Нищо от това нямаше да се случи, ако не беше бедният Хийтклиф — нито отчаяното преследване на предателя, нито опетнените съюзи, нито ненужните смърти. Той бе тяхната трагична фигура, неизпълненото им обещание. Накрая щеше да се окаже още едно перо на шапката на Габриел. При това положение Алон предпочиташе Хийтклиф да е на негова страна. Подобни агенти не се срещаха всеки ден, появяваха се веднъж в нечия кариера, много рядко два пъти. Такова бе естеството на шпионажа, жалваше се Габриел. Такъв бе животът.

Хийтклиф не бе истинското му име; то бе генерирано на случаен принцип от компютър, или поне така твърдеше водещият му офицер. Програмата нарочно бе избрала псевдоним, който с нищо не напомняше за рожденото име, националността или заниманието на агента. В това отношение бе постигнат успех. Мъжът, наречен Хийтклиф, не беше нито намерено на улицата сираче, нито безнадежден романтик. Той не бе огорчен, отмъстителен и агресивен по природа. На практика нямаше нищо общо с героя на Емили Бронте, освен смуглата кожа, защото майка му бе от бившата съветска република Грузия. А оттам, както тя гордо отбелязваше, беше другарят Сталин, чийто портрет все още висеше в хола на московския ѝ апартамент.

Хийтклиф обаче говореше и четеше свободно английски и харесваше викторианския роман. Всъщност дори се бе заиграл с идеята да учи английска литература, преди да се опомни и да постъпи в Московския институт за чужди езици, който се смяташе за втория най-престижен университет в Съветския съюз. Университетският му наставник беше вербовчик от СВР — Службата за външно разузнаване, и при завършването си Хийтклиф бе поканен да влезе в Академията на СВР. Майка му, опиянена от радост, постави цветя и свежи плодове под портрета на другаря Сталин.

— Той бди над теб — каза тя. — Някой ден ще станеш човек, с когото всички ще се съобразяват. И от когото ще се страхуват. — За майка му нямаше нищо по-добро от това.

Амбицията на повечето млади кадети беше да служат в чужбина — в някоя резидентура, бюро на СВР, където да вербуват и управляват вражески шпиони. За тази работа обаче се изискваше специален тип офицери. Те трябваше да са безочливи, самоуверени, приказливи, бързи, съблазнители по природа. За нещастие, Хийтклиф не бе благословен с нито едно от тези качества. Не притежаваше и физическите дадености, които се изискваха за по-нелицеприятните задачи на разузнаването. Но пък имаше дарба за езици — освен английски говореше свободно немски и фламандски. А паметта му, дори според високите стандарти на СВР, минаваше за феноменална. Беше му даден избор, което бе рядкост в йерархичния свят на СВР. Можеше да работи в Московския център като преводач или да служи на терен като куриер. Той избра второто и така предопредели съдбата си.

Работата не бе бляскава, но жизненоважна. С неговите четири езика и куфарче, пълно с фалшиви паспорти, той бродеше по света в служба на отечеството, тайнствен доставчик, секретен пощальон. Опразваше тайници, пълнеше банкови сейфове с пари в брой, а понякога дори се отъркваше в истински агенти от Московския център. Не беше необичайно да прекара триста нощи в годината извън Русия, което го правеше неподходящ за брак и дори за сериозна връзка. СВР му доставяше женска компания, когато беше в Москва — красиви млади момичета, които при нормални обстоятелства не биха го и погледнали. Ала щом пътуваше, често потъваше в безпросветна самота.

Точно по време на един такъв период в хотел в Хамбург той срещна своята Катрин. Тя пиеше бяло вино на маса в ъгъла, беше привлекателна жена на около трийсет и пет, със светлокестенява коса и загорели от слънцето ръце и крака. На Хийтклиф бе заповядано да избягва подобни дами, когато пътува. Те винаги се оказваха вражески разузнавачи или проститутки, които им служеха. Но Катрин не изглеждаше такава. И когато тя погледна към Хийтклиф над мобилния си телефон и се усмихна, той почувства как от сърцето му право към слабините се спусна електрически заряд.

— Бихте ли седнали при мен? — попита тя. — Мразя да пия сама.

Името ѝ не бе Катрин, а Астрид. Или поне така прошепна в ухото му, докато прокарваше леко нокти по вътрешната страна на бедрото му. Беше холандка, а това означаваше, че Хийтклиф, който се представяше за руски бизнесмен, можеше да се обърне към нея на родния ѝ език. След няколко питиета тя се самопокани в стаята му, където той се чувстваше в безопасност. На следващата сутрин той се събуди с ужасен махмурлук, нещо необичайно за него, и без спомен да са правили секс. Но Астрид вече си бе взела душ. Появи се по хавлия и на дневната светлина убийствената ѝ красота бе напълно на показ.

— Свободен ли си тази вечер? — попита тя.

— Не бива.

— И защо?

Той нямаше отговор.

— Ще ме изведеш на истинска среща. С хубава вечеря. Може би и дискотека след това…

— А после?

Тя разтвори хавлията и показа две красиво оформени гърди. Колкото и да се мъчеше, Хийтклиф не можеше да си спомни да ги е галил.

Размениха си телефоните — друго забранено действие, и се разделиха. В този ден му предстоеше да изпълни в Хамбург две задачи, които изискваха няколко часа „химическо чистене“, за да е сигурен, че не го следят. Тъкмо приключваше втората си задача — рутинно опразване на тайник, — когато получи есемес с името на моден ресторант близо до пристанището. Пристигна в уречения час и намери грейналата Астрид вече настанена на масата им, пред отворена бутилка ужасно скъпо „Монтраше“. Хийтклиф се намръщи: трябваше да плаща виното от собствения си джоб. Московският център преглеждаше внимателно разходите му и яростно го критикуваше, когато надвишаваше лимита.

Астрид като че ли усети притеснението му.

— Не се тревожи, аз черпя.

— Мислех, че аз трябваше да те изведа на истинска среща.

— Така ли казах?

Точно в този момент Хийтклиф осъзна, че бе допуснал ужасна грешка. Инстинктите му подсказваха да се обърне и да бяга, но знаеше, че вече няма смисъл: трябваше да сърба кашата, дето беше надробил. И затова остана в ресторанта и вечеря с жената, която го бе предала. Разговорът им бе превзет и напрегнат — като от лош телевизионен сериал. А когато пристигна сметката, Астрид плати. В брой, разбира се.

Навън чакаше кола. Хийтклиф не възрази, когато Астрид тихо му нареди да се качи на задната седалка. Нито протестира, щом колата пое в обратна на хотела посока. Шофьорът очевидно бе професионалист, не отрони и дума, докато правеха няколко маневри по учебник, за да избягат от евентуално следене. През това време Астрид пращаше и получаваше есемеси. Не говореше с Хийтклиф.

— Ние дали… — започна той.

— Правихме любов? — довърши тя.

Хийтклиф кимна. Астрид мълчаливо се взря през прозореца.

— Добре — каза той. — Така е по-добре.

Най-накрая спряха пред малка вила край морето. Вътре ги чакаше мъж. Той се обърна към Хийтклиф на английски с немски акцент. Заяви, че името му е Маркус. И че работи за западно разузнаване. Не уточни кое. След това му показа няколко строго секретни документа. Астрид ги беше взела от заключеното му куфарче и копирала предната вечер, докато той бе в несвяст от упойващото вещество, което тя му бе сипала. Хийтклиф трябваше да продължи да доставя такива документи, а и да върши още много други неща. Иначе Маркус и колегите му щяха да използват материалите, с които разполагаха, за да заблудят Московския център, че техният човек е двоен агент.

За разлика от съименника си, Хийтклиф никога не бе таил огорчение, нито желание за мъст. Той се върна в Москва, по-богат с половин милион долара, и зачака следващата си задача. СВР му прати красиво младо момиче в апартамента на Воробьовите хълмове. Насмалко да припадне от страх, когато тя се представи като Екатерина. Приготви ѝ омлет и я отпрати, без да я докосне.

Продължителността на живота на хора в неговото положение не беше голяма. Предателството се наказваше със смърт. Но не бърза, а неописуемо бавна и мъчителна. Като всички, работещи за СВР, и Хийтклиф бе дочувал истории за големи мъже, които се молят за куршум, който да прекрати страданията им. А той накрая винаги идваше в руски стил, в тила. В СВР наричаха това высшая мера — най-крайната мярка на наказание. Хийтклиф се зарече никога да не позволи да попадне в ръцете им. Получи от Маркус ампула с отрова. Трябваше просто да я сдъвче. Десет секунди — и всичко щеше да приключи.

Маркус му даде и тайно устройство за комуникация, което му позволяваше да предава доклади през сателитна връзка с криптирани микропориви. Хийтклиф го използваше рядко, предпочиташе да докладва лично на Маркус по време на пътуванията си в чужбина. Когато беше възможно, му позволяваше и да снима съдържанието на куфарчето му, но основно разговаряха. Самият Хийтклиф не играеше значителна роля, само че работеше с важни личности и пренасяше тайните им. Нещо повече, той знаеше местонахожденията на руските тайници по целия свят и ги носеше винаги с него, запечатани във феноменалната му памет. Внимаваше обаче да не издава прекалено много прекалено бързо — заради себе си и заради бързо нарастващата си банкова сметка. Разкриваше тайните си парченце по парченце, за да вдига цената им. Половиният милион стана един в рамките на година. После два милиона. А след това три.

Съвестта на Хийтклиф оставаше чиста — той бе човек без собствена идеология или политически убеждения, — ала страхът го тормозеше денем и нощем. Боеше се, че Московският център знае за предателството му и наблюдава всяко негово движение. Опасяваше се, че е издал прекалено много тайни или че някой от шпионите на Запада накрая ще го предаде. Много пъти умоляваше Маркус да го прибере на топло при тях. Но той — понякога успокоително, друг път размахвайки тоягата — отказваше. Хийтклиф трябваше да продължи да шпионира за тях, докато животът му наистина не бъде застрашен. Чак тогава ще му бъде позволено да мине от другата страна. Той с основание се съмняваше в способността на Маркус да прецени в кой точно момент мечът щеше да се стовари, но нямаше друг избор, освен да продължи. Маркус го изнудваше да прави каквото му нареди. И щеше да изстиска от него и последната тайна, преди да го пусне от лапите си.

Но не всички тайни бяха равни. Някои бяха скучни, всекидневни и можеха да бъдат предадени с малък или никакъв риск за посредника. Други обаче бяха прекалено опасни, за да бъдат издадени. Хийтклиф откри точно такава в един от тайниците в далечния Монреал. Пощенската кутия всъщност беше празен апартамент, използван от руска тайна агентка — „нелегална“1, която действаше, дълбоко законспирирана, в Съединените щати. В шкаф под кухненската мивка бе скрита флашпамет. На Хийтклиф бе наредено да я вземе и да я занесе в Московския център, като така избегне всемогъщата американска Агенция за национална сигурност. Преди да напусне апартамента, той пъхна флашката в лаптопа си и откри, че не бе заключена с парола, а съдържанието ѝ не бе криптирано. И необезпокояван, прочете документите. Те бяха от няколко различни американски разузнавателни служби и всичките с най-висока степен на секретност.

Хийтклиф не посмя да ги копира. Вместо това запечата всяка подробност в безупречната си памет и се върна в централата в Москва, където предаде флашката на водещия си офицер, към когото отправи и строг упрек, че агентката не е успяла да я защити както трябва. Офицерът, който се казваше Волков, обеща да се погрижи за проблема. След това предложи на Хийтклиф антистресова разходка в братска Будапеща като компенсация.

— Смятай го за ваканция, чиито разходи са поети от Московския център. Не ме разбирай погрешно, Константин, но приличаш на човек, който има нужда от почивка.

Същата вечер Хийтклиф използва тайното комуникационно устройство, за да информира Маркус как е открил тайна с такава важност, че няма никакъв друг избор, освен да мине на тяхна страна. За негова изненада, Маркус не възрази. Само го инструктира да се отърве от устройството така, че то никога да не бъде намерено. Хийтклиф го разби на парченца и го изхвърли в отворена шахта. Беше уверен, че и хрътките от дирекцията по сигурност на СВР нямаше да погледнат там.

Седмица по-късно, след като посети за последно майка си в тесния ѝ като заешка дупка апартамент със строгия портрет на вечно бдящия другар Сталин, Хийтклиф напусна окончателно Русия.

Пристигна в Будапеща в късния следобед, когато над града се стелеше тих сняг, и взе такси до хотел „Интерконтинентал“. Стаята му гледаше към Дунава. Заключи два пъти вратата и пусна резето. След това седна на бюрото и зачака мобилният му да звънне. До него бе ампулата с отрова, дадена му от Маркус. Трябваше просто да я сдъвче. Десет секунди. След това всичко щеше да свърши.

На двеста и двайсет километра на северозапад, след няколко лениви завоя на Дунав, вече се готвеха да затварят изложбената зала с творби на Петер Паул Рубенс — художник, учен, дипломат и шпионин. Чуждестранните орди минаха и заминаха и в късния меланхоличен следобед само няколко редовни посетители на стария музей се движеха колебливо из боядисаните в розово зали. Единият бе мъж над средна възраст. Той се взираше в монументалните платна с дебели голи жени изпод козирката на каскета си, придърпан ниско над челото му.

По-млад мъж стоеше зад него и нетърпеливо поглеждаше часовника си.

— Колко още, шефе? — попита той тихо на иврит. Но по-възрастният отговори на немски, и то достатъчно високо, за да го чуе и дремещият охранител в ъгъла:

— Искам да видя само още една, преди да тръгнем.

Отиде в следващата зала и спря пред „Мадоната с младенеца“, маслено платно, 137 на 111 сантиметра. Познаваше картината съвсем отблизо: беше я реставрирал в къщата си край морето в Западен Корнуол. Приклекна леко и разгледа повърхността под падащата под ъгъл светлина. Работата му се бе запазила добре. Де да можеше да каже същото и за себе си, помисли си той, потривайки пронизаното от огнена болка място в основата на гръбнака си. Двата наскоро счупени прешлена бяха най-малкият му проблем. През дългата си забележителна кариера на офицер от израелското разузнаване Габриел Алон бе прострелван два пъти в гърдите, нападан от немска овчарка, хвърлян няколко пъти по стълбите в мазетата на Лубянка в Москва. Дори Ари Шамрон, легендарният му ментор, не можеше да се похвали с такъв рекорд от наранявания.

По-младият, който се влачеше след него през залите на музея, се казваше Орен. Той бе началник на охраната на Габриел, нежелана допълнителна придобивка от последното му повишение. Бяха изминали трийсет и шест часа, откакто излетяха от Тел Авив до Париж, а след това пътуваха с автомобил до Виена. Сега вървяха из пустите изложбени зали към изхода. Отвън, в безветрената привечер, тихо се сипеха големи пухкави снежинки. Трамваите се плъзгаха през посипаните като с памук улици, обградени от приказни замъци и църкви. Тази живописна гледка би впечатлила всеки гост на града, но не и Габриел. Виена винаги го потискаше, и най-много, когато валеше сняг.

Колата чакаше на улицата, шофьорът бе зад волана. Габриел вдигна яката на старото си яке „Барбур“, за да покрие ушите си, и съобщи на Орен, че възнамерява да върви пеш до тайната квартира.

— Сам — добави той.

— Не мога да те оставя да се разхождаш незащитен из Виена, шефе.

— Защо?

— Защото сега ти си големият началник. И ако нещо се случи…

— Ще кажеш, че си следвал заповеди.

— Също като австрийците. — Охранителят му подаде в мрака 9-милиметров „Джерико“. — Поне вземи това.

Габриел пъхна пистолета в колана на панталоните си.

— Ще бъда в тайната квартира след трийсет минути. Ще съобщя на булевард „Цар Саул“, когато пристигна.

Булевард „Цар Саул“ бе адресът на израелската тайна разузнавателна служба. Тя имаше дълго и нарочно заблуждаващо име, което нямаше почти нищо общо с естеството на работата ѝ. Дори и шефът ѝ я наричаше просто Службата.

— Трийсет минути — повтори Орен.

— И нито секунда повече — обеща Габриел.

— А ако закъснееш?

— Значи, съм бил убит или отвлечен от ИДИЛ, руснаците, „Хизбула“, иранците или някой друг, когото сме успели да обидим. На твое място не бих таил много надежди, че ще оцелея.

— Ами ние?

— С вас всичко ще е наред, Орен.

— Не това имах предвид.

— Не искам да се доближавате до тайната квартира — каза Габриел. — Продължавайте, докато не ви се обадя. И запомнете — не се опитвайте да ме следвате. Това е заповед.

Охранителят се взираше мълчаливо в него, а на лицето му бе изписана загриженост.

— Какво има, Орен?

— Сигурен ли си, че не искаш компания, шефе?

Габриел се обърна, без да каже и дума повече, и изчезна в мрака.

Пресече Бургринг и пое по алеите на парка „Фолксгартен“. С ръст от 1,73 м, той имаше изчистената физика на спортист. Лицето му бе издължено и с тясна брадичка, широки скули и тънък нос. Очите му бяха в неестествен зелен нюанс, косата му бе тъмна и къса, прошарена на слепоочията. Това лице би могло да бъде от много националности, а Габриел имаше лингвистичния талант, за да го използва по най-добрия начин. Говореше свободно пет езика, включително и италиански. Беше го усвоил във Венеция в средата на 70-те години на миналия век, докато изучаваше изкуството на консервацията на художествени произведения. След това бе живял като тихия, но талантлив реставратор Марио Делвекио, същевременно работейки като разузнавач и екзекутор на Службата. Някои от най-добрите му поръчки бяха извършени във Виена. Както и някои от най-лошите.

Той зави покрай Бургтеатър — най-престижната сцена на немскоговорещия свят, и пое по Банкгасе към кафе „Централ“, едно от най-видните виенски кафенета. Щом го приближи, надникна през заскрежените прозорци и в паметта му се появи образът на Ерих Радек, колега на Адолф Айхман, мъчителя на майка му, който пийва кафе „Айншпенер“, седнал сам на маса. Убиецът Радек беше мъглява и изплъзваща се фигура, като образ в картина, която се нуждае от реставрация.

— Сигурен ли сте, че не сме се срещали? Лицето ви изглежда много познато.

— Искрено се съмнявам.

— Може би пак ще се видим.

— Може би.

Образът избледня. Габриел се обърна и пое към стария Еврейски квартал. Преди Втората световна война той бе дом на една от най-жизнените еврейски общности в света. Сега тази общност донякъде бе само спомен. Видя как няколко старчета излязоха с треперещи нозе от дискретната врата на Градската синагога на Виена и поеха към близкия площад, заобиколен от ресторанти. Един от тях бе италианско заведение, където се бе хранил за последен път с Леа, първата му съпруга, и Даниел, единственото им дете.

Тогава бяха паркирали колата си на съседната улица. Габриел забави крачка под тежестта на спомена: сякаш отново се мъчеше да разкопчае колана на седалката на сина си и усещаше лекия вкус на вино по устните на жена си, когато тя го бе целунала за последен път. Спомни си и колебливия звук на двигателя — като от плоча, пусната на погрешна скорост, — защото бомбата се бе захранила от акумулатора. Прекалено късно бе изкрещял на Леа да не завърта ключа втори път. Бе последвал ослепителен бял пламък, а после той я загуби с детето завинаги.

Сърцето на Габриел кървеше… Не сега, каза си той, когато сълзите замъглиха очите му. Предстоеше му още работа. Вдигна лице към небето.

Не е ли красиво? Над Виена се сипе сняг, а над Тел Авив се сипят ракети…

Погледна часовника си; имаше десет минути да стигне до тайната квартира. Забърза по пустите улици, обзет от силно предчувствие за съдбовна неизбежност. Заради времето е, каза си. Виена винаги го депресираше. А най-много — когато валеше сняг.

Тайната квартира се намираше от другата страна на Дунавския канал. Беше в хубава стара жилищна сграда в стил бидермайер във Втори район. Кварталът беше истинско място за живеене, а не музей. Имаше малък хранителен магазин „Спар“, аптека, няколко азиатски ресторанта, дори будистки храм. По улицата се движеха коли и мотоциклети, а по тротоарите крачеха пешеходци. Беше от онези места, където никой не би забелязал шефа на израелската тайна разузнавателна служба. Или руски дезертьор, помисли си Габриел.

Зави в един проход, прекоси вътрешния двор и влезе във фоайето. Стълбите бяха потънали в мрак, а на площадката на четвъртия етаж имаше леко открехната врата. Промъкна се вътре и затвори след себе си, сетне тръгна тихо към всекидневната. А там, зад многото отворени лаптопи седеше Ели Лавон, който се смръщи, щом видя снега по шапката и раменете на Габриел.

— Моля те, кажи ми, че не си вървял пеш.

— Колата се развали. Нямах друг избор.

— Охранителят ти разказва друга версия. По-добре съобщи на булевард „Цар Саул“, че си тук. Иначе операцията ни може да се превърне в издирване и спасяване.

Габриел се наведе над един от компютрите, написа кратко съобщение и го прати по сигурен канал в Тел Авив.

— Кризата е избегната — обяви Лавон.

Той носеше плетена жилетка под измачканото сако от туид и широка вратовръзка. Косата му бе рядка и рошава, а чертите му — безлични и лесно забравящи се. Това бе едно от най-големите му преимущества. Ели Лавон приличаше на изпаднал човек, но всъщност бе роден хищник. Можеше да проследи най-обучения разузнавач и най-закоравелия терорист по всяка улица на света, без да привлече и капка внимание към себе си. Той управляваше подразделението на Службата, известно като „Невиот“. Неговите агенти бяха майстори на наблюдението, джебчии, крадци и специалисти по поставяне на скрити камери и подслушвателни устройства зад заключени врати. Екипите му бяха много заети тази вечер в Будапеща.

Той кимна към един от компютрите. На екрана му се виждаше мъж, седнал зад бюро в луксозна хотелска стая. В долната част на леглото имаше неотворена чанта. Пред него — мобилен телефон и ампула.

— Това снимка ли е? — попита Габриел.

— Видео.

Габриел почука по екрана на лаптопа.

— Той не може да те чуе, нали знаеш?

— Сигурен ли си, че е жив?

— Уплашен е до смърт. Не е помръднал от пет минути.

— От какво толкова се страхува?

— Руснак е — каза Лавон, сякаш този факт обясняваше всичко.

Габриел огледа Хийтклиф, сякаш бе фигура от картина. Истинското му име беше Константин Киров и бе един от най-ценните източници на информация за Службата. Само малка част от разузнавателните му съобщения касаеха пряко сигурността на Израел, но огромният остатък им спечели дивиденти в Лондон и Лангли, където директорите на МИ6 и ЦРУ поглъщаха с удоволствие всяка порция тайни, изливащи се от куфарчето на руснака. Обядът не беше безплатен за англичаните и американците. И двете служби бяха платили част от сметката за операцията, а британците, след много извиване на ръце вътре в службата, се бяха съгласили да дадат убежище на Киров в Обединеното кралство.

Първото лице, което обаче руснакът щеше да види, след като дезертира, бе това на Габриел Алон. Габриел имаше дълга и кървава история с руското разузнаване и хората от Кремъл. По тази причина той искаше лично да проведе първия разпит на Киров. И по-точно — да узнае какво бе открил и защо така внезапно поиска убежище. След това щеше да го предаде в ръцете на началника на виенското бюро на МИ6. Габриел беше изключително доволен да го прати на британците. Разкритите агенти винаги причиняваха главоболия, особено руските.

Най-накрая Киров се размърда.

— Какво облекчение — отбеляза Габриел.

Изображението на екрана се влоши и затрептя за няколко секунди, след това се нормализира.

— Цяла вечер е така — обясни Лавон. — Екипът трябва да е сложил предавателя близо до някакъв източник на смущение.

— Кога влязоха в стаята?

— Около час преди Хийтклиф да пристигне. Хакнахме охранителната система на хотела, проникнахме в резервациите и взехме номера на стаята му. Самото влизане не беше никакъв проблем.

Магьосниците от Технологичния отдел на Службата бяха създали вълшебна дигитална ключ карта, способна да отвори всяка електронна хотелска врата в света. Първото ѝ прокарване крадеше кода. Второто отключваше.

— Кога започнаха смущенията?

— Веднага щом той влезе в стаята.

— Някой проследи ли го от летището до хотела?

Лавон поклати глава.

— Някакви подозрителни имена в хотелската регистрация?

— Повечето от гостите са участници в конференция. Източноевропейското общество на строителните инженери — обясни Лавон. — Бал на зубрачите. Много от тях имат капаци на джобовете.

— И ти бе такъв, Ели.

— Все още съм. — Изображението отново се превърна в мозайка. — По дяволите — изруга Лавон.

— Екипът провери ли връзката?

— Два пъти.

— И какво?

— Няма никой друг на линията. А дори да има, сигналът е толкова криптиран, че на два суперкомпютъра ще им трябва месец, за да го разкодират. — Изображението се стабилизира. — Така е по-добре.

— Дай да видя фоайето.

Лавон затрака по клавишите на друг компютър и на екрана му се появи кадър от фоайето. Беше море от евтини костюми, баджове с имена и оредяващи коси. Габриел огледа лицата, търсейки някое, което да не си е на мястото. Намери четири — две мъжки и две женски. Чрез хотелските камери Лавон запечата всяко от тях и ги препрати в Тел Авив. На екрана на съседния лаптоп Константин Киров преглеждаше телефона си.

— Колко дълго още смяташ да го караш да чака? — попита Ели.

— Достатъчно, за да могат на булевард „Цар Саул“ да проверят лицата в базата данни.

— Ако не тръгне скоро, ще си изпусне влака.

— По-добре да го изпусне, отколкото да бъде убит във фоайето на „Интерконтинентал“ от наказателен отряд от Московския център. — Изображението отново се развали. Габриел раздразнено потупа по екрана.

— Не си прави труда — каза Лавон. — Вече опитах това.

Минаха десет минути, преди оперативният център на булевард „Цар Саул“ да заяви, че не намира съвпадения на четирите лица в дигиталната галерия с вражески разузнавачи, известни и заподозрени терористи или наемници. Чак тогава Габриел написа кратко съобщение на криптираното блекбъри и натисна бутона за изпращане. Миг по-късно видя как Константин Киров посегна към мобилния си телефон. След като прочете съобщението на Габриел, руснакът рязко стана, облече си палтото и уви шал около врата си. Пъхна телефона в джоба, ала стисна в ръка ампулата. Куфара остави в стаята.

Ели Лавон натисна няколко клавиша на лаптопа, когато Киров отвори вратата и излезе в коридора. Хотелските охранителни камери проследиха краткия му път до асансьорите. Там нямаше други гости или служители и кабината, в която влезе руснакът, беше празна. Но във фоайето бе лудница. Никой като че ли не забелязваше Киров, докато той излизаше от хотела, включително и двамата облечени в кожени якета здравеняци от унгарските служби за сигурност, които наблюдаваха улицата.

Оставаха няколко минути до девет часа. Киров имаше достатъчно време да хване нощния влак за Виена, но не трябваше да спира да върви. Той пое на юг по улица „Янош Апацаи Чере“, а след това зави по „Лайош Кошут“, една от главните централни артерии на Будапеща. Следваха го двама от копоите на Лавон.

— Моите момчета твърдят, че е чист — каза Ели. — Няма руснаци, нито унгарци.

Габриел изпрати второ съобщение на Константин Киров, с което го инструктираше да се качи на влака, както бе планирано. Той го направи четири минути преди потеглянето, придружен от двамата съгледвачи. Габриел и Лавон нямаше какво повече да направят. Докато се взираха мълчаливо един в друг, мислеха за едно и също. Отново чакаха. Винаги чакаха.

Но Габриел и Ели Лавон не чакаха сами, защото тази вечер имаха оперативен партньор в лицето на Секретната разузнавателна служба на Нейно Величество, най-старата и величествена подобна агенция в цивилизования свят. Шестима нейни офицери от виенското ѝ бюро, разположено в многоетажна сграда — точният брой на етажите скоро щеше да стане обект на спор, — не изпускаха от поглед заключена порта в британското посолство. А още дузина се навъртаха край компютрите и мигащите телефони на Воксхол Крос, крайречната централа на МИ6 в Лондон.

И един последен офицер от МИ6 на име Кристофър Келър чакаше пред виенската гара Вестбанхоф зад волана на незабележителен „Фолксваген Пасат“ седан. Той имаше ясносини очи, изрусяла от слънцето коса, квадратна челюст и едра брадичка с трапчинка в средата. Устата му бе постоянно изкривена в иронична усмивка.

Тъй като нямаше какво друго да прави, освен да внимава за някой заблуден руски здравеняк, Кристофър се бе замислил за невероятния път, довел го до това място. Пропилените години в Кеймбридж, операцията под прикритие в Северна Ирландия, инцидентът с приятелския огън по време на Първата война в Залива, който го прати в доброволно изгнание на остров Корсика. Там бе усвоил перфектен френски с корсикански акцент. Освен това бе вършил услуги на определена видна корсиканска фигура от подземния свят, които най-общо можеха да се опишат като наемни убийства. Но всичко това бе зад гърба му. Благодарение на Габриел Алон Кристофър Келър беше вече уважаван офицер от тайното разузнаване на Нейно Величество. Беше реабилитиран.

Келър погледна израелеца на предната седалка. Той беше висок и слаб, с безкръвна кожа и очи с цвят на глетчер. На лицето му бе изписана дълбока скука. Нервното барабанене по таблото обаче издаваше истинското му състояние.

Кристофър запали цигара, четвъртата за двайсет минути, и издиша облак дим към предното стъкло.

— Налага ли се? — протестира израелецът.

— Ще спра да пуша, щом престанеш да барабаниш проклетите си пръсти. — Келър говореше с изискан провлачен акцент от Западен Лондон, остатък от привилегированото му детство. — От теб ме заболя главата.

Пръстите на израелеца замръзнаха. Казваше се Михаил Абрамов. Също като Келър беше ветеран от елитна военна част — бе служил в Саярет Маткал на израелските въоръжени сили. Двамата бяха участвали в няколко съвместни операции в миналото, последната от които беше в Мароко. Там бяха проследили Саладин, лидера на подразделението за външни операции на ИДИЛ, в отдалечено имение в Среден Атлас. Нито един от тях не бе произвел изстрела, сложил край на терора на Саладин. Габриел ги бе изпреварил и двамата.

— Защо си нервен, между другото? — попита Келър. — Ние сме насред скучната Виена.

— Да — кимна замислено Михаил. — Тук никога нищо не се случва.

Беше живял в Москва като дете и говореше английски с лек руски акцент. Езиковите му способности и славянската му външност му бяха позволили да се преструва на руснак в няколко забележителни операции на Службата.

— Преди работил ли си във Виена? — попита Келър.

— Един-два пъти… — Михаил попипа оръжието си, пистолет „Джерико“ 45-и калибър. — Помниш ли онези четирима терористи самоубийци от „Хизбула“, които планираха да взривят Градската синагога?

— Мислех, че ЕКО „Кобра“ се занимаваха със случая. — Това беше австрийското тактическо полицейско подразделение. — Всъщност почти съм сигурен, че прочетох нещо подобно във вестниците.

Михаил го изгледа безизразно.

— Ти ли си бил?

— Помогнаха ми, разбира се.

— Някой, когото познавам?

Михаил не отговори.

— Ясно.

Наближаваше полунощ. Улицата пред модерната стъклена фасада на гарата пустееше, само няколко таксита чакаха последните влакове за вечерта. Човек съвсем спокойно можеше да прибере руски дезертьор и да го откара до хотел „Бест Уестърн“ на Щубенринг. Оттам той щеше да измине пеш останалия път до тайната квартира. Решението дали да бъде допуснат вътре, щеше да вземе Михаил, който трябваше да го проследи. Местонахождението на секретната квартира беше може би най-строго пазената тайна в цялата операция. Ако Киров беше чист, Михаил щеше да го претърси във фоайето на сградата и да го качи горе, за да се види с Габриел. Келър трябваше да остане долу в пасата и да подсигури безопасността на периметъра, но с какво — и той не знаеше. Алистър Хюз, началникът на бюрото на МИ6 във Виена, категорично му бе забранил да носи оръжие. Кристофър си беше създал име, че е агресивен; а Хюз — че е предпазлив. Той водеше приятен живот във Виена — полезна мрежа от приятели, дълги обеди, прилична репутация пред местните служби. Последното, което би искал, е да го върнат на бюро във Воксхол Крос.

Точно тогава блекбърито на Михаил проблесна от появата на входящо съобщение. Светлината на екрана огря бледото му лице.

— Влакът е на гарата. Киров скоро ще излезе.

— Хийтклиф — укорително му напомни Келър. — Казва се Хийтклиф, докато не го вкараме в тайната квартира.

— Ето го.

Михаил мушна блекбърито в джоба на сакото си, когато Киров излезе от гарата. Пред него вървеше един от проследяващите агенти на Ели Лавон, а зад него — друг.

— Изглежда нервен — отбеляза Келър.

— Той си е такъв. — Михаил забарабани пак с пръсти по таблото. — Руснак е.

Проследяващите агенти тръгнаха от гарата пеш, а Константин Киров — с едно от такситата. Келър го последва на дискретно разстояние, докато се движеше на изток по пустите улици. Не виждаше нищо, което да предполага, че руският куриер има опашка. Михаил потвърди.

В дванайсет и петнайсет таксито спря пред „Бест Уестърн“. Киров слезе, но не влезе в хотела. Вместо това пресече канала през Шведенбрюке, вече следван пеш от Михаил. Мостът отведе двамата мъже на Таборщрасе, а тя, от своя страна — до хубав площад с църква, който се казваше Кармелитерплац. Там Михаил скъси дистанцията им на няколко крачки. Заедно пресякоха съседната улица и поеха покрай редица тъмни магазини и кафенета към жилищната сграда в стил бидермайер на следващата пресечка. В прозорец на четвъртия етаж светеше слаба светлина. Тя бе достатъчна за Михаил да различи силуета на Габриел, застанал с ръка на брадичката и с килната настрани глава. Михаил му изпрати едно последно съобщение. Киров беше чист.

Точно тогава чу звук от приближаващ се мотоциклет. Първата му мисъл беше, че нощта не бе подходяща за каране на подобно возило. Това се потвърди секунди по-късно, когато видя мотоциклета да завива с бясна скорост покрай жилищната сграда.

Мотористът носеше черно кожено яке и черна каска с пуснат тъмен визьор. Плъзна се и спря на няколко метра от Киров, пусна единия си крак на асфалта и извади пистолет от якето. На него имаше закрепен дълъг цилиндричен заглушител. Михаил не забеляза марката на оръжието, „Глок“, може би „Хеклер и Кох“. Каквото и да беше, то бе насочено право в лицето на Киров.

Михаил пусна телефона и посегна към своя „Джерико“, но преди да го извади, оръжието на моториста изплю два огнени езика. И двата изстрела улучиха целта. Михаил чу противното пукане на куршумите, които пронизаха черепа на Киров, и видя бликналите кръв и мозък, когато той се свлече на улицата.

Тогава стрелецът завъртя ръката си на няколко градуса и насочи дулото към Михаил. Два изстрела, и двата неточни, го свалиха на тротоара, а следващите два го накараха да изпълзи встрани, прикривайки се зад една паркирана кола. Сграбчи пистолета си, ала щом се прицели, мотористът отлепи крака си от асфалта и излетя с пълна газ.

Озова се на трийсетина метра от Михаил, до приземния етаж на жилищната сграда зад него. Михаил държеше пистолета си в протегнатите си ръце, подпрени върху багажника на паркираната кола. Въпреки това не натисна спусъка. Правилата на Службата даваха на агентите на терен голяма свобода при използване на смъртоносна сила за защита на собствения им живот. Но не позволяваха да се стреля с оръжие 45-и калибър по движеща се цел в жилищен квартал на европейски град, където заблуден куршум можеше лесно да отнеме невинен живот.

Мотоциклетът се носеше напред, а ревът на двигателя отекваше в каньона между жилищните блокове. Михаил гледаше над дулото на пистолета как се отдалечава, докато най-накрая изчезна. След това се завлече до мястото, където бе паднал Киров. Руснакът си бе отишъл. Почти нищо не бе останало от лицето му.

Михаил вдигна очи към силуета в прозореца на четвъртия етаж. След това чу зад себе си усилващия се звук от приближаваща се с висока скорост кола. Уплаши се, че това е останалата част от наказателния отряд, която идва да довърши работата, но беше Келър с пасата. Той грабна мобилния си телефон и се метна вътре.

— Казах ти — мрачно отрони, когато колата се стрелна напред. — Тук никога нищо не се случва.

Габриел остана на прозореца по-дълго, отколкото трябваше, взрян в чезнещата задна светлина на мотоциклета, подгонен от затъмнения пасат. Когато изчезнаха, той погледна надолу към лежащия на улицата мъж. Снегът го затрупваше. Беше мъртъв. Бил е мъртвец още преди да пристигне във Виена, помисли си Габриел. Още преди да напусне Москва.

Ели Лавон бавно се приближи до Габриел. Изминаха още няколко мъчителни мига, а Киров продължаваше да лежи сам, без никой да се погрижи за него. Накрая се приближи една кола и спря. Шофьорът слезе, беше млада жена. Тя вдигна ръка към устата си и извърна очи.

Лавон пусна щорите.

— Време е да си тръгваме.

— Не можем просто…

— Пипна ли нещо?

Габриел опита да си спомни.

— Компютрите.

— И нищо друго?

— Дръжката на вратата.

— Ще я оправим на тръгване.

Изведнъж стаята се изпълни със синя светлина. Габриел я познаваше много добре — беше от австрийска полицейска патрулка. Той набра Орен, шефа на охраната му.

— Ела при страната на сградата откъм Холандщрасе. Тихо и мирно.

После прекъсна връзката и помогна на Ели да събере лаптопите и телефоните. На излизане хубаво избърсаха дръжката — първо Габриел, след това и Лавон, за всеки случай. Когато забързаха през вътрешния двор, чуха първия приглушен вой на сирените, но на Холандщрасе бе тихо, ако не се броеше едва доловимото жужене на автомобилния двигател. Габриел и Лавон седнаха на задната седалка. След миг вече пресичаха канала и преминаваха от Втори в Първи район.

— Беше чист. Нали, Ели?

— Като планински поток.

— Тогава как убиецът е разбрал къде отива?

— Може би го е попитал.

Габриел извади телефона от джоба си и се обади на Михаил.

Пасатът бе оборудван с най-новото двуосево задвижване на „Фолксваген“. Но десен завой при скорост сто километра в час върху прясно навалял сняг далеч надхвърляше възможностите му. Задната част се завъртя и за миг Михаил се уплаши, че ще изгубят контрол. Тогава като по чудо гумите се залепиха за асфалта, колата се заклати в един последен спазъм и се стабилизира.

Михаил пусна дръжката на вратата, към която инстинктивно бе посегнал.

— Имаш ли опит с каране в зимни условия?

— Голям — поясни спокойно Келър. — А ти?

— Израснал съм в Москва.

— Когато си я напуснал, си бил дете.

— Бях на шестнайсет.

— Семейството ти имаше ли кола?

— В Москва? Разбира се, че не. Пътувахме с метрото като всички останали.

— Значи, никога не си шофирал в Русия през зимата.

Михаил не оспори заключението му. Бяха се върнали на Таборщрасе и преминаваха покрай индустриална зона и складов комплекс, движейки се на стотина метра зад мотоциклета. Михаил бе сравнително запознат с улиците на Виена. Правилно бе преценил да тръгнат на изток. Там имаше граница. Той смяташе, че тя скоро ще им потрябва.

Стоповете на мотоциклета ярко проблеснаха.

— Завива — каза Михаил.

— Виждам.

Мотоциклетът пое наляво и за кратко изчезна от погледа им. Келър приближаваше към ъгъла, без да намалява скоростта. За няколко секунди встрани от тях се точеше грозен градски пейзаж, докато той успя отново да овладее колата. Мотоциклетът вече имаше поне двеста метра преднина.

— Добър е — въздъхна Кристофър.

— Трябваше да го видиш как стреля.

— Видях.

— Благодаря за помощта.

— А какво се очакваше от мен? Да му отвлека вниманието ли?

Пред тях се издигна Кулата на хилядолетието, петдесет и една етажна сграда с офиси и жилища на западния бряг на Дунав. Те прекосиха реката със сто и петдесет километра в час, но мотоциклетът продължаваше да им се изплъзва. Михаил се почуди колко ли време щеше да отнеме на австрийската полиция да ги забележи. Реши, че това ще стане веднага щом извадят паспорта от джоба на мъртвия руски куриер.

Мотоциклетът изчезна зад друг ъгъл. Докато Келър вземе същия завой, светлината от стопа му се бе превърнала в червена точица в нощта.

— Губим го.

Келър плътно натисна педала на газта и го задържа така. Точно тогава мобилният на Михаил завибрира. Той откъсна очи от светлинната, за да прочете съобщението.

— Какво има? — попита Кристофър.

— Габриел иска нова информация. — Михаил написа кратък отговор и пак вдигна очи. — Мамка му! — изруга той тихо.

Светлината бе изчезнала.

Накрая виновен се оказа Алоис Граф, пенсионер и кротък поддръжник на крайнодясна австрийска партия — не че това имаше нещо общо с фактите, които излязоха наяве. Той наскоро бе овдовял и имаше проблеми със съня. Всъщност не си спомняше кога за последен път бе спал повече от два или три часа след смъртта на любимата си Труди. Същото се отнасяше и за Шулци, неговия деветгодишен дакел. Впрочем малкото зверче не бе точно негово, беше на Труди. Шулци никога не бе харесвал Граф, нито пък Граф — Шулци. А сега бяха съкилийници в безсънието и депресията си, другари в скръбта.

Кучето беше добре обучено кога и къде да ходи по нужда и бе мило с хората. Но напоследък искаше да прави това в най-неподходящите моменти. Алоис също бе мил и никога не протестираше, когато Шулци се появяваше при него в малките часове с онзи отчаян поглед в презрителните му малки очички.

В онази нощ нуждата му възникна в 0:25 часа според часовника на Граф на нощното шкафче. Любимото място на Шулци беше малкото затревено пространство до американския ресторант за бързо хранене на Брюнерщрасе. Това предизвикваше задоволство у Алоис. Той смяташе, че ресторантът, ако изобщо можеше да се нарече така, бърка в очите на хората с грозотата си. Граф никога не бе обичал американците. Бе достатъчно възрастен, за да помни Виена след войната, когато градът бе разделен от шпиони и мизерия. Алоис предпочиташе британците пред американците. Британците поне бяха обладани от определени низки страсти.

За да се стигне до малката обетована земя на Шулци, трябваше да се пресече Брюнерщрасе. Граф, някогашен училищен директор, погледна надясно и наляво, преди да слезе от тротоара. И точно тогава видя фара на мотоциклет да се приближава откъм градския център. Той се спря нерешително. Мотоциклетът беше далеч, не се чуваше звук. Със сигурност щеше да успее да стигне до отсрещния тротоар, и то без да бърза особено. Въпреки това подръпна леко каишката на Шулци, за да не се замотае по средата, както обичаше да прави.

Насред улицата Алоис хвърли още един поглед към мотоциклета. В рамките на три-четири секунди той бе изминал огромно разстояние. Движеше се с изключително висока скорост, което си личеше по силния и напрегнат шум на двигателя, който вече се дочуваше съвсем ясно. Това явно стресна Шулци. Кучето застина неподвижно като статуя и никакво дърпане от страна на Граф не бе в състояние да го помръдне.

— Komm, Shultzie! Mach schnell!

Нищо. Животинчето сякаш бе залепнало за асфалта. Мотоциклетът бе на около сто метра, горе-долу колкото бе дължината на игрището в старото училище на Граф. Алоис бързо се наведе и грабна кучето, но беше прекалено късно, мотоциклетът ги връхлиташе. Той рязко изви и профуча толкова близо до гърба на Граф, че му се стори да се отърква в палтото му. Миг по-късно се чу ужасен звук от смачкване на метал и черен силует се зарея във въздуха. Стори му се, че мъжът може да лети — толкова дълго се носеше над земята. Но следващият звук от тяло, размазващо се на тротоара, опроверга тази заблуда.

Той се търкаля няколко метра по ужасен начин, преди най-накрая да спре. Граф се поколеба дали да не отиде да го види как е, дори и само за да потвърди очевидното, ала в същия миг забеляза кола, която приближаваше от същата посока с висока скорост. С Шулци на ръце, Алоис бързо избяга от платното и остави колата да премине. Тя забави ход, за да огледа катастрофата с мотоциклета, а после спря до падналия човек в черно, който лежеше неподвижно на улицата.

От предната дясна врата на колата слезе някакъв мъж. Бе висок и слаб и бледото му лице сякаш светеше в мрака. Погледна надолу към мъжа — излъчваше повече гняв, отколкото съжаление, забеляза Граф. После свали каската с пуснат визьор на моториста. А след това направи нещо необичайно, нещо, което Алоис никога нямаше да сподели с когото и да е. Снима лицето на мъртвеца с мобилния си телефон.

Светкавицата стресна Шулци и кучето залая. Мъжът се взря хладно в Граф, преди да се прибере в колата. И след миг тя изчезна.

Изведнъж нощта бе огласена от сирени. Алоис Граф би трябвало да изчака полицията, за да обясни на какво бе станал свидетел. Но вместо това забърза към дома си с гърчещия се в ръцете му Шулци. Алоис помнеше Виена след войната. „Понякога — помисли си той — е по-добре да не виждаш нищо.“

Два трупа на разстояние от шест километра. Единият — прострелян два пъти от упор. Другият — загинал в катастрофа моторист при висока скорост и въоръжен с пистолет 45-и калибър „Хеклер и Кох“, с прикрепен към него заглушител. И на двете места нямаше свидетели, нито охранителни камери. Ала това беше без значение; част от историята бе записана в снега, в следите от гумите и стъпките, с гилзи и кръв. Австрийците работеха бързо, защото според прогнозата се очакваше проливен дъжд, последван от два дни необичайно топло време. Променящият се климат заговорничеше срещу тях.

У застреляния мъж имаше мобилен телефон, портфейл и руски паспорт, който го идентифицираше като Олег Гурковски. Според останалите документи, намерени в портфейла, той бе жител на Москва и работеше в компания за телекомуникационни технологии. Възстановката на последните часове от живота му се оказа доста лесна. Полетът на „Аерофлот“ от Москва до Будапеща. Стаята в „Интерконтинентал“, където, странно, бе оставил багажа си. Нощният влак до Виена. Охранителните камери на гара Вестбанхоф го бяха уловили да се качва в такси. А когато полицията разпита шофьора му, той си спомни, че го бе оставил пред хотел „Бест Уестърн“ на Щубенринг. Оттам той бе пресякъл Дунавския канал през Шведенбрюке, последван от мъж. Полицията откри няколко записа от охранителни системи на магазини и пътни камери, на които лицето на преследвача се виждаше частично. Той също бе оставил стъпки по пътя, особено на Кармелитерплац, където снегът беше почти непокътнат. Обувките му бяха размер 48, в походката му нямаше особености. Криминалистите намериха няколко от същите стъпки точно до тялото. Откриха и шест гилзи 45-и калибър и следи от гуми „Мецелер Лазертек“ за мотоциклет. Анализът на следите щеше да ги свърже категорично с разбитото БМВ на Брюнерщрасе, а балистичните експертизи установиха съответствие между гилзите и 45-калибровия „Хеклер и Кох“, който бе носил мотористът, блъснал се в паркирана кола. У мъжа нямаше нищо друго. Нито паспорт, нито шофьорска книжка, нито пари в брой, нито кредитни карти. Той изглеждаше на около трийсет и пет години, но полицаите нямаше как да са сигурни; на лицето му имаше следи от значителна пластична операция. Заключиха, че е професионалист.

Но защо професионален убиец би загубил контрол над мотоциклета си на Брюнерщрасе? И кой бе мъжът, следвал убития руснак от хотел „Бест Уестърн“ до мястото във Втори район, където той бе застрелян с два куршума от упор? И преди всичко — защо руснакът бе дошъл във Виена от Будапеща? Дали е бил повикан? Ако бе така, от кого? Въпреки тези въпроси, престъплението носеше всички белези на поръчково убийство, извършено от високоефективна разузнавателна служба.

През първите часове на разследването австрийската полиция запази в тайна тези изводи, но медиите бяха свободни да предполагат каквото им душа поиска. До късния предобед те вече бяха убедили сами себе си, че Олег Гурковски е дисидент, макар никой от руската опозиция да не бе чувал за него. Но в Русия имаше хора, които твърдяха, че го познават добре. Сред тях беше и адвокат, за когото се говореше, че е личен приятел на самия Цар. Само че не го знаеха като Олег Гурковски. Истинското му име било Константин Киров, таен служител на СВР, руската разузнавателна служба.

Така още по обед виенско време в медиите и социалните мрежи потече обилен поток от истории, туитове, съобщения, блогърски постове и други форми на съвременната комуникация. Отначало те се появяваха спонтанно, а след време нещата се обърнаха на сто и осемдесет градуса. Почти цялата информация пристигаше от Русия и от приятелски бивши съветски републики или сателити. Нито един от източниците нямаше име — поне не и такова, което може да се провери. Всички текстове бяха фрагментарни, малки парченца от по-голям пъзел. Но събрани, водеха до ясен извод: Константин Киров, офицер от руската СВР, е убит хладнокръвно от израелската разузнавателна служба след директна заповед от нейния началник, известния русофоб Габриел Алон.

Кремъл обяви това в три часа, а в четири руската новинарска агенция „Спутник“ публикува снимка, на която се твърдеше, че се вижда как Алон напуска жилищна сграда в близост до мястото на убийството, придружен от приличащ на елф човек, чието лице бе скрито. Източникът на снимката така и не бе достоверно установен. От „Спутник“ заявиха, че са я получили от австрийската полиция, макар оттам да отричаха. Въпреки това щетите бяха нанесени. Платени телевизионни коментатори в Лондон и Ню Йорк, сред които и неколцина, имали привилегията да се срещнат лично с Алон, признаха, че човекът на снимката прилича много на него. Вътрешният министър на Австрия се съгласи.

Израелското правителство не каза нищо официално, спазвайки традицията да не коментира разузнавателни дела. Но заради нарастващото напрежение в късния следобед министър-председателят предприе необичайна стъпка и лично отрече всякаква израелска намеса в смъртта на Киров. Изявлението му беше посрещнато скептично, вероятно съвсем заслужено. Нещо повече, отдаде се огромно значение на факта, че точно премиерът отрече всичко, а не самият Алон. „Неговото мълчание — каза бивш американски шпионин — говори много.“

Истината бе, че по това време Габриел не бе достъпен за коментар. Той бе заключен в сигурна стая в най-дълбоката вътрешност на израелското посолство в Берлин и наблюдаваше тайните движения на своя оперативен екип. До осем часа същата вечер всички се бяха прибрали на безопасно място в Тел Авив, а Кристофър Келър бе у дома в Лондон. Габриел се измъкна незабелязано от посолството и се качи на полет на „Ел Ал“ за Тел Авив. Дори екипажът на самолета не знаеше истинската му самоличност. За втора поредна нощ не спа. Споменът за Константин Киров, проснат мъртъв в снега, не му даваше мира.

Все още бе тъмно, когато самолетът кацна на „Бен Гурион“. Двама охранители го чакаха в подножието на телескопичния ръкав. Те ескортираха Габриел през терминала до необозначена врата вляво от паспортния контрол. Зад нея се намираше стая, запазена за агентите на Службата, завръщащи се от мисии в чужбина. Явно на това се дължеше постоянната миризма на цигари, прегорено кафе и мъжко напрежение. Стените бяха от материал, имитиращ йерусалимски варовик, столовете бяха модулни и покрити с черен винил. На един от тях, окъпан от ярка светлина, седеше Узи Навот. Сивият му костюм изглеждаше така, сякаш бе спал с него. Очите му зад модните очила без рамки бяха кървясали от умора.

Навот стана и погледна към големия си сребърен часовник, който съпругата му — Бела, му бе подарила за последния рожден ден. По едрото му, могъщо тяло нямаше нито една дреха или аксесоар, които тя да не бе купила, включително и новите му обувки оксфордки. Според Габриел обаче те бяха с прекалено издължени носове и не подхождаха на мъж с възрастта и професията на Навот.

— Какво правиш тук, Узи? Три през нощта е.

— Трябваше ми почивка.

— От какво?

Навот се усмихна тъжно и с Алон поеха по коридора с ярки флуоресцентни лампи на тавана. Той водеше до бронирана врата, а тя, от своя страна, към отцепен участък от кръговото движение. Двигателите на колите от кортежа ръмжаха под жълтата светлина на лампите. Навот тръгна към отворената дясна задна врата на джипа на Габриел, но рязко спря, заобиколи колата отзад и отиде при шофьорската страна. Той бе непосредствен предшественик на Габриел на шефския пост. При безпрецедентно нарушение на традициите на Службата се бе съгласил да остане като негов заместник, вместо да приеме сладката работа на частен подизпълнител на военни мисии в Калифорния, както бе искала Бела. А сега без съмнение съжаляваше за решението си.

— В случай че се съмняваш — каза Габриел, когато джипът потегли, — не съм го убил.

— Не се тревожи, вярвам ти.

— Май ти си единственият. — Габриел взе броя на „Хаарец“, който лежеше на седалката между тях, и се загледа мрачно в заглавието. — Знаеш ли, лошо е, когато вестникът в родния ти град смята, че си виновен.

— Пратихме опровержение на пресата, с което ясно даваме да се разбере, че нямаме нищо общо със смъртта на Киров.

— Очевидно — каза Габриел, докато прелистваше другите вестници — те не са ви повярвали.

Всяко голямо издание, без значение на политическия си уклон, заявяваше, че провалената операция на Службата във Виена налага официално разследване. „Хаарец“, който бе ляв вестник, дори се чудеше дали Габриел Алон, талантливият агент на терен, е достоен за поста на началник. Как се промениха нещата, помисли си той. Само няколко месеца по-рано беше прославян като човека, елиминирал сивия кардинал на ИДИЛ Саладин и предотвратил атака с мръсна бомба пред Даунинг стрийт в Лондон. А сега това.

— Трябва да призная — каза Навот, — че приликата с теб е съвсем лека. — Той разглеждаше снимката на Габриел от първа страница на „Хаарец“. — А този дребосък до теб ми напомня на някого, когото познавам.

— В сградата от другата страна на улицата трябва да е имало екип на СВР. Ако съдя по ъгъла на камерата, бих казал, че са били на третия етаж.

— Анализаторите смятат, че може би са били на четвъртия.

— Така ли?

— Най-вероятно — продължи Узи — руснаците са имали и друг статичен пост пред сградата — били са в кола или пък в друг апартамент.

— Което означава, че са знаели къде отива Киров.

Навот бавно кимна.

— Предполагам, че трябва да се смяташ за късметлия, задето не са се възползвали от възможността да убият и теб.

— Жалко, че не са го направили. Тогава медиите щяха да ме отразят в по-положителна светлина.

Наближаваха края на изходната рампа на летището. Вдясно бяха Йерусалим, съпругата и децата на Габриел. Вляво бе Тел Авив и булевард „Цар Саул“. Алон нареди на шофьора да го закара на булевард „Цар Саул“.

— Сигурен ли си? — попита Узи. — Приличаш на човек, на когото ще му се отразят добре няколко часа сън.

— И тогава какво ще напишат за мен?

Навот набра комбинацията на ключалките на куфарче от неръждаема стомана. Извади от него снимка и я подаде на Габриел. Беше кадърът, щракнат от Михаил, на убиеца на Киров. Очите му не бяха съвсем мъртви; в тях проблясваше съвсем лека светлина. Останалата част от лицето му бе обезобразена, но не от катастрофата. То бе толкова опъвано и шито, че почти не приличаше на човешко.

— Изглежда като богаташката, която веднъж срещнах на търг за произведения на изкуството — каза Габриел. — Проверихте ли го в базата данни?

— Няколко пъти.

— И какво?

— Нищо.

Габриел върна снимката на Навот.

— Да се чуди човек защо агент с неговите очевидни умения и обучение не е елиминирал единствената заплаха за живота му.

— Михаил?

Габриел бавно кимна.

— Стрелял е четири пъти по него.

— И нито веднъж не е улучил. Дори ти би го уцелил от това разстояние, Узи.

— Мислиш, че му е било наредено да пропусне целта?

— Абсолютно.

— Защо?

— Може би са смятали, че един мъртъв израелец ще направи легендата им по-малко убедителна. Или пък са имали друга причина — предположи Габриел. — Руснаци са. При тях обикновено е така.

— Защо изобщо им е трябвало да убиват Киров във Виена? Можело е да го изтезават в Москва, а след това да му пуснат куршум в тила.

Габриел потупа по купчината вестници.

— Явно са искали да се възползват от възможността да ме ранят фатално.

— Ето ти просто решение — отбеляза Навот. — Да кажат на света, че Константин Киров е работил за нас.

— Това вече мирише на измислена история. И ще прати послание на всеки потенциален агент, че сме неспособни да защитим тези, които работят за нас. Цената е прекалено висока.

— И какво ще правим?

— Ще започна с намирането на човека, дал на руснаците адреса на тайната ни квартира във Виена.

— В случай че се чудиш — каза Навот, — не бях аз.

— Не се тревожи, Узи. Вярвам ти.

Желанието на Узи Навот в последната година от мандата му като началник беше да премести централата на Службата от булевард „Цар Саул“ в лъскав нов комплекс в северните покрайнини на Тел Авив, в Рамат Хашарон. Твърдеше се, че тайната движеща сила за тази идея е Бела. Тя никога не бе харесвала старата сграда, още от годините, когато работеше там като анализатор за Сирия. Смяташе я за неподходяща за разузнавателна служба от такъв глобален мащаб. Искаше израелска версия на Лангли или Воксхол Крос, модерен паметник на разузнавателното майсторство. Лично бе одобрила архитектурните планове, лобираше пред премиера и Кнесета за необходимото финансиране и дори бе избрала мястото — празен терен до високотехнологичен коридор край разклона за Глилот, в съседство с търговски център и мултиплекс на име „Синема Сити“. Но един от първите официални актове на Габриел бе с елегантно движение на писалката си да замрази проекта. И в разузнаването, и в изкуството той бе традиционалист, който вярваше, че старото винаги е по-добро от новото. И при никакви обстоятелства нямаше да понесе преместването на Службата на място, което в Израел разговорно познаваха като Разклона на Глилот. „Как, за бога, ще се наричаме? — бе попитал той Ели Лавон. — Ще станем за посмешище.“

Старата сграда си имаше своя чар и — което може би бе по-важно — усещане за история. Да, беше вехта и невзрачна, но също като Ели Лавон имаше предимството, че бе анонимна. Никакъв знак не висеше над входа ѝ, нямаше месингови букви, които да обявяват с какво се занимават обитателите ѝ. Всъщност нямаше нищо, което да намеква, че това е централата на една от най-страховитите и уважавани разузнавателни служби в света.

Кабинетът на Габриел се намираше на най-горния етаж и имаше изглед към морето. По стените му бяха окачени картини — някои създадени от собствената му ръка, други от майка му, а в ъгъла стърчеше стар италиански статив, на който анализаторите слагаха снимките и диаграмите си, когато идваха да му докладват. Навот бе взел със себе си голямото стъклено бюро в новия си кабинет от другата страна на преддверието, но му бе оставил модерната видеостена, на която се излъчваше колаж от световните новинарски канали. Когато Габриел влезе в стаята, няколко от екраните предаваха изображения от Виена, а на панела, запазен за Би Би Си Уърлд, видя собственото си лице. Увеличи звука и научи, че британският премиер Джонатан Ланкастър, който дължеше кариерата си на Алон, заявил, че е „дълбоко загрижен“ от обвиненията за израелска намеса в смъртта на Константин Киров.

Габриел намали звука и отиде в личната си баня, за да си вземе душ, да се обръсне и да се преоблече в чисти дрехи. Върна се в кабинета и завари там Яков Росман, началника на „Специални операции“. Той имаше коса като стоманена вата и кораво сипаничаво лице, което сега бе заровил в длани, гледайки злостно към Би Би Си.

— Можеш ли да повярваш какво казва Ланкастър?

— Има си своите причини.

— Какви например?

— Да защити разузнавателната си служба.

— Двулични копелета — промърмори Яков. — Не биваше да им даваме достъп до информацията от Киров. — Той остави плик на бюрото на Габриел.

— Какво е това?

— Оставката ми.

— И защо си я написал?

— Защото загубихме руснака.

— Ти ли си виновен?

— Не мисля.

Габриел взе плика и го пусна в машината за унищожаване на документи.

— Някой друг има ли намерение да подава оставка?

— Римона.

Римона Щерн бе началник на подразделението „Събиране на информация“. Като такава отговаряше за управлението на агентите на Службата по целия свят. Габриел грабна слушалката на вътрешния си телефон и набра нейния кабинет.

— Ела при мен. И доведи и Йоси.

Габриел затвори и след миг Римона се втурна през вратата. Тя имаше сламеноруса коса, ханш, създаден само за раждане, и бе прословута с избухливостта си. Това ѝ бе наследство, Ари Шамрон ѝ беше вуйчо. Габриел я познаваше от дете.

— Яков спомена, че имаш нещо за мен — каза той.

— Какви ги говориш?

— Оставката ти. Дай ми я.

— Още не съм я написала.

— Не си прави труда, няма да я приема.

Габриел погледна към Йоси Гавиш, който се бе облегнал на рамката на вратата. Той бе висок, с оредяваща коса, облечен в туид, и излъчваше академично отчуждение. Беше роден в Голдърс Грийн в Лондон и получил първокласно образование в Оксфорд, преди да емигрира в Израел. Все още говореше иврит с отчетлив английски акцент и получаваше редовни пратки с чай от магазин на „Пикадили“.

— Ами ти, Йоси? И ти ли мислиш да подаваш оставка?

— Защо да оставам без работа? Аз съм прост анализатор.

Габриел се усмихна леко въпреки желанието си да остане сериозен. Йоси не беше прост анализатор. Той бе началник на цял отдел, който на жаргона на Службата се наричаше „Проучване“. В повечето случаи не знаеше самоличността на високопоставените информатори, само кодовите им имена и псевдонимите, но бе част от тесния кръг служители, получили неограничен достъп до досието на Киров.

— Повече да не съм чул за оставки. Ясно? — смъмри ги Габриел. — Освен това, ако някой трябва да загуби работата си, това съм аз.

— Ти ли? — изуми се Йоси.

— Не си ли чел вестници? Не гледаш ли телевизия? — Погледът на Габриел се премести към видеостената. — Те искат главата ми.

— И това ще мине.

— Може би — призна Габриел, — но искам да увеличите шансовете ми за оцеляване.

— Как?

— Като ми намерите името на човека, подписал смъртната присъда на Киров.

— Не съм аз — обади се Яков.

— Радвам се, че изяснихме това. — Габриел погледна към Римона. — Ами ти? Ти ли предаде Киров на руснаците?

Римона се намръщи.

— Или може би си ти, Йоси? Винаги си ми приличал на предател.

— Не ме гледай, казах ти, че съм прост анализатор.

— Тогава се връщай в кабинета си и започвай да анализираш. И ми намери това име.

— Няма да стане бързо. Ще отнеме време.

— Разбира се. — Габриел седна зад бюрото си. — Имаш седемдесет и два часа.

Остатъкът от деня премина бавно, като в килия за изтезания — сякаш никога нямаше да свърши. Винаги възникваше още един въпрос, за който Габриел нямаше отговор. Утешаваше се, мъчейки да утеши другите. Правеше го на малки събирания, защото, за разлика от централите на ЦРУ и МИ6, на булевард „Цар Саул“ нямаше официална зала. Това бе дело на Шамрон. Той вярваше, че шпионите никога не бива да се събират на работното си място — нито за празнувания, нито за скърбене. И не одобряваше мотивиращи речи в американски стил. Казваше, че заплахите, пред които бе изправен Израел, са достатъчно основание за работа.

В късния следобед, когато в стаята на Габриел нахлу яркочервена светлина, той бе повикан от премиера. След като отхвърли няколко рутинни задачи и провери две текущи операции, в осем и половина, изтощен, пое с кортежа си към улица „Каплан“ в Йерусалим. Като всички посетители в кабинета на премиера, той бе накаран да предаде мобилния си телефон, преди да влезе. Антиподслушвателната камера, в която постави устройството, бе известна като „кошера“, а сигурното пространство след нея беше „аквариумът“. Премиерът поздрави сърдечно Алон, но със забележима хладина. Разследването на личните му финанси заплашваше оставането му на поста, а той бе най-дълго задържалият се министър-председател след Давид Бен Гурион. И последното, от което сега имаше нужда, бе скандал с разузнавателната служба.

Обикновено двамата се оттегляха в удобното пространство за съвещания и лични разговори, но тази вечер премиерът избра да остане на бюрото си. Седеше под портрета на Теодор Херцел, основателя на ционисткото движение през XIX век, което бе довело до възстановяването на еврейското управление на част от историческа Палестина. Под неумолимия поглед на Херцел Габриел съобщи фактите, които му бяха известни. Премиерът слушаше безстрастно и бе толкова неподвижен, колкото и мъжът на снимката над него.

— Искаш ли да знаеш как прекарах деня си? — попита той, когато Габриел млъкна.

— Мога само да си представям.

— Осемнайсет от чуждестранните ми колеги ми се обадиха директно. Осемнайсет! Толкова разговори за ден не съм провеждал след последната ни война в Газа. И всички ми задаваха един и същ въпрос. Как съм могъл да бъда дотам безразсъден, че да позволя на прочутия шеф на разузнаването си да застреля руски разузнавач в сърцето на Виена?

— Не сте направили такова нещо. Нито пък аз.

— Опитах се да им го обясня, ала нито един не ми повярва.

— Не съм сигурен, че и аз бих ви повярвал — призна Габриел.

— Дори приятелят ми в Белия дом беше скептичен. Ама че нахалство — промърмори премиерът. — Той е в по-голяма беда от мен. И това говори много.

— Предполагам, че Джонатан Ланкастър не се е обадил.

Премиерът поклати глава.

— Но канцлерът на Австрия ме държа цял час на телефона. Имал неоспоримо доказателство, че ние стоим зад убийството на руснака. Така ми каза. А също попита дали си искаме тялото на убиеца.

— Обясни ли какво е доказателството?

— Не. Но не ми звучеше, като да блъфира. Даде ясно да се разбере, че се обсъждат дипломатически санкции.

— Колко сериозни?

— Експулсирания. Може би дори цялостно прекъсване на дипломатическите отношения. Кой ги знае… Може да издадат една-две заповеди за арест. — Премиерът се взря за миг в Алон. — Не искам да загубя посолство в Западна Европа заради това. Нито началника на разузнаването си.

— По тези неща — каза Габриел — сме в пълно съгласие.

Премиерът погледна към телевизора, на който тихо течаха новини.

— Успя да ме избуташ от лидерската позиция. Това е голямо постижение.

— Повярвайте ми, намерението ми не беше такова.

— Надигат се сериозни гласове за независимо разследване.

— Няма какво да се разследва. Не сме убили Константин Киров.

— Със сигурност така изглежда. Ако се наложи обаче, ще се проведе разследване от приличие.

— Ще се справим сами с това.

— Можете ли? — Тонът на премиера беше двусмислен.

— Ще разберем какво се е объркало — обеща Габриел. — И ако имаме вина за нещо, ще се вземат необходимите мерки.

— Започваш да звучиш като политик.

— Това комплимент ли е?

Премиерът се усмихна хладно.

— Никак даже.

Киара рядко гледаше телевизия вечер. Беше израснала в затворения свят на еврейското гето във Венеция и бе получила образованието си в Университета на Падуа, затова се смяташе за древна жена. И изпитваше презрение към модерните забавления като смартфоните, социалните медии и кабелната телевизия, която доставяше хиляди канали с висока резолюция на неприемливо висока цена. Обикновено, когато се прибираше, Габриел я заварваше потънала в някой дебел исторически трактат — тя тъкмо започваше да работи по доктората си по история на Римската империя, когато бе вербувана от Службата. Или пък я сварваше с някой сериозен роман в ръка, който бе получила по пощата от книжарница на Виа Кондоти в Рим. Напоследък бе започнала да чете и шпионски романи с меки корици. Те ѝ осигуряваха връзка, макар и слаба и недостоверна, с живота, от който с удоволствие се бе отказала, за да стане майка.

Но тази вечер Габриел се прибра в строго охранявания си апартамент в квартал Нахлаот в Йерусалим и намери жена си да се взира мрачно в един от американските кабелни новинарски канали. Репортер предаваше с очевиден скептицизъм протестите на Израел, че страната няма нищо общо със събитията във Виена. Началникът на израелското тайно разузнаване, казваше той, току-що си бе тръгнал от улица „Каплан“. Според един от сътрудниците по национална сигурност на премиера, пожелал да остане анонимен, срещата преминала според очакванията.

— Има ли нещо вярно в това? — попита Киара.

— Срещнах се с премиера. Това е общо взето.

— И не мина добре, така ли?

— Не ми предложи китайска храна. За мен това бе лош знак.

Киара насочи дистанционното към екрана и натисна копчето за изключване. Беше облечена в ластични дънки, прилепнали по стройните ѝ крака, и пуловер с цвят на гъста сметана, по който обилно се спускаше тъмната ѝ коса с блестящи кестеняви кичури. Очите ѝ бяха карамелени със златни точици. В момента те се взираха в Габриел със зле прикрито съжаление. А той можеше само да си представя какъв бе неговият поглед към нея. Стресът от работата на терен винаги се отразяваше зле на външността му. След първата му операция — „Божи гняв“, косата на слепоочията му се бе прошарила, а тогава бе само на двайсет и пет години. След това нещата бързо бяха тръгнали надолу.

— Къде са децата? — попита той.

— Навън с приятели. Казаха да не ги чакаме. — Тя вдигна провокативно вежди. — Жилището е изцяло наше. Може би ще поискаш да ме завлечеш в леглото и да се възползваш от мен.

Габриел бе силно изкушен, отдавна не бе правил любов с красивата си съпруга. Нямаше време за това. Киара трябваше да отглежда две деца, а той — да защитава страната. Виждаха се сутрин за по няколко минути, а ако имаха късмет, за около час и вечер, когато Габриел се връщаше от работа. Той ползваше обезопасен апартамент на Службата в Тел Авив през нощите, когато събитията не му позволяваха да измине дългия път до Йерусалим. Мразеше този апартамент. Той му напомняше какъв е бил животът му преди Киара. Службата ги бе събрала. И сега заговорничеше да ги държи разделени.

— Мислиш ли, че е възможно — попита той — хлапетата да са се промъкнали в апартамента, без да разбереш?

— Всичко е възможно. Защо не провериш?

Габриел тихо пристъпи към вратата на детската стая и влезе. Преди да отлети за Виена, бе сменил бебешките им легла с по-големи, което означаваше, че можеха да се разхождат свободно из апартамента през нощта. Сега обаче спяха дълбоко под стенописа с облаци в Тицианов стил, който Габриел бе нарисувал след кървав сблъсък с руските тайни служби.

Той се наведе и целуна Рафаел по челото. Лицето на детето, огряно от сноп светлина, идващ от полуотворената врата, имаше стряскаща прилика с това на Габриел. Дори беше наследило проклятието на неговите зелени очи. Ирене обаче приличаше повече на майката на Габриел, на която бе кръстена. Киара бе липсваща съставка в генетичната рецепта на децата. Времето щеше да промени това, помисли си Габриел. Красота като нейната не можеше да бъде потискана вечно.

— Ти ли си, абба?

Беше Ирене. Рафаел не се будеше и от бомбен взрив, но Ирене, също като Габриел, спеше леко. Според него тя имаше качествата на перфектния шпионин.

— Да, скъпа — прошепна той. — Аз съм.

— Остани малко.

Габриел седна на ръба на леглото ѝ.

— Потупай ме по гърба — нареди тя и той допря внимателно длан до топлата тъкан на пижамата ѝ. — Добре ли мина пътуването?

— Не — отговори ѝ честно.

— Видях те по телевизията.

— Така ли?

— Изглеждаше много сериозен.

— Откъде си я научила тази дума?

— Коя?

— Сериозен.

— От мама.

Така се говореше в дома на семейство Алон. Децата наричаха Габриел абба, което на иврит означаваше „татко“, а на Киара казваха „мама“. Учеха едновременно иврит и италиански, както и немски. В резултат на това говореха език, който само техните родители бяха в състояние да разберат.

— Къде беше, абба?

— На неинтересно място.

— Винаги тъй казваш.

— Така ли?

— Да.

Децата имаха съвсем бегла представа какво работеше баща им. Знаеха само, че снимката му понякога се появяваше по телевизията, че го разпознаваха на публични места и че непрекъснато е заобиколен с въоръжени мъже. Както и те самите.

— Грижи ли се добре за майка си, докато ме нямаше?

— Опитах се, но тя бе тъжна.

— Гледай ти… И защо?

— Заради нещо, което видя по телевизията.

— Бъди добро момиче и заспивай.

— Може ли да спя при теб и мама?

— Абсолютно не.

Тонът му бе строг. Въпреки това Ирене се закикоти. Това бе единственото място, на което никой не изпълняваше заповедите му. Той я потупа по гръбчето още една минута, докато малката задиша дълбоко и равно. След това стана внимателно от ръба на леглото и тръгна към вратата.

— Абба?

— Да, любов моя?

— Може ли да ме целунеш за последно?

Той я целуна толкова много пъти, че не успя да ги преброи. Целува я, докато тя, доволна, започна да го моли да излезе.

Щом се появи в кухнята, Габриел завари тенджера с вряща вода на котлона и Киара, която стържеше пармезан. Правеше го умело и на пръв поглед без усилие, както повечето неща, включително и грижите по децата. Когато получи определеното количество, смени пармезана с пекорино и настърга и него. Габриел бързо огледа продуктите, наредени на плота. Масло, зехтин, висока мелничка за пипер: съставките за „Качо е Пепе“. Семплата римска паста някога беше сред любимите му, особено по начина, по който Киара я приготвяше.

— Знаеш ли — каза той, докато я наблюдаваше как готви, — има един много мил човек на пазара Махане Йехуда, който би направил това вместо теб.

— Или направо да го купя в буркан от супермаркета. — Тя укорително поклати глава. — Сиренето трябва да бъде правилно настъргано. Иначе резултатите ще са катастрофални.

Той се намръщи към малкия телевизор в края на плота.

— Също като във Виена.

Киара извади парченце от спагетите в тенджерата и след като го провери, изсипа и останалото количество в гевгира. След това ги поля с разтопено масло, зехтин и настърганото сирене и с малко от водата, в която бяха врели, и подправи ястието с толкова пипер, колкото да му придаде лека пикантност. Ядоха заедно на малката маса в кухнята, бебешкият монитор беше между тях, телевизорът работеше без звук. Габриел отказа предложеното му тосканско червено вино, един господ знаеше какво можеше да донесе нощта. Тя наля малко на себе си и се заслуша, докато той описваше събитията във Виена.

— И сега какво? — попита Киара.

— Предприемаме бързи, но безмилостни мерки, за да определим откъде е течът на информация.

— Кой е знаел адреса на тайната квартира?

— Ели, Михаил, служителите от „Невиот“, човекът от интендантството, който я е взел под наем, шестима полеви агенти, сред които и моите охранители. И Узи, разбира се.

— Не спомена британците.

— Така ли?

— Разбира се, имаш заподозрян.

— Не бих искал да влияя на разследването по никакъв начин.

— Прекарваш прекалено много време с премиера.

— Това е една от неприятните страни на новата работа.

Погледът на Киара се премести към телевизора.

— Прости ми, но ще ти го кажа направо: Узи вероятно тайно се забавлява с това. Киров бе вербуван по негово време. А сега е мъртъв.

— Узи оказва пълна подкрепа.

— Няма избор. Но се опитай да видиш нещата от неговата гледна точка. Той управлява Службата компетентно шест години. Не брилянтно — добави тя, — но компетентно. И за награда го махат и слагат теб.

Между тях се възцари мълчание. Чуваше се само ритмичното дишане на децата през монитора.

— Беше много сладък с Ирене — каза накрая Киара. — Тя беше толкова развълнувана, че ще се прибереш у дома, та чак отказа да си ляга. Трябва да знаеш, че Рафаел се справя доста добре с отсъствията ти. Той е истински малък стоик, какъвто трябва да е бил и баща му. Но на Ирене ѝ липсваш ужасно. — Тя млъкна, след това добави: — Почти толкова, колкото и на мен.

— Ако от това гръмне голям скандал, може да се виждаме и по-често.

— Нищо не би ме направило по-щастлива. Но премиерът никога не би посмял да уволни великия Габриел Алон. Ти си най-популярният човек в страната.

— Вторият най-популярен — уточни Габриел. — Онази актриса е по-известна от мен.

— Не вярвай на проучванията, те никога не са точни. — Киара се усмихна. — Знаеш ли, Габриел, има и по-лоши неща от това да те уволнят.

— Какво например?

— Руски убиец да ти пръсне мозъка. — Тя вдигна чашата с вино към устните си. — Сигурен ли си, че не искаш малко? Наистина е доста добро.

Въпреки притесненията на премиера, Габриел остави разследването в ръцете на Йоси Гавиш и Римона Щерн, двама от най-доверените му висши офицери и най-близки приятели. Стори го по лични причини. Последното независимо разследване на Службата, проведено след поредица от провалени операции в края на 90-те години на XX век, бе ускорило връщането на Ари Шамрон от неспокойната му пенсия. Един от първите му официални актове беше да отиде до Западен Корнуол, където Габриел се бе заключил в изолирана вила само в компанията на картините си и скръбта си. Както обикновено, Шамрон не бе дошъл с празни ръце; той носеше в дар операция. Тя щеше да се окаже първата стъпка от дългия път на Габриел от самоналоженото изгнание към директорския кабинет на булевард „Цар Саул“. Поуката, поне от гледна точка на Габриел, беше, че шпионите, които допускат външни хора до себе си, трябва да си поемат рисковете.

Първата заповед към Йоси и Римона беше да отхвърлят от себе си всякакви съмнения за теч на информация. Те го направиха, подлагайки се на два напълно ненужни теста с полиграф, които преминаха отлично. След това поискаха помощ от още един анализатор. С неохота Габриел им прати Дина Сарид, експерт по тероризъм с цяла купчина отворени случаи на претрупаното си бюро, сред които и три, отнасящи се до ИДИЛ. А те можеха да бъдат категоризирани като бомби с часовников механизъм. Дина не знаеше почти нищо за Киров и неговото дезертиране. Въпреки това Габриел я накара да се върже за полиграфа. Не беше изненадващо, че и тя премина теста. Както направиха и Ели Лавон, Михаил Абрамов, Яков Росман, екипът от „Невиот“, полевите агенти от охраната и човекът от интендантството.

Първата фаза на разследването, която завърши по пладне на следващия ден, даде предвидими резултати. Тримата анализатори не откриха никакви улики, че течът на информация е бил от човек на Службата. Не установиха и грешка при изпълнението на самата операция. Всички бяха участвали в много по-сложни начинания от това обикновено дезертьорство и изтегляне на агент. Както бе написал Йоси в доклада си: „Детска игра по нашите стандарти“. Въпреки това признаваше, че има „известни и неизвестни фактори“. Най-важният беше, че течът на информация може да е дошъл от самия Константин Киров.

— Как? — попита Габриел.

— Ти му прати общо четири съобщения онази нощ, нали?

— Имаш ги всичките, Йоси. Знаеш, че е така.

— С първото му нареди да напусне „Интерконтинентал“ и да поеме пеш към гарата. С второто го инструктира да се качи на последния влак за Виена. Когато пристигна, му каза да вземе такси до „Бест Уестърн“. Но минута преди да пристигне там, му прати адреса на тайната квартира.

— Виновен по всички обвинения.

— Той все още е бил в таксито, което значи, че Михаил и Келър не са го виждали ясно.

— Какво намекваш?

— Може да е препратил съобщението.

— На кого?

— На Центъра в Москва.

— И да се самоубие?

— Възможно е да е останал с впечатлението, че вечерта ще се развие по друг начин.

— Какъв?

— Ами например, че целта ще е различна.

— Кой?

Йоси сви рамене.

— Ти.

Което доведе до втората фаза на разследването: пълен преглед на вербовката на Константин Киров, на оперативното му водене и огромното количество разузнавателна информация, предадена от него. Възползвайки се от изминалото време, тримата анализатори претеглиха всеки доклад на Киров. Не откриха никакви доказателства за измама. Заключиха, че той е наистина рядка птица. Въпреки че бе насилствено вербуван, беше чисто злато.

Но Службата не бе запазила само за себе си безценната му разузнавателна информация, беше споделила огромна част от нея с американците и британците. Всяко споделяне бе описано в обемистото досие на Киров: видът материал, датата, всички най-важни подробности за разпространението. Никой във Вашингтон или Лондон обаче не знаеше истинската самоличност на агента с кодово име Хийтклиф и само шепа висши офицери бяха наясно с намерението му да дезертира. Един служител от МИ6 бе получил адреса на виенската тайна квартира предварително. Той бе настоял за това, като твърдеше, че е необходимо за безопасния трансфер на дезертьора до международното летище на Виена, където го чакаше „Фалкон“, за да го откара до Лондон.

— Ние бихме настояли за същото — каза Узи Навот. — Освен това фактът, че е разполагал с определена информация, не е доказателство, че я е предал на руснаците.

— Вярно е — съгласи се Габриел. — Но това е добро начало.

Навот поднесе фина порцеланова чаша към устните си.

В нея имаше гореща вода с резен лимон. До чинийката ѝ лежеше плато със стръкове целина. Те бяха внимателно аранжирани, за да изглеждат по-привлекателни. Очевидно Бела не бе доволна от сегашното тегло на Навот, което варираше като латиноамериканска фондова борса. Бедният Узи трябваше да прекара по-голямата част от последното десетилетие на диета. Храната беше единствената му слабост, особено тежката калорична кухня на Централна и Източна Европа.

— Ти решаваш — продължи той, — но на твое място бих поискал повече от купчина предположения, преди да отправя обвинение срещу офицер от братска разузнавателна служба. Аз всъщност го познавам. Не ми изглежда от онези типове, които биха предали родината си.

— Сигурен съм, че Ангълтън е казал същото за Ким Филби.

Навот кимна мъдро и се съгласи с аргумента.

— Как смяташ да процедираш?

— Ще отлетя до Лондон и ще поговоря с нашите партньори.

— Искаш ли да направя едно предсказание?

— Защо не?

— Твоите партньори ще отхвърлят категорично разкритията. И след това ще ни обвинят за случилото се във Виена. Винаги е така, когато стане катастрофа в нашия занаят. Всички бягат към най-близката дупка.

— Да оставя нещата, това ли предлагаш?

— Искам да кажа — обясни Навот, — че ако продължиш по тази линия само на базата на несигурно предположение, ще нанесеш сериозни щети на безценните ни отношения.

— Между нас и британците няма никакви отношения. Те са прекратени до второ нареждане.

— А аз се боях, че ще направиш нещо прибързано. — Узи сниши глас и добави: — Не си сплесквай носа, за да отмъстиш на лицето си, Габриел.

— Мама все това ми казваше. А още не знам какво означава.

— Означава, че трябва да хвърлиш доклада в машината за унищожение на документи.

— Няма начин.

— В такъв случай — въздъхна Навот — трябва да изпратиш някого обратно във Виена, който да се помъчи да донесе още малко подробности. Някой, който говори езика като местен. С контакти в техните служби за сигурност. А ако си изиграе правилно картите, може и да избие от главите на австрийците, че ние сме убили човека, поискал да дезертира при нас.

— Да познаваш някого, който отговаря на това описание?

— Може би.

Габриел се усмихна.

— Може да си хапнеш вкусен виенски шницел, докато си в града, Узи. Знам колко много ти харесва начинът, по който го правят във Виена.

— И гулаш с говеждо. — Навот прокара ръка по обширното си шкембе. — Точно от това имам нужда. Бела може да ме постави на наказателен порцион.

— Сигурен ли си, че нямаш нищо против да заминеш?

— Все някой трябва да го направи. — Узи погледна мрачно платото със стръкове целина. — Защо да не съм аз?

Узи прекара скучна вечер с Бела в техния уютен дом в Петах Тиква, предградието на Тел Авив. А на сутринта стана ужасно рано — още в три, и взе полета в пет и десет на „Ел Ал“ за Варшава, който в Службата умилително наричаха „Полския експрес“. В малкия му сак имаше два ката дрехи и три различни самоличности. Спътничката до него, жена на трийсет и три от град в Горна Галилея, не го разпозна. Навот се почувства едновременно облекчен и дълбоко наранен, след като честно анализира чувствата си. Бе ръководил безупречно Службата шест години и въпреки това вече бе забравен. Отдавна се бе примирил с факта, че ще бъде запомнен като човек, топлил стола за избрания. Той бе бележка под линия.

Но дълбоко в себе си беше шпионин. Признаваше, че не бе екшън герой като Габриел. Ала Узи бе истински шпионин, вербовчик и оперативен офицер на агенти, събирач на чуждите тайни. Преди бюрократичния му възход на булевард „Цар Саул“ основното му бойно поле бе Западна Европа. Въоръжен с много езици, фаталистичен чар и малко състояние като финансиране, той бе вербувал широка мрежа от агенти от терористични организации, посолства, външни министерства и служби за сигурност. Един от тях бе Вернер Шварц. Навот му звънна същата вечер от хотелската си стая в Прага. Вернер звучеше като човек, изпил повече, отколкото бе добре за него. Прекалено много си падаше по пиенето. Беше нещастно женен. Алкохолът бе неговата анестезия.

— Очаквах обаждането ти.

— Мразя да съм предсказуем.

— Недостатък на занаята — подхвърли Шварц. — Предполагам, че Виена е включена в плановете ти за пътуване.

— Всъщност идвам утре.

— Вдругиден ще е по-добре.

— Имам срокове, Вернер.

— Не мога да се видя с теб във Виена. Службата ми е на нокти.

— Моята също.

— Мога да си представя. Какво ще кажеш за малката винена градина във Виенската гора? Помниш я, нали?

— Със значителна симпатия.

— И с кого ще вечерям?

— Мосю Лафон. — Венсан Лафон бе една от старите самоличности на Навот. Той бе пътуващ автор на свободна практика от бретонски произход, чийто живот се събираше в куфар.

— Нямам търпение да се видя отново с него. Венсан винаги е бил един от любимците ми — каза Вернер Шварц и затвори.

Навот имаше навика да пристига в ресторанта трийсет минути по-рано, както направи и сега. Носеше декоративна кутия от „Демел“, прочутия виенски производител на шоколад. Беше изял повечето бонбони по време на пътуването и на тяхно място бе сложил пет хиляди евро в брой. Собственикът на ресторанта, дребен мъж с формата на руска матрьошка, си го спомни. И в ролята на мосю Лафон Навот го развесели с истории от последните си пътувания, преди да се настани в тих ъгъл в облицованата с дърво зала. Поръча бутилка „Грюнер Велтлинер“, убеден, че няма да е последната. Само три от другите маси бяха заети и компаниите вече приключваха обяда си. Скоро мястото щеше да е пусто. Навот харесваше да има някакъв фонов шум, когато се занимаваше с шпионство, но Вернер предпочиташе да предава страната си, без никой да го наблюдава.

Пристигна точно в три часа, облечен делово в тъмен костюм и палто. Външно бе променен, откакто Навот не го бе виждал, и то не към добро. Беше напълнял и побелял, имаше още нови спукани капиляри по бузите. Очите му светнаха, когато Навот наля вино в две чаши. След това на лицето му се изписа обичайното разочарование. Вернер Шварц го носеше като вратовръзка. Узи бе забелязал това по време на един от риболовните им излети и с малко пари и сърдечни разговори го бе хванал в мрежата си. От поста си във Федералното ведомство за защита на конституцията и борба с тероризма — БВТ, способната австрийска служба за вътрешна сигурност, той информираше Навот за нещата, които представляваха интерес за държавата Израел. Узи бе принуден да се откаже от контрола над Вернер през мандата си като началник. Няколко години двамата не бяха контактували, ако изключим по някоя друга тайна коледна картичка и редовните депозити в банковата сметка на Вернер в Цюрих.

— Нещо малко за Лоте — каза Навот и му подаде кутията.

— Не биваше.

— Това е най-малкото, което бих могъл да направя. Знам, че си зает човек.

— Аз? Имам достъп, но не и истински отговорности. Ходя по срещи и си губя времето.

— Колко още?

— Може би две години.

— Няма да те забравим, Вернер. Ти бе добър с нас.

Австриецът махна небрежно с ръка.

— Да не съм момиче, което си свалил в бара? След като се пенсионирам, ще ти е трудно да си спомниш името ми.

Навот не си направи труда да отрече.

— Ами ти, мосю Лафон? Виждам, че още си в играта.

— Поне за още няколко рунда.

— Службата ти се отнесе лошо с теб. Заслужаваш повече.

— Имах добър мандат.

— И накрая те изхвърлиха заради Алон. — Вернер попита с доверителен шепот: — Той наистина ли си мисли, че ще му се размине, след като застреля офицер от СВР насред Виена?

— Нямаме нищо общо с това.

— Стига, Узи…

— Трябва да ми повярваш, Вернер. Не бяхме ние.

— Имаме доказателства.

— Какви?

— Един от членовете на наказателния отряд. Високият — настоя Шварц. — Онзи, който прилича на труп. Той е помогнал на Алон при малък проблем в Градската синагога преди няколко години, а Алон е бил достатъчно глупав да го прати обратно във Виена, за да се погрижи за руснака. Не трябваше да допускате такава грешка, Узи. Ти винаги си бил предпазлив.

Навот не обърна внимание на ласкателството му.

— Нашите хора са били там в онази нощ — призна той, — но не по причината, за която си мислиш. Руснакът работеше за нас. Беше в процес на дезертиране, когато бе убит.

Вернер се усмихна.

— Колко време ви отне с Алон, за да измислите това?

— Не си видял убийството с очите си, нали, Вернер?

— Няма камери в онзи край на улицата, затова сте избрали мястото. Балистичната експертиза доказва категорично, че човекът на мотора е дръпнал спусъка. — Шварц млъкна, след това добави: — Моите съболезнования, между другото.

— Не е необходимо. Той не бе от нашите.

— Лежи на маса в моргата. Наистина ли смятате да го оставите там?

— Той не е наша грижа. Правете с него каквото искате.

— О, ние вече го правим.

Собственикът се появи, за да им вземе поръчката, докато последната от трите компании за обяд се приближаваше шумно към вратата. През прозорците на залата за хранене се виждаше, че Виенската гора започва да притъмнява. Това беше тихото време, което Вернер Шварц обичаше най-много. Навот си напълни чашата. След това, без предупреждение или обяснение, изрече едно име.

Шварц вдигна вежди.

— Какво за него?

— Познаваш ли го?

— Само съм чувал.

— Какво?

— Добър офицер, който служи професионално на интересите на страната си тук, във Виена, в съответствие с нашите желания.

— Което означава, че не прави никакви опити да вреди на австрийското правителство.

— Нито на нашите граждани. Затова го оставяме да си върши работата необезпокояван. През повечето време — добави Шварц.

— Държите ли го под око?

— Когато ресурсите ни позволяват. Ние сме малка служба.

— И какво още?

— Той е много добър в работата си. Но от опит знам, че те обикновено са такива. Измамата им се удава естествено.

— Няма ли престъпления и прегрешения? Лични пороци?

— По някоя друга афера от време на време — каза Вернер Шварц.

— А някоя по-специална?

— Забърка се с жената на служител от американското консулство преди две години. Стана голям скандал.

— Как се справиха с него?

— Американецът беше преместен в Копенхаген, а съпругата му се върна във Вирджиния.

— Нещо друго?

— Лети често до Берн, което е интересно, защото Берн не е част от неговата територия.

— Мислиш, че има ново момиче там?

— Или нещо друго. Както знаеш, прерогативите ни свършват до швейцарската граница. — Първото ястие пристигна, терин с пилешки дробчета за Навот и пушени патешки гърди за Вернер. — Може ли да попитам защо се интересуваш от този човек?

— Въпрос на поддръжка. Нищо повече.

— Свързано ли е с руснака?

— Защо питаш?

— Заради избора на момента, не за друго.

— С един куршум два заека — обясни лековато Узи.

— Това не е толкова лесно. — Вернер Шварц попи устните си с колосаната салфетка. — Което ни връща към мъжа в централната морга. Колко още смятате да се преструвате, че не е ваш?

— Наистина ли мислиш — попита Навот с равен тон, — че Габриел Алон би ви позволил да погребете евреин в необозначен гроб във Виена?

— Признавам, това не е в стила му. Не и след всичко, което преживя в този град. Само че мъжът в моргата не е евреин. Поне етническият му произход не е такъв.

— Откъде знаеш?

— Тъй като полицията не успя да го идентифицира, бе наредена ДНК експертиза.

— И какво излезе?

— Няма и следа от гена на ашкеназите. Нито ДНК маркери на сефарадските евреи. Също така няма арабска, северноафриканска или испанска кръв. Нито капка.

— Тогава какъв е?

— Руснак. Сто процента.

— Гледай ти… — каза Навот.

Вилата бе прилепена до висок зъбер в планините на Андалусия. Странното ѝ положение харесваше на жената, тъй като изглеждаше, сякаш всеки момент ще се отлепи от скалата и ще полети надолу. В някои нощи тя лежеше будна в леглото и си представяше как се срутва в пропастта със своите сувенири, книги и котки, които се въртят около нея като торнадо от спомени. Чудеше се колко ли дълго щеше да лежи мъртва на дъното на долината, погребана под остатъците от самотното си съществуване, преди да я забележат. Дали властите щяха да ѝ направят прилично погребение? Щяха ли да съобщят на детето ѝ? Бе оставила няколко добре скрити следи към самоличността му в своите лични вещи и в началото на мемоарите си. Засега бе успяла да напише само единайсет страници с молив, като на всяка от тях имаше кафяв кръг от чашата с кафе. Беше измислила обаче заглавие, което смяташе за забележително постижение, тъй като заглавията винаги бяха най-трудното нещо. То бе „Другата жена“.

На оскъдните единайсет страници — целия резултат от усилията ѝ, не гледаше толкова благосклонно, защото имаше всичкото време на света. Нещо повече, тя бе журналистка, поне така се беше представяла в младостта си. Може би темата блокираше напредъка ѝ. Беше ѝ сравнително ясно как се пише за живота на другите — диктатора, бореца за свобода, мъжа, който продава маслини и подправки на пазара… Героят ѝ говореше, словата му бяха претегляни в съответствие с фактите — да, само неговите, защото по онова време жените нямаха никакво значение — и на страницата се изливаха няколкостотин думи, в които тя се надяваше да има достатъчно цвят и проницателност, за да ѝ осигурят малка сума от някой далечен редактор в Лондон, Париж или Ню Йорк. Но да пише за себе си — това бе напълно различна работа. Сякаш се мъчеше да си спомни подробности от катастрофа на тъмно шосе. Някога я беше претърпяла с него, стана в планина край Бейрут. Той бе пиян, както обикновено, и се държеше грубо, което не му бе присъщо. Тя предполагаше откъде иде гневът му: най-накрая бе събрала смелост да му каже за бебето. Той бе убил много хора. Всъщност стотици. Сега знаеше за това. Но не и тогава.

Работеше — или се преструваше, че работи — сутрин в сенчестата ниша под стълбите. Спеше все по-малко и ставаше все по-рано. Предполагаше, че това е друго неприятно последствие от остаряването. Тази сутрин бе по-производителна от обикновено, създаде цяла страница изискана проза без почти никакви корекции или редакции. Въпреки това още не бе завършила първата глава. Чудеше се дали да не го нарече предисловие? Винаги се бе отнасяла с недоверие към предисловията, смяташе ги за евтини похвати на бездарниците. В нейния случай обаче предисловието бе оправдано, защото историята ѝ не започваше от началото, а от средата. От един задушен следобед през август 1974 година, когато някой си другар с псевдоним Лавров ѝ донесе писмо от Москва. Без изписан подател, нито дата. Въпреки това тя беше наясно, че е от него, английския журналист, с когото се бе запознала в Бейрут. Стилът го издаде.

В единайсет и половина предобед тя остави молива. Знаеше колко е часът, защото металическият звук от алармата на нейния „Сейко“ ѝ напомни да вземе следващото си хапче. То бе за сърцето, което я мъчеше. Глътна горчивата малка таблетка със студени остатъци от кафето и заключи ръкописа — признаваше, че думата е претенциозна, но не можеше да измисли друга — в старинния викториански сейф под писалището. Следващата точка от наситения ѝ всекидневен график — ритуалната вана, отне четиресет минути, после още половин час внимателно се приготвя и облича. След което излезе от вилата и тръгна под яркото пладнешко слънце към центъра на селището.

Къщите бяха бели като изсъхнали кости. Градчето, прочуто с белотата си, беше кацнало навръх острия като нож зъбер. Сто и четиринайсет крачки по алеята я доведоха до новия хотел, а след още двеста двайсет и осем бе преминала горичката от маслинови дървета и храсти и се бе озовала до centre ville, както се изразяваше досега, след всичките години на великолепното ѝ изгнание. Беше играла с детето си тази игра с броенето на стъпки много отдавна в Париж. С колко стъпки прекосяваш вътрешния двор към улицата? Колко стъпки те превеждат през моста Конкорд? Колко трябват на десетгодишно хлапе, за да се изгуби от погледа на майка си? Отговорът бе: двайсет и девет.

Някакъв рисувач на графити беше поругал първата бяла като захар къща с цинизъм на испански. Въпреки това, според нея, работата му беше доста прилична, разчупваше монотонността на бялото като цветна декоративна възглавничка. Тя продължи нагоре през градчето към улица „Сан Хуан“. Магазинерите я гледаха презрително, когато минаваше покрай тях. Наричаха я с какви ли не имена, никое от които не бе ласкателно. Казваха ѝ la loca, лудата, или la roja, червената, намек за политическите ѝ убеждения, които тя и не опитваше да крие — въпреки инструкциите на другаря Лавров. Всъщност малко бяха собствениците на магазинчета, с които не бе имала някакви караници, винаги за пари. Тя ги смяташе за капиталистически лешояди, а те я мислеха, и то съвсем оправдано, за комунистка и причинителка на неприятности, при това натрапена.

Кафенето, в което предпочиташе да обядва, се намираше на площада до най-високата градска точка. Там имаше шестоъгълно островче с красива лампа в средата, а от източната страна — църква, боядисана в охра — още едно спасение от еднаквостта. Самото кафене беше сериозна работа — пластмасови маси и столове, мушами вместо покривки в странен шотландски десен, — а три прекрасни портокалови дървета, отрупани с плодове, засенчваха терасата. Сервитьорът беше общителен мароканец от някакво забравено от бога селце в планината Риф. Можеше и да е фанатичен почитател на ИДИЛ, дебнещ да ѝ пререже гърлото при първа възможност, но бе един от малкото хора в градчето, който се държеше любезно с нея. Двамата си говореха на арабски: тя — на нейния мухлясал класически, който бе научила в Бейрут, а той — на магребския диалект на Северна Африка. Беше щедър с шунката и шерито, въпреки че не одобряваше и двете.

— Видя ли новините от Палестина днес? — Мароканецът постави омлет с картофи пред нея. — Ционистите са затворили Храмовия хълм.

— Отвратително. Ако глупаците скоро не го отворят, това ще ги довърши.

— Иншаллах.

— Да — съгласи се тя и отпи сухо светло шери. — Иншаллах, наистина.

Докато пиеше кафе, надраска няколко реда в бележника си „Молескин“, спомени от онзи августовски следобед преди толкова време в Париж, импресии. Прилежно опитваше да раздели онова, което бе знаела тогава, от това, което знаеше сега, да постави себе си и читателя в мига, без да се влияе от времето. Когато се появи сметката, тя остави бакшиш колкото цялата сума и излезе на площада. По някаква причина църквата я примами. Изкачи стъпалата — бяха четири — и бутна дървената врата, обкована с огромни пирони. Към нея като въздишка се втурна хладен въздух. Тя инстинктивно протегна ръка напред и потопи върховете на пръстите си в светената вода, но се спря, преди да се прекръсти. Как ли пък не, помисли си, земята ще потрепери и олтарът ще се разцепи надве.

Нефът беше пуст, потънал в полумрак. Тя направи няколко колебливи стъпки по централната пътека и вдъхна познатите аромати на тамян, дим от свещи и пчелен восък. Винаги бе харесвала миризмите в църквите, но смяташе, че всичко останало там са глупости. Както обикновено, Бог във версията на римокатолицизма не ѝ говореше нищо и не предизвикваше у нея екстаз. Ала статуята на Мадоната с младенеца, надвиснала над поставка с поклоннически свещи, най-неочаквано я трогна до сълзи.

Пъхна няколко монети през процепа на кутията и излезе на слънце. Неочаквано беше захладняло, както ставаше в планините на Андалусия през зимата. Тя забърза към долната част на градчето, като броеше стъпките си и се чудеше защо на нейната възраст ѝ бе по-трудно да слиза, отколкото да се качва. Малкият супермаркет „Ел Кастийо“ се бе събудил от сиестата. Тя си взе няколко неща за вечеря от подредените полици и ги понесе в найлонова торба през горичката от дъбови и маслинови дървета, покрай новия хотел към затвора на своята вила.

Студът я последва вътре като бездомно животно. Тя запали огън в камината и си наля уиски, за да прогони хладината от тялото си. Загледа се в пламъците и когато отпи, неволно си спомни за него. Целувките му винаги имаха вкус на уиски.

Занесе чашата в нишата под стълбите. Над писалището имаше една-единствена полица с книги. Погледът ѝ се плъзна отляво надясно през избелелите гръбчета. Найтли, Сийл, Бойл, Райт, Браун, Модин, Макинтайър, Бийстън… Имаше и екземпляри с меки корици на лъжливите му мемоари. Името ѝ не се появяваше в нито един от томовете. Тя бе неговата най-добре пазена тайна. Не, помисли си внезапно, втората най-добре пазена тайна.

Отвори викторианския сейф и извади подвързан с кожа албум, толкова стар, че миришеше само на прах. По страниците му бяха внимателно налепени съвсем малка част от снимките, изрезките и писмата, които другарят Лавров ѝ бе позволил да вземе от стария ѝ апартамент в Париж — както и още някои, които бе успяла да запази без негово знание. Имаше само осем пожълтели фотографии на детето ѝ, последната бе направена тайно на Джизъс Лейн в Кеймбридж. И много повече негови. Дългите алкохолни обеди в „Сейнт Джордж“ и „Нормандия“, пикниците на хълмовете, пияните следобеди в морската вила на брега в Калде… Тук бяха и снимките, които бе правила в сигурното пространство на апартамента си, когато защитата му падаше. Елинор така и не ги бе намерила. Тя предполагаше, че измамата се удаваше естествено и на двамата. Както и на отрочето им.

Върна албума във викторианския сейф и пусна старомодния телевизор във всекидневната. По Ла 1 току-що бяха почнали вечерните новини. След няколко минути обичайни истории — профсъюзна стачка, футболни безредици, нови вълнения в съседна Каталуня — се появи репортаж за убийството на руски агент във Виена и за обвинения за него израелски супершпионин. Тя мразеше израелеца дори само заради това, че съществуваше, ала в този момент всъщност ѝ стана малко жал за него. Бедният глупак, помисли си тя. Нямаше представа срещу какво се е изправил.

Официалният протокол изискваше Габриел да информира С, генералния директор на британската разузнавателна служба МИ6, за намеренията си да посети Лондон. Тогава щеше да бъде взет от комитет по посрещането на летище Хийтроу, преведен набързо през паспортния контрол и откаран до Воксхол Крос с кортеж, достоен за премиер, президент или висш сановник от някое кътче на изгубената империя. И почти всички, които имаха някакво значение в официален и секретен Лондон, щяха да знаят за присъствието му. Накратко — щеше да е катастрофа.

Което обясняваше защо Габриел отлетя за Париж с фалшив паспорт и след това тихо се промъкна в Лондон с обедния влак „Юростар“. Избра да отседне в „Грандхотел Бъркшър“ на Уест Кромуел Роуд. Плати за две нощи в брой — това бе такъв тип място — и се качи по стълбите до стаята си, защото асансьорът беше повреден.

Окачи знак „Не ме безпокойте“ на бравата и пусна резето, преди да вдигне слушалката на телефона в стаята. Тя миришеше на афтършейва на последния обитател. Започна да набира, но се спря. Обаждането щеше да бъде проследено от Правителствената централа по комуникациите — британската служба за електронно разузнаване, и почти със сигурност от американската АНС. А и в двете ведомства знаеха как звучи гласът му на множество езици. Остави слушалката на мястото ѝ и отвори приложение за превръщане на текст в звук на мобилния си телефон. След като набра съобщението и избра езика, на който искаше то да бъде прочетено, вдигна вонящата слушалка за втори път и набра целия номер.

Отговори мъжки глас, хладен и далечен, сякаш раздразнен от нежеланото прекъсване. Габриел вдигна мобилния си телефон към слушалката от хотелската стая и натисна иконата за възпроизвеждане. Автоматичният глас на софтуера сложи ударение на погрешните думи и срички, но успя да предаде желанията му. Той искаше да поговори насаме със С далеч от Воксхол Крос и без знанието на когото и да било другиго в МИ6. Той бе на разположение в „Грандхотел Бъркшър“, стая 304. Нямаше много време за чакане. Когато записът изтече, Габриел затвори и се загледа в трафика по улицата в пиковия час.

Минаха двайсет минути, преди телефонът в стаята най-накрая да звънне. Гласът, който Габриел чу, бе човешки:

— Итън Скуеър 56, седем часът, неофициално бизнес облекло.

Последва тракване и обаждането приключи.

Габриел очакваше, че ще го пратят в зловеща тайна квартира на МИ6 на място като Стокуел, Степни или Мейда Вейл, затова адресът в шикозния квартал Белгрейвия донякъде го изненада. Там имаше голяма сграда в джорджиански стил с изглед към югозападната част на площада. Първият етаж на постройката, също като при съседните от редицата, беше измазан в бяло, а останалите четири бяха облицовани с червени тухли. Между колоните на портала светеше ярка светлина и когато Габриел натисна звънеца, се чу плътен звук като от камбана. Докато чакаше отговор, той огледа и другите сгради по площада. Повечето бяха тъмни — доказателство, че най-търсените адреси в Лондон бяха запазени за отсъстващи богаташи от арабските страни, Китай и — разбира се — Русия.

Най-накрая се чуха стъпки, тракане на токчета по мраморен под. След това вратата се отвори и на прага застана висока жена, около шейсет и пет годишна. Беше с модни черни панталони и сако с десен, който приличаше на палитрата на Габриел след дълъг работен ден. Тя бе устояла на изкусителната песен на сирените да си направи пластична операция или да си имплантира колаген и така бе запазила сдържаната си и пълна с достойнство красота. Дясната ѝ ръка бе на дръжката, а в лявата имаше чаша бяло вино. Габриел се усмихна. Вечерта обещаваше да бъде интересна. Тя също се усмихна.

— Мили боже, наистина си ти!

— Боя се, че да.

— Влизай бързо, преди някой да те е снимал или да се е опитал да те взриви. Аз съм Хелън, между другото. Хелън Сиймор — добави тя, щом вратата се затвори с прищракване. — Греъм със сигурност ме е споменавал.

— Не спира да говори за теб.

Тя леко се смръщи.

— Греъм ме предупреди за мрачното ти чувство за хумор.

— Ще направя всичко възможно да го държа под контрол.

— Моля те, недей. Всичките ни приятели са толкова скучни. — Тя го поведе по коридора с шахматна настилка към просторна кухня, която ухаеше чудесно на пиле, ориз и шафран. — Правя паеля. Греъм каза, че няма да имаш нищо против.

— Моля?

— Чоризото и морските дарове — обясни тя. — Той ме увери, че не се храниш кашер.

— Така е, макар по принцип да избягвам забранените меса.

— Можеш да ги отделиш. Така правят арабите, когато им готвя.

— Често ли идват? — подпита я Габриел.

Хелън Сиймор присви очи.

Някой по-специално?

— Човекът от Йордания беше тук. Онзи, който носи костюми от „Савил Роу“ и говори като един от нас.

— Фарид Баракат.

— Той е доста самовлюбен. Харесва и теб — добави тя.

— С него сме от една и съща страна на барикадата.

— И коя е тази страна?

— На стабилността.

— Няма такова нещо, драги мой. Вече не.

Габриел ѝ подаде бутилка сансер на стайна температура, която бе купил от „Сейнсбърис“ на Бъркли стрийт. Хелън веднага я сложи във фризера.

— Видях снимката ти в „Таймс“ онзиден — каза тя и затвори вратата. — Или беше в „Телеграф“?

— Боя се, че и в двата.

— Не беше от най-хубавите ти. Може би това ще помогне. — Тя наля голяма чаша албариньо. — Греъм те чака горе. Трябвало да обсъдите нещо преди вечеря. Предполагам, че има нещо общо с Виена. Не ми е позволено да знам.

— Смятай се за късметлийка.

Габриел се качи на втория етаж по широкото стълбище. Светлина се разливаше от открехнатата врата на великолепния, отрупан с книги кабинет, където в достолепно уединение го чакаше Греъм Сиймор, наследникът на Къминг, Мингис, Уайт и Олдфийлд. Носеше сив костюм на бели райета и сива вратовръзка, които бяха в тон с цвета на гъстите му къдрици. В дясната ръка държеше гравирана чаша с прозрачна дестилирана напитка. Очите му бяха впити в телевизора, където премиерът отговаряше на репортерски въпрос за Брекзит. Габриел бе благодарен за смяната на темата.

— Моля те, кажи на Ланкастър колко много означава непоклатимата му подкрепа за мен в дните след Виена. Нека знае, че може във всеки момент да поиска да му върна услугата.

— Не вини Ланкастър — отвърна Сиймор. — Идеята не беше негова.

— А чия?

— Моя.

— Защо просто не си държите устата затворена? Защо ме топите?

— Защото ти и екипът ти проведохте лоша операция и аз не искам това да се отрази на моята служба или на моя премиер. — Греъм погледна неодобрително към виното на Габриел, отиде до количката и си доля питие. — Дали бих могъл да те заинтригувам с нещо малко по-силно?

— Ацетон с лед, моля.

— С маслинка или лимон? — С предпазлива усмивка Сиймор обяви временно примирие. — Трябваше да ми кажеш, че идваш. Имаш късмет, че не ме изпусна. Сутринта летя за Вашингтон.

— Черешите няма да цъфнат поне още три месеца.

— Слава богу.

— Какъв е дневният ред?

— Рутинна среща в Лангли за преглед на текущи общи операции и определяне на бъдещи приоритети.

— Моята покана сигурно се е загубила по пощата.

— Има някои неща, които правим без твое знание. Ние сме роднини все пак.

— Далечни роднини — отбеляза Габриел.

— Все по-далечни с всеки изминал ден.

— Съюзът и преди е бил под напрежение.

— Така е, но сега е различно. Изправяме се пред реална перспектива за рухване на международния ред. Същият, който роди вашата държава, бих добавил.

— Ние можем да се грижим за себе си.

— Наистина ли? — попита сериозно Сиймор. — А колко дълго? Срещу колко врагове едновременно?

— Да говорим за нещо по-приятно. — Габриел млъкна, след това добави: — Като Виена.

— Беше проста операция — каза Греъм след кратък размисъл. — Приберете агента, поговорете с него насаме, качете го на самолет към новия му живот. Правим го непрекъснато.

— Ние също — съгласи се Габриел. — Но тази операция бе усложнена от факта, че моят агент е бил разкрит много преди да напусне Москва.

— Нашият агент — каза натъртено Сиймор. — Ние се съгласихме да го приемем.

— Затова — отговори Габриел — сега е мъртъв.

Сиймор стисна чашата толкова силно, че можеше да се пръсне под пръстите му.

— Внимавай, Греъм. Ще я счупиш.

Той я остави на количката.

— Да предположим — продължи спокойно, — че според наличните доказателства Киров е бил разкрит.

— Да, да предположим.

— Но нека също така предположим, че отговорността да го доведете е била ваша, независимо от обстоятелствата. Трябваше да забележите проследяващите екипи на СВР във Виена и да го отпратите.

— Не можахме да ги забележим, Греъм, защото нямаше такива. Не бяха необходими. Те знаеха къде отива Киров и че аз ще го чакам там. Ето така са успели да ме снимат как излизам от сградата. И след това са използвали своите ботове, тролове, форуми и новинарски агенции, за да създадат впечатлението, че ние стоим зад убийството на Киров.

— Откъде е бил течът на информация?

— Не е от нашата служба. Което означава — кимна Габриел, — че е от вашата.

— Имам руски агент на заплата при мен, така ли? — въздъхна Сиймор. — Това ли намекваш?

Габриел отиде до прозореца и се загледа в тъмните къщи от другата страна на площада.

— Какво ще кажеш да пуснеш плоча на Хари Джеймс на грамофона и да увеличиш много силно звука?

— Имам по-добра идея. — Сиймор стана. — Ела с мен.

Макар отвън вратата да изглеждаше напълно обикновена, тя бе окачена в невидима подсилена стоманена рамка. Греъм Сиймор я отвори, като въведе правилния осемцифрен код в панела на стената. Помещението вътре беше малко и претъпкано, подът му бе повдигнат с десетина сантиметра. Имаше два стола, телефон и екран за засекретени конферентни видеоразговори.

— Домашна обезопасена стая — каза Габриел. — Какво ли ще измислят след това?

Сиймор седна на един от столовете и го прикани с ръка да се настани на другия. Коленете им се докосваха като на пътници в купе на влак. Лампата над тях си правеше шеги с красивите черти на Греъм. Той изведнъж заприлича на напълно непознат човек.

— Доста удобно, нали? И напълно предсказуемо.

— Кое? — попита Габриел.

— Търсите изкупителна жертва, за да обясните провала си.

— На твое място бих си помислил, преди да употребя израза изкупителна жертва. Това прави хора като мен неспокойни.

Сиймор някак си успяваше да запази маската на британската сдържаност.

— Да не си посмял да ми играеш тази карта. Познаваме се отдавна.

— Наистина е така. Затова си помислих, че може би ще поискаш да знаеш: твоят началник на бюрото във Виена е руски шпионин.

— Алистър Хюз ли? Той е чудесен офицер.

— Сигурен съм, че кукловодите му в Московския център мислят същото.

Вентилационната система на стаята бучеше като отворен фризер.

— Ще ме изслушаш ли поне?

— Не.

— В такъв случай нямам друг избор, освен да прекъсна отношенията ни.

Сиймор само се усмихна:

— Не си добър играч на покер, нали?

— Никога не съм имал време за банални хобита — отговори Габриел.

— Пак тази карта.

— Отношенията ни са като брака, Греъм. Основават се на доверие.

— Според мен повечето бракове се основават или на пари, или на страх от самотата. И ако се разведеш с мен, няма да ти остане нито един приятел на този свят.

— Не мога да работя с теб и да обменям разузнавателна информация, ако началникът на бюрото ти във Виена е на заплата при руснаците. А съм сигурен, че и американците ще се почувстват по същия начин.

— Не би се осмелил.

— Само гледай. Всъщност смятам да разкажа на добрия ми приятел Морис Пейн за всичко това точно навреме за срещата ви утре. — Пейн бе директорът на ЦРУ. — Това значително ще оживи нещата.

Сиймор не отговори.

Габриел погледна към обектива на камерата над видеоекрана.

— Това нещо не е включено, нали?

Греъм поклати глава.

— И никой не знае, че сме тук вътре?

— Никой, освен Хелън. Тя го обожава, между другото.

— Кого?

— Алистър Хюз. Смята, че е секси.

— Същото мисли и съпругата на американски дипломат, който е работил във Виена.

Сиймор присви очи.

— Откъде знаеш за това?

— Едно птиченце ми каза. Същото, което ми довери, че Алистър Хюз е поискал адреса на тайната квартира, където възнамерявах да разпитам Киров.

— Управлението в Лондон искаше адреса, не Алистър.

— Защо?

— Защото ние отговаряхме за извеждането на Киров от Виена и безпроблемното му качване на самолета. Това не е като да си поръчаш кола от „Юбер“. Не можеш да натиснеш бутона в последната минута. Трябваше да планираме основния маршрут и да осигурим подкрепление, в случай че руснаците се намесят. И затова ни трябваше адресът.

— Колко души го знаеха?

— В Лондон ли? — Сиймор погледна към тавана. — Осем или девет. И още шест или седем във Виена.

— Ами Хорът на виенските момчета? — Последва мълчание и Габриел отново попита: — Колко знаеха американците?

— Нашият шеф на бюрото във Вашингтон ги информира, че Хийтклиф ще дезертира и че ние сме се съгласили да му дадем убежище. Тя не им е споделяла никакви подробности за операцията.

— Нито локацията?

— Само града.

— Бяха ли наясно, че ще бъда там?

— Може би… — Сиймор даде вид, че се замисля. — Съжалявам, но започвам да се обърквам. Американците ли обвиняваш за теча на информация към руснаците, или нас?

— Обвинявам сексапилния Алистър Хюз.

— Ами другите четиринайсет офицери от МИ6, които са знаели адреса на тайната ви квартира? Откъде си сигурен, че не е бил някой от тях?

— Защото седим в тази подсигурена стая — каза Габриел. — Ти ме доведе тук, понеже се страхуваш, че може и да съм прав.

Греъм Сиймор седя дълго време мълчаливо, потънал в размисъл. Беше извърнал очи, сякаш наблюдаваше пейзажа, изнизващ се покрай прозореца на въображаемото купе на Алон. Накрая тихо произнесе едно име — руско. Габриел го дочу с мъка под бученето на вентилационната система.

— Грибков — повтори Сиймор. — Владимир Владимирович Грибков. Накратко го наричаме Ви Ви. Преструва се на пресаташе на руската дипломатическа мисия в Ню Йорк. Доста зле, бих добавил. Всъщност е офицер от СВР, който търси шпиони в ООН. Московският център има мощна резидентура в Ню Йорк. Нашето бюро е доста по-малко, а вашето — още повече. Всъщност се състои само от един човек. Знаем самоличността му, американците — също.

Сиймор добави, че това обаче нищо не означавало. Важното било, че по време на иначе скучен дипломатически коктейл в лъскав манхатънски хотел Владимир Владимирович Грибков се обърнал към човек на МИ6 в Ню Йорк и му споделил, че иска да обсъди нещо от силно чувствително естество. Офицерът от МИ6, чиято самоличност Сиймор не разкри, съответно докладвал за контакта в Лондон.

— Защото, както знае всеки полеви агент на МИ6, най-сигурният път към пълна кариерна разруха е подхващането на неоторизирани близки отношения с разбойник от СВР.

Лондон официално благословил контакта и три седмици след първата среща — достатъчно време Грибков да се осъзнае, както каза Сиймор — двамата офицери се споразумели да се видят на отдалечено място източно от Ню Йорк, на Лонг Айланд.

— Всъщност е било на по-малък остров край брега, място, наречено Шелтър Айланд. Няма мост, само ферибот. Голяма част от острова е природен резерват с пътеки, дълги километри, където може да не срещнеш жива душа. Накратко, идеалното място за офицер от Секретната разузнавателна служба на Нейно Величество да се срещне с руснак, който обмисля да предаде страната си.

Грибков не си губил времето с предисловия и професионална любезност. Казал, че е разочарован от СВР и Русия под управлението на Царя. Желанието му било да дезертира в Англия заедно със съпругата и двете си деца. Те живеели с него в Ню Йорк, в руския дипломатически комплекс в Бронкс. Казал, че може да предаде на МИ6 несметно количество разузнавателна информация, включително и такава, която би го направила най-ценния дезертьор в историята. Затова искал да бъде добре компенсиран.

— Колко? — попита Габриел.

— Десет милиона паунда в брой и къща в английската провинция.

— Значи, е един от онези — каза презрително Габриел.

— Да — съгласи се Сиймор.

— И каква е тази информация, която го прави достоен за подобно богатство?

— Името на руската къртица на върха на англо-американския разузнавателен съюз.

— Уточни ли от коя служба е и от коя страна на барикадата?

Греъм поклати глава.

— И каква беше твоята реакция?

— Предпазливост, граничеща със скептицизъм, което е по определение първоначалната ни позиция. Предположихме, че ни омайва с приказки или че е агент-провокатор, пратен от Московския център да ни подведе да извършим саморазрушителен лов на вещици, за да открием предателя в нашите среди.

— Следователно сте му казали, че не се интересувате?

— Всъщност точно обратното. Предадохме му, че сме силно заинтересовани, ала имаме нужда от няколко седмици, за да проверим препоръките му. Грибков не беше новак. Беше ветеран в СВР, служил в няколко резидентури на Запад, последно във Виена, където често бе контактувал с моя началник на бюрото…

— Сексапилния Алистър Хюз.

Сиймор не отговори.

— От какво естество са били контактите?

— Обичайното — каза Сиймор. — Важното е, че Алистър е докладвал за всеки един от тях, каквито са изискванията към него. Всички са описани в досието му, както и в това на Грибков.

— Тъй че си повикал Хюз във Воксхол Крос, за да разбереш какви са впечатленията му от Грибков и какво продава той.

— Точно така.

— И какво?

— Алистър беше дори по-скептичен от централата в Лондон.

— Нима? Шокиран съм да го чуя.

Греъм се намръщи.

— Така — продължи той — изминаха шест седмици от първоначалното предложение на Грибков за дезертиране. И руснакът започна да се изнервя. Звъня два пъти по телефона на моя човек в Ню Йорк по начин, който е силно непрепоръчителен. И след това направи нещо наистина безразсъдно.

— Какво?

— Обърна се към американците. Както можеш да очакваш, в Лангли побесняха заради начина, по който движехме случая. Притиснаха ни да приемем Грибков възможно най-бързо. Дори предложиха да платят част от десетте милиона. Когато им се опънахме, всичко се превърна в огромна семейна война.

— Кой спечели?

— Московският център — каза Сиймор. — Докато се карахме с американските си братовчеди, не забелязахме кога са повикали Грибков у дома за спешни консултации. Жена му и децата му се върнаха в Русия няколко дни след него и през следващия месец постоянната мисия на Руската федерация в ООН обяви назначението на ново пресаташе. Няма нужда да ти казвам, че оттогава никой не е виждал или чувал Владимир Владимирович Грибков.

— Защо не съм информиран за всичко това?

— То не се отнасяше до теб.

— Отнасяло се е — изрече с равен тон Габриел — от мига, в който сте допуснали Алистър Хюз на километър от моята операция във Виена.

— Дори не ни мина през ума да му забраним да работи по това.

— И защо?

— Защото вътрешното ни разследване го оневини за каквато и да е роля в гибелта на Грибков.

— Какво облекчение. Но как точно руснаците са разбрали, че Грибков се опитва да дезертира?

— Заключихме, че сигурно ги е усъмнил с поведението си. Американците се съгласиха с преценката ни.

— Чудесно. Само че сега имаме още един мъртъв руски дезертьор. И общият знаменател е твоят шеф на бюрото във Виена, мъж, който се е замесил в извънбрачна връзка със съпругата на американски консулски служител.

— Мъжът ѝ не беше консулски служител, беше от ЦРУ. А ако изневярата в брака беше индикатор за държавна измяна, нямаше да имаме служба. Нито пък вие.

— Прекарва много време от другата страна на границата, в Швейцария.

— Да не би едно птиче да ви го е съобщило или сте го наблюдавали?

— Никога не бих наблюдавал твой офицер, без да ти кажа, Греъм. Приятелите не постъпват така един с друг. Не се държат в неведение. Не и когато са заложени човешки животи.

Сиймор не отговори. Изведнъж бе придобил изтощен вид и изглеждаше уморен от пререканията. Габриел не завиждаше на приятеля си за бедата, в която бе попаднал. Шпионинът никога не печелеше от подобни ситуации. Въпросът бе колко тежко бе поражението.

— С риск да си напъхам носа, където не бива — каза Габриел, — ми се струва, че имаш два избора.

— Нима?

— Най-логичният курс на действие би бил започването на вътрешно разследване дали Алистър Хюз не предава тайните ви на руснаците. Ще трябва да съобщите и на американците за него, което ще замрази дълбоко отношенията ви. Нещо повече, ще се наложи да вкарате в играта и съперниците си от МИ5, което е последното, което бихте искали.

— А вторият избор? — попита Сиймор.

— Оставете ни да наблюдаваме Хюз.

— Ти, разбира се, се шегуваш.

— Понякога. Но не и сега.

— Това е безпрецедентно.

— Не съвсем — кимна Габриел. — И си има своите преимущества.

— Като например?

— Хюз познава вашите техники за наблюдение и вероятно, което е по-важно, персонала ви. Ако се опитате да го следите, има голяма вероятност да ви забележи. Но ако ние го правим…

— Ще имате разрешение да се ровите в частните дела на един от офицерите ми.

Габриел сви рамене и даде да се разбере, че вече има такова разрешение, дори без одобрението на Сиймор.

— Няма да може да се скрие от нас, Греъм, не и ако го поставим под денонощно наблюдение. Ако е в контакт с руснаците, ще го хванем.

— И после какво?

— Ще ви предадем доказателствата и ще можете да правите с тях каквото си поискате.

— Или каквото вие поискате.

Габриел не се хвана на въдицата, състезанието бе почти приключило. Сиймор вдигна раздразнено очи към решетката на тавана. Вътре бе сибирски студ.

— Не мога да ти позволя да следиш моя шеф на бюрото във Виена, без някой от нашата служба да ти наднича през рамото — каза той накрая. — Искам в екипа за наблюдение да има един мой офицер.

— Точно така попаднахме в тази бъркотия, Греъм.

Думите на Габриел бяха посрещнати с мълчание и затова той допълни:

— Като се имат предвид сегашните обстоятелства, има само един офицер на МИ6, когото бих приел.

— Забрави ли, че двамата с Алистър се познават?

— Не — отвърна Габриел, — този важен факт не ми е убягнал внезапно от ума. Но не се тревожи, няма да им позволим да се доближат дори на километър.

— Нито дума на американците — настоя Сиймор.

Габриел вдигна дясната си ръка, сякаш полагаше тържествена клетва.

— И абсолютно никакъв достъп до каквито и да е досиета на МИ6, нито до вътрешните дела на бюрото във Виена — поиска Сиймор. — Операцията ви ще бъде ограничена само до физическо наблюдение.

— Но апартаментът му трябва да е достъпен — възрази Габриел. — Подслушване и видеонаблюдение.

Сиймор се престори, че размишлява.

— Съгласен — каза той накрая. — Но се опитайте да бъдете малко по-дискретни с камерите и микрофоните. Всекиму се полага някаква зона на имунитет.

— Освен ако не шпионира за руснаците. Тогава му се полага высшая мера.

— Това на иврит ли е?

— Не, на руски.

— Какво означава?

Габриел набра осемте цифри на кода на вътрешния панел и заключалките изщракаха.

Греъм се смръщи.

— Ще сменя кода веднага щом стана утре.

— Направи го — каза Габриел.

По време на вечерята Сиймор беше някак отнесен, така че на Хелън, перфектната шпионска съпруга, се падна задачата да води разговора. И го направи с достойна за възхищение дискретност. Габриел бе стар познайник на лондонската преса, но тя нито веднъж не повдигна неприятната тема за миналите му подвизи на британска земя. Чак по-късно, когато се канеше да си тръгва, той осъзна, че не бяха говорили за абсолютно нищо.

Беше се надявал да се върне пеш в хотела си, но един ягуар го чакаше до тротоара. Кристофър Келър седеше на задната седалка в лимузината и четеше нещо на даденото му от МИ6 „Блекбъри“.

— На твое място щях да побързам да вляза — подметна той. — Добър приятел на Царя живее от другата страна на площада.

Габриел се вмъкна в колата и затвори вратата. Лимузината потегли рязко и миг по-късно се носеше с пълна скорост по Кингс Роуд през Челси.

— Как беше вечерята? — попита предпазливо Кристофър.

— Почти толкова зле, колкото във Виена.

— Чух, че ще се връщаме.

— Не и аз.

— Много лошо. — Келър се взря през прозореца. — Знам колко много обичаш града.

Генералният директор на Секретната разузнавателна служба на Нейно Величество нямаше личен самолет — само премиерът се ползваше от тази привилегия. И затова на следващата сутрин Греъм прекоси Атлантика на борда на чартърен полет с „Фалкон“. На пистата на международното летище „Дълес“ бе посрещнат от екип на ЦРУ и откаран с висока скорост през обширните предградия на Северна Вирджиния към комплекса на британското посолство на Масачузетс авеню. При пристигането му там бе отведен на горния етаж за задължителната среща с посланика — човек, когото познаваше почти цял живот. Бащите им бяха служили заедно в Бейрут в началото на 60-те години на XX век. Бащата на посланика бе работил за Външното министерство, а на Сиймор — за МИ6.

— Вечеря довечера? — попита посланикът, когато покани Сиймор да влезе.

— Боя се, че трябва да се връщам в Лондон.

— Жалко.

— Наистина.

Следващата спирка на Сиймор бе бюрото на МИ6, което се намираше зад врата като на банков сейф, тайно кралство, отделено от останалата част на посолството. Това бе най-голямото бюро на МИ6 и без съмнение най-важното. Заради действащо споразумение неговите служители не правеха никакви опити да събират разузнавателна информация на американска почва. Те служеха просто за свръзка с огромната американска разузнавателна общност, където ги смятаха за ценни партньори. МИ6 бе помагала за изграждането на американския шпионски капацитет по време на Втората световна война, а сега, десетилетия по-късно, все още събираше плодовете на това. Близките семейни отношения позволяваха на Обединеното кралство, куха бивша империя с малка войска, да играе несъразмерно голяма роля на световната сцена. И така да поддържа илюзията, че е глобална сила, с която трябва да се съобразяват.

Ребека Манинг, началникът на бюрото във Вашингтон, очакваше Сиймор от другата страна на бариерата за сигурност. Някога беше много красива — прекалено, за да бъде разузнавач, според мнението на отдавна забравен вербовчик от службата. А сега, в разцвета на професионалния си живот, беше просто невероятно привлекателна. Немирен кичур тъмна коса падаше над кобалтовосините ѝ очи. Тя го отмести с ръка и протегна другата към Сиймор.

— Добре дошъл във Вашингтон — заяви тя, сякаш градът и всичко, което той представляваше, бяха лично нейни. — Надявам се, че полетът не е бил прекалено ужасен.

— Даде ми възможност да прочета докладите ти.

— Има една-две точки, които бих искала да обсъдим, преди да тръгнем за Лангли. В конферентната зала има кафе.

Тя пусна ръката на Сиймор и го поведе по централния коридор на бюрото. Стилните ѝ сако и пола миришеха леко на тютюн, тя без съмнение бе излязла в градината за една бърза цигара L & B преди пристигането на Сиймор. Ребека Манинг беше пушач, който не се разкайваше и не се извиняваше за порока си. Беше придобила навика в Кеймбридж и той се бе задълбочил значително по време на назначението ѝ в Багдад. Тя също така бе служила в Брюксел, Париж, Кайро, Рияд и Аман, където бе оглавявала местното бюро. Но в началото на мандата си Сиймор я беше назначил за шеф на подразделението на службата във Вашингтон. Така буквално я бе помазал като свой наследник. Вашингтон щеше да е последното назначение на Ребека в чужбина, после нямаше къде да ходи. Оставаше ѝ само да измине финалната права до Воксхол Крос, за да може най-накрая да бъде официално представена на бароните от Уайтхол. Назначението ѝ щеше да бъде историческо и отдавна закъсняло. МИ5 вече два пъти бе оглавявана от жени — включително и Аманда Уолъс, сегашния генерален директор. Само МИ6 още не беше доверявала управлението на дама. Сиймор щеше да се гордее, ако остави такова наследство.

Въпреки семейните отношения с американците, в бюрото във Вашингтон се спазваха същите процедури за сигурност, както навсякъде по света, особено когато ставаше въпрос за секретни разговори между висши офицери. Конферентната зала бе непроницаема за електронно подслушване. На мястото на Сиймор на масата бе поставена подвързана с кожа папка. Вътре бе дневният ред на срещата с директора на ЦРУ Морис Пейн, както и обобщение на текущите политики, бъдещите цели и провеждащите се операции. Това бе един от най-ценните документи в света на глобалното разузнаване. От Московския център със сигурност биха убили за него.

— Сметана? — попита Ребека Манинг.

— Черно.

— Това не е типично за теб.

— Лекарски нареждания.

— Нищо сериозно, надявам се.

— Холестеролът ми е малко висок. Както и кръвното ми налягане. Една от придобивките на работата.

— Отдавна съм се отказала да се притеснявам за здравето си. След като оцелях в Багдад, мога да преживея всичко. — Тя подаде кафето на Сиймор. След това приготви и на себе си и се намръщи. — Кафе без цигара. Какъв е смисълът?

— Наистина трябва да ги спреш. Щом аз мога, значи, всеки може.

— Морис ми каза същото.

— Не знаех, че си говорите на малки имена.

— Той не е толкова лош, Греъм.

— Ала има идеология, което ме изнервя. Един шпионин не бива да вярва в нищо. — Млъкна и добави: — Като теб, Ребека.

— Морис Пейн не е шпионин, той е директор на Централното разузнавателно управление. Има огромна разлика. — Тя отвори своята папка. — Да започваме ли?

Сиймор никога не се бе съмнявал колко мъдро бе назначението на Ребека Манинг във Вашингтон, още по-малко сега, по време на четиресет и пет минутното съвещание. Тя се движеше бързо и уверено по дневния ред — Северна Корея, Китай, Иран, Ирак, Афганистан, Сирия, глобалните усилия срещу ИДИЛ и Ал Кайда. Отлично беше запозната с политическите проблеми и бе напълно наясно с американските тайни операции. Като шеф на бюрото на МИ6 във Вашингтон, Ребека Манинг познаваше тайните дела на щатската разузнавателна общност по-добре от повечето сенатори. Мисленето ѝ бе изтънчено и сложно, тя не беше склонна към преувеличаване или прибързаност. За Ребека светът не бе опасно място, излизащо бързо от контрол, а задача, с която трябваше да се справят обучените и компетентни мъже и жени.

Последната точка бе Русия. Това бе неизменно хлъзгава територия. Новият американски президент не криеше възхищението си от руския авторитарен лидер и изразяваше желание за по-добри отношения с Москва. В момента бе замесен в разследване дали Кремъл му бе осигурил тайна помощ, за да надделее с малко над опонента си от Демократическата партия. Сиймор и МИ6 бяха стигнали до заключението, че това е било така, същото смяташе и предшественикът на Морис Пейн в ЦРУ.

— По очевидни причини — каза Ребека — Морис няма желание да обсъжда американската вътрешна политика. Той се интересува от една-единствена тема.

— Хийтклиф?

Ребека кимна.

— В такъв случай трябва да поканим Габриел Алон на раздумка във Вашингтон.

— Вината е била негова — това ли е твоята позиция? — Последва кратко мълчание. — Може ли да говоря откровено?

— Затова сме тук.

— Американците няма да повярват. Те са работили в тясно сътрудничество с Алон много години, както и ти. И знаят, че той е напълно способен да изведе дезертиращ руски агент.

— Май държиш здраво пръсти върху американския пулс.

— Това е част от работата ми, Греъм.

— Какво да очаквам от тях?

— Сериозна загриженост — отговори Ребека.

Не каза нищо повече, защото нямаше нужда. Щом и ЦРУ споделяха убеждението на Габриел, че МИ6 бе проникната от руснаците, това бе катастрофа.

— Морис открито ли ще отправи обвинения? — попита Сиймор.

— Боя се, че не знам. И като споменах това, той не е от хората, които си мерят приказките. Вече усещам промяна в температурата при контактите ми с тях. Атмосферата е станала малко хладна. Много дълги мълчания и безизразни погледи. Трябва да адресираме загрижеността им директно. Иначе ще започнат да премълчават най-важната информация.

— А ако им кажа, че споделям тяхната загриженост?

— Така ли е? — попита Ребека Манинг.

Греъм отпи от кафето си.

— Трябва да си наясно, че убийството на Хийтклиф накара американците да потърсят още веднъж какво се обърка в случая с Грибков. И то много внимателно — добави Ребека.

— Същото ще направим и ние.

— Започна ли официално разследване?

— Ребека, знаеш, че не бих могъл…

— А аз не бих могла да продължа да изпълнявам задълженията си като твой началник на бюрото във Вашингтон, ако не знам отговора на този въпрос. Ще бъда поставена в уязвимо положение и цялото остатъчно доверие на американците ще се изпари.

Аргументът ѝ бе правилен.

— До този момент не е започнало официално разследване — изрече Сиймор с равен тон.

Отговорът бе шедьовър на пасивното бюрократично увъртане. Което не убягна от вниманието на Ребека.

— А неофициално? — попита тя.

Сиймор изчака малко, преди да отговори:

— Достатъчно е да кажа, че текат определени проверки.

— Проверки?

Той кимна.

— Имаш ли заподозрян?

— Ребека, наистина… — Тонът му беше укорителен.

— Аз не съм нископоставена писарушка, Греъм. Аз съм твой шеф на бюрото във Вашингтон. И имам право да знам дали Воксхол Крос смята, че в бюрото ми работи предател.

Сиймор се поколеба, след това бавно поклати глава. Ребека изглеждаше облекчена.

— Какво ще кажем на американците? — попита тя.

— Абсолютно нищо. Прекалено опасно е.

— А когато Морис Пейн те уведоми за подозренията си, че отглеждаме руски шпионин в нашите среди?

— Ще му напомня за Олдрич Еймс и Робърт Хансен. И след това ще му кажа, че греши.

— Той няма да го приеме.

— Няма да има друг избор.

— Освен ако твоята неофициална проверка не разкрие руска къртица.

— Каква проверка? — попита Сиймор. — Каква къртица?

Британското посолство във Виена се намираше на Яуресгасе 12, недалеч от градините на Белведере в елитния Трети район на града. Йорданците бяха от другата страна на улицата, китайците — в съседство, а иранците — на няколко пресечки по-надолу. Както и руснаците. Вследствие на това Алистър Хюз, началникът на бюрото на МИ6 във Виена, имаше възможност невинно да преминава покрай голямата резидентура на СВР по няколко пъти на ден както с колата с личния му шофьор, така и пеш.

Той живееше на тихата улица „Барихгасе“, в апартамент, достатъчно голям да подслони съпругата му и двамата му синове, които му гостуваха от Лондон поне веднъж месечно.

От интендантството успяха да осигурят краткосрочен договор за наем на обзаведено жилище в сградата точно отсреща. Ели Лавон се нанесе сутринта, в която Греъм Сиймор посети Вашингтон, а Кристофър Келър — на следващия ден. Той бе работил с Лавон по няколко операции, последната бе в Мароко. Въпреки това едва позна мъжа, който отключи вратата и го дръпна бързо вътре.

— Какво точно е естеството на нашите отношения? — попита Келър.

— Не е ли очевидно? — зачуди се Лавон.

Келър видя Алистър Хюз за пръв път в осем и половина вечерта, когато той слезе от задната седалка на седан на посолството. А две минути по-късно — и на екрана на лаптопа, когато влезе в апартамента си. Екип на „Невиот“ бе проникнал в жилището следобед и бе скрил камери и микрофони във всяка стая. Бяха поставили подслушвателно устройство на наземната линия в апартамента и на безжичната мрежа, което даваше възможност на Лавон и Келър да наблюдават действията на Хюз в киберпространството, включително и натискането на клавишите. Правилата на МИ6 му забраняваха да върши каквото и да е от компютър извън бюрото или телефон, различен от сигурното „Блекбъри“. Имаше обаче право да движи личните си дела през неподсигурена мрежа и други устройства. Както повечето явни служители на МИ6, той притежаваше и втори телефон. Неговият беше айфон.

Прекара тази първа вечер, както щеше да прекара и следващите девет, като мъж на средна възраст, живеещ сам. Всяка вечер се прибираше почти по едно и също време и Лавон, който записваше влизанията и излизанията му, го отдаде на истински професионализъм и грижа за личната сигурност. Вечеряше замразени полуготови храни, които топлеше в микровълновата печка, а обикновено го правеше, докато гледаше новините по Би Би Си. Не пиеше вино с вечерята — всъщност не бяха забелязали никаква консумация на алкохолни напитки. А около десет се обаждаше на жена си и синовете си. Те живееха в Шепърдс Буш, Западен Лондон. Съпругата му, която се казваше Мелинда, работеше в централата на „Барклис“ в Канари Уорф. Момчетата бяха на четиринайсет и на шестнайсет и учеха в „Сейнт Пол“, едно от най-скъпите училища в Лондон. Очевидно парите не бяха проблем.

Но пък безсънието беше. Първото му лекарство срещу него беше дебела биография на Клемънт Атли, британския следвоенен премиер от Лейбъристката партия. А когато това не действаше, посягаше към шишенцето с таблетки, което винаги стоеше на нощното му шкафче. Имаше още два флакона в шкафчето за лекарства в банята. Тях пък ги пиеше със сутрешното кафе. Стараеше се, когато си правеше тоалет, но не прекалено. Никога не пропускаше да прати съобщение за добро утро на момчетата и Мелинда и нито един есемес или имейл, които изпращаше или получаваше, докато бе в апартамента си, не бе видимо от романтично или сексуално естество. Ели Лавон пращаше телефоните и адресите от всички входящи и изходящи обаждания и съобщения на булевард „Цар Саул“, откъдето на свой ред ги предаваха на Подразделение 8200, изключително способната израелска служба за радио- и електронно разузнаване. Нито един от тях не изглеждаше подозрителен. За по-сигурно Подразделението преглеждаше имената, телефонните номера и имейлите на контактите му. Всички бяха чисти.

Една кола вземаше Хюз всяка сутрин около девет, понякога няколко минути по-рано или по-късно, и го откарваше в посолството, където той изчезваше от поглед за няколко часа. Строгите мерки за сигурност по Яуресгасе правеха невъзможно съгледвачите на Лавон да присъстват постоянно там на фиксирано място. Липсваха паркове, площади или публични места, където някой умел проследяващ агент да се мотае за какъвто и да е период от време. Но това нямаше значение: локализиращите услуги на айфона, който Хюз носеше в куфарчето си, сигнализираха кога напуска сградата.

Като явен началник на бюрото в малка и сравнително приятелски настроена страна, Алистър беше нещо средно между дипломат и шпионин, което изискваше поддържането на натоварен график със срещи и ангажименти извън посолството. Той бе чест посетител в различни австрийски министерства и в централата на местното разузнаване БВТ. Обядваше всекидневно в най-изисканите виенски ресторанти с шпиони, дипломати, а понякога и с журналисти — сред които бе и красива репортерка от германска телевизия, която го притискаше за информация за ролята на Израел в убийството на Константин Киров. Ели Лавон знаеше това, защото се хранеше на съседната маса с една от съгледвачките си. Лавон също така присъстваше на дипломатически прием в Музея на историята на изкуството, когато Хюз размени няколко думи с мъж от руското посолство. Ели скришом снима срещата им и прати снимката на булевард „Цар Саул“. Службата не можа да свърже руското лице с конкретно име, не успя да го направи и израелското Министерство на външните работи. Греъм Сиймор обаче нямаше никакъв проблем да определи самоличността му.

— Виталий Бородин — каза на Габриел по сигурната връзка между двете служби. — Той е заместник втори секретар без никакви връзки със СВР.

— Откъде знаеш?

— Алистър докладва за контакта в мига, в който се върна в бюрото.

Същата вечер, десетата от операцията по наблюдението, Хюз успя да прочете само две страници от биографията на Атли, преди да посегне към таблетките на нощното шкафче. А на сутринта, след като изпрати съобщения на жена си и децата си, извади по едно хапче от всяко от двете шишенца в шкафа за лекарства и ги преглътна с кафето си. Колата на посолството пристигна в девет и дванайсет минути, а в девет и трийсет Келър влезе в апартамента на Хюз с помощта на един от специалистите по шперцове на Лавон. Той се насочи право към шишенцето на нощното шкафче. На него нямаше етикет или други обозначения. Същото важеше и за флаконите в шкафчето за лекарства. Келър взе проби от всички, постави ги на плота в банята и ги снима от двете страни. А после, в наблюдателния пост от другата страна на улицата, той вкара номерата на рецептите в интернет база данни за идентификация на лекарства.

— Вече знаем защо той е единственият служител на МИ6, който не пие — заяви Ели Лавон. — Страничните ефекти биха го убили.

Лавон прати светкавично новата информация на булевард „Цар Саул“, а Габриел съобщи новината на Греъм Сиймор по сигурния телефон в късния следобед. Началникът на бюрото на МИ6 във Виена страдаше от биполярно разстройство, бореше се с тревожността си и безсънието. Но това си имаше и добра страна. Засега нищо не сочеше, че е руски шпионин.

Наблюдаваха го още три дни и три нощи. Или, както се изрази Ели Лавон по-късно, а Келър потвърди, те го пазеха. Такова бе въздействието на трите немаркирани шишенца: едното бе „Амбиен“, другото — „Ксанакс“, а третото — „Литобид“, мощен стабилизатор на настроението. Дори Лавон, който бе професионален воайор, прекарал целия си живот в документиране на тайните на другите — техните слабости и суета, личните им прегрешения и предателства, — вече не можеше да мисли за Алистър Хюз само като за обект на наблюдение и потенциален руски шпионин. Той бе поверен на техните грижи и трябваше да го пазят да не пострада. Той бе техен пациент.

Хюз не беше първият професионален разузнавач, страдащ от психическо заболяване, а нямаше да бъде и последният. Някои влизаха в играта с разстройствата си, други откриваха, че самата игра ги разболява. Хюз обаче криеше здравословните си проблеми по-добре от мнозина. А Келър и Лавон се затрудняваха да примирят образа на зависимия от лекарства човек, дето всяка сутрин трудно ставаше от леглото, с елегантния професионален шпионин, който излизаше няколко минути по-късно от входа на кооперацията — абсолютния архетип на британската изисканост и компетентност. Но въпреки това наблюдателите затегнаха примката, докато следваха Хюз във всекидневните му ангажименти. И когато той излезе пред трамвай на Кернтнер Ринг — защото се бе загледал в своето блекбъри — Ели Лавон го сграбчи за лакътя и тихо го предупреди на немски да внимава къде върви.

— И си сигурен, че не те видя? — попита Габриел по сигурната линия.

— Извърнах се, преди да вдигне очи от телефона. Изобщо не успя да забележи лицето ми.

— Счупил си четвъртата стена между наблюдателя и наблюдавания. — Тонът на Габриел бе укорителен. — Не биваше да го правиш.

— А какво трябваше да сторя? Да гледам как го смачква трамваят ли?

Следващият ден беше сряда — сив и унил, но достатъчно топъл, и от ниско надвисналите облаци вместо сняг валеше дъжд. Хюз стана бавно от леглото си и изпи ксанакса и литобида, все едно насила му ги тъпчеха в гърлото. Когато излезе на улицата, се спря и преди да се качи на задната седалка на колата на посолството, вдигна поглед към прозорците на апартамента на наблюдаващите. Но като изключим това, денят продължи по същия начин като предишните дванайсет. Прекара предобеда в посолството и после обядва със служител на Международната агенция за атомна енергия. Не остави никакви следи с тебешир, не се разхожда дълго из някой виенски парк или изолирана горичка, не влезе в никаква комуникация. Накратко — не направи нищо, което да предполага, че е в контакт с вражеска разузнавателна служба.

Остана в посолството по-дълго от обикновено и се върна в апартамента си в девет и петнайсет. Едва намери време да притопли в микровълновата кърито с пилешко и да се обади до Шепърдс Буш, преди да си легне. Не посегна към книгата, а към лаптопа си, който използва, за да резервира полет и хотелска стая за две нощувки. Полетът беше 605 на „Скайуърк“, тръгваше от Виена в два следобед в петък и по разписание трябваше да пристигне в Берн в три и половина. Хотелът беше „Швайцерхоф“, един от най-хубавите в града. Не спомена на жена си за предстоящото пътуване. Нито информира виенското бюро или Воксхол Крос, както довери Греъм Сиймор на Габриел по сигурната телефонна линия.

— Защо? — попита Габриел.

— Не е задължително, стига пътуването да е лично.

— Може би трябва да стане.

— Знаеш ли къде са началниците на бюрата ти всеки ден?

— Не — призна Габриел. — Но никой от моите не шпионира за руснаците.

Тази нощ Алистър Хюз спа добре с помощта на десет милиграма „Амбиен“, но на булевард „Цар Саул“ свети до късно. На сутринта Михаил Абрамов отлетя за Цюрих; Йоси Гавиш и Римона Щерн — за Женева. Тримата накрая стигнаха до Берн, където бяха посрещнати от Кристофър Келър и служители на „Невиот“ от екипа за наблюдение във Виена.

Оставаше само Габриел. Рано сутринта в петък той стана по тъмно и се облече като германския бизнесмен Йоханес Клемп, направи го тихо, за да не събуди Киара. Когато отиде в съседната стая, Рафаел не се разсъни от нежната му целувка, но Ирене се стресна и се взря обвинително в него.

— Изглеждаш различно.

— Понякога трябва да се преструвам, че съм някой друг.

— Пак ли заминаваш?

— Да — призна си той.

— Колко време няма да те има?

— Не много — обеща Габриел, без сам да си вярва.

— Къде отиваш този път?

Оперативната сигурност не му позволяваше да отговори. Той целуна Ирене за последен път и слезе долу, където кортежът му смущаваше тихата улица „Наркис“. Къде отиваш този път? Швейцария, помисли си той. Защо трябваше да ходи точно в Швейцария?

Докато самолетът на Габриел се издигаше над Средиземно море, Ева Фернандес бършеше малкия бар в „Брюсел Миди“, популярно белгийско бистро на булевард „Макартър“ в Северозападен Вашингтон. Последните посетители за вечерта най-накрая си бяха тръгнали. Тясното помещение бе пусто, ако не се брояха Рамон, който ритмично движеше прахосмукачката по килима, и Клаудия, която подреждаше масите за утрешния обяд. И двамата бяха дошли наскоро от Хондурас. Клаудия — легално, за разлика от Рамон. Те не говореха добре английски, както и по-голямата част от кухненския персонал. За щастие Анри, роденият в Белгия собственик и главен готвач, знаеше достатъчно испански, за да ги ръководи, а също и Ивет, неговата безотказно ефективна бизнес партньорка и съпруга.

Ивет управляваше всекидневната дейност на ресторанта и ревниво пазеше книгата за резервации, но спретнатата, руса и поразително красива Ева Фернандес беше лицето на заведението. Неговата заможна клиентела бе част от управляващия елит на Вашингтон — юристи, лобисти, журналисти, дипломати и интелектуалци от най-видните политически централи и мозъчни тръстове. Повечето бяха демократи и левичари. Бяха глобалисти, активисти за опазване на околната среда и защитници на репродуктивните права, неограничената имиграция, универсалното здравеопазване, силния контрол над оръжията и гарантирания базов доход за тези от дъното на социалната стълбица.

Те обожаваха Ева. Тя ги посрещаше, когато влизаха в ресторанта, и ги освобождаваше от палтата и грижите им. А когато масите им не бяха на разположение, защото Ивет бе приела прекалено много резервации, Ева успокояваше гнева им с ослепителна усмивка, безплатна чаша вино и няколко добри думи с неопределим акцент. „Откъде си?“, питаха я те и тя им казваше, че е от Бразилия, което донякъде беше вярно. И ако поискаха да узнаят за произхода на европейския ѝ външен вид, тя обясняваше, че баба ѝ и дядо ѝ били от Германия, което изобщо не беше вярно.

Тя бе дошла в Америка преди седем години. Отначало поживя в Маями, след това пое на север, спейки на диваните на приятели, а след серия от провалени връзки и работни ангажименти се озова във Вашингтон, което през цялото време бе нейното намерение. Съвсем случайно си намери работа в „Брюсел Миди“, след като се запозна с Ивет в „Старбъкс“ от другата страна на улицата. Ева беше прекалено квалифицирана за тази позиция — бе завършила микробиология в престижен университет — и заплащането бе ужасно. Допълваше си доходите, като преподаваше йога в студио в Джорджтаун, и получаваше допълнителна финансова помощ от приятел, който преподаваше в Хънтър Колидж в Манхатън. Чрез тези три източника успяваше да изглежда самостоятелна. Живееше сама в малък апартамент на Резервоар Роуд, притежаваше „Киа Оптима“ седан и пътуваше често, най-вече до Канада.

Рамон и Клаудия си тръгнаха в единайсет и петнайсет. Ева си взе дамската чанта от гардеробната, включи алармата на ресторанта и излезе. Колата ѝ бе паркирана до тротоара. Апартаментът ѝ бе на малко повече от километър, но тя никога не се прибираше вечер пеша. Тази зима по булевард „Макартър“ стана поредица от грабежи, а седмица по-рано млада жена бе заплашена с нож, завлечена сред дърветата на Батъри Кембъл Парк и изнасилена. Ева бе напълно уверена, че може да се погрижи за себе си в случай на обир или сексуално нападение, ала подобен героизъм не се вписваше в профила хостеса и преподавателка по йога. А тя и не искаше да поема риска да си има работа с полицията.

Отключи вратите на своята киа с дистанционното и бързо седна зад волана. Остави внимателно дамската си чанта на предната седалка. Тя бе по-тежка от обикновено, защото вътре имаше лъскав хромиран електронен предмет с размерите на книга. На Ева бе наредено да включи устройството тази вечер — само за петнайсет минути от 9 часа вечерта, — за да успее агент на Московския център да предаде документи по електронен път. Устройството имаше обхват в радиус от около трийсет метра. Агентът можеше да предаде документите от тротоара или от преминаваща кола, но Ева се съмняваше в това. Най-вероятно обменът бе станал вътре в „Брюсел Миди“. От съображения за сигурност не знаеше самоличността му, но имаше подозрения кой е. Тя забелязваше неща, които убягваха на повечето хора, дребни детайли. Оцеляването ѝ зависеше от това.

Булевард „Макартър“ беше пуст и мокър от вечерния дъжд. Ева пое на изток, като внимаваше със скоростта заради камерите. Малкият ѝ тухлен жилищен блок гледаше към резервоара. Тя паркира киата на стотина метра и огледа спрелите коли, докато вървеше по мокрия асфалт. Повечето ѝ бяха познати, ала никога преди това не бе виждала един джип с регистрационна табела от Вирджиния. Тя запомни номера — правеше го не на английски или португалски, езиците на фалшивата ѝ самоличност, а на руски — и влезе.

Пощенската ѝ кутия във фоайето бе натъпкана до краен предел. Хвърли каталозите и другите нежелани брошури в коша за боклук и занесе две сметки в апартамента си. Когато се прибра, приглуши светлините, свали щорите и на кухненската маса свърза хромираното устройство с лаптопа си. После въведе паролата от 27 знака в кутийката, която се появи на екрана.

Включи неизползвано USB устройство и щом излезе команда, натисна мишката. Файловете на устройството автоматично се записаха във флашката, а задължението на Ева бе да я заключи и да криптира съдържанието ѝ. Както винаги, направи това бавно и педантично. За да е сигурна, че си е свършила работата, извади флашката, пъхна я пак в USB порта и кликна върху иконата, която се появи. Достъпът ѝ бе отказан без паролата от 27 знака. Флашката бе здраво заключена.

Ева разкачи хромираното устройство и го скри на обичайното място под килима и разхлабена дъска на пода в дрешника в спалнята. Сложи флашката в джобче с цип в дамската си чанта. Първата стъпка бе завършена: успешно бе приела разузнавателна информация от агента. Сега трябваше да я достави на централата в Москва така, че американската АНС да не забележи. Това означаваше да я предаде на куриер — следващата брънка във веригата, която се простираше от Вашингтон до Ясенево. В миналото Ева оставяше флашките под кухненската мивка в празен апартамент в Монреал. Но Московският център затвори този тайник и отвори нови по причини, които не си бе направил труда да сподели.

За да обясни редовните ѝ пътувания до Канада, Центърът бе създал легенда. Версията бе, че има леля по майчина линия, която живее в Латинския квартал в Монреал — бъбречна недостатъчност, диализа, нещата не изглеждаха добре. Понеделник и вторник бяха следващите почивни дни на Ева, ала докладите на агента винаги бяха най-високо в списъка с приоритети. За петък и събота и дума не можеше да става — Ивет би изпаднала в истерия, ако Ева поискаше да почива в някой от тези дни след толкова кратко предупреждение, — само че неделите не бяха натоварени, особено през зимата. Ивет лесно щеше да се справи с посрещането и телефона. Ева трябваше само да намери някого да я замести за урока ѝ в девет часа в неделя сутринта в студиото. Това нямаше да е проблем. Емили, новото момиче, отчаяно се нуждаеше от допълнителна работа. Такъв бе животът на фрийлансърите в съвременна Америка.

Ева седна зад лаптопа си и изпрати три кратки имейла: един до Ивет, един до управителя на студиото по йога, а третият бе до несъществуващата леля по майчина линия. След това резервира билет за икономична класа за полета на „Юнайтед Еърлайнс“ до Монреал в неделя сутринта и стая за вечерта в „Мариот“ в центъра. И за двете печелеше ценни точки за отстъпки. Водещият ѝ офицер в Московския център я насърчаваше да кандидатства за наградите от програмата за чести полети, защото така намаляваха високите разходи за живота ѝ на Запад.

В един и половина тя най-накрая изключи компютъра и легна изтощена. Косата ѝ миришеше на „Брюсел Миди“, на охлюви и сьомга на грил с шафранов сос, на фламандска говежда яхния с тъмна бира. Както винаги, рутинните събития от вечерта минаваха като лента в мислите ѝ. Тази лична прожекция в главата ѝ беше несъзнателна, нежелан страничен ефект от досадното естество на работата, която ѝ служеше като прикритие. Тя превърташе наум всеки разговор и виждаше отново всяко лице по двайсет и двете маси на „Миди“. Помнеше една компания по-ясно от другите — Крофърд, маса за четирима, за осем часа. Ева ги бе настанила на седма маса. В 21:08 те вече чакаха основните си ястия. Водеха оживен разговор. Единият се взираше в телефон.

На Ели Лавон не му трябваше много време, за да забележи, че Алистър Хюз крие нещо. Например малкият проблем с пътната му чанта. Остави я в апартамента си, въпреки че летеше за Берн в ранния следобед. И после колата, която откара Хюз от посолството до кафе „Централ“ в десет и половина. Обикновено шофьорът чакаше наблизо по време на ангажиментите на шефа си, ала този път той си тръгна веднага щом Хюз премина през прочутата порта на кафенето. Вътре беше посрещнат от мъж, който изглеждаше така, сякаш си бе купил дрехите от шивач, обслужващ изключително дипломати от Европейския съюз. От мястото си от другия край на препълненото заведение Ели Лавон не успя да определи с точност националността на мъжа, но остана с впечатлението, че е французин.

Хюз напусна кафенето няколко минути след единайсет и се отправи към Бургринг, където си хвана такси — правеше го за пръв път, откакто бе под наблюдението на Службата. То го откара до апартамента му и го изчака до тротоара, докато си вземе пътната чанта. Лавон знаеше това, защото го видя от предната седалка на тъмносин „Опел Астра“, управляван от последния член на екипа му, който все още беше във Виена. Изминаха петнайсетте километра до летището за рекордно време, задминавайки по пътя таксито на Хюз, което даде възможност на Лавон да се чекира за полета до Берн, преди Хюз да влезе в терминала. Англичанинът го направи, опрял своето блекбъри от МИ6 до ухото си.

Младата австрийка на гишето на „Скайуърк“ като че ли позна Хюз, а и той — нея. Мина през паспортния контрол и проверката за сигурност без забавяне и седна в тих ъгъл в залата за заминаващи, където прати и получи няколко есемеса от личния си айфон. Или така се стори на Лавон, който се бе скрил сред пиещите от обяд на бара от другата страна на залата и белеше етикета на изпотена бутилка австрийска бира „Щигъл“.

В дванайсет и четиресет по високоговорителя прогърмя съобщение; започваше качването на пътниците за полета до Берн. Лавон бе пил достатъчно бира, за да задоволи любопитството на всеки съгледвач на СВР, и тръгна към изхода, последван след малко от Алистър Хюз. Самолетът беше петдесетместен „Сааб 2000“ с турбодвигател. Лавон се качи пръв и докато прибираше прилежно чантата си под седалката пред него, влезе Алистър Хюз. Съседът по седалка на Хюз се появи малко по-късно, ярко гримирана жена на около четиресет и пет, привлекателна, професионално облечена, която говореше на швейцарски немски по мобилния си телефон. От съображения за сигурност Лавон скришом я снима и след това започна да наблюдава как тя и Хюз с лекота поддържат разговор. Пасажерът до Лавон не бе от приказливите. Приличаше на балканец — сърбин, може би българин, който бе изпил три светли бири на бара преди полета. Когато самолетът се разтресе от един нисък облак, Ели се почуди дали лицето на мъжа с неговата петдневна брада ще е последното, което ще види.

Облаците се разредиха над Залцбург и пред пасажерите се разкри спираща дъха гледка към заснежените Алпи. Лавон обаче имаше очи само за Хюз и красивата немскоговореща жена до него. Тя пиеше бяло вино. Хюз, както обикновено, отпиваше от чаша газирана минерална вода. Шумът от турбодвигателите не позволяваше на Лавон да подслушва разговора им, но беше очевидно, че жената е заинтригувана от това, което казваше красивият и изискан англичанин. Ситуацията едва ли беше изненадваща: като офицер от МИ6 Алистър Хюз беше обучен съблазнител. Възможно беше обаче Лавон да ставаше свидетел на нещо повече от случайна среща между мъж и жена в самолет. Може би Хюз и дамата вече бяха любовници. Или може би тя бе водещият му офицер от СВР.

Четиресет и пет минути след началото на полета Хюз извади брой на „Икономист“ от куфарчето си и се зачете чак докато самолетът „Сааб 2000“ не кацна на пистата на малкото летище в Берн. Размени няколко последни думи с жената, докато машината се движеше към терминала, но когато пресичаше асфалтовата площадка под силния вятър, говореше по личния си айфон. Жената вървеше на няколко крачки зад него, а Лавон — на няколко зад нея. Той също говореше по телефона. Връзката бе с Габриел.

— Място 4Б — каза тихо Ели. — Жена, швейцарска германка, може би на четиресет. Намери името ѝ в списъка с пасажерите и го проучи в базите данни, за да спя спокойно довечера.

Сградата на терминала беше с размерите на общинско летище, ниска и сива, с контролна кула в единия край. Шепа пасажери от полета на Лавон се събраха край лентата с багажа, но повечето крачеха бързо към изхода, включително Алистър Хюз и жената. Навън тя се качи на предната седалка на опръскано с кал волво и целуна мъжа зад волана. А след това — и двете малки деца на задната седалка.

Цяла редица таксита чакаше от другата страна на шосето. Хюз се качи в първото, а Лавон — в третото. Берн бе на няколко километра на североизток. Аристократичният хотел „Швайцерхоф“ гледаше към гаровия площад. Когато таксито на Лавон премина покрай входа, той видя как Алистър Хюз опитва да отблъсне едно прекалено ентусиазирано пиколо.

Както бе поискал Лавон, таксито му го остави от другата страна на оживения площад. Истинската му цел обаче беше хотел „Савой“, който се намираше зад елегантен завой на пешеходната улица „Нойенгасе“. Михаил Абрамов пиеше кафе в лоби бара. Габриел и Кристофър Келър бяха в стая горе.

На бюрото имаше няколко лаптопа. На единия се виждаше кадър над рецепцията на „Швайцерхоф“, идващ от камерите на вътрешната охранителна мрежа на хотела. Алистър Хюз точно предаваше паспорта си — изискване на всички швейцарски хотели. И абсолютно ненужно в случая с Хюз, помисли си Лавон, тъй като рецепционистката очевидно много добре го познаваше.

С ключа за стаята в ръка, Хюз тръгна към асансьорите, като излезе от кадъра на компютърния екран и влезе в този на другия. Още две хотелски камери проследиха пътя му по коридора на четвъртия етаж до вратата на апартамента с изглед към кулите на Стария град. Вътре обаче камерите бяха скрити и със силно криптиран сигнал, който бързо пътуваше между „Швайцерхоф“ и „Савой“. Бяха общо четири — две в основната стая, една в спалнята и една в банята, — имаше и микрофони, включително и в телефона в стаята. Докато Алистър Хюз бе в Берн, град отвъд неговата територия, в който не би трябвало да бъде, той не получаваше имунитет. Засега поне Службата го държеше в ръцете си.

Щом влезе в стаята си, Алистър остави палтото и куфара си на леглото, а куфарчето — на бюрото. Личният айфон бе компрометиран по всички възможни начини: гласови повиквания, интернет браузър, есемеси, имейли, камера и микрофон. Хюз го използва, за да прати поздрави на жена си и синовете си в Лондон. След това се обади по блекбърито от МИ6.

Както се бяха споразумели Габриел и Греъм Сиймор, Службата не направи опит да атакува устройството. Затова се чуваха само думите на Хюз. Тонът му бе като на началник към подчинен. Каза, че срещата му за обяд — всъщност бе пропуснал обяда — е продължила по-дълго от очакваното и че възнамерява да започне по-рано уикенда. Обясни, че няма други планове, освен да почете, и ще бъде достъпен по телефона и на имейла в случай на криза. А това бе малко вероятно, като се имаше предвид, че неговата територия бе Виена. Последва няколко секунди мълчание, вероятно сега подчиненият говореше. След това Хюз заяви:

— Звучи ми като нещо, което може да почака до понеделник. — И затвори.

Провери колко е часът: беше 15:47. Заключи блекбърито, айфона и паспорта в сейфа на стаята и пъхна маската за очи в предния джоб на сакото си. След това изпи две таблетки обезболяващо с оставената в стаята бутилка швейцарска минерална вода и излезе.

Великолепният хотел „Швайцерхоф“ отдавна бе любим на британските туристи и шпиони — отчасти заради сервирания всеки следобед чай в лоби бара. Алистър Хюз очевидно бе редовен посетител. Хостесата го посрещна сърдечно и му предложи маса под репродукция на портрет на отдавна умрял швейцарски благородник. Хюз избра шпионското място точно срещу входа и за прикритие извади брой на „Файненшъл Таймс“, който бе получил от хер Мюлер, мрачния портиер.

Шест хотелски охранителни камери гледаха надолу към лоби бара, но тъй като Алистър Хюз бе оставил айфона си в стаята, нямаше звуково покритие. Габриел бързо изпрати съобщение до Йоси и Римона, които се бяха настанили в хотела с фалшиви самоличности, и им нареди да слязат долу. Те пристигнаха след по-малко от деветдесет секунди и преструвайки се на нехармонично семейство, се настаниха на масата зад Хюз. Беше невъзможно човекът на МИ6 да ги разпознае като агенти на Службата. Йоси и Римона нямаха никакво участие в проваленото дезертиране на Константин Киров, с изключение на това, че бяха идентифицирали Алистър Хюз като източник на фаталния теч на информация. Те никога в цялата си забележителна кариера не бяха работили заедно с Хюз по съвместни операции между Службата и МИ6.

Следващите гости не се появиха от вътрешността на хотела, а от улицата. Бяха мъж и жена, около четиресетгодишни, с източноевропейска или скандинавска външност. Бяха привлекателни и скъпо облечени — мъжът в тъмен костюм и електриковосиня риза, а жената с елегантно сако и панталон — и очевидно бяха в отлична физическа форма, особено дамата. Хостесата ги придружи до маса близо до бара, но мъжът възрази и посочи към една, която му даваше възможност да наблюдава както входа на хотела, така и масата, на която шефът на виенското бюро на МИ6 четеше „Файненшъл Таймс“. Поръчаха питиета, а не чай, и нито веднъж не погледнаха телефоните си. Мъжът седеше, поставил дясната си ръка върху коляното и подпрял лакът на масата. Жената няколко минути се грижеше за безупречното си лице.

— Кои предполагаш, че са? — попита Габриел.

— Борис и Наташа — промърмори Лавон.

— Московският център?

— Без съмнение.

— Дали да не поискаме второ мнение?

— Щом настояваш.

С камера 7 Лавон получи близък план на лицето на мъжа. Камера 12 му позволи да разгледа по-добре жената. Копира и двете изображения и ги прати по сигурен канал в Тел Авив.

— А сега да видим хотела отвън.

Лавон разгледа изображението от камера 2. Тя бе качена над входа и беше насочена към сводовете на аркадата. В момента двама пиколо вадеха скъп багаж от багажника на мерцедес S-класа. Зад тях по гаровия площад течеше следобедният трафик.

— Върни назад — каза Габриел. — Искам да видя пристигането.

Лавон върна пет минути назад до момента, когато Борис и Наташа влязоха в лоби бара. Изчака и кликна иконата за пускане на записа. Няколко секунди след това Борис и Наташа влязоха в кадъра.

Ели натисна „пауза“.

— Щастливата двойка — мрачно промърмори той. — Дошли са до хотела пеш, така че няма да можем да получим регистрационен номер.

Лавон бързо превключи на камера 9, която показваше от най-широк ъгъл лоби бара. Бе пристигнал нов клиент — едър, добре облечен мъж с масивни челюсти и светла коса, прилепнала плътно по скалпа му. Той поиска маса в предната част на заведението и се настани на стола срещу Алистър Хюз. Служителят на МИ6 го разгледа набързо над страниците на „Файненшъл Таймс“, без лицето му да изрази каквото и да било, след това продължи да чете.

— Кой е този? — попита Габриел.

— Игор — отвърна Лавон. — Борис го пази отпред и отзад.

— Да погледнем по-отблизо.

Камера 12 отново даваше най-добър изглед. Чертите му определено бяха славянски. Лавон увеличи изображението и свали няколко стопкадъра, които прати експресно до булевард „Цар Саул“.

— Как е стигнал дотук? — попита Габриел.

Лавон превключи на камера 2, която даваше изглед отвън, и превъртя назад, за да види как мъжът, наречен Игор, слиза от „Ауди А8“ седан. Колата все още беше пред хотела, зад волана ѝ имаше мъж, на задната седалка — още един.

— Май Игор не обича да ходи пеш — забеляза Ели. — Дори и заради прикритието.

— А може би трябва — кимна Келър. — Ще му дойде добре, ако свали някой и друг килограм.

Точно тогава по сигурната линия пристигна съобщение от Тел Авив.

— Е? — попита Габриел.

— Сбърках — отговори Лавон. — Не се казва Игор, Дмитрий е.

— По-хубаво е от Игор. Каква е фамилията му?

— Соколов.

— Бащиното?

— Антонович. Дмитрий Антонович Соколов.

— И какво работи този Дмитрий?

— Заема нисша длъжност в постоянната мисия на Руската федерация в Женева.

— Интересно. А какво наистина работи?

— Силовак на Московския център.

Габриел се взря в екрана.

— Какво прави силовак на Московския център в лоби бара на хотел „Швайцерхоф“, на шест метра от началника на бюрото на МИ6 във Виена?

Лавон превключи на камера 9, която бе с най-широк ъгъл.

— Не знам. Но сега ще разберем.

Има безброй начини, по които платен или принудително вербуван агент на разузнавателна служба да комуникира с водещите си офицери. Може да остави кодирани съобщения или филм в секретна квартира или тайник. Или пък незабелязано да предаде разузнавателна информация в предварително режисирани уж случайни срещи, познати като „контакти на разминаване“, да прати криптиран имейл по интернет чрез сателит, използвайки миниатюрен предавател, или чрез обикновена поща чрез изпитаните методи на тайнописа. Може да остави посланията си в обичайно изглеждащи фалшиви предмети — като камъни, дънери или монети. Само че всичките методи си имат недостатъци и нито един не е сто процента сигурен. И щом нещо се обърка, както стана във Виена в онази вечер, когато Константин Киров се опита да дезертира, почти винаги цената плаща агентът, а не водещият офицер.

Ако обаче агентът и водещият офицер са познати и публични лица от съответните си служби и ако двамата са с дипломатически паспорти, има далеч по-безопасен начин за комуникация, познат като неформален разговор. Той може да се случи на коктейл, на прием, в операта, в ресторант или в лоби бара на луксозен хотел в заспалия Берн. В началото понякога има някакъв вид нелична комуникация — например вестник или определен цвят на вратовръзката. А ако водещият офицер реши, може да доведе и двама охранители за защита. Защото дори лоби барът на швейцарски хотел може да се окаже опасно място, ако там се разменят държавни тайни.

През по-голямата част от следващите пет минути сякаш никой не помръдваше. Всички бяха като фигури в картина — или актьори на тъмна сцена, помисли си Габриел, докато чакаше първият насочен прожектор да ги оживи. Само хората на Ели Лавон се движеха, но те бяха в периферията. Двама седяха в паркирана шкода на гаровия площад, а мъж и жена се бяха приютили под аркадата. Двамата в колата щяха да последват Дмитрий Соколов. Онези под арките щяха да се погрижат за Борис и Наташа.

Оставаше само Алистър Хюз, за когото се предполагаше, че е във Виена и започва отрано уикенда си. Само че той не беше там, а в Берн, на 6 метра от таен офицер на СВР. Възможно бе двамата вече да са в контакт чрез агентурно комуникационно устройство с малък обхват. То действаше като вид частна безжична мрежа. Агентът носеше предавател, а водещият офицер — приемник. Агентът трябваше само да влезе в обхвата и съобщението му се придвижваше сигурно от едното устройство към другото. Системата можеше дори така да е проектирана, че да не изисква никакви действия, да не се налага и издайническо натискане на бутон от страна на агента. Но той не можеше да носи устройството вечно. В някакъв момент щеше да се наложи да го извади от джоба си или куфарчето си и да го включи към зарядно или към личния си компютър. И ако извърши това пред камера или наблюдаващ, щеше да бъде изобличен като шпионин.

Габриел обаче се съмняваше, че Алистър Хюз носи подобно комуникационно устройство. Келър и Ели Лавон не бяха съзрели и следа от нещо подобно във Виена, където Хюз бе под почти постоянно физическо и електронно наблюдение. Нещо повече, целта на системата бе да се избягват лични срещи между агента и водещия му офицер. Не, помисли си Габриел, нещо друго се случваше във фоайето на хотел „Швайцерхоф“.

В 16:24 ч. Алистър Хюз най-накрая направи знак, че иска сметката. Миг по-късно Дмитрий Соколов стори същото. След това руснакът надигна едрото си тяло от стола, закопча сакото си и измина шестте метра, които деляха неговата маса от тази, на която Хюз в момента се подписваше върху сметката към стаята си.

Сянката на офицера от СВР падна върху Хюз. Той вдигна глава, намръщи се и изслуша Соколов, който с тон на главен сервитьор, който обяснява специалитетите на заведението, произнесе кратка проповед край масата. Последва бърз разговор. Хюз каза нещо, Соколов отговори, после Хюз пак каза нещо. След това руснакът се усмихна, сви едрите си рамене и седна. Хюз бавно сгъна вестника и го постави на масата между тях.

— Копеле — прошепна Кристофър Келър. — Май си бил прав за него. Изглежда, че наистина шпионира за руснаците.

„Да, точно така изглежда“, помисли си Габриел, докато гледаше екрана.

— Извинете, но ми се струва, че сте господин Алистър Хюз от британското посолство във Виена. Срещнахме се на прием там миналата година. Беше в един от дворците, не помня кой, те са толкова много… Почти колкото в Санкт Петербург.

Тези думи произнесе Дмитрий Антонович Соколов, докато стоеше прав до масата на Алистър Хюз, както щяха да си спомнят Йоси Гавиш и Римона Щерн. Никой от тях не дочу казаното след това — нито по време на кратката размяна на реплики, докато Соколов все още стоеше прав, нито през по-дългия разговор, състоял се, след като той седна, — защото беше със сила на звука, подходяща за предателство. Вторият разговор продължи две минути и дванайсет секунди. През повечето време Соколов държеше лявата китка на Хюз. Говореше предимно руснакът с фалшива усмивка. Хюз слушаше безстрастно и не направи никакъв опит да си отдръпне ръката.

Соколов най-накрая отхлаби хватката си, бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади плик, който пъхна под броя на „Файненшъл Таймс“. След това рязко стана, поклони се набързо и си тръгна. На камера 2 те видяха как той се качи на задната седалка на аудито. Габриел нареди на съгледвачите на Лавон да не го следват.

Борис и Наташа останаха на масата си в хотела. Наташа говореше оживено, но Борис не я слушаше. Той наблюдаваше Алистър Хюз, който се взираше във вестника. Накрая англичанинът погледна театрално часовника си и скочи бързо на крака, сякаш бе стоял прекалено дълго в лоби бара. Остави банкнота върху сметката. Взе вестника — и пъхнатия в него плик, — сякаш в последния миг се бе сетил за тях.

Докато излизаше от заведението, се сбогува с хостесата и пое към асансьорите. Една от вратите се отвори в мига, в който той натисна бутона. Когато бе вече сам в кабината, извади плика на Дмитрий Соколов, разпечата го и надникна вътре. Лицето му остана безпристрастно, безизразната маска на професионалния шпионин.

Върна плика във вестника, докато измине краткото разстояние по коридора, но още щом влезе в стаята си, пак го отвори и извади съдържанието му. Разгледа го, докато стоеше до прозореца с изглед към Стария град, като така, без да ще, криеше материала и от двете скрити камери.

След това отиде в банята и затвори вратата. Но това нямаше значение — и там имаше камера. Тя с укор надничаше над Хюз, докато той мокреше хавлиена кърпа, която да постави в основата на вратата. След това клекна до шкафа и започна да гори съдържанието на плика на Дмитрий Соколов. И отново ъгълът на камерата бе такъв, че Габриел не успя да види ясно какъв беше материалът. Погледна към Келър, който ядосано се взираше в екрана.

— Тази вечер в девет и четиресет има полет на „Бритиш Еъруейс“ от Женева, който пристига на Хийтроу в десет и петнайсет. С малко късмет можеш да си в дома на Греъм на Итън Скуеър до единайсет. Кой знае, вероятно на Хелън ще ѝ е останало нещо от вечерята за теб.

— Извадих късмет. И какво искаш да му кажа?

— Това зависи изцяло от теб. — Габриел наблюдаваше как Алистър Хюз, началникът на бюрото на МИ6 във Виена, изгаря нещо последно — плика с неговите собствени отпечатъци от пръсти и отпечатъците на Дмитрий Антонович Соколов. — Той вече е ваш проблем.

Той винаги бе знаел, че ще се стигне дотук, че някой ден те ще го разкрият. Тайна като неговата не можеше да се пази вечно. Честно казано, беше изненадан, че успя да се крие толкова дълго. Години наред никой не го бе подозирал, дори и в Багдад, където прекара десет отвратителни месеца в опити да открие несъществуващите оръжия за масово унищожение, използвани като претекст за въвличане на страната му в катастрофална война. А в Багдад щеше да полудее, ако не беше Ребека. Той бе имал много любовници — даже прекалено в интерес на истината, — но Ребека я обичаше. Тя го бе победила в тежкото състезание за началник на бюрото във Вашингтон. Сега бе напът да стане първата жена генерален директор на МИ6. Вероятно имаше начин да се възползва от нарастващото ѝ влияние и да поиска помощ. Не, помисли си той, дори и Ребека не можеше да го спаси сега. Нямаше избор, освен да признае всичко и да се надява, че Греъм някак ще смете коварството му под килима.

Махна мократа хавлиена кърпа от основата на вратата и я хвърли във ваната. Тя цопна като мъртво животно. Димът от мъничката му клада с лъжи висеше укорително във въздуха. Излезе, затвори бързо вратата след себе си, за да не излезе пушекът и да включи противопожарната аларма. Помисли си колко ли комично изглеждаше всичко. Ама че професионална шпионска работа!

Предполагаше, че стаята му се подслушва. Апартаментът му — също. От две седмици имаше натрапчивото усещане, че го следят. Погледна към часовника си — закъсняваше за ангажимента си. Въпреки обстоятелствата, усети пробождането на силна вина. Бяха се съгласили да останат до късно заради него, а сега нямаше друг избор, освен да ги изостави без обяснение и да бяга от Берн с всички сили.

В този ден нямаше повече полети за Виена, но пък имаше нощен влак, който пристигаше в шест и половина. Щеше да прекара остатъка от съботата в кабинета си, да бъде истински образец на отдаденост и трудолюбие. Също като Ребека, помисли си внезапно той. Тя никога не почиваше. Затова скоро щеше да бъде началник. Само като си представеше какво би се случило, ако тя се бе съгласила да се омъжи за него… Щеше да завлече и нея надолу. Сега бе само петно на иначе безупречна биография, достойно за разкаяние прегрешение.

Набра кода на сейфа в стаята — беше рожденият ден на Мелинда на обратно, два пъти — и хвърли айфона и блекбърито в куфарчето си. Телефоните без съмнение се подслушваха. Вероятно в момента някой се взираше в него, записваше всяка негова дума и погрешна стъпка. Радваше се само, че ги бе оставил в стаята. Винаги го правеше, когато пиеше чай в „Швайцерхоф“. Последното нещо, което би искал, е през този половин час лично време да бъде обезпокоен от къщи или — което би било по-лошо, от Воксхол Крос.

Затръшна капака на куфарчето си и щракна закопчалките. В коридора миришеше на парфюма на Ребека, с който тя се поливаше, за да прикрие миризмата на проклетите цигари. Натисна бутона на асансьора и когато той пристигна, слезе във фоайето, изпълнен с благодарност. Хер Мюлер, портиерът, забеляза сака на рамото му и с разтревожено изражение попита дали има някакъв проблем със стаята на хер Хюз. Имаше проблем, но той не бе със стаята. А че двама силоваци от СВР наблюдаваха хер Хюз от лоби бара.

Мина покрай тях, без да ги погледне, и влезе под аркадата. Беше се стъмнило и бе завалял сняг. Снежинките се стелеха над колите, движещи се през гаровия площад. Погледна през рамо и видя двамата силоваци на СВР да напредват към него. И като че ли това не бе достатъчно, ами и телефонът му забръмча в куфарчето. По тона на звъненето позна, че бе айфонът, което означаваше, че вероятно Мелинда се обажда да го провери. Трябваше да изрече още една лъжа…

Сега се налагаше да побърза, ако искаше да хване влака. Мина под арките и излезе на площада. Почти бе стигнал до другата му страна, когато чу колата. Така и не забеляза предните фарове, защото бяха замъглени от снега. Нито помнеше болката от първоначалния сблъсък или от сблъсъка с улицата, върху която се стовари с прекършен гръбнак. Последното, което видя, бе надничащо над него лице. Беше лицето на портиера хер Мюлер. Или на Ребека? Ребека, която бе обичал. Кажи ми всичко — прошепна тя, докато той умираше. — Тайните ти са на сигурно място при мен.

Историята се появи малко след полунощ в сайта на „Бернер Цайтунг“, най-големия всекидневник на швейцарската столица. В статията имаше оскъдни подробности, само се споменаваше, че британски дипломат на име Алистър Хюз е блъснат от автомобил и е загинал, докато се е опитвал да пресече неправилно гаровия площад по време на вечерния час пик. Колата избягала от местопрестъплението и всички опити да бъде открита пропаднали. Инцидентът се разследвал, казваше говорител на полицията в Берн, определяйки го като пътнотранспортно произшествие с неизвестен извършител.

Британското външно министерство изчака до сутринта, преди да пусне кратко съобщение, в което се казваше, че Алистър Хюз е бил служител на британското посолство във Виена. По-опитните репортери — които знаеха как да четат между редовете официалните глупости на Уайтхол — забелязаха издайническа уклончивост в тона. А тя предполагаше намесата на тайни организации, които се помещаваха в грозния крайречен комплекс, познат като Воксхол Крос. Тези, които се опитаха да потвърдят подозренията си, свързвайки се с изключително незаетото пресаташе на МИ6, бяха посрещнати от оглушителна тишина. За правителството на Нейно Величество Алистър Хюз бе нисш дипломат, който бе загинал, докато се занимавал с лични дела.

Другаде обаче репортерите не бяха ограничени от традициите и драконовските закони за дейностите на тайните служби. Един от тях бе виенската кореспондентка на немската телевизия ZDF. Тя твърдеше, че обядвала с Алистър Хюз десет дни преди смъртта му, с ясното съзнание, че той е началник на бюрото на МИ6. Други репортери я последваха, а една от „Уошингтън Поуст“ заяви, че ползвала Хюз като източник за своя статия за липсващите оръжия за масово унищожение в Ирак. В Лондон Външното министерство обаче твърдеше нещо напълно различно. Алистър Хюз бил дипломат, настояваше говорителят, и никакви небивалици не можели да променят този факт.

Единственото място, където като че ли никой не се интересуваше какво е работил Алистър Хюз, беше градът, в който той бе загинал. Според швейцарската преса Хюз беше di cheibe Usländer — проклет чужденец — който щеше да е още жив, ако имаше достатъчно разум да спазва закона за движение по пътищата. Полицията на кантона повтаряше изявлението на британското посолство, което не изглеждаше добре при по-подробен преглед. Разследващите търсеха колата — слава богу, тя беше с германска, а не с швейцарска регистрация, — но общо взето бяха оставили Алистър Хюз да почива в мир.

В Берн обаче имаше поне един човек, който не бе готов да приеме официалната версия за случилото се. Разследването му беше частно и почти невидимо, дори за тези, които ставаха свидетели на него. То се водеше най-вече от стаята му в хотел „Савой“, където бе останал за ужас на своя премиер и съпругата си, след като нареди на подчинените си бърза евакуация от страната. Управата на „Савой“ смяташе, че той е хер Йоханес Клемп, германски гражданин от Мюнхен. Истинското му име обаче бе Габриел Алон.

Ситуацията си заслужаваше да се отпразнува, макар в интерес на истината това да не беше в стила му. Въпреки това той имаше право на лично тържество. Все пак точно той бе настоявал, че в МИ6 има руска къртица. И точно той бе убедил генералния директор на МИ6, че Алистър Хюз, шефът на бюрото във Виена, е най-вероятният извършител. Беше го поставил под наблюдение и последвал до Берн, където Хюз се бе срещнал с Дмитрий Соколов от СВР в лоби бара на хотел „Швайцерхоф“. Габриел бе станал свидетел на срещата в реално време заедно с неколцина от най-доверените си служители. И нямаше как да се отрече, че всичко това се беше случило. Дмитрий Соколов даде плик на Хюз, а той го взе. А после горе в стаята си изгори съдържанието му и самия плик. Четири минути и тринайсет секунди по-късно той лежеше мъртъв на гаровия площад.

Част от Габриел не скърбеше за кончината на Хюз, защото по всичко личеше, че е срещнал края, който напълно е заслужавал. Ала защо се случи така? Дали беше просто случайност, при която Хюз се бе втурнал на улицата пред идваща към него кола? Възможно е, помисли си той, но бе почти невероятно. Габриел не вярваше в случайностите, той ги създаваше. Същото правеха и руснаците.

Но ако смъртта на Алистър Хюз не беше случайност, ако наистина бе подготвено убийство, тогава защо е било поръчано? За да отговори на този въпрос, Габриел първо трябваше да определи истинската природа на срещата, на която бе станал свидетел и която бе записал в лоби бара на хотел „Швайцерхоф“ в Берн.

Заради това той прекара по-голямата част от следващите три дни приведен над лаптоп, на който гледаше едни и същи трийсет минути видеозапис отново и отново. Алистър Хюз пристига в хотел „Швайцерхоф“ след скучен полет от Виена. После отива в подслушваната стая и заблуждава бюрото за местонахождението и плановете си за уикенда. А преди да слезе долу, заключва телефоните си в сейфа на стаята, вероятно за да не може през тях да се следи срещата му с Дмитрий Соколов от СВР. За добро или за лошо, Габриел нямаше запис на смъртта на Алистър Хюз на гаровия площад. Гледката от камера 2 на охранителната система на „Швайцерхоф“ беше блокирана от аркадата.

Камериерките в „Савой“ смятаха, че Габриел е писател, и се движеха тихо по коридора. Той им позволяваше да влизат в стаята му всеки следобед, когато сам отиваше на разходка в Стария град, винаги с лаптопа си, поставен в модерна чанта с презрамка. Ако някой опиташе да го проследи, щеше да забележи, че той на два пъти се промъкна в израелското посолство на Алпенщрасе. А също и че три последователни следобеда пи чай със сладки в лоби бара на главния конкурент на „Савой“ — „Швайцерхоф“.

Първия ден той седна на масата на хер Хюз. На следващия се настани на тази, където беше стоял хер Соколов. А на третия помоли за масата, на която беше видял Борис и Наташа. Избра мястото на Борис — с гледната точка на стрелеца към помещението, и внимателно си отбеляза ъглите и местонахождението на различните охранителни камери. Нищо от това, помисли си той, не се бе случило случайно. Всичко е било внимателно подбрано.

Върна се в стаята си в „Савой“ и взе лист от канцеларските материали на хотела. После го сложи върху стъклото на масичката за кафе, за да не оставя отпечатъци, и написа два възможни сценария, които биха обяснили защо Алистър Хюз се прости с живота си в Берн.

Първият бе, че срещата в лоби бара, макар и случайна по законите на занаята, всъщност е била спешна. Соколов е предупредил Хюз, че е заподозрян, че вече го наблюдават и арестът му е неизбежен. Предложил му е спасителен пояс под формата на плик. В него е имало инструкции за изтегляне към Москва. Хюз се е отървал от инструкциите, след като ги е прочел, и е излязъл набързо от хотела, за да започне първата част от пътуването към постоянното изгнание. Вероятно му е било казано, че някъде край гаровия площад го чака кола, която ще го откара до приятелско летище отвъд желязната завеса, където ще може да се качи на самолет с руски паспорт. В бързината и заради обзелата го паника, той се е опитал да пресече площада по непозволен начин и е бил убит, лишавайки Московския център от неговата награда.

Това бе напълно достоверно, мислеше си Габриел, но с една огромна празнина. Алистър Хюз работеше за МИ6, служба, която бе прочута с професионализма на служителите си. Нещо повече, ако Хюз бе също така и шпионин на Москва, той беше ходил по ръба на бръснача много години. Не би изпаднал в паника, когато му се каже, че е разкрит, а щеше тихо да се скрие в сенките и да изчезне. По тази причина Габриел веднага отхвърли първия сценарий.

Второто обяснение бе, че Дмитрий Соколов е дошъл в хотел „Швайцерхоф“ с друго намерение: да убие къртицата, преди тя да бъде арестувана и разпитана от собствената си служба, отнемайки така възможността на МИ6 да оцени дълбочината на предателството на своя служител. Според този сценарий Хюз е бил мъртъв много преди да пристигне в Берн, също както Константин Киров — преди да пристигне във Виена. Хюз обаче се е досетил каква ще бъде съдбата му, което обясняваше паническото му бягство от хотела. Оръжието на убийството го е чакало отвън на площада и шофьорът се е възползвал от предоставената му възможност. Случаят е приключен.

Габриел предпочиташе втория сценарий пред първия, но продължаваше да е несигурен. Хюз можеше да оказва ценна помощ на СВР още много години от сигурно място в някой московски апартамент. Можеше да бъде използван и като мощно пропагандно оръжие, подобно на Едуард Сноудън и шпионите от Кеймбридж по време на Студената война — Бърджис, Маклийн и Ким Филби. Настоящият Цар най-много обичаше да се фука с уменията на своите шпиони. Не, помисли си Габриел, руснаците не биха оставили подобно съкровище така лесно да се изплъзне от пръстите им.

А това го накара късно същата вечер, докато хотел „Савой“ дремеше, а котките бродеха по калдъръмената улица под прозореца му, да обмисли още една възможност: че той самият е виновен за смъртта на Алистър Хюз. По тази причина неохотно вдигна телефона на нощното си шкафче и се обади на Кристоф Бител.

Бител се съгласи да се срещне с Габриел в девет на следващата сутрин в кафене край централата на NDB — Разузнавателната служба на Конфедерацията. Алон пристигна двайсет минути по-рано, а Бител — десет минути по-късно, което не бе типично за него. Той бе висок и плешив, със строгото излъчване на калвинистки свещеник и бледността на човек, който няма време да излиза на чист въздух. Габриел беше прекарал преди години няколко неприятни часа на маса за разпити срещу Бител. Сега те бяха нещо като съюзници. В NDB работеха около триста души и службата имаше годишен бюджет само от 60 милиона долара — по-малко, отколкото разузнавателната общност в Съединените щати харчеше за един обичаен следобед. Службата беше ценен фактор за умножаване на силата им.

— Хубаво място — каза Габриел. Огледа бавно интериора на тъжното малко кафене, напукания линолеум по пода, клатушкащите се пластмасови маси и избелелите плакати с алпийски пейзажи. Кварталът представляваше смесица от офис сгради, малки индустриални концерни и пунктове за вторични суровини. — Често ли идваш тук, или само за специални случаи?

— Каза, че искаш нещо далеч от отъпканата пътека.

— Каква пътека?

Бител се намръщи.

— Откога си в страната?

Габриел много убедително се престори, че мисли.

— Смятам, че пристигнах в четвъртък.

— Със самолет ли?

Габриел кимна.

— Цюрих?

— Всъщност беше Женева.

— Обикновено преглеждаме списъците с пасажерите на всички пристигащи полети. — Бител беше началник на антитерористичното подразделение на NDB. Да държи нежелани чужденци далеч от страната си, бе част от длъжностната му характеристика. — Напълно сигурен съм, че не съм видял името ти сред тях.

— И за това си има причина. — Погледът на Габриел се плъзна към сгънатия брой на „Бернер Цайтунг“, който лежеше на масата между тях. Във водещия материал се разказваше за ареста на наскоро пристигнал имигрант от Мароко, който възнамерявал да проведе атака с камион и нож в името на „Ислямска държава“. — Е, Бител, по всичко личи, че си избегнал бедствие.

— Не точно. Бяхме го поставили под постоянно наблюдение. Чакахме, докато наеме камиона, и тогава действахме.

— Каква е била целта му?

— Улица „Лимаке“ в Цюрих.

— А първоначалният сигнал, който ви е завел до заподозрения? — почуди се Габриел. — Той откъде дойде?

— Името му бе открито в един от компютрите, иззети от имението в Мароко, където бе убит Саладин. Един от партньорите ни го даде два дни след опита за атака с мръсна бомба в Лондон.

— Не думай.

Бител се усмихна.

— Не мога да ти благодаря достатъчно. Щеше да е кървава баня.

— Радвам се, че съм успял да помогна.

Говореха тихо на „хохдойч“, или висок немски. Ако Кристоф ползваше диалекта на швейцарския немски, характерен за долината в кантон Нидвалден, където той бе израснал, на Габриел щеше да му трябва преводач.

Дойде сервитьорката и прие поръчката им. Когато отново останаха сами, Бител попита:

— Ти ли уби човека с бомбата в Лондон?

— Глупости! Та аз съм шеф на израелското разузнаване, за бога.

— А Саладин?

— Той е мъртъв. Единствено това има значение.

— Само че идеологията на ИДИЛ остава и тя най-накрая успя да проникне и в Швейцария. — Кристоф впи укорителен поглед в Габриел. — Ще си затворя очите, че си влязъл в страната, без да си направиш труда да уведомиш NDB, и при това с фалшив паспорт. Предполагам, че не си тук, за да караш ски. Тази година сезонът е ужасен.

Габриел обърна броя на „Бернер Цайтунг“ и посочи статията за смъртта на британски дипломат на гаровия площад.

Бител вдигна вежди.

— Отвратителна работа.

— Казват, че е било нещастен случай.

— Откога вярваш на това, което четеш във вестниците? — И като сниши глас, Бител добави: — Моля те, кажи ми, че не си го убил ти.

— Защо ми е да убивам британски дипломат на средно ниво?

— Той не е бил дипломат. Бил е началник на бюрото на МИ6 във Виена.

— И чест гост на вашата страна.

— Също като теб — отбеляза Бител.

— Случайно да знаеш защо толкова много си е падал по Берн?

— Имаше слухове, че се е виждал с жена.

— Вярно ли е?

— Не сме сигурни.

— NDB никога ли не е проверявала тази информация?

— Това не е в наш стил. Тук е Швейцария. Личната неприкосновеност е издигната в култ.

Сервитьорката донесе кафетата им.

— Канеше се да ми обясниш — започна тихо Кристоф — защо началникът на израелското разузнаване разследва смъртта на офицер от МИ6. Предполагам, че тя има нещо общо с руснака, когото уби във Виена преди две седмици.

— И него не съм убил аз, Бител.

— Австрийците не смятат така. Всъщност те ни помолиха да те арестуваме, ако случайно се озовеш в Швейцария. А това означава, че в момента си в много несигурно положение.

— Ще рискувам.

— Както винаги. Защо да се променяш на тези години? — Кристоф сипа захар в кафето си и бавно го разбърка. — Та какво казваше?

— От известно време наблюдавахме Хюз — призна Габриел.

— Службата?

— И нашите британски партньори. Проследихме го от Виена в петък следобед.

— Благодаря, че ни уведомихте, че пристигате.

— Не искахме да създаваме проблеми.

— Колко души доведе в страната?

Габриел вдигна поглед към тавана и започна да брои на пръсти.

— Е, няма значение — промърмори Бител. — Това обяснява всички микрофони и камери, които изровихме в хотелската стая на Хюз. Качествена работа, между другото. Много по-добри са от нашите. Моите техници разучават устройството им в момента, за да си направят свои собствени по този модел. — Замислено остави лъжичката на масата. — Предполагам, че сте забелязали срещата на Хюз с онзи руснак в лоби бара.

— Трудно беше да я пропуснем.

— Името му е…

— Дмитрий Соколов — прекъсна го Габриел. — Човекът на Московския център в Женева.

— Познаваш ли го?

— Не лично.

— Дмитрий не играе точно по правилата.

— Няма правила, Бител. Не и когато са замесени руснаци.

— В Женева има, но Дмитрий ги нарушава редовно.

— Как така?

— Агресивно вербуване, много мръсни номера. Специализирал се е в компромати. — Това бе руски термин за уличаващи материали, с които се затварят устите на политици или се изнудват агентите да правят това, което Кремъл иска. — Между другото, върнал се е в Москва. Тръгнал преди две вечери.

— Знаеш ли защо?

— Никога не сме успявали да разбием руските шифри, но „Оникс“ улови рязко увеличаване на трафика между женевската резидентура и Московския център в петък вечер, когато Хюз бе убит. — „Оникс“ бе системата за електронно разузнаване на Швейцария. — Бог знае за какво са говорили.

— Поздравления за добре свършената работа.

— Мислиш ли, че руснаците са убили Хюз?

— Да кажем, че те са на първо място в списъка ми.

— Хюз на заплата ли е бил при тях?

— Видя ли видеозаписите от хотелската охранителна система?

— А ти?

Габриел не отговори.

— Защо руснаците ще убиват свой агент? — попита Бител.

— Задавам си същия въпрос.

— И какво?

— Ако знаех отговора, нямаше да седя в тази дупка и да ти изповядвам греховете си.

— Трябва да си наясно — каза Кристоф след малко, — че британците не се интересуват особено от подробно разследване. Посланикът в Берн и началникът на бюрото на МИ6 ни натискат да го приключим.

— Позволи ми да повторя това искане.

— Това ли е всичко, което искаш от мен?

— Искам си камерите и микрофоните. — Габриел замълча, след това добави: — И да разбереш защо Алистър Хюз е прекарвал толкова много време в прекрасния ви град.

Бител изпи кафето си наведнъж.

— Къде си отседнал?

Каза му истината.

— Ами останалата част от екипа ти?

— Отдавна си тръгнаха.

— Без охрана ли си?

Габриел кимна.

— Как искаш да се свържа с теб, ако открия нещо?

Алон плъзна визитка по масата.

— Номерът е на гърба. Обади ми се по най-сигурната си линия. И бъди дискретен, Бител. Руснаците също имат подслушвателна служба.

— Затова не бива да си в Берн без охрана. Ще ти пратя двама от моите хора за всеки случай.

— Благодаря, Бител, но мога да се грижа за себе си.

— Сигурен съм, че и Алистър Хюз си е мислел същото. Направи ми услуга, Алон. Не оставяй да те убият на моя територия.

Габриел стана.

— Ще направя всичко възможно.

Габриел забеляза двамата охранители на калдъръмената улица под прозореца му на обед. Бяха незабележими като две горящи коли. Наричаше ги Фрик и Фрак, но само наум. Бяха швейцарски момци, здрави като бикове, с които не бива да се заяждаш.

Те го следваха през галериите на Музея на изобразителното изкуство до кафенето на Крамгасе, където той обядваше, и до израелското посолство на Алпенщрасе. Там научи, че Службата функционира като часовник и без неговата ръка на кормилото. Семейството му — също. Това тайно му достави удоволствие. Никога не бе искал да бъде незаменим.

Същата вечер, докато се трудеше усилено на лаптопа в стаята си в „Савой“, Фрик и Фрак бяха сменени от двама униформени полицаи в кола. Те останаха там до сутринта, когато Фрик и Фрак се върнаха. Габриел ги води във весела гонитба през по-голямата част от следобеда, а веднъж, дори само за да провери дали още го бива, им се изплъзна, докато пресичаше моста Нидекбрюке, който свързваше Стария град на Берн с новата част.

След като избяга от наблюдението, той изпи следобедния си чай в „Швайцерхоф“ на същото място, на което бе седял Алистър Хюз през последните минути от живота си. Габриел си представи Дмитрий Соколов, настанен срещу него. Руснакът, който не играеше по женевските правила. И който се бе специализирал в компроматите. Габриел си спомни начина, по който Соколов бе държал китката на Алистър Хюз — с дясната си ръка бе стиснал лявата му китка. Предполагаше, че може да са си разменили нещо, флашка или кодирано съобщение, но се съмняваше да е станало така. Беше гледал видеото поне сто пъти. Имаше само една размяна: от Соколов към Хюз — плика, който Соколов бе пъхнал под броя на „Файненшъл Таймс“. Хюз бе изгорил съдържанието на плика горе в стаята си. Може би такива са били инструкциите за неговото изтегляне към Москва… Четири минути и тринайсет секунди по-късно той беше мъртъв.

Когато Габриел се върна в „Савой“, Фрик и Фрак си ближеха раните на улицата. Тримата пийнаха заедно същата вечер в бара на хотела. Истинското име на Фрик беше Курт. Той бе от Васен, село с четиристотин жители в кантон Ури. Фрак се казваше Матиас. Беше католик от Фрибур и бивш член на Швейцарската гвардия във Ватикана. Габриел си спомни, че се бяха срещали и преди, когато беше реставрирал „Полагането на Христос в гроба“ на Караваджо в лабораторията на Ватиканските музеи.

— Бител е близо до нещо — информира той Габриел. — Казва, че скоро ще има какво да ти съобщи.

— Кога?

— Утре следобед, а вероятно и по-скоро.

— По-добре да е по-скоро.

— Ако искаш чудо, трябваше да отидеш при твоя приятел Светия отец.

Габриел се усмихна.

— Бител спомена ли какво е?

— Жена. — Матиас стисна чашата с бира.

— В Берн?

— Мюнхенбухзе. Това е…

— Малък град северно оттук.

— Откъде знаеш?

— Паул Клее е роден там.

Габриел не спа тази нощ, а на сутринта пое право към израелското посолство, последван от двама униформени полицаи. И там прекара един от най-дългите дни в живота си, хрупайки стари виенски маслени бисквити, останали от времето, когато Узи Навот бе директор и в бюрата държаха лакомства, в случай че се отбие, без да се обади.

В шест вечерта все още нямаше вест. Габриел обмисли дали да не се обади на Бител, но реши, че търпението е по-добър начин на действие. Беше възнаграден в осем и половина, когато Бител най-сетне позвъни. Направи го по сигурната линия в централата на NDB.

— Оказва се, че слуховете са верни. Наистина е имал жена тук.

— Как се казва тя?

— Клара Брюнер.

— Какво работи?

— Психиатър е — каза Бител. — В Частна клиника „Шлос“ в Мюнхенбухзе.

Частна клиника „Шлос“…

Да, помисли си Габриел, това обясняваше всичко.

Изгарянето на тленните останки на Алистър Хюз се състоя в крематориум в Южен Лондон. А погребението бе в старинно гробище по вълнистите варовикови хълмове на Хемпшър. Церемонията беше в тесен кръг и удавена в дъжд.

— „Аз съм възкресението и животът — декламираше слабичкият блед викарий, докато чадърите се появяваха като гъби след внезапния дъжд. — Който вярва в мен, никога няма да умре.“

Това бе епитафия за шпионин, помисли си Греъм Сиймор.

Въпреки че присъстващите на службата бяха само с покани, броят им бе впечатляващ. Присъстваха мнозина от Воксхол Крос, както и по-голямата част от виенското бюро. Американците бяха изпратили делегация от посолството, намиращо се в лондонския квартал Найн Елмс, а Ребека Манинг бе долетяла от Вашингтон и носеше лично послание от директора на ЦРУ Морис Пейн.

В края на службата Сиймор се доближи до Мелинда Хюз и ѝ поднесе съболезнования.

— Може ли да поговорим насаме? — попита тя. — Мисля, че трябва да обсъдим някои неща.

Тръгнаха сред надгробните плочи, Сиймор държеше чадъра, а Мелинда го бе хванала под ръка. Овладяността, която бе показала край гроба, докато стискаше ръцете на двете си момчета, я бе напуснала и тя тихо плачеше. На Греъм му се искаше да намери думи, с които да я утеши. Истината беше, че никога не го е бивало в това. Винеше баща си — великия Артър Сиймор, легенда на МИ6, за неспособността си да покаже дори мъничко искрено съчувствие. Спомняше си само един период, в който бе имало обич и привързаност между тях. Това се беше случило по време на продължително посещение в Бейрут, когато Сиймор бе момче. Но дори тогава вниманието на баща му бе раздвоено. Беше заради Филби, най-големия предател от всички.

Филби…

Но защо си спомняше за баща си и Ким Филби в такъв момент? — чудеше се Сиймор. Може би защото крачеше сред надгробни плочи със съпругата на руски шпионин под ръка. Заподозрян в шпионаж. Все още нищо не бе доказано.

Мелинда Хюз шумно си издуха носа.

— Колко американско от моя страна. Алистър би умрял от срам, ако можеше да ме види.

Сълзите бяха размазали грима ѝ. Въпреки това тя бе много красива. И успяла, помисли си Греъм — поне във финансов аспект бе много по-успешна от своя съпруг, който бе на държавна заплата. Сиймор можеше само да гадае защо Алистър ѝ бе изневерявал толкова често. Може би предателството е било лесно за него. Или пък си е мислел, че това е една от облагите на професията, като възможността да се пререждат дълги опашки на паспортния контрол при пристигане на летище Хийтроу.

— Смяташ ли, че може? — попита внезапно Мелинда.

— Моля?

— Да ни види. Мислиш ли, че Алистър е там, горе? — Тя вдигна очи към сивото небе. — С Христос и апостолите, ангелите и светиите? Или е няколкостотин грама стрити кости в студената земя на Хемпшър?

— Кой отговор предпочиташ?

— Истината.

— Боя се, че не мога да ти кажа какво е намислил руският президент, а камо ли да ти отговоря на въпроса за вечния живот.

— Вярващ ли си?

— Не — призна Греъм.

— Нито пък аз — тихо въздъхна Мелинда. — Но в този момент ми се иска да бях. Така ли свършва всичко? Наистина ли след това няма нищо?

— Имаш децата на Алистър. Може би живеем чрез тях. — И отново неволно си спомни за баща си — и за Филби, който чете пощата си в хотел „Нормандия“.

— Аз съм Ким. Ти кой си?

— Греъм.

— Греъм кой?

— Сиймор. Баща ми е…

— Знам кой е баща ти. Всички знаят. Розов джин?

— Аз съм на дванайсет.

— Не се тревожи, това ще е малката ни тайна.

Мелинда Хюз го върна в настоящето, дръпвайки ръката му — беше стъпила в плитка яма и насмалко да падне. Тя говореше за „Барклис“, как нямала търпение отново да отиде на работа, след като Алистър най-накрая бил на родна земя.

— Имаш ли нужда от още нещо от нас?

— От „Личен състав“ бяха много отзивчиви и учудващо мили. Алистър ги презираше, между другото.

— Всички ги презираме, но се боя, че те са част от професията.

— Предлагат ми доста голяма сума пари.

— Имаш право на нея.

— Не ви искам парите. Това, което искам — каза тя с внезапна жар, — е истината.

Бяха стигнали до най-отдалечения край на гробището. Опечалените почти се бяха разпръснали, но неколцина още стояха до гроба, усмихваха се неловко и се здрависваха, използвайки погребението на колегата си като повод да създадат полезни връзки. Единият от американците палеше цигарата на Ребека Манинг, която се бе озовала между устните ѝ. Тя се преструваше на заинтригувана от това, което той ѝ говореше, ала погледът ѝ бе впит в Сиймор и скърбящата вдовица.

— Наистина ли очакваш да повярвам — попита Мелинда Хюз, — че изключително обучен офицер от МИ6 е бил убит, докато пресича улицата?

— Не е било улица, а най-оживеният площад в Берн.

— Гаровият площад? — каза тя невярващо. — Не е точно „Трафалгар“ или „Пикадили“. И какво изобщо е правил в Берн? Обади ми се, че възнамерява да прекара уикенда във Виена с хубава книга. Клемънт Атли. Можеш ли да си представиш? Последната книга, която четял, била биографията на Клемънт Атли.

— Не е необичайно за началник на бюро да действа извън границите на страната, в която е назначен.

— Сигурна съм, че шефът на бюрото в Берн също може да има мнение за това. Всъщност защо не го попитаме? — Мелинда погледна към групата опечалени край отворения гроб на съпруга ѝ. — Той е ето там.

Сиймор не отговори.

— Не съм новобранец, Греъм. Бях съпруга на разузнавач почти трийсет години.

— Тогава сигурно разбираш, че има определени неща, които не мога да обсъждам. Може би някой ден, но не сега.

Погледът ѝ бе укорителен.

— Разочароваш ме, Греъм. Действаш ужасно предсказуемо. Криеш се зад воала на секретността, както винаги правеше Алистър. Всеки път, щом го попитах за нещо, за което той не искаше да говори, казваше: „Съжалявам, любов моя, но знаеш какви са правилата“.

— Страхувам се, че те са съвсем реални. Без тях няма да можем да функционираме.

Но Мелинда вече не го слушаше, тя се взираше в Ребека Манинг.

— Те са били любовници някога, в Багдад. Знаеше ли това? По някаква причина Алистър много си падаше по нея. Сега тя ще е следващият С, а Алистър е мъртъв.

— Мога да те уверя, че следващият генерален директор все още не е избран.

— Знаеш ли, за шпионин си лош лъжец. Алистър беше много по-добър. — Мелинда внезапно спря и извърна лице към Сиймор под чадъра. — Кажи ми нещо, Греъм. Какво е правил съпругът ми в Берн? Да не се е забъркал с друга жена? Или е шпионирал за руснаците?

Бяха стигнали до края на паркинга. Американците се качваха шумно в бус под наем като след фирмен пикник. Сиймор остави Мелинда Хюз на грижите на семейството ѝ, свали чадъра и тръгна към лимузината си. Ребека Манинг се бе настанила до задната врата. Палеше нова цигара.

— Какво беше това? — попита тя тихо.

— Тя имаше някои въпроси за смъртта на съпруга си.

— Американците също.

— Било е нещастен случай.

— Нима?

Сиймор не отговори.

— А онова другото? — попита Ребека. — За което говорихме във Вашингтон?

— Разследването приключи.

— И какво?

— Не се разбра нищо. — Сиймор погледна към гроба на Алистър Хюз. — Погребано е. Върни се във Вашингтон и го кажи на всеки, който би те изслушал. Отвори отново кранчето.

Тя хвърли цигарата на мократа земя и тръгна към чакащата я кола.

— Ребека? — извика след нея Греъм.

Тя спря и се обърна. В приглушената светлина и под слабия дъждец той сякаш виждаше лицето ѝ за пръв път. Приличаше на човек, когото бе срещнал много отдавна, в друг живот.

— Вярно ли е това за теб и Алистър? — попита той.

— Какво ти каза Мелинда?

— Били сте любовници в Багдад.

Тя се засмя.

— Алистър и аз? Не ставай глупав.

Сиймор се настани на задната седалка на колата си и през опръскания прозорец я загледа как се отдалечава. Дори според високите стандарти на МИ6 тя бе дяволски добър лъжец, помисли си той.

Есемесът пристигна на блекбърито на Греъм Сиймор, когато той наближаваше Кроли. Беше от Найджъл Уитком, личния му асистент и изпълнител на поръчки извън протокола.

— Промяна на плана — каза Сиймор на шофьора си.

И няколко минути по-късно те се носеха с пълна газ по А23 към Брайтън. Оттам поеха на запад покрай брега, през Шоръм, Уъртинг, Чичестър и Портсмът, докато най-накрая стигнаха в малкия Госпорт.

До старинната крепост с празен ров и стени от сив камък се стигаше по тесен път, който преминаваше през голф клуба „Госпорт и Стоукс Бей“. Колата на Сиймор мина през външния пропускателен пункт, след това през порта, която водеше към вътрешен двор. Много отдавна той бе превърнат в паркинг за ръководството. Най-дългогодишният му член бе Джордж Холидей, портиерът. Той стоеше изпънат като струна в своята кабинка в западното крило.

— Добро утро, сър. Каква приятна изненада. Ще ми се от Воксхол Крос да бяхме получили поне минимално предупреждение, че ще дойдете.

— Малко не ни достигат хора в момента, Джордж. Днес беше погребението.

— А, да, разбира се. Ужасна работа. Помня, когато той дойде тук за първоначално обучение. Добро момче. С ум като бръснач. А как е съпругата му?

— Както може да се очаква.

— Да отворя ли вашите стаи, сър?

— Не мисля. Няма да се задържам.

— Предполагам, че сте тук заради нашия гост. Воксхол Крос не ни предупреди и за него. Господин Уитком го остави на прага ни и изчезна.

— Ще си поговоря с него — обеща Сиймор.

— Моля ви, направете го.

— А къде е той?

— Заключих го в старата стая на господин Марлоу.

Сиймор изкачи каменните стълби до жилищното пространство в западното крило. В стаята в дъното на централния коридор имаше единично легло, писалище и обикновен гардероб. Габриел стоеше до тесния прозорец и се взираше в гранитносивото море.

— Липсваше ни на погребението — каза Сиймор. — Половината ЦРУ беше там. Трябваше да дойдеш.

— Нямаше да е редно.

— Защо?

Габриел се обърна и погледна Сиймор за първи път.

— Защото аз съм причината Алистър Хюз да е мъртъв. И за това — добави — винаги ще съжалявам.

Греъм се смръщи замислено.

— Преди два часа на гробището недалеч оттук Мелинда Хюз ме попита дали съпругът ѝ е бил руски шпионин.

— И ти какво ѝ каза?

— Нищо.

— Добре. Защото Алистър Хюз не е бил руски шпионин. Бил е пациент — заяви Габриел. — На Частна клиника „Шлос“.

Фортът се казваше Монктън. Официално той бе на подчинение на Министерството на отбраната и бе смътно познат като Съоръжение за военно обучение №1. Неофициално това беше главната школа на МИ6 за бъдещи шпиони. По-голямата част от обучението се провеждаше в лекционните зали и лаборатории на основната сграда, но зад старинните стени имаше стрелбище, хеликоптерна площадка, тенис кортове, игрище за скуош и за крокет. Никой не последва Алон и Сиймор, когато те тръгнаха по брега. Габриел бе облечен в деним и кожа, а Греъм — в сивия си костюм за погребения, палто и гумени ботуши, които Джордж Холидей измъкна от склада.

— Частна клиника „Шлос“?

— Тя е много добра. И много затворена — добави Габриел, — както предполага името ѝ2. Хюз е ходил там на лекар. Доктор Клара Брюнер. Тя го е лекувала от биполярно разстройство и тежка депресия, което обяснява лекарствата, които намерихме в апартамента му. Доставяла му ги е неофициално, така че никой да не разбере. Виждала се е с него всеки последен петък на месеца след работно време. Ползвал е псевдоним. Наричал се е Ричард Бейкър. Не е необичайно. Частна клиника „Шлос“ е такова място.

— Кой го казва?

— Кристоф Бител от NDB.

— Може ли да му се има доверие?

— Мисли за него като за нашия швейцарски банкер.

— Кой друг знае?

— Руснаците, разбира се. — На игрището за голф четирима смели мъже спряха усилията си по обветрения тревист терен, за да изгледат Алон и Сиймор, които минаваха покрай тях. — Те също така са знаели, че Алистър не е информирал началниците си в Лондон за болестта си, за да не навреди на кариерата си. Московският център несъмнено е смятал да използва тази информация, за да го принуди да работи за тях. Точно тъй бихме направили и ние двамата в тяхната ситуация. Но това не се е случило.

— А какво?

— Задържали са информацията, докато Дмитрий Соколов, добре известен силовак на Московския център с вкус към компроматите, не предава плик на Хюз в лоби бара на „Швайцерхоф“ в Берн. Предполагам, че в него е имало снимки на Хюз, когато влиза и излиза от клиниката. Затова го е взел, вместо да го хвърли в лицето на Дмитрий. И затова панически се е опитал да си тръгне от Берн. Между другото, Дмитрий се е върнал в Москва. Центърът го е привикал няколко дни след убийството на Алистър.

Бяха стигнали морското пристанище на Госпорт. Греъм забави ход и спря.

— Това е била сложна измама, която да ни накара да смятаме, че Алистър е шпионин?

Габриел кимна.

— Защо? — попита Сиймор.

— Владимир Владимирович Грибков. Помниш Ви Ви, нали, Греъм? Той искаше къща в Котсуолдс и десет милиона паунда в лондонска банка. В замяна на това щеше да ни предаде името на руската къртица на върха на англо-американското разузнавателно партньорство.

— Това си го спомням смътно.

— Руснаците пипнаха Ви Ви, преди той да успее да дезертира — продължи Габриел. — Само че от тяхна гледна точка е било прекалено късно. Грибков вече бил казал на МИ6 за къртицата. Пораженията били нанесени. Московският център е имал два избора. Можели са да бездействат и да се надяват на най-доброто или да предприемат активни мерки за защита на инвестицията си. Избрали са активните мерки. Руснаците — заяви той — не вярват в надеждата.

Тръгнаха от брега по тесен път, който прерязваше зеленото поле като белег. Габриел вървеше по асфалта. Сиймор крачеше с гумените си ботуши по тревата до него.

— А Константин Киров? — попита Греъм. — Той как се вписва?

— Тук трябва доста да предполагам.

— Както и за останалото. Какво те спира сега?

— Киров — каза Габриел, пренебрегвайки скептицизма на Сиймор — беше чисто злато.

— А тайната на всички тайни, която твърдеше, че е открил? Заради която се налагаше да дезертира?

— Това са глупости. Много убедителни — добави Габриел, — но въпреки това глупости.

— Разпространявани от Московския център?

— Разбира се. Възможно е да са пошепнали нещо в ухото му, за да го изнервят, но вероятно не е било необходимо. Хийтклиф вече си беше нервен. Трябвало е само да го пратят по работа някъде и той сам е щял да скочи.

— Те са искали той да дезертира?

— Не. Искали са да се опита. Има огромна разлика.

— Защо изобщо са го оставили да напусне Русия? Защо не са го увесили за краката, за да изпадат тайните от джобовете му? Или пък да му пуснат един куршум в тила и да приключат?

— Защото първо са искали да получат от него малко информация. Трябвал им е само адресът на тайната квартира, в която аз ще го чакам, но това е била лесната част. Списъкът с хората, които го знаеха, е цял километър и със сигурност името на къртицата е в него. Когато Хийтклиф пристигна във Виена, убиецът вече го е чакал. Готов е бил и проследяващият екип с фотоапарат с дългофокусен обектив в съседната сграда.

— Продължавам да те слушам — каза с неприкрита завист Сиймор.

— От убийството на Хийтклиф под прозореца ми и пускането на снимката ми в интернет има очевидни ползи. Така изглежда, че аз съм наредил екзекуцията на агент на СВР насред Виена, което нанася удар по Службата. Но това не е основната причина да го направят. Искали са да започна разследване и да установя, че Алистър Хюз е най-вероятният източник на теча на информация, и аз се хванах в капана им.

— Но защо го убиха?

— Ако го бяха оставили жив, щеше да е прекалено опасно за цялата операция, целта на която е да ни отклонят от следите на истинската къртица. Логично е да престанем да търсим, след като е починал.

Ван без отличителни знаци чакаше в края на алеята, на предните седалки имаше двама мъже.

— Не се тревожи — успокои го Греъм, — те са от моите.

— Сигурен ли си?

Сиймор се обърна, без да отговори, и пое обратно към пристанището.

— Вечерта, когато дойде в къщата ми в Белгрейвия, те попитах за името на човека, който ти е обяснил, че Алистър често пътува до Швейцария. Ти категорично отказа да ми го съобщиш.

— Беше Вернер Шварц — призна Габриел.

— Същият, който работи за австрийската БВТ ли?

Габриел кимна.

— Какво е естеството на отношенията ви?

— Плащаме му, а той ни дава информация. Така се работи в нашия занаят. — Към тях по алеята със скърцане се движеше велосипед, каран от мъж със зачервено лице. — Носиш ли пистолет?

— Той също е един от моите. — Велосипедът изтрополи покрай тях. — Къде предполагаш, че е къртицата? В моята служба ли е?

— Не е задължително.

— Лангли?

— Защо не? Или може би е някой от Белия дом. Някой близо до президента.

— Или пък е самият президент.

— Да не се шегуваме, Греъм.

— Но нали това е опасността? Гоним си опашката и все повече се заплитаме. Ти си в лабиринт от огледала. Това е място, където можеш да подредиш тъй наречените факти така, че да стигнеш до каквото заключение си пожелаеш. Събрал си убедителни косвени доказателства, признавам ти го, но ако едно от тях бъде опровергано, всички останали се сриват.

— Алистър Хюз не е бил руски шпионин, той е бил пациент в Частна клиника „Шлос“ в швейцарското селце Мюнхенбухзе. И някой е издал това на руснаците.

— Кой?

— Ако трябва да предположа — каза Габриел, — това е била къртицата. Истинската къртица.

Бяха се върнали на брега. И в двете посоки нямаше жива душа. Сиймор тръгна покрай водата. Вълните се плискаха в гумените му ботуши.

— Предполагам, че това е моментът, в който ми заявяваш, че замразяваме отношенията си, докато не бъде открита истинската къртица.

— Не мога да работя с вас, ако има директен поток на информация между Лангли, Воксхол Крос и Москва. Сега преоценяваме няколко текущи операции в Сирия и Иран. Смятаме — каза Габриел, — че те може да са напълно компрометирани.

— Това си е ваше решение — смръщи се Сиймор. — Но официалната позиция на разузнавателната ни служба е, че в момента нямаме, а и никога не сме имали руска къртица. — Той замълча, след това попита: — Разбираш ли какво ти казвам?

— Да — кимна Габриел. — Мисля, че да. Искаш да намеря във вашата служба къртицата, която не съществува.

Ванът се бе преместил от края на алеята към малкия паркинг до пристанището. Греъм не забеляза, той се взираше през морето към остров Уайт.

— Мога да ти дам списък с имена — продължи след малко, — но той ще бъде дълъг и безполезен. Какво ще постигнеш, ако нямаш властта да вържеш някого за стол и да му съсипеш кариерата…

— Вече имам списък — призна Габриел.

— Нима? — изненада се Сиймор. — И колко имена има в него?

— Само едно.

В аналите на последвалата операция — тя нямаше кодово име, нито пък някога щеше да има — щеше да бъде записано, че първият удар в търсенето на къртицата бе нанесен не от Габриел, а от неговия предшественик без късмет Узи Навот. Часът бе два и половина същия следобед, а мястото — дървената хижа в покрайнините на Виенската гора, където Навот бе обядвал преди три седмици. Привидната лежерност на професионалния му маниер не беше случайна. Навот искаше Вернер Шварц да си мисли, че няма нищо необичайно. А от съображения за сигурност искаше и руснаците да си мислят същото.

Преди да пристигне във Виена обаче, Навот не бе оставил нищо на случайността. Идваше не от Изток и от страните на отдавна мъртвия Варшавски договор, а от Запад — през Франция и Северна Италия, а накрая и самата Австрия. Не бе пътувал сам, Михаил Абрамов му правеше компания и го охраняваше. В ресторанта седнаха разделени: Навот — на обичайната си маса, която бе запазил на името на Лафон, Михаил — близо до прозореца. Сакото му бе разкопчано за лесен достъп до пистолета, препасан на левия му хълбок. Навот също имаше оръжие — „Барак SP-21“. Отдавна не го бе носил и не беше сигурен, че може да го извади при необходимост, без да убие себе си или Михаил. Габриел беше прав: Узи никога не бе представлявал особена опасност, когато бе въоръжен. Но лекият натиск на кобура върху кръста му въпреки това му даваше спокойствие.

— Бутилка „Грюнер Велтлинер“? — попита пълничкият собственик.

А новодошлият отговори с акцента и маниера на мосю Лафон, френския пътуващ писател от бретонски произход:

— След минута, моля. Ще изчакам приятеля си.

Минаха още десет минути, а от него нямаше и следа. Навот обаче не бе разтревожен, тъй като получаваше редовно най-новата информация от съгледвачите. Вернер беше попаднал в задръстване на излизане от града. Нищо не показваше, че е следен от службата, за която работеше, или от тези, пред които се отчиташе в Московския център.

Най-накрая пред прозореца, до който бе Михаил, спря кола и от нея се показа един-единствен човек — Вернер Шварц. Когато влезе в ресторанта, собственикът енергично разтърси ръката му, сякаш бяха стари приятели, а след това го поведе към масата, където седеше Навот. Вернер очевидно бе разочарован от липсата на вино. Имаше само малка декоративна кутия от „Демел“, виенския производител на шоколад.

— Отвори я — каза Узи.

— Тук?

— Защо не?

Шварц вдигна капака и погледна вътре. Нямаше пари, само кратка бележка, която Навот бе написал на немски. Ръката на Вернер се разтрепери, докато я четеше.

— Може би трябва да се поразходим в гората преди обяда — предложи Узи и стана. — Ще ни се отрази добре на апетита.

— Не е вярно, Узи! Откъде ти хрумна подобно нещо?

— Не ме наричай с истинското ми име. Аз съм мосю Лафон, забрави ли? Или се затрудняваш да помниш имената на водещите си офицери?

Вървяха по пътека с отъпкан сняг. Вдясно от тях имаше обрасъл с дървета нисък хълм, а вляво — малка гориста долина. Оранжевото слънце се бе спуснало ниско и грееше право в лицата им. Михаил вървеше на около трийсет метра зад тях. Палтото му бе закопчано догоре, което означаваше, че пистолетът е в джоба му.

— Откога, Вернер? Откога работиш за тях?

— Узи, наистина трябва да се осъзнаеш.

Навот внезапно спря и го сграбчи за лакътя. Шварц смръщи лице болезнено. Потеше се въпреки лютия студ.

— Какво смяташ да направиш, Узи? Да ме набиеш?

— Ще оставя това на него. — Навот бързо погледна към Михаил, който стоеше неподвижно на пътеката, а дългата му сянка се простираше далеч назад.

— Та той е труп! — каза подигравателно Шварц. — Едно телефонно обаждане — и ще прекара няколко години в австрийски затвор за опит за убийство. Ти също.

— Давай, Вернер. — Узи го стисна по-силно. — Обади се.

Шварц не посегна към телефона. С едно леко движение на китката Навот го побутна по пътеката към гората.

— Откога, Вернер? — попита го пак.

— Какво значение има?

— Може да се окаже, че има огромно значение. Всъщност това ще реши дали ще живееш достатъчно дълго, че да видиш Лоте довечера, или моят приятел ще ти пусне куршум в главата.

— От година. Може би година и половина.

— Помисли си пак, Вернер.

— Четири години.

— Може би пет? Или шест?

— Да кажем, че са пет.

— Кой направи първата стъпка?

— Знаеш как стават тези неща. Малко като любовна афера е… Накрая е трудно да си спомниш кой кого е преследвал.

— Спомни си, Вернер.

— Флиртувахме известно време и след това пратих букет цветя.

— Маргаритки?

— Орхидеи — призна Вернер Шварц с отбранителна усмивка. — Най-добрите, до които можах да се докопам.

— Искал си да направиш добро първо впечатление?

— Това наистина има значение.

— Колко получи за това?

— Достатъчно, за да купя нещо хубаво на Лоте.

— Кой е водещият ти офицер?

— Отначало беше местно момче от виенската резидентура.

— Рисковано е.

— Не точно. Тогава работех в контраразузнаването. Беше ми позволено да влизам в контакт понякога.

— А сега?

— Човек от друг град.

— Съседна страна ли?

— Германия.

— Берлинската резидентура?

— Всъщност има неофициално прикритие. Частна практика.

— Как се казва?

— Нарича се Сергей Морозов. Работи за консултантска фирма във Франкфурт. Клиентите му са германски фирми, които искат да правят бизнес в Русия, а такива има много, уверявам те. Сергей ги запознава с правилните хора в Москва и се грижи да сложат парите си в правилните джобове, включително и в неговите. Компанията е истинска дойна крава за пари. Финансовият поток отива право в хазната на Московския център.

— Той от СВР ли е? Сигурен ли си?

— Той е силовак на Центъра в Москва, сто процента.

Продължиха да вървят, леденият сняг под краката им беше хлъзгав.

— Сергей ли ти дава заповеди? — попита Навот. — Или ти проявяваш инициатива?

— По малко и от двете.

— Какви са методите?

— От старата школа. Ако имам нещо, пускам щорите на горния етаж в петък. Следващия вторник получавам обаждане по телефона, което се оказва грешка. Винаги искат да говорят с жена. Името, което използват, отговаря на определено място, където Сергей иска да се срещнем.

— Например?

— Труди.

— Къде е Труди?

— В Линц.

— Друго?

— Софи и Анна. И двете са в Германия.

— Това ли е всичко?

— Не. Има и Сабине. Сабине е апартамент в Страсбург.

— Как обясняваш пътуванията си?

— Върша много комуникационна работа.

— Може да се каже. — Отнякъде се чуваше тих гърлен кучешки лай. — А аз? — попита Навот. — Кога съобщи на руснаците за отношенията си с мен?

— Никога, Узи. Кълна се в живота на Лоте, че не съм им споменавал.

— Не се кълни, Вернер. Това обижда интелигентността ми. Просто се чудя къде е станало. Труди? Софи? Анна?

Шварц поклати глава.

— Стана, преди Сергей да се появи на сцената, когато все още бях под контрола на виенската резидентура.

— Колко получи за мен?

— Немного.

— Историята на моя живот — замисли се Навот. — Предполагам, че руснаците са се възползвали от ситуацията?

— В какъв смисъл?

— Използвали са те да ме шпионираш. Също така — и като проводник, за да ми нашепваш фалшива и заблуждаваща информация. Всъщност съм в пълното си право да приема, че всичко, което си ми казал през последните пет години, е писано от Московския център.

— Това не е вярно.

— Тогава защо премълча, че руснаците са се свързали с теб? Защо не ми даде възможност и аз да пошепна малко мръсотии в техните уши? — Последва мълчание и Навот сам си отговори на въпроса: — Защото Сергей Морозов те е предупредил, че ще те убие, ако го направиш. — След кратка тишина попита: — Няма ли да отречеш, Вернер?

Шварц поклати глава.

— Руснаците играят грубо.

— Не толкова, колкото нас. — Узи забави крачка, спря и стисна в желязна хватка ръката на Вернер. — Кажи ми още нещо. Къде руснаците ти казаха, че се канят да убият дезертьор от СВР във Виена? Труди? Анна?

— Софи — призна Вернер Шварц. — Срещата беше в Софи.

— Лошо — каза Навот. — Винаги съм харесвал името Софи.

Софи бе таен апартамент в Източен Берлин близо до булевард „Унтер ден Линден“. Сградата бе чудовищно грозна, в стар съветски стил, с няколко вътрешни двора и много входове и изходи. Там живееше момиче, представящо се с името Маргерит. Беше на около трийсет, кльощава като недохранено дете и бледа като мляко. Самият апартамент беше доста голям. Очевидно бе принадлежал на някакъв полковник от Щази преди падането на Стената. Имаше два входа: главният бе на стълбищната площадка, а задният водеше от кухнята към малко използвано сервизно стълбище. Класически шпионски апартамент, помисли си Узи Навот, докато слушаше описанието на Вернер Шварц. Обучен от Московския център шпионин никога не стъпваше в жилище, което нямаше авариен изход. Нито пък шпионин, обучен от Службата.

— Ти коя врата използваше? — попита Навот.

— Предната.

— А Сергей? Предполагам, че си пада по задните врати.

— Винаги.

— А момичето? Тя оставаше или си тръгваше?

— Обикновено ни сервираше нещо за ядене и пиене и след това изчезваше. Но не и в онзи ден.

— Какво направи тя тогава?

Нямаше я.

— По чие искане се състоя срещата?

— На Сергей.

— Обичайна ли беше?

— Аварийна.

— Как бе организирана?

— В четвъртък вечерта получих телефонно обаждане, беше грешка. „Фройлайн Софи там ли е?“ Измислих си извинение, че трябва да консултирам германски партньори за належащ проблем по сигурността и отлетях за Берлин на следващия ден. Прекарах предобеда в централата на БВТ и се отбих в тайния апартамент по път към летището. Сергей вече беше там.

— Какво бе толкова спешно?

— Константин Киров.

— Той спомена Киров по име, така ли?

— Разбира се, че не.

— Какво точно каза?

— Обясни, че през следващите дни ще има засилена разузнавателна дейност във Виена. Израелци, британци, руснаци. Поиска моята служба да не предприема нищо и да не се меси. Намекна, че става въпрос за дезертьор.

— Дезертьор от СВР?

— Стига, Узи. Какво друго би могло да бъде?

— Спомена ли, че руски убиец ще пръсне мозъка на дезертьора?

— Не точно, но издаде, че Алон ще се отбие в града за празниците. И че ще отседне в тайна квартира.

— Имаше ли адреса?

— Втори район, близо до Кармелитерплац. Предупреди, че ще се случат неприятни неща. Искаше да следваме Москва и директно да обвиним израелците.

— И на теб изобщо не ти хрумна да ми кажеш?

— Щях да свърша като онзи Киров.

— Все още може да свършиш така. — Слънцето бе надвиснало над хоризонта и лъчите му подпалваха дърветата. Узи си помисли, че имат около двайсет минути дневна светлина. — Ами ако Сергей Морозов те е излъгал, Вернер? Ами ако са планирали да убият шефа ми?

— Официална Австрия не би проронила и сълза.

Навот стисна и отпусна юмруците си няколко пъти и бавно преброи до десет, но това не му помогна. Ударът се стовари в дебелия корем на Вернер Шварц, където нямаше да остави никакви следи. Влезе надълбоко, достатъчно, че Узи да се почуди дали старият му агент ще успее да стане пак.

— Но това не е всичко, което Сергей ти е казал, нали? — попита той силуета, който се гърчеше и опитваше да си поеме дъх в краката му. — Бил е напълно сигурен, че ще дойда да те потърся след убийството на Киров.

Шварц не отговори — не беше в състояние.

— Да продължавам ли, Вернер, или ти искаш да се включиш сега? Оттам, където Сергей ти нарежда да оставиш у мен впечатлението, че началникът на бюрото на МИ6 във Виена има любовница в Швейцария. Те убиха и нея, между другото — излъга Навот. — Предполагам, че ти си следващият. Честно казано, изненадан съм, че още си жив.

Пресегна се надолу и без усилие изправи австриеца на крака.

— Значи, е било вярно? — попита задъхано Шварц. — Наистина е имало момиче?

Узи постави длан в средата на гърба му, бутна го и той се олюля напред по пътеката. Изтляващите слънчеви лъчи вече бяха зад тях. Михаил ги поведе през полумрака.

— Какво са намислили? — попита Шварц. — Каква игра играят?

— Нямаме никаква представа — излъга Навот. — Но ти ще ни помогнеш да разберем. Иначе ще те издадем на началника ти и на твоя министър, че работиш за Московския център. Накрая целият свят ще повярва, че точно ти си карал колата, която уби Алистър Хюз в Берн.

— Така ли се отнасяш с мен, Узи? След всичко, което съм направил за теб?

— На твое място бих внимавал. Имаш една-единствена възможност да се спасиш. Сега отново работиш за мен. И за никого другиго — добави Навот. — Повече без двойни и тройни игри.

Сенките им изчезнаха, дърветата станаха невидими, Михаил беше само неясна черна линия.

— Знам, че това няма да промени нищо — прошепна Вернер Шварц, — но искам да знаеш…

— Прав си — прекъсна го Навот. — Няма да промени нищо.

— Имам нужда от малко пари да се оправя.

— Внимавай, Вернер. Снегът е хлъзгав и вече е тъмно.

Същия следобед в белия като изсъхнала кост град в планините на Андалусия старата жена, която наричаха la loca и la roja, седеше зад бюрото в нишата под стълбите и пишеше за мига, когато за пръв път зърна мъжа, променил завинаги живота ѝ. Вече беше захвърлила, отвратена, в коша първата чернова, която представляваше наситена проза, пълна с цигулки, биещи сърца и натежали гърди. Сега възприе резервиран журналистически стил, с акцент върху часа, датата и мястото: два и половина през един студен зимен следобед в началото на 1962 година, в бара на крайбрежния хотел „Сейнт Джордж“ в Бейрут. Той пиеше водка със зеленчуков сок и четеше пощата си. Беше красив, макар и леко обрулен от живота мъж, който наскоро бе навършил петдесет. Сините му очи се открояваха върху набръчканото му лице. И леко заекваше, което тя намираше за неустоимо. По онова време тя беше двайсет и четири годишна красавица, убедена комунистка. Каза му името си, а той — своето, което тя вече знаеше. Той бе може би най-известният — или по-скоро покрил се с лоша слава — кореспондент в Бейрут.

— За кой вестник пишеш? — попита мъжът.

— За всеки, който се съгласи да публикува статиите ми.

— Добра ли си?

— Така мисля, но редакторите в Париж не са толкова сигурни.

— Вероятно бих могъл да ти помогна. Познавам много влиятелни хора в Близкия изток.

— И аз така съм чувала.

Той се усмихна топло.

— Седни. П-п-пийни с мен.

— Не е ли малко рано?

— Глупости. Тук правят убийствено мартини. Аз съм ги учил.

И така започна всичко, написа тя. С питие на бара в „Сейнт Джордж“, после още едно, а след това, съвсем неразумно, и трето, след което тя едва се държеше на краката си, да не говорим да върви… Той галантно настоя да я изпрати до апартамента ѝ, където за пръв път правиха любов. Като описваше това, тя пак се върна към резервирания репортерски стил, защото спомените ѝ от събитието бяха доста замъглени от алкохола. Спомняше си само, че той бе изключително нежен и доста опитен. Правиха любов отново следващия следобед, и по-следващия. И точно тогава, докато студеният средиземноморски вятър блъскаше в прозорците, тя събра смелост да го попита: има ли нещо вярно в това, което говореха за него в Англия през 50-те години?

— Да ти приличам на човек, който би н-н-направил това?

— Всъщност не.

— Това беше американският лов на вещици. Американците са най-ужасните хора на света, израелците са на второ място.

Мислите изпреварваха молива ѝ, а ръката ѝ се уморяваше. Тя погледна към пластмасовия си ръчен часовник и се учуди, че е почти шест — беше писала цял следобед. Тъй като бе пропуснала обяда, умираше от глад, а в килера нямаше нищо за ядене, защото не беше направила и всекидневната си разходка до супермаркета. Реши, че ако прекара вечерта в града, ще ѝ се отрази добре. Квартет от Мадрид щеше да свири музика на Вивалди в една от църквите — не беше кой знае какво, но щеше да е добре дошла почивка от телевизията. Градчето бе туристическа дестинация, но истинска културна пустиня. Имаше и други места в Андалусия, където би предпочела да се засели след развода — Севиля например, — но другарят Лавров бе избрал това бяло като кост селище в планината. „Никой няма да те открие тук“ — беше ѝ казал той. А под „никой“ имаше предвид детето ѝ.

Навън бе студено и вятърът се усилваше. На осемдесет и седем крачки по пътеката до скалистия склон небрежно бе паркиран ван, сякаш бе изоставен. Виещите се улички на градчето миришеха на манджа, а прозорците на малките къщи светеха уютно. Влезе в единствения ресторант на улица „Сан Хуан“, където все още към нея се отнасяха с уважение. Вътре я насочиха към една малка маса, а тя поръча чаша шери и най-различни мезета. После отвори роман с меки корици, който бе донесла, за да се крие зад него. Какво знаят хората за предателите, или защо Юда е постъпил така… Какво наистина, помисли си тя. Той бе заблудил всички, дори нея, жената, с която бе споделил най-интимните човешки действия. И макар че я беше лъгал с тялото и с устните си, когато бе поискал това, което бе обичала най-много, тя му го бе дала. И това бе наказанието ѝ — да бъде съжалявана и мразена старица, която седи сама в заведение на чужда земя. Само ако не се бяха срещнали в онзи следобед в бара на хотел „Сейнт Джордж“ в Бейрут. Ако беше отказала поканата му за питие и след това още едно и — съвсем неразумно — трето. Само ако…

Шерито пристигна — беше светла „Манзания“, а малко по-късно и първото блюдо. Когато остави книгата, забеляза мъж, който открито я наблюдаваше от края на бара. След това видя и двойката на близката маса и веднага осъзна защо на пътеката, на осемдесет и седем крачки от вилата ѝ, бе паркиран ван. Колко малко се бе променил занаятът.

Яде бавно, дори и само да ги накаже. Излезе от ресторанта и забърза към църквата за концерта. Той бе слабо посетен и му липсваше вдъхновение. Двойката от ресторанта седеше на четири реда зад нея, а мъжът — от другата страна на нефа. След представлението, докато тя вървеше сред портокаловите дръвчета на площада, той се приближи до нея.

— Хареса ли ти? — попита я на развален испански.

— Буржоазни глупости.

Пусна ѝ усмивка, която пазеше за децата и оглупелите старици.

— Още ли водиш старата война? Продължаваш ли да развяваш същото знаме? Аз съм сеньор Карпов, между другото. Изпраща ме нашият приятел. Позволи ми да те съпроводя до къщи.

— Така се озовах в тази бъркотия преди много години.

— Моля?

— Няма значение.

Тя тръгна по тъмната улица. Руснакът вървеше до нея. Беше опитал да се облече небрежно като за градчето, но не бе успял твърде. Обувките му бяха прекалено лъснати, палтото — прекалено стилно. Тя се замисли за едно време, когато руските разузнавачи се познаваха по ниското качество на костюмите и ужасните обувки. Като другаря Лавров, спомни си тя, в деня, в който ѝ донесе писмото от прочутия английски журналист, с когото се бе запознала в Бейрут. Но не и Карпов. Той определено бе от новите руснаци.

— Испанският ти е ужасен — заяви тя. — Откъде си?

— Мадридската резидентура.

— В такъв случай Испания няма защо да се страхува от СВР.

— Предупредиха ме за острия ти език.

— И за какво друго?

Той не отговори.

— Мина много време — каза тя. — Започвах да си мисля, че никога повече няма да чуя вести от централата.

— Със сигурност си забелязала парите в банковата си сметка.

— Всеки месец на първо число, нито ден по-късно.

— Други нямат този късмет.

— Малцина са дали толкова много — натърти тя. Стъпките им отекваха в тихата тясна уличка, а зад тях и на другите двама офицери, които ги следваха на няколко крачки. — Надявах се, че можеш да имаш за мен нещо друго освен пари.

— Всъщност имам. — Той извади плик от стилното си палто и го вдигна високо с два пръста.

— Дай да го видя.

— Не тук. — Върна писмото в джоба си. — Нашите общи приятели искат да ти направят щедро предложение.

— Нима?

— Почивка в Русия. Всички разходи са платени.

— Русия посред зима? Как бих могла да устоя?

— Санкт Петербург е прекрасен по това време на годината.

— Аз все още го наричам Ленинград.

— Като баба ми и дядо ми — каза той. — Уредил съм апартамент с изглед към Нева и Зимния дворец. Уверявам те, ще се чувстваш много комфортно.

— Предпочитам Москва. Ленинград е вносен град. Москва е истинската Русия.

— Тогава ще ти намерим нещо близо до Кремъл.

— Извинявай, но не се интересувам. Това вече не е моята Русия. Вече е вашата.

— Същата е…

— Станали сте всичко това, срещу което се борихме! — сопна му се тя. — Всичко, което презирахме. Мили боже, той вероятно се върти в гроба.

— Кой?

Очевидно Карпов не знаеше причината тя да получава значителната сума от десет хиляди евро в банковата си сметка на всяко първо число от месеца, нито ден по-късно.

— И защо чак сега? — попита тя. — Защо искат да отида в Москва след толкова много години?

— Допускът ми до информация е ограничен.

— Също като испанския ти.

Той прие обидата с мълчание.

— Учудена съм — продължи тя, — че си правите труда да ме питате. Някога щяхте да ме натоварите на самолет и да ме откарате в Москва против волята ми.

— Методите ни се промениха.

— Много се съмнявам. — Бяха стигнали в началото на селището. Тя виждаше малката вила на ръба на зъбера. Бе оставила лампите светнати, за да не се прибира в тъмен дом. — Как е другарят Лавров? — попита внезапно. — Още ли е сред нас?

— Не е в правомощията ми да ти кажа.

— А Модин? — заинтересува се тя. — Той е мъртъв, нали?

— Няма как да знам.

— Предполагам. Той бе велик човек, истински професионалист. — Огледа презрително от главата до петите другаря Карпов, новия руснак. — Смятам, че у теб има нещо, което ми принадлежи.

— Всъщност принадлежи на Московския център. — Извади плика от джоба си и ѝ го подаде. — Може да го прочетеш, но не и да го задържиш.

Тя занесе писмото няколко стъпки по-нататък по улицата и го отвори под светлината на желязна лампа. Вътре имаше един-единствен лист хартия, написан на машина на приповдигнат френски. Спря да чете след няколко реда, думите бяха фалшиви. Върна хладно писмото и тръгна сама в тъмнината, като броеше стъпките си и мислеше за него. По един или друг начин, по своя воля или насила, тя щеше скоро да тръгне за Русия. Може би нямаше да е чак толкова ужасно. Ленинград беше наистина прекрасен, а в Москва можеше да отиде на гроба му. П-п-пийни с мен… Само ако беше казала „не“. Само ако…

„Глобалтек Консултинг“ заемаше два етажа в модерна стъклена офис сграда на Майнцер Ландщрасе във Франкфурт. Лъскавата им уебстраница предлагаше всякакъв вид услуги, повечето от които не интересуваха изобщо клиентите им. Компаниите наемаха „Глобалтек“ по една-единствена причина: да получат достъп до Кремъл и така — до привлекателния руски пазар. Всичките висши съветници на фирмата бяха руснаци, същото се отнасяше и за асистентите и администрацията. Сергей Морозов се рекламираше като експерт по руския банков сектор. В биографията му бе записано елитно руско образование и бизнес кариера, но не се споменаваше нищо за това, че е полковник от СВР.

Планирането на предателството му в полза на държавата Израел започна минути след връщането на Узи Навот на булевард „Цар Саул“ от Виена. Нямаше да е типичното дезертьорство с неговите ритуали по чифтосване и предложения за убежище и нова самоличност. Щеше да е спешно и много насилствено. Освен това трябваше да бъде проведено по такъв начин, та Московският център да не заподозре, че Сергей Морозов е в ръцете на врага. Всички разузнавачи под прикритие, без значение от коя страна или служба бяха, поддържаха редовни контакти с водещите си офицери в централите си. Това беше основен оперативен принцип в занаята. Ако Сергей Морозов пропуснеше и едно обаждане, Москва автоматично щеше да направи едно от следните три предположения: че е дезертирал, че е отвлечен или че е убит. Само при третия сценарий СВР щеше да сметне, че тайните ѝ са в безопасност.

— Значи, ще убиете друг руснак? — попита премиерът. — Това ли намеквате?

— Само временно — обясни Габриел. — И само в представите на водещите му офицери в Московския център.

Беше късно, няколко минути след десет вечерта, и кабинетът на премиера бе потънал в полумрак.

— Те не са глупаци — възрази той. — Все някога ще разберат, че е жив и здрав и е в ръцете ви.

— Все някога — съгласи се Габриел.

— Колко време ще отнеме?

— Три или четири дни, най-много седмица.

— И след това какво?

— Зависи колко тайни има в главата му.

Премиерът се загледа за миг в Алон, без да казва нищо.

От стената зад бюрото му същото правеше и портретът на Теодор Херцел.

— Руснаците няма да приемат това леко. Много е вероятно да отвърнат на удара.

— Колко по-зле може да стане?

— Много. Особено ако ти ръководиш всичко.

— Те са опитвали и преди да ме убият. Даже няколко пъти.

— Един ден може и да успеят. — Премиерът взе документа от една страница, който Габриел му бе донесъл от булевард „Цар Саул“. — Това ще изисква много ценни ресурси. Не съм готов да позволя то да продължи неопределено време.

— Няма. Всъщност, след като хванем за шията Сергей Морозов, подозирам, че всичко ще свърши много бързо.

— За колко дни?

— Три или четири. — Габриел сви рамене. — Най-много седмица.

Премиерът подписа и го плъзна по бюрото си.

— И не забравяй единайсетата заповед на Шамрон — напомни му той. — Не позволявай да те хванат.

Следващият ден бе четвъртък — обикновен като навсякъде по света, с типичното разпределение на убийства, хаос и човешко нещастие, — но на булевард „Цар Саул“ никой вече нямаше да говори за него, без да прибави отпред думата черен. Премиерът даде ясно да се разбере, че времето на Габриел е назаем и затова той реши да не губи нито минута от него. Нареди следващия петък да бъде пусната щора на прозореца на виенски апартамент. А следващия вторник вечерта в същия този апартамент щеше да звънне телефон и обаждащият се да попита за една от тези четири жени: Труди, Анна, Софи или Сабине. Труди беше Линц, Анна беше Мюнхен, Софи беше Берлин и Сабине беше Страсбург, столицата на Елзас във Франция. Службата нямаше да участва в избора на мястото, това беше купонът на Сергей Морозов. Или, както хладно се изразяваше Габриел, прощалният му купон.

Труди, Анна, Софи, Сабине: четири тайни квартири, четири града. Габриел нареди на Яков Росман, началника на „Специални операции“, да планира отвличането на Морозов и от четирите места. „Изключено! Невъзможно! Габриел, моля те! Натоварени сме вече до краен предел, за да гоним Сергей из Франкфурт и да държим под око Вернер Шварц във Виена. Наблюдателите изнемогват. Огъват се като варени макарони.“ След това Яков направи точно това, което Габриел поиска, макар по оперативни причини да изрази ясно предпочитание към Сабине.

— Тя е прекрасна, тя е момичето на нашите мечти. Приятелска страна, много скривалища и изходи. Дайте ми Сабине и аз ще ви дам Сергей Морозов, опакован като подарък и с панделка отгоре.

— Предпочитам го насинен и леко окървавен.

— И това мога да направя. Само ми дайте Сабине! И не забравяйте за трупа — напомни му Яков, докато излизаше намусен през вратата на Габриел. — Трябва ни труп. Иначе руснаците няма да повярват и дума.

Черният четвъртък бе последват от Черен петък, а Черният петък — от черен уикенд. А когато слънцето изгря в Черния понеделник, булевард „Цар Саул“ бе във война със себе си. Отделите „Банкиране“ и „Идентичност“ открито се бунтуваха, „Пътувания“ и интендантството тайно планираха преврат, а Яков и Ели Лавон почти не си говореха. На Узи Навот се падна ролята на вътрешен рефер и омиротворител, защото в повечето случаи Габриел бе едната враждуваща страна.

Източникът на мрачното му настроение не бе никаква загадка. Това беше Иван Борисович Харков. Международният търговец на оръжия беше приятел на руския президент и най-омразният човек за Габриел. Иван бе отнел дете от утробата на Киара и в една замръзнала брезова гора край Москва бе опрял пистолет в главата ѝ. Наслаждавай се на гледката как умира жена ти, Алон… Такава гледка не се забравя и със сигурност никога не се прощава. Иван беше предупредителен изстрел, пропуснат от целия свят. Той беше доказателството, че Русия отново се връщаше към стария си образ.

В срядата от тази ужасна седмица Габриел се измъкна от булевард „Цар Саул“ и пое с кортежа си през Западния бряг към Аман, където се срещна с Фарид Баракат, шефа англофил на йорданското разузнаване. След час общи приказки Габриел любезно помоли да използва един от многото самолети „Гълфстрийм“ на краля за операция, свързана с определен господин от руски произход. А Баракат с готовност се съгласи, защото мразеше руснаците почти толкова, колкото и Габриел. Касапина от Дамаск и неговите руски поддръжници бяха изтикали няколкостотин хиляди сирийски бежанци през границата в Йордания. Фарид Баракат изгаряше от нетърпение да му върне услугата.

— Но няма да цапаш в кабината, че ще ми проглушат ушите. Негово Величество много държи на самолетите и мотоциклетите си.

Габриел използва самолета, за да отлети до Лондон, където информира Греъм Сиймор за актуалното състояние на операцията. След това се отби в Париж за тих разговор с Пол Русо, шефа с вид на професор на група „Алфа“, елитното антитерористично поделение на ГДВС. Офицерите му бяха опитни в практикуването на изкуството на измамата, а Пол Русо бе техният безспорен лидер и пътеводна светлина. Габриел се срещна с него в тайна квартира в двайсети арондисман. През повечето време отвяваше дима от лулата му.

— Не успях да намеря пълно съвпадение — заговори французинът, докато подаваше снимка на Габриел, — ала този трябва да свърши работа.

— Националност?

— Полицията така и не успя да я определи.

— Откога е…

— Четири месеца — отвърна Русо. — Малко е попреседял, но не фатално.

— Пожарът ще се погрижи за това. И помни — добави Габриел, — не бързайте с разследването. Не е хубаво да се прибързва в такива ситуации.

Това бе в късния предобед в петък, същата сутрин в апартамент във Виена бе пусната щора. Следващия вторник в същия апартамент звънна телефон и обаждащият се поиска да говори с жена, която не живееше там. А на другата сутрин хората от екипа на Габриел взеха полети към пет различни европейски града. Но всички накрая щяха да се озоват на едно и също място. То беше Сабине, момичето на техните мечти.

На следващата сутрин Ребека Манинг се събуди внезапно. Бе сънувала неприятни неща, но както винаги, нямаше спомени какви. Небето, което се виждаше през прозореца на спалнята ѝ, беше сиво като локва. Провери колко е часът на личния си айфон. Беше шест и петнайсет, единайсет и петнайсет във Воксхол Крос. Часовата разлика налагаше денят ѝ обикновено да започва рано. Всъщност рядко ѝ позволяваха да спи до толкова късно.

Стана и облече халата си, защото бе студено, и слезе в кухнята, там изпуши първата си цигара за деня, докато чакаше кафето да стане. Къщата ѝ под наем беше на Уорън стрийт в частта от Северозападен Вашингтон, позната като Тенлитаун. Бе я наследила от служител на консулството, живял там със съпругата си и двете им малки деца. Беше доста тясна, колкото типична английска вила, със странна фасада в стил Тюдор над портика. В края на покритата с плочи пътека имаше желязна лампа, а от другата страна на улицата — общински парк. Лампата светеше слабо, почти невидимо, в сумрачната сутрин. Ребека я бе включила предната вечер и не си бе направила труда да я изключи, преди да си легне.

Изпи си кафето, гарнирано с пенливо горещо мляко, и прегледа заглавията на айфона си. Нямаше повече статии за смъртта на Алистър. Новините от Америка бяха обичайните: назряваща правителствена криза, стрелба в още едно училище, морално възмущение от забежка на президента със звезда от филмите за възрастни. Като повечето служители на МИ6 във Вашингтон, Ребека бе започнала да уважава професионализма и огромните технически възможности на разузнавателната общност на Щатите, макар невинаги да бе съгласна със стоящите зад тях политически приоритети. Но намираше по-малко поводи за възхищение в културата и политиката на Америка. Мислеше си, че това е груба, неизтънчена страна, която непрекъснато влиза от криза в криза и като че ли не забелязва факта, че могъществото ѝ отслабва. Следвоенната глобална сигурност и икономическите институции, които Америка така педантично бе изграждала, се рушаха. Скоро щяха да бъдат пометени, а с тях и Пакс Американа3. МИ6 вече планираше постамериканския свят. Ребека — също.

Занесе чашата с кафе горе в спалнята си и извади анцуга за студено време и чифт маратонки „Найки“. Въпреки че пушеше по пакет цигари на ден, тя бе страстен бегач. Не виждаше противоречие в двете неща, само се надяваше, че едното няма да унищожи ефекта от другото. Слезе и сложи в джоба на долнището айфона си, ключовете за къщата и десетдоларова банкнота. Когато излизаше, изгаси лампата в края на пътеката.

Слънчевата светлина започваше да се провира през облаците. Направи няколко вяли упражнения за разтягане под портика, като през това време огледа улицата. Според англо-американското разузнавателно споразумение ФБР не я следваше и не наблюдаваше дома ѝ. Въпреки това тя винаги проверяваше, за да е сигурна, че американците си държат на думата. Не беше трудно — улицата не предлагаше много прикрития за наблюдателите. От време на време там се появяваха и пришълци, но на нея паркираха само жителите, гостите им и работниците по поддръжката. Ребека бе съставила в ума си подробен списък на превозните средства и регистрационните им номера. Беше добра в мнемоничните игри, особено тези с числа.

Тръгна бавно по Уорън стрийт, след това зави по Четиресет и втора улица и тича по нея до Небраска авеню. Както винаги забави, когато минаваше покрай къщата на ъгъла — голяма, на три етажа, в колониален стил. Беше направена от червени тухли и с бели первази, черни капандури и ниска пристройка към южната стена.

Пристройката не е съществувала през 1949 година, когато в къщата се нанесъл високоуважаван офицер от МИ6, помогнал за изграждането на разузнавателния капацитет на Америка през Втората световна война. Заживял в дома с многострадалната си съпруга и малки деца. Скоро къщата се превърнала в популярно място за събиране на вашингтонския разузнавателен елит и там, заедно с мартини и вино, с лекота се леели и тайни, които после стигали до Московския център. В една топла вечер в късната пролет на 1951 година високоуважаваният офицер извадил лопатка от бараката за инструменти в задния двор. След това от скривалище в мазето взел миниатюрния си фотоапарат от КГБ и купчина руски филми. Скрил ги в метална кутия и отпрашил с колата си към мериландските полета, където заровил доказателствата за своето предателство в плитък гроб.

Край реката близо до остров Суейнсън, в основата на огромен чинар. Сигурно нещата са си още там, ако човек се разрови…

Ребека продължи по Небраска авеню, покрай Департамента за вътрешна сигурност, по кръговото движение на „Уорд Съркъл“ и през кампуса на Американския университет. Задният вход на обширния имот на руското посолство, с неговата огромна резидентура на СВР и постоянното присъствие на наблюдаващи екипи на ФБР, се намираше на Тънлоу Роуд в Гловър Парк. Оттам тя пое на юг към Джорджтаун. Улиците на Уест Вилидж бяха все още тихи, но пиковият трафик се изливаше по Кий Бридж и Ем стрийт. Слънцето вече светеше ярко. Ребека влезе в „Дийн енд Делука“ и си поръча кафе с мляко, което отнесе на калдъръмената алея между Ем стрийт и канала „Чесапийк енд Охайо“. Седна на маса до три млади жени, облечени като нея в спортни екипи. От другата страна на Ем стрийт имаше йога студио, беше точно на трийсет и една крачки от нея, или на двайсет и осем метра. Трите млади жени щяха да посетят урока в 7:45. Той щеше да се води от бразилската гражданка Ева Фернандес, стройна, руса и поразително красива жена, която в този момент вървеше по огрения от слънцето тротоар със спортна чанта на рамо.

Ребека извади айфона си и погледна часа — беше 7:23. През останалите минути тя пи кафе и се погрижи за няколко лични имейла и есемеса, опитвайки да се абстрахира от разговора на трите жени на съседната маса. Те наистина бяха непоносими, помисли си тя, изнежени бели милениали с техните рогозки за йога, дизайнерски клинове и презрение към понятия като усилена работа и конкуренция. Щеше ѝ се да си бе взела пакета цигари. Едно духване на дима щеше да ги накара да побегнат презглава.

Вече беше 7:36. Ребека изпрати един последен есемес, преди да пъхне телефона в джоба си. Той звънна след няколко секунди и ужасно я стресна. Беше Андрю Крофърд, младши офицер от бюрото.

— Нещо не е наред ли? — попита той.

— Не. Просто излязох да потичам.

— Боя се, че ще трябва да те прекъсна. Нашият приятел от Вирджиния би искал да говори с теб.

— Можеш ли да ми подскажеш за какво?

— АНС е уловила нещо нередно от АКАП. — Ал Кайда на Арабския полуостров. — Очевидно са силно заинтересовани от връщане в играта. И като че ли са насочили поглед към Лондон.

— Кога иска да ме види?

— Преди десет минути.

Тя тихо изруга.

— Къде си? — попита той.

— Джорджтаун.

— Не мърдай, ще ти пратя кола.

Ребека затвори и се загледа в трите млади жени, пресичащи улицата. Кранчето бе отново отворено, облаците се бяха разнесли. Замисли се за къщата на Небраска авеню и високоуважавания офицер на МИ6, погребал фотоапарата си в мериландските полета. Сигурно нещата са си още там, ако човек се разрови… Може би някой ден тя щеше да направи точно това.

Германците бяха оставили незаличима следа в архитектурата на Страсбург, многократно завладявания град на западния бряг на река Рейн, но Сабине определено имаше френски външен вид. Тя се намираше на ъгъла на улица „Берн“ и „Сольор“, тухлена сграда със средиземноморски дух, широки балкони и бели алуминиеви капандури. На приземния етаж се бяха разположили щанд за турски кебап и занемарен мъжки фризьорски салон, чийто собственик по цял ден гледаше лениво към улицата. Между тях имаше вход за наематели. Звънците се намираха отдясно. На малката табелка на апартамент 5Б пишеше БЕРЖИЕ.

Сградата отсреща носеше германския си дух, без да търси никакво извинение. Габриел пристигна без охраната си в четири и петнайсет следобед. Завари апартамент ЗА потънал в тъмнина: щорите бяха пуснати, а светлините — приглушени. Ели Лавон се бе привел над отворен лаптоп, също като онази вечер във Виена. Само че сега Яков Росман се бе надвесил над него и му сочеше нещо на екрана като сомелиер, предлагащ съвет на нерешителен клиент. Михаил и Келър, с пистолети в протегнатите си ръце, се въртяха тихо като балерини край вратата към кухнята.

— Можеш ли да ги накараш да спрат? — умоляваше Яков. — Отвличат ми вниманието. Сякаш никога не са проверявали стая дали е чиста.

Габриел погледа как Михаил и Кристофър повтарят упражнението. След това сведе очи към компютърния екран и видя мигаща синя светлинка, движеща се между Хайделберг и Карлсруе, от германската страна на границата.

— Това Сергей ли е?

— Две от моите момчета — обясни Лавон. — Сергей е на няколкостотин метра пред тях. Тръгна от Франкфурт преди около четиресет минути. Няма горили на СВР, няма германци. Чист е.

— И Константин Киров беше — отсъди мрачно Габриел. — Ами Вернер?

— Той хвана експреса от Виена за Париж по изгрев-слънце и до десет вече беше във Вътрешното министерство. Той и френските му колеги, сред които и някой си Пол Русо от група „Алфа“, отидоха на работен обяд. След това Вернер се оплака от мигрена и каза, че се прибира в хотела си, за да си почине. Вместо това отиде на Източната гара и хвана влака в два и петдесет и пет за Страсбург. Трябва да пристигне в четири и четиресет. От гарата дотук е десет минути пеш.

Габриел почука с пръст по синята светлинка, която сега преминаваше през малкия германски град Етлинген.

— А Сергей?

— Ако тръгне право към апартамента, ще пристигне в четири и двайсет. Ако пък първо реши да се отърве от опашката…

На втори компютър се виждаше кадър от вътрешността на жилищната сграда с кодовото име Сабине. Габриел посочи към една фигура, застанала на входа на мъжкия фризьорски салон.

— Ами този?

— Яков смята, че трябва да го убием — каза Лавон. — Надявах се да намерим по-справедливо решение.

— Решението — заяви Габриел — е клиент.

— За целия ден е имал само двама — подметна Яков.

— Значи, ще му намерим трети.

— Кого?

Габриел разроши чорлавата коса на Ели.

— В момента съм малко зает.

— Ами Дорон?

— Той е един от най-добрите ми агенти на терен. И е много капризен по отношение на прическата си.

Габриел се наведе и натисна няколко клавиша на лаптопа. След това погледна как Михаил и Келър правят пируети край вратата.

— Дори не си го и помисляй — възропта Ели Лавон.

— Аз съм началникът на израелското разузнаване, за бога.

— Да — кимна Лавон, докато гледаше приближаващата се синя светлинка. — Кажи го на Саладин.

Мигащата синя светлинка влезе в Страсбург в четири и петнайсет и по нареждане на Габриел наблюдателите спряха следенето. Едно бе да си опашка на агент на СВР със сто и петдесет километра в час по аутобана, съвсем друго — по тихите улици на старинния френско-германски град на брега на Рейн. Освен това Габриел знаеше къде отива агентът на СВР. В сградата с кодово име Сабине от другата страна на улица „Берн“. Там, до щанда за турски кебап на приземния етаж, двама бивши елитни войници — израелец и британец, в момента се наслаждаваха на късен обяд. А в мъжкия фризьорски салон току-що бе влязъл третият клиент за деня.

Агентът на СВР за пръв път се появи с колата си в 16:25 ч., за втори — в 16:31, а в 16:35 най-накрая паркира беемвето седан точно под прозореца на командния пост и пресече улицата. Когато отново го видяха, вече беше 16:39 и той стоеше на балкона на апартамент 5Б. От ъгъла на устата му стърчеше незапалена цигара, а в дясната му ръка имаше нещо, което можеше и да е кибрит. Цигарата бе сигнал. Запалената означаваше, че брегът е чист. Незапалената — прекъсване на операцията. Старата школа, помисли си Габриел. Московските правила…

В 16:40 ч. на гарата в Страсбург пристигна влак, а десет минути по-късно австрийски таен полицай, за когото се предполагаше, че се възстановява от мигрена в хотелска стая в Париж, мина покрай витрината на турското заведение. Погледна към балкона пет етажа по-горе, където цигарата на агента на СВР светеше като сигнална лампа на кораб. След това отиде до входа на сградата и натисна звънеца на апартамент 5Б. Агентът на балкона хвърли небрежно цигарата на улицата и изчезна през френските прозорци.

— Тръгвайте! — заповяда Яков Росман в микрофона на миниатюрната си радиостанция и двамата бивши елитни войници в турското заведение станаха едновременно. Излязоха и поеха по тротоара, без видимо да бързат, към входа за наематели, където австриецът им отвори вратата. След това затвори и тримата мъже изчезнаха от поглед.

В този момент по причини, известни само на него, Ели Лавон започна да записва изображението, получено от външната наблюдателна камера. Окончателният нередактиран файл беше дълъг пет минути и осемнайсет секунди. И също като записа от хотел „Швайцерхоф“ щеше да бъде задължителен за гледане на булевард „Цар Саул“ — поне от тези, които бяха на достатъчно висок пост и имаха най-голям допуск до секретна информация.

Действието започна с пристигането на ван „Форд Транзит“, от който слязоха двама мъже и се вмъкнаха небрежно в сградата. Те излязоха четири минути по-късно, носейки заедно дълъг и очевидно тежък товар — цилиндричен сак, в който се намираше руски разузнавач. Сакът бе поставен в багажното отделение на вана, който потегли точно когато двамата бивши елитни войници — израелецът и британецът, напуснаха жилищната сграда. Те пресякоха улицата, отидоха до беемвето и влязоха вътре. Моторът заработи, светлините оживяха. После колата зави по улица „Сольор“ и излезе от кадър.

Нямаше запис на случилото се след това, защото Габриел не би го позволил. Всъщност настоя камерите да бъдат напълно разкачени, преди той пак да влезе в мрачната тишина на улица „Берн“. Там се качи на предната седалка на ситроен, който така и не спря напълно. Мъжът зад волана бе Кристиан Бушар, заместникът и силната дясна ръка на Пол Русо. Той приличаше на герой от френски филм, който винаги се забърква в афери с жени, които пушат, след като правят любов.

— Някакви проблеми? — попита Бушар.

— Гърбът ме боли — отвърна Габриел. — Иначе всичко е наред.

Летището бе на югозапад от града и граничеше със земеделски земи. Докато Габриел и Кристиан Бушар стигнат, ванът бе паркиран до опашката на самолет „Гълфстрийм“, собственост на йорданския монарх. Габриел се качи по стълбичката и влезе в кабината. Дългият цилиндричен сак лежеше на пода. Той дръпна ципа и видя червено подпухнало лице, здраво овързано със сребриста самозалепваща лента. Очите бяха затворени. Те щяха да останат така през целия полет. А може и малко по-дълго, помисли си Габриел, това зависеше от метаболизма на пленника. Обикновено руснаците понасяха седативите така, както и водката.

Габриел затвори ципа и седна за излитането. В Москва не бяха глупаци, помисли си той. Все някога щяха да разберат какво се бе случило. Предполагаше, че има три или четири дни да намери къртицата на върха на англо-американския разузнавателен съюз. Най-много седмица.

Из цял Израел има пръснати центрове за разпити. Някои от тях се намират в райони с ограничен достъп — като пустинята Негев, други са скрити и остават незабелязани насред градовете. А един от тях бе точно край шосе без име, свързващо Рош Пина, едно от най-старите израелски селища, и планинското селце Амука. Пътят, водещ към него, беше прашен и каменист, можеше да се мине само с джип. Там имаше ограда с бодлива тел отгоре и охранителна будка, пълна с корави на вид младежи с бежови жилетки. Зад оградата се намираше малка група от бараки и една-единствена постройка от метал, в която държаха затворниците. На хората от охраната бе забранено да разкриват къде работят дори на съпругите и родителите си. Мястото беше толкова мрачно, че повече не можеше да бъде. То бе пълната липса на цвят и светлина.

Сергей Морозов не знаеше нищо за това. Всъщност знаеше съвсем малко, ако изобщо беше наясно с каквото и да е… Той нямаше представа нито къде е, нито кое време на деня е, нито кои бяха похитителите му. Само усещаше, че му е много студено, че на главата му има качулка, че е вързан, полусъблечен, за метален стол и че е изложен на опасно силна музика. Беше „Ангелът на смъртта“ на трашметъл групата „Слейър“. Дори и охранителите, които бяха корави момчета, изпитваха малко съжаление към него.

По съвет на Яков Росман, който бе опитен в разпитите, Габриел позволи фазата на стрес и изолация да продължи трийсет и шест часа, което бе по-дълго, отколкото му се искаше. Времето вече работеше срещу тях. Във френските медии се появиха съобщения за катастрофа край Страсбург. Известните факти бяха оскъдни — БМВ, силен сблъсък, довел до пожар, един много обгорен труп, все още неидентифициран, или поне така твърдяха френските власти. Изглеждаше, че Московският център бе напълно наясно със самоличността на загиналия мъж. Там поне така си мислеха, защото двама агенти от берлинската резидентура посетиха апартамента на Сергей Морозов във Франкфурт вечерта след изчезването му. Габриел знаеше това, тъй като жилището се наблюдаваше от Службата. Той се опасяваше, че следващата спирка на СВР ще бъде последният известен контакт на Сергей Морозов, висш служител от австрийските служби за сигурност на име Вернер Шварц. По тази причина Шварц също се наблюдаваше от Службата.

В 12:17 на обед — времето бе внимателно отбелязано в дневника на съоръжението — трашметъл музиката в помещението за изолация най-накрая спря. Охранителите развързаха ръцете и глезените на Морозов и го заведоха до душ с качулка на главата, където му позволиха да се измие. След това го облякоха в синьо-бял анцуг и го поведоха, все още със завързани очи, към бараката за разпит, където бе пристегнат за друг стол. Минаха още пет минути, след което му свалиха качулката и превръзката. Руснакът премигна няколко пъти, докато свикне с внезапната светлина. След това се сви от страх и започна да дърпа яростно ръце и крака.

— Внимавай, Сергей — каза спокойно Габриел, — че ще си изкълчиш нещо. Освен това няма нужда да се боиш. Добре дошъл в Израел. И да, приемаме предложението ти да дезертираш. Бихме искали да те разпитаме възможно най-бързо. Колкото по-скоро започнем, толкова по-рано ще можеш да започнеш новия си живот. Избрали сме ти хубаво малко местенце в Негев, където приятелите от Московския център никога няма да те намерят.

Габриел изрече всичко това на немски. Сергей Морозов спря да се дърпа и отговори на същия език:

— Това няма да ти се размине, Алон.

— Приемането на офицер дезертьор от СВР? Случва се непрекъснато. Такива са правилата на играта.

— Не съм ти предлагал да дезертирам. Ти ме отвлече. — Руснакът огледа четирите стени без прозорци на стаята за разпити, двамата охранители вляво от него и Михаил, който се бе облегнал вдясно. Накрая се взря в Габриел и попита: — Наистина ли съм в Израел?

— Къде другаде би могъл да бъдеш?

— Мислех си, че съм в ръцете на британците.

— Де да имаше този късмет. И като казах това, МИ6 нямат търпение да си поговорят с теб. Не бих могъл да ги виня наистина. Все пак ти уби началника на бюрото им във Виена.

— Алистър Хюз ли? Във вестниците пише, че е било нещастен случай.

— Бих те посъветвал — предупреди го Габриел — да избереш друг път.

— И какъв да бъде?

— Сътрудничество. Кажи ни това, което искаме да знаем, и ще се отнасяме с теб по-добре, отколкото заслужаваш.

— А ако откажа?

Габриел погледна към Михаил.

— Познаваш ли го, Сергей?

— Не — излъга зле Морозов. — Никога не съм го виждал.

— Не това те попитах — уточни Габриел, — а дали го познаваш. Той беше във Виена онази нощ. Твоят убиец стреля четири пъти по него, но някак си и четирите пъти не улучи. Мерникът му обаче се оказа малко по-добър в случая с Киров. Константин получи в лицето два куршума с кухи върхове, за да няма отворен ковчег на погребението. Ако не започнеш да говориш, аз и сътрудникът ми ще ти върнем услугата. Е, няма да го направим със собствените си ръце. Ще те подарим на едни наши приятели от другата страна на границата със Сирия. Те страдат жестоко от Касапина от Дамаск и неговите руски покровители и за тях няма нищо по-хубаво от това да спипат в ръчичките си истински офицер от СВР.

Тишината в помещението тежеше. Накрая Сергей Морозов проговори:

— Нямах нищо общо с Киров.

— Разбира се, че си имал, Сергей. Ти си предупредил Вернер Шварц няколко дни преди убийството, че във Виена предстоят неприятности, свързани с дезертьор от СВР. След това си наредил на Вернер да следва инструкциите на Кремъл и да насочи подозренията към нашата служба.

— Той е мъртъв. Ти също, Алон.

Габриел продължи, сякаш не бе чул думите му:

— Също така си наредил на Вернер да подхвърли на моя заместник клюки за личния живот на Алистър Хюз. Нещо за честите му пътувания до Швейцария. Направил си го, защото си искал да ни оставиш с впечатлението, че Алистър е на заплата при вас. Целта на тази операция е била да защитиш истинския шпионин, къртицата на върха на англо-американския разузнавателен съюз.

— Къртица ли? — подигравателно го изгледа Морозов. — Четеш прекалено много шпионски романи, Алон. Няма къртица. Алистър беше наш агент. Знам го, защото бях негов водещ офицер. Ръководех го години наред.

Габриел само се усмихна.

— Добре изиграно, Сергей. Възхищавам се на лоялността ти, но тя няма никаква стойност тук. Истината е единствената валута, която приемаме. И само истината ще ни спре да те предадем на нашите приятели в Сирия.

— Казвам ви истината!

— Опитай отново.

Морозов си придаде замислен вид.

— Щом знаете толкова много — каза той след малко, — защо съм ви аз?

— Ти ще ни помогнеш да запълним празнините. В замяна ще бъдеш добре компенсиран и оставен да живееш до края на живота си в нашата красива страна.

— В хубаво малко местенце в Негев, така ли?

— Лично го избрах.

— Бих рискувал отвъд границата със Сирия.

— А аз бих те посъветвал — каза Габриел — да избереш друг път.

— Съжалявам, Алон — отвърна руснакът. — Нямаш късмет.

Вертолетът „Блек Хоук“ прелетя източно от Голанските възвишения и влезе във въздушното пространство на Сирия над село Кудана. Следващата му цел беше Джасим, малко градче в мухафаза Дараа в южната част на страната, което бе в ръцете на бунтовниците от Свободната сирийска армия. Под ръководството на Габриел Службата бе създала близки връзки с неджихадистката опозиция и няколко хиляди сирийци бяха приети в Израел за лечение. В мухафаза Дараа Габриел Алон бе почитана фигура, за разлика от останалия Арабски свят.

Хеликоптерът изобщо не докосна сирийска земя, това бе напълно сигурно. Двамата охранители на борда твърдяха, че Михаил вързал с въже белезниците на Сергей Морозов и го провесил над разбунен бунтовнически лагер. Михаил обаче имаше проблем с тази версия. Да, наистина бил заплашил да пусне Сергей на тълпата, но така и не се стигнало дотам. След един поглед към съдбата, която го очаквала долу, руснакът започнал паникьосано да умолява да бъде върнат в Израел.

Какъвто и да бе случаят, полковник Сергей Морозов бе нов човек, щом се появи отново в залата за разпити. След като първо се извини за предишната си неотстъпчивост, каза, че с най-голямо желание ще предостави всякаква помощ на Службата в замяна на убежище и разумно финансово възнаграждение. Призна обаче, че Израел не е първият му избор за постоянен дом. Не бил антисемит, разбира се, ала имал установени лични възгледи за Близкия изток и участта на Палестина и нямал желание да живее сред хора, които смятал за колонизатори и потисници.

— Дай ни няколко месеца — предложи Габриел. — Ако все още се чувстваш по същия начин, ще се свържа с някого от нашите приятели.

— Мислех, че нямаш такива.

— Имам един-двама — увери го Габриел.

След това го заведоха в една от бараките и му позволиха да поспи. Бяха изминали почти 22 часа, когато той най-сетне се събуди. Дадоха му чисти дрехи — истински, а не пак анцуг — и му сервираха за вечеря топъл борш и пиле по киевски. В полунощ, отпочинал и нахранен, той бе върнат в залата за разпити, където го чакаше Габриел с отворен пред себе си бележник.

— Как се казваш? — попита той.

— Сергей Морозов.

— Не професионалният ти псевдоним. Истинското ти име.

— Мина много време, не съм сигурен, че го помня.

— Опитай — настоя Габриел. — Имаме достатъчно време. Което изобщо не беше вярно, часовникът работеше срещу тях. Оставаха им три или четири дни, за да открият къртицата. Най-много седмица.

Истинското му име беше Александър Юрченко, но се бе отървал от него преди много години, след първото си назначение в чужбина, и всички, дори святата му майка, го наричаха само Сергей. Бе работил като машинописец на Лубянка, след това бе станал личен секретар на началника на КГБ Юрий Андропов, който щеше да наследи Леонид Брежнев на лидерския пост на загиващия Съветски съюз. Бащата на Сергей също беше свързан със стария режим. Блестящ икономист и теоретик на марксизма, той бе работил за „Госплан“, където се чертаеха насоките на централизираната планова икономика на Съюза, известни като „петилетен план“. Това бяха оруеловски документи, пълни с пожелания, те често поставяха производствени цели в килограми, а не в произведени продукти. Бащата на Сергей, който към края на кариерата изгуби вярата си в комунизма, бе окачил западна карикатура в рамка над бюрото си в семейния апартамент в Москва. На нея бе изобразена група мрачни работници от фабрика, застанали около един огромен пирон с големината на съветска балистична ракета. „Поздравления, другари! — заявяваше гордият директор на фабриката. — Изпълнихме петилетния план!“

Родителите на Сергей по никакъв начин не бяха част от партийния елит — от членовете на номенклатурата, които минаваха през московския трафик по специални платна на задните седалки на лимузини ЗИЛ. Ала все пак и те бяха партийни членове и като такива водеха живот, недостъпен за обикновените руснаци. Апартаментът им бе по-голям от домовете на останалите и бе изцяло техен. Сергей учеше в училище за деца на партийци и на осемнайсет влезе в Московския държавен институт по международни отношения, най-престижния университет в Съветския съюз. Там изучаваше политически науки и немски. Много от състудентите му влязоха в дипломатическия корпус, но не и Сергей. Майка му, която бе лична секретарка на легенда от КГБ, имаше други идеи.

Академията на КГБ се наричаше Червенознаменният институт. Той имаше четири затворени терена, пръснати из Москва, а основният корпус се намираше в Челобитево, на север от Околовръстното. Сергей пристигна там през 1985 година. Един от състудентите му бе син на генерал от КГБ. И то не какъв да е, а самият началник на Първо главно управление, поделението на КГБ за шпионаж в чужбина. Беше наистина много влиятелен човек.

— Синът бе ужасно разглезен от дете. Бе израснал зад граница и влязъл в досег със западната култура. Имаше дънки и плочи на „Ролинг Стоунс“ и се мислеше за много повече от нас. Оказа се, че е и страхотно умен. След като завърши, бе изпратен в Пето главно управление, което се занимаваше с вътрешната сигурност. Благодарение на баща си се справи много добре след падането на комунизма. Основа банка и след това навлезе и в много други различни бизнеси, включително и международната търговия с оръжия. Може би сте чували за него. Казва се…

— Иван Харков.

Сергей Морозов се усмихна.

— Твоят стар приятел.

Тъй като бе дошъл в Червенознаменния институт направо от университета, периодът на обучение на Морозов бе три години. След завършването си бе назначен в Първо главно управление и пратен в германското оперативно бюро на Московския център в Ясенево. Година по-късно бе назначен в резидентурата в Източен Берлин. Там стана свидетел на падането на Берлинската стена с ясното съзнание, че предстои срутването и на Съветския съюз. Краят дойде през декември 1991 година.

— Бях в Ясенево, когато свалиха сърпа и чука от Кремъл. Всички се напихме и останахме пияни през по-голямата част от следващото десетилетие.

В постсъветската ера КГБ бе разпуснато, преименувано, реорганизирано и отново преименувано. Накрая основните елементи на старата организация бяха разделени в две нови служби: ФСБ и СВР. ФСБ се занимаваше с вътрешната сигурност и контраразузнаването и се настани в старата централа на КГБ на Лубянски площад. СВР стана новото външно разузнаване на Русия. Централата му бе в Ясенево и на практика бе старото Първо главно управление на КГБ с ново име. Съединените щати, които привидно бяха съюзник на Русия, останаха най-голямата фикс идея на шпионите, макар официално да наричаха Америка „основна цел“, а не „основен враг“. НАТО и Великобритания също бяха основни цели за събиране на информация.

— А Израел? — попита Габриел.

— Никога не сме се замисляли особено много за вас. Докато ти не влезе във война с Иван.

— Ами ти? — попита Габриел. — Как се справи Сергей Морозов в новия ред?

Той се бе навъртал край Берлин, където бе изградил своя мрежа от агенти, и бе шпионирал обединена Германия години наред. След това бе отишъл в Хелзинки и под ново име служи като заместник-резидент. За пръв път стана резидент през 2004 година в Хага, а след това, през 2009-а, получи същия пост в Отава — важно назначение, като се имаше предвид близостта му до Съединените щати. За нещастие се бе забъркал в неприятности — „Момиче и канадският министър на отбраната, минало-заминало“ — и канадците му казаха да се маха, и то тихо, така че да не стане скандал. Две години преседя в Московския център, смени името и лицето си и се върна в Германия като Сергей Морозов, руски банков експерт, служител на „Глобалтек Консултинг“.

— Германските служби нямаха никаква представа кой съм, никой не ме помнеше от времето ми в Източен Берлин.

— „Глобалтек“ занимава ли се наистина с консултиране?

— И то доста. Бих казал, че сме много добри. Но основната ни функция е на резидентура в сърцето на германската бизнес общност, а аз съм резидент.

— Вече не — напомни му Габриел. — Сега си дезертьор, ала моля те, продължи.

Морозов разказа, че „Глобалтек“ изпълнявал две функции. Основната му задача била да идентифицира потенциални агенти и да краде германски индустриални технологии, от които руснаците отчаяно се нуждаели. Затова „Глобалтек“ осъществявал редица операции с компромати срещу видни германски бизнесмени. Повечето включвали незаконни плащания или секс.

— Жени, момчета, животни… — Сергей Морозов сви рамене. — Германците, Алон, са много разпасани.

— А втората функция?

— Ръководим специални агенти.

— Агенти, които изискват специална грижа, защото разкриването им би създало проблеми на Кремъл. — Габриел млъкна, после добави: — Агенти като Вернер Шварц.

— Точно така.

Според всички обективни критерии, продължи Сергей Морозов, операциите на „Глобалтек“ били абсолютен успех. Затова бил изненадан от посланието, което пристигнало в един необичайно топъл октомврийски следобед в криптираната му поща.

— Какво беше то?

— Повиквателна от Московския център.

— Със сигурност — каза Габриел — често се връщаш у дома за консултации.

— Естествено. Само че този път бе различно.

— И какво направи тогава?

Сергей Морозов беше постъпил както всеки офицер от СВР при подобни обстоятелства. Уредил делата си и написал прощално писмо на святата си майка. А на сутринта, убеден, че скоро ще бъде мъртъв, взел полет на „Аерофлот“ за Москва.

— Ходил си в Москва, нали?

— Няколко пъти — призна Габриел.

— Харесва ли ти?

— Не.

— А Лубянка? — попита Сергей Морозов.

И Габриел отново повтори това, което вече бе добре известно сред руските разузнавачи на определена възраст и с определен чин: че преди няколко години е бил арестуван в Москва и разпитван и изтезаван в килиите на Лубянка.

— Но никога не си бил в Ясенево, нали? — попита Сергей Морозов.

— Не, никога.

— Лошо. Там можеше да ти хареса.

— Съмнявам се.

— О, днес пускат почти всички на Лубянка — продължи руснакът. — Превърнало се е в нещо като туристическа атракция. Но Ясенево е специално място. Там е…

— Московският център.

Сергей Морозов се усмихна.

— Дали е възможно да получа лист хартия и нещо за писане?

— Защо?

— Бих искал да нарисувам карта на терена, за да ти помогна да визуализираш по-лесно това, което предстои да разкажа.

— Имам много добро въображение.

— И аз така съм чувал.

Ясенево, продължи Морозов, бе отделен свят, на привилегии и власт, ограден с километри бодлива тел и охраняван денонощно от гардове със зли кучета. Основната сграда бе с формата на гигантски кръст. На около километър и половина на запад, скрита в гъста гора, се намираше група от двайсет дачи, запазени за висшите офицери. Една от тях бе леко встрани и на нея имаше табела с надпис: „Вътрешнобалтийска изследователска комисия“, безсмислено наименование, дори и по стандартите на СВР. Точно в тази дача Морозов бе заведен с въоръжен ескорт. Вътре го очакваше мъж, обграден от хиляди книги и купища прашни папки, сред които и някои с гриф НКВД, предшественика на КГБ.

— Опиши го, моля.

— Победител в състезание за двойници на Владимир Ленин.

— Възраст?

— Достатъчно възрастен, за да помни Сталин и да се е боял от него.

— Име?

— Да го наречем Саша.

— А кой Саша?

— Няма значение. Саша е призрак. Той е начин на мислене.

— Някога беше ли се срещал с подобен начин на мислене?

Сергей Морозов призна, че никога преди не бе имал честта да бъде представен на великия Саша, но години наред чувал да се говори под сурдинка за него.

— И какво по-точно?

— Свободни съчинения. Нали ги знаеш шпионите, Алон. Обичат да клюкарстват.

— А какво разправяха за Саша?

— Той ръководел само един агент. И неговият агент бил делото на живота му. А за да постигне това, му помогнала легендарна фигура от нашия занаят.

— И коя била тази фигура?

— Така и не ставаше ясно от слуховете.

Габриел се изкушаваше да притисне Морозов по този въпрос, но не го направи. Отдавна се бе научил, че при разпит на източник понякога е по-добре да седи тихо и да не бърза. Затова позволи самоличността на легендарната фигура временно да бъде изключена от разговора и попита за срещата.

— Казах ти, Алон, беше октомври.

— Миналият ли?

— По-предният.

— Предложи ли ти чай?

— Не.

— Черен хляб и водка?

— Саша смята водката за руска болест.

— Колко продължи срещата?

— Срещите със Саша никога не са кратки.

— А темата?

— Темата — каза Сергей Морозов — беше предател на име Константин Киров.

Габриел отгърна нова страница в бележника си, направи го безразлично, сякаш не бе изненадан да научи, че безценният източник на Службата е бил разкрит преди повече от година.

— Защо човек като Саша би се интересувал от Киров? — попита той, надвесил химикалката над страницата. — Киров бе никой.

— Не и за Саша. За него предателството на Киров бе огромна възможност.

— За какво?

— Да защити агента си.

— И причина за зловещата повиквателна, така ли?

— Саша поиска да работя с него.

— Сигурно за теб е било чест.

— Огромна.

— Защо смяташ, че те е избрал?

— Знаеше, че майка ми е работила за Андропов. И според Саша аз бях човек, на когото може да се има доверие.

— За какво?

— Алистър Хюз.

Основното досие на началника на бюрото на МИ6 във Виена в Московския център бе скучно четиво. В него се казваше, че Хюз е лоялен на службата и на страната си, че няма лични и сексуални пороци. И че отказал няколко предложения за вербовка, включително и едно, направено, докато още бил студент в Оксфорд. Тогава от Московския център предполагали, че му предстои кариера в британското разузнаване.

Към тази мижава работа Саша бе добавил и своето досие. В него имаше интимни портрети на съпругата на Хюз и двамата му синове. Съдържаха се и подробности за сексуалните му предпочитания, които бяха много специфични, и за психическото му здраве, което не беше добро. Хюз страдаше от биполярно разстройство и остра тревожност. Състоянието му се бе влошило по време на престоя в Багдад и той се надяваше назначението му във Виена, макар и скучно в сравнение с предишното, да помогне за възвръщане на равновесието му. Ходеше при виден специалист от Частна клиника „Шлос“ в съседна Швейцария — факт, който криеше от началниците си във Воксхол Крос.

— И от жена си — добави Сергей Морозов.

— Кой е източникът на тази информация?

— В досието не се споменаваше, Саша също не ми каза.

— Кога е отворено досието?

— Саша никога не слага дати на личните си досиета.

Габриел поиска от Сергей Морозов да предположи.

— Бих казал, че някъде в средата на 90-те. Хюз бе служител на МИ6 от десет години. Вече работеше в берлинското бюро. Аз бях един от офицерите, които се опитаха да го вербуват.

— Значи, си се познавал с Алистър?

— Говорехме си на малки имена.

— Кога започна да го наблюдаваш във Виена?

— Започнах операция по наблюдение към средата на ноември. Саша одобряваше всеки аспект — до марките на колите и облеклото на съгледвачите.

— Колко агресивна бе операцията?

До краен предел, обясни Сергей Морозов, не се наблюдавало само бюрото. СВР се опитвали от години да го подслушват, но без успех.

— Дай още подробности — настоя Габриел.

— Имахме два апартамента на Барихгасе, по един от двете страни на улицата. Неговият беше с камери и микрофони навсякъде, бяхме влезли и в безжичната му мрежа. Всеки ден имахме на разположение двайсет или трийсет специалисти по следене. Доведохме ги с ферибот по Дунав от Будапеща, маскирани като туристи. Когато Алистър обядваше с дипломат или колега разузнавач, ние бяхме на съседната маса. А щом спираше за кафе или питие, ние правехме същото. Той водеше и момичета в апартамента си.

— Някои от тях ваши ли бяха?

— Две — призна Сергей Морозов.

— Ами пътуванията до Берн?

— Същата работа, само градът беше различен. Летяхме с Хюз в самолета, отсядахме с него в „Швайцерхоф“ и ходехме на срещите му в клиниката в Мюнхенбухзе. Беше на десет минути път с такси. Алистър не вземаше кола от хотела, винаги от стоянка за таксита и никога от една и съща два поредни пъти. И когато се връщаше в Берн след посещенията, караше колите да го оставят на различни места, а не пред хотела.

— Не е искал служителите да разберат къде отива?

— Не искаше никой да знае.

— Ами когато не беше в клиниката?

— Точно тогава направи грешка — кимна Морозов. — Нашият приятел Алистър бе доста предвидим.

— В какъв смисъл?

— Има само един полет на ден от Виена за Берн — в два часа със „Скайуърк“. Ако полетът не закъснееше, което рядко се случваше, Алистър винаги бе в хотела най-късно до четири.

— Което значи, че е имал повече от час и половина преди часа в клиниката.

— Точно така. И винаги прекарваше това време по един и същ начин.

— Следобеден чай в лоби бара.

— Една и съща маса, по едно и също време, последния петък на всеки месец.

С изключение на декември, поясни руснакът. Алистър прекарал празниците със семейството си във Великобритания и на Бахамите. Отишъл на работа три дни след Нова година и седмица по-късно, в сряда, бил повикан в бюрото късно вечерта, за да получи спешна секретна телеграма от Воксхол Крос. Което ги върна пак на темата за предателя Киров и неговото убийство в една снежна нощ във Виена.

При обичайни обстоятелства той щеше да бъде арестуван и разпитван дни, седмици, а може би и месеци наред, докато не изцедят и последната тайна от него. А щом бъде толкова изтощен и обезумял от болка, че вече не може да дава смислени отговори и на най-простите въпроси, може би щеше да изяде един последен бой. И след това да бъде отведен в мазе без прозорци в Лефортовския затвор, с бетонни стени и сифон на пода за по-лесно почистване. Там щеше да бъде принуден да коленичи и по руски обичай щяха да му опрат на тила пистолет с голям калибър. Щеше да бъде произведен един изстрел. Куршумът щеше да излезе през лицето и да направи трупа му неподходящ за прилично погребение. Не че такова щеше да му бъде направено. Щяха да го хвърлят в безименна яма в руската земя и да го заровят набързо. Никой, дори и майка му, нямаше да научи къде е гробът му.

Но тези обстоятелства не били обичайни, продължи Сергей Морозов. Това били обстоятелствата на Саша, а той се отнесъл към предателя Киров с изключително внимание. Изпратил го в много командировки, без да го наблюдава, като било напълно наясно, че в някои от тях той се среща с израелските си господари. А Саша точно това искал. За тази цел той се погрижил информацията, до която Киров има достъп, да бъде достатъчно качествена, че израелците и техните англо-американски партньори да не заподозрат нищо. На жаргон това се наричаше „злато за глупците“. То беше лъскаво, но без стратегическа или оперативна стойност.

Накрая Саша изпратил предателя Киров в командировка, чийто резултат щял да е решението му да дезертира. Задачата изглеждала рутинна. Киров трябвало да изпразни тайник в Монреал и да върне съдържанието в Московския център. Тайникът всъщност бил апартамент, използван от бразилска гражданка с постоянен адрес в обетованата земя на Съединените щати. Но жената изобщо не бе бразилка. Беше руска „нелегална“ във Вашингтон.

— Какво върши?

— Саша никога не ми е разкривал какви са нейните задачи.

— А ако трябва да предположиш?

— Бих казал, че обслужва къртицата.

— Защото офицерите от резидентурата са под постоянното наблюдение на ФБР и за тях е невъзможно да ръководят агент на висок пост.

— Трудно — поясни Морозов, — но не невъзможно.

— Саша споменавал ли ти е някога името на тази рускиня във Вашингтон?

— Саша ли? Не ставай глупав.

— А какво е прикритието ѝ?

— Не знам.

Габриел попита какво е било оставено в апартамента.

— Флашпамет — обясни Морозов. — Беше скрита под кухненската мивка. Лично аз я оставих там.

— Какво имаше на нея?

— Фалшификати.

— На какво?

— Документи с възможно най-висока секретност.

— Американски?

— Да.

— ЦРУ?

— И АНС — кимна Сергей Морозов. — Саша ми нареди да оставя флашката отключена, за да може Киров да види съдържанието.

— Откъде знаехте, че ще го погледне?

— Никой оперативен агент на СВР не пренася през граница незаключена и некриптирана флашпамет. Винаги проверяват, за да са сигурни.

— Ами ако не се бе върнал в Москва? — заинтересува се Габриел. — Ами ако бе дошъл право при нас?

— Това бе единствената командировка, през която бе наблюдаван. Ако бе понечил да избяга, щеше да бъде докаран в Москва в сандък.

Но не се оказало необходимо, продължи Морозов, защото предателят Киров се върнал сам в Москва. И тогава се изправил пред мъчителна дилема. Документите, които бе видял, били прекалено опасни, за да бъдат споделени с израелските му водещи офицери. Ако Московският център някога разберял, че са попаднали в чужди ръце, Киров моментално щял да бъде заподозрян. Затова единствената му възможност била да дезертира.

Останалата част от конспирацията на Саша се развила точно по план. Киров отпътувал за Будапеща, а след това за Виена, където Габриел Алон, началникът на израелското разузнаване и неукротим враг, го чакал в тайна квартира. Чакал го обаче и професионален убиец, един от най-добрите на Московския център. Смъртта му на Брюнерщрасе била единствената фалшива нота. Иначе изпълнението било перфектно. Предателят Киров получил недостойна смърт, която напълно заслужавал. А врагът Алон скоро щял да започне разследване, в което във всеки един момент щял да бъде воден от невидимата ръка на Саша. И щял да установи, че Алистър Хюз е къртицата на Московския център в британското разузнаване.

— Откъде знаехте, че сме го набелязали? — попита Габриел.

— Видяхме Ели Лавон и твоя приятел Кристофър Келър да се нанасят в апартамент за наблюдение на Барихгасе. И нашите съгледвачи засякоха вашите да следят Алистър из Виена. По заповед на Саша намалихме екипите си до минимум, за да предотвратим риска да бъдем забелязани.

— Но не и в Берн — каза Габриел. — Трудно бе да не забележим онзи мъжко-женски екип, който пратихте в „Швайцерхоф“. Както и Дмитрий Соколов.

— Протеже на Саша.

— Предполагам, че Саша нарочно е избрал Дмитрий, за да няма объркване.

— Той е доста бляскава фигура в бохемския живот на Женева.

— Какво имаше в плика?

— Ти ми кажи.

Снимки, каза Габриел, снимки на Алистър Хюз, който влиза в Частна клиника „Шлос“.

— Компромат.

— Предполагам, че не е имало възможност Алистър да си тръгне от Берн жив.

— Абсолютно никаква. Но дори ние се изненадахме, че побягна панически от хотела.

— Кой караше колата?

Сергей Морозов се поколеба, после призна:

— Аз.

— Ами ако Алистър не ти бе предоставил такава лесна възможност да го убиеш?

— Оставаше ни самолетът.

— Самолетът ли?

— Обратният полет за Виена. Докато го наблюдавахме, открихме как да качим бомба на борда. Летището в Берн не е точно Хийтроу или „Бен Гурион“.

— Щяхте да убиете толкова невинни хора, за да премахнете един човек?

— Когато правиш омлет…

— Съмнявам се, че цивилизованият свят би го видял по същия начин — възрази Габриел. — Особено като чуят, че заповедта е дошла директно от устата на висш офицер на КГБ.

— Сега се наричаме СВР, Алон. А и имахме сделка.

— Така е наистина. Ти трябва да ми кажеш всичко в замяна на живота си. За нещастие, не изпълни твоята част от договорката.

Морозов успя да се усмихне.

— Името на къртицата? Това ли искаш?

Габриел също се усмихна.

— Наистина ли мислиш — попита руснакът с небрежен тон, — че великият Саша би ми доверил нещо подобно? Само нищожен брой офицери в Московския център знаят самоличността на къртицата.

— Ами жената? — попита Габриел. — Агентката, която се преструва на бразилка?

— Можеш да бъдеш сигурен, че тя и къртицата никога не са се срещали очи в очи.

Габриел попита за адреса на тайника в Монреал. Морозов поясни, че тази информация е остаряла. Саша го бе премахнал и бе организирал нов тайник.

— Къде?

Сергей Морозов мълчеше.

— Искаш ли да накарам техническите сътрудници да ти пуснат пак частта от разпита, в която признаваш, че си убил началника на виенското бюро на МИ6?

Тайникът, каза Сергей Морозов, се намирал на улица „Сен Дьони“ 6822.

— Апартамент или къща?

— Нито едно от двете. Тайникът е „Форд Експлорър“. Тъмносив. „Нелегалната“ оставя флашката в жабката и някой от куриерите я връща в Московския център.

— Старата школа — отбеляза Габриел.

— Саша предпочита старите методи пред новите.

Габриел се усмихна.

— По това си приличаме с него.

Трябваше да се свърши едно последно нещо. Онова, което Габриел преди много часове бе позволил да излезе от фокуса на вниманието. Не беше нещо сериозно, помисли си той, въпрос на поддръжка, малко прах, който трябваше да се смете на лопатата, преди да бъде позволено на Сергей Морозов да поспи няколко часа. Тази лъжа, каза си Габриел. Това бе неговото вътрешно прикритие.

А всъщност през цялата нощ не бе мислил за нищо друго. Това представляваше дарбата на майстора на разпита, способността да остави един въпрос без отговор и да продължи да натиска по други. В този процес Габриел изрови планина от ценна разузнавателна информация. И не на последно място сред нея бе местонахождението на тайника в Монреал, използван от руската „нелегална“, работеща под прикритие във Вашингтон. А нейната основна задача бе да обслужва дългосрочен агент, проникнал във върховете на англо-американския разузнавателен съюз. Единственият агент на Саша. Делото на живота му. Неговото постижение. Къртица — според жаргона на занаята.

Само местонахождението на тайника си струваше риска от отвличането на Сергей Морозов. Но коя бе легендарната фигура, помогнала на Саша да вербува къртицата? Габриел зададе отново този въпрос, докато се приготвяше да си тръгне.

— Казах ти, слуховете никога не го назоваваха по име.

— Чух те първия път, Сергей. Но кой е той? Един ли е, или са двама? Да не би да е екип от офицери? Или жена? — И след дълго мълчание добави: — Изобщо руснак ли е?

И този път, може би защото бе прекалено изтощен да лъже или защото знаеше, че е безсмислено, Сергей Морозов заговори:

— Не, Алон, не е руснак. Руснак по симпатии — да. Руснак като исторически мироглед — със сигурност. Но си остана англичанин до мозъка на костите дори след като дойде при нас. Ядеше английска горчица и английски конфитюр, пиеше скоч от бъчвата и следеше религиозно резултатите от мачовете по крикет в „Таймс“.

Тъй като тези думи бяха произнесени на немски, двамата охранители зад гърба на Габриел не реагираха. Не реагира и Михаил, който се бе отпуснал сънливо отдясно на Морозов и изглеждаше, все едно него бяха разпитвали цяла нощ. Габриел също не реагира, само забави скоростта, с която си водеше записки.

— Саша ли ти каза това? — попита той тихо, така че да не развали момента.

— Не — поклати глава руснакът. — Беше в една от папките му.

— Коя папка?

— Стара.

— От времето, когато КГБ беше НКВД?

— Значи, слушал си все пак.

— Всяка дума.

— Саша я бе оставил на бюрото си една вечер.

— И ти погледна вътре?

— Беше против правилата му, но да, погледнах, когато той отиде до основната сграда, за да поговори с шефа.

— И какво щеше да се случи, ако те бе видял?

— Щеше да предположи, че съм шпионин.

— И да нареди да те застрелят — довърши Габриел.

— Саша ли? Сам щеше да го направи.

— Защо пое този риск?

— Не можах да устоя. Папки като тази са светите писания на нашата служба. Тората — добави той заради Габриел. — Дори човек като мен, чиято майка е работила за Андропов, рядко получава достъп до такива документи.

— И когато я отвори, какво видя?

— Име.

— Неговото име ли?

— Не — отговори Морозов. — Името беше Ото. Кодово име на агент на НКВД. В документа ставаше въпрос за среща на Ото в Риджънтс Парк в Лондон.

— Кога?

— През юни — обясни Морозов. — Юни 1934 година.

Ото, Риджънтс Парк, юни 1934 година… Това бе може би най-прочутата и съдбовна среща в историята на шпионажа.

— Ти си видял истинското досие? — попита Габриел.

— Бе като да прочета Десетте Божи заповеди в оригинал. Едва виждах страницата, бях заслепен от вълнение.

— Имаше ли и други папки?

Да, отговори Сергей Морозов, имало и много други папки, включително и няколко, написани на развален руски от легендарния сътрудник на Саша, мъжа, който бе руснак по симпатии, но англичанин до мозъка на костите си. В едната ставало въпрос за жена, с която той се запознал в Бейрут, където бе работил няколко години като журналист, започвайки през 1956 година.

— Коя е била тя?

— Също журналистка. По-важното е, че е била убедена комунистка.

— Какво е било естеството на отношенията им?

— Не е било професионално, ако това ме питаш.

— Тя му е била любовница?

— Една от многото — каза Сергей Морозов. — Но е била различна.

— Как така?

— Имаше дете.

Бързият ритъм на въпросите на Габриел извади Михаил от сънливостта му.

— Как е името на жената?

— В папката не се споменаваше.

— Националност?

— Нямам представа.

— Ами детето? Момче или момиче?

— Моля те, Алон, стига ми за една нощ. Остави ме да поспя и ще започнем отново на сутринта.

Но вече бе сутрин, и то късна, явно нямаше време за сън. Габриел го притисна още по-силно и руснакът, който бе като пиян от умора, описа съдържанието на последната папка. Беше се осмелил да я отвори онази вечер, преди великият Саша да се върне в дачата.

— Беше лична оценка, написана от англичанина в началото на 70-те години на XX век, в която се предсказваше рухването на комунизма.

— Еретичен материал — кимна Габриел.

— Никой съветски гражданин, дори и баща ми, не би се осмелил да напише нещо подобно.

— Значи, англичанинът е бил свободен да казва това, което другите не са могли?

— Не публично, но за вътрешна употреба е можел да изразява мнението си.

— Защо би написал подобен документ?

— Боял се е, че ако комунизмът рухне, Съветският съюз вече няма да може да бъде пътеводна светлина за онези на Запад, които са вярвали, че капитализмът е несправедлив.

— Полезните идиоти.

— Признавам, че това е един от случаите, в които другарят Ленин е трябвало по-внимателно да си подбира думите.

Англичанинът, продължи Сергей Морозов, със сигурност не се бе смятал за полезен идиот, нито дори за предател. Той виждал себе си преди всичко като офицер на КГБ. И се боял, че ако комунизмът се провали в единствената страна, в която бе приложен, малцина от влиятелните личности на Запад ще последват неговия път на тайна преданост към Москва. И така няма да оставят на КГБ друг избор, освен да разчита на платени и изнудени агенти. Но ако КГБ искаха истински агент, който да проникне в сърцето на западното разузнаване — къртица, която да си прокопае път до позиция с влияние и да шпионира по съвест, а не заради пари, — трябваше сами да си го създадат.

Това, каза Сергей Морозов, правело безценно постижението на Саша — да създаде идеалния шпионин с помощта на най-великия предател на всички времена. Затова Константин Киров трябвало да бъде наказан с най-голяма строгост във Виена. А пък Алистър Хюз, чието единствено престъпление бе психическото му заболяване, да бъде убит на гаровия площад в Берн.

Имаше дете…

Да, помисли си Габриел, това би обяснило всичко.

Вила „Уормуд“ се намираше на хълм в мочурливите поля. Беше иззидана от девънски камък, който с времето бе почернял. Зад нея, от другата страна на разнебитен двор, имаше преустроен хамбар с кабинети и квартири за персонала. Когато във вилата нямаше никого, един-единствен пазач на име Париш я наблюдаваше в усамотение. Ала щом идваха гости — на вътрешния жаргон те се наричаха „компания“, персоналът можеше да наброява до десет души, включително и охранители. Донякъде това зависеше от естеството на гостите и хората, от които се криеха. Тези, които бяха в сравнителна безопасност, можеха да се разхождат навсякъде, но за другите, с многото врагове, вила „Уормуд“ можеше да се превърне в най-сигурната тайна квартира на МИ6 в цяла Великобритания.

Мъжът, който се появи в нея рано на следващия следобед, попадаше във втората категория, макар Париш да бе предупреден само няколко минути по-рано за предстоящото му пристигане. Това не се случи по обичайните канали на Воксхол Крос, информацията дойде от Найджъл Уитком младоликия личен асистент и момче за всичко на шефа. Уитком се бе обучавал в МИ5, а това бе грях, който представителят на старата школа Париш нямаше да му прости.

— И колко дълго ще остане при нас този път? — попита хладно пазачът.

— Предстои да се уточни — отговори Уитком по криптираната линия.

— Колко души ще дойдат с него?

— Ще бъде сам.

— Охранители?

— Не.

— И какво да правим, ако пак ни принуди да го пуснем да се разходи из полята? Той наистина обича да се разхожда. Последния път, когато бе тук, отиде почти до Пензанс, без да каже на никого.

— Остави оръжие при гумените ботуши. Той може да се грижи за себе си.

— Ще има ли гости?

— Само един.

— Име?

— Третата буква от азбуката.

— Кога да го очаквам?

— Не е ясно.

— А компанията ни?

— Погледни през прозореца.

Париш се взря навън и видя ван без обозначения да се подрусва по изровения път. Спря на покрития с чакъл преден двор и от задната врата слезе само един човек. Беше около метър седемдесет и пет, с яркозелени очи и къса тъмна коса, посребрена на слепоочията. Париш го бе видял за последен път вечерта, когато уважаваният вестник „Телеграф“ бе съобщил, че той е мъртъв. Всъщност точно пазачът му бе занесъл разпечатка от сайта на изданието. На компанията не се позволяваше да използва телефони или компютри. Такива бяха правилата на вилата.

— Париш! — възкликна зеленоокият мъж с изненадваща радост в гласа. — Надявах се да си тук.

— Промените сред тези поля стават бавно.

— И слава богу. — Той предаде мобилния си, без Париш да му казва. — Ще се погрижиш добре за него, нали? Не искам никой да го пипа.

След тези думи зеленоокият мъж неочаквано се усмихна и влезе във вилата, сякаш се завръщаше у дома след дълго отсъствие. А не след дълго Париш го видя да отпрашва през полята, вдигнал яката на якето си около ушите, сякаш беше понесъл тежестта на света на раменете си. Какво беше този път? Като се имаше предвид миналото му, можеше да е всичко. Нещо в мрачното му изражение подсказваше на Париш, че вила „Уормуд“ отново ще стане сцена на велико начинание. И въпреки че не знаеше какво бе то, той бе напълно и изцяло прав.

Той вървеше по обградената с жив плет пътека надолу към село Постбридж, което представляваше група фермерски постройки на един кръстопът. След това пое на запад към слабите лъчи на залязващото слънце, надвесено над пустия хоризонт. Почуди се, донякъде на шега, дали не следваше маршрута, който Саша му бе набелязал. Или пък легендарният съучастник на руснака? Англичанинът, следял фанатично резултатите от мачовете по крикет в „Таймс“ дори и след като бе извършил предателство, след което връщане назад нямаше. Англичанинът, помогнал на Саша да подготви и внедри къртица в сърцето на западното разузнаване, агент, достатъчно мотивиран от личната си преданост към него. Този тайнствен англичанин беше живял известно време в Бейрут, в годините, когато се чуваше френска реч, докато се разхождаш по крайбрежната улица. Там се бе запознал с млада жена, имаше и дете. „Ако достигнем до жената — помисли си Габриел, — много лесно ще намерим и детето.“

Но как? Не бяха известни името и националността на жената — поне ги нямаше в папките, които Сергей Морозов бе видял онази вечер в дачата на Саша, — ала със сигурност някой е знаел за аферата. Може да е бил от бюрото на МИ6 в Бейрут, което по онова време бе важен подслушвателен пост в Близкия изток. Някой, който е познавал англичанина. И чиято кариера е пострадала в резултат на предателството му. Някой, чийто син в момента бе генерален директор на МИ6 и имаше достъп до стари досиета, без да повдига съмнения. Беше възможно, помисли си Габриел, в края на краищата той да е една крачка пред великия Саша.

При Ту Бриджис Габриел зави на север. Вървя известно време по пътя, след това прескочи някаква каменна ограда и пое през мочурливите полета нагоре по склона. Видя в далечината една лимузина да се носи с пълна скорост през голия пейзаж. Спусна се по противоположния склон и в падащия здрач намери пътека, която да го отведе до портите на вила „Уормуд“. Дръпна резето. Вътре свари госпожица Ковънтри, готвачка и икономка, да се суети около няколко къкрещи тенджери на печката, препасала престилка около закръглената си талия.

Греъм Сиймор слушаше новините на старо бакелитено радио във всекидневната. Габриел влезе и увеличи звука почти докрай. След това разказа на Сиймор за Саша и делото на живота му. Саша, обясни той, не бе работил сам. Помагал му е англичанин. Имаше замесена жена, която беше родила дете. Детето на измяната. Детето на Ким Филби…

Беше роден в първия ден на 1912 година в провинция Пенджаб, Британска Индия. Рожденото му име бе Харолд Ейдриън Ръсел Филби, но баща му — сприхавият дипломат, изследовател, ориенталист, приел исляма, Синджън Филби го нарекъл Ким. Кръстил го на Кимбъл О’Хара, героя на Ръдиард Киплинг от романа му за англо-руското съперничество и интригите между двете държави в Централна и Южна Азия. Между измисления герой на Киплинг и младия Ким Филби имало много повече общи неща от името. Филби също би могъл да мине за индиец.

Той се връща в Англия, когато е на дванайсет години, за да учи в престижното училище „Уестминстър“, а през есента на 1929 година, в навечерието на Голямата депресия, постъпва в Тринити Колидж в Кеймбридж. Там, като много други богати млади англичани от неговото поколение, веднага е омагьосан от комунизма. Получава степен по икономика и награда от Тринити Колидж на стойност четиринайсет паунда. Използва парите, за да си купи събраните съчинения на Карл Маркс.

Преди да си тръгне от Кеймбридж през 1933 година, признава на Морис Доб, марксически икономист и лидер на комунистическата клетка в Кеймбридж, че иска да посвети живота си на Партията. Доб го изпраща в Париж на среща с агент на Коминтерна, известен под името Гибарти, който пък го свързва с нелегалните комунисти във Виена. Това е разбунен град през есента на 1933 година. Филби участва в кървавите улични сблъсъци между австрийските левичари и фашисткия режим на канцлера Енгелберт Долфус. А после се влюбва в Алис Колман — Лици, млада разведена еврейка и всеотдайна комунистка с връзки със съветското разузнаване. Филби се жени за нея във Виенската община през февруари 1934 година и я отвежда обратно в Лондон, следващата спирка по неговия път към предателството.

Защото точно в Лондон в един топъл юнски ден, на пейка в Риджънтс Парк, Ким Филби се среща с очарователен къдрокос интелектуалец от Източна Европа, който се представя като Ото. Истинското му име е Арнолд Дойч — издирвач на агенти и вербовчик, който работи за НКВД във Великобритания. След време Филби ще разкаже на Ото за двама свои приятели от Кеймбридж, които имат подобни на неговите възгледи — Гай Бърджис и Доналд Маклийн. А по-късно Бърджис ще даде на Ото името на видния историк на изкуството Антъни Блънт. Блестящият математик Джон Кеърнкрос ще бъде петият. Филби, Бърджис, Маклийн, Блънт, Кеърнкрос: Кеймбриджката петорка. За да запази в тайна произхода им, Московският център ги нарича Великолепната петорка.

По предложение на Ото, Филби публично оповестява, че е симпатизант на нацистите, и започва кариера като журналист — първо в Лондон, а след това и в Испания. Там през 1936 година избухва Гражданската война, която противопоставя националистите на Франко срещу републиканците, подкрепяни от Москва.

Филби отразява войната от гледна точка на националистите, изпращайки задълбочени репортажи на няколко лондонски вестника, включително и на „Таймс“, като в същото време събира безценна разузнавателна информация от бойното поле за централата в Москва. В навечерието на новата 1937 година, по време на кървавата битка при Теруел, до колата, в която Филби яде шоколад и пие бренди, пада шрапнел. Тримата, които са вътре заедно с него, са убити намясто, но Филби получава само леко нараняване по главата. Франко лично го награждава с „Червен кръст“ за военни заслуги за подкрепата му за националистическата кауза. Въпреки че ненавижда фашизма, Филби запазва медала до края на живота си.

Бракът му с Лици Колман не оцелява след привидното му преобръщане към дясната политика. Двамата се разделят, но не се развеждат, а Лици се мести в Париж. Филби постъпва на щат в „Таймс“ и през 1940 година е един от шепата журналисти, избрани да придружат злополучния Британски експедиционен корпус във Франция. На връщане към Лондон след френския провал е в едно купе с Хестър Хариет Марсдън-Смедли, военен кореспондент ветеран от „Сънди Експрес“, която има много приятели и познати в британските тайни служби. Двамата разговарят надълго и нашироко за бъдещето на Филби. След като Великобритания се изправя пред угрозата от германско нашествие, той смята, че няма друг избор, освен да се запише в армията. „Ти си способен да направиш много повече за разгрома на Хитлер — казва Марсдън-Смедли. — Ще измислим нещо.“

Не след дълго — всъщност само след няколко дни — му се обаждат от МИ6. Филби е интервюиран два пъти, а МИ5 тайно разследва миналото му. Службите за сигурност слагат върху досието на Филби гриф: „Няма данни срещу него“, въпреки че в Кеймбридж е бил изявен комунист и шпионира за Москва от шест години. Той е допуснат в разузнаването.

Новата му кариера не започва обещаващо. Две седмици той седи в малка празна стая в централата на МИ6 на Бродуей 54 и не прави абсолютно нищо друго, освен да ходи на обилно полети с алкохол обеди заедно с Гай Бърджис, неговия колега шпионин от Кеймбридж. До лятото на 1941 година Филби вече е начело на много важното иберийско подразделение на Секция V, контраразузнаването на МИ6. От безопасно място на бюрото си той умело атакува широката разузнавателна мрежа на Германия в неутралните Испания и Португалия. Също така открадва всички тайни, до които успява да се докопа, и ги предава в претъпкани куфарчета на водещите си офицери в съветското посолство в Лондон. Същото правят и другите членове на шпионската група от Кеймбридж — Бърджис, Маклийн, Блънт и Кеърнкрос, до един окопани на влиятелни военновременни позиции.

Но звездата на Филби блести най-ярко. Централата на Секция V не е на Бродуей, а в голяма викторианска къща, наречена Гленалмънд, в село Сейнт Олбанс. Филби живее във вила наблизо заедно с Айлин Фърс, бивша служителка на охраната на „Маркс енд Спенсър“, която страда от силни пристъпи на депресия. Между 1941 и 1944 година тя му ражда набързо три деца. Доверените му колеги от Секция V, които се събират всяка неделя в неговата вила, щяха да бъдат шокирани, ако знаеха, че домакините им всъщност не са съпрузи. За Филби брак с Айлин е напълно изключен, той все още е женен за Лици Колман. Дори в личния си живот е склонен към измама.

До края на войната за всички в МИ6 вече е очевидно, че Филби е предопределен за велики дела. Но в иначе впечатляващото му досие зее само една празнина: той води войната от бюрото си и нито веднъж не се осмелява да излезе на терен. Началникът на МИ6 Стюарт Мингис търси начин да я запълни, назначавайки Филби за шеф на бюрото в Истанбул. Преди да тръгне за Турция, той слага ред в личните си дела, като тихо се развежда с Лици и се оженва за Айлин. Двамата сключват брак на 25 септември 1946 година на гражданска церемония в Челси, на която присъстват шепа близки приятели. Психически нестабилната булка е бременна в седмия месец с четвъртото им дете.

В Турция Филби настанява семейството си във вила на Босфора и започва да вербува мрежа от имигранти антикомунисти, които могат да бъдат внедрени в Съветския съюз. След това предава тази своя мрежа на Московския център, използвайки стария си приятел Гай Бърджис за посредник. Междувременно семейният живот на Филби се усложнява. Айлин е убедена, че съпругът ѝ има извънбрачна афера със секретарката си. Тя е съсипана и си инжектира собствената си урина, от което сериозно се разболява. Филби я изпраща на лечение в частна клиника в Швейцария.

Хаотичният му личен живот не оказва никакво влияние върху шеметното му издигане в МИ6 и през есента на 1949 година той е изпратен във Вашингтон, където оглавява бюрото на службата. Бързо развиващата се разузнавателна общност на Америка изпитва уважение и възхищение към Филби заради неговия интелект и неустоим чар. Сред най-близките му довереници е Джеймс Джизъс Ангълтън, легендарният началник на контраразузнаването на ЦРУ, с когото се сприятелява в Лондон по време на войната. Двамата обядват редовно в ресторант „Харвис“ на Кънектикът авеню, като изпиват огромни количества алкохол и си доверяват тайни, които Филби веднага предава на Москва. Просторният му дом на Небраска авеню е популярно място за купони сред американските шпиони като Алън Дълес, Франк Уизнър и Уолтър Бедел Смит. Партитата там са легендарни заради алкохолното разточителство, което достига невиждани висоти, щом видният пияница Гай Бърджис е назначен в британското посолство във Вашингтон и се настанява в сутерена на Филби.

Но точно във Вашингтон започва краят на звездния му път. „Венона“ е кодовото име на една от най-секретните американски програми по време на Студената война. Без да разберат в Москва, американските криптоанализатори разгадават смятащия се за непробиваем съветски код и бавно разшифроват хиляди телеграми, прихванати от тях между 1940 и 1948 година. Те разкриват присъствието на близо двеста съветски шпиони в американското управление. Също така издават съществуването на мрежа от влиятелни агенти във Великобритания. Един от тях носи кодовото име Омир. Друг е познат като Стенли. Филби знае това, което американските разбивачи на кодове не знаят. Омир е Доналд Маклийн. А Стенли е кодовото име на шпионин, който в момента е началник на бюрото на МИ6 във Вашингтон. Това е самият Филби.

През април 1951 година екипът на „Венона“ свързва категорично Омир с Доналд Маклийн. Филби е наясно, че е въпрос на време да разберат истинската самоличност на агента, познат като Стенли. Примката около шията му се затяга и той изпраща Гай Бърджис в Лондон да нареди на Маклийн да бяга в Съветския съюз. Въпреки предупреждението на Филби да не го прави, Бърджис също бяга с помощта на базиран в Лондон съветски разузнавач на име Юрий Модин. Когато новината за дезертирането им достига до Вашингтон, Филби реагира с привидно спокойствие, макар дълбоко в себе си да е ужасен, че миналото му ще бъде разкрито. Същата вечер той заравя доставените му от Съветския съюз миниатюрен фотоапарат и филми в плитка яма в мериландските полета. След това се връща у дома и чака неизбежната повиквателна от Лондон.

Тя пристига след няколко дни под формата на написана на ръка бележка, последвана от телеграма, с която канят Филби в Лондон, за да обсъдят с него изчезването на двамата му приятели от Кеймбридж. Първият му разпит е проведен в централата на МИ5 — Лекънфийлд Хаус. Ще последват още много. В нито един от тях Филби не признава, че именно той е предупредил Маклийн за предстоящия арест или че е Третият от кеймбриджките шпиони, макар в МИ5 твърдо да вярват, че е виновен. В МИ6 не са убедени. Но под натиска на американците шефът Мингис няма друг избор, освен да се раздели с най-голямата си звезда. Въпреки щедрото обезщетение, финансовото положение на Филби бързо се влошава. Той започва работа в малка фирма за внос и износ, а Айлин — в кухнята на къща на Итън Скуеър. Отношенията им са толкова обтегнати, че Филби често спи в палатка на двора.

Постепенно обаче облакът на подозрението се разнася и след последен разговор в приятелски дух през октомври 1955 година МИ6 обявява, че Ким Филби не е съветски шпионин. МИ5 реагира гневно, както и Дж. Едгар Хувър, яростният антикомунист, който оглавява ФБР. Той стои и зад сензационна публикация в „Ню Йорк Сънди Нюз“, обвиняваща Филби, че е Третият. Гръмва публичен скандал. В Парламента се замерят с обвинения, а репортерите следват Филби навсякъде. Но външният министър Харолд Макмилън слага край на това. На 7 ноември 1955 година той се изправя в Парламента и заявява: „Нямам основание да смятам, че господин Филби е предал интересите на своята страна“. На следващия ден самият Филби свиква пресконференция в дневната в апартамента на майка си в Дрейкот Гардънс и демонстрирайки впечатляващ чар, заявява, че е невинен. Бурята отминава. Ким Филби официално е реабилитиран.

Което означава, че за него няма никакви пречки да продължи кариерата си. Официално завръщане на работа все още не е възможно, но Никълъс Елиът, най-близкият приятел на Филби от МИ6, урежда той да бъде пратен в Бейрут като репортер на свободна практика за „Обзървър“ и „Икономист“. А това назначение ще му даде възможност и да шпионира като допълнителна работа. Необременен от петте си деца и болнавата си съпруга, които с радост оставя в ужасното лондонско предградие Кроубъро, Ким Филби се появява в града, известен като Париж на Близкия изток. Пристига на 6 септември 1956 година и веднага поема към бара на хотел „Сейнт Джордж“. На следващия ден се среща с офицер от бюрото на МИ6 в Бейрут. Името му е Артър Сиймор.

— Ти си го познавал?

— Ким Филби ли? — попита Греъм Сиймор. — Не съм сигурен, че някой изобщо го е познавал. Но сме се срещали. Той ми даде първото ми питие. Баща ми за малко да ме убие. Него също.

— Баща ти не е одобрявал алкохола?

— Не, разбира се. Но ненавиждаше Ким.

Седяха на малката маса в ъгъла на кухнята, до прозореца с изглед към полята. Навън бе тъмна нощ, а стъклата бяха мокри от дъжда. Между тях бяха останките от типичната английска вечеря на госпожица Ковънтри. По молба на Сиймор тя си бе тръгнала рано и бе оставила двамата шефове да си разчистят масата. И сега те бяха сами във вилата. Ненапълно, помисли си Габриел. Филби беше с тях.

— Какво ти даде да пиеш?

— Розов джин — каза Сиймор с едва доловима усмивка — в бара на „Нормандия“. Използваше го за офис. Пристигаше там около обед, четеше си пощата и гаврътваше едно-две питиета срещу махмурлук. Точно там руснаците са подновили контактите си с него. Офицер от КГБ на име Петухов го приближил и му подал визитка. Срещнали се на другия ден в апартамента на Филби и уточнили правилата. Ако англичанинът искал да сподели нещо с Москва, трябвало да застане на балкона на апартамента си в сряда вечерта с вестник в ръка. Двамата с Петухов се срещали в забутан ресторант в арменския квартал Вреж.

— Ако правилно си спомням, има още една съпруга. Трета съпруга — добави Габриел. — Американка, за разнообразие.

— Името ѝ е Елинор Бруър. Филби я открадна от Сам Поуп Бруър, кореспондента на „Ню Йорк Таймс“. Тя пиеше почти колкото Ким. Ожениха се малко след като Айлин бе открита мъртва в къщата в Кроубъро. Филби определено се зарадва, щом получи новината. Баща ми никога не му го прости.

— Той с Филби ли е работил?

— Баща ми отказваше да има каквото и да било общо с него… — Сиймор поклати глава. — Той познаваше Ким от войната и изобщо не беше подведен от прочутия му чар. Нито пък бе убеден в невинността му в аферата с Третия човек. Всъщност — точно обратното. Смяташе го за виновен и беше бесен, когато научи, че Филби е получил зелена светлина да се върне в службата, а след това е пратен в Бейрут. Не беше само той. Няколко висши офицери в Лондон мислеха като него. Те бяха накарали баща ми да държи Филби под око.

— Той правеше ли го?

— Доколкото можеше. Беше шокиран като всички останали, когато Филби изчезна.

— Било е през 1963 година — каза Габриел.

— Януари — уточни Сиймор.

— Припомни ми обстоятелствата. Тициан и Караваджо мога да ги реставрирам и насън, ала Ким Филби е извън компетентността ми.

Сиймор внимателно доля бордо в чашата си.

— Не ми се прави на незнаещ. Кървясалите ти очи ми подсказват, че си чел за Филби по време на полета от Тел Авив. Знаеш не по-зле от мен какво се е случило.

— Джордж Блейк е арестуван за шпионаж в полза на Съветския съюз — заяви Габриел.

— И незабавно осъден на четиресет и две години затвор.

— След това руски дезертьор донася на британското разузнаване за така наречената Група на петимата агенти, които се запознали като студенти.

— Името на дезертьора — поясни Греъм — е Анатолий Голицин.

— Да не забравяме и старата приятелка на Филби от Кеймбридж — припомни му Габриел. — Онази, която внезапно се сеща, че той опитвал да я вербува за съветски агент през 30-те години.

— Кой би могъл да забрави Флора Соломон?

— Филби започнал опасно да излиза от контрол. На купоните в Бейрут често го намирали припаднал на пода в апартамента на домакина. Пропадането му не останало незабелязано от Московския център. В КГБ знаели за надигащата се срещу него опасност. Юрий Модин, водещият офицер на Кеймбриджката петорка, заминал за Бейрут, за да предупреди Филби, че ще бъде арестуван, ако се върне във Великобритания. Но се оказва, че бедата застига Филби в лицето на близкия му приятел Никълъс Елиът.

Сиймор продължи историята:

— Срещнали се в апартамент в християнския квартал в четири следобед на дванайсети януари. Стаята била подслушвана. Баща ми седял до записващите устройства в съседното помещение. Филби пристигнал с превързана глава и насинени очи. Бил паднал два пъти пиян при честването на Нова година и имал късмет, че останал жив. Елиът сглупил и отворил прозорците, за да влезе свеж въздух, като така пуснал и шума от улицата. Голяма част от разговора не се чува.

— Слушал ли си записите?

Греъм бавно кимна.

— Възползвах се от поста си, за да ги чуя, малко след като станах шеф. Филби отрича всичко. Но когато се върнал в апартамента следващия следобед, частично си признал в замяна на имунитет. Елиът и Филби се срещнали още няколко пъти, включително и на вечеря в „Ше Темпорел“, един от най-скъпите ресторанти на Бейрут. След това Елиът си тръгнал от Бейрут, без да се погрижи за сигурността на Филби. А той избягал вечерта на двайсет и трети януари с помощта на Петухов, неговата свръзка с КГБ. След няколко дни бил в Москва.

— Каква беше реакцията на баща ти?

— Гняв, разбира се, който бе насочен най-вече срещу Никълъс Елиът. Смяташе, че е направил огромен гаф, като не е заключил Филби. По-късно обаче стигна до извода, че това не е било гаф, а Елиът и приятелите му от Лондон на практика са искали Филби да избяга.

— И така да избегнат публичния скандал.

Сиймор рязко смени темата:

— Знаеш ли подробности за престоя на Филби в Москва?

— Руснаците го настанили в уютен апартамент край Патриаршите езера. Четял стари издания на „Таймс“, изпращани му по пощата, слушал новини по Би Би Си и пиел много „Джони Уокър“ червен етикет, почти винаги до загуба на съзнание. Бившата госпожа Елинор Бруър живяла с него известно време, но бракът им рухнал, когато тя разбрала, че той има връзка със съпругата на Доналд Маклийн. По-късно Филби се оженил за четвърти път за рускиня на име Руфина и общо взето бил доста нещастен.

— А връзката му с КГБ?

— Известно време те го държали на една ръка разстояние. Мислели, че е избягал от Бейрут прекалено лесно, и били убедени, че може да е троен агент. Постепенно започнали да му дават малки проекти, за да не скучае, включително и обучението на нововербувани агенти в Червенознаменния институт на КГБ. — Габриел замълча, след това добави: — И точно тук Саша влиза в картинката.

— Да — кимна Сиймор, — призрачният Саша.

— Някога чувал ли си за него?

— Не. И неслучайно — добави Греъм. — Саша съществува само в съзнанието на Сергей Морозов. Той ти е разказал приказка за предателство и измама и ти си налапал кукичката.

— Защо ще ме лъже?

— За да не го убиеш, разбира се.

— Никога не съм го заплашвал, че ще го убия. Само че ще го предам на сирийската опозиция.

— Това — подсмихна се Сиймор — е едно и също.

— А жената? — попита Габриел. — Комунистката, с която Филби се е запознал в Бейрут? Тази, която му е родила дете? И тя ли е измислена от Сергей Морозов?

Сиймор се направи, че мисли. После бавно заговори:

— И какво да кажа на премиера и на уважаваните членове на Съвместната разузнавателна комисия? Да им обясня ли, че Ким Филби е възкръснал от гроба, за да създаде нов скандал? И че е превърнал незаконното си дете в руски агент?

— Засега — помоли Габриел — не им казвай абсолютно нищо.

— Не се тревожи, няма.

Между тях настъпи мълчание. Чуваше се само трополящият по прозореца дъжд.

— Ами ако успеем да я намерим? — попита Габриел накрая. — Тогава ще повярваш ли?

— Любовницата на Филби от Бейрут? Ти смяташ, че е била само една. Ким Филби бе най-развратният мъж в историята. Повярвай ми, знам.

— Баща ти също го е знаел — тихо каза Габриел.

— Баща ми е мъртъв от почти двайсет години. Няма как да го питаме.

— Може би можем.

— Как?

— Старите шпиони никога не умират, Греъм. Те живеят вечно.

— Къде?

— В досиетата си.

За всяка разузнавателна служба управлението на досиетата е изключително сериозна работа. Достъпът до информация трябва да се ограничи до тези, които наистина имат нужда да я видят, трябва и внимателно да се води регистър кой чете определена папка и кога. В МИ6 това е работа на Централния регистър. Текущите досиета се съхраняваха за лесен достъп във Воксхол Крос, но огромната част от институционалната памет на МИ6 бе събрана в склад в Слау, недалеч от летище Хийтроу. Складът се охраняваше денонощно и се наблюдаваше с камери, но в една късна вечер във вторник там дежуреше само един служител на име Робинсън. И той като Париш от вила „Уормуд“ беше от старата школа. Имаше издължено лице, тънки мустаци и брилянтин в косата, който увоняваше въздуха във вестибюла. Той плъзна хладен поглед по Найджъл Уитком и неговата писмена заповед.

— Всичките ли? — попита накрая.

Уитком се усмихна благосклонно в отговор. Той имаше ум на професионален престъпник и лице на провинциален пастор. Това бе опасно съчетание.

— Цялата информация на един-единствен офицер за период от седем години? Това е безпрецедентно.

— Погледнете името на офицера. — Найджъл потупа с върха на палеца, в случай че Робинсън внезапно беше ослепял като къртица.

СИЙМОР, АРТЪР…

— Да, видях го, но няма как да стане. Не и без подписа на началника на Регистъра.

— Прерогатив на директора. Както и негово рождено право.

— Тогава може би директорът трябва да подаде молбата.

Този път усмивката на Уитком не бе никак благосклонна.

— Той я подава, Робинсън. Мислете за мен като за негов личен пратеник.

Робинсън бе присвил очи към името на бележката.

— Артър беше един от великите. Истински професионалист. Познавах го. О, не бяхме приятели. Не бях в категорията му. Но се знаехме.

Уитком не беше изненадан. Това изкопаемо вероятно бе познавало и Филби. По време на войната Централният регистър се намираше в Сейнт Олбанс, до Секция V на Филби. Началникът му Уилям Удфийлд беше пияница от световна класа и той го наливаше с розов джин в „Крал Хари“, за да получава папките без проблеми. Нощем преписваше съдържанието им на ръка на кухненската маса, за да го предаде на руския си водещ офицер.

Филби…

Найджъл усети как се зачервява от гняв при мисълта за предателското копеле. Или може би бе заради брилянтина на Робинсън. От миризмата му се виеше свят.

Робинсън погледна нагоре към стенния часовник, който показваше 10:53.

— Ще отнеме известно време.

— Колко?

— Два, а може би три дни.

— Съжалявам, старче, но ми трябва тази вечер.

— Това не е сериозно! Те са пръснати из цялата сграда. Трябва да намеря съответните референции. Иначе може да изпусна нещо.

— Не го правете — предупреди го Уитком. — Директорът специално поиска всичките папки на баща си от този период. Всички, значи всички.

— Ще ми помогне, ако ми дадете името на конкретната операция или цел.

„Ще ти помогне наистина“, помисли си Найджъл. Всъщност трябваше само да добави Филби, Х. Е. Р. към бележката и Робинсън щеше да намери всички папки за минути. Но директорът искаше търсенето да е възможно най-широко и безобидно, за да не стига до неподходящи уши във Воксхол Крос.

— Може би аз бих могъл да помогна.

— Дори не си го и помисляйте — скара му се Робинсън. — Надолу по коридора има стая за персонала. Можете да изчакате там.

И като каза това, той отнесе бележката с поръчката в сенките на склада. Уитком го гледаше и все повече униваше. Мястото му напомняше за магазина на ИКЕА в Уембли, където набързо бе накупил мебели за апартамента си. Тръгна по коридора към стаята за персонала и там си направи чаша чай „Дарджилинг“. Помисли си, че е ужасен, докато се настаняваше за дългата нощ. Нямаше никакъв вкус.

Новата смяна в склада идваше в шест. Служителката, която застъпваше сутринта, бе едно страшилище на име госпожа Епълуайт, която бе неподатлива към чара на Уитком, доколкото го имаше, и не изпитваше никакъв страх от завоалирани заплахи. Затова той изпита облекчение, когато Робинсън надникна в стаята за персонала в четири и половина и обяви, че поръчката е изпълнена.

Папките заемаха осем кутии, на всяка от които имаше предупреждение за достъп и правилно съхранение, което забраняваше изнасянето им от сградата. Найджъл веднага наруши това правило, натоварвайки ги в багажника на своя форд. Както можеше да се очаква, Робинсън бе отвратен и заплаши да събуди началника на архива, но тук Уитком отново надделя. Въпросните папки, аргументира се той, имаха нулева стойност за националната сигурност. Освен това бяха за лична употреба на директора. А директорът, добави той с надменен тон, не може да ги чете на течение в някакъв склад в Слау. Нямаше значение, че сега той беше затворен във вила в далечния край на Дартмур. Това не влизаше в работата на Робинсън.

Уитком имаше заслужената репутация на шофьор с тежък крак върху педала на газта. Беше в Андовър до пет и трийсет и успя да пресече варовиковото плато Кранборн Чейс преди изгрев-слънце. Спря за кафе и сандвич с бекон на „Ессо“ в Спаркфорд, оцеля под библейски дъжд в Тонтън и в осем вече приближаваше към вила „Уормуд“. От прозореца на кабинета си Париш го гледаше как разтоварва кашоните с помощта не на друг, а на самия С и прочутия шеф на израелското разузнаване, който като че ли се бореше с болка в гърба. Великото начинание бе започнало. В това Париш бе сигурен.

Папките представляваха тайна разходка из Близкия изток от 1956 до 1963 година. Това беше времето, когато Великобритания западаше, Америка бе във възход, руснаците настъпваха, а младата държава Израел показваше мускули. Същевременно арабите флиртуваха с всички провалени -изми панарабизъм, арабски национализъм, арабски социализъм, които впоследствие щяха да доведат до ислямизма, джихадизма и цялата бъркотия на съвремието.

Като главен шпионин на МИ6 в региона, Артър Сиймор гледаше това представление от първия ред. Официално бе прикрепен към бюрото в Бейрут, но на практика това бе само мястото, на което си окачваше шапката. Неговата територия бе целият регион, само шефовете му бяха в Лондон. Почти непрекъснато бе в движение — закуска в Бейрут, вечеря в Дамаск, а на следващата сутрин в Багдад. Често гостуваше и Египет на Насър, както и на саудитската династия. Беше добре дошъл в Тел Авив, макар Службата да смяташе, донякъде оправдано, че не изпитва съчувствие към бедите на Израел. Всъщност Сиймор изпитваше лична неприязън към еврейската държава. Той беше отседнал в хотел „Цар Давид“ на 22 юли 1946 година, когато бомба, поставена от екстремистката организация „Иргун“, бе убила деветдесет и един души, сред които и двайсет и осем британски поданици.

Като се имаше предвид натовареността на Сиймор, Ким Филби му бе нещо като хоби. Докладите му до Лондон бяха и най-добрия случай нередовни. Той ги пращаше директно на Дик Уайт — големия враг на Филби от МИ5, който бе назначен за шеф на МИ6 в навечерието на пристигането на Ким в Бейрут. В телеграмите си Сиймор наричаше Филби с кодовото му име Ромео, а това придаваше на кореспонденцията леко комичен вид.

„Срещнах случайно Ромео на крайбрежната улица миналата сряда — пишеше той през септември 1956 година. — Той бе в добра форма и чудесно настроение. Поговорихме, но за какво, не си спомням, тъй като Ромео успя някак си да не каже нищо.“ Следващата информация бе написана три седмици по-късно. „Бях на пикник с Ромео в планината край Бейрут. Той се напи страшно.“ А след месец: „Ромео се напи безобразно на парти в дома на американеца Майлс Коупланд. Не знам как успява да си върши работата на кореспондент. Страхувам се за здравето му, ако тази тенденция продължи“.

Габриел и Греъм бяха разделили осемте кутии с папки поравно помежду си. Габриел работеше на сгъваемата маса във всекидневната, а Греъм — в кухнята. Виждаха се през отворената врата, но погледите им рядко се срещаха, тъй като и двамата четяха възможно най-бързо. Сиймор може и да се съмняваше в съществуването на жената, но бе решен да я намери пръв.

Габриел обаче откри първото споменаване за сложния любовен живот на Филби. „Ромео бе забелязан в кафенето «Люлеещ се под» със съпругата на виден американски кореспондент на вестник. Една извънбрачна афера може да навреди на британските интереси.“ Видният американски кореспондент беше Сам Поуп Бруър от „Ню Йорк Таймс“. Следваха още доклади. „От надежден източник научих, че връзката между Ромео и американката е интимна. Съпругът ѝ не знае за ситуацията, тъй като е в дълга командировка. Може би някой трябва да се намеси, преди да стане прекалено късно.“ Но явно вече е било станало, както скоро щеше да открие Сиймор. „От сигурен информатор научих, че Ромео е уведомил американския кореспондент за намерението си да се ожени за съпругата му. Очевидно американецът е приел новината доста добре, защото е казал на Филби: «Това ми звучи като най-доброто възможно решение. Какво мислиш за ситуацията в Ирак?».“

Вътрешната политика на бюрото на МИ6 в Бейрут претърпява драстична промяна в началото на 1960 година, когато Никълъс Елиът, най-близкият приятел на Филби, е назначен за шеф. Перспективите пред Филби веднага се подобряват, а Артър Сиймор, известен със съмненията си към него, внезапно изпада в немилост. Няма никакво значение, че има резервен пряк канал към Дик Уайт в Лондон, който той използва при всеки удобен случай, за да подкопава позициите на Филби. „Имах повод да прегледам част от разузнавателната информация, донесена от Ромео за началника на бюрото в Бейрут. Тя е също толкова двусмислена, колкото са и репортажите му. Боя се, че началникът на бюрото в Бейрут е заслепен от приятелството си с Ромео. Те са неразделни.“

Но Елиът напуска Бейрут през октомври 1962 година и се връща в Лондон, за да стане водещ офицер за Северна Африка. Филби, който вече пие много, започва да пие още повече. „Ромео трябваше да бъде изнесен след парти предната вечер — пише Артър Сиймор на 14 октомври. — Наистина е отвратително.“ Три дни по-късно: „Ромео е така подгизнал от алкохол, че се напива само от едно уиски“. След това на 27 октомври: „Ромео хвърли някакъв предмет по съпругата си. Всички, които бяхме принудени да го видим, се почувствахме изключително неловко. Боя се, че бракът му се разпада пред очите ни. Имам достоверна информация, че съпругата на Ромео е убедена: той има любовница“.

Габриел усети как върховете на пръстите му изтръпнаха. Имам достоверна информация, че съпругата на Ромео е убедена: той има любовница… Стана, занесе телеграмата в кухнята и я постави угрижено пред Греъм Сиймор.

— Тя съществува — прошепна той и след това пак се оттегли във всекидневната. Великото начинание излизаше на финалната права.

На Габриел му оставаше една-единствена кутия с папки, на Сиймор — кутия и половина. За нещастие, папките не бяха подредени. Габриел подскачаше от година на година, от място на място, от криза на криза, без особен ред и посока. Нещо повече, навикът на Артър Сиймор да добавя кратки послеписи на телеграмите си предполагаше, че всяка от тях трябва да се разглежда в нейната цялост. Понякога четивото бе увлекателно. В една телеграма Габриел откри да се говори за операция „Дамокъл“, секретна акция на Службата за убийството на нацистки учени, помагали на Насър да създаде ракети на тайна площадка, позната като Фабрика 333. Споменаваше се бегло и неясно дори Ари Шамрон. „Един от израелските агенти — пишеше Сиймор — е изключително неприятна фигура, той е бил в отделението Палмах4 по време на Войната за независимост. Говори се, че е участвал в операцията срещу Айхман в Аржентина. Чува се дрънчене на вериги, когато минава.“

Само че точно Сиймор намери следващото споменаване на любовницата на Ким Филби в отдавна забравените досиета на баща си. То бе в телеграма с дата 3 ноември 1962 година. Греъм го постави победоносно пред очите на Габриел — като студент, който току-що бе доказал недоказуемото. Важната информация се съдържаше в послеписа. Габриел го прочете бавно два пъти. След това — още веднъж.

От източник, когото смятам за надежден, научих, че аферата продължава от доста време, може би дори година…

Габриел постави телеграмата върху първата, в която само се споменаваше за любовницата, и продължи да рови, но пак Сиймор откри следващата улика.

— Съобщение от Дик Уайт до баща ми — извика той през вратата. — Уайт го е изпратил на 4 ноември, на следващия ден.

— Какво се казва в него?

— Убеден е, че другата жена може всъщност да е водещият офицер на Филби от КГБ. Инструктира баща ми да разбере коя е.

— Баща ти доста се е позабавил с това — забеляза Габриел малко по-късно.

— За какво намекваш?

— Отговаря му чак на 22 ноември.

— И какво казва?

— Бил информиран от надежден източник, че жената е доста млада и е журналистка.

Малко след това Греъм добави:

— Журналистка на свободна практика.

— Какво намери?

— Телеграма с дата 6 декември.

— Пак ли е информиран от достоверен източник?

— От Ричард Бийстън — поясни Сиймор. — Британски репортер.

— Има ли име?

В кухнята настъпи тишина. Вече бяха близо, но папките и на двамата привършваха. А на Артър Сиймор му изтичаше времето, макар той да не го бе знаел тогава. До края на първата седмица на декември 1962 година той все още не бе научил самоличността на любовницата на Филби. След малко повече от месец Филби вече щеше да е заминал.

— Имам още нещо — каза Греъм. — Нашето момиче е било французойка.

— Кой го казва?

— Източник, който е бил надежден в миналото. Той също така съобщава, че двамата се виждат по-често в апартамента на жената, а не в този на Филби.

— От коя дата е?

— Деветнайсети.

— Декември или януари?

— Декември.

На Габриел му оставаше няколкосантиметрова купчина с документи. Откри друга следа от нея в телеграма с дата 28 декември. „Двамата са забелязани в бара на «Сейнт Джордж». Ромео се е преструвал, че редактира нещо, написано от нея. Очевидно това е било прикритие на романтична среща.“ И два дни след това: „Свидетели са я чули да бръщолеви марксистки глупости в «Нормандия». Нищо чудно, че Ромео я намира за привлекателна“.

След декември идва януари и тя изведнъж е забравена. Никълъс Елиът се завръща в Бейрут, за да разпита Филби и да изтръгне от него самопризнания и клетва за сътрудничество. А Артър Сиймор е дълбоко разтревожен, че Филби може да избяга. Най-големите му страхове се сбъдват в нощта на двайсет и трети: „Ромео никакъв го няма. Боя се, че е излетял от кокошарника“.

Това бе последната телеграма в купчината на Габриел, но в кухнята Греъм Сиймор имаше още няколко. Габриел седна на масата срещу него и се загледа в стичащите се по прозорците дъждовни капки и в шарките, които вятърът рисуваше в тревите. Не се чуваше нищо друго, освен шумоленето на хартия. Сиймор четеше вбесяващо бавно, прокарвайки показалец по всяка страница, преди да премине на следващата.

— Греъм, моля те…

— Тихо.

Миг по-късно Сиймор плъзна един лист по масата. Габриел не се осмеляваше да го погледне. Привиждаше му се как Ким Филби върви през полето, хванал за ръка дете.

— Какво е това? — попита той накрая.

— Нещо като последващ доклад, написан в средата на февруари, след като Филби вече е в Москва.

— Има ли име?

— Виж сам.

Габриел сведе поглед към документа пред него.

Името на другата жена е Шарлот Бетанкур. Макар да е вярно, че е с леви убеждения, тя със сигурност не е агент на Москва. Препоръчвам да не се предприемат по-нататъшни действия…

Той рязко вдигна очи.

— Мили боже! Намерихме я!

— И това не е всичко, прочети послеслова.

Габриел пак сведе поглед.

Бях информиран от надежден източник, че мадмоазел Бетанкур е бременна от няколко месеца. Филби изобщо ли няма съвест?

Не, помисли си Габриел, не е имал.

Единственият компютър във вила „Уормуд“ с връзка с външния свят се намираше на бюрото на Париш. Габриел го използва за повърхностно търсене на името Шарлот Бетанкур. Намери няколко десетки, главно млади жени с различни професии, девет от които във Франция. Никоя не бе журналистка и не бе на подходящата възраст. А щом добави като на шега и Ким Филби в полето за търсене, получи четиринайсет хиляди безсмислени резултата, което на езика на интернет означаваше, че трябваше да търси някъде другаде.

И Габриел направи точно това. Не от вила „Уормуд“, а от стаята със защитени комуникации в израелското посолство в Лондон. Пристигна там в ранната вечер след страховито возене във форда на Найджъл Уитком и се обади на Пол Русо, началника на група „Алфа“, в Париж, който се оказа, че е все още на бюрото си. Службите бяха под тревога, тъй като поток от разузнавателна информация подсказваше, че се готви атака на ИДИЛ. Габриел с разкаяние му предаде молбата си.

— Бетанкур, Шарлот.

— Дата на раждане? — попита Русо с тежка въздишка.

— Около 1940 година.

— И казваш, че е журналистка?

— Очевидно.

— Да или не? — попита нетърпеливо Русо.

Габриел обясни, че е работила в Бейрут на свободна практика в началото на 60-те години на XX век и според свидетели е била с леви убеждения.

— Както всички останали в началото на 60-те.

— А може ли да е имала досие в старата ДСТ?

— Възможно е — призна Русо. — Всеки, който показваше симпатии към Москва, имаше досие. Ще проверя името ѝ в базата данни.

— Само да е много тихо — предупреди го Габриел и затвори.

И през следващите три часа, сам в шумоизолираната камера в мазето на посолството, той обмисляше всички възможни причини търсенето на Русо да се окаже безрезултатно. Може би Артър Сиймор се беше объркал и истинското ѝ име не е било Шарлот Бетанкур. Или пък, след като е родила детето на Филби, е сменила името си и се е скрила. Имаше вариант и да е избягала в Москва и все още да живее там. Можеше и великият Саша да я е ликвидирал, както бе убил Константин Киров и Алистър Хюз…

Каквото и да се бе случило с тази жена, то беше станало много отдавна. Както и от много отдавна Габриел не бе спал. В някакъв момент склони глава и се унесе. Телефонът го събуди. Беше единайсет и половина. Не знаеше обаче дали е сутринта, или вечерта — шумоизолираната стая бе свят без изгреви и залези. Грабна слушалката и бързо я вдигна към ухото си.

— Тръгнала си е от Бейрут през 1965 година и се е върнала в Париж — каза Пол Русо. — Участвала е в демонстрациите през 1968 година. След това ДСТ са загубили интерес към нея.

— И все още е жива?

— Очевидно.

Сърцето на Габриел прескочи.

— Да или не?

— Все още получава държавна пенсия. Изпращат ѝ парите на адрес в Испания.

— Случайно да ти се намира?

Оказа се, че го има. Шарлот Бетанкур, майката на незаконното дете на Ким Филби, живееше на „Пасео де ла Фуенте“ в Саара де ла Сиера, Испания.

Малко след два часа следващия следобед Шарлот Бетанкур установи, че я следят двама мъже: единият бе слаб и висок, а другият — около десет сантиметра по-нисък и набит. Ким би се гордял с нея, задето ги забеляза, но честно казано, и те не направиха кой знае какви усилия да се прикрият. Сякаш искаха тя да ги види. Двама руснаци, изпратени да я отвлекат и убият, не биха се държали по този начин. Затова тя не се боеше от непознатите. Всъщност нямаше търпение да дойде мигът, в който щяха да разкрият картите си и да ѝ се представят. Дотогава тя щеше да ги нарича Розенкранц и Гилденщерн, две безразлични рожби на майката земя, които живееха като едно същество.

Беше ги забелязала за пръв път по-рано тази сутрин, докато се разхождаха по улицата. Повторно ги видя на улица „Сан Хуан“, където седяха под чадър в едно от кафенетата, загледани в мобилните си телефони, привидно незабелязващи присъствието ѝ. И ето ги отново и сега. Шарлот обядваше сред портокаловите дръвчета в бар „Мирадор“, а двамата мъже пресичаха калдъръмения площад и отиваха към църквата „Санта Мария де ла Меса“. Не ѝ приличаха на набожни, особено по-високият, онзи с бледата кожа. Може би търсеха опрощение. Изглеждаха като хора, на които то би им дошло добре.

Двамата изкачиха стъпалата към църквата — едно, две, три, четири — и изчезнаха вътре. Шарлот взе химикалка и се опита да поднови работата си, но не се получаваше: мисълта за мъжете я отвличаше. Беше писала за един следобед през септември 1962 година, когато Ким, вместо да прави любов с нея, се бе напил. Беше неутешим. Джаки, любимата му лисица, която отглеждаше като домашен любимец, скоро бе паднала от терасата на апартамента му и умряла. Но Шарлот беше убедена, че и нещо друго го тревожи, и го бе умолявала да ѝ се довери.

„Няма как да ме р-р-разбереш — каза той, заеквайки над чашата си, а очите му бяха скрити под буйния перчем. — Това, което правя, го правя по с-с-съвест.“

Още тогава трябваше да разбере, че всичко бе вярно, че Ким наистина бе руски шпионин, Третият човек, предател. Тя нямаше да го презре. Всъщност щеше да стане точно обратното. Щеше да се влюби в него още повече.

Прибра химикалката и бележника си „Молескин“ в сламената си чанта и допи виното си. В кафенето имаше само още един клиент — мъж с вид на елф, с рядка коса и лице, което не подлежеше на описание. Времето бе идеално, топло на слънце и хладно под сянката на портокаловите дръвчета. Беше сезонът, който Шарлот най-много харесваше в Саара, краткият период на умерен климат между зимния студ и горещото като пещ лято. Тя бе облечена в пуловер и дънки с ужасен еластичен колан. Това бе може би най-лошото на остаряването — че бе принудена по цял ден да мъкне килограмите си заедно със спомените си за Ким. Почти не помнеше онова гъвкаво слабо тяло, което той бе обладавал всеки следобед, преди да се прибере у дома при Елинор за вечерния скандал. Той обожаваше тялото ѝ дори когато коремът ѝ се изду. „Какво мислиш, че ще е — м-м-момче или момиче?“, попита я, докато галеше нежно кожата ѝ. Не че имаше значение. Две седмици по-късно той замина.

Мъжът с рядката коса четеше вестник. Горкичкият, помисли си Шарлот, сам-самичък на света, също като нея. Изкушаваше се да го заговори, ала двамата мъже вече излизаха от църквата на огрения от слънцето площад. Минаха в пълно мълчание покрай масата ѝ и поеха надолу по стръмната улица „Маченга“.

След като си плати сметката, Шарлот направи същото. Тя не се опитваше да ги следи, просто това бе най-краткият път към малкия супермаркет „Ел Кастийо“. Вътре обаче видя единия от тях отново. Беше онзи, когото наричаше Розенкранц, по-високият. Той разглеждаше кутия мляко, като че ли търсеше срока на годност. За пръв път Шарлот изпита пронизващ страх. Може би се бе объркала. Може би те все пак бяха екип похитители от СВР. Помисли си, че Розенкранц ѝ прилича малко на руснак, след като получи възможност да го огледа по-добре.

Хвърли набързо няколко неща в кошницата и подаде пари на едрогърдо момиче с гол пъп и прекалено много грим.

— La loca — изсъска презрително момичето, докато Шарлот изнасяше найлоновите си торби на улицата. И ето го и Гилденщерн. Беше се облегнал на едно портокалово дръвче и се усмихваше.

— Bonjour, Madame Bettencourt. — Тонът му бе приятелски. Той направи предпазлива крачка към нея. — Извинете, че ви притеснявам, но се чудех дали бихме могли да поговорим насаме.

Очите му бяха много сини, като на Ким.

— Да поговорим за какво? — попита тя.

— Това, което бих искал да обсъдим — каза мъжът, — е от доста чувствително естество.

Шарлот се усмихна горчиво.

— Последния път, когато някой ми каза това… — Видя, че мъжът с рядката коса върви към тях надолу по склона. Не го бе заподозряла. Предположи, че той е от по-висок калибър.

Тя насочи погледа си към онзи, когото наричаше Гилденщерн, със сините като на Ким очи.

— Да не сте от френските власти? — попита го.

— Боже, не.

— Тогава откъде сте?

— Работя за британското Външно министерство.

— Значи, сте шпионин. — Тя погледна към мъжа с рядката коса. — А този?

— Той е колега.

— Не ми прилича на британец.

— Не е.

— Ами Розенкранц?

— Кой?

— О, няма значение. — Тя чу примирението в гласа си. Най-накрая бе дошъл краят. — Как, по дяволите, ме намерихте?

Въпросът ѝ като че ли свари англичанина неподготвен.

— Дълга история, мадам Бетанкур.

— Сигурна съм, че е така. — Торбите все повече натежаваха. — Да не съм загазила?

— Не мисля.

— Всичко, което съм правила, съм го правила по съвест. — Тя бе объркана. Ким ли говореше вместо нея? — Ами моето…

— Шарлот внезапно замълча.

— Кое, мадам Бетанкур?

Не още, помисли си тя. По-добре да запази нещо в резерв, в случай че се наложи да откупи свободата си. Нямаше доверие на мъжа, а и не биваше да има. Британците бяха най-големите лъжци, които Бог бе създал. Това го знаеше със сигурност.

Високият блед мъж вече стоеше до нея. Той внимателно взе найлоновите торби от ръката ѝ и ги постави в багажника на реното, след това пъргаво седна зад волана. Мъжът с рядката коса се настани отпред, а Шарлот и онзи със сините очи — отзад. Когато колата потегли, тя се замисли за книгите по полиците на нишата ѝ и старинния викториански сейф под бюрото ѝ. В него имаше подвързан с кожа албум с изрезки, който бе толкова стар, че миришеше на прах. Дългите алкохолни обеди в „Сейнт Джордж“ и „Нормандия“, пикниците по хълмовете, следобедите далеч от чуждите очи в нейния апартамент, когато защитите му падаха… Имаше и осем пожълтели снимки на дете, последната бе направена през есента на 1984 година на Джизъс Лейн в Кеймбридж.

Колата прелетя покрай вилата на Шарлот, без да забавя. Мъничкият преден двор беше пуст, но на нея ѝ се стори, че зърна движение в един от прозорците. „Чакали — помисли си тя, — глозгат ми кокалите.“ Най-накрая се бе случило. Животът ѝ бе залитнал през ръба на зъбера и се бе стоварил на дъното на долината. Не бе станало без нейното доброволно участие, това беше така, но в края на краищата Ким я бе завлякъл надолу. Шарлот не беше първата, той бе оставил много съсипани хора по пътя си. Пак си спомни за викторианския сейф под бюрото ѝ. Те знаеха, каза си тя. Може би не всичко, но знаеха.

— Къде отиваме? — попита тя.

— Недалеч — отговори синеокият англичанин.

Точно тогава ръчният ѝ часовник „Сейко“ изпищя.

— Лекарствата ми! — възкликна Шарлот. — Не мога да тръгна без лекарствата си. Моля ви, върнете се.

— Не се тревожете, мадам Бетанкур. — Той извади кехлибарен флакон с хапчета от джоба на якето си. — Тези ли?

— Другите, моля.

Той ѝ подаде второто шишенце. Тя изсипа една таблетка в дланта си и я погълна без вода, което като че ли го впечатли. Вилата изчезна от погледите им. Шарлот се чудеше дали някога щеше да я види отново. Отдавна не се бе осмелявала да отиде по-далеч от местата, които можеше да достигне пеш. Когато бе по-млада, пътуваше нашир и надлъж из Испания с кола — такъв живот ѝ бяха осигурявали парите на другаря Лавров. Но сега, когато беше стара и вече не можеше да шофира, светът ѝ се бе свил. Е, вероятно можеше да пътува и с автобус, но никак не я привличаше идеята да се озове сред всичките онези потни пролетарии с техните чеснови сандвичи и пищящи деца. Шарлот беше социалистка — а и комунистка, — но посветеността ѝ на революцията не стигаше чак до обществения транспорт.

Долината беше позеленяла от зимните дъждове. Розенкранц държеше волана с лявата си ръка, а с дясната барабанеше в нервен ритъм по таблото. Това подлудяваше Шарлот.

— Винаги ли прави така? — попита тя англичанина, но той само ѝ се усмихна.

Наближаваха отклонението за АЗ75. На табелата, която се стрелна покрай прозореца ѝ, пишеше СЕВИЛЯ. Розенкранц зави по отбивката, без да намали или поне да даде мигач. Същото направи и колата пред тях, забеляза Шарлот, както и тази зад тях.

— Колко остава? — попита тя.

— Час и половина — отговори англичанинът.

— А може би и по-малко, ако продължава да кара така. — Шарлот кимна неодобрително към Розенкранц.

Англичанинът хвърли дълъг поглед през рамо.

— Още ли са зад нас? — попита Шарлот.

— Кои?

Шарлот знаеше много добре, че не бива да пита пак. Хапчето я бе направило сънлива, както и мекото издигане и спускане на летящата кола по нагънатия терен, и топлите слънчеви лъчи, които падаха по едната страна на лицето ѝ. Тя облегна глава назад и затвори очи. Част от нея нямаше търпение за това, което предстоеше. Отдавна не бе ходила в Севиля.

Когато се събуди, видя Хиралда — минарето, превърнато в камбанария на катедралата в Севиля, което се издигаше над Санта Крус, старинния еврейски квартал на града. Бяха спрели на тясна странична улица пред американско кафене. Шарлот смръщено изгледа прочутото лого в бяло и зелено.

— Навсякъде са — каза англичанинът, който забеляза реакцията ѝ.

— Не и в Саара. Там имаме манталитет на планински град.

Англичанинът се усмихна, сякаш познаваше този манталитет.

— Боя се, че само дотук можем да стигнем с кола. В състояние ли сте да извървите кратко разстояние?

— В състояние ли? — Шарлот се изкушаваше да му каже, че изминава повече от километър и половина на ден. Всъщност можеше да му съобщи точния брой стъпки, които правеше всекидневно, но не искаше да я мисли за луда. — Да, добре съм — кимна тя. — Винаги съм обичала да се разхождам в Севиля.

Дребният мъж с рошавата коса стоеше до вратата ѝ, услужлив като пиколо. Шарлот прие подадената ѝ ръка. Беше твърда и суха, сякаш той дълго беше копал изсъхнала земя.

— Ами покупките ми? — попита тя. — Ще се развалят, ако ги оставите в багажника.

Дребният мъж се взря мълчаливо в нея. Предпочиташе да наблюдава, а не да говори, помисли си тя. Англичанинът вдигна ръка към Хиралда:

— Насам, моля.

Загрижеността му започваше да я изнервя като барабаненето на приятеля му. Всичките усмивки и чар на света не можеха да скрият факта, че всъщност я бяха арестували. Ако още веднъж чуеше „моля“, помисли си тя, щеше да му покаже какво представлява легендарният ѝ темперамент. Той бе плашил дори Ким.

Минаха по поредица от тесни алеи, навлизайки все по-дълбоко в квартала, докато най-накрая стигнаха до мавритански проход. Той водеше до сенчест вътрешен двор с арки, изпълнен с уханието на севилски портокали. Там ги чакаше мъж, загледан във фонтана. Той вдигна стреснато очи от водата, сякаш бе изненадан от появата ѝ, и се взря в нея с нескрито любопитство. Шарлот направи същото, защото веднага го позна. Очите му го издадоха. Той беше израелецът, обвинен за убийството на руския разузнавач във Виена.

— Предполагах, че ще сте вие — каза тя след малко.

Той се усмихна широко.

— Нещо смешно ли казах?

— Същите думи произнася Ким Филби, когато Никълъс Елиът идва в Бейрут, за да го обвини, че е шпионин.

— Да, знам — тихо изрече Шарлот. — Ким ми го каза.

Стаята, в която Габриел заведе Шарлот Бетанкур, беше мрачна. По облицованите ѝ с дърво стени висяха много картини със съмнителна стойност, потъмнели от времето и липсата на грижи. Върху тежките дървени лавици имаше подвързани с кожа издания на велики книги, а върху ракла от XVII век бе поставен златист часовник, който показваше грешно време. Един предмет сякаш не си бе на мястото — старинен викториански сейф, дървен, с избелял лак и пукнатини, който лежеше по средата на масата.

Шарлот Бетанкур още не го бе забелязала, докато оглеждаше обстановката с очевидно неодобрение. Или може би, помисли си Габриел, тук всичко ѝ бе познато. Името ѝ предполагаше благороднически произход. Както и осанката ѝ. Дори на късна възраст тя стоеше много изправена, като танцьорка. Той ретушираше наум сбръчканото ѝ лице с петна от слънцето и се опитваше да си представи как е изглеждала на около двайсет и четири години, когато е заминала за Бейрут, за да практикува журналистическия занаят. А там, по причини, които Габриел не можеше да проумее, се бе отдала на човек като Ким Филби. Любовта бе едното възможно обяснение. Другото бе политиката. Или може би е било комбинация от двете, което я правеше страховит събеседник.

— Ваша ли е? — попита тя.

— Моля?

— Къщата.

— Боя се — каза Габриел, — че често съм принуден да разчитам на милостта на непознати.

— По това си приличаме.

Той не се въздържа и отново се усмихна.

— Кой е собственикът? — заинтересува се Шарлот.

— Приятел на приятел.

— Евреин ли?

Израелецът сви безразлично рамене.

— Очевидно този ваш приятел е богат.

— Не толкова, колкото е бил някога.

— Колко жалко. — Каза го на златистия часовник. Обърна се и разгледа внимателно Габриел. — По-дребен сте, отколкото си представях.

— Вие също.

— Аз съм стара.

— И по това си приличаме.

Този път Шарлот Бетанкур се усмихна. Но усмивката ѝ бързо се стопи, когато видя старинната кутия.

— Нямате право да влизате в къщата и да вземате вещите ми. Но пък, от друга страна, моите прегрешения са от далеч по-голяма величина. И сега, изглежда, някой друг ще плати цената.

Габриел не отговори, не се осмеляваше. Шарлот се взираше в Кристофър Келър, който сравняваше времето, което показваше ръчният му часовник, с това на златистия.

— Вашият приятел ми спомена, че е британец — каза тя. — Това вярно ли е?

— Боя се, че да.

— И какъв е вашият интерес в тази работа? — поиска да узнае тя. — Какво право имате да сте тук?

— По този случай — изрече Габриел с осъдителен тон — британската и израелската разузнавателна служба работят заедно.

— Ким сигурно се преобръща в гроба.

Алон пак избра да отвърне с мълчание. Беше далеч по-добре, отколкото да каже на Шарлот какво мисли за мнението на Ким Филби относно държавата Израел. Тя продължаваше да се взира в Келър с леко объркано изражение.

— Вашият приятел отказа да ми обясни как сте ме намерили. Може би вие ще го направите.

Габриел реши, че това не би навредило, тъй като всичко се беше случило толкова отдавна.

Намерихме името ви в старо досие на МИ6.

— От Бейрут ли?

— Да.

— Ким ме уверяваше, че никой не знае за нас.

— Грешал е и за това — каза хладно Габриел.

— Кой е бил? Кой ни е разкрил?

— Името му е Артър Сиймор.

Тя се усмихна палаво.

— Ким го ненавиждаше.

— Чувствата им са били взаимни. — Габриел имаше натрапчивото усещане, че разговаря с фигура от историческа възстановка. — Артър Сиймор е подозирал още от самото начало, че Филби е руски шпионин. А началниците му в Лондон са мислели, че може би вие сте шпионин.

— Не бях. Бях просто впечатлителна млада жена със силни убеждения. — Погледът ѝ се спря на дървената кутия. — Но вие знаете това, нали? Знаете всичко.

— Не всичко — призна Габриел.

— Загазила ли съм пред закона? — попита тя.

— Вие сте френска гражданка на напреднала възраст, която живее в Испания.

— Имало е размяна на пари.

— Почти винаги е така.

— Не и в случая с Ким. О, той вземаше малко пари, колкото да оцелее, когато беше в нужда. Но действията му бяха мотивирани от вярата му в комунизма. Аз споделях тази вяра. Както и много хора от вашата вяра, господин Алон.

— Аз съм отгледан с нея.

— Тя жива ли е още у вас? — полюбопитства Шарлот.

— За това ще говорим друг път.

Тя пак се взря в кутията.

— А що се отнася до моето…

— Боя се, че не мога да ви предложа никакви гаранции — прекъсна я Габриел.

— Ще има ли арест? Наказателно преследване? Нов скандал?

— Това решение ще вземе началникът на МИ6, не аз.

— Той е синът на Артър Сиймор, нали?

— Да — отговори изненадано Габриел. — Точно той е.

— Само като си представя. Срещала съм се веднъж с него.

— С Артър Сиймор?

— Не. Със сина му. Беше в бара на „Нормандия“. Ким беше в палаво настроение и се опитваше да купи на момчето розов джин. Сигурна съм, че не си го спомня. Беше още малък, а и всичко стана много отдавна. — Тя се усмихна тъжно. — Но май прибързваме. Вероятно трябва да започнем от самото начало, мосю Алон. Това ще ви помогне да разберете по-добре какво се случи.

— Да — съгласи се Габриел. — Може би така трябва.

Началото, започна тя, беше в малко село край Нант, в долината на Лоара в Западна Франция. Бетанкур били стара фамилия, собственици на много земи и богатства. Шарлот бе достатъчно възрастна, за да си спомня немските войници по улиците на селото ѝ и възпитания капитан от Вермахта, който бил настанен в семейния замък. Баща ѝ се отнасял уважително към германските окупатори — прекалено уважително според някои хора от селото — и след войната се шушукало, че бил колаборационист. Комунистите били много силни в региона. Децата на работническата класа дразнели безмилостно малката Шарлот и дори веднъж опитали да ѝ отрежат косата. И щели да успеят, ако не бил се намесил монсеньор Жан-Марк. Много години по-късно специална комисия щяла да обвини и монсеньора, който бил приятел на семейство Бетанкур, в колаборационизъм.

През 1956 година Шарлот отишла в Париж, за да учи френска литература в Сорбоната. Това станало през една есен със земетръсни политически събития. В края на октомври израелски, британски и френски войски се опитали да изземат контрола над Суецкия канал от Египет на Насър. А в началото на ноември съветските танкове влезли в Будапеща, за да потушат Унгарското въстание. Шарлот застанала на страната на Москва и по двата въпроса, защото вече била убедена комунистка.

Напуснала Сорбоната през 1960-а и през следващата година и половина писала рецензии и политически коментари за малко литературно списание. Било ѝ обаче скучно и поискала от баща си достатъчно пари, за да се премести в Бейрут и да стане чуждестранен кореспондент. Баща ѝ вече бил уплашен от политическите ѝ възгледи — по това време двамата вече почти не си говорели — и бил много доволен да се отърве от нея. Тя пристигнала в Ливан през януари 1962 година, наела апартамент в близост до Американския университет и започнала да праща репортажи на няколко левичарски френски издания, за които не ѝ плащали почти нищо. Ала нямало значение, тъй като разполагала с парите на семейството си. Въпреки това копнеела да остави своя следа като истински журналист. Често търсела съвети в голямата общност от чуждестранни кореспонденти, сред които бил и един, който пиел в бара на хотел „Нормандия“.

— Филби — каза Габриел.

— Ким — възрази Шарлот. — Той за мен винаги ще бъде Ким.

Тя седеше на ръба на тапициран стол, ръцете ѝ бяха прилежно поставени върху коленете ѝ, а стъпалата ѝ — плътно прилепнали към пода. Ели Лавон се бе настанил до нея и се взираше отнесено в далечината като човек, чакащ на перона влак с огромно закъснение. Михаил като че ли се състезаваше кой ще мигне пръв с фигура от една от потъмнелите картини, лошо копие на Ел Греко. Келър се преструваше на безразличен, беше отворил задната вратичка на златистия часовник и бърникаше механизма.

— Били сте влюбена в него? — попита Габриел, крачейки бавно из стаята.

— В Ким ли? Много.

— Защо?

— Предполагам, защото не беше баща ми.

— Знаехте ли, че е руски шпионин?

— Глупости! Ким никога не би ми доверил тайната си.

— Ала вероятно сте подозирали.

— Зададох му въпроса само веднъж и никога повече. Беше обаче очевидно, че изпитваше силна болка. Сънуваше най-ужасните кошмари, след като правеше любов с мен. И пиенето му беше… Дотогава не бях виждала нещо подобно.

— Кога разбрахте, че сте бременна?

— В началото на ноември. Изчаках до края на декември, за да му кажа.

— Как реагира той?

— Насмалко да убие и двама ни. В този момент шофираше — обясни тя. — Една жена никога не бива да казва на любовника си, че е бременна, докато той е зад волана. Особено когато любовникът ѝ е пиян.

— Той ядоса ли се?

— Престори се на ядосан. Всъщност мисля, че беше съсипан. Говорете каквото искате за Ким, но той обожаваше децата. Вероятно си е мислел, че никога няма да види това, което носех в утробата си.

Вероятно, отбеляза си Габриел.

— Поискахте ли нещо от него?

— От Ким Филби? Изобщо не си направих труда. Той беше в ужасно финансово положение. Нямаше изгледи за никаква помощ или за брак. Знаех, че ако родя детето, сама ще трябва да се грижа за него.

Рожденият ден на Филби бил на 1 януари. Навършвал петдесет и една. Шарлот се надявала да прекарат заедно поне няколко минути, но той ѝ се обадил, че няма да може да дойде в апартамента ѝ. Предната вечер бил паднал, и то два пъти, бил си разцепил главата и очите му били насинени. Използвал ужасния си външен вид като извинение да не я вижда през следващите две седмици. А истинската причина за изчезването му, каза тя, била пристигането на Никълъс Елиът в Бейрут.

Кога го видяхте пак?

— На двайсет и първи.

— В деня, когато е избягал от Бейрут.

Тя кимна.

— Ким дойде да ме види в късния следобед. Изглеждаше по-зле от всякога. Навън валеше като из ведро, той бе подгизнал. Обясни, че може да остане само няколко минути. Трябвало да вечеря заедно с Елинор в дома на първия секретар на британското посолство. Опитах се да правя любов с него, но той ме отблъсна и поиска нещо за пиене. След това ми призна за обвинението на Никълъс, че е руски шпионин.

— Той отрече ли това?

— Не — заяви натъртено Шарлот. — Не го отрече.

— А какво ви каза?

— Много повече, отколкото трябваше. И след това ми даде плик.

— Какво имаше в него?

— Пари.

— За бебето ли?

Тя бавно кимна.

— Обясни ли откъде ги има?

— Не. Но ако трябва да предположа, бяха от Петухов, неговия контакт от КГБ в Бейрут. Ким замина същата вечер на борда на съветския товарен кораб „Долматов“. Повече никога не го видях.

— Никога ли?

— Да, мосю Алон. Никога.

Когато новината за дезертьорството на Филби се разчула, продължи Шарлот, тя за кратко обмисляла да напише ексклузивна лична статия.

— „Ким Филби, когото познавах и обичах“, от този сорт глупости.

Вместо това пращала статии, в които нямало и дума за личните им отношения, и чакала детето им да се появи на бял свят. Родила в болница в Бейрут, сама, в края на пролетта на 1963 година.

— Не съобщихте ли на семейството си?

— Не и тогава.

— А във френското посолство?

— Бяха подписани съответните декларации и издаден паспорт.

— Предполагам, че е имало акт за раждане.

— Разбира се.

— И кой е записан като баща?

— Филби — заяви тя с леко отбранителен тон. — Харолд Ейдриън Ръсел.

— А името на детето?

— Бетанкур — уклончиво отговори тя.

— Първото име? — притисна я Габриел.

Шарлот Бетанкур се взираше в дървената кутия.

— Вече знаете името на детето, мосю Алон. Моля ви, не ме карайте да извършвам предателство.

Габриел не го знаеше. Нито тогава, нито някога преди.

— Върнали сте се във Франция през 1965 година — подсказа ѝ той.

— През зимата.

— Къде отидохте?

— В малко село край Нант — каза тя, — в долината на Лоара в Западна Франция.

— Родителите ви сигурно са били изненадани.

— Меко казано. Баща ми ме изгони и ми забрани повече да се връщам.

— Признахте ли им кой е бащата на детето?

— Ако го бях направила — каза тя, — това само щеше да влоши положението ми.

— Споменахте ли на някого?

— Не. На никого. Никога.

— Ами актът за раждане?

— Изгубих го.

— Колко удобно.

— Да.

— Какво наистина се случи с него?

Тя погледна към дървената кутия, но веднага се извърна. Във вътрешния двор трима охранители стояха като статуи в падащия мрак. Ели Лавон все още чакаше въображаемия си влак, ала Келър и Михаил вече се взираха прехласнато в Шарлот Бетанкур. Часовникът бе напълно спрял. Както и сърцето на Габриел.

— Какво направихте след това? — попита той.

Върнала се в Париж, отговори тя, този път с малко дете на ръце. Живеели в таванска стая в Латинския квартал. Шарлот можела да си позволи само това, след като баща ѝ окончателно ѝ спрял парите. Майка ѝ давала по някой франк винаги когато идвала да я види, но баща ѝ не признавал съществуването на детето. Както и Ким. С всяка изминала година то все повече заприличвало на него. Същите сини очи и буен перчем. А когато станало на осем години, му се появило леко заекване. Шарлот зарязала журналистиката и се посветила на Партията и революцията.

Нямали пари, но не им трябвали много. Били в Париж, в този величествен град. Играели си на глупави игрички, броели стъпките между любимите си забележителности. Колко са крачките между Лувъра и „Нотър Дам“? А между Триумфалната арка и площад „Конкорд“? Колко са от Айфеловата кула до Дома на инвалидите?

Крачките между таванската стая и вътрешния двор на сградата били осемдесет и седем, обясни Шарлот, след това имало още трийсет и осем до вратата към улица „Сен Жак“. И точно там в един топъл летен ден през 1974 година, когато повечето парижани разумно били напуснали града, ги чакал един мъж.

— Коя дата беше? — поинтересува се Габриел.

— Беше през август — отговори Шарлот. — В деня след оставката на Никсън.

— Значи, десети.

— Щом казвате.

— А името на мъжа?

— Тогава той се представи като другаря Лавров.

— А в други случаи?

Саша, обясни тя. Представял се като Саша.

Бил слаб, все едно е излязъл от ГУЛАГ, и блед като восък, заразказва Шарлот. По черепа му били полепнали няколко мръсни косъма, челото му било високо, което му придавало вид на високоинтелигентен човек. Очите му били малки и зачервени, зъбите — сиви и нащърбени. Носел сако от туид, прекалено дебело за силната жега, и риза, която някога е била бяла, но в онзи момент изглеждала като изплакната прекалено много пъти в кухненска мивка. Брадата му се нуждаела от подстригване.

— Брада?

— Имаше малка брада. — Тя прокара палеца и показалеца си от горната си устна към брадичката.

— Като на Ленин ли? — уточни Габриел.

— Младият Ленин. Ленин в изгнание. Ленин в Лондон.

— И какво го бе довело в Париж?

— Каза, че носи писмо.

— От Филби?

— Така и не произнесе никакво име. Обясни само, че писмото било от мъж, когото съм познавала в Бейрут. Известен английски журналист. — Тя заговори ниско като мъж със силен руски акцент: — „Ще може ли да поговорим някъде насаме? Въпросът, който искам да обсъдим, е от доста чувствително естество“. Предложих му бистрото от другата страна на улицата — продължи тя пак с нормалния си глас, — но той настоя, че в апартамента ми ще е по-добре. Обясних, че домът ми е доста скромен. Каза, че вече знаел това.

— Намекнал е, че ви е наблюдавал от известно време.

— Той е от вашия свят, не от моя.

— А писмото?

Било написано на пишеща машина, което не било типично за Ким, и не било подписано. Въпреки това тя знаела, че думите са негови. Извинявал се, че я е излъгал в Бейрут, и твърдял, че искал да поднови отношенията им. Като част от това молел да види детето си. По очевидни причини, пишел той, срещата не можела да се състои във Франция.

— Искал е да отидете в Москва ли?

— Не аз. Само детето.

— И вие сте се съгласили?

— Да.

— Защо?

Тя не отговори.

— Защото все още сте били влюбена в него? — предположи Габриел.

— В Ким? Не и тогава, вече не. Но все още бях влюбена в идеята за Ким.

— И каква бе тази идея?

— Отдаване на революцията. — Тя замълча, а след това добави: — Саможертва.

— Не споменахте предателство.

Тя не обърна внимание на последната забележка и обясни, че Саша и детето заминали от Париж още същата вечер с влак за Германия. Прекосили границата с Източен Берлин с кола, отишли с нея до Варшава, оттам излетели за Москва. А хлапето било с фалшив руски паспорт. Апартаментът на Филби бил недалеч от площад „Пушкин“, скрит в тясна уличка близо до стара църква, между улица „Тверская“ и Патриаршите езера. Живеел там с Руфина, руската му съпруга.

— Четвъртата му жена — добави язвително Шарлот.

— Колко дълго…

— Три дни.

— Предполагам, че е имало и друго посещение.

— Коледа, същата година.

— Пак в Москва ли?

— За десет дни — кимна тя.

— А следващото посещение?

— През другото лято. Вече за цял месец.

— Доста дълъг период.

— Беше ми трудно, признавам.

— А след това?

— Саша пак дойде в Париж, за да ме види.

Срещнали се на пейка в парка, както Филби и Ото четири десетилетия по-рано. Пейката не била в Риджънтс Парк, а в градините на Тюйлери. Саша казал, че от Московския център му било наредено да започне историческо начинание в името на международния мир. Ким щял да бъде негов партньор в това. Желанието и на двамата било Шарлот да се присъедини към тях.

— И каква щеше да е вашата роля в това начинание?

— Кратък брак. И огромна жертва.

— Кой беше щастливият младоженец?

— Англичанин от семейство с много връзки, който също вярваше в мира.

— Имате предвид, че е бил агент на КГБ.

— Точната му връзка с Москва така и никога не ми стана ясна. Баща му познаваше Ким от Кеймбридж. Младоженецът беше доста радикален и доста хомосексуален. Но това беше без значение. Бракът нямаше да е истински.

— Къде се оженихте?

— В Англия.

— В църква ли?

— С гражданска церемония.

— Семейството ви присъстваше ли?

— Разбира се, че не.

— И колко продължи този съюз?

— Две години. Нашият брак не бе създаден с божията благословия, мосю Алон. Това беше сватосване на Московския център.

— Какво предизвика развода?

— Изневяра.

— Колко подходящо.

— Очевидно ме бяха хванали в крачка с един от най-близките приятели на съпруга ми. Всъщност стана голям скандал. Аз пиех много, заради което не можех да имам деца. За доброто на хлапето се съгласих да се откажа от попечителство.

Последвал дълъг и болезнен период на отчуждение, за да може детето да бъде напълно побританчено. Шарлот останала известно време в Париж. След това, по искане на Московския център, се заселила в градче с бели къщи в планините на Андалусия, където никой нямало да може да я намери. Отначало имало писма, но скоро спрели. Саша твърдял, че те забавяли преобразяването.

От време на време Шарлот получава неясни и уклончиви новини, като онази, която дошла през 1981 година и се отнасяла до приемането на детето ѝ в елитен британски университет. Не се уточнявало в кой, но Шарлот знаела достатъчно за миналото на Ким, за да направи достоверно предположение. Без да каже на Саша, се върнала в Англия през 1984 година и отишла в Кеймбридж. И там, на Джизъс Лейн, забелязала детето на предателството, детето на Филби, да се разхожда под сянката на високата тухлена стена, а буйният перчем скривал сините му очи. Шарлот тайно го снимала с фотоапарата си.

— Това бе последният път, когато… — Гласът ѝ замлъкна.

— А след Кеймбридж? — попита Габриел.

Шарлот получила вест, че начинанието се оказало успешно. Никога не ѝ доверили в кое подразделение на британското разузнаване е, но тя предполагала, че е в МИ6. Ким, каза тя, никога не би се примирил с МИ5, не и след като те го бяха преследвали така безмилостно.

— И оттогава през всичките тези години нямате никакъв контакт, така ли?

— От време на време получавам по някое писмо, празни изречения, които без съмнение са съставени в Московския център. В тях няма информация за работата или личния живот, нищо, което бих могла да използвам…

— За да намерите детето, което сте изоставили? — Въпросът я нарани. — Съжалявам, мадам Бетанкур, но не разбирам как…

— Правилно, мосю Алон. Не разбирате.

— Може би вие бихте ми обяснили.

— Беше друго време. Светът беше различен. Те бяха различни.

— Кои?

— Руснаците. За нас Москва беше центърът на Вселената. Те щяха да променят света и ние бяхме длъжни да им помогнем.

— Да помогнете на КГБ? Та те бяха чудовища — въздъхна Габриел. — И все още са.

Тя му отговори с мълчание. Той я попита кога е получила последното писмо.

— Преди около две седмици.

Габриел прикри тревогата си.

— Как беше предадено?

— От един невъзпитан тип на име Карпов от мадридската резидентура. Той също така ме информира, че Московският център искал да изкарам дълга ваканция в Русия.

— Защо чак сега? — заинтересува се Габриел.

— Вие би трябвало да знаете по-добре от мен, мосю Алон.

— Изненадан съм, че не са дошли за вас още преди много години.

— Това бе част от първоначалното ми споразумение с Ким и Саша. Нямах никакво желание да живея в Съветския съюз.

— Може би там не е била чак такава марксистка утопия.

Шарлот Бетанкур понесе упрека му с разкаяно мълчание.

Всичко около тях се размърдваше, Севиля се раздвижваше. Във въздуха се носеше музика, а от баровете и кафенетата на близкия площад долиташе звън на чаши и чинии. Вечерният бриз нахлу във вътрешния двор. Той донесе аромат на портокали в стаята и — съвсем неочаквано — смях на млада жена. Шарлот вдигна заинтригувано глава и слуша, докато смехът утихна. След това се взря във викторианския сейф на масата.

— Беше подарък от Ким — обясни тя след малко. — Беше го намерил в малък магазин в християнския квартал в Бейрут. Много подходящ, не мислите ли? Само Ким може да ми подари кутия, в която да заключа тайните си.

— И неговите също — каза Габриел. Вдигна капака и извади тесте пликове, овързани с избеляла панделка в кралскосин цвят. — Писал е доста, а?

— През първите седмици на аферата ни понякога получавах по две писма на ден.

Габриел бръкна пак в кутията. Този път извади един-единствен лист. Беше акт за раждане от болница „Сейнт Джордж“ в Бейрут, най-старата в Ливан, на него бе написана датата 26 май 1963 година. Посочи към първото име на детето.

— То променяно ли е някога? — попита той.

— Не — отговори тя. — За щастие беше достатъчно английско.

— Като вашето. — Алон пак бръкна в кутията с тайни на Ким Филби. И измъкна британско брачно свидетелство с дата от април 1977 година. — Пролетна сватба. Вероятно е била много хубава.

— Беше доста малка всъщност.

Габриел посочи фамилията на младоженеца.

— Предполагам, че и вие, и детето сте я приели.

— За известно време. След развода пак станах Шарлот Бетанкур.

— Но не и…

— Това би било нелогично — прекъсна го тя. — Все пак целият смисъл на този брак бе придобиването на име и родословно дърво, които биха отворили вратите на елитни университети, а след това и на разузнавателните служби.

Габриел постави брачното свидетелство до акта за раждане и любовните писма от Филби. След това бръкна за последен път в кутията и извади снимка с дата от октомври 1984 година. Дори той виждаше приликата — несъмнено с Филби, но и с Шарлот Бетанкур.

— Направихте снимката и си тръгнахте, така ли? — попита той. — Поне не поговорихте ли?

— И какво да кажа?

— Можехте да помолите за прошка. И да спрете всичко това…

— А защо да правя подобно нещо след всичко, което бях пожертвала? Не помните ли, че Студената война беше в разгара си. Каубоят Рейгън бе в Белия дом. Американците доставяха ядрени ракети в Западна Европа.

— И затова — кимна хладно Габриел — бяхте готова да се откажете от дъщеря си?

— Тя не беше само моя, беше и на Ким. Аз бях просто един салонен бунтар, но не и тя. Тя бе истинско творение. Тя носеше предателството в кръвта си.

— Вие също, мадам Бетанкур.

— Всичко, което направих — каза тя, — го направих по съвест.

— Очевидно нямате такава. Както и Филби.

— Ким — поправи го тя. — За мен той винаги ще бъде Ким. Шарлот се взираше в снимката. Не с болка, помисли си Габриел, а с гордост.

— Защо? — попита той. — Защо го направихте?

— Има ли отговор, който би ви се сторил задоволителен?

— Не.

— Тогава, мосю Алон, може би трябва да оставим това в миналото.

— Да — съгласи се Габриел. — Може би така трябва.

На следващата сутрин имаше няколко полета между Севиля и Лондон, но Габриел и Кристофър Келър отпътуваха с кола за Лисабон, защото предполагаха, че Московският център проверява списъците с излитащите от Испания пасажери. Келър плати билетите им с кредитна карта на името на Питър Марлоу, неговия псевдоним в МИ6. Той не уведоми Воксхол Крос за предстоящото му завръщане на британска земя, а Габриел не предупреди своята централа.

Единственият му багаж бе куфарчето от Службата. Във фалшивото му отделение бяха скрити три неща, взети от викторианския сейф, подарен от Ким Филби на Шарлот Бетанкур за двайсет и петия ѝ рожден ден. Акт за раждане, брачно свидетелство и снимка, направена без знанието на заснетия на Джизъс Лейн в Кеймбридж. В блекбърито на Габриел имаше снимки на останалите предмети. Сладникавите любовни писма, тетрадките, започнатите мемоари, многото интимни снимки на Филби, направени в апартамента на Шарлот в Бейрут. Самата мадам Бетанкур беше в къщата в Севиля под наблюдението на Службата.

Самолетът кацна на Хийтроу няколко минути след десет. Габриел и Кристофър преминаха отделно един от друг през паспортния контрол и се събраха сред тълпата в залата за пристигащи. Няколко секунди по-късно блекбърито на Келър от МИ6 звънна заради пристигащо съобщение.

— Разкрити сме.

— От кого?

— Найджъл Уитком. Той наблюдава кредитната ми карта. Иска да ни закара в града.

— Предай му, че благодарим, но отказваме.

Кристофър смръщено изгледа опашката за таксита.

— Как това може да ни навреди?

— Зависи дали руснаците са проследили Найджъл от Воксхол Крос.

— Ето го и него.

Келър кимна към форда с включени фарове, паркиран пред вратите на терминала. Габриел неохотно го последва навън и се качи на задната седалка. Миг след това те вече препускаха по М40 към центъра на Лондон. Очите на Уитком срещнаха погледа на Алон в огледалото за обратно виждане.

— Шефът ми нареди да ви откарам в тайната квартира в Стокуел.

— Няма дори да я доближаваме. Закарай ме до Бейзуотър Роуд.

— Това не е най-тайната от тайните квартири.

— Както и вашата — измърмори Габриел. Облаците бяха надвиснали заплашително и все още не бе съвсем светло. — Колко още шефът ще ме кара да чакам?

— До обяд има среща със Съвместната разузнавателна комисия. След това отива на Даунинг стрийт за обяд на четири очи с премиера.

Габриел тихо изруга.

— Да му кажа ли да отложи обяда?

— Не. Важно е да се придържа към обичайния си график.

— Звучи зле.

— Така е — каза Габриел. — По-зле не може да стане.

Вярно беше, че тайната квартира на Службата на Бейзуотър Роуд вече не беше съвсем тайна. Всъщност Габриел я бе използвал толкова често, че от интендантството я наричаха личното му лондонско гнезденце. Бяха изминали шест месеца от последния му престой. Той бе в онази вечер, когато с Келър се бяха върнали в Лондон, след като убиха Саладин в имението му в Мароко. Габриел бе заварил в квартирата Киара. Споделиха среднощна вечеря, спаха няколко часа, а на сутринта пред охранителната бариера на Даунинг стрийт двамата с Келър убиха терорист на ИДИЛ, въоръжен с устройство, пръскащо радиация — мръсна бомба. Бяха спасили Великобритания от катастрофа. Сега водеха такава на прага ѝ.

От интендантството бяха заредили трайни хранителни продукти в килера и 9-милиметрова „Берета“ с дръжка от орехово дърво в гардероба. Габриел си стопли консерва с минестроне, докато Келър наблюдаваше през прозореца на всекидневната трафика по улицата и мъжа с леко руско излъчване, който седеше на пейка в Хайд Парк. Той стана от пейката в дванайсет и половина и на мястото му се настани жена. Келър пъхна заредения пълнител в беретата и вкара първия патрон в цевта. Щом чу звука, Габриел надникна в стаята, надигнал въпросително вежди.

— Може би Найджъл беше прав — каза Кристофър. — По-добре беше да отидем в една от нашите тайни квартири.

— МИ6 няма такива. Вече не.

— Тогава да се настаним някъде другаде. От това място ме побиват тръпки.

— Защо?

— Заради нея. — Келър посочи към парка.

Габриел отиде до прозореца.

— Казва се Авива. Една от нашите е.

— Кога се свърза с бюрото си тук?

— Не съм. Сигурно от булевард „Цар Саул“ са ги предупредили, че съм в града.

— Да се надяваме, че руснаците не са подслушвали.

Двайсет минути по-късно жената стана от пейката и на нея се върна предишният мъж.

— Това е Нир — обясни Габриел. — Той е основният охранител на посланика.

Келър провери за часа — беше почти един.

— Колко време им трябва на един премиер и началник на разузнаване, за да обядват?

— Зависи от дневния ред.

— А ако началникът признава пред премиера, че службата му е напълно проникната от руснаците? — Кристофър бавно поклати глава. — Ще трябва да построим отначало МИ6. Това ще бъде скандалът на скандалите.

Габриел мълчеше.

— Мислиш ли, че той ще оцелее в него? — попита Келър.

— Греъм ли? Предполагам, че това зависи от начина, по който се справи със скандала.

— Ако има арест и процес, ще настане голям хаос.

— Какъв друг избор има?

Келър не отговори, взираше се в телефона си.

— Греъм си е тръгнал от Даунинг стрийт. Пътува. Всъщност — вдигна поглед от телефона той — ето го и него.

Габриел погледна към приближаващата лимузина ягуар.

— Бързо е приключил.

— Сигурно е пропуснал пудинга.

Колата спря пред входа на сградата. От нея слезе Греъм Сиймор с мрачно изражение.

— Сякаш отива на погребение — отбеляза Келър.

— Още едно погребение — добави Габриел.

— Мислил ли си как ще му кажеш?

— Няма нужда да му казвам нищо.

Габриел отвори куфарчето си и извади от тайника три неща. Акт за раждане, брачно свидетелство и снимка, направена без знанието на снимания на Джизъс Лейн в Кеймбридж. Беше зле, помисли си той. По-зле не можеше да стане.

Актът за раждане бе издаден от болница „Сейнт Джордж“ в Бейрут на 26 май 1963 година. В него като майка бе записана ШАРЛОТ БЕТАНКУР, а като баща — ХАРОЛД ЕЙДРИЪН РЪСЕЛ ФИЛБИ. Детето тежеше около 3,200 килограма при раждане. Казваше се РЕБЕКА. Бе взела фамилното име на майка си, а не на баща си — по онова време той бе женен за друга жена. Ала се беше сдобила с нова фамилия, когато Шарлот Бетанкур се бе омъжила за Робърт Манинг на гражданска церемония в Лондон на 2 април 1977 година. Проста проверка в архивите на Университета в Кеймбридж потвърди, че РЕБЕКА МАНИНГ е постъпила в Тринити Колидж през есента на 1981 година. Проверка в имиграционните архиви пък показа, че Шарлот Бетанкур е влязла в страната през 1984 година. През краткия си престой тя бе снимала Ребека Манинг, докато се е разхождала по Джизъс Лейн. Беше дала тази снимка на Габриел Алон в къща в Севиля. Така без сянка от съмнение доказа, че началникът на бюрото на МИ6 във Вашингтон е незаконно дете на най-великия шпионин в историята и дългогодишен агент на руснаците. Къртица, според жаргона на занаята.

— Освен ако имаш друго обяснение — каза Габриел.

— Като например?

— Ами че в МИ6 са знаели за нея от самото начало. А ти си я вербувал и манипулирал да играе против интересите на Московския център. И тя е най-великият двоен агент в историята.

— Де да беше вярно. — Сиймор се взираше изумено в снимката.

— Тя ли е? — попита Габриел.

— Никога ли не си се срещал с нея по работа?

— Не съм имал това удоволствие.

— Тя е — заяви Сиймор след малко. — По-млада нейна версия, разбира се, но това определено е Ребека Манинг.

Произнасяше името ѝ за пръв път.

— Ти някога…

— Дали съм подозирал, че тя е руски шпионин ли? Незаконното дете на Ким Филби?

Габриел не каза нищо.

— В такива моменти човек започва да си прави списъци — въздъхна Греъм, — както когато подозираш жена си в изневяра. Този ли е, или оня?

— Ами тя? — Габриел кимна към снимката.

— Аз назначих Ребека за началник на бюрото във Вашингтон. Излишно е да споменавам, че не съм имал никакви съмнения в нейната лоялност.

Келър се взираше в Бейзуотър Роуд и сякаш не забелязваше двамата видни шпиони, които седяха един срещу друг край ламинираната масичка за кафе.

— Със сигурност — каза Габриел — си прегледал щателно досието ѝ преди назначението.

— Разбира се.

— И нямаше никакви съмнителни факти?

— Професионалното ѝ досие е безупречно.

— Как е преминало детството ѝ? Родена е в Бейрут, майка ѝ е френска гражданка, която изчезва от живота ѝ, когато е била дете.

— Но Робърт Манинг е от правилното семейство.

— Затова Филби е избрал точно него — замисли се Габриел.

— Преподавателите ѝ в Кеймбридж имаха много високо мнение за нея.

— Филби е подбрал и тях. Знаел е какви лостове да използва, за да може Ребека да получи работа в МИ6. Някога е направил същото за себе си. — Габриел вдигна акта за раждане. — Твоите проверяващи не забелязаха ли, че името на майката се появява в телеграмите на баща ти от Бейрут? — Той изрецитира съответните изречения по памет: — „Името на другата жена е Шарлот Бетанкур. Информиран съм от надежден източник, че мадмоазел Бетанкур е бременна от няколко месеца“.

— Очевидно — каза Сиймор — проверяващите не са направили връзката.

— Обикновен кръвен тест можеше да свърши тази работа.

— Нямам нужда от кръвен тест. — Греъм се взираше в снимката на Ребека Манинг, направена в Кеймбридж. — Лицето ѝ е същото като онова, което видях в бара на „Нормандия“ като момче.

— Майка ѝ те помни, между другото.

— Така ли?

— Помни и баща ти.

Сиймор хвърли снимката на масичката за кафе.

— Къде е тя сега? Все още ли е в Севиля?

Габриел кимна.

— Препоръчвам да остане там, докато Ребека бъде арестувана. На твое място бих действал бързо. Руснаците скоро ще забележат, че тя вече не е в Саара.

— Да арестувам Ребека Манинг? — ужаси се Сиймор. — И по какво обвинение? Може би, че е незаконна дъщеря на Ким Филби?

— Тя е руска къртица, Греъм. Измисли някакво извинение, за да я повикаш в Лондон, нещо, което няма да я направи подозрителна. И я арестувай в мига, в който слезе от самолета на Хийтроу.

— А дали Ребека изобщо някога е шпионирала за руснаците?

— Разбира се.

— Имам нужда от доказателство — настоя Сиймор. — Иначе ще разполагам само с тъжната история на едно дете, чийто мозък е промит от КГБ, за да завърши делото на своя баща предател.

— Бих прочел такава история.

— За нещастие, същото биха направили и много други хора. — Сиймор млъкна, след това добави: — И репутацията на Секретната разузнавателна служба ще бъде унищожена.

Настъпи мълчание. Наруши го Габриел:

— Тогава я постави под пълно наблюдение, Греъм. Физическо, дигитално, телефонно. Подслушвай дома и работното ѝ място. Все някога ще сбърка.

— Да не би да забравяш кой е баща ѝ?

— Аз изрових това.

— Тя е дете чудо — въздъхна Сиймор. — Филби никога не сбърка, тя също няма да го направи.

— Сигурен съм, че с Кристофър ще измислите нещо. — Габриел остави акта за раждане върху снимката. — Трябва да хвана самолета, имам някои неотложни дела у дома, които изискват присъствието ми.

Сиймор едва успя да се усмихне.

— А не си ли дори поне малко изкушен?

— От какво?

— Да довършиш започнатото?

— Ще изчакам екранизацията. Освен това съм с лошо предчувствие за това как ще се развият нещата. — Габриел бавно се изправи. — Ако нямаш нищо против, трябва да заключа. От интендантството ще сложат недружелюбно писмо в досието ми, ако те оставя тук.

Сиймор обаче не помръдна от мястото си. Размишляваше, загледан в часовника си.

— Няма начин да хванеш полета в три и трийсет на „Ел Ал“. Защо не поостанеш няколко минути и не ми кажеш как ти би го направил?

— Кое?

— Залавянето на дъщерята на Ким Филби на местопрестъплението.

— Това е лесната част. За да заловиш шпионин, трябва само да заловиш друг шпионин.

— Как?

— С „Форд Експлорър“ — обясни Габриел. — На улица „Сен Дьони“ в Монреал.

Сиймор се усмихна.

— Имаш цялото ми внимание.

Беше почти полунощ, когато кортежът на Габриел зави по улица „Наркис“. Пред блока му бе паркирана бронирана лимузина, а горе в апартамента лампата в кухнята светеше. Ари Шамрон седеше сам край масичката за кафе. Беше облечен, както обикновено, с изгладени жълтеникавокафяви спортни панталони, бяла памучна риза и пилотско кожено яке, скъсано на дясното рамо. На масата пред него имаше неотворен пакет турски цигари и стара запалка „Зипо“. Бастунът му от маслиново дърво бе подпрян на стола.

— Някой знае ли, че си тук? — попита Габриел.

— Само жена ти. Децата ти спяха, когато пристигнах.

Шамрон се загледа в Габриел през грозните си очила със стоманени рамки.

— Да ти звучи познато?

Габриел не обърна внимание на въпроса.

— Как разбра, че се прибирам тази вечер?

— Имам високопоставен източник. — Ари млъкна, след това добави: — Къртица.

— Само една ли?

Шамрон леко се усмихна.

— Учуден съм, че не ме чакаше на „Бен Гурион“.

— Не исках да съм самонадеян.

— Откога?

Усмивката на Шамрон стана по-широка и задълбочи бръчките по остарялото му лице. Беше минало много време от последния му мандат като шеф, но той все още се месеше в делата на Службата, сякаш беше негово лично владение. Животът му в пенсия бе неспокоен и също като на Ким Филби, доста нещастен. Прекарваше дните си, поправяйки стари радиоапарати в работилницата си в приличащия на крепост негов дом в Тиберия, на брега на Галилейско море. Вечерите му бяха запазени за Габриел.

— Моята къртица ми докладва, че доста си попътувал напоследък — подсмихна се Шамрон.

— Така ли ти каза той?

— Никога не прави предположения за пола на къртицата. — Тонът на Ари стана укорителен. — Жените са способни на предателство точно толкова, колкото и мъжете.

— Ще го имам предвид. Какво друго ти каза твоята къртица?

— Тревожи се, че това, което е започнало като благородно начинание за изчистване на името ти след провала във Виена, се е превърнало в нещо като мания. Къртицата смята, че пренебрегваш работата и семейството си във време, когато и двете се нуждаят отчаяно от теб.

— Къртицата — каза Габриел — греши.

— Достъпът на къртицата — поясни Шамрон — е ограничен.

— Да не би да е премиерът?

Шамрон се намръщи.

— Може би не ме чу, когато преди споменах, че къртицата е високопоставена.

— Значи, остава съпругата ми — предаде се Габриел. — Което обяснява защо не си се осмелил да запалиш цигара. С Киара сте си поговорили хубавичко тази вечер и тя ти е чела конско за пушенето, преди да си легне.

— Боя се, че достъпът ти до секретна информация не позволява да знаеш истинската самоличност на къртицата.

— Разбирам. В такъв случай моля те, кажи ѝ, че операцията е почти към края си и че животът скоро отново ще се нормализира, каквото и да означава това в семейство Алон.

Габриел взе две чаши от шкафа и отвори бутилка с приличащо на бордо червено вино от Юдейските хълмове.

— Предпочитам кафе — смръщи се Ари.

— А аз предпочитам да съм в леглото до съпругата си. Пък вместо това ще пия една чаша с теб и след това ще те изпратя, доволен, в нощта.

— Съмнявам се.

Шамрон прие виното с трепереща ръка. По нея имаше изпъкнали сини вени и старчески петна и тя все едно бе взета назаем от човек, два пъти по-голям. Това бе една от причините да бъде избран за операцията по залавянето на Айхман — огромният размер и силата на ръцете му. Дори и сега Шамрон не можеше да излезе на публично място, без към него да се приближат възрастни хора, оцелели през фашисткия режим, които просто искаха да докоснат ръцете, сключили се около шията на чудовището.

— Вярно ли е? — попита той.

— Това, че предпочитам жена си пред теб ли?

— Че този твой лов на къртици е почти към края си.

— Що се отнася до мен, той вече е приключил. Само че моят приятел Греъм Сиймор иска да остана за последното действие.

— Бих те посъветвал — погледна го строго Шамрон — да избереш друг път.

Габриел се усмихна.

— Виждам, че си гледал записа на Сергей Морозов.

— С огромен интерес. Особено ми хареса онази част за британския дезертьор, който работил заедно с двойника на Ленин за внедряване на къртица в британското разузнаване. — Ари снижи гласа си. — Не вярвам в това да има нещо вярно.

— Всъщност всичко е вярно.

— Намерихте ли я?

— Другата жена ли?

Шамрон кимна. Габриел също кимна в отговор.

— Къде?

— В досиетата на бащата на Греъм Сиймор. Той е работил в Бейрут в началото на 60-те години.

— Помня — кимна Шамрон. — Сигурно е било интересно четиво.

— Особено частта, посветена на теб.

Ари посегна към цигарите си, но се спря.

— А детето?

Габриел откъсна лист от бележника на плота и написа името на Ребека Манинг и поста ѝ в МИ6. Шамрон го прочете с мрачно изражение.

— Това е същият пост като…

— Да — потвърди Габриел. — Точно същият пост.

Шамрон върна бележката и бутна запалката „Зипо“ през масата.

— Може би трябва да я изгориш.

Габриел отиде до мивката и докосна с пламъка на запалката крайчеца на листа.

— А последното действие? — попита Шамрон. — Предполагам, че ще се състои във Вашингтон.

Габриел хвърли изпепелената хартия в мивката, но не каза нищо.

— Ами американците? Те включени ли са във вашия сценарий? О, не — отговори си Шамрон бързо сам на въпроса. — Това би паснало, нали? Все пак американците не знаят нищо за тази история.

Габриел пусна крана и внимателно отми пепелта към канала. След това седна и отново плъзна запалката през масата.

— Запали си, Ари. Няма да кажа на къртицата ти.

Шамрон скъса целофана на пакета цигари.

— Предполагам, Греъм иска доказателство, че тя наистина е шпионирала за руснаците.

— И има право.

— А се нуждае от теб да проведеш операцията вместо него, защото не може да се довери на никого в собствената си служба.

— С известно основание — каза Габриел.

— Ако не бъркам, което почти никога не се случва, ти вероятно си вдигнал врява, че не искаш изобщо да участваш. И след това бързо си се съгласил.

— И това ми звучи познато.

— Всъщност не бих казал, че те виня. Бърджис, Маклийн, Филби, Олдрич Еймс… Те бледнеят в сравнение с тази ситуация.

— Не за това го правя.

— Разбира се, че не. Да пази бог да изпиташ удоволствие от някое от твоите постижения. Защо да разваляме безупречното ти досие? — Ари изтръска цигара от пакета. — Но аз се отклоних. Канеше се да ми довериш защо рискуваш да влезеш в конфликт с най-близкия съюзник на Израел, провеждайки неоторизирана операция във Вашингтон.

— Греъм обеща да ми даде пълен достъп до разпита, след като тя бъде арестувана.

— Нима? — Шамрон пъхна цигарата между устните си и я запали. — Знаеш ли, Габриел, има само едно нещо, което е по-лошо от това да имаш къртица в разузнавателната си служба.

— Кое е то?

— Да я хванеш. — Шамрон затвори запалката с щракване.

— Но това е лесната част. Трябва само да поемеш контрол над методите ѝ на комуникация с Московския център и да я принудиш да действа. Твоят приятел Сергей Морозов ти е казал всичко, което имаш нужда да знаеш. Ще се радвам да ти покажа съответната част от разпита.

— Чух го на живо.

— Трябва да измислиш нещо, с което да залъжеш американците — продължи Шамрон. — Някакво обяснение за присъствието на твои служители. Среща в местната централа на Службата ще бъде достатъчна. Те няма да повярват нито дума, разбира се, което значи, че ще трябва да внимаваш.

— Точно това възнамерявам да правя.

— Откъде ще провеждаш операцията?

— Чесапийк стрийт.

— Срам за нацията.

— Но идеално място за моите нужди.

— Ще ми се и аз да бъда там — въздъхна тъжно Ари, — ала само ще ти се пречкам. Напоследък съм това — предмет, който хората внимателно заобикалят, обикновено след като извърнат очи.

— Значи, сме двама.

Между тях се настани удобно мълчание. Габриел отпиваше от виното, докато Шамрон механично изпуши цигарата си чак до филтъра, сякаш се боеше, че няма да му позволят да запали още една.

— Имах поводи да пътувам редовно до Бейрут в началото на 60-те — каза той накрая. — До британското посолство имаше малък бар. „При Джак“ или „При Джо“, не си спомням името. МИ6 го ползваха като клуб. Отбивах се там да подслушвам какво са намислили. И тогава един следобед го видях да се напива до припадък…

— Говори ли с него?

— Изкушавах се — призна Шамрон, — но просто седях на маса наблизо и се опитвах да не го зяпам.

— И какво си мислеше?

— Като човек, който обича страната и народа си, не можех да разбера защо е постъпил така. Но като професионалист му се възхищавах много. — Ари бавно загаси цигарата си. — Чел ли си книгата му? Онази, която написа в Москва, след като дезертира?

— Защо да си правя труда? В нея няма и една честна дума.

— Но част от нея е очарователна. Знаеш ли например, че е заровил съветски фотоапарат и филми някъде в Мериланд, след като научил, че Бърджис и Маклийн са дезертирали? Така и не са намерени. Очевидно не е споменал пред никого къде ги е скрил.

— Всъщност — подсмихна се Габриел — е казал на двама души.

— Нима? На кого?

Габриел си наля още една чаша вино.

— Мислех, че ще е само една.

— Така е. Но закъде сме се разбързали?

Запалката на Шамрон присветна.

— И къде са?

— Кое?

— Фотоапаратът и филмите?

Габриел отново се усмихна.

— Защо не питаш къртицата си?

Три отдалечени събития, между които привидно нямаше връзка, предвещаха, че търсенето на руската къртица навлиза в заключителната си върхова фаза. Първото се случи в Страсбург — понякога френски, понякога германски град, където френските власти предадоха обгорени до неузнаваемост тленни останки, за които се предполагаше, че са на руски бизнес консултант от Франкфурт. Те не бяха негови. А представителят на руското правителство, който ги прие, всъщност беше офицер от СВР. Свидетелите на предаването описаха атмосферата като подчертано хладна. Малко неща от това, което се случи на измокрена от дъжда писта на летището в Страсбург, подсказваха, че всичко ще свърши дотук.

За второто събитие се разбра по-късно същия предобед в Саара — градчето с бели къщи в Южна Испания, където възрастна французойка се върна във вилата си след кратко отсъствие. Познатата като la loca или la roja жена, което се отнасяше за политическите ѝ убеждения, този път не беше сама. А това бе нетипично за нея. Във вилата ѝ се настаниха двама души — жена на около трийсет и пет, която говореше френски, и мъж с глава във формата на куршум, който не говореше никакви езици. Освен това двама техни сътрудници се нанесоха в хотела, отдалечен на сто и четиринайсет крачки по улицата. В ранния следобед французойката беше видяна да се кара с продавачка на улица „Сан Хуан“. Тя обядва сред портокаловите дръвчета в бар „Мирадор“ и след това се отби при отец Диего в църквата „Санта Мария де ла Меса“. Отецът ѝ даде благословията си — или може би бе опрощение — и я отпрати да си върви.

Последното от трите събития се случи не в Западна Европа, а в Монреал. Там в 10:15 сутринта местно време, докато възрастната французойка си разменяше гневни думи с момичето на касата на супермаркет „Ел Кастийо“, Ели Лавон слезе от такси на улица „Сен Доминик“. След това повървя няколко пресечки, спирайки от време на време, очевидно за да се ориентира, докато стигна до адрес на улица „Сен Дьони“. На него се намираше някогашна семейна къща, която сега бе превърната в кооперация с апартаменти, както повечето съседни постройки. Изкачи се по стълбището до жилище на втория етаж, което от интендантството заради малкия бюджет бяха пренаели от наемател за период от три месеца.

Вратата се отвори с остро изпукване, сякаш бе счупен печат, и Лавон влезе вътре. Огледа мрачно мебелите с петна и дупки от цигари, преди да дръпне прозрачните пердета и да се вторачи навън. Под ъгъл от около четиресет и пет градуса вдясно от него, от другата страна на улицата, имаше празна асфалтова площадка. А там — ако боговете на разузнаването бяха благосклонни към тях — скоро трябваше да се появи тъмносив „Форд Експлорър“.

Ако боговете на разузнаването бяха благосклонни към тях…

Лавон пусна пердетата. Още една тайна квартира, още един град, още едно наблюдение. Колко дълго щеше да продължи този път? Великото начинание се бе превърнало във велико чакане.

Кристофър Келър пристигна по пладне, а Михаил Абрамов — няколко минути преди един. Носеше найлонов чувал с емблемата на популярна марка за ски екипировка. Вътре имаше камера върху триножник с телеобектив и нощно виждане, множество микрофони за подслушване от голямо разстояние, предаватели, два 9-милиметрови пистолета „Джерико“ и два лаптопа на Службата със защитена връзка до булевард „Цар Саул“. Келър нямаше оперативни джаджи, носеше само своето блекбъри от МИ6, което Габриел изрично му бе забранил да ползва. Ребека Манинг бе работила за МИ6 по време на критичното преминаване от аналогови към дигитални технологии. Без съмнение бе дала първия си мобилен телефон на руснаците за анализ, както и всеки следващ след това. Накрая на МИ6 щеше да им се наложи да пренапишат софтуера си. Засега обаче, за да поддържат илюзията, че всичко е както преди, служителите на МИ6 по целия свят говореха и пращаха съобщения от телефони, хакнати от руснаците. Но не и Келър. Той бе напълно изключен от мрежата.

Задачата му сега бе да стои в мърлявия апартамент в Монреал с двама израелци и да наблюдава няколко метра асфалт на улица „Сен Дьони“. Предполагаха, че руснаците също ги наблюдават — може би не непрекъснато, но достатъчно, за да разберат дали теренът е сигурен. Затова тримата агенти ветерани не просто чакаха да се появи тъмносив „Форд Експлорър“. Те наблюдаваха и съседите си, както и много от пешеходците, които минаваха под прозорците им. С помощта на микрофони слушаха части от разговори за някакви следи от оперативен жаргон или руски акцент. Тези, които се появяваха прекалено често или се мотаеха подозрително дълго, бяха снимани, а снимките им бяха пращани до булевард „Цар Саул“ за анализ. Никоя не даде положителни резултати, което осигури на тримата ветерани безценен хладен комфорт.

Наблюдаваха и трафика, особено в малките часове, когато съвсем оредяваше. На четвъртата нощ една и съща хонда седан — 2016 година, модел „Сивик“ с обикновена канадска регистрация — се появи три пъти преди един часа. Мина два пъти от ляво надясно, или от югоизток на северозапад, но на третия дойде от обратната посока и с много по-ниска скорост. Михаил направи прилична снимка на шофьора с камерата с дългофокусен обектив и я препрати на Алон на булевард „Цар Саул“. Габриел на свой ред я предаде на шефа на централата в Отава, който идентифицира мъжа зад волана като агент на СВР, прикрепен към руското консулство в Монреал. Тайникът определено работеше.

Както често ставаше, операцията по наблюдение разкри тайния живот на онези, които, без да имат вина, живееха в непосредствена близост до целта. Красивият джаз музикант от другата страна на улицата се срещаше с омъжена жена за по един час всеки следобед и след това, щастлив, я изпращаше по пътя ѝ. Неговият затворен съсед живееше на притоплена в микровълновата полуготова лазаня и интернет порно. А мъж на около трийсетина години прекарваше вечерите си, гледайки записи с обезглавявания на лаптопа си. Михаил влезе в апартамента му, докато него го нямаше, и откри купища джихадистка пропаганда, разпечатка с план на бомба и черно знаме на ИДИЛ, окачено на стената в спалнята. Намери и тунизийски паспорт, чиято снимка изпрати на булевард „Цар Саул“.

Това хвърли Габриел в оперативна дилема. Той бе длъжен да каже на канадците — и на американците — за потенциалната заплаха на улица „Сен Дьони“ в Монреал. Ако го направеше обаче, щеше да предизвика верига от събития, които почти сигурно щяха да накарат руснаците да преместят тайника. И затова с неохота реши да запази тази оперативна информация за себе си, докато дойде момент, когато тя ще може да бъде предадена на съюзниците без съпътстващи щети. Беше убеден, че ситуацията може да бъде овладяна. Трима от най-опитните експерти по антитероризъм в света живееха в тайна квартира от другата страна на улицата.

За щастие двойното им наблюдение нямаше да продължи дълго, защото три нощи по-късно хондата се върна. Мина покрай тайната квартира от ляво надясно — от югоизток на северозапад — в 2:34 през нощта, докато Келър стоеше самотен на пост зад дрипавото перде. За втори път премина в същата посока в 2:47, но дотогава при Келър вече бяха Ели Лавон и Михаил. Третото преминаване се случи в 3:11 ч., от дясно наляво, което откри шофьора към дългофокусния обектив на камерата. Беше същият агент на СВР от руското консулство в Монреал.

Изтекоха още два часа и половина, преди да го видят отново. Този път той не караше „Хонда Сивик“, а „Форд Експлорър“ с канадска регистрация, тъмносив. Паркира на празно място до тротоара, угаси фаровете и изключи двигателя. През обектива на камерата Келър видя как руснакът отвори и затвори жабката. След това слезе, заключи с дистанционното и се отдалечи — от дясно наляво, от северозапад на югоизток, допрял телефон до ухото си. Михаил го проследи с микрофон за далечно прослушване.

— Какво казва? — попита Кристофър.

— Ако млъкнеш, може би ще чуя.

Келър бавно преброи до пет.

— Е? — повтори той.

Михаил му отговори на руски.

— Какво означава това?

— Означава — каза Ели Лавон, — че всички скоро ще трябва да заминем за Вашингтон.

Руснакът зави зад следващия ъгъл и изчезна. Михаил прати светкавично съобщение до булевард „Цар Саул“, което задвижи бързо служителите и агентите на Службата на техните ключови позиции във Вашингтон. Келър се взираше в един от прозорците от другата страна на улицата, онзи, който бе осветен от слабата светлина на компютър.

— Трябва да се погрижим за нещо, преди да тръгнем.

— Може би не е добра идея — смръщи се Лавон.

— Може би — отвърна Келър. — Или пък е най-добрата, която ми е хрумвала от доста време насам.

В осем и петнайсет същата сутрин Ева Фернандес пиеше кафе в стаята си в „Шератон“ на булевард „Рене Левек“, в центъра на Монреал. При последното ѝ посещение тя бе отседнала нагоре по улицата в „Куин Елизабет“, който предпочиташе, но Саша ѝ бе наредил да сменя маршрутите си, когато посещаваше нейните измислени болни роднини. Също така я бе инструктирал да снижи разходите си. Кафето от румсървис бе малко нарушение. Саша беше човек от друго време, помнеше годините на война, глад и комунистическа оскъдица. Той не понасяше неговите тайни агенти да живеят като олигарси — освен, разбира се, ако не беше необходимо за прикритието. Ева бе убедена, че следващата ѝ кореспонденция с Московския център ще съдържа мъмрене за разточителните ѝ навици.

Беше взела душ, куфарът ѝ бе събран, дрехите за деня бяха поставени спретнато на леглото. Дистанционното за форда беше в дамската ѝ чанта. Както и флашката. На нея беше информацията, която Ева бе получила от къртицата на Саша при последното безжично предаване, което се бе състояло на Ем стрийт във Вашингтон в 7:36 ч. в една студена, но слънчева сутрин.

По това време Ева беше в йога студиото и се подготвяше за урока си в 7:45, а къртицата беше от другата страна на улицата в „Дийн енд Делука“, обградена от няколко редовни ученички на Ева. Познаваше къртицата от безжичните предавания на информация и от „Брюсел Миди“, където тя вечеряше често, обикновено в компанията на британски дипломати. Ева дори бе разменила няколко думи с нея веднъж за резервация, която бе направена на нечие друго име. Жената бе хладна и самоуверена и очевидно доста интелигентна. Ева подозираше, че бе от голямото бюро на МИ6 във Вашингтон, може би и негов началник. Ако някога я арестуваха, вероятно щяха да задържат и Ева. Като „нелегална“ тя нямаше дипломатическа закрила. Можеше да бъде обвинена, съдена и осъдена на дълги години затвор. Идеята да прекара няколко години заключена в клетка на място като Кентъки или Канзас, никак не ѝ харесваше. Беше се заклела много отдавна, че никога няма да позволи да се стигне до това.

В девет часа тя се облече и слезе във фоайето, за да освободи стаята. Остави куфара при пиколото и измина по булеварда краткото разстояние до входа на Подземния град — огромния лабиринт от молове, ресторанти и сцени, погребан под центъра на Монреал. Това беше идеалното място за малко „химическо чистене“, особено рано сутринта във вторник, когато нямаше много хора. Ева изпълни прилежно задачата, както бе обучена — първо от преподавателите ѝ в Червенознаменния институт и по-късно от самия Саша. „Самодоволството е най-големият враг на тайния агент, не се мисли за невидима“, беше я предупредил той. Ева бе най-важната брънка във веригата, която се простираше между къртицата и Московския център. Ако направеше дори една грешка, с къртицата бе свършено и начинанието на Саша щеше да се превърне в пепел.

Имайки това предвид, Ева прекара следващите два часа в скитане из Подземния град — два часа, защото Саша не би позволил и минута по-малко. Единственият човек, който я последва, бе мъж на около петдесет и пет. Не беше професионалист, беше си паднал по нея. Това бе един от недостатъците да си привлекателна жена агент — привличаш нежелано внимание и дългите жадни погледи на загорели за секс мъже. Понякога бе трудно да ги различи от истинското следене. Ева четири пъти бе отлагала безжична комуникация с къртицата, защото ѝ се бе сторило, че я следят. Саша не ѝ се бе скарал. Даже напротив, беше я поздравил за бдителността.

В единайсет и пет, уверена, че никой не я следи, Ева се върна на булеварда и спря такси. То я закара до църквата „Нотър Дам дьо ла Дефанс“, където тя прекара пет минути, преструвайки се, че тихо медитира, преди да поеме към улица „Сен Дьони“. Фордът бе на обичайното си място, паркиран на улицата пред къщата на номер 6822. Ева отключи вратите с дистанционното и седна зад волана.

Двигателят веднага запали. Тя потегли и след това направи поредица от бързи десни завои, с които целеше да разкрие дали има опашка. Като не видя нищо подозрително, спря на мрачен участък на улица „Сент Андре“ и постави флашката в жабката. След това слезе, заключи вратата и се отдалечи. Никой не я последва.

Спря друго такси, този път на булевард „Христофор Колумб“, и каза на шофьора да я откара до „Шератон“, за да си вземе куфара. Същото такси я откара на летището. Тъй като бе постоянно пребиваваща в САЩ, тя бързо премина през американския паспортен контрол и отиде на изхода. Качването за полета ѝ започна навреме, в един и петнайсет. Както винаги, Ева си бе запазила място в предната част на самолета, за да може да огледа пасажерите, докато минават покрай нея. Видя само един човек, който ѝ се стори интересен, висок мъж с бледа кожа и светлосиви очи като на вълк. Беше доста хубав. Освен това подозираше, че е руснак. Или може би бивш руснак, помисли си тя, също като нея.

Високият блед мъж се настани на няколко седалки зад нея и Ева повече не го видя, докато не кацнаха във Вашингтон и тръгнаха през терминала. Нейната киа беше оставена на краткосрочен паркинг от предния следобед. Прекоси Потомак и влезе във Вашингтон през Кий Бридж, пое към Палисейдс и пристигна в „Брюсел Миди“ точно в четири. Ивет пушеше цигара на бара, а Рамон и Клаудия подготвяха масите в залата за хранене. Телефонът иззвъня, когато Ева окачваше палтото си.

— „Брюсел Миди“.

— Бих искал маса за двама за тази вечер, моля.

Мъж с арогантен глас и английски акцент. На Ева ѝ замириса на неприятности. Изкушаваше се да затвори, но не го направи.

— Извинявайте, маса за двама ли казахте?

— Да — изрече провлачено мъжът, беше изнервен.

Ева реши да го измъчи още малко.

— И в колко часа бихте искали да дойдете при нас?

— Бих искал — сопна се той — да дойда в седем часа.

— Боя се, че в седем не може. Но имам свободна маса за осем.

— Хубава ли е?

— Имаме само хубави маси, сър.

— Вземам я.

— Чудесно. Името ви, моля?

Семейство Бартоломю, маса за двама, осем часа. Те бяха цветно петно в иначе скучната вторнична вечер. Пристигнаха двайсет минути по-рано и когато видяха празните маси, бяха обзети от гняв. Господин Бартоломю — плешив и със сако от туид, размахваше ръце, докато се караше. Съпругата му бе закръглена, рубенсов тип жена със сламеноруса коса. Тя трудно се палеше, помисли си Ева. Премести ги от определената им маса — четвърта — на късметлийската тринайсета, на която ставаше течение от отдушника. Не беше никак изненадващо, че поискаха друга. Когато Ева предложи масата до кухненската врата, господин Бартоломю ѝ се сопна:

— Нямате ли нещо друго?

— Може би ще поискате маса навън.

— Там няма маси.

Ева се усмихна.

Оттам вечерята тръгна предвидимо надолу. Виното бе прекалено топло, супата — изстинала, мидите бяха светотатствени, яхнията — престъпление срещу кулинарията. Вечерта обаче завърши позитивно, защото съпругата на господин Бартоломю се приближи към Ева и ѝ поиска извинение.

— Боя се, че Саймън е подложен на голям стрес в работата. — Говореше английски с акцент, който Ева не можеше да определи. — Аз съм Ванеса — представи се тя и протегна ръка. След това с почти изповеден тон добави: — Ванеса Бартоломю.

— Ева Фернандес.

— Имаш ли нещо против да попитам откъде си?

— От Бразилия.

— О! — възкликна жената, леко изненадана. — Никога не бих познала.

— Родителите ми са родени в Европа.

— Къде?

— В Германия.

— Моите също.

Остатъкът от вечерта премина без инциденти. Последните клиенти си тръгнаха в десет и половина, а Ева заключи вратите няколко минути след единайсет. Докато шофираше към къщи по булевард „Макартър“, я следваше кола, но щом стигна до резервоара, нея вече я нямаше. Паркира на около стотина метра от малката тухлена жилищна сграда и провери регистрационните табели, докато вървеше към входа. Когато посегна да отвори, усети, че зад нея стои някой. Обърна се и видя мъжа от полета. Високия, с очи като на вълк. Бледата му кожа светеше в тъмнината. Ева направи крачка назад от страх.

— Не се бой, Ева — каза той тихо на руски. — Няма да те нараня.

Тя заподозря капан, затова изрече на английски:

— Съжалявам, но не говоря…

— Моля те — прекъсна я той. — Не е безопасно да стоим на улицата.

— Кой те праща? И говори на английски, идиот такъв.

— Изпратен съм от Саша. — Английският му бе по-добър от нейния, със съвсем лек акцент.

— Саша ли? Защо Саша ще праща теб?

— Защото си в сериозна опасност.

Ева за миг се поколеба, преди да набере правилния код на панела. Мъжът с очи като на вълк отвори вратата и я последва вътре.

Докато се качваше по стълбите, Ева бръкна в дамската си чанта за ключовете за апартамента и веднага усети как силна мъжка ръка я стиска за китката.

— Носиш ли оръжие? — попита той тихо пак на руски.

Тя се спря и го изгледа унищожително, преди да му напомни, че по-рано същия ден бяха летели с един и същ полет от Канада за Съединените щати.

— Може би е в колата ти — предположи той.

— Горе е.

Той пусна китката ѝ. Тя извади ключовете от чантата си и миг по-късно отвори вратата на апартамента си. Мъжът я прихлопна бързо зад тях, пусна резето и сложи веригата. Когато Ева посегна към ключа на лампата, той спря ръката ѝ. След това отиде до прозореца и надникна покрай ръба на щората към булевард „Макартър“.

— Кой си ти? — попита тя.

— Казвам се Алекс.

— Алекс? Колко измамно! Цяло чудо е, че никой от враговете ни не е успял да проникне през прикритието ти с такова име.

Той пусна щората и се обърна с лице към нея.

— Каза, че имаш съобщение от Саша.

— Наистина имам съобщение — кимна той, — но не от Саша.

Чак тогава Ева забеляза пистолета в дясната му ръка. Към дулото бе прикрепен заглушител. Не беше от оръжията, които агентите на терен носеха за самозащита. Беше оръжие за убийство — за высшая мера, най-голямото наказание. Но защо Московският център бе решил да я ликвидира? Тя не бе направила нищо нередно.

Ева бавно отстъпи назад, краката ѝ се подкосиха.

— Моля те — прошепна тя. — Трябва да е станала някаква грешка. Направих всичко, което Саша поиска от мен.

— И затова — каза мъжът на име Алекс — аз съм тук.

Може би това беше някаква вътрешна вендета в Московския център, помисли си тя. Може би Саша най-накрая бе изпаднал в немилост.

— Не в лицето — умолително изрече тя. — Не искам майка ми да…

— Не съм тук, за да те нараня, Ева. Дошъл съм да ти направя щедро предложение.

Тя спря да отстъпва.

— Предложение? Какво предложение?

— Такова, което ще те спаси да не прекараш следващите няколко години в американски затвор.

— Да не си от ФБР?

— За твой късмет — каза той — не съм.

Тя посегна към него, и то доста добре. Беше от онези движения, на които ги учеха в Московския център, с много удари с лакти, ритници, крошета и коляно към слабините, което, ако бе достигнало целта си, можеше да реши двубоя в нейна полза. Михаил нямаше друг избор, освен да отвърне. Той го направи експертно, но благоразумно, полагайки огромни усилия да не нарани безупречното руско лице на Ева Фернандес. В края на схватката той я бе яхнал и прилепил ръцете ѝ към пода. Чест ѝ правеше, че не показваше страх, само гняв. Не се опита да крещи. Тайните агенти, помисли си Михаил, знаят много добре, че не бива да викат съседите си на помощ.

— Не се тревожи — успокои я той, докато облизваше кръвта от ъгълчето на устата си. — Ще се погрижа да кажа на Саша, че силно си се съпротивлявала.

След това спокойно ѝ обясни, че сградата е обградена и дори да успееше да избяга от апартамента, което не беше вероятно, нямаше да стигне далече. В този момент бе обявено примирие. Ева извади от фризера бутилка водка. Беше руска водка, единственото руско нещо в целия апартамент, освен оборудването за тайна комуникация на СВР и пистолета „Макаров“. Тя измъкна и тях от тайника под дъските на пода в дрешника ѝ в спалнята.

Постави оборудването на кухненската маса. Оръжието предаде на Михаил. Той се обръщаше към нея само на руски. Тя обясни, че повече от десетилетие не бе говорила на майчиния си език. Той ѝ бе откраднат в мига, в който бе влязла в програмата за тайни агенти на Червенознаменния институт. А когато пристигнала тук, вече знаела малко португалски. Баща ѝ бил дипломат — първо на Съветския съюз, а после и на Руската федерация — и тя бе живяла в Лисабон като дете.

— Нали осъзнаваш — каза Михаил, — че нямаш дипломатическа закрила?

— Набиха ни го в главите още в първия ден на обучението.

— И какво те учеха да правиш, ако бъдеш заловена?

— Да не казвам нищо и да чакам.

— Какво?

— Московският център да направи размяна. Обещаха ни, че няма да бъдем изоставени.

— На твое място не бих разчитал на това. Особено ако американците разберат, че си обслужвала най-големия шпионин след Студената война.

— Ребека Манинг.

— Откъде знаеш името ѝ?

— Досетих се коя е преди няколко месеца.

— Какво имаше на флашката, която остави в жабката на онзи „Форд Експлорър“?

— Вие сте ме наблюдавали?

— От апартамент от другата страна на улицата. Направихме хубав видеозапис.

Тя зачопли нервно лака си. Все пак беше човек, помисли си Михаил.

— Увериха ме, че тайникът е чист.

— И това ли ти обеща Московският център?

Ева изпи водката си и веднага си наля още. Чашата на Михаил бе недокосната.

— Няма ли да пиеш?

— Водката — обяви той — е руската болест.

— Саша казваше същото.

Седяха на кухненската маса. Между тях бяха бутилката, чашите и джаджите за комуникация на СВР. На централно място беше устройство с големината и формата на книга. То бе направено от полиран метал, със солидна конструкция. На едната му страна имаше три релета, светлинен индикатор и няколко USB порта. Нямаше сглобки в метала. Беше измайсторено така, че никога да не бъде отваряно.

Ева изпи на екс още една чаша водка.

— По-спокойно — предупреди я Михаил. — Трябваш ми с акъла си.

— Какво искаш да знаеш?

— Всичко.

— Какво например?

— Как Ребека ти съобщава кога иска да предаде материал?

— Оставя лампата в края на пътеката светната.

— Къде са тайниците?

— В момента имаме четири.

— Какви са резервните планове? Какъв е езикът на тялото?

— Благодарение на Саша мога да ти ги кажа и насън. И не само това. — Ева посегна пак към водката, но Михаил отмести чашата. — Щом знаете самоличността на къртицата — попита тя, — защо съм ви аз?

Михаил не отговори.

— А ако се съглася да сътруднича?

— Мисля, че вече се разбрахме.

— Няма да има затвор, така ли?

Михаил поклати глава. Няма да има.

— А къде ще отида?

— Обратно в Русия, предполагам.

— След като съм ви помогнала да хванете къртицата на Саша? Ще ме разпитват няколко месеца в затвора в Лефортово и след това…

Ева сви ръката си като пистолет и опря върха на показалеца към тила си.

— Высшая мера — каза Михаил.

Тя свали ръка и взе пак чашата с водка.

— Бих предпочела да остана в Америка.

— Боя се, че това няма да е възможно.

— Защо?

— Защото не сме американци.

— Британци ли сте?

— Някои от нас.

— Значи, ще отида в Англия.

— Или може би в Израел — предложи той.

Тя направи кисела физиономия.

— Не е чак толкова зле, да знаеш.

— Чувам, че там има много руснаци.

— С всеки ден стават все повече — каза Михаил.

До масата имаше малък прозорец. От него се виждаше булевард „Макартър“, тих и мокър. Кристофър Келър седеше в кола, паркирана до резервоара, заедно с две хлапета от охраната на посолството. В друг автомобил имаше куриер от местната централа на Службата, който очакваше заповед от Михаил да се качи горе и да изземе комуникационната техника на Ева от СВР.

Тя бе допила водката си и сега пиеше от чашата, недокосната от Михаил.

— Утре сутринта имам урок.

— Какъв?

Тя обясни.

— В колко часа?

— Десет.

— Запази ми място.

Ева се усмихна кисело.

— Някакви насрочени доставки от Ребека?

— Току-що я обслужих. Вероятно няма да имам вест от нея седмица или две.

— Всъщност — замисли се Михаил — ще имаш вест доста по-скоро, отколкото си мислиш.

— Кога?

— Предполагам, че утре вечер.

— И след като приема пратката?

— Пуф! — махна с ръце той.

Ева вдигна чашата си.

— Да пием тогава за още една вечер в „Брюсел Миди“. Няма да повярваш какви клиенти имах днес.

— Бартоломю, маса за двама, осем часа.

— И те ли са ваши хора?

Михаил взе полираното метално устройство.

— Може би трябва да ми покажеш как работи това.

— Всъщност е много лесно.

Той премести едно от релетата.

— Така ли?

— Не, идиот такъв. Ето така.

Форест Хилс е богаташки анклав с къщи в няколко стила: колониален, Тюдор и федерален. Той се намира в далечния северозапад на Вашингтон между Кънектикът авеню и „Рок Крийк“. Къщата на Чесапийк стрийт обаче нямаше почти никакви прилики със своите достолепни съседки. Беше постмодерен сив паралелепипед, кацнал върху частен, покрит със зеленина нос, и приличаше повече на военно укрепление, отколкото на жилище. Високата тухлена ограда и страховитата желязна порта увеличаваха усещането за враждебност.

Собственикът на това квартално грозилище беше държавата Израел, а нещастният му обитател — нейният посланик в Съединените щати. Настоящият пратеник, човек с много деца, бе изоставил официалната резиденция, за да се премести в богаташко голф имение в Мериланд. Тъй като в нея не живееше никой, къщата на Чесапийк стрийт изглеждаше отчайващо и затова бе напълно подходяща за преден команден пост на голям оперативен екип.

Габриел вярваше, че бедата сплотява. За добро или за зло, рушащата се стара къща бе само на едно ниво. В средата ѝ имаше голяма всекидневна с отворен план, кухня и трапезария от едната ѝ страна и няколко спални от другата. Габриел се установи в удобния кабинет. Йоси и Римона — познати в „Брюсел Миди“ като Саймън и Ванеса Бартоломю — работеха на сгъваема маса пред вратата му заедно с Ели Лавон и Яков Росман. Компютърджията Илан се беше устроил на собствено островче в отсрещния край на стаята. Стените бяха покрити с карти в голям мащаб на Вашингтон и околните предградия. Имаше дори бяла дъска за лична употреба на Габриел. На нея със своя елегантен почерк той бе изписал единайсетата заповед на Шамрон: Не позволявай да те хванат…

Габриел бе приел предложението на Шамрон да обясни присъствието на екипа във Вашингтон с рутинна среща. Без обаче да информира в прав текст американците за това въображаемо събитие. За сметка на това беше вдигнал достатъчно шум чрез неподсигурени телефонни обаждания и имейли, за да им даде да разберат, че идва. АНС и Лангли бяха уловили сигналите. Всъщност Ейдриън Картър, дългогодишният заместник оперативен директор на ЦРУ, му прати имейл няколко минути след като бе пристигнал на летище „Дълес“, в който го питаше дали има време да изпият по питие. Габриел му отговори, че ще се опита да го вмъкне в натоварения си график, но не бе много оптимистично настроен. Саркастичният отговор на Картър — Коя е щастливката? — за малко да го накара да се качи обратно на самолета.

Къщата на Чесапийк стрийт се наблюдаваше от АНС винаги когато посланикът бе в нея, затова Габриел и екипът му бяха приели, че ги подслушват и в момента. Докато бяха вътре, бъбреха безобидно, на жаргон това се наричаше „да говориш на стените“. Цялата чувствителна оперативна информация обаче се обменяше чрез жестове с ръце, в писмена форма на бялата дъска или в сподавени разговори навън в градината. Един такъв разговор се случи малко след 2 часа през нощта, когато в резиденцията пристигна куриер и донесе комуникационното оборудване на Ева Фернандес, предоставено ѝ от СВР, както и оперативните инструкции на Михаил. Габриел предаде устройството на Илан, който реагира, сякаш му бяха връчили скучен брой на „Уошингтън Поуст“, а не кралските бижута на СВР.

До четири сутринта той още не бе разкодирал чудовищната защита на устройството. Габриел, който го наблюдаваше с вълнението на родител на училищен рецитал, реши, че ще е най-добре да си почине няколко часа. Изтегна се на дивана в кабинета и под приспивното драскане на някакви клони по стената на къщата отвън потъна в дълбок сън. Когато се събуди, видя над себе си бледото лице на Илан. Той беше кибереквивалентът на Моцарт. Бе написал първия си компютърен код на пет, бе направил първото си хакване на осем, а на двайсет и една — първата си секретна операция срещу иранската ядрена програма. Бе работил заедно с американците по компютърен вирус с кодово име „Олимпийски игри“, който останалият свят познаваше като Стъкснет.

— Има ли проблем? — попита Габриел.

— Не, никакъв проблем, шефе — заяви Илан.

— Тогава защо изглеждаш притеснен?

— Не съм.

— Нали разби проклетия код?

— Ела да погледнеш.

Габриел бързо стана и го последва към работната му маса. На нея имаше лаптоп, айфон и комуникационното устройство на СВР.

— Руският агент е казал на Михаил, че обхватът е трийсет и три метра. Всъщност е по-скоро трийсет и шест. Тествах го. — Илан подаде на Габриел айфона, на който имаше списък с наличните мрежи. Едната бе обозначена с дванайсет безсмислени символа: JDLCVHJDVODN. — Това е мрежата на Московския център.

— Вижда ли се на някое устройство?

— Няма начин. И не може да се влезе в нея без правилната парола. Тя е от двайсет и седем символа и е твърда като скала.

— Как я разби?

— Невъзможно е да обясня.

— На глупак като мен ли?

— Важното е — продължи невъзмутимо Илан, — че към мрежата можем да включим което устройство си поискаме. — Той взе телефона от Алон. — Ще изляза навън. Вие наблюдавайте лаптопа.

Габриел направи точно това. След като Илан успя да премине през желязната порта в края на алеята и да прекоси улицата, на екрана се появиха седем думи:

Ако тя прати съобщение, ще я заковем.

Габриел изтри съобщението и натисна няколко клавиша. На екрана се появи криптиран видеострийм — малка къщичка с размерите на типичната английска вила, със странна фасада в стил Тюдор над неголям портик. В края на каменната пътека имаше желязна лампа, а до нея стоеше жена. Габриел се замисли за съобщението, което бе получил от приятеля си Ейдриън Картър от ЦРУ. Коя е щастливката? Само ако знаеше.

Докато минаваше покрай голямата къща в колониален стил на ъгъла на Небраска авеню и Четиресет и втора улица, Ребека си мислеше за деня, в който баща ѝ бе разкрил плана си за нея. Беше лято, тя бе в малката му дача край Москва. Той и Руфина бяха поканили на обяд близки приятели. Юрий Модин, старият му водещ офицер от КГБ, също беше там, както и Саша. Баща ѝ бе пил много грузинско вино и водка. Модин се бе опитал да поддържа темпото му, но Саша се въздържаше от алкохол.

„Водката — бе казал той на Ребека, и то не за последен път — е руското проклятие.“

В късния следобед се преместиха на обгърнатата с мрежа веранда, за да избягат от комарите — бяха Ребека, баща ѝ, Модин и Саша. Дори и сега, четиресет години по-късно, тя помнеше сцената с фотографска яснота. Модин седеше точно срещу нея на дървената маса, а Саша бе отляво на Модин. Ребека бе седнала до баща си и бе облегнала глава на рамото му. Като всичките му деца — и като майка си — тя го обожаваше. Беше невъзможно да е другояче.

— Ребека, с-с-скъпа моя — каза той с умилително заекване, — трябва да обсъдим нещо.

До този момент тя бе вярвала, че баща ѝ е журналист, който живее в чужда мрачна страна далече от нея. Ала тогава, в присъствието на Юрий Модин и Саша, той ѝ разказа, че всъщност е онзи същият Ким Филби, големият шпионин, който бе предал страната си, класата си, клуба си. Бе го направил не от алчност, а заради вяра в идеала, че работниците не бива да бъдат използвани като оръдия на труда, че трябва да имат свои собствени средства за производство — израз, който тогава Ребека още не разбираше. Баща ѝ съжаляваше само за едно: че е бил принуден да дезертира, преди да довърши задачата да разруши западния капитализъм и водения от САЩ военен съюз НАТО.

— Но ти, безценна моя, ти ще довършиш работата вместо мен. Мога да ти обещая само едно: че никога няма да скучаеш.

Ребека никога не бе получила възможност да откаже живота, избран от баща ѝ вместо нея, той просто се случи. Майка ѝ се бе омъжила за англичанин на име Робърт Манинг, бракът приключи и тя се върна във Франция, оставяйки дъщеря си в Англия. Годините минаваха и Ребека трудно си спомняше лицето ѝ, но така и не забрави глупавата игричка, с която двете се забавляваха в Париж, когато бяха бедни като църковни мишки. Колко крачки…

Всяко лято Ребека отиваше тайно до Съветския съюз за политическо индоктриниране и за среща с баща си. Саша винаги полагаше огромни грижи за нейното пътуване — ферибот до Холандия, смяна на паспорта в Германия, още една в Прага или Будапеща, а след това полет с „Аерофлот“ до Москва. Това бе любимото ѝ време от годината. Тя обичаше Русия, дори мрачната Русия от годините на Брежнев, и винаги с неудоволствие се връщаше във Великобритания, която по онова време не беше много по-хубава. Постепенно френският ѝ акцент изчезна и когато постъпи в Тринити Колидж, английският ѝ бе безупречен. Но по указания на Саша тя не криеше, че говори свободно френски. Накрая това бе една от причините да бъде наета от МИ6.

След това вече нямаше повече пътувания до Съветския съюз и контакти с баща ѝ, но Саша не спря да я наблюдава отдалече. Първото ѝ задгранично назначение беше в Брюксел и там през май 1988 година тя научи, че баща ѝ е починал. Новината за смъртта му бе разпратена едновременно до всички бюра на МИ6. След като прочете телеграмата, тя се заключи в дрешника и плака. Така я намери неин колега, с когото бяха преминали заедно първоначалното обучение във Форт Монктън. Името му бе Алистър Хюз.

— Какво ти е, по дяволите? — беше я попитал той.

— Имам лош ден, това е всичко.

— Да не е онова време от месеца?

— Чупката, Алистър.

— А чу ли новината? Онуй копеле Филби е мъртъв. В столовата има питиета, за да празнуваме.

Три години по-късно страната, на която Ким Филби бе посветил живота си, също бе мъртва. Западните разузнавателни служби внезапно бяха лишени от най-големия си враг и започнаха да търсят ново оправдание за съществуването си. Ребека използва тези години на несигурност, за да се посвети безмилостно на напредване в кариерата. По предложение на Саша започна да учи арабски, което ѝ даде възможност да работи на фронтовата линия на глобалната война с тероризма. Мандатът ѝ като началник на бюрото в Аман беше истински триумф и след него последва назначение във Вашингтон. Сега бе на една стъпка от голямата награда — онази, която се бе изплъзнала на баща ѝ. Тя не се смяташе за предателка. Единствената родина на Ребека бе Ким Филби и тя бе вярна само на него.

Кросът ѝ онази сутрин я отведе до „Дюпон Съркъл“ и обратно. Върна се по Уорън стрийт и мина два пъти покрай къщата си, без да влиза в нея. Както обикновено, отиде с колата до посолството, където започна един ден, който щеше да се окаже необичайно скучен. Само по тази причина се съгласи да излезе на по питие с Кайл Тейлър в „Джей Гилбъртс“, свърталище на ЦРУ на „Маклийн“. Тейлър беше началник на Антитерористичния център и един от най-недискретните служители на Лангли. Ребека рядко си тръгваше от среща с него, без да научи нещо, което не биваше да знае.

Тази вечер Тейлър бе дори по-словоохотлив от обичайното. Питиетата се удвоиха и когато Ребека прекоси Чейн Бридж, за да се върне във Вашингтон, вече бе почти осем. Тя нарочно избра дълъг маршрут обратно към Тенлитаун и паркира пред къщата си. Уорън стрийт бе пуста, но когато тръгна по каменната пътека, изпита некомфортното усещане, че някой я наблюдава. Обърна се и не видя нищо, което да оправдае страховете ѝ, ала щом влезе, откри неоспорими доказателства, че някой е бил в дома ѝ в нейно отсъствие. На облегалката на фотьойла ѝ имаше небрежно хвърлено палто „Кромби“, а на дивана ѝ в тъмното седеше мъж.

— Здравей, Ребека — каза той спокойно, докато светваше лампата. — Не се страхувай, аз съм.

Ребека сложи лед в две чаши и сипа в тях „Джони Уокър“ черен етикет. Към собствената си чаша добави и малко минерална вода „Евиан“, но другата остави неразредена. Последното нещо, от което се нуждаеше, беше още едно питие, но тя приветства тази възможност да се съвземе. За късмет не носеше пистолета си, иначе можеше като нищо да застреля генералния директор на Секретната разузнавателна служба. Оръжието ѝ бе на втория етаж, в най-горното чекмедже на нощното ѝ шкафче, 9-милиметров „ЗИГ Зауер“. Американците знаеха за него и одобряваха Ребека да го държи в дома си за самозащита. Но ѝ бе забранено да го носи на публично място.

— Започвах да си мисля, че си избягала от страната — провикна се Греъм Сиймор от съседната стая.

— Бях с Кайл Тейлър — обясни Ребека.

— Как беше той?

— Разговорлив.

— Днес бомбардирал ли е някого с дрон?

Ребека се усмихна насила. Знаеше, че Тейлър е безмилостно амбициозен кариерист. Говореше се, че би бомбардирал с дрон и майка си, ако това щеше да му осигури работно място на заветния седми етаж на Лангли.

Ребека занесе двете чаши във всекидневната и подаде едната на Греъм. Той я наблюдаваше внимателно над ръба, докато тя палеше цигара. Ръката ѝ трепереше.

— Добре ли си?

— Ще се оправя. Как влезе?

Сиймор вдигна ключа за външната ѝ врата. Ребека държеше един в бюрото за всеки случай.

— А колата и шофьорът ти? — попита тя.

— Те са зад ъгъла.

Ребека се упрекна наум, че не бе минала по околните улици, преди да се прибере. Дръпна силно от цигарата и издиша облак дим към тавана.

— Извинявай, че не те предупредих, че ще идвам в града — каза Сиймор. — И че се появих, без да се обадя. Но исках да си поговорим насаме, далеч от бюрото.

— Тук не е сигурно. — Ребека почти се задави с абсурдността на думите си. Нямаше по-сигурна стая на света от тази, в която се намираха, помисли си тя.

Сиймор ѝ подаде блекбърито си.

— Направи ми услуга, постави го във фарадеева клетка. Както и твоя.

Фарадеевите клетки блокираха входящите и изходящите сигнали на смартфоните, таблетите и лаптопите. Ребека винаги имаше такава в чантата си. Постави блекбърито на Сиймор в нея, сложи там и своето, заедно с личния си телефон, и прибра всичко в хладилника. Върна се във всекидневната и свари Греъм да пали една от нейните цигари.

— Надявам се, че нямаш нищо против — оправда се той, — но ще ми дойде добре да изпуша една.

— Звучи зловещо.

— Боя се, че е така. Утре в единайсет часа предобед ще се срещна с Морис Пейн в Лангли. Ще съобщя на директор Пейн, че моето правителство е получило неоспоримо доказателство: зад убийството на Алистър в Берн стои СВР.

— Каза ми, че е било нещастен случай.

— Не е. Затова утре по обед нашият външен министър ще се обади на държавния секретар във Фоги Ботъм и ще му предаде подобно съобщение. Нещо повече, външният министър ще каже на държавния секретар, че Обединеното кралство възнамерява да замрази всички дипломатически връзки с Русия. Премиерът ще съобщи новината на президента в един часа.

— Не е вероятно да приеме новината добре.

— Това — каза Сиймор — е най-малкият ни проблем. Експулсиранията ще започнат незабавно.

— А доколко сме сигурни в ролята на Русия за смъртта на Алистър?

— Не бих позволил премиерът да предприеме такива драстични стъпки, ако нямах желязна разузнавателна информация.

— Кой е източникът?

— Получихме важна помощ от един от нашите партньори.

— Кой?

— Израелците.

— Алон? — попита скептично Ребека. — Само не ми казвай, че предприемаш тази стъпка, доверявайки се на думите на Габриел Алон.

— Той получи много сигурна информация.

— Откъде?

— Съжалявам, Ребека, но се боя, че…

— Може ли да видя разузнавателната информация, преди да се срещнем с Морис?

— Ти няма да дойдеш в Лангли.

— Аз съм началник на бюрото във Вашингтон, Греъм. Трябва да съм на тази среща.

— Тази ще е на най-високо ниво. От Лангли отивам директно на летище „Дълес“. Искам да ме чакаш там.

— Моята роля е сведена до това да ти помахам след самолета ли?

— Всъщност — каза Сиймор — ти ще си в самолета.

Сърцето на Ребека подскочи.

— Защо?

— Защото искам да си до мен в Лондон, когато бурята избухне. Това ще ти даде безценен опит в управлението на кризи. — Греъм снижи глас и добави: — Освен това ще даде възможност на мандарините в Уайтхол да се запознаят с жената, която искам да ме наследи като началник на Секретната разузнавателна служба.

Ребека мълчеше като онемяла. Четири десетилетия на заговори и машинации и всичко се случваше точно така, както Саша и баща ѝ бяха планирали.

Но ти, безценна моя, ти ще довършиш работата вместо мен…

— Да не би нещо да не е наред? — попита Сиймор.

— Какво се очаква да каже човек в такъв момент?

— Нали това искаше, Ребека?

— Разбира се. Но след теб ще остане голяма празнина, която трябва да запълня. Ти си страхотен шеф, Греъм.

— Да не би да си забравила, че ИДИЛ срути Уест Енд, докато аз бях на поста?

— За това бяха виновни МИ5, не ти.

Той ѝ се усмихна с лек укор.

— Надявам се, че няма да имаш нищо против да ти давам по някой съвет от време на време.

— Щях да съм глупачка, ако не приема.

— Не си губи времето във водене на стари войни. Дните, когато МИ5 и МИ6 се държаха като противници, отдавна са отминали. Много бързо ще разбереш, че имаш нужда Темс Хаус да ти пази гърба.

— Някакъв друг съвет?

— Знам, че не споделяш личната ми привързаност към Габриел Алон, но би било мъдро да го запазиш в своя арсенал. След няколко часа ще започне нова студена война. Алон познава руснаците по-добре от всеки друг в занаята. Има белези, които го доказват.

Ребека влезе в кухнята и извади блекбърито на Сиймор от фарадеевата клетка. Когато се върна, той вече бе облякъл палтото си и чакаше до вратата.

— Кога искаш да съм на летище „Дълес“? — попита тя, докато му подаваше телефона.

— Не по-късно от дванайсет часа. И се приготви да останеш в Лондон поне седмица. — Той пъхна телефона си в джоба на палтото и тръгна по каменната пътека.

— Греъм — извика Ребека от портата.

Сиймор спря до тъмната лампа и се обърна.

— Благодаря ти — каза тя.

Той се намръщи, озадачен.

— За какво?

— За това, че ми се довери.

— Бих могъл да кажа същото — отговори Сиймор и изчезна в мрака.

Колата бе паркирана на Четиресет и пета улица. Сиймор се качи на задната седалка. През пролука в дърветата той виждаше къщата на Ребека в далечината и тъмната лампа в края на пътеката.

— Обратно в резиденцията на посланика ли, сър?

Сиймор щеше да прекара там нощта.

— Всъщност — каза той — трябва първо да се обадя по телефона. Имаш ли нещо против да се поразходиш известно време?

Шофьорът слезе. Греъм започна да набира номера на Хелън, но се спря, в Лондон отдавна бе след полунощ и той не искаше да я буди. Освен това се съмняваше, че Ребека щеше да го накара да чака дълго. Не и след като току-що ѝ бе казал за плановете за прекратяване на отношенията с Русия. Тя имаше малко време да предупреди своите в Московския център.

Блекбърито на Сиймор запулсира. Беше съобщение от Найджъл Уитком от Лондон — малко фураж, за да може на останалите във Воксхол Крос всичко да им изглежда нормално. Той написа отговор и натисна „изпрати“. След това погледна през пролуката в дърветата към къщата на Ребека Манинг.

Желязната лампа в края на пътеката вече светеше ярко. Греъм набра един номер и вдигна телефона към ухото си.

— Виждаш ли това, което виждам аз?

— Виждам го — каза гласът от другата страна.

— Дръж я под око.

— Не се тревожи, няма да я изпускам от поглед.

Сиймор прекъсна връзката и се взря в светлината. Утрешният ден, каза си той, ще е само една формалност, подпис под документ за предателство. Ребека беше къртицата и къртицата беше Ребека. Тя бе прероденият Филби. Отмъщението на Филби. Истината бе изписана на лицето ѝ. Това бе единственото, което Филби не бе успял да премахне у нея.

Аз съм Ким. Ти кой си?

„Аз съм Греъм — помисли си той. — Аз бях този, който я назначи на стария ти пост. Аз съм последната ти жертва.“

В 23:25 ч. Ева Фернандес заключи вратата на ресторант „Брюсел Миди“ на булевард „Макартър“. Колата ѝ бе паркирана малко по-надолу, пред малък пощенски клон. Тя се качи в нея, запали и потегли. Мъжът, когото познаваше като Алекс — високият с бледата кожа, дето говореше руски като руснак и я беше следвал цял ден, — стоеше на ъгъла на „Дейна Плейс“ пред тъмен афганистански ресторант. Беше преметнал раница през рамо. Той се качи на предната седалка до Ева и с кимване ѝ даде знак да продължи да кара.

— Как беше на работа? — попита я.

— По-добре от вчера.

— Някакви обаждания от Московския център?

Тя го погледна изумено.

— Телефонът ми е у теб.

Той го извади от раницата.

— Знаеш ли какво ще се случи, ако утре нещо се обърка?

— Ще решиш, че вината е моя.

— И какъв ще бъде резултатът?

Ева опря върха на показалеца си в тила си.

— Така ще го направят СВР, не ние. — Той вдигна телефона. — Това някога спира ли да звъни?

— Много съм популярна.

Той прегледа нотификациите.

— Кои са тези хора?

— Приятели, ученици, любовници… — Тя сви рамене. — Обичайното.

— Някой от тях знае ли, че си руски шпионин? — И като не получи отговор, каза: — Очевидно пред къщата на Уорън стрийт свети лампа. Припомни ми какво трябва да се случи сега.

— Не отново.

— Да, отново.

— Някой от резидентурата минава покрай къщата всяка вечер в единайсет. Ако види, че лампата свети, казват на Московския център и Московският център казва на мен.

— Как?

Тя въздъхна раздразнено.

— По имейл. Без код. Пълна скука.

— Утре е четвъртък.

— Не думай.

— Нечетен четвъртък — подчерта Михаил.

— Много добре.

— Къде ще стане размяната?

— В нечетните четвъртъци в „Старбъкс“ на Уисконсин авеню. — Тонът ѝ бе като на ученик двойкаджия.

— Кой „Старбъкс“ на „Уисконсин“? Има няколко.

— Повторихме го сто пъти.

— И ще продължим да го правим, докато се убедя, че не лъжеш.

— „Старбъкс“ на север от Джорджтаун.

— Какъв е периодът за предаване?

— От осем до осем и петнайсет.

— Струва ми се, че спомена от осем и петнайсет до осем и трийсет.

— Никога не съм казвала това.

— Къде трябва да чакаш?

— В пространството за сядане на горния етаж.

Тя продължи по булевард „Макартър“ покрай резервоара, който бе огрян от ниската луна. Пред блока ѝ имаше празно място. Мъжът, когото тя познаваше като Алекс, я накара да паркира там.

— Обикновено паркирам по-далеч, за да проверя дали сградата не се наблюдава.

— Тя се наблюдава. — Той се пресегна към таблото и загаси двигателя. — Слизай.

Вървя с нея до вратата, с раница на рамо и с телефона ѝ в джоба си. Докато тя набираше кода, я целуна по тила.

— Ако не престанеш да го правиш — прошепна тя, — ще те сритам по задника, а след това и по носа.

— Повярвай ми, Ева, това е само заради съседите ти.

— Съседите ми смятат, че съм добро момиче, което никога не би довело у дома някого като теб.

Резето се отвори с щракване. Ева го поведе нагоре към апартамента си. Отиде право до фризера и бутилката с водка. Мъжът, когото познаваше като Алекс, извади комуникационното устройство на СВР от раницата си и го сложи на кухненската маса. До него постави телефона ѝ.

— Твоите приятели успяха ли да разбият защитата? — попита тя.

— Доста бързо. — Той ѝ подаде телефона ѝ. — Има ли сред тези съобщения от Московския център?

Ева прегледа дългата поредица от нотификации с една ръка, докато с другата държеше питието си.

— Това — каза тя. — От Едуардо Сантош. Без код. Пълна скука.

— Трябва ли да отговориш?

— Вероятно се чудят защо още не съм го направила.

— Тогава го направи.

Тя започна да пише умело с палеца си.

— Дай да го видя.

— На португалски е.

— Трябва ли да ти напомням…

— Не, не трябва.

Тя натисна бутона за изпращане и седна на масата.

— А сега какво?

— Ще си допиеш питието и ще поспиш няколко часа. А аз ще седя тук и ще се взирам в улицата.

— Отново ли? Прави това и предната нощ.

— Допий си питието, Ева.

Тя го направи. След това си наля ново.

— Помага ми да заспя — обясни.

— Опитай с чай от лайка.

— Водката върши по-добра работа. — Сякаш за да докаже тезата си, Ева изпи половината чаша. — Руският ти е много добър. Предполагам, че не си го учил в езиков институт.

— Научих го в Москва.

— Родителите ти бяха ли партийни членове?

— Всъщност точно обратното. И когато вратата най-накрая се отвори, те веднага се заселиха в Израел.

— Имаш ли си момиче там?

— И то много хубаво.

— Жалко. Какво работи момичето ти?

— Лекар е.

— Наистина ли?

— Общо взето.

— И аз някога исках да стана лекар. — Тя се загледа в кола, преминаваща по улицата. — Знаеш ли какво ще ми се случи, ако нещо се обърка?

— Знам точно какво ще ти се случи.

— Бум — каза тя и си наля още едно питие.

В същото това време в централата на СВР в Ясенево мъжът, познат само под кодовото име Саша, също бе буден. Заради часовата разлика беше няколко минути след осем сутринта. Но тъй като в Москва беше още зима, небето зад замръзналите прозорци на личната дача на Саша още не бе просветнало. Той не бе наясно обаче с този факт, защото имаше очи само за документа, пристигнал час по-рано от кодовата стая в главната сграда.

Беше копие на спешна телеграма от резидентурата във Вашингтон — всъщност от самия резидент — и вътре се твърдеше, че къртицата на Саша има намерение да предаде разузнавателна информация по-късно тази сутрин. Резидентът смяташе това за окуражителна новина, което едва ли беше изненадващо: той се къпеше в отразената слава на къртицата и звездата му изгряваше все по-ярко с всяка успешна пратка. Саша обаче не споделяше неговия ентусиазъм. Той бе притеснен от момента — беше прекалено скоро. Беше възможно къртицата да е открила много важна разузнавателна информация, която изискваше незабавно предаване, но такива случаи бяха редки.

Саша постави документа на бюрото си до доклада, който бе получил предната вечер. Криминалистите на СВР бяха извършили предварителен анализ на зле обгореното тяло, което бе предадено от френските власти на летището в Страсбург. Досега не бяха в състояние да определят дали трупът бе на Сергей Морозов. Може би е неговият, казваха експертите, а може би не. Саша намираше момента на катастрофата за — меко казано, подозрителен. Като офицер от СВР, а преди това и от КГБ, той не вярваше в нещастните случаи. Нито бе убеден, че Сергей Морозов, човекът, на когото бе поверил някои от най-ценните си тайни, наистина бе мъртъв.

Но дали имаше връзка между „смъртта“ на Морозов и телеграмата от Вашингтон? И дали не бе време да прибере къртицата на топло?

Саша за малко да нареди изтегляне, след като предателят Грибков се обърна към МИ6 с предложение да дезертира. За щастие британците му бяха отказали и Саша успя да уреди връщането на Грибков в Москва за арест, разпит и накрая высшая мера. Екзекуцията на затворника се бе случила в мазето на затвора в Лефортово, в стая в края на тъмен коридор. Лично Саша изстреля фаталния куршум. Направи го без грам жал или отвращение. В миналото бе изпълнявал доста мокри поръчки.

След като Грибков вече бе мъртъв и погребан в анонимен гроб, Саша се бе опитал да поправи пораженията. Операцията се разви точно така, както я бе планирал, макар да не бе пресметнал правилно едно нещо. Това бе същата грешка, която и други бяха правили преди.

Габриел Алон…

Възможно беше да се стряска от призраци. От това страдаха старците, които оставаха прекалено дълго в играта, помисли си той. Къртицата бе действала незабелязано в МИ6 повече от трийсет години — по-дълго дори от баща си. Водена от невидимата ръка на Саша, тя се бе издигнала в йерархията и бе станала началник на бюрото във Вашингтон — силна позиция, която ѝ позволяваше да проникне и в ЦРУ, точно както бе направил и баща ѝ.

Сега голямата награда бе на една ръка разстояние от нея. И от Саша. Ако тя станеше генерален директор на Секретната разузнавателна служба, щеше да е в състояние сама да подкопае Атлантическия пакт и да даде възможност на Русия да преследва амбициите си в Прибалтика, Източна Европа и Близкия изток. Това щеше да е най-големият разузнавателен удар в историята. По-голям и от този на Ким Филби.

Поради тази причина Саша избра средния път. Написа съобщение на ръка и поръча куриер, който да го отнесе от дачата му до кодовата стая. В десет и петнайсет московско време — два и петнайсет във Вашингтон — куриерът се върна с бележка, потвърждаваща, че съобщението е получено.

Нямаше какво друго да прави, освен да чака. Щеше да получи отговор в рамките на шест часа. Отгърна стара папка. В нея имаше доклад, написан от Ким Филби през март 1973 година, когато си бе пробивал път в Московския център. Отнасяше се за млада французойка, с която се бе запознал в Бейрут, и за дете. От доклада на Филби не ставаше ясно, че детето е негово, но намекът бе явен. „Склонен съм да мисля — беше написал той, — че тя може да се окаже полезна за нас. Защото предателството е в кръвта ѝ.“

Обектът на подозренията на Саша също чакаше. Не в лична дача, а в порутена къща в северозападния край на Вашингтон. По това късно време той се бе изтегнал на дивана в кабинета. Предишните два часа бе преглеждал бойния план, бе търсил недостатъци, слаби връзки, които биха срутили оглушително цялото начинание върху главите им. След като не откри такива, освен притеснението за лоялността на Ева Фернандес, мислите му се върнаха, както често се случваше, към брезова горичка на двеста километра източно от Москва.

Беше ранна сутрин, снегът се сипеше от сивото небе. Той стоеше на ръба на гробна яма, рана в плътта на Майка Русия. Киара бе до него и трепереше от студ и страх. Михаил Абрамов и мъж на име Григорий Булганов бяха от двете им страни. А пред тях Иван Харков размахваше оръжие и крещеше заповеди.

Наслаждавай се на гледката как умира жена ти, Алон…

Габриел рязко отвори очи, когато си спомни първия изстрел. Това бе моментът, помисли си той, когато личната му война с Кремъл започна наистина. Да, имаше първоначални сблъсъци, предварителни рундове, но онази страшна сутрин във Владимирска област официално сложи началото на враждата. Тогава Габриел осъзна, че Нова Русия ще върви по пътя на старата. И така неговата студена война с Кремъл стана гореща.

Оттогава водеха битки на тайно бойно поле, което се простираше от сърцето на Русия до Бромптън Роуд в Лондон, скалите на Корнуол и дори зелените поля на Северна Ирландия. Тяхната война вече бе дошла и във Вашингтон. След няколко часа, когато Ребека Манинг предадеше доклада си — който всъщност Габриел ѝ бе написал, — всичко щеше да свърши. В това състезание обаче той вече бе победил. Бе свалил маската на руската къртица, заровена дълбоко в британското тайно разузнаване. Тя бе дете на самия Ким Филби. Сега на Габриел му трябваше само последно доказателство, едно финално мацване с четката — и шедьовърът му щеше да е завършен.

Тази мисъл — за мъчително очакваната окончателна победа над най-неумолимия му враг, го държеше буден в последната дълга нощ. В пет и половина той стана от дивана, взе си душ и внимателно се обръсна, след това се облече. Избелели дънки, вълнен пуловер, кожено яке: униформата на оперативен началник. Влезе във всекидневната. Там откри трима от членовете на прочутия си екип: Яков Росман, Йоси Гавиш и Римона Щерн. Бяха насядали в напрегнато очакване около масата. Не говореха на стените, само един с друг, и то възможно най-тихо. Всеки гледаше в лаптоп. На единия имаше статичен кадър на малка къща с размерите на типична английска вила и странна фасада в стил Тюдор над портика. Една лампа светеше в края на каменната пътека, а друга — в прозореца на спалнята на горния етаж.

Беше 6:05 сутринта. Къртицата бе станала.

Ребека прегледа лондонските вестници на айфона си, докато пиеше кафе и пушеше първите си две цигари за сутринта. Новината за плановете на премиера Ланкастър да замрази дипломатическите отношения с Кремъл някак си не бе успяла да изтече. Нямаше и намек за тази предстояща криза и в несекретния трафик на блекбърито ѝ от МИ6. Очевидно информацията се охраняваше строго от премиера и висшите му съветници, външния министър и Греъм Сиймор. И Габриел Алон, разбира се. Ребека бе разтревожена от участието на Алон в цялото начинание. Засега поне беше уверена, че не е разкрита. Греъм не би я включил в списъка със знаещите, ако я подозираше в измяна.

Благодарение на Ребека Московският център и Кремъл нямаше да бъдат сварени напълно неподготвени от новината. След като Греъм си тръгна, тя състави подробен доклад за британските планове, качи го в айфона си и го скри в популярно приложение за чат, където той бе недостъпен за никого другиго, освен за СВР и нейните дигитални агентурни системи за комуникация от близко разстояние. Съобщението съдържаше кодова дума за спешност, с която се даваха указания на обслужващия я агент — привлекателната млада жена, която се представяше за бразилка — да предаде материала незабавно на резидентурата във Вашингтон. Беше рисковано, но наложително. Ако „нелегалната“ предадеше съобщението до Московския център по обичайните канали, то щеше да пристигне в Москва след няколко дни, прекалено късно, за да има каквато и да е полза от него.

Ребека прегледа американските вестници, докато пиеше второто си кафе, и в шест и половина се качи да се изкъпе и облече. Тази сутрин нямаше да има крос, не и когато светът ѝ бе в криза. След като осъществеше предаването в „Старбъкс“ на „Уисконсин“, планираше да се появи за кратко в бюрото. С малко късмет можеше да поговори с Греъм за няколко минути преди срещата му с директора на ЦРУ Морис Пейн. Това щеше да ѝ даде последна възможност да го убеди да я вземе в Лангли. Ребека искаше да чуе с ушите си какво бяха научили МИ6 от Габриел Алон.

В седем часа тя вече бе облечена. Пусна телефоните си в дамската чанта — личния си айфон и блекбърито от МИ6 — и отиде да си потърси паспорта. Намери го в най-горното чекмедже на нощното си шкафче до пистолета „ЗИГ Зауер“ и допълнителен пълнител с 9-милиметрови патрони. Автоматично взе и трите и ги прибра в чантата си. Слезе долу, изгаси лампата в края на пътеката и излезе.

Имаше много неща, за които Ребека Манинг не знаеше тази сутрин, включително и факта, че къщата ѝ се наблюдаваше чрез миниатюрна камера, скрита в общинския парк от другата страна на улицата. Тя нямаше представа, че през тази нощ бе поставено и малко проследяващо устройство на колата ѝ — синьо-сивата „Хонда Сивик“ с дипломатически номер.

Камерата документира тръгването ѝ от дома ѝ на Уорън стрийт, а проследяващото устройство регистрираше движението ѝ на запад през жилищния квартал Тенлитаун. Яков Росман предаде информацията чрез криптиран есемес до Ели Лавон, който се бе привел на предната дясна седалка на нисан под наем, паркиран на Юма стрийт. Кристофър Келър беше зад волана. Двамата бяха следили някои от най-опасните мъже на света. Руска къртица с прикрепено проследяващо устройство на колата ѝ едва ли изискваше да вложат целия си талант.

— Тя току-що зави по Масачузетс авеню — докладва Ели.

— В каква посока?

— Все още се движи на запад.

Келър отдели колата от тротоара и пое в същата посока по „Юма“. Улицата пресичаше Масачузетс авеню под ъгъл от около 45 градуса. Той натисна спирачката, когато видя знак „Стоп“, и изчака преминаването на една „Хонда Сивик“, синьо-сива, с дипломатически номер, управлявана от началника на бюрото на МИ6 във Вашингтон.

Лавон бе свел поглед към блекбърито си.

— Тя още се движи по „Масачузетс“.

— Не думай. — Келър пусна още две коли и чак тогава я последва.

— Внимавай — предупреди го Ели. — Тя е добра.

— Да — отговори спокойно Кристофър. — Но аз съм по-добър.

След като предната вечер се бе върнал в британското посолство, Греъм Сиймор уведоми шефа на автопарка, че на сутринта ще му трябва кола и шофьор. Каза, че първата му спирка ще бъде хотел „Четири сезона“ в Джорджтаун, където ще има лична среща на закуска. Оттам щеше да продължи към централата на ЦРУ в Лангли, а от Лангли — към близкото международно летище „Дълес“, където ще го чака чартърен самолет. В разрез с протокола обаче той обясни на началника на охраната, че в този ден ще ходи по ангажименти без бодигардове.

Началникът се възпротиви, но накрая уважи желанието на Сиймор. Колата го чакаше точно в седем сутринта, както бе поискал, пред резиденцията на посланика в Обзървътъри Съркъл. След като се качи, Сиймор информира шофьора, че ще има лека промяна в графика. И строго го предупреди, че при никакви обстоятелства не бива да казва на шефа на автопарка или на началника на охраната.

— Всъщност — заплаши го той, — ако изречеш и една дума за това, ще накарам да те заключат в Тауър или ще те сполети нещо точно толкова зловещо.

— Къде отиваме вместо в „Четири сезона“?

Сиймор съобщи адреса и шофьорът, който беше нов във Вашингтон, го въведе в навигационната си система. Тръгнаха по кръговото на Обзървътъри до Масачузетс авеню, след това поеха на север по Рино Роуд през Кливланд Парк. Завиха надясно по Брандиуайн стрийт, а на Линиан авеню — наляво.

— Сигурен ли си, че си въвел правилно адреса? — попита Сиймор, когато колата спря.

— Кой живее тук?

— Няма да повярваш, ако ти кажа.

Сиймор слезе и тръгна към желязната порта, която се отвори, щом я наближи. Няколко стълби го отведоха до входната врата, където го чакаше жена със сламеноруса коса и ханш, създаден само за раждане. Греъм я позна. Това беше Римона Щерн, началникът на отдел в Службата, познат като „Събиране“.

— Не стойте така! — сопна му се тя. — Влизайте!

Сиймор я последва в голямата всекидневна, където Габриел и двама от неговите висши офицери — Яков Росман и Йоси Гавиш — се бяха събрали около сгъваема маса и се взираха в няколко лаптопа. На стената зад тях имаше голямо петно мухъл. То смътно напомняше за картата на Гренландия.

— Наистина ли посланикът живее тук? — учуди се Сиймор.

Но Габриел не отговори, той се взираше в съобщението, което току-що бе пристигнало на екрана му. В него се казваше, че Ева Фернандес и Михаил Абрамов излизат от жилищната кооперация на булевард „Макартър“. Сиймор свали палтото си „Кромби“ и с неохота го метна върху облегалката на един стол. Извади от джоба си блекбърито на МИ6. Провери колко е часът. Беше 7:12 сутринта.

Трафикът вече беше кошмарен, особено по Резервоар Роуд, който се простираше от Фоксхол до северния край на Джорджтаун. Това бе натоварен път за мериландските предградия, с повече движение на изток сутрин и на запад вечер. А нещата се влошаваха още повече заради присъствието на Медицинския център на Джорджтаунския университет и от заслепяващото слънце по това време на деня. Ева Фернандес, която бе опитен, макар и „нелегален“ вашингтонски шофьор, знаеше няколко преки пътища. Тя бе в обичайното си сутрешно облекло: клин, неоновозелени маратонки „Найки“ и прилепнало горнище с цип, също неоновозелено. След две последователни безсънни нощи Михаил изглеждаше като разхайтеното ѝ гадже, което предпочиташе да пие и да се друса, вместо да работи.

— А аз си въобразявах, че трафикът в Москва е натоварен — промърмори той.

Ева зави наляво по Трийсет и седма улица и пое на север през Бърлит, квартал с малки къщички, популярен сред студентите и младите професионалисти. И сред руските шпиони, помисли си Михаил. Олдрич Еймс някога оставял следа от тебешир на пощенска кутия на Ти стрийт, когато искал да предаде тайните на ЦРУ на своите от КГБ. Оригиналната кутия беше в музей в центъра. Тази, която Михаил видя от прозореца на колата, беше нова.

— Припомни ми какво ще се случи, след като ме оставиш — отново настоя той.

Ева не протестира, само дълбоко въздъхна. Бяха преговаряли плана изцяло на кухненската маса. Сега, в последните минути преди уговореното предаване, щяха да го преговорят отново, независимо дали имаше нужда, или не.

— Ще продължа до „Старбъкс“ — изрецитира тя наизуст.

— И какво ще се случи, ако се опиташ да избягаш?

— Ще се сблъскам с ФБР — кимна тя. — А после — затвор.

— Поръчай си лате — каза Михаил с оперативно спокойствие — и го занеси горе при местата за сядане. Не поглеждай в очите никого от клиентите. И каквото и да се случи, не забравяй да включиш приемника. Когато Ребека предаде материалите, той автоматично ще ги препрати към нас.

Ева зави по Уайтхейвън Паркуей.

— А какво ще стане, ако тя се разколебае? Ако не предаде нищо?

— Същото, което ще се случи и ако предаде. Чакаш горе, докато не ти се обадя. След това се връщаш в колата и запалваш двигателя. Аз ще дойда при теб. И тогава…

— Пуф — имитира го тя.

Ева спря до тротоара на ъгъла с Трийсет и пета улица. Михаил отвори вратата и преди да излезе, пак ѝ напомни:

— Не забравяй да включиш приемника. И каквото и да стане, не излизай от кафенето, ако аз не ти кажа.

— Какво ще се случи, ако тя не предаде нищо? — попита отново Ева.

Михаил не отговори, слезе от колата и затвори вратата. Киата веднага се отдели от тротоара и зави по Уисконсин авеню. Дотук добре, помисли си той и тръгна.

На тази възстановка на шпионажа от Студената война ѝ липсваше обичайната образност. Нямаше стени и пропускателни пунктове, нито охранителни кули и прожектори за претърсване, липсваше и мостът на шпионите. Имаше само кафене от много популярна верига и нейното бяло-зелено лого. То се намираше на западния тротоар на Уисконсин авеню в края на редица от малки капанчета — ветеринарна клиника, фризьорски салон, шивач, обущар, салон за домашни любимци и един от добрите френски ресторанти във Вашингтон.

Само кафенето имаше собствен паркинг. Ева се повъртя в средата му две дълги минути, докато се отвори място. Вътре опашката се простираше от касата почти до вратата. Но това не бе проблем, тя бе пристигнала достатъчно рано.

Пренебрегна указанията на мъжа, когото познаваше като Алекс, и се огледа внимателно наоколо. Имаше девет души пред нея — напрегнати работещи хора, забързани към офис сградите в центъра, двама местни по анцузи и три деца с вратовръзки на райета от Британското международно училище, което се намираше от другата страна на Уисконсин авеню. Още пет-шест клиенти чакаха напитките си в другия край на Г-образния щанд, четирима четяха „Уошингтън Поуст“ или „Политико“ на общата маса. Никой от тях не ѝ заприлича на агент от ФБР, израелското или британското разузнаване, или което бе по-важно — от вашингтонската резидентура на СВР.

В дъното на заведението, след витрина с пластмасови на вид кексчета и сандвичи, имаше допълнителни места за сядане. Всички маси без две бяха заети. На едната седеше младеж на около двайсет и пет години с бледо, невидяло слънце лице. Носеше пуловер на Джорджтаунския университет и се взираше в лаптоп. Приличаше на обикновен студент, дошъл заради безплатния интернет. Идеална маскировка, помисли си Ева. Беше уверена, че току-що е идентифицирала израелския компютърен техник, успял да разбие неразбиваемата защита на приемника на СВР.

В 7:40 тя най-накрая даде поръчката си. Продавачът я изпи с очи, докато приготвяше голямото ѝ лате с допълнително мляко, което тя доста обилно подслади, преди да се отправи към масите в дъното. Момчето с пуловер на Джорджтаун бе единственият мъж, който не вдигна поглед от устройството си, за да проследи как Ева минава по клин и прилепнало горнище на анцуг, и така потвърди, че наистина е израелският компютърен техник.

В лявата страна на помещението имаше стълби към горните маси. Там седеше само един човек — мъж на средна възраст в спортни панталони и поло, който яростно пишеше в бележника си. Беше се настанил до парапета с изглед към предната част на заведението. Ева седна в дъното, близо до вратата, която водеше към празната тераса. Копчето за включване на приемника на СВР тракна приглушено. Но въпреки това мъжът вдигна поглед и се намръщи, преди отново да се върне към работата си.

Ева извади телефона си от дамската чанта и провери колко е часът. Беше 7:46. Прозорецът се отваряше след четиринайсет минути. Петнайсет минути след това пак се затваряше и ако всичко вървеше по план, къртицата на Саша щеше да бъде разобличена. Ева не изпитваше вина, само страх — от това, което би се случило, ако СВР по някакъв начин успееше да я залови и да я върне в Русия. Килия без прозорци в дъното на тъмен коридор в затвора в Лефортово, мъж без лице.

Пуф…

Погледна пак колко е часът. Беше 7:49. „Побързай — помисли си тя. — Моля те, побързай.“

От другата страна на Уисконсин авеню и сто метра на север се намираше луксозен супермаркет „Сейфуей“, направен така, че да се хареса на изисканата клиентела на Джорджтаун. Той имаше покрит паркинг на нивото на улицата и втори открит зад магазина, който Ребека Манинг предпочиташе. Тя мина с колата бавно по рампата, взирайки се настойчиво в огледалото за обратно виждане. На два пъти, докато шофираше, за да открие дали има опашка, обмисляше да се откаже от предаването, боейки се, че ФБР я следи. Сега вече смяташе, че тези страхове са били необосновани.

Ребека спря в далечния ъгъл на паркинга, преметна дамската си чанта на рамо и се отправи към задния вход на магазина. Кошниците бяха близо до асансьора, който водеше до гаража. Ребека взе една от тях и я понесе към щандовете за храна, подмина ги и дълго обикаля между рафтовете, докато се увери, че никой не я следи. Остави кошницата на масата за самотаксуване и заслиза по дълго стълбище към главния вход откъм Уисконсин авеню. Трафикът в пиковия час се спускаше по хълма към Джорджтаун. Ребека изчака светофарът да се смени, преди да прекоси улицата. След това зави на юг и докато минаваше покрай затъмнения турски ресторант, се настрои да продължи към мястото на предаването.

От вратата на ресторанта до входа на „Старбъкс“, където стоеше бездомник в мръсни парцаливи дрехи, имаше четиресет и седем крачки. При обичайни обстоятелства Ребека би му дала пари, както майка ѝ винаги оставяше по някоя монета на просяците по улиците на Париж, макар да нямаше много повече от тях. Тази сутрин обаче тя мина виновно покрай човека и влезе.

На касата имаше опашка от осем души. Адвокати лобисти с тревожен вид, няколко бъдещи служители на МИ6 от Британското международно училище, висок мъж с бледа кожа и безцветни очи, който имаше вид на човек, неспал цяла седмица. Момчето зад щанда пееше A Change Is Gonna Come5. Ребека погледна часовника си. Беше 7:49.

Кристофър Келър и Ели Лавон не си направиха труда да проследят Ребека Манинг в горния паркинг на „Сейфуей“. Вместо това бяха паркирали на Трийсет и четвърта улица пред прогимназия „Харди“, на удобно място, което им позволяваше да наблюдават пристигането ѝ в „Старбъкс“. Лавон предаде новината в командния център на Чесапийк стрийт. А това не беше необходимо, тъй като Габриел и всички останали от екипа наблюдаваха Ребека на живо през камерата на телефона на Илан. Всички освен Греъм Сиймор, който бе излязъл в градината, за да приеме обаждане от Воксхол Крос.

В 7:54 Сиймор влезе вътре. Ребека Манинг вече даваше поръчката си. Греъм осигури саундтрака.

— Черно кафе. Нищо за ядене, благодаря.

Когато младежът зад щанда се обърна, за да сипе кафе, Ребека пъхна кредитната си карта в четеца и потвърди присъствието си в заведението във въпросната сутрин.

— Искате ли касова бележка? — попита Габриел.

— Да, моля — отвърна Сиймор вместо Ребека и няколко секунди по-късно младежът зад щанда ѝ подаде малко късче хартия заедно с кафето.

Габриел погледна към дигиталния часовник в средата на сгъваемата маса. 7:56:14… Трансферният прозорец всеки момент щеше да се отвори.

— Видя ли достатъчно? — попита той.

— Не — каза Сиймор, взрян в екрана. — Остави я да действа.

На общата голяма маса имаше място. То бе най-близо до вратата и даваше възможност на Ребека да наблюдава необезпокоявано улицата и задната част на кафенето. Мъжът, който бе пред нея на опашката, онзи с бледата кожа и светли очи, се бе настанил в далечния край на помещението с гръб към Ребека. През две маси седеше млад мъж с вид на докторант и пишеше нещо на лаптопа си, същото правеха и четирима други клиенти. Тримата, настанили се заедно с Ребека край голямата обща маса, бяха дигитални динозаври, които предпочитаха да получават информация в печатна форма. Такива бяха и предпочитанията на Ребека. Някои от най-щастливите часове в детството си бе прекарала в библиотеката в апартамента на баща ѝ в Москва. В огромната му колекция имаше четири хиляди книги, които бе наследил от своя колега — кеймбриджкия шпионин Гай Бърджис. Ребека все още помнеше упоителната им миризма на тютюн. Така бе изпушила първите си цигари, докато четеше книгите на Гай Бърджис. Сега също ѝ се пушеше. Не се осмеляваше, разбира се. Това бе престъпление, по-тежко от държавната измяна.

Махна капака на кафето си и го остави на масата до айфона си. Блекбърито от МИ6, което все още бе в чантата ѝ, завибрира от входящо съобщение. Най-вероятно беше бюрото или отдел „Западно полукълбо“ във Воксхол Крос. А може би, помисли си тя, Греъм беше размислил и щеше да я заведе в Лангли. Вероятно в момента тръгваше от резиденцията на посланика. Ребека реши, че трябва да прочете съобщението, за да види дали не е спешно. След минута, каза си тя.

Усети как първата глътка кафе опари празния ѝ стомах като сярна киселина. Момчето зад щанда вече пееше What’s Going On на Марвин Гей, а мъжът от другата страна на общата маса, вероятно вдъхновен от текста, обясняваше високо на съседа си последните изцепки на президента в социалните медии. Ребека погледна към масите в дъното и никой не срещна погледа ѝ. Тя предположи, че „нелегалната“ е горе: виждаше приемника в мрежовите настройки на айфона си. Ако устройството функционираше правилно, щеше да е невидимо за всички други телефони, таблети и компютри в обхвата му.

Погледна колко е часът. 7:56… Още една глътка кафе, още едно опарване. Външно спокойна, тя местеше екраните на айфона, докато не стигна до приложението за съобщения със заровения в него протокол на СВР. Докладът ѝ бе там, криптиран и невидим. Дори иконата, с която се изпращаше, беше лъжа. Задържа палеца си над нея и огледа помещението за последен път. Нямаше нищо подозрително, освен непрестанното вибриране на блекбърито ѝ от МИ6. Дори мъжът от другата страна на масата, изглежда, се чудеше защо не вдига.

Беше 7:57. Ребека остави айфона на масата и бръкна в чантата си. Блекбърито бе върху 9-милиметровия „ЗИГ Зауер“. Взе внимателно телефона и въведе дългата парола. Съобщението беше от Андрю Крофърд, който се чудеше кога тя ще пристигне в бюрото.

Ребека го остави без отговор и в 7:58 върна блекбърито в дамската си чанта. Две минути преди трансферният прозорец да се отвори, айфонът избръмча заради ново входящо съобщение. Беше от лондонски номер, който Ребека не разпознаваше, и се състоеше от една дума.

Бягай…

Бягай…

От какво да бяга? От кого? Къде?

Ребека разгледа номера на айфона си. Нищо не ѝ говореше. Най-вероятно източникът на съобщението бе Московският център или вашингтонската резидентура. Или може би, помисли си тя, беше някакъв трик. Измама. Само шпионин би побягнал.

Намръщи се към екрана заради камерите, които без съмнение я следяха, и натискайки измамна икона, превърна доклада си в дигитален прах. Вече го нямаше, никога не бе съществувал. След това натисна друга фалшива икона и изчезна и самото приложение. Вече липсваха каквито и да е доказателства за държавна измяна на телефона ѝ или във вещите ѝ. Само оръжието беше в дамската ѝ чанта, бе го пъхнала там, преди да излезе от къщата. Изведнъж се почувства доволна, че бе у нея.

Бягай…

Откога знаеха? И колко…! Бяха ли наясно, че шпионира за Московския център? Или пък че е родена и възпитана да бъде шпионин, че е дъщеря на Ким Филби и делото на живота на Саша? Спомни си необичайното посещение на Греъм в дома ѝ предната вечер и тревожната вест, че Даунинг стрийт възнамерява да скъса дипломатическите връзки с Москва. Беше лъжа, помисли си тя, която целеше да я накара да се свърже с водещите си офицери. Нямаше никакъв план за прекъсване на отношенията с Русия, нито насрочена среща в Лангли. Подозираше обаче, че на международно летище „Дълес“ наистина чакаше самолет. Той щеше да я отведе обратно в Лондон, където да е подръка на британската съдебна система.

Бягай…

Не още, помисли си тя. Не и без план. Трябваше да реагира методично, както бе направил баща ѝ през 1951 година, когато бе разбрал, че Гай Бърджис и Доналд Маклийн са избягали в Съветския съюз и са го оставили опасно открит. Той бе отишъл с колата си до полята на Мериланд и бе заровил там фотоапарата и филмите от КГБ. Надолу по реката, близо до остров Суейнсън, в основата на огромен чинар… Колата на Ребека обаче нямаше да ѝ свърши работа. На нея със сигурност имаше проследяващо устройство. Това обясняваше защо не бе забелязала никакви преследвачи.

За да се спаси — да избяга — Ребека се нуждаеше от кола и достъп до неподслушван телефон. Саша я бе уверил, че при спешен случай той ще успее да я изтегли в Москва така, както Юрий Модин бе извел баща ѝ от Бейрут. Ребека разполагаше с телефон, на който да се обади в руското посолство, и кодова дума, с която да съобщи на човека от другата страна на линията, че е в беда. Думата беше „Вреж“. Името на стар ресторант в арменския квартал в Бейрут.

Но първо трябваше да се махне от мястото на трансфера. Предположи, че няколкото души, седнали около нея, са британски или американски, или дори израелски агенти. Тя спокойно пъхна айфона в чантата си, стана и хвърли чашата си през кръглата дупка в шкафа за отпадъци. Вратата откъм Уисконсин авеню бе вдясно от нея. Само че тя се обърна наляво и пое към масите в дъното на кафенето. Никой не я погледна. Никой не смееше.

На около пет километра на север, в командния център на Чесапийк стрийт, Габриел наблюдаваше с нарастваща тревога Ребека Манинг през камерата на Илан.

— Какво се случи току-що?

— Тя не предаде доклада — каза Греъм Сиймор.

— Да, знам. Но защо?

— Нещо трябва да я е подплашило.

Габриел погледна към Яков Росман.

— Къде е тя сега?

Яков набра запитването на лаптопа си. Михаил отвърна след секунди. Ребека Манинг беше в тоалетната.

— И какво търси там? — попита Габриел.

— Използвай въображението си, шефе.

— Това и правя. — Изминаха още трийсет секунди, а нямаше и знак от нея. — Имам лошо предчувствие, Греъм.

— Какво смяташ да предприемеш?

— Имаш доказателствата, от които се нуждаеш.

— Това е спорно, но те слушам.

— Кажи ѝ, че си променил решението си за срещата в Лангли. Предай ѝ, че искаш и тя да е там. Това ще привлече вниманието ѝ.

— А после?

— Кажи ѝ, че ще се срещнете в посолството. — Габриел замълча и веднага добави: — И след това я арестувай в мига, в който стъпи на британска земя.

Сиймор написа съобщението на блекбърито си и го прати. Петнайсет секунди по-късно устройството избръмча от получения отговор.

— Тя тръгва натам.

Зад заключената врата на унисекс тоалетната на кафенето Ребека препрочиташе есемеса на Греъм Сиймор.

Промяна в плана. Искам да ме придружиш в Лангли. Да се срещнем възможно най-скоро в бюрото… Добронамереният тон не можеше да скрие истинското значение на съобщението. То потвърждаваше най-лошите ѝ страхове. Тя бе разкрита и примамена в капан.

Някой нетърпеливо натисна дръжката на вратата.

— Една минута, моля — каза Ребека със спокойствие, което би стоплило предателското сърце на баща ѝ. В огледалото се отразяваше неговото лице. „С всяка изминала година — казваше майка ѝ — все повече заприличваш на него. Същите очи. Същото надменно изражение.“ Ребека никога не беше сигурна дали майка ѝ правеше комплимент.

Прибра блекбърито и айфона във фарадеевата клетка, която носеше в дамската си чанта, и откъсна лист от бележника си. На него написа нещо на кирилица. Пусна оглушително водата. Пусна кранчето на мивката за няколко секунди, след това откъсна салфетки от диспенсера и ги хвърли в коша.

Иззад вратата се чуваше тихото бръмчене на оживеното кафене. Ребека постави лявата си ръка на дръжката, а дясната остана пъхната в чантата ѝ, стиснала компактния „ЗИГ Зауер“. Беше освободила предпазителя веднага щом бе влязла в тоалетната. В пълнителя имаше десет 9-милиметрови патрона „Парабелум“, имаше и резервен.

Отвори вратата и излезе навън със скоростта на делова вашингтонска гражданка, която закъснява за работа. Предположи, че някой ще я чака, но фоайето беше празно. Младежът с пуловер на Джорджтаун беше сменил ъгъла на лаптопа. Ребека не виждаше екрана.

Зави рязко надясно и пое нагоре по стълбите. На горния етаж завари двама души — мъж на средна възраст, който пишеше в бележника си, и Ева Фернандес, руската „нелегална“. С нейното неоновозелено горнище беше трудно да не я забележи.

Ребека седна на стола срещу нея. Дясната ѝ ръка все още бе пъхната в дамската ѝ чанта и стискаше „ЗИГ Зауер“-а. С лявата предаде на Ева Фернандес бележката. „Нелегалната“ се направи, че нищо не разбира.

— Просто го направи — прошепна Ребека на руски. Жената се поколеба, след това ѝ даде телефона си. Ребека го пъхна във фарадеевата клетка.

— Къде е колата ти? — попита тя на руски.

— Нямам кола.

— Караш „Киа Оптима“. Паркирана е отвън. — Ребека отвори дамската си чанта достатъчно, за да може Ева да види пистолета. — Да вървим.

В нарушение на всички оперативни доктрини на Службата, писани и неписани, изречени и неизречени, Михаил Абрамов се бе преместил от стола си с изглед към дъното на друг, обърнат към предната част на кафенето. Имаше миниатюрна слушалка в лявото ухо, което бе към стената. Тя му даваше възможност да слуша телефона на Ева, който бе напълно компрометиран и служеше за предавател. Поне беше служил до 8:04 ч., когато Ребека Манинг, след като излезе от тоалетната, неочаквано се втурна нагоре по стълбите.

В последните секунди преди телефонът да замлъкне, Михаил бе чул шепот. Вероятно бяха думи на руски, но не можеше да е сигурен. Нито пък да твърди със сигурност кой ги бе произнесъл. Докато премисляше, двете жени вече бяха поели към вратата. Ева гледаше право напред, сякаш вървеше към отворен гроб. Ребека Манинг бе на крачка зад нея, а дясната ѝ ръка бе пъхната в стилна дамска чанта.

— Какво според теб има в тази чанта? — попита тихо Михаил, когато двете руски агентки минаха през обхвата на камерата на Илан.

— Няколко мобилни телефона — обясни Габриел — и комуникационно устройство с малък обхват на СВР.

— Има и нещо друго. — Михаил наблюдаваше Ева и Ребека, които излязоха навън и завиха наляво към паркинга.

— Може би трябва да попиташ твоя приятел дали началникът на вашингтонското му бюро носи оръжие.

Габриел го направи. След това повтори отговора на Михаил. Ребека Манинг по принцип не носела оръжие на публични места, но имала пистолет за самозащита в къщата си с благословията на Държавния департамент и на ЦРУ.

— Какъв?

— „ЗИГ Зауер“.

— Деветка, предполагам?

— Правилно предполагаш.

— Вероятно е компактен.

— Вероятно — съгласи се Габриел.

— Това означава, че има десет патрона в пълнителя.

— Плюс десет в резервния.

— Навярно Ели няма оръжие.

— За последен път той носи оръжие през 1972 година. И насмалко да ме убие с него.

— Ами Келър?

— Греъм не би го позволил.

— Тогава оставам аз.

— Стой където си.

— Съжалявам, шефе, не те чувам добре. Не разбрах какво ми каза.

Михаил стана и мина покрай Илан, през обхвата на камерата. Навън зави наляво и се отправи през паркинга. Ева вече бе зад волана на киата, а Ребека отваряше дясната предна врата. Преди да се настани на седалката, тя погледна към Михаил и очите им се срещнаха. Той пръв извърна поглед и продължи да върви.

Трийсет и четвърта улица беше еднопосочна и водеше на юг. Михаил тръгна срещу движението покрай задната част на турския ресторант, докато Ева даваше на заден от мястото, на което беше паркирала, и поемаше по улицата. Ребека Манинг се взираше в него през предния десен прозорец, той бе сигурен в това. Усещаше как очите ѝ се впиваха като куршуми в гърба му. Тя го предизвикваше да се обърне и да я погледне още веднъж. Той не го направи.

Нисанът бе паркиран пред училището. Михаил се настани на задната седалка зад Келър. Габриел му крещеше по радиостанцията от командния център. Ели Лавон, най-добрият проследяващ агент в историята на Службата, го гледаше укорително от предната седалка.

— Браво на теб, Михаил. Това бе направо прекрасно. Няма начин тя да е забелязала такъв брилянтен ход.

Лавон изрече всичко това саркастично на иврит. Кристофър се взираше напред по цялата дължина на Трийсет и четвърта улица към бързо смаляващата се „Киа Оптима“. На кръстовището с Резервоар Роуд колата зави надясно. Келър изчака група ученици да пресекат улицата. След това настъпи газта.

— Не ми е позволено да говоря с теб — каза Ева Фернандес. — Всъщност дори не ми е позволено да те поглеждам.

— По всичко личи, че отмених тези заповеди, нали?

Ребека нареди на Ева да завие отново надясно по Трийсет и шеста улица и пак по Ес стрийт. И двата пъти нисанът ги последва. Беше на шест дължини зад тях. Шофьорът не полагаше никакви усилия да скрие присъствието си.

— Завий пак надясно — сопна се Ребека и след няколко секунди Ева зави по Трийсет и пета улица, този път без да си прави труда да спре или дори да намали скоростта. Нисанът направи същото. Грубата им тактика по следенето подсказваше на Ребека, че вероятно действаха без подкрепление, значи, не бяха от ФБР. Скоро щеше да разбере.

На ъгъла на Трийсет и пета улица и Резервоар Роуд имаше светофар, един от малкото в жилищния Джорджтаун. Когато наближиха, зелената светлина се смени с жълта. Ева даде газ до ламарината и киата се изстреля през кръстовището, щом светна червено. Екнаха клаксони, когато и нисанът я последва.

— Завий пак надясно — бързо ѝ нареди Ребека и посочи към входа на Уинфийлд Лейн. Частна улица, обградена с тухлени домове, която ѝ напомняше за Хампстед в Лондон. Нисанът бе зад тях. — Спри тук!

— Но…

— Просто направи каквото ти казвам!

Ева натисна рязко спирачките. Ребека извади „ЗИГ Зауер“-а от чантата и изскочи от колата. Стисна оръжието, образувайки с двете си ръце триъгълник, а след това се обърна леко, за да смали силуета си, точно както я бяха обучавали на стрелбището във Форт Монктън. Нисанът все още се приближаваше, когато тя се прицели в главата на шофьора и натисна спусъка, докато не изпразни пълнителя.

Нисанът зави рязко наляво и се удари в паркиран джип „Лексус“. Никой не слезе, нито някой отвърна на огъня, което потвърди предположението, че мъжете не бяха от ФБР. Бяха британски и израелски разузнавачи, които нямаха законова юрисдикция на тихата улица в Джорджтаун. Всъщност Ребека се съмняваше, че ФБР знаеше, че британците и израелците провеждат операция срещу нея. След няколко минути, помисли си тя, докато оглеждаше потрошената кола, вече ще знаят.

Бягай…

Ребека седна на предната седалка на киата и изкрещя на Ева да потегля. Миг по-късно те се носеха по Трийсет и седма улица към руското посолство. Когато наближиха Ти стрийт, Ребека хвърли фарадеевата клетка през прозореца. Последва я и приемникът на СВР.

После погледна назад: никой не ги преследваше. Извади празния пълнител и сложи резервния на мястото му. Ева Фернандес премигна при звука. Водена от Ребека, зави по Тънлоу Роуд.

— Къде отиваме? — попита тя, когато преминаха покрай задната стена на руското посолство.

— Трябва да се обадя по телефона.

— А след това?

Ребека се усмихна.

— Прибираме се у дома.

В същото време трима мъже крачеха по Трийсет и пета улица към река Потомак. По облекло и поведение не приличаха на типичните обитатели на Джорджтаун. Единият, изглежда, изпитваше силна болка и при по-внимателно вглеждане по дясната му ръка се виждаше кръв. Ръката обаче не бе наранена, а дясната ключица, където го бе улучил 9-милиметров куршум.

Когато пресякоха Оу стрийт, краката му се подкосиха, но беше задържан прав от високия мъж с бледа кожа и по-ниския с трудно за запомняне лице. Веднага се появи някаква кола и двамата мъже, които не бяха ранени, му помогнаха да се качи на задната седалка. Продавачка в популярен квартален цветарски магазин бе единственият свидетел. По-късно тя щеше да заяви пред полицията, че изражението на бледия мъж било най-плашещото, което някога била виждала.

Дотогава екипи на градската полиция във Вашингтон вече бяха реагирали на сигнали за стрелба на обичайно спокойната Уинфийлд Лейн. Колата с тримата мъже пое бързо през Джорджтаун към Кънектикът авеню. Там тя зави на север и се насочи към разнебитена къща на Чесапийк стрийт. Вътре бяха двама от най-влиятелните разузнавачи в света.

И въпреки това я бяха оставили да избяга. Сега от нея нямаше и следа.

В Северозападен Вашингтон бяха останали само няколко улични телефона. За момент като този Ребека Манинг бе запаметила местата на повечето от тях. Имаше един на бензиностанцията на „Шел“ на ъгъла на Уисконсин авеню и Еликот стрийт. За нещастие, тя не носеше монети. Ева обаче имаше много, скрити в колата, за паркометрите. Даде на Ребека петдесет цента и я проследи как отиде до телефона и набра бързо номер по памет. Ева го знаеше — бяха ѝ дали същия номер. Той бе на руското посолство и се използваше само при изключително спешни случаи.

За Ребека номерът беше спасителен пояс, с който щяха да я изтеглят в Москва. За Ева обаче представляваше сериозна опасност. Ребека несъмнено щеше да бъде посрещната като герой. Но Ева веднага щеше да бъде отведена в стая за разпит, където щеше да я чака Саша. Изкушаваше се да избяга с киата, изоставяйки Ребека. Ала се съмняваше, че щеше да стигне далече. Беше уверена, че в катастрофиралия нисан има трима мъртви мъже. Освен че бе агент на чуждо разузнаване, вече бе и съучастник в убийство. Нямаше друг избор, освен да отиде с Ребека в Москва и да се надява на милостта им.

Ребека се върна в колата и заповяда на Ева да кара на север по Уисконсин авеню. След това пусна радиото и намери станцията WTOP. В този час имаме извънредна новина за стрелба в Джорджтаун… Натисна силно бутона и радиото замлъкна.

— След колко? — попита Ева.

— Два часа.

— Ще дойдат ли да ни вземат?

Ребека поклати глава.

— Искат да се махнем от улицата и да чакаме, докато се отвори каналът за бягство.

Ева тайно изпита облекчение. Колкото по-дълго бе далеч от ръцете на СВР, толкова по-добре.

— Къде е този канал? — заинтересува се тя.

— Не ми казаха.

— Защо?

— Искат да са сигурни, че е безопасен, преди да ни пратят там.

— Как ще се свържат с нас?

— Ще им се обадим пак след час.

На Ева това не ѝ хареса. Но коя бе тя, че да се съмнява в мъдростта на Московския център?

Наближаваха невидимата граница между окръг Колумбия и Мериланд. Два големи търговски центъра стояха един срещу друг от двете страни на натоварения булевард. Ребека посочи към този вдясно. Входът за паркинга се намираше до ресторант от популярна верига, известна с размера на порциите и голямото чакане за маса. Ева подкара колата по рампата и взе билетче от машината. После, следвайки инструкциите на Ребека, пое към едно празно място и паркира.

Там останаха да чакат трийсет минути в мълчание. Пистолетът лежеше в скута на Ребека. Нямаха телефони, които да ги свържат със света отгоре, само радиото в колата. Сигналът бе нестабилен, но достатъчен. Полицията издирваше „Киа Оптима“ седан с регистрационен номер от окръг Колумбия и две жени вътре. Търсеха и трима мъже, изоставили надупчен от куршуми нисан на Уинфийлд Лейн. Според свидетели единият от тях изглеждал ранен с огнестрелно оръжие.

В сигнала се появиха смущения. Ева намали звука.

— Търсят две жени в киа.

— Да, чух.

— Трябва да се разделим.

— Оставаме заедно — сопна се Ребека, ала веднага добави разкаяно: — Не мога да го направя без твоята помощ.

Ребека увеличи звука на радиото и се заслуша в разказа на жител на Джорджтаун, който изразяваше шока си от стрелбата. Ева обаче се взираше в бял търговски ван с регистрационен номер от Мериланд и без обозначителни знаци, който ги приближаваше под насечената светлина на лампите над тях. ФБР, помисли си тя, обичаха ванове без обозначителни знаци. Както и СВР.

— Загазихме — прошепна Ева.

— Това е просто ван за доставки — отговори Ребека.

— Двамата отпред да ти приличат на доставчици?

— Всъщност са точно такива.

Ванът спря до тях, страничната му врата се отвори. Ева се взря в руското лице пред прозореца ѝ и се опита отчаяно да потули страха си.

— Мислех, че сами ще отидем до канала за бягство.

— Промяна в плана — каза Ребека. — Каналът за бягство дойде при нас.

Куршумът бе преминал през ключицата на Кристофър Келър и излязъл от другата страна. Но 9-милиметровият „Парабелум“ бе оставил след себе си счупени кости и значително увреждане на тъканите. За щастие всички сгради на израелската държава, дори изоставените, имаха медицински запаси. Михаил, който бе ветеран в битките, проми раната с антисептик и я превърза. Против болката имаше само шишенце ибупрофен. Келър преглътна осем таблетки с уиски от бара.

С помощта на Михаил се преоблече в чисти дрехи и сложи дясната си ръка в лонгета. Полетът обратно до Лондон обещаваше да бъде дълъг и неприятен, макар че се бяха смилили над Келър и той нямаше да лети с редовните авиолинии. Чартърният самолет на Греъм Сиймор го чакаше на „Дълес“. Двамата мъже бяха видени за последен път в командния център в девет и половина да слизат бавно по стръмното опасно стълбище. Габриел лично бе натиснал вътрешния бутон, който отключваше желязната порта. И така великото начинание приключи с провал.

Последните минути бяха горчиви и нетипично злостни. Михаил се скара с Габриел, а Габриел — със стария си приятел и боен другар Греъм Сиймор. Той умоляваше Сиймор да се обади на американците и да поиска от тях да затворят изходите от Вашингтон. И когато Греъм отказа, Габриел заплаши сам да им позвъни. Дори започна да набира Ейдриън Картър в централата на ЦРУ, но Сиймор грабна телефона от ръката му.

— Това е мой скандал, не твой. И ако някой ще казва на американците, че съм внедрил дъщерята на Ким Филби сред тях, ще съм аз.

Но Сиймор не направи такива признания пред американците в онази сутрин и Габриел, макар и силно да се изкушаваше, също се въздържа. За няколко минути се срутиха отношения от историческа важност. Повече от десетилетие Габриел и Греъм бяха работили рамо до рамо срещу руснаците, иранците и движението на глобалните джихадисти. И в този процес бяха успели да изтрият десетилетия враждебност между службите и дори страните си. Всичко това вече бе пепел. Но това, както по-късно щеше да отбележи Ели Лавон, е бил планът на Саша от самото начало — да вкара клин между Службата и МИ6 и да прекъсне връзката, която Алон и Греъм Сиймор бяха изградили. Ако не в друго, в това Саша бе успял.

Йоси Гавиш и Римона Щерн си тръгнаха след това. Единият от съгледвачите взе камерата от парка на Уорън стрийт и пое към гарата. Другите съгледвачи скоро го последваха и до 9:45 предобед само Габриел, Михаил и Ели Лавон бяха останали в командния център. Отпред чакаше една-единствена кола. Орен, главният телохранител на Габриел, стоеше на пост от вътрешната страна на портата, но срещу какво, никой не знаеше.

В бързината, с която се изнесоха, оставиха вътре пълен погром, но пък и не бяха намерили по-подредено. На сгъваемата маса имаше само един лаптоп. Габриел гледаше на него записа с Ребека Манинг в „Старбъкс“, когато блекбърито му завибрира от входящо съобщение. Беше от Ейдриън Картър.

Какво се случва, по дяволите?

Габриел нямаше вече какво да губи, затова написа отговор и го изпрати.

Ти ми кажи.

Картър му се обади десет секунди по-късно и направи точно това.

Оказа се, че някой си Доналд Макманъс, специален агент ветеран на ФБР от централата на Бюрото във Вашингтон, бил спрял да зареди на бензиностанцията на „Шел“ на Уисконсин авеню и Еликот стрийт около осем и двайсет. И Макманъс, който бил естествено бдителен и познавал околността, забелязал добре облечена жена да ползва стария мърляв уличен телефон на бензиностанцията, което му се сторило странно. Опитът му подсказвал, че единствените, които в днешно време прибягват до улични телефони, са нелегалните имигранти, търговците на наркотици и неверните съпрузи. Жената не попадала в нито една от тези категории, макар на Макманъс да му направило впечатление, че по време на целия разговор тя държала ръка в дамската си чанта. След като затворила, се качила на предната седалка на „Киа Оптима“ с регистрационни табели от окръг Колумбия. Макманъс видял номера, когато колата завила по „Уисконсин“ и поела на север. Шофьорката била по-млада от жената, която използвала уличния телефон, и по-хубава. На Макманъс му се сторило, че тя изглежда малко уплашена.

Докато карал на юг по „Уисконсин“, той превключил сателитната връзка със Си Ен Ен на радиовръзка с WTOP и чул, че една от първите новини в бюлетина на радиостанцията се отнася за стрелба в Джорджтаун. Сторило му се като агресия на пътя и повече не се замислил, ала щом стигнал в центъра, полицията вече била пуснала описание на колата на заподозрените. „Киа Оптима“ с регистрация в окръг Колумбия и с две жени в нея. Предал на градската полиция номера на колата, която видял на бензиностанцията, а след това го проверил и в базата данни на Бюрото. Той бил на името на Ева Фернандес, притежателка на зелена карта от Бразилия, което било странно, защото на Макманъс му се сторила източноевропейка.

Горе-долу по същото време екип наблюдатели от Отдела за контраразузнаване на Бюрото забелязал няколко автомобила да излизат през задния вход на руското посолство. Във всички имало или се подозирало, че има членове на резидентурата на СВР. На екипа му се сторило, че резидентът е принуден да се справя с криза, и споделили това наблюдение с централата. Специален агент Макманъс, който работел в Отдела по контратероризъм, разбрал за движенията на руснаците и уведомил дежурния офицер в Контраразузнаване за жената, която видял да използва уличен телефон. Дежурният офицер предал нагоре по веригата на заместника, а заместникът на свой ред — на самия шеф на отдела.

В 9:35 сутринта на безупречно подреденото бюро на шефа тези три неща — стрелбата в Джорджтаун, бързото преселение от руското посолство и двете жени в киа седан — се събрали и подсказали за огромен проблем в развитие. Докато никой не го гледал, Макманъс проверил набързо уличния телефон и открил, че жената се е обадила на номер в руското посолство. И така огромният проблем в развитие се превърнал в истинска международна криза, която заплашвала да разпали Трета световна война. Или поне така се струвало на специален агент Доналд Макманъс, който съвсем случайно около осем и двайсет спрял да зареди на бензиностанцията на „Шел“ на Уисконсин авеню и Еликот стрийт.

Някъде към този момент началникът на Отдела за контраразузнаване се обадил на колегата си в ЦРУ, за да се осведоми дали Управлението не провежда операция, за която Бюрото да не знае. Човекът от ЦРУ се заклел, че няма такова нещо, което било вярно, ала началникът решил, че би било разумно да попита и Ейдриън Картър, който се готвел за всекидневната си среща в десет часа с Морис Пейн. Картър се направил на неразбиращ, както редовно реагирал при неудобни въпроси от колеги, началници и членове на анкетни комисии от Конгреса. След това от тихия си кабинет на седмия етаж пратил бърз есемес на своя стар приятел Габриел Алон, който случайно бил в града. Есемесът бил пълен с двусмислия и дори с трисмислия, а Габриел, разбирайки, че Картър го е спипал, отговорил по същия начин. Затова накрая в 9:48 двамата се чуха в иначе нормалната за Вашингтон четвъртък сутрин.

— Кои бяха тримата мъже? — попита Картър, когато свърши с разказа си.

— Какви трима мъже?

— Тримата — изрече Ейдриън натъртено, — които са обсипани с огън на Уинфийлд Лейн в Джорджтаун.

— Откъде да знам?

— Казват, че единият е бил ранен.

— Надявам се да не е сериозно.

— Очевидно на Трийсет и пета ги е взела кола. Оттогава никой не ги е виждал.

— Ами двете жени? — пробва се внимателно Габриел.

— И от тях няма следа.

— И са били видени за последно да карат на север по Уисконсин авеню? Сигурен ли си, че е било на север?

— Забрави за посоката — сопна му се Картър. — Просто ми кажи кои са.

— Според агента на ФБР — отговори Габриел, — едната от тях е бразилска гражданка на име Ева Фернандес.

— А другата?

— Не знам.

— А нямаш ли представа защо тя ще се обажда на номер в руското посолство от уличен телефон?

— Може би трябва да питаш някои от офицерите от СВР, забелязани да излизат на пожар от посолството.

— Бюрото проверява и тях. Всякаква помощ от теб — обеща Картър — ще бъде запазена в строга конфиденциалност. Така че защо не почнем отначало? Кои бяха тримата мъже?

— Какви трима мъже?

— А жените?

— Съжалявам, Ейдриън, но се боя, че не мога да ти помогна.

Картър въздъхна шумно.

— Кога смятате да напуснете града?

— Тази вечер.

— Някаква вероятност да е по-рано?

— Вероятно не.

— Много лошо — каза Картър и обаждането прекъсна.

Михаил Абрамов и Ели Лавон напуснаха командния център в десет и пет в товарното отделение на ван на израелското посолство. Планът бе двамата да отлетят от „Дълес“ за Торонто и от Торонто — за „Бен Гурион“. Михаил остави своя „Барак“ 45-и калибър у Габриел, който се закле да го заключи в сейфа на резиденцията, преди сам да тръгне за летището.

Щом остана сам, той нагласи таймкода на компютъра и отново изгледа записа, на който двете жени излизат от „Старбъкс“. Ева вървеше отпред, а Ребека — на крачка зад нея, стискаща 9-милиметров „ЗИГ Зауер“, скрит в дамската ѝ чанта. Габриел знаеше, че тя се бе обадила в руското посолство от бензиностанцията на „Шел“ на Уисконсин авеню, преди да поеме на север към предградията на Мериланд. И най-вероятно след това право в ръцете на екипа за изтегляне на СВР.

Скоростта на руската реакция предполагаше, че резидентурата има добре разработен готов план. Което означаваше, че вероятността да намерят Ребека клонеше към нула. СВР беше много способна и безмилостна разузнавателна служба, наследник на КГБ. Извеждането на Ребека от Съединените щати нямаше да е проблем. Тя щеше да бъде посрещната с почести в Москва, точно както и баща ѝ през 1963 година.

Освен ако Габриел не успееше по някакъв начин да я спре, преди да напусне Вашингтон. Не можеше да помоли американците за помощ: беше обещал на Греъм Сиймор и ако не удържеше на думата си, щеше да има последствия по време на целия му мандат като шеф. Не, трябваше сам да намери Ребека Манинг. Не напълно сам, помисли си. Шарлот Бетанкур щеше да му помогне.

Върна записа още веднъж и изгледа как Ребека следва Ева на излизане от кафенето. Изведнъж му хрумна да преброи крачките — бяха точно четиринайсет от стълбището до Уисконсин авеню. Габриел се почуди дали някъде дълбоко в себе си Ребека още ги броеше, дали си спомняше играта, с която са се забавлявали с майка ѝ в Париж. Съмняваше се. Със сигурност Филби и Саша са я пречистили от всякакви контрареволюционни пориви.

Габриел наблюдаваше на екрана как Ребека Манинг върви… И след това си спомни нещо, което Шарлот Бетанкур му беше споменала онази нощ в Севиля, много късно, когато бяха останали само двамата, защото не можеха да заспят.

„Тя прилича на баща си повече, отколкото си дава сметка — бе казала тя. — Прави всичко точно по същия начин и не знае защо.“

Шарлот Бетанкур му беше признала и нещо друго в онази нощ. Нещо, което тогава му бе прозвучало тривиално. И което знаеха само двама други души в целия свят.

„Кой да каже дали още е там — беше промълвила тя със затворени от изтощение очи. — Но ако имаш свободно време, може да искаш да погледнеш.“

Да, помисли си Габриел. Можеше наистина.

В десет и петнайсет той пъхна в колана на дънките си пистолета „Барак“ 45-и калибър и пое надолу по стръмните стълби. Орен отключи желязната порта и тръгна към очакващата го кола — „Форд Фюжън“ под наем. Габриел обаче му нареди да остане.

— Не пак — ужаси се Орен.

— Боя се, че трябва.

— Трийсет минути, шефе.

— И нито минута повече — обеща Габриел.

— А ако закъснееш?

— Значи, съм отвлечен от руския екип за изтегляне и откаран в Москва, за да бъда съден и хвърлен в затвора. — Усмихна се насила. — Не бих имал големи надежди за оцеляването си.

— Сигурен ли си, че не искаш компания?

Без да отрони и дума повече, Габриел се качи в колата. Няколко минути по-късно той се носеше покрай голяма къща в колониален стил на ъгъла на Небраска авеню и Четиресет и втора улица. В главата му се въртеше образът на отчаян мъж, който се качва в стария си автомобил, стискайки хартиен плик. Мъжът е Ким Филби. И в плика има миниатюрен фотоапарат на КГБ, няколко ролки филм и лопатка.

Двамата руснаци във вана се казваха Петров и Зеленко. Петров беше от вашингтонската резидентура, а Зеленко бе пристигнал на пожар от Манхатън предната вечер, след като Саша бе отворил канала за бягство. И двамата агенти бяха натрупали богат опит в англоговорещи страни, преди да бъдат изпратени в Америка, която все още бе „основният противник“ на СВР и затова там отиваха най-подготвените. Петров бе работил в Австралия и Нова Зеландия, а Зеленко — във Великобритания и Канада. Зеленко бе по-едрият от двамата и имаше черен колан в три различни бойни изкуства. Петров бе добър стрелец. Никой от тях нямаше намерение да позволи нещо да се случи на безценния им товар. Успешното извеждане на къртица и нелегален агент до Москва щеше да ги превърне в легенди. Провалът бе немислим. И двамата бяха убедени, че е по-добре да загинат в Америка, отколкото да се върнат с празни ръце в Ясенево.

Ванът беше „Шевролет Експрес Карго“, собственост на базирана в Северна Вирджиния строителна компания, която, от своя страна, бе собственост на роден в Украйна агент на Московския център. Планът бе да карат на юг по I-95 до Флорънс, Южна Каролина, където щяха да се сдобият с второ чисто возило за останалата част от пътуването до Южна Флорида. Московският център имаше достъп до много тайни имоти в Маями и околността, включително и едно скривалище в Хаялия, където щяха да прекарат следващите шест дни — толкова бяха необходими на плаващия под руски флаг товарен кораб „Архангел“ да стигне до Флоридския проток. Петров, който бе служил в руския флот, преди да се присъедини към СВР, щеше да отговаря за плаването на 15-метрова спортна рибарска лодка.

Те бяха добре оборудвани за пътуването и тежковъоръжени. Петров имаше две оръжия — „Токарев“ и „Макаров“, — а у Ребека все още беше нейният „ЗИГ Зауер“. Той лежеше на пода на товарното отделение до телефон, който тя бе взела назаем от Зеленко. Беше се облегнала на страничния панел на шофьора, опънала нозе пред себе си. Все още носеше тъмния си костюм с панталон и шлифера „Бърбъри“. Ева се бе настанила по подобен начин от другата страна на товарното отделение, но малко по-назад. Не бяха разговаряли много, откакто излязоха от паркинга. Ребека бе благодарила на Ева за уменията и смелостта ѝ, обещавайки да я похвали пред Саша, когато пристигнат в Москва. Ева не вярваше на нито една нейна дума.

Най-краткият път до I-95 беше по Уисконсин авеню. Ребека обаче даде друг маршрут на Петров, който шофираше.

— Ще е по-добре, ако… — възрази той.

— Аз решавам кое е по-добре — прекъсна го тя.

Петров не спори с нея, защото от много отдавна Ребека бе получила руско гражданство и бе полковник от СВР, което означаваше, че има по-висок чин от него.

Той зави по Четиресет и втора улица и пое по нея през Тенлитаун. Ева забеляза странния интерес на Ребека към голямата кафява къща в колониален стил на ъгъла на Небраска авеню. Минаха покрай Департамента за вътрешна сигурност и кампуса на Американския университет. След това Петров зави наляво по Чейн Бридж Роуд — шосе, което минаваше по ръба на Батъри Кембъл Парк към булевард „Макартър“. През предното стъкло Ева зърна тентата на „Брюсел Миди“, докато пътуваха на запад към Мериланд.

— Тук работех — каза тя.

— Да, знам — кимна презрително Ребека. — Била си сервитьорка.

— Хостеса — поправи я Ева.

— Същото е. — Ребека взе оръжието и го постави до бедрото си. — Само защото ще прекараме следващите две или три седмици заедно, не значи, че ще водим дълги задушевни разговори. Ти си свърши добре работата и затова съм ти благодарна. Но за мен ти си сервитьорка и нищо повече.

Освен това, помисли си Ева, спокойно можеше да бъде и жертвана. Тя се взря през прозореца, а Ребека — в телефона си. Следеше пътя им на картата. Наближаваха завоя по отиващото на запад шосе „Клара Бартън Паркуей“, което отвеждаше до магистралите 495 и I-95, но Ребека нареди на Петров да продължи направо. В селцето Глен Еко имаше малък търговски център. Тя каза, че иска да си вземе някои неща за пътуването.

Петров отново понечи да протестира, но се овладя. Продължи право напред, покрай ирландски пъб и стария увеселителен парк на Глен Еко към кръстовището на булевард „Макартър“ и Голдсбъро Роуд. Там имаше бензиностанция на „Ексон“, хранителен магазин, аптека, химическо чистене, магазин за пица и сандвичи и железария. За изненада на Петров, Зеленко и Ева Фернандес, Ребека влезе в железарията.

Това се случи в 10:27 часа предобед според охранителната камера на магазина, точно когато покрай търговския център с висока скорост в западна посока премина „Форд Фюжън“. В него бе само шофьорът — мъж, попрехвърлил средната възраст, с къса черна коса, посребрена на слепоочията. Той носеше произведен в Израел „Барак“ 45-и калибър, но нямаше телохранител. ФБР и ЦРУ не знаеха местонахождението му, същото се отнасяше и за разузнавателната служба, която той ръководеше. Всъщност в този момент беше напълно сам.

На запад от булевард „Уилсън“ се намираше историческият мост „Юниън Арч“. Той бе завършен през 1864 година. Беше построен от масачузетски гранит и варовик от близката кариера „Сенека“ и бе част от Вашингтонския акведукт — 18-километров тръбопровод, който захранваше американската столица с вода от Големите водопади на Потомак. На моста имаше място само за една лента и от двете страни светеше светофар, с който се регулираше трафикът. А това означаваше, че Габриел трябваше да изчака търпеливо почти четири минути, преди да го пуснат да премине.

От другата страна на моста имаше зелено спортно поле, общински център и приятна група вили сред дърветата, започнали да се раззеленяват пролетно. Габриел продължи на запад, преминавайки по магистрала 495, докато друг светофар не го спря отново. Накрая зави наляво и пое надолу по склона на ниския хълм към Клара Бартън Паркуей.

Тук вече, както се казваше, пътят беше царски — с по две ленти в двете посоки, разделени от зеленина. Габриел беше в платното, водещо на изток, и се движеше към Вашингтон. Не беше грешка, той вече бе по-близо до река Потомак и историческия канал „Чесапийк енд Охайо“, който се простираше в продължение на 460 километра от Джорджтаун до Къмбърланд, Мериланд. Каналът имаше седемдесет и четири шлюза, седем от които бяха по протежение на Клара Бартън Паркуей, включително и Шлюз 10, където имаше малък паркинг. Обикновено през уикендите беше препълнен с коли на туристи. Но в 10:39 в четвъртък предобед, когато цял Вашингтон се готвеше за още един ден на политически битки, той бе пуст.

Габриел слезе от форда и прекоси стария дървен мост над канала. Пътека, разкаляна от скорошните дъждове, водеше през кленове и тополи към речния бряг. Остров Суейнсън бе много близо до брега, от който го делеше тесен канал с тъмна и бързотечаща вода. Под огромен чинар имаше преобърната дървена лодка, боядисана в зелено, цвета на Парковата служба.

От другата страна на дървото, далеч от разрушителното действие на водата, движеща се през канала, лежаха три големи камъка, наподобяващи миниатюрен Стоунхендж. Габриел бутна с върха на обувката си единия от тях и видя, че е здраво забит в почвата.

Върна се по пътеката и зачака. Реката течеше в краката му, пътят, разделен от зеленина, беше зад гърба му. Минаха по-малко от пет минути, преди да чуе угасването на двигател на паркинга, последвано от звук от три отварящи се и затварящи се врати в бърза последователност. Погледна назад и видя четирима души — две жени и двама мъже, да пресичат моста над канала. Едната от жените бе облечена в делови костюм, а другата — в ярки спортни дрехи. По-едрият от двамата мъже носеше лопата. Така най-добре се копае гроб, помисли си Габриел.

Извърна се и се загледа в тъмната вода, течаща в канала. В десния джоб на коженото му яке бе блекбърито от Службата. То не му вършеше никаква работа. Сега можеше да го спаси само пистолетът на кръста му — „Барак“ 45-и калибър. С него можеше да спре мъж. Но след малко, помисли си той, с него щеше да спре жена.

По пътя към летище „Дълес“ Михаил Абрамов се обади до булевард „Цар Саул“ и информира оперативното бюро, че е оставил началника на Службата в командния център на Чесапийк стрийт в мрачно и непредвидимо настроение само с един телохранител. Бюрото веднага се обади на телохранителя и той призна, че се е съгласил шефът да напусне командния център сам във форд под наем. А къде бе отишъл, не можеше да отговори. Дали у него бе служебното блекбъри? Да, доколкото му било известно. Не беше сигурен и дали носеше оръжие. Затова бюрото се обади на Михаил и му зададе същия въпрос. Да, каза Михаил, той имаше оръжие. И то голямо.

На оперативното бюро не му трябваше много време, за да открие, че телефонът на началника се движеше на югозапад по Небраска авеню. Минути по-късно устройството пое извън града по булевард „Макартър“. След като прекоси магистрала 495, направи странна промяна на курса и пое обратно към Вашингтон по успоредно шосе, чието име не значеше нищо в Тел Авив. На наблюдаващия анализатор му се стори, че шефът се е изгубил. Или му се е случило нещо по-лошо. Звънна няколко пъти. Никой не вдигна.

В този момент се намеси Узи Навот, който през повечето време бе дистанциран зрител на събитията от тази сутрин. Той също звънна на телефона на шефа и също като анализатора — безуспешно. След това се обади на Михаил и го попита къде се намира, а той му обясни, че с Ели Лавон наближават „Дълес“. Закъсняваха за полета за Торонто.

— Боя се, че ще трябва да отидете другаде — каза Навот.

— Къде е той? — попита Михаил.

— Шлюз 10. До реката.

Говореха на руски, тихо и кратко. Габриел, който не знаеше славянски езици, можеше само да гадае какво си казват. Предполагаше, че обсъждат как да продължат сега, когато вече не бяха сами. Гласът на Ребека Манинг бе лесно разпознаваем, акцентът ѝ бе смесица от британски и френски. А в гласа на Ева Габриел долавяше само страх.

Накрая той се обърна бавно, за да разгледа новодошлите. Усмихна се внимателно и кимна. И пресметна колко време щеше да му трябва, за да вдигне оръжието в позиция за стрелба. Колкото е необходимо на обикновен смъртен да плесне с ръце… Така казваше Ари Шамрон. Ала той имаше предвид „Берета“ 22-и калибър, а не големия „Барак“. Пък и тогава Габриел бе млад.

Никой от четиримата не отговори на поздрава му. Ребека вървеше по пътеката, леко комична в костюма, обувките на токчета и шлифера, увиснал от едната страна заради тежкия предмет в джоба. На крачка зад нея беше Ева, а подире им — мъжете. И двамата изглеждаха тренирани и решителни. Този с лопатата в ръце беше естественият съюзник на Габриел: той трябваше да я хвърли, за да извади оръжие. По-дребният щеше да е по-бърз, а и Ребека също бе показала в Джорджтаун, че борави добре с пистолета. Габриел пресметна, че имаше съвсем малък шанс да оцелее в следващите няколко секунди. Или пък може би нямаше да го убият. Вероятно щяха да го натоварят във вана, да го отведат в Москва и да го съдят за престъпления срещу Царя и неговите крадливи другари в Кремъл.

Колкото е необходимо на обикновен смъртен да плесне с ръце…

Но това бе отдавна, когато той бе принцът на огъня, ангелът на отмъщението. По-добре беше да се откаже и да се маха, надявайки се, че няма да го разпознаят. По-разумно беше да си тръгне с недокосната чест и недокоснато тяло. У дома го очакваха съпруга и деца. Трябваше да управлява Службата и да защитава страната си. А срещу него по пътеката сред дърветата вървеше дъщерята на Ким Филби. Беше я намерил и подлъгал да се издаде. А сега тя неволно се бе насочила право към обятията му. Не, помисли си той, ще свърши работата докрай. Щеше да си тръгне оттук с Ребека Манинг и да я отведе в Лондон със самолета на Греъм Сиймор.

Колкото е необходимо на обикновен смъртен да плесне с ръце…

Ребека се поклащаше по пътеката на обувките си с токчета. Подхлъзна се и залитна и докато си възвръщаше равновесието, очите ѝ срещнаха тези на Габриел.

— Не съм подходящо облечена — каза тя провлачено със своя взет назаем акцент на британската висша класа. — Трябваше да си донеса ботушите.

Тя се олюля и спря. Дъщерята на Ким Филби, постижението на Саша, бе на не повече от три метра от мястото, където стоеше Габриел. Той се усмихна по-широко и изрече на френски:

— Знаех си, че си ти.

Очите ѝ се разшириха и показаха объркване.

— Моля? — попита тя на английски.

А Габриел ѝ отговори на френски, първия език на Ребека. Майчиния ѝ език.

— Това е казал баща ти на Никълъс Елиът в Бейрут. И това ми призна майка ти в Испания вечерта, в която я открихме. Тя ти праща много поздрави, между другото. Съжалява, че нещата са се развили така.

Ребека промърмори нещо на руски. Нещо, което Габриел не разбра. И което накара по-дребния от двамата мъже да посегне към оръжието си. Габриел извади своето пръв и стреля два пъти в лицето му, както бе застрелян Константин Киров във Виена. По-едрият хвърли лопатата и понечи да извади пистолета от кобура си. Габриел застреля и него. Два пъти. В сърцето.

Бяха минали по-малко от три секунди, но в това кратко време Ребека Манинг успя да извади своя „ЗИГ Зауер“ и сграбчи Ева за косата. Сега бяха само тримата край реката, близо до остров Суейнсън, в основата на огромен чинар. Ала не бяха напълно сами, помисли си Габриел. На паркинга от много стар автомобил слизаше мъж с хартиен плик в ръка…

— Откъде разбра за това място?

— Майка ти ми го описа.

— Тя ли ме предаде?

— Много отдавна — каза Габриел.

Той се взираше право в сините очи на Ребека през мерника на димящия „Барак“. В тишината сред дърветата четирите изстрела бяха отекнали като топовни залпове, но все още нито една кола не бе спряла, за да проучи какво става. Ребека продължаваше да държи Ева за косата. Беше я придърпала плътно към себе си и завряла дулото на своя „ЗИГ Зауер“ отстрани в шията ѝ, точно под челюстта.

— Давай, убий я — подкани я спокойно Габриел. — Още един мъртъв агент на СВР не означава нищо за мен. А така ще ми дадеш извинение да убия и теб.

За щастие изрече тези думи на френски, език, който Ева не разбираше.

— Тя е била някога агент на СВР — каза Ребека. — Сега е ваш.

— Щом казваш.

— Тя работеше за теб, когато влезе в кафенето.

— Ако това е вярно, защо ти помогна да избягаш?

— Не ѝ дадох друг избор, Алон.

Габриел се усмихна искрено.

— Ти си най-близкото нещо до кралска особа в нашия занаят, Ребека. Поласкан съм, че знаеш името ми.

— Не бъди.

— Имаш очите на баща си — забеляза Габриел, — но устата на майка си.

— Как я намери?

— Всъщност не беше трудно. Тя е единствената грешка на Саша. Трябваше да я отведе в Москва много отдавна.

— Ким не би позволил.

— Така ли го наричаше?

Тя не отговори на въпроса му.

— Той вече се бе оженил за Руфина — обясни Ребека. — Не искаше да обърква пак личния си живот с близостта до бивша любовница.

— И я изостави в планините на Андалусия — каза презрително Габриел. — Сам-сама на света.

— Там не е толкова лошо.

— Ти си знаела къде е?

— Разбира се.

— И никога не си опитала да се срещнеш с нея?

— Не можех.

— Защото Саша нямаше да го позволи? Или защото щеше да е прекалено болезнено?

— Болезнено за кого?

— За теб, разбира се. Тя ти е майка.

— Към нея не изпитвам нищо друго, освен презрение.

— Нима?

— Тя лесно се е отказала от мен, нали? И нито веднъж не е помъчила да се свърже с мен или да ме види.

— Всъщност веднъж го е направила.

Сините ѝ очи светнаха като на дете.

— Кога?

— Когато си учила в Тринити Колидж. Снимала те е, докато вървиш по Джизъс Лейн. Била си до тухлена стена.

— И е запазила снимката, така ли?

— Само това е имала.

— Лъжеш!

— Мога да ти я покажа, ако искаш. Имам и акта ти за раждане. Истинския. Онзи от болницата „Сейнт Джордж“ в Бейрут, където е записано името на истинския ти баща.

— Никога не съм харесвала фамилията Манинг. Много повече предпочитам Филби.

— Той е направил нещо ужасно с теб, Ребека. Не е имал право да ти краде живота и да ти промива мозъка, за да продължиш неговите стари войни.

— Никой не е промивал ничий мозък. Обожавах Ким. Всичко, което направих, беше заради него.

— И сега то свърши — каза Габриел. — Хвърли оръжието и ме остави да те отведа у дома.

— Москва е моят дом — заяви тя. — Затова предлагам сделка. Ще ти върна вашата агентка, а ти ще ми гарантираш безопасен път до Руската федерация.

— Съжалявам, Ребека, но това е сделка, която не мога да приема.

— В такъв случай предполагам, че аз и агентката ви ще умрем заедно.

— Не и ако убия първо теб.

Тя му се усмихна горчиво и надменно. Това бе усмивката на Филби.

— Не си способен да убиеш жена, Алон. Иначе вече щеше да си го направил.

Беше вярно. Ребека бе десетина сантиметра по-висока от Ева и стоеше зад нея на стръмната пътека. Горната част на главата ѝ бе открита, можеше да бъде свалена с един изстрел. Реката течеше в краката му. Той бавно протегна пистолета и тръгна нагоре по пътеката покрай дърветата. Ребека се извърташе по посока на движението му, притискайки пистолета в шията на Ева.

Очите ѝ се стрелнаха за миг към основата на чинара.

— Учудена съм, че още е жив.

— Живеят по два века и половина. Вероятно е бил тук, когато британците са подпалили Белия дом.

— Направих всичко, за да довърша задачата. — Ребека отново погледна към дървото. — Мислиш ли, че още е там? Фотоапаратът, който е откраднал хиляди американски тайни?

— Защо дойде за него?

— По сантиментални причини. Виждаш ли, нямам нищо от него. Когато той умря, Руфина и истинските му деца и внуци взеха всичко. Но детето от другата жена… То не получи абсолютно нищо.

— Свали оръжието, Ребека, и заедно ще го изкопаем. А след това ще отидем в Лондон.

— Можеш ли да си представиш скандала? Пред него онзи с Третия човек ще бледнее… — Тя дръпна по-силно Ева за косата. — Може би е по-добре историята да свърши тук, до реката, в основата на огромния чинар.

Тя се разколебаваше, губеше вяра, забеляза Габриел. Изведнъж видът ѝ стана много уморен. А очите ѝ засветиха някак откачено. Беше свършила като всички останали жени на Филби.

— Колко крачки са според теб? — попита той.

— За какво говориш?

— До колата ми — поясни Габриел. — Колко са крачките от водата до колата ми?

— И това ли ти е казала?

— Колко са крачките от Лувъра до „Нотър Дам“? — продължи Габриел.

— От Триумфалната арка до площад „Конкорд“…

— От Айфеловата кула до Дома на инвалидите…

Тя не отговори.

— Свали оръжието — повтори Габриел. — Вече всичко свърши.

— Ти свали оръжието — настоя Ребека. — И аз ще сторя същото.

Габриел свали своя „Барак“ и го насочи към мократа земя. Ребека все още притискаше своя „ЗИГ Зауер“ в шията на Ева.

— Остави го на земята — каза тя.

След миг колебание Габриел пусна пистолета.

— Ах, ти, глупако — изрече хладно Ребека и насочи пистолета си към гърдите му.

Това бе движение, което можеше да се научи в Московския център, при това изпълнено добре. Пета в стъпалото, лакът в слънчевия сплит и удар с опакото на ръката по носа — и всичко това, докато мигнеш. Прекалено късно Габриел хвана оръжието и се опита да го измъкне от ръцете на Ребека. Изстрелът влезе по руски модел в тила на Ева и тя се свлече на мократа земя.

Ребека пусна още два куршума напосоки в дърветата, докато Габриел, все още стиснал „ЗИГ Зауер“-а, я дърпаше надолу по пътеката. Двамата заедно паднаха в студените води на Потомак. Пистолетът вече беше под водата. Направи откат в ръцете на Габриел, когато четири малки торпеда полетяха към остров Суейнсън.

Според сметките му в пълнителя бяха останали три патрона. Лицето на Ребека се потапяше и надигаше от тъмната бързотечна вода. Очите ѝ бяха отворени и тя пищеше към него от гняв, като не правеше никакво усилие да пести дъха си. Габриел я притисна по-дълбоко и още два куршума полетяха в канала.

Оставаше само един. Той изсвистя от пистолета, когато последният дъх на Ребека излезе от белите ѝ дробове. Щом Габриел я извади от водата, чу стъпки по пътеката. В изтощението си помисли, че Филби идва да спаси дъщеря си, но бяха Михаил Абрамов и Ели Лавон, които идваха да спасят него.

Задавена от речната вода, Ребека се свлече на колене в основата на чинара. Габриел хвърли пистолета ѝ в канала и тръгна нагоре по пътеката към колата. Чак след това си даде сметка, че брои крачките. Бяха сто двайсет и две.

Бегачка направи откритието в единайсет и петнайсет. Звънна на 911 и операторът се обади на американската паркова полиция, която имаше юрисдикция. Полицаите намериха три трупа: двама мъже и млада жена, всичките с огнестрелни рани. Мъжете бяха с ежедневно облекло, а жената носеше ярки спортни дрехи. Тя бе простреляна веднъж в тила, за разлика от мъжете, които бяха простреляни по два пъти. На паркинга нямаше превозни средства и след първоначалното претърсване на местопрестъплението жертвите не бяха идентифицирани. Но пък бяха намерени два произведени в Русия пистолета — „Токарев“ и „Макаров“ — и което бе по-любопитно, лопата.

Лопатата изглеждаше нова и на дръжката ѝ имаше непокътнат етикет с името на магазина, откъдето бе закупена. Един от полицаите се обади на управителя и го попита дали наскоро е продавал лопата на двама мъже и жена в ярки спортни дрехи. Не, каза управителят, но същата сутрин продал такъв инструмент на жена в делови костюм и бежов шлифер.

— В брой ли плати, или с карта?

— В брой.

— Можете ли да я опишете?

— Над петдесет години, с много сини очи. И акцент — добави управителят.

— Да не би случайно да беше руски?

— Английски.

— Имате ли запис?

— А вие как мислите?

Полицаят измина пътя от местопрестъплението до железарията за четири минути. Докато шофираше, се свърза с началника си и изрази мнение, че на брега на реката тази сутрин се бе случило нещо значително — по-значително дори от загубата на три живота. И затова ФБР незабавно трябвало да бъде уведомено. Началникът му се съгласи и се обади в централата на Бюрото, където вече всички бяха на бойна нога.

Първият агент на ФБР, който пристигна на местопрестъплението, беше самият Доналд Макманъс. В 11:50 предобед той потвърди, че мъртвата жена е същата, която бе видял по-рано сутринта на бензиностанцията на „Шел“ на Уисконсин авеню. А в 12:10, след като разгледа записите от железарията, той позна жената, закупила лопатата — точно тя се беше обадила в руското посолство от телефона на бензиностанцията.

Но коя беше тя? Макманъс прати копие на видеото в централата на ФБР, за да опитат да разяснят как се казва непознатата. Началникът на отдел „Национална сигурност“ на ФБР обаче само погледна записа и предупреди Макманъс да не се занимава повече с това. Жената беше началник на бюрото на МИ6 във Вашингтон.

— Ребека Манинг? — попита, невярващ, Макманъс. — Сигурен ли сте, че е тя?

— Миналата седмица пих с нея кафе.

— Казахте ли ѝ нещо секретно?

Дори тогава, в първите мигове на разразяващия се скандал, началникът на „Национална сигурност“ знаеше, че не бива да отговаря. Той се обади на своя директор. А директорът веднага звънна на главния прокурор, директора на ЦРУ, държавния секретар и накрая и в Белия дом. Протоколът изискваше държавният секретар да се свърже с британския посланик, което той направи в един и половина.

— Доколкото знам, тя пътува към летище „Дълес“ — обясни посланикът. — Ако побързате, може и да я хванете.

Щеше да бъде установено, че фалконът бе излетял от международното летище „Дълес“ в един и дванайсет минути. На борда имаше шестима пасажери. Трима британци и трима израелци. Само една жена между тях. Служителите по поддръжката на летището си спомниха, че тя изглеждала малко дезориентирана и косата ѝ била мокра. Била облечена в анцуг и нови маратонки, също като единия от мъжете, дребен израелец с посребрени слепоочия и зелени очи. Освен това единият от пасажерите — чийто британски паспорт го идентифицирал като Питър Марлоу — пристигнал с ръка, обездвижена с лонгета. Накратко, служителите до един бяха единодушни, че всички изглеждали като минали през месомелачка. И то каква.

Докато самолетът кацне в Лондон, официален Вашингтон вече бе вдигнат по тревога. През следващите двайсет и четири часа обаче бурята остана секретна, разпределена между отделните институции и в общи линии в полето на тайната. ФБР не каза почти нищо за трите трупа, намерени край реката, освен че случаят прилича на грабеж, при който нещо се е объркало. А трите жертви още не били идентифицирани, което не бе точно така.

Но зад кулисите разследването напредваше бързо и с тревожни резултати. Балистичната експертиза определи, че двамата мъже са били убити с оръжие 45-и калибър — в ръцете на човек със значителни умения — и че жената, позната като Ева Фернандес, е загинала в резултат на един изстрел от близко разстояние. Анализаторите на „Национална сигурност“ на Бюрото се заровиха в молбата на жената за зелена карта, историята на пътуванията ѝ и малко странното ѝ бразилско гражданство. Скоро установиха, че тя най-вероятно бе таен агент на СВР, руското външно разузнаване. Двамата мъже, определи ФБР, имаха същия работодател, макар да притежаваха руски дипломатически паспорти. Единият се казваше Виталий Петров, а другият — Станислав Зеленко. И двамата бяха на ниски дипломатически постове за прикритие: Петров в посолството във Вашингтон, а Зеленко — в Ню Йорк.

А това правеше официалното мълчание на Русия още по-озадачаващо. Посолството във Вашингтон не изпрати запитване за двамата мъртви мъже и не изрази протест. Нито Агенцията за национална сигурност забеляза някакво увеличение в криптираната комуникация между посолството и Московския център. Беше очевидно, че руснаците криеха нещо. Нещо по-ценно от мнимата бразилка и двама мускулести агенти. Нещо като Ребека Манинг.

Лангли не мълчеше като Русия. Ако руските подслушвачи бяха наострили уши, което със сигурност правеха, щяха да забележат рязък пик в защитените телефонни обаждания между седмия етаж на централата на ЦРУ и Воксхол Крос. И ако руснаците бяха успели да разбият неразбиваемото криптиране, щяха без съмнение да бъдат доволни от това, което чуваха. Защото в дните след бягството на Ребека Манинг отношенията между ЦРУ и МИ6 се сринаха до дъно, невиждано от 1963 година, когато Ким Филби изчезна от Бейрут и се озова в Москва.

И сега американците удряха с юмруци по масата и искаха отговори. Защо Ребека Манинг се бе свързала с руското посолство? Тя руска шпионка ли е? И ако е така, откога? Колко информация бе предала? Беше ли отговорна за трите трупа, намерени на брега на Потомак край остров Суейнсън? Каква бе израелската връзка? И защо, за бога, тя бе купила лопата от железарията на ъгъла на булевард „Макартър“ и Голдсбъро Роуд?

Нямаше как да се скрие това, което излезе наяве. И чест правеше на Греъм Сиймор — поне в очите на няколкото му останали поддръжници в американската разузнавателна общност, — че не се опитваше да го прави. Увърташе, естествено, ала нито веднъж не каза на американците откровена лъжа, защото, ако го беше сторил, бракът можеше да свърши на секундата. Той най-вече играеше за време и умоляваше Лангли да не съобщава името на Ребека на пресата. Убеждаваше ги, че един публичен скандал няма да се отрази добре на никого. Нещо повече, той щеше да даде още една пропагандна победа на Царя, който напоследък нямаше спирачка. По-добре да оценят щетите тайно и да започнат да поправят отношенията си.

— Няма никакви отношения. — Това заяви директорът на ЦРУ Морис Пейн на Сиймор по сигурния телефон четири дни след като Ребека се върна в Лондон. — Не и докато не сте сигурни, че течът е запушен и службата ви не гълта руска вода.

— И вие сте имали проблеми в миналото, но ние никога не сме заплашвали да оттеглим сътрудничеството си.

— Защото се нуждаете от нас повече, отколкото ние от вас.

— Колко тактично от твоя страна, Морис. Абсолютно дипломатично.

— Майната му на такта! Къде е тя, между другото?

— Предпочитам да не ти казвам по телефона.

— Откога се случва това?

— Това — изрече Сиймор с юридическа прецизност — е въпрос, който живо ни интересува.

— Облекчен съм да го чуя. — Пейн изруга на висок глас и със съответния ефект. — С Кати се отнасяхме към нея като роднина, Греъм. Пускахме я в дома си. И тя как ми се отплати? Открадна тайните ми и ми заби нож в гърба. Чувствам се като…

— Как, Морис?

— Както трябва да се е чувствал Джеймс Ангълтън, когато добрият му приятел Ким Филби е избягал в Москва.

И всичко щеше да свърши с мълчанието на руснаците и караниците между братовчедите, ако в „Уошингтън Поуст“ не се бе появила статия седмица след бързото отпътуване на Ребека Манинг от Америка. Тя бе дело на репортерка, която и преди бе писала достоверно за националната сигурност, и както обикновено, източниците ѝ бяха внимателно прикрити. Най-вероятно течът на информация идваше от ФБР, което изобщо не се чувстваше комфортно след замитането под килима на случая с Ребека Манинг и тримата мъртви руски агенти.

Течът беше селективен. Въпреки това статията хвърли бомба. Тя започваше с това, че тримата души, открити мъртви на брега на Потомак, не били жертви на грабеж, а офицери от СВР. Двама от тях имали дипломатическо прикритие, а жената била „нелегална“, която се представяла за бразилка. Как са били убити и защо, не било ясно, но ФБР разследвало намесата на поне две чужди разузнавания.

Статията имаше едно важно последствие: Русия вече не можеше да продължи да мълчи. Кремъл реагира с гняв и обвини Съединените щати в хладнокръвно убийство, което администрацията яростно и многократно отрече. През следващите три дни се завъртя бърз цикъл на информационен теч и контратеч, докато накрая всичко се появи на първа страница на „Ню Йорк Таймс“. Или поне част от него. Експертите в кабеларките единодушно обявиха, че това е най-лошият случай на шпионаж след фиаското с Ким Филби. За това бяха напълно прави.

Имаше много въпроси за вербуването на Ребека Манинг за руски агент, които чакаха своя отговор. Имаше въпроси и за ролята на Габриел Алон, за когото се твърдеше, че бил на борда на самолета, откарал Ребека Манинг във Великобритания. От Лондон идваше само мълчание. От Тел Авив — също.

Той бе забелязан същия ден да пристига в кабинета на министър-председателя за седмичното заседание на коалиционния кабинет на Израел, облечен в безупречен син костюм и бяла риза и със свеж вид. Когато репортер го попита за участието му в разобличаването на Ребека Манинг като руски агент, той се усмихна и не каза абсолютно нищо. Вътре в кабинета си драскаше в бележника, докато министрите се караха, като през цялото време се чудеше как израелският народ успяваше да живее добре въпреки ужасните си политици. Когато дойде неговият ред да говори, той информира правителството за скорошен рейд, проведен от Службата и армията срещу ислямски бунтовници на Синайския полуостров с мълчаливата благословия на Новия фараон. Не спомена факта, че операцията се бе случила, докато той летеше над Атлантическия океан и се опитваше да проведе първия разпит на Ребека Манинг. Греъм Сиймор бързо бе сложил край на това. В Лондон се бяха разделили, без да си кажат почти нищо за сбогом.

На булевард „Цар Саул“ работата по защитата на страната от многобройните заплахи продължаваше както обикновено, сякаш нищо не се бе случило. На среща на висшия персонал в понеделник се чуха обичайните крясъци за ресурси и приоритети, но името на Ребека Манинг не бе изречено. Службата имаше други неотложни задачи. Тайните удари в Синай бяха само част от новата стратегия на Израел за тясно сътрудничество със сунитските режими в Близкия изток срещу общия враг — Ислямска република Иран. Оттеглянето на Америка от региона бе създало вакуум, който иранците и руснаците бързо запълваха. Израел действаше като бариера срещу надигащата се иранска заплаха, а Габриел и Службата бяха върхът на копието. Нещо повече, непредсказуемият президент на Америка бе заявил намеренията си да се откаже от споразумението, забавило временно иранските ядрени амбиции. Габриел очакваше в отговор на това иранците да засилят оръжейната си програма и създаваше нов план за събиране на разузнавателна информация и саботаж, за да ги спре.

Той също така очакваше руснаците да отвърнат за загубата на Ребека Манинг. И затова не бе изненадан от новината, която пристигна по-късно същата седмица, че Вернер Шварц бе умрял във Виена, след като паднал от прозореца на апартамента си. Това беше същият прозорец, който Вернер бе използвал, за да дава сигнал на Московския център, когато искаше среща. Не бе намерено предсмъртно писмо, но пък полицията откри няколкостотин хиляди евро в негова частна сметка. Австрийската преса се чудеше дали смъртта му бе свързана с убийството на Константин Киров. Австрийското вътрешно министерство се чудеше за същото.

За вътрешна употреба случаят трябваше да бъде анализиран и да се приготви юридическа защита, но Габриел намираше различни извинения, за да избягва разследващите и адвокатите на Службата. А те искаха да знаят какво точно беше станало на брега на река Потомак в Мериланд. Кой бе убил двамата руски агенти Петров и Зеленко? Ами „нелегалната“, която се бе съгласила да вкара в капана Ребека Манинг в замяна на убежище в Израел? Узи Навот се опита да изкопчи това от Михаил и Ели Лавон, но и двамата му казаха самата истина: че пристигнали на местопрестъплението, след като тримата руснаци вече били мъртви. Затова не можели да знаят със сигурност как това се бе случило.

— И никога не сте го питали какво точно е станало?

— Опитахме — каза Лавон.

— А Ребека?

— Не отрони и дума. Това бе един от най-ужасните полети в живота ми, а аз съм бил на много лоши.

Те бяха в малкия като сандък кабинет на Лавон. Той бе пълен с парчета от глинени съдове, старинни монети и оръдия на труда. В свободното си време Ели бе един от най-видните археолози на Израел.

— Да предположим — каза Навот, — че Габриел е убил двамата агенти.

— Добре — съгласи се Лавон.

— Тогава защо и момичето е мъртво? И откъде Габриел е знаел, че Ребека ще бъде там? И защо, за бога, тя е отишла с лопата?

— Защо питаш мен?

— Ти си археолог.

— Знам само — каза Лавон, — че шефът на Службата е извадил късмет, че е жив. Ако беше ти…

— Щяха да изсекат името ми на мемориалната стена.

Ако някой заслужаваше името му да бъде изсечено в камък, мислеше си Ели, то това бе човекът, намерил Ребека Манинг, но той не би приел похвали. Единствената му награда беше да прекара по някоя вечер със съпругата си и малките си деца, но дори и те усещаха, че нещо го тревожеше. Една нощ Ирене го разпита надълго и нашироко, докато той седеше на ръба на леглото ѝ. Лъжеше толкова зле, че дори и детето не му повярва.

— Остани при мен, абба — нареди му тя на странната си смесица от италиански и иврит, когато Габриел се опита да си тръгне. — Моля те, никога не си тръгвай.

Габриел остана в детската стая, докато Ирене заспа дълбоко. В кухнята си наля чаша галилейска сира, седна край малката масичка за кафе и се загледа мрачно в новините от Лондон, докато Киара приготвяше вечерята. На екрана Греъм Сиймор се бе отпуснал на задната седалка на лимузина, тръгваща от Даунинг стрийт, където бе предложил да подаде оставка заради скандала, сполетял разузнаването при неговото управление. Премиерът Ланкастър бе отказал да я приеме — поне засега, според изказване на сътрудник на Даунинг стрийт, пожелал анонимност. Имаше призиви за задължително парламентарно разследване и което бе по-лошо — за независима проверка, като онази за негодната разузнавателна информация на МИ6 за оръжията за масово унищожение в Ирак. Ами Алистър Хюз? — питаха медиите. Дали неговата смърт в заспалия Берн не бе свързана с предателството на Ребека Манинг? И той ли беше руски шпионин? Имаше ли и Трети човек в сенките? Накратко, случи се точно този публичен спектакъл, който Сиймор се бе надявал да избегне.

— Колко дълго още може да го пази в тайна? — попита Киара.

— Кое?

— Самоличността на бащата на Ребека Манинг.

— Предполагам, че това зависи от броя на хората в МИ6, които знаят, че тя се представя като Ребека Филби.

Киара сложи купа спагети с доматен сос пред Габриел. Той я поръси обилно с настъргано сирене, но се поколеба преди първата хапка.

— Трябва да ти призная нещо — каза той накрая — за случилото се онази сутрин на брега на реката.

— Мисля, че имам представа какво ще е.

— Така ли?

— Бил си някъде, където не е трябвало да бъдеш, сам, без подкрепление или телохранители. За щастие си бил достатъчно разумен да пъхнеш пистолет в колана, когато си излизал от тайната квартира.

— И то голям — каза Габриел.

— Никога не си предпочитал четиресет и пети калибър.

— Прекалено шумен е. А и създава голяма бъркотия.

— Нелегалната агентка е била убита с деветмилиметров — отбеляза Киара.

— Ева — каза Габриел. — Поне това бе бразилското ѝ име. Така и не ни каза истинското.

— Предполагам, че Ребека я е убила.

— И аз предполагам същото.

— Защо?

Той се поколеба, след това заяви:

— Защото аз не убих преди това Ребека.

— Не си могъл?

„Не — помисли си Габриел, — не бих могъл.“

— И сега си разкъсван от вина, защото жената, която си принудил да работи за теб, е мъртва.

Той не отговори.

— Но и нещо друго те тревожи — усъмни се тя, ала думите ѝ бяха посрещнати с мълчание. — Кажи ми, Габриел — продължи Киара, — колко близо бе до смъртта миналата седмица?

— По-близо, отколкото ми се искаше.

— Поне си честен. — Киара погледна към телевизора. Би Би Си показваха снимка на Ребека, направена, когато тя е била в Тринити Колидж. Имаше забележителна прилика с баща си. — Колко дълго могат да пазят тази тайна? — попита пак тя.

— Кой би повярвал на подобна история?

Старата снимка на Ребека Манинг изчезна от телевизионния екран. На нейно място се появи изображението на Греъм Сиймор.

— Направи една грешка, любов моя — каза Киара след малко. — Ако я беше убил, когато имаше възможност, нищо от това нямаше да се случи.

По-късно същата вечер, докато Киара спеше дълбоко, Габриел седеше до нея с лаптоп в скута и слушалки на ушите и гледаше отново и отново петнайсетминутен запис. Беше направен със „Самсунг Галакси“, започваше в 7:49 ч. сутринта, когато жена в делови костюм и бежов шлифер влизаше в популярно заведение на „Старбъкс“ в северната част на Джорджтаун и се нареждаше на опашката пред касата. Пред нея чакаха осем души. През слушалките Габриел чуваше момчето зад щанда да пее доста добре A Change Is Gonna Come. Спомни си, че Греъм Сиймор бе изпуснал представлението. По това време той беше навън, в запуснатата градина на командния център, и приемаше обаждане от Воксхол Крос.

В 7:54 жената даде поръчката си — черно кафе, нищо за ядене, а в 7:56 седна на голямата обща маса и извади айфона си. Даде няколко команди с десния си палец. След това, в 7:57, остави айфона на масата и извади второ устройство — блекбъри, от дамската си чанта. Паролата беше дълга и трудна, дванайсет знака, изписани с двата палеца. След като я въведе, тя погледна към екрана. Момчето зад щанда пееше What’s Going On.

Майко, майко…

В 7:58 жената взе пак айфона си, погледна към екрана и се огледа из кафенето. Беше нервна, помисли си Габриел, което не бе характерно за нея. След това потупа екрана на айфона няколко пъти бързо и го прибра в чантата си. Стана, хвърли чашата си в кофата на шкафа с отпадъците. Вратата бе вдясно от нея. Вместо това тръгна наляво, към дъното на кафенето.

Когато се приближи до телефона „Самсунг Галакси“, лицето ѝ бе като бледа маска. Габриел натисна „пауза“ и се взря в сините очи на Ким Филби. Дали някой я бе подплашил, както предположи Греъм Сиймор, или бе получила предупреждение? Ако е така, от кого?

Саша бе най-очевидният заподозрян. Възможно бе да е наблюдавал трансфера от дистанция, с екипи на улицата или вътре в самото кафене. Може да е забелязал нещо, което не му е харесало, нещо, което го е накарало да нареди на постижението на живота си да прекрати операцията, без да предава нищо, и да бяга към предварително подготвен спасителен изход. Но ако бе станало така, защо Ребека не излезе от кафенето? И защо се втурна в обятията на Ева Фернандес, а не към екипа за изтегляне на СВР?

Защото не е имало екип за изтегляне, помисли си Габриел, докато си спомняше бързото излизане около 8:20 сутринта на известни агенти на СВР от задния вход на руското посолство. Още не. Той нагласи таймкода на видеото и го пусна пак. Часът е 7:56 в популярно заведение на „Старбъкс“ в северната част на Джорджтаун. Жена в делови костюм и бежов шлифер сяда на голямата обща маса и задава няколко команди на айфона си. В 7:57 сменя айфона с блекбъри, но в 7:58 се връща към айфона.

Габриел натисна „пауза“.

Това беше, помисли си той. Лекото трепване на тялото, почти незабележимото разширяване на очите. Това се бе случило в 7:58:46 на айфона.

Пусна пак записа и се загледа как Ребека Манинг подава няколко команди на айфона. А те без съмнение бяха изтрили доклада ѝ до Московския център и софтуера на СВР. Габриел предполагаше, че тя също така бе изтрила и съобщението, което я бе предупредило да бяга. Може би ФБР го бяха намерили, а може би не. Нямаше значение, те никога не биха го споделили с такива като него. Британците бяха братовчеди. Далечни, но все пак братовчеди.

Габриел отвори браузъра на лаптопа и прегледа заглавията на лондонските вестници. Кое от кое по-лошо. Ако я бе убил, когато имаше възможност, нищо от това нямаше да се случи… Да, помисли си той, докато лягаше до спящата си съпруга в тъмнината, това би обяснило всичко.

Три дни по-късно Габриел отлетя за Лондон с израелски дипломатически паспорт под фалшиво име. Телохранител от посолството го посрещна на летище Хийтроу, както и не толкова таен екип за наблюдение от А4 на МИ5. Звънна на Греъм Сиймор, докато пътуваше към Централен Лондон, и го помоли за среща. Сиймор се съгласи да се видят в девет същата вечер в дома му на Итън Скуеър. Късният час предполагаше, че няма да се сервира вечеря, същото му говореше и студеният поздрав на Хелън Сиймор.

— Той е горе — обяви тя хладно. — Мисля, че знаеш пътя.

Когато Габриел влезе в кабинета на втория етаж, Сиймор преглеждаше съдържанието на папка с червен гриф. Отбеляза си докъде бе стигнал с писалка „Паркър“ и я хвърли бързо в куфарче от неръждаема стомана. Доколкото Габриел знаеше, Греъм вече бе заключил за него сребърните прибори и порцелана. Не стана и не му протегна ръка. Нито предложи да се оттеглят в личната му обезопасена стая. Габриел смяташе, че това не бе необходимо. МИ6 вече нямаше тайни за криене. Ребека Манинг бе предала всичките на руснаците.

— Заповядай. — Сиймор погледна с безразличие към барчето.

— Благодаря, не искам — отвърна Габриел и седна без покана.

Настъпи тежко мълчание. Внезапно той съжали, че бе дошъл в Лондон. Боеше се, че отношенията им са непоправимо разстроени. Спомни си с умиление следобеда във вила „Уормуд“, когато бяха търсили в старите досиета името на любовницата на Ким Филби. Ако тогава знаеше, че ще се стигне дотук, щеше да прошепне на Греъм името на Филби и така да си измие ръцете от цялото това нещо.

— Щастлив ли си? — попита накрая Сиймор.

— Децата ми са добре, съпругата ми, изглежда, ме харесва, а това ми е достатъчно за момента. — Габриел сви рамене. — Така че, да, предполагам, че по-щастлив няма как да бъда.

— Не това имах предвид.

— Мой добър приятел е под обстрел за нещо, за което не е виновен. Загрижен съм за него.

— Звучи ми като нещо, което съм чел на картичка.

— Стига, Греъм, да не се държим така. Минали сме през прекалено много неща заедно.

— И отново ти си героят, а аз съм този, който трябва да чисти бъркотията.

— Няма герои в такива ситуации. Всички губят.

— Освен руснаците. — Сиймор отиде до барчето и си наля в чаша един пръст уиски. — Келър ти праща много поздрави, между другото.

— Как е той?

— За съжаление, лекарите казват, че ще оживее. Разхожда се с много важна тайна в главата.

— Нещо ми подсказва, че тайната ти е на сигурно място у Кристофър Келър. Кой друг знае?

— Никой друг, с изключение на премиера.

— Общо трима души от служителите на Нейно Величество — отбеляза Габриел.

— Четирима — поправи го Сиймор, — ако включиш и Найджъл Уитком, който се досеща.

— И Ребека.

Греъм замълча.

— Тя говори ли? — попита Габриел.

— Ребека Манинг е последният човек на този свят, който би искал да говори.

— Щеше ми се да поговоря с нея.

— Вече имаше тази възможност. — Сиймор се взря в Габриел над уискито си. — Как разбра къде отива тя?

— Имах предчувствие, че ще иска да вземе нещо на излизане от страната. Нещо, което баща ѝ е оставил там през 1951 година, след като Гай Бърджис и Доналд Маклийн са избягали.

— Фотоапарата и филма?

Габриел кимна.

— Това обяснява наличието на лопатата. Но откъде знаеше къде са заровени тези неща?

— От информиран източник.

— Шарлот Бетанкур?

Алон не отговори.

— Ако бе взел тази лопата със себе си след престрелката…

— А защо? — учуди се Габриел.

— Тогава щяхме да измъкнем Ребека от Вашингтон, без американците да разберат — продължи Сиймор. — Видеозаписът как тя купува лопатата от железарията, подписа присъдата ѝ.

— И как би обяснил тримата мъртви агенти на СВР?

— Много внимателно.

— А внезапното отзоваване на Ребека в Лондон?

— Здравословен проблем — предложи Сиймор. — Следва ново назначение.

— Замитане на скандала.

— Ти го каза — кимна Греъм. — Не аз.

Габриел се престори, че мисли.

— Американците щяха да се усетят.

— Благодарение на теб никога няма да разберем дали това щеше да стане.

Алон се направи, че не е чул репликата му.

— Всъщност щеше да е много по-добре, ако Ребека бе напуснала Вашингтон с руснаците. — Той замълча, след това добави: — А това искаше ти от самото начало, нали, Греъм?

Сиймор не отговори.

— Затова прати есемес на айфона ѝ две минути преди прозорецът да се отвори и я предупреди да не прави трансфера. Затова я предупреди да бяга.

— Аз? — учуди се Сиймор. — Защо бих направил нещо подобно?

— По същата причина, по която МИ6 остави Ким Филби да се изниже през 1963 година. По-добре шпионинът да е в Москва, отколкото в британски съд.

Сиймор се усмихна снизходително.

— Май всичко си схванал. Но нали ти ми каза, че началникът на бюрото ми във Виена е руски шпионин?

— Можеш повече от това, Греъм.

Усмивката на Сиймор изчезна.

— Ако трябва да предположа — продължи Габриел, — ти си изпратил съобщението от градината, докато се предполагаше, че водиш спешен разговор с Воксхол Крос. Или може би си накарал Найджъл да го направи вместо теб, за да не оставяш следи.

— Ако някой е предупредил Ребека да бяга — каза Сиймор, — това е бил Саша.

— Не е бил Саша, а ти.

Пак се възцари мълчание. „Значи, така свършва всичко“, помисли си Габриел. Стана.

— Ако се чудиш — проговори Сиймор внезапно, — сделката вече е сключена.

— Каква сделка?

— Сделката да изпратим Ребека в Москва.

— Жалка работа — промърмори Габриел.

— Тя е руска гражданка и полковник от СВР. Там ѝ е мястото.

— Продължавай да си го повтаряш, Греъм. Дори и ти може да си повярваш.

Сиймор не отговори.

— Какво получавате за нея?

— Всички, които поискахме.

— Предполагам, че американците също са се включили. — Габриел поклати бавно глава. — Кога ще се научиш, Греъм? Още колко избори трябва да открадне Царя? Колко политически опоненти трябва да убие на ваша земя? Кога ще му се опънете? Толкова ли много се нуждаете от парите му? Това ли е единственото нещо, което държи на повърхността този прекалено скъп град?

— За теб животът е черно-бял, нали?

— Само когато става въпрос за фашисти. — Той тръгна към вратата.

— Сделката — каза Сиймор — има един проблем.

Габриел спря и се обърна.

— Какъв е той?

— Сергей Морозов. Той е при вас, руснаците го искат.

— Не говориш сериозно.

Изражението на Сиймор даваше ясно да се разбере, че е сериозен.

— Бих искал да ти помогна — тихо заяви Габриел, — но Сергей Морозов е мъртъв. Не помниш ли? Предай на Ребека, че съжалявам, но ще се наложи да прекара остатъка от живота си тук, във Великобритания.

— Защо не ѝ го кажеш сам?

— Какви ги приказваш?

— Спомена, че искаш да поговориш с нея.

— Така е.

— Оказва се — обяви Сиймор, — че и тя иска да поговори с теб.

Габриел прекара нощта в тайната квартира на Бейзуотър Роуд и на сутринта се качи на борда на военен транспортен самолет от базата на Кралските военновъздушни сили Нортхолт в покрайнините на Лондон. Телохранителят му от МИ6 му каза в общи линии къде отиват, но продължителността на полета и разположението на земята под тях показваха, че единствената възможност бе да летят към най-северната част на Шотландия. Ребека Манинг очевидно бе захвърлена на края на света.

Габриел най-сетне зърна ивица златист пясък, малък град край морето и две писти като продълговат X, врязан в малките парчета обработваема земя. Това бе базата Лосимът. Керван рейндж роувъри чакаха на обветрения асфалт. Караха няколко километра през меките хълмове, покрити с пирен и прещип, докато най-накрая стигнаха пред портите на отдалечен провинциален замък. Той приличаше на нещо, което МИ6 бяха иззели по време на войната и удобно бяха забравили да върнат.

Зад двойната ограда по обширните зелени морави се разхождаха охранители в цивилни дрехи. Вътре сърдит мъж на име Бърнс осведоми Алон какви са мерките за сигурност и какво е психичното състояние на затворничката.

— Подпишете го — пъхна той под носа на Габриел някакъв документ.

— Какво е това?

— Декларация, че никога няма да обсъждате нищо от нещата, които ще видите и чуете днес.

— Аз съм гражданин на държавата Израел.

— Няма значение, ще измислим нещо.

Помещението, в което накрая го отведоха, не приличаше съвсем на тъмница, но най-вероятно някога е било. До него се стигаше по дълго извито каменно стълбище, което миришеше на мухъл и канализация. Оригиналните каменни стени бяха облицовани с гладък бетон. Боята бе бяла като кост — или като pueblo bianco в планините на Андалусия, помисли си Габриел. Лампите на тавана светеха силно като в операционна зала и тихо бръмчаха. От ъглите надничаха камери и двама надзиратели стояха на пост зад бронирано еднопосочно стъкло.

До решетките на килията на Ребека бяха оставили стол за Габриел. Вътре имаше койка, прилежно оправена, и малка маса, отрупана със стари романи с меки корици. Виждаха се и няколко вестника, очевидно Ребека следеше как се развива нейният случай. Тя бе облечена в свободни джинси и дебел шотландски пуловер, който я предпазваше от студа. Изглеждаше по-дребна от последния път, в който я бе видял, и много слаба, сякаш бе започнала гладна стачка, за да извоюва свободата си. Нямаше грим на лицето и косата ѝ висеше, права и рядка. Габриел не бе сигурен, че тя заслужаваше всичко това. Филби — може би, но не и детето на предателството.

След кратко напрегнато колебание той неохотно пое подадената му през решетките ръка. Дланта ѝ бе груба и суха.

— Моля, седни — предложи тя дружелюбно.

Габриел пак се поколеба, но се отпусна на стола. Надзирател му донесе чай. В него имаше мляко и захар. Чашата бе непосилно тежка.

— За теб няма ли? — попита той.

— На мен ми е позволено само по време на хранене. — Нарочно или не, тя бе изоставила английския акцент. Звучеше като французойка, такъв беше и видът ѝ. — Струва ми се глупаво правило, но какво да се прави.

— Ако ти пречи…

— Не, моля те — настоя Ребека. — Сигурно пътят дотук е бил дълъг. Или може би не — добави тя. — Честно казано, нямам представа къде съм.

Честно казано…

Габриел се почуди дали тя някога е била способна да бъде честна и дали може да различи истината от лъжата.

Седна на ръба на койката си с прибрани колене и опрени на бетонния под стъпала. Бе обута в подплатени с кожа велурени мокасини без връзки. В килията нямаше нищо, с което би могла да се нарани. На Габриел тези предохранителни мерки му се струваха ненужни. Онази Ребека Манинг, която бе видял на брега на Потомак, не бе склонна към самоубийство.

— Боях се, че няма да дойдеш — призна тя.

— Защо? — учуди се откровено Габриел.

— Защото щях да те убия тогава, ако не беше…

— Възхищавам се от искреността ти — прекъсна я той.

Тя се усмихна на абсурдната му забележка.

— И това не те притеснява?

— Да се срещна с някого, който някога е искал да ме убие ли?

— Да.

— Даже ми е станало навик.

— Имаш много врагове в Москва — отбеляза тя.

— Подозирам, че сега са повече от всякога.

— Може би ще успея да променя мнението на СВР за теб, когато поема новия си пост в Московския център.

— Не бих се надявал.

— Недей. — Тя се усмихна, без да показва зъбите си. Габриел вероятно грешеше за нея. Може би наистина трябваше да бъде затворена в клетка. — Всъщност — продължи — съмнявам се, че ще се занимавам с Близкия изток. Отделът за Великобритания е най-естественото ми място.

— Още една причина, заради която правителството ти не бива да обмисля да дава на руснаците предателка като теб.

— Това не е моето правителство и аз не съм предателка. Аз съм проникващ агент. Не е моя вината, че британците са толкова глупави, та са ме наели, а след това назначили за началник на бюрото във Вашингтон.

Габриел се престори, че му е скучно, и си погледна часовника.

— Греъм казва, че си искала да обсъдиш нещо с мен.

Тя се намръщи.

— Разочароваш ме, мосю Алон. Наистина ли нищо не желаеш да ме попиташ?

— Какъв би бил смисълът? Ти само лъжеш.

— Може пък да си струва да опиташ, кой знае? Предлагам първи път — каза тя провокативно. — Втори път…

— Хийтклиф — прекъсна я Габриел.

Ребека присви очи.

— Бедният Хийтклиф.

— Предполагам, че ти си го предала.

— Не по име, разбира се. Никога не съм го знаела. Но Московският център използва докладите ми, за да го идентифицира.

— А адресът на тайната квартира?

— Той дойде директно от мен.

— Кой ти го издаде?

— А ти кой мислиш?

— Ако трябва да предположа — каза Габриел, — бил е Алистър Хюз.

Лицето ѝ помръкна.

— Откъде знаеше, че ходи на лекар в Швейцария?

— Пак той ми каза. Аз бях единственият човек в МИ6, на когото имаше доверие.

— Голяма грешка.

— На Алистър, не моя.

— Любовници ли бяхте?

— Девет ужасни месеца — отново присви очи тя. — В Багдад.

— Предполагам, че Алистър не се е чувствал така.

— Той бе доста влюбен в мен. Глупакът дори искаше да напусне Мелинда.

— Вкусовете са нещо нелогично.

Тя замълча.

— Романтичният ти интерес към него от професионално естество ли беше?

— Разбира се.

— Московският център ли ти предложи любовната афера?

— Всъщност я започнах по своя собствена инициатива.

— Защо?

Тя се взира дълго и настойчиво в една от камерите, сякаш за да напомни на Габриел, че разговорът им се наблюдава.

— В деня, в който почина баща ми, с Алистър работехме в бюрото в Брюксел. Както можеш да си представиш, бях доста разстроена. Но Алистър беше…

— Доволен от новината, така ли?

— На седмото небе.

— И ти никога не му прости за това?

— Как бих могла?

— Сигурно си забелязала лекарствата, докато си спяла с него.

— Трудно бе да ги пропусна. Алистър беше много зле в Багдад. Влоши се дори още повече, когато прекъснах аферата.

— Но сте останали приятели?

— Довереници — поправи го тя.

— А когато разбра, че пътува тайно до Швейцария, без да казва на Воксхол Крос?

— Запазих си тази информация за черни дни.

— И черните дни настъпиха — каза Габриел, — когато Ви Ви Грибков се опита да избяга в Ню Йорк.

— Непрогледно черни.

— Тогава ти съобщаваш на Саша за Алистър, а Саша започва операция, която да накара всички да повярват, че бившият ти любовник е къртицата.

— И проблемът бе решен.

— Не съвсем — възрази той. — Знаеше ли, че са планирали да го убият?

— Тук няма място за сантименталности, мосю Алон. Ти го знаеш по-добре от всеки друг.

Британският отдел в Московския център скоро щеше да е в сигурни ръце, помисли си Габриел. Тя бе по-безмилостна от тях. Той имаше още хиляди въпроси, но изведнъж му се прииска да си тръгне. Ребека Манинг като че ли усети безпокойството му. Кръстоса крака, после отново ги постави един до друг и прокара длан по джинсите си.

— Чудех се — британският ѝ акцент се бе върнал — дали мога да ти се натрапя.

— Вече си го направила.

Тя се смръщи учудено.

— Имаш право на сарказъм, но моля те, изслушай ме.

Той ѝ кимна да продължи.

— Майка ми… Тя добре ли е?

— Живее сама в планините на Андалусия почти четиресет години.

— Как е здравето ѝ?

— Има проблеми със сърцето.

— Обичайно страдание за жените, познавали баща ми.

— И мъжете.

— Като че ли си постигнал разбирателство с нея.

— В срещата ни имаше малко приятни неща.

— Но тя ти е казала за…

— Да. — Габриел погледна към камерите. — Каза ми.

Ребека пак потри длани в джинсите си.

— Ч-ч-чудех се — заекна тя — дали не би поговорил с нея от м-м-мое име.

— Преди няколко минути подписах документ, с който — освен всичко останало — декларирам, че няма да предавам никакви съобщения от теб на външния свят.

— Британското правителство няма власт над теб. Можеш да правиш каквото си поискаш.

— Избирам да не го направя. Освен това — добави Габриел — имаш си СВР, те да разнасят пощата.

— Майка ми ги ненавижда.

— И има право.

Между тях пак настъпи мълчание. Чуваше се само бръмченето на лампите. То дразнеше Габриел.

— Мислиш ли — каза накрая Ребека, — че тя м-м-може… След като се установя в Москва…

— Трябва сама да я питаш.

— Питам теб.

— Не е ли страдала достатъчно?

— И двете сме страдали.

Заради него, помисли си той.

И рязко се изправи. Ребека също. Ръката ѝ пак се стрелна през решетките, ала Габриел не я пое, само почука по стъклото и зачака надзирателите да отключат външната врата.

— Ти допусна една грешка във Вашингтон — каза Ребека, прибирайки ръката си.

— Само една?

— Трябваше да ме убиеш, когато имаше възможност.

— Жена ми каза същото.

— Името ѝ е Киара. — Ребека се усмихна хладно зад решетките на клетката си. — Предай ѝ много поздрави от мен.

Транспортният самолет кацна на базата Нортхолт в покрайнините на Лондон няколко минути след два часа. Хийтроу бе на пет километра на юг, което означаваше, че Габриел имаше достатъчно време да хване самолета в 16:45 на „Бритиш Еъруейс“ до Тел Авив. Прие чаша шампанско преди полета, което бе нетипично за него. Беше си я заслужил, увери той сам себе си. След това се замисли за Ребека Манинг и нейната клетка, Алистър Хюз и неговия ковчег, Константин Киров на покритата със сняг улица във Виена, а после върна чашата на стюардесата недокосната. Когато самолетът пое с грохот по пистата, дъждът заудря по прозореца до Габриел — стичаше се като кръв от вена. Всички губеха, помисли си той, докато гледаше как Англия се смалява под него. Всички, освен руснаците.

Размяната стана шест седмици по-късно на пистата на изоставено летище в далечния източен край на Полша. Имаше два самолета. Единият бе „Сухой“ на „Аерофлот“; а другият — чартърен „Еърбъс“ на „Бритиш Еъруейс“. Точно по пладне дванайсет мъже, ценни агенти на британското и американското разузнаване, всичките измършавели в затвора, слязоха по стълбите на „Сухой“. Докато вървяха радостно по пистата към еърбъса, се разминаха с една-единствена жена, която крачеше съсредоточено в обратната посока. Нямаше камери или репортери, които да документират събитието, само двама полски висши тайни полицаи следяха дали всичко се случва по правилата. Жената ги подмина със сведени очи, без да им каже и дума, и се качи в „Сухой“ на мястото на дванайсетимата мъже. Самолетът тръгна още преди да се затвори вратата на кабината. В дванайсет и петнайсет той влезе във въздушното пространство на Беларус и пое към Москва.

Мина още една седмица, преди обществеността да бъде информирана за размяната, но съвсем оскъдно. Хората бяха уверени, че дванайсетимата мъже са донесли безценна разузнавателна информация за Нова Русия и цената си е струвала. В Америка се надигна гняв в обичайните места, но реакцията на Лондон бе обичайното сдържано примирение. Мандарините в Уайтхол се съгласиха, че това е горчив хап за преглъщане, но вероятно така бе най-добре. Единствената добра дума се появи в „Телеграф“, където пишеше, че размяната се е състояла, въпреки че руснаците са искали двама затворници, а не един. „Поне някой има достойнство, за да им се опъне — каза същата вечер пенсиониран британски шпионин в «Клуба на пътешествениците». — Де да бяхме ние.“

Руснаците изчакаха още един месец, преди да покажат публично трофея си. Това стана в едночасов документален филм по руска телевизия, контролирана от Кремъл. Последва пресконференция, ръководена от самия Цар. Ребека величаеше добродетелите му, хвалеше завръщането на Русия сред световните фактори под неговото ръководство и критикуваше британците и американците, чиито тайни с радост бе предала. Заяви, че единствено съжалявала, задето не успяла да стане генерален директор на МИ6 и така да завърши мисията.

— Харесва ли ви в Русия? — попита я журналист с добри позиции пред Кремъл.

— О, да, чудесно е — усмихна се тя.

— А може ли да ни кажете къде живеете?

— Не — отговори Царя строго вместо нея. — Не може.

В бялото градче Саара в планините на Андалусия събитията в Москва станаха повод за малко празненство, поне сред почитателите на крайнодесните противници на НАТО и имигрантите. Кремъл пак бе меката, към която се стремяха определен тип европейци. През XX век той бе пътеводна светлина на левичарите. Сега обаче по някакво перверзно стечение на обстоятелствата линията на Москва се следваше от десните, политическите зверове, които се подиграваха на Шарлот Бетанкур всеки следобед, когато тя се разхождаше по улиците. Само ако знаеха истината, мислеше си тя. Само ако…

Не бе изненадващо, че тя следеше случая с британската шпионка по-внимателно от повечето хора в селището. Кремълската пресконференция беше театър, нямаше друга дума за нея — Ребека, седнала на подиума като някакъв рядък екземпляр в стъкленица, до нея Царя, ухилен и надут от последния си триумф над Запада. И кого си мислеше, че заблуждава с това негово колосано и изгладено лице? Истинските фашисти, отговаряше си Шарлот. Ребека изглеждаше изтощена до него. Шарлот бе поразена от изпитото лице на дъщеря си. И от това колко много вече приличаше на Ким. Дори заекването ѝ се бе върнало. Това бе чудо, което никой не бе забелязал.

Ала Ребека бързо изчезна, както и се появи. Гостите на Шарлот от Израел си тръгнаха малко след това от Андалусия. Преди обаче да си заминат, те прегледаха вилата за последен път за следи от Ребека или Ким сред вещите ѝ. Взеха и последната стара снимка на Шарлот от Бейрут и въпреки нейните протести — единственото копие на ръкописа „Другата жена“. По всичко личеше, че кратката ѝ литературна кариера завърши, преди да е започнала.

Вече бе краят на юни и градчето бе превзето от потни и изгорели на слънцето туристи. В своята самота Шарлот се върна пак към обичайната си рутина, защото само това ѝ бе останало. Забранено ѝ бе да завърши мемоарите си и тя реши да опише историята като „роман с ключ“. Смени мястото от Бейрут на Танжер. Шарлот стана Амелия, впечатлителната дъщеря на френски колаборационист и колониален администратор, а Ким вече бе Роу, блестящ и обхванат от мирова скръб британски дипломат, за когото Амелия разбира, че е руски шпионин. Но как щеше да свърши това? С една старица, която живее сама в усамотена вила и чака вест от дъщеря си, която е изоставила? Кой щеше да повярва в такава история?

Изгори ръкописа в края на октомври, използвайки го за подпалка на първия есенен огън, и зачете измислената автобиография на Ким. Той бе сбил времето в Бейрут в пет неясни и лъжливи абзаца. Преживяванията ми в Близкия изток от 1956 до 1963 година не се поддават лесно на разказване… Може би и нейните не се поддаваха, помисли си тя. След това изгори и книгата на Ким.

Същия следобед слезе по пътеката под силния средиземноморски вятър, като броеше крачките си на глас, и внезапно осъзна, че може би това е знак, че най-накрая е полудяла. Обядва под портокаловите дръвчета в бар „Мирадор“.

— Видя ли новините за Палестина? — попита я сервитьорът, когато ѝ донесе чаша вино, но Шарлот не бе в настроение за антиционистка полемика. Ким, реши тя, бе сбъркал за тях. Но пък Ким бе сбъркал за всичко.

Беше си купила вчерашен брой на „Монд“ по пътя към заведението, но вятърът правеше четенето невъзможно. Свали вестника и забеляза дребен мъж с очила, седнал сам на съседната маса. Изглеждаше много различен. Въпреки това Шарлот веднага го позна. Беше мълчаливият приятел на Розенкранц и Гилденщерн, пазачът, който я бе придружил до Севиля, за да си признае тайните грехове. Но защо се бе върнал в Саара? И защо сега?

Шарлот нервно обмисляше възможностите, докато двамата ядяха скромните си обеди и усърдно избягваха погледите си. Дребният израелец приключи пръв и когато си тръгваше, остави картичка на масата на Шарлот. Направи го толкова незабележимо, че ѝ трябваше известно време, докато я види и бутне внимателно под чинията, за да не я отвее вятърът. На предната ѝ страна имаше обичайния пейзаж с варосани къщи. Отзад с красив почерк бе написано кратко съобщение на френски.

Шарлот спокойно допи виното си и когато пристигна сметката, остави два пъти по-голяма сума от поисканата. Светлината на площада заслепяваше очите ѝ. До входа на църквата имаше двайсет и две крачки.

— Сигурна бях, че сте вие.

Той се усмихна. Стоеше пред свещите и се взираше нагоре към статуята на Мадоната с младенеца. Шарлот се огледа из църквата. Беше празна, с изключение на двама доста забележими телохранители.

— Виждам, че сте с антураж.

— Колкото и да се опитвам — каза той, — не мога да се отърва от тях.

— Може така и да е по-добре. Руснаците сигурно са ви бесни.

— Е, както обикновено.

Тя се усмихна, въпреки че беше напрегната.

— Имате ли нещо общо с решението да я изпратят в Москва?

— Всъщност направих всичко възможно, за да го предотвратя.

— Отмъстителен сте по природа ли?

— Прагматик, поне така ми се иска да мисля.

— Какво общо има прагматизмът с това?

— Тя е опасна жена. Западът ще съжалява някой ден за това решение.

— Трудно ми е да мисля за нея по този начин. За мен винаги ще си остане малкото момиченце, което познавах в Париж.

— Тя много се е променила.

— Наистина ли? Не съм сигурна. — Шарлот погледна към него. Дори под червените отблясъци на свещите очите му бяха поразително зелени. — Говорихте ли с нея?

— Два пъти.

— Тя спомена ли ме?

— Разбира се.

Шарлот усети как сърцето ѝ се разтуптя. Лекарствата… Нуждаеше се от лекарствата си.

— Тя се страхува.

— От какво?

— Какъв може да е отговорът ви.

Тя вдигна очи към статуята.

— Ако някой трябва да се бои от нещо, мосю Алон, това съм аз. Аз се отказах от детето си и позволих на Ким и Саша да го превърнат в онова същество, което видях да седи до Царя.

— Това е било отдавна.

— За мен — да, но не и за Ребека. — Шарлот прекоси църквата и отиде до олтара. — Прекарвали ли сте много време в католически църкви? — попита тя.

— Повече, отколкото можете да си представите.

— Вярвате ли в Бог, мосю Алон?

— Понякога — отговори той.

— А аз не — призна Шарлот, обръщайки се с гръб към него, — ала винаги съм обичала църквите. Особено харесвам миризмата. Миризмата на тамян, свещи и восък. Мирише на…

— На какво, мадам Бетанкур?

Тя не посмя да отговори, не и след това, което бе направила.

— Кога ще имам новини от нея? — попита тя след малко, но когато се обърна, видя, че църквата е празна.

Прошка, помисли си тя, когато излезе на площада. Мирише на прошка.