<?xml version="1.0" encoding="utf-8"?><FictionBook xmlns="http://www.gribuser.ru/xml/fictionbook/2.0" xmlns:l="http://www.w3.org/1999/xlink"><description><title-info><genre>thriller</genre><author><first-name>Никола</first-name><last-name>Бьогле</last-name></author><book-title>Заговорът</book-title><annotation><p>Смразяващ трилър от автора на бестселъра „Пациент 488“. Изолиран архипелаг в северната част на Норвегия. Там, на ръба на скала, е открито голото тяло на очевидно измъчвана до смърт жена. Раните, които разкъсват плътта и&#x300;, са във формата на мистериозни символи. Когато инспектор Сара Геринген пристига на местопрестъплението, придружена от специалните части, е шокирана от разкритието, че жертвата е министър-председателят на страната. Кого е разгневила главата на правителството? Какво е пазила тя на острова, в бетонно светилище, скрито в подножието на фара? Сара бързо разбира, че това престъпление ще е само началото на поредица от убийства. Колкото и да е странно, изглежда, някой винаги е с една крачка пред нея в собственото и&#x300; разследване. Сякаш тази сянка може да прочете мислите и&#x300;… От Норвегия, през стария град Библос, чак до сърцето на Ватикана намирисва на безмилостен заговор, който съпровожда всяка стъпка на Сара. И в тази битка на живот и смърт тя ще трябва да се изправи пред най-жестоките си страхове и да достигне до най-дълбоките истини…</p><p>Спираща дъха история, добре конструирана и разказана умело. Това е рецепта за отличен трилър. Стефан Прала, La Voix du Nord</p></annotation><date/><coverpage><image l:href="#cover"/></coverpage><lang>bg</lang><src-lang>fr</src-lang><translator><first-name>Силвия</first-name><last-name>Колева</last-name></translator><sequence name="Сара Геринген [bg]" number="2"/></title-info><src-title-info><genre>thriller</genre><author><first-name>Nicolas</first-name><last-name>Beuglet</last-name><id>310025</id></author><book-title>Complot</book-title><date/><lang>fr</lang><sequence name="S&#xE9;rie Trilogie Gering&#xEB;n" number="2"/></src-title-info><document-info><author><nickname>stg</nickname></author><program-used>FBSToFB2 Convertor, FictionBook Editor Release 2.6.7, fb2cut 2.5.4, fb2cut 2.6.2</program-used><date value="2022-01-30">30.01.2022</date><id>94049609-C40D-4816-81C8-713A59D9037E</id><version>1.2</version></document-info><publish-info><book-name>Заговорът</book-name><publisher>Enthusiast</publisher><city>София</city><year>2020</year><isbn>978-619-164-382-0</isbn></publish-info></description><body><title><p><strong>Никола Бьогле</strong></p><p><strong>Заговорът</strong></p><p><emphasis> Сара Геринген #02</emphasis></p></title><section><title><p>1</p></title><p><emphasis>6 декември 2018 г., четвъртък</emphasis></p><p>За миг не успя да избегне ноктите на един нисък клон и той я шибна през лицето. Сара не обърна внимание на болката. Засили се и скочи върху следващата скала с лека въздишка. Стигна до върха на скалистата могила. На три пъти си пое дълбоко дъх и поднови бързия си ход. Завързаната на тила и&#x300; коса се заудря още по-силно по гърба и&#x300;.</p><p>Тръгна по полегатата пътека, която лъкатушеше между дърветата, и хвърли поглед през рамо. В същия момент на скалистия склон се появи някакъв мъж и се загледа в нея. По инстинкт Сара потърси пистолета си — HK P30<a l:href="#fn_1" type="note">1</a>, но напразно. Поднови бягането, като постоянно ускоряваше ход.</p><p>Пътеката водеше до най-високата точка на острова и сребристите лъчи на залязващото слънце я заслепиха. Вдигна ръка, за да защити лицето си от бляскавата светлина. Чу неравномерното шумолене на мъртви листа под нечии стъпки. Преследвачът и&#x300; беше на не повече от няколко крачки зад нея.</p><p>Не успя да събере силите си, за да хукне още по-бързо. Пък и островът бе твърде малък, за да се отърве от когото и да било. Оставаше и&#x300; да го изненада.</p><p>Забави ход и се завъртя точно в мига, в който той протегна ръце, за да я хване. Сграбчи ръката му и го събори по гръб на земята. Бе овладяла дишането си и гърдите и&#x300; се повдигаха ритмично. Преди да му се усмихне, Сара го подразни, като си придаде заплашителен вид. Устните и&#x300; се присвиха подигравателно.</p><p>Кристофър умираше от жега в спортния си екип, дишаше учестено и шумно. Успя да кимне с глава, за да покаже, че признава поражението си, и направи знак на Сара да легне до него.</p><p>С ръка на хълбока си Сара поклати глава.</p><p>— Това не ти е жалката парижка зима. Ако легнем на леденостудената земя, ще си докараме сериозна настинка.</p><p>Кристофър и&#x300; даде да разбере, че въпреки това има нужда от няколко минути, за да възстанови силите си.</p><p>Сара се позабавлява за миг, че го е победила, а после пъргаво скочи на една плоска скала. Намираше се на най-високата точка на острова и съзерцаваше откриващата се пред очите и&#x300; гледка. Остров Гримсьоя, където се бяха преместили преди седмица, можеше да се прекоси за по-малко от десет минути. Имаше не повече от четиридесет и пет къщи, разпръснати и скрити от недискретни погледи сред смърчове и гъсти широколистни горички. Покрай побелялото от морската пяна скалисто крайбрежие различи няколко моторни корабчета, привързани на кея от собствениците им. Това бе единственият начин за придвижване от Осло. Въпреки че преходът отнемаше броени минути, Сара се чувстваше далеч от цивилизацията. Сред зеленината на обраслите със свежа трева поляни, където пасяха коне и диви козлета и се разхождаха лисици, и&#x300; се струваше, че е корабокрушенка, изоставена с нейно съгласие в земите на Новия свят. А само на два километра по въздушна линия животът в центъра на столицата кипеше.</p><p>Погледът и&#x300; се отклони към водната шир около острова. Понякога на повърхността и&#x300;, в пепеливите води на фиорда Осло, можеше да се види гърбът на плаваща косатка. Но в залеза на този ден в началото на зимата само лъчите на слънцето позлатяваха сивото море.</p><p>Кехлибарените му отблясъци я накараха да затвори очи и Сара пое дълбоко въздух. Никога не бе вярвала, че отново ще намери ведрина и спокойствие в живота си. След два месеца щеше да отпразнува четиридесетия си рожден ден и дълбоко в себе си съзнаваше, че би могла да живее на това място до края на дните си с единствения мъж, който не само и&#x300; бе върнал надеждата, че двама души могат да живеят заедно, но и вярата и&#x300; в живота.</p><p>Надигна се вятър, който накъдри вълничките на Северно море, а оголените корони на дърветата заскърцаха. Шумът в здрача и&#x300; попречи да чуе звучното позвъняване на мобилния телефон от джоба и&#x300;.</p><p>— Готов ли си? — весело извика тя и скочи от скалата. — Хайде, ставай! Имаме да разопаковаме още стотина кашона.</p><p>Кристофър не помръдна. Все още бе задъхан. Тя му подаде ръка и въпреки дребните си габарити му помогна да се изправи на крака.</p><p>Застанаха един срещу друг. Той я гледаше, сякаш я вижда за първи път. Тичането бе зачервило лицето и&#x300;, което бе изгубило обичайния си тен на слонова кост и бе покрито с лек пласт пот. А луничките около леденосините и&#x300; очи блестяха като оранжеви пайети. Погледът и&#x300;, който обикновено стряскаше всички, за Кристофър грееше с нежността и дълбочината на дадено обещание.</p><p>Всъщност точно този парадокс го бе привлякъл: обезоръжаващата и&#x300; способност да заменя студенината, изисквана от професията и&#x300;, с безкрайна нежност в интимния им живот.</p><p>Полуотворените и&#x300; устни приковаха вниманието му. Той нежно постави ръка върху тила и&#x300; и я целуна, тя погали бузата му и с удоволствие усети наболата му брада. Внезапно Кристофър се отдръпна и дъхът му се отрони на пресекулки.</p><p>— Добре ли си? — обезпокои се Сара.</p><p>— Да, да… само че толкова съм капнал, че не ми стига въздух дори да те целуна…</p><p>Сара избухна в смях. Кристофър смутено се изправи, на свой ред се разсмя, а после седна на земята.</p><p>— Все ми е едно… Задникът ми ще се превърне в Мистър Фрийз<a l:href="#fn_2" type="note">2</a>, но наистина не мога повече…</p><p>Сара се примири и седна до него. Не си спомняше да се е смяла така и да е постигала подобно разбирателство с мъжа, с когото бе споделяла живота си повече от десет години. А с него все пак имаха планове да бъдат истинско семейство. Бяха купили един стар апартамент и опитаха какво ли не, за да имат дете. Като се замислеше, си даваше сметка, че редом с него винаги се бе контролирала и прикриваше истинската си същност. Сякаш се опитваше да се впише в образа, който той си бе изградил за нея, или поне да се придържа към представата на другите. С Кристофър се наслаждаваше на несъмнено просто чувство, което придаваше на живота и&#x300; смисъл: да се чувства свободна и да я обичат такава, каквато е.</p><p>Изгледа го развеселена.</p><p>— Внимавай, защото ако припаднеш от студ, няма да ти направя дишане уста в уста.</p><p>— Хората, които бачкат с теб, знаят ли, че умееш да се шегуваш? Интересно ми е да видя как биха реагирали.</p><p>Сара смутено се усмихна и наведе глава.</p><p>— Всяко нещо с времето си…</p><p>— Да. Знам, права си. С теб съм толкова щастлив, че понякога ми се иска всички да разберат каква невероятна жена си. Дори хората извън службата ти.</p><p>Сара развърза опашката си и върху раменете и&#x300; се разстла червеникава златиста завеса. Облегна глава върху рамото на Кристофър.</p><p>— Единственото, което има значение за мен, сте ти и Симон, семейството ми, а също и жертвите, чиито убийци съм длъжна да открия. Какво мислят другите — няма никакво значение.</p><p>Кристофър кимна и се вгледа в следите от обгорена кожа покрай дясното и&#x300; око и в първите бръчици по челото и&#x300;, показващи колко сериозно се бе отнасяла тя към всяко разследване.</p><p>— Като стана дума за жертви, не знам дали сънувах, или ти наистина потърси пистолета си, за да стреляш по мен преди малко?</p><p>Сара пропъди вълната от изпълнени с безпокойство мисли, които внезапно закипяха в ума и&#x300;, и отвърна:</p><p>— Не, не си сънувал. Ако имах оръжие, щях да стрелям по теб. Тук и тук. — Тя посочи сърцето и устните му, а после сложи ръка на тила му: — А също и тук…</p><p>Кристофър усещаше тръпка на удоволствие всеки път, когато Сара го докоснеше.</p><p>— Добре, мисля, че вече си поех дъх.</p><p>Сара недоверчиво повдигна рамене и го изгледа подозрително.</p><p>— Ами давай! Покажи, че е така, и ще ти кажа дали си жив.</p><p>Кристофър доближи устни до устните на Сара, но внезапно се обърна.</p><p>— Какво има пак? — прошепна тя.</p><p>— Наблюдават ни.</p><p>Сара се вкамени. Много повече, отколкото Кристофър би желал.</p><p>— Почакай, не се тревожи. Точно зад нас. Обърни се лекичко.</p><p>На десетина метра от тях, насред пътеката, стоеше еленче. Муцунката му сякаш ги сочеше, а ушите му бяха щръкнали като радари. Наблюдаваше ги проницателно и неспокойно.</p><p>— Мисля, че ревнува — прошепна Кристофър. — Как е „еленче“ на шведски?</p><p>— <emphasis>R&#xE5;dyr…</emphasis></p><p>— Хубаво. Съжалявам, скъпи ми <emphasis>r&#xE5;dyr</emphasis>, но Сара не обича прекомерно окосмените мъже. Върни се епилиран, само че не ти гарантирам успех. А с нея трудно ще се възстановиш от разочарованието…</p><p>Еленчето ги погледа известно време, демонстративно гризна снопче трева, после тръгна по пътя си и скоро се изгуби зад дърветата.</p><p>— Сигурен ли си, че ако знаеш думата за елен, ще си намериш работа в някой норвежки вестник? — попита го престорено сериозно Сара.</p><p>— Е, добре, вече мога да го обявя официално… Намерих си работа!</p><p>— Какво? Наеха ли те? Защо не ми каза?!</p><p>— Получих съобщение по телефона малко преди да побегнеш като гепард.</p><p>— Ама това е страхотно! Къде ще бачкаш?</p><p>— В седмичника „Моргенбладет“.</p><p>— Чудесно. Господинът отива при интелектуалците… при хората, които имат достатъчно време да размишляват. Толкова съм доволна!</p><p>Сара прегърна Кристофър и го притисна към себе си. Беше щастлива, че той се интегрираше в страната и&#x300;.</p><p>— Но какво ще правиш? Та ти не говориш норвежки!</p><p>— Казах им, че общественият модел в Норвегия е доста различен от нашия и им предложих да направим сравнение между Франция и Норвегия — училищата, храната, политиката, отношенията между мъжете и жените…</p><p>— Ще бъдеш страхотен! Думата <emphasis>r&#xE5;dyr</emphasis> наистина ще ти е полезна, за да напишеш материал, в който сравняваш френския ловец с норвежкия.</p><p>Сара хвърли закачлив поглед към Кристофър, който се усмихна, но после отново доби сериозен вид.</p><p>— Знаеш ли, че научих и други думи…</p><p>— Какво?!</p><p>— Ще се опитам да ти кажа „обичам те“ на норвежки. Само дето звучи толкова странно, че ме е страх да не те обидя.</p><p>— Ами давай! Обиди ме!</p><p>С палеца си Кристофър изтри малката струйка кръв, която зацапваше бузата на Сара — там, където я бе шибнал клонът. А после с несигурен глас, който при това трепереше повече, отколкото би желал, каза:</p><p>— <emphasis>Aig elkard&#xE8;g…</emphasis><a l:href="#fn_3" type="note">3</a></p><p>Сара прехапа устни, за да не се засмее, но се почувства щастлива. Притисна го към себе си. Допря буза до гърдите му и вълнението и&#x300; се усили, когато долови неравното биене на сърцето му, въпреки че Кристофър отдавна бе отпочинал от бягането. После се поддаде на неочакван импулс — примитивен и откровен. Вдигна очи към него и прошепна:</p><p>— <emphasis>Jeg vil ha et bam med deg.</emphasis><a l:href="#fn_4" type="note">4</a></p><p>— Какво?!</p><p>— Хайде, прибираме се. Не знам кой е Мистър Фрийз, но не искам да заприличам на него.</p><p>— Сара, какво ми каза преди малко?</p><p>— Ще провериш в Гугъл.</p><p>Сара тъкмо се канеше да тръгне, когато замръзна на място и вдигна ръка, за да наложи мълчание.</p><p>— Какво има? — прошепна Кристофър. — Нова шега ли измисли?</p><p>Тя не отговори. Кристофър знаеше, че не трябва да настоява. Сара вдигна очи към застиналото сиво небе на падащата нощ. Отново се бе надигнал бриз. Сякаш невидима ръка повдигаше мъртвите листа и те зловещо потръпваха.</p><p>— Слушай — промълви Сара.</p><p>Кристофър чуваше само шума на прибоя, примесен с пращенето на разлюлените от вятъра клони на дърветата. Сара посочи към хоризонта. Изминаха няколко секунди и той също долови звука.</p><p>Бръмченето на мотор отначало бе слабо, а после — отчетливо. От изток, на нивото на дърветата, се появи внушителен силует. Очевидно идваше откъм Осло. Приближаваше се към острова. Падащата нощ пречеше да се различат цветовете и формата му. Вниманието им приковаха червените сигнални светлини.</p><p>— Защо спираш? Това е просто хеликоптер — каза Кристофър.</p><p>— На хеликоптерите не им е разрешено да прелитат толкова близо до острова.</p><p>Всъщност безпокоеше я друго. Струваше и&#x300; се, че разпознава модела на хеликоптера. Но присъствието му нямаше никакъв смисъл на това място.</p><p>Кристофър си даде сметка, че Сара няма да мръдне от мястото си, преди да се успокои. Бе се научил да уважава инстинкта и предпазливостта на жената, без която нито той, нито осиновеният му син щяха да са живи. Затова, макар и с опънати нерви, изчака хеликоптерът да прелети над тях и да отмине. Черният силует на машината вече се очертаваше, а шумът от витлото вибрираше в гърдите и на двамата. А после вече не съществуваше нищо друго, освен летящата маса с мощта на картечница.</p><p>Сара усети бързото биене на сърцето си. Нещо не бе наред. Хеликоптерът бе намалил скоростта си и висеше над острова. Клоните на дърветата полегнаха под вихрушката, която се стоварваше отгоре им, а редките листа по тях падаха с панически конвулсии.</p><p>— Какво става, Сара? — извика Кристофър, за да надвие оглушителния шум на машината.</p><p>С веещи се пред очите и&#x300; коси Сара не изпускаше от погледа си хеликоптера, който започна да се спуска.</p><p>— Той е над къщата ни! — подхвърли Кристофър. — Кои са тези хора? Какво искат от нас?! Симон е съвсем сам у дома!</p><p>Кристофър сграбчи Сара за ръката и я задърпа към къщата. Само че тя не успя да направи и крачка. Не можеше да различи опознавателните знаци на хеликоптера, за да го идентифицира. Но за сметка на това разпозна свистенето на витлата му. Бе по-слабо и по-остро от шума, издаван от останалите му събратя.</p><p>Този хеликоптер нямаше нищо общо с туризма. Беше NH-90. Хеликоптерът на Специалните сили за борба с тероризма в Норвегия.</p></section><section><title><p>2</p></title><p>Сара и Кристофър стремглаво се спуснаха по пътеката към дома им — удобна дървена едноетажна къща с панорамни прозорци на хола, които предоставяха гледка на 180 градуса към морето и голямата градина. Пред дивана до прозореца в задната част на къщата неподвижно стоеше около десетгодишно дете. То бе като хипнотизирано от невероятния спектакъл, който се развиваше пред очите му.</p><p>Хеликоптерът току-що се бе приземил в градината, завихряйки като торнадо всичко около себе си. Сигналните му светлини с безупречна ритмичност хвърляха кървав отблясък към къщата, разкъсвайки здрача.</p><p>Сара и Кристофър пристигнаха задъхани, като прикриха лицата си с ръце и се наведоха, за да не попаднат във въздушния водовъртеж, предизвикан от перките на хеликоптера. От кабината се отделиха силуетите на четирима мъже, които скочиха на земята.</p><p>Всяко съмнение изчезна. С един поглед Сара разпозна черните униформи на командосите. Гърдите им бяха покрити със защитни жилетки в цвят каки, а през кръста бяха препасани с четири реда пълнители. Автомати HK-417 висяха през раменете им, а пистолетите HK USP бяха закрепени за бедрата им. Лицата им бяха покрити с черни маски с прорези за очите и носа. Върху тях бяха нахлупени каски с очила за нощно виждане. И четиримата се приближаваха приведени и с прибежки.</p><p>— Сара, какво става? — попита обхванат от паника Кристофър.</p><p>Този въоръжен десант в дома им нямаше никакъв смисъл. Какво можеше да оправдае подобна постъпка? Той понечи да изтича към къщата, за да отиде при Симон, но Сара предугади намерението му и го сграбчи за ръката.</p><p>— Не мърдай! — изкрещя тя. Гласът и&#x300; бе заглушен от замиращия шум на мотора.</p><p>Знаеше, че ако посетителите им искаха да ги нападнат, те отдавна щяха да са мъртви, но въпреки това се стараеше да не правят резки движения, които можеха да се сторят подозрителни.</p><p>Един от четиримата мъже се откъсна от групата. Бе на около четиридесет години, висок към метър и деветдесет, с широко лице и малки присвити очи. Вниманието му бе насочено единствено към Сара.</p><p>— Подполковник Харалд Паулен от Специалните сили за борба с тероризма — представи се той, без да обръща внимание на въздушния вихър около хеликоптера, заради който униформата му плющеше. — Вие ли сте Сара Геринген?</p><p>„Защо сте тук? Какво искате?“</p><p>Въпросите бяха на върха на езика и&#x300;, но Сара знаеше по-добре от всеки друг, че военните се подчиняват на заповеди и не отговорят на въпроси. Повече от притеснение да не предизвика конфронтация, отколкото от уважение към човека срещу нея, тя отговори:</p><p>— Аз съм.</p><p>— Какво искате? — попита Кристофър. Перките на хеликоптера най-сетне спряха със зловещо скърцане. — Какво е… всичко това?</p><p>Подполковникът вдигна ръка и посочи към къщата.</p><p>— Само че най-напред ни кажете…</p><p>Сара стисна силно ръката на Кристофър и без да дочака отговор на въпроса си, той тръгна към къщата, следван от подполковника и още един войник. Другите двама застанаха на пост пред вратата.</p><p>Веднага щом влязоха, Кристофър побърза да отиде при Симон, който току-що се бе показал в коридора, водещ към хола.</p><p>— Какво правите тук? — попита най-сетне Сара, прикривайки колкото бе възможно професионалната си студенина.</p><p>Подполковникът пъхна ръка във външния джоб на куртката си, извади оттам плик и и&#x300; го подаде. Тя го отвори и извади лист с логото на Министерството на вътрешните работи на Норвегия.</p><cite><p>Инспектор Сара Геринген,</p><empty-line/><p>Моля Ви да последвате веднага подполковник Паулен до дестинацията, където ще ви отведе. Спешно се нуждаем от Вашата компетентност. От съображения за поверителност и сигурност основанието за Вашето сътрудничество ще Ви бъде съобщено след пристигането Ви на мястото.</p><text-author>С най-искрени поздрави,</text-author><text-author>Касберг де Хаген — командващ Специалните сили за борба с тероризма</text-author></cite><p>Писмото носеше подпис и печат. Сара вдигна листа на нивото на очите си и видя миниатюрния воден знак — сабя между две крила — невидим за обикновеното око, но важен за познавачите. Нямаше съмнение, че документът е автентичен.</p><p>Ако подполковникът не стоеше пред нея, Сара едва ли щеше да повярва на прочетеното. За няколко секунди имаше чувството, че губи контакт с действителността. Имаше богат опит, беше преодолявала далеч по-сложни и стресиращи ситуации, но подобно нахлуване в личния и&#x300; живот се случваше за първи път.</p><p>Тялото и&#x300; реагираше на постоянно повишаващия се адреналин, умът и&#x300; се вълнуваше: какво ли страшно събитие би оправдало личната молба на командващия Специалните сили за борба с тероризма? Толкова неотложна ли бе намесата и&#x300;, че да дойдат да я вземат с хеликоптер от дома и&#x300;?</p><p>Погледна към Кристофър и Симон, които стояха в хола. Двамата чакаха решението и&#x300; като присъда.</p><p>— Госпожо, трябва да потегляме — заяви подполковникът, поглеждайки часовника си.</p><p>— Имам ли време да си взема някои неща?</p><p>— Много топло палто.</p><p>Тя кимна въпросително към дългото яке, която висеше на закачалката до входа.</p><p>— По-топло.</p><p>— Но ние сме едва в началото на зимата…</p><p>— Не и там, където отиваме. Пригответе се за най-лошото.</p><p>— Секунда.</p><p>Сара влезе в хола.</p><p>— Какво става? — попита настойчиво Кристофър.</p><p>— Виж, не знам точно, но министърът на вътрешните работи иска да ме ескортират донякъде, където ще имат нужда от моите умения.</p><p>— Какво? — Кристофър не можа да смели чутото.</p><p>— Ами трябва да тръгна веднага. Викат ме от Специалните сили за борба с тероризма. Не знам нищо повече.</p><p>— Това нормално ли е?</p><p>— Не. Съвсем не. Сигурно е станало нещо ужасно — отговори тихо Сара, като се надяваше Симон да не я чуе. — Няма да разбера нищо повече, преди да сме във въздуха.</p><p>Кристофър прокара ръка през побледнялото си лице.</p><p>Навън двигателят на хеликоптера отново забръмча и витлата му завихриха ледения въздух на здрача.</p><p>— Не мога… да откажа — поде отново Сара.</p><p>— Да, да, естествено. Само че аз исках…</p><p>Кристофър искаше да и&#x300; каже колко се тревожи, но знаеше, че тя и така го разбра.</p><p>— Преживели сме и други изпитания, нали? — Сара се опитваше да говори спокойно.</p><p>Кристофър кимна.</p><p>— Госпожо инспектор — повика я подполковникът. В гласа му се долавяше нетърпение. — Работили сте в нашите поделения и знаете какво означава „спешно“.</p><p>Сара приклекна до Симон и хвана ръцете му.</p><p>— Миличък, съжалявам за цялата тази бъркотия. Не се тревожи. Това, че има шум и мъже в униформи наоколо, не означава, че става нещо опасно. Всъщност важното е, че трябва да отида с тези хора и да им помогна да изяснят нещо далеч оттук. Ще се върна много бързо! Наред ли е всичко?</p><p>Очите на Симон бяха зачервени и пълни със сълзи. Той извърна глава, изтръгна се от ръцете на Сара и побягна към стаята си.</p><p>Кристофър не се опита да го последва. Вгледа се в посърналото лице на любимата си, прегърна я и я притисна до себе си.</p><p>— Прави така, защото те обича. Не се тревожи. Децата знаят кога родителите им не искат да са с тях и кога са принудени да заминат… Сега побързай и ми се обади, когато имаш възможност.</p><p>Сара издиша голяма глътка въздух във врата на Кристофър и го целуна. После отиде в тяхната стая и излезе оттам, облечена в солидна зимна канадка и с ботуши, в ръката си държеше пуловер, ръкавици и шапка, които сложи в чантата, преди да стигне до входа.</p><p>Подполковникът потупа по рамото един от войниците, които стояха на пост, и те напуснаха къщата сред вихрушката, причинена от предстоящото отлитане на хеликоптера.</p><p>Преди да се качи в кабината, Сара се обърна за последен път и погледна към Кристофър, който и&#x300; махаше с ръка от хола. Потърси с поглед Симон, но не го откри.</p><p>Със свито сърце сложи крак върху стъпалото на хеликоптера. Седна в седалката, която и&#x300; посочи подполковникът. В това време се качи и последният командос и затвори плъзгащата се врата.</p><p>Сара затегна колана си с движение, което издаваше, че е била в армията, и поздрави тримата войници, които заеха местата си до нея. Те отговориха почтително на поздрава и&#x300;, а в това време хеликоптерът се откъсна от земята и полетя над дърветата, после плавно зави и се насочи към морето.</p><p>Сара хвърли последен поглед към острова и си сложи слушалките с микрофона. После се обърна към подполковника:</p><p>— Слушам ви.</p><p>Той сякаш не се впечатли, че тя заговори първа, и се въздържа от коментар. Изрече само:</p><p>— Полетът ще продължи седем часа.</p><p>Сара бързо пресметна, че щяха да напуснат територията на Норвегия.</p><p>— По средата на пътя ще се отбием до лагер „Дрежва“ за гориво, но няма да слизаме. Ще стигнем до местоназначението в два или в три часа сутринта в зависимост от вятъра.</p><p>Както бе свикнала от разпитите, които провеждаше, Сара не зададе нов въпрос, а се задоволи да изгледа подполковника, който ясно разбра посланието.</p><p>— Нашата цел е пристанището Вадьо в Баренцово море.</p><p>„Вадьо ли?“ — Сара не можеше да повярва на ушите си. Вадьо бе последният норвежки град преди границата с Русия на изток и с Арктика на север. Никога не бе мислила, че някой ден ще се озове на това безжизнено, пленено от ледовете място.</p><p>Подполковникът чудесно разбираше, че тя очаква още обяснения, но се бавеше и потъркваше с ръка въображаемо петно на приклада на автомата си.</p><p>Сара бе свикнала да наблюдава поведението на хората. Долавяше и най-дребните подробности. Забеляза, че единият от командосите оправя маската си, а другите двама са извърнали глави към илюминатора.</p><p>Тези мъже бяха обучени да контролират стреса в екстремни ситуации. И все пак онова, което подполковникът не искаше да разкрие, ги караше да се чувстват неловко. Сара зачака търпеливо. Хеликоптерът се разтресе от няколко атаки на вятъра — кратки и свирепи.</p><p>— Защо аз? — попита тя, въпреки че осъзнаваше — няма как да го накара да наруши заповедите.</p><p>Подполковникът кимна, отсъждайки, че въпросът и&#x300; е напълно основателен.</p><p>— Министърът на вътрешните работи иска да повери случая на човек, познат със своята суровост и самообладание, а също и със способността си да се адаптира към различни ситуации.</p><p>— Тоест?</p><p>— Съжалявам, не съм запознат с цялото досие. Изпратиха ни от Осло, за да ви намерим възможно най-бързо. Казах ви всичко, което знам… Ще трябва да изчакате, докато стигнем. Там ще получите сведения от съдебния лекар и офицерите, които са поели разследването. Съветвам ви да се отпуснете. Починете си. Нощта ще бъде дълга.</p><p>— А какво разбирате под „различни ситуации“? — Сара отчетливо повтори въпроса си.</p><p>Подполковникът и&#x300; хвърли раздразнен поглед, най-вече защото усещаше, че неговите хора чакат да видят как ще реагира той на предизвикателството и&#x300;.</p><p>— Както ви казах, не съм упълномощен да…</p><p>— Да ми кажете нещата, които знаете, включително и изтеклата неофициална информация, която ще ми помогне да бъда по-ефикасна, когато пристигна на мястото? Значи всъщност нямате пълномощия. И по всички тези въпроси ще трябва да говоря с министъра на вътрешните работи.</p><p>Паулен разтърси глава и свали слушалките. Изглеждаше нервен. Изправи се в целия си грамаден ръст и се приближи до Сара. Тя инстинктивно застина. Но той само изключи устройството на шлема и&#x300;, а после вдигна едната и&#x300; слушалка, за да говори в ухото и&#x300;. Повиши глас, за да надвика шума на хеликоптера, но не достатъчно, за да чуят останалите членове на екипажа какво казва.</p><p>— Жертвата, така да се каже, не е обикновен човек. Но доколкото разбрах, екипите на криминолозите са особено потресени от начина, по който е убита… Знам, че думата, която ще употребя, не е приета в професионалния речник, но те твърдят, че убийството е извършено по доста странен начин.</p><p>Подполковник Паулен се върна на мястото си и остави Сара на догадките и&#x300;. Какво искаше да каже с думите „по странен начин“? Толкова специална ли бе жертвата?</p><p>Сара погледна навън.</p><p>Тъмната норвежка нощ вече бе превзела небето с ледената си сянка и само червеникавите отблясъци, които сигналните светлини на хеликоптера хвърляха по облаците, караха човек да осъзнае, че са високо във въздуха.</p><p>Облече пуловера, който си бе взела, и оправи калъфа на служебния си пистолет, събу ботушите си и обу маратонки, вдигна яката на канадката си, положи глава върху облегалката и затвори очи.</p><p>Надяваше се бръмченето и люшкането на хеликоптера да я приспят и да сложат край на бурята от въпроси в главата и&#x300; — поне докато пристигнат в ледената пустиня на Вадьо.</p></section><section><title><p>3</p></title><p>Кристофър стоеше пред един от панорамните прозорци в просторния хол, където бяха струпани още четиридесетина неразопаковани кашона. Изчака, докато на хоризонта се стопи и последната мигаща светлина на хеликоптера, и чак тогава се върна към реалността. За къде бе заминала Сара? Какво толкова страшно се бе случило, че да дойдат да я търсят по такъв необичаен начин? Беше ли тя в опасност? Кога щеше да получи известие от нея?</p><p>Знаеше, че съвместният живот с жена полицейски инспектор ще е изпълнен с тревоги. Но в момента над всичките му емоции бе гордостта. Кристофър се гордееше, че партньорката му е толкова важна и че се радва на признание в нейната среда. Особено се гордееше с начина, по който тя гледаше на професията си. Спомни си с какво красноречие Сара обори един негов колега, който твърдеше, че полицейската професия е повече мъжка, отколкото женска. Думите му бяха изречени откровено и със самочувствие. Той бе подчертал, че всички мислят така — убедени са, че жените не са годни за тази професия, но не го казват.</p><p>„За какво точно не са годни? — възрази тогава Сара. — Да овладеят закона и процедурите ли? Да се интегрират в системата и да бъдат справедливи? Да докажат, че притежават търпение, издръжливост, сила, упоритост и хладнокръвие ли? И да отхвърлят постоянно гнева, вълнението и отвращението? Струва ми се, че всички тези умения работят еднакво добре при мъжете и жените. Също като глупостта, арогантността и презрението, които пречат на човек да стане добър полицай. А ето че вие сте си избрали професията на журналист…“</p><p>Кристофър се усмихна, като си спомни този словесен дуел по време на прощалната му вечеря в Париж. После погледна телефона си. Все още нямаше никакво съобщение. Той направи всичко възможно да не се поддаде на изкушението и да изпрати есемес на Сара. Повече от страх да не попречи на работата и&#x300;, отколкото да не сметне тя, че е уплашен. И като си помисли само, че бяха решили да живеят на остров Гримсьоя, за да избягат от оживлението на големия град и от шумотевицата, която се вдигна около Сара след случая с пациент 488?! „Успяхме, няма що!“ — каза си иронично той, докато гледаше все още полегналата трева на мястото, където бе кацнал хеликоптерът.</p><p>Канеше се да излезе от хола, когато забеляза, че един кашон липсва. Не знаеше точно кой е, но бе сигурен, че е така, защото във всяка „колона“ имаше по шест кашона, а сега в едната от тях бяха само пет.</p><p>Излезе и тръгна по коридора, чиято стена също бе изцяло от стъкло — към задната част на къщата. Пристъпвайки леко по дебелия бежов мокет, Кристофър стигна до стаята на момчето и почука на вратата.</p><p>— Къде си, Симон?</p><p>Никакъв отговор.</p><p>Кристофър се наведе, за да погледне през ключалката. Симон се бе излегнал на земята. Беше издърпал покривката от леглото и се бе завил с нея. Спеше или по-скоро се преструваше, че спи. Вероятно бе легнал на земята, за да покаже, че сам решава какво да прави. До него имаше отворен кашон. Защо ли Симон бе ровил в него? Та всички негови вещи бяха занесени в стаята му! Кашоните в хола не би трябвало да го интересуват!</p><p>От мястото, където стоеше, Кристофър не можеше да види съдържанието на кашона. Естествено, би могъл да влезе и да провери какво има вътре, но за нищо на света не би събудил Симон. От опит знаеше, че подобно загадъчно поведение, следващо гнева, прикрива дълбока криза, която скоро ще се разрази с пълна сила. По-добре бе това да стане на сутринта. Тогава Кристофър щеше да е прояснил ума си и да се справи по-добре с кризата на Симон. Тези нервни прояви често се отключваха след смъртта на родителите му и особено след преживяното по време на мрачния случай с пациент 488.</p><p>Кристофър прехапа устни и влезе в спалнята. Седна в края на широкото им легло. Повече от всякога би искал Сара да е тук. Запали нощната лампа, поставена временно върху кашон, и цялата стая се отрази върху панорамното стъкло. В далечината се открои градината и по-нататък морето. И от двете страни на леглото имаше натрупани кашони. Смятаха да ги разопаковат заедно тази вечер, но Кристофър реши да се захване сам с тази работа, за да се пребори с тревожните мисли.</p><p>Нареди дрехите си в огромния гардероб, който заемаше цялата стена. След като приключеше с поредния кашон, се ослушваше дали няма да чуе, че Сара се връща. После подреди книгите си по история, от различни области на науката и религиите в библиотеката в хола. Върна се в спалнята да огледа вещите на Сара. Върху пет от кашоните пишеше „дрехи на Сара“. Върху шестия — „рисунки“, върху седмия — „книги“. Обезкуражи се при мисълта, че трябва да подреди още купища дрехи, и се поддаде на любопитството си да разбере какво обича да чете Сара.</p><p>Не беше изненадан от многобройните трудове по психология, но го смаяха книгите за изследване на поведението при животните. Знаеше, че Сара зачита всяко живо същество и всяко стръкче трева, но не подозираше, че до такава степен е пристрастена към психологията на животните. Очарован, че все още не му е разкрила всичките си интереси, изпразни и втория кашон с книги — туристически справочници и проучвания на живота на примитивните народи. В много от томчетата имаше бележки с молив и прегънати страници — следи, че са четени усърдно и многократно.</p><p>След като старателно подреди и книгите на Сара, Кристофър се върна в спалнята. Тя му бе споменала, че обича да рисува, но той бе виждал само една-две нейни скици. Поразен бе колко характерни са портретите и&#x300;. Макар на пръв поглед лицето и контурът да изглеждаха размити, колкото повече гледаше очите, толкова повече виждаше, че линията е точна. Като че ли Сара се бе стремила да улови преди всичко душата на моделите си, отколкото да постигне физическа прилика с тях.</p><p>Любопитен бе да види и други нейни рисунки и затова реши да отвори кашона. Каза си, че тя едва ли ще се разсърди, задето се е поддал на изкушението в тази самотна вечер, но в последния момент се отказа и остави ножа върху кашона, който служеше за нощно шкафче.</p><p>Седна на леглото, облегна се на възглавницата и примирено запрелиства джобния си френско-норвежки речник, чиито смачкани и изцапани страници свидетелстваха колко често бе използван. Канеше се да потърси думата <emphasis>r&#xE5;dyr</emphasis>, когато си спомни изречението, казано от Сара на норвежки, когато бяха на върха.</p><p>Бутна настрани речника си и взе телефона. Опита се да си спомни какво точно бе казала тя. Нещо като <emphasis>Jeg vil ha et bam med deg.</emphasis> Все още не бе много опитен в писането и тъкмо реши да пусне превода на части, когато върху екрана се появи изречението: <emphasis>Искам да имам дете от теб.</emphasis></p><p>Заля го опияняваща топлина и го обзе толкова красиво и силно чувство, че затвори очи, за да му се наслади напълно, с всяка част от тялото си. Само преди две години бе сигурен, че завинаги се е разделил с живота си на ерген и бездомен авантюрист. А сега най-удивителната жена на света му казваше, че иска да има дете от него.</p><p>С изпълнено с радост сърце и свито от вълнение гърло той изпита силно желание да прегърне Сара. Да я целуне, да я докосне, да я почувства до себе си. Вниманието му отново се насочи към кашона с рисунките. Желанието победи разума. Разряза лепенката на кашона и извади първите скици, за да се „докосне“ до Сара.</p><p>Появиха се портрети на жени, старци, деца, юноши. Личеше, че ги е наблюдавала без тяхно знание в парка, на опашка в магазина, в някое кафене. Набързо нахвърляни, но точни щрихи — израз, лице, очи. Кристофър бе очарован от способността и&#x300; да улови детайлите и характерните черти. Знаеше, че тя умее да издебва всяко чувство и промяна в настроението, но държеше в ръце доказателството, че се е докоснала до всеки, с когото е установила някакъв вид връзка. Тази емпатия — съпреживяването на емоциите на другите хора, бе пълна противоположност на студенината и безразличието, които демонстрираше в професията си и които шокираха колегите и&#x300;.</p><p>Кристофър стигна почти до дъното на кашона, когато пръстите му напипаха някаква кутия. Вдигна я на височината на очите си. Квадратна, дървена, украсена с арабески<a l:href="#fn_5" type="note">5</a>. Вероятно всяка от страните и&#x300; бе около двадесет сантиметра. Кутията бе затворена с катинар. Кристофър я разтърси. Вътре имаше нещо. Защо Сара пазеше толкова грижливо съдържанието и&#x300;? Какво криеше? За миг в съзнанието му се мярна мисълта да вземе клещи и да счупи катинара, но бързо се отказа. Реши да я попита какво има вътре, когато се върне. Тя непременно щеше да му каже, освен ако…</p><p>Седнал по турски върху леглото, Кристофър въздъхна и се усмихна. От лявата му страна бе телефонът, все още с превода, издаващ, че Сара му се е отдала изцяло, а от другата — кутията с нещото, което не бе поискала да му покаже. Развеселен, но и мъничко неудовлетворен, той си помисли, че пред очите му е цялата двойственост на жената, в която е влюбен.</p></section><section><title><p>4</p></title><p>— Приближаваме Вадьо. Приземяване след пет минути.</p><p>Гласът на пилота изпращя в слушалките и Сара отвори очи. Отоплението бе изсушило въздуха в кабината, а отвън стъклата на хеликоптера бяха заскрежени.</p><p>Срещу нея подполковник Паулен си слагаше ръкавиците, а тримата командоси вече бяха готови, хванали автоматите си в ръце. Вълнените маски покриваха долната част на лицата им.</p><p>Сара погледна часовника: два часът и четиридесет и шест минути сутринта.</p><p>— Температурата на въздуха е минус пет градуса — информира ги пилотът. — Вятърът е силен, но видимостта е добра.</p><p>— Само вие успяхте да поспите — коментира подполковникът, като оправяше каишката на каската си. — Несъмнено е женска дарба.</p><p>Сара не отговори, защото сметна забележката му за неуместна, и се наведе, за да погледне през илюминатора. Бе още нощ, но небето вече не бе тъмносиньо като мастило, така характерно за безкрайните полярни нощи. Полумракът бе измамен — създаваше илюзията, че очите различават очертанията на някой предмет, преди той да се изправи пред тях в истинския си вид. Това, което приличаше на дърво, се превръщаше в скала, а накрая се оказваше просто склон, покрит с буйна трева. През цялото време мозъкът се клатушкаше между съмнението и сигурността.</p><p>Все пак от хеликоптера се различаваха няколко реални картини: безкрайна земя, напусната от цивилизацията, чиито безводни хълмове, обсипани тук-там със снежни езици, водеха към истинския господар на тези места — Баренцово море. Сребристите му води водеха към архипелага Свалбард<a l:href="#fn_6" type="note">6</a>, а отвъд него — към края на света: Полярния кръг и Северния полюс.</p><p>На няколко километра от брега Сара забеляза сред ледените води двете островчета, на които бе разположено рибарското селище Вадьо. Няколко светлинки колкото главички на топлийки указваха къде има живот, тук, накрая на света.</p><p>— Защо напуснахте Специалните сили за борба с тероризма? — Подполковникът се осмели да привлече вниманието на Сара, докато хеликоптерът правеше последен завой преди приземяване.</p><p>Сара знаеше какъв отговор очаква той — да си признае, че професията е трудна за жена.</p><p>— Една от моите другарки бе изнасилена от трима колеги — започна тя, докато раздвижваше вкочанените си пръсти. — Заключението на разследването бе, че тя съзнателно е привлякла мъжете. Направи опит за самоубийство. Интернираха я и я обявиха за негодна за тази работа поради психическа нестабилност. Тримата и&#x300; колеги все още са на служба. Казах си, че ще съм по-полезна извън армията, където самата аз ще водя подобни разследвания. — Сара издържа погледа на събеседника си, докато отново стягаше обезопасителния си колан, и допълни: — За да не стане така, че Норвегия да бие рекорда на американската армия — по едно изнасилване на всеки час.</p><p>Паулен поклати глава и на лицето му се изписа съмнение, а после отмести погледа си.</p><p>— Приземяване! — чу се гласът на пилота в слушалките.</p><p>Сара усети, че някой я потупва по рамото. Един от командосите и&#x300; подаваше нещо. От това, което можеше да види изпод маската му, Сара прецени, че е на около двадесет и осем — тридесет години. Подаваше и&#x300; маска за врата и долната част на лицето. По поведението му Сара реши, че той не иска да бъде вкаран в същия манталитетен калъп като шефа си и типовете, за които разказа тя. Кимна с глава, за да му благодари, а после свали шлемофона, надяна маската и я вдигна чак до носа си — също като тримата командоси. Когато хеликоптерът започна да се спуска, тя вдигна качулката на канадката си.</p><p>Прелетяха над необитавания ръкав на острова и Сара забеляза странна постройка точно срещу морето. Стори и&#x300; се, че в центъра и&#x300; блещука светлинка. Като пламък. Не успя да я огледа подробно. Хеликоптерът разцепи въздуха и се отправи към пристанището, спусна се и се приземи на кея. Командосът, който бе дал на Сара маската, мина пред нея и отвори страничната врата. Леденият въздух нахлу в кабината като група оживели мъртъвци, търсещи и най-малката топлина.</p><p>Плющенето на витлата стана оглушително, а до мястото на приземяването във водата се образува кратер. Първият от групата скочи на земята, същото направиха и другите двама. Сара ги последва, преди хеликоптерът да докосне земята. Последен слезе командирът, изненадан, че тя скочи със същата лекота като хората му. Приведена, Сара се затича към хангара, но забеляза, че един от военните сочи към кея. Какво ли искаше да каже? Бе невъзможно да се разберат от рева на мотора и адския шум от разплискваната от витлото на хеликоптера вода. Погледна към кея. Върху черните морски вълни се клатушкаше шестместен катер. Подполковникът изкрещя в ухото и&#x300;:</p><p>— Местопрестъплението е достъпно само по море. Качете се в катера!</p><p>Сара хвана ръждясалата метална стълбичка. Стана и&#x300; неприятно, че не я бяха предупредили. Зае място до командира на катера.</p><p>— Тръгвай! — извика подполковник Паулен, скачайки на борда.</p><p>Един от войниците отвърза въжетата и катерът се насочи към изхода на пристанището. После зави надясно и навлезе в бурното море. Млечните гребени на вълните се разбиваха в носа. Катерът пореше водата, а морето хвърляше пръски по дрехите и шибаше кожата на пътниците. Сара имаше усещането, че някой я замеря по лицето с леден пясък. Обърна се към Паулен с нетърпението на човек, който прекалено дълго е чакал обяснение.</p><p>— Отиваме там! — каза подполковникът и посочи някъде пред тях, в обвитото в мъгла пространство: — На остров Хорньоя.</p><p>— Защо не отидохме направо с хеликоптера?</p><p>— Там има птича колония. На това камъче насред морето гнездят близо шейсет хиляди птици. Няма да им хареса хеликоптерът. Пристигаме след шест минути.</p><p>На Сара и&#x300; бе нужно значително по-малко време, за да разпознае странната форма на малкия остров. Дълъг бе едва сто метра и широк шестстотин и петдесет. На изток от мъглата изпълзя почти полегат склон, който водеше към върха, където една-единствена светлинка пробиваше мрака — прожекторът на фара. На запад, като че ли за равновесие, се издигаха стръмни скали с режещи върхове. Склоновете на острова сякаш бяха от надиплени скални листове, отрупани със снежни петна, а платото бе покрито с дебел слой сняг. Полегнали буйни треви, подобно на парцалени кукли, се люшкаха от поривите на вятъра. Върху подкопаваните от вълните скали не бе успяло да поникне нито едно дърво, което свирепият вятър да брули.</p><p>Когато приближиха на около двеста метра до острова, Сара се учуди, че вижда сняг по отвесните скали, където той не би трябвало да се задържа заради изхвърляните от вълните водни капки. Накрая си даде сметка, че снегът се движи — хиляди птици в гнездата си, построени в самите скали. Сара дочу крясъците им, примесени с воя на вятъра, шума на мотора и далечния грохот на разбиващите в подножието на скалите вълни.</p><p>Кой бе намерил смъртта си тук? Пазачът на фара? Дали щяха да я накарат да напусне острова си, и то под тревога, заради един пазач на фар? Не, в това нямаше никакъв смисъл.</p><p>Като наближиха забуления от мъглата бряг, катерът намали скоростта си. Неочаквано пред тях изникна някаква оранжева дървена барака и катерът се блъсна в кея. Там имаше още два катера. Бързи и съсредоточени, членовете на групата завързаха катера за секунди и Сара слезе на брега по стария дървен трап, докато вълните заливаха ботушите и&#x300;.</p><p>— Ще ви заведа при началника на полицията, който в момента отговаря за разследването — заяви подполковникът, когато на свой ред стъпи на сушата.</p><p>От дървената барака тръгваше пътека, осеяна тук-там със сняг, водеща към най-високата част на острова. Там се намираше фарът. Сара различи бялата му кула, чийто боядисан в червено връх напомняше камбана, и разпръскващия светлина прожектор.</p><p>Застанал с гръб към острова Харалд Паулен откачи от колана си фенер и и&#x300; го подхвърли. Сара стоеше в подножието на пътеката с гръб към морето.</p><p>— Дръжте! — нареди и&#x300; той.</p><p>Само че подполковникът не отчете силата на вятъра и фенерът прелетя над главата на Сара. Наложи и&#x300; се да използва необичайна бързина и ловкост и да го хване миг преди фенерът да падне в морето.</p><p>Тя преглътна упрека си към офицера, включи фенера и започна да се изкачва, като помаха за довиждане на тримата командоси, които останаха на катера.</p><p>— Подполковник Паулен. Приближавам се към вас заедно с инспектор Геринген. Чакам потвърждение. — Той почти изрева думите в уоки-токито, за да надвика воя на вятъра.</p><p>— Прието. Потвърждавам допуска — отвърна мъжки глас.</p><p>Краищата на качулката на Сара потреперваха като брулени от буря листа всеки път, когато вятърът сменяше посоката си. Канадката и&#x300; плющеше. Морският полъх бръснеше пътеката и увличаше във вихъра си едри камъчета, довяваше снежинки, които я шибаха по откритите части на лицето.</p><p>По средата на пътя Сара забеляза два силуета, които препречваха пътя им към платото и насочваха към тях силни прожектори. Отблизо различи мъже в зимни униформи, които държаха пръстите си върху спусъците на автоматите си.</p><p>Без да изчака Паулен да я представи, Сара подаде на по-близкостоящия до нея офицер значката си. Беше здравеняк на около четиридесет години с почервеняло от студа лице. С кожената си шапка и подплатена с кожа канадка нямаше вид на човек, който се измъчва от студа. Разгледа значката на Сара, без да бърза.</p><p>— Офицер Марк Гренсен — представи се накрая той. — За мен е чест да се запозная с вас, инспектор Геринген.</p><p>Говореше норвежки, но гласът му бе звучен като на руснак. Сара не бе чувала някой досега да говори по този начин. Гренсен се наведе над микрофона, закрепен върху яката на шинела му.</p><p>— Инспектор Геринген е тук.</p><p>— Къде е станало убийството? — попита Сара.</p><p>— Там, в края на скалата. Ей сега ще дойде началникът на полицията. Той ще ви заведе.</p><p>Сара направи крачка-две напред и усети оживление зад двамата мъже. Очевидно на платото имаше доста хора. Погледна часовника си. Два часът и четиридесет и седем минути. Нямаше намерение да чака когото и да било. Заобиколи двамата постови. Те се поколебаха дали да я спрат, но един поглед на началника на Специалните сили ги отказа да проявяват прекалено усърдие.</p><p>Сара видя пред себе си фара, като че ли устремен към сумрачното в това време на годината небе, а на стотина метра по-далеч — къща с бели стени. Отделяха я едва двадесетина метра от ръба на надвисналата над морето скала. Две сгради, сякаш случайно попаднали на това място сред суровата природа и хилядите птици.</p><p>Наоколо имаше само снопчета ръждива от студа трева, които покриваха платото на острова и се гънеха под поривите на вятъра. Над рижото поле стърчеше черната скала, а тук-там петната от сняг сякаш очертаваха границите на този нереален край. В далечината се чуваше ревът на морето и изхвърляните от него вълни атакуваха скалите.</p><p>Вниманието на Сара бе привлечено от ярките прожектори до къщата. Разпозна „реквизита“, който полицейските експерти използваха на местопрестъпленията. Светлината бе ослепителна като в операционна, а наоколо сновяха шест силуета, облечени в снежнобели комбинезони. Стори и&#x300; се, че са твърде много за една-единствена жертва. Както и въоръжените мъже, които патрулираха наоколо.</p><p>Проби си път по килима от трева и забеляза голяма бяла палатка, чието платнище едва устояваше под набезите на вятъра. В палатката влизаха и излизаха призрачни силуети. Значи криминолозите бяха дори още повече, отколкото бе помислила в началото. Показа значката си на един от въоръжените мъже и се наведе, за да премине под жълтите ленти, очертаващи зоната на престъплението. Жертвата бе обградена от трима криминолози, които пречеха на Сара да я види. Единият бе коленичил и правеше снимки в близък план, а другите двама като че ли вземаха проби от тялото и околния терен.</p><p>Сара се доближи до количката от неръждаема стомана, където обикновено специалистите криминолози държаха необходимите за работата им материали и инструменти. Намери сини ръкавици от латекс и си ги сложи. Миризмата на каучук подразни ноздрите и&#x300; и леко и&#x300; прилоша. Сигурно причината бе в безсънието, но по-вероятно в спомена за всички трупове, които бе оглеждала. Пое си въздух, а после се раздвижи демонстративно, за да я забележат. Тримата експерти и&#x300; кимнаха и се отдръпнаха.</p><p>На по-малко от метър от ръба на скалата Сара видя голо тяло с лице към земята. Тяло на жена. Кожата бе бледа и на места посиняла, с изключение на дясното рамо, където върху дълбоки прорези се бе съсирила кръв. Кожата на жената сякаш бе издрана с нокти. Късите и&#x300; коси на тила се бяха превърнали в лепкава маса заради изтеклата от раната кръв, през която се виждаха натрошени кости. Левият крак бе опънат, десният — леко сгънат. Дясната ръка сякаш сочеше нещо, а лявата, чиято длан се опираше на земята, беше над главата. Сара забеляза в свития юмрук бял предмет, може би камък. На гърба, малко над кръста имаше някаква татуировка. На пръв поглед приличаше на геометрично тяло, при това направено отдавна, ако се съди по избледнелия цвят. Представляваше правоъгълник, легнал на дългата си страна. Ширината му бе към двадесет сантиметра, а височината — около десетина. Вътре в него бе изрисуван друг, два пъти по-малък правоъгълник. Липсваше горната му стена, а вътре в него бяха надраскани перпендикулярни линии, които образуваха странен лабиринт. Така се отбелязват помещенията в голяма сграда. На Сара и&#x300; бе трудно да повярва, но татуировката наистина приличаше на архитектурен план. Искаше и&#x300; се да я огледа отблизо, но я лъхна миризма на мърша и тя се дръпна назад. Как така пресен труп, при това при минус десет градуса, може да смърди така?!</p><p>Заобиколи тялото, за да застане пред лицето, чиято дясна буза лежеше върху замръзналата земя. Покриваше го плътен слой кръв, която бе започнала да се съсирва, и представляваше зловеща погребална маска. Все още можеха да се различат чертите на лицето, но наклонът на главата пречеше на Сара да види добре жертвата. С края на пръстите си тя обърна главата. Сърцето и&#x300; подскочи. Всичко и&#x300; стана ясно: специалните сили, бързината, тайнствеността.</p><p>Остана невъзмутима въпреки шока. Не защото бе безчувствена. Напълно съзнаваше гигантската криза, която щеше да разтърси цяла Норвегия след няколко часа. Но също така знаеше, че в подобни моменти помага единствено хладнокръвието.</p><p>Почувства присъствието на експертите криминолози, които дебнеха реакцията и&#x300;. Но когато тя отпусна главата на жертвата на земята, изправи се и спокойно ги попита къде е съдебният лекар, им стана ясно защо са извикали точно нея. Тялото в краката на Сара беше на Катрина Хагебак, министър-председателката на Норвегия.</p></section><section><title><p>5</p></title><p>— Това е само началото на абсурда — подхвърли дрезгав глас зад гърба и&#x300;.</p><p>Сара се обърна.</p><p>— Николай Хауг — представи се висок човек на около шестдесет години, облечен в подплатената с кожа униформа на норвежката полиция. — Началник на полицията в район „Вадьо“. Вие сигурно сте Сара Геринген? — продължи той, като присви малките си очи с толкова къси мигли, че приличаха на сини цепки.</p><p>Полицаят протегна ръката си в ръкавица, но Сара се задоволи само да кимне учтиво. Не защото бе нелюбезна. На местопрестъпление не биваше да се повлияе от мнението на някой колега. Знаеше по-добре от всички до каква степен едно просто докосване между двама души създава връзка между тях, която може да им въздейства, без да си дават сметка за това. Студеното и&#x300; поведение често бе възприемано като презрение, но Сара не обръщаше внимание на това. Разговаряха по този въпрос с Кристофър предишната вечер. Причината да е тук беше само една — жертвата.</p><p>Началникът на местната полиция вирна брадичка и я погледна отвисоко, а едва забележимите му тънки устни се свиха. Нов порив на вятъра прилепи дрехите до тялото му. Той спусна наушниците на шапката и те докоснаха бялата му брада. Сара търпеливо очакваше каква информация ще и&#x300; подаде той най-напред. Имаше вид на амазонка, която предизвиква леден гигант на негова територия.</p><p>— Когато Катрина Хагебак идва тук, в тайната си резиденция — започна началникът на полицията със скърцащия си глас и посочи единствената сграда, която правеше компания на фара, — по протокол нейната служба по сигурността на всеки половин час се свързва с нас в малкото ни управление.</p><p>Хауг изгледа Сара с поглед, по-остър и от шибащия острова вятър. Тя пренебрегна очевидния му комплекс за малоценност пред претенциозната полицайка от столицата и зачака продължението.</p><p>— И така, снощи към 17 часа не успяхме да се свържем с нейните хора. С никого от тримата охранители. Помислих си, че има някакъв проблем с мрежата, но въпреки това дойдох на място да видя какво става. Докато взема корабчето и сляза на острова, стана 17 часът и 20 минути. Намерих я там, където е сега, в същата поза.</p><p>Хауг свали едната си ръкавица, за да махне парченце тютюн, залепнало на езика му. Сара забеляза, че човекът трепери и че от палеца му, изпод наполовина изтръгнат нокът, тече кръв. Зад вида си на стар войнствен полицай той, както и всички останали тук, криеше стреса от преживения шок.</p><p>— Тримата охранители са в къщата — продължи той след малко. — Първият е с прерязано гърло, вторият е прободен, а третият е смъртоносно ранен. На практика няма следи от борба. Очевидно извършителят или извършителите са били хора с опит и са действали бързо. Според съдебния лекар, който ще ви докладва, министър-председателката е убита в преддверието. Ще видите, че там има голяма локва кръв. После е била влачена дотук от убиеца или убийците…</p><p>Сара огледа дългата около двайсет метра диря от краката на жертвата до входа на къщата. Тревата бе полегнала, а на места изцапана от кръвта, която ясно личеше под светлината на прожекторите.</p><p>— Нямам представа защо са я домъкнали дотук — подхвърли Николай, като ровеше из джобовете си. — Може би са искали да я завлекат в морето, но не им е стигнало времето.</p><p>Сара си обеща наум да размисли по този въпрос, когато смели останалата информация. Нямаше представа, че министър-председателката е идвала да си почива тук — на този малък остров и в тази малка къща. Но най-вече бе смаяна от лекотата, с която убиецът или убийците се бяха отървали от охранителите. Как така тези мъже, подбрани сред най-добрите бодигардове, се бяха оставили да ги убият?! Познаваше ги, дори навремето бе участвала в подготовката им. Те изобщо не бяха войници, които биха загубили самообладание в критична ситуация. Имаше само едно обяснение: били са изненадани.</p><p>— Откъде нападателите са проникнали в къщата? — проговори Сара най-сетне.</p><p>Николай одобрително кимна с глава. Вярно, нелюбезна е, но поне задава професионални въпроси.</p><p>— Там е работата, че не знаем нищо. Няма следи от влизане с взлом. Нищо.</p><p>„Значи жертвите са отворили на нападателите напълно съзнателно! — заключи Сара. — Било защото са ги заплашили, било защото са ги познавали…“</p><p>— А следи от кражба?</p><p>— О, колкото искате! Къщата е обърната с краката нагоре. Дори са започнали да рушат стените. Хората, които са направили това, очевидно са търсели нещо.</p><p>— Има ли видеокамери за наблюдение?</p><p>— Ами знаете каква беше министър-председателката. Категорично против крайните мерки за сигурност за сметка на личния живот. Затова идваше тук. За да се чувства като нормален човек в тази изолирана къща! Така че — няма камери. Но пък за сметка на това охранителите са били със слушалки и уоки-токита. В момента проверяваме дали са разполагали със система за записване.</p><p>Без да каже и дума, Сара се отправи към къщата в края на скалата.</p><p>— Какви са хипотезите?</p><p>Николай Хауг я настигна с два скока. Кубинките му разкъсваха замръзнала трева.</p><p>— Ама наистина ли ви интересуват?</p><p>Сара се направи, че не го е чула, и отдаде въпроса му на излизане от релси заради тежката атмосфера, царяща на острова.</p><p>— Става въпрос за война, госпожо инспектор.</p><p>Хауг извади от вътрешния си джоб цигара, прикри пламъка на запалката си с ръце и отново тръгна след Сара, издухвайки облак дим, който вятърът разпръсна начаса.</p><p>— Не са вътрешни хора. Несъмнено става дума за акт на чужди тайни служби.</p><p>— Кои?</p><p>Началникът на полицията смукна от цигарата и издуха нов облак дим. Напуканите му от студа бузи порозовяха. Прониза Сара с погледа на стар полицай, който няма какво ново да научи.</p><p>— Нашите приятели руснаците имат зъб на Катрина Хагебак заради стената срещу емигрантите, която се канеше да построи на границата, на няколко километра тук. Защото тя вече не искаше хиляди нелегални сирийци да се изсипват у нас, след като са прекосили Северна Русия. Да, ама и руснаците не искат да им се мотаят из страната. Особено след терористичната атака в Санкт Петербург. А когато дипломацията не върши работа, се премахват препятствията. Много просто.</p><p>В чисто интелектуален план хипотезата бе съблазнителна, но Сара я отхвърли. Точно защото всичко създаваше впечатлението, че ударът е дело на руснаците. Ако наистина беше така, поне щяха да си направят труда да позамажат малко нещата, да създадат у разследващите различно впечатление. Особено що се отнася до начина, по който са били убити охранителите. Нямаше да рискуват обвинението веднага да падне и върху тях. А фактът, че къщата е обърната с краката нагоре, можеше да се изтълкува като постановка, като симулация на обир. Само че Николай спомена за наполовина разрушени стени… Значи несъмнено са търсели нещо.</p><p>— Преди малко казахте, че случилото се е само началото на абсурда. Защо?</p><p>Николай Хауг хлъцна иронично и хълцането му премина в пристъп на тежка кашлица.</p><p>— Защото това, което ви казах преди малко, не върши работа… Не се връзва с начина, по който е убита Катрина Хагебак… Съдебният лекар ще ви обясни.</p><p>Сара си помисли, че началникът на полицията или си играе с нея, или наистина е обезоръжен от странния начин, по който е извършено престъплението.</p><p>Прекосиха пространството, което ги отделяше от входа на къщата, без да разменят и дума, следвайки браздата, оставена от влаченото по тревата тяло.</p><p>Жена с полицейска униформа на около тридесет години, от чиято шапка се подаваше кичур руса коса, идваше към тях да ги посрещне. Вероятно беше прекалено слаба, дори кльощава, ако обвитото и&#x300; в дебели дрехи тяло следваше геометрията на изнуреното и&#x300; лице. Името и фамилията и&#x300; бяха изписани върху баджа, закачен за канадката и&#x300; — Ингрид Вик.</p><p>Ако се съди по първите и&#x300; думи, изречени на пресекулки, момичето явно не се чувстваше удобно. Заради шефа си или защото осъзнаваше, че престъплението ще има исторически последици.</p><p>— Намерихме нещичко, господин… — Гласът и&#x300; бе наполовина заглушен от прилива.</p><p>— Мамка му, не можете ли да говорите по-високо?! Говорете като мъж! Ваша работа е как ще го постигнете, но го направете!</p><p>Сара се въздържа. Жената полицай преглътна и продължи, като почти крещеше:</p><p>— Намерихме алпинистки карабини, забити в скалата зад къщата. Нападалите може би са проникнали оттам…</p><p>— Идвам — промърмори Хауг.</p><p>Сара усети втренчения в нея смутен поглед на жената. Шефът и&#x300; я бе унижил пред уважавана сестра по професия. Сара и&#x300; отправи една от извънредно редките си и едва доловими усмивки и продължи към къщата.</p><p>— Няма ли да дойдете? — учуди се Николай Хауг.</p><p>Без да се обръща, Сара поклати глава, сякаш искаше да каже: да караме поред с уликите. Началникът на полицията всмука поредната порция никотин, за да се успокои, и я изгледа презрително.</p><p>Тя направи път на един от криминолозите, който излизаше от къщата и държеше в ръка епруветка с мътна течност, а после се плъзна вътре. Силната светлина като в клиника измести мрака отвън. Цареше привидно спокойствие. След лудите пориви на вятъра то можеше да въздейства умиротворително, ако не бе слузестата локва върху светлия паркет. Кървавата следа образуваше цифрата осем.</p><p>От преддверието по малък коридор се влизаше в хола, мебелиран с ъглов диван. Възглавниците му бяха разпорени и разхвърляни по земята. Големият екран на телевизора бе строшен и по пода се търкаляха парчета стъкло. Килимът бе обърнат наопаки. Подът пред камината бе покрит с пепел, вероятно вече изследвана. Из цялото помещение се търкаляха изтръгнати от стените картини.</p><p>От мястото си Сара виждаше част от кухнята. Подът и&#x300; бе покрит с парчета счупени съдове. Между преддверието и хола лежеше по гръб мъж с обръсната глава. Тялото му се киснеше и локвата кръв, която непрекъснато се увеличаваше от една рана на кръста му. От извърнатата му назад глава висяха слушалки и тънък прозрачен проводник.</p><p>До него работеха двама от криминолозите. Единият правеше измервания, а другият събираше проби биологичен материал. Почти не разговаряха, ако не се брои някоя и друга изречена на нисък глас дума.</p><p>Вдясно от преддверието тръгваше друг коридор. Сара тръгна по него и се озова пред стълби, които водеха към горния етаж. Имаше две врати. Едната, в подножието на стълбището, беше полуотворена, а другата — в дъното на коридора, и&#x300; се стори много по-масивна от първата.</p><p>През полуотворената врата се виждаше тялото на мъж. И нечия ръка в ръкавица, която вземаше биологичен материал от гръдния му кош. Раните изглеждаха многобройни.</p><p>— Колко пъти е намушкан?</p><p>Експертът се обърна към Сара и въпреки очилата и маската му и&#x300; се стори, че и&#x300; се усмихна. После продължи работата си.</p><p>— Осем пъти. Фатален е бил ударът в корема — отговори тихо и кратко човекът, а маската придаде на гласа му метални нотки. — Доколкото виждам, само той се е съпротивлявал, но онези, които са го нападнали, очевидно са били доста способни.</p><p>— Защо?</p><p>— Ами изследвахме всички следи от кръв по метода PCR в реално време. Всички са от раните му.</p><p>— Може другите следи да са изтрити…</p><p>— Дори когато напръскахме с луминол<a l:href="#fn_7" type="note">7</a>, не се появи нищо. Този тип се е отбранявал здраво, но очевидно недостатъчно, защото не е ранил противника си нито веднъж. Във всеки случай няма следи от кръв на нападателя или нападателите му…</p><p>Сара провери дали ръкавиците и&#x300; от латекс прилепват добре и отвори вратата в дъното на коридора. Беше дебела цели десет сантиметра и имаше пет ключалки. Сериозно блиндирана врата. От нея се влизаше в стая без прозорци. Вътре имаше само контролен екран, телефон, разтурено легло, чийто матрак бе пробит и разпердушинен. Към стаята имаше тоалетна и хладилник, чието съдържание бе изсипано на земята.</p><p>Сара се разходи из помещението, удари с юмрук стените. Звукът бе глух и без резонанс. Това потвърди предположенията и&#x300;. Това бе „паникстая“, с други думи — обезопасената стая, в която човек можеше да се скрие. Но очевидно на министър-председателката не и&#x300; бяха достигнали няколко секунди. Нападателят или нападателите бяха претърсили убежището.</p><p>Инспектор Сара Геринген прескочи трупа на охранителя и влезе в стаята, която вероятно той се бе опитвал да брани. Помещението бе приятно и удобно, от него се излизаше на балкон във формата на полукръг. Вътре имаше голяма библиотека. Рафтовете бяха съборени на земята и струпаните по земята книги заемаха половината от стената срещу входа. Матракът на леглото бе изтърбушен и сякаш изпускаше пяната си през дупките. Следите от удари по стените потвърдиха казаното от началника на полицията.</p><p>От стаята се влизаше в баня с голяма вана. Единственият шкаф над мивката буквално бе изтръгнат от стената. Сара се убеди, че движещата сила на претърсването на къщата е била неимоверен гняв. Излезе на балкона. Криминолог в защитно облекло и маска работеше съсредоточено до третия труп. Охранителят бе червенокос, със сини очи, втренчени в черното нощно небе. Гърлото му бе прерязано. Ако тялото не е било местено, явно човекът е бил с лице към морето, когато са го убили. Вероятно е очаквал някой да нахлуе в къщата оттам.</p><p>— Има ли следи от борба? — попита Сара.</p><p>— Не, поне за момента. Априори, хванали са го неподготвен — отвърна мъжът. — Имате ли представа кой може да е извършил покушението?</p><p>Тя го изгледа недоверчиво, а той продължи:</p><p>— Извинете, но… Само искам да кажа, че всичко на местопрестъплението е доста необичайно… Просто е невъзможно…</p><p>Сара набързо се сбогува с мъжа и се изкачи по стълбите. Стигна до широка площадка, където имаше бюро, а върху него — компютър. Но преди да попита каквото и да било криминалистката, която се занимаваше с компютъра, погледът и&#x300; бе привлечен от невероятните мозайки, покриващи две от стените. Изобилието от цветове и форми бе твърде необичайно за това враждебно и потискащо място. Всъщност мозайките представляваха многобройни детски рисунки, шарени животни и къщи, огрени от ярко слънце. Към всяка рисунка имаше надписи: <emphasis>Ако бях министър-председател, щях да забраня лова на животни</emphasis>, <emphasis>Ако бях министър-председател, щях да направя всичко, за да няма бедни</emphasis>, <emphasis>Ако бях министър-председател, в стола на училището всеки щеше да си избира какво да яде</emphasis>, <emphasis>Ако бях министър-председател, щях да разпоредя всяко семейство да си има у дома кокошка, за да са по-малко отпадъците</emphasis>. Сигурно имаше поне петдесет рисунки. Сара си спомни, че Катрина Хагебак често посещаваше училищата, за да чуе какво мислят децата. Само че Сара не бе и допускала, че министър-председателката пази рисунките, които и&#x300; изпращаха, а още по-малко — че ги излага в интимността на личния си живот. И това по трогателен начин доказваше, че тя бе не само къс воля и сила, както демонстрираше пред обществеността, а че нейна цел бе добруването на младите поколения.</p><p>Сара прескочи разхвърляните по земята чекмеджета и се приближи до полицейската служителка, която изследваше компютъра на Катрина Хагебак.</p><p>— Твърдият диск? — попита тя кратко.</p><p>— Изчезнал е, госпожо.</p><p>Вдясно се очерта малък коридор и Сара тръгна по него. Той я отведе до една полуотворена врата — единствената, която бе разбита. Това се разбираше от очевидната деформация на ключалката. Влезе. Видяното я шокира. Беше болнична стая. Апаратурата беше демонтирана или изпочупена. Части, изтръгнати кабели и тръбички се търкаляха в безпорядък по земята. Приличаше на изоставена болница. За кого е била предназначена тази стая? По сведенията, с които разполагаше Сара, министър-председателката не бе болна. Имала ли е в обкръжението си някой болен? Кой? И защо за него са се грижели тук?</p><p>— Набързо пресметнах, че в стаята е имало апаратура и консумативи за около петнадесет хиляди евро. Всичко е супермодерно и скъпо. Човекът, който е лекуван тук, се е радвал на благоразположението на нашата министър-председателка.</p><p>Гласът бе дълбок, спокоен, почти нежен. Сара погледна през рамо. Въпреки че бе чула само гласа му тази вечер, го разпозна по едва загатнатата усмивка. Мъжът от терасата.</p><p>— Аз съм Йоахим Тример. Съдебен лекар.</p><p>Не и&#x300; подаде ръка, поздрави я с кимване. Вероятно тридесет и пет — четиридесетгодишен мъж, с фина рижа брада, която ограждаше долната част на лицето му. Свежите му устни и белите му зъби внушаваха доверие. Късо подстриганата му коса, леко разрошена на темето, подчертаваше високото му чело. Очите му имаха цвят на лешник, леко присвити, и придаваха на лицето му доброжелателно изражение. Гледаше спокойно Сара. Движенията му бяха плавни и забавени. Тя забеляза как погледът му се спря за миг на белега край окото и&#x300;, а после бързо се измести встрани.</p><p>— Питате се защо не ви казах, че съм съдебният лекар, така ли?</p><p>— Какви са заключенията ви относно причината за смъртта на Катрина Хагебак? — попита Сара, защото нямаше нито желание, нито време да си играе на гатанки.</p><p>Йоахим Тример наведе глава с усмивка, сякаш очакваше въпроса.</p><p>— Елате с мен, походният ми кабинет е отзад.</p><p>Заобиколиха къщата и влязоха в обширна водоустойчива палатка. Бе прислонена до гърба на сградата, защитена от набезите на вятъра. Вътре беше топло. Към генератора бяха включени множество апарати. Върху една количка имаше подвижен рентген, свързан с лаптоп, електронен микроскоп, центрофуга за биологични анализи. Имаше и инструменти за аутопсия върху друга количка от неръждаема стомана. Масата за аутопсия стоеше здраво на четирите си крака и по всички правила бе снабдена с подемно устройство и улей.</p><p>Сара разкопча канадката си и седна зад бюрото, върху което се намираше лаптопът. Съдебният лекар отвори папка с изображения. На екрана се появиха снимки с труповете на тримата охранители.</p><p>— Всички са починали вследствие на външен или вътрешен кръвоизлив… Както вече ви казах, само при един от тях има множество рани. Но интересното е — обясни Йоахим Тример, като кликна върху друга папка, — че и тримата са убити с един и същи нож, какъвто имат военните. Острието му е дълго петнадесетина сантиметра и дебело четири-пет милиметра. Не е назъбен, защото вътрешностите не са разкъсани. С други думи, или всички убийци са имали един и същи нож, или ги е убил един и същи човек.</p><p>— Има ли ДНК следи? Отпечатъци?</p><p>Усмивката на съдебния лекар бе изчезнала. Беше напълно съсредоточен. Той пое дълбоко въздух, преди да отговори:</p><p>— Тук сме от три часа. Да, намерихме отпечатъци, кръв, косми, но всички принадлежат единствено на жертвите. Поне според сравненията, които успяхме да направим. Все още вземаме проби, но между нас казано, операцията като че ли е била безупречно подготвена, така че едва ли ще намерим нещо, което да ни е от полза. И това ме учудва. Рядко се случва при група индивиди, дори да са идеално подготвени, нито един да не остави следа при преминаването си през помещенията. И затова за момента не разполагаме с нищо очевидно…</p><p>„Всичко сочи, че е бил само един човек — помисли Сара. — Трениран, точен, концентриран.“</p><p>— И в обезопасената стая ли не намерихте нищо?</p><p>— Не, нито повече, нито по-малко от останалите места.</p><p>— А какво е предположението ви за смъртта на Катрина Хагебак?</p><p>Йоахим Тример въздъхна и затвори папките със снимките на охранителите. После на екрана се показа снимка на тялото на министър-председателката, проснато до ръба на скалата, с лице към земята.</p><p>— Още не съм завършил анализа, ще трябва да транспортирам тялото за по-прецизна аутопсия. Не съм докосвал нищо, преди да видите местопрестъплението. Но от малкото, което видях, случаят е доста сложен и излиза от рамките на обикновените случаи. — Той се втренчи в покрития с плочки под, за да събере мислите си, и продължи: — Най-напред не установих нито една рана или травма, която да ме насочва към изнасилване. Но за сметка на това вижте на какво приличат гърдите и&#x300;. Заснех ги, преди да върнем тялото в позата, в която го е намерил началникът на полицията.</p><p>От горната част на гърдите до долната част на корема тялото на Катрина Хагебак бе надупчено с множество рани, направени сякаш с молив.</p><p>— Ако се вгледате внимателно — Йоахим Тример увеличи изображението на една от дупките, — кожата е разкъсана на много места. А това навежда на мисълта, че раните са… ами, да кажем, пробити с някакъв предмет или направо… с пръст. И това е станало преди да настъпи смъртта, предвид изтеклата кръв.</p><p>Сара може и да беше безразлична към критиките, на които често я подлагаха, но винаги изпитваше почти болезнено състрадание към жертвите. Тяхната министър-председателка е била измъчвана. Вероятно за да признае къде се намира онова, което убиецът е дошъл да търси.</p><p>— Ами разкъсаната кожа на дясното рамо? — попита тя.</p><p>— Открихме пет надлъжни рани от лопатката до ключицата. Дълбоки са и навеждат на мисълта, че извършителят е искал да разкъса кожата в дълбочина.</p><p>— Как го е направил?</p><p>— И това е извънредно странно. На пръв поглед, като се държи сметка за големината на белезите и най-вече колко са различни, бих казал, че плътта е разкъсана не с някакво сечиво или оръжие, което би оставило по-ясни разрези, а с нокти…</p><p>— Казахте, че няма отпечатъци.</p><p>— Не и след първите проби. Но аз огледах раните само повърхностно.</p><p>— Каква е причината за смъртта? — рязко попита Сара, като пропъди мисълта за болката, която е изпитала жертвата. Стомахът и&#x300; се свиваше.</p><p>— Ще стигна и дотам… Както вероятно сте забелязали, има силен кръвоизлив в задната част на главата. Направих рентгенова снимка и ето какво открих в черепната кутия.</p><p>Сара различи на снимката, която се появи на екрана, четири фрактури.</p><p>— Както виждате, има две пукнатини на нивото на тилната кост и над тила. Първата е дълга осемнадесет сантиметра, а втората — петнадесет. Обърнете внимание и на двете резки, този път отдясно — върху теменната кост, над ухото. И четирите удара са нанесени върху задната и дясната част на черепа и са предизвикали смъртоносния кръвоизлив.</p><p>Тя бе чувала десетки заключения на съдебни лекари, но за първи път се сблъскваше с рани от този вид. Като че ли черепът на жертвата е бил разсечен с четири удара.</p><p>— А оръжието? — попита тя.</p><p>Йоаким Тример вдигна вежди, сякаш очакваше Сара да не повярва на следващите му думи.</p><p>— Трябваше ми време, за да разбера какво е то, защото действията на извършителите далеч надхвърлят стандартните за подобни случаи методи. Във всеки случай поне това, което се случва в наше време. Белезите говорят категорично: оръжието е дълго, тежко и остро. Острието е тънко. Раните показват, че оръжието по-скоро е предназначено да реже, отколкото да пробива или да сече. Така че не е използвана брадва например. Най-вероятно ударите са нанесени със сабя.</p><p>Сара с нищо не показа смайването си. Но и&#x300; стана ясно защо преди малко началникът на полицията отхвърли хипотезата за участието на руски командоси. Дори да са искали да замаскират убийството, нямало е да го направят по толкова странен начин.</p><p>— А как са били нанесени ударите?</p><p>— Най-вероятно отзад и отгоре, поне ако съдим по наклона на фрактурите. А това ни кара да мислим, че жертвата е била на колене. Всички удари са нанесени в една и съща област, от което заключаваме, че Катрина Хагебак не се е отбранявала и че най-вероятно е била обездвижена, когато са я ударили със сабята.</p><p>— Екзекуция? — подхвърли Сара.</p><p>— И да, и не — уточни Йоахим Тример. — Ако са искали да я обезглавят, щяхме да намерим следи на нивото на тила и по врата, но намерението им е ясно. Целта им е била да я наранят на много места, за да настъпи смъртта бавно…</p><p>— Как така да настъпи бавно?</p><p>— Още не знам, но жертвата е била жива още една или десет минути след ударите. Трябва да проуча по-точно дълбочината на фрактурите.</p><p>Сара приемаше и осмисляше всяко късче информация с такава скорост, че съдебният лекар нямаше време да си поеме дъх.</p><p>— А защо тялото, и по-точно черепът, отделя такава ужасна миризма на гнило?</p><p>— Да, и вие сте забелязали това… Миризмата не може да е от тялото на министър-председателката… Тя е мъртва едва от девет или десет часа според първите ми заключения. Аутопсията ще ни каже повече.</p><p>— А татуировката на гърба? Откога датира?</p><p>— Странно, нали? Като слушах речите и&#x300; по телевизията, изобщо не си представях, че може да има подобно нещо на гърба! Накратко, татуировката е отдавнашна, несъмнено от много години…</p><p>— А това, което държи в ръката си? Нещо като бяло камъче.</p><p>Йоаким Тример присви очи и хвърли проницателен поглед на Сара.</p><p>— Забелязвате всичко… Хубаво тогава… Не е камъче, а парче тебешир. И понеже си говорим колко са странни нещата, ето нещо, което ще ви заинтригува: залепено е здраво за дланта на Катрина Хагебак.</p><p>Колкото и интригуващ да бе този факт, Сара си каза, че ще разсъждава по него по-късно. Откакто бе влязла в къщата, не спираше да си задава въпроси за нещо друго, което също бе обезпокоително. А откакто научи как е била убита Катрина Хагебак, съмненията и&#x300; се раздухваха още повече.</p><p>— Тя е била убита в преддверието на къщата, нали? Там, където има най-много кръв. А не на скалата?</p><p>— Хипотезата е най-очевидна предвид кръвта върху плочите. Известно е, че областта около мозъка е силно кръвоснабдена. Ударите със сабята със сигурност са предизвикали излив на кръв, който отговаря на намереното в преддверието. На скалата, където е намерено тялото, има съвсем малко кръв.</p><p>— А защо са влачили тялото навън, чак до ръба на скалата?</p><p>— Не съм аз детективът… Мисля, че убийците са искали тялото да изчезне, но просто не са имали време да го направят. По този въпрос трябва да разговаряте с…</p><p>Думите на съдебния лекар се изгубиха в препускащите мисли на Сара. Тя преценяваше възможните хипотези въз основа на фактите: екзекуция, когато жертвата е на колене, стиска парче тебешир в ръката си, жертвите са обезвредени с ужасяваща ефикасност. Всичко това не пасва на влаченето на тялото извън къщата и изоставянето му там. Каквито и предположения да имаше как са се развили събитията, всички те удряха на камък. Трябваше и&#x300; сигурно доказателство. Ако излезеше права, всичко се променяше. Напълно.</p><p>— Слушате ли ме, инспектор Геринген? — попита обезпокоен Йоаким Тример.</p><p>Без да каже нито дума, Сара стана и изхвърча като вихър от палатката.</p></section><section><title><p>6</p></title><p>Тя потрепери и се загърна с канадката. Вятърът изтръгна кичури от завързаната и&#x300; на конска опашка коса и те затанцуваха пред лицето и&#x300;. Тръгна към къщата. Запали фенера, за да освети дирята кръв, която започваше от площадката пред входа и стигаше до трупа на министър-председателката на двадесетина метра по-нататък.</p><p>Сара вървеше отстрани на браздата, като наблюдаваше полегналата трева. Спря на няколко пъти, за да огледа за следи и отпечатъци. С крайчеца на окото си забеляза началника на полицията, който идваше към нея. Хауг дръпна за последен път от цигарата си, а после извади от джоба си метална кутийка, угаси фаса в нея и затвори капака и&#x300;.</p><p>— Лъжлива следа, разбира се. Върху скалата има само една карабина и тя служи на орнитолозите, когато опъват мрежи. Улавят птиците, за да им сложат пръстени. А при вас как е? Видяхте ли се с Тример?</p><p>— Какво предположение имате за обстоятелството, че са намерили министър-председателката ей там, а не на мястото, където са я убили? — Тя посочи ръба на скалата.</p><p>— Вече ви казах. Убили са я, а после са решили да хвърлят тялото в морето, за да сметнем, че е нещастен случай. Само че междувременно са чули, че идвам насам, и са изчезнали, защото в противен случай щеше да им наложи да решават още един проблем…</p><p>— Канели са се да прикрият убийството като нещастен случай, при положение че оставят след себе си труповете на трима охранители? Като че ли цялото домакинство е изчезнало… Това няма смисъл…</p><p>Николай Хауг притисна болния си палец под ръкавицата и се опита да отговори спокойно, но в тона му се долавяше раздразнение.</p><p>— Може да са искали само да се отърват от тялото.</p><p>— И са се отказали от намерението си на десет сантиметра от бездната, защото са ви видели да идвате? Това изглежда малко вероятно, особено предвид начина, по който са се разправили с охранителите — трима агенти по сигурността със сериозна подготовка.</p><p>Сара си даде сметка за обидата, която нанася на шефа на полицията, но тя не бе тук, за да доставя удоволствие.</p><p>— Извикайте тук двама криминолози и съдебния лекар — разпореди се вместо заключение тя.</p><p>Николай Хауг измърмори няколко думи, които бяха отнесени от вятъра и бученето на вълните, а после взе в ръка уоки-токито, за да изпълни нареждането на инспекторката, която бе досадна, но и доста проницателна.</p><p>След малко две фигури в защитни комбинезони вече изследваха браздата, оставена от тялото на пътеката, с цел да намерят някакви отпечатъци. Хипотезата беше, че са теглели тялото за ръцете. Съдебният лекар бе коленичил, за да бъде на една височина със Сара. А началникът на полицията стоеше зад тях и наблюдаваше операцията.</p><p>— Съгласен ли сте, че кръвта се е разпростряла по тревата — попита Сара, докато осветяваше три снопчета трева.</p><p>— Наистина — промърмори Тример предпазливо, — краката и&#x300; са се влачили по земята, плъзгали са се върху кръвта и са я разнесли по тревата…</p><p>— Да, но лентата от трева, изцапаната с кръв, е доста широка. Много по-широка от два крака…</p><p>— Накъде биете?</p><p>Сара не отговори. Наблюдаваше педантичната работа на двамата експерти в стерилни комбинезони. Ставаше все по-студено. Слънцето щеше да изгрее най-рано след три часа. Възползва се от момента, за да изпрати съобщение на Кристофър — да го успокои, че е пристигнала благополучно. Написа колко се радва, че нещата със Симон са се поуталожили, че обича и двамата и се надява първият и&#x300; работен ден да мине добре.</p><p>— За вас е — обади се началникът на полицията и я потупа по рамото. После и&#x300; подаде мобилния си телефон. — Йенс Берг, министърът на вътрешните работи, иска да разговаря с вас.</p><p>Сара пое телефона, изправи се и отиде малко встрани от групата.</p><p>— Сара Геринген — каза тя и вдигна качулката си, за да защити микрофона от воя на вятъра.</p><p>— Благодаря, че толкова бързо се отзовахте на повикването ни, инспектор Геринген. Няма смисъл да ви обяснявам колко сериозно е положението. Мисля, че безпогрешно преценявате ситуацията. Какво открихте?</p><p>Сара ненавиждаше да си има работа с високопоставени политици. Не че се притесняваше от контакта с тях. Причината бе, че всички те изискваха бързи резултати — ясни и категорични, а едно престъпление и разкриването на извършителите му изискваше време и разглеждане на много аспекти в хода на разследването.</p><p>— На този етап от разследването мога да ви посоча три точки. Първо, за разлика от Николай Хауг мисля, че всичко случило се може да е дело само на един човек с военна подготовка на много високо ниво и че той не принадлежи към руските тайни служби. Второ, ако се доверим на татуировката на гърба и&#x300;, министър-председателката не е строгата и консервативна жена, за каквато сме я смятали въз основа на публичните и&#x300; прояви, трето, за момента интерпретациите на Николай Хауг и на Йоахим Тример за местопрестъплението не са най-добрите. Поне според мен… Но все още не разполагам с доказателства, за да ви съобщя категорично какъв е моят анализ. Ще знам повече до половин час.</p><p>— Чуйте, всичко, което ми казвате, няма да помогне да подготвя изявлението си към норвежкия народ — остро възрази министърът на вътрешните работи. — Нали осъзнавате, че оповестяването на това убийство ще има международен отзвук и сериозни последици и че не мога да използвам нито дума от това, което казвате! Понеже е неделя, мога да задържа изявлението до 17 часа. Най-късно. Сега е 4 часът и 19 минути. Имате дванадесет часа, за да ми дадете поне една сериозна следа кой е виновникът или виновниците!</p><p>Сара бе наясно, че след подобна драма министърът на вътрешните работи ще бъде сочен с пръст заради некомпетентността си и че ще му наложи да се справя с лабилността на председателя на Народното събрание Алан Дал, който временно щеше да изпълнява длъжността министър-председател до назначаването на нов.</p><p>— Алан ми каза, че сте най-добрата — реши да я похвали Йенс Берг. — А също, че е работил с вас по случая „Пациент 488“ и че ви има пълно доверие. Хайде, поискайте от мен всичко, което ви е необходимо, но ми докажете, че сте на висотата на своята репутация. В противен случай и моето име, и вашето име ще бъдат свързвани с един от най-големите провали през цялата ни история!</p><p>Сара върна телефона на началника на полицията, който я погледна въпросително.</p><p>— Е? — попита на свой ред Йоахим Тример.</p><p>Тя само вдигна рамене. Да отстъпи пред натиска на висшестоящ, който и да е той, означаваше да се подчини на чужда воля, която не можеше да бъде контролирана. Сега не беше моментът да нарушава правилата си на поведение. Ето защо изтри от съзнанието си заплахите на министъра и отново се съсредоточи върху работата на двамата криминалисти, които изследваха кървавата следа.</p><p>Изминаха няколко минути. Отмерваха ги единствено леденият полъх на вятъра, скърцането на тревата и разбиващите се на пяна вълни, които обгръщаха острова.</p><p>— Причината да не ви се представя веднага — наруши мълчанието Тример, като търкаше ръцете си една в друга в опит да ги стопли — е, че исках да си създам впечатление за вас, преди да узнаете кой съм. Да видя дали сте такава, каквато ви описват колегите: мълчалива жена, която пестеливо оформя всяко свое изречение, за да каже само най-необходимото, и че красотата ви е студена като подхода ви към престъпленията.</p><p>Сара разсеяно изслуша думите на съдебния лекар, вниманието и&#x300; бе концентрирано върху работата на двамата експерти. Изминаха тридесет минути, през които Тример на няколко пъти се опита да завърже разговор, но без успех. Сара започваше да замръзва, защото стоеше неподвижно на едно място.</p><p>— Госпожо инспектор! — извика неочаквано единият от криминолозите.</p><p>Сара се изправи и му направи знак да се приближи. Мъжът хвърли отегчен поглед към началника на полицията и съдебния лекар, а после и&#x300; довери:</p><p>— Не открих никакви отпечатъци от стъпки. Нито покрай трасето, нито по него. Тревата никъде не е утъпкана. Разбира се, трудно е да се идентифицират отпечатъци върху такъв терен, но съм категоричен: никой не минал по тази пътека.</p><p>Новината предизвика ефекта на електрошок върху малката група. Началникът на полицията затърси поредната цигара, а Тример невярващо впи очи в Сара.</p><p>— А откъм вашата страна? — попита тя другия криминолог.</p><p>— И тук няма отпечатъци, но за сметка на това се виждат пресни резки по замръзналата земя. На групи по пет от всяка страна на браздата и се появяват на равни разстояния.</p><p>Не се наложи Сара да казва на съдебния лекар какво да прави. Той побърза да отиде при трупа на Катрина Хагебак, коленичи, взе първо дясната и&#x300; ръка и огледа ноктите и&#x300; с лупа, а после изруга през зъби.</p><p>Сара стигна до него точно когато бе прегледал и лявата ръка на министър-председателката.</p><p>— Тя е била. Никой не я е влачил дотук. Тя сама се е изкачила по скалата — каза той смаяно.</p><p>— Какво? Как разбрахте това? — удиви се Николай Хауг.</p><p>Сара остави Тример да говори.</p><p>— Има повече кръв върху браздата, отколкото биха оставили краката и&#x300;, ако някой я е влачил. Кръвта е от раните и&#x300; по корема и когато е пълзяла, тя е изцапала тревата. Повтарящите се на равни разстояния резки са следи от ноктите и&#x300;, които е впивала в земята, за да се катери.</p><p>— Но защо? Защо би направила това? — попита на висок глас началникът на полицията.</p><p>Сара светна с фенера си над главата на мъртвата и забеляза нещо извън зоната, осветявана от лампите. Кръв зацапваше ръба на скалата, като че ли окървавен предмет се бе търкалял или хлъзгал по него. Пред очите и&#x300; като светкавица премина образ: ръката на министър-председателката бе протегната в тази посока, като че ли бе хвърлила нещо точно преди да умре.</p><p>Сара усети как сърцето и&#x300; бие до пръсване. През целия си живот не бе изпитвала подобна възбуда.</p><p>— Хей, ама къде отивате — викна началникът на полицията. — Ще паднете! Само това ни трябва сега!</p><p>Тя се бе приближила на опасно разстояние до бездната. Направи знак на Тример да я хване за ръката и той побърза да изпълни желанието и&#x300;. После Сара се наведе надолу и освети с фенера си отвесната стена. В подножието и&#x300; сивата морска пяна пееше вечната си песен всеки път, когато поредната вълна се разбиваше с трясък. Малко по-нагоре се виждаха гнездата на спящите птици.</p><p>Сара бе заинтригувана единствено от леката издатина на десетина метра под ръба на скалата. Това бе естествена платформа, върху която лежеше голям черен предмет с неясни очертания. На светлината на фенера блеснаха две лъщящи очи.</p></section><section><title><p>7</p></title><p>— Какво е това? — попита Йоахим Тример и се надвеси над пропастта.</p><p>— Къде са пожарникарите? — отвърна с въпрос Сара. — Някой трябва да слезе там.</p><p>— Всички са в морето — промърмори началникът на полицията. — Един проклет кипърски танкер тази нощ подаде сигнал за помощ. Имало теч. В момента ги евакуират. Можем да повикаме пожарникарите от Вадсьо<a l:href="#fn_8" type="note">8</a>…</p><p>— Колко време ще отнеме?</p><p>— При тези метеорологични условия бих казал два часа.</p><p>— Две въжета и обезопасителен колан! — нареди му Сара.</p><p>Николай Хауг я погледна, сякаш тя не е с всичкия си, но предаде искането и&#x300; по уоки-токито.</p><p>Сара се обърна към съдебния лекар:</p><p>— Заемете се с подробна аутопсия на Катрина Хагебак. Искам да знам всичко за раните върху гърдите и&#x300;, раменете и задната част на черепа. Започнете с раната на рамото. Ако наистина е била нанесена с ръка, има шанс да намерим отпечатъци там. Проучете и тебешира, и субстанцията, с която е бил залепен.</p><p>Йоахим Тример се обърна към двамата криминолози, които стояха зад него.</p><p>— Намерете специалист геолог, на когото да изпратим за анализ тебешира. И отнесете жертвата в палатката за аутопсия, ако обичате. Идвам и аз. Госпожо инспектор, бъдете предпазлива…</p><p>Сара точно реши, че вниманието му към нея е трогателно, когато той добави:</p><p>— Не бих искал да ви видя гола върху масата от неръждаема стомана — после тръгна с отсечена стъпка към задната част на къщата.</p><p>Сара премълча, казвайки си наум, че на някои мъже им харесва да събличат жената с думи, когато не могат да го направят с ръцете си.</p><p>— Въжетата и обезопасителния колан, господине! — обади се един задъхан офицер, който носеше две здрави корабни въжета и кожен обезопасителен колан с презрамки.</p><p>Сара ги пое, преди началникът на полицията да протегне ръка към тях.</p><p>— Прекарайте едното въже зад гърба си и зад гърба на още двама полицаи — заповяда тя на началника на полицията. — Плъзнете второто въже близо до мен. Ще закача на него онова, което намеря долу, а вие ще го изтеглите. А междувременно ми дайте едно уоки-токи.</p><p>— Искате да слезете там без светлина ли? — попита началникът на полицията.</p><p>Сара още веднъж огледа потъналата в полумрака на арктическата нощ скала. Беше стръмна, но по нея имаше много стъпенки. Единствената опасност бе да изпусне въжето и да събуди птиците.</p><p>С уоки-токито в ръка тя надяна спасителния колан, сграбчи здраво въжето и подпря краката си върху ронливия край на скалата. Петите и&#x300; останаха във въздуха. Порив на вятъра разклати въжето, подметката на Сара се отърка о скалата и от нея се отрони камъче. Тя го проследи как пада на повече от тридесет метра в мрачната пропаст, обливана от вълните. Обзе я страх. Не инстинктивният страх, че може да падне и да умре, а по-скоро две противоречиви тревоги: най-напред — че може да умре, преди да е създала семейство с човека, когото обичаше, а на второ място, дълбоко в мрачните криволици на съзнанието и&#x300; се събуди страхът, който си стоеше винаги там — страхът от нея самата. Сега той изби на повърхността. Бе онази част от нейната същност, която тя не признаваше, че съществува, и заради която можеше да захвърли всичко и да се поддаде на повика на бездната.</p><p>Къде се коренеше този смъртоносен подтик? В травмите и&#x300;, получени по време на войната? Може би. Струваше и&#x300; се обаче, че страхът и&#x300; е роден по-рано. Коя бе тя всъщност? Въпросът бе неуместен, ужасяващ и прекоси съзнанието на Сара като писък на призрачен влак.</p><p>— Готова ли сте? — попита Николай Хауг.</p><p>Сара кимна с глава. Беше потресена, че се е поддала на ужасяващото вглеждане в себе си. Опасността и деликатната маневра, която се канеше да направи, и&#x300; помогнаха да се върне към реалността. Намести ръцете си по дължината на въжетата и се отпусна назад. После пое дълбоко въздух, постара се да не гледа надолу и започна спускането си в бездната.</p><p>Още щом прекрачи ръба на скалата, вятърът и&#x300; се нахвърли като побъркан, който бута невинен човек към пропастта. Косите и&#x300; изплющяха върху лицето и&#x300;, тялото и&#x300; отскочи встрани. Мускулите и&#x300; едва я задържаха перпендикулярно към стената.</p><p>— Наред ли е всичко? — изрева Николай.</p><p>Сара се овладя и игнорира болката в дланите, причинена от впиващото се в тях въже. Вдиша дълбоко два пъти и не отговори на Николай от страх да не събуди стотиците птици, прилепени към скалата. Възползва се от краткото стихване на вятъра и ловко преодоля още два метра от стената. Мускулите на ръцете се напрегнаха до болка от усилието, а очите и&#x300; се насълзиха от раздразнение. Хвърли поглед през рамо. Беше само на два метра от скалистата тераса.</p><p>Каротидната и&#x300; артерия пулсираше така силно, че я задушаваше. Сара премести първо десния си крак по дължината на скалата, а после и левия. Още едно усилие и щеше да бъде на сигурно място. Само че кой знае защо и&#x300; се стори, че някой я наблюдава. Обърна глава надясно и се намери почти лице в лице с извития оранжев клюн на една тъпоклюна кайра<a l:href="#fn_9" type="note">9</a>. Птицата се бе сгушила под една издатина и не се виждаше отгоре.</p><p>Стоеше неподвижна и я наблюдаваше внимателно с черното си око. Сара знаеше, че ако направи рязко движение, птицата ще я нападне. Под нея воят на вълните се засили, очевидно провокиран от нов яростен порив на вятъра. Въздушното течение тласкаше Сара към кайрата, а отдолу приливът сякаш скандираше злокобно насърчение за насилие. Птицата се накокошини, отвори човка и нападна Сара. Тя отскочи назад и въжето се плъзна между дланите и&#x300;. Целият и&#x300; живот премина като в забавен каданс пред очите и&#x300;. Понятията „горе“ и „долу“ не съществуваха. По инстинкт тя се вкопчи във въжето. Ударът бе бърз. Бе изхвърлена до стената и усети как подметките и&#x300; се хлъзгат, а рамото и&#x300; се удря в скалата. Дъжд от камъчета полетя надолу, а пернатият ад излетя в хаос от остри крясъци.</p><p>Отгоре на скалата полицаите видяха само облака обхванати от паника птици.</p><p>— Дръжте здраво! — изрева Николай Хауг, защото се страхуваше, че неговите хора може инстинктивно да захвърлят всичко, за да се защитят.</p><p>Замаяна от летежа на възбудените птици, Сара се плъзна бързо надолу и кракът и&#x300; най-сетне опря в скалистия праг. Крило на птица я перна през лицето, тя изтърва въжето и падна. Търкулна се към края на тясната тераса и увисна над пропастта. Протегна с отчаяние едната си ръка и успя да се хване за скалата. Пръстите и&#x300; се сгърчиха в опита и&#x300; да се закрепи. Краката и&#x300; висяха над бездната. Сара се вкопчи и с другата си ръка в скалата, а после с последни сили се изправи, като нададе гневен вик. Успя да постави единия си лакът на скалистата тераса и се изтегли по корем върху нея, прилепила буза до влажния камък.</p><p>Бе изтощена и завладяна от безумна паника. Пое си дъх и направи усилие да не повърне. Нездрава миризма на гнило обръщаше стомаха и&#x300;. Вдигна очи и не можа да потисне ужаса си. С пропита от кръв черна козина и отворена уста над изпочупени зъби под разширените си ноздри, опряна върху един от рогата си, върху терасата лежеше отрязаната глава на бик.</p><p>Опипвайки скалата, Сара се изправи. Около нея птиците, надушили миризмата на разлагаща се плът, се приближаваха страховито. Тя хвана второто въже, което висеше по дължината на скалата, и го нави здраво около главата на животното. После дръпна рязко въжето два пъти, за да сигнализира да изтеглят товара.</p><p>След като се увери, че на терасата няма нищо друго, си даде няколко минути почивка и се подготви да се изкатери на платото с последните си останали сили. Дръпна три пъти въжето, закрепено към карабината на обезопасителния и&#x300; колан, за да предупреди, че започва да се изкачва, и пое нагоре.</p><p>Необходими и&#x300; бяха по-малко от пет минути, за да постави ръка на ръба на скалата. Николай изтича към нея, за да и&#x300; помогне. Изглеждаше обезпокоен, но и изтощен от усилията, които бе положил.</p><p>— Дяволски ни уплашихте! Хей, по дяволите, ама вие сте ранена.</p><p>Сара докосна бузата си и усети изгаряща болка под окото. Нищо страшно.</p><p>— И пак под същото око — подхвърли Николай, намеквайки за белега и&#x300;.</p><p>Без да издаде с нищо страха, от който още не се бе отърсила, Сара се отправи към находката. Мъждукащата лампа, която преди малко осветяваше тялото на министър-председателката, сега къпеше в медицинска светлина полуотворената муцуна на бика.</p><p>Сара повика двамата криминолози. Обърна се към по-високия. Той имаше къдрава коса и мек поглед.</p><p>— Името ви?</p><p>— Гералд Мадкин.</p><p>— Сравнете кръвта от животното с оставените от тялото следи. В къщата и навън, върху тревата. Искам да знам от кое място Катрина Хагебак е започнала да влачи това нещо и искам точна възстановка на местопрестъплението, преди тя да започне да пълзи извън къщата. Къде е било тялото и&#x300;? Къде е била главата на бика?</p><p>Двамата полицаи кимнаха с глава и се отправиха към количката си, за да вземат оттам спринцовки, пипети, шпатули и епруветки, от които щяха да имат нужда за пробите и измерванията.</p><p>— Значи това е хвърлила Катрина Хагебак от скалата… — каза Николай Хауг и приклекна: — Една мръсна глава на бик, която вони на мърша. — Върху лицето на стария морски вълк бе застинало изражение на неверие. — Ама какво е правила с това нещо?</p><p>— Бих искала да направя списък на заподозрените и да изясня как стоят нещата… с това — заяви Сара и кимна към главата на бика. — Времето лети.</p><p>— …</p><p>Началникът на полицията сякаш не я чу. Вкаменен от изненада, той не разбираше как подобно странно нещо се случва в малкия му район.</p><p>— Полицай Хауг! — викът на Сара го свали го на земята.</p><p>Той се изправи, като гладеше с ръка тила си, без да изпуска от поглед останките на животното.</p><p>— Добре, добре…</p><p>Сара тръгна с бърза крачка към къщата. Още преди началникът на полицията да я настигне, включи уоки-токито и нареди на Ингрид Вик да я чака на първия етаж на къщата след десет минути. Стигна до площадката, която изпълняваше ролята на кабинет на министър-председателката. Жената, която бе изследвала за улики тази част на къщата, тъкмо подреждаше материалите си.</p><p>— Почакайте — каза и&#x300; Сара.</p><p>Полицайката бе на около четиридесет години, с кестеняви коси, които тук-там сивееха. Около очите и&#x300; имаше сини кръгове. Тя сякаш бе запазила върху лицето си по малко от смъртта на всяко местопрестъпление, което бе проучвала.</p><p>— Аз съм Сара Геринген. Отговарям за разследването. Как се казвате?</p><p>— Емили Шаран.</p><p>Сара моментално долови френски акцент и заговори на родния и&#x300; език.</p><p>— Завършихте ли анализа на това помещение?</p><p>Умореното лице на жената се оживи, в очите и&#x300; блесна слаба изненада.</p><p>— Ъъъ, всъщност да. Отивам на компютъра, за да пристъпя към анализите — отговори тя на френски.</p><p>— Направете проучване на уоки-токитата тип SVR-19 на тримата охранители — продължи Сара. — Това е по-спешно. Искам да разбера дали в последния момент не са записали нещо.</p><p>— Добре, госпожо инспектор.</p><p>— Ей, какво си казахте вие двете?! — попита раздразнено майор Хауг на норвежки, когато се появи в горната част на стълбата.</p><p>— Наредих и&#x300; да направи анализ на уоки-токитата на охранителите. Французойка е, затова говорих с нея на майчиния и&#x300; език. Не го направих, за да ви пренебрегна, а за да си създам връзка с нея.</p><p>Хауг повдигна рамене, а после подаде на Сара дезинфектиращ компрес. Тя му благодари и го сложи на бузата си.</p><p>— Пушите ли? — попита я той и и&#x300; подаде пакета с цигари.</p><p>Тя поклати отрицателно глава, но си спомни времето, когато би приела или дори би поискала цигара, преди да и&#x300; предложат. Само че това беше още преди да осъзнае, че нещата стават по-добре, ако не се сближава с колегите си.</p><p>Началникът на полицията извади цигара, запали я и присви очи от дима.</p><p>— Страхотна жена сте! — подхвърли той, като притегли един стол и седна, докато Сара остана права. — Не са се майтапили, когато ми разправяха за вас. Направо щях да съм благословен, ако работех с такива стабилни хора, а не със страхливците, които са около мен!</p><p>„Е, и те също, ако не работеха с такъв женомразец като вас!“ — канеше се да му отговори Сара. Само че стратегията и&#x300; за подобни случаи беше друга. Всичко щеше да си отиде на мястото, когато му дойдеше времето.</p><p>— Нали винаги сте живели тук. Откъде би могла да се появи тази глава на бик? Има ли скотовъдци наоколо?</p><p>— Вижте, не знам как успявате да осмислите така бързо всичко, което намерихме, но на мен ми трябва повечко време, нали разбирате?</p><p>Сара не разполагаше с време. Не само защото разбираше спешността, с която трябваше да предостави данни на министъра на вътрешните работи, но и защото извършителят или извършителите на престъплението можеха да го повторят някъде наблизо през следващите часове. Знаеше също така колко важно е да изслушва хората по време на всяко разследване. Реши да отпусне на Николай няколко минути. Той дръпна отново от цигарата си и вдиша дълбоко дима.</p><p>— И така… Имаме глава на бик, залепен за китката тебешир, нещо като план, татуиран на гърба, дупки по тялото, екзекуция със сабя — заговори разгорещено началникът на полицията. — И говорим за нашата министър-председателка! Жената, която слушахме да говори по телевизията, че данъците върху доходите ни трябва да паднат още и че трябва да играем по-важна роля в Европейския съюз… Ами че… тя имаше съвсем нормален вид, мамка му!</p><p>Николай като че ли очакваше одобрение или възражение от Сара. Но единственият извод, до който тя стигна като отзвук на разсъжденията му, бе, че трябва да разследва както извършителят или извършителите, така и самата жертва. Очевидно истинската Катрина Хагебак нямаше нищо общо с публичната личност, която познаваха.</p><p>Началникът на полицията се вгледа за миг в Сара и тя си помисли, че ще и&#x300; хвърли право в лицето реплика колко му е омръзнало мълчанието и&#x300;, но той само посочи към бузата и&#x300;.</p><p>— Махнете компреса, преди да е залепнал за коричката на раната, иначе тя пак ще прокърви. Би било жалко да развалим тези красиви лунички.</p><p>Сара свали компреса и се увери, че раната не кърви. После го сгъна и го прибра в джоба си, за да не рискува да замърси местопрестъплението.</p><p>— И така — проговори тя, — най-напред съберете информация за скотовъдците наоколо, месарниците, кланиците… Дали отнякъде не е открадната глава на бик или цяло животно. После ми намерете човек, който да изследва стените на обезопасената стая. Такива помещения служат и за скривалище на сейфове. Може би там има такъв. И може би извършителите са търсели точно него. Ако открием какво има вътре, това ще ни даде сведение за мотивите на нападателите и ще можем да очертаем техния профил. Трето…</p><p>— С други думи, ще ви бъда помощник в този случай, така ли?</p><p>— Да кажем, че докато дойдат хората от моя екип, вие сте най-квалифицираният и най-опитният човек, който може да ми помогне да дам възможно най-бързо информация на вътрешния министър.</p><p>Началникът на полицията се вгледа многозначително в очите на Сара. Искаше да и&#x300; покаже, че не е наивник.</p><p>— И така, поне веднъж, преди да се пенсионирам, ще работя, като получавам заповеди от жена. Не че…</p><p>— Знаете ли за кого е била предназначена болничната стая? — прекъсна го Сара.</p><p>— Хм — промърмори началникът на полицията, като преглътна гордостта си. — Да, знам. Беше за бащата на Катрина Хагебак. Лекуват го в болницата на Вадсьо заради проблеми със сърцето. Когато министърката е тук, минава оттам, взема го и го докарва тук за уикендите.</p><p>— Тогава защо не е тук? Неделя е.</p><p>— Зададох си същия въпрос и се обадих в болницата. Там е. Имало някакво усложнение вчера сутринта и лекарите предпочели да го задържат за наблюдение.</p><p>— Да смятам ли, че не е в течение на нищо?</p><p>— На нищо. Предвид състоянието му можем да го зачеркнем от списъка със заподозрените.</p><p>— От непосредствените извършители, но не и от евентуалните поръчители — уточни Сара.</p><p>— Ммм, познавам човечеца. Той е стар рибар от областта. Човек, който не желае да си създава неприятности и предпочита да остарее на спокойствие, и ако е възможно — близо до дъщеря си. Но така да е, вие сте шефката. Добре де, какви са хипотезите ви? Кой е могъл да извърши нещо толкова перверзно?</p><p>Естествено, при убийство на член на правителството първо се мисли за политически противници. Единствените потенциални извършители, които хранеха омраза към Катрина Хагебак, бяха членовете на крайнодясната партия, наречена Партия на прогреса. Само че всичко, което Сара бе видяла до този момент, не приличаше на техния директен и прост начин на действие. Главата на бика, раните по гърдите, сабята: те никога не биха използвали толкова сложен сценарий. Не, те биха се стремили единствено да ликвидират пречките за тяхната идеология.</p><p>— Катрина Хагебак имаше ли врагове в областта?</p><p>— Не, доколкото знам. А и си мисля, че съм добре информиран за това, което става в моя район. Хората от Вадьо знаеха, че тя идва тук, защото търси спокойствие. Никой от острова не я посещаваше, а и тя не ходеше в града. Уважаваха желанието и&#x300; да я оставят на мира. Дори — да си кажа право — бяхме горди, че тя идва да си „зарежда батериите“ при нас.</p><p>— Няма ли пазач на фара?</p><p>— Има, но не и през почивните дни, защото тогава пристанището е затворено. Знам, че Катрина Хагебак и Олаф си говореха понякога. Ама само като съседи, които се поздравяват любезно. Нищо повече.</p><p>— Но все пак познанството им е било такова, че да отвориш вратата, без да внимаваш…</p><p>— Мислите ли, че Олаф е способен да извърши подобно нещо?</p><p>— За мен Олаф е само име от списъка, нищо повече. Не е човек от моя град, когото познавам от детинство. Той е заподозрян. Така че ще остане сред хората, чието алиби трябва да проверим. Ще го направим и за лицата от тесния кръг познати на Катрина Хагебак в околността. След по-малко от шест часа искам да знам какво са правили всички нейни близки познати: били те политически контакти, семейни връзки или приятели от околността. Ще поискам помощ от Осло за същото в национален мащаб. Търсете и евентуални свидетели — хора, които може би са забелязали някой, който не е от Вадьо, да се разхожда наоколо. Или да се е качил на корабчето вчера сутринта или вчера вечерта.</p><p>— Смятате, че извършителят е някой местен?</p><p>— Не, но другите хора са твърде много, за да можем да разпитаме всички. Трябва да знам и нещо повече от заключенията на съдебния лекар и екипа от криминалисти, за да направим по-точен профил на убиеца или убийците…</p><p>Николай кимна, смачка фаса в малката си кутийка и се изправи с целия си ръст. Взе ръкавиците си, за което употреби повече време от необходимото за това действие. Сара разбра, че той се двоуми дали да и&#x300; каже още нещо.</p><p>— За какво мислите, Николай?</p><p>Той се усмихна и я подразни:</p><p>— Никога не се спирате, нали?</p><p>Сара запази спокойствие, за да го насърчи да и&#x300; се довери. И той продължи:</p><p>— Какво са търсили онези, които са извършили това престъпление… Искам да кажа — какво са търсели, че са обърнали къщата с краката нагоре, стигнали са и до стените, измъчвали са я… Ами че какво е криела? И дали са го намерили?</p><p>Сара кимна одобрително, без да го прекъсва.</p><p>— Не знам, ама цялата тази идиотщина с главата на бика, тебешира и дупките по тялото не ви ли кара да мислите за някакъв сатанински ритуал?</p><p>Тя се канеше да му каже, че е предвидила да размишлява по този въпрос по-късно, когато чу стъпки по стълбите. Беше Ингрид Вик. Тя се бе привела и гледаше началника си, както ученик гледа директора на училището.</p><p>— Аз ви извиках — изрече светкавично Сара. После добави: — Ще ви поверя една задача.</p><p>Младата жена се приближи все така леко приведена, малката и&#x300; глава бе скована от страх да не им пречи, а сините, хлътнали в орбитите им очи не смееха да ги погледнат в лицата.</p><p>— Искам да знам всичко за ритуалите — сатанински или не, религиозни и всякакви други, които включват участие на глава на бик — каза Сара. — Информацията ми трябва бързо. За след два часа…</p><p>Не бе необходима голяма наблюдателност, за да се види вълнението в очите на младата полицайка. Тя погледна към шефа си, който едва сдържаше възраженията си.</p><p>— Оттук нататък, що се отнася до това разследване, ще докладвате на мен — заяви Сара, за да сложи край на всяко оспорване.</p><p>Николай нямаше време да си играе на посредник.</p><p>— На вашите заповеди, госпожо инспектор.</p><p>Младата жена кимна към шефа си и се оттегли.</p><p>— Значи така, всичко сте решили, преди да си отворя устата. Заслужавате репутацията си. Ще се сърдите само на себе си, ако това момиче работи зле. Трябваше да ме попитате и щях да ви препоръчам друг, много по-квалифициран човек.</p><p>— Може би, но едва ли ще има толкова хъс да покаже на какво е способен. А, и още нещо: момичето ще иска да ви отмъсти за начина, по който се отнасяте с нея.</p><p>Началникът на полицията напусна площадката, като измърмори няколко неясни думи за жените.</p><p>— Николай — повика го Сара, като погледна часовника си. — От този момент разполагаме само с единадесет часа и двадесет и седем минути.</p><p>— Няма да стане по-бързо, като ми оказвате натиск — възрази той.</p><p>— Предвид въпросите, които ще задавате, хората ще се усъмнят, че се е случило нещо сериозно. Неминуемо ще изтече информация. Давам най-много три до четири часа, преди във Вадьо да нахлуят десетки журналисти. Ще трябва да мобилизирате всичките си ресурси, за да се справите с тях. Вярвайте ми, че повече няма да сте в състояние да работите… Освен това трябва да се отчете и паниката сред тукашните жители, а скоро и в цялата страна. Ще настъпи истински катаклизъм, Николай. Така че поне този път трябва да отдадете нужното право на министъра на вътрешните работи: не само да работим добре, но и да действаме бързо.</p><p>— Връщам се на континента, за да ръководя разпитите. Мисля, че повече нямате нужда от мен на острова. За всеки случай ето телефона ми — каза Николай и подаде на Сара визитната си картичка. После изчезна в долната част на стълбите и тя чу тежките му стъпки да отекват в партера.</p><p>Сара включи хронометъра на часовника си, за да си даде две минути почивка, клекна и се отпусна, облягайки се на стената. Главата я болеше, защото не бе спала добре, студът сковаваше мускулите и&#x300;, а страхът, който изживя под ръба на скалата, все още не бе изчезнал. Особено страхът, който изпита по отношение на самата себе си и на способностите си.</p><p>Сети се за сестра си и за своите родители, за приятелите и за колегите си, а най-вече за Кристофър и Симон, които скоро щяха да научат новината за убийството на Катрина Хагебак. Предчувстваше шока, който щяха да изживеят хората в Норвегия и в някои части на света. Представяше си най-налудничавите хипотези, които щяха да са предмет на разговорите във всяко семейство и новините, повтаряни до безкрайност по телевизията и набивани в главите на все още сънените пет милиона норвежци. Сърцето и&#x300; заби по-силно, а дишането и&#x300; се ускори. Стисна зъби и изпита натрапчиво желание да запали цигара.</p><p>Ако беше тук, Кристофър щеше да намери думи и жестове, с които да я успокои. Те живееха така: когато единият трепереше, другият не се страхуваше или поне не го показваше. Нямаше нужда да се лъжат, а всеки от тях да осъзнае кога другият има нужда от него. Трябваше да проявяват взаимно великодушие, както при изпитанието, което преживяха преди две години, когато Сара помогна на Кристофър да спаси Симон от сигурна смърт. Именно подкрепата им един към друг, ръката за помощ, която и двамата си протягаха, бяха скрепили живота им като двойка. И взаимното доверие, върху което покълна обещанието за споделено щастие.</p><p>За да компенсира отсъствието на Кристофър, Сара възобнови навика си, който бе изоставила преди по-малко от три години. Извади от джоба си молив и малък бележник, който носеше винаги със себе си, за да си води бележки по разследванията. Започна да рисува тялото на Катрина Хагебак. Престъплението изглеждаше толкова странно заради позата на жертвата, белезите по нея и татуировката на гърба. Сара като че ли по-скоро се бе изправила очи в очи със загадка, отколкото с убийство. Беше по-трудно да разчете символите, отколкото да открие мотива за убийството.</p><p>Съсредоточаването я отпусна, умът и&#x300; заработи и тя започна мислено да прехвърля хипотезите, които бяха на границата с ирационалното. Ами ако Катрина Хагебак сама е убила охранителите си, преди да се заеме със собствената си смърт?! Това би обяснило липсата на следи от влизане с взлом, както и лекотата, с която гардовете са били елиминирани. Ами ако бащата на Катрина не е толкова болен, колкото изглежда, и е симулирал лечение, за да отстрани подозренията към себе си?</p><p>Колкото повече моливът и&#x300; се плъзгаше върху хартията, толкова повече в главата и&#x300; се раждаха най-абсурдни идеи, но така че да не замърсяват мисълта и&#x300;, а да останат само неизследвани възможности. Напрежението и&#x300; постепенно се стопи. Вече се канеше да прибере бележника си, когато телефонът и&#x300; дрънна и оповести, че е получила съобщение. Докато го четеше, лицето и&#x300; се обля с руменина, а по устните и&#x300; заигра развълнувана усмивка. Тя контролираше подобни реакции в работата си, но се изчервяваше начаса, ако я разчувстваше нещо в личния и&#x300; живот. Канеше се да напише бърз отговор и да отиде при полицаите от криминологията, за да разбере какво още са открили, когато уоки-токито, закрепено на колана и&#x300;, изпука.</p><p>— Йоахим Тример за Сара Геринген.</p><p>Гласът на съдебния лекар бе по-напрегнат, отколкото при предишните им разговори.</p><p>— Слушам — отвърна тя.</p><p>— Трябва да дойдете тук… Смятам… смятам, че открих нещо.</p><p>Сара не обърна внимание на това, че сърцето и&#x300; подскочи, а стана и се втурна към палатката.</p></section><section><title><p>8</p></title><p>Кристофър седеше на леглото си и гледаше екрана на телефона си, без да си прави илюзии, че Сара ще му отговори веднага.</p><p>Будилникът показваше 5 часа и 39 минути. Току-що се бе събудил от неспокоен нервен сън с усещането, че мислите му не са го напускали нито за миг от предишната вечер. Чувстваше се разкъсан между стреса от неочакваното заминаване на Сара, първия си работен ден в норвежки всекидневник и гнева на Симон. Тревогите се блъскаха в главата му като топчета на флипер.</p><p>„Не се тревожи, всичко с нея е наред — повтори си няколко пъти Кристофър, докато ставаше от леглото. — Спомни си, че тя спаси и твоя живот, и живота на Симон, следователно ще спаси и своя, ако се появят проблеми.“</p><p>Не особено успокоен, Кристофър отиде да провери дали Симон спи след кризата от снощи. Осветяваше пътя си с джобно фенерче, краката му потъваха в мекия гостоприемен мокет. Пристъпи тихо към стаята на момчето. Докато се канеше да натисне дръжката на вратата, забеляза на нея залепен лист хартия, който не бе там предишната вечер.</p><p>„Тя никога няма да бъде моя майка, нито ти — мой баща.“</p><p>Ако бележката бе написана от някое друго дете, Кристофър щеше да се усмихне и да си каже, че това е моментно настроение, което ще отмине бързо и което детето е използвало за един вид театрална постановка. Щеше да забрави случилото се след половин час. Сега обаче го завладяха горчивина и тревога. След смъртта на родителите му в автомобилната катастрофа осемгодишното момче бе загубило вкус към живота. По онова време чичо му водеше безсмислено съществуване между два самолета и две жени и търсеше удоволствия, без да поема отговорност. Въпреки това поддържаше тясна връзка с племенника си и го водеше на разходка поне веднъж месечно.</p><p>След трагедията Кристофър отказа да даде Симон в приемно семейство и неочаквано промени живота си, като взе малкото момче в дома си и влезе в ролята на баща — нещо, което не си бе и представял. Смени изпълнената с опасности професия на военен кореспондент с длъжността редактор в едно парижко списание за научни открития и скъса всички връзки с жени. Зае се да изгради спокойно и защитено обкръжение за Симон: стая по негов вкус, здравословно хранене и добър сън, всекидневни разговори с детето. Предостави му възможност да посреща у дома приятели и приятелки, но за сметка на това в къщата не идваше никаква жена. Дори напусна постоянната си работа и мина на свободна практика, за да може самият той да води Симон на училище и да го взема оттам.</p><p>Началото бе мъчително. Симон тънеше в мълчание, отхвърляше Кристофър и заявяваше, че предпочита да умре и да отиде при родителите си. Благодарение на постоянството си и чувствата си към детето, които очароваха обкръжението му, Кристофър успя да го опитоми. Не бе негов баща, но постепенно се превърна в изпълнен с внимание към Симон заместник на бащата — най-добрия, на какъвто детето можеше да се надява.</p><p>После се случи драмата с пациент 488. Противно на очакванията, изпитанията ги сближиха. Малкото момче инстинктивно разбра, че Кристофър и появилата се кой знае откъде Сара, която им бе помогнала, са готови да дадат живота си за него — както биха го направили и истинските му родители.</p><p>Вечерта, когато се завърнаха в Париж, Кристофър със сълзи на очи гледаше как Симон заспива не както обикновено, прегърнал суитчъра на баща си, а неговия — на Кристофър, пуловер. Бе замаян от щастие, когато чу въпроса на момчето дали пак някога ще видят червенокосата жена.</p><p>След няколко месеца двамата напуснаха Париж, за да отидат при Сара в Осло, където щяха да създадат истинско семейство и най-сетне да дарят на Симон гостоприемно и спокойно семейно огнище. Кристофър бе преизпълнен с надежди до снощи.</p><p>Безпокойството, предизвикано от страх, че ще го изоставят, докараха Симон до повръщане. Кристофър бутна вратата — момчето лежеше в леглото. Само че спеше ли наистина?! Изпод краката на Кристофър изшумоля хартия. Видя, че цялото съдържание на кашона е изпразнено на пода. Под лъча на фенерчето му се появиха изрезки от вестници. Сара му бе превела на френски заглавията от първите страници.</p><p>Вестник „Дагбладет“:</p><cite><subtitle>Норвежка инспекторка разкрива заговор между учени и спасява малко момче…</subtitle></cite><p>Вестник „Дагенс Нерингсглиу“:</p><cite><subtitle>Случаят „Пациент 488“: Сара Геринген слага край на тридесет години лъжи в психиатрията…</subtitle></cite><p>Вестник „Дагсависен“:</p><cite><subtitle>Червенокоската, дошла от север, пренебрегна служебната йерархия заради живота на един мъж и племенника му…</subtitle></cite><p>Вестник „Афтенпостен“:</p><cite><subtitle>Осло: болницата „Гаустад“ — в центъра на непризнати опити и мъчения на деца</subtitle></cite><p>Сред материалите се търкаляше и снимка от таблоида VG, на която Сара и Кристофър държаха за ръка Симон на излизане от летището в Осло. Под снимката имаше текст: „Едва месец след развода си Сара се свързва с новата си любов от Франция“. По-нататък в статията със злобно злорадство се описваше колко е страдал малкият Симон след смъртта на родителите си, загинали при автомобилна катастрофа година по-рано.</p><p>Кристофър и Сара бяха запазили всички тези вестници, за да могат един ден, когато времето излекува раните, да ги покажат на Симон. За да наставят ясни и точни думи върху болезнените му спомени.</p><p>— Какво правиш в стаята ми?</p><p>Кристофър подскочи и — без да иска — заслепи Симон с фенерчето.</p><p>— Идвам да видя дали спиш спокойно.</p><p>— Остави ме на мира!</p><p>Кристофър се поколеба. Дали да влезе в дразнещ спор с дете, което е обзето от гняв и в същото време спи, и то в 5 часа и 45 минути сутринта? Разбира се, че не. Само че съзнанието му бе вече затормозено от предстоящия първи работен ден и от неизвестността около заминаването на Сара. Затова отстъпи пред изкушението да облекчи поне отчасти безпокойството си, като реши проблема със Симон възможно най-бързо.</p><p>— Симон, прочетох това, което си написал и закачил на вратата. Разбирам, че си разгневен, но Сара никога не е искала да предизвиква бъркотия в семейството с неочакваното си заминаване в разгара на почивните дни. Знаеш колко те обича и колко много държи да сме заедно. Тя скоро ще се върне.</p><p>— Остави ме, ти нищо не разбираш!</p><p>— Добре, но ти вече си достатъчно голям и разбираш, че случилото се снощи е нещо необикновено. Това не е всекидневната работа на Сара. Тя ми обясни, че не се е случвало подобно нещо и че няма да се повтори.</p><p>— Ти каза нещо подобно, но нещата се случиха отново. Ти ме лъжеш, лъжеш ме през цялото време! И те се случват отново и отново! Ще ме изоставите, знам! Върви си!</p><p>Гласът на Симон бе изпълнен с отчаяние и това разкъса сърцето на Кристофър.</p><p>— Добре, миличък, отивам се! Ще бъда в стаята си. Можеш да дойдеш, когато пожелаеш. Никога няма да те изоставя. Нито аз, нито Сара.</p><p>— Махай се!</p><p>Кристофър прехапа устни. Знаеше обаче, че Симон — сега, когато вече има уверението му, че няма да го изостави — изпитва необходимостта да остане сам, за да се успокои. Върна се в стаята си и седна на ръба на леглото. Отново провери телефона си. Питаше се къде ли е Сара и колко опасен е случаят, заради който бяха дошли да я търсят.</p><p>Напрегна волята си, за да се въздържи да не и&#x300; изпрати още едно съобщение. Не искаше да я безпокои. Тръгна към банята. В този момент телефонът му сигнализира за получаването на съобщение.</p><p>Бе нетърпелив да види какво е отговорила Сара на неговото „неприлично“ предложение. Изненада се, когато видя изписан непознат номер.</p></section><section><title><p>9</p></title><p>— Предложението ви да се заема първо с раните на рамото бе много добро. — Йоахим Тример стоеше до масата за аутопсия, скрит зад маската си. Подаде на Сара бурканче с камфор и тя побърза да намаже ноздрите си. Въпреки че в палатката вееше от всякъде, въздухът бе просмукан от миризмата на разложение.</p><p>— Какво открихте? — притисна го начаса Сара, докато вдишваше камфора, който слабо отстраняваше зловонното ухание на смърт.</p><p>Тример посочи с ръка към компютъра, поставен върху шкафче от неръждаема стомана.</p><p>— На екрана виждате уголемени раните върху рамото. Ясно се различават петте разкъсвания по дължина, които тръгват от лопатката и стигат до ключицата.</p><p>Докато говореше, съдебният лекар сочеше подробностите на снимката с върха на флумастер.</p><p>— Както можете да се убедите, очертанията са неравни. И понеже не открих следи от метал, пластмаса или дърво, съм почти сигурен, че не са нанесени с някакъв предмет или оръжие. Нанесени са с пръсти.</p><p>— Изплюйте камъчето — прекъсна го Сара.</p><p>Тример притвори за миг очи, сякаш за да преглътне раздразнението си.</p><p>— Виждам, че и двамата имаме буден ум, госпожо инспектор — отговори той възпитано, — но изпитвах необходимост да ви покажа пътя на разследванията ми, за да сте сигурна, че изводът ми несъмнено е точен.</p><p>— Е и?</p><p>— Измерих раните. Накратко, петте разкъсвания на епидермиса са със същата големина като пръстите на Картина Хагебак. Разбира се, държах сметка за деформацията на кожата след смъртта. — Тример хвърли поглед на Сара, която стоеше безстрастно до него, и добави: — Тя сама си е нанесла раните, госпожо инспектор. Повторила е движенията многократно. И за да постигне подобна дълбочина на раните, е употребила сила. Да не кажа, че е била обзета от ярост. Поставяла е отново пръстите си в една и съща бразда, сякаш е държала на всяка цена да „разоре“ определена част от тялото си. Намерих остатъци от кожа, примесени с почва, под ноктите и&#x300;. Остава само да установя дали тази кожа е наистина нейната, а не на палача, но се съмнявам в това…</p><p>Тример очакваше Сара да ококори изненадано очи или поне лицето и&#x300; да изрази смайване, но тя бе застинала с безизразно изражение.</p><p>— Госпожо инспектор — обезпокои се Тример, — слушате ли ме?</p><p>Сара го вледени с поглед, за да го откаже от подобни забележки. Усилено размишляваше. Дали някой бе принудил Катрина да се самонарани? И защо точно по лявото рамо, а не другаде?!</p><p>Порив на вятъра размърда покрива на палатката. През отворите нахлу хлад. Сара потръпна. Не толкова заради студа, а заради това, което се бе мярнало в мислите и&#x300;. И така, както се е влачила сама до ръба на скалата (а в началото всички смятаха, че е била влачена дотам от убийците си), Катрина Хагебак си е нанесла сама и доброволно раните върху рамото. Ако наистина е така, каква можеше да е причината?</p><p>Въпреки смущението си Сара забеляза, че Тример трескаво дебне момента, когато отново ще го удостои с вниманието си.</p><p>— Намерих и нещо друго — заяви той.</p><p>Сара се приближи до монитора, върху който той бе увеличил снимката на раните. На единия кадър червен кръг обграждаше най-горния участък на рамото.</p><p>— Без малко да не го забележа, кожата дотолкова бе поразена от нараняванията — обясни Тример. — Това е част от пръстов отпечатък върху самата кожа. И на практика — добави той, като предотврати намерението на Сара да проговори — още отсега мога да потвърдя, че той не е от ръката на Катрина Хагебак.</p><p>Сара не очакваше подобно нещо и блесналият и&#x300; поглед издаде възбудата и&#x300;. Това не убягна от вниманието на съдебния лекар.</p><p>— Не се вълнувайте толкова, защото ще ви разочаровам. Сигурен съм, че този пръстов отпечатък не принадлежи на Катрин Хагебак, но също така и че не е годен, за да открием човека, на когото е. Липсват три четвърти от него. Убедете се сама.</p><p>Увеличеният отрязък наистина бе част от пръстов отпечатък с големина най-много сантиметър и Тример бе увеличил максимално контраста. Микроскопичното доказателство бе в ъгъла на една от петте рани и приличаше на зле изтрита следа.</p><p>— С половин отпечатък бихме могли да опитаме възстановяване чрез екстраполация<a l:href="#fn_10" type="note">10</a>, но сега е напълно невъзможно — заяви съдебният лекар.</p><p>Сара откачи слушалката на уоки-токито си и поиска първият свободен човек от криминолозите да дойде при нея.</p><p>— Други отпечатъци на други места по тялото? — осведоми се тя.</p><p>Тример поклати отрицателно глава.</p><p>— Това е първото, което проверих, след като открих този отпечатък. Няма други.</p><p>Сара се приближи до голото мраморнобяло тяло на Катрина Хагебак върху масата за аутопсия и впери поглед в белезите от нокти по рамото. Усети, че космите по ръцете и&#x300; настръхват, когато си позволи мислено да формулира невероятната хипотеза, която зрееше у нея от няколко секунди.</p><p>— Госпожо инспектор…</p><p>Плешив мъж на около тридесетина години с енергично движение влезе в палатката. Носеше бял комбинезон и сини ръкавици.</p><p>— Виждате част от пръстов отпечатък — каза му Сара, без много-много да се церемони, като посочи екрана. — Можем ли да открием притежателя му?</p><p>Младият мъж се приближи бързо до компютъра и от смущение повдигна вежди.</p><p>— Ами, да кажем, че единственото решение е да го сравним с определен брой отпечатъци на определен брой заподозрени. Ако не подходим по този начин, програмите за търсене ще се сблъскат с астрономически брой отпечатъци. Наистина пръстовият отпечатък на всеки отделен индивид е различен, ако е цял, но ако сравняваме само отделни части, се явяват прилики, подобия…</p><p>Явно този млад криминолог схващаше бързо. Сара харесваше такива хора.</p><p>— Въпреки всичко пуснете проучването и ми докладвайте лично за резултатите. Наемам се да ги изпратя на моите екипи в Осло. Те ще се опитат да направят подбор.</p><p>— Добре, госпожо — отвърна мъжът и погледна въпросително към Тример.</p><p>— Веднага ще ви изпратя снимката на сървъра — заяви съдебният лекар и забарабани с пръсти по клавиатурата.</p><p>Криминологът кимна и излезе.</p><p>Сара не си правеше илюзии за резултатите от анализа на частичния пръстов отпечатък, но не можеше да си позволи лукса да пренебрегне нито една следа.</p><p>— Нямаме особен късмет, че единственото място, където има отпечатък, е толкова повредено — оплака се Тример, докато изпращаше снимките.</p><p>Сара го изгледа втренчено и си спести неуместната забележка, че му липсва съобразителност. Нима не бе направил връзката?</p><p>Не беше ли странно, че единственото място, на което бяха намерили отпечатък от възможния убиец, отпечатък, който би им дал възможност да го идентифицират, съвпада с единствената част от тялото на жертвата, което тя бе издрала до кръв с ноктите си.</p><p>С разтуптяно сърце, като че ли се канеше да скочи от висок етаж, Сара сподели с тих глас какво е открила, сякаш говореше едновременно и на себе си, и на съдебния лекар:</p><p>— Катрина Хагебак съзнателно е опитала да заличи отпечатъка.</p></section><section><title><p>10</p></title><p>Точно в 7 часа и 45 минути Кристофър влезе в кафенето, което се намираше на стотина метра от френското училище „Рьоне Касен“ в Осло. Бе оставил Симон в клас и се бе разбрал с него, че родителите на Сара ще го вземат вечерта и ще се грижат за него до сряда. Малко преди да тръгнат към училище, Кристофър завари Симон с раница на гръб и лист хартия в ръка, на който пишеше: „Искам да се махна оттук“.</p><p>Момчето отказа всякаква форма на общуване въпреки многократните изпълнени с безпокойство усилия на Кристофър. Той реши да отстъпи пред желанието на осиновения си син, като се надяваше, че ако се разделят за няколко дни, Симон ще осъзнае колко са му необходими и Сара, и Кристофър.</p><p>На влизане в училище Симон отказа да го целуне. С натежало от мъка сърце Кристофър го съпроводи с поглед. Не знаеше как да облекчи страданията на детето.</p><p>Тъжните му мисли бяха прекъснати от един мъж в другия край на кафенето, който му махна с ръка. Сигурно бе около петдесетгодишен. Лицето му бе мургаво. Върхът на носа му сякаш всеки момент щеше да докосне горната му устна. Правите му сиви коси бяха сресани на път. Носеше очила с големи квадратни рамки, които не се връзваха с овехтялото му кафяво сако.</p><p>Кристофър си проби път между клиентите, аромата на кафе лате, на виенско кафе с цяла планина сметана „Шантий“ и току-що извадени от фурната сладки.</p><p>— Благодаря ви, че дойдохте — изрече мъжът на правилен френски език.</p><p>Кристофър го изгледа остро. Дали не сгреши, като прие тази среща?</p><p>След като получи странното послание по телефона, му се искаше да предупреди Сара, че някакъв журналист настоява да и&#x300; зададе няколко въпроса, но после си каза, че сега не е моментът да я отвлича от работата и&#x300;. Но после любопитството му много бързо взе връх над предпазливостта. Не любопитството, което очарова човека за миг, а любопитството, което се загнездва в мислите и изнамира хиляди извинения да отстъпи пред изкушението. И така Кристофър пристигна на срещата, като си повтаряше наум, че целта му е да предупреди Сара за евентуална репортерска атака над нея.</p><p>Седна срещу загадъчния си събеседник свободно и небрежно, поне се надяваше, че изглежда така. На всяка цена искаше да прикрие трескавото си безпокойство.</p><p>— При нормални обстоятелства на драго сърце бих ви подал ръка — заяви той. — Но разбирате, нали, че вашата настойчивост до известна степен е дразнеща и подозрителна. Следователно…</p><p>— Разбирам и оценявам смелостта ви да дойдете на срещата.</p><p>Кристофър се усмихна наум, защото разпозна един от триковете на разследващия журналист: ласкае нерешителния свидетел, за да подмени чувството му за вина с гордост. Да му внуши, че е герой, докато всъщност го смята за предател.</p><p>— Слушам ви — каза Кристофър.</p><p>Томас Холм го изгледа иззад големите стъкла на очилата си едва ли не с възхищение.</p><p>— Чел съм военните ви репортажи, имам предвид тези за Косово, и трябва да ви кажа, че никога не бих имал смелост да отида там и да разпитвам хората.</p><p>„Още едно ласкателство“ — помисли си Кристофър, но само кимна учтиво.</p><p>— Чел съм също така статиите ви как историята и науката могат да има подвеждаща роля, по-точно за астрологията. Стигнах до средата на новата ви монография „Подробностите, които променят всичко“, където обяснявате, че върхът на християнската религия, като фреските по тавана на Сикстинската капела, всъщност е химн на сексуалността, по-точно на хомосексуализма.</p><p>— А сега пиша друга книга със заглавие „Защо Томас Холм разследва Сара Геринген!“ — уморено го прекъсна Кристофър.</p><p>Дясното рамо на журналиста нервно трепна, сякаш там го бе ухапало някакво насекомо. Той нагласи очилата си и се втренчи в чашата си с кафе.</p><p>— Да, да, прав сте. Но да караме по същество. Само че преди това ми позволете да ви задам един последен въпрос.</p><p>Кристофър въздъхна и се намести по-удобно в лъскавото кожено кресло.</p><p>— Защо не публикувахте нищо по случая „Пациент 488“? Като талантлив репортер и главен участник в събитията би трябвало да напишете изключителен материал!</p><p>Не за първи път задаваха на Кристофър този въпрос. Той обикновено отговаряше, че е доста пристрастен по случая, за да бъде обективен. А освен това никак не бе сигурен, че е готов отново да се изправи лице в лице с мъчителните си спомени. Пък и всички, които знаеха тайните на тяхното разследване, бяха мъртви. Той и Сара бяха единствените, които бяха в течение на тайната на пациент 488. Бяха се заклели никога да не разкриват истината.</p><p>— Защо съм тук? — попита Кристофър, тъй като нямаше повече време за губене.</p><p>— Добре, добре… Най-напред искам да знаете, че не тая лоши чувства към партньорката ви. Искам само да изясня част от бляскавата и&#x300; кариера. След случая „Пациент 488“ името на Сара Геринген не слизаше от първите страници на норвежките вестници. Хората започнаха да се интересуват от живота на тази жена, която стана национална героиня. Пресата интервюира нейни доброжелателни колеги и те я описаха като жена, която е страховито ефикасна в работата си. А повечето ми събратя преписаха изпълнената и&#x300; с хвалебствия биография, предоставена от пресслужбата на полицията в Осло.</p><p>— Да, разбирам. И? — вметна Кристофър. Не искаше да участва в анализа на тази посредствена журналистическа работа.</p><p>— Минах на свободна практика, защото шефът на редакцията не искаше да финансира разследване на жена, която всички превъзнасят като героиня. И която освен това е невъзможно да бъде интервюирана.</p><p>— Значи това искате — да ви помогна да интервюирате Сара? — подхвърли отчаяно Кристофър.</p><p>— Не! — отвърна Томас, размахвайки ръка над чашата си с кафе. — Знам, че в момента тя е заета с друго.</p><p>— Тогава значи искате да ви разкажа всичко за нея под претекст, че сме колеги по перо?</p><p>— И това не. Всъщност искам да ви уведомя за един, да го наречем, доста смущаващ елемент от разследването, което се опитвам да направя за госпожа Сара Геринген от една година насам.</p><p>Кристофър щеше отново да го помоли да говори по същество, но Томас го изпревари и вдигна помирително ръка.</p><p>— Сега, сега… Само исках да разберете повода, който отприщи моите действия. Когато прочетох статиите за госпожа Геринген, видях единствено жена, предана на работата си и физически блестящо подготвена за нея. Принципна жена, работохоличка, студена, но справедлива. Била е с военните в Афганистан до 2012 година и след двумесечна „психологическа рехабилитация“, от февруари до април 2013 година в планинския център „Хемседал“, се прехвърля в полицията, където се отличава още с първите си разследвания. Накратко, няма нито едно петънце, нито един провал, нито едно съмнение.</p><p>Томас се бе вторачил в масата, сякаш се канеше да закове там следващите си думи:</p><p>— Невъзможно е човек да се сблъска с опасностите, с които се е срещнала тази жена. Невъзможно е да поеме рисковете, които тя е поела, без намек от колебание! Убеден съм в това… Искам да кажа, че човек може да бъде смел и със силна воля, но от онова, което научаваме, като анализираме случая „Пациент 488“, тя е действала направо като самоубиец… И никой не я е видял в действие или поне не се е осмелил да го каже!</p><p>Томас смутено зачака ефекта от думите си върху Кристофър. Кристофър не можеше да го обвини, че греши. Защото това, което Сара стори за него и Симон, си бе чиста проба себеотрицание.</p><p>— Накъде биете?</p><p>— Искам да разбера в какво състояние е пристигнала за „психологическата рехабилитация“ в планинския център „Хемседал“, където изпращаха завърналите се от Афганистан. От Норвежкия център за проучване на насилието и посттравматичния стрес в Осло потвърдиха престоя на Сара в „Хемседал“. Отидох на място. Центърът е извън туристическата зона и представлява спа хотел с възможности за спорт и релаксация, кръгли маси и така нататък. Спестявам ви подробностите. Срещнах се с директора, който потвърди, че Сара Геринген е била сред пациентите, които бързо са възвърнали равновесието си и у които не е останала и следа от посттравматичен стрес.</p><p>Кристофър погледна часовника на стената на кафенето. След по-малко от двайсет минути трябваше да се представи на новия си главен редактор, а все повече и повече го обземаше усещането, че си губи времето. Бе принуден да прояви търпение, защото към притеснението, че ще закъснее още в първия ден за новата си работа, се примесваше безпокойството за душевното състояние на Симон и сянката върху миналото на Сара, която се разбулваше със закъснение.</p><p>— Давам ви шейсет секунди, за да ми съобщите защо си струва да съм тук и да ви изслушам. Ясен ли съм?</p><p>Кристофър насочи показалеца си към Томас и се наведе напред. Забеляза, че няколко от седналите наблизо клиенти дискретно ги наблюдаваха.</p><p>С пълното съзнание, че се е поддал на гнева си, оправи сакото си. Не се гордееше, че загуби самообладание и се питаше как Сара успява да е спокойна във всякаква ситуация. Поне в работата си.</p><p>— Очевидно смятате, че няма проблем — започна Томас със спокоен глас. — Бях на път да се откажа от разследването си. Само че, като се завърнах у дома, констатирах, че датите, които ми бе посочил директорът на центъра, не съвпадат с предоставените от полицията. Имаше разлика от няколко дни. Когато му се обадих и го попитах за това разминаване, той се посмути и ми каза, че вероятно полицията е по-наясно. Имал си достатъчно неща на главата. Помолих го да провери в архива, а той предложи да му обадя отново, за да потвърди информацията. Не го направи. Когато най-сетне успях да го открия, поведението му бе коренно променено. Посъветва ме да престана да ровя в живота на хората и ме заплаши, че ще ме докладва за тормоз.</p><p>— Трийсет секунди, господин Холм…</p><p>Журналистът ни най-малко не се разбърза, а само поклати глава и впери погледа си в очите на Кристофър. После продължи:</p><p>— След този епизод престанах да вървя по утъпканите пътеки. Проследих пет от служителките, които работят с пациенти в центъра „Хемседал“. Следих ги цели две седмици. От работното им място до вкъщи. После избрах тази, която имаше най-много финансови проблеми, и я подкупих.</p><p>Кристофър му хвърли подозрителен поглед.</p><p>— Да, знам — отсече Томас и размаха ръка. — За пет хиляди крони я накарах да ми каже как е минал престоят на Сара Геринген в центъра. Тя не пожела да каже нищо. Качих сумата на десет хиляди крони. Тогава тя се смути повече, отколкото очаквах, и ме уведоми, че Сара Геринген никога не е била в центъра.</p><p>Кристофър вдигна очи от хронометъра на часовника си, разтърсен от проблясък на съмнение.</p><p>— Може да не е била в нейното отделение и да не я е видяла. Това не доказва нищо.</p><p>Томас Холм приглади косите си, въпреки че не бяха помръднали и милиметър. Видът му показваше, че се колебае дали да разкрие остатъка от информацията си.</p><p>— И аз си казах същото, но моята свидетелка заяви, че са поискали от тях, ако искат да си запазят работата си, да потвърдят присъствието на Сара Геринген в заведението, когато ги попитат от медиите… Накратко, инспектор Сара Геринген вероятно никога не е стъпвала в „Хемседал“ — заключи Холм. — От това следват два въпроса: Защо искат да накарат всички да мислят обратното? И къде е била тя по това време?</p><p>Кристофър издържа въпросителния поглед на журналиста.</p><p>— Слушайте, ако Сара не е участвала в семинара, то вероятно по същото време е водела разследване под прикритие и може би е изпълнявала мисия, възложена и&#x300; от правителството, която е трябвало да остане в тайна. Познавам хора като вас, вече започвате да си въобразявате, че сте попаднали на конспирация или на зловеща тайна. И това оправдава вашата интуиция, че нещо се крие от всички, нали?</p><p>Томас Холм отново нагласи рамките очилата си и сбърчи нос.</p><p>— Честно казано, не зная… Ако вашата партньорка не бе превърната в национална героиня, никога нямаше да се заинтересувам от нея. Впрочем отказвам да поддържам мит, чиито корени не са проверени. Наистина, както вие твърдите, причините за отсъствието и&#x300; и поддържаната лъжа може и да са похвални, основателни. Но ако нещата не стоят така?</p><p>— Какво очаквате от мен?</p><p>— Да науча истината за госпожа инспекторката, а вие да научите истината за вашата партньорка, освен ако тя вече не ви е я разкрила и всичко ви е ясно.</p><p>Кристофър бе наясно само с едно: че за първи път в живота си има желание да разбие нечия мутра. Беше силно разгневен на Томас Холм. Сара никога не бе говорила за пребиваването си в центъра за адаптация. Но тя не му бе разказвала и други подробности от живота си… Сега щеше да е принуден да я попита за истината и да подложи съвместния им живот на риск от конфликт. Беше твърде притеснен, за да мисли трезво, и късно си даде сметка, че неволно е подал ръка на събеседника си. Холм не изпусна случая.</p><p>— Виждам, че ми имате доверие. Оценявам го. Ще получа ли скоро новини?</p><p>В този миг Кристофър наистина не знаеше нищо.</p><p>Когато излизаше от кафенето, се тревожеше от момента, в който невинно ще попита Сара как е минал престоят и&#x300; за преодоляване на стреса в „Хемседал“.</p></section><section><title><p>11</p></title><p>В палатката, която служеше за отдих и възстановяване на полицейските екипи, Сара четеше дълъг текст върху екрана на служебния си смартфон. След като излезе от палатката на съдебния лекар, тя убеди министъра на външните работи Йенс Берг да и&#x300; изпрати секретното досие на Катрина Хагебак.</p><p>В него намери няколко неизвестни факта: че Катрина е употребявала канабис преди двадесетина години, че на двадесет и седем годишна възраст е участвала в саботаж на работата на зоологическа градина, когато са затворили директора на зоопарка в клетката на лемурите, че е подадено оплакване срещу нея за проява на неморалност, защото не е носила сутиен по време на освещаването на църква, докато е била кмет на Хамар<a l:href="#fn_11" type="note">11</a>. Службите нямаха никакви данни за личния и&#x300; живот. Не бяха открили нейни връзки нито с мъж, нито с жена. Единственият жив от семейството и&#x300; бе болният и&#x300; баща Мариус Хагебак.</p><p>Сара намери и списък с политическите и&#x300; врагове и се обади на Хауг да разпита първо тях. Но извън тези сведения нямаше нищо друго, което да насочи разследването в определена посока.</p><p>Прибра телефона си, сдъвка последната хапка от сандвича с риба тон и доизпи чашата със студено кафе, без да се мръщи.</p><p>— Само господ знае какво става тук — каза с въздишка един военен, който едва си бе пробил път към палатката. Минава 8 часът, а човек би казал, че е още три през нощта. По-лошо е и от Осло!</p><p>Сара погледна през малкото прозорче от прозрачна материя и видя единствено тежката сива маса на полярната нощ. Офицерът избута автомата на гърба си, сипа си кафе, изпи го на един дъх и излезе от палатката.</p><p>След по-малко от осем часа министърът на вътрешните работи щеше да даде пресконференция. А Сара не разполагаше и с намек за следа по случая. Пък било то и нещо, което да успокои населението или да даде приемлив отговор на въпросите, които щяха да зададат от други държави.</p><p>— Инспектор Геринген… — прозвуча мъжки глас в уоки-токито.</p><p>Сара разпозна гласа на Гералд Мадкин, високия полицай от разследващия екип, на когото бе поръчала да проучи кървавите следи по пътеката и пред входа на къщата.</p><p>— Стигнахме до някои изводи, които бихме искали да споделим с вас.</p><p>Сара отговори, че веднага ще отиде при тях, и рязко дръпна ципа на канадката си. После повдигна платнището на палатката и излезе. Вятърът я шибна през лицето. Всички хора, които срещна по пътя си, се мръщеха неволно заради силните му пориви.</p><p>Палатката на криминолозите се намираше на по-малко от трийсет метра и Сара успя да отдели в мислите си само няколко секунди за Кристофър. Той сигурно вече влизаше при новите си колеги. Надяваше се фактът, че си е помислила за него, да му е достатъчен, защото не и&#x300; остана време да му изпрати съобщение.</p><p>— Слушам ви! — каза Сара веднага щом влезе в палатката.</p><p>Заедно с Гералд Мадкин завари там още трима експерти. Всички бяха наведени над микроскопите.</p><p>— Тестовете потвърдиха, че част от кръвта по паркета в преддверието не е човешка. А по-подробният анализ — че е точно от този бик, чиято глава открихте. Тя е концентрирана най-вече в по-малкия кръг от осмицата, оформена от следите кръв. Големият кръг на осмицата съдържа единствено кръвта на Катрина Хагебак. Или другояче казано, в началото местопрестъплението е изглеждало горе-долу така… — Гералд подаде на Сара скица, върху която бе нахвърлял силуета на Катрина Хагебак в преддверието на къщата, с лице към земята, и главата на бика точно над главата и&#x300;.</p><p>— Открихте ли следи от кръвта на бика върху браздата от къщата до ръба на скалата?</p><p>— Категорично. Намерихме следи от кръвта на Катрина Хагебак и от животното. Само тяхна кръв. Никакво съмнение, че жертвата е влачила главата на бика от преддверието на къщата до скалата.</p><p>„А това е станало, след като нейният убиец я е изоставил, смятайки я за мъртва!“ — помисли си Сара и откачи слушалката на уоки-токито си.</p><p>— Тример, занесете тялото на Катрина Хагебак и главата на бика в преддверието на къщата.</p><p>— Сега ли?</p><p>Тя не си даде труда да му отговори и хукна към къщата на министър-председателката. След десетина минути тялото на Катрина Хагебак с полуразбития череп отново се къпеше в кръвта си с лице към земята. А там, където кръвта бе описала по-малкия кръг от осмицата, на няколко сантиметра от главата и&#x300;, бе положена главата на бика.</p><p>„Ето така убиецът е оставил жертвата, като я е мислел за мъртва!“ — разсъждаваше Сара, докато снимаше сцената с телефона си.</p><p>— Тебеширът бил ли е в ръката и&#x300; в този момент? — попита Сара.</p><p>— Най-вероятно — отвърна Мадкин зад гърба и&#x300;. — Пропуснах да ви кажа, че намерихме следи от тебешир, примесени с кръвта на бика, по тревата и върху десния му рог. Така че тебеширът със сигурност е бил в ръката на жертвата, когато е пълзяла към скалата.</p><p>В такъв случай картината се попълваше: Катрина Хагебак е била принудена да се съблече и да застане на колене. В този момент убиецът е допуснал грешката да постави ръка върху рамото и&#x300;. После няколко пъти я е ударил със сабя по главата. А след като я е видял да се свлича на пода до отрязаната глава на бика — или може би преди това — е залепил парчето тебешир на дланта и&#x300;.</p><p>Постановката отговаряше на някакъв ритуал, но той бе толкова необичаен, че Сара не успяваше да схване символиката му.</p><p>— Сигурно е дошла на себе си малко след като убиецът я е оставил — подхвърли Тример, — защото в противен случай кръвта и&#x300; щеше да изтече и тя да умре. Може би дори се е престорила на мъртва в присъствието на убиеца.</p><p>„Осъзнала е, че няма да оживее и че ще разследват смъртта и&#x300; — помисли си Сара. — И вече в агония е помъкнала главата на бика към скалата, за да я хвърли във водата. На прага на смъртта си се е сетила, че убиецът я е докоснал по рамото с ръка и в последен пристъп на ярост е издрала кожата си, сякаш в опит да я изтръгне. Опитала се е да заличи пръстовите отпечатъци. Защото те биха ни помогнали да разкрием убиеца. А после е умряла…“</p><p>За първи път в кариерата си, а може би и за първи път в аналите на всичките си досегашни разследвания Сара се сблъскваше с жертва, която посвещава последните мигове от живота си, за да прикрие самоличността на убиеца си.</p><p>Тя се обърна и излезе от къщата, за да поеме глътка чист въздух. Тръгна към скалата, като за пореден път следваше кървавата бразда. Пред очите и&#x300; танцуваше образът на голата жена, която влачи главата на бика. Стигна до бездната и отново се вгледа в сивото море. Установи, че брегът на Вадьо не се вижда. Мракът, странно по-гъст сега, отколкото в разгара на нощта, бе погълнал хоризонта. Обади се на Николай Хауг, който се намираше на континента, и го информира за възстановката на сцената на престъплението, а после му изпрати и снимката от телефона си.</p><p>— Търсете в националните и международните архиви всички убийства с подобен сценарий: глава на бик, разбит череп и тебешир в ръката на жертвата. Не се спирайте пред нищо и ровете надълбоко.</p><p>— Обадиха ми се от полицейската служба на Осло. Предоставят ни всичко, с каквото разполагат. Ще съгласувам техните проучвания с това, което ми изпратихте, и ще ви държа в течение…</p><p>— Предайте да се свързват направо с мен, познавам ги, а и така ще действаме по-бързо. Предпочитам да продължите с разпитите на близките на госпожа Хагебак. Впрочем вие къде сте?</p><p>— Към момента всички, които съм разпитал, представиха доказателства, че са били другаде, а не на острова през последните двайсет и четири часа. Що се отнася до бащата на Катрина Хагебак, той от два дни е в кома. Ще ви държа в течение.</p><p>Сара благодари на Хауг и прекъсна връзката.</p><p>— Инспектор Геринген!</p><p>Този път я викаше полицайката от френски произход Емили Шаран, която тичаше към Сара.</p><p>— Отнася се за записите от уоки-токитата на охранителите. Може ли да дойдете тук, за да ги прослушате?</p><p>Сара се извъртя на сто и осемдесет градуса.</p><p>— Вие изслушахте ли ги?</p><p>Момичето кимна с глава.</p><p>— И?!</p><p>Младата жена се поколеба за миг. Очевидно се чувстваше неудобно.</p><p>— Случило се е нещо странно…</p></section><section><title><p>12</p></title><p>— Къде мога да чуя записите?</p><p>— Работя в къщата на първия етаж. Там е по-тихо — уточни младата полицайка.</p><p>Двете тръгнаха към резиденцията на министър-председателката. Емили Шаран вървеше отпред. Сара почувства, че тя е далеч по-енергична и ревностна, отколкото при първата им среща. Като че ли новата задача и&#x300; бе придала самоувереност.</p><p>— Какво ви се стори странно?</p><p>— Поведението на Катрина Хагебак. Държи се абсурдно, когато един от охранителите се опита да я настани на сигурно място…</p><p>— Тоест? — настойчиво попита Сара, докато правеше път на Емили да мине пред нея по пътеката към къщата.</p><p>— По това, което разбрах, Катрина Хагебак, е отка…</p><p>Отекнаха три отчетливи изстрела… От гърлото на Емили шурна кръв и изцапа бузата на Сара.</p><p>— Залегни!!! — изрева глас отзад.</p><p>Сара сграбчи Емили за раменете и я бутна на земята, докато над главите им изсвистя нова серия куршуми. Сара успя да различи мъжка фигура с оръжие, която изчезна зад надупчената от куршуми стена на къщата. Обърна се и видя войника, който и&#x300; бе спасил живота, да тича след нападателя.</p><p>— Атакуват ни! — изрева той.</p><p>Отдалеч затракаха други оръжия. Стреляше се от всички страни. Чуха се панически викове.</p><p>След нова серия куршуми войникът, който тичаше към тях, се срина. Беше ранен в крака. Имаше време само колкото да се обърне и да види как друг нападател на около петнайсет метра насочва автомата си към него, за да го довърши. Куршум го събори на земята, а друг изстрел пръсна челюстта му. Сара механично презареди, като се опитваше да дойде на себе си, после сграбчи Емили Шаран под мишниците и я изтегли до преддверието на къщата. Обърна я на една страна, за да не се задуши в собствената си кръв.</p><p>Младата полицайка бе улучена в гърдите, ръката и гърлото, откъдето бликаше кръв на плътни гейзери. Страх и болка обезобразяваха лицето и&#x300;. Момичето търсеше погледа на Сара с надеждата да чуе, че случващото се не е истина.</p><p>— Всичко ще се оправи, Емили. Тук има лекари — прошепна Сара, като съблече канадката си и свали маската си, за да притисне с нея раната на врата на полицайката.</p><p>Отново отекнаха изстрели и Сара извади пистолета си, но преди нея двама войници се погрижиха за другия нападател, въоръжен с АК-47<a l:href="#fn_12" type="note">12</a>. Тя се възползва от затишието и извади уоки-токито:</p><p>— Спешно ми трябва лекар в преддверието на къщата!</p><p>Познаваше поразяващия ефект на куршумите от автомат „Калашников“. Мощни 7,62-милиметрови, те се забиваха в тялото като разярени стършели, разкъсваха органите и предизвикваха далеч по-опасни поражения от куршумите с по-голям калибър. Трябваше да се бърза.</p><p>— Емили, Емили — заговори настойчиво тя, докато притискаше раната, — не си затваряйте очи! Ще се погрижат за вас, ще ви излекуват.</p><p>Докато говореше, се озърташе, опряла гръб в стената. Още не се бе съвзела от шока. Какво става тук? Кои са тези мъже?! Колко са? Чу още изстрели. После нищо. Мъртвешка тишина обгърна всичко. И птиците бяха замлъкнали. Само морето не се трогваше от камерната драма и с пълно безразличие продължаваше безкрайната си песен. После Сара дочу стонове на ранени и резки заповеди, които раздраха тишината.</p><p>Внезапно отдолу някой се втурна към нея. Тя насочи пистолета си към него и само след секунда щеше да натисне спусъка.</p><p>— Аз съм! — извика Тример, впил поглед в черното дуло на оръжието.</p><p>Сара свали пистолета, а съдебният лекар коленичи до Емили и отвори раницата си за първа помощ.</p><p>— Видях един зад къщата — прошепна той на Сара, докато разопаковаше кислородна маска. — От другата страна.</p><p>Сара се огледа за военен или полицай, който да им осигури защита, но зърна само един мъж, който правеше сърдечен масаж на ранен, проснат върху ледената земя.</p><p>Всеки миг скритият зад къщата нападател можеше да изскочи и да ги обсипе с град от куршуми.</p><p>— Спасете я! — прошепна тя, като стисна рамото на съдебния лекар, който истински се изплаши от сериозните рани на младата полицайка.</p><p>Сара, само по фланелка, се промъкна с котешки стъпки покрай стената на къщата. Вдигна пистолета на височината на лицето си и го насочи в посоката, където бе нападателят. Приведе се, погледна крадешком иззад ъгъла и бързо се прикри. Тутакси автоматичен ред куршуми издраска ръба на стената. Тя подаде ръката си зад ъгъла и стреля на сляпо. В отговор изсъскаха още десетина куршума. Сара се обърна, мина покрай Тример и Емили, заобиколи къщата, спря на другия ъгъл и отново стреля. Отговорът дойде по-бързо, отколкото очакваше. Куршум уцели и изби пистолета от ръката и&#x300;. Без малко да и&#x300; откъсне пръста. Но в същото време чу прищракването, което очакваше. Нападателят бе изпразнил пълнителя си с тридесет патрона. Сара изскочи на открито и се втурна към стрелеца, който бе на десетина метра. Стресна се, като видя, че е залепил с тиксо втория пълнител към първия, което значително съкращаваше времето за зареждане. Застана на една височина с него точно когато той вдигаше автомата си към нея, а пръстът му обираше мекия спусък. С две ръце Сара блъсна дулото на автомата и ритна противника си в коляното. Куршумите опариха слепоочието и&#x300; и за секунди я оглушиха, но нападателят извика от болка и загуби равновесие.</p><p>Сара понечи да нанесе удар в ухото му, за да го замае, но мъжът парира удара и&#x300; с ръка. Ловко се надигна, опита да я ритне и да я събори на земята, но тя контрира удара му, като вдигна крак, а после го уцели с юмрук в слънчевия сплит.</p><p>Останал без дъх, мъжът отстъпи, превит на две. Сара го ритна в корема и го запрати още два метра назад. Той падна по гръб. Чу се звук от счупена кост и мъжът застина, защото черепът му се спука в стърчащ камък.</p><p>До Сара се претърколи задъхан полицай, като държеше нападателя на мушка.</p><p>— Ранена ли сте? — попита той.</p><p>— Свестете го! — каза тя вместо отговор. После тичешком се отправи към преддверието на къщата.</p><p>Тример оказваше първа помощ на Емили, но действията му накараха Сара да потрепери. Съсредоточен и задъхан, той правеше сърдечен масаж на младата жена.</p><p>Приближиха се двама войници с автомати, готови за стрелба.</p><p>— Островът е под контрол, госпожо инспектор. Поне там, където имаме видимост. Евакуираме ранените.</p><p>Сара не откъсваше поглед от Емили, която се люшкаше между живота и смъртта.</p><p>— Чакаме заповедите ви — настоя един от въоръжените мъже.</p><p>— Колко са жертвите от наша страна?</p><p>— Един убит войник, трима ранени от криминолозите, но без опасност за живота — отвърна мъжът, очевидно командир, и добави: — Карл е ранен в крака — и посочи войника на няколко метра от него. — И… — не довърши, свеждайки очи към Емили Шаран.</p><p>— Има ли живи сред нападателите? — попита Сара, която едва успя да си поеме дъх, без да откъсва очи от сърдечния масаж.</p><p>— Не.</p><p>— Колко бяха?</p><p>— Четирима с този, когото обезвредихте.</p><p>— Знае ли се кои са?</p><p>— Говореха руски, госпожо. Чух викове: „Русия — на руснаците!“. На вратовете им е татуирана цифра „88“.</p><p>Сара знаеше, че това е знакът на руските неонацисти: повторение на осмата буква от латинската азбука — H, което означаваше Hail Hitler.</p><p>— Сигурно същите са убили министър-председателката — предположи командирът.</p><p>Сара намръщи недоверчиво вежди.</p><p>— Как са успели да се приближат до острова, без някой да ги забележи!</p><p>— Вероятно са се възползвали от мъглата и са се изкатерили по скалите…</p><p>— Искам всички тела на нападалите в една от палатките! Друг екип да открие откъде са дошли, а трети да се заеме с евакуацията на ранените! Извикайте подкрепления да претърсят острова! Усилете контрола около къщата и информирайте министъра на вътрешните работи какво става тук.</p><p>— На вашите заповеди! — отвърна командирът и забързано се отдалечи.</p><p>Сара насочи цялото си внимание си към Емили. Сърцето и&#x300; се сви, когато Тример се изправи задъхан и пророни:</p><p>— Съжалявам…</p><p>Кръвта на Емили бе обляла цялата и&#x300; шия чак до мъртвешки белите гърди, които съдебният лекар трябваше да открие, за да направи сърдечния масаж. Очите на младата жена бяха вторачени в посоката, където бе стояла Сара, докогато Емили я молеше да и&#x300; каже, че няма да умре.</p><p>Сара коленичи пред нея. Гледа я дълго, затвори очите и&#x300; и покри лицето и&#x300;, а после на свой ред притвори очи.</p></section><section><title><p>13</p></title><p>Десетина минути по-късно, след като бе надзиравала евакуацията на ранените и се бе уверила, че островът е под контрол, Сара влезе в палатката на съдебния лекар. Придружаваха я командирът на Специалните сили за борба с тероризма и помощникът на Николай Хауг.</p><p>Тример смъкна найлоновото покривало от труповете на четиримата нападатели върху масите от неръждаема стомана. Всички бяха руси и с бръснат череп.</p><p>Сара си сложи ръкавици и предпазливо огледа татуировките им. В това време телефонът и&#x300; звънна. Тя позна номера и демонстративно си пое дъх, преди да отговори.</p><p>— Инспектор Геринген, току-що научих за нападението — изрече министърът на вътрешните работи с безцветен глас. — Потвърждавате ли, че това са руски терористи?</p><p>— Приличат на руски екстремисти…</p><p>— Как така приличат? — възрази с леден глас Йенс Берг. — Според това, което ми казаха, на вратовете си имат татуировки с цифрата 88 и по време на атаката са крещели „Русия — на руснаците!“. Това е нещо повече от прилика, нали?</p><p>Сара почувства на тила си погледите на командира и на полицая, на които им стана неприятно, че оспорват анализа им.</p><p>— Много рано е, за да бъдем сигурни — настоя на своето Сара и направи знак на Тример да хвърли поглед на татуировките на нападателите.</p><p>— Но вие прекрасно знаете, че тези групировки ясно изразиха своята враждебност още при строежа на стената на границата за защита от емигрантите! — настоя министърът, като наблягаше на всяка дума. — И когато употребявам думата „враждебност“, цитирам официална информация. Нашите тайни служби ни предупредиха, че е имало заплахи за убийството на нашата министър-председателка.</p><p>— Радвам се да го науча! — отвърна Сара, ядосана, че не е била информирана за тези заплахи. — Само дето нападението с нищо не доказва, че тези мъже са от групата, убила Катрина Хагебак…</p><p>Вперените в нея погледи ставаха все по-тежки. Като че ли с всяка дума тя увеличаваше броя на противниците си.</p><p>— Значи си въобразявате, че в един и същи ден се провеждат две нападения срещу резиденцията на нашата министър-председателка и те са дело на различни групи, които нямат нищо общо помежду си? Шегувате ли се?! — възкликна Йенс Берг.</p><p>Сара прехвърли телефона в другата си ръка, за да избърше потната си длан. Положението и&#x300; бе трудно, но трябваше да доведе докрай разсъжденията си.</p><p>— Но защо да се връщат? — каза Сара, без да изразява уважението, дължимо на министъра заради йерархията. — Знаят, че работата е свършена: Катрина Хагебак е мъртва. Какъв интерес имат да се връщат?</p><p>— Зле познавате военната стратегия, госпожо инспектор. Тези типове са се върнали, за да заявят в прав текст, че не само са доволни, че са убили нашата министър-председателка, но и че са способни да унищожат нашите войници и полицаи. Нямате ли усещането, че искат да ни унижат?</p><p>— Случаят е твърде сериозен, за да ви спестя съмненията си, господин министър.</p><p>В отговор чу гневно сумтене, а после министърът изстреля думите:</p><p>— Хайде, кажете ми защо смятате, че сте права и заставате срещу мнението на всички останали. Само че побързайте!</p><p>Сара не понасяше да и&#x300; говорят с такъв тон, но запази спокойствие, за да защити по-добре заключенията си.</p><p>— Най-напред — започна тя — това шумно нападение противоречи на дискретността и професионализма, с които се отличава извършената през изминалата нощ операция. Тези мъже действаха припряно и неорганизирано. Отговорните за убийството на Катрина Хагебак са на друго ниво — същото, което отличава добре подготвените членове на специалните сили от наемниците. Ако са искали да ни унижат, защо не изпратиха професионалисти, които можеха да ликвидират два или четири пъти повече от нашите хора?</p><p>Йенс Берг не я прекъсна. Чакаше продължението.</p><p>— Второ, става въпрос за една подробност, която не е очебийна. Обикновено руските екстремисти използват техниката „Система“ при близък сблъсък. Те се подготвят сериозно, обучават се по-упорито от целия свят. Дори организират тайни срещи със съпернически банди и се бият в реални условия с тях като част от подготовката. Познавам много добре „Система“. Първото, което научават бойците, е да дишат и издишват непрекъснато, за да намалят болката от ударите, нанесени им от противника, и така избягват въздействието на прекъснатото по принуда дишане. Човекът, с когото се бих, изобщо не познаваше тази техника и се срина при първия удар.</p><p>— Теорията ви издиша, госпожо инспектор.</p><p>— А сега като финал на моите разсъждения съдебният лекар Йоаким Тример ще потвърди мнението ми, като ви каже откога датират татуировките на четиримата нападатели.</p><p>Сара подаде телефона на съдебния лекар, който я погледна с разбиране.</p><p>— Господин министър, контурите на татуировките са още червени, а някои дори още кървят. Без съмнение са направени преди по-малко от двадесет и четири часа — обясни Тример.</p><p>Сара спокойно пое телефона от него.</p><p>— Моят извод, господин министър, е, че нападението е имало за цел да отвлече вниманието ни и да ни изпрати по погрешна следа. Тези мъже са били наети набързо, облечени като руски националисти, и са изпратени на сигурна смърт от истинските убийци на Катрина Хагебак. Това са наемници. Да не се хващаме в капана им…</p><p>— Какъв капан?</p><p>— Убедена съм, че нито един от тях няма досие при нас. Дори да ги проучим, нищо няма да ни отведе до онзи, който е наредил нападението. Всяко разследване в тази посока ще е загуба на време и на хора.</p><p>— Тоест?</p><p>— Въпреки всичко ще проверим самоличността на тези мъже и ще засилим контрола над острова, но разследването трябва да продължи оттам, където бе прекъснато, без да се влияем от тази груба постановка.</p><p>Сара зачака присъдата на министъра. Бе сигурна, че е казала и доказала това, което мисли, но и напълно осъзнаваше дързостта на разсъжденията си.</p><p>— Бъдете така любезна да включите телефона на високоговорител, за да чуят всички заповедите ми.</p><p>— Направено е.</p><p>— Добре. Това, което чух, доказва, че не притежавате нужните качества, за да водите разследване от подобен мащаб, инспектор Геринген.</p><p>Сара потръпна, но остана неподвижна като статуя, за да не забележат нищо мъжете в палатката.</p><p>— Думите ви са безотговорни — продължи министърът. — Те свидетелстват, че за съжаление ви липсва глобална визия за мащабната терористична заплаха. Дадох ви шанс по съвет на председателя на Народното събрание Алан Дал. Отсега нататък обаче ще работите, следвайки заповедите на инспектор Петер Ген, който ще пристигне на място след три часа. Дотогава се опитайте да подготвите възможно най-добре терена, за да може той да ми предостави убедителни сведения. До най-малките подробности. Ясно ли е?</p><p>На Сара и&#x300; се стори, че костите и&#x300; се разпадат и рухват на земята. Сякаш бе в пълна безтегловност. Остана на крака благодарение на вътрешната си сила, която бе тренирала цял живот.</p><p>— Ясно ли е? — натърти Йенс Берг, като наблягаше върху всяка сричка.</p><p>— Разбрах, че ми остават три часа, за да ви накарам да съжалявате за решението си, господин министър — възрази Сара.</p><p>Командирът на специалните сили и заместник-началникът на полицията я наблюдаваха със смесица от страх и възхищение. Тример открито показа с очи, че я подкрепя напълно.</p><p>Йенс Берг прекъсна връзката.</p><p>Никога в цялата си кариера досега Сара не бе преживявала подобно унижение, но пък знаеше, че в такива моменти се решава съдбата и на началниците.</p><p>— Всички чухте — каза тя. — Нищо не се променя през следващите три часа — после се обърна директно към командира на специалните сили и заместник-началника на полицията: — След по-малко от два часа искам пълен доклад за това, което се случи. Кой къде е бил на пост по време на нападението, кой е видял първия нападател и всичко за плавателния съд, с който са дошли дотук… Ако ме търсят, ще съм на първия етаж в къщата.</p><p>Сара излезе от палатката цялата разтреперена от гняв. Не можеше да си обясни как нападателите са пристигнали на острова и как успяха да причинят такива поражения, когато и армията, и полицията охраняваха мястото като никога досега.</p><p>Докато чакаше да научи повече, в съзнанието и&#x300; витаеше един-единствен въпрос. Малко преди да умре, Емили Шаран и&#x300; каза, че записите от радиомрежата на екипа по сигурността са разкрили странно поведение на Катрина Хагебак. Преследвана от спомена за мъртвото лице на младата жена и от чувство за вина, че не можа да я защити, Сара бързо изкачи стълбите, настани се пред импровизираното бюро и си сложи слушалките.</p><p>Върху екрана на компютъра се появи описанието на записа, което Емили бе направила:</p><cite><p>Агент 2 е намерен мъртъв на партера пред стаята на министър-председателката. Записът е с продължителност 35 секунди.</p></cite></section><section><title><p>14</p></title><p>— <emphasis>Агент 2 вика Агент 3, отговорете! Агент 2 вика Агент 3, отговорете! По дяволите!</emphasis></p><p>Гласът бе изплашен. Гласът на агента, убит последен. Последва задъхано дишане на човек, който тича, а после шум от рязко отваряне на врата.</p><p>— <emphasis>Госпожо, последвайте ме!</emphasis></p><p>— <emphasis>Но какво става?!</emphasis></p><p>Сара разпозна гласа на Катрина Хагебак.</p><p>— <emphasis>Другите агенти не отговарят! Ще ви заведа в обезопасената стая!</emphasis></p><p>Чуха се стъпки по паркета и гласът стана по-силен — като че ли Катрина Хагебак се бе приближила до охранителя.</p><p>— <emphasis>Но… Какво им се е случило?!</emphasis></p><p>— <emphasis>Боя се, че има нападение, госпожо! Бързо!</emphasis></p><p>— <emphasis>Влязъл ли е някой?</emphasis></p><p>— <emphasis>Чух… чух звуци от борба и виковете на двамата ми колеги. След секунди врагът ще бъде тук!</emphasis></p><p>— <emphasis>Пуснете ме!</emphasis></p><p>— <emphasis>Госпожо! Но какво правите? Ще бъдете на сигурно място в обезопасената стая!</emphasis></p><p>— <emphasis>Ако той е тук, вече е твърде късно. Не искам да умра далеч от моя <strong>yero</strong>.</emphasis></p><p>— <strong>От кого?!</strong><emphasis>Но защо отивате натам? Госпожо, обезопасената стая е в обратна посока!</emphasis></p><p>Последва болезнен вик и тежко дишане, издаващо физическо усилие. Това трая десет секунди.</p><p>— <emphasis>Майчицеее!</emphasis></p><p>Охранителят изстена още веднъж, а после се дочу хъркащият грохот на агонията. Стъпки на тичащ човек. Остър вик, който взриви ушите на Сара.</p><p>— <emphasis>Не ме е страх от вас!</emphasis></p><p>Беше гласът на Катрина Хагебак.</p><p>— <emphasis>Вие се страхувате и треперите, защото след толкова хилядолетия вашият свят ще изчезне!</emphasis></p><p>Шум от разкъсване на плат, а после нов вик.</p><p>— <emphasis>Никога няма да ви кажа къде да търсите! Никога няма да кажа къде са другите двама!</emphasis></p><p>Отекна глух звук, после гласът на Катрина Хагебак угасна. Чуваше се само статичният шум.</p><p>Разтърсена от чутото, Сара махна слушалките и ги сложи на масата. Следващите няколко секунди и&#x300; бяха нужни, за да дойде на себе си. После се роди първото заключение: Катрина Хагебак е познавала нападателя, също така е знаела, че той я търси. Само че какво означаваха думите за <emphasis>света, обречен да умре след толкова хилядолетия</emphasis>? Кои бяха <emphasis>другите двама</emphasis>, чиито имена искаше да премълчи?! И дали убиецът възнамеряваше да убие и тях? Но по-важен от всичко бе въпросът къде е поискала да отиде Катрина Хагебак вместо в обезопасената стая? И защо?</p><p>Сара върна записа и изслуша фрагмента, който я интересуваше.</p><p>— Ако той е тук, вече е твърде късно. Не искам да умра далеч от моя <emphasis>yero</emphasis>.</p><p>— <emphasis>От кого</emphasis>?! Но защо вървите нататък? Госпожо, обезопасената стая е в обратна посока!</p><p>„Нейният <emphasis>yero</emphasis>… Думата не е норвежка“ — размишляваше Сара. По рефлекс потърси думата в Гугъл преводача и проследи всички езици. Никакъв резултат. Опита с различно изписване: <emphasis>iero, yerro, hiero</emphasis>. Нищо. Но беше сигурна, че тази дума е един от ключовете към разрешаване на случая. И вероятно към онова, което убиецът бе дошъл да търси.</p><p>Извади малкия си бележник и начерта схема на партерния етаж. Размишляваше. Щом охранителят бе извикал, че госпожа Хагебак не върви в правилната посока, очевидно тя се е отправила към… Банята!</p><p>Сара изтича към стълбите, слезе бързо и връхлетя в банята. „Нейният <emphasis>yero</emphasis> сигурно е някъде тук“ — прошепна на себе си.</p><p>После извика двама от криминолозите да изследват помещението, а тя започна да чука по стените, за да открие къде почукванията и&#x300; ще ударят на кухо.</p></section><section><title><p>15</p></title><p>В 8 часа и 42 минути, или почти два часа след като започнаха претърсването на банята, Сара трябваше да застане лице в лице с фактите: нито тя, нито криминалните експерти откриха нещо. Стените на банята граничеха с друга стая или с хола, или просто бяха външни стени на къщата. Сара едва овладяваше гнева си. Нямаше да може да убеди вътрешния министър Йенс Берг, че греши, като смята нападението за дело на руски националисти.</p><p>Излезе от банята, като се надяваше, че Ингрид Вик е напреднала в проучванията си и че ще и&#x300; помогне да „отпуши“ разследването. По пътя към палатката, където работеше полицайката, Сара срещна войници от изпратените подкрепления, които кръстосваха острова, и полицаи, които продължаваха да ровят наоколо в търсене на следи. Очевидно се надяваха и най-незначителните улики да им помогнат за разкриване на нападателите.</p><p>Сара не се спря да ги попита има ли някакви резултати. Вдигна входното платнище на палатката. Привела рамене пред компютъра, младата полицайка дори не чу приближаващите откъм гърба и&#x300; стъпки и когато Сара я заговори, подскочи.</p><p>— Какво открихте?</p><p>— Боже мой, така ме стреснахте…</p><p>Сара вдигна за миг ръце, за да и&#x300; покаже, че се извинява, но не каза нищо в очакване на отговор на въпроса си. Върху екрана на свързания с интернет компютър върху червен фон се появяваха изображения на рогати животни и пентаграми.</p><p>— Това е сайт за историята на сатанинските ритуали — обясни Ингрид Вик.</p><p>— И какво открихте?</p><p>— Питам се дали не тръгваме по погрешен път, като мислим за сатанински ритуал — отвърна свенливо Ингрид Вик.</p><p>Свикнала бе началникът и&#x300; да я прекъсва, очакваше същото и от Сара, но инспекторката, вярна на навика си, мълчаливо чакаше продължението, вперила поглед в младата жена.</p><p>— Да продължа ли?</p><p>Сара само притвори очи.</p><p>— А, добре… Ами, аз мисля, че… ритуалът не може да бъде сатанински, защото в сатанинските представи бикът се асоциира с дявола… Сатаната се представя с рога и крака на бик. Да го пожертват, противоречи на преклонението, което тези хора му засвидетелстват. Така че би било абсурдно…</p><p>— А тебеширът?</p><p>— Най-често служи с него да се рисуват пентакли<a l:href="#fn_13" type="note">13</a>.</p><p>— Добре, в такъв случай, тъй като тебеширът бе в ръката на Катрина Хагебак, това означава, че тя е сатанистка и че нападателят и&#x300; я е наказал, убивайки нейното животно фетиш… — започна да разсъжда на глас Сара.</p><p>— Значи трябва да се търси при религиозните екстремисти — каза Ингрид.</p><p>— Думата <emphasis>yero</emphasis> появи ли се някъде във вашите изследвания?</p><p>— Не… съжалявам.</p><p>— А нещо друго?</p><p>— Съжалявам… Нищо… Проверих обстойно всяка информация… нямах време да…</p><p>— Чудесно, Ингрид.</p><p>Младата жена се усмихна едва забележимо и изправи гръб.</p><p>— Бих искала да зная… Емили…</p><p>— Всичко стана много бързо — излъга Сара, която все още не можеше да се отърси от ужасения поглед на Емили. — Съжалявам. Само че ще скърбим по-късно. Трябва да сме съсредоточени. Продължете проучването върху религиозни групи, известни с насилието си срещу сатанисти. А ако ви остане време, потърсете значението на думата <emphasis>yero</emphasis> по какъвто и начин да е изписана.</p><p>Сара забеляза плешивото теме на Гералд Мадкин, когото бе натоварила да работи върху отпечатъка от рамото на Катрина Хагебак. Той седеше в дъното на палатката. Отиде при него, като се молеше да получи поне една добра новина.</p><p>— Проговори ли фрагментът от пръстов отпечатък? — попита тя.</p><p>— За съжаление опасенията ни се потвърдиха. Твърде малък е, за да направим екстраполация. Дори в Осло не постигнаха никакъв резултат…</p><p>Сара преглътна лошата вест.</p><p>— Завърших анализа на отпечатъците на нашите нападатели — продължи Гералд Мадкин. — Те не фигурират в нито една картотека…</p><p>Сара кимна. Предвижданията и&#x300; се потвърдиха. Само че това нямаше да помогне за разследването. Оставаше само Николай Хауг. Той можеше да и&#x300; съобщи за някакъв пробив.</p><p>Излезе от палатката и се обади на стария началник на полицията, като предпазваше с ръка телефона си, за да не заглушава вятърът разговора им.</p><p>— Какво научихте за близките на Катрина Хагебак в района? Съмнителни ли са алибитата им?</p><p>— Как го постигате?</p><p>— Моля?</p><p>— Преживели сте престрелка, в която едва не ви убиха… Министърът на вътрешните работи ви е унижил… След по-малко от час ще ви замести друг инспектор, а аз не усещам и грам стрес в поведението ви. Кой ви научи на това?</p><p>„Животът“ — искаше и&#x300; се да отговори, но така щеше да предизвика прекалено много въпроси, а моментът не бе подходящ.</p><p>— Какво значение има? — отвърна Сара. — Слушам ви.</p><p>— Добре е да го чуете от мен… Не разполагам с нищо. Разговарях с поне петнайсет души, които са могли да се срещнат с нея през последните двадесет и четири часа. Както ви казах, те са били или на гости у приятели, или на работа, или в дома си, или на покупки. Накратко, всички имат желязно алиби и то лесно бе проверено. Имам чувството, че си губя времето.</p><p>„И на мен така ми се струва!“ — каза си Сара, но изрече гласно:</p><p>— Това ще прецени моят заместник.</p><p>Канеше се да прекъсне, когато Хауг продължи:</p><p>— Ами… Рекох ви аз, че са руснаците. Защо вие, от Осло, не вярвате на местните хора?!</p><p>— Не съм тук, за да вярвам или за да не вярвам, а за да открия истината.</p><p>Съсипана, но твърда, Сара се отби в палатката на Тример. Щом я видя, той и&#x300; направи знак да се приближи.</p><p>— Открих нещо, което може и да ви заинтригува — каза той и присви очи, доволен, че може да и&#x300; бъде от помощ. — Не го забелязах при първия оглед. Причината е, че е скрито между пръстите на краката… Погледнете!</p><p>Тример разгъна стойката на лампата и я насочи към краката на Катрина Хагебак. Подаде на Сара лупа с думите:</p><p>— Вземете я, ще видите по-добре.</p><p>Сара вдигна лупата пред очите си. Върху кожата между двата пръста забеляза малка татуировка: <emphasis>Etta</emphasis>.</p><p>— Имате ли представа какво означава това? — попита Тример.</p><p>Сара повдигна рамене. Може би името на скъпо същество? Но това име не се срещаше никъде в досието на Катрина Хагебак, изготвено от секретните служби. За момента просто бе една загадка повече.</p><p>— Добре, а като цяло съжалявам, но никой от последните ДНК анализи от сцената на престъплението не позволява да идентифицираме заподозрян.</p><p>Сара не очакваше чудо, но въпреки това последните му думи я накараха да посърне. Тример го усети.</p><p>— Познавате ли Петер Ген?</p><p>Сара поклати глава.</p><p>— Съжалявам за това, което се случва, но ако мога да си позволя да го кажа, то не е по ваша вина. Мисля, че министърът просто е изпаднал в паника и иска да постави начело на разследването си човек, когото познава…</p><p>Сара кимна учтиво и излезе навън, на студа, където установи, че е получила съобщение. Бе от полицията в Осло. Искаха да се обади в службата по архивите, касаещи престъпленията. Отново за миг проблесна надежда. С треперещи пръсти набра номера. Човекът, с когото се свърза, и&#x300; съобщи, че за съжаление не е открита никаква сцена на престъпление с глава на бик, тебешир и удари със сабя.</p><p>— Използвахме националната картотека — каза човекът от другата страна на линията. — Върнахме се чак до 1900 година, госпожо. Нищо не се получи и с ключовите думи — заедно или поотделно. Подобно престъпление не е познато както в Норвегия, така и по света.</p><p>Колкото и да съжаляваше, човекът не можеше да отгатне, че на практика бе потвърдил пред Сара, че разследването и&#x300; е в задънена улица. Тя прибра телефона в джоба на канадката си и остана неподвижна за няколко мига пред къщата на Картина Хагебак. Мъглата лазеше около ботушите и&#x300;, плъзгаше се по тревата, а птиците кръжаха над острова и металическите им крясъци бяха изпълнени с враждебност.</p><p>Покрай Сара мина един полицай и отвърна поглед. Същото направиха и двамата постови пред къщата, когато мина край тях. Сара се качи на първия етаж и седна на мястото, където бе изслушала записа от последните минути на охранителите.</p><p>Останала сама в тишината на къщата, тя се подложи на безмилостен разпит. Какво пропускаше в разследването? Защо нищо не се отпушваше? Неочаквано удари с юмрук по масата. Ударът отекна по дървото, а болката запълзя нагоре по ръката и&#x300;.</p><p>Изумена от постъпката си, Сара гледаше ръката си, сякаш не бе нейната. След смайването дойде ред на страха. Да не би, след като загуби способността си да разследва, да губеше контрол и върху нервите си?!</p><p>Въпросите следваха един след друг и възродиха в душата и&#x300; старата тревога. Смяташе, че отдавна е преодоляла това усещане. Спомни си за старите си рефлекси, с които задушаваше този страх. Опита да му противопостави логично разсъждение: защо страхът от провал събужда у нея това безпокойство? Не бе ли успяла да придаде на живота си друг смисъл освен професионалния успех. Как допускаше този страх да я руши, след като се касаеше само и единствено за работата и&#x300;? Нима новият и&#x300; живот с Кристофър бе само илюзорно убежище? Нима се бе излъгала?</p><p>Сара стисна ръцете си една в друга, за да спре треперенето им. Искаше да изтръгне с пръсти всички тези ужасни мисли от главата си, но усещаше, че пропада.</p><p>Потърси малкото флаконче с успокоителни, което винаги носеше със себе си във вътрешния джоб на канадката. То бе нещо като африкански амулет. Веднага обаче си спомни, че преди два месеца твърдо реши да не посяга към тях. Тогава бе убедена, че повече няма да се изправи лице в лице с подобен ужас. Нова порция безпокойство заля душата и&#x300; и я обхвана паника.</p><p>Има ли някой, с когото да поговори? Някой, който ще я успокои и ще и&#x300; каже, че кризата ще премине. Знаеше обаче, че нищо няма да потуши кризата. Нищо, освен увереността или поне малката надежда, че ще доведе докрай проклетото разследване.</p><p>Докато изваждаше мобилния си телефон, ръката и&#x300; се схвана. Изтърва го и се наведе да го вземе. Зави и&#x300; се свят. Пред очите и&#x300; падна воал, тя изгуби сили и тялото и&#x300; затрепери. Заплака, обзета от същинска ярост. Телефонът и&#x300; звънна, но тя не можа да отговори.</p><p>Напрегна всички остатъци на волята си, за да го задържи в дланта си. Въпреки спазмите, разтърсващи тялото и&#x300;, тя успя да напише несръчно съобщение, към което прикрепи снимката с мъртвото тяло на Картина Хагебак и главата на бика. Пръстът и&#x300; трепереше и тя се поколеба няколко секунди, напълно осъзнаваща риска, който поема.</p><p>Дълбоко в себе си знаеше, че не може да постъпи другояче. Необходимо и&#x300; бе да вярва, че е възможно да получи помощ от последното възможно място въпреки риска да я уволнят от полицията.</p><p>Натисна бутона „изпрати“ и изпусна отново телефона, като отчаяно се мъчеше да се овладее.</p></section><section><title><p>16</p></title><p>Кристофър влезе в грамадната зала, където се помещаваше редакцията на вестника, с впечатлението, че норвежците са значително по-ранобудни от французите. Беше точно девет часът сутринта, а там вече цареше оживление, характерно за края на деня. Като че ли всички репортери бързаха да допишат материалите си преди приключването на броя.</p><p>Кристофър се усмихна учтиво на неколцина бъдещи колеги, но те не му обърнаха никакво внимание. Постоя търпеливо няколко минути и си даде сметка, че подобно оживление не е нещо нормално. Хората просто кипяха от възбуда: едни стояха със залепен на ухото телефон, а други трескаво блъскаха по клавиатурите на компютрите си. Трети бързо крачеха от бюро към бюро, като едва се сдържаха да не тичат. Имаше и такива, които крещяха заповеди на колегите си, слагайки шепа около телефоните си, за да чуват по-добре.</p><p>Сред суматохата Кристофър видя главния редактор и му махна с ръка.</p><p>Беше мъж на около петдесет години, със слабо тяло и сухо лице. Четеше материал с писалка в ръка и в същото време разговаряше с някакъв журналист. След като забеляза Кристофър, доби смутен вид. Остави листа, от който четеше, в края на едно бюро, надраска няколко думи върху него и го подаде на журналиста, който изчезна на мига.</p><p>— Кристофър, съжалявам, че ви посрещаме при подобни обстоятелства — каза Ерик Йохансен, като нервно се чешеше по малкото му останали бели коси около слепоочията.</p><p>Кристофър леко смръщи вежди заради миризмата на цигари, която обвиваше събеседника му.</p><p>— Няма проблем. Какво става?</p><p>— От един час насам се носи сериозен слух… Забелязали са голямо раздвижване на армията и полицията на север, към Вадьо. Там министър-председателката има вила.</p><p>Кристофър веднага се сети за Сара.</p><p>— Нещо, което пряко касае Катрина Хагебак ли?</p><p>Ерик Йохансен говореше бързо. Постоянно се оглеждаше и дебнеше и за най-малка реакция на хората от екипа си.</p><p>— Разбрахме, че много хора от близкото и&#x300; обкръжение са разпитвани какво са правили през последните двадесет и четири часа. Възможно е нещо да и&#x300; се е случило. Мобилизирали сме цялата ни мрежа, за да узнаем нещо повече, и сме в пълна готовност да пуснем специално издание. Днес няма да имам време за вас… Съжалявам. Ще ви повикам утре веднага щом разберем как стоят нещата. Съгласен ли сте?</p><p>— Мога ли да помогна с нещо?</p><p>— Ерик! — извика глас зад едно от бюрата.</p><p>Главният редактор се бе насочил натам, но се завъртя на токовете си към Кристофър.</p><p>— Ами… да… Очевидно можете да помогнете. Сега или никога.</p><p>Кристофър веднага разбра накъде бие главният редактор.</p><p>— Забравете — възрази той. — Дори и да знае нещо, Сара няма да ми каже.</p><p>— Кристофър — доверително зашепна главният редактор, като го дръпна настрана, — чуйте ме. Ако слухът е верен, става въпрос за национална, а може би и за международна катастрофа, която ще се разрази до няколко часа. Полицията и армията ще покрият всичко. За нас ще настане същински ад, защото не е ясно как ще си вършим работата. Имаме нужда от хора като вас, които имат връзка с истината!</p><p>Бе забавно да види още от първите минути на запознанството им това противно угодническо изражение на човека, което иначе би забелязал едва след месеци съвместна работа.</p><p>— Ще видя какво мога да направя — излъга го Кристофър.</p><p>— Страхотно! — зарадва се Йохансен. — Страхотно! — после му подаде визитната си картичка с номера на мобилния си телефон, която не бе счел за нужно да даде на Кристофър при назначаването му. — Разчитам на вас. Ще бъдете свежо попълнение в нашия екип…</p><p>„Така — каза си Кристофър. — Заплаха за уволнение, прикрита зад окуражителни думи.“</p><p>Кимна на главния редактор, но не го уведоми какви прекрасни неща си мисли за него. Излезе от сградата, където се помещаваше редакцията, и набра номера на Сара. Попадна на гласовата и&#x300; поща, но не остави съобщение.</p><p>Да, тя със сигурност замина посред нощ заради този случай… Значи е извършено убийство. Кристофър усети как дишането му се зачестява. Предишната вечер бе овладял безпокойството си, но сега изведнъж се разтревожи отново.</p><p>Канеше се пак да позвъни на Сара, когато видя, че е получил съобщение от нея. Необходимо му бе доста време, за да възприеме странното му съдържание. Поразиха го многото правописни и буквени грешки в текста. Сара не правеше грешки. Сигурно е бързала бясно. Още повече го порази съдържанието. Без да осъзнава какво прави, отвори прикрепената към съобщението снимка. Благодарение на казаното от Йохансен позна веднага Катрина Хагебак. Тя бе гола, накисната в локва кръв, а до нея лежеше глава на бик.</p><p>Поразен, Кристофър залитна и потърси опора в ръба на някаква стена. Един минувач го попита всичко ли е наред. Кристофър се сепна да не би човекът да е видял снимката върху екрана на телефона и вместо благодарност бързо му махна с ръка, че е добре. Състрадателният минувач продължи пътя си.</p><p>Значи е вярно. Катрина Хагебак е убита. Необходими му бяха няколко минути, за да го осмисли. После отново прочете съобщението на Сара.</p><p>Постановката на местопрестъплението му напомняше за нещо. Но къде бе виждал подобна сцена? И при какви обстоятелства?!</p><p>Махна на първото такси, което мина покрай него, и каза на шофьора да го откара час по скоро на кея, за да се прибере в къщата си на остров Гримсьоя. Ако наистина е виждал някъде тази картина, то информацията за нея трябва да бе из кашоните, които не беше разопаковал след преместването.</p></section><section><title><p>17</p></title><p>Сара стоеше пред панорамния прозорец на малката си хотелска стая и съзерцаваше пристанището на Вадьо и околните къщи с дървени фасади, боядисани в червено, жълто или синьо. От паническата и&#x300; криза нямаше и следа, така че успя да напусне спокойно острова, без да издаде състоянието си пред военните или полицейските екипи. Дори си придаде съвсем нормален вид пред новия инспектор Петер Ген, но се постара да съкрати срещата им, притеснявайки се да не привлече ненужно вниманието му.</p><p>Незабелязана от никого пристигна в града и се настани в единствения хотел. Отвън той приличаше на второкласен мотел, но вътре бе наскоро обновен: вместо старите оранжеви тапети и син мокет сега имаше бели стени и светъл паркет. Атмосферата не можеше да се нарече приятна, но поне беше чисто.</p><p>На нощното шкафче лежеше туристическа брошура, която възхваляваше спокойствието и уединението на градчето Вадьо — последното населено място на Норвегия преди Баренцово море, Полярния кръг и руския бряг на изток. Само че в 20 часа тази вечер ледените води гъмжаха от рибарски корабчета, на чиито собственици амбициозни журналисти плащаха огромни суми, за да ги закарат на остров Хорньоя, откъдето да предоставят на своите телевизионни канали репортажи от драмата.</p><p>Както Сара предположи, Николай Хауг трябваше да зареже разпитите си, за да удържа истеричния наплив на пресата, чиито представители се стоварваха на групи в малкото градче. Първите репортери пристигнаха още по обяд, привлечени от все по-настойчивия слух. Но най-голямата тълпа се изсипа към 19 часа, пет часа след официалното съобщение на Йенс Берг за убийството на министър-председателката. Толкова време бе необходимо на журналистите да се доберат със самолет до тази изгубена земя, за чието съществуване доскоро нямаха почти никаква представа.</p><p>Обикновено пустите в този час улици на градчето сега се пукаха по шевовете от прииждащите все повече и повече коли със сателитни антени и с логото на различни норвежки телевизии. Скоро се появиха и екипи на чуждестранни телевизии. Операторите се бутаха в опитите си да заснемат по-добри кадри от конкурентите си, а полицейски коли със сини буркани се опитваха да предотвратят задръстванията.</p><p>В долния край на екрана на телевизора в стаята на Сара течеше непрекъснато повтарящо се съобщение за убийството на Катрина Хагебак, а по-голяма част от картината показваше заснети кадри от остров Хорньоя и претъпканите улици на Вадьо. В телевизионното студио на воля се надвикваха експерти по тероризма, престъпността и международните отношения в очакване репортерите от мястото на събитието да изпратят нова информация, която да използват и отново да не кажат нищо.</p><p>Разискваха изявленията на Петер Ген, назначения от Йенс Берг инспектор на мястото на Сара, който бе поел разследването. В момента многократно повтаряха интервюто с него. Едва слязъл от катера, който го бе довел до града в настъпващата нощ, той даде изявление пред гората от микрофони, като едва прикриваше презрението и високомерието си. Зле обръснат мъж с кръгло лице и потънали дълбоко в орбитите очи.</p><p>— Напомням ви, че достъпът до остров Хорньоя е изрично забранен и ви моля да не правите опити да отидете там. Нашите полицейски служби имат достатъчно друга работа и нямат време да се занимават с нарушители.</p><p>— Имате ли някаква следа кои са извършителите на това убийство?</p><p>— Как точно е умряла министър-председателката?</p><p>— Застрашени ли са и други политици?</p><p>След всеки въпрос, който му задаваха, единствената грижа на Петер Ген бе да парира нападките.</p><p>— Подробностите около смъртта на Катрина Хагебак ще бъдат разкрити по-късно, когато съдебният лекар и криминолозите си свършат работата.</p><p>— Говори се за второ нападение на острова. Вярно ли е това? — попита една журналистка.</p><p>— В момента изясняваме този въпрос.</p><p>— Видели са инспектор Сара Геринген във Вадьо. Какви са нейните отговорности в разследването?</p><p>— Аз водя разследването — отсече Петер Ген и се почеса по ръката.</p><p>— Говори се, че зад убийството на министър-председателката стоят руски националисти. Ще потвърдите ли?</p><p>— Проверяваме всички улики.</p><p>„Нямаш никаква представа какво се е случило — помисли си Сара. — Както и аз.“</p><p>На екрана тя видя инспекторът с неразгадаемо лице да си пробива път сред гората от камери и микрофони, разблъсквайки репортерите, задаващи все по-настойчиви въпроси и подхвърлящи нападки. После картината се смени и водещият в студиото поднови безсмислените дебати.</p><p>— И така, отговорните лица не отрекоха, че е възможно да се касае за действия на руски националисти… за да накажат нашата министър-председателка за построяването на стената за защита от емигрантите. Дориан Йанвик, смятате ли, че руски групировки са поръчителите на това убийство…</p><p>Сара изгаси телевизора. Бе разочарована и уморена. Отиде в банята, за да си наплиска лицето с вода. Погледна се за миг в огледалото. Очите и&#x300; бяха хлътнали и около тях имаше тъмни кръгове, а леденият им син блясък бе угаснал. „Значи така изглежда лицето на провала!“ — констатира тя.</p><p>В цялата си кариера досега не бе блокирала до такава степен. Отпечатъците, стилът на убийството и свидетелските показания винаги в един момент даваха посока на разсъжденията и&#x300; и разследването се отприщваше.</p><p>След като преодоля кризата, Сара започна да разсъждава кое точно я е извадило от равновесие. За първи път си задаваше въпроси не за поведението на извършителя, а за поведението на жертвата. Какво бе подтикнало Катрина Хагебак да изтрие отпечатъка, оставен от убиеца и&#x300;?</p><p>Опряла ръце върху мивката, Сара се опита да се постави на мястото на жертвата. Възможните отговори бяха два. Или Катрина Хагебак се е постарала да защити палача си — и ако това бе така, означаваше, че го е обичала повече от всичко на света, повече от самата себе си. Може би любовник, брат, дете. Само че тайните служби бяха категорични: тя нямаше никакви роднини освен болния и&#x300; баща, който при това е бил в кома по време на събитията. Не е имала никаква интимна връзка, нито пък дете. Значи оставаше втората възможност. Идентифицирането на убиеца е щяло да и&#x300; навреди след смъртта и&#x300;. Да очерни репутацията и&#x300; или да провали осъществяването на някакво начинание, което е било в ход.</p><p>Колкото и примамлива и интересна да бе тази хипотеза, Сара не виждаше как да я използва. Както и не можеше да разгадае този <emphasis>yero</emphasis>, на когото Катрина Хагебак държеше толкова.</p><p>Сара седна на леглото, разкъсвана от чувство за вина. Бе складирала цялата информация в далечно кътче на мозъка си, но сега, когато разследването стигна до мъртва точка, в съзнанието и&#x300; изскочиха последните думи на Катрина Хагебак: „Никога няма да узнаете имената на другите двама…“. Ако министър-председателката бе изрекла тези думи, това означаваше, че близка мишена бяха още двама души. А Сара бе неспособна да спре убиеца им и да предвиди кои са следващите жертви. Тази непълнота на сведенията бе непоносима. Като че ли цялото и&#x300; житейско равновесие зависеше от това дали притежава способността да спре престъпниците и да предотврати нови убийства. Разбира се, касаеше се за същността на професията и&#x300;. Знаеше, че след приключването на всеки случай чувството за вина се завръщаше. Беше част от нея, независимо колко живота е спасила междувременно. А сега тежестта, която от години влачеше в душата си, бе по-мъчителна от всякога.</p><p>Сара обаче притежаваше силна воля, а жертвоготовността и&#x300; бе неизчерпаема. Ето защо успя да отхвърли пристъпите на тази ужасна тревога. Обади се на Кристофър. Той изрази загриженост за здравето и&#x300;, а после и&#x300; каза, че точно сега се занимава с проучванията, за които го е помолила, и че се надява скоро да и&#x300; съобщи резултатите. Тя се насили да не покаже колко е смазана от всичко и възложи надеждите си на него.</p><p>Към 22 часа на Сара и&#x300; се поиска да хапне. Вегетарианското ястие, приготвено от съдържателката на хотела, се оказа негодно за ядене — недопечено и пресолено. Жената се извини, че покрай всички тези събития не и&#x300; е било до готвене.</p><p>Сара я успокои и се оттегли в стаята си. Минаваше полунощ. В седем часа сутринта щеше да отлети за Осло. Петер Ген и&#x300; обясни студено, че няма нужда от нея в разследването и че поема всичко в свои ръце. Сара не възрази и му предостави цялата информация, включително и заключенията, до които беше стигнала. Инспекторът едва се въздържа да не покаже уважението, което изпитваше към интелигентността и бързата мисъл на посестримата си по професия, но не смекчи позицията си и само поиска от Сара да остане на негово разположение до заминаването си, в случай че се появи нещо спешно.</p><p>Тя се излегна в леглото и дълго обмисля отделните елементи на разследването. Драсваше по нещо в бележника си, като си представяше как са се развили събитията по време на убийството. Знаеше, че трябва да прежали случая и да изостави всичко, както и&#x300; бяха наредили. Само че беше невъзможно. Съзнанието и&#x300; работеше по случая въпреки волята и&#x300;.</p><p>Така или иначе, накрая се умори и към два сутринта заспа. Сънят и&#x300; бе неспокоен.</p><p>Навън вятърът шибаше фасадите на сградите, а антрацитното море издигаше буйни вълни с бели гребени. Привързаните към кея рибарски корабчета сякаш се опитваха да се освободят от въжетата си като изгладнели кучета.</p><p>Внезапно Сара рязко се събуди. Очите и&#x300; се спряха върху часовника, който показваше два часа и петдесет и три минути, а после чу ясно звъненето на телефона си.</p><p>— Ало?</p><p>— Сара, аз съм… Съжалявам, че те събуждам, но… — Кристофър говореше бързо и възбудено.</p><p>— Не ми харесва гласът ти, добре ли си?</p><p>— Да, но слушай сега… Докъде стигнахте с разследването?</p><p>— Доникъде. В момента сме в задънена улица и се боя, че така ще е още дълго време. Освен това вече нямам нищо общо с разследването.</p><p>— Така и си помислих, като гледах новините. Слушай, не трябва да се тревожиш за…</p><p>— Защо? Да не би да си намерил нещо за онова, което ти изпратих?</p><p>Сара чу в слушалката дълбокото дишане на Кристофър.</p><p>— Да, само че се страхувам то да не предизвика повече въпроси, отколкото отговори. Може и да е съвпадение. Но предвид нещата, които ми изпрати, не може да става дума за случайност…</p><p>— Кристофър!</p><p>— Знам, но всичко ми се струва толкова налудничаво. Добре де, накратко. Бях чел вече нещо за череп, разбит със сабя, стиснат в ръката тебешир и отрязана глава на бик. Доста странно е, така че нямаше как да не си го спомня, но ми отне време, докато намеря папката, в която бе материалът…</p><p>— Чакай, искаш да кажеш, че вече си чувал за подобно убийство?</p><p>— Да, но…</p><p>— Изключено! Нашите служби „Студени досиета“ направиха проучване на национално и международно ниво чак до архивите от 1900 година. Нищо не излезе! Имам им доверие, защото не работят през куп за грош и като се има предвид коя е жертвата…</p><p>— Сара, чуй ме! Има обяснение, но то ще ти се стори доста смахнато…</p><p>— Слушам те.</p><p>— Нямало е как вашите служби да открият подобна постановка.</p><p>— Защо?</p><p>— Защото убийство, за което ти говоря, е извършено преди повече от две хиляди и седемстотин години.</p><subtitle>Обработка: ehobeho, Sunshine</subtitle></section><section><title><p>18</p></title><p>— Сара? — В гласа на Кристофър се долавяше безпокойство, защото тя мълчеше.</p><p>Пред очите и&#x300; се спусна воал и за няколко секунди се принуди да се подпре с ръка на леглото, за да запази равновесие.</p><p>— Да, тук съм… Само че ми бе трудно да го осмисля. Преди две хиляди и седемстотин години. Това е…</p><p>— Епохата на Омир, или във всеки случай времето, когато са написани „Илиада“ и „Одисея“. Триста години преди Александър Велики и Сократ. Друг свят.</p><p>— Но как… как си могъл да откриеш подобно нещо?</p><p>— Преди няколко години писах статия за произхода на насилието в човешкия род. И естествено, проучвах случаите на особено жестока насилствена смърт, открити от археолозите. Там се вписва най-вече скелетът от Танет<a l:href="#fn_14" type="note">14</a>, около 700 години преди Христа, който е почти христоматиен пример.</p><p>— И ти си сигурен, че е в същия стил!</p><p>— Слушай, знам, че ще ти се стори налудничаво, но най-добре виж сама. Изпращам ти снимка на скелета, или по-скоро на скелетите, както и доклада на изследователите. Ще видиш. Сайтът е създаден през 2004 година в Англия, по-точно в Клифс енд Фарм, графство Кент. Там са открити останки от селище и много гробове, сред които и прочутият гроб 3666.</p><p>Сара отвори снимките и не повярва на очите си. Първата, заснета отгоре, представляваше голям изкоп в светлокафеникава почва. На дъното имаше сгърчен скелет, легнал настрани, а до него голям рогат череп. Според специалистите е принадлежал на жена над петдесет години. След радиовъглероден анализ<a l:href="#fn_15" type="note">15</a> бе датиран към VII век пр. Хр., а рогатият череп принадлежеше на бик от същата епоха.</p><p>Сара плъзна показалеца си по екрана на смартфона, за да отвори втората снимка. Остана толкова смаяна, че сложи пръст на устните си: в лявата си ръка, поставена близо до главата и&#x300;, жената държеше парче тебешир, като че ли се канеше да го вдъхне или да го изяде.</p><p>Последната снимка показваше черепа отзад. Върху него имаше четири дълбоки резки.</p><p>— Видя ли ги? — попита Кристофър.</p><p>— Почти невероятно е.</p><p>— Прочети доклада на изследователите.</p><p>Сара зачете изпратения от Кристофър текст и се запита дали безсънието и&#x300; не и&#x300; играе някаква лоша шега. За да е сигурна, че няма да заспи, зачете на глас.</p><cite><p>„Смъртта на индивида от женски пол, с вероятна възраст петдесет години, намиращ се в гроб 3666, е настъпила в резултат на четири удара, нанесени в задната част на черепа, които са предизвикали кръвоизлив. Изследването с микроскоп показва, че оръжието по-скоро е рязало, отколкото пробивало или сякло. Ето защо най-вероятната хипотеза е, че е използвана сабя вместо далеч по-характерната за онази епоха брадва. Като се държи сметка за наклона на фрактурите, ударите са били нанесени отгоре и отзад върху жертвата, която е била обездвижена. В противен случай тя е щяла да се съпротивлява и са щели да и&#x300; бъдат нанесени и други рани. Всичко навежда на мисълта, че е извършена екзекуция. Впрочем през онази епоха жертвите са били обезглавявани. Така че вероятно се отнася за ритуална смърт, приличаща на жертвоприношение. Заключенията навеждат на много въпроси: защо тази жена е била обект на подобно насилие? Тя не е представлявала никаква физическа заплаха, така че насилието е било политическо или символично. Има и друг неясен елемент, който също поставя въпроси — парчето тебешир близо до лицето и&#x300;, което тя задържа в ръката си до последния си дъх. Забелязва се, че дясната ръка е сгъната над черепа и сочи в определена посока — югозапад. Какво сочи жената с пръст? Какво иска да покаже?“</p></cite><p>Последното изречение замря върху устните на Сара.</p><p>— Е, какво мислиш? — попита Кристофър.</p><p>— Че имаш право по две точки. Най-напред — няма съмнение, че стилът на убийството е същият, и второ — този факт наистина поставя нови въпроси. Какво още се знае за този обект?</p><p>— Не много, а още по-малко за тази жена. Добре известна е в света на археолозите и същевременно е истинска загадка.</p><p>— Очевидно не и за убиеца на Катрина Хагебак. С други думи, ако разгадаем енигмата на Клифс енд Фарм, ще разберем мотивите на убиеца и&#x300; и ще имаме по-голям шанс да го заловим.</p><p>— Не се увличай, Сара. Години наред учени и изследователи работят по загадката. Така че нито ти, нито аз ще разберем нещо ей така, изведнъж.</p><p>— Моля те, направи ми услуга, събери всички материали за селището и главно за жената. Виж дали няма някои по-нестандартни разсъждения и заключения, изоставени хипотези, които биха могли да ни заинтересуват. Трябва ми нещо по-конкретно, за да убедя Йенс Берг и протежето му Петер Ген, че са на погрешна следа с руските националисти.</p><p>— Добре. Значи ни остават по-малко от четири часа да разрешим убийство, извършено преди две хиляди и седемстотин години. Амбициозна задача.</p><p>— Постарай се. Ще видим с какво разполагаме сутринта. Обади ми се, когато… — внезапно Сара се спря. — Съжалявам. Мисля само за себе си. Съвсем забравих да те попитам как мина първият ти работен ден.</p><p>— Не се безпокой, назначението ми бе отложено с оглед на събитията. Ще говорим за това по-късно.</p><p>— А Симон?</p><p>— При родителите ти е. Ще се оправи. Ти как си? Съобщението ти бе доста… хаотично.</p><p>— Ще се оправя. Преживях един деликатен момент, но той премина.</p><p>— Виж, Сара, ако не открием нищо, не е катастрофа, нали? Ще намериш друго разследване, чрез което да покажеш колко са сгрешили, като са се отказали от теб.</p><p>— Мдаа. Ще се опитаме да погледнем на нещата от този ъгъл.</p><p>— Грижи се за себе си, не искам пак да се върнеш за възстановяване в „Хемседал“. Съгласна си, нали?</p><p>— Едно ми стига, уверявам те.</p><p>Сара очакваше, че Кристофър ще обърне всичко на шега, но той мълчеше.</p><p>— Кристофър, там ли си?</p><p>— Да, да… Разсъждавах с кого да се свържа, за да изясня мистерията около гроб 3666. Залавям се за работа. Доскоро.</p><p>Сара добре познаваше Кристофър и се запита какво го тревожи. Обикновено той приключваше разговорите им, като и&#x300; казваше, че я обича. Дали знаеше, че тя го е излъгала за престоя си в „Хемседал“? Не, невъзможно. А и не бе в стила му да крие от нея каквото и да било. Ако имаше някакви съмнения, щеше да и&#x300; каже направо. Най-вероятно бе малко разбалансиран от цялата тази история.</p><p>Сара се приближи до прозореца и се вгледа във фенерите, които се отразяваха в развълнуваните води на пристанището. Случаят бе забуксувал по такъв невероятен начин, че тя не можеше да приеме фактите. Замисли се отново за думите на Кристофър за Омир, за „Илиада“ и „Одисея“, за завоеванията на Александър Велики, за диалозите на Сократ. Видя гръцките храмове на върха на славата им, видя мъже и жени, облечени в тоги, да се разхождат под величествени колони, огрявани от силното слънце, ученици, пишещи върху покрити с восък плочи, в горещото лято.</p><p>„Писмеността!“</p><p>Сара изведнъж се вкамени. Грабна телефона и набра Кристофър.</p><p>— На кой език са говорели хората преди две хиляди и седемстотин години?</p><p>— Ами, що се отнася до Европа, мисля, че са келтският и гръцкият. Да, старогръцки и някои келтски диалекти…</p><p>— Ще ти се обадя пак.</p><p>Ръката и&#x300; леко трепереше, когато отвори интернет търсачката в телефона си. Искаше да намери сайт, който предлага преводи от келтски, но попадна на онлайн речник по старогръцки. Трескаво написа <emphasis>yero</emphasis> и пусна преводача. Нямаше резултат. Повтори същото с <emphasis>iero</emphasis>. Безуспешно. Но когато написа <emphasis>hierro</emphasis><a l:href="#fn_16" type="note">16</a>, програмата и&#x300; посочи дефиницията „светилище, свято място, обикновено намиращо се под земята“, а също и че думата се употребява за пещера.</p><p>Сара обу ботушите си, грабна канадката си и излезе като вихър от стаята. Отправи се към пристанището. Оставаха и&#x300; три часа и половина до отпътуването и&#x300; от острова, през които да намери подземното „свято място“ на Катрина Хагебак. То можеше да се намира само на едно място — не до банята, както бе предположила в суматохата предишната сутрин, а под нея.</p></section><section><title><p>19</p></title><p>— По-бързо! — нареди Сара на капитана на патрулния катер, който заради бурното море го управляваше предпазливо и с много маневри.</p><p>Катерът изведнъж набра скорост, но бе ударен от разбунтувала се вълна, наклони се страховито на една страна и струя вода заля палубата.</p><p>Очите на Сара пареха от солта. Тя прекара ръка през мокрото си лице и съсредоточи цялото си внимание върху прожектора на фара, който пробиваше тъмнината, осветявайки пенливите гребени на сивите вълни. Островът сигурно вече не бе далеч. Не след дълго стръмната му сянка изплува от мъглата.</p><p>Катерът се приближи до зоната за акостиране, като рискуваше всеки момент да се удари в бетонния кей.</p><p>— Не мога да се доближа повече! — извика капитанът. — Много силно се клати. Ще се обърнем!</p><p>Вместо отговор Сара отиде на носа на катера, който се клатушкаше като панаирна атракция. Нямаше време да идва по-късно! За да тръгнат към острова, бе принудена да се свърже с капитана на катера чрез уоки-токито на честотата на полицията. Наистина, беше три часът и трийсет минути сутринта, но Петер Ген може би все още будуваше, а тя бе сигурна, че той нямаше да я допусне на острова. Сара прескочи леера, като се държеше само с една ръка. Погледът и&#x300; бе впит в малката стълба, вкопана в бетонния кей.</p><p>— Не го правете, госпожо инспектор! — изрева капитанът.</p><p>Сара се възползва от една по-мощна вълна и скочи. Пенливите водни остриета протегнаха костеливи пръсти към нея. Подметките и&#x300; се подхлъзнаха на металните стъпала, а коленете и&#x300; се удариха в бетона. Сара се озова с цял метър по-ниско от кея, но в последния момент успя да се хване за стълбата.</p><p>Увисна над водата. Изпита леко гадене заради болката, но криво-ляво се изкачи по металните стъпала и стъпи на сушата. Вдигна глава точно когато капитанът се канеше да и&#x300; хвърли спасителен пояс. Сара му направи знак да си тръгва. Той и&#x300; отговори, като махна с ръка. Не бе ясно дали искаше да и&#x300; каже „Браво“, или „Вие сте луда“. Катерът направи остър завой и бе погълнат от мъглата.</p><p>Сара се изправи и започна да масажира коленете си. Вгледа се в черната накъдрена маса от ледени вълни. За миг си представи как не успява да скочи на брега, губи съзнание и е погълната от морето.</p><p>Бързо прогони този нов ужас от смъртта. Обикновено страхът не обсебваше мислите и&#x300;. Отметна косите си назад и тръгна по пътеката към платото на острова.</p><p>Един-единствен дежурен полицай провери документите и&#x300; в края на пътеката. Погледна часовника си, впи настойчив поглед в нея, а после я пропусна, като едва-едва се отдръпна.</p><p>На върха на острова мъглата беше още по-гъста, отколкото до брега. Сара забеляза, че от четирите палатки на полицията светеше само в една. Стори и&#x300; се, че в далечината, покрай скалите, съзира един-два силуета на войници на пост. Нямаше нищо общо с оживлението от предишния ден. Дори къщата на министър-председателката, до която тя стигна бързо, бе пуста. Нямаше никаква светлина, не се чуваше никакъв шум. Сара взе един фенер от количката на криминолозите, затвори входната врата и се отправи към банята. Ботушите и&#x300; скърцаха по парчетата мазилка, нападала върху плочите. Влезе в банята, запали плафониерата и постави фенера на мивката. Стените бяха, както ги бе оставила — някои пробити, други издънени.</p><p>Взе един от металните пръти, с който бяха разкъртвали стените, и цялата трепереща от мисълта, че изиграва последната си карта, заудря по пода с надеждата някъде да открие кухина.</p><p>Помещението сигурно бе десет квадратни метра. Вляво от входа имаше шкафче с умивалник, който бе демонтиран от екипа, претърсващ банята, а срещу входа — долепена до стената вана.</p><p>Сара бързо почука навсякъде по плочите на пода с железния прът и трескавостта и&#x300; прерасна в стрес. Никъде подът не биеше на кухо и не оставяше впечатлението, че отдолу има вдлъбнатина. Само че, ако Катрина Хагебак е имала намерението да се скрие в банята, за да стигне до своето <emphasis>hierro</emphasis>, до пещерата си, със сигурност някъде имаше проход!</p><p>Сара огледа тавана с надеждата, че е пропуснала да види някакъв отвор, но не откри нищо. Хвърли железния прът на пода и обходи с поглед малкото помещение. Откъде е възнамерявала да се измъкне министър-председателката? Даде си сметка, че и&#x300; остава само едно място в банята, което не бе проверила — ваната.</p><p>Отново взе пръта в ръце и заудря по дъното и&#x300;. Удари на кухо. Нямаше нищо странно, защото всички вани се закрепват малко над пода и отдолу оставаше празно пространство. За да и&#x300; е чиста съвестта, разби на едно място фаянсовата облицовка и разочаровано въздъхна. Стоеше пред най-обикновено облицовано с фаянс корито. Никъде не се виждаше дупка или скрито стълбище.</p><p>„Министърът на вътрешните работи може би е прав“ — помисли с горчивина Сара. Тя просто преследваше химера и виновните за смъртта на Катрина Хагебак бяха група руски ултранационалисти.</p><p>Вярна на професионализма си, тя ритна с върха на ботушите парчетата от порцелановата облицовка на ваната. После клекна и пъхна ръката си под нея. Пръстите и&#x300; докоснаха равна мръсна повърхност. Тъкмо се канеше да се изправи, когато една подробност привлече вниманието и&#x300;. Внезапно и&#x300; се стори, че съзира пукнатина на пода, вертикално на ваната. Изчисти мръсотията с ръкава си и видя, че пукнатината е по цялата дължина и образува с краищата на ваната прав ъгъл. Очевидно ваната бе поставена върху изрязана бетонна плоча.</p><p>Ако имаше механизъм, който я повдига, то той бе тук, на една ръка разстояние. Сигурно бе лесно да се борави с него, за да бъде задействан в критични ситуации. Катрина Хагебак е възнамерявала да го използва. Сара отвъртя крановете и както се надяваше, оттам не потече вода. Ваната маскираше скривалище. Сара завъртя и крана за душа, огледа отвора за оттичане на водата, после отново завъртя крановете във всички посоки.</p><p>Изведнъж се чу шум и се задейства някакво приспособление.</p><p>Тя отстъпи няколко крачки назад. Ваната се бе повдигнала с няколко сантиметра. Сара хвана краищата на коритото и се опита да го повдигне. За нейна голяма изненада задната част на ваната и бетонната плоча се изместиха леко и образуваха ъгъл от 45 градуса с пода. Там зейна широка дупка. С разтуптяно сърце Сара побърза да вземе фенера от мивката и насочи сноп светлина към отвора.</p><p>Докато се навеждаше над кухината, свежа струя въздух обля лицето и&#x300; и на светлината на фенера тя видя първите стъпала на изчезваща под земята стълба.</p></section><section><title><p>20</p></title><p>Провери дали ваната и плочата са застопорени. После се наведе и постави крак върху първото стъпало. Слезе три или четири метра надолу. Влагата прониза канадката и&#x300; и стигна до кожата и&#x300;. Хвърли поглед под себе си и забеляза земята на няколко метра по-ниско. Почвата бе неравна и скалиста, а наклонът се губеше в мрака.</p><p>Стъпи на земята. Полъхът на вятъра, който усети в къщата, проникваше и тук. И най-тихото проскърцване от подметките на Сара по чакъла отекваше по стените на помещението, което все повече и повече и&#x300; заприличваше на пещера. Свежият дъх, който излизаше от устата и&#x300;, на светлината на фенера се превръщаше в мътна влажна пара, а Сара с невярващ поглед обхождаше наклонения проход, който водеше в мрака. За какво е искала да дойде Катрина Хагебак тук, в тази мрачна пещера, когато е могла да се оттегли в обезопасеното модерно убежище? Защо ли министър-председателката е искала да отиде на това място, когато животът и&#x300; е бил застрашен?</p><p>Сара се наведе и предпазливо пристъпи в тесния проход. Освен шума от стъпките и&#x300; до нея достигаше единствено ехото от падащите на земята водни капки. След като измина няколко метра, на светлината на фенера видя, че проходът се разширява. Влагата вече не проникваше до кожата и&#x300;, въздухът стана по-сух. Сара наведе глава, за да избегне една издатина в скалистия свод. Когато се изправи, замръзна на мястото си пред гледката, която се разкри пред очите и&#x300;. Беше се включило автоматично осветление. Сара се оказа насред огромна пещера.</p><p>Тя едва успя да прецени колко е обширна пещерата. Хипнотизира я картината, която се разкри от лявата и&#x300; страна. Изображението заемаше цялата стена. Видя нарисувани с черна боя и с охра линии, които се издигаха към красива глава, украсена с горди рога. Рисунката на муцуната бе толкова точна, че сякаш дъхът на животното излизаше през ноздрите му. Колко ли животни имаше на картината? Не бе възможно да ги преброи наведнъж. Имаше червени елени, които се примесваха с фриз от черни коне, галопиращи към петнистия корем на един аурох — живял някога в Европа див бик, който пък гледаше друг приближаващ се грамаден бик с големина около четири метра.</p><p>С глава, вдигната към монументалната фреска, и с полуотворена уста Сара се опитваше да подбере най-важните сред множеството въпроси, които напираха в мислите и&#x300;. Какво прави тук подобна творба? Оригинал ли е? Репродукция ли е, или е съвременно творение? Дали Катрина Хагебак е ценяла само художествената и&#x300; стойност, или картината е имала за нея и друг смисъл?</p><p>След малко Сара сведе глава и се усмихна иронично на мудните си разсъждения. Беше толкова зашеметена от гледката, че не направи веднага връзката между животните на тази изрисувана на стената картина и главата на бика, намерена до министър-председателката. Какви изводи трябваше да направи?</p><p>Дали Катрина Хагебак е придавала на бика същото значение или поне същата символика, каквато художниците от палеолита са му придавали? В такъв случай какво е значението на този символ?</p><p>Сара се сети за Кристофър, който можеше да и&#x300; помогне, и точно тогава осъзна, че някой я наблюдава. Беше сама, на метри под земята, сред тишината на пещера и никой не знаеше къде се намира. Завъртя се на токове и извади пистолета. Нищо. Нито силует, нито някакво движение. Само огромен тъмен участък от дясната страна на входа. Осветлението на пещерата очевидно бе грижливо нагласено, така че да оставя тази част в мрак.</p><p>— Кой е там? — извика тя, като стискаше насочения си пистолет.</p><p>Отговори и&#x300; само ехото, но докато изчезваха и последните звуци от гласа и&#x300;, усещането, че я наблюдават, се превърна в увереност. Въпреки влагата в пещерата по гърба и&#x300; се плъзнаха капки пот.</p><p>Като внимателно поставяше крак пред крак, с пръст върху спусъка на нейния HK P30, тихо и гъвкаво като хищник Сара пристъпи към потъналия в мрак участък на пещерата. Беше още доста далеч, за да може фенерът и&#x300; да пробие тъмнината, но бе сигурна, че е видяла нещо или някой да се движи.</p><p>— Полицията на Осло, излезте на открито!</p><p>Пак нямаше отговор, но тя усети нови крадливи движения.</p><p>Този път с отсечена крачка Сара тръгна право напред. Силната светлина на фенера и&#x300; проби мастиленото перде. Отвори уста в ням вик. Сърцето и&#x300; подскочи, адреналинът и&#x300; се покачи и кръвта затуптя във вените и&#x300;. После се вцепени.</p><p>В гигантски аквариум, който заемаше цялата стена, десетки, а може би стотици змии се плъзгаха една след друга, като насочваха втренчените си зеници към единствения източник на движение в пещерата — към Сара.</p><p>„Успокой се!“ — каза си тя, а потта обливаше цялото и&#x300; тяло.</p><p>Не страдаше от фобия, но не обичаше твърде влечугите: особено когато са струпани толкова много на едно място, с неподвижно вперен в нея поглед и с раздвоен език, душещ въздуха в търсене на ароматни молекули, които да им помогнат да различат натрапника, бил той плячка или хищник.</p><p>Сара не помръдваше. Движеше единствено очите си и фенера. Разгледа рамката на аквариума в търсене на някакъв отвор. Успокои се, когато установи, че стъклената клетка изглежда херметизирана. Забеляза, че люспестите кожи на някои змии бяха в отровнозелено, на други — на жълти и черни линии, но повечето бяха бежови, с триъгълни шарки, които лукаво се местеха насам-натам по телата им.</p><p>Защо Катрина Хагебак е отглеждала тези змии? Имала ли е някаква слабост към тях? Или и те, подобно на бика, имат определена символика?</p><p>Сара се доближи предпазливо към аквариума, като дебнеше всяко увивно движение между сянката и светлината. Змиите представляваха безформена маса, съставена от множество тела и глави, които сякаш се придвижваха като едно-единствено призрачно същество.</p><p>Сара прогони непоносимото усещане, че масата влечуги пълзят по корема и гърдите и&#x300;, и успя да различи нещо, което можеше да е отговор на въпросите и&#x300;. В стената, на няколко метра над пода, в скална ниша, имаше статуетка на жена с царствена стойка и горда гръд, а около всяка от ръцете и&#x300; се бе обвила по една змия. От двете страни на статуетката имаше угаснали свещи. Много детайли по нея подчертаваха благородството на фигурата. В краката и&#x300; лежаха три змийски яйца, завити в ешарп.</p><p>Животните не представляваха единствено зооложки интерес. Тяхното символично, а може би дори литургично значение ставаше все по-очевидно.</p><p>С възбуден от всички тези предположения ум, без да изпуска от поглед движенията на влечугите в аквариума, Сара се зае да разгледа последната все още неизследвана от нея част на пещерата.</p><p>В дъното на слабо осветената пещера и&#x300; се стори, че вижда бюро, а от двете му страни по един изправен ствол от дърво. На бюрото лежеше лаптоп. А встрани — кръгла маса, върху която имаше предмет, чиито контури Сара не различаваше ясно.</p><p>Чу се глух звук и тя подскочи. Една от змиите бе ударила главата си в стената на аквариума, а погледът и&#x300; бе втренчен в тъй близкото, но недосегаемо топло тяло.</p><p>Сара се почувства по-зле. Обърна се и огледа началото на прохода, по който бе дошла, дебнейки и най-малкия подозрителен шум. Нов тъп удар в стъклото на аквариума я накара да потръпне. Нямаше желание да остава дълго на това място. Насочи се към дъното на пещерата.</p><p>Спомни си татуировката върху гърба на Катрина Хагебак, която представляваше някакъв план. Замисли се дали не беше схема на огромното помещение, в което се намираше. Но очевидно правоъгълната форма на татуирания план не можеше да има нищо общо с това подземно пространство.</p><p>„Може би отговорът на всички въпроси е в лаптопа!“ — помисли си Сара, когато застана пред бюрото. Върху него беше само компютърът. Отначало се поколеба дали да го включи.</p><p>Вече ясно различи предмета върху близката маса, който бе зърнала отдалеч — дървена кутия с ключалка във формата на змия.</p><p>Сара остави пистолета си на бюрото, извади от джоба си ръкавици от латекс и доближи ръка до ключалката. Попоглеждаше към аквариума с крайчеца на окото си, защото и&#x300; се стори, че влечугите я наблюдават. Обърна се и усети буца в стомаха си. Аквариумът почти се допираше до бюрото и всички змии се бяха насъбрали в близкия край.</p><p>Вдиша дълбоко и издиша, за да прогони неразположението си. Опита се да повдигне капака на кутията и за нейна голяма изненада той се отвори с глухо изскърцване, чието ехо се изгуби в каменния свод.</p><p>Отвътре кутията бе подплатена с лилаво кадифе с преливащи отблясъци. В нея лежеше странна фигура от бял камък. Сара я взе в ръцете си, за да я разгледа отблизо. Три каменни диска бяха насложени вертикално един върху друг. Вътрешната им част бе фиксирана върху правоъгълна поставка. Камъните бяха идеално полирани. От цялата творба се носеше полъх на изящество. Но вниманието на Сара привлякоха думите, издълбани върху всеки от дисковете. Три думи, по-точно три имена и след всяко от тях — дата. Върху първия диск прочете: <emphasis>Ета, 10 декември 2018 година</emphasis>, върху втория <emphasis>Ада, 11 декември 2018 година</emphasis>, върху третия <emphasis>Людмила, 12 декември 2018 година</emphasis>.</p><p>Ета… Това име бе татуирано между пръстите на краката на Катрина Хагебак, спомни си Сара. Дали не е псевдоним? А другите две имена не прикриваха ли други две личности, чиито имена Катрина Хагебак бе отказала да каже на убиеца си? И какво означават тези дати? Ще се случи нещо особено ли в тези три близки дни?</p><p>Сара обърна каменната фигура, за да я огледа отвсякъде, и бързо откри малкия лилав паралелепипед, прикрепен към основата. Отлепи го и си даде сметка, че държи в ръка флашка, върху която е написано името „Ета“.</p><p>Колкото повече напредваше в разследването си, толкова повече Сара се удивляваше от всичко онова, което министър-председателката бе скрила от света. Най-напред тази невероятна пещера под къщата… А сега и тези три имена и трите дати… Докъде бе стигнала Катарина Хагебак, без никой да си дава сметка за това? С какъв проект се бе занимавала в най-дълбока тайна?</p><p>Сара бързаше да узнае какво съдържа лаптопът. Пъхна флашката във вътрешния си джоб и точно се канеше да го включи, когато зад гърба и&#x300; се чу нов удар по стъклото на аквариума. Тя потръпна. Нямаше желание да срещне отново очите на влечугите, които проследяваха движенията и&#x300;. Нито да види как размятат езиците си към нея и зловещо движат прешлените си. Натисна бутона за включване на лаптопа, когато отекна нов удар.</p><p>Този път необоснованият от логика страх, че някоя от змиите се е измъкнала от аквариума, бе по-силен и тя рязко се обърна. На по-малко от четири метра от нея стоеше човек, чието лице бе скрито под черна качулка. В протегната си ръка държеше пистолет.</p></section><section><title><p>21</p></title><p>Сара грабна първото, което и&#x300; попадна под ръка, и го хвърли към нападателя. Куршумът на безмълвния силует се заби в скулптурата от бял камък. Незасегната като по чудо, Сара грабна пистолета си от бюрото и стреля. Мъжът ловко се претърколи, надигна се и я обсипа с град от куршуми, които пръснаха стъклото на аквариума. Лежешком, Сара отвръщаше на изстрелите. След миг нападателят се свлече, улучен в гърдите.</p><p>Тя се изправи задъхана точно когато една змия се опитваше да се увие около посипания и&#x300; със стъклен прах глезен. Ритна влечугото и изтича към нападателя. Като държеше на прицел главата му, го заобиколи и с върха на крака си изрита пистолета от ръката му. Мъжът лежеше по гръб със затворени очи. Не се виждаха следи от кръв по дрехата му. За частици от секундата Сара осъзна, че той носи предпазна жилетка и направи задно салто.</p><p>При скока пистолетът се изплъзна от ръцете и&#x300; и само поради годините тренировки главата и&#x300; не се удари в земята. Претърколи се назад и се изправи точно когато нападателят и&#x300; се метна срещу нея с боен нож в ръка. С ритник в корема и удар по челюстта го замая, сграбчи ръката му, която държеше ножа, и я изви, за да елиминира оръжието. Канеше се да го събори и обездвижи, но убиецът неочаквано я нападна, усука краката си около бедрата на Сара, събори я и се стовари върху нея, като започна да я души.</p><p>Сара изпадна в шок. Въпреки това го заудря странично, но предпазната му жилетка смекчаваше ударите. Натискът върху каротидната и&#x300; артерия се усили. Почувства, че се задушава, а хватката на убиеца ставаше все по-мощна. Отчаяна, Сара го удари по лицето. Той отвърна с удар с глава, който разцепи веждата и&#x300;. Бликна кръв. От липсата на кислород погледът и&#x300; се замъгли. Ръцете и&#x300; отчаяно опипваха земята за предмет, с който да удари врага, ала ноктите и&#x300; безрезултатно драскаха по скалния под. Щеше да умре.</p><p>Неочаквано докосна нещо гладко и хлъзгаво. Инстинктът и&#x300; за самосъхранение победи погнусата, тя хвана съскащото влечуго и с последни сили удари убиеца с него. Той се изправи, като парираше ударите на Сара, а тя използва момента, за да се изтърколи встрани.</p><p>Когато се обърна, видя окраската на змията — на черни и жълти пръстени. След школата на Специалните сили умееше да различава най-опасните змии, а раираният крайт<a l:href="#fn_17" type="note">17</a> бе на първо място в списъка.</p><p>Паникьосаното влечуго се бе увило около врата на нападателя, а той не успяваше да го отърси от себе си. Устата на змията се отвори, блеснаха пълните и&#x300; с отрова зъби и тя го клъвна по лицето през качулката. Мъжът извика от болка и най-сетне успя да хвърли змията в краката си. Канеше се да я смачка, но като видя жълто-черните шарки, отскочи.</p><p>Влечугото се шмугна към най-тъмния ъгъл на пещерата. Чак сега Сара и нападателят и&#x300; осъзнаха, че подът на пещерата сякаш се движи. Около тях гъмжеше от влечуги.</p><p>Сара все още се мъчеше да си поеме дъх, когато почувства как върху ръцете и краката и&#x300; пъплят студенокръвни същества. Постара се да не мърда, доколкото позволяваше трескавото и&#x300; състояние. Убиецът я следеше с ледено презрение. Дишаше шумно, а платът на качулката му бе напоен с кръв.</p><p>— След десетина минути ще умрете от задушаване — подхвърли Сара с продран от душенето глас. — Толкова ви остава и да намерите противоотрова.</p><p>Убиецът се поколеба, но тръгна към нея, като избягваше пълзящите влечуги. Сара знаеше, че ако помръдне и на сантиметър, рискува змиите, които в момента лазеха по корема и бедрата и&#x300;, да я ухапят. Осъзна също, че ако я нападне, и нападателят и&#x300; рискува да го ухапят. Змиите бяха нейният затвор, но и последната и&#x300; защита.</p><p>Мъжът прескочи една змия, която приличаше на питон, и с няколко крачки стигна до Сара. Преди да коленичи до нея, тя забеляза, че той се олюлява. Отровата бе започнала смъртоносния си ход. Видя очите му през процепите на качулката — решителни и пълни с омраза. Долови болезненото му дишане.</p><p>Той протегна ръце към нея, като не изпускаше от очи пълзящите наоколо змии. Понечи да сграбчи Сара за гърлото. Впила поглед в палача си, тя разбра, че мускулите му отказват да приемат командите на мозъка му. Ръката му се сгърчи и потрепери. Той я отдръпна, когато едно влечуго стигна до шията на Сара, която положи свръхчовешки усилия да не помръдне. Змията докосна ухото и&#x300; с език, плъзна се по главата и&#x300;, изкатери се по косите и&#x300;, после се спусна към рамото и&#x300; и продължи пътя си. Воал от сълзи замъгляваше очите на Сара.</p><p>В този миг убиецът отново протегна трепереща ръка към нея. Усети пръстите му по гръдта си. Но той не търсеше интимен контакт, ровеше в подплатата на канадката и&#x300;. Вероятно я бе следил още с влизането и&#x300; в пещерата и знаеше, че е прибрала флашката във вътрешния си джоб.</p><p>— Защо правите това? — едва промълви Сара.</p><p>Ръката му отново трепна. Той изхриптя и най-сетне намери флашката. Изправи се с болезнено усилие. Тялото му бе започнало да се вцепенява. Задухът нямаше да закъснее. Тръгна назад, залитайки, като се пазеше да не настъпи някое влечуго. За първи път Сара го видя в цял ръст. Най-вероятно мъжът бе висок около метър и осемдесет и пет.</p><p>— Биете се като войник. Със сигурност сте служили на родината си. Защо сега я предавате? — извика тя.</p><p>Човекът не отговори. Внушителният му силует се стопи в сянката. Сара беше бясна от яд заради безпомощността си. Предвид състоянието му би могла да го надвие за нула време. Но ако продължаваше да лежи неподвижно, той щеше да избяга. Отровата можеше да го убие след минути или дори след час.</p><p>Когато се опита да помръдне крака си и да се изправи, гневното съскане я прикова към земята. Остана и&#x300; надеждата на змиите да им омръзне и да я оставят на мира или някой да я потърси. Мобилният и&#x300; телефон не вършеше работа дори и да успееше да го използва, толкова дълбоко под земята нямаше връзка.</p><p>Докато се опитваше да поеме контрол над опънатите си от допира със змиите нерви, си зададе два въпроса: какво съдържа флашката и най-вече как убиецът на Катрина Хагебак (защото със сигурност това бе той) успя да проникне в пещерата точно когато тя отваряше прохода.</p><p>Покрита с влечуги, Сара се постара да се съсредоточи, за да намери отговор на въпросите си. Но с всяка изминала минута все повече се съмняваше дали накрая няма да се поддаде на паниката, да направи опит да се освободи от змиите и с това да подпише смъртната си присъда.</p></section><section><title><p>22</p></title><p>Едно влечуго с черно тяло и червена глава се бе настанило върху корема и&#x300;. От време на време змията размърдваше ярката си опашка и раздвоеният и&#x300; език се показваше от устата и&#x300;. Други пълзяха покрай тялото на Сара с характерното за влечугите безгрижие. Тя ги следеше с поглед, дишаше едва-едва и дебнеше и най-малката промяна в очите им без клепачи.</p><p>Мъчението и&#x300; продължаваше вече час, когато усети пълзене по прасеца си, а после и по коляното. Наклони глава и видя сива змия с настръхнали люспи в момента, когато преминаваше през чатала и&#x300;. Сара се вледени. Потръпна от отвращение, а пръстите и&#x300; побеляха от напрежението на мускулите. Прииска и&#x300; се да стисне здраво зъби, за да изпита известно облекчение. Влечугото се разходи по панталона и&#x300;, плъзна се по друга заспала змия, по гърдите на Сара, около брадичката и&#x300;, мина през челото и&#x300; и продължи към разбития аквариум…</p><p>Когато Сара отвори очи, те плуваха в сълзи и не можа да различи веднага човека, който стоеше на входа на пещерата. Фигурата се приближаваше и по стойката и&#x300; Сара разбра, че носи оръжие.</p><p>— Инспектор Геринген? — чу приглушен глас.</p><p>— Движете се бавно — каза Сара, като примигна няколко пъти. Разпозна Ингрид Вик и видя изписания по лицето и&#x300; ужас. — Ингрид… — повика я тя.</p><p>Младата жена като хипнотизирана бе втренчила очи в морето влечуги. Едва-едва повдигна глава и изумена погледна към Сара.</p><p>— Как постигате това… да не се движите?</p><p>— Не използвайте оръжието си — каза меко Сара, защото разбра, че Ингрид с мъка сдържа страха си.</p><p>— Трябва да стрелям… да стрелям, за да…</p><p>— Не — прекъсна я Сара, — защото топлината ще ги привлече… Намерете ръкавици и амоняк. Потърсете ги при препаратите за почистване на къщата.</p><p>Ингрид свали оръжието си и се отправи към стълбата, по която се слизаше в пещерата. Скоро се появи с кофа, в която имаше няколко пластмасови шишета.</p><p>— Не намерих амоняк, но тези продукти го съдържат.</p><p>— Изсипете всичко в кофата — каза Сара, която вече едва издържаше да стои неподвижно.</p><p>Ингрид Вик я послуша и рязко извърна глава, когато острата миризма на препаратите подразни обонянието и&#x300;.</p><p>— Сложете си ръкавиците и тръгнете към мен, като хвърляте с шепи от сместа пред себе си. Не се бойте. Няма да ви нападнат, ако се движите бавно…</p><p>Полицайката последва инструкциите на Сара. Най-близо стоящите змии изстреляха езиците си навън и повечето от тях се оттеглиха бързо. Но някои от по-големите не помръднаха от местата си, изглеждаха заспали. Ингрид Вик ги заобиколи и скоро застана над Сара, която я окуражаваше с очи. Момичето разля щедри шепи от сместа върху влечугите наоколо. Змиите започнаха да се отдалечават с вълнообразни движения. Те напускаха мястото като затворници, на които току-що са свалили веригите. Когато изчезна и последната, Сара не посмя да се изправи веднага. Струваше и&#x300; се, че те все още лежат върху нея.</p><p>— Няма повече — свенливо изрече Ингрид.</p><p>Сара хвана протегнатата и&#x300; ръка и стана, като дебнеше наоколо.</p><p>— Чудесно, Ингрид, но сега трябва час по-скоро да излезем оттук…</p><p>Обърна и&#x300; гръб и се отправи към бюрото. Взе лаптопа на Катрина Хагебак и посочи на Ингрид стълбата.</p><p>— Срещнахте ли някого, като идвахте насам? Ранен мъж, висок метър и осемдесет пет? — попита Сара, докато прекосяваха змийската пещера.</p><p>Ингрид не отговори. Бе впила поглед в змиите, прогонени от миризмата на амоняк.</p><p>— Кажете, Ингрид! — настоя Сара.</p><p>— О, простете…</p><p>— Ингрид, видяхте ли ранен мъж да напуска острова или по улиците на Вадьо, преди да дойдете тук?</p><p>— Не, видях само войниците на пост — отвърна полицайката, която бе положила свръхчовешки усилия да освободи Сара, а сега страхът и&#x300; от змиите се прояви с пълна сила. — Но защо?</p><p>Сара я хвана здраво за ръка и я отведе до стълбата, която водеше към банята. След като се изкачиха горе, Сара взе уоки-токито на Ингрид и нареди издирването на ухапан от змия мъж, който вероятно е убиецът на Катрина Хагебак. Заповяда дискретно наблюдение над аптеката и болницата във Вадьо, както и да сигнализират за всеки потърсил помощ там подозрителен индивид.</p><p>Погледна часовника си. Беше шест часът и тринадесет минути сутринта. С телефона в ръка Сара се поколеба дали да не звънне направо на Петер Ген, за да го осведоми какво е открила. Накрая снима повдигнатата вана, която скриваше тайния проход. Изпрати снимката на Кристофър и му написа съобщение. Телефонът и&#x300; звънна веднага.</p><p>— Да, добре съм — каза Сара, преди Кристофър да издаде и звук.</p><p>— Хубаво, само дето не ти вярвам. А за снимката… сигурна ли си?</p><p>— Да, при това не е опасно и освен това… Това е единственият начин да… Ще ти се обадя по-късно. — Сара затвори и прибра телефона във вътрешния джоб на канадката си.</p><p>— Какво става? — попита Ингрид, която постепенно идваше на себе си.</p><p>— Как ме намерихте? — на свой ред попита Сара. — Не трябваше да сте на острова, нали?</p><p>Младата жена се засегна от подозрителния тон на Сара.</p><p>— Исках да ви кажа нещо важно… Изпратих ви съобщение и понеже не ми отговорихте, отправих запитване по централата. Капитанът на катера, който осигурява транспорта между континента и острова, отговори, че току-що ви е превозил до острова… Но кой ви нападна?</p><p>— Някой, който вероятно ме е следил още с излизането ми от хотела… И със сигурност е мъжът, убил Катрина Хагебак. Той има спешна нужда от противоотрова, защото бе ухапан от змия в пещерата.</p><p>Сара затвори прохода и излезе от банята.</p><p>— Какво важно нещо имахте да ми казвате, Ингрид? — попита тя, като излизаха от къщата.</p><p>Вятърът удряше ритмично един зле затворен капак на прозорец.</p><p>Ингрид вдигна яката на канадката си.</p><p>— Обади ми се директорът на болницата, където е бащата на Катрина Хагебак. Беше към пет сутринта. — Ингрид се опитваше да надвика воя на вятъра. — Току-що получил резултатите от кръвните изследвания, чрез които се опитват да определят причината за комата му.</p><p>— Е, и?</p><p>— Категоричен е, че на господин Хагебак е инжектирана венозно свръхдоза морфин.</p><p>Сара забави ход, за да помисли. Високата трева шибаше ботушите и&#x300; и те проскърцваха, докато не възобнови нормалния си вървеж.</p><p>— Подразбира се, че са го инжектирали насила… Само че, доколкото знам, бащата на министър-председателката е болен. Може той самият да си е осигурил морфин, просто е искал да получи облекчение, да сложи край на дните си… Защото това не е най-болезненият начин да напуснеш този свят… — разсъждаваше на глас Сара.</p><p>— Споделих тази хипотеза с лекаря — отговори Ингрид, като отметна назад залепналите на лицето и&#x300; коси. — Но лекарят е категоричен: Мариус Хагебак е изпитвал ужас от инжекции и всякакви игли. Той нямало да се съгласи да му бият инжекция, нито да си я постави сам.</p><p>Сара и Ингрид заобиколиха войника, който стоеше на пост на пътя към крайбрежието, без дори да го поздравят. После ускориха крачка. Сивите вълни с пенести гребени клатушкаха катера, който ги очакваше.</p><p>— Ами камерите за наблюдение в болницата?</p><p>— Очакват ни на място да прегледаме записите.</p><p>Двете скочиха в катера и той се отправи към континента.</p><p>Сара седна отпред и за миг затвори очи. Мечтаеше за горещ душ и да изгори дрехите си. Струваше и&#x300; се, че по тях още има следи от пълзящите чудовища. Но най-вече искаше да осмисли нещата, които откри в пещерата, и да разгадае инжектирането на свръхдоза морфин на бащата на министър-председателката.</p><p>— Как успяхте да лежите там… с всички тези змии върху вас, и то в продължение на часове? — попита Ингрид, като сядаше до нея.</p><p>— Точно както постъпвате вие, за да понасяте отношението на вашия началник женомразец Николай Хауг: преглътнах желанието да употребя насилие и се надявах, че някой ще дойде да ми помогне.</p><p>Ингрид сведе големите си очи. Бе трогната от заобиколния начин, по който Сара едновременно и&#x300; благодари за помощта и и&#x300; оказа подкрепа.</p><p>— Имате дарба, Ингрид — добави Сара. — А това на моя език означава, че горите от желание да си вършите добре работата. Повече, отколкото всеки друг полицай тук, във Вадьо.</p><p>Ингрид Вик отвори уста, за да отговори, но после се отказа и обърна поглед към брега. Катерът вече бе изминал половината път и по черните скалисти склонове, набраздени тук-там със сняг, се прокрадваха немощни светлинки, които не можеха да стоплят леденото утро с нависналото над него пепеляво небе.</p><p>— Защо ще искат да убият бащата на министър-председателката? — мислеше на глас Ингрид.</p><p>Сара също разсъждаваше по въпроса. Разполагаше ли Мариус Хагебак с информация, чрез която да идентифицират убиеца? Свързан ли бе с проект, който объркваше нечии сметки?</p><p>Тя щеше да отговори на всички тези въпроси само при условие че разгадае същността на разследването: защо е била убита Катрина Хагебак, и то при толкова странни обстоятелства… Лаптопът може би щеше да и&#x300; помогне да разбере нещата по-добре. Що се отнася до имената Ада и Людмила, Сара бе убедена, че те принадлежат на следващите две жертви. Трябваше на всяка цена да спре убиеца, преди той да ги намери! Още повече че той може би щеше да узнае истинските им имена от флашката… Времето изтичаше. Драмата може да се разиграе днес или утре, или във всеки следващ момент.</p><p>Стъпиха на брега в шест часа и тридесет и две минути. В този момент уоки-токито на Ингрид изпращя и двете чуха развълнуван глас:</p><p>— Инспектор Геринген, офицер Марко е. Току-що дойдох пред аптеката. Вратата е разбита. Огледах наоколо. Няма никого, но вътре всичко е разбъркано.</p><p>— Не пипайте нищо. Извикайте криминолозите. Ще дойда, когато мога…</p><p>— Извинете, че ви питам — продължи офицерът, — но да предупредя ли инспектор Петер Ген?</p><p>Сара се поколеба, преди му отговори.</p><p>— Да — отвърна тя.</p><p>Улиците на Вадьо бяха все още пусти и не им отне много време, за да стигнат до болницата със служебния джип на Ингрид. Срещнаха се с директора — около шестдесетгодишен мъж с двойна брадичка и затруднено дишане. Напомни на Сара за училищния и&#x300; лекар.</p><p>— Доктор Евард — представи се той.</p><p>Огледа изпитателно двете жени над очилата си с половинки стъкла и без да им даде възможност да се представят, тръгна пред тях към залата, където бяха записите от камерите за видеонаблюдение.</p><p>— Успяхме да прегледаме записите — каза той, докато вървеше с вдървени рамене. — Забелязахме някакъв тип, който не работи при нас, да влиза в стаята на господин Хагебак. За съжаление лицето му не се вижда добре. Нямаме средства да плащаме на пазач, така че никой не се е намесил в онзи момент. И ми спестете забележките за качеството на записите и че времето на VHS касетите е отминало преди двадесет години.</p><p>В задушната стая без прозорци директорът им показа запис с много лошо качество. На него едва се различаваше мъж, чието лице бе скрито под шапка с голяма козирка. Според Сара това спокойно можеше да е човекът, който я нападна в пещерата.</p><p>— Ингрид, прехвърлете тези кадри към полицейската служба в Осло, където ще направят опит да идентифицират мъжа — нареди Сара на Ингрид, а после се обърна към доктор Евард: — Господин директор, има ли вероятност Мариус Хагебак да излезе от комата?</p><p>Едрият мъж сбърчи нос и отговори:</p><p>— Мисля, че да.</p><p>Това изненада Сара. Обикновено лекарите са твърде предпазливи в изказванията си относно шанса на пациентите да излязат от кома.</p><p>— Изглеждате много сигурен.</p><p>Директор нагласи очилата върху носа си.</p><p>— Да, защото Мариус Хагебак не е получил смъртоносна доза морфин.</p><p>Сара настръхна. С края на окото си видя, че Инрид реагира по същия начин.</p><p>— Искате да кажете, че… — попита Сара и ледените и&#x300; сини очи се впиха в безволевите очи на директора на болницата.</p><p>— Човекът, който е инжектирал наркотика, се е провалил, ако е искал да убие господин Хагебак, или обратното — постигнал е целта си, ако тя е била само да предизвика кома при пациента, а не смъртта му.</p><p>Сара седна и сложи свитата си в юмрук ръка пред устата си. „Ами че това променя всичко!“ — каза си тя.</p><p>— Има ли някакъв проблем? — попита директорът, като нагласяваше една от дръжките на очилата си върху слепоочието си.</p><p>Сара не го погледна, съсредоточена върху невероятното предположение, което току-що се роди в главата и&#x300;.</p><p>— Как реагира Катрина Хагебак, когато и&#x300; съобщихте, че баща и&#x300; е в кома? — попита тя.</p><p>— Както и можеше да се очаква. Каза, че идва веднага. Пристигна в болницата вчера призори. Понеже състоянието на баща и&#x300; не бе стабилизирано, реши да отиде в къщата на острова да си почине. Каза, че ще дойде по-късно. Продължението… го знаете по-добре от мен.</p><p>— Господин Евард, колко често Катрина Хагебак посещаваше баща си?</p><p>— Няма събота и неделя, през които да не е дошла да го вземе, за да прекарат заедно двата дни на острова. Затова бе обзавела и болнична стая.</p><p>— Когато казвате, че не е изпускала нито един уикенд, казвате го просто така, или това отговаря на истината?</p><p>— Аз съм лекар, госпожо, не говоря на вятъра. А сега, ако нямате повече нужда от мен…</p><p>— Категоричен сте, че комата на пациента ви се е отключила в сряда през нощта на 5 декември, нали? — добави Сара.</p><p>— Както показва и записът. А сега ме извинете, чакат ме…</p><p>Сара не чу последните думи. Умът и&#x300; работеше на бързи обороти. Убиецът не е искал да убие бащата на Катрина Хагебак, а да го използва като примамка. За да накара министър-председателката да дойде на острова.</p><p>Добре, но защо не е изчакал още три дни? Знаел е със сигурност, че тя посещава баща си всяка събота и неделя. Защо е поел риска да бъде разпознат, идвайки в болницата в сряда вечерта, за да инжектира морфин на бащата на Катрина Хагебак?</p><p>Сара неочаквано си спомни за каменната скулптура, която бе намерила върху тайното бюро на госпожа Хагебак. Най-близката дата, изписана там, бе 10 декември. Понеделник. Убиецът може би не е искал Катрина Хагебак да е жива в този ден. Да, но би имал достатъчно време да реагира в събота или неделя, без да поема риска да се появява в болницата. Защо тогава?</p><p>Имаше само едно обяснение. За убиеца всяко действие е било символично. Катрина Хагебак е трябвало да умре на 6 декември, а не в друг ден. Да, но защо?!</p><p>— Ингрид, направете ми проучване върху датата 6 декември 2018 година. Или дори само за 6 декември въобще… Свържете тази дата с биографията на министър-председателката, но не изключвайте и други интересни резултати, въпреки че нямат нищо общо с нея. Тази жена крие прекалено много неща, за да се доверим на официалната и&#x300; биография… Ще видя програмата и&#x300; за последните четири дни и ще преценя дали 6 декември не е някакъв особен ден. Ще поддържаме връзка.</p><p>— Мога ли да попитам защо точно 6 декември? Освен че това е денят, в който е била убита.</p><p>Сара и&#x300; обясни какво има предвид и в заключение каза:</p><p>— Действайте бързо и ми се обадете. Отивам в аптеката.</p><p>— Никъде няма да отидете, инспектор Геринген — изхриптя един глас зад гърба им. — За вас всичко приключи.</p></section><section><title><p>23</p></title><p>На вратата стоеше Петер Ген. Кръглото му лице бе изпито от умора, а в хлътналите в орбитите очи се четеше едва сдържан гняв. Зле обръсната му брада, която предишния ден му придаваше вид на побойник, сега подчертаваше мрачното му излъчване.</p><p>— Какво правите тук?</p><p>— Върша си работата — отвърна Сара, без да вдигне глава и без да прекъсва разсъжденията си как да организира разследването.</p><p>— Вече не участвате в това разследване — изстреля с досада инспектор Ген. — Мога да ви лепна някое наказание, но смятам просто да ви дам време да стигнете до летището, където да хванете самолета за Осло. Ясно ли е?</p><p>Сара остана седнала и погледна часовника си.</p><p>— А що се отнася до вас, полицай Вик — поде отново Петер Ген, — съветвам ви отсега нататък да следвате заповедите ми и да ми предадете всички проучвания, които инспектор Геринген ви е накарала да направите.</p><p>Сара се обърна към Ингрид, като напълно игнорира инспектор Ген:</p><p>— Моля, предайте на експерта по информатика, който замести Емили, да се свърже възможно най-бързо с мен.</p><p>— Не ми оставяте избор, госпожо инспектор — заяви вбесеният Петер Ген. Обърна се и направи знак на двамата полицаи, които стояха в коридора, да се приближат: — Закарайте я на летището. С белезници.</p><p>Ингрид, която познаваше двамата мъже, се намеси:</p><p>— Матс, Филип, не можете да направите това. Работя с нея от вчера. Тя откри най-важните елементи на разследването. Имаше смелостта да отговори на въоръженото нападение. Ако изпълните заповедта, лишавате Катрина Хагебак и всички норвежци от най-важния ни коз да хванем мръсника, който я е убил.</p><p>Двамата полицаи се смутиха. Под мрачния поглед на инспектор Ген Сара се обърна към тях:</p><p>— Матс и Филип, да не губим време… Много скоро вече няма да мога да вляза в хотелската си стая… Намерете ми някое уединено място, където да бъде инсталиран компютър, на който да работя. До един час.</p><p>— За кого се вземате…</p><p>В този момент телефонът на инспектора иззвъня. Той хвърли око на дисплея и като видя от кого е повикването, отговори. След няколко секунди лицето му се скова и той подаде телефона на Сара:</p><p>— На телефона е Йенс Берг — чу тя. — Един ден ще си платите за всичко това, инспектор Геринген, но за момента нямам друг избор, освен да ви поверя отново разследването. Ако желаете, инспектор Ген ще работи под ваше разпореждане.</p><p>— Няма да е необходимо — отвърна Сара.</p><p>Йенс Берг въздъхна.</p><p>— А сега разкажете какво открихте там долу…</p><p>— Ще ви изпратя пълен доклад веднага след като ми се осигури работно място. Предстои ми да направя още много справки, преди да ви подам достоверна информация. Едно обаче е сигурно, господине: убиецът се готви да ликвидира още двама души, свързани по един или друг начин с министър-председателката.</p><p>— Моля?!</p><p>Сара му обясни каква връзка бе направила между последните думи на Катрина Хагебак и трите имена от пещерата.</p><p>— Не можем да си позволим подобно нещо! Работете бързо… И спешно намерете убийците или според вашата теория — убиеца.</p><p>Сара затвори телефона и го подаде на Петер Ген.</p><p>Той се обърна към двамата мъже:</p><p>— Инспектор Геринген официално отговаря за разследването. С други думи, отсега нататък ще се отчитате на нея — подхвърли той. После, без да поглежда към Сара, се извъртя към нея и промърмори: — Не вярвах, че сте способна на подобно нещо.</p><p>„Аз също!“ — каза си наум Сара и се обърна към инспектора:</p><p>— Уведомете екипа, че аз отново водя следствието. Колкото по-бързо, толкова по-добре.</p><p>Петер Ген пое въздух толкова дълбоко, че ноздрите му се разшириха. С движение, което повече приличаше на тик, почеса едно червено-бяло петно на ръката си. Фини частици мъртва кожа паднаха на пода и Сара разбра, че той страда от псориазис.</p><p>Ген усети, че го наблюдава, и грабна уоки-токито си. Разпространи новината по мрежата. После излезе, като силно затръшна вратата на залата.</p><p>Застанали насред помещението, Матс и Филип като че ли не бяха наясно какво да правят.</p><p>— Получихме нови компютри в управлението — каза им Ингрид. — Вземете един и го инсталирайте в пристройката.</p><p>Когато двамата полицаи напуснаха стаята, Сара подаде на Ингрид телефона си. На екрана бе сайтът на седмичника „Моргенбладет“, където Кристофър трябваше да започне работа предишния ден. На първа страница бе поместена снимка на тайния проход под ваната на Катрина Хагебак. А в ъгъла имаше снимка на Сара, от която тя студено гледаше читателите. Заглавието, което бяха избрали редакторите, гласеше „Инспектор Сара Геринген открива таен проход под стаята на убитата министър-председателка“. Останалата част от статията представляваше просто бродерия около информацията, а ударението бе поставено върху ефикасната работа на Сара.</p><p>— Снимката, която направихте на излизане от прохода — прошепна Ингрид. — Бяхте ли предвидили, че…</p><p>— Не мога да оставя разследването в нечии други ръце.</p><p>Телефонът на Сара звънна в момента, в който Ингрид и&#x300; го връщаше. Беше Кристофър.</p><p>— Е, добре. Това устройва ли те? — попита той.</p><p>— Благодаря.</p><p>— Те трябва да ти благодарят. Да можеше да видиш лицата им, когато им казах, че си съгласна да се публикува снимката. Имах чувството, че главният редактор ще ме разцелува. Накратко, свърши ли ти работа?</p><p>— Йенс Берг се обади, за да каже, че ми връща разследването.</p><p>— Добре, но съм изненадан, че се осмели да направиш това.</p><p>— Аз също.</p><p>— Амбицираш се, така ли?</p><p>— Престани!</p><p>— Или искаш да ме смаеш, като водиш подобно абсурдно следствие?</p><p>— Направих го, защото… Е, сега не е моментът… Имаш ли напредък по гроб 3666?</p><p>— Слабо… Чакам да ми се обади един университетски професор… Съвсем скоро… А ти? Намери ли нещо под този проход?</p><p>— Знаеш ли, мисля си, че…</p><p>— Какво?</p><p>— Не, нищо. Ще ти се обадя по-късно. Всяка минута е скъпа.</p><p>— Добре, добре. Оставям те да работиш. Обичам те.</p><p>— И аз…</p><p>Сара затвори, направи знак на Ингрид, че може да тръгва, и набра номера на управлението в Осло. Помоли оттам да я свържат със секретарката на Катрина Хагебак. Попадна на личната и&#x300; асистентка Ким Норвик. Младата жена се разтревожи и каза, че вече всичко е разказала на полицията. Сара обясни, че и&#x300; трябва само програмата на Катрина Хагебак, откакто е поела поста. Асистентката като че ли изпадна в паника. Каза, че не знае нищо и че се страхува. По начина и&#x300; на говорене Сара заключи, че Ким Норвик е подредена жена, която просто е изпаднала в шок. Отдели повече време за разговора си с нея и успя да я успокои. Обуздала отчасти тревогата си, Ким Норвик възвърна рефлексите си на добра секретарка, намери файловете с програмата на министър-председателката от последните четири години и ги изпрати на Сара.</p><empty-line/><empty-line/><p>Сара излезе от болницата през една странична врата, за да не се срещне с журналистите. Мина по малките улици и избра пътя си, така че да е далеч от хотела. Както бе предвидила, десетки журналисти сновяха пред централния вход. Без да им обръща внимание, тя попита един минувач къде се намира аптеката на Вадьо. Пет минути по-късно вече повдигаше жълтата полицейска лента. Обу сини найлонови калцуни и влезе вътре.</p><p>Стотици флакони и кутийки с лекарства се търкаляха по пода. Всички шкафове и чекмеджета бяха опразнени. Вътре бяха трима криминолози в бели комбинезони, които снимаха и проучваха мястото. Сара позна Гералд Мадкин, приклекнал зад тезгяха. До него стоеше около петдесетгодишна жена, която Сара не бе виждала до този момент. Попита я:</p><p>— Коя сте вие?</p><p>Жената трепна и се обърна.</p><p>— Аз съм собственичката на аптеката — отвърна боязливо тя.</p><p>— Помолих я да ни ориентира какви лекарства са откраднати — обясни Гералд Мадкин.</p><p>— Е, добре! Кои?</p><p>— За момента не зная. Като че ли крадецът не е намерил това, което му е било необходимо.</p><p>— Имате ли змийска противоотрова?</p><p>— Да, една доза поливалентна противоотрова. По принцип сме длъжни да имаме, но тук няма змии. Защо?</p><p>— Къде я държите?</p><p>Аптекарката стана, взе една табуретка, стъпи върху нея, за да стигне до най-горната лавица на висок шкаф, който също бе отворен.</p><p>— Ооо! Единствената доза противоотрова я няма. Как отгатнахте?</p><p>Гералд Мадкин хвърли въпросителен поглед към Сара. Тя помоли аптекарката да излезе и накратко му разказа какво се бе случило в пещерата. Нареди му да отиде на място и да се заеме с огледа. Уточни, че ще чака и анализите на пробите, намерени в аптеката.</p><p>— Последен въпрос — каза Сара. — Има ли камери за видеонаблюдение в аптеката?</p><p>— Това е първото, което проверихме. Работели са в момента на взлома, но… някой е изтрил последните три часа записи от компютъра, където се регистрират данните.</p><p>— Отпечатъци?</p><p>— В момента търсим.</p><p>— Кога са изтрити записите?</p><p>Гералд Мадкин пристъпи към компютъра и натрака нещо на клавиатурата.</p><p>— Точно в пет часа и петдесет и шест минути.</p><empty-line/><empty-line/><p>Когато излезе от аптеката, Сара потръпна. Канадката и&#x300; сякаш не беше достатъчно топла. Натрупаната умора отслабваше тялото и&#x300;. Отиде в управлението. Бе нетърпелива да си отдъхне няколко минути на топло. Бързо намери пристройката, за която бе споменала Ингрид, и сложи ръка на дръжката на вратата.</p><p>— Не знам как ще разплетете тази свинщина — беше Николай Хауг, началникът на полицията, който я наблюдаваше и почесваше бялата си брада. — Никой от близките на министърката нито е видял, нито е чул нещо. Всички имат солидни алибита. Вече са проверени. А що се отнася до мотивите на убиеца с цялата тази постановка, ви желая успех. Дано разберете нещо.</p><p>— Имате ли нужда от подкрепление?</p><p>— За какво? Ако ще е, за да продължа да разпитвам наляво и надясно всички приближени на министърката, няма смисъл. На мое разположение е целият персонал в Осло, който получава и ми връща информацията.</p><p>Николай Хауг извади цигара и я запали. Сара мръзнеше и нямаше намерение да го чака да свърши с приказките си.</p><p>— Знаете ли, госпожо инспектор — продължи той, като присви очите си, когато цигареният дим се издигна към лицето му, — че тези разпити не дават и прашинка резултат. Сигурен съм. Човекът, който е извършил убийството, е твърде хитър и няма да се остави да бъде заловен лесно. Почти съм сигурен, че не ни трябват ДНК анализи и отпечатъци както на местопрестъплението, така и в аптеката. Освен ако не сте открили нещо изключително в подземието на къщата.</p><p>Сара най-накрая натисна дръжката на вратата и прекрачи вътре.</p><p>— Ще прецените сам. До час ще ви изпратя доклада си.</p><p>— Последен въпрос, госпожо инспектор. Откъде е белегът над окото ви? Човек би казал, че са следи от изгаряне.</p><p>Сара го изпепели с поглед. Беше силно раздразнена от този типично мъжки въпрос. Мъж, който се опитва да опипа тялото на жената с думи, понеже не може да го направи с ръцете си. Още повече че цялата страна сигурно знаеше отговора.</p><p>— От случая „Пациент 488“. Пожарът в болница „Гаустад“. Говори ли ви нещо?</p><p>— А, не знаех, че сте били там, когато е пламнал пожарът.</p><p>— Позволете ми да кажа, че не ви вярвам. А сега, ако искате, може да подновите разследването по случая с пациент 488… Освен ако в момента нямате по-важна работа — отсече Сара.</p><p>Николай Хауг се засмя пресилено и вдигна рамене.</p><p>— Умна сте, инспектор Геринген, но в този момент не искам да съм на ваше място. Наистина не искам.</p></section><section><title><p>24</p></title><p>Сара затвори вратата и се облегна на нея. Пристройката вероятно бе около двадесет квадратни метра, с легло, прилежаща миниатюрна баня и бюро, върху което имаше компютър и принтер. Току-що ги бяха разопаковали и се усещаше миризмата на пластмаса. Двамата полицаи бяха действали бързо. Дори се бяха сетили да донесат електрическа кана и пакетчета чай. Бяха включили и отоплението. Сара се зарадва на топлината повече от всякога. Включи компютъра и докато чакаше да зареди, си направи жасминов чай.</p><p>— Хайде! Побързай! — подкани го тя, когато иконите започнаха бавно да се появяват на монитора.</p><p>С ръка върху мишката избра Google и влезе в търсачката. Бързо написа „Ета, Людмила и Ада“, като се надяваше да изникне нещо очевидно, което да я насочи към двете набелязани жертви.</p><p>Търсенето бе напразно. Съвети за гримиране, снимка на телевизионна аниматорка от една испанска телевизия, която се казваше Людмила, сайт с женски имена, завършващи на „а“, агенция за запознанства „Ада“ и реклама на американска фирма за транспорт „Ета“. Нито един сайт, който да прави връзка между трите имена.</p><p>— По дяволите! — процеди през зъби Сара.</p><p>Притисна лицето си с ръце, смазани от умора. Леко почукване откъм компютъра извести, че е получила ново съобщение на електронната си поща. Беше от асистентката на Катрина Хагебак и, както се бяха уговорили, съдържаше програмата на министърката за последните четири години.</p><p>Тъкмо се канеше да отвори файла, когато на вратата се появиха мъж и жена, облечени в канадки на норвежката полиция. Бяха експерти по информатика от Осло, изпратени да анализират съдържанието на твърдия диск на лаптопа, който Сара намери в пещерата. Казаха и&#x300;, че ще работят наблизо — в управлението. Когато излязоха, Сара си даде сметка, че разговаря с тях възбудено и почти смутено. Не бе характерно за нея. Трябваше на всяка цена да се успокои.</p><p>Седна зад бюрото, отпи глътка чай и затвори файла с програмата на министър-председателката. После, преди да продължи с търсенето на нова информация, нареди няколко листове хартия върху бюрото. Имаше нужда да синтезира елементите, с които разполагаше. Този случай повече от всеки друг надвишаваше силите и&#x300; и имаше опасност тя да се изгуби в огромните му мащаби. Освен това липсата на сън можеше да и&#x300; изиграе лоша шега. На един лист описа сведенията, с които разполагаше: разпитите на близките на министърката, евентуалното излизане от кома на бащата на Катрина Хагебак, резултатите от ДНК анализите от пещерата и от аптеката, съдържанието на твърдия диск от скрития в пещерата лаптоп и накрая връзката с античния гроб 3666. Върху друг лист написа основните въпроси, на които трябваше да отговори. Първият: „Защо Катрина Хагебак е била убита?“, после: „Защо бе направила опит да прикрие самоличността на убиеца си?“, „Какво е правела в откритата под къщата пещера?“, „Какво означават трите имена и трите дати от каменната скулптура: <emphasis>Ета — 10 декември 2018 година</emphasis>, <emphasis>Ада — 11 декември 2018 година</emphasis>, <emphasis>Людмила — 12 декември 2018 година</emphasis>?“. Ета вероятно бе псевдонимът на самата Катрина Хагебак, ако се има предвид татуираното между пръстите на краката и&#x300; име. А другите две имена? За кого се отнасят? Каква е връзката им с министър-председателката? Какво може да очаква през близките дни? И най-вече — как да ги намери?</p><p>Сара не знаеше нито къде, нито как да търси отговорите. Единствената сламка, за която можеше да се хване, бе да разгадае защо убиецът е избрал точно 6 декември, за да убие Катрина Хагебак… Отвори файла с програмата, изпратена и&#x300; от Ким Норвик. Първо разгледа програмата за 6 декември 2018 година. Денят е бил доста натоварен: заседание с министъра на образованието в 8 часа и 15 минути, в 10 часа среща с представител на синдикатите на работниците от автомобилната промишленост, в 15 часа — лекция за дължимото уважение към жените, организирана от център за емигранти, в 17 часа — връчване на орден „Свети Олаф“ на епископ от норвежката църква.</p><p>Сара не намери нищо необичайно и се зае да провери програмата за същата дата през изминалите години. През 2015 година 6 декември се е падал в неделя. Въпреки това Катрина Хагебак е започнала деня си със заседание на кризисния щаб за намаляването на цената на петрола, среща с министъра на правосъдието, за да обобщят фактите по процеса на Андерш Брайвик<a l:href="#fn_18" type="note">18</a> и в края на деня — посещение на мемориала във Вадьо. Нищо неестествено, като се има предвид, че почти всяка събота и неделя е прекарвала на острова.</p><p>6 декември 2016 година е започнал със спешно заседание с министъра на вътрешните работи за наводненията в южната част на страната, следвала е среща с Асоциацията за защита на вълците и после събрание на тема „Условията на работа на жените в армията“.</p><p>На 6 декември 2017 година Катрина Хагебак е открила реставрираната статуя на госпожа Феле<a l:href="#fn_19" type="note">19</a> в Берген, следвала е среща с Асоциацията на норвежките рибари, а накрая — пътуване до Берлин, където е останала два дни.</p><p>Сара въздъхна и разтри слепоочията си. Между програмите за един и същи ден в различните години нямаше нищо общо. Или тя не виждаше връзка и точно това я безпокоеше. Усещаше, че умът и&#x300; не работи толкова бързо и ефикасно колкото би трябвало. Надяваше се, че някой колега, по-прозорлив и в по-добра форма, ще забележи може би очевидни съвпадения.</p><p>Протегна ръка към чашата, за да отпие глътка чай, но тя се изплъзна от ръцете и&#x300;, падна на пода и се счупи насред локвичка гореща течност. Сара се наведе да събере парчетата, но и&#x300; се зави свят. Изчака неразположението и&#x300; да премине и отново седна зад бюрото. Трепереше. Беше изтощена и се нуждаеше от сън. Но въпреки това искаше да продължи, да открие и да разбере истината.</p><p>Мониторът дразнеше очите и&#x300;, редовете с думи сякаш танцуваха. Насили се да издържи още малко. Вниманието и&#x300; бе привлечено от две събития в календара на Катрина Хагебак, чието значение първоначално не бе разбрала: посещение на мемориала във Вадьо — 6 декември 2015 година, откриване на статуята на госпожа Феле — 6 декември 2017 година. Реши по-късно да потърси в интернет какво точно представляват мемориалът и статуята.</p><p>А сега програмата за 10 декември. Превъртя страниците. Денят е бил изцяло посветен на посещение в прочутия Университет на Осло, където министър-председателката се е готвела да произнесе реч. Темата не бе посочена. Сара веднага се свърза с Университета и след десетина минути успя да говори с човека, отговарящ за събитието. Той и&#x300; обясни, че министър-председателката поискала да запази темата на речта си в тайна до събитието.</p><p>Сара бе почти сигурна, че е напипала ключов момент в разследването. Свърза се с Ким Норвик, която и&#x300; каза, че министър-председателката забулила речта си с тайнственост и че дори тя — нейната лична асистентка, не знаела за какво ще говори. Добави, че госпожа Хагебак настоявала по никой начин събитието да не бъде отменено или отложено.</p><p>Сара бе убедена, че речта е записана в намерения в пещерата лаптоп. Какво толкова важно се е канела да каже Катрина Хагебак? Дано експертите по информатика и&#x300; съобщят добра новина! Ким Норвик щеше да добави още нещо, но Сара я прекъсна:</p><p>— В момента гледам програмите за 11 и 12 декември. Виждам, че е планирана реч в Дания за понеделник и друга — във Великобритания, за вторник. Имаше ли същата препоръка и за тези дати?</p><p>— Не. Катрина нямаше особено желание да осъществи тези две пътувания. Смяташе, че заседанието на министрите от северните страни в Копенхаген ще е скучно, а срещата с министър-председателя на Великобритания за „Брекзит“ ще е безполезна…</p><p>Сара бе разочарована, но благодари на Ким Норвик.</p><p>— Още нещо, госпожо инспектор… Не знам за какво се е канела да говори, но преди около три седмици тя ми каза, че от 10 декември нататък ще се случи нещо важно. Че тя и още двама души, които познава, ще разкрият факти, които ще променят света, и че трябва да се подготвим за разклащане на устоите на цивилизацията.</p><p>— Защо не ми го съобщихте по-рано?</p><p>— Защото госпожа Хагебак беше в малко странно настроение вечерта, когато ми го каза. На другия ден ме накара да се закълна, че няма да спомена за това на никого дори ако нещо се случи с нея…</p><p>— Тези думи ли произнесе?</p><p>— Да. И за да съм напълно честна с вас, ще ви кажа, че за първи път погледът и&#x300; ме притесни. Сякаш тя вече не бе вече същият човек.</p><p>„Какво толкова страшно е подготвяла Катрина Хагебак? И заедно с кого?“ — запита се за пореден път Сара.</p><p>— Има ли нещо друго, което трябваше да ми кажете по-рано, Ким?</p><p>— Не, госпожо… Освен че се страхувам…</p><p>„Да, имате основание да се страхувате…“ — помисли Сара, а гласно произнесе:</p><p>— Кураж!</p><p>Затвори телефона и се замисли. В момента, когато Катрина Хагебак е била убита, е ставало нещо важно. Нещо голямо, което е изисквало и други участници, близки на министърката. Ада и Людмила?</p><p>Дали един или една от тях не е убиецът или убийцата? Това би обяснило защо Катрина е направила всичко възможно да заличи доказателството, което би помогнало за бързото разкриване на убиеца. Независимо от страданията си министър-председателката е искала каузата, защитавана от нея и привържениците и&#x300;, да не бъде разкрита от полицията.</p><p>„Хипотезата изглежда доста завъртяна, но не и абсурдна — помисли си Сара. — Най-вече предвид всички обстоятелства около това странно престъпление и тайнствеността, в която са обвити действащите лица.“</p></section><section><title><p>25</p></title><p>В 22 часа и 38 минути, облечена в бялата работна престилка, жената стана и открехна вратата на кабинета си. Коридорът на научния институт беше празен. В този час всички служители вече си бяха вкъщи. Сърцето и&#x300; леко се сви, като си помисли как родители и деца се прибират в уютните си домове, вече украсени за Коледа.</p><p>Никога не съжали за избора си, който и&#x300; наложи самотата. Беше го направила преди двадесетина години. Не съжаляваше и за договора, който управляваше всяка минута от живота и&#x300;. Само че до смъртта си щеше да живее с капчицата горчивина, че не е познала живота, за който мечтаеше от малка…</p><p>Бързо затвори и отвори очи, както всеки път, когато бе нервна. После затвори вратата, на чиято табела отвън пишеше „Дирекция на отдела по палеонтология“, и я заключи отвътре. Венецианските щори бяха спуснати, за да я защитят от нежелани погледи. Седна зад огромната си работна маса.</p><p>Компютърът и&#x300; бе на спящ режим и тя видя отражението си в екрана. Напрежението деформираше леко чертите на лицето и&#x300;. Хармонията му бе нарушена от падащия върху дясното око клепач. Придаваше и&#x300; вид на бивша боксьорка. Многократно и&#x300; бе помагал да наложи авторитета си на мъже, които не виждаха в нея друго, освен жена със смущаващ чар.</p><p>Раздвижи мишката, за да събуди компютъра, и отвори личния си месинджър. През времето, което бе нужно на компютъра да подготви криптираната връзка, тя хвърли поглед към десетината окачени на стената снимки на мъже и жени, които сякаш я наблюдаваха.</p><p>Остър звук оповести, че връзката е установена. На екрана мигаше бял курсор, а до него името „Ада“. Тя вдигна ръка, украсена с гривна във формата на змия, и се подготви да пише. Примигна и избърса потните си ръце в престилката. Не бяха разговаряли след убийството на Катрина. Моментът бе сериозен. Извънредно сериозен.</p><p><emphasis>Ада</emphasis>: Как си?</p><p>Минаха няколко секунди, преди на месинджъра да се изпише друго име.</p><p><emphasis>Людмила</emphasis>: Изпитвам мъка и гордост. Не е казала нищо нито за Трите разкрития, нито за Кръжеца. В противен случай вече щяхме да сме мъртви…</p><p><emphasis>Ада</emphasis>: Кой е извършил това?</p><p><emphasis>Людмила</emphasis>: Не знам. Някои писания в пресата съобщават за ритуално убийство. От това следва, че той е знаел толкова, колкото и ние за древните корени на забранената битка.</p><p>Ада се завъртя на стола си. Дочу шум в коридора. Дръжката на вратата и&#x300; помръдна.</p><p>— Госпожо, тук ли сте още?</p><p>Тя въздъхна. Позна гласа на един от охранителите.</p><p>— Да.</p><p>— Добре. Просто проверявам. Приятна вечер, госпожо.</p><p>Отново се впери очи в екрана. Бързо написа отговора.</p><p><emphasis>Ада</emphasis>: Не би могъл да действа без сътрудничеството на хората от охраната на Катрина. А това означава, че са били инфилтрирани. Бъди предпазлива. Скоро ще има навалица около теб.</p><p><emphasis>Людмила</emphasis>: Няма как да знаят коя съм и какво подготвям. Днес съм никоя. Същото се отнася и за теб. За разлика от Катрина ние не сме публични личности. Поне за момента…</p><p>Ада погледна немския вестник на бюрото си, където се открояваше снимката на Сара.</p><p><emphasis>Ада</emphasis>: Познаваш ли инспекторката, която води разследването?</p><p><emphasis>Людмила</emphasis>: Вече чух да се говори за нея. Стори ми се, че е справедлива и действа ефикасно, но се надявам да не е толкова компетентна, колкото разправят.</p><p><emphasis>Ада</emphasis>: Разчитам, че Катрина е успяла да заличи следите на убиеца, за да забави полицията. Ако открие убиеца и&#x300;, тази инспекторка доста по-лесно ще разбере кои сме.</p><p><emphasis>Людмила</emphasis>: В този момент никой не знае какво ще направи тя, ако научи какво подготвяме… Целият ни план може да пропадне само защото полицията си е навряла носа в нашите дела. Подобно нещо не може да се изключи!</p><p><emphasis>Ада</emphasis>: Ако в крайна сметка ни разкрие?</p><p><emphasis>Людмила</emphasis>: В такъв случай трябва да отстраним проблема в името на нашата кауза!</p><p>Ада пъхна едната си ръка в косите си, а другата подпря върху коляното на крака си, който подскачаше нервно.</p><p><emphasis>Ада</emphasis>: Надявам се да не се стигне дотам.</p><p><emphasis>Людмила</emphasis>: За момента няма да променяме нищо от Програмата на разкритията. Готова ли си за понеделник?</p><p><emphasis>Ада</emphasis>: Да. Повече от всякога.</p><p><emphasis>Людмила</emphasis>: Смелост, Ада! Време е човечеството да научи истината.</p><p><emphasis>Ада</emphasis>: Знаеш, че винаги сме били готови за това. Само че се измъчвам, като знам, че ще изцапаме ръцете си с кръв.</p><p>Този път отговорът се забави с няколко секунди.</p><p><emphasis>Людмила</emphasis>: Кръвта е смазката на историята, Ада. Въпреки че всеки ден оплаквам кръвта, която ще се пролее…</p><p>Ада поклати глава, втренчила се за пореден път в десетте снимки, които този път сякаш я подкрепяха.</p><p><emphasis>Ада</emphasis>: Реакциите ще са жестоки…</p><p><emphasis>Людмила</emphasis>: Ще са още по-жестоки, когато дойде моят ред. Не трепери! Човечеството има право да знае. Ще се срещнем в другия свят.</p><p><emphasis>Ада</emphasis>: Бъди предпазлива и изчаквай. Нашите врагове имат влияние чрез омразата си.</p></section><section><title><p>26</p></title><p>След разговора си с асистентката на Катрина Хагебак Сара започна да си гризе нокътя. Не го бе правила поне от две години.</p><p>Навън снежинките, осветявани от жълтеникавия блясък на уличните лампи, разцепваха мрака като остриета на бръснач. Бе почти девет часът сутринта и тя се чувстваше изцедена.</p><p>Докато чакаше заключенията на експертите по информатика, Сара реши на всяка цена да довърши проучванията си за двете събития от 6 декември, чиято значимост не бе осъзнала веднага.</p><p>Едва написа първите няколко букви от „Мемориала във Вадьо“, когато пред очите и&#x300; се спусна черен воал. Усети, че е накрая на силите си. Този път нямаше избор. Направи огромно усилие да се добере до леглото, сложи пистолета си на нощното шкафче, легна си с дрехите и се зави.</p><p>Последната и&#x300; мисъл, преди да заспи, бе за Кристофър. Запита се дали може да отгледа дете при живота, който водеше. После изведнъж се видя в гостоприемната им спалня. По погледа му разбираше, че той иска да прекара живота си с нея и с никоя друга. Двамата се прегръщаха, целуваха се. Разсъблякоха се, без да ги е грижа за дрехите им, завладени от опияняващо желание. Ръцете им искаха да обладаят всяка част на тялото на другия. Те ту се сграбчваха със страст, ту се галеха. Забравиха всичко около себе си и изживяваха рядката наслада да се слеят с човека, когото желаят.</p><p>Цялата мокра от пот и задъхана, Сара се плъзна покрай изгарящия от страст Кристофър. Чувстваше как гърдите и&#x300; се издигат в ритъм с дишането на задъхания от наслада мъж. Вдигна глава, за да му каже, че със секса се справя много по-добре, отколкото с джогинга, и ужасена нададе вик. Лицето на Кристофър се бе превърнало в глава на бик, чиито орбити без очи бълваха змии. Дръпна се назад с вой и се облегна на леглото, но усети, че докосва нещо твърдо. Оказа се, че е превит надве скелет, който държи в ръката си бял камък. Стаята около нея затанцува. Всъщност тя се намираше на кораб, който се люшкаше по вълните. Все по-силно и по-силно…</p><p>— Инспектор Геринген!</p><p>Сара отвори очи. Ингрид Вик се бе надвесила над нея и я разтърсваше с всички сили.</p><p>— Слава богу, събудихте се! — въздъхна полицайката и седна на ръба на леглото.</p><p>Сара възстанови контакта си с реалността. Усети, че по гърба и&#x300; се стича студена пот. Сърцето и&#x300; блъскаше в гърдите и&#x300;. Чувстваше слабост в мускулите си.</p><p>— Какво правите тук, Ингрид? — попита тя, като си пое дълбоко дъх.</p><p>— Дойдох да донеса моите проучвания за събитията на 6 декември и нещо за ядене. Почуках, почаках малко и в това време ви чух да викате. Тогава влязох и ви видях да се мятате в леглото. Не можех да ви оставя в това състояние.</p><p>— Благодаря, Ингрид — каза Сара и погледна телефона си. Беше спала само два часа.</p><p>— Няма за какво. Да оставя ли документите върху бюрото?</p><p>— Има ли някакъв резултат от проучванията ви?</p><p>— Ами толкова неща, че човек…</p><p>— Когато човек не знае какво търси, не намира нищо…</p><p>— Да, от това се боя.</p><p>— Ще се опитам да свържа вашите проучвания с програмата на Катрина Хагебак.</p><p>— Ако имате нужда от мен, аз ще бъда в…</p><p>— Идете да си починете, Ингрид. Макар и за два часа. Благодаря за обяда.</p><p>Сара се измъкна от леглото и се отправи към банята. Взе си бърз душ. Почти се бе облякла, когато чу вратата на стаята да се хлопва. Сега ли си тръгваше Ингрид? Какво бе правила през това време?</p><p>Изскочи от банята и изтича до входната врата. Мокрото и&#x300; лице и косите и&#x300; се вледениха от нахлулия студ. Сара мерна русия тил на Ингрид да изчезва зад една къща. Повика я, но вятърът погълна думите и&#x300;.</p><p>Влезе в стаята и видя оставена върху един от документите бележка. До нея — покрита с прозрачно фолио чиния с риба, пюре и броколи.</p><p>Успокои се, че се е разтревожила без причина, и прочете бележките на Ингрид. За госпожа Феле Ингрид бе отбелязала: „Статуята се намира в Сандвикен, близо до Берген. Издигната е в чест на майката на семейство, която през XIX век се е борила с общинския съвет на града за правото да управлява питейно заведение — дейност, която тогава е била забранена за жени“.</p><p>Като прочете тези думи, Сара усети зараждащото се предчувствие за съвпадение, за сходство между събитията на 6 декември, на които е трябвало да присъства Катрина Хагебак. Онова, което предстоеше да научи за Вадьо, потвърди съмненията и&#x300;. Отстрани на бележката Ингрид бе написала още няколко реда. Сара се наведе, за да ги прочете. „През 2011 година извън пределите на Вадьо, на брега на морето, е построен мемориал в памет на 91 души, повечето от които жени, обвинени в магьосничество. Били изгорени живи. Мемориалът се намира на мястото, където най-вероятно е била издигната кладата. В горната си част той представлява стол, от който излизат пламъци.“</p><p>Сара си спомни за пламъка, над който бе прелетял хеликоптерът при пристигането и&#x300; предишната нощ. Мозъкът и&#x300; кипна. Бе намерила общото във всички програми на министър-председателката за 6 декември. На тази дата Катрина Хагебак винаги е посвещавала или се е канела да посвети част от времето си на преследваните жени!</p><p>Сара взе червен флумастер и загради с кръгчета „6 декември 2018 г. — присъства на лекция за уважението към жените“, „6 декември 2016 година — заседание на тема положението на жените в армията“. По последния въпрос Сара бе наясно, знаеше колко често мъжете там подлагат жените на унижение. Огради с червено и „6 декември 2015 година — посещение на мемориала във Вадьо“ в памет на жените, изгорени като вещици, и накрая „6 декември 2017 година — почит към битката на госпожа Феле за равенство с мъжете“.</p><p>Остави флумастера върху бюрото. Да. Съвпаденията бяха налице. Но все пак защо Катрина Хагебак бе избрала датата 6 декември, за да почете тези жени. А също и защо убиецът бе избрал този ден, за да я екзекутира?!</p><p>Сара така рязко грабна оставената от Ингрид папка, че за малко не събори наполовина пълната електрическа кана. Отмести я и отвори папката. Откри списък с поне стотина важни събития, състояли се на 6 декември. Поне от хиляда години насам. Но вече знаеше какво да търси, защото държеше ключа към точното събитие, което можеше да обясни всичко. Заби лакти в бюрото и започна внимателно да чете проучванията на Ингрид. Тя бе подредила събитията в хронологичен ред. Избор на папа през 1058 година, сватби на крале и кралици, важни факти от Първата световна война, независимостта на Ирландия…</p><p>Сара поглъщаше с очи събитията от историята, а стомахът и&#x300; бе свит от нетърпение. Нищо не се набиваше на очи. Налагаше се още веднъж да провери някои по-неясни факти чрез интернет, те можеха да се окажат важни и да разширят анализа и&#x300;: битка за равни права на жените, сексистко преследване, голямо събитие, имащо отношение към женското движение.</p><p>Към 2 часа следобед Сара стигна до 80-те години на XX век. Половин час по-късно бе на 1989 година. Зениците и&#x300; се разшириха, сърцето и&#x300; се разтуптя, а устата и&#x300; пресъхна. От отвращение и&#x300; се доповръща. Беше попаднала на очевидния факт с целия му ужас.</p></section><section><title><p>27</p></title><cite><p>6 декември 1989 година. Масово убийство в Полиграфическия университет на Монреал. Младеж на 25 години на име Марк Лепин, въоръжен с нож и карабина, убива тринадесет студентки и една служителка от университета, ранява други десет жени. Самоубива се на мястото, като оставя писмо, в което обяснява постъпката си. Мотивите му са антифеминистки. За Квебек тази дата става ден за почит към жертвите и ден за протест срещу насилието над жени.</p></cite><p>Сара се отпусна назад на облегалката на стола. Ето защо Катрина Хагебак е отбелязвала всеки 6 декември и е показвала подкрепата си към жените. Ето защо убиецът цинично е избрал тази дата, за да убие министър-председателката. Защото на този ден тя е отдавала почит към жертвите, а убиецът е искал да отдаде почит на виновника за ужасната касапница.</p><p>„Мотивът за масовото убийство безспорно е омразата към жените“ — установи Сара, докато четеше как точно се е развила трагедията през този ден. Към 17 часа Марк Лепин влязъл в аудиторията, където се провеждали занятия на група по инженерна механика от университета. Въоръжен бил с карабина. Заповядал на петдесетината мъже да излязат, а на деветте жени — да останат. Подхвърлил им: „Аз се боря срещу феминизма“. Една от студентките му отговорила: „Вижте, ние просто сме жени, които изучават инженерство. Не сме феминистки, които вървят по улиците и крещят: «Ние сме против мъжете», а просто студентки, които искат да водят нормален живот“. На това Марк Лепин отговорил: „Вие сте жени и ще станете инженери. Вие сте група феминистки, а аз мразя феминистките“. После открил огън. Шест жени били убити, а три други — ранени. Лепин продължил да стреля по коридорите и в други аудитории, убил и други студентки — такива, които бягали, и такива, които се скрили и се надявали да не ги открие. Убиецът стигнал дотам, че довършил една от жертвите с нож, а после се самоубил с куршум в главата.</p><p>За миг Сара затвори очи. Въпреки многото години в професията тя не можеше да не се постави на мястото на жертвите и да не усети частица от техния ужас, да не изживее дял от страданията им. Изпитваше и състрадание, и чувство за вина. Както и мнозина по онова време, тя не бе оценила достатъчно антифеминистките мотиви на убийствата. Много политици и медии се бяха опитали да изкарат Марк Лепин луд, който едва ли не тръгнал да убива случайно. „Същата погрешна интерпретация бе допусната и неотдавна“ — помисли си Сара. В собствената и&#x300; страна най-кървавият и най-жестокият епизод в норвежката история бе охарактеризиран само като антирасистки акт, въпреки че неговият извършител бе изтъкнал антифеминисткия си мотив. Само че никой не го бе чул. По време на обучението си Сара бе чела манифеста на Андерш Брайвик, в който той обясняваше мотивите за убийството на 77 души и раняването на 151. Брайвик заявяваше омразата си към исляма и мултикултурализма, но също така изтъкваше и антифеминистките си мотиви. Обвиняваше жените, че са виновни за емигрантската вълна. Разсъждаваше по следния начин: жените са накърнили „мъжките ценности“ и са въвели „феминизация в Европа“. Предизвикали са един вид кастрация на белия хетеросексуален мъж, лишавайки по този начин обществото от „военния рефлекс“, който трябвало да се използва срещу емигрантите с ислямско вероизповедание. Добавяше, че феминистките движения са виновни, че са отклонили жените от техните естествени репродуктивни функции, като ги насърчавали да търсят равни права с мъжете и така са позволили на чуждите орди да нахлуят в цивилизования свят чрез галопиращата им демография.</p><p>Същата предизвикана от омразата към жените лудост бе ясно оповестена и от Елиът Роджър, който пък бе убил 6 души в Санта Барбара през 2014 година, след като пуснал в интернет видео с обяснението, че иска да накаже жените, които са го отхвърляли.</p><p>Елиът Роджър, Марк Лепин и Андерш Брайвик не бяха луди, обзети от желанието да убиват. Те бяха преди всичко убийци на жени и тяхна идеология бе антифеминизмът. А убиецът на Катрина Хагебак вървеше по техните стъпки. Символичната постановка при убийството на министър-председателката и кражбата на флашката показваха, че той търси по-широко въздействие от едно просто „сексистко убийство“. Само че идеологическият му профил бе доста близък до техните. Сара реши да задълбочи изследванията си върху тримата мъже, като се надяваше да открие нещо, което да опише по-добре убиеца на Катрина.</p><p>Разопакова разсеяно фолиото, което покриваше чинията, донесена и&#x300; от Ингрид, и започна да се храни, без да откъсва очи от екрана на компютъра. Поглъщаше една хапка, а после бързо написваше нещо на клавиатурата. Минаваше от информационни сайтове към сайтове на аматьори, но намери само няколко реда за Марк Лепин, които можеха да се резюмират по следния начин: неуравновесен младеж, превърнал омразата си към жените в кауза, с която да запълни пустотата на съществуването си. Елиът Роджър бил сексуално объркан младеж, който смятал, че жените трябва да задоволяват потребностите му, като напълно пренебрегват собствените си желания. Що се отнася до Андерш Брайвик, неговият профил бе по&#x300; политически и по&#x300; социопатски. Разбира се, изграден на базата на фасадата, която бе демонстрирал, но и при него основна причина за поведението му се оказа сексуалната фрустрация. В манифеста си Брайвик обвиняваше сестра си, че е спала с четиридесет мъже, от които петнадесет били стриптийзьори, и от това станала стерилна. „Майка ми и сестра ми не само посрамиха мен, но посрамиха себе си и семейството ни. То бе разрушено от вторичните ефекти на сексуалната и феминистката революция.“</p><p>Сара си спомни за мъртвото тяло на Катрина Хагебак — голо и осакатено. И това ли беше сексуално отмъщение? Нима убиецът бе учтиво отхвърлен любовник? Само че ритуалът със сабята, главата на бика и парчето тебешир по-скоро включваха мистика, отколкото плътско отмъщение. Така че Сара отхвърли въпросната вероятност и продължи търсенията си.</p><p>Не откри други антифеминистки убийства от подобен мащаб. Но пък неочаквано попадна на друг сюжет. В началото отказа да повярва, защото помисли, че става въпрос за фалшива новина или за вулгарна шега. Невярваща, тя остави преполовената си чиния и отдели време да проучи източниците. Събра цяла поредица от факти, които очертаваха вледеняващата картина на феномен, много по-разпространен, отколкото можеше да си представи.</p><p>Първият шок дойде, когато разбра, че това се е случило след устроената от Марк Лепин касапница. Мнозина мъже изобщо не укоряваха Марк Лепин за действията му и не го заклеймяваха като чудовище, а го бяха издигнали като герой.</p><p>Сара с учудване научи, че на другия ден след кървавите убийства значителен брой мъже са изразили симпатията си към „героя“. Защо ли? Според тях Марк Лепин смело защитил правата на мъжете, застрашени от прекалената еманципация на жените. По един или друг начин именно феминистките провокирали действията на Марк Лепин. Върхът на изявленията бе достигнат през 2002 година, когато един войнстващ антифеминист заявяваше, че „разрешението, намерено от Марк Лепин, може да стане метод на бъдещето“. Идеята му била подета от други, които пък искали да обявят 6 декември за ден на свети Марк. През 2005 година друг краен антифеминист заплашил да продължи делото на Лепин. Стигаше се дотам, че войници от Въздушния полк на канадската армия със седалище в Петауауа<a l:href="#fn_20" type="note">20</a> организирали веднъж в годината ден на почит към Марк Лепин.</p><p>Когато поукроти малко гнева си, Сара забеляза, че всички тези мъже принадлежаха към едно движение, за което бе чувала да се говори, без да подозира какви са мащабите му: движението за мъжка доминация. Прекара следващия час в проучване на тази организация, особено активна в Квебек, но вече с последователи във Франция, Швейцария, Белгия, Англия, Съединените щати и Индия. Някои от националните секции имаха по около сто хиляди членове.</p><p>Свикнала да се рови под повърхността, Сара не се задоволи с лакираното официално определение на движението за мъжка доминация, което обясняваше, че то защитавало правата на мъжете. Срещу кого и срещу какво? Та всички тези групировки, дори най-миролюбивите, бяха вдъхновявани от едно и също разбиране на мъже, които твърдяха, че правата им са окрадени от жените. А най-хитрите просто заявяваха, че се борят за възстановяване на равновесието между мъжете и жените. Най-многобройни бяха индивидите, които искаха възстановяването на мъжката доминация над жените. Според тях те отдавна били превърнали патриархата в матриархат. Като доказателство посочваха, че винаги родителските права над децата при развод се присъждат на жените, а мъжете трябва само да плащат издръжка. Жените можели да бият мъжете си, без някой да ги притеснява, но да твърдят в съда, че мъжете им ги бият, и можели да се надяват на по-дълъг живот, защото не ходели на война.</p><p>Сара още повече се изненада, когато констатира, че и много жени се присъединяват към подобни движения. Например една американка — омъжена и с деца, с много последователки в интернет, бе представила дванадесет аргумента против жена, която твърдяла, че е изнасилена: била невярна съпруга; опитвала се да накара хората да вярват, че връзката и&#x300; е била принудителна; искала да отмъсти на мъжа си, който я бил напуснал; изненадали я, докато гледала порнофилм, но твърдяла, че го прави, откак го била изнасилена, и така нататък. Стигаше дотам, че я обявяваше за луда.</p><p>Сара стана и отвори прозореца. Вдиша дълбоко студения въздух, за да се успокои. Насили се да прогони от мислите си десетки аргументи, които доказваха, че това са просто твърдения на привърженици на движението за мъжка доминация. В края на краищата целта и&#x300; бе да открие убиеца на Катрина Хагебак, а не нещо друго. Вече знаеше къде да търси, и то с над деветдесет процента увереност. Виновникът бе в групата на норвежките последователи на движението за мъжка доминация. Щеше здраво да ритне този „мравуняк“. И предвид психологическия профил на убиеца, който вероятно бе и военен, щеше да се поразрови и сред ветераните от канадската армия в Петауауа, които са отдавали почит на Марк Лепин през изминалите години.</p><p>Когато ритъмът на сърцето и&#x300; стана по-нормален, тя отново седна зад бюрото. Трябваше да побърза, защото след Ета идваше ред на Ада и Людмила. Те щяха да попаднат под прицела на убиеца. И въпреки че вероятно той не знаеше кои са, щеше да вложи всичките си сили, за да ги открие.</p><p>Сара се готвеше да се обади по телефона и да събере екипите, за да им каже към какво да се насочат, когато на вратата се почука.</p><p>— Кой е? — попита тя и ръката и&#x300; увисна над отворената клавиатура на телефона и&#x300;.</p><p>— Гералд Мадкин.</p><p>Стори и&#x300; се, че гласът му е приглушен, затова взе пистолета си от нощното шкафче.</p><p>— Влезте.</p><p>Вратата се отвори. В стаята влезе младежът с къдравите коси и спокойната походка. Сара веднага забеляза, че той никак не е спокоен. С кимване му показа вратата, която бе оставил отворена и откъдето проникваше студ.</p><p>— О, да, извинете ме. — Той затвори вратата и се приближи до инспекторката, а тя мълчаливо изчака да разбере какво има да и&#x300; каже. — Привърших с анализа на оставените в аптеката отпечатъци — обясни той и с поглед и&#x300; показа листа и химикалката, оставени върху бюрото.</p><p>Учудена, Сара му ги подаде.</p><p>— Е? — попита тя подозрително.</p><p>Гералд Мадкин постави пръст върху устните си, за да и&#x300; подскаже, че не трябва да коментира поведението му.</p><p>— Ами, както и очаквах — отговори той, като в това време пишеше нещо върху хартията, — не намерих никакъв отпечатък върху шкафа, където е била противоотровата. Имаше отпечатъци само на аптекарката.</p><p>Заинтригувана, Сара наведе глава, за да види какво пише Гералд върху листа.</p><p>— А някакви други следи, ДНК? — попита Сара, сякаш всичко бе нормално.</p><p>— Не, нищо.</p><p>— А нямаше ли отпечатъци върху клавиатурата на компютъра, от който са изтрити записите на видеокамерата?</p><p>— Съжалявам. И там нищо… — Сара поклати глава и полицаят и&#x300; подаде листа, върху който бе написал няколко думи. — Ако имате нужда от мен, не се колебайте да ме потърсите — подхвърли Мадкин и напусна студиото.</p><p>Сара го проследи с поглед, а когато най-сетне прочете бележката, цялата настръхна.</p></section><section><title><p>28</p></title><p>Тя остави листа, върху който Гералд Мадкин бе надраскал няколко думи. Опря лакти на бюрото и силно разтърка челото си. Не можеше да откъсне поглед от парчето хартия. „Върху клавиатурата на компютъра, от който са изтрити видеозаписите, бяха открити частици мъртва кожа на страдащ от псориазис. ДНК анализът показа, че принадлежат на Петер Ген.“</p><p>И така, назначеният на нейно място инспектор, който трябваше да води разследването, е изтрил отпечатъците, които биха помогнали да се разкрие самоличността на убиеца. Сара не можеше да повярва. Може би той е искал само да прегледа записите и е открил, че вече са изтрити от убиеца?</p><p>Само че таймерът показваше неприемливо за тази хипотеза време. Беше заповядала аптеката да се наблюдава неотлъчно веднага щом излезе от пещерата — в шест часа и десет минути. В този час единствено тя и убиецът знаеха, че аптеката ще бъде разбита. А видеозаписите са били изтрити от Петер Ген в пет часа и петдесет и шест минути. Това означаваше само едно: Петер Ген е бил предупреден преди този час, че аптеката ще бъде нападната. И това можеше да направи само един човек — самият убиец.</p><p>Въпреки това Сара се възпираше да призове Петер Ген и да го обвини, за да не допусне грешка. Взе уоки-токито, което бе закачено на колана и&#x300;, и се обади на полицай Марко. Извика го при нея във временния си кабинет зад управлението. Когато младежът с вид на новак в професията застана на вратата, тя облече канадката си и му направи знак, че предпочита да говорят навън. Вероятно Гералд Мадкин не грешеше и я подслушваха.</p><p>— Полицай Марко, вие сте първият човек, който е пристигнал в аптеката, след като наредих да я наблюдават.</p><p>— Да, госпожо, в шест часа и тридесет и две минути.</p><p>— Когато правехте огледа, имаше ли някой друг с вас?</p><p>— Не и в началото. След десет минути пристигнаха криминолозите, но преди това бях сам.</p><p>— Ще ви попитам нещо, но бих искала това да си остане между нас.</p><p>Сара видя в погледа на младежа искрица страх, но и гордост, че се обръща към него. Той я гледаше с възхищение и дори с наченки на желание, което прикриваше по-несръчно от останалите мъже, колеги на Сара.</p><p>— Много добре, госпожо. Може да ми се доверите…</p><p>С престорено небрежно движение Сара прибра един риж кичур зад ухото си, за да се откроят по-добре чертите на хармоничното и&#x300; лице и прозрачната синева на погледа и&#x300;.</p><p>— Появи ли се инспектор Петер Ген в определен момент в аптеката?</p><p>Младежът поклати отрицателно глава.</p><p>— Бях на мястото до вашето пристигане. Не го видях там, освен ако не е минал през друг вход.</p><p>Сара кимна с глава, като че ли бе получила най-обикновена информация, но в същото време умът и&#x300; работеше на бързи обороти и безмилостната логика утвърждаваше страшното подозрение.</p><p>— Благодаря — каза тя и постави ръката си върху ръката на младежа.</p><p>Тя почти никога не използваше подобна манипулативна техника в работата си, с изключение на случаите, когато трябваше да засили нечия лоялност към себе си.</p><p>Въпреки студа офицер Марко се изчерви.</p><p>— Мога ли аз да ви задам един въпрос, госпожо?</p><p>Сара, която се канеше да си тръгне, кимна с глава, за да го насърчи.</p><p>— Какви качества са необходими, за да стане човек добър разследващ инспектор? Инспектор от… вашия ранг.</p><p>След случая „Пациент 488“ журналистите често бяха задавали на Сара този въпрос и тя винаги бе давала следния отговор: „Неуморно желание да се отдаде справедливост в името на жертвите“. Този път усети, че трябва да поласкае събеседника си.</p><p>— Дързост и любознателност, но най-вече лоялност. А вие сте на прав път, полицай Марко…</p><p>Обърна му гръб, но едва след като видя как лицето на младежа светна от задоволство.</p><p>Сара се върна в студиото и застана до прозореца. Лицето и&#x300; бе мрачно. Вината на Петер Ген изглеждаше очевидна. Освен ако убиецът не бе успял да ги подведе, слагайки по клавиатурата люспи от мъртвата кожа на инспектора. Само че защо би направил това? За да ги отклони и да ги накара да изгубят време? „Време“ — помисли си Сара. По това време убиецът бе ухапан от отровна змия и където и да се е намирал, е имал нужда от съучастник, който да изтрие отпечатъците му.</p><p>Не можеше току-така да обвини полицейски инспектор, определен пряко от министъра на вътрешните работи да води разследването. Ако Петер Ген е съучастник на убиеца, докъде се простира неговото съучастничество? Убийството на Катрина Хагебак се бе превърнало вече в международна драма, но ако Сара проговореше, то щеше да стане национален проблем с нечувани размери.</p><p>Преди да обвини Петер Ген, Сара трябваше да е сто процента сигурна във вината му. Ако наистина той играе в един отбор с убиеца, вероятно споделя същия мироглед като него и сигурно участва в същите социални мрежи.</p><p>Седна отново пред компютъра и направи кръстосани проучвания в интернет на Петер Ген и движението за мъжка доминация. Името на инспектора не се появи никъде в тези групи, нито се свързваше с други членове на движението. Имаше само информация за случаите, по които е работил, но никой от тях нямаше връзка с престъпление, подбудено от омраза към жените.</p><p>Обзета от нерешителност, Сара излезе от студиото и влезе в първото кафене, което се изпречи на пътя и&#x300;. Поиска от бармана чай и се престори, че говори по телефона.</p><p>— По дяволите! — извика тя и удари телефона си в тезгяха.</p><p>— Проблем ли има? — попита мъжът зад бара. Сара забеляза големите му ръце.</p><p>— Бях в разгара на важен разговор и телефонът ми ме издъни!</p><p>— Ако искате, вземете моя.</p><p>— Наистина ли?</p><p>— Ако мога по някакъв начин да помогна да заловите мръсника, който е направил това…</p><p>Сара взе телефона и набра номера на Кристофър. После се отдалечи от бара.</p><p>— Аз съм — каза тя, когато Кристофър отговори.</p><p>— Какъв е този номер?</p><p>— Може би ме подслушват и затова предпочитам да бъда предпазлива, докато науча нещо повече.</p><p>— Да те подслушват ли? Но какво става?!</p><p>— Имам сериозни съмнения относно Петер Ген… Моля те да провериш нещо. Във вестника ли си все още?</p><p>— Да. Натовариха ме да проверя реакциите на жени политици за това, което се е случило с министър-председателката. — Кристофър сниши гласа си и добави: — Не съм очарован, но в това време ще използвам новия си статут като репортер от вестник „Моргенбладет“, за да задълбоча проучванията си за непозната от Клифс енд Фарм. Хората ме възприемат по-сериозно, когато се представя по телефона като действащ журналист. Добре, кажи сега от какво имаш нужда.</p><p>— Ще трябва да се съсредоточиш върху старите броеве на вестниците от Осло и да ми кажеш дали намираш нещо за Петер Ген, което показва, че е свързан с движението за мъжка доминация.</p><p>— Добре, няма да те питам за какво ти е, но се надявам да ми обясниш.</p><p>— Познаваш ли това движение?</p><p>— Малко. Участвах в него по едно време…</p><p>— Ама наистина ли? — Сара вдигна очи съм небето.</p><p>— Да, знам за какво става въпрос, правих един репортаж — отвърна вече сериозно Кристофър.</p><p>— Чудесно. И никому нито дума…</p><p>— Сара, нима някога съм предавал доверието ти?</p><p>— Заедно сме само от година.</p><p>Забележката и&#x300; би могла да се вземе за шега, но Сара си даде сметка, че изрече тези думи сериозно. Притесни се, че Кристофър не реагира, пък макар и шеговито, както правеше в подобни случаи.</p><p>— Хубаво — каза накрая Кристофър. — И от колко време смяташ, че съм преминал теста успешно?</p><p>— Извинявай, не исках да прозвучи така. Просто миналият ми опит доста ме е наранил, травмирал… Бих ти поверила живота си.</p><p>Кристофър не каза нищо.</p><p>— При това ти си единственият човек, на когото съм казала това — добави Сара.</p><p>— Добре…</p><p>— А ти ще ми повериш ли своя?</p><p>Сара усети, че сърцето и&#x300; се свива. Опитът и&#x300; на инспектор отчете с тревога стотната от секундата, която измина, преди Кристофър да отговори.</p><p>— Очевидно. Мисля, че вече съм го правил.</p><p>Сара се поколеба дали да не го попита има ли да и&#x300; казва още нещо. За втори път чувстваше, че той не се държи по обичайния за него начин. И това не и&#x300; харесваше. Дългата и&#x300; брачна връзка, преди да срещне Кристофър, се бе разпаднала, защото тя се правеше, че не забелязва недомлъвките между нея и съпруга си. Не искаше да повтори грешката си. Една вечер бе подушила чужд парфюм и по-късно разбра, че мъжът, от когото искаше да има дете, и&#x300; изневерява от две години.</p><p>— Кристофър, искаш ли да ми кажеш нещо, да ме попиташ нещо?</p><p>Отговорът му пак се забави. Този път по-дълго.</p><p>— Да, тук съм и ще бъда винаги тук.</p><p>Сара остана безмълвна, по-развълнувана, отколкото и&#x300; се искаше.</p><p>— Не казвай нищо! — подхвърли Кристофър. — Усещам, че ще ми изрецитираш ода за вечната благодарност, но нямаме време за това… Обичам те, скъпа. До скоро.</p><p>— И аз те обичам, мошенико.</p><p>Сара затвори и леката усмивка, изписала се в ъгълчетата на устата и&#x300;, изчезна. Едва успяваше да се овладее.</p><p>Трябваше веднага да се впусне по следите на движението за мъжка доминация. Само че, ако Петер Ген наистина бе съучастник в убийството на Катрина Хагебак, той имаше достатъчно време да предупреди убиеца и евентуалните му привърженици. Затова Сара трябваше да реши как да процедира с него, преди да се свърже с екипите си.</p><p>Докато преглеждаше в интернет имената на норвежките мрежи за защита на правата на мъжете, получи доклада на криминолозите от екипа, натоварен да огледа пещерата на Катрина Хагебак. Бяха изловили змиите и тъкмо започваха да изследват пещерата. Сара хранеше слаба надежда, че там ще намерят отпечатъци или следи от ДНК на убиеца. Дори да намереха, какво щяха да правят с тях, ако убиецът нямаше досие в полицията. А това бе много вероятно.</p><p>Времето минаваше бавно. Кристофър не даваше никакви признаци на живот. Тя му се обади към 19 часа и попадна на гласовата му поща. Насили се да потърси нещо за ядене. После поиска нов мобилен телефон от полицейското управление под претекст, че нейният се е скапал. Изпрати новия си номер на Кристофър и към 21 часа той и&#x300; се обади.</p><p>По тона на гласа му веднага разбра, че е намерил нещо важно. Помоли го да има търпение. Облече канадката си и излезе навън, за да е сигурна, че няма да я подслушват. Нощта бе паднала над Вадьо и поради ледения вятър снегът валеше косо. Сара вдигна яката на канадката си и застана на завет до една стена.</p><p>— Слушам те — каза тя накрая.</p><p>— Добре. Не знам защо ме накара да направя въпросното проучване, но това, което открих, няма да ти хареса.</p><p>С ръка на челото Сара го чакаше да продължи.</p><p>— Така… Намерих статия от 1997 година за един разведен мъж, който се покачил на някакъв кран и обявил гладна стачка, за да получи родителските права над децата си. От асоциацията „Сам срещу всички“ отишли да му окажат подкрепа и да говорят от негово име. Същите типове си направили снимка под крана. Всички лица ми бяха непознати с изключение на едно — мършав мъж с високо чело.</p><p>— Петер Ген?</p><p>— Той самият, но с двадесет години по-млад.</p><p>— Сигурен ли си?</p><p>— Бях сигурен, но реших да проверя. Направих още проучвания за тази група, чиито членове си наумили да защитават правата на мъжете и да се борят срещу привилегиите на жените. Намерих устав от 1995 година с имената на учредителите. Сред тях е и името на Петер Ген. Бил е касиер на асоциацията.</p><p>Сара направо блокира, мозъкът и&#x300; щеше да се пръсне от напрежение.</p><p>— Ехооо, Сара, там ли си?</p><p>— Да, слушам те — отговори тя между две вдишвания.</p><p>— Проблемът е, че докато четях устава, открих още един човек, когото познаваш… когото всички познаваме.</p><p>За секунда Сара се запита дали искаше да чуе онова, което се канеше да и&#x300; съобщи Кристофър.</p><p>— Така ли? — попита накрая тя.</p><p>— По онова време секретар на асоциацията „Сам срещу всички“ е бил Йенс Берг, сегашният министър на вътрешните работи. Същият, който искаше да те смени с Петер Ген.</p><p>Сара се опита да каже нещо, но от гърлото и&#x300; не излезе нито звук.</p></section><section><title><p>29</p></title><p>На връщане към студиото Сара вървеше несигурно, здравата разтревожена от това, което Кристофър и&#x300; бе разкрил. Никога не би помислила, че върхът на веригата, част от която бе тя самата, е манипулирал всичко от самото начало.</p><p>Секунда след секунда хипотезите и&#x300; отпадаха. Ето защо убиецът се бе появил в пещерата точно когато тя влезе там. Това в никакъв случай не можеше да е случайно. Вероятно Петер Ген бе чул апела и&#x300; по служебната уредба, от която бе повикала бреговата охрана. Казал си е, че щом тя иска да отиде на острова посред нощ, значи е разбрала нещо важно. Беше предупредил убиеца, който на свой ред се бе върнал на Хорньоя, за да разбере какво е открила и да я обезвреди.</p><p>Вдигаше се булото и над така наречената атака на руски националисти, както и трескавото нетърпение на Йенс Берг да приеме тази хипотеза. Вероятно той бе организирал хаотичната атака, след като бе установил, че Сара проучва следа, която можеше да я отведе до него. Иначе нямаше как да се обясни фактът, че дежурните войници на острова не бяха чули пристигането на катера с наемници, когато всички бяха под максимална тревога.</p><p>Впрочем този епизод разкриваше непоследователността в плановете на противниците и&#x300;. Ако Йенс Берг и Петер Ген са искали разследването да не стигне до тях, би било достатъчно да изкарат още от самото начало убийството на Катрина Хагебак дело на руски националисти. Защо му бяха придали и този символичен смисъл?</p><p>Сара намираше само едно обяснение: убиецът на Катрина Хагебак не е действал, както е било предвидено по план. Йенс Берг бе загубил контрол над събитията и всичко, което се случи, след като Сара пристигна на местопрестъплението, представляваше борба с времето, за да удържи ситуацията в свои ръце — от показната атака на „руски терористи“ до авторитарното назначаване на Петер Ген.</p><p>Оставаше да разбере какъв бе мотивът за убийството на министър-председателката. Дали Йенс Берг не се надяваше да заеме мястото и&#x300;? Или да и&#x300; попречи да предприеме мерки срещу проявите на мъжкото господство? Или просто е искал да разбере какво е подготвяла тя с помощта на забулените в мистерия Ада и Людмила?</p><p>Сара се питаше докъде се простираше заговорът. Беше сигурна единствено, че Гералд Мадкин и Ингрид Вик не са замесени. Ами началникът на полицията във Вадьо Николай Хауг? Ами съдебният лекар Йоахим Тример? Ами началникът на охраната?</p><p>Почувства изведнъж, че безпокойството я задушава. Наложи си да седне и да постави ръка на стомаха си, за да се успокои, но кризата не минаваше. С трепереща ръка потърси малкото бяло шишенце в джоба си, за да извади таблетка, която да сложи под езика си. Само че шишенцето вече не беше там, откакто бе преценила, че се чувства по-добре и че кризите и&#x300; са изчезнали.</p><p>Точно когато и&#x300; се струваше, че цялото и&#x300; тяло чака успокоителното, подобно на наркоман в абстиненция, се обади Кристофър. Сара излезе от студиото, където току-що бе влязла. Вдигна телефона, докато затваряше вратата.</p><p>— Сара… какво ще правиш?</p><p>— Всичко е изгубено — прошепна тя, като присви очи, за да не я заслепяват снежинките.</p><p>— Какво?</p><p>— Ами ти какво си мислиш? Че публично ще разоблича министъра на вътрешните работи и неговия инспектор като съучастници, а следователно и поръчители на убийството на министър-председателката?</p><p>Кристофър разбра, че тя има нужда да говори, за да разтовари напрежението. От любов към нея се съгласи да играе ролята на боксова круша.</p><p>— А защо не?</p><p>— Да си представим за момент, че не ме застрелят, преди да си отворя устата — каза разпалено Сара, докато тъпчеше с крака снега на прага. — Да предположим, че говоря по радиото и телевизията. Какви доказателства имам?! Принадлежността на Йенс Берг и Петер Ген към движението за мъжка доминация? Това прави ли ги убийци? Ама че аргумент, инспектор Геринген! Представяш ли си как за нула време някой адвокат изчиства обвинението с едно махване с ръка и обръща всичко срещу мен? Това, което за мен и за теб е неопровержимо доказателство, за широката публика ще бъде само недоказано твърдение на инспекторка, обременена от заговора, който стои зад случая с пациент 488.</p><p>— Само че ти не си луда, Сара, и никой няма да си помисли, че не казваш истината! Не можеш да зарежеш всичко…</p><p>— Кристофър, нима смяташ, че ако министърът на вътрешните работи е замесен в убийство, той е сам? Нима мислиш, че в заговора няма набъркан съдия, журналист или лекар? Нима смяташ, че не става въпрос за организирана мрежа, дисциплинирана и упълномощена с власт, която може да ме издуха само за няколко дни. Мислиш, че тези типове няма да стигнат до теб или до Симон, за да ме накарат да се огъна, ако ги нападна фронтално?</p><p>Кристофър не отговори.</p><p>— Знаеш ли, че дори убиецът може да е на снимката от вестника, на която си видял Петер Ген? Какво мога да направя аз? Нищо… — Сара въздъхна дълбоко и се облегна на стената.</p><p>— Добре. Права си за всичко. Само че ако спреш дотук, поне двама души, вероятно жени, ще бъдат убити. Съмнявам се, че ще можеш да продължиш живота си с това чувство за вина.</p><p>— Та аз дори не знам кои са! Как да ги открия? Ета, Людмила и Ада са само псевдоними.</p><p>— Може би, ако се задълбочим по следата на гроб 3666, ще узнаем повече за тях.</p><p>— Слушай, доникъде няма да стигнеш с този стар гроб! Убиецът открадна флашката, скрита под каменната скулптура, върху която бяха написани имената на Ета, Ада и Людмила… Не е абсурдно да предполагам, че идентичността на тези жени е описана в някой файл във флашката, нали? — Сара дочу собствените си думи да потъват в нощната тишина и осъзна грешката си. — Извинявай, отидох твърде далече. Прости ми…</p><p>— Не можеш да си сигурна, Сара! Може флашката да не съдържа нищо интересно. Що се отнася до гроб 3666, нямах възможност да ти кажа досега, но тази вечер имам насрочен разговор по скайп с археолога, който е написал доклада за разкопките в Клифс енд Фарм.</p><p>— И какво повече ще ти каже той от това, което вече си прочел? — възрази Сара вече по-спокойно, но все така с нулев ентусиазъм.</p><p>— Описанието, което прочетох, е отпреди седем години. По онова време екипът от изследователи не е разполагал нито с нужните средства, нито с достатъчно техника, за да проучи докрай данните. Мъжът, с когото разговарях, ми каза, че много неща са се променили оттогава и че всичко е прекалено сложно, за да ми го обясни по телефона.</p><p>Сара се обвини, че повиши тон на Кристофър. Първо, защото го нарани и второ, защото допусна професионалният и&#x300; стрес да се отрази на личния и&#x300; живот.</p><p>— Знам, че не си твърде убедена в тази следа — каза деликатно Кристофър и Сара оцени вниманието му, — но за момента това е единственото, което можем да разследваме, без да атакуваме фронтално виновниците… Така че след разговора, ако преценя, че съм открил нещо, вземам самолета за…</p><p>— Никъде няма да ходиш — отсече Сара. — Отсега нататък става много опасно. Човекът, който е убил Катрина Хагебак, познава историята на гроб 3666, защото е следвал същия ритуал. Не искам да стъпваш там…</p><p>— Тогава ела с мен.</p><p>Сара бе раздвоена. От една страна, страхуваше се да не би Кристофър със страстта си към археологията да ги отведе по погрешна следа. В същото време обаче усещаше, че има логика в неговите разсъждения.</p><p>— Не знам. Трябва ми време, за да размисля. Може би преди това ще намерим друго решение — отвърна тя.</p><p>— Какво?</p><p>— Разкодирането на компютъра на министър-председателката. Оттам може да изскочи нещо интересно.</p><p>— Ти си шефката… До скоро. Не бъди предпазлива, а свръхпредпазлива.</p><p>— Това ми е занаятът.</p><p>Сара заключи временния си кабинет и тръгна към сградата на управлението, което се намираше на двадесетина метра. Улиците на Вадьо бяха пусти. Само една кола се придвижваше предпазливо по замръзналия път и един призрачен силует се отдалечаваше от сградата на полицията. Човекът вървеше приведен, за да не влиза сняг в очите му.</p><p>Сара едва чуваше скърцането на ботушите си по снега, защото в ушите и&#x300; кънтяха воят на вятъра и ревът на вълните, разбиващи се в стените на пристанището. Видя, че от малките прозорци на управлението струи светлина, и влезе.</p><p>В приемната завари рус полицай с шишкаво лице. Човекът тъкмо закусваше кифла с кокос и шоколад, когато позна Сара и затвори устата си с бързината на крокодил.</p><p>— Какво мога да направя за вас, госпожо инспектор? — попита той.</p><p>Сара не обърна внимание на кокосовите трохи, които се показваха в краищата на устата му. Изтълкува поведението му като очевидна проява на безхарактерност.</p><p>— Тук ли са експертите по информатика?</p><p>— Да, госпожо. Тук са. В дъното на коридора, стаята вляво.</p><p>Сара влезе, без да почука, и двамата професионалисти подскочиха. Изненада се, че не ги заварва с очи, впити в мониторите, а седнали в ъгъла на масата, където явно обсъждаха нещо.</p><p>— Приключихте ли с анализа на твърдия диск на лаптопа на Катрина Хагебак? — попита тя учудена.</p><p>— Хм, не — отговори жената, чиито коси бяха прибрани в кок, с очила с квадратни рамки. — Канехме се, но мислехме, че…</p><p>— … че сте поискали да вземете лаптопа — завърши вместо нея колегата и&#x300;, който очевидно не се чувстваше удобно.</p><p>— Моля? — попита с безпокойство Сара. — Как така съм поискала да взема лаптопа?</p><p>— Така ни каза инспектор Петер Ген.</p><p>Сърцето на Сара подскочи, сякаш го бяха ударили с камшик.</p><p>— Кога?</p><p>— Той току-що излезе от управлението с лаптопа — отговори жената, като разтревожено постави ръка на бузата си. — Не го ли срещнахте?</p><p>Прегърбеният силует, вървящ срещу вятъра, спомни си Сара. Бил е Петер Ген.</p><p>— Направихте ли копие на хард диска?</p><p>— Да — отвърна жената.</p><p>Сара бързо излезе от стаята, а после и от управлението и сканира с поглед околността. Фенерите осветяваха със златиста светлина люспиците сняг, които падаха от черното небе. Навлезе в пешеходната улица, която преди малко бе погълнала приведения силует. Без да обръща внимание на ледените кристали, които полепваха по лицето и&#x300;, забърза по нея. Никой. Шумът от стъпките и&#x300; отекваше в стените на околните къщи, когато тя премина улицата с бясна скорост. Стигайки кръстовището, се подхлъзна и с опакото на ръката си махна полепналите по миглите и&#x300; снежинки. Наляво пътят водеше към пристанището на Вадьо, а надясно — извън града. Накъде бе тръгнал Петер Ген? Тревога свиваше сърцето и&#x300;. Ако не го намереше, той щеше да разполага с цялата информация и да открие преди нея двете съмишленички на Катрина Хагебак… С един скок Сара тръгна надясно, като си казваше, че Петер Ген ще иска час по-скоро да напусне града. Видя бегло някаква сянка да се откроява на отсрещния тротоар зад завесата от падащия сняг. Той ли беше?</p><p>Сара ускори крачка. Увери се, че това наистина е Петер Ген. Той вървеше бавно, притиснал към гърдите си чанта. Трябваше да го залови, докато не е разбрал, че го преследва. Ускори отново крачка, пресече улицата и се втурна към него. В същия момент чу клаксон на кола, която се приближаваше и която в бързината не бе забелязала. Гумите на колата изскърцаха, тя забуксува, хлъзна се и продължи пътя си. Сара се хвърли напред и попадна в преспите край пътя. Задната част на колата я докосна и тя завърши пързалянето си в стената на една къща.</p><p>Когато се изправи, от устата и&#x300; бликаха облаци бяла пара. Шофьорът изскочи от колата — беше шокиран, но невредим. Петер бе на тротоара — на няколко метра от тях. Вървеше заднишком, за да вижда какво става. В този момент позна преследвачката си, обърна се и хукна напред. Без да обръща внимание на снега, който се топеше в косите и&#x300; и изпращаше вадички по гърба и&#x300;, Сара хукна след него. Тичаше по-бързо от Петер Ген, но той внезапно сви в странична улица. Сара се подхлъзна в опита си да го последва, без да спре. Падна на една страна върху бедрото си и въпреки снега сърцето и&#x300; подскочи от болката. Стана, без да изпуска от очи отдалечаващия се инспектор, намръщи се и продължи преследването.</p><p>Този път ускори толкова много крачките си, че го настигна. Чу го как се задъхва. Както тичаше, Сара го сграбчи за рамото и щеше да го събори на земята, но си даде сметка, че може да повреди лаптопа. Петер Ген се възползва от момента, дръпна ръката си и се измъкна от хватката и&#x300;. Бръкна във вътрешния си джоб, спря се и се обърна с насочен към главата на Сара пистолет HK P30.</p><p>Сара светкавично сграбчи дулото на пистолета, който познаваше наизуст, и го обърна сръчно така, че да го хване за дръжката. Двамата си размениха ролите.</p><p>— Добре, добре! — изпъшка инспекторът, който едва дишаше.</p><p>— Дайте лаптопа! — каза Сара, която също бе задъхана.</p><p>Петер Ген погледна насочения към него пистолет.</p><p>— Можете да свалите пистолета — изрече той. — Дори да нямахте оръжие, нямаше да ви нападна. Знам на какво сте способна.</p><p>Двамата бяха сами насред пустата, засипвана от силен сняг улица. Измерваха се с поглед и в крайна сметка Сара не свали пистолета.</p><p>— Противното би ме учудило — изхриптя Петер Ген и се почеса по ръката. — Не знам от какво сте направена, но със сигурност е различна материя в сравнение с останалите хора.</p><p>Подаде и&#x300; чантата с лаптопа. Тя я взе с едната си ръка.</p><p>— Какво възнамерявахте да направите с него? — попита Сара, сякаш нямаше представа какви са намеренията му.</p><p>Петер Ген извърна за миг изтощеното си лице. По челото му бяха полепнали няколко вледенени бели кичури.</p><p>— Да го разкодирам преди вас и да заема полагаемото ми се място в това разследване. Да си отмъстя за унижението, което ме накарахте да преживея.</p><p>— Давате ли си сметка, че саботирате държавно разследване заради лично огорчение?</p><p>— Да. Но щях да открия убиеца на министър-председателката по-бързо от вас.</p><p>За момент на Сара и&#x300; стана забавно заради иронията на ситуацията: повече от очевидно бе, че той щеше да го намери преди нея, защото знаеше кой е убиецът и му помагаше.</p><p>— До всички подвижни патрули — изрече Сара в уоки-токито си. — Имам нужда от вас на улица… — вдигна поглед, за да прочете името на табелката — „Бродкорбс Гате“.</p><p>Мъжки глас и&#x300; отговори, че пристигат незабавно.</p><p>— Какви са мотивите ви, инспектор Геринген?</p><p>Сара ненавиждаше подобни моменти, когато виновните, които е арестувала, започват да и&#x300; говорят фамилиарно. Сякаш провалената им съдба им даваше основание да и&#x300; задават лични въпроси, на нея — техния враг.</p><p>Тя не отговори. Задоволи се да държи пистолета насочен към Петер Ген, който я наблюдаваше през тесните цепки на очите си.</p><p>— Не е просто желание да възтържествува справедливостта — продължи той, сякаш разсъждаваше по някое следствие. — Проучих досието ви… Осъзнах вашата решителност и суровост. В един момент ще рухнете или ще си дадете сметка, че професията ви разкъсва — продължи инспекторът. — Не, у вас има нещо по-силно от всичко. Нещо, което ви прави по-упорита и по-предана от останалите.</p><p>Сара дочу в далечината сирената на идващото подкрепление. Изтри носа си, върху който бе залепнала ледена капка.</p><p>— Би могло да бъде отмъщение — един от редките мотиви, които могат да събудят и мъртъвците. Само че поведението ви не отговаря на този мотив…</p><p>На Сара започна да и&#x300; писва от настойчивия му анализ. Той говореше глупости.</p><p>— Сигурно е чувството за вина! — заключи Петер Ген.</p><p>В това време колата 4x4 спря зад него и синият и&#x300; буркан хвърли студена светлина върху снега.</p><p>Сара потръпна. Петер Ген го забеляза по погледа и&#x300;.</p><p>— Да, да. Това е мотивът ви. Чувствате вина за нещо голямо и искате на всяка цена да се откупите, госпожо инспектор. Но това ще ви погуби.</p><p>Вратите на колата се затръшнаха и двама полицаи притичаха към тях.</p><p>— Какво става, госпожо? — попита единият.</p><p>— Инспектор Петер Ген открадна важна улика от разследването — отговори тя, като посочи лаптопа, който държеше. — Арестувайте го и го отведете в управлението.</p><p>Трудно и&#x300; беше да запази само за себе си откритието, че Петер Ген сътрудничи на убиеца. По-добре бе да не тревожи врага, тъй като нямаше предимство пред него.</p><p>Двамата мъже изпълниха заповедта и&#x300;. Не се наложи да приложат сила. Петер Ген тръгна пред тях, като се спря за миг пред Сара.</p><p>— Бих искал да знам защо изпитвате това чувство за вина… Много бих искал да разбера.</p><p>— Поне за вас не е нужно човек да си задава този въпрос — отвърна Сара и лицето и&#x300; остана безстрастно.</p><p>Петер Ген прехапа устни и отвърна поглед.</p><p>— Да ви закараме ли, госпожо инспектор? — попита единият от полицаите.</p><p>Сара поклати глава. Докато вървеше към управлението с бързи крачки, за да се постопли, не спря да мисли върху думите на Петер Ген.</p><p>Беше се постарала да не го покаже, но думите, които инспекторът хвърли право в лицето и&#x300;, отекваха в съзнанието и&#x300;. От дълго време тя съзнаваше, че чувството за вина я подтиква да действа, за да поправи една голяма грешка. Коя беше тя? Сара не беше светица, но и не смяташе, че е причинила някому зло чак дотам, че цял живот да се терзае и да изпитва необходимост от опрощение. Откъде идваше това чувство за вина, което омразният Петер Ген бе доловил у нея? Откъде идваше тази трескавост в работата, която според колегите и&#x300; бе израз на силата и&#x300;, но я изпиваше ден след ден… Сара чувстваше, че е време да се изправи лице в лице срещу този проблем, преди да стане късно…</p><p>Едва влезе в управлението и разследването я погълна изцяло. Видя мъжа с тлъстото лице в приемната пред коридора, водещ към килиите. Той и&#x300; кимна. Сара тръгна по отсрещния коридор. Взе няколко салфетки от тоалетната и влезе при двамата специалисти по информатика.</p><p>— Какво открихте в хард диска?</p><p>Остави лаптопа върху масата, съблече канадката си и подсуши мокрите си от снега коси със салфетките.</p><p>Мъжът и жената я наблюдаваха със смесица от възхищение и страх. Никой от тях не се осмели да я попита какво се е случило. Едва сега Сара си даде сметка какво има в стаята: пет големи системи, които сигурно съдържаха най-последните технологични хитрости при компютрите. Жената заговори първа:</p><p>— Компютърът на министър-председателката е заключен с извънредно трудна за разшифроване парола. Но благодарение на нашите машини и на анализите ни успяхме да отворим твърдия диск. Там има само три файла.</p><p>— Имената им?</p><p>Жената погледна към монитора.</p><p>— Първият е „Реч на 6 декември 2018 година“, вторият е „Ада“, а третият е „Людмила“.</p><p>— И както разбирам — каза Сара, чието съзнание се нажежи, когато чу имената на файловете, — съдържанието им не може да се прочете?</p><p>Жената поклати отегчено глава. Сара хвърли мокрите салфетки в кошчето.</p><p>— А можете ли да ми кажете дали тези три файла наскоро са били копирани във флашка?</p><p>— Прегледахме историята и видяхме, че трите файла наистина са били прехвърлени върху флашка на 5 декември, в навечерието на смъртта на министър-председателката.</p><p>Така. Значи убиецът разполага със същите данни като Сара. Възможно най-лошият вариант.</p><p>— Щом работите за „Крипос“<a l:href="#fn_21" type="note">21</a>, предполагам, че сте сред най-добрите. Тогава защо този компютър ви се опъва?</p><p>— Всъщност госпожа Хагебак се е радвала на защита от по-високо ниво, запазена само за хората начело на държавата — отговори мъжът. Беше толкова слаб, че изглеждаше болен. — Подобни технологии са рядкост и с огромна мощност. За да се изразя накратко, разшифроването на паролата на госпожа Хагебак изисква ключ, без който възможните комбинации са няколко милиарда. Дори при най-точно изчисляване ще са необходими години за пълното разшифроване на паролата.</p><p>— А какво означава „пълното разшифроване“! Нали вече сте открили една част.</p><p>— Работим по въпроса. Скоро ще имаме резултати — отговори жената и посочи екрана, върху който с главозамайваща скорост танцуваха редове с цифри.</p><p>Сара застана пред компютъра.</p><p>— Едната част от паролата представлява цифрова комбинация — поясни мъжът. — Както знаем, цифрите са само девет, но буквите в латинската азбука са двадесет и шест. Така че…</p><p>Компютърът издаде звук и резултатът се изписа върху мигащ правоъгълник.</p><p>— Е? — попитаха двамата експерти, които не можеха да видят екрана, скрит от застаналата пред него Сара.</p><p>Впила поглед в цифрите, без да го осъзнава, Сара остана с полуотворена уста. Капчици разтопен сняг падаха от косата и&#x300;, мокреха челото и&#x300; и се стичаха по бузите и&#x300;. Мозъкът и&#x300; работеше с дива скорост. Тя се постара да не видят екрана и нареди на мъжа и жената:</p><p>— Обърнете се! Веднага!</p><p>Двамата експерти изпълниха заповедта, като я гледаха подозрително.</p><p>— Налага се заради вашата сигурност! — поясни Сара. — Никой, освен мен, не трябва да вижда паролата. Никой. Вземам лаптопа на Катрина Хагебак с мен. А що се отнася до данните на тази разшифроваща машина… — Сара просто изтегли щепсела от захранването.</p><p>Двамата експерти подскочиха и я загледаха уплашено.</p><p>— Госпожо, сигурна ли сте, че…</p><p>Тя отговори с настойчив поглед. Жената се подчини. Развинти капака на компютъра, извади твърдия диск и и&#x300; го подаде.</p><p>— Така ще съм сигурна… За да е пълна паролата, към цифровата комбинация трябва да се прибавят и букви, нали? — попита Сара.</p><p>— Мда — отвърна кльощавият мъж.</p><p>— Свършихте чудесна работа. Поздравявам ви — каза Сара и излезе от стаята.</p><p>С два скока прекоси коридора и излезе от управлението. В главата и&#x300; натрапчиво се въртяха цифрите, които бе видяла на екрана: 3666. Номерът на гроба на мъченицата от Клифс енд Фарм.</p><p>Със забързана крачка Сара заобиколи сградата на управлението и се отправи към студиото. Щом като Катрина Хагебак бе избрала цифрите 3666 за първа част от паролата си, другата част сигурно щеше да е свързана с тях. Единственият начин да разбере това бе да потърси повече информация около гроб 3666. Ако убиецът бе разшифровал първата част от паролата, щеше да стигне до същия извод. Само че той имаше явно предимство — знаеше много повече неща, свързани с гроба. Беше екзекутирал министър-председателката, повтаряйки сцена отпреди повече от две хиляди и петстотин години. Така че той можеше да намери тайната дума за няколко секунди, да отвори файловете и да открие имената на Ада и Людмила… Оставаше му само да ги убие, преди Сара да успее да направи каквото и да било, за да ги спаси.</p><p>От значение бе всяка секунда. Искаше и&#x300; се да вярва, че може да спре касапницата и да разгадае мистерията на тези убийства.</p><p>Когато се обади на Кристофър, той едва успя да я попита как е.</p><p>— Кажи на родителите ми, че Симон трябва да остане при тях още няколко дни. Веднага тръгвай за Клифс енд Фарм! Ще дойда при тебе утре… възможно най-бързо.</p><p>— Ама почакай! Защо?</p><p>— Защото там се намира ключът към разследването!</p><p>— Почакай, Сара! Говорих с главния археолог, за когото ти споменах. Ти си права, няма смисъл да се ходи в Англия. Там няма да научим нищо ново.</p><p>— Не казвай това…</p><p>— Не съм свършил. Ако искаме да разберем нещо повече, трябва да отидем в Бейрут.</p><p>Сара смръщи вежди.</p><p>— В Ливан? Какво общо имат разкопките в Англия с Бейрут?</p><p>— Виж, малко сложно е за обясняване. Когато имаш цялата информация, ще разбереш, че е напълно логично.</p><p>— Да приемем, че е така! Какво ще правим там?</p><p>— Моят човек ми даде името на Насим Шамун, учен изследовател от Богословския факултет в Бейрут. Той би могъл да ни каже нещо повече за онази жена и за причините, поради които е била екзекутирана. Изглежда, че този професор си е изградил цяла теория относно ритуала, който е приложен при екзекуцията на жената от гроб 3666.</p><p>— Ами твоят английски археолог не можа ли да те запознае с тази теория?!</p><p>— Нали не се съмняваш, че опитах, но той твърди, че не знае нищо за това, което е открил неговият колега. Е, във всеки случай не иска да се меси в тази история. Сякаш темата е табу.</p><p>— Странно! Не можеш ли да се свържеш по телефона с този ливански изследовател?</p><p>— Моят човек от Англия винаги се е свързвал с него само чрез кореспонденция.</p><p>— Чрез кореспонденция ли?! Искаш да кажеш, че са си разменяли писма?</p><p>— Да. Няма го в нито една от социалните мрежи, няма електронна поща, а в указателя ги няма нито телефона му, нито адреса му…</p><p>— Съмнително поведение за изследовател, който трябва да е във връзка с всички открития…</p><p>— От това, което разбрах, Насим Шамун се страхувал, че го следят и писането на писма си оставало единственият по-дискретен начин на комуникация.</p><p>— Каква ли хипотеза е изградил, за да се страхува толкова… — разсъждаваше на глас Сара. — Добре. Накратко, да се срещнем на летището в Бейрут през следващите двайсет и четири часа.</p><p>След като затвори, Сара игнорира обаждането на Йенс Берг и поиска от Ингрид Вик, Йоахим Тример и Николай Хауг да продължат разследването на място. После взе една полицейска кола и с виеща сирена се отправи към летището на Вадьо.</p></section><section><title><p>30</p></title><p>— Къде са истинските мъже? — изкрещя от подиума плешивият около четиридесетгодишен оратор.</p><p>Публиката в залата, наброяваща стотина мъже, се развесели и зашумя.</p><p>— Ще ви отговоря: поискали са от тях да станат жени!</p><p>Чуха се слаби хихикания и лицата на някои от мъжете светнаха, но повечето одобриха думите на оратора с отчаяно изражение.</p><p>— Щом сте тук днес, значи не искате повече да бъдете част от тази категория. Щом сте тук, значи ви е писнало да бъдете част от стерилизирания образ на мъжествеността, както се изисква от вас по цял ден! Щом сте тук, значи ви е омръзнало и не знаете как да се държите в обществото, на работата си, на улицата, със собствените си деца, със съпругата си и дори с приятелите си!</p><p>Участниците в конференцията се съгласиха с думите. Израженията по лицата им бяха сериозни. Мъжът се отдалечи от катедрата на фона на още по-силно одобрително шушукане. Повървя по подиума с наведена глава и замислен вид, следван от погледите на публиката. Очевидно размишляваше.</p><p>— Хубаво, само че всичко това не е истина! В действителност знаете много добре как да се държите във всяка от тези ситуации. Проблемът е, че не се осмелявате да го направите! Ето това е истината! Вече не се осмелявате да сте такива, каквито усещате, че трябва да сте! Вече не се осмелявате да бъдете мъже, истински мъже!</p><p>В залата отекнаха нервни аплодисменти. Лицата на мнозина изразиха разкаяние. Други си загризаха ноктите.</p><p>— И най-лошото във всичко това е, че се измъчвате, задето не можете да бъдете самите себе си не от подлост или незнание, а поради премного излишна любезност. Като всяко човешко същество, което уважава себе си, правите всичко възможно, за да отговорите на очакванията на останалите хора — мъже и жени. Само че техните очаквания станаха побъркани, абсурдни, непоследователни: бъди мил, но мъжествен, когато го поискам от теб; бъди нежен, но решителен, когато е необходимо; бъди лидер, но нека аз да определям кога; бий се за мен, но не проявявай насилие; заеми мястото си на баща, но остави на мен да възпитавам децата. Стига! Човек не може да бъде мъж наполовина. Или е мъж, или не е!</p><p>Ораторът повиши глас, за да разпали още повече слушателите си, които кимаха с глава в знак на съгласие.</p><p>— Братя, приятели, ще бъда искрен с вас и ще ви задам един въпрос: Трябва ли да се срамуваме за това, че сме мъже?! Трябва ли да се срамуваме, че искаме да изразим истинската си природа?!</p><p>Тук-там в залата се чуха плахи възгласи „не“.</p><p>— Не! Никога вече! Никога вече не трябва да се страхувате да бъдете мъже, защото вашата същност ви нашепва да бъдете такива! Мъжът изпитва необходимост да надскача себе си, да се изправя лице в лице с изпитанието, да вкусва опасността и ако се налага — да се бие! Да се бие заради достойнството си, заради хората, които обича, и на първо място — заради семейството си! Така е оцелял мъжкият род и ще изчезне, ако не престанем да кастрираме мъжете и да ги караме да вървят срещу природата си. Независимо дали го искаме или не, мъжът изпитва нужда да гради, да изследва, да води! В много традиционни общества мъжът ръководи селището, ловува, на него разчитат жена му и децата му да ги защити! Ако година след година ние му отнемаме тези отговорности, ако крадем удоволствията му, които съставляват част от природата му, означава да го унищожим! Нека нещата са ясни: мъжете и жените са равни по право, но независимо дали искаме или не — те не са еднакви! Нека уважаваме същността си, която ни е дала природата, нека сме в съзвучие с това, което Бог е дал на всеки или на всяка от нас. Тогава всички ще са щастливи! Моля, нека проявим малко здрав разум! Нима искат от някой лъв да престане да яде месо?! Тогава защо искаме от един мъж да бъде мъж наполовина?!…</p><p>Този път след думите на оратора залата загърмя от аплодисменти.</p><p>— Природата не ни е създала така! Бог не ни е създал така! Да не уважаваме неговото творение, означава да се отречем от собствена си същност и да нанесем обида на Вечността! Нека внимаваме за момент и да чуем един текст от Библията: противно на Ева, която е създадена вътре в рая, в домашна атмосфера — дисциплинирана и безопасна, Бог е създал Адам вън от райската градина. Всевишният е избрал да ни създаде, заобиколени от дивата природа, в опасност, в изпитание — там, където смелостта и борбеността гарантират оцеляването. В съзнанието на всеки мъж отеква първообразът на рождението му! Ето защо всяко момче още от най-ранна възраст иска да победи природата, да премери силите си с нея, да премине границите на разума, да се изкачи на хълма, за да види какво има отвъд. Мъжът е създаден, за да действа, и ако някои още се съмняват в това, кажете ми: има ли мъж, който да прекарва дните си с цел да запази ноктите си чисти?</p><p>Ораторът вдигна ръка, за да спре ръкоплясканията в потръпващата от смехове зала.</p><p>— Ще ви разкажа една история — поде отново той. — Един ден бях в градината и разигравах битка с най-малкия от тримата ми синове. Сигурно тогава е бил на седем години. Сдържахме ударите и хватките си, но насред битката синът ми ме удари с юмрук в лицето и устната ми започна да кърви. А аз му казах: „Добър удар!“. Знаете ли колко горд се почувства той? Сияеше като млад лъв, който е убил първата си плячка. Подвигът му се разчу из къщата и скоро двамата му братя дойдоха с ококорени очи пред кръвта, която най-малкият от тях бе успял да пролее. В този ден на момчето ми пораснаха криле. Почувства се герой. Към това се стреми всеки мъж. А в нашия свят на абсолютно равенство ни отказват този естествен стремеж! Може да не ви харесва, но мъжествеността — това е желание за мощ, за сила, енергия и насилие. Да, <emphasis>насилие</emphasis>, да, думата е изречена!</p><p>По лицата на присъстващите се изписаха смутени усмивки. Повечето сведоха очи. Ораторът измери с поглед внимателните си слушатели.</p><p>— Знам, че мнозина от вас се чувстват неудобно и се питат не е ли това провъзгласяване на насилието. Бъдете спокойни — нито вие, нито аз се стремим да отприщим импулсите си за сметка на етиката. Но нека се замислим за момент — мъжът никога няма да бъде мил и стабилен, както го изискват жените, ако не е успял да изрази своята борбеност и ако не е поемал рискове, преди да се е изявил напълно. Мъжът, когото принуждават да е мил и подчинен, в противовес с всички мъжки стремежи, се отегчава в семейството си, в професията си, в живота си! В най-добрия случай той ще умре тъжен и нереализиран, а в най-лошия — ще експлодира и ще извърши нещо непоправимо. Нека си го кажем: дами, мъжът е страстно създание, което мечтае да покаже силата и смелостта си, което изпитва нужда от приключения! Оставете го свободно да изживява могъществото си и той ще ви възнагради стократно!</p><p>Лицата на мъжете се бяха зачервили, като че ли постепенно, в ритъма на словото, кръвта им бе започнала да кипи. Повечето се обръщаха един към друг и си кимаха съглашателски. Очевидно бяха очаровани да чуят някой да изрича онова, което те изживяваха в мълчание.</p><p>— Добре, поставихме целта си, но как да я осъществим? В традиционните общества юношата трябва да премине изпитание, да бъде посветен, за да заеме мястото си сред възрастните и отговорните мъже. Днес ритуалите на посвещение са изчезнали, но всеки мъж изпитва необходимостта да бъде съпровождан от други мъже по пътя си към мъжествеността. Колективният спорт, мачовете на стадиона, споровете по баровете, риболовът и ловът имат значение, за да се окуражи младежът да стане мъж. Ето това ще изживеете през следващите три дни и те ще струват колкото хиляда. Тук ще намерите огъня на вашата мъжественост, ще ви бъде позволено да станете отново мъже и да замиришете на истинска пот!</p><p>Сред смях и хихикане, от които вече не изпитваха неудобство, слушателите станаха на крака и аплодираха въодушевено, а ораторът ги поздрави на свой ред, като ги сочеше с пръст.</p><p>Когато еуфорията позатихна, той вдигна ръка, за да въдвори тишина. Публиката седна отново.</p><p>— Преди да започнем нашето пътуване, един човек поиска да ви предам съобщението му. По ред причини той не можа да бъде тук с нас физически, но вие ще можете да го видите и чуете. Господа, Стиг Анкер, основателят на нашата група!</p><p>От тавана се спусна голям бял екран и покри цялата стена зад подиума. Публиката видя лицето на мъж с черни, късо подстригани коси. Вероятно на около четиридесет години. Погледът му бе суров. От двете страни на устата му като дъга се спускаха дълбоки бръчки, които подчертаваха сковаността на челюстта му. Бе облечен в морскосин костюм. Носеше вратовръзка. Излъчваше странна смесица между пресметлив човек на висок пост и импулсивен хищник.</p><p>Когато отвори уста, за да заговори, всички забелязаха, че лявата страна на лицето му е неподвижна. Дори ораторът се изненада. Не знаеше за това увреждане на висшестоящия си. Дали то бе последица от инсулт, или на нервен срив? Забеляза и двете рани. Като че ли лявата му скула е била пробита или пък ухапана.</p><p>— Приятели, и аз като вас съм християнин. Работих дълго в норвежката армия. Най-напред в специалните сили — дванадесет години, а после като преводач в много страни през последните години. — Бившият командос вдигна пръст и профилът му с орлов нос се появи на преден план. Погледът му стана мрачен. Излъчваше голям интелект. — Знаете ли какво най-често се питах по време на пътуванията ми?</p><p>Участниците в семинара предпазливо се спогледаха.</p><p>— Къде са истинските мъже в църквите? Навсякъде, където отивах, чувах само литургически песнопения „Аве Мария“ и виждах незрелите деца в хора. Бяха принуден да търпя нескончаеми проповеди за любовта към ближния и за благия Иисус Христос. Молитви, които навсякъде зовяха не към сила, а към слабост.</p><p>Стиг Анкер поклати презрително глава.</p><p>— Слабост… — повтори той. — Каква печална и достойна за съжаление грешка. Каква подлост! Братя, Христос умря на кръста не защото бе слаб, а точно обратното — защото бе силен и смел! Защото съумя да се изправи лице в лице със страховете си, защото надмогна себе си, защото се вслуша в желанието си за величие! Ето това е посланието на Христос. Той се пожертва, за да ни покаже могъществото на сетния кураж! И вместо да почетем неговия героизъм, какво правим? Възпоменания със свещи и духовно отстъпление… Срам! Срам! Църквата предаде Иисус. Църквата избра лекия път и стана майчинска, направи Дева Мария по-важна от сина и&#x300;. Време е църквата отново да стане мъжка, с други думи — да се върне мъжеството и&#x300;! Да бъде отново въплъщение на силата и смелостта, както ни показа Иисус. Това е истинското послание, там е истинският извор на живота, който ще разтупти нашите мъжки сърца!</p><p>Вената върху дясното слепоочие на Стиг Анкер се наду и видимо затуптя. Мъжът възвърна спокойствието си и отново заговори на развълнуваната, но съсредоточена в думите му публика.</p><p>— Дойде време да си го кажем ясно и грубо: жената не е създадена за големите творения на цивилизациите. Тя не е създадена, за да осигури оцеляването на един народ или на една нация. Това е мъжко дело. В моите думи няма нито презрение, нито женомразки елементи, както често се мисли. С моето слово просто имам смелостта да кажа истината, за да спре саморазрушението на нашата цивилизация.</p><p>Стиг Анкер замълча и впи поглед в участниците в семинара.</p><p>— Знам, че дълбоко в себе си не се съмнявате в превъзходството на мъжете при ръководенето на държавните и обществените дела. Само че вековете феминизъм ви пречат да проявявате вярата си, без да се самообвинявате. Позволете ми да ви цитирам здравия разум и научната теория на най-великия учен в нашата история. В най-значимото си произведение Дарвин недвусмислено подчертава, че жените, принудени открай време да се грижат за децата си и да ги хранят, не са участвали в житейското състезание наравно с мъжете. Така че следователно не им се е налагало да се борят за оцеляване и са развивали много по-малко своите физически и интелектуални качества. Това е неоспорим факт. От стотици хиляди години жената е твърде много вдадена в ролята си да продължи вида. Тази роля не и&#x300; позволява да развива собственото си „аз“ и мозъка си. Грешката не е нейна, не е и на мъжа, а просто природата и Създателя са пожелали да е така. Да и&#x300; поверим отговорности, които не са в гените и&#x300;, може би е благородно, мило и така нататък, но това е самозалъгване и път към собственото ни разрушение! Вярвате ли, че жените са способни да ръководят армия, за да ни защитят! Не, те биха опитали да преговарят, за да избегнат насилието, а нашите врагове биха използвали слабостта ни, за да ни унищожат!</p><p>В залата малко на брой мъже изглеждаха смутени. Двама напуснаха залата и семинара. От екрана Стив Анкер ги проследи с презрителния си поглед.</p><p>— Свободен си да си тръгнеш, братко, но не идвай да ми се жалваш, когато религията ти бъде унищожена, цивилизацията ти — погубена, и когато ще си принуден да кажеш на децата си: „Да, можех да избегна вашата гибел, като поема отговорностите си, но предпочетох майка ви да има повече власт, за да не се обиди…“.</p><p>Останалата част от публиката също гледаше как колегите им си тръгват. Някои от тях като че ли също искаха да напуснат залата.</p><p>— Ами ако жените не пожелаят да изоставят отговорностите си, какво ще правим? — попита един риж мъж с двойна брадичка. — Няма да ги убием, нали?</p><p>Стиг Анкер обърна глава към човека, който бе задал този въпрос, и погали неподвижната страна на лицето си.</p><p>— Имаше време, когато подобна процедура нямаше да затормози съвестта на мъжете на дълга, но сега времената се промениха и истинският мъж знае как да покаже превъзходството си по друг начин. Ако някоя жена е заела мястото ви, докажете на хората, че вие сте мъжът и че владеете ситуацията по-добре от нея, и мястото ще се освободи от само себе си.</p><p>Червенокосият мъж изглеждаше доволен от отговора, както и неговите другари. Стиг Анкер се усмихна съучастнически на публиката, за да успокои неспокойните духове. Бе твърде рано да им каже истината.</p><p>— Вашите въпроси са похвални и ви правят чест, братя. Но за съжаление подобни съмнения постилат пътеката на нашето поражение. И най-лошото от всичко е, че дори нашите конкуренти бият тревога и ни предупреждават за опасността. Ислямът ни пита: защо вие, християни, не сте по-силни и сигурни в себе си? Защо вашите верни привърженици се присъединяват към нас едни след други? Защо сте неспособни да се биете за вярата си?</p><p>За няколко секунди гласът на Стиг Анкер ехтеше като под свода на църква.</p><p>— А ние, братя, сме способни единствено да оставим обществото и църквата в ръцете на жените! Да, наистина, ръководителите все още са мъже, но основата — а именно тя оформя общността — се състои от жени. Те обучават в простоват катехизис, смекчават мъжката агресия, превръщат проповедите в хорови пеения, а кръщенията в модни дефилета! Бихме се посмели, ако предателството не бе толкова срамно, а моментът толкова сериозен.</p><p>Убиецът сведе очи и си пое дълбоко въздух. После заговори по-високо.</p><p>— Време е да установим отново силата, както желае Иисус: решителността, борбеността, духът на съпротивата, а ако трябва — и насилието. Трябва ли да ви напомням случката с търговците в храма, прогонени оттам с камшици? Трябва ли да ви напомням думите на самия Иисус в Матей 10:34: <emphasis>Не мислете, че дойдох да донеса мир на земята. Не дойдох да донеса мир, а меч.</emphasis> Бъдете този меч, който осветява пътя ни и защитава семействата ни! Вие сте воините на вашите жени и деца… А скоро ще станете героите на нашата цивилизация! Ще ви припомня думите на Пиер дьо Кубертен — мъжът, който възстанови олимпийските игри: <emphasis>Единственият герой на олимпиадите е мъжкият индивид.</emphasis> Олимпиадите за жени са немислими. Ролята на жените на олимпийските игри, както и по време на древните състезания, е да награждават победителите. Господа, вие сте рицарите на нашата цивилизация. Приемете го.</p><p>Стиг Анкер завърши обръщението си. Целият бе плувнал в пот и по кожата му бяха избили червени петна. Отначало ръкоплясканията бяха откъслечни, после станаха многобройни, а накрая оглушителни. Залата гръмна. Всички участници в конференцията станаха на крака. В очите им се четеше почит и гордост.</p><p>Лицето на основателя на движението за мъжка доминация изчезна и в залата се възцари тишина. Водещият зае мястото си зад катедрата.</p><p>— Вашата реакция недвусмислено показва, че естественото братство, което ни свързва, ни прави по-силни. Преди да пристъпим към програмата, нека благодарим на Онзи, който ни даде тази сила. Да се помолим.</p><p>Докато песнопението на молещите се летеше към купола на залата, Стиг Анкер излезе от просторната си хотелска стая, за да говори по телефона. Време бе да проведе неприятния разговор, който отлагаше от два дни.</p></section><section><title><p>31</p></title><p>— На телефона е Стиг.</p><p>От другата страна на линията се чу въздишка на раздразнение.</p><p>— Даваш ли си сметка какво трябваше да направя, за да те покрия? — изсъска Йенс Берг.</p><p>— Това е част от работата ти, Йенс.</p><p>— Трябваше да я убиеш по най-простия и ефикасен начин, за да мине за политическо или за криминално убийство. Така се бяхме разбрали.</p><p>— Ти никога не си споделял духовното възвисяване на моя ангажимент, Йенс. Нашият проект е напълно лишен от смисъл, ако не се впишем в битката на нашите предци. Катрина трябваше да умре, както е умряла най-първата. Това е съдбата, която заслужаваше, защото се отклони от най-първите закони.</p><p>— Какво променя това? Искахме само да я отстраним, за да прекрати феминистката си битка и да ми отстъпи мястото си. Тази зрелищна постановка просто не бе нужна. Имаше план на резиденцията и&#x300;, знаеше къде е разположена охраната, както и часовете им за смяна. Погрижих се да заменя опитните гардове с новаци!</p><p>— Ти избра края и&#x300;, а аз избрах начина, Йенс… И можеш да си сигурен, че другите двама членове на Кръжеца са разбрали посланието, като са научили как е умряла посестримата им. В този момент те треперят, изпитват колебания, измъчват се. И това е в наш интерес. Впрочем на въпроса… Какъв е резултатът от прегледа на трите файла, които ти изпратих?</p><p>— Закодирани са. Не мога да наредя да ги разкодират, без да се издам. Наложи се да го направя тайно. Само че тези хора нямат същите възможности и бих се учудил, ако бързо успеят да хакнат защитата при нивото на сигурност, с което е разполагала Катрина.</p><p>— Флашката със сигурност съдържа имената на тримата членове на Кръжеца. Трябва да научим кои са, Йенс… преди да оповестят своите разкрития. Побързай с разшифроването. Справи се някак!</p><p>— Добре. Ще поема риска, но не очаквай резултати по-рано от двадесет и четири часа! Експертите по информатика, които могат да разкодират подобни неща, са рядкост. А двамата най-добри в момента работят за Геринген.</p><p>— А Петер?</p><p>— Опитал се да вземе лаптопа на Катрина Хагебак, за да видим какво има на твърдия диск, но допуснал да го заловят. Той е вън от играта. Има само един начин да научим паролата — като го откраднем от Геринген.</p><p>— Тя знае ли я вече?</p><p>— Нямам представа. Не ме държи в течение на разследването и не мога да се свържа с нея. Но преди малко ме информираха, че току-що е направила резервация за полет до Бейрут. Насред разследването, без никаква важна причина. Явно знае нещо…</p><p>— Библос! — провикна се Стиг. — Отива в руините на светилището на Библос.</p><p>— Откъде знаеш?</p><p>— По същата причина, поради която ти хулиш ритуала при смъртта на Катрина. Всичко е митология — отвърна Стиг, който вече се бе свързал със сайта за резервации на „Бритиш Еъруейс“. — Всичко е битка на мъжа срещу жената змия. А някои места през последните векове са напоени с кръвта от този сблъсък.</p><p>— Геринген ще пристигне там в следващите двадесет и четири часа.</p><p>— Вече съм в Осло. Имам преднина. Ще пристигна там преди нея.</p><p>— Смяташ, че една от двете посестрими на Катрина е там?</p><p>— Не знам… Ама какво значение има? Геринген ще ми каже…</p><p>— Стиг, тази жена е…</p><p>— Няма нужда да ми напомняш, че умна и сурова, Йенс. Видях го с очите си. Но аз никога, ама никога не съм подценявал противниците си. Особено когато се касае за жена.</p><p>— Поне за това ти имам доверие — подметна Йенс.</p><p>— Приемам го като комплимент и между другото ти напомням, че ти зае поста си не само благодарение на работата си. Спомни си за това следващия път, когато решиш, че ти е позволено да не ми засвидетелстваш уважение…</p><p>— Стиг, но това беше… шега.</p><p>— Моментът е твърде сериозен, за да си позволяваш подобни неща. Нямаме право на поражение в тази битка, а още по-малко — в тази война.</p><p>— Имаш ли нужда от помощ на място?</p><p>Преди да отговори, Стиг плати самолетния си билет. А после, докато си представяше картината, родена само в неговото съзнание, каза:</p><p>— Не. Искам сам да се насладя на последното издихание на Сара Геринген.</p></section><section><title><p>32</p></title><p>Седнал с краката настрани върху високо столче в бара „Кафематик“ в салона за пристигащи на летището в Бейрут, Кристофър дъвчеше сандвич и не изпускаше от поглед информационното табло. Беше дванадесет на обяд. Самолетът на Сара щеше да се приземи след десет минути. Вече бе поръчал такси, за да ги закара направо в Библос, на адреса на изследователя Насим Шамун.</p><p>След десет минути ливанците щяха да напуснат работните си места и Кристофър се боеше от задръстванията в Бейрут — град, прочут с огромния си трафик.</p><p>Той беше стресиран от неотложността на мисията им, а също и от шумните разговори на нестихващия поток пътници — смесица от арабски, френски и английски език. Затова и поглъщаше сандвича си на едри хапки, вместо да го дъвче старателно. А когато телефонът му звънна и той разпозна номера, стомахът му се сви още повече.</p><p>— Желаете ли кафе, господине? — попита го младежът от другата страна на плота на перфектен френски език.</p><p>Кристофър поклати глава. Даде си сметка, че е невъзпитано, но бе твърде зает, за да се извини.</p><p>Телефонният номер принадлежеше на Томас Холм, журналиста от „Моргенбладет“, който си бе наумил да разследва Сара.</p><p>Кристофър мразеше този човек, защото го караше да се съмнява в Сара. Но в същото време не можеше да не отговори на обаждането. Сара явно го бе излъгала, когато му каза, че е била в центъра за адаптация „Хемседал“ след завръщането си от Афганистан. И откакто Томас Холм го потърси, Кристофър се разкъсваше от желание да научи нещо повече или да забрави всичко.</p><p>— Добър ден, господин Кларънс. На телефона е Томас Холм.</p><p>— Разбрах — отвърна Кристофър.</p><p>— Позволявам си да ви потърся, за да разбера дали вашата партньорка ви е разказала нещо повече относно престоя си в „Хемседал“.</p><p>Кристофър не знаеше какъв отговор да избере от всички, които напираха върху устните му. Страхуваше се да не каже твърде много и да не издаде съмненията си. Затова предпочете да отговори с въпрос.</p><p>— Ами вие?</p><p>— Е, разбирате, нали, че продължих разследването си и открих и други смущаващи неща — каза Томас Холм. — Но държах преди всичко да сравня информацията от различните източници. Може би вече знаете повече за мястото, където тогава се е намирала госпожа Геринген?</p><p>— Какво открихте? — подхвърли Кристофър, който съжаляваше, че избърза да говори.</p><p>— Наистина искам да поговорим за нещата, които открих, но преди това бих искал да знам дали не можете да ме осветлите по някои въпроси.</p><p>— Добре — каза Кристофър и хвърли остатъка от сандвича си в чинията. — Тя ми каза, че е изкарала този тримесечен курс в „Хемседал“. А това означава, че ако ме лъже, е била другаде, за да работи по някое деликатно разследване. Няма да и&#x300; се разсърдя, ако ме държи настрана от досиетата, които нейните началници изискват да пази в тайна.</p><p>— Хм… Разбирам ви. На ваше място бих се чувствал също толкова неудобно в подобна ситуация, но познавате нашата професия: преди всичко истината.</p><p>Светлинното табло затанцува и смени данните за полетите. Самолетът на Сара бе кацнал. Тя не носеше багаж, така че щеше да се появи след петнадесетина минути.</p><p>— Е, каква е вашата теория, Томас?</p><p>— Струва ми се, че началниците са покрили госпожа Геринген и се питам дали това „покриване“ е било в професионален или в личен план.</p><p>— Смятате, че нейните началници биха излъгали, за да си уреди тя личен проблем? Не отивате ли твърде далеч?</p><p>— Може би. Само че, както знаете, след като напуска Специалните сили, госпожа Геринген отива на работа в полицията. Човекът, който я е вкарал там, е Стефен Карлстрьом, нейният командир от Афганистан. Тя му е спасила живота, когато са попаднали в засада във Фаряб<a l:href="#fn_22" type="note">22</a>. Той и&#x300; е бил доста задължен, а и според някои полицейски източници, с които съм близък, винаги е бил чувствителен по отношение на чара и&#x300;.</p><p>Кристофър имаше желание да изкрещи на този човек, че методите му на разследване са мръсни, да върви по дяволите и повече никога да не го търси. Но знаеше, че Холм разполага със солидни аргументи за хипотезата си. За нещастие този журналист си вършеше добре работата.</p><p>— Добре, ако предположим, че Сара наистина се е възползвала от подкрепата на своя командир, според вас каква е била причината? Какво открихте?</p><p>Кристофър толкова се боеше от отговора, че му прилоша. Почувства позиви за повръщане, които се разпростряха из тялото му като нефтено петно.</p><p>— Както знаете, в професията съм от доста години и контактите ми с полицията са стабилни. Попитах някои от тях дали имат нещо за Сара Геринген за периода от февруари до април 2013 година и моят източник от службите за контрол на автомобилния транспорт попадна на нещичко.</p><p>— Мамка му, Холм, изплюйте камъчето — каза раздразнено Кристофър, защото в същия миг видя нова група пътници с уморени лица да минават през вратата към залата.</p><p>Със сигурност бяха от полета на Сара. Тя щеше да се появи всеки момент.</p><p>— Добре — отвърна Томас Холм. — Лицето на госпожа Геринген е било идентифицирано веднага, защото тя работи в полицията. Камерите са я заснели по магистрала E39 на влизане в Ставангер в десет часа и шест минути на 21 февруари 2013 година. На повече от четиристотин километра от центъра за адаптация в „Хемседал“.</p><p>Докато Холм завършваше изречението си, Кристофър забеляза червената коса на Сара сред потока пристигащи пътници. Беше облечена във впит спортен панталон и пуловер. Погледите им се срещнаха и тя бързо си проби път през тълпата.</p><p>— Томас, ще ви звънна по-късно.</p><p>— Изпращам снимката. Огледайте добре задната седалка на колата.</p><p>Кристофър затвори.</p><p>Сара бе само на двадесетина метра от него и се опитваше да се промъкне между количките за багаж, децата и хората, които вървяха във всички посоки, за да се срещнат с близките си.</p><p>В момента, в който Кристофър стана, за да я посрещне, снимката от камерата за наблюдение се появи на екрана на телефона му. Той се скова. Ясно се виждаше Сара на волана на колата. На задната седалка имаше някаква тъмна сянка.</p><p>Кой ли бе това? И къде отиваше Сара?! Дали пътуването бе служебно, или, както се опасяваше Кристофър — лично?</p></section><section><title><p>33</p></title><p>Кристофър вдигна очи от телефона точно преди да усети как две ръце го прегръщат, две гърди се притискат към него и влажни устни го целуват. Мълниеносно забрави всичко и притисна Сара така страстно, че изненада и себе си. Знаеше, че обича и ще обича тази жена каквото и да научи за нея. Надяваше се да е така и същевременно се боеше.</p><p>— Бих искала този миг да продължи цял ден — прошепна Сара и погледът и&#x300; потъна в очите на любимия и&#x300;, — но…</p><p>— … нашият шофьор ни чака. Да тръгваме — отвърна той.</p><p>Ръка за ръка, двамата си пробиха път до стоянката за таксита и се качиха в резервирания за тях черен мерцедес. На шофьора бе наредено да тръгне веднага към Библос и да стигне там възможно най-скоро.</p><p>Сара се хвана за дръжката над вратата с едната си ръка, а с другата се вкопчи в чантата си.</p><p>— Тук е лаптопът на Катрина — каза тя. — Не трябва да се поврежда.</p><p>— Добре, само дето ми се струва, че внимаваш повече за лаптопа, отколкото за себе си — възрази Кристофър и посочи синината върху скулата и&#x300;.</p><p>— А, това е нищо. Подхлъзнах се на една скала във Вадьо заради една птица. Всичко можеше да завърши зле, ако не се бях измъкнала оттам.</p><p>Излязоха от зоната на летището и скоро поеха по магистралата с две платна към Библос, който вече се наричаше Джубейл<a l:href="#fn_23" type="note">23</a>. Шофьорът им лавираше между колите.</p><p>Златистото слънце с парещи лъчи обливаше фасадите на сградите, които можеше и да са в някое френско предградие, ако не бяха палмите и каменните зидове, мяркащи се от време на време между бетонните блокове.</p><p>— Преди да ти кажа защо сме тук, ще ти покажа нещо — каза Кристофър и извади телефона от джоба си. — Отвори снимките и обърна екрана към Сара. — Това е от Симон. Поискал от родителите ти да снимат рисунката му, за да ти я изпрати.</p><p>Сара се усмихна и Кристофър видя как очите и&#x300; се замъгляват. Тя сложи ръката върху устата си. Беше рисунка на хеликоптер — в него седеше червенокоса жена, вдигнала ръка за поздрав. А на земята дете и мъж гледаха към небето и махаха с ръце. От устата на детето в балонче излизаха думите: „Не искам да заминаваш пак“. А над главата на мъжа бяха изписани мислите му: „Пак ли аз ще чистя и подреждам цяла седмица?“. Сара избухна в смях.</p><p>— Това ли си мислиш всеки път, когато заминавам? — попита с престорено сериозен вид тя.</p><p>— Дори повече — отвърна Кристофър.</p><p>— Симон наистина е страхотно дете и много съжалявам, че не мога да прекарвам повече време с него, както той заслужава.</p><p>— Не се тревожи. Той знае, че го обичаш дори когато си в хеликоптер.</p><p>— Ще му отговоря — каза Сара и взе телефона от Кристофър.</p><p>В този момент таксито рязко спря, защото го засече мотопед, който току-що ги бе задминал. Кристофър и Сара се вкопчиха един в друг, за да не полетят напред. Усмихнаха се съучастнически и Кристофър разгъна карта на коленете си.</p><p>Сара изпрати съобщение на Симон и се обърна към Кристофър:</p><p>— А сега можеш ли да ми обясниш защо сме тук — толкова далече от Кент и от гроб 3666?</p><p>— Най-напред отиваме не къде да е, а в Библос — град, който привидно е скромно пристанище на Средиземно море, на около час път от Бейрут, но всъщност се смята за най-старото обитаемо място на земята. Или ако предпочиташ — за най-стария град на света.</p><p>Думите на Кристофър привлякоха вниманието на Сара. Бе любопитна да узнае какво общо има между този древен град и разследването и&#x300;.</p><p>— Трябва да ти кажа също, че всичко, което се намира в Библос, има монументално значение за историята на човечеството — продължи Кристофър. — Там са открити най-древните следи от човешката цивилизация: първите жилища, първите ястия, първите религиозни вярвания.</p><p>Сара кимна с глава, но ставаше все по-нетърпелива. Съвсем забрави за рамото си, което непрекъснато се удряше във вратата поради резките маневри, които правеше шофьорът им, докато преминаваше от едното платно в другото.</p><p>— От това, което знаем — продължи Кристофър, — Библос е основан преди около седем хиляди години, с други думи — към пет хиляди години преди Христа. Не се знае точно кои са били първите му жители, но е доказано, че е обитаван и от финикийците, които са създали там оживено търговско пристанище. Оттам изнасяли вино и прочутия негниещ ливански кедър.</p><p>— А какво отношение има това с…</p><p>— Трябваше да ти разкажа тези неща, за да разбереш останалото. Спомняш ли си скелета на възрастната жена, която с десния си показалец сочи нещо, а до нея лежи глава на бик. Вероятно тя сочи на югозапад…</p><p>Сара кимна.</p><p>— Добре, в продължение на години археолозите се стремят да открият какво е искала да покаже… Навремето това си е било чиста мистерия. Само че напоследък край Кент са направени нови разкопки и са намерени остатъци от амфори, парчета кедрово дърво от плавателни съдове и най-вече — купища финикийски монети там, където по всяка вероятност някога е имало пристанище.</p><p>— Натам ли е сочела жената, преди да умре — прошепна Сара. — Към пристанището? Искала е да замине?</p><p>— Така предполагат археолозите. И това ново откритие е дало възможност да се намерят средства, за да се задълбочат изследванията върху мистериозната жена…</p><p>— И какво повече са направили от преди? Датирали са костите и&#x300;, защото според това, което ти ми каза, не е носела нито украшения, нито дрехи. Какво повече са могли да открият?</p><p>— Ще бъдем в Библос след половин час — намеси се шофьорът.</p><p>Двамата погледнаха навън и зърнаха късче от сапфиреното море между две сгради.</p><p>— Да се надяваме, че Насим Шамун си е вкъщи по това време — каза Кристофър, преди да отговори на въпросите на Сара. — Това, което са направили в повече, е да приложат извънредно скъпа археометрична процедура, част от биологичните и физическите методи, използвани в археологията.</p><p>— Какво например?</p><p>— Направили са изотопен анализ на костите и зъбите и&#x300;.</p><p>Сара имаше известна представа, още повече че въпросните методи се прилагаха и от криминолозите, но искаше да научи всички подробности. Кристофър я разбра и продължи:</p><p>— Ще го обясня най-просто: приживе човешкото тяло поема купища химически елементи, произлизащи от заобикалящата ни среда и от храната, а след смъртта ни някои от тях се абсорбират в костите и зъбите ни, така че образуват един вид памет за местата, където сме живели, и за храната, която сме консумирали. Така можем да научим дали някой е живял на влажно или сухо място, близо до морето или в пустинята, можем да научим каква растителна храна е ял, но най-вече да узнаем дали е пътувал.</p><p>Колкото и внимателно да бе изслушала обясненията на Кристофър, поднесени с майсторството на педагог и лектор, което тя обожаваше, Сара все пак не разбираше как може от мъртвото тяло да се разбере дали човекът е пътувал.</p><p>— И как постигат това?</p><p>— Сравняват изотопния подпис на костите и зъбите.</p><p>В това време слънчев лъч, проникнал между сградите, освети лицето на Сара толкова ярко, че Кристофър не можа да откъсне очи от него в продължение на няколко мига. С косата си като кехлибар, съсредоточените в него сини очи, луничките, които под светлината изглеждаха златисти, Сара му приличаше на богиня. Облак засенчи небето и осветеното допреди миг лице потъна в сянка. Леденосиният поглед на Сара бе насочен настойчиво към Кристофър. От тази настойчивост се бояха всички, които не я познаваха. „Освен ако и тези, които си мислят, че я познават, не трябва да се пазят от нея“ — помисли разсеяно Кристофър, като си спомни за снимката на Сара, направена по пътя за Ставангер.</p><p>— Добре ли си? — попита го тя, изненадана, че той млъкна насред обяснението си.</p><p>— Да, да… Та казвах, че трябва да се сравнят изотопите в костите и зъбите… Защо ли? Защото щом веднъж е оформен, зъбният емайл не се подновява. Така че, ако искаш да определиш околната среда на индивида в момента, когато зъбите му се оформят, с други думи, от нула до три-четири години, анализираш зъбите. Там, където се знае къде е прекарал детството си. А костта е жива тъкан, която постоянно се обменя, докато растем и остаряваме. Изотопният анализ на костите отразява приблизително последните десет-петнадесет години от живота на всеки индивид.</p><p>— С други думи, ако изотопният подпис на зъбите е различен от този на костите, това означава, че индивидът е сменял местоживеенето си.</p><p>— Точно така. А човек може да се побърка при мисълта, че съществуват световни карти с изотопни подписи в продължение на вековете. Така че, ако знам какъв изотоп и в какво количество имаш в зъбите и в костите, мога да намеря по тези карти къде и кога си родена и къде си прекарала последните десет или петнадесет години от живота си.</p><p>Въпреки че бе очарована от тази технология, Сара не загуби нишката на мисълта си и се върна към разследването си.</p><p>— Ако съм разбрала добре, анализът на зъбите на жената от гроб 3666 показва, че тя е родена в Кент, но че е прекарала последните години от живота си в Ливан, в Библос.</p><p>— Точно така — потвърди Кристофър. — И ако тя сочи с пръст към намиращото се на югозапад пристанище, това може да означава, че е искала не да замине, а да се върне.</p><p>Известно време Сара зяпаше през прозореца на колата, за да смели информацията.</p><p>— Мислиш, че нейната ритуална екзекуция е свързана с пътуването и&#x300; дотук? — запита тя.</p><p>— Това е възможна следа… Още повече че сред всички намерени скелети при разкопките в Клифс енд Фарм нейният е единственият, който показва изотопна разлика. Никой друг от погребаните на това място през живота си не е мръднал от селото в Кент.</p><p>— Но какво е правила тя тук? И защо се е върнала в Англия, ако е искала непременно да остане в Ливан?</p><p>— Ако си представим с колко трудности е било свързано едно такова пътуване по онова време, можем да допуснем, че тази жена е имала извънредно важна причина да се върне в Европа след миграция в Близкия изток.</p><p>— Това ли трябва да ни каже твоят човек тук?</p><p>— Според главния археолог на разкопките в Клифс енд Фарм може би Насим Шамун е успял да открие причината, поради която тази жена е дошла тук, и защо е била екзекутирана, когато се е върнала. Както ти казах обаче, той едва не ми затвори телефона насред изречението, когато ми каза това… А и настоятелно ми обясни, че нямал представа за изводите на своя колега и че между другото не иска и да ги знае.</p><p>— Значи той се страхува също колкото Насим, който пък използва за комуникация единствено пощата.</p><p>— На драго сърце съм съгласен с теб, че в тази работа има нещо неясно.</p><p>— Надявам се, че твоят човек ще се съгласи да говори с нас и това ще ни помогне да разберем паролата за лаптопа на Катрина Хагебак. Впрочем аз си мисля и за друг загадъчен елемент: парчето тебешир, което жената е държала близо до устата си. Успя ли да научиш нещо повече за това?</p><p>— Не, но съм почти сигурен, че Насим има някакво обяснение.</p><p>— Този човек си няма и представа до каква степен е последният ни шанс.</p><p>Току-що бяха минали край табела, която указваше, че влизат в Джубейл. Шофьорът зави вляво и напусна магистралата, за да поеме по по-тесен път, който слизаше към морето. Бетонните сгради отстъпиха място на зелена растителност, която стигаше до скали с пясъчен цвят, целувани от млечната пяна на вълните.</p><p>Сара спусна стъклото и свеж въздух, примесен с морски полъх и горски аромати, погали лицето и&#x300;. Контрастът със суровите ледени земи на Вадьо за миг я опияни. За няколко секунди тя усети как тялото и&#x300; се отпуска и душата и&#x300; се изпълва със спокойствие. Но след това дойде вълнението. Таксито зави в малка уличка, която излизаше на пазара в Библос. Гъмжаща тълпа сновеше между червени, зелени и оранжеви тезгяхи, между пирамиди от тиквички, домати, банани и зелен фасул — едни от други по-големи.</p><p>— Пристигнахме — оповести шофьорът и угаси мотора. — Виждате ли сводестата врата зад касите с риба? Там е адресът, който ми дадохте. Приятно прекарване!</p><p>Кристофър и Сара се сбогуваха с шофьора и потънаха сред толкова аромати, че им се зави свят. Миризмата на прясна риба се смесваше с мирис на екзотични подправки и месести цитрусови плодове, а от морето долиташе полъх на пясъчен прах и солени изпарения.</p><p>Около тях търговците гръмогласно хвалеха качеството на зеленчуците, а жените, забулени от главата до петите, си избираха грижливо продукти, без да обръщат внимание на тълпата около тях.</p><p>Сара вдигна лице към небето, за да си поеме дъх, но видя само електрически жици, опънати от една сграда до друга. Задъхана, бързо си проби път през навалицата и спря пред засенчената от сводове врата, малко встрани от оживлението на пазара.</p><p>Докато протегне ръка да почука на вратата, Кристофър я настигна. Никакъв отговор. Кристофър почука по-силно, като се стараеше да надвие уличния шум.</p><p>Накрая се чу стържещ звук от издърпване на резе. Вратата се открехна. Показа се лицето на жена, която оправяше кърпата си. Изглеждаше на около петдесет години.</p><p>— Кого търсите? — попита тя.</p><p>— Добър ден, госпожо. Казвам се Кристофър Кларънс и съм журналист. В момента подготвям туристически репортаж за Библос, по-специално за археологическите разкопки тук. Казаха ми, че господин Насим Шамун е специалист и би могъл да ми помогне.</p><p>Жената го измери с очи, после се вгледа за миг в Сара и отново върна погледа си върху Кристофър.</p><p>— Съпругът ми почина — промълви тя със стиснати устни. — Преди два месеца.</p></section><section><title><p>34</p></title><p>Сара усети как кръвта във вените и&#x300; се смръзва. Единственият им шанс да открият паролата за лаптопа на Катрина Хагебак се бе стопил. Новината бе неочаквана и за Кристофър, който не знаеше какво да каже.</p><p>— Обърнете се към бюрото по туризма — добави жената, като криеше лицето си, и понечи да затвори вратата.</p><p>— Извинете — намеси се Сара и блокира с крак едното крило на вратата.</p><p>— Ще извикам полицията — заплаши собственичката на дома.</p><p>— Аз съм инспектор от норвежката полиция — отвърна спокойно Сара и показа значката си. — Водя разследване за убийството на нашата министър-председателка. Може би сте чули да се говори за това.</p><p>Жената кимна с глава, но продължи да се държи все така подозрително.</p><p>— Какво общо има съпругът ми с това?</p><p>— Малко сложно е за обяснение, но ние искаме да узнаем повече за проучванията на съпруга ви върху разкопките в Библос, и по-точно за теорията му относно намерения в Англия, в Клифс енд Фарм, скелет на жена.</p><p>Сара можеше да се закълне, че събеседничката и&#x300; пребледня.</p><p>— Съпругът ми не разговаряше с мен за работата си, така че не мога да ви кажа нищо.</p><p>— Но може би ще ни помогнете да намерим информация. Помощта ви, госпожо, би могла да спаси живота на двама души — настоя Сара.</p><p>— Казахте, че сте журналист — възрази жената и кимна с брадичка към Кристофър.</p><p>— Наистина съм журналист — отвърна Кристофър и подаде журналистическата си карта. — Имам известни познания по археология и работя в екип с инспектор Геринген. — Той побърза да добави: — Госпожо, знам, че присъствието ни ви се струва абсурдно, но ви уверявам, че нещата са много сериозни. Съжалявам, че съпругът ви вече не е между нас и разбирам, че не е приятно да разкривате душата си пред непознати хора. За да бъда напълно откровен, ще ви кажа, че вие сте последният ни шанс да намерим убиеца на норвежката министър-председателка и да попречим да убият други две жени.</p><p>Вдовицата на Насим Шамун огледа още веднъж двамата посетители и ги покани да влязат. Седнаха в хола на полутъмното жилище с площ около четиридесет квадратни метра. Сара прецени, че апартаментът се състои от една-единствена стая — доста бедно обзаведена. На стената над камината имаше няколко снимки, сред които и снимка на младо момиче, което много приличаше на домакинята им.</p><p>— Казвам се Раиса — представи се жената. — А това сме двамата със съпруга ми — добави тя и им подаде снимка в рамка, която стоеше върху една масичка.</p><p>Кристофър пое снимката. До жената стоеше висок и много слаб мъж, чиито очи блестяха иззад очилата.</p><p>— И така, какво искате да знаете? — попита Раиса Шамун.</p><p>— Според нашите източници вашият съпруг е изградил хипотеза, с която обяснява смъртта на жена, чийто скелет е намерен на хиляди километри оттук. Жената е живяла в Библос преди около две хиляди и седемстотин години. Това нищо ли не ви говори?</p><p>Вдовицата вдигна рамене с празен поглед.</p><p>— Нищо. Както ви казах, Насим не говореше за работата си у дома. Казваше, че иска единствено да се радва на семейството си и да не мисли за работата си.</p><p>— Ще ви попитам направо — изрече предупредително Сара. — Запазили ли сте някои документи по темата, над която е работел?</p><p>— И да исках, не бих могла, защото той ме накара да му обещая, че ще изгоря всичко, ако умре преди мен. Уважих желанието му. Нищо не остана. Изгорих всичко. Ей в тази камина — поясни Раиса, показвайки пепелта в огнището.</p><p>Сара се уплаши, че ще и&#x300; прилошее.</p><p>— Ами нали той е имал кабинет в Университета? — заопипва почвата Кристофър.</p><p>— Да. Само че аз и там разчистих всичко.</p><p>— Не си ли оставихте някакъв спомен?</p><p>— Нищо, с изключение на няколко снимки.</p><p>Сара отбеляза, че гласът на Раиса леко потреперва. В него имаше нещо неуловимо дори за нея, инспектор от полицията с десетгодишна практика при разпитите. Дали това трепване се дължеше само на емоцията заради спомена за починалия съпруг?</p><p>— Ако ми позволите, госпожо Шамун, искам да ви попитам от какво точно почина мъжът ви?</p><p>Раиса сложи ръка пред устата си. Кристофър си помисли, че така тя иска да спре изказа на чувствата си, но Сара придаде друго значение на жеста и&#x300;. Започна да дебне домакинята им за всяка промяна в гласа и&#x300; и за всяко движение.</p><p>— Насим бе нападнат една вечер, когато се връщаше късно от Университета. Направил грешката да носи лаптопа със себе си. По думите на очевидци отказал да го даде на бандитите. Петимата негодници взели насила лаптопа и обсипали с удари Насим. Спрели, когато решили, че е умрял. Лекарите от Бърза помощ успяха да го реанимират, но два часа по-късно той почина в болницата.</p><p>Докато говореше, Раиса извръщаше глава. Кристофър се почувства неудобно, че възкресяват спомените на жената. Сара обаче не изпускаше от поглед движенията на тялото на Раиса. Потрепването на крака и&#x300; и&#x300; се стори доста неуместно. Защо вдовицата на Насим Шамун е толкова нервна?</p><p>— Вкъщи ли си бяхте снощи към осем часа? — подхвърли Сара неочаквано. — Питам, защото минахме оттук и никой не ни отговори.</p><p>— Ама че въпрос. Да, бях си у дома и… гледах телевизия като всяка вечер по това време.</p><p>Кристофър се въздържа да реагира. Защо ли Сара измисли това?</p><p>— А можете ли да ни кажете имената на някои колеги на съпруга ви? Той сигурно е говорил за работата си с тях?</p><p>— Може би, но се съмнявам. Насим бе сам в специалността си, така ми бе казал и тъй като не разказваше какво прави, не е повдигал въпроса и пред колегите си.</p><p>— Госпожо Шамун — подхвърли изневиделица Сара, — не ви съдя. Сигурно имате сериозна причина да постъпвате така, но вие лъжете.</p><p>Кристофър я погледна изумено. Въпреки че познаваше добре партньорката си, се изненада от начина, по който тя водеше разговора.</p><p>— Какво? Как се осмелявате да ми кажете подобно нещо?! — разгневи се вдовицата и стана. — Идвате тук само два месеца след смъртта на съпруга ми, аз ви приемам в дома си, а вие ме наричате лъжкиня! Вървете си!</p><p>— Вие се страхувате, госпожо Шамун — отговори спокойно Сара и също стана. — А страхът ви кара да вършите неща, които в нормални условия не бихте извършили. Ако имате да кажете нещо за смъртта или за изследванията на съпруга си, сега е моментът, защото думите ви могат да спасят две жени и да осъдят един убиец женомразец! Един ден той ще събере достатъчно привърженици и те ще се заемат с дъщеря ви…</p><p>— Вашите приказки за женомразците и така нататък не ме интересуват, госпожо инспектор — избълва Раиса, като я сочеше с пръст. — Излезте от дома ми и престанете да очерняте паметта на Насим! Каквато и работа да е вършел, не ме е интересувало и няма да ме заинтересува! Обичах съпруга си заради това, което беше, а не заради това, което работеше! Що се отнася до дъщеря ми, тя е достатъчно голяма, за да се оправя и сама! Махайте се!</p><p>Кристофър и Сара и&#x300; обърнаха гръб и прекосиха дългия коридор, който водеше към изхода. Още чуваха пресипналия глас на Раиса, която продължаваше да бълва змии и гущери. Неочаквано тя ги задмина и постави ръка върху бравата на вратата. Сара настръхна.</p><p>— В моята страна и най-вече в моето семейство са ме научили никога да не изпращам гостите си с такъв тон. Желая ви приятно пребиваване в Ливан! — каза Раиса и стисна ръцете и на двамата.</p><p>Жената отключи вратата и я отвори. Кристофър я гледаше и се мъчеше да разбере какво точно става в този момент, но Раиса затръшна вратата зад тях.</p><p>— Трябва да се върнем, тя знае нещо — бързо каза Сара и се готвеше отново да заблъска по вратата.</p><p>Кристофър нежно я хвана за ръка.</p><p>— Почакай…</p><p>— Няма време за чакане, Кристофър!</p><p>По погледа му разбра, че трябва да го изслуша. Той се спря пред един от стълбовете край площада и взе ръцете на Сара в своите. После отвори дясната си длан. Вътре лежеше парче смачкана хартия.</p><p>— Даде ми го, когато стисна ръката ми на сбогуване — прошепна Кристофър.</p><p>Сара не можеше да се начуди, но не издаде възбудата си. Щом Раиса бе постъпила по този начин, значи искаше посланието и&#x300; да остане тайно. Кристофър хвана парчето хартия с крайчеца на пръстите си и го разгъна. Върху него беше изписана поредица от цифри, очевидно надраскани набързо.</p><p>— Тридесет и четири, точка, двадесет и едно, тридесет и седем, седемдесет и шест и тридесет и шест точка, двадесет и шест, двадесет и осем, нула, пет — прочете със заекване Кристофър, който не вярваше на очите си.</p><p>Сара едва си поемаше въздух.</p><p>— Това са координати за джипиес.</p></section><section><title><p>35</p></title><p>Кристофър въведе координатите в джипиеса на телефона си.</p><p>— На север е. До градчето Храбта. Има доста забутан вид.</p><p>Показа на Сара сателитна снимка на някакво малко селище, заобиколено от пустинята, по посока на сирийската граница. На няколко километра по&#x300; на север стрелката на устройството показваше място насред нищото.</p><p>— Можем ли да стигнем дотам с кола?</p><p>— Да, по принцип. На два часа път е, но какво ще намерим?</p><p>Сара повдигна рамене. Имаше твърде много възможни хипотези.</p><p>Пазарът бе станал още по-многолюден. Разноликата тълпа се блъскаше край сергиите му.</p><p>Една млада жена им показа къде да намерят човек, който давал коли под наем. Уточни, че било много евтино. Сара се готвеше да тръгне да го търси, когато се сети, че нито тя, нито Кристофър благодариха на услужливата жена. Обърна се и и&#x300; се стори, че един мъж с каскет ги наблюдава отдалеч. В мига, в който го забеляза, той се спря пред един тезгях и протегна ръка към търговеца, а после започна да говори с него, като жестикулираше. Имаха вид на хора, които се познават отдавна, но Сара въпреки това предпочете да бъде предпазлива.</p><p>— Запомни ли адреса на човека, който отдава коли под наем? — попита тя Кристофър.</p><p>— Мда. Защо?</p><p>— Защото имам чувството, че ни следят. Така че ти тръгни бързо надясно, а аз ще тръгна след малко вляво. Скрий се някъде поне за десетина минути, а после ще се намерим у търговеца. И аз ще направя така.</p><p>Кристофър въздъхна. Ненавиждаше подобни моменти.</p><p>— Добре.</p><p>— Тръгвай!</p><p>Той целуна Сара и с бърза крачка пое надясно. След малко се изгуби сред тълпата на пазара. Сара се престори, че оглежда купчина ябълки и хвърли поглед назад. Мъжът с каскета продължаваше да разговаря оживено с търговеца. После тя се спря пред продавач на платове и си купи кафява кърпа. Изведнъж рязко се наведе, като че ли бе изтървала нещо на земята, докато плаща, и продължи да се движи приведена сред пазаруващите. В това време върза кърпата на главата си, изправи се и влезе в едно магазинче. Постоя там десетина минути и излезе. Не забеляза подозрителния мъж и продължи към адреса, където даваха коли под наем. Завари там Кристофър, който изрази съмнението си от ползата на всички тези тактики.</p><p>Двадесет минути по-късно, снабдени с малко провизии за пътуването, които метнаха на задната седалка, те вкараха координатите в навигатора на колата и потеглиха на север от Библос.</p><p>— Как разбра, че Раиса лъже? — попита Кристофър, докато следеше с голямо внимание криволичещия между все по-малки и по-малки селца път.</p><p>— Когато я попитах дали не пази някакъв спомен от съпруга си и тя ми отговори „не“, гласът и&#x300; стана малко по-неуверен. А после, докато ни разказваше за смъртта на Насим, слагаше ръката си пред устата. По време на разпитите съм забелязала, че хората често постъпват така, когато лъжат. Сякаш внимават истината да не излезе през устата им. Но когато я попитах къде е била предишната вечер, разбрах, че ни е лъгала по време на целия ни разговор.</p><p>— Как?</p><p>— По движението на очите и&#x300;.</p><p>Кристофър намали скоростта и спря, за да пропусне един овчар със стадото си да пресече пътя, и отново потегли.</p><p>— И, Сара?</p><p>— Когато я попитах какво е правила предишната вечер, тя вдигна очи нагоре и погледна надясно. И после каза, че е гледала телевизия.</p><p>— Е, и?</p><p>— Нямаше никаква причина да крие от нас какво е правила тогава. Само че, преди да ни отговори, тя се помъчи да си спомни. А това означава, че внушенията на паметта и&#x300; се проявяват, когато гледа нагоре и надясно. А когато ни разказваше за смъртта на мъжа си, пак гледаше нагоре, само че наляво. А в мозъка, в обратна посока на паметта, се намира въображението. Раиса не ни разказваше, а си измисляше как е умрял мъжът и&#x300;. С други думи — лъжеше ни.</p><p>— Смяташ, че Насим е убит при други обстоятелства ли?</p><p>— Отначало си помислих, че Раиса има пръст в смъртта му, но фактът, че ни даде тези координати, променя всичко. Тя се страхува от някого.</p><p>— Значи Насим не е жертва на случайно нападение.</p><p>— Може би. Така ми се струва. Връзва се и с недоверието на археолога от Англия, с когото ти се свърза. Явно онова, което Насим е открил, е доста важно и смущава някои личности с дълги ръце. Не е изключено това да са същите хора, които стоят зад убийството на Катрина Хагебак.</p><p>— Може би Раиса все пак е запазила някакви документи от съпруга си?</p><p>— Пожелавам си го заради нашата мисия.</p><p>Започнаха да се изкачват по планинска верига, чиито обрасли с дървета склонове бяха пресечени от зелени падини. Никой не би предположил, че на сто километра по-далеч се простира пустинята. Нависоко се виждаше огледалото на вечните снегове, огрявани от същото слънце, което ниско долу изсушаваше земята и изгаряше дивата растителност.</p><p>Кристофър караше бързо, притиснат от изтичащите часове и от страха, че убиецът ще открие кои са Ада и Людмила преди тях. За момент им се стори, че ги следи друга кола 4x4, но когато започнаха да се спускат по виещото се между залесените хълмове шосе, колата зад тях се отклони по тесен страничен път и повече не се появи.</p><p>Зад гърба им остана планинската бариера със засипани от сняг върхове. Тя се надвесваше над тях с цялата си смазваща височина, сякаш за да им покаже, че няма път назад.</p><p>Преди да навлязат в пустинята, прекосиха с висока скорост гола степ, където вятърът привеждаше снопчетата треви и свиреше през пролуките на вратите. В далечината над хоризонта се носеха мазни въздушни слоеве, издигащи се на топли вълни от пясъка и напуканите камъни.</p><p>Колкото повече наближаваха целта си, толкова по-често Сара и Кристофър се питаха какво би могла да скрие Раиса толкова надалече. А след нетърпението настъпи безпокойството. Ами ако накрая не откриеха нищо, кой щеше да им помогне? Ами ако нещата стояха още по-зле и това бе клопка, за да се отърват от тях далеч от всякакви погледи? Премисляха многократно всички хипотези, но всеки път се насилваха да се успокоят.</p><p>— Този път ще ме чакаш в колата — уточни Сара. — Бъди готов да потеглиш във всеки момент със или без мен, разбрахме ли се?</p><p>— Ще видим — отвърна Кристофър. — Гледай ме право в очите и ще видиш, че нямаш никакво основание да ми имаш доверие.</p><p>Сара поклати глава и въздъхна развеселена. Кристофър бе напрегнат колкото нея, а може би и повече, защото осъзнаваше, че е по-лесно раним. Противно на Сара обаче, той намираше сили да пусне някоя и друга шега. Затова му се възхищаваше тя, както и за ред други неща.</p><p>Асфалтът се скри под оранжевокафеникавия прахоляк на пустинята. Климатикът в колата работеше на пълни обороти, за да направи поносими четиридесет и четирите градуса по Целзий отвън, които нагряваха купето. Сара отпи поредната глътка вода и подаде бутилката на Кристофър.</p><p>— Храбта — оповести той и стисна шишето между краката си.</p><p>В далечината се виждаше градче, притиснало се до склона на един хълм.</p><p>Кристофър намали скоростта, за да не тревожи жителите. Минаха по главната улица. Асфалтът бе отстъпил място на пясък и чакъл. Бежовите постройки бяха свързани една с друга със снопове електрически кабели.</p><p>Улиците пустееха. Само един-двама търговци продаваха зеленчуци. Никой не обърна внимание на покритата им с прах кола, както и на другите автомобили, с които се разминаваха.</p><p>Движейки се бавно, двамата следваха указанията на навигатора, който ги отведе извън градчето и накрая ги насочи към място, до което не можеха да стигнат по пътя. Трябваше да цепят право през пустинята. Сара кимна одобрително на Кристофър и колата потегли по сухата оранжевокафеникава земя, осеяна тук-там с камъни и бодливи храсти.</p><p>Клатени и раздрусвани във всички посоки, те напредваха, търсейки с очи някаква постройка, някакъв признак на живот. Накрая забелязаха малка къщичка, сгушена в пейзажа. Кристофър угаси мотора.</p><p>— Остани в колата! Заради двама ни — помоли го Сара. — Човек никога не знае.</p><p>— Окей. Но ти се върни бързо и ми кажи какво си открила.</p><p>Сара кимна и отвори вратата. Ужасяващата горещина я сграбчи в обятията си. Пулсът и&#x300; се ускори. Очите и&#x300; приличаха на две цепки. Притвори ги не толкова заради жаркото слънце, а най-вече заради непоносимия тежък полъх на вятъра, от който те сълзяха. Пращенето от стъпките и&#x300; по напуканата земя политаше във въздуха, носено от тишината и горещия като пещ вятър.</p><p>Наоколо не се долавяше звук. Беше тихо и откъм къщата. Сара се обърна към Кристофър, който неотлъчно я следеше с очи от колата, и почука на вратата. Никакъв отговор. Сара почука отново. Този път се чуха бавни стъпки, сякаш някой с мъка се изкачва по стълби. Едното крило на вратата се отвори и най-сетне се показа възрастен мъж с обгоряло от слънцето лице. Той гледаше Сара, без да промълви и дума.</p><p>— Аз съм инспектор Сара Геринген. Раиса Шамун ми даде това…</p><p>Възрастният мъж взе парчето хартия, на което бяха написани координатите, сложи очилата си, които висяха на верижка на врата му, а после изчезна за миг. Вратата се отвори широко и се показа площадка, която водеше направо към спускаща се към подземие стълба.</p><p>— Казвам се Халил — каза мъжът и тръгна пред нея.</p><p>— Съпругът ми е с мен — уточни Сара.</p><p>Халил разтвори примирено ръце в знак, че ще изчака.</p><p>Сара помаха на Кристофър да дойде. И двамата посрещнаха с облекчение хладината, която ги обгърна, докато слизаха надолу по стълбите. Скоро попаднаха в просторно помещение, осветено от светлинен кладенец<a l:href="#fn_24" type="note">24</a>.</p><p>Вътре имаше натежала от купчини книги маса, нещо като бюфет с рафтове, върху които бяха наредени всякакви кухненски пособия, а в дъното — легло. От тавана висеше импровизирана завеса, която закриваше входа към друго помещение. Халил вдигна парчето плат и им направи знак да влязат.</p><p>До ноздрите им достигна миризма на подправки и благовония. В полумрака върху легло лежеше някакъв мъж. Чуваше се тежкото му учестено и болезнено дишане.</p><p>Кристофър се приближи пръв и под слабото лице, изтощено от болка, различи чертите на мъжа, когото бе видял на снимката редом с Раиса.</p><p>— Насим Шамун!</p><p>Като чу името, изречено от Кристофър, Сара пристъпи напред. И тя също като него не повярва на очите си. Мъжът завъртя главата си и от единия до другия край на шията му се откри огромен дъгообразен белег.</p><p>— Едва чува, сляп е и не може да говори — каза възрастният човек, — но както виждате, е жив.</p><p>Шокирана от разликата между живия труп пред нея и човека с блестящите очи, когото бе видяла на снимката, Сара потърси къде да седне, за да дойде на себе си.</p><p>— Какво се е случило? — попита Кристофър.</p><p>— Не знам каква история е измислила Раиса този път — поде Халил, който очевидно се грижеше за болния, — но истината е, че се опитаха да убият Насим. Случи се в дома му преди два месеца. Убиецът изтръгнал клепачите му и поискал Насим да му предаде изследванията си за археологическите разкопки в Библос. — Възрастният човек натопи парче плат в едно легенче и намокри челото на болния, а после продължи разказа си: — После го заплашил, че ще се разправи с жена му и дъщеря му, ако не му даде цялото проучване. Накрая го обвинил в предателство на човешката цивилизация и му прерязал гърлото. Сметнал, че е мъртъв.</p><p>Той изцеди парчето плат. Капките паднаха в легенчето с металически звук. После Халил взе малко крем с пръстите си и внимателно намаза белега на Насим.</p><p>— Раиса се върнала по-рано от работа и го намерила полумъртъв. Закарала го в спешното отделение на болницата и колкото и да е невероятно лекарите успели да го спасят. Насим обаче реши, че е по-добре всички да мислят, че е умрял от раните си. Безкрайно се страхуваше да не би убийците да се върнат и да се заемат с жена му и дъщеря му. Тук е от два месеца. Аз се грижа за него. Вие сте първите хора отвън, които го посещават. Очевидно Раиса ви има доверие.</p><p>Сара благодари на Халил и му обясни причината за посещението им. Разказа за убийството на министър-председателката и обясни за приликите с находката от гроб 3666 в Клифс енд Фарм.</p><p>Насим се развълнува. Чу се хриптене и той потупа ръката на Халил.</p><p>— Насим иска да научи нещо повече. Бъдете по-конкретна, госпожо Геринген, ако обичате. Какво точно търсите?</p><p>— Защо жената от гроб 3666 е била екзекутирана с такъв ритуал? Има ли някаква връзка с идването и&#x300; в Библос, както показва проучването на изотопните подписи? — намеси се Кристофър. — Един археолог от Клифс енд Фарм ми каза, че сте изградили теория по този въпрос. Бихме искали да я научим. Това може да ни помогне да открием убиеца и да спасим живота на поне още две жени от списъка.</p><p>Халил отстъпи назад и въздъхна дълбоко.</p><p>— Съжалявам, но никога не съм искал да знам върху какво работеше Насим, преди да се опитат да го убият. Заради мен и заради близките ми. Страхувам се, че той не е в състояние да ви обясни каквото и да било.</p><p>Старият професор обаче затрепери. Направи знак, който можеше да се изтълкува, че иска хартия и нещо за писане. Халил му подаде молив и лист от бележник. Очевидно двамата общуваха така.</p><p>Когато Халил прочете написаното върху хартията, изглеждаше изненадан.</p><p>— Сигурен ли си, Насим?</p><p>Полуживият учен отвори и затвори два пъти дланта си.</p><p>— Така да бъде.</p><p>Халил подаде листчето на Сара и Кристофър. На него бе написано нещо на арабски.</p><p>— Това означава „моята вечна пеперуда“. Така Насим нарича дъщеря си Найма. Само тя и той знаят този прякор. Ако и&#x300; дадете този лист хартия, тя ще разбере, че ви изпраща баща и&#x300;. Работи като екскурзовод на археологическите разкопки в Библос. До седем часа вечер можете да я намерите там.</p><p>— Е, и? — попита колебливо Сара.</p><p>— Найма е единствената, на която Насим е доверил всичко за откритието си. Тя ще може да отговори на всичките ви въпроси и ще ви каже истината за нещо, което е много повече от теория.</p><p>— Благодаря — каза Сара и докосна ръката на Насим с върха на пръстите си.</p><p>— Ако мога да си позволя да ви дам съвет, госпожо инспектор — добави Халил, — бъдете предпазлива.</p><p>— Има ли нещо, което сте пропуснали да ми кажете?</p><p>— След опита за убийство на Насим чухме за смъртта на още двама изследователи. И двамата работеха по същата тема.</p></section><section><title><p>36</p></title><p>— Госпожо Шамун, човекът, който посети съпруга ви преди два месеца, ми е приятел — каза Стиг, докато си играеше с един дълъг боен нож. — Аз го научих на някои методи, които бяха предназначени за Насим. Ето защо ви съветвам да говорите и така няма да стигна до крайности.</p><p>Раиса беше здраво завързана за един стол. Устата и&#x300; беше запушена. Дясното и&#x300; око бе подуто и приличаше на яйце, носът и&#x300; бе счупен. По лицето и&#x300; се стичаше кръв. Тя трепереше с цялото си пребито тяло.</p><p>— Какво ви питаха инспекторката и журналистът? Какво им казахте? — повтори Стиг и дръпна парцала от устата на клетата жена.</p><p>— Че Насим е мъртъв… че нямам никаква представа с какво се е занимавал и че могат да вървят по дяволите!</p><p>Стиг Анкер ставаше все по-нетърпелив. Беше вбесен — насред пазара го изпратиха за зелен хайвер и разполагаше само с тази жена, за да намери инспекторката и журналиста. Отново напъха парцала в устата и&#x300;.</p><p>С острия връх на ножа проби пълното с кръв джобче на дясното и&#x300; око. Раиса отпусна глава и издаде приглушен вой.</p><p>— Вече ме познавате по-добре — каза Стиг — и знаете, че няма да спра, преди да ми кажете истината. След като говорих с вас, проследих двамата ви посетители. Те наеха кола. Къде се канеха да отидат?</p><p>Този път убиецът взе тъничка дървена пръчица, наподобяваща пръчица от играта „Микадо“<a l:href="#fn_25" type="note">25</a>. Приближи я до ухото на Раиса, вкара я в канала и я натисна силно, като в това време придържаше главата и&#x300;, за да не съпротивлява.</p><p>— Скоро ще пробия тъпанчето и ще премина към второто ухо.</p><p>От ухото и&#x300; потече кръв, защото Стиг рязко мушна надълбоко заострената пръчица.</p><p>През запушващия устата парцал излезе гърлен вик, наподобяващ звук от повръщане.</p><p>После Раиса забели очи. Стиг и&#x300; удари шамар.</p><p>— Какво им казахте? — изрева той.</p><p>Показа и&#x300; потъналата в кръв пръчица и я приближи към другото ухо.</p><p>Раиса сякаш се опитваше да каже нещо. Стиг отпуши устата и&#x300;.</p><p>— Разпитваха за откритието на Насим, за жената от Библос… Това искаха да знаят — изрече на пресекулки тя.</p><p>— Добре. Къде отидоха после?</p><p>— Не зная. Милост…</p><p>Стиг Анкер сложи отново парцала в устата на Раиса и я заобиколи, за да застане зад гърба и&#x300;. Разкъса блузата и&#x300;. Разряза кожата и&#x300;, като започна от лопатките. Разрезът бе десет сантиметра по гръбначния стълб. Когато острието на ножа му стигна до прешлените, той го завъртя. Боравеше с ножа като дърворезбар, който дълбае дървото с длето.</p><p>В отговор на непоносимата болка Раиса огъна тялото си така рязко, че мускулите на гърба и&#x300; се сгърчиха и образувалата се крампа я парализира.</p><p>— Къде им казахте да отидат? — повтори Стиг. — Кажете! И ви уверявам, че болката веднага ще спре.</p><p>Разкъсвана от спазми, Раиса не издаде и звук.</p><p>Обезумял от гняв, Стиг Анкер я удари с юмрук в лицето. Чу се хрущене от счупването на челюстта. После той се огледа наоколо и започна да изпразва шкафове и чекмеджета. Разгледа подробно всеки документ и всяка снимка. Претърсването продължи почти час. В това време Раиса виеше от болка. Неочаквано Стиг спря и в очите му проблесна тържество. На една от снимките бе видял Насим с дъщеря му. Момичето гордо показваше дипломата си на екскурзовод. На гърба на снимката бе написано: „На дъщеря ми, която един ден ще заеме мястото ми“.</p><p>— При нея са отишли, нали? — изсъска Стиг във врата на Раиса.</p><p>Клетата жена, която вече едва виждаше, поклати отрицателно глава.</p><p>— Да, отишли са при нея — продължи Стиг, като гледаше съсредоточено снимката.</p><p>После с едно движение преряза гърлото на Раиса. Главата и&#x300; падна върху гърдите.</p><p>Той почисти хола навсякъде, където бе оставил отпечатъци, и влезе в банята, за да измие ръцете и лицето си.</p><p>Ако искаше да научи цялата парола, с която да отвори файловете на министър-председателката, трябваше да накара инспекторката и журналиста да проговорят веднага след срещата им с дъщерята на Насим. Преди да предупредят втората сътрудничка на Катрина Хагебак, ако отворят файловете.</p></section><section><title><p>37</p></title><p>На връщане към Библос Сара караше с максимална скорост. Кристофър звънна на Симон, за да разбере как е момчето, като включи телефона си на високоговорител.</p><p>— Добре ли си, миличък? — попита той, като чу нежния глас на момчето.</p><p>— Да… Сега ще вечеряме…</p><p>— А какво ще си хапнете? — подхвърли закачливо Сара.</p><p>— Бабооо, какво ще ядем? — провикна се Симон.</p><p>Чу се женски глас със силен норвежки акцент.</p><p>— Риба с картофи, а за десерт — боровинки със сметана.</p><p>— О, не! Не риба! — въздъхна Симон. — Това е най-лошата храна — прошепна момчето.</p><p>Сара се усмихна. Майка и&#x300; не бе най-добрата готвачка, но винаги държеше децата и&#x300; да се хранят здравословно. Прилагаше същия принцип и към Симон, когото веднага бе приела за внук.</p><p>— Нали помниш какво ти казах за рибата — попита Кристофър. — И аз мразех риба, мразя я и до днес. Само че един ден осъзнах колко е полезна тя за тялото и мозъка ми и реших да я ям като лекарство.</p><p>— Мда. Страхотен съвет. А вие къде сте?</p><p>Кристофър се огледа. Наоколо се простираше кафеникавата пустиня, оградена от покрити с вечен сняг планини. Хоризонтът бе замъглен от горещите пясъчни вълни, които се надигаха от безмилостно нагряваната от слънцето земя.</p><p>— Далече сме, скъпи… Единственото нещо, което мога да ти кажа, е, че е по-топло от Осло.</p><p>— А кога ще се върнете?</p><p>Кристофър погледна въпросително Сара, а тя вдигна рамене. Лицето и&#x300; изразяваше съжаление, че не може да отговори на въпроса.</p><p>— Може би след два дни, така мисля… Липсваш ни толкова много!</p><p>— Хм…</p><p>— Ще направим така, че занапред двамата със Сара никога повече да не заминаваме едновременно, съгласен ли си?</p><p>— Ммм… Ще хванете ли убиеца на министърката?</p><p>— Мда… Не знам как си разбрал това, но Сара работи по разследването, защото е най-добрата, а аз и&#x300; помагам.</p><p>Сара направи знак на Кристофър, че иска да говори със Симон.</p><p>— Привет, аз съм, миличък! По принцип, когато провеждам разследване, не би трябвало да пътувам надалече. Но както си разбрал, случи се нещо изключително и поискаха аз да се заема с него.</p><p>— А знаеш ли кой е убил министърката? В училище всички казват, че знаеш, но не можеш да го кажеш.</p><p>— Не. Истината е, че все още не знам, но ще го открия… ще го открием, защото без баща ти не мога дори да победя на „Клуедо“<a l:href="#fn_26" type="note">26</a>.</p><p>Чуха Симон тихичко да се смее и Сара усети по тялото и&#x300; да се разлива топлина. Беше щастлива.</p><p>— Баба ме вика да вечеряме.</p><p>— Хайде, върви… И още веднъж — обещавам ти, че за последен път се разделяме за толкова дълго. Съгласен си, нали?</p><p>— Да.</p><p>— Обичам те, скъпи — завърши разговора Сара.</p><p>Кристофър взе телефона.</p><p>— Хайде, върви да ядеш спагети болонезе.</p><p>— Не е смешно…</p><p>— Бягай! Обичам те, дяволче…</p><p>— Целувки!</p><p>Сара обърна глава към Кристофър.</p><p>— Добре ли си?</p><p>— Да, да — отвърна той, като прикриваше тъгата си.</p><p>Телефонният разговор събуди у него чувството, което го тормозеше тихомълком още при отпътуването му от Осло — че неговото място не е тук, на края на света, да гони убиеца на Катрина Хагебак, а у дома — при сина му.</p><p>Само че не можеше да го каже на Сара, която бе в разгара на разследването. За да не покаже колко е развълнуван, заговори за Симон — колко добре вече се чувства след преживените през миналата година травми.</p><p>Сара бе свръхчувствителна към реакциите на хората и особено към онези, които обичаше. Тя веднага разбра мъката на Кристофър, но продължи разговора, сякаш не бе забелязала нищо. Може би за да избегне неудобната ситуация, а може би и от егоизъм. Би могла, разбира се, да му каже, че разследването е нейна работа, че професията и&#x300; е такава, а той трябва час по-скоро да се върне при Симон. Само че толкова много се нуждаеше от Кристофър до себе си…</p><p>Всеки от двамата криеше истинското си душевно състояние, но не им остана много време да се лъжат взаимно, защото пристигнаха.</p><p>В 18 часа и 5 минути Сара спря наетата кола на паркинга до археологическите разкопки. Протегна се, за да раздвижи мускулите си, и усети ръката на Кристофър, която масажираше тила и&#x300;. Към напрежението от разследването се бе прибавил и страхът. Смъртта на двамата изследователи, работили по същата тема като Насим, безспорно бе дело на организацията, която тя издирваше. А това показваше много по-мащабна амбиция за разправа с убийства, отколкото тя се опасяваше.</p><p>— Погледни, Кристофър, това ще ти се отрази добре.</p><p>Откриващата се пред тях гледка ги пренесе в друга епоха, когато по хълмовете, които бяха пресекли, за да дойдат дотук, не е имало нито къщи, нито пътища, а само гори и в подножията им поля, тук-там пресечени от някоя и друга пътека, засенчена от грамадни кедри. Всички пътища са водели към Библос, чиито останки се простираха пред тях върху вдадената в морето и потъваща в него кафеникава земя.</p><p>Кристофър излезе зашеметен от колата. Сара блъсна вратата и оправи един немирен кичур, който хладният бриз разлюля върху лицето и&#x300;.</p><p>Най-напред погледът се спираше върху кипарисите и една внушителна постройка от груби камъни, чийто оранжев покрив се открояваше върху лазурното небе. После очарованият пътешественик бързо забелязваше руините, останките от сгради и пресичащи се улички, свидетелстващи, че тук е имало град, гъмжащ от живот и населяван от хора с различни вероизповедания. На две места стърчаха колони, сякаш избликнали от земята, насред пожълтелите от слънцето треви, които показваха на посетителя, че там — в сърцето на търговското пристанище в най-стария град на света — се е издигал храм.</p><p>Окуражаван от съвършената синева на небето, човек не трябваше да напряга въображението си, за да си представи как финикийците бутат количките с бъчви вино, предназначено за Египет, дърводелци са заети да дялкат дъски от кедрово дърво за корпусите на бързите кораби и как жреците или жриците водят церемонии за почит към божествата в светилищата с колони в цвят охра.</p><p>— Сара — извика възбудено Кристофър, — погледни натам. — Той сочеше един участък от руините, осеян с колони.</p><p>Тя напразно затърси с очи, но не успя да определи какво точно го бе въодушевило.</p><p>— Виж останките от сградата точно срещу морето… Погледни как са подредени.</p><p>Сара присви очи, за да отстрани детайлите и да вижда единствено основните линии на панорамата. Този път очевидното изскочи пред очите и&#x300;. Алеите покрай морето, обградени от наполовина съборени стени и полуоцелели колони, образуваха точно същите вплетени един в друг правоъгълници, които бяха татуирани върху гърба на Катрина Хагебак.</p><p>Докато Кристофър мълвеше едва чуто думи на възхищение и изненада, Сара вече бе складирала информацията в съзнанието си и я преценяваше чисто професионално. Мислеше си, че щом те са успели да намерят това място, щяха да го открият и техните врагове.</p><p>Местността бе неравна и дори опасна, ако се затичаш. Теренът бе осеян с тесни пътечки, от двете страни на които тук-там имаше групички трънливи дръвчета и гъсти храсти с розови цветове. Имаше къде човек да се скрие.</p><p>Разкопките обаче не пустееха. Сара забеляза две двойки, които щъкаха между руините с фотоапарати в ръце, а също и група тийнейджъри, които бяха малко по-шумни и си правеха селфита на всеки десет метра. Двама пазители на реда ходеха насам-натам и наблюдаваха посетителите. На едно място се бяха струпали десетина души и слушаха обясненията на млада жена, която разказваше и размахваше оживено ръце.</p><p>— Ей там! Това е Найма! Готов ли си? — попита тя Кристофър, който все още бе захласнат в дефилиращите пред него седем хиляди години човешка история.</p><p>— Да, и аз я видях. Да я изчакаме пред къщата с оранжевия покрив. Прочетох на една табелка, че оттам започват и свършват туристическите обиколки.</p><p>Кристофър тръгна пръв по пътечката към вътрешността на археологическите разкопки.</p><p>Въздухът бе мек. Цареше спокойствие. Чуруликането на непознати птици галеше слуха. Чуваше се сънливият прилив на морето. Сара обаче бе напрегната. Какво ли толкова можеха да научат от тази университетска възпитаница? И какво щеше да стане, ако нещата тръгнеха зле? Разбира се, беше взела мерки и резервира самолетния си билет със своята лична карта, а не със служебната. Понеже сама си бе началник в това разследване, не бе необходимо да обяснява на когото и да било защо е предприела пътуването дотук. Само че Йенс Берг имаше дълга ръка и тя не бе сигурна, че той не е научил за него.</p><p>Сара криеше безпокойството си под привидната си студенина. Този път не беше сама и не беше въоръжена — по липса на време, необходимо за всички административни стъпки, за да получи разрешение да лети с оръжие. Огледа за пореден път мястото. Не забеляза нищо особено. Премести чантата с лаптопа на Катрина Хагебак, така че да виси върху корема и&#x300;, и заслиза по пътечката след Кристофър.</p><p>— Забавно е, като си помисли човек, че места като пирамидите в Египет и храмовете на маите са пренаселени с туристи през цялата година — размишляваше на глас Кристофър, докато заобикаляше една ниска стена, обрасла с растителност, — а останките от най-стария град на света, изгубени в това малко ливанско пристанище, са на практика почти безлюдни, защото са неизвестни на повечето хора. Ако не бях направил това проучване, нямаше и да чуя за подобно място.</p><p>Гласът му се изгуби сред тишината на руините и жуженето на пчелите, които събираха прашец от туфите диви цветя.</p><p>Сара с радост би се потопила в упойващата антична атмосфера, но спешността на разследването и&#x300; забраняваше всякакво удоволствие. Наблюдаваше младата екскурзоводка и чакаше момента, когато тя щеше да завърши обиколката си.</p><p>— Ами ако откаже да говори с нас въпреки бележката от баща и&#x300;? — продължаваше да мисли на глас Кристофър.</p><p>— Няма да откаже. Сигурна съм.</p><p>Разделиха се, за да направят път на една двойка. Жената носеше шал, а мъжът — каскет.</p><p>— <emphasis>Choukran!</emphasis><a l:href="#fn_27" type="note">27</a> — промълви жената и сведе очи.</p><p>Кристофър и&#x300; отговори с леко кимване.</p><p>Изкачиха се по изтрити от хилядолетията стъпала и стигнаха до малко плато над морето. На няколко метра от тях прашната жълтеникава почва преминаваше в бели скали, галени от водата — изумрудена до брега и тъмносиня в дълбочините.</p><p>— Погледни! — извика въодушевено Кристофър.</p><p>Вдясно от тях, зад разлюлян от морския бриз кипарис, точно срещу морето, се очертаваше дъговидната форма на античен римски театър. Върху сцената някакъв тийнейджър изобразяваше актьор и страховито рецитираше монолог, а седналите на трибуните негови връстници го гледаха развеселени.</p><p>На няколко метра от тях един от пазителите на реда вървеше по пътеката със скръстени на гърба ръце.</p><p>— <emphasis>Masa al khair</emphasis><a l:href="#fn_28" type="note">28</a> — поздрави ги той, докато минаваше покрай тях.</p><p>— Добър вечер — отговори Кристофър и направи знак с ръка, за да компенсира мълчанието на Сара. Тя съсредоточено гледаше пистолета, палката и уоки-токито, които пазачът носеше на колана си.</p><p>— Тя идва — изрече Сара внезапно, като видя, че групата туристи се насочват към тях.</p><p>Пулсът и&#x300; се ускори. Дишането на Кристофър — също.</p><p>— Извинете! Бихте ли ни направили една снимка?</p><p>Кристофър и Сара познаха двойката, с която преди малко се разминаха на тясната пътека. Въпроса бе задал мъжът. Изглеждаше притеснен, че ги безпокои.</p><p>Без да изпуска от очи Найма, Сара ги огледа крадешком. Мъжът носеше превръзка на лявата си буза, а през рамо бе преметнал фотоапарат.</p><p>— Всъщност… моментът не е подходящ — отговори възпитано Кристофър. — Очакваме някого.</p><p>— Съжалявам — отряза ги Сара.</p><p>— Ах! — въздъхна жената с тъга. — Толкова обичам френския език, но той се говори рядко у нас. Бих била горда, ако ни снима някой французин. Е, няма значение.</p><p>Кристофър се смути. Погледна към Найма. Със скоростта, с която вървеше, нямаше да е при тях по-рано от три минути.</p><p>— Добре, да вървим — каза той.</p><p>— О, <emphasis>choukran</emphasis>, мерси! Хиляди пъти благодаря!</p><p>Мъжът стисна жената за рамото. Изглеждаше щастлив.</p><p>— Дали не може да ни снимате ей там, под палмата?</p><p>Той посочи една палма, стърчаща между две стени, на около пет метра от тях. Сара въздъхна и направи знак на Кристофър да побърза. Докато се отдалечаваха, човекът с превръзката извади внимателно фотоапарата си от калъфа.</p><p>— Малко е ретро, нали — промърмори той на английски, — но пък прави хубави снимки, по-хубави от всички смартфони — добави със смях. — Гледайте в прозорчето и натиснете ей тук.</p><p>Като стигнаха до палмата, мъжът и жената се качиха върху един плосък камък и се усмихнаха широко.</p><p>Кристофър отстъпи доста назад, доближи фотоапарата до лицето си и направи три снимки.</p><p>— Готово!</p><p>— А, благодаря много — каза жената, като слезе от камъка. — Наистина много мило от ваша страна.</p><p>Кристофър върна фотоапарата на мъжа, който внимателно го прибра в калъфа.</p><p>— Много благодаря, Кристофър Кларънс! — прошепна мъжът.</p><p>Кристофър се вкамени. Усмивката изчезна от устните на мъжа.</p><p>— Преди да направите каквото и да било, чуйте какво ще ви кажа. Като сложихте апарата пред лицето си, погълнахте смъртоносна бактерия. Нещо подобно на бацил, наречен неуместно и антракс. Токсините, които са вече във вашия организъм, бързо ще предизвикат болезнено задушаване. Ще последва сепсис и смъртоносен хеморагичен менингит. Освен ако не ви дам нужния антибиотик навреме, с други думи — до шестдесет минути.</p><p>Кристофър остана като гръмнат. Погледна към Сара, но тя следеше с поглед екскурзоводката и не му обърна внимание.</p><p>— Не я гледайте. Дръжте се, като че ли всичко е нормално. Иначе ще умрете. Дори и не помисляйте да отидете в болница. Докато разпознаят бактерията и намерят антидот, ще бъде късно да ви спасят.</p><p>— Какво искате? — изсъска през зъби Кристофър.</p><p>— Скъпа, ела да видиш снимките, страхотни са — извика Стиг Анкер към фалшивата си съпруга.</p><p>Младата жена застана пред Кристофър, за да го закрие от погледа на Сара.</p><p>— Намерете благовиден претекст, за да си тръгнете, и оставете вашата партньорка тук. Ако правите каквото ви казвам, ще бъдете спасен. В противен случай госпожа Геринген ще стане вдовица, преди да падне нощта. Последно уточнение: всякакво насилие върху мен ще бъде напразно. Противоотровата не у мен.</p><p>Раздиран от мъка, Кристофър си помисли за миг дали този човек не блъфира. Само че ако убиецът на Катрина Хагебак е свързан с министъра на вътрешните работи, бе доста вероятно да има на разположение всякакви опасни бактерии.</p><p>С крайчеца на окото си Кристофър забеляза, че Найма Шамун вече е стигнала до платото и върви към Сара, която и&#x300; направи знак с ръка, че иска да говори с нея.</p><p>— По-бързо, господин Кларънс — изсъска Стиг през зъби и стисна ръката на Кристофър, за да изглежда, че му благодари.</p><p>На Кристофър му се струваше, че сънува кошмар наяве. Паниката му достигна връхната си точка, когато видя, че Сара го търси с очи. Бе изненадана, че той все още разговаря с туристите в такъв ключов момент от разследването. Щеше да се усъмни дали всичко е наред. Трябваше да намери начин да приспи страховете и&#x300;.</p><p>— Получих съобщение от родителите ти! — викна неочаквано Кристофър. — Имат проблем със Симон. Казват, че е спешно. Трябва да им се обадя, но тук няма добро покритие.</p><p>Кристофър видя как убиецът и жената, която го придружаваше, се отдалечаваха спокойно, като че ли просто продължаваха да разглеждат разкопките.</p><p>— Настигнете ни на входа — подхвърли Стиг Анкер към Кристофър, без да се обръща.</p><p>— Сериозно ли е? — обезпокои се Сара.</p><p>— Нямам представа — отвърна Кристофър. — Ще дойда при теб възможно най-бързо.</p><p>Сара сърдечно му махна с ръка и се обърна, за да говори с Найма Шамун.</p><p>След няколко минути Кристофър стигна входа на разкопките, като през цялото време държеше телефона в ръка, уж че търси място с по-добро покритие. Убиецът го изгледа сурово. До него жената сякаш очакваше нещо. Мъжът сложи в ръката и&#x300; пачка ливански лири.</p><p>— Ще запазите пълно мълчание… — прошепна Стиг. — В противен случай знаете какво ви очаква.</p><p>Младата жена кимна и тръгна, без изобщо да погледне към Кристофър.</p><p>— Оттук! — заповяда убиецът и посочи към кола, паркирана в далечния паркинг.</p><p>— Какво искате? — изригна Кристофър, когато убиецът му посочи мястото до шофьора.</p><p>— Сега ще видим колко държи на вас приятелката ви — подхвърли Стиг Анкер, а после неочаквано удари Кристофър между веждите. Главата му сякаш се взриви от жестокия удар.</p></section><section><title><p>38</p></title><p>Сара изчака групата да се сбогува с екскурзоводката. Найма отговаряше на всеки с по някоя любезна дума. Накрая Сара се приближи.</p><p>— Добър ден, госпожо.</p><p>— Добър ден — отвърна Найма, свали чантата си, която носеше през рамо, и се усмихна широко.</p><p>Усмивката изглеждаше обичайна за слънчевото и&#x300; лице с големи кафяви очи и закръглени бузи. Сара разпозна в щедрите форми тяло като на майка и&#x300; и живия поглед на баща и&#x300;. Леко се поколеба дали да каже защо е тук, понеже се боеше да не изложи на опасност младата жена, която изглеждаше толкова щастлива.</p><p>— Искате обиколка с екскурзовод ли? — попита Найма с искрена топлота в гласа си.</p><p>— Е, всъщност и да, и не — отвърна Сара, като изчака и последният посетител да се отдалечи. — Ще съм напълно откровена с вас: изпраща ме баща ви.</p><p>Найма се вкамени. Агресивна предпазливост замени доброжелателността и&#x300;. Сара очакваше подобна реакция, но въпреки това се изненада.</p><p>— Баща ми е мъртъв, госпожо.</p><p>Сара и&#x300; подаде листчето хартия, върху което Насим бе написал с трепереща ръка прякора, с който наричаше дъщеря си. Очите на Найма се замъглиха.</p><p>— Откъде имате това? — попита развълнувано тя.</p><p>— Казвам се Сара Геринген и съм полицейски инспектор, Найма. Ето служебната ми карта. Идвам от Норвегия и разследвам убийството на нашата министър-председателка, за което може би сте чули… Не се безпокойте, изобщо не сте замесена в това. Е, поне не пряко.</p><p>Найма се озърна със свити устни.</p><p>— Майка ви Раиса ни каза къде да намерим баща ви: в пустинята, близо до Храбта — поде Сара. — Обясних му защо го търся, но предвид състоянието му той не можеше да разговаря с мен. Халил ни каза, че вашият баща ви е обяснил всички подробности по откритието си, което се е готвел да публикува, преди… да се опитат да го убият. Затова сега съм тук.</p><p>Найма избърса една сълза, която се бе търкулнала по бузата и&#x300;.</p><p>— Защо искате да узнаете за откритието му?</p><p>Сара и&#x300; разказа накратко как бе убита Катрина Хагебак и каква е връзката между гроб 3666 в Клифс енд Фарм с разкопките в Библос. Когато свърши, Найма се бе успокоила. Седна върху останките от разрушена стена, въздъхна дълбоко и прилепи длани към лицето си.</p><p>— Съжалявам, че отварям раните ви, Найма. Както съжалявам и за това, което се е случило с баща ви. Но щом той ми е дал правото да се срещна с вас — съществото, на което държи най-много на света — то е, защото знае, че моята работа може да накаже виновните във вашия случай и да помогне да се избегнат други убийства.</p><p>Найма кимна и пое дълбоко дъх.</p><p>— Добре, добре… Хайде, питайте.</p><p>— Добре, как и защо жената от гроб 3666 е дошла в Библос преди близо 3000 години? Защо е била убита, когато се е върнала в родината си, с удари от сабя по тилната част на главата… И защо главата на бика е до нея?</p><p>— Нали съзнавате, че онова, което ще кажа, поставя и вас в положение на смъртна опасност?</p><p>— Да… Знам и какво се е случило с другите двама изследователи. Но защо мислите, че е толкова опасно?</p><p>— Защото, за да смъкнеш булото на мистерията в толкова дълбоко вярване, за което ще ви говоря, представлява сериозен трус в живота на всеки вярващ. Дори е непосилно за слуха му. Въпреки това татко посвети двадесет години от живота си да проучва разкопките в Библос и историята на народите, които са живели тук отпреди седем хиляди години. Това, което ще споделя с вас, е точна историческа реалност.</p><p>Сара използва момента, в който Найма търсеше нещо в дамската си чанта, и потърси с поглед Кристофър. Като не го видя, му написа съобщение.</p><p>— Добре… Хубаво е, че сме точно на това място, защото оттук могат да се видят останките от най-важната сграда в Библос. Виждате ли стените и руините там долу? Те образуват едно голямо квадратно „Е“ или два правоъгълника, вписани един в друг.</p><p>Сара разпозна същата картина от татуировката върху гърба на Катрина Хагебак и гледката, която Кристофър и&#x300; показа преди малко.</p><p>— Да.</p><p>— Добре, през онази епоха, около VI век преди Христа, жената — ще я наричаме „Чужденката от Клифс енд Фарм“, е дошла на същата земя, върху която сега стъпваме. Първата сграда, която е видяла, когато е пристигала с кораба, е била сградата в центъра, над морето. Всъщност това е било храм, посветен на Богинята от Библос.</p><p>„Богинята от Библос“ отбеляза си мислено Сара. В същия миг получи съобщение от Кристофър. Той пишеше, че Симон преживявал паническа криза и щяло да отнеме време да го успокои. Предлагаше и&#x300; да му се обади, когато свърши разговора си с Найма.</p><p>Наполовина успокоена, Сара се съсредоточи върху проучванията на професора.</p><p>— Всъщност има редица документи, които разкриват истинското име на жената от Библос — продължи Найма. — Това име прекрачва пределите на Библос, защото е било познато на по-голямата част от народите в Близкия изток.</p><p>Найма се огледа и сниши глас. Можеха да ги чуят само няколко птичета, кацнали върху близкото дърво.</p><p>— Името и&#x300; е Ашера<a l:href="#fn_29" type="note">29</a>.</p><p><emphasis>Ашера…</emphasis></p><p>Името се запечата в паметта на Сара.</p><p>— Вероятно то не ви говори нищо, защото е било забравено, но ще разберете, че вече сте го прочели и видели много пъти. Проблемът е, че това име е в сърцето на полемика табу, която плаши мнозина археолози и историци.</p><p>— Защо?</p><p>— Защото Ашера е доказателство за най-голямата кражба на история и най-голямата злоупотреба в Библията, госпожо Геринген.</p><p>Сара вече бе слушала подобни речи и бе скептична към подобни изявления.</p><p>— Ашера — продължи спокойно Найма, без да се опитва да убеди събеседничката си, — е доказателство, че Бог, за който се твърди, че е един-единствен според Библията, е измислен изцяло от мъжете, които в определена епоха са пожелали да си припишат цялата власт за сметка на жените. Ашера е доказателството, че преди да вярват в един-единствен Бог, израилтяните са почитали множество богове, подобно на гърците. И че този Бог, поставен като единствен още от най-дълбока древност, всъщност не е бил сам. До него е царувала богиня Ашера. Не е била коя да е жена, а неговата съпруга. Защото този велик Бог с бялата брада е бил женен! А най-трудното за един вярващ е да приеме факта, че Бог не е създателят на света, а е син на Ашера. Ашера е наричана Създателката на всичко и Майката на боговете.</p><p>Сара навлажни устни. Беше смутена.</p><p>— Ако това е била първоначалната вяра, защо тогава в Библията се говори за един-единствен Бог и никъде не се споменава за негова съпруга?</p><p>— Защото, когато мъжете са решили да изземат властта от жените, са преправили всички вярвания, така че божественият смисъл да бъде само в мъжки род. А после редакторите на Светото писание са положили огромни усилия: преписвали текст след текст, заповед след заповед, като са изличили спомена за жената, която преди това е царувала във всички умове. Изличили са името на върховната властница Ашера.</p><p>Откритието изглеждаше толкова грандиозно, че Сара изпита съмнение в истинността и правдоподобността на думите, изречени от младото момиче. Но бързо си спомни, че баща и&#x300; бе посветил двадесет години на това изследване.</p><p>— Какви доказателства имате за всичко това?</p><p>Найма поклати глава и оранжевите лъчи на залязващото слънце се отразиха в очите и&#x300;.</p><p>— Наскоро в доста отдалечен край на Синайския полуостров при археологически разкопки бяха открити руини от израилтянска крепост, строена между IX и VIII век преди Христа. По-точно в Кунтилет Аджруд<a l:href="#fn_30" type="note">30</a>. Намериха и запазени частично амфори, покрити с рисунки и надписи. Според формата на рисунките и думите те са дело на хора от израилтянска племенна група. С други думи — дело на народ, който от самото начало е почитал един Бог, ако се вярва на Библията, нали така? Почитал е Онзи, който съвсем сам е създал Земята, Слънцето, животните, Адам и Ева, и никога не се е споменавала съпруга — велика създателка на света. Съгласна сте, нали?</p><p>Сара кимна. Бе изцяло погълната от разказа на девойката.</p><p>— Добре… Два надписа върху амфорите в Кунтилет Аджруд съдържат благословии, в които е споменат не само Яхве, но и неговата Ашера!</p><p>Сара недоверчиво намръщи вежди.</p><p>— Ще бъда съвсем точна, госпожо Геринген. Ето снимки на съдовете, където могат да се прочетат двата надписа: „Благославям те в името на Яхве и Ашера“. После името Ашера многократно се повтаря. Заема далеч повече място от името на Яхве!</p><p>Сара се вгледа в снимките, които Найма и&#x300; показваше. Бе неспособна да прочете написаното там, но веднага забеляза двете рисунки, които я заинтригуваха. Едната представляваше бик или крава, а другата — голямо дърво.</p><p>— А какво изразяват тези две рисунки?</p><p>— Бикът винаги е бил свързван с женското божество, защото се смята за плодовито животно, а дървото, или по-точно дървесният дънер също символизира женското начало, защото представя живот, излизащ от утробата на земята.</p><p><emphasis>Дънерът на дървото и бикът.</emphasis> Сара веднага си спомни за отрязаната глава на бик, която Катрина бе изхвърлила от ръба на скалата, и изрисуваните върху стените на тайната пещера бикове. А също и за двата дънера, сторили и&#x300; се странни, от двете страни на бюрото в пещерата.</p><p>— Смущаващо наистина — призна Сара, — но това са само два надписа, открити при единствени разкопки. Не трябва ли да бъдат намерени много повече доказателства, за да се правят генерални изводи?</p><p>Найма се усмихна.</p><p>— Вие сте инспектор. Никога не сте удовлетворена, преди да имате налице категорично доказателство. И сте права.</p><p>Тя извади от чантата си дебела книга.</p><p>— Доказателството, че Ашера е съществувала във вярванията на първите израилтяни и че властта и&#x300; е била огромна, се намира тук — в най-продаваната и най-четената книга в света: Библията.</p><p>Сара забеляза множеството книгоразделители, които очевидно играеха ролята на маркери в религиозната творба.</p><p>— Ще бъда ясна. Ако Яхве през цялото време е бил единственият бог, никое друго вярване не би било упоменато в Библията. И в текстовете не би било осъждано никое друго божество, защото те не биха съществували. Името Ашера се споменава четиридесет пъти в Стария завет. Достатъчно би било и едно споменаване, за да се докаже съществуването и&#x300; във вярванията на първите израилтяни. Но четиридесет пъти! Тази бройка показва, че страхът от завръщането на Ашера се е превърнал в натрапчива мисъл за създателите на новата мъжка религия. Искали са да изличат спомените у цял народ, който все още е вярвал в богинята Ашера, но сами са оставили за вечността доказателство за лъжата си. И улики, че са ревизирали Библията.</p><p>Найма отвори книгата на едно от отбелязаните места.</p><p>— Представете си, че скъсването с изначалните вярвания вероятно е било жестоко за израилтяните, когато ей така изведнъж им заявяват, че тяхната богиня не съществува и че трябва да почитат само мъжа и&#x300;. Накратко, да се откажат от майчината защита в полза на един войнствен Бог — отмъстителен, ревнив и завистлив. Повечето от вярващите, с други думи — жените, със сигурност не са искали да им се налага монотеизмът. Създателите на единствения Бог са използвали огромен заряд масирана пропаганда, за да разрушат символите на древната богиня, да я осъдят и да я обрекат на забрава, да изплашат привържениците и&#x300;. Сплашване, побой, налагане на лъжата, всяване на страх. Вижте сама!</p><p>Найма се наведе над Сара и проследи с пръст всеки пасаж, който прочете на висок глас:</p><p>— Изход 34,13<a l:href="#fn_31" type="note">31</a>: „Разрушете жертвениците, превърнете в прах свещените им камъни и съборете стълбовете на Ашера“. Второзаконие 16,21: „Забранява ви се да засаждате дърво като символ на Ашера до жертвениците на Яхве“. Книга на съдиите 3,7: „Израилтяните са извършили зло в очите на Яхве, забравили са вечния си Бог и са служили на Ашера“. Книга на Михей 5,13: „(Аз, Яхве) ще изтръгна твоите идоли, Ашера, и ще разруша твоите градове. Ще упражня отмъщението си с ярост върху народите, които не са ме послушали“.</p><p>Младата екскурзоводка затвори Библията.</p><p>— Мога да продължа с още много страници — заяви тя.</p><p>Този път Сара нямаше основание да се съмнява в анализа на Насим.</p><p>— Ако искате да проверите сама — добави момичето, — вземете Библията на английски език, защото в преводите на френски е премахнато всяко споменаване на Ашера. Заместили са името Ашера със „стълбове“. В момента правя проучвания за причината, поради която името е изчезнало в латинските преводи.</p><p>Сара оцени уточнението, но в момента най-вече имаше нужда да свърже всичко, което бе научила, с разследването си.</p><p>— А каква е връзката между Ашера и жената от гроб 3666?</p><p>— Нали разбирате, че всичко това не може да бъде наложено без насилие! Сами по себе си думите в текста са доста жестоки. А какво са правели с хората, които са отказвали да се подчинят на новите догми на единствения и всемогъщ Бог? Съмнявам се, че са ги оставяли свободно да упражняват вярата си. Залогът е бил твърде голям. Ставало е въпрос за властта над цял народ, така че не са могли да оставят живи другомислещите, дисидентите… А за да проработи посланието и сред непокорните, какво по-подходящо действие от едно ритуално и символично убийство.</p><p>До тях приближи един от пазачите и на безупречен френски попита:</p><p>— Наред ли всичко, госпожо? Не ви досаждат, нали?</p><p>— Не. Категорично не. Благодаря ви.</p><p>Човекът си тръгна, като подсвиркваше.</p><p>— Ето какво най-вероятно е станало — поде Найма. — Тази жена сигурно е дошла тук, след като е чула разказите за Ашера от финикийците, които през онази епоха са търгували с Англия. Поискала е да опознае този култ, толкова различен от войнствените вярвания на нейната среда, и е напуснала родната си земя. Била е очарована от Ашера и е останала тук, в Библос. Живяла е тук години наред. Много е възможно да е ходила и до Синайския полуостров, до същото място, където са намерени амфорите с гравирани върху тях благословии на Ашера. Приемам за доказателство парчето тебешир, което пътничката е държала до устата си в мига на смъртта. Този камък произхожда от залежи в долината пред Кунтилет, която се нарича Долината на тебешира.</p><p>— И тя е запазила обикновено парче тебешир?</p><p>— Можем да предположим, че това парче креда е единственото, останало от статуетка или амулет, посветени на Ашера. Свещен предмет, който палачите несъмнено са разбили на парчета и тя е успяла да скъта това късче. Прегърнала го е при последния си дъх, докато е сочела към пристанището, което я е отвело при нейната богиня.</p><p>— Но защо съгражданите и&#x300; са постъпили така?</p><p>— Защото, докато е била в Библос, където култът към Ашера и други божества е бил доминиращ, монотеизмът се е разпространил с огромна скорост в други части на света. Когато се е завърнала у дома, е поискала хората да опознаят и да обикнат богинята Ашера, но привържениците на единствения Бог, с други думи — мъжете, вече са били завладели Клифс енд Фарм. Може и да са и&#x300; предоставили възможността да си мълчи или да обърне вярата си, но тя се е съпротивлявала и тогава са я превърнали в пример за назидание. Пред нея обезглавили бик, символ на плодовитостта и на великата богиня Ашера, поставили са я на колене, после са я поразили с „меча на Всевишния“ и са я оставили да гние няколко дни, а след това са я затрупали с пръст.</p><p>Гласът на Найма се изгуби в шума на морето.</p><p>— Не знам точно как е била убита вашата министър-председателка — каза накрая младата екскурзоводка. — Но ако нейната смърт прилича на смъртта на жената от гроб 3666, това е престъпление, което надхвърля обикновеното убийство. Това е отмъщение към всички жени и към властта на жените. Това е обявяване на атавистична война. Също като престъплението, извършено към баща ми и другите двама учени, които работеха по темата.</p><p>Смаяна, Сара си даде малко време, за да дойде на себе си. Мозъкът и&#x300;, изцяло зает с разгадаването на заговора, който Найма и&#x300; бе разкрила, бе неспособен да се настрои отново към спешното разследване.</p><p>— Бях ли ви полезна, госпожо Геринген?</p><p>Сара погледна младата жена в очите, без да каже и дума. Разбира се, бе научила много неща само за минути. И най-важното бе, че вече нямаше никакво съмнение каква е буквената парола за лаптопа на Картина Хагебак.</p><p>— Да, Найма, мисля, че току-що ни дадохте шанс да спасим две други жени и да задържим убиеца на баща ви.</p><p>Сара трескаво набираше номера на Кристофър.</p><p>— Кристофър, знам паролата! — изрече тя като скоропоговорка.</p><p>— Толкова по-добре, инспектор Геринген — отвърна и&#x300; непознат глас. — Вашият партньор Кристофър Кларънс може би има шанс да се спаси.</p><p>Сара изтръпна от ужас. Изгуби способността си да говори. Смъртнобледа гледаше хоризонта, без да вижда нищо.</p><p>— Инспектор Геринген, ще постъпите точно както ви казвам — продължи гласът от телефона.</p><p>— Къде и кога? — успя да попита тя, защото знаеше, че похитителят няма да разкрие нито самоличността си, нито какво е сторил на Кристофър.</p><p>— Постъпвате правилно, като не губите време с излишни въпроси, тъй като на господин Кларънс не му остава много. Ще се срещнем пред входа на стария пазар. Слезте по първите стълби вляво, които минават под пурпурен навес. Долу, под стълбите, има малка врата. Естествено, трябва да дойдете сама и без да казвате на когото и да било. В противен случай ще прережа гърлото на пленника си.</p><p>Сара усети киселини в стомаха си. Премести чантата с лаптопа на гърба си и закопча каишката и&#x300; върху корема си.</p><p>— Наред ли е всичко?</p><p>— Благодаря, Найма, за всичко. Налага се спешно да тръгна. Ще ви се обадя. Къде се намира старият пазар?</p><p>— Точно до разкопките. Когато излезете, завийте наляво и следвайте каменистия път. Ще ви отведе право до входа на пазара.</p><p>Без да изслуша докрай обяснението и&#x300;, Сара вече се качваше по каменните стъпала към изхода.</p></section><section><title><p>39</p></title><p>Тя излезе от района на разкопките и тръгна по неравния каменист път към селото. Тук туристите бяха по-многобройни и се разхождаха с безгрижието на хора във ваканция.</p><p>— Извинете — каза тя, като се блъсна в един мъж, който снимаше синия купол на една джамия.</p><p>След като я забавиха за миг, тя продължи още по-устремно напред. Забеляза в далечината каменен свод, зад който се виждаха множество шарени тъкани и безброй посетители — пазарът.</p><p>Мина под свода от стари камъни и разбута тълпата зяпачи, които крещяха и протягаха ръце, а после забави ход и потърси с поглед пурпурен плат, който да виси над входа към тесни стълби. Погледът и&#x300; се удави в хилядите многоцветни тъкани, лампи с извити форми, столчета и табуретки, някои от които бяха изложени над главите на хората, а разноцветните гердани — на височината на очите им.</p><p>Не забелязваше непознатите опияняващи аромати, не чуваше глъчката от викове и пазарлъци. Придвижваше се сред тълпата, без да обръща внимание на поканите на търговците, които и&#x300; предлагаха стоките си, като претърсваше с поглед всяко магазинче и всяко ъгълче.</p><p>Изведнъж малко по-далеч вляво забеляза пурпурен плат, който се е вееше на вятъра, и забърза още повече. Събори поднос с хлебчета, намазани със зехтин и заатар<a l:href="#fn_32" type="note">32</a>, от които и&#x300; предлагаше една жена, и нямаше време да и&#x300; се извини, когато се озова пред тясното стълбище.</p><p>Стъпалата бяха отчасти скрити зад изящната врата на едно магазинче и не се забелязваха от тълпата. Сара слезе по стълбите, без някой да я види. Колкото по-надолу слизаше, толкова повече шумът на пазара ставаше все по-далечен, светлината — все по-слаба, докато накрая само една ивица синьо небе я свързваше със света.</p><p>Най-сетне се озова пред сводеста врата. Беше сумрачно. Сара бе слязла толкова ниско под земята, че вече не виждаше горната част на стълбите. Убиецът бе избрал идеалното място.</p><p>Тя сложи ръка върху дръжката на вратата и се запита в какво ли състояние ще намери Кристофър. От какво страдаше? И как трябваше да действа тя с един убиец, който въпреки обещанията си щеше да ги ликвидира, щом получеше желаното? Не беше ли избързала прекалено много, не отстъпи ли твърде бързо пред искането на похитителя? За миг си помисли да се обади на някого от екипа и да каже къде се намира и какво се кани да направи. Само че на кого можеше да има доверие, след като бе наясно в каква здрава хватка държи Йенс Берг полицията?</p><p>Сара преодоля треперенето на ръката си и натисна дръжката. Озова се в нисък сводест коридор. Изпод една врата, която се намираше в другия му край, проникваше слаба светлина. Сара затвори вратата, през която бе влязла, след себе си и тръгна предпазливо по коридора. В началото не долавяше друг шум освен скърцането от стъпките си по покритите с влажен чакъл плочи. Щом доближи вратата, прилепи ухо до нея. Чу нечие болезнено дишане. Искаше да погледне през ключалката, но тя бе запушена.</p><p>Сара намести каишката на чантата с лаптопа и влезе. Най-напред видя Кристофър. Лицето му бе сгърчено от болка. Очите му блестяха — изразяваха страх и ярост. А после видя похитителя, който стоеше прав зад пленника си. Сара позна мъжа от двойката, която бяха срещнали на разкопките. И изведнъж всички детайли и&#x300; се сториха очевидни: орловият му поглед, атлетичната му стойка, видът му на трениран военен и раната върху лявата скула, която той прикриваше. Това бе убиецът, когото не успя да залови в пещерата със змиите.</p><p>Главата му почти опираше тавана на ниското мазе, а единствената крушка, която осветяваше помещението, висеше на височината на очите му. До мъжа имаше ниска масичка, върху която лежеше лаптоп с вкарана в него флашка. Вероятно същата, която бе откраднал от Сара в пещерата. Беше задушно. Помещението нямаше друг изход освен вратата, през която влезе Сара.</p><p>— Ето как стоят нещата — започна убиецът. — Господин Кларънс е отровен със смъртоносна отрова, подобна на антракса.</p><p>При тези думи Сара не трепна и се надяваше с цялото си сърце Кристофър да не забележи, че зениците и&#x300; са разширени от ужас.</p><p>— Остава му да живее още няколко часа, или по-скоро да се мъчи — продължи Стиг Анкер. — Би трябвало да познавате действието на подобни бактерии. Поне сте чували да се говори за хора, заразени с чума.</p><p>— Искате паролата за компютъра на Катрина ли? — попита Сара.</p><p>— Слушам ви…</p><p>— Добре, а после?</p><p>— Ще ви дам единствената противоотрова, която лекува тази болест. Забравете за пеницилина и цефалоспорините. Няма да подействат. Не се опитвайте да решите проблема със сила, като се надявате да излекувате клетия човечец в болница. Там няма да могат да му помогнат.</p><p>— Къде е антибиотикът?</p><p>Стиг Анкер пъхна ръката си в ръкавица в дрехата си и извади оттам боен нож с изтънено острие, който плъзна под гърлото на Кристофър. Кристофър се отдръпна по инстинкт и тогава убиецът го хвана за косата.</p><p>— Антибиотикът е тук — отвърна Стиг и пусна за миг главата на Кристофър, за да бръкне във вътрешния си джоб на сакото си, откъдето извади наченат блистер с капсули. — Ако обаче се приближите и с един сантиметър, госпожо инспектор, ще натисна повечко с ножа.</p><p>Той подхвърли блистера с капсулите върху масата с лаптопа и демонстрира заплахата си, като направи дълга тънка резка по гърлото на Кристофър, който потисна мъчително стенание. От раната потече струйка кръв.</p><p>— Какво доказва, че вашата противоотрова ще подейства? — процеди през зъби Сара, която едва се удържаше да не се нахвърли върху противника.</p><p>— Аз самият я вземам на всеки четири часа, откакто вдишах заразата, докато вадех фотоапарата от калъфа. А сега чакаме само вас, инспекторе — завърши убиецът, като дръпна главата на жертвата си към себе си, за да открие врата му.</p><p>Кристофър бе пленен от човек, чийто занаят бе да убива, и вече се бе превърнал във въплъщение на паниката и безпомощността. В гърдите му се появи нова изгаряща болка и той не можа да потисне жестоката кашлица. Кожата му се допираше на тласъци до острието на ножа, който Стиг не си даде труда да отдръпне. Отвори се нова рана и прокърви.</p><p>— С това темпо ще умре от външен, а не от вътрешен кръвоизлив — каза със злорадство убиецът.</p><p>Очите на Кристофър потърсиха Сара и нов страх сви стомаха му. Вместо погледа на любимата си той срещна ледения взор на професионалистка, която преценяваше дали има интерес да пожертва пленника заради разследването си.</p><p>Думите на журналиста, който разследваше Сара, блеснаха в съзнанието му като острие на нож, забит в плътта му. „Човек никога не знае с кого дели живота си…“ Кристофър смяташе, че познава Сара, но последните разкрития на репортера му доказаха, че тя го лъже поне за един период от живота си. Каква ли тъмна тайна криеше? Какво свое действие държеше в тайна от човека, който и&#x300; се бе заклел да я обича каквото и да му струва това?</p><p>Дали в края на краищата Сара не бе направена от същата бездушна стомана като баща му? Ами ако и тя го остави да умре, както баща му остави да екзекутират майката на Кристофър, вместо да издаде тайната си и да я спаси? Не, това бе невъзможно. Не и Сара. Кристофър не беше като майка си. Не беше толкова наивен. Но щеше ли да види у Сара чудовището, което майка му не бе забелязала у баща му. Само че сега, на ръба на бездната, Кристофър вече не бе сигурен в нищо.</p><p>— Защо правите това? — попита Сара.</p><p>— Паролата! — отсече убиецът, а Кристофър усети как шийните му прешлени прищракват под хватката, която теглеше главата му назад.</p><p>Успя да зърне Сара с ъгълчето на окото си. По челото и&#x300; блестяха капки пот. Никога досега не я бе виждал толкова нервна. Но най-лошото бе, че тя избягваше погледа му. Точно както баща му не погледна към жена си, която го умоляваше да отговори на въпросите, преди да я убият.</p><p>— Ами ако го убиете? — попита внезапно Сара. — Какво ще стане после?</p><p>Стиг Анкер, който бе подготвен да се сблъска с жена, ръководена в постъпките си от здрава решителност, и го бе изпитал на гърба си по време на борбата им пещерата, не очакваше подобно нещо.</p><p>— Ще се окажете лице в лице с мен. И то сам — поде Сара. — А аз ще трябва да избирам дали да водя ръкопашен бой с вас и може би да ви убия, или да избягам. Никога няма да откриете паролата.</p><p>— Няма да го направите.</p><p>— Траурът ми ще бъде дълъг и мъчителен, но ще съм изпълнила дълга си. За това съм се борила винаги, откакто се помня. Единственото нещо, благодарение на което мога да се погледна спокойно в огледалото.</p><p>— Много добре — натърти убиецът.</p><p>После плъзна ножа по гърлото на Кристофър.</p></section><section><title><p>40</p></title><p>— Три хиляди шестстотин шестдесет и шест Ашера — подхвърли Сара с почти безличен глас.</p><p>Убиецът спря движението на ножа малко късно. Острието се плъзна встрани по врата на Кристофър и се вряза почти до мускула.</p><p>Чу се приглушен стон и Стиг Анкер впи очи в Сара, а после отблъсна главата на заложника си, по чието лице се стичаха сълзи.</p><p>— Очевидно… Ашера — изсъска убиецът. — Надявам се, че казвате истината, инспекторе.</p><p>Сара не обърна внимание на заплахата в гласа му. Цялото и&#x300; внимание бе съсредоточено върху Кристофър, от чиято дълбока рана кръвта шурна като завеса.</p><p>Стиг приближи свободната си ръка до лаптопа, докато все още държеше ножа пред гърлото на заложника. Написа четирите цифри и първата буква от името на богинята на клавиатурата.</p><p>Сара гледаше към Кристофър толкова настойчиво, че той накрая също я погледна. Тя два пъти вдигна глава към крушката на тавана и незабележимо кимна надясно. Кристофър сведе клепачи в знак на съгласие.</p><p>Сара отстъпи две крачки назад.</p><p>За кратко съсредоточен върху екрана, убиецът въведе и последните три букви. Правоъгълникът, където бе написал паролата, се оцвети в зелено и на екрана се появиха цяла поредица файлове. За миг Стив Анкер се разсея, защото бе удовлетворен. Сара избра този момент, за да осъществи замисъла си. Мазето потъна в тъмнина.</p><p>Чу се шум от падащо на пода тяло и свистенето на ножа, който разцепи въздуха. Убиецът го бе насочил към Кристофър, когато светлината изгасна, но пленникът му вече се бе наклонил встрани и падна заедно със стола си.</p><p>„Да изтичам пет крачки тридесет градуса наляво и да го ударя в корема“ — каза си Сара и се втурна на сляпо, като следваше мислено програмирания ъгъл, и юмрукът и&#x300; се удари в долната част на тялото на убиеца. „Да отстъпя четири крачки и да издърпам Кристофър, така че ударите да не могат да го докоснат“ — продължи тактиката си Сара. Докато Стив Анкер надаваше стон, Сара успя да хване Кристофър и да го издърпа с всички сили до противоположната стена.</p><p>Следващата част на сценария бе непредвидима. Чу се шум от обърната маса и Сара застана неподвижно в единия ъгъл на помещението, като закриваше Кристофър с тялото си.</p><p>За нейна голяма изненада никакъв удар на нож не проряза тъмнината в посоката, където те се намираха. Вратата на мазето се отвори със замах, на светлината се очерта силуетът на убиеца и той изчезна. Сара можа само да забележи, че той бягаше с лаптопа под мишницата си.</p><p>Погледна Кристофър. Раната му кървеше, но тя прецени, че може да се справи с кръвоизлива сам. Грабна телефона си.</p><p>— Притисни ръка към раната на врата си и повикай помощ — извика тя и изскочи през вратата.</p><p>Да остави убиеца да се измъкне с тайните файлове на Катрина Хагебак, означаваше да подпише смъртната присъда на двете посестрими на министър-председателката.</p><p>Сара стигна в края на коридора, когато убиецът почти бе достигнал горната част на стълбището, водещо към пазара. Тя изкачи стъпалата през две и успя да изскочи сред тълпата точно навреме — той все още не се бе отдалечил. Устремен като играч на ръгби, който се готви да отбележи гол, Анкер яростно разблъскаше хората, които се оказваха на пътя му. Сара го погна, като прескачаше все още лежащите на земята хора, които бе съборил, промъквайки се на зигзаг между сергиите, които се изпречваха на пътя и&#x300;, блъскаше платовете и не обръщаше внимание на протестите и обидите, които летяха от всички страни.</p><p>Под тунела, който водеше към разкопките, имаше по-малко хора и Сара почти успя да настигне убиеца. Той може и да беше по-силен от нея, но със сигурност бе по-бавен. Сви към изхода на тунела и Сара го настигна в тясната пуста уличка, по която бе поел. Засили се и се вкопчи в ръката му. Той се обърна с лице към нея и се опита я удари с длан. Сара се наведе, за да избегне удара, а после парира ритника му, който се целеше в главата и&#x300;. Канеше се да го удари, когато чу шум на мотор. Убиецът отскочи встрани, а Сара твърде късно видя колата, която на заден ход връхлиташе към нея. Имаше време точно колкото да се метне върху багажника, за да избегне удара. После падна на земята.</p><p>Вратата на колата се затръшна и тя бясно потегли, зави зад ъгъла и изчезна от полезрението и&#x300;, преди да види номера. Зашеметена, но невредима, Сара се изправи бавно и ядно удари с юмрук по бедрото си.</p></section><section><title><p>41</p></title><p>Петнадесет минути по-късно тя седеше в линейката, която откарваше Кристофър в медицинския център на Американския университет в Бейрут. Раната на врата му бе зашита на пет места и лекарите от Спешната помощ му бяха сложили кислородна маска.</p><p>Разкъсвана от безпокойство, Сара държеше ръката му. С какво бе заразен всъщност Кристофър? Дали убиецът бе блъфирал, или наистина го бе заразил със смъртоносна бактерия?</p><p>Тя даде на парамедиците блистера с антибиотик, който убиецът бе изоставил в паническия си бяг. После сложи ръка върху челото на Кристофър.</p><p>— Погрижиха се навреме за теб — прошепна му тя. — Ще се оправиш. Такива инфекции се лекуват, когато се действа бързо.</p><p>Кристофър извърна глава към нея. Сара видя в измъчения му поглед колко много я обича. Гърлото и&#x300; се сви. Никога нямаше да се съвземе, ако с него се случеше нещо. Никога.</p><p>Усети сълзите да напират в очите и&#x300; и отвърна очи, преструвайки се, че проверява в чантата си дали лаптопът е там.</p><p>Приглушеният глас на Кристофър се промъкна през кислородната маска.</p><p>— Сара…</p><p>Тя веднага се наведе към него.</p><p>— За… защо чака толкова дълго… преди… преди… да му дадеш паролата?</p><p>Сара прехапа устни. Колко ли се бе страхувал? Сигурно за миг се бе усъмнил в нея. Тя прекрасно знаеше кой момент от живота си е спомнил той. Не можа да откъсне поглед от дебелата превръзка, която покриваше гърлото му. Не успя да сдържи сълзите си.</p><p>Сърдеше се на себе си, че не можа да го защити! Не разбра навреме, че Кристофър е в опасност. Запита се дори дали не отхвърли предчувствието си, че му се случва нещо лошо, за да се съсредоточи по-добре в разказа на Найма Шамун. Като че ли една част от нея даде приоритет на разследването вместо на Кристофър.</p><p>Уплашена от себе си, Сара сложи треперещата си ръка върху челото му.</p><p>— Сара… ти… ти ми спаси живота — успокои я Кристофър с глас, заглушен от кислородната маска.</p><p>— Пресмятах… — обясни тя накрая с треперещ глас. — Пресмятах крачките, които трябва да направя в тъмното, за да го ударя, преди той да реагира, предвиждах движенията, които трябваше да извърша на сляпо и да изпреваря първите му реакции, след като светлината угасне. Нямах право на грешка и ми трябваше време, за да си повторя всичко наум… за да… за да се измъкнеш жив.</p><p>С отмаляла ръка Кристофър потърси лицето на Сара и притегли главата и&#x300; към гърдите си. Тя чу как бие сърцето му и двамата останаха в това положение за няколко мига. В настъпилата в линейката тишина се чуваха само приглушеният звук на виещата сирена и ритмичното пиукане на кардиологичната апаратура.</p><p>— Вкарай паролата — прошепна Кристофър. — Намери Ада и Людмила преди него.</p><p>Сара се изправи със зачервени очи. Кимна с глава и извади лаптопа от чантата си. Постави го на коленете си.</p><p>Беше 19 часът и 30 минути. Оставаха по-малко от шест часа до 11 декември. Убиецът щеше да направи всичко, за да унищожи Ада, преди тя да направи изявлението си. Колко ли нищожен бе шансът и&#x300; да го спре навреме?</p><p>Включи лаптопа с надеждата, че не се е повредил при падането и&#x300;. Въздъхна облекчено, като видя върху екрана правоъгълника, в който да въведе паролата.</p><p>С треперещи пръсти написа „3666 Ашера“ и натисна „ентер“. Правоъгълникът се оцвети в зелено и върху екрана се отвориха три прозореца. Всеки от тях съдържаше по един файл. Първият се казваше „Ета“, вторият „Ада“, а третият „Людмила“.</p><p>След като си пое дълбоко въздух и се помоли на Бог, в когото вече решително не вярваше, Сара кликна два пъти върху файла „Ада“.</p></section><section><title><p>42</p></title><p>Разочарованието бе равно на надеждата. Върху единствената страница, посветена на Ада, се появи един-единствен ред: <emphasis>Ада, 11 декември 2018 г.</emphasis> Нито дума повече, нито някакво указание. Сара напразно променяше цвета на текста, провери настройките, направи всичко възможно с файла, но не откри нищо повече от тази лаконична информация, която вече знаеше.</p><p>— Не е истина — прошепна тя и побърза да отвори втория файл, наименуван „Людмила“. <emphasis>Людмила, 12 декември 2018 г.</emphasis></p><p>Кристофър докосна ръката и&#x300;, за да я попита какво вижда. Тя завъртя лаптопа към него. Той повдигна глава за миг и после я отпусна отново на носилката. Един от медиците тихо изруга и постави ръката си върху превръзката на Кристофър. Шевовете можеха да се отворят.</p><p>„Всъщност на какво се надявахме? — запита се Сара. — Че след като е пазила цял живот тайната си, ще вземе да напише имената и адресите на двете си сътруднички в компютъра ли?“</p><p>Оставаше и&#x300; да отвори и файла с речта. Линейката ускори ход и тя едва задържа лаптопа да не падне от коленете и&#x300;. Въздъхна, за да се поосвободи от стреса, и погледна Кристофър. Напразно се преструваше, че всичко ще мине добре, беше направо полумъртва от безпокойство.</p><p>— След колко време ще пристигнем в болницата? — попита тя.</p><p>— След четвърт час, но са предупредени и ни чакат — отвърна и&#x300; жената парамедик.</p><p>Може и да си въобразяваше, но на Сара и&#x300; се стори, че тя гледа мрачно.</p><p>— Не ми казахте какво констатирахте след първоначалния преглед? — обърна се Сара към медиците.</p><p>— Като изключим раната на врата, затруднено дишане от вирусен или бактериален характер, но, разбира се, може да се касае и само за хрема или за обикновена алергия. Трябва да направим рентгенова снимка на гърдите и кръвни изследвания, за да стигнем до някакви изводи.</p><p>Сара си припомни заплахата на убиеца: ако Кристофър не приемеше навреме антибиотика, щяха да го загубят.</p><p>Докато маневрираше между колите, линейката люшкаше Сара ту наляво, ту надясно. Тя погледна блистера с капсули, прибран в найлонова торбичка.</p><p>Ако отравянето не беше блъф, Кристофър бе вдишал заразата преди повече от час. Докато пристигнеха в болницата и излезеха резултатите от изследванията, щеше да мине още поне час. Сигурно тогава вече щеше да е късно… А лекарството им бе под ръка… Сара размисли, прецени всички „за“ и „против“ и взе решение.</p><p>— Дайте му една капсула — каза тя.</p><p>Кристофър обърна глава към нея, а двамата парамедици се спогледаха нерешително.</p><p>— Не се знае каква е патологията, а още по-малко какво се съдържа в тези капсули — каза лекарката.</p><p>— Откъде да сме сигурни, че това не е още по-опасна отрова от тази, която е вдишал? — добави колегата и&#x300;.</p><p>„Защо убиецът ще иска да отрови Кристофър с тези капсули, след като вече го е направил с бактерията? — помисли Сара. — А и от блистера липсваха две капсули. Убиецът може би наистина ги бе взел, за да противодейства на заразата.“</p><p>— Поемам отговорността — заяви тя. — Вкарайте лекарството интравенозно.</p><p>Докато лекарката приготвяше спринцовка с физиологичен разтвор, за да разтвори съдържанието на капсулата, колегата и&#x300; попълваше декларацията за съгласие, която Сара трябваше да подпише.</p><p>— Съгласен ли си? — попита тя Кристофър, който бе чул всичко.</p><p>Той притвори очи в знак на съгласие.</p><p>— Действайте! — нареди Сара.</p><p>После постави ръка върху гърдите на Кристофър, докато го инжектираха. Кардиограмата показа ускоряване на сърдечния ритъм за няколко секунди поради ефекта от инжекцията, но ритъмът бързо се нормализира.</p><p>Двамата зачакаха в напрегнат страх, съсредоточени върху звуковете на апаратите, които отчитаха жизнените показатели на Кристофър.</p><p>Не се случи нищо особено. Сара потърси очите на Кристофър и се подразни от кислородната маска.</p><p>— Съпругът ми наистина ли има нужда от това? — осведоми се тя.</p><p>— От една страна, заради него самия. От друга — заради нас, защото той може да е заразен.</p><p>Безличното „той“ прониза сърцето на Сара. Местоимението превръщаше Кристофър в най-обикновен пациент. Същество, което вече не принадлежи към света на живите. Медицински случай, който не е личност, няма нито минало, нито свой живот, а просто е един пациент.</p><p>— Казва се Кристофър Кларънс! — поясни студено Сара на двамата реаниматори. — Блестящ журналист и чудесен баща на деветгодишно момче, чието име е Симон. Обичам ги и двамата и имаме да изживеем още много неща заедно. Така че имайте любезността да не му казвате вече „той“, а „господин Кларънс“.</p><p>Лекарката отвори уста, за да отговори, но премълча и само кимна с глава.</p><p>Сара хвана ръката на Кристофър, който и&#x300; отговори с леко стискане, за да и&#x300; благодари. Тя му се усмихна и погали с палеца си дланта му, а после продължи работата си с лаптопа. Нямаше време за губене.</p><p>Прочете няколко реда, после превъртя целия текст.</p><p>— Много страници са. Четенето ще отнеме време — каза тя.</p><p>Кристофър очакваше тя да вдигне глава от лаптопа и да резюмира това, което четеше. Но Сара не отмести очи от екрана в продължение на десет минути. На два пъти Кристофър я попита какво е открила, но тя го спря с ръка, молейки го да запази търпение.</p><p>— Пристигаме след минута, госпожо.</p><p>Сара не отговори. Бе като хипнотизирана от текста, който четеше. Вдигна глава и погледът и&#x300; бе толкова разсеян, че кардиограмата на Кристофър отчете силно ускоряване на пулса. Устата на Сара бе полуотворена. Тя сякаш бе попаднала на нещо фундаментално.</p><p>— Какво прочете, Сара? Кажи ми… моля те… — Кристофър не довърши изречението. Беше изтощен.</p><p>— Госпожо, той трябва да си почива — обади се мъжът.</p><p>— Кажи… — прошепна Кристофър.</p><p>— Добре. Нещо дребно, Кристофър. Ще прочетеш целия текст по-късно. Но в момента има едно изречение, което може да ми помогне да открия другите две жени — доближи се до него и му зашепна на ухото: — Речта на Катрина завършва с едно изречение, което няма нищо общо с нея. И то е: „<emphasis>Ета ще събуди града, Ада ще възпламени науката, а Людмила ще събере всички</emphasis>…“.</p><p>Сара се изправи в мига, в който линейката спря. Задните и&#x300; врати рязко се отвориха и вътре проникна сноп светлина. Двама санитари и един лекар веднага поеха Кристофър, докато парамедиците докладваха за състоянието му, в това число и за страховете относно отравянето му. Сара ги последва с бърза крачка чак докато вкараха количката с Кристофър в рентгена.</p><p>Тя седеше в коридора за посетители и се опитваше да се съсредоточи върху новата загадка, пред която за пореден път ги бе поставила Катрина Хагебак. Всъщност цялото и&#x300; внимание бе насочено към вратата на рентгена. Дебнеше кога ще се отвори и очакваше излизането на лекаря, който да и&#x300; съобщи резултатите. Стомахът и&#x300; бе свит на топка.</p><p>Минутите течаха. Сара си повтаряше до безкрайност: <emphasis>Ета ще събуди града, Ада ще възпламени науката, а Людмила ще събере всички</emphasis>… Също като ученичка, която декламира урока, без да го разбира. А часовете летяха и убиецът вероятно вече бе разкрил истинската самоличност на Ада. Но вратата все така не се отваряше.</p><p>Сара се изправи с един скок и почука на двойната врата на рентгена. Отвори и&#x300; някакъв мъж в бяла престилка и и&#x300; каза, че влизането е забранено и че лекарят ще дойде при нея, когато е готов. На практика чакали кръвните изследвания, за да се произнесат.</p><p>— Върху какво да се произнесат? — попита раздразнено Сара.</p><p>— Не зная. Не отговарям за случая.</p><p>— Ами тогава повикайте някой, който отговаря!</p><p>— Госпожо, разбирам безпокойството ви, но всички наши лекари се грижат за пациентите, включително и за вашия съпруг. Ако ги обезпокоим, само ще ги забавим и ще смутим работата им. Както вече ви казах, в момента се извършват прегледи. Просто трябва да почакате.</p><p>Сара осъзна, че аргументът е основателен, въпреки това имаше едно-единствено желание: да избута мъжа от вратата и да нахлуе в коридорите на отделението, за да говори лице в лице с лекарите, които се грижеха за Кристофър.</p><p>Върна се и седна на мястото си, като си наложи да се съсредоточи върху разследването.</p><p><emphasis>Ета ще събуди града, Ада ще възпламени науката, а Людмила ще събере всички…</emphasis></p><p>Единственият извод, който можеше да направи от това изречение, бе, че Ада със сигурност работи в областта на науката. Без да се надява да открие нещо, пусна търсене в Гугъл по думите „Ада“ и „наука“. Появиха се многобройни сайтове с информация за едно и също лице. <emphasis>Ада Лъвлейс — гениалната математичка, Ада Лъвлейс — годеницата на науките, Ада Лъвлейс — голямата дама на информационните технологии, „Майкрософт“ отдава почит на Ада Лъвлейс.</emphasis></p><p>Сара задълбочи проучванията си и си даде сметка, че е на прав път. Ада Лъвлейс<a l:href="#fn_33" type="note">33</a> се оказа англичанка, живяла през XIX век, дъщеря на прочутия поет лорд Байрон. Специалистите по информатика я смятаха за една от първите програмисти в историята. Още през 1843 година, сто години преди изобретяването на компютъра, тя написала първия алгоритъм в света — работа, призната в наши дни за гениална и пророческа, и то до такава степен, че „Майкрософт“ вписал лицето и&#x300; като холограма върху всички сертификати на Windows 95, продавани в света. Многобройните статии изтъкваха и още едно предимство на прочутата дама — работата и&#x300; била още по-впечатляваща, поради факта че е извършена през патриархална епоха, когато процентът на жените, отдали се на науката, е бил почти равен на нула. Успоредно с отглеждането на трите си деца Ада Лъвлейс успяла да стане една от най-блестящите математички в човешката история. Несъмнено Ада от Кръжеца на Катрина Хагебак се позоваваше на тази жена. Само че къде можеше да я намери Сара, при положение че Ада Лъвлейс имаше толкова почитатели и почитателки в целия свят?</p><p>— Госпожо Геринген.</p><p>Гласът напомни на Сара решителния тон на екзаминаторите, които викаха студента, чийто ред е да бъде изпитан.</p><p>Пред нея стоеше лекарят, който посрещна линейката. Сара можеше безпогрешно да разгадава чувствата на хората пред нея, но не можа да предвиди какво ще и&#x300; каже той. Лекарят я помоли да го последва в кабинета му, затвори вратата и седна зад бюрото си. Сара усещаше, че краката и&#x300; няма да я държат още дълго.</p><p>— Стига церемонии! — каза накрая тя. — Какъв е проблемът?</p><p>— Добре. Рентгеновите снимки и кръвните изследвания показаха, че вашият съпруг наистина е бил отровен с бацил — силно заразен и рядко опасен.</p><p>Сара се хвана за облегалката на стола.</p><p>— Но, слава богу — допълни лекарят, — изглежда, имунната му система реагира доста добре и успява да се пребори с бактерията. Къде намерихте антибиотика, който сте накарали да му инжектират в линейката?</p><p>— Какво значение има. Ще се оправи ли?</p><p>— Да, благодарение на вас. Ако бяхте закъснели само още с един час, нямаше да съм категоричен, че лечението ще подейства. Имали сте късмет или е въпрос на интуиция… Както и да е, вашият съпруг може да напусне болницата още днес. Трябва да продължи с антибиотика още една седмица. Ще чувства лека отпадналост, но това не е страшно. И да добавя, че не е заразен.</p><p>Сара благодари и се готвеше да излезе от кабинета, когато лекарят продължи:</p><p>— Предупреждавам ви, че предвид сериозността на инфекцията и условията, да ги наречем особени, при които е осъществено заразяването и които вие не желаете да ми разкриете, съм длъжен да докладвам в полицията.</p><p>— Разбира се — отвърна Сара. — Къде е съпругът ми?</p><p>— Изчакайте в приемната. Ще дойде скоро.</p><p>Докато Сара крачеше насам-натам и подразни няколко посетители, тя не спираше да мисли как да идентифицира жената, скрита под псевдонима Ада. Но беше толкова нетърпелива да види Кристофър, че не успяваше да се съсредоточи. Затова предпочете да се заеме с нещо по-лесно.</p><p><emphasis>Ета ще събере града.</emphasis> Под „град“ в древни времена са разбирали политиката. Ета сигурно е много активна в тази област — помисли Сара. Написа думите „Ета“ и „политика“ в Гугъл и отговорът не закъсня.</p><p>— Ета Палм д’Елдерс<a l:href="#fn_34" type="note">34</a> — прошепна Сара.</p><p>После изчете набързо биографията и&#x300; и откри, че Ета Палм е била жена политик по времето на Френската революция, известна и с прочутата си реч за несправедливостта на законите, даващи права на мъжете за сметка на жените. Тя се осмелила да поиска от Законодателното събрание образованието на момичетата да бъде основано на същите принципи като образованието на момчетата, а също момичетата да се смятат за пълнолетни на двадесет и една години, да имат право да се занимават с обществена дейност, както и да се приеме закон за развода. Отговорът от председателя на събранието бил, че не приемат петициите и&#x300;. Нейната организация била разпусната през 1792 година.</p><p>Нямаше съмнение, че Катрина Хагебак се е идентифицирала с тази героиня от Френската революция. Добре. Ами Ада?</p><p>Сара най-сетне забеляза Кристофър, който уреждаше сметката си по лечението. Тя отиде при него, а той я прегърна така, сякаш за пръв път му бе разрешено да я докосне.</p><p>— Отново ми спаси живота — прошепна и&#x300; той. — Всъщност ти си противоотровата.</p><p>— След като те изложих на опасност, като те накарах да дойдеш тук, това наистина беше най-малкото, което можех да сторя.</p><p>— Мда… А аз се държах като аматьор. Благодаря, госпожо! — каза Кристофър на сестрата, която му подаде фактурата. — Какво откри в речта на Катрина Хагебак?</p><p>— Боли ли те? — попита Сара, като докосна широката превръзка около шията му.</p><p>— Дърпа ми, но се търпи. Е, питах те за речта?</p><p>Сара седна на една от пейките в приемната на болницата и му разказа накратко какво е открила. Завърши с резюме за дейността на Ета Палм.</p><p>Кристофър се отпусна на пейката.</p><p>— Никога няма да разбера как така мъже, прославящи до небесата равенството и справедливостта, мъже, които се наричат просветители, са могли да отхвърлят всички искания на жените, да ги изпращат да си вършат домашните задължения, да ги заставят да мълчат и да ги убиват с хиляди.</p><p>— Ще прочетеш речта на Катрина. Тя отвежда много по-далеч от епохата на Френската революция. Това е една от най-големите, ако не и най-голямата манипулация в човешката история. Но за момента трябва да открием Ада.</p><p>— Добре. Независимо дали става въпрос за Ета или за Ада, тези жени открито са се борели за женската кауза. С други думи, били са публично известни. Също като Катрина Хагебак. А жената, която се крие под псевдонима Ада, е жена учен, която открито предявява иск за равенство с мъжете.</p><p>Докато Кристофър говореше, Сара опитваше много комбинации от ключови думи в Гугъл, сред които и „Ада“, „феминизъм“, „наука“.</p><p>— Мисля, че ти откри нещо, Крис! — каза тя, след като прочете по диагонал някакъв текст върху екрана на телефона си.</p><p>— Какво?</p><p>— Слушай! Проектът „Ада Лъвлейс“ е създаден през 1997 година в Германия в чест на английската математичка Ада Лъвлейс, посветен на изключителната и&#x300; смелост и могъщата и&#x300; способност да предвижда бъдещето.</p><p>Сара изрече думите с такъв ентусиазъм, че мнозина от чакащите за преглед пациенти, които седяха на пейките в приемната, вдигнаха очи, силно заинтригувани от двамата превъзбудени чужденци. Сара снижи глас и заговори по-тихо:</p><p>— Проектът има за цел да насърчава момичетата да изучават във висшите учебни заведения различни науки: технология, информатика, математика — области, в които жените са слабо представени, защото в тези институти са пуснали котва стереотипите там да учат мъже. И така проектът „Ада Лъвлейс“ предлага на ученички от цяла Германия да бъдат обучавани от жена учен, която е съумяла да осуети и да преодолее капаните на предразсъдъците и така да си изгради успешна и изпълнена с предизвикателства кариера в посочените области на науката. Този принцип се осъществява под формата на групово или индивидуално обучение.</p><p>— Страхотна идея, там трябва да търсим по-надълбоко. Кой е инициатор на въпросния проект? — попита Кристофър, докато на свой ред ровеше в телефона си.</p><p>— Ръководител на проекта „Ада Лъвлейс“ е Шафи Райнвасер. Тя работи в института „Макс Планк“ в Германия.</p><p>— В института „Макс Планк“ ли? — учуди се Кристофър.</p><p>— Знаеш ли какъв е този институт?</p><p>— Как да не знам! В един от центровете „Макс Планк“ бе определен геномът на неандерталския човек, което си е цял подвиг, а освен това там откриха, че у всеки от нас има от 1 до 3 процента от гените на неандерталците. Направо са на върха на науката. А в кой институт по-точно?</p><p>Сара пробяга с очи по текста, отвори падащото меню на сайта, а после вдигна глава.</p><p>— Института в Йена. Шафи Райнвасер е специалист по археогенетика. Никога не бях чувала за тази дисциплина.</p><p>— И знаеш ли какво?! Отгатни — каза Кристофър, след като направи бързо търсене в своя телефон. — Тази жена има свой собствен сайт, където разказва историята на Ада Лъвлейс и приноса и&#x300; за съвременната наука. Сара, тя е, сигурен съм, че това е тя…</p><p>— Трябва да и&#x300; се обадим, за да я предупредим.</p><p>Кристофър продиктува телефонния номер, който бе отбелязан в сайта. Сара бързо се свърза и започна да говори на английски. Кристофър слушаше със затаен дъх. Само че разговорът пое неочакван обрат. Шафи Райнвасер отсъствала през целия ден, за да се подготви за утрешната пресконференция. Било невъзможно да се свържат с нея.</p><p>Сара затвори телефона.</p><p>— По дяволите! — извика тя.</p><p>— Е, поне сме сигурни, че става въпрос за нея, след като подготвя утрешната си изява. Не можеш ли да се свържеш с германската полиция и оттам да идат в дома и&#x300; и да я охраняват?!</p><p>— Искането ми трябва да мине официално през Осло, за да бъде прието. Но ако мине през Осло, Йенс Берг ще разбере и ще открие Шафи преди нас.</p><p>Кристофър отново се задълбочи в телефона си. След малко вдигна глава и каза:</p><p>— Готово. Имам адреса и&#x300; и личните телефони. Дала ги е в сайта на проекта „Ада Лъвлейс“, така че менторите и студентите да могат да се свържат с нея.</p><p>Сара набра телефона, който и&#x300; продиктува Кристофър. Попадна на гласовата поща.</p><p>— Госпожо Райнвасер, аз съм инспектор Сара Геринген. Водя разследването за убийството на Катрина Хагебак. Ако сте лицето, което търся, знайте, че това, което ще ви кажа, е извънредно сериозно. Убиецът на Катрина Хагебак вече разполага с информацията, чрез която успях да ви открия и аз. Бягайте колкото е възможно по-далеч от вашето жилище и се откажете от участие в конференцията… за момента… Обадете ми се възможно най-скоро на номера, който се изписва на телефона ви.</p><p>Сара едва бе затворила, когато телефонът и&#x300; звънна. Тя натисна зелената слушалка.</p><p>— На телефона е Йенс Берг. Къде сте и какво правите, инспектор Геринген?</p><p>— В Ливан съм. Разследването напредва.</p><p>— Бъдете по-конкретна.</p><p>Сара се поколеба. Границата между това, което щеше да каже на министъра, за да не събуди тревога у него, и това, което трябваше да премълчи, за да не може той да намери втората сътрудничка на Катрина Хагебак, бе доста деликатна.</p><p>— Катрина Хагебак е имала поне две сътруднички, с които е възнамерявала да осъществи свой проект. Ние сме по следите на втората жена. Смятам, че убиецът също я търси, за да я ликвидира. Ако я идентифицираме преди него, може би ще можем да го заловим.</p><p>— Чакайте, чакайте! Какъв проект! Каква сътрудничка?</p><p>„Мръсен лъжец“ — помисли си Сара.</p><p>— Свързан с жените и несправедливостите, на които те са жертва от хилядолетия. А що се отнася до сътрудничката, не знаем за кого се отнася. Знаем само, че се крие зад псевдонима Ада. И сега се опитваме да я идентифицираме.</p><p>— Имате ли някаква сламка?</p><p>„За да я кажеш на дясната си ръка, която държи оръжието и ни преследва, нали?“ — помисли си Сара.</p><p>— Вероятно работи в научната сфера, защото Ада се свързва с Ада Лъвлейс, математичка, която…</p><p>— Знам коя е била Ада Лъвлейс! — озъби се Йенс Берг. — Как смятате да процедирате, за да намерите жената, която се крие зад този псевдоним?</p><p>— Точно по това работя. Ще ви държа в течение.</p><p>— И засега нямате по-директна следа, за да откриете онези, които са убили Катрина Хагебак?</p><p>— Не, господине.</p><p>Без малко да добави, че убиецът, които той бе наел, е особено ефикасен и постига целите си, без да оставя следи.</p><p>— Добре. Очаквам да ми се обадите веднага щом идентифицирате втората потенциална жертва.</p><p>Сара прекъсна разговора и въздъхна дълбоко. Имаше усещането, че е играла на котка и мишка, без да е подготвена за подобно нещо.</p><p>Кристофър бе забил нос в екрана на телефона си.</p><p>— След два часа има полет до Лайпциг, който е на час път от Йена. Разгледах сайта на института „Макс Планк“. Конференцията трябва да се състои в самия институт утре по обяд. Ако се справим, можем да сме там час преди началото.</p><p>Двамата с подтичване стигнаха до паркинга при разкопките, където бяха оставили наетата кола.</p><p>— Според теб какво се кани да разкрие Шафи Райнвасер? — попита Кристофър, докато се качваше в колата.</p><p>— Когато прочетеш какво се е канела да разкрие Катрина, ще разбереш, че тези три дами съвсем не са имали намерение да пипат нежно. Но ако този път разкритието е на научно ниво, очаквам всичко — дори най-революционното.</p><p>Сара затръшна вратата на колата и потегли така бясно към летището, че гумите изсвистяха по чакъла.</p></section><section><title><p>43</p></title><p>Кристофър потъна в креслото си до прозореца и изпи една таблетка от обезболяващото лекарство, което бе купил от летището. Раната на врата все още го наболяваше и му се струваше, че всеки момент шевовете ще се отворят.</p><p>Опипа превръзката и се намръщи, после отвори лаптопа на Катрина Хагебак върху масичката и започна да чете речта на министър-председателката.</p><p>По пътя към летището Сара подробно му предаде разказа на Найма за откритията на баща и&#x300; Насим Шамун за Ашера — жената на Господ Бог. Кристофър бе написал цяла книга за лъжите и лицемерието в човешката история и съжаляваше, че не е разполагал с тази изумителна информация, разкриваща толкова неизвестни неща за религията. Затова пристъпи с нетърпение към първото разкритие от Кръжеца на Ета, Ада и Людмила.</p><p>До него Сара смъкна колкото бе възможно седалката си назад и се отпусна, като четеше големите заглавия в някакъв английски вестник, който бе разгънал пътникът от другата страна на пътеката. Всички едри букви будеха тревога — „Провалът на «Брекзит» потвърждава, че Европа е затвор“, „Папата болен, възможно е да се оттегли“, „Мигрантите — това е само началото“, „Убийството на норвежката министър-председателка: разглежда се версията за самоубийство“. След последното заглавие Сара си зададе въпроса до каква степен можеше да вярва на другите новини. Успокои се, че пресата е далеч от истината. Пъхна възглавничка под тила си и затвори очи, като преди това сложи ръка върху ръката на Кристофър.</p><p>Той регулира яркостта на екрана и веднага щом файлът на Катрина Хагебак се отвори, започна да чете:</p><cite><p>Дами и господа, добър вечер и благодаря, че сте тук. Това, което ще ви разкрия тази вечер, няма да се хареса на всички и дори по-лошо: думите ми, въпреки че се позовават на историята, ще предизвикат гняв у някои от вас. Но е спешно да се разкрие на света най-голямата измама в историята. Ще започна с две гатанки… Кой е казал: „Любовта е престорено чувство, прославяно от жените, за да направят доминиращ техния пол, който би трябвало да се подчинява“ и „Няма добри нрави за жените извън тези да си стоят в уединение у дома“?</p><p>Някой груб недодялан селянин? Или глупав брутален мачо?</p><p>Не. Казал го е големият философ от века на Просвещението Жан-Жак Русо. А неговият съвременник Монтескьо, който е вдъхновител на бъдещите закони на Франция, не остава по-назад… Цитирам: „…[Природата], изглежда, е поверила на мъжете правото да управляват. Тя е надарила единия пол с безгранична смелост, а другия — със срам“.</p><p>Колкото и противоречиво да изглежда това, никой от великите мислители от века на Просвещението, които са останали без глас да защитават свободата, не е пожелал да освободи жените! През онази епоха на исторически възход и обновление бедните, актьорите, хомосексуалистите, протестантите, цветнокожите и прислугата са били освободени и дори поканени да заемат място в политиката. Но не и жените…</p><p>Как е било възможно през този период на всеобщо освобождение, на борба за абсолютно равенство, на взрив на най-изящните и фини умове, жената за пореден път да бъде третирана с презрение и като същество, което е длъжно да се подчинява? Дълго време смятах това за особено, за странно. До момента, когато отговорът се появи в резултат от моите проучвания. И той е: манипулиране на общественото мнение. Мислителите от века на Просвещението също като предшествениците си и като всички нас днес са били жертва на страшен и опасен план за идеологическа обработка на нашето колективно подсъзнание. Обработка, започнала още през епохата, когато се е появила писмеността — около 3000 години преди Христа.</p><p>А преди тази епоха е имало време, когато жената е заемала господстващо място в обществото. До деня, когато борците за патриархат са решили, че повече няма да делят властта с жените, а ще я вземат за себе си и ще я притежават само и единствено те. До края на света.</p><p>Трябва да признаем нещо на тези узурпатори — имали са гениалното хрумване да използват най-голямата хитрина, за да постигнат целите си: пренаписали са колективното подсъзнание, с други думи, колективната памет на човешкия род, която ръководи нашия живот от поколение на поколение чрез митове, традиции и религии.</p><p>И така, отпреди повече от пет хиляди години милиони мъже, жени и деца са захранвани с гримирани религиозни приказки и пренаписани митове, с история, в която женската част от света е принизявана и оклеветявана, за да ни накарат да приемем нещо неприемливо: че жената трябва да се подчини на мъжа…</p></cite><p>Кристофър почувства едновременно и нетърпение, и неудобство. Направо гореше от възбуда да прочете аргументите на Катрина. Не се чувстваше удобно, защото често бе говорил по тези теми, докато работеше като журналист, без да е забелязал женомразкия елемент, който бе основната теза в речта на министър-председателката. Стана и отиде да донесе две чаши вода. Постави едната на масичката пред Сара. Отпи глътка от своята и поднови четенето.</p><cite><p>Тези мъже, живели в далечна епоха, са описали фалшифицираната в техен интерес култура и са направили така, че бъдещите поколения да познават само тяхната, патриархалната версия на фактите. Тези завоеватели, водили битка в полза на патриархата, са работили толкова добре, че и днес ние се ръководим от това препрограмиране на нашата колективна памет, без дори да си даваме сметка.</p><p>Дами и господа, думата, която ще употребя, може би ще разсмее някого. Става въпрос за най-голямата конспирация в историята на човечеството. И ще ви го докажа. Защото това, което армията от писачи фалшификатори, пропагандиращи патриархата, не е могла да предвиди, е, че днес археологията позволява да открием истинската история, която те са решили, че могат да погребат под безбройните си купища книги.</p></cite><p>— Господине! Господине!</p><p>— Крис! — повика го Сара, изненадана, че той не отговоря на стюардесата, която буташе количката си с напитки и храна.</p><p>— А? О, извинете, бях се зачел и…</p><p>— Сигурно четивото е впечатляващо. Какво ще обичате? Вода, плодов сок, вино?</p><p>— Вода би било чудесно. Благодаря.</p><p>Кристофър отново потъна в четенето и изобщо не забеляза как Сара сложи върху масичката пред него чаша вода и пакетче фъстъци.</p><cite><p>Нека поразсъждаваме за миг как е живяло едно праисторическо племе. Мъжете и жените ловуват, събират храна, изработват фигурки, понякога рисуват, творят, но никое тяхно творение не надвишава по значимост един феномен: коремът на жената се издува, расте и след определен брой луни оттам излиза малко живо човешко същество.</p><p>Първобитният човек не може да направи връзката между съвкуплението и раждането на дете. Периодът между зачеването и бременността е толкова дълъг, че му е било невъзможно да открие съотношението между причина и следствие. В представите на първите човешки същества жените и само те са били създателки на живота! Жените държат властта, срещу която мъжът, простете за думата, се е чувствал „немощен“.</p><p>И така, жената е била почитана като извор на живота. Доказателство за този култ са множеството женски фигури по стените на пещерите в цял свят. Там мъжкото присъствие или е едва забележимо, или е второстепенно. Грижливо изрисувани или гравирани женски фигури изпълват цели галерии: с огромни гърди и прекомерно развит ханш, с релефно очертани вулви. Към тях трябва да прибавим двеста и петдесетте женски статуетки, намерени от Югозападна Франция чак до Сибир, в Италия, Германия, Австрия и Украйна, в Турция, Сирия, Ирак. По всички тези места са открити съвсем малко мъжки статуетки. Несъмнено жената е била обект на обожание и почит, която художниците — мъже или жени от онова време, са държали да представят старателно и в значително количество.</p><p>В тази епоха и малко по-късно, през неолита, преклонението пред жената е надскачало нейната „магическа“ способност да създава живот. През ловните периоди майките и кърмачетата не можели бързо и безшумно да се придвижват от място на място. Оставали в лагерите и това продължавало дълго. Трябвало да намират храна за себе си и за децата с техни средства. Изследователите са стигнали до заключението, че вероятно жената е започнала да обработва земята и следователно е открила земеделието. Търсели са ядливи семена и се хранели с тях на определени места. Така жените разбрали, че от семената, които изтървават на земята, след известно време пониква растение. Ето така човешкият род се е научил да сее и да обработва полята. И понеже жените се били посветили на тези занимания, те първи осъзнали колко важни са водата и топлината, за да поникнат растенията. Така станали пазителки на тайните на плодородието на земята храненица. Ето как жените натрупали познание в две области на творението: на човешкия и на растителния живот. Към казаното трябва да прибавим и факта, че са познавали не само хранителните свойства на растенията, а и лечебните им качества. И така жените станали първите лекари.</p></cite><p>Кристофър слепешком опипа масичката, за да си вземе фъстъци, чиято миризма бе усетил, и разсипа чашата с вода върху бедрото си. Не изруга и не избърса панталона си. Само взе шепа фъстъци и продължи да чете.</p><cite><p>Изцяло отдаден на лова и на физическата защита на племето, мъжът се чувствал чужд на тези чудесни знания и в течение на продължителен период познанията на жената определили ролята и&#x300; в обществото и я поставили на върха на човешкия род. По тази причина далеч преди да бъдат измислени мъжките богове, човеците почитали богините, които изпълвали пантеоните и властвали в съзнанието. Хората ги почитали, за да бъдат богати реколтите, за да са здрави децата им или да оздравеят по-бързо. Тук-там се срещали и мъжки божества, но те били или деца на богините, или техни дискретни спътници.</p><p>Ще изредя само най-известните в древността богини майки: богинята Нехбет<a l:href="#fn_35" type="note">35</a> в Египет, смятана за богиня създателка, сътворила света, произнасяйки седем думи и изстрелвайки седем стрели, далеч преди възшествието на бога на слънцето Амон. Следва Кибела<a l:href="#fn_36" type="note">36</a>, наричана Magna Mater — майката на боговете, чийто култ се разпространил от Ефес (в днешна Турция) по цялата Римска империя чак до Галия, без да я засенчи нито един бог мъж. Шумерите почитали Иштар<a l:href="#fn_37" type="note">37</a> — богинята на живота и плодородието, на която са посветени поне петнадесет храма. Мари била главната богиня на баските. Името и&#x300; все още съществува в културата на страната. Следват великата богиня Гайа или Гея, прародителката на всички богове в гръцкия пантеон, могъщата богиня Бригит<a l:href="#fn_38" type="note">38</a> в келтската митология, Ашера — Богинята Майка на народите на Ханаан и първите израилтяни и т.н. Обърнете внимание, че тези богини не са били божества, почитани сред други божества. Не, те са били единствени и върховни, като са властвали сами, без други богове около тях.</p><p>Впрочем в посветените на тях храмове само жените са имали право да извършват церемонии. Ако понякога в храмовете са били канени мъже, те обличали роби като посестримите си, за да потънат в масата богомолки и да не обиждат богинята. Това обяснява защо свещениците от всички днешни вероизповедания са облечени в дълги роби, а не с мъжки дрехи.</p><p>Само че всички тези имена на богини, колкото и прочути някога да са били, днес не ви говорят нищо. За сметка на това познавате символа, който ги е обединявал. Още повече че ще го открием във всички религиозни и митологически текстове, дошли до нас.</p><p>Този символ се намира върху множество гравюри и фрески, по ръцете на статуетките, изобразяващи жрици. Намерени са стотици такива символи от остров Крит, Ирак, Ливан, Франция, Египет и Израел. Бил е навсякъде и през цялото време е бил свързван с Богинята Майка от древните времена. Този универсален символ на плодородието и на женското начало е змията.</p><p>Защо ли? По една много проста биологична причина: влечугите са най-разпространените и същевременно най-плодовитите животни в света. Змиите снасят средно по двадесет яйца, а при питоните например те са сто. Към това се прибавя и смяната на кожата при змиите, която може да се регенерира до безкрайност. А това са две особености, които чудесно символизират плодовитостта и безсмъртието, присъщи на жените богини. През онези далечни времена змията е била свещено животно, почитано и свързвано от всички народи с женствеността. Именно чрез този универсален символ — змията, ще разберете как борците за патриархат са се заели да съборят жената от пиедестала и&#x300;. След палеолита и хиляди години от неолита Богинята Майка е видяла, че армията на патриархата и&#x300; е обявила война. А ние, без да го съзнаваме, сме се превърнали в храбри и редови войници на тази армия…</p></cite><p>Кристофър вдигна поглед от екрана. В тялото на самолета „Еърбъс А-320“, който ги отнасяше към Германия, се бе възцарило спокойствие. Главите на пътниците и светещите екрани пред всекиго наподобяваха шахматна игра с неподвижни фигури, заели позиция. Какво ли още щеше да научи от продължението на речта на Катрина, която превръщаше всички тези хора и него самия в съучастници в битката за господството на предците им?</p><p>До него Сара спеше. Бе разпуснала косите си и те се сипеха като риж водопад върху лицето и раменете и&#x300;. Полуотворената и&#x300; уста на моменти нервно се присвиваше, сякаш в ума и&#x300; водеха престрелка неприятни мисли. Кристофър дълго я съзерцава, като си даде сметка, че след повече от година съвместен живот все още се пита какви ли мисли се въртят в главата и&#x300;. Гледаше я, както древните хора са гледали жриците — единствените пазителки на тайни познания.</p><p>— Жертва ли ще ми принесеш? — прошепна Сара, усетила погледа му.</p><p>— Ами да, трябваше да се сетя, че никога не спиш напълно.</p><p>— Да, но твоите мисли ме събудиха. Докъде стигна?</p><p>— До змията.</p><p>— Там е обяснено всичко.</p><p>Кристофър погали ръката и&#x300; и продължи да прави открития за себе си в речта на Катрина Хагебак.</p><cite><p>Преди да ви докажа явната манипулация на митологическите текстове, които всички познавате, една дума за причината, довела хората до желанието да детронират богинята. Много е вероятно патриархатът да се е зародил не при народите, които са се занимавали със земеделие, а при овчарите, пазители на стадата. Защо? Защото, като са наблюдавали животните си, те най-сетне са разбрали връзката между сношението и бременността. Като направил аналогия със себе си, мъжът осъзнал, че той също играе роля в произхода на живота и без него жената не би могла да направи нищо. Оказал се толкова важен, колкото била и тя. Оттук нататък го деляла само крачка до решението, че е по-важен. Така се обяснява защо при скотовъдните племена жената е превърната в стока, която се е разменяла и продавала като крава, коза или камила. От този момент всичко се объркало. Появила се пропагандата на новия култ и писачите положили огромни усилия да съборят символите на женските божества, за да отнемат божествеността им. Всеки религиозен текст бил пренаписан, за да бъде заличена старата култура на Богинята Майка и тя да бъде изобразена като хаос, който да бъде овладян, за да може мъжът да живее в злото.</p><p>Във всички култури най-атакуван символ бил онзи, който най-ясно символизирал богинята — змията. От почитано животно, символ на плодородие и безсмъртие, змията ще се превърне в абсолютно чудовище. А хищният дракон не е нищо друго, освен летящ змей. Ужасният левиатан всъщност е морски змей… Същата е съдбата и на многоглавата хидра, на медузата с коси от змии и така нататък.</p><p>От този момент нататък всички герои мъже ще се превърнат в унищожители на змията чудовище във всичките и&#x300; форми. Тези мъже ще разсичат и ще убиват змията, но ще бъдат представяни от патриархалната идеология като герои, дошли да спасят света от заплахата на Стария свят, доминиран от богините. Тези нови герои ще бъдат „опаковани“ като воини спасители, натоварени с мисията да внесат ред в хаоса. За народите от онази древна епоха посланието е било пределно ясно: старата религия, почитаща богинята, е превърната в зло, което трябва да бъде унищожено, за да вземе надмощие нов бог, който да стане гарант на новия патриархален ред.</p><p>Днес повтаряме до безкрайност историите за разсечени дракони, смисъла на чиято символика сме изгубили. Разказваме ги като мъдри и поучителни притчи и легенди. Следваме манипулацията, кодирана в дълбините на колективното подсъзнание, чиито основи са положили завоевателите, установили патриархалния ред.</p><p>Сега, когато познавате женската символика на змията, да започнем с най-очевидната и най-гротескна лъжа: първородния грях на Адам и Ева, разказан в „Битие“ на Библията. Ще я припомня: Господ, новият господар на патриархалния свят, забранява на мъжа и на жената да вкусват плода от Дървото на познанието за добро и зло. Но коварната змия, с други думи — богинята, предлага на жената да не се подчини на заповедта на Бога Отец. От своя страна Ева изкушава Адам да стори същото. За да ги накаже, Господ ги прогонва вън от райските селения. И за тях, и за потомството им настават години на мъки и страдания, наречени хаос. Що се отнася до змията, Господ я осъжда с думите: „А ти, защото направи това, ще бъдеш най-проклинаното от всички животни“.</p><p>Може ли да съществува по-ясна демонстрация на процеса за оклеветяване на този някога толкова тачен символ?! Да вземем и левиатан — ужасното чудовище, което многократно се пръква в Библията като катастрофален разрушител, разкъсващ душите в ада. Какво животно е той според вас? Морски змей! И за да е по-ясно, това е змей, който се е разбунтувал срещу властта на Господ, който го унищожава. Унищожава онова, което през старата епоха е било олицетворявано от женската божественост, което някога води борба за оцеляването си и което новият патриархален ред унищожава за благото на мъжкия пол.</p><p>Гръцката митология също представлява низ от прозрачни примери за психологическа обработка на масите чрез митове. Нека да започнем с Ехидната<a l:href="#fn_39" type="note">39</a>. На гръцки думата означава „женска усойница“, полужена, полузмия, позната като майка на всички чудовища в гръцката митология.</p><p>А епопеята за Херакъл, въоръжената ръка на патриархалния бог Зевс, включва поредица от убийства на децата на Ехидната<a l:href="#fn_40" type="note">40</a>, повечето от които също са влечуги. Поредицата от подвизи започва още с раждането на Херакъл, когато той в люлката си удушава две змии, а после отсича главите на Лернейската хидра — те израстват отново, както е било писано в старата религия на женското начало, която се съпротивлява и не иска да изчезне.</p><p>Унищожението продължава с убийството на стоглавия дракон Ладон, пазител на безсмъртните ябълки в градината на Хесперидите<a l:href="#fn_41" type="note">41</a>. Ябълковото дърво е засадено там от великата богиня Хера<a l:href="#fn_42" type="note">42</a>. Подтекстът диктува, че богинята жена не трябва повече да разполага с правото на безсмъртие, което се полага само на мъжките божества. Що се отнася до историята за Херакъл, при гостуването му у царица Омфала<a l:href="#fn_43" type="note">43</a> героят убива гигантския змей, който унищожавал мъжете и реколтите. Да, реколтите! Символите са обърнати с главата надолу от привържениците на патриархата, очевидно е! Предишният извор на живот и плодородие — богинята, чрез символа си змия, се превръща в носителка на смъртта. Пазете се от нея! Защото единствено мъжките божества въплъщават извора на живота.</p><p>Списъкът може да бъде продължен с героя Персей, който отсича главата на Медуза. Главата и&#x300;, естествено, е покрита със змии. Тук е и богът на слънцето Феб — Аполон, който открадва храма на богинята на Делфи, като убива змея Питон, син на великата богиня Гея. Така Аполон създава свой собствен храм и подчинява на властта си пророчицата Пития, чието име идва, както сте разбрали, от Питон.</p></cite><p>Кристофър прекара ръка по лицето си, завладян от чувство за вина. Как така той, докато работеше като журналист, не бе забелязал очевидната омраза към жените във всички тези митове? Как ги бе разказвал на Симон, смятайки ги за поредица от чудесни приключения, които да подхранват въображението на малкото момче и да му помогнат да стане мъж! Спомни си как демонстрираше битките на чудовищата или на боговете, като променяше гласа си, за да се превъплъти по-добре в образа, как измисляше някои детайли, за да изглеждат чудовищата още по-ужасни, като несъзнателно и буквално бе следвал волята на мъжете, измислили тези митове, за да оклеветят жените и да ги поробят.</p><p>— Какъв глупак съм бил! — прошепна на себе си той.</p><p>По устните на Сара пробягна едва доловима усмивка на съгласие с него, но след като тя не отвори очи, Кристофър продължи да чете.</p><cite><p>Северните герои не остават по-назад. Тор, скандинавският Зевс, убива Йьормунгандър — страховит морски змей, наречен сякаш случайно „земната риба“. А старогерманският Зигфрид убива змея, чиято кръв го прави неуязвим. Детински обяснения от мъжки бог, който си присвоява привилегията да бъде безсмъртен от умираща богиня, която е трябвало да бъде изличена от съзнанието на поколенията, както се опитваме да изтрием от паметта си нощен кошмар.</p><p>И накрая, най-близо до нас е християнската доктрина. Тя няма да остане по-назад и ще срине последните огнища на съпротива на женските божества, за да вкара в главите ни клишето, че великата богиня олицетворява Злото и че най-сетне е настъпила ерата на светлото мъжко царство. За да бъде илюстриран триумфът на Доброто над Злото, вадят на сцената воини в бляскави доспехи, убийци на дракони и на гигантски змейове. Вижте изображенията на свети Михаил и свети Георги, които са изписвани по стени и изографисвани по икони или са извайвани във фигури от дърво или мрамор в мига, когато сразяват змея.</p><p>Често се пренебрегва фактът, че по дирите на християнските апостоли и мъченици във всички области, където властва християнската религия, следва цяла армия от други светци. Тези по-малки или второстепенни светци са били наричани „савроктони“, което ще рече убийци на влечуги. От гръцката дума &#x3C3;&#x3B1;&#x3C5;&#x3C1;&#x3BF;&#x3BA;&#x3C4;&#x3CC;&#x3BD;&#x3BF;&#x3C2;, която обозначава светец — убиец на влечуги. Поне четиридесет са!</p><p>Бих могла да продължа с безкрайни примери, защото изтреблението на женските божества не е станало за ден-два. Борците за патриархат е трябвало постоянно да подновяват борбата си или да досъчиняват историите си, за да не загубят битката. До известна степен можем да признаем, че в края на краищата са победили.</p><p>В хода на световния исторически сблъсък им се е наложило да преодолеят мощната съпротива на народите, които не са били съгласни да захвърлят богините си в полза на отмъстителни и войнствени богове. И днес, стига да се вгледаме по-внимателно, ще открием доказателства за подобна съпротива. И така, като завършек на изказването ми предлагам заедно да повдигнем воала на свещеното женско присъствие, което е навсякъде около нас. Скрито или дегизирано.</p></cite><p>Развълнуван от прочетеното, Кристофър се отпусна в креслото. Как досега не бе прозрял този прочит на митовете, на религията. Сега, когато вече бе прочел материала, всичко му се струваше толкова очевидно, логично и значимо. Отново си спомни с каква гордост бе прочел на Симон за дванадесетте подвига на Херакъл, като почти изигра мизансцен от битките на гръцкия герой. Всъщност бе изпълнил ритуал на почит към патриархалната победа над великите женски божества. Спомни си и как стотици пъти детето бе побеждавало дракона и освобождавало принцесата, докато играеше с малките фигурки на рицари и древногръцки герои.</p><p>— Всъщност принцесата е домашна версия на великата богиня Дракон, която е победена от рицаря — проговори той, съвсем забравил, че Сара спи.</p><p>— Рицарят, който ще я направи своя жена, без да и&#x300; даде думата за каквото и да било — промърмори Сара в полусън.</p><p>— Катрина е стократно права, като казва, че и днес продължаваме да честваме тази узурпация, без дори да го съзнаваме. Вълшебните приказки го доказват.</p><p>— Катрина би могла да ни говори и за вълшебниците, които са били първите лечителки в човешката история. Знаем какво направи традицията, за да подкопае техния престиж и връзката им с женското начало.</p><p>Кристофър отново прокара ръка по лицето си, после остана неподвижен, с очи, вперени в екрана. Чуваше само шума на двигателите и приглушените диалози от някакъв филм, долитащи от слушалките на задрямал пътник.</p><p>Рядко се случва такива прости думи за толкова кратко време да променят нечий светоглед. Но как можеше да бъде иначе след онова, което бе прочел?! За благото на човечеството целият свят трябваше да чуе тази реч и да си отвори очите. Може би бе цинично да си го помисли, но сега разбираше защо е била убита Катрина Хагебак.</p><p>Канеше се да продължи с четенето, но му се зави свят. Сложи ръце върху облегалките на креслото и започна дълбоко да вдишва и да издишва.</p><p>— Добре ли си? — попита разтревожено Сара, като чу дишането му и си даде сметка за напрежението му.</p><p>— Мисля, че се поизморих.</p><p>— Почини си, ако искаш, за да имаме шанс да направим още разкрития.</p><p>— Бих искал да дочета речта до края. Толкова са невероятни нещата, които казва Катрина…</p><p>— Слушай, не знам какво ни очаква в Германия, но можем да предположим, че убиецът е стигнал до същите изводи като нас. Така че трябва да направим всичко възможно да го изпреварим. След като се приземим, няма да имаме и секунда дори дъх да си поемем. Сега спи. Това е най-доброто ни оръжие, ако искаме да доведем нещата докрай. Ще дочетеш текста по-късно.</p><p>Сара сложи ръка върху бузата на Кристофър. Той я целуна, обърна се настрани и затвори очи. Само че една натрапчива мисъл още дълго му пречеше да заспи: всичко, което бе прочел за измамата, за неравенството между мъжете и жените, му се струваше ненадминато.</p><p>А имаше още две разкрития.</p></section><section><title><p>44</p></title><p>Стиг Анкер седеше в бизнес класата на „Боинг-737“, изпълняващ полет до Лайпциг, и се поздравяваше наум, че все нещо му е останало от продължителното учене на чужди езици в Университета на Осло. Беше изкарал и курсове по информатика, за да може да улови аналогиите и&#x300; с граматическата структура на речта. Това беше преди двадесетина години, но в паметта му се бяха врязали думите на преподавателката му — феминистка, която полагаше сериозни усилия да изтъкне приноса на жените в тази област. Именно там бе слушал да се говори дълго за създателката на първата информационна програма Ада Лъвлейс и когато прочете края на речта на Катрина Хагебак, където се говореше за връзката между Ада и науката, веднага направи връзката с английската учена дама.</p><p>Също като Сара и Кристофър и той бързо откри проекта „Ада“ и връзката му с института „Макс Планк“. Обявяването на пресконференция на другия ден от някоя си Шафи Райнвасер, специалист по археогенетика, потвърди, че е попаднал на следващата мишена.</p><p>Взе телефона, закачен пред седалката му, и потърси връзка с тяхната организация в Германия. За разлика от Ливан, където нито Йенс Берг, нито той познаваха някого, Германия бе страна, в която движението за мъжка доминация имаше добре развита мрежа.</p><p>— Чаша шампанско, господине? — попита младата стюардеса.</p><p>Стиг Анкер и&#x300; хвърли леден поглед, за да го остави на мира.</p><p>— Стиг Анкер на телефона — каза той, след като се убеди, че стюардесата се е отдалечила.</p><p>— Радвам се да те чуя, другарю! Това, което правиш, е… налудничаво.</p><p>— Именно затова ми е необходима помощта ти.</p><p>— Каквото поискаш.</p><p>— Ще ми трябва микробус, натоварен с газови бутилки и бидони с бензин. В Йена. Тежки. За сграда — прошепна Стиг.</p><p>— След колко време?</p><p>— Самолетът ми ще кацне след седем часа в Лайпциг. Оставям на теб да пресметнеш.</p><p>— Ще е трудно, но ще направя необходимото. Нещо друго?</p><p>— Ръчно оръжие. Дискретно.</p><p>— Това е по-лесно. Къде в Йена искаш материала?</p><p>— Да не е далеч от института „Макс Планк“.</p><p>— Добре… нека погледна…</p><p>Стиг изчака няколко секунди, като в това време огледа краката на стюардесата, която пак минаваше по пътеката.</p><p>— Чудесно, виждам… Най-добре ще е да се направя, че сменям гума на около сто метра от института. Там ще си разменим колите.</p><p>— Хубаво. Струва ми се, че идеята е добра. Впрочем намери ми бърза кола, предплатена, за която мога да взема ключовете, когато сляза от самолета в Лайпциг. Така ще спечеля време. Това е всичко.</p><p>— Доскоро, другарю. Мнозина сме и разчитаме на теб, за да си затворят най-накрая човките онези…</p><p>— Ще бъде по-зле от това.</p><p>Стиг затвори телефона и извика стюардесата. Нареди и&#x300; със заплашителен тон да не го безпокои повече по време на целия полет. После потъна във възстановителен сън.</p></section><section><title><p>45</p></title><p>— 11 часът и 14 минути — каза Кристофър, като включи мигача, за да излезе от магистралата, по която бяха тръгнали от Лайпциг. — Джипиесът показва, че ще бъдем на мястото след тридесет и пет минути. Остава ни съвсем малко време да поговорим преди конференцията.</p><p>Сара седеше до него, напълно удовлетворена от начина, по който шофираше Кристофър. Той караше с възможно най-високата скорост по магистралата, където нямаше ограничения. Опита се да се свърже с Шафи Райнвасер, но отново попадна на телефонния и&#x300; секретар.</p><p>В момента, в който затваряше, получи съобщение. Беше от директора на „Крипос“ — Норвежката национална агенция за криминални разследвания. Пишеше и&#x300;, че е получил обаждане от Йенс Берг, който открито се оплакал от липсата на комуникация между него и Сара. Опитал се да го успокои, като му обяснил, че тя имала навика да работи по този начин и че той и&#x300; позволява това, за да бъде възможно най-ефикасна. Добавяше, че според него Йенс Берг няма да и&#x300; прости и най-малката грешка и препоръчваше тя да направи усилие да го държи в течение на начинанията си. В заключение пишеше, че в Осло всички следят резултатите от разследването и&#x300; и че цялата страна очаква с нетърпение отговорите.</p><p>Сара почувства, че вратът и&#x300; се сковава още повече, и се опита да не се поддава на напрежението. Разгледа по-внимателно сайта на института „Макс Планк“, за да научи нещо повече за пресконференцията на Шафи Райнвасер, но информацията бе лаконична: „Шафи Райнвасер, директор на отдела по археогенетика на института, ще направи много важно съобщение за ново разкритие, което току-що бе потвърдено след десетгодишни изследвания. Пресконференцията ще се състои във вторник, 11 декември 2018 година, точно по обяд в института «Макс Планк» в Йена“.</p><p>— Какво по-точно означава археогенетика? — попита Кристофър, като се наведе встрани, за да види дали може да изпревари камиона, който ги бавеше.</p><p>— Точно това чета — отговори Сара, като се удари във вратата, защото Кристофър бе натиснал рязко газта.</p><p>Тяхното ауди задмина тежкотоварния камион без проблем.</p><p>— Това е науката, разкриваща миналото на човечеството чрез анализ на ДНК — каза Сара, като вдигна глава. — Най-общо казано, или анализират ДНК на намерени при разкопките останки, като кости например, или пък, ако съм разбрала добре, изучават ДНК на наши съвременници, а после отиват в миналото, за да отгатнат някои миграции на популациите и как са се смесвали гените на нашите предци.</p><p>Задминаха една кола и седналите на задната седалка деца им се изплезиха. Кристофър отвърна на шегата, но веднага след това лицето му отново стана сериозно.</p><p>— Симон е на сигурно място у родителите ми, Крис — каза му Сара, която разбра притеснението му. — Нали го видя преди малко. Добре е. Ще го заведат на училище и ще се грижат добре за него.</p><p>— Хм…</p><p>— Какво искаш да кажеш?</p><p>— Не, нищо. Просто си мисля, че би трябвало да съм при него. Когато ти замина с хеликоптера, той наистина бе травмиран. Помислил е, че го изоставяш и че ще вършиш нещо опасно. Дори може да е повярвал, че ще е същото като онова, което му се случи миналата година. А след два дни и аз го изоставих.</p><p>Сара не отговори. Не знаеше дали да се чувства виновна, или тъжна.</p><p>— Говоря ти така, сякаш ти си виновна — продължи Кристофър. — Аз съм същински глупак.</p><p>— И да не съм виновна, все имам някакъв принос.</p><p>— Но това, което вършиш, е хубаво, и ти го правиш по-добре от всеки друг. Имам късмет, че мога да ти помогна малко и Симон го знае. Въпреки че не го казва често, той е много горд и с двама ни. Това го формира като личност и го успокоява.</p><p>Сара нежно погали тила на Кристофър.</p><p>— Сара… ако ми се случи нещо, ще се грижиш ли за Симон?</p><p>Като и&#x300; зададе въпроса, Кристофър осъзна, че иска повече или по-малко от Сара да зареже работата си на инспектор и да се посвети на Симон.</p><p>— Да, очевидно.</p><p>Кристофър бе изненадан от мълниеносния и&#x300; и откровен отговор.</p><p>— Само че може би няма да имаш време да…</p><p>— Знам, но Симон е по-важен от работата ми. А освен това спомни си, че ти направих предложение, преди да замина.</p><p>Сара се усмихна свенливо, защото се смути, че повдигна въпроса при подобни обстоятелства. Кристофър я погледна развълнувано, а тя постави ръка на бедрото му.</p><p>— Имам желание да бъдем семейство, Крис. Истинско семейство. И когато настане този момент, ще направя нужния из… Внимавай!</p><p>Сара се хвърли към волана и го завъртя. Колата им рязко се отклони и на косъм избягна челния удар. Разтърсван от противоречиви мисли, Кристофър за миг бе загубил контрол над управлението.</p><p>Докато бесният клаксон на колата, с която едва се разминаха, отзвуча зад гърба им, Кристофър се взе в ръце. Сърцето му блъскаше в гърдите и ръцете му трепереха.</p><p>— Всичко ще е наред… Всичко ще е наред. Концентрирам се…</p><p>— Добре. Ако искаш да те сменя, само ми кажи.</p><p>Кристофър вдиша и издиша шумно няколко пъти и двамата си позволиха кратко спокойствие, за да възвърнат самообладанието си.</p><p>— Всичко ще се оправи — изрече накрая Кристофър. — Мисля, че излязох от релси заради това, което научих и преживях.</p><p>— Нормално е, Крис, нали си даваш сметка за това. Нали не ме лъжеш, като казваш, че се чувстваш добре?</p><p>Като произнесе тези думи, Сара си даде сметка, че бе говорила така, сякаш самата тя се чувстваше по-добре по време на тази изтощителна гонитба. А през следващите няколко мига се запита с тревога дали бе напълно честна в отговора, който даде на Кристофър — че ще се грижи за Симон.</p><p>— Нека сменим темата и да говорим за нещо друго — предложи Кристофър.</p><p>Доволна, че може да избяга от неприятните си колебания, Сара се съгласи.</p><p>— Виждаш ли — заговори Кристофър, — това, което стана преди малко, ме накара да си спомня за клишето, че жените не умеят да шофират. И се запитах с колко ли подобни предразсъдъци е пълна главата ми. В този ред на мисли си задавам въпроса колко пъти вече съм се държал като неграмотен мръсник, без да си дам сметка за това, а дори и да съм си давал сметка, не съм го смятал за проблем.</p><p>— Хубаво доказателство за интелектуална смелост е, че си задаваш този въпрос. Добре и…</p><p>— Страхувам се, че ми се е случвало доста пъти — отвърна Кристофър.</p><p>След един завой под тях изникна Йена.</p><p>Градът бе разположен в котловина, заобиколена от залесени хълмове, и представляваше доста неуместна смесица от многобройни къщички с оранжеви покриви. В центъра се издигаше огромна цилиндрична кула от стъкло, охранявана сякаш от няколко модерни правоъгълни сгради в подножието и&#x300;.</p><p>— За какви случаи, когато не си се държал добре, си мислиш? — поде отново Сара.</p><p>— Ами например, когато съм разговарял с мъж и жена, съм гледал повече към мъжа, защото съм смятал, че в крайна сметка той ще вземе решението — отговори Кристофър, като хвърли кос поглед към навигатора. След по-малко от два километра трябваше да завият надясно.</p><p>Сара кимна. Дори не можеше да изброи колко пъти и&#x300; се бяха случвали подобни неща. Тя се засмя.</p><p>— Добре е, че имаш проблясъци по въпроса!</p><p>— А освен това има толкова вицове и шеги, в които прозира омраза към жените. Разказвал съм подобни анекдоти, смял съм се, макар да съм съзнавал, че има нещо нездраво в това. Правил съм го. Подобно на юношите, които пушат, за да не останат по-назад от приятелите си, но знаят, че пушенето вреди на здравето им. Това е нещо като ритуал за принадлежност към клана на мъжете, нали разбираш?</p><p>— Като вицовете за блондинки, които са прикрит начин да се подценяват всички жени… По тази причина аз лично никога не се смея на такива вицове.</p><p>— Само че повечето мъже, с които бих споделил това, ще кажат, че няма нищо лошо човек да се пошегува и че нямам чувство за хумор!</p><p>— Хуморът невинаги е основание. Да проявиш чувство за хумор, не означава да унижаваш определени хора заради цвета на косата им или на кожата, което уж ги омаловажава като личности.</p><p>— Но ти знаеш, че и много жени си правят шеги с блондинките и се определят като блондинки, ако направят нещо глупаво…</p><p>— Знам и си мисля, че те са жертви на това, което ти преди малко нарече сексистки интеграционен ритуал. Ако не го направят, те подсъзнателно се боят да не ги вземат за задръстенячки и да ги изключат от доминиращата група, с други думи — от мъжете. Предпочитат да се саморазрушат, за да отговорят на очакванията на мъжете да им се подчиняват.</p><p>Кристофър се изненада, че никога не бяха разговаряли откровено по тази толкова важна тема. Запита се колко пъти досега бе реагирал зле, без Сара да му каже нищо.</p><p>— От друга страна, ако една жена се подиграва със себе си, когато се касае за недостатъците и&#x300;, намирам това за положително — поде отново Сара. — Самоосмиването на характерните за личността черти е нещо страхотно. Няма значение дали се отнася за мъж или за жена. Само че това изисква доста усилия. Впрочем ти много добре го знаеш.</p><p>— „Обичам, когато сам се упрекваш, скъпи!“ Благодаря ти, Сара, чувствам се по-добре.</p><p>Тя избухна в смях. Кристофър бе успял да я развесели в момент, когато страхът ги сковаваше и обръщаше стомасите им. Усмивките им скоро се стопиха и в колата отново се възцари мълчание.</p><p>Няколко минути не проговориха. Всеки по свой начин се боеше от онова, което ги очакваше. Кристофър се запита дали не е настъпил моментът да я попита какво е правила в онази кола на касата за тол такса, вместо в „Хемседал“ на семинар за преодоляване на посттравматичния стрес, причинен от войната.</p><p>— Пристигате след триста метра — оповести гласът на навигатора.</p><p>Кристофър почувства буца в стомаха си.</p><p>— Сара, какво ще стане, ако убиецът е там… Ти дори нямаш оръжие.</p><p>— Ще има много хора, следователно там ще са и службите за сигурност. Убиецът няма да може да действа лесно. Не е изключено дори… всичко да мине добре.</p><p>В този момент бял микробус, който бе паркиран встрани, тръгна по шосето точно пред тях. Кристофър трябваше рязко да натисне спирачките. Шофьорът вдигна ръка, за да се извини, и зави по тесен черен път на около петдесет метра от табелата, указваща входа на институт „Макс Планк“.</p></section><section><title><p>46</p></title><p>Паркингът на института „Макс Планк“ бе претъпкан от коли на пресата и от микробуси със сателитни антени. Журналисти с портативни диктофони в ръка бързаха към входа на сградите, а двама охранители регулираха движението, за да се избегнат задръстванията. Кристофър паркира, а Сара слезе от колата и се затича към входа.</p><p>Сгушен в парк с обилна зеленина, институтът се състоеше от две диаметрално противоположни на вид сгради. От лявата страна имаше модерна сграда на три етажа с панорамни прозорци, през които се виждаха лабораториите и кабинетите на учените. А от другата страна, свързана с тази сграда чрез остъклена топла връзка, се издигаше постройка от червени тухли с вид на старо имение, с кулички, покрити със сивкави керемиди, които блестяха под срамежливото слънце.</p><p>Репортерите се бяха устремили към новото здание. Без да обръща внимание на протестите и мърморенето им, Сара мина покрай опашката, за да говори с двамата телохранители, които проверяваха журналистическите карти. Със значката си от норвежката полиция в ръка тя се обърна към едрия мъж в костюм, който я смъмри:</p><p>— Госпожо, трябва да се наредите на опашка като всички.</p><p>— Аз съм от полицията в Осло — прошепна тя толкова тихо, че само охранителят да я чуе сред оглушителната шумотевица. — Трябва на всяка цена да говоря с Шафи Райнвасер.</p><p>Той я изгледа напрегнато и доби смутен вид. Почеса се по тила на обръсната си глава. Не бе подготвен за подобна молба, а и трябваше да провери документите на всички тези журналисти преди началото на пресконференцията.</p><p>— Ами вижте, обърнете се направо към полицията в Йена. Аз не съм упълномощен да ви пусна.</p><p>— Ей! Ааа, какво става! Конференцията започва след две минути! — подразни се един мъж и тупна Сара по рамото.</p><p>Тя мразеше да я докосват без нейно разрешение. Обърна се и направо го прободе с ледения си поглед.</p><p>— Добре, само че не сте само вие — промърмори мъжът, като гледаше встрани.</p><p>— Слушайте, аз водя разследването на убийството на норвежката министър-председателка — обърна се отново Сара към телохранителя. — По всичко изглежда, че Шафи Райнвасер е следващата в списъка на убиеца и че той може да премине към действия днес. Когато започне разследването за обстоятелствата по убийството на Шафи Райнвасер, ще се погрижа специално да уведомя когото трябва, че сте ми попречили да вляза.</p><p>Пазачът взе уоки-токито си и повика прекия си началник.</p><p>След по-малко от минута се появи по-възрастен мъж със суховато лице и попита какво става. Претърси Сара и и&#x300; направи знак да го последва. Далеч от погледите, тя му обясни ситуацията.</p><p>— Много добре, ще ви заведа при нея — каза началникът по сигурността, — но ще трябва да уведомя полицията.</p><p>— Да, разбира се — отвърна Сара. — Къде е тя? Спешно е.</p><p>В същия момент забеляза Кристофър, който бе стигнал до вратите, където се извършваше проверката. Той на свой ред бе претърсен и началникът по сигурността му позволи да се присъедини към тях.</p><p>— Госпожа Райнвасер е в кабинета си — уточни мъжът със строгото лице. — Тя поиска да я оставим на спокойствие до последната минута. Последвайте ме.</p><p>Тримата се изкачиха с бясна скорост по стълбите към остъклената топла връзка, която свързваше новата сграда със старата. Подът от линолеум бе заменен със скърцащ паркет, по неприветливите стени имаше орнаменти, а тук-там се минаваше под арки, които създаваха усещането, че се намират в XIX век. Въздухът бе напоен с миризма на восък. Шумът, който вдигаха журналистите, заглъхна и се възцари тишина, която предразполагаше към наука.</p><p>— Кабинетът и&#x300; е там, вдясно — оповести началникът по сигурността, като посочи една обновена двукрила врата, а после се приближи и почука, докато Сара погледна часовника си. До началото на пресконференцията оставаха пет минути. Ако убиецът имаше намерение да действа, моментът бе настъпил.</p><p>— Идвам! — отговори женски глас зад вратата.</p><p>— Госпожо Райнвасер, аз съм Сара Геринген, оставих ви съобщение. Вие сте в опасност и знаете това. Отворете ми, ако обичате.</p><p>Мълчание.</p><p>— Няма да се откажа от разкритието, госпожо инспектор.</p><p>— Не ви моля за това. Напротив.</p><p>По паркета се чуха тежки стъпки и вратата се отвори. Пред тях застана висока едра жена, която сигурно бе на четиридесет или четиридесет и пет години. Косата и&#x300; бе къдрава, а прическата — импозантна, кафявите и&#x300; очи излъчваха независимост и предизвикателство. На Кристофър му се прииска да я нарече „госпожо директор“.</p><p>— Всичко е наред — каза изследователката на началника по сигурността. — Идвам веднага. Влезте — обърна се тя към Сара.</p><p>— Кристофър Кларънс, журналист — представи го Сара. — Помага ми в разследването…</p><p>Шафи кимна, че е съгласна да влезе и Кристофър, а после хвърли бегъл поглед по коридора, преди да затвори вратата.</p><p>Стаята бе светла и полукръгла. Долната част на стените бе заета от етажерки с книги. Над тях, на височината на очите, имаше множество черно-бели снимки. Всички бяха на жени.</p><p>— Получих съобщението ви, госпожо инспектор — каза Шафи Райнвасер. — Не знам как успяхте да стигнете до мен, но ще ви кажа едно: според мен не Катрина ви е улеснила, за да попаднете на следите ми. Ако е имала възможност, дори е заличила следите на убиеца си… За нас е по-висш дълг да изпълним дълга си, отколкото да възтържествува справедливостта за извършеното спрямо нас.</p><p>— Госпожо Райнвасер, трябва незабавно да ви ескортират…</p><p>— Ако Катрина е реагирала по този начин — продължи изследователката с властен тон, — го е направила именно защото не е искала полицията да се намеси в нашия проект. Тя би ни попречила да стигнем до края. Както в момента постъпвате вие!</p><p>— Това е временна пречка… Бихте могли…</p><p>— Никъде няма да бъда на сигурно място, госпожо инспектор. Ако сте работили добре по това разследване, знаете кои са хората, които ни преследват, и с каква власт разполагат. Нали така?</p><p>Сара погледна към Кристофър за помощ.</p><p>— Дойдохме при вас, без да уведомим за това нашите началници в йерархията. За да ви защитим. Катрина нямаше време да оповести разкритието си. Дайте си шанс, като проявите повече интелигентност от убиеца. Не попадайте под прицела му.</p><p>Шафи Райнвасер гледаше през прозореца как последните журналисти от опашката влязоха в института. Беше ги преброила. Сигурно в залата за пресконференции имаше вече стотина. Последиците от речта и&#x300; щяха да бъдат оглушителни. Така щеше да подготви разкритието на Людмила. Нямаше да отложи изявлението си.</p><p>— Виждате ли жените на тези снимки?</p><p>Сара и Кристофър се вгледаха в женските лица по стените.</p><p>— Там, с роклята и шапката, е Лизе Майтнер — натърти Шафи Райнвасер. — Тя откри разлагането на ядрото на атома през 1938 година в Германия. Но тъй като бе еврейка и трябваше да бяга от страната, нейният сътрудник Ото Хан получи вместо нея Нобеловата награда за това откритие. На съседната снимка — жената, седнала зад бюрото си, е американката Сесилия Пейн-Гапошкин, която през 1924 година доказва, че съставът на звездите е от хелий и водород. По онова време подобни проучвания все още не са оповестени и директорът и&#x300; Хенри Ръсел я разубеждава да публикува резултатите от изследванията си. Четири години по-късно той открива, че тя е била права, и публикува собствените си проучвания. Уточнява, че Сесилия е направила откритието преди него, но въпреки това той получава почестите и обира лаврите. Жената с бялата престилка, която се усмихва, е микробиоложката Естер Ледерберг. На нея дължим репликацията на бактериалната култура и генния обмен, отворили пътя пред клонирането. С нея е работел съпругът и&#x300; и понеже бил по-известен, той получил Нобеловата награда за медицина. В речта си при награждаването не казал и дума за съпругата си. А накрая — ето и най-неизвестната партньорка на най-известния човек в света — математичката и физичката Милева Марич Айнщайн. В много писма до съпругата си Айнщайн пише за „нашите изследвания“ и за „нашата теория на относителността“. Очевидно са работели заедно. Само че кой познава Милева Айнщайн?</p><p>Шафи Райнвасер, минавайки от снимка на снимка, свали ръката си, с която ги посочваше, и изгледа двамата си събеседници.</p><p>— Живея под погледите на тези жени от години. Ако искам да им отдам справедливост, трябва да представя днес моето разкритие, или то ще се размие в настоящето. Така че съжалявам, но днес ще го оповестя. И вече закъснявам с три минути.</p><p>— Ще ви придружа — заяви Сара с тон, който съперничеше на авторитарния глас на изследователката.</p><p>Шафи измери с поглед червенокосата жена с решителен поглед и остър ум.</p><p>— Съгласна съм.</p><p>Сара отвори вратата. Коридорът бе празен. Наостриха слух. До тях достигна далечният шум от залата за пресконференции, където публиката вече проявяваше нетърпение.</p><p>Тримата преминаха през топлата връзка, която водеше към модерната сграда. С крайчеца на окото си Кристофър разпозна долу белия микробус, който ги бе засякъл на пътя. Двама въоръжени полицаи патрулираха наоколо.</p><p>— Сара — повика я той и и&#x300; посочи микробуса.</p><p>Тя хвърли бърз поглед нататък и ускори крачка.</p><p>Слязоха по стълбището към украсената с луксозни полилеи зала, където щеше да се състои пресконференцията. Журналистите бяха толкова много, че някои седяха на стъпалата. Зад катедрата стоеше някакъв мъж. Щом видя Шафи, по лицето му се разля широка усмивка и той се приближи до микрофона.</p><p>— Дами и господа, ето я жената, която всички чакаме! Шафи Райнвасер!</p><p>Вълна от аплодисменти посрещна пристигането на изследователката и всички се обърнаха, за да видят звездата на деня.</p><p>Миг по-късно залата се превърна в преддверие на ада.</p></section><section><title><p>47</p></title><p>Оглушителната експлозия изтърбуши външната стена на залата с огнен вихър. Горещата ударна вълна помете присъстващите. Отломки от стените трошаха кости, а пламъците поглъщаха тела. Ужасени викове заглушиха ехото от експлозията, а миризмата на горяща плът се смеси с парливия мирис на барут. Подът бе осеян с окървавени и обгорени тела, някои лежаха върху креслата като парцалени кукли. След писъците от болка дойде ред на паническия бяг на неколцината оцелели, които се опитваха да се измъкнат от адската пещ.</p><p>Сара бе нащрек от момента на влизането им в залата и се хвърли на земята по инстинкт. Полузашеметена от взрива, тя открехна клепачи, питайки се дали все още е жива. Парливият въздух лютеше в очите и&#x300;. Закашля се. Гърдите и&#x300; сякаш щяха да се разкъсат.</p><p>През пламъците и дима забеляза Кристофър, който лежеше зад нея. Косата му беше покрита с лепкава червеникава маса. Протегнала ръце и наведена напред, за да се предпази, Сара заобиколи със залитане една горяща пейка.</p><p>— Крис!</p><p>Той отвори очи и стенейки инстинктивно вдигна ръце пред лицето си, за да се предпази от топлината. Стените на залата, разкъсани от взрива, горяха и на Кристофър му се стори, че се намира в кратера на изригнал вулкан.</p><p>Сара огледа главата му и с облекчение установи, че кръвта по нея не бе неговата.</p><p>— Хвани ме за ръката! — извика тя, за да заглуши шума от стенанията и съскането на пламъците.</p><p>— Къде е Шафи? — попита той, като обиколи с поглед горящите отломки.</p><p>Зад завеса от дим, която с всеки момент ставаше все по-плътна, двамата зърнаха изследователката на около три метра от тях. Бе отхвърлена от взривната вълна и лежеше безжизнена до обгорения кървящ труп на водещия пресконференцията.</p><p>— Излез оттук! Аз ще я изнеса!</p><p>Сара бутна Крис в единствената посока, където нямаше пламъци, и тръгна към Шафи, като прикриваше носа и устата си с ръка.</p><p>В този миг през огъня и пушека видя масивен силует, чието лице бе покрито с противогаз. Човекът бе облечен в защитен комбинезон и носеше ръкавици. Като че ли търсеше нещо и се оглеждаше. Сара разпозна убиеца, който ги преследваше. Той рязко спря, а после се насочи към Шафи Райнвасер.</p><p>Сара понечи да се хвърли след него, но един огромен полилей с трясък падна от тавана и се разби точно пред нея. Пламъците и прахта я задушиха и тя се свлече задавена на земята. Кашляше така, сякаш щеше да си повърне червата. Запълзя в опит да избегне пушека и се оказа зад убиеца, който държеше в ръцете си главата на изследователката. Шафи като че ли бе жива. Той и&#x300; говореше нещо с металическия си глас, забол палците си в очите и&#x300;.</p><p>На Сара и&#x300; се стори, че долавя гласа на Шафи. После Стиг Анкер рязко се изправи и насочи пистолета си към изследователката. Сара скочи върху него и двамата паднаха на земята. Прозвуча изстрел. Стиг Анкер се оказа по-бърз. Изправи се преди Сара и я удари с юмрук в лицето, а после хвана главата и&#x300; и понечи да я разбие в земята, но тя го ритна между краката и в последния момент той я пусна. Сара се претърколи встрани, но попадна сред горящи отломки. Блузата и&#x300; се подпали.</p><p>Стиг Анкер се прицели в нея и стреля, докогато тя се бореше да угаси пламналата си дреха. Вместо да пробие черепа и&#x300;, куршумът само одраска слепоочието и&#x300;. С бесен вик Кристофър бе цапардосал с тухла тила на убиеца, който загуби равновесие и падна на колене. Сара се огледа. Вече всички изходи на залата бяха обхванати от огъня. Намираха се в капан.</p><p>— Към подзе… — едва прошепна Шафи Райнвасер.</p><p>— Какво?! — доближи главата си до нея Сара.</p><p>— В подземието… обезопасена стая — промълви през зъби Шафи. От устата и&#x300; течеше кръв.</p><p>— По стълбите! Надолу! — извика Кристофър.</p><p>Стиг Анкер разтърси глава, за да дойде на себе си.</p><p>Сара и Кристофър прехвърлиха през раменете си ръцете на Шафи и я повлякоха по стълбите към долния етаж. Опитваха се да сдържат дишането си и усилието ги изтощи. Сара се спъна, падна и повлече със себе си Кристофър. Стиг Анкер, който се бе изправил, ги видя.</p><p>— Бързо! — изрева Кристофър и се закашля.</p><p>Сара издаде глух вой от усилието да вдигне Шафи и заедно с Кристофър се спуснаха стремглаво по стълбите. Краката на изследователката се влачеха по пода. Долу въздухът беше по-годен за дишане.</p><p>— Наляво — прошепна Шефи.</p><p>По стълбите затрополяха нечии крака. Убиецът бе съвсем близо до тях. Въпреки замайването от удара на Кристофър той щеше да ги настигне всеки момент.</p><p>— Там… 27… 33… 56.</p><p>В същия момент Сара видя клавиатура до една от многото врати в коридора. Със свободната си ръка тя набра кода. Кристофър мярна през рамо убиеца, който яростно се носеше към тях. Вратата се отвори. Сара се обърна, за да затвори, но убиецът натискаше вратата отвън.</p><p>— Крис, помогни ми!</p><p>Кристофър пусна Шафи на земята и се хвърли към вратата, бутайки с всичка сила. Отворът се стесни. И Кристофър, и Сара издаваха яростни викове. Оставаше по-малко от сантиметър, за да затръшнат вратата пред убиеца, но полузадушени, губеха сили.</p><p>Стиг Анкер нахлу в стаята. Сара и Кристофър паднаха безсилни на земята. Убиецът бе изгубил пистолета си, но се бе въоръжил с метален крак от кресло. Сара потърси нещо, с което да се защити, но в обсега на ръката и&#x300; нямаше нищо. Въпреки неизтощимата си воля тя не намери сили да се изправи, за да ги защити или поне да забави убиеца.</p><p>Приготви се за удара, който той се канеше да и&#x300; нанесе, когато в гърдите му се разби стъклен съд. Разлялата се течност проби дрехите му и изгори плътта му насред кълбета дим. Стиг Анкер изкрещя от болка, опитвайки се да разкъса дрехите си, залепнали в раните.</p><p>Кристофър с последни сили се изправи и го избута през вратата. Убиецът залитна и падна по гръб в коридора, който вече бе обхванат от пламъци. Кристофър отстъпи и затръшна вратата, която се заключи автоматично, облегна се на стената и се свлече по нея на пода. Видя, че Шафи Райнвасер държи в ръка втора бутилка с киселина, готова да я хвърли. Сара го гледаше възхитено. Той се примъкна към нея и нежно отмахна от обляното и&#x300; в пот и покрито със сажди лице кичур от косата и&#x300;.</p><p>— Пожарът ще слезе дотук — каза задъхано тя.</p><p>— Помещението… е обезопасено срещу пожари — на пресекулки изрече Шафи Райнвасер.</p><p>В този момент Сара и Кристофър осъзнаха къде са. Стените до тавана бяха заети от номерирани метални чекмеджета като в банков сейф. В средата на стаята имаше огромна маса, върху която стояха три сандъчета с шишета, пълни с течности.</p><p>— Това е стаята с образците от всичките ни изследвания. Тя е по-добре защитена, отколкото жените и мъжете, които работят тук — уточни Шафи, после се закашля и слюнката и&#x300; обагри пода с капчици кръв.</p><p>Сара си пое дъх и се приближи до нея. Едва сега забеляза, че Шефи е ранена в корема. Стив Анкер не бе успял да я уцели в главата, но куршумът все пак бе попаднал в тялото и&#x300;. Дрехата на Шафи бе прогизнала от кръв.</p><p>Сара съблече пуловера си, сгъна го и го притисна към раната на изследователката, за да намали кръвотечението.</p><p>— Вътрешният кръвоизлив ще ме убие след няколко минути — заяви смъртнобледата Шафи.</p><p>— Ще пристигне помощ — успокои я Сара.</p><p>— Аз съм лекар… знам всичко. Ще бъде твърде късно… Не е възможно да излезем от тази стая, без да изгорим живи. Сега вие трябва да направите следните две неща — каза тя, като местеше поглед от Сара към Кристофър, коленичили до нея.</p><p>Сара прехапа устни.</p><p>— Какво?</p><p>— Текстът на моето експозе е само в главата ми. Ще трябва да ме изслушате много внимателно и да предадете на света това, което ще ви кажа…</p><p>— А второто? — осведоми се Кристофър.</p><p>— После…</p><p>Кристофър и Сара се спогледаха. Какво им оставаше, освен да се съгласят.</p><p>— Слушаме ви, Шафи — каза Сара.</p><p>— В онзи шкаф има аптечка. Донесете я. Направете ми инжекция с морфин. Иначе няма да издържа.</p><p>Кристофър побърза да донесе малката червена чантичка и я отвори пред Шафи.</p><p>— Ето тази ампула, там, до спринцовката — уточни изследователката. Лицето и&#x300; бе обляно от пот и сгърчено от болка. — Дозата е приготвена във физиологичен разтвор.</p><p>Сара разкъса пластмасовата опаковка на спринцовката, сякаш не и&#x300; беше за първи път. Изтегли съдържанието на ампулата с морфин и потърси погледа на Шафи.</p><p>— Кристофър, стиснете ръката ми над лакътя, а вие, Сара, инжектирайте морфина във вената. Бавно. Две минути.</p><p>Сара се бе научила да прави инжекции на нейна приятелка, когато бе в армията. Допря иглата до изпъкналата вена и я вкара под ъгъл на по-малко от сантиметър дълбочина.</p><p>Докато течността навлизаше във вената, по бузата на Шафи се търкулна сълза. Толкова се бе надявала да оповести резултата на годините борба и изследвания! Бе посветила целия си живот на това, а сега всичко и&#x300; се изплъзваше за миг. Никога нямаше да види ефекта от откритието си върху човечеството.</p><p>— Ще ви кажа дума по дума всичко, което трябваше да оповестя днес… като продължение на онова, което първа трябваше да съобщи Катрина. Слушайте, постарайте се да запомните всяка дума… Заклевам ви, борете се, както и досега, срещу неприятелите ни, за да избликне истината пред очите на света.</p><p>Сара натисна докрай буталото на спринцовката и извади иглата от вената. Хвана ръката на Шафи Райнвасер в своята и впи в нея сините си очи, които блестяха с непоколебима решителност.</p><p>— Слушаме ви, Шафи — каза тя, след като Кристофър кимна утвърдително с глава.</p><p>Лицето на изследователката се отпусна, тя си пое дъх и заговори.</p></section><section><title><p>48</p></title><p>— Упражнявам професията на археогенетик вече двадесет и шест години. Отказах се от брак, деца и семеен живот, за да се посветя телом и духом на моята страст. Откритията, които ще споделя с вас, са плод на усърдна и педантична работа, която съм контролирала и чиито резултати са… смущаващи. Но колкото и изненадващи и неприятни да изглеждат, знайте, че са неоспорими в научен аспект и че имам на разположение всички данни от изследванията.</p><p>Шафи Райнвасер сведе за миг поглед към дясната си ръка. Отново си пое дъх, гледайки Сара и Кристофър. Чрез тях се обръщаше към цялото човечество — към научната общност, към журналистите от пресата и телевизиите и най-вече към съгражданите си.</p><p>— Както може би знаете, моята специалност прави връзка между археологическите изследвания върху нашите предци и генетичните данни за човека, с които разполагаме днес. Следователно имам достъп до цялата база данни за генома на човешкия род, при това за всички националности. Резултатите от моите изследвания се основават върху представителни образци от цялото човечество, а не само върху една негова част — да кажем западна, азиатска, африканска, източна или друга.</p><p>Изследователката се опита да се поизправи, както бе облегната на крака на масата. Кристофър и Сара и&#x300; помогнаха. Тя продължи:</p><p>— Чували сте да казват, че жените са по-малко надарени от мъжете в науките, математиката, логическото мислене и че напротив, са по-добри в комуникациите и социалните науки. Чели сте и сте чували да се говори за това, нали?</p><p>Сара и Кристофър, които слушаха, опрели по едно коляно на земята, кимнаха с глава.</p><p>— Добре, само че това не е вярно. Генетиката доказва точно обратното.</p><p>— Как така? — не се сдържа Кристофър.</p><p>Изследователката втренчи в него проницателния си поглед.</p><p>— Всичко започна от изследванията, които провеждах върху човешкия геном, с цел да се намалят или премахнат душевните болести, които причиняват толкова страдания. Започнах да се питам как възникват тези психически разстройства в мозъка. Вродени ли са, или се появяват с времето? Моята задача бе да открия произхода им и първият въпрос, върху който се съсредоточих, беше за психическите отклонения и тяхното евентуално възникване по време на ембрионалния период.</p><p>Над главите им се чу шум. Вероятно спасителните екипи вече бяха влезли във взривената зала.</p><p>— Най-напред се запитах какви части от клетките са отговорни за образуването на кората на главния мозък, с други думи, тази част на мозъка, където са ражда мисълта. Изследвах клетките в основата на хипокампа<a l:href="#fn_44" type="note">44</a>, който играе централна роля за паметта и ориентацията в пространството. Това са двете зони от мозъка, които действат при психическите разстройства. Следите ли мисълта ми?</p><p>Кристофър и Сара потвърдиха, но бяха силно обезпокоени от смъртната бледнина на Шафи, която благодарение на морфина не усещаше ужасната болка от раната в корема.</p><p>— Както знаете, у всеки човек съжителстват гените на двамата родители — продължи тя. — Въпросът е да се разбере до каква степен гените им допринасят за образуването на кората на хипоталамуса<a l:href="#fn_45" type="note">45</a> в мозъка на детето, тоест дали единият пол играе по-важна роля от другия.</p><p>— Но какво направихте, за да узнаете това? — попита Кристофър.</p><p>— Направих ембриони химери инвитро. Направих два типа. В първия дублирах само мъжките геноми, а във втория — женските. Направих по десет от всеки тип.</p><p>— И какви бяха резултатите?!</p><p>Сара не можеше да укори Кристофър, че проявява нетърпение. Тя изпитваше същото.</p><p>— Няма да ви харесат… Оказа се, че мъжките клетки не бяха успели да образуват кората, а само структурата на хипоталамуса. Що се отнася до…</p><p>— Припомнете, моля, какви са функциите на хипоталамуса — настойчиво каза Кристофър.</p><p>— Хипоталамусът регулира инстинктите при бозайниците и човека: апетита, образуването на хормони, страха… А що се отнася до ембрионите химери, създадени само от женски клетки, те бяха неспособни да образуват структурата на хипоталамуса. За сметка на това създадоха без проблем кората на мозъка и хипокампа.</p><p>Шафи навлажни устните си и замълча, изчаквайки реакцията на слушателите си.</p><p>— Момент — започна Кристофър, — искате да кажете, че мъжките гени са неспособни да създадат интелигентната част на мозъка, а женските са способни. Така ли е?</p><p>— Грубо казано, да, въпреки че интелигентността не зависи само от кората и хипокампа. Но да речем, че 70 процента от частта на мозъка, която позволява на човека да мисли, да разсъждава и да се ориентира в пространството, идват от жената.</p><p>— Но това… това е…</p><p>— Загадка. Или по-скоро беше загадка. Продължих изследването и отидох по-далеч, за да бъда сигурна, че не се лъжа — прекъсна го Шафи.</p><p>— И?</p><p>— Досега никой не бе способен да определи точно кои гени са отговорни за по-добрата памет, за по-бързата обработка на информацията или за логическото мислене. След много години на опити и анализи открих, че има две мрежи от гени, които определят познавателните ни способности. Нарекох ги М1 и M3. Разпределени са във всичките ни хромозоми.</p><p>— Щом са разпределени във всичките ни хромозоми, как така мъжките клетки не са способни да образуват кората на мозъка и хипокампа? — не се сдържа Кристофър.</p><p>— Добър въпрос — отвърна Шафи, като инстинктивно сложи ръка върху окървавения си корем. — Причината е, че са разпределени във всички, с изключение на игрек хромозомата.</p><p>— Не може да бъде… Мъжката хромозома да не носи нито един от гените на интелигентността?!</p><p>— Не. Те са само в хикс хромозомата — женската, но напълно липсват в игрек хромозомата.</p><p>— С други думи…</p><p>— Момичетата имат два пъти по-голям шанс да приемат интелект от родителите си, защото имат два пъти хромозома X, докато момчетата имат хромозома X от майката и хромозома Y от бащата. В Y хромозомата липсват гените, определящи познавателните способности.</p><p>Сара и Кристофър осъзнаха цялата отговорност, която поемаха. Шафи им поверяваше откритието си, което те трябваше да предадат на света. Мислеха, че вече е към края на изложението си, когато тя добави нов елемент.</p><p>— Към това, което ви казах, има още нещо и то ни отвежда по-далече.</p><p>— Тоест? — осмели се да попита Кристофър, който едва ли не се страхуваше да научи нещо повече.</p><p>— Човешките същества са резултат от дълга еволюция на животинското царство. Днес констатираме, че вече не сме животни, а хора. Критериите за установяването на тази разлика са комплексни и неясни. Кога нашият прародител е преминал от животинския стадий в хуманоидния? Какво е създало тази малка разлика между него и човекоподобните?</p><p>Сара и Кристофър слушаха мълчаливо.</p><p>— Така че — отговори си сама Шафи, — ако решим, че интелигентността и себеосъзнаването, което я съпътства, ни отличават от животинския стадий и че женската хромозома пренася гените на познавателните ни способности, без никакво съмнение можем да кажем, че първият човек е бил жена, а не мъж.</p><p>Кристофър седна на земята. Беше зашеметен и очарован. „Първият човек е бил жена!“ — повтаряше си той. До него Сара клатеше глава и гледаше Шафи Райнвасер с възхищение. Останаха така няколко секунди. Звукът на сирените на пожарната и полицията достигаше приглушено до тях.</p><p>— Ще завърша с едно археологическо проучване, което потвърждава този извод — продължи Шафи, но вече говореше с видимо усилие. — Дийн Сноу, американски изследовател, който изучава праисторическите рисунки в пещерите, е проявил интерес към отпечатъците на ръцете, които художниците от онази епоха оставяли понякога до своите творби. Сигурно сте виждали това поне на снимка… — каза доктор Райнвасер и се закашля. Слюнката и&#x300; беше кървава.</p><p>Сара деликатно избърса устата и&#x300; с ръкава си.</p><p>— Благодаря — каза Шафи глухо. — Дийн Сноу е използвал индекса на Манинг, който позволява да се различават ръцете на мъжете и на жените. Обикновено показалецът и безименният пръст на жените са еднакви на дължина, докато при мъжете безименният пръст е по-голям от показалеца. Накратко, Дийн Сноу е измерил тридесет и два отпечатъка от ръце с добро качество в три пещери: една в Испания и две във Франция. Резултатът е, че двадесет и четири от анализираните тридесет и два отпечатъка принадлежат на жени. Що се отнася до останалите осем, три са на възрастни мъже, а пет — на юноши. С други думи, ако се приложат тези резултати към всички открити днес пещери с праисторически рисунки, по-голямата част от художниците, рисували по стените на пещерите, са били жени. Така че, ако изкуството се смята за нещо свойствено на човека, първият художник вероятно е била жена.</p><p>Шафи Райнвасер отпусна ръката си, с която жестикулираше, докато говореше. Беше напълно изтощена от кръвозагубата.</p><p>— Не говорете повече, Шафи… Помощта идва.</p><p>— Никога повече не трябва да се вярва, че мъжете са по-добри в точните науки и геометрията, а жените — по-способни в комуникациите и хуманитаристиката — подхвърли Шафи със сълзи в очите. — Стереотипите целят да отдалечат жените от знанието, науката и професиите, които дават власт…</p><p>Тя говореше вече много бавно.</p><p>— Разбира се, не трябва да отиваме от едната крайност към другата, като твърдим, че мъжете не са годни за тези професии — прошепна Шафи, докато с мъка си поемаше дъх: — Интелигентността е наследствена в 40-50 процента. После следва образованието. Насърчаването на едно дете върши останалите 60 или 50 процента. Искам да кажа, че Катрина и аз не сме имали за цел да изключим мъжете или да си отмъщаваме за каквото и да било…</p><p>Отвън в коридора се чу шум. Вероятно пожарникарите бяха успели да потушат огъня и сега вече можеха да излязат. Кристофър изтича към вратата, която ги бе защитила, заудря по нея и завика за помощ. Сара остана до Шафи, която говореше едва чуто.</p><p>— Не искаме и да твърдим, че сме подобни на мъжете. Очевидно мъжете и жените са различни. Но пък вече не е възможно мъжете и жените да нямат равни права. Умолявам ви, Сара, обещайте ми, че ще оповестите това пред света…</p><p>— Кълна ви се, Шафи, но… Искате ли да ни кажете още нещо?</p><p>— Всички… всички данни, които доказват моите заключения, са там. — Тя показа едно от чекмеджетата, върху което бе изписан номер 302. — Вземете ключа и направете така, че данните да не попаднат в ръцете на някой друг, преди разкритието…</p><p>— Крис! — извика го Сара.</p><p>Той я чу, взе от нея ключа и отиде да отвори чекмеджето.</p><p>— Още нещо… Проявих слабост…</p><p>— Какво? — обезпокои се Сара.</p><p>— Там, горе, в залата, убиецът на Катрина ме подложи на мъчения, каквито никога не бях изпитвала, за да ме принуди да говоря…</p><p>Сара изслуша мълчаливо изповедта, но вече знаеше продължението…</p><p>— Шафи, не се обвинявайте. Кажете каквото знаете.</p><p>Погледът на изследователката вече бе покрит от воала на смъртта.</p><p>— Людмила прави най-голямата саможертва от нас трите… Тя ще действа утре, в катедралата „Света Петър“, в Рим…</p><p>Откъм вратата се разнесе силно тропане, а Шафи Райнвасер издъхна.</p></section><section><title><p>49</p></title><p>Жена с разпуснати руси коси почука плахо на вратата на стаята. Къщата се намираше в дъното на римска уличка, на малък площад. Стените, напукани и обрасли с бръшлян, сякаш се поклащаха под тежестта на годините. Апартаментът с широки греди бе достъпен само по външната стълба, където до една делва с цветя дремеше котка.</p><p>— Ваше Високопреосвещенство, новината бе съобщена. Време е.</p><p>Тя отдавна не пресмяташе годините, които бе чакала, за да произнесе тези думи.</p><p>Под русите коси, за които по липса на време вече не полагаше никакви грижи, лицето и&#x300; бе изпито, а около очите и&#x300; се бяха образували тъмни кръгове. Някога миловидно и очарователно, сега лицето и&#x300; имаше враждебен израз, който отклоняваше всеки опит за съблазняване. Животът и&#x300; бе посветен само на Бога, или по-скоро на Иисус. На истинския Иисус, преди извращението. И ако всичко се развиеше добре, след няколко часа целият свят щеше да отвори очите си за истината, както тя ги бе отворила толкова отдавна.</p><p>В отвора на вратата се появи мъж на около шестдесет години с ъгловато и строго лице. Бе в целия арогантен блясък на официалното си облекло — бяло расо с дантелен стихар върху него, а отгоре — пурпурна мантия. Измери с очи София изпод червената си кардиналска шапчица.</p><p>Жената се засрами, въпреки че години наред се бе готвила за това събитие. Поклони се и целуна пръстена на ръката му, която той и&#x300; подаде небрежно.</p><p>— Ваше Високопреосвещенство, настъпи големият ден за вас — каза тя угоднически.</p><p>— Още нищо не е сторено.</p><p>— Но всичко бе предвидено, за да бъдете вие, който ще…</p><p>Кардинал Клещински отново я измери от глава до пети с проницателния си и високомерен поглед. В същия момент от една съседна стая излязоха две възрастни монахини, натоварени с домакинството, които носеха чаршафи.</p><p>— Никога не слушам ласкателни женски думи — натърти кардиналът. — Човечеството много добре знае докъде водят те. Да вървим.</p><p>Без да отронят дума, монахините изчезнаха. София наведе глава и се отдръпна, за да мине високопоставеният мъж. Дрехите му прошумоляха. Когато той прекрачи прага към преддверието, тя отвори едно чекмедже в малкия салон, извади оттам сгъваем нож и ловко го завъртя, а после го пъхна във вълнения си чорапогащник. Избърза към входа, отвори вратата, плесна с ръце, за да прогони заспалата котка, и покани кардинала да слезе по стълбите.</p><p>Преди да тръгне по стъпките му, тя погледна за миг купола на катедралата „Свети Петър“, който се виждаше в далечината между две сгради. След няколко часа светът вече нямаше да бъде същият.</p></section><section><title><p>50</p></title><p>Когато спасителните служби проникнаха в залата, където се съхраняваха образците на института, Сара и Кристофър веднага бяха заподозрени за смъртта на Шафи Райнвасер. Прекараха повече от четири часа в полицейското управление на Йена, докато службите от Осло потвърдят самоличността на Сара и участието и&#x300; в разследването на убийството на Катрина Хагебак. Тя посочи някои неособено конкретни данни за предполагаемия нападател, за да не разтревожи Йенс Берг. Към 16 часа и 30 минути, след последен преглед при лекаря, който бе поел грижите за тях, ги освободиха и вече можеха да използват мобилните си телефони.</p><p>Докато Кристофър викаше такси, за да ги отведе на летището, Сара изучаваше един информационен сайт в телефона си. Не и&#x300; трябваше много време, за да намери нужната информация. Тя всъщност присъстваше във всички новини. Папа Едуард току-що бе оповестил оттеглянето си от поста. В коментарите почти панически се обясняваше, че папата искал да бъде заместен още на следващия ден, за да се избегне липсата на висшата църковна власт в това смутно време. Кардиналите от цял свят, предупредени за предстоящото оттегляне, бяха вече в Рим и се отправяха към Сикстинската капела, за да пристъпят към гласуването, което щеше да определи новия папа.</p><p>— Няма да пристигнем навреме — мърмореше през зъби Сара на задната седалка на таксито, с което тръгнаха към Лайпциг.</p><p>— Изборът може да продължи дни наред… и бъди сигурна, че предвид процедурата първите резултати ще са ясни най-малко след осем часа.</p><p>Сара гледаше, без да вижда, уличките на Йена. Усещаше на раменете си смазваща тежест. През четирите часа, прекарани в полицейското управление, адреналинът и&#x300;, който я бе поддържал до този момент, бе спаднал. Имаше време да помисли и да установи с тъга провала на разследването си. Двете жени, които убиецът бе възнамерявал да екзекутира, за да ги накара да замълчат, бяха мъртви, без да оповестят разкритията си. Противниците на Ета, Ада и Людмила и на всички жени бяха постигнали две трети от зловещата си цел. В гърдите и&#x300; се надигна глух гняв срещу самата нея. Смяташе, че е по-силна от врага си и че единствено тя можеше да сложи край на тази сеч, изпълнена с омраза към жените. Просто трябваше да се заобиколи с още членове на полицията, да работи в екип и да увеличи шансовете си да спре убиеца и неговите съюзници. Във всеки случай трябваше поне да опита.</p><p>Искаше да обясни това на Кристофър, но стомахът и&#x300; тревожно се свиваше при мисълта, че няма да успее да спаси Людмила.</p><p>— Как да работиш със службите в Осло, след като знаеш, че Йенс Берг е в играта? Невъзможно е…</p><p>— Може би трябваше да отделя време, за да привлека някои колеги, които познавам добре и на които имам доверие.</p><p>— Престани, Сара! Та ти нямаше време! А и беше твърде рисковано! Ти направи каквото трябваше, само че…</p><p>— Само че дотук се провалих в най-важното за бъдещето на всички ни разследване… Ти прочете и чу също като мен какво трябваше да бъде оповестено. Нещо революционно и нещо крайно необходимо! Тези жени трябваше да бъдат изслушани от възможно най-голям брой хора.</p><p>— Враговете им са много и са добре организирани. Подготвяли са действията си от дълго време. Съсредоточи се върху следващия и последен етап и…</p><p>— Не може ли да карате по-бързо? — Сара изведнъж се раздразни от шофьора на таксито и удари по облегалката.</p><p>Германецът не разбра думите на жената, но осъзна, че тя е недоволна от нещо и заключи, че не одобрява шофирането му. Предпазливо увеличи скоростта.</p><p>Кристофър мълчеше, онемял от изненада. При повечето от двойките подобна смяна на настроението щеше да изглежда нормално. Само че той досега не бе виждал Сара да губи самообладание по този начин, а още по-малко да се заяжда с някой, който няма нищо общо със ситуацията, в която се намират. Стори му се, че забелязва леко агресивна страна у партньорката си.</p><p>Сара си даде сметка за това и вдигна ръка, за да се извини.</p><p>— Съжалявам… Не знам какво ми става — каза тя, като гледаше Кристофър с виновен вид. — Досега не съм си изпускала нервите така. Това разследване… Имам усещането, че предавам всички жени, че се провалям. И тази мисъл ме обсебва.</p><p>— Добре — успя да каже Кристофър, който полека-лека преодоля изненадата си. — Най-добре е да помислим за това, което ще се случи оттук насетне. Съгласна ли си?</p><p>— Дори не знам къде и кого да търся в „Свети Петър“ в Рим.</p><p>— Нека поразсъждаваме малко. И като начало да помислим откъде идва псевдонимът на Людмила. Знаем в коя област да търсим.</p><p>Кристофър взе телефона си и пусна в търсачката „Людмила“ и „папата“. Отговорът бе мълниеносен… Людмила Яворова, осемдесет и пет годишна, до този ден единствената жена, ръкоположена за свещеник.</p><p>Сара, която бе облегнала глава на стъклото, моментално се изправи.</p><p>— Жена свещеник? Не знаех, че това е възможно.</p><p>— И аз не знаех тази история. Почакай!</p><p>Кристофър продължи да чете, а после резюмира прочетеното:</p><p>— Случило се е през 1970 година, по време на комунистическия режим в Чехословакия, в тайната католическа църква. Един епископ на име Феликс Мария Давидек наистина е ръкоположил за свещеник в енорията си жена — Людмила Яворова. Людмила е запазила мълчание до 1995 година, когато е решила да разкрие истината за своя статус на свещеник. От Ватикана веднага заявили, че ръкополагането е невалидно и напомнили, че католиците трябва да се съобразяват с доктрината, позволяваща само на мъжете да стават свещеници, и че тя е неизменна. Смята се, че и други жени са били ръкоположени по онова време, но само Людмила се е решила да проговори.</p><p>— И ти… смяташ, че Людмила от Кръжеца ще се опита да стане папа? Но това няма никакъв смисъл!</p><p>— <emphasis>Ета ще събуди града, Ада ще възпламени науката, а Людмила ще обедини всички.</emphasis> Последната част от изречението наистина има връзка с волята за събиране, което подхожда добре на религията. Поне за тези, които са вярващи. Единственият проблем е, че само мъж може да бъде избран за папа. Значи Людмила готви нещо друго.</p><p>— Някаква изява с гръм и трясък по време на ръкополагането на новия папа. Сигурно за това се подготвя. Всички погледи ще са насочени към площад „Свети Петър“ в Рим.</p><p>— И най-вече към балкона, откъдето ще се чуе прочутата фраза <emphasis>Habemus papam</emphasis><a l:href="#fn_46" type="note">46</a> и откъдето ще видим как новият папа произнася благословията си <emphasis>Urbi et orbi</emphasis>.</p><p>— Какъв по-подходящ момент да те чуят възможно най-голям брой хора от цял свят.</p><p>— Само че какво може да направи тя? И какво ще каже?</p><p>— Като имам предвид това, което Катрина Хагсбак и Шафи Райнвасер се канеха да оповестят, вярвам в стойността на разкритието. Интересува ме как да спрем убиеца? Този път трябва да го спрем, преди да пристъпи към действие. И единственото нещо, което виждам, е, че той е стигнал до същия извод като нас: жената, нарекла себе си Людмила, ще се опита да извърши подвиг там, където са насочени камерите. С други думи — на балкона, където ще се появи новият папа. Убиецът най-вероятно ще се опита да достигне мишената си на балкона чрез стрелба от далечно разстояние. Само така може да стане.</p><p>— Логично е — съгласи се Кристофър.</p><p>— Трябва да открием най-доброто място за стрелба отдалече. Той ще бъде там.</p><p>Само че Сара не бе най-добрият експерт, който можеше да определи точното място, и затова се обади на свой колега, който бе много по-навътре от нея в тази област.</p><p>Докато тя разговаряше, звънна телефонът на Кристофър. Томас Холм, репортерът от „Моргенбладет“. Кристофър се поколеба. Не искаше Сара да чуе разговора. От друга страна обаче, щом като журналистът го търсеше, значи бе напреднал в проучванията си. Кристофър реши да използва моментната разсеяност на Сара, която говореше с Осло, и натисна зелената слушалка.</p><p>— Да.</p><p>— Имам новини.</p><p>— Казвайте бързо.</p><p>— Боя се, че това няма да ви хареса.</p><p>— Казвайте…</p><p>— Анализирахме снимката на вашата съпруга, заснета на касата за тол такса, с помощта на програмата за възстановяване на изображения във вестника, която направо сътворява чудеса. Също така направихме и няколко пресмятания. Като се вземе предвид сянката на лицето, намиращо се на задната седалка, часът, в който снимката е направена, и разположението на главата по отношение на покрива на колата, няма съмнение, че става дума за дете.</p><p>— Какво? — възкликна Кристофър.</p><p>Сара се обърна към него, за да го попита дали всичко е наред. Той и&#x300; направи утвърдителен знак, но всичките му сетива бяха в стрес.</p><p>— Съжалявам, господин Кларънс, но това не е всичко.</p><p>Слънчевият възел на Кристофър потрепери, когато той си пое дъх.</p><p>— Слушам ви.</p><p>— В деня, в който госпожа Геринген е заснета с това дете на задната седалка, е подадена жалба от един баща в Осло за отвличането на сина му. Сверихме часовете със съобщението за изчезването на момчето. Това е станало два часа преди охранителната камера на касата да заснеме госпожа Геринген.</p><p>— Кажете ми, че детето е било…</p><p>— Съкрушен съм. Детето е намерено мъртво в пристанището на Ставангер приблизително месец след изчезването му.</p><p>Студена пот обля Кристофър. Той затвори телефона и отвори прозореца, като се надяваше, че чистият въздух ще успокои бурята от въпроси, която бушуваше в мозъка му.</p><p>— След няколко часа ще знам кое е най-доброто място, откъдето може да се стреля — оповести Сара, като също затвори телефона си. — Може би имаме шанс. — После обърна глава към Кристофър: — Добре ли си? Имаш умислен вид.</p><p>— От колата е… Емоциите, умората, аз… Ще ми мине.</p><p>Кристофър и за миг не допускаше, че Сара може да причини зло на някого, още по-малко на дете. Тя бе човекът, на когото той имаше най-много доверие от всички хора на света. Непременно имаше някакво обяснение. Само че когато Сара сложи ръка върху бедрото му, Кристофър положи усилие да не се отдръпне.</p></section><section><title><p>51</p></title><p>Когато таксито спря пред входа на летището в Лайпциг, Сара вече бе резервирала билети за полета им до Рим. Самолетът излиташе след по-малко от четиридесет и пет минути. Те се затичаха към изход 2, както бяха прочели върху електронното табло, а в това време по уредбата прозвуча съобщение за последно повикване на пътниците Кларънс и Геринген.</p><p>Сара стигна първа до изхода и представи билета и паспорта си на усмихнатата стюардеса, която и&#x300; пожела добре дошла. Кристофър дотича няколко секунди по-късно. Вече преминала през автоматичната врата, Сара му протегна ръка.</p><p>Кристофър извади паспорта от джоба си и се канеше да го покаже на стюардесата, когато спря, осъзнал нещо очевидно. Може би последното разкритие на журналиста за смъртта на малкото момче, което Сара бе придружавала, ускори решението му. Изведнъж го обзе панически страх да не загуби живота си и да остави Симон за втори път без баща.</p><p>— Господине, мога ли да видя документа ви за самоличност, ако обичате?</p><p>— Ами аз…</p><p>Кристофър погледна Сара. Гърлото му бе пресъхнало, сърцето му биеше до пръсване от притеснение.</p><p>— Сара, аз…</p><p>Тя разбра.</p><p>Кристофър пристъпи към нея. Разделяше ги бариерата за проверка на бордните карти.</p><p>— Сара, струва ми се, че аз няма да дойда…</p><p>Тя кимна с глава, без да пророни и дума.</p><p>— Съжалявам, трябва да се върна в Осло. Симон има нужда от нас и…</p><p>— Трябваше да го направиш по-рано, Крис. Ти беше толкова смел, възхищавам ти се. Прав си. Симон има нужда от нас. Аз не мога да бъда до него, но ти трябва да бъдеш…</p><p>— Съжалявам, госпожо, но трябва да затворим вратите — намеси се стюардесата.</p><p>— Да…</p><p>Кристофър хвана лицето на Сара с две ръце. Тя усети, че той трепери. Целунаха се. В порива им имаше и любов, и споделена мъка.</p><p>— Кажи му, че го обичам и че много скоро ще се върна! — изрече Сара и бързо тръгна напред.</p><p>На Кристофър му се стори, че очите и&#x300; са мокри, но тя толкова бързо обърна глава, че не бе сигурен. Със свито сърце, обременен от чувството за вина, че я изоставя в последния етап на това ужасно разследване, Кристофър за малко не прескочи преградата, за да изтича след Сара. Желанието му да я грабне в ръцете си и да и&#x300; каже колко я обича бе толкова силно, че му причини болка.</p><p>Зърна я още веднъж през стъклото. Тя бе написала нещо на един лист и му го показа. „Не забравяй антибиотика си!“ После изчезна в ръкава, който отвеждаше към самолета. „Тази жена наистина е изключителна“ — помисли си Кристофър.</p><p>Залата за пътниците, чакащи да бъдат отведени към самолета, беше вече празна. Той седна. Всичко се случи толкова бързо, че не успя да прецени значимостта му.</p><p>Не усещаше нищо, освен празнота и дълбока самота. В момента погазваше всички съмнения, които скоро щяха да завладеят отново сърцето му и да го тормозят. Беше ли допуснал грешка, или реагира както трябва, за да не остане Симон без баща? Беше ли предал Сара, любовта на живота си, в името на своя племенник? Беше ли проявил подлост, като се страхуваше да поеме риск за онова, което щеше да се случи в Рим? Защо не намери начин да поговори със Сара за разследването на журналиста от „Моргенбладет“? За да му обясни тя най-сетне истината…</p><p>Изведнъж всички страхове, опасения, неизречени обяснения и несигурност се появиха едновременно в мозъка и в сърцето му. Кристофър сложи ръка на гърдите си, за да се опита да постигне някакво спокойствие.</p><p>Погледна към телевизионния екран над главата му. Някакъв информационен канал показваше насъбралата се вече тълпа пред катедралата „Свети Петър“ в Рим, както и комина, от който се очакваше отговорът. Бял или черен пушек щеше да се появи оттам? И кога на величествения балкон с гигантските колони щеше да се появи новият папа, за да благослови тълпата? В долната част на екрана течеше въпросът: „Кой ще бъде 268-ият папа?“. И Кристофър си помисли, че никой от журналистите не осъзнава значимостта му.</p></section><section><title><p>52</p></title><p>Като безкрайна червена змия по мраморните плочи на величествената зала за дипломатически аудиенции се извиваше шествието на кардиналите. В ярките си мантии те вървяха, водени от мъж, който носеше Божия кръст, а кохортата от хористи призоваваше Светия Дух да ръководи избора на следващия папа.</p><p>В дъното на залата, седнал приведен на папския престол, оттеглящият се папа, облечен в съвършено чистото си, без нито едно петно, бяло расо, приемаше процесията. Очите му бяха уморени, но благосклонни. Благославяше всеки член от шествието, преди кардиналите да влязат в Светия параклис, където щеше да се проведе изборът на неговия последовател.</p><p>В един ъгъл на залата стоеше София. Беше почти невидима. Наслаждаваше се на привилегията да е частен телохранител на своя кардинал и затова, въпреки правилата, със специално разрешение, можеше да бъде до него във всеки момент. Тя дебнеше с изострено внимание всяко движение на папата и чакаше с нетърпение момента, когато нейният кардинал ще мине покрай Негово Светейшество.</p><p>Песнопенията на хора се повтаряха до безкрайност и опияняваха с един същ призив към Господ Бога: „Ела, Свети Дух, създателю, навести душите на твоите предани верующи. Изпълни с милост отгоре сърцата на тези, които си създал“.</p><p>София не можа да сдържи усмивката си, като слушаше тази покана, молеща Светия Дух да вдъхнови всеки кардинал и да напътства неговия вот. Предстоящият избор бе твърде далеч от Божието вдъхновение. Всичко бе подготвено така, че кардинал Клещински да спечели гласовете. Всеки от присъстващите тук мъже бе посетен не от Светия Дух, а от самия кардинал, който бе обещал на всекиго пост, отличие, награда, догматична ориентация в негова полза, ако бъде избран. А за най-своенравните и упоритите бе запазил заплаха от разобличаване на някой плътски грях, който те се надяваха да остане забулен в тайна. Нищо не бе оставено на случайността — дори оттеглянето на папата, уговорено със събрата му. То бе планирано от месеци, ако не и от години, като се имаше предвид другарството им още от младини.</p><p>Кардинал Клещински бе сред последните в процесията. Той коленичи пред папата. София дебнеше този момент с хищността на котка, втренчила поглед в някоя птица. Различи без усилие погледите, които си размениха двамата мъже. После кардинал Клещински се изправи и на свой ред прекрачи прага към капелата на капелите — Сикстинската.</p><p>София се промъкна покрай стените на царствената зала, навела глава, за да не гледа гигантските фрески, които ги покриваха. Тръгна по стъпките на последния кардинал и го последва в тесния коридор. Колкото и привилегирована да бе обаче, пътят и&#x300; свършваше пред входа на светилището, изрисувано за вечността от Микеланджело. Можа за миг да зърне тавана, където божественият пръст се протягаше към неговото мъжко създание — Адам. Стисна ножа и направи всичко възможно да избегне погледа на префекта на Папския дом, който презрително и&#x300; направи знак да се отдалечи.</p><p>Пещерата затвори тежките си порти и катинарът щракна. София чу думите <emphasis>Cum clave</emphasis><a l:href="#fn_47" type="note">47</a>. Гласуването можеше да започне. Ако всичко се развиваше по план, съвсем скоро кардинал Клещински щеше да бъде избран за новия папа. Тогава София щеше да го придружи до балкона, където най-сетне щеше да се случи това, на което бе посветила живота си.</p></section><section><title><p>53</p></title><p>Самолетът на Сара се приземи в 17 часа и 50 минути. Необичайна трескавост владееше римското летище, откакто светът очакваше избирането на новия папа. Пътниците буквално атакуваха полетите за Рим, а персоналът на летището изпитваше невероятни трудности да направлява потока от пристигащи хора. Всички телевизионни канали повтаряха до втръсване картини от площад „Свети Петър“ и показваха хилядите богомолци, по чиито лица се четеше нетърпение, надежда и дори блаженство.</p><p>Сара разблъска доста пътници, вперили очи в екраните на телефоните си, докато си проби път до такситата. Не си направи труд да се извинява. Пред опашката от чакащи тя размаха значката си на инспектор и полицаят, натоварен да следи за реда, веднага и&#x300; съдейства да наеме такси.</p><p>— Карайте към Ватикана! Ако ви глобят, аз съм насреща! — каза тя и отново размаха значката си, този път пред шофьора на таксито, заедно с банкнота от двеста евро, с условието да пристигнат там за по-малко от тридесет минути.</p><p>— <emphasis>Si, signora!</emphasis></p><p>Таксито потегли като ураган, едва не блъсна една двойка, която пресичаше непредпазливо, и без шофьорът му да задава въпроси, пое по платното, запазено за линейките, полицията и пожарникарите.</p><p>След по-малко от петнадесет минути пресякоха центъра на Рим на път за Ватикана. Като видя заплашителния пояс на Колизеума, през чиито руини проникваше зимното слънце, Сара с изненада си даде сметка, че си представя как двамата с Кристофър го посещават, хванати за ръце. Ето, Кристофър и&#x300; представя оживлението на гладиаторските битки и и&#x300; обяснява всички туристически забележителности, води я на Палатинския хълм, чиито очертания се забелязват в далечината, до руините от дворците на знатните римляни, а после заедно крачат по павираните някога улици на Форума — там, където между два анекдота за римското всекидневие тя ще му открадне една целувка и ще прошепне в ухото му обещание, от което той ще се изчерви.</p><p>След краткото замечтаване сърцето и&#x300; се сви, като че ли видението, което трябваше да бъде план за бъдещето, се превръщаше само в бледа надежда, засенчена от съмнението. Остави Кристофър да замине за Осло, без да каже и дума, като че ли това бе съвсем нормално. Тя разбираше много добре защо той отива при Симон. До този момент тя бе изпитала безграничната им любов и безкрайното им взаимно отдаване. Кой мъж щеше да последва жена си в подобно приключение, презирайки страха и рисковете за собствения си живот? Само че сега, колкото и банално да бе отпътуването на Кристофър, то ясно и категорично разкриваше, че неговата любов към нея не е безгранична. Границата бе неговата отговорност към Симон.</p><p>Внезапно я обзе страх. Ами ако Кристофър не се върне при нея? Ако реши, че сигурността и добруването на Симон са несъвместими с бурния живот, който тя водеше?</p><p>Надигащото се у нея безпокойство бе прекъснато от почукването за получено съобщение на телефона и&#x300;. Файлът зае целия екран. Беше карта, върху която бе обозначено малко червено кръстче. След миг Сара вдигна телефона, за да отговори на входящо повикване.</p><p>— Аз съм — чу тя мъжки глас. Позна своя човек от Осло, снайперист от армията. — Ако оня тип е наистина на ниво и е способен да се прицелва от много далечно разстояние, ще застане там, където съм поставил кръстчето.</p><p>— Ама това е на повече от километър от балкона…</p><p>— Ако има DAN.338<a l:href="#fn_48" type="note">48</a>, може да стреля точно до хиляда и двеста метра. Изпратих ти файл с параметрите на оръжието му.</p><p>— Хиляда и двеста метра?</p><p>— Ами да, напреднахме, откакто ти напусна армията. Това ще му позволи да застане в позиция извън периметъра на максимална сигурност, където ще са разположени по-голямата част от постовете и специалните сили.</p><p>— Добре. Благодаря, Джейкъб.</p><p>— Не съм ти казал и дума.</p><p>— Естествено.</p><p>Сара затвори телефона и прегледа бегло информацията. Файлът потвърждаваше казаното от Джейкъб и добавяше, че с оръжието се работи просто и лесно.</p><p>Сара каза на шофьора да я закара до улицата, намираща се на стотина метра от мястото, където отиваше.</p><p>— Може ли да увеличите звука на радиото?</p><p>Коментаторите говореха само за избора на папа и обясняваха, че кардиналите заседават вече четири часа. Вече се очаквало да видят черния пушек от комина, в случай че не са постигнали мнозинство, или белия, ако стотината високопреосвещенства успеят да посочат очевиден победител.</p><p>Сара нервно погледна смартфона си. Имаше още четиристотин метра до целта и&#x300;.</p><p>— <emphasis>Veloce!</emphasis><a l:href="#fn_49" type="note">49</a> — нареди тя, припомняйки си отдавнашните познания по италиански.</p><p>— <emphasis>Si, si!</emphasis></p><p>Таксито ускори ход. Шофьорът натискаше клаксона, стряскайки пешеходците, които вървяха по платното вместо по тротоара. По радиото журналистите се опитваха да правят прогнози и гласовете им издаваха голямо напрежение.</p><p>— <emphasis>Non posso procedere, signora!</emphasis><a l:href="#fn_50" type="note">50</a> — възкликна шофьорът.</p><p>Сара осъзна, че не могат да продължат. Рискуваха да блъснат пешеходците, които бяха заели цялото платно. Погледна смартфона си, запомни пътя, който и&#x300; оставаше да измине, плати на шофьора, както се бяха уговорили, и след миг се смеси с тълпата. Продължи да върви срещу хората, като закачи слушалката на ухото си, за да следи емисията на радиото, което излъчваше на френски език. На всеки ъгъл виждаше карабинери, които бяха на нокти още с обявяването на предстоящия избор на папа. За сметка на това туристите възприемаха събитието като празник и някои от тях намираха повод да изпият повечко бира.</p><p>Навигаторът и&#x300; посочи малка улица вляво, която се отдалечаваше от главната артерия и не бе толкова многолюдна. Сара бе само на осем минути от показаното върху картата червено кръстче. Сърцето и&#x300; ускори ритъма си. Мускулите и&#x300; леко се напрегнаха, подобно на спортист, който се готви за старт. В слушалката се смесиха гласовете на коментаторите в студиото, които правеха анализите и прогнозите си, и репортерите от мястото на събитието, които се опитваха да опишат атмосферата на площад „Свети Петър“.</p><p>Срещна само един-двама минувачи, потънали в мислите си, и зави в уличката пред едно кафене. Трима младежи бяха седнали до една маса с протегнати разкрачени крака. Те впиха настойчиви очи в Сара.</p><p>— <emphasis>Lo sai che sei mica male per essere una donna?</emphasis></p><p>Сара не говореше италиански, но разбираше доста добре езика. Думите, който чу, че не била за изхвърляне, я принуждаваха да разпилее енергия и да загуби самоконтрол, които би предпочела да запази за предстоящото изпитание.</p><p>— <emphasis>Stronzetta dai capelli rossi!</emphasis></p><p>Пренебрегна факта, че я нарекоха „червенокоса кучка“ и продължи пътя си. Зад гърба си чу хихиканията, подсвиркванията и вулгарните им думи. Всичко, което бе научила за мъжката доминация по време на сегашното си разследване, нахлу в съзнанието и&#x300; като отприщила се вода, която събаря язовирна стена. А освен това усещането за несправедливост, което тя като жена познаваше от години, пробуди студения и&#x300; инстинктивен гняв, който дремеше в подсъзнанието и&#x300;.</p><p>Обърна се и се върна по стъпките си към тримата подиграващи и&#x300; се младежи, които нямаха време да се изненадат. Смаза крака на първия с пета, а с коляно го ритна под брадата. Когато вторият и третият се надигнаха, за да я нападнат, тя блокира атаката на единия, като изви ръката му и хвърли жалкия юначага върху приятеля му. И двамата паднаха на земята, а тя им заби по един ритник между чатала. После хвана здраво главите им и им прошепна:</p><p>— Никога повече не се отнасяйте с жена така, както с мен. Никога.</p><p>Пусна главите им върху асфалта и бутна първия, който държеше кървящия си нос, така че да падне заедно със стола си.</p><p>Обърна им гръб и продължи. Когато адреналинът и&#x300; спадна малко, Сара помисли за всичко, което бе чула за феминистките. За всички критики към тях, в това число и произлизащите от жени, които ги намираха твърде крайни, твърде насилнически, твърде ангажирани, осъждаха битката им с мъжете и оценяваха действията им като недокрай премерени. Известно време дори бе мислила, че феминисткото движение е прекалено напористо. Само че година след година, а особено от момента, в който Кристина Хагебак и&#x300; бе отворила очите за хитрините на извратените типове, стремящи се към мъжка доминация, тя си задаваше въпроса до каква степен потиснатите жени можеха да установят справедлив ред, без да използват насилие. Защото по принцип, след като групата, която доминира, използва насилие срещу групата на потиснатите, как биха могли последните да се освободят без сблъсък?</p><p>Това и&#x300; се струваше невъзможно. А жените вършеха този подвиг от хиляди години: да се борят, но без да проливат кръв… Да, може би феминизмът бе необуздан и агресивен, но не убиваше никого. За разлика от привържениците на мъжката доминация, които въпреки господството си бяха недоволни и убиваха всеки ден: чрез семейно насилие, чрез беззаконието в някои страни, където осъждат жената, въпреки че провинението е извършено от мъжа, чрез семейните вендети под прикритието за защита на честта, чрез уличното насилие и убийствата, подбудени от чиста омраза към жените. Сара бе поискала от полицията в Осло да премахнат термина „убийство от страст“ и да го заменят с „убийство на жена“.</p><p>Като оценяваше мъжката жестокост, Сара бе убедена, че ако мъжете са на мястото на жените, нямаше да са толкова търпеливи и демократични по пътя си за постигане на равенство. Не, те просто щяха да грабнат оръжията, да извършват убийства и да заменят порядъка.</p><p>На пръв поглед и тя, и всички жени от западните страни изглеждаха свободни — мислеше си Сара. Говореха, управляваха, гласуваха закони, обучаваха, творяха, обичаха, развеждаха се. „Само че декорът, в който всички живеем, е мъжки — разсъждаваше тя. — И всичко, което произлиза от този факт, ни дебне — унижението, презрението, подценяването. Един мъж не можеше да схване подобно нещо, защото не го изживява. На един мъж не се налага да понесе неучтива забележка за физиката си или сексистка шега, която поставя неговата интелигентност под съмнение, нито пък унижението да му откажат правото да се изкаже по някой въпрос, както и необходимостта постоянно да доказва своята компетентност. Той е наистина свободен, без във всеки момент да го грози изскочила отнякъде забележка.“</p><p>Сара разсъждаваше до каква степен това разследване и&#x300; подейства така, че за нея вече бе невъзможно да приеме всички тези обстоятелства, за да не живее в състояние на постоянен гняв. Знаеше, че никога вече няма да отмине с безразличие несправедливостта, че и тя, и всички жени бяха жертви, при това от доста дълго време.</p><p>— <emphasis>Бинг!</emphasis></p><p>Телефонът и&#x300; извести, че е на по-малко от петдесет метра от дестинацията, и в същия миг гласът на коментатора в слушалката се извиси възбудено:</p><p>— Дами и господа, настъпи историческият момент. Виждаме първите кълбета на дима, който излиза от комина на Ватикана. И… О, да… Истина е, можем да потвърдим без съмнение: димът е бял! Конклавът е избрал новия папа!</p><p>Сара успя да се овладее. „Трябва да запазя разсъдъка си хладен. Не трябва да бързам“ — повтаряше си тя.</p><p>Малко по-нататък във вече пустата улица тя зърна зад ъгъла глухата алея, водеща към сградата, където трябваше да се намира убиецът. Направи няколко крачки и се спъна в празна бутилка от бира. Замръзна на място. Някъде напред в улицата без изход се затръшна врата. Сара се прикри до една стена.</p><p>— Какъв момент! Какъв невероятен момент! — възклицаваше журналистът в слушалката и&#x300;. — За момента само сто и двадесетте затворени в Сикстинската капела кардинали знаят името на новия най-висш духовник, което след няколко минути ще бъде разкрито на целия свят! Ах, какво тревожно очакване за двата милиарда католици в света, както и за цялото останало население на Земята! Още няколко минути търпение!</p><p>Сара хвърли поглед иззад стената и забеляза на ъгъла на глухата улица някакъв мъж. Не приличаше на убиеца. Беше опрял гръб в стената, вперил поглед в телефона си. Дали не бе някой най-обикновен гражданин, излязъл от дома си, за да усети „на живо“ вълнението на тълпата? Или съучастник на убиеца, застанал на пост? И в двата случая Сара нямаше избор. Трябваше да мине покрай него. А единственото и&#x300; оръжие бяха бдителността и бойните и&#x300; умения.</p></section><section><title><p>54</p></title><p>В това време Стиг Анкер, след като бе поставил членове от италианската мрежа на своята организация пред входа на сградата, приближи до стълбището. Изчака до последната минута и едва тогава обезвреди охраната на къщата, за да не разберат колегите им, че нещо им се е случило, преди новият папа да се появи на балкона.</p><p>Ослуша се, опрял гръб на стената до входната врата. Извади внимателно малко огледалце с телескопична дръжка и забеляза униформен мъж в горната част на стълбището. Ако тръгнеше срещу него, нямаше шанс. В сградата нямаше нито един прозорец, с изключение на последния етаж — прозореца, от който щеше да стреля. Но не можеше да стигне до него, като се изкатери по стената.</p><p>Пусна безшумно в краката си чантата с оръжието, което членовете от римската клетка му бяха осигурили, и взе гранатата със сълзотворен газ. С вид на разсеян турист, който търси по-добро покритие за телефона си, мина покрай стъпалата, като държеше мобилния си телефон в ръка, навел глава към екрана. Стъпи на първото стъпало. Постовият насочи оръжието си към натрапника и му извика да се оттегли.</p><p>— <emphasis>Andate!</emphasis><a l:href="#fn_51" type="note">51</a></p><p>— <emphasis>No capito, inglese</emphasis><a l:href="#fn_52" type="note">52</a>… — викна Стиг Анкер, като вдигна ръката си с телефона, от който се чуваше гласът на някакъв дерящ гърлото си журналист.</p><p>Войникът рязко му направи знак с ръката си да се оттегли, а в това време Стиг Анкер изпусна сълзотворния газ от капсулата, задържайки дишането си. После се отдръпна встрани, като мърмореше на английски, че италианците са невъзпитани. Престори се, че се отдалечава, а всъщност се скри зад вратата, за да вземе чантата си със снайперистката пушка.</p><p>В мига, в който охранителят се закашля, преди още да разбере какво става и да повика помощ, Стиг нахлу във входа и хукна нагоре по стълбите. В ръката си държеше боен нож. За по-малко от три секунди заби ножа в корема на войника, чието лице бе обляно от сълзи, а тялото — разкъсвано от кашлица.</p><p>Стиг задържа тялото, докато падне, за да не вдигне шум, и тръгна напред. Отвори със замах вратата на таванското помещение. Полицаят на пост пред единствения прозорец се обърна и успя само да извади пистолета си от кобура. Стиг сграбчи дулото с лявата си ръка, изтръгна го от ръката му, а с дясната го удари силно по ухото. Полицаят бе обезоръжен и замаян. Убиецът го удари в лицето, сграбчи го за ръката и го изхвърли надолу по стълбите. Чуха се няколко удара на тялото в стъпалата и после зловещ трясък.</p><p>Стиг извади снайперистката пушка от чантата, постави заглушителя, закрепи я върху поставка срещу широко отворения прозорец, зареди я и нагласи оптическия мерник.</p></section><section><title><p>55</p></title><p>Сара се подвоуми за миг как да постъпи. Върна се безшумно по стъпките си, вдигна празната бутилка от бира и я запрати с всичка сила оттатък човека, който стоеше пред входа на сградата. Той трепна и се извърна към шума. Сара притича бързо до него. Когато чу стъпките и&#x300; зад гърба си, той се обърна кръгом. Тя се хвърли върху него и му нанесе саблен удар в гърлото. Мъжът се преви на две. От удара в трахеята бе неспособен да диша, а още по-малко — да говори. Тя хвана гърлото му с лявата си ръка, а с дясната го удряше по тила. След секунди мъжът загуби съзнание. Тя го остави да се свлече на земята, все едно че бе парцален манекен. Облегна го на стената, като остави телефона в ръката му. Претърси го, но не намери никакво оръжие.</p><p>После разгледа близките сгради с неравни жълти стени и избра най-високата от тях. Безшумно се приближи до входа и&#x300;, прилепи се към стената, бутна вратата с върха на пръстите си. Бързият оглед разкри тесен коридор, в края на който се виждаше дървено стълбище. В краката и&#x300; лежеше безжизнен човек в камуфлажната униформа на италианските специални служби. Опита се да напипа пулса му, но човекът бе мъртъв.</p><p>Напълно убедена, че се намира на точното място, Сара тръгна по коридора. Усети щипане в гърлото и очите. Очевидно сълзотворен газ. Предпазливо постави крак на първото стъпало, намали звука на радиото в слушалката си, но продължи да следи коментарите за развитието на събитието, за да знае точно кога би се намесил убиецът.</p><p>„И така — <emphasis>Habemus papam</emphasis>? Имаме ли папа? Със сигурност. Но кой е той? Ще узнаем след няколко минути… А за момента един мъж плаче. Защото в малка стаичка до капелата, състояща се от девет квадратни метра, наречена «Стаята на сълзите», традицията изисква новият папа в продължение на няколко мига да даде воля на чувствата си и да осмисли огромната отговорност, която току-що е поел да носи на гърба си<a l:href="#fn_53" type="note">53</a>.“</p><p>Сара се придвижваше предпазливо като хищник, като замираше при най-малкия риск вековната дървена стълба да проскърца. Внезапно главата и&#x300; докосна нечия ръка. Ръката бе неподвижна. Тяло на мъж в полицейска униформа бе проснато насред стъпалата, с лице към земята. В същия миг чу гласове. На улицата имаше хора, които пееха с цяло гърло. Сара се възползва от шума, за да измине бързо още няколко метра.</p><p>Стигна до площадката. Стоеше приведена, опряла ръце върху най-горното стъпало. Пред нея имаше затворена врата. Тя гъвкаво се придвижи до вратата и погледна през ключалката.</p><p>Убиецът лежеше пред прозореца с леко раздалечени крака за повече устойчивост. Притискаше към рамото си приклада на поставена на стойка пушка с оптичен мерник. Сара веднага разпозна модела, описан от Джейкъб. Стаята, в която се намираше убиецът, изглеждаше малка, но в нея все пак бяха намерили място за бюро и стол.</p><p>„Да! Да! Наистина е така! Виждаме пред балкона на катедралата «Свети Петър» да се движат силуети. Ще разберем кой е новият папа само след няколко секунди… Виждам ясно очертанията на бяло расо… А, ето че излиза и новият папа! Получихме името му. Това е кардинал Клещински! Когото вече трябва да наричаме папа Павел VII!“</p><p>Убиецът впи очи в оптическия мерник и задържа дишането си. Сара отвори вратата с ритник и скочи върху него, като го удари с лакът по тила. Стиг Анкер изпусна оръжието, но не изгуби съзнание. Удряйки го, Сара усети цялата съпротива на този гад, чийто врат бе толкова дебел, че не би могла да го обхване с две ръце.</p><p>Убиецът се търкулна встрани и се изправи с едно движение. Докато разпознае противника си, Сара метна към главата му стола. Стиг Анкер се предпази с ръце и отстъпи назад, за да избегне удара. Сара се хвърли към него и за малко не се набучи на ножа, който той бе успял да извади. Изви ръката му, за да отклони удара, но силата на нападателя и&#x300; бе толкова голяма, че острието се вряза в слънчевия и&#x300; сплит с цялата си дължина. Сара се претърколи на свой ред, но почувства светкавична болка в горната част на гърдите. Изправи се, изгубила сили, но твърде късно. Стиг Анкер я заобиколи отзад и с жестока хватка се опита да премаже врата и&#x300;. Прешлените и&#x300; щяха да станат на сол под огромния натиск на противника. Тя изви ръцете си назад и се опита да забие пръсти в очите му или да го хване за ушите, но убиецът въртеше главата си във всички посоки и издържа на болката.</p><p>Едва не загубила съзнание, Сара събра всичките си сили и премаза с пета пръстите на краката му. Той отслаби хватката. Тя се наведе мълниеносно и го удари между краката, измъкна главата си от обезсилената му ръка и го ритна в капачката на коляното, а после го фрасна с коляно в лицето. Замаян за миг, той залитна, но не падна.</p><p>Сара бе изчерпала силите си. Убиецът яростно се съпротивляваше. В край на краищата щеше да я надвие. Тогава тя се метна към пушката, обърна се и стреля, без да се прицелва, в момента, в който врагът и&#x300; хвърли върху нея. Пушката бе със заглушител и се чу само тихо изпукване. Стиг Анкер се сгромоляса върху Сара, като я изцапа със смес от пот и кръв. Тя го отблъсна с всички сили. Провери пулса му. Сърцето му биеше, но много бавно. Кръвта шуртеше от раната му. Сара прецени, че му остават не повече от минута-две живот.</p><p>Задъхана, с ръце върху коленете си, тя докосна раната си. Изпитваше силна болка, но разрезът не и&#x300; се видя опасен. Не беше засегнат нито един по-голям кръвоносен съд. Сара отново сложи слушалката, която се бе изхлузила по време на борбата.</p><p>„Ето, на балкона излиза кардинал Клещински, или по-скоро новият папа Павел VII!“ — изкрещя журналистът.</p><p>„Сега ще бъде направено разкритието!“ — каза си Сара.</p><p>Тя се довлече до прозореца, откъдето в далечината се виждаше балконът на катедралата. Нямаше как да разбере какво става там. Тя легна, придърпа пушката и притиснала приклада към рамото си, погледна през оптическия мерник.</p><p>Видя сцената в едър план. Новият папа, облечен в бяло, с малка бяла шапчица на главата<a l:href="#fn_54" type="note">54</a>, поздравяваше тълпата с доволна усмивка, която предизвика у Сара презрение. До него двама членове на духовенството, облечени в черни раса с виолетови ленти, стояха малко по-назад.</p><p>„Изборът не можеше да бъде по-консервативен — обясняваше един коментатор по радиото. — Кардинал Клещински е от полски произход. Пред мен е биографията му. Влязъл е в лоното Господне доста късно, към тридесетата си година, след завръщането си от Латинска Америка, където прекарал десетина години. Забелязали го заради голямата му интелигентност, но главно заради доста консервативните му действия и изказвания, които често противоречаха на изискваната от папа Франциск I гъвкавост. Познат е като строг човек, който обича реда и иска да се бди върху правилата, постановени от отците на Църквата.“</p><p>„С други думи?“ — попита журналистът.</p><p>„Ами — намеси се друг експерт, — не трябва да очакваме от него реформи, които ще отворят Църквата. Напротив, много е вероятно той да поиска да затвърди старите и традиционни принципи.“</p><p>„Искате да кажете, че например няма да гледа благосклонно на ново разискване за разводите или…“ — попита водещият.</p><p>„Или, просто казано, за жените — намеси се жена, подкрепена от фона мъжки гласове. — За да бъда ясна, ще кажа, че кардинал Клещински е категорично против жени да заемат постове в Църквата и дори смята, че тя е доста феминизирана, че е време мъжете отново да намерят мястото си в нея. Като едно време, когато е била в ръцете на основателите и&#x300; — свети Петър, свети Яков и свети Павел.“</p><p>Сара вътрешно кипеше, докато слушаше тези коментари. Как кардиналите са могли да постъпят така назадничаво, избирайки този човек?! Но въпреки всичко тълпата от предани вярващи изглеждаше изпаднала в екстаз пред новия папа, който малко по малко щеше да покори жените и отново да ги постави насила под мъжка доминация.</p><p>Но къде бе Людмила? Кога щеше да направи изявлението си? Кога най-накрая щеше да отдаде справедливост на половината човечество, там, пред камерите от цял свят, насочени към балкона?</p><p>— Кога? — изрева Сара, обзета от бесен гняв, а нахлуващата в душата и&#x300; омраза смразяваше кръвта във вените и&#x300;.</p><p>Хвърли поглед към убиеца и зае мястото си до прозореца. Стори и&#x300; се, че вижда женска фигура в оптическия мерник. Да, зад една от грамадните кадифени завеси, които падаха зад балкона, в сянката, наистина имаше жена. Сара мярна напрегнатото и&#x300; лице и си отбеляза, че жената е нащрек.</p><p>— Хайде, Людмила, давай! — прошепна Сара. — Сега е моментът…</p><p>Съсредоточена върху русокосата жена, Сара видя как тя пъха ръка под дрехата си.</p><p>— Да — прошепна Сара. — Направи го. Аз бдя. Отдай справедливост за всички ни.</p><p>На балкона Светият отец вдигна двете си ръце, за да смири тълпата. Искаше тишина. Щеше да произнесе първите си думи. Шумът от множеството постепенно стихна. Русокосата жена зад завесата понечи да излезе от скривалището си и да тръгне към папата.</p><p>С око, приковано в мерника, Сара затаи дъх. Внезапно две ръце сграбчиха жената с русите коси и я изтеглиха брутално назад. Тя явно протестираше на висок глас и Сара видя как дори папата обърна глава назад. Но младата жена изчезна, сякаш бе отведена <emphasis>manu militari</emphasis><a l:href="#fn_55" type="note">55</a> далеч от папата.</p><p>— Не, не! — извика Сара. — Не това!</p><p>Папата изглеждаше смутен.</p><p>„А, като че ли нещо се случи на балкона — обясни журналистът по радиото с неспокоен глас. — Една личност, която се опитваше да се добере до новия папа, бе отстранена. Надявам се, че не става въпрос за нищо сериозно и че положението е под контрол… Така изглежда. Папата най-сетне ще може да се изкаже.“</p><p>— Нямаше нужда… да се намесвам. Тя дори не успя да убие папата… — Убиецът промълви тези думи на един дъх и Сара разбра, че звукът от слушалките и&#x300; е бил толкова силен, че той е чул всичко.</p><p>Беше разтревожена, в гърдите и&#x300; бушуваше гняв. Не, те не можеха да спечелят още веднъж. Не и след усилията, които Катрина, Ада и Людмила бяха положили, за да събудят света! Немислимо бе!</p><p>— Ето защо мъжете управляват света… инспекторке… Жените се провалят във всяко голямо нещо, което предприемат…</p><p>Сара би искала да отмине с презрение тези думи, но не успя да сдържи яростта си. Дойде и&#x300; в повече. Беше издържала дотук, като се надяваше, че Людмила ще представи третото откритие. Беше запазила самообладание и се държеше професионално, защото смяташе, че в края на разследването и&#x300; справедливостта ще възтържествува.</p><p>— Твърде късно е… инспекторке… Вие се провалихте, ние спечелихме. Самата природа ви напомня кое място е отредено за вашия пол…</p><p>Отровата на убиеца се вля във вихъра от мисли, които владееха ума на Сара. Тя разяде устоите на разума и&#x300;, прати по дяволите инспекторката професионалистка от Осло и отвори път единствено на гнева, който не бе престанал да расте и да се трупа от началото на разследването. Тя вече беше само жена на ръба на нервна криза, виждаше всички тези мъже, облечени в свещенически одежди, които проповядваха доброжелателство, но официално отхвърляха половината от човечеството. Тя чуваше как в главата и&#x300; кънти проклятието на Ева, набито като с чук в главите на всички, в това число и на децата, и показалецът и&#x300; бавно докосна спусъка на пушката.</p><p>Притисна приклада към рамото си, наклони глава и потърси през мерника мишената, като леко раздалечи краката си за повече устойчивост. Имаше властта да сложи край, макар и временен, на непрестанното потискане на жените в Църквата. Тя можеше да изпълни задачата, която Людмила не успя да доведе докрай: да елиминира този папа, който щеше да допринесе още повече за влошеното положение на жените. Впрочем тя имаше нещо повече от възможност — имаше отговорност. В името на всички жени. Дори с риск за живота си!</p><p>С пресъхнало гърло Сара си помисли за Кристофър и осъзна нещо, което досега не искаше да признае пред себе си. Цялата жестока истина избликна пред очите и&#x300;: той бе разбрал, че съществуване редом до нея никога нямаше да е съзвучно със сигурността и спокойствието, които искаше да предложи на Симон.</p><p>Очите и&#x300; се замъглиха от сълзи, с които тя яростно се бореше. Сара водеше ужасяваща битка със съмнението.</p><p>Задържа дишането си. Показалецът и&#x300; плавно натисна спусъка.</p></section><section><title><p>56</p></title><p>Когато главата на папата се пръсна и разлетя на парчета, воплите на ужас достигнаха до сградата, в която се намираше Сара.</p><p>Районът на катедралата „Свети Петър“ бе завладян от хаос. От блокираната на огромния площад тълпа се разнесоха писъци. Морето от хора се залюля и образува панически вълни, разбиващи се с оглушителни крясъци на страх. Стотината мъже от специалните сили бяха пометени от втурналите се в паника мъже, жени и деца, които вече представляваха едно-единствено обезумяло тяло, търсещо начин да напусне площада на всяка цена. Приветствената вълна на радостни възклицания се бе превърнала в уродливо чудовище, което издаваше страховити звуци.</p><p>На балкона духовниците, които заобикаляха новия папа, бяха вцепенени. В краката им с разбит череп лежеше тялото на човека, когото току-що бяха облекли във власт. Дрехите и лицата им бяха оплискани с кръв. Те стояха там, изгубили ума и дума, и хората от службите по сигурността трябва да ги сграбчат, за да ги отведат на сигурно място.</p><p>В залата, от която се излизаше на балкона, още не бяха разбрали какво точно се случи. Никой не можеше да повярва, че папата е убит. Още повече че не бяха чули изстрел. Но когато видяха двамата изцапани с кръв мъже, които охранителите вкараха вътре, всички бяха завладени от паника. Някои от Ватиканската служба по сигурността крещяха заповеди за оттегляне, други търсеха връзка с колегите си от площада и ги приканваха да локализират стрелеца.</p><p>— Предупредих ви! — изригна женски глас. София бе успяла да се изтръгне от пазачите си, объркани и шокирани. — Видях проблясъка на оптическия мерник на стрелеца, а вие ми попречихте да се намеся! Вие го убихте! Вие!</p><p>Тя изтича към балкона, дръпна червената завеса, която го скриваше от залата, и се вкамени. Не чуваше и не виждаше разбягващата се под краката и&#x300; тълпа. Коленичи пред безжизненото тяло на своя кардинал и сложи ръката си върху накиснатите в кръв коси.</p><p>Изправи се и насочи погледа си към далечната куличка, където бе забелязала подозрителния отблясък. Беше смъртнобледа и безмълвна. Сълзите се стичаха по бузите и&#x300;.</p></section><section><title><p>57</p></title><p>Родителите на Сара живееха в красива вила на запад от централната част на Осло. Алеята с норвежки кленове водеше към входа, а пред къщата имаше голяма поляна с черешови дървета. В този час Симон сигурно вече се бе върнал от училище и Кристофър бе нетърпелив да види изписаната по лицето на малкото момче радост. Само че преди да се наслади на този миг, трябваше да освободи затормозеното си съзнание.</p><p>Откакто остави Сара сама на летището, изпитваше вина, примесена с безпокойство. Да, ако бе останал до нея, щеше да се изложи на опасност, но поне във всеки миг щеше да знае къде е тя и какво прави. А сега бе сграбчен от костеливите пръсти на страха и черногледото си въображение.</p><p>Облегнал гръб на бялата ограда, Кристофър гледаше екрана на телефона си. Следеше в пряко предаване събитията пред катедралата „Свети Петър“. Балконът все още беше празен. Коментаторите бъбреха шумно и нетърпеливо, когато най-накрая на балкона над площад „Свети Петър“, където тълпа от вярващи търпеливо чакаше вече шест часа, се появиха три фигури. От публиката се надигна такава гигантска приветствена вълна, че Кристофър настръхна.</p><p>Пое си дълбоко дъх. Дали Сара бе успяла да спре убиеца? Добре ли беше? Как точно Людмила щеше да поднесе третото разкритие? Кристофър плъзна гръб по оградата и се отпусна на земята, защото краката му вече не го държаха.</p><p>Лицето на кардинал Клещински се появи в едър план върху екрана на телефона му, както и по телевизорите в цял свят. Кристофър си помисли, че лицето му изразява тържество, но и неверие. Като че ли новоизбраният глава на Църквата не можеше да повярва къде се намира.</p><p>Кристофър никога досега не бе забелязвал подобно поведение у предшествениците на кардинала. Лицата им излъчваха по-скоро сериозност и благородство. Облеченият в безупречно бяло расо и безупречно бяла шапчица на главата поздрави огромното мнозинство, което му отвърна с оглушителни приветствени викове и аплодисменти. Зад гърба му за секунда се появи силует, който изчезна почти веднага. Папата вдигна двете си ръце и призова към спокойствие и тишина.</p><p>Кристофър затаи дъх.</p><p>И изведнъж…</p><p>Дори камерата остана неподвижна, като че ли папата бе все още там, в кадър, докато главата му отхвръкна назад, а от шията му бликна фонтан кръв. Втрещен от картината, на която стана свидетел, Кристофър чу ужасените крясъци на тълпата, която панически искаше да побегне от площада. Мъжете от службата по сигурността изскочиха на балкона и издърпаха навътре двамата духовници, които все още се намираха там.</p><p>Коментаторът на събитието не намираше думи. След като възкликна „Боже мой!“, и той като всички бе онемял от вцепенение. Около него в студиото се чуха викове. Принуден да застане отново пред микрофона, той изпелтечи няколко думи, описващи ужасяващата ситуация, като се мъчеше сам да повярва в това, което се бе случило, и обясняваше, че папата е станал жертва на стрелба, както изглежда — в главата, и че Ватиканът е завладян от всеобщ смут.</p><p>Кристофър пребледня и сложи ръка пред устата си. Първоначално бе неспособен да мисли, а после усети как у него се надига ужасяващ страх, че нещо се е случило със Сара.</p><p>— По дяволите! — извика той, като едва се сдържа да не хвърли телефона си на земята.</p><p>Изминаха десетина минути, а Кристофър продължаваше да гледа директното предаване, като постоянно сменяше телевизионните канали и търсеше информация за случилото се. Изведнъж от студиото се разнесе трагичният глас на водещия:</p><p>— Научаваме, че папата е починал от раните си. Причината за смъртта му е куршум в главата, изстрелян, както изглежда, от голямо разстояние. Простете ми, но и на мен, както и на вас, ми е трудно да повярвам. За момента нямаме потвърждение кои са отговорни за това убийство. Повтарям: кардинал Клещински, който току-що пое поста на папа под името Павел VII, е мъртъв.</p><p>Кристофър се опита да се обади на Сара, но попадна на гласовата и&#x300; поща. Позвъни в управлението в Осло. Свързаха го с директора на „Крипос“, който го информира, че няма никакви новини от инспектор Сара Геринген и че не знае дали тя е във Ватикана. Изминаха четиридесет минути във водовъртежа от паника и несигурност.</p><p>И тогава след нечуваното последва немислимото. Появи се потресаващ образ. Една от камерите се приближи към мъжете от специалните служби, чиито лица бяха с маски. От една сграда те извеждаха с невероятна грубост човек с наведена надолу глава.</p><p>Сърцето на Кристофър бе пронизано от ледено острие и той за малко не изгуби съзнание. Рижата коса на Сара се мяташе наляво и надясно, а командосът я принуждаваше да тича, за да влезе час по-скоро в блиндираната кола.</p><p>В долната част на екрана се появи надпис: <emphasis>… заподозряна, която вероятно вече е признала, че е извършила убийството на папата.</emphasis></p><p>Когато я качваха отзад в колата, миг преди блиндираните врати да се затворят, Кристофър за кратко мярна лицето на Сара. Той не забеляза по него нито страх, нито някакво безумно излъчване. Изражението на Сара го ужаси. Това не беше жената, която Кристофър познаваше. До такава степен бе неузнаваема.</p><p>— Татко!</p><p>Кристофър стоеше като ударен от гръм и най-напред не чу гласа на сина си. Усилието, което трябваше да направи, за да смени изражението на лицето си, докато се обръщаше, му струва толкова много енергия, че когато Симон се хвърли в ръцете му, той усети пристъп на гадене.</p><p>Стори му се, че ще повърне, но като по чудо допирът с детето му донесе такова щастие, че вече нищо нямаше значение за него. Откъде дойдоха тези даряващи го с топлина лъчи и импулси, когато усети до себе си тялото на Симон? Как бе могъл толкова дълго да се лишава от него?</p><p>— Скъпи мой, толкова съм щастлив, че те виждам! — каза той, докато гърлото му се свиваше повече, отколкото би искал.</p><p>— Я гледай ти! — възкликна Симон, като видя, че Кристофър се опитва да скрие сълзите си.</p><p>Гледаха се един друг и без да поиска каквото и да било обяснение, Симон здраво прегърна Кристофър.</p><p>— Малко съм уморен, миличък, пък и нали знаеш, че понякога човек плаче и от щастие.</p><p>Без да изпуска раменете на мъжа, който му бе станал баща, Симон отстъпи и погледна Кристофър право в очите. Усмихна се, но не с усмивка на дете, което можеш да излъжеш. Наклони глава и я сложи на рамото на баща си.</p><p>— Ами Сара кога ще се върне? — попита той с отчаян тон.</p><p>Кристофър се боеше от въпроса, който Симон рано или късно щеше да зададе. На практика той се бе върнал, но можеше да поднесе на сина си само лоши новини, при това след като му бе обещал сигурен и щастлив семеен живот. Сърдеше се на себе си, че ще му причини толкова страдания, и с изненада откри, че се сърди и на Сара. Раздразнен, че се е поддал на слабостта си, той се стегна и събра цялата си смелост, за да излъже Симон за последен път.</p><p>— Ще отидем да я потърсим заедно… Съгласен ли си?</p><p>Симон не получи отговора, на който се надяваше, но Кристофър изпита благодарност, че момчето не настоя повече.</p><p>Докато се изправяше, за да влезе в къщата, родителите на Сара се появиха на прага. Майка и&#x300; бе сложила ръка пред устата си и плачеше. Баща му я бе прегърнал, а лицето му бе пепелявосиво. Двамата гледаха Кристофър с такава надежда, сякаш той можеше да ги спаси от катастрофата.</p></section><section><title><p>58</p></title><p>Както и неколцина други негови колеги от адвокатските колегии в Рим, Роси де Лука познаваше бегло инспектор Геринген от няколкото и&#x300; появи в медиите след случая „Пациент 488“, а наскоро и по повод назначаването и&#x300; като водеща на разследването за убийството на министър-председателката на Норвегия Катрина Хагебак.</p><p>От малкото, което бе видял и прочел, тя бе студена и уравновесена жена с доста професионално поведение — точно обратното на онова, което човек можеше да си помисли за жената, заподозряна в убийството на папата.</p><p>Роси де Лука бе назначен за неин адвокат и с нетърпение очакваше срещата им. Надяваше се тя да му помогне в подготовката на защитата и&#x300; за процеса, който със сигурност щеше да бъде преекспониран от медиите.</p><p>Под сивото небе и топящия се сняг, който вледеняваше въздуха, адвокатът паркира колата си пред затвора „Реджина Чели“<a l:href="#fn_56" type="note">56</a> и тръгна към приемната. Бутна тежката двукрила врата на затвора — някогашен манастир, и влезе в миниатюрен двор, където сградите с жълти стени, осеяни с прозорци с решетки и бодлива тел, образуваха вътрешен кръг. По покривите патрулираха въоръжени мъже, а на кулите, които стърчаха над сградите, се виждаха неподвижните силуети на пазачи, които обхождаха затвора с поглед.</p><p>Адвокат Роси не обърна внимание на указателните табели, дори не ги и погледна, а тръгна по бетонната пътека към блок Д, където бяха новозадържаните. Беше 9 часът и 55 минути и посещенията на адвокатите можеха да започнат след пет минути. Поздрави полицая в приемната и се представи на постовите, които стояха от двете страни на двойно бронираната врата.</p><p>След като остави личните си принадлежности, задържайки само досието на клиентката си, Роси влезе в кабина номер 3, където тя вече го очакваше. Беше се занимавал с много случаи, следователно се бе срещал и с много хора — нарушители и престъпници. Тази инспекторка обаче имаше такава аура и престъплението, в което бе заподозряна, бе вдигнало толкова шум, че той се почувства притеснен и изплашен, почти като човек без правомощия да я защитава. Като си пое дълбоко дъх, адвокатът влезе в кабината.</p><p>С отслабнало лице и с очи, потънали в синкави кръгове, но с изправена стойка, Сара търпеливо чакаше вече четвърт час в стаичката заедно с пазача си, който бдеше да не би тя да сложи край на дните си. Усещаше дъха му и почти можеше да следи мислите му по ритъма на неговите вдишвания и издишвания. Това бе възможност да захрани мозъка си с нещо различно от всекидневното крачене насам-натам в килията, което изпълваше дните и нощите и&#x300;, а душевното и&#x300; състояние се люшкаше в диапазона между гняв и студено примирение.</p><p>Скръстила ръце върху малка папка, която държеше пред корема си, тя видя да влиза петдесетинагодишен мъж с малко несъразмерно лице, но с открит поглед. Усети леката му нервност, когато той и&#x300; подаде ръката си. Леко треперещата му длан увисна в празното пространство, защото Сара и този път не промени навиците си и пренебрегна предложеното цивилизовано ръкостискане. Както винаги искаше да запази пълна обективност в преценката за събеседника си.</p><p>Пооправи яката на затворническата си дреха, за да излага на показ възможно най-малко от кожата си, която се подаваше изпод черната тениска с бели линии по раменете. Въпреки удобството на това спортно облекло, предназначено сякаш за джогинг, в него тя се чувстваше далеч по-уязвима, отколкото в пуловерите си с висока яка.</p><p>— Добър ден, госпожо Геринген — каза адвокат Роси, като отдръпна ръката си.</p><p>Пазачът излезе от стаята, за да ги остави сами.</p><p>— Като начало държа да ви кажа, че…</p><p>Адвокатът се канеше да каже колко е горд, че ще я защитава, и от всичко, което бе прочел за нея в медиите, но промени намерението си. Като проучваше досието на тази жена, запомни едно: тя мразеше излишните думи и се стремеше винаги да говори възможно най-откровено.</p><p>— Вие ли убихте новия папа Павел VII, бившия кардинал Клещински?</p><p>Да отговори на този въпрос на Сара и&#x300; се струваше по-странно, отколкото фактът, че бе натиснала спусъка. Но оцени директния стил на адвоката, още повече че не очакваше нищо от него. Тя бе подпечатала съдбата си преди седем дни, той не можеше да стори нищо. Връщането и&#x300; в Осло под конвой и&#x300; бе безразлично. Животът и&#x300; вече беше само поредица от ненужни моменти в настоящето, бъдещето не съществуваше. Не беше тъжна, нито сломена духом. Беше попаднала в друг свят, в друга форма на съществуване, която все още бе неспособна да определи, но там се открояваше жестоката сигурност: с едно движение на ръката си тя бе погребала предишния си живот завинаги. Именно това се опитваше да набие в главата си с всяка изминала секунда.</p><p>— И да, и не.</p><p>Адвокат Де Лука преглътна и кимна прекалено бързо с глава.</p><p>— Да, и това, което казвате, потвърждава свидетелските показания на полицая, който е видял какво се е случило. Кажете, потвърждавате ли казаното от него?</p><p>Сара не отговори.</p><p>— И така — поде отново адвокатът, като се опитваше да събуди доверието и&#x300;, — били сте хванали пушката и сте гледали през оптичния мерник, когато Стиг Анкер, изглежда, е дошъл на себе си и се е опитал да ви удуши. Тогава според свидетелските показания на полицая куршумът е бил изстрелян. Нали?</p><p>Сара потвърди думите му, като притвори клепачи.</p><p>— Добре… Значи не сте искали да стреляте, но куршумът е бил изстрелян, защото Стиг Анкер ви е нападнал, така ли?</p><p>Сара погледна за миг към пода, за да обмисли какво да каже. Сега трябваше да отговори официално на въпрос, чийто отговор търсеше вече дни наред. Да, куршумът беше изстрелян случайно, но дали пръстът и&#x300; щеше да натисне спусъка, ако Стиг Анкер не я бе нападнал? Нямаше ли тя да изпълни докрай яростното си желание да приключи безкрайния цикъл на мъжка доминация над жените? Всъщност съжаляваше ли тя за този папа женомразец? Отговорът бе: „Не“. Въпросът бе при какви условия се случи всичко…</p><p>Адвокатът примигна с очи, объркан от мълчането и&#x300;.</p><p>— Госпожо Геринген, потвърждавате ли тази версия на фактите?</p><p>— Да.</p><p>— Добре — подхвърли с облекчение адвокатът. — Много добре, много добре — повтори той, като си водеше бележки. — А сега имам въпрос за мъжа, с когото сте се сблъскали и чиито отпечатъци също са намерени върху пушката. От това, което знаем за него днес, той е бивш военен, работил е като преводач в много експедиции в Афганистан. Бил е добре подготвен физически, но също така и… интелектуално. Преподавал е антропология в университета и е публикувал много трудове върху устройството на първобитните общества.</p><p>Сара нямаше представа, че убиецът е бил учен, но не се изненада. За да следва човек подобна идеологическа цел, умът му трябва да се опира на сигурни неща. Било то религиозни или научни.</p><p>— Този човек уби Катрина Хагебак и Шафи Райнвасер — каза тя накрая. — И се готвеше да убие и третата последователка на тези две жени.</p><p>— Имате ли доказателства?</p><p>— Предадох пълен доклад на директора на „Крипос“ — отговори тя, като подаде на адвоката папката, която държеше пред корема си.</p><p>— Добре… Благодаря за вашето сътрудничество, госпожо Геринген. Преди да продължим нататък за обстоятелствата и мотивите на вашата постъпка, мой дълг е да ви обясня какво рискувате по време на процеса.</p><p>Сара знаеше това, но остави адвокатът да говори. Може би защото имаше нужда да го чуе, за да стигне информацията до съзнанието и&#x300;.</p><p>— Според нашето законодателство, което през 1971 година отмени доживотния затвор, съдебната система не осъжда на повече от двадесет и една години затвор с презумпция за реинтеграция на престъпниците. Или, с други думи, ако ви дадат максималната присъда, ще излезете от затвора на шестдесет години. Но ако се приеме, че е било нещастен случай, най-вероятно ще бъдете освободена.</p><p>Сара се замисли за тези двадесет и една години. Ще бъде на шестдесет години. Та това бе началото на старостта. Възрастта, когато една жена се надява скоро да стане баба, при условие че има деца, разбира се.</p><p>Адвокатът се канеше да продължи, когато вратата зад Сара се отвори. В стаичката влезе затворнически служител, явно с висок чин.</p><p>— Съжалявам, че ви прекъсвам, господин адвокат, но директорът на „Крипос“ държи да се срещне с вашата клиентка.</p><p>— Неговата среща е предвидена за след час! — протестира адвокатът.</p><p>— Да, но изглежда, че има съвсем нови данни, които той иска да сподели с госпожа Геринген веднага.</p><p>— Добре. Ще остана по време на срещата.</p><p>— Не се налага. Директорът не участва в следствието. Той държи да говори с госпожа Геринген само за да я информира за някои неща.</p><p>Адвокат Роси де Лука въздъхна, събра документите си и кимна на Сара. Каза и&#x300;, че ако има нужда от него, ще бъде в чакалнята. После напусна помещението. Почти веднага влезе висок плешив мъж, облечен в костюм. Сара позна началника си от агенцията и прочете по лицето му с фини стиснати устни, че новината, която той и&#x300; носи, никак няма да и&#x300; хареса.</p></section><section><title><p>59</p></title><p>Хенрик Валдберг винаги се бе срещал със Сара, за да я поздрави за резултатите от разследванията и&#x300; и за да и&#x300; каже колко се гордее с нея „Крипос“. Беше мъж, чиито недостатъци не можеше да открие дори тя, и който при всякакви обстоятелства, дори и най-лошите, показваше организираност, далновидно поведение и бързи реакции. Разбира се, беше сдържан, но никога не се колебаеше да слезе от пиедестала си, когато ставаше въпрос за защита на член от екипа пред правосъдието и медиите. Сега обаче Сара забеляза, че той се колебае да я погледне в очите.</p><p>— Добър ден, Сара.</p><p>Тя мълчаливо кимна с глава, без неприязън, но изпитвайки остра припряност. Искаше час по-скоро да чуе как той не може да направи нищо за нея и тя ще може да се върне към самотата в килията си.</p><p>— Добре ли се държат с вас?</p><p>— Да. Прекалено добре.</p><p>— Чудесно. Тук съм по много причини. Най-напред, за да ви предам приятелски поздрави от повечето членове на „Крипос“. Прибавям към тяхната подкрепа и подкрепата на Ингрид Вик, полицай от Вадьо, с която, както изглежда, сте постигнали напредък в началото на разследването. Тя и Николай Хауг, началникът на полицията във Вадьо, се обаждаха многократно в седалището ни, за да питат имаме ли новини за вас и за да ви предадат искрената си загриженост.</p><p>Сара бе изненадана и трогната от тази постъпка, но нямаше никакво намерение разговорът им да се проточва.</p><p>— Прочетохте ли доклада ми?</p><p>— Да, Сара, прочетох го. — Той оправи възела на вратовръзката си. — И в края на краищата бих искал да кажа…</p><p>За човек, който никога не търсеше думите и прекарваше времето си в постоянен сблъсък със спешните изисквания и ловкото въодушевление на политиците, подобно колебание издаваше, че не се чувства удобно.</p><p>— Резултатите от разследването на убийството на нашата министър-председателка са невероятни… и блестящи — побърза да добави той. — Никой друг освен вас не би успял да разкрие подобен заговор и толкова невъзможни за признаване истини от нашата история.</p><p>Той сведе очи, като че ли бе смутен. Сара знаеше, че е искрен и че разкритията на Ета и на Ада го бяха развълнували силно. Само че щеше ли да има смелостта да се противопостави на някой по-високопоставен от него?</p><p>— Йенс Берг — подхвърли Сара, като го предизвика с поглед.</p><p>— Той използва престъплението, в което сте обвинена, за да унищожи вашата репутация и да подготви контраатаката си по отношение на обвиненията ви срещу него и двамата му сътрудници — Петер Ген и убиеца на Катрина, който, искам да ви съобщя, се казва Стиг Анкер. Бил е в онази част от норвежката армия, натоварена да патрулира в Афганистан. В началото е бил изпратен там като преводач заради големите си лингвистични познания. Изглежда, че се е пристрастил към професията на военен и по-късно е преминал доста сериозно обучение по въоръжена и ръкопашна борба. Антифеминистката му радикализация не датира от онази епоха. Намериха в дома му памфлети, които е писал още в университета.</p><p>— Ами връзката му с Йенс Берг и Петер Ген чрез тяхното сдружение за мъжка доминация?</p><p>— Това обстоятелство не е неопровержимо доказателство, а само подозрение. Въпреки че продължението на вашето разследване разкрива вината му, на този етап ни липсва очевидно доказателство, а за да го получим, трябва да бъде официално разпитан. За действащ министър с неговата закалка това ще бъде доста сложно…</p><p>— Отказвате ли се? — попита Сара и издържа погледа на директора.</p><p>— Не. Не съм избрал тази професия, за да отстъпвам, особено когато случаят е толкова сериозен. Ще се боря с всички сили, Сара. За вас, за всички жени, за доброто на нашия свят и за съвестта ми. Само че трябва да бъдете търпелива.</p><p>Сара искаше да му повярва. Надяваше се, че истината ще се разкрие пред света и че всичко, за което Ета, Ада и Людмила се бяха борили през целия си живот, ще даде шанс на цивилизацията да еволюира.</p><p>Един въпрос терзаеше мислите и&#x300; вече няколко дни.</p><p>— Идентифицирахте ли жената, която е наричала себе си Людмила?</p><p>Хенрик Валдберг прехапа устните си.</p><p>Сара се приближи към него и постави ръцете си на масата.</p><p>— Людмила — повтори тя.</p><p>Директорът на „Крипос“ кимна и потърка с ръка задната част на плешивата си глава. Порови в една картонена папка и извади листове, захванати с кламер, които подаде на Сара.</p><p>Когато тя прочете титулната страница, сърцето и&#x300; се сви: „Доклад за извършена аутопсия. Правно-медицински център в Рим“.</p><p>Значи тя също е мъртва? Значи Сара се бе провалила докрай в стремежа си да защити тези три жени, които бяха посветили живота си на спасителната битка. Тя проследи с очи доклада и ръцете и&#x300; се разтрепериха. Кръвта във вените и&#x300; се смръзна, а гръдният и&#x300; кош притисна белите и&#x300; дробове. Когато обезумелият и&#x300; поглед стигна до последната страница, листовете се изплъзнаха от ръцете и&#x300;, а лицето и&#x300; стана смъртнобледо. Устните и&#x300; посиняха, широко отворените и&#x300; от ужас очи потънаха във виолетови кръгове. Опита се да се задържи за масата, но ръката и&#x300; се плъзна като мъртъв мускул и тялото и&#x300; се отпусна. Преди Хенрик Валдберг да успее да извика помощ, Сара се свлече на пода. Краката на стола и&#x300; изскърцаха.</p><p>До нея лежеше докладът за аутопсията, отворен на последната страница.</p><p>Можеше да се прочете резюмето за аутопсията на кардинал Клещински, избран за папа Павел VII.</p><cite><p>Жертвата, именуваща се в цивилния живот Адриан Клещински, на шестдесет и четири години, е починала вследствие на куршум в главата, разбил черепа и предизвикал кръвоизлив и спиране на сърцето. Трябва да се отбележи, че при външния оглед на жертвата бяха открити женски гениталии и типично наличие на женски гърди. Вътрешният преглед потвърди присъствието на яйчници и навежда на заключението за женски, а не мъжки пол, както би могло да се помисли по външния вид като цяло. От друга страна, при кръвния анализ се откри присъствието на хормони ДХЕА<a l:href="#fn_57" type="note">57</a> и тестостерон, които са могли да имат ефект върху тембъра на гласа на жертвата с перспектива за маскулинизация. Бе забелязана и микроскопична татуировка на левия и&#x300; крак — между малкия и безименния пръст, върху която се чете името Людмила.</p></cite></section><section><title><p>60</p></title><p>Отвори очи и видя белите стени на лазарета в затвора. Лежеше на леглото, а директорът на „Крипос“ седеше в едно кресло до нея.</p><p>— Изгубихте съзнание, след като…</p><p>Сара затвори очи и стисна така силно челюстите си, че Хенрик Валдберг разбра: не искаше да чуе нищо повече. Дишаше толкова шумно, сякаш щеше да получи нов пристъп.</p><p>Медицинската сестра, която бе чула гласовете им, дойде от съседното помещение.</p><p>— Ето, вземете това — каза тя и подаде на Сара таблетка и чаша вода. — Ще намали безпокойството ви.</p><p>Сара познаваше твърде добре това успокоително и извърна глава.</p><p>— Помогнете си. Ще действа само няколко часа — прошепна и&#x300; медицинската сестра със загрижен глас. — Не е проява на слабост, ако човек успокои страданието си, когато в момента няма какво друго да се направи. Уверявам ви, че няма да ви карам да го пиете редовно, ако не желаете.</p><p>Сара усещаше толкова дълбоко отчаяние, че накрая изпи таблетката.</p><p>— Съжалявам — каза директорът на „Крипос“, — но трябваше да ви съобщя истината, преди тя да стане публично достояние.</p><p>Чувството и&#x300; за вина я разяждаше толкова силно, че болката стана физическа. Сара хвана с ръка главата си. Сякаш някой с отвертка раздробяваше горната част на черепа и&#x300;. Стомахът и&#x300; бе само тенджера с киселини, а гърлото и&#x300; — подпухнала и напоена с оцет гъба.</p><p>Как щеше да живее след подобна грешка?</p><p>— Нямало е как да знаете, че Людмила е новоизбраният папа — каза Валдберг. — Никой не би могъл да знае това. Защото това е творение на целия и&#x300; живот — да прикрива същността си.</p><p>Сара отхвърли завивката от леглото и седна, покрила лицето си с ръце. Червеникавите и&#x300; коси падаха като водопад над ръцете и&#x300;.</p><p>— Адриан Клещински всъщност е Адриана Клещински. Преобличането и&#x300; като мъж и волята и&#x300; да се представи като такъв, поне според първите информации, с които разполагаме, датират от 1979 година. Поне така свидетелства телохранителката и&#x300; София Ковяк, която я познава от детинство. Ето как изглежда. — Хенрик Валдберг и&#x300; показа снимка на млада жена.</p><p>Сара вдигна глава към тавана и затвори очи. Бе познала жената, която видя през оптичния мерник в задната част на балкона. Бе я помислила за Людмила, защото тя очевидно се готвеше да се намеси.</p><p>Тя вдиша на пресекулки и зачака директорът на „Крипос“ да и&#x300; нанесе фаталния удар.</p><p>— Както сте разбрали, Адриана Клещински е била част от Кръжеца на трите жени, който вие разкрихте. Преди повече от двадесет години Катрина Хагебак, Шафи Райнвасер и Адриана Клещински са сключили договор да посветят живота си на равноправието на жените и мъжете. Решили са да се заемат с това, като използват властта, която обикновено се предоставя на мъжете. Посветили са три четвърти от живота си да се изкачват по обществената стълбица, за да достигнат до постове, които обикновено са недостъпни за жени. А след като са се издигнали до тези места след години на себеотрицание и търпение, са решили да използват едновременно сиянието на властта, за да оповестят три големи разкрития и да принудят целия свят да ги чуе.</p><p>Сара мислеше за разследването си, за цялото знание, енергия, интелигентност, смелост, саможертва, упоритост и лоялност, които тези три жени бяха вложили в грандиозния си проект, за всичко, срещу което се бяха борили, за да изпълнят договора си.</p><p>— Адриана Клещински е знаела много добре, че не е позволено жена да бъде избрана за папа — поде отново Хенрик Валдберг. — Тогава е взела решението да се представи за мъж и да стане свещеник за пример сред себеподобните, като в същото време си е изграждала репутация на човек със строга и сурова вяра, а когато се е налагало, е демонстрирала омраза към жените, за да заблуди по-добре себеподобните си. Целият и&#x300; живот на свещеник е бил посветен на това да докаже забележителна енергия и цялостното си подчинение на най-консервативните традиции на Католическата църква, както и своята абсолютна преданост към нея. Така нейното усърдие е било забелязано от властите във Ватикана, които са я направили кардинал, без и за миг да си дадат сметка за измамата.</p><p>Директорът на „Крипос“ наблюдаваше внимателно Сара. Бе обезпокоен от себеопустошителното и&#x300; състояние, в което тя изпадна, гледайки безизразно с пребледняло лице в пространството. Той знаеше, че Сара иска да научи цялата истина. Може би един ден щеше да открие в нея фрагменти, с помощта на които да се възстанови. Затова повтори пред нея дума по дума разказа на София Ковяк такъв, какъвто тя бе преценила, че може да сподели с римската полиция.</p><p>„Като стана кардинал, Адриан се сближи с действащия тогава папа. Тя знаеше… простете, <emphasis>той</emphasis> знаеше, че нямаше как да спечели избора за папа без неговата поддръжка. Тъй като познаваше неговата воля за реформи и за демократизиране на Църквата, Адриан пое риска да му разкрие своя план — да осъществи една налудничава идея, за да промени веднъж завинаги манталитета, като предизвика избирането на жена начело на Католическата църква. Тайните им дискусии продължиха повече от две години, докато накрая папата се съгласи да съставят средносрочен план. Папата правеше всичко възможно, за да дразни най-високопоставените консервативни кардинали на Римската курия, като издаваше декрети, смекчаващи позициите на Църквата по отношение на разводите, абортите, правата на жените… В това време успоредно с него Адриан Клещински се прояви като енергичен и убеден говорител на консерватизма. Ако всичко се развиеше добре, кардиналите щяха да паднат в капана и при оттеглянето на папата, обосновано с лъжливи медицински причини, те щяха да изберат нов папа, способен да сложи ред в Църквата, «извратена» от оттеглящия се папа. И Адриан Клещински се превърна в идеалния кандидат, в кардинала, който, ставайки папа, щеше да поеме мисията за «възраждане на Църквата».“</p><p>Колкото повече слушаше обясненията на София, толкова повече Сара си даваше сметка за титаничния замисъл на тази жена и усещаше все по-жестоко вината си.</p><p>Хенрик Валдберг продължи, преразказвайки думите на София.</p><p>— Избирайки Адриан, кардиналите щели да осъзнаят грешката си доста по-късно. Защото Адриан не е предвиждал да ги атакува фронтално, нито да се издаде, че е жена, нито да изрази волята си за реформи. Знаел е, че ако действа брутално, това няма да доведе до нищо. Обструкциите и съпротивата биха унищожили неговия хуманистичен проект. Напротив, щял е да използва с изтънчена ловкост своята власт, за да приближи Църквата към посланието на Христос, като постепенно лишава Ватикана от несметните му богатства, за да ги прехвърли към църквите в градовете и селата. И очевидно накрая е щял да отвори пред жените вратите на Църквата и възможността да стават свещеници. Единствено при извършването на тази революция, която е щяла да открие истинската му природа пред целия свят, той се е надявал, че католическата общност ще бъде готова да приеме жена за папа. — Директорът снижи гласа си, преди да завърши с думите: — Ето буквално какво е споделила София Ковяк. Разбира се, ще направим наши проучвания, но струва ми се, че пресата вече разследва.</p><p>Безрадостна усмивка се появи по устните на Сара. Последните думи на Шафи Райнвасер разкриха напълно смисъла си: Людмила направи най-голямата саможертва от нас <emphasis>трите</emphasis>…</p><p>„Жертвата да се отрече от тялото си и убежденията си на жена, за да живее като мъж… — помисли Сара. — И да живее всеки ден със страх, че ще я разкрият. Много други жени преди нея очевидно бяха използвали същата стратегия на травестити, за да съществуват в свят, ръководен от мъжете, но никога толкова продължително, нито с такъв висок залог.“</p><p>Тя наведе глава и си припомни тържествуващата усмивка на Адриан Клещински, когато се появи на балкона. Тази усмивка, която толкова я бе раздразнила и която бе възприела като арогантност, е била усмивката на човек, който най-сетне е постигнал мечтата си.</p><p>Мечтата, на която тя, Сара, сложи край — може би без наистина да го иска. Но щеше да изпитва вина за това през целия си живот.</p><p>— Нямало е как да го знаете, Сара — повтори Хенрик Валдберг.</p><p>Това бяха последните думи, които тя чу, преди силното успокоително да спусне завесата пред съзнанието и&#x300;.</p></section><section><title><p>61</p></title><p>Сара се събуди рязко, когато на вратата се потропа. С очи, впити в напукания таван, тя установи контакт с болезнената действителност. Кошмарният пъзел на живота и&#x300; бавно се подреди и стомахът и&#x300; се надигна. Седна на ръба на леглото и разтърка лице, за да прогони остатъка от съня. Колко ли време бе спала? Кой ден беше днес? Какъв смисъл можеше да придаде на живота си отсега нататък?</p><p>Тропането по вратата стана по-настойчиво, ключалката шумно щракна и вратата се отвори.</p><p>Сара позна сестрата от лазарета, придружена от пазач, който стоеше зад нея.</p><p>— Как се чувствате, госпожо Геринген?</p><p>— Колко е часът?</p><p>— Точно 15 часът и 12 минути.</p><p>— Кой ден сме днес?</p><p>— Петък… Спахте два дни.</p><p>„Убежището на съня — помисли Сара. — Да проспиш живота си, за да не страдаш!“</p><p>— Мога ли да остана сама? — подхвърли тя.</p><p>— Имате посещение. Дошъл е да ви види Кристофър Кларънс. Той идва и вчера, но ви оставихме да си починете. Искате ли да му предам да дойде друг път?</p><p>От всички изпитания, които я очакваха, Сара най-много се страхуваше от срещата с Кристофър.</p><p>— Не.</p><p>Стана и прибра косите си с ластика, който държеше на китката си. Последва пазача до приемната по дългия коридор, от двете стани на който имаше блиндирани врати. Зад някои от тях се чуваха песни, стон или дори приглушени гласове от радиото. След като прекосиха едно помещение, където имаше охрана, пазачът я заведе до тесен коридор със стъклени врати, през които можеше да се вижда само едностранно. Посочи и&#x300; вратата с номер четири и я изчака да влезе.</p><p>През стъклото, което я скриваше от посетителя, Сара видя Кристофър. Той седеше от другата страна на плексигласовата преграда, втренчил очи във вратата в очакване да се отвори. Сара разпозна всяко негово движение, издаващо нервност и безпокойство. Видя привидно овладяното изражение на лицето му, по което не се четеше нищо, но в същото време отгатна учестеното му дишане. Кристофър се стремеше движенията му да са бавни и овладени, но те издаваха трескавостта му. В погледа му се четеше страх и безпомощност, че не може да стори нещо друго, освен да чака, за да поговори най-накрая с жената на живота си.</p><p>Сара прехапа устни и почувства, че сърцето и&#x300; се разтваря. Трябва да е силна, много силна, ако го обича наистина. Усети, че ръцете и краката и&#x300; са изтръпнали. Със стиснато гърло отвори вратата и влезе.</p><p>Забеляза веднага, че Кристофър се шокира от изпитото и&#x300; лице. Той се опита да се контролира, но изразът му беше красноречив. Погледна я, сякаш между тях нямаше преграда. Тя се остави той я докосне, да я погали, да я прегърне и целуне с очи. Познаваше наизуст начина му да я люби и усещаше върху кожата си всяка негова целувка, докосване, мълниеносното обладаване на тялото и&#x300;, което тя толкова обичаше да увива около неговото…</p><p>Ръката и&#x300;, която криеше под масата, потрепери. Изгаряше от желание да разбие преградата, дори да разкървави ръката си. Искаше и&#x300; се да притисне Кристофър в прегръдките си, да изостави вече тази професия, привличаща като магнит смъртта, да отпътува с него и да се наслаждава на всяка секунда от щастливия им съвместен живот.</p><p>— Сара, скоро ще излезеш оттук. Всичко ще се нареди. Ти нямаш вина. Единственият виновен е Стиг Анкер. Ако не те беше нападнал в последния момент, куршумът нямаше да бъде изстрелян! Само че, доколкото те познавам, ти се смяташ отговорна за всичко, което се случи.</p><p>Сара се въздържа да отговори. Не беше тук, за да се оправдава, а за да сложи решително край на една връзка, която вече и&#x300; носеше страдания.</p><p>— Не трябваше да те оставям сама — каза Кристофър. — Ако бяхме заедно, щяхме да имаме повече шанс да разберем какво всъщност е ставало с Людмила.</p><p>— Не, Крис. Ти направи единствения правилен избор. Сега може би нямаше да си тук, ако бе останал с мен.</p><p>Канеше се да го попита как е Симон. Та тя обичаше момченцето толкова много! Сладката му начумерена муцунка и огромните му засмени очи, изразяващи любопитството му към света, невероятно и&#x300; липсваха. Както и неговите милувки и изповеди, които се осмеляваше да направи и на които тя толкова обичаше да отговаря с успокоителни думи.</p><p>— Симон искаше да ти каже нещо — каза Кристофър и обърна към нея телефона си, за да изгледа тя клипчето.</p><p>Сара разпозна кухнята в дома на родителите си. Малкото момче старателно подреждаше масата за вечеря.</p><p>— Какво правиш? — чу се гласът на Кристофър.</p><p>— Слагам масата за теб, за мен, за баба, за дядо и за Сара. Знам, че тя няма да се върне днес, но когато се върне… е, добре, всичко ще е готово за нея и тя ще може да вечеря веднага!</p><p>И след като сложи десертната лъжичка, сгъна върху чинията салфетка в специална форма.</p><p>— Какво е това? — попита Кристофър. — Прилича ми на прилеп…</p><p>— Ама не, спри се… Не искам да ме снимаш. Всичко това е за Сара и за мен.</p><p>Сара с лекота отгатна, че Симон се е опитал да сгъне салфетката във формата на сърце.</p><p>Когато Кристофър спря видеото, Сара се изненада, че се усмихва. За няколко мига стените на затвора, тежестта на чувството за вина и мъката в сърцето и&#x300; се изпариха. Тя сведе очи и направи изтощително усилие да се пребори с чувствата, които бушуваха в гърдите и&#x300;.</p><p>— Сара, има риск процесът да отнеме малко повече време и си мисля, че ще те държат тук. Но ако изобщо има нужда да уточнявам, искам да знаеш, че ще те чакам толкова време, колкото трябва. Цялото време, което е необходимо.</p><p>Разтревожена, Сара си припомни първата им среща в парижката аудитория, където с красноречие, хумор и научни познания Кристофър обясняваше измамите на астрологията пред голям брой студенти. Тогава и&#x300; се стори, че е претенциозен, прекалено сигурен в себе си и се старае да впечатли младите студентки. Не можеше да отрече факта, че излъчва чар, но отхвърли тази си преценка като проява на слабост. А после, по време на разследването, го видя в съвсем друга светлина: откри мъж, напълно противоположен на повърхностния тип, какъвто си бе въобразила, че е. Бе пожертвал свободния си ергенски живот, за да осинови детето на починалия си брат, и полагаше огромни усилия, за да му предложи ведър и уравновесен живот — на Симон, малкото момче, което толкова бе изстрадало. Изпитанията, които преминаха заедно по-късно, им доказаха, че и двамата винаги искат да изпълнят поетите задължения, че и двамата притежават чувство за дълг. Всеки по свой начин бе впечатлен от смелостта и добронамереността на другия. Отдадоха се изцяло на преследването, за да открият Симон, и се подкрепяха и спасяваха един друг през цялото време. Една нощ в отношенията им се намеси сексуалното привличане и споделеното желание за кратко отмести страха и тревогите. А след хаоса на гонитбата им с времето Кристофър напусна родината си, работата си и приятелите си, за да започне нов живот със Сара в Норвегия. Купиха си прекрасната къща на остров Гримсьоя и Сара му довери, че иска да има дете от него.</p><p>Докато анализираше поведението си по време на последното разследване, Сара с горчивина си даде сметка, че ще е неспособна да изпълнява ролята на майка и да се грижи за семейството си. Заради стремежа си винаги да довежда нещата докрай, заради риска, който винаги поема. Заради натрапчивата цел, която винаги вземаше връх, да залови виновния с цената на здравето си и на семейния си живот. Дълбоко в себе си тя чувстваше, че каквито и усилия да полага, професията и&#x300; винаги ще е на първо място. Каквото и да кажеше, то щеше да е лъжа, изречена пред самата нея и пред хората, които обичаше.</p><p>Защо? Защо бе неспособна да се откачи от играта?</p><p>Петер Ген хвърли направо в лицето и&#x300; думите, че тя се разкъсва от странно чувство за вина и че само благодарение на това чувство успява да намери енергията да се бори така силно и яростно за приключване на разследванията си. И той не грешеше. Само че откъде и защо в сърцето и&#x300; се бе вселило скритото усещане, че на всяка цена трябва да поправи дълбоко заложена у нея грешка! Очите и&#x300; се напълниха със сълзи и тя извърна глава.</p><p>— Кристофър, нека бъдем честни. Моята професия не е съвместима със семеен живот такъв, какъвто си го представяш.</p><p>— Сара, аз просто ще трябва да свикна и всичко ще се нареди. А освен това ти каза, че можеш малко да забавиш темпото и…</p><p>— Няма да мога да удържа обещанията си. Или ще ги спазвам само няколко месеца, докато друг спешен случай не ме погълне изцяло. Така ще е, докато работя… И няма да мога да се спра.</p><p>Кристофър пребледня. Не му се искаше така да чуе истината.</p><p>— Сара, какво всъщност се опитваш да ми кажеш?</p><p>Тя вдигна глава към тавана, като че ли това движение можеше да върне сълзите в дъното на очите и&#x300;. Бе неспособна да говори.</p><p>— Сара — започна Кристофър, — с мен се свърза репортер от „Моргенбладет“, вестника, в който щях да започна работа. Разследва те и искаше да разбере дали след завръщането ти от Афганистан наистина си била на посттравматична терапия.</p><p>Сара се напрегна.</p><p>— Събрал е доказателства, че не си била там. По-точно има снимка, направена до една каса за плащане на тол такси, където си ти заедно… с едно дете на задната седалка.</p><p>Сара се вкамени.</p><p>— Дете, което по-късно е било намерено мъртво… удавено. — Кристофър завърши изречението и впи поглед в очите на Сара. — Би ли приела да се срещнеш с него, за да кажеш какво наистина се е случило? Така той няма да публикува куп лъжи, които могат да повлияят на съдиите по време на процеса.</p><p>Тя замръзна. Дори очите и&#x300; сякаш промениха цвета си и станаха леденосиви. Сара впи нокти в дланта си.</p><p>Кристофър почувства, че му прилошава. Защо тя не отговаря?</p><p>— Скъпа, да ти уредя ли среща с него?</p><p>— Не.</p><p>— Защо?</p><p>— Какво знаеш ти за това? — възрази студено Сара.</p><p>Кристофър зяпна.</p><p>— В края на краищата какво знаеш ти за живота ми? Само онова, което реших да ти покажа.</p><p>— Сара, не си играй с това…</p><p>Тя се усмихна подигравателно.</p><p>— Защо си мислиш, че си по-умен от останалите.</p><p>Кристофър смръщи вежди. Тя никога не му бе говорила по този начин. Дори в най-тежките моменти.</p><p>— Нали не се опитваш да ме накараш да повярвам, че… си отвлякла това дете и че… си… го убила?</p><p>Сара не отговори.</p><p>— Сара! — извика разгневен Кристофър.</p><p>— За последен път го повтарям, Кристофър. Ти не знаеш нищо нито за мен, нито за това, което съм правила. Невинаги съм била такава, каквато ме познаваш. И моят принцип е: никога не отричам избора, който съм направила, щом резултатът оправдава средствата.</p><p>Кристофър положи усилие, за да проговори:</p><p>— Лъжеш.</p><p>— Другите — може би, но теб — никога.</p><p>— Погледни ме в очите. Казваш това, за да те изоставя, за да те намразя. Само че то не дава резултат, Сара! Искам да живея с теб и знам, че и ти искаш това. Дай ни шанс да бъдем щастливи. Ща успеем да го постигнем.</p><p>— Грешиш по отношение на мен.</p><p>— Сара, знам, че ме лъжеш.</p><p>Тя трепереше като лист. Сред урагана от нахлулите в главата и&#x300; мисли се запита дали сърцето и&#x300; ще издържи. Стана, сложи ръка върху дръжката на вратата и се накани да излезе.</p><p>— Сара! Отговори ми! — изрева Кристофър. — Погледни ме в очите и ми кажи, че не си убила това дете!</p><p>Сара се обърна. Лицето и&#x300; бе разкривено от гняв и отвращение.</p><p>— Да.</p><p>Кристофър бе поразен. Не можеше да помръдне.</p><p>Сара стремително излезе, без дори да затвори вратата. Пазачът хвана ръката и&#x300; над лакътя, докато тя се отправяше към килията. Остави се да я води.</p><p>Когато вратата на килията и&#x300; се затвори зад нея, тя падна на колене, сгърчена от конвулсии. Ръцете и&#x300; покриваха лицето и&#x300; и го смазваха, а тялото и&#x300; се тресеше от ридания. Сви се на кълбо на пода. Бе напълно разбита.</p></section><section><title><p>62</p></title><p>Затворничките се бяха събрали в общата зала. Веднага щом на екрана на телевизора се изписа съобщение, целящо да привлече вниманието на зрителите, че след десет минути ще бъде излъчено третото разкритие, те зарязаха игрите и разговорите си.</p><p>Разнесе се шепот и половината затворнички се обърнаха, за да потърсят с очи жената, която бе останала в сянка в дъното на помещението. Сара седеше на земята, далеч от светлините, и с празен поглед се взираше в оживлението наоколо. Скоро вниманието и&#x300; бе привлечено от факта, че някои от обикновено безразличните към новините затворнички внимателно четяха вестника, а други с въодушевление вдигаха тост с пластмасовите си чаши като на празненство. Отдалеч чашите изглеждаха като изрисувани от ръката на художник наивист.</p><p>— Мисля, че вече знаеш какво пише във вестниците. Е, хубаво… чукни се с нас.</p><p>Една от затворничките с руса къдрава коса, чието име Сара не се и опитваше да запомни, се приближи и и&#x300; подаде пластмасова чаша и поизмачкан вестник.</p><p>Без да напуска тъмния си ъгъл, Сара завъртя чашата и позна в несръчната рисунка логото на „Старбъкс“. Разбра всичко. После разгърна вестника. Заглавието на първа страница привличаше внимание с големите си букви — „Богинята Майка е още сред нас. Непубликуван откъс от разкритието на Катрина Хагебак“.</p><p>Сара пробяга с очи по редовете и разпозна заключителните думи от речта на Катрина Хагебак. В самолета, на път от Ливан към Лайпциг, Кристофър не бе успял да я изчете докрай и вероятно бе решил да се заеме сериозно с нея, преди да я разпространи в пресата.</p><p>— Не знам дали наистина си убила папата, или по-точно казано — жената папа — започна русокосата затворничка. — Твоя си работа. Но това, което става в момента и че можем да четем подобни неща, все пак е благодарение на теб.</p><p>Нямаше какво да отговори. Думите я трогваха, но в същото време сриваха психиката и&#x300;. Без да дочака отговор, затворничката се отдалечи.</p><p>Сара реши отново да прочете последната част от текста, която знаеше наизуст. Без да си го признава, таеше плахата надежда, че ще намери зрънце утеха. Дори за части от минутата, докато четеше.</p><cite><p>В началото на съществуването си християнството е преживяло невероятни трудности, за да се наложи. Особено по-бедните слоеве на обществото, близки до земята, които са били по-склонни да вярват в богиня, осигуряваща изобилни реколти, отколкото в бог мъж, който е бил твърде далеч от всекидневните им грижи. Какво е трябвало да се направи, за да бъде изкоренена вярата, която хората отказвали да забравят? Отговорът бил същият, както на всички завоеватели: щом било невъзможно да се преборят с нея, я превзели и изменили до неузнаваемост. По начин, който да отговаря на новата идеология.</p><p>Така изведнъж четиристотин години след смъртта на Иисус Христос вярата, която светите отци на Църквата старателно игнорирали, изведнъж била извадена на показ, за да бъде използвана. За главно действащо лице избрали Мария. През 431 година от нашата ера, по време на църковен събор, който ще стане известен като Вселенски, светите отци със забележителна ловкост превърнали Мария в Дева Мария. Така създали женски образ, който не се възправял срещу интересите им, тъй като Мария оставала подчинена на сина си и на неговия баща и същевременно уталожвала дълбоката носталгия по богинята — жена и майка.</p><p>На онези, които ще ме упрекнат, че извършвам дивашка интерпретация, ще кажа: Знаете ли къде е бил узаконен този мит през 431 година? В Ефес! Да, в най-влиятелната и най-известната столица на великата Богиня Майка от Античността — Кибела. Струва ми се, че не може да се даде по-очевидно доказателство за нейното завръщане.</p><p>А после — и сега не казвам нещо, което не знаете — повечето от катедралите били наречени „Света Дева Мария“. Което имало огромно въздействие върху народа и митът ставал все по-значим. През 1854 година той е наречен „Непорочното зачатие“, а през 1950 година заедно с догмата за Успение Богородично е тиражирана легендата, че след смъртта си Мария се възнася на небето като Божествения си син.</p><p>Само че Дева Мария е твърде очевиден пример. Нека посоча други примери. Ако ви опиша атрибутите на гръцката богиня на луната Хеката<a l:href="#fn_58" type="note">58</a>, за коя известна статуя се сещате? Дълга тога, вдигната ръка, държаща факел, корона от тръни… Разбирате, че става дума за Статуята на свободата. И сте прави: тя е пряко копие на античната богиня. А съвсем не е случайно, че нейният създател — французинът Бартолди, е принадлежал към франкмасонството, което обръща лице към старите култове с мистерии от Античността.</p><p>Навремето с думата „мистерии“ са обозначавали забранените култове. Античната богиня днес все още е в джоба на всекиго от нас. На всеки европеец и французин. Сеячката, изобразена върху различни по номинал монети, е гръцката богиня на жътвата Деметра. Мариана с разголената гръд, символ на Френската република, очевидно е Богинята Майка кърмилница на народа.</p><p>А знаете ли къде се събират върлите привърженици на испанския гранд „Реал Мадрид“, за да отпразнуват поредната победа? На площада с фонтана, където върху колесница, теглена от два опитомени лъва, царства богинята Кибела. В тази скулптурна композиция мъжът се представя с цялата си мощ, но благодари на богинята и обвива около врата и&#x300; клубния си шал!</p><p>А сега няколко думи и за празниците. Във въздуха се разнасят пролетни ухания и родителите, или — ако предпочитате — заекът, боядисват и украсяват великденските яйца, после ги крият в градината, за да забавляват децата, които ги търсят и намират. Да, става дума за Великден. Празник, почитан и от католиците, които може би не знаят, че всъщност честват една от най-старите церемонии на Богинята Майка. Същият този празник, наричан езически — за да се обозначи култът към древната богиня, без да се произнася името и&#x300;, в Античността е бил честван като завръщане на плодородието. И така е от Вавилон до Англия.</p><p>Нужно ли е да напомня, че яйцето е символ на плодородието? За най-скептичните ще добавя още едно доказателство. То е етимологично и би трябвало да ги убеди. На английски Великден се нарича Easter, по името на англосаксонската богиня на плодородието. Коренът му е идва от великата богиня на Месопотамия Ищар, чието име в семитските езици също се произнася като Easter.</p><p>При желание можете да намерите редица други примери. Те са около вас. Завършвам с пример, който повече ми прилича на анекдот. Освен това е твърде интересен, защото произтича от нашата култура: логото на „Старбъкс“. Там е изобразена жена с голи гърди, покрити с дълги коси, която държи в ръце двете си опашки на сирена. Та това е Мелузина. Жена с магически способности, която се превръща в сирена или в жена със змийска опашка, когато се къпе. Във всички случаи тази магьосница, която днес е повече или по-малко прокълната, някога, през келтската и римската епоха, е била почитана като богинята на ражданията и на плодородието. Не знам дали авторите на логото и основателите на фирмата преднамерено са избрали този образ, но е важно да отбележа, че той предизвиква приятни асоциации у милиони хора.</p><p>Дами и господа, надявам се, че в края на това експозе, извлечено от дълбините на колективната ни памет, вашият светоглед е еволюирал. Надявам се, че сте осъзнали до каква степен някога светът е бил преобърнат от войнстващия патриархат — истинска драма за жените, а боя се — и за целия човешки род. Надявам се, че в бъдеще ще различавате все по-ясно белезите на онази епоха, когато в отношенията между мъжете и жените не е властвало съперничеството, а уважението и равенството. С цялото си същество се моля да не забравяте, че някога сме живели във времена, когато светът не е функционирал по сегашния несправедлив начин, и че е възможно той да се върне към принципа на равенството. За наше общо благо.</p><p>И си спомнете следното предсказание, което скоро ще се изпълни със смисъл: „Ета ще събуди града, Ада ще възпламени науката, а Людмила ще обедини всички“.</p></cite><p>Сара сведе глава и затвори вестника в мига, в който на екрана на телевизора присветна шапката на новинарската рубрика и музикалният и&#x300; клип гръмна от високоговорителите. Залата бе обхваната от трескава възбуда.</p></section><section><title><p>Епилог</p></title><p>На екрана се появи водещият на Първи информационен канал на Норвежката телевизия.</p><p>— Дами и господа, изминаха три месеца от убийството на папа Павел VII, а инспектор Сара Геринген все още е в ареста в Рим в очакване на процес, който ще разкрие дали умишлено е стреляла срещу папата. За едни тя е дяволско създание, за други — героиня. Поведението на норвежката инспекторка повдига серия от въпроси. Днес в студиото очакваме психиатър, работил в полицията, който ще хвърли светлина върху поведението на тази жена, смятана за най-добрата норвежка професионалистка в тази област.</p><p>Няколко затворнички се осмелиха да потърсят с очи мълчаливата си другарка.</p><p>— Освен от съдбата на главната заподозряна в убийството на папата обществеността се вълнува и от разкритията на бившия и&#x300; партньор Кристофър Кларънс. Многобройните му изявления и интервюта отекват в цял свят. Първото му изказване, предавано по всички национални канали, събра пред екраните милион и половина норвежци, а два милиона и седемстотин хиляди гледаха второто. Тридесет и два милиона американци гледаха първото, а четиридесет и три милиона — второто. Невероятен интерес бе регистриран също във Великобритания, Германия, Франция, Испания, Русия и даже в редица азиатски страни. Глобално се смята, че близо два милиарда души са проследили неговите разкрития. Навсякъде сме свидетели на безпрецедентни демонстрации на мъже и жени, които искат незабавни промени в законите и в общественото поведение спрямо жените. Тази вечер Кристофър Кларънс ще оповести третото си разкритие. И ние като вас все още не познаваме съдържанието му, но се обзалагаме, че след първите две разкрития третото също ще бъде взривяващо. Приятно гледане. След изявлението на господин Кларънс в студиото предстоят дебати.</p><p>Лицето на водещия изчезна и върху екрана се появи логото „Извънредна емисия“, после катедра от плексиглас, зад която стоеше Кристофър.</p><p>— Добър вечер на всички, дами и господа. Преди да ви представя третото си разкритие, държа да напомня, че тези истини, които днес разтърсват света, бяха открити благодарение на смелостта, ума и предаността на една жена — инспектор Сара Геринген.</p><p>Кристофър сведе за миг очи, после вдигна глава. В погледа му присветна пламък.</p><p>— Тя пожертва живота и щастието си заради каузата, която днес дава възможност да вдигнем покривалото над една хилядолетна измама и да поправим непоносима несправедливост, която някои все още искат да изглежда естествена.</p><p>Кристофър разпечата голям плик, от който извади десетки листове.</p><p>— Както вече знаете, преди няколко години три жени сключват договор да посветят живота си, за да установят абсолютно равенство между жените и мъжете. След разкритието на Катрина Хагебак, наречена Ета, и на Шафи Райнвасер, наречена Ада, тази вечер ще чуете не разкритието на Адриана Клещински, наречена Людмила, а размислите и изводите, които са я водили по нейния невероятен житейски път. Адриана Клещински не е смятала, подобно на двете и&#x300; посестрими, да направи разкритие, а да работи така, че духовенството да еволюира отвътре, докато накрая предостави право на жените да стават свещеници. Нейната дясна ръка София Ковяк ми предаде личните записки на Адриана Клещински, която ги е събирала, за да издаде книга веднага щом постигне целта си. Ще ви представя най-важното от тях, но предупреждавам, че редица факти ще ви учудят и дори шокират. По този повод бих искал да благодаря на Католическата църква и най-общо на съвременното християнство, което въпреки всички упреци е сред малобройните институции, които се отнасят толерантно към критиката и пародиите. Тази толерантност е фундаментална и ме кара да вярвам, че християнството е религия, която в най-скоро време ще отвори олтарите си за жените.</p><p>Затворничките в общата зала започнаха да проявяват нетърпение. Кристофър сякаш се колебаеше дали да произнесе първите думи, написани върху листа пред него. Накрая той пое дъх и каза:</p><p>— Иисус… не е вярвал в Господ…</p><p>В залата се надигна ропот. Една от затворничките скочи, яростно блъсна стола си и излезе.</p><p>— Не! Христос не е вярвал в Господ. Вярвал е в човечеството. И в неговата уникална способност да прави онова, което никое живо същество не е в състояние да извърши: да развие природата си така, че да твори Добро. Най-напред у самия себе си, а после и у другите. Това е единственото истинско послание на Иисус. Всичко, което се отнася за Бог Отец, за небесното царство, за ангелите или за възкресението, са само хитрини и метафори, измислени да се възприемат от ограничени умове като нашите, които изпитват необходимост някой друг да ръководи живота им. Всички думи на Иисус за Бог Отец са били само ловък начин Спасителя да разговаря със съвременниците си евреи, за да ги накара постепенно да се присъединят към неговото движение. Ако веднага им бе казал онова, което наистина е мислел: че няма живот след смъртта, че възкресението не е физическо, нито пък духовно, а просто нов живот, който ви очаква на земята, когато сте разбрали как да бъдете добър човек, никой не би го последвал! Ето защо е проявил тънкия усет да използва върховния стремеж на човека да вярва, за да му помогне да се освободи от старите заблуди и да ги замени с хуманистичната повеля: „Обичайте се един друг!“. Иначе казано, проявявайте максимална толерантност и доброжелателност към самите себе си и към другите. Не чакайте Господ, някой текст или някое правило да ви кажат как да живеете. Отговорите са у вас самите. Необходими са само здрав разум и усилие. Това очевидно се оказва много по-трудно, отколкото да се нагодите към принципи, написани от други.</p><p>Кристофър направи пауза, за да могат зрителите по-добре да схванат продължението.</p><p>— За съжаление онези, които са разпространявали посланието на Иисус след смъртта Му, не са имали смелостта да защитят Неговата чисто човешка любов, без да сипят обещания за нищо друго, освен за всекидневни усилия, необходими, за да вникнем и да осмислим земното щастие. Отстъпили са пред изкушението да Го обожествяват, срещу което Той толкова се е борил. Измислили са магическото възкресение и абсурдното родство с Бога от Стария завет, чиито наставления са били самата противоположност на словото на Иисус.</p><p>В дъното на залата Сара седеше със скръстени ръце. Лицето и&#x300; остана в сянка. От време на време някоя от новите задържани хвърляше по едно око към нея, за да открие върху лицето и&#x300; някаква емоция, но по-старите затворнички вече се бяха отказали да отгатват чувствата и мислите на тази жена.</p><p>— Родството между Стария завет и посланието на Иисус се опровергава от отношението към жените — поде Кристофър. — Старият завет представлява поредица от правила, пълни с презрение към жената. Наредби и завети, които утвърждават мъжкото върховенство. Разбира се, според каноническите евангелия дванадесетте апостоли са били мъже. Но през целия си изнурителен поход в опит да събуди народа от Юдея до Галилея<a l:href="#fn_59" type="note">59</a> Иисус постоянно е обкръжен от жени! Няма смисъл да търсим доказателства в неиздадени или скрити евангелия. Фактите са посочени черно на бяло в евангелията на Марк, Матей, Лука и Йоан, които четем и препрочитаме от две хиляди години. Ето доказателството: Иисус говори с жените там, където го молят да ги игнорира. В Евангелието на Йоан се казва: „Иисус говореше с една жена. В това време дойдоха учениците. Те се учудиха, че Иисус говори с жена“. Да, мъжете от обкръжението Му се учудили, че Той може да разговоря с такъв подразред на човешкия род! Иисус посочва жена като пример за съвършеното прилагане на неговото послание. Ето какво четем в Евангелието на Лука: „Иисус вдигна очи и видя богатите, които поставяха своите дарове в съда за пожертвувания, но видя и бедна жена, която слагаше там две монети и каза: «Истина, истина ви казвам. Тази бедна вдовица даде повече от всички други. Защото те дадоха за Господа от излишъка си, а тя даде всичко. Въпреки своята бедност даде това, което имаше, за да живее».“ Иисус спасява жените, когато Му казват да ги убие, което е увековечено в познатия в цял свят разказ: „Учителю, рекли те, тази жена бе заловена в прелюбодеяние. В закона си Моисей ни учи да замерваме с камъни такива жени. Какво ще кажеш?“… „Нека онзи, който нивга не е сторил грях, първи да хвърли камък. Аз не те осъждам — казал Иисус. — Върви си и вече не съгрешавай.“ Иисус изслушва жените, когато учениците Му настояват да ги прогони. Ето анекдот, разказан от Марк и Матей: Една жена вика и умолява Иисус да излекува дъщеря и&#x300;, у която се е вселил демон. Апостолите казват на Спасителя: „Отпрати я, защото ни преследва с виковете си“. На което Иисус отговаря: „Жено, вярата ти е голяма! Да стане така, както искаш!“. И дъщерята оздравяла начаса. Накрая ето последен пример как той застава в защита на жените: „Казвам ви, че митарите и блудниците ще идат преди вас в Царството небесно“. Кой в онази епоха би се осмелил да изрече подобни думи освен човек, който е дълбоко против несправедливостта спрямо жените? За Него подобно отношение е било съвсем нормално, защото е смятал, че мъжете и жените са равни. Може да проверите и сами, но знайте, че в Стария завет има две притчи за сътворяването на Адам и Ева. Първата е създадена преди притчата за реброто Адамово и гласи: „Господ създаде мъж и жена. Той ги създаде“. Да, създава ги едновременно! И в Евангелието на Матей, когато Иисус напомня за създаването на мъжа и на жената, не се говори за Ева като за рожба на реброто Адамово, а за първата притча от Битието: „Не сте ли чели, че Създателят в началото създаде мъж и жена… и двамата ще образуват една плът“. Само че църковните отци не щат да чуят подобни думи и оттогава до днес повтарят: „Жените са изключени от духовенството, защото Христос, нашият Спасител, е бил мъж и защото дванадесетте апостоли около него също са били мъже“.</p><p>Повечето жени в залата изригнаха с обидни словосъчетания срещу църковните отци.</p><p>— Всъщност смятам, че отците са сътворили сериозна безсмислица, присъждайки на мъжете властта в Църквата под претекст, че Иисус е избрал дванадесет мъже за апостоли. Реално нещата не стоят така. Точно обратното е. Защото Иисус през цялото време на служенето си поправя мислите на своите апостоли, обяснява им колко се лъжат в тълкуванията си, колко зле постъпват, как не разбират същината на посланието му, колко грешат, като вземат метафорите за чиста монета. Как се отнасят с Него апостолите? Петър три пъти се отрича от Него, Юда го предава, а Тома не му вярва. Всички мъже около Иисус в действителност са груби селяци, не много умни, люде без кръгозор. Обратно на жените, които Той среща по пътя си и които проникновено и на мига улавят посланието Му. Ако Христос се е заобиколил с дванадесет апостоли мъже, причината е била, че първо на тях е трябвало да помогне да еволюират. Те са били най-лошите ученици, които е бил принуден постоянно да поправя. Били доста тъповати и трябвало постоянно да ги призовава да отворят очите и сърцата си към света. Да, Иисус е избрал дванадесет мъже, защото са били по-невъзприемчиви от жените. Както учителят следи по-изкъсо слабите ученици и ги слага на първите чинове, за да е сигурен, че ще се стараят. Като ги е държал близо до себе си, Иисус е имал повече шансове да направи тези мъже по-добри и да разпространи учението си сред мъжката „каста“. Защото единствена тя е имала нужда от промяна! Възловото доказателство, ако мога да го нарека така, за превъзходството на жените можем да прочетем черно на бяло в четирите евангелия. На кого Иисус решава да се яви най-напред след възкресението си? Кому предоставя честта да отнесе добрата новина? Логично би било да повери толкова важна мисия на някого от своите апостоли. Или онези евангелисти, създали „свещените“ си текстове, не са успели напълно да изтрият важна част от притчата, където Иисус най-напред се явява пред Мария Магдалена по време на въображаемото си възкресение. Първо се представя на нея, като я прави довереница и пазителка на словата Му. Поверява и&#x300; най-ценното: отговорността да продължи разпространението на Неговото послание след смъртта Му. Дори ако възкресението е само измислица, въображаемото завръщане на Иисус пред Мария Магдалена недвусмислено доказва, че тя е заемала важно място сред последователите Му. Ето защо „редакторите“ на евангелските текстове не са могли да постъпят по друг начин, освен да и&#x300; върнат централното място в събитията. Място, което и&#x300; е принадлежало по право. Защото тя е била единствената ученичка на Христос, която наистина е разбрала посланието Му и е била способна да възпроизвежда Неговите слова и след смъртта Му.</p><p>Кристофър постави дланта си върху листа, който току-що бе прочел, и отдели малко време да се съсредоточи. После вдигна глава.</p><p>— Не съм вярващ, но не искам да хвърля камък срещу онези от вас, дами и господа, които признават християнската вяра. Още повече че тя има значителни възможности в сравнение с другите религии да върне на жените мястото, което би трябвало да е тяхно от векове — същото място като на мъжете. А сега ще се помоля. Един-единствен път. Ще ви помоля, скъпи приятели, да изпълните оригиналното послание на Иисус и най-сетне да позволите на жените да бъдат ръкополагани за свещеници, за да може светът да се чувства по-добре. И нека един ден някоя от тях да стане папеса.</p><p>Този път в общата зала на женския затвор се възцари пълно мълчание.</p><p>— Накрая, позволете ми да изразя и надеждата си.</p><p>Кристофър преглътна. Погледна към камерата за последен път и Сара разбра, че се обръща към нея и само към нея, докато целият свят го гледа.</p><p>— Подобно на християнството възкресението не е изцяло в бъдещето. То е сред нас и започва. Вече започна.</p><p>Кристофър изчезна и на екрана отново се появи водещият. Вече не излъчваше същата самоувереност и радостна възбуда, както в началото. Опита се да импровизира и взе да повтаря, че телевизията ще продължи да се връща към третото и последно разкритие.</p><p>Телевизорът угасна и двете надзирателки обявиха края на почивката. Затворничките се строиха в индианска нишка и с примирена крачка поеха към килиите си.</p><p>Сара се надигна безшумно и излезе от тъмния ъгъл. Главата и&#x300; бе обръсната, около очите и&#x300; имаше кръгове, лицето и&#x300; бе отслабнало. Тръгна по дългия коридор, водещ към килиите. С опакото на ръката изтри сълзата, с която се бе борила досега.</p><p>Една по една затворничките влизаха в килиите. Вратите се затръшваха и изщракваха ключове. Пазачите с безразличие извърнаха очи, когато Сара мина пред тях. Отвориха килията и&#x300;. Когато тя седна на леглото, металната врата глухо изщрака.</p><p>Тишината бучеше в ушите и&#x300;. Присвита и наведена напред, тя усети, че и&#x300; се повръща. Опита се да прогони от съзнанието си кадъра с протегната ръка на Кристофър. Мислено си зашлеви шамар, после още един. С цялата си воля се постара да изличи мечтата си за щастлив живот в новата им къща на приказния остров. Където щяха да са тримата. И където бебето, което щеше да дойде скоро, щеше да и&#x300; се усмихне за първи път. Където тя и Кристофър щяха да пляскат с длани като очаровани деца, когато то започнеше да щапурка с несигурни първи стъпки от ръцете на единия към прегръдката на другия.</p><p>Наложи и&#x300; се да премине през час мъчения, за да избледнее поне малко провалената надежда. И когато мечтата най-сетне прие да се оттегли поне за минута, изскочи дълбоката и&#x300; интимна тревога, която пое щафетата.</p><p>Надяваше се да забрави думите на водещия: <emphasis>Дяволско създание за едни, героиня за други.</emphasis> Но сега те кънтяха в главата и&#x300;. Допускаше ли, че някога ще чуе подобна характеристика за себе си?</p><p>Видя се отново като дете, безразлично към подигравките на другите момичета, които я намираха за претенциозна, докато импровизирано раздаваше справедливост в междучасието. Спомни си колко бе горда, че е по-морална и по-дейна от останалите. Превърна тази разлика в житейско правило и в личния си живот, и в професията. Да, вярваше, че е инвестирала в мисията си да раздава справедливост. Но сега разбираше, че тази мисия няма нищо общо нито с волята, нито с личността и&#x300;. Разбираше, че нейната решителност, толкова възхвалявана от колегите и&#x300; и от медиите години наред, всъщност е отговор на чувството за вина, което се бе вкоренило в нея, но не произнасяше гласно името си. Чувството за вина я бе отвело в размитите граници на морала и тя бе на косъм да извърши най-лошото — убийство. Ако Стиг Анкер не я бе нападнал с думи, щеше ли да стреля по своя воля? Вече трети месец всеки ден си задаваше този въпрос. Но и днес не стигна до искрен отговор, което я довеждаше до конвулсии.</p><p>Осветената и&#x300; от лампата на тавана сянка се очерта върху пода. Вцепенена от ужас, Сара потрепери и обърна зачервените си очи към тъмния безформен силует.</p><p>Всъщност коя бе тя?</p></section><section><title><p>Уточнения и благодарности</p></title><p>Тази книга бе замислена и написана три години преди делото „Уайнстийн“<a l:href="#fn_60" type="note">60</a>. Фактът, че излиза днес, е чисто съвпадение и не е променена нито една дума, за да се нагоди тя към съвременните събития. Впрочем изразът „съвременни събития“ не е точен, защото мъжката доминация в човечеството не е конюнктурна, а както е известно и както уточняват историческите разкрития на Сара и Кристофър по време на разследването им — добре организирана.</p><p>Може би си задавате въпроса каква част от трите разкрития на Ета, Ада и Людмила отговаря на истината и каква част е фантастика. Всички източници са исторически, но пък за сметка на това интерпретациите им са дело на героите.</p><p>Читателите и читателките, които биха искали да сравнят историческите доказателства или да задълбочат познанията си, за да „наточат“ аргументите си, най-настоятелно съветвам да прочетат следните произведения, някои от които, въпреки че са вълнуващи, са неизвестни: <emphasis>История на женомразството от Античността до наши дни</emphasis> от Аделин Гаргам и Бертран Лансон, издателство „Арке“; <emphasis>Франция, жените и властта</emphasis> от Елиан Виено, издателство „Перен“; <emphasis>Вещиците! Мрачната страна на женското магьосничество</emphasis> от Жюли Пруст-Танги, издателство „Мутон електрик“; <emphasis>Погрешен път</emphasis> от Елизабет Бадингтер, издателство „Ливр дьо Пош“; <emphasis>Преди боговете. Майката на света</emphasis> от Франсоаз Ганж, издателство „Алфе“; <emphasis>Христос и жените</emphasis> от Ги Раше, издателство „Роше“; <emphasis>Изобретяването на монотеизма. Как е бил създаден единният Бог?</emphasis> от Жан Солер, издателство „Фалоа“; <emphasis>Раждането на божествата. Раждането на земеделието</emphasis> от Жак Ковен, издателство „Библис“; <emphasis>Жените от предисторията</emphasis> от Клодин Коен, издателство „Белен“; <emphasis>Великата богиня</emphasis> от Жан Маркад, издателство „Албен Мишел“; <emphasis>Пътеката на войната</emphasis> от Жан Гилен и Жан Замит, издателство „Сьой“; <emphasis>Имал ли е Господ съпруга?</emphasis> от Уилям Дж. Девър, издателство „Уилям. Б. Еердаманс“; <emphasis>Неукротимият. Тайната на мъжката душа</emphasis> (манифест на мачизма) от Джон Елдридж, издателство „Фарел“ и, разбира се, <emphasis>Библията (Стария и Новия завет)</emphasis>, а и <emphasis>Корана</emphasis>.</p><p>Освен че дължа много на изброените творби, благодаря на университетските преподаватели, на археолозите, на специалистите по генетика, които отделиха време, за да отговорят с най-голяма точност на въпросите ми. Сред тях са Мат Лейвърс от Катедрата по археология на Уесекс и Йьорн Шустер — независим археолог. Двамата правиха проучвания в селището Клифс енд Фарм. Благодаря и на Дороте Дрюкер от Катедрата по биогеология на Немския университет в Тюбинген и на Филип Есперанса от лабораторията по криминалистика в Марсилия. Ако в романа има грешки, неточни или приблизителни научни понятия, те са допуснати само и единствено от мен.</p><p>Появата на тази книга не е само моя заслуга. Като започнем с Бернар Фиксо и Едит Льоблон, чието огромно доверие и ентусиазъм ми дадоха криле, Валери Тайфер, Стефани льо Фол и Мелани Русе от „Връзки с пресата“ на издателство ХО, които дадоха всичко от себе си за успеха на предишния ми роман „Пациент 488“, с което помогнаха да се съсредоточа върху сегашния, на Рьоно Льоблон и Брюно Барбет — гениите по оформлението на корицата („лице и гръб“ на книгата), които умеят да „вдъхнат желание“ у читателя, на Катрин дьо Ларузиер, която може да даде пример за търпение на самия Буда, на Мари Сал, която положи усилен труд, за да се появят написаните истории на екрана, и накрая на Каролин Сер, която помогна на финалната права при последните корекции.</p><p>По повод на „финалната права“ нямаше да направя нищо без хората, които „придружават“ и дават книгата в ръцете ви, скъпи читатели. Говоря за търговците, които кръстосват Франция, за да споделят мнението си с книжарите, както и за самите книжари, които влагат неимоверна страст, за да ви убедят да купите книгите, които са харесали. Не мога да благодаря на всички, но поздравявам с „приятелско намигване“ Жерар Колар, Каролин Вала, Антоан Мале, Пепита Сонатин, Жером Толедано и Селин Менар за тяхното невероятно старание.</p><p>Не забравям и общността на блогърите и особено на блогърките, които са бенгалски огън от емоции и таланти.</p><p>В личен план си мисля за семейството и приятелите си, които бяха редом с мен с доверие и доброжелателност още от началото на това литературно приключение. Няма да ги изреждам, защото се страхувам да не предизвикам завист. Ще наруша срамежливото си мълчание единствено за Оливие Панкен, мой приятел и читател още от първите часове, за двете ми дъщери Жюлиет и Ева, които са най-голямата ми гордост и неизчерпаем източник на щастие, а също и за Каролин Бьогле-Коаратон, която, освен че бе първата ми читателка и блестяща редакторка на всяка прочетена от вас страница, е и моя съпруга, рамо до рамо с която написах най-хубавата си любовна история.</p><p>И накрая, бих искал да ви благодаря за времето, което сте отделили да прочетете тази история. Надявам се, че съм ви предложил незабравими часове на естетическа наслада и краткотрайно безсмъртие. Благодаря и за удоволствието, че съм се срещнал с вас.</p><p><emphasis>Никола Бьогле,</emphasis></p><p><emphasis>Булон-Биланкур, 15 март 2018 г.</emphasis></p><empty-line/></section></body><body name="notes"><title><p>Бележки под линия</p></title><section id="fn_1"><title><p>1</p></title><p>Автоматичен пистолет с 18 патрона, произвеждан от германската фирма „Хеклер и Кох“. — Бел.прев.</p></section><section id="fn_2"><title><p>2</p></title><p>Герой от комикси и анимационни филми — злодей, който може да живее само при температура под нула градуса. — Бел.прев.</p></section><section id="fn_3"><title><p>3</p></title><p>Искам да се грижа за теб. — Бел.прев.</p></section><section id="fn_4"><title><p>4</p></title><p>Искам дете от теб. — Бел.прев.</p></section><section id="fn_5"><title><p>5</p></title><p>Орнамент от геометрични фигури или стилизирани части на растения. — Бел.прев.</p></section><section id="fn_6"><title><p>6</p></title><p>Архипелагът Свалбард в Северния ледовит океан, наричан до 1925 г. с нидерландското име Шпицберген, е най-северната част на Норвегия. — Бел.прев.</p></section><section id="fn_7"><title><p>7</p></title><p>Химикал, който взаимодейства с хемоглобина, намиращ се в кръвта. Използва се от криминалистите за откриване на следи от кръв, невидими с просто око. — Бел.прев.</p></section><section id="fn_8"><title><p>8</p></title><p>Град на Баренцово море — на 1500 км от Осло. — Бел.прев.</p></section><section id="fn_9"><title><p>9</p></title><p><emphasis>Fratcrcula arrtica</emphasis> (лат.). — Бел.прев.</p></section><section id="fn_10"><title><p>10</p></title><p>Екстраполация в случая означава да се създаде допирателна права в края на наличните данни и да се удължи отвъд тази граница. — Бел.прев.</p></section><section id="fn_11"><title><p>11</p></title><p>Град в Южна Норвегия, на 100 км от Осло. — Бел.прев.</p></section><section id="fn_12"><title><p>12</p></title><p>АК-47 — автомат „Калашников“, образец 1947 г. — Бел.прев.</p></section><section id="fn_13"><title><p>13</p></title><p>Пентакъл — талисман, който се използва при магически ритуали, обикновено направен от пергамент, хартия, плат или метал, върху който са изобразени символи. — Бел.ред.</p></section><section id="fn_14"><title><p>14</p></title><p>Танет — в миналото остров в графство Кент, разделен от сушата с широката 600 м река Уонтсъм. Днес вече не е остров. Многобройни археологически разкопки доказват, че е бил обитаван от древни народи. Намерени са шест скелета от късната бронзова епоха, като един от тях държи в лявата си ръка парче тебешир, а десният му показалец сочи в определена посока. — Бел.прев.</p></section><section id="fn_15"><title><p>15</p></title><p>Радиоизотопно изследване, използвано за датиране на археологически находки чрез измерване на съдържанието на въглерод 14. Методът е изобретен от американския химик Уилърд Либи (1908-1990 г.) през 1946 г., за което му е присъдена Нобелова награда. — Бел.прев.</p></section><section id="fn_16"><title><p>16</p></title><p>На старогръцки език i&#x25B;p&#xF3;v. — Бел.прев.</p></section><section id="fn_17"><title><p>17</p></title><p>Силно отровна змия от семейство Аспидови с дължина до 2,5 метра. — Бел.прев.</p></section><section id="fn_18"><title><p>18</p></title><p>Андерш Брайвик, р. 1979 г. — норвежки масов убиец и терорист, осъден на 21 години затвор. Възгледите му се основават на антиислямизъм, ксенофобия и ултранационализъм. — Бел.прев.</p></section><section id="fn_19"><title><p>19</p></title><p>Олин Феле (1831-1908) — норвежка съдържателка на питейно заведение, която се е борила за това си право. През XIX век подобна дейност не е била разрешена на жените. — Бел.прев.</p></section><section id="fn_20"><title><p>20</p></title><p>Град в провинция Онтарио. — Бел.прев.</p></section><section id="fn_21"><title><p>21</p></title><p>Специална агенция към Норвежката полицейска служба, разследваща тежки престъпления. Създадена е през 1959 г. Днес в нея работят 500 души. — Бел.прев.</p></section><section id="fn_22"><title><p>22</p></title><p>Провинция в Северен Афганистан. — Бел.прев.</p></section><section id="fn_23"><title><p>23</p></title><p>Библос или Джубейл — град в Ливан, административен център на район Библос в мухафаза (област) Горен Ливан, с население около 40 000 души. Разположен е на брега на Средиземно море, на 20 км северно от Бейрут. — Бел.прев.</p></section><section id="fn_24"><title><p>24</p></title><p>Строителен елемент, осигуряващ достъп на пряка светлина. — Бел.прев.</p></section><section id="fn_25"><title><p>25</p></title><p>Игра, при която пръчиците се разпръсват и целта е да се съберат една по една, без да се докосват останалите. — Бел.прев.</p></section><section id="fn_26"><title><p>26</p></title><p>Настолна игра за трима до шест души, в която се имитира разследване на убийство. — Бел.прев.</p></section><section id="fn_27"><title><p>27</p></title><p>Благодаря (арабски). — Бел.прев.</p></section><section id="fn_28"><title><p>28</p></title><p>Добър вечер (арабски). — Бел.прев.</p></section><section id="fn_29"><title><p>29</p></title><p>Ашера — ханаанска върховна богиня, почитана като Богинята Майка, съпруга на върховния бог Ел. На хетски е Ашерту, на аморейски Ашрату, в иврит името е преминало като Ашера. Името и&#x300; се среща в Стария завет. — Бел.прев.</p></section><section id="fn_30"><title><p>30</p></title><p>Разкопките там са извършени през 1975-1976 г. под ръководството на археолога от Университета на Тел Авив д-р Зеев Мешел. — Бел.прев.</p></section><section id="fn_31"><title><p>31</p></title><p>Книга от Стария завет, както и следващите споменати книги от Библията. — Бел.прев.</p></section><section id="fn_32"><title><p>32</p></title><p>Смес от мащерка, смлян сумак, печени семена от сусам и морска сол. Подправката е позната и под много други имена, сред които затър, захтар, сатар. — Бел.прев.</p></section><section id="fn_33"><title><p>33</p></title><p>Огъста Ейда Кинг, графиня Лъвлейс, родена Байрон (1815-1852) — единственото законно дете на лорд Байрон. Първият програмист в света, на нейно име е кръстен програмният език „Ада“. — Бел.прев.</p></section><section id="fn_34"><title><p>34</p></title><p>Ета Палм д’Елдерс (1743-1799) — холандска деятелка феминистка по време на Френската революция. Омъжена за французина Фердинан Палм през 1762 г. и скоро след това разведена. Десет години след развода си отива в Париж и сама си дава титлата баронеса Д’Елдерс. След 1792 г. се връща в Холандия, откъдето продължава битката си за правата на жените. — Бел.прев.</p></section><section id="fn_35"><title><p>35</p></title><p>Богиня покровителка на Горен Египет, закрилница на фараоните, изобразявана като лешояд над тях, държаща в ноктите си символите на вечността. — Бел.прев.</p></section><section id="fn_36"><title><p>36</p></title><p>Фригийска богиня. Култът към нея е въведен в Рим през 204 г. пр.Хр., където я отъждествяват с гръцката богиня Рея, майката на Зевс, и с богинята на посевите и жътвата Опс. — Бел.прев.</p></section><section id="fn_37"><title><p>37</p></title><p>Иштар или Ищар — акадска богиня, отговаряща на шумерската Инана. — Бел.прев.</p></section><section id="fn_38"><title><p>38</p></title><p>„Тройната“ богиня, триединно божество: лечителка, поет и ковач, канонизирана като света Бригит, защото монасите от Ранното средновековие се приспособявали към различните религиозни вярвания. — Бел.прев.</p></section><section id="fn_39"><title><p>39</p></title><p>Според гръцката митология Ехидната е красива жена, от кръста надолу змия. Отличава се с бързина и сила. Митовете за нея не са единни, както не са единни и митовете за убиеца и&#x300;. Според някои той е Херакъл, според други — Белерофонт, а според трети — Едип. — Бел.прев.</p></section><section id="fn_40"><title><p>40</p></title><p>От брака и&#x300; със стоглавия дракон Тифон се раждат Химерата — огнедишащ звяр с опашка на дракон (убита от героя Белерофонт), и Лернейската хидра — чудовище с тяло на змия и девет глави на дракон (убита от Херакъл). Другите не са влечуги: Немейският лъв (убит от Херакъл), Орелът, който кълве черния дроб на Прометей, кучетата близнаци Цербер (Херакъл го улавя и извежда от подземното царство) и Орфо, и сфинксът в Тива. — Бел.прев.</p></section><section id="fn_41"><title><p>41</p></title><p>Нимфи — дъщери на титана Атлас, подпиращ небето, и нимфата Хесперида. — Бел.прев.</p></section><section id="fn_42"><title><p>42</p></title><p>Според гръцката митология Гея, майката на Зевс, подарява дървото на Зевс и Хера в деня на сватбата им. — Бел.прев.</p></section><section id="fn_43"><title><p>43</p></title><p>Царица на Лидия, при която Херакъл първоначално е неин роб (наказан заради убийството на героя Ифит), а после съпруг. Живее и служи при нея една или три години. — Бел.прев.</p></section><section id="fn_44"><title><p>44</p></title><p>Хипокамп — част от сивото мозъчно вещество, анатомична област в мозъка. Обединява информацията, достигаща до него от различни места на мозъка. — Бел.прев.</p></section><section id="fn_45"><title><p>45</p></title><p>Хипоталамус — висш център на вегетативната нервна система. — Бел.прев.</p></section><section id="fn_46"><title><p>46</p></title><p>Имаме папа (лат.). — Бел.прев.</p></section><section id="fn_47"><title><p>47</p></title><p>(Заключено) с ключ (лат.). — Бел.прев.</p></section><section id="fn_48"><title><p>48</p></title><p>Модел снайперистка пушка. — Бел.прев.</p></section><section id="fn_49"><title><p>49</p></title><p>Бързо (итал.). — Бел.прев.</p></section><section id="fn_50"><title><p>50</p></title><p>Не мога да продължа нататък, госпожо (итал.). — Бел.прев.</p></section><section id="fn_51"><title><p>51</p></title><p>Разкарайте се (итал.). — Бел.прев.</p></section><section id="fn_52"><title><p>52</p></title><p>Не разбирам, англичанин съм. — Бел.прев.</p></section><section id="fn_53"><title><p>53</p></title><p>В стаичката са и папските шивачи, донесли дрехите, и няколко монахини, които с игла и конец нанасят последните поправки по тях. Всичко е шито на ръка. Чак след това папата остава сам. — Бел.прев.</p></section><section id="fn_54"><title><p>54</p></title><p>Нарича се „цукето“. — Бел.прев.</p></section><section id="fn_55"><title><p>55</p></title><p>С твърда ръка (лат.). — Бел.прев.</p></section><section id="fn_56"><title><p>56</p></title><p>Затвор в Рим. — Бел.прев.</p></section><section id="fn_57"><title><p>57</p></title><p>Дехидроепиандростерон — стероиден хормон, смятан за „прохормон“, свързан с покачване на мускулната маса и силата. — Бел.прев.</p></section><section id="fn_58"><title><p>58</p></title><p>Често се представя като тройна фигура. Свързва се не само с фазите на Луната, но и с нощните тайни, с духовете и с тройния кръстопът. Хезиод я описва като „дъщеря на звездното небе“. Понякога се отъждествява с Артемида и Селена и тази триада представлява фазите на Луната. — Бел.прев.</p></section><section id="fn_59"><title><p>59</p></title><p>Северен Израел. — Бел.прев.</p></section><section id="fn_60"><title><p>60</p></title><p>Дело за сексуално посегателство срещу Харви Уайнстийн, холивудски продуцент на редица получили наградата „Оскар“ филми, сред които „Влюбеният Шекспир“ и „Речта на краля“. Осъден е от съда на Ню Йорк на 23 години затвор на 11 март 2020 г. Началото на процеса през 2018 г. активира движението „Ми ту“, основано още през 2006 г. — Бел.прев.</p></section></body><binary id="cover" content-type="image/jpeg">/9j/2wBDAAUDBAQEAwUEBAQFBQUGBwwIBwcHBw8LCwkMEQ8SEhEPERETFhwXExQaFRERGCEYGh0dHx8fExciJCIeJBweHx7/2wBDAQUFBQcGBw4ICA4eFBEUHh4eHh4eHh4eHh4eHh4eHh4eHh4eHh4eHh4eHh4eHh4eHh4eHh4eHh4eHh4eHh4eHh7/wAARCAOFAlUDASIAAhEBAxEB/8QAHAAAAQUBAQEAAAAAAAAAAAAABAIDBQYHAQAI/8QAWxAAAgEDAwIEAwQGBQgFCQIPAQIDAAQRBRIhEzEGIkFRFDJhByNCcRVSgZGhsSQzYnLBFkNTgpKi0fA0c7Lh8QgXJSZEVGPC0mSDk7Pi8ic1NkV0ozdldYSU/8QAGwEBAQEAAwEBAAAAAAAAAAAAAAECAwQFBgf/xAA3EQEAAgEDAwAIBAUEAgMAAAAAARECAwQSBSExEyIyNEFRcYEUIzOhFSRCYcEGUoLwkbElU2L/2gAMAwEAAhEDEQA/AL7bK0wEhV12qCQeCTSbq5WBkQWczg5ywbtRUwZXG8nvgYoZTN1CrbcDO7FYczsUzNB/VEe5HfFPLJvDDEnK4AzzxSDCxcMHcJjG0UXF0jtOOMd/WpMhh3uHjRoz52XgEdjSt2VVJS5PGcDjdRD7Vbykc0mXb0wwbbz2NTyAmhk3KCqF8nt6inYI1HBGPpXJ5Xil3rETgDYfehhNcBwQG82cE+9WIB7IowSewrpyFBHNCHrdNncjOcYolSwQc0sLQsMn3r20MMMcg+lcGW4ztzXXUJypOaiGJ1TcqHlfSmDbwxkug254Ymn52Z4gzDkckUHJKeqIypwecnsKtqVtQXAWIbx6n2p23IkkY4IA4I96EBZbgEAqh7getEwsyO24gA9vpUkOKvooxS4lCjazDcBndTauShJ4x/KvRtvG4txmiFuzjacH6UM0ka5Vm2qD/Gnbh2VlC+Zc4zntQTkSSNAwAJ7fnVgdeR5JgivlE9qKiCD9bnvQelWslqWEihvrmjwy7PlySeKTIdUogwtIliiZctkmvdLc+4NgAcDNIuZxDFjBDntUDE88cDbSMHHGK4EYx9UyEsRSIrcmQSS8n69qembCHFBH3azNFhDlD3IoSK7jVNjKCyHg+tSkS/d7aFm05DOHVDtPc0SgdvcSSXDMyEjZgAV1QWuFZpGB3fLinvgZLdDJFkEDn6ihrmSUK8g/WGBjmtIPluDskVGKyhvLx3oNWct03DCRRwB2NP2zmRlm4dcfuNe8+7KgHNSw07ItpsaU7y3J+tIUxH53CoB396enhiIZZE3FvagZ7OLYqdVhEDnB9/aqHmc/HQxxwrJARkE/4U60UouGZBlc8j2plFdVDhSQBhRRCyTxNuHr3J70BsTkEAHj2NezGZiGxsb8VciRJom3BsnsR6Ug2zJAY3yyn5GHv9aWHbWKOBWCLtUnn603qYeO1aWINn0A9a9aXPUl6EgIdByfT9lLm3v5UZlUe/rWQDpJkmjZrpgQw8u8c0bHYxRS/wBHREx32+tCrb3EcpZmWVWPY+lNw3V7JdC3W26YGdzk1oTUZYqSVA9BQ2bs3YUSK0eckEUqVXa1aNWw5Xhs+tLs42ihQTMrOid/esh5woHYM1d2jpgKT7kU3KFZgy5GfWupJsUlmIxQPbcgGvBlYFTywpIOVDA8VyJAjNIG35PIoHWAwAQa8saA+Xy0gNJyxIpKSFgS4waB0btx24BH8a595u+8rmVK8ZBpYbK0CMoyrtBP1rsoIUqGODXo8DIpTMQeO1LEfcxyY3Q5JPc0NPE/UhkdxkVITyCMlV7t6ULDaiSUtMzNt5FVHo5sIXjUls9j6U1CvUk3SFFBPp3oxkEUeUPc9j60PcRgwt04wZPzoAbtzb3uFV3THzq3ajoJIiy+Xa7LwT8zVHRyjeoeLaewX60+pWSUSYRJIu5JoDpSVXeHXG75T3I/OgL02sLrMrKkkgxgck06s46fTxlgDg0GyxHc5OXx2PoaB8qXT7w4ZhgV0iGKBVcNndtB7hjQ0MpiuM9Usoj5GMjP0p+S4QRrCzdQOOBj5WoBbq0t3MWFMUpfcFU8ZqKvXjRmstUjI3gHcp7c+tTsttDMi4CxsoBIZuzfnUJqNsY5AXIlBT7zeflPpVgNvdTRHFiqyZ9/apGC/tbgCO7jaF84GV8tVyT4i0WOScuispJZe4GfSpUT3rqzqy3kIIKqF8wGKpidSJYb9TZjbJI/Lo2VYVM3kaTBYpAVjVs8Huar/SFmJbrp3VtIxxy2Q2f1afGoPcosV3FKscfmUxnzN+dFTsUL28Y6JVwzdhzt/KoPWYLi3uFfq5DMSy45xRj3UNpAHWXaHG7aOdtQk08ksiu1wuXOMkHBrNKfB2wkDcwB3Y9K9GF2SEBQM805HG3w+GJUFv4V2OKEE7htyeX9K0gOWCRwp6idv1a9SFLNkrJ5Pw16qNQG0KHUkrnB9aYZSJtqMSrjzCn4ypjdUAB749KGTcG3Fctk+vpWWxMrEhUZSWHIA7D86THFKFTdlVUnLLzxSo5SzKoUMp7n2p8swXao8oqWGZ4xIQflOe4Pek3cbPb+TbuB4JNOTEYBIOfQAV3IIXfgADjI9aWBFgZ5SzMWYL5V9BXniKqQpANEyRs7bixH5UNdlkyVbyj5qAd33NhCSM0ZB8pXuaj7NMuPNxjNSEP3aFn4HqagdVMd25pLsTnkUoGNo9wJ+hpmVFZcZIJ7UsJkkO0hx+WKHlJYbgP2GlHLP5s5XkYpEhJGCeT2qgGRJfiQRJtQ9h7UahUEhvKxGMn1pS2y/OXGR2FMSuqthuTUkOKGG0F8+9Ka4iSLDeX/ABpqKeNkGF8wHegbhJLiMCRGVt24CiDk+9ZmBIRx29jTlvDCCWLlm9T7GmrI7kCvgYOadkAjBccj1oFhVKHuufc0iXKYCAY9a8XWVFYHGeKRcywQkI8oJxSFOI4Vcv3pncJ7rqOw2L6UBcXTXDLDb85NSUMYjQLgEgc0Qu5Zsdxt9hTCSFZekygZ7Zp0FduCe9CkoZmdySq9hQFKRvPIBpxtg4DH6+1AlQNzISM+9PxMpj2q4JxzQdm3bAM8E8ig7uGGSRIwGBx3p6STBw2R7Gm3cABzz9aJRggWpEQhbBGd2eKUJEVFkUnaTXJZN3oSpoSeKbrx7GKRqO1WEFK6Fi4fk+lCPJM0jOoWSMdh9ac3qGZXQJwAB71xNwYjAwO2KoSZZkHTjALE5bP8qMhIkRAw8x7ig7jpmQAEru5Y/WnbbaFUqzAjjJ7n8qCSUbE2r3pwSHgentQEFwZYgdjo3rmjEwVH86BZij35TAcjzH2pDl1CqMua6SWIA45710DbITnNSlJDxx53cMV+Uj1rmRuBAGcUqUggb1BPuaYCL1TtBjUDAJPeogxQxGQBwKZnuGjQOE57Yx2ptGkBMbDIX9U155FduWAHsaBzc5CmI5AHaunBz5xz3precHb296cTBQYZSD3qyCI2IQDIYehrmWUHGM1xRjAXim3JByRzUD6ttGGxn2ro5QkGhST1NpU4p3citgtgVLC4TsU5JNejYrJuJylNtOpzgjFJDhoztOTVBRKgcHvSGkZeGxxTKxuECmUD1pqYbx8+40HId00hdzwDRq9jzgCho8RJjHelM5UHaKtWOyYKkse3NM3RUQEodrmmTI2SHbOf4Uzdj0IbB4UE96IFkuIg7tIqhFXls85pUchaBMY29/lzkVE6hEILlpNxAXjaRwaPS6KWqMu4u3BOOFFckYpZuae4W4HRB24ycimTcyieTMRMIGS4HOfaiepLJnLAj0IFGpGohGUJOQCp9DWUBG/glSMO+xnGB5eaft5Xh5WSMuB5QR5mr0hslZoZgglQHD4wBUfvtWkSRneR+QHHZRUkSEEouZm5CEncc96F1SDFzHOVLQE4kHzFq9a2wEQnhm4c7mZ+CF/Oh5p7maNlClenkxu3ZlpEB6+FlHbtBPCGXblS3fbULAj2CNd2DEdQbWD8gL+dPW9yrPaidhI5JBfsMU7dwx6gZoYZCsYXbubtn8qvsqX8b8bYRWkv3cv/AD5h9K9q56uIRF/Vx/1gxt3D+NQtv1bM/wBL+7kt9yD8PfmpCGbqypzHHv8A1cbalNHIk22+x3DCT8TDBzRUFrAGTAUfmM80JFL90plbeUOO2cGiUYlt8W/j8R4GatBRLxSgbwynge9LYFucgD2plog0iEhlOd2TXlEgQksAoPJPeoEvbqG3BlXNepMsyq2wsox9K9VVo++JHA4BYYGB3pIiYcvKBtJJIHce1ItmwxbhgRx9KJB3KdwrMy0bChIg1sq4LcqDTwAKg5bPtmmd/Sj2gLjPBpaCRgnVCh+4VT8wpYXL5VGF3H1rsiAxHnBHNNqsh6ys2Q5ymOMCm7lnDqwBeNgFpAVuc8EZBUnPtTM5LRbSMhsbsU7u3KsRyq8jd7U0pUXEiI4cEALnigXBBE1uu1REQc4rsyk+RSce/vSoWxGeoASw5+lImVmUFH2hRx9angOMdi7VHA4oWTDN1N/bjFOJIrREo2c80NGq7ynf1qzIz77W/FmveDzbXemxW0trcbk++Q7kbv6FfSgPst8b+JfF9/dC4hsIra2QM5SJu5zgd/pSv/KLXHgy38uP6av/AGWqH/8AJzZV0nWJSwB60fr+HBrTjavevdJZTtZPCbsITEJgSmfrisPX7XfEkl38MdP0zqbtv9W/fP8Aerc3RJo0mldex8mfw/WvluAA/aDgAY/SWMf69IWX0vbGZNMha6liilaLM3R3bd3rjNZJr/2qeKNB1a60xrLTZeidoco/mHofm9q2GWKTYIvTH+t+yvnT7cESP7QrkJ26UWf9gUWW+fZvf6pq3hmDVNWigjnu/vUWLO0Ie3dvzqM+17xe/hTSomtem13O/wB2j9to+Y/xFSHhm/isPAmmzSSCOFLKN2b2AXmsG8Savc+PfGrzAn4Vc9MZ+SBQWJ/PGTSItJlY/C/2leKtX1200uzg0/76TnMb+Uep7+1bXqiyR6fK0Txi46ZMbPyrN+XrXzl9h+E+0GM+gt5sfTy19Ef9PWOWX+rA8n6tJIYTb/an4ptL34YWtj1erj5D+7vW6W0l3+i4ZNSmiE7xgybOAD6/sr5h1Xj7QbgD01U//ja037aPGohs10OxPSu5B/SMfgX9X8z/ACqzNpEozU/tX1467Lp+hw2ktr8R07f7ttz/AIff1rUPDl5q6WIk1ma3kvn7pCuAn0z61nH2K+EoYYD4j1AffSf9DB/Au35vzPpV38U6p+ivDGpa0Dia2jxH/eb5fz5asS3iivtB+0y08OTyWkEYub78afhT8/c/Ss9Pjr7Rtbm3aYJwuM/0S24x+eKhPAulN4t8YRQ3gMoJ69y/5d/3n+dfSNhZwWNtHb2iLDEihVVBgAVrwz5YOPtB8daRcj9L7pRnHTubfb+4jFar4F8a6f4piEUI6Vwn9bb7s4+oPqPrUt4r0DT/ABFpMlhfQqwIJRwBuRscEGvnHSpr3wp4yEikiSxuWjfHG8A4I/I1ryz4fUnkTt+r8tUL7X/Emp+HrW1n03on4l2WRZEzlgM8earrYzI6CVPlkAYftrFft+1wSa5BpMOCLaNnk/vP/wBw/jWYWQdp9p/ii+voLYmwQSPGmehnHIHvW0daWzlUb94B85WvmrxJpM2iX9orZHWtYpx9GKjP8c1vfhvUf0t4etb+X/PRqN/9pe4rUpCThvo5rsRCXcyqSoei9XmubTw5e3dtKI7iOF3Tybl3AZ7fsrllBHv6hXfuqo/bTqg0fwhcQo/mvisEYz6D5v4fzrDTPD9rXi4Z82n/AP8Az/8AfW1fZxql/rXhKy1PUJY3mmUk9NNoAJAx/Cvm2DSGm8G3GubG+7u1iz6bcc/7xFa1/wCTzryS6BeaVJJs+Fm3p9VbP+INb8stc6igAe1eWRWJNMgoQTSk2gge9YaVz7StT1nSvDE+q6LJCJrbzSRyR79yev5YrHl+1vxvcyiGCO0lkYZCpa5J/jWxfaQ//qRrT7Mf0ST+VYh9hMir48V3cKBayck4/VrUMykf/OP9of8AW/BLF/8A6L1ov2O+JNS8U6VfyazLG81vOvCIFXbirX10n4F7Efp1BQOnWVlp95dXVpbJE9zjq7ONxGeT9eatloH7XNZ1jw3pFtqWjzW3S6ypOjpu78g/wqv/AGT+O/FfivxN0JzafCRR77jp2/7FX/eqY+2uXP2e3H/XRfzrPfsP8SaP4dvtRl1W56AlRQnBOcE57fsoPolZtxwvlrxbHfmqjp/jnwtqU/Si1i2Eh/0m5W/LmrBBdBQxBBB7H9asUWD8YeJ7HwzpbXt8+SeI4x8zn2FY5qH2neK9avjDo0Btwfkjjj6kn8ahPtd12fXvGFwoP3NkWt4h+R5P762n7MtAsfDvh6FSoN9LHm5kI/E3OM+wrdUMquNd+1PTB8Ze/pKOH16luMfy4q2eBPtcju7iLTPEcMdsZOEuk+X/AFx6fnWntcQsNrgMPY/q18//AG0eH7HRfEK3enR9K3vMvs/CrDGcfTmnkfRKzRqobIIYcEVkn2peOPFPhXxP0rQ20lrcIrwb4fN7YPP0qR+x3xBNqXhKOGY5ls36P+rjKfw4/ZVU/wDKEmWbUtK2jkQtn/apEM2bg+1TxtPF1Y7S1cZxlbVj/jRvhr7SvFOoeKdO03Ukt44rmZY3UQbDg1bfsSmiXwJbKVGerJyR/aNWfVrDT9TMRu4UaWCRZIpMYaMqcjBpaleIpLi00O+ubSRFuIYHkj3rkZUE/wCFYbcfaz4pkKErZBl9ekef41pP2vaodM8HXASb7y5+4Tn37/7uaxC20kz+FLvVh/7PcIn7xz/MUgbT4F1K817SY9R1LpnryN8ny7e3+FWaVwsRiiLbE+Ssu+w3U5JYLnTCf6t+sn6vPf8AiP41pscpSURmNsHtVGV+MPHPifQdYudK3Wr7HBR+jztPI9famYPtC8YyjrdE9PZx9w9Rf2xp/wCvUpz/AJpP5VpfhQg+FdMjeWF5Gt12K2OVwKop/hnxtrN34tsYtSht4hJMqPmDzdvStWPRszxL/Wdv72OTULqFvp09tF1LdZryKTeki/Onm+b8qXNKJYekep5N3n3+ZWx/31xiSivt8/TKtKNmS/1oSYrCN8mSZM8NQoupgY4oGVY4ypZvemr2YfDYJYBiVZzye9Ai5uLiO4WOIDpDiTPcUg36mcJE6qANxPoce9CxXaffFW3AkAE+nHrUU5keQhV4B5bNW6WITsk0d40UshYbSQY27Z9xXIQEvAWMe8rkFff2qPsYWkiLmTleFBNEQgFkMh4Bzn61IaT6wrtGGILECQn2oiQJAEhi+U8mo2KdG3RRby54cdx+dExyFmO5sn0PtQFtyqDbuHrn0FMrIRuyMDPH5U5EiLEzSynbjFMs2U8pBA459qUElzGfKwYH1r1Dgr2Y8ivVuimjQdOPMfTAwOwNFRyER+/NJjhQQ5lxGzcn8qHu96opiDbSwwB/OuHy2cuJCZUBiLKe+Pw0+jZOTuwBjPqBTFwGMYJLFycEj2pUQYy7WzgLSA6Gw2xwS2fJnjApxULSbWH3Q5UfWmwVkxg+cHufalPIB/VMCy8ZNEiS5WEgKcDB70JKIXuAjKdyjyHtTsQDuQQQN3Y03fRbXM0beccBG9aUrqhjEVCkEHk+9IOSy7n4B7U67qI0aQlN3yj3pEsnIGwD60oBtN8PdtC6Sqv4di5WhZNQtHlMS3MaMO+G2mjrgK3MbYb3qIv4JbrMTiIH3/W+tVGa/wDlCXZPhqKHq5/pSuP7uGrN/BfhfxDr0Ny+kTxRdHHUHxBT+VXL7b7LU7HwzbxahJ1f6Wux9+7PlbNP/wDk9f8AQdY/vx/yNcjCKP2cfaEFJ/SSYx/78apfh+GaDxhaxXBzIl8iPznzBxmvqST+rUeuT/Zr5hhb/wBe0Of/AN5D/wDGVmJXKKfUkW5izEYyK+cft4//AKiXf/VR/wDYFfRduepbj/N8GvnH7dWA+0S75ziKL/sCpBKy/af4mOm+DtG8OWjYluLSJrg/qx7R5f217wF4ZOmfZ74g8R3i4mubKRbYH0j2nzft7VVvCWkz+N/GhmnybRcPcH9SMcKv8AK2T7QgJPB1/bW/EFrZyD/d8q1yeGWOfYp5/tBgU/L0n/lX0lDMgg2Kny183/YsM+P7dRwem/8AKvobLLLtVvmFYlqHzLq6/wD6Qbn/APyp/wDxle+0DSr7SfFty19KZhJIJ45JPx5/5xSdWf8A/SFcj/8Aup//ABlbl9ovhSHxJ4fFtED8ZbLm3Pu3sfoaMlfZ/rlhrehQXUGOB05I/wBSVfw/ljtUV9tO4eCrrp/L1o9/7zWWfZ74iufCfifZPkQyHp3kf4vm/mDW8+KdIh1/wfc2VvJ1fjIN0bj9buv8cU8NRlbJv/J5lVfFWogd/hOP9oVuCXAYMiDGPWvmjwdqh8I+MYbu9hkHSPQnj9eeD/x/ZX0hp2pafqtglzY3cM0D/Kytz+0UkiRQ+T/tV80fajj/AC01Xpf+8N/Kt88Y+LdM8O6PNc3FwDNj7iAHzM3p+yvn7wvpdx4x8Y9OUH+kStPcSf2fmJq4xSS+g9CcR+E7B5TjbbRlifTy1gOG8X/aJ7x3l7//AC//AM1a1/7UNWt9G8DXccZ++uQLeP8Ab3/gDVC+wXTOtrFzqR/9nTan+v8A9w/jVhEt9uukj9G2GpxL5bU9B/yPK/yNPfYVqC3ulXmlytzC4eMf2Twf4irt440uPVvCOo2BUGR4t8f95eRWJ/ZRqn6J8ZW27IinzC/7e38cUH0TE4tk2gAbawj7d9ZXU/EkGmxOelYplh/8RuT/AA21sut3ltYWk19OCsUSM7t6KAM5r5wt7LU/FfiaaS3YNcylpn6h9Pz/AHVIhZbRpXh21H2cRaFtQyPbZk/61vN/P+VZX9mmoPovjG3hnl6QmJgkT2z2/jipUeA/HmBILxMSf/ajVW8UaHqXhnUI4NSRPiWHUEinJJz82ffNIZfTyRzS+rjy7aeWKaP/ADzjy7ah/BWtfp3wrZaiDncih/7Ljg1OISseWOanFaVz7RoSPBerkN/7JJ/KvnnwX4en8R64NLtrhYJTGZN7AkYBHt+dfRf2jSB/Aurkrj+iSfyrGPsNZIPHglZgB8LIOT+VCT3ib7NPEXh3T5NSgv4LlYk3uIZCrqvvU59jnjO9m1KLQ9Vm+LEv/R5JPmTaudrN61fvHfiTS9O8O3Lz3ERaSJ4441cbmJU8ViX2SWVxffaFp5hH3cJeWT+6BWkax9uSwnwBc4X/ADyfzrK/sq8J2Hime+jvZ7iLoKpTpY9c98/lWrfbXID4AufKP65P51RvsAuYrfVNTMrqgKJ3OPestBPtH+zseHtJGr6ffy3cQZRIrxhWUHseO9Wf7DPE019Z3GiXrGU2yrJbk99mcEfsOP30/wDbB4k0t/DM+k291HPc3BXiNs7QGyc/uqv/APk+6dL8fqWpH+pEaw5+pOf8K0zag33/AO09x1f/AH07/wDa5r6phiCxqA3dRXzv9sGhNpHieW5Uf0W9PUjP81/fWqfZl4y0/XtMgtbm6EWoQRKjpJhd2BjI96ki5NBhwd1ZX/5Qq266Npin5viHx+6tNvby3tI3kuJUjjUZLMwAxWAfat4oXxLr0cVqD8Harshx+Mnu37asQLd/5PqFbLVGb5Oqn8qC+30xnVNL6PH3T/zq7/ZtoLaD4Shim4uLj7+ZfYnt/u7aon2+sh1PS8HH3L/zoLp9jEav4FtmPH3snb+8austuhI2Oe3NUv7E93+QVrt/0kmf9s1dLu6S1geeTARFLMfYCs/Ghi/29akrazbaOjZFtEJW/vN/3YqV8K+HX/8AN+2myr57uIysMdieR/hVAvpJPFnjtpc5+LucD+4D/wDSK32xijFqdgxwFUewHFbHz/4CvH0jxhbq/kEknw8mfTJ/44rarqS6BLKCcVi/2h2Mmm+Mrtlwiyv8RFj0B/7wa2bwzqsepeFbbUUG4yqI2z+sO9VmYY/9pbzS+L3MuR90n8q9ZeG9WmtI7iK7QIygqC5HBHFOfaq2PF8n/VJ/Krt4ZjtpPDti8w46KgENj0qNAvs6tL3Sbe/W/kkjneVSrZO3gfyqeMx/zXV6h3ef9XPNAan4k07TkeCS5+NlLBBCpGQccfsqxWsQiQNdS9TIyg/Ub/xrNAHR4GkhZpHcSEninLmJ97Dnb3/bR1pCeojM207cll7c+9B6kYo/JG7kMxY+xxVEeyPb2zbSm5u49vzoa4mEoAGEOMEj1qXhtzNG3C9TaDvP4R9ai57U9NgBllz+2sZQ1EuQXRgj6axhgRyxNJjuWMirICI3OCw9BQxYwAhlOBXC+LncOFHepdNJqNng6ZV2C9sDufrR1pOZHKGXJz3A9Kr1xduqxyREfUGiIb/aybQQ7dz9K3CUsz3eYSoXy/KqnuaRG3C4XjttJoG3uwyMsjqx34HvToLR5kOeT2rUQh+eN93l2Yr1FabbtLGZmiLbwCBu+WvVpGkRuzNhoi3qrN2pmYkzAA969NOMbw27nGM1wAF/MMHHH0rhcpdtEWkLtjvxTlxM6FmKoARgY9TTSofh+kjnIOdxrt0VEJBHYcv7GgGe5Bi8jYIIOQO49aVHPCkDI6Eg5AbHIB9KcuI1kCxMQgkGGwMdqSwYKkcbrlDnJH8KgLBRIE9lHpTEha6EixkoOCGY84HpQ9teQXIl6mVVTgEDua7FJCsPncqGzg+p+lLQ6gEdssYQsVbGKckdepgA0A93JEyrD+eT6UltUilZULKh/maoVdRtHcNKmWD8FR6UsHg8YAHehTc7b0Q9Ta5GQfQ12O4BkMcrcuPT0qeRnf2z+Gtd8TQ24szbR2Np533ucs35AVF/ZX4V8ReGWnuDDBeWd4il0R8OCucYz+ZrWm+G6Bi+8O/9eovRurFam2k+fe23+yvpWkC6nqJbTJnhspYr8jCdbcv4eOeRWGH7P/EcN78TiPqbupv5+bvntX0hIqCMIVyvtUFrsv3EmP6zyrSJonExod3qeoWkIks4o5QMP59351mXi37MPFet69darPPp6vO+dgkbygcAdvatb0Liyjli/qxtbyfiY96kC2/DynaRyBS04s/8HeBzoOhfC9b+nyeefp/L9F/dUv4w0q+vfCEmlaV0ojc+SSS43freb0qyTLIswbG1+wNNn/SS/wD1bcd6WtMe8L/Zx4n0PX7bVo57CRoXzjqMNw9R29q1TUJLttPLxRxi5UY83y/to93R4FKnpr6CmGKvCwkGW9DQpilx9kfic3b3banYNK77yxZ85zn9Wtt0uO5/R0C33R+LVAJjF2zToVlGG8ynkV7rqPm8rHgUGXfaV9nOo67r8eo6CsQ+IT7/AHvt8w/H+0fyqyfZroPiTw5Y/o/U9Strm2T5ETO5PyPtVvW4zCU8y+WkQHOV8zeWlqpv2g/Z1p3imT4yGQWN96zAbg/94f41mZ+zjxjpk0q2bLIP10n21v8AJK3T2FNlCySLt2F80hliGk/ZZ4i1CfqatdR2yerMxdjWqeEfDOm+GrI29imXcAyTPy7n6n2+lTf9Z935/J/vCkzf/V7VryM2+0Pwfr3iTVUPxdtHax/1Kc+vcmpn7NPDN54W0y5hupbaVpJNwZM9sVcYo3Pf/kUOY+nv+H//ACeKWycVZWIf/NlSP7X1xWMt9lerzTzPBq9iE3ZHz/urakkLqQvbbQN1bBoiV4OP8asCn+IvDfinVfDMGiz6raCQY+IlG777Hy/99CfZ74HvPDevSXd5LbXMUidHyZ3I2Qf3cVdbfJ6UXW/q3b/s8d6krPqR7I/+WqB1XZ1PThVRH23VQPtS8Faj4qvrGWznt4RAjB2kzklmz6VemcM4hXKn13V7pvvZt/f0xxQUn7MPCuveGJZoLi/t5rGXnYh+Vvce1XeYydZI4/n/AA7vl+tKRSnkd9jj0WlEA+ZlyR6mtCE8c6VqOuaBLpdhPDCZuJWkz8vrjFZk/wBjmsDkaxZD/Uatqi/t/wDIpSHehVgePeuMljNv9jOoNIBda3Cie6Rk/wAK0fwb4T0jwrYyRWn3s0nzzv8AM2P5D6VYiMD3x6UgqM47Yoin/aToGpeKdPg06xvILWFX6knUUksR2HH7aoJ+yLV07anZ89+GrbWC7cj99BvncWi7+9ajuMn0n7HybjOoawDH6pbocn9prT9H0yx0nT4dPsYenbx91z835/Wldk3H5/xU9DnZuPy+lAPr+iadrdk9pewB427H8Sn3B96yzV/sl1RDu0u8guAO289Nv+Fa3951Xx/+b9adh6kn3f6nze2aDFf/ADY+Mpgi3dxAi9lL3G7b+zmrv4H+zSz0OaPUb2UX98nyNs2rF9QP8avIkcNtOOPWuLIWl2H8X4qk5KV0/wD6dtZn46+zzWPEmvG8+MsY4o/JBDk7torR7hkUKry7cHtXmdJGV0bbj1qIq/2beGtY8N2MtpNd21zbSPvTZnyN6/sozx9p2r63or6dpd1DbdT+tZ85I9hip/0fp/622gGkdEZmfdu7VolmXhDwFqOka7HqJu7aT4fd8mfYitDsLh3t13ptxTWoRS/ASmE/6n8xTuh/5uKb7vyK39n9v1rSQp/2jeBr/wASarDd2c9rEkcPTPUPJ5J/xprwBo+saDBLaS3dtLYzv/V87lYVf5Z8P8nk3Y3VXL6X7+SKx/G/z/T6UhVD8S+DdY1jV5L8zWq9c8IpOEHtUZP4D1mKXZ8TEBjgFjWwxww29um7Le+PX61G6vJbpIssXVlZuSGPAFEtmuleANXj1GG4lli2o4YjnzCtSW2YBCcEA84puKWR8AnaNmAKNiidbFAHlRmG4Kx5Ye9Cw8ty4k2xpuB754pTKkhMjsgJBHlHamUtLl52meaPZnaAORii/gkRhjeoYgZPagatuN4dtjtnlPUVF3kbIN6B2Y8A9gamhHJC2cKVXsT60oxxXGBnp7fTvzWiFTuLeVs9RGBP0pUMa9Jy8asN20j/ABqz3EaFHEzjey8N75qI+D6czxgcYzXDxcnJB6nHsKBB5T2rlhC0jt/Z9zRl9Gi28SKxJj3FyVzg/Si9LshPErgYwvPHetRha8j+i2StI5ujsWPlm3fNVg0y3ivZeuSREnCK1VjTtOLahJbwNvQfOd3y1OhNTsofuyskY+QL61qWUzjbxHGPrivVCLqE8MSIu/tXqxStDWMLtVYsqSOc85ojad3PoO9CXV5MSGaMEE8be+aIWUMqjIB9ay2VLMF6a4JJPOB2HvQ5Z+o+ZGCn5jj5qKdN6k7wmB5j6kUJdq3SjSKTueWPpQNSSrJsHWIZcktj0pJbF08scxbdgHI9KXKkkMRBVnZ15ZV7g0HfhoLcgOWkJVd5HCr/AMaB6a8KS7LeMYHqRS2k32yyq29mBUHHGaZ062aSCN3fcCxB2+orsUYtZZLZipWVS8O40Dm1CJVZiSy4LVCx6WBKXlkZwpyPpUzbyq6bTglODium5ScYAVGHBwO9ANFCrFWVsHPrT6W5WfqZB55ptmIB2rvI7YpzT5WmVnmXpken1oH4yoBDKC3pkUJeMbduvwwb5gR8tFE5J2HI9aGlcnKuN3tQNNMOgGRwc85x3oWaOKRCFUL6HjmnxENvY8nG0Dg0BcNLJcm2ZtpbkMB8tVJN2wkVDbJIY4g+Qf8ACjZ5G3JGgUknz/QUL0Wt7ULkt5+59venbWOIyud4ZnIwfpRBRvYwxiUs+Oc/4V11ZoA5IH4h9fpSbmKKJgqghjzge1IgMiIyy4A3bhn0X3oFyjdGArFT7iuxoFj2nGfevW825AAwANJkjDTlzny+n+NZhXjuLqC5OP4V1oDkkNuz/CuQgLKX3gg+lLTajsepvz6f4VocjLqhSRA2eN1NqQud43LnFdkkHVChTtx3pMm7aOO9EcYuvAbynsDTCHbc7mYhjwK7MzIMscntim3kjdym8EqO1ahD0sj7tzOjOKS3AwxHPORTZWNomJHY5X3NCO7yMMERoD69zUiAe8ybcAgkCgrpliieSeTCsMhR3NcRmS4IO3Ld/wAqfn+GI+8C8cqTVplzSupGGb8D+hOaV1DI20nAz7U1ZM1wrFW2gHgHinrmMOUC/dn1570UwSqyEbc7fVTTLzTQzDosHVh6cmlzZUExZJHB470toA1vHInklA59KYoIVpJrld0wCkebd6VIaJp/6Qv0ijlKqEbPOcioO4tpGCOjHfwBtNWLwxo2uXBkn6AEZhZF++6eTUmMVhF3IEd9KrHO1torjrcmUGIDpnvSp9K1PTbnpXdsBtAOesHpMcsokYiFgMnueDSOKSIj3thWYBvXFemAjkRUGR6n60L1NgjK5DP3/OnOozRMCfNnzGqCQ2SWyfrSJJDu/Ohracs7Kzg44xTxDlgQp4q0hXVbyhUAX1+tNyqQMg5JP7qecxnykHA7/SmpXXOAuR/OokhXkzI4Y5HoPemRcPHMe+3HI9BRcsYZcjH5UHcje5hZgAByPU1qkKmdchFJRAd23HeiUkjZAFD7s5z6GhesrwOzoxIGBx2r1tIxiUSR7cjgeorLQ4CVWDFM5+tIkunSTIt3P1FdMyBfJIo9Ac0NcalDCwWSUDb3HvUq1s5NK7S5zxj91eQ3DFVlXCHPmHrUdNdRO6ujybWU/g9aXbNN0ldS8qn5lK1eKJA3Mi+VY2Y9uDSI4lEgnuBLvBJwD6VHC7kCtFHkSAnJK/LXW/SLQM25STjJI7irxDmqyQFFlh3LLnHPamZL4HaHxGwGC2M5oKCR3ulguiHxzuPBqRihkugwCqsYPcCtTjTIZ7smMW8ZfGclmoK6hU3I2ybsDJA71O3GlWjOpM2wEc7TUY1o0ZkezYPzjz9quM0lHtMEwT7yMjHGT3UUm9hSWIlQJCThTjnNERG7hKl1BLD07inkmJjPUjK5OBx3qNh47ZEs4nkBZs+fnkfSiZzFIpTHn28Ke9IZoj92WBIOcZ5Bp+ORHbp7QHb1HfFRkzZwRlmjBCZ7fWn5EjH4sn2puVXjHB3N6YrkhlDFzAjkj5M4OaNPW8EcjbZA3T9VznFDBbVVMMJY+YgZ9f20UtwkSMHDKXzlcdjUNqtzGQgWXaFHG3vVC7qVOttOw9gzAE5x7Ui9uYLcGUjzN+EEk4+tBwO1y8yqRFCQAW3c/soa7giK7IZZWcNwd386LZKQfEaiF42MMkE4py8kks52hgYfecMoPYCgmeSF47je+58ohBBBxRtjY6mlx8S5S4L+nB257ZpQm9BtLWG2DQtmaQZkOTnH1oDV7+S3vg6ckDbgsCAPrTcYvLQPHIYhJnCls9h7Ch45YrdWc26TOW8wLA4B9qzVNDOrHckSbHjfaN67exr1B6hqQ6i9NVUY7GvVm1prrTtjdtVl7DPBBpMTnpZYZbPeoy8W6F1KsYZ4twG08FakIIZRaDyAMDk5OcVho4Q9ymFbaoPOeDxSF3W7N1cyhuAFHb8zTbzPEitcbEQsAc/i+tcjnDz/AHZd4wex9aoduTJGDKmXRuFT8Q+tDCFUjPVXcrnacd/zouK7xcNvjxt42nv+VLEheTzIBjnAoPWWEJthGQqR5Vh2zUTrpuN0NysG2aCQKH/CUPc1LYYuzA8se3sKYvIzIFiZ+ylSfTmiTFvRBZo2V22qOce5plmdYyscYBJwTS9JuYri3Vlw+0Yb86clBZg+PKOCKKaiJjG04YnvXHIVTTV83RjyvfNPrLF8NubBIGasQoaA5nkEssf/AGfL9f20oybN/wB38tRlnDNLfHVJZen5R5Pw7B2zUjkSWmfx/wC6tGHIInMZMjBsnIH0pi4UpOFjRSSNuaNt5SsW5lXO7A/KmLgEzdVFBUKc/nVAFoWSyChTJvGG3dhT6wmKEJGwDY7D0p+CIvHg4wTmlvEEkJ+lQQ989/BKskce4heWPYUyLuV5juWNl25IB7mpRnjljdZMmM8EVCXsVhBNFBbh43YkjJ4qomVl22PUijC5ODxjiiIkGAzLu47VX3vJo7EfEFACcMd2TR9hquAFkDbSMRyEZFWYUeUIdlZWVSPLn0ppoIFXeUDMB83vRUEiyoC2WUj99elxtKovAHrWQKGXGV7UJcXXTj3urHcTtVR2r19bzSOvSeRFUBjikSMYxHIitIpkx7kfWgaSSd16hB4GTu9K5143c4DZ3DJ70VcwSz27Qlc7jndnBqEvrY2j77WR+ofwOeM1qEHxlYmbbI0vYgYrsgdlLIVCEElAOfzoWG1mMwyzRnIIOeDRM6Mudpwcd80gCxhlkJNsEiI4wOQfevSAPsRYy684O3kH3rymeVVCy5weT/hT1nLIl4YgMSd1z2NaZPRmOG3WNGYMecNxmi1dDCFL7t3rjOKDuleVQFCGRfbnmmbS7NqW+J8oB5AHc0hUrGnnz8y+1LaPefMM5969bNuk3fK3tRUcU00yJEhYn2FZlTNvaxfH22fwOv8AZXbn1rUhqFqoxFBJJHs3eRNy7ajNA8LxQ9OW/iDyYzj2NWcRgDAGP2VmRkvjTUkNyYgJoxeSbId8DL5sds44qPEU1rA8d1F09n57a2O4s4LiFop0SRGGCGGarmreHuSR99Z9P+r/ABp/d/WH0qLTPoLd2ZfJjj8qPhsWKL5wOfzrupaXe2R60OZbWT+95G/VPtSLA9W2jiP9Zv8A9bnHerM2lUEnha2lwyEEn5m7GnBIfXkfSnbiFbh4+m7u44AHcfnQ5WC3kK3FwOovPSTljSEydbzDFD3DbSqn5vand8kzFhCI19ATUdqBkWXDuqr6Bf8AjW4hmj80hAIyoYegqMvLtVePowPJIvL59fypIkU3I3ttPfJ9qJPMhLsCD8uPb61olH3RuJUj6cixB2IPuKKt4JzsE16rjZsAA7fnQ9+5muIwIj08gtjtmj7KaOTKMm3ac5rNlBZdMUSYe4cleUUjijLKK1njLvApIG3kUQ/zLzuVu1ekjZSChAX1UUsoiFI4hgBU54Apc0qMhyARjAJHc0HfXkcLbCQ0it3xnH5U8L1JlWKKDDlcgt2NQKjEnmLKiTADge1dnmSPcVKPJj5BQCJNNJieU72OFaMdqXb2kWmvI8jbkJ5ZuSaAVbb4q/ZpEUfecqDxU5ah+ttddmDhT9KA0kZtJZ2YBWbIqQW4iwsjEkBe9WYHtSZFhIbaG7L9aaitRFaR7GQEjnA4zQF3Is+ofFYZrZMAD61IuY4MGF2cSYJX0FCg87noc8yBhufsfyFLtS/RPVkU7fl4xXL5ehD1ZMqq56iDkjnvXI5oDbu1rmQsflAzx7mrErSP1OOCWQtjYpK7x6k0u3tHFwzZeFh+LOQwPpiuztZzXaJJ8yNwE7dvWiJTtQySkGIn0NatnjYa4a7ibOPJ7+9dt5Lm4QSmMRleBn8X516Q3LlGBxGg2hD3IpYkVZ0QBgG/3fzrPKynLeESEvPOME/1a9j+VAXSx29wVto+qw5Le350bPdCEkLDvwfm9KUssEro6wlg3JxwQfrVsoxAdrrujVztwW9zVb1GD+nuIhtYHzD0q0avcR29q9wgUPjhB6moXT0ea7Dy48w3E1YU54f0eNP6RdrvkHKR+i1ZLeBSCodS/f8AL6U1psw6GSULZwBjnFCXc7iQSQIRk4f61mVP6jbG4ViA0cqN5GAypFQGqtpojZTDGJh8xUYYmpWXUGWMRwQSs7HgtyP2VX9RlO+STpkMD5xJyf2UmFxRs8M8b7esf3ivU7DpmoXS9Tor/tCvVlyNuu1KSB3yXbFPRYkidS+04P7aRqES4IDEMWwu/wDlSooiyBUbaye471x0ge5tFbTxbvIrgEHBH+NDWliIrnK3L78EqG+XHtUqQVjIdQzHO0LyCaGsYpHkJwDtPJJ/hVV2ZIll3SnJzjJ7k+9OTARSZ3gkj0rjo88mAgwDnL/WnLmBSxCgIJFw7e2PaoBIGOWDyZfJP506xDngADbg/nTdnaRRHIZmz6saLjjjWTBHrUEPp9r0bi86X6+7+zyP+NHBhvYux5PmHuaZWL/0pcYk6flXy+3en2XEjmQjGOT7VoB3MQdS27dz2oGxijm1S4l5wm1P1ewHpR946RxfEdTZGo8x9xQejCT4TqfJvyzfrcnNVLEsJFJzkL7GvOFWLOxWz6USwDxgnLGk9NARlOfaokgTIGURsQGY7fyp8IqxEBvKB++lpar1C5wATn8qF12UQae4WVVcjan1NajueEN4e1HZLM7F5dzkJH7VN3sd7MgBZIkbGT6imdD02KCIMAMty2fSjLsfMm0sg+X6mplPdEV+jlVWEl07IucAetRdxphEkcnXZsN6+gqwxrI67pV2E8BaD1QLHCfvVOeMeorU+BXgLSTUvhgssjIcbAPLUwIgqNsXCrxtonT7GK0gYAK0rfPITzRLywxqDuUqRjlfWsxkpmzlLS9ODBYjkfq0WRII2V2GcelNi1EMjSx7UyOSPWuBl+U7+R3qzKGp3IXbGhbPBOe1MPCxG1cA0YFUKRnikvEO+fJjNVQsgWBEhMgLheGznNDXrQlwCFlZhjb6inLm2DSrJvOUG4CmJI4zMszudwOSQKeGSXjlGxHUjHbB7ClIFyepkH8JJ4NFTTRxwFikh45JFQ7XgkmWFyRGTxxzVRIrh13YjEgIChT3pq5aFpFmd8yx8BV75pKW5lV+dinCxsB2+tPW1lNGpQyISActt5/OkqTcMOniNPN+IgYwaChhnlmL3Mf0QZzn61IROyNtPmPY0pYXJbcMH8OfQVUWPwzpFzqo6pIiij+d/wDCrF+n/DPhn7n4rdN5fkj/AN7PaqzoF2q6Xe6eSAJk757E8H/Coa5s7qQGQjqEbok/FuQn/n94rMw0nL/7YjFfvbRaA6oh/rHmOMe9QWqfbbq0V/HbW2jWQU+aOV5m+X1queKrRYtKjSO1nF0OLgbD8v4ar88RXQpEYMt2R/R1K89L1/jWbOK73/246yJla10Wymhl+Vklbykd80aPtxlEUU40JpVfyMEmPzCst0QGHSbreMbh9yMdn9aiNAs7x2uFltpxBnMXkPMnpV5rwfQ1t430nxBOB/S7KYj/AEfkf9ZW9G9qF07S7mymlmub74sSTYx09u1fYc8VmWg6XqtnDD126XTO9I8/tb+X8a0oEmwEcd1JH5l+T8jUQ/fSptZYl6K45Re9Q9wYomDyAkt7CnHnkBKxqxcjnPLfvpF8m+LDSFSV7+orVMlF8+QODGRQ1+myAbdoUDgNyDSrNG+FyDu4xkimpsjdHI2Aq5BpIjIxuy74kKHB+g+lOPeB5/6kpABh9vcimJIpH4jlGFHIHoK8qNahHjLOZOOezVpDtxcB7fEJUq2Qn5UGt7NGqxwxBzwG59KD1OdcGAM24+YGMcgULZ5jJM7yxArkt6n86kQLHe6viMJbL1ZS2Ag7L+dBWs80rq012VlOQqr2B9qEtw3xYMDsC2GU4qXs7FhPJKzKCx3duQaB+AfCypDMoUn2Gc/nRTx5CSbQpHyr6im2t1lQ72Kn+NOW1pIxG2R2G352/lUVy1ExDknHOVAHehNWDzSRrISJC3YdhUqkKRLtRnTI5buBQVtZkXM0ruZCOc0gdiRLa0Furs4IB5HYUq6kiuLZ4rZi0gwORwBSZx1sQoGDqMA59KMsY1SMpsUkrzVDNtbrFCqnljz+dKkhcKZEYI4OSvpXUEnVATLEfL7UtYJRK7NKxBHy47VFB3k+LeWK4gIBxubOc/SgbSaX4h5rfbEMfLnsKM1SLcACfKw8x3YP5iq/LamBl6ju6nhSp25HuTRBUdxaqhuJnaNhIw3Y7k0VcvtuFZnDoTkjHpihoHM8W94MwRldgK/N9akZYoVs45FlWZg2QoHAz6YqW0PtoIXJlIxkAAemaCmCCR4S5wzY47g0VG0phGzAOOaDiilkvyF8mG596rIW3iljd1aTqogyQ3FORyAPJJJ90owVY8bR9aXeTwwLIkgJIGQx9ahrk32qF1BCxjHlPtViCjc16t3fMhOAnCj/ABqa0e1W202QyR5kY5yfQVF6JayXN01w8SOyjjb6VaI7ZDapK2SB3PpmtTK1RAaCKCORIlTIwSRzmmLs9OANcoME58ntRkYnniyEjKA+Yn1rvUt2lWMqGx3FZtAEUJNvG6oCmcoM+tQ+oWr9U3Kojzu2GiQcipzY6TFYnI3Hj2FR978RZyZecAu3nfbgirbWIaLTwy5uH6L/AJ/N9a9TptjN90dPeXpfiB9+a9SxrCQgxjKhhGMgZzTEQKsSQBREO1rcdNgFHlOPWmZCVQloifNgY9K4LaLOHBUZU984pizh6bPM8e13Pv3FPwSHOGFOSAdRSCNoGM1VNpsRyccmlycjGM5pJAEhKcKfxGnt6sNqsAAMfnVAixwNIFkUfn7UpxCGLb8+maTdxbYhweDmuQhVPK5yPWoALaQSa3PGV6ZRM8/iFEXJG7YqE7u5oTXIZUjS9tz05IWBOPxL60tbtbm3WaEgxueCKiIzVU6k1vYs+3rPuk/JeakbhtsRJAIHOaj4PvbiW8P9yD/Fv30/EslxKxVWK/Ln8NbDStJcxJOhdF+YIakIWaRAxXB9hQn9Itisijn5Spoq2iYMZSHx6qKik30TvGYozjPeoW+i+KvrK1/0fmf+1VikCJE80hwAM1DaCPikmvj3mfcn9z0/xqwg2ONlBUGn4lJiAwpIruQoDbRXti/OM1mJAZh2nfnmg7iGQz28R/q/n/ve1SpXcu89qjjDLdz9WOX+j/L5PK3H1rSUaclZGjjQyOq/sp6KHqKWmky5GAo7CijGI0242hkx+dMqv3iovlXHOaDkqEYAbJAwcUiNcRkHzEng+golUGWZYyCOBn1psDeCreU0WgzxyAY70qMSLGwIBpeZijDcFpEqOkYxuBI7n1ohuaNWQHJVsc0KI13bl5IoqMs3GM11gQQQAxPde1AhJPOS+drDjjg0Dd2ySyFYxiUcnjipVIR0sEAgDgUlIsAkAE/xpCB1RioQd1p8qQmW5auF8zlSQE9SKQpYynaeM+tUNRWEHUMjHLd9wozaOGxx2rwRXO5RnA7Ck27NvCMNpB9aAzR9OlnvpIooe+3+f/dUzH4Xvl1AXM00SQLkBQck09pupwWfh+X4T/pUaNz/AGvSqRr+tXUs0tzLeTPDGhQiMlcP7/uq0WtuuaFojBjf6zHCGO0glRn6VUL7RPs+TUFmk8WTbhwIsL5ccY7VAaxf295pDXcdtKXOYwJGDYfHzfuqsEQtbG+P3pso1hP9v0i/+b/ZFZ4rbQ9Y8L+AURYn8TTWqjkJ5eMc57UcNA8JXtraQW+v46Xn/D58/K3p681mB6V94bia9m81j1f/AMHx7euW/wB40vQtXsRpsQkh60ojkmn/ANo+YH6eX91SIato+oeDZf8ApdvfxTSjbxnb5aLt4rmLTMTf1m4f41mXhXUrybU/jYrmaMB9jRwvlQv6uPb6VpVlPcz6f1pjzuH+NViSQjKckZP0ocF2dpSu7J2kD2oxpcDDECmJZUhUsvOaUI29uHgXMZwR70NDePcSdOWJGyuQa5qV7C1x0zCXcAeX0amoh1jnaYgeUVe//hW2RkvRClVB4HYetRt/LcSsAiiJFUbVPcj60SIyts1wJPOG5OeCPYUwWLqkU2GkPyt+qv1q0GxaQQMZZoScLggDOfyohOjcNGQnkydysKBv5DCWbIYkds/LTr3alUkjYbQRvwuN1JDtrDGl9IxjIXGRGTyT9KfcxxozBmZj8sZbOPypmKVZJTIHXLHhscGn0tTByHjaRjggjg1EPW+5rINLlemBu292o60dzGyklUA44oPajOUjBQs3mY9iafaWdI9qBC3bBHepMtCoyUgckqyntketM2UHSLuXH3h3Gmot0rLblAsajc30ajsKuR644rIjbqNhcDpy5Izk0XFIGjGfmC0xd79yyLtAQneMe9dtCVUnGcjg1oFxHjcUIrxJ3B0cknPNKDOIvOMA00iKQcZXI4FWwxeYmykoAT0qKlMF3iEFVhi7n8WfpUnK7AdPcr5+nag4LRFdfIrOGzj2HvURHrbTIT8PJ5Gbylu9HrG5uEIeTpx8sx96Iki2SgFQqZyW9TSoZoIFllmIUOMYJ7j6Vlo6QY9zh/uxyRUdeaxEZGSxjLzNxu9qFmup79ujp6t0xRunactiys4DyP8AMfatHgzc6exspLq+fL4yAPeo62tpINM6THEkrbkqQ8TC4aaGBZMByDgU1qLSC+hRwAIUzxVxZE6TaRQlng24Q9MfkO/8aM1IM5SDeypKQxx2HvQVpeC30+EoFeR23sD9acu11G5gUhUhO7PB5q20OV2RgAfLwK9cywwlpTIhRTkAnmo1LSaWMD4mdHPze3FMvZxQLGLhWlLnksfSnhk5qGoWaRGQ3Wc/L0uTUPLqFx8O0drG7MVxvlNSMVkZojHFFGgOSpHoBTIWCMmWSVCNmB+Yo0Yju57WFI726jkOPIFx5RXqQ8UjSFx0UU9tq5zXqlK2m22iAGOIjB5BpCjqqSw2nBOM4zTcc/xG6GMGN93qaTFcbpzHhpNnlJx2rhV6yMiSINgcN7elFXbqkbBuAfakxK6sjIeACMH1pucpI+C20gcg1oBwGcKzv/qZ9RRlqUaHKMGDZycdjTMsc8cZlJUhMAAegp6339IGEqsZycEUVyWXuCO1cUJJGH3A4zwfWlB1Lneq8+tc3BCQSqjnGKBsx727+RqqfiMS6PchbM/c3v8AuSdqt2YlTO7yrUF4tiiPwV16QTJ/E+1IQuytVZbO1OenEmR9TUoy4A29xQenbbiSV4mACnbRrEKjc+Yc496SoUykz7ekSzcbvSiFIXjO2vRnMecY9cUhtzEHGQDQR/iiRo9MmCPtZyFH7afsrWK0to4olwoA4/Ko3xvH07WKX8aTLt/V5qWt5Oooc+1WFOKpbIKV4eTgqaWrgEEiuTOixNKzYAqMhbt/ltU5eT5vy96diRY0EaKFUDAApvTk6u66fl5Pl/L2rt8k72rLay9OX5g3+FGnW5pO1j8vFQ+gprT3VxcaudnU8scHt/aqYLMfm4oEBX2r+tupCq25v1t1cvFnaH+jy9Ntw5pMXUjHPz/9qqy9L8p28N+r7U1OXYAO4Ix2p5z7jv3NDXJKQsyjPvt70aORKvSGwYx3pe0PwRg0NbysVAxjI4B70sztEQqnLD0owJdQqD3pknzYAO0158khmNKVQx4/2sUCZUQKTGmXpnLL8wGaI6ih9pG4+hFcZF3B1TLfwoOR5yD70p1Abcoz712McZzwD60RHZXU5drYbgBnaKo7ovRmt7oH/N/4NnaaGv7H9IwSacLeWSKTc/A/F+Dn9/76uPhjQo44ZLiYdWSfCnPyj+99atFtawwRdJY1x9BisSvhjN14XuJtL+Hg0iaKKQf2vI//AD/Cqzc+DvFUIgsbfQZpYFRVc+XzH1Pf0r6RaFcfLTLQrn5KHJ853Pg7xLYaLb28OjzSzCR2k+XzD8I7+te037PbiDTMnSf6Xc/1j+byL83Pp+qK32f/AKRz/a/u+lB30Uf+ij/F71mjkwW4ha3QSW2mmySBQjLsxlvWrdoPTl0nnz+b+96mrdqiRNpt3Gqjzbe7Z96gtNspf6VCOl/Ub0/vDt24rUAR0dnOxUVRxhhk1E6hZ7IpJXkkQk8YORU0qMsSux3YG1se9Jli3xFdnA9/etxLKofDXUwbnEjDyEfh+lD28/TtNwuiskZIcsOatskCxpvQAsfQVAwaUQbmKePCSSFgx749qtshrO8Uzs3TwpUEqe2PcUK79OVmyXyx2ke1SsenxxQFlYAjAAb8K02umQ9DbPc9I5Zoiv4h9a1yUHbQQXQVp06Ltks2cj6ZoiFIFjkiLZC4BYc5p+4g6doqQjK5UOCfmpkZjJXGV/lWeSPWySQW+WkHT9mX17U7FIfjI7iSd2AGBGV8pPeu3MRlXAkKY56f4j+dIteos6jbx3IPJz9akSiTaeJ0QMF55GCeDS4EZWbO0gjcMnmhpesBuZFUbsqAw5NESdUDdIo3kAJ9KjQnTYmWImUYZmJx9KJOMMSw4XIoJ5TCxd9zdhn2NOSMxBwfMRQDwyozzK+W34z9KcwLbKYJUNwfpTVrasm3zHLdz70ZI+UCSMME8fWto8JlnUEDy5peEc+gwKBbNpIHLBoG9PanWYMqgD525PsKQr0ceEclV6chyE9f213pASswXahGG/s0xd6naQx7d5L+i+tREl5e6nOkEKOsROCR2NKQq51IxCVVgaYxthGXncKVbaV8WEuL3cu45EYPKj61JWttbWcHlVnbOGPqpopVLtgAAGszIbtrKK2QragKD60QYsDnvXsBGIY8AUFJcSSlIsmMucL9anloBrCRi5tpEm5ifDDvxQjFJ7+YhiolO0MfSpiWO3gt5IooxNIqedmqP0K2R4pJWBYscKD6VyQgnR7eG3kMG6PegGXHdqky8Uqnn6d+ajnsbVF2iGQMRw4bmuGxkG97e5w2BwwrCmdXke33z20+HXC5BycVEjUb5EjMqvMjMe681KYmhmElxbh1xgkDuaWbuFkKw7N+4fNxit0yhf0kVbIs5Fl54c4ABpYkhuIRa/dqyrkA9s1N3MEMwAnt8FlIOO9Qc+i2pjBs5JIXIJBzk1Im2wzdO4ld8yDnHy16h7i11QSHGoW/+yK9VstsUZuGuPiFYDygvg9zRGm3Mk1zNiIKgbgn2xzQhRo2UsSxdeXQeXNEWMryRFmyRjC8YzXDCkE3EAdmkZVD+Vc91okyxPErjGTw2RUdKUS6mRskkbdrNyB9KfaFZSY45CFByFzycCoC4QdhRhyeeK7EyrcMgAZse/IoSwW5zMzSqVBwpPBAoZ/jI9Z3IEMRHmZuKRAlxHuYl+Mds0LPAkk+9jh4z5V/4Uczqih3ZTkdqDMvVnUsUUIeSOSKtAKzkNxPIDxUL45Mn6NaHPPUX+7tzVn6e+b8D/3aq32gaUZYorrJwkn93apreMsJHwvbm3syA+7EmTUrdjdA5Xh8eWgNFjNvbyMh3IHGBntmjrgsCirzubFSe7ZEW7pqGHnI5b3rhDDs+PpT7KypuGKHaEuN2TgjJ+lRUP4llzPZaf3keZX/ALO0e9S8MKFN2fXFQNx994wtxF/mEbf+2rDEu1Nv7P21ZZxem6dvA8z/ACoMmo0SnWY8DK2Y9e3U+n5UrVZvi5vgITxH/Xf/AEUYAHgHaOMfyp4USq9ufSmJiQwA7UmJgrMCxIPbmlSckbRWVt4twMDmuBT374rqdueCKRJIE7nFKQFeXBikIKEK3dl7rTcG6dWXedo+Rm7tRK5O4nBLdq9s2ptOC3oa1EIZlj287iTTKbymFPlc4Zh3FeuJnt2RsblHGfalCRHUKnDP2UfzoI+a523QWNMsp27T6j3p6FGZpHYE49TRHw0Y3FgM9ix7k01GTAWJbdnjntQFxxGNFUtvFdnLojNEQTjha5C7cErgEcYpM+SVVThqypuzUvJvZNpxyDRIyRl14FIyN2AMEDk06SjEEHIA5pAQg9kZvzq7aPBIuixyW6ASbP6r0+aqYw+p/ZWhaFHDaaNFLdThE2dzx61ryx4PeG47hevJc/dvJhujvzs71KtLCowW5/fVXl8YeH0mb4D4vUZvQWtu0mf29qYk8Ta/PCTYeEp+/wA13cLHx+XerQtQvVWURGORifUIcU3NeokhXoTsf2D/ABqn3GveLSoY6fotv+dyWP8ACoy51/xizjMujj227jj+NTt/21Wm/wBWgIbdpt9lT3wP+NQs+v2wWRmhuxgdjHzVeu9Y8VrGQbvS2kJ4CxMP8aqt5qviZ7mWKW2sppT6gnFQXW91yxbSbgSPKhfBRJBuP76Z8J6jp8l1II5YS2xxtzhgcVTbi716Mor6RFIGHdJM4pj9JQxXBS7sZ4dwwSYuB+0VqYS10OCVxv8An/2uDTYUhSpPFQdjeRREfDTdRP1N+7mpWaWQNnPl/nUpTDSK0u1TgD6VyYK/O5mcetPcN5mO4+vFC3AEjFN6hPfNEBXcrruRSZOpgcjGK9OkbRB5o2WZD5WUZzQrW0iSJE77VVuDu5bilw3Ki1cncXDEYZu3FaB0nTuFRVlERXlgB+L60FLbNvaCNV6mQxO3hh+dNRSfDu0kZCxE/eYPmFGQSCa4CrIrAYdD+Ej86tIahgW4uBMr5dlG5COMD2FERQEOQ6oMfLxzQkk8sVw6yBBMSBCN3JX14o60e3LFApRiNwGaeAtj01RNm4HufalQ4aQRNyynIzSFMjIykdm5aiML8QAByo+YetYQvynqMBn86R0gZN4OWI7+1KdD192fKfSlvwoAoBkhEjlkcqV9qUwKDbIAfrillooY98jCPPfJxmoy91V53EVmhZy2M7ewrSiXnhh3NM6c52ow71B9aeaOVYjJFAx2lkb5RUhBpW+VnurtGCgllb+QqRisYJrUwQxKi7QRlsFjS6RHWejWsKI+7qNnJJ43UXvWJV2IAqntjtSbwXOnSCLKNAR83fbTytG1sCNpX1Oe9XLuoeW8ix5W6ufal2rSsxIYHjhe2KEu4ypK2pRC59R2o22hkgTBIY+rVAUIN+GZ2PPIFIjhESMm07Q+QaItyVjAJG4nsK5czRQSbHbBI7AZrJYPVI1SxmkjXMjYHJ705Z2ywWcQcMABlsihr2XrXsEAzt+bOO9HSzSsAvTPzep4NahSRAAQEk3YGeRmvBC3cDA+tMRRXKyiUybVI27QO9PTwQLFhkKhuGYHkGlKYu44BudnEQxklahdTt571Y4Y3DIed+OcVNz2VtsEZ8se3BLck1xoIYIlERIwMEgZwKWygGjnijbZcSltu1eMg1CalFMbgRteSs4XII9Oat0saGJRCBJ6Ky8DvUTeQjeitGp3HDNjk1q1xV6O2lhH3txjdyv5V6jdW+CFztlJAUYXHtXqltNuiRZI0KEEglQM+UEULbiRpGDEMpB27DxnNPRR8bw7KDkbCMAnPNOvHFCoWKMBdxKlfT3rhUKYUlDsI06iqULdyKVaQ/eqJZPKo9sZpzeI5SMYRidxpNxFHNEe5wDtOaDtvxeS7GGzHc+tcvQss2IwCygHk8UzYWZgcySSsSoztJ4ou0jCEzSRqwf8QPatBu7tjLAsiyDJ48pxXtMtpIpD1QTzwQO1KiD9ZsBSoPA96JMj52upRj2GaD0+1QXC1DajFHqGlS2v4H/8amxn5WGaFniTadg9e2cVIFH8KXDi+n098DaoGwjsKskU4jvY42IG1CQT3qs6kq6b41t7hHOLhBG5xxmpTUlI1mylErediqpjk1yZd2U/1Y/9T/nmuNhaa7f/AFfSobxFrUMVv0IebmRGH9386xGNrPY1pI+K1y9v4/6v5N/9ocUVq2oyR/0Cwi6l5+E/hVfc1A297eyWpt7a26KQeeaXvlfoPU1MeHv0bB1Cbz4iWR2d3k+v/CtWh/SbBbG0l3P1HmbdI2MZNBzTdWf4CKaTpp5tnzN/zyKk5pQfugQd/wCKgdI0/pz3BljjPn8hqAxISyKyBhtPmye9GphY/Me1IOI0fAJA8orqbCP2VmmiQeWZQCPc0DLIHuVi3jLHOKemuIzFs3BMnbj1NNxCE3hkAU7VxurQIAA4I59CKbmOzJyB+dMXc3QiDSE5PyhfxUPEsl1MJp9yoPlU+lKZ5BpLa6vXaVX6cBPG7uakI7WOOFRCxDY8x96cKyOEIYDA5U15co4VjjNRYDzIyOjKSqMeV96YvVaRyZG8o+VFqVO38XP0qOu43ZwVYd+wrUSH7ZQIQEc+UdjTSY+IDEsAfU0u05TeTyDxTjqJVJztAbgVilKcZRlcd/UV5cBVwe3cUnLCVQ5zXAQCcEMS3aqH5JPkx/rUZM0V30jqBN9L/m7QSN0EUcbm9zUXKViTdI22pLwzZ9eeTEvT8m5//D9tGUhHcaj0+jBOLeD1jgXYtdeCEcvcO3OfNITRunWzyyTwLH13hba30o86Ld7cMqdvVhTk0r5eyTgDcc+i5pE/S/0X8qk7vQLtG3BT2z5ayH7VvEHiPSvEFlpuknHXjb8G7+dSBeriS2tkUMmXb+x/CozbYI8hZPO3PyfwqmfZ7qOp69ZXWoaleGWWKTYmzC+n5d/rVgvlk3hFmlZz8qhRz/CtUzyJuAwm2q7xRAE5BxTbTs/khui4/ErpkfxoDVLy8WJ03RYAPzJg/wAKjdNuboSNPISABhsPx+41yY4sjb+KKXUIhD91db188f6vrkflU+JeP63qOj/Rf2ULDoirJHfyzv11yd2O+aP6Unk+6/1f1a40OdVdm7cv76hNWbqT/wBFPt5/w0RfXPzxWw6Y3+f9bgUgaNbdXq5k/wDqB71tQRnmnuIQT8SwyQSuMUu2t5JBMrQB2HJAOKPCsyYlUR7V8jLxu5py2ij6zEEY2gtz9akSqMKzXnT+8+Gjj25T+znHH0p8SxWZ7fdf1Kf3qkW3IYpSI+iV9Gyf/Gvb416pYP0iv41yP/GloWBEQCemSjf3f2VyNIkn3tD5KFHR79b7qT5H/wDlo1XgSDe84KiszKvLCpn34Cxt+CmNVkFqkaDMYU5BoWXV/vyYITIzcD6U3PY6jdMzXUwVAM49q1GNMjl1GyW3UtKdwOTQMuqSyziWyRtpPmyK5bWEccvo+1d3NPrJvSR1CIuOABQNrAt0FlvbtmZmOYgRwP20XElhYqZlYIMcliTVWu9RaRyOhFvLbkJyTSTFqGoHcJpGThO/lH5itUuKQ1LW4upIsOGYHO9vUfSnbTxEsgEfRIZe/PekweHYV5nmeTy4O0YH7K7F4ZjtpJLlZepwAqN8wFLgGDVoXIE8WVPcE4rlpqdha3BdBtRj2IzQsWmxuC4tJMr3Oc009jZuH3TOCv4cYqeqievLzTbhEYTKHU5xjFIi6fVkuDMDG4xgHNR6aK01r1YZwGI4U80BHa3xIhDou08knFT1VWxEJjDLIu0dvem7hIIhuJIJHLE5NVc3N6lw9vtYFUyHB4zXVvbyaEM0ckhB2vtHapxFg022kmuRdSHMSg7OaPmQ9Pvg96rEd5dWqBVMihfQiioNWmZszpyBzz6VqIS0ushXGcFt3GT2rzyvlgMHLclu1Ra63CjlXtyx9804Naj2EdFsfnTiWPuQQeMPn5jngU1ODtLRgIo+Y571Fza4ibdsDMCeST2pi71mWSAhIi2TjcTgAVYhQ02oNGGhgA2M27vUfLq800ih0RVzjKHPpTXxDbnHTwfzoUm6aUwx2wIc+du2BVpYLN3Dn7u33n8Rb/vNepqLT7Z3dlzzj8OOPSvVabb3CCtwxZt3OcEU7I5d84xz6U4YwBkd6SYypBHNdeQxJjqby3DcYpYHkCmPKk+hrs0WYwiL5t2eaU4JIXODSAg4BYEbg3GKVsxCqIMFDlhXCoR+mSWyePcU+VUDG7uMGkhiJUjTfFgnOTihp5czB5CSfwj0om3hEUIWNshmOTSLm33efIK9qoWJdyZJCljxSWb7whgPzr0ioUwhBI7Ukbwu2TGfpUjsnlBeMrSK50W4YDmPzp/eB7ioAazCLaHUrw/0628mz8TZ+lXDUmSOxuHlXdGI23A+1ZfDDFdOltJIfvnH9ofnXJhNMynBqOv6zckWUJhgxjefX60XpfhVLaTq3108smd2DU9p1jHb6dGtvM0iooAx37U8h3RZ+Y49azMtORm2to9sSogIx+dR9zZWl2qtcWybkO5SvFGyQPcW21kCMvb60OkTqqRuh2bQWIrPhULZ+HxDcXNxaatcJlsbSchD7UVZ2V/DJ91qqpGDkq0WalugiyuIHj3KOU9z7mlW8jOrZjCtnHNatlGyxaweBqEPJ5PS7ULNb6os0aDUo98pwo2cECpPVNRtbcpGTunlPkUDufehWsr34xZzd5f8CgcD6UAZ/TEM54tpen877Pb2rluNSvITN/VR/qP5akb34rPS+SR/1PNtX1ojpBEYiQLkgc0sRun215HM63jKVVgYsego+F1G5/3A0RKYxKTtB2rzj2posXjRoUTdgcH2pOVlUW0m1CZBtGc59qHlLSxs0bkZ+X60ueNpolKncB6VyGBsd8Y9Ky0TbsCuxmAfGCCO9IVFXeYlHHcV0iQscHJzycV1YHAztG49jnvVAdzvijVvMARknPINEW10PlfhsU1f28zLv6i4A4FQVzPepGskYiRnbsT3xVx7srLNKF8ykHIwKGtUkMkk77S5GCcdhUfp95PcKVkhVSBnaPf3pVpqbQMYmjmZn7OBwK1QMumaSM7RkJ3BfgVZPAUN597P6SR7N/6jDHeqdI4nk80E249go4H51oHgmaFfC0t3NxHH1Pn/AGZ70ykS+im7HiSZfiALcQRsYxCvmYk5JPerNt3Vn2leIP8A166FvY3kouraL7z4dtibd58zk+v5Vd3uVhgEkmc/SsgortFUHxl4OuNZ8Y2HiCLUbeAWkezpNZJIW7/iP5+1XS2uhcxMwHAqKur6cTzRQ2X9X/bHqtScbIZTo/hrVPCb3EXF3FLLuEkcccS/kaLgvr/4+OWXTl/r1x5E9/zqSu9Q1jVjNbzaTEMH/SL/AMKqGqNqOkalafHaXbS9S4+7+HI/Dz64qRKzCM8RXd3aTzz3Wj9ppNv+1Q2karpc9hqBntjDL0B/8o3c81A+Kdevr3U/urK7H3jdMfLvy2W3cmitI1VQbqHVIJIupB8km1vxKfLW4lGjPdWpjAE5XBBw3FIiuEM+5ZOpux3bI70xay2V5EI1SF1KZ3Lg9hXH0uxkj2IHiK586sR2GatMn5jC8rAbXOfMAOPzpM6NHIhil8oHIKZBoL4S/e5kaC6iC7cKcd6WYNWjUYnhcnjGO1WA8IyBtlkDMG3IQuMfSnLrKuAjheMv5qFVdRCFX6JYds0B+idVuJJjPeLEsg7BeRUoHahcLHEoJWRVPkBPcfnTU+pxzHoJA07uMGPsMUPaaallEY3aW7kj9Tz/AAqW0yBURJHjjVmzwByv51aEda2t7OjwsiWluvIRvUU2dOg06RjI0k8T+YhOCB7YqeeNY1yNxGcnPND3nRNqZZJUj/tMcAUsJsWtG6jK0MRZPLzyabmv4DGYRdBZBjIGeRUHrd3pgEa2KyTzhuen7URa6FqEy/GRgxJ3fqd8VEEza1axxsY5XkmIIXHH7Ki2u7q9i+7jEZI5wBuFSsemabmNmh+IYHIySMVJtaWaAM0KREDyhT3pyFf03QnUR3Up27Wxh/8AnipKW2jcxqg2bHzlP+eaKsLyLUTg9IRj9R/2Vy+i/puB93/2dtA+Iih3kjaKRcqrLuyR+VAxRKJDE1w2e5Un2o62BdTgjA9KB22WNYgyk8j19aQ9pEHaZUTL8tkU9HGG4UZOO1M3scyeRX2seMEelZHDaoWkZVMQwArr2P7KDuElSIiSIXEBHDL3H7KOkMtvAIXJaRT2XnIoFre4muJFNwsMbhdoU+YUaQQUjURaRMyW8q7pEzwD+dWGCxeBkMY3RsPlz3p17NH6Y+DVcDztnmlrpUJGVMi47Yc1q04ltEsjnYAXz8pwAP20Nd29tKzGcpFk45I70RDpkDJueUs5/EWNDSWUdt89tHcIpznJJFIAc66YsoiMDP6705H7afNnYSxBYwozj5TzUnavb9B0jjRVPB8vNQGvW8QuontplQgZZEPf86sI7rkWk2sNqkCmWSXCkZ7Ee9D2unZUNPMqBzxGe2M9qFsrG/muxlo3AbcHI5H5V3VrfULy7QCcMEbaVjHlP51tXWt4YtWYherEBgk4wDRFrcJELkjBcj5SnlI+lM2tlNC6NNNE/Vb5VPDVOSW1ux2x24447nC1kV1tUtWVfiLFt/8AZXP/AIV6p5tNsTy1tGWPc4716pbVtJJGxGYjzV0ny8EY+lMhXLgHnaOxFLAbDbl245xXFbRxWBY/QV1ME9s02jKp3njevrXElVQWJ78UkO+UnIAJz3rpIy3l7UwJFUdRDub1FeWaZvIygbzwPWpA5bK4g84wCxNcbGQMExHufajXjXpqM8ihYZY2GxnBfJBx2FW1Nu8KEYIJPOKH6we5yrKA3ABp6WCKG5FzIQoxjFB3Zt+qsiEbV5NVAfiycDQ7jkedGX/wqueBtN6o+PIfp/g3/q03qBOval0Yc9IFv+Bq2WkaWsKwhQkYAAUdq1l2w4sx5e6THZ0mMaq4HHYin2jw2wKMAeYUm2biYEkFJPX3p2VJG2lGAGfMR61lp0/KGwcDtSUVZAXT8IGQfU05GwQIjZfjOPam55EgiMsjqiDlifapIZZEhEkxhLErktnvioq5vXCR9KOWW4cFxGmMflSmS61ZikIMFuyZB3fMvuKMsbK2tLdYYkLFBgsT5ia17IA0iFZY/irreZnJyDjyfQVITSIkJfaMfXvTU1pHFOk+zbGTkru7fU05MsdxIIozhV5ankJs1cAzSpmWTkinHKmQZOM0qcMJQwfAHGK6u3qYC5+tZDYVg/UCZzxxXnIRWwAPenmJA8pximdqlixPetIGtyyHCkLxz9aekLdIMp5PHArsG12Ykodpxx6Us4DYwSBWYUF8K2AwkYAHmnJCdwx2FPz7lBxESrD1odkmVAWUAn5fpW0NNJuJKDPHY1HNaNNKHliURrxyPejsLIrOkgGfKzZ4p0ROUyzDGKloFtrVkLRiNUhC4VvXPtTYAgboyoCxGQBRjByOHyBTZAUsrlCW7E91pYFFz1fT4cf2/Lz7Cpu1ntINF6M83Vk66zQxx+Ztvvig+iI4fvZB/wDVRuiw6b97FN94ZN391v7IqB608YTi5lh0nQP/AL24k/V/Lj+NLg1vxJeyOZLiOFG/DFCOP9pjR9lYC2s+mOmlccon+bJ/KlpSLWTXY4pI11e+Az2DoP5Chpbe8MTh9V1EliDu65H8qkJ3QuGRO31oK4DO3fac80taRb2UsM7SfpC+IKjObhuf40zd2a3jLLJNc70yFzL2qTlRdhaQeU9hmgkVFMwZUYc4O7tVsUXxh4T63/pGG8ki6G5tjv8AiqFvvBusPBsE0ToBnYTtIq1a1fQ3VxHp2QN8i7+fwjnP8KduJpcSyjn5fx+XhT2rVFqDFZa/oSiRZJokBxvPmAq+Ld6jtiTyF3T5dnlziveHdNOsGSaab7of5uT/AJ7f8KuCRqU24X9opdCr22v3tvKUW1ByOQy8A03ba/PvMctmcsck4Ix+VWd7ZVk88ShcfvridMOS4QqBwDS2eKuW+tbmWR7YhWbBBJz+yn4tcSW4KMhUqeVzyRUq6K0Ywi5DZHFKis4fjOokMMjEeYleVqWUixrIaY5tX248vGP20Jd6pdoGS3VYWf1I3E/lVkNoDbHpRqg3eYYycUPcQBmXbCu/8JYdhQpFRrq9xAo3eZR3Y7QaaNkrQbr+QsWOCg5BqSvVuIVU2neTiQE8Y+lRmoanDCXhnt3bprwF/nWr5IdsrOygK9OAQyntgdhU1D92RbLKzlvNg5JIqI0i9Is1mFiz3Dfhdh296c0ma9ikea+EaB8mN0OSo9qzQkHQdXpjCqhBPvSp4eqoIGTnjn0pie7gHUkDNIGQEnHJoZNTi2o53x99q45xV4gqw0+3td+8bmLF0+hoS5aX43LqdoPK0XLcLBYJKCXY8qBwAKjIrtrqNbjdubbyic5qwqUVLYqwDKWGMKDmmo54LeZknkVCSAnPeoPUfiY7mKWyQjqpiRVPIouOAxSIl7aNI4OVOctTiiV+PhhLTdQbgAvl+UftoiWSa4s1kuZoGDKQApwfpzUDJZ23xdysVyQmwKyt2LD6U5YSRlencdNdqYXJ4H1qKk1NxCydSQNuYBcdsY9aW8UaKZJNvIwVA5J+lJQMCykrKpHkYHjOKF60zSQRzOFlJUqg7EZ9TQTEcEjWsTpOXHcnjtTc8U7bTFcMoB7Y5NJUhJY0hAELLw2O9OY6VxuMu847ewrMQ0UDhjEOV7k+gNM3m2JC0hCqPTPeo6TWI4r2WO1iyqHzc5yaRLHcX22W7fpgN8p44rk4sBZbqWa6AsFkJDeR/b86YFmbfUmkuyAJPmPufpUlC9rbRLb2MRzkK0meTxSmtZ0uluJlNwMAgfqVZkC3b6g9p/QEMQU4G8YLD6USnU+AR2j2mPnC/wASfemJplnkjZ0l2RkEAtjn2NLXUJEhET2DCRm8vPGCfSpEqTqNqbWKOZVbLtkAkYFErNI5VZUAjfsAaa164tIbExSKyliCB7/lTsTp1LQQowQpk5UnbRRPRkA+7ZVX2NepuQtO29WCj2NeoL9AuAz7SfQU1KyrGGYkZOBmiIh9wCSFJoe927UTDOd37q4fLZC7WQ7W3YPNL+HKpnvXbdcNgoQM0+5zLtX5agEEKCQDzFiO1JC9HUELEHyEk0S0nQZ5yrFVHA9aC6/UubeRYmVZcgqRzj3rQOa4Tp9E7VJG5T9KbWJGVukNsmecetImV3nX7pTtPGf1aeLKj5VcAd6K50vuOlIQ5Peqz4lunsrNrdkjDOCcjuBU9fX9tBC04kXaCQB6k1SVhutX1OW5aQssQ3EEcEVcYYlKeFNJ+Gs1upXZpJ1yAfwirB8OhxvUDntUNLrFsskULNjIHCjtj0ok6urqXSCWQDlSB3qTC2eVkjv5VxyQGp1T1GJHAzmoyJ7q7mMwtnhkChSGNOTWd6UCm76KKMyKO7CpSibi+jgaQZMkhHEad/2mhrYSXKvPqfTBViUh/CB9aegt7NIVSLI6vCn8Rp6TaykcKRxk+tUKKxdAE8g8hRXoFBByOaQhUKw/Erfur0k4MbCPuD3qcQm+I6WccfzoHTWaMmOeExys2Qfdacd5ZryPpjMMfdf7VPiJhIzySdQg7v7v0rSPSAFMyMSVHJ9qS2XZShwoHb3pyLpmMDqEkcdu9KIO7OziszCkkbk8vf3pMYJBBxgnnNKZlQcjGa6uWB9M9jVCOmIwSoC5749a8rbox6GluCPWkMDgMTgUU2Iy4IL4BpiNSE2t6cJu9KJYoxAR8Y/fQb3UUUpjkl3ADknvVhCpk2IoiRQB8xxTbkYz5XYjhRSn69wBhTHF611USFAEAbPcnvRA0gcKoZwi+qiuWsCqSys/J9TRLAHsoYUlGTJBxuHoKIQoIwSeoPqO1eO0ZOdvtSwWjDNG/fuMUwwkchHkBJ7cUkXDUols/BdxqkTlJlg6it+rWc/ZFqU2v+M8XhujF0d2zrs3cc5GcDnFaPqMN1qP2dXtjaxb5/hNqKPxGqZ9j/gXX9B8RfpPU4OlF0Nv9eP2cD1pjJTRLnwtZzZ6cjx/xqtavpF3pMXV6RuY/wBdK0Whb5k+FZ3OEX5vpWZGRX13E0QeSN14wOORQCTRrGFdGAPOX9KtnjXQwzJdWkhwp80aDg1Tb0xiKRQDvAxW8ZSWVeMGguPGW8yyJZqoGYzjJ71ZPCbXMnh1ZUnLOGfBlOeM/wDCoXxHpUl5d7YpImlUqNuMZwOamPDUF3YaV8LcQqkp3FcDI7VYXKWiaRF0oI/uvIYU2v8A2vUYo4ngYXzUNYvnpBR95s7+najPn8pVVde+3tWQzJLK52sOw70lYgq7mXcvan3LEBFXn1pyIZUjaPfmlAdYIl2jpgK3bBpRQLLtijAGPmNecEOCKcDnplSOT60mA0m6FsofL60kjIytd/rIh0mznzZArjiQAKODRkJMkgjAD7W3cflQtzEpmjdVXqiTzEnPHvRcsiiTbIw3HtQF/dRROoSCSSRuCVHYVVA3UDJOzyqiqg3MQPmA7ZWj7d557A3EgBQrwwX5QT6Cg4ZWkMX9a7s+9uouCqZ7Zp6e6vUvmRISIW8oV2wG/KtMmrfUIWtjBAyhmztbOCuPU1GaTqPS1Ypc7OkfMkoj3buecGijY3punuxFAsYYIoPYc85rmoWN7PBNFLGI4Y8rH0xgH8qomII4pZY5BE+Cx8uc4GOx+lJUxdR7drPoxpyoj5XFQwmvtFiEdwz3EBwAwGNo9s082oxX4yzNGkSYUbsBgPQms8VSdhpKSo13BszkKF91U5zRN3KsQfIIZh5Q3c1XbbXRdWwijTorG3SZy3JPuvvT1rrVtNE73M6zTr93GznnA+la4oOlsobt0WTeYwoMi9y37famzoaxzubdRKr+Vtx3AD6/So+21a3+IETdbc6E5bjZ9KQPEe/U+hDbXLhWGzjaBj1b3FKhXns5dPdRYXE21ZC5A5A9xj2o62vrKa+V7h+dm1WAxsHrim5tRv7y2Y2tiVO7a7MPn/KmItMvjbiOeBMxkkZONoPpSRMXV5ZxxhJmDxr8rK+c/nQRupbxwkAaKM9qXY6TBHaqhhJkHJU85qS0/UIkm+Hlh6LJxu2cCoAbHTLmNo5rYfeZIMkn+FSc1rsYpNJuOBgueAacZis/Xcl48BY4wc5HvQmq3LuDFApmPcRtxnj1qKVcW4lYRxyhCPMGAyD9Kdl6bzQzCN1kVQrgHhvzFMWxMluZGBiIQAoo5DfQ09vkm2ySRFocbZJCeVOPWqhF9ZWrLwPO3JXBwwz/AAoL/wBo6vSl6cfzpx+z/kUVcTCM4Bz5F/q/4rn3+lK6PWm636nk8/6v6pFKDE8CXoBfYNvZZkxj8qf0ebp2Bih5+H8n6v7P5UuzdZFa1f7tl5bPOE9qFgHSuLq0tJunJ5X2bPNz2/PtVBkMLPwZHDgAsFjBAz9a9XW+LU7QiNj1FerPJaXUtEyssoaNkPpTd2RIUVJGXA7iiIrdYxJli+T3amhlpwvl21x22ctQI3Bd3baP307FKHBcRYweM+tCTusTI2/YxbAFLmkkVwJCwyeMU8B8kyMGcAfSm5FBvYE7MoP7q9dJl43ZiCG7D1pp98VwkjyZYgnH6q1IBwAkBKrmg5WitpXEjcN3PoKaiu2js3nkciMk7SKqOs6/ciI2yyRgBjjd3YVrGOSTND9TkW/le3s1HlbJ49fepO3t7fTtOLBCzldpA9WNA6ZLaaeixvKLi5dcvj0PtRiNdxxvc3EY8/Zf1aoGsY7KJnieFXkQ7iSPepZBHtACgD0AqBmfZPHPJujEhwxqZDIIEVQwI7H3FZV1njUHAwfWhoykiSSBmdVJDHHIFOsI1yoOZPrTaSkxBlZcnKtikhFqhS5WMgbT5kJ7gGnmlQMEcDJJwCO9CTXDwyiS4jLbCAjL8zCupcF0f7rO1N23/jUgemlEbB4VRC7DcpOMj1pGq3sRtl6IKdQsicdifWmdREfwRkl8shBKqDjI/s1GafdreRJd3qEFn6cGB2x6muSIZTulQQ22nC3V2LqAZGJ5z70QnTVkTdnIbn3NBySlHDx52lMyMT5ce5pRubcbHikXdJkxsRjOO+2pIddASW37dpzkCu78zAscAjAI9aSjtPIJIzmNu5HZqXKythhGu70+lZhXZNjAFh2ryqCgZW49qaAQwjORz5lNJeeO3T7zKhRxTyp/kyY2n8/SmbqeGIAM2XPAVeTQzT3Vwh+HboRnkZ+ZqXbxLGFdkAlJ8zdzSQG9veTTxzIRbKpOcnk1yKPbfBXszLIeeoTxUpkP5mUEewppWOMDtTyEiI85fI9h6V47FUDHNLiwM8d+9LKYzx+VIA06NhnjO0j0FDQoHkLIjiT1PvRkuOyJnPzYPahXglWdZ0LsQPlzWkFNbhrUlHCP6DFRs3VCctude/FGo05AkfO8+g9KbfzyZIx70hGjeEh/6v2hPdo6lVwajvDY3eHrTb+GOjbWP7r/AJzWQQACO9D3IxnzU+i7VxnNRWt6zpelpu1C9gthjP3jgcVqIsROuY6En3lY9rWpRnV0iAMY37PPGyt1PT+Ga0+XW9Avtw03VLW5Kjc6JJk/u71QLyVbWExTCQ/eNvk8vzHmrEIq8cUazyvJHmQyZU/maK1a5JQtGcYQDA9DnmuWN5a2sYlih6ihyxdzngc0PqCrezfFR42SrtfaexPNctIvWnXUEUUUDDzbPm/ZRsXTEnU/KojToOrBayxdOTCf6rNgY59O1TI+8Hs61wy0bkkHDINrkZxXWkZU8oySMGvFFD72z5RgVwMZUBVOWPYUDZVlGCxII9fSnCA43GVQFXPJ4r0ydEsoXf7jPahL60S8tZbd2aLK4G2lhwXS9Mx2yCRMY35xg+1O4YbGmYnHzKp7UJZWq2NrHAGZ8cZNSSoCuQBx3ozIaa3t2uEZo8Pyyge1MbE87ADHJA9aOZwq52tvzjOOMUHexsJRJCVOe+B6UIRk8a9XfIgbprhQpx3PrTCLeS3EMMKhBIcksc8D2o+SQBGIAHoRtzmlwvG9om2OTevY9sc1pDV91LG1ijnAYHkgN257kU5eXcUsSJbKmNm4kjPP5UNdf0uctImBnaefSm9SjGn2jdOJDE2GUhucZ96kWIWfWLuOT4OeKNoScHdzgD/nFMtocV9aC4iu2RmBMiryAM9sfSl6/B0LFrufaGkOx/TnP/CitNnVLK8lhKkMuFA4wAK5FMy+G4JUijW4BlVSfKcYOO37Kat/DdikP3trNLKxG8hsbffn+NK0maX4qG2ROpLLkuyH92f8anobu9YyRs8ccYJxgfhAoWDsNDgjeENcTsqnKoy5A/bRCWklpI6NGenuJ3j6+lSUMzT2yQo0TKsmH2nsB/jREy7yEOBzwD61juqKWS+ikVS0ZhRiEYDBXP0o20tnupEZnVieGY+p+tFssXTIYZYHnj1rlnK0V1KYVZkPmXAyOO/7akSEXKXNuSURWVuzZ7mh+lKwAaISH23dhUhNcPIenIDs9DimI0ZXLGVdh7Njt9K1Qi4oz8QizwyW7A+SUN84+gpQmlSRjPFJIu7HVVe4+tF6pJFJZoyl0eJ/K78FfoKLhMhhAMQJIGNtQRkF3a3V4534KMFCds8VLXE9pJAkUURR8Y7/ADH8qCcQzxlWRVIPLY5P5UJdafHEOtazSoyY2lj2qwHzZRQzxS9H9Z32eXzHucU5NFz+fy/iVfrQ8dzqsasbi2S7IkONtNpqGoyGOb4aO1UEjz0lBN5bGOGWS2PSlU5XHO/6Vy1++1gH16Gx/wB//j++gJr3UojJ8XaZi838eODT097DDPay2n/3lQTLARyuhifg+tepm51GAbPOpyP+e1erNNLlK/kKkEZ9aatdoB3HkHg96clXqn+sBAGaZEYkQBTg1mJaFIVJ/W/KlNk8dqbUFUxkKR7UJJLIJN7BpFH6tKBswCDkZqI1cPF050KHZn5qKv5TiT9TH/P+FVsma4McvXz8P/m0/W7elPIjbzWL24uWgS3eFPwqDnJ/ZRcPhWXUJobi92x8ZVduST+2p7R9PW3m67R7ZW7krzUxNsSI7mCg85Zq3ylONIqx0ewtZmnUr18eZvY05dbyy79pjzyB70Hc6rZWe52cSMPwj1NAW/iWEyv8TEEQjIPtSIyZtJanFFcWsiRc4GVPu3tQWmX/AFoIknUiZDtZCO1Ktde0i4jIivI0wexp8XFpJc7oJIneQYDD1NT1oUvMnxiOXHlXJA5pMctuerGmzytuC/X1pzt34/8Am+lCxrD5pIwnlfcW+nr/AN9ZaduJfhf63mOTd7/q0JbXEHxPeLq/5z/VXHl9M/LTrTy4lii5k8rx/L8v/Oar/iC5mm6UOk2I63/tH9hSuW83qTWqZGXDpqV6I7qOZLGFwBITt6pzxt9hRYnt7OGMta733MBNGoIBzwDQmnz3J0NV1GzVXkXasW7ciYHrjsadieb4Rt9vDHbttWKINgjjk+5rVZBc1rK07FJCVLj5n7A+wqTWJkiyy729ADUFFeyJAJI7aSIK5hfcQfqG55xSZ9WL3iQC4KZUdLZ5i59fyqVMiwK/Tcv5MBB27/tpufUbK2iXecnjgd+artrDPPqeSby0hk/9n/X2t8zMe37KmiII5ujp8ObmT/cX61KDk1/Gf6m2kkkf/ZpmE3X9bLp8kj/s20fpljHZRZMnUPPm/OjvTcFq2lIv4i4kPlsth+rUxeJdyeYGKJQBmpQoVDMAHyc/kaHO2dWQ4ZWA4I9fapdNAoGuQmHkhZlJGQPmH0pmO4u/jwksBRHbIKnj9tHtErSEL+HjGKamgja4jZlbdyFCv8v51eSi8hIyGHmzXSMqSr4bFR6y9QxdRVVg3k3e9SY7bvasBCLhSAcsOc0h2ziTPJ9vWuSMyyKF7tx+ddUFcjGGFUInDeUL5T71XtRS7huiHuAY2+Yj1z6VYwrMSSe3vQN/AsxT7sEs4bB9MUiRo/g2RD4ZsWAI8hXmpbcAcgVGeF4saJaEMAqg8L61LFcegq0y9ncOK+fv/KJim/TYEWcbId/93L5z9K3/ADtqgfaN4Q/T+pdf9JdL7j5Onu83PP8AGl0RDGPs3sYf8roRmXkSSf3FX8P5VefEqW0EfVkt5Gj90GaRpHhi30fxLHqPxfV2J0NnTxnPc5z6014k63Ql6Wcf8/wpCyq9/d2AkDRxSsqfISO9M293fQXbyWdtC7Y3dMeuabZ3QMGfqbWwcjFDTzNZXDyxI2XHJz6GudimjaTL/Qbc/ronkT8u1SJYBgyuVYcj8veq74Pm62h2U039GPRTybxt+jftqwT/ANUknU8n630rghpxJ2bLTLnd8rBq519zqh2hl7Nmh45kQggFwW4UL2+tIk3bjIkeU3c8dvrRBQVuuZXGZD3b0xXd5Ldhj6Vy22m38rMxZucntSVdettAyqt6NSlGJtK8Rr25z3rqjIJGMVy3ERhly2ZPwml5QwR7BhgfMfeoHLc2+D1d3PAx3pmRrWO4YHftPc+prrPxkDH1pJwcs3mJ7Y9KlgC5Uh1kMYCqfakJBskdnG/qHcv0o+/hNxNyAhZQcAdjTHw5DBCeRWom0A3aPuWONVLE/uxSJiMP1osp+tjvRqx7mC4AIGc0DqiTdUKMZyNwHYgVrEQd18PPdi1ljLw9QzgN3B9jUhZaPEr9eFBCzDazbsA59Kj00thfBZ5HMsinDg8A+xqwadL/AEVS4S4eLhlA9vWr4RC6naxQXULQyC2ljkydh4Ye1I1GeedthZpImG4FU83HpU5eJBKxMkK9RvlOO1NwW0ixqkhHTYlM57ZpE2OWNyUUgQZK8luxJ+lPwvvmYyh0fcCCe9e1WzswsAt3kaWKTkhuwp+SWcN5ox1QpKsw4apMBcMbRmZepu3849qakRkzuZchNoTPmz7143PUOZE2txu/OlM4aYElCyvwxHce1ZUzYRGKCMmInL/r+VG7UfkRxbNgoS+HSjYFt6H/AEfIx7UNHPHLcpDJLGQPmO75/wAqA296VxZyfT+fpQdvNNdWGDNiIf6H+s/u57e9GTQhVYxtujZfKSPmNAafe9WGOEfCjy/f/rcdj/OtQCZntn6UEXCqMeUYGRXWZ3uN0alk2cZPOfpQdw6LwhlLo5YMo8vPpTK6hPDcLp7QRxy43L1DjP7aIfvJhYytcyyzIpAxGDlRT0s0EkaYmRosZZWHvTsmlm8WO2vZNokXJ2Dyio+/sEtgnTJEcbYGOWwPWqB9V1CU5trJXVWXLs4703b6dLcNGXZC8rYX91Sqqtxco99EVYABNo4anrq0KypNDiKZCCq+lSzijy3iTTD8IBFsT5e1eqV6TXP3l5/Wf3q9UtpaWu5FKLHbqFC4LdqdKdRVwduaiLaeGSR0SVsA9u9ENcSpKgTlB3FYmGkv6bKFv/ihzF0/k/5NAdY5kj6skcb/AO7x6UkTSjqZ6so6be23d6ClAbUbyaafof8AH1XPem9Fs7Ozh+MmPTl83H/H3Nenlii+95+8/wBzy/L++mBpl5ez4P3UP4JvxbvyoJG81qZGYW8Rb2Y8YqH1F9b1IIbfa/qWccCrBb2EFu6Rgmdh78DFHog3kFAq+ipWrhJhV49DacIbhtquPMBRFx4YtHg2GVtuOPpVhK9MjC5DDj6UiSPcG82cillMw8R+F7zSw95aP14FyX4+VcGgNF06O8sJJrSeYX1um/5/5fWtVfpS6fMPwbPx+2KzbwfJKPFTCURC1MLfI59PpW8Z7UkpK2n8UxvxHHdRKuMO3J/bTU3i2a1V4rixmjuIEI2qcA59PrVh0i9fdcwTx42MdjEYyvYUPr08RWNJI43JUiLKjg/X9tTkcYUmHWdfvelbW9urs5LMAdoi54yfypvUdD11bxZDc7LZT5cPzv78Vb9GiSz09LmVLOcPLmebOPpj99O6hf2zh4oreOYx+eJ3+RXPGKcrSlPhu/FdnvMUa3MTAtcM3ccdwPauxQarrPweqLeDbbjdGitznGOR7VY42nlQ34ETCUbVVhs3gnvimItNltrmSWylClm3SKq5BHsB6VbkRenaRrF08p1bUn3yLuEcK92HbmrFodhZafC9v8OFuXwxaQEuB+foKesrkEylFPUSPlh6D1wKHn1y3ggCuWaZN3nj+Uj0DZrM8pVJXyRtarqBuehIM7UPA/aPSmfCmZTJN6yO2/8A5/KhtF0ya8/pmpE9STc/T/Dz9P3VYLZBE+23QKP7oqZLAktx/wDLXN3/AObSLOOT4Tp3MiPP+J1XarH8qWM/6tZpSGWTZgNyTmh5LdluFfey8Hy+n509c4fCsxQ54x7U28hVsPyOwqqZV+umFfDH17EH3pmK2KOoCK5/W3c5NN6it2Zj8DsV2wzBu5H0runsyQrI0waVQS+ew+lRCb0Sx2f/AESSTz/Td+dHQpIgCf8AZoi2KGFSjh1YZDCuxSfdH/n9goGEYEEuuCOcetKBDoeDmugK7lu7jjPtSkfcpThiPap5U3HvLBcAmh5VIkZypB/hS5IR1mnSR9xONuflp8q/T8uCPYVaRd/Cu06FbHnse351Lg5c5HFQvhUpFpFrEdxY5yDUxkbsVtlw4Gdo5oK8iZo2JcDijeOQeKZugTHgAHjisinapBEIzHvDerGqlqKvIzAGN48YIq9a8yxwdVo0XjBrPtZGJixdYk7k1IWVT1qPADytGisOVIwc1EXKSXMax7TDAw2mST6VOak6tM6zdO5SNs4bhgDUHri20kvREsvTlAZQx8q4rnsXvQtPFvY21t1cvDCvn/IVLXCBI8d8r8tRnhSXHh2zi/rPJ3f8PNSqzIkhWYZyvzf8a4UCWiTPwMLF2Ynufyo11UWrHynHl2L6/WvBQgKjBHfNDXzmONZJGGPTH4vzqzNhiWQ2yCFSCz8sPp9KRaH+mqnRVX+Y47FaISAmIO21Wb39qTDbut1vjkH6rMO+PrSwZG5SQ8Aq/IPtTsIRJMPGxAG4n0pFuGSGOQhXI4IotCPMWXAIxUDQlilXeQVUHyj0NP2UMbM5d9pxnNNKiFSSMEHAp5IiF6nzD5eKlBm9LJMq71O3hSPUUO0cm9mViSV9aMkixtZuaTIH4KDPPNURFyLhMKCPzoe7JTYWf07exNSlx5nbJUYHP0oC8imuozCiAAH56sIj723upZo54HKCJ95AHDCvWN61vMRFbtIJs7h2IHvU3axoh25823jPakJbKWGAMDufWrYEiS9uzLHEiRuvmTcc4HvTT6c0qbJZj1FXPB4JqUtIGkjlkZzCyDACd2pWmwytKyMhJVfKMc/tpyEdb2heVVIBJHoaKa0IjO6R9rMAATnFHXMJt5sTArznOMA15FT8XYnipaoo6fembMMqEg5G4cYriXUtvKEurVlmL87B5WHuKnNw2EFwvpjHegblYpyEGTtXCvn19qlnEFc9KaVRu3g/5qLynHvURqYghxj/ANmk3/29obLbhRWqQzQde5uIhLFgYCbuovuc0Bd2F4y9bS5+CN56n9r29a0Hn1CCdY83GIoxvt/8Gb6ebFN+FxHPCn9X5PO/k827dwc+vrUfofhuI2zT3xmlmt5NkcfU/wDl9vN/u1MeFZRFYzWeJPu52/wHetolFhZWZhg4GcDvTN5a9a6VCySnyt03X5B+dH28TsxZVIbtgc05IjRyByNpx61x0oTUr5lliIy0MYKgA4KfspDiKUC63F8KFQ4wM/WmRFeyamGuI7cwv5UKnn9tLSxubS4Y7na0wTtIyA30qoc0+UyCWxkRlaMDY7f4U5cG5hsJFbaUQje7/N+ygLjXLB3Mb7lKjIPtg10+I9PMMy3LLKzjC+g7etOKplJI2iSRJFIcZz716s71DXb55Vht3giSJdo6YyDXqcWmpRaWTdkMxAPc4+an7hBEFZQwCHAGa9bTCW5BcyYU4QH0/Ou3sqnESMxy/mGK4xH3896Ey0aqN3GD3pz4h5RGihdn4yR2owokkB6gKhW7kUprSCeGPC4y2Bg4zViAm0aBlYJCAUO7b70lBdPch2AQOfKM9hREkRhKpGg2gcn1Jp825TdIYycgZOe1VXHLxMjQomQMH866JWGDJGADwfrTds0gkdCuZM9z6CiJMFMMuQDxUDLynG8cDGCD6Uh3Q/j28fvrrlI7kFju3DAFKkRRk+WpQElClJMnGRWVaRN0PEZll4i6n48/lWpyqW29U4zVO1nTNO024lu9Q5Mm7pj/AJ71y4TTEwe1vX9N0yWK5BLBSEcqeDxkDFNoklzZSXmo7I5ZWD2jZztU84I9Kjf8kp9Ts1mFwqljvby5wPeoe/XxDYxvbG7FyofKpCMuQeAMUheErc9rEkbQ3MCRW552785PfOKdmhjtbVYbNUVVJciQ8k/Sqdaa5qdlfyxX1s8E6xDl0yR7fwqM8Qa7dyILmC4mMiLjewznHsKsQlLnEL66MlxB1neSQFl7hSOSB9KPvriG2doQo+IQh1SHuSe4NUzwvFqGoSYuLkAHy/cSFSD6g1cbG2stKRZbZohczjaVlkzg/Qn1pShntdR1N83n3NjKhAihfls+hH7KVpllbyxG1tRJAsY3OxA3ZHpTuv30ogmktJ4Y3hUHG8Fix/CKF0LbDKJZ7xGmlbzozZX8m9qeUWyAdaLePTvTqnemFQg++RUVb6lFEcdWPGzz+f2/DxRRuLR2DrcwtGvfzY21x00kJpFhgaV/lXvTowR/ZqPspT0o/vPiP7WzarKex9qLh6ruy9ttAlcHfFJACE5VqH2NMC7sFAPlwaJlBwcvkkdqFaJFhVVTqFj+I4xRTUogMzpFKysw831pj4aDb1PnZPmXHJowQRF1B2hl75oSXV7eC9S3HzMeeOKBVjaY6hjlk6f6n4f+eaJG4/1keIttIlv4ul1LgdON18+P40apRsdJw8eOKiERrtUGvBW9M0uZk8q9m9MV2SdYl8yndj0pCg7iCQOTC4HOWJ54riqyBm+YZpYV5M3DNsRjnYpx+ylzDPAGPWqLt4cVP0LbkjBK1IsVRlUDnNRnhqUtpFqrrny96lgoDbhyanlg1H1ct1QDzxXLkpg9xxzXZI8chvypi6cAYHPvUEJrqpLa8r5c5NZz4wtkvLYAiQpEcps4xWgaxIUgKgK+Rzms/wDFVyI/K8oSNVywC4zntirDTJvtPc7NPEMgKue6tn9lB+Gpw8LxzXEilTgNjI/KpjxPpq6xfafYab0BKhyyv6D2/Og9N02806ee0nWCYrJkqrjj6VyMtR8HQxz+HLbMzMoAAVxhhz3FWCWONpkAPl4yc/zqt+By/wCgreaQ5DsUwOQoz6VZZ4oeXDkKo8w96mSgL+4MGJVxsJ24xxSIiZYxPIMhjgKPSm7mVpVVY4VeHq53McenpTsLMLcIcIm7PAyTWUDsOpKEHKAA884o5NklwJSCrEgZ7U7Daxwgh+RnGBTkhjYlQvyjO41aHojEFEe2Rm9ye1Fhs7S+WwPWg1gJbIkwwGeD3pEd1IshEynYOOKngSCYLbguB7Uo8IFSTsc9+1Di56gHRwQO5NORIMk5GfapawVI5fylQc0htwPI4pyFQxO7jmnRC7OyKVZcd6io6AZYzFCcN8ppSHmaRc4J+QUVOgEDRofNn0phQqOIySoPzGrDLrAdIgoMehFDRrjKtGcZ55qRSINbsAcYPFJf2ZCCg5OO9QBpZRF2m6rxMccA96S1y1pN5GLAghj64oyCJSdzsR7cULqFtHvDCQ9ya3A9PfRMN39ZjgKOaHkuGCKIY26ecsrHApT2iusSJhdpzuXg/tpD/EQHddxMbft1AOKUBJrmeeZYYisQAyVIx/GnYZLyJfi7kJ8PjG5TnFFONOnt1MYDLg5bPmFVm/vIoo5rd2kFvjyODgD861jNCeuDJdj7s8Hy+lV64sTYmWGAzTfj6b7v2bW9OfT2pVjqhsYrdXhNyEPdm78YpV1r85EZtLLp9R/93PJqVQd+NjgUzYMM2P6uQftXa3ry1A6fcapZFblrZGjlyZDjhv8AhRjDXNSscxqOkPx4X91DweH727tzJ1vn8+Hdvl9PyrVs0kLDxZGrFpYGRlXIC9iaFufFN09wkzxxHcDkD0FdsdG06O2RbwTQSshBJ7E0Xo3h6CaR/iNsiKOADzira8URceI7tmMdvHCYpjjcO4p9bnV5FS1jEu3A5Hap0aDp4wqWYQpyrCpKCMRxlQMY9KzzXiqkegXMjqbnyo3oKG1nwnCtv1ruaXqf/D+XiruqtJIxY7Nnoaj9QiMwMUh+79H/AJis2MwbRZXPU0zNxC3o3df+f8K9V5fQIZ443n29Xb5mXPP7q9WuTa77HZiobzBvM2O9IeAupbqhSrcVKPGM7QO1MtAp5NYAl3G0ojCyDI9Ce9eiuJNscLFd+/nA7URJCzHGAxB9BXljRRtKjIPes+ApoesNzOQAaUGYuwDEkDtTsZTCgqWA4BpzbGmWCDJ9aCObrG+RJHK7xkY9adyyKzM+VzwK5fIdqOpbycg17MUtv1EHb5iaQEO0W4srBj6fShr2V/NFKYkIPmkydqj2oZWjEjvbsWB7vJwoqIntg0pW2aS4kY/eTykiJPy965ONIe1LUEikZLMGWTHl7ED6ioqzzJJ8bfQXNzOrbf6vasf5A1LwCG0ZoLSP4i4YeaVMFV/4UXBE0VjiQuX9mOazMkYoKP8ASriRIraQRr8imTbuPrxjiibQaijIsdtHhvmVmxtHrzjmpeN9iskeGXHlahonVyyE7W/C1W2kc1tqRJmYQdY++f8AV2t/hUJrvhqK9tpbKf8ARsMpP3ckf9aflZmVfSrE1oRMZpj/AFf9XHndt+vvnFN2sAnu7SeWyz0/Pl/PsZv+WpbCi3HgvWbO6To6hBbRzqQDGW3E9gT9TUrL4XvoLVIn1CdwF5Ei5APuDVm1iwgvpY5ZZrhDA4IRWwpx711HeOCU7nG5sIJAWq2KdbeG9QspGktL8B5ZBKySxb8ke1TlpY6jD5J7W0aZ87jHgBuOCfapW3vetGrOJImUdMrwMuPUfSkaleNPO8CoUnmjG11Iwcc5qNIkaoYbqK3vdP6X/VhvP+rUx+lrYWvQIAl/+JHs+Vv1sUqdbuLHSliMv/V/N5c4+n8aKttJiuoM38W8+b+1WbWnLfXNOJEaOw2+/wAv7KKl1mwiADXCru9xzQV/pFrDpchtou34IvxN6V6xs5Lmy2dcq/l4Kg960gq9vLSLfddaPH6+/dtNCPdWMTmXqgi5OGYnj+zilXXh9JokjknyB3+7FRx8J2pMUURPTj/ttu45HOahSbleCFDAZPNjLMe/7KCuIITqEXRH3uxd/wDdH4qhtY0C8kv+sL2WLp/rybvw0NbX3iMXXxs/9Li6fT+7j2/i/WBq0LTcXcOJIjDIcf2PLxQWlTWt1DJc2pkt97+f8LK3+FQlxq2rXBlggsf/ALz+DfnUvokMVnfffSxyZ/7Xrx2pELPdKtcyOBsIGPxEUVEQ6HIbIHzGklrSQhI5UGRnFLt426ZxOCCaiGZo0dQnmL8Hn0NKUlXKjLkU6xCIWDjIFNI7zXOIgEGPM3vQXrQkDaTa4+7IXtUkx2pnuaB0ZQdLtz3Oyi5jtQIOCTRiXVGV7UFeptOVlUH1oyNtx24KjHFCXUGF3L5jnms+WkBq6p0CzHsOfrVE8XxxzWToFDsyeX6VdtbW4Nm6YUu3HzDis58XzSwg27W7uzJxtbg1rEZ5qadJurPLHHdqdvVjb+HHrUer3BnMlkkkiHiSbbzn/jR/iGDp2Eclpcr1A+91K+v/ABojTxNaQQ/fiFZzvPpz/wAa5hb/ALMJXbwuOqTvWZsZ4VhnuKsl/KJQ9mj5ZwGbHzVX/CB2aO8ahZJHmKwr6xH8varTY2y20eJh1JSoBdV+Y57Vw5AOO0ROI43zuBZX7dvSjBEhACLjjOfalTxNcSlRJtYD5R7URFFFDDkMS6jGD61LAlsshkPU5C52g0/Ag6R3jPfaRT8YDgYGT9KIQJtAI5FItQYVoxnyY7dqaaLfIBGcj1o6dT6EHnnimiwjYqu3I71LZDi0DFhC5jxyaWbe42bonBb6iiokZ5cqc5HOKU6ndgMy/lWigay3IGTb7j64rn6Ra3ba1o4HqalVRYbbytmQnmvOju2SgZSOeKyUhv0jZON33igeuKXaXtlI7HqhlI/F3qTMUJjVehGGA8xxUdPpEEjs4XZu/VqlGpb+0SQobjaxGcU7Dd2bqG+JUE9wzU5ZaXaxp03jSU+rN3p6fTNPXYpgRvcYpSm3uLVQw60YBHGGzQU97aFPvJAQMdhRiWFmuD0FAyQQR6V54bKOVX6EZAIBXHpWolkCdQtQ4WGOZ3J42x0ifWpmPTFnO2DhQ4wKmPLndDAA2eADikmK6llCYSPn15qNUr8ujXV6wnZo7UE5IXk0PceGoC+xpXkZj5jjFWq4sZgQTOVGcHHFCHTo95Jkkd8+rcVYyTigdJsBbh1njSaEco/qv0pu4ktrC8KvcNLE/MQIwsbexqabSgLoSQMQVHO1sqTUXq+jz3MMhimaZpztKbeAfcUjsUetrm/e9eKazVIOnlZEfgmvfEtazdN4E6zLknqeWovS/wBIWF58NHKrpCux45Bncal76WDeYGtZAHTzOseRn2pSkajjU9Ji/wBXyfh+tMXVpa6Mvxlpe9IyDZ+tv8vy0wfEGhQ2/wB1Lzb+Tp/LtqLsNW0vV7iOW8dpI9/kjx5V/tZrXFBVhrupSwENbhtp4bBG6jINa1APta0CluEJBOaK0+SxnieQBnRJNoTaRmuWuq2qanJbhW3Rnnyk8U5JxB3Gp6zOej8H3/Gn7q5fHVbDp/FGOPP+s3FTE9zObcLa2vTk3LtZ/lxXptEgvboXV/db3CnCp8uazyVCXWpXj7CbmL5a9VoudN05Nga2h+WvU5HFOxiVz1C+N1ckyhZQ/JFJjuUUAbSBiumVJWBUDOKjR1GWOAMSMmuuInGNxyRTagNtDpxThjAJcDtQJyF4GcYptLlWIHIPrS3Kbcs20j61FarfJDE4iUbm4Wk9lgbdahBEmZmZIx+81AzTRmXLs5tyd6RL+L86ajtrnVrn7zeoQYJ9KmrXSbe1g2hiW9z3NSykPeRahfLsjh6ULk4T2FSEOmAKsEzlkAAVfajIJmZOkGAlj+f8q68mMupBqoTFHHF5doUfSkXJTpu6kN+VI2k4JcmmJmZeeNv0qBq5tI722cF0VkwcbcZrlnZ28kbMsOxxwGB7j3p+F2dgSAOMGlXE/SiJVgGB9qqonUopJCS4ZYYuAyjmonSYng1AJbzyFTksQ3b6VNQxtc7vOcEnPNP2OmwWhaSOIlyOWJzWuScXZuldwyRS938j/u9xRyQJLDhl9O9McAZ/H+ylx36zSYSUA++OKyIc2U0pj6vT6kcnz/n3XFET2UEX9JdQqIhO3vwO1TR6T7O2+ofU7Ke5PQklKo8gO4eXyDvQN6O63AFwxKJLxGB6fWpSB7faejI+B5c/WhLOERzCJIyg9vYUcqIoHGDmpa05cKt1H0gWAC4ahrOOaylW1DsykZVj/KnLm56EfWVTkn99CfpFriDyKWfdx+ftQSDS9JSXbFBNd73Ox91K03UPi7QzrbyQF2J2uORTb2D3Uhvmfp7lHl9qqBr9VvL2FY45emo2vtkwOfpQ17aOqdGKN9qncu1sHnjvU5pcPTgI/wBqiEgySf8AZqUIXThDZYiI6sknz7P1v8BR/Q/pvUwJI/mTyD2p94gqhNw4+aksNrh9/b5aoZktkkeNZl9PSlQ2MEClY8qc5p/a4dAzDOKezgfLzUmQE8Uqn7mVXX1D0P8A0zJKwxNjsVqSVkkcqMYPqRXgka+Rcg/SrS0uPhdmbQ7NtpQ7BmpRxuGe9CaPH0dMtx3AQUYeB2xRxmOkeoPMcD0rlxjawPrS2Yqd3pTMzq2SKUIO/t4MGZfn96yr7R+t14zDF1JNndPwfvrVdW5jK9qzjxpDLdRfDC56Z/U+XctWO005GSajG0bwK8zdSY4f2D+59hRl10YLbqmfrfgxHu/Py+veh9V+7urhJZAWt+EixyD7j9YUiK3kM8V9Orw3aMCsTD7tMfT1rmF6+ySyB0W7nNx991P9hTztP1rQVHD9Tqf6/wCr/wAKzz7K4z0L89L+snX29M5NaTG/3XkriyQHPCkbB4CVwM5HbFJtpIuZJScNwN34q7NOEcKxBU+3b8qaiZGkPZsc4PpWRIYTpb4x009PcVxGc7cAAf2u/wCdI7rnBOfSnkjUqrEkfQ1PA4wIQsBzSTs8pPG75qfZcgKOK4YScrxkVAym9HJUHaO1OvtwGTcWPzV1Y3jIYyj8qR14i5xIoA71ZDhYKpQ96eViIATQwO+RmHIpZcFRGpzTwF7s84paBCpzmmlLKCC4rqFmkC7hzUsLK4GQMU6FTGScHHemxuIK53DPelmMqpVvMKszQGuMSHpgkHPpXZ4wbMxrgMB396dRQr9Q/KfU16UqflOfeiB7YM0IcjaD2NEv1eG7kDvXYB1bZI05VDzTs+ETy88dqqg2PUQgNnHeuhHBD44prbIrCaJfKT5xRQzjBbg9hQCiMIAewPzfSvHyq2DlfwmixGpUgjNMzGBNpmOAO2KlCB1+0K2xuzGTtPOBzj3qmXOoaxd3EtjpEnUC43XDLnA+laBqsWoX8BjVPh4HGOpnLEfq4puw0q2sJRFb2zdPYO/fP51qMogpRdP8NpaXMU08ou7qYnqI65TPufrVk0+4iXUVt2tunHEvTOBnj3P0orVZvhCypbmQs4BzxtzQlsYZGjgt1bcCyqzn5j9fcUmYVO/DkqzxHaGHPFN2tuiXD3DxBX+UNR8Ik+GWJ8blTDYrkqFCqopkJ9Kz5SjKQ7tzbQXU+X2p+K3ZkIYBSfWn4RIoK7VwP306iMQdxAH1pQj5FjU9PZu28Zr1N6jqFvBcFBD1G/F9K9ShJrp7tADvOcVxoZLfkYOBUmvA+lJIVmORVESl0xXzHBFe+KfByTipM20Wc7BXJLaEg5T0oK9cXimMEKVI5we9O6Vp8dwBNcLlW8wXNSctnaFeIs5oOa1ks5BPabtmPMpNAaipGuyNQo+lcdSSCDyO9DQ3S3EIZRjnBzTi9sISffNBG38Hw16l8rsxJ2SD0NcuQ65eI4dT8p7EUbfgywMi4zt/jUbpdwlzbgyKWKkx/toCC0jkOU2rj8NJkQYAByDT+1yrAcL9KVFAolBkYYx6VPADhtSZhcNkFRXntYbqXpsSek2+pBVKeUHPFJmCowYY3MQDio0GACPIIzyTjAonAWMouASuOa6sTidn2DaRXRBgdQAsSfWtIipIJDMpdd6k4K+9F2kKJMSExxyvtR6xgjB4IriLhj6miBvhTJdpKeAOQvvXUjDXUpVtyjgL7U9K0oibYuSO1JtFMcAaQbWf+JoFMqqdxGDTcih9hQ8iiWUOAPehum0TcHNSlszc2on8m4gYoV9NFvbQvBljGc7fUmpFAyEyscZHanFKuofvS0RqoyTF2X7nPAouZWMIjHyyd/ypVwy7VUryew+tJgkZXEbjzmpQXFamGMiP9lOPCdmAfMac820V1Oec0sNPbK6gZwaQ1sBgAY+tFDvTZcc5OaAVE23Qzyo4yaelAzgdqVGgCFj5q4oZjyMA1RzKAccfspOfOMc5p9lQgDIyKZKt1AAM88UW15s8i1iXGAFFOths5bkelItsmBB2IUUp+G7VqXG7jy4Ioe72oCcd6dMgwc0FqL5j8p2mszDSN1dgR5u9Zz4tE0UVzdAbkgTqs36qZq/ak3+cc8AVmWu+JYYtYK2svVh2YIP6x75PtWsYVn2m6oIGvL29twZtSP3ccg+Re67eKL+5vB1p7GaSX5I/w/n5TQ+oCY6hFd4ijtuu3n2fN6gVMancDEOJof1N4kX8X/K1yoe8GalDZtciabpRpt6e9Nu38/31osFzb/DZ669vfd/GsU/pc05HS4Td0f1l/MmpK2ti0QgeSSGMd3VjzxWcsU8L9/lNopMg+KjKJ5H/AFVamodUi5ltPvIy+zenm7fi/L0rPNB0eOJjdw2hMefPvc7fq3NTunC7hvra6EvUXzbE/mKUi1aXr+pyIXktImjjyg28E1JXmpC6sY3hCq4wXTOSuKoz3N1banI9vcK3dgp7LXGubq0uTdMGBbBwpyDmrxaXaC5uiVYu4X3amtSur4XMfw05EZXz7Tg1HWN/PLHtG4O+CqtSXaeU7JWw5LduMYrKJLZfyEvHfOqAgkSHvUal29uWE0rsC53Y4FR8d3cH7mVpCrjysD2xREc0lxbdFYxcIOCfUU8oca/uiZBHKwiPmcA8CnLbUdTjg68G4pJwG9GqLvLEiGVzM8ODtA9xSbey1VIjGkzSW6jMbLUiTil21e7iIEy7s9tvpUpp2t5heW434HAqt21xDbMr3kcnTA83uWr3VZoGmWTOWzgd1FKWmiWOpi7EfSI2f3dvlFI+Kuc/1cfT/tfNVT8Jtaf0odM9Xyvvc/hPt7cipcXfws/+k+byf41KLTrSiTyt5iPlPtTkLKchiCB3wKiIrl23hSNpxuz3FPSXTwIyoMdtpPrSi0gbhFOU9acjmU8N61V7qW8lmMkEKInYH2+tBR3mrbmj6yI8XIHt/apSrtld+3zfupi4lW2i67H7v12rkiqfp+saneaxGpml6Xq/Hn/Kn7i2MV997PJJH5tgzShI3nizTRI1vBMxkAGXKnCD3p3T9W0eOQyS3iSTsQRIVOMVWb7TLWa7E8DrGygdVCThh70i88OzM/xVtJAsJYYQscD608tLjD4h067SSWGQIiYzvGO9dTVNPeJpFvrcbD5wGxj6iqZrWn6gtkzWjxuZfnULzx6D6VA6x4buorOO6tWzIWTrpuyAD3p6si/HUtIvi0lveRzLA+6TB7fU0PH+iIJ1uDexGGMkNID2Leuaz6+h1DwxJJJbWqC13YZDyZARQ0HiJP0B8CIlLPKWbjj8gK1GOJbX4L2z+N6QvIiPL+Pzc0fNKBKnT9++KwrULg2ZtooSZJXRXSZPLu/f61o/hy8mvNHtdS1GYxjZh0TcrccVJhLW1tQt4t0k0ixkfhoeLUZNRlEdnCREPmkfiuWtjDKUmdAI3HljfuKkIYRHgAAAew4rEyGo7GGNdrOc16n7mGV5MrIMV6pYkh9aT+LtXgxHBFeznvWhw53ZB4rrEn61zOTjFdIAHfmgQyj8qbbaGHGaW+S3ekhTzQQmp2vw8ourXzgfMh7N+VPWt1DdRbo8ow+ZD3X8qkJY/wD8moa/tJYZv0hYfP8AjT9agd6s+VUpktwTjFDW1s0d3KQAFY5xn1p+1vvjoQ9vjynEiHuKbu5phdrkKIwODQG8KpAGKQrxrhsAH396U8Ssqsx2qRn86buFj6XC8/nUDyyhlJwAa8kKyEKQcg7s0Db8EljjauOakUwUBDcmqHW4IwTj1rwIYhM9q6q+XAalxxjGfWgDv9wRhHuDVzTxItuGk7+xo0xoxztyabZMMGHH0oOso2bhjNc2E9xxSpcGPK4xnml4AwO9A0V8uPakoAO685709z/3UkoSN3pQNSIjZDVzaB2pW0Z7GlrGTyO1A0yKBuIy1N3RCxrME5XvinwqjIck1x0XYexoExsXQNgjNeGQeO5r0Ug2heBinXKqnlGWqUGcsGPlrsjARsNtOAcDI5NNXPCDnucUHUXjB7V7j1pxRlcV7CE5qhoL5e3OaXboDInHO6nD/W9uM05aqTcpxxuoJ7V55bbT3eE7X4APtUX4Yuria6lWa7ebC5w3pTniq/tPhPgzMUnfnlskVW7fWrHR1e4lRgFHmcj5qtIv05VULswUAZJNUu+8V6fY6bLLcXSy4dyyr34bjaajNX8W3GueGQ+l2DxyTJ5XdvkbOcfWstu5JrF1kuUZjN5V3/IDnBwK1jCU0b/K3S9YSNTFcRxvnbuGScdsntWfajD1rm6x93Jnyb/1fQYz3qd0i3vreFVSaCKJ0ZzKBkjnPbtQPStje9PqoZN/f5vNSQzoWhz6gWWSZMRDDxMOWPuBTB0PT7WVkuYSZC+QxHbmrLOk0E0UinqTbfMV4K/8aFurma4gmuLq2aJyQFVl5P1pybQJ8PC4kkNpOQhfLY8uPypmXStTTYgKsomwCr7iV+tXDT4s/JlhtBYEcA496Te2CwwpL0l378hBkZNWJZlCwyvazR2d3KFbBGAOKODRWVswGWBJMeD3P5128nFxdKGi+8jOQHT+BoO+hecNCjdAZLbvw59qeUBTXEocShossfOoOcD6muSz/fLcqqBAoBAPpQE1jJbQ7pQ+0t53X5fzpyKB52iitJS6HjcR81XsJPTbmUXWJflHb6CprT5lF1NbJtbrxnGe4NQNxDf6fIrvAcBNzE880Zpup7pFcR9S4KcvtxtFJTwSsPXRluAQYfKuexp+wlSHqqsGwkYBx3pEbfEX4jjck92BHBqQuIRJcAFMrjzIF+WivKLqZIo51C4Od2e603JqJVxZ7XEcZ3KcUY1jFJbdB5CAoyGU84qPa0jijkEcszTH0I7Csyg/4ae+CusUQ44Zh2NRusO+nRpa/Dr1AMh1P4qm9DljFlJFO5LtwB7ULqFv8QwZDETGdhDH1opPgcI1ldySogkI7981YoraIQiRwBuG4GoTw+0NrplwWgXIlIwDyBUlb6ishijMb7VGBgelQg3PM8d1iJSAFyOPmqUhuEMLSSxFnWPdjOeaFmS3eQbZCJPQfSlIEmyCSoxt44zUgP6lfQI8afDFkPHtj61B3vT/AE5HFCxcODv49F5AzROoCYSmKMiRBw2e+PpTNwjmGJVjcRJtYsBz9aolRo8M5huoZJonHOM/LnuKF1TT4Y33+dpO4y1SESmOGNkyVPJOaRJCZdz4ZlJzn2rDSOlhZyIHYhSNnl7A1I3YsobDpzqCNoBGO5FAyC4QiZLVjhSQWOMn3oGf457ZlLCOVhlHBzg/lW7Ld1y5ljsYZYlDRK+5sHHl9sVVJ7u52OLBiIJpN5jbkLVrOlyC1la4le5mdQoAHA/ZQlvpUdnKMxHeRjd6VYyplHtY6xcaZGbm8hggdQMDkd+OKrWveF7rRWS8jRLgZy8e3AxnuK0i+uIHsVt22gwgEHtnmorUtXjcGN2julGEdcAlVHqtMYtY9VlQka4vpmnuEhReMgcgegH1rXPs/ij/AMi7NmZ5d7Pguee9Zz4jsLOx1JbxtvwdwcorDDHH+Nah9nItm8JQCBgyqzEEnO3JzimTS4Rx7eMEAjAxXCUhyu4vjkgCnkUbACeafhRc4yBu7kCuKkDkZ5WvU8ygHy9q9Sgte/JrhOG7cV7jNd4rQ568V7ILciujOc4rhPtQIkxu5pGcZ2nFLkyTwMU2/BG6g4T9TQ8rlfUUUB9KblUEfKKCDutPPN5ZzdGYHJA7NUXcamxG69hlUg9gnBqwZaYeYhF/VApKhT1ULBsHABFVUWmtaddDY8jI4A4KkCiJdQspIspdxggcAnFHPFboi9SGNwg58ozQsunafeFVk0+IgclhSAzaslzNuWRZFPzZOc1LxFT5RUMPD+nbg1uksWzhTDJjNGwWF5ari1vnK98SrvqSJJRtOPpTqnbz/ZqLE2rx4Pw8M4xzjimk1a8QqJ7DpHPmx7URMqScnOK6BkfWgv0mfMPhn/eK8mollBFu+PzFA/LuVeOeaTHNKJwDCMY75pqW6cruWA8+7Ckm4vG8qWy/mWFAe3fORSN7klFUmhUF8Vw8kS/kKSUu2bYbgrgd1HegLjk2naxUE+hr3VCghiFB+tCC0V2DSmRj75rz6fHIQWLHnsWoHvibcDBKsR7c02t0jNhYnP8Aq04I0GCkYGfYUsRsDuBxQDZdnZ1tyPzNLVZ+CGjX8xmidhKZJyfWmtwDUHDHnkueBmm+nG9wisTgDNPEntmm4CWmc7c48tA8iLGgUelJJjii3kpXbmRYo2c+lUTxpcajKZJoT0vJs/rKsRYuVzqFjaRmS4uolHcDOTVPvPHDxXckVkqGEHcsknvVJW41WUyzRWc07p5Xkb5P2UGbOaa7ha+6jI5w8KcH9lW6KWqbxY91eNcDqT3TnhmPFSCwRXDJc6pM7pKP6gDIqIks7y3UNaWGYDygONwFMW90UZ0RnczcZfP3Zqp4WVZo7OwlS1i2pHKAhB7DtXPEtxClnDDNaIx2jafU0JazolhiSKNMjdkn5uaYvbhr2FQqr1N46bemM9qlItGnWcCaVbR9MIFiyBjuarlpEkF00c7xqSfIAPl5zVshupI7SWO4eNZSgVI8c9u9QUGnSajqUrW0i9OP5s+ppDUA7qC7t79TvDMibjjs4x/OjtNhmubeS5lWXzqSBI2QOKektt8u3HmX3NDWl3eqtwsluvlby+mRRTFs91aptUu8crZUMvAP1pRnmljZUaSJ87S3zKD7/SnoLu/nwOnboqHk7+SPyo6S2iFurx/1p5Zhxn9lRmQFpaIjNtclgCXLDO78qcSziYEHbt75xyT7UmzS5EzmWTpsAcMhyK5pU1zKNk0RVg5H0I9DRDd4lvsRZow3GGTbjH1r1lYWFtKJYosBlwU7g/WitQjZJiH3AsMSI/Yj3BocQLFGBEz7yMY3Z4p3aofqAt5rYEK+7bt7Z5oXatrC/VgRZSm3cFwMUUioSyISWB9vSiLye3meOMpkYxyO5qXYrOlrLHeqZBGY8/hqcIhc70P5mo1w1pGYlQOglLNtPKj2p6LUrZbuMqrpDtypz6/WtR3ZHRzdGQiMGRAPmIpqPY04d4gyk84p66uhdAsjxxL+qK9FJIk0MUQRt1QRupRxDUXMLdNMdq4UdrECKNY2z859aN1ONmuXVwgcUiVg8UccrDYvoKcg7pi7tLaRo1RywDccE1IW9sFkGDgqeR2pFik66JGGVSzNj8jTqtMIwGUFvUipdgW+sZpbreu5WAJ/ZQtlcvBLjqdVs4PGcVJtvlCjBVh3Oe9RioILyRIJAjDnBHc1YUZe6lbWGRNA7/q7R3oaG9hu4TNZTGNixyhPGDRvTiZMfOzHJz2AoZdKtkZ0jt2Vm74OAB70QZb39nJCokuwgxtI2+1GSM6FLSBuorLn6Yqufo4m4mtpnkjtW+8GF9B9aTPpcl1EqafqFzCwO4c/MvtVE3qC36RE/dIu3C5OajLaG5muFkEqxiLGcDvVf1K11mGRbY6pIyq+xQw5qRsW1C3IT4gTIRtA9SavES8kf9OPTu5eDu/Ou/Ds8vSNyxVgWHvQU1vqEqFlnWPH0pmO41ONhFLHDIp8ofdggVKAHiaweMxt8RP0F5lTuNvsDVZ/yfuJjvt5hGnJUE9h6Grnr148NmYbu3cRs6qjA9wRVd1VrezjLRCZnU4YJk+lahVR1wy6bJGmohZXj8uxhkEfT2qw+AfEgtxLY2gaGzl+d/RD34+tVq4uW1Jr6PULWVLiVQYiRgrgelH+HdVtNKs2hvkjUxLu3x4JYY9veteWml2nim3mYmDU0VgvmjmXJFP23itkijJuHmXDKzRjkVmtv4h07qzObIIcqQ6LnipbTPENpLckwwGNd2N4HFZnFhqcGsTSWcEsETMrrnkV6qWPEN8Bgy2dwv4f7H0r1YpeTUuAfWueoxS8Yz3r3pzUUn3zXcDFcGc8V0+lA02N3akkKTilyLnJzikLjA96DhOBQ9yhkGM5zRDOOV70kKAMmgj7hEgTewyRwKAWaR7wSRrhVFS9wgkB4yBUa0EjT4QgKDk0D8TrIxbHLcGkvKBA8aLyODTsSqgwOec5pLLiUFVzu70D1rEscAUcn0omMFVwe9BwBxOd5wvoKOGTk/SgUAPSkyxxOpDDvSVfB4p5VBXJFAEoa3wGBkj9GHcU8DGRu3AinsA+2KHeAAl0IWT09jQNvLvbYsa9+GPan1Xih8q3E8bRsOzDsadtZASyBgSv8aB3ap5rjcmlLk8V4gUDKx7HLk8V55F7inZgCmBTcceO9B1HUJuGSD6V5ycgKMA0skAYAoe4urePLNKox6ZoHWDk8c0hcl+RUbNrUP8AmiW/KkLfX1xgWsGB7mlCVndY42YkDihbe6gjiO+VQx7UMbC8uCfiZ8L7CnYdItl2khpDUmRHa/qs3wMgtYi/1+b+FVf4XpW/Wu45b6Q/gcjitCubaOSzeLAXK4ziqtPa2GZIsyH/AHfNW4EYl1NJCLCJGjjwDkDgihYZIniVTb7H6pCsV9u/NTSafFE+62nJlCjbFIcqB7ZqJN2FeWxY8ByP7JPriqpXWYuzyuTHwI0Hc0i5isosySTJk8hA3nBpua3HRMcEJ3REMrDPFCSNezZRrMRndtaVl3GnlDIv4DeBYmYyxttfPy7fpVosbv8AR2hoWtEWJp8lvxGgbDQohtDFbmYHzonqKO1ixe20xopQQudwQnzJ7VIlkxqeoRNqpKJiQKPMTxUxZW8FnoqmLyzTvvY55Jqn3ID3lvNFC9y6L94R8v0zU7qNzdfoW3doC8xbyBfw1ZgSdsjmTGMu3GTUbq0P3kpviEijOMxnG786jdN8Q3b3D2scLSy5BjyMVJWaQzpcw306PNICSmflpQdsNN0ySQzohkZlGMNwKTNZtG0rws/lHKscLindDtLJIHigmL7R8wbABpdyiKkm6fOEPGeCayOzxCdkmD5XOOOCabe5toiY0LGQHB4p7T4xcWaO8i4XJyPShggEmcgZPPHeooeYyNewI7MOpyCfYUfHDHt3uNwVSPoKDcouqRDqZYI2B35ogTiB2VgclRwexqo9HJjc9uVRdm0j3qOvkYPC6TsHztI9Kfdh6ITxwopFrNsjGU3+bdtb0/bQN3EEsd8GUxyAjnJrpsbedjJEWV3PAXsDS1Mtzcs8dt5QeQO376djNxZRO0yiHLcKOTirE0iPePF8UnkMe04yxorTrogSiGVZHVtoJ9qXLNZ3VwT0t23HmPemtQhgF0ywRIQyjDIcEmgNJgWMrM+2TPJJyDXIzHIjkqdw4XHrUYyNbM00rmQrjCNRDSyMquJGRWPBUdjVpLlNusqWEEIWRCo8wJ70pGXaQyMpVc8GiShltYzt3Ps7lqFGSoYJl/lPNZhT3HRDLkZFMJbAwmUbmYe3eiJVMcypGdw2cr9aItoIxZmSVirt2AooDMymNk5Ht7U8krscyEiiI02OSQCBTMwywI4B9KAORFN11G5VjjHvSz8LFLGAzApny0zc2xMiBpGVt2Rim2ilWYAAsGJy5pSIzXY2vJILgSGKKP1PcijvD9qsyShlMkYOcHv+dI1KGOSJBLuBDbd3+NL0i5W1huIreYyMpAJ9a0JC6Rellg8ag9veo6+JhjE7gpk4ApzWvvI1+MuZIzwwC+9RksktztQ9SRIzuO71qUAbnVpZhIjk7RgJuXJGPrQVnLIbOSdLLkkluAC/1x60tbuyk1dUlhAJzhVQsVX344ofxJcXwtplt7f+jx4XcRyVP5dq5BTPEsUzymVmcO8mEcNkEe2acsIlawWynSNkRt7sVyPyBoq3guluEmitUmjA3Mh9/pUPq14YLsuhlQ7sPEvYGrbSzXmi2kNg9/bDejx4Clf6tc+nuKZ02+e3gntmH3jIpjQR8Nk8n6UPZ6pe3NtBbWzMDt2kseAM81LQdS0mS8upj1VxHtCjAwe496QJDwxpEjwTS3E6IXfIFepdndSdL+kDa3/VV6q4m4HntXADtrpby96SSfSuu5nh615jg8ivKDnmvMKBEjDjimmIBJ7Ut0A4JxXto4BoEADiksrZ4bIp1selMXEhXgDGaBp3AyB3PFJWBY13E8sOaRcvCn3uaXFMZMAjipA6LcBcD1pKDaxGKKLjAJFJZQWzQCNA5vAQ3lo9U8uD3pBQY4pxeAB61QkJgZxSwCVOOK7nHFewaBOBjJrkkRZFJ4APentoI4/bSWJxj0qBsqpXBNCX0BjTqWwxJ6D3o0EFc9wKSAGOQKoCiluUj3XKln+lE28iyDI8zex9KTfXUdsm5yAfrULNfT3bYs4jGfVhQTlxNDFzI4Wo261hFfFtGXP6wpmDTLmRhJcymT3WpCGG2iOOkIvzFBHlNSvR536SfSvfoNSR1XZ8+uamlKAAKQwruTuwO1ZiRHwaXb2/AQftouFAFICgU+fMct2rmBn6VQlVT1OKSQc/SlAYGRXdoPNUJZMREnviqNHbXwuJTLHsDn/WX6Ve52xGWbtiqQ2pWt0THnqSAt8nze1WFA3kc+34tMxopGRjGc0HKqp0Yp33HeXU47ewNG6heR3N3a2So5KgB1V8c+1DTCaa0uIo7Mo8blcuuSw9CK0CtO1W3trKb4wbJGOCSc7vYAUJpmoMb2Yi3Jifyq57D64qM06z1GSJ454UE6nd95zt9uKsGjkx2snWZQ4PJxgVGbemZbKfekrdR+XMSc0BqDySt5XlR0QkBhw31NP3MxhQ3YlQIPKAG5A+tde6W6tQkBDOzhVY9jVrsiV8E2qta9e72SSd2JOKF189XW/hI3YKW35LfKPpU7YxNBbhOkhZRguo4b6VH6hL8InVnt8swPTynmBrj8SoOSO2SR9kbG4iQ/Kveg4bV7m6WS6VYsAFVXgn86b06ad9VM8VzI6hCHyMBTR9hNNOXlkZAU/zh5BFalIk9BbJbSLDbKoM5JPPaipoOugRlEZBxn3pqYxNHHc7iHxjI9K8syMEeN3llHoeRQOPF8PG0drDsi/EWpj4aWUu8YGOCfYU/OTPEpMpTdwR6Uyxe1GwscD+NZhQdnDNb6sGkVQgJ82O4p2fUElkKyRp00PDA80sXQllKsCQQfKPpUdNHC5MqwtCv6oPJqspF3TbuCjPYYoZYJEgMsrB1LcqO4FEWYiMMYfzAnyn3pCbI7mX7mSVU5wPWrAJ0aSN7GcI4QsfKPWk3kW2ASdQO/fDelP2ECK6zxW3TG3cQ3oa5eQgyAPGSHHp6VQ+GtVXeY4md4/RaYe1tntwOgdzchl4py1ADi2UhQq8Z9qI6e5kG7gcVhQh8P2sluJ5bpmUHhR3pq9sy8kcFtEzwg7sHualLmEwbVVwB3Vc8GnIxGHZlOcrzjjmtB66iha2jfpbXUYbaaGs7TqCRwxXHy5oyKQLGVdcg9jXbYl5ukAVGKio5be4V1d23ndzx6U/dclFhztPfIo2TELAAMw9SaQnrngelOQQTlwXwOKalHUUiPGdvelu4bhiCa7FI5UxqqgBe9SwMYGcpnHGMmvSKjo0bMSQCQBRDFcBTx70FM6xMwDcNkb61AgrmaJpAjlnwcbx2BonRYhDeylVRQ3dm9aEumt4Q80aMHXy4PysaJ09FklV2LbyPOD6Vq2SNRjfUdQILEwo2WI9fpQ5kuPjJ3VgFXhEx6UfdwPCztGGCMeSvtVctZ5or6bNypJbgN6j2qwsOkSRX8p6oj6ka+dNvzduPr/wp8wQnT4xN1T51/j+M4ou3RGt1c2iIq/hPYH1xRWlWucxdL7v/exVFM12KSxtrqEzlYVRTwMED6Vm2po13fXckBMkTMqoQeD/AN9aV44sGef4c3RWJjtc+v5Zqu6dbPa7bOC1RoBNuLkct+RrSwg9FZLW7toNrq2GBbPGalPEuqRXSQJbzESIQJETspzyaLuYYja/0ZIowLgsWYdsHn8jTEWkzT3JkhjWIoQzPt4PPr708geTVdYdtxuNqjyr27CvVa49P+IXeVRPpsSvVbG9EADvXPUYNIZs9q6h7V11dbINeyOKUxBFIlAFAhjmQ812VcANXFOGyMV2ZvLjPftQNLls8DOeKZlbLAMMnNPFtqZwc0xkBsuwBPYUAkwaRufwnH506uVYsCM4xivXAfHlGSTzTaPhicZqNCdx8op5PMvNMFsqAFwTREQwmDUQodvLXeG70leOB2r3Y1UKzzxXZHz8vemxk9qfjUBckc0scRsj2pX5Cmbu5trY5mkC/TNRkmrXF1L0bCIhf1iKlCSlmhQMXkVMehNRN3qssx2WMZZu2a7DpE0k5kvJC270FS1raxW42xoMCtCtXVjqM7iSckgdx61LaUbZYxHGNkg7g9zUuyL3NMy2MU/nCbSPxDvQKjUflXnQE/Sm0iuIhwwkUe/enIpUdsMpT86lBqWBGHmUHHY17oZwVkYce9Obg0hCkHFLkHPApQFUSI+C+R9BTgHHanFAzjvXmCry3AqhAOOOAa47Ig5PNIlbcdnCL9e9eitsHKHH1btQN3Jea2kiVMbhjLHGKoei6PZ/F3Rmnk+GB+i7u/c96uPiW6ksNJuLhT5wMD86qGlR2ydOXJ6cnnf9Vm96tHhJfG6XGJLXS4UXGMui+1AXn9MdXtiOsBg7TgkU6IcX6TII1U87V4DCiJBZruuWCQunDFOcg08Krd/dXex4pcKucFu5XHahPj5009omliYSfiUYbNWK9to53y64RgctjGR6Gol0tID0JWt5AMZA74rTEoeGHUtShEaqHjLKm4LxVkstNazhh6k5V0OAPyqK1t722uIBYOtrFyFTHdqktBuJ55mbUpQzI3KhfpWZFxtpISqruAbGTk96b8U2y3NqXhniEqKBz3oNZPg7ZpGC4QDDMO4PaozWrqdE+IhmRhwThuDSIVDIHstPmNx1FlkcoIU83U+tJ0sixUfH9WSORCBG3lx9K74eMx1CWebp3UUfn/V83YVYYdSgvbiOEwD/AJX60QAuo9TTx8PEXctwpWiNKgu5L1JZrWNQe4HekX1tFbuFDOMdsHmmfiLlUHRmZPN37tQP39w9vqDIu0R+x9DXfjHuG3FYzGg5z6GmhDIzRzS/eBmyVkWuwOIZjEsWbedjuAxlaUhi5uFQbopAxI9KZtJXDidlLoeCp7ClrZJtmkty7RhsBicbambBLsQRxWkaZQZDv6n8qWI6O1lvbgSSKsEWcoAME/nRcc8+nmS2gZMyHAPfFIjjvzI7STxyO78ewpm6mki6qSwbmHqo7UgHYWG4SPhmPLtnuaKlMphLkAovqPSoq2jEuyTd0mx3NSccN69qtvv3RsckjjNMoSA6lnuVdTj0NTTdNYAFUbsd6CjihjcJu/LAo5H2gsVGBx2qNmvKcB1JxTv3JXCRncw5Y0xOJAWYetOQHPTjBzuHrU8AuZ0dGjzgdwfem0Vw/D4FOyImAm7gDikR7VB3cGnkOuTlc+b3pYCk8HzY4ocSlGIPNOZ3D7thkLmgbEALHqJyTmuEbFLbsEntTyyMpw3NNTKpl3HsBnFUA3L4fPzVF3OpRWl/bWc0v3lw/wBx5D5sc9x296nJGhdM421WPEsX/rF4Z/8A4yX/APFGrDL2uabcyZkhbqMpyae8PR3MZkFzgbh5WHpUjeRzCLqLJncew9aesIE6uFBGV5z70sR1/NNFKqRkJx5/7dB2MEMyPLNbqoB8p9RUpLbJPcljk4OM+1JntxFvWOJiG7N6Grdhq4cfDmVVxs7MexoawuAsvVjXCN8+31qYJRrUwrCMAdzUfbQpudoITvHdh/wqKr90s5LzMC8TMzAgelRFqksl2wNt908hUk/qkd6smusbfTTFG4dhgqpGPXtSrSBo7OF2j83ZlX3J7VbS1VOly293LstEaFyMLj5T61NS7YbBnZNs6/MrD5cfKakdQuVjki6QaJVbapYc0jVYp5UDzxkHZnOOMe9W1Q2m3M1xbCZoxHu9Nxr1TGnafbLBjqJXqcmGlA+alscLTTnnsKXg7cjmsOV6Nia5K+MZBrkWec8UiU59KD0Lo+HGSGHrTjquM5pksY1UnG3HpXA8TOqFiSRmgWcnCk96HeMPJvb8NO9Ri6qAOO9IaZFbDrj/ABoFEZ/aKZ6KjnPPrXRIc5PauNInRPlO7NAvqKoUE+nFdEowPWkFdyDIGR610Rjb9ageBLDIOBSk8w/Kh3cIu4nCjuahrrXepO1tpq9STsW9qtKnbi7trVC80qj6Z5qNbU7+9cJYoUj/AFjQWkaJJJM11qMzSOTkJnirNEqRqqogQD2FSJpUZbaOXl330hlPtmpWGKGFdscYUfQUtMZzXWzgnGcVWXeBiunGePWmeqCBgc06vKbvagXtGME15XwcDtSSPU14c9qBe9c4xSXKNwRkUh2HYDJ9hXVRsbnIA9qBp0gYnZuBHtxTY+KjVmMqKmOz967JdJuMdtH1T6gdv30mOCWWQm6O5SOIx2FAO2oP8kUR3erYzTsMbXBEjsd31PP7qMigRBhECinOmMcj9tSRUvFlxc297DHFDO69yVHP76Dtri5lkJYzxbu+XyP3VLeIQ6321Z2xtBAIzUVc6i9rnbC24p3VNwrRxOXpnkt2tD98mf8AO/iqvTDoX5tm+6TH+b/DSjrd3IZPvOlL5tyH5cGh7bq3vxN5L/m02b/12PetKPR5kn5beu4CMAfhpN2sUPWWSQbGB4JwfpROj2kkRUSNu53YJ5Ue1GXWlJcJI7k7Tyc1lKVqa6mVRE6sVPBYNnC1GWFlb3N5cwzTHzjfCxHY+1MasZY9Ymsg5ESjj0IxTmkzwwOZLqYkgALGO9bhnwI1e4ltxEkzKemmNw5IapPwQGKXmoXU+6JXx5Ry3FAQpfXSSMkSvLIwOHGTirL4X0y6hBtrkIsSjqug5zmszk2Y8RX7zpHdruW2KY6bDOcdqizAhs41uSyCQbtp7DNWmO0t7eWUqoeFskLJ2FPwaZp1qjXmouJZGIaOHb5cVLRBaTFHaaWYo4HkMjkkRjPH7O1D2wkn1EGytZYo0ccz8HP7amoNTFlcThIeijgnCjIz/hQ1lPcTIzhSwdvMfXH0oyb1p53eNunbqA2Cc80HLYObnqwXJBPOF5qYjhiupFARgoOSsg5oW6mWDeEXbg4GKAU2mrySS9WaBYjwqMh5oUWE8t2kVsFyg8xB8ualF1NpLbbIAOfbmk27utwJIk8mOVz3NUIZktWQSWp3IPLsPlLe5pwXTidrqeTkJ3XgL+ylteXasJBAjR5+VecUbEpvFWKUdItyYzjcalAHTtSju7jpLGrSA+XAxmpC4jnjaR4rdzK3B4yooSWKS2keOCKNXL5BUc4ogXM6zYaRioHanhCltQ9i0UuAxOTxg0Pa/HQkxLKBGT5A3OKJY4kUmTex7j2p2VlIB28iimw6rMseDnPJxRskzIT5BtPqajoLhhJgRksvuO9ENNJKsY4D5zg1mVFIyTAls4IxxTUiFdiqoyD3JrtggZmMhIfPYdqXcAK4AYHmlAiBXwCVDBRya5P52wSBzkUuPaLcrGxJHBrzoiA8Fj/KqBwcTkHnNLkYdUAgJhfT1r0kYLAnye31pqUqgZ3BYqhNUPyf8/2qal2uP1Vqn6Ne+JNbsrDWrKHInYNs6nk6X4l2gZyB6+4rsFvqF94o1uy/TF1DHbLEUCBR3BPt9KItYRF7nclVzxZs/wApfDez/wB6k/8AxTVFapPquq+ALS9FzNDKL6OCQx7fPtm6Xt+2i/E9hPBqPhuD46aWb4yT+kPGu/8Aqj+EDFIRbJU3RQLsxtPmakSgwSsd2Nw8rVXrSW8ttb1PR7m+nu1S0S5hmfAkQuGyMgc9qjZbzU5fstj1Y30ovFP9Zxk+bGKKtlnL08yd/wANNG9iN+bPoy9XZvTyHbt7d/eq34hnvtH1FBfz3ttpzRDZeW6K8aSZ53jvjkUdb3F9/lobOC5E1p8D8RGh2/Nvx83etCc0lZJI543fMmeaWsaW8jKiZJHNVa3vtUg1DR1h1KWeS/kZblUizEMDPk8tO6Zqs8XiM2+rG8tLqS4YQZ2/D3MW04VD6P6/6tJhYlJ3jJJKsLx7tzD9lOCENdjYOPmbzVWvBtjfXF1d3E2q3d109RnTpSbfRsbm4z/hV3srbdLuX+63lrMyhL6dGY9i24T8XHPNDzRAydCaLcmPx+9WGUcqvy+vFMXMSNtCRb2znNRpFCwTHkWFB7bK9Uxtg/GpQ+2a9WUFPKpPJz+VeL4XIzSGVQMkVyIhq0pwO7LlcGm5upt44P0pxXiUEEgGh2DmZmDErj0oGTNJK6gthM9wPT604dwTcFHHY+tNHehAXgk8/WlSXC7PNlPzoORPuOW+auTukkibWHlPNCzTStKFRcIfxAU4IVQF1bOeTUU5NOEPoRXopN5xIvA9qFuYRIV3Fk5yMdjXLi+t7VP6QOlkZB96qJF2VYywOFHvUbq2sx28CLAqyS7s4zUDf6tqOqYttOj2xuMHPc0boujdB+teBnl2/KaqeTMx1DWz0uYo/wDdX86n9KsYdPg6UShifmZuSacSKKMkR9gK9bzCYNs7rSGknEqlsntS8qDz2oSK6RQM0QxWQA+hqIU8iRjv3rq7Wj7cUN0APmbIFPiUCMBRxRXgEcYAxingpVQCeKZVHVgccGnpCoI3nAojkzAIST2HFC2M8jRnHlXPLN61Hy3093eCO2Rukp5b0aj4rYO5kkdmx2A7CgXLdFXZLWJpH9SRwKQltNKN11KWDfh9KLJCqAP4UkttZSMnPpRSo4kjQIgCqBgAV3eN31r1IXbvPvUDqsfWumQAGmtxGaD1L7u0nn/ViLURUtT1Ca9v5mhDnpPjBoyzQJtuWG5pO59qRpYikhkkiViqPucmi5HQwP5dqH5WFaLVLxZFPPqaybCFK9x2o/whahdPuI58GJhu3n0pnX4IEtlinkmDPwAO5ovRpIrS2jtOi7pswSasqfsI44o2xKG3SHBau310kQEQly7jy+oqG1GC6sn+ItpTtbna3IxTVlqRmn6E0J6jr5WC4A+tWO/guL7SF1qxvLG+OoYSdGwJCeBQE1pJDKLtohufzJtGcVP6rDbSWDg3UsqqwwvfJryS/pCAWdgm1ol5Z+CKd/iXET3kXoMjW7qk7RMQNwb1FS1vf3q9WVHCrNwFUcYqMh0q4tCrRpbzMTh8tyR9KkxcbLCRpFFsA20K3qPpWbmAiS5SaSSGTHxCx5GexqNkm6kI3qisRjdntXL67tC7S46m5dihTzUTLcbY2UwMifhYmtM/98DTbzhopcg7e43VMaZMr7Y+xXkmqxJP90iT7zu+TYe/51ZPDy28en72A354Lnms5HaqPMyu8m9izZyDjkUK6213dHMZlCr2z2P1oli8/wB9GI1KHDMDwBUd0USWXa8kbzdiv4qkL8Kdvkj6QEUkQnA8qKNp/fTOjpdrqTxtFKAU5HU3UzeadPLIjosgZfnOc4pcTBb4GPdHKFxuB71e/wA0vt3i07byw20HTVx1ieQRkimZI3LibKge+aahh3sHBy/cknvThtZJJwTtTf6A1Y+qTONeHhc7+6+YtyT2FPMVy0mwyAdsdqFuw8cf3hCrnzRgc07FCqxbobho1YfKaz3Xs607uu7A3flTcLMk6sWzzyKVbCRCGcBucDFKkfoz429zknHFXsfX/wBDMz9dGKqvuB61144XmJbO4803FckR7xIFIbgY9K607yTFhH5fcCstX2v/AAcjVgxAiYKfVTXUiBkZi7fTJouJT0Cx44oacEFSnYUs7VYm3dVYj5cDvXo52KPg7jntQodS2Pmb1oiMbfkGKrLgulAKspwB2phbmCfOA3HHanZg+0EFeTXbeE/EhSqqp78VJEPpvhm3sJXksdQvYYJH3vapJiINnPA7j8s0TY6Pbwa1f6l17kyXITqruXa23t6VMTIsKGIfKWpIiYAEfLWhS/B9jDqvgH4CcyoDdTuHjOGRluHZWH7al7jw+kz6bPNq1717BndHwnnZhg58vtTH2cf/ALML/wDxVz/e/r2qwvE5Ty/rURCnS4YvE/6XM10XuIFhKcbdozj0z3Jrr+ENOk0ubSxfaimnSP1FgWQDptuzwdufm9Kl54jG6ZODR8KnZjOc0FbvNAt5JJepc3LRzoqzoSvnwMe3HHtQ0vhyFtc/ScE9yo+G+H6WRt25z7Va5rb/AOlv7QriovSEftQVWHwbFaw6ax1K+/oBzbeceX029ueD6082j28DRbp7iS3ilaaKN2UqjnPPbJ+Y+tWSRlwB7VGXsWZQiQ7v7NJlaR+j6NFZPPdwyzqLqZ5jHkbA7dyONw/fU1aQtHsxTtlbZiCv93/Zp9XWLbmorrsA25wOKY6tuJQGkVVPOKbu5jcyPBCmE/XoeDTRLchicqnfmpSC5NQ0vPq31wa9T+0f6NP3V6lJRLS748fTmmwwQ5UnHtUZPMzvFLFKV4Afy8PilyXEu8EKuDweKrSUVgy5IDD2BpU7n4cbU7rzn0qK01o4G3QxldzEEEZxRDyyTTJ0rkGMsRIm35s0HnldCQACPegg5YNM7s8e7nB+U+1F3M6TK8QbDKO4Haq9Ndwq6dO6jFuXwwJ+ZqyqbF5AxCuWAkbgD0rmoanBbFkXYQBnzdqhJZ5ZVNtarEjM3DZztqv63fw6JBI2qzjJ+VO5c1qZjFcceawalrUsoeOzhQsOS0ZoZbB72JWvJvvG5Cq+TWbN9oN5bh0sbS3RCfNv8xApqHx9rSuTG0B/+7rhy3GnDuYdN18u9ts063itBEiLHuYeZgeafuLtIsjpu2eBiso0j7TJ4HVdRsoZFznejYP7qvtnrdnrOnLeWVx5FGZEC5YVvDVwy8S4tfaaul3nFKxS/emT8ewf6tcsvusy9Xqb/wBTzeb15pMPkCH8v9ZaWluCnRt8CI5bIHPNbunWet51M5jXmpqHtvd6gWtEsJWaLc8r8Fs9s1W/En2gvpGqPYQWQn6PzsZMemfas56kYRcuxt9vqa+XHCLleWMs9yAoOAfep22t4+kDLxj61jcX2tyK2Ro0YP8A1x/4U3efatdzHaunKAf/AIx/4Vw/itP4y7n8H3n9OP7tllvrUy7I/wCsXvSJLZNSfc/9WO9Vb7PvFUOv29wRp/w8ibUf8Xlx3zVyi+7i+7rljOM4uHR1dHLSyyxy8wa+Hjij2IAtM9qKufNWc+NvHkug6u1hFYpPsUEsz47/ALKZZxhHdrb7fU1544R3XzIPpXTgjtWR/wDnXvcf/qqD/wDCGkj7Wr3OP0Xb/wD4Q1xTusI+LvR0Xd/7P3a4xOPL2puFwS6rnI+tZO32r320/wDoy2P+uabH2rX6jI0y1Of7Zq/idNf4LvP9v7tf+Wg/ELgaZLjzb1A5+tUrwT9oFxr2tDT7jT4o96Ehlc8Yq1eJ3/8ARfvhhXJp6sZxcOhutrqbbPhqR3RkR+Htplh/Gles1lkvus7ZhUeZfZqRaN1FhGcBk5zVZ13xnZWObfTm+KcfMc7VH7aZ6sYRcmjttTXmsIsdqHOs3Mp+9/U/5/Ki1u87/uuns/2azRvGetGRnCQJn+zXI/GWtIpUpC+T+rXBO8wel/AN1V3H/lqN/a211bfE7TE8a48reU0Esag24DKzZwwI9Kq9h4wivZkS4tzbiTACk8ZqyrdxEZhZXG7DfSuxGUZReLzNfb6mjlwzigWr2U4vUl05mgMfIjbsxpXhwRDUZrnUCYp2XB3Hy5qRupWlhDkZKcYHtVM8ReIDYai1r8MjeXfknnFTPWx0ovOWttttTc5cNOLXHVbkBVnjlEk0bYwPKKrmv6jOWjL4eRTkjdxVYj8U3K7iI1Zc/Kxr114re4Tc1lCPTgVj8Vp15dr+Dbn/AG/uv/h1Bc6bJKUT4hmyn0FFXVmFKq211Pv71QNM8az2cIUWMTKPXec1OWPj6zmcRXNq1uGHLDzAViN1hM+Wc+kbjH+n900+kpPqCxA+YR8bDSLWGYFoHm2dM8Mx7/SjtM6F0DdafcE5TPUzQ20FmefHByWI712LebOE45ULtWyjI4Kn9UHhvrQLm4/SImXLqnHHp+VEy3EsISSCONlP07imtRuZrGyFzKVjiZs7ge1WJqLWInKagVqF1MsBmjieHJ82fWg7cx3lwsi+aQexwKqmqeNGcvDaxGQbu7t/hURbeJtUt5HMbohc+o7V1fxuh4iXrYdD3WWPLLs1hN3VBjjwq/Nzml4YSFw3J7DPas0tPHGp28u2TZLGfmUeUmrlomtadrSoICyzjvE55q6e40tSaiXDuOl7jb48847J6R3dRBxIW9cc0OLcMgVi2AfQ060EqlSGVD7UuOKNEZmkJYclc9655ymIt0Mcby4x5evY47e3DRkhvbOa5bq7QgMmWPYk1QNT8b3MN9NDHaRdNHIG4801H491GPJWzgx9Wrgnd6fh6WHRtzlF/D6tJaNkQZC9+a6nUMwSPyLjkk1nT/aHqMigNp8K/XNOW32gSIdk1gjc8lWp+L02sui7vHtEX92jvJJEjRl9wbtT0ZZEVXZQfzqr+HvFWkanIYWf4eVvlVzU/cnkDAYY4INc0Z45ReLz9bQ1NKeOpFCpsIvm+deK8JC0WW7rzVS8Z+J7jQJbaO3tVlEibiWzUCv2i3pGRYW/+0a4c9xp4TWUu5o9K3GrpxqYx2lpRUuwVFIkHJ5qRQoEDlSHIwTmsnj+0m/jyRp9qSfXJrw+0rUWODY2uPzNI3Wm5P4JvPl+7UJ26gxjFe3FUKd+N1MWMvxVlb3Pyb0Vv7uRRSJv8/8Aq12LeTMcZpW/s/iubbQTa3lrNbzJcTNtkx8rSMwxj6EVZUDGPy/rV1YNu479396kuCMYOPypEpTiRh5gJDkiiguM47VRvHXi258PXltHHaxyb03ef86hD9qOo4z+j4P41w57nT05rKXp6PStxraeOpjHaWqM/G0im8hhwKylvtQv85NhbH9prw+1HUFbC6Zan99Zjd6cuT+Dbr5NSZMngYpKBlfJ/wBasx/85+pFPNp9qP8AWNIX7StRP/sFtn8XmNWd5hCfwXd/L92tRkJyXFB/dyzyfefd/wDaNUjwj40u9f1oaZc2sEaOCfITnjmr6kO07tnNcuGpGcXDo7na6m3z4anl1lQMCuBx2FKswr7vIVBPakwW4EpJyQexp6ELE7BjWplwusADw2K9SmKnkAGvVRXyAD5kUMD2zT1y8aqH3hSPQLmmLcxrIdkfp5xjOfypUnVicOWwpG7JHGPY1JDhRQ3VV3DOMcHgfsqL1r462spLiCZDKyA56WS2D607Le20UKzyYQyZAIB75oe5tLq4nAgk6caKQzI3HNUFi9mitMywdWYj8H6tRWj6ZLeQH4u06L9TrP1E827d6H17UVp5lisY+ZJen/p9vo3sPWjnk65eInqH9WTtWZlUJqk/6Itby+vf6qLtH+v+q276/wDCsK1zU7rVdUlurwnqseFB8qr6AVqn2130dvoNvpkeepPN/uqM/wCIrHp1BfKH/jXV18qmnt9P0p9Hz+ZShApbg++DTtuwGc9scCuadpt7fTiys4+pJKcKM9qt/wD5s/EEVg8iSWsjxrnYM5FdXjGXeHo+nxxmMcuymRpGJfnJDH09Kn/CuvXGhaklyjFoSdsqZzkflUDJHNFKYplIaM7XA7g0Sm9iAmB9SM1mdXDRdiNKdeJi7h9O2HQvLSO5syGjkQMrA5yDTlsDFcJFDl3buSOKon2TawV8Mi0PdJmTcfbGf+NWs6nFa/cwDrP+se9erpZRnp45Pktzpzpas4T8BWp9JNz8B5OdxPasC8Rzm68Q39x33TFd3vjittvIby8jc3f3Ucal/wDGsElfqXEjHuWOSfzrpb+bxjF7fQY9bKSR8w5pwMRimVXJ704mABk15kPqcJah9hN5jVb+2/0kIf8Ac3/fWxROFC1gf2N3XQ8aQpnAmiZP4Z/wreAQW4r19pPLB8d1zT4br6wdcg5Oawj7ZvL4xkOf/Z0/xrdGPJrB/tq//bR8f+7p/jV3n6bfQPevspaOT6VyQ/8AO2ks4Spbw7oepa9dNb2ESM6pvO5scV5feY+b7DPONOOc9oQ7EDGP50pSB6fxq2zfZ74ijdYzDahm9OuKWPs28Ug5+Htsf9eKcMv9rgjfbb/7I/8AJX2PKv8AltBj/Rt/KtV8azfCWVtFH9513/3RVK8DeEdQ8Na6mq6l0ookjb5JPxFflAFTHifUfix1f82Pk/u16u0xnHGYl8l1rWw1dxGWE32VTx14k3J+j7M4/wBM/wDZ9hVBc+YmiNRm+IuJpv1nNDN81edr6nPK31Oy20bbSjGCBvNIZ2U4qw+HfDV/rsT3CSpb26tt3ycZP0oLWdDudHG+bLxbsdRRxXFlp6kxcQ5fxmjz9HfdFMXHNXrwJeyXFuNPl/rPmT9bb681RV3PUh4euza6vbz5+WbH+rXLts508nW6jtcdfQmJ8tL11Al0vQkAA/rHL+1Z/wCLj1deY56nkH8qtPiNnWfohmm63dwvHNUnxFH8Lqhi27cIPxZr0N5j6sPmeiTWvP0BAKXyvP50l1BYlfSkTBmTKnP5UTplpPqEkywBR0Y8kFgvAry/R8pp9LnrRhjyntAR9pUhvWl24CDAOfqaeu9D1COzF0ImcBd2FcE4/Kgomb8XP9kVdTRmu8M6O4wzy9XK1n8L63caRejbK3SfiRD9a0+K8iuoY26YZCPm9waxAT4lAKE4rVPA1y914dVsqzwnaAfSu5sc5j8uXkdd0MJiNbHz4lN9BBGzsdsYPJ9hWa+Ldan1HUDGrn4eE7IlHb86vPizU5YPD9wURVO3YxHqaygy7iNoOQOfzpvtWY9SGug7fGp1s/sXh85Ne/Ouh3eMAetWOw8G6jcwRytLDDv/AAnPH515mGGWc+rFvoNfdaWjjerNKz8ooizupbKZJrdisitkGn9b0y40q+a0uk8y8hvRh7igN56n/wCTWovGe7XLHUw9XvEtu8I6sNb0dJ5D5gcSD2NSUqiM7sduxHrWdfZRdSpqU9kGwkyb9p9xWgC4QRlGU5Oefavb0M51MLfDdR0MdvuZjHwxLUW/p9xn/St/Oh2bin9RAOo3BHbrN/Ohz/CvDzubfdYR2h7zVzzVOaR4Z1fV7D4y0WFo9+zl8c0xrfhrVdFijkvodiScK2eM+2amWGVcq7MY7nSnP0fKOSMRiDgEg1pn2a65JqQ/Rd1MOqvyO/dh7VmK981J+H71tM1qzvV7JKob8jXNt9WdOf7ODqO0x3GlOMefgt/2xbfjrCNfwRH+dUNM5rUftB8N6j4gurWbTjH5EK+d9vc1TtX8Fa7pmnyXtwsIjjXLbXzW9zjnOd06vTNzoRtscJzi1e5I70tSq4z70jbhe9d7gfnXW7vXt9B6FbhtGsT2/o6cfsqURRHbketR+hyf+hrDPBNun8qOfdtBNfR4zcQ/NdSKzkhGyGJ9DSYzufkcCnEUcsw4zXV2n9tX5sR8GTfbUVGsWpH+g/xqh5kI5rWvtM8L6nrt/BPYRx+SLa29setVEeAfEipgQwZ/6yvH3OGc6sxEdofa9P3e3w22MZZxyUuVtp5pt5CuD6nipXxVo97ocyRalF05HXy+bduqGdwx3Y4XmuKMJxl2/TRlFxItpTtGa4GUuMmnNL0u71a8Wxtk+9fPDHHaiX8OarYHpXVts2fr/wAAK1OlOXeHF+Nx054ak0sH2SMG8axY/wBHJ/Ktvnfau/fxWOfZto11ZeJI7yU28cSI/wCPzcitVvLyGJgrsB7c969PbYTjj3fLdV1sdTXvGb7D0PDc4A7VW7jUbrMkWfu9/wAqfq1zU78XpXDGGJQ3FC2Ns98F+HB2ggE12HmnI7ySHKzEj9Uewr1Gz+HMhf6S/b6V6llHui0b5RRnt3rtwkzRksUQZGQfQU5KSQsiNle5NJmUSqCjFyDzk0pXorcYSRR1FjUjYFyGNM3fQkVhI0qO6ljEq4/jRakANtBXK9ieKBN3PHbMPMZAu0KPMaJdIS5sr+E/BQ9LBjz1Px8Y2eX3HmqRsGZVd/60fqt3ozHWn62PvU+ft8u35vpXN0SqIZJFR25X+0PcUlYZd9ufmvdMT3V/8KzAqdmUP/GtQ+2e0up59PNqjuArFtq5weOKzhdMvjGSbW4DZzjpmvO1+2T6HY/pRC3fYsIpfFDyzc9O2b5P1sgf41sUtwsZIEbLj3Pesk+xjTLkazdTNC8SdD1Q/ritZv7i0iwLx1XHpnmu3oYdnlb3KfSd2C+MraSPxVqXT/8AeCy/q880PaIT34qQ8VyxXXii9uYv6t38n7vWhE57V52tl+ZOHyfV7LCfRxlC/fZXaXV2+o9Hp4j2fP8AXIP7a1HTNLtrT+kzjrS/rDtWe/YxLFbQ6lJLLs+T/GtDfU7dpVXfhfX616W374PmOrdt3kT4wlFp4T1K6/znwrf7RGBXzi33nPtW2/adqlt/khcxRyo7zMi/6uf+6sRPy+SujvspjKHu9Bwx9BOXzkqOlNS9PgNxI6D8MbOfyUZNNMa6dXD3cPKa8F3LWfinTp1OAtwgP5HivossxbymvmGyl6V1HKv4CG/aK+l9MkEtjBLnlolf94z/AI16Oxn1Zh81/qLT9fHIU7Pt5NYf9suT4yb3+HT/ABra5JY1XLuB+2sV+2Flk8XsUOR8OnP763vJrSdboHvX2UvO5vNVy+zG6ki1G76bdNzbYVs9uRVKztfzVYvBdzHbajKXOWMWFX9bkV09vF5vo+qe7ZfRcNFbUbjWZ4L2QsQvU3FsnmrNJJeWUKSW10/K4Zd3eqVp8GqT3rX1s2zcNgbHHFTdumuvFtM1uzA+te1T8/ruO1TUn1G2hZ3CsoyQB6ionUoJYrGRppMgruAoNIdbTVJbd0iaMclc4709rT3UVlOvwGFVPR81nPtDk0/bZefmP515zk7cV5lIyc+tIz5sk186/Scpab4WVk8M2KQsqmU7hx8w3U744tut4buZ2k4iwdoPbmh/CdtJ+gbK7MrHBKxrj5Rml+LYHj8O3rE53Afzr2oxrbfZ8Jz/APkf+X+WYrwvfikRkiZSG43DivKrHkjn2pDZWRSBzntXiYPt8p7NgW8WbThmEfdx7P7PP51mvixkfWJBEDjaKvCxXJ0mKTpcH+364FUvxegt9dkWMeXYte1ue2EPjOke8TH9kHs+8qa8KwRzagYpHKxsMSYGeKiAM5Oan/BvShupXktpJ98fk2DJDV0tvF5xL2eo/oZQsOt24gtnj0zbInTxzgAMPTFZzAsbt1Dwc81o0ckCwwi4tzATnbOe2PrVIvuk92/95v512t/HGoed0KIyyy+wOOIvKcMVCfKfetK+zJVj0iWRCCzyENu/Ks63ZYBeBmtH+zsxrpDLcRllaU4I/Kunsp/Nj7vR61HHa/eBH2lpGNDhVX2nqDt+VZsi8kHvV88eOz6IyFdoScbc/lVGyPLjg+tTexepLm6F7r95P6cm/U7RP1pB/OtqaziwBK5VE+YfrVjOknGp2j/qyD+dbdNIs0YETh2YeYe1c2w/q+zz/wDUPnT+7O/tW6XxNvLFF7/7IxVIVavH2qxmMWUf9/b/ALtUlTXU3c/nTj8nr9Hn+UxlY/s4kMfiu22+ob+Va88TyQyOCOayD7PAP8qLUHv5/wCVa4xZVZdxxiu/se+Dweve8x9GF6gCuo3K/wDxm/nQ+M8UTqRzqdyf/it/Ohg2Dn0rzM/L63GKxhrH2U5/yaYD/TsP5VIfaJBu8JXW/wA2AG/caF+yNQ3hls/6dj/KpD7RD/6r3oU5+6/xr18Mb0q/s+M1JrqHL/8ATD2U55pyPhl/MUhiTS4sZH514kTcvtf6X0FpA6mm2+W7wqf4UF45CDwffjvmH/GpXw/Fu0ezOP8AML/Ko7x6GXwrqI29oM/xr6LOfU+z890feY+v+WFhcLzXWHb864Sc81w53D868CZt+gvobw2A+i6eWHHw6fyqRIy30qP8M4/QFifaCMfwqQJGT9K+gw8Q/ONaPXk1cTg5jReScU5FFtIzQ/UQ3iRAYOCaMY7Y+e+a183FDz7EPoGNIZPKTxmkWuZBvKbcfrU5Ltz2PNJWGO/bUn/pizc/6A/zNZsitIZNr+Udq0v7am/9M2aH/QH+ZrPEiVD5Rx615O4yrJ9lsMeW3xWD7N4nk8U26vtB6bYOK1bVdLhki36hIAvGDjNZh9nMiQ+JreSQkIqN6VpF1ezXyqyo3S34AxnNd3Zd8Hidaitx9kXa2kCqwsJeqm/ksKItRJEzFwMZqZ07RXmZDnoKSSVUd6LufD6TPuilaMAHI967d08fyjNBhGoX3+c6cf8As7jVotY47ZC6pGuaqejYg1GXTDNLFJ+un4f+NTc+mRDUIvv7qWLY3UR3ZvyqAm41WCB9rMnNeokWsCgBI1VR2AFeoIqPfukQABQPKPU0mJnkgIRAmeDkUgtO7dUKsPPIbk0uedzZzMcW205MjDI/OgHvrxbBtsrrIJFypIyVb0FJt7kSQBbdCXB2TAdsHuRSbW4jupnhKspUksxXII9MGm7aw/R8ktyvWaEqSxJ7k98VVdupri7aNreOdIsEOqgBmyfU+1PahprTXAe4k3rHhYoc54I70LDIs1oTDPLCZFKrkjcPrTNnePLbOHErraR4M3zFz9BSIB9yscthHAItqqQVJOCMd6Fu57O2RFxuPtjJpu2tZ760YMJreJhlHJwT+ynDp0MLDYQ7YJlLkkipSd0Tq3iGLTIh99HAkmenkd2FV7UPFFhJB1et8RcP+H8VNfa/D0k06THT37/8OaoHV6ZIJ711dbdTpzVPe2PStPXwjVynuJmma5vJbmT55H3MfUk12ILuoRPMcnOKuP2deGX8RahtMgS0gIMzep+gFeZ3zyqH0c54aGnzy7RC/wD2X+G4l8MxXMv+fdm/tbewq0fou3DlCOB2NSGbeys44okESRjaiqOAKHYNIgYPgiva0444w+F3GrOtqznPxZ19scFrbaVZQQ8SSTFmH0A/76y8JkmtD+2qcPqdjB6xwlj+0/8AdWc9Tburyd1l677TpOnW0xWj7O9J/SGp6gMnatm+P9YYqtSxYRl9a0X7GFRX1C4cFgypGOPTk1R9dhFvqlzCBwk7qPy3GsTp/k4y1o63pN5qYfKv2BRYCAeua3LwbGbzwxp05mJ2xBOPocVhwVSWHqOxraPsgdrrwtGitgQyspH8f8a7Gyms+Lq9f070cc/lK0RabA3m83AxWSfa7B8P4tCICcW6H+JrcNu2M8etYr9szD/LPJU4NrH6/U12t3+m8fofvP2UiQBu9SXh2LrXkierxhV/Pioggt2qzfZ7GJtZCy9liLL+YxXR2/tw+l6rH8nl9F+0q11PTLHoPGk8cZ7qfN2pubW7KEx747iBsncXXApu5vpxMkOml5WdvnHyAfnUlNYrPap8diSRR5uMivZ8vgPiAGrie5cxW5lRiMSenagdeF9JMBkxw9JskflRUmirFIZtPnktpOCMncv7qE1m/vbaxIvrYTHYwMkXIPHtVnw1p+2y7Iy3m9aSpUstc7sTjuaUF7V84/ScobH4EaL/ACPsomBwUbLftND+Nyf8lL+NsFcDb++jPAoj/wAj7FXAzsb+ZoT7QUc+FLxyR0gBjbwe9e1jNaH2fCT77/y/yx0YC4Br3BZd3cnimskhvQeld821G4yDXkVz7vrstWo4tds4Jl06C1EplVVVyQvA4FUHx+rp4gl5+ZVI47VoOnGX9FxiMPuaJe4wDwPWs68cSSf5QyicAN01G0HPvXrbqL0nyvScuO6n6IYMEj8zcetWDwpqNraTSPNLHGvT8px3NV2NS0W5uAe1PRBiCCVOOACK8zSz9FPqvo9fSjWx4zPlZtZ8Qxi1jCmOeY5OMcAVW5WMpMmAN3PFMTLvZAvBB835U9uPTAwRWtxuPSY3kzsdnjts5xwNrA+QBJnP0rVvCWjtbaPbPMm5ioJVDxVF8G2wutW3n7zo+Zk4X6/urWNFkaR1kjiLROV2+w4rs7LRqbeR1vdxlMYY/dXftMgWDw5DtTBM4OKzhVG3Fab9qck7aOkU0RBWZWBbtjNZcrHqYrr72L1Zej0TKMdtER8xumgte22GwTIOT+dbPbW3w6Fi5G7PmrHdLIN/bceXqr/OtzuXHQVTETH9K59hFRLp/wCoO+eH3UD7XyGTTcegf/CqAu3JJq+/a9g/o7bwMP8A4VQCQTjtXU3k3rS9bo/bZ4f9+KyfZ0AfFVn6fN/I1sTf1TKBmsf+zAKPF9kje7fyNbZdIiBjxXd2H6Tw+u+8x9HzxqgxqV3/ANc/86GI96L1ggapdj/4z/zoMcmvMz8vrdP2IbD9kCBvDUnPHWb+Qo3x7HGnhvUNvfo/41WPs88TaRpWjPa39305OszfIW8vFc8eeL9N1HT5LHTyZTJjc/oBXrYZ4xp+Xyme01899cYdrZ0aXD86/mKT/wA7qItE6lxFEPmdworx+Pd9blNQ+iNDGNFsh7Qp/KgPtAwfCWokf6A1LWKLFaQxD8KKP4VF+PAP8kdRx/ojX0GWP5b890Mr3GM/3/ywFhgmuFuVNdJ5OaTJ+HFfPy/QIW6w+0PWbSxjtIhbfdoqfJ5uB+dStj9qN/1MXthBIv8AYYg1nJGDS0OK7OG51I+Lo6nTNrl/Q2/QPFOk6ve5iPSk2fI/zL+XvVq+cfTFfNUM7wyrLExSRTlWB7Vt/wBn+vfpfSB1D/SYPJMn+I/vV6G23Ppe0vnOqdMjaxzw8LOW2Qt5ck9qGneRuFyoIzge9D6vqQtIlO3cSeB2xUFca3cyrth2gg84GTXcjH4vFme1QoH28zyjWNPCgCT4c5z+dZ3b3MpIJbcy8eX1q2/actxFqEMl4ZHkdSVL+2aqMAWQ7wFGPavM3GOMzL6fp+eeOnjUrd9mam88X28LHyFWzj8q3eAQwIlvHGBgd6wn7IiIvGkEe7JKuR+6txaSVZEwgy3BP767O0isHmdWynLX7/I8ZnSUhhuUURDJvDKtCeUYG4szGi0yoLKgz9K7Ly0J4n0jrtFfwnpvCfOfcUrRNQm1CCSU8GM9Mn3A7GpedWlhdZPlYbWHvmqw8Z0TV02MfhJBjafXFPAsbC4n88cm0V6iYzIqjpwbV9K9QQBdeu0a7dmM5znP1pM8ih/hdwKyry2Mg/Snbe3QFY8AADG40rpKGAGDg8GghDbG9tFti9xA24KWQYY47fTFST2bxsr9V3CqA/mzu/Ids0a4CSBZMmJxyewU/QUgRy2wUwQo0cJ3MoOcg+uKioPWZtGtp44ZbpoLmYBUQDO01IxxW9vpvVJKhh5m7Z9KLa1tLphI1vFJIG3bnUZx9KjdQuJArQPaosakqyscdu2BWpkt6APblLK0a4brKXeWTzY9hRMSObjpQiN3C5YtnBpy1CFFLgRN6ZbPFEGSGFCY3jOQOc1khmn22wGNNOkkkMnz9v2VmSx73BY8flX05Jb2WoRAXEcNxjt5QcVHat4V0O/sJYns4oi/Z0Tay/XiujuNvOpNxL3dl1XT2+nGGUPngErkelSvhvV7vRdUivrR9rqeVPZh6g0JqdubLVLmwL/eQyFDx7etNctXQxicZfTxx1cKnvD6V0bUItbt7bUI8dN0VlT8/SiL5l3/AHYx6VQPscvJX0O6s+6Qy/7OR/3VeLP7yZFkVhknvXu6efLGHwu60vQ6s6fyYz9p8pm8Wzpuz01Vf4Z/xqpyx4XFTXjC4Nx4p1CYMCDcuv8AsnH+FRRO9sV42r31MpfcbXHho4Y/2hsH2J2IHhee5ZVJlnbB+gAqgfaXapaeL9ThxgGUOv5EA1rX2X2vw3gjTRjHVUyH9prN/trhMfjISY4lgQ/u4rs62PHQh43T9bn1HUr43+yj4XIIzmte+we43Wuo2jd1ZZF/aCP8BWQrwxI7elaH9hlyY/ElxAW/rrc/wIrg201qw9Hq2HPaZNnceXsKxH7aQq+Lh7/Dx/zNbeADWI/bXgeMMeX/AKOn8zXe3n6bwOhe8/ZRM+erP9mUccmsNHJ/om/1uRwaqxPnq2fZhzrcuP8AQn5vzFdHb+2+k6p7rn9GlWaxGHaqqgxyBSpF84wSKJjiKclF+XmvbQ3OBkV7NPgAxVpnWPkKPWmdWsH+AunQow6TZz+VSKEq4OzimNUydMuj2HTbI/ZUmezWHtwwBVG4596XgZpRXzE/Wm8ktjdXzz9Htsv2fxx/5J2TA7iEbOfzNM/aDJs8KXqMMgqP5034FYT+Fra33dFgreYfmaD8Y21xF4d1OO4uTOm0bd3517kfo/Z8JPvv/L/LJHfHl6ZxS4RvxkY5rzMSeD2rjHbImW7mvF74z2fYRGPHu2M9Pp2aQXS7UgQiIEkkbRWafaO1vJ4kfpx/5lDwxU55rVNNb4WzthHbqJuii5IBPy1mP2gMz+I3d4jFJ01DAnPvXsbma0nynS4vc5K+o2qNr5P50RtbB7n8hmgpG6al+nvyeQKuP2ZKkmqzdeDdE0QY7hnFebp6cZ5VEvoNfc5aOE5cfCq3ztH03WNhng8YpyFt0BL8N7VsWqWekX0otPhIuoVBIC4wPest8Q2A0rXbizQ5RW8p+la3W39Djynw4en9Rx3Wc4+JN6dLNaTpeW8pjlQ5Vh3FbL4Y1UajpMV7HHg4w/0YelYp3/tVd/st1AxR3lpLKT2fH55reyz9amet6MTo858wmvtSuI5vDyju4lXn2FZSih7jqbm/VrRvHtley6JLfT/dI8qiJP1U9z9azpHKNt3D9apvprNejRH4aL+aU0vEd7bbSG+9Xv8AnX0JEFkt1MeD7ivnjSQX1G2UDgyLn99fQdqREentIHvXL0/LtLq9f9vD7s7+2eMKNPIUDO//AArNzxwfatJ+28ZOmknAy/H7qzXHJbvx2rpbv9eXrdI9zw/78Vl+zPB8XWRPJ83P7DW1IhdZMnP51iv2ZAf5X2PoSW4/Ya2/G0OCODXf2H6eTxOve8x9Hz1rS41e7/65/wCdBDtR2tZ/TF5/1z/zoHPHFeVlFS+t059SHF7V4U4sbsMqjH8hTsVnczNsit5XY9gqE1Llqcw/pVw+y7R31PxClyykW1oNzkjhm9qT4f8AAGtah5rpBZxZ/H85H0Fa3oGk22j6WljbKAq8k+rH3NdzbbfLLLllDwup9T08dKdPTm5lJLhRzUJ47bHhLUTn/MmpmNCE8xqH8eqD4S1ID/QGvV1PYyfMbWPzcI/vDBGOTSTknFJYkNTidxXz0zT9BhcdO+zvVZ7SK5jurTEyBxyc8/sqC1/R7zRLk2l8qrldyMpyHH0rc/DGP8mbA/8A2ZP5VSvtvEfwenS453v+7Ar0dXa4Y6cZw+d2nVdbU3HosvHdlZYbvlq5/ZDevb+Kxa58lzEy/tHmH8qpJdN/zVOeArj/ANcdM/D9+K6ehlxzj6vY3+MZ6GcR8m0eI7MTWvVHzoMjnih/CtvGLSSVguXbGce1P+Kbr4bRmwDuc7RTnhuEDSo9+VcjJHvmvoPMPz74zbMPtxt0bVrIsc/cHAH51mRtCq7SxHNal9uJA1exwQB0SP41mty8akEvn8q8jWnL0kw+w2eGEbbHJZfspt+n42tGVu6vnP5GtyLDqjY2GP8A31hP2bXLf5YWgQYyG/lW3FenOJGJHl4/jXd2nbF4nVq9LjXySMe3qKSMYooLhsK3JqItrhpnWKT5zzmpJSAowcmu08w4oLvtPYHigvEempqFngjbJFzGR6n1FGwsdyjHl7ZpyR8RuO59BUmUQ+k6g8lqIZzh4fJ+z0r1Rms2wtrs9bOJPMv+NeqspNUcHae/t7UxHl5nk+TauNr8KR74qQdGA3+nt6tTcwRm6mGP9k9vzo2bnl+F6fUGd+1f8a9JO/3/AExseT0+ZRx6e9Ex7GXJKt/aPb8qTKY+emA7r6fKw49fer4DG5Io42VAjygbR6jIqNsYGW5VpEDRxk7Sf1s0ZKIXbrs7CTaMewxToW0S3Qh2k3N3HvUgZj9t1w0kth8OSp83YsF3BsE1m7yy7O7/AO0a0T7cfvdQ07pdSPZC/wDMVnB+YluK8nc5evT67peN7bGV9+xm5k/yrG6U7DbsCP2itnMkSS5JOGrDvshwfErIQG/orkc49RWn3Ut1NIjRwxRgR5yz+xrubSPy3jdX9Xc/Zjv2hAReOdUUYI6gbP5qKhVLMwx2A5p/xk80niu/dyr5cZKt9BQas6kYxgjHNebuMK1H0ew1vyY+jW/sJfc+pDGMKn8zWh6vdSW0U06x+SNGck/QVmf2GBy2pkNsOxMH09auXi6/ni8L6jNMeVgZQR9a9LbzWnb5zqOPPeTj86YZdPvuJZP9I5k/fSU45potlsUotxtryPL7KOy/6P8AaZcafpltp8WlxOkESoCXPoKgPGviaTxLdW1zLapA0KFfK2c5NVxuccAYGOBiuR81y562WWPGXW0tno6epzwjucB7e1Wn7K7r4XxpY5+Vy0f7waqoPy/q0doM3Q1qzl7BZ4+f2is4Z1lEubcYTnpZ4/2l9GLexNMUgYu/8FrHPtfxF4rSN5S7NbxnJ+u6tga3CY6MQRMZ+rVif2n3xv8AxSSoDqkYTI+m6vT3nsQ+U6F719pVZyN+auX2RAHxJMM97c/zFUpl81XT7JYxJ4ily2MW5/mK6G27ar6bqc/yuX0as8ciNtzk45BpLbF+YhTT8scr4Hrt5NBXNhMB1Y5Vds9jXtRL4CTgl5G3BFMaz1W024bIA6bZx+VdlhuYpU2ojZ9BRN/bXD6XOTER902R+ypPhcPbh89TkhiPY02rYI47164lBkP5mkqwOPpXz/xfo8ZXjTb/ALPLIz+ErI442P8A9o137RbEx+Eb9iOREP5ipP7K2U+CNP8Afa3/AGjXftRwfBeosPSMf9oV7WP6X2fDT79/y/y+d5e3AoWVsOr45zRLnBPNM9LMgGe5FePh5fW6vstysdHEmkWDgS3BaBMkntwKzn7UIBB4mZACMQrx++ts0WF4tJs1Y4HRQDH5Csi+2JAPFsg4z0U/xr0t3fosfq+b6PH8zP0lnzybW5Tce1Xn7I8vrkyqAMQeUEduao064lJ5yMdqvv2QLJ+mpyCFboeXLeua6+j31IehvorQyaBqtnIcyAxopTDEjlqyvxrGIPEDBj5miUgCth1Fo3ZOuxEiDBA7VkX2gS20/iuR4XztRVxXb30zOm8rouWMbia+SCHPOavf2NQCbV7sNyFhDc/nVHXHPlrQPsW51W/P/wBnA/jXl7WK1ofSdTj+VyTv2tbh4XQKeBMDWODBl7+Ytmtf+1jqL4dw3IEqgVk0aqJD5eRXPvIidV1ei8p2/wBxulHGoW+P9Kn/AGq3idH6qkcccVg2nEfpK3A4+9TP+0K+h4gGwSM8VybCanJ0+vx30/uzP7aJNyaYp5wzZ/hWejzHjitE+2xFDadjjLPn+FZ1saPnk5xj91dTde8S9fpHueP/AH4rJ9mik+NbD15b/smtvLN2/KsP+zTcvjixC88t/wBk1uSAlTu4rv7H2Hh9d94j6PnfWmI1i+xz/SH/AO0aDjI3k5P5UbrG0azffWd/+0aDXCt29K83KO8PqsMo4Q2D7HFR/C8hZVOLlu4+gq5wqhkdQnl+lU77G+fC0p/+0t/IVc4soSgAyx4NevtsfysXw3Ucp/FZX8zuxe7KM11EUtgYBps9cwjhd31p5VZIwXUbvpXYibdFwrlsE1CePMHwlqYHcQGpsh2GVGDUJ46B/wAktTLDBEB5rOpPqS59t+rj9YYC/ByRzSQ33mDTMzOHzu4HpXC5aTI4I9K+ey7ZT9X6D6R9I+FWK+GdNx/7sn8qpn245/R+nAd+qx/hVw8K7m8NaYduB8On8qpP23T77ezUNjbI38q9vWi9CXxWw7b2PrLKGJDMT7VO+AgW8XaXuAwLhagl8wOTyBU34Gc/5TaY23P9IWvKw9qH1G4y/Kz+ktV8e3mbm1sof6yST5Pz4FWK3i6VvbRdX5Au/wDW4qo6fLLrPiqW7MP3Vvu8/wDa7D/GretuqOzd9/zV789nwkMq+3aZV1awGQcwNj99Zmu1yHfBYCtI+3aANrGm/rfDsR/tVm0SjeOqDk+3pXla81qPqdlc7fFaPss83jK0j2DJVyMf3a2nUokJiRLnpStww96xb7NSn+Vts0blTtcbh/drZ44lJh6jhy5wrEc13NpHZ5HVO+tEf2PxLcRojK3LDzY96lrVOnCN5yx5JoCBJFaKNDt28sG9akMBELEHNdh5pwMgBUD5jz/ZrqbFkZhxgU1vRZAWON44HvXGkeMAInUye9SUKnSKcgyLnHavU0crxs/3a9VHpSrISxyufSuQYKuQO/bPtTgRemUUbQ1IO4AACrDUmyFMjAptjHqPevSWyyK7xNlmHNO4bqFV+Q96fQBFzjmjIQR22TuALLwRXFt16ZVUCpyQPYinVVDKxK5JpxiseWI47YrMw0yv7cYN1rp11+pvT+X/AArJcYr6G+0bRBq3hm5ji/rAOsn94en+tXz9OhQkEYIrzN3h+Zy+b6zpOty2/wBE39n+tJoPiOK+m/qCpjl8ueDWi+IvFvhv4eXoXcchkj/BWO9l4pjEjNxV0NacIpnfbHHcZxnJWoXfU1KW6P3au5OPpTcNyJTtAKnHc16S23Abmwc9qVaWjNOkSru3Njj3rGWcZRbmwxyxy4/BrP2Kxy2+lXt3HGzKZFQcew/76nPtRvXXwlPvXD3Dxxj9/wD3UZ9n2l3Wi6EljcFUZzubj/n2qufbZIIbCxhW4yskjMQPcf8AjXdiOG3qfk8bTn0vUIyx+f8A6ZiFdZMk8Ufoel3Oq6pBp1ts6k3y7vKvb/uqNVi3O6rp9kkHW8X28n+hiZv4Y/xrzNPCMpiH0251stLTyzj4QJH2Za+3+esB/wDeH/hQ+s+ANb0zTLjUJXtXihXcwVznH7q3COMIDJJVZ8UZutKuohL926Mv8PWu/Oww+b5zDre4yyiJqmB59CKdiwsqOPQ0g+bsOQeaUc+np3rzfD6yJ5dm/Tak0vhu3uID95LDGF/vECso+0m0Wy123t1+Y2yM5+pJzV88EmK+0PSufPbp5/2EgVTvte8nitD/APZl/ma9TdTenD5bpGPDfZR9VNPBq7fY6MeJ5Q3INuf5iqOWyavP2PBn8TSFBnFuf5iuhtv1Ye/1L3XL6NdIyCAa6kX63NONFkFsc/SuosgPOK9t8EZjhUyhiuMGjblGeBgBkbcV6NUUDeMUQCpyobIqUsPlnVIDb6lcQlcMkxVv2HFDEYkzV6+2HQ5NN8SNeRKfh7zz5xwH9R/j+2qPIMc18/qac4Zzb9B0NbHW04zj4tT+yjxdpVpon6L1W4+EeFyyOflYGl/ap4t0u70T9F6Vc/FvMys7/hVRWVk4rhGa7P4vKMeLpz0nSy1/TmqVZ20k+opHH53dgq/t4rvzfs71cPsj0I6t4i+Lmj/o1p5uezN6D/GuLTx5TTn3WcaenOc/BtmnokNqkRf5EUDP5Vi322ceLyUYcwJnNbQ0LF/Kx4rFfto3/wCWDiUAqII/SvS3c/lPmekT/Mz9FEd12yZU+lWn7OdY0/SdWlub92WIw7RgZOc1WG2OjMqttHbj5aUqpG2Nu4ketdLHUjCYmHuamj6aJwy8NQu/H+gLdyPG0so2+UGP1rM77UJdS1d7ooqiRs9sYFDW67nbcuKWgOUlAQbCccela1dfnFS4dpssNGeeAsfr7P8AWrS/sSs8nUr3+5F/M/8ACsuiLSKyoCXONv8A+bW9fZzpEmk+Go7W6+7kP3r7/wAJNTaYXnfyXq+5iNv6OPiH+1GDr+EriLHnhxP+wGsV6mR1P/lr6N1G0+MsZbT7spImz+ztNfP+uadcaXqs9jcrtaNvKf1h6GuTfxUxk4ega3LCdMGsm26B9RtNbB4f8c6TJp8Xx91Hb3A4dOf3isdmGTmkMdwxXR0dzlpzNfF6m+2GnucceXwW/wC0PxHb69rUa2e820GdrMuNxOMn+AqsTzSz7RLIx2fLz2ofYqtT3lK1NTOdW+XxdjR0sNDCMMfELV9lX3vjCA/6GJ2/w/xrYri74I/47vpVK+ybRhY6aL+aHp3F18n93/8AKq5P91dmUxen+7XsbPGccO747q2vjq7rKMfg+fdedk1q8JI29d8fvNRAvHkmIUeUetG+JJRJrN4dp2i6ft/eNR/ECscMFfjGO1ebMd4h9HGpMxGUT2bR9jNxPJoTwq8fS+JYn9y1flmd3eIjG09wKzz7E1gXw9Kozv8AiGP8FrS0MQAIHOOa9XQ/Sh8lvpvdZZTPayERnUOWLH2p/qYxmlBgwypBH0rjDd2IFctOsaWYSySIhzt5qH8eoX8HakTJtJgPFS8EPSldiNu/1qJ8fgHwbqSkZ+4JrGp7EubbfqY/WHzvOmSctTcRjifkksa9LIpYgZBpjiafenJU4xXgxF5T9X3GU1LZNJ+0HRNP0K3tJTcdVIUR/ut3Yfxqn+LfFI15bcQ/1UG75/m3Huf4VTdhRycnd+rS4pPIeMN+rXbz18so4ulpbLR0dT0keSz52qV8FygeJoJJDgQhpM+2F4/jUOvlkxHIm8/MKt3hbRJ5EyLMyG4+T+6P+NZ22MzqxivUtWMdvlPzaR9n0Zj01pzF/WHav930b+dWoyZ4R/w/NULoHWtNFggvYRBLsC7d2cEVMqmwZVc+XtXtzk+OZP8AbeQdS08KSWSBgTj+1WcIE37h3rSPtsRRqli4Lhui2T6HzVnKpzuJ4FeNuf1X1/T6/D4rP9mMSDxjYngYD5X38tbVPmQARrsEbZJxyPyrFPsu3/5Z2QYeUh+R6cVt7SoHwTkA/vru7SezxOsV6aK+RxJVVlyNxHZqJ6/YkZ9qDuERYgyHc2MKtPwRsbdd/kbt+2u08t1pombzqA7d/wA/pS2kCgb3wy9/y+tR8Gnx/Hfexn9b/X45FGn7ybn8Hy0Q9LG7Nl3Of7teoWe8cP8AOP8Aar1ARCrAc+lcWTacEdzXRkkDmudjyKkwh5CT2FeYlQw9SeRSdw2hhkYryjcCec1VIl6ZAbLAZ4C8ZpmWWTO2JCDnv7U6ybuSCeOd3FOqMYCg0AEkEk5wThfQVnX2hfZ68i/H6N95J+OH5fN7j/hWqsAGPoTTSBfMAMuPWuPV04zipc+33Oe3z5YPl64sLq0leO4tpIJB3WQEfzpPTH7dtfTN1aW16pF1a28q+mUFR6eF9CZiX0u03f3BXSnaT83t4dawnzi+dLaxuLl+nFbzSMTgFBmtL+znwJdaZPFqesf1ke7pwf2v1j9a0j9GWNshjgsool77o1Apu2mVCIZDlsclu+a5tLbRj5l0tz1TLV7YxRN9dSxfD4hkPW/2ufpWX/bI7NqthEylQIGOWHu3b+FbCsbcBl82OWPbFA6lbwTxCOdYZTnYMhf212NXHnFOntNz+H1OdW+c2jMcfk3furRfsKt2OrX1ywI2W4XkeXk/91auLKyMe2S1TAAH9UMGhzFbxTG3towCx8xAAArqaO3nCbenu+rY6+nOERVjnKzkxk4QDLGgkgSUPPjA5VR9KKdd8YhQ4A+c/SlFVC7V4A7V3niYvm7UbJ7fULqDa33UjL29jQ3RP+ib91fRt9BHjcYVMh7nA5oCOBJMRdBRLKdrcDgV507LKX0cdeiP6f3V/wCx9WPhuYMhz8Qe4+gqt/bFE58URbYmI+GXsPqa16KNLWKOHARQPQUtokd9xRWOO5FdqdDlhGNvO0eoRp7qdavL5k6Em7+qb91Xr7HraePxTJIY2SP4Q9x9RWvy20A+W3Qtu54pMtrjaVIQbvQV1tDYZY6kZ34dzc9a9NpTpzh5/ueU5QgrzS0C98UlwwBAPBpUSPGQpOc16DwBEW1lyy8VySKNskinY1AQClMBjighPEWi2usac9nfRiRW+RvVD7isS8T+CNY0W4cLGby3/DJCpP7xjivoNlYtntTTQENuwMV19bb46v1elsupau17R3j5PlhkYdyR+YrgRj2JP5Cvpu70vS7jz3Gn2sv9pohXbPR9Lh89vp9rH9REK6X4Cb8vYn/UOHH2GD+G/BGu606n4d7O2bvLKvcfQetbd4f0ix0XSorCyTATl2/E59zUu2wcLwabkXPyt+ddzb6Eac28bedQz3WPGe0G6xb7Yre5bxd5Fll+5TziNtvrWzRxbgOMKeTmuyojeQ4LDnIFcmvh6SKhw7Pc/htTnVvl+ayuIy+bW4/2DTcllcSBP6Lcf7Br6H8SM833Vog/1x+L6UZpFs0UMcV2i/J8+PxV1/wdfF6M9Z5eMOz5yis7skqtpM5HcBDUnpPhfXdQbFtpVyI/7flX9pNfQzWCPcdVVXKdjj0rywNC4IO7JzWPwUT5knrWUezgovg/wRb6GvxmoiK6v/wD8MP1+pq5QSdTeJPP+t6rRLQBXDugUL2HvSLhenE88kiqD2A9K7uGEacVDydbW1Nxlyzl0MiL5UOKqfirwqPEluZDF8Pcp/Uv/Z+tWWyl6n/Sfu/7P/Gj0UCFQtXLGMoqWdLX1NLONTCe75w1fQdT0u4eG6tJwVbG8JlD+2o54ZGXcwDH2FfTCwR9ZsKCD3yOaQumWDZL2No7frNCCa8zPp8z7Mvfw69Me1g+b7S1vLw4traV29wma0LwZ4AuG6V5rX3cf/u34m/P2FarbWdnBxBbxQr7qiiiHwtb0+n4xNzLr7jrmpqY8dOOIGONIkMcaAKi+VT6VzK3MDAsW4wVPpRhijeXcSSwPAFcMSFzlQpJxuFejM28OJfOOuaPqMer32LCUjrt/mTt7+9C/o276sebW5//AAJ81fRk7MkjRhSxHfjtQltb6jLdIZ4RHbD8OO1ef+Cufa/Z72HWZxip0/3VD7J9Nmt9HeSW0lG+Zvn/AFeKuc1vKWMnWzGxzipVYo2GAMCvCJChRo/uxyBXe0sJ09OMZePr6vptSdSqszZWzRxMpkyueDT/AE2Hy08qIcewFelyB5a1bhCTN58/2s1FeMonm8LamkcO5zbNhfepWdfJn+zmlWg+5wf726mUW1p5cc4z+T5nfT9QeRV+Cu+O2IjXJNLv2YMlpdkewiNfSrW4D7lizmlOsUcILKoK9wO9ebPT8vm9+OvR/s/d8zDT70uf6Fcgj3jNF2uiaxdttj0y4bPq0ZFfQa2isC5iwznOSfSiYky7Zd0UjC4Nb/BTHxYnreU+MGNeGfAUMc36S144jj/zCfNx2BP+FX7wnpcA6mpQyygP5I4/w/u9Kc8VQyzNawww8ZbOP8R++pWwEIhAt/LF6L7V29PSjCKh5OvuctxlyyJni6k/VMX/AM3l/wADRg2J/YTiuXADhdvm/simLC66vUEv3fTfzJw3p71yOFnH2z215c3dlIkMpj2OvCH5s1nfwl1sx8HN/sN/KvplVjmXYY+Tzz6U2kMcT4ZdxPqR2rq6m15TdvV2/VstPTjDj4Yf9mdlcv4uspWsrgJDv85jIUeU1s0vT88kkSf2v/CiUkTqFREB9cUlnijyGYDPJNc2jp8Ip095ufxOpzqireWJ1SYgbQMJSLi5iguUgZTJIfMMdhTUC+coTtHeiOkpBCAHP4vWuV1Qt9OVs55ISUlVGKt7HFRWgahLNoHxGqOS5VgzbfrxU08ChX3BSACGXNA2UbSRGN0VYwhIjxzigZnty2zLllCjaMdhXqkYkES7S7N/q16gf6iyDhyvHBHrS0yVAzk0LHEIIVbf5gOc02buRZljUHDCpSUkYsMxXnj0rqyBm6YyD70KjM4KKxBXk+9OMxwHT5hVU8RsIBbI9TTcs0nWCRplPxN/3UiSQou5xgYznNRfiHX7TQrGTUZBJKU2oI0+Z2PCKPqTQTVyzGMbRuz61xcrtHr61U01Txra4vLvQrCS0Pz2sMx+JTd7EjBI9qsUep2kl9JZRTRyXEKhpYwfMgPbIoCWCLxXURFGaiZ9a06G4ui95AGtADcLvH3QIyN3tSrbxPoM2pnTItXs5Ls8CLeM59h9aUckqU8lC3VjHOgcxh5MbvyofUvEug6fc/C3+r2lvN+ozcj8/auav4i0vSYoZLzUbaAT8x5kHnH6w+lKSzwlkRt7ueBjaahjNdzajY/1WJJ/8P55ojXtT0y2sBdXt5BbiUfds8wG8/TmoL9OaJC1nefG2vTl/wA/1/uty/q/71aiEXObhtsZ3PjBG7gU4lvDDEQVzIx4OODUTpetaVLp8l/Ff2k8CNh5YpgwX8/anNH8Q6Zq924027guun8yxyAsP2UqGuSVtoOjGqby24Z5pex//wAmh01bTpIkmS+tykkvRiO/53xjaPrn0omCaC4MqQXMMssJCzIjZaMkZAPtxWQ1MpGD6fypmxi6t1LdE4TG1e3JqO8QeJdE064+BvNZs7e4GN0cj4Iz+ylQa9oa2UUjatZCAozxsZhh1Tuf9XIrUX8ya+SZvFyoHfBpS8KM96i7TxBo19p817Z6na3EcGTL03yUx70v9N6VDZx30t/HHBcbNkrv5fN2x/erNeC0ocgDA/OkSl88DIqO1fxJomjvHHqmow2ski7kVzyRnGaGu/GPhiCO2kl1i2VLlOpCQfnXOMj9tXjTNp2PzxnO39ld2Yde9D39zbafavd3UyxQRjdJI3AUe5oG28W+GrnVhpUGtWjXbNtRC2A59g3Yn6ZqNLABiu5xTTTKqlmIAHcny1D6Z4w8N6lfGwstUhmufNtVT/WY/UP4v2UE+1NN3qsz+P8AwnBM0M2tQLIpIK7H9O/4asEt3bRaf8dLcQx2/T6pdmwAuM5qxKnJRx2phvLwnC98fX3qO0vxTo2qXXwlnqUE05XcisGTqD3TIG4flUZdeOPDMd09u+qwq8cvRcsrBVfOMFgMClMclhDFj8v5mngUC9vL6mqxqHjrwpp941ld6xElyrbWTYxGf3c0u48VeHrOyt7+XUG6F3/UjDZlX6JjOKUWmY3LSkBvKeDmkanMEUJAMsOGIqJn8SaLJoJ1WO+jk0/esZuE5CsW24b25oXQfE/hzUr74G21RWuTkpGVwZAPVP1v2VYivAmbCERnqyy/P/s7qkum+/ORUBd+KvDVleyW8uoBXVtkr9NikTezvjAqe+Ih6HU35XGcj2rLRYXD7fTHJrihRlc5xzUXP4j0WPRP00L5TYEZWb0Izig9W1/SNOvRHfagY32dRkjjZyF92wDgUmGfunG27HyeT2oVrZ3jCSwHP4c+lEaXLZ3tmt3aXaT2s6b42TkMPoapnibxo0WuzaPaappOnfCYFzc3znhiu4Ki8Z47k8ClWTK0y2kk0gOduz8NGxLmMAjb9KiI9YsdM0NbnVdWhfKf142jqE/LhRnv9Kf0jXdK1ZW+EudzxDMsRG10/NTg0iAVMHbyI/m/DSoN6+R3834qibTxl4XutTTT4NWhMrtsUn5Wf9UN8pP7aGm8eeFYbxrd9SYSITuHw8np3/DSIXktACljXgiFTUBrfjTw9ps8cNzelGkjEigKWO09iQB5R+dP3WvaPZaZDqVxfoYLn+oZBuM390L3olpO5bJ+7G760M6ykcnd9K5pOsaZq1vJPYXQkWPiVSpVoz6hgeQairDxf4evZYYLS9Z3lVnjPRcK4AySCy81aVO7Y0iCv+yl7gQEfv6VFaPr+k69LNFpd0JjbgGQNGy4z27imdZ1/QdHuOjqN2Uuunv6Y3buePKB39aUJwbSxw2a6u5VOFzULpfiXRL7TpbyC8YWtt/WPjlMfhfPINO6T4l0fU7sWdldFptu/ZJGYyw9wWA3D8qzMJaXwV/BSfvJP/mp7G78VVXxbqWuR+ItL0XRLi0ge9hmZ2niL/JtxjDDHegsXw+A273pfSwW2e1U6XUvFuleINHs9TvdMuLe/nMLCC2KsMKT3JPtUpL4u0CKboSX6q4fps+xtiP+qXxgH86tCd9KajMckhRWBYHDfSmxf2h1D9HCXN2Yut0sc7M4z++gYtc0mOwlvvifuRcfC7sf53fs2/7XFIhUm5Ytg+Whb+4S3Tk7jSJtSsotStdKluYxeXQZoos+ZgO5qoXOu6JD4mlhnviR1Nkh/An6qs3Ye2M0hLWXTBnqXMvLv/u0fFbcE/i/xoRb2y+Pk05WAuvh+uIv7PYGoybxNp0VvKbrUTHidrafEbcSAZIwM+lSlTMoIIB5P0piASRTydL7zqfg/V96j/Duu6Jq/wATDpF01z5N+8hvLn2JqRv3hsbJr24lEaopZ3bjbj3o0JsopYgcyFgecnvTspDcjNVTUvFZg8I2OuabF1f0hIkcHW8qpubG5/YcVzS9a1m38Ux6LrEFtcG4tGuIp7UbdgXJZWBP54NaYWO4BWPOCT2A7U2iC4wp2KfUHkVSZPFGvSaBP4o/9HDS4pWjFpz8QcNjG7OM/TbUzeX+sDV4lttLmktJBbkuFztDF9/7gF/fULTMohF6spLFcbaKtS6fMQcHj8qTLCJG2Kw7Yx9actxGo5HI4Io0FNzbfDSzyEkycZx3xXLCTyq3RYuwyDnsvtSCIZpOhFLvhgPy44LUQ52Fw2F3chfQe9ADfXQiuXVd+K9T6KxzvVJfZQ2dn0r1A9hyM+gGMVy2+YFxwTinS2SCOOM4pCKS279tA5G4kcsXYKOPbFJOMeRgPzpbhinpQF/dxwwyCRCo7bh9aAwnbH5m3MQcgdqrHj3Try50aKexga5mtL2K7MC/NIqdwPripyBhMoiB3IijBbgn60YqZfdub+1z3oKrJ488OPZrLZXb3VyxwtmqHrn/AFarc8erw/aFrmtaPam7ubUWwe1/0sbq2R+whT+ytOFpZxz9dIEEx7tt5pfSjizMkeHbv70jI4sfuNOl03SvHMF25lvJLOCe6f3kYHP7u37Kk/FOoeH73whaaVo8aDUw8C2UEa7ZYpAwyWHpgbs1ePE+lx6xol9YBlgmvITGZCM7T3596MtrSCDZNsXrqAGfHmYDjvQpR9U1drq51eG51DTtPe1l6fw8lqrvdHZwx55z6YqOttShf7NtMs21e00y8ktHTfcQq+VXcCvPytnb+6tNktYJJeq0aGVezY5A/Om7ixs540iNpGERt+AgbH0Ge1W2aZOrag7+FJNMtLeW+fT/AIdLW4XcqRgDMp9c1E2oki0bQbl7i3hxq06NJN5o0IaTII4OK26ayghne6CgSBNg47f85oL9E2JGDbwy/wDw5I128581LKZtFqbaefE0kiafqAlNruniH9H2tx5+/buealY7zZ9onhwjVtNumkMyP8FFsCfdkhWOT6gVerLT7a2t5LVLeNIm5ZFQYJ9qeh02wt9q21nCmzzoFQZRvekZNcWXWOt6ZD4b0SCa9toprbxMZJE3jKJ15eSPQVb/AALq2l3vijxX8FexydW4jkj2OvnVYkDMv0z61Y/0JpZlzLpVkc8/1Kbv5UA2kWUXiCLUrVI7ci3e3aOOMKrAkHJx6+Wls1SA8fRwzx6bM0aljqtqiuQM/wBZTfj2TT7Px94anv0C2yQXXm6e5UbyYY1c9qzYBgB6Xn/DUNrtgLnxHYasXGLSGaLpn8XU2j/CgqGqPpmp+ItXvNBkjeCPRZ01CeMYR5fwLnsSBmonUY7rVfAeka1OrQ2li1nb2cR/H5kDzH8+w+n51rekWyRWJhCQxRnumO7UT8Ovw7w7Rj2x7fSlrxVCzkXVvG2s30cYlgsNOWxDkf50ly4/Z5arl3CP/MDDPsw4gXnbyPva1JY1VSgAVD3AHeuxRKR0yg6f6mOKWUy/UdevLzQvEulx642vadHphkNy0QXoycfd7gAD7/tovxNrPhzU/AtnoOlwxjV/uUtLYQ/ewyKy5Zj6Ad81fvEejpq3hu90aN1tluomj3hM7c+uPWjrK0it4YhsQyRwrHv2jJwMZpRSG+0ez1C98Aaja6ehkujCvlX5mAI3AfszVU8R634f8QaLo+keFUEuq/EQPDGkTI9oEYFzJx5cAYNaeCpr0cECtuSNFb3C4NLWlR1aFP8Azn6DmNSPgLvPl4zmKpbxxfTaX4U1C+tbbrzRxAIhTcoywyxHqAMnH0qc2DO5QMj1pEpGMOMj2qDIrzUobnxd4Vmh8SJrSJelJRFbBVh3xsBgj5cnAxVfvp3Og+JdOOvWsPU1O7I0zoee5+8+TI5G/tW89GJY/LGifQKKYeGLG7oxqe+7aKts0o3iPe154OPRWI/HDMe35PuX/lQeoXtroXj27vdbLxWtxaxpZ3LLlItud6Z9Mk5q/tEJJt7gH2p8RokRTYr59xmllMY1Ydbw/wCI9YgtZ10i61Gz+FHS2dfzKsjeb9f+NTvijU9H8RS6HpWgLv1OG/ilO2Pb8LEnzFvbjjFXvxZ4fj13QzppmEA6scoITPyOG/wqRMUceNqKzMMZA5pZTJda1+51DR9dsrnVvgb0da3/AEPFZK+fmVTnu2V53Zq6eD7p7rwTYuikI2nxgse7bYwO1T81rhwzshfZ5Btx+ylWyyoihwN2Plxn9lZKYqujav8A+Z+S9/Th+Ekh/wChfDD9ftv71crzX2TxHfWN9q36EhhijFsBaiRrzcnJ8ynPPGBV+6WI9u1ce2OK5GoL5aNSR2JFLKVP7HXJ8H9N+oHivLhSrps2/escY9O9QVrP4c8OeM/Ev+Ulmkcl7MLqKeWLqLPFgfdr9c549K0xY2G7bgbvmFNTOEK9VF2L23CkFMdt7DUNP0jw/qbSy2NjbXNw0Ylg6jWkchYxyMPUYzz6VL3NtPr7ajcaZ4iOoXf6LktUeOxWGI7+y7x8zeX9m6tGFzE0m1Iw/wCY4p0xFiOoF2+wGKpSk+H/ABL4cXS9M0Q2ZmvY+nGbL4XzxOvcsD2wec1I6hE5+1DRz0l2/o64z5eO61bFjUNuVQD74p0gEdufepas3tdR07wz4l8Qp4kTotfXImtZjB1BNGVxsB+mO1C648x8R6J4htpm0LSPhXjSc2W8wyF8jev4Acd601o3B8ygj8s05gFcFFx7YrVpTL/0hHD+mdf/AEnPq3Wtvg0eOx6KTSnOzGPnI3d6lDYTabqXgTTtnMEcqy8evQGf96r4FAPAUAemKWoBOSASKzZTJPFU62fj3WmfWrrSbhrGD4boRbxM/m8pGDTltqgs/GOnan4jt8S/oJevJ0srbMZOd3t7VqDxndkDJqJbQlbxQdZaQFjZ/CGM/wB/dmtWUodxqM0194i8S+HYZTZCG1i3tHhGcE7pFX1UIe/0ryalHJ438Nzw6zPqsXXkQv8ACgJHvjOFyAO+3t/ZrUQiqqKFUD2A4xSpI4x8qKPyHy1LooLqurWulLC105UTSdNfIDzgn0/KqxdXcOo+PPCeoW2WguLG5kRsYyCFx/Krbe2kF4sazpuEbh1+jehp2xtIbO1htoUCxwxiNBjsBWVVTxuG/wAqvCRAJxfSH/8AkvVO13WZ9T8O6taz6kYdQDTr+h47Vfc7STjLcc5rYWUZycEjtxTTRRs24qmffHNW0pmNl4g0+w8W6beX108Udx4ciVJHU8HfmoE6pazeCLxbFzdT2+vfESRRjLFWn3Lj88VtE8UTYzGhxxytRw0e1h1afUUQiW4iSNxjy4QtjH7zWrKZ++n3MXjLRNV1Pd+kL9brf/8AA+58sY+g/nmq7paNFoTaRrGsmCcs8clj+j1d359/x577q2K9D3LMiAcfIaX8NbmfrNbqT5USTFLKZ1baVqUXjW0srTV5LaSLRUDzvEJDIqv2IJ4qR8BpJCnif4if4qRtTky5j25+7T09Kud0ggzP0WkIGNqjnFNaSROXmNs1vv5Ib1NLXihPswZV8CaR5QD0eePqahPHOqtceIF0m8g1IabbKJ3Mdu0vxT48qtj8A9fc1fBDgYEIiA+bHdlpx0ZlMRcYIx++s2ksi0u5+L+zLS7dRffAw3pTVPuvOIc/h/s7u5FSOgzaZB4mB8HO8kJtpBe7w3THbp/N9avPh7SYtItDY2Y2xRHaqk54PPepFo0UeVFXPsK0cWK7dF/Qs0l4tx/lfu3gYbf8Tny7V+Qr8v0xWx6Z1v0dB8Vn4l41636u7bz/ABr1xGnS3dNSyJ3wuVpVhK01mjuksDeqyd6jR2VSNjEqMH0oC96yzqqDIcgEg80fIikBmfgDjihZVR3gdHIO4ZIoFQwL0+mEKIp5PvTsqlYNmV+hpZO2HJBOeaCuJAqcOcZyy0Hbf4Jo+pL99u7Ntr1IvU+L6cgh2eXtxXqcg9LJ94BjAPFOBfKDnihZFkaZS3yDmn2b7vAPFAm5liSBh1NmATkmqzPNd3sYhV1kRm9PXPantSuCZngVHdj5ePWpDS9Pt4od+dkg82D6e1WlF26S21ske3cR3Ip4X6LhJISme5r1s9w9qpGN3Yn3p0orjBAPoaiFQywzPuVx7YpZPJ83amEs4opMxZUAULMLmJ2ZAWX2qA+NAqgbtp/nSzu3hQuaEsrkyriRdr+3tR8YJG7HNUNLE3UO04PtTiEgEK2G9/alsrAbmPeuRqF5CYJ/jQMXUTSggjYxNKhtxgZOdoxS5siZdvJ704obY3pmgRKNoO1QVApNu0e0AHbuOaXIhyF5wRTaxhCpXkA4oHJ5EA3ZwM8HFClQCZSAwPpRJiEhaMYKjnGaZ6JLgHO36CgEmVvjN0UfTwvmIPcUGzLHcGXcTjsuO1SzR7EkIJ/aO1Cw2yu7MBkUA9vcSzX3SSQgry3FTayAKuSGzjJqGnjltZy6KCGByRRkTmW0UyDaQRigJkUcnAHtXY924E0xHuUEyZIOdtPQlmBOOBSQ/kh8elO/Jye1MZY9u9dLZAVu9A+oB5WlgkDyjmhWyOM4p6FmI2tQPLnua4eTyK6qnuDXgp75oPeUrjHNCzgN5RyvrTlwzIhx+2m7YK6bg2V9aBKKFIyPm7U8sbD86c2qxBI4HalN8p9zQNkbMEHJPekhNrksOadjTYBu705gMDnvQDkAHLGu9LcQzxh09AaTKQOH8v1riyIU80hZR2IoHREd3OB7CuS7UQliBTAuJ5GIS1bjsxpNxayy2zSSykD+dA5HMGjAiUy/rN6VyS16sZMr70PZR2FMW4NpD/WGOPo/3vN/wosXMccPUxlH/wBag4IQANorh3BwccU6soaPco4btSWcJwex7fnQLQ7hzSfKrdq9G2O9O9/SpED3JFJIGe1L9OKSr4PIqj2Ae47V1QVHHeuhWPNdx+L2qQhAUfOe5ppwqvkCnz2zXFAPpVDLIX+leRNhwO1PkegGTXCmBRXuAOOa9n3pKnaee1ddvXtUiEK4PA701Jxw3OKUe2a4Oe/NFNAnvivMRjc/YU42MUy6FvL6VLQzAFkckrjj99OdNlJJHkx8tLihKcE5r3TfcW3444FaUOFYMRu3Iw+U+lCzA28u1jhCPmHpR4iIYu3fH765LCZYyrJxjsaBqJ2KBmdWjI8vFduIg8Y9M0xbma3xFKNy+nHpRTqWDcEADNBHwyC3vPhjvLMM/sp2R5N2VTj1rhRPj45mPJXC5ohYyzbjjFSJQyVQRB3GNx5FIiEvU2xnKZ4+lPTkBcYyc8CmohIG3E7TnkVVKmxtUHjiouwVorhS0aEHJBJqSvMOpUFiVAzUZLCDdQKEcEjuW4oJiUL0sFguRnNC9IbNy/Ky4P1p90AU9RQQ5wK4CiKQNwGcKtALN8+ApP8AaPrXqeKP/wA4r1A3GrLI27kYpMoUKwzkEelPSRsBw2RTYX6dqBtI4Io0ZI8tREcZeUu/AI7V5RwO1OvuOdpAxUW3mWOKPyryKbztGVwDu4r0xJ4Bph94Xb6g5NVBTSBiCe9J6xBA2gg03CyFcMOa8DGPWgU8au2dqhz6ilxPKjqH5FIZAe74YHgg9q4sjmUgAHigKMmWxkgntRJKhAc5I70Aw3hmU7XI4oa3uppAVMUkfOOR3oJKSUICwG4yHG32HvSvKRnefypgO0TL1WXlcKPUU7Ijsg2FUJP8KBaMzcMePelysFDDI5GaYkZijIq+YDt7ihpmcASPCxC/N+VA71VhBkbB3fhx2pHXVY9xkUnvt/VHvTSzXNxG8i2+JBGCFI4zTF3DPCobYpkbGQfX6VbVIxzL0suwyT2+lIjlRB5QDzQ8kjIYwsaFCOc+lCkSdNngQAt5gCeM0EmJkmOAMH1HtTUkEUm5TjOMcUABegh0RdxTKlTwT9aLgnYom5UMxHnVfSohaxMuwBchRzREL4GO2aSJcDK5B9a9lmV2ClsHAAFAQOM9iaQzZbYBnApgo8bOAhJzwc17qyRtyePyoCU3AAHv60+mNvfBofrwsx2khsck05ahmwSQwPagLQ5IGeRXWYq3bim5AqKJXOMUgXEe7zP3oOYc5BXhqchgjjBCjFeikhcEI+c06Y32A+ooE42rzxSR3zSwo9eacK4TygCgaJZs+w7V2JJGTOwAjsPelx+bgjBpcjBCscaF5B6+1ALLp3XwWdwq91HrXCbK36QJH3kn81+Y164l6YT4q6KSfqR1DXMzCx6lnoEt9NAd0PxUnmz+Zqwiburizjt5J2kQCJc788KKhdR1dptBiurK7P3hX/2dm/Fzgd6iJb7xw27o+H9Mtgf7fU/4VO2q+JNo611aRfRIzU8KOe8t4rELLIGkCFd2z19Cah5tdWz0QXhnikYPjcw6YPOOxouZ9RedIfj4wvJKrD/Ak164g1GWFoLlLG8g3Btk0XtSoBqz2723XgkWYMu7yuP4UM09vcw28jzNALniNXTPm7eY+9Rd6ZYbZkXw/GU+VvhpdpA+maGheMQ6fFb3+o6WIJdxjuYw+5c/Ln/GpKLIFljOxvMq9qJhbIw3BNRdzeywm26sMksUn+fg8ypx8ze1SNu6PGskbB1IyCPWqp2J1flQePfilgKTynNcAJGe1LXIGagUAPTjFcK5z60rGR25pu4nht4meV8AUpHGwF7AgUnD5BUDaajZtagDgJEzqfWiI9Qt3dVBI+vpVpIHdmxXCuGz3pQ2vgjke9KwD60aMsCRxwKZmiOMrzRB4PFePPeiB4DkFW4NKA54rssZOSDgj1pEchUdOTj60V6RT2HeuIOeSaWcE+uPeksoTvux70HWUYGTzTbAkEA05jzDHIru3k4NAOqkOB3PvS5A+5vN6dqW/AGBXuduQeaAe6i6qggEsvY01BMXRo5pCrDv9aKYZfcCfypi4iHSJUDqqfX1oA79ASjNyinvRaN5SQByvmP0oSedDA8cy/urumToyGNuTiiFTlpYd44Ibkn0+lJlYhAT60qZ0BwM5I/jUbcXC/EJFKzD9Y9uKlKemu3jiJk2k9s/8aE0wXEtzLOxBRhhc+n5Uz4hkjEKRqPO7+XHY/U0bYRCGyjCsXXdu3fzAqqkIpCGCs4/ZzTN5c9G26rxPM/UCdNB5uTjNOKJeoAUxuG6vBNiZLcg5qUiOuIWkk3HeAewJ7V6pFo42O4gZPfJr1UcA3MSewr3lUE4r0TA582QRXCDn+zQexuAIFLAXHOQDSHOOFPpXldwwHcAetA3Mik7hu+lM3MYjxhmLMec0S5ZvlYUwyz9XMmGP4aDwRhGADzmvCIOMdQbh6UnqSAhWXPPNNXRVJBIiny9xQGrbSHHmHvXo4WDnDDmmbaZnU7Y8buWXdz+yiYosSDqsyAng+lA4qb8KjDOfMB6UpLdUPzk59TSkgMZLB935U5Hvby7Bx60DTRwyTY3BpE5UmnMY5zk+9KKH0Ubu1KYYYA9uxoGtoXzbs7qauQxPRBbDcFvQU70445kiG4rjJHvQ8ikThzKSqnJT6UHIhLGphEwKL87E8mlb4GcEncc4Oa9IsMkSu6gK6449vb86TcW9uYEK8Be+O9B2S3R3B4x7e9dEasBghVHYYoeQRRRiRHYknGPannkdeFAK+1BzpGNmO5hgY47N+VdWDpOrxw5/WPqaEiPWuDE6uARwQ3CmjTuKY3lSR6UHZE2yHAyGHc+h9q8zCNARwfXBrtqsrx4mfsOePmptrScglpNo9OO9A9Hvmti0Z7e9djTMWMeamY7W8EaqXTDe1N38lxYw78O+OwFA8Y/Ph1JJ74p+FJYSzpjgeVSaCt7m4m2MYzG7DPNdUXDSCUsGOcAGgTc6hLHKXnjLBRkj60zHqUc2ZOsEJHymippFnYxsg5O1jUFqi2mShTplTtLCrEKm7aYr5ie9TFlcLjaTnNZfuuhP04bvt+B896s3hnV5c9K6tc/L5/w/srUwza4kDNcB5xQkl/AvLZT86bXUrbdkNurCjzvAyeG+VaZtTJcIfhm/o5OGk9XPvUb4k1GWKzi6UNzIHdUOxP1jjP8amYZVtrFRaxeVRgewHvQdjto1+RBn1YnDU3cSQJxO5EXqxGF/fQ0E5nv5bSKbHw+3f8ArfvoPXLfb4f1H4uW5kjaEyfc/MM/q/4ftogi2uFiPwd4ZLaSSRvh98i+fH1/jRsk6gYRo3c8KCeCfaqZrulXt54h0y/guPuFhY28ch2v1Cq7t3uSN3H9mrPplxHqOlwXHw0kaycZ74+v5fWoELcGQtadRGuYl6jei4z7+9ER3Ec8XWB2pnb70NNeQvqVxYSS2mGiBQxyDeG9cj2r1vdWW1LY4aQydNfNjJxnj3pMAW8a2lv4p5o+vaW6MGbBwjfrEDvUjBBbSx42CRMjCuuQQR3qKvuhDplzdIZxA4IVLUbmOTgmibQE38kQ3KyQR9NiCCy+uRUUuez+HlDWT9Jj2jxlT+ymRexREf8As3T8k8H6uezD6U38fP8Ap+ZSf+ix/dxdPzPuXPzZ/ZQviGaHdC2OlLceWRPz/wCFVFoVsAE9q48i48tC288bwgrJkY9eKTLdRBfLlvTy81QWZjHEZCeAKqmsaiGcy7xzxhjUnrd78PpUjlicdhjFZ/8AFTXId+lO4U54TIFXHFmUml9K9w6JkAL3Papjw7IXLOwJ9Oaz6fWLcv047slt2G2DkVffBF1byQZDPIEPJdcVrKGYhdbUERA/h9qcbv5aXGVEQHyn2pEh2t2rDlNsQSQe9eXj8684JORXQp29qBG33NNzKreUjkU6wJxj0pDIc/WpYHV3jHT2kiuPK4+dWKn0ojkEcV6QbkJweKoZEzK21YmNd6rc/dEZpabGBxXmLAkFTgjvQM73I5jbmko8wU/ctgmiUAAznIrmT+ygGInIA4XHFNvCwU9SQs2fSi3I25JzTOVOdpy1A01pG0ZQrkHtUbdWEkM/UtW5A5GalWZu/oO1DFAkjvuJLc0AAunRyJV5H0pm/kWZy6bQVXLH/CpCTayNuUdqgrlJIQwKlie3pke9Aq3EV7dxyMMCNOFPYfWpiIKkQGAFHaozRIVWBjOcknGBxz7VKyxYUjBC4wBSSOx0R8Zz1P8An6Uj7uX7r+r6e3Z/aWhnuEQiGMmMRsG5O3OKKfmTP9kVJCZJMHBOPyr1egZCp3RkH616qGVfB4NdV2z7ChlZWQNnBpZdmIxzQFIyHynk1xlXHtTVupDH0HvTgVgSTzQd3KiZxz6UNLcPHqKq0G5CmS3sae24I4zk0zCo+MlkJY+nPYGgKVFZN5A/P2rnWG7ZMqnA4J9RS2YZC8c9xTc67gfQ4wKlAQRhJWuIQRj0qQhvInIJGGPfNCH4iFQAvUj9SKekhguok6TbJMdqokAVUZJp1TjAyOaikM1viOYFlBwSaPtZI2OVORQPyHBHBI9/akN02JGQSKcBPJBGKbSGHeZlUkt3PoKBWQV2q2Djv7U1DAA6s5wxPzD1pyUxrKBjjHem8AAFJOAe59KBLbRnPYU2sAaQOZfL+r6CipCrgjpZbAzSItpYFVAUZyKAZdPQwFZPMjHIPqKc6CqQSDjsKIlGVGGxxXuTANzZINAxJAjLkHHP7a7jY3lwcDt60l38+GOBS1CB+oMl/QUDzHA3nCgeppxcE98jHFD30XUQFmYoRnArtlGSmHcknhVoHzt3YB5rk6LIQG+X1pITEhA70pT5mRhu3dqCNuNPTrm4jOSBwKatFvIwZJY+5yM1LCKRpQm3pqOc0pQCCGO7FBEXV1awwS3UgcZUKyqO/wBarGrX2ndUIjO5PmCn1z2q63FtC8DoVGGGGB9qpmt+HonmEkJdNoJAPcYrUTizIAiIRRzuFQkHcw7k1IeGp7dbqBY5VZC/YHuD3BqAbSr7o7WulXapIz7mh7GwuI7iCW3mAJlAXHY+9bjjkjWdWMIhIAUnGeaEt51CoR0ycc0F4sspZ7cqLoxhiBle/HNVvTNP2XcqzXUjR8AD61x8VtfYr2BpkQzR4IwQGo2wvLea1zbzBGUtEmR8pHqKpq6ZEs0TxyuFUjOD35q22+mwxW5eVlCqCQ7fhPv+dKUqKSOeEXccyHfFjcyY3tng/X1oG/vLCS0ubW46jzrbZuEjbGBg5P09aBvrg3yyWmmWl3ddSMFJ+0XH17+vpQ18qo15dalq9nZ9e3AeGDk8D37+uOasQkgbbUVt7KweLS5J4riTEHVkZmG7k53c+oqy6FqVs91Po1paRQmxA3Io+QEcAVQ7uLwtJb6faTXutagbXaYwB+r8rFuDVs0rVrO8sI7y00iRupEQ5f5uPekiWlliWAaotnZiV3UE8B/3080kA1iG1ltoGIQyLNkHafb86rupT2FyiQ3GjzdPcpTbkIx/OgoodJ+OfUBbXlvO69PyknA/Ks0q0S3dpc6b1riK606PqbMudn4sZ/L9U0TcwJkCwuM3nSRPvPbdu8y1U7a3zbiCy128i+96mLna/wDa/EO1HT3F/BcajemzhuxLb9OM23/SPLnj97ZqCR/RkUOry3mc3VxtQ7/wRj8A/nTWpiH4j70fehF/2S3Nc0rWLK4C2UcxE1tbfeRy/wBbvHys3+9XvEv3VuE6vTkkbv8A4USwsrNBho3ypHIagYbtZ5nDoYsjBA4Boe7vlWNRI4z28tCySzSpsY7oj3fHIrVCU8UpbmGwt26mySYbtv09/pUlZXMEMSxQIkaKMAADtVV8dy3cQ0+W0m4w34Pn/sk+lMaLemcdI9WLp+T/AJNWksd4y0SzlMWpQWUQlknXqYjXz+zfnVj8L2XRg7fePu9PL9KZ0kreosU53NF2+lWezAAwo/bWFsu3EUQAYZbtzTTuGlZeeKemC7845pqXAwfelNESZVfKa8jNjk144J71xNpbGDUQpsE98VzAOMmuMGZueDXuzEH0oPNntiuEkjGcV0sAwBPNNu2DyDVUlmCsQAAPelgqVzkZx2oVVkkLqpB4yPpSkdcFwPMvBNUKf7vkA4JrsrF4j087xTU2+VBHu2+p+tC3DzRSHpk/lQGS7zHtRfN9aHQOgVWJVh3A9aTbXfVXz4Dr3FKLM4LpwcetBxpnJeNMHHOM0hwG+XIB75pMQQI8rgRygYz70qNGCnc4b1oGZflZAvPue1RmtbujGUxgcAL6VJvxJ38uO1A6iyQqAuWZyPLigF011d5du7e65HPHFSccpmEZPk5wynnIqv28DWmos0j4DvkIW4AqaMzYzDj6EChDs7RLJtMJdj2PtSrEyFJBMQkSnyA9wfSkW5EnUyzlzzjHK++KVZhZxL1Qdq8ZPf6ZrMh74g/MUY7vpXqceZVOxXUhfpXqtJxQoLLkscZ7ZpQlcurEbVHrmmLqKWXDnsuPLnk0u1kLR57KO4YZz+2qqSSff5h9APrTwfdlSApA7ioWI3HXCkFEwCuBT8VzMkQOMs5IxntzQHsxXBfHlOd2aTFKWaSQqAmcjHrTdzKscZDDnHNN2TxtCCinJHl9qA1WBbcR+RpXzOcn0qNupVaVVMhAX5QPU0fbhs5fcSy8t7UD0SEA+b9lPdBGKscK47YpK+vrTyeX5u3vQNO8vmRouorHvTUluq5MDlWx8tGqMEAHinHgiJBYHPuKACyvUAMUpKkHA3elSG5AeGzntihri0jlctgYPAJoE293aSFgrSBOc+/7KCRnnMOPKOaS4gmXzAhW7k1G3GpM0IZo+Sf3UXGY5AqrLgsOx9KAsyKkfDEs5A4p2MRgbShJPrXLUQrCFBBf3rj72XvtwaBySFH5BIwKSsYIIOCRSnz08A5OKYt/LukkzEDgbT60Hlt4huMpOPQetdjQLnBH0p0hWJLHj3pG1GYqvb9b1oFoN0eCa8qwof6zn0pEsiRoQ0gVR70DaSTTnegG0Nxn1qrSRjG5uphhx2pxfMOMZpDTHYo2kP2wO1PQr5FLBQxPpUQodKIPJN5dvtQ/H9aPx/h/Woi46MVu6zeXd71U9QvLzTTdTZMsUk8cNja/6VvXn0H/AANIhVjmdAhDVG6mhFmzJS7a+s5l+En+5uvVH/mGrmodWHSZMfef3/xZoKRPd9WfEUUnz7Hd/l20VpOn9XVbKMS/dibrf6o5NNdGOOb7z+vk+fZ+XNTFv0dL0aW8M2JZPuYPl9a2wT4k1DF4AGwoJLA9gDzmoB9RjhvwsUhcsN3bjBoK/lmd3Y7m3ttGPX1z+6oa6vF3K/UCuRhfStRjTMZND064a4eIq+1C3Ofb1qU1C9W6ka8nuHFojhIYE4MpHBJ+lZ9o1/OzMLcksB3xkDNX3QIWknh/SEWOlGpiHYPnuaxl2ajukRZXes22JZ/g4f1IP+zUZo/h/SNJ1A2jGNup50MnLMo796s0s0CRh2cIv0H1xUNAb+G1vG+AhJ+I4z+NF+b9vtWWoGzWdn/WBRv/ACFCiXoGSzhX+3+//Gn9KlNzZRzvFJC7rkxuOV+lB63DqMvSNnKLUdRepJJ823dziiiNQ1OWbFl0Bx+CuQRxxcOnJpmDozTSyg/fSDYD+VJ0uDUYoVj1CQSuox1FXANSGIFTWlvJ5nj4pr9GQzH7i9+FI/57V6+1A2v4TL/c+Zfrik56vTl+F6cj/P8ArbfTNVQl/Y9RunqHB/8AeI/L/dofULyX9Fz2Wp8zQhZoJV/EBxU1KjSW0iO+4H+FU27a4hzaSnMERZI5G7snb+dWCULLcO5TpDpqWzl6nBqHRsATGr7+MLUJPBHHNE4Yyq7YCJzijNN+DJnLuW6bcI/GK35YhO6+iX3hy3vLaNleNt5Hpz3oTT0xbIoj2Ee/rUnpN9GkjWzFXgddhB7D2pxrboymJmBU/KcVi2xPhjCXkgUDIGSDVlaWOOHDJja27PqTVe0iMQXnH4hgmidS1a3tZOnIjPKBvVPUgVBKidyC8sQjjTt1O/76BW+jmnKQZYN82O376huveapP96elaSR/d/efM3qpPvQui/G6Ncy6dND1bXqb4JP7J/te4NQWxEZCe5pSh+eQDXreSOVA0cmTThBU5Zc1VIOV4IOfeunGCcZpTsTwAK42QoFZQkNnHl8wrp5XBxSfQ4PmpToQg2DLetWg2m3DDG3Hr70PcEx88YbtRfqR3oHV2iS3++faD2I9KqvZwn3nBPymk7eGY5LA03zKI0DEgY5osKpYD0oBltUZBw28+tMxmaMbJ2IAPzUZIWHlHcHuKbuVDQsjckigHYL8+dymmlkaORmY5VzgAelIlSaEIEG9CuduaHlnhZxJnDqe2e1AVdvujcgZUKMHsc0Gy72UjIOMkmmJZiWOJSzbscdhSpElnkLQsGIAGc8VGYD3Fr1ImYoGkQnzZ717S5mkja2djFKvIPoRUsNskRCgMCAcAetQGpo1lfJIuWQt39BSlFm4ma3d4LgeQctjzH3r2k3TXcGXbzA8KPxe2aZTcbRpLPYzHh1+nrinLGOO1QJI3TRuUb1z9aqpR5yhwzpn616h98cvm2b/AK7a9UpQhMwXcF+7Hd8UzZzOVJZmZdxwBxxTcd6FkMU/kjPAx6mldXpSFgCUFVBsLiRgSOxwBTgRWLDOTmmreZZ06iBA3J54rwm6Yy6AmU4BB7UHryN0hRQuctjFevZOjGsaIeoRjjtSdQmRFRFDyOOMVxI2mcyM5BxjYaB6A4CsfM5oyHhgQzFie3pQtvHGnBZlYjHNFQKdpG7NATA/n2N60UoPIbge9ASTwWqo00mCx/bRMd5E6OFzKSMrigKUjdxzilhlUcnAoGJ7+UgdNY88gmno4pYxvmKNIx75oHHn2qQq5J9SKXGjFlmmkYEdlHauLHKzEySKQO/FOMpTAL5BoOXVrFOjZJDe4ocabEqKGLFvQk06wZWOCSPU02bfrjDSylR/Cg9HYyrno3H1wwpCDUocs4jZCfTmioEmUkJMzqOMkZp3DBRkljnkdqAFJ7mQlRbE/XtXblnAjAhcHsQDmpNpI4eEKg/WldLrbGkjHHIKnGaCJneCC36pLNhsYoaO+iRWbzMWbIUCpbVHtTLHasVZZGyRinjb20imPpqV2YBx60FbGhy3eq/pG6u7iOP/AN23+X88VORWsKelKitrjpU6oZP6wUCZrbdsx8/vSz9wOeP7fzfsFdimzcLn5Peqxdap+l/GEtrFNjT9NRXuz+vIfkT8sDLfspCjbtZbqfqTNvtzzBF+sfc/SmWZlcPOokuGOF/s/QfShdR1u3GlSanJJstUXfux3T9b8qiPDN1catEmr3CGCL/2ODPP/WN/wpVic8R2Qk0qS0WLp3dziJXH4c+v7O/7Kh7+e7tbf9Hm/eSFQAnUGZQR6k+teudbmszJN1viun/X7Mf7K+1Rus6kZoPjJIOZPwP9e3FbjG2JP20w/SHS6wMv6n/PbmoLxnrXxf3MMREVt+v8rN+ftSLgy2lvLeQ/d30m1PPj9ufyqBbrXlvKT/m92fP7d8VuIZmQM3iCcBGiDRo22NXfsWPc0jUD8Q0KXSqWXDMydyfemoVtHkgeeKSaQHhH4UKfUU60cN1qEUUUjFJBkj1CjtW5gXTQLRbfTVSKbhhncq7as+m6pEWihu+rm3gb5E9h8wx7j+VQFvDixiER/wCfai9Fmis9fimMv9ZuTn8/+cfnXFKtDFrFd2FtLJn8L7uV81Ixfz9GYfdRfe9TqfMn6vl/2qkLIjodQnj/ALNBfpqLrywwj4qWP/4f4fSuNpyZ0to0aeUllGZtvyrjv+6hr1LO7sY+vJcfD3LYix8rZ7fvphm1dpbmRI7WIXBG78wMc+n0oIrrEMUEU2s2sRhxuH0Bz5fT6VUSp0y1jLzvbTRBU2sofjaOzfnSoLi3t4IZRcSRxSYVDMOWPtUZf3GpTjZFqUcKSoUJ25Y03MmpiG3iFxDcCBtxaRc5xULTcxlJKxyRr7j8WKGXqsWEihQSVBPqPegYLy4XXJ77UbJQjRrHFIrZDL9R6VJW17a3F0YIXiJVMtE5zg+lZ7hi/KQQ29tK52OwVmz3wKrPiGezuFtrKABnhJy35mrPq7JFAJWQBcfKw7E1U4hb9Z2ZRnOa3CSaFqVePjyqe9JnsIVMrFkdyCXwMYFO6lMRbsI2CnORTUn9J2zuwKyJtIzjdWo7oBtrtkUleQpxj1zVg07UTNZpHMxV88+4qvDMSdCABlzlmxT2l2rG5Mssnl3gkBu1aylIW6OfaA34z6+pxRVvPbTFZ4/+kA4YNyWoBZiyAIAVUkcChrUyW85lGAc4FcTdjdMsWsbqaGHM2nS/+z/jg3N5treo/lU1Bc26xGJR1DHx0zww/b60yvVlsOrA46uDj2/bQWjalZ6uZbDUrboajbrtnTHY+6n1Q+9RUnbS2ssm1G2Spzjsw/Z603BqlxbXhs9RtwiSSf0aaM7lkX/A/So7UdOhn61pa3Ji1C2j3xPnsPYt6qe2KEt/E1jfaDi86sd6PuJ48fJKrY+b6H1rUQza4lceamy2PNQHh2S9udNgF7/0rb5/apuOzJOWIrLQdBldqryKWoIbdIeBRDAQnAFBXbqV4NIkM3c3RWQqhcg5AHtUdcBroKC2B3IxRF7Irorg4I4P1FRT3lpDNKkZR3A82Zex9sVRKFDCu0SBgPmxTq7CgOaiYFnvoBFCphYfiNG2SSQIYJXDt+tUkFZwdygHd6UxNnmlPIF4BHHrTLTeUggkmngDiMo+QxI+tMzWiSS7woBb1p4kyY7of5112II34CrSAFPbxSrtXKcYwR3oaGzmifppceXHHl/hUo8aqVYsGIOAc/LSZNpIxySeTVSkZFb38UzGNkHfnHpSb9PibZgY0kOMFvrRV1ceYquQV4xnvQi2sjISwJRTkYaiqlpt1f2s0kMcD9MOPLn5frVkEstxtGNoHqPWh7yyW5RZ4XO+MhQAcBvpUZY6hOlzNayKVaFjznk/Ste0ixWl4iw4Jz5jXqRIsMjb3dmz2zXqytBnlhnRyvdT6iujaBh2BGPWoqC7eW0d44uEYYO3GBT13cBJFyFyy5GDwasxajeikbhlk2K4ycc0BqN3JBdRLIHVE5D5wDS2vEjbaqyFwmRjsKFuEkuY4fisFJCc7hyaUkiE1mK41ISCSRLdf1uAw96895eajdOli+2L8RL42H6UJNp8TXixF/uB6B/4U5p63treOiRIV/Cff86tIlktL9AkhvQ8g9xkU4DqckbBrqG3jYfOo8w/OlrcqAgkR1JPKqM4ohLqCaZI40V+OQw7fnSZaP6bpUQj6k0zXT44ZjxUpBFHax7Y4yrn1pi2jCR7kG0H0o2DY6na2SODXHAXbvuIV3yQMc16d+lLb7sOpbHFLMaMMrx9aaTcLsIHDFBkNjitA3hhlR3pssRwRk0iSWXcqhcD1Ndck5VM7T60DuFdMdveus/SUBRt9MmkxriPO7NenMbbQ3NBxC3yj1HeloWyVb5gODXF+Y4+Ujg15Sepz6CgCv5LuM9v5bdtE6cfv5TNe9WLpq6J+p5cFc+vOafOCP8AtVB6ofgdNuz+uF6ez/H9tahQsmt2/wCl5SZFxDFwCOQfapjTtSjaDcofnnn0rJtFae8ZpMyNNcEkoo7j3qZsbm8s5VRmuG391XufpSmGm6deC56gV/MknIo5ShrOLHVzBqscRlRRJ8+fm3en+1Vpt9VU9zUyxVONFBLGzR/Me1U/xLod5aaVLb6ZH1De3ivcPu25Ukbufyqdj1BGYe3pRbTqyc9/SorLfHFnf31nY6NEMWct2nX/AOrTO7/s0X4kuxp+hXN1b5EkUYWL+87eX926rw8MEh+8j3Y7fSq/4i8PRXhyt5L8Ps2fCvt6fzZDe4IqwqleKp/0HZ2EBLdVxmQv+L86hP8AKbJ6PV/v787tv0yPyq4eKvBmq67plvbi8T423+Tqfi/vVnHijwv4q0ycSTaNKY3fzz2v3nl/nW8M2ONrVNLFd2WIpfvH/wBqhpNPeG0kjB85wrftqL0CX4i4mi+EmS6iQKHx3z2orUNN1KzaIav8TbSSbsPvDftOP1a3LFGZNOnitlKygRZwrOOfypzw7ZxWs8k28K6ptXdzyKKa5jihntZpOooxIjH5c4oCC7MFs8+UJUgkeuM81qi1utpzEvSDKTjA47V67wYIlLqXVslsUN4fuFuHaRwdjjO7FE3YY7Y9rDcfLx3rjVfLiU37xWUU4WCPifJw3m9qi9V8QRWpNhYRhSq8MeW44yTVcsb+eFZoZJMFgvPctj2NQlzeOJZPxFywBPpUjGkmUy+t381wwkuCYxzu7Go+71J2JJuHc5wB3xUNp089sHgkXMJwfNz39qP0+aKW6+DBQM+eTwDW6Zsa11ey25ihuJIgmSTnNPfp24t4gWvOoykcj5ScetB3EsdnFlMbi2DmgIwJpGVdpA8xqTC2tun+Ip2X7+NTGe5WrFbTWNwhu4RsmKZ3IPmI9DWem9SSJEEaou0LlfXFG2l58EHkMgaPaQSr9qzMLErR4n1Fn0OMu3Td5VyM5qBtYmmkDAkD1Oe9CXetW18Z0dyyJIoCqPlIp+2nG7A8j5yufWpXEFXEluwljLLvVsH6VzSoHEIV5FmAlyOPlFMiEPJIkiL5wSxozS4nVRgALuweaWQa1NrSEqUVgSefao+1lWZnkiPTOcFT3P1qU1Oy6+0lW2h8gip2y8NtJai8ilR24XaVwMGszJEI7S5mjLwyyDzKDkHkV2+ZliLpmRieAPSujwtqC37yGFSxOM7vKFqcTw3IZFL3DxoBgqBwP21IlujXhScyW0sch6ZA/wBXn/voFpYdSudN1FB0tTtzsn+q+o/eAVqbk0WGGLZAxjz8xx3ojSdNhtYc4H9/8TVCkXcaXe6k2ZeI5E2Z8yt82ccUfZ+HbC3/AAbs8tx3Pv8AnUnI6KOZ/wDezQU14y56c/8Au5papCH+jf1fyfq0sX6lMhqpD69czXD29vd27dPvwaCu7jWpiDHc2+4dgqnmtUxa73mqYqJvb/qA1X7H/KaUSdW0jP8Af8tcsRqF2cXUX6P/AL9Afb6nGI1hmZTtbpZz+6mdNhN9dTRLDHujb7xinz+xpjVNIkQ7hLGVYYJT396sPhy0FpD1ZiRO64YbqWo6wt0tU2tJuc/OMV28TqL5fLjtilzBSMr83vTaAke/1rAEjdX+5Ixs4P0NekjUdjilyxsPvFXzD5vqPekuUZcg5qyrhwI8L3pq3lmlBYf1ecFfr70otlCexXj+9Xo0YESfLnuPpRXJx5SCO/fFMCWNI9hG5gaLlDFCUJKkZyPxUFPHxvZNuMFiTVU3LFG86OikDlmzzXoQWZnICBjg/UUqNnSNpmO7qA9PFNRMWlKsroSMIpoA/h3txI8SCTLAgA8KP+NV/wAVxyO0UloiwyNneR61Z2SQOWbhSeMGgLkQzPLHNGqhSS+PX6irCq5pN3cQ2SJP1jj5e3b8h2r1ES9WRs2jlYx6MNv/AI16tW46ShW7ZmiA+728k9t1DSWyPMDPGJGA8wHvUuuGTap3MRyKZgANyY2ZWbHmC+grjhsGMOq5iZDuxkelKlnmjOJEDjdgP6ijZl3IPofT2oe96yESRRgrnAzVDHXPV86lpPmBHANPjpuCyqwd/MVxzn86h4zItwS3UDN5SR2J+lSELNboxmlDMThVPcmrK9hlozFiGkzIed3qn9mpC2t1Lny7eM9vWgokaKJWBDt35o6CZn2gEFmPJ9qyHZHuIYspJk54XNSWnmfpAyDBPOBQTRhuARx3NSemIqRnJJ+pNVDzyrGAX8oI54plWD3GQPuwvcU5c7JEIBwfShIGT4x1ZyCqfL6GgPYr8oJx9aTE+TtyQp7U20qZRNwLYwTXDIEIDDgUBSsoUpkHFIL53ZQYqMubuDLKsvnPOBTUV5cyIejEUHYs1KEibpVRwQQB6inknXCkngjg+9QUCXBfZLOCw/VPJH1p65A6S+eQBWywz3qCZEyDucD2zQ86QXKFGCup7qaDUExnGdjdsntSfh1jUbZmz7k1fAJURQhYoYlUIMAKMDFSelWayqbp41Ddl98VB2lveGVELdRnbgtx5atELsqhBDsVeBg96sSI7U/Dum30oEtvGzE53Y5FB3HhlFhMVuxALfiPGKsKqWbeSVx704qjBIOeKylqVc6bqVs6uVBRO+1s0PPqrW6DfvUg5G5KsU2vaVHfSWU0uyRDhtw4zTl3bW9/bmPakkZ7EVuIou1Wt9bYuz5GG+Yijob+Cfy9ZWx2ycUxeeGLYSfcOYCw582ahJ9JvLLeF3XRB44pPdaW+KWJe7jntRYwyhV81US3veh9zezdL/rP2djU7oOpRSzSRdb5E/2VqUWskFrbIok6SAjO7jvVC8U6Zaa1qbXcm5EhjMUSe5PrVl1TVOjYdR2CK4wv1FQ9rPBO8SodxQbm/b2pETiz5Zx4x0TU7SCOWSA9NPbd68CqxaaXLBp90jXQE80Z+7YkkA+9fSNqsUy4ZgR9RUZrfhbR7yEt8CnUxjKjBNa9ItMj8G3wjtLVRMpiVRGSGBII9qn49Q+KKSfl/eX866vg+TSC8NjCpgDFwjIA2T7Gjl0K7+NjtZbQjqfKfw7fzq8meIW5snu7fYmCPmYrwQAO9Vi2uJReMJIz0YjtDH+daaulrbRJYxMXDDzyN6n2quapoKLdoHRukzZJ9OBTHOziq8s6l44o5BOhXsDgLQUJeNpJFfGMEYH1qUvdIWxl6iIHLDKbjjGai49PukZnjnYxMcBGHIPv+VbjKGKSTXDPEu8jcFyoIzmkNavIOvEzRyoeSOAaE6bOXiRJXkRch17D6V2S3vJI4cXLLv8AnQ+lTlBQuNvh45hcTRqQc4BzmgILue+kht7eHydbBwcZFG2fh24kLs4LMTkY5q6eHfC8MdusrR4mY8Aj5frUnNYwQg08hWjkGyQfi9S1SthgOFbBYLgn61OarorSFLmAYceVh7/WiLHw8Ej+Jc+YjBWsZS3xRiQE3C8b2Y8/lUoukzTXC9HyIvf8qnra1g6Y2KoI9QKLYdNQBWSkLaaOIW6xkO5eantNVYpngLeV13YoW4uFUcYx2pn9Ixo0DqwO7yk+1ZlUwxUPyc49KanuIlGC3FRup6ikE8bB+JVPNVa91oglTLg7jxWohLWua9iBYCQEAVGzauiAgtgdqrXxFzeIjWkLujH5qkrDRL1iDcMuGOQDV9WPB5ek1AzSKVkAVeMD1pxWu7qJRDE3BwamLTRLaJuoUBdTmlalqVhopO9S0jLuCipcz4SqRdl4YzcGebEbNywUd6slhpVvDtKRxhh2OOaj/C3iK31qS5iROm8ODjdnIPrU00ydRIlmjEr/ACpnk0kiRHw8eMOP21BasBazcjh/96p3LfrVFeJ4virHpRf1nzp/eFSBV/vjcXU1n0seXyP+P3/KvDVjazfej4f+w/8AMV3S5o1t+msgYr83971p07bm3+/jB57Vu0S0N1HNB1IcMPcUqFiR/MVBR6YqeaKWZD7BuK9Jpc7rlbuZC3dgeax4VPTMpwpoS5VYZuqrDB7p/jQMNlqe7fLebs8DiutZMRullcyL6571RIAqyk4AFdBU+vAqIuLm5ji2LJ5c8nbS47274h6IPGQ1Sy0pcNgKVPFRmo3cEJLSSKqkYy3pTZN1NId7CMpyNpqP1SC2jt2lunaRU8xz8pNbU6dWs403O3kTsSMK35U2us295kJBwgyCx4/ZVZFpLe/ey3G63zu6YHCip3SLLTYpo4PMyP5l3Hg1SBVxeu8CFGBJHkye1eSWJYYobhiZZDwc9qeudEtlhK28gWTduwTnH0qMubSWa4mdADIV2qGOAPrWGhFtFFHvPUXzHPFeqF1C4jsbkxXF1GgPKDGcj3r1aBWmTG23wojKUGc/ShfibyR23MyBmyrJxgVILI4gDSQ+YHGQO/7aaZ9kwJA2NxgelZUXLfotsuVBUjGR71D3mrz27jrTYT/NooqRaG1bFsMuq+ZQvOPzpt7C1u5DmIeQeVu+PpViaSkb+nbaS1JP9bjJGOUNSNtdWE/SPU3sg3OfVaEn8PxRIXWMz3D5bYnAxXdO0ZrSzlIxukJO3GT+RNXycZWSzkSeGTpbdh7MfSn7a26YyzZJ9agrFLm1tw0A4Y8gnIJoiDVbyIFZQjN+XapRyWIRkEx5ZRjk0fZqBGB3FVj9OLhfumYkVI6XqqvGVlQqw5HNKVLkjeQRjHao22EV1fXHUUkLwGzimZtWMhEkUDlt23A9aF0m9kimdbtGj3ydiKSDms7n43fZykpgg+wNdubdeqpmV5HBHHoTXba7WPeLRZJWMpDn0Brk4kV1meRmkyNqemagYhhuS2ZcR/N9yn/H1ouaPEPwufnpyb4eX7z1T/V2tUcTPLqGelH+p/xarQ9JqMMU7RhkL4CAr6GioxK1ukrHL7SSu7INQ8+4STLJbK7Myt93+Kl2t5JBEDJbtHGVZsBshR9a1InbWbCHagbnaQfSi4LV7h8RxqABySaB02WLYXWRWR8EEe9cu/EEWnTqj27FCfM4PIH5VnjaXSw2Fm1uN8mHk+nFSEVV6y8Q2Fz50mKH2k4qt3HjK6+OaW1l8ufKjeZcVqMJ+DMytH2hXzWPhS7kWQoXTbuFZh4X8aXFvkNqZ6Y2uc/LtrZbKWK90+OWSEHqICUPI5qhfaJ4f0B2Gyzihlc/fdNPmX2OKmE0swo8+pSXDT3qy7uu5b+2K1XwVPZxeG7KL4zqXOzc+/8AEx5rNZPDE+vX4srERxAbvvv1aml0XX9MaGzmtCR5U6kfy+g3VuZtIimhS/K0gIZjwD6AUOqRyofcHt70dDBHDaxWwO5VGM+prj28aKzL2A7e1cTT58/8ofxBLZ+KLHTrOLAt498n7T/DtTfgHxr8Y8tixxLLBhP/AKQ1UX7VdR/Snj3VLgHyJMYl/wBWq9AzWciSxXKFkYSDZz27GuWGKt9DeNteaGfosgIt1Vdmf31X9N8Sr+lWuY5GQbhmP3A9KzDxD4zudQdZUjZZCxaRie5obR9avor1ZpGUSbsoD61rsj6m0HXYpYY/+xVjhvQ3oP8AjXzLonjp7OeKG7JUynLunm4/VrYvCGsW2p27ahZXJS1UYkeTy/6tYywWJX1I435dc0i4lEo6VqP9f/CqqfHFs8/6PsP6RG7+d/wqtTOn6ja5x6/8axxpYmzcSyrMqywsg3Y96K1C0VITI0akkcDGeaOSSJOdwGCQD9fajI1GAzsGLc4x2rLSiXPh2SV2muYS5fsccAe1c8P+Forq/aOcBoYlyyjufpWjIEK8D8xUY0cdpqqsiYE42n05HrVqTsZfSNPWExCyhCEbSAgziqdqnhyG0u2jt4tyuMqMZK1pF0oELMBjAyTUdo8Anle9cbWk8qBvpU7lwq2lad8La7bmHHHBNSkUsFuigRkse2Knr1odpVkVvzHaqzqiXUN0jwR7oTyQB2qgtrhep1CMN2I+lEx3cLYVRg+1V+6ncI2chs9vpQovmEb7fwHt61Yi0WW5vI4cggj6Co241hcEAfsJqE1nWTDZmS6VXjC5Z94DL+Rqo+Kr3V7TT/0xppivrb+xJ5kX6j1/ZWsYZmVs1DWBg9Kb/wCXzVD2+udWF1SZcoe+/j61k9zqesajD1T1Yvm3p8tR6uYA6xzNhv8AN7+frW6ZpvOtap8HovxmQY43V/n/AAnuR++sc1rX9S1HUJYoruXpSfgT/jRvxupXmnRQ/GxyRY+R8enYGoG4klE3aQSfrpj+HvV40l23n7Br0aj4OaymfdNYTlfrtOCP4k/urRlj2/hrB/8AyfL79Ha/cWLuSb2Hdg/rKcj+BNbyj7h3rhmKckSau7+0s4jJdSiIemfWs3+0fWdOvYI7uyz/AEfje/l8pq4+ObCa/wDDNz8GnUvIcSQL7kd/4Zqm23gTWb3TeneCKPqDOx3/AOFcmM44+1LjyjKfEKxoF9c2l0bmCVEBG04+Y+vP7ql9ButXm16yubSylukhmHnDZXzcHP7CaiOh8O/wcw/q5Oj/AHcf+FbJ4edZNDtpYgI02KO2O1XOWMJSiv58njHFcZgXwMHbzVN+1jVLyy0eI2c0sXxD7C6flnv++qF4U8atpniD7+9JtpIPP593m7/vrEYW5eVTbT9R8N2Vzem9iHQlPbb8p/ZUGZTaX3wt0DHJH+P8LL71Xdb+069l/wD1bZ4/Unf8X7KZ8LeJtR1kyjU/vZd6/q+p/kMVZwnHynK14jnEuAoVlHHejhHiPGc+tRcVi1sm62kwvcq/rRNvdqyFHJjc8AMP5VxS0JkWRlVVcKc5PP8ACuTjcG8vpQ8hjiXl/XKk+tdSR/mZhlvrVoNMobCuhI7EZ70xukin2PwPQ59PajQVBY9zQMy77jaEz9SapGJUs+2QmQja/HC80Fr33unGLaNvvilyXOJEV+mxWTGS3ApjXX6xQQXCFy2OTVhULow9MRkJuS6+bcremMcetSl9aRg25i/1P7PFI8ODHxUR+8zI3KfhX2FTTLCsbL1M7fpUylrEEs08KBpCsangtjJzSr6cq0Xl6gHLORiiZWj2rtGPcGkG4t7hgiszgcMCKLxRDadFcTPcrgmTuw5B/wCFeqd6UMPy4w3NeqJSE1Ft8Pw43BmI7fxpUcSRSJmMlAvLD1rhAmn6q+VADuGaXE6dJUBI57k96AK5hmmuxHauVRTufjvzyDR9k9tx0yFDHCgn1zyKHt1mVjKWAG8gsRjykULczCG/jCxv9ypwh4EhPrUVMHAlyCAMc+9MM+ZQFJKjvUeupJJdrBHAzSpwRj3oueS46RYQNs7YUc0pbSNsIwm5ePce1PSQW04BkQMfQ1HR3MSojbZAP84Pei4r6JYOFY84A96UWX+ibd2MgUKW+XHpXLLTAiymec59PrTQvJrhjHB90R3Bo+2tyqR9aUuT6CqyCTTrlmD2kuPNnLnFM6jbanDKt24aQbuzDKirDuIwO3txXn3u21skeme1BX7nXbizjxc2hAz5mYbV+mMV2bXbQiJ1BUN2fvipGcJKr208e8Dup4C+3egWt4t4hNrE0I/GU7VfCnf0lZuFPXZB65XvQlveC61gwrOQv4AePyr09gtzcJEsRjhHbzY3flXG0CSJnkhnUD0YjLL7Vq0SVzFJbJNIvTbA9TzQTqlyY4ZEdDIMgimbiG+j6bXdvIykYLA8VKW88N0iLDIqPFgDIrCndKs2ihfILtuxz6CoPXUaTVWDt92uBg1bNOba8iT3Cu4IwBSrmws7wESRjAOSRwa1ypnyoGryCO3Ah8pzjy1BPDqUUC7baQxs43ZHYZrTv8n7OC4E6ncPRW5xRWoxr8JIu1GBAAAFOVpxAWHiyWErAYEEUYC7s89qjdYupL66mulZtpGFx61W71pUv526TojMqBPc1Y2iNpaRxtIoZVya3VL4WDwNFHb6S8r7eo7ZIxzinvEPiK30iSKMwGZpBu+bGBVIub+UAzpdLGiL8yNwRVY1bWrnU75JeqzEDYr4yMVMcWcpbTpOq2uowiWHdn8S+1MeK702fh3UbyIH+j2zt/rAGqV9mGtWtnBfdfq8v+p+Ef8AE5q//F2V5AfvFMbDkH/hWapp8ULGbyR5jmQkknyfiLUiS36O4dP+7WkeLLOG88f38Oj2cUVqkmzZCnt3b6c1PeFfst+Igkm1OWX7z/Nw+Xy/nW5lYYWkfzEp6+alShrdxhd6nsRX0vb/AGUeF4v/AN2H/wC+cu386Ph+z3SLW/iltdNsUhj908z1x8mqfMuj3k0VyrmyS9SM7+mRwtaZoniGbULdbMCazjbzfDkeRq2WHwPpcMxuRaREnkADijE8K6YfM1rH+wdq1GbM4s80ttMeSOIx7Jfmx6CrBa38cUjm2aIu4wGJ7GrG/hfTF5W3G70NQd/4Stzc7og67TuGDxV5s0K0C+uZtZijciTJ8uD2q96hp4uLYqJCrdxt96z2wsZNM1eLUCWOzhlB4Aq2WWvrLcbFlTJ7L64rHtKM0ySe1l+FuTuXbgOfWnNZkjWCOZf81KrZND3sxuVJiwOmdwPvTV063WhSZyxeMn8iKgktdu+npU8sfqmxP7x4FObhaafEh/zcaqf3d6hdauOpYWCj/PTw/wACDXPEFwbjUbPSlP8A0p/vPpGvLf4D9tSgu3sZ9ZPxk80trYfgjT5n/tE+go9tNjt4CtuXKj9Zsn99Matq8NmuzIGz+VQkPie3E3MhcH3/ABflVq0maTLWcUyfeQq1Rt5o9ll3+HIP0OM0db36tHkgrTbO7SNMX3oPlj9vrWba5K5rPgS01nT5bQXt1a9Tb7fMDn9tUm5+ybxXZzyDTdetpYn/AM25K/w8wrZ4plKeVMBqcLKVyp5FXllHiWXz7qH2e+NgDLLpnxPT/wBHdKzbf27armo+DNf07+lzaNfx/r/d+X94r6keTPmryjcNxGR9avIp8k2Sss/RYEef5FHm3d8c1JXFnLL8Mf8ANp/u/SvozWfDmiaj97dWVo8p/G0eP49xWYeNPBf6CzqGmzda29Y5fT8veuTDUtiYVTwMvQ8ZadfrI77LlEbcuPK/kP8A2q+kYj+CP+7WM/ZTaWc3iCTr6d/SdivB+qmP8a1O/wBbsrH+tuI1/I1M+82sS9e+JNNtma3jJd4yVdeAKk7a6gurNLiGVTGVzkHtWI6/qKDxNepFmRZsSxqWGcGpHSNYkkgfTRcPGkRwU9s1rgxzS/2h21smrR3FvIpaYjftxjP/ABpOn63qGn6XLaWkytvYbd3mKn8qhtatkkggBuRF0pNwUNncfc0BHdussUs81rNb78s68MPzxW6Z8l+Or/Ur7TmjkmaZBgmPt5s+gqvnw5bQwpNb3SNdACRYmJI3Y7Zqcu9S0iaZ4pJxwCVYcD/vqRs1sVaG5ikJRF3YQZOfyrOUtKtpCT3cB8qcbdiY/F6+nvVu8KeHujcHUbu7jEkkHkj37vrmn7fVgD/RLCSTqfTb++pq3+K46UVtHv27v8RUnJqEpZo3wigzqcLt5pbwQvCpkQHAxkUG8V0YMyyRKd34a81pcBNpudo71xtWD1BAkmfiNpPyqRQ9peTBlaeZmGcKqrSpdGnWQzfFPJuPG6i7SwltomGBLgE/lWmSoLyXqFEGd3qRTh+IkJxhWUe2N1JtZWITKKGGc5o9Azx7giDHc5rLcIaS0lcdwX3ZAxUFeabJLfrbXDyxoT3z5RVtkhcS7hnA5NcnW2lALxuccgH3o1xR+l2yWcS2xlaROQrjvXWukt75bZpCCV8qMO/5V61lkinfq7lH4W28flSp7aO9cSs0btGcIQcFatqLEPW6U0s3/O7jgV2aQDqcfP8A7X7/AGpuxi+F4jOfO3y/XmnrtPu0RDWUBzSW7TMDG/l47V6npYXSZiJA+fVhXqKj7S2aICOYYkOcjPfNMzxzG62CHaBjnPtUzdRlyDEFBUg89zSbcCVnfhc8En6VJQLZxKyt1Cx83GPSlNaxq5Mj7s8ggYxS5ZEt2YFXxtPIHaoZb+e4cRBnCOpYH9vrVLditEguJZ4pgXLYODxmpAXk3EbxMRnBx2FNW6KsCpbr1F3cgnufejEjZYSA5Xc2Gz6VJXHsejjQx7328HBFPhLfpKyhQ2fLx2oLoQLH0pHkcA/P6E07J0FUxqhIbuT6VUN3lqJGM8Uyxuh9+9FabfRTZUsFdRyaDeKCQrE6ON3rmno7GJk2xDpY/F71YVIXN2qFckBfemBqDM5jiyxH4iucVGGSazVRNF8Qu7vjNIXUROHdCkKbsZBw1KZ5JSa5luIRt5OeV9jSltZ2jMjndx5R+rT+n2ghgCnlu7N7mihsG0h8f41mIUGkbHYXOGHy/SlTJcQMHB3g9x9KLiCsxIGR6UuWDe4AbC45P09qojQZuqvU58oAUPkGpKK1iW0JkjVWwTkJnFNxW6m4SUg8j07CpFBxyNy0AlpbQSc/Djjt9KfjsoJASWDt7qafjMMGcKfP830qvap4hAuJdP07m6T+sbGViHuasYnIZfvZWB/pF1Lu7hTyTUFqGtJIdsOnXMg/WbtUKzE356M/x91+OZz/ACX0rosry8sJbuWaUSZrkiKZ8nrk3R/qrMdU/wDx/wCVNCIziSK8+Kj/AAfrfT0pvUNHPx1gcn7sZk/hn+VP6MbuY3Ux+7to/wCo/Z61APNp1rDadAZYJ86AdxVdu7b4aMLp8JXDbumx9KvF0rT2fVdETqd2U8gVXb+ynhlbpuZeoMI+OwpjJkkNCWQWVv8AeYk6O50xRVywjjNxHOYekC+6q3q+r6totvFdiAXFsPLN9PbFN61rN3P4Y+Lihkjkkg6yIn6pOP34pSkfZ9pfx9ubu7+8lu5WuMv9WyFNa5bcDAXAwOw4FUDwF/S/D9jeCLEo/A/6uSN1XOC8iRz1iJWH1wP3Uy7tQPZ8lirKx/VUcV6B55JArIEH1ahpb9miLW6xZ/VHFCXut2NnAraxPBaA9txwTWIi0yWCWURxFmbhec0xHdh4zKXO0nIBFQMF7Few/wDo6GX4b5953bX/ACHtQV9rPR6gMeEpSclmk1CPnz5PsKjb3USpzgEHgVUZ9fQgzK4TcOPrUJqHjW3hhZTEzHsBnua3wZ5rr8QLzWbW0zgSPsf9xz/LFWLUNH8OahbfBLaWynHzg7ZM+4Yc5r588QeJtSla2vIerYyx+dP7ftirX4d+0D4q3+LntZI7kdyny7vXFJxsumo6e0mnTLp1xJ1Ywu6OY92+h+tdinEMt3Zk/P8Aex/ke/8AH+dVjRfEMfiA/c/1f/8AMVh+Kpm4hu5ulN0ulJ5kf/6s+3GaxMUpyO6E1poob0nXP7Af+FcgnJ8QXk7H7u1gWOP6F2Yt/BVoSLTruMR8xExzMfn7qc8/xqCE+tw6fqUpsZjJLc4THtwgZvp8xrQn7TSode1X4++bGm2v/R48/wBey/MzfrDPAFWe/TS5rI28kMbLjy5UcVnOveKdL0K0hgz5ohsSPPmyPm/8ap7/AGjXd5BKtpayRSH8byblX9lX0d/FmcqXyDVlzLDuH9Hk2eQ+zY5+tSsGsRS/d/8AP7a+drC/vYdXuUinPJ3vzu2/2z+2rpoXi8qcX8Xz/jTlfzrWWNpE02iy1Af1mR/3V79IyxX3Ev8AR5P+1Wb/AOUVpd/c2k/9Zu8/6uPapbTdThNuMm6v5d/yJ930l+ua48saLaFHJK0Aa6CKBzn1FORzAkdOVdx7A85qg3U13BfiSLVUWzbgwzfNUmdR0zS7E3E2oMkXcsRkLTitrJfXMQfF1GYNvBcciq94intzp7xSCO5iPKvmn01aG709Jra4ilhfse5eojVYLeW1Z7UFJG+YN2FOJLLp9Yn03WZRadWKNJ22d9u0/X8jVrLXjaf1zFbJlNqfi9agbbSJ9T1S+uLt1FtuKrjkkg4GPpihjr14Oro9pD1Ph/Jv+b19vpXLLIbxrFqawW89umyebKbxgFQKivCsuo2cs0txIZBJgSebzZqbtLae+3LevLcTqcFtwG0/lRthpVr8WyvHKrMuXdh5RitYsSHW6uLkKy28aMzZUbSTSpoNRsrUFUh2TMBIirg/xqVi082ty0Fu+xU4Mrc547ihr3S3vVgdbltsbAM5OQ5zSyAi2VmrSNdabM8adm35HPpxU/4cNksIWzKRzg5SMyc/lmhrzTZ4HYQS4gAyxzt5/wAajIBDKN1yskdwHOJANuB6H61me7TS4ZIJYgsowytjcFwf20TGIopAnoGzuDYFUrRNauxqws9RPTD/ANXP+GXyn+NXH7yTpx1xzDcSfvD58+ZlPbNcMvUCqiNle+KEDSGeW3y3l+Yt/hXbpWAiKSMp9Nv+NSksczgRlmkIIHGRQT3Eu0yK0gUgAqBxTjACHbuz9Se9C3VxNtSPACsccVVSUSoQzq6swUc7eRTsLuqlGYbD6Y70NFuMayRthidp57ii1MYGHJx71JlYOY3gljgY4oSUCQdNCQB+KnpNvSIRiRjuabYH4ZdrZI9hUag0EMXlYmRX4yfShBZwqHbf1ArcFeCDT/nEG92ZATwQODTqCOW3R0CxKGyTng/nRoJAJwpMMqSjsc98Vxm+/kiSVXl4XYe+KXJEGkAgAQ7j29hTN4sab5Zdsb7Q28d8CgbN1g5OOPLwvtXqhJLuPd/T5GRvw4cbcfSvVaS1tneRNoVs7eDSbeRTJtAO31qPvGJbyB1bHPNEWkhW0ClsNnJJ4rIfuxC6vDJ5UHOe9RL7omLYR4x2p2WeUzbGIkVz+VOXRjA2bAqsMUDVrciMMHJkO8nINLtrl5bpgEOw425pDtayIDtUHJzjjNFW0Y2q8YAQDse9AqdXwFjPPc0hQgUGZSHBGc804W8+e+R3HpXeCoz+80HUwWEh4IOAKKhwd24HP0NAOd8XByQe/vSxPthUId3m859hQPyxBy0XcH0xQa6QtpeR30EIc5wwzjFSkbeYusu2PjnHNdIYo2Mvznk96AtHjZQOATxStgbHmwRUaRGY1FwWAxgHPIP1rpnkhAEpLxdt6f40Em/lZcEfXFLjlYvtqK+IgjjeQzhR33M1FWkytlgxkG3dkeoqqOQsZGdvlxwKdtZwwIxwP51HQzSs4LKw3entRVkCr4BzubPPpRJd167+E08yjIdmCLj3NUbVBJIsum2exZy26eT1YmrjrUZnvoIduRGhkY54Y+lVzTLJfiZJJEPXLFmPvWoypniTY6QILhL6CFDMg2zAcEijrtraxaZJZViW4XcImOXz9BUpOxgsJJtp3IOPzrPfGWtLpNykyRpcXrYMrt3QH0GaYRZPZZ4ZEuZWeNmDJHtRnXHOPU00LP4S0SC4UKiAPJjszZ9Pes2H2h6jFcJIzqiKSzrjIYD3rVNG1DTvFfhZdRtWBGGI91cegqzFFhUCtIl1Kpjj24WPPNel05ZYXt9jBJ+xz2pOmRSXSqzh5pM/MRgCrRbWuEiJVQ2cA+1Yns1SnappRmsJIQCUEZ2g/SoLQbcS6fHaPErbGMJJ9q1CW0yjBgOVNZRZ3bW+pyxLjphyWOfWt498WZhL+D5RZwXOk7iHjOY42OM0uz1rVLnVZ7O88PJDaxj/AKR1e/021TtdvL2215buyIEGfw85b9WrFb6/YSwo0heGfu6Y3Zb3zVnBLS8ep6iutgm9RNMC7RbbPOT+dC6/LazXEdzc2sErocRuy5ZfWq1r3i7SbK3aSBZ5ps4OB5U+lUm68Sapdv1Z5WjjJ8ijkAVqMEtf9b8dabpCfdarIJQ3Ij9T7VStV8balrzEKJFbf5t/4hVW0zQ7/UrtI4YmllkOF6Y3MzewFbl9n32Nw8X/AIrJH/2KP5f9ZvX8hWMs6lqMbZZbSa1qd69tZrNK/mwlrGzH9vtVr0X7OPGOpCKaXRzF839e4/lX0Xpmnafplolrp9lb2sSdljQAURn7rv8A7tY55T5a7fFgc32VeL7qKP4pdOkCf/aT8v7qF1D7MvENnPJFaabb/DSfqTn5hX0C3VU7jXn8y7jSDt8IZT4N03TdFsPuulJqqJsnBk+T3UD0/OpG+1QXMYjYHntn5f21NeIPDum3VyuoCLpXitu6icb/AKMPUVTTrs0GvfoO5X4S7lPTt0QeTzfLt/WrUd2ZSlw13DLNKyxygAblSUFh+ygzq4X7yIE7/lb8J/KpHVtI1WzjW6hVRIg7kZqDtL0+LDNpWlS9UhMHA8kH4Q30NMfNor/2i6Xoer4mUmLWPkjA+V/7L+351Ro/CPiuSYCPRJi3my64rfvDXgax0oRyzxR3V4OXmm5OfpVvESKuwYWs8mqfMsvgvxekIKeG70p5dzrilCK404Y1DSrq2/8A4mNq+mJY2WP2HvXNtvOhRlSQEYIIq+kSnytcFI1MsPlGMBu4/wCeae0rWr6yuDK00qjIACHyn8x+yt08W/Z3ouqWsj6XDHYXRXKlf6tj9V/4ViWs6BqGg38llqlp0WL5XccI/wBVPp3rkwytjLFdNB8TtMd9/slRxlQPQ1OQ6lZ3tqRGUIkOJC/t7VlFx8NApmDsrZztU8H8qXpmozKJVQMVlHYntWpxtImYaaq7bS4isxHYu42xvbrs2/XHrUTqOsS6Pp/U1HUurcnyf635VB2/iCYWMY6f3o+TfhVbntVd8Qz3epX/AFbsxfd+nyr+ypGJdtH8NX1o2mKXTJZfK275RS9A0qKU3moyRqxYlVcLnNUfT9TkXRxY2gfrMMqzrjy1q/giyePwbCZgBIVLPz3rGc01iqeu2t3ar1bVxtby7gnKmvaSbaCIx3UokV2DdVjjz+1WK/t5JEjaFlUZIwfeqxc2d2xEmRLbch1Cfj961jLM4leIb34aOOQvuLYCoBkN7kUHeX9nCvVSZ0G8MNnIB9cijNKhQyyXOpxExW7EQsDgKPyrM/EviWe51CePSljht1JUNjzP9a1jNFW1vQ7qPUbeeSOW3mVgAysdrr/xoPUIIru56MZURxcMuMHH0rP/AAFrQl3Wlw8aGQ7Y5BwVb0/OtNtIJFtIriaVUnB6UxYZD+1ZqlQtrafHO1k6FYXb7uXPETjtV28NyyyWzW9xIZprY9ORz6/WqwHkklxBbr8+Ww23Zj1HvVrsYVi1JJ2bMd1BulX1LCpKwf1LaVJWU8qAVHoaGS4QLsV/O5AH1NSa2yv1HZdiufKD3qM+DZ5W6ShUiPLfWsxkk4i1LgnJwAO9dCxs+5HL7l5wOBSreDdGsTsQT3aksHicIj7UXvx3oOxJHFGxhBXnnNGRYcbmAA9qjszmc8oUIyc9xRMQlcli2FA9KSsHmxJL27elPAbYz2wabBURg8bqXD5l8w4B5rK0Qe2RnA9Peh1jJjKOWZTkY9hRshQlQOABzQ91HhFfJ2ngnPara5QT91jpD+z/AHqjjDd5PW6UsX/HP1/5xT1uIuvL0v6z/W+Y/X3riIZJHt449jx+Z8LhTu9j69qStIy8sYbjZ92W2DGWT/ur1TNrbp0+SP2V6ra0ZcjcC4Y57Zp+cpsGQBkVyEMoKykOqnANcmLFg0YVmX0rARZxQSMQQWUcYpyeEoGSMKQBwK7DsUbipDk8gV0gbi4yoJxzQMyWcQUIMeY+Y47flTT2ptXUpOxiA7dzR7KXK7Rwa8UWN8EZbHJoIS5vbuGPIt+rn5do4A+tOWt2s0YVmCv6inLxbsXJFs4VduSpHcUJ04nlbarDA549aqjsgSKg7mm7mQWsDmQ8Z42+tR8qGGZj8UyMT5Q3rTbG5dRcXUHUYHCIp70BJub2ILKlxHsOCUf2qTtdQleQlImAAyCPWqpNqUWJN/lVWHlI5B9qm9G1OOe16irtkT5Q3ANWYSE18Q+fNjB7k1zb14giOOnuzlW4pSNGYAFBO7G45zt+lMjeZVgSEbeeRxWVCX+ns8wMTsygjcpHDVL2kpjGJItuBhQDjilp1UAUjHoTkYSuLlpOo5GBlep6fnSULhu4l3KNxCeYj1pdpqNtL09hdPMVyw7k+lBBCzzSx8Fo8BvTNE6Faxs3TkG/C7lB/X9aA672y3JiAOTEVyPeo/So5UVl6iqM8ZHJPtU/JErFV8u8EFQPf2oOO3dL2aYwh0U5XH4T60CZkWaykg3FiCCcDvWM/avpOpRay+oyQySWrAFJAMhPpxW2MrhzIzkFVxtA2jP1pi5RWikiurNZlRS0mOVJ9OKuM0PmUaTLKsS26SzvKeQFzyT2refs/wBCl8P+ChbXYCXDBnKD0J9KnLO1tLdlktdKEUuPSPH8akbWxaZ1muM4IyB7GrOdiH0iylEQhkllyxyRtxU8sCqI1UMCDzmjlt1BAIzxXBF5segrIB1Qxw2UjtkMVIH7qwy9gSS8uHiyI3lOTmtU8e6qLewnjU5ZEOPzrLNFhnuLdDJExAzu/OuTDtixPcPEPTp/2m9f2UMI362ep8j1Y2gmEbSRxhlXO4k4xmhJ9Lu26V5aQZi3/eOn88Vu0pEajbpc73MW1JV3MqLy31qG0XRLvUbieC0HSyMIrrlz+ytNtvCllqNooEkqOWypif5Pzq6eE/DdnDcC9e1jDw+RX3eYn3rE6lrEBfsv8BweGtOF7eAS6pJy7/qL+on/AM1XfqHaecAeprpqLvzLct8LEdqepH4a44lu7OLeG6vVt4jhR3ei8yxXfwzWryW8q5Mx7A+xpqKzgihSFCO3LfrGgNH1y7l+Ph1nR5dLFk+zqGQNHMvoyH/jURNY38f2fxVGT5/S0dp/SensZ+t8y8EDYT71HXHjKwibqbH+H/X6bY2++cYp/VPEhghs20/TLjUzdyBE6BG1QfxMfQVoP3M0HxLW+Aze9Vjx74ZGsRW91ajp6jp8y3FvKPQDup+h4/dVkutPj+Iacq0Y980VC4ki+aoqka/fXLaWH0yE9e6+6T++3l/5/u1O+AfC1h4W0MWqCNriRi9xLsxJI55Jb99e0/SV/T3UlwYoN7wj9Ut/yamLqREk2H9lSSHLq7h6nmPT52+b2p4GT46KP4XqW0iN5/1WHof71MWtvZyy+VuscY83vUbJrNwk11a3mnSW6QPhJ+opjlHuDSIRYHZWQhlBB9KjLeHrdWYf0Xz/AI/p+L8jUV+mr3djoS/Dfr9Py0b+lJX1i2t4rcPZGHfNN1F8p9EA9T+6qFQ38Wcfdyf3P1qG8SaJp3iDSp7DUYOohHlYHDIfcH0Nd1KCGASfBwn4mR+s+z6/4UvTrnqQ81B80eOPDt/4e1H4OeQmHP3Ev6woa1Z7WNHZ8P65r6E+0Hw5Z+JdIMUiASx+aJh6Gsjk8PwPcKjN1Gg8rhvxVzYTbM0hobi2aSZwEaTZ8vt9Kes7fTpoeplDcbe59PpS4dFu478xQjp7N2/+9n2/570RFBgdPGJ0+fjP7q5Ylgl32pHKVXLDjHetn8DQu3hO3V8lgP3fSsiuLdGjiktR1ZlADAdgfetN+zjU+vo4gaQh48h648msBl/B0mUIvyMSfrmoWUdaExAiJw3mwOw+tWnVIB0XmUtn0qDmjeIGXpOxlwC31NccSZIA2XxemXcEbs4EhdV9SD6Vlms+H5bGQxT24jlUbtvqQa0LX9ZfSdVEUTJKQw2KfL396kZrrSLy8J1O1kMuQC0i4Uk+gNbSGNaRaXE2rW0VtABJ1AFRRgnmt0ezlbTXjmjLeZVXf23etB6d+io7tW0a2iNwq4BRcuT7c1OxtJcxBpYJFAPnRu6n61GkJFEweSCW1W2ycLID7e1T2mxoz2lwvbpksjHcePWufAwuxEeW34Cg+lSGnW0duz4QGJcRx4759axlkuMJG7Ec9k7Q8kxDzfX6VA2Nu7XJAdjsYbge2alQVWKNGfAlOI1Hoa9qsUvRPRUK34wO7GsxIbiaBuocZZeCtCyqzgqFwR6mhbRTLcLOJHAx++nbi7ijLl2yQccVSjatJ0JUlhDMO7D1oyKaSGBR01ClO1DGZXZthITaCPrQs1/DIssMc4zju3cVRM2hS4ZmbysOMCiGDK5VRwRULotxb3bydOR84B496lOoDKMSHK8EH1qNH41DE7lG73pt1WZjE3CrkkH1pxQ2/wA3ZsEikSLMpLoF745oFqQJuiqjbtyPpTTJ0z5vN+qpoWy6vSMp/V/u+vtRcjdb+s836rChAG8iZJcQx8ftr1dmik+Jk3XfT7YXjj9616o0aKSgFGwQBxTFosqzF9nAoxCTEAc59zXAHjlVVZGB781WXbcbmLPla8YiX2hzsJp2LDPsaPt7UliyEjcQM+1ARCN+GxtI9K9MrmThMj3rqOjKo3jd60sRtuJ3cUAN0iyXEYYbRj0ofUIUWDccBicEk+lStwkRh3sAceoqD1SRZYdot2UHjcxpCo+KCea7Qyt90hJT1DVISxS7QX2nA8vPy05FdWnSjjTDOq8BR2pCXUeGjniZecZHtVEdc2ceGbpqxbuSKhpbe4inhjlOLcZCMeStW25NubRdkxwvYY5qLa7sctGzyGXuAy8VY7hrRZZUY2yTNHDgE7znH9mpeKSK5mXewKkbRt42GgIrmCWAlI40LAlyF+Vvaj7G3gZQgIWRfPlT3NSRMT9Lol9wLRjAB9aFWRHt1jjiZomAOOwVuxoS6immkEYlKkj0Peno454rdYldixO58cgk+lRBtsFjVopIy9svy49KzW41PWbP7UY9Ws+tJo8h6L+RvIoTB47+laVAs8YZbaPaFTDOajriK3cNEjgFVyzVYRb9OlW5KyryWGSQfmo1V3g5yD7VTdIl+F2xlpUjUEozcVNQ+IYoQBNEzBiBuXnFRq6S8dum4gH880vpRocFFP1pNrfWsy/dSKxotRG4zgH9tRm3okDOAMbcU6qKMggVwbUXcSFHvQt5q1hbL97OpPsKtHIW/FQuuaqLYGK2x16D1fxIOh91i2i/Xf5ttZV4q8T3l7qEmnaP0zJsbfI/6v7P51uIZE+KNTe/vTbZ8kPzv8ys30p/QraV4Q0MRwOc4+U1X7S31Q3cDXTRvB3kCjaQ3tVt0eO+s7tGgcPA5yCTgxn2I9RVymjHErT7L9IQS9chcyNsSTjy/lVh0HSDYQ9KPppH5vJ+Gky6VBqLRNcRbjEQy5PGalLyzluukP0hJbgP2hwrN9MmsTNuQ5ZaZZwSSSW1tFBJMd0rIuN59zVght44rTZTVtBtAYrXblsHZvxWYSw15cFAg/Ee/wCVe0jtLNL2k8n+rQl4wcyS+h7flXrW9hi0j70SmPqbPxN7D0/OiHLaC0003RtOp98+9lZyVX+6D8o+lR12k2sa5bWtyc20QaeRP1sYUf8AaqbkuY45ekkS9QfOB+H86rWq3/W1zOkfe6jaR77mz+XrRP8Ah3frZWtB25u9Zhgl1IzW/QjO2Oxx88Q/Fu9G+ntTNnEdL8TSWVjn4O7HxEcX+jl3Yfb+qp8p/fUCPFujffdbTrj4vqfeW8kbbur/AGU9/qKnPC01yNUk1TVl+Ekn8ljbyfMynuT7E+38aInb21S8eFrhJx0m3ARzFA30OO4rkB6c8kXwvw8fl2f2qa1DXLWwvrSzupzHJesUt22nYWAztJ9DXo5JpL1zMYyBjZs9vr9ahZxAi63Mdv8AmQP+1XTgz/1uzp7f/CgUuEfVZT1Pwgf9qm7gy2k3WM3Tj/H5Ny7frWVFE8S/Bxf0qT59m3dt9M1CtDM+qyzXcRkNtD1Y4fQye+33FP6Xf3GqtN8DB0LTPkvZNv3/APdX2HvQPia6ngnlj0uYyanbr1JIfeP33frGrATbCX4e01P9LajdzdXebXqeTzbvL2z2bH+rShGbTxBdRQxZ6iLJ0/1M/hqnHxdLHN0rbwvcRahy27JK7jnnP7TUv4WvjYXMTa9M0WranukjRPk8v4d30HpXJLNLrBc3RgQSiSP083zUL04orj4DMmx0z/aoDU9cv4HWRrYPYPx1485T2yv+NKtznW3lz1P6v+92zUE7GiNB0x3Heq5r2gxSTfFAfefr/i+lWK1IWZzXXw8bCsqzG5ubWx1JNMkBN243A9M7f30LqMF3d2dtizA5Xn+dXLV9Mktm2I4J/BJu/D7VG3a7G2bN2P7WK3GTMwrOq6Ze2Vnc3Vl0ZmUjahHoKrnhbxEdP1kxNE0a3hyRnyhvrVsFzqT3csc1s6WiLiOVz8+fTFVnx/pFu9hE9mIYJlkwXY4x/wB9b5FNfsr8XdmoOD0+GGeTTN48PW88iDcAFUdqyPwR4k1CPZp1zciN41Cx3IOR37NWtafBaaiIV+7t7iHzsSNwlPuPpXFMUsIBPCVu/iCW8nkkmYncqtyFNWeK1h+GSDpBl3ZHHOalba0R3y1vIH77vejDAMqMg457dqx3lvsry2C2/wASQoB37049/wAqWsTIrTKN2/5x71N/DnacbN3rTS24zxs2+tIZDxWMPSBXyS+tFpbBYcp5vemoupzH/m/+e1VL7TPF0OkaR+jLKXN1ImwuH+T0z+fNaxxvKIMpVzxV4vgg12WC3PVhsPn/AOtdsN+eKVovjW7PE1qJR5nR9h3bfQd+9Zv0o5j0zsMpkyezKfzNWHRbSaWR2SAxZ/qth7/n71zTiND0u9s9SNzEJpJJT+vnyeu01Jiwi6L9TGzd/wAiq94V0pbVxcSShZABkCrTbAvIFfaUBHNcSwi7q2k6kgVFG4AE/n7UwmkoFhkfyuCclfb61YQixsx2ZUcc0OIkZgX3Yc4IHOBUUBZWKxzLJAu0nP8ArVIbVB3NMuVIwr8c+1PRxBV5G1AMls0LeW9vdrGl0ru+7cpQ9gPU0BvnadSSmMHzDvSrh2SRVY5HcmupCoYMqMxwACDwRTEgHXKsWK/U0CumgjLpkMx8gPr9a5c3PQgEsihlXgfU0l5EjWNFcOVHoc4HtXIYWaJmfs34WHYUDO34r79AmGr1EYlA+5uEUfiz716stA95VBhGZR710qm5ZAAKJZ5XbasQAApIWPbmRSCPSrLJqOWJn4kZSK8XfaQvmJPrS5GhKKekRj1xSozIzARooH1qeQ3G79khBP0rt3d3cI2mHhuwArrx3a8rhDnvQmoXFySvUckJ+LGKtgovcuiR9JQGGcL3qL1WW4nQW7IFXsMd6au553/9ofzDyleKZtjtO2e4kJbsWrVKk7KWws7cAsDK6gEBcnNBm0u72/6sTNFH3Jb1ogaaI4jcJKJZR5tyijbKK/uIlDyBQT3A5pYQbQKhJKjaM8+tBsIemmJII5C/mVueKkJ9ORgGnklcD0Bph9L01o2uREXJ4xn1pYHS4srVXt+oisx58uefejLOKyRWkDr5gCzE/NTcunIswdrWOQkep9KkLO3sltwURd7A5A5257VkJBsABLGrFsbcnNegdYJnZZPIRkKB3LVK2enwyRZcgBfcYqu+IfFOm6VJLYWcaTXWNyhRnaDwCf21qItmZpLdX7jt/Wfg+ZqQ1muwra24ji9MDgfsqpjxpr00dsttZWivIqrI+z5M+v1q42nifCybgJZPwcUpLQ2owXR3dZ2RUwFRRmodtSu7UdHyuozy3Ga0aC60u/tZJ2Xag4dm4qI1DwjY3KtNaLIpcZUZ3DmlnlS5fEdtan+nHp7Pb9anz4ktjBm1vCh/tZFRmtfZxrQuJZvu7qL8Gx9vfuOaqusaVfWc/Rlt7u3iH64b5vbNcmM2zSzr4xuWR0luUbacfPla8niVmcqpRsDPy8GqMYvhZoxL93BO583otdvodRhiBh/Af/CtSkJ/UtU1PWJ+lMY4raN/k838ajNA+LsydSih6sfX6Lp/ZFSGnD4sDM33p/BxuXIqxaRohiEkckWyN6kysCNDhl1C3WY2vQVuVjzuP5n2q0aTp/3RMqHIPHPFRdlpl/NLB07oJaocvGBsLn2z7VPX2iyamiRPdzQRIclIzjd9M1wTk3CUgi2gBBwKk7OzLhWlUZHK0iwsulHGhBO0cfWpAHyqm07geaSpb4EWPWqp4y11dF0e6vcZkVfJ5sVY7iTCdT0qsavHp1+0kGq7OhGA3mbAOPf3rWKGtKvLq+8M2N3eQdCaeLqNH7Z7fwxS/D0xM81n/Vfjj/xp6WQSAQr5wiLlqgdZaW3sLlop+lIOU/W3bh5aHgo3NxpN1ezXsJmvLr7uKT/8n89tSultJbkXE9iIdTlj/pHTP6v4m/4f2qibfWtN14CFvutQj9/4MKHmLQ6jFd6xGZIoN2ySM/O3bH7s0lFwguYJGWU26iQL8xT/ABqJ1y2ttVniWa4IubV1lieI8qR+H9tM/FWaq93LdhUCfJv7fsqr3M7DUZLzw5aG+j1BN8+X24YYA/2h/KrjFlpfUtYsNbsJ9LvoQLwuekn40b9anri8Phrw31JT1WhT8P4qCghs9MEmpXnSiu5xvm/+mqjrWqXep3PU6X9F+RBv/F71qItJmg2neKNSi8RRalKf6MT99H+HmtbEsWo2PEvEiVkj6LCv+akb7ve20Z2/QfWp/wAJ60dHuBZ3mTF/m3+Xv+E1csbZjsm9X1uTRha201mxtoABuhOdyjjJ+tHXWu2dt0rieMQpcbQXkX7zLHj+FL1IW97Z+aJdp5Y59qoV9PfPrFpdao+6zttzvGo3FSB5CfpWfaa9loU9xBJ/So1H7qiTf217dSwwgTGH/N/jTy5289uGqu6P4y0i7hTqzfDSDd9xN830wPqKDubgXuqfHQH9GjZ95J5fP5vm/ZTglpjTdRvrvUrz4j7nTX9JPwL+zj9ai/Dl5LqEUt0D/XSMyb/1ewqoa1q8WqXK+HLD72KST+mXI/V/V3e59atNtafo6VYrU8N+D9WkpCS8ez6pB4ank0mTZOCu7y58u4Zqb02a72WvWi+eBd78fNioW11O0jgubu7m61j1Mfdpu8vY5AqV0ibrTSY+8i/zf930qSsJ2eFLi06UoU7vX/n1qn6/ZTWKkgM0anjirbaR4OHBPsaNuIY7iLpyKrL6gisNeGS3vWKsIrV2Dc5rPfEN1qOpzOkEtuEhPmRzkgj3HvW83+iOjfcSb0HPPpWe694VhjvLi6W1jheRiTsHMmfU1uMkmGPTWl58FMXhEO45ZwSC37KnPCH2g6tpVykGoTT3FtENgCLhsfnVyl8PgwlhCeRjzVXNZ0iw02DqSkKkhBZpPxn2FaZan4Y+0L4y2afrI7fijfhgKstt4s0aRQ8kjI55bccqRXzXrMGrNci50yFo43j7p2YVHQPrNi9u891NDE55AOTVqDu+n7zxz4dt3VJr1FZvw+tBP4+8NqAy3EzEL5QE2rXz6tvfaze/DKs11J+BYx5ufyq9+D/su8TTTJJqUYgQrw1xJub9w4pPGPLUY5fFaNe+0Fp7eSDTFUb15Mfes61GG8uYerLN1pT539PL6DJ9a2S2+znw/pts13qXxF4UXziPgfuHNHW48JQdKWO3s4YZPkBjXf8A2azOeMeyUyPwboxJ+/WL72T2Zv8AW9vw/StB07Svg/T/AGx/zil+I9bTRgkOnWcDyO+/qDjEftiqzqvie9uLq0vfiBaRdP7z5mZPN+qDxUjG1tdo4FhTcsaR+XJDfnTj3MYj6g2gZxVNHiGKIf0ua2miP97cf7NSehw22oqbxepaqW2JBPMokP1xSqLtONdh48ddMHAJ7YNIaaB/mkZ9gIOznNIuLO1iQPEQA5AKn3PtRFtbxYYRr5wOQPXHvWWjGnzTFWt1tSBGQG3nuaff4vO5Yo0HYc96fwHIELlivLsR2+lJjRUm2uzFjyPag5B8Y8mC8agDlAeRSRAxuPv2yvOcGjYEVJjLHgM3dj/KnFMalwyYZuSSKlgC3toYWzCCFJydxzzTkzCMkq/LelPAxscKRxyaaAVpGmMbLnjnsB70UjMb8+b9icfsr1eR12ggysD2K816opSMkPJ5z9O1eZd5JOOfWvFiXAzkjgjFd3KzFOVx71Ylk5EYyNoPaklhHITgEn0xXIFTcSf2Ulyxl8u7K8niqHZWxGJPryPag7tPiysZKsickDnP0o1ysiqpBC+v1qOvIJbecXVrgL2dScZHvWQPDaQQ6kolVXDjK89vpR76dZuhPRAPpihrkRSpFKowyHJx6fWj7Z+phtxAPYZzVATaU/DpLt+lOxfGQx7du8A/nipM4wOP20iFjuKg/wDfUERealKjiOSPg+naiIIwYVKcK3JHtRd3bRy7mmUDjg4zioyItZyhHbchPB75rQl7VHZlLEALwR71y0aGK+kVxt28q3630/596dtmjZdwcYxwRUV4gCtbq0VylvKz5DerL6/tqESjvFms3k/9B0qLiOTFwec/sqt/B9Vo2nEmfXfjd9KkJtFM2ofpIXl15P8AM7/u936xA7mitRgZ5GjUqSwwXxz+VatKV2NnDNLYyqFLtuEo4JBwAPauDU7iOLZMoTfJtyHyAakIdFuxb/DxSRHfcE9J+yhuQAfeu3Oh3VnlpEtWthlnDglhx6VtnjJg3txDEsMILpK33yo/lIPqKuPhzxbHb2kvx0Lyybg0RXhWUDAGDWfoRPc29uyEO5GXhXBCr+IinBcBrIBZSXXIXIxkZqRBTYvDWojW7BLoQPb7mKbX+hxmpSa0jlUq6qw9QVrJ/CXiiLTJ5IZoZiPn8n623+VTmn/aFcXk91CLLnfst0/F+2s8VtO6t4I8Pan/ANL0yFfbYMVFz/ZzZ4+5up8frP5mqX8KT67+j5ZvFc9ra3Ek7dOCF921fwpn1Pep+2lR87Wzt7fSoqh2/wBn1t1ElkjjbYco2OQanbfw7LDz1lbP0qyW+BvO5jn09qeR028GoWhLfQVSUM8xI9gKlIrOOHAjTH1p2SZVQk8e1NpcLgvI21B60mC0dd61awa1DpQV5J5QT5RkKB6mi3IhGWOS1cMNvC3Xig+9uP8AOfrft9qHu5C0+V5C0lKNyPuhb+8Kqeu2Ftf32ZIy8ccyvs/C2D6/SjNS1eePXdLsIrfqJdO/Ub9QKM5qSvooLe2nmnkWKHaS8jHAQe9VpVrfUrS78VCKKWSJraCR5MfIc4UZ/LOf2UvxjZaZdeGbuO4vhDHcYKT/AFOGTH7cVUbvUtP/AMnZ9NlIudStk6MdzF/nk/C273wy7qhtc1nXL/Qf0fcPbuVCgHGCVX9YerfWuSMWLR2q60W1FZcxwSxEB3/CT6Yqb0TxpqXUNpfIl1GclHfHP5GnvD3hWy1LT4ZtQsurK2Syn5TjtRet+FrDSNIS7trExujgrtbdwe4xTkcXBJp7wmaXRkiedssob5vrim7jWZ7dVitYFhiDZ3Z5ojSpYNTtkmhVxHC5Qe5I+tA68bhBm2tmlcnayAd/++r2PJm8e8vpzNPciRlONpHBBqV03REeJGY4YcgbeKZ0u1+FgiN2skJYcBhlkJ9zVrsULNFt7YG6sZZkQaFjiHb8mf4VCatpWFLfP/8ANVh1qW9ijhFlafEMZRu823avqc/lmiulHIOfk/8AmrN8VmGeafNqWlloI2Z4N+Sr+goDWNetiwU2bnDYO30q+atp6yW7ugD5Hb61n+s6dNFcM5R15zuUcYrlwytmcVRudfsrm/kNlp8hKNjeRt2YqO1nxRqN7KqtsiWMc7PLu/41Ly6fG01zFHEUaVckkHufaoC6028s70wShXAGYxwStaWIhJeAWvX8RW2nG6e3t55AsxZ9rH9XH7cVvkhsbGCzkvbsRGeQQxuVzlj2H7a+dBFNJ5rniMf5wfwr134h1WT4dZbuW7jt/wCrWRqk4WNk0PUJ9EN5pVppXxsJvZfh5U27PMxPm/I7v9mr3oUJyiCP7sJg1hvhnx3fatrmh6VewWlpafER82/3X/iM1u2kS9C4eNpPKHwK4clhKxfdmGpL9T+181Z54M1PU5fFHiO01PPSt7peh83ykcbf2Vc7O6jkh6Xz7/5VlUfYa7bXXinUPDksMlvdwYdd/Alj/WWpfVNPtbxAlym/60Je2ti5S+udqS2o8k5OGRf1T9KJgmjnBMThgD3pMAG68L203Eczxr7bQai7nwTJN0/PFcxxvu86fxq4iTprkfMnenIJRKeoPlPenhpnmpeBri7hMYkij+v6v5e1AaN9kujKerrE9zqTg8Bz5a0PxJpbapbxwrf3dnscPut32lvofpSJz0LHoQzeaPb5nf8AxrSAFj8N+GNKDGOw0y0U7M4CjJPGaOl1TT4LRLqe8gihdgqSO4CkntzULr9/p50H/wBZbeEi5k6Ekf4Nxb7v/wAaxz7UbaDSrq00ywvOvpsknUjs93mgbb+t7e1XHBJlq/2geIxouh74tQa2uJXPSyM8fWsgu7/XdWvZ7zIIZRtRj+9hUdHdtcNEt7LNNA7CNJJXyI2+lN6zO1isjWkgnaPDPtbsK5YimHtRvZ5jGzzvbAZiBSXlgPXFN2kL3Fx1bUmbhQ2U4IHfJoOzhuNSO5UWcyghG2EMv0q02GkXOnacLdnkgjzucE8AeuDSZpqqRNyIbe5zfXvP+bjj3bU83yj0zUlol3bQtJqt1M0n3nZ3/LzD3qUngsRgy2Iu/wAA3/N8ueVPrTItbo3ReC1iniLhnRudgNZmUaZps0N7bQzdXqcf8sRRsEGwZxyc4PtVd8NzTS9T7jpfg9fSrPA0rc4+8Ocp7VxtmYg0u7h42B5zXGzKjbNhdB3p9ztOGOc96S0ewH4YKC3vUsI00SyAozHKnNFsG5DuVdvWkhxDnc3JHO0V4SiSYqqk4Hc1B7fAi7mQYbjgUmSKIQkRZG70z3pzCmMhv3UP0EAyzEnutGgE9pISAW24r1SL2S3B3su4/wB416qBlJRcjn6mkli3sSTQt3dnyq0WF7DJpdsywpukVdv580B8LouQclgOeKbZ8jqKDtz70DNdCUSLBIycdyKGN7Jb2yxylSAeCx70llLi7DzrbDBcjIA9BSJWLyl3ibpxnBHcH6ULZQsbs3CeXK4PuaMuEmS1dFJfdwFHBH1qNI26ieK/keMHpyr8ueB9KX4fuZGE0ec7TtQHiuXzTWlo79ImFBgEjktQmltd/BG7lg6ciNnpjk4qwkrFKwXA3HJ9TSxJIsSr5Q2fShI51l5K5k9VPpT8R3OVUZYDk+1EdO92w2aVLbxyqY9gIx609Chxyf20+q45qiAg6mnyOWQyJ+rTWqTaXdZuby5jt47dc7vRR6/tqauJEhR+og2/rVWr/TIrw9KC0jucyf1L/wCGfT1oDtfuhpPhx9Q0+GWdtoWGJVwZGPY0mKCZXaSTfh8SBtvZ/apvTdLMVyq3zO3TTG0+bI9DUr0Ea58qRuI0ySfLuPoKliuaH4egfVL+6ubm4kjneJ4Y+3RKDuPzo/WYYiBGFAVST+ypx4LdYhKFxLnKgN6VV/G1zHbabcMsypKYiRk8n8quPdZlRNauJLa+SK0KzzzMypGqjL/tHYVAaxe36RWXxAkS7j3K9vEoyeeOfalafqN5Irw2cZaVMM7Ack55UGqxrd9qc+qzXkUbMscxiky+AFx61yxDC1Weota2xg1GNPic5T4flFHtTN3qcdtIoDzFm5Vh81O2lna3GkDHc+fP5H5eakJvCsmlRG/1F2ZZP6qP8VWMqKXjwpr1xq2iB5bD4y4nIaGE7dse3uzOfTkVcbeOKMN04UiJQ7tp71k5uTp/hm06MMQPm+7gk/tblUN6nyrVetvtH1qLWVuJrWYQW0TqUTzdZj2VuOK46ttuqatZLqcenPcRrftE0y2+7zFB+L8qH1/xHDoxsUubd5ri/m6dvHCN4x6k+wHrWb+CvEuiPDqHim+PT1iU754+ovVRB5Uhj/3ePc1ftN17R9Q1V9KhuCbuJN8qY/q/oTWZgTkkhluQDy3y5/VFKvLuCxREnYBm+Ue9AXl0LGye7XDhQX/vConQpZPFfhqz1HU7X4aS7hLdH9XzHGP2Yogy11eS91qS3hQTWqJ99cZwFk9FH0o+7kjtbG5vJ2Kw26F3bHAUetReg3Okw3h0LSocx20f3uzbtTzeX9p83+zUnrV5ZQxrZXZ4vQYlVvlb1IP7AaFhSYPhItVGJemMx/634c/WoGw8TWFzpM663iKZHcT28nrySAB68YqIh8U2g8MTaNdWe+WNZLYY8yyqOEbP5Vnc5vJbn+uj6Uci73d/w8dyf8a3jgzOREWjajLDIsem7UeTMf3g+X0qy6b4W1OW6iea0w0aeX7xfm9KlVm0eT4WWbU7YdPzp5x83b8jVnhu7BwGhv4A3626l3NEEeHtMlgsY1uowsqs2ArcYNNeLo/iLEWcIzIzrgE4HHfmrDC8clsssTLIhJXehzzURq1xa2kvxF66xxRkedzxzWIbRui6C+nQSJbwBY5G35ZuAfpUjb2bFsMg59Qabg1qxubcdK88obcoAJXFJsdc0fL3IvVlVG2Fo8kA+xq1LNwevUtktnnmddijMinsMetN+G7yG5jlaNFdlP3bR9mFQN/ejU5X6UWQXIZS3zqfXFP+EbS10vU5YoIrkI65Zmc7M+w9qzVLGSzThunxH+YofpB4/wBYnt9KOjxuwJNy+h967HDtmLIMZ7ioIVozEwiZGCk9zUX4jEKwKGHk9No7mp/Uyu4YDFs1AahYT3BdQ/TG/G01qJJVTxLc2tpf2svwsgjmO0nHKj61EXWg2L3ayq4RXOC7cgZ960Oz0VWVIpHWaNVyFKZ/jUJqWhWnWkMF8tsoPUbe2SuPpWscmOMwo9x4YuTex6cqslsrAPIi5X9g9qD8d+FJhNbDTSGjK8IBnzD1HtWjwJpMMcMT6tDLJL5dxk2vn0wPWl+JkngAuFtYLi6CjpDdsGweoHqasTQxXwrZz2Pim0uLuPcsEySPBIePLmtt8cePLGzt4JdPvbOWeWRBHEN3ys3m/I1lHieaXTtWQ3UcLNLH5mzzzmo2eGLK3397D+X81rXChv1zrWoaPo3x+qWSGV3RFiibOATjvjmpxI5SAwBG0Z3frN/yKwTSvHeqzeJNMXxHP8XZxPvx0/z2M2O5FbH4R8Z2mvQ3j9EW/wANctABvzuxjn6d64phbIHiVtD1G8t/EksbWd1J/Q5APw/jjb6j+NWTwXFphi6ul5+Hn3bM+Zffis51bXks/F/6Kv8A4d7OST4vqSc9HHzRn6+Vv9qr5ql9bf5N2dxpMw04GWB4+ngZDMvcflUotb7hFUfLyo/fUN4P1qTV4r0T2ElnLbTtEVb8WPWpS6nXrY6mSo5+lV2/8X2WnXl7a3dvJFJaje39tMgbh7jk/upHdrksBuLdnZY5g0kfzoGyVqofaFpE97aHWtJuLuHUYI/u4l8yTfRl/wAarn2jWsLeJINW0DUDaXUu5LwRy/Ou3cvbsfl5pgeJ/FW0WM0PH/vyP5v2j3rUQzbK9f17xLe6fNZX9wRFcSqmw+m3ny1GXOitPb/c3Juz/pCf34b86037StKtIvDEN4AOsZ9zyfN6HLYqs6F4TvikpF6ZQR1B04/Kjfrc1y8maQ9nDILZbS4s98cY87FsEOezCndPgaGcRTurh+GRx3H50ckkltafCXISK4jLJ5+Qfbmjk0y3voldQOqmNrxtnPuKs9lWbwjaKZVlPSRSMAjnAHvVu13QraXTxLBH1ZnOY4T2we5qs+FzZQQqI2dH34kCrnJq0aFaajL4mu7yRg9iY1SE7uVJ9MVwT3WEFeaVLaX6WtxAVnk/q3HO76im9S8Ma5bmGfF3iM9TqRyL839pR3HzVftVt7EAT3H9ePuwY5G/E2V8tSFj/wBHjEv3kn+z/wCFS2rUJNYax1e0hispbmORJOo6R7tnrz9DVpgaCfpzlgGHyilXKr0DNjpS7/vI3Hl+bA5/jQ8cCLNEwjO0dqgKWKMRtt55zzXIZHZ8mNQBwMU8IA6nAOB7U7HCAMLwaAcByBkDk80po1jORjJNLljwMgnI5NJDRBy0iluBijTvTBP86dES7cY/KktKEwFQse5yKTvmaUAIu085z2oPOhBr1Ov3r1aZVG/8xjkfzBWHlNGIA+8MMhvSvV6o0HtrUQu7LIx9g3OK7EBLEOsN+3tmvV6oHsKkXxKqA6gE49aMlRiu3qv5u/Ner1SFgnUIkNukLDcGGc0xZRgxSxMcrt7V6vVtg5Ag27vx7T5qKhc4aP1Vvmr1eoCE4IpaMeo1er1AHcqJHJPcHvQumsUvzKvBDdq9XqjSaa6kebJNVjWtavNN1Ww6BH9JlKvn65Fer1WElZkvpWsiTj5P8KyLxVqM91qDLIz7LuQR7d58g+ler1cmmxKWhsLXR9IeW1iG6ILtz+QFZ54haT4RZEkZFvWCyIPlGc5Ir1erUKsGgXZsLW3VY1kQgNtb6YrQ7+7N/fWqPGqRojkIORxivV6sQyD1G0t7y3tRJGP2fRjVT17wpp89x8IrSRR3Eyh9hr1erickE+HfDNnp2oXWJZJsbV8/5U/ourS2WrX9tFGvT6u/P4s/3u9er1c2DMg/EXia+OvOI8xCWx6JCufl5pFv9oesW/g4W3SgZY5Ph4yBtKquMdq9Xq5JYCeDvFN+vifUdQt/upSPv+d3V2du44/ZRup69qPiPULeG+mIhgLMka8Dv6+9er1EHKi4G4ZxTv6KhmsAjMAG+byDzV6vVx5tQh9C023utVgtLoGaP2PHY1oenaJY7GjSJVRUAUY7V6vVnJyQmoP/AEZp0EFv8rSnOa7rtrFe6Z98M+df4V6vVxwSVZ6VYxwRiKBE/IVDafp9ut3qMYXhfTHl9fSvV6tIRoHhfTLOR7iJDvkds5qYKKOlj8Sc16vVGkdf3s0dkUB4Gf5UUL+dNLMgIyI1/lXq9RnJV9Q128+HN1kdTef40F4XvbmWGQ3E0k3VlJO9s4Ner1csuOUra6ldiyklZwSp8uBjFVjUbBbuc3ZlkjuME9RT/h2r1eqYqs1msGj6Rp/Tt45rm4iDPO482aF8TW8aaza2zgyw3GnBnRjxmvV6s4rky3xNpsf+VclhC7RxZ3c+b+dKs9JhOjDLt/R9+zj616vVyIq185XUGdvOynIz+VSNtNdJcm7gupIZePkOB39q9Xq1DcjJoVuY5ZpSWmRQ/UblmI96tFi19Po0Fm+oztFFISoY57dq9XqnxtmVmsfFms22r9XrJJ1ICrB1znByKRqGoza1rkfxaoclYzgem7Ner1GIWyHQLC3vC0SFSQBRUOm2vUKsm4HIr1errS5lb+1VY7Tw2NqBk6uNh7chv+NVrw5LeX1qsTX08I6Y2mI7cYr1ermhxyB1vRejfbXvJZd8W/LDkGonR7qWyvCYjw2Mqfl4PtXq9W1lblaNZFngj6LFsttPerlomoyC1OxdvUPPPvxXq9XFLMEXU91q2iXVjLctG8JISdQN4ZTkN/3VOaTeXLaHaTyydSeSPLSYxz716vVmXNicEzXMJ6nO6U5o0JFhPu+31r1epKQfIxwK6hxk16vUMgcTthvqxp2KNcn6rXq9TJSumud3rSP169XqBq6YvsJ/Vr1er1Vl/9k=</binary>
</FictionBook>