Джона подуши кръвта и разбра, че е загазил.

На кея цареше непрогледна тъмнина. Не работеше нито една улична лампа, така че порутените складове тънеха в мрак, като изоставени руини от друга епоха. В светлината на фаровете на стария сааб сцената пред очите на Джона напомняше изоставен град на призраците. Докато се взираше през предното стъкло, Джона за пореден път си помисли, че макар и да беше живял в Лондон през по-голямата част от живота си, в този град все още имаше кътчета, за чието съществуване не подозираше. И не искаше да знае за тях, ако се съди по това място.

Не му беше лесно да намери този кей. Беше на пусто място на брега на река Темза — неразработен крайбрежен участък, който дори не се показваше в навигацията на телефона му. Обяснението как да стигне дотам не беше достатъчно ясно и на няколко пъти му се беше наложило да се върне, след като поредният черен път с дълбоки коловози се беше оказал без изход. Сега беше паркирал на един празен парцел, потънал в бурени, с лице към дълга тухлена стена. От другата страна на реката като бижута искряха светлините на луксозни апартаменти, барове и ресторанти. Но на този бряг беше тъмно. Неудържимото застрояване, което беше погълнало всичко останало в някогашния промишлен квартал до реката, по някаква причина беше подминало тази улица без изход на брега. От друга страна, като се имаше предвид името на улицата, това не беше толкова изненадващо. Джона се беше усъмнил, че е някаква шега, но не. Доказателството беше пред очите му, изписано на една ръждясала улична табела:

Няколко часа по-рано Джона седеше пред един пъб заедно с няколко колеги от своя екип и се наслаждаваше на късната лятна вечер след тренировката по стрелба с малокалибрено оръжие. Телефонът му звънна, докато чакаше на бара. Номерът не му беше познат и Джона за малко да не отговори. Но пред него чакаха други хора, за да ги обслужат, и след кратко колебание той вдигна телефона.

— Джона? Аз съм. — А след това, ако случайно е забравил: — Гевин.

Беше минало почти цяло десетилетие, откакто Джона не беше чувал този глас, но изминалите години сякаш се свиха до един кратък миг. Както и стомахът му.

— Чуваш ли ме?

Джона се премести в по-тихия край на бара, забравил за поръчката.

— Какво искаш?

— Имам нужда от помощ.

Нямаше нито „Как си?“, нито „Отдавна не сме се виждали“. Джона стисна зъби.

— Защо се обаждаш на мен?

— Защото ти си единственият, на когото имам доверие.

Джона замълча от изненада. После каза:

— Ще трябва да ми кажеш нещо повече от това.

В другия край на линията настъпи мълчание, преди Гевин да добави:

— Сгреших. Обърках всичко. Всичко…

— За какво говориш?

— Ще ти обясня, когато дойдеш.

— Господи, не можеш просто да очакваш от мен да…

— На южния бряг на реката има един стар склад, улицата се казва „Касапски кей“ — заговори бързо Гевин. — Няма да го намериш на навигацията, но аз ще ти изпратя насоки как да стигнеш до най-близкия адрес. Това е последният склад на кея. Ще те чакам пред входа, в полунощ.

— В полунощ? Ти сериозно ли?

— Като дойдеш, ще разбереш.

А след това Гевин изрече една дума, която Джона не беше чувал от него през цялото време, докато бяха приятели.

— Моля те.

Връзката прекъсна. Мамка му.

— Добре ли си?

До него стоеше Кан — един друг сержант от SC019, специализирания въоръжен отряд на лондонската полиция. Беше едър мъж с рамене и врат, напращели от мускули, а бицепсите и гърдите му заплашваха да разкъсат бялата му тениска. Веднъж Джона го беше видял как отнесе с един ритник и вратата, и въоръжения с нож престъпник зад нея чак в другия край на стаята. Но когато не беше на работа, беше добър съпруг и човек, към когото всеки от отряда се обръщаше за помощ или съвет.

Джона си прибра телефона и кимна.

— Обади ми се един човек, с когото отдавна не се бях чувал.

— Някакви проблеми?

Джона не беше сигурен как да отговори на този въпрос.

— Предполагам, че не. Но звучеше…

Думите му бяха прекъснати, когато някой го бутна в гърба.

— Ти не отиде ли на бара? Мамка му, докато вземеш тази бира, аз можех да я сваря сама!

Джона се обърна към набитата жена, която го изгледа от горе до долу. Изражението на Нолан често беше такова. Колежката му беше с десетина сантиметра по-ниска от него и едва стигаше до рамото на Кан, но Джона не би искал да му се наложи да се изправи срещу нито един от двамата. И още по-малко, ако беше негов ред да поръча на бара.

— Разговаряме — отвърна ѝ Кан, като я фиксира със сержантския си поглед.

— Да, добре — каза тя и се замисли за миг. — Дай ми парите, аз ще се наредя.

Джона не се сдържа и се разсмя.

— Няма нужда, аз ще отида.

— Сигурен ли си? — попита го Кан.

— Да, няма проблем — отвърна Джона, като сви рамене. — Сигурен съм, че не е нищо сериозно.

Той се опита да убеди самия себе си в тези думи, докато се редеше на бара. В каквото и да се беше забъркал Гевин, трябваше да се оправя сам. Джона не му дължеше нищо, по дяволите.

Но въпреки това обаждането му беше влязло под кожата. Дори след като занесе бирите до тяхната маса, Джона не спря да си повтаря наум нещо, което Гевин му беше казал: „Ти си единственият, на когото имам доверие“.

Едно време това може би наистина беше вярно. Едно време сигурно и Джона щеше да каже същото. Познаваше Гевин от цяла вечност. Бяха най-добри приятели в училище, заедно постъпиха в полицията и преминаха обучението, а след това ги изпратиха в едно и също управление. Гевин още тогава беше по-напорист, а вечната му усмивка и непринудено държание прикриваха безмилостната му амбиция. Бяха съквартиранти дори след като Гевин издържа изпитите за следовател и постъпи в службата, която по онова време се наричаше Дирекция за специализирани разследвания и се бореше с трафика на хора и организираната престъпност. Известно време и Джона обмисляше да стане следовател. Преките му ръководители му казваха, че е подходящ, и го насърчаваха да се включи в програмата за обучение. Но по някаква причина — може би защото не обичаше да го притискат — Джона избра друг път. Изненада дори себе си, като премина тежкото обучение, необходимо за постъпване в SC019 — елитния специализиран въоръжен отряд на лондонската полиция. Гевин му се подиграваше за това решение, като го наричаше наркоман, пристрастен към адреналина. Но въпреки това си останаха приятели. И когато Джона започна да излиза с Криси, а Гевин се заби с Мери, четиримата се превърнаха в сплотена групичка. Излизаха заедно вечер, ходеха заедно на почивки. Бяха хубави времена.

Но това беше преди години. В един друг живот. Защо Гевин беше решил да се появи точно сега, за да моли Джона за помощ? На Гевин никога не му бяха липсвали две неща: самоувереност и приятели. Сигурно беше наистина отчаян, за да се обади на Джона — и точно това в крайна сметка се оказа решаващо за него. Защото, колкото и да му се искаше да се престори, че не е било така, в главата на Джона не спираше да се върти една и съща мисъл.

Гевин звучеше изплашен.

И така, Джона се извини на колегите си, тръгна си от пъба и отиде да си вземе колата.

В тъмното се носеше поскърцването на ръждясали вериги — като от детска люлка, която никой не си е направил труда да смаже. Скърцаха с неравномерен, накъсан ритъм, който сякаш блъскаше по главата на Джона. Той се опита да се оттегли обратно в мрака, по-далеч от този ужасен шум и онова, което научаваше от него. Но този път водеше до една празна тръба, пълна с мъртви листа. Не, не, не. Вече усещаше присъствието на друг, и то му беше познато. Гевин. Гласът му беше като шепот от мрака.

Когато изгубиш нещо, никога не можеш да го намериш отново.

Ритъмът на веригите болезнено пулсираше в главата на Джона. Виеше му се свят и му се гадеше, все едно беше в центрофуга. Боже, защо главата го болеше така? В очите му беше влязло нещо лепкаво, така че не можеше да ги отвори. Направи няколко опита, докато успее. И дори след това все така не виждаше нищо. Всичко беше черно. Веригите бяха спрели, но твърдата повърхност под Джона припукваше, когато се размърда. Той се опита да се изправи до седнало положение. Не успя. Ръцете му бяха стегнати зад гърба, а и краката му бяха вързани един за друг.

Изпаднал в паника, Джона започна да се мята. От това главата му запулсира още по-силно, прилоша му и той се отпусна отново на пода. Зачуди се дали не е ослепял. Постепенно в съзнанието му се процедиха и други неприятни усещания. Жажда. Студ. Ръцете му горяха, а цялото му тяло трепереше. Във влажния въздух се носеше противна миризма, а с нея започна да се връща и паметта му. Складът. Младата жена, посипана със сода каустик и полузадушена, увита в полиетилен, заедно с две други тела. И Гевин.

Гевин.

Изведнъж осъзна. Някой го беше зашеметил с удар по главата, а очите му бяха залепнали от кръвта от раната. И сега беше с вързани ръце и крака и лежеше на… о, господи… лежеше на лист полиетилен.

Джона забави дишането си, като се съсредоточи върху диафрагмата си и вдишва бавно, за да се успокои. Паниката постепенно се разсея. Той отвори очи и откри, че мракът не е толкова абсолютен, колкото му се беше сторило. Успяваше да различи дълбочина, може би дори очертания в тъмното. Завъртя глава — предпазливо, защото от всяко движение главата му заплашваше да се сцепи от болка — и видя бледа отвесна ивица светлина. Беше полуотворена врата — вероятно онази, през която беше влязъл. И тогава осъзна, че светлината става по-силна, придружавана от нещо друго.

Стъпки.

Джона стисна очи, когато вратата се отвори и лъчът на фенерчето падна върху него. Остана да лежи неподвижно, като почти не смееше да диша, докато стъпките го доближаваха. Спряха точно до него. Лъчът на фенерчето се филтрираше до кървавочервено сияние зад клепачите му, когато светна право в лицето му.

А след това се отмести, като остави след себе си миниатюрни слънца, които избухваха в главата му. Стъпките го подминаха и отново спряха. Чуха се други шумове — някой изръмжа от усилие, прошумоля дебел найлон. Джона отвори очи колкото цепки и видя, че лъчът на фенерчето беше насочен към нещо на земята. Пред него се очертаваше силуетът на едро тяло, почти като сянка. Човекът се беше надвесил над нещо, но едва когато отново се разнесе шумоленето на найлона, Джона разбра какво беше то.

Тъмната фигура увиваше тялото на Гевин с лист полиетилен.

В Джона се надигна вълна от безпомощна ярост. Той се напрегна да разкъса връзките на ръцете и краката си, но замръзна, когато полиетиленът под тялото му изпука. Чу се съвсем слабо, но силуетът реагира на шума. Джона отново затвори очи, когато лъчът на фенерчето се устреми обратно към него. Остана да лежи неподвижен, все едно това беше някаква кошмарна игра на криеница. Не ме доближавай. Моля те.

Светлината се отмести от лицето му.

Джона усети как трепери, когато отново се разнесоха шумовете от опаковането на тялото на Гевин. Стараеше се да лежи неподвижно и не смееше да помръдне, за да не го издаде отново коварният полиетилен. Изпробва здравината на връзките, като внимаваше да не вдига шум. С каквото и да бяха завързани глезените му, то беше върху джинсите и чорапите му, но на китките си усещаше нещо гладко и тънко, което се забиваше в кожата му. Свинска опашка — същата като онази, с която беше завързан Гевин. Джона се помъчи да потисне отчаянието, което се надигна у него. Свинските опашки бяха тънки лентички, но на практика беше невъзможно да се скъсат. Беше невъзможно и да се разхлабят, ако са стегнати както трябва.

От мястото, където действаше сенчестата фигура, се разнесе нов шум. През полуотворените си очи Джона видя как човекът отряза още един лист полиетилен от едно руло и го разстла на пода. Осветен от лъча на фенерчето, широкият му гръб скриваше всичко от погледа на Джона, докато човекът дърпаше по пода тялото, увито в полиетилен. Чу се как лентата скоч се отдели от ролката, а след това — още ръмжене, предизвикано от физическото усилие.

После фигурата се изправи. Подскачащият лъч на фенерчето хвърляше несигурна светлина, докато човекът влачеше увитото тяло на Гевин по каменния под към плъзгащата се врата на стената в дъното. Силуетът го пусна да падне тежко на земята, остави фенерчето до него и потъна в сенките зад светлината на лъча. Чу се трясък на вериги, последван от силно метално стържене, докато вратата се плъзгаше настрани по релсата, за да се отвори. От мястото си Джона различаваше един по-блед правоъгълник от нощното небе през вратата и чуваше тихия плясък на водата. След това фигурата извлече тялото на Гевин навън. Чу се тежък, глух тропот, като че го пусна на дъното на лодка, после човекът се върна. Задрънчаха и заскърцаха вериги, когато се затвори плъзгащата се врата. Силуетът се наведе да вдигне фенерчето и Джона стисна очи, когато лъчът се завъртя към него.

А след това стъпките се доближиха мястото, където лежеше той самият.

Над него се разнесе тежко дишане. Фенерчето ярко осветяваше лицето му, въпреки стиснатите му клепачи. Нещо твърдо го удари по рамото. Джона лежеше безжизнено, докато човекът го побутваше с крак. Не мърдай, не дишай, не мисли.

После светлината се отмести и човекът се отдалечи.

О, боже… Джона отвори очи съвсем малко, колкото да види как лъчът на фенерчето подскача към вратата. Зърна за миг висока сянка на фона на светлината, преди човекът да излезе навън.

След това всичко отново потъна в мрак.

Джона не знаеше какво се е случило със собственото му фенерче, но нямаше значение. Едва сега си позволи да диша нормално и се зае да дърпа връзката, която стягаше китките му. Стараеше се да не обръща внимание на болката в главата си, като си даваше сметка, че ако не се освободи сега, никога няма да го направи. Връзката не се предаваше и в отчаянието си Джона яростно разтърси китките си.

И усети, че връзката поддаде.

Джона застина, като не смееше да повярва на онова, което беше усетил току-що. Когато отново се напрегна да разкъса връзката, не се случи нищо. Но когато завъртя китките си, за да приложи натиск и усукване едновременно…

Тънката лентичка се разхлаби с още няколко милиметра.

Джона повтори движението и беше възнаграден с още малко свобода. Пластмасовата връзка или беше повредена, или беше дефектна. Докато я дърпаше с всичка сила, Джона усещаше как се разхлабва все повече и повече.

И накрая, с едно последно усукване, ръцете му се освободиха.

Главата му кънтеше като от удари на чук, когато се надигна от земята и протегна ръце към връзката, с която бяха стегнати глезените му. Изпита смазващо разочарование, когато откри, че тя не се разхлабва по същия начин. Но който и да го беше вързал, беше действал прибързано. Вместо да стегне голите му глезени, беше затегнал връзката направо върху джинсите му. Джона задърпа плата, за да го извади изпод нея, но дори така, тънката примка беше прекалено стегната. Събу си маратонките и чорапите и пробва отново. Връзката се хлъзна надолу по краката му, но заседна на костта. Не, копеле мръсно! В отчаянието си, без да спира да се ослушва за стъпки, които се връщат, той се опита да свали връзката със сила. Тя се забиваше в кожата му като белачка за картофи, но кръвта служеше като смазка. С едно последно усилие, което свали още един пласт от кожата му, Джона успя да изхлузи връзката от краката си.

Джона се изправи и едва не изгуби съзнание от замайването. Преви се надве и наведе глава, която пулсираше в такт със сърцето му. Едва когато се увери, че няма да повърне или да изгуби съзнание, той се изправи отново. Мракът беше абсолютен. Джона се напрегна да различи в тъмното къде бяха Надин, младата жена, и другите две жертви, опаковани в полиетилен, но не виждаше нищо. А не смееше да ги повика. Никак не му харесваше мисълта за онова, което му се налагаше да направи, но знаеше, че няма друг избор. Единственият начин някой от тях да излезе жив оттук беше Джона да отиде да доведе помощ.

Той заопипва наоколо с босите си стъпала, откри маратонките си и напъха краката си в тях. Имаше съвсем бегла представа къде се намира вратата, през която беше влязъл, но след като стигне до стената, щеше да успее да я открие. Протегна ръце, запристъпва напред и почти веднага ритна нещо.

Джона замръзна, когато нещото се хлъзна по пода. Но шумът не беше толкова силен, че да го чуе някой отвън, и Джона усети как в него напира вълнение. Моля те, нека е това, което си мисля. Коленичи и опипа наоколо, за да го намери.

В мрака светна синкаво сияние.

Джона едва не се разплака от радост. Беше телефонът му — сигурно беше паднал, когато онзи човек го беше ударил. Все още нямаше покритие, а Джона не смееше да светне с фенерчето на телефона, но светещият екран беше като фар, след като Джона беше прекарал толкова време в мрака. Джона вдигна телефона и помещението около него изплува от сенките. Въодушевлението му се стопи, когато видя кръвта на Гевин по пода — правите ръбове показваха къде беше преляла от полиетиленовия лист. В сенките зад нея едва се различаваха подобните на пашкули очертания на другите жертви, призрачно бледи в тъмнината. Сега, когато вече имаше светлина, Джона пристъпи към младата жена, за да провери как е тя — и в същия миг чу стъпки навън.

Някой идваше.

Мамка му, мамка му! Джона се огледа за нещо, което да използва като оръжие, но не намери такова. А вече нямаше никакво време. Забърза към вратата и се притисна към стената до нея. Докато стигне там, екранът на телефона му угасна и отново се възцари мрак. Стъпките вече се чуваха по-наблизо. Джона си пое дълбоко дъх, за да се успокои. Можеш да се справиш с това. Точно като на полицейска операция. С тази разлика, че не беше така. Нямаше екип, който да му пази гърба, нямаше как да повика подкрепление. Беше съвсем сам. Не мисли за това. Действай бързо и решително, забрави за всичко друго. Джона вдиша дълбоко и се приготви, когато стъпките стигнаха до вратата.

И спряха.

Джона имаше чувството, че ще оглушее от собствения си пулс. Докато чакаше, всеки удар на сърцето му заплашваше да разцепи главата му на две. Разнесе се скърцане, когато вратата се отвори по-широко. По пода бликна светлината на фенерче, като очерта ръбовете на вратата.

Отвън се чу гъгниво дишане. Джона усети по кожата си полъха от въздуха, когато някой пристъпи на прага. Но човекът не се показа зад отворената врата. Джона видя как лъчът на фенерчето започна да обхожда товарната рампа и преди да успее да разкрие празния полиетиленов лист, където беше лежал той самият завързан допреди малко, Джона се хвърли с цялата си тежест върху вратата.

Човекът от другата страна явно беше едър. От силата на сблъсъка зъбите на Джона изтракаха, а в главата му избухна болка, но той чу тежкото „фуф“ от изкарания въздух на другия. Фенерчето издрънча на пода и насече мрака с полудели ивици светлина, докато се търкаляше. Джона със замах отвори вратата и нанесе ритник срещу силуета, но едва го улучи. Сетне в тялото му се заби едно рамо и изкара въздуха от собствените му дробове. Джона се блъсна назад в стената и задавено си пое дъх, в който усети киселата като оцет миризма на престояла пот. От мрака върху него се посипаха тежки удари. Джона пое повечето от тях с вдигнатите си ръце, но нещо го улучи отстрани по главата. Той успя да замахне с лакът и усети как удари кост, а сетне ритна нагоре с коляно, когато мъжът пред него рязко отскочи. Коляното на Джона се заби в месесто бедро, вместо в слабините на мъжа, но все пак успя да го накара да се олюлее. Джона едва различи как мъжът се наведе и за миг си помисли, че ще падне. След това чу стържене на метал по каменния под, когато силуетът грабна от земята една метална тръба за скеле. Джона нанесе нов отчаян ритник, преди другият мъж да успее да замахне с тръбата, и усети как петата му се заби в дебел корем. Чу се болезнен стон.

А след това капачката на коляното на Джона избухна.

Той извика от болка, но докато падаше, успя да сграбчи другия мъж и да го повлече надолу със себе си. Двамата се стовариха на каменния под. Противникът му беше по-едър и по-тежък от него, а когато главата му се удари в пода, се чу пукот. Джона сграбчи едната от размаханите му ръце и успя да я затисне под тялото си. Опита се да обхване с крака тялото на мъжа, но левият му крак отказваше да му се подчинява. Джона стисна зъби и използва болката като стимул, за да се принуди да се завърти настрани, така че да обездвижи по-едрия мъж, доколкото може. Онзи се мяташе като риба на сухо, но Джона не го пускаше. Един юмрук го удряше по главата. Джона се държеше, въпреки че беше на ръба да изгуби съзнание. Дъхът на мъжа вече свиреше мъчително, а съпротивата му ставаше все по-трескава. Дръж го. Още съвсем малко. Дръж го. Това се превърна в мантра, която Джона си повтаряше отново и отново, докато парираше опитите на своя пленник да се освободи от хватката.

В един момент осъзна, че мъжът беше спрял да се мята.

Не го пусна още известно време. Не можеше. Усещаше тялото си толкова схванато, че не можеше да го раздвижи. Дори когато се опита да го направи, крайниците не му се подчиниха. Най-сетне успя да ги накара да охлабят хватката си. Мъжът се отпусна на пода и остана неподвижен. Джона се претърколи по гръб, а мускулите му трепереха, докато той жадно си поемаше въздух. Болката заплашваше да го надвие. В ушите си чуваше жужене, а зад очите му сякаш пърхаха криле. Мракът ставаше все по-дълбок. Джона усещаше как потъва в него.

Хайде! Раздвижи се!

Джона се претърколи обратно и веднага повърна. Продължи да се напъва на сухо, докато се съвземе, после опипа наоколо по пода за фенерчето и освети своя нападател. Мъжът беше паднал настрана, а едната му ръка беше вдигната над лицето, все едно криеше очите си от светлината. Главата му беше останала под мръсното яке, което се беше вдигнало върху нея по време на борбата. Джона застана нащрек, протегна ръка и смушка мъжа в гърба.

Той се заклати, но друга реакция нямаше.

Джона се отпусна отново. Не можеше да разбере дали мъжът диша, или не, и за миг си помисли, че го е убил, но после надделя необходимостта да намери помощ. Понечи да се изправи на крака, но извика от болка, когато коляното му поддаде и той падна обратно на пода. Остана да лежи и да диша с отворена уста, а след това обърна фенерчето към пострадалото си коляно.

О, мамка му…

Джинсите му бяха подгизнали от кръв. Коляното под тях беше обезформено и вече видимо подуто и Джона разбра, че няма да си тръгне оттук на два крака. Избута се до седнало положение и погледна телефона си. Все още нямаше покритие. Джона потисна тревогата и страха си, преди да освети с фенерчето опакованите в полиетилен жертви.

— Надин, чуваш ли ме? — подвикна Джона, от което главата му запулсира още по-силно от болка.

Жената не отговори.

— Отивам да доведа помощ… Само се дръж, нали?

Джона задържа светлината върху увитите тела, като се надяваше да види някакъв признак на живот. Но нямаше нищо подобно, а той знаеше, че не бива да чака повече. Стисна фенерчето в едната си ръка, избута се до стената и се опита да се изправи, като се подпираше на нея. Зави му се свят и му се догади. Коляното му отказваше да го държи и той се свлече обратно на пода по влажната стена.

Добре, дотук с тази идея. Джона погледна към вратата, която водеше към основното помещение на склада. Борбата с мъжа ги беше отнесла обратно на товарната рампа, но вратата не беше далеч. Джона си каза, че трябва само да стигне до другата страна на склада, по-далеч от тези дебели каменни стени, и ще успее да хване покритие. Няколко метра, само толкова. Нищо работа.

С фенерчето в едната си ръка той запълзя към вратата, като влачеше след себе си ранения си крак. Всяко движение го разтърсваше от мъчителна болка, която тръгваше от коляното му. Вече се беше подуло толкова много, че джинсите го притискаха, а главата му така туптеше, че Джона почти не виждаше. Чувстваше се смазан между двата източника на болката, като джудже в сравнение с великанската им сила. Тези няколко метра до вратата му се сториха безкрайни. На няколко пъти се наложи да спре, като се сдържаше да не повърне, докато чакаше туптенето да отслабне. Напредваше мъчително бавно и едва когато ръката му стигна нещо твърдо, Джона разбра, че е стигнал до вратата. Замахна да я отвори и се изтегли от другата страна, сетне отново посегна към телефона си.

Нямаше покритие.

Стига де… Джона отпусна глава на каменния под. Беше студен и му действаше успокояващо, миришеше на прах и плесен. Нямаше да е толкова лошо да остане да си лежи тук, помисли си той, като затвори очи. Само за няколко минути. Само да си почина…

Изведнъж се събуди, убеден, че е чул нещо зад гърба си. Обзет от паника, светна с фенерчето към вратата, като очакваше да види високия силует да се носи към него. Нямаше никого, а на товарната рампа все така не помръдваше и не се чуваше нищо. Джона се извърна и отново запълзя. Прикова поглед върху една колона пред себе си, като си повтаряше да стигне до нея. Още само няколко метра, можеш да се справиш.

Но не можеше. След още няколко опита си даде сметка, че не може да продължи. Напрегна се да се сети какво трябваше да направи. Да повикам помощ, точно така… Екранът на телефона изплува пред него, но зрението му беше твърде размазано, за да види дали има покритие, или да различи цифрите, за да набере номер. Започна да почуква по екрана с вкочанените си пръсти, като мълвеше нещо, ако някой случайно го чува.

— Моля ви. Имам нужда от помощ.

Вече губеше съзнание, а в главата му нахлуваше прилив, който заглушаваше всичко друго. Съзнанието му си отиваше, като оставяше само усещането за неотложна тревога.

А след това от всички страни го обгърна мрак.

Нещо не беше наред с небето. Беше еднакво, мръснобяло, а слънцето беше неподвижно сияние точно над главата му. Небето не се променяше, а освен това по него имаше сенки — по-тъмни места по ъглите. Постепенно дойде осъзнаването, че не би трябвало да има ъгли. Това изобщо не приличаше на небе.

А по-скоро на таван.

Джона примигна и облиза напуканите си устни. Беше в някаква малка стая. Лежеше на легло. Главата и цялото тяло го боляха, но усещаше болката приглушена, все едно беше филтрирана през памучна вата.

Къде…?

Паметта му беше празна. Той вдигна ръка и видя, че от него се показваха тръбички и жици. Опита се да се изправи и изпъшка от болката, която прониза коляното му. Погледна натам и видя, че левият му крак беше повдигнат в някаква метална конструкция, облегнат на нещо, което приличаше на възглавнички от овча кожа. Кракът му беше скрит под бяла превръзка, която се простираше от стъпалото до горната част на бедрото — дебела и стегната. Мислите му бяха замъглени от объркване. Какво, по дяволите…? В полицейска операция ли е бил ранен? Или в автомобилна катастрофа? Отново се помъчи да седне в леглото, но кракът му отказваше да се движи. Новият опит му донесе още болка, от която се сви.

— Чакай, приятел, не прави така.

Досега не беше забелязал медицинската сестра, която стоеше до леглото му, частично скрита зад системата за преливане и количката с цифрови дисплеи. Сестрата довърши настройването на системата за преливане и се премести, така че Джона да я вижда по-добре. Усмихна му се жизнерадостно и професионално.

— Значи вече сме будни? Как се чувстваме?

Джона не знаеше отговора на този въпрос. Потърси някакъв спомен у себе си, но откри само паника и объркване.

— Къде…?

Гласът му прозвуча като дрезгаво хриптене. Той преглътна тежко и се опита да навлажни устата си.

— Защо съм…?

— Няма страшно, в болницата си. Бил си ранен. Почакай, ще отида да доведа лекарката. Тя ще ти обясни всичко.

Не, чакай… Джона не искаше медицинската сестра да си тръгва, но тя вече излизаше от стаята. Той остана в леглото, изпотен от тревога. Съзнанието му беше като черна дупка, която поглъщаше всички мисли в мига, в който се появят. Джона стисна ръце в юмруци и се опита да забави дишането си и да се съсредоточи върху слабата, отчетлива болка от забиването на ноктите в дланите си.

Вратата отново се отвори. Влезе медицинската сестра, придружена от жена със строго изражение и синя болнична униформа. Лекарката застана до леглото му, а медицинската сестра взе един картон от поставката в долния край на леглото и започна да записва нещо в него.

— Здравейте. Радвам се, че вече сте буден — каза новодошлата със силен ирландски акцент. — Аз съм доктор Мангам, един от медицинските специалисти, които се грижат за вас. Как се чувствате?

Сърцето на Джона продължаваше да бие учестено.

— Объркан — успя да отвърне той.

— Това е съвършено разбираемо. Знам, че имате много въпроси, но може ли първо да отговорите на някои от моите? Като начало, можете ли да ми кажете как се казвате?

В продължение на една-две неприятни секунди в главата му не се появи нищо, после се сети.

— Джона. Джона Коли.

Лекарката кимна, все едно беше издържал някакъв изпит.

— Можете ли да ми кажете какво работите, Джона?

— Аз съм… аз съм полицай. — Самоувереността му започна да се връща, когато откри, че е в състояние да си спомни това. — Сержант от полицията.

— Добре. И знаете ли къде се намирате?

Джона огледа стаята. С нея не бяха свързани никакви спомени, но отговорът за мястото беше очевиден.

— В болницата…

— Спомняте ли си защо сте тук?

В главата му започнаха да се процеждат откъслечни спомени, а след тях дебнеше паниката. Джона сведе очи към ръцете си. Кожата му беше зачервена и възпалена.

— Бях в един склад. На един кей… Нападнаха ме.

Вече всичко му се връщаше като водопад от кошмарни образи. Гевин и младата жена. Схватката. Той вдигна ръка към главата си и напипа шевове и обръсната кожа.

— Господи, какво…?

Джона простена, когато се намести в леглото и го прониза остра болка в коляното.

— Отпуснете се — каза му лекарката. — Наложи се да оперираме коляното ви, затова е най-добре засега да не правите никакви резки движения. Предполагам, че имате много въпроси, затова ще се постарая да отговоря на онези, които са от медицинско естество, докато ви направим един бърз преглед. Съгласен ли сте?

Медицинската сестра вече се суетеше наоколо и слагаше на ръката на Джона апарат за измерване на кръвното налягане.

— От колко време съм тук…? — попита той.

— Два дни. Гледайте пръста ми — каза лекарката, като вдигна показалец пред лицето му и го размаха наляво-надясно. — Спомняте ли си дали по-рано сте били буден?

— Не.

Джона отново усети как в него кипи тревога, докато изследваше черната дупка, в която трябваше да са спомените му.

— Не мога да си спомня нищо преди… преди да ме докарате тук.

— Това не е необичайно. Имате травма на главата, за която се наложиха шевове, и лека фрактура на черепа. Това е предизвикало мозъчен оток, затова смятахме, че може да се наложи да ви оперираме, но за щастие, налягането спадна без медицинска намеса. Добре, сега искам да ми стиснете пръстите. Добре. Сега с другата ръка.

Джона вяло се подчини, като се напрягаше да схване какво се случва.

— Има ли трайни увреждания?

— Това се опитваме да разберем. Но резултатите от скенера са обнадеждаващи и от това, което съм видяла до този момент, не съм особено притеснена. Когато пристигнахте, имахте и други контузии — порязвания, синини и химически изгаряния по ръцете, но те са, общо взето, повърхностни. Може ли да натиснете ръката ми с дясното си стъпало? Колкото можете по-силно. Точно така.

Лекарката се изправи.

— Е, изглежда няма мускулна слабост или увреждане на двигателните функции. Ще трябва да направим още изследвания, но според мен имате основания за оптимизъм. Координацията и мускулният ви тонус са добри, което, честно казано, е повече, отколкото се надявахме, а фрактурата на черепа би трябвало да зарасне от само себе си с времето. Но вероятно още известно време ще страдате от ефектите от мозъчното сътресение. Мислите ви може да са малко объркани, но това би трябвало да е временно.

— Би трябвало?

— Трудно е да се предвидят ефектите от мозъчните травми. Някои хора се възстановяват много бързо, а при други отнема повече време. Но се опитайте да не се тревожите. Засега сме много доволни от резултатите от лечението.

Да не се тревожа. Да бе, все едно ще стане. Джона отново вдигна ръка, за да пипне превръзките на главата си, но размисли.

— А коляното ми?

— Да, щях да стигна дотам.

Лекарката сви устни, докато гледаше обездвижения му крайник.

— Понесло е много сериозни увреждания. Капачката на коляното ви е била… Ами има многобройни фрактури и разместване на костици. Освен това имаше разкъсвания на сухожилия и хрущяли. Но добрата новина е, че първата операция мина добре.

Джона погледна крака си с широко отворени очи.

— Първата операция? Искате да кажете, че ще има още?

— Най-добре да попитате за това вашия ортопед хирург. Той ще дойде по-късно, за да обсъдите възможните варианти. Но очевидно сте в много добра физическа форма и мускулите около коляното ви са добре развити. Това ще ви бъде от полза за рехабилитацията.

Варианти. Рехабилитация. Тези думи сякаш нямаха никаква връзка с него.

— След колко време ще мога да се върна на работа?

Лекарката се усмихна. Но усмивката ѝ беше професионален инструмент, предназначен да отклонява въпроси.

— Според мен засега няма нужда да мислите за това.

Ако се надяваше по този начин да го успокои, постигна точно обратното.

— Трябва да подам доклад…

— Не се съмнявам, че е така, и един полицейски инспектор няма търпение да разговаря с вас. Но това може да почака до утре.

— Предпочитам да не го отлагаме.

Джона изгаряше от желание да запълни празнините от последните два дни и да разбере какво се беше случило в онзи проклет склад.

Усмивката на лекарката определено се изостри.

— Той също, но за съжаление, не мога да го позволя. Сега най-доброто за вас е да си почивате.

Джона искаше да възрази. Въпросите напираха в главата му — за Гевин, за младата жена и другите жертви, за непознатия мъж, с когото се беше сборил. Но внезапно се почувства като изцеден. А след това, докато си тръгваха лекарката и медицинската сестра, Джона видя нещо, което за момент прогони всички други мисли от главата му. Преди да затворят вратата, Джона зърна навън в коридора един униформен полицай. Божичко, значи болничната му стая беше под охрана? В това нямаше никакъв смисъл. Но от друга страна, същото можеше да се каже за цялата история.

Очите на Джона се затваряха, а гласът на Гевин сякаш ехтеше след него в някакъв тъмен тунел.

„Сгреших. Обърках всичко. Всичко…“

Десет години по-рано

— Буден ли си, тате?

Той се опита да зарови главата си под завивката, но завивката отлетя. Примигна, когато слънчевите лъчи го прободоха в очите.

— Тате, събуди се!

Една ръчичка го хвана за бузата.

— Ох — каза Джона.

— Буден ли си?

— Не.

Разнесе се кикот.

— Буден си!

Вече да. Недоспиването го теглеше надолу. Беше работил до късно и когато се прибра, вече се беше съмнало. Той затвори очи.

— Не, спя. Сънувам, че върху мен е седнало едно ужасно чудовище.

Още смях.

— Не е чудовище. Аз съм!

— Кой си ти?

— Тео!

— Не, Тео не е толкова голям. Това определено е чудовище. А ти знаеш какво става с чудовищата, нали? ИЗЯЖДАТ ги!

Тео изписка, когато Джона го грабна и се престори, че ще го ухапе по ръката. Ръчички и крачета радостно се размахваха във всички посоки, когато се отвори вратата на спалнята.

— Ще му стане лошо така, току-що е закусил — каза Криси на път към гардероба.

Беше облечена с къс халат за баня и Джона одобрително изгледа краката ѝ. Обичаше да я гледа и в мислите му проблесна мимолетен интерес. Но тя вече си беше оправила косата, а на езика на Криси това ясно означаваше: „Не ме пипай“. А дори да не се смяташе буйното им четиригодишно момченце, сексът през деня отдавна не беше част от техния брак.

— Добре, шампионе, нали чу майка си? — каза Джона, като свали Тео от леглото на пода.

— Искам на лунапарк!

— Какъв лунапарк?

— Онзи със замъка! До морето!

Джона не беше чувал за крепостни съоръжения или крайбрежна ивица в северната част на Лондон, затова прие, че Тео не говори за истински лунапарк. Синът му рядко позволяваше на действителността да попречи на неговото въображение и Джона също не искаше да го прави. Това щеше да се случи от само себе си.

— Знаеш ли какво, предлагам ти днес да пропуснем замъка до морето. Какво ще кажеш вместо това да отидем в парка?

Тео се замисли.

— Ще има ли дракони?

— В никакъв случай няма да има дракони.

— А вълшебни килимчета?

— Няма да има и вълшебни килимчета. Но ще има ръждиви люлки и една въртележка, която скърца. А ако извадиш късмет, може пак да те пусна да си обелиш коленете на пързалката.

Още смях, примесен с възмущение.

— Не!

— Не ти се ходи в парка ли?

Тео кимна енергично.

— Да!

— Добре тогава. Ако искаш, може да…

— Тео, мама трябва да се облича за работа. Иди да гледаш телевизия — намеси се Криси.

— Но, мамо…

— Веднага, моля те.

Тео погледна Джона. С надежда. Джона му отвърна с крива усмивка.

— По-добре послушай майка си.

Синът му се затътри към вратата с тежки стъпки, като олицетворение на унинието. Джона го изчака да излезе от стаята.

— На работа ли отиваш? Днес нямаше ли почивен ден?

Криси ровеше в чекмеджетата.

— Нийл ме помоли да отида.

Нийл Уейвърли беше старши съдружник в адвокатската кантора, където Криси работеше на половин ден. Беше започнала като секретарка, но преди два месеца стана лична асистентка на Уейвърли. Адвокатът беше с няколко години по-възрастен от Джона и много по-успял в живота. Кашмирените му костюми бяха шити по поръчка, за да прикриват коремчето, с което се беше сдобил в резултат от обедите и вечерите, плащани от сметката за служебни разходи, а косата си решеше на една страна, за да скрива оплешивяването си. Нито едно от двете не накърняваше егото му. В последно време Джона беше започнал да си представя неговото лице, докато удряше по боксовата круша.

— Е, щом Нийл иска да отидеш, няма какво повече да се каже, нали така? — отговори той.

Толкова по въпроса, че ще може да поспи още през този ден.

— Не започвай сега.

Джона не искаше да започва. Но не успя да се сдържи.

— Не може ли някой друг да отиде?

— Не, затова ми плащат. А ти нямаш нищо против допълнителните приходи.

Тя си обу бикините под халата, преди да го свали. Джона се опита да потисне подозрението, че бикините бяха нови.

— Във всеки случай аз не се оплаквам, когато ти работиш дълги смени, както снощи.

Пак се започва. Но Джона беше твърде уморен, за да участва за пореден път в този спор. Знаеше, че не може да го спечели.

— Мислех, че ще прекараме следобеда заедно, като семейство — каза той.

Думите му прозвучаха като капитулация.

— И аз така мислех, но ще трябва да го отложим. Ще закъснея, така че ще се видим направо в ресторанта. Гледачката трябва да дойде в седем.

Джона беше забравил, че се бяха уговорили да вечерят с Мери и Гевин.

— Тео ще се разочарова, че няма да си бъдеш у дома, когато си легне.

— Само тази вечер. И без това ще си прекарате по-добре без мен.

Криси посегна зад гърба си, за да си закопчае сутиена. Беше с дантели. Джона не си спомняше да е виждал и него.

— Не се прави, че не е така.

— Може би въпреки това някой път трябва да дойдеш с нас.

— Може би трябва да ме оставиш на мира — отговори му тя и се обърна.

Това бяха думите, с които завършваха повечето им разговори в последно време.

На следващата сутрин, когато пристигна полицейският инспектор, Джона току-що беше закусил. Беше рано и когато вратата се отвори, Джона очакваше да види медицинска сестра или санитар, дошъл да отнесе чинията му. Вместо това в стаята му влезе един мъртвешки слаб мъж и Джона се стресна в първия момент, като го видя. Под гъстата рошава кестенява коса лицето на мъжа приличаше на разтопена пластмасова маска. Кожата му беше покрита с белези от изгаряне, които на места я правеха неестествено гладка, а на други — сбръчкана като покапал восък.

Панталоните му се развяваха на кльощавите крака, когато влезе с енергични крачки, без да обръща внимание на Джона, който го зяпаше с широко отворени очи. Или може би толкова беше свикнал с тази реакция, че не я забелязваше.

— Радвам се, че отново си с нас, сержант Коли. Аз съм полицейски инспектор Джак Флечър.

Мъжът нехайно размаха служебната си карта, преди да придърпа един пластмасов стол, без да пита за разрешение.

— Лекарката каза, че вече си достатъчно добре, за да те разпитам. А със сигурност разбираш, че имаме много въпроси.

— Да, сър.

— Страхотно. Но сега не си на служба, така че остави това „сър“, става ли?

Инспекторът седна на стола, като се завъртя насам-натам, за да се настани по-удобно на твърдата пластмасова седалка.

— Какво си спомняш за случилото се?

— Само до момента, когато се обадих по телефона, за да повикам помощ. След това не помня нищо.

Джона замълча за момент, като се върна на студения каменен под в склада.

— Как ме открихте?

— Извадил си късмет.

Отговорът беше толкова прям, че прозвуча обвинително.

— Успял си да се свържеш, преди да изгубиш съзнание. Въпреки че е отнело доста време да те открият, защото не си говорел свързано.

Джона се зарови в паметта си, но тя не пазеше спомен за това.

— Как е момичето? Надин?

Флечър се наведе към него, внезапно наострил уши.

— Откъде знаеш как се казва?

— Тя ми каза, докато се опитвах да я измъкна оттам. Добре ли е?

— Каза ли ти нещо друго? Фамилното си име?

— Не, нямаше сили за това. — На Джона не му хареса накъде отива този разговор. — Не сте ли говорили още с нея?

Флечър се облегна на стола, преди да отговори:

— Нито една от жертвите не е оцеляла.

Джона бе поразен от тази новина. Спомни си за младата жена, която се беше опитал да спаси. Господи, беше преживяла всичко това само за да…

— Знаете ли кои са? — попита той.

Флечър се поколеба, но после явно реши да му каже.

— Все още не. Другите двама са мъже, малко под трийсет или над трийсет годишни. Единият е чернокож, а другият вероятно е от Източна Европа, ако се съди по денталната му картина. Но все още се опитваме да установим самоличността им.

— Какво беше…

Джона се канеше да го попита за Гевин, но в този момент вратата се отвори и в стаята влезе жена, облечена с черни джинси и кожено яке. Изглеждаше с една-две години по-млада от Джона, тъмнокожа, стройна, с късо подстригана черна къдрава коса. На едното си рамо носеше кожена чанта, подобна на куриерска, а във всяка ръка — по една картонена чашка с капаче.

— Кафе, сър — каза тя, като подаде едната чаша на Флечър.

Инспекторът свали капачето, подуши парата и отпи от чашата. Лицето му се изкриви.

— Боже, откъде го намери това кафе?

— Нямаше друго, сър.

Жената не изглеждаше притеснена от неодобрението му. Застана до долния край на леглото, без да каже нищо на Джона.

— Това е сержант Бенет — представи я Флечър, като остави чашата си с явна погнуса. — Сержант Коли точно ми разказваше, че е говорил с жената от жертвите. Явно се е опитал да я извади. Тя му е казала малкото си име: Надин.

Полицейската служителка замислено погледна Джона.

— Извадил си я от найлона?

— Само лицето, после ме нападнаха в гръб и изгубих съзнание. — Джона забеляза, че Флечър и Бенет се спогледаха, като чуха това. — Не беше ли извадена от найлона, когато я намерихте? — попита ги той.

Флечър сякаш се подвоуми, преди да му отговори:

— Не.

На Джона му призля. Мъжът, с когото се беше бил, явно беше вдигнал листа от полиетилен обратно върху лицето на младата жена, докато Джона е бил в безсъзнание. За да се увери, че този път тя наистина ще умре.

— А заподозреният?

Донякъде се страхуваше да попита за него. Откакто се беше събудил предишния ден, Джона се опитваше да приеме, че вероятно е убил човека, който го беше нападнал. Когато постъпи в специализирания полицейски отряд, Джона си даваше сметка, че може да му се наложи да отнеме човешки живот по време на операция, това беше част от работата и всички я приемаха. Но този път не беше същото. Джона не беше на работа и се беше озовал случайно в тази ситуация, за която не знаеше нищо. Независимо дали беше при самозащита, или не, ако неговият нападател беше мъртъв, щеше да има разследване. Може би дори щяха да повдигнат обвинения срещу Джона.

Инспекторът не му отговори.

— Ще записваме разпита, така че да започваме. Бенет?

Сержантката извади от чантата си дигитален диктофон. След като го включи и всички се представиха официално за записа, Флечър се обърна към Джона:

— Защо не започнеш от самото начало?

Никой от двамата не прекъсна Джона нито веднъж, докато той им разказваше как Гевин му се беше обадил по телефона и как той беше отишъл на кея. Отначало се запъваше, но скоро се намесиха професионалните му навици и дисциплина. Откакто беше на служба в полицията, безброй пъти беше докладвал устно по този начин и познатите фрази и изрази му помагаха да се изолира от най-страшните спомени.

И все пак някои от тях заплашваха да го оставят без думи. Докато описваше как е намерил Гевин, а след това е бил принуден безпомощно да гледа как го увиват в полиетилен и го отнасят, картината оживя в съзнанието му. И дъхът му спря, докато разказваше за схватката с мъжа и кошмарното си пълзене към изхода, за да се опита да потърси помощ.

Когато приключи, настъпи мълчание. Джона се чувстваше изтощен, а тревогата му растеше, докато чакаше някой от двамата да заговори.

— Само искам да уточня нещо — каза след малко Флечър. — Казваш, че от години не си поддържал връзка с Гевин Маккини, но в същото време твърдиш, че той съвсем неочаквано ти се е обадил по телефона, за да те помоли за помощ. Не е искал да ти каже нищо повече, но въпреки това си отишъл да се срещнеш с него в изоставен склад на място, наречено — бог да ни е на помощ — „Касапски кей“. В полунощ. Правилно ли съм те разбрал?

Главата на Джона беше започнала да го боли и пулсираше в такт със сърцето му.

— Да.

— И след като Маккини не се е появил там, ти си се опитал да му се обадиш и си чул телефон, който звъни вътре в склада. Затова си влязъл да видиш какво става. В частен имот. — Флечър помълча малко, за да подчертае последните си думи. — Като оставим настрана факта, че си полицейски служител, ми е любопитно какво те накара да хукнеш да помагаш на един човек, за когото твърдиш, че не си чувал от цяло десетилетие?

На Джона никак не му хареса това „твърдиш“.

— Не „хукнах“. Но той ми звучеше така, като да е загазил.

— Как точно?

— Както ви казах, той не ми отговори на този въпрос — отвърна Джона и сви рамене, обзет от неудобство заради белите петна в собствената си история. — Предполагам, че може да е бил под прикритие, но не знам защо е решил да се обади на мен.

— Защо смяташ, че е бил под прикритие?

— Какво друго може да е правил сам на онова място?

Реакцията на Флечър подейства като сигнал за тревога на Джона.

— Езикът, на който говореше онова момиче, беше някъде от Близкия изток, а доколкото знаех от последното, което бях чувал за Гевин, той се е занимавал с разследване на трафик на хора и организирана престъпност. Не се сещам за друго възможно обяснение, освен Гевин да е бил там, за да разследва улика, и ситуацията да е излязла извън контрол.

— И той се е обадил на служител от специализирания отряд, който не е бил на работа, вместо да повика спешно подкрепление?

Едното око на Флечър беше започнало да сълзи. Той извади кърпичка и се зае да го попива, без да бърза.

— Повярвай ми, Коли, каквото и да е правил Маккини в онзи склад, не е бил под прикритие. И не е водил никакво разследване.

Джона беше по-объркан от всякога.

— Тогава какво е правил там?

— Точно това е въпросът, нали? Което ми напомня… — Флечър сгъна кърпичката и я прибра в джоба си. — Бенет, ще бъдеш ли така добра?

Полицейската служителка отново посегна в чантата си и подаде на Джона малък плик с веществени доказателства. В него беше телефонът му, който изглеждаше очукан и издраскан под прозрачния найлон, Джона си спомни как се беше хлъзнал по пода на склада, след като го беше ритнал, без да иска. От този спомен по кожата му изби студена пот.

— Това твоят телефон ли е? — попита го Флечър.

— Да. Благодаря.

— О, аз не ти го връщам — каза инспекторът, преди Джона да отвори плика. — Само исках да потвърдя, че е твоят. И ще ми трябва код за отключване, както и разрешение да го направя.

Джона имаше чувството, че температурата в стаята е паднала е десет градуса.

— Защо?

— Бих искал да проверя списъка с разговори, за да видя кога ти се е обадил Маккини — отвърна Флечър с хищна усмивка. — Намерихме и неговия телефон в склада, но все още се опитваме да го отключим. Не се съмнявам, че ще искаш да потвърдим твоята версия.

Колкото и да не му харесваше мисълта някой да рови в личния му живот, Джона знаеше, че ако откаже, ще изглежда все едно крие нещо.

— Носите ли нещо, което да подпиша?

Бенет му подаде формуляр и химикалка. Джона се престори, че чете формуляра, но думите пред очите му бяха толкова неразбираеми, все едно бяха на чужд език. Пръстите му бяха сковани и му се подчиняваха неохотно, докато попълваше формуляра. Поколеба се дали да напише кода за отключване на телефона, преди най-сетне да се подпише.

Бенет взе формуляра и телефона му и ги прибра обратно в чантата си.

— Да поговорим за теб и Гевин Маккини — каза Флечър. — Запознали сте се в училище, нали така? И двамата сте дошли от системата на социалните грижи. Той е бил настанен в приемно семейство като дете, а ти не познаваш родителите си. Това трябва да ви е сближило, нали така?

Джона не разбираше накъде води този разговор.

— Сигурно — каза той.

— Повече от „сигурно“. Съпругата на Маккини каза, че едно време двамата сте били като дупе и гащи. Заедно сте постъпили на служба в полицията, всеки е бил кум на сватбата на другия. Маккини дори е станал кръстник на сина ти.

В погледа на Флечър имаше нещо, което подклаждаше тревога у Джона. Той не отвърна нищо.

— А след това, преди около десет години, изведнъж сте се отчуждили — продължи Флечър. — Съпругата на Маккини не искаше да ни каже защо, но нещо трябва да се е променило. През по-голямата част от живота си вие двамата сте били най-добри приятели, а после изведнъж сте престанали да си говорите. Какво стана?

Джона не искаше да говори за това.

— Всеки си имаше собствено семейство, отговорности и задължения. Просто изгубихме връзка.

— Просто изгубихте връзка — повтори Флечър и кимна, все едно беше съвсем разумно обяснение. — Доста рязко сте „изгубили връзка“, ако се вярва на жена му. И това се е случило скоро след като ти си изгубил сина си.

Думите бяха като удар с юмрук в сърцето на Джона.

— Тогава се промениха много неща. Разведох се, престанах да се виждам с някои хора. Не ми беше лесно.

— Съжалявам, ако това е болезнена тема за теб — каза Флечър, но не звучеше искрено. — Но се опитвам да установя причината Маккини да се обади точно на теб след прекъсване от десет години. Не на някого от колегите си, не на човек, с когото поддържа връзка. А на теб. За това трябва да има някакво обяснение — и една добра отправна точка би била да се разбере защо вие двамата сте се отчуждили така.

— Не беше заради Тео. — Джона се стараеше да запази спокойствие, но чуваше колко напрегнато звучи собственият му глас. — Ако искате да ме разпитвате за склада, давайте. Ще ви кажа всичко, което знам. Но не намесвайте сина ми.

Челюстите на инспектора се раздвижиха, като че дъвчеше нещо.

— Значи двамата с Маккини не сте се скарали? Не си имал някакви сметки за уреждане с него?

— Ако беше така, защо да ходя да му помагам? — отвърна Джона, но у него вече набираше сила едно вледеняващо усещане. — Да не мислите, че лъжа? Господи боже, да не мислите, че аз съм го убил?

— Само се опитваме да установим фактите — подчерта Флечър.

Отговорът му не означаваше „не“. Джона имаше чувството, че е попаднал в някакъв кошмар.

— Затова ли има полицейска охрана пред вратата? Защото съм заподозрян?

Флечър сви рамене.

— Предохранителна мярка. Пресата е надушила за случая. Не разкриваме никакви подробности, включително и името ти, но е въпрос на време да изтече информация. Не се съмнявам, че и за теб ще бъде също толкова неприятно тук да нахълта някой репортер, колкото и за нас.

— Значи не съм заподозрян?

— Ще ти обясня какво си: единственият свидетел в разследване на убийство на няколко жертви — сопна се Флечър, внезапно разгневен. — Разполагаме само с твоята версия за случилото се, а ако трябва да бъда честен с теб, на мен ми е трудно да повярвам на някои неща в нея. Затова ще се наложи да ме извиниш, ако някои от моите въпроси са ти неприятни.

Джона усети как затъва още по-дълбоко в кошмара, когато осъзна какво означаваха думите на инспектора. Ако версията на Джона беше единствената, значи не бяха успели да разпитат заподозрения. Джона си спомни неподвижното тяло на мъжа след схватката и онзи пукот, когато главата му се удари в каменния под. О, боже…

— По-рано ви попитах за нападателя, но не ми отговорихте — започна Джона и се поколеба, преди да продължи, защото се страхуваше от онова, което можеше да чуе. — Мъртъв ли е?

Флечър се облегна и кръстоса крака, така че над ръба на чорапа му се показа яркочервен белег от изгаряне.

— Да, нека да поговорим за него. Ти си го гледал как опакова тялото на твоя приятел и го влачи навън към нещо, което според теб е било лодка, а след това си се бил с него, но въпреки това не си успял да го видиш добре. Не можеш да определиш нито възрастта му, нито цвета на кожата му, нищо. Само това, че е бил едър мъж, по-висок от теб.

Устата на Джона беше пресъхнала. Не знаеше каква игра играе инспекторът, но нямаше друг избор, освен да участва в нея.

— Както ви казах, беше тъмно. И към този момент вече съм имал фрактура на черепа. Попитайте лекарите, ако не ми вярвате.

— О, аз не оспорвам твоите наранявания. Би било глупаво, нали? Само че никой друг освен теб не може да потвърди как си ги получил.

Въпреки цялата си тревога и объркване, Джона осъзнаваше, че нещо не е наред. Нещо му липсваше, за да види цялостната картина.

Но преди да успее да каже нещо, на вратата енергично се почука. Една медицинска сестра надникна в стаята — беше същата, която беше дежурна вчера, когато се събуди Джона. Сестрата се усмихна на полицаите и почука с пръст по часовника си.

— Съжалявам, но ще трябва да ви помоля…

— Господи, може ли да не ни прекъсвате? — сопна се Флечър, а опънатата кожа на лицето му почервеня. — Водя разпит!

Усмивката на сестрата се стопи.

— Вече просрочихте времето, за което се уговорихте с лекарката. Ако искате да се уговорите за друг…

— Хайде да не ме учите как да си върша работата, а аз няма да ви уча как се мият подлоги, става ли? Или това ви е прекалено…

— Сър — намеси се бързо Бенет.

Не каза нищо повече, но и не трепна, когато следователят яростно се обърна към нея. Флечър беше онзи, който пръв отклони поглед.

— Добре, добре, приключваме.

Бенет се усмихна бързо на медицинската сестра.

— Само пет минути да привършим и си тръгваме.

— Пет минути, не повече — настоя сестрата и хвърли гневен поглед на Флечър, преди да излезе.

— Следващия път ще продължим — закани се Флечър и се изправи, докато Бенет изключваше диктофона и го прибираше в чантата си.

— Чакайте, не разбирам какво става. — Джона чувстваше облекчение, че си тръгват, но беше още по-объркан от преди. — Поне ми кажете дали е мъртъв, или не.

Инспекторът спря до вратата. Двамата с Бенет отново се спогледаха.

— Това е добър въпрос. На пода в склада имаше кръв, за която успяхме да установим, че е от Маккини. Явно беше преляла от мястото, на което е лежал — и това поне потвърждава твоята версия за полиетиленовия лист. Имаше и по-малко количество кръв от теб, както и от друг човек, когото все още не сме успели да идентифицираме.

— Нали ви казах, онзи мъж, с когото се бих, си удари главата, когато паднахме на пода. Трябва да е от него.

— Така каза, да. Работата е там, че не намерихме други пръстови отпечатъци освен твоите — а единствените трупове на онова място бяха на трите жертви, увити в найлон. Намерихме колата на Маккини, паркирана недалеч от твоята, но нямаше и следа от тялото му, нито от лодка, завързана за кея пред склада. А този тайнствен нападател, за когото твърдиш, че си оставил в безсъзнание, след като си се бил с него? — Флечър разпери ръце като фокусник, който показва, че не държи нищо в тях. — Ами той явно е станал и си е тръгнал.

Десет години по-рано

През седмиците след изчезването на Тео животът на Джона навлезе в ново измерение. Дните минаваха в кошмарна, безсънна мъгла. В онзи пръв следобед остана там, зашеметен и вцепенен, докато пристигаха полицейските коли и микробуси, а достъпът до парка беше ограничен. Като в някакъв кошмар, Джона гледаше как тихото зелено пространство започна да се пълни със силуети с жълти светлоотразителни жилетки и бели гащеризони. Вече не помнеше колко пъти беше разказал онова, което се беше случило, като се насилваше да отговаря на въпроси, когато му идваше да крещи от нетърпение. „Трябва да проверите магазините и охранителните камери около парка“, повтаряше на полицаите, които го разпитваха. Те го уверяваха, че се работи по въпроса, като прилагаха същите спокойни и премерени маниери, които самият той прилагаше по време на разпит.

А след това му задаваха още въпроси.

Най-лошото от всичко беше, че Джона знаеше. Знаеше какво си мислят. Знаеше какво става в такива случаи. Но възможността всичко това да се отнася до Тео, до неговия син, който се беше смял с него едва преди няколко часа, беше твърде чудовищна, за да я възприеме. Джона настоя да остане в парка, все едно да си тръгне оттам без Тео, по някакъв начин щеше да означава да приеме случилото се и така да го направи необратимо.

Да се обади на Криси, за да ѝ съобщи новината, беше второто най-ужасно нещо, което Джона беше преживявал някога. Понякога се беше питал дали тя изобщо обичаше сина им — дотолкова хладно се държеше с него понякога. Но по телефона Криси изпадна в истерия и крещя, докато връзката изведнъж не прекъсна. Когато пристигна в парка с майка си, Джона протегна ръце към нея — имаше огромна нужда да утеши себе си, както и нея. Тя го отблъсна и започна да го удря.

— Как можа? Как можа да го изгубиш, мамка ти?

Джона стоеше безмълвен и не направи опит да се защити — нито от ударите, нито от обвиненията, докато не се намесиха двама униформени полицаи, които я отведоха разплакана при майка ѝ. Джона едва ли не беше приветствал болката в лицето си от нейните удари.

Защото и той обвиняваше себе си.

Когато видя Гевин да минава през полицейския кордон, едва не се разплака от благодарност и облекчение.

— Ела, да отидем някъде на закрито — каза му Гевин и го поведе като зомби към полицейската каравана, която бяха паркирали на входа на парка. Вътре имаше столове, бюра и една бяла дъска, но никой не ги използваше. Гевин затвори вратата зад тях и извади от джоба си плоска бутилка водка. — Вземи — протегна я към него той.

Джона поклати глава, но Гевин настоя.

— Хайде. Така няма никаква полза от теб.

Алкохолът прогори пътека от гърлото на Джона до стомаха му. Едва сега си даде сметка, че трепери.

— Заспах, Гев. Заспах…

Ако Гевин беше казал, че му съчувства, Джона щеше да откачи. Но вместо това той му нареди да се стегне, като му се тросна, че вината няма да помогне на никого. Когато Джона отново надигна водката, Гевин му я взе.

— Трябва да дойдеш на себе си, не да се напиеш — каза му той.

Гевин го изслуша мълчаливо, докато Джона му разказа какво се беше случило и описа мъжа, когото беше видял на пейката. По природа беше наблюдателен, а образът на онзи мъж се беше запечатал в паметта му. Висок, над трийсетте, мъжът създаваше впечатление за изпито, длъгнесто тяло, дори седнал. Беше с бледа кожа и ръбат череп, а главата му беше гладко обръсната, но по четвъртитата му челюст беше набола четина. Носеше износени мръсни сини джинси и мазно камуфлажно яке в масленозелено. Гевин го слушаше, без да го прекъсва, а след това каза нещо, което щеше да отеква в мислите на Джона години наред.

— Ще го намерим — заяви той и погледна Джона в очите. — Обещавам ти, че ще направя всичко, което се налага.

Джона отчаяно искаше да му повярва. Но когато излезе отново навън и видя полицейската лента, с която бяха оградили детската площадка, и служителите от лабораторията по криминалистика, заети да претърсват храстите, където беше намерил шапката на Тео, действителността се оказа непосилна за него.

Следващите два дни бяха истинско мъчение. Докато чакаше да се позвъни на вратата или по телефона, всяка минута се точеше безкрайно като в ада. Криси не говореше с него, а когато му говореше, думите ѝ бързо се превръщаха в пронизителни обвинения. Двамата се държаха по-отчуждено един с друг, отколкото със семейния консултант от полицията, който чакаше заедно с тях. Телевизионното обръщение с молба за съдействие в издирването, което записаха, беше същинска катастрофа — сюрреалистичен кошмар от ярки прожектори, камери и микрофони. Докато заемаха местата си, Джона отпусна ръка на рамото на Криси — колкото да подкрепи нея, толкова и себе си. Тя се дръпна от него и телевизионните камери не пропуснаха да го покажат, а оттам нататък стана още по-зле. Криси се държеше навъсено и студено, остави го да отговори на повечето въпроси на журналистите. Джона се постара да го направи, но умът му отказваше да работи както трябва, така че не намираше подходящите думи и се чувстваше изгубен пред осъдителните обективи на камерите. Когато един журналист го попита дали е вярно, че е заспал, го заля толкова силно чувство за вина, че не успя да отговори.

— Да, заспал е — просъска Криси в настъпилата тишина.

И точно този откъс от обръщението показаха по новините.

Да живеят заедно в малката им къща вече беше мъчение и за двамата. Познатата обстановка им се струваше чужда, напълно променена от липсата на Тео. Изглеждаше невъзможно да го няма там. Всяка стая беше изпълнена с неговото присъствие, с ехото от гласа и смеха му. Когато не издържаше повече, Джона излизаше и крачеше бързо, без да знае къде отива. В главата му се въртяха фантазии за това как ще намери Тео или как ще докопа онзи мъж от парка. Опитваше се да не мисли какво може да се е случило със сина му. И може би продължаваше да се случва и сега. Не спираше да проверява телефона си за пропуснати обаждания или съобщения от страх, че може да не разбере за някакво ново развитие, преди да се върне в ада на празната си къща.

А след това чакането продължаваше.

Гевин често идваше у тях. Той се опитваше да го прикрива, но Джона забелязваше в очите на своя приятел същата ужасна яснота за нещата, която сам притежаваше. Въпреки че никога не беше участвал лично в разследване на случай с изчезнало дете, Джона много добре знаеше как се развиваха те. Статистиката, която допреди не беше нищо повече от студени числа, сега, след като се озова от другата страна, за него придоби ужасяващо нов смисъл. Знаеше твърде много за „златните часове“, както наричаха първоначалния период след изчезването на детето, след който шансовете да бъде открито намаляваха драстично с времето. Не можеше да се сдържи да не проверява колко е часът с мъчителното осъзнаване колко бързо минава времето.

А след това изведнъж се появи заподозрян.

В ранното утро на третия ден Гевин дойде у тях. Криси още спеше, след като беше намерила временно забвение в успокоителните, които я правеха замаяна и сънлива. Гевин каза на Джона да не я буди, но по лицето му се четеше, че се е случило нещо.

— Задържахме бездомника от парка — съобщи му Гевин.

Мъжът се казваше Оуен Стоукс, трийсет и четири годишен, от Ливърпул, с криминално досие, което съдържаше всичко от кражба до нанасяне на тежка телесна повреда. Много от провиненията му бяха свързани с употреба на алкохол и наркотици, бяха го пуснали от затвора само преди два месеца. Но той беше пропуснал последната си проверка при пробационния служител и беше изчезнал безследно от дома за настаняване, след като беше обрал двама от другите настанени в него. Бяха го арестували предишната вечер, докато уринирал пиян на входа на един магазин, и външността му толкова точно отговаряла на описанието, дадено от Джона, че веднага бяха направили връзката. Все още пиян, мъжът нагло си беше признал, че е бил в парка в сутринта на изчезването на Тео. След като каза това на Джона, Гевин извади телефона си и се поколеба.

— Не би трябвало да го гледаш. Дори аз не би трябвало да го имам.

— Просто ми го покажи — настоя Джона.

Беше запис от разпита на Стоукс. Джона веднага разпозна мъжа от парка. Висок и кокалест, облечен с мазно камуфлажно яке в масленозелено. С обръсната глава и подигравателна усмивка на тънките си устни. Когато се обърна, за да погледне назад към вратата на стаята за разпити, Джона видя черната паяжина, татуирана на тила му.

Мъжът седеше отпуснато на стола и изглеждаше отегчен от разпита. Подигравателната му усмивка не изчезна нито за миг и по едно време той дори се прозя.

— Объркали сте се, момчета — каза той на разследващите, които водеха разпита, а ливърпулският му акцент беше толкова силен, че звучеше като пародия. — Не си падам по деца, особено момчета. Виж, ако имаше някоя шестнайсетгодишна сестричка, може би щях да проявя интерес.

Мъжът се засмя, а на Джона му се прииска да посегне в екрана и да му изтръгне гръкляна. Не беше чул кога Криси е влязла в стаята, нито беше разбрал, че е там, докато тя не се обади:

— Това той ли е?

Беше застанала зад тях и гледаше екрана на телефона над раменете им. Гевин понечи да спре записа и да я убеди да не гледа, но тя не искаше и да чуе.

— Тео е и мой син. Искам да видя.

Криси мълчаливо изгледа записа докрай. После се обърна към Джона, а по лицето ѝ се четеше пълно презрение.

— Позволил си на това да вземе сина ми?

И излезе от стаята, без да каже нито дума повече.

Късно същата вечер на вратата се позвъни. Беше главен инспектор Уелс, който ръководеше полицейското издирване. Вече се беше обадил на Джона по-рано следобед, за да потвърди, че Оуен Стоукс е задържан и го разпитват. Когато Джона видя инспектора на вратата заедно със семейния консултант от полицията, и двамата със сериозно изражение, веднага разбра какво ще му кажат — онова, от което се страхуваше.

Но истината не се оказа самопризнанието на Стоукс, както очакваше. Двамата с Криси седяха един до друг на дивана, но на разстояние помежду си, докато Уелс им разказваше за една дренажна тръба, скрита в гъстите храсти до детската площадка. Полицаите вече бяха проверили дренажната тръба и бяха установили, че е преградена с желязна решетка. Но бяха пропуснали да забележат, че решетката е доста ръждясала, както и факта, че пантите бяха счупени, така че от едната страна на решетката оставаше малко празно място.

— Трудно се вижда и не е лесно да се стигне дотам — обясни с извинителен тон Уелс. — Поне за възрастен човек.

Но не и за едно четиригодишно момче.

След това Уелс им показа една снимка. На нея се виждаше малка обувка — детска маратонка, кална и подгизнала. Беше от същата марка, номер и цвят като маратонките, които беше носил Тео сутринта, когато беше изчезнал.

Уелс им каза, че са извадили маратонката от дренажната тръба. Полицаите не бяха успели да влязат много навътре, защото влажният каменен тунел се стеснявал, като се спускал към мрежа от подземни канали, които били твърде тесни, за да поберат възрастен човек. Но отново, не и по-малкото тяло на дете.

— Не разбирам — каза Джона. — Ами Стоукс?

Уелс поклати глава, все едно това вече беше стара новина. Бяха го пуснали, обясни им той. Охранителните камери на входа на парка бяха записали как мъжът си тръгва сам. И не само това, а според свидетелските показания на една двойка, която разхождала кучето си в парка, Стоукс ги заговорил, за да им иска пари. Оказало се, че двамата са от „Армията на спасението“, които не били със служебното си облекло, защото по това време не били на работа, но въпреки това се опитали да го убедят да отиде в техния приют. В крайна сметка Стоукс ги нагрубил, а след това си тръгнал — но според времевата рамка, която беше очертал самият Джона, не беше възможно Стоукс да е бил замесен в изчезването на Тео.

Джона имаше чувството, че се задушава.

— Не, това не може да е вярно — каза той. — Тео не може просто да се отдалечи така. Някой го е отвлякъл.

— А ти откъде знаеш? — попита го равнодушно Криси. — Нали си заспал?

Семейният консултант от полицията я изведе навън, като остави Джона и инспектора сами в дневната. Джона се взираше в снимката на маратонката на своя син, която продължаваше да държи.

— И какво означава това? — попита той, като отказваше да го проумее, дори сега.

Уелс изглеждаше така, все едно предпочиташе да бъде навсякъде другаде, но не и тук.

— Ще направим всичко по силите си, за да го намерим — отвърна той. — Но трябва да разберете колко е трудно. Водата от този тунел се влива в мрежа от подземни канали, които са дълги по цели километри. Дори с фиброоптични сонди не можем да стигнем толкова надалеч. Съжалявам, но трябва да гледате реалистично на нещата.

А след това инспекторът въздъхна и изрече думата, която най-сетне накара Джона да осъзнае истината, истина, която го смаза — никога повече няма да види сина си.

— Съжалявам…

На следващия ден Джона за пръв път се върна в парка. Над детската площадка ехтяха пискливите гласчета и смехът на децата, които играеха там, наглеждани от отегчените си родители. Когато ги видя, Джона изпита толкова силна завист, че го заболя. Полицейската лента беше махната, освен на едно малко място сред рододендроновите храсти. На това място храстите с кожести листа бяха окастрени, така че да разкрият ниска арка от каменни блокове, позеленели от влагата. Под арката минаваше същият поток, в който двамата с Тео бяха пускали пръчки, за да видят коя ще изпревари другата, като в книгата за Мечо Пух. Водата се устремяваше в тъмната пещера на тунела и изчезваше. От каменните блокове стърчаха останките от старата ръждясала решетка, но тунелът вече беше затворен с нова, от неръждаема стомана, така че приличаше на клетка.

Погледът на Джона се замъгли, докато се взираше в мрака отвъд решетката, изпълнен с безкрайно усещане за пустота и загуба.

На излизане от парка спря до пейката, на която беше седял Оуен Стоукс. Беше от обикновени дъски, овехтели от природните стихии, нашарени с бели петна от птичи изпражнения. В Джона се надигна нещо, докато я гледаше. Искаше му се да я удря, да я натроши на трески, и едва успя да се овладее, да се обърне и да се отдалечи. Инспектор Уелс беше сгрешил. Нещо такова, нещо толкова колосално, не можеше да се случи просто така. Тео, неговото засмяно момче, не можеше просто така да спре да съществува. Вината за това трябваше да бъде стоварена върху нещо.

Върху някого.

— Хайде, можеш.

Не мога. Наистина не мога. Той стисна очи и зъби. Правеше всичко по силите си.

— Страхотно се справяш. Само още малко.

На това страхотно ли му викаш?

Суни изпъна крака му още малко.

— Господи!

Джона удари с длан по пейката, а от очите му потекоха сълзи.

— Добре. Мисля, че постигнахме достатъчно за един ден.

Джона едва кимна.

— Знам, че сигурно не ти изглежда така, но наистина се справяш много добре — каза Суни.

Той избърса потта от челото си.

— Аха, и аз така го усещам.

— Бил си тежко ранен, така че ще трябва време — каза му тя. — Това е нормално. Но повярвай ми, наистина постигаме напредък.

Напредък. Друг човек да мести крака му, като се мъчи да го накара да се сгъва с по няколко милиметра, докато Джона се обливаше в студена пот и се сдържаше да не изкрещи от болка. Първия път, когато видя коляното си без превръзките, остана потресен. Беше мораво и подуто два пъти повече от обичайните си размери, а по безформената му повърхност на зигзаг минаваха шевовете на раните. Приличаше на непотребно парче месо, изхвърлено от кланица и надъвкано от куче, а не на част от него.

Ортопед хирургът се изрази лаконично и реалистично. Коляното на Джона беше понесло травма като онези, които се получаваха в мотоциклетни катастрофи. Коленната капачка беше натрошена, а освен това имаше увреждания на сухожилията и хрущялите. Хирургът звучеше доволен от себе си, докато описваше как е възстановил капачката, като е стегнал разместените костни частици с титаниеви болтове и тел. Но уврежданията бяха сериозни. Вероятно щяха да се наложат допълнителни операции, но това щеше да бъде преценено след няколко месеца — достатъчно време ставата да заздравее. Във всеки случай Джона трябваше да се подготви за продължително и мъчително възстановяване.

Джона с всички сили се стараеше да не мисли за бъдещето си, но това ставаше все по-трудно. Говореше се, че след ден-два ще го изпишат от болницата, но дори най-оптимистичните прогнози сочеха, че с това коляно няма да може скоро да се върне в своя екип. А може би никога.

Перспективата за това го плашеше.

— Битката се води тук — почука с пръст по слепоочието му Суни, докато той се изправяше до седнало положение на пейката. — Болката е начинът, по който тялото ти казва, че нещо не е наред. Важното е как се справяш с нея.

Но му беше трудно да повярва в това, когато го болеше толкова много.

И все пак поне вече отново беше подвижен. В началото го караха на физиотерапия в инвалидна количка, но вече можеше да стигне дотам и обратно на патерици. Беше втората му седмица в болницата и докато се клатушкаше по познатия коридор към стаята си, Джона се замисли колко бързо се беше адаптирал към рутината и ритъма на това място. Помогна му и това, че вече му разрешаваха свиждания. Имаше официални посещения от полицейското ръководство, чак до самия началник на полицията, както и от един представител на полицейския профсъюз, за да провери как е. И му беше приятно да види отново някои от колегите си, особено Кан и Нолан. Те му напомняха, че нормалният свят извън болницата все още си беше там.

Освен това колегите от екипа му разказаха повече за по-мащабните последствия от събитията на кея. Убийствата на „Касапски кей“ бяха отразени на първите страници на националните всекидневници, придружени от очаквания нездрав интерес на медиите към името на кея. Приемаше се, че обяснението за убийствата е полицейска операция под прикритие, в която е била допусната фатална грешка — нещо, което отделът за връзки с обществеността на разследващия екип очевидно не се беше постарал да отрече.

Но в новините, които четеше Джона, имаше твърде малко подробности. Официалните полицейски изявления не бяха почти нищо повече от банални приказки и обещания, че виновниците ще бъдат наказани. Дори в случая на Гевин. Смъртта му вече официално се смяташе за „убийство без труп“, а пресата подробно се занимаваше с това, че убийците му не са били разкрити. Но въпреки че медиите го представяха като герой, загинал при опит да спаси живота на други хора, самата полиция беше необичайно сдържана, когато ставаше дума за него. Нямаше никакви неофициални хипотези за самоличността или мотивите на убиеца, нито цитати от анонимни източници. В разследването имаше толкова много въпросителни, че официалната политика явно беше да се съобщава колкото може по-малко, вместо да се признава неяснотата. Да не се подхранва историята, така че пресата да няма друг избор, освен да запълва вакуума с необосновани предположения.

Ако не друго, поне участието на самия Джона като цяло оставаше незабелязано. Споменаваше се „неназован полицейски служител“, който е бил ранен, но нямаше почти нищо друго за него. А на трите анонимни жертви от склада се обръщаше още по-малко внимание. Според слуховете, които му бяха преразказали Кан и Нолан, всички жертви са били зашеметени с удар по главата, а след това са били увити в полиетилен, докато още са били живи. Причината за смъртта беше задушаване, към което в случая на младата жена беше прибавено обезводняване и органна недостатъчност. Значи полиетиленът не беше използван само за да скрие телата на жертвите, преди да бъдат отнесени. Беше средството за екзекуция.

Но Кан и Нолан не успяха да му кажат нищо повече. Въпреки че самоличността на трите жертви не беше установена, това не попречи на медиите да достигнат до заключението, че трябва да са били нелегални имигранти, вероятно убити от същите трафиканти на хора, които ги бяха вкарали незаконно в страната. Малкото име и вероятният близкоизточен произход на Надин бяха оповестени, но при липсата на снимка, която да ѝ даде човешко лице, и тя, и другите две жертви си останаха бележки под линия. Смъртта им беше предизвикала призиви от страна на пресата да се засили борбата с организираните престъпни групи, както и предвидими критики към граничната и имиграционна политика на Великобритания. Но общественото възмущение някак беше подминало факта, че три човешки същества са били застигнати от безмилостна и безсмислена смърт.

Флечър и Бенет идваха още два пъти, за да разпитват Джона, като и двата пъти не се държаха по-добре от първия. Инспекторът очевидно смяташе, че Джона знае повече, отколкото казва, и Джона нямаше как да го обвинява за това. Вероятно не разполагаше с реални доказателства срещу него — за щастие, Джона беше внимавал да не се изцапа с кръвта на Гевин, когато го провери за пулс. Но мъжът, с когото се беше борил, все още не беше открит, и с изключение на единственото обаждане от Гевин, записано в телефона на Джона, нямаше нищо друго, което да потвърждава неговата версия за събитията. Така Джона оставаше в неведение дали е заподозрян.

Или поне Флечър не му казваше.

Пътят от залата за физиотерапия до стаята му беше дълъг. Но колкото и да беше уморен, когато стигна до вратата на стаята си, го налегна униние. Въпреки че в коридора пред нея вече не седеше униформен полицай — охраната тихомълком беше свалена преди няколко дни и Джона го прие като добър знак — малката стая без прозорци му приличаше на килия. И през деня беше неприятно, защото яркото луминесцентно осветление подчертаваше всяко охлузено място и превръщаше стаята в някакво пространство извън времето, подобно на чистилище. Но нощем беше още по-зле. Джона не беше спал добре от години, но откакто беше в болницата, приветстваше старото си безсъние. Да затвори очи сега означаваше да пусне филма, прожектиран от собственото му подсъзнание. Не си спомняше много от кошмарите, освен че когато се събуди, задъхан и изпълнен с ужас, винаги беше убеден, че в стаята при него има друг човек.

Никога нямаше.

Докато стигне до стаята си, беше останал без дъх и се беше изпотил, все едно беше пробягал маратон. Не искаше нищо друго, освен да се стовари на леглото. Отвори вратата и застина.

В долния край на леглото му стоеше някаква млада жена. Беше облечена в обикновени дрехи, а не в униформа на медицинска сестра или лекарка, и четеше медицинския му картон. Жената се сепна, когато той влезе в стаята, но след това се усмихна.

— Здравейте! Вие трябва да сте Джона. Аз съм Корин Дейли — каза тя, докато оставяше картона обратно на поставката на леглото.

Каза го така, все едно Джона трябваше да знае коя е. Името на жената не му беше познато, но той се постара да прикрие невежеството си, докато влизаше в стаята.

— Днес нямам други назначени процедури, нали така? Току-що бях на физиотерапия.

— Не, но минавах оттук. И след като се върнахте, може би е удобен момент да поговорим.

Сърцето на Джона се сви. Можеше да предположи защо е дошла жената.

— Психоложка ли сте?

Бяха му предложили психологически консултации, за да се справи по-лесно с преживяното, и въпреки че не беше приел, всъщност не беше и отказал. По принцип не беше задължително да се възползва от предложението, но Джона се притесняваше, че ако откаже, това може да му попречи да се върне на работа. Не искаше да си създава още повече затруднения, отколкото бездруго се очертаваха.

Но досега си мислеше, че ще разполага с цели седмици, за да вземе решение. Не очакваше такава изненада.

Жената сякаш се поколеба за миг, но усмивката ѝ не се промени.

— Не се смятам точно за психоложка…

Не го интересуваше за каква точно се смята.

— Вижте, много съм уморен. Не може ли да почака?

— Ами сигурно може, но така и така съм тук…

Джона се поколеба. Физиотерапията и дългият път до стаята наистина му бяха взели силите и последното, с което му се занимаваше в момента, беше да отклонява въпроси за психическото си състояние. Но може би щеше да е по-добре да си го махне от главата. А и кой знае? Може би дори щеше да му помогне да спи по-добре.

— Няма да отнеме твърде много време, нали? — попита той и отиде да седне на леглото си.

— Колкото искате вие — отвърна жената и усмивката ѝ се разшири, докато му правеше място. — Да ви помогна ли?

— Не, благодаря, ще се справя. — Той облегна патериците си на леглото и се отпусна върху него с протегнат крак. Едва тогава събра сили да се усмихне на свой ред. — Е, как се започва?

— Ами като за начало, как се чувствате? Наричайте ме Корин, моля — каза жената, докато ровеше в чантата за телефона си, а след това го вдигна в ръка. — Имате ли нещо против да записвам разговора?

— Не, предполагам.

Тя седна на стола до леглото и си съблече якето. Не изглеждаше така, както Джона си представяше психолозите. Дрехите ѝ бяха по-подходящи за излизане вечер, отколкото за терапевтичен сеанс.

— Извинявайте, още не съм се научила да… Ето, готово — вдигна тя очи от екрана на телефона. — Преди да започнем, може ли да те наричам Джона, или предпочиташ сержант Коли?

— Може и Джона.

— И си сигурен, че нямаш нищо против да записвам?

— Не, давай.

— Благодаря, това е чудесно.

Има хубава усмивка, помисли си Джона.

— И така, щеше да ми казваш как се чувстваш?

— Добре. Общо взето — сви рамене той. — Коляното малко ме боли.

— Сигурно е било много травмиращо преживяване — погледна го тя със съчувствие. — Каква беше първата ти мисъл? Когато влезе в склада и видя труповете?

— Ами не знам. Трудно е да се опише.

— Може ли да се опиташ?

Джона потърка врата си. Никак не му се искаше да го описва с думи.

— Шокиран, предполагам.

— Ще ми опишеш ли какво видя?

Джона вече го беше правил твърде много пъти. Още усещаше студа в склада и миризмата на влажния въздух, докато стъпките му ехтяха по каменния под.

— Може ли по-късно да се върнем на това?

По лицето ѝ премина сянка на разочарование.

— Разбира се. Но би ли ми казал как се почувства? Страхуваше ли се?

Господи, какъв беше този въпрос?

— Беше ситуация с много неизвестни — отговори Джона, като прибягна до познатия полицейски жаргон.

— Това „да“ ли означава?

Той се замисли как да се измъкне от отговора, после сви рамене.

— Щом казваш.

— Страхуваше ли се за живота си?

Като за психоложка, въпросът беше несръчно зададен, но Джона предполагаше накъде води той. Жената търсеше признаци за посттравматично разстройство. Проблеми със съня, резки промени в настроението. Съживени спомени.

— Нямах много време да мисля за това — каза той, като вече му се искаше да не се беше съгласявал.

Тя кимна, сякаш той най-сетне ѝ беше отговорил както тя искаше.

— Разбира се, че не. Предполагам, че просто си направил каквото трябва?

— Ами…

— Давам си сметка, че професионалното ти обучение трябва да е помогнало в такава ситуация, но… Е, сигурно не ти е било лесно да се справиш. Разбрах, че си познавал лично загиналия полицейски служител, сержант Гевин Маккини. Нещо повече, той е бил кум на сватбата ти.

Пак се започва.

— Преди години бяхме приятели, но отдавна не го бях виждал.

— Разбирам.

Ето пак онази сянка на разочарование.

— А другите жертви? Можеш ли да ми кажеш нещо за тях?

— Всъщност не — отговори Джона, като търкаше очи. Наистина му се искаше да си легне и да заспи. — Единствената, която видях добре, беше младата жена.

— Момичето. Точно така.

Дейли бързо разлисти бележките си.

— Това трябва да е… Надин, нали така?

— Така ми каза тя.

Дейли примигна.

— Била е жива, когато си я намерил?

Джона започваше да се чувства неловко от този разговор.

— Май не бива да навлизам в такива подробности.

— Не, разбира се — каза бързо Дейли. — Но сигурно ти е още по-тежко, след като си намерил една от жертвите още жива. А после не си успял да я спасиш. Как се чувстваш заради това?

Изведнъж му се стори много трудно да отговори. Извърна поглед.

— Не много добре.

— Тя каза ли ти нещо друго освен името си?

— Това пък какво общо има?

Думите му прозвучаха по-остро, отколкото възнамеряваше, но дори да не изпитваше неудобство да говори за това, не разбираше защо е нужно да го обсъждат.

— Просто… просто се опитвам да определя как може да ти е повлияло — отговори Дейли. Страните ѝ бяха почервенели. Сякаш и тя се беше почувствала неудобно. — Подобно преживяване трябва да е било съкрушително. Особено след всичко останало, което ти е минало през главата.

Стори му се, че не е чул както трябва. Една психоложка никога нямаше да се изрази толкова грубо.

— Всичко останало? — повтори той.

— Ами това не е първата трагедия в живота ти, нали така? Имам предвид онова, което се е случило с…

— Разбрах какво имаш предвид — прекъсна я Джона, като имаше чувството, че му е изкарала въздуха. — Но онова беше съвсем друго нещо.

— Да, разбира се — закима Дейли искрено. — И аз съм родител и дори не мога да си представя какво е било. Мислиш ли, че някога изобщо ще успееш да го преодолееш?

— Какво! — възкликна Джона.

Не можеше да повярва, а гневът и недоверието му прерастваха в нещо друго. И после изведнъж осъзна истината.

— Ти не си психоложка, нали?

Жената продължи да се усмихва още миг, преди да остави усмивката си да се стопи.

— Никога не съм казвала, че съм.

О, мамка му.

— Ти си репортерка.

— Предпочитам думата „журналист“, но…

— Махай се.

— Виж, Джона, съжалявам, че не започнахме както…

— Махай се. Веднага, за да не повикам охраната.

Изражението на Дейли стана сурово.

— И какво ще стане тогава? „Полицейски служител вика охраната в болницата, за да изгони журналистка.“ Мислиш ли, че това ще изглежда добре в социалните мрежи?

— Не ме интересува.

Джона се надигна от леглото, без да се замисля, и болката прониза коляното му. Кракът му поддаде и той се хвана за нощното шкафче, за да се задържи.

— Мамка му!

— Боже, добре ли си?

Дейли понечи да му помогне, но спря, когато Джона вдигна предупредително ръка срещу нея.

— Просто… просто си върви, става ли?

Тя му хвърли един последен тревожен поглед, после извади визитна картичка от чантата си и я остави на леглото.

— Ако искаш да се свържеш с мен. Няма да съжаляваш…

— Махай се. Веднага.

Джона стисна шкафчето с две ръце, като се опитваше да издържи на болката. Не вдигна очи, когато чу как Дейли отвори вратата, нито когато излезе. Едва след като вратата се затвори, Джона вдигна глава. Празната болнична стая все още ухаеше на екзотичния ѝ парфюм. Джона вдъхна аромата му, а после въздъхна тежко, когато започна да осъзнава мащабите на грешката, която беше допуснал току-що.

Мамка му.

Десет години по-рано

Ръмеше дъжд и жълтото сияние на уличната лампа изглеждаше размазано. Капките се стичаха под вдигнатата яка на Джона и надолу по врата му. Той не им обръщаше внимание. На някакво далечно равнище осъзнаваше, че вали, точно както усещаше и студа, който вкочаняваше ръцете и краката му и го пронизваше през твърде тънкото яке. Но физическият дискомфорт сякаш беше отделен от него. Цялото му внимание беше приковано върху сградата от другата страна на улицата, единствения светещ прозорец на фасадата и входа. Целият му свят се беше свил, така че в него нямаше място за нищо друго, освен за тази гледка. Нито веднъж не беше откъсвал очи от нея, откакто беше застанал в сенките на входа на отсрещната пресечка.

В очакване.

Беше там от няколко часа. Видя как си отиде късият зимен ден, как сивият следобед отстъпи място на мъглив сумрак, а сетне и на нощта, която скриваше всичко. Видя как зад прозореца светна лампа, а един силует хвърли сянка върху мръсните завеси. И продължи да чака.

Нямаше да му се наложи да чака още дълго време.

Дълбоко в себе си не можеше да повярва, че наистина ще го направи. Но точно както и с усещането за студа и дъжда, неспособността да повярва беше заровена толкова надълбоко, че той почти не я регистрираше. Джона беше като оголен нерв, дотолкова свикнал с всеобхватната болка, че тя се беше превърнала в обичайното му състояние, което засенчваше всичко друго.

От отсрещната страна на улицата се разнесе щракване от отваряне на врата. Джона остана неподвижен, когато от входа се показа някой. Дори в тъмното Джона разпозна длъгнестия силует на Оуен Стоукс.

Беше посветил достатъчно време да го проучи.

Не си спомняше кога беше взел това решение. Не беше сигурен дали наистина го е направил: то някак си беше там като нещо необходимо, което приемаше, без да задава въпроси. Първото, което предприе, беше да се изнесе от къщата. Криси се зарадва да му види гърба, а той не можеше да издържа да стои повече там. Нанесе се в един евтин хотелски апартамент със скапани мебели и плесенясала баня, където в коридорите винаги вонеше на храната, доставена миналата нощ, и на прегорелите филийки за закуска. Гевин му предложи дивана в своя дом, но Джона си даваше сметка, че така щеше да притеснява и него, и жена му Мери, и малкия им син Дилън. Те си имаха собствени грижи. Освен това Джона не искаше Гевин да му диша във врата. Не и с това, което си беше наумил.

Но първо трябваше да почака. Оуен Стоукс отново беше прибран зад решетките, защото беше пропуснал проверката в пробационната служба, и щяха да го пуснат чак след двайсет и осем дни. На Джона му призляваше от мисълта, че това ще бъде единственото му наказание. Но тази мисъл го мотивираше. Даваше му цел, причина да става от леглото всяка сутрин и да се изправя пред поредния безкраен ден.

Независимо от твърденията на Уелс за доказателствата, Джона беше сигурен, че Стоукс е виновен. Сигурен. Виждаше го в арогантната му усмивка, в нехайното безгрижие, което беше демонстрирал по отношение на изчезналото четиригодишно момче. Неговият син. Във вселената на Джона нямаше място за представата, че Тео се е промушил през ръждясалата желязна решетка, за да изчезне в мрачната вода. Не и по собствено желание. На свидетелите не можеше да се разчита, времевата рамка можеше да е сгрешена, но Джона беше негов баща.

И не му трябваше друго доказателство.

На двайсет и осмия ден той паркира колата си на улицата, недалеч от пробационната служба, половин час преди началото на работното време. Достатъчно близо, за да вижда добре входа на сградата, и достатъчно далеч, за да остане незабелязан. Беше почти два часът, когато видя омразния силует с камуфлажното яке да се доближава. Джона се изправи на седалката и едва не се поддаде на импулсивното желание да се изправи срещу него още в този момент и на това място. Но се сдържа и остана в колата още един безкраен час, докато Стоукс не напусна отново сградата. Джона го изчака да подмине колата му, после излезе от нея и го последва. Крачеше след него, а кръвта пулсираше зад очите му, докато той се взираше в черната паяжина, татуирана на дебелия му врат. Знаеше, че ще трябва още малко търпение. На улицата посред бял ден не беше нито мястото, нито времето за онова, което беше намислил. Трябваше да е тъмно. И усамотено.

Затова Джона се държеше на разстояние от Стоукс, въпреки че не се криеше. Стоукс не го познаваше и нямаше основание да си мисли, че го следят. А дори да си мислеше така, Джона не го беше грижа. Но Стоукс сякаш не забелязваше нищо и дори не погледна зад гърба си, когато Джона се качи на един автобус след него. Когато слезе, и Джона слезе. Изостана от Стоукс, когато онзи спря да си запали цигара, а сетне продължи да го следи. Когато стигна до една неприветлива тухлена сграда, Стоукс хвърли цигарата си на тротоара и влезе. Докато минаваше покрай входа, Джона видя, че сградата беше пансион за мъже.

Пресече улицата и влезе в една пряка малко по-нататък. Точно след началото на пряката имаше вдаден навътре вход към сградата. Беше полускрит от ръждивите стъпала на аварийното стълбище, а вратата беше заключена с катинар. До вратата се бяха натрупали боклуци. Джона се скри там и прикова поглед във входа на отсрещната сграда, без да обръща внимание на вонята от урина и отпадъци.

После се сви в якето си и зачака да се спусне нощта.

Сега беше почти невидим — поредната сянка в тъмната пресечка. Когато чу как се отваря вратата от другата страна на улицата, Джона се стегна в очакване. Оттам бликна светлина, после се показа познат силует. Когато Стоукс пое надолу по улицата, Джона го видя от пресечката.

Тръгна след него.

Мускулите на врата и раменете му бяха сковани, а ръцете му бяха здраво стиснати в юмруци. Обувките му бяха с гумени подметки и почти не вдигаха шум, но цялото му внимание беше приковано в мъжа пред него, така че не забеляза празната кутийка от бира, докато не я изрита по паважа. Вдигна се толкова шум, че можеше да събуди и мъртвите, и Джона наведе глава, когато Стоукс погледна през рамо. На улицата нямаше други хора, а беше твърде осветена и открита, покрай тях непрекъснато минаваха коли с включени фарове. Джона се насили да продължи, като не вдигна поглед от земята, дори когато Стоукс спря точно пред него.

— Имаш ли огънче, приятел?

Гласът му беше по-дрезгав, отколкото звучеше на видеозаписа от разпита, а ливърпулският му акцент беше още по-отчетлив. Джона си позволи да му хвърли поглед и видя, че Стоукс държеше незапалена цигара в едната си ръка. Хлътналите му очи сякаш гледаха подигравателно и импулсивното желание да го удари едва не надви Джона. Наложи се да задейства целия си самоконтрол, за да не го стори.

— Не.

Джона продължи покрай него с толкова здраво стиснати юмруци, че късо изрязаните му нокти се забиваха в дланите му. Когато Стоукс остана зад гърба му, Джона продължи да се ослушва за бързи стъпки, готов да се обърне и да го посрещне. Но стъпки не се чуваха и Джона се разтревожи, че може да го изгуби, ако се отдалечи прекалено много. Реши да рискува с един бърз поглед през рамо.

Мястото на тротоара, където беше стоял Стоукс, сега беше празно.

Джона изруга. Бързо огледа цялата улица, но нямаше и следа от мъжа. Върна се по стъпките си и видя една тясна пресечка недалеч от мястото, където преди стоеше Стоукс. Забърза към ъгъла и погледна в пресечката. Не се виждаше никой. Единствената светлина идваше от малката неонова табела на един бар по-надолу по пресечката, но Джона не вярваше Стоукс да е успял да стигне чак дотам за това време.

Господи, къде беше отишъл?

Джона се отказа от всякакви опити да остане незабелязан и пое по тъмната уличка. От стената на една сграда стърчеше вентилационна шахта, която шумно бълваше пара като лош дъх. Въздухът натежа от миризмата на пържен лук и овъглено месо, но все още нямаше и следа от Стоукс. Хайде, къде си? На пресечката нямаше тротоар и тухлените стени на сградите надвисваха от двете страни, като скриваха нощното небе. Все едно Джона беше на дъното на изкуствен каньон, в който входовете на сградите образуваха още по-дълбоки черни петна в сенките.

Джона отново изруга под нос, ядосан на самия себе си, преди да се отправи към бара. Стоукс нямаше къде другаде да е. На неоновата табела пишеше „Фул Хауз“. Докато доближаваше сиянието, разпръсквано от нея, Джона чу стъпки зад гърба си. Рязко се обърна и вдигна ръце, а сърцето му заби учестено. Зад него имаше висок тъмен силует, но колкото и да беше тъмно, Джона го разпозна веднага.

— Мамка му, Джона, какво правиш? — просъска Гевин, като пристъпи в светлината от табелата на бара.

Облекчението на Джона беше изместено от гняв.

— Не се бъркай в това.

— Забрави. Няма да ти позволя да направиш такава глупост.

— Не знам за какво говориш.

Джона понечи да се обърне, но Гевин го хвана за рамото.

— Стига, Джона, знам какво правиш. Да не мислиш, че си единственият, който знае за освобождаването на Стоукс днес?

Джона се отскубна.

— Следиш ли ме?

— Знаех си, че ще се опиташ да направиш нещо такова, затова те причаках до пансиона. Господи, Джона, какво си мислеше? Знам, че те боли, но каква полза може да има от това?

— Каква полза? — Гласът на Джона потрепери от ярост. — Ще разбера какво е направил този мръсник със сина ми — такава полза!

— За бога, Джона, случилото се с Тео няма нищо общо със Стоукс! Знаеш, че е така! Ако не вярваш на Уелс, поне повярвай на мен!

— Добре, вярвам ти. А сега се махай.

— Не говори глупости. Не си струва да умреш или да отидеш в затвора заради боклук като Стоукс. Няма да ти позволя да го направиш.

— Не ти искам позволение.

— Стига, Джона…

— Ще ми попречиш ли?

— Да, ако…

Гевин политна назад, когато юмрукът на Джона го удари по бузата. Цялата скръб и ярост, цялата вина на Джона изригна наведнъж. Замахна диво срещу човека пред себе си, без да го е грижа кой е. Гевин вдигна ръце да се предпази, но не отвърна на удара.

— Мамка му, Джона, не бъди…

Той изпъшка, когато следващият удар се заби в ребрата му. После пред очите на Джона избухна светкавица, когато нещо го блъсна в лицето. Той разтърси глава, за да се опомни, и пристъпи напред, за да замахне отново. Но Гевин също пристъпи напред и Джона се преви, когато в слабините му се заби коляно.

Болката беше мъчителна. Той падна на земята и лудостта му внезапно се прекърши. Едва осъзнаваше как Гевин приклекна до него и го прегърна през раменете, докато Джона се разтърсваше от ридания.

— Съжалявам, наистина — каза Гевин. — Знам, че е гадно, но никой не е виновен за случилото се. Беше скапан, ужасен нещастен случай, но нищо повече от това. Нещастен случай. Стоукс няма нищо общо. Господи, да не мислиш, че нямаше да ти помогна, ако не бях убеден в това? Щях лично да разпъна на кръст този боклук, но не е станало така. И няма да си върнеш Тео, ако направиш някоя глупост.

Джона не беше в състояние да отговори. Остана превит на земята, като продължаваше да се раздира от хлипове. Едва когато преминаха, успя да каже:

— Не знам какво да правя, Гевин! Господи, аз… само се обърнах и него вече го нямаше! Не мога да понеса мисълта за това, че е сам в онази… онази шибана тъмна дупка. Ако не бях…

— Ако не беше взимал допълнителни смени в службата, ако Криси не беше отишла на работа, ако шибаната градска управа беше ремонтирала решетката — каза Гевин и въздъхна тежко. — Всички тези „ако“ са глупости. Понякога животът отива по дяволите и няма какво да направиш. Не можеш да предвидиш всичко, затова трябва да престанеш да се измъчваш. Тео беше едно прекрасно малко момче и те обичаше. Обичаше татко си. Това трябва да помниш.

Джона отново се разплака, но не толкова неудържимо. Лудостта, която го беше обсебила през последните няколко седмици, си беше отишла. Чувстваше се слаб, но мислите му бяха ясни — все едно беше оздравял от треска. Надигна се и избърса очите си.

— Извинявай, че те ударих.

Гевин се пипна по бузата и направи гримаса.

— Няма проблеми. Винаги си удрял като момиче. Как са ти топките?

Джона избухна в смях, въпреки че звучеше по-скоро като стон.

— А ти как мислиш?

Той започна бавно да се изправя. Гевин му помогна.

— Хайде, приятел, да отидем да пием по нещо.

— Поздравления! Вече си прочут!

Флечър метна вестника през отворената врата на апартамента на Джона. Застанал в коридора, Джона не успя да го хване, защото беше с патериците. Вестникът го удари в гърдите и когато Джона го изпусна, страниците се разлетяха.

— Репортаж на цяла страница — продължи подигравателно инспекторът. — Сложили са ти и хубава снимка, с полицейската униформа. Истински герой. Трябва да си я окачиш в рамка на стената.

Още в момента, в който отвори вратата и видя Флечър и Бенет в коридора пред апартамента си, Джона разбра защо са дошли. Вече беше видял статията в интернет. Според визитната си картичка, Дейли беше журналист от редакцията на един от по-жълтите национални всекидневници и откакто го бяха изписали от болницата, Джона всеки ден проверяваше уебсайта на вестника в очакване да се появи нещо. След като минаха почти две седмици, той започна да се надява, че ще му се размине.

До тази сутрин.

— Е? Няма ли да ме поканиш да вляза? — попита Флечър.

Джона неохотно отстъпи крачка назад.

— Много време ли ще отнеме? Този следобед трябва да изляза.

— Ще ти отнема толкова време, колкото искам — заяви Флечър и нахълта покрай него, а панталоните му се развяха около тънките му като клечки крака и кокалестите хълбоци, докато крачеше към най-близкия стол. — Не се тревожи, няма да закъснееш за изпращането на твоя приятел.

По-късно щеше да се проведе панихида за Гевин. Събитието обещаваше да е достатъчно неприятно и без да се налага Джона да бърза, за да не закъснее. Но знаеше, че няма смисъл да пита Флечър дали може да говорят друг път. Не искаше да доставя на Флечър удоволствието да му откаже.

Бенет пристъпи в апартамента и направи знак на Джона да мине пред нея.

— Аз ще затворя вратата.

Докато Джона стигне в дневната, Флечър вече се беше настанил на едно от креслата, а кокалестите му колене стърчаха като пики. Джона остави вестника на холната масичка и отиде да седне на другото кресло.

— Знам, че не изглежда добре, но си мислех, че тя е психоложка — оправда се той, докато сядаше.

Бенет влезе след него в дневната и седна на дивана, близо до инспектора.

— О, психоложка. — Изгореното лице на Флечър беше почервеняло от гняв. — Показа ли ти документи за самоличност? Предложи ли ти да си поплачеш на рамото ѝ?

— Добре, допуснах грешка…

— Грешка? — Инспекторът грабна вестника и яростно го разлисти, преди да прочете на глас: — „«Никога няма да забравя какво видях в онзи склад», разказа полицаят герой Джона Коли.“ Герой, чухте ли? „Изпитвах страх, разбира се, но не се смятам за храбрец. Просто направих каквото трябваше.“ И това ли беше грешка?

Лицето на Джона също беше пламнало.

— Не съм казал това…

— Не съм свършил. „Сержант Коли все още се възстановява от нараняванията, получени в резултат на акцията, за която полицията отказва да потвърди или да отрече дали е била операция под прикритие срещу престъпна организация за трафик на хора. Операция, в която е допусната фатална грешка. Четирима души са изгубили живота си в изоставения склад на уместно наречения «Касапски кей». Един от тях е сержант Гевин Маккини, но местонахождението на тялото му остава в неизвестност. Освен високоуважаван служител от лондонската полиция, той е бил близък приятел на сержант Коли. «Гевин беше кум на сватбата ми и страхотен полицай. Съсипан съм от смъртта му», каза Коли.“

— Не съм казвал нищо подобно — намеси се Джона.

— Добре, сега става много интересно — продължи инспекторът, без да му обръща внимание. — „Не е установена самоличността на нито една от трите жертви, но вече се знае, че поне една от тях — млада жена, за която се смята, че е от близкоизточен произход, известна на полицията само като «Надин» — все още е била жива, когато е открита. Коли видимо се разстрои от спомена за нея. «Искаше ми се да можех да направя повече, за да я спася.»“

Флечър остави вестника.

— Не е най-добрата журналистка на света, но заслужава отлична оценка за колоритен език, не мислиш ли?

— Вече ти обясних, че не съм ѝ казвал нищо подобно — отвърна Джона и неговото лице също пламна. — В момента, в който разбрах какво става, веднага я изгоних. Добре, наистина споменах, че момичето ми е казало името си, и това беше глупаво от моя страна. Но нямаше нищо повече. Тя вече знаеше всичко това за Гевин, значи очевидно е говорила с някого другиго.

— Нямаше нищо повече? — Сините очи на инспектора бяха като късчета лед сред белезите от изгаряния по лицето му. — Ти си обсъждал текущо разследване на убийства с една проклета репортерка!

— Не съм „обсъждал“ нищо! Боже, сериозно ли мислиш, че искам да ме разнасят така по вестниците?

По лицето на Флечър се четеше откровено презрение, когато отвърна:

— Точно това искам да разбера.

— Какво имаш предвид?

Вместо да отговори, Флечър отвори вестника и го вдигна пред очите на Джона. От страницата го гледаше засмяното лице на Тео. Джона вече беше видял снимката в интернет, но въпреки това остана без дъх. Спомняше си как беше направил тази снимка на четвъртия рожден ден на Тео — само няколко седмици, преди да изчезне. Все още чуваше радостния кикот на сина си.

„Усмихни се хубаво, Тео! Кажи «суперкалифраджилистикекспиалидошъз».“

„Не! Това е глупаво!“

„Трябва да го кажеш, когато те снимат на рождения ти ден.“

„Не трябва!“

„Хайде, опитай се.“

„Суперкала… фриджи… бисквити…“, успя да каже синът му, преди да избухне в смях.

Щрак.

Флечър захвърли вестника на холната масичка.

— Готина реклама, ако целта ти е отново да привлечеш внимание към тази история. Това ли беше твоят план? Да използваш разследването на убийствата в склада, за да напомниш на хората какво стана с твоето момче и да видиш дали няма да излезе нещо ново? Кой знае, ако имаш късмет, може дори да възобновят разследването.

— Разследването? Имаш предвид на изчезването на Тео? — Джона изпита чувството, че земята под краката му се е разтворила. — Какви ги говориш?

— Според мен е време да си говорим честно — продължи Флечър. — Ти така и не повярва, че синът ти се е удавил, нали?

Устата на Джона беше пресъхнала. Отвори я, за да каже нещо, но откри, че не знаеше какво.

— Това какво общо има? — успя да изрече накрая.

— Да започнем отначало — отвърна Флечър. — Любопитно ми е да разбера дали вярваш, че момчето е загинало в онази дренажна тръба. Защото това би означавало, че ти си виновен за всичко.

— Аз съм виновен за всичко — изръмжа Джона. — Заспах и го оставих да се отдалечи. Оттогава насам трябва да живея с това.

— Но те са намерили само една маратонка, а не тялото му. Сигурно си продължавал да храниш съмнения. Може би маратонката не е била неговата, може би разследването е допуснало грешка. Може би се е случило нещо друго. Нещо, за което да можеш да обвиняваш някой друг.

— Няма нужда някой да ми казва, че синът ми е мъртъв. Или това, че аз съм виновен за смъртта му.

Джона беше разтърсен и объркан и не успяваше да разбере защо Флечър настоява да говорят за това.

— Значи твърдиш, че никога не си се съмнявал? — продължи инспекторът. — Приел си го и си си казал: „Добре, стига толкова, вече знам какво се е случило, така че е време да продължа с живота си“?

Джона извърна поглед. Ненавиждаше да се разголва така. Особено пред Флечър. Но знаеше, че инспекторът няма да го остави на мира.

— Разбира се, че не. Ако се е удавил, исках да ми дадат доказателства за това. Дадоха ми само една маратонка.

Джона замълча, за да се овладее. Беше достатъчно само да заговори за това, за да се изпълни отново с отчаянието от онзи момент — онази ужасяваща, зейнала липса. Това усещане продължаваше да живее у него дори сега, притаено под повърхността на всекидневието. Той се прокашля, преди да продължи:

— Но нямаше значение какво искам аз. Нямаше нищо повече, така че не ми остана друг избор, освен да го приема.

Флечър скръсти ръце и замислено го изгледа.

— Но прие ли го наистина?

— Какво трябва да означава това?

— Ти си полицай от специализиран отряд. Предполага се, че знаеш какви неща трябва да кажеш, за да убедиш всички, че няма проблем да те върнат на работа. А да си признаеш, че не приемаш следствените доказателства, определено не е било едно от тези неща.

Джона усещаше как губи контрол.

— Не съм излъгал, ако това намекваш. Всички други възможности вече бяха отхвърлени. Това беше единственото обяснение за случилото се.

В погледа на Флечър имаше нещо, което напомняше на влечуго — като гущер, който се взира в муха.

— Но не е съвсем вярно, нали така?

Нещо студено надигна глава у Джона.

— Какво трябва да означава това?

— Отначало всички приемаха, че синът ти е бил отвлечен. Дори имаше заподозрян.

— Не за дълго — отвърна Джона с нарастващо объркване и безпокойство. — Онзи имаше солидно алиби. Разследването го оневини.

— Но ти повярва ли? Дори някой само да е бил заподозрян, че е отвлякъл момчето ти, в теб трябва да е останало съмнение. Според мен отчаяно си искал да се докопаш до него. Да разтърсиш онзи мръсник, за да ти каже истината.

Гърдите на Джона се бяха стегнали от напрежение.

— Накъде биеш?

Инспекторът кимна на Бенет. Без да продума, тя извади една снимка от чантата си и се протегна, за да я остави на холната масичка пред Джона. Той я взе. Беше полицейска фотография, на която се виждаха обръснатата глава и грубите черти на онзи мъж, когото Джона беше забелязал недалеч от детската площадка в сутринта, когато Тео изчезна.

— Познаваш ли го? — попита Флечър.

— Той беше заподозреният. Оуен Стоукс. — Сърцето на Джона препускаше. — Защо ми го показвате?

— Намерихме снимки на Стоукс на лаптопа на Маккини. Направени са наскоро. Явно Маккини го е държал под наблюдение. Следял го е, чакал е в засада пред входа му. — Флечър вдигна вежди, преди да продължи: — Случайно да знаеш нещо за това?

Джона имаше чувството, че светът се е преобърнал.

— Разбира се, че не!

— Значи нямаш никаква представа защо Маккини толкова се е интересувал от Оуен Стоукс?

— Не, нали ти казах! Ти провери телефона ми, за бога, значи си видял, че не съм поддържал контакт с Гевин. — Джона остави снимката на масичката, защото вече не искаше да я докосва. — Да не би Стоукс да е бил част от разследването, което е провеждал в службата си?

Флечър започна да клати глава още преди Джона да изрече последната дума.

— Вече ти казах, че отхвърлихме тази възможност. Стоукс изобщо не се е появявал на радара на полицията. През последните години не се е забърквал в нищо незаконно. Не е бил арестуван. И нямаме информация да е участвал в някакви престъпни групи. Той е самотник, не общува с никого. Не е имало никаква основателна причина да бъде държан под наблюдение, точно както не е имало и причина Маккини да бъде в онзи склад. Нещо повече, единствената връзка, която успяхме да открием между Маккини и Оуен Стоукс, е случилото се преди десет години. — Флечър го изгледа изпод вежди, преди да добави: — С други думи, ти.

— Не. — Беше ред на Джона да поклати глава. Усещаше горчилка в гърлото си. — Не, това няма никакъв смисъл. Защо Гевин да следи Стоукс сега?

— Точно това е въпросът, нали? Но може би обяснява защо Маккини се е обадил точно на теб онази вечер, а не на някого другиго. И защо е искал точно ти да отидеш в склада.

Мислите на Джона отказваха да стигнат дотам, накъдето водеше разговорът.

— Не разбирам.

Флечър потропа с пръсти по крака си, преди да продължи:

— Онази кръв, която намерихме в склада, но не знаехме от кого е? Направихме ДНК изследване. Кръвта е от Оуен Стоукс.

В дробовете на Джона сякаш изведнъж не остана никакъв въздух.

— Това не е възможно…

— Напротив, уверявам те. ДНК не лъже.

— Оуен Стоукс…? — Стаята се завъртя пред очите му. — Господи боже, да не искаш да ми кажеш, че в склада е бил той? Оуен Стоукс?

— Да, и на мен ми е трудно да го повярвам — отвърна Флечър. — Особено това, дето твърдиш, че си се бил със заподозрения за отвличането на сина ти, без да го познаеш.

Джона имаше чувството, че ще припадне. Ушите му бучаха, а всичко пред очите му сякаш пулсираше.

— Добре ли си? — попита го Бенет, като се приведе към него. — Да ти донеса ли вода?

Джона поклати глава. Господи, това беше невъзможно.

— Затова ли мислите, че го е следил Гевин? Затова ли е искал да отида в онзи склад? Заради случилото се с Тео?

Флечър разпери ръце.

— Ако имаш по-добра теория, целият съм в слух.

— Но защо? Това се случи преди десет години, защо Гевин да започне да следи Стоукс сега?

Недоверието на Джона започваше да отстъпва място на нещо, което приличаше на паника.

— Господи боже, да не искаш да кажеш, че скапаното разследване е сгрешило? От полицията настояваха, че Стоукс няма нищо общо, казаха, че е невъзможно! А сега седиш пред мен и ми заявяваш, че той е убил Гевин и още трима души в склада? И едва не уби мен?

Последните думи сякаш стреснаха Флечър.

— Не, не съм казвал това. Преценката на Маккини по принцип не беше добра, а като се вземе предвид професионалната му биография, не бива да си правим прибързани заключения. А ти трябва да се успокоиш…

— Да се успокоя? Стоварваш ми такова нещо и очакваш да се успокоя? Гевин е държал шибания Стоукс под наблюдение! Защо да го прави или да ми се обажда, ако не е открил нещо за Тео?

Бенет дискретно се намеси, като хвърли бърз поглед на Флечър, сякаш му казваше да отстъпи.

— На този етап все още се опитваме да разберем какво се е случило — поясни тя. — Не бива да забравяме, че дори Маккини да е смятал, че Оуен Стоукс по някакъв начин е замесен в изчезването на сина ти, това не означава, че наистина е така. Инспектор Уелс, който е ръководел първоначалното разследване, е починал преди няколко години, но ние говорихме със заместника му инспектор Конуей. Убедени сме, че нищо не подсказва, че е имало грешки или пропуски в издирването на Тео. Първо се уверихме в това, преди да се обърнем към теб, така че…

— Така че Оуен Стоукс не носи вина за случилото се със сина ти, нали разбираш? — прекъсна я Флечър, все още с почервеняло лице. — Независимо какво друго може да е направил или да не е направил, резултатите от разследването важат. В това отношение нищо не се е променило.

Джона беше стиснал челюсти толкова силно, че го заболяха. Нищо не се е променило? Всичко се беше променило. За пореден път. Оуен Стоукс не беше някакъв безобиден бездомник, а убиец. Преди десет години беше заблудил водещите на разследването за истинската си същност, беше заблудил всички. Това подкопаваше бездруго несигурните основи, на които Джона беше построил живота си наново.

Но той запази всички тези мисли за себе си, докато Флечър продължаваше:

— От друга страна, Маккини очевидно е имал причина да го следи. И предвид твоята история с Оуен Стоукс и факта, че Маккини е решил да се обади именно на теб, а не на някого другиго, това ме кара да си мисля, че може да е предприел някаква необмислена вендета. Затова ме разбери, че ми е трудно да повярвам как не си знаел нищо.

Джона изчака няколко секунди, за да се увери, че се контролира напълно, преди да отговори:

— До неотдавна смяташе, че съм убил Гевин. А сега като че ли ме обвиняваш, че съм преследвал Стоукс заедно с него. Ще ми трябва ли адвокат?

Джона блъфираше, но Флечър сви рамене.

— Не знам. Ще ти трябва ли?

Двамата се изгледаха втренчено. Сърцето на Джона биеше като чук — от гняв, но и от ужас накъде отиват нещата.

— Ами Оуен Стоукс? — попита той, като се стараеше да изглежда спокоен. — Ще направиш ли нещо, за да го заловиш, или само ще тормозиш по-лесната жертва?

— Трябва да внимаваш какво говориш, Коли — отвърна Флечър, а кожата на лицето му, подобна на пластилин, отново потъмня.

Трябва да внимавам за много неща. Гневът на Джона сякаш беше прехвърлил границите на тялото му, като му позволяваше да се отдалечи от него. Но той не успя да сдържи презрението си, когато каза:

— Слушам, сър.

Флечър изглеждаше на ръба да му отвърне, но Бенет леко се намести на стола си и тихо се прокашля. Сякаш беше някакъв сигнал, който Флечър не пропусна, защото стисна зъби. После се изправи.

— Стига толкова, засега. — Той взе снимката на Оуен Стоукс и подигравателно махна към вестника. — Би трябвало да си го сложиш в рамка. Това е единственото хубаво нещо, което ще напишат за теб по вестниците.

С тези думи Флечър излезе и Бенет го последва.

Щом си тръгнаха, Джона не можеше да седи повече на едно място. Патериците му глухо трополяха по килима, докато безцелно обикаляше от стая в стая в малкия апартамент. Умът му кипеше от чутото. Само за няколко минути беше подкопана цялата основа, на която беше изградил живота си наново след изчезването на Тео. С години се беше насилвал да повярва на официалното обяснение. Беше се измъчвал с това, като си представяше как Тео се кикоти, докато се отдалечава крадешком от заспалия си баща, за да се скрие в онази дренажна тръба, която приличаше на пещера. Като на филм виждаше как синът му пада в студеното бързо течение. Виждаше малкото му тяло, задържано на повърхността от синия му анорак, докато самотно се отдалечава в подземния мрак.

Мисълта за това го измъчваше всеки ден оттогава насам. Но колкото и да беше ужасна, поне знаеше истината. Или само така си беше мислил.

Сега всичко беше разкъсано на парчета.

По никакъв начин не можеше да приеме факта, че се беше борил именно с Оуен Стоукс в тъмния склад, а същият човек, който беше оневинен за отвличането на Тео, беше убил Гевин и още трима души. Господи, как беше възможно всички да се объркат толкова? Включително и той самият. Беше непоносимо да мисли, че буквално — буквално — беше държал виновника в ръцете си. Джона влезе в спалнята, отиде до боксовата круша, която висеше в ъгъла, и захвърли патериците си настрани. Задържа се на здравия си крак и се зае да нанася удар след удар в тежката кожена круша, като си представяше омразното лице със самодоволната му усмивка от снимките. Замахваше все по-бързо и по-бързо и ръмжеше при всеки удар, докато не пропусна веднъж, не изгуби равновесие и не падна на раненото си коляно.

— О, мамка му! Мамка му!

Джона се свлече на леглото, когато болката прониза ставата му. Изсъска през зъби, а по лицето му потекоха сълзи от ярост и безсилие.

Оуен Стоукс. Проклетият Оуен Стоукс.

След известно време се изправи и разтърка коляното си, после изкуцука до мястото, където бяха паднали патериците му. Отиде в кухнята и си напълни чаша със студена вода, но я остави, когато видя избелялата от времето рисунка на вратата на хладилника. Беше рисунка на син жираф или може би чайник — несръчна и прекрасна. „Виж какво нарисувах, тате!“ Криси се канеше да я прибере някъде, така че Джона я взе за себе си. Не възнамеряваше да я държи толкова дълго на вратата на хладилника, но след като я сложи там, сърце не му даваше да я махне.

Влезе в дневната и спря до прозореца. Апартаментът му беше безлично жилище на деветия етаж на един висок блок в източната част на Лондон. Беше се преместил там след развода. Донякъде защото беше евтин и се намираше близо до спирките на метрото и автобусите, но най-вече защото нямаше желание да търси повече. Взе снимката в рамка от перваза на прозореца. От нея му се усмихваше Тео, застинал във времето. На стената беше окачен друг уловен момент, в който Джона и Тео се смееха, и двамата с мокри коси, след урок по плуване.

О, боже…

Джона се свлече на дивана. Каквото и да беше открил Гевин за Стоукс — а това беше единственото обяснение, което имаше някакъв смисъл, независимо какво твърдяха Флечър и Бенет — Джона горчиво съжаляваше за сбърканата логика, заради която Гевин го беше запазил само за себе си. Поне докато не беше станало твърде късно. Това решение му беше струвало живота, а вероятно и живота на онази млада жена, която Джона не беше успял да спаси. Може би и на другите две жертви. И беше отнело на Джона единствения шанс да разбере какво се беше случило в действителност с Тео преди десет години.

Господи, Гевин, трябваше ли да го направиш сам?

Но в тази мисъл нямаше жлъч. След малко Джона се раздвижи. Погледна си часовника и видя, че беше минало повече време, отколкото бе предполагал. Скоро трябваше да тръгва за панихидата. Мисълта за това все още го потискаше, но вече беше мотивиран да го направи. Там щеше да има хора, които са познавали Гевин и са работили с него. Може би някой щеше да знае нещо и въпреки че Флечър сигурно вече беше разпитал всички, които разполагаха с някаква информация, Джона знаеше как няколко питиета можеха да развържат езиците на хората.

Така поне имаше откъде да започне.

Той взе душ, после се подсуши и влезе в спалнята. Отвори гардероба, извади униформата си и я остави на леглото. Сложи до нея една чиста бяла риза, а след това седна, за да си обуе панталоните от униформата. Не му беше лесно, но поне бяха по-широки от джинсите, които носеше обикновено, така че се навличаха по-лесно върху шината на коляното му.

Джона се изправи, задържа се на един крак и се подпря на стената, докато си закопчаваше ризата и си слагаше вратовръзката. Сетне навлече куртката си и се погледна в огледалото от вътрешната страна на вратата на гардероба. Бяха му махнали шевовете на главата, но раната още се виждаше. Засега не си пускаше коса и понякога му се струваше, че от огледалото го наблюдава някакъв друг човек. Униформата също му висеше като на закачалка. Откакто беше ранен, беше изгубил мускулна маса — но не толкова много, че да забележат хората.

Джона стегна колана си с още една дупка и затвори вратата на гардероба. В мига, в който огледалото минаваше покрай него, той зърна силует зад себе си.

Боже! Джона едва не падна, докато се обръщаше. Зад гърба му нямаше никого. Сърцето му биеше като чук, когато изкуцука в коридора, за да провери и там. Нищо. А ти какво очакваше? Входната врата е заключена. Коженото му яке беше окачено зад вратата на спалнята и се полюшваше на закачалката. Джона отново се погледна в огледалото и видя собственото си бледо лице. Ето, видя ли?

Джона изправи рамене и взе патериците, за да отиде в коридора. Завързването на обувките беше също много забавно, особено при положение че кракът му отказваше да се свие, но накрая успя да се приготви. Сложи си униформената фуражка и си пое дълбоко дъх.

Отиде да се сбогува с Гевин.

Яката на ризата дразнеше врата на Джона. Той понечи да пъхне пръсти под нея за пореден път, но размисли и не вдигна ръка. Престани да се въртиш. Така няма да мине по-бързо.

Дървената скамейка в църквата беше твърда и неудобна. Панихидата се провеждаше в една стара, неприветлива църква, натежала от миризмата на студен камък и восък. На статив отпред беше сложена голяма снимка в рамка на Гевин. Мъжът на нея беше с десет години по-възрастен от онзи, когото Джона познаваше. Имаше повече бръчки, но насмешливо присвитите очи и безразсъдната му усмивка бяха същите.

Мислите на Джона все още бяха в безпорядък, след като беше научил от Флечър за Оуен Стоукс. Но докато пътуваше с таксито насам, беше успял да се успокои и в притихналата църква си даде сметка, че ще има нужда от по-добра стратегия от тази да нахълта вътре с един куп въпроси. Бездруго не беше сигурен кой ще му отговори. Беше говорил с Мери по телефона скоро след като го изписаха от болницата. Разговорът беше точно толкова труден, колкото очакваше, но стана ясно, че и тя не знае много. Знаеше дори по-малко от Джона, въпреки че толкова заваляше думите, че му беше трудно да разбере какво казва. Беше или пияна, или на нещо. Или и двете. От друга страна, мъжът ѝ беше убит, а тялото му все още не беше открито, така че Джона нямаше как да я обвинява за това.

Църквата не беше толкова пълна, колкото си представяше Джона. Виждаха се полицейски униформи, но не толкова много, колкото беше очаквал. Освен това се питаше дали Криси ще бъде там, но не я видя. Не се изненада. И не съжаляваше, защото така си спестяваше необходимостта да вземе решение дали да ѝ каже за Оуен Стоукс. Може би щеше да се стигне и дотам, но засега Джона не искаше да замесва бившата си жена, докато сам не научи повече. Криси прие смъртта на сина им по-бързо от Джона — беше разбрал, че дори се е омъжила повторно. Нямаше да му се зарадва, ако взриви новия ѝ живот по този начин, точно както и Флечър нямаше да му се зарадва, ако ѝ каже.

Засега беше по-добре да си мълчи.

Свещеникът вече приключваше със службата. Беше милостиво кратка, а единствената реч — лаконична и изненадващо лишена от конкретика — държа един полицейски началник. Накрая всички станаха на крака за молитвата, свещеникът каза още няколко думи и дойде ред за музиката за финал. Беше „Аве Мария“ и Джона беше сигурен, че това не е било едно от любимите парчета на Гевин. Не беше на живо, а на запис, но въпреки това в ехтящата църква жалната мелодия въздействаше изненадващо силно. Красотата на мига беше нарушена от едно басово сподавено оригване, което се разнесе от края на пейката. Джона погледна натам и видя един дебел мъж, който удряше с юмрук по гърдите си.

— Пардон — измърмори мъжът.

Чудно.

Музиката свърши, а с нея и панихидата. Джона остана седнал, докато хората от предните пейки започнаха да се изнизват навън. Първа излезе Мери, разплакана, като се облягаше на един по-възрастен мъж — Джона предположи, че е баща ѝ. След нея вървеше един младеж, наследил стройната фигура и тъмната къдрава коса на Гевин. Сърцето на Джона се сви, когато позна Дилън. Господи, кога беше пораснал толкова? Последния път, когато беше виждал сина на Гевин, трябва да е бил на колко — на шест или на седем? Беше преди десет години. Сам го сметни.

След тях излязоха две жени, които трябва да бяха сестрите на Мери, ако се съди по приликата помежду им. Последваха ги и хората от останалите пейки в църквата, но не мина дълго време, преди да дойде редът на Джона. Той изчака дебелия мъж да си тръгне пръв, а после се измъкна навън, като се подпираше на патериците си.

Хората, които преди бяха в църквата, сега се бяха събрали навън, но бързо се разотиваха. Повечето от униформените полицаи вече се отправяха към изхода и колите, които ги чакаха там. Джона с облекчение забеляза, че телевизионните камери и репортерите също се готвеха да си тръгват. Нареди се на неголямата опашка от хора, които чакаха да изкажат съболезнованията си на вдовицата. Притеснението му растеше, докато пристъпваше все по-напред. Докато пред него продължаваха неловките ръкостискания и утешителни думи, Джона забеляза сержант Бенет, застанала встрани от опечалените — черните джинси и коженото яке ѝ служеха като естествен камуфлаж в тази обстановка. Нямаше и следа от Флечър, а по лицето на Бенет не се четеше никаква емоция, когато погледна към него. Джона все пак я поздрави със сковано кимване, докато пристъпваше напред на опашката.

Дебелият мъж от църквата беше пред него и говореше с Мери. Джона не чу какво си казаха, но след това мъжът се отдалечи и дойде неговият ред да изкаже съболезнованията си. Мери беше с черна рокля и тежък грим, който губеше битката със сълзите. Отдалеч изглеждаше почти същата, каквато си я спомняше. С различна прическа и може би понапълняла, но с изключение на това, не се беше променила много. Но когато Джона пристъпи толкова близо до нея, че вече усещаше парфюма ѝ, видя бръчките и подпухналото лице, които гримът не успяваше да скрие.

Джона си пое дълбоко дъх.

— Толкова съжалявам, Мери…

Не успя да каже нищо повече. Тя пристъпи към него и го прегърна с две ръце през врата — толкова внезапно, че той се олюля на патериците си.

— О, Джона…!

Джона отвърна на прегръдката ѝ, доколкото можеше. Обгърна го задушаващ облак от парфюм, но не беше достатъчно силен, за да скрие миризмата на алкохол в дъха ѝ. Докато тя хлипаше, притисната в него, Джона забеляза как го гледаха другите хора. Усети как се изчервява, докато си представяше какво си шепнат. „Това е той. Онзи, който е намерил Гевин.“ До Мери беше застанал нейният син. Младежът стоеше изпънат като струна от напрегнатото усилие да овладее емоциите си. Физическата прилика с баща му беше поразителна, но синът се отличаваше с унило, негодуващо изражение, каквото Гевин никога не беше имал.

Мери се изправи и отстъпи назад, без да пуска Джона, и едва сега забеляза патериците му.

— О, боже! Виж се само…

— Не е толкова зле.

Тя не го слушаше.

— Още не мога да повярвам, че го няма…

Мери наведе глава, а една от сестрите ѝ — по-възрастна, по-пълна жена, излята от същия калъп — се зае да разтрива раменете ѝ. Джона изпитваше силно неудобство, но Мери все така не го пускаше да си отиде.

— Дилън, помниш ли Джона? — обърна се тя към сина си, като подсмърчаше. — С баща ти бяха приятели.

Младежът вдигна поглед, колкото да изгледа Джона с неприязън.

— И какво?

— Дилън! — каза Мери, а лицето ѝ се скова. — Какво ти казах преди малко? Не можеш да се държиш по този…

— Отивам в колата.

Момчето се обърна и се отдалечи. Мери хвърли яростен поглед след него, преди отново да си придаде уместното тъжно изражение.

— Съжалявам, Джона. Не му е лесно…

— Разбирам, всичко е наред.

— Ще дойдеш на събирането, нали? Ще има бюфет и напитки, така че… о, божичко…

Сестрата на Мери я прегърна.

— Шшшт, Мери, недей така. Разбира се, че ще дойде.

Жената го погледна така, все едно го предизвикваше да откаже. Джона успя да се усмихне в отговор.

— Ще се видим там.

Патериците му стържеха по каменните плочки, докато се отдалечаваше с накуцване. Горката Мери, помисли си той. И горкият Дилън. Срещата пред църквата своевременно му напомни, че той не беше единственият, който имаше нужда от отговори. За съпругата и сина на Гевин бездруго беше достатъчно трудно да се справят със суровата скръб от смъртта му, за да им се налага да изпитват и болката и объркването от факта, че нямаше тяло, което да оплакват. Джона твърде добре познаваше това чувство.

А сега го изгаряше мисълта, че беше възможно за двете да е виновен един и същ човек.

Новината за Оуен Стоукс беше хвърлила мислите му в безпорядък, но Джона вече започваше да се опомня. Достатъчно, за да се зачуди какво имаше предвид Флечър по-рано, когато се изказа неодобрително за професионалната биография на Гевин и каза, че преценката му не била добра. Инспекторът беше ядосан и не се сдържаше, затова на Джона му хрумна, че може той неволно да е разкрил повече информация, отколкото е възнамерявал. Ако се съди по думите му, в живота на Гевин е имало неща, за които Джона не знаеше.

Трябваше да разбере какви са били те.

Той пое по алеята, докато не се отдалечи на дискретно разстояние от скупчените опечалени, преди да спре под един голям прозорец със стъклопис. Беше закрит с издраскан капак от плексиглас, а цветовете бяха приглушени, защото нямаше слънце, което да им даде живот. Светци и ангели с белезникави лица се взираха с празни погледи в един свят, който не разпознаваха. Джона познаваше това чувство.

Той отвори приложението за такси на телефона си — Флечър в крайна сметка му го беше върнал без никакъв коментар — и си поръча такси. Приложението го уведоми, че ще трябва да чака двайсет минути. Джона още гледаше в телефона си, когато зад гърба му се чу глас:

— Джона?

Беше познат женски глас, въпреки че не се сети веднага откъде. После се обърна и видя репортерката от болничната стая. Беше облечена в черно за панихидата, но късата черна рокля под разкопчаното яке изглеждаше по-подходяща за вечеря.

— Здравей, аз съм Корин Дейли. Запознахме се в…

— Знам коя си — рече той и се извърна.

Тя закрачи редом с него, когато Джона се отправи към изхода.

— Разбирам колко ти е трудно, но само искам да поговорим.

— Нямам какво да ти кажа.

— Виж, съжалявам, че запознанството ни в болницата не започна както трябва…

— Не започна както трябва ли?

Джона спря — донякъде от гняв, но и заради стъпалата, които водеха от алеята на църквата надолу към тротоара на улицата. Не искаше да се справя с тях, докато журналистката го гледа.

— Ти се промъкна в стаята ми и се престори на психоложка.

— Не съм се промъквала. Влязох в една стая, в която нямаше никого — отговори му тя, а усмивката ѝ се стопи. — И не съм се преструвала на никаква. Не съм виновна аз, че ти си направи прибързано и погрешно заключение.

— Ами онези глупости, които написа? Тази сутрин прочетох статията ти. Не съм казвал нищо подобно.

— Не са глупости — тросна се тя. — Статията ми отразява достоверно и фактите, и тона на нашия разговор. И в действителност беше много добронамерена. Възможно най-добронамерена.

— Какво означава това?

Тя отново се усмихна дружелюбно.

— Може и да не ми вярваш, но аз не съм ти враг. Разбирам защо ми нямаш доверие, но не съм някакво чудовище. Знам какво е да изгубиш приятел. И освен това също съм родител. Дъщеря ми Мади е на шест. Не знам какво щях да направя, ако нещо се беше случило с нея.

— Не се съмнявам, че тя се гордее с теб.

Джона го подхвърли, без да се замисля, но забеляза, че тя много се засегна.

— Всъщност наистина се гордее — отвърна тя и се изчерви. — Дъщеря ми знае, че се опитвам да изобличавам лоши хора и измамници.

И се промъкваш в болнични стаи, като се преструваш на психоложка. Джона погледна телефона си, като се надяваше таксито да побърза. Приложението го уведомяваше, че то ще закъснее. Мамка му.

— Тогава какво правиш тук? — попита той, като отпусна ръка.

Погледна към улицата, сякаш така можеше да накара таксито да се появи по-бързо.

— Дойдох да изкажа съболезнованията си. И се надявах да поговоря още веднъж с теб.

— Вече ти обясних, че нямам какво да ти кажа.

— Все още не знаеш за какво искам да говорим. — Тя кимна към църквата. — Съжалявам за Гевин Маккини, но той не е единствената жертва, нали? Ами другите трима? Никой не е организирал панихида за тях.

— Все още не са установили самоличността им.

Джона веднага се ядоса на себе си, че е отговорил така.

Дейли наведе глава към него.

— Така ли? Ами ако ти кажа, че чух нещо друго? И жертвата не е била нелегален имигрант?

Джона знаеше, че не бива да захапва въдицата, но не успя да се сдържи.

— За момичето ли говориш?

Усмивката на Дейли беше насърчителна.

— Не искаш ли да се срещнем някъде, където ще можем да поговорим на спокойствие? Бар или кафене, за мен няма значение. Или може да го обсъдим на вечеря, ако предпочиташ.

Тя сериозно ли говори?

— Виж…

— Какво става тук?

Джона не беше чул кога ги е доближила Бенет. Ако се съдеше по стреснатото изражение на Дейли, и тя не беше чула. Дейли огледа полицейската служителка от глава до пети, с коженото яке и джинсите ѝ. Усмивката на журналистката беше вежлива, но надменна, когато каза на новодошлата:

— Това е личен разговор. А вие сте…?

— Сержант Бенет. Това е частна церемония. В църквата не се допускат представители на пресата, затова ще ви помоля да напуснете.

— Всъщност церемонията вече свърши. И освен това не съм в църквата, а пред нея.

— Всъщност няма да споря с вас. Трябва да си вървите.

Усмивката на Дейли се изостри.

— Наистина ли искате да направите сцена на панихидата? Пред всички роднини?

Бенет сви рамене.

— Нямам нищо против.

Ако блъфираше, Бенет го правеше убедително. Изглеждаше спокойна, но излъчваше стаена заплаха. Джона си помисли, че не би искал да застава на пътя на Бенет, дори и двете му колене да бяха здрави.

Явно и Дейли си помисли същото. Демонстративно се обърна към Джона, като се престори, че не капитулира.

— Радвам се, че се видяхме отново, Джона. Не забравяй какво ти казах. Ако искаш да поговорим…

Тя се насочи към изхода, но после се обърна към Бенет с усмивка, изтъкана от чиста злоба.

— Много поздрави на другите от „Семейство Адамс“.

Високите токчета на Дейли победоносно затракаха по каменните плочи, докато се отдалечаваше по алеята към изхода, а Бенет се загледа след журналистката с ленивото внимание на котка, която гледа как на двора подскача някакво птиче.

— Какво искаше тази?

— Разпитваше ме за другите жертви. И преди да ме попиташ, нищо не съм ѝ казал.

— Надявам се, че не си.

— Каза ми, че една от жертвите е била идентифицирана — продължи Джона, преди Бенет да си тръгне на свой ред. — Не ми каза коя, но е чула, че жертвата не е нелегален имигрант.

Бенет го прикова с тъмните си очи. Сториха му се някак осъдителни.

— Какво друго ти каза?

— Нищо, само това. Искаше да разбере какво знам.

— И ти не ѝ каза нищо?

— Как бих могъл? Аз нищо не знам.

Бенет го изгледа изучаващо, после кимна.

— Добре.

— Вярно ли е? — попита я той, когато тя се обърна да си върви. — Установили ли сте самоличността на едната от жертвите?

— Не бива да вярваш на слухове — отвърна Бенет, докато се отдалечаваше.

Събирането след панихидата беше в залата за частни партита на един пъб. Беше голямо помещение с френски прозорци и сцена в единия край, закрита със завеси. Бяха подредени маси и столове, а на една голяма блок маса с бяла покривка бяха сервирани сандвичи и кишове, както и иноксови съдове с топла храна. Бяха дошли не повече от десетина души и заради малобройните присъстващи голямата зала изглеждаше още по-празна.

Когато се огледа, Джона видя, че почти никой не носеше полицейска униформа като неговата.

Мери седеше до една маса, обградена от близките си и чаши с бира и вино, и приличаше на оцеляла след бомбен атентат. Наблизо седяха младежи — племеннички и племенници на вдовицата, а сред тях беше Дилън, пребледнял и смълчан. Джона отиде при Мери и тя отново го сграбчи в прегръдките си, обляна в сълзи. Миришеше на грим и червено вино.

— Джона, толкова се радвам, че дойде! Къде са всички? — засуети се тя. — Защо няма повече хора? Всичките му колеги, всички от църквата — къде са? Не разбирам!

И Джона не разбираше.

— Сигурно пътуват насам — отговори той.

Но Джона беше един от последните, които си тръгнаха от църквата. Всеки, който беше планирал да дойде на събирането, вече трябваше да е пристигнал.

Мери огледа празната зала, все едно я виждаше за пръв път.

— Това е някакъв кошмар. Все си мисля, че ще се събудя, но не мога. Господи, не мога да понеса мисълта за това, че Гев лежи съвсем сам на онова място, съвсем…

Тя избърса очите си и отпи голяма глътка вино.

— Радвам се, че точно ти си го намерил. Двамата винаги сте били такива добри приятели — така и не разбрах защо изгубихте връзка.

Джона вече беше отговорил на този въпрос, когато говориха по телефона.

— Просто така става понякога.

Но тя вече не го слушаше.

— Все още не мога да го осмисля. Човек си знае, че има риск, но никога не си представя, че наистина ще се случи нещо лошо. Не и с Гев. И после някой да отнесе тялото му… кой би направил подобно нещо?

Джона въздъхна с облекчение, когато тя продължи, без да дочака отговор от него:

— Онзи следовател — Флечър, с лицето — снощи пак идва да разпитва дали Гев е споменавал за някакъв Оуен Стоун или Стоукс. Но не искаше да ми обясни защо пита за него.

Сърцето на Джона заби по-бързо, като чу това име.

— А споменавал ли е? Гев имам предвид?

— Не, нали знаеш какъв беше. Никога не говореше за работата си.

Мери се взря в лицето му с умолителен и изплашен поглед.

— Той ли е… за него ли си мислят, че го е убил?

— Не знам какво си мислят, Мери. И на мен не ми казват нищо.

Това не беше далеч от истината, а Джона нямаше да помогне с нищо на Мери, като създаде още повече несигурност за нея. Съмняваше се, че тя би свързала Оуен Стоукс с изчезването на Тео. Стоукс не беше останал заподозрян дълго време за него, а дори Гев да беше споменавал името му, не беше много вероятно Мери да го помни след толкова време.

Но въпреки това на Джона никак не му беше приятно да я лъже така. И му стана още по-зле, когато тя го стисна за ръката.

— Толкова се радвам, че си тук. С теб мога да си говоря — ти знаеш какво е. Как успя да издържиш?

— Опитай се да живееш ден за ден — отвърна Джона, като му се щеше да има по-добър отговор.

— Така правя, но… не знам. Иска ми се някой да ми каже кой го е убил и защо или какво е направил с… с… боже!

По-възрастният мъж, за когото Джона предполагаше, че е бащата на Мери, се доближи и нежно я отведе настрани.

— Хайде, Мери, стига толкова. Гевин не би искал да се разстройваш така. Помисли за Дилън.

Тя се разплака още по-силно. Баща ѝ остана при Джона, докато една от сестрите на Мери я поведе обратно към мястото ѝ.

— За пръв път излиза от къщата от няколко седмици. Аз съм баща ѝ, би трябвало да я подкрепям, но не знам как да я утеша. Какво трябва да ѝ кажа? А на Дилън?

— От полицията нищо ли не казаха? — попита Джона.

— Само, че работят по различни версии. Но какво изобщо означава това? Твърдят, че не могат да разкриват подробности от разследването, преди да приключи. Дори на съпругата му. Не трябва ли да проявят поне малко съчувствие?

Мъжът сякаш се опита да се овладее и примигна срещу Джона, все едно беше забравил за всички присъстващи.

— Както и да е, напитките са безплатни — каза той, като се опита да се усмихне, но погледът му остана празен. — Поръчайте си каквото искате.

Джона пое към бара, обзет от виновно облекчение. Поръча си бира, като предпочете бутилка вместо чаша с идеята, че ще му е по-лесно да я носи. Отпи от нея и огледа почти празната зала. Дотук с големите му очаквания да научи нещо повече. Къде бяха всички, по дяволите? Тук трябваше да е пълно с колеги на Гевин и началници от полицията, но сякаш всички си бяха тръгнали веднага след края на църковната служба. Все едно бяха чакали с нетърпение да го направят. Според Джона дори неудобните въпроси около смъртта на Гевин не оправдаваха подобна проява на неуважение.

Тогава каква беше истинската причина?

— Радвам се да видя, че поне един човек в полицейска униформа е решил да дойде.

Джона се обърна и разпозна дебелия мъж, с когото беше седял на една пейка в църквата. Мъжът беше застанал до бюфета, като държеше в едната си ръка препълнена чиния с храна, а в другата — наполовина изяден кроасан с кренвирш. Вместо с костюм и вратовръзка за случая, беше облечен с черно поло и тъмносини панталони, а върху тях — светлокафяво кожено яке, поръсено с трохи отпред. Мъжът продължаваше да дъвче, докато гледаше Джона, а малките му очички над издутите бузи бяха бдителни и предпазливи. Погледът му не беше точно враждебен, но не беше и дружелюбен.

— Слабо посещение, а? — продължи мъжът.

Гласът му беше груб и малко пресипнал, все едно беше настинал.

— Погледни само. Това си е истинско оскърбление, мамка му.

Джона отиде при него.

— Приятели ли бяхте с Гевин?

— Точно така — каза едрият мъж и се изпъчи. — Работих с него осем години, преди миналата година да се пенсионирам предсрочно.

— Аз съм Джона…

— Знам кой си — каза мъжът, като метна останалото от кроасана в устата си и го задъвка, преди да продължи: — Видях те във вестника тази сутрин.

— Това беше скалъпено.

— Да, и аз така си помислих. Шибани репортери.

Мъжът избърса трохите от устата си и подаде ръка на Джона.

— Джим Уилкс. Разследващ полицай, вече бивш.

Гледаше го с очакване, все едно името му трябваше да говори нещо на Джона. Не беше така. Джона стисна ръката му. Беше дебела и с груба кожа, още мазна от кроасана. Уилкс го стисна толкова силно, че щеше да го заболи, ако не беше подготвен. После пусна ръката му, остави чинията си и вдигна вместо нея една халба с бира.

— Господи, каква скапана история. Още не мога да повярвам, че го няма. Имам предвид Гевин? Струва ми се невъзможно. — Мъжът хвърли поглед на патериците на Джона. — Явно и ти си пострадал сериозно. Какво стана там?

— Какво си чул? — попита на свой ред Джона.

— Нищо, мамка му. Разпитвах за това, но никой не иска да ми каже. Бях двайсет години в полицията, разбирам, че някои подробности не бива да се разкриват. Но не съм чувал нищо друго освен глупостите, които подават на пресата от отдела за връзки с обществеността. Нито дума за заподозрени или какво е правил Гев там вътре. Нищичко. — Уилкс раздвижи рамене като боксьор, който се готви да излезе на ринга. — Не съм идиот, усещам кога нещо се потулва. Но Гев беше добро момче. Бих искал да разбера какво е станало.

Джона се замисли за момент, като претегляше рисковете и възможностите. След като вече се опари с Дейли, не беше готов да повярва на никого. Но едрият мъж наистина приличаше на бивш полицай, а Мери очевидно го познаваше. Ако не е бил приятел на Гевин, нямаше да е тук.

Освен това Джона се беше надявал да попадне на човек, който може да запълни някои от белите петна от последните десет години. Пенсиониран или не, ако Уилкс беше работил с Гевин, щеше да знае някои неща за него, за които и Мери не е чувала. Ако Джона искаше да ги научи от Уилкс, щеше да се наложи да му даде нещо в замяна.

И така, без да споменава за Оуен Стоукс, той сниши глас и накратко разказа на бившия полицай за случилото се в склада. Уилкс го изслуша мрачно, а лицето му потъмня още повече, когато чу как онзи мъж беше увил тялото на Гевин в найлон и го беше извлякъл навън. Когато свърши с разказа си, Джона с изненада забеляза, че едрият мъж се е просълзил. Уилкс извади носната си кърпа и си издуха носа.

— Жалко, че не си убил онзи боклук — каза той, като се прокашля и пъхна носната кърпа обратно в джоба си. — И какво, значи не успя да го видиш както трябва? Въпреки че през цялото време си гледал всичко?

— Беше тъмно като в рог — отговори раздразнено Джона. — Пробвай да те зашеметят и да те вържат и ще видим как ще се справиш.

— Не се ядосвай, нищо не искам да кажа — отвърна Уилкс и се намръщи срещу халбата си. — Значи беше само един мъж?

— Не видях други.

— Не ми звучи като престъпна група. Вестниците го изкараха, все едно трафиканти на хора са ликвидирали имигранти, но според твоите думи прилича повече на самостоятелен психопат. — Уилкс се намръщи още повече, преди да продължи: — Но все така не разбирам какво е правил там Гев. Или защо се е обадил на теб. Не се обиждай, но не си спомням да те е споменавал нито веднъж. Ако е станало напечено, защо се е обадил на теб, вместо на… вместо на някого другиго?

— И аз искам да разбера.

Джона не искаше да навлиза в подробности по тази тема, особено сега, когато думите на Флечър за Оуен Стоукс все още отекваха в ума му. Той кимна към почти празната халба на едрия мъж.

— Да ти донеса ли още една?

— Няма да откажа.

Ако се съди по външността му, рядко му се случваше да откаже подобно нещо.

— Чакай да си взема още кльопачка и ще дойда с теб.

Джона почака, докато Уилкс отново напълни чинията си, после двамата отидоха на бара. Докато вървяха, Уилкс стъпваше по-внимателно на единия си крак.

— От цели месеци чакам за шибаната операция — оплака се той.

Когато му донесоха бирата, той вдигна халбата си към Джона.

— За Гев.

Джона вдигна бутилката си — още беше на първата — но не отговори по друг начин на наздравицата.

— Кога си го виждал за последно? — попита той вместо това.

Подпухналите очи на бившия полицай се извърнаха настрани.

— Всъщност не беше скоро. Знаеш как е, след като напуснеш службата.

Джона разбираше какво има предвид. Малко след като излезе от болницата, той отиде да се види с колегите си, за да изпият по нещо. Но макар и да му беше приятно да се видят, вече се чувстваше като аутсайдер.

— Но поддържахте връзка?

— Да, разбира се — отговори Уилкс, като прозвуча отбранително. — Виждахме се понякога да пием по бира или да хапнем къри, такива неща. Но не толкова често, след като той се изнесе от тях.

— Как така се изнесе от тях?

— Ти не знаеше ли?

Малките очички се взряха в Джона зорко и победоносно.

— С жена му се бяха разделили. Той живееше под наем в един апартамент в Ийлинг.

Това беше новина за Джона. Мери не му беше споменавала, но нищо чудно. След като всички шансове да се съберат отново бяха заличени от смъртта на Гевин.

— Какво е станало?

— Не ми влиза в работата — отговори Уилкс, като сведе очи към бирата си.

— Да, разбира се.

Джона посвети вниманието си на собствената си бира, като остави мълчанието да свърши работата вместо него.

— Между нас казано, нещата между тях не вървяха от дълго време — продължи Уилкс, като се наведе към него. — Нали го знаеш Гев, не беше светец. Обичаше да се забавлява като за последно, но само толкова. Никога преди не му се беше налагало да се изнесе от дома им.

Джона не отговори веднага, за да не издаде нищо с изражението си.

— С друга жена ли се срещаше?

— Не, боже, не и след…

Уилкс сякаш се сепна и се овладя.

— Имам предвид, че никога не е имало нищо сериозно — той не беше толкова глупав. Жена му сигурно не е виновна, че се е ядосала, но когато си на тази служба, трябва да изпускаш парата. Особено като се има предвид на какво напрежение беше подложен с принудителното отстраняване и прочее.

— Принудително отстраняване?

Уилкс го погледна невярващо. Шокираната реакция на Джона явно му доставяше удоволствие.

— Господи, ти наистина нищо не знаеш. Да, беше отстранен от работа, без заплащане, но вече никой няма да отвори дума за това. Във вестниците няма да изглежда добре, ако се разбере, че от ДСС са го разследвали от няколко месеца, нали така? Копелета.

Картината пред очите на Джона изведнъж стана много по-ясна. Дирекцията за служебни стандарти провеждаше разследвания по обвинения в непрофесионализъм, отправени срещу служители от лондонската полиция. Ако са били вдигнали мерника на Гевин, това не е било никак добре за него.

Но обясняваше сдържаната официална реакция на смъртта му, както и празната зала, в която се намираше Джона в момента. Едно беше да не дойдат в църквата, пред която чакаха представителите на медиите. Това щеше да накара твърде много хора да се озадачат. Но частното събиране след църковната служба беше друго. За каквото и да разследваха Гевин, явно беше достатъчно сериозно, за да го отбягват колегите му, така че да не хвърли сянка и върху самите тях.

Всички, с изключение на Уилкс.

— В какво го обвиняваха? — попита Джона.

Пенсионираният полицай отпи още една глътка от халбата си и се намръщи.

— В някакви измишльотини. Нали знаеш как е — понякога се налага да заобиколиш правилата, за да свършиш работата. Но вече няма значение, нали?

Имаше значение, ако беше свързано с причината Гевин да бъде в онзи склад, помисли си Джона. Защото това можеше да хвърли сянка и върху него самия. Боже, нищо чудно, че Флечър беше толкова подозрителен.

— Да не са го обвинявали, че е взимал подкупи?

По измъченото изражение, което пробяга по лицето на Уилкс, Джона разбра, че е ударил право в целта. Едрият мъж се опита да прикрие реакцията си, като повиши глас:

— Ако ще разпитваш за това, ще трябва да попиташ друг. Аз няма да хвърлям кал по него, след като вече не може да се защити. И не ме интересува какво твърдят всички, Гев беше добро момче. И заслужаваше повече от това.

Бирата се разплиска в халбата му, когато Уилкс я размаха срещу почти празната зала.

— Реч с половин уста и кроасани с кренвирши в дъното на някакъв пъб. А онези двулични кучи синове дори не си направиха труда да дойдат!

Лицето на Уилкс беше почервеняло от гняв. Джона не искаше да го ядосва още повече, но държеше да разбере истината.

— Независимо за какво са го отстранили от службата — каза той, — мислиш ли, че може да е свързано със случилото се в склада?

На Уилкс му трябваха няколко секунди, за да овладее искрения си гняв.

— Не, не виждам начин да е свързано. Нали ти казах, според мен Гевин дори не е имал работа на онова място. Освен ако…

— Освен ако?

Уилкс разтърка носа си, явно обзет от неудобство от посоката, в която бяха поели мислите му.

— Ами в края на краищата не му е останало какво да губи, нали така? От ДСС са го подгонили, жена му го е изритала от къщи, от службата са го уволнили без заплата. Бил е прецакан, откъдето и да го погледнеш. Затова, ако е научил нещо за онзи склад, може просто да си е казал „майната му“ и да е хукнал натам. Ако беше успял да се справи, щеше да се върне в играта, а ако не…

Уилкс не довърши. Но Джона си помисли, че думите му не бяха лишени от известна логика. Гевин винаги се беше отличавал с безразсъдството си — с хазартното си мислене, което понякога го караше да поема глупави рискове. Най-често излизаше на печалба и това подхранваше убеждението му, че така е редно. Но невинаги ставаше така, а понякога вместо Гевин страдаха други хора.

Не беше никак трудно да си представи, че и сега се беше случило същото.

Джона се умълча, а дебелият мъж до него пресуши останалото в халбата си и тежко я удари в бара.

— Дай да си вземем по едно истинско питие — каза той и махна на бармана. — Две брендита. Големи.

Едва им бяха донесли питиетата, когато на масата на Мери се вдигна шумотевица. Тя говореше по телефона, като звучеше ядосана и клатеше глава. Една от нейните сестри ѝ взе телефона и заговори по него, а друга се зае да успокоява Мери. Останалите хора наоколо разговаряха помежду си, разстроени и разгневени.

— Сега пък какво става? — попита Уилкс.

Сестрата приключи разговора по телефона и каза нещо на Мери, която отново се разплака. Бащата на Мери ѝ помогна да се изправи от мястото си, а останалите на масата също наставаха.

Уилкс обърна брендито си на един дъх.

— По-добре да отидем да разберем.

Уилкс закрачи натам, без да изчака Джона да се оправи с патериците си. Вече цялото семейство се суетеше, докато се готвеше да си тръгне. Двама от близките на Мери се отделиха от останалите, за да говорят с Уилкс. Каквото и да се беше случило, не изглеждаше добре. След малко Уилкс се върна при Джона с важно изражение.

— Обличай се. Партито свърши — каза му той. — Някакъв кучи син е влязъл с взлом в къщата им.

— Знам това, разбира се! Не съм пълна…

Дейли млъкна и завъртя очи към тавана, докато гласът от другата страна на линията продължаваше да се чува от телефона ѝ.

— Естествено, че си давам сметка колко много време посвещавам на това, Джайлс, но… Не, не събрах много информация на панихидата, но по-късно имам среща с един източник, който… Разбирам, но… да. Да, добре, щом така искаш.

Дейли заби пръст в телефона си, за да прекъсне връзката, после го метна на бюрото си.

— Скапан задник!

Тя намръщено се загледа навън през тъмния прозорец, но не видя нищо освен собственото си призрачно отражение. След това вдигна телефона, за да провери дали наистина е прекъснала връзката.

— Задник — промърмори още веднъж тя, после остави телефона.

Дейли тежко се облегна на стола си и се загледа в думите на светещия екран на лаптопа пред себе си.

Курсорът мигаше в края на недовършеното изречение. Дейли го изгледа ядосано, сетне натисна клавиша за изтриване и задържа пръста си върху него. Думите изчезнаха от екрана в обратен ред, докато страницата не остана празна. Дейли се облегна назад, зарови пръсти в косата си и се загледа в тавана.

— Мамка му…

Тя сбърчи нос, когато усети миризмата на пот от мишниците си. Още беше с черната рокля от панихидата, но дрехата вече беше измачкана. И по-лошо, беше изпръскана отпред, защото едно кафе с мляко, което си беше взела за път, не беше затворено както трябва. Това беше най-хубавата дреха, която имаше — малката черна рокля, която пазеше за специални случаи. Планираше да се преоблече след панихидата, но тази сутрин много бързаше да излезе от къщи и твърде късно се сети, че не си е взела други дрехи. По правило не носеше тази рокля дори на погребения, но беше предположила, че Коли ще е там. А честно казано, краката ѝ изглеждаха доста добре под късата черна рокля. Далеч по-добре, отколкото под обикновената ѝ рокля за погребения, с която приличаше на стара мома. Дейли забеляза, че Коли оглеждаше краката ѝ — благодаря за вниманието — преди да се появи онази намръщена полицейска кучка и да развали всичко. А сега проклетата рокля трябваше да се занесе на химическо чистене. Още един разход, който би предпочела да си спести — защото нямаше начин Джайлс да одобри това като служебен разход.

— Мамка му — повтори тя по този повод.

Беше вбесяващо. Дейли беше сигурна, че в убийствата в склада имаше нещо повече. Четирима души бяха убити, като единият беше сержант от полицията, но въпреки това никой не искаше да говори за това. Нямаше пресконференция, нито информация от полицейски служители — официално или неофициално. Нямаше и заподозрян или заподозрени — или поне никой не признаваше за това.

Нещо наистина не беше наред.

Дори панихидата този следобед беше необичайно сдържана. Нямаше нищо общо с шумотевицата, която можеше да се очаква след убийството на полицай. Дейли беше готова да приеме, че от полицията внимават какво говорят, защото тялото му все още не беше открито. Но само по себе си това трябваше да предизвика мащабна ответна реакция. Тогава защо не се бяха обърнали към обществеността с молба за информация? Като че ли не искаха по новините да се говори за този случай.

Като че ли ги беше срам.

Дейли така и не успя да се сдобие с официален отговор на въпроса какво бяха правили Коли и Маккини в онзи склад. Всички просто бяха приели, че е било някаква полицейска операция и това обясняваше цялата тайнственост. Но защо един полицай от специализиран отряд да се занимава с подобно нещо? Коли приличаше на човек, който играе по правилата, но Дейли беше започнала да дочува други неща за Маккини. Слухове, че не е бил съвсем чист и неопетнен и че когато са го убили, над него е тегнела някаква сянка.

А освен това самите жертви.

Дейли беше сигурна, че ключът за разрешаването на загадката се криеше именно в тях. Жертвите до голяма степен бяха останали незабелязани, като анонимни силуети с неустановена самоличност, които явно не липсваха на никого. Дейли си даваше сметка, че и тя самата носеше вина, защото в началото беше посветила цялото си внимание на Маккини и Коли. А когато се беше опитала да продължи да работи по случая, нейният редактор Джайлс ѝ държа реч за това, че „поредните мъртви имигранти“ не продават вестници и не привличат рекламодатели, след което ѝ забрани да си губи времето с тази история. Според Джайлс случилото се на „Касапски кей“ вече не беше водеща новина.

Но Дейли не смяташе така. И осъзна истината, когато видя изражението на Коли в болницата, докато той разказваше как се е опитал да спаси младата жена на име Надин. Да, малко по-късно беше изгонил Дейли от стаята си, но все пак. В тази история имаше истинска човешка трагедия, на която никой не обръщаше внимание. А ако се окажеше, че някоя от трите анонимни жертви не е от онези „поредни мъртви имигранти“, за които говореше Джайлс, това щеше да опровергае цялата версия за трафикантите на хора.

Тогава на проклетия Джайлс щеше да му се наложи да ѝ разреши да продължи да разследва случая.

И така, Дейли започна да рови. Нямаше много следи, но тя се зае да претърси уебсайтовете за изчезнали хора, като издирваше съобщения за такива, изчезнали по същото време, които отговаряха на описанията на жертвите — колкото и да бяха мъгляви.

И се изненада, когато откри един такъв човек.

От полицията отказаха да потвърдят информацията, когато се обърна към тях, но и не я отрекоха. Дейли изтълкува това в смисъл, че искат да потвърдят самоличността на жертвата с ДНК изследване или каквото друго трябва, преди да я обявят публично. Това даваше на Дейли кратък период за действие, през който можеше да ги изпревари, като публикува първа името на жертвата.

Но за да го направи, имаше нужда от нещо по-конкретно от онова, с което разполагаше в момента. Точно затова отиде на панихидата на Маккини. Когато каза на Коли, че една от жертвите не е нелегален имигрант, това не беше точно лъжа. Ако беше права, Дейли само беше изпреварила официалното съобщение, а искаше да види как ще реагира той. Изненадата му изглеждаше искрена и за секунда-две Дейли беше сигурна, че той ще се разкрие пред нея — най-сетне.

Но после ги прекъсна онази полицейска кучка.

Дейли въздъхна и си погледна часовника. Беше посветила целия следобед на задачата да се опита да открие познати на изчезналия човек, който можеше — евентуално — да се окаже една от жертвите от склада. Но всички бяха отказали да разговарят с журналистка. Оставаше ѝ само един източник от списъка, който в крайна сметка се беше съгласил да се срещне с нея тази вечер. Така че майната ти, Джайлс. Недостатъкът на този план беше в това, че щеше да доведе до поредната късна вечер на работа и поредния телефонен разговор, който наистина не искаше да води.

От онези, които в последно време водеше прекалено често.

Докато слушаше сигнала „свободно“, Дейли разтъркваше очите си с палец и показалец. Спря, когато от другата страна вдигнаха, и се усмихна — колкото насила, толкова и несъзнателно.

— Здравей, мамо, аз съм.

Раменете ѝ увиснаха заедно с усмивката.

— Знам, че закъснях, но ме задържаха на работа. Не, не знам още колко ще се забавя. Тя добре ли е? Да, сигурна съм, че си го направила, но… Добре, там ли е? Знам, че е късно, точно затова се…

Дейли затвори очи, когато от другата страна се надигна обвинителният глас, неумолим като бормашината на зъболекар.

— Разбирам това, да. И наистина съм благодарна на теб и на татко. Знам, че не си, но тогава е било различно. Като начало, татко не е бил… Добре, може ли да не говорим за това точно сега? Просто ми дай Мади. Не си е легнала още, чувам я… Защото ми е дъщеря и искам да говоря с нея. Не, не ти се карам, но беше дълъг ден, така че… Да. Благодаря ти.

Тя наведе глава и отново затвори очи, докато чакаше. След това от другата страна се разнесе друг глас, който звучеше като чуруликане. На лицето на Дейли грейна усмивка, която беше толкова чистосърдечна, колкото предишната беше принудена.

— Здравей, миличка, как си? Беше ли хубаво днес? Не, мама още няма да се прибира, затова ще трябва да останеш още една вечер при баба и дядо.

Усмивката ѝ се разшири, докато слушаше.

— Еха, това е страхотно! Зебра! Знаеш ли какво, ти я пази, а утре ще ѝ намерим хубаво място. Какво ще кажеш?

Изтощението се стопи от лицето на Дейли, но след това от другата страна на линията отново се разнесе първият глас. Усмивката на Дейли започна да избледнява.

— Да, чувам я. Добре, дай ми пак баба. Да, и аз те обичам, миличка. Лека нощ. Да, бъди добро…

От усмивката ѝ не остана и следа, когато от слушалката се чу първият глас.

— Още говорех с… Не… да, но… Добре, ще се обадя на сутринта.

Дейли прекъсна връзката и сякаш остана без сили. Загледа се в нищото, после прибра телефона и вдигна якето си от облегалката на стола. Време е. Не беше единствената, която работеше до късно в редакцията, но беше една от последните. Джамал още беше там, с увиснали рамене пред компютъра си, в неведение за всичко останало както обикновено, докато тракаше на клавиатурата. Лорън също беше приведена пред своя компютър. Червенокосата жена хвърли един змийски поглед на Дейли, докато минаваше покрай нея, но както обикновено в последно време, и двете не си казаха нищо. Кучка.

Дейли слезе с асансьора до подземния паркинг. Обикновено слизаше по стълбите, но проклетите ѝ обувки бяха истинско мъчение. Правеха чудеса за краката ѝ, но бог ѝ беше свидетел, че караха стъпалата и кръста ѝ да си платят за това. Мислите ѝ отново се понесоха към Джона Коли, докато вратата на стария асансьор се затваряше и той потегляше надолу. В този мъж имаше нещо, което ѝ допадаше. Беше в добра форма — Дейли го забеляза въпреки увисналата тениска и долнището на анцуг, с които беше облечен в болницата. И не изглеждаше зле. Бог ѝ беше свидетел, че беше излизала на срещи с по-кофти мъже. Много по-кофти.

Но имаше и нещо друго. Някаква ранимост, заради която ѝ се искаше да… е, може би това трябваше да почака, докато не си напише статията, помисли си с усмивка Дейли.

Дейли вдигна чантата си по-нагоре на рамото, когато асансьорът стигна до паркинга. Вратата се отвори и до нея достигна подземната миризма на влага, каучук и изгорели газове. Токчетата ѝ затракаха по бетонния под, докато вървеше към мястото, където беше оставила колата си. Беше в дъното на паркинга, а заради ниския таван и слабото осветление изглеждаше още по-далеч. Наоколо все още имаше няколко други коли, но не бяха много. В сградата се даваха офиси под наем и на други фирми — застрахователни и финансови компании, в които служителите работеха дори по-късно от нея. Във вида на самотните, изоставени превозни средства имаше нещо печално, сякаш никой нямаше да ги потърси повече. Но това впечатление сигурно се дължеше само на умората на Дейли и на късния час.

Беше прекосила половината паркинг, когато чу прокашлянето.

Прозвуча приглушено, все едно някой се беше опитал да го сподави. Но празното пространство усили шума, който отекна в твърдите стени, така че беше невъзможно да се определи откъде идва. Дори така Дейли нямаше да му обърне внимание… ако не ѝ се беше сторило, че се разнесе пред нея. Оттам, където имаше повече празни места, отколкото автомобили.

С изключение на нейната кола.

По тила ѝ полазиха тръпки, които накараха фините косъмчета по кожата ѝ да настръхнат, все едно подухваше вятър. Но въздухът в изкуствената пещера беше застоял и неподвижен. Дейли забави крачка, а в мислите ѝ се прокрадна лека тревога. Подземният паркинг беше зле осветен и в най-добрите случаи, но обикновено Дейли почти не му обръщаше внимание. Ала сега Дейли забеляза дълбоките сенчести ниши и ъглите, в които светлината никога не успяваше да проникне. Един от тях беше точно до нейната кола.

— Ехо?

Собственият ѝ глас я стресна, като отекна в паркинга, преди бързо да заглъхне. Каква глупост. Но в подземието несъмнено имаше друг човек. Тогава къде беше? Дейли беше посещавала опасни квартали, беше отразявала сама безредици и беше правила интервюта с членове на престъпни групировки. Нито веднъж не беше изпадала в паника, но сега обичайната ѝ увереност беше разколебана.

— Ако има някой там, кажи нещо.

Дейли изчака ехото от гласа ѝ да затихне съвсем, преди да посегне в чантата си. Грабна телефона си с едната ръка, а с другата стисна малкото шишенце парфюм, което винаги носеше със себе си. Погледнато отдалеч, можеше да мине за спрей и щеше да свърши почти същата работа, ако напръска с него негодника в лицето.

— Предупреждавам те, имам спрей — извика тя, докато включваше камерата на телефона си да записва видео. — И излъчвам това в реално време. Ако се опиташ да ме нападнеш, ще се видиш във всички социални мрежи! Както си решиш.

Дейли размаха телефона си срещу тъмнината. Единственият отговор беше бавното прокапване на вода от някаква тръба. Добре тогава. Протегнала телефона пред себе си, Дейли закрачи към колата си. Започваше да изпитва неудобство, като си даваше сметка как изглежда. Но беше стояла до полицейската лента на прекалено много местопрестъпления и беше отразявала прекалено много убийства и нападения с цел грабеж, за да си мисли, че това никога няма да се случи с нея. При всяко положение щеше да предпочете да изглежда глупаво, вместо да свърши мъртва.

Доближи колата си, пусна парфюма и грабна ключовете. Фолксвагенът издаде кратък звук и фаровете примигнаха, когато го отключи от няколко метра разстояние. Притихналият паркинг ѝ се подиграваше със сенките и тъмните си ъгли. От мрака не изскочи никой. После тя отвори вратата, пъхна се в колата и затвори вратата след себе си. Вратата се заключи с успокоително щракване.

— Мамка му…

Дейли изпусна дълга въздишка на облекчение, докато напрежението изтичаше от нея. Ръката ѝ се беше схванала от стискане на телефона, но едва сега си позволи да го пусне. Обзета от внезапен импулс, рязко се обърна да погледне на задната седалка, после отново се отпусна, когато видя, че е празна. Божичко, яко се стресна, нали? Дейли се усмихна накриво, когато си представи как е изглеждала, докато е крачила към колата си с телефон, протегнат пред себе си. Като свещеник във филм на ужасите, който прогонва вампирите със своето разпятие. Господи, надявам се никой да не гледа записа от охранителните камери. Тази мисъл я накара да се разкикоти, докато палеше двигателя и потегляше. Страхът, който я беше обзел едва преди няколко секунди, вече беше забравен, а идеята, че някой я беше наблюдавал от мрака, ѝ се струваше абсурдна. Докато си отваряше бариерата с картата, Дейли вече беше насочила мислите си към предстоящата среща и начина, по който трябваше да се представи на нея.

Шумът от двигателя на колата утихна в далечината и в подземния паркинг отново настъпи тишина. Една от луминесцентните тръби на тавана примигваше и жужеше. Отново прокапа вода, една-единствена течна нота в мрака. Когато изгорелите газове от ауспуха се разсеяха, от една черна ниша навън пристъпи самотна фигура.

Без да излиза от сенките, по-далеч от обсега на охранителните камери, фигурата се промъкна покрай бариерата и изчезна.

Джона простена и закри очите си с ръка. Господи, колко беше изпил? Отдавна не си спомняше да е страдал от такъв махмурлук. Устата му беше толкова пресъхнала, че го болеше. Но освен това го болеше и всичко останало. Няма да ти стане по-добре, ако лежиш тук. Той предпазливо се надигна до седнало положение и остана така за малко, за да отшуми болезненото туптене в главата му, сетне провеси крака от леглото. Поседя на ръба, като отлагаше момента, в който щеше да му се наложи да се изправи. Когато протегна ръка за патериците си, те не бяха на обичайното си място. Джона се огледа и ги видя на пода до входната врата. Видът им не събуди у него никакъв съответстващ спомен за момента, когато ги беше захвърлил там.

Джона се изправи, като се подпираше на нощното шкафче, и докуцука до патериците си. Влезе в банята, изпи два парацетамола и две чаши вода. Тялото му копнееше за сандвич с бекон, но Джона стисна зъби и тренира почти цял час: първо упражненията от физиотерапията, а след това ограниченият набор от упражнения, които успяваше да прави с контузеното си коляно. От това главата го заболя още повече, но когато загря, болката започна да отслабва. С махмурлук или не, вече усещаше на колко повече е способен дори в сравнение с миналата седмица с възстановяването на силата и издръжливостта си.

От тренировката се изпоти и остана без дъх, но се почувства по-човешки. След един горещ душ се почувства още по-добре. Тази сутрин нямаше къде да ходи, затова изпи наведнъж една чаша портокалов сок и се погрижи за махмурлука си с бекон на тиган, яйца на очи, препечени филийки и черно кафе.

Докато бавно отпиваше от второто си кафе, Джона размишляваше за единственото, което беше успял да научи след цяла вечер в компанията на Уилкс: патериците и алкохолът бяха още по-лоша комбинация, отколкото си беше представял. Не беше открил нищо ново за Гевин. През по-голямата част от вечерта Уилкс му беше разказвал небивалици от полицейската си служба. Но Джона остана с усещането, че все пак имаше нещо, което беше скрил от него — нещо, заровено още по-надълбоко от истината за принудителното отстраняване на Гевин. И разговорът с Уилкс обрисува в живи краски напрежението, на което трябва да е бил подложен Гевин през последните си дни и седмици. Ако не друго, вече поне разбираше по-добре намеците на Флечър за професионалната му биография и преценката му. Оставаше му само да открие какво точно означаваше това.

И да реши как да постъпи.

Телефонът му издаде мелодичен звук за получено текстово съобщение, като го откъсна от мислите му.

Прониза го чувство за вина. Майлс и съпругата му Пени поддържаха неофициална група за подкрепа на родители, които бяха изгубили дете. Определението им за „изгубили“ беше широко, като включваше всичко от смърт и безследно изчезване до отчуждение. Собствената им дъщеря, единствено дете, беше починала преди повече от двайсет години и да помагат на другите беше техният начин да се справят с тази загуба. С годините Джона беше започнал да посещава все по-рядко срещите на групата им, но Майлс винаги беше готов да вдигне телефона, да поговори с него или — по-често — само да го изслуша.

Чувството за вина на Джона се засили, когато си даде сметка колко време беше минало от последното му обаждане. Трябва да беше повече от година. Бъди честен, по-скоро са две. Дори не знаеше дали групата за подкрепа още е активна. Сигурно вече и двамата наближаваха седемдесет, ако не и повече. А Майлс ненаситно поглъщаше новините, значи беше видял името на Джона в репортажите и беше разбрал, че е бил ранен. Трябваше ти да им кажеш, че вече си добре, вместо да се налага да те питат. Заслужават повече от това.

Джона реши веднага да поправи грешката си и се зае да се обади на Майлс. Но го прекъсна острото „дрън“ на звънеца на входната врата. Джона бързо изпрати отговор „Добре съм. Ще се обадя“, после посегна за патериците си. На вратата отново се позвъни.

— Добре де, идвам! — извика той.

Раздразнено изтрополи по коридора и погледна през шпионката. На погледа му отвърна едно лице като на гаргойл, разкривено от изпъкналата оптична леща. Джона облегна чело на вратата. Супер. Той се изправи и отвори вратата.

В коридора пред апартамента му стояха Флечър и Бенет, а връхните им дрехи бяха влажни от дъжда.

— Може ли да влезем?

Джона отстъпи, за да ги пусне вътре. Едва дочака вратата да се затвори, преди да ги попита:

— Открихте ли Стоукс?

— С удоволствие бих изпил една чаша, благодаря — отвърна Флечър и без покана влезе в кухнята.

Докато Джона успее да ги настигне, Флечър вече си беше издърпал един стол до масата, а шлиферът му висеше от него като хлабаво завързано платно.

— С две бучки захар, моля — добави той.

Лицето на Бенет остана безизразно, докато се настаняваше на съседния стол до инспектора.

— Просто ми кажете дали го открихте!

— Не точно.

— Какво означава това?

Инспекторът се намести по-удобно.

— Разговорът ще върви много по-леко, ако включиш чайника.

Джона не помръдна от мястото си.

— Тогава ми кажете защо сте тук.

Флечър кимна на Бенет.

— Покажи му.

Полицейската служителка извади една тънка папка, от която избра няколко големи лъскави фотографии. Прегледа ги, взе две и ги сложи на масата, така че Джона да ги види.

— Това е една от снимките, които открихме на компютъра на Маккини, а част от нея е увеличена — каза тя, като се облегна назад. — Направена е две седмици преди смъртта му според датата на файла. Имаше още много като нея, но схващаш идеята.

Основната снимка беше цветна. На нея се виждаше барът в някакъв пъб, а зад него на фона на едно дълго огледало с декоративна рамка бяха подредени чаши и бутилки. Няколко души стояха прави до бара или седяха на високи столчета, но само един от тях направи впечатление на Джона. Беше висок, широкоплещест мъж с обръсната глава, облечен с джинсово яке. Седеше приведен над бара, с гръб към обектива, и явно се взираше в чашата си. Над яката му се виждаха черните линии на паяжината, татуирана отзад на врата му. На увеличената снимка се виждаше само огледалото зад бара, в което ясно се различаваше отражението на лицето на мъжа. Намръщено, с груби черти, тънка като резка уста и хлътнали очи.

Оуен Стоукс.

Джона се сепна, когато телефонът на Бенет изведнъж звънна. Тя му хвърли поглед, преди да се обърне към Флечър:

— Трябва да вдигна. — Бенет излезе в коридора и затвори вратата след себе си.

Флечър кисело изгледа Джона.

— Ако няма да предложиш нищо за пиене, Коли, поне седни, да му се не види. Изнервяш ме, като стоиш там.

Джона си помисли въпреки това да остане прав, но реши, че би било детинско от негова страна, и седна.

— Защо ми показвате това?

— Да го наречем контекст. Твоят приятел Маккини е следял Стоукс преди малкото ви соаре на „Касапски кей“. — Флечър замълча и го изгледа въпросително. — Предполагам, че нямаш какво повече да кажеш по този въпрос?

— Вече ви казах всичко, което знам.

Флечър кимна, все едно беше очаквал точно този отговор. После извади още две снимки от папката, побутна ги напред по масата и се облегна, без да каже нищо. Бяха черно-бели кадри от охранителна камера на улицата. Явно и двата бяха от нощни записи от камери, разположени на една и съща пуста улица, но различната гледна точка подсказваше, че камерите са две. Бяха с лошо качество, изображенията бяха зърнести и размазани, но Джона разпозна човека на тях: беше Оуен Стоукс. Сякаш беше облечен със същото джинсово яке и джинси, както предишния път, но на тези снимки носеше тъмна бейзболна шапка с козирка, нахлупена ниско на обръснатата му глава. На единия от кадрите беше уловен как върви към камерата, а на другия се отдалечаваше от нея. Беше свил рамене и ходеше с наведена глава, така че козирката на шапката закриваше лицето му. Но в опита да скрие чертите си, беше разкрил врата си. Над вдигнатата яка на якето му ясно се виждаха разклонените линии на татуираната паяжина.

— Добре, това пак е Стоукс — каза Джона, като остави снимките и сви рамене. — Не ми е ясно какво се предполага да забележа.

Флечър протегна ръка и почука с пръст по датата и часа, отпечатани на единия от кадрите.

— Заснети са в Ийлинг, около единайсет и трийсет вечерта в деня преди смъртта на Маккини. Недалеч от апартамента му.

Джона усети как по кожата му полазиха тръпки.

— Стоукс е знаел къде живее той?

— Така изглежда, нали?

Окото на Флечър беше започнало да сълзи. Той извади кърпичка от джоба си и се зае да го подсуши.

— Значи знаеш, че вече не е живеел при семейството си?

— Едва от вчера — отвърна Джона, като продължаваше да се мъчи да осмисли това ново откритие. — Стоукс е знаел, че Гевин го следи?

— Или е това, или му е бил на гости. Да го помоли за чаша захар, както правят добрите приятели.

Джона вдигна очи от снимката.

— Не говориш сериозно.

— Ставали са и по-странни неща — каза Флечър, като махна към снимките. — Тези тук не показват нищо друго, освен че Маккини и Стоукс са знаели един за друг преди онази нощ в склада. Как и защо си остават отворени въпроси.

— Не. Няма начин Гевин да е бил в комбина със Стоукс. Няма начин. — Джона поклати глава, за да се отърси от тази мисъл, преди да е пуснала корени в съзнанието му. — Стоукс трябва да е забелязал, че го следят, и на свой ред да е проследил Гевин до апартамента му. Ако това изобщо показва нещо, то е следното: случилото се в склада може да е било засада. Стоукс може нарочно да го е подмамил да отиде там.

— Това е едната възможност.

Нещо в гласа на Флечър накара Джона да преглътне възражението си. Следователят извади още една снимка от папката. Отново беше кадър от охранителна камера на улицата, отново от нощен запис. И на тази снимка се виждаше само Стоукс, но този път носеше на едното си рамо голям сак. Но мястото беше различно и Джона се скова, когато разпозна модерните къщи в жилищния комплекс, предназначен за средната класа.

— На тази улица живеят Мери и Гевин, но не разбирам…

Гласът му засече, а кръвта му изстина, щом видя отпечатаните час и дата на кадъра.

Следобед на предишния ден.

— Записът е направен горе-долу по същото време, когато е обрана къщата — каза Флечър. — Това сигурно обяснява сака, който носи. Но нещо не си представям да отиде чак дотам само за да открадне лаптопа и конзолата за видеоигри на сина им.

Джона изпита чувството, че мозъкът му е заседнал.

— Тогава какво е търсил там?

Ти ми кажи.

Флечър наведе стола си назад, като балансираше на двата задни крака, без да откъсва поглед от Джона.

— Защо си мислиш, че знам?

Столът се стовари на четирите си крака, когато Флечър внезапно се приведе напред.

— Защото криеш нещо, Коли. Изписано е по лицето ти. Каквото и да е правил Маккини в онзи склад, каквото и да е правил с Оуен Стоукс, аз не вярвам, че го е запазил в тайна от теб до последния момент. Случило се е нещо, за което не ми казваш.

— Нали ми взе телефона — ако бях говорил с него…

— Престани да ме размотаваш. Първо открихме, че Оуен Стоукс е бил в склада, а сега се оказва, че вчера е влязъл с взлом в къщата на Маккини, където е търсил бог знае какво. А ти седиш, мигаш и се правиш, че нищо не знаеш. Затова ще те попитам за последен път. Какво не ми казваш?

Вратата на кухнята се отвори и Бенет влезе обратно вътре, след като беше приключила с телефонния си разговор. Тя ги погледна и забеляза напрежението между двамата, но не реагира. Едва доловимо поклати глава в отговор на въпросителния поглед на Флечър и седна обратно на мястото си. Почти липсващите устни на следователя се свиха и Джона си помисли, че каквото и да си бяха казали без думи току-що, явно не беше добра новина.

— Дойде точно навреме — каза ѝ Флечър. — Точно обяснявах на сержант Коли как работи последният шанс. А той се канеше да ми каже какво крие от нас през цялото време.

— Каквото и да е, трябва да се запиташ дали е по-лошо от убийство на няколко души — каза Бенет, с което го изненада. — Защото вече си замесен точно в това. Ти си решаваш, но ако не ни съдействаш, можеш да се сбогуваш с кариерата си. И това е най-доброто, на което можеш да се надяваш.

— Значи може би трябва да си намеря адвокат — тросна се в отговор Джона, като се опитваше да прикрие тревогата, предизвикана от думите ѝ. — И не се съмнявам колко ще се зарадват в полицейския профсъюз, когато разберат, че заплашвате един от техните членове.

— Никой не те заплашва, само ти посочваме какви са вариантите. Но според мен ти вече знаеш какви са.

Спокойната увереност на полицейската служителка беше по-притеснителна от враждебността на нейния началник, но Флечър не даде на Джона възможност да отговори.

— Ако искаш да се криеш зад полите на някого, това си е твоя работа — каза инспекторът.

Усмивката му беше безмилостна, като опъваше белязаната кожа на лицето му.

— Подай оплакване и виж какво ще ти донесе това. Повикай някого да седи с теб и да те държи за ръката, ако предпочиташ. Но ти криеш нещо, Коли, и можеш да ни кажеш доброволно какво е, вместо да продължаваш по същия начин. Достатъчно дълго си бил на тази служба, за да се налага да ти обяснявам докъде ще стигнеш така.

Наистина нямаше нужда да му обяснява. Колкото и да го ядосваше с тона си, Флечър казваше истината и Джона си даваше сметка за това. Той наистина криеше нещо.

Просто не беше онова, което си мислеха.

— Добре, двамата с Гевин Маккини не изгубихме връзка помежду си без причина — каза им той, като се насилваше да изрече всяка дума. — Има си причина да не съм говорил с него толкова дълго време, но тя няма нищо общо с тази история.

Флечър скръсти ръце на гърдите си.

— Продължавай.

Бяха минали цели десет години, но Джона продължаваше да изпитва същата неохота да говори за това. Въпреки че вече нямаше никакво значение, дори за него. Но мълчанието понякога се превръщаше в навик. Просто го кажи.

— Той спа с жена ми.

Десет години по-рано

Къщата изглеждаше както обикновено, докато Джона вървеше по алеята към входната врата. Струваше му се, че това не е редно. Трябваше да е запусната и порутена, вместо недокосната от случилото се. С ключовете в ръката си той погледна към стъпалото, където Тео веднъж беше паднал, а сълзите от ожуленото му коляно бяха изместени от смях, когато Джона го беше вдигнал на ръце и го беше завъртял. „Ти счупи алеята! Тео е по-здрав от бетон!“

Джона откъсна поглед оттам, отключи вратата и влезе.

Беше се обадил по телефона на Криси, за да ѝ каже, че ще дойде да вземе последните си вещи, но направо се беше включила гласова поща. От седмици насам почти не бяха контактували помежду си. Джона знаеше, че все някога ще се наложи да седнат и да поговорят за развода, но нямаше желание. Все още дори не беше стигнал дотам да си потърси адвокат, макар и да не се съмняваше, че Криси не си е губила времето. Едно от предимствата да бъдеш лична асистентка на старши съдружник в адвокатска кантора вместо полицейски служител в отпуск по лични причини. Нийл Уейвърли несъмнено се беше отзовал, за да предложи професионалните си съвети и рамо, на което да си поплаче Криси. И всичко останало. Джона винаги беше подозирал, че двамата бяха спали заедно още преди… Ами преди. Е, пожелавам ѝ всичко най-хубаво, помисли си Джона. И господ да е на помощ на горкия кучи син. Сега това сякаш вече нямаше никакво значение.

Посрещна го празният коридор — нямаше играчки, разпръснати по пода, малки обувки или дрехи на закачалките. Това беше поредният удар за него, който го остави без дъх и накара коленете му да омекнат, така че му трябваха няколко секунди, преди да чуе шума от душа на горния етаж.

О, супер, помисли си Джона. Криси трябва да си е вкъщи. Помисли си да се обърне и да си тръгне. Но така само щеше да му се наложи по-късно да дойде още веднъж. Той изправи гръб и пое нагоре по стълбите.

— Криси? — подвикна той, като бутна вратата на спалнята, за да се отвори. — Оставих ти съобщение, идвам да…

Той спря. До леглото беше Гевин, зает да си закопчава джинсите. Беше гол до кръста. Зад него завивките на леглото бяха на смачкана купчина.

Въздухът беше натежал от миризмата на секс, малко по-различна от аромата, който свързваше Джона с тази стая. С Криси и самия себе си.

— Мамка му — каза Гевин и се изправи. — Знам как ти изглежда…

Джона го удари в устата. Гевин политна и падна назад, когато краката му се блъснаха в ръба на леглото. Джона се нахвърли върху него, яхна гръдния му кош и размаха юмруци. Гевин крещеше и се опитваше да блокира ударите с предмишниците си и да се измъкне, но едно кроше го улучи право в челюстта. От удара ръката на Джона се разтърси чак до рамото, а Гевин подбели очи. Джона почти не усети болката в кокалчетата си, когато вдигна ръка, за да го удари отново, но тогава избухна светлина, когато нещо се стовари отзад върху главата му.

Зашеметен, той чу ядосани гласове на фона на бръмченето в главата си, а после Гевин се измъкна изпод него. Стаята се заклати толкова рязко, че на Джона му прилоша, докато се опитваше да се изправи, но в ръцете му не беше останала никаква сила. Гевин вече беше върху него, затиснал ръцете му с коленете си, и на свой ред стоварваше нови и нови удари в незащитеното лице на Джона. Джона усети как носът му се смачка, а след това сякаш целият свят се наклони на една страна, когато той падна от леглото на пода.

Над него се носеха викове.

— … едва не го уби, мамка му! Божичко, нямаше нужда и ти да го удряш! Какъв ти е проблемът?

— Просто млъкни, става ли? Просто млъкни, мамка му!

Джона с усилие се опита да се надигне. Успя да стигне донякъде, преди да се свлече обратно, облегнат отстрани на леглото. Преглътна и усети в устата си металния вкус на кръвта. Вдигна ръка — кога беше станала толкова тежка? — и се пипна по главата. Пръстите му останаха хлъзгави и влажни.

Гевин още беше гол до кръста, а едното му око беше затворено от подутина. Криси беше по халат, незавързан на кръста, увиснал и влажен, както и косата ѝ. По килима около нея като шрапнел бяха разпръснати останките от сешоар. Джона отново посегна нагоре и предпазливо се пипна по главата. Божичко, със сешоар ли ме е ударила?

— Добре ли си?

Въпросът дойде от Гевин. Джона усети как нещо вътре в него се скъса.

— Махни се от мен.

Джона се обърна на една страна, подпря се на коляно и се опита да се изправи.

— Чакай да ти… — каза Гевин, като пристъпи напред.

Джона отблъсна ръката му.

— Махни се, мамка ти!

Джона се изправи на крака, като се подпираше на леглото. Подът под него сякаш се движеше, но след секунда успя да се задържи без чужда помощ. Криси явно си даде сметка, че халатът ѝ е разтворен, все едно не се бяха виждали голи. Тя се уви плътно с него и стисна устни, докато бързаше да завърже колана.

— Какво правиш тук? — настоя да узнае тя.

— Дойдох да си прибера нещата.

— И какво? Не можеш да нахълтваш така, вече не живееш тук!

— Обадих ти се, оставих ти съобщение — каза Джона, като се тресеше от гняв. — Може би ако не беше заета да се чукаш с най-добрия ми приятел, щеше да го чуеш!

— Виж… — започна Гевин, но Джона рязко се обърна срещу него.

— Млъкни! Нито дума, мамка му!

Криси беше скръстила ръце на гърдите си и беше вирнала брадичка, докато го гледаше яростно. Джона познаваше това изражение от безброй други спорове с нея. Този път в очите ѝ се виждаха сълзи, но Джона реши да не им обръща внимание.

— Не е твоя работа какво правя! — просъска тя. — Ти си тръгна оттук, какво друго очакваше?

— От теб — нищо! — тросна се в отговор Джона.

Но гледаше Гевин, докато го казваше.

Криси вече беше набрала скорост.

— О, значи ти си жертвата? Господи, какво нахалство!

— Какво трябва да означава това?

— Аз не бях тази, която заспа и остави сина ми да се удави, нали така? Ако искаш да обвиняваш някого, погледни се в проклетото огледало!

— Боже господи, Криси — обади се Гевин.

— Какво, да не си на негова страна? — каза тя и рязко избърса сълзите от очите си. — Господи, и ти си жалък като него! Къде отиваш?

Последният въпрос беше отправен към Джона, който несигурно крачеше към вратата. Гневът му беше стихнал. Вече не искаше нищо друго, освен да се махне оттук. Наложи му се да се хване за перилата, докато слизаше по стълбището. Зад него се разнесе тропот от стъпки.

— Джона, почакай!

Гевин се опитваше да си навлече ризата, докато бързаше по коридора.

— Само ми дай възможност да ти обясня! Това беше грешка, разбирам! Тя беше разстроена и самотна и… просто така се случи! Съжалявам.

Да, и аз. Джона спря до входната врата, защото отново му прилоша.

Гевин явно го изтълкува погрешно.

— Може ли поне да го обсъдим? Да пием по нещо някъде? Моля те.

Джона се чувстваше откъснат от всичко, докато се взираше в мъжа срещу себе си. Все едно гледаше непознат. Извърна се, отвори вратата и пое по алеята към улицата.

Успя да измине половината път до колата си, преди да повърне.

Когато Джона стигна до края, настъпи тишина. Лицето на Флечър беше обичайната маска, която не изразяваше нито укор, нито съчувствие. Изражението на Бенет беше също толкова непроницаемо. Джона не се съмняваше, че и двамата бяха чували далеч по-страшни неща, но от това не му ставаше по-леко. За пръв път разказваше на някого за случилото се и въпреки че споменът беше изгубил повечето от силата си да му причинява болка, му се струваше все така гнусен.

Флечър го остави да се помъчи няколко секунди, преди да проговори:

— Защо не ни каза за това досега?

— Защото е минало-заминало. Не мислех, че е важно.

— Не мислеше, че е важно? Пропусна да споменеш, че убитият е спал с жена ти? Това не е просто важно, това е мотив.

— Не е кой знае какъв мотив, ако съм чакал десет години. По онова време с брака ми бездруго беше свършено, така че не сме се разделили заради това.

— Такива неща не зарастват от само себе си. А десет години не са толкова дълго време да имаш зъб на някого.

— Вече говорихме за това — каза уморено Джона. — Не съм го убил аз и ти го знаеш.

— Знам ли го наистина? Защото вече започвам да се чудя какво друго може да криеш.

— Нищо не крия. Това е тя, голямата ми тайна. Скарах се с най-добрия си приятел, защото той спа с жена ми.

Флечър го изгледа замислено.

— Изненада ли се?

— Имаш предвид, когато хванах най-добрия си приятел в леглото с жена ми? А ти как мислиш?

— Нека да се изразя по друг начин. Това беше ли необичайно за него?

На този въпрос беше по-трудно да се отговори. Джона знаеше, че Гевин изневерява на Мери, много преди да го хване с Криси. Гевин открай време обичаше да се „забавлява като за последно“, както се беше изразил Уилкс, но това за него си беше нещо обичайно. Джона неведнъж му беше правил забележка, но Гевин само свиваше рамене.

„Не можем всички да сме света вода ненапита“, отвръщаше той.

— Не мислех, че ще го направи — призна Джона.

— Не те попитах това.

— Виж, аз му имах доверие. Не знам какво друго да ти кажа.

— Можеш да започнеш с това да ми обясниш защо си искал да помогнеш на мъжа, който е свалил гащите на жена ти.

Джона вече си беше задавал същия въпрос.

— Защото едно време бяхме приятели. Вече ти казах, прозвуча ми така, все едно е загазил.

— А ти явно си толкова мекушав, че си хукнал да му помогнеш. Въпреки че е праскал жена ти зад гърба ти.

Джона забеляза неодобрителния поглед, който Бенет хвърли на инспектора. Разбра, че Флечър се опитваше да го провокира, по раната беше твърде стара, за да се получи. Затова не каза нищо и изпита кратко удовлетворение, когато видя как мъжът срещу него раздразнено сви устни.

— Предполагам, вече знаеш, че Маккини е бил освободен от служба.

— Разбрах едва вчера, след панихидата. Защо не ми казахте?

— Ти сериозно ли? — възкликна инспекторът с искрено удивление. — Ти си непроверен свидетел по разследване за убийство. Нищо не трябва да ти…

Флечър млъкна и вдигна ръка към гърлото си.

— Сър? — Бенет пристъпи към него.

— Трябва да пийна вода.

Гласът му прозвуча отслабнал и прегракнал и сякаш му беше трудно да преглъща. Джона понечи да се надигне от стола.

— Аз ще му донеса — каза му Бенет.

Тя бързо пристъпи до мивката, взе една чиста чаша от сушилнята и я напълни с вода от чешмата. Флечър не каза нищо, когато взе чашата от ръката ѝ. Собствената му ръка сякаш беше започнала да трепери, докато надигаше чашата към устата си. Лицето на Бенет не издаваше нищо, но тя не откъсваше поглед от инспектора, докато той пиеше.

— Искаш ли чай или кафе? — попита Джона, като вече съжаляваше, задето му отказа по-рано.

— Не — отвърна Флечър още по-грубо от обикновено. Той остави чашата, все едно не искаше да има нищо общо с нея. — Да поговорим за принудителното освобождаване на Маккини. Знаеш ли какви са били обвиненията срещу него?

Уилкс беше избегнал отговора на този въпрос.

— Всъщност не.

— Взимал е подкупи. От престъпни групировки, които се е предполагало да разследва, в замяна на информация. Полицейските операции, в които е участвал, обикновено са завършвали без задържани, защото заподозрените по вълшебен начин са изчезвали точно преди да ги арестуват. Маккини е отричал с обяснението, че е бил подведен. Но към края съвсем е скъсал синджира. Пропускал е смени, идвал е на работа пиян или с толкова тежък махмурлук, че едва е гледал. Нокаутирал е един колега, който му е направил забележка. О, и не е издържал теста за наркотици.

Инспекторът погледна Джона с повдигнати вежди.

— Изненадан ли си да чуеш всичко това?

Джона беше подозирал, че положението не е розово, но остана напълно шокиран, като чу всичко, в което е бил обвинен Гевин. Не знаеше какво да отговори.

— Едно време не беше такъв.

— Не, само е спал с жена ти. Може би следващия път, когато ти се наложи да решиш на кого дължиш вярност, трябва да помислиш за това. — Флечър се изправи, преди да го попита: — Тя ще потвърди ли това, което ни каза ти?

— Няма да се зарадва. Има си нов съпруг.

— Нейната радост не е първата ми грижа. Нито твоята. Имаш ли телефонен номер или адрес, на който можем да я намерим?

— Вече не. Двамата не си пращаме картички за Коледа, нали разбираш.

— Каква изненада.

Флечър се отправи към вратата, като остави Бенет да събере снимките от масата. Джона успя да зърне за последен път прегърбения силует на Стоукс, забързан по тъмната улица, с мастилената паяжина, татуирана на врата му. После Бенет прибра фотографиите обратно в папката.

— Ще поддържаме връзка — каза му Флечър, докато двамата излизаха.

Кухнята беше обзаведена в минималистичен американски стил от деветнайсети век, с дървени мебели, но с модерна двойна електрическа печка и блестящи уреди. На вратата на огромния хладилник нямаше снимки, но на едната стена висеше голям фотомонтаж в рамка на двете деца, засмени и усмихнати. На плажове, на двора, пред торти за рожден ден: колекция от щастливи спомени. Сърцето на Джона се сви и той извърна поглед.

До необятния кухненски остров с гранитен плот стоеше една млада жена с тъмна коса. Когато влязоха, тя се обърна към тях с професионално вежлива усмивка и едва забележима изненада при вида на Джона.

— Хари и Абигейл казаха, че може да играят един час на плейстейшъна — каза тя на Криси, като предпочете да се престори, че Джона го няма.

Джона разпозна гласа и акцента на жената, с която беше говорил по интеркома преди малко.

— Може да поиграят половин час, преди да си напишат домашните — каза ѝ Криси, докато оставяше дамската си чанта на облегалката на едно от високите столчета до кухненския остров.

Младата жена си позволи още един поглед към Джона, с неуспешен опит да прикрие любопитството си.

— Да приготвя ли кафе…?

— Не, благодаря ти, Роза. По-добре отиди да видиш какво правят близнаците.

Младата жена кимна и излезе. Джона я проследи с поглед.

— Преди да кажеш нещо, тя само помага за децата — сопна се Криси. — В днешно време сума ти хора имат бавачки.

— Нищо нямаше да кажа.

Джона не беше луд, че да коментира.

— И на колко са близнаците?

Усмивката на Криси беше инстинктивна и от нея изражението ѝ омекна.

— На шест. Абигейл е по-голяма. Само с две минути, но все едно са две години.

— Поздравления.

— Нямаше да го кажеш, ако бяха твои — пошегува се тя, но усмивката ѝ се стопи, когато си даде сметка какво е казала. — Не исках да…

— Знам.

Джона осъзна, че му е жал за нея. Кимна към семейния фотомонтаж в рамка на стената.

— Изглеждат страхотни деца.

— Благодаря.

Напрежението се беше върнало. Криси отиде до един шкаф и извади буркан смляно кафе.

— Така и така си тук, седни.

Джона се настани на едно от високите столчета до гранитния кухненски остров. Не пропусна да забележи, че Криси не го попита какво иска да пие. Стари навици.

— Съжалявам за Гевин — каза тя, без да го поглежда. — Хванаха ли убиеца?

— Все още не.

Тя се зае да сипва кафе в една френска преса.

— Как е Мери?

— Горе-долу както си представяш. Вчера беше панихидата.

— Да, чух. Мислех си да отида, но след цялото това време… Нали разбираш.

Джона наистина разбираше. Съмняваше се, че Мери знае какво бяха направили нейната приятелка и нейният съпруг, но въпреки това на Криси щеше да ѝ бъде трудно отново да се изправи пред нея.

— Не знаех, че сте поддържали връзка.

Тя не каза „с Гевин“, но не беше нужно.

— Всъщност горе-долу за това съм тук. От полицията може да поискат да говорят с теб.

— С мен?

Джона си пое дъх.

— Наложи се да им кажа за теб и Гевин.

Криси спря и го изгледа с широко отворени очи.

— И защо си го направил, мамка му?

— Искаха да знаят защо съм прекъснал връзка с него.

— Боже господи! Това е просто страхотно, мамка му!

— Виж, и на мен не ми беше много приятно, но нямах друг избор. Само ще искат да потвърдиш какво се е случило.

— О, само това ли? Ами ако не искам да потвърдя нищо?

— Няма да те оставят на мира, докато не го направиш.

— Божичко, не мога да повярвам. Това беше преди години, защо изобщо е важно сега?

— О, ами не знам, може би защото Гевин беше убит? Някой го е пребил до смърт и е отнесъл тялото му, съжалявам, ако това ти създава грижи!

Мълчание. И двамата дишаха тежко, с почервенели лица. Някакво движение на прага привлече погледа на Джона. От коридора притеснено ги гледаше младата бавачка.

— Всичко наред ли е, госпожо Уейвърли?

Криси се овладя.

— Няма проблем, Роза, благодаря ти.

Криси затвори вратата след нея.

— Утре по това време всички майки от снобската бригада в квартала ще знаят за това.

Джона започна да разтрива врата си, който се беше сковал от напрежение.

— Съжалявам.

— И аз — каза Криси, отметна глава назад и затвори очи. — Знаех си, знаех си, че не биваше да те пускам да влезеш.

Но вече не звучеше разпалено, а враждебността по лицето ѝ се беше стопила. Беше останала само умората. Криси сякаш се беше състарила с десет години в сравнение със самоуверената жена, която беше видял навън.

— Има и още — продължи Джона.

— Естествено, че има още. Не, почакай малко — каза тя, преди да е продължил. — Искам да седна, преди да го чуя.

Джона замълча, докато тя наливаше кафе в две чаши от костен порцелан.

— Още ли го пиеш без мляко и захар?

— Да, благодаря.

Тя остави едната чаша пред него и седна от другата страна на кухненския остров.

— Добре, да чуем.

— Има заподозрян. Оуен Стоукс.

Джона видя как изражението ѝ се промени.

— Имаш предвид онзи мъж, за когото си мислеха, че е отвлякъл Тео? Не разбирам…

Не беше само тя. Джона накратко ѝ разказа каквото знаеше, като пропусна всички подробности, които нямаха връзка със случая. Беше странно усещане. Докато бяха женени, никога не беше обсъждал работата си с Криси. Дори да беше искал да говори за това у дома си, Криси никога нямаше да му позволи.

Изражението на Криси ставаше все по-напрегнато, докато го слушаше. Скръсти ръце на гърдите си още по-силно, все едно искаше да се предпази от думите му.

— За пръв път чувам за това. Как така никой не го е споменавал?

— Не знаеха, че е бил Стоукс, докато не получиха резултатите от ДНК изследването. И според мен вече много хора се тревожат как изглежда това отстрани. Никой не е наясно какво точно се е случило, затова се опитват да ограничават щетите, докато не разберат по-добре с какво си имат работа.

— Но защо Гевин изобщо е бил в онзи склад, освен ако… — озадачи се Криси и пребледня. — О, господи.

— Не знаем нищо със сигурност — каза меко Джона, защото знаеше какво си мисли тя.

Криси не го слушаше.

— От разследването казаха, че никой друг не е бил замесен. Било нещастен случай! И сега, след десет години, се оказва, че този… този Стоукс наистина е отвлякъл сина ми?

— Не го знаем със сигурност — повтори Джона, като си даваше сметка, че по някакъв начин беше влязъл в ролята на Флечър. — Всички настояват, че резултатите от разследването все още са валидни. Гевин е бил… в труден период, така че може би, когато отново се е натъкнал на Стоукс, си е направил прибързани заключения.

— Така ли е според теб?

Джона понечи да отговори: „Не знам“, но думите заседнаха на гърлото му. Той поклати глава.

— Не.

— Не мога да повярвам какво се случва. — Криси затвори очи. — Господи, прилоша ми.

— Добре ли си…? — понечи да се изправи Джона.

Но тя поклати глава и вдигна ръка, за да го спре. Той седна обратно на мястото си, като си даваше сметка, че няма какво да каже, за да ѝ помогне. Криси наведе глава към гранитния плот на кухненския остров.

— Няма край, нали? Опитваш се да продължиш, но…

Очите ѝ се бяха насълзили.

— Той още ми липсва, разбираш ли? Знам, че според теб не ме беше грижа за него, но не беше така.

— Не съм…

— Напротив. Той винаги искаше само теб. Нямаше значение дали аз съм там, или не. Но аз бях майка му. Той беше и мой, не само твой. И не минава и ден, в който да не мисля за него. И за случилото се.

Тя разтърси глава, все едно искаше да разпръсне образите, които се бяха появили в нея.

— Аз те мразех, разбираш ли?

— Криси…

— Няма значение, вече го надживях. Но тогава те мразех. Все едно ти беше застанал между нас, докато беше жив, а след това позволи на това… на това невъобразимо ужасно нещо да се случи с него. Ти, който му беше идол! Не можех да го понеса, просто… просто исках да направя така, че да те заболи, по всякакъв възможен начин.

— Затова ли спа с Гевин?

Криси отново го изгледа, но и на нея не ѝ бяха останали сили да се кара с него.

— Чувствах се напълно безполезна. Бях изгубила малкото си момченце, а бракът ми беше в развалини. Просто исках целият този кошмар да спре. Само за няколко минути. Затова, когато Гевин пак дойде при мен, аз си помислих… защо не? Знаех, че след това ще се ненавиждам още повече, но точно това беше целта. Направих го, за да причиня болка и на себе си, не само на теб.

Джона имаше чувството, че кърви. Въпреки че не беше отишъл там, за да проведат този разговор, отдавна трябваше да го направят.

— Спомена, че Гевин е дошъл „пак“? Какво имаше предвид?

Тя го погледна съжалително.

— Ти сериозно ли мислиш, че той не се беше пробвал и преди?

— Защо не ми каза нещо?

— А ти как щеше да реагираш? Ако се бях опитала да ти кажа, че скъпоценният ти най-добър приятел се опитва да ми свали гащите, ти щеше да отговориш, че само мътя водата. Във всеки случай щеше да повярваш по-скоро на него, отколкото на мен.

— Не е вярно.

— Така ли? Признай си, на теб дори сега не ти се вярва, не е ли така?

Криси имаше право, Джона наистина не можеше да повярва. Тя поклати глава.

— Виждаш ли? Гевин винаги ти е бил слабост. И не си мисли, че той не се е възползвал от това. Гевин винаги поставяше себе си на първо място, просто ти никога не го забелязваше.

Определено го забелязвах, помисли си той, но не каза нищо.

С едва доловима въздишка Криси изправи рамене.

— И какво следва сега?

— Не знам — призна той, сетне замълча, защото вратата на кухнята се отвори със замах.

При тях нахлуха две малки вихрушки.

— Мамо, Хари не ми дава да играя, когато е мой ред!

— Ще ти дам, но не можеш!

— Мога, но ти мамиш! Кажи му, че не може да…

Децата спряха, когато видяха Джона, а по не съвсем еднаквите им лица се изписа еднакво изненадано изражение.

— Абигейл, Хари, това е Джона. Приятел на мама — представи го Криси. — Какво ще кажете?

Децата отговориха със срамежливи усмивки: „Добър ден“. Джона откри, че търси отражение на сина си във вдигнатите им личица.

— Мамо, кажи на Хари, че е мой ред! — настоя момиченцето, като обърна гръб на Джона, след като вече беше изгубило интерес към него.

— Не е честно!

— Добре, достатъчно — обяви Криси. — Къде е Роза?

Като по даден знак младата жена бързо влезе в кухнята с измъчен вид.

— Съжалявам, госпожо Уейвърли, излязох само за малко, за да вдигна телефона…

— Няма нищо, нека да започват с домашното, аз ще дойда след минута.

Джона изчака младата жена да изведе поверениците си.

— По-добре да тръгвам — предложи той.

Криси не възрази. Вместо това хвърли поглед по коридора, за да се увери, че няма кой да ги чуе.

— Има ли за какво да се тревожа?

— Имаш предвид заради Оуен Стоукс? Не виждам защо.

— Току-що ми каза, че е убил Гевин и още трима души, а вчера е влязъл с взлом в къщата на Мери. След Тео…

Тя замълча, неспособна да го изрече на глас.

— Тогава беше друго — заяви Джона възможно по-убедително. — Гевин се е показал на мушката на Стоукс, когато е започнал да го следи. Стоукс не знае нищо за теб, а дори да знаеше, няма причина да го е грижа.

Криси кимна, но не изглеждаше убедена, докато му отваряше вратата. Джона излезе и след като се справи с прага, спря и се обърна.

— Беше ми приятно да те видя отново, Криси.

Ако се съди по изражението ѝ, Криси май не споделяше това чувство.

— Пази се, Джона — отговори му тя и затвори вратата.

Когато пристигна на „Касапски кей“, вече се спускаше здрач. Джона спря на същото буренясало място, както предишния път, но в последния момент се предаде на някакъв суеверен порив и паркира малко по-нататък.

Колата му беше единствената там. Джона погледна към мястото, където онази вечер беше паркирано аудито на Гевин, и слезе от колата си. От реката духаше студен вятър, като носеше влажната миризма на машинно масло и кал. Подпрян на патериците си, Джона потрепери и се запита какво правеше там. След като си тръгна от дома на Криси, се почувства изгубен. Не му се прибираше в апартамента, затова продължи да шофира без определена цел. Но още преди да стигне до края на улицата, вече беше взел решение къде да отиде, все едно идеята само беше чакала да се появи в съзнанието му.

Дори сега не можеше да каже защо го направи, но желанието за това беше ставало все по-силно, откакто излезе от болницата. Не се заблуждаваше, че като се върне тук, ще направи някакво разкритие или ще разбере какво се беше случило.

Но имаше нужда да види мястото още веднъж.

В такъв случай, помисли си той, може би трябваше да дойде по-рано през деня. Светлината бързо гаснеше, когато пое по алеята към кея. Движеше се по същия маршрут както преди и прекоси тясната пресечка до старата кожарска фабрика, където старите павета надничаха под натрошения асфалт като незараснали рани. Отначало се чуваше само ритмичното потракване на патериците му, но когато наближи кея, до него долетя тежкият плисък на водата по подпорните стълбове. Закотвените шлепове издадоха присъствието си със скръбното скърцане на гумите, които предпазваха бордовете им. Големият плавателен съд все така се поклащаше малко настрани от останалите, като гост на празненство, който не беше добре дошъл. Надписаното му с боя на борда име — „Оракул“ — беше избледняло и олющено и Джона забеляза на един от илюминаторите избеляла от слънцето табела „Продава се“.

Този път нямаше и следа от котарака.

Когато наближи края на кея, стана по-студено. Вятърът духаше право от реката и носеше пронизващ студ и влага, от която коляното го заболя. Пред себе си виждаше последния склад. Повредената ограда беше сменена, но с изключение на това, постройката изглеждаше същата. Запусната празна черупка със заковани врати и счупени прозорци.

Джона се беше питал как ще се почувства, когато се върне там, но истината беше, че не изпитваше нищо. Нямаше нито емоционален шок, нито катарзис. Нямаше и отговори. Той погледа склада още малко, после се извърна и пое обратно към колата си.

Но пътят дотам беше дълъг, а с помръкването на светлината, самотният кей сякаш придоби по-зловещ вид. Дълбоките сенки носеха неприятното усещане за дежавю. Джона се стараеше да не му обръща внимание, докато не чу метално подрънкване като от висящи вериги. И изведнъж се озова обратно на товарната рампа, при миризмата на кръв и тялото на Гевин върху найлоновия лист. Залитна, а сърцето му сякаш прескочи един удар.

След това усещането отмина, като го остави разтърсен и облян в студена пот. Нямаше никакви вериги — просто една част от телената ограда се поклащаше на вятъра. Господи… Джона изпусна на пресекулки въздуха от дробовете си и отново пое по кея. Вече не искаше нищо друго, освен да се върне в топлата си кола. Обърна гръб на реката и закрачи обратно по тясната алея до старата кожарска фабрика. Тук беше още по-тъмно и трябваше да внимава къде стъпва по паветата.

Не беше сигурен кога долови, че не е сам. Усещането се появи постепенно, като подсъзнателно безпокойство, на което в един момент вече нямаше как да не обръща внимание. Косъмчетата на тила му настръхнаха по неясна причина.

Вдигна поглед и зърна някого в далечния край на алеята.

Беше жена. В сгъстяващия се мрак му беше трудно да я различи, а лицето ѝ беше като блед овал над дългото тъмно палто. Но Джона разбра, че тя го гледа. Устата му беше пресъхнала. Не. Това е невъзможно… Той стъпи накриво и залитна, когато едната му патерица се закачи на паве.

Когато отново вдигна поглед, жената не беше там.

Алеята беше пуста, все едно жената изобщо не се беше появявала. И може би не беше. Джона вече започваше да се съмнява в онова, което му се беше сторило, че вижда. Пое по алеята доколкото се осмеляваше бързо, като се оглеждаше във всички посоки. Нощта вече се беше спуснала почти напълно и далечните светлини на отсрещния бряг на реката примигваха в мрака. Но не беше толкова тъмно, че Джона да не види — в края на алеята нямаше никого.

Неговият сааб беше неясна сянка, самотна насред изоставеното място. Джона отключи колата, седна зад волана и остана неподвижен в тъмното, докато пулсът му се нормализира. Осъзна, че трепери. Връщането на кея го беше разтърсило по-силно, отколкото си беше давал сметка. Беше се опитал да убеди себе си, че случилото се в склада не му се беше отразило толкова много и с изключение на коляното му, нямаше дълготрайни увреждания.

Да бе, да.

Той вдигна едната си ръка. Все още трепереше, но не толкова силно. Смяташе, че е способен да шофира, а колкото по-скоро си тръгне от това място, толкова по-добре. Отиването там беше глупава идея, особено по тъмно. Нямаше нищо друго освен развинтеното му въображение, каза си той, докато палеше двигателя. Невъзможно беше да е имало друго.

Защото онази фигура на алеята изглеждаше точно като младата жена, която беше загинала в склада.

Джона не взе кутията.

— Какво искаш?

— Ами няма да ти откажа едно питие, ако предлагаш.

Усмивката ѝ помръкна, когато Джона не отговори. Дейли отново протегна кутията с пица към него.

— Може ли поне да вземеш това? Пръстите ми се омазниха.

Джона все така не помръдваше. Дейли въздъхна.

— Качих се с асансьора заедно с доставчика и му казах, че аз ще ти я донеса, окей? Дори му дадох бакшиш. Не съм ти сложила отрова в пицата, честно.

Джона взе кутията и понечи да затвори.

— Не, не, почакай! — Дейли се наведе през вратата. — Сега не съм на работа, идвам по личен въпрос. Дойдох да ти поднеса извиненията си.

— Не ги искам.

— Моля те, само ме изслушай! Открих някои неща, които може би ще искаш да чуеш.

Джона спря, като задържа вратата полуотворена.

— Какви неща?

— Нека да вляза и ще ти кажа. Виж, ако се притесняваш…

Тя се разрови в чантата на рамото си и си извади телефона.

— Изключвам го. Ето.

Дейли вдигна телефона, за да му покаже екрана, докато апаратът се изключваше.

— Видя ли? Изключен е, не записва. А ти ще искаш да чуеш онова, което имам да ти кажа.

Джона се поколеба, но любопитството му надви. Отвори вратата и я пусне да влезе.

— Ще ти дам пет минути.

Това му спечели една усмивка от нейна страна.

— Благодаря ти.

Джона ѝ посочи дневната. Тя остави чантата си на холната масичка и с въздишка се отпусна на дивана. Остана така, протегнала дългите си крака, с изложена на показ тънка шия. Джона изведнъж си даде сметка колко беше привлекателна. Отърси се от тази мисъл и седна на креслото, така че холната масичка да остане между тях.

— Е, какво искаш да ми кажеш?

— След минута. Първо искам да ти призная нещо. — Дейли се изправи на дивана, обзета от внезапно колебание. — Все си мисля за онова, което направих — в болницата и на помена, и… Исках да ти се извиня заради начина, по който се държах. Аз не съм такава, разбираш ли? Не ми харесва да мисля за себе си като за такъв човек. Понякога не ми харесва това, с което се занимавам, и не харесвам и себе си, задето го правя. И този случай беше такъв.

Джона не беше убеден, че тя за пореден път не се опитва да го манипулира. Но Дейли сега изглеждаше уморена и ранима, не приличаше на самоуверената журналистка, която му беше устроила засада в болничната стая и го беше причакала пред църквата. А извинението ѝ прозвуча искрено.

— Тогава защо продължаваш да се занимаваш с това?

— Не знам дали ще ми повярваш, но все още ми харесва да бъда журналистка. Някой трябва да държи сметка на хората, които носят отговорност, а в добрите дни гледам на работата си точно по този начин. Но най-вече го правя, защото съм самотна майка с ипотека и шестгодишна дъщеря. Парите ми трябват. — Тя го погледна с разкаяна усмивка. — Не си търся съчувствие, просто исках да… Не знам. Да ти обясня, предполагам. За да не ме вземеш за пълна крава.

— Добре.

Джона не беше очаквал това, но все още не беше готов да се предаде.

— Каза, че си открила някакви неща, които трябва да чуя.

Дейли сведе очи в знак, че приема неговата подозрителност. Но когато отново вдигна поглед към него, нямаше съмнение, че очите ѝ искряха.

— Знам коя е една от жертвите.

Това го накара да наостри уши.

— Коя?

Дейли се усмихна и се облегна. Вече беше сигурна, че го е хванала на въдицата.

— Според мен това заслужава едно парче пица.

— О, Джона, слава богу!

Мери буквално го дръпна вътре, след като отвори входната врата. Изглеждаше разстроена и размъкната.

— Полицаите току-що си тръгнаха! Боже…!

— Добре, Мери, успокой се.

Джона беше видял Флечър и Бенет да излизат оттам, докато приближаваше с колата. Не беше сигурен дали са го видели, но за всеки случай остана в колата си, докато не си тръгнаха. Нямаше причина да не ходи при Мери, но колкото по-малко неща се налагаше да обяснява на Флечър, толкова по-добре.

— Хайде, да отидем да седнем.

Когато ѝ се обади по телефона тази сутрин, Мери звучеше като измъчвана от махмурлук. Не искаше да му каже защо му се е обадила предишната вечер, а отговори, че предпочита да му обясни лично. Доколкото познаваше Мери, това означаваше или че беше забравила за пиянското си обаждане, или просто се беше почувствала самотна. След посещението на Дейли Джона възнамеряваше сам да се поразрови, за да се опита да потвърди онова, което му беше казала за Даниъл Кимани. Но Мери беше настояла. А и наистина можеше да се окаже нещо важно.

Двамата отидоха в кухнята. Всички видими следи от влизането с взлом бяха разчистени, така че оставаше само задната врата. Счупеното място беше заковано с шперплат, а новата, небоядисана каса на вратата показваше къде е била строшена старата.

Дилън седеше с наведена глава на масата в кухнята. Когато Джона влезе, той вдигна поглед към него. Лицето му беше изпито и бледо, но когато видя Джона, помръкна.

— Какво прави този тук?

— Аз го помолих да дойде, Дилън. Дошъл е да помогне…

— Така ли? И какво ще направи? Ще върне татко? — Столът му изтрополи зад него, когато той се изправи. — Това са някакви шибани глупости!

— Дилън!

Мери сграбчи сина си за ръкава, докато минаваше покрай нея, но той се отскубна. Изглеждаше готов да се разплаче, когато профуча покрай Джона и излезе от кухнята. Стъпките му изтрополиха по стълбите към горния етаж, където се затръшна врата — с такава сила, че стените потрепериха.

Джона отведе Мери до кухненската маса и издърпа един стол за нея. На масата имаше полупразна бутилка вино, а до нея — празна чаша със следи от червило.

Мери посегна за бутилката и напълни чашата си почти до ръба. Джона проведе кратък спор със себе си и реши, че трябва да каже нещо.

— Може би трябва да караш по-леко с това — подхвърли той, като на свой ред седна.

— Знам, но имам нужда от нещо, за да си успокоя нервите.

Мери отпи голяма глътка вино, като че беше вода. Джона я изчака да остави чашата.

— Защо не ми разкажеш какво се е случило? Защо са идвали от полицията?

Джона се досещаше каква е причината, но искаше да я чуе от нея.

Мери потрепери.

— Пак беше онзи инспектор Флечър. Каза, че онзи… онзи тип Оуен Стоукс е влязъл с взлом тук. — Тя погледна Джона с широко отворени очи и потрепери. — Същият, за когото ме разпитваше преди! Не искаше да ми обясни защо, но явно смятат, че той е убил Гев, иначе нямаше да продължава да се занимава с него. А сега той е влязъл с взлом в къщата! Не разбирам защо да го прави? Какво иска?

Изглеждаше ужасена и Джона не я обвиняваше за това.

— Не знам, Мери. Какво друго каза Флечър?

— Нищо! Само ме разпитваше дали имам някаква идея какво е търсил този Стоукс. Но аз откъде да знам? Какво може да има тук за него?

Джона нямаше отговор и на този въпрос.

— Каза ли нещо друго?

— Само това, че няма за какво да се тревожа. Боже господи, няма за какво да се тревожа! Лесно му е да го каже!

Ръката ѝ трепереше, когато отново посегна към чашата си.

— Каза ми, че е добре да отидем при сестра ми за няколко дни. За по-сигурно. Защо да го казва, ако не мисли, че този Стоукс може да се върне?

— Сигурно е само предохранителна мярка, но идеята не е лоша.

Поне този път Джона беше съгласен с Флечър. Ако Стоукс беше открил онова, което беше търсил, нямаше причина да се връща. Но ако не го беше намерил, вероятно щеше да реши да направи още един опит. И следващия път щеше да дойде, когато Мери или Дилън са си вкъщи.

— Говори ли със сестра си?

— Още не. Господи, не знам какво да правя, идва ми в повече! А този Флечър взе и писмото!

— Какво писмо?

— За това ти се обадих снощи. Намерих го в спалнята си, докато разчиствах. Беше на пода, сред цялата бъркотия от изсипаните чекмеджета. Все едно Гев искаше да ми каже нещо, разбираш ли? Сигурно го е скрил последния път, когато беше тук.

Джона вече разбираше какво бе имала предвид, когато предишната вечер бе казала „от гроба“.

— Нямаш копие от писмото, така ли?

— Не, аз… не мислех, че ще има нужда. Не знаех, че Флечър ще го вземе, нали разбираш?

Джона стисна зъби, обзет от безсилен гняв. В писмото сигурно имаше нещо, което обясняваше защо Гевин беше постъпил така. Дори беше възможно Стоукс да е търсил именно него. А Джона беше пропуснал своя шанс да го види. Само ако беше дошъл съвсем малко по-рано…

Мери отново посегна към бутилката с вино. Джона я изпревари.

— Чакай, ще ти налея.

Той наля малко вино в чашата ѝ, после остави бутилката по-далеч от нея.

— Какво пишеше в писмото?

— Сърцето ми се скъса, когато видях почерка му — каза Мери и избърса очи. — Преживявахме труден период в брака си. Щяхме да се справим, сигурна съм, но през последната година сякаш нищо не вървеше както трябва. Гев беше подложен на голямо напрежение в работата си, а освен това имахме и финансови проблеми. Затова се изнесе оттук, а после го освободиха от службата. Не искаше да говори за това. Каза, че не е важно и да не се тревожа. Но писмото беше… не знам, различно.

— Как така различно?

— Приличаше повече на онзи Гев, който беше преди, разбираш ли? Преди години. Пишеше, че съжалява, задето не е бил по-добър съпруг и баща. Знаеше, че е подвел и мен, и Дилън, и всички. Пишеше, че иска да се поправи и въпреки че не може да промени миналото, сега има шанс да оправи нещата.

Джона неволно изпъна гръб на стола.

— Пишеше ли как точно ще го направи?

— Не, само това, че иска да се гордеем с него. И ако нещата не се получат, много хора ще говорят лоши неща за него, но не бива да им вярваме. И ако… ако нещо се случи с него, да не забравяме, че ни е обичал и двамата. О, божичко!

Тя замълча и закри очите си с ръце, а лицето ѝ се изкриви. Джона сложи ръка на рамото ѝ. Много му се искаше да попита дали в писмото е пишело нещо за Тео — дали Гевин е имал това предвид, като е написал „да оправи нещата“. Но ако беше така, Мери със сигурност щеше да му каже или пък да поиска да разбере защо той я пита за това. Флечър очевидно не ѝ беше споменал за връзката между Джона и Оуен Стоукс. И макар да не му се искаше да крие истината от нея, в този момент Мери си имаше предостатъчно други грижи, за да добавя нови към тях.

— Гевин пишеше ли какво е смятал да направи? — попита меко той.

Тя поклати глава и избърса очите си със салфетка.

— Не, но не е ли очевидно? Искал е да спаси горките хора в онзи склад. Такъв човек беше той. Написал е, че ти ще ми обясниш.

Джона се усъмни, че не е чул както трябва.

— Какво е написал?

— Че ти ще ми обясниш. Споменава и теб в писмото, съвсем накрая. Пише, че не бива да се доверявам на никого другиго, независимо на кого. Освен на теб, и да ти кажа, че той съжалява. И ти ще ми обясниш. — Тя примигна над салфетката. — Какво е имал предвид?

Джона поклати глава, но по тялото му пробяга ледена тръпка. Гевин трябва да е знаел, че е в опасност, за да напише това писмо. Но очевидно беше смятал, че първо ще има възможност да обясни нещата на Джона. Беше се случило нещо, което беше попречило на плановете му, но самият факт, че споменаваше Джона, означаваше едно: онази вечер не му се беше обадил по телефона импулсивно. Гевин от самото начало е планирал да го въвлече в случващото се.

И единствената причина, за която Джона се сещаше, беше случващото се да има връзка с Тео.

— Какво друго пишеше? — попита той.

— Аз… не си спомням. Не много. Не исках да им го давам, но инспекторът настоя, че е веществено доказателство. Каза ми, че ще ми го върнат, но след колко време? Не е редно така.

— Такава е процедурата — потвърди Джона, но беше изпълнен с тревога.

Флечър щеше да се хване за това писмо като доказателство, че Джона знае повече, отколкото твърди. И нямаше никакъв начин да му обясни. Боже, Гевин… Дори мъртъв той успяваше да му създаде неприятности.

— Иска ми се Гев да беше казал нещо, да бяхме имали възможност да поговорим! — продължи Мери и колебливо отпи още една глътка от виното. — Трябваше да се досетя, че нещо не е наред, когато дойде тук за последно. Двамата с Дилън много се скараха за някаква глупост. Дилън искаше пари за нови маратонки, а Гев не му даде и Дилън побесня. Оставих ги да се разправят, но след това Гев изглеждаше… потиснат. Тъжен. Все едно знаеше, че няма да ни види повече.

Може би наистина е знаел, помисли си Джона.

— Кога се случи това?

— В същия ден, когато отиде в онзи… в онзи проклет склад! Сигурно тогава е скрил и писмото. Преди няколко седмици подреждах, защото исках да събера неща, които да даря за благотворителност. Имаше и мои неща, не само негови. Но ако писмото е било в някое от чекмеджетата, щях да го намеря тогава. Сърцето ми се скъса, когато го видях там.

Мери замълча, когато от стълбището се разнесе шум на тежки стъпки. През вратата на коридора Джона видя как Дилън тича надолу по стълбите и продължава към входната врата.

— Дилън! Къде отиваш? — извика Мери.

Младежът грабна едно яке от закачалката в коридора. На слабата светлина лицето му беше като на призрак.

— Навън.

— По това време? Къде навън?

— Просто навън, не разбираш ли?

— Не бива, нали чу какво каза инспекторът! Трябва да отидем при леля Карън за няколко…

Къщата потрепери, когато входната врата се затръшна. Ехото утихна и в настъпилата тишина Мери вяло се усмихна на Джона.

— В момента е много изнервен. Не само защото са му взели нещата, а и защото разбра, че това не е бил обикновен обир. Предвид всичко друго няма как да не му се отрази.

Джона кимна, замислен за пребледнялото лице на младежа.

— Знаеш ли къде отиде?

— Не, обикновено изчезва нанякъде, но не ми казва къде. Все пак е на такава възраст, нали? Но явно не е наблизо, защото все си вика такси. Според мен не ходи при приятели, а когато го попитах дали се вижда с някое момиче, жива ме изяде. Боже, надявам се да не си купува наркотици отнякъде.

Мери погледна Джона с надежда.

— Може ли да поговориш с него? Дилън може да се вслуша в нещо, ако му го каже приятел на баща му.

Джона се съмняваше в това, но бездруго искаше да поговори с Дилън. В идеалния случай, преди да пристигне таксито.

— И без това трябва да тръгвам. Обади ми се по всяко време, ако имаш нужда от нещо.

Докато излизаше, Джона зърна как Мери вече се пресягаше през масата, за да вземе бутилката вино.

Дилън не се виждаше навън, но когато слезе по алеята пред входа, Джона забеляза младежа да стои малко по-нататък по улицата, така че да не се вижда от къщата. Имаше напрегнат и притеснен вид, поглеждаше ту часовника си, ту надолу по улицата. Когато патерицата на Джона простърга по тротоара, Дилън се сепна и се обърна. За момент на Джона му се стори малък и изплашен, но щом момчето го видя, лицето му стана сурово. Извърна се с подчертано нехайство.

Джона докуцука до него.

— Добре ли си?

Дилън продължи да гледа надолу по улицата, сякаш Джона щеше да изчезне, ако не поглеждаше към него.

— Аха.

— Чакаш ли нещо?

— Не — каза той и сви рамене, когато си даде сметка за грешния си отговор. — Такси.

— Може ли да те закарам?

— Не. — Младежът отказваше да го погледне.

— Майка ти е доста разстроена. Знам, че моментът не е подходящ, но…

— Остави ме на мира, става ли? — Дилън изгледа Джона яростно, готов да се разплаче.

Джона кимна.

— Добре. Ще се видим по-късно.

Дилън не отговори. Джона го остави там и се върна до колата си. Качи се и нагласи огледалото, така че да вижда в него младежа. Дори от това разстояние си личеше колко е напрегнат, сякаш всеки момент щеше да се скъса като пренавита пружина. Може би Мери беше права за наркотиците, но според Джона той не отиваше да си купи поредната доза. Като че ли беше обзет от едва сдържана паника. Вероятно беше разбираемо след последните няколко травмиращи седмици, но Дилън не беше в такова състояние на панихидата на баща си. Нито когато бяха обрали къщата им — тогава беше реагирал само с невъздържано недоволство. И да, новината за влизането с взлом, която им беше съобщил Флечър, наистина беше плашеща, но това не обясняваше защо на Дилън изведнъж му се беше наложило да хукне навън.

Нито откъде взима пари за тези таксита.

Покрай колата на Джона мина сребрист воксхол с емблема на таксиметрова компания на вратата. Джона запали двигателя на своя сааб, когато Дилън махна на таксито и бързо се качи на задната седалка. Джона изчака таксито да потегли и да измине известно разстояние, преди да подкара след него.

Зает да наблюдава колата пред себе си, той не забеляза другата кола, която потегли след него.

Джона караше на няколко коли разстояние. Сребристият воксхол продължи все на север, през предградията в покрайнините на Лондон, без да показва с нищо, че ще спре. Джона се зачуди къде отива Дилън, по дяволите. Освен всичко друго, това пътуване с такси щеше да му струва малко състояние.

След още няколко километра таксито зави по една улица, застроена с редица от големи, но запуснати крайградски къщи от края на деветнайсети и началото на двайсети век. Преди сто години това вероятно е бил заможен район, където са живеели представители на професионалното съсловие. Сега величествените някога домове бяха порутени и разделени на тесни квартири и апартаменти. Ако Дилън искаше да си купи наркотици, тук изглеждаше подходящо място за това. Джона видя пред себе си как таксито даде мигач и спря до бордюра. Джона го подмина с колата си, после отби встрани и паркира малко по-нататък. Завъртя огледалото за обратно виждане, така че да наблюдава улицата зад себе си, и видя как вратата на таксито се отвори и от него слезе Дилън. Младежът се огледа крадешком, после зави по алеята пред една голяма къща и изчезна от поглед зад неподдържания жив плет.

Джона слезе от колата — с известни затруднения, защото коляното му се беше схванало — и си взе патериците. На алеята, по която беше поел Дилън, нямаше порта, но от двете страни се издигаха стълбове от ковано желязо, ръждясали и изкривени. Дворът пред къщата беше дълъг, закрит от короните на стари чинари и конски кестени, чиито листа бяха опадали в по-голямата си част. Неравната алея водеше покрай контейнери за боклук на колелца до високата къща на четири етажа, която още пазеше следи от някогашното си величие. Имаше резбована дървена облицовка на стените и корнизи на прозорците, но дървото вече беше изгнило и разкривено. От двете страни на входната врата имаше еркерни прозорци, но единият беше закрит отвътре с чаршаф, закачен на рамката на прозореца, вместо със завеса.

Джона спря пред домофона. Беше от издраскана пластмаса, а двойната редица от звънци свидетелстваше колко много хора живееха в тази къща сега. Нямаше имена, а само номера на апартаментите от едно до дванайсет. Някои бяха почти нечетливи. Джона се канеше да натисне някой звънец на случаен принцип, с надеждата да накара някого да го пусне, когато вратата внезапно се отвори.

— Извинете — каза Джона и тромаво отстъпи настрани, когато от къщата излезе една жена.

Жената почти не го погледна, докато минаваше покрай него, а след нея се носеше миризмата на цигари и супа. Джона хвана вратата, преди да се затвори, и влезе в къщата.

В коридора беше сумрачно. В далечното минало някой беше заложил на зеления цвят в обзавеждането. Стените бяха боядисани в граховозелено, с тъмнозелени акценти, а килимът беше на зелени спирали. Единствената светлина идваше от едно прозорче на стълбището и човек добиваше усещането, че се намира на дъното на зеленясало езеро. На партера имаше няколко врати, като всички бяха боядисани в едно и също тъмнозелено и до една бяха затворени. В къщата цареше тишина, но докато Джона се чудеше как да постъпи, някъде далеч над себе си чу да се отваря и да се затваря врата.

Шумът се разнесе от горните етажи. Джона погледна обезсърчено към стръмното стълбище, после пое нагоре по него. На всяка крачка патериците му заплашваха да се закачат за протрития килим. На всяка площадка Джона спираше, за да се огледа за Дилън. Зад някои от вратите се носеха приглушените шумове от телевизори или музика, но всички врати оставаха решително затворени. Но на третия етаж Джона чу зад себе си скърцане на панти. Обърна се и видя едно-единствено око, което се взираше в него от открехната врата. Окото продължи да го гледа още малко, после вратата бавно се затвори.

Джона си мислеше, че следващият етаж е последният, но когато стигна до него, откри още едно, по-тясно стълбище, което се губеше нагоре към тавана. Нямаше гаранция, че Дилън ще бъде там, но вратата, която чу Джона, сякаш беше някъде високо горе, на самия връх на къщата.

Той въздъхна и се заизкачва по стълбището.

На таванския етаж имаше само една врата, стара и солидна. Отваряше се навън, към стълбищната площадка, вместо навътре към стаята, и беше оборудвана с две допълнителни ключалки. Едната беше над оригиналната, а другата — под нея. Бяха скъпи, от неръждаема стомана. Касата на вратата също беше подсилена — Джона видя пресните отвори от бормашина на всеки няколко сантиметра, които показваха къде е затегната с допълнителни болтове за тухлените стени от двете страни.

Джона спря да си поеме дъх и забеляза, че до най-долната ключалка по вратата има някакви черни петна. Бяха отпечатъци от обувки, при това големи — все едно някой се беше опитал да разбие вратата с ритник. Бяха се помъчили да ги избършат, но формата им си оставаше ясно забележима, въпреки че грайферите не можеха да се различат.

Джона застана пред вратата и се заслуша. От другата страна се чуваха приглушени шумове от движение, но не и гласове. На вратата нямаше шпионка, която да гледа към стълбищната площадка, но Джона въпреки това застана от едната страна, преди да почука. Шумовете отвътре рязко спряха. Джона почука още веднъж.

— Кой е?

Гласът беше на Дилън. Звучеше писклив и уплашен.

— Хазяинът — каза Джона.

Последва кратко мълчание.

— Какво искате?

— Трябва да проверя водомера.

Джона нямаше представа дали вътре изобщо има водомер, но предполагаше, че и Дилън не знае.

— Не може ли… не може ли да дойдете друг път?

В гласа му вече се долавяше отчаяние. Джона едва не го съжали.

— Няма да отнеме много време.

Той извади ключовете от апартамента си и ги раздрънка, така че Дилън да чуе.

— Ако не отворите вратата, сам ще си отключа.

— Не! Почакайте, само… само една минута.

Отвътре се разнесе шум от бързо движение, щракването от затварянето на нещо и тежкото стържене на мебели. Джона почука отново.

— Хайде, по-бързо.

— Добре, идвам!

Завъртя се първо ключ в средната ключалка, после в другите две, от горната и от долната страна. Когато вратата се отвори, Джона бързо пристъпи пред нея, за да попречи с тялото си да бъде затворена. Младежът беше сам. Объркването му се сблъска с потрес, когато го видя. Джона влезе и му се усмихна.

— Как си, Дилън?

Стаята беше мансарден апартамент — малко по-добре от таванска квартира, но не много. Единствената естествена светлина идваше от едно мръсно таванско прозорче. Подът беше покрит с древен найлонов мокет, набразден и лекьосан. Върху хладилника беше сложена малка готварска фурна, изцапана с мазнина. До газовия радиатор имаше хлътнал двуместен диван, а зад него — стол с права облегалка и единично легло с измачкани чаршафи. На издрасканата дървена холна масичка пред дивана беше оставено пакетче от алуминиево фолио и една опаковка хартийки за свиване на цигари. Един наполовина изпушен джойнт беше загасен в напукана чаена чинийка, а нагоре от него още се виеше филигранна струйка дим.

Младежът го изгледа с пребледняло лице.

— Какво искаш?

— Няма да повярваш, но се опитвам да ти помогна — каза Джона и пристъпи до малкия гардероб до леглото.

В него едва ли можеше да се побере човек, но Джона все пак го отвори да провери. Вътре бяха окачени няколко ризи и джинси, но не такива, каквито би носил един младеж на годините на Дилън.

— Какво правиш? — попита го младежът.

— Проверявам дали не си скрил тук някакви приятели.

— Не съм!

— Значи няма да имаш нищо против да погледна.

В жилището имаше само още една врата, в дъното на стаята. Водеше към тясно помещение с мръсна тоалетна чиния, умивалник и душ зад плесенясала найлонова завеса. В сухото корито под душа се виждаха сгърчените трупчета на паяци.

Дилън беше започнал да се съвзема и повиши тон, за да си вдъхне самоувереност:

— Казах ти, че няма никого! А и не е твоя работа!

— Може би е така. Но аз съм полицейски служител и като начало се обзалагам, че не си законният наемател на това жилище. — Джона пусна завесата да падне обратно на мястото си и се обърна към Дилън. — И освен това съм сигурен, че в онази свита цигара няма само тютюн.

Лицето на Дилън помръкна, като видя какво беше забравил на холната масичка. Понечи да се спусне натам.

— Остави това — каза му Джона. — Ще ми кажеш ли какво правиш тук?

— Нищо.

Дилън отказваше да го погледне в очите.

— Чий е този апартамент?

— На един приятел. Дава ми да го използвам.

— Как се казва?

Погледът на Дилън се стрелна насам-натам из стаята, все едно в търсене на вдъхновение.

— Защо да ти казвам?

Джона въздъхна.

— На баща ти е, нали?

Младежът сякаш се поколеба дали да отрече, после неохотно кимна. Когато Джона видя допълнителните ключалки и подсилената рамка на вратата на квартирата, за секунда му мина през ум, че вероятно Дилън не е хукнал да си купува наркотици. Дилър на наркотици щеше да сложи шпионка на вратата, за да вижда кой идва. В тази квартира нямаше такава, което подсказваше, че нейният обитател не е очаквал много посетители. И въпреки че Дилън имаше ключ, дрехите в гардероба очевидно не бяха негови. Приличаха на дрехи на по-възрастен човек.

И Флечър, и Уилкс твърдяха, че Гевин се е преместил в някакъв апартамент в Ийлинг, след като се е разделил с Мери. Не бяха споменавали за друго жилище, а Джона беше сигурен, че инспекторът щеше да го разпитва за това, ако знаеше за него.

Тогава защо Гевин беше наел тази квартира и я беше пазил в тайна?

— Трябва да ми кажеш какво правиш тук — настоя Джона.

— Нищо — отвърна младежът с пресилено свиване на рамене. — Просто понякога идвам. Да се махна за малко, да пуша трева.

Позата му изглеждаше принудена. Дилън се страхуваше от нещо, но с всички сили се мъчеше да не се издаде.

— Баща ти знаеше ли?

— Не, разбира се.

Лицето му придоби виновно изражение.

— Започнах да идвам едва след… сещаш се. След това.

— Тогава откъде знаеш за мястото?

Младежът повдигна едното си рамо с жест, който болезнено напомняше за баща му.

— Една вечер видях татко да идва тук. Отивах при приятел, а татко слезе от една кола пред мен. Не ме забеляза, но аз видях как си отключи входната врата, а малко след това таванският етаж светна. Почаках отпред да излезе, но той остана вътре.

— Знаеш ли какво е правил тук?

— Откъде да знам!

Беше ясно, че Дилън криеше нещо. Започна да се върти, когато Джона го изгледа мълчаливо.

— Реших, че идва тук, за да се среща с някого, окей?

— Имаш предвид с жена?

— Не, с Дядо Коледа. Ти как мислиш? — Дилън отново почервеня, когато си даде сметка, че е прекалил. Продължи с неохота: — Нямаше да му е за пръв път. Знаех за другия му апартамент, така че според мен не живееше тук.

Само че явно беше живял. Или поне беше прекарвал достатъчно време на това място, за да си остави дрехи за преобличане.

— Как взе ключовете?

— Има ли значение?

— Да. Как ги взе?

— А ти как мислиш? От него! — каза Дилън, като изглеждаше готов да се разплаче. — Последния път, когато дойде у дома, двамата се скарахме, аз му се ядосах и прерових джобовете на палтото му!

Мери беше казала, че синът ѝ се е скарал с Гевин за пари, с които да си купи нови маратонки. Но Дилън се беше оплакал, че след обира му е изчезнал току-що купен чифт, а очевидно беше успял да се сдобие с друг — маратонките на краката му изглеждаха и нови, и скъпи.

— Защо му взе ключовете? — продължи да разпитва Джона.

— Защото исках да му го върна! — развика се Дилън, а сълзите му потекоха свободно. — Той си би камшика и ни изостави, аз помислих, че чука друга, затова реших, че така му се пада — да не може да си отключи това… това място за чукане! Откъде да знам, че той няма да се… че ще го…

Ще го убият на същия ден. На Джона му дожаля за Дилън, но все още не можеше да го остави на мира.

— А наемът?

Дилън ядно избърса очите си.

— Какво за него?

— Кой го плаща?

— Откъде да знам!

Гевин можеше да е платил предварително или да е организирал автоматично банково плащане, но това беше работа за Флечър. Джона кимна към новите наглед маратонки на краката на Дилън.

— Откъде взе парите за тези?

— Какво?

— Майка ти каза, че си се скарал с баща си, защото не е искал да ти купи маратонки. Но онзи ден са ти откраднали един нов чифт, а и тези, с които си обут в момента, изглеждат доста нови. Откъде взе пари?

— Мама ми даде.

Не умееше да лъже.

— Пробвай пак. Какво продаде?

— Кой ти каза, че съм продал нещо?

— Взел си пари отнякъде, така че не ме размотавай. Какво си намерил тук?

— Нищо! — рече младежът внезапно притеснен. — Добре де, имаше един лаптоп. Не знаех паролата, така че… така че го продадох.

Това не беше добре. Не се знаеше каква информация може да е съдържал лаптопът, който е държал тук Гевин. И нямаше как да се разбере, освен ако лаптопът не бъде открит.

— На кого го продаде?

— Не помня.

— Ще се наложи да си спомниш, защото от полицията ще те питат. На кого?

— На един приятел.

— Как се казва? И този път не ме лъжи.

— Бари.

— Бари кой?

— Не знам, той е приятел на един приятел! Купувам си разни неща от него, окей?

Мамка му. Джона можеше да се опита сам да открие лаптопа, но дори вече да не беше препродаден, Джона нямаше необходимите ресурси, за да разбие паролата сам. Колкото и да му се искаше да разбере какво има на онзи лаптоп, беше по-добре да остави и него на Флечър.

— Какво друго продаде?

— Нищо.

— Погледни ме.

Джона изчака младежът да вдигне глава и да го изгледа унило.

— Не си купил само маратонките, от стаята ти са били откраднати всякакви други неща, компютърно и игрално оборудване. Ти каза, че са били нови, а с парите от един лаптоп не може да се купи всичко това. Нито да се плаща за таксито дотук. Откъде взе парите?

— Огледай се — изглежда ли ти да има нещо, което да си струва да се продаде?

— Тогава защо хукна насам?

— Не съм.

— Аз бях там, видях те. Да не би да се притесни, че онзи човек, който е влязъл с взлом в къщата ви, може да дойде и тук?

— Не — отвърна Дилън, но не прозвуча убедително.

Младежът отново сви рамене с жест като на Гевин.

— Просто исках да се махна оттам, това е.

Добре, помисли си примирено Джона. След като Дилън не искаше да каже на него, щеше да му се наложи да разбере дали същият номер ще мине с Флечър.

— Къде са ключовете? — попита Джона.

— Защо?

— Просто ми ги дай, става ли?

— Глупости, не съм длъжен да го правя!

— Напротив, длъжен си. Или ще се наложи да те арестувам.

Джона блъфираше, но се надяваше, че младежът няма да се усети. Дилън го изгледа яростно, с почервеняло лице и стиснати юмруци, но след това извърна поглед. Рязко посегна в джоба си и извади ключовете.

— Глупости — промърмори той.

— Остави ги на леглото и си върви у дома — каза му Джона.

Младежът хвърли ключовете на матрака, после понечи да вземе пакетчето от алуминиево фолио и хартийките от холната масичка. Джона поклати глава.

— Това ще остане тук.

— О, я стига…

— Ако е твое, те чакат до пет години за притежание на наркотици.

По-скоро глоба или порицание. Реално погледнато, Дилън можеше да се занимава с много по-лоши неща, отколкото да пуши трева. Но Джона беше обещал на Мери, а на младежа може би щеше да му се отрази добре да се постресне малко.

— Освен това наистина ли искаш майка ти да разбере какво си правил тук?

— Какво… какво ще ѝ кажеш?

Джона въздъхна.

— Върви си у дома, Дилън.

Той почака на стълбищната площадка, докато отдолу не се разнесе трясъкът на входната врата, после влезе обратно в квартирата. Щеше да му се наложи да проведе неудобен разговор с Мери и още по-неудобен разговор с Флечър. Но и двамата трябваше да почакат. Джона затвори вратата зад гърба си и се увери, че е заключена.

После се зае да потърси онова, което Дилън не искаше Джона да намери.

Стаята не изглеждаше достатъчно голяма, за да се скрие нещо в нея. Нямаше очевидни скривалища, с изключение на няколкото кухненски шкафа и гардероба. Но Дилън беше хукнал насам, обзет от паника, след като беше решил, че има риск и квартирата да бъде обрана. Каквото и да беше искал да провери, то беше по-важно от запасите му от марихуана.

Какво беше то?

Джона си даваше сметка, че навлиза в опасна територия. Квартирата беше част от разследване на убийство, а той все още беше полицейски служител. Най-разумното щеше да бъде да заключи вратата, да се върне в колата си и да се обади по телефона на Флечър.

Но след като го направи, той щеше да бъде изключен от играта, а инспекторът щеше да му съобщава само онова, което според него Джона трябваше да знае. Гевин трябва да е имал сериозна причина да пази в тайна тази квартира и сега беше единственият шанс на Джона да разбере каква е тя. Стоукс беше търсил нещо, когато беше нахлул в дома на Мери, а ако се съди по следите от обувки по вратата, някой се беше опитал да нахлуе и тук.

Ако имаше дори минимален шанс Гевин да е скрил на това място нещо, свързано с Тео, Джона трябваше да разбере какво.

Съжаляваше, че не си е донесъл ръкавици. Пъхна ръце под ръба на ръкавите си, за да не докосва с пръсти нищо, и се зае да претърсва. Не му отне дълго време. За каквото и да беше използвал Гевин квартирата, не си беше направил труда да я обзаведе с много домашни удобства. На рафтовете в гардероба имаше само няколко чифта чорапи и бельо, а върху него — само едно счупено копче и дебел слой прах. В нощното шкафче имаше един резервен комплект ключове, а в мръсната фурна и под мивката — няколко тенджери и тигана със засъхнала по тях мазнина. Малката баня беше също толкова разочароваща — в тоалетното казанче имаше само котлен камък и вода. Джона продължи претърсването, като провери под матрака, а сетне с известни затруднения се наведе, за да погледне под леглото. Сетне стъпи на един стол и се подаде навън през таванското прозорче, за да се увери, че на покривните плочи и в улука няма нищо.

Наистина нямаше. Джона слезе обратно и се замисли как да продължи. Дилън беше скрил нещо, преди да отвори на Джона, и не беше разполагал с много време да го направи. Тогава къде беше това нещо?

Джона разгледа ключовете, които му беше оставил Дилън. Бяха пет, на обикновена връзка. Един за входната врата долу, един за централната ключалка на вратата на квартирата и по един за двете допълнителни ключалки.

Тогава за какво беше петият ключ?

Допълнителният ключ беше по-малък от останалите, приличаше на онези за катинар. Джона предположи, че е за гараж на друго място. Нямаше как да е за нещо в стаята, иначе щеше да…

Той спря и се загледа в леглото. Беше проверил под него, но сега забеляза, че таблата на леглото беше плътно притисната до стената и закриваше мястото точно зад нея. Не му се наложи да отмести леглото много надалеч, преди да види, че зад таблата има нещо.

Правоъгълен капак на стената.

От едната му страна имаше панти, а другата беше затворена с катинар, провесен на стоманена халка. Но въпреки че катинарът си беше там, не беше заключен. Дилън толкова беше бързал, че не го беше заключил, преди да избута леглото обратно.

Хванах те.

Джона извади катинара от халката и отвори капака. От черния отвор, изрязан в стената от гипсокартон, лъхна студен въздух. Джона се отпусна на пода и надникна вътре. Капакът водеше към таванското пространство под стрехите на покрива. Беше тъмно, а миризмата на прах и влажни тухли подразни ноздрите му. В мрака имаше тънки отрязъци светлина, където дневната светлина се процеждаше през процепите между плочите на покрива, но не бяха достатъчни, за да се вижда добре. Джона извади телефона си, включи фенерчето и го насочи навътре.

На погледа му отвърна един бял череп.

— Мамка му!

Той рязко се отдръпна назад и изпусна телефона си, когато си удари тила в горния ръб на отвора. Телефонът му беше паднал на покривните греди под отвора, но фенерчето му не беше загаснало. В лъча от светлина танцуваше вихрушка от прашинки, а фенерчето беше насочено почти направо към бледата овална форма, която беше стреснала Джона. Беше втъкната там, където една дървена подпорна греда се срещаше под ъгъл с покрива, и Джона кисело се разсмя, когато видя какво представляваше.

Гнездо на оси.

Беше с размерите и формата на несиметрична топка за ръгби, а по повърхността му, подобна на картон, имаше дупки и вдлъбнатини, които му придаваха вид на лице. Около гнездото бяха нападали шарените трупчета на оси, а Джона не чуваше жужене отвътре. Изглеждаше старо, а дори да не беше, според него осите вече не бяха активни по това време на годината. Все пак изчака да се увери, че няма признаци на живот, преди да се наведе през отвора, за да си вземе телефона. Лъчът на фенерчето го заслепи. Беше паднало там, където едва успяваше да го достигне с върха на пръстите си, затова беше принуден да се наведе още по-навътре, като опипваше с протегнатата си ръка.

Пръстите му докоснаха нещо, което прошумоля.

Джона рязко отдръпна ръка. Добре, значи там има нещо… Той присви очи срещу ярката светлина и се напрегна да го различи. Но всичко освен лъча на фенерчето беше потънало в мастилен мрак. Джона примигна, защото пред очите му бяха затанцували цветни петна, и отново протегна ръка. Този път внимаваше да не докосне нищо друго, освен твърдия корпус на телефона, когато го вдигна. Увери се, че го държи здраво, и го обърна с фенерчето надолу.

Светлината мътно се отрази от един черен найлонов сак. Беше оставен до стената, точно под отвора. Сакът не беше закопчан и в него се виждаше отворът на черен найлонов чувал за боклук. Някой се беше постарал да го събере, но не беше положил достатъчно усилия. Джона виждаше какво има в чувала: пачки от банкноти по двайсет паунда, някои стегнати с гумени ластици, други на купчини или в отворени пликове.

Боже господи, помисли си той зашеметен. Криси беше права. Въпреки всичко не му се беше искало да повярва, че Гевин е бил корумпиран. Джона убеждаваше сам себе си, че Гевин беше постъпил така заради някакво ново разкритие за Тео и Оуен Стоукс и се беше опитал да поправи една несправедливост отпреди десет години.

Но сакът под покрива разказваше друга история. Може би това беше имал предвид Гевин в писмото си, когато беше написал, че ще „оправи нещата“, помисли си горчиво Джона. Към момента на смъртта си вече е бил пропаднал толкова дълбоко, че си е мислел как да изкупи греховете си, като остави на семейството си сак, пълен с мръсни пари.

Нищо чудно, че Дилън с неохота му даде ключовете.

Разочарованието горчеше в устата на Джона. Нямаше смисъл да стои повече тук. Помисли си да не затваря капака, бездруго вече беше оставил следи от присъствието си. Но въпреки че вратата на квартирата изглеждаше сигурна, така щеше да улесни прекалено много всеки, който успее да влезе тук.

Джона затвори капака, заключи го с катинара и взе ключовете. Недопушеният джойнт на Дилън още беше на холната масичка заедно с хартийките за свиване на цигари и пакетчето от алуминиево фолио. Ако някой ги намери там, това щеше да донесе още неприятности на Дилън и Мери, а те вече си имаха предостатъчно. А кисел или не, Дилън си беше още хлапе. Не беше много по-голям, отколкото щеше да бъде Тео сега — и тази мисъл беше достатъчна да накара Джона да вземе решение.

Отиде до холната масичка и се увери, че джойнтът е загаснал, преди да го прибере в джоба на якето си, заедно с пакетчето и хартийките. После се огледа за последен път и се обърна да си върви.

На пода на стълбищната площадка навън проскърца дъска.

Първата му мисъл беше, че това е Дилън, но Джона бързо я отхвърли. Ако младежът искаше да се промъкне обратно, щеше да изчака Джона да си тръгне.

Това беше друг човек.

Джона пристъпи до вратата възможно най-тихо. Отвън не се чуваше нищо повече, но Джона беше сигурен, че човекът на площадката — който и да беше той — не си беше тръгнал. Долавяше присъствието му там, точно от другата страна на вратата. Човекът се ослушваше, също като него самия.

Джона внимателно протегна ръка към бравата. Но тя се раздвижи, преди да я достигне, завъртя се бавно, сякаш по своя воля. Разнесе се едва доловимо скърцане от натиска, но Джона беше заключил вратата, след като Дилън си тръгна. Когато бравата се завъртя обратно до първоначалното си положение, той приготви ключовете. Независимо че беше с патерици, трябваше да види кой беше отвън. Хвана бравата с едната си ръка и внимателно пъхна ключа в ключалката.

Щрак.

Все едно се спука мехур, като освободи натрупаното напрежение. Джона отново чу как на площадката проскърцва дъска, после още една. Мамка му! Той се отказа от усилията си да пази тишина и отключи вратата, а навън проехтяха тежки стъпки, които трополяха надолу по стълбището. Джона рязко отвори вратата, втурна се към стълбището и пое надолу. Прекалено бързо, патериците му се хлъзнаха от ръба на едно стъпало и изведнъж вече падаше. Посегна да се хване за перилата, удари си коляното, натърти рамото и ребрата си, но успя да се задържи, преди да се изтърколи надолу по стъпалата. Останал без дъх, той се изтегли до изправено положение и се ослуша.

На стълбището цареше тишина. Който и да беше човекът, той си беше отишъл.

Джона удари гневно с юмрук по стената. Господи, това той ли беше? Стоукс? Разочарованието беше смазващо. Джона бързо извади телефона си да се обади на Флечър. Ако можеха веднага да изпратят хора насам, може би имаше шанс да заловят кучия син, преди да се отдалечи прекалено много.

Но след това спря. Какво щеше да каже на Флечър? Той нямаше да му повярва, че е бил Оуен Стоукс само защото Джона го твърдеше, а и самият Джона вече започваше да се съмнява. Всъщност не беше видял кой беше на стълбищната площадка. Можеше да е всеки. Джона вече се стряскаше от сенките — като миналия ден, когато му се стори, че е видял младата жена от склада на „Касапски кей“. Ами ако и този път се беше случило нещо подобно?

Нито един от другите обитатели на къщата не беше излязъл, за да провери каква е тази шумотевица, така че поне му беше спестена необходимостта да се обяснява. Уморен и обезсърчен, Джона се върна в квартирата, за да заключи вратата, преди да слезе долу. Този път го направи по-внимателно. Слизането беше по-трудно от изкачването и Джона едва не падна отново, когато едната от патериците му се закачи в износения мокет, така че каучуковият накрайник се извади. Наложи му се да го сложи обратно, като стискаше зъби от болката в протестиращото си коляно, преди да продължи.

Не видя никого по пътя надолу, въпреки че на третия етаж се чу приглушеното скърцане и щракането на брава, които огласиха присъствието на същия мълчалив наблюдател както преди. Може би точно този човек го беше чул да се промъква пред вратата на квартирата, помисли си уморено Джона. Някакъв съсед, който е искал да види какво става там.

Към този момент това вече му се струваше по-вероятно, отколкото да е бил Оуен Стоукс.

Докато стигне на приземния етаж, Джона вече беше изтощен. Ръцете го боляха от патериците, а коляното му непрестанно туптеше от болка. При мисълта че ще трябва да се обади на Флечър, когато се върне в колата си, го обземаше още по-голямо униние. Джона отвори входната врата и понечи да слезе по стъпалата пред къщата, преди да забележи, че на алеята имаше човек.

— Накъде си тръгнал? — попита го Бенет.

Ако целта на стаята за разпити беше да смаже съпротивителните сили на затворените вътре, то тя беше проектирана съвършено. Флуоресцентната тръба на тавана хвърляше остра светлина, която изсмукваше живота от лицата под нея и издаваше жужене, подобно на неуморно насекомо, уловено в капан под окачения таван. Стените бяха в студено сиво, а металните крака на издрасканата маса бяха занитени за пода. Пластмасата на стола на Джона явно беше оформена по контури, различни от тези на човешкото тяло. След първите двайсет минути бедрата му бяха изтръпнали, а под кръста му се беше загнездила тъпа болка. От време на време се протягаше, докато чакаше, но ако не се смята това, се опитваше да не мисли за физическите неудобства. Подобни стаи далеч не му бяха непознати. Беше влизал в десетки такива в хода на кариерата си.

Само че никога не беше седял от тази страна на масата.

До полицейското управление го бяха откарали двама униформени полицаи, пристигнали на улицата пред квартирата, докато тя се пълнеше с полицейски коли. По пътя не му обръщаха внимание, а унило си бъбреха помежду си отпред в колата, докато той седеше сам зад тях. Никак не му беше приятно усещането, че е от грешната страна на процедурния апарат. В управлението го отведоха в една стая за разпити и го оставиха. Времето се забави, минутите сякаш пълзяха и Джона едва ли не изпита облекчение, когато Флечър най-сетне влезе в стаята. Следователят изглеждаше уморен, увисналите по тялото му дрехи бяха измачкани, а обикновено опънатата зачервена кожа на лицето беше отпусната и бледа. След него влезе Бенет и затвори вратата от вътрешната страна. Двамата седнаха от срещуположната страна на масата. След обичайното представяне за записа от разпита инспекторът мълчаливо се втренчи в Джона и остави тишината да се проточи, преди да каже нещо.

— От колко време си полицай?

— Знаеш от колко.

— Припомни ми.

— Шестнайсет години.

— Шестнайсет години — повтори като ехо Флечър. — Достатъчно дълго време, за да знаеш, че не бива да оставяш следи на местопрестъпление. И все пак имаш навик да правиш точно така, нали?

— Не знаех, че е местопрестъпление, докато не пристигнах там. И внимавах да не пипам нищо с голи ръце.

— Изобщо не биваше да пипаш нищо.

Джона нямаше как да възрази. Най-лошото от всичко беше, че осъзнаваше как сам си беше виновен. Беше се надявал Флечър и Бенет да не са го видели, когато пристигна пред дома на Мери, а те си тръгваха. Но, разбира се, те го бяха видели. Инспекторът беше казал на Бенет да го остави на най-близката станция на метрото, а след това да се върне и да чака пред къщата на Мери. Когато Джона потегли след Дилън, беше толкова съсредоточен да не го изпусне от поглед, че дори не му хрумна възможността някой да следи самия него.

Шокът от това да види Бенет пред къщата бързо се смени с мисълта колко беше загазил. И гняв заради собствената му глупост. Беше разчитал, че новината му за квартирата на Гевин и скритите пари ще надделее над факта, че поначало не биваше да ходи там. Но преди да успее доброволно да им съобщи тази информация, те го бяха хванали, докато се измъкваше оттам — или поне така изглеждаше. Това го поставяше в съвсем различно положение.

Флечър се взираше в Джона от другата страна на масата в стаята за разпити.

— Апартаментът е нает от човек, който се е представил с името Ричард Кинг. Познато ли ти е името?

Джона поклати глава.

— Не. Вече ви казах, не знаех нищо за това.

— Хазяинът ни каза, че Кинг е платил предварително наема за шест месеца — продължи Флечър, все едно не го беше чул. — В брой, плюс солиден депозит. Хазяинът не му е поискал документи за самоличност или препоръки, след като под носа му е била размахана такава пачка, но описанието, което ни даде, отговаря на Маккини и той го разпозна на една снимка. Синът на Маккини вече призна, че е откраднал ключовете на баща си и е продал лаптопа от квартирата. И това е било, преди да намери парите и да започне да си взима от тях.

— А лаптопът? — попита Джона. — Открихте ли го?

— Бих казал, че това влиза в категорията „не е твоя работа“. Но не, не сме. Според мен спокойно можем да кажем, че никога повече няма да го видим.

Това не беше изненада, но загубата на лаптопа си оставаше горчиво разочарование. Ако Гевин беше събрал някаква допълнителна информация за Стоукс, най-вероятно я беше държал на втория лаптоп в квартирата.

— Под покрива бяха скрити малко под седемстотин и петдесет хиляди паунда — продължи Флечър. — Като в този случай „малко“ означава около пет бона, отмъкнати от момчето. Един милион без една четвърт в използвани банкноти. Някакви идеи как Маккини се е сдобил с толкова пари в брой?

— Нямам представа.

— Добре, ще се изразя по друг начин. Мислиш ли, че се е сдобил с тях по честен път? Може би банков заем? Или просто е бил голям спестовник?

Джона понечи да отвърне, че не знае, но думите заседнаха на гърлото му.

— Не.

— Значи поне по този въпрос сме на едно мнение. Според мен това, общо взето, отговаря на въпроса дали Маккини е бил корумпиран. И така за пореден път не ми остава нищо друго, освен да се запитам каква е твоята роля във всичко.

— Както ти казах сто пъти, майката на Дилън ме помоли да го наблюдавам, защото в последно време се държал необичайно. Дори не знаех за съществуването на парите или на квартирата, докато не го проследих дотам. И отивах обратно към колата, за да ти се обадя, когато видях сержант Бенет.

— Естествено. А аз си мисля, че ни каза само защото те хванахме на излизане.

— Знам как изглежда отстрани, но беше просто съвпадение.

— Явно често ти се случва.

Джона си наложи да не позволи сарказмът на инспектора да го засегне.

— Ако планирах да запазя парите за себе си, щях да ги взема. Нямаше да ги оставя там.

— Ами онова писмо, което Маккини е оставил на жена си? Пише, че ако с него се случи нещо, тя трябва да се довери на теб. Защото ще ѝ обясниш. Как щеше да го направиш, ако не си знаел нищо?

— Нямам представа — каза Джона, като болезнено си даваше сметка колко неубедително звучи. — Сигурно е планирал да ми каже, когато се видим.

Флечър се заклати назад на стола си, без да откъсва поглед от него.

— Нека за момент да приемем, че наистина си бил толкова глупав, колкото твърдиш, и не си знаел нищо — поде той. — За квартирата, за парите — боже мой, каква изненада. Трудно ми е обаче да разбера защо полицай с шестнайсетгодишен опит решава, че най-доброто, което може да направи, не е — не знам — например да докладва за уликите, свързани с разследване на убийство, а сам да започне да претърсва мястото. И нямам предвид някакъв бърз оглед. Ти си преместил леглото, за да стигнеш до скривалището под покрива! Значи си търсил нещо и ако не са били парите, какво е било?

Джона знаеше, че няма смисъл да отрича.

— Мислех, че Гевин може да разполага с информация за Тео.

— И защо мислеше така?

— Ти сам каза, че Гевин трябва да е имал сериозна причина да следи Стоукс и да иска да се срещна с него онази вечер. Не се сетих за друго, освен че е открил нещо за случилото се преди десет години.

— Вече ти казах, няма…

— Знам какво ми каза, но говорим за сина ми. Ако има някакъв шанс Гевин да е знаел нещо друго, естествено, че ще искам да разбера какво е то!

Флечър не отговори известно време, като го изучаваше с тежък поглед.

— Добре, да поговорим за тайнствения посетител, когото твърдиш, че си чул отвън — рязко смени темата инспекторът. — Казал си на Бенет, че който и да е бил той, е избягал, преди да го видиш. Но ти знаеше, че Оуен Стоукс е влязъл с взлом в къщата на Маккини, за да търси нещо, и току-що си открил цяла чанта с укрити пари. След като ти си успял да намериш квартирата, значи и той е можел да я открие. Да не би да твърдиш, че не ти е хрумвало, че именно той е идвал?

В мислите на Джона отново се върнаха всички аргументи, които бяха минали през главата му в квартирата. Спомни си как стоеше до вратата, разделен от човека от външната страна само с няколко сантиметра дърво. Беше убедил сам себе си, че не може да е бил Оуен Стоукс, но сега усещаше как у него се зараждат нови съмнения.

— Не видях кой беше. Може да е бил всеки — отвърна той, като се мъчеше да повярва на собствените си думи. — Не смятах, че ще ми благодарите, ако съм вдигнал тревога само защото някой от наемателите се е навъртал там. И във всеки случай Стоукс нямаше да избяга така. Не и ако е искал да вземе парите.

— Това ли ти е логиката? Има вероятност човекът, който е убил твоя приятел и те е вкарал в болницата, и за когото все още не си убеден, че не е замесен по някакъв начин в изчезването на сина ти, да е бил там и ти не си направи труда дори да кажеш за това на някого?

— Сержант Бенет е била на пост пред къщата — промълви Джона още по-несигурно. — Ако е бил Стоукс, тя щеше да го види, когато излиза.

— Къщата има заден вход. — Гласът на Бенет беше безизразен като лицето ѝ.

Боже мили. Джона усети как по челото му изби пот от паническата мисъл, че вероятно е допуснал грешка.

— Да не искате да кажете, че наистина е бил той? Да не би някой от живеещите в къщата да го е видял?

— Все още ги разпитваме — поясни Флечър. — Но засега повече ме интересува причината да решиш да запазиш подобно нещо за себе си, след като се предполага, че много искаш да заловим Оуен Стоукс.

Защото си нямах вяра. Защото ми се стори, че видях една мъртва жена на „Касапски кей“.

— Нали не си мислиш, че щях да си мълча, ако бях сигурен, че е бил той? Защо да го правя, по дяволите?

— Ами не знам. Може би онези седемстотин и петдесет хиляди паунда, които си намерил на тавана, имат нещо общо.

— Ако съм искал само тях, защо ще ги оставям там? Щях да ги взема — сопна се Джона. — Не ми пука за парите — искам да разбера какво се е случило със сина ми! И не вярвах, че ще ми кажеш, ако намериш нещо за него там!

— Това е разследване на убийство, Коли. Не съм длъжен да ти казвам нищо!

— Тогава не се учудвай, че се опитвам да го науча сам!

Настъпи мълчание. Лицето на Флечър остана безизразно, но опънатата кожа изглеждаше зачервена и пламнала.

— Знаеш ли какъв ти е проблемът, Коли? Мислиш си, че светът ти дължи нещо. Но ти нямаш никакви специални права само защото си полицай или синът ти е загинал. Отначало предположих, че вие двамата с Маккини сте планирали вендета срещу Оуен Стоукс, но вече съм склонен да мисля, че тук става дума просто за крадци, които са се скарали помежду си за плячката. Вече знаем, че Маккини е бил корумпиран, значи може би двамата със Стоукс са откраднали парите от някаква престъпна групировка, а после са се скарали за тях. И нищо от онова, което съм чул досега, не ме убеждава, че и ти не си замесен.

Джона едва успяваше да запази хладнокръвие.

— Тогава защо не повдигнеш обвинение срещу мен?

— О, не се тревожи, ще го направя, когато съм готов. Нямам търпение.

Двамата се изгледаха яростно. Атмосферата в малката стая за разпити пращеше от напрежение. Бенет хвърли поглед на Флечър и се прокашля.

— Сър, може би трябва да…

— Добре, Бенет, няма нужда да ми напомняш — тросна се той. После се накани да стане, но спря. — И още нещо. В квартирата на Маккини миришеше силно на трева. Предполагам, че не знаеш нищо за това, нали?

— Не съм видял Дилън да пуши, ако това имаш предвид — отговори Джона.

Формално погледнато, наистина не беше — джойнтът само димеше на холната масичка.

— Така ли? — отвърна Флечър с хищна усмивка. — Е, той не ти върна жеста. Напротив — закле се, че ако някой е пушил там, то трябва да си бил ти.

Дилън, копеленце малко…

— Не бях аз.

— Значи нямаш нищо против да си изпразниш джобовете, нали?

— Сериозно ли говориш?

— Не ти ли изглеждам сериозен?

Джона си помисли да възрази по принципни съображения. Но нямаше смисъл да го прави. Столът му застърга по пода, когато го избута назад. Изправи се, като се подпря на масата, за да запази равновесие. Изпразни всичките си джобове един по един, като оставяше съдържанието им на масата. Портфейл, ключове от колата, ключ от апартамента. Монети, неизползвана носна кърпичка, пакетче дъвка.

— И якето — нареди Флечър. — Вътрешните джобове.

Джона посегна в якето си и отвори циповете на двата вътрешни джоба. От единия извади телефона си и го остави на масата, а после изкара навън подплатата на джобовете, за да им покаже, че са празни.

— Доволен ли си? — попита той.

— Още не. Нали няма да възразиш срещу едно бързо претърсване?

Джона понечи да възрази, но се предаде. Запази равновесие, доколкото можеше, протегна ръце и зачака.

— На теб се пада тази чест, Бенет — обърна се към нея Флечър.

— Не трябва ли да го направи мъж, сър?

Флечър я изгледа, после поклати глава.

— Добре, аз ще го направя.

Инспекторът отмести патериците на Джона, за да не му пречат, и бързо прокара ръце по гърдите и ръцете на Джона, а после приклекна, за да опипа краката му.

— Готови ли сме, или искаш да се съблека? — попита Джона, като отпусна ръце.

— Това е всичко. Засега. — Флечър пое към вратата, но спря. — Но като се замисля, колата ти още е пред квартирата. Сержант Бенет скоро ще се връща там. Може да те закара.

По лицето на полицейската служителка пролича какво мисли, което се случваше рядко.

— Но, сър…

— Извинявам се, някакъв проблем ли има?

Беше дребнаво от негова страна да ѝ го върне по такъв начин. Бенет овладя лицето си, докато не се превърна в обичайната безизразна маска.

— Не, сър.

— Така си и мислех — каза Флечър и измери Джона със злобен поглед. — Нямам търпение да се срещнем отново, сержант Коли.

— Проклет боклук!

Джона неволно отстъпи крачка назад и едва не падна от ръба на стъпалото пред входа на къщата на Мери. Лицето ѝ беше разкривено от гняв, докато му крещеше от отворената врата.

— Виж, Мери…

— Седемстотин и петдесет хиляди паунда! Седемстотин и петдесет хиляди проклети паунда, а аз няма да видя и едно пени от тях благодарение на теб!

Тази сутрин се беше опитал да ѝ се обади, защото се чувстваше длъжен да ѝ обясни за квартирата. Всъщност трябваше да размисли, след като тя не вдигна телефона и не отговори на съобщението му. Ако се съди по онова, което му каза Флечър, от полицията вече бяха разпитали Дилън, така че Мери беше разбрала за случилото се. Но Джона държеше да ѝ обясни лично. След като тя не му върна обаждането, той отиде с колата до дома ѝ, като се надяваше все още да не е заминала при сестра си.

Оказа се, че не е добра идея.

— Гев очевидно е искал да остави парите на нас, но не! Трябваше да си пъхнеш носа, така ли? — провикна се тя. — И сега полицията ни разпитва за всякакви неща! Дори се държат така, все едно Дилън е направил нещо лошо! А той е ходил на онова място само за да се почувства по-близо до баща си! Не е искал да ме разстройва, затова не ми е казал нищо. Кълне се, че дори не е знаел за парите там, а синът ми не е лъжец!

Джона се запита дали Дилън беше споменал за марихуаната, която беше пушил там, или беше пропуснал тази подробност. Направи нов опит да се обади.

— Мери, нека само ти…

— Всичко наред ли е, мамо?

Дилън беше излязъл в коридора зад нея. Остави една чанта с багаж на пода до двата куфара, които вече бяха подредени там, и изгледа Джона със самодоволна злоба.

— Няма нищо, миличък, отиди да си събереш останалия багаж — каза му Мери. Сетне се обърна към Джона с подновена жлъч. — Боже, как ми се иска да не те бях молила за помощ! Нищо чудно, че Гевин вече не е искал да говори с теб, след като е разбрал какво проклето бедствие представляваш! Каквото ти е името, такъв ти е и проклетият характер! В бъдеще стой по-далеч от нас! Не искам да те виждам повече! Никога!

Вратата се затръшна под носа му.

— Винаги се радвам да те видя, Мери — каза Джона на затворената врата.

Той се обърна и пое към колата си. Не биваше да се сърди на Мери, задето беше ядосана. В нейните очи Джона не беше направил нищо друго, освен да им причини още повече неприятности. Фактът, че не бе имал друг избор, а действията му бяха продиктувани от развоя на събитията, нямаше да му спечели нейното благоволение, нито това на Флечър.

А дори и собственото му, като стана дума.

Джона беше будувал през половината нощ, обзет от съмнения във всичките си действия. Но се измъчваше най-вече заради възможността онзи човек пред квартирата наистина да е бил Стоукс, а той да е допуснал грешката да го остави да се измъкне. Ако това беше истина, Джона заслужаваше негодуванието на Флечър. Но той все още не можеше да се убеди в това. Все пак само Джона беше стоял между непознатия пред вратата и седемстотин и петдесетте хиляди паунда в използвани банкноти.

Ако е бил Стоукс, нямаше ли да се опита да ги вземе?

Откриването на парите беше променило всичко. Това изглежда даваше окончателен отговор на въпроса дали Гевин е бил корумпиран. И докато Джона гледаше през прозореца на апартамента си как навън се съмва, му хрумна още една обезпокояваща мисъл. Независимо кой е бил онзи пред квартирата, ясно е, че Стоукс беше търсил нещо, за да влезе с взлом в дома на Мери. Очевидното заключение беше, че е търсил парите. Но откъде знаеше за тях?

Освен ако Гевин не му беше казал.

Джона все още не искаше да повярва, че е възможно Гевин и Стоукс да са били в комбина, но в думите на Флечър имаше някаква отвратителна логика. Най-напред трябваше да се вземат предвид и трите жертви от склада. Надин, Даниъл Кимани и вторият мъж, чиято самоличност все още не беше установена. Присъствието на Кимани сякаш подкопаваше основите на теорията, че убийствата са свързани с трафика на хора. Поначало изглеждаше пресилено, особено след като Флечър беше казал, че не е известно Стоукс да е имал връзка с престъпни групировки.

Но с Гевин не беше така. А седемстотин и петдесет хиляди паунда сами по себе си представляваха мотив. Убиваха хора и за по-малко пари, а това повдигаше нови, обезпокоителни въпроси за жертвите. Ами ако — ако — Гевин беше действал заедно с Оуен Стоукс, нима беше невероятно да се предположи, че случайно е попаднал на нещо, което да го накара да преосмисли случилото се преди десет години?

Нещо за Тео?

И така Джона се връщаше там, откъдето беше започнал — до въпроса защо Гевин му се беше обадил по телефона онази вечер. Мотивите на Гевин може би щяха да се окажат по-сложни, отколкото всички предполагаха. Може би парите и идеята да се опита да поправи грешките от миналото не се изключваха взаимно, поне в неговата глава. Може би едното беше довело до другото, а Оуен Стоукс, жертвите от склада и всичко останало бяха неразривно свързани.

Или пък Джона само се хващаше за сламки.

Той запали колата и се отдалечи от къщата на Мери. Не се беше чувствал толкова изгубен и безпомощен, откакто беше изчезнал Тео — и все така не се беше доближил до истината. Но имаше едно място, където вероятно щеше да намери някои отговори.

Преди това обаче трябваше да се отбие на друго място.

Джона почти не обърна внимание на пътя обратно до апартамента си. Шофираше несъзнателно, тялото и мозъкът му функционираха автоматично, докато умът му пресяваше чутото. Поне една част от картината ставаше по-ясна. Случилото се с Елиана Салим със сигурност се беше отразило дълбоко на Гевин. Именно неговото решение, неговите действия бяха довели до смъртта на младата жена и мисълта за това не беше спирала да го гризе. А Джона знаеше колко отровна е комбинацията от чувствата за загуба и вина. В първите дни след изчезването на Тео именно Гевин беше противостоял на тези по-мрачни пориви у него и го беше изтеглял обратно от ръба на пропастта. А по-късно, след като се скараха, Майлс беше правил същото. Но до Гевин не беше имало човек, който да го задържи.

И пропастта в крайна сметка го беше погълнала.

Джона паркира на улицата до апартамента си, като се питаше дали Флечър знаеше за катастрофалната полицейска операция. Вероятно не. Въпреки че със сигурност беше отразена в полицейските архиви, оттогава бяха минали години. И може би нямаше връзка с настоящото разследване, освен ако екипът на разследването не знаеше за личните отношения между Гевин и Елиана Салим. А кой можеше да им каже за това? Според Уилкс дори по онова време малцина си бяха давали сметка за тях.

Но Джона не смяташе, че трябва да се подценява въздействието от убийството на Салим върху Гевин. Ако не друго, то осигуряваше контекст за по-нататъшните му постъпки. Нейната смърт беше повратната точка, която го беше тласнала към самоунищожително пътуване, завършило в склада. Възможно беше дори да има връзка между организираната престъпна банда, която беше убила Салим, и убийствата в склада. Но подобна връзка беше твърде малко вероятна, след като Флечър беше казал, че за Оуен Стоукс няма информация да е свързан с ОПГ.

Ала все пак не се знаеше какво си е мислел Гевин по онова време. Може да беше разбрал за жертвите в склада и това да го беше върнало към случилото се с Елиана Салим. Може би споменът за това как я бяха предали го беше подбудил да действа сам — да се втурне на помощ, независимо от последствията.

Докато вървеше към блока, Джона за пръв път чувстваше, че най-сетне започва да разбира какво се е случило онази нощ. Не всичко, съвсем не. Така и не се беше доближил до разбирането за ролята на Оуен Стоукс или отношенията му с Гевин. И все пак беше хубаво, че е открил нещо. Дори можеше да е достатъчно да убеди Флечър, че казва истината.

Не прекалявай. Не бива да се надяваш на чудеса. Но въпреки това Джона се усмихваше на себе си, когато стигна до блока, и доброто му настроение се задържа през цялата вечер.

Докато Стан не му се обади по телефона, за да му каже, че бяха разбили гаража му.

— Не съм я убил аз.

Стаята за разпити не беше същата, но все едно беше. Същият утилитарен шик, същите издраскани стени и същата маса, занитена за пода. И докато седеше от другата страна на масата срещу Флечър, Джона от часове повтаряше едни и същи неща.

Инспекторът въздъхна. Не го направи престорено, изглеждаше изпит и изтощен, а опънатата кожа по лицето му беше с цвета на глина.

— Тогава какво прави нейният труп в твоя гараж?

— Сто пъти ти казах, не знам. Но не съм го сложил аз там.

Джона съвсем ясно си даваше сметка колко неубедително звучи. Формално погледнато, той се беше явил доброволно на този разпит, но не се заблуждаваше какво означава това. Ако беше арестуван, полицията имаше право да го задържи само за двайсет и четири часа — въпреки че този срок можеше да бъде удължен до четири дни, ако е необходимо. Но след като беше дошъл „доброволно“, разпитът можеше да бъде удължен безкрайно. Часовникът щеше да започне да тиктака едва след като го арестуват.

Когато го доведоха, Джона беше убеден, че няма да се стигне дотам. Дотолкова убеден, че дори не настоя за адвокат. Въпреки всичко все така не искаше да повярва, че може да му потрябва такъв, защото се осланяше на факта, че не беше направил нищо лошо.

Но сега това започваше да му се струва необмислено решение.

— Значи признаваш, че Дейли е дошла в апартамента ти преди две вечери — продължи Флечър. — За да се „извини“, нали така каза?

— Точно така. Обясни ми, че се чувства виновна заради начина, по който се е отнесла с мен.

— И ти ѝ повярва? При положение че те е излъгала в болницата и те е причакала пред църквата на помена на Маккини?

— Знам как звучи, но да. Дейли ми каза, че изпитва колебания по отношение на работата си.

— Затова ѝ предложи рамото си, за да си поплаче на него, така ли?

— Не, само си говорихме.

В този момент повече от всякога Джона беше благодарен за това, че Мери му се беше обадила по телефона точно тогава. Може би между него и Дейли бездруго нямаше да се случи нищо, но ако се беше случило, щеше да му се наложи да обяснява още повече.

— По кое време беше това? — попита Флечър.

— Тя пристигна около девет и половина. Можете да проверите, защото си бях поръчал пица. Дейли дойде по същото време и я донесе горе.

— Тя ти е донесла пицата?

— Направи го на шега. Според мен се притесняваше, че няма да ѝ отворя вратата.

— Значи е пристигнала около девет и половина. И после?

— Каза, че иска да ми се извини. Заговорихме се и в крайна сметка си разделихме пицата и пийнахме.

— Много лесно прощаваш — отбеляза Флечър, извади внимателно сгъната кърпичка и се зае да попива сълзящото си око. — Тя какво пи?

— Бира.

— Колко бири?

— Две, мисля. Малки кутийки.

— А ти?

— И аз толкова. Бях започнал една, преди да пристигне тя, значи… с една повече от нея.

— Което прави общо три — уточни Флечър.

Джона нямаше как да не си помисли, че инспекторът се забавлява с този разпит.

— Каза, че сте се заговорили. За какво?

— На общи теми. Тя ми разправи за дъщеря си. Каза ми също, че една от жертвите е била идентифицирана.

Джона хвърли поглед към Бенет, която му отвърна без следа от емоция.

— Каза ми, че е бил студент от Кения на име Даниъл Кимани.

Флечър не се изненада от чутото, следователно вече го знаеше.

— Нещо друго?

— Дейли знаеше, че Гевин е бил освободен от служба, но не искаше да ми каже от кого е разбрала.

— А ти? Ти какво ѝ каза?

— Нищо за Гевин или за разследването, ако за това се тревожиш.

— О, аз нямам за какво да се тревожа. Но нека да повторим, за да стане ясно: ти си пил бира, ял си пица и си водил цивилизован разговор с една журналистка, която те направи на глупак. А после тя ти пожела приятна вечер и си тръгна. Така ли е?

— Общо взето, да.

— И по кое време беше това?

— Около единайсет. Може би и половина.

— Дейли е била там два часа? Гледай ти, колко много сте си приказвали. Споменах ли, че открихме колата ѝ? Паркирана е недалеч от апартамента ти. Затова знаем, че не е успяла да стигне до нея. А на следващия ден не е отишла на работа. Нито се е обадила на родителите си, както е трябвало. В действителност никой друг не е виждал или чувал Дейли, откакто е дошла при теб.

— Когато си тръгна от апартамента ми, беше добре. Проверете охранителните камери, ако не ми вярвате.

— О, проверяваме ги. Но явно всички наблизо са били счупени. Интересно, нали?

Джона беше твърде потиснат, за да се засегне от тази нападка.

— Знаете ли вече как е била убита?

Флечър го изгледа за момент.

— Ти си чуден човек, Коли, знаеш ли? Сериозно ли си мислиш, че съм дошъл да обсъждам с теб това?

— Беше увита в полиетилен като жертвите от склада — не се отказа Джона. Искаше това да бъде включено в записа от разпита. — Доколкото видях, беше напълно облечена и не забелязах кръв, затова предполагам, че е била зашеметена с удар, а след това е била оставена да се задуши. Отново по същия начин, както с трите жертви на кея. Найлоновият плик беше нов, но предполагам, че той се е поучил от станалото с онова момиче — Надин. Не е искал да рискува Корин Дейли да остане жива.

— И като казваш „той“, имаш предвид…?

— Знаеш кого имам предвид. Няма кой друг да е бил, освен Оуен Стоукс. Сигурно е чакал в засада пред блока и когато Дейли е излязла, я е нападнал.

— Да, разбира се.

Дори кимването на Флечър изглеждаше саркастично.

— Явно Оуен Стоукс носи вина за много от нещата, които се случват около теб.

Флечър спря, когато вратата на стаята за разпити се отвори и влезе Бенет. Колежката му носеше малък кашон за веществени доказателства, който остави на масата. Джона го погледна и усети как по тялото му пробяга тревожна тръпка.

Флечър продължи:

— Твърдиш, че Оуен Стоукс е убил Корин Дейли, след като тя си е тръгнала от апартамента ти, а после е разбил гаража ти, за да остави трупа ѝ? Защо? За да те натопи за убийството?

— Да, точно така.

— И кога се е случило това? Тази нощ, когато е докладвано за разбития гараж? Или преди две вечери, когато всъщност е изчезнала тя?

— Не знам. Както ви казах, тази вечер за пръв път отидох до гаража, след като изкарах колата си оттам, което беше на сутринта в деня, преди Корин Дейли да дойде у нас. Стоукс може да го е разбил по всяко време след това.

Флечър сви устни и се потърка под брадичката с опакото на дланта, както се прави с котка.

— Предполагам, че това отговаря на предварителните заключения на патоложката. Според нея Дейли вероятно е загинала преди около четиресет и осем часа — колкото е престояло и тялото ѝ в шкафа. Значи в същата вечер, когато е идвала при теб.

— Значи точно така се е случило — настоя Джона.

Но не му харесваше как изглеждаше всичко.

— Добре. Следователно можем да се съгласим, че тялото на Дейли е било в гаража ти в продължение на два дни. Но ето какъв е проблемът: твоят хазяин, за когото трябва да кажа, че не ти е голям почитател, е убеден, че гаражът ти е бил непокътнат, когато той е бил там няколко часа по-рано тази вечер. И когато е бил там вчера, като стана дума. Когато се усъмнихме в думите му, доста възнегодува. Каза, че щеше да забележи, ако един от неговите гаражи е бил разбит с каменарски чук, и аз съм склонен да му вярвам. Няма как да пропусне подобно нещо.

Джона отвори уста, но не знаеше какво да отговори.

Флечър кимна.

— Знам. Получава се главоблъсканица, нали? Знаем, че тялото на Дейли е било там вътре от два дни, но гаражът е разбит едва тази вечер. А това някак си води до извода, че човекът, който го е затворил там, е имал ключ. Оуен Стоукс не е имал ключ, нали?

— О, за бога…

— Имал ли е ключ?

— Не, но…

— Някой друг имал ли е ключ? Освен теб?

Джона се почуди какво може да каже, за да се измъкне. Нямаше какво.

— Не — отговори той.

— Не — повтори като ехо Флечър. — Значи разбираш какъв е проблемът. Ако тялото на Дейли е било затворено там преди две вечери, но гаражът е бил разбит едва тази вечер, а ти си единственият човек, който има ключ от него, това ограничава кръга на заподозрените, нали? До… Ами само до теб всъщност.

Джона имаше чувството, че го притискат все по-натясно в ъгъла.

— Добре, значи някой друг трябва да е разбил гаража тази вечер. Първата ми мисъл беше, че са били едни местни тийнейджъри, с които си имам неприятности от известно време. Може да са били те.

— Тийнейджъри? Защо не каза по-рано?! Малки нехранимайковци, сигурно си прав. Само дето… — Флечър заклати ръка насам-натам като люлка, преди да продължи: — … само дето така трябва да обясним как гаражът е бил разбит два пъти. Съгласен съм, че някой го е разбил тази вечер, няма спор. Но дори твоят хазяин все пак да не е забелязал първото разбиване, ако някой — да речем, Оуен Стоукс — вече е разбил гаража преди две вечери, тези млади нехранимайковци нямаше защо да разбиват катинара тази вечер, нали?

— Виж, не съм убил Корин Дейли — заяви Джона, като долови отчаянието в собствения си глас. — Сериозно ли си мислиш, че съм толкова глупав, за да скрия трупа ѝ в собствения си гараж, ако съм го направил?

— Ето какво си мисля. Мисля, че си изгубил самообладание и си я убил в апартамента си, изчакал си до през нощта, докарал си колата си и си завлякъл трупа ѝ до асансьора. Знаел си, че охранителните камери навън са счупени — може би дори ти си ги счупил — и не си се притеснявал за тях. Коляното ти е създавало затруднения, затова си прибрал трупа ѝ в гаража си, докато решиш какво да правиш с него. Но после те е сполетял лош късмет. Разбили са гаража ти — или онези младежи, за които си спомни току-що, или някой друг. Крадците са го обрали, но после са видели какво има в шкафчето и са избягали. И когато твоят хазяин ти се е обадил, за да те уведоми, ти си осъзнал, че нямаш друг избор, освен да съобщиш за разбития гараж и да се престориш, че не знаеш нищо.

Флечър скръсти ръце на гърдите си в знак, че е изложил всичките си заключения. Джона видя, че този път инспекторът не играе ролята на адвокат на дявола. Той наистина вярваше в думите си.

— За бога, точно това иска Стоукс!

— Хайде пак се започна — изсумтя Флечър. — Кажи ми една причина Оуен Стоукс да си прави целия този труд, за да убие някаква журналистка, която дори не познава! Защо да иска да те натопи?

— Не знам! — отвърна Джона, като едва не изкрещя. — Нямам представа какво се върти в главата на този откачен кучи син! Но той се укрива от полицията заради мен! Господи, дори изгуби парите от квартирата заради мен! И защо аз да искам да убивам Корин Дейли? Боже мой, тя ми беше симпатична!

— Много мило от твоя страна. Така сигурно ѝ е било много по-лесно.

Гневът на Джона изведнъж стихна. До момента смяташе, че капанът вече е щракнал, но едва сега си даде сметка, че всичко до момента е било само увод.

— Дейли е пишела друга статия за теб — уведоми го Флечър.

— Не ти вярвам — отговори Джона, но отричането бе само инстинктивно.

— О, вярно е. Според нейния редактор от известно време е подготвяла тази статия — продължи Флечър. — Редакторът каза, че тя е била убедена как в тази история има нещо повече. И е била права, нали?

— Тя си изключи телефона, видях как го направи…

Но още докато го изричаше, Джона вече си спомни колко театрално го беше изключила Дейли. И как веднага го беше успокоила. „Видя ли? Изключен е, не записва.“ И всички онези подвеждащи въпроси за Гевин…

Боже…

— А уж си полицай — подметна Флечър с неприкрито презрение. — Сержант Бенет, ако обичаш.

— Намерихме чантата на Дейли, натъпкана от едната страна на шкафа — докладва тя и извади един малък плик за веществени доказателства от кашона, който беше донесла. — Телефонът ѝ не беше в нея, значи нейният убиец очевидно не е искал да рискува да бъде проследен. Но открихме това.

В пликчето за веществени доказателства имаше малък правоъгълен предмет. Джона усети как стомахът му се сви на топка, когато видя дигиталния диктофон.

— Дейли може и да си е изключила телефона, но все пак е записала своето посещение — отново взе думата Флечър. — Качеството не е перфектно, но се разбира. Чува се как я каниш да влезе и двамата си говорите. Много гостоприемно. А после се чува това.

Той натисна копчето на диктофона през пликчето. Джона чу гласа на Корин Дейли, а после собствения си глас — изтънял и далечен от записа, но разпознаваем.

„… Чувала съм слухове за твоя приятел. За това, че е имал неприятности. И дори не е трябвало да бъде в онзи склад, защото е бил освободен от служба. Вярно ли е?“

„Къде си чувала това?“

„Няма проблем, не очаквам от теб да потвърдиш нищо, но… Не можеш да го отречеш, нали?“

„Боже мили.“

„Добре, извинявай, забрави, че съм го споменала… Моля те, недей да…“

Чу се нечленоразделен крясък, а после шумотевица. Силен трясък и скърцане на мебели, последвани от приглушени думи.

А после — нищо.

Флечър спря записа. В обвинителната тишина, която последва, Джона чуваше как бие сърцето му.

— Записът продължава, но след това не се чува нищо друго освен неясни шумове от местене и движение — поясни инспекторът, като остави плика за веществени доказателства. — Но според мен е предостатъчно, не мислиш ли?

Джона имаше чувството, че пропада, все едно земята се беше разтворила под краката му.

— Не е така, както звучи — възрази той.

— Така ли? Защото звучи така, все едно си изпаднал в ярост и си нападнал Корин Дейли.

— Не! Господи, изобщо не стана така!

Джона усети как по кожата му избива лепкава пот, но това нямаше нищо общо с температурата в стаята за разпити.

— Добре, наистина бях ядосан, но на себе си — задето съм се отпуснал! Изправих се, коляното ми поддаде и съборих холната масичка, когато паднах! Това е, нямаше нищо друго! Чантата на Дейли падна на пода и диктофонът сигурно е останал отдолу.

— А после? — попита Флечър.

— Нищо! Това е, нищо друго не се е случило. Няколко минути по-късно ми се обади съпругата на Гевин. Можете да проверите, сигурно е записано в телефона ми. Малко след това Дейли си тръгна и това беше последният път, когато я видях. Но се кълна, че нищо ѝ нямаше!

— Все така казваш. За съжаление, никой друг освен теб не може да го потвърди.

Джона се напрегна да се сети за нещо, което да обърне нещата и да ги накара да разберат, че е невинен. Но не можеше да се сети за нищо.

Флечър го изгледа, като потропваше с пръстите на едната си ръка по масата.

— Когато направят аутопсия на Корин Дейли, ще открият ли твоя ДНК или сперма по тялото ѝ?

— Какво? — рече потресен Джона. — Не! Да не мислите, че съм я изнасилил?

— Ами ще видим, нали така?

Флечър се изправи и излезе, като остави Бенет да прибере кашона за веществени доказателства и да го последва.

Щом двамата излязоха, стаята за разпити сякаш притисна Джона от всички страни. Бяха му оставили ръчния часовник и всеки път като че ли минаваше цяла вечност, преди секундната стрелка да направи една обиколка. Мъчително бавно изтекоха десет минути, после двайсет, после час. А сетне времето сякаш потегли отново, когато вратата се отвори и Флечър и Бенет влязоха обратно вътре.

Джона се опита да разгадае лицата им, докато се настаняваха на местата си. Изражението на Бенет беше студено и непроницаемо, но от инспектора вече се излъчваше някакво спокойствие. Беше притихнал по начин, който Джона не беше виждал досега, което не предвещаваше нищо добро.

— Строго погледнато, това разследване не е мое, затова не би трябвало да го правя аз — започна Флечър. — Но предвид връзката между двата случая, началникът се съгласи.

— Не съм убил Корин Дейли — заяви Джона.

Направи го по-скоро за да се опита да избегне предстоящите думи, отколкото с надеждата да има някаква полза.

Флечър го изгледа.

— Знаеш ли какво, Коли? Започва да ми омръзва да те слушам да повтаряш едно и също. Не си убил Корин Дейли, не си убил Маккини, не си убил горките хора в склада. И в началото ти вярвах. Не за всичко — знаех си, че нещо не е наред. Но наистина не те смятах за убиец. И все още не мога да реша дали си виновен и за другите, или не. Все още нещо не ми се връзва. Но за това…

В стаята сякаш изведнъж не остана достатъчно въздух за дишане.

— Джона Коли — произнесе Флечър. — Арестувам те по подозрение за убийството на Корин Дейли.

Беше арестуван.

Арестуван.

Струваше му се невъзможно, дори сега. Но твърдият нар под него безспорно беше истински. Малката килия за задържани без прозорци беше изпълнена със стипчивата миризма на дезинфектант, която не успяваше да скрие вонята на урина. Лампата под решетката на тавана осветяваше тоалетна чиния от неръждаема стомана без капак и един малък умивалник. Бяха му оставили патериците, но му бяха взели всичко останало. Ръчния часовник, телефона, портфейла. Пръстите на Джона бяха изцапани, след като му бяха взели пръстови отпечатъци, а гърлото му дращеше от пробата за ДНК. Дори в най-тежките мигове в склада никога не си беше представял, че подобно нещо наистина е възможно. Беше се осланял на убеждението, че никой няма да се усъмни в него, че оневиняването му е даденост.

Но сега беше тук.

Джона седна на ръба на нара, наведе се, отпусна глава в ръцете си и притисна ръбовете на дланите си в очите си. Опита се да изтрие образа на трупа на Корин Дейли, затворен в шкафа. По негова вина. Може и да не я беше убил лично, но тя беше загинала заради него. Беше подценил Оуен Стоукс. Твърде много. Беше толкова обсебен от собствените си цели, на старанието да разкрие връзката между убийствата в склада и случилото се с Тео, че беше пропуснал да предположи какъв ще е следващият ход на Стоукс.

И докъде можеше да стигне онзи в отчаянието си.

Джона носеше отговорност за това, че Стоукс беше принуден да се укрива от полицията и беше изгубил парите от квартирата на Гевин. Защото Джона вече не хранеше никакво съмнение кого беше чул пред вратата. Тогава му се беше сторило пресилено, но точно той не биваше да се заблуждава на какво е способен Стоукс. Беше видял с очите си какво беше сторил с Надин, с Даниъл Кимани и с горкия трети човек от склада. Господи, беше видял със собствените си очи как Стоукс беше опаковал трупа на Гевин и го беше отнесъл.

Но при все това, дори след като Стоукс нагло беше влязъл с взлом в дома на Мери, Джона беше останал сляп за опасността. Наивно беше предположил, че Стоукс послушно ще влезе в ролята на беглец от закона, прекалено зает да се укрива, за да представлява заплаха. Мисълта, че той може да потърси на Джона отговорност за случилото се, че това беше нещо лично за Стоукс, изобщо не му беше минала през ума.

И по тази причина Корин Дейли беше станала жертва.

За Джона вече беше очевидно, че Стоукс е влязъл с взлом в гаража му два пъти поред — първия път по-незабележимо, за да заложи трупа на Корин там, а втория път така, че разбитата врата да се набива на очи, след като никой не беше съобщил за това. А записът, който беше направила Дейли в апартамента на Джона, сигурно му се беше сторил като манна небесна, защото слагаше точка на въпроса за вината на Джона.

Джона заудря с ръце по главата си. Проклет идиот! Колко си глупав, глупав, глупав!

Но този изблик бързо утихна. Самообвиненията нямаше да му донесат нищо, особено сега. Джона си пое дълбоко дъх и се изправи, като се опитваше да се успокои. Да помисли. Не знаеше защо журналистката беше станала жертва. Но Стоукс беше убиец — това вече беше очевидно. Дори ако се остави настрана какво се беше случило или не се беше случило с Тео — а Джона си даваше сметка, че точно сега не можеше да си позволи да навлезе в този лабиринт — Стоукс вече беше убил поне четирима души. И нямаше да се поколебае да го направи още веднъж.

Може би Корин се беше озовала на грешното място в грешния момент, осквернена от отношенията си с Джона, и се беше превърнала в удобно средство да бъде натопен. Въпросът защо Стоукс си беше направил този труд все още не даваше мира на Джона, но точно сега не беше толкова важен, колкото въпросът какво планираше да направи сега извратеният кучи син.

И как Джона можеше да му попречи.

— Що за нахалство, по дяволите!

Стан беше застанал по средата на своя сервиз, а под навитите ръкави на омазнения му работен гащеризон се виждаха възлестите му предмишници и свитите юмруци. Отнякъде се чуваше радио за класическа музика, а на друго място в сервиза невидим автомонтьор си подсвиркваше съвсем друга мелодия. Една кола беше вдигната на стенда на височина колкото човешки ръст, а около нея имаше няколко други, разглобени в различна степен.

— Извинявам се, че… — започна Джона.

— Не ми пука за извинението ти! Гледам си работата и не ми трябват неприятности със закона! Не искам да те виждам повече!

— Стига де, Стан. Ако знаех какво има там, да не мислиш, че щях да те оставя да го видиш?

— А ти да не мислиш, че ми харесва да ме влачат в някакво полицейско управление? И да ме разпитват, все едно аз съм направил нещо лошо?!

— Само ме изслушай. Моля те!

Джона не вярваше Стан да стигне дотам, че да посегне да го удари, но никога не беше виждал възрастния мъж толкова ядосан.

— Ако си искаш гаража, добре, ще си изнеса нещата, колкото може по-скоро. Но наистина имам нужда от кола под наем. С автоматични скорости, няма значение какъв модел.

Собствената кола на Джона беше задържана от полицията. В крайна сметка щяха да му я върнат, но първо криминалистите трябваше да проверят за евентуални следи, че Корин Дейли е била в нея.

Изражението на Стан беше неумолимо.

— Не ме интересува, отговорът ми си остава „не“.

— Нямаше да те моля, ако не беше важно.

— И какво? Хвани си такси!

Това щеше да бъде по-просто. Но Джона нямаше представа в какво се забърква. Ако трябваше бързо да се махне от „Касапски кей“, не искаше да му се налага да чака такси. А нито една от компаниите за автомобили под наем, на които се беше обадил, не искаше и да чуе да даде кола на човек с патерици.

Джона направи още един опит.

— Ако е заради парите, ще ти платя колкото искаш.

— Не ти искам парите, искам да се махнеш оттук! Веднага!

Джона се помъчи да измисли с какво друго да го убеди, но не му хрумна нищо. Нямаше смисъл да губи повече време.

— Добре — рече тежко той. — Съжалявам, че те забърках в това.

Джона се обърна, за да се отправи обратно през тренировъчния полигон от варели с машинно масло и разглобени двигатели. Чу зад гърба си как възрастният мъж изруга под нос.

— За какво ти трябва колата?

Джона се обърна. Стан още изглеждаше ядосан, но гневът му беше стихнал до намръщено изражение.

— Тази вечер трябва да се видя с някого. Може би знае кой е убил жената в моя гараж.

Ако съобщението наистина беше от онзи, за когото си мислеше Джона, това беше доста слабо казано. Но за да разбере, му трябваше транспорт. Джона зачака Стан да вземе решение, като поклащаше глава, все едно водеше някакъв вътрешен спор.

— Ако заради теб отново си имам неприятности, ще съжаляваш — изръмжа накрая възрастният мъж. — Колата е зад сервиза.

Автомобилът беше истинско чудовище. Беше огромно волво истейт, което вонеше на престоял цигарен дим, а на задната седалка се мъдреше нещо, което приличаше на древно кучешко одеяло. Колата изглеждаше тежка като танк, вратите се отваряха ръчно, а ключалката на багажника, голям като пещера, беше повредена, така че капакът понякога се отваряше от само себе си. От друга страна, вътре имаше повече място за краката, отколкото в неговия сааб.

Стан настоя Джона да попълни всички необходими документи, но това не му попречи да го накара да плати двойно повече от обичайната тарифа.

— Ако не ми я върнеш цяла и невредима, ще трябва да я купиш, ясно ли е? — предупреди го той.

Масивното туловище на старото волво му вдъхваше успокояващо усещане за сигурност, когато Джона се включи в натовареното движение. Подкара право към кея. Беше рано, но той искаше да има повече време, за да огледа мястото.

Нуждаеше се от всяко преимущество, с което можеше да се сдобие.

За Джона нямаше съмнение, че полученото съобщение беше от Оуен Стоукс. Нямаше представа как кучият син се е сдобил с телефонния му номер, но това не представляваше сериозно предизвикателство за човек със съответните познания или контакти. След като прочете съобщението, Джона взе да кръстосва апартамента на патериците си, докато вземе решение какво да прави. На няколко пъти беше на ръба да се обади на Флечър. Вече беше пропуснал един шанс да залови Стоукс пред квартирата, не искаше да го допусне отново.

Но Стоукс не беше глупав. Щеше да бъде нащрек за всякакви признаци, че Джона не е сам, и при първия знак за полицейско присъствие щеше да изчезне.

А с него щеше да изчезне и единственият шанс на Джона да се сдобие с някакви отговори.

В крайна сметка това наклони везните. Джона си даваше сметка, че има сериозен риск да се озове в ситуация, от която няма да излезе жив. Стоукс най-вероятно възнамеряваше да довърши започнатото в склада. Първо щеше да поиска да разбере дали Джона е задържал някаква част от парите от квартирата, а след това щеше да го убие.

Но ако не отиде, Джона може би никога нямаше да разбере какво може да му каже Стоукс. Не само за склада, но и за онова, което се беше случило в парка десет години по-рано. Ако съществуваше и най-малката вероятност Джона да може да изтръгне истината от него, да разбере дали Тео наистина се беше удавил, или Стоукс имаше пръст в случилото се, Джона беше длъжен да поеме риска.

Независимо колко голям беше.

Жената беше с дълго палто в сивкав цвят, което изглеждаше кашмирено. Черната ѝ коса беше сресана назад, така че да разкрива нежната шия и да подчертава високите скули и очите с формата на бадем. Последния път, когато Джона видя това лице, то беше омотано в мръсен найлон, почервеняло и разранено от содата каустик.

Сега по кожата нямаше и следа.

— Може да го пуснеш, Стефан — каза тя на великана. — Сержант Коли няма да създава проблеми.

Великанът пусна китката на Джона и отстъпи. Джона разтърка китката си и раздвижи пръсти. Господи, колко беше силен този тип.

— Какво става тук? — попита Джона.

— Ще ти обясня в колата. Моля — добави тя, когато той не помръдна. — Нямам много време. Поемам риск дори с това, че съм тук.

Джона се поколеба. Понечи да се наведе, за да вдигне фенерчето от земята, но великанът направи крачка напред и го взе. Задържа го и отново отстъпи назад, а малките му очи, напълно лишени от интерес, не се откъсваха от Джона.

— Моля — повтори жената и посочи към джипа.

Никой не възрази, когато Джона отиде да седне отпред, на шофьорското място. Така не можеха да го откарат някъде с колата и тази малка демонстрация на съпротива леко му повдигна самочувствието. Жената грациозно се настани на мястото до него, докато великанът ѝ държеше вратата. Джона изпита облекчение, когато мъжът затвори вратата след нея и отиде да застане на пост на ъгъла.

— Благодаря ти, че се съгласи да разговаряме — обърна се към него жената.

Парфюмът ѝ беше с аромат на екзотични подправки и мускус, но по-скоро упойващ, отколкото натрапчив. На приглушената светлина в колата лицето ѝ беше гладко и съвършено, а маслиновата кожа беше съвсем леко подчертана с дискретен грим. Но косата ѝ беше права, а не къдрава, и самите черти на лицето бяха леко променени. И въпреки че младата жертва, която се беше нарекла с името Надин, надали беше на много повече от деветнайсет години, жената пред него беше по-възрастна, макар и вероятно не много.

Докато се облягаше на седалката, на лицето ѝ за миг падна сянка. Това подчерта очите и скулите, така че за момент изглеждаше, все едно черепът ѝ притиска кожата отвътре. После тя се облегна назад и илюзията изчезна.

Сега тя изглеждаше притеснена.

— Знаеш ли коя съм?

Джона се поколеба, но приликата беше прекалено голяма, за да е случайна. А жената беше твърде млада, за да е майка на Надин.

— Много приличаш на сестра си — отбеляза той.

Тя наведе глава напред в знак на потвърждение.

— Благодаря ти, но нямах предвид това. Знаеш ли коя съм аз?

Тя го гледаше така, все едно очакваше Джона да знае отговора — с настойчивост, която беше обезпокоителна. Той усети как нещо в подсъзнанието му започна да се намества — първият намек за съществуването на по-мащабната картина, за която дотогава дори не беше подозирал.

— Името ми е Елиана Салим — заяви жената с леко помръдване на ръката. — Или по-скоро беше.

Джона замълча не толкова от изненада, колкото от пренастройването на мислите си. Уилкс му беше казал, че Салим има по-малка сестра, но му беше казал също, че доносничката на Гевин е била убита, с отрязан език и разчленено тяло. Бившият полицай не го беше излъгал — Джона беше убеден. Но не се съмняваше и че жената, която седеше до него, говореше истината. Беше любовницата и някогашната доносничка на Гевин.

И по-голямата сестра на Надин.

— Казаха ми, че си мъртва.

— Елиана Салим умря. Аз — не.

— И как се наричаш сега?

— Това не е важно. Ти си бил с Надин, когато е загинала. Бих искала да ми разкажеш за това.

Джона започваше да си възвръща самообладанието.

— Ако искаше да говорим, защо не каза нищо, когато те видях преди няколко вечери?

— Стреснах се.

Салим сведе поглед към ръцете си, отпуснати в скута със сплетени пръсти, елегантни, с безупречен маникюр. Носеше само един пръстен — опал на семпла златна халка, който приличаше на уловена лунна светлина.

— Понякога идвам тук, за да бъда на мястото, където си е отишла сестра ми. Но не очаквах да те видя.

Изненадата беше взаимна, помисли си Джона.

— Самоличността на сестра ти не е обявена от полицията. Как разбра, че е била една от жертвите?

Салим приглади палтото си на коленете, външно овладяна и спокойна.

— По новините съобщиха, че жената се е казвала Надин, а описанието ѝ отговаряше на сестра ми, както и информацията за вероятния близкоизточен произход. Само по себе си това нямаше да бъде достатъчно, но аз разбрах със сигурност, че е била тя, когато научих за ролята на Маккини.

Щом чу това, Джона се взря в нея.

— Защо?

— В противен случай щеше да бъде прекалено голямо съвпадение.

Тъмните ѝ очи бяха сериозни и изпъстрени със златисти точици, като на котка.

— Надин беше на петнайсет години, когато заминах от Сирия. Живееше с леля ни и чичо ни в Алепо, но аз се надявах да спечеля достатъчно пари, за да я доведа тук. Легално, а не като мен. За съжаление, поради моите… житейски обстоятелства, когато най-сетне имах възможност да се опитам да се свържа с нея, леля ни и чичо ни бяха загинали в бомбардировка. Научих, че Надин е оцеляла, но беше една от милиони бегълци, така че нямаше как да я открия. Оттогава насам полагах усилия да я издиря. Дори нямах представа, че е в страната, докато не видях името ѝ заедно с това на Маккини в новинарските репортажи. Не ми се вярваше, че е възможно той да познава друга Надин, на същата възраст и със същото описание, затова бях сигурна, че е била тя. Сигурно е дошла тук, за да ме търси, и по някакъв начин се е свързала с него, като се е надявала той да ѝ помогне. Онова, което не разбирам, е как го е открила и защо е дошла на това място, където е загинала.

За втори път беше нарекла Гевин с фамилното му име. В гласа ѝ се долавяше студенина, когато го произнасяше, и Джона не беше пропуснал да забележи с какво безразличие се отнасяше към смъртта на бившия си любовник. Това не му приличаше на любовната афера, която беше описал Уилкс. Но фактът, че Салим беше в тази кола, жива и здрава, сам по себе си беше доказателство, че полицаят не знаеше всичко.

— Съжалявам — каза Джона. — Не знам дали мога да ти кажа много повече от онова, което вече знаеш.

— Ти си бил до нея. — Тъмните ѝ очи се взряха изпитателно в него, преди да продължи: — Надин беше единствената ми близка. Знам, че смъртта ѝ е била бавна и мъчителна, но трябва да разбера точно какво се е случило. Моля те.

Тя сложи ръка на китката му и Джона внезапно усети отчетливо физическото ѝ присъствие. Досещаше се, че Салим го манипулира, но тя надали можеше да се обърне към полицията в качеството си на най-близка роднина на загиналата, след като се предполагаше, че самата тя е мъртва. А той разбираше защо тя настоява да знае как е загинала сестра ѝ.

Ето защо ѝ разказа. Ограничи разказа си до основните факти, без да се задълбочава в по-кървавите подробности, но и без да ги отбягва. Когато приключи, Салим се взря в пръстена с опал, като бавно го въртеше на пръста си.

— Изпитваше ли силна болка, когато я намери?

— По това време вече беше изгубила сили. Но все пак ме предупреди, преди да ме нападнат.

— Смяташ ли, че към този момент е можела да оцелее?

— Не знам — отвърна предпазливо Джона, но после реши, че това не е честно. — Вероятно.

Салим избърса страните си с опакото на дългите си пръсти.

— Благодаря ти. За това, че ми разказа, и за това, че си се опитал да я спасиш.

— Съжалявам, че не успях да направя повече.

— И аз — изрече го с тъга, а не с укор.

Джона се поколеба, като се питаше колко може да ѝ разкрие. Но трябваше да ѝ зададе един въпрос.

— Говори ли ти нещо името Даниъл Кимани?

— Не. — Чудно защо, тя не прояви любопитство, но следващият ѝ въпрос прогони тази мисъл от ума му. — Разкажи ми за Оуен Стоукс.

Джона застина, като чу това име. Подробностите за смъртта на сестра ѝ бяха едно, но той беше внимавал да не споменава нищо за Стоукс.

— Кой ти каза за него?

— Аз имам… приятели.

Изпъстрените със златисто очи се взираха безстрастно в него. У нея вече не беше останала и следа от беззащитност.

— Те ми казаха и това, че същият човек е бил заподозрян за изчезването на твоя син.

Боже мили, помисли си Джона. Цялата атмосфера в колата внезапно се беше променила.

— Какво става тук? — настоя да узнае той.

— Това, което ти казах. Искам да знам как е била убита сестра ми. Знам, че този Стоукс се смята за убиец на сестра ми и на Маккини, както и на другите жертви. Също така знам, че ти си имал сериозни основания да го подозираш още преди да се случи това. Ето защо се питам дали си толкова невинен, колкото твърдиш.

Единственият начин Салим да знае всичко това беше от човек, който има дебели връзки в разследването. Или достъп до полицейски архиви. И в двата случая вероятно знаеше и останалото. За парите от квартирата, дори за убийството на Корин Дейли.

— След като знаеш тези неща, сигурно си наясно и че вече ме разпитаха — отговори той. — А ако си мислиш, че сестра ти е загинала, защото аз съм бил на някаква вендета срещу Стоукс, грешиш. Доскоро нямах никакви основания да се съмнявам, че смъртта на сина ми е била нещастен случай. Не знаех нищо за нито едно от тези неща, докато не влязох в онзи склад — и оттогава насам се опитвам да разбера истината.

— А сега? — попита го тя.

— Какво имаш предвид?

— Каза, че „доскоро“ си вярвал, че смъртта на сина ти е била нещастен случай. Сега смяташ ли, че Оуен Стоукс е отговорен за нея?

— Не съм сигурен — призна той. — Това бих искал да разбера.

— Значи имаме нещо общо.

Тя го погледна с тъмните си замислени котешки очи.

— Чух, че двамата с Маккини сте били добри приятели.

Думите ѝ прозвучаха като обвинение.

— Престанахме да бъдем приятели преди години, но се обзалагам, че ти знаеш и това — отвърна Джона. — И преди да ме попиташ, нямам представа какво правеше Гевин в онзи склад, нито какво общо е имал с Оуен Стоукс. До тази вечер дори не знаех, че Надин е имала сестра. Е, след като отговорих на въпросите ти, какво ще кажеш ти да отговориш на моите?

— Зависи какви са.

— Да започнем с теб и Гевин Маккини. Какви бяха отношенията ти с него?

Лицето ѝ беше студено, когато извърна поглед.

— Нямаше отношения. Полицията искаше да ме използва като вътрешен източник. Той отговаряше за мен.

— Чух, че е било нещо повече.

— Значи си чул погрешно — отвърна ледено тя. — Правехме секс, но както несъмнено знаеш, той далеч не беше единственият. Маккини искаше да се възползва от мен, точно както всички останали. Аз му давах онова, което искаше.

— А дали той е вярвал, че има нещо повече?

— Да не мислиш, че ме беше грижа? — възкликна гневно тя. — Помолих за помощ, а вместо това ме изпратиха обратно при онези мъже, които щяха да ме убият, ако бяха разбрали! „Имай търпение“, казваше ми той. Търпение! Лесно му беше на него! Когато видях всички репортажи за този „герой“ след смъртта му, щях да се изсмея, ако не ми се беше догадило! Заради него живеех в страх всеки ден. Всеки ден! Отнасяха се с мен като с някаква курва от чужда страна, от която няма никаква друга полза! И какво направи той, за да сложи край на това? Нищо — освен да ме чука и той самият!

Телохранителят пред колата беше забелязал, че се е развълнувала. Той се обърна към тях и се взря в Джона с безизразната съсредоточеност на бойно куче. Но Салим отново се овладя.

— Имаш ли някакви други въпроси? — попита го тя със саркастично извити устни.

— Знаеше ли той, че още си жива?

— Разбира се, че не.

— А сестра ти?

— Надин не знаеше нищо.

— Тогава откъде е знаела за Гевин?

От устните ѝ се отрони въздишка, преди да му отговори:

— Аз ѝ казах. — Тя отново сведе очи към ръцете си и взе да върти пръстена си с опал. — Пишех ѝ писма — обясни тя. — Фантазии колко е прекрасен новият ми живот. Какво друго можех да кажа на една петнайсетгодишна ученичка? Криех писмата, докато не се появи възможност да ги изпратя по пощата. Понякога със седмици, затова не рискувах да спомена нещо важно в тях, ако случайно ги намерят. След като моите… работодатели започнаха да ми се доверяват достатъчно, за да ме пускат да излизам сама, стана по-лесно. Така успявах да се срещам с Маккини. Той ми позволи да пробвам да се свържа по телефон или имейл с Надин, но тя не отговаряше. Затова продължих с писмата, като ги изпращах на адреса на леля ми и чичо ми с надеждата, че поне едно от тях ще стигне до нея и тя ще разбере, че още съм жива. И явно някое от писмата е стигнало.

— Казала си ѝ името му?

— Разбира се, че не, не съм толкова глупава. Дори не ѝ казах какъв е полицейският му чин, нито къде работи. Написах само, че съм се запознала с един мъж. Полицай, висок и красив. Поредната лъжа, за да я зарадвам. Както тези за чудесния ми апартамент и работата ми, и всичките ми нови приятелки.

Гласът ѝ беше натежал от горчивина и укор към нея самата.

— За да го открие, трябва да е разполагала с повече информация — отбеляза Джона.

— Само толкова ѝ казах. А едва ли се е обърнала към полицията за помощ. Няма официална документация за влизането ѝ в страната, значи не е пребивавала законно тук.

Джона не си направи труда да я попита откъде знае това.

— Мислиш, че е вкарана нелегално?

— Или някак си е успяла да пристигне сама. Надин беше изобретателна, но и нетърпелива. Официалните канали за имиграция трябва да са били твърде бавни за нея. Знам само това, че както и да е пристигнала тук, не е било със същите хора, които доведоха мен. Слава богу.

— Откъде си толкова сигурна?

Очите ѝ сякаш потъмняха още повече от мислите, които се криеха зад тях.

— Щях да разбера.

Разнесе се приглушена вибрация, все едно в тишината на колата зажужа пчела.

Салим извади телефон от джоба си. Светлината от екрана му огря лицето ѝ, студена и синя. Тя безизразно прочете съобщението на екрана и прибра телефона.

— Трябва да тръгвам.

— Още един въпрос — каза бързо Джона. — Всички са помислили, че си била убита. Как успя да избягаш?

— Кой казва, че съм избягала?

— Тогава поне ми кажи чий е бил трупът, който са открили?

По лицето ѝ премина сянка. Все едно за миг го напусна цялата жизнена енергия. Тя сведе очи към скута си и отново приглади палтото си.

— На една жена, която вече не можеше да бъде спасена.

— Какво означава това?

— Какво значение има сега?

Атмосферата в колата отново се нажежи от напрежение, когато тя се обърна към него.

— Бях длъжна да оцелея заради сестра си! Ако беше твоят син, ти какво щеше да направиш?

Джона беше избавен от необходимостта да отговори на този въпрос, защото телефонът ѝ забръмча отново. Този път Салим не го погледна, а след няколко секунди телефонът притихна.

— Трябва да тръгвам — повтори тя и направи знак на телохранителя.

— Как мога да се свържа с теб? — попита Джона, обзет от безсилно раздразнение, че разговорът им приключваше.

— Погледни в жабката. — Тя се усмихна сухо, когато забеляза колебанието му. — Не се тревожи, не е капан.

Наложи му се да се пресегне през нея. В жабката нямаше друго освен един мобилен телефон.

— В него е записан номер, на който можеш да ми се обадиш, ако научиш нещо за Оуен Стоукс — добави тя, когато Джона извади телефона. — Можеш да го използваш само веднъж. И едва ли е нужно да ти казвам да не споделяш с никого за това.

Джона пъхна телефона в джоба на якето си.

— Какво ще стане, ако го направя?

— Не бива! — В гласа на Салим отекна нова нотка. Тя се овладя и продължи: — За всички ще е по-добре, ако не го правиш. Повярвай ми.

— Защо? От кого се страхуваш? Ако е от онази банда, която те е държала в плен, аз познавам хора, които могат да ти помогнат.

Усмивката ѝ беше развеселена, но студена.

— Не за пръв път чувам това. Не се тревожи, те вече не представляват заплаха. Но има други, които няма да се зарадват, че съм тук. А сега трябва да си вървиш.

Джона искаше да я попита още нещо, но вратата до него се отвори и в колата нахлу студен въздух. Телохранителят стоеше навън и се взираше в него с малките си очички без никакво любопитство. Джона се обърна да си върви, но тогава Салим проговори отново:

— Ана Донари.

Той я погледна озадачено.

— Какво?

— Просто запомни това име. Ана Донари.

— Защо, коя е тя?

Но огромната ръка на телохранителя вече го беше стиснала за рамото. Джона се отскубна, но се предаде на неизбежното и слезе от колата. Докато успее да се подпре на патериците си, Салим вече се беше преместила на задната седалка. Остана невидима зад затъмненото стъкло, а мощният двигател оживя с ръмжене. Ярката светлина на фаровете му попречи да види номера на колата, когато големият мерцедес бързо излезе на заден ход от тясната уличка на изоставения парцел. Там направи плавен завой и фаровете осветиха бурените и боклуците, като описаха дъга в мрака.

А после задните светлини на колата потънаха в нощта и оставиха Джона сам в тъмното.

Джона паркира на същото място на улицата, която водеше към неговия блок. Ръчната спирачка на старото волво заяждаше и се наложи да я дръпне с всичка сила няколко пъти, преди да я задейства. Джона загаси двигателя и остана в колата, сред застоялата миризма на цигари и куче, докато за пореден път се напрягаше да осмисли случилото се на кея.

Дори сега му беше трудно да възприеме факта, че Елиана Салим е жива. Уилкс нямаше причина да си съчинява историята за нейната смърт и явно беше убеден, че разчленените останки, които беше идентифицирал, наистина са били нейните. Но пенсионираният полицай освен това беше казал, че откритият труп на жената е можел да бъде идентифициран само по отрязаната глава, а тя е била отчасти изгризана от плъхове. По собствените му думи той никога не беше виждал Салим отблизо, а само на снимки. А след като всички вече са били убедени, че жертвата е тя, идентифицирането на трупа надали е било нещо повече от формалност.

С тази разлика, че всички бяха сгрешили.

Джона уморено излезе от старото волво, заключи колата и пое по тъмната улица. Сипеше дъждец, но той не му обръщаше внимание. Телефонът от Салим тежеше в джоба му като обвинение. Джона знаеше, че може да е било грешка, задето го е взел, защото го свързваше с жена, която беше позволила друга да загине на нейно място, и имаше „приятели“ с достъп до поверителна информация от разследване на убийство. Синините, които бяха оставили пръстите на телохранителя на рамото му, не му бяха необходими за доказателство, че Салим беше опасна личност.

Но в същото време тя искаше да открие Оуен Стоукс също толкова силно, колкото и самият той, и Джона инстинктивно усещаше, че може да ѝ вярва поне за това. Откритието, че Надин е била нейна сестра, хвърляше съвсем нова светлина върху случилото се в склада. Включително и върху мотивите на Гевин да отиде там. Независимо дали Надин някак беше успяла да го открие, или сама си беше навлякла гнева на Стоукс, Гевин трябваше да е разбрал и се беше опитал да направи за нея онова, което не беше успял да направи за сестра ѝ — да я спаси.

Но беше струвало живота и на двама им.

А това изправяше Джона пред изключително труден избор. Флечър трябваше да научи коя е била Надин, но страхът на Салим, че Джона може да каже на някого за нея, беше съвсем основателен. Ако предаде доверието ѝ, Джона нямаше да бъде с нищо по-добър от Гевин.

Тогава какво да направи?

Обзе го силна умора, когато пред очите му изникна добре осветеният вход на блока. Изведнъж откри, че има сили само да продължи да слага единия си крак — или патерица — пред другия. През изминалите двайсет и четири часа беше открил трупа на Корин Дейли, бяха го арестували и освободили под гаранция и се беше изправил лице в лице срещу жена, която беше смятал за мъртва. Беше тежък ден, откъдето и да го погледнеш. Точно в момента имаше нужда само от храна и от сън. Каквито и решения да го очакваха, можеха да почакат до утре, реши той.

И тогава забеляза силуетите с качулките от другата страна на улицата.

Бяха трима, частично скрити в сенките на входа на един затворен магазин с капаци на прозорците. Джона нямаше нужда да вижда лицата им, за да разбере, че са същите малки хулигани, с които вече си беше имал неприятности. О, не. Само не и тази вечер. Усещаше, че те мълчаливо го наблюдават, но продължи, все едно присъствието им му беше безразлично. До ярко осветения вход на блока не оставаше много. Той се ослушваше за стъпки зад гърба си, докато вървеше към него. Почти стигнах.

А после едната му патерица се закачи на ръба на една плочка от настилката.

Джона се олюля съвсем леко. Веднага се овладя, но равномерният ритъм, който беше поддържал, вече беше нарушен. И сякаш само това бяха чакали, Джона чу зад гърба си забързаните им крачки.

— Чакай, приятел.

Джона не им обърна внимание, а продължи. Не можеше да стигне до входа на блока, но мястото пред него беше ярко осветено. Ако го нападнат там, поне щяха да се виждат, каквато и полза да имаше от това.

— На теб говоря, копеле!

В този момент Джона разбра, че нямаше да стигне дори до осветеното място. Но от едната му страна имаше стена. Той зави към нея, спря и се обърна, така че стената да е зад гърба му. Тримата младежи спряха пред него. Разпозна онзи с бейзболната шапка и другия с акнето от асансьора. Третият му беше непознат, но изглеждаше напрегнат като пружина, значи и той беше на нещо.

Младежът с акнето се ухили.

— Имаш ли часовник?

Джона не отговори. Премести тежестта си на патериците и здравия си крак.

— Харесват ми тези патерици — обади се третият. — Може ли да ги пробвам?

Разнесе се кикот. Джона се огледа, като се надяваше да види някой минувач, който може да се обади по телефона на полицията, ако стане нещо. Но четиримата бяха сами.

— Аз съм полицай. Не искате да правите това.

— Тогава къде ти е шибаната униформа?

— Той е от отряда на сакатите — включи се младежът с бейзболната шапка. — В патериците му има полицейски сирени.

Младежите се разкикотиха като хиени.

— Хайде, покажи ни — каза третият, ухилен до уши. — Пусни сирените.

Младежът с бейзболната шапка започна да имитира полицейска сирена.

— Казах ти да ги пуснеш, мамка ти! — викна третият, вече без да се хили. — Хайде, копеле, пусни ги!

Той посегна да ритне едната патерица на Джона, за да го събори, но Джона точно това чакаше. Премести рязко патерицата, закачи с нея крака на младежа и го дръпна. Надяваше се да го спъне, така че онзи да падне, но патерицата не беше достатъчно тежка за целта. Младежът изгуби равновесие, но преди Джона да успее да направи нещо повече, го блъснаха с всичка сила от другата страна.

Въздухът излезе от дробовете му, когато се стовари тежко на мокрия от дъжда асфалт. Болката прониза коляното му, Джона остави патериците и се сви на стегнато кълбо. Знаеше какво ще последва.

И тогава започнаха ритниците.

— Копеле! Шибано! Копеле!

Джона се затъркаля насам-натам, докато върху него се сипеха ритници. Опита се да притисне гръб към стената, за да предпази бъбреците си, и не обръщаше внимание на болката в коляното си, съсредоточен върху задачата да пази главата и слабините си. Един ритник мина между ръцете му и с глухо тропване рикошира в челюстта му. Джона грабна стъпалото и го дръпна. Разнесе се вик и върху него се стовари тежко тяло, като отново му изкара въздуха. Но това поне му даде отдих от ритниците и преди падналият върху му да успее да се изправи, Джона го сграбчи. Извъртя се така, че падналото тяло да остане пред неговото, обхвана с ръце и крака мятащите се крайници и ги стисна.

— Мамка ти! Пусни ме, мамка ти!

Гласът беше само на сантиметри от главата му, силен и изплашен. Носът и устата на Джона се изпълниха с киселата остра миризма на пот и евтин дезодорант, докато неговият пленник продължаваше да се мята в хватката му. С наведена към гърдите глава, Джона не го изпускаше. Сега, когато стената беше зад гърба му, вече представляваше по-малка мишена. Това не им попречи да продължат. Някой го ритна с пета в рамото, за да го принуди да отпусне хватката си. Джона отказа да го направи, изви се и се разнесе крясък, когато човешкият му щит пое следващия удар.

— Мамка му, това съм аз, шибан тъпанар!

Джона усети как някой сграбчи крака му. Ритна със здравия си крак, улучи кост и предизвика още един болезнен вик.

— Майната му на това! — рече един задъхан глас над него. — Махни се, ще наръгам този шибаняк!

Стомахът на Джона се сви. Погледна над рамото на своя пленник и видя как младежът с бейзболната шапка посяга в джоба си, за да извади нещо оттам.

А в следващия миг го заслепиха светлините на фарове.

— Полиция! Хвърли оръжието!

Нощта изведнъж се изпълни със свирене на гуми, мигащи сини светлини и трясък от врати на автомобили. Към тях се насочваха все повече фарове и двамата нападатели, които още бяха на крака, хукнаха да бягат като спринтьори. Джона почувства облекчение, но третият младеж започна да се бори още по-трескаво, като се мяташе в хватката му, докато към тях трополяха тежки стъпки. Джона се опита да го задържи, но един ритник случайно го улучи в коляното. Оттам изригна болка, Джона отпусна хватката си и пленникът му се отскубна. Джона посегна да го сграбчи за краката, докато младежът пълзеше по-надалеч от него, но само отнесе още един ритник в лицето. Главата му се отметна назад, зъбите му изтракаха и в следващия миг младежът вече беше изчезнал.

Джона се свлече на мокрия асфалт. Покрай него изтрополиха стъпки, но той беше твърде изтощен, за да им обърне внимание. Затвори очи и отпусна глава на предмишницата си, като лежеше в мръсотията и калта и се бореше да си поеме въздух.

— Добре ли си?

Джона разпозна гласа. Надигна глава и погледна нагоре към Бенет, която приклекна до него. Зад нея се виждаха полицейски коли, спрени накриво до бетонните блокчета по ръба на улицата, а мигащите им светлини мълчаливо обагряха нощта в синьо. Господи, това приличаше на мащабна полицейска акция.

— Пронизан ли си? Трябва ли ти линейка? — попита го Бенет.

Джона поклати глава. Цялото тяло го болеше, все повече с всяка изминала секунда. Имаше чувството, че лицето му е накриво, а устата му беше изпълнена с металния вкус на кръв, но можеше и да е по-зле. Много по-зле. Той с усилие понечи да се изправи до седнало положение.

— Не мърдай — каза му Бенет, като сложи ръка на рамото му, за да го задържи.

— Нищо ми няма — промърмори той, но не се опита да стане. Облегна гръб на стената и огледа униформените полицаи и автомобили, които се тълпяха наоколо. — Какво става?

Бенет не му отговори, а от усилието да се изправи беше получил световъртеж. Джона затвори очи и облегна глава на стената. Сред останалите шумове, които долитаха до него, смътно различи нови стъпки. Този път не бързаха.

Стъпките спряха пред него. Джона отвори очи и погледна нагоре. Осветен в гръб от мигащите полицейски светлини, надолу към него гледаше инспектор Флечър.

— Поздравления, Коли. Пак си прецакан.

Роза се занимаваше с Инстаграм и се наслаждаваше на сутрешното слънце. Беше ваканция, но в парка толкова рано през деня беше тихо, ако не се брои караницата на близнаците. През повечето време бяха мили деца, освен когато започнат да се карат. Обикновено не им обръщаше внимание, докато не вдигнат прекалено много шум или разправията им не заплашва да премине в насилие. Понякога и така ставаше, а пази боже да ги върне у дома дори с една-единствена драскотина. Последният път, когато това се случи, Роза имаше късмет, че изобщо запази работата си, а да остане без нея щеше да бъде още по-неприятно, отколкото да понася онази надута кучка майката на децата. Роза се нуждаеше и от парите, и от препоръката за следващото си работно място.

Но понякога се питаше дали си струва.

Шумът вече беше достигнал достатъчно равнище, за да се смята за проблем. Роза вдигна поглед от телефона си.

— Хари, остави сестра си на мира, моля те.

Момчето си придаде вид на невинна, незаслужено оскърбена душа.

— Само обяснявах правилата.

— Да, но защо ти да ги измисляш? — сопна се сестра му.

— Защото това е едно от правилата.

— Не, не е! Не е честно!

Роза въздъхна и остави телефона си.

— Не се карайте, моля ви.

Момчето помисли върху думите ѝ.

— Мама и татко се карат.

— През цялото време се карат — неочаквано го подкрепи сестра му. — И татко винаги губи.

— Ами това е…

Роза се помъчи да измисли убедителен аргумент, но се отказа.

— … това е, защото са големи.

Двете деца се спогледаха, все едно комуникираха помежду си на някакво ниво, което изключваше всички останали.

— Но защо те може да се карат, а ние — не?

— Защото са ви родители, окей? Да не искате да им кажа, че пак сте се карали?

Двете деца се замислиха, после се ухилиха до уши, почти еднакво.

— Не.

Бяха наследили външността на майка си, помисли си Роза. Но за късмет, не и характера. Тя усети как неволно се усмихва.

— Е, така или иначе е време да се прибираме.

Имаше протести, но не особено разпалени. Близнаците само се помотаха малко, докато си приберат нещата. С телефона си в ръка, Роза ги поведе към изхода на парка. По алеите имаше повече хора, които тичаха или караха колело, отколкото такива, които си почиваха, и Роза бързо застана от външната страна на близнаците. Децата вдигаха толкова шум, че беше трудно да не ги забележи човек, но тя не искаше да се обяснява за евентуални охлузвания или счупени кости — не, благодаря.

От парка лесно се стигаше пеша до тяхната къща. Когато започна работа там, Роза се надяваше да ѝ позволят да използва рейндж роувъра на семейството, за да извежда децата с него. Опита се да намекне за това, като каза на родителите, че има шофьорска книжка и пълен брой точки в талона и обича да шофира. Но бащата сякаш не я чу, а майката я погледна и отговори:

— Ами тогава по-добре да започнеш да спестяваш за кола.

И така, ходеха пеша.

Поеха по обичайния маршрут към дома, по тихите улици встрани от главната. Телефонът на Роза избръмча за получено съобщение. Непрекъснато го държеше на тих режим, защото беше по-добре да пропусне някое обаждане, отколкото да ѝ държат лекция, задето обръща повече внимание на приятелите си, отколкото на близнаците. Тя хвърли поглед на децата, но те отново бяха започнали да се карат и бяха твърде погълнати от спора помежду си, за да я видят. Тя отключи екрана на телефона си и секунда по-късно вече се усмихваше на една нова снимка в Инстаграм.

Не забеляза белия микробус пред тях.

Беше паркиран под ниските клони на един конски кестен. Когато Роза навлезе под сянката им, задната врата на микробуса се отвори. Все така загледана в телефона си, тя чу скърцането на пантите в момента, в който се изравни с микробуса. Внезапно остана без въздух и без възможност да вижда, а писъкът ѝ беше сподавен, преди да го нададе. Усети как я повдигнаха и завъртяха, а след това студеният метален под на каросерията на микробуса я блъсна. Зашеметена, тя се опита да махне онова, което закриваше лицето ѝ, но после нещо малко и твърдо я удари и отново изкара въздуха от дробовете ѝ. Чу как изпищяха близнаците, когато ги запратиха върху нея, после вратата на микробуса се затръшна с трясък. Полузадушена, Роза все така се мъчеше да се освободи от чувала или каквото там имаше на главата ѝ, когато двигателят на микробуса заработи с ръмжене. В следващия момент инерцията от потеглянето на микробуса я запрати настрани и Роза усети вкуса на кръв в устата си, когато в лицето ѝ се заби една малка глава. Близнаците пищяха и плачеха, тя също, но сетне отнякъде по-високо пред тях се чу груб мъжки глас:

— Млъквайте, мамка ви!

Близнаците продължиха да вият.

— Казах да млъквате, мамка ви! — прогърмя гласът.

Говореше с необичаен акцент, различен от лондонския, който Роза беше свикнала да чува.

— Да не искате да ви дам повод да плачете наистина?

— Не, моля ви… — започна Роза, но в този миг микробусът направи завой и тримата се хлъзнаха към отсрещната стена, с преплетени ръце и крака.

Към шума, който вдигаха те, се прибави някаква нова какофония и в зашеметеното състояние на Роза ѝ трябваха няколко секунди, за да определи, че това е музика. Хевиметъл, оглушително силен. Тя почувства до себе си едно малко тяло и инстинктивно го дръпна към себе си. Дълга коса: Абигейл. Роза не усещаше Хари, но го чуваше някъде наблизо.

— Всичко е наред, всичко е наред! — извика тя, макар да знаеше, че не е така.

Затрудняваше се да си поеме дъх и със свободната си ръка се опита да махне чувала, или качулката, от главата си. Успя донякъде, преди микробусът рязко да завие отново, така че Роза и близнаците пак се изтърколиха по пода.

После тя политна напред, когато микробусът рязко спря. Охлузена и замаяна, Роза все още не беше успяла да осмисли случващото се, когато вратата се отвори с неприятно стържене. Усети как я сграбчиха и повлякоха назад.

— Не!

Под ръба на чувала се процеди дневна светлина, когато я извадиха от микробуса. Роза тежко се стовари на някаква твърда, грапава повърхност, като си удари главата и си ожули кожата. Груби ръце сграбчиха реверите на якето ѝ и я вдигнаха. Роза усети топъл дъх през плата, а гласът с акцента просъска в ухото ѝ:

— Кажи на родителите, че искам Коли да донесе половин милион в склада в полунощ. Сам. Той знае кой склад. Ако ми играят номера или кажат на полицията, ще си получат децата на парчета, ясно ли е?

В следващата секунда тя отново се озова на земята. Чу как се затръшна вратата на микробуса. Качулката се беше вдигнала над очите ѝ. Слънчевата светлина я заслепи, когато се огледа да види къде се намира. Беше просната на улицата пред къщата, където работеше.

От близнаците нямаше и следа.

Уилкс изглеждаше още по-зле от обикновено. Долнището на анцуга му беше на петна, а тениската му висеше над дебелия корем. И двете бяха сиви, което му придаваше вид на кисело бебе, облечено с мръсни ританки. Бебе, което май имаше избеляла смучка на врата. Уилкс присви хлътналите си очи срещу слънцето и изгледа Джона, все едно не можеше да го познае.

— Какво искаш, мамка ти? — попита той с пресипнало ръмжене.

Джона се беше опитал да му се обади по телефона, преди да дойде с колата. Можеше да е излязъл някъде, но Джона реши, че е по-вероятно дебелакът да си отспива след поредния запой.

— Случи се нещо. Може ли да вляза?

Уилкс го изгледа недоволно, без да се отмести от вратата.

— Какво ти има на лицето?

През нощта едното око на Джона беше посиняло, а челюстта му беше подута от ритниците.

— Нищо. Виж, трябва да поговорим. Важно е.

— Имам работа.

— Ще ти платя — каза Джона, преди Уилкс да успее да затвори вратата. — Става дума за Гевин.

Уилкс го изгледа пресметливо, като присвиваше малките си очи. Разсеяно се почеса по чатала.

— Какво за Гевин?

— Не тук навън. Ще ти кажа вътре.

Очичките вече не гледаха дружелюбно, но Джона забелязваше как се въртят зъбните колела зад тях.

— Трябва да се изпикая — промърмори накрая Уилкс, обърна му гръб и влезе в къщата, като остави Джона да го последва.

Преди да изчезне зад една врата до стълбите, пенсионираният полицай подхвърли през рамо:

— Свърши нещо полезно, включи чайника.

— Нямаме…

Но вратата на тоалетната вече беше затворена. Когато отвътре се чу шуртене, Джона неохотно отиде в кухнята. Посрещна го гледката на мръсни чинии и преливаща кофа за боклук. Джона изрови две порцеланови чаши, които бяха сравнително чисти, и потърси чай или кафе в шкафовете, докато чакаше водата да кипне. Вече беше направил две кафета и наливаше в тях от млякото, което беше намерил в хладилника — изглеждаше вкиснато — когато от коридора се чу как Уилкс пусна водата в тоалетната. Сетне се разнесе шум от вода, която течеше в мивката, придружен от храченето на Уилкс, и накрая той влезе в кухнята, като подръпваше долнището си.

— Имам чувството, че някой ми е изпържил проклетата глава — обяви той и разтърка лицето си, при което се чу стържене от наболата му брада.

Беше си наплискал лицето с вода и въпреки че очите му още бяха зачервени и подпухнали, не изглеждаше толкова зле, колкото преди.

— Цяла нощ не спах, защото играх покер по интернет. Пълна загуба на време, мамка му.

— Опитах се да ти се обадя…

— Има ли захар в това кафе?

Уилкс взе една от чашите, опита кафето и се намръщи. Джона стисна зъби, докато дебелият мъж си сложи три пълни лъжички захар и още мляко, а после занесе чашата си до кухненската маса. Дървеният стол за хранене проскърца под тежестта му, когато той се отпусна на него с разперени колене. Все още не беше погледнал Джона.

— И какво за Гевин? — попита той, като отпи от кафето.

— Знам кой го е убил. Тази сутрин същият човек отвлече близнаците на бившата ми жена.

В друг момент реакцията на Уилкс може би щеше да е комична. Той се задави с кафето, а очите му се разшириха. Закашля се и несръчно остави чашата на масата, като разля още кафе от нея, докато се взираше в Джона.

— Какво?

Джона се отпусна на единствения друг стол до масата.

— Казва се Оуен Стоукс. Убил е Гевин и другите жертви от склада, както и една журналистка, която подготвяше статия за случая. Освен това или е виновен за случилото се с моя син, или знае повече за него — убеден съм.

Устата на Уилкс зееше от потрес.

— Будалкаш ли ме?

— Иска да му приготвим половин милион паунда до полунощ и аз да му ги занеса. Ако замесим полицията, казва, че ще ги убие. Децата са на шест години.

— Боже господи, мамка му — възкликна Уилкс, зашеметен от чутото. — Обявиха ли ги за издирване?

— Не, родителите решиха да направят каквото иска Стоукс — каза Джона и поклати глава, защото това изобщо не му харесваше. — Предупредих ги да не постъпват така, но те са ужасени. Не ги обвинявам.

— Ще му платят?

— Според тях нямат друг избор.

— А той иска половин милион? Господи! — Уилкс изду бузи, преди да попита: — Бившата ти може ли да събере толкова пари?

— Не мисля, не и толкова бързо. Ще съберат, колкото могат, и ще се надяват да са достатъчно.

— По-добре да са. Залагат на карта живота на децата си.

Уилкс най-сетне беше започнал да внимава.

— Значи ти лично ще занесеш откупа? — попита той.

— И аз нямам друг избор. Затова съм тук.

Пред очите на Уилкс сякаш се спуснаха щори.

— Какво искаш да кажеш?

Джона беше обмислил да помоли едрия пенсиониран полицай да го придружи. Не беше във форма да се справи сам със Стоукс — още по-малко след побоя, който беше понесъл предишната вечер. Но това беше твърде голяма молба, а имаше и друг начин да изравни шансовете. Той си пое дъх и го изрече:

— Трябва ми пистолет.

— Ти да не си откачил, мамка му? — кресна Уилкс.

Не, отчаян съм. Джона знаеше, че щеше да прекоси една граница, след която нямаше връщане назад. Но не виждаше какво друго би могъл да направи. Не и когато алтернативата беше да се изправи срещу Стоукс невъоръжен и на патерици. Не и когато беше заложен животът на децата на Криси.

— Изслушай ме — започна Джона.

— Не! Няма начин, мамка му! Нали ти си от специализиран полицейски отряд, сам си намери шибания пистолет!

— Точно това се опитвам да направя. Но не разполагам с такива контакти, а няма много време.

— Тогава помоли някой от твоите колеги да ти помогне! Господи!

— Знаеш, че не мога да го направя.

Не че не го беше обмислил. Но полицейските огнестрелни оръжия бяха строго охранявани под ключ, а местоположението им се следеше и записваше стриктно. Дори да не беше така, Джона не беше толкова глупав или отчаян, че да се обърне към старите си колеги. Знаеше какво ще последва. Ако имаше повече време, може би щеше да измисли по-добър начин.

Само че нямаше.

Уилкс се изсмя задавено.

— Но няма проблем да искаш от мен? Мамка му, да не мислиш, че случайно имам пистолет някъде тук?

— Не, но си помислих, че може да знаеш откъде да се сдобия с такъв.

— О, само това, така ли? Господи, за какво ченге ме вземаш, мамка му?

Джона не отговори на въпроса.

— Работил си в полицията двайсет и пет години — каза той. — Да не искаш да ми кажеш, че през цялото време не си знаел кой какво продава? Или кой може да познава такива хора?

— Няма значение! Осъзнаваш какво искаш от мен, нали? Боже, ако го използваш, ще стана съучастник в убийство!

— Надявам се да не ми се наложи да го използвам.

Пистолетът щеше да бъде много по-силно възпиращо средство от това Джона да отиде сам и невъоръжен. Заплахата от оръжието сама по себе си можеше да се окаже достатъчна да убеди Стоукс да му предаде близнаците.

— А и при всички случаи няма да кажа откъде съм го взел.

— О, да, това съм го чувал! Чупката!

— Не искам да го направиш заради мен. Но това са две шестгодишни…

— Не смей да ми говориш така, мамка ти! — прекъсна го Уилкс, като размаха дебелия си показалец срещу Джона. — Аз не съм виновен за това! Не съм отвлякъл аз тези деца, затова не ми се прави на благороден рицар, за да ме накараш да се забъркам в тази история! Аз нямам нищо общо, мамка му!

— Искам само едно име, нищо повече. Ако не знаеш такова, просто ми кажи, защото нямам много време.

— Добре, казвам ти, мамка му! Вратата е там!

С пламнало лице, Джона се изправи на крака. Не можеше да обвинява Уилкс, че беше побеснял. Поначало нямаше голяма вероятност да постигне успех, но все пак се надяваше, че Уилкс може да измисли нещо.

— Чакай.

Джона спря на вратата на кухнята и се обърна. Уилкс хапеше устни, а единият му крак трескаво подскачаше нагоре-надолу, както си седеше на стола.

— Какво ще правиш? — попита го той.

— Не го мисли. Както сам каза, това няма нищо общо с теб.

— Така е, знам, но… — Уилкс прокара ръка по лицето си, преди да продължи: — Той може да не направи нищо на децата. Ако му дадеш каквото иска, може да ги пусне.

— Имаш предвид, както направи с предишните? Извинявай, но според мен да се надяваме на най-доброто не е кой знае каква стратегия.

— Господи! — Уилкс отново изду бузи. — Ако отидеш при грешния човек да търсиш пистолет, свършено е с теб. Знаеш го, нали?

— Ако нямам пистолет, с мен бездруго е свършено. — Несигурността и изтощението изведнъж надвиха Джона. — Не знам, може пак да говоря с бившата си жена. Ще се опитам да я убедя да се обадят в полицията.

— Вече е късно за това — възрази Уилкс. — Родителите имат право. Ако срокът е само до полунощ, няма начин полицията да ги открие навреме.

— Тогава какво предлагаш? Защото аз нищо повече не мога да измисля.

Уилкс не отговори. Червендалестото му лице беше замислено, докато се взираше в пода и хапеше долната си устна. Джона съобрази, че не бива да казва нищо повече, а да го остави сам да се пребори със себе си. Изведнъж Уилкс удари с юмрук по подлакътника на стола.

— Мамка му! Мамка му! — изруга той и рязко се изправи. — Стой тук.

Уилкс отмести Джона от пътя си и излезе в коридора, като едва не затръшна вратата след себе си. Джона чу как стъпките му се отдалечават към дневната. Поколеба се, после пристъпи до затворената врата на кухнята, за да подслушва. Едва различаваше тихия глас на Уилкс, докато говореше по телефона, но разговорът вървеше само в едната посока и се чуваше твърде неясно, за да разбере за какво става дума. В един момент Уилкс повиши тон, после настъпи продължително мълчание, докато слушаше човека от другата страна на линията. Когато заговори отново, го направи по-делово, все едно приключваше разговора.

Джона се отмести от вратата. Няколко секунди по-късно тя се отвори и Уилкс се върна в кухнята.

— Добре, може да успея да ти помогна.

— Можеш да намериш пистолет?

Джона не беше сигурен дали да изпитва облекчение, или не.

— Нали това искаше? — отвърна Уилкс. След като беше взел решение, самоувереността му се беше върнала. — Ако си размислил… — продължи той.

— Не — прекъсна го Джона, като сложи край на колебанията си. — Може ли да ми намерят „Глок 17“? — С този модел беше свикнал най-много.

Уилкс се засмя кисело.

— А не искаш ли да си избереш и цвета? Какво ще кажеш за бордо?

— Добре, ще взема какъвто имат. — Джона не можеше да повярва, че наистина прави това. — С колко патрона?

Уилкс сви рамене.

— Не знам, с колкото ти дадат.

Джона не възрази. И бездруго му се повдигаше.

— Колко ще струва?

Погледът на пенсионирания полицай се стрелна встрани. Джона едва ли не виждаше как пресмята надценката за себе си.

— Да речем, хилядарка.

Беше повече, отколкото очакваше Джона, но нямаше значение. Щеше да се наложи да плати, колкото и да струваше.

— Къде трябва да отида, за да го взема?

Уилкс не му отговори. Гледаше намръщено в пода, все едно още се колебаеше за нещо.

— Къде трябва да занесеш парите? — попита накрая той. Звучеше ядосан, почти огорчен.

— В склада на „Касапски кей“. Защо?

Пенсионираният полицай поклати едрата си глава, сякаш сам не можеше да повярва какво ще каже.

— Защото ще дойда с теб.

Джона не посмя да рискува да се върне в апартамента си, щом си тръгна от дома на Уилкс. След като насочи Флечър към Елиана Салим, беше въпрос само на време да установят самоличността на сестра ѝ, а тогава щеше да му се наложи да отговаря на неудобни въпроси. Инспекторът щеше да иска да разбере откъде Джона знае за старото разследване на Гевин, а този път нямаше да може да го заблуди. Все в някой момент Джона щеше да бъде принуден да започне да отговаря. Но точно днес не можеше да си позволи да го ангажират с полицейски разпит. Колкото и лошо да изглеждаше това отстрани, трябваше да отбягва Флечър, докато всичко не приключи. А после…

После може би нямаше да има значение.

Така не му оставаше нито едно място, на което трябваше да отиде в този момент. Криси и мъжът ѝ щяха да му се обадят, след като съберат парите — или поне колкото могат от тях — а Уилкс не искаше Джона да бъде с него, когато отиде да купи пистолета. По негово настояване се уговориха да се срещнат в единайсет и половина същата вечер на изоставения парцел на „Касапски кей“. Джона би предпочел да мине да вземе Уилкс със своето волво под наем. Стоукс беше казал, че той трябва да занесе парите сам, затова щеше да бъде рисковано да отидат там с две коли.

Но само ако Стоукс ги види. Ако отидеше на кея с лодка, както последния път, Стоукс нямаше да разбере. А дори да не го направи, по това време сигурно вече щеше да чака Джона в склада — поне така изтъкна Уилкс. Той можеше да кара след Джона, без да се показва, но готов да се втурне на помощ или да се обади за подкрепление, ако се наложи.

Това не се харесваше на Джона, но пенсионираният полицай беше непоклатим. Освен всичко останало, Уилкс не знаеше колко време ще му отнеме да се сдобие с пистолета. Ако сделката продължеше по-дълго от очакваното, беше по-добре Джона да чака на кея, вместо да седи пред дома на Уилкс.

— Ами ако не успееш да пристигнеш до дванайсет? — попита го Джона.

— Значи нещо се е провалило и тогава и двамата сме прецакани — отговори той.

Джона мразеше да чака. Усещаше нервната енергия, която го изпълваше, като форсиран двигател. Преди полицейска операция беше същото — адреналинът пулсираше във вените му, а въображението му беше свободно да си представя всякакви неща, които можеха да се объркат.

Нуждаеше се от нещо, с което да занимава мозъка си.

Навън гаснеше последната дневна светлина, когато паркира на една тиха улица, за да чака обаждането на Криси. Беше си купил сандвич и бутилка вода и докато се хранеше, извади телефона си. Търсенето на Даниъл Кимани го отведе до съобщения на уебсайтове за изчезнали хора, а това означаваше, че от полицията все още не бяха потвърдили публично неговата самоличност. Имаше снимка, на която се виждаше пълен, усмихнат младеж — снимката беше изрязана, за да не се виждат другите хора на нея — а в добавка към официалните уебсайтове имаше и страница във Фейсбук, която бяха направили приятелите и роднините на Кимани. Джона предполагаше, че Дейли беше започнала разследването си именно от нея. Помисли си да се свърже с тях, но ако не бяха информирани, че самоличността му е установена, не му се искаше да бъде човекът, който ще им съобщи новината. Ако изобщо беше установена, напомни си той. Нито Флечър, нито Бенет бяха потвърдили това пред него.

Независимо от всичко, да издири информация за Даниъл Кимани щеше да му отнеме повече време и концентрация, отколкото можеше да отдели в този момент. Погледна колко е часът, изчисти търсачката на телефона си и набра името „Ана Донари“.

Не беше сигурен как точно се изписва, защото само беше чул Салим да го произнася. Имаше хиляди резултати от търсенето — прекалено много, за да му бъдат от полза. Джона добави „Великобритания“ и пробва отново. Това съкрати броя на резултатите, но все така нищо не се набиваше на очи, така че той добави и „Лондон“. Дори не знаеше дали Донари е от града, но трябваше да започне отнякъде. Остана обезсърчен от необещаващия списък с резултати, появил се на екрана.

После нещо привлече погледа му. Първоначално едва не го прескочи, защото съдържаше вариант на името: и „Анна“, и „Доннари“ бяха изписани с двойно „н“. Вниманието му първо беше привлечено от датата. Статията беше отпреди десет години.

Една седмица след изчезването на Тео.

Беше новинарски репортаж от местен вестник. Убитата жена, открита на една пресечка недалеч от гара „Юстън“, беше идентифицирана като Анна Доннари, грузинска гражданка на трийсет и седем години. Причината за смъртта не беше посочена, но в статията се споменаваше, че и двете ръце на трупа са били отрязани. Джона се намръщи, когато прочете това, но нямаше повече подробности. Той въведе името още веднъж в търсачката, този път с новото изписване. Това го доведе до по-ранен репортаж от същия вестник — от деня, в който беше открито тялото на жената. Но в статията нямаше никакви други подробности освен онези, които се споменаваха и в по-късната. Текстът завършваше с дежурното изречение: „Полицията продължава разследването“.

Това беше всичко.

Коляното на Джона го болеше, схванато от дългото седене в колата. Той го раздвижи и извади телефона, който му беше дала Салим. Претегли го в ръка, като се изкушаваше да се обади и да я попита дали е имала предвид тази жена. Но Салим се беше изразила съвсем ясно, че телефонът е само за еднократна употреба, а той не искаше да пропилява обаждането си. Ако беше искала да му каже повече, тя щеше да го направи.

Тогава защо му беше дала името?

Джона отново прибра телефона и се сепна, когато собственият му телефон звънна. Грабна го, като очакваше да е Криси. Или дори Уилкс, за да му каже, че е възникнал проблем.

Но на екрана беше изписан номерът на Флечър. По дяволите. Джона го остави да звъни. Ако успее да се свърже с него, Флечър щеше да му каже да отиде в управлението или да го чака в апартамента си. Джона не можеше да направи нито едно от двете, а не искаше да води продължителен разговор с ядосания инспектор, докато чакаше да му се обади Криси. При все това да го отбягва по този начин го накара да се почувства като беглец от закона.

Когато телефонът спря да звъни, дори тишината му се струваше обвинителна.

Навън вече беше съвсем тъмно и уличните лампи хвърляха слаба светлина в колата. Джона нарочно не поглеждаше колко е часът, но сега се предаде и видя, че е седем и половина. Оставаха само няколко часа. Мисълта за това накара стомаха му да се свие от киселини. Хайде, Криси, къде си?

Все едно в отговор на мислите му, телефонът му звънна отново — този път на екрана беше изписано името на Криси. Когато Джона вдигна, тя звучеше съсипана.

— Събрахме ги — съобщи му тя.

Главата го болеше. Това беше първото, което Джона осъзна, но скоро заявиха присъствието си и други болезнени и неприятни усещания. Гадеше му се и цялото му тяло беше схванато от болка. Лежеше на нещо твърдо и грапаво. Килим, кафяв и неравен. Не беше неговият. Килимът сякаш се поклащаше под него с вълнообразно движение, от което му прилошаваше още повече. Ръцете му бяха извити зад гърба и когато се опита да се раздвижи, в китките му се впи нещо тънко и твърдо. Глезените му също бяха стегнати един за друг.

Пластмасови връзки.

— Не си губи времето. Тези няма да се разхлабят както предишните.

Джона се разтърси от шока, когато чу този глас. После се върнаха спомените. Колата на Уилкс, в която беше едрият мъж, безжизнен. Лицето, което го погледна от задната седалка. Не. Невъзможно е… Той обърна глава.

Мижавата светлина на една лампа на стената разкриваше продълговата, тясна стая с нисък таван. Въздухът миришеше на кисело и мръсотия, мухъл и влага. Стените бяха облицовани с дърво и се извиваха навътре, а освен лекото поклащане на пода, Джона вече долавяше и глухия, тежък плисък на вода. Не беше стая, осъзна бавно той. Беше каюта.

Джона беше на кораб.

От няколко метра разстояние го гледаше широкоплещест мъж, седнал на тапицирана седалка, облегнал лакти на коленете си. Погледът на Джона все още беше размазан, когато се взря в обръснатата глава и износеното камуфлажно яке, които беше видял на кадрите от охранителните камери. На пръв поглед беше Оуен Стоукс, но чертите на лицето му бяха съвсем различни. Небръснатата му физиономия се разцепи от крива усмивка.

— Здрасти, Джона — обади се Гевин.

Джона имаше чувството, че мислите му се плъзгат по лед, без да успеят да се задържат на едно място. Умът му настояваше, че това не се случва в действителност, а той все още сънува. Но болката в главата и тялото му, мъчителното неудобство от завързаните му китки и глезени — всичко това му доказваше, че е истина.

— Започнах да си мисля, че съм те ударил прекалено силно — каза му Гевин. — Сума ти време си в безсъзнание.

Лицето му беше по-възрастно, отколкото си го спомняше, а без тъмните му къдрици обръснатата глава изглеждаше необичайно чужда. Но несъмнено беше Гевин — човекът, който някога му беше най-добър приятел и кръстник на сина му. Човекът, когото беше намерил убит на пода в склада, с размазана на кървава каша глава.

Джона на два пъти направи опит, преди да успее да проговори:

— Ти си мъртъв.

— Още не — разпери ръце Гевин.

— Намерих тялото ти…

— Беше на един тип, когото намерих в уебсайт за запознанства. Беше с подходящото телосложение и цвят на косата, но не беше хубавец като мен. Обаче кръвта беше моя.

Гевин дръпна ръкава си, за да му покаже една мръсна бяла превръзка на предмишницата си.

— Трябваше да е моя, заради ДНК-то, но малко се увлякох. Кървях като заклано прасе.

Шокът да види Гевин беше отнесъл всички други мисли на Джона. Сега в съзнанието му се върна и останалото. О, боже…

— Къде са близнаците?

Дано само да са добре, дано…

— Спят в една от каютите. Сложих им диазепам в млякото.

— Упоил си ги?

— Спокойно, нищо им няма. Сложих само толкова, колкото да спят няколко часа.

— Ще ги пуснеш ли?

— Разбира се, че ще ги пусна! Те са деца — какво друго си мислиш, че ще направя? — Гевин прозвуча обидено. — Не се тревожи, не им позволих да видят лицето ми — добави той.

Нямаше причина да лъже и Джона изпита минимално облекчение. Все така нямаше сили, когато се изви и се надигна до седнало положение, облегнат на стената. Не му беше лесно да го направи със завързани ръце и крака и от усилието главата и коляното го заболяха още по-силно. На светлината на лампата дървената ламперия на стените и завесите на цветя, с които бяха закрити илюминаторите, придаваха на каютата абсурдно уютен вид. Цареше безпорядък, по пода бяха разпръснати смачкани кутийки от бира и празни бутилки, а в миниатюрната мивка бяха натрупани мръсни чинии. В дъното на каютата имаше врата, която беше полуотворена, така че Джона виждаше през нея тесен коридор и стъпала, които водеха нагоре към палубата.

Но между него и тях беше Гевин. Чантата за лаптоп беше на пода в краката му, до полупълна бутилка водка. Върху чантата бяха и двата телефона на Джона — собственият му и другият, от Елиана Салим. А после Джона забеляза нещо, което отново накара адреналина да се втурне по вените му. На седалката до Гевин имаше дебела кожена палка.

А до нея — руло найлонови пликове за фризер и черна лента скоч.

Джона откъсна очи от тях и погледна отново към Гевин.

— Къде сме?

— Закотвени на около половин километър от „Касапски кей“. Харесва ли ти? — попита той с ироничен жест към запуснатата каюта. — „Освободих“, така да се каже, това корабче от едни мои бивши делови партньори, които са го използвали за контрабанден превоз на хора през Ламанша. Би трябвало да ми свърши работа, за да прекося в обратната посока.

— Господи, Гевин…

Най-силният му шок вече беше преминал, но Джона все така не можеше да си поеме дъх от мисълта за мащаба на измамата.

— Мери и Дилън мислят, че си мъртъв! Направиха панихида за теб!

Гевин извърна поглед.

— Нямах избор.

— Избор? За бога, ти си убил невинни хора!

— Не всички бяха невинни. — Гевин посегна за водката и отпи голяма глътка, преди да я остави обратно. — Трябваше да изчезна. Единственият начин да го направя, без да се отрази на Мери и Дилън, беше всички да ме мислят за мъртъв. Трябваше да е убедително.

Шокът на Джона беше изместен от гняв. Внимателно, така че да не го забележи Гевин, той се зае да изпробва здравината на връзката, с която бяха стегнати китките му зад гърба.

— Защо? Боже мили, едва ли си извършил всичко това само защото са те уволнили от службата, нали? За пари ли го направи?

— Наистина ли смяташ, че щях да се подложа на всичко това само за пари? Или дори заради едно уволнение? — отвърна Гевин, като се изсмя горчиво. — Ти наистина нямаш никаква представа, нали?

— Не, нямам! Знаех, че не даваш пет пари за никого другиго, освен за себе си, но… Господи! Какво е станало с теб?

Лицето на Гевин се беше превърнало в студена, неподвижна маска.

— Знаеш ли, бях забравил колко си благочестив. Но помни, че не бях длъжен да ти давам възможност да се свестиш. Не ме карай да размисля.

Очите на Джона подскочиха към кожената палка на седалката. Беше безмилостно малко оръжие и той вече знаеше колко е ефективно. Но далеч повече го плашеше всекидневната баналност на пликовете за фризер и лентата скоч до него. Когато отново погледна към Гевин, в очите му прочете мълчаливо потвърждение.

И двамата знаеха как ще завърши това.

— Тогава защо съм тук? — попита Джона, като опъваше връзката зад гърба си. — Можеше да ме убиеш в колата, също като Уилкс. Нямаше да разбера нищо. Защо не го направи?

— Може би защото исках да разбереш.

След тези думи Гевин отново отпи от бутилката.

— Така или иначе нямаше да е добре да те намерят заедно с Уилкс.

На Джона му трябваше малко време, за да осъзнае какво има предвид. Вече беше заподозрян за убийството на Корин Дейли. Ако открият неговата ДНК и пръстовите му отпечатъци в колата заедно с трупа на Уилкс, щеше да изглежда, че освен това е убил и пенсионирания полицай, а после е избягал с парите. Щяха да останат въпроси без отговор, но сигурно всичко щеше да свърши дотам. Без отговор. Но за да се получи, не беше достатъчно Джона да умре.

Трябваше да изчезне безследно.

Джона опъна по-силно връзката зад гърба си и усети как тънката пластмасова лента се впива в плътта на китките му.

— Защо аз? Знам, че не се разделихме по най-добрия начин, но не мога да повярвам, че още ми се сърдиш заради онзи бой?

Гевин се разсмя.

— Да не мислиш, че го правя, защото ме хвана да чукам Криси? Крайно време е да пораснеш.

— Тогава защо? Защо са всички тези усилия да ме натопиш?

— А ти как мислиш? — Гевин някак лениво наблюдаваше реакцията на Джона. — Оуен Стоукс — каза той.

За момент Джона се усъмни, че е разтълкувал всичко погрешно и Гевин наистина е разкрил нещо за Тео. Но после се намеси действителността. Каквато и да беше причината, Гевин не го правеше заради сина на Джона.

— Не разбирам — отвърна той.

— Вече ти казах, трябваше ми начин да избягам. Стоукс го осигури, но всички трябваше да си мислят, че се случва нещо друго. И това беше твоята роля, Джона. Толкова си предвидим, мамка му. Знаех си, че няма да можеш да разсъждаваш трезво, ако си мислиш, че е замесен той. И се оказах прав, нали?

В стомаха на Джона пламнаха киселини.

— Това ли е? Това ли е всичко? Стоукс не е…?

— Стоукс нямаше нищо общо със случилото се с Тео, ако това се чудиш. Нищичко. Но от него излезе фантастично средство за отвличане на вниманието.

Той се завъртя на мястото си, за да покаже врата си на Джона. Над мръсната му яка се виждаха черните очертания на татуирана паяжина.

— Само е нарисувана с молив за очи, но върши работа — обясни той, като се обърна да седне както преди. — Или поне достатъчно, за да заблуди охранителните камери.

Сякаш всички сили напуснаха Джона. Спомни си кадрите, които му бяха показали Флечър и Бенет. От местата, на които беше „забелязан“ той. Мъж с обръсната глава, ниско нахлупена бейзболна шапка и наведена глава, така че да се вижда татуировката отзад на врата му, по която можеше да бъде разпознат. Бяха похабили толкова много време и енергия, за да преследват един мираж. Заедно с тази мисъл го изпълни още по-остра болка.

Това беше и последната му надежда да разбере нещо за Тео.

— Мъртъв ли е Стоукс? — попита той, като вече знаеше отговора.

— О, да. Но не го убих аз. Това тежи на твоята съвест. Горкият кучи син си мислеше, че ще му се плати, за да пласира откраднати телевизори, но ти наистина се разправи с него. Не вярвах, че си способен. Не ми остана нищо друго, освен да се отърва от трупа.

В душата на Джона се отвори нова рана, като чу тези думи.

— Къде?

— На дъното на реката, заедно с моя дубльор от склада. — Гевин не откъсваше очи от него, за да не пропусне нищо от реакцията му. — Скоро ще се видиш с него.

В този момент Джона едва не се предаде. Господи, това беше прекалено. Но после пак го обзе гняв, а с него и възобновена решителност. Тук се случваше нещо друго — нещо, което още не беше разбрал. На Гевин явно му бе нужно Джона да изчезне, но това не обясняваше защо все още беше жив.

Той иска да говори. Остави го.

Без да обръща внимание на болката в разранените си китки, Джона удвои усилията си по връзката.

— Ами Корин Дейли? И Уилкс, за бога?

Гевин посегна за водката и отпи още една глътка.

— Ти си този, който въвлече Джим в цялата история. Аз нямах нищо против той да продължава да си мисли, че съм умрял — докато ти не започна да ходиш при него. След журналистката бях започнал да се тревожа колко точно знаеш. Джим не умееше да си държи езика зад зъбите, като си пийне, затова трябваше да разбера за какво си говорите вие двамата.

— Той ти беше приятел!

— Той беше боклук, който щеше да продаде и майка си. Във всеки случай не бих проливал сълзи за него. Според теб на кого се обади за пистолета? — Гевин се ухили, когато видя изражението на Джона. — Искаше „Глок 17“, нали така? Опасна работа. Трябва да призная, че не го очаквах. Горкият стар Джим беше готов да се насере от страх. Не знаеше за близнаците, а още не беше свикнал с мисълта, че ме вижда отново. Излъгах го нещо за това, че са ме натопили, но после се наложи да му обещая дял от плячката. — Той изсумтя и поклати глава, преди да продължи: — Тъпанар. Колко ти каза, че ще струва този пистолет?

Джона си спомни как беше подслушвал разговора на Уилкс, след като беше излязъл от стаята. Беше предположил, че той се обажда на някой стар познат от полицията. Господи, как може да си толкова глупав?

— Хиляда — отговори той, отвратен от собствената си лековерност.

— Така ли? — изсумтя подигравателно Гевин. — Проклет измамник. На мен ми каза, че ти е поискал петстотин.

Той отново отпи от водката и се облегна назад. Пиеше сериозно, все едно събираше кураж за нещо. Китките на Джона бяха хлъзгави от кръвта на местата, където връзката беше протрила кожата му, но не я усещаше разхлабена. Той продължи усилията си.

— Корин Дейли имаше малка дъщеря, знаеше ли това? Мади.

Гевин изкриви лице.

— Не започвай с това. Видях я, когато говори с теб пред църквата…

— Бил си там? — прекъсна го Джона.

— Бях паркирал по-надолу на улицата. Да не мислиш, че бих го пропуснал? — отвърна той и отново надигна бутилката. — Доста бързичко се сближи с нея, а? Не мога да кажа, че те обвинявам за това, но тази кучка си пъхаше носа навсякъде. Нямаше да спре да рови, докато не открие всички мръсотии за мен. Нямаше как да ѝ го позволя.

Джона си спомни за жената, с която беше споделил бирата и пицата си, за жизнеността и вълнението, изписани на лицето ѝ. После си спомни същото лице, неподвижно и безжизнено под найлоновия плик, и му се прииска да се нахвърли върху мъжа срещу себе си.

— Значи си я убил и си я използвал, за да ме натопиш — рече той, като усукваше връзката зад гърба си. Струваше му се, че е започнала да поддава малко повече, но имаше толкова много кръв, че не беше сигурен.

— Ами нали разбираш — с един куршум два заека.

— Господи, чуваш ли се какво говориш? — извика Джона. — Ами онези хора в склада? Какво ти бяха направили те?

Гевин сплете театрално пръсти над главата си и се протегна, докато ставите му не изпукаха. Така не му се налагаше да гледа Джона, когато му отговори:

— Нищо. Бяха някакви непознати, които хванах от улицата. За да се получи, всички трябваше да си мислят, че Стоукс е истински злодей. Налагаше се да го представя като такъв. Според теб защо избрах място, наречено „Касапски кей“! — Той се засмя подигравателно и добави: — Имам предвид, голяма работа!

Джона забави дишането си, за да овладее гнева си, и продължи да опъва връзката на китките си.

— И Даниъл Кимани ли беше някакъв непознат?

Гевин застина, както се протягаше. Отпусна ръце и се взря в Джона с подновена бдителност.

— Дейли ти е казала за него, нали? И какво друго ти каза?

— Бил е докторант, активист за правата на човека. Него не си го хванал случайно, нали?

— Може да не съм знаел кой е — прозвуча Гевин безразлично, но всъщност беше нащрек. — Не си направих труда да му проверя биографията.

— Но знаеше коя е Надин, нали?

От безразличието не остана и следа.

— Какво имаш предвид?

— Надин, нали я помниш? Посипа я със сода каустик и я остави да се задуши. Беше в агония, когато я открих — поясни Джона, като се възползва от временното си преимущество. — Знаеше ли, че тя е още жива?

— Допуснах грешка. Затова започнах да използвам тези. — Гевин вдигна рулото пликове за фризер от седалката до себе си, за да го покаже на Джона. — Много са добри. Скоро сам ще се убедиш.

Джона се смрази от тази заплаха, но не позволи да бъде отклонен от курса.

— Как така си допуснал грешка единствено с нея? Да не би да е, защото ти е напомняла на някого?

Гевин застина съвсем неподвижен.

— Какво каза?

— Много добре чу. Как според теб би реагирала Елиана, ако знаеше, че си убил сестра ѝ?

Лицето на Гевин пребледня от смайването. На светлината на лампата заприлича на труп.

— Кой ти каза?

Джона си даваше сметка, че трябва да внимава. Разполагаше с един-единствен коз. Не биваше да предизвиква Гевин твърде много.

— Не си спомням. Може би Уилкс. Ако не го беше убил, можеше да го попиташ.

— Глупости! Уилкс дори не знаеше, че сестра ѝ е в страната! — Гевин беше на ръба на седалката си, стиснал в юмрук кожената палка. — Никой не знаеше за това. И няма начин някой от екипа на разследването да е направил връзката, така че ти откъде знаеш, мамка ти?

— Защо я уби? — попита Джона, без да отговори на въпроса му. — Как изобщо Надин те откри?

— Кажи ми откъде знаеш, че бяха сестри, или ще те принудя с бой.

— От какво се изплаши? Че тя ще разбере как си принудил сестра ѝ да продължи да проституира? Това не е достатъчна причина да…

Гевин се изстреля от мястото си и замахна с палката. Джона се опита да се извърне, но кожената палка, пълна с оловни сачми, го перна по бедрото.

— Кой ти каза? — кресна Гевин и отново замахна. — Кажи ми, мамка ти, иначе…!

— Тя ми каза!

Мълчание. Гевин стоеше над него, а гърдите му се повдигаха и спускаха. Лицето му беше пепеляво.

— Какво говориш?

— Тя не е мъртва — рече Джона, като едва си поемаше дъх. — Трупът в апартамента е бил на друга жена. Познато ли ти звучи?

В рамото му избухна болка, когато Гевин отново замахна с палката. И още веднъж.

— Предупредих те, мамка ти!

— Вчера я видях! — изкрещя Джона, като се опитваше да избегне ударите. — Тя е жива!

Побоят спря. Джона се беше свил на кълбо, но сега предпазливо се отпусна. Гевин продължаваше да държи палката вдигната над главата си, но сега свали ръка, все едно беше забравил за нея.

— Лъжеш — отвърна Гевин, но само по рефлекс.

— Тогава откъде знам, че си прилича с Надин?

Гевин отстъпи крачка назад. Почти се свлече на седалката.

— Не може да бъде. Не е възможно, аз видях…

Гласът му засече. Джона се избута до изправено положение, като трепереше от болка. Не изпитваше особени угризения, задето беше казал на Гевин за Салим. Тя го беше предупредила да не споделя с никого, но дори Салим нямаше как да предвиди подобно развитие.

— Тялото в апартамента не е било нейното — продължи Джона, вече безжалостно. — Всички сте приели, че е била тя, а Уилкс е прецакал разпознаването. Но тя е жива. Знам как да се свържа с нея.

Погледът, който му хвърли Гевин, го изпълни с налудничава надежда, но и със страх.

— Не. Не, това е… Как?

Джона внимаваше да не поглежда към телефона, който му беше дала Елиана Салим.

— Освободи ме и ще ти кажа.

Гевин глухо се разсмя.

— На глупак ли ти приличам, мамка ти? Защо просто да не те бия, докато ми кажеш?

— Може да пробваш, но тогава няма да знаеш дали лъжа, или не. А ако ме убиеш, никога няма да разбереш.

Джона усещаше колко бързо бие сърцето му. Постара се да си придаде спокоен вид, докато Гевин обмисляше предложението.

— Няма да те пусна — отсече накрая Гевин. — И двамата знаем, че няма да стане, но ще ти предложа сделка. Запазих живота ти, защото се двоумях за нещо. Нека да направим размяна. Ти ще ми кажеш каквото знаеш, а аз ще ти кажа нещо в замяна.

Джона от самото начало беше наясно, че вероятността за успех е твърде нищожна. Но не беше очаквал това. Гевин си беше възвърнал увереността. В погледа му имаше нещо многозначително и жестоко.

Джона внезапно изпита предчувствие, че ще стане още по-зле.

— Какво? — попита той, като се боеше да чуе отговора.

Изражението на Гевин беше пародия на човешка усмивка.

— Знам какво стана с Тео.

Младата жена приклекна до детската количка и се усмихна, докато завиваше с бебешкото одеялце кукличката в нея.

— Ти ли си хубавото момиченце на мама? Да, ти си! Ти си маминото ангелче.

Говореше добре английски, макар и с лек акцент. Беше привлекателна, но прекалено слаба, с тъмни сенки под очите, които подсказваха за безсънни нощи. Дрехите ѝ бяха чисти, но евтини и износени, и въпреки че детската количка отдалеч изглеждаше приемливо, отблизо беше очевидно, че също беше износена от употреба. Вършеше работа, но беше ръждясала, а едното колело скърцаше и заяждаше.

Но все пак ставаше за онова, за което ѝ трябваше.

В парка нямаше много хора. Само един пияница, който надигаше бутилката си на една пейка на известно разстояние от нея, без да обръща внимание на нищо друго. С изключение на него, единствените други в парка бяха мъжът и малкото момченце на детската площадка. Жената ги наблюдаваше над детската количка, докато за пореден път оправяше одеялото и размахваше напред-назад плюшеното зайче. Бяха там от около половин час — първо бащата люля сина си на люлките, после момченцето го заведе поред на всички други катерушки на площадката. Смехът на момченцето ехтеше в студения въздух, а топлата усмивка на баща му беше заразителна.

Сега бяха на въртележката. Или по-скоро момченцето беше на нея. Бащата седеше на една пейка наблизо, докато въртележката се движеше с ритмично скърцане. Бебешките приказки на младата жена заглъхнаха, когато забеляза как главата на мъжа се отпусна и повдигна, отпусна и повдигна отново. Накрая се отпусна и не се повдигна повече. Брадичката му остана опряна на гърдите. Жената присви очи.

Заспал ли беше?

Тя се огледа и видя, че другата пейка в парка беше опустяла. Пияницата си беше тръгнал. Наблизо нямаше никого другиго. Само бащата, който беше заспал, и момченцето на въртележката, която се въртеше все по-бавно.

И тя.

Жената се изправи, като чешеше следите от игли под ръкава на палтото си. Бяха ѝ казали само да ги следи и да ги наблюдава, за да докладва какво е видяла. Нищо друго. Но това… това със сигурност беше благоприятна възможност, нали така? Може би струваше повече от един доклад — може би дори щеше да ѝ заслужи една нощ, през която не трябва да работи на улицата.

Момченцето беше слязло от вече спрялата въртележка и беше влязло в тунела. Пълзеше все по-надалеч от заспалия си баща, към храстите. Жената потреперваше от прилива на адреналин и неудовлетворения си глад за наркотици, когато погледна надолу в детската количка. На погледа ѝ отвърнаха безжизнените очи на куклата, която отдалеч приличаше на истинско дете.

Тя взе решение.

Джона продължи да обтяга пластмасовите връзки на китките и на глезените си, докато шумът от стъпки се губеше по коридора. Чу се скърцане от затваряне на врата, а после — нищо. Тишина, ако не се смята тихото плискане на водата по корпуса. Гевин сигурно слагаше дъщерята на Криси да легне в някоя от другите каюти, предположи Джона. И после какво? Още мляко с приспивателно, този път в смъртоносна доза? Дали щеше да ги задуши? След като момиченцето вече беше видяло лицето му, Гевин нямаше да освободи нито нея, нито братчето ѝ.

Джона не биваше да позволи това да се случи.

Той си наложи да забави дишането си, като си поемаше дълбоко дъх, за да противодейства на надигащата се паника. Хайде, недей само да лежиш тук! Не разполагаше с много време, преди Гевин да се върне, трябваше да се освободи от връзките преди това. Огледа каютата за нещо, с което да ги среже. Бутилката от водката беше на седалката, на няколко стъпки от него, но дори да успееше да я счупи, Гевин щеше да го чуе. Но в кухненските шкафове до мивката трябваше да има нож или ножица. Джона взе да се избутва по пода към отсрещния край на каютата. Опитваше се да използва здравия си крак, за да се изтласква по килима, но глезените му бяха стегнати един за друг и беше невъзможно да не сгъва и раненото си коляно. Всяко движение предизвикваше нова остра болка в увредената става и Джона напредваше мъчително бавно. С това темпо Джона нямаше да успее да стигне до целта си, преди Гевин да се върне. А дори да не се върне, на Джона все пак щеше да му се наложи да се изправи, за да претърси чекмеджетата. Той стисна зъби и въпреки всичко продължи, като се избутваше покрай седалката и празните кутийки от бира, разпръснати по пода…

Джона спря, внезапно осъзнал нещо.

Идиот.

Той се завъртя на място и опипа зад себе си, за да хване най-близката кутийка. Не беше лесно, защото ръцете му бяха стегнати една за друга и хлъзгави от кръвта, но успя да я сграбчи. Гевин вече я беше смачкал. Джона я стисна здраво с две ръце и се зае да я усуква.

Тънкият алуминий се огъваше и извиваше лесно като хартия, но упорито отказваше да се разкъса. Джона се ослуша за шумове от коридора и усука алуминия още по-силно. Хайде, хайде…!

Кутийката се разкъса.

Неравният ръб поряза пръстите на Джона и месестата част на дланта му. Бликна още кръв, която се прибави към тази от раздраните му китки. Но нямаше значение, трябваше му нещо остро. Беше трудно да извие ръце достатъчно, за да започне да реже пластмасовата лентичка, опъната като струна. Но успя да задържи разкъсаната кутийка, докато стържеше с ръба ѝ напред-назад по връзката. Режи, копеле! Защо не можеш просто да…

Връзката се скъса.

Когато Джона се протегна, за да среже и връзката, която стягаше глезените му, от коридора се разнесе шум от затварянето на врата.

Мамка му.

Острият метал се забиваше в пръстите му, докато Джона яростно режеше връзката. Усети, когато тя се скъса с леко пукване. Патериците му не се виждаха наоколо и нямаше време да ги търси. Той се зае да се изтегли до изправено положение, като се държеше за седалката, в очакване вратата на каютата да се отвори всеки миг.

Вместо това през стената се чу глухият шум от течаща вода.

Гевин беше спрял да се изпикае.

След като беше прекарал вързан толкова време, дори здравият крак на Джона беше схванат и отслабнал, когато се изправи. Корабчето се люлееше едва доловимо, но от движението му прилошаваше и още повече губеше равновесие. Джона се облегна на седалката и се огледа за някакво оръжие. На една лавица наблизо имаше тежък стъклен пепелник. По килима се посипаха пепел и стари фасове, когато Джона го грабна и донякъде изкуцука, донякъде се хвърли към вратата на каютата. Не можеше да отпусне тежестта си на раненото си коляно, но беше достатъчно да го издържи за едно-единствено замахване. Ако улучи, това щеше да е без значение. Ако ли не…

Тогава нищо нямаше да има значение.

Джона чу движение по коридора в мига, в който стигна до вратата. Притисна се до стената зад нея и вдигна пепелника.

Шумът навън замря.

В продължение на една секунда не се случи нищо. После вратата на каютата блъсна Джона с такава сила, че му изкара въздуха и го прикова към стената. Когато полетя в обратната посока, той се хвърли с цялата си тежест върху нея и беше възнаграден с ругатня от другата страна. Гевин все още не си беше възвърнал равновесието, когато Джона дръпна вратата и замахна с пепелника. Успя само да го закачи по челюстта, но то беше достатъчно да го накара да се олюлее. Да! Изпълнен с яростно въодушевление, Джона вдигна пепелника и пристъпи напред, за да сложи край на схватката.

Но коляното му поддаде.

Той се блъсна във вратата и изпусна пепелника, когато Гевин се заби в него. Двамата паднаха на пода и докато Джона се опитваше да се избута назад, нещо тежко го удари по главата. Каютата сякаш се размаза и политна на една страна пред очите му, а след още един удар, вече не можеше да контролира крайниците си. Усещаше се безтегловен и откъснат от тялото си и едва осъзна как го преобърнаха по лице. Вдиша прах и трохи от грапавия килим.

— Добър опит, но те чух как мърдаш вътре.

Гласът на Гевин сякаш идваше от много далеч. Джона усети как той рязко изви ръцете му зад гърба.

— Но адски ме заболя, затова май няма да рискуваме повече, мамка ти.

Джона не беше способен да окаже съпротива, докато Гевин отново стягаше китките му. После го претърколи по гръб, така че ръцете му останаха под него. С периферното си зрение видя как Гевин се отдалечи и се наведе да вдигне нещо от пода. Разнесе се тих шум от разкъсване, после той се върна.

В ръката си държеше найлонов плик за фризер.

Над очите на Джона се спусна полупрозрачна завеса, когато нахлузи плика на главата му, така че образите на Гевин и тавана над него се размазаха в синкав кошмар. Пликът покри носа и устата на Джона, найлонът веднага се замъгли и се изду от издишването му.

А когато си пое дъх, синият найлон се залепи плътно за лицето му.

Не! Джона започна да се мята и да рита, като се бореше за въздух. От това найлонът само залепна още по-плътно върху лицето му. Дробовете му се напъваха и горяха. Джона продължи да се мята, усети как пликът се усука около шията му и всички шумове изведнъж започнаха да се чуват като под вода или от раковина, когато главата му беше обгърната напълно. Някъде много далеч чу шума от развиване на лента скоч, а след това неясният силует на Гевин отново се наведе над него.

И изведнъж спря. През замъгления найлон Джона видя как Гевин се накланя към вратата. Сетне и той усети същото. Корабчето се наведе на една страна, сякаш нещо го натискаше.

— Мамка му, какво…?

Гевин го пусна и се изправи. Джона наведе брадичка към гърдите си и трескаво се зае да разхлабва плика на гърлото си. Докато се мъчеше да освободи устата си, чу възклицание от коридора.

— Мамка му, кой…?

Нещо накара гласа на Гевин да замлъкне. Пред каютата се разнесе шум от боричкане и корабчето се разлюля, когато сблъсъкът на тежки тела накара водата да се заплиска в бордовете, ниско и глухо. Джона чу стон и трясък, от който се разтърсиха костите му.

А после тишина.

Плясъкът на водата притихна, когато движението на корабчето се забави. Джона остана да лежи неподвижен, навел глава на една страна, напрегнал слух. Въпреки че пликът се беше разхлабил, найлонът усилваше шума от накъсаното му дишане и заглушаваше всички други звуци. Докато пликът се замъгляваше и отново ставаше прозрачен пред очите му, Джона по-скоро долови, отколкото чу как някой влезе в каютата. Различи през найлона неясен силует. Стори му се, че е с тъмно палто — по-тъмно от якето, с което беше облечен Гевин. Новодошлият пристъпи почти безшумно по килима, но Джона усети как корабчето се заклати под тежестта на непознатия.

— В една друга каюта има две деца, които се нуждаят от помощ — рече задавено той с пресипнал глас. — Проверете дали са добре. Моля ви!

Подът изскърца, когато новодошлият го доближи и застана над него. През замъгления найлон Джона едва различи едра, масивна фигура. Не каза нищо повече и едва смееше да си поема дъх.

После фигурата безмълвно се отдалечи. Джона напрегна слух, за да долови нещо друго освен задавеното си дишане и силните удари на сърцето си. Новодошлият беше излязъл в коридора и Джона внезапно се изпълни с отчаяното желание този човек, който и да беше той, да не влиза в каютата на близнаците. Там няма нищо за теб. Моля те, върви си.

Джона не чу да се отваря вратата на каютата, в която Гевин беше занесъл момиченцето. Вместо това в коридора се понесоха неясни звуци. Тихо шумолене, приглушен тропот. Корабчето отново се заклати, този път не толкова силно, и Джона чу как някой се качва по стъпалата. Миг по-късно усети вълна от студен въздух с влажна миризма, последвана от тихото щракване на врата, която се затвори.

И тишина.

Джона остана да лежи неподвижно за секунда, за всеки случай, а сетне започна да върти глава върху килима, за да изхлузи плика от нея. Раздели се с част от косата си и се сдоби с ожулвания от триенето, но не след дълго лицето му беше открито. Лепнеше от пот и кондензираната влага от найлона. Жадно си пое дъх и се претърколи, за да погледне през отворената врата.

Нямаше и следа от Гевин.

Ръцете на Джона още бяха завързани, но глезените му бяха свободни. Той пропълзя по пода до стената и се подпря на нея, за да се изправи на крака. Решен да открие близнаците, едва не пропусна да забележи малкия предмет на седалката.

Беше неговият телефон.

Джона беше видял как Гевин го прибра в джоба си. Явно, че там го беше оставил този, който бе дошъл на корабчето, но Джона нямаше време да мисли за това. Разкъсаната кутийка от бира, която беше използвал да среже връзките, още беше на пода, лъскава и червена от кръвта. Коляното му безмилостно пулсираше, а главата му сякаш щеше да се пръсне, когато се наведе да вземе кутийката. Ръцете му трепереха толкова силно, че едва не я изпусна. Стисна я колкото можеше по-здраво и се зае да реже пластмасовата връзка.

Този път му отне повече време, но накрая ръцете му се освободиха. Не ги усещаше и не се подчиняваха на волята му, а пръстът му беше хлъзгав от кръвта, когато грабна телефона си и набра номера за спешна помощ. Пусна го на високоговорител, вдигна се на крака и вече куцукаше към вратата, когато телефонът започна да звъни. Джона се представи като служител от лондонската полиция и даде колкото можеше повече подробности, докато куцаше по коридора. Налагаше се да се обляга на стената, за да се задържи прав, а нещо хрущеше в коляното му на всяка мъчителна крачка. Не знаеше точното местоположение на корабчето, а само това, което му беше казал Гевин: бяха завързани на около половин километър от „Касапски кей“.

Но задачата да открие близнаците заличаваше всички други тревоги. Ръцете на Джона оставиха кървава следа по стените, докато той минаваше по коридора. Малко по-нататък дървената ламперия беше разбита. На височината на главата му имаше вдлъбнатина, разцепеното дърво лъщеше като след удар от нещо тежко. С всичка сила. Когато го видя, Джона си спомни за шума от борба и глухия трясък, с който беше завършила.

Той продължи. Господи, колко трудно му беше да се задържи прав. Корабчето беше по-голямо, отколкото си беше представял, и в дъното на коридора имаше остър завой. Джона отваряше всички врати по пътя си и зад тях се показваха други помещения: килери, миниатюрна тоалетна, празна каюта.

Операторът от спешна помощ продължаваше да говори, че Джона трябва да се качи на палубата, да се огледа за нещо характерно, с което да определи местоположението си.

— Какво…? — рече той, като се опитваше да проумее смисъла на думите му.

Но му беше твърде трудно да се съсредоточи върху гласа от телефона. Трудно му беше да се съсредоточи върху каквото и да било. Главата го болеше, а люлеенето на лодката сякаш се засилваше. После Джона бутна поредната врата, за да я отвори, и съвсем забрави за гласа.

Каютата беше тъмна. Носеше се застоялата миризма на непрани чаршафи. Завесите бяха спуснати, но светлината от коридора разкриваше две неподвижни фигури на една койка вътре. Джона спря на прага, като се страхуваше да продължи. Осъзна, че е затаил дъх, докато се вслушваше за шум от дишане. Но в тъмната каюта беше тихо.

Гласът от телефона ставаше все по-настоятелен, затова Джона го прибра в джоба си, за да го накара да замълчи. Така беше по-добре. Залитна вътре и заопипва стената в търсене на ключ за осветлението. В каютата бликна светлина, от която главата и очите го заболяха.

На койката лежаха синът и дъщерята на Криси.

Децата изглеждаха съвсем мънички. И двете лежаха по гръб и не помръдваха. Очите им бяха затворени, а на светлината на лампата лицата им бяха неестествено застинали и бледи. На едно нощно шкафче, до две мръсни чаши, беше оставена кутията от млякото. Не, помисли си Джона, а главата му се изпълни с оглушително жужене. Не, не, не…

Сякаш цялата болка от загубата на Тео се сгъсти и кристализира. Боже, само не това, не и отново… Джона се запрепъва към децата със смътната идея да провери за пулс. Но ръцете му бяха толкова окървавени, че не искаше да докосва неподвижните деца. Знаеше, че трябва да направи нещо, нещо повече, но не можеше…

Момиченцето измърмори и се обърна на едната си страна.

Джона трябваше да се подпре на ръба на койката, за да не падне. Зрението му беше замъглено, но успя да различи и туптенето на пулса на гърлото на момченцето, силен и равномерен. От него се изтръгна смях, който звучеше по-скоро като хлип, когато болезненият мехур на скръбта изведнъж се разкъса. Искаше му се да се свлече на пода, обзет от облекчение, но не можеше да го направи. През болката и жуженето в главата си осъзна, че чува приглушен глас — тих, но настоятелен. Отначало не разбра откъде идва, но после се сети.

Аха, да… С тромави и несръчни движения извади телефона от джоба си. Гласът се усили, питаше го какво става и му казваше да се качи на палубата. Джона хвърли още един поглед на спящите деца, без да забелязва нито сълзите, които се стичаха по лицето му, нито усмивката си, обърна се и с мъка се отправи по коридора към стълбището.

— Дайте ми една минута — каза той на гласа.

Котаракът беше изчезнал, но бяха останали няколко разкъсани опаковки от храна. Освен тях имаше и някакъв малък, силно надъвкан предмет, който не се разпознаваше толкова лесно. Главата на някакво дребно животинче, ако се съди по вида му. Може би плъх.

Супер.

Застанал на ръба на кея, Джона присви очи срещу светлината на зимното слънце, която искреше по водната повърхност. Големият плавателен съд побутваше по-малките шлепове, а покритите с водорасли автомобилни гуми по бордовете му възмутено скърцаха при всеки допир. Джона си погледна часовника и видя, че му остава да убие още половин час. Обърна гръб на шлеповете, които се поклащаха в реката, и закуцука по павирания кей. С алуминиевия бастун му беше по-добре, отколкото с патериците, но щеше да се радва, когато се отърве от него. Физиотерапевтите настояваха Джона да го използва още няколко седмици, но той вече правеше опити да се справя без бастуна. Само на кратки разстояния, но все пак не беше падал.

Това си беше напредък.

Коляното още го болеше и го бяха предупредили, че няма да си възвърне цялата му сила или подвижност. Но последната операция беше минала по-добре от очакваното. Ударите на кожената палка бяха натрошили костта, преди още да е зараснала както трябва, и фрагментите от нея се бяха забили във вече наранената мека тъкан. Не остана друг вариант, освен да му сложат изкуствена капачка на коляното, а въпреки че сухожилията и хрущялната тъкан бяха понесли сериозни увреждания, с времето и упражненията те щяха да се оправят. Надали щеше да може да тича скоро — или по-скоро никога — и вероятно щеше да продължи да куца завинаги. Но Джона щеше да се научи да живее с това.

Щеше да се научи да живее с много неща.

През изминалите седмици след отвличането на близнаците много неща се бяха променили. За пръв път в живота си, откакто беше навършил пълнолетие, Джона вече не беше полицай. Една сутрин се беше събудил с откритието, че този етап от живота му е приключил, и още на същия ден си беше подал оставката. Беше предпочел да му изплатят цялата сума от пенсионната осигуровка наведнъж и заедно с компенсацията за контузията и застраховката, които му предстоеше да получи, беше в по-добро финансово положение от всякога.

Сега само трябваше да измисли какво да прави с тези пари.

Едно от първите неща беше да си намери ново жилище. След онази вечер, когато засадата им беше прекъсната от мащабната полицейска операция, младите хулигани не му бяха създавали повече неприятности. Но Джона беше започнал да изпитва неприятното усещане, че го наблюдават, когато влизаше и излизаше от блока. Може и да беше параноя, но му беше омръзнало да се оглежда през рамо. Човек не биваше да живее по този начин.

Беше обсъдил въпроса с Майлс, преди да вземе решение. Срещнаха се в малката зала в Хамърсмит през последната седмица, преди Майлс да я освободи. Предвид болестта на Пени, двамата с Майлс бяха решили да сложат край на групата за подкрепа.

— Тъжно е, но групата си свърши работата — рече Майлс, докато наливаше чай в две порцеланови чаши. — Нищо не трае вечно. Радваме се, докато го има, а сетне продължаваме нататък. Такъв е животът. — Зорките му очи зад очилата не се откъсваха от Джона, докато му подаваше чашата. — През последните няколко седмици изглеждаш по-добре.

— Коляното ми се оправя и главата не ме боли толкова често.

— Нямах предвид това — каза Майлс, а покрай очите му се нагънаха бръчици от усмивката. — Изненадващо е какво може да ни накара да поемем по нов път, нали?

Джона сведе очи към чая си.

— Не съм…

Майлс вдигна вежди.

— Сигурен, че имаш право да се чувстваш по-добре? Не искаш да предаваш Тео?

Джона кимна и се прокашля.

— Май да.

— Никога не съм вярвал в самобичуването. А да се научиш да приемаш не е същото, като да си затваряш очите. Или да забравяш. — Усмивката му беше топла и разбираща. — Докато сме на тази земя, сме длъжни да живеем. Затова се радвам, че се изнасяш от апартамента. Това е знак, че си готов за промяна. По-добре да я прегърнеш.

— Не знам… — промълви Джона все така нерешително. — На апартамента нищо му няма.

— Това не е достатъчно — каза Майлс и разчупи една бисквита надве. Беше с яйчен крем, естествено. — Кажи ми какви са плюсовете и минусите.

Минусите бяха неработещият асансьор, местоположението на жилището, което вече не му беше удобно, шумните съседи и възможността да го нападнат в момента, в който се покаже от входа.

— А плюсовете? — попита Майлс.

Колкото и да се опитваше, Джона не успя да се сети за нито един.

Беше стигнал до телената ограда пред стария склад. Вътре имаше признаци на живот. Вече цялата сграда беше обградена със скеле, все едно беше в гигантска клетка. Разкъсаните найлони бяха сменени със здрави полиетиленови листове, които бавно се издуваха от лекия ветрец. При вида им гърдите на Джона се стегнаха за миг, сякаш се задушаваше. Но усещането бързо премина.

Бяха сложили нова табела, която изобразяваше оптимистичното виждане на някой архитект за „забележителен нов градски обект“ с магазини, барове и ресторанти. Бъдещият комплекс вече се наричаше „Платноходен кей“, но промяната на името нямаше да заличи станалото там. Разследването на убийствата не беше приключило, въпреки случилото се на корабчето. Или може би именно заради него. Джона не се изненада, когато Флечър не му повярва.

— Значи вече твърдиш, че е бил Маккини, а не Оуен Стоукс. „Касапски кей“, Корин Дейли, отвличането на близнаците на бившата ти жена — Маккини е организирал всичко.

— Точно така — потвърди Джона.

Когато се срещнаха, Джона все още беше на легло в болницата, коляното му беше смазано, а главата му отново беше обръсната и нашарена с нови шевове, така че го обзе неприятното усещане за дежавю. Инспекторът изтри с кърпичка сълзящото си око.

— А после точно когато се е канел да убие и теб, на корабчето се е качил някой, преспокойно. Този човек е убил или обезвредил Маккини, а след това по вълшебен начин е изчезнал заедно с него. Като е оставил теб, децата и стоте бона за откупа. Но ти не знаеш защо и не си видял кой е бил.

Джона отново потвърди.

— Ти будалкаш ли се с мен?

Беше трудно да се определи дали Флечър беше подразнен повече от идеята, че Джона може да си е съчинил подобно нещо, или от вероятността да е вярно. Както изтъкна инспекторът — надълго и нашироко — това беше вторият път, когато изчезваше тялото на Гевин, а Джона беше единственият свидетел.

Но дори Флечър нямаше как да оспори доказателствата. Въпреки че не бяха открити никакви други следи от Гевин, уликите на корабчето очертаваха ясна картина. Когато Джона се покатери на палубата онази нощ, видя, че се намират до един бетонен кей пред редица от неизползвани промишлени постройки. Доколкото можеше, описа на оператора от спешни случаи какво вижда, но дотогава бездруго бяха локализирали мобилния му телефон. След няколко минути над главата му се разнесе шумът от полицейски хеликоптер и търсещият лъч на прожектора се стрелна надолу към реката. Малко по-късно пристигна и моторница на речната полиция, а на кея вече гъмжеше от патрулни коли. Близнаците бяха откарани с една линейка, все още сънени, но медиците от линейката казаха, че жизнените им показатели са добри. Гевин или беше решил да изчака по-късен момент, за да предприеме нещо повече, което беше прекалено дори за него, или беше размислил.

Джона се надяваше на второто.

Този път имаше повече доказателства за присъствието на Гевин от кръвта, която беше оставил в склада. Вдлъбнатината в ламперията, която Джона беше забелязал в коридора, отговаряше на удар от череп в стената. Силен удар. По дървото беше останала кръв и кожна тъкан, които носеха ДНК-то на Гевин, а в цялото корабче имаше негови пръстови отпечатъци. Имаше и ясни свидетелства, че е живял на борда, придвижвал се е по реката предимно през нощта и се е укривал на изолирани кейове.

Пръстовите му отпечатъци и неговата ДНК бяха открити и в товарния микробус, използван за отвличането на близнаците. Микробусът беше паркиран на кея, до волвото под наем на Джона. Гевин го беше откарал до корабчето в него, докато Джона е бил в безсъзнание, и беше оставил трупа на Уилкс в собствената му кола на „Касапски кей“.

И все пак, при положение че тялото на Гевин липсваше, Флечър можеше да възрази, че доказателствата не са достатъчни, за да потвърдят версията на Джона. Но при една полицейска акция беше открит лаптопът, който Дилън беше продал на своя дилър. Хард дискът му беше невредим, а в историята на търсачката беше записан уебсайтът за запознанства, където Гевин беше открил своя двойник — мъжа, когото Джона беше видял мъртъв в склада. Казваше се Нийл Дейвисън, трийсет и осем годишен, брокер на недвижими имоти, изчезнал безследно, след като беше казал на приятелите си, че отива на среща с човек, с когото се е запознал по интернет. Приликата с Гевин беше повърхностна — подобна възраст, ръст и телосложение, като и двамата бяха с тъмна къдрава коса. Но проснат по очи в тъмния склад, облян в кръвта на Гевин и с неговите дрехи, часовник и брачна халка, се беше оказала достатъчна.

Това не попречи на Флечър да се заяжда.

— Не си много наблюдателен. Нали ти е бил приятел?

— Не аз потвърдих неговата ДНК — сопна се в отговор Джона.

По този въпрос завършиха наравно.

Но в историята на Джона имаше едно нещо, в което инспекторът особено се съмняваше — твърдението му, че не знае кой се беше качил на корабчето и му беше спасил живота. Флечър отново и отново се връщаше към този въпрос, за да го разнищва с надеждата да отвори пробойна във версията на Джона.

— Значи не успя да го видиш както трябва, така ли?

— На главата ми имаше найлонов плик. Задушавах се.

— И той не каза нищо? Нищо, което да насочи кой е или защо е там?

— Не, но Гевин беше ядосал много опасни хора. Последствията явно са го застигнали.

Флечър го изгледа втренчено, като че търсеше лъжата по лицето му.

— Тогава защо не е взел парите за откупа? Защо е оставил сто бона?

— Не знам. Може да не е разбрал, че са там.

— Значи пристигането на тази персона в този момент не е нищо повече от щастливо съвпадение? Спасил ти е задника и си е тръгнал просто така?

— Предполагам. Не мога да кажа нищо друго, освен че не съм го поканил аз — отговори Джона.

Формално погледнато, това беше вярно. Джона не знаеше кой беше неканеният гост — не и със сигурност. Но си спомняше как се беше наклонило корабчето, когато човекът се беше качил на борда, и тежкия трясък на палубата. Беше останал с впечатлението за внушителни ръст и тегло, докато неясният силует обикаляше каютата, а освен това му е била необходима стряскаща физическа сила, за да се справи толкова бързо с Гевин. Джона не беше забравил какво бе изпитал, докато лежеше безпомощен на пода, и мисълта, че животът му е на кантар. Спомняше си и тихото почукване, докато тъмната фигура стоеше над него. Джона се бореше да си поеме въздух, а през това време неканеният гост спокойно беше изпращал текстово съобщение. Джона се сещаше само за една причина да го направи.

За да попита за нареждания.

Джона не знаеше със сигурност как го беше открил телохранителят на Елиана Салим, нито защо беше избрал точно този момент да се намеси. Но надали е било трудно да се инсталира приложение за проследяване в телефона, който му беше дала тя. Този телефон беше изчезнал заедно с Гевин, но Джона предполагаше, че не е било толкова трудно да се настрои микрофонът му по такъв начин, че да се използва като средство за подслушване от разстояние. Може би Салим беше чула всичко казано от Гевин и беше наредила на телохранителя си кога да се намеси. Точно както му беше наредила и да остави телефона на Джона, за да може той да повика помощ за близнаците. Джона не знаеше дали Гевин вече е бил мъртъв, когато телохранителят го отнесе от корабчето, но след като се беше запознал със Салим, не смяташе така. Тя би искала убиецът на нейната сестра да бъде заловен жив.

Особено след като беше разбрала кой е.

Все още го тормозеше мисълта, че беше запазил в тайна информацията за Елиана Салим и нейния телохранител. Но всеки път, когато се изкушаваше да каже на Флечър за тях, се изправяше пред едни и същи доводи против. Нямаше никакви доказателства — нито че Салим беше жива, нито за някое от нещата, които му беше казала тя. Дори не знаеше какво име използва в момента. А даже и да му повярват, Джона не виждаше каква полза щяха да имат от тази информация.

От другата страна на везните беше фактът, че Джона дължеше и своя живот, и живота на близнаците на нейната намеса. Да я предаде, щеше да бъде незаслужена отплата за нейната помощ, особено ако по този начин я изложи на опасност от страна на анонимните хора, от които Салим толкова се страхуваше. Джона не можеше да го обясни, но инстинктивно долавяше, че би било голяма грешка да разкрие Салим. Както и да я настрои срещу себе си.

Гевин можеше да го потвърди.

Джона потрепери, докато стоеше пред оградата на склада. Полиетиленовите покривала на скелето се издуваха и плющяха, все едно сградата под тях дишаше. Част от фасадата беше почистена с пясъкоструйка и под мръсотията, трупана с векове, се беше показал светлият камък. Миналото буквално беше измито. Но Джона обърна гръб на мястото с мисълта, че нямаше никакво значение какво ново име ще му дадат. За него то винаги щеше да си остане „Касапски кей“.

Докато се връщаше към мястото, където бяха завързани шлеповете, над него надвисна сянка, която вече му беше добре позната. Не само съдбата на Гевин беше свързана с въпросителни. Самоличността на третата жертва от склада не беше установена и вероятно завинаги щеше да си остане така. Гевин беше казал, че мъжът е бил бездомник — случайна жертва, убита единствено за да размъти водата около убийствата на Надин Салим и Даниъл Кимани. Все още млад мъж, може би от източноевропейски произход, въпреки че дори това не беше сигурно. Никой не го беше потърсил и безсърдечните думи на Гевин се бяха оказали твърде точни: „Човек, който нямаше да липсва на никого“.

Печален епитаф.

Но на съвестта на Джона най-много тежеше друга, неочаквана жертва. Тялото на Оуен Стоукс все още не беше открито и според Джона никога нямаше да го намерят. Гевин беше казал, че го е потопил на дъното на реката, и Джона нямаше причина да се съмнява. Нито в причината за смъртта на Стоукс. Независимо че беше организирана от Гевин и независимо от увереността на Джона, че се беше борил за живота си и за живота на Надин Салим, суровият факт си оставаше истина.

Джона беше убил един невинен човек.

Бяха му казали, че няма да му повдигнат обвинение. Всъщност нямаше никакви доказателства, че Оуен Стоукс е мъртъв, а дори да имаше, мотивът за убийството и самото престъпление бяха всъщност на Гевин, а не негови. Но това не променяше случилото се, нито чувствата на Джона. Независимо че беше подведен, ръцете му бяха изцапани с кръв.

И това беше нещо друго, с което трябваше да се научи да живее.

За написването на тази книга ми помогнаха много хора, които щедро отделиха от времето си, за да отговорят на моите въпроси. Благодаря на Тони Кук, оперативен директор на Националната служба за борба с престъпността, на Марк Уилямс, председател на Асоциацията на въоръжените полицейски служители, и на пресцентъра на лондонската полиция. Ако има грешки в книгата, те са мои, не техни.

Благодаря и на агентите си Гордън Уайз и Сара Харви от „Къртис Браун“, на редакторите си Сам Ийдс и Рейчъл Нийли и на целия екип на издателство „Орион“, където посрещнаха топло мен и Джона Коли; на Улрике Бек, Фридерике Ней и всички останали от германското издателство „Роволт“, и на Бен Стайнър и SCF за това, че прочетоха и коментираха ръкописа.

Както винаги, благодаря най-много на съпругата си Хилари за подкрепата, идеите и търпението, и за това, че споделя с мен и възходите, и спадовете.