих си купил. Смятам обаче, че са били плакнати в хлорирана вода — оставят онзи лек привкус, който, за жалост, присъства в градската вода. Може да посъветвате своите партньори в Бретан по въпроса.

— А би ли казал, че текстурата им е чувствена, предизвикваща комплексно вкусово възприятие, както се изразявате вие експертите?

— Определено. Чувствена текстура, наситен аромат.

— Значи, това е концептуалната насока, която ще поемем — каза Кларк. — С малко френска закачка ще се получи чудесно.

— Господин Кларк, Алехандро, моля, вземете си чашите и пийнете по още едно за из път. Ще се срещнем след минутка долу при колите.

— Това вино би могло да има малко повече текстура — рече Гомес, докато им наливаше.

Валдес отключи вратата към цеховете и я заключи отново, след като той, дон Ернесто и Гомес минаха през нея.

— Ще си ми нужен в Гонаив — прошепна донът в ухото му. — За превоз на една пратка. Доста е тежка, към осемстотин килограма. Трябва да я свалиш от кораба и да я натовариш на камион. Откарваш я в Кап Аитиен и оттам я качваш на самолет. На летището ще се наложи да използваш мотокар.

— Самолетът достатъчно голям ли е?

— Да, DC-6A.

— Има ли добър подемник на товарния отсек?

— Да, а също и необходимото оборудване вътре. Ще е пълен с хладилници и миялни машини, а между тях ще има пролука, където да влезе моята пратка. Важно е да я поставиш именно там. Ще ти дам осем дни предизвестие. Според случая може да се наложи и обратното — прекачване от самолет на кораб.

— Еп su servicio³⁶, дон Ернесто. А документите?

— Остави митниците на мен.

В цеха имаше оборудване, подобно на това в птицекланиците. От поточната линия висяха за опашките мъртви плъхове, тук-таме примесени с по някой опосум. Работнички ги деряха и сваляха филетата. Ръчна машина, богато украсена и никелирана, оформяше по три фалшиви охлюва от всяко филе.

— Платих дванайсет хиляди евро за тази машина в Париж — каза дон Ернесто. — Тя прави охлюви още от времето на Ескофие³⁷. В допълнение ми дадоха безплатно и приставка за производство от котешко месо. Според някои то наподобявало охлюв дори още по-добре от тези органични гризачи. — Той взе един клипборд и отметна нещо в него.

Гомес си затананика известната песничка за супата, заменяйки думата „охлюв“ с „котка“.

Щом излязоха от сградата, Гомес подаде на шефа си черна вратовръзка и траурна лента за ръкав.

— По-лесно ще е да ги сложите тук, отколкото в колата.

Оставиха линкълна при консервната фабрика и се качиха на брониран джип, управляван от Паоло. Отиваха на погребението на Хесус Виляреал.

Докато пътуваха, дон Ернесто прие две телефонни обаждания. Едното беше от Пако в Меделин. Единствено той се бе качил на борда на самолета след стрелбата в Маями, като бе пътувал редом с три празни седалки.

Мъртъв ли беше Ханс-Петер Шнайдер? Пако не знаеше. Бе видял труповете на двама от хората му и на още двама други, според него от екипажа на кораба.

Дон Ернесто разговаря с него с тих глас, а после известно време гледа през прозореца, без да продума. Значи, Канди бе загинала. Спомените му го върнаха към времето, когато двамата с нея „вдигаха самолета“, дишайки тежко в един живописен хотел на остров Сан Андрес.

Илиана Спрагс, младши сержант от армията на САЩ, най-сетне бе получила самостоятелна стая в болницата за ветерани в Маями. Тя лежеше по гръб, с гипсиран крак, висящ окачен над леглото. Беше едро, набито момиче, с младолико лице, сега посърнало и бледо под луничките. Кракът я сърбеше под гипса и й се струваше, че следобедът се точи безкрайно. Нейните родителите от Айова й идваха на свиждане при всяка възможност.

На нощното й шкафче имаше плюшено мече и картички с пожелания за скорошно оздравяване. Балонът, залепен с тиксо за стената, отдавна бе изпуснал хелия си и висеше като сбръчкана гърда. В стаята имаше още часовник с кукувичка, който не вървеше. Тя си мислеше, че часовникът всъщност е прав — времето наистина бе спряло.

Приятелят й Фаворито, трийсет и пет годишен, червендалест и приветлив, нямаше собствена стая и трябваше да седи в общото помещение, където група морски пехотинци се забавляваха да озвучават сапунения сериал, вървящ по телевизора със спрян звук в ъгъла.

— О, Раул — изрече един от тях репликата на прелестна, наивна героиня, — това тук кренвиршче ли е, или твоето пишле?

Фаворито, отегчен, затъркаля инвалидния си стол към стаята на Илиана и й се представи като доктор Фаворито, лечител на кукувички. След като поиска разрешение да прегледа часовника, го взе от рафта и с ловка маневра прекара стола си до леглото й. Там постави часовника върху подноса за хранене, с гръб към Илиана, така че тя да може да вижда механизма.

— Само няколко въпроса — каза. — Вие сте стопанката на тази кукувица, нали?

— Да.

— Не е нужно да ми показвате документите сега, но има ли птицата здравна осигуровка?

— Не мисля — отвърна Илиана.

— И от колко време отказва да излиза от къщичката си?

— Спря окончателно преди две седмици. Но и преди това го правеше неохотно.

— Ала все пак се показваше, така ли?

— Да, веднъж на час.

— О, това е доста редовно — повдигна вежди Фаворито. — А последните пъти, когато я видяхте, случайно да ви се е сторила уморена или прегракнала?

— Не, никога.

— Илиана, съдейки по прекрасно оформените ви нокти, вие трябва да имате комплект за маникюр.

Тя кимна към чекмеджето на нощното шкафче и Фаворито извади оттам несесера. Със задоволство откри в него пинцети, метална пиличка и дори моментно лепило за нокти.

Той почовърка вътрешността на часовника и не след дълго отвътре се разнесе тихо издрънчаване.

— Тъкмо на това се надявах. Вече проявява признаци на живот. Нищо чудно скоро и да запее. — Фаворито прикри устата си с длан и се наведе, говорейки на кукувичката: — Извинете, че бъркам в задните ви части, но трябва да знаете, че е почти пладне, а вие не сте се появявали от близо две седмици. Илиана е разтревожена. — Той натисна с пинцетите и отвътре се чу гонг. — Е, това вече е окуражаващо.

След като се консултира с ръчния си часовник, той нагласи стрелките. През следващите минути ги наглася още няколко пъти, чудейки се защо не вървят, докато не се сети, че е забравил да задвижи махалото.

Наближаваше дванайсет часът и двамата с развеселената Илиана се заловиха да отброяват на глас последните секунди:

— Пет, четири, три, две, едно!

Птичката изскочи, изкука веднъж и се прибра, като захлопна вратичката подир себе си. Те се засмяха. Илиана усети напрежение в лицевите мускули, толкова отдавна не ги бе ползвала.

— Но защо изкука само веднъж?

— А колко пъти искаш да кука по обяд?

— Дванайсет.

— Това ми се струва твърде амбициозно. Трябва да я оставиш малко да загрее.

На вратата леко се почука.

— Влез — каза разочаровано Илиана.

Капитан Марко подаде глава в стаята.

— Hola³⁸, Фаворито!

— А, Марко! Como anda?³⁹

— Извинете, че ви прекъсвам, но може ли да те видя за малко? Веднага ви го връщам, госпожице, обещавам.

— Изчакай един момент, Марко. — Фаворито направи още някаква настройка в часовника и духна върху него.

Щом се озоваха отвън в коридора, вдигна пръст в знак за тишина и преброи до пет. От вътрешността на стаята се разнесоха дванайсет последователни кукания.

Фаворито кимна доволно и се обърна към Марко:

— Е, казвай сега.

— Можеш ли да се измъкваш оттук през деня?

— За час-два между процедурите, да.

— Имам един часовник, който се нуждае от поправка — рече Марко.

Лимузината на дон Ернесто спря на паркинг, пълен с евтини очукани коли, няколко стари пикапа и един „Шевролет Импала“ лоурайдър, с изрисувана върху предния капак Тласолтеотъл, ацтекската богиня на изневярата.

Гомес излезе и се озърна, преди да отвори вратата на дон Ернесто. В далечината изкукурига петел.

Донът, облечен в светъл костюм и панамена шапка, заръча на Гомес да стои при колата и се отправи към жилищната сграда, оглеждайки номерата на апартаментите.

Вратата, която търсеше, се оказа открехната. Отвън на перилата съхнеше одеяло. До него висеше клетка с голямо бяло какаду. Вътре на пода бе поставен вентилатор, пречещ на преминаването.

Петелът изкукурига отново.

— Майната ти, Кармен!! — отвърна му папагалът.

— Джулиета, ела да ми помогнеш да обърнем майка ти — долетя отвътре гласът на Кари.

Джулиета се появи откъм кухнята, бършейки ръце, и видя дон Ернесто на прага.

— Какво искате? — го попита, преценявайки, че е твърде добре облечен за събирач на дългове.

— Само да поговоря с Кари по работа — вдигна шапка той.

— Джулиета, донеси и нещата й за миене — викна Кари.

— Не ви познавам — каза Джулиета на дон Ернесто.

Кари дойде и надзърна във всекидневната. Едната й ръка бе скрита зад гърба.

— Здравей, Кари — усмихна й се Ернесто. — Аз познавах Антонио. Искам да поговоря с теб. Явно съм избрал неподходящ момент. Моля те, свърши си работата, а аз ще изчакам няколко минутки. Видях масичка с пейки отстрани на сградата. Би ли дошла там, щом си готова?

Тя кимна, оттегли се заднишком и остави нещо тежко.

Къщата на Ескобар бе тиха. Манекени и макети на филмови чудовища се гледаха втренчено едни други в стаите, пълни с драпирани мебели.

В отсъствието на Кари Мора, таймерите на щорите се бяха разстроили и те, вместо да се вдигат сутрин и да се свалят в горещите следобеди, го правеха когато им скимне, поддържайки здрач в къщата почти през целия ден. Пръскачките на двора също час по час се включваха и изключваха.

Привечер един дървесен плъх открехна изотвътре вратичката на шкафа под мивката, пробяга предпазливо покрай стената и изяде семената, пръснати по пода от отсъстващото какаду.

На другата сутрин пред входа се появи бусът на градинарите. Кари Мора слезе от него и набра кода за достъп. Портите се отвориха и Марко вкара буса, в който бяха още Игнасио, Естебан и Бенито.

Гомес и дон Ернесто чакаха в друга кола, паркирана на една пресечка разстояние.

— По-добре си дръж устата леко отворена, Гомес — посъветва дон Ернесто своя телохранител. — В случай че ни връхлети взривна вълна.

Пикапът на Боби Джо още стоеше вътре на алеята, със свалени прозорци и отворена врата, сякаш в очакване на собственика си. През нощта бе валяло и седалките бяха прогизнали.

Кари погледна пикапа. Мокър и червеникав, той наподобяваше мозъка на Боби Джо.

Те се изсипаха от буса, въоръжени и с натъпкани с патрони джобове. Застанаха от двете страни на вратата и пробваха бравата. Заключено. Кари отключи и влезе. Те я прикриваха, докато провери алармата. Беше спряна. Тя активира сензорите за движение на втория етаж.

— Внимавайте за опънати жици пред праговете — предупреди ги Кари. — Може да са заложили мини.

Заобиколиха къщата отвън, като се навеждаха ниско под прозорците. Една странична врата стоеше отворена. Дървесният плъх, подплашен от появата им, се шмугна обратно в шкафа под мивката, оставяйки вратичката открехната.

Обходиха приземния етаж стая по стая, провиквайки се „Чисто!“, след като направиха проверка на поредното помещение.

От горния етаж се чу глас. Погледнаха сензорите за движение, но те не показваха нищо. Изключиха алармата, оставиха Естебан да пази голямото стълбище, а Марко и Кари се качиха горе. Тя носеше автомата АК-47 ниско, обвила ремъка около ръката си.

Гласът идваше от телевизора, оставен включен в една от стаите. Голямата спалня, ползвана от Ханс-Петер и онази, в която бе спал Матео, бяха празни. Във всички останали се въргаляха разпръснатите вещи на мъртвите — комплект за бръснене, чифт обувки с прикрепен към едната детектор за кабели. Карабината AR-15 на покойния Умберто, който бе сложил главата на Антонио в капана за раци и се бе помъчил да удави Кари.

В постройката до басейна Марко откри алпинисткия колан, с който бяха спуснали Феликс в дупката. По него имаше спечена кръв, примесена с пясък. Марко го огледа продължително. Кървави следи от влачене водеха към пристана. Той заръча на Естебан да ги измие с маркуча.

После слезе в мазето и застана край стълбите, откъдето се виждаше металният сейф. Инструкциите му бяха да не го пипа.

Образът в естествена големина на Девата на Милосърдието от Ел Кобре правеше помещението да прилича на параклис. В нозете й бяха изобразени лодкари, борещи се с вълните. В единия хълбок на Девата имаше плитка вдлъбнатина, от която висеше стружка метал. На пода лежеше голяма бормашина.

При вида на отчаяните лодкари, разчитащи на нейното милосърдие, капитан Марко се прекръсти.

Телефонът на чакащия в колата дон Ернесто иззвъня. Търсеха го от номера на Антонио. Той се поколеба за момент, преди да вдигне.

— Е, вече стигна до къщата — каза Ханс-Петер Шнайдер. — Мога да изпратя там ченгетата до пет минути.

— Освен ако? — попита дон Ернесто.

— Освен ако не ми дадеш една трета. Предложението е разумно.

— Имаш ли купувач?

— Да.

— Този купувач ще ми даде ли пари в брой?

— Или по сметка, както пожелаеш.

— Добре.

— Има и още нещо, което искам.

Дон Ернесто стисна клепачи, докато Ханс-Петер му доверяваше копнежите на сърцето си.

— Съжалявам — отвърна. — Не мога да сторя това.

— Мисля, че и сам не знаеш какви ги говориш, приятелю. За две трети от двайсет и пет милиона долара ще сториш всичко.

Линията прекъсна.

Фаворито седеше в инвалидния си стол край сгъваема масичка в мазето на къщата на Ескобар и изучаваше сканирани копия на чертежите и документите, дадени на дон Ернесто от вдовицата на Хесус Виляреал.

На един от листата имаше скица на сейфа, със съответните обозначения. На шията на Фаворито висеше стетоскоп, а пред него имаше малка кутия с инструменти. Няколко фотографски прожектора озаряваха образа на Девата на Милосърдието от Ел Кобре, нарисуван върху металната повърхност.

Освен Фаворито в тясното помещение се намираха още капитан Марко и първият му помощник Естебан.

Откъм стълбището настъпи раздвижване. Сред почтителни приветствия и сваляне на шапки се появи дон Ернесто, който поздрави всички с благосклонен жест. С него беше Гомес, а също и Кари, която кимна на Марко и Естебан.

Дон Ернесто застана до масичката и постави ръка върху рамото на Фаворито.

— Hola, Patrón — поздрави го онзи. — Това ли е всичко, което получихте от сеньора Виляреал? Хесус случайно да ви е споменавал някакви други подробности?

— Получих книжата едва след смъртта му, Фаворито, и веднага ти ги сканирах. Ето оригиналите, но те не са много по-добри от копията.

— Съдейки по снимките и диаграмите, сейфът е от неръждаема стомана е дебелина над десет сантиметра. — Фаворито прокара пръст по скицата. — Това тук е взривният заряд, а това е фотоелектрическа клетка, вероятно дифузна, така че ще се задейства от всяка светлина в мига, в който пробиеш стената. Не е нужно да прекъсваш лъч или нещо подобно.

— Не й ли трябват батерии? — попита Марко. — Все пак е доста време.

— Вероятно ще открием източник на захранване. Може да е свързан с осветлението на двора. То е с таймер, нали?

— Да — отвърна Кари от стълбището. — Системата е с двоен двайсетамперов прекъсвач, намиращ се в пералното помещение. Светлините се включват от седем до единайсет. Не работиха само четири дни, по време на урагана „Уилма“.

Фаворито се озърна, леко сепнат да чуе гласа на млада жена.

— Това е Кари — представи я дон Ернесто. — Можеш да й имаш доверие.

— Привет. — Фаворито посочи изображението върху куба. — С това име да нямаш случайно връзка с Девата на Милосърдието от Кобре?

— Боя се, че не достатъчна — отвърна Кари.

— Скицата ми прилича на правена по чуждо описание — каза Фаворито. — Няма детайли, нито схема на окабеляването. Ето тук грубо е нахвърляно изображението, а някои места са обозначени с думата iman.

— Тоест „магнит“ на испански — вметна дон Ернесто.

— Мисля, че е добре да огледаме задната страна, може да ни подскаже нещо.

— Защо не пробием направо оттук, през стената на мазето? — предложи Естебан.

— Не мисля, че е добра идея да разклащаме куба, докато не научим повече — рече Фаворито. — Колко време ще отнеме да отстраним бетона и арматурата?

— Два дни, ако работим и през нощта — отвърна Естебан.

— Трябва да проверим откъм морето — намеси се капитан Марко. — Аз ще отида. — Той се чувстваше гузен, задето е изпратил Антонио на смърт, и нямаше търпение да се подложи на същото изпитание.

Големият плажен чадър над дупката служеше колкото за защита от слънцето, толкова и за скриването й от погледите на катерите и хеликоптерите на бреговата охрана. Малко след изгрев-слънце капитан Марко се появи от постройката край басейна, надянал нов алпинистки колан. В ръце носеше колана на Феликс, изцапан с тиня и засъхнала кръв. Той го пусна върху плочките, а дон Ернесто доближи и сложи ръка върху рамото му.

— Няма нужда да го правиш. Мога да повикам гмуркач.

— Не, ще отида. Аз изпратих Антонио там.

— Si, Capitan⁴⁰ — кимна дон Ернесто.

Игнасио излезе от къщата с малък куфар и раница, чието съдържание изсипа на земята.

— Боклуците на мъртъвците — каза. — Малко долнопробна трева, комбиниран джобен инструмент, чекиджийски… — Игнасио се сети за присъствието на Кари и се прокашля — списания за възрастни и, ако щете, вярвайте, подправени зарове в кожена чашка. Човекът не е бил готов за Маями. Такива неща тук могат да ти костват главата. Ще изхвърля всичко.

— Изхвърли също и този колан — посочи му го Марко и се скри под чадъра, понеже отгоре преминаваше хеликоптер.

Бенито се присъедини към него, отвори калъф за въдица и извади от него прът с дължина около метър и половина, с наконечник за стрелба накрая.

— Племенникът ми спретна това за теб в случай че се наложи да вдигнеш малко шум. — Той му подаде патрон, запечатан с восък. — Това е пълна гилза.30 калибър, обърната на обратно. Шийката й е вкарана в друга гилза, калибър.357. Предположих, че ще искаш да го заредиш сам.

Марко провери затвора и предпазителя, после зареди оръжието. При нужда, големият патрон щеше да изстреля цялата гилза.30 калибър, подобно на дълъг запалителен куршум, във всичко, до което Марко опреше наконечника.

Двамата чукнаха юмруци за поздрав.

— Добре, да започваме, че се опържих в този неопрен — каза Марко и надяна маската, снабдена с филтри, челник и видеокамера.

Фаворито, който следеше изображението на лаптопа, вдигна палци в знак, че връзката е наред.

Въжето, намотано върху лебедката, започна да го спуска с кратки тласъци надолу. Той оглеждаше вътрешността на пещерата, осветявайки я с фенера. Въздухът в маската бе влажен и горещ.

— Отпускай, отпускай… Още малко. — Марко протегна крака и докосна дъното. Водата му стигаше до кръста, вълните я надигаха с не повече от педя и половина. Лъчът от фенера премина по металния куб, човешкия череп и гирляндите от корени, спускащи се през тавана. Течението покрай дъното засмукваше глезените му. Той направи няколко приблизителни измервания с помощта на пръта.

— Между колоните има достатъчно място, за да изтеглим сейфа. — Марко нагази в плитчината, като дишаше тежко в маската и се навеждаше ниско, почти до водата, за да избегне надвисналите коренища.

— Баржата за чакъл се подава от водата, но няма да пречи. — Той достигна куба. Пред него лежаха човешкият череп и кучешките останки. Извади от джоба си магнит и го допря до металната стена. Магнитът залепна.

— И отсам е масивна стомана. Няма да я пробием лесно.

— Забелязваш ли някакви шевове? — попита Фаворито, наблюдавайки образа на монитора.

— Да, има заварки, също така равни и безупречни, както и отпред. Тази дяволия не е правена тук.

— Почукай по него — предложи Фаворито.

Откъм входа на пещерата долетя гъргорещ звук. Няколко мехурчета се издигнаха над водата.

Капитан Марко откачи от колана си малко чукче и удари на няколко места по куба. Звънтенето леко се променяше от центъра към периферията.

— И тук същото. Дебелината е поне десет сантиметра. Ще заобиколя отстрани. Получавате ли добър образ?

— Можеш да забършеш малко обектива.

Марко носеше в найлонов плик късче плат, с което избърса първо камерата, а после и маската си.

— Охо, тук има петънце. Виждате ли? — Той посочи с пръст към куба. — С диаметъра на молив. Това не ми харесва. Излизам.

От входа, водещ към залива, се разнесе ново гъргорене.

Марко пое към колоната от светлина, идваща от дупката в тавана. Пътьом се спъна в някакъв предмет. Горната половина от Феликс изплува, цялата подпухнала и нагризана. Органите му висяха от мястото, където тялото бе разкъсано на две.

Марко, в панически опит да го отблъсне от себе си, неволно тикна пръст в едното му око. То се пукна и вонящият газ го задави въпреки филтрите на маската. Половината труп се раздвижи, после рязко се отдръпна. Марко вдигна пръта със заредения наконечник.

Звукът откъм входа се усили.

— Теглете, теглете! — извика той и закрачи през водата с цялата скорост, на която бе способен. Въжето оживя и започна да изчезва през дупката към градината.

Той се заклати и пое нагоре към светлината. Нозете му се отлепиха от дъното. Под него мехурчетата се надигнаха под формата на капака на ковчег. Докато Естебан и Игнасио напрягаха мишци на лебедката, досами стъпалата му се разнесе щракане на челюсти. После той изскочи на бял свят.

Капитан Марко седеше на земята със свален до кръста неопрен и дишаше на пресекулки. Когато му предложиха вода, изпи две глътки и я повърна в цветната леха отстрани. Кари му донесе още вода, за да си изплакне устата, и чашка ром.

Дон Ернесто го докосна по главата подобно на епископ, даряващ благословия.

Всички гледаха на екрана образите, запечатани от камерата на Марко.

— Корпусът на затъналата баржа трябва да е привлякъл навремето детекторите за метал на ФБР — каза дон Ернесто.

— Сондирали са на няколко пъти, но са попадали все на нея — додаде Фаворито.

Ернесто посочи следите от зъби по тялото на Феликс.

— Това е соленоводен крокодил. Припомни ми, Гомес, Сезар не стана ли жертва точно на такъв, след като той и съдружникът му просрочиха дълга си?

— Да, беше подобен екземпляр, в езерото Енрикильо, недалеч от собствения му офис. — Гомес се стараеше да подражава в красноречието на своя шеф. — Влечугото го отнесе и, изглежда, твърде вероятно да го е изяло.

— Те не могат да дъвчат — каза дон Ернесто, — затова си трупат запаси под водата, докато месото не узрее и не омекне по техен вкус. Явно този крокодил използва пещерата като килер.

— Добре че огледахме сейфа отстрани — отбеляза Фаворито. — Виждате ли петънцето, открито от Марко?

— Ако има живачен детонатор, не можем да го помръднем — каза Кари.

— Това е отверстие, запечатано с припой и загладено отгоре — поясни Фаворито. — След като веднъж затвориш нещо, снабдено с взрив, можеш да прокараш жица през подобен отвор и да активираш детонатора. Ако някой се опита да го помести — бум! Това е стара практика на ИРА.

Кари кимна.

— Ирландецът, който ни учеше как да правим минохвъргачки от газови бутилки, ни показа и това. Той се подписваше на всяко свое изделие с името Хю Дж. Рекшън⁴¹.

— Най-вероятно псевдоним — вметна дълбокоумно Гомес.

— Не можем ли да го срежем откъм гърба с плазмена горелка? — поинтересува се дон Ернесто.

Фаворито поклати глава.

— Ако бях аз, щях да сложа инфрачервени сензори, за да попреча на някой да стори именно това. — Той въздъхна дълбоко. — Трябва ни човекът, който го е направил. Живачният детонатор може да се замрази с течен азот, но трябва да се държи под минус 39 градуса, иначе — бум! Колкото до фотоклетките, мога само да гадая.

— Пабло не е запечатал парите завинаги — каза дон Ернесто. Планирал е един ден да си ги вземе. Все трябва да има начин да се стигне до тях. Склонен ли си да опиташ?

— Нека помисля. — Фаворито сведе поглед към безчувствените си крака. — Понякога вземам прибързани решения.

— Добре, помисли половин час.

Взирайки се в кадрите на монитора, Фаворито прокара показалец по заварката.

— Не всеки може да изработи такъв шев. Правен е в инертен газ, с нетопящ се електрод. Ръката се е движила с лекота, все едно е рисувала. Подобни майстори се броят на пръсти. Ще е добре да проверим по строителните книжа на къщата кога са отливани колоните на вътрешния двор — тогава трябва да са поставили сейфа.

С помощта на компютърното приложение Photo Plus Фаворито увеличи изображението на куба.

— О, да, благодаря ти, Марко! — Ниско от едната страна, почти скрити в сянката, бяха щамповани три букви. — Това са инициалите на корабостроителницата „Тъндър Алей“. Знам към кого да се обърна, но не мога да ида с празни ръце.

— Какво ти трябва? — попита дон Ернесто. — Пари или дрога?

— Най-добре и двете.

Соленоводният крокодил, приятно заситен, отплува на юг, потапяйки се всеки път, щом забележеше плавателен съд. Беше петметров екземпляр и прекарваше повечето си време в Евърглейдс, където похапваше млади бирмански питони, мускусни плъхове и нутрии, но любимото му място бе заливът край голф игрището в Саут Бей. Там обичаше да излиза и да се припича на брега.

В съседство имаше и други негови събратя — един-два нилски крокодила и няколко алигатора, обитаващи в близост до сладководните извори. Всички те се наслаждаваха на слънчевите лъчи върху люспестите си брони.

Най-хубавото беше, че поддържащият персонал на игрището пръскаше против насекоми и липсваха обичайните гадинки, които гъделичкаха с бодливите си крачка очите на влечугите, за да пият сълзите им.

Крокодилът дремеше и наблюдаваше играчите, облечени в шорти и фланелки.

За жалост, в голф клуба не се допускаха кучета. Въпреки това съседите — които обикновено не спадаха към членовете — се промъкваха със своите домашни любимци и ги пускаха да тичат край брега, вървейки по петите им с найлонови торбички за изпражнения.

Крокодилите, неспособни да дъвчат, по принцип трябваше да ядат по-едрата плячка на късове, след като се разложи и поомекне. Но малките породи кучета, като например чихуахуа, корги, лхаса апсо или ши тцу, можеха да се гълтат цели и пресни, без да се съхраняват в тайници като онзи, който крокодилът поддържаше под къщата на Ескобар.

Освен Феликс той бе изял само още един човек — пияница, паднал през борда на лодка, пълна с други пияници. Той просто бе изчезнал, без някой да усети липсата му или да скърби за него. А крокодилът бе изпитал странно замайване след поглъщането му.

Макар хората да не представляваха основното му меню, той имаше отлична памет за видовете храна и нейното местонахождение. Тези същества се оказваха възхитително лишени от козина, рога, копита, клюнове или перушина. За разлика от пеликаните например, които почти не си струваха усилието.

Собствениците на кучета, крачещи чевръсто в здрача с пълните си, бели кълки, също изглеждаха много апетитно, а и не виждаха добре, след като слънцето се скриеше. Нужно бе единствено търпение.

През нощта крокодилът изпита леко неразположение, храносмилайки челника на Феликс. Изхвърли го върху ниско окосената трева край дупките за голф, за немалко удивление на персонала.

Диего Рива бе красив мъж, поддържащ невярното твърдение, че е внук на Сезар Ромеро. Лицето му носеше високомерното изражение на човек, при когото формата е повече от съдържанието.

Споделянето му бе чуждо и се дразнеше да гледа как другите се наслаждават на хубавите неща в живота.

Особено го дразнеше хубавата къща, предоставена от дон Ернесто на вдовицата на Хесус Виляреал. Нито сделката за имота, нито парите за поддръжката бяха минали през кантората на Диего Рива и той не бе смогнал да се облажи от тях.

Визитата у сеньора Виляреал след смъртта на Хесус също се оказа безплодна. Той й изтъкна, че е справедливо да получи хонорар, но тя само го гледаше невъзмутимо, настанена в луксозната си всекидневна и глезена от домашната прислуга. Сестра й междувременно го обстрелваше с жлъчни коментари от мястото си в ъгъла.

Завръщайки се в своя офис, Диего Рива дълго седя начумерен, със заровена в брадичката яка и неспокойно шарещи очи.

Той бе променил схемите и инструкциите на Хесус за това как да се отвори сейфът в Маями, но не беше сигурен, че дон Ернесто ще му плати, за да ги коригира. Ако дон Ернесто откажеше, в Маями Бийч щеше да се вдигне много силен шум, а след него нямаше да остане никой, който да му плати дори цент.

Малко ровене в интернет му разкри, че най-голямата награда, платена от американското правителство за подаден сигнал през изминалата година, е 104 милиона долара. Наградите за открити ценности варираха между 10 и 30 процента от стойността им. Простата сметка показваше, че ако издаде на властите местонахождението на 25 милиона долара в злато, в джоба му ще влязат най-малко два милиона и половина.

И той реши да прецака дон Ернесто.

Обаждането му в службата за сигнали към Комисията по ценните книжа и борсите във Вашингтон, окръг Колумбия, на няколко пъти бе прехвърляно автоматично, преди отсреща да прозвучи дружелюбният глас на служителка от Департамента за вътрешна сигурност.

Тя подкани Диего Рива да сподели тревогите си, свикнала да разговаря с недоволни банкови служители и пренебрегнати корпоративни чиновници. Увери го, че постъпва честно и почтено. Служеше си с фрази от рода на „сведения за поправяне на нередности“ и „информация в служба на справедливостта“.

Служителката записваше разговора без задължителните предупреждения. Записващото устройство стоеше на бюрото й до малка табелка, гласяща бум, БАМ, QUI ТАМ⁴²!

Между различните агенции имаше определено ниво на сътрудничество, що се отнасяше до програмите за получаване на сигнали. Обичайно онзи, която приемеше първото обаждане, насърчаваше подателя, за да изцеди от него максимум информация, преди да прехвърли сигнала към отговорната служба.

Жената го увери, че дори ако вече се е свързал с друга агенция, Комисията по ценните книжа и борсите ще му плати дължимото 120 дни след по-ранния сигнал.

Диего Рива каза, че иска писмено потвърждение за наградата и че информацията, с която разполага, ще доведе до откриване на голямо количество злато и експлозиви на територията на континенталните Съединени щати.

Служителката отвърна, че това може да отнеме няколко часа. Диего Рива заяви, че няма да предостави повече сведения, докато документът не се озове в ръцете му. След това зачака до телефона и факса.

Един агент от Инициативата за сигурност на контейнерите в Картахена бе изпратен временно да наблюдава къщата му, докато привечер от Богота не дойде да го смени друг агент, от имиграционната служба към Департамента за вътрешна сигурност.

Фаворито гледаше Девата на Милосърдието от Ел Кобре, изобразена върху вратата на сейфа, а тя гледаше него. Закриляните от нея лодкари се бореха с вълните в нозете й. Фаворито седеше в инвалидния стол пред сгъваемата масичка. На масичката имаше гаусметър, волтметър, половин дузина мощни магнити и стетоскоп.

Дон Ернесто, Гомес, Марко, Естебан и Кари наблюдаваха отстрани. Кари и Естебан стояха на стълбите, за да не заемат място в тясното помещение. Гомес се намираше непосредствено до Фаворито, готов при нужда да го изнесе бързо заедно със стола.

Образът на Девата сияеше, целият облян от светлината на прожекторите, на фона на мрачното мазе.

— Вече знаем, че сейфът е изработен в корабостроителницата „Тъндър Алей“ — каза Фаворито. — Хората, с които говорих, потвърдиха, че Пабло лично е идвал да го види. После са го докарали тук с камион и са го спуснали в дупката с помощта на кран. По онова време вътрешният двор вече е бил завършен. Никой от корабостроителницата не е видял да монтират кабели и сензори. Пабло трябва да е довел някого от Кали за целта. Газта е спряна при улицата, нали?

— Да — отвърна Кали. — Аз лично затворих крана.

Бенито се обади от международното летище в Маями, където дон Ернесто го бе пратил да провери пристегналия стар DC-6A. Бенито неведнъж бе товарил такива самолети и докладва, че всичко е наред, че резервоарите са заредени с гориво, а подемникът е добър.

Нямаше какво повече да се чака. Сега или никога.

Фаворито изпробва магнитите си. Пред него лежаха книжата и скиците, получени от Хесус Виляреал. Той запали цигара.

— Налага ли се да пушиш тъкмо сега? — попита Гомес.

— И още как. Добре, слушайте. Според тази диаграма два от магнитите се поставят върху кръгчетата при лодкарите, ето тук и тук. Третият магнит е за надписа отдолу, гласящ YO SOYLA VIRGENDE CARIDAD DEL COBRE.⁴³ Отиваме при думите LA VIRGEN и натискаме с него последователно буквите A-V-E.

Фаворито избърса ръце с хартиена салфетка.

— Ако някой желае да излезе, сега е моментът. Ще ви помоля за едно. Отсега нататък и докато не приключим, всички ще правите точно каквото ви кажа. Дон Ернесто, при цялото ми уважение това се отнася и до вас.

— A sus órdenes⁴⁴ — кимна донът.

Фаворито дръпна дълбоко от цигарата, пусна фаса на пода и го смачка с колелото на стола. Погледна ярко осветения образ на Девата на Милосърдието от Ел Кобре и се прекръсти. После докосна нарисуваните под нея лодкари с думите:

— Сега всички сме в една лодка, братя.

За петнайсетина секунди всички звуци по света замряха. Сърцата им за миг слязоха в петите, когато се разнесе едно последно цъкане. После двамата се заловиха за работа.

Фаворито не можеше да достига навсякъде в сейфа, затова Кари му помагаше да сваля ярко оцветените кабели и детонаторите и да ги събира на масата. Оставиха семтекса вътре заедно с гвоздеите, натъпкани край него вместо шрапнели.

Не искаха да използват мобилен телефон в близост до сейфа, затова щом обезвредиха и извадиха детонаторите, Кари остави Фаворито в мазето и отиде да даде на останалите сигнал за отбой, размахвайки белия папагал над главата си.

Оттам нататък всичко тръгна бързо.

Подобно на пожарна команда те си подаваха кюлчетата от типа „Гуд диливъри“, грапавите слитъци от нелегалните мини в Инирида и торбите с малки кюлчета от по десет тола, всяко с размерите на запалка „Зипо“. Отвън чакаше микробус, в който бяха наредени три перални машини с горно зареждане, подсилени с дебела арматура.

Гомес застана зад Фаворито, вдигна го заедно със стола и кутията с инструменти и го изнесе по стълбите от мазето.

След броени минути бусът потегли към летището под ръмящия дъждец. Докато се качваха на магистралата, се разминаха с бързо движещ се конвой, който отиваше в обратна посока, към Маями Бийч.

Два микробуса на имиграционната и митническата служба, с по шест души във всеки, четирима агенти на ФБР и специалните полицейски части на окръг Маями-Дейд плюс екип за обезвреждане на взривни устройства, оборудван с робот, се носеха с вой на сирени по посока на Маями Бийч. Щом навлязоха в града, оставиха включена само една сирена на линейка.

Първи в имението на Ескобар пристигнаха полицията и пожарната на Маями Бийч. Бреговата охрана се присъедини с две лодки без светлинна или звукова сигнализация. Специалните части влязоха през предния и задния вход едновременно. Над площадката за кацане на двора кръжеше хеликоптер.

Роботът, програмиран да се пази от прекатурване, се поколеба пред тясното стълбище, но с малко насърчаване от своя оператор се спусна в мазето. Цевта на 12-калибровата му гладкоцевна пушка бе пълна с вода за прекъсване на детонационната верига на бомбата.

Видеокамерата на робота показа отворения сейф. Горните рафтове бяха празни, а на долните имаше килограмови пакети семтекс. Сапьорите с облекчение отбелязаха, че кабелите са отделени от зарядите и струпани върху сгъваема масичка. До тях имаше и живачен детонатор, вече обезвреден. Членовете на екипа искрено оцениха жеста.

Магнитите и инструментите на Фаворито, грижливо избърсани от отпечатъци, се въргаляха в подножието на стълбите.

В къщата не откриха никого освен манекените, играчките и филмовите макети на чудовища.

Служители от различни агенции се повъртяха безцелно. След като експлозивите бяха откарани, напрежението си отиде заедно с тях.

Сапьорите се събраха около старинния електрически стол във всекидневната и взеха да разсъждават дали с него може да се подгрее пица. Техният сержант, седнал върху стола, заключи, че напрежението ще е достатъчно, за да разтопи сиренето, но не и да я препече и именно поради това уредът вече не се използва в „Синг-Синг“. Всичко изглеждаше забавно след като бомбата вече я нямаше.

Полицията блокира магистралите, водещи към Маями Бийч, а бреговата охрана проверяваше всеки съд, минаващ под мостовете.

Тери Роблес събра оръжията в къщата — автоматът АК-47 и карабината AR-15, намираща се в стаята на покойния Умберто. С ръкавици на ръцете, разглоби карабината и извади шепталото — малка част от ударно-спусковия механизъм, позволяваща на оръжието да преминава на напълно автоматична стрелба. Той го показа на един служител от Агенцията по алкохола, тютюна и огнестрелните оръжия, присъстващ на сцената.

— Виж ти — повдигна вежди онзи. — Изглежда ново.

Всички легални части от този вид бяха изработени преди 1986 г. Законно регистрирано, такова оръжие щеше да струва на собственика си 15 000 долара, ако се спазареше изгодно и притежаваше съответния лиценз. Незаконно, можеше да му коства до 250 000 глоба и 20 години престой във федерален затвор без право на предсрочно освобождаване.

— Направи ми една услуга — каза Роблес на агента. — Опитай да го прекараш спешно през лабораторията.

В стаята на Ханс-Петер откри папка с рисунки, които бяха ужасяващи за гледане.

Два дни по-късно инспектор Роблес и агентът посетиха под прикритие склада без прозорци, приличащ на кланица, откъдето както хората на дон Ернесто, така и Ханс-Петер вземаха под наем оръжия.

Собственикът им се представи като Бъд. Истинското му име, фигуриращо в заповедта за арест в джоба на инспектор Роблес, бе Дейвид Вон Уебър, на 48 години, с две предходни задържания за притежание на кокаин и шофиране в нетрезво състояние.

Полицаите го откриха по отпечатъците, оставени върху малката метална част в пушката на Умберто.

На летището бусът спря недалеч от стария самолет и екипът на дон Ернесто с помощта на хидравлична количка прекара пълните със злато перални машини до подемника на товарния отсек. После те заеха своето място сред множество други обикновени перални, пътуващи за Южна Америка.

Валеше дъжд и ситни капки ръсеха отражението на сивото небе върху бетонната настилка. Един Боинг 707 мина по пътеката за рулиране и заглуши разговорите. Щом той се отдалечи, дон Ернесто каза:

— Тръгни с нас, Кари. Ела да работиш за мен. Тук те чакат само неприятности.

— Благодаря, дон Ернесто, но сега това е моят дом.

— Сериозно ти препоръчвам да дойдеш.

Тя поклати глава. В дъжда изглеждаше по-млада от своите двайсет и пет години.

— Добре тогава. Щом продам златото, ще получиш вест от мен. Намери място, където да държиш парите. Наеми някой голям сейф. Вкарвай ги в употреба постепенно, докато не дойде моментът да инвестираш в собствен бизнес. Мога да ти препоръчам подходящ счетоводител.

— А леля ми?

— Ще се погрижа за нея, както ти обещах.

Ханс-Петер Шнайдер наблюдаваше самолета от страничната лента на пътя, минаващ покрай оградата на летището. Телефонът лежеше в скута му заедно с листче, върху което бяха изписани номерата на контрола на въздушния трафик, полицейския участък на летището, администрацията за сигурност на транспорта и имиграционната и митническата служба.

Дон Ернесто притича до тоалетната, набирайки пътьом някакъв номер. Когато се сети да погледне йод вратите на кабинките, не видя ничии крака.

— Тя работи в лечебницата „Пеликан Харбър“, край 79-а улица — изрече в слушалката, докато стоеше пред писоара.

В далечината се чуха сирени — може би имаше пожар, а може би идваха за тях. Дон Ернесто хукна обратно и се качи на самолета.

След като външната врата на тоалетната се захлопна, Бенито, който седеше в една от кабинките, най-сетне спусна крака на пода.

Изминаха две седмици, а от дон Ернесто нямаше ни вест, ни кост.

Марко купи предплатена телефонна карта и позвъни в школата по танци „Алфредо“. Оттам му казаха, че при тях не работи човек с такова име.

В северен Маями Бийч, край езерото в Гренълдс Парк, цареше прекрасно утро. Двойки гребяха лодки под наем из спокойната вода. Компании разпъваха одеяла за пикник под дърветата, а над барбекютата се виеше синкав дим. Някой свиреше на акордеон.

Кари Мора погледна часовника си и седна в края на кея. Носеше на главата си сламена шапка с ярка лента.

До нея доближи лодка. Фаворито бе уловил греблото на кърмата. Инвалидният стол бе сгънат пред него, на дъното на лодката. Кари не го беше виждала от деня, в който отвориха сейфа. Бяха разговаряли само веднъж по телефона, в продължение на петнайсет секунди.

Илиана Спрагс държеше другото гребло, на носа. Кракът й бе опрян върху надуваема възглавничка. И двамата носеха спасителни жилетки. Лицето на Илиана вече бе успяло да порозовее от слънцето.

— Здравей, Кари — усмихна й се Фаворито. — Това е Илиана.

— Привет — махна с ръка Кари. — Здравей, Илиана.

Илиана Спрагс не я погледна, нито отвърна на поздрава й.

— Нашият приятел от юг съвсем замлъкна — каза Фаворита, като й подаде кошница за пикник. — Опасявам се, че може да не го чуем повече. Според мен е духнал заедно с парите. Погледни под сандвичите.

Кари отмести храната в кошницата и видя отдолу жълтеникав проблясък. Озърна се през рамо. Най-близката компания се намираше чак под дърветата. Тя продължи да проверява съдържанието. В платнена торбичка бяха поставени девет малки кюлчета, всяко с печат „3,75 унции“.

— Осемнайсет такива паднаха в кутията ми с инструменти. Девет за теб, девет за нас — обясни Фаворито, говорейки колкото на Кари, толкова и на Илиана. — Ако ти не се беше върнала в мазето, щях да хвръкна в облаците. Вече веднъж се взривявах, стига ми толкова. Тези тук струват около 44 хиляди долара. Имат клеймо Credit Suisse, но не са номерирани. Няма да е трудно да ги продадеш. Прави го постепенно, без да бързаш, и вкарвай парите в онова, с което се занимаваш. Не внасяй на депозит повече от пет хиляди долара наведнъж. Плащай си данъците.

— Благодаря ти, Фаворито. — Кари извади торбичката и постави кошницата обратно в лодката, върху сгънатия инвалиден стол. — Някой май е на път да слънчаса — добави и предложи на Илиана сламената си шапка. Тя не протегна ръка да я вземе.

Кари се взря в скованото й лице.

— Дръж се за Фаворито. Той е добър човек.

Тя сложи шапката върху кошницата. Двамата отплаваха, а Кари пъхна кюлчетата в чантата си под няколко учебника и една опаковка тор за овошки.

Щом лодката се отдалечи достатъчно, Илиана промълви почти без да мърда устни:

— Това момиче е много красиво.

— Красиво е, да — отвърна Фаворито. — Също като теб.

От брега Кари видя как Илиана слага шапката на главата си и й маха с ръка. Може би дори се усмихва.

Тя взе автобуса и отиде да стяга бъдещата си къща край Снейк Крийк Канал.

Беше топъл ден преди Коледа. Плумериите бяха оголили клони, готови да посрещнат двайсет и четири градусовата зима. Вятърът запращаше едрите листа в нозете на Кари, която крачеше от автобусната спирка към своята къща до Снейк Крийк Канал.

В ръцете си носеше две торби. В едната имаше разцъфнало яркорозово скаридено растение, а в другата — нейните учебници и копие от ръководство за изграждане на покривни конструкции.

В един от съседните дворове няколко хлапета на седем-осемгодишна възраст се трудеха над сцена на Рождество Христово.

Разполагаха с фигурки на Йосиф, Мария и бебето Исус, както и на животните от яслата — коза, магаре и овца, а също с три костенурки.

По средата на сцената бе забучен прът от плажен чадър. Две момиченца и едно момченце разпъваха гирлянди от цветни лампички от върха му надолу към земята, за да оформят нещо като светеща шатра.

Една жена ги наблюдаваше от терасата. Тя държеше нисковолтов трансформатор, чийто кабел бе намотан под стола й.

— Чудесна сцена на Рождество — каза Кари на децата, като се усмихна на майка им.

— Благодаря — отвърна по-голямото момиче. — „Кеймарт“ беше единственото място, където продаваха пластмасови. Гипсовите се развалят от дъжда.

— Виждам, че сте сложили и костенурки в яслите.

— Тях и без това ги имахме, а фигурките на Тримата влъхви бяха свършили. Дървени са, но ги топнахме в лак в случай че завали.

— Ако се появят истински влъхви — додаде момчето, — пак ще ги оставим. — Тогава ще си бъдат обикновени костенурки, живеещи в яслите. Приятели с магарето и овцата.

— Но ще ги нацапаме с кал, за да приличат на костенурките от блатото — вметна момичето.

— Е, браво на вас — поздрави ги Кари. — Благодаря, че ми обяснихте.

— Моля, пак заповядай. Ела да видиш как всичко ще светне, щом мама пусне тока. Feliz Navidad.⁴⁵

Докато вървеше към своята къща с дупката на покрива, покрита със синьо платнище, Кари дочу свирене с уста. То започна като откъслечни сигнали, които с приближаването й все повече се усилваха и учестяваха. Тя разпозна езика „силбо гомеро“ на възрастната си съседка. Той вероятно я предупреждаваше за мъжа, седнал на стъпалата пред прага й.

Кари прехвърли торбата с тежката саксия от лявата в дясната си ръка. Тя се поклащаше като боздуган край бедрото й.

Щом я забеляза, мъжът се изправи.

Тя спря в ъгъла на двора уж за да огледа едно растение, чиито листа жълтееха.

Забеляза, че дясната страна на сакото на посетителя й е издута. Под него се очертаваше дръжката на пистолет. Вместо да използва пътечката, тя мина през тревата, така че слънцето да свети в очите му.

— Госпожице Мора, аз съм инспектор Тери Роблес от полицейското управление на Маями-Дейд. Бихте ли ми отделили няколко минутки? — От учтивост той й показа служебната си карта вместо металната значка.

Тя не приближи достатъчно, за да прочете написаното вътре. Вместо това се запита дали той не носи свински опашки на колана си.

Тери Роблес видя, че лицето на Кари е лицето от рисунките в папката, която носеше под мишница. Тези рисунки пареха кожата му, усещаше ги не просто като улики, а като срамни, мръсни неща.

Кари не искаше да го пуска в дома си — мястото, където пренареждаше оскъдните си мебели по няколко пъти в седмицата. Той не биваше да влиза там, понеже беше ченге също като имиграционните. Затова го покани да седнат на масичката в двора. От верандата какадуто отговаряше на сигналите на съседката с крясъци и ругатни на английски и испански.

— Разбирате ли езика със свирене? — попита я Роблес.

— Не. Но някои пестят с него минути за телефон. А също и се предпазват от хакери. Моля да извините папагала ми. Постоянно подслушва хората от квартала. Ако ви каже нещо обидно, не е лично.

— Госпожице Мора, в къщата, където сте работили, се случиха някои неща. Познавате ли последните наематели?

— Видях ги само за ден-два.

— Що за хора бяха?

— Казаха, че са от филмова компания, но не помня името върху разрешителното за снимки. През последните години идваха много като тях, използваха декорите и макетите в къщата, за да правят телевизионни реклами.

— Помните ли имена?

— Началникът им беше висок мъж, на име Ханс-Петер.

— Знаете ли какво са открили вътре?

— Не. Те не ми допаднаха и още на втория ден напуснах.

— Защо?

— Бяха бивши затворници. Не ми хареса начинът, по който се държаха.

— Оплакахте ли се на някого?

— Само на шефа им, преди да си тръгна.

Роблес кимна.

— Част от тях сега са мъртви, а други са изчезнали. — По лицето на Кари не пролича никаква реакция. — Разбирам, че в момента учите?

— Да, карам подготвителен курс. Искам да стана ветеринар.

— Наскоро са удължили временния ви защитен статут, а също и разрешението ви за работа. Поздравления.

— Благодаря.

Тя вече предусещаше следващия въпрос.

— Вие сте на път да получите гражданство, госпожице Мора — намести се върху стола си Роблес. — Положили сте много усилия. Чистили сте домове, гледали сте стари и немощни хора. Тази група е изнесла много злато от къщата, в която сте работили. Вие взехте ли нещо от него?

— Злато? Та те едва ми дадоха пари колкото да им напазарувам храна.

Три от кюлчетата все още стояха скрити в гнездото от опосум на тавана.

— Миналата година сте декларирали скромни доходи, но неотдавна сте успели да си купите тази къща.

— Тя е ипотекирана, а собственик е деверът на братовчедка ми от Кито. Аз само се грижа за нея и я ремонтирам.

Това бе вярно, на хартия. При нужда можеше дори да го докаже на този кучи син.

Докато гледаше лицето на Роблес, неговите очи, тъмни подобно на нейните, в двора на собствената си къща, в гърдите на Кари се надигаше гняв.

Тя не бе предполагала, че проблемите ще я застигнат и тук. Че ще влязат в градината й, в дома, построен върху солидна плоча, така че никое дете да не може да се нарани отдолу.

Лицето на Роблес остана на фокус, докато гледката наоколо се размъти. Центърът на полезрението й бе кристално ясен, също както в онзи ден, когато бе видяла командира си да стреля по момченцето под къщата.

Кари вдигна взор към манговото си дърво, заслуша се в шепота на листата му и вдиша дълбоко. Веднъж, два пъти.

Една закъсняла пчела доближи растението в пазарската й торба и се залови да обхожда цветовете му. В съзнанието на Кари изникна образът на стария професор, за когото се бе грижила в Колумбия, със сгънатите в джоба очила и мрежата против комари, висяща от периферията на шапката.

Гневът й срещу Роблес бе неоснователен и тя го знаеше.

— Инспекторе — каза, като се изправи. — Сега ще ви донеса чаша студен чай и ще ви помоля да ми обясните целта на посещението си.

Като млад морски пехотинец, Тери Роблес в продължение на шест седмици бе държал шампионската титла по бокс в полутежка категория на Тихоокеанския военноморски флот. Сега съзря в изражението на Кари нещо, което му бе познато.

Добре, добре, време е за шоу, повтори си няколко пъти наум, преди най-сетне да отвори уста.

— Имате ли някаква представа какво е възнамерявал да стори с вас Ханс-Петер Шнайдер?

— Не.

— Той доставя жени за миньорите в нелегалните златни мини на Колумбия и Перу. Много от тях получават отравяния, защото водата там е замърсена с живак. Това прави органите им негодни за продажба, след като умрат. За търговията си с органи Ханс-Петер набира жертви по мотелите. Също продава осакатени жени на специализирани клубове по цял свят. Прави върху тях модификации по заявка на клиента. Мисълта ми е, че ако не хване вас, ще изтезава други жени отново и отново.

От страна на Кари нямаше видима реакция.

— Ето скици на плановете му относно вас. Предварително се извинявам, но сме длъжни да подходим сериозно.

Роблес й подаде папката и тя се зае да отгръща листата един по един.

От изобразителна гледна точка рисунките бяха много добри. На първата тя бе оставена само с един крайник — ръка, с която да доставя удоволствие на господаря си — и бе цялата татуирана с портрети на Майка Гние. От останалите й крайници нямаше и помен, нито дори чуканче. Приличаше на дънер с един-единствен клон. Надписът в ъгъла гласеше „Агнешка плешка“.

Останалите рисунки бяха още по-отвратителни. Тя разгледа всичките, после ги сложи обратно в папката и я бутна през масата към Роблес.

— Вие можете да ни помогнете със залавянето на Ханс-Петер — каза той.

— Как?

— Той е обсебен от вас. Търсим го както ние, така и Интерпол. Трябва да вкараме извратените му и богати клиенти в затвора или в лудницата, където им е мястото. Да спрем Ханс-Петер да разфасова жени заради тях. Вие можете да го привлечете.

— Знаете ли къде е сега?

— През последните два дни кредитните му карти са използвани в Колумбия — в Богота и Баранкиля. От телефона му също са правени обаждания от Богота. Но той ще се върне. Ако не го стори, ще предприемем действия съвместно с Интерпол. Наш информатор разпозна някои от неговите клиенти. Един има вила в Сардиния. Мога да уредя отсъствията ви от училище и от работа. Бихте ли го направили? Бихте ли ми помогнали да го закопчая?

— Да.

— Искам и онези, които са го снабдили с оръжия, също да си понесат заслуженото. — Роблес бе извършил някои арести, но трябваше да докаже пред съда, че въпросните оръжия са се намирали в ръцете на престъпниците. — С една от тези пушки раниха жена ми, а също и мен. Обстреляха къщата ми, която много прилича на вашата. Искам да кажа, на къщата на девера на братовчедка ви. Случайно да сте видели хората на Ханс-Петер Шнайдер да са въоръжени с нещо?

— Да.

— Бихте ли описали с какво точно?

— Да опиша пушките?

— Четох вашата молба за удължаване на защитения статут. Знам биографията ви. Можете ли да твърдите със сигурност, че са били истински, а не бутафорен филмов реквизит?

— Имаха два автомата АК-47 със заглушители и две карабини AR-15, едната пригодена за автоматична стрелба. Разполагаха с плоски пълнители от по трийсет патрона за всичките, както и с един барабанен за автоматите. Шефът им, Ханс-Петер Шнайдер, носеше деветмилиметров „Глок“ в кобур на кръста. Искате ли лимон с чая?

— Няма да пия чай, госпожице Мора. Вижте, не мога да ви осигуря двайсет и четири часова охрана, но ще ви предложа едно-две жилища за защитени свидетели, където никой няма да ви открие. Ще останете там само докато…

— Не. Домът ми е тук.

— Няма ли поне да ги разгледате?

— Виждала съм центрове за задържане на имигранти. Това ми стига.

— Носите ли постоянно мобилен телефон, на който да мога да се свържа с вас?

— Да.

— Ще помоля колегите от участъка на северен Маями Бийч да наминават често оттук.

— Добре.

Роблес намираше Кари за много привлекателна в този златист следобед, макар тя самата явно да не го харесваше. Той от дълго време бе сам. Сети се за своята съпруга в Палмира Гардънс, с огретите й от слънцето коси. Трябваше да се махне оттук.

— Ще продължим да издирваме Ханс-Петер — каза. — Щом го открием, ще се свържа с вас. Пазете се и заключвайте вратата.

— Весела Коледа, инспекторе.

— Feliz Navidad — отвърна Роблес.

Е, може би не ме мрази чак толкова, помисли си, докато отиваше към колата. Не че има някаква разлика след като съм на служба.

Ханс-Петер Шнайдер имаше всичко, от което се нуждаеше в момента. Господин Гние му бе предплатил половината от хонорара в размер на 200 000 долара за доставката и модификациите над Кари. Разполагаше със своя склад в Маями, който никъде не се водеше на негово име, и с яхтата, регистрирана на компания в Делауеър.

В Колумбия Палома нарочно работеше с телефона и кредитните му карти.

Бе получил вест от Карън Кийф, доизлежаващата присъдата си специалистка по татуировките, че е съгласна след като я освободят да отиде в Мавритания и да украси Кари. Ханс-Петер я бе снабдил с портрет на Майка Гние, по който да се упражнява.

Беше екипиран с пневматична пушка JM Standard, изстрелваща упойващи стрелички с достатъчно азаперон, за да приспят 60-килограмово млекопитаещо. Отзад на колана му бе затъкнат деветмилиметровият пистолет.

Ханс-Петер бе открил, че обездвижени хора най-лесно се транспортират във вентилиран чувал за трупове, с дръжки за носене отстрани. По принцип тези чували са херметични и не пропускат течности и миризми. Но така обектът, ако още не е мъртъв, би се задушил. Чувалът в комплекта на Ханс-Петер бе проветрив, от един пласт зебло.

Имаше също здрави свински опашки, хлороформ и тампони за лице. На лодката бяха подготвени диетични добавки за принудително хранене и неговите обсидианови скалпели, в случай че решаха да поработят в каюткампанията на кораба на господин Гние, докато прекосяваха океана към Мавритания.

В късния следобед Ханс-Петер разтреби стаите си и изля Карла в тоалетната.

В микробуса, който бе наел с фалшиви документи, махна средния ред седалки, за да освободи на пода място за Кари. Извади и бушона на вътрешното осветление, за да може спокойно да отваря страничната врата в тъмното.

Благодаря на Квакерския офис към ООН за проучването „Гласовете на момичетата войници“ от д-р Ивон И. Кърнс.

Сержант в оставка, Дейвид Ривърс от отдел „Убийства“ на полицейското управление в Маями-Дейд ме включи в серия отлични семинари за разследване на убийства, в които сам бе лектор и съставител на програмите.

Лечебницата „Пеликан Харбър“ полага грижи за ранени птици и животни, за да ги върне към живот в дивата природа. Това е забележителна хуманна институция, подкрепяна от дарения и доброволци. Тя е отворена за посетители.

И най-вече благодаря на Маями — този разнолик и красив, пълнокръвен американски град, изграден и населен от хора, дошли от другаде, често пъти пеша.

Тук е (нем.). — Б. пр.

Понятие от генетиката, вид протеинова структура. — Б. пр.

В САЩ обичайното напрежение в електрическата мрежа е 120 волта. — Б. пр.

Истините, реалността (исп.). — Б. пр.

Компания за споделени пътувания чрез смартфон приложение. — Б. пр.

Мълчание за това, старче. Разбираш ли ме? (Исп.) — Б. пр.

Разбира се, господине (исп.). — Б. пр.

Бог е с нас! (Нем.) — Б. пр.

Безплатен транспорт! (Исп.) — Б. пр.

Празнувам! Ще откарам всеки един от вас в дома му! (Исп.) — Б. пр.

Всичко безплатно! (Исп.) — Б. пр.

Да не караш пил? (Исп.) — Б. пр.

Ясно? (Исп.) — Б. пр.

Чуй ме, млади човече (исп.). — Б. пр.

Неженен (исп.). — Б. пр.

Винаги верен (лат.), девиз на морската пехота на САЩ. — Б. пр.

Пари в брой (исп.). — Б. пр.

Напълно законна сделка. Знаеш, че съм човек на думата си. (Исп.) — Б. пр.

На испански „Дева на Милосърдието“ (Senora de la Caridad) съвпада с името на героинята, Каридад. — Б. пр.

Това е дете, това е дете! (Исп.) — Б. пр.

Шеф, главен (исп.). — Б. пр.

Бог да те възнагради (исп.). — Б. пр.

Добре дошъл (исп.). — Б. пр.

Ваше високопреосвещенство (исп.). — Б. пр.

Ваше блаженство (исп.). — Б. пр.

Шибан задник (исп.). — Б. пр.

Плешива путка (исп.). — Б. пр.

Шефе (исп.). — Б. пр.

„Питър Пан“ или „Педро Пан“ — операция по прехвърляне на 14 000 кубински деца в САЩ през 1960–1962 г. — Б. пр.

Тъй вярно (нем.). — Б. пр.

От Agneau de pré-salé (фр.) — месо от агнета, пасли на солени ливади, считано за деликатес. — Б. пр.

Престижни (исп.). — Б. пр.

Екстра престижни охлюви (исп.). — Б. пр.

Екстра охлюви (фр.). — Б. пр.

Супа от охлюви (исп.). — Б. пр.

На вашите услуги (исп.). — Б. пр.

Огюст Ескофие (1846–1935) — известен френски готвач и ресторантьор. — Б. пр.

Здравей! (Исп.) — Б. пр.

Как е, как върви? (Исп.) — Б. пр.

Да, капитане (исп.). — Б. пр.

На английски името звучи като huge erection (огромна ерекция). — Б. пр.

Qui tam (лат.) — правна концепция, съгласно която лице, съдействащо на обвинението, може да получи част от глобата, наложена на виновния. — Б. пр.

Аз съм Девата на Милосърдието от Ел Кобре (исп.). — Б. пр.

На вашите заповеди (исп.). — Б. пр.

Весела Коледа (исп.). — Б. пр.