Вината е ловец.

Съвестта ми ме предизвикваше — препираше се е мен като капризно дете.

Вината е изцяло твоя, шепнеше гласът.

Ускорих крачка и настигнах нашата малка група. Ако ни откриеха, германците щяха да ни накарат да се махнем от селския път. Пътищата бяха запазени за военните. Все още не бяха издадени заповеди за евакуация и всеки, който бягаше от Източна Прусия, беше смятан за дезертьор. Но какво значение имаше това? Аз станах дезертьор преди четири години, когато избягах от Литва.

Литва.

Бях я напуснала през 1941 година. Какво се случваше у дома? Дали ужасните неща, които хората шепнеха по улиците, бяха истина?

Стигнахме до малка, покрита със сняг купчина от едната страна на пътя. Момченцето пред мен изхленчи и я посочи с ръка. Беше се присъединило към нас преди два дни. Просто излезе от гората само и мълчаливо започна да ни следва.

— Здравей, малчугане. На колко си години? — попитах го, след като го видях.

— На шест — отвърна то.

— С кого си?

Момченцето спря и сведе глава:

— С оми.

Обърнах се към гората, за да видя дали баба му се е появила.

— Къде е баба ти? — попитах.

Безпризорното момченце ме погледна. Светлите му очи бяха широко отворени.

— Тя не се събуди.

Оттогава момченцето вървеше с нас, като често леко изоставаше или избързваше от групата. А сега стоеше, сочейки към черната вълнена дреха, която се показваше изпод белеещата се като целувка купчина.

Махнах на групата да продължи и когато всички се придвижиха напред, изтичах до купчината. Вятърът повдигна слой от ледени снежинки и откри мъртвото посиняло лице на жена на възраст между двайсет и трийсет години. Устата и очите ѝ бяха отворени, застинали от страх. Бръкнах в замръзналите ѝ джобове, но някой ме беше изпреварил. В подплатата на жакета ѝ открих документите ѝ за самоличност. Пъхнах ги в джоба на палтото си, за да ги предам на Червения кръст, и издърпах тялото ѝ встрани от пътя. Жената беше мъртва, вкочанена, но мисълта за танковете, които щяха да минат през тялото ѝ, беше непоносима за мен.

Изтичах обратно при групата. Безпризорното момченце стоеше в средата на пътя, а около него падаха снежинки.

— И тя ли не се е събудила? — попита тихо.

Поклатих глава и го хванах за ръката, която беше с ръкавичка.

И тогава двамата чухме звука в далечината.

Тряс.

Съдбата е ловец.

Над главата ми бръмчаха самолети. Наричаха ги Der Schwarze Tod, „Черната смърт“. Скрих се под дърветата. Самолетите не се виждаха, но аз ги усещах. Бяха наблизо. Хванат в капана на тъмнината, претеглих шансовете си. Избухна взрив и смъртта пропълзя още по-близо, извивайки димните си езици около мен.

Побягнах.

Краката ми се огъваха — бяха отпуснати, отделени от препускащия ми ум. Мъчех се да ги накарам да се движат, но съвестта ми затягаше примката си около глезените ми и ги дърпаше силно надолу.

„Ти си талантлив млад мъж, Флориан.“ Така каза мама.

„Ти си прусак. Сам вземай решенията си, сине“, каза татко.

Дали татко щеше да одобри решенията ми, тайните, които сега носех на гърба си? В разгара на тази война между Хитлер и Сталин дали мама все още щеше да ме смята за талантлив млад мъж, или щеше да ме нарече престъпник?

Руснаците щяха да ме убият. Но как ли щяха да ме измъчват преди това? Нацистите щяха да ме убият, но само ако разкриеха плана ми. Колко дълго щях да успея да го запазя в тайна? Въпросите ме тласкаха напред и аз продължавах да препускам през студената гора, пазейки се от клоните на дърветата. Стисках с едната си ръка хълбока си, а с другата държах пистолета. Болката се усилваше при всяко вдишване и при всяка крачка, а от възпалената рана бликаше топла кръв.

Шумът от моторите заглъхна. Бягах от дни и усещах ума си също толкова слаб, колкото и краката си. Уморените и отегчените ставаха плячка на ловеца. Трябваше да си почина. Болката ме принуди да намаля темпото и накрая спрях да тичам. През гъстите дървета в гората зърнах клонки, които закриваха входа на изоставено хранилище за картофи. Скочих в него.

Тряс.

Срамът е ловец.

Реших да си почина. Разполагах с малко време, нали? Промъкнах се по студената, твърда почва до дъното на пещерата. Земята трепереше. Войниците бяха наблизо. Трябваше да продължа да вървя, но бях много уморена. Бяха постъпили добре, закривайки с клони отвора на хранилището в гората. Никой нямаше да го открие толкова далече от пътя. Нали така?

Нахлупих розовата вълнена шапка върху ушите си и придърпах яката на палтото си, за да си загърна врата. Макар че бях скрита под катовете от дрехи, януарските зъби хапеха здраво. Пръстите ми бяха станали безчувствени. Залепналите и замръзнали върху яката ми кичури коса се късаха, когато си обръщах главата настрани. Започнах да си мисля за Аугуст.

Очите ми се затвориха.

А после се отвориха.

Пред мен беше застанал руски войник.

Той се наведе напред с фенерче в ръка и заби пистолета си в рамото ми.

Подскочих и се отдръпнах панически.

— Фройлайн — изрече войникът, радостен, че съм жива. — Komme, фройлайн. На колко си години?

— На петнайсет — прошепнах.

— Моля те, не се плаши, аз не съм германец. Nicht Deutsche.

Той не слушаше, не разбираше или му беше безразлично. Насочи пистолета си към мен и ме ритна в плезена.

— Ш-ш-шт, фройлайн — добави и пъхна пистолета под брадичката ми.

Започнах да му се моля. Закрих си корема с ръце и се молех.

Той се приближи плътно до мен.

Не. Това нямаше да се случи. Извърнах глава.

— Застреляй ме, войнико. Моля те.

Тряс.

Страхът е ловец.

Но ние, смелите воини, пропъждаме страха, като го перваме с китката си. Смеем се в лицето му, изритваме го като попаднал на улицата камък. Да, Ханелоре, аз съчинявам тези писма първо наум, понеже не мога да изоставям моряците си толкова често, колкото мисля за теб.

Ти би се гордяла със своя бдителен приятел, моряка Алфред Фрик. Днес спасих една млада жена, която щеше да падне в морето. Не бях направил кой знае какво, но тя ми беше толкова благодарна, че се притискаше в мен и не искаше да ме пусне.

„Благодаря ти, моряко.“ Пламенният ѝ шепот дълго звучеше в ухото ми. Жената беше красива и миришеше като пресните яйца, но аз съм срещал много благодарни и красиви момичета. Ти обаче не бива да се притесняваш. Мислите ми са изпълнени изцяло с теб и с червения ти пуловер. О, колко нежно и непрестанно си мисля за своята Ханелоре и за дните, белязани от червения пуловер!

Чувствам облекчение от факта, че не си тук и не виждаш какво става. Твоето състрадателно сърце не би могло да понесе коварните условия в пристанището на Готенхафен. В момента охранявам опасни експлозиви. Служа достойно на Германия. Макар и едва седемнайсетгодишен, аз съм много по-храбър от моряците, които са два пъти по-възрастни от мен. Говори се, че се подготвя награждаването ми, но аз съм твърде зает да се бия за фюрера, за да се занимавам с получаване на ордени. Казах им, че ордените са за мъртвите. Ние трябва да се бием, докато сме живи!

Да, Ханепоре, ще го докажа на цяла Германия. Аз наистина нося героя в себе си.

Стоях в хранилището в гората с пистолет, насочен към мъртвия руснак. Тилната кост се беше отделила от черепа му. Претърколих го, за да го сваля от жената.

Тя не беше жена. Беше момиче с розова вълнена шапка. И беше припаднала.

Прерових замръзналите джобове на руснака и извадих цигари, манерка, голяма наденица, обвита в хартия, пистолет и патрони. На всяка китка войникът носеше по два часовника — трофеи, събрани от жертвите му. Не ги докоснах.

Клекнах в единия ъгъл на хранилището и огледах студеното помещение. Търсех храна, но не открих нищо. Прибрах пистолета и патроните в раницата си, като внимавах да не смачкам обвитата в плат кутия. Кутията. Нима беше възможно нещо толкова малко да притежава такава сила? За много по-маловажни неща бяха водени войни. Наистина ли бях готов да умра за нея? Загризах изсъхналата наденица, наслаждавайки се на вкуса на слюнката, изпълваща устата ми.

Земята потрепери леко.

Руснакът не беше сам. Щяха да се появят и други войници. Трябваше да се махна от това място.

Отворих манерката на войника и я приближих до носа си. Водка. Разкопчах палтото, а после ризата си и излях част от алкохола върху хълбока си. Болката беше толкова силна, че пред очите ми сякаш избухна светкавица. Разкъсаната плът се съпротивляваше — свиваше се и пулсираше. Поех си въздух, потиснах надигащия се в гърлото ми вик и излях останалия алкохол върху дълбоката рана.

Момичето се размърда в пръстта. Главата ѝ се извърна рязко от мъртвия руснак. Очите ѝ пробягаха по пистолета в краката ми, а после по манерката в ръката ми. Изправи се до седнало положение и примигна. Розовата ѝ шапка се изхлузи от главата ѝ и падна безшумно на земята. Едната страна на палтото ѝ беше опръскана с кръв. Бръкна в джоба си.

Хвърлих манерката и сграбчих пистолета.

Тя отвори очи и проговори.

Полякиня.

Руснакът се взираше в мен с отворена уста и празни очи.

Беше мъртъв.

Какво се беше случило?

В ъгъла клечеше млад мъж, облечен в цивилни дрехи. Палтото и ризата му бяха разкопчани, а кожата му беше изцапана с кръв и охлузена до моравочервено. Държеше пистолет. Дали щеше да ме застреля? Не, той беше убил руснака. Беше ме спасил.

— Добре ли си? — попитах и едва разпознах собствения си глас.

Лицето на мъжа се сгърчи, след като чу думите ми.

Той беше германец.

А аз бях полякиня.

Германецът не би искал да има нищо общо с мен. Адолф Хитлер беше заявил, че поляците са расово непълноценни същества. Ние трябваше да бъдем унищожени, за да могат германците да се сдобият със земята, която им беше нужна за тяхната империя. Хитлер беше казал, че германците са по-висши от поляците. Те не желаеха да живеят заедно с нас. Ние не бяхме подходящи за германизиране. За разлика от територията ни.

Извадих един картоф от джоба си, подадох му го и изрекох:

— Благодаря ти.

Земята се разклати леко. Колко време беше изминало?

— Трябва да тръгваме — добавих.

Постарах се да се изразя правилно на немски. Изреченията бяха в главата ми, но не бях сигурна, че ги изричам както трябва. Понякога, когато говорех на немски, германците ми се присмиваха и аз разбирах, че не използвам подходящите думи. Отпуснах надолу ръка и видях, че ръкавът ми е оплискан с руска кръв. Някога щеше ли да свърши всичко това? В очите ми напираха сълзи. Не исках да плача.

Германецът се взираше в мен, а в погледа му се четеше умора и отчаяние. Но аз разбрах.

Очите му, втренчени в картофа, казваха: Емилия, гладен съм.

Засъхналата върху му кръв казваше: Емилия, ранен съм.

Но начинът, по който стискаше раницата си, ми казваше най-важното: Емилия, не я пипай.

Влачехме се по тесния път. Петнайсет бежанци. Слънцето най-после се беше предало и температурата се понижи. Едно сляпо момиче пред мен, казваше се Ингрид, държеше въже, завързано за теглената от коня каруца. Моето зрение не беше увредено, но и двете бяхме изправени пред едно и също затруднение: вървяхме в тъмния коридор на войната, без да знаем какво ни очаква. Вероятно загубата на зрението беше дар за Ингрид. Сляпото момиче можеше да вижда и да подушва неща, които бяха скрити за останалите от групата.

Дали беше чула последното издихание на онзи старец, когато той се подхлъзна и попадна под колелата на една от каруците няколко километра назад по пътя? Дали усещаше метален вкус в устата си, докато стъпваше върху прясната кръв в снега?

— Покъртително. Убиха я — чух мъжки глас зад гърба си. Гласът беше на стария обущар. Спрях и го изчаках да ме настигне. — Замръзналата жена, която подминахме — продължи старецът. — Обувките ѝ я убиха. Непрекъснато го повтарям, но никой не ме слуша. Калпавите обувки тормозят краката ти, пречат ти да вървиш. Накрая спираш. — Той стисна ръката ми. Слабото му, зачервено лице надничаше изпод шапката. — И после умираш — прошепна.

Старецът не говореше за нищо друго, освен за обувки. Говореше за тях с такава любов и въодушевление, че една жена от нашата група го провъзгласи за „поет на обувките“. Жената изчезна ден по-късно, но прякорът остана.

— Обувките казват всичко — заяви обущарят.

— Невинаги — възразих.

— Винаги. Твоите ботуши са скъпи, изработката е добра. Това ми казва, че произхождаш от богато семейство. Моделът обаче е за по-възрастна жена. Това ми казва, че вероятно са били на майка ти. Майката е пожертвала ботушите си заради дъщеря си. Това ми казва, че ти получаваш много любов, скъпа моя. Но майка ти не е тук и това ми казва, че си тъжна, мило момиче. Обувките казват всичко.

Спрях по средата на замръзналия път и се загледах в набития старец, който крачеше бавно напред, влачейки краката си. Поетът на обувките беше прав. Мама се беше жертвала заради мен. След като избягахме от Литва, тя веднага ме изпрати в Инстербург и с помощта на една своя приятелка ме уреди на работа в болницата. Това беше преди четири години. Къде беше мама сега?

Сетих се за безбройните бежанци, потеглили на дългия поход към свободата. Колко милиона бяха загубили домовете и семействата си през войната? Бях решила, че трябва да гледам напред към бъдещето, както ми казваше мама, но тайно си мечтаех да се върна в миналото. Дали някой знаеше нещо за баща ми и брат ми?

Сляпото момиче обърна лице към небето и вдигна ръка, за да ни даде знак.

И тогава ги чух.

Самолети.

Още не бяхме изпълзели от хранилището, когато полякинята се разплака. Знаеше, че ще я изоставя.

Нямах друг избор. Тя щеше да ме забави.

Хитлер се опитваше да унищожи всички поляци. Те бяха славяни, смятаха ги за нисша раса. Баща ми казваше, че нацистите са избили милиони поляци. Полските интелектуалци бяха публично екзекутирани по особено жесток начин. Хитлер създаде лагери за масово унищожение на хора в окупираната от Германия Полша, напоявайки полската земя с кръвта на невинни евреи.

Хитлер беше страхливец. По този въпрос двамата с татко бяхме на едно мнение.

— Prosze… bitte… — умоляваше ме полякинята, преминавайки от полски на развален немски.

Не можех да си наложа да погледна към нея, към ръкава ѝ, опръскан с кръвта на мъртвия руснак. Започнах да се отдалечавам от хранилището. Риданията ѝ отекваха зад мен.

— Почакай! Моля те! — извика тя.

Плачът ѝ ми беше до болка познат. Напомняше за Ани, по-малката ми сестра, и за риданията, огласили вестибюла в деня, в който мама издъхна.

Ани. Къде беше сестра ми сега? Дали и тя не се намираше в някоя тъмна дупка в гората с допрян до главата ѝ пистолет?

Силна болка прониза хълбока ми и ме принуди да спра. Краката на момичето бързо се приближиха до мен. Тръгнах отново.

— Благодаря ти — изчурулика тя зад мен.

Слънцето се скри и студът затегна хватката си. Смятах да измина още два километра в западна посока, преди да пренощувам някъде. Съществуваше по-голяма вероятност да намеря подслон край някой селски път, но също така и по-голяма опасност да попадна на войници. Беше по-разумно да продължа да се движа успоредно на гората.

Той искаше да ме изостави.

Искаше да бяга сам. Кое беше това момче, което беше достатъчно голямо, за да бъде във Вермахта, но въпреки всичко беше облечено в цивилни дрехи? За мен той беше победител в битките, спящ рицар като тези от приказките, които ми разказваше мама. Знаех полската легенда за един крал и неговите храбри рицари, спящи в пещерите в планината. Винаги когато над Полша надвисвала опасност, рицарите се събуждали и я избавяли от нея.

Казах си, че този красив мъж е спящ рицар. Той вървеше напред с пистолет в ръка, готов да стреля. Изоставяше ме.

Защо всички ме изоставяха?

Рояк самолети обстрелваха местността. Виеше ми се свят от бръмченето в ушите ми. Падна една бомба. После още една. Земята се разтресе, готова да отвори уста и да ни изяде.

Опитах се да настигна рицаря, пренебрегвайки болката и позора под палтото си. Нямах нито време, нито смелост да обясня защо не мога да тичам. Казвах си, че трябва да вървя колкото е възможно по-бързо. Рицарят тичаше пред мен, изчезваше сред дърветата, а после отново се появяваше, стиснал хълбока си и изкривен от болка.

Силата се изцеди от краката ми. Сетих се за руснаците, които напредваха към целта си, за допрения до врата ми пистолет в калното хранилище и заставих ходилата си да се задвижат. Клатех се като патица в дълбокия сняг. Изведнъж нежният звук на приспивната песничка на мама зазвуча в главата ми:

Къде бяха сега всички патета?

— Фрик, какво правиш?

— Попълвам запасите от муниции, господине — отвърнах и се престорих се, че търся нещо на рафта.

— Мястото ти не е тук — заяви офицерът. — Трябва да си на пристанището, а не в склада с боеприпаси. Заповедта ще бъде издадена всеки момент. Трябва да бъдем готови. Ще използваме всички налични плавателни съдове. Ако не действаме бързо, някой убиец от Москва ще те превърне в своя любовница. Искаш ли да стане така?

Със сигурност не. Нямах желание да се запозная със съветските войски. Техният водещ към разруха път се простираше надлъж и нашир. Уплашени до смърт селяни трескаво разпространяваха слухове за руски войници, носещи огърлици от зъби на деца. А сега руската армия се насочваше право към нас със съюзниците си, Америка и Англия, издувайки платната на Сталин. Трябваше да се кача на някой кораб. Оставането ми в Готенхафен означаваше сигурна смърт.

— Попитах те да не би да искаш да станеш любовница на Москва — излая офицерът.

— Не, господине!

— Тогава си събирай багажа и отивай на пристанището. След като стигнеш там, ще получиш допълнителни инструкции.

Огледах склада. Чудех се дали да не задигна нещо.

— Какво чакаш, Фрик? Изчезвай веднага, жалък плужек!

Безпризорното момченце откри изоставен плевник край пътя. Решихме да прекараме нощта в него. Бяхме вървели дни наред и физическите и душевните ни сили се бяха изчерпили. Нервите ни бяха опънати от бомбите. Обикалях от човек на човек и лекувах мазоли, рани и мехури от измръзване. Но не разполагах с лечение за това, което най-много измъчваше хората.

За страха.

Германия беше нападнала Русия през 1941 година. Оттогава двете държави бяха извършили отвратителни зверства не само една спрямо друга, но и спрямо невинни цивилни граждани навсякъде по пътя си. Разпространяваха се всякакви слухове от хората, които срещахме, докато бягахме. Хитлер изтребваше милиони евреи и разполагаше с дълъг списък от „нежелателни елементи“, които бяха хвърлени в затвора или осъдени на смърт. Сталин унищожаваше народите на Полша, Украйна и на страните от Прибалтийския регион.

Бруталността беше шокираща. Говореше се за позорни прояви на безчовечност. Никой не искаше да попадне в ръцете на врага. Но ставаше все по-трудно да се определи кой е врагът. Един възрастен германец ме беше дръпнал настрана преди няколко дни.

— Имаш ли някаква отрова? — попита ме. — Хората искат отрова.

— Не бих дала отрова на никого — отвърнах.

— Добре. Но ти си красиво момиче. Ако руските войски ни настигнат, ти самата ще поискаш да вземеш отрова.

Не бях сигурна доколко мъжът преувеличаваше и доколко казваше истината. Но бях виждала какво ли не. Момиче, мъртво в канавката, с високо вдигната пола. Старица, оплакваща къщата си, подпалена и изгоряла до основи. Терорът съществуваше. И ни преследваше. Ето защо бягахме на запад към онези части на Германия, които все още не бяха окупирани.

А сега седяхме в изоставения плевник и се опитвахме да запалим огън, за да се стоплим. Свалих си ръкавиците и си разтрих напуканите ръце. В продължение на четири години бях работила с един хирург в болницата в Инстербург. Когато войната се разрази и персоналът намаля, престанах да зареждам отделението със санитарни материали и започнах да му асистирам в операционната зала.

„Имаш уверени ръце, Йоана, и здрав стомах. Ще се чувстваш в свои води, ако се занимаваш с медицина“, беше ми казал лекарят.

Медицина. Това беше моята мечта. Бях старателна, всеотдайна — може би повече, отколкото беше нужно. Бившият ми приятел твърдеше, че предпочитам учението пред него. Преди да успея да му докажа, че греши, си беше намерил друго момиче.

Масажирах вкочанените си пръсти, за да им влея топлина. За разлика от запасите ръцете ми не ме тревожеха. Не беше останало почти нищо. Надявах се да намеря нещо у мъртвата жена на пътя — дрехи, чай, дори чиста носна кърпичка. Но нищо не беше чисто. Всичко беше мръсно.

Особено съвестта ми.

Всички вдигнахме очи, когато те влязоха в плевника — млад мъж с пистолет в ръка и ниско русо момиче с плитки и розова шапка. И двамата бяха изтощени. Лицето на русото момиче беше почервеняло от напрежение. Лицето на мъжа също беше зачервено.

Мъжът имаше треска.

Бяха ни изпреварили. Няколко разнебитени каруци бяха скрити в храсталака — безмилостно олицетворение на похода към свободата. Предпочитах да пренощувам на някое пусто място, но си давах сметка, че не бих могъл да продължа да вървя.

Полякинята ме дръпна за ръкава и се закова в снега, вперила очи в оставения извън плевника багаж — опитваше се да разбере какво е съдържанието му и на кого би могъл да принадлежи. Не се виждаше никакво военно оборудване.

— Мисля, че няма нищо страшно — каза момичето и двамата влязохме в плевника.

Петнайсет-двайсет души седяха сгушени край малкия огън. Лицата им се завъртяха към мен, когато влязох вътре и застанах до вратата. Майки, деца, стари хора. Всички бяха изтощени и отчаяни. Полякинята се насочи към един свободен ъгъл на плевника, седна и обгърна гърдите си е ръце. Една млада жена се приближи до мен и ме попита:

— Ранен ли си? Мога да ти окажа медицинска помощ — добави.

Говореше свободно на немски, но езикът не ѝ беше роден. Не ѝ отговорих. Не беше нужно да разговарям с когото и да било.

— Имаш ли някаква храна? — зададе следващия си въпрос жената.

На никого не му влизаше в работата какво имам.

— А тя има ли? — жената посочи към момичето, което се поклащаше напред-назад в ъгъла на плевника. — Очите ѝ изглеждат безумни.

Проговорих, без да я гледам:

— Беше в гората. Един руснак я беше хванал натясно. Вървя след мен дотук. Има няколко картофа. А сега ме остави на мира.

Жената трепна, когато споменах за руснака. Отдалечи се бързо от мен в посока към момичето.

Открих едно уединено място встрани от групата и седнах. Подпрях раницата си на стената и внимателно се облегнах на нея. Щеше да ми бъде по-топло, ако бях близо до огъня, но не можех да рискувам. Никакви разговори.

Изядох едно малко парче от наденицата, която бях взел от мъртвия руснак, докато наблюдавах как младата жена се опитваше да заприказва момичето. Останалите хора от групата викаха и я молеха за помощ. Сигурно беше медицинска сестра. Изглеждаше с няколко години по-възрастна от мен. Беше красива. Естествено красива, от онези жени, които все още са красиви, дори се разхубавяват още повече, когато навършат петдесет години. Всички в плевника бяха мръсни. Вонята на нечовешките усилия, на изпуснатата неволно урина и най-вече на страха беше по-силна от миризмата на добитъка. Медицинската сестра щеше да ми завърти главата, ако я бях срещнал у дома, в Кьонигсберг.

Затворих очи. Не исках да гледам красивото момиче. Трябваше да бъда в състояние да я убия, да убия всеки човек от групата, ако се наложеше. Тялото ми плачеше за сън, но умът ми ме предупреждаваше да не вярвам на тези хора. Усетих, че някой докосна краката ми, и отворих очи.

— Не ми каза, че е полякиня — прошепна сестрата. — А какво стана с руснака?

— Погрижих се за него — отвърнах. — Трябва да поспя.

Тя коленичи до мен. Едва я чувах.

— Първо обаче трябва да ми покажеш раната, която се опитваш да скриеш.

Мислех си за каруците извън плевника. Бяха отрупани с вещите на бежанците. Сандъци, куфари и мебели. Имаше дори една шевна машина, като машината на мама.

— Защо не шиеш рокли? — спомних си как веднъж попитах мама от окъпания в слънце перваз на прозореца в кухнята, където обичах да седя.

Мама се извърна от машината, погледна към мен и отвърна:

— Може ли да пазиш тайна?

Кимнах нетърпеливо и се приближих до нея.

Тя сложи ръце върху големия си корем и се усмихна.

— Мисля, че е момче. Просто усещам, че е момче. — Прегърна ме силно и доближи топлите си устни до челото ми. — И знаеш ли какво? Ти ще бъдеш най-добрата сестра, Емилия.

А сега седях в леденостудения плевник сама, толкова далече от дома. Мислех си, че тези хора са имали време да си приготвят багажа. Аз не успях да го направя, изоставих целия си живот разкъсан на парчета. Сега кой използваше мамината машина?

Рицарят не искаше да влиза. Как се казваше той? От кого бягаше? Бях разгледала внимателно каруците и вещите, опитвайки се да разбера кои са собствениците им, за да реша дали е безопасно да влезем в плевника. Но ние така или иначе нямаме друг избор. Спането навън означаваше сигурна смърт.

Седях в ъгъла и пъхах слама в платото си, за да се стопля. След като бях спряла да вървя, болката започна да утихва. Зарових лице в дланите си.

Усетих как някой ме докосна по рамото.

— Всичко наред ли е?

Вдигнах очи и видях млада жена, надвесена над мен. Говореше на немски, но с акцент. Кестенявата ѝ коса беше прибрана зад ушите. Лицето ѝ беше миловидно.

— Ранена ли си? — попита ме жената.

Опитах се да се овладея.

Борех се със себе си.

Една сълза се стече по бузата ми.

Жената се приближи още повече.

— Къде те боли? — изрече тихо. — Мога да ти окажа медицинска помощ.

Загърнах се още по-плътно с палтото си и поклатих глава.

— Не. Danke.

Жената наклони леко глава на една страна. Акцентът ми ме издаде.

— Deutsche? — прошепна.

Не казах нищо. Вдигнах очи и видях, че всички се взират в мен. Питах се дали ако им дам храната си, ще ме оставят на мира. Извадих един картоф от джоба си и ѝ го подадох.

Картоф срещу мълчание.

Пристигането на германеца и на момичето ме разтревожи. И двамата не бяха откровени с мен. Очите на момичето се стрелкаха уплашено, затаили преживяната травма, а раменете ѝ трепереха. Отидох при Ева. Ева беше прехвърлила петдесетте и беше огромна като викинг. Ходилата и дланите ѝ бяха по-големи от мъжките. Някои хора от групата я наричаха „Съжаляващата Ева“, защото често изричаше ужасни неща, но вмъкваше „съжалявам“ преди или след тях, сякаш за да смекчи ядовитостта си.

— Ева, ти се справяш горе-долу с полския, нали? — прошепнах.

— Нещо си се объркала — отвърна тя.

— Няма да кажа на никого. Онова клето момиче страда. Мисля, че е полякиня. Ще говориш ли с нея? Опитай се да я убедиш да ми позволи да ѝ помогна.

— Кой е германецът, с когото тя дойде, и защо не е в униформа? Не сме получили разрешение за евакуация. Ако слугите на Хитлер ни открият, докато този дезертьор е с нас, ще ни пръснат мозъците. Съжалявам — добави.

— Не знаем дали е дезертьор. Нямам представа кой е, но е ранен. Намерил е момичето в гората. — Сниших глас и добавих: — Хванато натясно от един руснак.

Лицето на Ева стана бяло като платно.

— На какво разстояние оттук? — попита тя.

— Не знам. Моля те, опитай се да разговаряш с нея.

Съпругът на Ева беше прекалено стар, за да служи в армията, но го бяха мобилизирали във Фолксщрума, народната армия. Хитлер вече беше отчаян и беше мобилизирал всички мъже и момчета, които не бяха част от редовните войски. Но младежът в отсрещния ъгъл на плевника, изглежда, не е бил сред тях. Защо?

Съпругът на Ева настояваше тя да тръгне на запад. Беше сигурен, че Хитлер ще загуби войната и руснаците ще окупират Източна Прусия, сривайки всичко със земята.

В училище ни казваха, че Източна Прусия е един от най-красивите региони, но тя се оказа коварна за онези от нас, които бягаха. Граничеща на север с Литва, а на юг — с Полша, територията беше осеяна с дълбоки езера и непроходими гори. Планът на Ева беше същият както на всички останали — да се добере до неокупираната част на Германия и да се събере със семейството си след края на войната.

Обикалях из плевника и правех всичко възможно, за да облекча страданията на хората. Много от тях заспаха веднага щом седнаха.

— Погрижи се за краката им — тихо ми напомни поетът на обувките, докато минавах покрай него, — защото в противен случай всичко ще бъде загубено.

— А твоите крака? — попитах.

Дребното тяло на поета беше извито в кръста, сякаш беше хванал голяма топка и я носеше непрекъснато със себе си.

— Бих могъл да измина хиляда мили, скъпа — усмихна се той. — Прекрасни обувки.

Ева ме дръпна настрана.

— Права си — полякиня е. Казва се Емилия. На петнайсет години е и е от Лвов. Но няма документи.

— Къде е Лвов? — попитах.

— В югоизточната част на Полша. В Галиция.

Явно момичето казваше истината. Някои от хората, родени там, бяха с руса коса и сини очи като нея. Арийските ѝ черти може би щяха да я защитят от нацистите.

— Баща ѝ е учител по математика. Изпратил я в Източна Прусия, защото смятал, че там е по-безопасно. Работила в някаква ферма. — Ева сниши глас: — Близо до Немерсдорф.

— Мили Боже! — прошепнах.

Ева кимна.

— Не иска да говори за това. Каза само, че е тръгнала от Немерсдорф и оттогава непрекъснато бяга.

Немерсдорф.

Всички бяха чували слуховете. Преди няколко месеца руснаците бяха щурмували селото. Говореше се, че са извършили брутални зверства. Имало заковани за вратите на плевниците жени, обезобразени деца. Мълвата за клането се беше разпространила бързо и хората бяха обхванати от паника. Мнозина веднага си бяха събрали багажа и бяха започнали да се придвижват на запад, ужасени от мисълта, че селото им ще бъде следващото, което ще попадне в ръцете на въоръжените сили на Сталин. А това момиче е било там.

— Горкичката — изрекох тихо. — Германецът ми каза, че е попаднала на някакъв руснак в гората.

— Къде е този руснак сега? — попита тревожно Ева.

— Мисля, че германецът го е убил.

Сърцето ме болеше за момичето. Какво ли беше видяла? Дълбоко в себе си знаех отговора. Хитлер гонеше момичета като Емилия от Полша, за да освободи място за „балтийските германци“ — хората от германско потекло. Като мен. Баща ми беше литовец, но майка ми имаше германски корени. Затова успяхме да избягаме от Сталин, попадайки в обвитите с бодлива тел обятия на Хитлер.

— Знаеш ли, мисля, че би могло да бъде и по-зле — заяви Ева.

— Какво имаш предвид?

— Според моя съпруг Хитлер е подозирал, че полските интелектуалци се занимават с антинацистка дейност. Всичките преподаватели в напреднала възраст в Лвов били екзекутирани. А бащата на момичето, съжалявам, но той вероятно е бил удушен със струна от пиано и…

— Престани, Ева!

— Не можем да я вземем със себе си. Палтото ѝ е оплискано с кръв. Очевидно не ѝ е чиста работата. На всичко отгоре е полякиня.

— А аз съм литовка. И мен ли ще изхвърлиш?

Беше ми писнало от това. Беше ми писнало да чувам фразата „Само за германци“. Нима щяхме да обърнем гръб на невинни бездомни деца? Те бяха жертви, а не войници. Давах си сметка обаче, че не всички мислят като мен.

Погледнах към момичето в ъгъла. По бузите ѝ се стичаха мръсни сълзи. Беше на петнайсет години, сама. Сълзите ми напомняха за някого. Споменът отвори вратичка в ума ми и през нея се промъкна зловещият глас.

Вината е изцяло твоя.

Наблюдавах как сестрата преминава от човек на човек и оказва помощ на всеки с нещата, които носеше в кафявата си кожена чанта. Имах треска и бях наясно, че трябва да се отърва от нея, за да мога да продължа. Но раната беше на задната част на хълбока ми и нямаше как да я видя, нито да я стигна, за да се погрижа сам за нея. Не беше нужно се доверявам на сестрата. Едва ли някога щях да я срещна отново. Тя погледна към мен и аз ѝ кимнах.

— Размисли ли? — попита ме.

— Когато всички заспят — прошепнах.

Не се наложи да чакаме дълго. След малко студеният плевник се изпълни с потрепващи мускули и сумтящи звуци. Сестрата опече един картоф на огъня и го изяде. Хранеше се бавно, изискано, отхапваше малки парчета. Макар и гладна, беше търпелива. Явно беше от благороден произход.

Дойде с чантата си до мен.

— Рана от куршум? — прошепна.

Поклатих глава. Стиснах зъби и бавно съблякох ръкава на ризата си, а после легнах на една страна, извърнал глава от нея. Тя отдели лепкавата риза от размазаната по хълбока ми съсирена кръв.

Не ахна, нито се разплака, както правят момичетата, когато са ужасени. Не издаде никакъв звук. Може би медицинските сестри бяха свикнали с подобни гледки. Надзърнах през рамо, за да видя дали все още е до мен. Лицето ѝ беше на сантиметри от раната. Огледа я внимателно, после се наведе напред и прошепна в дясното ми ухо:

— Шрапнел. Попаднал е в тялото ти приблизително преди два дни. Опитвал си се да спреш кървенето, като си притискал хълбока си с ръка, но парчетата са се забивали в плътта и са ти причинявали още по-силна болка. Мястото е инфектирано. Обливал си го с някаква течност.

— С водка.

Гласът ѝ отново прозвуча в ухото ми:

— Налага се да извадя парчетата, но не разполагам с никаква упойка.

— Нямаш ли някакъв алкохол? — попитах.

— Имам, но ще ми е нужен за почистване на раната, преди да направя превръзката. — Усетих ръката ѝ върху рамото си. — Трябва да действам веднага, преди да се е разпространила инфекцията.

Пред лицето ми се появиха малки ботуши. Полякинята коленичи до мен. Държеше в ръка сняг, завит в носна кърпа. Прибра косата от челото ми и допря студения компрес до него.

— Махни се оттук! — казах ѝ.

— Почакай! — Сестрата погледна към момичето. — Излез, моля те, навън и намери голяма пръчка.

Момичето кимна и излезе. Сестрата седна пред мен. Гледах я в устата, докато шепнеше:

— Казва се Емилия. От югоизточната част на Полша е. Баща ѝ я изпратил, за да е спокоен, че ще бъде в безопасност… на едно място близо да Немерсдорф.

— По дяволите! — изпъшках.

Тя кимна и отвори чантата.

— Аз съм Йоана. Няколко години работих като асистентка на един лекар. Не съм германка. Литовка съм. Това притеснява ли те?

— Не ме интересува каква си. Правила ли си подобно нещо преди?

— Да, извършвала съм такива процедури. А ти как се казваш? — попита.

Замълчах. Какъв отговор трябваше да ѝ дам?

— За какво ти е пръчката? — попитах.

Тя не ми отговори, а попита отново:

— А ти как се казваш?

Високата температура ме изгаряше и изпиваше силите ми. Виеше ми се свят. Тя искаше да научи името ми. Бях кръстен на един художник от шестнайсети век, когото майка ми обожаваше. Не. Нямаше да ѝ кажа името си. Никакви разговори.

Сестрата въздъхна.

— Пръчката ще ти е нужна на теб. Ще я захапеш. Болката ще бъде много силна.

Затворих очи.

Флориан, исках да кажа. Аз съм Флориан.

И скоро ще бъда мъртъв.

Ева, огромната жена, ми обясни, че момичето, медицинската сестра, е литовка. Името ѝ беше Йоана. Изглеждаше мила, но нима можех да бъда сигурна, че наистина е такава? След като тя се зае да се погрижи за рицаря, аз трябваше да застана на пост до него. Бях му длъжница, нали?

Той ми каза да се махна. Гласът му се присъедини към хора на останалите, които искаха поляците да изчезнат. Завинаги. След като избягах през Немерсдорф, срещнах по пътя една старица от Лвов. В очите ѝ бушуваше смърт. Каза ми, че нацистите са избили хиляди полски евреи в Лвов.

— Какво стана със семейство Вайгел? — попитах.

— Мъртви са.

Гласът ми премина в шепот:

— А със семейство Лемпел?

— Защо продължаваш да питаш? Казах ти, че всички са мъртви. Вероятно са стотици хиляди.

Защо продължавах да питам? Защото Рахел и Хелен бяха мои приятелки. Точно преди татко да ме изпрати в Източна Прусия, те се промъкнаха при мен през нощта и ми донесоха бонбони и подаръци.

Мъртви. Как можа тази жена да го каже с такава категоричност? Не исках да повярвам на думите ѝ.

Йоана, красивата литовка, ме помоли да намеря голяма пръчка. Излязох от плевника. Вятърът и снегът ме шибаха в лицето. Движенията ми бяха тромави заради катовете от дрехи и широкото палто.

Дали не трябваше да се доверя на Йоана? Вероятно тя би могла да ми помогне. Знаех обаче какво ще последва. Тя щеше да бъде отвратена.

Чух някакъв шум и погледнах нагоре. И тогава го забелязах. Върху покрива на плевника беше кацнало най-голямото гнездо, което някога бях виждала.

Здравей, скъпа Ханелоре!

Да знаеш само как се променя настроението ми, докато пиша името ти или просто си мисля за него! Понякога лежа на кожата и го прошепвам, о, толкова бавно, в тъмнината: „Ха-не-лоре. Малка Лоре“.

Късна вечер е. Представям си как седиш и навиваш кичур коса на пръста си, докато четеш някоя от любимите си книги. Може би там също вали сняг?

Домът ми в Хайделберг изглежда толкова допече. Скрит зад защитната преграда на разстоянието, аз се чувствам длъжен да споделя една тайна. Може би е невъзпитано от моя страна да го споменавам, но някога замисляш ли си се за това, че прозорецът на кухнята ви е срещу прозореца на нашата тоалетна на първия етаж? Често подушвах от тоалетната пуйката на майка ти във фурната. Да, често те гледах, докато закусваше, преди да отидеш на училище. Но ти не бива да изпитваш неудобство, Лоре. Съседите споделят една и съща територия. А ние, естествено, споделяхме много повече неща. Онези спомени, те са въглените, които пазят сърцето ми от студа.

Ала времето за размишления е ограничено. Отмората е забранена за един смелчага от Кригсмарине. Както знаеш, аз съм много добър наблюдател. Фокусирането върху детайлите е една от най-силните ми черти. Отбелязвам си всичко, за да ти го докладвам. Говори се, че ще бъде извършена масова евакуация по море и ние се подготвяме за нея на пристанището. Най-накрая ще започна да плавам, ще потегля по водните пътища, подобно на пътешествениците, за които ти толкова обичаш да четеш в ценните си книги.

И това за мен ще бъде приключение, Лоре. Хората вече пристигат на пристанището и се нареждат на опашка, за да се качат на големите кораби. Някои пътуват с цялата си покъщнина, натоварена в каруци и шейни. Скъпи килими, часовници, порцеланови съдове, столове — взели са всичко със себе си. Естествено, няма да има достатъчно място за тях и някои от вещите им ще бъдат оставени на брега. Днес видях красива кристална пеперуда в една от каруците. Веднага се сетих за теб — за тъмната ти, лъскава коса, спускаща се като воал върху гърба ти. Решил съм да запазя пеперудата, ако откажат да я натоварят на кораба. Съвсем разумно е предметите да бъдат разпределени между тези, които ги заслужават.

Твоето добро сърце щеше да бъде разбито, ако можеше да видиш хората на пристанището. Те са уморени и мръсни от дългия преход. Някои са избягали от далечни страни като например Естония. Представяш ли си? Сталин е отнел не само земята им, Ханелоре, той е отнел човешкото им достойнство. Виждам го в отчаяните им очи и в грохналите им тела. Вината е изцяло на комунистите. Те са животни.

Армията на Сталин вече е наблизо и хората изпадат в паника. Не, не, не се страхувай. Аз съм напълно непоколебим и уверен в способностите си. В края на краищата човек не може да бъде обучен как да се справя в подобни ситуации; той трябва да се роди подготвен за тях. А, слава Богу, аз съм се родил подготвен.

Запалих клечка кибрит, за да стерилизирам скалпела, и започнах да говоря. Лекарят в Инстербург ме учеше, че разговорите с пациентите често им действат успокоително.

— Когато Сталин окупира Литва, семейството ми избяга от страната — казах. — Майка ми е от германско потекло, затова получихме разрешение от Хитлер за репатриране и заминахме за Германия. Можах да стигна само до Инстербург.

— Инстербург е в Източна Прусия — прекъсна ме той. — Следователно Хитлер е твоят спасител.

Не каза нищо повече, но саркастичното му изсумтяване говореше вместо него. Искаше да покаже критичното си отношение или към нацистката партия, или към мен заради репатрирането ми в Германия, а може би и към двете. Нямаше нужда да ме критикува. Вината, която изпитвах, ми беше достатъчна. Бях объркала всичко. Имах най-високия успех в класа, но бях постъпила неразумно.

— Знам, че е студено, но ще ти съблека палтото. Трябва да се обърнеш по корем — казах му.

Докато дърпах ръкава, светлозелената му лична карта се показа от вътрешния джоб на палтото му. Идеално. След като не искаше да ми каже името си, щях сама да го науча.

— Ще опипам раната, за да видя докъде се е разпространила инфекцията. — Той не ми отговори. — Ще ми кажеш, когато усетиш болка.

Натисках леко около раната с едната си ръка и търсех чувствителни места, а с другата се опитвах да извадя документите от джоба му.

— Престани! — Яростта, с която изрече думата, ме накара да подскоча. — Дай ми документите.

— Какво?

— Чу какво казах. Веднага. — Протегна назад ръка и аз сложих в нея личната му карта. — И листа. Той също е в джоба ми — добави.

Издърпах бежовия лист хартия и го погледнах. Не успях да видя какво пише на него, понеже беше сгънат на две. Той го грабна и заедно с личната карта го пъхна под гърдите си.

Емилия се върна. Носеше пръчка, а върху розовата ѝ шапка блестяха снежинки.

— Пак ли заваля? — попитах.

Тя кимна. Снегът щеше да затрудни придвижването ни на следващия ден.

— Хайде да приключим с тази работа — подкани ме пациентът ми.

За първи път виждах човек с такъв висок праг на поносимост към болката. Той захапа пръчката, но не защото изпитваше потребност да го направи, а от инат.

Емилия беше много внимателна — опитваше се да се съобразява както с мен, така и с него. Но имаше уморен вид и аз я изпратих обратно в ъгъла да си почива. Тя обаче не заспа. Наблюдаваше всяко мое действие.

Последното парче от шрапнела се беше забило дълбоко. Кокалчетата на пръстите ми потънаха в раната, когато се опитах да го извадя. Опасявах се, че мъжът може да развие гангрена, но не му казах нищо. Болката беше достатъчно силна, за да прибавям към нея и притеснението. Наведох се към него и прошепнах:

— Мисля, че свърших. Парчетата се бяха врязали в плътта и раната е голяма. Ще събудя обущаря и ще го помоля да я зашие. Вероятно неговият шев ще бъде по-здрав.

Той изплю пръчката.

— Не, ти ще го направиш. — Замълча за миг, а после добави: — Моля те.

Погледнах към отворената рана. Поетът беше шил толкова много кожа през живота си, че със сигурност щеше да се справи по-добре от мен, но ако му прилошаваше при вида на кръв и живо месо, това още повече щеше да влоши положението.

Заших и превързах раната.

— И така, не успях да видя документите ти, но зърнах цигари в джоба ти — казах на младия мъж и си избърсах ръцете.

— Не ме предупреди, че трябва да те възнаградя за услугата.

Погледна ме. Очите му мъждукаха като газени лампи. Лицето му издаваше болка — физическа болка, подобна на тази, която често бях виждала върху лицата на пациентите в болницата, но също и емоционална болка, която понякога се изписваше върху лицата на родителите ми. Той се взря в мен, а очите му бавно обходиха лицето ми.

— В същия джоб има кибрит — изрече най-накрая.

Извадих една цигара и я прекарах през пръстите си, за да я изправя. Запалих я и си дръпнах от нея. Ароматът ѝ ми подейства успокояващо. Горещият дим затопли студените ми гърди. Наведох се към него и бавно приближих цигарата до устните му, за да му дам възможност и той да си дръпне. Нажеженият ѝ връх освети лицето му. Красивите му черти прозираха под синините и мръсотията.

— На колко си години? — попитах.

— Запази остатъка. Трудно се намират цигари — каза той, издишвайки дима.

Загасих цигарата в тока на ботуша си и я върнах обратно в джоба му.

— Искаш ли да видиш шрапнела, който извадих от раната? Голямото парче е почти колкото капачка на бутилка.

Протегнах ръка, за да му го покажа. Той ме хвана за китката и прошепна:

— Никога повече не се опитвай да крадеш от мен.

— За какво говориш? — отвърнах и се опитах да издърпам ръката си.

Той ме стисна още по-силно.

— Видя документите ми.

— Не, не съм ги видяла. Престани, причиняваш ми болка.

— Вече знаеш нещо за мен — например, че съм ранен. — Гласът му беше слаб, но таеше тревога. Или може би бълнуваше? Промърмори нещо неразбираемо, а после изрече по-ясно, като разхлаби леко хватката си: — Кажи ми нещо за себе си.

— Искаш да знаеш нещо за мен? — попитах.

Вгледах се в лицето му. Той чакаше, а клепачите му започнаха да се отпускат. Потрепнаха и се затвориха, а пръстите му бавно пуснаха китката ми. Наблюдавах го известно време как диша. Документите все още бяха пъхнати под тялото му. Искаше да знае нещо за мен. Надвесих се над него, доближих устни до ухото му и прошепнах тихо:

— Аз съм убийца.

Мислите за медицинската сестра изпълниха съня ми и продължаваха да ме преследват дори след като се събудих. Дали не бях сънувал, че говоря с нея? Ядосах се на себе си. С всеки изминал ден заплахата нарастваше. Дали вече бяха разбрали в Кьонигсберг? Не можех да позволя на едно красиво момиче да ме отклони от целта ми.

Плевникът все още беше тъмен и изглеждаше призрачен заради опустошението в душите на принудените да напуснат домовете си хора, които беше подслонил. Според часовника ми наближаваше четири часът. Изправих се до седнало положение, като стисках зъби и се борех с болката. Раницата ми все още беше подпряна на стената, а документите — затиснати от тялото ми. Прибрах документите в палтото си и се изправих на крака.

Направих няколко крачки към вратата на плевника. Сляпото момиче се надигна от пода. Белезникавите ѝ очи замигаха. Сестрата спеше до нея. Куфарът ѝ беше отворен, а красивата ѝ кестенява коса обрамчваше лицето ѝ. Как се казваше тя? Това нямаше никакво значение. Казах си, че е грозна.

Коленичих и бръкнах в куфара ѝ. Носът на сляпото момиче се вдигна към покрива. Тя завъртя глава и погледна право към мен. Дали виждаше нещо? Дали очите ѝ бяха замъглени, подобно на заскрежен прозорец, през който може да прониква светлина и тъмнина? Или светът ѝ беше изцяло забулен в черно? Ръцете ми безшумно преравяха вещите на сестрата. Какво правех? Тя вероятно ме беше спасила, като в замяна си беше дръпнала веднъж от една от цигарите ми. Казах си, че не крада. Просто се опитвах да се предпазя.

Пръстите ми напипаха дрехи, някаква медицинска книга, вилицата, с която беше изяла картофа, и най-накрая нещо, което не очаквах да открия. Погледнах към разпилените ѝ кестеняви къдрици, пъхнах това, което бях извадил от куфара, в джоба на палтото си и излязох от плевника.

В гората имаше руснаци. Вече го знаех със сигурност. Вероятно бяха разузнавачи или войници, които се бяха отделили от частите си и се бяха загубили. Бих могъл да се справя с един войник. Но колко време щеше да мине, преди районът да започне да гъмжи от войска? Първоначално разполагах с две седмици, за да стигна до пристанището. Такъв беше планът ми. Щях да се кача на някой кораб, да отплавам на запад и да изпълня мисията си. След като излязох от плевника, пренаредих раницата си. Видях писмото, което държах заедно с личната си карта, и дълго не можах да прогоня съдържанието му от мислите си.

Доктор Ланге.

Доктор Ланге беше директорът на музея в Кьонигсберг. Беше ме наел като помощник-реставратор, беше ме обучил, дори ме беше изпратил в най-доброто училище. Отнасях се с дълбоко уважение към него и му пишех подробни писма от института, в които споделях размислите си по въпроси, свързани с изкуството и философията. Доктор Ланге твърдеше, че съм гениален. Казваше, че способностите ми ще бъдат от голяма полза за Германия, че с таланта си ще допринеса за осъществяването на мечтата на фюрера за създаване на национален музей на изкуството в Линц, който се намираше близо до родния му град. Доктор Ланге ме запозна с гаулайтер Ерих Кох. Кох беше водачът на регионалната организация на нацистката партия.

Беше също така чудовище.

Когато укрепените с колани сандъци, пълни с предмети на изкуството, започнаха да пристигат в музея, възторгът на доктор Ланге стана заразителен. Някои предмети го разплакваха. Често ми се налагаше да го успокоявам, когато отваряхме нова пратка. След получаването на всеки сандък той веднага ме караше да се залавям за работа. Понякога цяла нощ реставрирах някое произведение на изкуството, за да може още на следващия ден доктор Ланге да докладва на Кох, че съм приключил работата си по него. Не спях, не се хранех, дори пропуснах рождения ден на баща си, за да изпълнявам навреме задачите и да доставям удоволствие на доктор Ланге. „Двамата с теб сме страхотен екип, нали, Флориан?“, казваше той и ми се усмихваше.

Една сутрин доктор Ланге ме изпрати да потърся кълбо канап, което не беше на мястото си. Докато се опитвах да го намеря, открих писмата, които му бях изпращал от института, нехайно захвърлени в най-долното чекмедже на шкафа с канцеларските материали. Бяха неразпечатани. Дори не си беше направил труда да ги прочете.

Не можех да се доверя на хората в плевника. Огромната жена отстъпи рязко назад, когато разбра, че съм полякиня. Заставих краката си да се движат по-бързо и си казах, че след като споделя историята си с рицаря, той ще разбере. Ще осъзнае какво съм направила за страната му. Ще ме защити.

Стомахът ми протестираше. Дали гладът някога щеше да се уталожи, да се оттегли кротко и да спре с постоянното си почукване? Мъчех се да си спомня за някой случай, в който не съм била уплашена и гладна и стомахът ми не е бил изпълнен с копнеж. Свързаните с Лвов образи, които пазех в съзнанието, бяха започнали да избледняват, подобно на снимки, оставени на слънце.

Лвов — градът, който непрекъснато се усмихваше, едно място в Полша, което се славеше с просветата и културата си. Каква част от него щеше да оцелее?

Силуетът на рицаря се показа и ме стимулира да вървя по-бързо. Извиках и той се завъртя кръгом с насочен към мен пистолет.

— Почакай! Моля те! — изрекох. — Идвам с теб.

Той се извърна от мен и продължи напред.

Следвах пресните отпечатъци от стъпките му в снега и се чувствах по-силна; усещах свежестта на януарската утрин в ноздрите си. И продължавах да крача след него. Той измина няколко метра, спря, обърна се и изкрещя гневно:

— Махай се!

— Няма да се махна — отвърнах.

— Ще бъде по-безопасно за теб да останеш с другите заяви той.

По-безопасно? Той не разбираше.

Вече бях мъртва.

Утрините криеха в себе си обещание за по-успешно придвижване към целта, примамлива надежда, изпълнена с мисли за следващата спирка. Мечтаехме за нещо по-добро от плевник. Поетът на обувките говореше за имения с разкошни къщи, собственост на юнкери — богати източнопруски аристократи. Твърдеше, че районът е осеян с тях и ние непременно ще срещнем някое по пътя. Преди войната беше минал покрай едно такова имение и мислеше, че е някъде наблизо. Представяхме си как заможното семейство ще ни приеме, ще налее гъста супа в порцеланови купи и ще ни позволи да стоплим замръзналите пръсти на краката си край огъня.

Поетът обикаляше плевника и потупваше подметките на обувките на хората с бастуна си. Безпризорното момченце го следваше по петите.

— Време е да ставате. Краката са най-силни сутрин — подканяше ни обущарят. Застана пред мен. — Все още са в добро състояние тези ботуши. Не са ти излезли пришки, нали?

— Не, поете. — Изправих се, изчистих с ръка сламата от палтото си и попитах хората в плевника: — Готови ли сте да тръгваме?

— Дезертиралият германец и избягалата полякиня са изчезнали — уведоми ни обущарят.

Всички го смятаха за дезертьор. Изведнъж се сетих как грабна личната карта и писмото от ръката ми.

— Изненадана съм, че се е почувствал достатъчно добре, за да тръгне толкова рано — отбелязах.

— Ботушите му бяха войнишки, но преправени — обясни ми старецът. Въздъхна и поклати кръглата си белокоса глава. — Тази война… даваш ли си сметка, че млади хора се бият на малки острови в Тихия океан и преминават през пустините на Северна Африка? Ние замръзваме, а те умират от горещината. Толкова много нещастни деца. Полякинята беше изтощена. Краката ѝ бяха подути, бухнали като кифли в онези ботуши. Жалко, но така може би стана по-добре. Не искаме да ги заловят, докато са в нашата група. Ако умът ми все още ми служи вярно както краката ми, преди да падне нощта, ще стигнем до имението. Никой няма да ни пусне вътре, ако между нас има дезертьор и полякиня.

— Разбира се, че така стана по-добре — съгласи се Ева. — Дезертьор и полякиня? Съжалявам, но и двамата скоро ще бъдат мъртви на пътя.

— О, Боже, ти си пришка, Ева! Сърдита малка пришка — изрече поетът на обувките, засмя се и размаха бастуна си към нея.

Сутрешното небе спускаше студени, надиплени като драперии сенки над кея. Дали любимата ми Дойчланд губеше позициите си? Нима беше възможно? Любек, Кьолн, Хамбург. Носеха се слухове, че са сринати до основи. Осма дивизия на американските военновъздушни сили беше бомбардирала пристанището преди няколко месеца. Над сто самолета бяха изсипали стоманени цилиндри върху Готенхафен. Корабът „Щутгарт“ беше уцелен и потопен.

Бяха извършвали бомбардировки и преди. Щяха да го направят отново. Съществуваха три сигнала за въздушна тревога, степенувани според нивото на опасност. Бях ги научил наизуст.

Дъжд.

Градушка.

Сняг.

Представях си как в случай на нападение ще стрелям във въздуха и ще размахам яростно ръка, стиснал патрони в шепата си. В ума си често изкачвах подобни планини от битки.

Междувременно обаче по-скоро използвах острата си наблюдателност, отколкото зверска сила. Фюрерът изискваше от нас да си водим подробни записки. Възнамерявах на всяка цена да докажа, че заслужавам да бъда повишен на длъжност документалист. В края на краищата бях надарен със зорко око. Записването на резултатите от наблюденията ми и изчитането им на глас още повече усъвършенстваха умствения ми каталог. Рецитациите ми, изглежда, притесняваха другите моряци, но нима можех да ги виня, защото ми завиждаха заради способностите ми да поддържам архив?

Разполагах с тайно средство. За да не изпускам от погледа си расовите, социалните и политическите врагове на райха, бях измислил мелодия за списъка на фюрера. Беше ми по-лесно да си спомня думите, ако ги изпея, подобно на дете, което разказва урока си под формата на песен. Мелодията беше лесна за помнене:

Финалът ми беше любим. Пет силни сричкови такта. Тананиках си песента наум, докато изпълнявах останалите си задължения.

В момента на пристанището се провеждаше някаква важна операция, но все още не ми бяха известни подробностите около нея. Разговорите бяха изпълнени с напрежение и страх. Слушах внимателно.

— Недей да стоиш тук и да слухтиш, Фрик, а се размърдай! Нали не искаш да бъдеш вдигнат във въздуха от някой руски самолет?

— Със сигурност не. — Подадох глава навън, като се опитах да не изпусна камарата от спасителни жилетки, и попитах: — Къде да ги занеса?

Офицерът посочи един огромен сиво-син кораб, чийто цвят подхождаше на застрашителното небе.

— На онзи кораб — отвърна. — На „Вилхелм Густлоф“.

— Оставѝ ме на мира! Махай се!

Бях ядосан. Вбесен. Защо полякинята не искаше да спре да се влачи след мен? Ходенето определено я изтощаваше.

— Следвам те отдалече. Ти не ме виждаш — отвърна тя на развален немски.

— Не мога да те пазя.

— Може би аз те пазя — заяви тя със сериозно лице.

— Нямам нужда от защита.

— Тогава защо не вървиш по пътя? — Момичето започна да рита снега, който се беше превърнал в лед през нощта. — По пътя се върви много по-бързо. Освен това вероятността да се намери храна е по-голяма. Полето е по-красиво, но придвижването през него отнема повече време. Не искаш някой да те види, нали? — попита и придърпа розовата шапка върху ушите си.

Това, което не исках, бе да губя време. Обърнах се с гръб към нея и продължих напред. Чух, че говори на полски — мърмореше си нещо. Скоро щеше да се измори и щеше да бъде принудена да спре. Умореното ѝ тяло нямаше да я отведе далече. Мислите за по-малката ми сестра ме измъчваха и накрая се обърнах. Веднага щом спрях, тя също спря и се облегна на едно дърво, за да си почине. Бръкнах в раницата и извадих пистолета на русия войник. Върнах се обратно и се приближих до нея.

— Вземи го. Ако ти се наложи да го използваш, трябва да го държиш с две ръце, докато дърпаш спусъка. Разбра ли? А сега се махай.

Тя кимна, но аз бях сигурен, че не е разбрала. Пистолетът изглеждаше огромен в плетената ѝ ръкавица.

Отдалечих се от нея. Ума си ли бях загубил? Една полякиня със съветски пистолет вървеше на три крачки зад мен, прусака, който носеше тайни, достатъчни, за да взривят кралството. Раната ми крещеше, както и разумът ми. Ако скоро не стигнех до някой контролно-пропускателен пункт, планът ми щеше да се провали.

Влачехме се по пътя, а небето беше сиво и тежко. Вдигнах глава към облаците.

— Ще вали сняг — каза Ингрид, доловила заключението, до което бях стигнала.

— Можеш да го усетиш, така ли? — попитах я.

— Понякога. — Тя кимна и стисна вързаното за задната част на каруцата въже. — Разкажи ми за тях. За момчето и за полякинята. Имам някаква представа. Искам да разбера дали съм права.

Фактът, че Ингрид усещаше как изглеждат хората, беше удивителен. Обясни ми, че може да усети ръста, изражението на лицето, понякога дори цвета на косата на даден човек, но най-вече вътрешното му състояние.

— Момичето беше уплашено — продължи тя. — Движенията ѝ бяха напрегнати, панически. Дишането ѝ беше накъсано, почти запъхтяно. Момчето не беше като нея. Неговите движения бяха плавни и гъвкави, сякаш беше свикнал да върви безшумно.

Той беше вървял дни наред с шрапнел, голям колкото капачка на бутилка, в хълбока си. Мислех си за раната му и се чудех дали все още е с висока температура.

— Как се казваше тя? Уплашеното момиче? — попита Ингрид.

— Емилия.

— Да, името ѝ подхожда.

Ингрид се спъна на един камък и едва не падна. Вкопчи се във въжето, за да възстанови равновесието си.

Сложих ръка на рамото ѝ. Придвижването беше трудно дори за човек, който вижда. Преди две седмици в безумния хаос на някаква железопътна гара Ингрид беше загубила леля си. Влакът потеглил, но Ингрид не успяла да се качи в него. Стояла сама на перона цели два дни, треперейки, в очакване леля ѝ да се появи. Лелята не се върнала. На третия ден започнала да моли хората за помощ. Никой не ѝ обърнал внимание. Багажът ѝ бил откраднат. Най-накрая едно момиче я забелязало. Момичето я доведе при мен.

— Не ме съжалявай — изрече Ингрид. — Аз виждам някои неща. Просто не са същите, които виждаш ти. И така, момичето е русо, нали?

— Да, Емилия е с руса коса, събрана в две плитки, сини очи и кръгло лице. Мъжът е доста висок, с широки рамене и кестенява чуплива коса. Косата му е доста дълга. Не знам как се казва и от кой град е.

— А очите му? — попита Ингрид. — Какъв цвят са?

— Не си спомням. Може би кафяви?

— Според мен — не. Мисля, че са сиви — заяви Ингрид.

— Сиви? Не, няма хора със сиви очи.

— Има. Крадците са със сиви очи.

Обърнах се към нея.

— Мислиш, че е крадец?

Ингрид не ми отговори.

Температурата падна и откритите части на лицето ми започнаха да ме смъдят. Бяхме напуснали плевника преди шест часа. Ева непрекъснато се оплакваше. Ненавиждаше пътуването, ненавиждаше студа, ненавиждаше руснаците, ненавиждаше войната. Поетът на обувките твърдеше, че днес ще намерим онова имение. Не му вярвах и го бях предупредила да не подхранва напразни надежди у хората, особено у малчугана. Безпризорното момченце вече съвсем се беше изтощило.

— Ако обаче съм прав, ще разтриеш краката ми до огъня — заяви поетът.

Не бях сигурна, че искам да приема облога.

Докато вървях, си намирах работа. Погледнах към дърветата и се сетих за голямото щъркелово гнездо, което бях видяла на покрива на плевника. Това насочи мислите ми към мама. Спомних си топлите слънчеви дни, когато двете ходехме в гората за гъби. В гората край Лвов имаше красив стар дъб с хралупа, достатъчно голяма, за да мога да седя в нея. Оставяхме кошниците до дървото и аз влизах в кухината. Мама седеше, облегнала гръб на дънера, с кръстосани в глезените крака под полата.

— Ти обичаш да ти разказвам легенди, Емилия. Тези дървета от векове пазят легенди — говореше ми тя и докосваше кората на дъба. — Помисли си само колко много неща са видели и усетили тези дървета. В тях са скрити безброй тайни.

— Смяташ ли, че дърветата помнят всеки щъркел? — попитах я от вътрешността на прохладната хралупа.

— Разбира се, че го помнят. Както вече ти казах, те помнят всичко.

Обичах щъркелите така, както мама обичаше дърветата. Те бяха край мен в продължение на шест месеца всяка година. В края на лятото си тръгваха и отлитаха за Африка, за да прекарат зимата на топло край река Нил. През март се връщаха обратно в Полша, в гнездата, които бяха оставили. За да поканят щъркела да си направи гнездо, семействата заковаваха колело от каруца на висок стълб. Ние имахме такъв стълб в двора. Всяка година през март празнувахме, когато нашият щъркел се завръщаше в гнездото. След като отминеха августовските дни, отлитането на щъркелите отбелязваше края на лятото.

Преди шест години, в деня, в който си замина нашият щъркел, мама също си замина. Тя почина, докато раждаше бебето, което щеше да бъде моят по-малък брат.

— Защо трябва да вярваме на един обущар? — мърмореше Ева. — Старецът е майстор, а не пророк.

Не си признах, но аз също бях започнала да губя надежда.

— Той каза, че познава района — отвърнах. — Каза, че като млад е минал покрай имението със семейството си.

— Вървим от прекалено дълго време. Ако не спрем скоро, конят ще грохне и утре няма да може да продължи.

Ева беше права. Преди няколко километра попаднахме на малък плевник. Някои от групата останаха да преспят в него. Ние решихме да не се отказваме да търсим имението и сега следвахме поета на обувките и неуморния му бастун. Вече разполагахме само с един кон. Преди няколко дни имахме две каруци и три коня, но германските войници, на които се натъкнахме, взеха едната каруца и два от конете под предлог, че са нужни на фронта. Тъй като не ни поискаха да им покажем заповедите си за евакуация, не им се противопоставихме. Германската армия беше иззела всичко — коли, нефт, радиоприемници, животни, храна. Беше ясно, че тя е започнала да се огъва под натиска на съюзниците, но гаулайтер Кох, регионалният лидер на Хитлер, отказваше да позволи на цивилните граждани да се евакуират. Вместо да попаднат в жестоките ръце на руските мародери, някои хора се противопоставиха на райха и напуснаха домовете си, както бяхме направили ние.

Ако къщата в имението, към която ни водеше поетът на обувките, все още съществуваше, тя със сигурност беше разграбена и опустошена от германската армия и от нея беше останала само обвивката на предишната ѝ същност. Или, което беше още по-лошо, в нея може би се бяха настанили германски войници. Съществуваше вероятност германците да ни поискат обяснение защо сме тръгнали на път, след като не разполагаме с официални заповеди за евакуация.

— Снегът всеки момент ще завали — изрече тихо Ингрид.

Поетът на обувките спря и потупа с бастуна си по заледения път.

— Аха! Ето го!

Но наоколо не се виждаше никакво имение. Старецът ни накара да спрем близо до боровата гора, покрай която вървяхме от часове. Извика на безпризорното момченце, прошепна му нещо в ухото и посочи към гората. Момченцето хукна напред. Ние чакахме, треперейки.

— Скъпа моя Ева, ако съм прав и наистина съм открил имението, ще ми се извиниш ли?

— Ако наистина си открил имението, ще танцувам с теб, старче — тросна му са Ева.

— Притисната в обятията ми. — Поетът на обувките кимна. — Валс, моля.

Изведнъж безпризорното момченце се появи на пътя пред нас. Дребното му телце потрепваше от вълнение, докато ни махаше с ръка да се приближим към него. Беше застанало в малка просека в гората, която разкриваше тясна, обрасла с трева пътека.

— Много хитро! Знатните юнкери са замаскирали пътеката си! — възкликна поетът. — Отмести тези клони, момчето ми. Трябва да преведем коня и каруцата през дърветата.

Момченцето отмести клоните. Проправихме си път през пролуката и излязохме на място, където пътеката стана по-широка. След като всички се притулихме зад храстите, поетът на обувките и момченцето върнаха обратно клоните.

— Не трябва ли да се опитаме да прикрием следите си? — попитах.

— Няма нужда — извика Ева. — Снегът ще ги заличи. Хайде да тръгваме.

Продължихме с тежки стъпки по пътеката, а високите дървета тъмнееха около нас подобно на застанали на стража войници. Стигнахме до една поляна. В далечината пред нас, кацнала върху нисък хълм, се издигаше огромна изящна къща с високи прозорци и няколко комина.

— Дявол да го вземе! — прошепна Ева.

Спрях и изядох малко сняг, за да утоля жаждата си. Извадих бележника си и разгледах картата, която бях начертал предварително, за да се ориентирам. Сигурно вече бях близо до брега, нали така? След като стигнех до лагуната, щях да се придвижа по леда до лодките на отсрещния ѝ бряг. Дали не трябваше да остана с групата от плевника? Минавайки през гората, дали случайно не се бях отдалечил от мястото, към което се бях отправил? Ако бях объркал посоката, това означаваше, че вървя право към руснаците.

Тилът ме болеше. Треската се беше върнала. Извадих остатъка от наденицата от джоба си и се приготвих да го пъхна в устата си. Полякинята беше седнала на земята и ядеше сняг. Искаше ми се да ме беше оставила на мира. Изведнъж се сетих за сестра си.

Извадих ножа и разделих наденицата на две парчета. Подсвирнах на момичето и ѝ подхвърлих едното. Тя го хвана и се усмихна. Стисна го с малките си ръкавици и го поднесе към носа си, преди да го лапне.

— Твоят дом е тук, така ли? В Източна Прусия? — попита. — Говориш като човек, който е от Източна Прусия.

Розовината на бузите ѝ подхождаше на шапката ѝ. Знаех къде е нейният дом и какво се беше случило там. А тя дали знаеше?

— Да, в Източна Прусия. В Кьонигсберг — отвърнах.

Вероятно можех да ѝ кажа истината. Всъщност бях от Тилзит, който се намираше близо до Къонигсберг в североизточна посока. Чудех се дали руснаците вече са завзели Тилзит. А какво щеше да стане с Източна Прусия? Тя беше бивше германско кралство. Намираше се на Балтийско море южно от Литва и северно от Полша. Сталин вече беше завладял Литва. Дали щеше да завладее и Източна Прусия?

Момичето дъвчеше, без да откъсва очи от мен.

— Heil Hitler? — попита тихо.

Не ѝ отговорих.

Тя погледна към небето. Посочи го и започна да говори за дърветата и звездите.

През нощта щях да я изоставя.

Тревожността на пристанището нарастваше с всяка изминала минута. Носеха се слухове, че е бил извършен пробив на германската фронтова линия. Временно, уверявах другите моряци. Бяхме чули, че руските войници са се върнали към средновековните си порядки и са започнали да грабят и да изнасилват поголовно. А сега противните руснаци затягаха обръча около нас. Бежанците — прогонени от домовете си изтормозени души — щяха да се стичат на пристанището в отчаяните си опити да избягат от комунистите. Щяха да бъдат стотици хиляди, може би милиони.

Върховното командване на германската армия бързо организира масова евакуация по вода. Нарекоха я „Ханибал“, на името на един от най-великите военни стратези в историята. Огромен конвой от кораби щеше да бъде изпратен на запад. Санитарни влакове, натоварени с ранени германски войници, препускаха към пристанищата. „Гоя“, „Убена“, „Роберт Леи“, „Урунди“, „Генерал Фон Щойбен“, „Ханза“, „Претория“, „Кап Аркона“, „Дойчланд“ и „Вилхелм Густлоф“ бяха корабите, определени да извършат евакуацията от различни пристанища.

Това щеше да бъде първото ми пътешествие по море. То вече беше започнало да ме изправя пред известни предизвикателства. Забелязах, че по дланите и под мишниците ми се е появил непривичен обрив. Вината за него носеха комунистите.

Моряците продължаваха да говорят за плановете за евакуация. Усещах, че трябва да се изкажа по въпроса.

— Не разполагаме с достатъчно време — отбелязах пред един от началниците си. — Да се регистрират и натоварят хиляди пътници в рамките на няколко дни — не мисля, че е възможно, господине.

— Ще направиш така, че да стане възможно — отсече той.

Погледнах към кея и си представих сцената. Цялото население щеше да бъде докарано на брега. На пристанищата щеше да настъпи хаос. Германските войници щяха да се ползват с предимство, естествено. Отчаяните бежанци щяха да бъдат подбрани, регистрирани и отведени на корабите. Хиляди вече бяха пристигнали с волски каруци, натоварени с вещите им. Хората бяха изнемощели, заспиваха в снега. Видях един мъж, който беше толкова гладен, че ядеше свещ.

— Моля те, моряко, помогни ми — стенеха те, докато минавах покрай тях.

Този път щях да направя нещо.

Може би.

За някои от тях.

Пеех си мелодичния списък от врагове. Ю-го-сла-вя-ни!

Представях си, че съм у дома в Хайделберг и войната е свършила. Жените и децата щяха да се тълпят около мен, докато раздавам портокали от чували от зебло.

Да, Ханелоре, опасно е. Избран съм да участвам в много важна мисия, с която ще бъде обеззаразена тази земя. Героите обаче ядат опасността заедно с кашата си на закуска. Това е дребна работа, скъпа моя.

Дребна работа. Ако евакуацията се провалеше, пристанищата щяха да бъдат бомбардирани и над половин милион хора щяха да умрат.

Оглушителен трясък отекна близо до водата. Някой изпищя. Отчаяно. Панически. Със задавен от страх глас.

Пръстите ми потрепериха. По гръбнака ми полазиха мравки.

Рицарят прусак вървеше пред мен. Той имаше тайни.

Аз също имах тайни.

Краката ме боляха, уморени от ходенето. Беше ми мъчно за училището. Обичах чина си, учителите, миризмата на току-що наострени моливи, чакащи търпеливо в кутията си.

През онзи ден бях отишла на училище неспокойна заради предстоящия изпит по математика. Мама ме дразнеше, като твърдеше, че съм изтъкана от природа и числа, също като баща си. Когато наближих училищния двор, видях, че чиновете и столовете са натоварени в каросерията на камиона, а учебниците ни — превърнати в тлееща купчина хартия. Една от учителките ми изтича към мен разплакана.

— Бързо, Емилия, връщай се вкъщи — каза ми тя. — Затвориха училището.

— Но защо? — попитах я и се приближих до камиона. — Почакайте, нещата ми са в чина.

— Не, Емилия! Веднага трябва да се прибереш у дома — изхлипа тя, а по лицето ѝ се стичаха сълзи.

Нацистите твърдяха, че не ми е нужно образование. Училищата в Полша бяха затворени. Чиновете и пособията бяха откарани в Германия. Дали някое германско момиче щеше да намери съкровищата в чекмеджето на чина ми?

Нацистите казваха, че поляците ще станат роби на германците. Смятаха, че е достатъчно да можем да броим и да си пишем имената. Баща ми преподаваше в Математическата гимназия в Лвов. Той никога не би се съгласил децата да бъдат лишени от обучение по четене, писане и аритметика.

Бяха изгорили учебниците ни по полски език. Но аз се бях научила да чета още когато бях много малка. Това нямаше как да ми бъде отнето.

Продължавах да вървя и си мислех за храна, за почивка, за меко легло и топло одеяло. Бих се задоволила и с малко слама и един картоф. Снегът падаше и всичко изглеждаше свежо. Белият сняг прикриваше мрачната истина. Изгладена бяла ленена покривка върху надраскана маса, чист сатенен чаршаф върху изцапан дюшек.

Природата.

Това също беше нещо, което войната не можеше да ми отнеме. Нацистите не бяха в състояние да спрат вятъра и снега. Руснаците не бяха в състояние да завладеят слънцето и звездите.

Отпуснах се леко назад и навлязох сред дърветата. Помислих си, че ще се почувствам по-добре, ако мога да се облекча. Рицарят продължаваше да върви. Бях клекнала, когато видях униформения войник, който излезе от гората зад него.

Държеше пистолет.

Насочваше го.

Изправих се бързо и изпищях.

Тряс.

Тряс.

Видях първо момичето. Беше с разкрачени крака и стискаше пистолета с две ръце. После видях войника — лежеше сгърчен на земята с разкъсано от куршума рамо на палтото. Пистолетът му се вдигна, но аз го изпреварих.

Изстрелите отекнаха глухо в главата ми. Огледах гората. Дали имаше други войници? Ритнах пистолета настрани от тялото на войника и бързо го пребърках. Извадих от джобовете му патрони, манерка, храна и документите му. Това беше лошо. Много лошо.

— Какво ти става? — прошепнах на полякинята. — Войникът не е руснак, а германец. — Озърнах се наоколо. — Побързай! Някой сигурно е чул изстрелите. — Събрах вещите на войника в скута си. — Трябва да бягаме. Прибери тези неща в джобовете си.

Протегнах ръце към нея.

Тя обаче не реагира. Стоеше, скована от шока; розовите ѝ ръкавици стискаха оръжието, а тялото ѝ трепереше.

Руският пистолет се изплъзна от ръцете ѝ и падна в снега.

Изкачвахме се по хълма към имението. Тази нощ щяхме да имаме на разположение дебели стени, горящ огън и здрав покрив, които да ни пазят от снега.

— Точно както си го спомням — заяви поетът на обувките. — Невероятно! Ще влезем откъм задната страна на къщата. Предполагам, че там се намира входът към кухнята.

Описах на Ингрид къщата.

— От бежов пясъчник е. С големи прозорци на фасадата и на целия втори етаж. Входната врата е вградена в ниша с формата на диамант.

Ингрид ме стисна за ръката.

— Не ми харесва — прошепна.

— Какво не ти харесва? Това е място, където можем да се подслоним.

Ноздрите на Ингрид се разшириха и тя вдиша въздуха около себе си, но не ми отговори.

Придвижихме се до задната част на къщата и влязохме в градината през покрития със сняг жив плет. Поетът се закова на място. Строшената двойна стъклена врата, която водеше към градината, зееше, а скъсаните жакардови завеси се вееха на вятъра като огромни езици. Дворът беше осеян с дрехи, счупени глинени съдове, обувки, книги и всякакви лични вещи. Изкривена бебешка количка лежеше на една страна, посипана със сняг.

Безпризорното момченце пристъпи напред. Обвих телцето му с ръка.

— Съжалявам, но какво очаквахме? — Ева се засмя. — Посрещане от прислужници, подредени в шпалир?

После сви рамене, поклати глава и влезе в къщата.

Ева беше права. Не беше пожалено нищо. Целият район беше опустошен, бомбардиран, разграбен. Как сме могли да се надяваме на нещо различно от гледката, на която се натъкнахме? Студеният вятър блъскаше разбитите врати във вътрешността на къщата.

На първия етаж имаше пет големи стаи с високи тавани, свързани помежду си с високи двойни врати. От вратата на помещението, което преди беше служило за градинска библиотека, се виждаше отсрещният край на къщата. Стените на библиотеката бяха обточени от пода до тавана с лавици. Книгите — съдрани и осквернени — лежаха на купчини върху пода. Прескочихме ги и тръгнахме по коридора.

— Хайде да си изберем стая, в която да преспим. Ще залостим вратата и ще запалим огън, за да я затоплим — изкомандва Ева. Спря по средата на коридора и каза: — Тази ще свърши работа.

— Къде е кухнята? — попитах. — Може би ще намерим храна и нещо за пиене.

— Да — въздъхна Ева. — Нещо за пиене.

Ева накара поета на обувките да събере дърва и хартия, за да запалим камината.

— Няма да пипаш книгите. Моля те, поете — прошепнах.

Той кимна, потупа ме по ръката и отвърна:

— Няма да посягаме на вещите им.

Оставих чантата си на пода и обиколих къщата, възхищавайки са на призрачното великолепие на всяка стая, независимо от безпорядъка, създаден от изпадналите в паника хора, които са били принудени да я напуснат бързо. Стигнах до края на първия етаж, където се намираше столовата, и зърнах дребен силует. Безпризорното момченце беше застанало до дългата маса и беше свело глава към един преобърнат стол. Приближих се безшумно до него и надникнах над рамото му.

В средата на масата имаше кошничка с мухлясал хляб, нападнат от кафяви мишки. Върху прашната покривка стояха наполовина пълни порцеланови купи с шарки от цветя. Стените им бяха покрити със засъхнала супа, а лъжиците все още бяха в тях.

Обитателите на къщата не бяха успели да си довършат вечерята.

Завлякох мъртвия германец в храсталака и го покрих със сняг. Дори някой да попаднеше на него, едва ли би имало някакво значение. Стисках пистолета и търсех светлина сред дърветата. Усетих миризмата на огъня и я използвах като ориентир, докато вървях бързо през гората. Трябваше да се досетя, че нещо ще се случи. Денят беше прекалено спокоен. Емилия видя пистолета и си помисли, че войникът ще стреля. Смяташе, че ме защитава.

Момичето вървеше след мен. Обърнах се и видях, че се задъхва. Опитваше се да преглътне сълзите си. Сестра ми Ани се държеше по същия начин деня, в който татко я изпрати на север. Не искаше да плаче. С едната си ръка си затискаше устата, а с другата носеше куфара.

Споменът събуди болката в зашитата ми рана. Все още надушвах пушека и се надявах той да ме насочи към някакво място, където да мога да си почина. В противен случай на следващия ден нямаше да стигна далече.

Излязохме от гората. Полякинята посочи напред. В далечината върху гърбица от замръзнала земя се извисяваше огромна къща. Къщата беше тъмна, но от един от комините в средата на покрива излизаше на тласъци пушек, по-сив от сивото небе.

Дали това не беше капан? Замръзналата ливада, водеща към топлата къща, може би беше минирано поле.

Момичето мълчеше. Беше притеснена не по-малко от мен. Ами ако къщата беше пълна с германци или руснаци? И в двата случая щеше да възникне проблем. Руснаците щяха да ме убият или да ме вземат в плен. Германците щяха да се поинтересуват защо не съм с униформа.

Не ми се искаше да си представям какво щяха да направят с момичето.

— Ще се движим покрай дърветата, докато стигнем до къщата — прошепнах. — И ще видим кой е в нея.

Едно нещо знаех със сигурност — нямаше да открием мила възрастна двойка, която се наслаждава на вечерното си усамотение в гостната — той с лула, а тя с ръкоделие.

Тръгнахме към голямата къща. С всяка следваща крачка се чувствах по-зле.

Застрелях го.

Застрелях човек.

Рицарят ме спаси, а сега аз бях спасила рицаря. Защо това не ме караше да се чувствам по-добре?

Звукът от изстрела беше разкъсал шев в ума ми. Пропъдените спомени изтичаха през дупката капка по капка.

Ботуши. Писъци. Шум от разбиващо се стъкло. Изстрели. Череп, опрян в дървото.

Опитвах се да ги отблъсна.

Поетът на обувките седеше до нажежената камина и лъскаше ботушите си със саждите, които беше изстъргал от огнището. Седнало до него, безпризорното момченце го наблюдаваше и имитираше движенията му върху малките си боти.

Въглените пукаха и подскачаха, тласкайки вълни от топлина към лицето ми. Усещането беше божествено. Загърнах си главата с шала и си закопчах палтото.

— Ако успея да намеря дъб в гората, ще направя отвара от кората му, за да се опитам да излекувам с нея някои от пришките — казах на поета.

— Ще дойда с теб — отвърна той.

— Трябва да си починеш. Ще ти бъдат нужни сили за следващите дни.

— Здрав съм като младо момче, скъпа моя. — Старецът дръпна нагоре крачола на вълнения си панталон, за да ми покаже кокалестото си коляно. Коляното му беше намазано с бяла паста. — Обущарска тайна — прошепна той на безпризорното момченце. — В бялата вакса има живак. Преборва артрита. Здрав съм като младо момче.

Безпризорното момченце вдигна крачола си, за да разгледа собственото си мъничко коляно. Поетът се усмихна и го потупа по главата. Възрастният мъж все още беше пълен с енергия. Отказваше да се огъне под тежестта на тъгата и загубата.

— Внимавай там, навън, Йоана — каза ми той.

Преминах през затъмнения скелет на къщата и стигнах до библиотеката със строшената стъклена врата. Една книга лежеше на пода, а страниците ѝ се вееха на ледения вятър. Наведох се, за да я вдигна, и когато видях името на корицата, чувството за вина ме прободе като нож.

Чарлс Дикенс.

На Коледа баба беше подарила „Посмъртните записки на клуба «Пикуик»“ на мен и на Лина.

Лина.

Какво бях направила?

Оставих книгата обратно на пода, излязох навън на студа и се насочих към дърветата. Две тъмни фигури седяха в снега на половината път между гората и имението. Взрях се в тях и видях две руси плитки, които се показваха изпод розова шапка. Разпознах полякинята и младия мъж с шрапнела. Тръгнах към тях.

— След нас ли вървяхте? — извиках.

— Бързо! — изкрещя мъжът. — Нещо става с нея.

Затичах се. Емилия седеше върху снега, а брадичката ѝ беше отпусната върху гърдите ѝ.

— Какво се е случило? — попитах я.

Тя не ми отговори.

— Мисля, че е в шок. Застреля един войник в гората. Не иска да помръдне от мястото си — обясни мъжът.

Коленичих до нея. Тя бързо обгърна тялото си с ръце и се опита да се отдръпне от мен.

— Не се притеснявай, Емилия. Кажи ми какво се е случило. Позволи ми да ти помогна — подканих я. — Хайде да влезем в къщата.

Тя не помръдна. Легна на снега и започна да си разкопчава палтото.

Помогнах ѝ, а после проврях ръце между катовете дрехи.

Ахнах, след като видях това, което беше под тях.

О, милостиви Боже!

Въведохме Емилия в къщата. Стомахът ми се беше качил в гърлото. Полякинята беше на възрастта на сестра ми. В какво се бяха превърнали човешките същества? Дали войната ни правеше зли, или просто събуждаше стаеното в нас зло?

Денят беше пропилян. Бях тръгнал преди групата, а те бях пристигнали преди мен. Чувствах се ужасно. До такава степен не бях в състояние да се концентрирам, че едва не ме убиха в гората. А сега петнайсетгодишното дете, което ми спаси живота, вероятно щеше да умре.

Красивата медицинска сестра се занимаваше с момичето и ѝ шепнеше нещо. Наблюдавах я. След няколко минути тя застана до мен. Пръстите ѝ ме докоснаха леко по рамото.

— Отдръпни се от огъня — каза тя.

— Студено ми е.

— Студено ти е, защото те тресе. Отдръпни се от огъня.

Преведе ме покрай мъжа, когото всички наричаха „поета на обувките“. Мъжът и едно момченце, което седеше до него, бяха по чорапи. Ботушите им, подредени до стената, блестяха като огледало.

Момченцето ми махна с ръка.

— Здравей, аз съм Клаус! — представи ми се то.

Намигнах му тайно. То се усмихна.

— Седни тук — каза ми сестрата.

Чувствах се неловко с нея, но в същото време присъствието ѝ ми действаше успокояващо.

— Как каза, че ти е името? — попитах я.

— Йоана. А ти как каза, че е твоето?

Отворих уста, но замълчах. По устните ѝ пробягна усмивка. Подиграваше ли ми се? Дали щеше да продължи да се усмихва, след като разбереше, че съм откраднал нещо от куфара ѝ?

— Искам да погледна шевовете. Съблечи си ризата — подкани ме тя.

Сетих се за няколко неуместни шеги, с които бих могъл да ѝ отвърна. Но тя не гледаше към мен. Очите ѝ бяха втренчени в полякинята и бръчката между веждите ѝ беше станала по-дълбока.

— Ще се справи ли? — попитах, разкопчавайки ризата си.

Искаше ми се да не бях задал този въпрос. Не можех да си позволя да проявя загриженост за момичето. Тя беше просто поредната жертва на войната.

Сестрата се обърна към мен.

— Тъй като оцеляването ѝ зависи от теб, да видим какво става с раната — каза и свали внимателно бинта. — Хмм, не е толкова лошо, колкото очаквах.

— Не мога да се грижа за нея. И без това вече съм закъснял.

Тя коленичи пред мен. Едва я чувах.

— Руснаците са обградили района — прошепна. — Има само две възможности за бягство — с кораб от пристанището в Готенхафен или в Пилау. Всички сме се запътили натам. Ще бъде по-безопасно, ако вървим заедно.

Студените ѝ пръсти шепнеха върху гърдите ми, докато закопчаваше ризата ми.

Тя нямаше представа колко далече е от истината. За никого нямаше да бъде „по-безопасно“, ако беше с мен.

— Симпатичен е — заяви Ева и протегна към огъня огромните си крака.

— Млад е.

— Прекадено млад е за мен, да, но не и за теб. На колко години е — на деветнайсет или може би на двайсет? Виж как се е втренчил в теб.

Погледнах към него. Той извърна очи. Преценката на Ева за възрастта му изглеждаше правилна. Ингрид също беше права. Очите му бяха сиви. Досегашните ми връзки не бяха особено успешни. Сякаш притежавах таланта да попадам на неподходящи момчета.

— Нещо обаче не е наред с него — продължи Ева. — Може би е шпионин.

Думите на Ингрид прокънтяха в ушите ми: Той е крадец.

Ева се облегна на счупения стол.

— Но дори крадецът е в състояние да стопли едно момиче — добави и огледа стаята. — Нацистите са опустошили къщата. Сигурно е била красива.

Кимнах.

Тя се засмя.

— Очевидно вече нямат доверие на старите пруски благородници, нали?

Ева беше права. Пруските юнкери почти не общуваха с другите германци. „Юнкер“ означаваше „млад благородник“. Пруската аристокрация служеше в германската армия — сражаваше се за земите и титлите си. Някои от нейните идеолози обаче не поддържаха Хитлер. През юли миналата година в един опит за покушение върху фюрера участваха и прусаци. Заговорът се провали и юнкерите бяха екзекутирани.

— Какво не е наред с момичето? — попита Ева. — Изтощено ли е? Или е разбрало, че баща му повече няма да преподава математика? Съжалявам.

Поклатих глава.

— Искам да поговориш с нея насаме. Нужно ми е да знам някои подробности, за да се опитам да ѝ помогна. Ще го направиш ли, Ева?

— Защо аз?

— Защото ти по-лесно ще се разбереш с нея на полски, отколкото всички останали в групата.

— Изглежда уплашена до смърт — каза Ева.

— Вероятно е уплашена до смърт — отвърнах. — Бременна е в осмия месец.

Харесвах литовката, но грамадната жена, която се казваше Ева, не говореше добре полски и непрекъснато изглеждаше неспокойна. Никога не бях виждала толкова висока жена.

— Това — посочи Ева към корема ми. — От Немерсдорф?

— Не, от фермата, от миналата пролет — отвърнах.

— От фермата?

Кимнах. Трябваше ли да ѝ кажа? Трябваш ли да ѝ обясня, че баща ми ме беше изпратил от Полша да работя в една ферма в Източна Прусия? Трябваше ли да спомена, че фермата беше собственост на едни приятели на татко, семейство Клайст? Татко твърдеше, че там ще бъде по-безопасно за мен. Семейство Клайст имаха син, който се казваше Аугуст. Бузите ми пламнаха, когато се сетих за него.

— Емилия — беше казал господин Клайст, сочейки към момчето със златист загар, което теглеше шейна с дърва, — това е по-голямото ни дете, Аугуст.

Спомних си прекрасното лице на Аугуст и се усмихнах. Покрих си корема с ръце.

— Ще се срещнем с Аугуст — казах ѝ. — Такъв е планът ни.

Ева кимна и се отдалечи.

Лежах по гръб и си мислех за Аугуст, за сватбата ни и за голямото гнездо, което щяхме да направим за щъркелите в двора на къщата си, също като онова гнездо на покрива на плевника. Образите бяха толкова безметежни, толкова съвършени, че след малко се унесох в сън.

Привет, сладка Ханелоре!

Студът се задържа, но аз не се боя от температурата, която е минус петнайсет градуса. Миглите ми замръзват, когато изляза навън. Климатът, естествено, не е подходящ за жени с нежна кожа, ето защо предпочитам да си мисля, че ти си стоиш у дома и си переш чорапите или пълниш ваната.

Днес имам новина за теб. Одобрен съм да плавам на „Вилхелм Густлоф“ — най-внушителния кораб в пристанището! Той е огромен, дълъг е двеста и осем метра, висок е петдесет и шест метра и е само на осем години. Истински красавец. Първоначално е бил предназначен за ваканционни пътувания и притежава удобства, които според мен ще ти харесат — например плувен басейн, официална столова, бална зала и библиотека. Хей, а сега ще ти кажа нещо още по-вълнуващо — на кораба също така има кинотеатър, музикална зала, козметичен салон и палуба за разходки, изцяло остъклена. Представяш ли си? Всички каюти са еднакви, с изключение на луксозния апартамент на палуба „В“, който е запазен за фюрера. Вероятно по време на плаването ще получа покана да се настаня в него, но няма да я приема. Саможертви, Лоре. Всеки ден правя подобни саможертви, като разрешавам на другите хора да се хранят с моята лъжица.

Предполагам, че „Вилхелм Густлоф“ е бил много хубав, когато е бил круизен кораб, но сега е боядисан в тебеширеносиво за нуждите на армията.

Първоначално е действал като плаваща болница, но впоследствие е бил превърнат в база на една школа за подводничари. Както и да е, сега той е моят кораб.

Да, имам щастието да бъда привилегирован моряк, който ще плава на внушителен кораб, вместо да копае окопи за танкове, подобно на повечето момчета на моята възраст. В известен смисъл съм незаменим в бойната служба, ето защо трябва да приключвам. Накрая обаче ще ти съобщя най-впечатляващия факт — капацитетът на кораба е хиляда четиристотин шейсет и трима души, но, както разбрах, може би на борда му ще се качат две хиляди.

Представяш ли си, скъпа моя, твоят Алфред спасява живота на две хиляди души!

Седях в ъгъла и наблюдавах. Хората не разполагаха с много храна, но си поделиха всичко, което имаха. Момченцето намери стар грамофон и го издърпа по пода близо до огъня. Намери и една плоча със запис на песента Davon geht die Welt nicht unter в изпълнение на Сара Леандер — многообещаваща шведска актриса и певица. Пускаха плочата отново и отново. Набитият обущар накара огромната жена да танцува с него. Беше добър танцьор за възрастта си, много по-добър от жената.

Спомних си, че бях танцувал с дъщерята на доктор Ланге. Той ме беше помолил да я придружа на два бала. За съжаление бях по-добър танцьор от нея и това я разгневи. Тя беше себелюбиво момиче с нос като клюн на кълвач.

Сестрата се приближи до мен.

— Чорбата е бобена, но е топла — каза ми и ми подаде купичката.

— Дай я на момичето — отвърнах.

— Тя вече яде от нея. Вземи я, утре ще се чувстваш по-слаб, ако не хапнеш нещо.

Поех купичката от ръцете ѝ.

Тя седна близо до мен, без да съм я канил.

— Чувала съм тази песен — изрече тихо. — Знам, че жената пее на немски, но не разбирам всички думи от текста.

Загребах с лъжицата от топлата супа и я поднесох към устата си.

— Тя казва, че това не е краят на света.

Сестрата сгъна крака под полата си и отпусна брадичка върху коленете си.

— Вече ще знам. Приятно ми е да слушам музика. В болницата понякога пускахме музика на пациентите. Войниците обичаха песента „Лили Марлен“. — Погледна ме и попита: — Чувал ли си я?

— Не — излъгах.

— Красива е. В нея се разказва за едно момче, което копнее да се види с любимата си.

Нямах намерение да я поправям, но песента се основаваше на едно стихотворение, написано от германски войник по време на Първата световна война. Войникът се срещал с момичето си под един уличен фенер. После заминал на фронта. Застанал до фенера пред казармата, той си спомня за своята Лили.

— Значи обичаш да танцуваш? — попита тя.

Това беше по-скоро коментар, отколкото въпрос.

— Аз ли? Не.

Обущарят се приближи тихо до нас.

— Ела, скъпо мое момиче. Хайде да потанцуваме. — Протегна кокалестата си ръка към сестрата. — Разбираш ли какво пее тя?

— Естествено. — Сестрата се усмихна. — Казва, че това не е краят на света.

— Много добре! — възкликна поетът на обувките. — Хайде да танцуваме и да празнуваме. Тази нощ ще спим като аристократи.

— Съмнявам се, че аристократите спят на студения под — прошепна ми сестрата, преди да хване ръката на поета.

Искаше ми се да се засмея, да продължа да говоря с нея, но си замълчах.

Поетът на обувките беше затворил очи и я въртеше умело из стаята. Вероятно като млад беше танцувал с много красиви момичета. Изглеждаше мъдър, добросърдечен човек. Представих си го как работи на газена лампа, как крои и шие кожата до среднощ. Вероятно е имал чирак и го е учел на почтен занаят, за разлика от доктор Ланге, който ме беше подмамил с лъжи.

Мислех си, че Ланге сигурно ме е смятал за лесна мишена. Бях нетърпелив и запленен от всички онези стари картини — с дни се взирах в тях, докато не ми разкриеха тайните си. Доктор Ланге ме учеше внимателно да разтварям и да отстранявам обезцветения лак. Разучавах основните цветове и нюансите им, за да запазя античната патина на картините. Месеци наред експериментирахме с методите, с които старите майстори са създавали грунда „гесо“ за своите творби. Възприемах бързо. Започнах да разпознавам характерното за отделните художествени школи напукване на повърхността на картините, както и различните видове платна и подрамки, използвани от тях. Доктор Ланге беше впечатлен от бързината, с която откривах следи от повторно нанасяне на боя, фалшифициране или ретуширане. Когато реставрирах някоя картина, по нищо не личеше, че съм работил върху нея.

— Удивително, Флориан! — шепнеше над рамото ми той. — Ти, моето момче, си най-добре пазената тайна на райха.

Моето момче. Стомахът ми се преобърна от отвращение. Какъв идиот съм бил. След като бях в състояние веднага да открия дефектите в дадено произведение на изкуството, защо осъзнаването на истината за доктор Ланге ми отне толкова много време?

Песента свърши и сестрата отново седна до мен. Изправих се на крака и сложих раницата на рамото си.

— Предполагам, че няма годна за ползване тоалетна?

— Можеш да оставиш раницата си тук. — Тя ме погледна с искрените си кафяви очи. — Никой няма да я вземе.

Нямаше да оставя раницата си. Никога. В нея бяха материалите ми, бележникът, моето бъдеще, моето отмъщение.

Отдалечих се от сестрата, пресичайки каменния под. Когато стигнах до вратата, поетът на обувките ме спря, като вдигна ръка.

— Какво искаш? — попитах го.

Той се взря в мен, а после погледна към ботушите ми и прошепна:

— Обувките казват всичко.

Токът ми. Беше чул кухия звук, докато преминавах през стаята.

Беше разбрал.

Ингрид седеше смълчана и си сплиташе косата.

— Кога ще стигнем до леда? — попита.

Ледът. Той беше целта, към която вървяхме. Ако успеехме да пресечем замръзналата лагуна на Висла, щяхме да се придвижим по тясната ивица земя до Пилау или до Готенхафен. И от двете пристанища щяха да потеглят кораби.

— Поетът казва, че сме само на един ден път от Фрауенбург — отвърнах.

— На това място ли ще минем по леда? — попита Ингрид.

— Да.

Пръстите на Ингрид спряха да се движат.

— Нервна си — изрече тя.

Наистина бях нервна. Колкото повече се приближавахме до някое село, толкова повече военни и ранени щяхме да срещаме по пътя.

— Ако има войници — прошепна Ингрид, — ще успееш ли да ги убедиш?

— Бинтовете ще ги подведат — отвърнах.

Ингрид се притесняваше основателно. Хитлер смяташе хората, които са се родили слепи или с някакъв друг физически недъг, за нисши същества. Според него те бяха безполезни — живот, който не си струва да бъде изживян. Вписваха ги в официален регистър. Един лекар в Инстербург ни каза, че тези хора ще бъдат убити. Оттогава нататък започнахме да прикриваме недъзите на пациентите си с превръзки.

— Може би довечера трябва да превържем очите ми. Възможно е намиращите се наблизо войници да се натъкнат на къщата — изрече тихо Ингрид.

— Да, ще го направим. — Протегнах ръка и я потупах по рамото. — Ще отида да потърся материали, които биха могли да ми свършат работа.

— Бъди внимателна — каза ми Ингрид.

Пристъпвайки между спящите тела, стигнах до високата, тежка врата. Старите панти издадоха зловеща, дълбока въздишка, докато тя се завърташе около тях. Въздухът в изоставената къща беше студен и застоял, сякаш отсъствието на семейството беше изцедило живота от него. Мислех си, че обикалянето из дома на някого, тършуването в личните му вещи е не просто посегателство върху неговия живот, но и своеобразно насилие.

Върху едната от стените на вестибюла висеше накриво портрет на възрастен мъж в униформа. На кое семейство принадлежеше имението? Пруските юнкери се ползваха с репутацията на студени и арогантни хора, но според мен това беше несправедливо обобщение. Бях се запознала с пруски семейства в Инстербург, които бяха прекрасни. Пред фамилното име на много пруски благородници стоеше предлогът „фон“, който означаваше „от, на“. Погледнах към портрета. Ако принадлежах към пруската аристокрация, името ме щеше да бъде Йоана фон Вилкас — Йоана на Вълка.

Убийца от благороден произход.

Взирах се във витото каменно стълбище в мрачния вестибюл. Стъпалата му бяха излъскани по средата от краката на много поколения. Колебаех се. Дали трябваше да се кача на горния етаж? Сетих се за нашата къща в Литва. Колко ли руснаци се бяха настанили в нея? Спеше ли някой от тях в леглото ми? Дали бяха захвърлили всичките ни книги на пода, сякаш са боклук? Изкачих няколко от стъпалата на широкото студено стълбище. През един от прозорците се процеждаха лъчите на сребристата луна и осветяваха сивото плюшено зайче, което лежеше върху по-горното стъпало.

Едното му ухо липсваше. Горкичкото. Дори играчките ставаха жертви на войната.

Изкачих още две стъпала.

Материалите, от които се нуждаех, най-вероятно бяха в кухнята или в пералното помещение. Не се налагаше да ходя на горния етаж, но любопитството ми надделя.

Изкачих още едно стъпало.

На долния етаж нещо изхлопа и аз подскочих. Бързо се върнах обратно по огромното стълбище и се отправих по тъмния коридор към кухнята.

Германецът ровеше из шкафовете. Раницата беше до краката му. Върху пода беше разстлан чаршаф, а в средата му бяха струпани най-различни вещи.

— Преследваш ли ме? — попита ме той.

— Напразно се ласкаеш. Нужни са ми санитарни материали.

Той посочи към купчината върху пода.

— Можеш да накъсаш чаршафа на ленти, ако ти трябват бинтове. Там има остър нож.

— Благодаря.

Зърнах няколко буркана с къпини и моркови върху плота.

— Къде ги намери? — попитах. — Ева каза, че е претърсила кухнята за храна.

— Знам нещичко за скривалищата.

Погледнах към бурканите.

— Всичките за теб ли са?

— Не, ще си ги разделя с полякинята.

— Казах ти, че името ѝ е Емилия.

Той не обърна внимание на думите ми.

— Всички се придвижваме към Фрауенбург. Елате с нас. Тя може да пътува в каруцата. Контракциите и симптомите, които ми описа, говорят за преждевременно раждане. Момичето не бива да върви дълго, без да си почива.

Той се замисли върху предложението ми.

Прерових тъмната кухня и отделих настрана сушени билки, една ножица и кълбо канап. Не открих нищо друго, което можеше да ми свърши работа.

— Ще се кача горе, за да взема няколко одеяла.

— Не — каза той и бързо ми препречи пътя към коридора. — Не се качвай горе. И не позволявай на момченцето да го направи.

— Защо?

Той не ми отговори.

Пристъпих към него.

— Защо не бива да се качвам горе?

Той погледна към вратата. Премести тежестта на тялото си от единия крак на другия, колебаейки се. Приближих се още повече към него. Той си пое дълбоко въздух и очите му се впиха в моите.

— Никой не трябва да вижда това — прошепна.

Натискът ме извади от лекия, неспокоен сън. Трябваше да отида до тоалетната. Отново.

Оправих си шапката. В красивата къща беше топло. Огънят продължаваше да гори и да пука, хвърляйки сенки върху сгушени на пода купчини. Колко смешно изглеждаха и звучаха някои хора, докато спяха.

Но не и рицарят.

Дори в съня си той беше силен, красив, с правилни черти. Наблюдавах го от ъгъла си. Лицето му беше спокойно. Дали някога се смееше? Сляпото момиче беше с бинтовани очи. Какво ли виждаха слепите в сънищата си? Дали Ингрид би могла да сънува някое цвете, след като никога не е виждала цветя в живота си?

Йоана, медицинската сестра, беше мила. Бях сигурна, че ще се ядоса и ще се отврати от мен, но това не се случи. Подобно на ръцете и гласа на мама, и нейните бяха нежни и ми действаха успокояващо. Когато докосна корема ми, тя се усмихна и кимна. Често ме гледаше право в очите и ме караше да се чудя дали е видяла всичко. Но когато седеше сама, лицето ѝ изглеждаше посърнало и отчаяно, пълно със сълзи, които търпеливо чакаха да потекат.

И тогава прокънтя звукът.

Писък.

Идваше от горния етаж и пълзеше по стълбището. А после слезе долу и стана по-ясен, по-остър, докато се приближаваше към мен. Звукът отключи спомените. Раменете ми започнаха да треперят.

Вятърът виеше във вестибюла. Захлопна се врата. Рицарят беше буден, на крака, с пистолет в ръка. Погледна първо към Йоана, а после към мен. Тръгна бързо към вратата, но преди да стигне до нея, Ева влетя в стаята, изпаднала в дива паника.

— Мъртви са в леглата си! Всички са мъртви в леглата си! — пищеше тя.

Лицето ѝ беше толкова бяло, че изглеждаше синьо. В огромната ѝ длан се клатушкаше плюшено зайче. Едното му ухо липсваше.

Съществуваха много възможности. Сглобих следната картина.

Семейството е вечеряло. Всички са били предупредени за приближаването на руснаците към имението — може би от някой, който е дошъл в къщата, или от долетял отвън звук. По-възрастният господин, вероятно дядото, е накарал всички да се качат на горния етаж и да си легнат. После е отишъл в стаята си и се е преоблякъл в униформата си от Първата световна война. Когато загубеше честта си, човек губеше всичко. Той не е можел да допусне семейството му да бъде лишено от земята си. Всички е трябвало да умрат с достойнство. С изправени рамене и с няколко низа медали върху гърдите, възрастният мъж е влизал в стаите, отнемал е живота и е спасявал честта на близките си. Накрая е стигнал до своята стая, застанал е до прозореца, загледан в отсрещните хълмове, и е натиснал спусъка.

И сега те лежаха безжизнени, а домът им беше скован от студ.

Здравей, моя Лоре,

Събудих се тази зимна утрин със спомени за пролетта, когато метях тротоара пред къщата ви. Вероятно си забелязала енергията, която влагах? Усмихвам се и ми се налага да си прехапя устната, когато си спомням колко често се претоварвах заради теб.

Всъщност съм твърде зает, за да пиша подобно писмо днес, но знам, че ти вероятно си мислиш за мен. Виждаш ли, Ханелоре, аз съм всеотдаен не само с метлата, но и духом. Баща ти можеше да използва добър човек като мен във фабриката си. Мисля, че веднъж му споменах за това, но той не ми обърна внимание. Както и да е, нямам време да се спирам на тази липса на логика.

Пристанището е под непосредствена заплаха от атаката на самолетите на съюзниците. Снощи бяха издадени заповеди за евакуация и милиони хора от този регион на Източна Прусия ще дотичат при мен за помощ. Бежанците ще се наредят на опашка на пристанището и аз ще ги кача на кораба, който ще ги отведе към свободата. Да, това е много важна задача, но аз съм напълно компетентен да се справя с нея. Може би си спомняш безпогрешната ми способност да правя точни преценки. Аз съм котката, която не изпуска от погледа си нито мишката, пито сиренето. Веднага разбирам кое от двете ще задоволи апетита ми.

Тези месеци са най-дългото време, през което сме били разделени. Вероятно отбелязваш всеки ден в календара с голям червено кръстче? Виждам те на предното стъпало как чакаш и копнееш за писмата ми. Изразявам се пред теб така, както пред никой друг. Навярно чрез тези писма двамата бихме могли да споделяме тайните си. В крайна сметка войната ражда купища тайни. Едва ли обаче е тайна фактът, че съкровените ми мисли за теб намаляват жестокостта на битките.

За жалост Хайделберг в момента е много далече. За да те приближа до себе си, рисувам тъмните нощи в ума си. Виждам топлия, меден блясък зад завесата на прозореца на спалнята ти, танцуващата ти сянка върху стените, докато сгъваш внимателно червения си пуловер и се навеждаш, за да лакираш малките нокти на пръстите на краката си.

Да, нощите у дома бяха тъмни и тихи. Тъкмо в онази тъмнина ме призова дългът и аз взех своето решение. Но всъщност, скъпа моя, нима имах избор?

Откъде идваше непрестанният поток от хора, който беше задръстил тесния селския път? От някоя дупка ли бяха изпълзели всички тези човешки същества, или бяха изчаквали в гората като нас? Млади жени, възрастни дядовци и баби и деца, които сякаш нямаха край. Влачеха шейни, возеха се в каруци, теглени от мулета, или вървяха с вещите си, завързани в чаршафи на гърбовете им.

Едно момченце и сестричката му бяха възседнали вол и стискаха протритото въже, вързано на шията на животното.

— Моля те, Магнус, побързай! — увещаваше момченцето вола и забиваше пети в корема му.

Глезените на сестричката му бяха голи и посинели от измръзването.

— Нека да ви помогна — извиках, но те не ме чуха.

Момченцето удари с длани вола и той продължи да се влачи напред. Няколко каруци с отпочинали коне изтрополиха покрай нас и ние едва успяхме да зърнем фамилиите на собствениците им, изписаните с едри букви върху задната дъска. Някои от хората бяха уморени и обезверени, други — обзети от панически страх. Възрастен мъж с дървен крак се щураше напред-назад по пътя, стиснал слепоочията си, и съобщаваше на всеки, който го отминаваше:

— Застреляха кравата ми.

Ева се тътреше сред тълпите и тормозеше хората с въпросите си:

— Откъде идвате? Какви са последните новини?

Носеха се слухове, че Германия отстъпва. Макар че най-после бяха разрешили на хората да се евакуират, за много от тях вече беше прекалено късно.

— Йоана! — извика ме Ева. — Тази жена тук е литовка.

Проправих си път през множеството до старицата.

— Labas — поздравих я. — Откъде си?

— От Каунас — отвърна тя. — А ти?

— От Биржай, там съм родена. Напуснах Литва преди четири години. Братовчедите ми обаче са в Каунас. Какво е положението там?

Жената поклати глава; беше ѝ трудно да говори.

— Нашата клета Литва — прошепна. — Никога повече няма да я видим. Хайде, дете, продължавай напред — добави, потупа ме по ръката и се отдалечи.

За какво говореше тази жена? Войната щеше да свърши. Всички щяхме да се приберем у дома.

Нали така?

Беше толкова приятно в каруцата, но не беше справедливо аз да се возя, а другите да се придвижват пеша. От мястото си виждах дългата върволица от тъмни палта, каруци, животни и шейни. Тя криволичеше в далечината зад нас и хората постепенно се смаляваха и се превръщаха в точки.

Йоана вървеше до рицаря, а красивите ѝ кестеняви къдрици надничаха изпод шапката ѝ. Докато тя говореше, той не я гледаше. Но когато извърнеше очи, неговите бързо се насочваха към нея.

На рицаря му се искаше да ѝ разкаже разни неща.

Йоана се надяваше, че рицарят ще ѝ разкаже разни неща.

Но той нямаше такова намерение.

Все още усещах семките на къпините от сладкото, което той ми даде, забити в зъбите ми. Къпините и френското грозде ми напомняха за татко. Когато бях малка, той ме изпращаше в ограждащите двора ни храсти да събирам плодовете им в тенекиена кофичка. Винаги когато се връщах, напълнила кофичката, татко ме посрещаше с прегръдка и усмивка. Във фермата в Източна Прусия нямаше прегръдки и усмивки. Имаше конюшни, обори, кочина, курник и два големи плевника. Имаше и студена изба, която си стоеше кротко и самотно зад плевника. Към тъмното подземие водеха няколко стъпала. В него прибирах цвеклото, ряпата, сушените гъби и каците с кисело зеле. Примигнах и си потърках очите.

Стомахът ми се сви. Преди в него сякаш пърхаше пеперуда, сякаш подскачаха мехурчета. Сега обаче, винаги когато го докосвах с ръка, усещах потупване по дланта си. Това потупване. Ставаше все по-силно.

Зората сложи началото на деня, сутринта премина и настъпи следобедът. Придвижвахме се по-бързо, защото знаехме, че евакуацията е разрешена.

Когато наближихме Фрауенбург, пътят се задръсти. На един хълм се издигаше катедрала, изградена от червени тухли. Когато се изкачихме до сградата, видяхме, че пред нея са се струпали хора. Имаше много германски войници.

Наместих раницата върху гърба си. Поредното изпитание. Трябваше да се регистрирам на контролно-пропускателния пункт, без да изглеждам подозрителен. Думите на моя баща ми тежаха на съвестта:

— Нима не виждаш как стоят нещата? Ланге няма намерение да те обучи, той иска да те използва, Флориан.

— Ти не разбираш — спорех с него аз. — Той спасява съкровищата на света.

— Спасява ги? Така ли го наричаш? Толкова лесно ли е успял да те измами? Този алчен мошеник ти е напълнил главата с глупости и ти си станал предател?

— Аз не позоря Германия. Тъкмо обратното.

— Не, сине — не се отказваше баща ми. — Не става дума за предателство спрямо страната ти, а за нещо много по-лошо — за предателство спрямо твоята душа.

Предателство спрямо твоята душа. Това бяха последните думи на баща ми. Не защото нямаше какво друго да ми каже, а защото изхвърчах от стаята и отказах да го слушам. След няколко месеца се върнах, изпаднал в паника и търсещ съвета му, но беше твърде късно.

Затова в момента рискувах всичко. Изправях се срещу съдбата, макар и да осъзнавах, че ще бъда виновен за собствената си смърт. Но само в случай на провал.

Един млад германски войник спря групата ни. Престорих се, че не съм част от нея, и продължих да вървя. Полякинята се опита да изскочи от каруцата и да ме последва.

— Halt!

Спрях.

Войникът се приближи до мен и ми заповяда:

— Покажете ми документите си.

Един мускул точно под ухото ми трепна. Разкопчах бавно палтото си и извадих от вътрешния джоб личната си карта. Той я взе. Приближих се до него и дискретно му показах сгънатия лист. Войникът го издърпа нетърпеливо от ръката ми. Обърнах се леко настрани. Всички бяха вперили очи в мен. Наблюдаваха внимателно това, което се случваше.

Войникът разгледа документите и ми ги върна, като удари токовете на ботушите си и ми козирува:

— Heil Hitler!

От всяка моя по̀ра струеше облекчение. Отвърнах на поздрава:

— Heil Hitler!

Войникът видя ризата ми през разкопчаното палто.

— Ранен ли сте, хер Бек?

— Добре съм. Веднага трябва да продължа напред.

— С тази група ли пътувате? — попита ме той и обхвана с поглед дрипавата ни компания.

С ъгълчето на окото си зърнах розовото петно, което се плъзна зад предното колело на каруцата.

Поетът на обувките се беше вторачил в ботуша ми. Безпризорното момченце ми се усмихна и ми козирува.

— Те с вас ли са? — попита войникът.

Погледът му отново се насочи към групата и се спря върху сестрата. Очите му се разшириха.

— Тя…

Думите ми бяха заглушени от писъците, които идваха от тълпата. В небето отекна оглушително бръмчене на самолети.

— Махнете се от пътя! — извика войникът.

Зад нас грозд от човешки същества се взриви заедно с една бомба.

Зад нас кънтяха звуци от детски писъци, разцепващи се дървета и викове на умиращи хора. Опитах се да побягна към тълпата, но войникът ме хвана и ме изтика от пътя. Пропълзях по снега към розовината на шапката на Емилия и покрих с тялото си момичето.

Експлозиите най-накрая затихнаха и войникът ни изкрещя да продължим бързо към селото.

— Бих могла да бъда полезна тук — възпротивих се. — Мога да окажа медицинска помощ на хората.

— Безсмислено е. Тръгвайте, фройлайн, веднага! — заповяда ми войникът и ни даде знак да вървим напред.

Групата ни се събра отново и всички се отправихме към Фрауенбург. Но един човек липсваше.

Младият германец беше изчезнал.

Кой беше той? Войникът на пътя се отнесе с огромно уважение към писмото, което той му показа, каквото и да съдържаше то.

Емилия беше неутешима, оглеждаше се във всички посоки с надеждата да открие германеца. Ридаеше и отказваше да тръгне с нас. Едва успяхме да я качим обратно в каруцата. Бомбардировките накараха хората да ускорят крачка. Всички бяха нетърпеливи — искаха да стигнат по-бързо до Фрауенбург, където се надяваха да намерят подслон. Аз нямах желание да продължа напред. Трябваше да се върна и да помогна на ранените. Но войникът не ми позволи.

— Каква полза ще има от теб, скъпа моя, ако пострадаш? — не отстъпваше поетът на обувките. — Трябва да успееш да се съхраниш, за да бъдеш в състояние да помагаш на хората.

Поетът не знаеше каква е истината. Вече бях успяла да се съхраня. Бях напуснала Литва, изоставяйки хората, които обичах.

А те бяха обречени на смърт.

„Вилхелм Густлоф“, какъв огромен кораб! Докато го изминавах от край до край, се натоварвах повече, отколкото би ми се искало. Предпочитах да запазя енергията си. Понякога това означаваше скатаване в тоалетната за един час. Може би за два. Случваше ми се, докато седях в нея, да си напомням, че поддържането на добра физическа форма е важно за здравето. Исках да облекча пълзящия по тялото ми обрив. В края на краищата бях дочул, че една рота от Женската спомагателна служба към Военноморските сили ще се присъедини към нас — над триста млади момичета, които бяха морски кадети. Те щяха да се нуждаят от помощта ми.

Щях да кажа на красавиците, че може да ме наричат Алфред. Но само на красавиците.

Стоях във внушителната бална зала на кораба и си представях двойките, които са танцували в нея.

О, здравей, Лоре! Радвам се да те видя. Ще танцуваш ли с мен?

— Размърдай се, Фрик — заповяда ми офицерът. — Тези мебели трябва да изчезнат оттук. Всичко трябва да се махне, за да се отвори място. Изнеси мебелите на кея. Прибери покривките в беседката на най-горната палуба. Там ще бъде оборудвано болнично отделение.

— За какво ще се използва тази бална зала? — попитах.

— За бежанците. След като махнем мебелите, ще сложим върху пода дюшеци.

Погледнах към дансинга и се опитах да си представя как ще изглежда, след като го покрием с издути дюшеци.

Ханелоре беше много добра танцьорка. Как се наслаждавах през прозореца на частните танцови забави!

Обривът започна да ме сърби и пропъди мисълта за единствената ми слабост — Ханелоре Йегер. Напомних си, че не трябва да забравям очевидната истина.

Може би сега Ханелоре танцуваше за някого другиго.

Той изчезна.

Опитах се да го потърся, но Йоана настояваше да остана в каруцата.

— Не я спирай — каза Ева.

Грамадната Ева се боеше от мен. Твърде много беше загрижена за собственото си оцеляване. Но Йоана се наложи. Беше очевидно, че всички държат на нея. Вярваха ѝ. Искаха да бъде с тях.

— Ще пристигнем на контролно-пропускателния пункт и ще се регистрираме — обясняваше Йоана. — В момента не можем да минем по леда, защото самолетите го бомбардираха. През нощта водата отново ще замръзне. Ще изчакаме в селото и ще продължим сутринта.

Германската империя беше преименувала градовете. Бяха нарекли селото Фрауенбург. Старото му име беше Фромборк. От татко знаех, че там е роден астрономът Коперник, който е доказал, че Земята се върти около Слънцето.

— Per aspera ad astra, папа — прошепнах.

През тръни към звездите. Това беше латинска сентенция, която той използваше, когато се оплаквах от някоя трудност. Къде беше баща ми сега? Дали е бил в състояние да си представи, че нещата ще станат толкова трудни? Погледнах към небето, чудейки се дали звездите тук са красиви.

Йоана шепнеше на Ева. Спомена за някакви бежанци в леда. Опитваше се да се държи стоически — нали беше медицинска сестра, — но ѝ личеше, че е разстроена, защото войникът не ѝ позволи да помогне на ранените на пътя.

Йоана се качи в каруцата.

— Ето — промълви. — Вземи това. — Подаде ми някаква лична карта и ми обясни: — Картата е на една латвийка, която почина на пътя. Щях да предам документите ѝ на Червения кръст, за да ги регистрират. Жената беше малко по-възрастна от теб, но и нейната коса беше руса. Разплети си плитките и дръж шапката нахлупена до очите си.

Веднага започнах да си разплитам плитките.

— Разкопчай си палтото, за да се вижда, че си бременна. Те ще си помислят, че си по-възрастна. Ще им обясня, че си латвийка и не говориш немски.

Такъв беше планът. Дали щеше да проработи? Какво щеше да се случи, ако те разберяха, че не съм онази мъртва латвийка, а полякиня без документи?

Птиците грачеха над главата ми и ми отправяха предупреждение.

Знаех легендите за птиците. Чайките бяха душите на мъртвите войници. Кукумявките бяха душите на мъртвите жени. Гълъбите бяха наскоро отлетелите души на неомъжените момичета.

Дали съществуваха птици за душите на хора като мен?

Държах листа, докато чаках да ми дойде редът за преминаване през контролно-пропускателния пункт и се взирах в буквите

Специален пропуск. Изглеждаше като истински. Може би това беше най-доброто ми произведение. Войникът на пътя не ми зададе никакви въпроси. Отдаде ми чест заради специалната мисия, описана в пропуска. Държанието ми трябваше да бъде подобаващо. Ако изглеждах самоуверен, те нямаше да направят проверка. Но ако беше открил липсващия предмет, доктор Ланге може би беше изпратил телеграма. В такъв случай те щяха да ме чакат. Самоувереността ми нямаше да има никаква стойност.

Погледнах към разтворената върху масата пред войника регистрационна книга. Имаше ли в нея заповед за арест за извършено предателство? Бях вписал истинското си име в пропуска. Не разполагах с време, за да фалшифицирам личните си документи.

Всичко започна като предизвикателство. Приятелят ми Курт искаше да отиде да гледа футболен мач, както и останалите момчета от нашата група, но билетите бяха свършили.

— Хайде, Бек, с твоите умения можеш да направиш няколко билета — каза ми сърдито той.

И аз отстъпих. Един мой познат се беше сдобил с билет. Използвах го и с помощта на материалите за реставрация изработих няколко фалшификата.

— Мисля, че ще имаме нужда от твоите специални билети за финалите — пошегува се Курт, докато се прибирахме вкъщи.

Но не успяхме да гледаме финалите. Курт беше с няколко години по-голям от мен и беше мобилизиран. На Коледа отидох да видя майка му. Тя отвори вратата, облечена в черно, с подпухнали, натежали от скръб очи. Курт беше загинал, изпълнявайки бойния си дълг. Достойна смърт.

Ако умра, кой би казал същото за мен?

Групата ни се приближаваше към селския контролно-пропускателен пункт и към войниците. Емилия нахлупи шапката до очите си. Ева стискаше зъби, а безпризорното момченце държеше поета за ръка.

Дали щяха да разгледат внимателно документите ни? Дали оценяваха бежанците така, както аз диагностицирах пациентите? Ако го правеха, щяха да установят следното за мен:

Обзета от носталгия.

Изтощена.

Изпълнена със съжаление.

Не беше справедливо да мисля за себе си. Рискът беше много по-голям за останалите.

Как щяха да постъпят с Емилия, ако откриеха истината? А с Ингрид? Щяха да я изпратят в един от заградените с високи стени лагери на смъртта в Германия или в Австрия.

— Кажи ми как изглежда войникът, който проверява документите — прошепна Ингрид.

— На нашата възраст е, с руса коса. Подпрял е левия си крак върху дървен сандък. На врата си има син шал.

Измъчван от студа, войникът си потърка ръцете през ръкавиците. Огледа групата ни и каруцата, докато се приближавахме към масата. Очите му се спряха на Ингрид.

— Какво е станало с очите ви, фройлайн? — попита.

— Забиха ми се парченца от стъкло при един от взривовете — изрече отчетливо Ингрид.

— Приближете се — заповяда ѝ той. — Застанете до масата.

Очите му се насочиха към краката ѝ.

Паника стегна гърлото ми.

— Йоана — обърна се към мен Ингрид и ми се усмихна, — помогни ми да пристъпя напред. Не искам да падна и да се почувствам неудобно пред войника.

Насочих я съм масата.

— Очите ми оздравяват — обясни тя на войника. — Днес виждам през марлята, макар и все още много слабо. Харесва ми… шалът ви — изрече тихо. — Синьото е любимият ми цвят.

Войникът се взря в Ингрид. Мълчанието му беше разтегливо, омотаваше се бавно като въже около врата ѝ. Погледна към нас и доближи пръст до устните си, за да ни даде знак да запазим тишина. Посегна към шала и го издърпа от врата си.

После го подаде на Ингрид.

Чакаше.

Краищата на шала се вееха на мразовития вятър.

Не можех да дишам.

Покритата с ръкавица ръка на Ингрид бавно се вдигна — трепереща, колеблива.

— Да — усмихна се войникът и кимна. — Вземете го, фройлайн. — Пъхна бързо шала в ръката ѝ. Гласът му стана потих: — Вие сте късметлийка. По-малкият ми брат се роди сляп.

— Доколкото виждам, левият крак ви боли, нали така, момче? — намеси се в разговора поетът на обувките.

— Зверски — отвърна войникът. — Затова седя до тази глупава маса.

— Аз съм обущар. Нека да го погледна.

Поетът беше звезда — по нищо не отстъпваше на добрите актьори. Прегледа стъпалото и глезена на войника и каза:

— Нужна ви е стелка за петата. Свършете с нас и ми дайте ботуша си. Веднага ще се почувствате по-добре.

— Наистина ли? — попита войникът.

— Да, разбира се, това е най-малкото, което мога да направя за райха, нали? Но не искам да задържам групата. Няма да е честно.

Поетът бъбреше, без да спира, за облекчението, което войникът съвсем скоро щял да изпита. Войникът прегледа документите и вписа бързо имената ни в регистрационната книга, като почти не вдигна очи към Емилия. Поетът и безпризорното момченце не тръгнаха с нас заради поправката на ботуша.

— Ще ви настигнем — каза поетът и ни намигна.

Ингрид стоеше с лице към войника, притиснала шала до гърдите си. Усмихна му се. Той отвърна на усмивката ѝ. Хванах я за рамото и я завъртях леко. Цялата трепереше.

Скъпа моя,

Нежното ти ухо вероятно вече прелива от новини, докато слушаш за руснаците, които плячкосват региона. Толкова са вулгарни тези болшевики, интересуват се единствено от шнапс и от ръчни часовници. „Urri, urri“, казват, подканяйки войниците да им дадат часовниците си. Съобщават ли за това в Хайделберг, Лоре? Навярно не. Обикновеният човек пренебрегва повечето фини детайли. Оповестяването им е работа на хора като мен — военните документалисти. Опасявам се, че ще разстроя деликатните ти нерви, като ти разкрия истината за зверствата, като например факта, че шестстотин руски бебета са се родили в Столп само миналия месец, след като руските варвари го завладяха миналата година. Каква обида за нашия фюрер! Да, но по-добре би било да избягвам да споменавам за подобни неща.

Ето защо ще насоча вниманието ти към този чудесен кораб, „Вилхелм Густлоф“. Знам, че ти харесват неогласените факти, които споделяме, затова ще рискувам и ще ги включа в писмото си. Разбира се, че мога да ти се доверя, скъпа Ханелоре. Ти наистина обичаш да пазиш тайни. Но вероятно е по-добре да хвърлиш писмото в огъня, след като го прочетеш.

Коминът на кораба, или „фунията“, както го наричат моряците, е висок тринайсет метра. Но и двамата знаем колко измамен може да бъде външният вид. Внушителният комин е фалшив. Въобще не се използва по предназначение. Ще ме попиташ откъде знам това. Е, човек с моя чин има достъп до тези технически особености. Открих комина едва тази седмица, докато патрулирах. От вътрешната му страна има здрава желязна стълба, която стига до перваза, където мога да седя и да надничам в палубите. Оттам съм наблюдавал как някои от войниците вършат непозволени неща. Отбелязвам си тази информация, за да мога впоследствие да я използвам в своя полза. Много ми е приятно, че най-накрая си извоювах положението на човек, който раздава картите.

Изнесохме всички мебели от общите части на кораба — до последния стол и до последната маса, — за да можем да настаним в тях бежанците. Разбрах, че те щели седят рамо до рамо върху дюшеци във всяка стая и във всеки коридор. Подводничарите и германците, които са с предимство, ще ползват пътническите каюти.

Докато бях в Хайделберг, майка ми съжаляваше, че нямам приятели, но тук всеки ден ме представят на някого. Днес се запознах с Ойген Яйсле, главния печатар на кораба. Той е отговорен за изработването на бордните карти — заветните листове хартия, които осигуряват пътуването към свободата.

„Тези ще бъдат по-ценни от кюлчета злато“, каза ми Яйсле.

Когато той отиде до тоалетната, реших, че няма да е зле да взема едно тесте от картите за идните поколения. Сигурен съм, че не би имал нищо против.

И така, скъпа моя, това са новините за деня. Надявам се, че тези важни подробности ще намалят напрежението, причинено от отсъствието ми.

Клекнал до олтара на катедралата, наблюдавах внимателно полякинята. Тя ме търсеше. Когато си обърна главата на другата страна, бързо се отправих към тясното преддверие. Промъкнах се вътре и опрях гръб на миниатюрната врата, за да не може никой друг да влезе. Когато бях малко момче, веднъж се пъхнах в органа на една църква в Тилзит. Беше идеално скривалище. Още щом видях катедралата, органът се превърна в моята основна цел. Никой нямаше да ме безпокои, докато бях там, с изключение може би на отегчените деца, ако тръгнеха на разузнаване.

Тясното пространство почти не ми позволяваше да се движа, но това не ме притесняваше. Бях сам, защитен от студа и с една крачка по-близо до изпълнението на задачата, която си бях поставил. Наблюдавах групата иззад тръбите. Розовата шапка на полякинята подскачаше като яйце със захарна черупка сред стотиците посивели лица, които бяха толкова уморени и изпити, че изглеждаха като сварено месо. Медицинската сестра непрекъснато отглеждаше катедралата. Дали търсеше хора, които се нуждаеха от помощ? Или храна? Или може би мен? Опитвах се да се убедя, че това не ме засяга.

Възползвайки се от уединението, най-накрая можех да отворя раницата си. Извадих материалите за рисуване и бележника. Малката кутия си беше на мястото. Дали доктор Ланге вече беше надникнал в сандъка? Понякога, за да подхрани артистичната си еуфория, той отваряше един от сандъците и се наслаждаваше на някоя плоскост от ценната Кехлибарена стая, изпитвайки удоволствието, което би доставила бутилка превъзходно бренди на истинския ценител. Първоначално бях силно впечатлен от емоционалната му реакция. Мислех си, че това е страст към изкуството.

Но не беше. Оказа се, че алчността и властта го възбуждат по перверзен начин.

Създадена в Прусия и подарена на Петър Велики, Кехлибарената стая представляваше великолепна зала, облицована с кехлибар, скъпоценни камъни, злато и огледала. През 1941 година нацистите я откраднаха от Екатерининския дворец в Пушкин, близо до Ленинград. Опакована в двайсет и седем сандъка, тя беше апогеят на артистичните въжделения на Хитлер. Той беше работил усърдно върху стратегията за съхранението ѝ и след обстойно обсъждане на въпроса двайсет и седемте сандъка бяха докарани тайно в музея в Кьонигсбергския замък.

Доктор Ланге отговаряше за опазването ѝ.

Аз работех за доктор Ланге.

В световните артистични среди се твърдеше, че над Кехлибарената стая тегне проклятие. Доктор Ланге не искаше и да чуе за това. Той казваше, че тя е най-ценното съкровище в целия свят. Аз бях единственият, на когото беше разрешено да я докосва. Ланге ми даде чифт ръкавици, ушити специално за мен.

— В състояние ли си да проумееш какво имаме тук, Флориан? — удивляваше се той на искрящите скъпоценни камъни и златото, останал без дъх.

Когато руските войски наближиха града, доктор Ланге ме увери, че преместването на двайсет и седемте сандъка, съдържащи Кехлибарената стая, означава запазване на богатствата на райха. Всъщност обаче двамата с Кох имаха собствени планове. Те криеха съкровището с намерението да го присвоят и по този начин ме въвличаха в най-големия обир на всички времена. Ходовете им бяха хитро замислени и добре пресметнати — двамата щяха да разполагат с млад помощник-реставратор, несведущ по въпроса, който, ако се наложеше, впоследствие щеше да поеме вината.

След като запечатахме сандъците, за да ги преместим, забелязах, че един от тях се отличава от останалите.

— Защо този сандък е маркиран по различен начин? — попитах Ланге.

Той въобще не се поколеба да ми отговори.

— В него има една много малка кутия — прошепна. — Тя съдържа най-ценния предмет от Кехлибарената стая.

— Какво представлява този предмет?

— Миниатюрен кехлибарен лебед. — Ланге сложи ръка на гърдите си, всъщност върху сърцето си и добави: — Той е любимият предмет на фюрера.

Изкопахме таен бункер под замъка и заключихме сандъците в него. После аз боядисах каменния под, за да изглежда стар. Вратата към подземието беше замаскирана.

Аз обаче знаех къде се намира тя.

И имах ключ от нея.

Поетът на обувките се събуди рано и започна да ни потупва по стъпалата с бастуна си.

— Хайде, време е да пресечем замръзналата лагуна — подканяше ни той. — Ако беше през лятото, щях да я преплувам. — Обърна се към безпризорното момченце и му заяви: — Аз съм много добър плувец.

Поетът каза, че след като пресечем лагуната по леда, можем да стигнем по тясната ивица земя до едно от пристанищата. Нямаше друга възможност. Руснаците ни бяха заобиколили от всички страни. Но къде беше рицарят? Дали беше преминал сам по леда на другия бряг?

Чух как Йоана попита Ева:

— Имаш ли някаква козметика? С нея можем да направим Емилия да изглежда по-възрастна, като латвийката на снимката в личната карта. Ще кажа на войниците, че е на път да се срещне с приятеля си.

С приятеля си.

Спомних си за Аугуст, за усърдието, с което той работеше в семейната ферма. Беше много мило от негова страна да дойде в кухнята, за да се извини за грубото отношение на майка си към мен.

— Ней обръщай внимание, Емилия. Някой ден ще си получи заслуженото — каза ми той.

Научавах разни неща за него просто като го наблюдавах. Знаех коя част от заека обича най-много. Предпочиташе есента пред пролетта и закусваше в обора вместо на масата в столовата с родителите си.

Наблюдавах го съсредоточено, спомняйки си думите на мама: „Ако наблюдаваш внимателно, няма да ти се налага да задаваш въпроси“. Мама също наблюдаваше. На гостите не им се налагаше да я молят за сметана за кафето или за сладко за чая. Тя отдавна беше наясно с вкусовете им.

Йоана знаеше кой изпитва болка, а аз знаех някои от тайните на рицаря. Бях сигурна обаче, че никой не знае моите тайни, с изключение може би на гарваните в гнездото над студената изба.

Хълбоците и гърбът ми ме боляха от спането върху студения каменен под. Бях се събудила в полунощ, въобразявайки си, че виждам германеца надвесен над мен в тъмнината. Когато примигнах, той изчезна. Тогава разбрах, че е било сън.

Казах си, че просто се безпокоя за него. Истината обаче не ми даваше мира. Защо го търсех? Раната му заздравяваше. Беше по-силен от повечето от нас. Притеснявах се да призная пред себе си, че исках отново да го видя не за да преценя състоянието на раната му, а за да открия името и естеството на мисията му, както и причината, поради която беше взел рисунката от куфара ми. Ингрид каза, че е крадец, но смяташе, че е имал желание да ме опознае, а не да ме нарани. Искаше ми се да ѝ вярвам. Войната беше изпълнена с бруталност. Дали все още се срещаха почтени млади мъже?

— Сигурно е някъде наоколо — усмихна се Ингрид. — И ни наблюдава.

Бях огледала претъпканата катедрала много пъти предишната нощ, чудейки се дали е права.

— Йоана — прошепна Ингрид и посегна да хване ръцете ми. — Руснаците се приближават все повече към нас с всеки изминал ден. Без теб… Не мога да понеса мисълта за това, което щеше да ми се случи.

— Просто трябва да пресечем лагуната по леда — успокоих я аз. — Вече почти стигнахме. Мястото, откъдето ще тръгнем, е недалече оттук, в подножието на хълма.

Събрахме вещите си. Ингрид омота мекия шал на германския войник около врата си.

Емилия ми се усмихна с начервените си устни, докато излизахме от катедралата.

Бяхме невероятна група — влюбено бременно момиче, добродушен обущар, осиротяло момченце, сляпо момиче и жена гигант, която непрекъснато се оплакваше, че всички ѝ пречат, а всъщност заемаше най-много място в сравнение с всички останали. И аз — самотно момиче, което тъгуваше за семейството си и се молеше да получи втори шанс.

Следвах ги, като се стараех да остана незабелязан.

Когато се появиха самолетите, полякинята слезе от каруцата и тръгна по леда към двете жени. Избутах я настрани, изтичах до медицинската сестра и започнах да я дърпам назад. Момченцето ме хвана за крака и се опита да ме спре, страхувайки се за моята безопасност. Тежеше колкото суха клонка, но ме тешеше с яростта на бик. Издърпах сестрата на брега, като се борех с нея и едва успявах да ѝ попреча да се отскубне от мен.

— Пусни ме! — извика тя.

Сестрата риташе и пищеше в отчаяните си усилия да спаси сляпата си приятелка. Двамата паднахме на земята. Притеглих я в скута си. Тя протегна ръце към дупката в леда.

— Ингрид — прошепна, треперейки, — моля те, не!

Вратът ѝ се огъна, сякаш беше счупена кукла. Брадичката ѝ се отпусна върху гърдите ми. Разплака се.

Ледените отломки се раздвижиха. Синият шал на сляпото момиче изведнъж изплува на повърхността на водата.

Момченцето зарови глава в крачола на поета.

— Да се махаме оттук! Моля те, не издържам повече!

— Ш-ш-шт. Успокой се, Клаус — прошепна обущарят.

Сестрата хлипаше и се притискаше в мен.

Седях като парализиран. Искаше ми се да я прегърна, но си давах сметка, че не съм в състояние да го направя.

Полякинята коленичи до нея. Започна да ѝ говори тихо, като я галеше по косата и бършеше сълзите ѝ. После, без да каже нищо, вдигна ръцете ми и ги обви около тялото ѝ.

Скъпа моя Ханелоре,

Добро утро от пристанището! В Готенхафен стана прекалено пренаселено. Хората, които бягат от района, чакат на опашка, за да получат разрешение да се качат на корабите. Трябва много да внимаваме при регистрирането им, защото е възможно сред бежанците да се крият дезертирали германски войници.

Съжалявам този, който не може да превъзмогне малодушието си, който не може да стъпи на врата на собствените си слабости. Знам, че си видяла групата от „Хитлеровата младеж“ която се появи на прага на къщата ни, Лоре. Момчетата ме дразнеха, като твърдяха, че съм страхливец, че не съм достатъчно силен, за да служа на нашата страна. Но каква голяма грешка допускаха те! Много съм доволен, че си наясно с това. Да, първоначално не бях член на организацията и взискателният ми баща се срамуваше от мен. Но сега съм тук. Мобилизираха ме малко по-късно, но само защото от командването най-накрая осъзнаха, че мъжете успяват там, където момчетата са се провалили. Толкова се радвам, че стана така. А къде са сега хулиганите от „Хитлеровата младеж“? Вероятно са мъртви, размазани от гъсеницата на някой танк. Изглежда, смъртта си знае работата.

Да, думите ми сигурно звучат враждебно, но такова е положението по време на война. Смелите войници вече се свеждат до номера. Тези номера са гравирани два пъти върху овална метална плочка, която всеки носи на врата си.

Ако загина, плочката ще бъде разчупена на две половини. Едната половина ще бъде заровена с тялото ми, а другата ще бъде върната в командването с документите и личните ми вещи.

Моят номер е 42089.

Изчакахме на брега няколко часа, но самолетите повече не се появиха. Водата отново замръзна. А също и ръцете и краката ни.

Войниците се върнаха на постовете си. Настояваха да преминем по леда на различни места. Подканяха хората да бързат. Всички бяха вперили очи в небето. Заех мястото си в каруцата. Рицарят държеше Йоана за лакътя — притесняваше се, че тя може да скочи в дупката, която ни отне сляпото момиче. Не смееше да я докосне, макар че отчаяно му се искаше да го направи.

Затаих дъх, когато потеглихме, потрепервайки при мисълта за нашата Ингрид, която беше замръзнала във водата под нас. Ледът изпитваше болка и стенеше, подобно на стари кости, носещи върху себе си прекалено много години — крехки и готови всеки момент да се строшат. Нервите ми се опъваха при най-малкия звук. Бях покрила с длани корема си. Поетът на обувките вървеше начело на групата, потупваше по леда с бастуна си и кимаше.

— Ледът страда от артрит, но по него все още няма фрактури — уведоми ни той. — Ускорете крачката, защото започва леко да се топи на повърхността. Предстои ни да изминем километри.

Да изминем километри.

Отново почувствах спазми и натиск в долната част на корема. Повече не бях в състояние да гледам леда. Легнах по гръб в студената каруца, затворих очи и започнах да мисля за Аугуст. В ума ми топлото слънце грееше ярко. Неоградените пасища се стелеха плавно, подобно на износено кадифе. Сандъчетата по первазите на прозорците бяха бухнали в цвят, а клоните на сливите се огъваха от узрелите плодове. Аугуст се върна в имението лъщящ от пот, след като дълго беше яздил коня си Табриз.

Чувах как колелата на каруцата се въртят и стържат под мен. Никой не ме попита, затова не го споменах.

Не можех да плувам.

След няколко часа стигнахме до отсрещния бряг на лагуната. Никой не се радваше. Бавно и безшумно излязохме на сушата. Най-накрая Ева проговори:

— Сигурна бях, че ще се удавим като котки, завързани в торба.

Безпризорното момченце вдигна очи към нея. Сълзите върху бузите му бяха замръзнали, подобно на ледени висулки.

— Съжалявам — изрече Ева.

Изведнъж ме обзе гняв. Хванах германеца за ръката, дръпнах го настрана и му казах:

— Можех да я спася.

— Не, не можеше — отвърна той. — Те не просто обстрелваха леда, а я застреляха.

— Възможно е да бъде съживен човек, който се дави! Щях да я спася. Ти ми попречи.

— Да, попречих ти. Водата беше достатъчно студена, за да я убие. Щеше да убие и теб.

— Няма как да знаеш, че щеше да стане така! — изкрещях.

— Хайде стига — намеси се поетът на обувките. — Нека да не опетняваме паметта на Ингрид с разправии. — Посочи към германеца. — Напълно е възможно да е спасил както теб, така и Емилия. Емилия също беше тръгнала към Ингрид. Видях какво се случи. Той спря и нея.

Емилия също се беше опитала да спаси Ингрид?

— Емилия, добре ли си? — попитах момичето в каруцата.

— Да, добре съм — кимна тя.

— Момичета, можеше да ви загубим всичките — продължи поетът.

— Не и нея — каза германецът. Имаше предвид Ева. — Големите ѝ крака пуснаха корени в земята. Не се помръдна да спаси когото и да било.

— Мазолите на краката и ръцете имат корени, а това понякога води до гъбични инфекции — обясни поетът на безпризорното момченце.

До групата ни се приближи войник.

— Документите! — подкани ни той.

Дръпнах германеца към себе си и прошепнах:

— Задължен си ни.

Бил съм ѝ задължен? Защо? Аз спасих живота ѝ.

Опитах се да отвлека вниманието на войника, докато му подавах документите си.

— Всички изпаднаха в истерия. Приятелката им пропадна в леда — обясних му накратко.

— Имали са късмет, че се е случило само на един човек от групата — отвърна войникът. — Вчера загубихме десетки хора. Проклети руснаци. — Той прегледа документите ми. После вдигна изпитателно очи към мен: — Пакетът все още у вас ли е?

— Да.

— Пропускът е подписан от гаулайтер Кох — отбеляза войникът.

Не разбрах какво имаше предвид. Дали искаше потвърждение от мен на този факт, или просто го спомена?

— Да — отвърнах. А после добавих: — Бързам.

— Изчакайте тук.

Войникът се обърна се с гръб към мен и се приближи до стоящия наблизо офицер. Пулсът ми се ускори. Останалите от групата бяха чули разговора.

— Елате насам — извика обущарят. — Оставете момчето да си свърши работата.

Полякинята се отдели от групата и застана до мен.

Можеше да бъде много по-лесно. Можех да премина по леда сам, без да се занимавам с групата. Вероятно те щяха да се опитат да спасят сляпото момиче. И да се удавят до един. Тогава всичко наистина щеше да бъде много по-лесно.

И много по-жестоко.

— Bitte.

Думата беше изречена толкова тихо, че не бях сигурен дали я чух. Сведох очи към полякинята. Момичето беше с начервени устни, а русата ѝ коса беше освободена от плена на плитките. Нахлупи шапката до очите си.

— Bitte — прошепна отново. — Моля те.

Войникът обсъждаше с началника си документите ми. Дали доктор Ланге и гаулайтер Кох вече ме бяха разкрили? Дали войниците разполагаха със списък на предателите, в който беше включено и моето име? Ако наистина беше така, скоро щях да усетя допряно до тила ми дуло на пистолет.

Войникът се върна, вторачи се в мен и попита:

— Предполагам, че отивате в Пилау?

— Предполагате? — отвърнах спокойно, надявайки се да получа допълнително пояснение.

— Разполагам с информация, според която гаулайтер Кох е на път за Пилау.

— Не, не отивам в Пилау.

— Тогава в Готенхафен?

Готенхафен беше в противоположната посока.

— Точно така, в Готенхафен.

— Добре, хер Бек. Но Готенхафен е доста далече. Може би ще се намери някоя малка лодка, която да ви откара дотам. — В този момент войникът забеляза полякинята до мен и повдигна вежди. — Ваше ли е момичето? — попита и се ухили.

— Дръжте се прилично! Тя е част от тази група. Бях ранен и хората ми помогнаха, което означава, че са помогнали на гаулайтер Кох и на фюрера. — Издърпах документите си от ръката му и попитах: — Познавате ли гаулайтер Кох?

Войникът поклати глава:

— Не, но съм чувал за него.

Разбира се, че беше чувал за Кох. Репутацията му на убиец го беше направила известен. А името му всяваше страх.

— Защо Кох не ви е накарал да носите униформа? — попита войникът. — Би било по-безопасно за вас.

— Може би, но в такъв случай щях да бъда принуден да се присъединя към някоя военна част. А, както знаете, Кох не обича да дава гласност на делата си. Това е нещо, което засяга единствено него.

Войникът кимна.

— Чуйте ме. Трябва да се кача на някоя лодка за Готенхафен. Веднага.

— Beeil dich!

Побързайте, побързайте. Винаги ни караха да бързаме. От бързането сърбежът по дланите ми се засилваше.

Трябваше да прекарам деня на покритата най-горна палуба на „Густлоф“. В момента я оборудваха, за да бъде използвана като родилно отделение. Колко неуместно беше от страна на жените да забременяват по време на война. Съвсем безразсъдно. Мама в никакъв случай не би постъпила така. Сетих се за спалнята ѝ, която беше отделно от спалнята на баща ми, но после отхвърлих мисълта за това. Предпочитах въобще да не мисля за баща си.

— В кои каюти ще се настанят лекарите? — попитах, докато влачех дървените койки и ги разполагах в редици.

— Казваш „лекарите“, като че ли ще има много лекари — отвърна войникът. — Според мен лекарят ще бъде само един и ще се грижи и за жените, и за ранените войници.

Един лекар за всички пациенти? Веднага обаче осъзнах грешката си.

— Значи сестрите ще вършат по-голямата част от работата. О, да, така ще бъде много по-добре.

— Сестрите? Няма да е лесно да се намерят сестри. Във война сме, приятел. Ако някоя жена започне да ражда, ти ще бъдеш акушерката.

Възмутително. След като бяха проявили небрежност и бяха забременели в такъв момент, жените трябваше сами да се оправят. Това не беше работа на един от най-деликатните служители на фюрера.

— Нужен ни е по-голям медицински персонал. Вече сме прекалено изтощени — оплаках се аз.

— Определено — ухили се войникът. — От сгъване на покривки и поставяне на дюшеци върху пода. Човек наистина се изтощава от подобни занимания. Предпочитам да съм на фронта и да убивам руснаци, но си съсипах коляното и затова съм тук — той ме погледна — с хора като теб.

— Задачата ни е много важна — поправих го. — Ще управляваме две хиляди души.

— Две хиляди? — Той се засмя. — Мислиш, че това корито ще вози само две хиляди души? Кой ти каза?

Седяхме, треперейки на брега, а коремът ме присвиваше. Наблюдавах как бежанците пресичат леда и продължават по тясната ивица земя между лагуната и Балтийско море. Вляво беше Готенхафен, а вдясно — Пилау. Пътят и до двете пристанища щеше да бъде дълъг.

Поспорихме в групата, но накрая избрахме Готенхафен. Всички смятаха, че Готенхафен е по-близо от Пилау. Следващият въпрос беше как да стигнем дотам.

— Можем да вървим пеша — каза Ева.

— Прекадено далече е — възпротиви се Йоана. — Протокът може да бъде пресечен по-бързо с лодка. Руснаците са по петите ни. Нямаме време за губене.

— Ето какво ще направим: ще дадем каруцата на някое семейство, което се придвижва пеша — предложи поетът. — Хората ще ни бъдат благодарни за превоза. Ще се опитаме да наемем малка лодка, а после ще се срещнем с тях в Готенхафен и ще си вземем обратно каруцата. Мисля, че така ще направим услуга и на себе си, и на тях.

Нямах никакви вещи, само един гнил картоф в джоба, от който си отгризвах по малко, докато никой не ме гледаше. Той беше всичко, с което разполагах.

Това насочи мислите ми към баща ми. „Ти си всичко, което имам“, казваше той. Смъртта на мама го промени. Един ден на тила му се появи бял кичур. Когато му казах за него, той ми отговори, че кичурът бил специален — представлявал ангелска коса. Промениха се обаче и други неща. Кожата му увисна върху костите, подобно на мокра дреха. Често заравяше лице в дланите си.

Бързо осъзнах, че най-голямо удоволствие му доставяше моето щастие. Ето защо се научих да изглеждам щастлива дори тогава, когато не бях.

Татко непрекъснато се притесняваше за мен. Разплака се, когато ми съобщи, че ще ме изпрати във фермата на семейство Клайст в Източна Прусия, за да бъда на безопасно място. И на мен ми се искаше да се разплача. Искаше ми се да се разкрещя и да се възпротивя. Но за мен беше много мъчително да го гледам как тъгува за загубата на всички хора, които е обичал. Ето защо го уверих, че постъпва правилно, че го прави за добро и че не съм разстроена от решението му. Казах му, че след няколко години, когато след зимата на войната настъпи пролет, отново ще бъдем заедно.

Станах много добра в преструвките, толкова добра, че след известно време границата между истината и измислицата се заличи. А когато се справях отлично, успявах да излъжа дори себе си.

Полякинята не се предаваше. Беше на петнайсет години, носеше бебето на приятеля си, носеше мечтата за свободата. И беше смела. Не можех да го отрека.

И още едно нещо не можех да отрека. Времето ме притискаше. Бях успял да заблудя със самонадеяността си двама млади войници, охраняващи селски контролно-пропускателни пунктове, но в Готенхафен положението щеше да бъде съвсем различно. Готенхафен беше основна база на Кригсмарине, флотата на нацисткия режим. Присъствието на военните щеше да бъде масово и постоянно. Военноморската база и пристанището също така бяха плавната цел на руската Червена армия. Говореше се, че самият Кох е напуснал Кьонигсберг. Кога беше заминал и къде се намираше в момента?

Валеше силен сняг, но ниските температури не ме притесняваха. Студът намаляваше риска от инфектиране на раната ми. И ме държеше нащрек.

— Бек! — извика войникът. — Тази е за теб.

Към прогнилия кей бързо се приближаваше малка лодка. Не казах нищо, само се обърнах и тръгнах към нея, а розовата шапка беше на няколко крачки зад мен.

Ако се наложеше да взема полякинята със себе си в лодката, щях да го направя. Тя щеше да се изгуби сред хаоса в Готенхафен. Сама трябваше да се справи с латвийските си документи и с бременността си. Обзе ме чувство на облекчение. Скоро отново щях да бъда сам. Тръгнах по кея и кимнах на лодкаря.

— Почакайте! — извика той. — Всичките ли?

Обърнах се и видях, че цялата група е застанала на кея зад мен. Момченцето се приближи, вдигна безухото зайче и ме попита дали може да дойде с мен в Готенхафен.

Очите на сестрата потърсиха моите. Да, задължен си ни, сякаш казваха.

Добър вечер, сладка Ханелоре,

Излязох да поема чист въздух на палубата на „Густлоф“. Макар че температурата е минус десет градуса по Целзий и вятърът вие, толкова е хубаво да можеш да дишаш свободно. Тук всички пушат. Знаеш колко ми пречи цигареният дим. Бих се разстроил силно, ако те видя да оскверняваш сладката си уста с подобна нечистотия, както постъпват толкова много млади момичета. Ти правила ли си го, Ханелоре? Не, разбира се.

От височината, на която се намира палубата, наблюдавам пристанището и околностите му. Там, долу, човешкото море наброява около трийсет хиляди души. А се говори, че операцията още не е започнала.

На пристанището ни правят компания няколко кораба. Виждам „Ханза“, търговски съдове, стари рибарски кораби, траулери и дори лодки, които са докарали бежанците от близката лагуна. Доколкото разбрах, „Густлоф“ ще отплава за германското пристанище Кил. Очаква се пътуването да продължи четирийсет и осем часа. Чудя се как ще се справи корабът с тежките атмосферни условия, като се има предвид, че е предназначен за безбурни пътешествия под слънчево небе и не е плавал от четири години.

Капитан Петерсен е един от нашите началници. Той е приятен белокос мъж на около шейсет и пет години. Голяма част от корабния личен състав слезе на брега, за да отбранява пристанището. Замести го хърватска палубна команда. Досадно е, когато трябва да се споделя всичко с персонала, но ти не се притеснявай за мен. Измислил съм хитра алтернатива. Днес поставих бележка върху вратата на една от тоалетните, в която пише, че съоръжението е негодно за употреба. Така че отсега нататък тя ще бъде единствено на мое разположение. Много хитро от страна на твоя Алфи.

В Германия някои хора не оценяваха интелигентността и способностите ми. Възприемаха ме като птичка с болно крило, която трябва да остане близо до гнездото си. Не знаеха каква е истината.

Напълно съм сигурен, че никой не е наясно с находчивостта и целите ми. Всички ще бъдат изненадани, Ханелоре. Войната е въпрос на дълг и вземане на решение. Както знаеш, аз вече съм се посветил на нея.

Да, животът може да бъде самотен за изключителния човек, скъпа. Ето защо аз ще изградя гнездото си и ще го застеля вместо с пера с мисли за теб.

Пристигнахме в Готенхафен по здрач. Лицата ни бяха почервенели от вятъра, който брулеше водата. На Емилия ѝ беше лошо почти през цялото време, докато пътувахме с лодката, но твърдеше, че се чувства добре. Лицето ѝ беше с цвят на слуз, когато слязохме на пристанището. Държеше се за ръкава на германеца, за да не залита. Трябваше да намерим някакво място, където да си почине, и нещо, с което да я нахраним.

От седмици се влачехме по пътищата, за да стигнем до пристанището. Нищо обаче не би могло да ни подготви за това, което заварихме там. Коне и всякакви други животни, изгубени или изоставени от собствениците си, бродеха безпомощно по улиците. Сиви камиони от снабдяването на военноморските сили профучаваха покрай нас. Кейовете бяха отрупани със сандъци, кутии, багаж и провизии.

— Мета! — изпищя една жена, която тичаше към нас, и ме хвана ме за ръката. — Моля ви, виждали ли сте моята Мета? Тя е само на пет години.

Друга плачеше, стиснала в ръце син вързоп:

— Пелената му е замръзнала. Да я дръпна ли? Дали няма да му смъкна кожата заедно с нея?

Хора крещяха, молеха се за храна и търсеха изгубените членове на семействата си.

— Мили Боже, вижте какво направи тази война! — измърмори Ева.

Безпризорното момченце се държеше за крака на поета на обувките. Дори германецът изглеждаше стреснат.

Поетът се огледа и заговори:

— Хората са толкова много. Може би ще минат дни, преди да успеят да се качат на някой кораб. Трябва да се движим заедно. Нека да се уговорим така: ако нещо се случи и се разделим, ще се срещнем пред онази сграда с големия часовник.

Той посочи сградата с бастуна си.

Ева спря някаква жена, която тикаше бебешка количка в снега, и я попита:

— Какви са последните слухове?

— Какви са последните слухове ли? Говори се, че Хитлер е в един бункер в Берлин. — Гласът на жената беше плътен и дрезгав, сякаш беше мъжки. — А ние сме тук. Къде са бункерите за нас? — Жената вдигна очи към Ева и възкликна: — Господи, каква грамада!

Лицето на Ева помръкна.

— Извинете, качването на корабите организирано ли е? — попитах.

— Дали е организирано? — Жената се засмя. — Огледай се наоколо. Нищо не е организирано. Тук е пълна лудница, глупаво момиче. Намерете си някакво място да пренощувате, а утре се борете за бордна карта както всички други хора.

Останалите от групата се скупчиха около мен. Безпризорното момченце пристъпи към количката. Очите му се разшириха.

— Как е бебето ви? — попитах и надникнах в количката.

В нея нямаше бебе. Имаше коза.

— Не ме съди — изрече жената и застана пред количката. — Ако аз не я взема, ще го направи някой друг. Имам деца, които са гладни.

— Не ви съдя. Ние също сме гладни.

— Е, тази коза е моя. Намерете си някоя за себе си. — Тя ни огледа и ми направи знак да се приближа към нея. — Чух, че в покрива на старото кино нямало дупки. Там може би е по-топло.

— Благодаря ви — отвърнах.

Жената стоеше на мястото си и чакаше.

— Можех да ви продам тази информация.

След тези думи тя изсумтя и се отдалечи, бутайки количката по натрошените камъни и леда. След нея отекваше блеенето на козата. Стояхме смълчани в кръг и се взирахме един в друг.

Накрая Ева проговори:

— Съжалявам, но това беше най-грозното бебе, което някога съм виждала.

— За Бога, Йоана, намери си коза за себе си — изрече напевно поетът.

— В покрива на киното няма дупки — измърмори безпризорното момченце, имитирайки плътния глас на жената.

А после долетя неговият глас.

— Говори по-тихо, Клаус. Би могъл да продадеш тази информация — заяви германецът.

Опитах се да се въздържа, но не успях. Засмях се. Безпризорното момченце започна да се киска. Ева се присъедини към него. И в този момент станахме свидетели на нещо удивително. Германецът се усмихна, а после се разсмя. Неудържимо.

— Хайде да потърсим киното — подкани ни Ева, след като отново станахме сериозни.

Отдалечихме се от пристанището и огромните кораби. Дали на следващия ден щяхме да успеем да се качим на някой от тях? И ако това се случеше, кой беше корабът, който щеше да ни отведе към свободата?

Докато вървяхме, снегът продължаваше да вали, покривайки главите и раменете ни. Германецът ме хвана за ръката и ме придърпа към себе си.

— Съжалявам — прошепна. — За Ингрид.

Сведох очи. Преди да успея да отговоря, той пусна ръката ми и се отдалечи.

Той беше красив.

Рицарят беше красив. Беше чаровен, когато се усмихваше.

Не искаше никой да забележи това.

Не искаше да го признае пред себе си.

Но за един кратък миг аз го видях. Видях истинския човек, а не онзи, който беше измъчван от тайни и болка.

А този човек беше красив.

Искаше ми се да го запозная с Аугуст. Двамата толкова много си приличаха. Бяха силни, но не се перчеха със силата си.

Искаше ми се да можех да запозная мама с Аугуст. Тя щеше да го настани на масата в столовата и да му поднесе дебели филии хляб, намазани с гъст мармалад. Коремчето на чайника щеше да е топло, пълно с чай от малини. Червените макове в средата на масата щяха да махат весело от стъкления буркан. Преди да седне до Аугуст, мама щеше да си свали престилката. После щеше да се пресегне, да сложи ръка върху неговата и да каже: Tak sie ciesze, ze tu jestes. Толкова се радвам, че си тук.

Йоана все още имаше майка. Крепеше я надеждата да се събере отново с майка си. Беше готова да се бие с дракони, за да стигне до нея. Майката означаваше опора. Майката означаваше утеха. Майката означаваше дом. Момиче, което беше загубило майка си, изведнъж се превръщаше в малка лодка, плаваща в сърдит океан. Някои лодки накрая стигаха до брега. А други, както в моя случай, сякаш все повече и повече се отдалечаваха от него.

Насочих ума си към приятни мисли — към Аугуст, към топлината, към щъркелите, към дома, към всякакви други неща, които ми отвличаха вниманието от нарастващия натиск в корема ми. Вървях с останалите, докато търсехме киното. С всяка измината крачка истината ставаше все по-неумолима.

Нямаше да издържа още дълго време.

Военното присъствие в пристанището беше дори по-силно, отколкото очаквах. Това означаваше, че Червената армия е наблизо. За първи път не съжалявах, че съм останал с групата. Вървях с наведена глава, заобиколен от тях. Сцените бяха мъчителни.

Една жена падна на колене, хълцайки.

— Казват, че трябва да избера едно дете, с което да се кача на кораба — проплака тя. — Как бих могла да го сторя? Моля ви, не ме карайте да избирам.

Отчаянието беше до такава степен осезаемо физически, че спокойно бих могъл да го рина с лопата от кея. Германия се нуждаеше от мобилизацията на абсолютно всички мъже. Навсякъде щяха да патрулират есесовски отряди. Бях изготвил фалшив пропуск, според който изпълнявах длъжността на куриер, но някой офицер спокойно можеше да ме накара да се откажа от мисията си и да подкарам танк.

Жената с козата каза, че не съществува никаква организация. Не беше права. На пристанището действително цареше хаос, но германците по принцип бяха организирани. И педантични. Винаги действаха методично.

Функционерите на нацистката партия, както и местните лидери и техните семейства щяха да бъдат качени първи на корабите. На офицерите и на ранените войници местата също бяха гарантирани. След натоварването на пътниците с предимство и на военния персонал германците щяха да направят подбор на бежанците. Жените с деца първи щяха получат разрешение да пътуват. Младите необвързани мъже

като мен нямаше да получат подобно разрешение. В никакъв случай.

Може би накрая щях да бъда принуден да призная, че крия рана, по-голяма от раната, която ми беше причинил шрапнелът. Но тогава щях да имам нужда от помощта на сестрата. Преди няколко дни бях измислил стратегията. Тя обаче нямаше да ми свърши работа, ако сестрата продължаваше да ми се сърди. Бях спасил живота ѝ, като я издърпах от леда. Защо се беше ядосала? Беше ми неприятно за това, че ми се сърди. Беше ми неприятно, макар и да не исках да го призная пред себе си.

Но се нуждаех от помощта ѝ.

Ето защо трябваше да ѝ се извиня.

Не беше нужно обаче да ѝ държа ръката.

Скъпа Лоре,

Напрежението расте с всеки изминал час. Утре сутринта от изток ще пристигнат санитарни влакове, пълни с ранени войници. Зачислиха ме към болничното отделение, но няма да се задържа дълго там, защото в най-скоро време със сигурност ще стане ясно, че заради заложбите си ще бъда много по-полезен в други части на кораба.

Когато бях малък, мама закриваше с ръка очите ми, за да не виждам болните и уродливите хора. И беше абсолютно права. Светът е пълен с грозота и несъвършенство. Знаем, естествено, че те съществуват, но си нанасяме допълнителни травми поради факта, че сме принудени да ги гледаме. На някои неща не бива да се обръща внимание.

Готенхафен се пръскаше по шевовете от бежанци и военни. Докато вървяхме, поетът на обувките ровеше в изоставения багаж. Намери два чифта ботуши. Безпризорното момченце бързо ги лъсна. Още преди да стигнем киното, поетът ги размени за голяма кофа гореща каша.

— Практичните умения винаги могат да бъдат изтъргувани. Както виждаш, сръчността ти е ценна за нас — заяви той на безпризорното момченце.

Момченцето засия.

Вече наближавахме малкото кино.

— Скоро ще имаме възможност да седнем — уверих Емилия.

Тя изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да припадне. Приближихме се до задния вход на сградата, но той беше заключен.

Поетът на обувките се обърна към германеца:

— Може би ще намериш начин да ни вкараш вътре, приятел?

— Може би — кимна германецът. — Застанете около мен. Заобиколихме го. Той извади малко сгъваемо ножче от джоба си и след няколко секунди вратата беше отворена. Влязохме вътре и той заключи след нас.

— Би трябвало да оставим вратата отворена — казах му. — Други хора също ще се нуждаят от място, където да се настанят.

Вътре вече имаше хора. Седяха на столовете, лежаха на пода.

— Виждам, че майката на козата е изкарала малко пари, като е продавала информацията си — заяви Ева.

— Къде ще устроим лагера си? — попита поетът на обувките и се огледа.

— В прожекционната кабина — отвърна германецът. — На горния етаж.

— Не искам да изкачвам стълбите — възпротиви се Ева. — Уморена съм. Нека просто да седнем и да изядем кашата, преди да е изстинала.

Бях съгласна с нея. Денят беше продължил толкова дълго. Пътуването с лодката, ледът, Ингрид.

Ингрид.

Гърлото ми се сви.

— И така, кой крие къпините и морковите от къщата с мъртъвците? — попита Ева.

След като се нахранихме в мълчание, сложих Емилия да легне и вдигнах краката ѝ върху един куфар. Безпризорното момченце заспа веднага. Ева също заспа бързо. Огромното ѝ тяло беше два пъти по-дълго от тялото на момченцето. Тя хъркаше, като изръмжаваше при всяко издишване. Извадих медицинската чанта от куфара си, за да ми е подръка, ако някой потърсеше помощ.

— Хей! — извика тихо германецът. Погледнах към него. — Корабите са няколко. Утре при регистрацията ще бъдем разделени.

Емилия отвори очи и ги насочи към мен. Не се бях замисляла за това.

— Трябва да се опитаме да останем заедно — прошепнах.

— И така, каква ще бъде версията ти за нея? — попита германецът и посочи към Емилия.

— Мисля, че ще бъде същата, каквато беше досега. Ще използва латвийските документи.

Той поклати глава.

— Тук ще бъде по-трудно. Всеки иска да се качи на някой от корабите.

— Ще обясня, че е бременна. Тя ще си разкопчае палтото и те ще видят, че казвам истината.

— Но Емилия не изглежда достатъчно възрастна, за да мине за онази латвийка. А и не говори латвийски. Тук те ще действат по-строго. Става дума за старши офицери, а не за новобранци.

Емилия протегна ръка и докосна коляното на германеца.

— Bitte — изрече.

— Съжалявам, но не мога да те взема със себе си. Но тя може — заяви той и ме посочи.

— Аз мога, така ли?

— Да. Както каза старецът, уменията са ценно нещо. По-големите кораби ще бъдат с болнични отделения. Те ще имат нужда от теб. Кандидатствай за работа, но им кажи, че ще вземеш пациентите си на кораба.

Емилия погледна към него и каза:

— Ти също си пациент.

— Може би. Аз наистина имам — той се поколеба — здравословен проблем.

Шрапнелът. Почти бях забравила за него.

— О, аз дори не те попитах как се чувстваш. Изглеждаш добре. Как е раната ти?

— Не говоря за това. Има още нещо.

— Какво? — попитах.

Емилия се потупа по лявото ухо, а после посочи към германеца.

Той я погледна изумено и се засмя.

— Каква си ти — малка вещица? Как разбра?

— Какво? — попитах отново.

Той се наведе към мен и прошепна:

— Лявото ми ухо е увредено. Разполагам с документ, в който пише, че съм натоварен с изпълнението на важна мисия. Трябва на всяка цена да се кача на някой от корабите. Съществува обаче вероятност да ме накарат да остана и да се включа в бойните действия. Ако увреждането ми бъде потвърдено от медицинско лице, ще бъда по-убедителен. Можеш да кажеш, че имам рана, причинена от шрапнел, и страдам от прогресивна загуба на слуха.

Какво искаше той от мен?

— Аз не съм лекар — отвърнах.

— Но аз бях твой пациент — заяви той. — Моля те просто да помислиш по този въпрос. — Грабна раницата си и посочи към прожекционната кабина. — Ще се кача горе.

После се отдалечи от нас. През последните пет минути беше разговарял с мен по-дълго, отколкото през цялото време, откакто се беше присъединил към групата ни.

Поетът на обувките все още беше буден и ни слушаше. Повдигна вежди към мен, а после се обърна на другата страна и заспа.

Взирах се в писмото от мама. Бях го получил преди два месеца. Реших да го отворя.

Грабнах писалката и лист хартия.

Бях сигурен. Сестрата щеше да поиска да прегледа ухото ми. Наблюдавах я, докато си проправяше път по пътеката между редовете и търсеше стълбището. Дали щеше да го намери? Седнах и започнах да си почиствам ноктите с ножчето.

Тя отвори вратата.

— Изненадана съм, че е отключено — каза.

— Знаех, че ще се качиш горе.

— Откъде знаеше?

Свих рамене.

— Ти си изключително отговорен човек. Изпитваш непреодолима нужда да лекуваш хората. — Вдигнах поглед от ножчето. — Защо?

— Непрекъснато задаваш въпроси. Почти не говориш. Попитах те няколко пъти как се казваш, но ти не ми отговори. Знаеш ли как те наричам? „Германеца“.

— Аз съм прусак.

Сведох отново очи към ножчето. Дали не трябваше да ѝ кажа?

— Добре, оттук нататък ще те наричам „прусака“. — Тя коленичи до мен. — Нека да погледна ухото ти.

Бръкна в чантата си, извади фенерче и надникна в ухото ми.

Усещах топлината на лицето ѝ до своето. Във вдлъбнатината на гърлото ѝ лежеше кехлибарена висулка.

— Красиво колие. Харесваш ли кехлибара? — попитах, мислейки си за безценния лебед.

— Аз съм литовка. Разбира се, че харесвам кехлибара. Тъпанчето ти е спукано. Отскоро. Какво се е случило с него?

— От експлозията е. Стана по същото време, когато ме рани шрапнелът.

Тя опипа мястото около ухото ми. Върховете на пръстите ѝ докоснаха леко ушната мида. Потрепнах.

— Боли ли те? — попита тя.

Поклатих глава. Не, не ме болеше. Не чувах с едното ухо, но не бях безчувствен. Лицето ѝ беше на няколко сантиметра от моето, а устата ѝ почти се доближаваше ухото ми и тя дишаше в него. Затворих очи и положих неистови усилия да не се разтреперя. Тя ме изпитваше. Отпусна се върху петите си и се ухили.

— Доволна ли си? — попитах.

— О, да! — усмихна се тя. — Със сигурност не чуваш с това ухо.

— Знам, че каза нещо. Усетих го. Но не го чух.

— Добре тогава, чуй ме сега. Аз съм Йоана. Трябва да ме наричаш по име. Не „сестрата“, нито „момичето“, а Йоана.

— Може би така няма да бъде учтиво — отвърнах. — Ти си по-възрастна от мен. Вероятно трябва да те наричам „мадам“?

Тя завъртя очи.

— Легни. Искам да погледна превръзката на раната ти. Легнах и скръстих ръце под главата си. Трябваше да я попитам.

— Или може би си „госпожа“?

— Не, не съм „госпожа“ — отвърна, оглеждайки раната. — А ти имаш ли „госпожа“?

Потрепнах.

— Там, където ме пипна току-що, все още ме боли.

— Нормално е. Ако раната беше инфектирана, щеше да вдигнеш висока температура и кожата около нея щеше да бъде по-тъмна. — С лекота заговори на медицински език. Внимателно отметна назад косата ми, която се нуждаеше от подстригване, и сложи длан върху челото ми. Дланта ѝ беше топла. — Температурата ти не е повишена. — Замълча и си прочисти гърлото. — Мисля си за това, което каза. Утре може би ще се разделим. Аз трябва да остана с Емилия.

— Трябва?

Тя продължи да размотава изцапания бинт.

— Да. Тя скоро ще роди и макар че се старае да изглежда смела, вероятно е доста уплашена.

А ти уплашена ли си?, искаше ми се да я попитам. Дали някъде я чакаше войник? Спомних си песента „Лили Марлен“, за която ми беше споменала. Може би под някоя улична лампа в Литва я чакаше мъж.

— Значи искаш да помогнеш на полякинята. Като онази английска сестра, която е обикаляла с лампата си в тъмнината, за да спаси всички онези болни хора?

— Не — отвърна решително тя. — Аз не съм Флорънс Найтингейл. Просто… Емилия ми напомня за някого.

Помислих си, че ако ѝ кажех истината, може би щях да я спечеля на своя страна.

— И на мен ми напомня за някого — изрекох. — Имам по-малка сестра.

Стана така, както предполагах. Главата ѝ се завъртя рязко към мен.

— Наистина ли?

Кимнах.

— Почти на шестнайсет е, като полякинята. Баща ми я изпрати на север близо до границата с Дания, за да бъде на сигурно място. Повече от три години не съм чувал нищо за нея. Но на всяка цена ще я открия.

Изражението на лицето ѝ се смекчи.

— Родителите ти живи ли са? — попитах.

Ръцете ѝ спряха да се движат. Отпусна пръсти върху гърдите ми. Очите ѝ се отклониха към ъгъла на помещението и тя въздъхна:

— Надявам се.

Семейството. Бях засегнал болното ѝ място. Давах си сметка, че ако продължа в този дух, ще я убедя, но изведнъж се почувствах зле. Тя наистина беше добро момиче. Но защо трябваше да бъде толкова красива? Защо не беше с мустаци като онази огромна жена, Ева?

— Старая се да отблъсквам лошите мисли — промълви тя. — Майка ми е в бежански лагер в Германия, но баща ми и брат ми все още са в Литва. Мама смята, че двамата се сражават в гората. Говори се, че Сталин е причинил неописуеми страдания на литовците. Непрекъснато си мисля за семейството в онова имение. — Замълча за миг. — Напълно ли си сигурен, че всички бяха мъртви? Може би едно от децата беше живо и щях да успея да му помогна.

Не исках да ѝ описвам сцената.

— Всички бяха мъртви.

Тя ме погледна в очите и каза:

— Постъпих глупаво.

Взирах се в нея в очакване да ми обясни какво имаше предвид. Защитната ѝ броня постепенно се смъкваше. Вече беше склонна да се разкрие пред мен. Една мека къдрица се изплъзна иззад ухото ѝ и падна на бузата ѝ. Тази къдрица. Тя просто ме подлудяваше.

— Написах бележка на семейството, че съм взела шивашкия им комплект. Почувствах се неудобно от факта, че вземам тяхна вещ. Това, естествено, беше преди да разбера, че всички са на горния етаж. Подписах бележката ѝ я оставих в кухнята. Сега името ми е върху листа в онази къща. Какво ще стане, ако роднините им отидат там и открият мъртъвците и бележката?

— Със сигурност ще си помислят, че си убила цялото семейство и си оставила бележка, в която пише, че си взела шивашкия комплект. Като истински хладнокръвен убиец — добавих и се засмях.

Защитната броня отново бързо се върна на мястото си. Бях прекалил с приказките си.

— Убийците обаче невинаги са фактическите извършители на престъплението — изрекох. — Понякога те дори нямат кръв по ръцете си.

Тя прибра инструментите и санитарните материали в чантата си, като остави ризата ми разтворена.

— Конците трябва да бъдат свалени след няколко дни. Не знам дали ще бъда допусната до някой кораб. Ако това стане, бих могла да потвърдя, че си ранен и ухото ти е увредено. Но трябва да знам някои неща за теб. В противен случай не бих рискувала. Трябва да знам как се казваш, да видя документите ти и да разбера какво криеш в раницата си.

Тя се изправи на крака и погледна към мен.

Подпрях се на лакти, но не ѝ отговорих. Наистина ми се искаше да не харесвам това момиче. Чувствах се ужасно.

— Мислиш се за много хитър — заяви тя и поклати глава. — Знам, че си взел нещо от куфара ми. До утре трябва да ми го върнеш.

— Не разбирам за какво говориш. Не би било зле да прегледаш отново куфара си.

— О, виждам, че умееш да лъжеш, но не си чак толкова добър в тази работа. И, повярвай ми, ти не си единственият, който има тайни. Лека нощ, прусако.

След тези думи тя отвори вратата на прожекционната кабина и излезе.

Отпуснах се върху студената мозайка на пода. Бръкнах в джоба си и извадих бележката ѝ за шивашкия комплект. Какво трябва да е едно момиче, за да остави бележка на място, превърнало се в кървава сцена?

Честно.

Взирах се в красивия ѝ почерк и се опитвах да го запаметя, проследявайки с пръст буквите от името ѝ. Бях върнал обратно рисунката в куфара ѝ. Да, все пак бях добър в тази работа.

Лека нощ, Йоана.

Добро утро, Ханелоре.

Днес денят ще бъде натоварен. След няколко часа ще започне регистрацията за онези красиви кораби, които ще спасят хиляди хора. Във военноморската база се е събрала цяла армада. А моят кораб, „Уили Джи“, както много моряци го наричат, изглежда като скумрия сред малките риби.

Получих писмо от мама. Тя ме информира, че любопитната фрау Хенкел разнася клюки в квартала. Аз наистина видях старата самодоволна жена да наднича иззад завесите, когато онези досадници от „Хитлеровата младеж“ се появиха на прага на къщата ни и настояваха да влязат в нея. Бяха толкова арогантни и агресивни. Мисля, че по време на посещението мама беше отишла до фурната. Аз, естествено, не и казах за случката, войната вече беше изтощила напълно нервите ѝ. Но очевидно дъртата свиня Хенкел се е раздрънкала, ето защо съм принуден да ти обясня какво се случи.

След като натрапниците си тръгнаха от нашия дам, отидох в тоалетната. Забелязах, че ти излезе бързо от кухнята и се отправи към вестибюла, когато момчетата от „Хитлеровата младеж“ започнаха да чукат на вратата ви. Все още се чудя защо веднага се отзова.

Прекомерната предпазливост на никого не вреди, Ханелоре. Това, че някой е почукал на вратата ти, не означава, че трябва да я отвориш. Понякога, мило момиче, на прага ни се появяват вълци. Ако не внимаваме, може да ни изядат.

Напуснахме киното на зазоряване и тръгнахме към пристанището. Оживлението там беше прераснало в лудост.

Бежанци влачеха вещи, като използваха всякакви средства. Ева се дръпна встрани, за да избегне един мъж с велосипед, който едва не я събори, и посочи към пътя.

— Това маса за хранене ли е? — Уморен кон теглеше обърната с краката нагоре маса, натоварена с омотана с ремъци покъщнина. — Прилича ми на Тайната вечеря — заключи Ева. — Съжалявам.

На няколкостотин метра от нас се намираше гара Оксхьофт. Ева се промъкваше в тълпата, събираше информация и ни я съобщаваше:

— Говори се, че ранените войници ще бъдат докарани с влак, ако железниците все още работят. Някои хора твърдят, че руснаците вече са бомбардирали цялата железопътна линия.

Слуховете се разпространяваха како инфекция. Според някои от тях Берлин не се интересувал от германците в Източна Прусия. Според други момчета едва на дванайсет години били призовани на задължителна военна служба и носели пушки, по-големи от ръста им.

— Защо си толкова нервна? — попита ме Ева. — Знаеш, че ще се качиш на някой от корабите. Каза ми, че носиш писмо.

— Ш-ш-шт. — Огледах се, за да видя дали няма някой наблизо. — Не искам другите да разберат.

— Защо го пазиш в тайна от тях? — прошепна Ева.

— За да не си помислят, че се ползвам с привилегии и ще получа своя шанс.

— Писмото е от лекаря в Инстербург. В него се казва, че те бива в боравенето с кръв и черва, Йоана. Съжалявам, но не бих нарекла подобно нещо „шанс“ — заяви тя.

— Всичко това е несправедливо, Ева. Знаеш, че е така. Хитлер ми позволи да се преселя в Германия. Той смята, че хората от Прибалтийския регион са подходящи за германизиране. Но заради всеки човек като мен, допуснат в страната от Хитлер, е била прокудена някоя клета душа като Емилия.

Ева сви рамене.

— Животът е несправедлив. Ти си късметлийка.

Не се чувствах късметлийка. Чувствах се виновна.

— Мислиш ли, че имаш време да изпитваш угризения на съвестта? — тросна ми се Ева. — Руснаците са наблизо. Ако чакаш, съвсем скоро ще ти се пъхнат под полата и ти ще бъдеш мъртва. Съжалявам, но е безсмислено да си губиш времето с някакъв жест на добра воля към една объркана млада полякиня. Нареди се на опашката и се качи на някой кораб. Приятно ми беше да бъда с всички вас по време на тежкия преход, но вече сме на пристанището. Повече не се нуждая от групата. Нуждая се от вещите си и от място на един от корабите.

Видях някакъв моряк, който се беше навел и ровеше в купчина багаж.

— Извинете — извиках.

Морякът бързо се изправи и се опита да скрие една кристална пеперуда зад гърба си.

— Добро утро, дами. Алфред Фрик, на вашите услуги.

Стоях зад поета на обувките и полякинята и напрягах слух да чуя разговора между Йоана и моряка. Полякинята правеше всичко възможно да ме скрие.

Морякът не спираше да бърбори:

— Изпратиха ме да посрещна един влак, който всеки момент трябва да пристигне. Помислих си, че бих могъл да си уплътня времето, докато чакам, и ако е възможно, да събера някои ценни вещи със собствениците им.

Вместо да ни задава въпроси, той се оправдаваше. Беше матрос — заемаше най-ниския чин в йерархията на германския военноморски флот.

— Разбирам — отвърна Йоана. — Ще ти отнема не повече от минута. Би ли ми казал къде ще се извършва и кога ще започне регистрацията?

— А, да, това е въпросът на деня, нали? Регистрацията ще започне в седем часа в източната част на кея. Естествено, както сами виждате, има много кораби. Но онзи — той посочи към най-големия кораб в далечината — онзи, дами, е „Вилхелм Густлоф“. Това моят кораб.

Йоана огледа внимателно младия мъж.

— Моля да ме извиниш за въпроса, но какво се е случило с ръцете ти?

Той си пъхна ръцете в джобовете.

— О, нищо. Просто кожата е леко раздразнена. Риск, на който е изложен всеки моряк. Малка жертва в името на Германия.

Ева завъртя очи.

— Имам мехлем, който ще предпази ръцете ти и ще успокои сърбежа — каза Йоана.

Морякът сведе очи и измърмори нещо.

— Мога да ти окажа медицинска помощ. Преди работех в една болница.

Очите на моряка светнаха.

— Зачислена ли сте на някой кораб? — попита той.

— Не, затова искам да разбера къде ще се извършва регистрацията — отвърна Йоана.

— Ами тогава можете да смятате, че днес щастието ви се е усмихнало, фройлайн. Чакаме да пристигне конвой от санитарни влакове и полеви линейки. Ще качваме ранените на „Густлоф“. Разполагаме само с един лекар. Той идва насам. Ще ви запозная с него.

Щастието не се беше усмихнало на Йоана. Беше се усмихнало на мен. Този мъж беше пълен глупак. Показах се иззад полякинята, готов да изиграя своя ход, но Йоана ме изпревари:

— О, Боже! Благодаря ти, моряко. Аз обаче водя няколко важни пациенти, за които полагам грижи. Трябва да ги взема със себе си на кораба.

— Ако документите им са редовни, можем да подадем молба. Естествено, ранените войници и членовете на партията ще бъдат качени първи на кораба. Но, както разбрах, ще евакуираме и много красиви дами… такива като вас.

Морякът се усмихна странно на Йоана, а горната му устна се изви нагоре, разкривайки пожълтелите му зъби.

Раздразнена, Ева се обърна към мен:

— Няма ли някой по-свестен от него? Съжалявам, но няма да поверя бъдещето си на този лигльо.

Съдбата ми се беше усмихнала. Бях попаднал на квалифицирана сестра само няколко минути преди да пристигнат влаковете с обезобразените войници.

Хванах младата жена за ръкава и я повлякох през тълпата.

— Доктор Рихтер! — изкрещях през пълчищата от хора. — Доктор Рихтер! Намерих ви медицинска сестра.

Бутнах момичето към лекаря. Тя едва не се строполи върху него.

— Спри веднага! Какво правиш? — извика ми лекарят и подаде ръка на сестрата, за да ѝ помогне да се задържи на крака.

— Извинявайте, господине — каза момичето. — Този моряк смята, че може би се нуждаете от подкрепление. — Извади документите си и ги подаде на лекаря. — Бях асистентка на един хирург в Инстербург. Към документите ми има прикрепена препоръка.

— Асистентка на хирург — ухилих се аз. — Ценна квалификация.

Лекарят бързо прегледа документите ѝ.

— Регистрирахте ли се? — попита.

— Още не съм, господине — отвърна тя.

— Очаквам конвой от ранени. Нямаме място за всички. Нужно е незабавно да бъде оценено състоянието на всеки един от тях. Тези, които са достатъчно силни, за да издържат по време на пътуването, ще бъдат качени на корабите.

— Пътувам с пациенти, които трябва да бъдат превозени с предимство — обясни му сестрата. — Водя една бременна жена, която…

— Имате ли опит като акушерка? — прекъсна я лекарят.

— Да.

Той ѝ върна документите.

— Тогава ще ми помагате. Ще ви регистрирам за „Густлоф“, след като прегледаме ранените.

— А моите пациенти, господине? — попита Йоана.

Лекарят стана раздразнителен.

— Нямам време — изрече и после погледна към мен. — А ти? Нали ти доведе сестрата? Как се казваш?

— Фрик, господине.

— Заведи хората ѝ да се регистрират. Може би на някой от корабите ще се намери място за тях.

Сестрата извади слушалка от чантата си и я сложи на врата си.

Лекарят ми кимна:

— Благодаря ти, Фрик.

— Радвам се, че можах да помогна.

Чувствах се горд и удовлетворен. Винаги когато му се удадеше възможност, Алфред Фрик доказваше, че е на висотата на положението и извършваше геройски дела.

Донякъде бях привлечена от предложението на лекаря и от възможността да помогна на пристигащите пациенти. Не ми се искаше обаче да оставя групата.

— Върви, скъпа моя — подкани ме поетът на обувките. — Помогни на хората, ако можеш. Този млад моряк ще ни заведе да се регистрираме. Ще се върнем и ще те намерим.

Коленичих до безпризорното момченце и му казах:

— Клаус, не се отделяй от поета. Дръж го за ръката.

Момченцето кимна. Целунах го. То доближи едноухото зайче до устните ми и аз целунах и него.

— Грижи се за момченцето, поете. — Прегърнах стареца и добавих: — И непременно трябва да ме намерите, преди да се качите на кораба.

— Сградата с часовника — напомни ми поетът. — Ще се срещнем пред нея.

В далечината се появи пуфтящ, покрит със сажди локомотив.

Емилия пристъпи към мен с изпълнени със страх очи.

— Не се притеснявай — казах ѝ. — Трябва да помогна на тези хора. Но ще помогна и на теб. — Придърпах надолу розовата ѝ шапка и я оправих. — Начерви се — прошепнах и сложих ръка върху корема ѝ. — Ще се срещнем довечера.

Дори от разстояние се виждаше, че вагоните на влака са претъпкани с ранени войници и бежанци. От прозорците на купетата висяха пътници и викаха за помощ. По перона бързаха моряци и влачеха носилки и сламеници. Лекарят крещеше и им даваше указания.

И тогава сред врявата го чух.

— Йоана.

Обърнах глава по посока на гласа.

Прусакът ме дръпна настрана.

— Искаше да знаеш нещо — прошепна и се приближи до мен. Очите му намериха моите. — Аз съм Флориан. Казвам се Флориан.

Протегна ръка и хвана с пръсти една от къдриците ми. По лицето ми се разля топлина.

Сграбчих моряка, който ме беше завел при лекаря.

— Как се казваш? — попитах го.

— Фрик. Но можете да ме наричате Алфред.

— Алфред, тези хора са много важни личности. Имат документи. Ще помогна на лекаря, но те трябва да бъдат качени на един и същи кораб с мен. Разбра ли?

— Да, фройлайн. Разбрах.

Влакът, очукан като контузен боец, изсъска върху коловоза.

Лекарят ми подаде тефтер. Дали можех да се доверя на моряка?

— Алфред, ще ми обещаеш ли, че ще се погрижиш за групата? Тази млада майка е много важна личност.

— Можете да разчитате на мен, фройлайн.

От влака се носеха настойчиви викове.

— Да тръгваме! — подкани ме лекарят.

Хванах прусака за ръка и му прошепнах в здравото ухо:

— Приятно ми е да се запознаем, Флориан.

Тя тръгваше. Защо всички ме изоставяха? Йоана обаче беше специална. Един лекар я беше избрал да работи с него. Когато влакът пристигна, настана суматоха. Отдалечихме се от коловозите и последвахме моряка, който ни поведе към пристанището.

Морякът ме притесняваше. Имаше нещо, което се опитваше да скрие. Ингрид щеше да го усети. Докато групата разговаряше с Йоана, едно гладно куче се приближи до него. Нещастното животно, което беше прекалено слабо, за да лае, започна да души тъжно краката му. Раздразнен и отвратен, морякът ритна измъченото същество с ботуша си.

— Не забравяй, че не бива да говориш — прошепна ми рицарят. — Ти си латвийка.

Моят рицар все още не ме беше изоставил. Нещо го караше да изпитва радост. Морякът или Йоана. А може би и двамата. Но и той сигурно щеше скоро да ме изостави. Татко не искаше да ме изостави. Бях усетила терзанията му, докато подслушвах зад вратата.

— Обещай ми, Мартин — каза той на господин Клайст, — обещай ми, че ще я пазиш, че ще се грижиш за нея и ще я обичаш като свое дете. Тя е всичко, което имам.

Не можех да изтрия спомена за сподавената мъка в гласа на баща ми.

Господин Клайст обеща.

— Разбира се, че ще се грижим за нея, Михал. Селото и фермата ще ѝ харесат. Елзе и Аугуст ще бъдат доволни от факта, че в къщата ще се чува още един млад глас.

— А Ерна? — попита татко. — Сигурен ли си, че ще я приеме добре?

— Ерна… да — отвърна господин Клайст.

Непрекъснато се връщах мислено към разговора — той беше казал „да“, но отговорът му прозвуча като „не“. И всеки път се сблъсквах с истината:

Господин Клайст ми се зарадва.

Елзе Клайст ми се зарадва.

Аугуст Клайст искрено ми се зарадва.

Но Ерна Клайст не ми се зарадва.

Изобщо не ми се зарадва.

Стотици хиляди хора се бяха изсипали в Готенхафен от цяла Източна Прусия и Прибалтийския регион. Сега те се блъскаха и се носеха покрай пристанището, подобно на човешки плавей. Превозни средства с надути клаксони се врязваха в морето от бежанци. Около едно блъснато от кола момиченце се беше събрала тълпа. Сиви врани се угощаваха с вътрешностите на мъртвия кон, който лежеше пред прекатурената каруца. Хората сновяха насам-натам и непрекъснато вдигаха очи към небето в очакване на Черната смърт. От едната страна на пътя, там, където почвата беше изровена от гъсениците на танковете, мучеше мършава крава. През нощта вимето ѝ беше замръзнало и се беше пръснало.

— Моля ви да се отместите. Осъществявам официален ескорт — извика морякът, който ни придружаваше.

Полякинята ме дръпна за ръкава и ме погледна тревожно. Морякът ненужно привличаше вниманието на околните върху нас. Той не беше просто неопитен глупак, а човек, който отчаяно се мъчи да изглежда авторитетен. Бях се сблъсквал с подобни типове.

В далечината забелязах група партийни функционери, придружени от съпругите си. Жените носеха дебели кожени палта и скъпи бижута. До тях пристъпваха прислужници с куфари и кутии за шапки в ръце. Това бяха привилегированите пътници, които щяха да бъдат с предимство при качването на корабите заедно с офицерите и ранените. Те също така биха могли да ми създадат проблеми.

— Хей, моряко! Спри за момент.

Потупах моряка по рамото и той се обърна. Дръпнах го встрани от групата, разчитайки на пронизителния шум да заглуши разговора ни.

— Правиш впечатление на човек, който внушава доверие — заявих.

— Ами, да — отвърна той.

— Всъщност искам да кажа, че имаш вид на дискретен човек — поясних. — Както спомена сестрата, някои от нас изпълняват важни мисии. — Сниших глас и добавих: — Може би дори за самия фюрер.

Извадих сгънатия лист хартия от вътрешния джоб на палтото си.

— О, да, аз съм много дискретен — увери ме той и погледна с интерес към листа.

— В такъв случай мога да бъда спокоен, че няма да кажеш на никого за това писмо.

Подадох му писмото и той започна да го чете. Външната страна на дланите му беше покрита със струпеи. Само при вида им започна да ме сърби навсякъде. Почесах се по тила.

Морякът вдигна очи и понечи да ми отдаде чест.

— Не го прави. Ще събудиш любопитството на хората.

— О, да, хер Бек. Разбирам. Мисията ви е секретна.

Лицето му засия от конспиративно въодушевление.

— Не бива да си отвличам вниманието с други занимания или с отговори на въпроси. Трябва да се кача на един от корабите, за предпочитане незабелязано, защото някои от тези офицери вероятно ще поискат да ме привлекат към своите части и по този начин ще ми попречат да си свърша работата. Можеш да заведеш останалите от групата да се регистрират. Ако обаче ми помогнеш да се регистрирам дискретно, ще препоръчам на гаулайтер Кох да те предложи за награждаване, а дори и на… фюрера.

Бях привлякъл вниманието му.

— Виждам, че тук райхът действа ефективно и организирано, моряко, но навярно човек с твоя талант е в състояние да предложи алтернатива?

На устните му затрептя усмивка.

— Може би имам няколко празни бордни карти. Взети само за спомен, естествено.

— Много умно от твоя страна — похвалих го. — И тези карти са у теб?

— Уви, не. Но мога да ги донеса. Под койката ми са.

— Първо заведи тези хора да се регистрират за един и същи кораб със сестрата. После ела в киното, което се намира в града. Почукай първо три, а след това два пъти и аз ще ти отворя.

Пръстите му започнаха да потрепват.

— Първо три, а после два пъти. Добре, хер Бек. Ще го направя.

Изгледах го много сериозно и сниших глас до шепот:

— Heil Hitler, моряко!

— Heil Hitler, господине!

Бях чел за тези млади дейци на партията в шпионските списания. Партията ги откриваше своевременно и им възлагаше отговорни мисии. А този беше изпратен лично от гаулайтер Кох. Заслужаваше да му направя услуга.

Набитият белокос мъж с момченцето ми извика да спра и каза:

— Моля те, изчакай останалата част от групата.

Бременната жена, която беше много млада, с крещящо червило, плачеше и се притискаше в младия деец.

— Не плачи — успокояваше я той. — Ще дойда на кораба по-късно.

— Аха, разбирам. Тя носи вашето дете — заключих.

— Не — отвърнаха в един глас двамата.

— Тя е латвийка — обясни деецът. — Приятелка е на сестрата. Притеснява се, защото не говори немски. Разбира малко, но не може да говори.

— Много хора сред евакуиращите се имат вашия недостатък — успокоих я аз. — Палубната ни команда се състои от хървати. Те също не говорят нашия език, но успяваме някак си да общуваме помежду си.

— Не забравяй, че положението ѝ е деликатно. Лекарят ти даде специални указания относно качването ѝ на кораба — каза ми деецът.

— Ние ще я наглеждаме — намеси се старецът, прегърна с едната си ръка младата майка и внимателно я дръпна от дееца, който изчезна в тълпата.

По лицето ѝ се стичаха сълзи. Каква проява на слабост. Какво щях да правя с тази разплакана жена? От едната ѝ страна застана момченцето, а от другата — старецът. Момченцето ѝ подаде грозно плюшено зайче. Душата ѝ беше изпълнена с болка и мъка. Изведнъж ме осени мисълта, че бих могъл да се възползвам от това заслепено същество с бушуващи хормони.

Макар и да ронеше сълзи, тя беше арийка, чудесен екземпляр от висшата раса.

Можеше да бъде спасена.

Да, Ханелоре. Когото човек е стиснат в хватката на войната, животинската му природа надделява над неверника, който се крие в него. Мечът ми е изваден. Смърт за всеки, който се опита да нарани тази Дулсинея.

Сваляха тълпи от ранени войници от вагоните. Докато разтоварваха влаковете, пристигна конвой от линейки. Войниците, все още облечени с покрити със засъхнала кал куртки, бяха докарани направо от бойното поле. Те виеха от болка и с отчаяние в очите протягаха ръце към мен, към всички наоколо.

На някои от тях веднага можеше да бъде поставена диагноза — коремен тиф, дизентерия, пневмония. На други трябваше да бъдат свалени дрехите и обувките, за да се установи, че им липсват крайници, че са били простреляни или прегазени от танкове.

Указанията на доктор Рихтер бяха ясни: „Ако сте сигурна, че ще оцелеят по време на пътуването, запишете ги за регистрация. Но само ако сте сигурна“.

Много от тях нямаше да оцелеят по време на пътуването. Нямаше да оцелеят и един час. В телата и гласовете им се долавяше делириумът на смъртта.

— Синът ми иска „Макс и Мориц“ за рождения си ден — повтаряше един войник. Очите му бяха затворени, а от ъгълчетата на устата му се стичаха струйки кръв. — Моля ви… „Макс и Мориц“… за рождения си ден.

— Какво е положението при вас? — попита лекарят, след като приключихме с бързите прегледи.

— Седемдесет и трима са за регистрация. Двеста и дванайсет са в много тежко състояние.

— Седемдесет и трима? Като вземем предвид моя списък, се оказва, че не разполагаме с повече места. Сигурна ли сте, че всички от тях имат шанс?

— Да.

Отговорих, без да се поколебая. Не бях сигурна, но исках да опитам. Наведох се към войника, за да му кажа, че ще може да се види със сина си и да му подари книгата. Той вече беше мъртъв. Състоянието на войниците говореше за съдбата на райха. Гласът беше ясен.

Поражение.

Но аз щях да кача тези ранени войници на големия кораб.

„Вилхелм Густлоф“ щеше да ги спаси.

Рицарят изчезна.

Йоана изчезна.

Морякът ни водеше към пункта на пристанището и пееше монотонно: Ю-го-сла-вя-ни. Беше неспокоен и непрекъснато мигаше. Рицарят си мислеше, че ще успее да го измами. Може би наистина щеше да успее. Но какво би означавало това за мен? Наближихме пункта за регистрация, който беше близо до водата. Пред него се виеха безкрайни опашки. Богатите германци, облечени в луксозни дрехи, стояха на една опашка, военните — на друга. Останалите опашки се състояха от уморени бежанци и семейства, които се евакуираха.

— Няма да се наредя на опашка — заяви Ева. — Ще изчакам да пристигне каруцата. Всичките ми ценни вещи са в нея. Не искам да тръгна без тях.

— Но, Ева, скъпа, обувките ти носят най-ценното нещо, което имаш — твоя живот — каза ѝ поетът. — Не трябва да губиш време. Всичко останало може да бъде възстановено.

— Сребърните прибори на майка ми са в онази каруца — не отстъпваше Ева. — Ще чакам.

Морякът продължаваше да върви. Не беше забелязал, че един човек се е отделил от групата. Заведе ни до опашката, на която се бяха наредили партийните функционери. После явно размисли и ни подкара към началото на опашката от бежанци. Хората започнаха да протестират.

Макар че беше много студено, започнах да се потя. Разкопчах си палтото и си поех дълбоко въздух. Извършващите регистрацията войници спряха моряка и му поискаха обяснение за причината, поради която се опитваше да пререди опашката.

— Водя четирима пътници по молба на доктор Рихтер — заяви той.

— Виждам само трима — отвърна войникът. — Нима не можете да броите?

— Много съм добър по математика. — Морякът се завъртя кръгом. — Къде е онази огромна като горила жена? Е, добре, водя трима пътници. По молба на доктор Рихтер. А тази жена е бременна. — Погледна към войника и му се усмихна подигравателно. — Значи стават четирима, нали? Нима не можете да броите?

Дръпна ме към масата, където седяха войниците, обслужващи пункта за регистрация, и ми каза:

— Ваш ред е, фрау. Покажете им документите си.

Седях в киносалона, близо до задния му вход. Дали бях преценил правилно моряка? Дали не бях действал прибързано? Наистина ли в него се криеше един безразсъден герой, или просто страдаше от невродермит? Грешката, която бях допуснал, доверявайки се на доктор Ланге, не ми даваше мира. Вероятно не трябваше да разчитам на преценките си.

Още от самото начало татко беше наясно, че доктор Ланге е манипулатор и злодей. Намирах оправдания за Ланге, опитвайки се отчаяно да дам разумно обяснение на факта, че ме беше избрал да работя с него. Искаше ми се да вярвам, че е бил мотивиран от желанието си да спаси и да съхрани съкровищата на световното изкуство.

През юли миналата година по време на силна нощна буря получихме голяма картина, която беше докарана с камион, придружен от въоръжена охрана. Доктор Ланге вечеряше с колеги, ето защо се наложи аз да приема пратката от войниците. Разопаковах картината, за да я покажа на доктор Ланге, като междувременно я огледах, за да разбера дали не трябва да бъде поправена или реставрирана. Веднага разпознах зимната ловна сцена. Авторът на картината беше Юлиан Фалат, полски художник. Изкуството му беше представено в книги, които бях чел, докато учех в института.

Поляците много обичаха тази картина. Тя беше собственост на Полша.

Нацистите я бяха откраднали по указание на ненаситния Ерих Кох.

След няколко дни намерих неразпечатаните писма в чекмеджето на доктор Ланге. Почувствах се зле. Той твърдеше, че двамата сме екип, но въпреки всичко не си беше направил труда да прочете писмата ми, защото явно не се интересуваше от съдържанието им. Прекарах целия ден седнал на леглото си, ужасен от мисълта, че татко е бил прав по отношение на Ланге. Припомнях си всеки разговор и го анализирах от всевъзможни ъгли. Обвитите в брезент произведения на изкуството, приглушените гласове, ръкуването, среднощните доставки. Мъчех се да убедя себе си, че вероятно допускам грешка, но винаги стигах до едно и също заключение. Кох и Ланге не спасяваха съкровищата на Европа.

Те ги крадяха.

А аз несъзнателно им помагах.

На следващия ден напуснах малкия си апартамент, който беше близо до музея, и се качих на влака за Тилзит. Баща ми щеше да знае как трябва да постъпя. Заедно щяхме да измислим нещо. Когато пристигнах у дома, входната врата висеше на една панта. Всичко в жилището ни беше преобърнато с главата надолу. Щом ме видя, съседката ни веднага дойде при мен и ме отведе в къщата си.

— Много съжалявам, Флориан — каза ми тя и се разплака. — Баща ти… Ти закъсня твърде много.

— Покажете им документите си — заповяда ми морякът.

Документите не бяха мои. Бяха нейни, на латвийката, чийто живот беше отнет от зимата и от войната там, на пътя. Вероятно беше спряла, за да си почине, и беше умряла от измръзване. Какво право имах да открадна самоличността ѝ? И дори и да успеех да се кача на някой кораб, къде щях да отида?

Исках да се прибера у дома.

— Хей, ти, с розовата шапка — извика офицерът. — Няма да те чакам цял ден. Покажи ми документите си.

Посочи към личната карта, която трепереше в ръката ми.

Не можех да помръдна от мястото си.

Той се изправи на крака и застана лице в лице с мен.

— Какво става тук?

Поетът на обувките нежно сложи ръка върху рамото ми.

— Уна, скъпа, всичко наред ли е?

Уна. Как бих могла да открадна Уна?

— Както виждате, Уна е в доста напреднала бременност — обърна се поетът към офицера. — И по всичко личи, че е болна.

Алфред, морякът, грабна документите от ръката ми и ги подаде на офицера.

Офицерът въздъхна:

— Едно дете вече повърна върху масата. Махнете я оттук.

Поетът ме дръпна настрана от масата. Безпризорното момченце ме потупа по палтото.

— Нейната медицинска сестра помага на доктор Рихтер за ранените от санитарния влак — обясни морякът. — Тя ме помоли да доведа бременната, за да бъде регистрирана.

— Ние регистрираме пътниците, но все още е рано за качване на корабите — отвърна офицерът. — Всеки първо трябва да бъде прегледан внимателно.

Морякът погледна към мен, усмихна се странно и заяви:

— Добре, прегледайте я. Нима не виждате? Косата, очите. Изключителен екземпляр. Отрочето ѝ несъмнено ще бъде същото като нея.

— Не мога — прошепнах на поета.

Не беше честно. Нямах право.

— Трябва да го направиш. — Поетът ми кимна. — Заради детето си.

Офицерът се зае с разглеждането на документите ми. Гореща вълна опари студения ми врат. Наблизо се чу сподавен плач.

— Мадам — обърна се Алфред към обляната в сълзи жена зад нас, — какво става?

— Нищо — отвърна жената и притисна вързопа към гърдите си. — Тя спи.

— Болно ли е детето? — попита той. — Преносителите на зарази няма да бъдат регистрирани.

Жената започна да хлипа.

— Не, тя не е болна. Тя спи.

Алфред застана пред жената, отметна одеялото и се усмихна презрително.

— Тя не спи. Мъртва е! Офицер, това дете е умряло.

Морякът се взираше като хипнотизиран в мъртвото бебе.

Мъката на майката беше изцедила силите ѝ. Тялото ѝ трепереше, говореше задавено:

— Не. Моля ви. Тя спи. Заклевам се. Не ми я отнемайте.

Офицерът подсвирна на един от охранителите и му направи знак да се приближи.

Жената хлипаше и стискаше здраво вързопа.

— Не! Моля ви. Не мога да я оставя тук. Не ми отнемайте бебето. Моля ви, не ми отнемайте бебето!

Настъпи суматоха.

Обущарят се обърна към мен. Очите му бяха пълни със сълзи.

— Виждаш ли, скъпа моя? Някои мисли са много мъдри: „Плачех, защото нямах обувки, докато не срещнах един човек, който нямаш крака“.

Престорих се, че започвам да раждам, извиках и се свлякох на колене върху кея.

Здравей, моя Ханелоре,

Денят е много изморителен, а едва е започнал. Макар и да не е за вярване, намерих медицинска сестра за нашия корабен лекар, доктор Рихтер. Задачата беше непосилна, но както в много други случаи, направих невъзможното възможно.

Първата ми задача беше да регистрирам пациентите на медицинската сестра за „Густлоф“. Групата се състоеше от стар обущар (грозните кокалчета на пръстите му събудиха дълбоко състрадание у мен), малко момче и млада бременна латвийка, която говореше ужасен немски, но притежаваше одобрените от райха отличителни белези. Още веднъж извадих меча си и постлах пелерината си в името на Германия, помагайки на жената да намери пътя към избавлението. Поредната душа, спасена за отечеството!

Сутринта се случи още нещо изумително. Ангажирах се да помогна на един млад партиен деец за изпълнението на отговорна мисия, възложена му лично от гаулайтер Кох. Може би не си наясно относно важната роля на Кох във войната. Той е местният лидер на нацистката партия, втори по ранг след Хитлер в този район. Кох успешно унищожи Украйна. Този мъж притежава подписани от самия Кох документи, които удостоверяват, че е куриер, пренасящ ценна за райха вещ. Аз, естествено, действам напълно дискретно, без да споменавам за него пред когото и да било. В крайна сметка вероятно ще ми се удаде случай да се срещна лично с Кох.

Списъкът ми с героични дела нараства толкова бързо, че вече съм им изгубил бройката. В момента са наслаждавам на тишината в личната си тоалетна и изготвям стратегия за следващото си начинание. Дългът ме зове, тъй като младият деец очаква от мен да му окажа помощ. Трябва да бъда в отлична форма за изпълнението на тази задача.

Само за няколко часа тълпите в Готенхафен бяха станали двойно повече. Слушалката на врата ми ме бавеше, докато вървях. Щом я видеха, хората излизаха тичешком от бомбардираните сгради и от кратерите и ме молеха за помощ и лекарства. Опитах се да направя нещо за една жена, чието лице беше посиняло от измръзването.

— Преди бях красива — прошепна тя с празен поглед.

— Белезите ще изчезнат — успокоих я.

— Може ли да ми дадете една цигара?

Поклатих глава и отвърнах:

— Нямам цигари.

Цигарите бяха по-ценни от златото.

Пръстите на жената галеха напуканата, потъмняла кожа на брадичката ѝ.

— Сега съм толкова грозна. Имате ли една цигара? — попита отново тя.

Прибрах слушалката в чантата си и продължих да си проправям път към пристанището през човешкия мравуняк. В джоба си имах пропуск, осигурен от доктор Рихтер. Къде беше нашата група? Дали морякът ги беше регистрирал? Ако Емилия имаше някакъв проблем, трябваше да ѝ помогна.

— Йоана!

Главата на Ева стърчеше в тълпата. Тя тръгна към мен. Беше сама.

— Къде са останалите? — попитах я.

— Не съм ги виждала.

— Не се ли регистрира заедно с тях?

— Не — отвърна тя. — Извървях стотици километри зад онази каруца. Сребърните прибори и съдовете ми са в нея. Съжалявам, но няма да позволя на някое селско семейство да офейка с всички тези ценности.

— Ева, няма време. Руснаците са наблизо. Всеки момент може да нахлуят в пристанището.

— След като пристигне каруцата, ще се регистрирам.

— Не, трябва да се регистрираш веднага. Лекарят ми каза, че хората в пристанището скоро ще наближат един милион. „Густлоф“ и другите кораби се готвят да отплават. Осигури си място на един от корабите. Остави каруцата и коня на някой, който има нужда от тях.

Тя се замисли върху думите ми.

— Не си виждала останалите, така ли? — попитах.

— Оставих ги при онзи странен моряк.

Тя ми обърна гръб и започна до говори с някаква жена.

— Ева, почакай. Емилия успя ли да мине през пункта за регистрация? — попитах я настоятелно.

— Не знам. Морякът я заведе заедно с обущаря и момченцето в пункта за регистрация. Оттогава не съм ги виждала.

— А какво стана с Флориан? — попитах.

Тя ме погледна озадачено.

— С Флориан? Кой е Флориан?

На 1 септември 1939 година Германия нападна Полша от запад.

На 17 септември 1939 година Русия нападна Полша от изток.

Помнех тези дати.

Две враждуващи държави се вкопчиха в Полша подобно на момичета, които се карат за кукла. Едната я държеше за краката, другата — за ръцете. Дърпаха толкова силно, че един ден главата се откъсна.

Нацистите изпратиха сънародниците ми в гета и в концентрационни лагери.

Руснаците изпратиха сънародниците ми в наказателните лагери в Сибир.

Бях на девет години, когато започна всичко това. Хората се промениха. Лицата им се сбръчкаха и хлътнаха — заприличаха на печени ябълки. Съседите разговаряха помежду си шепнешком. Наблюдавах ги, докато играеха по свирката и на двете страни. Правех го тайно. И извличах поуки от поведението им.

Но колко време аз самата щях да бъда в състояние да участвам в тази игра? В мен и около мен бушуваше война. Какво щеше да стане, ако все пак успеех да замина на Запад? Дали щях да мога да продължа да живея като Емилия Стожек, момиче от Лвов? Дали в Германия щях да бъда в безопасност?

След края на войната на чия страна трябваше да бъде една полякиня?

Часовете минаваха. Морякът не дойде в киното. Прехвърлях в ума си различни възможности. Бил е зает, защото са му възложили допълнителни задачи. Забравил е. Вероятно не беше толкова лековерен, колкото си мислех.

Ами Йоана? Дали щеше да ме търси?

Питах се дали да не напусна киното. В Готенхафен пристигаха все повече и повече бежанци. Местата на корабите намаляваха. Райхът щеше да започне да действа още по-отчаяно. Години наред Йозеф Гьобелс, авторът на арогантната нацистка пропаганда, правеше абсурдни изявления. Опитваше се да поддържа ентусиазма на германците с лъжи. „Победата ще бъде наша! Не падайте духом!“ Но победата им се беше изплъзнала през пръстите. Дланите им лепнеха от вина. А сега руснаците бяха много близо. Погледнах към агитационната листовка, която бях намерил пред киното. Беше озаглавена „Победа или смърт“.

Беше абсурдно. Не бях в състояние да прочета останалото. Сгънах листовката и я пъхнах в джоба си. Гьобелс беше прав единствено за това, че имаше добри и лоши германци. Сега обаче определенията имаха обратен смисъл.

Онези, които бяха смятани за дезертьори, щяха да бъдат екзекутирани. Колкото по-дълго чаках, толкова повече нарастваше вероятността Ланге да разкрие предателството ми. Дали беше влязъл с взлом в апартамента ми или в тайното помещение под замъка? Дали беше претърсил сандъците?

Или може би положението беше още по-лошо — нацисткият лидер Ерих Кох в момента ме чакаше на кея.

Спасителни жилетки и пояси. Това беше новата ми задача. Трябваше да доставя на кораба колкото е възможно повече спасителни жилетки и пояси. Бях доволен, защото изпълнението на задачата беше свързано със слизане на сушата и можех да отида в киното при младия деец. Преживяването щеше да бъде вълнуващо, също както в приключенските романи на Карл Май, които Ханелоре обичаше толкова много.

Но къде ли се намираше киното? Навън беше кучешки студ. Косъмчетата в носа ми станаха лепкави и замръзнаха. Ако ми се наложеше да вървя дълго време, нямаше да издържа. Зърнах стареца и момченцето пред една разрушена сграда с голям часовник.

Пулсът ми се ускори, когато пред мен се изпречи порутеното кино. Да, щях да помогна на дееца. Щях да спечеля благоразположението на партийните лидери, след като той им кажеше, че съм му помогнал.

Газейки в снега, стигнах до задната част на сградата. В този момент осъзнах, че съм забравил колко пъти трябва да почукам на вратата. Всъщност нямаше никакво значение. Вратата беше отворена и хората влизаха и излизаха свободно. Киното беше претъпкано с бежанци. Миризмата беше много неприятна. Седалките бяха отрупани с багаж и лични вещи. Чу се пронизително изсвирване. Идваше от бременната латвийка. Тя посочи с пръст към тавана. Предположих, че страда от типичната за бременните женска истерия, но когато погледнах нагоре, видях дееца, който беше застанал до прозорчето на прожекционната кабина.

Беше ми нужно доста време, за да намеря стълбите. Задъхах се, докато ги изкачвах. Приближих се до затворената врата, пред която свършваше стълбището. Дали тук трябваше да прибягна към тайното почукване? Вратата се отвори рязко и деецът ме дръпна вътре.

В малкото тъмно помещение миришеше на цигари. Махнах с ръка пред лицето си, надявайки се да прочистя въздуха.

— Ще запалиш ли? — попита ме деецът, докато крачеше напред-назад.

— Не пуша — отвърнах.

— Носиш ли го?

Говореше закодирано, но аз знаех какво има предвид. Питаше за пропуска. Колкото и да се мъчех, не успях да се сетя за терминологията, използвана в шпионските списания. Ето защо прошепнах:

— Да.

Палтото му се разтвори и аз видях пистолета на колана му. Бързо извадих пропуска от джоба си.

— Ти си добър човек — каза ми той и ми подаде листовка, озаглавена „Победа или смърт“. — Чел ли си я? — попита.

— Не — признах си аз.

— В нея се говори за добрите германци и за лошите германци. Ти си добър германец.

— Благодаря. — Усетих как се изпълвам с увереност. — Разрешено ли ми е да задам един въпрос?

Той се усмихна.

— Разрешено ти е.

— Как ще се справите? Пропускът е празен. Ще трябва да бъде попълнен и подпечатан, за да можете да се качите на някой кораб. Всеки кораб ще разполага с поименен списък на пътниците.

— Да, знам. Остави това на мен. А сега, приятел, преди да започне качването на пътниците, трябва да ми доведеш медицинската сестра.

— Красивата медицинска сестра от тази сутрин? — попитах.

Той спря да крачи.

— Мислиш, че е красива, така ли?

Често бях чувал другите моряци да говорят за момичета, понякога с големи подробности. И, разбира се, имах Ханелоре.

— Да — отвърнах и се ухилих. — Според мен със сигурност може да бъда окачествена като привлекателна.

Той се взря в пропуска.

— Можеш ли да я намериш? Искам да ѝ предадеш, че пациентът ѝ се нуждае от нея. И не забравяй, че трябва да кажеш „се нуждае“, моряко.

— Но къде да я намеря?

— Тя обеща на бременното момиче, че ще се върне да я вземе. Вероятно е тръгнала насам.

— А, да, изглеждаше много загрижена за латвийката.

Деецът се обърна към мен и запали угарка от цигара.

— Красивата медицинска сестра се казва Йоана. И още нещо, моряко — той ме потупа по рамото и издиша дима от цигарата, — разбрах, че не е свободна.

Доктор Рихтер щеше да се ядоса. Вместо да го последвам на кораба, го бях оставила сам със стотици ранени войници.

Прекрасният, благонадежден поет. Стоеше под часовника в студа, а безпризорното момченце си играеше в купчина сняг до краката му.

— Видя ли? — обърна се той към момченцето. — Казах ти, че тя ще дойде.

Момченцето се изправи и прегърна крака ми.

— Здравей, малчугане. — Погледнах към поета. — Успяхте ли да се снабдите с пропуски?

— Стояхме четири часа на онази опашка. Но ни дадоха пропуски. Малко оставаше да ме вземат в армията да поправям войнишки ботуши. В интерес на истината смятам, че Клаус беше единствената причина, заради която получих пропуск. Малките деца се ползват с предимство.

— А какво стана с Емилия?

— Настъпи голяма суматоха. Онзи бърборко, морякът, я избута към началото на опашката. Това привлече вниманието на хората. — Поетът се намръщи. — Момичето беше уплашено. Наложи се да я убеждавам да не се отказва. Накрая се съвзе и се престори, че има контракции. Легна на земята и започна да стене. Войниците искаха да я качат на кораба веднага, но тя им заяви, че няма да го направи без теб, нейната медицинска сестра. Те отстъпиха, доволни, че повече няма да се занимават с нея. Глупавият моряк толкова много се страхуваше от раждането, че пребледня и едва не припадна.

— Но ѝ дадоха пропуск, нали? И къде е тя сега?

— О, да, бременното момиче получи пропуск. В киното е. Каза, че ще те изчака. А къде е Съжаляващата Ева?

— Отиде да се нареди на опашката, за да се регистрира. Трябва да побързаме. Време е да се връщам при ранените. Ще ги качат на кораба тази нощ. Искам да взема Емилия със себе си. Вие вероятно ще ни последвате утре.

Младият моряк се появи внезапно.

— Аха! Ето ви и вас, фройлайн. — Приближи се притеснено и зашепна: — Пациентът ви е в киното и се нуждае от вас. Подчертавам, фройлайн, той се нуждае от вас.

Погледнах го озадачено. Какво имаше предвид?

— Той самият се изрази така.

Морякът се взираше в мен, примигвайки.

Оставихме го на улицата и се затичахме към киното.

Йоана се втурна в прожекционната кабина, зачервена и задъхана.

— Добре ли си? — попита.

— Бързо се появи — отвърнах с усмивка.

Тя ме погледна, раздразнена от факта, че не се е налагало да я викам спешно.

— Трябва да се върна на кораба. Ще взема Емилия със себе си. Поетът и момченцето ще се присъединят към нас утре. Ева все още не се е регистрирала.

Кимнах.

Тя ме изгледа укорително, а после скръсти ръце на гърдите си.

— Няма да ти позволя да ме караш да тичам при теб винаги когато ти хрумне. Не знам какъв театър разиграваш и не съм сигурна, че искам да знам. Мисля обаче, че заслужавам да знам името ти. Наистина ли се казваш Флориан Бек?

— Не ми ли вярваш?

Бръкнах в джоба си и ѝ подадох личната си карта.

— Що за име е Флориан? — попита тя, загледана в снимката ми.

— Майка ми ме е кръстила на един художник от шестнайсети век — Флориан Абел.

Тя сви рамене, доволна от отговора, и ми върна личната карта.

Запалих угарката и ѝ я подадох.

— Ще бъда на „Вилхелм Густлоф“ — каза тя, дръпна си от цигарата и ми я върна обратно.

— Каниш ли ме? — попитах и се усмихнах.

— Имам чувството, че ако искаш, ще намериш начин сам да се качиш на кораба.

Не бях в състояние да преценя дали се шегуваше, или беше ядосана.

— Може ли да видя пропуска ти? — попитах.

Тя го отдели от останалите документи и ми го подаде. Приближи се до прозорчето на прожекционната кабина и погледна към салона.

Разгледах пропуска ѝ, като се постарах да запомня и най-малката подробност.

— В каква посока ще плава „Густлоф“? — попитах.

— Към Кил — отвърна тя.

Кил се намираше на около триста морски мили от Готенхафен, в северната част на Германия. Беше близо до границата ѝ с Дания, близо до мястото, където може би все още живееше сестра ми Ани.

Продължавах да се взирам в пропуска.

— Вече разбрах — заяви Йоана. — Когато се нуждаеш от нещо, започваш да разговаряш с мен. Права ли съм?

Смених темата.

— Изглеждаш доволна от факта, че работиш с лекаря. Обзалагам се, че си била първа в класа.

Тя се засмя.

— Да, бях първа в класа, но какво значение има това сега? Можеш ли да повярваш, че учех, вместо да ходя на плажа? — Поклати глава. — Но аз наистина обичам да помагам на хората. И ми се иска да бъда по-близо до майка си. — Погледна надолу. — Всички тези деца. Толкова са много.

Застанах зад нея и надзърнах над рамото ѝ. Безпризорното момченце прегърна зайчето и ни махна с ръка. Ние също му махнахме.

— Момченцето много ми харесва — прошепнах.

Йоана се обърна и лицето ѝ се оказа много близо до моето.

— Защо? — попита.

— Защото се грижи за едноухи зайчета.

Усмихнах се и докоснах ухото си.

Тя се засмя.

— Харесва ми — каза и посочи към устата ми.

— Кое?

— Изглеждаш съвсем различно, когато се усмихваш. Стояхме и се гледахме втренчено. Разстоянието между нас постепенно намаля. Вече бяхме толкова близо, че почти се докосвахме. Брадичката ѝ се повдигна към мен. Сведох очи към устните ѝ.

— Аз… Може би трябва да тръгвам — прошепна тя. Кимнах бавно и ѝ върнах пропуска. Стояхме смълчани.

Изведнъж Йоана придоби смутен вид.

— Ами, довиждане — изрече и бавно отстъпи встрани.

Не казах нищо, просто я наблюдавах, докато излезе от кабината и затвори вратата.

Издишах, осъзнавайки, че съм затаил дъх.

Ахой, Ханелоре!

„Ахой“ е поздрав, който използваме ние, закалените от бурите моряци. В момента съм на най-горната палуба на „Густлоф“. Вечерта настъпи, а заедно с нея — и тъмнината. Около нас, на кея, има закотвени най-разнообразни кораби. Срещу „Густлоф“ е „Ханза“, голям плавателен съд, на който се извършва трескава подготовка. Два фара стоят на пост на входа на пристанището, но още не са запалени. Не е нужно да махаме на прелитащите над нас руски самолети.

Днес преминах от традиционната си виртуозност към нещо много по-интересно.

Както навярно си спомняш, „Вилхелм Густлоф“ не е бил предназначен за ползване като луксозен круизен кораб от богати хора. Хитлер го е построил така, че да може да служи на обикновения човек — на дърводелеца, на пощальона, на ключаря и дори на домакинята. Но сега на борда на този кораб за обикновения човек ще има изключително важни хора. „Густлоф“ ще превозва нашите ранени войници, както и офицери и пътници с предимство, в укриването на чиято самоличност ще участвам и аз. Сигурно си любопитна да научиш някои подробности за младия деец. Днес обаче няма да ти кажа нищо повече. Не бива да разкривам прекалено бързо всичките си тайни. От време на време ще те карам, моя малка рибке, да изплуваш на повърхността на водата, за да си търсиш храна.

Ти си представителка на нежния пол и аз се радвам, че е така. Дано пръстите ти никога да не се свиват в юмрук. Дано в ушите ти никога да не звучи зовът на дълга. Преди да е свършила войната, всички мъже ще имат възможност да разкрият истинската си същност. Радвам се, че и аз мога да се възползвам от тази възможност. Да бъдеш герой означава да направиш труден избор и да жертваш много неща. Всеки мъж е в състояние да се прояви като герой, когато пръстът на храбростта се свие и го повика при себе си. Този пръст ми дава знак, Ханелоре. Чувствам го.

Емилия искаше да изчака Флориан. Хванах я за ръката и я изведох от киното, уверявайки поета и момченцето, че ще се видим на следващия ден.

Пътят към пристанището беше задръстен от каруци и хора. Сивите каменни сгради от двете страни на калдъръмената улица бяха надупчени от снаряди и куршуми, с липсващи врати и прозорци. Виждаха се стаите, както в счупена къща за кукли. Зърнах красиво махагоново бюро, върху което имаше пишеща машина. Полилеят на тавана се клатеше от вятъра. Избеляло и скъсано знаме с лика на Хитлер се вееше от счупения прозорец на една парфюмерия. На него пишеше Volk ans Gewehr. Народе, на оръжие!

Дали Литва и Полша също изглеждаха толкова зле?

Документите и пропуските ни бяха проверени първо на пристанището, а после отново близо до трапа. Войниците ни заповядаха да отидем на палуба „В“, където щяхме да получим допълнителни указания. Ръката на Емилия трепереше в моята, докато се качвахме по трапа и преминавахме през отвора в корпуса на „Густлоф“.

Отвътре корабът приличаше на плаващ град. Топъл. „Огромен“ би било подценяващо размерите му определение. Оказа се, че независимо от царящия на сушата хаос германците са организирали много добре качването на кораба и следят за спазването на реда. Навсякъде бяха поставени знаци, които упътваха пасажерите.

След като стигнахме до палуба „В“, ни казаха да продължим към горната палуба за разходки, където беше оборудвано родилно отделение.

Моряци и членове на екипажа на кораба сновяха насам-натам, докато вървяхме по коридорите.

— Отместете се, моля — чу се глас зад нас и двама моряци ни подминаха, натоварени с камари от одеяла.

По радиоуредбата непрекъснато се излъчваха съобщения. Стигнахме до палубата за разходки. Емилия пусна ръката ми.

— Искам да сляза — прошепна. — Искам да бъда на открито.

— Нека да те настаня. Веднага ще се почувстваш по-добре — уверих я.

Намерих доктор Рихтер. Той ни насочи към мястото, което щеше да служи за родилно отделение.

Койки, застлани с чисти бели чаршафи, бяха разположени в правилни редове.

— Ти си първата майка, пристигнала тук — каза доктор Рихтер на Емилия. — Надяваме се, че ще имаме още един лекар на кораба, но не сме получили потвърждение.

Емилия мълчеше.

— Много ѝ е трудно — обясних на лекаря. — Като се има предвид състоянието ѝ, дългият път, езиковата бариера, фактът, че е разделена със… съпруга си.

— Естествено — отвърна той. — Но аз мога да реша един от проблемите ѝ. Пътниците ни ще бъдат от различни националности. След като започнат да се качват на кораба, ще намеря някой, който говори латвийски. — Доктор Рихтер потупа Емилия по рамото. — Не се притеснявай. Скоро ще можеш да ни кажеш абсолютно всичко.

Лекарят се обърна с гръб към нас и излезе от родилното отделение.

Ноктите на Емилия се забиха в ръката ми.

Какво щях да правя? Дали не трябваше да избягам? Паниката сякаш засилваше болката и спазмите под кръста ми.

— Не се притеснявай — каза ми Йоана. — Ще измисля нещо.

Мразех кораба. Беше стоманен, безжизнен и приличаше на пещера. Предпочитах да бъда в малка дървена лодка, издълбана от старо дърво, а дори и в плаваща орехова черупка. Ненавиждах стоманените кораби. Тези стерилни плавателни съдове не даваха възможност на човека да усети морето. Стоманените кораби представляваха кораби за водене на война. Част от мен се надяваше, че ще бъда изгонена от кораба, под предлог, че мястото ми не е тук, и ще се върна в гората при птиците.

Йоана каза, че корабът „Вилхелм Густлоф“ е част от KdF. Знаех какво означава това. Аугуст ми беше казал.

KdF — Kraft durch Freude. Сила чрез радост.

„Сила чрез радост“ беше германска държавна организация, създадена с цел да осигури отдиха на всеки човек, независимо от класовата му принадлежност. Хитлер твърдеше, че тя предоставя еднакви възможности на хората. Според нейните принципи всички бяха равни помежду си. Нима беше възможно всички да бъдат равни помежду си, след като някои бяха привилегировани?

Подобно на Хитлер, майката на Аугуст смяташе, че съществува висша раса. Тъй като бях полякиня, тя смяташе, че не съм част от тази висша раса. Някъде зад заключената врата на ума си чувах екота на непреклонния глас на Ерна Клайст: Не тази. Другата е по-красива.

„Вилхелм Густлоф“ приличаше на жена, бременна със заченати от войната изгубени души. Те щяха да изпълнят корема му и той щеше да роди свободата им. Но дали някой осъзнаваше каква е неговата същност? Корабът беше кръстен на един човек на име Вилхелм Густлоф. Бях чувала за него от баща си. Вилхелм Густлоф е бил водачът на нацистката партия в Швейцария. Татко ми каза, че Вилхелм Густлоф е бил ликвидиран.

Корабът беше роден от смъртта.

Барикадирах се в прожекционната кабина, като подпрях вратата така, че да не може да бъде отворена. Киното вече беше претъпкано с бежанци, които търсеха топлина и подслон. Много от тях се опитаха да се качат горе, но аз ги изгоних. Пистолетът ми беше зареден. Не можех да допусна някой да ми попречи да изработя фалшивия пропуск.

Полякинята беше наясно с намеренията ми. Пресрещнах я, когато влизаше в киното, и тя безмълвно ми подаде пропуска си. Запомних готическите букви и цвета на мастилото, прекопирах печата и си записах в бележника използваните в текста термини. Пропускът на Йоана беше различен от пропуска на момичето поради естеството на работата ѝ. За мен беше от полза да видя и двата.

Баща ми беше много щастлив от факта, че рисувам добре и притежавам силна визуална памет. Когато бях малко момче, ми беше достатъчно да разгледам географските му карти, за да ги възпроизведа. Докато растях обаче, интересът ми беше насочен по-скоро към изработването на дубликати, отколкото към рисуването. За мен беше истинско предизвикателство да се опитвам да пресъздавам картите на татко с такава точност, че той да не може да направи разлика между оригинала и копието. Татко признаваше и оценяваше таланта ми, но му се искаше да творя, вместо да възпроизвеждам.

— Толкова си талантлив, Флориан. Защо не създадеш нещо свое, нещо, родено от въображението ти? Както е казал един философ, „Животът е кратък, изкуството е вечно“. Рисувай, вместо да копираш другите художници, сине.

На мен обаче не ми беше интересно да творя. Харесваше ми да реставрирам стари ценни предмети и картини, а понякога дори си позволявах да изработвам копия. Пропускът беше попълнен с черно мастило. Печатът също беше черен. Нямаше да ми бъде трудно да направя фалшификата.

Здравей, мило момиче,

Сигурно търпението ти се изчерпва, докато очакваш писмата ми.

Вече не разполагам със свободно време, нито мога да почивам. Разбрах, че ще работим денонощно, преди да отплаваме. Наблюдавам внимателно и си записвам всички подробности. Температурата са задържа на десет градуса под нулата по Целзий, но според прогнозата на бреговата служба ще падне още повече. Бордовата ограда и палубите на „Густлоф“ се покриват с лед и ние непрекъснато трябва да го стържем. За щастие няма да използваме най-горната палуба по време на плаването. Хитлер призовава всеки германец да изпълни дълга си и да прави жертви. Дали и другите са направили толкова жертви, колкото съм направил аз, Ханелоре? Почти се задуших в парната баня, докато се опитвах да укрепя белите си дробове преди началото на операцията. Ще изпиташ облекчение от факта, че непрестанно бушуващата в гърдите ми гръмотевична буря най-после отшумя.

Да, Лоре, в момента неразположението, от което страдам най-много, се изразява в нетърпение. Тази униформа ме кара да се чувствам непоколебим. Убеден съм, че скоро съвсем заслужено ще получа поста на документалист. Зоркото ми око ще възтържествува.

Нямам търпение след това първо плаване да се завърна в своя роден край. Провинция Източна Прусия е доста особена. Самите източнопрусаци са съвсем различни от германците, които познаваме.

Част от пруската земеделска класа в момента се придвижва към пристанището. Един пруски моряк ми каза, че семейството му няма да дойде тук. Близките му отказвали да напуснат имението си. Погрижили се обаче за безопасността на служителите си, като ги изпратили на пристанището, за да могат да се качат на някой кораб. Членовете на семейството си изкопали гробове в градината. Решили, че ако пристигнат руснаците, ще влязат в кашите трапове и ще отнемат собствения си живот. Представяш ли си? Фюрерът им предоставя възможност да се евакуират, а те не желаят да изоставят земите си. Поведението им не свидетелства за акт на саможертва, а за глупост. Ужасно се дразня, но в същото време изпитвам задоволство от мисълта, че ще легнат в студената земя.

Усещането при допира на топлата кърпа до лицето ми беше великолепно. На „Вилхелм Густлоф“ имаше петдесет бани, сто душа и сто четирийсет и пет тоалетни. Доктор Рихтер ми даде бяла престилка и ми предложи да се „освежа“.

Уплаших се от образа на жената в огледалото, особено след като осъзнах, че това съм аз. Лицето ми беше покрито със слой от спечени сажди, а тъгата, породена от нещата, които бях видяла, беше очертала тъмни кръгове около очите ми. Бях живяла на тази земя двайсет и една години, но последните няколко месеца бяха достатъчни, за да ме променят до неузнаваемост. Изстъргах засъхналата под ноктите ми кръв и мръсотия, мислейки си, че никога няма да мога да отмия разкаянието. Докато помагах на хората и ги лекувах, успявах да отвличам вниманието си от лошите мисли. Но какво щях да правя с Емилия? В уединението на банята, сама и невидима за околните, товарът на болезнените преживявания ме смазваше. Страдах за семейството си, питах се каква ще бъде съдбата на страната ми и се страхувах за своята братовчедка Лина.

Оцеляването ми си имаше цена: моята вина.

Вилнюс, Каунас, Биржай — родното ми място. Какво ли преживяваше литовският народ? Копнеех да говоря на литовски вместо на немски. Да пея литовски песни. Бях принудена да оставя всичко, което обичах.

Някой почука на вратата. Не отговорих. Нямах желание да изляза от малката стоманена баня. Исках да стоя заключена, далече от болката и разрушението. Не исках да бъда силна. Не исках да бъда „умното момиче“. Бях много уморена. Исках просто всичко това да свърши.

В ума ми изплуваха четирите ужасни години.

Разплаках се.

Мастилото беше изсъхнало. Прибрах четките и другите материали в кожения калъф и го върнах обратно в раницата. Записах си някои неща в бележника, където се бях упражнявал, преди да направя фалшификата.

Имах две възможности.

Можех да се кача рано на кораба и да рискувам офицерите да разгледат внимателно пропуска и документите ми. Или да изчакам, докато корабът се напълни, и да се присъединя към последните пътници. Надявах се, че ако избързам, ще намеря място, където да се скрия. И да поспя. Вероятно обаче щях да имам нужда от помощта на моряка, който бях срещнал по-рано през деня. Струваше ли си да рискувам?

Погледнах пропуска. Фалшификатът беше отличен. Заля ме вълна от адреналин. Исках колкото е възможно по-скоро да премина с него през контролно-пропускателния пункт на пристанището. Дали щях да успея да се кача на кораба, или щяха да ме арестуват още на трапа?

Навярно Хитлер щеше да загуби войната, но нямаше да се откаже от предметите на изкуството, които беше откраднал. Особено от Кехлибарената стая.

— Фюрерът е талантлив акварелист. Кандидатства в едно училище по изобразително изкуство — доктор Ланге сниши глас, — но не го приеха. О, колко ще съжаляват за това!

И така, вместо да създава или да колекционира произведения на изкуството, Хитлер ги крадеше. Бяха съставени дебели албуми с фотографии и списъци на предметите, които си беше набелязал да изложи в своя музей. Два от тях бяха доставени на доктор Ланге. Някои от творбите бяха собственост на еврейски семейства. Други, като картината на Юлиан Фалат, бяха част от колекциите на различни музеи. Музеят „Нарториски“ в Краков беше плячкосан. Шедьоври на Да Винчи, Рембранд и Рафаел сега висяха по стените в апартаментите на нацистки функционери.

Други откраднати произведения бяха скрити в солни мини, изоставени фабрики, разрушени замъци и подземия на музеи. Според доктор Ланге само от Полша към Германия щяха да бъдат „пренасочени“ над петдесет хиляди произведения на изкуството. Той смяташе, че в това няма нищо нередно.

А Кехлибарената стая беше най-ценното съкровище. Шест тона чист лъскав кехлибар — обсипана със скъпоценни камъни стая, която искреше като златен огън. Задната част на плоскостите беше покрита със златен варак, а предната — инкрустирана с блещукащи диаманти, смарагди, рубини и ахати. А в средата на стаята, в малка овална ниша, беше изложен най-ценният предмет — кехлибареният лебед. Погледнах към кутията в раницата си. Хитлер първо щеше да потърси лебеда. Сетих се за скритите в подземието на замъка двайсет и седем сандъка. Лабиринтът от тунели щеше да направи откриването на бункера невъзможно.

Ланге знаеше къде се намира той.

Кох мислеше, че знае.

Аз не само знаех къде е бункерът, но и притежавах карта на мястото и ключа от вратата му.

Картата и ключът бяха в кухия ток на ботуша ми.

Доктор Рихтер прегледа Емилия и ми каза:

— Изглежда леко травматизирана.

Опитах се да се съглася с него, без да будя подозрение.

— Да — прошепнах. — И аз смятам така. Непрекъснато говори за съпруга си Аугуст — германец, който се сражава на фронта. Отчаяно го търси, откакто се е разделила с родителите си. Страхува си, че може би е мъртъв.

Лекарят кимна.

— Споменахте, че имате опит като акушерка, нали?

— Асистирала съм на акушерките в болницата в Инстербург. Изродила съм няколко бебета и не е имало никакви усложнения.

— Нямам представа колко бременни жени ще пътуват с кораба. Тъй като разполагам с няколко медицински сестри и един санитар, ще имам нужда от вас да помагате и на ранените войници в другото отделение.

— Да, разбира се — отвърнах. — Сутринта бях шокирана, след като видях войниците. В Инстербург не сме се сблъсквали с такива тежки травми.

Лекарят сниши глас до шепот:

— Опасявам се, че състоянието на войниците говори красноречиво за съдбата на Германия. Плаването няма да трае дълго. Нека да направим всичко, което е по силите ни, за да им създадем условия да се чувстват колкото е възможно по-удобно. Много хора ли сте загубили?

Искаше ми се да кажа: Загубих семейството, езика и родината си. Загубих всички тези неща. Знаех обаче какво има предвид той.

— Загубих една приятелка, докато пресичахме лагуната по леда вчера. А вие?

— Твърде много, за да мога да уточня броя им — отвърна той. — Утре ще продължат да пристигнат ранени войници. Те ще бъдат качени първи на кораба. Уведомиха ме, че ще има и една група от някакъв санаториум — германски момичета, които са попаднали в ръцете на руснаците. Трябва да се наспите тази нощ. Следващите дни ще бъдат дълги.

Издърпах койката си до койката на Емилия и легнах на нея. Най-накрая бяхме намерили закрила и спокойствие. Бяхме на сигурно място, защитени от снега, студа и руските войници. На палубата бяха разположени зенитни оръдия. Тази нощ щях да спя в легло в топло помещение, далече от всякакви опасности.

Лежах с лице, обърнато към Емилия, която не беше свалила розовата си шапка. Тя ми се усмихна. Спомних си летата, прекарани в Нида с моята братовчедка. Нощем лежахме близо една до друга, а носовете ни почти се докосваха, докато си говорехме и се смеехме. Емилия ми напомняше много на Лина. Имаше същата руса коса и наситеносини очи, криещи сила и тайни.

Температурата се понижи още повече. Реших, че е прекалено студено, за да ходя да търся спасителни жилетки и пояси. Затова останах на кораба и обикалях по коридорите, като си тананиках своята песничка. Установих, че ако крача много бързо, никой няма да ме спре, за да ми постави някаква задача. Вървях, като междувременно обогатявах с кислород дробовете си и си отбелязвах наум всичко, което се случваше около мен. Мебелите бяха изнесени от основните помещения. Подовете на столовите, на балната зала и на музикалната зала бяха покрити с дюшеци за бежанците. Прокарах пръсти по гладката дървена повърхност на рояла в музикалната зала. После минах по коридорите от тиково дърво на палубите за разходки. Те бяха остъклени и се простираха по цялото протежение на кораба. Стигнах до палуба „Е“ в най-долната част на кораба. На палуба „Е“ имаше чудесна плувна зала. Басейнът, макар и източен, беше красив. По периферията му се издигаха бели колони, които крепяха покрива от матово стъкло. В залата имаше голяма мозайка, изобразяваща Нептун и русалки, плуващи между риби. Харесваха ми тези русалки, попаднали в плена на плочките.

Стотици моряци щяха да се качат на кораба, за да слязат в Кил и да започнат да служат на германски подводници. Те щяха да бъдат настанени в каюти на палуба „В“ и палуба „С“. Партийни функционери и високопоставени германци също щяха да пътуват с кораба. Отправих се към камбуза, за да видя какво се готви в момента. Казаха ни, че всеки пътник ще получава по едно топло ястие на ден. Усещах стомаха си пълен с газове. Оказа се, че граховата супа ще присъства постоянно в менюто.

— Търсиш ли нещо? — попита ме един моряк, който проверяваше хранителните запаси.

— Просто гледам — отвърнах. — Аз съм документалист — добавих и изписах няколко букви във въздуха.

— Какво е станало с ръцете ти? — попита с отвращение морякът.

— Не е нещо сериозно. Само имам лек сърбеж.

— Заразно ли е?

— Дали е заразно? Внимавай какво говориш!

— Вместо да ме заплашваш, отиди в лазарета. Не е нужно на кораба да пламне някаква инфекция.

Да отида в лазарета заради ръцете си? Там бих могъл да наблюдавам тайно красивата сестра. Защо не се бях сетил за това?

Йоана заспа бързо.

Болката започна от слабините и прониза вътрешностите ми. Приличаше на спазмите, които усещах през последните дни, но беше по-силна. Лежах на койката в продължение на няколко часа. Болката се повтаряше на определени интервали. Унасях в сън и се стрясках от силен натиск и болка. Свалих си шапката и пъхнах пръсти в дупките на рехавата розова плетка. Изпях от начало до край „Всички патета“. Острата болка се появи отново. Мачках шапката и стисках зъби, за да не извикам. Болката раздираше корема ми. Изведнъж, насред агонията, заключената врата на ума ми се отвори и аз вече не лежах на койката в родилното отделение на кораба.

Бях седнала на дървения под пред спалнята на мама с купичка, пълна с черно френско грозде, на скута. След като всичко приключеше, щяха да застана до мама и да я нахраня с гроздето. Най-накрая щях да се сдобия с братче или сестриче. Години наред бях чакала и бях молила родителите си за това.

Татко крачеше във вестибюла. От време на време мама стенеше, опитвайки се да даде живот на бебето. Часовете отминаваха. Започнах да огладнявам. И точно когато вдигнах шепа зърна към устата си, звуците се промениха. Родилните стонове се превърнаха в ужасени писъци. Татко се втурна в стаята. Седях върху пода, вцепенена от гласа на мама.

Изведнъж настъпи тишина. Акушерката се разплака.

Тракането на покрива оповести отлитането на щъркелите, а после акушерката излезе във вестибюла, за да оповести кончината на мама.

Не вярвах, че това се случва наяве. Мислех си, че е сън. Затворих очи и след малко ги отворих. Събудѝ се, мамо! Събудѝ се! Моля те, не ме оставяй!, изпищях. Зърната се изсипаха върху предницата на роклята ми и се търкулнаха по пода.

А сега проговорих на майка си от койката:

— И аз ли ще умра, мамо?

Йоана се размърда.

— Емилия?

Погледнах нагоре към мама и попитах отново:

— Umre, prawda? Ще умра, нали, мамо?

Йоана скочи на крака и пъхна възглавници под главата и раменете ми. Реакцията ѝ потвърди страха ми.

Да, щях да умра.

Но за разлика от мама нямаше да отида в рая. Тайните ми бяха заключили вратите му. Щях да се превърна в скъсано хвърчило, заплетено в клоните на някое дърво, неспособно да лети.

Болката отново ме прониза. Смъртта размахваше косата си, режеше, кълцаше. Беше непоносимо. После болката се уталожи.

— Йоана.

Протегнах ръка към нея, но тя се беше надвесила над долната част на тялото ми. Вдигна бързо очи и сложи ръка на коляното ми.

— Тук съм, Емилия.

— Чуй ме, моля те. Трябва да ме изслушаш — прошепнах.

— Добре. Мисли си за Аугуст, Емилия.

Болката отново ме връхлетя. Измъчваше ме заради лъжите ми. Изостряше се, дълбаеше в мен, спираше дъха ми. Усетих как зъбите ми пробиват устната ми. Косата се въртеше и се забиваше в плътта ми.

Трябва да ѝ кажеш, Емилия.

Да изчистиш съвестта си. Да освободиш душата си.

Болката ме отпусна.

По бузите ми се стичаха сълзи.

— Не плачи — каза ми Йоана. — Скоро всичко ще приключи. Мисли си за Аугуст, Емилия. Мисли си колко щастливи ще бъдете.

Тя беше права. Скоро всичко щеше да приключи. Пареща вълна заля вътрешностите ми. Изпищях от адската болка.

Трябва да ѝ кажеш, Емилия.

Съвестта ми се бунтуваше, срамът ме изгаряше. Погледнах към Йоана, поклатих глава и прошепнах през сълзи:

— Няма никакъв Аугуст.

Скована от болка и ужас, Емилия говореше на език, който беше смесица от думи на немски и полски.

— Никакъв Аугуст. Фрау Клайст. По-красива. Непрекъснато повтаряше: „Фрау Клайст, фрау Клайст“.

Не разбирах какво иска да ми каже.

Нещата се развиваха бързо. Исках да изтичам и да доведа доктор Рихтер, но не можех да оставя Емилия сама. Тя беше вцепенена от страх, изтощена от болката.

Морякът, който бяхме срещнали на пристанището, надникна през вратата.

— Алфред!

— О, моля да ме извините, фройлайн. Мислех, че ще можете…

Той млъкна, след като видя Емилия.

— Алфред! Изтичай до лазарета и доведи доктор Рихтер! Бързо!

Емилия стискаше ръбовете на койката. Пищеше, тялото ѝ се тресеше, а очите ѝ бяха ококорени.

Морякът пребледня и се олюля.

— Алфред! Помогни ми! Извикай доктор Рихтер.

Той се завъртя кръгом и сякаш изпадна в транс. Стискаше рамката на вратата и си говореше сам. А после се съвзе и изчезна от погледа ми.

— Хайде, Емилия, дишай заедно с мен.

Двете се гледахме в очите и дишахме равномерно.

Изведнъж Емилия затаи дъх. Лицето ѝ се сгърчи от болка и тя започна да пищи. От устните ѝ течеше кръв заедно с думите, които изричаше: „Лъжкиня! Лъжкиня! Помогни ми, мамо!“. Никога не бях виждала подобен ужас в нечии очи. Защо се бавеше доктор Рихтер?

Не можех да направя крачка встрани, за да взема хлороформа. Кръвта продължаваше да капе от устните на Емилия. Лицето ѝ беше плувнало в пот. Тя изпищя отново, още по-силно, още по-изтормозено, и изкрещя:

— МАМО!

Главичката на бебето се показа.

— Напъвай! — извиках.

Как трябваше да го кажа на полски? Опитах се с думи и жестове да ѝ обясня какво да направи. Тя ме разбра.

Напъваше и пищеше.

— Не спирай! Напъвай!

Тя напъваше с треперещи, стиснати в юмруци ръце. Болката беше толкова силна, че стягаше гърлото ѝ и задушаваше писъците ѝ.

Усетих как дребното телце на бебето се плъзна в ръцете ми.

— Браво! — извиках.

Сведох очи. В обятията ми се гушеше прекрасна малка птица.

Емилия си пое дълбоко въздух, покри лицето си с ръце и изхлипа:

— Лъжкиня! Помощ! Мамо!

— Всичко свърши — прошепнах. — Всичко свърши. Имаш дъщеря, Емилия. Красива дъщеря.

Заведох обущаря и безпризорното момченце да пренощуват с мен в прожекционната кабина. Загърнах момченцето с дългото си вълнено палто и прегънах яката, за да му служи за възглавничка. То потъна в дълбок сън, гушнало зайчето. Когато се събудих, още спеше.

Поетът на обувките беше отворил очи и се взираше в ботушите ми.

— Сам си преправил тока — отбеляза. — Пипал си сръчно. Занаятчия ли си?

— Нещо такова — отвърнах.

Ако знаеше истината, дали щеше да ме издаде?

— Шест години — продължи той. — Тази война открадна от света шест години. Роден съм в Германия и съм прекарал живота си там. Имам близки приятели, които са руснаци. От тях научавам, че руският народ страда ужасно. Сталин, Хитлер… — Сниши глас до шепот: — Развръзката няма как да бъде щастлива.

Кимнах и се замислих върху думите му. Какво би означавало да бъдеш германец след края на войната? Какво би означавало да бъдеш прусак? Погледнах си часовника.

— Трябва да събудим малчугана.

— Да, време е. — Старецът въздъхна и добави: — Гледам го и му завиждам за спокойния сън, за невинността.

— Как се озова момченцето в групата ви? — попитах.

— Излезе само от гората. На предницата на палтото му беше закачено листче с някакъв адрес в Берлин. Чудя се обаче кой го чака там. Дали адресът не е на някое сиропиталище? Казало на Йоана, че било с баба си, но един ден тя не се събудила.

Усетих как мускулите на лицето ми потрепнаха въпреки усилията да запазя самообладание.

Старецът кимна.

— Един англичанин е казал: „Смъртта пуска живота да си отиде през хиляда врати; аз ще намеря една от тях“. Всеки от нас го очаква една от тези врати. Наясно съм с това. Приемам го. Но децата… Ето с какво не мога да се примиря. — Той поклати глава. — Защо трябва да бъдат погубвани деца?

— Но нали тъкмо заради момченцето ти дадоха пропуск? То е твърде малко, за да пътува само.

— Да, така е. Разсъждавал съм по този въпрос. Вероятно децата са ангелчета, които се грижат за повехнали старци като мен.

— С кой кораб ще пътувате? — попитах.

— С „Густлоф“

— А ти? — попита на свой ред той.

— С „Густлоф“ — отвърнах.

Двамата се усмихнахме мълчаливо.

Гледах втренчено буркана с памучни тампони върху металната маса. Бели облачета, затворени в стъклен съд. Искаше ми се да повдигна капака и да ги пусна да отлетят заедно с тайните ми.

Все още бях жива. Защо?

Лекарят почисти и прегледа бебето, докато Йоана се занимаваше с мен.

— Справи се много добре, Емилия — каза тя и отметна кичурите коса от челото ми.

Взирах се в ярките лампи на тавана, докато ме заболяха очите. Всичко ме болеше. Бях останала без сили.

Не трябваше ли да се почувствам по-добре, след като бях казала истината? Навярно не можех да намеря покой, защото Йоана не беше разбрала ИЛИ не беше чула думите ми. Щеше ли да бъде достатъчно да призная лъжата пред себе си и пред Господ, или трябваше да я кажа на някой, който ме слуша?

Месеци наред се справях добре. През повечето дни вярвах на историята, която бях съчинила. Да, Аугуст Клайст съществуваше. Той дойде във фермата по време на престоя ми там. Носеше дърва и се качваше на стълбата вместо мен, даваше ми от сливите, които беше набрал, и ме защитаваше пред майка си. Правеше всички тези неща, защото беше добър човек. Но аз не съществувах за него по начина, по който той съществуваше за мен. Това се случи, след като Аугуст замина.

Беше безветрен майски ден, когато руснаците пристигнаха във фермата. Въздухът сякаш беше застинал и ботушите им отекваха, докато се приближаваха към къщата. Господин Клайст си беше счупил ръката, за да не бъде призован на служба в народната армия. Твърдеше, че е било инцидент, но аз бях надникнала в плевника, докато той се подготвяше да се нарани. В деня, в който се появиха руснаците, си беше вкъщи с обездвижена с превръзка през врата ръка.

Госпожа Клайст и дъщеря ѝ Елзе излязоха от къщата при появата на войниците. Госпожа Клайст веднага каза на Елзе да се прибере вътре, но Елзе не помръдна от мястото си. Сякаш краката ѝ бях залепнали за земята. Аз бях ходила за гъби в гората и носех тежките кошници към студената изба. Скрих се зад едно дебело дърво.

Госпожа Клайст беше корава жена, но от скривалището си я виждах как всеки момент щеше да си изпусне нервите. Господин Клайст говореше, без да спира. Това ядоса руснаците. Те искаха храна, водка и ръчни часовници. И Елзе.

— Urri, urri, да — каза госпожа Клайст. — Мартин, дай им часовника си. Веднага.

Един от войниците направи крачка към Елзе. Господин Клайст се разхленчи, но съпругата му бързо се намеси и започна да се пазари.

— Не! Тази е krank, krank. — Казваше на войниците, че Елзе е болна. — Имаме една, която е много по-красива.

Кръвта ми се смрази. Кожата ми настръхна. Не. Тя нямаше да направи това.

— Емилия! — извика госпожа Клайст.

Беше видяла едната от кошниците, която се показваше иззад дървото, и ме накара да се приближа.

— Виждате ли? Толкова е красива. Много, много е красива. Вземете нея.

Войниците ме изгледаха с каменните си лица.

След мен се проточи диря от разсипани гъби, докато ме влачеха към студената изба.

Щях да се опитам да се кача рано на кораба. Чаровното момченце и накуцващият старец щяха да отклонят вниманието на войниците от мен. Излязохме от киното и тръгнахме към пристанището. Улиците гъмжаха от люшкащи се тълпи от хора, които се придвижваха в същата посока. Гладни кучета се скитаха из града и лаеха. Собствениците им ги бяха изоставили, защото не бяха получили разрешение да ги вземат със себе си на корабите. Обезумели и вкочанени от студ деца, отделени от родителите си, ридаеха по тротоарите. Някои клечаха във входовете на сгради, чиито обитатели ги бяха напуснали, и гризяха мухлясал хляб и обелки от захарно цвекло.

Момченцето се притискаше в поета на обувките, който се мъчеше да си проправи път в тълпата. Старецът удряше хората по глезените с бастуна си, за да ги накара да отстъпят встрани.

— Хайде, хоп! — извиках на момченцето.

Раната ме заболя силно, докато го вдигах на раменете си.

— Прекрасна идея — заяви обущарят. — Благодаря ти. — Изравни крачка с друг беловлас германец и го попита: — Какви са новините?

— В навечерието на Коледа германска подводница е потопила в Ламанша един военен транспортен кораб. Говори се, че на борда му е имало хиляди американски войници, които са се удавили.

И американците ли даваха хиляди жертви? Нацистката пропаганда описваше Америка като расово нечиста, населявана от мелези държава, като „Страната без сърце“.

В далечината отекна трясък от избухващ артилерийски снаряд. Хората в тълпата се разпищяха и се втурнаха напред. Лицата на жените бяха покрити с корички от калта и пепелта, с които се бяха мазали по време на дългия си път през горите, за да не бъдат открити от руснаците. Бежанци ровеха в изоставени шейни, натоварени с багаж.

— Вземи онези ботуши — извика поетът на обувките на един старец, който тършуваше в купчина от вещи. — Поздрави са от твоите.

Мъжът кимна в знак на благодарност.

Докато вървяхме, сред човешкото множество се разпространяваха всякакви слухове. Някаква жена дотича до момичето, което крачеше близо до нас, и изкрещя:

— Побързай! Руски самолети са изсипали фосфор върху група бежанци. Фосфорът ги ослепил и те започнали да се търкалят в снега.

Тръгна мълва, че съюзниците са ограничили достъпа до основните шосета и железопътни линии. Бяхме обкръжени. Когато наближихме пристанището, тълпите станаха по-гъсти, по-задушаващи. Изпаднали в паника бежанци трепереха, докато чакаха на опашка в пунктовете за регистрация. Залагаха се бебета — предаваха ги от човек на човек като гаранция за получаване на пропуск.

Една жена ме хвана за ръката и ме попита:

— Колко искате за детето? Няма да ми разрешат да замина, ако нямам дете.

Мускулите на крачетата на безпризорното момченце се стегнаха върху раменете ми.

— То не се продава — отвърнах.

— Всеки има цена — заяви жената.

— Но очевидно не всеки има душа — сопна ѝ се поетът и замахна с бастуна към нея. — Отдръпни се от детето.

На пристанището имаше няколко контролно-пропускателни пункта. Преминаването през тях беше невъзможно без бордна карта. Разкопчах си палтото, независимо от мразовитото време, за да се виждат кървавите петна по ризата ми. Имах, разбира се, още едно петно. Петно, което не се виждаше.

Sippenhaft. Отговорност на рода. Това беше един от законите на нацисткия режим. Ако член от семейството беше извършил престъпление или предателство, кръвта му се смяташе за лоша. Според принципа, който се прилагаше от години, за престъпление, извършено от някой член от семейството, носеха отговорност роднините му.

Баща ми изработваше карти за хората, които се опитваха да ликвидират Хитлер. Закараха го в Берлин и го обесиха в затвора „Пльотцензее“. А сега аз пренасях нелегално най-цененото от Хитлер съкровище заедно с картата и ключа от бункера със сандъците с Кехлибарената стая, скрити в тока на ботуша ми. Нямаше никакво съмнение. Кръвта на Бек беше лоша.

Наближихме входа на пристанището, който беше отцепен с кордон от въоръжени охранители.

В тълпата бавно се вряза лъскав черен мерцедес. Войниците отместиха преградата, за да пропуснат колата. В нея имаше елегантни жени и офицери в униформа.

Не. Това не беше истина. Не можеше да бъде истина. Единият от мъжете в колата не беше гаулайтер Кох, нали? Безпокойството си правеше шега с ума ми.

Един от войниците крачеше напред-назад покрай опашката от чакащи пътници.

— Пригответе си документите и пропуските за проверка, моля.

Една вена в основата на шията ми започна да пулсира.

Думите ѝ звучаха в главата ми.

Няма никакъв Аугуст. Руснаци. Фрау Клайст. Вземете нея. По-красива. Стомахът ми се сви. Силно се надявах, че греша. Погледнах към Емилия, която спеше дълбоко на комката. Беше ми разказала за Аугуст и за фермата. Говореше за него с грейнало лице. Но докато се гърчеше от родилни болки, няколко пъти изпищя „Лъжкиня!“ и молеше майка си да ѝ помогне.

Погледнах към малкия вързоп. Тя беше прекрасна, потънала в дълбок сън като майка си.

Още три бременни жени се бяха качили на кораба и сега си почиваха, настанени удобно в импровизираното родилно отделение.

Доктор Рихтер влезе в помещението, придружен от някакъв мъж.

— Йоана, това е доктор Вент. Той току-що пристигна от Военноморската медицинска академия в Гданск. Ще пътува с нас. — Доктор Рихтер посочи към бебето. — Тази сутрин Йоана акушира при раждането на първото бебе на кораба.

Ръкувах се с новодошлия лекар.

— Много се радвам, че сте тук. По-спокойна съм, ако асистирам, вместо да извършвам манипулациите сама.

— По всичко личи, че сте се справили добре — отвърна доктор Вент.

— Пътниците започнаха да се качват на кораба — каза доктор Рихтер.

— Кога се очаква да отплаваме? — попитах.

— Съвсем скоро. Ще трябва да се грижим за седем бременни жени и сто шейсет и двама ранени войници. Възможно е, разбира се, броят на пациентите да се промени. Ако някой ви се стори подозрителен, сте длъжна да съобщите за това.

Подозрителен. Много точно определение за красивия Флориан Бек. Чудех се къде ли е той сега.

Когато се събудих, не знаех къде се намирам. Йоана настояваше да се раздвижа, да повървя малко. Аз не исках. Най-накрая се бях стоплила. Надявах се, че никой няма да ме безпокои известно време. Бях много уморена. Придърпах чаршафа до носа си.

Йоана ми донесе грахова супа и седна до леглото ми. Винаги когато излизаше, се връщаше бързо. Сега ме гледаше по различен начин.

Беше разбрала.

Знаеше.

— Къде е прусакът? — попитах, чудейки се какво е станало с рицаря.

— Нямам представа — отвърна тя.

— Но очакваш да се появи.

Тя се усмихна.

Изведнъж стана сериозна и ме погледна втренчено. Наведе се над мен и взе ръцете ми в своите. Изпълнените ѝ със състрадание очи се насълзиха. След това прошепна думите, които отдавна очаквах да чуя. Знаех, че мама щеше да ми ги каже, ако можеше. Йоана ги изговори бавно и спокойно, докато стискаше ръцете ми:

— Страшно много съжалявам, Емилия.

Брадичката ми започна да трепери. Гърлото ми се сви. Кимнах и по бузите ми потекоха горещи сълзи.

— Съжалявам — повтори Йоана и отново ми стисна ръцете.

— И аз — прошепнах.

Приближихме се до офицера, който проверяваше документите при качването на кораба. Безпризорното момченце застана между мен и поета на обувките.

— Здравей!

Офицерът говореше на момченцето. Хитро. Децата винаги казваха истината.

— Здравей, аз съм Клаус.

— Дай ми документите си, Клаус.

Обущарят му връчи документите на момченцето заедно със своите. Аз също му подадох документите си.

Офицерът отвори документите на стареца и погледна пропуска му. Наведе се и заговори на момченцето:

— Кой е този, Клаус? — попита го, сочейки към обущаря.

— Опи — отвърна момченцето.

Дядо. Да, той приличаше на дядо. Отговорът беше уместен.

— А този господин?

Офицерът сочеше към мен.

Никой не знаеше името ми, освен Йоана. Какво щеше да стане, ако и то ме наречеше „прусака“, както всички останали? Или „шпионина“?

— Онкел — отвърна момченцето и се усмихна.

— И как се казва чичо ти? — попита офицерът. Момченцето се обърна към мен и ми отдаде чест, както беше направило на пътя.

— Хер Бек.

Офицерът се засмя.

Безпризорното момченце протегна ръчички, стискайки зайчето, и добави:

— Mein Freund.

— Приятелят ти, изглежда, си е загубил едното ухо в някоя битка. Може би ще трябва да го изпратим в лазарета. — Офицерът се обърна към мен и посочи към ризата ми. — Вие също, изглежда, сте изгубили малко кръв във войната.

Кимнах и отвърнах:

— Шрапнел.

Закопчах си палтото, за да се стопля.

— Имате ли медицинско свидетелство за освобождаване от военна служба? — попита офицерът.

— Да.

Той ни върна документите.

— Продължете към следващия контролно-пропускателен пункт.

Офицерът беше разгледал документите ми, хвърляйки бегъл поглед на пропуска. Влязохме в пристанището.

Всеки сантиметър от кея беше зает от войници, товарни камиони, пътници и багаж. Хората се редяха на отделни опашки, за да бъдат допуснати до кораба, за който притежаваха пропуск. Пред всеки трап също имаше опашка.

Момченцето подскачаше на пръсти.

— Да, много е вълнуващо — заяви поетът на обувките. — Мисля, че онзи кораб на кей номер девет, огромният, е нашият.

„Густлоф“ беше най-внушителният кораб в пристанището. От конструкцията му ясно личеше, че е бил предназначен за ваканционни пътувания. Няколко палуби, много места, където човек можеше да се скрие. Зърнах зенитните оръдия на палубата. Корабът беше въоръжен.

— Хей! Хей, вие! — изкрещя огромната жена и посочи към нас веднага щом ни съзря в тълпата.

— Охо, здравей, Ева! — отвърна поетът на обувките и ѝ махна.

— Господи, какви сте късметлии! Тъкмо се канех да изхвърля чантите ви.

Момченцето изтича и хвана чантата на обущаря.

— Браво, Ева! Благодаря ти — каза старецът.

— Нямате представа колко се измъчих, докато висях в студа. И защо? Никой от вас не си направи труда да изчака каруцата.

— Не е нужно да продължаваме да говорим за багажа. Регистрира ли се за някой кораб, скъпа? — попита поетът.

— Да, да. За онзи там. За „Ханза“. А вие с кой ще пътувате?

Момченцето посочи към „Густлоф“.

Ева ме погледна и се засмя.

— Ха, и ти ли? Чудя се как успя да се справиш. Ще се качвам на кораба. Замръзнах, а и тук смърди ужасно. Ето, вземете куфара на Йоана. Знам, че би искала да си го прибере. Кажете ѝ „довиждане“ от мен. Тя беше единствената от групата, която харесвах. Съжалявам — добави Ева и сложи куфара до краката ми. — Е, беше ми приятно да се запознаем.

— Почакай! — извиках и я хванах за палтото. — За какво са другите опашки?

— За следващата проверка — отвърна тя. — Преглеждат багажа на всеки пътник.

Емилия се преструваше на заспала. Трябваше да повдигна духа ѝ. Бебето се нуждаеше от хранене. Тя трябваше да го вземе на ръце и да го накърми. В противен случай лекарите може би щяха да станат подозрителни. Ако разберяха, че не е латвийка, доктор Рихтер щеше да я предаде на военните. И аз щях да понеса отговорността за това, че съм я укривала. Стомахът ми се сви от притеснение.

Една жена се приближи до мен.

— Извинете, госпожице. Някакъв мъж иска да говори с вас.

Алфред, морякът, крачеше напред-назад в коридора.

— Здравей, Алфред. Виждал ли си днес моя пациент, онзи от киното?

— Не, не съм. Но ще се оглеждам за него — отвърна морякът.

— Моля те да ми кажеш, ако го видиш.

Той пристъпваше от крак на крак и чешеше кървавата маса, в която се бяха превърнали ръцете му.

— О, Алфред, ръцете ти са в ужасно състояние!

— Всъщност не съм дошъл заради ръцете си. Дойдох… Е, исках да кажа… Разбрах, че имате ухажор, но тази любов от далечно разстояние ми е добре позната. Ще ви се отрази добре, ако дойдете с мен да се поразтъпчем на палубата за разходки довечера. Можем да обсъдим своите възлюбени, които сме оставили у дома. — Той се ухили. — Кажете ми, обичате ли пеперуди, фройлайн?

За какво говореше той? На среща ли ме канеше? О, не. Да целуна Алфред би означавало да сдъвча шепа твърди солени бисквити. Бързо пропъдих тази мисъл.

— Алфред, всички ще бъдем много заети, преди корабът да отплава. Не смятам, че ще имам време за разходка. Честно казано, бих се учудила, ако ти имаш време.

Доктор Рихтер се приближи към нас.

— Йоана, бихте ли ми помогнали, моля? Момичетата от санаториума току-що пристигнаха. Трябва да решим къде ще ги настаним. Може би вие ще се погрижите за тях? — Лекарят погледна към Алфред и попита: — Какво правиш тук?

— Документирам медицинските процедури, свързани с евакуацията, господине — отвърна Алфред. — Някой трябва да установи, че те наистина се извършват.

Той се завъртя на пета и се отдалечи от нас.

Температурата беше около нула градуса, но аз се потях.

Проверка на багажа.

Наблюдавах пътниците, които се приближаваха към началото на опашката. Повечето спорове се водеха за предмети, които бяха твърде големи, за да бъдат качени на кораба: антики, мебели, скъпи килими. И тогава ги видях. Дървените сандъци, подобни на онези, които бях укрепвал с колани, бяха струпани един върху друг и заобиколени от въоръжени охранители. Естествено. Нацистите качваха на корабите не само пътници, но и откраднати предмети на изкуството. Изгарях от любопитство. Какво имаше в сандъците?

Хората плачеха, когато не им позволяваха да вземат със себе си обемисти вещи. Аз носех само куфара на Йоана и раницата си. Момченцето нямаше багаж, а старецът беше с една чанта и сандъче с обущарски инструменти.

Тъкмо се канех да подам на поета куфара на Йоана, когато един от войниците от охраната ни подкара към опашата.

— Придвижете се напред. Направете място, моля.

Експедитивността на германците не беше в моя полза. Те действаха бързо. Преди да успея да си съставя план, ни дойде редът да си покажем документите. Мъжът зад масата беше по-възрастен, по-опитен от войниците, които бяха дежурни на предишните пунктове. Той прелисти документите, като сравни снимките с лицата ни. Един войник обикаляше около нас и проверяваше багажа ни. След това по-възрастният войник разгледа пропуските ни. Посочи към обущаря и момченцето.

— Вие двамата продължете към трапа. — Обърна се към мен и ми заповяда: — А вие продължете към масата зад мен. Ще ви бъде направена допълнителна проверка.

Допълнителна проверка. Сърцето ми биеше като лудо. Бях забравил да си разкопчая палтото, за да се вижда раната ми. Престорих се, че вадя документите от джоба си, и освободих копчетата от илиците. Студеният въздух обгърна тялото ми. Надявах се, че той ще ми помогне да скрия потта и отчаянието. Молех се извършващият допълнителната проверка офицер да е глупак като моряка, когото бях успял да измамя.

Той обаче не беше глупак.

Офицерът наближаваше трийсетте, беше рус, със светла, добила почти восъчен оттенък кожа. Приличаше на високо ценените от Хитлер арийци от пропагандните плакати. Облегна се назад и залюля на стола облеченото си в дълга мушама тяло, наслаждавайки се на своята сила и власт. До него бяха застанали двама войници. Те го слушаха внимателно и се смееха, когато от тях се очакваше подобна реакция. Приближих се до масата и оставих куфара до краката си. Раницата висеше на гърба ми. В нея имаше пистолети, патрони и материали за изготвяне на фалшификати. Бележникът ми и любимото съкровище на фюрера, кехлибареният лебед, също бяха вътре.

Русият офицер се наклони напред. Столът му изтропа върху кея.

— Документите.

Подадох му личната карта и пропуска си.

— Какво има в куфара? — попита той.

— Куфарът не е мой. Нося го, за да го предам на медицинската си сестра, която е на борда на кораба. Неин е.

— На медицинската си сестра? Мили Боже, вие имате лична медицинска сестра? — Погледна към войника от дясната си страна. — Той си има лична медицинска сестра.

— Хващам се на бас, че е така — отвърна войникът и се засмя.

— Изглежда, наистина се нуждаете от сестра. — Офицерът зад масата посочи с молива си към окървавената ми риза. — Покажете ми.

— Моля?

— Нека да видим тази сериозна рана, която се нуждае от лична медицинска сестра. Мисля, че и аз бих искал се сдобия с медицинска сестра, и трябва да разбера какви са условията, за да я получа.

Бързо вдигнах ризата си и открих дълбоката рана. Офицерът се намръщи.

— Изглежда зле. Кожата почти е покрила шевовете. Може би вече е твърде късно да бъдат свалени конците. Как се казва сестрата, за която твърдите, че вече е на кораба?

Колебаех се. Не беше справедливо. Не исках да я замесвам.

— Йоана Вилкас — отвърнах тихо.

Другите двама войници подсвирнаха.

— Литвинка — каза единият.

— Какво?

Не разбрах какво имаше предвид войникът.

Офицерът се засмя.

— Това е прякорът на красивата литовка — вашата медицинска сестра. Жените представляват малка част от персонала на кораба, ето защо решихме да им измислим имена. — Той се облегна назад на стола си. — Мисля, че нещо липсва.

По челото ми изби пот.

— Притежавате документи на цивилно лице и се опитвате да се качите на кораба. Всъщност обаче сте здрав млад мъж, който би могъл да служи на райха.

Наведох се напред и се взрях в него.

— Аз служа на райха — отвърнах, извадих още няколко листа от джоба на палтото си и ги хвърлих на масата.

Офицерът се засмя и заговори на войниците:

— Хайде да видим, братлета. — Имаме… официално медицинско свидетелство, подписано от Литвинка. Колко е красив подписът ѝ! Шрапнел. О, и не чува с едното ухо. Така е по-удобно. А сега да видим какви други любовни писма притежава. — Разгъна дебелия бежов лист, видя печата в началото му и млъкна. Прочете писмото и ме погледна гневно. — Когато някой ви поиска документите, трябва да покажете всичките си документи.

Натрупаната през последните години ярост се отприщи в мен. Наведох се над масата, подобно на бойлер, който всеки момент щеше да гръмне.

— С удоволствие ще кажа на гаулайтер Кох, че неоснователно сте задържали ранения му куриер на студа, забавяйки изпълнението на мисията му и оспорвайки необходимостта от сестринските грижи, разпоредени лично от него. Напоследък Кох не е в настроение да прощава.

Офицерът на свой ред се взря в мен. Изгаряше от желание да прескочи масата и да ми налети. Част от мен се надяваше, че ще стигнем до размяна на юмруци. Искаше ми се да размажа този рус идиот. Той бутна купчината от документи към мен и посочи с глава към трапа.

Адреналинът бушуваше във вените ми. Желанието ми да му избия зъбите беше по-силно от желанието ми да се кача на кораба. Прибрах документите и си закопчах палтото.

— Поздравете Литвинка от нас — каза той, а после ме посочи на застаналия до трапа охранител. — Този мъж отива в лазарета.

Усещах как очите му следват стъпките ми, докато изкачвах трапа и стъпвах на борда на кораба.

Давах си сметка, че изпълнението на молба, отправена от жена, влияе на чувствата ѝ и дава преднина на мъжа. Сърцето на Ханелоре винаги се размекваше, когато ѝ носех бонбони или метях тротоара. Да, ако исках да хвана на въдицата си красивата медицинска сестра, трябваше да изпълня молбата ѝ. Щях да намеря младия деец.

Обикалях из залите и търсех високия единак. Ако беше на кораба, щях лесно да го намеря, защото на борда му едва ли се бяха качили много мъже на неговата възраст в цивилни дрехи.

— Фрик — извика ме един от моряк от групата, която идваше насреща ми, — нужен си ни да раздаваш спасителни жилетки.

Вдигнах ръка в знак на протест.

— Моите извинения, господа. В момента изпълнявам важна задача.

— Bettnasser — отвърна морякът и всички се засмяха.

Тъпанар.

Почесах си ръцете. Щяха да съжаляват за смеха си. Щяха много да съжаляват.

По радиоуредбата на кораба непрекъснато се излъчваха съобщения. Обаждаха се пътници за изгубени и намерени деца и вещи. Предупреждаваха, че пушенето в каютите е забранено. Напомняха, че спасителните пояси трябва да се носят непрекъснато.

След като обиколих няколко пъти кораба, почувствах тялото и ума си изпълнени с енергия. Вероятно имаше полза от програма за физическа подготовка, препоръчвана от военните. Докато правех завой на горната палуба за разходки, видях стареца и момченцето. Момченцето се трудеше усърдно. Лъскаше обувки и изкарваше по някоя монета.

— Здравейте! Търся младия мъж от киното. Виждали ли сте го някъде?

Очите на стареца се свиха във враждебни цепки. Погледна към ботушите ми и каза:

— Видях те да го правиш, да знаеш.

— Да правя какво? — отвърнах.

Дали ме беше видял, когато откраднах кристалната пеперуда?

— Ритна онова нещастно куче.

— О, това ли било! — въздъхнах облекчено. — Нашият фюрер би ти напомнил, че няма смисъл да се подкрепят слабите и сакатите. В природата по-слабите индивиди просто умират. — Наведох се към стареца, изучавайки лицето му. — Струва ми се, че може и ти да бъдеш окачествен като слаб човек. А сега ми кажи дали си виждал мъжа от киното.

— Каква работа имаш с него? Трябваше да изчака да му бъде направена допълнителна проверка.

— Допълнителна проверка, правилно. Трябва да бъдем много внимателни. Не можем да допуснем на кораба да се качат отрепки и дезертьори — заявих.

Оставих ги да развиват обущарската си дейност и слязох до трапа.

— Изпратиха ме да потърся един цивилен младеж, който току-що се е качил на кораба. Висок, с кестенява коса.

— Преди малко насочихме мъж, който отговаря на описанията ти, към лазарета. Може би е твоят човек?

Изтичах до най-близкото стълбище. Зърнах дееца и го извиках. Той спря и аз се изкачих по стъпалата до него. Изглеждаше искрено щастлив да ме види.

— Тъкмо те търсех — каза ми.

Потупа ме по рамото и двамата продължихме нагоре по стъпалата.

Държах малкия вързоп до Емилия с надеждата, че тя ще погледне към детето. Доктор Вент, новият лекар, се приближи до мен.

— Йоана, един моряк пита за вас. Изглежда… нетърпелив. Излязох навън. Пак този Алфред. Той се ухили и посочи напред:

— Последвайте ме.

Нямаше ли работа този човек?

— Алфред, не мога да дойда с теб. Много съм заета.

— Хайде, тръгвайте.

Стана ми жал за моряка. Бях срещала момчета като него в училище. Те отчаяно се стремяха да се държат като мъже, но им пречеше собственият им ум. Момичетата се шегуваха по техен адрес, като казваха, че на кравите им пресъхва млякото от тях.

Алфред спря пред лазарета и замахна широко с ръка.

— Искайте, и ще ви се даде.

Стомахът ми се преобърна. На една койка в ъгъла седеше Флориан. Куфарът ми беше до краката му. Опитах се да скрия вълнението си.

— Куфарът ми. Благодаря ти, Флориан.

Алфред ме погледна и вдигна вежди.

— И?

— Благодаря ти, Алфред — отвърнах.

Алфред стоеше неподвижно — веждите му все още бяха вдигнати — и се взираше в мен.

Флориан му кимна, отпращайки го мълчаливо.

— Благодаря ти още веднъж.

— Моля — отвърна Алфред. — Трябва да се залавям за работа. Много съм зает — заяви и излезе от лазарета.

Приближих се към ъгъла през редиците от легла с ранени войници.

— Ти успя — изрекох.

Не можах да сдържа усмивката си.

— Едва не се провалих. На кея има един нацист, който не ме харесва особено.

— Донесъл си куфара ми. Значи си срещнал Ева? А какво стана с поета и момченцето?

— На борда са. Ева е на „Ханза“. Поръча ми да ти кажа „довиждане“. — Флориан се размърда, погледна ме, пресегна се и ме докосна по ръката. — Добре ли си?

Кимнах.

— Може ли да свалиш тези шевове?

Отидох до масата, за да взема необходимите инструменти. Стана ми мъчно за Ева. Не ни беше дадена възможност да се сбогуваме както трябва.

Върнах се обратно при Флориан. Той започна да си разкопчава ризата. Засъхналата върху кожата му кръв приличаше на стрита на прах кал.

— Имаш ли други дрехи? — попитах.

— Нима искаш да кажеш, че гардеробът ми е скромен, така ли?

Усмихнах се.

— Много смешно. Легни — добавих и въздъхнах.

— Това беше дълбока въздишка. Какво се е случило?

— Емилия роди.

— И бебето не оцеля?

Изглеждаше много разстроен.

— С бебето всичко е наред. — Поклатих глава. — Но Емилия не е добре.

— Какво стана? — попита той.

Започнах да свалям конците. Какво бих могла да му кажа? Доколко щеше да бъде в състояние да разбере? Той се взираше в мен. Дали очакваше да чуе разказа ми, или просто ме гледаше? Поех си дълбоко дъх и зашепнах:

— Няма никакъв приятел. Семейството, при което живеела, я натикало в ръцете на руснаците, за да спаси дъщеря си. Измислила е историята за приятеля, за да може да продължи напред. Всъщност още не е погледнала бебето.

Изражението на лицето му се промени. Непринудеността и тъгата заличиха надменността.

— Това дете е истински боец.

— Да, но срещу кого се бори?

Той ме погледна учудено.

— Срещу всички. Срещу всичко. Срещу съдбата.

— Вече разбирам. Тя не се отделяше от теб, защото си я спасил от руснака в гората. Ти си доказателство за това, че все още има добри хора по света.

— Спри! Не казвай тези неща.

Той се взря в стената.

Издърпах последния конец от мускулестото му тяло.

— След колко време ще отплаваме? — попита той.

— Говори се, че корабът ще потегли скоро.

— Трябва да си намеря скривалище — прошепна. — Знаеш ли дали има някакво подходящо място?

Беше се качил на борда, а сега искаше да се скрие?

Поклатих глава.

— Още не познавам добре кораба. Непрекъснато се губя. — Наблюдавах го, докато си закопчаваше ризата. — Флориан, ще направиш ли нещо за мен? Ще дойдеш ли да видиш Емилия? Моля те. Това ще повдигне духа ѝ.

Дали не сънувах? Наистина ли рицарят се приближаваше към мен? Бързо седнах в леглото. Очите му веднага се насочиха към бебето.

— Да, това е красивото момиченце — каза му Йоана.

Рицарят спря и вдигна ръце.

— Розовата шапка я няма? Къде ти е розовата шапка?

Посочих към купчината дрехи. Рицарят бръкна в нея и извади плетената шапка. После вдигна внимателно бебето и я обви като одеялце около него. Момиченцето лежеше като малък лунен сърп в извивката на ръката му. Той се приближи до леглото ми.

Отмести очи от бебето към мен и после отново към бебето.

— Хмм. Твоите очи. Твоят нос. Хубавица. — Доближи устни до върха на главичката на бебето и затвори очи. Беше красив. Йоана се взираше в него. Тя също мислеше, че е красив. Рицарят отвори очи и ми прошепна: — Невероятно! Тя — това си ти, това е твоята майка, твоят баща, твоята родина. — Целуна я по главичката, наведе се и продължи да шепне в ухото ми: — Тя — това е Полша.

Ръцете ми се вдигнаха и посегнаха към детето.

Оставихме полякинята, прегърнала бебето си. Йоана излезе след мен от родилното отделение. Върху лицето ѝ беше изписана смесица от изненада и смущение. Хвана ме за ръката и ме дръпна зад някаква врата.

— Какво е това, което се случи току-що? — прошепна. — Кой си ти?

Свих рамене.

— Обичам децата. — Сложих раницата на гърба си. — Сега обаче трябва да потърся онзи моряк, за да ми помогне да намеря място, където да се скрия.

— Той защо ти помага?

Опитах се да потисна усмивката си.

— Казах му, че ще получи медал.

— Не, не е възможно да си му казал подобно нещо — отвърна Йоана.

— Напротив, точно това направих.

— Ужасен си.

Тя се засмя.

— Ужасен? Щом смяташ така, защо се смееш?

Тя се засмя още по-силно.

— Не знам. Не би трябвало да се смея.

— Тогава престани!

Тя продължаваше да се смее, облегната на рамото ми. Лицето ѝ миришеше на сапун.

— Изглеждаш добре, когато си чиста — отбелязах.

Йоана престана да се смее, но лицето ѝ сияеше.

— Благодаря ти. Благодаря ти също и за куфара.

Повдигна се на пръсти, взе лицето ми в дланите си и ме целуна.

Обвих ръце около нея. Целунах я. А после я целунах още веднъж.

— Благодаря ти също така — прошепна Йоана, като ме гледаше в очите — за Емилия.

Освободи се от обятията ми и се отдалечи.

Коридорът се препълни с пристигащите пътници. Завих към остъклената палуба за разходки. Ледени съзвездия обточваха ръбовете на прозореца. Доближих пръстите си до студеното стъкло и се взрях с празен поглед през него. Всички ме смятаха за умно момиче. Какво правех? Той беше по-млад от мен. Не знаех нищо за него. Очевидно вършеше нещо нередно. Но след като беше толкова нежен към бебето, толкова мил с Емилия, дали би могъл да бъде лош човек?

Целунах го заради Емилия.

Съвестта ми потропваше по външната страна на стъклото.

Или може би го целунах, защото исках да го направя.

И, мили Боже, целувката изобщо не приличаше на дъвчене на твърди солени бисквити.

Обърнах се кръгом и се облегнах на прозореца. Януарският мраз проникна през стъклото и през блузата ми. За първи път от много време тялото ми беше по-топло от въздуха навън.

Някои от пътниците бяха видимо облекчени и възбудени от факта, че са на борда. Други бяха нервни, стрелкаха се насам-натам като затворени в клетка птици. Аз бях от групата на хората, които изпитваха облекчение. Бях извадила голям късмет, попадайки на такъв голям кораб. Харесваше ми огромният „Густлоф“ с дебелите си стоманени стени и просторните палуби. Доктор Рихтер ми беше казал, че корабът е само на осем години и не е плавал от четири години. Тъй като не беше правил много курсове, състоянието му беше отлично. Пътуването до Кил щеше да трае само четирийсет и осем часа. После щях да се кача на влака и най-накрая да се събера отново с мама.

Толкова много промени бяха настъпили, след като напуснах Литва. Мама каза, че баща ми и брат ми може би се сражават в гората. Дали щяха да оцелеят в подземните бункери? „Густлоф“ беше моят бункер. Въздъхнах дълбоко. Толкова много битки и тревоги. Дали всичко това някога щеше да има край?

Здравей, моя пеперудо,

Знам, че раздялата е тежка и ти сигурно се чувстваш потисната, защото трябва да летиш сама. Скоро обаче нашата велика страна ще победи и преданите воини ще застанат на пиедестала на славата. Денят наближава.

С облекчение ти съобщавам, че качването на пътниците на кораба върви с пълна пара и че аз съм на топло. Някои от другите моряци трябваше да пренасят спасителни лодки в кучешкия студ. Чудя се откъде намериха толкова много лодки.

Уведомиха ни, че ще трябва да качим още много хора, но нямам представа къде ще ги настаним. Каютите на горните палуби са за привилегированите пътници, а бежанците с охота се разположиха върху дюшеците. Корабът още не е потеглил, а някои от пътниците са си сложили спасителни жилетки. Изглеждат много глупаво.

„Вилхелм Густлоф“ сега представлява един жив, дишащ град. Предприемчивостта е в ход. Хората разменят вещите си, а някакъв обущар и чиракът му поправят обувки на горната палуба за разходки. Събрали са доста монети като отплата за усилията си.

Убеден съм, че се чудиш как се развиват нещата, за които ти споменах в едно от предишните си писма. Приятелството ми с младия деец се задълбочава. Двамата водим важни разговори на всякакви теми. Уви, аз вече не съм онова момче, на което ти махаше от ъгъла на училищния двор. Сега съм мъж в униформа.

С всеки изминал ден усещам, че предаността ми към нашата страна и към нашия фюрер става по-силна, Ханелоре. Ето защо помогнах на дееца да си намери тайно място на борда и по този начин му съдействах за изпълнението на мисията му. Той до такава степен ми беше благодарен, че още веднъж спомена, че когато пристигане в Кил, веднага ще ме препоръча за награждаване с медал за храброст. Просто още един, който ще добавя към купчината, но все пак ценен за мен. В крайна сметка всичко, което постигам, всичко, което правя, е за теб. За теб и за Германия. И ти, естествено, знаеш това, нали, Лоре?

Мъничкото бебе се гушеше в прегръдките ми. Рицарят каза, че тя е част от мама, част от татко, част от мен. След като беше част от нас, искаше ми се да познава нашия град Лвов, да познава Полша. Докато гледах детето, изведнъж зажадувах за страната си, за дебелите ѝ пчели, носещи нектар от цветчетата на ябълките, и за птиците, пеещи в лешниковите храсти.

Как би могла да различи истините от лъжите? Щеше ли да повярва, че поляци, евреи, украинци, арменци и унгарци живееха заедно в мир в Лвов преди войната? Че често правех чай и понички с Рахел и Хелън в нашата кухня?

Исках тя да познава нашата храна. Колко ми липсваше докосването до посипаното с брашно тесто. Липсваше ми подхвърлянето на палачинките в тигана и пъстрата палитра от плодове и зеленчуци, затворени в буркани върху лавиците. Войната беше изсмукала цветовете, оставяйки единствено вихрушка от сивота.

Исках тя да познава не просто Полша, а моята Полша.

Притиснах я до себе си и прошепнах на полски:

— Нямаше гета, нямаше ленти върху ръкавите. Често заспивах, милвана от ветреца, който влизаше в стаята ми през отворения прозорец. Такава е истината. Така беше някога.

Вътрешността на комина беше широка около пет метра. Той беше снабден със стълба и завършваше с перваз, който беше достатъчно голям, за да мога да го използвам като легло. В него беше много студено и аз не бях в състояние да заспя. Коминът беше изолиран от останалите части на кораба, но въпреки това би могъл да стане причина за моя провал. Ако някой надникнеше в него и ме видеше, веднага щеше да разбере, че се крия. Дали не трябваше да остана в лазарета? Вероятно той щеше да бъде по-сигурно убежище за мен, а и там щеше да ми бъде по-топло. И щях да бъда по-близо до Йоана. Но ако решеше да ме потърси на кораба, нацистът от пристанището щеше първо да отиде в лазарета.

Опитвах се да преценя кой би бил правилният избор, когато вратата се завъртя на пантите.

Морякът се изкачи по стъпалата и седна до мен.

— Имам новини — съобщи ми той.

— О, така ли? И какви са те?

Той почеса покритите си с мехури длани.

— Току-що наблюдавах от най-горната палуба пристигането на флотските помощнички. Всички са облечени с хубави дрехи и са много чисти.

— Качват ги на борда, така ли?

Вероятно това означаваше, че скоро щяхме да отплаваме от пристанището.

— Да, няколкостотин жени. Изглеждат много храбри.

— Къде ще ги настанят? — попитах. — Има ли достатъчно свободни каюти?

— О, не. Всички каюти вече са заети. Смятам обаче, че за тях ще се намерят затоплени легла.

Той запръхтя от смях.

Облегнах се на студената стена на комина. Питах се дали този човек някога не е бил халосан с тухла по главата.

— Откога си на служба, моряко?

Той се взираше в краката си, колебаейки се.

— Тъй като се доверяваме един на друг, ще бъда честен. Късно постъпих във флота. Исках да стана член на младежката организация, но физическата подготовка беше много изтощителна, а и се отдаваше голямо значение на спортните състезания. Виждам, че вие сте надарен със сила и добра координация. За разлика от мен. Аз не мога да бягам много бързо, нито да скачам много надалече. Моите дарби са в други области. Баща ми беше ужасно разочарован, но мама изпитваше облекчение от този факт. Тя, разбира се, обича фюрера, но не беше особено склонна да се лиши от мен. Единствено дете съм.

— Майка ти обича фюрера, така ли?

Той ме погледна. Очите му бяха сериозни и напрегнати.

— Естествено. Всички ние обичаме фюрера, господине. Както пише във вестниците, „добрият германец се бие за фюрера“. Аз със сигурност го правя. Признавам, че съм прекалено състрадателен и понякога ми е било мъчно за отделни хора, които не спадат към висшата раса, но вече съумявам да прогоня подобни порочни мисли. В крайна сметка жертвеността се свежда до това, нали?

Неговите порочни мисли бяха коренно различни от моите.

Той се взря в мен и отбеляза:

— Не се съмнявам, че сте съгласен с думите ми. Вие сте добър германец.

Очите му не се отлепяха от мен. Интонацията му ми лазеше по нервите. Изведнъж изпитах непреодолимо желание да го изритам от перваза, но се сдържах и само кимнах.

— Ние сме добри германци. И така, мислиш ли, че ще можеш да ми намериш някаква храна? — попитах.

Родилното отделение вече беше пълно. Три от бременните жени трябваше да родят в най-скоро време. Емилия шепнеше на бебето си, докато разглеждаше ръчичките му. Когато бях малко момиченце, имах две кукли и ги носех навсякъде със себе си. После станах прилежна ученичка и не ми оставаше време да се занимавам с кукли. Обърнах се с гръб към Емилия и дъщеря ѝ и се опитах да преглътна странната буца, заседнала в гърлото ми.

В отделението влезе войник със зелена униформа и черни ботуши над коляното.

— Йоана Вилкас.

Войникът беше с жълтеникаворуса коса и светла, почти прозрачна кожа. Напомняше ми за така наречените „чистокръвни мъже“, които рисуваха по германските пропагандни плакати.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Търся един човек, на когото сте помогнали. — Войникът стоеше напълно неподвижно. — Той е един от пациентите ви — с рана от шрапнел и увредено ухо.

Тялото на Емилия се напрегна. Тя притисна бебето към гърдите си, без да сваля очи от войника.

— Можете ли да ми кажете името на пациента с раната от шрапнел и увреденото ухо, госпожице Вилкас?

Приближих се до него и сниших глас.

— Нямам право да съобщавам имената на пациентите си. Сигурна съм, че ще проявите разбиране.

Войникът се подразни. Не беше свикнал да му се противопоставят.

— Ако не се лъжа, госпожице, вие сте Volksdeutsche — литовка, която е получила разрешение за репатриране в Германия. Свободата ви принадлежи на Адолф Хитлер. Нищо няма да ни попречи да ви върнем обратно на Сталин. — Ухили се, доволен от заплахата, която ми беше отправил. — Ние обаче не бихме искали да постъпим по този начин. Вие сте прекалено красива. Ето защо ви питам дали можете да ми кажете името на пациента с раната от шрапнел и увреденото ухо.

— Не съм сигурна, че го помня — прошепнах. — Може би Фредерик? Или Фриц?

Войникът се замисли. Дали вече беше узнал името му?

Присви очи и попита:

— Флориан може би? С фамилия Бек?

Явно знаеше повече, отколкото беше склонен да ми каже.

— Да, възможно е да се казва така.

— Как попаднахте на него?

— Срещнах го по време на пътуването си насам. Раната му кървеше и беше с висока температура. Някакъв проблеми ли има, господине?

Войникът прокара пръст по ръба на металната маса, сякаш проверяваше дали не е прашна.

— Ако ми казвате истината, няма никакъв проблем. Но ако участвате в укриване на дезертьор, госпожице Вилкас, тогава сме изправени пред голям проблем.

— Той има документи. Показа ли ви ги?

Започнах да сгъвам един чаршаф, за да скрия треперенето на ръцете си.

— Да, показа ми ги. Показа ми също и арогантността си. След като настоях да видя всичките документи, с които разполагаше.

Опитах се да сменя темата, вместо да задълбавам в подробностите.

— Значи сте наясно с положението му?

— Да, той е куриер на гаулайтер Кох. Бил е ранен и твърди, че Кох ви е назначил за негова лична медицинска сестра.

Дъхът ми спря, но ръцете ми продължаваха да се движат. Гаулайтер Ерих Кох ме е назначил? За какво говореше той?

Войникът поклати глава.

— Има обаче нещо — продължи той и погледна към Емилия, а после към мен, — което ми се стори подозрително. Бих искал още веднъж да прегледам документите му. Потърсих го в лазарета, където го изпратих, но не го открих. Разполагате ли с копие на медицинското свидетелство, което сте подписали?

Медицинско свидетелство, което съм подписала. Какво беше направил той?

— Съжалявам, но неговият случай не беше единствен — отвърнах.

— Да, има много ранени войници. Ето защо изпратих телеграма до кабинета на Кох с молба за потвърждение. Мислех си обаче, че може би вие ще бъдете в състояние да разрешите проблема по-бързо. Виждали ли сте го скоро?

— Да. Свалих конците, с които бях зашила раната му.

Емилия се размърда, готова да защити Флориан.

— И какво каза той? — попита войникът.

— Каза само, че е уморен. — Емилия ме погледна свирепо. — И… че иска да се качи на „Ханза“.

— На „Ханза“?

Безпризорното момченце влетя в отделението. Гърдите му се надигаха под спасителната жилетка, а по бузите му се стичаха сълзи. Протегна към мен ръцете си, в които стискаше плюшеното зайче. Конецът, с който беше зашито единственото ухо на играчката, се беше скъсал.

— О, не! — възкликнах.

Момченцето кимна нацупено.

— Не се притеснявай, веднага ще го зашием. — Обърнах се към войника. — Приключихме ли, господине? Както виждате, предстои ми операция.

Флориан Бек. Рицарят се казваше Флориан като свети Флориан, покровителя на Полша. Нацисткият войник се беше опитал да ни създаде проблеми. Беше изпълнен с омраза. Ако беше разбрал, че съм полякиня, щеше да ме изхвърли от кораба в Балтийско море.

Йоана крачеше из отделението, докато пришиваше ухото на зайчето към тялото му. Беше бясна или размишляваше. А може би и двете. Безпризорното момченце се приближи до леглото ми и надникна към бебето.

— Здравей! — каза ѝ той. — Аз съм Клаус.

Погледнах към момченцето. Бузите му бяха червени, ожулени от студа и вятъра. Стигащата до коленете му синя спасителна жилетка го смаляваше. И то беше само като мен, но беше едва на шест години. Къде ли бяха родителите му? Мама казваше, че присадената пъпка не вирее добре. Обущарят обаче го обичаше. Беше очевидно. Щеше да се грижи за него за разлика от фрау Клайст.

— Четири години. При нас си повече от четири години — оплакваше се фрау Клайст. — Имаш ли представа какво ми струва това?

— Баща ми ще дойде да ме прибере — отвърнах. — Ще ви плати.

Тя се завъртя към мен и изкрещя злобно:

— Баща ти е мъртъв. Защо според теб съм толкова ядосана?

Мъртъв.

Думите ѝ ме стегнаха за гърлото, изтъркаляха се към гръкляна и ми изкараха въздуха от дробовете.

— Това не е вярно — прошепнах. — Не говорете така, моля ви.

Това не можеше да бъде вярно.

Аугуст се приближи и застана до мен.

— Не е вярно, разбира се. — Дръпна ме за ръката и хвърли гневен поглед на майка си. — Хайде, ела с мен, Емилия, да накъсаме розови листенца за сладкото.

Скъпа Ханелоре,

Нощта се спуска над пристанището. Седя и разсъждавам върху всичко, което се случи напоследък. Не бива да допускаш поетичните ми излияния да те подвеждат. Аз не съм само наблюдател. Аз съм мислител, Лоре, и често потъвам в размисли. В момента правя услуга на един човек, чиято мисия е изключително отговорна. Между нас царят доверие и разбирателство. Двамата имаме сходни схващания по широк кръг от въпроси. Тази вечер обсъждахме лоялността. Уверих го в предаността си към борбата на Германия. Признах му също така, че в миналото съм изпитвал състрадание към нисшите раси. Бъди сигурна, че вече се опитвам да изкореня всякакви подобни чувства. Давам си сметка, че те представляват слабост и трябва да бъдат изскубани от градината. Ние сме добри германци. Получили сме това право по рождение. И като добри германци сме длъжни да пресеем пясъка, да извлечем от него златото и да го използваме за укрепване на гръбнака на нацията.

Предполагам, че и ти имаш своите моменти на слабост? Спомням си как въздишаше дълбоко и ми се възхищаваше, докато метях тротоара пред вашата къща. О, да, скъпа моя, това никога не убягваше от погледа ми. Много по-бдителен съм от онези натрапници от „Хитлеровата младеж“.

Признавам, Лоре, че бях изненадан, когато мама се възпротиви на намерението ми да стана член на тази организация. Баща ми се срамуваше от факта, че според нея не съм готов да се присъединя към останалите. Боеше се от последиците. След време обаче започнах да се отегчавам от тези нахални момчета и осъзнах, че съм предопределен за нещо много по-важно. Въпреки че изминаха почти пет години, преди да постъпя в армията, най-накрая открих призванието си тук, в Готенхафен. В крайна сметка качествата ми бяха оценени подобаващо от една сродна душа — от този деец с непоклатим кураж. Да, трудно е да се опише колко удовлетворен се чувства човек, след като е открил себе си.

На малцина им се удава подобна възможност. Аз съм един от тях.

Сега разбирам какво означава да изпитваш чувство на превъзходство над останалите. И много ми харесва.

От устата ми излизаше пара. Червата ми къркореха. Мислех си за топлата ни кухня у дома в Тилзит, за подрънкването на капаците на тенджерите върху печката и за смеха на сестра ми, отекващ в къщата.

След като майка ми почина от туберкулоза, най-голямата грижа на баща ми беше Ани.

— Как ще отгледам и възпитам момичето сам? — питаше се той.

Ани беше на тринайсет години, когато я видях за последен път. Вече наближаваше шестнайсет. Дали щях да я позная, ако я срещнех на улицата? Къде беше тя в момента и какво беше преживяла?

Вратата изскърца.

— Някой да е гладен там, горе? — изкрещя гласът откъм основата на стълбата.

Какъв идиот.

— Ш-ш-шт — напомних му отново да говори по-тихо.

— О, да, трябва да се държим потайно. — Морякът се изкачи по стъпалата. — Чувствам, че тялото ми е станало по-отзивчиво — обяви той. — Превърнах физическите упражнения в свой приоритет и вече виждам резултата. Всъщност смятам, че те се отразяват благоприятно върху ръцете ми, които започват да оздравяват.

Нямах желание да си спомням как изглеждат покритите му със съсиреци длани.

— Какво ми носиш за ядене? — попитах.

Той свали ремъка от рамото си и ми подаде манерката ми. От дълго време не я бях усещал толкова тежка.

— Благодаря ти.

Веднага надигнах манерката към устата си. После той извади от пазвата си дебела филия хляб заедно с парче месо, обвито в хартия.

— Повечето от пътниците ядат грахова супа, но тя е доста трудна за носене — обясни.

— Кога тръгваме? — попитах.

— Носи се слух, че ще отплаваме всеки момент.

В далечината прогърмя оръдеен изстрел. Морякът потрепери и се притисна до стената на комина.

— Все още се намират на мили от нас — казах му. — Но напредват.

Представих си картите на баща си. Виждах пълчища от руснаци, които нахлуват в Източна Прусия и се отправят към брега на Балтийско море, смазвайки по пътя си германския Вермахт и всички нас.

Морякът се почеса по китката.

— Може ли да ви попитам дали боравите добре с оръжие?

Кимнах.

— А ти?

— Аз боравя по-добре с ума си — отвърна той. — Може да се каже, че съм човек, известен във философските кръгове като „мислител“. Предпочитам да улавям всички ракурси ментално. Следя процесите много внимателно. Аз съм наблюдател.

— Понякога обаче няма време за мислене. Трябва просто да се действа.

— Моите уважения, но аз, разбира се, въобще не съм съгласен с вас. Много хора действат инстинктивно, което според мен е неправилно. Водени от инстинкта си, ние се поддаваме на слабостите и емоциите си. Винаги е по-добре да се прибягва към внимателно обмисляне и планиране, към мисловни конструкти.

Отново изпитах желание да го ударя. Преглътнах последната хапка хляб.

— „Препятствията съществуват единствено за да ги преодоляваме, а не за да капитулираме пред тях.“ Често размишлявам над тази мъдрост. Вие, естествено, сте запознат с думите, които цитирах. Чели сте „Моята борба“, нали?

Не отговорих на въпроса му.

— Правиш впечатление на интелигентно момче — отбелязах. — Може би е по-добре да разсъждаваш самостоятелно, вместо да наизустяваш чужди мисли.

— О, благодаря ви! Мама постоянно хвали острия ми ум.

— Той се обърна към мен, а горната му устна се накъдри в усмивка. — Аз определено мисля самостоятелно. Но мъдростта на фюрера ме изпълва с неописуема мощ. — Усмивката му стана още по-широка и той започна да рецитира: — „Първата предпоставка за успеха е непрекъснатото и системно прилагане на сила“. — Взря се в мен. Зениците му бяха разширени.

— Не е ли красиво?

Не му отговорих. Косъмчетата на тила ми настръхнаха предупредително. Този човек беше абсолютен социопат.

— Виждал ли си медицинската сестра? — попитах.

— Ще отида да я доведа — отвърна нетърпеливо той.

— Не…

Той обаче беше изтърчал надолу по стълбата и беше излязъл от комина, преди да успея да го спра.

Поех си дълбоко въздух и се опитах да овладея гнева си. Как е могъл да ми причини това?

На следващата сутрин щях да сляза на кея, да намеря русия войник и да му кажа, че съм се объркала. Щях да му обясня, че не съм издавала никакво медицинско свидетелство и че не знам нищо по този въпрос. Войникът ми каза, че съм Volksdeutsche — от германско потекло. Това беше вярно. Германия ме беше спасила от Сталин. Дали всъщност не ѝ бях длъжница?

— Йоана.

Гласът беше тих и идваше иззад рамото ми. Обърнах се. Емилия се взираше в мен, а очите ѝ бяха тревожни.

— Не — прошепна. — Моля те.

Дали мислите ми не бяха станали видими за околните?

— Извинете, фройлайн.

На прага на отделението беше застанал Алфред.

— Един господин моли за среща с вас — изрече той.

— Къде е този господин? — попитах.

— Ще ви заведа при него. Може би трябва да си вземете палтото.

Напразно се опитвах да накарам Алфред да върви по-бързо. Корабът беше претъпкан и придвижването беше затруднено. Колко хиляди пътници се бяха качили на борда?

— И кога ще ги видя отново? — изхлипа едно момиченце в коридора.

— Не плачи, скъпа — успокои го старата жена, която вървеше до него. — Трябва да се радваш, защото са избрали точно теб от цялото ти семейство. Майка ти ще дойде да те прибере след няколко години. Ще видиш, че времето ще мине неусетно.

Разплаканото момиченце беше на възраст десет-единайсет години. Как щеше да се справи само?

— Алфред, хората са прекалено много. Ще се наложи някои да бъдат свалени от кораба, нали? — попитах.

— Не, никой няма да бъде свален. Чух, че пътниците вече надхвърлят осем хиляди, а качването на кораба още не е преустановено.

Осем хиляди? Местата на кораба бяха под хиляда и петстотин. Минавахме покрай каюти, предназначени за четирима души. Във всяка от тях обаче бяха натъпкани по една дузина пътници, които се опитваха да заспят. Купчините от куфари и чанти стигаха до тавана.

— Тук все пак е поносимо — заяви Алфред. — Следобед пристигнаха над триста флотски помощнички. Настаниха ги в най-долната част на кораба. В отводнения плувен басейн.

Осъзнах какъв късмет съм извадила, попадайки в родилното отделение. Там имаше достатъчно място и беше относително спокойно. Проправяйки си път през морето от пътници, стигнахме до стълбището. Някои от хората носеха спасителни жилетки, които допълнително стесняваха пространството.

Започнахме да изкачваме стъпалата. Въздухът стана по-студен. Облякох си палтото. Алфред ме спря и доближи пръст до устните си. Пропуснахме няколко души покрай себе си. После той отвори една малка врата на стълбището и ме дръпна за ръкава.

Намирахме се в някакво помещение, което беше празно.

— Къде сме? — попитах.

— В комина — отвърна Алфред.

— Ш-ш-шт.

Гласът идваше откъм отвора на комина. Вдигнах глава и видях Флориан, който слизаше по вътрешната стълба.

— Алфред, би ли ни оставил сами за момент? — попитах.

Тя ми зашлеви плесница.

След като не реагирах, понечи да ме удари отново. Този път хванах ръката ѝ.

— Как си посмял да го направиш? — промълви.

— За какво говориш? — отвърнах.

Лицето ѝ беше на сантиметри от моето.

— Знаеш за какво говоря — прошепна тя. — Написал си фалшиво писмо. Казал си на войника, че ме е назначил Ерих Кох. Даваш ли си сметка как могат да се отнесат с мен?

Пуснах ръката ѝ.

— Какво се е случило? — попитах.

Тя вдигна ръце във въздуха.

— Русият нацист, онзи, за когото ми спомена, дойде в родилното отделение да те търси.

— И какво му каза?

— Нищо. Казах му, че не знам нищо. — Заговори по-бързо: — Той обаче ми обясни, че е видял документите ти, че си куриер на Кох и че Кох ме е назначил за твоя медицинска сестра!

— Ш-ш-шт. Онзи моряк вероятно чува всичко.

— Нека да чува — прошепна тя. — Той си мисли, че е герой, като ти помага при изпълнението на някаква шпионска задача, която ти е била възложена от райха.

— Момчето не е никакъв герой. Трябва да стоиш далече от него.

— Излагаш ни на голям риск. Не е честно. Ева твърдеше, че си шпионин. Ингрид твърдеше, че си крадец. Трябваше да ям се доверя.

Как би следвало да постъпя? Тя можеше да ме издаде. Дали щеше да го стори?

Стояхме и се взирахме един в друг.

— Кажи ми какво искаш да знаеш — изрече Флориан.

— Наистина ли пренасяш нещо по заповед на гаулайтер Кох?

— Не. Пренасям нещо по собствено желание — отвърна той. — Едно произведение на изкуството.

— Крадеш произведения на изкуството?

— Не, нацистите крадат произведения на изкуството.

Нима твърдеше, че е отнел това произведение на изкуството от нацистите?

— Престани да се правиш на загадъчен.

Той въздъхна, а после започна да шепне:

— Аз съм реставратор, Йоана. Поправям и реставрирам произведения на изкуството. Тъкмо по тази причина не служа в армията. Работех в един музей в Кьонигсберг. Консервирах творбите, опаковах ги и ги предавах на директора на музея и на сътрудниците му. В един момент обаче осъзнах, че те ме използват.

— И тогава открадна някакъв предмет на изкуството, за да си отмъстиш?

— Не „някакъв“, а безценен предмет на изкуството. — Замълча за миг и добави: — Да кажем, че съм взел нещо, което ще попречи на разкриването на една загадка.

В думите му нямаше никакъв смисъл. Но и да имаше, нямах желание да се замесвам.

— Обичаш ли страната си? Обичаш ли семейството си? — попита той.

— Естествено — отвърнах.

— И аз. Имам по-малка сестра, която е далече оттук. Тя е всичко, което ми остана. Мисля за нея всеки ден. Баща ми изработваше карти. Поръчваха му ги хората, които се опитваха да ликвидират Хитлер. Нацистите го убиха и ми изпратиха сметка от триста германски марки за екзекуцията му. Разбираш ли? Нацистите поискаха да им платя за това, че са убили баща ми. Как би се чувствала, ако Сталин ти беше поискал пари, след като е убил някого, когото обичаш?

— Престани!

— Е, ти постъпваш много почтено. Укриваш полякиня и бебето ѝ в родилното отделение.

— Говори по-тихо. Става дума за нещо съвсем различно и ти го знаеш. Тя е жертва. Длъжна съм да ѝ помогна — заявих.

— Няма значение. Ако се разбере, че си качила една полякиня с чужда лична карта на кораба, където тя заема място, което някой германец би могъл да използва, с теб е свършено. И двамата сме загазили здраво. Аз обаче няма да те издам. Поетът няма да ни издаде. Не съм шпионин, Йоана. Не работя за никаква организация. Работя за себе си, за семейството си и за други хора като мен. Ако истината излезе наяве, ще си призная, че аз съм написал писмото, и ще кажа, че ти не знаеш нищо за това.

— Ами ако не ти повярват? — попитах.

— Ще им обясня как съм действал. Ще им покажа писмото и бележника си. От тях ще стане ясно, че съм се упражнявал, фалшифицирайки подписа ти.

— Какво писмо?

Той замълча и си пое дълбоко въздух.

— Бележката, която остави в къщата в имението. Аз я взех.

— Взел си бележката ми?

Толкова се бях притеснявала, че онзи лист хартия с името ми ще бъде намерен в къщата. Бележката е била у Флориан през цялото време.

— Взех я, защото се опитвах да те предпазя — прошепна той.

— Е, сега трябва да се опиташ да предпазиш себе си. Онзи войник ми каза, че е изпратил телеграма до Кох със запитване за теб.

Вратата се отвори и бледото лице на Алфред се показа през нея.

— Извинете, че ви прекъсвам. Имате ли нещо против да напусна поста си, за да отида до тоалетната?

— Не — отвърнах. — Излизам след малко.

Корабът беше изпълнен с необичайни звуци. Захлопващи се стоманени врати, глухи стъпки, отчаяни викове. Природата, външният свят, дори фермата ми се струваха безкрайно далече.

Бях работила толкова усърдно за семейство Клайст. Фрау Клайст твърдеше, че не правя нищо както трябва, но в същото време нямаше нищо против да чистя, да готвя и да варя сладко вместо нея. Студената изба в дъното на двора се превърна в любимото ми място. В горещите дни седях на една щайга пред нея, облегната на студените камъни. Аугуст поправяше лавиците, когато си беше у дома. Елзе се навърташе около мен и ме молеше за лъжица сладко от рози.

Вината не беше нейна.

Аз обаче си задавах безброй въпроси.

Дали се беше замисляла за онова, което се случи? Дали си спомняше следата, която петите ми оставиха в прахоляка, докато войниците ме влачеха през двора? Дали писъците ми звучаха в нейната глава така, както звучаха в моята?

Или може би и тя като мен се опитваше да забрави за всичко това и да мисли за розовото сладко?

Дали Йоана казваше истината? Дали войникът действително се беше свързал с кабинета на Кох, или тя ме излъга, защото беше ядосана и искаше да ме изплаши?

Изчаках до полунощ, надявайки се, че по това време всички вече ще са заспали. Бях видял тоалетните в коридора, докато морякът ме водеше към комина. Излязох безшумно през малката врата с раницата на гърба и с наведена глава.

Хората бяха заели всяко свободно кътче на кораба, но въпреки всичко никой не ме видя, когато се отбих в тоалетната. После отидох в родилното отделение, за да се видя с Йоана. Ако казаното от нея беше вярно, още на зазоряване корабът щеше да гъмжи от войници, които щяха да започнат да ме търсят.

Надникнах през вратата, но нея я нямаше. Полякинята спеше, прегърнала бебето. Отправих се към лазарета. Гледката беше мрачна. Ранените войници лежаха върху дървени палети. Разстоянието между тях беше един фут. Йоана се занимаваше с един от войниците недалече от вратата. Думите ѝ се чуваха ясно в безмълвната тъмнина.

— Не носите годежен пръстен — изрече войникът.

— Не, но вече ви казах, че имам приятел. Не мърдайте, за да мога да довърша превръзката.

— Позволете ми да бъда ваш приятел само тази нощ — не отстъпваше войникът.

Пръстите ми се свиха в юмрук.

— Моля ви, потърпете още малко — отвърна Йоана с напрегнат глас.

Войникът продължаваше да нахалства. Сграбчи я със здравата си ръка и я подкани:

— Хайде, дайте ми една целувчица.

— Хей!

Думата излезе от устата ми, преди да успея да я спра.

— А, ето те най-после! — възкликна Йоана. — Тъкмо разказвах на сержант Мюлер за теб. След малко свършвам.

Пристъпих назад в коридора, за да остана скрит от погледите на войниците.

Йоана излезе от лазарета.

— Какво искаш?

— Това често ли се случва? — попитах.

— Те не са на себе си — отвърна тя. Въздъхна уморено и прибра една къдрица зад ухото си. — Имам работа. Какво искаш?

Какво исках? Исках войната да свърши и да я поканя на среща.

— Трябва да знам. Войникът наистина ли ти каза, че е изпратил телеграма на Кох? — попитах.

Йоана ме погледна. Не бях в състояние да разгадая изражението на лицето ѝ. Казах си, че очите ѝ не са красиви, че нямам желание да я целуна и че тя просто се взираше в мен.

— Той наистина ли ти каза, че се е свързал с Кох? — попитах отново.

— Да — прошепна най-накрая Йоана.

Слънцето още не беше изгряло, когато започнаха неприятностите. Надуваемите лодки, спасителните жилетки, лошото време. Суматохата разстройваше ума ми. Реших, че ще е най-добре да сляза на палуба „Е“, за да проверя как се чувстват стотиците дами в източения басейн. В най-долната част на кораба беше топло. Чудех се дали жените са свалили униформите си, за да не ги притесняват. Те играеха на карти, спяха, решеха се, събираха се на групи и се отдаваха на обичайните си женски занимания. Беше ми много забавно да ги наблюдавам и реших да остана скрит за един или може би за два часа, за да продължа да ги изучавам.

В десет часа наблюдението ми беше прекъснато от няколко войници, които се появиха на палубата и всяха смут сред момичетата. Войниците обявиха, че издирват един пътник. Сметнах, че е напълно уместно да си предложа услугите. Излязох от прикритието си и се приближих до тях. Водачът им беше красавец, с жълта като слънцето коса и безупречно чиста кожа.

— Добро утро, господа. Мога ли да ви помогна с нещо?

Войникът се изненада от присъствието ми.

— Той ни дебне цяла сутрин — каза една от жените. — Безобиден е.

Другите жени се разсмяха.

Не ми хареса смехът им за моя сметка, нито чувството, което той породи у мен. Изведнъж намразих тези скучни жени. Бяха противни и глупави.

— Кого търсите? Виждали сме няколко мъже да се мотаят тук, долу — обади се една от жените от вътрешността на отводнения басейн. — Можете ли да ни опишете този човек?

Войникът коленичи на ръба на басейна.

— Висок, с дълга кестенява коса, облечен с цивилни дрехи. Ризата му е изцапана с кръв. Казва се Флориан Бек. Вероятно се опитва да остане незабелязан. Гаулайтер Кох му е изпратил съобщение.

Жените веднага щяха да осъзнаят, че са допуснали грешка, като ме направиха за смях. Прокашлях се.

— Извинете, господине, но аз може би ще бъда в състояние да предам съобщението на издирвания от вас човек.

Войникът ми хвърли поглед през рамо.

— Не говоря на теб. Изчезвай оттук!

Момичетата се разхилиха.

Те ме гонеха. Присмиваха ми се. Познатото чувство на гняв започна да се надига в мен.

Не служех на този войник.

Не служех на баща си.

Служех на един-единствен човек.

На най-великия човек.

— Heil Hitler! — изкрещях и разцепих въздуха с лявата си ръка, отдавайки чест, завъртях се на пета и излязох от залата с басейна.

Сложих бебето в ръцете на Емилия, наведох се и ѝ прошепнах:

— Казах на доктор Рихтер, че съм открила човек, който е латвиец и ще ни служи като преводач. Мисля, че ми повярва.

Емилия не изглеждаше убедена. Изправих се и попитах на висок глас:

— Избрала ли си ѝ име?

Тя кимна и се усмихна:

— Халинка.

— Халинка. Хубаво име.

— Майка ми се казваше Халина. Баща ми я наричаше Халинка.

Замислих се за собствения си баща. Колко време страната ни щеше да остане окупирана от руснаците? Ева твърдеше, че окупацията ще трае десет години. Не беше възможно това да е истина.

Чух тежки, отсечени стъпки в коридора. Русият нацист влезе в отделението.

— Добро утро, Литвинка. Готови ли сте да отплавате?

— Нямам търпение — отвърнах. — Желаете ли нещо?

— Винаги ли сте толкова сериозна? — попита той и се приближи с бавни крачки към мен. — Току-що бях долу, на палуба „Е“. Момичетата в плувния басейн са доста по-любезни.

— Навярно не са заети като мен.

— Аз също съм зает — заяви войникът, свали си шапката и я пъхна под мишницата си. — Продължавам да търся вашия пациент Флориан Бек. Получихме отговор от гаулайтер Кох.

Той се взря в мен.

Беше сам. Беше спокоен. Ако се канеше да арестува Флориан, щеше да бърза, да се оглежда, щеше да бъде придружен от други войници.

— Какво пише в телеграмата? — попитах.

— А, значи се интересувате? — отвърна войникът.

Изгарях от любопитство. Неохотно му се усмихнах мило, за да го накарам да ми съобщи подробностите.

— Сестрите винаги се интересуват от пациентите си.

— Може ли и аз да ви стана пациент? — попита войникът.

Самоувереността му ме подразни. Войникът беше от онзи тип мъже, които, вместо да се възхитят на картината върху стената, се взират в собственото си отражение върху стъклото.

Насилих се да флиртувам с него и пристъпих напред.

— Нека да видим дали умеете да се държите добре със сестринския персонал. Прочетете ми телеграмата.

Той извади лист хартия от джоба си и започна да чете:

— „Бек да ми се обади лично. Кажете му, че доктор Л. е мъртъв. Нужни са ми ключовете. Спешно.“

Повторих наум изреченията, за да ги запомня. Отдалечих се от войника и застанах до леглото на Емилия. Гаулайтер Кох беше изпратил телеграма. Флориан не ме беше излъгал.

— Е? — прекъсна мислите ми войникът.

— Струва ми се, че е важно да предадете съобщението на хер Бек.

— Да, но той очевидно е изчезнал — отвърна войникът.

— Както вече ви казах, имаше намерение да се качи на „Ханза“.

— В момента „Ханза“ потегля от пристанището.

— В такъв случай сте пропуснали възможността да го уведомите, нали?

Прусака. Така ме наричаше Йоана.

Мислех си за пруското знаме — черен орел на бял фон. Какво щеше да стане с Прусия и четирийсетмилионното ѝ население? Културно-историческото ѝ наследство водеше началото си от тринайсети век, но вече беше стъпкано безпощадно. Дали историята може да изчезне, след като е била написана с кръв?

Разнесе се оглушителен шум. Едва не паднах от перваза на комина. Сърцето ми биеше като лудо.

Дали бяха дали сигнал за тревога? Може би руснаците атакуваха пристанището от въздуха?

А после разбрах. Звукът беше издаден от корабната сирена.

Най-после корабът беше потеглил.

Надзърнах през парата към стоманения му корпус и моментално съжалих за това, че съм го направил. Пред мен се разкри ужасяваща гледка. Никога не бях виждала подобно отчаяние. Хората, които бяха останали на кея, неистово се опитваха да се доберат до кораба. Лицата им бяха изкривени от ужас, докато пищяха и се молеха.

Майки подхвърляха децата си към пътниците на палубата, но разстоянието беше твърде голямо. Бебетата им се блъскаха в борда на кораба и падаха в морето. Жените пищяха и скачаха във водата след децата си. Някакъв мъж в женски дрехи беше пребит от охраната, защото се опита да се изкачи по трапа. Наблюдавах отвисоко, премалял от състрадание, как хората плачат и крещят, че ще умрат, ако не им бъде разрешено да се качат на кораба. „Густлоф“ беше единствената им надежда.

Стисках раницата и клатех обезверено глава.

„Густлоф“ беше и моята единствена надежда.

И бях успял да се кача на него.

Добър ден, моя малка Лоре!

С чувство на огромна радост ти съобщавам, че най-сетне отплавахме от това отвратително пристанище. Трапът беше вдигнат около дванайсет часа и двайсет минути на обед на фона на воплите на онези, които не бяха желани на кораба. Вече излязохме от пристанището и се насочихме към Кил, порейки вълните, както е правел Нептун с тризъбеца си. Времето обаче представлява истинско предизвикателство. Ветровете бушуват. Борим се с яростна снежна буря.

За жалост отплаването на кораба не мина без инциденти. Надхвърлили сме почти десеторно капацитета му. Началникът ми изчисли, че на кея са останали хиляда и петстотин бежанци, след като вдигнахме котва. Те пищяха и крещяха, молеха се да ги качим на борда. Опитах се да ги успокоя с мъдростта на Дон Кихот и извиках: „Докато не дойде смъртта, човек все още живее!“, но това не им донесе утеха.

Щастлив съм заради предоставената ми уникална възможност да участвам в операция „Ханибал“. Макар и да не искам да мисля за него, смея да заявя, че мъжът, когото наричам свой баща, щеше да се гордее с мен, ако можеше да ме вади сега. Хората говорят с възхищение за тази знаменателна евакуация. Не след дълго „Ханибал“ отново ще изпълва страниците на учебниците по история. Като стана дума за учебници по история, се сетих да споделя с теб, че твоят възлюбен скоро ще получи медал. Представяш ли си, Лоре? Ще бъда включен официално в хрониките на германската история… Мили Боже… Всичко се върти пред очите ми. И това люшкане. Сигурен съм, че е временно. Те ще стабилизират кораба. Да, длъжни са да го направят. Аз съм с железен организъм, но останалите пътници не биха могли да издържат на подобно изпитание в продължение на повече от четирийсет часа. Със сигурност няма да издържат.

Часовете се нижеха, а на мен все повече ми се гадеше. Йоана каза, че е прекалено студено и ветровито за разходки на най-горната палуба. За да облекчи страданието ми, тя обви ходилата ми в студени хавлиени кърпи. Това ми помогна. Някои от другите жени бяха по-зле и от мен. Бебето спеше кротко. След като се беше друсало месеци наред по време на бягството ми, вълнението на морето го успокояваше като люлчина песен.

Не очаквах, че ще стане така. Бях убедена, че раждането ще ни убие и двете, както стана с мама. Бяха минали пет мъчителни зими от началото на войната, а аз все още бях жива. Наместих бебето в скута си. Защо се случваше това? Нима бях сбъркала по отношение на знака?

Получих знака преди шест години. Беше в деня на Рождеството на свети Йоан Кръстител, най-дългия ден в годината. Мама обичаше този празник, на който се палеха огньове и се танцуваше и пееше през цялата нощ. По традиция момичетата плетяха венци от цветя и закрепваха в тях свещи. Когато се стъмнеше, палеха свещите и пускаха венците надолу по реката. Според легендата момчето, което е извадило венеца ти от водата, впоследствие щеше да стане твой съпруг. През годината, когато мама почина, изплетох венец от цветя и свещи за себе си заедно с по-големите момичета. Избрах любимите цветя на мама — хибискус, рози, макове, — както и сушени билки.

След като пуснахме венците в реката, другите момичета започнаха да танцуват около огъня. Аз реших да проследя красивия си венец. Шляпах боса по тревата на брега и гледах как цветята и свещите се въртят бавно във водата. Вървях дълго. Изведнъж венецът се наклони — беше се закачил на нещо под повърхността на реката — и спря по средата между двата бряга. Една от свещите падна върху цветята. Билките пламнаха.

Седях в тревата и гледах, докато венецът изгоря и потъна, решавайки съдбата ми.

Очаквах да дойде краят. Но сега започнах да мисля, че напразно съм се притеснявала. Бях се борила толкова упорито и бях преодоляла толкова много препятствия. Нещо се промени с появата на рицаря. Вероятно той наистина ме беше спасил, беше извадил горящия венец от водата. В крайна сметка поляците смятаха свети Флориан за огнеборец.

За първи път от много години хората се грижеха за мен. Закриляха ме. Погледнах към Халинка. Усещах я. Тя беше моя. Аз бях нейна. Прекрасните ѝ бузки и пръстчета бяха розови, също като шапката ми. Това, което каза рицарят, беше истина. Тя беше част от мен, от семейството ми и от Полша.

Трябваше да се замисля за бъдещето.

Може би бурята най-после беше преминала.

Чаках в комина и треперех, измъчван от сцената, която се беше разиграла на кея при отплаването ни. Корабът се люлееше и се врязваше в огромните вълни. Стомахът ми се качваше в гърлото ми и после отново увисваше надолу. Трябваше да мисля какво ме чака занапред.

Когато заминах, Кехлибарената стая беше опакована в сандъци и прибрана в едно подземно помещение на Кьонигсбергския замък. Картата на бункера и ключът от него все още бяха в тока на ботуша ми. Скривалището беше известно само на трима души.

На мен, на доктор Ланге и на гаулайтер Кох.

Спомних си за картите на баща ми и си представих Кил, сгушен в една гънка на северния бряг на Германия. Градът беше на стотина километра от Дания и само на осемдесет километра от мястото, където Ани беше изпратена да живее при една старица — сестрата на нашата прабаба. Ако успеех да се добера дотам, щях да скрия лебеда в плевника, докато свърши войната.

Ако.

За тази цел трябваше да сляза безпрепятствено в Кил. Без да будя подозрение. Ако русият войник беше уведомил Кох, че съм на „Густлоф“, дали някой щеше да ме чака в Кил? Корабът се клатеше толкова силно, че беше невъзможно да изготвя фалшиви документи. И тогава си спомних.

Бръкнах в раницата си и я открих. Личната карта на германския войник, когото полякинята беше застреляла в гората. Когато пристигнехме в Кил, може би щях да успея да сляза от кораба заедно с ранените войници.

Отново обаче щях да имам нужда от помощта на Йоана.

Всяка тоалетна, в която понечих да вляза, беше заета или мръсна. Стигнах до лазарета, стъпвайки върху купища спасителни жилетки и палта, които пътниците бяха свалили от себе си. На кораба беше много горещо и миришеше гадно на повръщано. Според последната цифра, която бях чул, возехме над десет хиляди души. Моряците разискваха разгорещено въпроса дали корабът ще се движи на зигзаг, за да избегне спотайващите се подводници, и дали ще бъдат запалени навигационните светлини. Беше ми прекалено лошо, за да се безпокоя за подобни неща.

Когато се появих на вратата, сестрата се занимаваше с войниците.

— Дойдох да постъпя в лазарета по собствено желание — заявих. Краката ми започнаха да треперят. — Моля ви да ме настаните веднага на някое легло.

— О, Алфред, съжалявам, но ти страдаш от морска болест. Отделението е за ранени войници.

Стомахът ми се преобърна в знак на протест.

— Всъщност аз съм ранен. Организмът ми е съсипан от врага. Врагът е морето.

— Това първото ти плаване ли е?

— Да, но се заклевам, че ще ми бъде последното.

— Преодолей го, моряко — каза един офицер от леглото си. — Качи се на най-горната палуба и глътни малко въздух. Погледни към хоризонта.

— Това наистина помага — съгласи се сестрата.

— Моля ви — обади се един ранен войник, — не глезете този човек. Изгубил е обяда си и плаче? Аз изгубих ръката си.

Обърнах се към него.

— Ако знаехте, че безопасното ви пристигане в Кил зависи от мен, господине, може би щяхте да проявите малко повече състрадание към другаря си. Ще запомня думите ви.

Излязох от лазарета и се свлякох до стената в коридора.

Обещавам.

Така ли каза той? Дали нещо друго не се криеше зад тази дума? Или собствената ми злочеста самота ме накара да взема ножицата?

Флориан се появи, когато излязох от родилното отделение и се отправих към лазарета. Не бях сигурна дали все още е на кораба. Тайно се зарадвах, че го виждам. Защо ми беше толкова трудно да се сърдя на някои хора?

— Моля те. Ще отнеме само няколко минути. — Той се усмихна. — Обещавам.

Бързо го последвах до стълбището. Подскачаше пъргаво и вземаше по две стъпала наведнъж, въпреки че раницата беше на гърба му. Промъкнахме се до комина през малкия коридор на стълбището.

— Сигурен ли си, че искаш да го направя? — попитах.

— В момента не мога да измисля нищо друго. — Облегна се на вратата и добави: — За всеки случай, ако някой се опита да влезе.

— Разкрачи се — казах му и застанах между краката му. — Така е добре. А сега се наведи леко.

Той се смъкна надолу, опрял гръб във вратата, и доближи краката си до моите. Лицата ни бяха едно срещу друго.

— Колко? — попитах.

— Колкото е възможно по-късо.

Прокарах пръсти през косата му, за да я изправя. Така щеше да ми бъде по-лесно да я подстригвам. Косата му беше гъста и мека близо до скалпа.

— Имаш хубава коса — казах.

Той протегна ръка и нежно плъзна една от къдриците ми между пръстите си. Затвори очи и изрече:

— Май че е време да започваш.

Хванах кичур коса с лявата си ръка и го отрязах с дясната. Той отвори очи и погледна към кичура между пръстите ми. Двамата се засмяхме.

Отрязах по-голямата част от косата му, а после я подкъсих, доколкото беше възможно. Покрай ушите беше по-трудно. Приближих се до него и започнах да режа много внимателно. Той сложи ръце на кръста ми. Дали се опитваше да стои на безопасно разстояние от мен?

— Не се притеснявай — каза ми. — Няма да те целуна.

— В момента съм много заета — пошегувах се аз.

Той замълча.

— И така — изрече нерешително, — аз съм ходил в Литва.

Беше откровен. Реших, че и аз трябва да се държа по същия начин с него.

— Знам — отвърнах. — Първата вечер в плевника, когато извадих шрапнела. Тогава каза някои неща.

Лицето му помръкна.

— Така ли?

— Каза, че веднъж си посетил Литва. Каза също, че трябва да оздравееш, за да намериш Ани.

— О, не е чак толкова зле. Вече ти споменах, че Ани е сестра ми.

Кимнах и продължих да подкъсявам косата му.

— Каза ми, че съм красива. Каза ми, че си добър танцьор, и ме попита дали имам приятел.

— Е, това е… нетактично — усмихна се той.

— Ти не беше на себе си. Не осъзнаваше какво говориш.

Продължих да го подстригвам, осезавайки тишината и ръцете му, обхванали кръста ми. Най-накрая той наруши мълчанието:

— В нощта, когато съм ти наговорил всички онези неща… ти каза ли ми нещо?

Спрях да щракам с ножицата, погледнах го и кимнах. Пръстите му докоснаха леко гърба ми. Притегли ме към себе си, а после ме притисна към гърдите си. Доближих уста до ухото му и прошепнах тихо:

— Казах ти, че съм убийца.

Хълбоците ѝ бяха в ръцете ми. Устните ѝ се допираха до ухото ми. И тогава думата излезе от устата ѝ.

Убийца.

Отметнах глава назад и се засмях.

— Това е здравото ми ухо, но ми се стори, че те чух да казваш „убийца“.

Тя не ми отговори. Взираше се в мен, а очите ѝ се пълнеха със сълзи. Какво? Тя не се шегуваше?

— Аз — проговори бавно Йоана, като си пое дълбоко въздух — убих братовчедката си.

Усетих как се ококорвам. Тя кимна. Сълзите потекоха по бузите ѝ.

— Убих своята… своята братовчедка Лина — заекна тя. — Лина беше най-добрата ми приятелка. Когато се канехме да избягаме от Литва, баща ми няколко пъти ми каза да не оставям никакви следи и да не говоря за това с никого. Аз обаче не можех да замина, без да се сбогувам с Лина.

Сълзите продължаваха да се стичат по бузите на Йоана. Едва си поемаше дъх. Плачът ѝ ми причиняваше болка.

— Написах ѝ писмо, в което ѝ обясних, че сме включени в списъка на Сталин, защото баща ми членуваше в една антисъветска организация. Дадох писмото на нашата готвачка и я помолих да ѝ го изпрати. Не биваше да го правя. След като заминахме, служители на НКВД претърсили къщата ни. Един член на организацията, който беше тайната свръзка на баща ми, ни писа, за да ни уведоми, че писмото е попаднало в ръцете им.

— Готвачката им е дала писмото ти?

— Да — прошепна Йоана. — Майка ми смяташе, че жената вероятно се е опитала да предпази себе си. Тъй като ние вече бяхме заминали, от НКВД издирили по адреса върху плика семейството на Лина и ги арестували вместо нас. От свръзката на баща ми разбрахме, че са ги депортирали в Сибир. — Избърса сълзите си и продължи: — Преди две години получихме кодирано писмо от нашата съседка. От него научихме, че чичо ми е бил измъчван и е починал в един ГУЛаг.

Притиснах я до себе си. Вече можех да си обясня поведението ѝ. Йоана се чувстваше отговорна за изпращането на братовчедката ѝ в Сибир.

— Кога се случи това? — прошепнах.

— Преди четири години. През юни четирийсет и първа — изплака Йоана.

Бях чувал за бруталните изтезания на Сталин в сибирските наказателни лагери. Братовчедката на Йоана вероятно беше мъртва. Искаше ми се да ѝ кажа нещо, с което да я успокоя, но не ме биваше в тези неща.

— Може би е намерила начин да избяга. Може би все още е жива.

Лицето на Йоана светна.

— Мислиш ли? — попита тя и си избърса очите. — Чувствам се толкова виновна. Упреквам се за това, че съм свободна за сметка на живота на семейството ѝ. Рисунката, която намери в куфара ми, е от Лина. Тя беше много талантлива и ѝ предстоеше да постъпи в едно училище по изобразително изкуство.

— Престани да говориш за нея в минало време. Може би тя скоро ще се върне в Литва.

Думите ми, изглежда, ѝ подействаха успокоително.

Стояхме смълчани. Честността и чувството ѝ за вина ме караха да я харесвам още повече. Изтрих сълзите ѝ с ръка. Тя продължи да ме подстригва.

— Какво ще правиш, след като пристигнем в Кил? — попита.

Ще те целуна, искаше ми се да ѝ кажа.

— Какво ще правя ли? Първо ще се опитам да направя всичко възможно да не ме арестуват. После ще се опитам да намеря сестра си и да се погрижа за нейната безопасност, докато войната свърши. А ти?

— Ще се опитам да се свържа с майка си и да разбера какво става с баща ми и брат ми. — Тя приключи с подстригването и изчисти с ръка космите от раменете ми. — Готов си, прусако. Мисля, че се получи добре. Няма да е лошо обаче да се избръснеш.

Ръцете ми още бяха върху хълбоците ѝ. Взрях се в кехлибареното колие на врата ѝ.

— Може ли да ме наричаш Флориан вместо „прусака“? — Притиснах я до себе си и прошепнах: — И не мисля, че в плевника не съм бил на себе си. Наистина смятам, че си красива. Почини си и после ела при мен — добавих. — Ще те чакам тук в девет и половина.

Тя се замисли, усмихна се и ми кимна. После тръгна към вратата.

— Нямах намерение да ти казвам, защото бях ядосана, но онзи рус войник дойде в родилното точно преди да отплаваме. Получил е телеграма от Кох.

Главата ми се завъртя рязко към нея.

— Наистина. В телеграмата пишеше: „Бек да ми се обади лично. Кажете му, че доктор Л. е мъртъв. Нужни са ми ключовете. Спешно.“ — Йоана протегна ръка и докосна бузата ми. — Ще се видим в девет и половина — добави и излезе през малката врата.

Стомахът ми се преобърна. Доктор Ланге беше мъртъв. Кой се беше добрал до него?

Аз щях да бъда следващият.

Йоана се върна усмихната. Дали беше излязла, за да се срещне с рицаря? Когато птиците се чифтосват, оперението им става по-ярко. Забелязах го у рицаря и Йоана. Цветът на перата им се промени, след като пристигнахме в пристанището. Нещо се случваше между тях.

Люлеенето на кораба се засили.

— Времето сигурно е станало още по-лошо — отбеляза Йоана и погледна към тавана. — Имаме късмет, че сме на закрито.

По радиоуредбата на кораба звучаха весели мелодии. Изведнъж музиката беше прекъсната от празнична реч, произнесена от Адолф Хитлер. Точно преди дванайсет години на този ден, трийсети януари, той беше станал канцлер на Германия. Беше ми трудно да разбера немския език, на който говореше Хитлер, докато крещеше от високоговорителите. Успях да схвана смисъла на едно изречение и настръхнах цялата:

„Нима някога се е случвало безпомощната гъска да не бъде изядена от лисицата?“.

Припаднах сред бежанците на пода на музикалната зала. Гърлото ми гореше от фантомите, които непрекъснато се надигаха в стомаха ми.

Едно момиченце си играеше с раздърпано плюшено мече близо до краката ми. Изведнъж детето престана да се занимава с играчката си и дълго се взира в мен.

— Ти се глупаво момиче. Не е учтиво да се взираш в хората. Особено в човек в моето състояние — уведомих го аз.

То се изхили, сгъна мечето в кръста и ми показва с мимики, че и то повръща.

— О, много е смешно, нали?

Протегнах ръка и изчоплих с нокти от лицето на мечето едното от копчетата, които му служеха за очи.

Отидох на палуба „А“, за да видя как е безпризорното момченце. То спеше, а главичката му лежеше на скута на поета.

— Подстригал си се. Изглеждаш почти представителен. — Старецът се засмя. — Седни за малко. Почини си. Корабът извършва придвижването вместо нас.

— Да, поне не ни се налага да вървим — отвърнах.

— Така е, но не забравяй, че поетът Емерсън е казал: „Когато обувките ни се износят, енергията от пътуването е преминала в тялото ни“. — Той кимна и ми намигна. — За тази мъдрост Емерсън е задължен в най-голяма степен на обущаря си.

Стояхме смълчани. Харесваше ми този мил човек. Защо не ми се беше удала възможност да се уча на занаят при някой като него вместо при доктор Ланге? Ако бях послушал баща си, как щяха да изглеждат нещата сега? Посочих към момченцето и отбелязах:

— Извадило е късмет с теб.

— Не, аз съм късметлията — отвърна старецът. — Момченцето ми дава сила. — Погледна ме и чертите на лицето му омекнаха. Протегна ръка и добави: — Аз съм Хайнц.

Поех ръката му и казах:

— Флориан.

Той задържа ръката ми в своята, взирайки се в мен.

— Децата и младите хора като теб пострадаха най-много. Войната лиши много от тях от бъдеще. Родителите ти живи ли са?

Поклатих глава.

— Предполагах — изрече тихо той и ме потупа по коляното. — И ти си безпризорно момче.

— Ще предадеш ли малчугана на Червения кръст в Кил? — попитах.

— Не мисля, че бих могъл да се разделя с него — отвърна обущарят. — Много ми харесва да играя ролята на „опи“. Листчето с адреса в Берлин, което беше закачено на палтото му, е у мен. Ще го заведа там и ще видя какво ще стане по-нататък. — Той въздъхна. — Не се знае обаче колко време ще издържи Берлин. Имаш ли други близки?

— Имам сестра. Казва се Ани. Не съм я виждал от три години. Не знам дали ще я позная след толкова дълго време.

— Ще я познаеш. Краката ти ще те насочат към нея.

Старецът се облегна назад и започна да си тананика мелодията на „Лили Марлен“. Това насочи мислите ми към Йоана.

— Женен ли си, Хайнц? — попитах.

— Прекарах петдесет и пет години с любовта на живота си. Загубих съпругата си през юли миналата година. — Той посочи към момченцето. — Точно когато си помисли, че е загубил всичко, което му е било скъпо, човек среща някого и осъзнава, че все още е способен да обича.

— Знам какво имаш предвид — отвърнах и си погледнах часовника.

— Убеден съм, че знаеш. — Той се усмихна. — А и тя го заслужава.

21:15 ч.

ТРЯС!

Тялото ми беше изхвърлено от койката.

Паднах на пода.

ТРЯС!

Непрогледна тъмнина. Започнах да пълзя. Не виждах бебето.

Изкрещях името на медицинската сестра.

ТРЯС!

Писъци.

Звук от счупено стъкло. Вой на сирени.

Бяхме на двайсет и пет морски мили от брега.

ТРЯС!

Нещо се удари в левия борд на кораба.

Каква беше това?

ТРЯС!

Още една експлозия. Тъмнина. Не можех да дишам.

ТРЯС!

Панически писъци изпълниха главата ми. Тялото ми се премести.

Корабът се накланяше напред.

Носът му потъваше.

ТРЯС!

Телата ни се удариха едно в друго.

Старецът ме хвана за ръката.

— На мина ли попаднахме? — прошепна.

ТРЯС!

Момченцето се размърда.

— Опи?

— Да. Тук съм.

Старецът бързо стегна каишките на спасителната жилетка.

ТРЯС!

Изведнъж разбрах.

Торпеда.

Стоях, без да знам какво трябва да направя. Къде бяха доктор Вент и доктор Рихтер? Помогнах на една пищяща бременна жена да стане от пода. Тя стискаше уплашено ръката ми.

— Моля ви, помогнете ми! — промълви.

Емилия грабна Халинка. Пъхна я в една калъфка за възглавница, а после я омота с чаршаф. Погледна ме и извика, сочейки с пръст нагоре.

Корабът се наклони още повече. Всички предмети се плъзнаха по пода. Ноктите на бременната жена пробиваха кожата ми.

Емилия пристъпи към действие. Облече си палтото и си сложи розовата шапка, а после взе една спасителна жилетка от купчината в ъгъла, сложи си я и стегна каишките ѝ. С едната си ръка държеше повитото бебе, а с другата подхвърляше спасителни жилетки на жените. Хванах една жилетка със свободната си ръка и я навлякох на бременната жена.

— Нека всички да запазим спокойствие — казах. — Ще изчакаме доктор Вент или някой от капитаните, за да получим указания. Сигурна съм, че ще бъде направено съобщение.

— Не! — изкрещя Емилия, докато жестикулираше като обезумяла. — Палтото. Студено е. Горе. Веднага!

Емилия искаше да каже, че трябва да отидем на най-горната палуба, а там е студено.

Емилия искаше да каже, че корабът потъва.

Картината с горящия, потъващ венец изплува пред очите ми. Шумът в коридора се усили.

Извиках на жените:

— Бързо! Вземете си палтата. Загърнете се. Студът ще ви убие.

Дали ме чуваха? Дали ме разбираха? Не осъзнаваха ли, че трябва да се махнем от металния контейнер?

На кораба имаше повече хора, отколкото наброяваше населението на някои градове. Мислех си как хиляди пътници от всичките нива на кораба ще се втурнат към най-горната му част. Стълбищата щяха да се задръстят. Нито една от жените не се движеше достатъчно бързо. Тичах насам-натам и ги гонех от отделението, сякаш бяха гълъби.

Йоана искаше да изчакаме, за да ни кажат какво да правим.

Не. Трябваше да се махнем оттук. Веднага.

Сведох очи към миниатюрното бебе. Очичките ѝ бяха широко отворени.

Бебето започна да плаче.

Аварийните лампи светваха и угасваха. Един моряк притича през скупчените в коридора бежанци, подканвайки ги да си облекат спасителните жилетки.

— Какво се е случило? — изкрещях след него.

— Торпеда. Руска подводница.

Беше ни торпилирала руска подводница? Корабът се наклони много силно. Предметите започнаха да се плъзгат по пода.

Изведнъж роялът в музикалната зала полетя напред и премаза момиченцето с мечето, преди да се разбие в стената, издавайки какофоничен вой. Пътниците крещяха и стенеха в опитите си да помогнат на детето, което приличаше на смачкан плод.

В гърлото ми се надигна пареща жлъчка.

Някаква жена, която седеше до мен, вдигна бебето си и извика:

— Помогнете ни! Какво трябва да направим?

Жената протегна ръка към мен.

Вдигнах спасителната жилетка от пода до краката на обезобразеното момиченце и я навлякох през главата си.

— Вероятно трябва да излезете оттук — казах на жената.

Проправих си път до стълбището.

Коридорът беше пълен с пътници.

— Торпеда! Подводницата е под кораба! — изкрещя някой.

Паниката прерасна в ужасяващи викове и безумен хаос.

Сложих раницата на гърба си. Хванах момченцето и го вдигнах на ръце.

— Трябва ли да слезем от кораба? — попита ме то.

— Да. Дръж се за мен. Здраво. Не ме пускай.

— Опи! — изкрещя момченцето.

— Да — отвърна му поетът на обувките. — Тук съм.

— У теб ли са монетите? — попита момченцето.

— Да, у мен са — отвърна старецът.

Умът ми препускаше през конструкцията на кораба. Бяхме на палуба „А“, в предната столова. Трябваше да изкачим две палуби, за да отидем при Йоана, а после да стигнем до горната палуба за разходки. Замислих се за четирите нива под нас. Корабът се наклони още повече. Неистови писъци раздираха тъмните коридори. Не след дълго щяхме да бъдем хванати в капан.

— Бързо! — изкрещя старецът. — Почакай, Флориан. Къде е спасителната ти жилетка?

Сирените продължаваха да вият.

— Върви пред мен — извиках на обущаря, — за да мога да те повдигна, ако се наложи.

Започнахме да си проправяме път през морето от хора към стълбището. Следвах плътно стареца. Носех момченцето на гърдите си, а раницата беше на гърба ми. Момченцето се държеше за врата ми, а краката му бяха на кръста ми, сключени в глезените под раницата.

Някой от блъскащата се тълпа събори пожарогасителя от стената на стълбището. Той избухна и разпръсна пяна на всички страни. Някои от хората се подхлъзваха и падаха. Други просто ги газеха и продължаваха напред. Чувах хрущенето на телата под краката им в тъмнината и тежкото дишане на момченцето в косата ми, докато бутах поета нагоре по стъпалата. Хората се хващаха за мен и се вкопчваха в гърба ми. Наведох се напред, без да се сгъвам в кръста. И тогава усетих как нещо се опъна върху рамото ми. Беше презрамката на раницата ми.

Презрамката се скъса.

Радиоуредбата пращеше и излъчваше съобщения.

„Запазете спокойствие. Придвижете се към най-горната палуба, като спазвате установения ред.“

Доктор Вент влетя в родилното отделение и ми каза:

— Не слушайте съобщенията. Изведете жените на палубата и ги качете на спасителните лодки. Бързо!

— Какво трябва да вземем със себе си? — попитах и тръгнах към мястото, където беше куфарът ми.

— Нищо! — отвърна той. — Само спасителните жилетки. Хайде, по-живо!

Изведох жените в коридора и ги насочих към стълбището.

Коридорът вече беше наводнен. Къде беше Емилия? Ледената вода се просмука през ботушите ми.

— Ерика! — изкрещя отчаяно някакъв мъж. — Ерика, къде си?

Корабът се беше килнал наляво и носът му потъваше. Стъпалата бяха наклонени, което затрудняваше допълнително изкачването им. Безжизнено тяло на дете лежеше стъпкано близо до стълбището. Опитах се да спра и да го вдигна от пода, но тълпата ме повлече.

Хиляди оглушителни викове изпълваха стълбищната шахта.

— Ще се удавим! — изкрещя една жена.

Някъде под нас отекна оръдеен изстрел. Блъскащите се хора бяха обхванати от още по-силна паника. Напредвах, но имах чувството, че краката ми не се движат. Хората се катереха един върху друг, докато се изкачваха по стъпалата.

По-слабите падаха назад, озоваваха се под нечии крака и не успяваха да се изправят. Стълбището се задръсти. Корабът продължаваше да потъва. Онази жена беше права.

Всички щяхме да се удавим.

Затичах се надолу по наклонения коридор, а ледената вода стигаше до коленете ми. До мен плуваше малко момче. Всички пътници се движеха в обратната посока. Аз обаче знаех нещо, което те не знаеха. Във вентилационните тръби имаше стълби. Блъсках се в хората и продължавах напред.

— Моряко, моля те! — извика някой зад мен.

Стигнах до края на коридора. Появи се един моряк и ме хвана за ризата.

— Побързайте, всички трябва да напуснат каютите и да се качат на най-горната палуба.

— В каква степен е засегнат корабът? — попитах.

— Удариха ни три торпеда. Палуба „Е“, машинното отделение и носовият отсек са разрушени.

Палуба „Е“. Плувният басейн. Флотските помощнички бяха на палуба „Е“. Койките на моряците бяха в носовия отсек.

В стълбищната шахта се чу звук от разцепващи се греди и подскачащи по стъпалата нитове.

— Корабът потъва — каза морякът. — Потърси някакво палто.

Последвах го до горната палуба за разходки, като преди това взех палтото на една жена, която се мъчеше да си облече спасителната жилетка.

Морякът започна да разбива вратите на каютите, които не се отваряха. Избутваше хората към стълбището.

— Хайде! — извика ми. — Изкарайте ги навън!

— Да, всеки трябва да бърза — измърморих и отворих вратата на една каюта.

На пода лежаха жена и дете, потънали в кръв. В средата на каютата беше застанал морски офицер с допрян до тавата пистолет.

Стоях и го гледах като хипнотизиран. Дали щеше да го направи?

Мъжът се обърна и насочи пистолета към мен.

Побягнах към вентилационните тръби.

Аз съм мислител. Умея да разсъждавам.

Торпедна атака: приблизително в 21:15 ч.

Капацитет на кораба: 1463 пътници.

Пътници на борда: 10 573.

Спасителни лодки: 22.

И тогава си спомних.

Десет от спасителните лодки липсваха.

Стигнах до най-горната палуба. Снегът падаше косо и ме шибаше в лицето. Притисках бебето до гърдите си. Поривите на вятъра ни блъскаха, опитвайки се да ни съборят. „Густлоф“ беше легнал на левия си борд, а носът му вече беше под водата. Заледената палуба лъщеше и беше хлъзгава. Клекнах и започнах да пълзя с Халинка, като ѝ говорех на полски.

— Nie placz. Не плачи.

Нощта беше тъмна. Морето се пенеше, мрачно и гневно. Огромни вълни се разбиваха в кораба. Един моряк изстреля сигнална ракета. Тя полетя нагоре, подобно на червен метеор, осветяващ безкрайното, изпълнено със сняг небе. Обезумели пътници изкачваха стълбището и се втурваха напред. Наблюдавах ги как се подхлъзват върху гладката повърхност и с писъци падат във водата като човешки дъждовни капки.

Хората плачеха. Блъскаха се. Моряците крещяха. Някаква жена избута момичето, което ѝ беше препречило пътя, без да обръща внимание на молбата му за помощ. Спрях и коленичих далече от тълпата, като притисках мекото, топло телце на Халинка до гърдите си. Запях „Всички патета“ и преметнах едната си ръка през металния парапет на палубата. Корабът потъна още по-надълбоко в морето.

Моряците се бореха със замръзналите лебедки, с които спасителните лодки бяха закрепени за левия борд.

Спасителните лодки на десния борд бяха неизползваеми, тъй като се издигаха високо над водата.

Аз обаче не търсех спасителна лодка.

Търсех рицаря.

Стигнахме до най-горната палуба.

— Дръж се за мен — изкрещях на стареца.

— Почакай! Подът е заледен. Обувките ни ще се хлъзгат — отвърна ми обущарят. — Трябва да пълзим.

Заледената палуба се изпълваше с тълпи от хора. Някакъв мъж се затича. Краката му се подхлъзнаха и той излетя във въздуха. Гърбът му се пречупи на две върху парапета, преди да отскочи от него и да падне в морето.

Видях, че във водата е спусната спасителна лодка, която беше наполовина пълна. В нея имаше двама моряци. Вятърът и водните пръски ме шибаха в лицето и ми пречеха да виждам и да се движа. Хората се втурнаха към следващата лодка, като се блъскаха и подскачаха в опитите си да се качат в нея. Някой отряза задното въже, но предното не се освободи. Лодката се преобърна и започна да се клати, изсипвайки хората в непрогледния мрак на морската бездна.

Зловещи писъци изпълниха здравото ми ухо. Другата половина на главата ми беше изолирана, безучастна.

— Къде ти е спасителната жилетка? — изкрещя старецът и сграбчи безпризорното момченце.

Аз се криех. Не бях получил жилетка.

Някои от пътниците се хвърляха от кораба, вместо да изчакат, за да се качат на спасителна лодка. Безброй тела със спасителни жилетки подскачаха във водата.

— Трябва да потърсим нашите момичета — изрече обущарят. — Къде ли са те?

Излязох на най-горната палуба, посрещната от ледения вятър и снега.

Бях изпуснала Емилия от погледа си на стълбището. Крещях името ѝ и търсех розовата ѝ шапка. Доктор Вент и доктор Рихтер вече бяха на палубата и качваха ранените в една лодка. Насочих бременните жени към тях. Лекарите ми дадоха спасителна жилетка. Облякох я и вързах връзките на предницата.

— Моля ви — извика някакво момиче. — Моята братовчедка е на долната палуба. Моля ви, помогнете ми да я намеря.

Нейната братовчедка. Хиляди хора бяха на долните палуби. Хиляди хора бяха хванати в капан.

Изведнъж корабът изскърца и се наклони рязко.

— Качи се на някоя от лодките. Веднага! — изкрещях на момичето и го заведох до близката лодка.

Хванах се за парапета до стълбището. В този момент чух силен трясък зад гърба си. Едно от огромните зенитни оръдия се плъзна по палубата, вряза се в парапета и се стовари върху една лодка, която току-що беше спусната във водата. Оръдието, лодката и всички пътници бързо потънаха.

От гърдите ми се изтръгна писък.

Успях да стигна до най-горната палуба. Всички пищяха. Да пищиш означаваше да не мислиш. Пътниците си пробиваха път към парапета и спасителните лодки. Наблюдавах ги как плачат, крещят и се молят за помощ. Молеха се да останат живи.

Сцената сякаш се разиграваше на фона на някаква музика. Хората ме гледаха, а очите им бяха унили и отчаяни. Ръцете им се протягаха към мен в пълен синхрон.

Спасете ме. Спасете ме. Спасете ме.

Пълзяхме по хлъзгавата палуба. Една ранена жена ме хвана за глезена и изпищя:

— Моля ви, помогнете ми!

Солта от сълзите ѝ беше размазала грима ѝ.

Кимнах. Да, тя щеше да се нуждае от помощ, за да оправи съсипаното си лице.

Трябваше да действам, вместо да изпадам в паника. Не бях в състояние да го направя. Хаосът беше разрушил способността ми да се концентрирам и ме правеше пасивен наблюдател. Ръката ми започна да се движи, завъртайки невидимата ръчка на музикалната кутия на смъртта. Не исках мелодията да спре. Видях как спускат една лодка. Разпознах сред пътниците в нея капитан Петерсен. И тогава разумът ми ме призова. След като нашият капитан напускаше кораба, същото трябваше да сторя и аз.

Спасителна лодка. Да, щях да се кача на някоя спасителна лодка.

Мехурите по дланите ми се пукаха и кървяха. Избърсах ги във вълненото палто, което бях задигнал от пътничката. Пробих си път през гъстата тълпа до парапета. И тогава видях дееца, стареца и момченцето.

Деецът крещеше. Вените на врата му бяха изпъкнали. Устата му се изкриви, докато събираше всичките си сили, за да изреве една-единствена дума.

Йоана.

Малкото останали лодки се пълнеха бързо. Раницата висеше от рамото ми на една презрамка и аз се пързалях и залитах.

Зърнах розовата шапка в тълпата. А после видях Йоана. Полякинята пълзеше едва-едва с бебето. Придвижих се сред навалицата до тях. Алфред, морякът, лазеше бавно към мен.

— Йоана, Емилия, бързо! Първо жените и децата! — извиках.

Йоана се обърна, видя полякинята и я сграбчи.

— Бързо! — казах на Йоана. — Качвай се в лодката. Аз ще помогна на Емилия за бебето.

— Вземи малкия — изкрещя поетът, докато буташе като обезумял безпризорното момченце през тълпата. — Моля те, вземи го.

— Опи! — проплака момченцето и се опита да се върне обратно при обущаря.

Един моряк помогна на Йоана да слезе по въжената стълба в спасителната лодка. Тя протегна ръце да поеме бебето.

Полякинята отказа да ѝ го даде. Направи ми знак да се кача в люлеещата се лодка.

Хората напираха. Лодката започна да се пълни.

— Хайде! Слез в лодката! — подканих Емилия.

— Тя има доверие единствено в теб — извика Йоана. — Иска ти да свалиш бебето.

— По дяволите! — изкрещях и подадох раницата си на Алфред.

Поетът на обувките подхвърли една спасителна жилетка над главата ми. Поех бебето от полякинята и слязох в лодката.

— Хората са прекалено много — провикна се някой. — Ще се преобърнем.

— Само още един човек — каза морякът.

— Почакайте! Не! — изревах. — Има и други хора, които трябва да се качат с мен.

— Само още един човек — повтори морякът.

— Емилия, бързо! — изпищя Йоана.

Емилия се взря в нас, а после бързо бутна безпризорното момченце надолу по стълбата. Въжетата се откачиха и лодката падна във водата.

Емилия все още беше на палубата.

Аз държах в ръце бебето ѝ.

Алфред също все още беше на палубата.

Той държеше раницата ми.

Лодката падна в черната вода.

Развиках се заради Емилия.

Флориан се развика заради раницата си.

Огромни вълни се блъскаха в лодката и я подмятаха. Една жена повърна в скута си. Откъм кораба, който продължаваше да потъва, се чуваше силен тътен. Безпризорното момченце стоеше право в лодката, а малките му ръце бяха протегнати към кораба.

— Опи! — ридаеше то. — Опи!

Появи се кичур бяла коса.

— Идвам, Клаус! — отекна глас над лодката.

Поетът на обувките скочи от кораба с краката напред и полетя към морето.

— Поете! — изкрещях.

Тялото му падна близо до лодката, в която се намирахме. Флориан ми подаде бебето и стана на крака, готов да се гмурне във водата след него. Една вълна подхвърли нагоре лодката, Флориан залитна и се стовари върху болта, който крепеше греблото. Безпризорното момченце го сграбчи за палтото. Лодката се разлюля и носът ѝ се повдигна.

— Гребете настрани от кораба! — извика някой. — Потъвайки, той ще ни повлече със себе си.

— Изчакайте — каза безпризорното момченце, взирайки се във водата. — Изчакайте моя опи.

— Хайнц! — извика Флориан в мрака, а гласът му трепереше от вълнение. — Хайнц, чуваш ли ме?

Поетът на обувките обаче не се показа над водата. Флориан ме хвана за ръката и прошепна:

— Торбата с монетите. Старецът я завърза за колана си. Даде на мен спасителната си жилетка.

— Опи! — изхълца безпризорното момченце. — Не, моля те, от.

Поетът.

Нашият прекрасен поет на обувките. Нашият опи.

Нашата единствена светлина в мрака.

Бяхме го загубили.

Спасителната лодка беше във водата. Аз не бях в нея.

Не бяха останали използваеми лодки.

Някои от хората бяха скочили след спасителните лодки. Мен не ме биваше в скоковете.

Страхувах се да скоча.

Викове. Плач. Оръдейни изстрели.

Корабът потъна още по-надълбоко в морето.

Изведнъж усетих как някой ме дърпа и ме раздрусва. Младата латвийка, която беше родила, крещеше в лицето ми и ме теглеше. Наклонът на кораба стана още по-голям. Ужасът ми — също. Запрепъвах се зад момичето, а гърбът ми тежеше много. Минахме покрай два сала, замръзнали и залепнали един за друг. Момичето започна да ги рита, за да ги откърти от палубата. Успя да освободи единия от тях. Дръпна ме в него.

И после започнахме да се плъзгаме.

Салът представляваше стоманена плоскост с големи поплавъци в двата края. По дължината му бяха наредени талпи, а между тях имаше мрежа. Корабът се наклони и салът започна да се плъзга. Премина през палубата подобно на спускаща се по заледен склон шейна.

Стържене на метал. Писъци на хора.

Държах се здраво за мрежата. Салът полетя към морето.

Зад нас падаха предмети и разплискваха водата. Багаж. Празни салове. Празни тела.

Наблизо плаваше претоварена лодка. Давещи се хора висяха от бордовете ѝ и се опитваха отчаяно да се прехвърлят в нея.

— Моля ви — промълви едно момче. — Много ми е студено. Моля ви, пуснете ме да се кача.

Момчето стискаше борда на лодката и се мъчеше да се изкатери в нея.

— Лодката е препълнена. Ще се преобърне — не отстъпваха хората.

— Може ли поне да стоплите ръцете ми? Моля ви, помогнете ми.

Хората не стоплиха ръцете му. Те удряха пръстите му, докато момчето не ги разхлаби, а после се плъзна под водната повърхност, изпускайки няколко балончета въздух.

— Елате! — изкрещях на хората в морето. — При нас на сала има място.

В този момент огромна вълна повдигна сала и ни отдалечи от потъващия кораб.

Колко глупаво беше от наша страна да вярваме, че сме по-силни от морето и от небето. Наблюдавах от сала как красивите морски дълбини поемат грамадния стоманен кораб. На една голяма глътка.

Бебето. Безпризорното момченце. Какво трябваше да направя?

Полякинята. Раницата ми. Къде бяха те?

Рицарят. Бебето беше у него. Знаех, че той е избавител.

Телата бяха разпилени подобно на човешки конфети. Дали все пак щях да получа медал?

Кърмата на кораба беше единствената част от него, която стърчеше над водата. От парапетите му висяха хора, а краката им се клатеха във въздуха. Стотици пътници бяха блокирани на остъклената палуба за разходки в задната част на кораба. Хората удряха бясно с юмруци по стъклото. Нивото на водата в нея се издигаше все по-нависоко. Един смел моряк се олюляваше върху кърмата и удряше стъклото с брадва, опитвайки се да освободи хората. Стъклото не искаше да се счупи. Той замахна по-силно, загуби равновесие и падна в морето. Наблюдавахме ужасени как хората зад стъклото започнаха да се давят.

Близо до задната част на „Густлоф“ плаваше спасителна лодка. В нея седяха един капитан и няколко моряци.

Около нас вълните подмятаха хиляди безжизнени тела. Оглеждах се за Хайнц и за моряка, у когото беше останала раницата ми. Едно момиче риташе и пищеше във водата близо до нашата лодка.

Съблякох спасителната жилетка и я хвърлих към нея.

— Хвани се за ръката ми — казах ѝ.

— Не! — изкрещя някаква жена в лодката. — Тя ще ни преобърне!

Изправих се на крака и се надвесих над борда. Лодката се наклони. Всички се разпищяха. Пресегнах се и хванах момичето за косата. Тя се вкопчи в ръката ми и аз я изтеглих в лодката. Падна, мокра до кости и изтощена, в краката ни.

Една жена, която беше облечена с кожено палто, изкрещя:

— Нямахте право! Изложихте всички нас на опасност!

— Млъкнете! — изревах. Тялото ми се тресеше от гняв. — Чувате ли ме? Млъкнете!

Настъпи тишина. Безпризорното момченце скри разплаканото си лице в извивката на ръката си. Йоана посегна към мен и ме докосна.

Стоварих се на седалката до нея и отпуснах глава в дланите си.

Съдбата е ловец.

Дулото ѝ се допря до челото ми.

Тъмнината беше изпълнена с викове. Снегът, примесен със суграшица, се носеше хоризонтално от вятъра и ни шибаше в лицата. Една спасителна лодка близо до нашата беше пълна с плачещи жени и деца. Флориан я видя и се изправи на крака.

— Нуждаят се от някой, който да гребе.

Сложих свободната си ръка на гърба му.

— Останѝ — прошепнах. — Моля те, Флориан. Останѝ при мен.

— Отивам — каза съпругът на жената с коженото палто и стана от седалката.

Жената започна да му се кара, но той смело скочи от едната лодка в другата.

Докато се носехме в морето от тъмнина, станахме свидетели на нелепата смърт на хиляди хора. Притиснах бебето до гърдите си и затворих очи. Сцените продължаваха да изплуват в ума ми. Силно наклонената палуба. Жената, която подхвърли бебето си надолу към един моряк. Морякът протегна ръце, но не успя да хване детето. То падна върху плаващия наблизо стоманен сал, а после се изтърколи в морето. Хилядите отчаяни хора, които подскачаха, ритаха и не можеха да си поемат въздух. Морската вода, която нахлуваше в устите и ноздрите им и изпълваше дробовете им. Високите вълни, гневното море и вятърът.

Раненият войник, който ме беше молил да го целуна, се носеше мъртъв по водата до нашата лодка, а главата му беше омотана в мрежата на един сал. Толкова много хора се нуждаеха от помощта ми. Вече не бях в състояние да направя нищо. Ледената вода се отразяваше пагубно на сърцето. Тя щяха да умрат от хипотермия. Вместо да помагам, бях принудена да наблюдавам как панорамата на катастрофата се разкрива пред очите ми.

Вината е ловец.

Аз бях неин заложник.

Една вълна с бял гребен ни подмяташе до група салове, повечето от които бяха празни. Беше изминал по-малко от един час, откакто корабът беше торпилиран. Хиляди мъртви тела с широко отворени очи плаваха, замръзнали в спасителните жилетки. Стори ми се, че в тъмнината близо до потъващия кораб видях силуети на спасителни лодки. Нашият сал беше много по-далече от кораба от останалите салове и лодки. Морякът повръщаше във водата. Издърпах раницата от ръката му. Той ми благодари и се надвеси още повече над ръба на сала.

Раницата на рицаря беше у мен.

Бебето беше у рицаря.

Рицарят сигурно искаше да си върне раницата.

Аз исках да си върна бебето.

Болка раздра гърдите ми. Исках я. Исках си бебето.

Откъм кораба се чу силно пукане. Костите му се огъваха и се чупеха от причинения от усукването натиск. Заоблената кърма се издигна вертикално към небето. Някои хора висяха от парапетите и пищяха. Други се премятаха заднишком и намираха смъртта си. В някоя от потъналите части на кораба избухна взрив. Изведнъж целият кораб се освети. Ярко сияние озари водата и гротескната сцена. Взрях се в грамадния блещукащ кораб. По вълните отекна стон, подобен на дълга прозявка, и докосна лицето ми. А после светлините изгаснаха. Корабът изчезна в черната морска бездна. Огромният стоманен град заедно с хиляди хора, затворени в него, падаше надолу към дъното на морето.

Последва тишина, нарушавана единствено от шума на вятъра и вълните. Подскачахме нагоре-надолу, нагоре-надолу, вълните се плискаха и се къдреха, през мрака се процеждаха ридания.

До мен във водата плаваше тялото на млада жена със спасителна жилетка. Полата ѝ се вдигна и образува съвършен кръг. Жената се завъртя в бавен пирует. Мъртвите ѝ ръце бяха протегнати напред, а снегът се сипеше като пудра захар върху тъмната ѝ коса. Една дъска, върху която имаше две зъбни протези, мина покрай мен и изчезна в тъмнината.

Спасителните лодки бяха прекалено далече, за да ме чуе някой, ако започнех да викам. Нямах гребло. Огледах водата наоколо, за да потърся нещо, с което да греба. Навсякъде около нас се люшкаха малки дечица. Главичките им, най-тежката част от пъхнатите им в спасителни жилетки телца, ги бяха преобърнали. С всяка следваща вълна трупчетата се удряха в сала. Бях заобиколена от стотици удавени деца с главички във водата и крачета във въздуха.

Това беше моето наказание. Бях изгубила честта си. Бях изгубила всичко.

Срамът е ловец.

Срамът ми беше навсякъде около мен.

Ханелоре, ангел мой,

Нощта е тъмна. Не знам откъде да започна. Плавам със сал в Балтийско море. Моят кораб, „Вилхелм Густлоф“ потъна. Отплавахме от Готенхафен по обед на трийсети януари. Мислех си, че това е идеално време за тръгване. В края на краищата трийсети януари беше рожденият ден на Вилхелм Густлоф, на когото беше кръстен корабът, а също и годишнина от издигането на Хитлер на власт.

Пътуването започна с над десет хиляди пътници на борда. Да, десет хиляди. Още в самото начало на плаването ме порази морска болест. Бях толкова зле, че се наложи да прекъсна изпълнението на задълженията си.

Няколко часа след като се отправихме към Кил, точно в двайсет и един часа и петнайсет минути по моя часовник, бяхме ударени от три торпеда. Корабът започна да потъва. Сирените завиха и всички бяхме насочени към спасителните лодки. Дива паника обхвана пътниците. Би бичо неуместно за мен да ти описвам сцената. Тичах през тъмните коридори и ги усещах като неравен дюшек под краката си — от онези, които ненавиждам. Не след дълго обаче осъзнах, че всъщност вървя по килим от тела. Трите взрива разкъсаха не само кораба, но и пътниците. Помолих едно момиче в коридора да се отмести. След като тя не отговори, я смушках. Кръглата ѝ глава с форма на узряла праскова се завъртя. Половината от лицето ѝ липсваше. Не мога да престана да мисля за това. Доволен съм от факта, че не си тук и не ти се налага да ставаш свидетел на тази потресаваща разруха.

Потъването на кораба продължи не повече от шейсет минути. Последното му гмуркане ще го завлече надълбоко, на дъното на Балтийско море. По моя преценка температурата на водата е приблизително четири градуса по Целзий. Почти е невъзможно човек да оцелее на този студ дълго време. В момента виждам хиляди хора във водата, които със сигурност ще умрат, макар че са със спасителни жилетки. За щастие аз се намирам на сал с една млада латвийка, чието новородено бебе беше качено на спасителна лодка без нея. Вълните са огромни и морската болест не ме оставя на мира. Непрекъснато изливам съдържанието на стомаха си в морето. Униформата ми е мръсна. Загубил съм, изглежда, едната си обувка.

Докато плавам сред тъмнината и смъртта, разполагам с достатъчно време не само да разсъждавам, но и да бъда откровен с теб. Изправен съм пред непоносимата реалност. Как бих могъл, Лоре, да те обичам истински? Не бих могъл и не би трябвало — не и след онова, което ти толкова грубо заяви на всеослушание насред улицата. Въпреки всичко увлечението си остава и ми носи удовлетворение по неописуем начин. Вероятно то парира страха.

Ето защо не му позволявам да ме напусне.

И така, страхът е ловец. Той ни обкръжава, когато не сме въоръжени и когато най-малко го очакваме. И тогава сме принудени да вземаме решения.

Аз взех правилното решение. Опитах се да помогна.

Ти предпочете да спуснеш щората, да не ме допуснеш до себе си. Решението ти, Ханелоре, беше погрешно.

— Корабът потъна — изрече Йоана.

Зъбите ѝ тракаха. Гласът ѝ прозвуча като шепот.

Преброих около петдесет души в нашата спасителна лодка. Можеха да се поберат повече хора.

Обущарят.

Полякинята.

Бяхме ги загубили и двамата.

Студът в открито море щеше да ни убие. Извиках на момченцето и го придърпах в скута си. Обърнах се настрани и обкрачих седалката.

— Направи като мен — казах на Йоана. — Ще сложим децата между нас. Пъхни бебето под блузата и палтото, до кожата си.

Те се завъртя към мен, гушнала бебето. Приближих се максимално до нея и я прегърнах, за да заслоня децата от вятъра. Главите ни се докоснаха.

— Чуваш ли ме? — прошепна Йоана.

Гласът ѝ беше слаб и уплашен.

Кимнах и насочих здравото си ухо към нея.

— Студено е. Дали някой ще дойде за нас? — попита тя.

Стана много тъмно. Луната се скри зад облаците, неспособна да понесе страховитата сцена. Погледнах към водата, където плаваха безшумно хиляди трупове. Толкова много деца. Момичето, което бях изтеглил в лодката, вече беше мъртво. Лежеше посиняло в краката ни. Как щяха да съобщят нацистите новината за потъването на кораба? Изведнъж намерих логичния отговор.

Въобще нямаше да я съобщят.

— Дали някой ще дойде за нас? — попита отново Йоана.

— Да — излъгах. — Някой ще дойде за нас.

При положение че в района имаше руски подводници, корабите вероятно щяха да се отклоняват от курса си и да се стараят да ни избягват.

Всичко беше в раницата ми — документите ми, подправеното писмо, бележника и лебедът. Какъв беше смисълът на бягството и криенето, на лъжите и убийствата? Безкрайният кръг на отмъщението ми се свеждаше до следното: отвръщах на болката, причинявайки болка. Защо го правех?

Странният моряк не беше успял да се добере до спасителна лодка. Не бяха останали лодки. Погледнах към ботушите си. Токът беше здрав. Дали картата и ключът все още можеха да се използват? Нима вече имаше някакво значение? Водата бавно се просмукваше през една цепнатина в пода на лодката. Ценното съкровище щеше да отиде на дъното на Балтийско море.

Аз също.

Може би над Кехлибарената стая наистина тегнеше проклятие.

През дългите седмици, докато бягах, си бях представял какво ли не. Бях размишлявал върху начините, по които бих могъл да умра. Всички бяха грозни, страховити. Внимателно бях кроил планове за собствената си защита, за избора на оръжие, с чиято помощ бих бил в състояние да се спася. Но това, което се случваше в момента, никога не ми беше минало през ума. Как да се защити човек от продължителната, непоносима агония, предизвикана от факта, че е невъзможно да се пребори с морската стихия?

Черната вода се плискаше в борда на лодката. Снегът се сипеше върху нас. В притихналия мрак Флориан започна да ми разказва за себе си. Разказа ми за майка си; сподели с мен, че тя много му липсва, че съжалява за грешките, които е допуснал по отношение на баща си. Говори за много хора и за много места.

Правеше го, защото знаеше, че скоро ще умрем.

Аз си мислех за майка си, която търпеливо ме чакаше и се притесняваше за единствената си дъщеря, която може би беше единственият оцелял член от семейството ѝ. Как ли щеше да научи новината? Всички бяха чували историите за големите кораби „Титаник“ и „Лузитания“. Погледнах към водата, където плаваха безшумно хиляди трупове. Това беше нещо много по-голямо. На борда на „Густлоф“ имаше над десет хиляди души. Ужасяващите подробности около потъването на кораба щяха да бъдат поместени във всички вестници по света. Трагедията щеше да бъде анализирана години наред, щеше да се превърне в легенда.

Седях, прегърната от красивия крадец, а двамата бяхме заслонили с телата си сирачето и новороденото бебе. Мислех си за Емилия, която стоеше на палубата на „Густлоф“ в ледения вятър и подаваше бебето си на Флориан. Погледна към нас, а русата ѝ коса са развяваше изпод розовата шапка.

Само още един човек.

Така беше казал морякът.

Повечето хора щяха да се борят да бъдат този „един човек“. Щяха да настояват да бъдат този „един човек“. Емилия обаче беше бутнала безпризорното момченце в лодката, жертвайки себе си заради него. Къде беше тя сега? Дали беше успяла да се качи на някоя лодка? Мислех си за уплашената, но храбра Емилия и се разплаках.

Нуждаех се от майка си. Майка ми обичаше Литва. Обичаше семейството си. Войната ѝ беше изтръгнала последната любов. Дали щеше да узнае ужасните подробности за нашите страдания? Дали новината щеше да стигне до родния ми град Биржай, до тъмния бункер в гората, където се предполагаше, че се крият брат ми и баща ми?

Йоана Вилкас, вашата дъщеря, твоята сестра. Тя е сол при солта.

Лодката се носеше в мрака, подскачайки по вълните. Една жена съобщаваше колко е часът на всеки трийсет минути. Вече не се чуваха плисъци, а само тих плач. Седяхме, а снегът продължаваше да пада от безкрайното небе.

Чакахме.

Бяхме престанали да гребем.

Усетих лицето на Флориан в косата си. Той ме целуваше. Целуна главата ми, ухото ми, носа ми. Вдигнах очи към него. Той обгърна лицето ми с дланите си.

— Виждам някаква светлина — прошепна. — Към нас се приближава кораб.

Скъпа Ханелоре,

Новините са мрачни, нощта е много студена. За да се стопля, си мисля за лятото в Хайделберг. Виждам те там. Виждам тъмната ти коса върху плътно прилепващия до тялото ти червен пуловер. У дома виждах много неща, но повечето хора не отдаваха заслуженото на наблюдателната ми природа. Наивната ми майка например твърдеше, че от мен ще излезе добър пекар. „По какво съдим за човека…“ В момента не си спомням останалото. Хората знаеха, че имам мисли, но не искаха да ги чуят. А аз имах не само мисли. Имах теории, планове. Спомняш ли си как започнах да ти говоря за тях на тротоара? Ти до такава степен се вдъхнови, че избяга, вероятно за да ги споделиш с хората.

Хитлер, той разбира теориите ми. И аз неговите. Не е разумно да се защитават болните, слабите и нисшите същества. По тази причина казах на момчетата от „Хитлеровата младеж“, че баща ти е евреин. Даваш ли си сметка, че се опитвах да помогна, Лоре? Майка ти не е еврейка. Мислех, че ще проявиш достатъчно разум и ще обясниш на офицерите за майка си, че ще се отъждествиш с по-висшето същество в себе си.

Но ти беше на друго мнение.

И сега, години по-късно, все още съм озадачен от последния ни разговор. Помниш ли го? Аз го помня съвсем ясно. Излязох от къщи и изтичах на тротоара, докато те отвеждаха. Уведомих ги, че наполовина си представителка на висшата раса. Ти спря, обърна се рязко и ме погледна.

„Не! — извика. А после изкрещя много силно: — Аз съм еврейка!“

Думите ти отекнаха между сградите и се понесоха надолу по улицата.

„Аз съм еврейка!“

Сигурен съм, че всички чуха изявлението ти. То прозвуча почти като гордост. И по някаква причина тези думи сега се заседнали като косъм в тръбата, през която се оттича умът ми.

„Аз съм еврейка!“

Подмятахме се върху водата от толкова дълго време. Понякога ми се струваше, че виждам светлини в далечината, но вълните ни отклоняваха от тях. Къде бяха руските подводници, торпилирали кораба? Дали бяха под нас? Притисках раницата на рицаря до гърдите си, за да ме пази от вятъра. Фактът, че раницата му беше у мен, ме караше да се чувствам близо до него. Той беше добър човек. Мислите за него ме топлеха. Трябваше просто да изчакам да изгрее слънцето. След колко време щеше да стане това? Навярно след седем или осем часа?

Можех да издържа дотогава. Идвам, Халинка.

Морякът ту говореше, ту се надвесваше над водата. Сочеше ме с пръст и споменаваше името на фюрера. Непрекъснато ме наричаше Ханелоре. Това ме плашеше. Той ме плашеше. Гледаше изпод вежди. Бях го забелязала още на пристанището. Фрау Клайст гледаше по същия неодобрителен начин.

От студа започна да говори бавно и да слива думите. Не беше на себе си. Вдигна нагоре ръце и започна да повтаря думата „еврейка“. Това ме накара да си спомня за милите си приятелки Рахел и Хелен от Лвов. Спомних си как пеехме и беряхме гъби в гората, когато двете ми идваха на гости, как бяхме целите в брашно и захар, докато правехме кнедли със сливи. Момичетата много ми липсваха.

Морякът започна да говори за някакъв медал. За своя медал. После твърдеше, че медалът е в раницата на рицаря.

— Ти ли взе медала ми? Крадла ли си? — питаше ме, загубил ума си от студа.

Пропълзя до мен и започна да дърпа раницата. Пернах го по ръцете. Той стана още по-настоятелен.

Изкрещях му. Лицето му се изкриви, след като чу думите ми.

Несъзнателно бях проговорила на полски. Бях толкова уморена от цялата тази игра. Какво значение имаше това сега?

— Nicht Deutsche! — извика той. — Polin! — Пусна раницата и се разтрепери. Беше слисан. — Какво? Ти си полякиня, така ли?

— Полякиня съм! — изкрещях.

Морякът размаха гневно пръст.

— Гадна полякиня! Лъжкиня! Най-накрая ми се удава случай да служа на родината си. Аз съм герой, Ханелоре. Einer weniger! — изрева.

Einer weniger. Един по-малко.

Наведе се напред и се опита да ме избута във водата. Ритнах го е цялата сила, която ми беше останала. Той падна по гръб в сала, повтаряйки: „Герой, герой!“. Изправи се до клекнало положение, а после се наведе напред и присви очи. Започна да рецитира. Я може би пееше?

„Негри, поляци, проститутки, руснаци, словаци, социалисти.“

Пое си дъх, стисна устни, изплю се върху мен и отново запя.

— Спри, моля те — изрекох.

Морякът не спря. Сграбчи ме. Борех се и забивах нокти в него, докато пееше.

„Сърби, хомосексуалисти, цигани, чехи, членове на профсъюзи, украинци…“

Той млъкна и скочи на крака.

„Ю-ГО-СЛА-ВЯ-НИ!“

Единият му крак, който беше без обувка, се подхлъзна по заледената повърхност на сала и той падна, забивайки чело в стоманения му ръб. Лежеше неподвижно, без да издава звук. След малко бавно се размърда и се изправи. По лицето му се стичаше кръв, а в ококорените му очи за миг проблесна жестокост. Разтвори устни и се усмихна леко, преди да прошепне:

— Пе-пе-ру-да.

Тялото му се залюля. Беше се ударил лошо. Протегнах ръка, за да му помогна да се задържи на крака, но той се дръпна рязко, ужасен от докосването ми.

Загуби равновесие и падна заднишком в морето.

Чу се плисък. Ледената вода бързо сложи край на писъците му.

А после настана тишина. Дълго чаках и се ослушвах. Морякът, който се беше провъзгласил за герой, беше мъртъв.

Бях сама.

Отново.

Прегръщах раницата и пеех на Халинка в мрака. Понякога виждах неща, които плаваха покрай мен. След известно време вълните се успокоиха и ме залюляха в прегръдките си. Придремвах и се чудех още колко часа остават до изгрева. Представях си как слънцето ме затопля и ми показва къде съм.

Трябваше да почакам още малко.

Беше много тъмно. Усещах тялото си отпуснато, но тежко.

Бях много уморена.

Дишането ми се забави и стана по-тихо. Никога не се бях чувствала толкова сънлива.

Изведнъж забелязах нещо. Примигнах леко. Това, което бях зърнала, все още беше там. Да. Приближаваше се по водата към мен и ставаше все по-ярко.

Светлина.

Флориан беше прав. Светлината идваше от кораб. Пътниците в лодката с последни сили размахваха ръце, за да попаднат в обсега на прожектора, чиито лъчи обхождаха водата. Флориан се премести, за да започне да гребе и да насочва лодката към спасителния кораб.

Бебето се размърда. Безпризорното момченце вдигна поглед към мен.

— Един кораб е дошъл да ни вземе — казах му.

— Опи на него ли е? — попита то.

Няколко моряци започнаха да размотават и да спускат плетена мрежа по борда на кораба. Нямах представа дали ще ми стигнат силите да се изкача по нея. Ръцете ми бяха станали безчувствени от студа.

— Добър катерач ли си, Клаус? — попита Флориан безпризорното момченце.

Момченцето кимна.

Лодката се завъртя и подскачайки силно, застана успоредно на кораба. Краката на Флориан все още бяха в нея, а ръцете му придържаха мрежата. Двама моряци слязоха долу, за да помагат на хората.

— Имаме новородено бебе — каза им Флориан.

Единият от моряците взе бебето от мен и го понесе нагоре. Децата се изкачиха първи, последвани от възрастните пътници. Опитах се да проверя пулса на онези, които все още бяха в лодката. Петима от тях бяха без палта и бяха починали от хипотермия.

Скоро останахме само двамата с Флориан.

— Тръгвай — каза ми той. — Аз ще бъда плътно зад теб.

Пръстите ми бяха премръзнали. Не можех да ги движа.

Изкачвах се, като пъхах лактите си в дупките между въжетата и изтласквах тялото си с крака. Бях почти стигнала до горния край на мрежата, когато кракът ми изведнъж се подхлъзна, отплесна се назад и ритна нещо.

Чух, че Флориан извика. Изпищях и усетих, че мрежата се разклати силно.

Морякът на палубата протегна ръце и ме хвана.

— Продължавайте да се изкачвате — заповяда ми той. — Не поглеждайте надолу.

— Флориан! — изкрещях. Не последва отговор. — Флориан!

Морякът се надвеси над борда, сграбчи ме за раменете и ме изтегли върху люлеещата се палуба на кораба. Обърнах се и погледнах надолу.

Флориан беше изчезнал.

Започнах да падам, а черната, мразовита вода прииждаше към мен. Опитах се да се уловя за мрежата. Тялото ми се завъртя. Рамото ми изпука и се извади от ставата.

Усетих, че изпускам мрежата.

Пръстите ми се плъзнаха по въжето и аз паднах в морето. Ледената вода се вряза в мен, сякаш безброй ножове пробиха кожата ми. В гърдите ми се надигна болка и обхвана ръката ми. Тялото ми пропадаше все повече и повече.

Бях дезориентиран.

Около мен беше тъмно.

В коя посока беше нагоре? Къде беше повърхността на водата?

Задушавах се, виеше ми се свят.

Изведнъж чух глас, който проникна до мен през водата:

— Ритай! Ритай с крака!

Тя крещеше на мен. Гласът внезапно започна да се чува ясно, беше топъл и истински, звучеше в двете ми уши.

— Ритай с крака!

Трябваше да се изтласкам нагоре. Да, добре.

Нагоре.

Главата ми се издигна над водата. Отворих уста и започнах да се давя от нахлуващия в дробовете ми въздух.

— Ето го! — извика един моряк.

Болката пронизваше рамото ми, докато моряците ме издърпваха на сала.

Моряците го качиха на сала.

— Флориан! — изпищях и се опитах да се прехвърля през борда.

— Останете на мястото си! — заповяда ми морякът, който ми беше изтеглил на палубата. — Извадиха мъжа от водата.

Флориан вдигна очи. Направи ми знак да го чакам горе. Двамата смели моряци, шито бяха скочили във водата след него, го подпираха, докато се изкачваше по мрежата. Преметнаха го през борда и той се стовари върху пода на палубата.

Безпризорното момченце се хвърли върху него и се разхлипа.

— Добре съм, Клаус. Просто съм малко мокър и измръзнал.

— Трябва веднага да го затоплим — казах.

Тръгнахме с моряците, които ни поведоха към трюма.

Бързо свалих леденостудените му дрехи и го завих с едно голямо одеяло.

— Не си представях точно така тази част — промълви той и се усмихна.

— Тихо! — прошепнах.

Загърнах го още по-плътно с одеялото и го целунах. Моряците му дадоха сухи дрехи.

Около нас тичаха хора, пищяха и плачеха за близките си, които бяха загубили. Някакъв мъж полудя, започна да си скубе косата и непрекъснато говореше за някакъв вагон с пилета.

Един моряк се движеше между пътниците.

— Какъв е този плавателен съд? — попита го Флориан.

— Намирате се на германски миноносец Т-36.

Под кораба избухна взрив. Хората се разпищяха.

— Запазете спокойствие — каза морякът. — Изстрелваме дълбочинни бомби. Руските подводници продължават да кръстосват морето.

Подводници. Все още ни грозеше опасност.

Дадоха ни горещи напитки и супа. От топлината измръзналите ми ръце започнаха да ме смъдят. Безпризорното момченце плачеше, защото изпитваше болки в краката и ходилата си. Плачеше и за опи. Бебето плачеше за Емилия. Настанихме се на пода и се завихме с купища одеяла. Притискахме се един към друг, за да се топлим.

Флориан се пресегна и хвана ръката ми.

— Чух те — прошепна.

— Какво?

— Докато бях под водата. Извика ми да ритам с крака. Благодаря ти.

Вдигнах очи към него.

За какво говореше той?

Йоана лежеше с глава върху рамото ми и държеше бебето в прегръдките си. Момченцето спеше, сгушено под мишницата на здравата ми ръка. Смелият спасителен екипаж действаше организирано, като обикаляше с кораба и вадеше хора от водата.

Допреди малко бях сигурен, че ще умра.

Бебето спеше. Къде беше полякинята? Дали я бяха качили на кораба? Погледнах към спящото момченце. Документите му и адресът в Берлин бяха у Хайнц.

Хайнц.

Нашият поет на обувките, нашият приятел. От. Помъчих се да потисна надигащата се у мен тъга.

Моряците се движеха сред спасените пътници, разговаряха с тях, задаваха им въпроси и ги напътстваха. Йоана отвори очи и погледна към мен.

— Питат всеки за името и личните му данни — прошепна. — Казват, че пътуват за град Засниц, който се намира в Германия, на остров Рюген — добави и стисна ръката ми.

Наведох се и я целунах по главата. После се облегнах на стената и затворих очи.

Моето име и моите лични данни.

Кой бях аз?

Погледнах към Йоана и децата.

Кой исках да бъда?

Дантеленото перде се вееше върху кухненския прозорец. Ветрецът отнасяше надалече старите грехове и снежинките на тъгата. Слънчевите лъчи струяха през прозореца и разпръскваха светлина през буркана с кехлибарен мед върху перваза. Потопих пръсти в хладината на торбата, извадих шепа брашно, поръсих с него масата и започнах да разточвам тестото. След посещението си в синагогата Рахел и Хелен щяха да дойдат у нас да пием чай. Приятелките ми щяха да се зарадват много на любимите си понички със сладко от рози. Татко щеше да си хапне от тях на закуска.

Зърнах някаква сянка отстрани на бюфета.

— Виждам те, Халинка.

Засмях се. Дъщеря ми надникна от скривалището си.

— Защо се промъкваш толкова тайно? — попитах я.

— Искам да ми приготвиш от хляба на феите — отвърна тя и се изсмя звучно.

Дъщеря ми беше красив шепот. Само ако можех да я извикам в представите си, моята малка птичка винаги щеше да бъде с мен.

— Вземи си чиния — казах ѝ.

Тя изтича до бюфета и се върна с чинията, като вече се облизваше.

Отрязах дебела филия хляб, докато тя ръсеше захар върху чинията. Намазах я с масло и ѝ я подадох. Халинка я притисна леко откъм намазаната с масло страна в захарта. След това я обърна бавно и обели кората, като внимаваше да не падне нито едно кристалче захар.

Занесе филията до отворената задна врата на кухнята, която водеше към неоградения двор и дивите цветя. Тъкмо се бях заловила отново с разточването на тестото, когато дъщеря ми заподскача покрай мен.

— Мамо, те се върнаха!

Изхвърча на двора, а силуетът ѝ изчезна сред блестящата слънчева светлина.

Изтичах до вратата точно навреме, за да видя щъркелите, които се рееха над къщата.

— Видя ли ги, Емилия?

Кимнах и обърнах глава по посока на гласа.

Моята красива майка идваше към мен по тревата заедно с братчето ми.

— Видя ли ги, скъпа? — прошепна. — Те се върнаха у дома.

Мама се усмихна широко. Целуна ме, подаде ми буркан със сладко и влезе в кухнята. Облегнах се на топлата каса на вратата и потънах в прегръдките на златистата жарава.

Отворих буркана и го доближих до носа си, наслаждавайки се на аромата на сладкото от рози. После вдигнах лице към слънцето. Моята война беше толкова дълга, а зимите ми бяха толкова студени. Но най-накрая се бях прибрала у дома. И за първи път от много време не бях уплашена.

Седях на верандата, а ръцете ми бяха студени и трепереха. Страхът не беше изчезнал, но с всяка изминала година отслабваше по малко — споменът беше като отдръпваща се в морето вълна. Кошмарът се връщаше предимно през нощта, но Йоана винаги беше до мен, за да го пропъжда.

Накрая, след повече от двайсет години, пристигна писмо. Мислех си, че съм се отърсил от миналото си, че е останал само призракът на страданието ми. Бях бягал и се бях опитал да се скрия, но се оказа, че всичко е било напразно. Съдбата е ловец.

И така, съдбата беше стигнала до мен през океана, пъхната в плик. Дълго мислих дали да отговоря на писмото. Най-накрая го направих.

А ето че пристигна още един плик. Обратният адрес беше същият.

Отговор.

С отговори.

Поех си въздух и отворих плика.

Тази книга представлява историческа проза.

„Вилхелм Густлоф“, Кехлибарената стая и операция „Ханибал“ обаче не са измислени.

Потъването на „Вилхелм Густлоф“ е най-ужасяващото бедствие в историята на мореплаването. На фона на тази трагедия броят на загиналите при потъването на известните кораби „Титаник“ и „Лузитания“ изглежда несравнимо по-малък. Въпреки това обаче повечето хора не са чували за него.

На 30 януари 1945 година в търбуха на съветската подводница 8-13 е имало четири торпеда.

Върху всяко от тях е имало надпис:

За родината.

За съветския народ.

За Ленинград.

За Сталин.

Три от тях са били изстреляни и са разрушили „Вилхелм Густлоф“, погубвайки живота на около девет хиляди души. Торпедото „За Сталин“ е заседнало в тръбата си. Мнозинството от пътниците на „Вилхелм Густлоф“ са били цивилни граждани, а около пет хиляди са били деца. Призрачният кораб, както понякога наричат този плавателен съд, в момента се намира близо до крайбрежието на Полша, а големите готически букви, с които е изписано името му, все още се виждат.

Над два милиона души са били евакуирани по време на операцията „Ханибал“, известна като най-мащабната евакуация по море в съвременната история. За кратко време са били спасени от настъпващите руски войски не само войници, но и цивилни граждани. Литовци, латвийци, естонци, етнически германци и граждани на Източна Прусия и на Полския коридор са бягали към морето. Братовчедката на баща ми е била сред тях.

Баща ми, подобно на майката на Йоана, е чакал да настъпи краят на войната в един лагер за бежанци, надявайки, че ще може се да върне в Литва. Това обаче не се е случило. Бежанците от Прибалтийския регион е трябвало да чакат половин век, преди да получат възможност да се върнат в родните си страни. Повечето от тях са били принудени да започнат нов живот в други държави. Емигрантите са се придвижвали пеша, пътували са с надупчени от бомбите влакове или са бягали по море.

„Вилхелм Густлоф“ не е бил единственият кораб, разрушен по време на евакуацията. „Генерал Фон Щьойбен“ също е бил потопен от подводницата S-13, като жертвите са били четири хиляди. Потъването на „Гоя“ е отнело живота на шест хиляди и петстотин души. Корабите „Тилбек“ и „Кап Аркона“ са превозвали евреи от концентрационните лагери. Били са бомбардирани и потопени от Кралските военновъздушни сили на Великобритания, а загиналите са били над седем хиляди. Данните сочат, че само през 1945 година над двайсет и пет хиляди души са намерили смъртта си в Балтийско море. Месеци наред телата им са изплували на брега на различни места, нарушавайки покоя на жителите им. Дори в наши дни някои водолази разказват за наличието на множество трупове в близост до огромните морски гробища.

Кехлибарената стая, наричана някога Осмото чудо на света, е изчезнала през Втората световна война и е една от загадките на войната, която и досега не е разрешена. Била е видяна за последен път през 1944 година. Голям брой търсачи на съкровища са се опитвали да я намерят, като някои от тях са били сполетени от жестока съдба. През годините многократно са се появявали твърдения, че части от нея са били открити. Но къде точно се намира Кехлибарената стая? Налице са факти, според които животът на нацисткия лидер Ерик Кох е бил пощаден след края на войната, защото е разполагал с информация за местонахождението ѝ. Но дали истинската история е известна на някого? Разпространяват се слухове, че Кехлибарената стая е скрита в солна мина, в подземие на замък, в бункер в гората. Някои хора смятат, че е била натоварена на „Вилхелм Густлоф“.

За Втората световна война се разказват безброй истории. Съществуват документи, свидетелстващи за битки и политически събития, за вината и отговорността. В нея победи страданието, като засегна и двете страни и не пожали нито една от държавите, участвали във войната. Докато пишех този роман, ме измъчваха мисли за беззащитните деца и юноши — невинни жертви на преместването на границите, на етническото прочистване и на реваншистките режими. През Втората световна война са осиротели стотици хиляди деца. Изоставени или отделени от семействата си, те са били принудени да се борят сами с чудовището на войната, наследявайки скръбта и отговорността за събития, за чието възникване не са изиграли никаква роля. Някои от тях са станали обект на неописуеми зверства, други — на невероятни добрини от страна на напълно непознати хора. Избрах жанра роман за деца и юноши, за да покажа войната, видяна през очите на младежи от различни националности, принудени да изоставят всичко, което са обичали.

За много хора войната даде ново определение на думата „дом“ Лвов, родният град на Емилия, вече не е част от Полша, а се намира в пределите на Украйна. Източнопруските градове Тилзит и Кьонигсберг, с които е свързан Флориан, сега се наричат съответно Советск и Калининград и принадлежат на Русия. Големи територии от Източна Прусия са били присъединени към Полша. Литва, родината на Йоана, беше окупирана от Съветския съюз в продължение на повече от петдесет години, преди да възвърне независимостта си през 1990 година.

Всяка държава има своята съкровена история, съставена от безброй събития, съхранени от тези, които са ги преживели. Разказите за войната често се четат и обсъждат в целия свят от хора, чиито народи са били противници в битките. Историята ни раздели, но разказите, изследванията и мемоарите, които четем, могат отново да ни обединят. Книгите ни свързват и ни превръщат в глобална четяща общност и — което е още по-важно — в глобална човешка общност, полагаща усилия да извлича поуки от миналото.

Многобройни са факторите, определящи механизмите на запаметяване на историята и подбора на елементите, съхранени в колективното съзнание. Ако историческите романи събуждат интерес у вас, проучвайте фактите, историческите документи, разказите и свидетелските показания на участниците в събитията. Те представляват раменете, върху които се крепи историческата проза. След като съвременниците на събитията напуснат този свят, не бива да позволяваме истината да изчезне заедно с тях.

Моля ви, дайте им думата.

Проучванията ми, свързани с този роман, се основаваха на многостранно сътрудничество, което ме отведе в половин дузина държави. Вината за откритите в него грешки обаче имам единствено аз.

Клаус Петерсен от Дания работи с мен по този проект в продължение на повече от три години. Той четеше материалите, проучваше документите, правеше преводи на някои от текстове, които впоследствие използвах, и пътуваше до Копенхаген и Брюксел, за да се среща с мен. Безкрайно съм му благодарна за помощта и най-вече за приятелството.

Агата Напиурска от Полша беше първият човек, който изрази поддръжката си за тази книга. Отдадена на работата си и изпълнена с ентусиазъм, тя се срещна с мен във Варшава, Гдиня, Гданск и Краков и ме свърза с много хора и институции.

Преди повече от четирийсет години полските водолази Михал Ръбицки и Иежи Янчукович са бил първите изследователи на потъналия „Густлоф“. За да започнат да се гмуркат, е било необходимо разрешението на съветските власти. Михал и Иежи се съгласиха да ми съдействат и прекараха безброй часове с мен в Гданск, където ме запознаха с подробности за трагедията и гробището на дъното на морето, които никога няма да забравя. Михал Ръбицки и Дорота Миерославска ми помогнаха да проследя стъпките на милионите емигранти, които са бягали, за да спасят живота си. Изминахме заедно пътя на бежанците през предишните територии на Източна Прусия (сега те са част от Полша) до лагуната в Толкмицко, Фромборк (Фрауенбург) и Нова Пасленка. Те ме заведоха на пристанището в Гдиня (Готенхафен), за да проуча материалите от заминаването на „Вилхелм Густлоф“ и изпълнението по региони на операция „Ханибал“. Михал изготви снимковия материал от изследването, а Дорота ми показа магията и любовта, които Полша излъчва. Създаването на тази книга не би било възможно без тях.

Ерика Демски, братовчедката на баща ми, която е избягала от Литва през Източна Прусия, е имала пропуск за обречения „Вилхелм Густлоф“. По волята на съдбата обаче тя е изпуснала кораба и се е качила на друг. Ерика и съпругът ѝ Тео Майер, които сега живеят в Белгия, ми разказаха тази невероятна история и ме насърчиха да напиша книга за катастрофата.

Бернхард Шлегелмилх, историк, роден в бившата Източна Германия, дни наред ме развежда из Берлин, за да ме запознае с подробности от Втората световна война, съживявайки този период.

Лий Бишоп, световноизвестен водолаз от Англия, е проучил над четиристотин корабокрушения, включително на корабите „Титаник“ и „Лузитания“. От него научих факти, свързани с незабравимото му преживяване през 2003 година, когато е изследвал потъналия „Вилхелм Густлоф“. Тези факти се запечатаха завинаги в съзнанието ми.

Раса Алексиунас и синът ѝ Линас щедро споделиха с мен удивителната история на Едуардас Маркулис, бащата на Раса — литовец от Шауляй, който по онова време е бил на двайсет и пет години и е оцелял след потъването на кораба. Те ми показаха оригиналните му документи и дори каишка от спасителната му жилетка.

Ан Маара Липацис и брат ѝ Ю. Вентенберг от Рига, Латвия, които са били съответно на шест и на десет години, също са останали живи след трагедията. Те споделиха с мен истории и спомени не само за потъването на кораба, но и за смъртта на своята обичана майка Антония Лиепинс, която е останала на палубата, за да могат децата ѝ да се качат на една от спасителните лодки.

Лорна Макюън от Великобритания също ми разказа за катастрофата и ми показа снимки. На Марта Копайте, нейната майка, която през войната е била млада медицинска сестра от Литва, е стигнала през минните полета до Готенхафен и се е качила на „Вилхелм Густлоф“. Останала е жива.

От Ланс Робинсън от Южна Африка научих историята на неговата майка Хелмер Лайдро, петнайсетгодишна естонка, оцеляла след потъването на кораба.

Мати Каарма от Австралия ми разказа за семейството си, което е избягало от Естония. Родителите му се качили на влак за Германия, а баба му и дядо му избрали да пътуват с „Густлоф“ и загинали.

Гертруд Бекби Мадсен от Дания ме запозна подробно с евакуирането си от Тилзит и с опасния преход по леда.

Едвард Петрускевич, куратор на музея „Вилхелм Густлоф“, търпеливо отговори на многобройните ми въпроси. Неговата невероятна интернет страница (www.wilhelmgustloffmuseum.com) ми предостави безценни материали.

С Катрин Принс, писателка и журналистка, си разменихме безброй имейли. Тя ми изпрати резултатите от собствените си проучвания, свързани с потъването на „Вилхелм Густлоф“, запозна ме с много факти и ме свърза с хората, с които беше работила.

Шарлот и Уилям Пийл систематизираха материалите и прочетоха началните варианти на книгата.

Тази книга беше изградена от блокчета от изброените по-долу книги, филми и справочници. Тези източници ми оказаха безценна помощ.

Abandoned and Forgotten: An Orphan Girl s Tale of Survival During World War II, Evelyne Tannehill.

The Amber Room: The Fate of the World’s Greatest Lost Treasure, Adrian Levy.

Battleground Prussia: The Assault on Germany’s Eastern Front 1944-45, Prit Buttar.

Before the Storm: Memories of My Youth in Old Prussia, Marion Countess Donhoff.

Bloodlands: Europe Between Hitler and Stalin, Timothy Snyder.

The Captive Mind, Czeslaw Milosz.

Caveat Emptor: The Secret Life of an American Art Forger, Ken Perenyi. Crabwalk, Gunter Grass.

The Cruelest Night: The Untold Story of One of the Greatest Maritime Tragedies of World War II, Christopher Dobson, John Miller, Ronald Payne.

The Damned Don’t Drown: The Sinking of the Wilhelm Gustloff, Arthur V. Sellwood.

Death in the Baltic: The World War II Sinking of the Wilhelm Gustloff, Cathryn J. Prince.

Die grofie Flucht: Das Schicksal der Vertriebenen, Guido Knopp.

Die Gustloff-Katastrophe: Bericht eines Uberlebenden, Heinz Schon.

Forgotten Land: Journeys Among the Ghosts of East Prussia, Max Egremont.

God, Give Us Wings, Felicia Prekeris Brown.

Handmade Shoes for Men, Laszlo Vass, Magda Molnar.

Lwow, A City Lost: Memories of a Cherished Childhood, Eva Szybalski.

Oral History Sources of Latvia: History, Culture and Society Through Life Stories, Mara Zirnite, Maija Hinkle, editors.

The Painted Bird, Jerzy Kosinski.

The Rape of Europa: The Fate of Europe s Treasures in the Third Reich and the Second World War, Lynn H. Nicholas.

Rose Petal Jam: Recipes and Stories from a Summer in Poland, Beata Zatorska, Simon Target.

Shoes: Their History in Words and Pictures, Charlotte Yue, David Yue.

Sinking the Gustloff: A Tragedy Exiled From Memory, Marcus Kolga.

Token of a Covenant: Diary of an East Prussian Surgeon 1945-47, Hans Graf Von Lehndorff.

The Vanished Kingdom: Travels Through the History of Prussia, James Charles Roy.

Много писатели творят и постигат успех сами. Аз не принадлежа към тази категория.

Невероятният ми литературен агент Стивън Молк насочва и вдъхновява всяка моя стъпка. Не бих могла да мечтая за по-добър наставник и приятел.

Лайза Каплан, неуморимата ми редакторка, и Майкъл Грийн, блестящият ми издател, посветиха години на тази книга и на свързаното с нея пътешествие в историята. Те са моите герои. Поднасям своята благодарност на Шанта Нюлин, Тереза Евангелиста, Семадар Меггед, Талия Бенами, Катрина Дамкьолер и на моето семейство от „Филомел“ за това, че дадоха думата на миналото и дом на книгата ми.

Това не би било възможно без достойните за уважение хора от „Филомел“, „Спийк“, „Пенгуин йънг рийдърс груп“, от местните представители на „Пенгуин“, както и от „Райтърс хаус“ и Обществото на детските писатели и илюстратори.

Изказвам признателност на прекрасните си чуждестранни издатели, на техните литературни агенти и на преводачите за това, че споделиха моите думи със света.

Ръцете и сърцето на Кортни Стивънс докоснаха всяка страница на този роман.

Моята писателска група, съставена от Шарън Камерън, Ейми Айчинсън, Рейчъл Грифит, Хауард Шърли и Ангелика Щегман, първа вижда всичко, написано от мен. Благодаря ви за десетте години вярност и приятелство. Не бих могла и не бих искала да успея без вас.

Фред Вилхелм и Линдзи Кий ми помогнаха да измисля заглавието, а Бен Хорслен се включи в проекта от Лондон.

Ивон Сейвертсон, Ниле Бай Нилсен, Клаус Педерсен, Майк Кортезе, Гавин Михаил, Бет Кепхарт, Дженета Адеър, Кен Райт, Тамра Талър, „Рокетс“, Дж. У. Скот, Стийв Вай, литовските и балтийските общности, полската общност, семействата Майер, Рийд, Смит, Тъкър, Пийл и Сепетис — всички те ми помогнаха в процеса на написването на романа.

Изказвам сърдечни благодарности на най-верните си поддръжници — учителите, библиотекарите и книжарите. И най-вече на читателите. Ценя високо всеки от вас.

Мама и татко ме научиха да мечтая силно и да обичам дори още по-силно.

Джон и Кристина са моите покровители и най-добрите приятели, за които би могла да мечтае всяка по-малка сестра в семейството.

А любовта на Майкъл ми дава кураж и крила. Той е всичко за мен.