Той се взираше във величествената панорама на Манхатън, 66,4464 метра под краката си, когато алармата го прекъсна.

Никога преди не беше чувал това настойчиво електронно пулсиране по време на работа.

Познаваше звука от тренировките, докато работеше да получи сертификат за защита от падане, но никога — от някоя смяна. Неговото ниво на умения и сложното устройство на струващото милион долара устройство пред него бяха такива, че никога не беше ставало нужда пронизителният звук да изпълва кабината, в която седеше.

Той огледа десет-на-осем-инчовите монитори пред себе си… О, да, сега ту се появяваше, ту изчезваше червена светлина.

Но същевременно, като изключим настойчивостта на електрониката, Гари Хелприн знаеше, че това е грешка. Проблем със сензорите.

И наистина, само след няколко секунди светлината изчезна. Заедно с нея — и звукът.

Той побутна контролите, за да вдигне осемнайсеттонния товар, и мислите му се върнаха там, където бяха преди секунда.

Името на бебето. Баща му се надяваше на Уилям, а майката на жена му — на Наталия, но нямаше да е нито едното, нито другото. Имената бяха чудесни. Но не бяха подходящи за него и Пеги, нито пък за бъдещия им син или дъщеря. Той беше предложил да се позабавляват с родителите си. Това, което бяха решили в крайна сметка: Киркегор за момче. Башилда за момиче.

Когато Пеги му ги каза за първи път, Гари я поправи:

— Имаш предвид Батшеба. От Библията.

— Не. Башилда. Моето въображаемо пони, когато бях на десет.

Киркегор и Башилда, така щяха да кажат на родителите си, а после да сменят темата — бързо. Каква реакция само щяха да…

Алармата отново засвири, а светлината засвятка. Към тях се присъедини още една въодушевена кутийка на монитора: индикаторът за момент на натоварване. Стрелката сочеше наляво над думите Моментен дисбаланс.

Невъзможно!

Компютърът беше изчислил теглото на основната стрела пред него — по-дълга от „Боинг“ 777 и теглото на допълнителната стрела отзад. После беше взел предвид баланса на теглото отпред и теглото на бетонните противотежести отзад. Най-накрая беше измерил разстоянието им от центъра, където Гари седеше в кабината на крана.

— Хайде, Синя грамада! Ти сериозно ли?

Обикновено Гари говореше на машините, които управляваше. Някои сякаш отговаряха. Тази „Бейлън Ейч Ти“-4200 беше най-приказливата от всички.

Днес обаче мълчеше, с изключение на предупредителния звук.

Ако алармата виеше при него, значи виеше и при супервайзора.

Радиото задрънча и той чу в слушалките си:

— Гари, какво става?

Отговори в микрофона си:

— Сигурно е проблем със сензора на ИМН. Ако преди пет минути е имало баланс, значи и сега има. Нищо не се е променило.

— Вятър?

— Няма. Сензор, аз… — Той млъкна.

Усети накланянето.

— По дяволите! — каза бързо. — Наистина е проблем с баланса. Предната кранова стрела е на нула цяло трийсет и девет градуса надолу. Чакай, сега е на нула цяло и четири.

Товарът сам ли се накланяше към края на синята стрела във форма на решетка? Да не би дрезината да се беше отделила от кабелите?

Гари никога не беше чувал това да се е случвало.

Погледна напред. Не видя никакви нередности.

Сега: -0,5

На строителните площадки нищо не е регулирано и инспектирано така, както стабилността на кулокрановете, особено тези, които се издигат толкова високо в небето и в периметъра им има половин дузина устройства — и стотици, може би хиляди човешки души. Правят се прецизни изчисления на тежестта — в този случай 16 329,325 килограма от 0,1524 на 0,1016-метрови фланци — и противотежестите, правоъгълните циментови блокове, за да е сигурно, че този конкретен кран може да вдигне и завърти полезния товар. След като го одобрят, информацията влиза в компютъра и оттам нататък се поддържа магическият баланс — Гари движеше противотежестите зад гърба си съвсем леко напред и назад, за да държи стрелката на нула.

„Балансът…“

— 0,51

Отново погледна към противотежестите. Направи го инстинктивно; не знаеше какво може да види.

Не се виждаше нищо.

— 0,52

Алармата продължаваше да вие.

— 0,54

Той изключи алармата. На придружаващия индикатор просветна „Тревога“. Съобщенията Моментен дисбаланс продължиха.

— 0,55

Супервайзърът каза:

— Пуснахме диагностика и не виждам проблем със сензора.

— Забрави за сензорите — каза Гари. — Накланяме се.

— 0,58

— Включвам на ръчна. — Той изключи компютъра. Управляваше кулокранове от петнайсет години, откакто постъпи в „Мойнан Канстръкшън“ след един период като инженер в армията. Дигиталните контроли правеха работата му по-лесна и сигурна, но отначало беше управлявал кулокранове ръчно, с карти, графики и бележник, прикрепен за изчисления на бедрото му — и, разбира се, с иглов индикатор за баланса, за да намери идеалния баланс. Сега задърпа джойстика, за да придърпа количката по-близо до центъра.

После превключи на контролите на противотежестите и ги отдръпна от кулата.

Очите му бяха приковани върху ИМН, който все още показваше моментен дисбаланс напред.

Премести тежестите — общо около сто тона — още по-назад.

Това трябваше да постигне баланс.

Не можеше да не постигне.

Но не постигна.

Обратно към предната кранова стрела.

Дръпна количката по-близо до себе си. Фланците се люшнаха във въздуха. Беше ги задвижил по-бързо, отколкото искаше.

В момента гледаше към чашата си с кафе.

Столът — тапициран, удобен — не беше фабрично оборудван с държач за чаши. Но Гари, любител на всички напитки, беше монтирал един на стената — много далеч от електрониката, разбира се.

Кафявата течност беше равна; чашата не беше.

Още един поглед към ИМН.

Пълни -2 процента по-надолу.

Той премина към контрола на количката и придърпа фланцовите греди още по-близо.

О, да, това свърши работа.

Светлината на алармата угасна, когато индикаторът на баланса бавно се върна до -0,5, а после до 0, след това до 1 и продължи да се изкачва нагоре. Да, защото противотежестите бяха толкова назад. Сега Гари ги върна напред, докато не стигнаха до края на възможностите си.

Това върна стрелката на ИМН на 1,2.

Това беше нормално. Крановете са направени така, че да се накланят леко назад, когато нямат тежест на основната стрела; в покой тя би трябвало да е на около един градус. Основната стабилност идва от масивната бетонна база — тя я държи изправена, когато няма поддържане на баланса.

— Готово, Дани! — съобщи той по радиото. — Стабилна е. Но ще ми трябва поддръжка. Трябва да сложим някаква противотежест.

— Добре. Мисля, че Уил излезе в почивка.

Гари се облегна назад, започна да отпива от кафето си, върна чашата на мястото й, заслуша се във вятъра. Щяха да минат няколко минути, преди да дойде механикът. Имаше само един начин да вдигнат кабината от земята. Само един.

Да се покатериш по стълбата.

Но кабината беше двайсет и два етажа над земята. Което означаваше една, може би две петминутни почивки по пътя.

Понякога момчетата на строителната площадка смятаха, че ако си оператор на кран, задължително си в лоша форма, защото седиш по цял ден. Забравяха за катеренето.

Сега, когато нямаше товар за разпределяне и кранов блок, който внимателно да насочва към земята, можеше да се облегне назад и да се наслади на невероятната гледка. Ако искаше, можеше да определи точно всичко, което гледаше: петте окръга на града, огромна част от Ню Джърси, тънка ивица от Уестчестър и още една — от Лонг Айлънд.

Но информацията от джипиеса не го интересуваше.

Беше запленен от оттенъците на кафявото, сивото и зеленото, на белите облаци и на безкрайното синьо, всеки от които беше много по-наситен и по-ярък, отколкото пред очите на залостените за земята пешеходци долу.

Още от малък Гари знаеше, че иска да строи небостъргачи. Тях правеше със своите комплекти „Лего“. Тях молеше родителите си да го заведат да види, макар че майка му и баща му пребледняваха при мисълта да се качат на площадките за наблюдение. Той обичаше само откритите.

— Знаеш ли — каза навремето баща му, — понякога хората полудяват и се хвърлят от ръба на високите места. Страхът ги кара.

Не, той едва ли щеше да се хвърли. Във високото нямаше нищо страшно. Колкото по-високо се изкачваше, толкова повече се успокояваше. Било то скално катерене, алпинизъм, строене на небостъргачи, височините го успокояваха.

Той беше, както каза на Пеги, „в рая“, когато се намираше далеч, далеч над земята.

Върна се към бебешките имена.

„Киркегор, Башилда…“

Какво наистина щяха да изберат? Нито той, нито тя искаха да повторят собствените си имена и да добавят едно „младши“. Не искаха и имената, които бяха на мода в момента и се намираха лесно в тънките брошурки на касите на супермаркетите „Гристедес“.

Посегна към кафето си.

Не!

Балансът пак се беше променил. Предната кранова греда отново се накланяше.

— 0,4

След секунда двата предупредителни сигнала отново светнаха, а алармата, която беше заспала, започна да вие.

Индикаторът за натоварване скочи на -1,2.

Той натисна „Предай“.

— Дан, пак се движи. Силно.

— Мамка му! Какво става?

— Не мога да навия повече товара. Пускам го. Разчисти зоната. Кажи кога.

— Да, добре.

Оттук Гари не можеше да чуе командата, но можеше да вижда през плексигласа между краката си и видя как работниците бързо се разпръскват, когато наземният надзирател им каза да се махнат от пътя.

Разбира се, „пускането“ на тежестта не означаваше буквално пускане — да дръпне ръчката и да остави седемнайсет тона стомана да паднат безконтролно на земята. Той натисна ръчката за спускане и товарът започна да пада бързо. Гари можеше да види, на индикаторите си и визуално през плексигласа, къде е във всеки момент. На около четири метра и половина над земята го спря и товарът се намести върху бетона. Може би с известни поражения.

Кофти, но нищо.

Той намести противотежестите, освободи куката и пусна товара.

Но това нямаше никакъв ефект.

Отново му хрумна думата „невъзможно“.

Дръпна противотежестите обратно назад.

Това трябваше да спре накланянето напред.

Сега нямаше товар, а противотежестите бяха в другия край на задната греда.

И все пак….

— Дан — съобщи той по радиото, — пет градуса надолу сме, предна стрела. Противотежестите се върнаха.

— 6,1

Никой кран не е проектиран да се накланя на повече от пет градуса. Малко повече, и сложните конструкции от стоманени тръби, прътове и пластини започват да поддават и да се изкривяват. Въртящата се плоча — огромната обръщателна платформа, която завърта крановата стрела хоризонтално, — скърцаше.

Чу далечно, но високо пращене. А после още едно.

— 7

Каза по радиото:

— Губя контрол, Дан. Пусни сирената.

Само след секунди се разнесе пронизителният вой за спешна ситуация. Не беше свързан конкретно с авария на крана. Просто означаваше, че ще се случи нещо лошо. Щяха да дадат инструкции по високоговорителя и по радиото.

— Гари, излизай. Слез от мачтата.

— Един момент…

Ако Синята грамада щеше да рухне, той щеше да се погрижи щетите на хората долу на земята да са колкото може по-малко.

Огледа се наоколо. Почти навсякъде имаше сгради.

Но петнайсет метра отдясно на крановата стрела имаше пролука между офис сградата пред него и един апартаментен комплекс. През нея Гари видя улица и парк. В този умерено топъл ден навън щеше да има хора, но те вероятно бяха чули сирената и щяха да гледат нагоре към наклонения кран.

Коли и камиони с отворени прозорци?

— Целя се настрани от сградата. Накарай да разчистят парка на Осемдесет и девета. И прати сигналист на улицата, спри движението.

— Гари, махни се оттам, докато можеш!

— Парка! Разчисти го!

Пращенето, скърцането, вятърът…

Още едно ужасно изпращяване, като експлозия.

Той се зае с контролите на въртенето и въртящата се плоча изскърца високо от напрягането. Електрическият мотор се задъхваше. А после, бавно, крановата стрела реагира.

— Хайде, хайде…

Четири метра и половина от пролуката.

Всеки момент. Усещаше го. Всеки момент машината щеше да падне.

Колите продължаваха да минават.

Решението му беше логично, но усети болка в сърцето.

Заради него щяха да умрат хора. Може би по-малко, отколкото ако не преместеше стрелата, но все пак…

Числата минаха през трескаво работещия му мозък.

Разстояние до пролуката: шест метра.

ИМН: -8,2

— Хайде! — прошепна той.

— Гари…

— Разчисти проклетия парк! Улицата! — Той откъсна слушалките от главата си, сякаш разсейването от трансмисиите напрягаше механизма още повече.

Три метра и половина от процепа, девет градуса надолу.

Джойстикът беше максимално наляво и стрелата трябваше да се люлее лудо. Но ограничителният метал на въртящата се плоча я беше забавил до пълзене.

Беше я забавил, но не я беше спрял.

Внезапно скърцане. Като нокти по черна дъска…

Звукът го накара да стисне зъби.

Два метра и половина от процепа.

„Моля те… Още съвсем малко…“

Близо. Но ако сега Синята грамада дадеше дефект, стрелата щеше да разсече четири-пет етажа офиси, всички еднопространствени — стотици служители на бюрата и в кабинките, пред кътовете за кафе, в съвещателните зали. Виждаше ги. Няколко души бяха на крака, вперили поглед в накланящата се мачта. Никой не бягаше. Правеха записи. Боже Господи…

Два метра.

За миг движението спря, а после се възобнови. Сега скърцането и стърженето бяха още по-високи.

Той побутна джойстика наляво и гредата реагира, върна се трийсетина сантиметра назад, преди той да я блъсне надясно. Плочата отново се завъртя в тази посока.

Един метър и осемдесет, дванайсет градуса по-надолу…

Прас…

Високият звук отзад го накара да подскочи.

Какво беше това?

А, разбира се.

Изходът в пода, който водеше надолу към мачтата, към стълбата, към безопасността, се беше повредил. Гари слезе за малко от стола си и задърпа. Напразно.

Имаше само още един изход — над него. Но той не му даваше достъп до мачтата.

„Не мисли за това! Само още метър и половина, и сме на чисто.“

Гредата все още се накланяше надолу, но ИМН беше спрял на -13. При конструирането инженерите, разбира се, са знаели, че няма смисъл да дават по-надолу. Никоя стрела нямаше да се наклони толкова силно напред.

На метър и осемдесет от животоспасяващия процеп мачтата ненадейно се наклони около метър напред. Гари се хлъзна от седалката и падна. Заби се с лице напред върху полукръглия прозорец. Оттам погледна право надолу, двайсет и два етажа, към строителната площадка. Вдиша и издиша дълбоко и на стъклото пред него се образува пара. Странно, но беше почти с форма на сърце.

Гари си помисли за жена си.

И за детето им, което скоро щеше да се роди.

Киркегор или Башилда…

Рано или късно активното разследване се плъзва над някаква невидима граница и се превръща в студен случай.

Кой може да каже каква е времевата рамка? Според някои ченгета една година, според други — десетилетие.

Линкълн Райм не обичаше тази фраза. Тя намекваше, че подкастерите и продуцентите на документални филми са си присвоили инициативата и са се заели да продадат винаги популярната история за злодея, който се е измъкнал.

Неразрешените случаи, които привличаха най-голямо внимание, бяха убийствата, разбира се. Изчезналият съпруг или съпруга, информаторът сред мафиотите, бащата, който тормозеше децата си и „нямаше представа“ накъде се е отдалечил малкият му син, преди да изчезне. Никой не обръщаше особено внимание на неразкритите кражби, освен на зрелищните: кражбата на диаманти, ограбването на бронирания камион, скачането с парашут от „Боинг“ 727 с двеста хилядарки откуп (наистина, къде си, Д. Б. Купър?[1])…

За Райм един неразрешен случай беше просто неразрешен случай, все едно дали отпреди двайсет и четири часа, или отпреди сто години, и категорично трябваше да се приключи, включително кражбите. Точно това в момента ангажираше голяма част от времето му.

Сегашният случай беше отпреди няколко месеца и неспособността да го разрешат тревожеше Райм — както и Полицейското управление на Ню Йорк и Департамента за вътрешна сигурност, — и то много.

Човек, когото бяха нарекли „Непознат извършител“ — Неизв 212 — на 12 февруари — оттам и името — беше проникнал в Отдела по строителство и инженерство на Ню Йорк и беше свалил цял куп документи, свързани с инфраструктурата: проекти, инженерни диаграми, карти на метрото, скици, разрешения за строеж — всички части от материята на гигантския процес, който помагаше на организма на Ню Йорк да се разраства и преобразява. Може би за да е сигурен, извършителят беше отмъкнал и стотици разпечатки на същите и други документи, може би в случай че някои от дигиталните файлове са криптирани.

По време на кражбата всички си помислиха: „Тероризъм“. Винаги добра отправна точка при престъпления от този вид. Те даваха възможност за поставяне на бомби, за отвличане на влакове от метрото, за обстрелване на сгради със снаряди или за забиване на самолети.

Райм и неговата съпруга и партньор като професионален криминалист, Амелия Сакс, бяха привлечени в опита да идентифицират неизвестния извършител с помощта на науката.

Въпреки че случайно беше задействал една аларма и беше избягал, изоставяйки инструментите си, не можаха да намерят никакви улики. За известно време градът остана нащрек, в готовност за реакция на най-високо ниво, но терористични атаки не последваха.

И така, кражбата на Неизв 212 си оставаше активен случай, а прякорът му беше най-отгоре на таблото за веществени доказателства в ъгъла на салона на градската къща на Райм от деветнайсети век — съвещателната зала за случаите, с които се занимаваха той и Сакс, тя като следовател от Полицейското управление на Ню Йорк, а той като консултиращ експерт по съдебна наука. Таблата бяха известни в полицията като „табла с убийства“, макар че това предлагаше подробности не за убийство, а за кражба — при престъплението не беше загубен нито един живот. Райм и Сакс временно бяха отклонили вниманието си от случая заради две спешни съдебни преследвания, но сега те бяха приключени. Нямаше какво друго да правят освен да чакат да дадат показания на процеса като експертни свидетели — или единият, или другият, разбира се, никога заедно; адвокатите на защитата щяха да ликуват, докато ги разпитват как са свързани. От юридическа гледна точка нямаше причина да не могат да свидетелстват заедно, но в наказателните процеси имаше четири важни неща: впечатлението у хората, впечатлението у хората, впечатлението у хората… и чак после законът.

Така че се бяха върнали към активния — не „студен“ — случай на Неизв 212.

Райм насочи моторизираната си инвалидна количка към таблото. Ранен на местопрестъпление преди години, с парализа на четирите крайника, бившият шеф на отдела по съдебна наука на Полицейското управление на Ню Йорк постоянно търсеше лечения, които може би щяха да подобрят състоянието му. Засега все още беше невъзможно да възстановят чувствителността под врата му, но сложни процедури, включващи хирургия и протеза до голяма степен бяха възстановили движенията на дясната му ръка, която той редовно упражняваше.

Количката, буквално „чудо на подвижността“, както твърдеше литературата, можеше да се управлява умело само с левия му безименен пръст — единствената част от четирите му крайника, пощадена от последствията от катастрофалния инцидент.

В крайна сметка човешкото тяло е само сбор от чудеса и провали.

Сакс четеше на глас доклад от следователя от Извънредни престъпления, който отговаряше за случая 212.

— В структурите на града няма оперативно интересни лица — оповести тя и обясни, че следователят е разговарял с хора от ОСИ с идеята, че може да е вътрешна работа, както често се случваше с кражбите на невеществена собственост, в които нямаше замесени хакери. Имаше видео как крадецът физически прониква в стаята със сървърите, където беше свалил файловете на твърд диск. Много умно: днес всеки слагаше защити срещу тези умни и отегчени източноевропейски и китайски хакери, но физическата охрана на данните на мястото на съхранение не струваше.

Имаше и видео как неизвестният извършител напуска сградата. Райм и следователите го бяха получили чрез Системата за наблюдение на територията на града.

Наричана от някои цивилни либертарианци и Големия брат.

СНТ на нюйоркската полиция представляваше мрежа от двайсет хиляди ССТУ видео камери, разположени в целия град. Системата събираше и съхраняваше видеа и данни от цял куп източници: записи на регистрационните номера на колите, призовки, записи на обаждания на 911, оплаквания, полицейски доклади, съдебни постановления и заповеди за арест. Тези данни наброяваха милиарди.

Една от камерите на СНТ беше хванала как Неизв 212 излиза от сградата на инженерния отдел, завива зад ъгъла и изчезва. Алармата щеше да започне да вие, ако той не се беше движил с нормална крачка, за да не привлича вниманието.

Колко полезно беше видеото? Това беше отделен въпрос. Беше записало черни дрехи, шапка. Наведена глава, разбира се.

Преценката на Райм: безполезно, с изключение на това, че им показа телосложението на мъжа. Средностатистическо. Факт, който беше, разсъждаваше Райм, безполезен — повече или по-малко.

Той погледна към западната част на салона, където се намираше лабораторията — зад стъклена стена от пода до тавана, запечатана срещу замърсяване. Зад инструментите и работните станции — завистта на малките и дори някои средноголеми полицейски лаборатории — имаше кафяви рафтове с каталогизирани веществени доказателства. Райм прикова очи в малката кутия за инструменти от червена пластмаса, която 212 беше оставил, когато, след като взе онова, което искаше, беше принуден да избяга.

Бяха изследвали кутията, когато водещият следовател я донесе, и то щателно. Но за раздразнение на Райм, не откриха нито пръстови отпечатъци, нито ДНК, нито някакви други следи. И това го учуди. Веществените доказателства, изоставени набързо, обикновено са от най-голяма полза — например, неизбърсани отпечатъци от пръсти.

Сакс сложи ръце върху стегнатите си, обути в черни дънки хълбоци, наклони глава, така че дългата й червена коса падна право надолу, и премина направо към въпроса.

— Какво е търсел?

Това, разбира се, беше най-важният въпрос.

При съдебен процес мотивът е без значение, а Райм не се интересуваше особено от тази тема и по време на разследването — предпочиташе веществените доказателства като стрелката, която можеше да ги насочи към извършителя. Но дори и той, вечният скептик, трябваше да признае, че без солидни доказателства от неговата област откриването на мотив може да ги отведе до някое полезно място или дори до самите извършители. Неговата метафора в часовете му: мотивът може да ти намери квартала, а съдебно-научният анализ е чукането по вратата, което може да ти предостави окървавения нож или наскоро гръмналия, ако не и още димящ пистолет.

Сравнението беше тромаво, но му харесваше.

В случая с 212 обаче нито един от хората, заети с разследването, никой от градската управа не можеше да разбере защо извършителят е извършил престъплението. Да, беше получил множество подробности за инфраструктурата, тунелите, мостовете, подземните пътища — от които под петте окръга имаше достатъчно, за да образуват цял подземен град. Но как това можеше да помогне на лошите да планират удар? Дори най-тъпите терористи можеха да намерят мишени в този град, който буквално изобилстваше от тях, и без да прибягват до карти на тунели или инженерни диаграми.

Освен това материалите със сигурност бяха показали кои пътища минават под банките, под бижутерийните магазини или складовете на кожи. Но да изкопаеш тунел нагоре под някой сейф, за да го ограбиш, е нещо, което се случва само във филмите от седемдесетте, както изтъкна Амелия Сакс. А да крадат пари беше безсмислено. Серийните номера на всяка банкнота от двайсет, петдесет и сто долара в обращение щяха да се поберат на една-единствена флашка с петдесет гигабайта памет, не по-голяма от човешки палец, а освен това навсякъде използваха скенери за откриване на откраднати банкноти.

Добрите стари дни бяха останали в миналото.

— Хм — измърмори Райм — вариация на сумтене. Когато проговори, то беше, повече или по-малко, на самия себе си. — Няма очевидна причина за кражбата. И все пак наистина откраднаха данните. Поемайки риск. — Той премести количката си по-близо до таблото. — Имали са причина. Е, каква може да е тя?

Раздразнението насочи погледа му към бутилката скоч „Гленморанж“ на един висок рафт наблизо. Дясната ръка на Райм беше до голяма степен функционална и той можеше лесно да хване бутилка, да я отвори и да си налее.

Но не можеше да стане и да я вземе от високото място, където я беше оставила неговата квачка. Съвсем случайно този човек — неговият болногледач Том Рестън — влезе точно сега и забеляза погледа на Райм.

— Още е сутрин — каза той.

Когато Райм не отмести поглед от цветния етикет, Том добави:

— Не.

Както винаги, беше облечен безупречно — днес със светлокафяв спортен панталон, светлосиня риза и вратовръзка на цветя. Беше строен, но силен. Мускулите му бяха развити основно не заради железни лостове или машини, а защото местеше Райм. Именно той го слагаше и вдигаше от стола, леглото и ваната.

Последва второ изсумтяване и мрачен поглед към алкохола.

Наистина беше рано, безспорно, но за Линкълн Райм идеята за „час за коктейл“ открай време беше променлива.

Той отново погледна към бялото табло, посветено на кражбата от ОСЕ, но бръмченето на интеркома прекъсна безполезната му медитация по въпроса.

Райм вдигна глава. Беше Лон Селито, неговият бивш партньор от дните преди инцидента. Селито беше старши в „Извънредни престъпления“, отдела на Амелия Сакс, и той беше този, който най-често си сътрудничеше с Райм, когато от нюйоркската полиция го използваха за консултант.

— Изглежда много ентусиазиран — каза Райм, инструктирайки ключалката да се отвори.

Вътре в стаята едрият мъж, който оплешивяваше крайно неентусиазирано, смъкна кафявия дъждобран от раменете си и го закачи. Не че Райм го интересуваше, но Селито май купуваше най-грозните дрехи в магазина. И толкова ли не можеше да намери цветове, които да не са кално жълтеникавокафяви? Освен това дрехите на Селито често бяха омачкани, както днес — заради кръглата му фигура, предполагаше Райм. Повечето производители сигурно шиеха дрехи от платове, които бяха гладки поне на щендера.

Но какво знаеше Райм? Том и Сакс купуваха всичките му дрехи, като днешния тъмносив панталон, черна риза с поло яка и тревистозелената жилетка. Някой веднъж беше казал, че дрехите му изглеждат удобни. Том го беше стрелнал с поглед и Райм замени отговора, който беше намислил — „Е, аз няма откъде да знам, нали?“ — с неискрена усмивка.

Селито кимна кратко на всички в стаята. А после очите му се стрелнаха към огромния телевизор „Сони“, монтиран в ъгъла, и на лицето му се появи гримаса.

— Защо не сте пуснали новините?

— Лон.

— Това ли е дистанционното? Не. Къде е дистанционното?

Том го взе от един рафт и включи телевизора.

Райм предложи:

— Защо просто не ни кажеш, вместо да чакаме новините?

— Имаме ситуация — отговори Селито, но не уточни. Взе дистанционното и кликна на един от националните канали. На него видяха бюлетин на „Новини в развитие“, движещ се надпис най-отдолу, който Райм беше прекалено далеч и не можеше да прочете, и видео на пораженията на един строителен обект. Появи се друго съобщение: 89 Източна улица, Ню Йорк Сити. И се замени с: Един мъртъв, шестима ранени при падане на кран.

Селито премести поглед от Сакс към Райм.

— Не е било злополука. Някой го е направил нарочно. Изпратиха на градската управа списък с искания. И ако не получат това, което искат, ще повторят след двайсет и четири часа.

Кметът беше получил имейл с URL, който го отведе в затворена стая за чат на анонимния интернетен борд 13 Chan.

Райм прочете думите, които Селито отвори на монитора на компютъра в средата на салона.

Никое друго късче дива природа в Ню Йорк не привлича наблюдателите на птиците така, както Сентрал Парк. В района има и по-големи горски резервати, но блестящият зелен правоъгълник в Манхатън е дом на най-многобройните птици на квадратен акър.

Въоръжен с бинокъл „Никон“, мъжът остана неподвижен, вперил поглед в една цикада с черна качулка. Беше идвал в Сентрал Парк няколко пъти и знаеше на какъв инвентар — много голям — могат да разчитат наблюдателите на птици, за да запълнят колекционерските си списъци.

Беше облечен неофициално, с панталон, подходящ за късна пролет (черен) и анорак (тъмносин). Беше стегнат и атлетичен, с оредяваща коса, която вече беше наполовина посиняла, но грижливо подстригана и сресана.

След миг птицата отлетя и той записа някои наблюдения в малък бележник. Продължи бавно да оглежда от юг на север.

— Имате ли късмет?

Женският глас беше насочен към него. Той се обърна. Жената с крушовидна фигура държеше бинокъл и поглеждаше към бележника в ръката му. Беше облечена в червено и жълто, сякаш искаше да каже, че камуфлажното облекло не е задължително за наблюдение на птици.

— Видях един златоглав воден дрозд — каза той.

— Не!

— Да.

— Проверихте ли в eBird^[2]?

Онлайн услуга, която включваше приемане на сигнали за редки птици.

— Още не. Вие?

Тя вдигна рамене.

— Нямам голям късмет. Току-що идвам. Чух, че имало ням лебед. После ще проверя езерата и басейна. Къде беше дроздът?

— Близо до музея.

Тя се обърна към „Метрополитън“, от другата страна на парка, сякаш птицата, която пееше две мелодии, можеше да си пробива път оттам насам сега, в този миг. После се извърна назад и го погледна бегло. Той знаеше, че не е красавец. И на външен вид беше около петдесетгодишен. Но беше стегнат и имаше едно специално качество, което често се харесваше на дамите: не носеше брачна халка.

— Видях американска дива патица близо до навеса с лодки — каза тя.

— Така ли?

Възцари се мълчание. А после жената изведнъж изтърси:

— Ако бях птица, щях да съм точно това! — После се поправи: — Или поне някаква водна птица. Патица, лебед, гъска. Изглеждат ми по-спокойни. Но не и пеликан. Падат си малко гадняри. Аз съм Карол.

— Дейвид. — Бележникът в едната му ръка и никонът в другата възпрепятстваха ръкостискане. Задоволиха се да си кимнат.

Пауза. Тя каза:

— Мисля, че не съм ви виждала преди.

Наблюдателите на птици се събираха на групички. Особено в Манхатън.

— Току-що се прехвърлих тук. — Мъжът погледна към телефона си, за да види колко е часът.

— Откъде?

— От Сан Диего.

— О, обожавам го! Много е красив.

Той знаеше, че никога не е била там.

Още една пауза. Той каза:

— Трябва да тръгвам. Имам среща.

— Беше ми приятно да поговорим. Ще отида да потърся този дрозд. Може би някой път пак ще се видим тук.

— Надявам се — отвърна той с усмивка, обърна се на запад и тръгна по пътеката към поредната туфа храсти, които в тази част на парка бяха на всяка крачка. Погледна покрай тях без бинокъла и огледа изпитателно една стая от другата страна на улицата. Сграда от кафяв камък, също често срещан тук.

На тротоара пред нея забеляза строен, оплешивяващ мъж с черен костюм, който му беше широк. На колана му имаше златна значка на следовател от нюйоркската полиция. Той се качи по стъпалата, натисна един звънец и вдигна поглед към охранителната камера. Секунда по-късно вратата се отвори.

О, ето го…

Зад полицая мъжът в парка можеше да види какво има в полутъмния коридор. И сега зърна нещо по-вълнуващо от всяка птица — те и без това не го интересуваха, бяха само оправдание да бъде в парка с бинокъл.

Човекът, когото можа да види, преди вратата да се затвори, го интересуваше живо — може да се каже, дори обсесивно. Казваше се Линкълн Райм и фалшивият наблюдател на птици, Чарлс Веспасиан Хейл, познат и като Часовникаря, беше дошъл в Ню Йорк, за да го убие.

„Действай! Бързо!“

Още не е късно, но скоро ще стане.

Патрулът от Полицейското управление на Ню Йорк Рон Пуласки си мислеше за онази фраза, която чуваш понякога — „първите четиресет и осем“. Тоест, ако през първите два дни след убийство не откриеш солидна улика, шансовете да разрешиш случая прогресивно намаляват. Това беше лудост, както знаеше всяко ченге. Привличаща вниманието фраза от телевизора и нищо повече. Важни бяха първите четиресет и осем минути. След това доказателствата и спомените на свидетелите започваха да изчезват.

Тази смърт беше настъпила много по-отдавна — всъщност преди цели два дни, както се говореше в старото клише.

Затова действаше бързо.

Стегнат, русокос, грижливо избръснат, с черти, скрити зад защитния костюм „Тайвек“ и маската, Пуласки се взираше в местопрестъплението: бетонен под, изцапан, надупчен и напукан от стара индустриална машинария, отдавна преместена. Захабяването под краката му не можеше да подскаже какви са били конструкцията и функцията й. Виждаше вода на плитки локви, покрити с тънък слой масло в тъмносиньо и червено. Бетонни стени, от които стърчаха прътове и тръби. Празни ръждясали рафтове с почти обелена боя. Плесента беше основен елемент в украсата.

Тесни прозорци — по-скоро хоризонтални разрези най-горе на стените, типични за такива изби. Мазни и на петна, те все пак пропускаха някаква светлина.

Една повредена пещ за горещ въздух от галванизирана стомана заемаше почти изцяло единия ъгъл на помещението.

Но вълшебната улика, която щеше да ги отведе до убиеца, дали беше още тук? Или се беше изпарила, или я бяха изяли плъхове, или се беше разтворила на милиарди молекули от някакво неизвестно вещество?

Някога е била тук — това малко, жизненоважно веществено доказателство. По време на убийството. Била е, и още как!

Според един французин, починал през хиляда деветстотин шейсет и шеста година.

Едмон Локар е бил съдебен учен — криминалист — в Лион, където основал първата криминалистична лаборатория в света. Най-прочутата му аксиома беше проста и оставаше валидна до ден днешен: никой престъпник не може да действа, без да остави следи от присъствието си или върху жертвата, или на местопрестъплението.

Рон Пуласки беше чувал тези думи поне сто пъти — от своя ментор, Линкълн Райм. И беше започнал да им вярва.

Знаеше, че някъде тук са били уликите към самоличността на човека, убил мъжа, който лежеше в краката на Пуласки в тази влажна изба на един склад в източната част на Манхатън. Навярно още бяха тук.

Но тази част на речта беше много важна.

„Навярно…“

Може би защото след цялото това време — след прословутите четиресет и осем часа — доказателствата можеше да са изчезнали или да са се превърнали в нещо неразпознаваемо.

Той знаеше, че жизненоважната улика не е нещо осезаемо като отпечатъци от възглавничките на пръстите, капка от кръвта на убиеца или някоя услужливо забравена гилза от патрон. Тези очевидни улики ги нямаше.

Така че ставаше въпрос за „прах“ — очарователния термин на Локар за невидимите с просто око доказателства.

Пуласки отново погледна към жертвата. Флечър Долтън.

Облечен със сив костюм, бяла риза и бяла вратовръзка, той лежеше по гръб. Мъртвите му очи бяха приковани в тавана. Беше трийсет и две годишен — брокер в една компания за посредничество при международна търговия на Уолстрийт и живееше сам на 58 Източна улица, номер 845. Вчера не беше отишъл на работа и не го бяха намерили вкъщи. Разпратиха името и снимката му във всички участъци. Преди два часа един патрулиращ полицай случайно беше забелязал открехната врата в изоставения склад, който имаше дата за събаряне. Само едно вдишване, и беше разбрал. Веднага позвъни в отдел „Убийства“.

Светлините не оставяха съмнение къде се е случил инцидентът.

Стотици светлини — бели, сини, червени.

Сакс шофираше своя древен форд Торино, боядисан в сигнално червено. Бързаше по пресечката към зловещото зрелище, врязваше се в движението, заобикаляше го. Едва не подкара по тротоара, когато няколко камиона отказаха да развалят колоната си и да я пуснат да мине. На Трето Авеню настойчивото бибиткане на клаксона й накара един мъж да й вдигне пръст, а после и още три, и палеца, за да й предложи дружелюбен поздрав — от онзи, който даваш на бебе, — преди поздравяващият да види преносимия син буркан и табелката „Нюйоркска полиция“ на предното стъкло.

Най-накрая движението спря благодарение на ченгетата, които отклоняваха колите и камионите и ги пренасочваха. Тя натисна газта с всички сили, стигна до финиша и спря на ръба на масивния строителен обект на 89 Източна улица.

Видеата по новините се оказаха безсилни да покажат касапницата. Кранът — съставен от сини тръби, много по-дебели, отколкото изглеждаха отдалеч — лежеше между двете сгради, с които едва се беше разминал. Отломките и щетите, истинско торнадо от ужас, се простираха от основата му — бетонна плоча — чак до парка, където върхът му се беше забил дълбоко в земята. Всичко под него беше смачкано. Ивицата на разрушенията представляваше купчина тръби, метални части, хартии, циментови плочи, машинарии, трегери, прах от бетон, части от пластмаса, жици и кабели, изкривени подвижни стълби и деформирани стъпала и площадки. Очевидно човек не биваше да се качва на върха на крана направо, а по една стълба, висока около шест метра. После трябваше да се обърне и пак да се изкатери. Стъпалата бяха от люлеещите се, така че ако се подхлъзнеш и паднеш, да пострадаш, но не и да умреш.

Сакс погледна към кабината, към смачкания й метал и разбитото стъкло. Пораженията бяха огромни. Операторът навярно беше загинал на място — ударът сигурно е бил със скорост сто и петдесет километра в час, — но колко ли ужасни са били последните му мигове, докато е мислил за съдбата си и през големите прозорци е гледал как съдбата препуска към него!

Наоколо се вдигаше пушек, макар че сякаш не беше избухнал пожар.

Като всички нюйоркчани, Сакс беше виждала стотици кранове, без да им обръща внимание. Беше чувала за злополуки, но те бяха редки. За нея машините означаваха друг проблем: те се намираха на строителни обекти, което означаваше, че има затворени улици и движението в града, което и бездруго беше бавно, сега се е забавило още повече.

Благодарение на работата си знаеше още нещо за крановете: убийците и шефовете на организираната престъпност ги наричаха „надгробни камъни“, защото се издигаха над строителни обекти — популярни места, на които спускаха ликвидираните жертви, когато се изливаше бетонът.

Тя извади от багажника костюма си за местопрестъпления и влезе в обекта, подминавайки зяпачите и един бездомник с ужасно мръсно кафяво палто с дължина три четвърти. На главата му беше кацнала пухкава шапка в тъмнокафяво и оранжево, с формата на шапките, носени от талибанските вождове. Без да се трогва от загубата на човешки живот, той се въртеше около жълтата лента, сочеше със синьо-бялата си чаша за кафе към нарастващата тълпа и молеше за монети. Но без особен ентусиазъм. Основно беше зает да зяпа разрушенията. Навярно ровеше по кофите и с радост щеше да отмъкне портфейла на загиналия оператор или дребни монети, паднали от джоба му. Жалка история.

За миг той погледна към нея, забеляза значката и студения й поглед и продължи напред.

Сакс се мушна под лентата и се ориентира накъде е основата на крана. Преди да тръгне нататък, едра жена с жълта жилетка, на която пишеше „Отговорник по сигурността“, се приближи и й подаде бяла каска. Сакс поклати глава, защото макар и малко, каската щеше да замърси мястото.

— Не искам…

— Задължително е. — Жената се отдалечи, за да подаде каска на още някого — може би служител или инспектор на правителствена служба. Беше въоръжен с бележник и куфарче.

Сакс се обърна към един полицай, който непохватно се мъчеше да нагласи на главата си прекалено голяма каска:

— Къде е отговорникът по инцидента?

Полицаят я насочи към свой колега на средна възраст. И той носеше каска, но неговата беше жълта. Тя се запъти към отговорника по инцидента.

— Капитане.

— Вие сте Сакс. Детектив от Извънредни престъпления, нали така? Работите с Линкълн Райм.

Тя кимна.

— Странни са. — Той почука по пластмасовата шапка на главата си.

— Нещо ново за ранените?

— Нищо. Един загинал, петима в болница. Двама са в критично състояние. О, и един със сърдечен удар. Ще оцелее.

Телефонът й избръмча. Съобщение.

Лон Селито беше написал:

Толкова за плановете да обвинят федералните за спирането на строителните работи.

Разбира се, паниката и без това рано или късно щеше да избухне, така че по-добре, че се разчу. Тази новина можеше да подтикне възможните свидетели да се свържат с полицията.

Сакс беше приковала поглед в изкривения метал и купчините отломки. Кулокранът беше с основа около един квадратен метър. Долната му част беше монтирана в тази бетонна плоча. И четирите крака все още бяха на мястото си; кранът се беше изкривил или счупил на около десет метра по-нагоре.

Сакс се обърна към отговорника по инцидентите:

— Лон казва, че са саботирали противотежестите. — Погледна към огромните бетонни плочи, които лежаха странично като захвърлени детски кубчета. — Имате ли представа как? — Огледа механизма, към който бяха прикрепени. — Няма следи от експлозив.

— И аз най-напред за това се сетих, но не намерих нищо. А и никой не е чул експлозия. Чакам да говоря с надзирателя. Той, нали разбирате, говори със семейството. И с фирмата.

— Къде е?

Той кимна към набит, около петдесетгодишен мъж със светлосин панталон и синя риза. От джоба му стърчаха множество химикалки. Жълтата му предпазна каска беше наклонена под наперен ъгъл и покрита със стикери от производители на оборудване и професионални сдружения.

Тя му съчувстваше, задето трябваше да проведе мъчителните разговори с близките, но трябваше да започне с местопрестъплението.

Приближи се.

— Извинявайте, сър. Трябва да говоря с вас. Веднага, ако обичате. — Показа му полицейската си карта. Той погледна първо към оръжието й, после към данните.

— Ще ви се обадя. — Прекъсна разговора и погледна към нея. Очите му бяха зачервени. От дима? Или от сълзи? Вероятно и от двете.

— Знаете, че е било нарочно.

С. Новак — името, избродирано на синята му риза, — се беше стегнал от гняв и стискаше здраво зъби, докато се взираше в катастрофата. Кимна.

— Да, онзи полицай ей там ми каза. Не мога да повярвам, че някой би направил подобно нещо.

— Вие или някой от екипите ви виждали ли сте някого, който може да е бил замесен?

Той поклати глава.

— Питах всички. Никой нищо не е видял.

Тя продължи:

— Полицаят, с когото сте говорили по-рано, детектив Селито?

— Да, един едър. С кафяв костюм.

— Точно той. Каза, че били саботирали контратежестите. Това объркало равновесието.

— Точно така.

— Имате ли представа как са го направили?

Той поклати глава.

— Някой е разкачил две от тях. Никой от нас не може да разбере как. Конструирани са така, че да останат на пътеките си, каквото и да се случи. Не е възможно да паднат. Да, но… Май е възможно. — Очите му бяха вперени в плочите. — Разбирате ли от физика?

— От физиката, свързана с автомобилните двигатели, да. Иначе… — Тя вдигна рамене.

— Значи знаете какво е усукващ момент.

— Да. Силата, която обръща скоростния лост.

— А момент?

— Момент ли? — попита тя. — Миг във времето?

— Не. Когато има сила, но няма движение. Крановете стоят прави заради момента. В предната стрела — стрелата, която носи тежестта, — има сила, която тежи надолу. Противотежестите отзад трябва да са равни на силата отпред. Това е моментът — равновесието. Поддържането на момента е това, което правят операторите — е, те и компютрите, които използват. — И той повтори почти страхопочтително: — Равновесие. Отпред има дрезина, която държи куката за товара, а отзад, при контратежестите — друга. Постоянно местим тежестите напред-назад, за да поддържаме равновесие с товара. Моментът е толкова важен, че никой никога не може да го оплеска. Така, както пилотите никога не забравят да спуснат оборудването за приземяване. Затова са ударили точно там. Без противотежестите не е имало начин предната стрела да не падне. — Той избърса очите си. — Какви са тия дивотии, които чувам? Разни простотии за честно жилищно настаняване или нещо от този род? Боже господи!

— Достъпно настаняване.

— Чудесен начин да рекламираш каузата си, няма що!

— Може ли да са хакнали този компютър?

— Не. Не може да се хакне. Системата не е онлайн. И не това е бил проблемът! — отвърна той ядосано. — Те просто са разкачили тежестите. — Отново стисна зъби, когато очите му се приковаха в купчина ребра — стоманените прътове, които подсилват бетона. Цяла дузина стърчаха на около два метра от бетонната плоча, в която бяха монтирани. Засъхналата кръв и тъкан по тях, както и петната по бетона не можеха да се сбъркат с нищо друго.

Господи…

Новак дишаше дълбоко, бързо. Почти хипервентилираше.

— Той падна — прошепна едва чуто. — Чак до долу, с главата надолу. Блъсна се в реброто. Тялото му просто… се разтрепери. Без да спре. Беше заклещен там с главата надолу. Трябваше да дойдат трима пожарникари, за да го извадят. Божичко! Цели трима… Цял живот няма да спра да го виждам…

Значи така беше загинал операторът. Не в кабината. Беше излязъл, преди да падне, и се беше опитал да слезе.

Беше се набучил…

— Как е могъл заподозреният да се качи там горе?

Той преглътна сълзите си.

— С катерене, като всички други. Но никой не го е видял — него или тях. През деня имаме охрана. Нощем — пазач, но той стои на входа. Не е видял нищо. Питах го. А отзад — стига да иска, всеки може да прескочи стените. — Той кимна към високите два метра и петдесет дървени панели. В някои от тях имаше изрязани дупки, за да могат любопитните да виждат как се издига сградата. — Колкото до кулата, катеренето е адски трудно, но моите момчета го правят всеки ден.

— Дали сте на детектив Селито няколко карти памет от охранителните камери. Намерихте ли други?

— Не.

— Може ли да е вътрешна работа?

— Какво? Имате предвид някого от моите хора? — Той настръхна от гняв.

Тя не отговори. Трябваше да го попита.

От очите му видя, че проумява: тази идея беше логична и той я обмисляше. Но отговори същото, което мислеше самата тя:

— Предполагам, че не е невъзможно. Но помислете! Някой облича този ужасен костюм, влиза в професионален съюз, получава карта, работи на обект няколко седмици само за да направи нещо подобно? Чух, че били заплашвали да повторят. Какво означава това? Че имат свои хора и на други обекти? — Гласът му секна и той отново се загледа в изцапаните с кафяво прътове. Сакс не можа да се спре: и тя трябваше да погледне.

„Трябваше да дойдат трима пожарникари, за да го извадят…“

А после дойде време да се захваща за работа. Беше придобила достатъчно информация за мястото. Започна да мисли като криминалист. Погледна към работниците, които, скупчени до входа, чакаха да чуят дали могат да се върнат на работа, или да си тръгват. Неизвестният извършител със сигурност е бил облечен като тях, за да се слее с другите: предпазна каска, работни ботуши и ръкавици. Значи нямаше да има отпечатъци от пръсти, а тези от ботушите му щяха да са смесени със стотици други.

Колкото до лицевото разпознаване, дори да успееха да намерят ясно изображение на някое видео, предпазните каски, маските против прах и банданите го правеха невъзможно. Сакс забеляза и друг проблем.

— Много от хората ви носят очила.

— Когато полагаш греди с лице на изток сутрин и на запад следобед, трябва да виждаш къде точно си слагаш ботушите, когато си трийсет метра във въздуха.

Сакс погледна към противотежестите.

— Къде са тези, които са паднали първи?

Терористите със сигурност бяха саботирали точно тях.

Той посочи към една назъбена дупка в дървения под.

— Временно покритие над най-долното ниво. Разсякоха го като масло.

Сакс се приближи до дупката и погледна надолу.

— Има ли някой долу? — Видя нещо, което й заприлича на лъч на фенерче.

— Изпратих да видят дали има пострадали. Не ми се обадиха, значи сигурно няма.

Значи щеше да има замърсявания върху малкото неща, които знаеха, че заподозреният със сигурност е докоснал — циментовите блокове и механизма, който ги прикрепяше към крана. Но така ставаше с местопрестъпленията — помощта за жертвите беше по-важна от веществените доказателства.

— Хей, Новак!

И двамата погледнаха към входа на обекта. Две разплакани жени на средна възраст стояха до един работник — този, който го беше повикал.

— Близките. Трябва да говоря с тях.

Той бавно се отдалечи, а Сакс се присъедини към екипа от „Криминалистика“ — трима души, които обличаха защитни костюми, застанали зад микробуса. Техници по събиране на доказателства, цивилни служители на нюйоркската полиция. През последните години все повече прибягваха до услугите им. Имаше толкова много престъпления, толкова много материал за анализиране, че от гледна точка на логистиката нямаше смисъл да възлагат на униформените или на старшите детективи основната работа, свързана с местопрестъпленията. Техниците бяха старателно обучени и работеха усърдно. Много от тях се надяваха да постъпят в полицията като полицаи.

След като им каза какво е научила, самата Сакс облече бял работен костюм „Тайвек“.

Предпазната каска беше замърсител и не се побираше под качулката на костюма. Сакс я свали, макар и не без да си помисли, че парализата на Линкълн Райм се дължи на удар във врата от падаща дървена греда на една строителна площадка. Върху костюма закопча работен колан с кобур и пъхна глока си в сивата пластмаса. И това беше източник на възможно замърсяване, но си заслужаваше да рискува. Извършителите се връщаха на местопрестъплението по-често от очакваното. Криминалистите трябваше постоянно да балансират опазването на местопрестъплението и оцеляването си.

След като за десети път си каза да спре да гледа към проклетото ребро, си сложи ръкавици, взе личната си кутия с инструменти — онази от багажника — и тръгна към отвора, който водеше към най-долното ниво. За слизане дотам използваха стълба и тя тръгна по нея.

На това ниво огледа голямото празно пространство, слабо осветено от светлината, която идваше през дупките в тавана. Обърна се към мястото, на което бяха паднали противотежестите, и раменете й увиснаха разочаровано. За да стигне до тях, трябваше да мине през тъмен, тесен тунел, дълъг около осем-девет метра, висок метър и двайсет и един метър широк.

„Естествено!“ — помисли си тя със самоирония.

Най-големият страх на Амелия Сакс бяха затворените пространства.

„Е, добре, да започвам. Мястото няма да се претърси само, а от проекта „Комуналка“ сигурно избират кой кран да съборят утре.“

Гърлото й изведнъж запари и тя се закашля. Миризмите напълно отговаряха на очакванията й: влажен бетон, дървени стърготини, машинно масло и изгорял дизел. Но имаше и нещо друго: някакво химическо вещество. Стипчиво. Силно. При падането си противотежестите навярно бяха смачкали туба с почистваща течност. Сакс си сложи втора маска и това помогна.

Влезе в тунела и тръгна неудобно, силно приведена.

Един метър, два метра…

„Сто пъти предпочитам преследване с кола с висока скорост — помисли си тя. — На възможната граница.

Сто пъти предпочитам престрелка с някой наркоман в Източен Ню Йорк, дуло срещу дуло.

Всичко друго пред това.

Три метра…

Проклятие! Колкото по-бавно вървя, толкова по-дълго стоя тук.“

Най-накрая излезе и се озова в коридор с нормални размери. В края му видя тежестите, осветени от светлината, която се процеждаше през дупката, образувана при падането им; около тях се носеше прах.

Тук миризмата на химическо вещество и раздразнението, което пареше и гърлото, и очите й, станаха по-силни. Много по-силни.

„Отиди при тежестите!“ Беше възможно неизвестният извършител да е оставил някаква частичка ДНК или отпечатък от пръст, докато е повреждал механизма.

Това беше равносилно на визитна картичка.

„Дъдли Смитс…“

Направи една крачка напред и едва не се спъна.

Насочи фенера си надолу и… Амелия Сакс, жената, която почти никога не ахваше, сега ахна.

Един работник — може би този, когото надзирателят беше изпратил долу да провери за жертви — лежеше по корем. Наблизо имаше фенерче — Сакс беше видяла точно неговата светлина.

Очите на мъжа бяха отворени, но немигащи и беше очевидно, че е мъртъв.

И все пак… един момент! Ръцете му сякаш се движеха. Тя насочи фенера на своето собствено фенерче към едната.

Още едно изстъргване — поемане на въздух.

По кожата му се образуваха мехурчета. Разтваряше се. Ръката му се втечняваше.

А онази част от лицето му, която лежеше на бетонния под, правеше същото. От брадичката до бузата плътта се разяждаше, стопяваше се и разкриваше кървавата кост, мускулите и извивките на венците.

Сега Сакс кашляше по-силно.

Вдиша дълбоко, за да си прочисти дробовете…

Грешка.

Голяма грешка.

Това просто вкара в организма й още от дразнителя, прониза устата, носа и гърдите й и тя се разкашля съвсем сериозно.

Изгаряща болка, като от огън! Трябваше да се махне. Бързо!

Сакс пусна инструментите си, обърна се и се запрепъва обратно към тунела. Сега ужасяващият проход беше единственото, което можеше да й спаси живота.

Люшна се към стълбата и се опита да натисне бутона „Предай“ на моторолата си.

Не го улучи.

Зрението й пращаше и почерняваше по периферията.

Тя се запрепъва към стълбата. Кашлицата вече беше прераснала в давене.

Направи една крачка напред, загуби още от ръба на полезрението си, осъзна, че пада.

Строполи се на земята и през ума й премина една мисъл: „Колко странно! Как може да се ударя толкова силно в бетонния под, без да почувствам…“.

— Детективе.

Рон Пуласки говореше по телефона. В другия край на линията беше Лон Селито, който — в постоянно променящата се структура на Полицейското управление на Ню Йорк — му беше нещо като шеф.

Но точно сега тази йерархия нямаше значение.

Пуласки се беше обадил на Селито, защото той беше старши и го уважаваха, а и защото новината, която се канеше да му сподели, не можеше да бъде пренебрегната или загубена в някой доклад. Селито щеше да се погрижи да не стане така.

— Пуласки — каза Селито, без да чака да чуе какво цели патрулиращият полицай. — Оставих ти съобщение. Линкълн ще има нужда от теб за случая с крана.

— Добре. Но това трябва да го чуеш. Едно място, което проверих току-що?

— Да, убийство? Ийст Сайд?

Пуласки се намираше пред склада, където беше умрял Флечър Долтън. Мястото все още беше запечатано. Колите на Спешна помощ бяха изчезнали.

— Имам възможна самоличност. Еди Тар.

— Един момент! Имаш предвид…?

— Бомбаджията. Да.

— Боже! Той не е ли на Западното крайбрежие? В онзи доклад, разпратен в участъците — онази правителствена сграда в Анахайм или там някъде? Беше я взривил така, че не остана камък върху камък.

Пуласки отговори:

— Сега е тук. Е, деветдесет и два процента тук. — Той обясни за процентите на съвпадение от лицевото разпознаване. — Но за мен това е направо сто.

— Значи жертвата, брокерът — онзи Долтън — просто е бил на неправилното място в неправилното време.

— Така изглежда. Видял е нещо, което не е трябвало да вижда. Предполагам, предаване на пари.

— Само лицево разпознаване? Само това ли имаш? Нищо друго?

— Може би имам още нещо.

— Какво? — попита намусен Селито.

Пуласки си напомни да не се държи прекалено фамилиарно с ветеран като детектива.

— В района нямаше повече камери на СНТ. Но намерих охранителна камера от един бутик за дрехи. — Магазинът му се стори хубав. При нормални обстоятелства щеше да купи на Джени нещо оттам — но не и когато времето летеше, а четиресет и осем минутният знак оставаше все по-назад.

— Мисля, че Тар се е качил в тъмночервен седан, може би с номера от Джърси.

— Тар… Тъкмо го проверявам в НЦИП^[3]. Боже! Той продава бомбите си по цял свят. Няма значение каква е политиката на купувача. Платиш ли му достатъчно, той ти прави експлозив, без да задава въпроси. Не поставя бомбите. Само ги прави. Палестинците са ги купували, за да взривяват израелци, и обратното. И така, седан, казваш? Може би от Джърси?

— Проверих мястото, на което имаше отпечатъци от гуми. Може би това ще ми даде някаква улика.

— Оттогава не минаха ли два дни?

— Както казва Линкълн, „По-добре малко вероятно, отколкото нищо.“

Селито измърмори:

— Мисля, че го каза по-добре.

— Сигурно.

Селито заяви:

— Ще кажа на Делрей от ФБР, а освен това познавам един човек от АТО[4]. Ще се зарадват на всяка улика, свързана с Тар. Казва, че имало награда за него — половин милион.

— Ще проверя тази посока.

— Не забравяй крана, Пуласки.

— Няма. Но искам този тип.

— Помагат му терористи. Действа на междущатско ниво. И на международно. Това си е случай за федералните отначало докрай.

Пуласки каза с равен глас:

— Не, не отначало докрай. Тук е убил човек. Извършил е убийство. И случаят е мой.

Пауза.

— Добре. Слушай, има още нещо. Трябва да говоря с теб. Няма да те бавя. Може днес да обядваме в „При Маги“?

— Мога да съм там след половин час. Но не по-рано.

— Добре. В един часа?

— Добре. — Пуласки се взираше разсеяно във вратата, която Тар — ако Тар наистина беше убиецът — беше отворил с ритник, след като беше прострелял Долтън в тила.

— О, чакай, Пуласки… Имам съобщение. За твоя случай „Тар“.

Сърцето му се разтуптя.

Детективът продължи:

— Да, това е. Няма да е зле да го запишеш.

— Готов съм.

— В Джърси имат страшно много червени коли.

Пуласки понечи да каже: „Ха-ха, колко смешно!“, но Селито вече беше затворил.

Чарлз Хейл беше отсядал на места като „Плаза Атене“ в Париж, „Маркиз Реформа“ в Мексико Сити, „Коно“ в Лондон, един странен, но луксозен хотел кораб в Сингапур.

Но ги беше избирал не заради свръхлуксозния декор и дисциплинираното обслужване, а защото бяха стратегически важни за работата му: да убие саудитски принц, да дискредитира собственик на казино, да открадне чанта с нещо толкова ценно, че да му платят един милион долара за кражбата… и други задачи, все от този род.

Хейл паркира джипа си на една тиха улица в Гринич Вилидж, извървя половин пресечка и сви в една прашна глуха уличка. Това беше временната му резиденция в Ню Йорк. Не беше пищна като онези елегантни, разточителни места, но беше идеална за мисията му тук.

Беше каравана на „УилСкот“, паркирана на края на „Хамилтън Корт“, недалеч от река Хъдсън. Просторна, цели четиресет и пет квадратни метра. С голяма централна част и два по-малки кабинета от двете й страни. Единият беше спалнята му. Имаше баня — работеща, макар и малка. Множество маси и рафтове. Още преди месеци някой беше проникнал в нея с взлом и стените бяха украсени с доста плахи опити за графити, но с изключение на това, нямаше следи от вандализъм. Сега, когато светлините бяха включени почти през цялото време, а около периметъра й бяха разположени охранителни камери, всеки, който би си направил труда да мине по глухата уличка и да надникне, щеше да сметне караваната за заета и да отиде да търси други места за кражба или за стени, които да преобрази със спрей в авангардно изкуство.

От двете страни на „Хамилтън Корт“ се нижеха частично съборени сгради или сгради, определени за събаряне. Планираха се нови жилищни блокове, но строителството се отлагаше поне за три месеца, според съдебната заповед.

А Хейл имаше нужда от мястото само за още един-два дни.

Докато вървеше към караваната, той внимаваше да не излиза от самото платно; тротоарите бяха разбити с пневматични чукове, но натрошеният бетон не беше отстранен. Приличаха на миниатюрни реки, пълни с назъбени бежови айсберги.

Той стигна до караваната и отвори двете електронни резета и една неразбиваема ключалка. Влезе вътре и изключи охранителната система. Освободи се от палтото си и остави екипировката за наблюдение на птици.

Караваната беше оскъдно обзаведена. Според Хейл повечето украси само го разсейваха и му губеха времето. Разбира се, този предразсъдък не се отнасяше за уредите за измерване на времето. Тук те бяха половин дузина: часовници и една репродукция на клепсидра — предшественичката на пясъчния часовник. Но всъщност те не бяха украси, а колеги. Приятели. Не ги беше донесъл със себе си — условията на пътуването не биха му го позволили. Преди ги държеше в един склад в центъра, но вече го беше освободил. След тази задача повече нямаше да му трябва.

Няколко от тези уреда беше изработил сам. Прякорът му, Часовникаря, не беше чисто фигуративен.

На вградени маси от дървени фибри и метални рафтове се намираха документи, електронни и механични пособия, инструменти, няколко компютъра, рутер, кафемашина, храна и напитки. Всичко беше наредено в идеални редици, сякаш Хейл беше измервал с метър къде е най-добре да сложи поданиците си. Всяко отклонение го караше да избухне.

Механизмът на работа на един часовник е самият ред, получил човешко лице.

Като самото време.

Нито едно отклонение не е приемливо.

По средата на караваната имаше два стола. Беше купил и телевизор, с антена, за да не трябва да сключва договор за кабелна телевизия. От шест години и три месеца не беше гледал забавно шоу, но телевизорът му трябваше, за да следи новините за всякакви разследвания срещу него. Що се отнасяше до ЦРУ и другите шпиони, данните, които събираха, в най-голямата си част идваха не от оперативни работници под прикритие или умно хакване, а от медиите. Хейл събираше информация по същия начин. Полицията, която се страхуваше публиката да не я сметне за нещо друго освен абсолютно искрена, винаги казваше прекалено много.

На рафтовете имаше няколко книги. Повечето бяха свързани с неговите проекти тук, в града, и няколко от тях бяха посветени на Линкълн Райм. Имаше и няколко, които разглеждаха темите за измерване на времето, за часовниците, но твърде малко бяха свързани с физиката на времето. Въпреки манията на Хейл по тази тема висшите теории не го интересуваха — континуумът пространство-време, черните дупки, дупките, проядени от червеи, предположенията на Стивън Хокинг за защита на хронологията…

Всичко това беше описано най-добре в телевизионния сериал „Доктор Кой“: „Хората предполагат, че между причината и ефекта има строга прогресия, но всъщност от нелинеарна, несубективна гледна точка става въпрос по-скоро за голяма топка от несигурни, люшкащи се подробности, свързани с времето.“

Хейл зърна отражението си в едно стенно огледало и се стресна, дори след всички тези месеци, изминали след операцията. За разлика от всеки друг пациент, подложил се на козметична хирургия, Хейл беше платил щедро, за да превърне първоначалното си „аз“ — според повечето стандарти доста красиво — в по-стар мъж с набръчкано, увиснало лице. Беше необходимо, защото полицията вече знаеше каква е предишната му външност (имаше дори снимка от ареста, много ти благодаря, Линкълн Райм) и всеки, който заподозреше, че ще си направи пластична операция, би предположил, че ще си махне години, вместо да ги добавя. Беше се снабдил и с оплешивяващо теме — резултат на старателно, болезнено скубане, вместо издайническо бръснене.

Направи си чаша силно кафе. Докато отпиваше първата глътка, получи текстово съобщение, придружено от проблясване на червено на екрана.

Приложението му за охрана — сензори в отцепения отвор на глухата уличка — беше доловило нечие присъствие.

Стройният силует вървеше към караваната, като внимаваше да стои в сенките от южната страна на „Хамилтън“ и се оглеждаше предпазливо. Ръката му беше до хълбока, но беше лесно да се види, че държи пистолет. Металът не отразяваше слънчевата светлина — беше матовочерен — но златната детективска значка от Полицейското управление в Ню Йорк я отразяваше, и още как!

Хейл отиде до вратата и от едно отделение, скрито зад рамкиран инспекционен сертификат, извади подобен пистолет — глок, макар че неговият беше оборудван с шумозаглушител.

Точно Когато ченгето стигна до вратата, Хейл отвори, огледа се, за да е сигурен, че никой не е проследил новодошлия, и вкара в караваната Анди Гилиган. Това беше човекът, когото Хейл — като наблюдател на птици — беше видял преди един час да влиза през вратата на Линкълн Райм.

Детективът имаше добри връзки в нюйоркската полиция, беше умен и дързък… и без неговата помощ щеше да е много по-трудно да убие криминалиста.

Райм й беше позвънил два пъти, но Амелия Сакс не му вдигна.

Може би защото беше съсредоточена да описва мрежа по мястото, на което беше рухнал кранът.

Също като Райм, при търсенето на важни веществени доказателства Амелия така се съсредоточаваше, че външният свят просто изчезваше. Това беше един от аспектите в живота им, който ги беше привлякъл един към друг.

„Все пак — помисли си той, — досега трябваше да се обади.“

Интеркомът иззвъня. Райм погледна към монитора, натисна „Влез“ и в салона влезе детектив Мел Купър.

Строен, с постоянна полуусмивка на лицето и навика да бута дебелите си очила с черна рамка по-нагоре на носа през няколко минути, Купър беше най-добрият криминалистичен лаборант в целия град. Преди години Райм използва всичките си умения за преговори (и бюджетни бухалки), за да го отмъкне от полицейското управление на малкия град, в който Купър ръководеше лаборатория за изучаване на местопрестъпления. Купър премина към криминалистиката на големия град съвсем спокойно, макар че понякога все още изказваше съжаления, че не работи по престъпления като онова прочуто престъпление в родния му град, което включваше препарирана лисица, клон от захарен клен и направена у дома ракета — случай, който така и не се накани да обясни на заинтригувания Линкълн Райм.

Купър имаше две страсти: науката и балните танци, в които той и надарената му с хипнотично привличане скандинавска приятелка бяха най-добрите.

Той поздрави Райм и Селито, който кимна разсеяно, защото говореше по телефона.

След като закачи якето си, техникът прие чая „Липтън“, който Том беше сварил специално за него (Купър обичаше да казва, че харесва простите неща) и започна да си слага робата. Огледа салона и се намръщи.

— Знам. Няма веществени доказателства — намръщи се Райм. И добави: — Чувал ли си Амелия? Тя правеше мрежа на мястото с крана и досега трябваше да се е обадила.

Купър посрещна странния въпрос с пренебрежително махване на ръката; нямаше причина Амелия да му се е обаждала.

— Има ли нещо? — Сега той кимаше към документите, осигурени от надзирателя: карти на мястото, диаграми на крана.

— Само общи работи — каза Селито, след като затвори.

А Райм категорично заяви:

— Без… никаква… доказателствена… стойност.

Купър погледна към схемата, на която Сакс беше начертала пътеката на опустошението.

— Ужасно. Колко е бил висок?

— Бил е самовдигащ се модел… — отговори Селито.

— Какво? — попита Купър и иронично вдигна вежда.

Детективът се подсмихна.

— Просто така го наричат. Кулокранът става по-висок, като се добавят други сегменти. Този е бил на максималната възможна височина. Около седемдесет и два метра.

„По дяволите, къде си, Сакс?“ Райм отново погледна към телефона си и се ядоса, че се държи толкова незряло.

При отсъствието на веществени доказателства за анализ в момента не можеше да направи нищо друго, освен да се заеме с една задача, която мразеше от все сърце: да прегледа на бърз кадър записите от охранителните камери на строителния обект.

За момент му се прииска да метне компютъра в другия край на стаята.

Ако можеше да го направи, сигурно щеше. Бог знае, че имаше достатъчно гневни пристъпи, когато беше шеф на криминалистиката. Горко на всички — включително на полицаите, — които замърсяха някое местопрестъпление или бяха прекалено мързеливи, за да го претърсят или проучат толкова щателно, колкото биха го направили те.

Още прегледи на бърз кадър.

Проклятие, нито един кадър на човека, който се беше покатерил на крана, за да разхлаби или пререже контратежестите.

Нищо, нищо!

Проклятие, абсолютно нищо!

— Какво беше това? — попита Селито.

Райм, който не си беше дал сметка, че е проговорил на глас, поклати глава.

Звънецът на вратата иззвъня и Райм погледна към видеомонитора. Беше Соня Монтес, талантлив техник по събиране на веществени доказателства. Той знаеше колко е старателна и находчива; тя „усещаше“ местопрестъпленията, разбираше ги. Говореше им и те й отвръщаха. Може би, признаваше тя, защото познаваше улиците — в гимназията беше членка на момичешка банда, макар че в каквото и да се бяха забърквали, Монтес имаше чисто досие.

В ръцете й имаше два пластмасови коша, като тези, в които Държат кутиите с мляко. Беше натиснала бутона с лакът.

Защо тя носеше веществените доказателства от мястото, а не Сакс?

Нещо не беше наред.

Той натисна бутона на вратата на таблото си и жената влезе. Вече съблякла тайвека си, Монтес носеше яркозелена блуза и черна кожена пола. Високите й токчета тракаха по старинния дъбов под. На шията й висеше медальон — Райм знаеше, че вътре има снимки на двете й малки деца; тя ги беше показала гордо, когато за първи път дойде тук с цяла съкровищница от веществени доказателства за анализ.

— Капитан Райм. Какво означава всичко това? — Тя застана пред скенера, експлозивите, детекторите за радиация и малкото помещение за разпознаване на биотоксини в коридора до вратата.

— Просто съм внимателен.

Тя кимна.

— В наши дни предпазливостта никога не е излишна — каза най-искрено.

Когато преди няколко месеца Райм разбра, че го е нарочил убиец, помоли един от най-блестящите си студенти по криминалистика да проникне в ума на нападателя и да намери най-логичния начин да го убие. Младият мъж реши, че извършителят ще се възползва от една слабост — нещо, което Райм обичаше и на което не можеше да устои: веществени доказателства. Щеше да сложи бомба или токсин в нещо, оставено на местопрестъпление.

Затова, докато не идентифицираха убиеца и не елиминираха заплахата, всяко нещо с неизвестен произход, което влизаше в тази къща, се сканираше.

Купър и Монтес се поздравиха, а лабораторният техник и Том започнаха да пускат пликовете и контейнерите през машините за сигурност.

Райм най-накрая трябваше да попита.

— Соня. Звъних на Амелия. Тя не…

Жената се намръщи и го прекъсна.

— Искаш да кажеш, че не знаеш? — Тя влезе по-навътре в салона и застана до него.

Сърцето на Райм се разтуптя яростно; предвид факта, че беше безчувствен от врата надолу, го разбра само от пулсирането в слепоочията си.

— Какво?

— Тя припадна на местопрестъплението… Беше на най-долното ниво на обекта и е била изложена на влиянието на нещо. Химически вещества. Същите, които убиха втори работник.

— А тя?…

— Добре съм — обади се хриплив глас от вратата.

Амелия Сакс влезе в салона.

Райм се намръщи. Тя буташе пред себе си петдесетсантиметрова зелена кутия за кислород с прикрепена прозрачна тръба, която завършваше с маска.

Амелия я притисна към лицето си, вдиша дълбоко и кимна към голям стъклен буркан в един от контейнерите с веществени доказателства. Вътре имаше малка матова кутия от пластмаса.

— Ето това. Вътре. Много внимавай. С него е пуснал противотежестите. Убил е един от работниците. Мен ме повали в безсъзнание. Парамедиците дойдоха…

Гласът й секна и той се зачуди дали щеше да каже „тъкмо навреме“. Но подобна фраза беше прекалено драматична за Амелия Сакс. И освен това беше млъкнала просто за да може да вдиша още кислород.

Но първите й думи не бяха съвсем точни. Не беше добре. Думата „деликатна“ не съществуваше в нейната вселена, но каквото и да се беше случило, я беше — той потърси подходящата дума — „смалило“.

След като си пое още кислород, тя тръгна към стерилната част на лабораторията, където стоеше често, за да помага на Купър с обработката на събраните от нея веществени доказателства. Но сега се отклони към един от шумните — и грозни — ракитени столове, които вървяха заедно с градската къща и от които все още не се бяха освободили. Седна тежко и си пое дъх.

— Сакс — започна Райм.

За миг тя вдигна вежда, но не каза нищо.

Това беше още нещо, по което си приличаха: и двамата минимизираха физическите заболявания. Райм, например, като квадриплегрик, имаше проблеми с кръвното — автономна дисрефлексия, — които изискваха внимание. Лечението беше просто — нитроглицеринова паста от два процента и още някои лекарства, — но той обикновено не обръщаше внимание на симптомите, а оставаше съсредоточен върху работата. Сакс страдаше от артрит, но просто пренебрегваше болката, гълташе хапчетата като бонбонки — само такива без рецепта — и продължаваше с разследването.

Лекото движение на главата й му подсказа, че в момента прави точно това — отказва да признае, че се чувства зле. Но очите й говореха съвсем друго.

Тя отново вдиша от кислорода и се обърна към Селито. Каза с нисък глас:

— Наложи се да изпратя робот от противобомбения отряд, за да вземе пробата. И каквато и да е тази гадост, е разтопила гумите и е разтворила обектива на камерата. Ще изпратят сметката на „Извънредни престъпления“. Да те предупредя: няма да е евтина.

Докато качваше на компютъра снимките, които беше направила на местопрестъплението, Сакс обясни за втората смърт, за работника, слязъл да провери мястото, на което бяха паднали противотежестите, на първото ниво. Очевидно омаломощен от изпаренията, той се беше препънал и паднал във веществото, което беше разяло кожата му. Беше пропълзял девет-десет метра, преди да умре.

— Точно тези изпарения събориха и мен.

След кратък пристъп на кашлица добави, че когато не отговорила на обаждането на Соня Монтес по радиото, един човек от медицинския отряд се втурнал нататък и я заварил в подножието на подвижна стълба, която водела към най-долното ниво. Един екип я измъкнал и веднага й подал кислород. Искали да отиде в спешното, но тя отказала.

Повикаха Монтес на друго местопрестъпление. Сакс й благодари. Двете жени се прегърнаха, техничката кимна за сбогом на останалите и излезе от градската къща.

На Сакс очевидно й беше омръзнало да седи. Тя стана, уви тръбата около кислородната кутия и понечи да я остави настрана. Но малко раздразнена, се поколеба, разви тръбата и още няколко пъти си пое дъх през маската.

— Боже, Амелия! — измърмори Селито. — Легни за малко.

— После — отвърна тя разсеяно.

Отново не обърна внимание на тревожния поглед на Райм.

Обърна се към Мел Купър, който беше взел събраните проби и ги слагаше на един работен плот в стерилната част на лабораторията.

— Този буркан — кимна тя отново към него. — Шефът на противопожарния отряд каза да използваме неопренови ръкавици, престилка и респиратор.

Райм забеляза, че хлътналите й очи се взират в снимките на големия монитор над таблата с веществените доказателства: снимки на жертвата на най-долното ниво, кожата, която се разтапяше, бълбукането на тъкани и кръв.

А после Сакс се обърна и се върна при тях, в лабораторията. Върна се докрай.

Купър намери подходящия екип и го навлече върху лабораторната престилка и панталон.

Сакс отново се закашля повърхностно и кратко, потръпна от болка и каза:

— Просто почти нямаше какво да съберем, Райм. Соня намери отпечатъци от ботуши в основата на кулата, където започваше стълбата. Това е бил единственият начин да се качиш. Но съвпаднаха с тези на оператора. Накарах от моргата да ни изпратят снимки. Нашият неизвестен извършител сигурно е носил терлици на крана, а после ги е събул, когато се е върнал, и ботушите му са изглеждали като тези на всички останали. Как е успял ли? Сложил е едно устройство на дрезината на противотежестите. Не мога да кажа какво точно е било. Веществото е разтворило дрезината почти напълно.

Обясни, че каквото и да е било веществото, е започнало да разтваря самия бетон на тежестите.

— Направило ги е по-леки и кранът е започнал да се накланя напред. Операторът е направил всичко, което е можал, но накрая две от тежестите са паднали и това е бил краят. — Гласът й звучеше дрезгаво и уморено и тя спря, за да вдиша още кислород. Изкашля се силно няколко пъти, избърса устата си с кърпа и погледна дискретно към плата. Райм не видя никаква кръв, но той гледаше през плата. Запита се дали тя вижда.

Сакс повтори това, което му беше казала по-рано — за всички работници с ръкавици и ботуши. Облечен като тях, неизвестният извършител все едно е бил невидим.

„Убийство на строителен обект…“

— От участъка изпратиха десетина полицаи да проверят магазините и офисите наблизо. Ще видят дали някой не е забелязал човек, който да вкарва някаква кутия в обекта.

Райм се намръщи. Видеа, свидетели — и след всичко това веществените доказателства едва се побираха в два малки коша за мляко. Дори не ги запълваха.

Какъв абсурд!

Селито погледна към Купър, който пускаше проби през оборудването си.

— Успя ли вече да разбереш каква е тая гадост, Мел?

Приковал очи в изображенията от местопрестъплението, Райм се засмя кратко и изненадано.

— Е, ние знаем какво е. Единственият въпрос е дали можем да разберем откъде го е взел неизвестният извършител.

— Значи си разбрал само от снимките? — попита Селито.

— Разбира се. От снимките и от симптомите на Амелия. — И?

— Ако извадим от уравнението радиоактивните токсини и ботулина, това е най-опасното вещество в целия свят.

— Здрасти — поздрави Анди Гилиган.

Чарлз Хейл кимна и през завесата на прозорчето във вратата отново огледа „Хамилтън Корт“.

Ченгето се тросна:

— Проверих! Никой не ме е проследил. Знам какво правя. Не за първи път съм в този джаз.

Изразът не беше ли с „родео“?

Хейл заключи вратата и върна пистолета на мястото му. Не изпитваше потребност да обяснява предпазливостта си, нито да коментира факта, че самият Гилиган стискаше пистолет, докато се приближаваше към караваната.

Минаха към централната част на подвижната конструкция и седнаха на масата.

— Кафе? — попита Хейл.

— Не, няма нужда.

— Добре ли мина?

Детективът цъкна с език.

— Идеално! Никой нищо не подозира. А сега, погледни това — продължи той с тон, сякаш поднасяше коледен подарък на приятел. Извади няколко листа от вътрешния джоб на якето си — много хубава дреха. Както беше разбрал Хейл, детективът имаше няколко източника на доходи — до един без данъци — освен това, което му плащаха от полицията. Самият Хейл беше заделил сто хилядарки в офшорна сметка за Гилиган… и то само тази година.

— Какво е?

— Свих го от една папка у Райм. Ще ти бъде от полза.

Хейл разтвори листовете и огледа списъка с осемнайсет имена. Повечето бяха зачеркнати.

— Трябва да говориш с другите — тези, които не съм отметнал — каза Гилиган. — Може да има свидетел.

— Как е атмосферата у Райм?

— Погълнати са от случая с крана. Напълно. Моят случай е на заден план.

Говореше за кражбата от Отдела по строителство и инженерство. Притежателното местоимение „моят“ беше правилно на две нива: случаят беше на Гилиган, защото той беше главният разследващ — но също така и защото той беше крадецът, човекът, който беше проникнал в сградата и беше откраднал Документите и дисковете.

Той беше този, когото Райм и Амелия Сакс бяха кръстили Неизвестен 212.

Сега тези откраднати от ОСИ документи покриваха масата пред двамата мъже.

— Нещо ново, което трябва да знам за охраната на Райм?

— Не. Все още има само скенер за вещи. Скенер за биотоксини. Детектори за бомби и радиация.

Когато за първи път съобщи на Хейл, че има и детектор за уран, Гилиган се засмя.

— Райм наистина ли мисли, че някой ще му пусне ядрена бомба?

Хейл не си направи труда да обясни, че замърсените устройства — тези, които отделяха радиоактивен материал — са много по-реалистична заплаха от ядрена реакция.

— Още ли няма метални детектори?

— Не.

— Видеото, което направи? Картата?

Гилиган се поколеба, но му подаде карта памет.

— Нямам много кадри. Не исках да бъде очевидно, че записвам, нали разбираш.

Когато ходеше у Райм, детективът носеше камера за тяло с допълнителен обектив. Една от причините беше, за да може Хейл да види сам какви са защитите в градската къща.

Освен това Хейл искаше да види лично криминалиста. Така, както херпетолозите изпитват нужда да наблюдават любимите си видове змии в тяхната естествена среда.

Той отвори програма за филми на лаптопа си, вкара картата и прегледа на бърз кадър записа, който беше направил Гилиган.

Като цяло качеството беше добро. Детективът беше стоял прав и се беше въртял бавно. Често обаче беше покривал обектива с ръкав — вероятно от страх да не го видят.

Сега Хейл спря записа на един кадър и се наведе към екрана.

Взираше се в особено ясен, добре осветен образ.

И го разглеждаше внимателно.

„Линкълн Райм е хубав мъж с голям нос и гъста, грижливо подстригана черна коса. Хората, приковани в инвалидна количка, понякога напълняват или отслабват. Райм не е направил нито едното, нито другото. Очевидно тренира. Черните му очи са проницателни, а отдясно на челото му пада кичур коса. Сбърчил вежди, гледа към онази част от салона си, която е херметически затворена със стъклена стена. Това е стерилната страна на стаята — лабораторията. Подобно запечатване се среща при най-добрите фабрики за часовници, които се поддържат абсолютно, съвършено чисти от страх, че прахът — или много по-лошо, прашинка от пясък или от камъче — може да попадне в някой часовник и да го направи безполезен.“

Гилиган прекъсна размислите му.

— Ако искаш, мога да се пробвам с микрофона. — Кратка пауза. — Ще трябва да те таксувам по-скъпо заради риска, разбира се.

Бяха обсъждали дали да не вкарат предавател в стаята. При липсата на детектор за метали на вратата щеше да е лесно да вмъкнат микрофон. Но Райм или някой друг сигурно щеше да прегледа мястото много щателно, особено сега, когато знаеше, че е мишена на убиец.

— Не.

Хейл отново натисна бутона за пускане.

„Сега Гилиган е обърнал гръб на Райм и върви покрай рафтовете с книги. Камерата се плъзва по заглавията. Някои книги са за закона и за юридическите процедури, но повечето са посветени на точните науки — най-вече на химията, физиката, геологията и други, свързани с околната среда. Едно от заглавията е „Анализ и класификация на калта на Източния бряг“.

Камерата се обръща назад. След няколко безинтересни кадъра екранът потъмнява.“

Прииска му се Гилиган да беше снимал таблата с веществени доказателства, но детективът очевидно е бил прекалено нервен.

Хейл се облегна назад, започна да отпива кафе и се замисли за това, което беше видял. Гилиган разглеждаше уредите за измерване на времето.

Клепсидрата привлече вниманието му. Беше висока около четиресет и пет сантиметра, с абаносова рамка и горен и долен диск с месингови бутони, изобразяващи зодиакалните знаци.

— Ти ли си го направил? — попита Гилиган.

— Клепсидрата ли? Не. Намерих я в един магазин за антики и харесах линиите й.

Гилиган попита:

— Клеп… какво?

— Клепсидра. Предшественичка на пясъчния часовник. Принципът е същият — измерва хода на времето, но с капеща вода. Клепсидрите са две хиляди години по-стари от пясъчните часовници. Имало проблеми с тях — не можели да се използват на кораби заради люшкането. И кондензацията била проблем. Пясъчните часовници като този тук — посочи той към два часовника на един рафт наблизо — са се появили някъде към девети век. Били изобретения на църквата — с тях определяли времето за литургиите и службите.

— Не прилича на пясък. — Гилиган беше присвил очи.

— Не, повечето не използват пясък. Пулверизиран мрамор или обгорена яйчена черупка — те са били по-точни. Този тук? Калаен оксид. Точно от пясъчните часовници сме взели термина „възли“ за бързина.

— Така ли? — попита Гилиган. — Аз имам лодка. Хубава е.

„Може аз да съм му я купил“ — помисли си Хейл.

— Моряците завързвали възли на въжето и после го завързвали за лаг. Хвърляли въжето през борда и използвали пясъчен часовник, за да видят колко възела са минали през ръцете им за определен период от време.

— Яко. Ще кажа на приятелите си от плаването.

Хейл допи кафето си, изми чашата и си избърса ръцете.

— Можеш ли да ми отделиш петнайсет минути? Имам идея — ще е от полза и за двама ни — и искам да чуя какво мислиш.

Гилиган погледна към дигиталния си часовник. Евтин. Хейл не го презираше заради това. Един такъв часовник можеше да се отклони с пет секунди на ден; механичните модели за един милион долара обикновено се отклоняваха с два пъти повече.

— Да, разбира се.

Хейл отново провери мониторите. Беше чисто. Преметна раницата си през рамо и двамата излязоха навън. Хейл заключи всички механизми и двамата продължиха по прашния калдъръм.

— Гробище — измърмори Гилиган.

— Какво?

Детективът махна с ръка, посочвайки към порутените сгради от двете страни на глухата уличка.

— Приличат на големи надгробни плочи.

Минаха покрай бариерата с верига и излязоха на тихата улица, така типична за тази част на Гринич Вилидж.

— По-добре да тръгнем с една кола. Твоята?

Гилиган отвърна:

— След половин час трябва да съм в главното управление.

— И аз имам среща, в жилищната част. Ще хвана влак.

Качиха се в безупречно чистия, приятно ухаещ лексус. Със сигурност не харчеше много бензин. Може би Хейл му беше купил тази кола, а не лодката. Може би по една част и от двете.

Докато Гилиган включваше двигателя, Хейл попита:

— Джипиесът нали е изключен?

— Да. Погрижих се.

— Карай на юг. После на изток. Отиваме на „Уебър“ и „Бленхайм“.

След двайсет минути шофиране по тесните улици в жилищната част, които ставаха все по-пусти, стигнаха до кръстовището. Половината пресечка беше заета от празен парцел — предимно пръст, тук-таме трева. Едно мъртво дърво. Боклуци. На няколко места хлътнали кафяви останки от жилищни сгради, характерни за Долен Ийст Сайд от деветнайсети век.

— Какво има тук?

— Част от моите планове за Райм.

Детективът спря елегантната кола до паркинга — внимателно. Със сигурност не искаше да одраска джантите.

— Знаеш ли, той наистина е арогантен кучи син.

— Не се съмнявам.

Излязоха от колата и отидоха до високата метър и осемдесет телена ограда около участъка. Вратата беше отворена, така че беше лесно да се промушат.

Хейл посочи към редица изоставени жилищни сгради от другата страна на участъка.

Гилиган каза:

— Мислех си за Райм.

— Така ли?

— Аз и брат ми сме ловци. Цял живот сме били. Стреляме страшно добре. От време на време Райм все пак излиза от къщата.

Хейл си мислеше: „Райм ходи до Манхатънската школа за наказателно право за курсовете, в които преподава. Във вторник и четвъртък и два пъти месечно в събота и неделя.“ Училището се намираше на седемстотин метра от градската му къща. Обикновено помощникът му го караше с микробуса, приспособен за инвалиди, но понякога при хубаво време ходеше и се прибираше сам с количката.

— Мога да се кача в някоя от тези сгради. Два куршума. Това е всичко. Трети за помощника му, за да не се опита да му спаси живота или някоя друга подобна глупост. Ще ти взема само още петдесет хиляди. Какво ще кажеш?

Хейл мълчеше. А после каза:

— Не, смятам да се придържаме към първоначалния ми план. Гилиган се засмя.

— Ще се пазарим ли? Добре, трийсет хиляди.

— Планът.

— Това е като изработване на часовник — заяви Гилиган. — Не можеш да промениш дизайна, когато вече си свършил половината работа.

— Мога.

Хейл беше забавил крачка и Гилиган вървеше няколко стъпки пред него. Когато се обърна, впери поглед в ръката на Хейл, която държеше оръжие със заглушител, насочено към него.

В погледа му се изписа шок.

И неверие, сякаш след като беше видял Хейл да слага глока си обратно в отделението до вратата на караваната, му беше невъзможно да си представи, че някой може да има два пистолета.

Лон Селито:

— Е, какво е, криптонит ли?

Райм предположи, че това е препратка към популярната култура. Може би някакво оръжие, използвано от злодей във филми.

— Неорганична киселина. Хидрофлуорид. Химическото му означение е HF. Технически е класифицирано като слаба киселина.

Сакс се усмихна презрително, а Селито се намръщи.

— Слаба ли? Кажи му го на него. — Той кимна към снимките на мъртвия строителен работник.

— Това означава, че се разлага само частично във вода. Заради йоните. Разяжда така, както всяка друга киселина. Но с HF истинският проблем не е корозията. Проблемът е комбинацията от елементи — именно тя го прави толкова смъртоносен. Въздействието му е две в едно. Н — водородът — прогаря горния слой на кожата толкова бързо, че едва успяваш да го усетиш… Но след час-два — определено. А после, навлезе ли веднъж в тялото ти, F — флуоридът — атакува вътрешните клетки. Резултатът е втечняваща некроза. А името на това състояние по същество изразява всичко. Отравянето става чрез контакт или чрез вдишване. Вдишаш ли го, ще прогори всичко в дробовете ти. Диспнея, цианоза, пулмонален едем.

Това описание съвпадна с мига, в който Сакс пак наблегна на кислорода.

— Божичко! — измърмори Селито. — Много ли трябва да поемеш?

— Не, няколко капки стигат да убият човек. Няма противоотрова. И не можеш да го отмиеш. Можеш само да се опиташ да лекуваш симптомите. Ужасна болка и инфекция. — Той се провикна към Купър: — В пробата има ли още нещо освен киселината?

— Фрагменти и утайка от индустриален бетон, пясък, стомана, малко желязо — всички в състояние, което подсказва, че киселината ги е разтворила.

— Каква е концентрацията? — попита Райм.

— Трийсет и два процента.

— Има някаква грешка. Пусни нова проверка или рекалибрирай оборудването.

— Пуснах и рекалибрирах. Трийсет и два процента.

Най-високата концентрация, за която беше чувал Райм, беше двайсет процента, при това само за транспорт и съхранение — в крайно специфични контейнери. После разреждаха продукта много силно за продажба на крайните потребители. На пазара се срещаше най-много във вид от два до четири процента. Концентрация като тази, която Сакс беше взела от местопрестъплението, щеше бързо да разяде всичко освен много малкото материали, неуязвими за нея, а газът, който освобождаваше при излагането си на въздух, можеше да убие човек за минути.

Тя беше извадила голям късмет да не е била изложена по-дълго на въздействието на веществото в тунела под строителната площадка.

Райм погледна към нея. Тя слушаше разсеяно. Продължаваше да вдишва кислород и да се взира в снимките на преобърнатите ребра. Бяха ръждясали, но две от тях бяха по-тъмни. Засъхнала кръв.

Операторът сигурно се беше стоварил върху тях, когато беше паднал от небето.

Райм кимна към още една от нейните снимки на монитора — с дрезината на противотежестите. Количката, която беше доставила киселината, се беше превърнала в димяща обезцветена маса.

— Проклятие! Някак е успял да го качи там горе. На върха на крана. Трябва да разберем как. След като я е качил там, как я е активирал?

— С детонатора — каза Купър и вдигна още един прозрачен пластмасов контейнер. В него имаше нещо, което приличаше на малко електронно полупроводниково табло, също деформирано и овъглено от киселината. Говореше през респиратора, който си беше сложил — през прикрепения микрофон. — С малък заряд, навярно е отворил само половин дузина по-едри капсули.

— Антена?

— Трудно е да се каже.

Райм се намуси.

— Разбира се, че е трудно да се каже! Всичко е разтопено така, че нищо не се вижда. Но ако трябва да предположиш!

— Не е бил с дистанционно. Имал е зададено време.

И Райм така си мислеше.

— Нормално производство ли е?

— Не. Домашна изработка.

Значи, невъзможно да се проследи.

— Колко киселина?

Купър вдигна рамене.

— При тази концентрация, два литра. Може би три.

Сакс се закашля — лаещо и болезнено. Дискретно повдигна отново кърпичка към устата си. Един бърз поглед. В нов пристъп на раздразнение натъпка кърпичките обратно в джоба на дънките си. Вдиша от кислорода и каза:

— Знаел е какво прави. Трябвало е да изчисли колко тежест трябва да премахне от противотежестите, за да направи крана нестабилен. Надзирателят ми обясняваше нещо такова. За момента. Това е…

Райм каза:

— Моментът е равен на произведението от големината на силата и разстоянието от нейното направление до оста на въртене. Изразява се в нютонметри.

Селито кимаше.

— Значи е завършил инженерство. Запиши го в схемата.

— Не — поправи го сухо Райм. — Запиши, че не е спал в часовете по физика в гимназията. Всеки знае тази формула.

Лон Селито завъртя очи.

— Не, не всеки… Но има нещо, което знаем.

Райм и Сакс погледнаха към детектива.

— Той е в добра форма. Щом се е изкатерил по крана.

— Няма ли асансьор?

— Не — отговори Сакс. — Стълби. — Тя отиде до диаграмата, която надзирателят беше дал на Селито — страничен изглед към крана, преди да падне — и заговори, като почукваше различни места. — Ето тук е влязъл в стаята за обръщане, където е обръщателната платформа. После се е качил по друга стълба, за да стигне догоре, и е слязъл по трета, за да стигне до стрелата отзад.

Райм видя равна пътека, която минаваше между двата края. Завършваше с висока един метър бариера, от другата страна на която се намираше дрезината с противотежестите. До нея стигаха перила и кабели, за които работниците да могат да се закачат като предпазна мярка срещу падане. Но след бариерата човек трябваше да мине — или да пропълзи — по тясна пътека шейсет метра над земята, за да стигне до противотежестите.

Техният извършител много е искал да събори крана, щом се е изложил на такъв риск и е положил толкова усилия.

Райм повтори нещо, което беше казал по-рано.

— Трябва да разберем откъде е дошла киселината.

— Ще кажа на хората от лабораторията в Куинс да се заемат — каза Сакс.

— Кажи им да търсят доставчици, които продават трийсет и два процента или по-концентрирана. Човек може да разреди киселината, но не и да я направи по-концентрирана, не и без много време и усилия.

Тя звънна и след няколко дълбоки вдишвания започна разговор със служителя отсреща. Мел Купър продължи да проучва веществените доказателства, събрани от Сакс и техниците. Обяви резултатите — разочароващи. Пробите от почвата от маршрутите, по които неизвестният извършител навярно беше стигнал до кулокрана, до една съвпадаха с почвата от обекта. Те искаха почва, която да не съвпада — това би означавало, че може да е била оставена от неизвестния извършител и ако е уникална и проследима, би могла да ги отведе до къщата или скривалището му.

След като затвори, Сакс попита:

— Видеата, които гледахте? Нещо?

Райм изсумтя.

— Нищо. Проклетите камери до една са насочени надолу, към нивото на земята.

Охранителната система трябваше да заснема крадци, не акробати, саботиращи оборудване в небето над обекта.

Той погледна към дигиталния стенен часовник. До рухването на следващия кран оставаха още двайсет и два часа.

На едно от таблата имаше карта на Ню Йорк — всичките пет окръга. Отделът за разрешения за строеж му беше предоставил списък на всички кулокранове, които работеха в момента. Том беше помогнал, като ги беше отбелязал с червени Х-ове.

Коя от тях щеше да е следващата?

Селито получи съобщение. Погледна към екрана.

— Мамка му! Кметът. Иска да разбере докъде сме.

— Ти беше тук през цялото време, Лон. Разбрахме, че неизвестният извършител използва киселина, за чийто произход все още нямаме представа, че не е оставил нито разпознаваемо тяло, нито друга следа на местопрестъплението. Нямаме представа за расата, възрастта и телосложението му, с изключение на това, че има силни крака и умее да пази равновесие.

— Значи това ще кажа на кмета. Там трябва да се хванат за нещо. — Прочете още едно съобщение и каза: — Надявах се, че го съобщиха нарочно, за да подканят евентуалните свидетели да се свържат с нас. Но засега няма такива.

Нищо чудно.

— А къде е Рон? — попита Райм с остър глас. — Трябва ни тук. Още ли не е свършил с мястото на убийството? Колко време може да отнеме?

Макар че още докато задаваше въпроса, си спомни какво казваше на студентите си. „Търсиш дотогава, докато не ти остане нищо, което да търсиш. Един час, десет, седемдесет и два.“

— Оказа се, че е малко по-сериозно. Хлапето е изтеглило печеливша карта. Може да е свързало убийството с Еди Тар.

Виж, това беше интересно! Роденият в Дъблин бивш индустриален инженер, който впрягаше значителните си умения в изработването на умни устройства, унищожаващи сгради, проектирани и построени от също толкова умни мъже и жени. Издирван в десетки юрисдикции, предпазливият отшелник Тар живееше, без да се набива на очи, някъде на северозапад — така смятаха. По работа ли беше дошъл, или за да си прибере лично дължимото от някого?

— Ще дойде, но знам, че иска да провери още едно-две неща за Тар.

Райм и Сакс се спогледаха. Той виждаше, че и тя се радва за протежето им. С този развой на събитията детективите скоро щяха да го забележат.

Телефонът на Райм иззвъня. Беше Лайл Спенсър, който координираше с федералните въпроса за жилищното настаняване, поискано от терористите, както и за другите им искания.

— Лайл.

— Линкълн. Имам нещо за случая с крана. Не намирам нищо за проекта „Комуналка“. Нито чрез Центъра за информация за престъпленията, нито чрез Вътрешна сигурност, нито чрез ФБР. Свързах се дори с ЦРУ и Агенцията за национална сигурност за трафик, свързан с това име. Нищо. Дори в отдела им за Русия. Но сега има софтуер, уебсайтове, в които професорите могат да проверяват дали студентите им са плагиатствали, или някоя система за изкуствен интелект, като онзи чатСРТ, е написала работата вместо тях. Вкарах писмото до кмета и получих езиково съвпадение с текстове отпреди няколко години. „Комуналка“ са го преписали буквално от постове в блога на човек, който се е застъпвал за достъпни жилища. И са го арестували за политически протести и вандализъм.

Добре се беше сетил! А сега, също толкова важният въпрос.

— Има ни някакъв шанс да го намерим?

— О, и още как! — Спенсър сякаш беше развеселен. — Стивън Коди.

— Мамка му! — измърмори Селито.

— И кой е този? — попита нетърпеливо Райм.

Тишина, сякаш Спенсър не вярваше на ушите си.

— Конгресменът.

Също като спорта, политиката не представляваше интерес за Райм, освен ако не се изпречеше при някое разследване, а това се случваше рядко.

— Никога не съм го чувал.

— Наистина ли? Той представлява твоя район, Линкълн. Всъщност кабинетът му е на една крачка от теб.

— Аз съм Амбър Андрюс, а това са обедните бизнес новини. Акциите на фондовия пазар продължават да падат все повече, откакто терористична група пое отговорност за рухването на строителен кран в Горен Ийст Сайт в Ню Йорк, което доведе до два смъртни случая и шестима ранени. Очаква се и пазарът за недвижими имоти да отбележи спад в цените, тъй като строителите на търговски и жилищни сгради затварят обектите си поради заплахи от още нападения. Тази група — проектът „Комуналка“ — изисква градската управа да създаде повече достъпни жилища и да намали броя на разрешителните за луксозни високи сгради като саботираната на Осемдесет и девета улица. Полицията и федералните власти разследват случая. Молят гражданите да избягват всякакви строителни площадки с кранове.

Той беше зад кулисите.

С всичките си сто и десет килограма.

Застанал с ръце, скръстени на масивния си гръден кош, не спираше да си задава въпроса: „Мъжът, когото търсеше, убиец ли беше?“

Донякъде слушаше думите от сцената. Дебатът се провеждаше на дванайсет метра от него, в полезрението му, но той го гледаше на монитор. Така израженията се виждаха по-добре.

Лайл Спенсър обичаше израженията, обичаше ъгъла на главите, сгънатите или увиснали ръце, свитите в юмрук длани, разперените пръсти. Колкото до краката, обичаше спокойни крака и потропващи крака.

Много обичаше потропващи крака.

В този случай кинезианализът — езикът на тялото — беше сложен. Подозираше, че истината е скрита, защото това беше дебат между двама политици.

Спенсър се наклони към монитора. Един мъж спореше с жена, която тъкмо произнасяше последния си довод. Спенсър не й обърна внимание — продължи да изучава опонента й, който беше отдясно на сцената, гледано откъм публиката. Висок, с телосложение на футболист, какъвто преди е бил (Спенсър си беше написал домашното — както винаги). Носеше черен панталон и синя риза с навити ръкави, подходяща за бизнес среща. Нямаше вратовръзка. Гъста черна коса, разрошена нарочно — Спенсър беше сигурен. Изглеждаше много добър в поддържането на Фасада.

О, изглеждаше много сериозен и вежлив.

Но беше ли убиец?

Не беше вероятно, но не беше и невъзможно. При предишната си работа беше окошарвал убийци в лицето на баби с внуци, учителки в детска градина и един особено зъл свещеник. Всички те изглеждаха самата невинност. Човек никога не знаеше, преди да се разрови. И да започне да проверява за отклоняващи се очи и да, потропващи крака.

Центърът на този вербален дуел беше един величествен център на изкуствата на Манхатън Горен Ийст Сайт. На сцената се намираха кандидатите за Конгреса за район, който обхващаше части от Манхатън и Бронкс: сегашният, Стивън Коди — този, за когото Линкълн Райм никога не беше чувал — и кандидатката да го измести — Мари Уитман Лепърт, бизнес дама от Манхатън на петдесет и няколко години.

Коди набързо записа нещо.

Убиец? Не-убиец?

Ами…

Онзи свещеник беше измъчвал жертвите си, беше ги убивал, а после се беше качвал горе да пише поетични, вдъхновяващи проповеди. Особено обичаше темата за любовта към ближния. Много бяха добри.

Разнесоха се аплодисменти, оповестяващи, че речта на противничката е приключила. Спенсър не знаеше почти нищо за нея.

Модераторката, белокоса жена с червена рокля, от средите на обществените медии, каза:

— И последни думи от вас, конгресмен Коди. Имате една минута.

— Благодаря, Маргарет. И благодаря на всички от Деветдесет и девета Y улица, задето бяхте домакини на това събитие. — Той направи пауза. Драматична. — Този следобед трябваше да бъде посветен на дебат. За мен това означава разговор и отговаряне на аргументите на единия участник с други, противоположни. Чух обаче само нападение, нападение, нападение! Моята опонентка бързаше да изтъкне това, което смяташе за проблеми с предложенията ми. Но обърна ли внимание на опасностите и несправедливостите, които искам да поправя с тези предложения? Не.

Той се обърна към другия подиум. Отблизо, очите му блестяха трескаво.

— Вие нападнахте моите планове във връзка с климатичните промени, но не предложихте никакви алтернативи, макар че, както доказах, според експертите половината Ню Йорк ще потъне под водата преди края на века. Вие…

Опонентката очевидно не можа да се сдържи.

— Начинът, по който искате да платите за това, е чиста фантазия и…

— Госпожо Лепърт, това са последните думи на конгресмен Коди.

— Вие енергично отхвърлихте предложението ми да създадем пътека към придобиване на гражданство, но не казахте как вие ще помогнете на милионите трудолюбиви хора, които идват в тази страна — като вас и моите предци, — за да избягат от потисничество и да намерят възможности за семействата си. Усъмнихте се в моя план за свободно или субсидирано обучение в общински или четиригодишни колежи, ако студентите се съгласят след завършване да работят в програми, които облагодетелстват обществото. Не казахте нищо по въпроса за неприлично голямата ножица между много богатите и много бедните, както направих аз с моя триточков план за данъците…

— Който ограбва средната класа.

— Моля ви, госпожо Лепърт!

— Моята опонентка говори за досието си на служител на закона, за годините, в които е работила като федерален прокурор в Тексас и е закопчавала членовете на картели. И аз уважавам това. Признателен съм, че е служила на обществото. Но тази работа ни най-малко не я е подготвила за проблемите, с които се сблъскваме тук: хвърляме в затвора хора без криминално досие за дребни нарушения, свързани с наркотици…

— Времето ви свършва, конгресмен Коди.

— … и така разбиваме живота им. А сега, за…

— Конгресмен Коди?

— На сайта ми можете да видите какви са предложенията ми е всички подробности — днес едва успях да ги опиша в най-общ вид. Те ще помогнат на всички — на шофьорите на автобуси и на работещите в малки ресторантчета, на медицинските сестри, на бизнесмените и бизнес дамите. И ако ми окажете честта да ме преизберете, обещавам, че неуморно ще се боря да превърна всяко едно от тези обещания в реалност. Благодаря ви.

Аплодисменти — малко по-високи от тези за противничката му, макар че Спенсър не беше сигурен. Подозираше, че повечето зрители вече си мислят къде ще отидат да пийнат чай или нещо по-силно.

Двамата противници се ръкуваха с Модераторката. Лепърт излезе първа, мина покрай Спенсър, без да му обърне внимание, и заговори с една млада асистентка, която я засипа с комплименти за представянето й — подмазваше се по начин, който според Спенсър раздразни кандидатката. Сигурно скоро щеше да я смени.

След кратък разговор с модераторката и Коди влезе в мрачното, матовочерно пространство зад сцената. Беше висок приблизително колкото Спенсър — над метър и осемдесет, но двайсетина килограма по-слаб. Сега, когато двамата политици бяха освободени от задължението да се държат прилично пред публиката, щяха ли да си оскубят косите?

Не.

— Добре ме притисна — каза Лепърт и се намръщи бодро. — Не бях подготвена за законопроект триста и седемнайсет.

— Ох! Ако беше, щеше да ме разпердушиниш. Реших да рискувам. Как е Емили?

— Оздравява. Благодаря. — Лепърт се намръщи. — Но няма да може да играе този сезон.

— Това сигурно боли повече от неспасяемо хвърляне.

— Вече запълва програмата си с други неща — което означава моята програма. Като шофьор.

Лепърт отклони почистващата кърпичка, която й предложи настойчивата асистентка; един поглед в огледалото очевидно я посъветва да задържи грима, положен от професионалистите. Тя взе една раница „Коуч“, извади диамантена огърлица и пръстен и ги сложи на врата и пръста си. Беше свалила изисканите аксесоари за дебата и беше закопчала якичката на блузата си, но сега я отвори.

И тя имаше Фасада.

Разговорът премина към разсеяни любезности за някаква случайна среща на коктейл.

Бизнес дамата подметна безгрижно:

— Ще се видим на закуска във вторник.

— Просто ме гръмни — измърмори Коди, докато тя изчезваше от погледа му.

После се обърна към Спенсър. Виж, Коди наистина взе почистваща кърпичка и се захвана за работа.

— Не бях сигурен при кого сте дошли. Предполагам, аз печеля. С кого сте!

Спенсър му показа значката си.

Конгресменът разви ръкавите си и облече сако. Кимна след Лепърт.

— Чухте ли я да казва „Благодаря“ накрая?

— Не обърнах внимание.

— И аз. Мисля, че не каза, но аз казах. Когато говориш пред публика, не й благодариш. Правиш й услуга, като се появяваш. Публиката трябва да е благодарна на теб. — Той се намръщи. — Все забравям.

— И двамата благодарихте на модераторката.

— Човек трябва да благодари на модератора. Дори да е лош.

— Приблизително равни шансове ли имате?

— Аз съм много по-напред в предварителните проучвания, но още не е свършило. Мари има инерция. Предани последователи. Не е беднячка, която бързо е забогатяла. По-скоро жена от средната класа, която бързо е забогатяла, при това със собствени заслуги. И наистина прати в затвора онези негодници с картелите. Е, добре! Какво мога да направя за вас, детективе? — Той извади от един калъф очила с яркочервена рамка и ги сложи на мястото на черните, очевидно вярвайки, че следобедната публика би предпочела кандидат, който изглежда по-сдържан и не толкова стилен.

— Публично говорене ли изучавате?

— Не го изучавам. Посещавам клуб за дебати. Изправят ни пред измислен съд и трябва да излагаме аргументите си.

— Колко такива явявания пред измислен съд имате годишно?

— Може би една година.

— Знаете ли за злополуката с крана?

— Разбира се. Това е просто ужасно. Моят колега отиде там. Пада се в неговия район. Казват, че е било нарочно. Саботаж.

— Вярно е.

— Вътрешен тероризъм?

Спенсър кимна.

Коди попита:

— Крайнодесни ли? Неонацисти? Расисти? Тук има предостатъчно такива, но хората забравят, че левите също вършат лоши неща, и то с ентусиазъм. През хиляда деветстотин и двайсета пред банка „Джей Пи Морган“ се е взривила конска каруца и е убила трийсет и осем души. Заподозрели анархистите.

— Става въпрос за достъпно жилищно настаняване.

Коди получи съобщение, прочете го, изпрати кратък отговор. Вдигна глава.

— Жилищно настаняване?

Спенсър продължи:

— Това е един от въпросите, които ви вълнуват. Видях го на сайта ви.

— Да, жилищата са сериозен проблем. Кои са тези хора?

— Нарекли са се „Проект „Комуналка“, на стар план за строеж на обществени жилища в Съветския съюз.

— Не съм ги чувал.

Спенсър наблюдаваше очите, ръцете, краката. В кинезианализа важното е да намериш основна линия — как се държи човек, когато казва неща, за които знаеш, че са верни — в сравнение с поведението му, когато му задаваш въпроси, целящи да открият истината. Затова Спенсър го попита за историята на дебатите му — въпроси, на които знаеше отговора. Сега внимаваше за отклонения.

— Или са нови, или много добре са се скрили. Не можем да ги намерим. Свързват се с нас само посредством тъмната мрежа.

— Какво са целели с крана?

— Изнудване. Искат градската управа да превърне няколко десетки стари сгради в жилищни.

— И ако управата не се съгласи? Още кранове ли?

— Точно така.

— Това е извратено — заяви Коди и закима. — Добре. Детективе, хайде да започваме. Затова сте дошли. Аз имам минало на активист за жилищното настаняване. И затова ме арестуваха, както вероятно знаете. Но тогава не ставаше въпрос за жилища, а за опазването на природата.

— Вандализирали сте една агенция по планиране и градоустройство, както и корпорация, обвинена, че замърсява една река нагоре по течението. Приковали сте се за портата на един строеж на депо за нефт в Бруклин.

— Не е имало нужда да се ровите надлъж и шир за тази информация. Тя е на сайта ми. А и в Конституцията няма нищо, което да попречи на престъпник да постъпи на служба. — Подсмихна се. — Някои биха казали, че то е дори изискване. Мислите, че аз съм замесен в това. Но не мога да не забележа, че белезниците ви още са прибрани на сигурно място.

— Прочетох записите от последните ви три речи. Нито веднъж не споменавате за достъпни жилища.

— Сякаш се опитвам да се разгранича от комуналките.

— Да, такова впечатление създавате. — И той добави: — В тяхната бележка — онази, с която изискват жилищата, — са използвали цитат от вас.

— Аха. Значи това било.

— „Градската управа е най-големият собственик на недвижими имоти в района. Разполага с трийсет и четири милиона квадратни метра недвижима собственост и е просто неприлично да знаем колко малко от тях са посветени на жилишта, които хората могат да си позволят.“

— „Посветени“? Предполагам, не са прочели моето изявления особено внимателно.

— И са написали грешно „нестопанска“ и „жилища“.

— Къде го намерихте? — попита Коди.

— На един сайт за измами.

Конгресменът се намръщи.

— „Ашли Мадисън“? Онази онлайн услуга за женени мъже?

Спенсър трябваше да се разсмее.

— Измами с курсовите работи. Професорите качват работите на студентите, а софтуерът търси предишни публикации, за да види дали новата работа не е открадната от тях. Или дали не я е написал чатбот.

Коди кимна.

— Аз използвах чата GPT, за да ми напише една реч. Не беше зле.

Един едър, сериозен мъж с черен костюм се приближи към тях.

— Сър. Алиансът?

— Веднага идвам. — Почти беше свалил грима. Огледа лицето си, намокри една хартиена кърпичка и довърши задачата. — Детективе, трябва да попитам: кой би използвал публично достъпен свой цитат при изнудване? Не изглежда ли глупаво?

Спенсър вдигна рамене.

— Поддържате ли връзки с активисти за достъпно настаняване? Ако се съди по публикуваното на сайта ви, така предполагам.

— Искате да разпитам за тази група, така ли?

— Бихте ли разпитали?

— Да.

Спенсър му подаде визитка. Политикът я прибра в джоба си. Попита:

— Кога пристигнахте тук?

— Преди двайсет и пет минути. Трийсет.

— Значи сте изпуснали обещанието ми да въведа федерално законодателство, което да гарантира достъпно жилищно настаняване на семейства, които печелят петдесет хиляди на година или по-малко.

О!

— Не избягвам темата, детективе. Предполагам, имам предвид, че проблемите са много, а времето малко.

— Гледай тази фаланга.

Рон Пуласки зачака с леко наклонена глава.

Лон Селито обясни, като протегна ръка. Едно ято или рояк — или, както изглеждаше, фаланга — от гълъби бързо летеше по пътя им. Един наивен — някои биха казали, много глупав — турист пускаше семенца на земята наблизо.

Намираха се на площада пред Главното управление, където се бяха срещнали, и вървяха към „При Маги“ — нюйоркски ресторант в стила на старата школа. Трапезария за ченгета.

— Какво точно е фаланга? — попита по-младият полицай, докато вървяха по тротоара.

— Гръцката дума за „страшно много“.

— Ако някога стигна до „Опасност!“, може да ми помогне.

— Ние с Рейчъл играем на тривиални факти. Състезаваме се. Парченце шоколад?

— Не.

Селито отвори вратата.

— Поддържа мозъка активен. Докато не изпиеш една бира. После се деактивира.

Намериха си сепаре и Селито съблече омачкания си кафяв дъждобран. Отдолу се показа омачкан кафяв костюм.

Пуласки не можа да не си помисли за изискания костюм — безупречно изгладен, — с който беше умрял брокерът Флечър Долтън.

Проклятие, къде беше зеленоокият, червенокос бомбаджия, който беше сложил край на живота му?

„В Джърси имат страшно много червени коли…“

Сервитьорката с бежова униформа се приближи към тях.

— Лон, Рон. По-младият — он и по-старият — он. Виж, казах „по-старият“. Не съм казала „стар“, Лон.

— Много си мила, Тали!

Както винаги въоръжена с каничка с кафе, тя им наля две чаши, без да я молят. Който не пиеше кафе, не идваше в „При Маги“.

— Още нещо?

Мъфин за по-стария — он. По-младият си избра сандвич със сирене на грил.

— Значи играеш на тривиални факти. Какво наистина означава фаланга?

— Нямам идея. И така… — вдигна длан Селито. — Браво за уликата до Tap. В отдела са на седмото небе. Това, между другото, също не го разбирам. „На седмото небе.“

Сервитьорката донесе огромен царевичен мъфин. Пуласки си спомни какво каза Селито — че царевичният мъфин не бил толкова вреден, колкото боровинковият, защото нямал толкова захар. Освен това царевицата имала хранителна стойност. Пуласки не знаеше достатъчно, за да възрази или да се съгласи. А и защо да прави нещо? Всички обичаха царевични мъфини.

Донесоха им и сандвича. С много сирене. Пуласки отхапа.

— Как успя? — попита Селито. — С Tap? Така и не разбрах. Пуласки обясни за синьото влакно и за записа от камерата.

— По дяволите! — измърмори Селито и се засмя на глас.

По-младият полицай се намръщи.

— Постоянно проверявам вътрешните данни за слухове за експлозиви или работа в Ню Йорк. Нивото на опасност е същото, както през целия месец.

— Значи проверяваш вътрешната информация? Дали са ти достъп?

— Да.

— Кога? — Селито беше впечатлен.

— Не знам — отговори Пуласки след още една хапка от внушителния сандвич. — Преди около шест-осем месеца. Много беше досадно. Боже, проверяват всичко! Говорят с приятелите ти, със семейството ти. Минаваш полиграф. По едно време очаквах да ме питат дали съм фен на „Янкис“. И истината щеше да излезе наяве. Щяха да ме закопчаят.

Детективът се засмя.

„Странно“ — мислеше си Пуласки. Селито сякаш му беше обръщал внимание. И то сериозно. Сякаш го проучваше. Това не го караше да се чувства неловко, но беше близо.

По-младият полицай продължи:

— Проверих няколко души, които биха могли да са клиенти на Tap. Да не забравяме онова войнишко облекло. Онези кретени от Уестчестър? Не харесват губернатора. Може те да са го наели.

Сега Селито мислеше съсредоточено.

— Не съм сигурен. Как биха могли да си позволят Tap? Чувал съм, че услугите му са ужасно скъпи.

— Да, затова си мисля, че не са те. Те са като разпръснат мол, a Tap е галерия. — Вдигна рамене. — Говорят, че има междуособна война, М-42-ма срещу онези ямайци в испанския Харлем.

— Не. Те стрелят, не взривяват бомби.

Пуласки се замисли.

— Май си прав. Говорих с АТО и те вече проверяват хаоса. Но сигурно ще им е трудно да намерят нещо, нали разбираш. Имам предвид, на неговото ниво. Много е внимателен.

С всички тези кражби на данни напоследък, умните лоши момчета все по-често използваха писани на ръка бележки и лични срещи, за да осъществяват комуникация и да плащат за услугите. Тази философия беше удължила живота на Бин Ладен с цяло десетилетие. Колкото до мрежата, криптовалутата и дори кешът бяха навън — толкова лесни за проследяване! Диамантите и златото се превръщаха в предпочитана форма за плащане.

— И така — каза Пуласки, — ще пусна за проверка всички следи, които намерих там, където беше червената кола. И пак ще проверя мястото.

Обратно към сандвича. Проблемът със сиренето на грил е, че четвъртата хапка никога не е толкова вкусна, колкото първата, а следващите са още по-лоши. Прекалено много от същото.

Поднесоха им още кафе — наистина най-доброто в града.

Селито отпи.

— Ох! Внимавай, пари!

Вече сериозен, детективът попита:

— Рон, възможно ли е Tap или някой друг да те свърже с мястото? Е, с местата — и с най-долното ниво, и с улицата, на която си намерил червената кола?

— Може би. Но ударът е бил преди два дни. Защо му е на Tap да се връща днес?

Разбира се, ако Tap държеше под око склада, не беше невъзможно да разбере кой е водещият детектив по случая.

— Виж, за всеки случай се оглеждай през рамо. А сега — продължи Селито, сменяйки темата, — по въпроса с крана. Линк и Амелия искат да участваш.

— Ще лавирам с двата случая. Веднага щом приключим с това, отивам там.

Думата „там“ беше преднамерена, защото означаваше, че Пуласки осъзнава: този обяд беше свързан не с храната, а с нещо друго и той нямаше търпение да чуе какво е то.

Детективът разбра и дръпна настрана трупа на мъфина — изненадващ жест, защото в света на Лон Селито храната — особено сладкишите — винаги се довършваше. Той отклони погледа си.

— Добре. Има нещо… Нали знаеш, понякога се случват разни неща.

Пуласки кимна, не толкова в съгласие с почти безсмисления коментар на детектива, а само за да го подкани да мине по същество.

— Нищо не е вечно. — И това беше изречено също толкова сериозно.

И двусмислено.

Какво означаваше всичко това? Пуласки изведнъж се притесни. Селито със сигурност не се развеждаше, защото с Рейчъл не бяха женени. Може би щяха да се разделят, но той и детективът не бяха толкова близки, че да говорят за това.

За какво друго можеше да говори? Да не би да се пенсионираше? Пуласки не можеше да си го представи. Селито да работи някъде като охрана? Да лови риба? Да играе боче^[5]?

— Нали знаеш, че получихме най-голямата криминална операция в тази страна — след ФБР?

— Да.

— Ами, има нещо, което я прави специална. И това нещо е Линкълн. Нямам предвид само това, че е умен. Не, въпросът е в това, че е независим. Няма нищо общо с политиката, няма дребни вражди с никого, не играе игри. Поема някой случай, намира доказателствата, представя доказателствата и нищо друго не го интересува.

Сърцето на Пуласки заби по-силно, отколкото преди минута.

„Нищо не е вечно…“

— Трябва да опазим това… как би го нарекъл ти? Този модел, нали разбираш? Да го запазим непокътнат.

— Детективе?

Да, трябваше да хванат бомбаджията, Tap, и да спрат убиеца с крановете. Но преди всичко трябваше Селито да изплюе камъчето — да каже това, което Пуласки се боеше, че ще чуе.

Може би детективът забеляза тревогата в очите му.

— Не става дума за нищо друго, само за въпрос. Не знам нищо, разбираш ли? Но… Ако нещо се случи с Линкълн, можеш ли ти да поемеш задачите му?

— Какво знаеш?

— Нищо. Съвсем сериозно. Всичко е, как да кажа, хипотетично.

— Значи не е болен?

— Не, само това, което ти казах — не съм чул нищо. Просто искаме да сме сигурни, че можем да продължим това, което той започна. За това говорим на горните нива. Проверихме досието ти, докладите ти, успешните ти случаи.

Пауза.

— Имах… проблем. Преди няколко години.

— Знаем за това.

Не каза нищо повече по темата.

За която Рон Пуласки мислеше поне по един път на ден.

А после Селито отново го заубеждава.

— Ти мислиш като Линкълн, действаш като него. — Тихо се засмя. — И не си упорито магаре.

Това може и да беше сравнение с някои индивиди от нюйоркската полиция… но със сигурност беше сравнение с Линкълн Райм, който от време на време ставаше упорито магаре.

Пуласки:

— Линкълн е цивилен. Не искам да се оттеглям.

— Не, ти ще си в полицията. На заплата, с екстри, всичко. Просто ще имаш… каква е думата? Автономия. Ще си напълно независим. Като него. Ще запазиш ранга си. — Намръщи се. — И можеш да получиш златен щит. Ако намериш време за проклетия изпит.

— Мислех да го взема. — Открай време искаше да стане детектив, но рядко имаше време да учи за изпита.

— Годините, прекарани при нас, ще ти се отчетат. Всичко.

Тали се появи с кафето. Селито поклати глава. Пуласки също. И тя като пружина се стрелна към други клиенти.

След минута Селито каза:

— Мислиш, че го правим зад гърба на Линк ли? Не. Идеята беше негова.

— Така ли? — почти прошепна Рон. — А Амелия?

Пауза.

— И тя е съгласна. Всички говорихме за това.

— Защо тя да не се заеме?

— Не е в стила й. Тя е страхотна с мрежата, знаеш. Тя е човекът, когото искаш със себе си при престрелка или преследване с кола. Ние искаме мислещо ченге. Подземни станции, сини влакна. И покритие на СНТ. Е, добре, казах каквото имах да кажа. — Той се намръщи. — Как се пише, „кажа“ или „каша“?

— Нямам представа.

— А пука ли ти?

Пуласки вдигна рамене.

— Не и ако някой терорист не го е написал в манифест и така не ни е улеснил да го вкараме в затвора.

Селито го удостои с широка усмивка — нещо толкова рядко, колкото и оставянето на полуизяден мъфин.

Той махна за сметката и плати.

Двамата излязоха навън и Пуласки погледна нагоре. Нямаше птици нито във фаланги, нито в други формации. Само няколко гълъба, които стояха настрана един от друг, и една самотна чайка.

След миг Пуласки се обърна.

— Не искам да си мисля, че на Линкълн може да му се случи нещо, лейтенанте. Но ако се случи или ако се оттегли, или нещо такова, аз съм насреща.

А после се случи нещо, което не се беше случвало нито веднъж през всички тези години, откакто двамата мъже се познаваха. Селито протегна огромната си лапа, стисна тази на Пуласки и двамата си стиснаха силно ръцете.

— Хайде вече да минем на „Лон“.

Той се извисяваше над нея и тя си помисли: „Напомня ми на нещо. На какво?“.

Отпреди години. Когато беше дете.

На пръв поглед кранът приличаше на същество от някои от онези филми „Трансформърс“. Но не беше това. Тя не си падаше много по киното. Имаше нещо друго.

На траверсата, шейсет метра над земята, беше закачен огромен американски флаг и се развяваше безумно, шумолеше и трептеше.

Тя се намръщи. Това огромно нещо наистина ли се люлееше назад-напред?

Да.

Интересно.

То се въртеше бавно, като ветропоказател, така че масивната траверса беше обърната към посоката на днешния солиден вятър. Очевидно това се случваше автоматично. Механизмът, изглежда, се беше разхлабил. В кабината нямаше никого. Всъщност на целия строителен обект нямаше никого, с изключение на неколцина мъже пред входа. Пазачи. Кметът беше наредил да затворят всички строителни обекти, докато не заловят терористите.

Възможно ли беше следващата мишена да е този кран, зачуди се Симон и си спомни, че крайният срок е утре, в десет сутринта.

Пак погледна.

На какво й напомняше кранът?

Почти успя, но споменът пак й се изплъзна.

Отново се съсредоточи върху това, което току-що беше свалила от наетия микробус. Половин дузина кутии без капаци, пълни с пакети, метални кутии, буркани и дребни кухненски уреди. Запечатани картонени кутии. Тежък кашон, отстрани на който пишеше: „Хлебопекарна „Делукс“. Сложи ги на тротоара до буса.

Тази гледка й беше позната. Не идваше много често в града, но редовно виждаше множество кутии, оставени пред апартаменти и градски къщи в целия град в очакване на „Алайд Ван Лайне“, на „Мейфлауър“^[6], на зетьове, на момичета от същите университетски клубове да помогнат с преместването.

Някои хора се местеха на по-хубави места. Други, с по-малко късмет — на по-лоши. Някои изобщо напускаха петте окръга. Симон предполагаше, че Ню Йорк може да те смачка.

Тя дръпна транспортната количка от багажника. Количката се стовари тежко на бетона и издрънча. Симон бутна ръба й под голямото устройство и го завърза за гърба с брезентова лента. Започна да бута количката към номер 744. Сградата беше идентична с другите на тази почти обезлюдена улица в края на „Уест Сайд“. Бивша индустриална улица, сега тя беше пълна с празни горни етажи, с необлагородено пространство. Номер 744 представляваше двеста квадратни метра красиви, старинни дъбови подове, работеща тоалетна и мивка, цяла редица тавански лампи и нищо друго.

— Здрасти, съседке.

Тя се обърна и погледна към мъж на двайсет и осем-девет години, който бавно слизаше по стъпалата на съседната сграда.

Беше красив, с изваяни черти, гъста коса, щръкнала уверено нагоре — нашумяла визия. Носеше дънки и тениска, на която пишеше нещо, но надписът беше станал нечетлив от прекалено много пране.

— Здрасти. — Тя се усмихна. Казваха й, че усмивката й е една от най-пленителните й черти. Погледна покрай него, към апартамента му. — Брокерът ми каза, че никоя от другите сгради още не е наета.

— Ето ме тук. Извадихте късмет.

Не беше точно флирт. Просто се държеше мило. Изговорът му подсказваше, че е израснал в Нова Англия.

Той сви и отпусна дясната си ръка. Изглеждаше роден за групови спортове.

— Значи днес се местите. Яко.

— Само няколко неща от старото ми жилище. В нетърговската част. Голямото преместване е в събота и неделя.

Той дискретно огледа русата коса, сплетена на идеална плитка, дългите пръсти (без украшения), стегнатата фигура — макар че хълбоците й бяха малко по-широки, отколкото й се искаше, когато беше в лошо настроение. Нямаше да може да огледа никоя друга част от физиката й, както усещаше, че му се иска — беше покрита от врата до кръста с огромен тъмносин суитшърт на „Роялс“. Задоволи се да спре поглед на сърцевидното й лице. Една от страстите на Симон беше поезията — тя пишеше и четеше стихове и нещо у нея определено създаваше впечатление за сдържана почитателка на елизабетинската литература от Лейк Дистрикт. Мери Шели, Анабела Байрон… Симон се стараеше да поддържа това впечатление.

Дори със суитшърт привличаше като магнит мъже като този, особено малко по-младите от нея. И той се задържа наблизо, на ръба на онзи невидим, но ясно определен периметър на комфорт, който ни заобикаля.

Погледна към сградата, пред която беше паркирала.

— И вашето ли е само на дъски?

— Празно като… — Засмя се. Поетесата у нея не можа да намери сравнение.

— Като стадиона „Ший“ през октомври.

А, да, спорт. Така й се падаше, като носеше суитшърт с лого на спортен отбор.

Той се преобрази в ентусиазиран гид.

— По-нагоре по улицата, на ъгъла, има китайски ресторант. Става. Не е нищо особено. До него — магазин за деликатеси, средиземноморски. И два индийски ресторанта.

В очите й се появи интерес.

— Обичам индийската кухня. Навремето ходех с човек от Ню Делфи. О, той умееше да готви!

Вече му беше дала някаква ориентация и той беше много доволен. Както и от факта, че говореше за гаджето в минало време.

— Има ли фитнес наблизо? — попита тя.

— Вие определено ходите — каза той — оправдание да я огледа от главата до петите. — Да, не е зле… Имам предвид, фитнес клуба.

Тя не обърна внимание на непохватния флирт и той продължи:

— Кога ще започнете ремонта?

— В момента изчислявам разходите. Вие?

— След три-четири седмици. Нека ви помогна.

— Няма нужда. Наистина.

Той си придаде сериозно изражение.

— Боя се, че настоявам.

— Какъв сте, адвокат ли?

— Брокер.

Тя се намръщи.

— Те много ли настояват?

— С това си изкарваме хляба. Никой не може да каже „не“ на брокер.

— Просто внимавайте, моля ви.

Той взе количката от нея и започна да я качва стъпало по стъпало — да, внимателно. Симон качи кутиите след него. Най-отгоре отключи вратата и я отвори със замах. Влезе след него вътре.

— Значи се занимавате с печене? — Той кимна към голямата кутия.

— Като хоби.

— Привлекателна съседка, която се занимава с печене. Ударих джакпота! — Той се огледа наоколо, забеляза грапавите стени, покритите със сажди тавани, една ръждясала метална колона. — Чака ви работа. — Посочи към едно зелено петно на пода. — Внимавайте с мухъла.

— Повиках майстор. Първата ми задача.

— Мога да си го представя. Трябва да поставите леглото там. — Той посочи към единия ъгъл.

— Ще свърши работа.

Усмивката му беше ли леко многозначителна?

Тя заключи и двамата се върнаха при микробуса.

— Чухте ли за нападенията? — попита той и погледна нагоре към крана.

На какво й напомняше?

— Да. Страшна работа. Някакви терористи.

— Мръсници.

Тя се намръщи.

— Ако падне, в тази посока ли ще се стовари?

Той огледа крана.

— Мисля, че не. Но нали знаете, следващото нападение ще е утре сутрин.

— Чух. В десет часа.

— Може да са планирали и някоя друга гадост. — Загледан нагоре, той правеше някакви бързи изчисления. — Знаете ли, просто ще го кажа. Ако искате, може… може да излезем от града за утре. Имам беемве. М-осем. С гюрук. Хубаво е. — Очите му блестяха.

Тя се усмихна на опита му.

— Може ли да го отложим за някой друг ден?

— Готово.

— Бира? — предложи Симон.

Той примигна.

— Добре.

Предполагаше, че очаква да отидат в някой бар, но отиде до багажника на микробуса и отвори. Той влезе вътре в слабо осветеното пространство. И двамата се бяха навели. Зад седалката на шофьора имаше хладилна чанта, завързана за нея с въже за бънджи. Симон зарови вътре и му подаде една бутилка.

— Такива жени обичам.

Отвориха капачките и отпиха.

Той пресуши на един дъх половината от своята — добре! Веществата му подействаха само след секунди. Той изтърва бутилката на пода на микробуса и се разтърси от конвулсии. След няколко минути застина.

Тя си сложи латексови ръкавици, пъхна бутилката му в торба за боклук и избърса бирата с добавките с хартиени кърпички. Пъхна и нея в боклука заедно със своята отворена, но още пълна бутилка.

Симон никога не пиеше по време на работа.

Излезе от микробуса. Преди да упои съседа си, се беше огледала, за да се увери, че наблизо няма никого. Това все още беше така.

О! Тя се усмихна бързо.

Сега разбра.

Богомолка.

Ето на какво й напомняше кранът. Едно лято беше открила такова създание на парапета на задната седалка на семейството си. Беше като цяло неподвижно, но се полюшваше леко, когато покрай него минаваха мравки, изпълнени със своята неумолима, но неизвестна мравешка цел.

Затвори вратата на буса, отиде отпред и седна зад волана. Погледна си часовника. Трябваше да се отърве от съседа флиртаджия и да изгори превозното средство чак до гумите. Трябваше да тръгне веднага, за да стигне навреме на срещата.

— Минете нататък.

Лесна работа.

На практика задължения на охрана, но още по-лесна.

Охраняваше нещо, което никой не би пожелал.

Денис Чунг, двайсет и осем годишен патрулиращ полицай от един участък наблизо, беше един от униформените, избрани да държат под око разрушението на строителната площадка на 89 улица.

Облечен със синя униформа и вълнено яке, стройният стегнат полицай стоеше близо до полицейската лента в северната част на обекта. Кранът беше паднал в тази посока и беше помел всички огради, два булдозера, две платформи и цял куп палета с материали. Всичко беше покрито с прах от гипс и бетон.

Да, работата на Чунг беше лесна, но все пак трябваше да внимава. Това, което никой не би пожелал, означаваше, че всички ценни материали, които биха отмъкнали крадците, са прибрани на сигурно място на другата страна на площадката, близо до главния вход. Ако някой искаше да отмъкне един-два гипсокартона, можеше да намери няколко, но защо да рискува да го закопчаят за нещо, което може да купи за двайсет долара в „Хоум Депо“?

— Минете нататък, моля.

Истинският риск беше нещо, което преди двайсет години не съществуваше: селфи.

И очевидно — той не си падаше по социалните медии — беше популярно да си правиш селфита на местата на катастрофи. Колкото по-близо до опустошението си, толкова по-добре. На никого не му пукаше за полицейската лента. Думите „Не пресичай“, написани с дебел черен шрифт, очевидно означаваха „Ела, заповядай и снимай колкото ти душа иска.“

Така че Чунг не беше тук да предотвратява кражби, а да спасява кожи. Почти цялата киселина, използвана при саботажа, беше неутрализирана — от пожарната бяха излели десетки литри от някакво вещество върху противотежестите и задния край на крана. Но имаше нестабилни купчини отломки и баластра, греди и още разлети вещества, които можеха да пратят човек в спешното.

И все пак хората си правеха селфита…

Това повдигаше един въпрос, който през последните години беше започнал да безпокои Чунг много сериозно. Всички проклети снимки, които си правеха хората.

Предполагаше, че за момента са го хванали на поне двеста-триста кадъра, докато стои на пост. Някои хора го молеха да позира. Той отказваше, разбира се, но често се озоваваше на заден план, без да иска. Беше патрулиращ полицай и често работеше с Отдела за улична престъпност, който се занимаваше с някои от най-свирепите банди в града. Не всички бяха глупаци и предполагаше, че са запознати с компютрите. Може би сканираха Фейсбук страници и акаунти в Туитър и пускаха снимки на уловените на заден план ченгета през програми за лицево разпознаване, за да открият имената и адресите им.

Може би изглеждаше изсмукано от пръстите.

Но с всички тези технологии днес… нищо не изглеждаше невъзможно.

— Хей, минете нататък.

Двете хлапета, наведени над лентата, за да заснемат ребрата, върху които се беше приземил работникът при падането си от върха на крана. Шейсет метра във въздуха. Тийновете изглеждаха привилегировани. Може би от Уестчестър? Или от Кънектикът? Надяваше се, че може да започнат да го поучават за Първата поправка.

При което той щеше да ги задържи за неразрешено влизане.

Но уви, те просто си прибраха телефоните и си тръгнаха.

Чунг отново огледа обекта.

Получи съобщение от жена си, че родителите й щели да дойдат на вечеря. Щял да получи десерт след смяната си. Това го устройваше.

Прибра телефона си.

И тогава видя движение от другата страна на жълтата лента. Много навътре. Недалеч от основата на разбития кран, която се издигаше на около девет метра нагоре, преди да се напука и изкриви от падането.

Чунг присви очи.

Да, някой се движеше от север на юг — от посоката на главния вход, където работниците режеха падналия кран с електрически триони с диамантени остриета на светлината на фенери.

Проклятие!

Вече беше виждал този човек.

Бездомник. Беше минал покрай Чунг преди половин час.

Носеше крещяща шапка, като някой френски революционер или афганистански войник. В кафяво и оранжево, на ивици. Носеше скъсано, мръсно кафяво палто, което изглеждаше прекалено топло дори за ден като днешния. Торбест мръсен панталон. Различни обувки. Лицето му беше зацапано, а под ноктите му имаше черни полумесеци, особено дразнещи за Чунг, който обичаше чистите ръце.

Как беше влязъл вътре?

Навярно със спокойна крачка, просто защото беше невидим.

Всички бездомници са невидими.

А според Чунг точно този изглеждаше особено тъжен случай. Към средата на петдесетте, е бледа кожа изпод петната. Може би беше болен. Навярно нямаше семейство или беше отчужден от него.

Но така или иначе, беше влязъл някъде неразрешено. Чунг не би помислил да му остави призовка, камо ли да го заведе в участъка. Но трябваше да го махне оттук, преди да се е убил. Дупките, които противотежестите бяха пробили в пода, бяха само отбелязани с оранжева предупредителна лента. Около тях нямаше ограда, макар че, ако зависеше от Чунг, щеше да сложи. Една грешна стъпка, и човек можеше да полети към бетона девет метра по-надолу.

Където също имаше ребро.

— Ей, ти!

Мъжът беше на петнайсет-двайсет метра от него, електрическите триони стържеха по стоманата и полицаят предположи, че гласът му не е стигнал до бездомника.

„Проклятие!“ — помисли си той, провря се под лентата, поклати предупредително пръст към двама туристи, опасно близо до едно нестабилно парче от мачтата, и тръгна през разрушенията към бездомника, който продължаваше да се влачи напред.

Отново се провикна и този път гласът му се разнесе по време на пауза в пронизителния вой на трионите.

Мъжът погледна към него и замръзна.

Чунг махна към улицата, но мъжът просто продължи да стои и да го гледа тъпо. Може би беше пиян.

Когато бездомникът не помръдна, Чунг тръгна към него. Трябваше да се провре под някои от падналите части на крана. Изглеждаха здрави, но всяка от тях тежеше по няколко тона. Рухнеха ли неочаквано, можеха да смажат човека точно така, както ако рухнеха очаквано.

Понеже трябваше да се наведе, полицаят за миг изпусна бездомника от поглед. Когато излезе от другата страна и се изправи, погледна в посоката, в която го беше видял за последно.

Нищо.

Не, един момент! Ето там беше. Не беше излязъл, а се намираше в онази част от обекта, в която кабината на оператора се беше разбила на земята.

По дяволите!

„Ако извадя късмет, ще те арестувам, кретен такъв…“

Човекът погледна назад към него и пак тръгна на север.

Тогава Чунг забеляза още нещо. Когато го видя по-рано, бездомникът държеше една от онези синьо-бели чаши от магазините за деликатеси и просеше пари. Все още я държеше в лявата си ръка, но в дясната държеше нещо лъскаво, металическо. Ето какво правеше тук — не минаваше за по-пряко, а ровеше из опустошението за нещо ценно. Беше ли намерил нещо, останало от мъртвия оператор? Чунг можеше да добави кражба към незаконното проникване.

Да крадеш от сцена на подобно бедствие! Можеше ли човек да падне по-ниско?

Сега бездомникът видя, че Чунг идва към него, и се раздвижи по-бързо — учудващо бързо. Само след няколко минути вече се провираше през една дупка в разбитата ограда.

Чунг продължи след него, но забави крачка, защото внимаваше за клопките на опустошението, и Когато най-накрая излезе, никъде не го видя.

Едно нещо оставаше: синята чаша. Сигурно я беше изтървал, докато минаваше през оградата.

Ако ставаше дума за истинско престъпление, Чунг, разбира се, щеше да я вдигне с ръкавици, за да я запази, докато дойдат криминалистите.

Но макар и ядосан, беше абсурд да започне дело.

Той грабна чашата и след като извади монетите — щеше да ги даде на „Роналд Макдоналд Хауз“ или на някоя друга благотворителна организация, — я хвърли в каросерията на камион за боклук, пълен с отломки.

И се запита: какво толкова ценно е намерил, че заряза монетите в чашата?

Чунг бързо се запъти към поста си, където група тийнейджърки бяха минали под жълтата лента. Четирите момичета бяха много навътре и изпълняваха — божичко! — координиран танц за ТикТок или нещо подобно, пред мобилен телефон, подпрян на нещо, което очевидно беше удобна поставка: химическа тоалетна, смачкана на малко кубче от тежестта на огромната мачта.

Рон Пуласки спря до групата превозни средства с включени буркани — бели, сини и червени.

Сини, като униформи на полицейски патрули.

Червени, като кръв.

Бели, като труп.

Каза си да спре със сантименталностите. Слезе, подръпна пистолета си и огледа мястото, на което бяха убили Анди Гилиган.

Една дузина превозни средства, две дузини полицаи и парамедици.

„Е, господин Локар, какво сте ни приготвили тук?“

Докато още се ориентираше, погледна по-нататък към улицата, блокирана от полицейска кола. От другата й страна, спрял по средата на северно-южния булевард, стоеше един седан. Прозорците на тъмночервената кола бяха матови и Пуласки не можеше да види ясно шофьора. Може би като много други, и той беше спрял, за да провери за какво е цялото това вълнение.

Но в момента, в който присви очи и се съсредоточи върху колата, шофьорът натисна газта и изчезна.

„Внимавай какво правиш…“

Пуласки мина покрай буса на криминалистите, като извика: „Само минутка!“ на двамата техници по събиране на доказателствата от отдела по криминалистика в Куинс.

На улицата, близо до жълтата лента, беше полицаят със златен щит, на когото Лон Селито беше възложил случая. Той насочваше двама униформени към витрините наблизо, за да проучат продавачите. Пуласки никога не беше работил с Ал Санчес, но знаеше за репутацията му. Набитият мъж с гъста вълниста коса работеше в Главното управление и беше високопоставен служител в отдел „Убийства“. Пуласки предположи, че Селито е избрал старши следовател, вместо някого със златен щит от местния участък заради жертвата — полицейски детектив.

Приближи се към него и се представи.

Санчес каза:

— Да, Лон каза, че вие ще огледате мястото. Работите заедно е онзи Линкълн Райм.

— Да.

— Трябва някой ден да се запозная с него. Е, добре, да ви покажа какво имаме. — Провряха се под жълтата лента и се наведоха, за да минат през една телена врата. Скоро се озоваха до тялото. Санчес цъкна с език. — Бил е професионалист. Три куршума. Два в гърдите, един в лицето. — Вдигна рамене. — Не знам какво е правил чак тук. Дори не знам по какво е работил.

— Дребни работи. Основно случаят с ОСИ.

— Какво е ОСИ?

— Отделът по строителство и инженерство. Извършителят открадна схеми, диаграми, карти, разрешения за строеж, програмата за инспекция. Такива неща.

— Защо? — Санчес изглеждаше стъписан, както би изглеждал всеки при мисълта за кражба, която не включва пари, диаманти, търговски тайни и тям подобни.

— Нямам представа.

— Имате ли заподозрян?

— Още не. Но…

Имаше предвид, че смъртта на Гилиган може да ги приближи до някой заподозрян.

Санчес се подсмихна пренебрежително.

— Значи някой е откраднал цял куп документация, след което е гръмнал три пъти златния щит, който е разследвал случая? Това е направо като септична яма.

Пуласки се огледа.

— Странно място за убийство. Не е на улицата. И как е успял стрелецът да се добере до него?

Райм го беше учил, че няма такова нещо като самостоятелно местопрестъпление.

„Тялото — ако говорим за убийство — е главината на колелото. Извършителят трябва да стигне до него и после да си тръгне. Тези спици са също толкова важни, колкото мястото, на което е извършено престъплението.“

Тялото се намираше почти в центъра на разчистен от булдозер участък, до яма, която навярно някога е била мазе на стара жилищна сграда, с каквито кварталът изобилстваше. Пуласки беше проверил имота и беше разбрал, че няма планове да го правят нищо. Нямаше разрешителни за строеж, не и от хиляда деветстотин седемдесет и осма година насам. А тогава предприемачът така и не беше попълнил докрай документацията.

Извършителят можеше да се е приближил към Гилиган от портата, от половин дузина сгради от другата страна на полето, от една пътека, водеща към следващата източно-западна улица на една пресечка от тях. Беше преградена с телена верига, но с тази височина от метър и осемдесет оградата можеше да спре само онези убийци, които тотално бяха излезли от форма.

— Това неговата кола ли е?

До тротоара беше паркиран бял лексус.

— Да.

— Патологът?

— Освободи тялото. Няма проблем.

— Разпитването наоколо?

— Възложил съм го на половин дузина души.

— Доклади за изстрели?

— Не.

Това не беше необичайно. Само малка част от хората, които са били достатъчно близо да чуят изстрел, се обаждаха в полицията. Защо доброволно да съобщаваш за човек, очевидно въоръжен със смъртоносно оръжие?

— И от „ШотСпотър“ ли нищо?

Виж, това беше странно. Системата за засичане на изстрели, която използваше нюйоркската полиция, можеше да се задейства при звук от изстрел, да даде приблизителното местоположение и да съобщи дали стрелецът се движи — понякога дори успяваше да определи в коя посока е тръгнал. Системата е активна в Манхатън, макар че не покрива всички квартали с еднаква точност.

Пуласки си напомни: „Действай бързо!“.

Той се приближи до техниците — двама млади мъже с късата коса, предпочитана от повечето мъже, с вярата, че шансът те да изръсят някой косъм е минимален.

Младият мъж изглеждаше доволен, че ще работи по някакъв случай с Пуласки. Очите му блестяха от… какво беше? Възхищение?

Да, най-вероятно. И причината беше, че Пуласки работеше с Линкълн Райм.

Протежето на Линкълн щеше да работи по техния случай.

Може би наследникът на Линкълн?

Стомахът на Пуласки се сви.

Той отказа да мисли по тази тема и кимна, че е благодарен.

— Да започваме.

— Да, сър.

— Аз ще прегледам колата и трупа. Вие двамата поемете тази пътека до оградата — и огледайте много добре оградата. А после двете сгради ей там. Наземните прозорци гледат към строителния обект.

Бяха идеалните места, от които извършителят да дебне Гилиган.

И да прави каквото там е правил.

Двамата млади мъже облякоха защитните си костюми и се хванаха на работа. Пуласки също се облече. Тъкмо беше тръгнал към трупа, когато Санчес се провикна:

— О-о!

Той кимна към блестящ черен седан, който току-що беше паркирал наблизо. Човекът от задната седалка тъкмо слизаше. Беше в края на петдесетте, с тъмносив костюм, който му стоеше много добре. Среброкос. С дълго строго лице. Той огледа местопрестъплението, а после и пресата — половин дузина репортери и фотографи зад още една линия, на известно разстояние от сцената.

Санчес каза:

— Евърет Бърдик. Заместник-инспектор от Главно управление. Познавате ли го?

— Не.

— Наричаме го Говорителката Амбър.

Пуласки се подсмихна. Непочтителността на ченгетата беше легендарна. Амбър Андрюс беше популярна говорителка в местния клон на една национална телевизия. Нейните предавания винаги бяха съсредоточени повече върху нея самата, отколкото върху историята. Аха, значи Бърдик също обичаше вниманието — човек, който дава ненужни пресконференции и показва купища пари и цели пакети с наркотици, прибрани при неочаквани проверки.

Санчес добави:

— Знаете ли, егото и талантът не са — как се казваше? — не се изключват взаимно. Той не е лошо ченге. Беше добър на улицата и сега е добър в Главното. Просто трябва да се погрижи всички да го разберат.

Бърдик закрачи към Санчес, без да поглежда към Пуласки.

Това го устройваше. Имаше да върши работа. Мина през портата и започна да събира с прахосмукачка всичко по ивицата, която създаде на път към трупа. После се зае с тялото, взе проби от дрехите на жертвата, от ноктите й, от косата й, потърси куршумите, но се оказа, че са още в тялото. При аутопсията Патологът щеше да ги извади и да ги изпрати на балистичния отдел в Куинс. С изключение на огромните „Пустинен орел.50“ и на мъничките „.17 HMR“ е трудно да се определи калибърът по раната. Повечето пистолети са деветмилиметрови, 380 или.38 — общо взето, еднакви. И тези рани сякаш бяха от куршум с този калибър, но има хиляди оръжия със същия, така че нямаше смисъл да правят догадки за марката и модела на пистолета.

Интересно беше отсъствието на изходни рани. Точността означаваше, че стрелецът не е бил далеч, когато е дръпнал спусъка. Обикновено от толкова близо куршумите пронизваха гръдната кухина, ако не и черепа, и излизаха. Фактът, че това не се беше случило, означаваше, че навярно е имало заглушител, който силно намалява не само звука, но и скоростта на изстрела. Тази теория се потвърждаваше от отсъствието на позвънявания на 911 за пистолетни изстрели и на аларми на „ШотСпотър“. Каквото и да показват по филмите, заглушителите не са чак толкова разпространени. Обикновените крадци рядко имат достъп до тях. Организираната престъпност и професионалните убийци имаха.

Така че, както беше предположил Санчес, стрелецът навярно беше професионалист.

Нямаше празни гилзи. Пистолетът сигурно е бил револвер, при който не остават гилзи — и въпреки кухината между камерата и дулото, заглушителят поне донякъде заличаваше звука. За разлика от револвера, полуавтоматичният пистолет би изхвърлил гилзи. Но пък професионалистите винаги вземат със себе си празните гилзи. Пуласки обаче откри къде навярно биха се озовали гилзите — отдясно на стрелеца — и на разстояние от три до шест метра взе проби от пръстта там, където биха паднали гилзите.

Оръжието на Гилиган, обикновен „Глок“ 17, висеше на хълбока му. От другата страна на тялото му нямаше допълнителен пълнител, което подсказа на Пуласки, че не е вършил много полева работа. Един полицай никога не излизаше от участъка без поне един допълнителен пълнител.

После започна спираловидната обиколка. Своето цялостно претърсване.

Имаше половин дузина отпечатъци от стъпки, но голяма част от мястото беше сбита глина, чакъл и трева, които не бяха запазили никакви следи.

Той остави в автобуса това, което беше открил, и продължи към лексуса.

„Какво имаш ти за мен и господин Локар?“

Вътре видя обичайните неща: празна чаша за кафе, две бутилки за вода, документи за колата и застраховката й. Лексусът беше само на един месец. На вратата и над таблото имаше документи. Предимно свързани с колата. В наши дни вече не даваха бележки за платена толтакса. Тази често пъти полезна информация беше достъпна само след съдебна заповед и я предоставяха властите, които отговаряха за мостовете, тунелите и тол-пътищата.

Намери няколко касови бележки от ресторанти. Някои бяха скорошни, макар че нито една не беше от тази сутрин.

Взе проби от почвата от постелките, мястото до шофьора и задните седалки, проби от волана, тъчпада, другите контроли и повърхности и дръжките на вратите, от двете страни.

В багажника имаше лаптоп. Той прибра и него.

Най-накрая претърси седалките. Провери под тях, разбира се, но също така и вътре в тях: място, което никоя книга за събиране на веществени доказателства, дори на Линкълн Райм, не предлагаше да се претърсва. Пуласки обаче опипа еластичната кожа, сякаш проверяваше съмнителен на вид гангстер за наркотици или оръжие.

Именно тук го намери — зад процеп, изрязан отстрани на седалката зад шофьора.

Нещо, което поставяше убийството на Анди Гилиган в съвсем нова светлина.

Много хора имаха втори телефон — доставчиците обикновено любезно предлагаха страхотни сделки, за да те впримчат, но този на Гилиган беше евтин и предплатен.

Личеше си, защото беше от известна марка, но моделът беше по-стар — отпреди три години, но в добро състояние, без ожулвания и нащърбвания. Компаниите, които предлагаха предплатени телефони без договор, купуваха по-стари телефони като този и ги продаваха на разнородна клиентела: хора с ограничени средства, тийнейджъри, които се учеха да правят бюджет, и… убийци и дилъри на наркотици.

Докато го слагаше в плика с доказателства, Пуласки размишляваше, че едно ченге със сигурност може да има основателни причини да притежава такъв телефон. За да може да говори с информатори или заподозрени, без да им дава личния си номер. Може би Гилиган е вършил някаква работа под прикритие.

Но защо беше скрил телефона толкова внимателно?

Ако се е притеснявал някой да не го открадне, е можел да го остави в багажника или жабката.

Затова Пуласки се насочи към идеята, че Гилиган е бил замесен в нещо незаконно и телефонът е бил неговата връзка с партньора му в тази дейност — господин Хикс.

„Мисли!“ — каза си той.

Гилиган беше ли дошъл тук за да се срещне с този човек, който му беше устроил засада?

Пуласки се помъчи да погледне логично на ситуацията. Гилиган беше умрял с лице към стрелеца. Ако е бил непознат и го е нападнал неочаквано, детективът поне е щял да посегне към своя пистолет. Но ако се съдеше по позата, в която беше умрял, това не се беше случило.

„Добре тогава, ако наистина са били партньори и са се срещнали тук по някаква причина? Мисли! Предполагай!

Смело…“

Той отиде до улицата и огледа асфалта пред и зад лексуса. Нямаше скорошни отпечатъци от гуми. Може би господин Хикс беше паркирал на разстояние.

Пуласки отиде при Санчес.

— Мисля, че са се познавали. Гилиган и стрелецът.

— Така ли?

— Така мисля. Трябва да разбера къде е паркирал извършителят. Не е било близо до лексуса, но нека огледам наоколо. Може ли да разчистите улицата?

— Разбира се. Ще махна всички. — Санчес се обади на полицаите на мястото и даде заповедта.

Една млада полицайка се обърна към Пуласки:

— Сър, искате ли да отцепя мястото с лента?

„Сър?“ Те бяха на същата възраст.

— Да, благодаря.

Тя се обърна и русата й опашка изплющя. Взе ролка жълта лента и започна да действа.

Двамата техници по събиране на доказателства се върнаха при портата.

— Намерихте ли нещо? — попита Пуласки.

Те отговориха, че не са.

Това подкрепяше теорията му, че двамата мъже са били заедно и са влезли на мястото от тази страна.

Може би е било чисто и просто убийство. Нито Гилиган, нито стрелецът са имали работа тук, освен това, че стрелецът е убил детектива.

Той отиде до микробуса на криминалистите и взе нови торби за доказателства.

Тъкмо се канеше да започне претърсването за скорошни следи от гуми, когато се приближи Санчес. Не изглеждаше доволен.

— Няма да го направи.

— Кой какво няма да направи?

— Бърдик. Каза, че нямало нужда да разширяваме мястото за оглед. Така правели криминалистите, когато не знаели какво да търсят.

Пуласки се намръщи.

— Това какво изобщо значи?

— Само ви казвам.

Той погледна към заместник-инспектора, а зад него — репортерите.

„Цяла фаланга…“

Русата полицайка с жълтата лента в ръка погледна несигурно към Пуласки. Заместник-инспекторът очевидно й беше казал да спре.

Пуласки се приближи и взе лентата.

— Аз ще се заема.

— Извинявайте…

— Всичко е наред.

Той се обърна към Бърдик и каза:

— Трябва да помоля всички да се върнат на кръстовището. Ще отцепя улицата.

И въоръжен с лентата, зачака да мигрират.

Неколцина репортери тръгнаха, но се спряха, когато Бърдик каза по-високо от необходимото:

— Полицай, току-що обясних. Няма нужда. — И го погледна с измъченото изражение на умен човек, който говори с не толкова умен. Продължи: — Непрофесионално е. Със същия успех може да решите да запечатате целия квартал.

За стотен път през ума на Пуласки премина една кратка мисъл: „Не се справям. Има нещо, което не правя както трябва.

Както се случи тогава…“

А после прогони тази мисъл.

— Въз основа на веществените доказателства, които открих, трябва да отцепя улицата.

— Какви веществени доказателства?

Пуласки не смяташе да отговаря.

— Цялата пресечка.

— Това е абсурдно.

Пуласки предполагаше, че каквито и глупости да дрънка Бърдик за големината на местопрестъплението, нямат нищо общо с големината на местопрестъплението. Важното беше заместник-инспектор Бърдик да изглежда така, сякаш командва всичко.

„Амбър Андрюс…“

Все едно беше казал: „Искам да свия периметъра с петнайсет сантиметра“ или нещо също толкова глупаво.

— Може ли да поговорим насаме, сър? — попита Пуласки.

Очевидно отговорът беше „не“.

Бърдик не отстъпи и заговори още по-високо в чест на репортерите, които бяха доволни да присъстват на вътрешните полицейски кавги.

— Вижте, аз съм бил следовател по-дълго време, отколкото вие сте прекарали в полицията. Няма нужда да я разширявате. — Огледа се и посочи към улицата към изоставен жилищен блок, който сякаш беше избрал напосоки. — И трябва да претърсите тази сграда. Много е важно. Знам го. Инстинктивно го усещам.

Сграда, закована с дъски от месеци, ако не и години, с прашен тротоар отпред и врата — и двете очевидно недокосвани от човешки крак през последните дни.

Пуласки понижи глас.

— Сигурен ли сте, че не искате да поговорим насаме? Просто елате до вана.

Бърдик отвърна с леден глас:

— Вие сте патрул, нали?

— Точно така.

— Не носите униформа.

— Временно съм назначен към „Местопрестъпления“.

— Име?

— Пуласки, Рон.

— Е, добре, Пуласки, Рон. Аз съм заместник-инспектор. Не вие ме водите зад бараката, а аз вас.

— Не е въпросът в старшинството. Трябва да разчистя улицата. Възможно е да има веществени доказателства, по които всички стъпват сега, в момента.

— Не ви трябва да разчиствате улицата. Трябва да претърсите тази сграда.

Случайно сочеше към сградата до тази, която беше посочил предишния път. Беше ги объркал.

Пуласки заяви твърдо:

— Това е моето местопрестъпление. Аз го контролирам. И трябва да се преместите дванайсет метра в тази посока.

Удивеният поглед на заместник-инспектора беше забележителен.

Само след секунда се превърна в ярост. А после на лицето му се появи самодоволна усмивка.

— Стъпвате по тънък лед, патрул.

Беше засрамил заместник-инспектора пред пресата.

Смъртен грях.

В отговор Пуласки прошепна:

— Имахме възможност да го уредим помежду си. Сега отново ще ви помоля да се отдръпнете. И ако не го направите, ще ви задържа за възпрепятстване на правосъдието. Ако се наложи, ще прибегна до арест.

Бърдик се провикна:

— Детектив Санчес! Детектив Санчес!

Мъжът се приближи бавно.

— Сър?

— Отстранявам този полицай. От този момент. Вие ще пазите мястото, докато дойде друг криминалист.

Санчес премести поглед от Бърдик към Пуласки и обратно.

— Това е неговото местопрестъпление, господин заместник-инспектор. Той решава.

— Но не и ако е некомпетентен. И недисциплиниран. Освобождавам го от случая.

Пуласки се намръщи. Не беше чувал за процедура, която позволява подобно нещо. Изражението на Санчес показваше, че идеята е чужда и за него.

— Не можем да го направим, сър. Знаете, че работи за Линкълн Райм.

— Да, да. Не съм впечатлен.

Като внимаваше да задържи неискрено усмихнатото си лице колкото може по-спокойно — камерите щракаха, — той зачака Санчес да пристъпи напред или поне Пуласки да отстъпи.

Както го беше учила Сакс, Пуласки носеше колана с кобура върху тайвека, за да стига лесно до оръжието си.

Както и към белезниците, към които сега посегна.

— Не е възможно да сте сериозен! — избухна заместник-инспекторът.

Безизходицата продължи само няколко секунди. А после Бърдик кимна едва забележимо.

— О, искате да кажете — рече по-високо той, — че е възможно наблизо да има активен стрелец?

Той се обърна към пресата:

— Полицаят ми съобщи какво сме научили току-що — че е възможно наблизо да има стрелец. Ще е по-сигурно да се преместим в края на пресечката. Трябваше да го споменете по-рано, полицай.

Пуласки се намръщи в стил „моя грешка“.

— Съжалявам, сър. Моя грешка.

Заместник-инспекторът направи знак на репортерите да се дръпнат — сякаш им спасяваше живота — и Пуласки бързо уви лентата около стълбовете на уличните лампи наблизо, както и на тези отсреща на улицата. Връчи лентата на един от полицаите, за да довърши работата в другия край на пресечката.

Стъпи на платното и мина по цялата дължина на улицата с наведена глава, търсейки неотдавнашните следи от гуми — на стрелеца, — за които знаеше, че са тук.

Следи обаче нямаше.

Ох! Значи беше сбъркал.

Но заключението беше още по-хубаво, отколкото ако беше открил следите от гумите. Това означаваше, че стрелецът и жертвата му са дошли с една кола.

Пуласки го потвърди, като взе електростатични отпечатъци от улицата под страната на шофьора и на пътника в лексуса. Първите съвпадаха с тези на Гилиган. Вторите съвпадаха с тези на стрелеца.

Върна се при микробуса на отдела по криминалистика и огледа празния участък. В картичките с номерата — жълти с черно мастило, — сложени навсякъде, където бяха открили веществено доказателство.

Осъзна, че само отлага.

Преди няколко секунди му беше хрумнало какво трябва да направи.

И се страхуваше.

Имаше ли друг вариант?

Не, не и предвид неговото правило за първите четиресет и осем минути.

Трябваше веднага да изложи хипотезата си и имаше само един начин да го направи.

Приближи се до група сини униформи наблизо.

— Някой може ли да ми помогне? Трябва ми дъвка.

Един от патрулите кимна. „Джуси Фрут“.

— Чудесно. — Тя му беше любимата. Взе пакетчето и започна да дъвче. После се обърна към русата полицайка, която беше започнала да опъва лентата. Кимна към дамската й чанта.

— Надявам се да не се обидите. Но трябва да ви попитам нещо.

Линкълн Райм се взираше в стерилната част на салона, в кутиите, които Рон Пуласки току-що беше донесъл от мястото с трупа на Гилиган.

Мел Купър вземаше пробите, вкарваше ги в базата данни и започваше да ги анализира.

— Намерил си предплатен телефон — отбеляза Райм и погледна към чантата с веществени доказателства в ръката на Пуласки.

Лон Селито се намуси.

— И какво от това? Със сигурност е заключен. Винаги са заключени.

— Този не е — каза Пуласки.

— Така ли? Много небрежно от негова страна.

— Беше заключен. Аз го отключих.

— Как?

Пуласки стисна устни.

— Не беше особено приятно. Измих кръвта и мозъка от челото на Гилиган, натъпках малко дъвка в дупката от куршума и набих няколко парченца кост обратно на местата им. После взех гримове от една от униформените. Уплаших се да не я обидя, нали разбирате — да не си помисли, че според мен, щом е жена, задължително трябва да носи гримове. Но тя нямаше нищо против.

Райм се засмя — нещо нетипично за него.

— Измамил си лицевото разпознаване!

Селито погледна към него.

— Номерът с грима от сдъвкана дъвка. Включи го в следващото издание на книгата си, Линк.

Младият полицай продължи:

— След като влязох, изключих паролата.

— Мислиш за всичко, Пуласки. Мислиш за всичко. Е, добре, да видим какво пише там — каза Райм и се провикна: — Том? Том!

Помощникът му влезе в стаята.

— Да?

— Сложи си ръкавици и се направи на ченге. Дай ми всичко от този телефон — история на обажданията, гласови съобщения, есемеси. Да се надяваме, че ще можем да видим имейлите без парола.

— Аз ли?

— Амелия разследва улика.

— Хм… Ще получа ли повишение?

— Не, ще получиш неуволнение.

— После ще организирам стачка. — Той сложи латексови ръкавици и взе торбата за веществени доказателства с телефона.

— И не забравяй…

— Да документирам всичко! — провикна се Том и изчезна в трапезарията да се заеме с ровенето.

Пуласки сподели с мъжете своята теория, че Гилиган и стрелецът са се познавали.

— Гилиган? Корумпиран? — Недоволен, Райм се огледа из стаята. — Ако е така, не е било добра идея, че го поканихме тук.

Селито отвърна:

— Спомни си, Линк! Ние не сме го канили. Той дойде при нас. Още по-обезпокоително… Значи е искал да дойде тук. Защо? Купър продължи да изброява какво е открил Пуласки: лаптоп, отпечатък от обувките на Гилиган от трупа и около него, от логичното предположение за пътя на жертвата и стрелеца, от улицата под вратите, от лексуса. Проби от ноктите и няколко предмета от колата.

— Гилзи?

— Още са в него — отвърна Пуласки. — Мисля, че стрелецът е имал заглушител.

— Видео? — Райм се взираше в картата памет, която Пуласки вкарваше в компютър.

— Намерих касова бележка от ресторант, в който Гилиган се е хранил вчера. Отбих се там, докато идвах насам. Направиха ми копие от записите на охранителната си камера около времето, когато е бил там. Между другото, правят страхотна баклава. — Той отвори един плейър, зареди записа от камерата и започна да го преглежда на бърз кадър.

Докато той търсеше, Райм каза:

— Мел, следата. И, Лон, искаш ли ти да имаш честта? — Той кимна към таблото.

— Какво, с моя почерк ли? Сестра Мери Елизабет не ми пишеше „отличен“ в основното училище. — Но взе маркера и приглади най-горния лист върху поставката, като Пикасо, готов да започне да рисува.

Купър започна да изброява заключенията, достигнати от впрегатния кон на всички криминалистични лаборатории: газовия хроматограф/масспектрометър, който изолира и идентифицира неизвестни вещества.

Близо до тялото и от парцела Пуласки беше събрал предимно пясък и глинеста почва. Те съвпадаха с контролната проба, което означаваше, че нямат доказателствена стойност.

Но после откри следа, която не съвпадаше. Тя беше дошла от друго място, а не от парцела, на който беше умрял Гилиган.

Мел Купър съобщи:

— Силициев диоксид, алуминий и магнезиев окис, желязо, калий, натрий и калций. Алкална пръст. Органичен материал, който вече се разлага. Хидроалуминиеви филосиликати.

— Наистина ли? Интересно.

Очите на Селито описаха широк, саркастичен кръг към тавана. Райм не му обърна внимание.

— Къде я намери?

— По обувките на жертвата, както и по отпечатъците, когато е вървял заедно със стрелеца. Най-вече под вратите на пътника и шофьора и по предната постелка на колата, от двете страни.

— О, отлично! Значи са стъпили там, преди да се качат в колата. Но къде? Това искаме да разберем. В скривалището на стрелеца? Може би в къщата на някой от шефовете на организираната престъпност? Искам да знам повече. Мел, вземи проба. Оптична.

Още един от основните инструменти в лабораториите по криминалистика — сложният микроскоп, наречен така заради многото си лещи, — не изглеждаше никак впечатляващо. Неговата функция беше проста: да кара малките неща да изглеждат по-големи.

Миг по-късно на един от мониторите близо до Райм се появиха образи на частици — копия на тези, които Купър гледаше през лещата на микроскопа „Митутойо“ — прецизен инструмент, който се продаваше за десет хиляди долара.

— Сложи везната — нареди Райм.

Появи се мрежа. Най-малките частици, светлокафяви на цвят, бяха около 0,002 мм или по-малки.

— Добре — каза Райм. — С толкова малки частици и тези съставки? Това е глина.

Една от шестте основни категории от земни почви заедно с шистите, глината, утайката, торфа и варовика.

Купър продължи:

— Стрит калций като от черупка на ракообразно, много стар.

— Глина и черупки? — каза Селито замислено. — Това стеснява периметъра — става въпрос за място, близо до брегова ивица. Защо изглеждаш толкова угрижен, Линк?

— Защото си прав. Брегова ивица. Която в Ню Йорк се простира на осемстотин километра. По-дълга от тези на Бостън, Маями, Лос Анджелис и Сан Франциско, взети заедно. Какво друго? Искам нещо уникално.

Купър продължи:

— Въглен. Разлагащи се парчета дърво, намазани с варак, нишки от разпадаща се кожа и вълна. Мед, желязо. А после — изоамизов алкохол, н-пропиленов алкохол, епикатехин и ванилин. Всичко е старо, много старо.

Райм огледа резултатите, докато Селито пишеше с ужасния си почерк.

— Последното ли? Някакъв алкохол. Много стар. Хм. Добре. Сега тази следа идва от различно място. — Къде?… — Той провлачи думата. — Пуласки, ти ли…

— В колата на Гилиган нямаше джипиес. Беше изключен. Това ли щяхте да попитате?

— Да. А другият му телефон? Главният?

— Нямаше го. Предполагам, че стрелецът го е взел.

Селито записа това и подметна:

— С всяка минута става все по-виновен.

Пуласки получи съобщение. Прочете го и лицето му се напрегна в леко отвращение.

Селито въпросително вдигна вежда.

— Наложи се да разкарам от пътя един заместник-инспектор.

— И какво от това, това е твоето местопрестъпление.

— Да. Ами, аз един вид го заплаших с арест за възпрепятстване на правосъдието. Пред журналистите. Едва не го закопчах. Почти го заведох в участъка.

Райм се почувства развеселен и малко горд. И той беше правил същото няколко пъти и дори беше вкарал един капитан от нюйоркската полиция за един час в задната част на синьо-белия микробус.

— Кого? — попита Селито.

— Бърдик.

— А, него — измърмори Селито. — Е, той си има оправдание.

Пуласки се намръщи.

— Какво оправдание?

— Бърдик е кретен.

Купър се провикна:

— Готов съм с обувките! И двете са единайсети номер. Гладко ходило. Няма надпис с марката.

Естествено, трябваше да бъдат от най-разпространените. А номерът на обувките почти няма връзка с височината и телосложението.

— Как са износени? — провикна се той. Токове или носове, изтъркани по определен начин, могат да разкрият професията на човека, който ги носи.

— На Гилиган са по-износени, но нито едните, нито другите ни казват нещо.

Отново наведен над микроскопа, Купър се провикна:

— Още следи от загадъчното местоположение. Влакна с клетъчната структура на конски косъм. Както всичко друго, са стари.

— Компютърът? — попита Райм. — Сигурни ли сме, че е на Гилиган?

— Да — отговори Пуласки. — Името и номерът му са на етикет отзад. „Ако случайно намерите този компютър“ и така нататък. И отпечатъците са неговите. Само неговите. И е личният му компютър, а не полицейският.

— Откъде знаеш?

— Защото е Core i7. С графична карта Nvidia. Прекалено скъп, за да са му го отпуснали от полицията.

— Все трябва да има нещо, което да можем да използваме. Моля те, кажи ми, че не е заключен.

Няколко натискания на клавишите.

— Не. Парола.

Пуласки каза:

— И няма клавиш за отключване с пръстов отпечатък. — Четците на отпечатъци на електронните устройства не разчитат оптически издатините, браздите и чворчетата. Усещат проводимостта — електрическия заряд — в издатините. След смъртта обаче проводимостта бързо намалява. Засега компютърът щеше да остане заключен.

— Виждам го на видеото от ресторанта — провикна се Пуласки.

Райм се взря в запис от свръхширокоъгълен обектив с висока разделителна способност от вътрешността на ресторант. Впечатли се против волята си. Хлапето — не, младият мъж — беше положило допълнителното усилие да отиде там и да се сдобие с копие от записа. Важното в случая беше смесването на криминалистичната работа с основната част по разследването. Това беше необичайно — и както биха казали някои, нарушение на протокола. Обикновено криминалистите предаваха находките си на детективи, които продължаваха оттам нататък. Този двустепенен процес често водеше до забавяния. Пуласки нямаше намерение да ги допуска. Искаше незабавни действия по уликите от местопрестъплението. Което означаваше да ги предприеме сам. Веднъж беше казал на Райм за онази своя теория за четиресет и осемте минути в разследването на престъпления. Криминалистът не можеше да не се съгласи.

На видеото видяха как Анди Гилиган влиза; светлината беше добра. Заведоха го до странична маса и той седна с гръб към камерата. Поръча си обяд, чаша кафе. Яде и пи бързо и нито говори по телефона, нито изпрати или получи съобщения.

— Странно — отбеляза Пуласки. — Никой, който седи сам в ресторанта, не пропуска да отвори електронните устройства. Той просто гледа през прозореца.

— Защото се чувства гадно заради това, което е направил — добави Райм. — Или си мисли как да похарчи това, което му е платил стрелецът.

А после млъкна и присви очи.

— Има нещо…

— Какво, Линк?

— Искам пак да го видя. От минутата, в която влиза. Нормална скорост.

Пуласки посегна към контролите.

— Видя нещо ли?

Отговорът беше: „Не точно“. Но образите бяха предизвикали някаква неясна асоциация.

Спомен.

От ресторанта ли?

Не, никога преди не го беше виждал.

Гледката навън?

Не, обикновена градска улица.

Може би нещо за самия Гилиган…

Все пак беше прекарал часове тук, в салона, след проникването в ОСИ. За последно дойде едва тази сутрин.

Но не, контекстът беше друг. Не беше свързан с криминалистичната работа, която бяха извършвали тук, в къщата.

Нещо за дрехите му?

Не…

За маниерите му?

И тогава…

— Да!

Тримата мъже в лабораторията погледнаха към него.

Това, което му се стори познато, беше походката на Гилиган.

И Линкълн Райм знаеше къде я е виждал преди.

— Мел! Искам охранителната камера от проникването в ОСИ. Пусни я на втория монитор.

Той премести количката си по-близо до този екран. „Хайде! — помисли си нетърпеливо. — Хайде!“

— Пускам я.

Очевидно беше проговорил на глас.

Скоро на монитора се появи второ видео. Номерът на случая и датата проблеснаха в жълто на черен екран. Сцената се разигра и те се загледаха в това, за което субтитрите обясниха, че е западният коридор на първия етаж на Отдела по строителство и инженерство. Неизв 212 се отдалечаваше от камерата — вървеше към изхода, пъхнал откраднатите папки под дясната си мишница.

— Вижте походката на Гилиган в ресторанта. И на крадеца в ОСИ.

— Мамка му! — прошепна Селито. — Един и същ човек е.

Много правоприлагащи структури използваха софтуер за анализ на походката, за да идентифицират заподозрени и свидетели. В повечето щати все още нямаше стойност в съдилищата, но сравнението на походката на познат човек с тази на непознат в охранителни записи като този можеше да помогне на следователите да идентифицират извършителя, макар и с известно колебание. Райм нямаше такава програма в лабораторията, но не му и трябваше. Беше очевидно, че е един и същ човек.

— И ухото — каза Пуласки.

А, да. И в двете видеа той вдигаше лявата си ръка и се почесваше по долната месеста част на ухото — нервен тик.

Нямаше съмнение. Анди Гилиган беше Неизв 212.

— Какво става тук, по дяволите? — каза Селито. — Детективът, който ръководи случая с кражбата от ОСИ, е скапаният извършител? Моля някой да ми обясни.

В същия момент гласът на Мел Купър дойде през тонколоните съвсем ясно. Обикновено ведър и спокоен, сега звучеше изпълнен с енергия.

— Имаме нещо! Помните ли, че не знаем къде са паднали гилзите на стрелеца, преди да ги вдигне? Познайте какво намерих в следите?

— Мел! — издиша шумно Райм. Не беше в настроение за драматично изграждане на напрежението.

Без да се трогне, техникът се извърна към тях и се усмихна.

— Хидрофлуоридна киселина.

— Боже! — измърмори Селито. — Значи стрелецът е бил при крана — или самият той е Неизвестен Осемдесет и девет.

— Съвпадението е прекалено голямо — каза Райм. — Не може да е бил на обекта без причина. Не, той е механикът. Или е от проекта „Комуналка“, или те са го наели. И му е трябвал вътрешен човек в градската управа. Затова плаща на Гилиган да му набави списък със сградите, които искат да превърнат в достъпни жилища. Ето откъде е дошъл списъкът. И е искал схеми и карти на строителните обекти в града, за да реши кои кранове са най-подходящи за саботаж.

Селито се почерпи с един сладкиш от подноса, който Райм не беше забелязал по-рано. Том, надарен сладкар, постоянно оставяше вкуснотии, които посетителите обичаха, но към които шефът му не проявяваше интерес.

Приковал очи в таблото, Райм прошепна:

— А загадъчният мъж, механикът… По дяволите, кой си ти?

Отговорът на този въпрос дойде само след секунда.

Том Рестън излезе в салона.

— Не намерих почти нищо на телефона на Гилиган. Нито данни, нито сваляния. Само записи с обаждания. Няколко в околността — сигурно на други предплатени телефони, — но имаше и няколко на и от номер в Англия. Проверих. Номерът е в Манчестър. Ако това изобщо означава нещо.

За миг Райм не каза нищо, даде си време да възприеме шока.

— Означава всичко — рече после той. — Неизвестен Осемдесет и девет, човекът с крана? Това е Часовникарят.

Чарлз Веспасиан Хейл чакаше двойката, която скоро щеше да умре, и се чудеше дали имат деца.

Ако имаха, той не искаше те да умират — и не искаше да не умират. Децата просто нямаха значение. Важно беше само съпругът да умре заради това, което беше видял, а съпругата — защото можеше да й е казал какво е видял.

Ако това означаваше децата да останат сираци, така да бъде.

Освен ако не бяха с родителите си и не влезеха в къщата заедно с тях.

В такъв случай нямаше да останат живи, за да останат сираци.

Хейл отново се скри в зеленината на малкия парк в Куинс. Малката им едноетажна къща се намираше от другата страна на улицата.

Тя беше на един работник на обекта с падналия кран. Името му беше в списъка, който Гилиган открадна от апартамента на Райм тази сутрин. Хейл се беше обадил на работниците, до които Гилиган още не беше стигнал, и само този човек се оказа свидетел — беше видял на мястото нещо „странно“. Джип, паркиран на странно място.

Джипът, с който Хейл беше отишъл там, за да саботира крана.

Всъщност вече се беше отървал от шевролета, но го притесняваше това, че човекът беше видял какво има вътре в Джипа.

Затова трябваше да умре.

Хейл не знаеше, че работниците от „Мойнан Канстръкшън“ имат отделен паркинг. Беше паркирал на улицата и беше оставил на таблото една каска. Точно това беше привлякло вниманието на работника.

И беше подписало смъртната му присъда.

Хейл беше побързал да отиде до къщата му и след като не намери никого там, се промъкна вътре и им остави подаръка.

Сега се криеше зад храста и плевелите и чакаше.

До парка имаше адвокатска кантора. Адвокатът можеше да е талантлив в съдебната зала, а можеше и да не е, но определено беше талантлив лингвист. Една табела на витрината съобщаваше, че в кантората се говори испански, гръцки, арменски, турски и китайски. Хейл беше чул, че скоро белите ще станат малцинство в тази държава. От време на време му се обаждаха потенциални клиенти, които искаха да го наемат да убие някого, защото беше от някоя от „нисшите раси“.

Да, действително бяха използвали това определение.

Той винаги отклоняваше подобни предложения — да, отчасти защото тези поръчки му се струваха отблъскващи, но и защото хората с подобни възгледи до един бяха глупави, а във всяко криминално начинание глупостта навличаше големи неприятности.

Сега една кола намали и спря на алеята. От нея слязоха двама души. Нямаше деца. Това отговаряше на въпроса му. Но един момент… Жената беше в напреднала бременност. Значи, отговорът беше отчасти „да“.

Мишените му приличаха на обикновена двойка. Средно високи, средно стройни, често срещан цвят на косата, обикновена походка. Вървяха малко старомодно, хванати за ръка. Не… Не беше точно така. Той стискаше ръката й за опора. Сигурно беше един от половин дузината пострадали при рухването на крана. Бяха загинали само двама и това го разочарова. Не че беше садист по природа — не беше (садизмът беше неефективен); не, Хейл просто искаше по всички медии да пишат за саботажите. Трябваше да привлече вниманието на града.

Двамата — на двайсет и осем-девет години, предположи той — минаха през бялата ограда от колове и покрай — да — обикновените морава и градина, които заемаха почти целия им преден двор.

Мъжът, атлетичен и як като повечето строителни работници, се спря и погледна към един храст с жълти листенца. Хейл познаваше някои растения, но само тези, които бяха важни за работата му — отровните, тези, които предизвикваха раздразнения, и тези с наркотични свойства.

После двамата продължиха към яркочервената врата. Мъжът отключи и кавалерски пусна жената да влезе първа.

Тя влезе; той я последва, накуцвайки, и затвори вратата за последен път в живота им.

Спокоен, че вече са в зоната на убийството, Хейл тръгна по улицата към новия си джип — различен цвят и модел от първия. Този беше черен „Патфайндър“. Докато вървеше, извади предплатения си мобилен телефон и позвъни. В къщата на двойката другият мобилен телефон от веригата отговори безшумно и започна обратното броене, което след двайсет минути — достатъчно, за да може Хейл да се омете далеч оттук, — щеше да задейства малък пакет с експлозив. Толкова безшумно, че двамата щяха да чуят само леко изпращяване.

Тихият звук обаче не означаваше леки последствия. Експлозията щеше да счупи един контейнер с хидрофлуоридна киселина.

Течната форма на веществото е един от най-смъртоносните токсини на света, но анхидридният хидрофлуориден газ е по-страшен. Образуваните пари — получават се спонтанно, когато течността и въздухът се срещнат при стайна температура — щяха бързо да се разпространят далеч от източника и да изпълнят цялата къща за по-малко от минута, защото Хейл беше обърнал струята на климатика нагоре, когато постави устройството.

А смъртта? Да, нямаше да е приятна. По ирония на съдбата хидрофлуоридът върху кожата отначало не беше особено болезнен. Навлизането на газа в дробовете, очите и устата обаче предизвикваше незабавна, невъобразима агония. Тя обаче нямаше да продължи дълго, не и с количеството, с което беше напълнил устройството.

Сега заплахата от любопитния воайор на джипове беше елиминирана. Беше време да се върне към следващата точка в плана си.

Това несъмнено беше най-важният аспект на мисията му. И го изпълваше с най-голямо любопитство.

— Мисля, че никога не съм те виждал толкова изненадан, Линк.

Много меко казано!

— Очаквах Хейл — каза бавно Райм. И им напомни за едно комюнике, което неотдавна беше получил по крайно обиколен път. Британската правителствена комуникационна агенция — какво безобидно име за една от най-ефективните системи за подслушване в света! — беше подслушвала терористични канали и случайно беше чула, че някакви неизвестни личности, единият от които се намираше в Манчестър, Англия, крои планове за смъртта на Райм. Бяха съобщили на ФБР, а те на свой ред предупредиха криминалиста.

Манчестър беше временната база за операции на Хейл.

— Рано или късно щеше да дойде тук — моето убийство не е задача, от която би се отказал. Но по дяволите, как се е замесил с крановете?

— Ами, предполагам, че от „Комуналка“ са го наели, или не? — попита Селито.

Погледът на Райм се премести от таблата с доказателства към прозорците.

— Може би. Но щом е тук, това означава много повече възможности. Може би обяснява защо никой не е чувал за нашите местни комунисти. Като се замислим, колко е вероятно една радикална незаконна група да може да си позволи таксите му? Не е невъзможно, особено ако „Комуналка“ е само прикритие за по-голяма операция, но не е много вероятно. Може би е намислил нещо съвсем друго. Браво, Пуласки! Без номера е лицевото разпознаване никога нямаше да разберем.

Но младият полицай сякаш не чу комплимента. Взираше се в таблото.

— Нали знаеш какво означава това? Смъртта на Гилиган? Скоро Хейл ще се насочи към теб.

— Така е. Гилиган е дошъл, за да провери какви са охранителните мерки тук. Щом Хейл го е убил, значи е научил това, което му трябва. Ще действа, преди да съм променил нещо.

Селито поклати глава.

— Значи са подкупили Анди Гилиган. Лошо. Но не съвсем неочаквано. Нали знаете, че има брат?

Райм отговори:

— Аз не знаех.

— Да. Мик Гилиган има връзки. С една банда в Бруклин. Ние, разбира се, го знаехме. И от време на време се срещаха. Анди беше напълно откровен. Каза на началника си. Обясни само, че няма да участва в никаква операция срещу Мик. И шефът го остави да му се размине. — Намръщи се. — Анди беше страшно добро ченге. Приключи много случаи… Но сега? Ще трябва да се върнем назад и да проверим всеки случай, който е ръководил. Ще проверим иззетите наркотици и пари в брой. Ще видим дали не липсва нещо.

Райм мислеше за телефонните обаждания до и от Англия. Провикна се към Том:

— Кога е бил последният разговор?

Помощникът вдигна глава от листа, на който ги беше вкарал.

— Преди три дни.

— Значи тогава е напуснал Кралството и е дошъл тук. Но как е влязъл в страната? Включен е в половин дузина списъци за издирване. — И Райм каза на компютъра си: — Изпрати покана за Зуум. Фред Делрей. Веднага уреди среща.

Компютърът го направи и след няколко секунди агентът от ФБР се появи на екрана.

— Линкълн, Лон и младият Пуласки в ъглите. — Делрей се намираше в кабинета си в сградата на ФБР в централен Манхатън — място с официална обстановка, с жълто-кафявите стени, типични за правителствените сгради, и библиотечка с грижливо подбрани книги зад гърба му. С настолен компютър.

Иззвъня още един телефон и Делрей вдигна костеливия си пръст, тъмен като кафявата кожа на бюрото му. Прие обаждането и изключи звука на Зуум.

Макар че имаше магистърски и докторски степени, — на стените нямаше нито сертификати, нито дипломи. Единствената украса беше постер с разчорлен мъж с тога, под който пишеше:

Под него имаше копие на Том осемнайсети от кодекса на САЩ. Наказателният кодекс. От него стърчаха бележки — розови, сини и жълти.

Делрей носеше светлосин костюм, крайно нетипичен за ФБР, и също толкова нехарактерни за работното му място жълта риза и розова вратовръзка. Можеше да обиди призрака на Едгар Хувър и да му се размине, защото беше най-добрият шеф на агенти под прикритие и информатори в цялото ФБР — и освен това от време на време лично поемаше мисии и влизаше в ролята на неприлично богат поддръжник на войните, търговец на незаконни оръжия или корумпиран чиновник с проблем с хазарта, който нетърпеливо приема подкуп от бизнесмен.

Той приключи разговора и се върна на Зуум.

— Е? Нещо интересно за крана? Казвам ви, трябва само да погледна през прозореца, и виждам да стърчи един кран. Целият отдел по контратероризъм реши да се премести в другия край на стаята, в случай че кранът реши да се прави на Хъмпти Дъмпти. Разсейва ни. Какво ти трябва?

— Всички неправомерни влизания в САЩ отпреди три дни или там някъде. На бели мъже на четиресет и няколко години. Тръгнал е от Великобритания, но може да се е прехвърлил къде ли не. Изпратих и снимка. Арестантска.

— Ще се обадя тук-таме, Линкълн. Ще звънна. Кой е този архизлодей?

Райм се беше опитвал да категоризира синтаксиса, граматиката и жаргона на Делрей. Не беше възможно.

— Часовникаря.

Възцари се мълчание — нещо рядко за Делрей.

— Ами…

— Да, Фред. Знам защо е дошъл.

— Дръж линията свободна. Тръгвам на запад, където моите безстрашни колеги се крият от падащи кранове. Веднага се връщам.

Дългурестият мъж изчезна.

Аби поливаше гардениите, окачени в кошница на верандата, когато чу звука.

Какъв беше той?

Пукане.

От къщата на съседите.

Четиресет и четири годишната майка на три деца, която работеше почасово като библиотекарка, погледна над тесните странични дворове към едноетажната къща, почти еднаква с тази, която притежаваха тя и съпругът й — всъщност почти еднаква с много други в тази част на Куинс. Единствената разлика беше, че съседите се бяха спрели на червени, а не на жълти первази.

Аби харесваше повече червеното, но никога не би харчила пари за боядисване на нещо, което няма нужда от боядисване. Беше просто глупаво. А и щеше да изглежда така, сякаш го прави само за да прилича на съседите, и макар че беше вярно, тя не искаше хората да мислят, че е вярно.

Пук!

Приковала очи в къщичката, тя се зачуди какъв е този звук. Помисли си за това, което преживяха хората там. Горкият й съсед, строителният работник, който едва не загина при онзи ужасен инцидент с крана!

Съпругът на Аби, Тим, беше механик в „Харбис Отомотив“ — да, не „Харвис“ — и не беше в опасност дори по време на пожара.

А бременната съседка? Всеки момент трябваше да роди.

Какво преживяха!

„Малко вода за теб“ — каза наум тя на най-голямото от висящите растения — нейния таен любимец.

„Мъничко за теб.

Приятно пиене на всички!“

Аби обичаше растенията си. Говореше им и вярваше, че разговорите помагат за цъфтежа им.

Отново погледна към къщата на съседите.

Един момент! Какво беше това?

Притесни се. Пушек? Пожар ли имаше?

Грабна телефона си и започна да набира 911. После се спря. Не. Осъзна, че гледа към банята. Там имаше пара. Няколко ивици се измъкнаха през открехнатия прозорец и бързо изчезнаха. Никъде другаде нямаше пушек.

Това беше всичко. Само пара.

Тя самата обичаше горещите вани.

Аби влезе в кухнята и пак напълни лейката. Мина през къщата, като внимаваше да не разлее вода на килима, и излезе на верандата, където я чакаха още четири растения.

— Малко за теб — каза тя, обърна се към другите и прошепна: — Само почакайте. Почти ви дойде редът.

Докато чакаха дългурестия агент да се върне, Райм забеляза още някои подробности от кабинета му: снимки на жена му и трите му деца. Значи им се беше родило още едно… А може би са били три при последния разговор, при който е станало дума за семейството му.

Криминалистът не знаеше почти нищо за личния живот на колегите си.

Селито понечи да попита нещо. Но Райм вдигна пръст и се загледа напред — не към таблото с веществените доказателства, а през прозореца. Клони, листа и облаци, а зад тях — удивително синьо небе.

Делрей се върна. Тръсна се на стола си.

— Цял живот ще съм ти длъжник, Линкълн. Не са ми го изпратили, защото хабя безценното си време и мозъчни клетки в гонене на разни расистки скинхедове. Това обаче е много интересно. Преди три дни е станал инцидент на летище „Кенеди“. Не е имало разузнавателна информация от колегите ни, слухове, тревога. Абсолютно нищо. Следиш ли мисълта ми?

— Ще започна да я следя, когато ми кажеш какво си открил.

Делрей се подсмихна.

— Боинг седемстотин седемдесет и седем, международен полет. Спира на гейта, всички слизат от голямата стоманена птичка — пътниците, екипажът. И сега става интересно. При следващия полет, след няколко часа, първият офицер прави обиколка. Обичайното. Проверява самолета, рита гумите, уверява се, че крилата са здраво закрепени. Поглежда и колесника. И как мислиш, какво намира? Няма да се сетиш, затова ще ти кажа: кислороден контейнер, достатъчно голям, за да стигне за осем часа, маска и термален спален чувал, затоплян с дванайсетволтова батерия.

На десет хиляди метра във въздуха температурите падат до минус петдесет и шест градуса по Целзий, макар че неприятното усещане не продължава много дълго. Хипоксията — липсата на кислород — ще те убие преди височината.

„Цял живот ще съм ти длъжник…“

— Откъде е тръгнал? Манчестър?

— Точно оттам.

Селито измърмори:

— Точно такова драматично влизане очаквам от Часовникаря.

— Доказателства? — попита Райм.

— ЕРФД го взели и го закарали в Куантико.

Екипът за реагиране на физическите доказателства беше добър. А лабораторията в Куантико беше може би най-добрата на света.

— Могат ли да вземат отпечатък сега, веднага? Аз… ние трябва да сме сигурни.

— Казваше се Хейл, нали така?

— Чарлз Веспасиан Хейл.

— Не затваряй.

Проблясване на зелено и жълто, и той изчезна.

Погледът на Райм отново се плъзна към прозореца.

Един кран разсичаше небето…

В ума му парченцата се подреждаха.

Но трябваше да чуе това жизненоважно потвърждение от Делрей.

Който само след две минути се върна.

— Това е твоят човек, Линкълн. Няма изненадващи открития — Хейл е бил достатъчно умен да носи платнени ръкавици в самолета, но явно се е досетил, че ще изглежда подозрително в терминала. Намерили са отпечатък на дръжката на вратата за служителите по багажа. И така, Часовникаря е човекът с крановете.

— Да, така изглежда. Кажи на Вътрешна сигурност. Той е и в техния списък.

Затвориха.

Часовникаря. Човекът, чиито кроежи Райм беше осуетил няколко пъти в Съединените щати и Мексико. Човекът, когото дори беше арестувал и затворил, макар че той успя да избяга от затвор, от който се бягаше много трудно.

Човекът, който беше, ако трябваше да използва прекалено романтичния и неловък термин, неговото проклятие.

Беше ред на Селито да се загледа през прозореца.

— Той е тук. Но къде?

За миг Райм се замисли.

— Точно за това си мислех и имам идея.

Разрешената скорост беше четиресет километра в час.

Амелия Сакс караше със сто и се дразнеше, че трябва да намалява на кръстовищата.

Имаше буркан, но не и сирена. Трябваше да провери защо.

Проклятие! Спящ полицай. Намали на седемдесет.

Туп, тряс.

Ох…

Увеличи скоростта.

Караше своето торино на максимална скорост по спретната улица в жилищен квартал в Куинс, покрай редица малки еднофамилни къщи. Червена тухла, бежов камък, няколко с облицовка и боядисани в ненатрапчиви цветове. Нищо общо с бруклинския квартал, в който беше израснала.

Една причина за тази скорост: предишно забавяне. Пристъп на кашлица я беше принудил да отбие, да спре, да наведе глава и да вдиша сладкия кислород през маската, докато спазмите престанаха. Тя действително спря на паркинга пред спешното отделение на една болница.

И се подвоуми.

Но после овладя пристъпа и продължи за срещата със свидетеля.

Сега отново я връхлетя кратка кашлица и я изпълни с гняв към мъжа, който използваше подобна гадост като оръжие.

Гняв към дробовете й, задето не можеха да се съпротивляват по-ефективно.

„Забрави го!

Карай.“

Остави кръстовището зад гърба си, натисна силно газта и колата се люшна напред още по-бързо.

Сакс говореше по хендсфрито на мобилния си телефон. От отдела по комуникация й бяха уредили редовни включвания на честотата на полицейското радио. Линията беше отворена и отговарящите служители приемаха информация за адреса в Куинс, на който живееше свидетелят.

— Детектив Пет-осем-осем-пет, влизайте. Добре.

— Давайте.

— На мястото сме. Прилича на пожар.

— Отрицателно. Киселинни изпарения. Дръпнете се назад. Едно вдишване ще ви убие. Позвъних в пожарната. Ще доведат екипа от „Опасни вещества“.

— Ясно, детективе. В момента е навсякъде — пушекът или изпаренията, каквото е там.

— Просто го ограничете. И стойте назад. Бих ви казала да потърсите извършителя, но нямаме самоличност. Може да е някъде там и да чака да види какво ще стане.

Тя отново се изкашля и погледна към кислородния контейнер на съседната седалка.

Не.

Нямаше време да спира.

— Добре ли сте, детективе? — попита полицаят от другия край на линията.

— Да.

— Какво означава всичко това?

— Собственикът на къщата е бил свидетел при рухването на крана тази сутрин. Неизвестният извършител е открил адреса му. Заложил е взривно устройство — киселината, а не експлозиви. Говоря сериозно: не се доближавайте.

— Ясно.

Тя бързо зави и гумите поднесоха.

— До петнайсет минути съм там — каза Сакс и затвори.

После леко обърна глава и се обърна към пътниците на задната седалка:

— Как сте вие там?

Жената, седнала точно зад нея, каза:

— Мисля, че ще повърна. Съжалявам.

— Почти стигнахме.

— Добре.

— А вие, сър?

— Добре съм. Харесвам колата ви.

Сакс виждаше двойката в огледалото за обратно виждане.

Жената изглеждаше измъчена. Мъжът се взираше в интериора на форда така, сякаш щеше да го купува.

Той беше работникът — свидетелят, — когото неизвестният извършител току-що се беше опитал да убие.

Той беше човекът, който се обади на Сакс в къщата й. Представи се като един от работниците на мястото тази сутрин. Тя реши да го разпита лично и тръгна към Куинс.

Почти беше стигнала до къщата, когато реши да се обади.

— Ало? — Беше гласът на свидетеля, когото беше на път да срещне.

Тя се представи.

— Просто искам да съм сигурна, че сте си вкъщи. Почти стигнах.

Настъпи пауза.

— Той не ви ли се обади? — попита работникът.

— Кой?

— Другият детектив. Обади ми се след вас. Реших, че ще ви каже, че съм дал показания, нали разбирате. Няма нужда да идвате.

Божичко… Сакс усети свиване в стомаха. Потискайки острата си нужда да се закашля, стовари крак върху газта.

— Излезте от къщата. Веднага!

Разбира се: беше му се обадил или извършителят, или някой негов помощник — някак си се бяха сдобили с името и номера на работника и след като бяха разбрали, че знае нещо, бяха решили, че трябва да умре. Тя познаваше екипа, който разследваше саботажа на крана, и никой от тези хора не би се обадил на свидетел, без да съгласува с нея.

— Какво…

— Не е било ченге — каза тя. — Бил е убиецът. Вие сте в опасност. Той знае, че сте свидетел. Излезте веднага!

— Боже!

— Почти стигнах. Излезте от задната врата, минете през двора на къщата зад вашата и излезте на Двайсет и четвърта улица. Ще се срещнем там.

„По какъв начин ще ги нападне?“ — запита се тя. Нямаше представа, затова се обади и на Отдела за спешни случаи — специалния отдел на Нюйоркската полиция, — и на Централния отряд по бомбите, на когото съобщи за самоцелна бомба.

В края на втория разговор тъкмо беше пристигнала на адреса и като се оглеждаше за враждебно настроени хора, зави зад ъгъла и излезе на Двайсет и четвърта улица. Там двамата бързо се покатериха на задната седалка — доколкото една жена в изключително напреднала бременност можеше да се катери — и Сакс натисна газта, завъртя гумите и остави след себе си облак син пушек.

Сега караше към местния участък, където щеше да ги остави на сигурно място, а тя самата да се върне с пълна газ в къщата, за да направи мрежата.

И пак да се сблъска с изпаренията: оказа се права за избрания метод. Неизвестен 89 беше оставил самоделна бомба в къщата. Киселинна бомба.

При тази мисъл от дробовете й — каква ирония! — започна да изригва нова кашлица.

Пак даде на седемдесет и пет километра в час, балансирайки спешността на случая и състоянието на пътничката си — бременна и с гадене.

На паркинга на участъка спря близо до входа и се обърна към тях.

— Отрова ли е? — попита съпругата. — Киселина?

Точно така.

Жената се разплака.

— И сте сигурна, че той я е оставил? — Това от съпруга.

— Да, детонирана е. Обхванала е цялата ви къща. Полицаи са видели пламъците.

— Боже! — измърмори той. — Ако бяхме вътре… — И попита: — И всичко това само защото видях джипа му? Казах му, че това съм видял.

— Възможно ли е да сте го видели как слага устройството, с което е саботирал противотежестите?

— Може би. Не помня нищо такова.

— Колко близо бяхте до крана?

Настъпи кратко колебание, докато мъжът и жената се споглеждаха. Очевидно въпросът й ги учуди, сякаш бе пропуснала някаква подробност, която и двамата знаеха.

Мъжът каза:

— Ами, много близо. Аз бях операторът.

— Мислех, че операторът е умрял — каза Сакс.

— Какво? — На лицето на Гари Хелприн за миг се изписа объркване. А после то застина. — Леон Рубидо умря. Работеше с тежестите. Най-добрият. — На лицето му се изписа гримаса, примесена с гняв. — Беше в сградата, на двайсет и първия етаж. Опита се да сложи дъска, за да стигне до крана, да закрепи един задържащ кабел. Беше лудост. Нямаше да сработи. Но… Той ми беше приятел.

— Съжалявам. — Образът отново изплува пред очите й: реброто, потъмняло от кръв, обсипано с парченца плът и мозък. — Значи сте слезли, преди да падне?

Жена му, Пеги, каза:

— Слязъл е с двойно въже.

Сакс вдигна вежда.

— Скалното и планинското катерене са ми хобита. Държах стометрово въже в кабината. За всеки случай. Искам да кажа, в случай че стълбището се повреди или избухне пожар. И през ум не ми е минавало, че ще бягам от предстоящо рухване.

— Можете ли да ми кажете нещо за мъжа, който се е обадил и се е представил за детектив?

— Не много. Нямаше чуждестранен акцент, нито пък тукашен — например южняшки или от Бостън. Май каза, че се казвал Адамс. Не каза нищо за себе си.

— Входящ номер?

— Пишеше „Нюйоркска полиция“. Без номер. Затова изобщо не се усъмних.

— Лесно е да настроиш телефона по този начин. Постоянно се случва. И какво му казахте? За онази кола, която споменахте?

Вече беше извадила бележника си и химикалка.

— Сив джип, не знам каква марка, с номера от Кънектикът, паркиран отстрани на обекта. Запомних го, защото беше паркиран на странно място — не на паркинга за работниците. Но знаех, че е на човек от екипа, защото видях на таблото каска. Понякога ги оставяме там, за да знаят ченгетата, че работим, и да ни оставят на мира.

— Какво още видяхте?

— Отзад имаше кашон — един на един, висок около петдесет сантиметра. Доколкото си спомням, нямаше обозначения. Дълги черни ръкавици чак до лактите, нещо, което ми заприлича на скъп бинокъл — не знам каква марка — и книга с меки корици. Не видях добре предната корица, но беше ярка: в червено и оранжево. Виждаше се само една буква на обложката: К. Последната буква от заглавието.

— Имате добро зрение.

— Операторите на кранове постоянно гледат.

— Някакви чаши или кутии?

— Не. Нито пък опаковки от храна.

— Стикери на бронята?

— Мисля, че не.

Какво беше видял Гари, за да притесни неизвестния извършител толкова, че да се опита да го убие?

Гари стисна ръката на съпругата си и попита:

— Кога можем да се върнем в къщата?

— Не можете. Искам да напуснете града и да не се връщате, докато не го хванем. Трябва да изчезнете. Искам да помисли, че сте мъртви.

Той кимна.

— За да не разбере, че съм ви казал какво видях.

— Точно така.

— Просто да си тръгнем? — прошепна съпругата му. — Без дрехи, без пари, без нищо?

— Само това, което носите в портфейлите и в дамската чанта. Нищо друго.

Те се спогледаха.

— Бенджи може да ни вземе — каза тя. — Можем да останем при тях в Сайосет.

Гари се взираше през прозореца.

— Той я уби — каза след малко с тих и ясен глас.

Сакс вдигна вежда.

— Синята грамада. Така я кръстих. На вола на Пол Бъниън^[7]. Заедно построихме трийсет и четири сгради.

— Хайде, влизайте — подкани ги Сакс.

В участъка Сакс остави двойката в ръцете на една служителка за връзки е обществеността — около петдесетгодишна, с благ поглед. Тя ги поведе към една стая за наблюдение малко неловко.

Съпругата прегърна Сакс силно, макар и неловко поради факта че всеки момент щеше да се пръсне.

Детективката се върна при колата, седна вътре и отпусна глава назад. Това сякаш й помогна с кашлицата. Малко кислород. В гърдите й с разля — запари — ново усещане.

Да отиде ли в спешното отделение?

Да я прегледат ли на скенер?

Не.

Тя седна, включи двигателя и изпрати съобщение до Райм.

Шейсет секунди след като изпрати съобщението, получи отговор. Стори й се, че я удрят с юмрук в корема, докато се взираше в думите.

Часовникаря… Е, това променяше всичко.

Отговорът й беше простичък:

Бърза доза кислород, след което пусна кутията на пода пред съседната седалка и превключи на първа.

Макар че никога не се чувстваше неловко в смисъла, в който някой друг би използвал тази дума — някой нормален, — у него сега пулсираше неистов пристъп на нервно очакване.

Целият план на Чарлз Хейл зависеше от това, което щеше да се случи сега.

Не се притесняваше за сигурността — човекът, с когото щеше да се срещне, беше одобрен много пъти, а Хейл беше взел и предпазни мерки. Не, просто като с уред за измерване на времето, и най-лекото отклонение от допустимото щеше да прескочи границата между функционално и безполезно. А ролята на този човек в плана му трябваше да сработи идеално.

Така, както при изработването на часовници трябваше да разчита на един металоработник от Германия да направи пружините — изкуство само по себе си.

Самостоятелен експерт.

Както сега.

Движението тук, в Харлем, беше гъсто и пълзеше по улиците като пасаж от риби, едновременно несигурни и властни. Той спря патфайндъра на едно паркомясто близо до Нюйоркския градски колеж и тръгна на запад през парка „Сейнт Никълъс“, по криволичеща пътека, искряща от неотдавнашно пръскане. Усети мирис на земя, автомобилни газове, флорален аромат от редица жълти несмъртоносни цветя — както беше размишлявал неотдавна, непотребни за него от практическа гледна точка. Но бяха красиви за гледане. Хейл нямаше време за естетика, но все пак беше човек и можеше да се трогва, стига тази емоция да не го разстройваше или разсейваше.

Той излезе от парка и тръгна по Сто трийсет и девета улица — част от „Страйвърс Роу“, жилищен проект от деветнайсети век, изпълнен от Дейвид X. Кинг-младши, човекът, построил сградата на „Ню Йорк Таймс“ през хиляда осемстотин осемдесет и девета година, основата на Статуята на свободата и втората сграда „Мадисън Скуеър Гардън“. Тук къщите от кафяв камък, жълти тухли и варовик, много от които гарнирани е теракота, бяха истински бижута. Бяха ги рекламирали на бели от средната класа — доминиращия демографски състав на Харлем при построяването им. Проектът се провалил и финансистите, които имали право да се разпореждат, оставили жилищата да стоят празни цели двайсет години, преди неохотно да се съгласят да продават на чернокожи клиенти.

Хейл знаеше този факт за квартала, защото тук имаше нещо друго, което му харесваше, и сега той го видя: външен часовник, издаден над тротоара.

С диаметър един метър и осемдесет, изработен малко след Ренесанса на Харлем през двайсетте и трийсетте години, този уред беше закрепен за фасадата на сградата на „Бейкър и Уилямс“. По това време в сградата се помещавал производител на музикални инструменти, който специализирал в месинга. Горди със своя квартал — и напълно осъзнаващи силата на рекламата, — собствениците решили да поръчат часовника.

Още един мотив за добавянето на атракцията отвеждаше назад към времето, по което Бейкър, който бил чернокож, без никаква финансова причина получил отказ за заем от вицепрезидента на Търговската банка и тръст на Уолстрийт, на чиято врата висял подобен часовник. Уредът, който Бейкър поръчал и инсталирал в Харлем, бил точно три сантиметра по-голям от този на банката.

Компанията отдавна беше изчезнала, а сградата — ремонтирана с променена цел. Сега в нея имаше кафене на нивото на улицата, а на останалите осем етажа — апартаменти.

Часовникът беше прост — нямаше никакви сложни функции, не показваше дори кой ден от седмицата е. Но едно от рядко срещаните неща, които предлагаше — за разлика от много други, — беше прозрачен циферблат. Човек чудесно виждаше механизма му. Когато имаше работа в Ню Йорк, това беше един от няколко уреда за измерване на времето, до които Хейл правеше поклонение.

Може би му беше любимият — и заради конструкцията, и заради историята си, която доказваше, че времето може да съществува в пълна независимост от расата, социалния пол, националния произход, ориентацията. То, тъй да се каже, нямаше „време“ за такива човешки концепции и произтичащото от тях разделение.

Интересен философски въпрос, над който може би щеше да помисли по-подробно.

Но, разбира се, не точно сега.

— Скуууучно.

— Хм… Седим си, без да правим нищо, с кубински сандвичи и кафе. Какво, да не искаш да гониш ползвателите на лепило?

— В момента гледаме как използват лепилото по друг начин. — Какво?

— Гледаме как лепят тапети. — Пауза. — Вместо да боядисват. Правех се на духовит. Не стана ли?

— Хм…

Младият детектив с кофти майтапа се протегна и отпи още от силната сладка напитка. Седеше зад волана на микробуса на една водопроводна фирма — конфискуван при проверка за наркотици и сега използван за наблюдение над заподозрени. От него се разнасяше лек мирис на метал, който навярно идваше от метал, но можеше да идва и от кръв, която от екипа по автомобилна поддръжка не бяха избърсали както трябва.

Изпратени да наблюдават близката къща номер 32, той и партньорът му, който се беше изтегнал на мястото до шофьора, смътно си приличаха. И двамата бяха ниски и атлетични.

Забележителната разлика помежду им: шофьорът беше рус, а другият — чернокос.

— Наистина ли трябва да слушаме това? — попита чернокосият, малко по-стар от партньора си, и погледна нарочно към радиото, от което се носеше софтрок.

— Смени го. Пусни каквото искаш. Какъв е шансът той да се появи тук?

— Това не е въпрос. Искаш да кажеш, че си губим времето.

Русият:

— Тоооочно така. Не, това е кънтри. Намери нещо друго.

— Каза да пусна каквото искам. Пуснах кънтри.

— Хип-хоп.

— Ще го преживея.

Неписаното правило в нюйоркската полиция беше, че по време на наблюдение не пречи да слушаш музика, защото това ти помага да останеш буден. Спортните предавания са забранени, защото игрите те отклоняват от мисията ти да гледаш как лошите момчета правят лоши неща. Жалко. Деветдесет процента от ченгетата обичаха спортните предавания. Останалите бяха кретени.

— Ъ… Това откъде дойде? — попита чернокосият.

Не беше присъствал на брифинга. Русият го беше взел за тази мисия, защото се разбираха добре и бяха единодушни за повечето теми. Важните теми. Отборите и политиката. Музиката не се броеше.

— Познаваш ли онзи човек с инвалидна количка? Бившето ченге.

— Има ли някого, който не го познава? Райм. Капитан. Местопрестъпления.

Русият обясни:

— Един човек е влязъл в страната. Терорист или нещо подобно. Промъкнал се в колесника на самолет. От Англия.

— Глупости. Никой не може да направи подобно нещо. Невъзможно.

— Сто долара? — Русият бръкна в джоба си и извади няколко банкноти. Преброи ги. — Осемдесет и седем?

Чернокосият стана предпазлив.

— Прибери ги. Но мамка му, какви ги говориш?

— Кислороден контейнер и печка.

— Ти сериозно ли? — Чернокосият беше и впечатлен от подвига, и изпита облекчение, че не е загубил цената на цяла вечеря за себе си и жена си.

— Значи, той стои зад крана тази сутрин.

— И Райм разследва случая? Как? Той е цивилен.

— Селито от Извънредни престъпления, в центъра? Той води.

— О, киселякът.

— Но да, в известен смисъл Райм разследва.

Изминаха няколко минути. Двамата оглеждаха улицата. Чернокосият попита:

— Значи Райм наистина не може да върви?

— О, може. И участва в маратони. Просто седи в инвалидната количка по цял ден, за да получи съчувствие.

— Само питах.

Русият отново отпи от кубинското кафе, погледна към разпечатката, огледа пак улицата за мъжа, изобразен на нея.

Чарлз Веспасиан Хейл.

Най-безличният мъж на света.

Имаше един ключов детайл: заподозреният най-вероятно щеше да се отбие да посети един от легендарните часовници в града.

Селито го беше казал съвсем буквално. Каза: „Легендарните часовници“. Повечето хора в стаята едва не се подсмихнаха.

Райм беше открил пет такива и от полицията бяха изпратили екипи под прикритие във всички до един.

Русокосият се наведе напред, огледа един минувач. Русият също. Не беше той.

Русият не спираше да мисли за края на брифинга, който им проведе Селито. Тогава той попита какво да направят екипите, ако засекат заподозрения. Селито отговори:

— Обадете ни се, проследете го. Не спирайте да го следите. Ако ви нападне или нападне някого другиго, го обезвредете. — Поколеба се и добави: — Стандартните процедури важат, но…

Краят, който беше избрал за изречението си, беше многозначителен.

Говореше за смъртоносна сила, без да го казва изрично.

Полицаите могат да убият заподозрян само тогава, когато има пряка заплаха за живота им или за живота на някого другиго.

„Но…“

С тази единствена дума Селито намекваше, че Хейл е от друга категория.

Не го каза, но имаше предвид: „Убийте го при най-малкия намек за заплаха.“.

Но нямаше да се стигне дотам.

Русокосият беше решил, че Селито греши. Ако Хейл наистина беше толкова умен, за нищо на света нямаше да рискува да го окошарят или да го гръмнат само за да види някакъв шибан часовник, легендарен или не.

Особено този, срещу който бяха паркирали. Уредът, който стърчеше над кафенето в сградата на „Бейкър и Уилямс“ не беше, както заключи детективът, нищо особено.

Чарлз Хейл се движеше по задръстените улици — просто поредният човек в Харлем, излязъл да хапне нещо, да отиде на презентация, да посети братовчед, който неотдавна се е преместил тук, да се срещне с любовницата си за един бърз обяд, да се срещне с жена си за един истински обяд.

Нито наперен, нито внимателен.

Вървеше като истински нюйоркчанин.

Целеустремено, но разсеяно.

Приковал очи напред, в часовника на „Бейкър и Уилямс“.

— Извинете.

Той се обърна и видя жена на трийсет и няколко години, с прибрана назад руса коса. Беше загоряла от стоене на открито, а не от машина. (Той си беше правил тен за различни задачи и знаеше разликата.) Носеше тъмносин костюм с пола, бяла блуза, перли. И торба от скъп бутик на Петдесет и осма улица.

Тя му показа телефона си.

— Опитвам се да намеря тази фреска. — На екрана имаше снимка на улична картина, изобразяваща поета Лангстън Хюс — син на Харлем.

Той погледна към нея. После извади телефона си и отвори карта. Тя погледна към неговия екран.

В горния десен ъгъл на двата апарата се появиха зелени точки. Скенерите на ретина си вършеха работата. Тази форма за доказване на самоличността имаше най-ниската фалшива възприемчивост и фалшиво отхвърляне от всички биометрични предпазни мерки.

— Насам — каза той, двамата се обърнаха с гръб към огромния часовник, влязоха в магазина отзад и седнаха до витрината. Той поръча черно кафе. Тя — чай от лайка.

— Излезе ли от Хамптънс аз дори не се занимавах влака таксито не бях сигурен че ще я уволнят но да да и то много се забавиха крайният срок изобщо не се получи…

Нерепетираният разговор спря, когато им донесоха напитките и двамата поотделно бяха преценили, че хората, седнали наблизо, не представляват заплаха.

Тя обърна дълбоките си сини очи към него и каза:

— Брад ми каза, че и преди си пренасочвал работа към него.

Брад беше шефът на бандата, за която тя работеше през повечето време. По същество бяха наемници, макар че съставът им от петима-шестима души действаше много по-ненатрапчиво от облечените с камуфлажни униформи, татуирани брадатковци, които изникваха в ума на човека при споменаването на това описание. Когато Хейл се свърза с Брад Гарланд и му обясни от какво има нужда, той незабавно му препоръча жената, седнала сега пред него.

— Точно така. — Нямаше нужда да обяснява, че резултатите са били добри. Ако не бяха, сега тя нямаше да е тук.

Тя отпи от чая си и се облегна назад.

— За твоя информация, един човек ме видя в скривалището.

Диалектолозите биха определили произхода й някъде между Ръждивия пояс и Царевичния пояс^[8].

— Да?

Тя заобяснява, че брокерът, който й дал под наем мястото за скривалище, или я бил излъгал, или бил сбъркал. Сградите от двете страни на нейната трябвало да са незаети, но онази на запад била продадена. Един млад брокер я видял и настоял да й помогне да премести някои неща на новото място.

— Щеше да е прекалено очевидно да откажа. Но уредих въпроса — добави тя с делови тон. — Дадох му бира с тиопентал и мидалозам. Моята рецепта. Знам дозата. Ще бъде в кома четири-пет дни. Отидох до южен Бронкс, за да се отърва от буса, и по пътя го изхвърлих. Няма натоварено движение, но ще го видят. Момче от Уолстрийт купува наркотици от лошо място. Взема свръхдоза. Никой няма да се замисли по-сериозно.

— Сигурна ли си, че ще се събуди?

— Не. — Тази мрачна преценка беше последвана само от глътка чай.

— Кое име използваш? — попита той. В тази професия псевдонимите бяха често срещани.

— С теб — истинското. Симон.

— Чарлз.

Но щяха да се придържат само към малки имена.

Той погледна към пръстите й без пръстени и забеляза, че десният й показалец изглежда загрубял. Това понякога се случваше, когато човек постоянно се упражняваше с пистолет и изстрелваше стотици куршуми един след друг.

— Сама ли го направи?

— Донякъде. Но не и софтуера. Мога да създавам кодове, но ми трябваше специалист. Наех едно добро момче. Експерт по реверсивни инженерни кодове. За това трябва да разбираш от монтаж.

Това не говореше нищо на Хейл. Той никога не обременяваше ума си с факти или умения, излишни за задачите му. Беше чел, че Шерлок Холмс не знаел теорията на Коперник и мислел, че слънцето се върти около земята — и защо не? Ако един случай може да се разреши от знанието, че сутрин слънцето е на изток, а вечер — на запад, на кого му трябваше нещо повече?

В това отношение Хейл и Линкълн Райм си приличаха.

Хейл беше изчел много за своя противник и подобие.

Остави кафето си и забеляза, че Симон го гледа, без да се прикрива.

Знаеше на колко е години и навярно беше виждала негови снимки отпреди операцията. Би очаквал да се стресне и отврати, че се е състарил и загрозил. Но сякаш не беше така.

Тя леко обърна глава наляво.

— Водопроводният бус. Полицията или ФБР?

— Нюйоркската полиция. — Превозното средство, паркирано на една пресечка от тях, срещу сградата „Бейкър и Уилямс“, беше с обикновени, а не полицейски номера, но Хейл ги беше проверил. Беше регистрирано като собственост на Ню Йорк Сити. Конфискувано.

— Заради часовника ли са дошли?

— Точно така. Значи Линкълн знае, че съм в града. Това беше една от причините да дойда тук — при часовника. За да проверя.

Нямаше представа как е станало. Криминалистът винаги го изненадваше.

Тя му подаде торбата, която носеше. Вътре можеше да има копринени чорапи или вратовръзка от „Брук Брадърс“. Със сигурност имаше плик с адрес и ключ.

Той бръкна в джоба на гърдите си и й подаде плик — лек, но пълен с двеста и петдесет хиляди долара във вида на диаманти — без микроскопичните регистрационни номера, които, за изненада на повечето хора, съдържаха почти всички магазинни бижута.

Някои клиенти приемаха офшорни плащания по интернет. Никой в този бизнес не приемаше криптовалута. Ако някой клиент го предложеше, Хейл веднага го зарязваше.

— Онзи часовник. Големият? — каза тя.

Той кимна.

Нито тя, нито той погледнаха нататък.

— Виждам всички предавки. Интересно.

— Не се казват предавки.

— Така ли?

— Това са колела.

— Дори със зъбците?

— Да. Предавките се използват при превключване на скоростите. В уредите за измерване на времето имаме „колела“. Механизмът се нарича зъбно колело.

— В момента правиш ли?

— Часовник? Не и тук.

Тя наклони глава и каза:

— Над скривалището има кран.

Той не погледна в чантата за адреса.

— Къде?

— На Трийсет и осма Западна.

Хейл я удостои с лека, рядка усмивка.

— Не, не това е следващата мишена. Но щеше да е иронично, ако беше. Трябва да тръгваме. — Той остави пари за сметката. — Фреската на телефона ти. Защо Лангстън Хюс?

— Интересувам се от поезия.

— Значи наистина искаш да я видиш?

— Да.

Значи пътуването до Харлем беше поклонение и за двамата.

Тя стана. Хейл също. Сценарият изискваше да притиснат буза до буза и да си благодарят искрено — за закъснелия подарък за рождения ден.

— Ще ти пиша за следващата стъпка — каза той. — Утре.

Все още приковала очи в неговите, тя отвърна:

— Можеш да разполагаш с времето ми. — Обърна се и плавно се сля с тълпа минувачи.

Сакс влезе в салона с веществени доказателства, които не запълваха дори една кутия. Само няколко торби с картички от документацията на обработка на доказателства.

Прокара всичко през охранителните устройства в лобито и подаде материала на Мел Купър. Пое си малко кислород и обясни на Райм, Селито и Купър:

— Операторът на крана е жив. Умрял е друг работник.

Лон Селито попита:

— По дяволите, как е възможно?

Тя остави настрана контейнера и се позасмя.

— Слязъл с въже от върха точно преди да падне. Очевидно си пада по височините. Скален катерач, планинар.

— Боже! — измърмори Мел Купър, докато ровеше в торбите с веществени доказателства. — По височините!

Тя продължи:

— Неизвестният — е, Часовникаря — е разбрал, че е свидетел и заложил устройство да убие него и жена му.

— Някой съсед видял ли е нещо?

— Не. Една съседка видяла, че от прозореца излиза мъгла, но си помислила, че е пара. Нищо друго.

— Хейл откъде е разбрал името му? — попита Райм.

— Тази сутрин му се обадил един детектив и го попитал дали не е видял нещо подозрително. Проверявал всички работници. Имал списък. Сигурна съм, че Гилиган го е свил, когато е бил тук, и го е дал на Хейл.

Райм кимна и попита:

— Е, какво е видял операторът, че едва не е загинал?

— Бежов джип, паркиран на грешното място. Вътре — каска на таблото. Еднометров квадратен кашон, висок около петдесет сантиметра. Не помни някакви надписи и обозначения. Ръкавици, които сигурно са били неопренови. Бинокъл — хубав — и книга. Мека корица, предната в оранжево и жълто. Буквата К — последната от корицата. Няма друга информация.

Райм бавно каза:

— Добре. Може би се притеснява за джипа, но съм сигурен, че вече го е зарязал. Часовникаря не би използвал два пъти една и съща кола. Кашонът, ръкавиците, шапката? Те не биха притеснили Хейл. Бинокълът на книгата може да е важен. Защо не иска да видим бинокъла?

Нямаше очевиден отговор. Райм се обърна към Сакс:

— Влезе ли в къщата на оператора?

— Не. Командирът от пожарната не освобождава мястото. Прекалено много киселина и изпарения. Но погледнах през един прозорец. Устройството се е разложило. Точно както на Осемдесет и девета улица, на противотежестите.

Слава богу, че не настоя! Стигаше й претърпяното дотук въздействие от изпаренията. Още малко, и можеше да се озове в болницата — а сега, когато плячката им беше Часовникаря, той не можеше да си позволи тя да е извън строя.

— А това? — кимна Райм към кутията, която Мел Купър беше взел.

Извънредно мъничката кутия.

— Отпечатъци от обувки и следи от почва, от предната и задната врата.

След миг Купър се провикна:

— Отпечатъкът от обувката съвпада на деветдесет процента с този, който Рон откри на мястото на смъртта на Гилиган. Сега гледам следата… — Приковал очи в екрана, той се провикна: — Същата като предишната — глината, бактериите, гниещото дърво и влакна от платно. Пак е стара, стара, стара… Но имаме и нещо друго: амоняк и изоцианидна киселина.

— Урея — каза Райм.

Селито вдигна рамене.

— Минал е по почва, на която някой се е изпикал. Не ни казва нищо.

— Минал е по почва, на която някой се е изпикал много, много отдавна. Уреята се разгражда на амоняк и изоцианид.

Сакс записа откритието на таблото.

В сравнение с нейния почеркът на Селито наистина беше ужасен.

Детективът си погледна часовника.

— Отивам си. Ще се изкъпя и ще вечерям. Ако ви трябвам, обадете се. Защо хората казват такива неща? Ако ви трябвам, естествено, че ще се обадите.

Той си тръгна. Мел Купър каза, че и той ще направи същото.

Рон Пуласки беше в търговската част на града. Временно беше превключил на случая с Еди Tap и разследваше улика за движението на червения седан, който вероятно беше карал бомбаджията, когато беше убил свидетел в Горен Ийст Сайд. Това обаче не беше довело до нищо и сега той пътуваше обратно, за да обиколи със Сакс строителните обекти с кулокрановете, които смятаха за най-вероятни мишени. Искаха да проверят най-вече охранителните мерки — но беше възможно да се натъкнат на Часовникаря.

Бяха ставали и по-странни неща.

Том се появи на прага и попита:

— Вечеря?

— После — отвърна Райм разсеяно, загледан в таблата с доказателства.

В този момент на компютъра му се появи имейл — молба за среща по Зуум.

Името на изпращача съответстваше с едно от имената на таблото: Стивън Коди, конгресменът, който в момента беше в кампания за преизбиране. Човекът, с когото Лайл Спенсър беше разговарял по-рано днес.

Човекът, за когото Райм никога не беше чувал, макар че Коди беше неговият представител във Вашингтон.

Той каза:

— Сакс, да чуем какво има да ни каже.

Тя седна на компютъра, свързан с най-големия монитор в стаята, и написа нещо. След секунда се взираха в Коди — красив по начина, типичен за деловите мъже, с леко разрошена гъста коса и навити ръкави на светлосинята риза. Не носеше вратовръзка и яката му беше отворена. Очите му бяха с тъмночервени рамки. Райм бегло се запита дали цветът не оказва въздействие на зрителните му възприятия. Интересна идея. Щеше да направи проучване, за да провери дали рамките на очилата въздействат на визуалната точност. Дали не трябва да ги вземат предвид, когато претърсват местопрестъпления.

— Конгресмен Коди. Аз съм детектив Сакс.

— Детективе. И, капитан Райм, за мен е чест да се запознаем.

Райм кимна.

Коди обясни, че е бил федерален прокурор, преди да заеме изборна служба, и че е чул за Райм от тази своя работа. Освен това беше чел няколко от книгите в една поредица за Райм — някои от по-известните случаи, по които беше работил. Райм открай време се чудеше защо авторът изобщо си беше дал труда да се занимава с него.

— Детектив Спенсър ме попита за саботажа на крана, за активистите за достъпно жилищно настаняване. Това е един от основните елементи в платформата им. Представлява проблем навсякъде, особено в Ню Йорк. В исканията на тези хора има известни основания: имаме толкова много квадратни метри, които правителството може да използва мъдро, но има съпротива. И то голяма.

— Хм. Колко жалко — измърмори Райм и Сакс го стрелна с поглед, който означаваше: „Не бъди саркастичен. Може да имаме нужда от него.“. В отговор той вдигна вежда, че се предава.

— Но съм сигурен, че не ви се слушат лекции. Ще ви кажа какво открих: нито една от организациите за достъпни жилища не знае нищо за този проект „Комуналка“. И никой никога не е чувал за тероризъм в техните редици. Като се замисли човек, в този случай насилието не върши работа. Можеш да изгаряш строежи за ски курорти, да пръскаш с разни вещества дървета в предвидени за изсичане гори, да повредиш булдозери за разчистване на земята. Но това са саботажи, насочени срещу враг: петролните компании, предприемачите. Целта на организациите за достъпни жилища не е да попречи на някого да направи нещо. Те искат просто да има жилища, достъпни за хора, които иначе не могат да си го позволят.

— Много ми помогнахте — каза Райм. Наистина беше така. Не се беше замислял за ситуацията от този ъгъл.

— Но ако чуя нещо, ще се обадя.

Сакс му благодари и срещата приключи.

— Ще гласуваш ли за него? — попита тя.

— Не знам. Кога са изборите?

— Ноември. Винаги са през ноември.

— Така ли? Кой е съперникът му?

— Казва се Лепърт. И тя е бивша прокурорка. Погна картелите в Южен Тексас. Харесвам я.

— Наистина ли? — попита той разсеяно. — Е, според мен това потвърждава мнението му ми. Достъпни жилища? Това е само едно от усложненията, които е измислил.

Чарлз Веспасиан Хейл беше убиец, майстор-измамник, крадец и наемник.

Но беше и нещо друго: илюзионист. Черпеше идеите си от концепцията за сложността в часовникарството: всяка функция на един часовник освен съобщаването на времето беше усложнение. Усложненията можеше да са скрити в самия инструмент, например механизмът за звънене; или да се виждат на циферблата, като индикаторите за фазите на луната, приливите, сезоните. Часовниците с толкова много странични функции се наричаха „много сложни“.

Този термин можеше да се използва и за плановете на Хейл.

Райм беше провел значително проучване по темата за часовникарството, за да разбере по-добре противника си. Беше разбрал, че часовникът с най-много усложнения е „Франк Мюлер Етернитас Мега 4“. Трийсет и шест функции и почти петнайсет хиляди части.

Запита се дали Хейл има такъв часовник. Може би самият той беше разработил часовник с още повече усложнения от този.

— Добре — каза бавно той, — засега няма да се занимаваме с достъпните жилища. Тогава кой го е наел и какво е намислил?

Сакс попита:

— Ако има нещо друго, това какво общо има с крайния срок?

Часовникаря беше обещал, че след тринайсет часа ще рухне още един кран.

— Предполагаме, че няма да спре. Каквото и да цели, саботажът е част от него.

Интеркомът иззвъня. Райм и Сакс погледнаха към монитора и на лицата им се изписа изражения в стил „Кой се е домъкнал по това време?“.

Един безличен мъж, чернокож, на средна възраст, гледаше към камерата. Носеше тъмен костюм — син или черен — и бяла риза с вратовръзка. На колана му имаше златна значка.

— Да?

— Капитан Райм. Лорънс Хилтън. Вътрешни работи. Извинете, че ви безпокоя толкова късно. Може ли да поговорим?

Акцентът му беше карибски, прецени Райм. Може би беше ямаец.

Райм го пусна, а Сакс отиде да го посрещне и доведе в салона.

Когато влезе, той огледа впечатляващата лаборатория и после се съсредоточи върху Райм. На лицето на поредния посетител се изписа леко обожание.

Лицето на самия Райм беше мрачно. Не заради присъствието на този човек или заради донякъде дразнещото страхопочитание, а защото току-що беше осъзнал, че няма никаква представа какво е намислил Часовникаря.

Том мина през стаята, учуден, че има гост. Предложи кафе или нещо друго за пиене, като пропусна или пренебрегна намръщването на Райм. Той не желаеше да правят нищо, което да задържи Хилтън тук и секунда повече от необходимото.

Но детективът отклони с благодарно кимване.

Сакс преглътна кашлицата си и посочи към един стол.

Лоши новини. Хилтън седна. Може би щеше да остане повече, отколкото се надяваше Райм.

— Разбрахме, че детектив Гилиган е бил зад кражбата от Отдела по строителство и инженерство и е работил с мъжа зад саботажите на кранове.

— Да, така изглежда.

Хилтън извади от вътрешния джоб на гърдите си изтъркано тефтерче и златна химикалка. Записа нещо най-отгоре в тефтерчето — сигурно датата и мястото. Едно време, като активен детектив, и Райм го правеше. Но дори тогава си водеше повече бележки за веществените доказателства на местопрестъплението, отколкото за думите на свидетелите. Понякога пропускаше целите им показания.

— А кой е другият?

Райм беше съобщил на Главното управление и на офиса на кмета в мига, в който разбраха, че Хейл е в града. Предположи, че не държат Вътрешни работи в течение на случаи, които не са в тяхната област, макар че с репутацията на Хейл и историята му на задачи в Ню Йорк изглеждаше странно, че Хилтън не знае.

— Чарлз Веспасиан Хейл. Професионален престъпник. Има файл в нюйоркската полиция и ФБР, ако искате да прочетете повече.

— Той ли е убил детектив Гилиган?

— Така мислим.

Той надраска бележки, огледа ги и ги разшири.

— А причината?

— На този етап неизвестна.

Погледът на Хилтън се върна към лабораторията. Сякаш се канеше да попита нещо за нея, но усети нетърпението на Райм. Почти се усмихна и отново погледна към криминалиста.

— Какви доказателства имате срещу детектив Гилиган?

Райм кимна на Сакс и тя обясни какво са открили.

Още писане, а после Хилтън се намръщи.

— Всичко това само за да осигури достъпни жилища на бедните?

Сакс вдигна рамене.

— Решихме, че Хейл цели нещо друго — каза тя. — На този етап не знаем какво е.

— Макар да знаем една от задачите в списъка му — добави Райм. — Да ме убие.

Златната химикалка се спря.

— Някоя престъпна група има договор за вас? Организираната престъпност — мафията?

— Не. Лично е. И това е една от причините, поради които Хейл е наел Гилиган. Да влезе тук и да разбере каква охрана имам.

Хилтън погледна към рентгена и детектора за нитрати.

— Чудех се за какво са. — И попита: — Имате ли представа къде е сега този Хейл?

— Не.

„Ако имахме…“

— Детектив Гилиган споменавал ли е нещо за сътрудници, с които може да е работил? По този случай или по някой друг?

Райм и Сакс се спогледаха. Тя поклати глава.

Детективът остави настрана бележника и химикалката, закопча якето си и с последен поглед към салона тръгна към вратата. Спря се и се обърна назад.

— Значи този Хейл иска да ви довърши, а Гилиган е работил с него. Не знам дали е важно, или не, но има нещо, което може би трябва да знаете. След като попълнихме документите за Гилиган, извадихме доклада с дейностите му. Миналата седмица е отишъл в Спешната служба и е взел шест зашеметяващи гранати и пет пластични експлозива С4. Взети заедно, са напълно достатъчни да предизвикат фатална експлозия. Претърсихме кабинета и къщата му. Не ги намерихме.

Хилтън погледна към скенера в коридора.

— Ако получите пратка от непознат човек, не забравяйте да я огледате внимателно. И внимавайте да не я изпускате.

Чарлз Хейл вдигна поглед към кулокрана, за който беше споменала Симон, докато седяха в кафенето в Харлем.

Стрелата се люшкаше на вятъра; въртящата се плоча беше освободена, за да може да се обръща и да държи напрежението от вятъра настрана от мачтата. Огромен американски флаг се мяташе шумно на шейсет метра във въздуха. Според Хейл това пречеше на работата, но проблемът не беше негов.

Обърна се и погледна към сградата на запад от тази, която Симон беше наела за скривалище. Почти очакваше да види полицията, дошла да провери как младият мъж, който живееше там, е взел свръхдоза от анестетичен коктейл.

Но не. Улицата беше само негова.

С ключа, който му беше дала Симон в „торбичката за подаръци“, той отвори вратата. Ключът по една случайност беше същият, който използваше във всичките си тайни къщи, включително тази. Дизайнът беше необичаен, верижката — къса. Ключалката, в която влизаше, беше непробиваема, ако изобщо съществуваше подобно нещо.

Влезе вътре и с ръка на оръжието на хълбока си включи зеленикавото таванско осветление и отиде до кутията с устройството, което беше сглобила Симон. Погледна към надписа, отпечатан на картона.

Това прикритие го развесели. Той коленичи, вдигна капака и погледна вътре.

Устройството беше компактно. Напомняше на генератор — от тези, които човек си купува от магазин за домашни потреби. Лъскава метална основа, върху която се издигат метални и черни кутии от въглеродни жички, туби, неподвижни части и жици. От едната страна имаше големи батерии. Най-важната част беше върхът: излъскана алуминиева тръба, шейсет сантиметра дълга и с диаметър петнайсет сантиметра.

Повечето устройства за унищожение изглеждат направени надве-натри. Истинските самоцелни бомби са само кълба от жици, табла и експлозиви. Без никакъв порядък, мърляви и омотани на топка.

Симон обаче беше създала нещо стилно, елегантно, дори чувствено. Напомни му на моделите на германското движение „Баухаус“ от началото на двайсети век.

Той бавно прокара ръка по върха и съжали, че трябва да носи латексови ръкавици. Много би искал да почувства текстурата с кожата си.

Като часовникар по призвание, Хейл боравеше сръчно с инструментите и имаше способността да конструира цял куп неща — например системите за пренасяне на киселини до крановете или онази, която уби свидетеля в Куинс.

Но това беше различно. Това беше специално, отвъд уменията му.

Още една причина да го уважава. Той запечата масивната кутия и я занесе до багажника на джипа. С усилие я вкара вътре.

После се върна в апартамента и намери картонената кутия, спомената от Симон в бележката, която му беше дала в Харлем. Вътре имаше нещо, което приличаше на торба с брашно и кутия сладкарска мазнина „Криско“. Хейл изсипа съдържанието на торбата — прах с метален примес — на пода, близо до мястото, на което беше лежало устройството на Симон. Отвори кутията и изля на пода кафявия желатин вътре — на ивица, която водеше от пода до праха.

Последното, което извади от торбата, беше фойерверк за Четвърти юли.

На прага се обърна, запали го, пусна го върху желатина, който се възпламени незабавно. Смесицата от бензин, нафталин и палмитат — напалм — веднага пламна и започна да гори по пътеката към праха, който се състоеше от железен оксид и алуминий, познат и като термит. Напалмът гореше на температура 1000 градуса по Целзий — достатъчно горещ, за да нанесе сериозни поражения, но термитът достигаше температура от 4000 градуса, която гарантираше, че няма да остане нито една молекула от ДНК.

Хейл се върна при джипа и потегли към Гринич Вилидж. Там, близо до глухата улица в Хамилтън Корт, остави автомобила в гараж, нает от една от компаниите му, и се върна при караваната.

Приложението за сигурност му каза, че никой не е влизал нито в глухата уличка, нито в скривалището. Сега той влезе. Затвори вратата, изключи охранителната система, отиде в спалнята, съблече горните си дрехи и ги окачи в малкия гардероб. Сакото и панталонът на костюма бяха специално ушити и подплатени с неопрен. Той винаги внимаваше, когато поставяше киселината, но, разбира се, стават злополуки, особено с такова нестабилно вещество.

В миниатюрната баня той отвори шкафа с лекарствата и извади бурканчето с пенотанил, предписано от лекаря, който беше извършил пластичната му операция. Разви капачето и намаза бялото вещество върху лицето си, от челото до брадичката. Рязането и пренареждането, с които го промениха, бяха толкова всеобхватни, че мазилото беше необходимо, за да попречи на кожата да изсъхне и да се напука. Хейл беше човек с желязна дисциплина, но дори на него му беше трудно да устои на изкушението да потърка лицето си при пристъпите на сърбеж.

Още един поглед към непознатия в огледалото. Все още стряскащ.

Той остави лекарството обратно в шкафа и облече черна тениска, суитшърт и дънки. Оръжието му — по-малък глок, модел 43, отиде в кобура от вътрешната страна на колана му. Този пистолет нямаше заглушител. При престрелка отблизо човек искаше шумът да се чува.

Логна се в компютъра си и въведе интернет страницата на една местна новинарска мрежа. Хейл беше единственият човек, който не съжаляваше за смъртта на печатната журналистика. О, четеше ненаситно новини! Имаше шестнайсет анонимни абонамента — за издания, които варираха от „Ню Йорк Таймс“ до българския „Държавен вестник“, — но му трябваше незабавната информация от интернет изданията.

В репортажа се съобщаваше, че Андрю Реймънд Гилиган, ветеран с шестнайсет години служба, е бил застрелян в гангстерски стил. Най-вероятно убиецът бил наемник на мафията, прострелял Гилиган, за да спре разследване на организираната престъпност, по което той бил работел. Полицията обаче нямала заподозрени.

„Той беше добро ченге и добър човек — каза брат му, Мик Гилиган, на 43. — Не заслужаваше това.“

Продължи да оглежда още няколко източника, но не намери нищо за нападението с киселина над Гари Хелприн и жена му. Значи бяха мъртви. Рано или късно щяха да открият телата им; с малко късмет дотогава щеше да се е махнал.

Хейл излезе от сайта. Свари си чаша кафе и след като огледа мониторите на охранителните устройства, се облегна назад и започна да отпива от горещата напитка.

Замисли се за историята за смъртта на Гилиган. Беше много информативна. Теорията, че е бил убит от наемник на мафията, беше абсолютна глупост — подобно убийство носеше на лидерите на бандите много повече неприятности, отколкото предотвратяваше. Не, тази история беше само за прикритие. А това означаваше, че Линкълн и останалите знаят за връзката между него и Гилиган и че той е стрелецът.

Жалко, но не и неочаквано.

Опита се да предвиди какво ще направи Линкълн сега, когато знае за тази връзка.

Това си оставаше загадка.

Но планът на Хейл се развиваше бързо; щеше да довърши нещата тук и скоро да изчезне.

Още кафе. Започна да отпива бавно. Имаше идея за програма за отслабване. Най-важното нещо, което трябваше да се брои? Нито калории, нито въглехидрати, а времето. Колкото по-бавно ядеш, толкова по-заситен се чувстваш и толкова по-малко храна приемаш. И се наслаждаваш по-дълго на удоволствието. Още една креативна идея, която никога нямаше да приложи на практика. От време на време, много рядко, съжаляваше, че се стреми към съвършена анонимност.

Погледът му се спря на клепсидрата, която толкова много бе заинтригувала покойния Анди Гилиган. Древните римляни разчитали най-вече на слънчеви часовници и обелиски, за да отмерват времето, но в облачни дни и нощем използвали пясъчни часовници като този.

Веднъж Хейл беше прочел история за император Калигула. Той бил много интересна личност и първият фотошопър в света — прикрепил каменно изображение на собствената си глава към една статуя на Юпитер. Освен това бил напълно луд, отмъстителен и параноичен. Втълпил в разбъркания си ум идеята да убие цял куп евреи, които не го боготворели достатъчно пламенно. Един негов съветник обаче го убедил, че клепсидрата в покоите му е вълшебна и че го е пренесла назад във времето. Вече бил избил стотици членове на еврейската общност и нямало нужда да убива още повече.

Калигула му повярвал и си играел с уреда часове наред, убеден, че с него може да се движи назад-напред във времето.

Докато допиваше кафето си, Хейл остави мислите си да се отклонят от императорския Рим — и от Линкълн Райм.

Минутка по-късно вдигна неизползван предплатен телефон.

— Не — каза си той и го остави. Всъщност беше проговорил на глас.

После отново вдигна телефона и въведе номер.

Рон Пуласки шофираше на север през Трибека и говореше по телефона със супервайзора от Агенцията за алкохол, тютюн, оръжия и експлозиви.

— Казвам ви, полицай, говорихме за това! — Нейт Латроп продължаваше да говори високо, както от самото начало на разговора. Това от време на време се случваше с представителите на тази професия. Заради експлозивите с годините някои агенти губеха част от слуха си.

Пуласки беше със слушалки на „Блутут“ и вдигна телефона, за да намали звука.

— Продължавайте, Нейт.

— Какво?

— Продължавайте! — изкрещя Пуласки.

— Ние, Бюрото и Вътрешна сигурност? Нямаме следа от Tap на нито един запис. Нямаме информация за никаква мишена. Мислим, че се е прехвърлил.

— Значи не е важен?

Нейт изкрещя:

— Затова трябва да ви кажа, че не е с голяма важност!

— Добре, но нали разбрахте за червения седан?

— Седана? Да. Но…

— Знам, че има много такива, но ви изпратих вероятното време, когато или се е качил на моста, или е влязъл в тунела, за да се върне в Джърси. Искам само някой да погледне видеата.

— Да, в системата е.

Пуласки почти добави: „На срещата говорихте ли за факта, че с мишена или не, вероятно е убил някого?“ Но имаше ли смисъл?

Те, разбира се, щяха да се заинтересуват от убийство в Манхатън, но не толкова, колкото Пуласки.

Той благодари с крясък на Нейт и затвори.

Всъщност нямаше нищо против това развитие — разследването на Tap си беше само негово. Нямаше нужда да отговаря на федералните, които понякога ставаха властни и досадни. В тази професия имаше много битки между различни юрисдикции. Tap беше негов и само негов.

Добре!

Той се обърна и си запроправя път през лабиринта от улици в тази част на Манхатън — стара и проектирана тогава, когато конете и каруците са били превозно средство. Тази следа не го доведе до нищо. Една видеокамера беше записала червен седан на входа към тунела „Холанд“, но официалната камера тогава не работеше правилно и не записа тага. Пуласки беше прегледал други камери и най-накрая намери номерата.

Беше регистрирана на името на човек, който беше агент на фармацевтична компания. Пуласки я махна от списъка.

Сега беше време да се върне към Часовникаря и крановете. Двамата с Амелия щяха да обиколят няколко възможни места за саботаж.

Погледна кое време е. Беше късно. Беше се надявал претърсването тук, близо до тунела „Холанд“, да мине по-бързо и после да може набързо да вечеря с Джени и децата.

Докато шофираше, си мислеше за Селито — за това, че го беше избрал за заместник на Линкълн.

Не го смяташе за победа, защото, за да се случи, криминалистът трябваше да се оттегли или… Ами, не искаше да довършва това изречение.

Щеше да каже на Джени, разбира се. Щеше да каже на своя брат близнак Тони, патрулиращ полицай.

Чудеше се къде да отидат да пият бира и да поговорят за това. Другия четвъртък — вечерта, в която с Тони излизаха сами да пийнат нещо и да вечерят.

Мобилният му телефон избръмча. Обаждаха се от Куинс, от криминалистичната лаборатория.

— Ало?

— Полицай Пуласки?

— Точно така.

— Здравейте — каза жената, — извинете, че ви безпокоя толкова късно.

— Няма нищо. Кажете.

— Въвеждам веществените доказателства от убийството на Долтън? Това, по което сте работили сутринта?

— Разбирам.

— Има проблем с процедурата по обработване на доказателствата. Аз…

Силен клаксон изпълни нощта и колата на Пуласки се заби с пълна скорост в джипа, който се материализира пред него. Хюндаят, който беше ударил, описа пълен кръг, докато акордът на Пуласки — тяхната лична семейна кола — се люшна настрани, обърна се с покрива надолу, хлъзна се и се заби в една улична лампа, която рухна. Двама пешеходци отскочиха от пътя.

Зашеметен, той примигна, за да прогони шока, и започна да преценява дали има нещо счупено. Не. Функционираше нормално. Слепешком посегна към телефона и погледна към другата кола. Трябваше да излезе и да провери как е шофьорът.

Но докато разкопчаваше колана и се сгърчваше срещу тавана на колата, усети силната остра миризма на бензин. И с изсъскване и рев оранжеви и сини пламъци се появиха също толкова бързо и стъписващо, колкото джипът преди тях.

Затанцуваха около него, ярки и игриви. Гледката рязко контрастираше с монотонната нощна улица.

— Много е сложна — каза Хейл.

Светлината в тази част на караваната — кабинета, превърнат в спалня, — беше оскъдна, но той беше достатъчно близо, за да различи детайлите от това, в което се взираше.

— Кога се научи да ги правиш?

Двамата лежаха по хълбок на тънкия матрак, покрит е чисти чаршафи и пухен юрган — за момента и двете под голите им тела.

Симон отговори:

— Преди. Когато бях млада.

Той отново изгледа работата й, наведе се по-близо и усети нейните миризми, както и своите. Видя белег, от който тя изобщо не се смущаваше: назъбен прорез под лявата й гърда. Още един точно под ребрата.

Имаше и татуировки: една кръгла, с диаметър 5,56 мм, в силует, на едната си лопатка, а на другата — китайски йероглифи. Той не знаеше какво означават.

— Може ли? — Навярно беше иронично, предвид начина, по който току-що бяха прекарали последния час. Но му се струваше редно.

— Да.

Той повдигна светлокестенявата й плитка и се загледа в преплетените кичури.

Тази симетрия, тези съвършени интервали между двата реда… те докосваха Хейл на някакво дълбоко вътрешно ниво и му доставяха необикновено удоволствие.

— Майка ти ли те научи?

— Тя не присъстваше в живота ми.

— Тогава кой? — Може би баща й. Представата, че само майката може да научи детето си как да си сплита косата, беше остатък от едно по-старо време. Но ако темата за майчиното присъствие в живота й беше забранена, може би същото важеше и за бащиното. — Ако нямаш нищо против — добави той.

— Нямам. Беше моята наставница. Бивша монахиня. Доставяла храна в Субсахарска Африка. Един племенен вожд постоянно атакувал базата. Казал й да поръча двойно повече от храната, която й отпускали от благотворителната организация, охраняваща мястото, и да му я даде. Ако не го направела, той и хората му щели да отвлекат момичета от селото. Накрая взел повече от половината храна и пак отвлякъл няколко момичета. Тя се помолила да спрат. Когато не спрели, напуснала църквата. Вождът не доживял да я види пак. Застреляли го.

— И как ти стана наставница?

— И аз се озовах в Африка. Бях там с един човек. — Пауза. — Обстоятелствата се промениха. Ненадейно се оказа, че трябва да си намеря работа. Един от мъжете, на които тя плати, за да се справи с вождовете, се обърна срещу нея. Аз бях в позиция, която ми позволи да поправя ситуацията.

И Хейл използваше евфемизми в работата си.

„Да поправя ситуацията…“

— Изглежда, имам талант.

И този аспект на биографията си не беше склонна да коментира. Той усети, че в тази история няма нищо тревожно, нито прекалено деликатно за споделяне. Всъщност разказът й беше скучен, затова беше досаден и на всички други.

Но първоначалната им тема я оживи.

— Плитките имат история. Археолозите са открили статуетки и статуи на над двайсет и пет хиляди години. В Африка и Франция. В Азия също. Всеки ден си правя различна плитка. Може да е тази.

Единична плитка.

— Или рибя кост, в пет редици, френска плитка, водопад. Понякога я измислям в движение. В някои култури, дори днес, се изисква жените да ги носят. Съпрузите им настояват. Това е знак на подчинение. Харесва ми тази ирония.

— И можеш бързо да я защипеш на главата си, ако трябва да се биеш.

Изражението й показа, че го е правила.

Секторите коса свършваха със синя панделка.

Тя се претърколи към него. Стегнатите й гърди се притиснаха надолу към матрака. Той зае същата поза и вдигна ръка към рамото й, близо до мастилото. Мускулите бяха корави. Той го знаеше не от допира си, а от яростния им секс. Краката също. Предположи, че се занимава с бягане. Опит да отстрани част от напрежението, някаква тревога, някакъв огън вътре у нея? Изглеждаше почти неприлично спокойна. Той не вярваше, че е така.

Беше огледал белезите й. Сега тя погледна неговите. Със загрубелите си от спусъка пръсти докосна назъбената кожа над раната от куршум. А после една по-дълга — отпреди няколко години, когато една самоделна бомба не успя да го убие, но превърна кенче от кока-кола в ефективно, макар и странно парче от шрапнел.

Отново докосна плитката си.

Не беше лягал с жена така — без да й плаща — от няколко години насам. Стори му се завладяващо. А за Чарлз Хейл завладяващото беше нещо рядко. Можеше да е опасно.

Тя сякаш изведнъж чу тиктакането на часовник — порцеланов „Роял Бон“ на един рафт наблизо. Прикова поглед в уреда, а после бавно се извърна към него.

— Проследих те. Когато Брад ми каза, че е получил съобщението ти, аз му казах, че искам тази работа. Че искам да работя с теб.

Той посочи към лицето си, към скалпа си.

— Не очакваше точно това, нали?

Лицето й се напрегна и тя се подсмихна презрително, показвайки, че външният му вид не я интересува. Той си спомни първата им среща, в кафенето, когато тя хвърли бърз поглед към лицето му от любопитство за операцията и до края на срещата остана съсредоточена върху очите му.

— Чудех се. Защо часовници?

— Когато правиш часовници, не е възможно да се отегчиш.

— А, скуката. — Тя стисна устни едва забележимо. Разбираше.

Той й каза това, за което вече мислеше рядко: за детството си в пустошта на Аризона, за вечно отсъстващите си родители. За дългите часове, които трябваше да запълни.

— Времето минаваше много бавно. Привличаше ме това, което отбелязваше минаването му. Изучаването на часовници, колекционирането на часовници, правенето на часовници. Така тези часове ставаха поносими. Но после… тези уреди вече не ми бяха достатъчни. Изпитвах нужда да вложа теорията зад изработката им в нещо по-голямо. Също толкова сложно, също толкова елегантно. Но по-напрегнато. Получих отговора, когато животът на един приятел беше съсипан. Пиян шофьор. Озова се в инвалидна количка.

— Като Линкълн Райм.

— Хм… Шофьорът? Не изпитвах никакви угризения. Абсолютно никакви. Реших да го убия. Но осъзнах, че трябва да планирам убийството така внимателно, както часовникарите планират часовниците си. Не е трудно да убиеш някого. Просто…

— … го удряш по главата с някоя тръба.

Той не отговори веднага. Точно това щеше да каже, с изключение на факта, че в неговия пример оръжието щеше да е тухла.

— В това няма никаква елегантност — каза той.

— А после трябва да избягаш.

— Сработи — продължи Хейл. — Той умря. Аз се измъкнах ненаказан. Това беше краят и аз знаех, че няма връщане назад.

— Какво ще правиш сега? — попита Симон.

— Ще се скрия. Поне за известно време. След смъртта на Линкълн ще ме погнат.

Тя се съгласи:

— Винаги става така, когато мишената е публична личност. — Ти?

— Имам убийство. Университетски град. Не е някой, свързан с колежа. Информатор на мафията. Но ще използвам колежа за прикритие. Ще бъда поетеса.

Хейл не можеше да си представи как ще се задействат колелцата и пружините на този план.

Симон легна по гръб и вдигна чаршафа до ръцете си — не от скромност, а защото в караваната ставаше течение.

— Ти май имаш стотици големи и малки часовници. Имаш ли любим?

— Винаги следващия — този, по който работя в момента.

Тя кимна. И това разбираше.

— Но от тези, които вече съм изработил? Един часовник от метеоритно желязо.

— Камасит и танин. Сплави от никел и желязо. За една от задачите си трябваше да бъда геолог.

— Единствената форма на желязото, която се среща на земята в естествен вид. Метеоритите.

Тя мислеше за нещо друго. Очите й бяха приковани в тавана.

— Но… пружините? Желязото не е еластично.

— Нямаше пружини. Използвах тежест. Направих малка верига от желязото. Друг любим часовник? Не го направих аз. Купих го. Изработен е от кост. Има малко метал. Но мисля, че можеш да направиш от кост еластично устройство, с което да го навиваш.

— Човешка кост ли?

— Не знам. Предполагам, може да се тества. Може да е останала малко ДНК.

— Кой го е направил?

— Един затворник в Русия. Политически затворник. В затвора работел и му позволили да има инструменти. Отнело му една година. Изработил го като подкуп за един от надзирателите, за да го пусне да избяга. Може да се продаде за хиляди. Долари. Човек не може да носи у себе си достатъчно рубли, за да го купи.

— Получи ли се?

— Часовникът — да. Плановете му — не. Надзирателят взел часовника и го застрелял.

— Ти откъде знаеш историята?

— Светът на часовникарството е малък.

— Всички часовници, за които говориш, са аналогови. Колелца, пружини, тежести, вериги. Изобщо ли не те интересуват дигиталните?

— Уважавам ги, но не, не ме интересуват. Освен един. Атомния.

— Чувала съм за него. Определя универсалното време, нали? Той кимна.

— Дори Когато работят идеално, механичните, електрическите и електронните часовници се влияят от температурата, слънцето, магнитните полета, промените в надморската височина. Най-високото ниво при тях — почти безупречните — са тези, които измерват времето според резонантната честота на атомите. В Щатите Националният институт на стандартите и технологията използва цезиеви атоми, охладени до почти абсолютната нула.

— Почти безупречните?

— Изостават или изпреварват с една секунда на всеки триста милиона години.

— Трябва ли животът да е толкова точен?

— Деловите срещи, срещите за обяд, началото на театралните представления, сватбите — не. Излитането и кацането на самолетите, влаковете, моментите на прилив на радиация при лечението на рак — да. В космоса? Една грешка от една милиардна част на секундата може да означава грешка в позиционирането при влизане от почти петдесет сантиметра. И космическият ти кораб се разпада. Атомните часовници се заменят с оптически. Те са още по-точни. Ти колекционираш ли нещо? Поезия, предполагам.

— И миниатюрни парни машини. Задвижват се с алкохол.

— Не знам дали някога съм виждал такава.

— За мен са хипнотизиращи — синият пламък, мирисът на огън.

— Какво правят?

— Обръщат колелца и вериги, задвижват стабилизатори. Имам няколко практични. Единият може да задвижва генератор в скривалище, за което никой не знае. Парата може да прави почти всичко, което и електрониката. Чарлз Бабидж е започнал проект за компютър, който се зарежда с пара — Аналитичната машина, така го е кръстил — през хиляда осемстотин трийсет и четвърта година. Така и не го довършил, но винаги съм мислила, че може да ми хареса да намеря плановете и да го завърша аз. Имало ли е часовници, които се задвижват с пара?

— Един, също от деветнайсети век. В Бирмингам, Англия. По същество бил реклама за плюсовете от парата. Все още съществуват няколко. Повечето са туристически атракции.

— Точни ли са?

— Зависи от тежестите. Парата не обръща стрелките. Повдига тежестите, които ги бутат. Има един в Средния запад. Вместо да бие на всеки един час, надува свирка.

— Защо искаш Райм да умре?

— Когато часовникарят работи, стаите трябва да са също толкова чисти, колкото Когато учените изработват космически телескоп. Нито един косъм, прашинка или песъчинка. Стаята, която използвам в Англия, е с отрицателно напрежение.

— Като лаборатория за биоопасни вещества.

— Линкълн е песъчинката, която все се озовава в колелцата ми. От години не спираме да се сблъскваме. Миналата година имаше една задача, която исках да получа. Олигарх. Лондон. Най-добрата сигурност в града. По-добра, отколкото на краля.

— Дмитрий Олшевски.

— Точно така. Пет милиона. — Отново изпита раздразнение. — Не ме наеха. Възложиха я на Пиер Льоклер. Клиентът не го каза, но мисля, че беше заради щетите, които Линкълн нанесе на репутацията ми.

— А ти си песъчинката в неговите колелца. Защото може да е спрял някои от проектите ти, но си още на свобода.

Вярно, но това не го утешаваше.

Хейл случайно погледна към един монитор на охранителната камера. Някой — според него мъж — стоеше в началото на глухата уличка, от другата страна на веригата, която възпрепятстваше да се влиза. Ако се беше приближил още малко, щеше да задейства алармата.

Това не беше нещо необичайно. Хората проявяваха любопитство към местата, определени за събаряне.

Дали беше обикновен минувач, забелязал рухващите сгради?

Потенциален купувач за земята?

Потенциален крадец?

Или оглеждаше терена, преди полицията да започне операция? Хейл имаше план, изготвен за такъв случай — картите на подземните пътища в града, откраднати от Гилиган, му бяха много полезни. А никой, влязъл с взлом в караваната, нямаше да живее достатъчно дълго, за да намери следи къде е отишъл.

Той стана, натисна един бутон и включи прожектор, прикрепен към сградата, до която стоеше наблюдателят.

Внезапната светлина сякаш изобщо не го смути. Дори сега чертите му не бяха ясно видими и Хейл различи само расата му — бял — и телосложението — нормално. Бейзболна шапка скриваше главата му. Дрехите бяха обикновени, не делови. Посетителят стоеше зад купчина строителни отломки, така че от гърдите надолу не се виждаше. За миг остана неподвижен, после се обърна и се отдалечи.

Симон вдигна поглед към неподвижното му лице.

— Нищо.

Тя стана и започна да се облича.

Хейл прецени какво го кара да изпитва предстоящото й заминаване. Не стигна до категорично заключение.

— Райм не е добре — каза Симон. — Четох.

— Парализиран е. Има проблеми. Но нищо, което да ме кара да мисля, че в скоро време ще умре по естествени причини.

Приковала очи в тиктакащия часовник, тя закопча блузата си с умели пръсти.

— Може да се каже, че е живял пълноценно. Според мен е по-добре да си отиде по същия начин.

Това беше поетесата у нея. Чарлз Веспасиан Хейл изобщо не беше сантиментален. В това отношение много приличаше на Линкълн Райм.

Той би описал бързо наближаващия край на играта по следния начин: рано или късно времето на всички изтича.

В 10:15 вечерта Амелия Сакс оповести:

— Искам да тръгвам. Да обиколя крановете. Рон още не се е обадил.

Изпрати му поредното съобщение, както вече беше направила няколко пъти. Пуласки не беше отговорил. Това не беше в негов стил.

По дънки и черна тениска, Амелия се взираше в картата на града, на която активните кранове в петте окръга бяха обозначени с червени X. Залюля се напред-назад на черните си ботуши с нисък ток. Направи с телефона си снимки на половин дузина от тях, за да запише адресите. Нямаше нужда да обяснява защо се е спряла на тези. Те бяха най-високите — щяха да причинят най-много поражения, когато утре сутринта рухнат на земята, ако Часовникаря удържеше на обещанието си.

Райм виждаше, че е неспокойна, раздразнена. Уликите не им помагаха да напреднат и това я напрягаше. Тя работеше върху отстраняването на навиците, с които елиминираше стреса — дърпането на кожичките на ноктите, забиването на пръстите в скалпа. Заповядваше си да спре. От време на време се получаваше.

— Ще продължа без него. — Тя закрепи със залепяща лента една бронирана плочка на торса си. Провери оръжието и резервните пълнители. Това беше напълно излишно: Райм лично я беше видял как ги провери днес, и то два пъти. Но жена му си беше такава: и нервна, и спокойно, студено професионална. Тези черти не бяха взаимно изключващи се.

Тя видя, че той я гледа как закопчава два пълнителя на левия си хълбок и пъха трети в левия джоб на панталона си.

— Ако се натъкна на Хейл и се стигне до престрелка? Само ще го раня.

Райм вдигна рамене.

На нюйоркските полицаи им беше забранено да стрелят, за да раняват. Оръжията се правеха и носеха, за да убиват. Нямаха никаква друга цел, освен ако във ветровит ден на човек не му потрябваше преспапие.

Но това беше Часовникаря.

Райм го искаше жив.

Тя облече якето си и взе ключовете на колата от рафта. Бяха два — един за запалване, един за багажника, защото ториното беше произведено в епохата преди благословията — или проклятието — на дигиталната електроника. Металът задрънча като камбанки.

Райм видя в очите й огъня, желанието да намери убиеца. Но тази вечер тази страст беше помрачена от нещо друго: мъчителното дишане, нестабилността й.

Тази кашлица.

— Сакс.

Тя го погледна.

— Планът е добър. Но не. Не ходи ти.

Тя стисна устни.

— Не искаш скенер, добре. Ти си знаеш. Но си почини.

— Това е той, Райм! Часовникаря.

— Тази вечер ще бъдеш само охрана. Всеки друг може да се заеме с обиколката. Спенсър.

Допълнителна подкрепа за аргумента му: тя задиша мъчително и неохотно вдиша още няколко пъти от кислорода. Чак сега Райм забеляза, че кутията е нова. Тя не беше споменала, че е свършила първата.

— Ако не можем да разберем къде ще е следващият саботаж, утре ще претърсваме местопрестъпление. Ще ни трябваш там.

Тя настръхна ли от намека? Че той е по-старши от нея. Като изключим връзката им, брака, по същество нещата се свеждаха до това, нищо че Райм се беше оттеглил. Той беше капитан, тя — обикновен детектив, макар и със златен щит.

Напрежението на момента можеше да прерасне в нещо повече.

Но не прерасна; Райм разбра по очите й, че е осъзнала правотата му.

За миг тя не каза нищо. После раменете й се смъкнаха унило.

— Добре.

Стори му се, че я залива облекчение. Тя се свлече на един стол и се обади на Лайл Спенсър. Каза му за плана си утре сутринта да провери няколко от най-вероятните места за саботаж и да се увери, че има охрана… и да се огледа за самия Часовникар, защото имаше шанс, макар и малък, да го завари да подготвя някой от кулокрановете за саботажа си.

Затвори и посочи с глава към горния етаж.

— Рано е, но ще си лягам.

Той й се усмихна леко и тъкмо щеше да отговори, когато чу, че входната врата се отваря — значи посетителят знаеше паролата — и за миг до слуха им достигна шумът на уличното движение, преди вратата да се затвори.

Рон Пуласки се появи в арката на салонната врата.

Блед, е разширени очи, той се спря и потръпна, а после премести поглед от единия към другия.

— Рон, добре ли си? — попита Сакс.

— Стана катастрофа. В центъра. Блъснах някого, друга гола.

— Но добре ли си?

— Само зашеметен. Другата кола — тя се подпали, шофьорът… хлапе, студент… той е в болница. И аз отидох там да проверя как е. Не можаха да ми кажат. Или не искаха. Не съм роднина, нали разбирате.

— Иди на лекар, Рон — каза Сакс.

— Прегледаха ме там, на място. Парамедиците. Нищо ми няма, просто съм схванат.

— Чухме, че Tap нямал набелязани мишени — каза Райм. — Не е толкова спешно, Рон. Един ден почивка няма да навреди на никого.

— Да — съгласи се той и в гласа му прозвуча горчивина. — Изглежда, че ще бъде повече от един ден. Пуснаха стандартните тестове след катастрофа. Положителна проба за фентанил.

Райм и Сакс се спогледаха.

Криминалистът попита:

— Ти да не си…

— О, да. Опитах се да спася бандита от онази група, която току-що бяхме разбили. Без ръкавици. — Той се намръщи. — Много глупаво, с фент.

Райм знаеше за опасностите от наркотика. Някои парамедици бяха припадали само от допир до жертва на свръхдоза. Няколко едва не бяха загинали. Сега всички парамедици носеха антидота „Наркан“ — и за жертвите, и за себе си.

— В административен отпуск съм до дознанието.

— Ще бъде чиста формалност — каза Сакс. — И преди се е случвало.

— Аз обаче не съм сигурен как ще мине. — Той въздъхна. — Аз оплесках всичко. Само аз съм виновен. Минах на червено.

— Добре, Рон. Намери си адвокат. От синдиката ще уредят всичко.

Той кимна с унил поглед.

— Да.

— Прибирай се — каза Райм. — Почини си.

— Имаш ли кола? — попита Сакс.

— Да, полицейска. Шефът се смили. Утре трябва да я върна. Не знам, сигурно… сигурно ще наема някоя. — Изглеждаше замаян. — Исках само да ви кажа.

— Обади ни се утре.

— Добре. Лека нощ.

Изгърбен, той бавно излезе от къщата.

— Ще бъде трудно — рече Сакс. — Наркотици, минаване на червено и телесна повреда? С наркотиците ще се оправи, но цялостната картинка ще изглежда зле. Познавам ченгета, уволнени за по-малко. И, боже, вече със сигурност има репортери, които надничат и записват. Обожават такива истории — почти колкото стрелба, в която са замесени полицейски офицери.

— Ще позвъним тук-там — каза Райм, макар да мислеше, че влиянието му в полицията си има граници. Официалната му връзка с тях беше не по-дълбока от тази, която съществуваше между тях и шофьор на „Юбър“.

— Качвам се горе — каза Сакс.

Целунаха се за лека нощ, тя взе кутията е кислород и тръгна по стълбите. Не желаеше да признае, че се чувства толкова зле, че да вземе асансьора.

Райм кимна и Когато остана сам, прикова очи в таблото с веществените доказателства. Най-отгоре, там, където преди стоеше името „Неизв 89“, сега пишеше само „Хейл“.

Линкълн Райм си мислеше: „Офицери, топове и пешки… Един ход, два, десет… Но, Чарлз, това, което ми убягва, е стратегията ти. Как да парирам този или онзи ход, без да имам представа как ще вземеш царя ми?“

Ако не успееше да го разбере, провалът му — а той го предчувстваше много силно — щеше да има смъртоносни последици за гражданите на Ню Йорк.

И, разбира се, за самия Райм. Той добре си спомняше една бележка, която му беше изпратил Хейл, преди да тръгне насам — бележка, която не оставяше съмнение за намеренията му:

Латинските думи означаваха: „Някои врагове можеш да ги пренебрегваш; други трябва да умрат.“

От ранните утринни сенки на една уличка срещу следващата си мишена Чарлз Веспасиан Хейл се взираше в строителния обект.

И по-специално в групичката мъже близо до входа — имаше още два начина за влизане, но сега бяха запечатани с шперплат.

Мъжете бяха увлечени в оживен разговор. За спорт ли говореха? За телевизионни предавания? За жени?

Но след като се бяха превърнали от работници в пазачи, със сигурност наблюдаваха внимателно с надеждата да имат шанс да размажат човека, осквернил свещената им професия.

По дънки, тъмен анорак и черна бейзболна шапка, той ги наблюдаваше — тези яки мъже с кафяви престилки, жълто-оранжеви жилетки и жълти каски. Пръстите им бяха дебели и здрави, челата — широки, лицата — загорели. Плащаха им добре и Хейл предполагаше, че като покойния Анди Гилиган и те имат лодки за развлечение в почивните дни. Единият пушеше — тайно, в нарушение на правилата, — а вторият отпиваше кафе. Третият от време на време вдигаше до устата си кафяв хартиен плик. Хейл беше разбрал, че учудващо много строители на небостъргачи пият, особено тези, които се занимават с тежестите. Не всички смъртни случаи от падане биваха съобщавани.

Тези тримата от време на време се оглеждаха, но като новаци в охранителния бизнес пропускаха много неща.

Сред които и самия Хейл.

Той погледна нагоре към кулокрана „Свенсън-Торбърг АБ“, който се издигаше в небето. Тръбите приличаха на кост с цвят на кръв — отличителния ален оттенък на продуктите на компанията.

Обръщателният панел — масивният обръщател — беше отключен и както онзи, който видя вчера на смъртоносния обект, стрелата леко се въртеше на вятъра.

Гледан от този непосредствен ъгъл, кулокранът изглеждаше огромен и груб. Но докато правеше проучванията си за проекта тук, в Ню Йорк, Хейл беше започнал да смята тези устройства за много деликатни. Всъщност, развитието им течеше паралелно с еволюцията на уредите за измерване на времето.

От шадуфи — въртящи се ръчки, които държаха кофи за загребване на вода — през дерик крановете (кръстени на Томас Дерек, прочутия палач от елизабетинската епоха) до кулите от седемдесетте, крановете, също като часовниците, тласкаха напред индустриалните машини, а заедно с това и обществото. Рано или късно идваше момент, в който градовете не можеха да продължат да се разрастват географски и да си останат градове. Хоризонталното разширяване не вършеше работа. Благодарение на крановете градовете търсеха небето и привличаха все повече жители. Крановете ставаха все по-мощни.

За Хейл обаче имаше едно непримиримо различие между крановете и часовниците. Не можеше да си представи да унищожи нито един часовник (освен таймерите за бомби, разбира се), можеше да повали всеки чудовищен кран на колене, без да му пука.

И това падане тук, след няколко часа, щеше да бъде зрелищно.

Самият кран беше съвсем малко по-висок и по-тежък от онзи, който събори вчера. Но имаше една разлика: в кабината нямаше оператор, който героично да насочи стрелата така, че да минимизира пораженията. Когато „Свенсън-Торбърг АБ“ загинеше, с него щяха да загинат много хора. Сградата, над която се извисяваше стрелата, беше построена през шейсетте; частта над основите, разбира се, беше стоманена. Но почти всичко останало беше от алуминий и стъкло, които щяха да експлодират при сблъсъка като хиляда ръчни гранати от остри стъкла и да рухнат едни върху други. Цели пластове строителен материал, кости и кръв.

Хейл си погледна часовника.

Часът беше 7:03.

Разбира се, оставаше въпросът как да прехвърли киселината до дрезината с противотежестите. С тази охрана тук щеше да е малко по-сложно от предишния път.

Очите на мъжете старателно оглеждаха улицата, тротоара, пешеходците, минаващите коли — особено тези, които забавяха, и шофьори и пешеходци хвърляха бърз, нервен поглед към паяшките червени крака на крана, който докосваше мъгливото небе.

Можеше ли някой от тях да е разрушителят на кранове?

Но след като няколко минути наблюдава аматьорите пазачи, Хейл реши, че рискът да го открият по време на саботажа е минимален.

Тримата наблюдаваха всичко много внимателно, вярно. Но гледаха навсякъде другаде освен натам, накъдето трябваше.

Нямаха късмет с производителите на киселини.

Нямаха късмет с откриването кой и защо може да е наел Часовникаря, сега, след като тероризмът от жилищни активисти изглеждаше малко вероятен.

Нямаха късмет с проследяването на данните, които от ФБР им бяха дали за настаняването на Хейл в колесника на самолета до летище „Кенеди“.

Нямаха късмет и с пръстта, която Пуласки събра от мястото на смъртта на Гилиган, допълнена от това, което Сакс беше открила в дома на семейство Хелприн в „Куинс“.

А после Райм се раздразни, че изобщо му е хрумнала тази дума. Късметът нямаше място в криминалистиката, нямаше място в никоя сериозна наука, каквото и да пишеше на постера с цитата от Сенека в кабинета на агент Фред Делрей.

Ловната експедиция на Лайл Хънтър снощи потвърди, че всички обекти с кулокранове, на които се беше отбил, се охраняват от поне трима души — или работници доброволци, или наети ченгета. Всички изходи бяха или запечатани, или охранявани, а прожекторите — насочени към земята около основата на крановете.

В 7:30 сутринта обаче си поеха малко въздух.

Обадиха им се от отдел „Компютърни престъпления“. Били им съобщили, че трябва да разбият компютър, открит на местопрестъпление. В самия отдел не разполагали със суперкомпютрите за разбиване на пароли, но използвали външна служба, която го правела. Сакс — която тази сутрин изглеждаше по-добре — се съгласи да се срещне с детектива от „Компютърни престъпления“ там с лаптопа на Гилиган.

С малко късмет, помисли си саркастично Райм, можеше да получат информация, която да ги отведе до скривалището на Часовникаря или да им разкрие следващата му мишена.

След като Сакс излезе с лаптопа под едната мишница и зелената кислородна кутия в другата, Райм случайно погледна към един монитор наблизо. По една местна програма даваха новини. За негово раздразнение Том беше оставил системата включена, когато донесе закуска в лабораторията. Райм премести количката напред, за да отиде при дистанционното и да изключи монитора. Но после се съсредоточи върху последната новина.

Очите му се плъзнаха от телевизионния екран към картата на града, нашарена с червените знаци, обозначаващи крановете.

— Том! Том!

Помощникът му се появи с вдигната вежда.

— Звучиш… Не знам. Разтревожено.

— Не. Трябва да звуча належащо. Има разлика.

— Е, добре, кое е толкова належащо?

— Твоята нова мисия. — И все още приковал очи в картата, Райм поясни: — Трябва да ми помогнеш да разреша случая — и още по-хубаво, ще го направиш точно така, както го правя аз. Без да ставаш от стола си.

Тази сутрин инвеститорите се отдръпват от ипотечния пазар и се насочват към ценните книжа без фиксирана лихва, след като вчера американски терористи саботираха един кран в Горен Ийст Сайт в Манхатън и заплашиха да продължат, ако градската управа не изпълни исканията им за достъпни жилища.

Сакс очакваше да види някой смотан гений, но той се оказа съвсем различен.

Пред централния офис на „Емери Диджитъл Солюшънс“ на калдъръмената Маркуиз Стрийт, Арнолд Ливайн тръгна към нея и й кимна. Носеше лъснати обувки, светлосиня риза, тъмносиня вратовръзка и тъмносин костюм. Единствените неща, които не си отиваха, бяха кафявият държач за златната значка и черният колан, на който беше окачен. Не беше нещо шокиращо.

Компютърджиите не носеха ли пуловери с качулки и шорти?

Ливайн беше супервайзор в Отдела за компютърни престъпления, една от основните служби в страната за борба с тероризма, детските злоупотреби и измамите.

Не, изобщо не приличаше на смотан гений.

Докато не си отвори устата.

Стисна ентусиазирано ръката на Сакс и задрънка:

— Настоявах пред Главно управление да вземат суперкомпютър. Можех да намеря един на разумна цена: НРЕ Cray SC 250 kW NA c отделение за течно охлаждане. Сделката не беше лоша — само двеста трийсет и пет хиляди. Те отказаха. Така че трябва да разпределяме работата на външни фирми. — Той кимна към сградата. — Ако някой може да го направи, това са те.

Тя вдиша миризмата на автомобилни газове и мокър паваж — миризмата на сутрешен Манхатън. Вдишването й помогна да овладее надвисналата кашлица, но тя продължи да пари в гърдите й. Помисли си за зелената кутия в колата, но реши да не я пипа. По някакъв начин това би означавало да прояви слабост.

Двамата минаха покрай колите — една полицейска и един необозначен седан с правителствени номера, и двете паркирани така, че да се вижда сградата. Вътре ги посрещнаха още двама охранители — едри въоръжени мъже, които внимателно огледаха идентификационните им карти и провериха имената им в компютър. Кимнаха им да минат през магнитометъра. Вече от другата страна, прибраха металните си принадлежности.

— Изчакайте тук — каза един от пазачите. — Господин Емери веднага ще дойде.

Ливайн, сега вече самото въплъщение на гений загубеняк, продължи със заговорнически шепот:

— О, и онзи Cray? Суперкомпютъра, за който ви споменах? Казах, че когато не го използваме, можем да го даваме под наем, но те и това отказаха. От съображения за сигурност, така казаха. Но всеки може да напише скрипт, за да го сложи зад защитна стена. Аз мога; вие можете. Те не искаха друго…

— Да напишат чек за двеста трийсет и пет хиляди.

— Точно така.

Той носеше сватбена халка и Сакс се зачуди дали засипва жена си с постоянно дрънкане на компютърни теми. Може би и тя беше гений загубеняк.

Ливайн продължи да дърдори, а тя — да не го слуша. Часът беше 8:10.

До следващия саботаж на Часовникаря не оставаше почти никакво време.

Минута по-късно щракна електронна ключалка, вратата към вътрешността на сградата се отвори и през нея мина висок слаб мъж на около трийсет и пет години. Изглеждаше дългурест и носеше оранжеви дънки, ръждивокафява тениска и сини обувки за бягане.

— Детектив Сакс и детектив Ливайн? Бен Емери.

Ръкуваха се.

Сакс не можа да не забележи как очите на Емери се изпълниха с интерес, когато се спряха на лицето й — и с тъга, когато стигнаха до лявата й ръка със сватбена халка. Той едва забележимо вдигна рамене и им направи знак да влизат в недрата на центъра на операциите.

Мястото беше студено, мрачно и пълно с работни станции, доминирани от монитори и светлобежови кутии с безброй жици. Целта на тези устройства беше абсолютна мистерия за Сакс и тя беше убедена, че дори Ливайн и Емери да бяха обяснили каква е функцията им, пак нямаше да разбере нищо.

Той ги поведе по дълги коридори, като обясняваше какво прави всеки отдел, сякаш го бяха питали. От време на време Ливайн кимаше разбиращо и задаваше ентусиазирани въпроси.

Скоро стигнаха до работна станция в дъното на сградата. Пред нея седеше едър мъж с хавайска риза, груб работен панталон с дълбоки джобове и черни джапанки. Казваше се Стаили Гриър и щеше да извърши криминалистичния анализ и да разбие паролата.

Сакс му подаде заповедта, която току-що беше получила от дежурния съдия. Той я огледа, извади латексови ръкавици, взе чантата от ръцете й и провери серийния номер на лаптопа, за да е сигурен, че съвпада с документа. Отвори го и го сложи по средата на безупречно чистата си работна станция. Въведе името и подписа си в документа за провежданите процедури.

— Проверихме го за експлозиви и радиация — каза Сакс.

— Ами, досетих се. Добре. Ще се хвана на работа и ще видя какво мога да направя. Ще направя огледало, но може да се наложи да го отворя и да извадя твърдия диск.

— Добре — съгласи се тя. — Но ако се стигне до процес, може да се наложи да потвърдите, че не сте докоснали никакви данни.

— Вече съм го правил — каза Гриър.

Тя се разкашля и тримата мъже погледнаха към нея. Ливайн и Емери сякаш се притесниха за здравето й, а Гриър се намръщи, очевидно защото шумното издишване и слюнката можеше да замърсят сървърите — сякаш Сакс разпространяваше дигитални, а не физиологични вируси. Тя не обясни за токсина, а се съсредоточи върху овладяването на спазмите.

— Добре ли… — започна Емери.

— Добре съм! — отвърна рязко тя, макар че се усмихна в знак на благодарност. — Как мислите, колко време? — обърна се към Гриър.

— Не мога да знам. Собственикът добър ли е бил или лош?

— Лош.

— Тогава сигурно е сложил силна парола. — Той се намръщи. — Обикновено лошите слагат силни.

— Трябва да получим данните. И то веднага! Жертвата е работила заедно с човека, саботирал крана на Осемдесет и девета улица. Вътре може да има нещо, което да ни подскаже къде ще бъде следващият саботаж.

— Мамка му! Това е в десет, нали?

Тя кимна.

— Ще го намеря. — Той грабна шепа кабели и започна да ги пъха в лаптопа и в своята работна станция.

Емери ги изпрати до входа на сградата и с последен съжалителен поглед към недостъпната Амелия Сакс им пожела приятен ден.

Когато излязоха, тя вдигна на Райм, който я търсеше, и кимна на Ливайн. Той също й кимна, отиде до седана на управлението си, качи се и потегли обратно към центъра.

— Райм.

— Не ми се обади, значи няма чудеса?

— От компютъра ли? Не, едва започват.

— Можеш ли да направиш едно нещо?

— Да — заяви категорично тя.

Той не каза нищо повече за състоянието й. А после, с глас, който й се стори нетипично загадъчен, добави:

— Но да знаеш: малко е странно.

Новина.

Линкълн Райм се беше вдъхновил от емисия по кабелна телевизия и Сакс го сметна за много смешно, защото той никога не гледаше кабелна. След което с помощта на Том й беше измислил „странната“ задача.

Сега тя я изпълняваше и бавно влизаше в един подземен паркинг в Горен Ийст Сайд.

Приближи се служител с враждебно изражение. Колата хъхреше, а в това аристократично владение колите ренегати не бяха добре дошли.

Когато видя значката и идентификацията, се оттегли, макар че продължи да се мръщи. Тя се запита дали на излизане ще я таксуват с 28,99 долара на час. Предположи, че няма да й се размине — фактът, че работеше за благото на обществото, нямаше значение.

Теорията на Райм беше свързана с истинския поръчител, възложил на Часовникаря саботажите на крановете — сега, когато вярваха, че няма нищо общо със сключването на сделка за осигуряване на жилища на разумна цена.

Но беше възможно недвижимите имоти все пак да имат нещо общо.

Репортажът, който беше видял, се отнасяше за пазара — за ефекта, който му оказваше замразяването на строителството. Той обясни на Сакс:

— Харесва ми идеята Часовникаря да е измислил план как да прецака системата.

— Как?

— Един предприемач го наема. Хейл измисля план как да събори крановете. Пазарът се срива. Говорителите обичат този глагол, нали? „Срива се.“ Тази сутрин го чух четири пъти. А после предприемачът купува обезценения имот. Или купува дялове от нещо, наречено ИТНИ. Инвестиционни тръстове за недвижими имоти. Том разбра за тях. Те са като общ фонд за имоти, а не акции. А по едните новини казаха, че с това спиране на работите строителите ще изостанат и ще започнат да изпускат важни срокове. Финансиращите банки могат да спрат проектите. Тогава извършителят купува имотите на безценица.

Том беше съставил списък с шестима предприемачи — четирима в Манхатън, един в Куинс и един в Бруклин. Техните компании бяха частни — по-вероятно да нарушат закона от публичните дружества.

Райм раздели списъка на две половини — едната за Сакс, другата за Лайл Спенсър — и ги изпрати на разузнаване.

Сега тя влезе в гаража на небостъргача, където се намираше седалището на компанията на първия човек от списъка й. Рашид Бахрани — имаше само двайсет и един милиарда и беше ниско в каталога с нетната стойност.

Докато обикаляше нагоре-надолу по рампата в огромния гараж, търсеше не него, а колата му.

Беше заела четец на лицензирани регистрационни номера МРН-900 от Отдела за движение по пътищата и го беше залепила с тиксо на шофьорския прозорец на ториното си. Обективът сканираше всяка кола, покрай която минаваше.

Бахрани имаше четири коли и Сакс спокойно можеше да потърси лично марката и модела на колите. Но това щеше да отнеме време, а с обратното броене те не можеха да си го позволят. Четецът можеше да разчете номерата незабавно и тя можеше да шофира с цялата бързина, позволена от географията на гаража, и все пак да чуе сигнала, когато устройството засечеше някоя от табелите.

Двигателят изръмжа високо под ниския таван, докато тя продължаваше да кара напред на втора скорост. И както с всеки гараж на земята, всички завои водеха до тревожно — а за нея и пристрастяващо — пронизително скърцане.

Две нива, три, седем, десет, дванайсет… Усети миризма на следа от димяща гума.

Стигна до най-горния етаж, поднесе сред кръг от пушек и пое надолу, свалила крака от педалите. Остави скоростите да спрат.

На деветия етаж чу, че има съвпадение, и спря.

Ето го.

Бентли мулсанът на Бахрани. Една от най-луксозните коли в целия свят.

Сакс не се движеше в тези кръгове, но предположи, че регистрационният номер струва над двеста и петдесет хиляди долара, а желязото под капака надминава петстотин конски сили. Със сигурност имаше турбо зарядно. Навярно имаше начини да влезеш в ново бентли, но техниката непременно щеше да има нужда от компютърната сила на „Емери Диджитъл Солюшънс“. Да разбиеш механична ключалка — сравнително лесният начин за влизане в нейния форд — не беше вариант.

Но без достъп до вътрешността (и бездруго нямаше заповед за обиск), щеше да се задоволи с пръстта под четирите врати — на местата, при които предприемачът и всички пътници, в идеалния случай самият Часовникар, бяха стояли при излизане от автомобила.

Сакс превключи на първа, угаси двигателя, сложи скобата за паркиране и закрепи колата неподвижна на стръмния склон. Вдиша няколко глътки кислород. Извади раница от задната седалка. Притеснена, че ако зад саботажа стои Бахрани, той или някой от охраната може да се оглеждат за подобно наблюдение, тя отиде до камерата за това ниво и я покри с азот. Поне десет минути щеше да остане замразена, а после скрежът щеше да се разтопи. Сакс отдавна щеше да си е тръгнала, а системата отново щеше да функционира и да пази колите от обирджии и крадци.

Сложи си латексови ръкавици, забърза към колата и с електростатични листове взе отпечатъци от стъпки, а с преносима прахосмукачка — пръст. Сложи пробите в четири отделни плика — по един за бетона под всяка врата. На всеки плик записа марката, регистрационния номер и мястото, от което беше взела пробите. Взе проби и от земята под багажника. Сложи всички пликове в щайга за мляко, която държеше в багажника.

И пак започна да обикаля.

В този гараж нямаше други съвпадения. Петнайсет минути по-късно се беше прехвърлила на Заподозрян номер две. Тук не намери нищо. Мерцедесът, ролс-ройсът и ферарито не бяха на паркинга, обслужващ офиса на Уилис Тамблин (с прилична нетна стойност от двайсет и девет милиарда.)

Тя се вля в движението и потегли към Горен Уест Сайд и третия заподозрян — най-богатия в групата. Възможността някой от тези толкова богати мъже да измисли смъртоносен, разрушителен план само за да спечели още стотина милиона, не се вписваше в общата картинка.

Но може би извършителят нямаше толкова много пари, колкото съобщаваха пресата и Уикипедия. Ето, например Бърни Мадоф.

Или може би трупането на имоти и богатства беше обсесия. И той приличаше на всички други пристрастени — винаги му трябваше още, още, още.

Сакс случайно погледна към часовника на колата, поставен отдясно на амперметъра, над маслото.

Часът беше 8:50.

Един час до следващия саботаж.

„И къде — запита се Сакс — ще бъде той?“

На осмия етаж на болницата „Сейнт Франсис“, в една стая по средата на Крило С, доктор Анита Гомес се провиква:

— Почти сме готови!

Насърчава потната Мери-Джийн Макалистър, която пухти и сумти от болка.

— Осем сантиметра. Още малко. Чудесно се справяш!

Раждането започна по-рано; съпругът й е извън града, бърза обратно и Мери-Джийн говори по телефона с него. Той очевидно се притеснява от звуците, които излизат от устата на жена му. Мери-Джийн казва:

— Иска да ми дадете лекарства. Прекалено боли.

Доктор Гомес се въздържа от обяснението, че нивото на болка при Мери-Джийн изглежда съвсем нормално. Освен това пациентката й не желае нито епидурална, нито спинална упойка заради грешното предположение, че това може да се отрази на бебето, и доктор Гомес й го казва.

— Той иска… — Изсумтяване. — Божичко!.. Да говори с вас.

И й подава телефона. Лекарката го взема, изключва го и го пуска на масата.

— Не! — възроптава гневно пациентката.

Но после млъква — продължава само да вдишва шумно. И двете жени замръзват. Чуват някакъв странен шум — нисък, някъде отвън. „Какво е това?“ — пита се доктор Гомес, но после стонът на майката го заглушава. Вече има девет сантиметра разкритие.

— Обадете се на съпруга ми! — извиква гневно тя.

Доктор Гомес весело отвръща:

— Пригответе се да напъвате!

На седмия етаж, точно под родилната зала, неврохирургът Карла Ди Вито се готви да оперира аневризма в мозъка на Тайлър Сандфорд в операционна зала 11. Пациентът е дошъл с, както го описва, ужасно главоболие — „най-страшното, което е изпитвал някога“. Тестовете за състоянието му — подуване на мозъчен съд — показват, че още не се е пръснал, но е значително подут. Ди Вито, анестезиологът, две медицински сестри и един стажант са се събрали в стаята, която е, разбира се, безупречно чиста и стерилна, но е плочки в онова отровнозелено, което по някаква непонятна причина е накарало дизайнерите от шейсетте да решат, че е необходимо за пациентите и лекарите. Сандфорд е в безсъзнание и са отстранили малка част от мозъка му — миризмата на изгоряло от скалпела витае неприятно във въздуха, както винаги. Аневризмата е голяма и доктор Ди Вито ще използва отклонителя на потока, вместо да пререже съда.

— Как ви се струва? — пита мъжът медицинска сестра и кимва към микроскопа робот „Ескулап Еос“, който стои над отворения череп.

— Божествен — отговаря лекарката. Преди повечето неврохирурзи са страдали от сериозни ергометрични проблеми — предимно болка в гърба — от стоенето наведени над пациента часове наред. Микроскопът й позволява да остане права и да наблюдава разреза и процедурата на вертикален екран К4. Преди можеше да извършва само по една такава процедура на ден, но сега спокойно може да прави по две. Тя поглежда за миг към екипа си.

— Да започваме.

На шестия етаж, точно под операционна зала 11, се намира реанимационна зала 3Е. Съпругата и големият син на Хенри Московиц седят до леглото.

— Може да е в павилиона — казва синът, Дейвид. Повдигнал е темата къде да отпразнуват шестнайсетия рожден ден на дъщеря му не защото трябва да го планират сега — дотогава остават още осем месеца, — а защото се надява да разсее майка си от тревогите за състоянието на съпруга й. Както знае, тя винаги е готова да планира парти. Сега се замисля. — Не — съгласява се синът й.

И двамата се взират в безчувствения мъж, в многобройните апарати около него. Хирургът ги е уверил, че четворният байпас е минал добре и Хенри скоро трябва да се събуди. Дейвид накланя глава, защото чува отвън някакво пращене. Гръмотевица? Не, денят е ясен. Но краткият звук го подсеща за партито.

— Трябва да видим какъв номер палатки имат. Понякога октомври е дъждовен.

— Да — съгласява се майка му. — Дъждовен е.

На всеки един от тези три етажа — всъщност на всички етажи в тази сграда — по средата има стая, голяма приблизително шест на шест метра. Вратите са с двойно заключване и покрити с големи табели: „ОПАСНОСТ ОТ ПОЖАР“ и „Пушенето забранено“. Второто, разбира се, датира от различна епоха, но е останало, може би защото посланието носи историческо, почти генетично чувство на неотложност. В тези стаи има десетки кутии с кислород, въглероден диоксид, азот, азотен оксид и обикновен въздух. Някои са на съхранение, други са пъхнати в маркучи в гнезда в стените. Има и контейнери със севофлуран — анестетик. Макар този газ сам по себе си да е невъзпламеним, понякога се случват пожари и реакции, когато влезе в досег с абсорбант, използван в анестезията — смес от бариев хидроксид октахидрат и калциев хидроксид, от която също има няколко контейнера. Има и контейнери с циклопропан, дивинил етел, етилхлорид и етилен. Сред персонала тези стаи са познати като Динамитните стаи.

А двайсет и пет метра над тези зали и стаи се издига стрелата на кулокран „Свенсън-Торбърг АБ“. Както всички други в града, в момента и той не работи, временно спрян заради саботажите. Тъй като единствените тежести на предната стрела са кабелите, дрезината и куката, блоковете за противотежести са смъкнати близо до кабината и заключени в тази позиция. Допреди няколко минути моментът — балансът — беше постигнат. Сега обаче стрелата се накланя бавно, много бавно към болницата. Заради това, което в индустриалния свят се нарича „киселинна атака“ — термин, който изобщо не означава хвърляне на съединение на каустик по политически противник или неверен любим. Означава просто, че в момента протича химична реакция. В този случай хидрофлуоридната киселина е била освободена от пластмасов контейнер и в момента се занимава първо, да въздейства на калциевия хидроксид в цимента и да го превърне в паста от калциев силикат хидрат и второ, да втечнява полученото вещество. Подобна смесица отчупва парченца от блоковете, както и от задната дрезина и скобите, които придържат блоковете. Утайката капе долу на обекта — мястото е изоставено, — без никой от няколкото души работници, оставени там, да забележи. Няколко от тях помислят, че чуват скърцане или пращене. Това е звукът от въртящите се плочи, които се долепят една до друга, докато мачтата на кулата се навежда напред. Но понеже охраняват входа и са убедени, че никой не може да саботира техния кран, те решават, че чуват вятъра, някой самолет или далечен камион и се връщат към спора си за играча, неотдавна привлечен в Националната футболна лига.

Ето, пак същото.

Трябваше да преглежда шибаните охранителни видеа. Както прави охраната в магазините, когато проверява хлапетата, задигащи колиета и шоколадчета от „Уолмарт“.

Но с извършител, който е тъй неуслужлив да разтваря най-важните веществени доказателства в киселина, не ти остава почти нищо друго.

Раздразненият Линкълн Райм върна видеото на бърз кадър към далечното минало и после към не толкова далечното.

Не беше единственият. Недалеч Мел Купър правеше същото на компютър.

Двама аналитици криминалисти — най-добрите в града — без нищо за анализиране.

Макар че тази задача не го радваше, признаваше, че е възможно по този начин да намери нещичко. Наистина не вярваше на свидетелите, дори най-готовите да съдействат, но вярваше на очите си — още повече сега, когато смяташе, че инцидентът го беше лишил от толкова много, сетивата му са се изострили. Може би само си въобразяваше, но с времето беше започнал да вярва, че ако види нещо с очите си, това е истината.

Докато гледаше записа, си мислеше за въпроса, чийто отговор им убягваше още от самото начало: как Часовникаря беше качил хидрофлуоридната киселина на противотежестите?

Знаеха, че вчера сутринта е бил някъде до крана при падането му — защото Гари Хелприн, операторът, беше видял наблизо бежовия му джип.

А това означаваше, че навярно го има и някъде на видеото, докато е вървял към кулокрана, покатерил се е на него и е поставил устройството. Операторът започваше работа в 9:00 и вероятно щеше да види, ако някой натрапник се беше качил. Значи бяха поставили устройството преди това. Но колко по-рано? От откритието в колесника на самолета на летище „Кенеди“ знаеше, че Часовникаря е в страната само от няколко дни, което поне поставяше времеви рамки за претърсване на записа. Това обаче означаваше, че Райм трябва да прегледа стотици часове на видеа от различни източници. Имаше записи от седем камери.

Пет от тях бяха частни охранителни камери с резолюция, която варираше от хубава до лоша. Другите две бяха по-добри, наскоро добавени в Системата за наблюдение на територията.

— Нищо — измърмори Купър.

Райм погледна към часовника на близката стена.

9:14.

Погледна към картата и си помисли бегло: „Коя е мишената ти, Чарлз?“

Върна се към екрана и започна да прехвърля записа по-бързо, съсредоточавайки се в нощта преди саботажа и сутринта, в която се беше случил.

Но единственият човек, който се покатери на кулокрана преди инцидента, беше Хелприн, малко преди 9:00.

От време на време камерите се блокираха от бусове, спиращи на светофари или правещи доставки на обекта или до близките офис и жилищни сгради. Особено дразнещи бяха бусовете с реклами, с големи билбордове. Повечето бяха на цигари — забранени по телевизията — и на лекарства за болести, чиято природа не ставаше ясна от съдържанието. И няколко кампанийни. Две, забеляза Райм, подканваха гласоподавателите да гласуват за Мари Лепърт, разбивачката на картели и противничка на мъжа, който представляваше самия Райм във Вашингтон, бившият активист (и престъпник) Стивън Коди.

В един момент една голяма черна птица почти се блъсна в камерата и го стресна.

Когато видя, че няма биещи на очи заподозрени, Райм насочи вниманието си към зрителите, защото знаеше, че понякога извършителите наистина се връщат на местопрестъплението. Обърна особено внимание на тези, които бяха идвали на обекта два пъти поотделно — Когато успееше да ги види.

Най-любопитният от тях беше дребен, прегърбен бездомник със странна оранжево-кафява шапка, като на войник от деветнайсети век, и мръсно кафяво палто. Райм го забеляза заради странния му костюм, да, но и заради обсесивния му интерес към мястото. Държеше синьо-бяла чаша за кафе, в която да събира монети, но не молеше старателно за милостиня. Всъщност мина право покрай един бизнесмен, който му предложи банкнота. Не спря да обикаля около строителната площадка, докато не пристигна екипът от отдела за биотоксични опасности, за да неутрализира киселината, и не накара всички да се махнат.

Райм видя, че след няколко часа бездомникът се върна. Повечето работници си бяха тръгнали, затова той просто влезе на мястото.

Сякаш търсеше нещо. Някакви ценности? Може би. Беше намерил нещо — сега в ръката му имаше някакъв блестящ метален предмет. Ако прекарваше много време там, може би Сакс трябваше да говори с него. Ако успееха да го открият.

Вторият човек, който дойде два пъти на обекта, правеше впечатление само защото беше музикант. Носеше светъл синьо-сив калъф за китара с думата „Мартин“, отпечатана отстрани. От едно разследване преди години Райм беше научил, че това е една от най-добрите акустични марки в цял свят.

Мъжът, който я държеше на строителната площадка, беше с нормално телосложение, побелял, с брада, нахлупил здраво на главата си черна бейзболна шапка без лого. Носеше слънчеви очила. Черно кожено яке и сини дънки.

Дойде за първи път около час след рухването на крана, а после се върна след четири часа. Райм не можеше да разбере целта на идването му. За разлика от бездомника, привлечен от катастрофата, музикантът не спираше да оглежда тълпите, сякаш смяташе да се срещне с някого.

При второто си посещение направи две обиколки на мястото. Очевидно не намери този или това, което търсеше, обърна се и си тръгна. Райм би могъл да направи скрийншот на лицето му, но слънчевите очила и ниско нахлупената шапка означаваха, че лицевото разпознаване няма да сработи.

Присъствието на музиканта, също като на бездомника, навярно не значеше нищо. Само съвпадение.

Той продължи да дава на бърз кадър — преди три дни, вчера. Денем. Нощем. Никой не се приближи до основата на мачтата, освен оператора.

Райм размишляваше: „Човек би очаквал да направят алгоритъм, който да засича виновниците, докато правят какво ли не — например да се катерят по кулокранове.“

Алгоритми. Компютри, данни…

Хрумна му една мисъл: днес в света на криминалиста, в частиците и байтовете имаше нов вид „прах“, по Едмон Локар. Единиците и нулите, които можеха да те отведат до дома или офиса на твоя заподозрян също толкова ефективно, колкото пробите от почвата и петната от кръв.

Но не и в този случай.

Той въздъхна, върна се към монитора и даде на бърз кадър през почти-сблъсъка с птицата.

Но един момент…

Той спря записа и го върна назад кадър по кадър.

Черното нещо изпълни екрана.

Не беше птица.

— Мел. Това, което мисля, ли е?

Техникът погледна.

— Да. Дрон. — Купър караше „безпилотни летателни апарати“ като хоби и ги познаваше добре.

Замръзналият образ показваше две витла в движение.

— Проклятие! Ето как е успял.

Никой не можеше да управлява законно дронове в града, но тази подробност нямаше да спре Часовникаря.

— Има ли достатъчно големи дронове, за да издържат тежестта на киселината?

— Ако моделът е търговски, да.

— Но ги следят, нали?

— Да. Федералната авиационна администрация, ФБР и Вътрешна сигурност. Но последните две са най-активни.

Райм инструктира телефона:

— Обади се на Делрей.

Агентът вдигна при първото позвъняване.

— Линкълн.

— Фред. Крановете. Мислим, че Часовникаря може би поставя устройството с дрон. Мел казва, че вие и Вътрешна сигурност ги следите.

— О, да! Ние сме момчетата и момичетата, които ти трябват. Нашият отдел по контратероризъм. Те търсят всички птици. Постоянно. Ще те свържа с един приятел — между другото, още се крие от другата страна на сградата. Ще ги разпердушиня заради това. Не затваряй.

Погледът на Райм се стрелна към картата на крановете в града. Мислеше за ранните часове на сутринта. Лайл Спенсър се беше върнал от посещенията си при кулите, за които бяха решили, че са най-вероятни мишени. Беше съобщил, че основите на крановете са добре охранявани.

С дрон, тези предпазни мерки бяха безполезни.

А после по телефона се разнесе баритонов глас.

— Господин Райм. Специален агент Санджи Хан, Контратероризъм. С какво мога да ви помогна?

Райм обясни, че според него устройството, използвано за саботаж на крана в Горен Ийст Сайд, е било поставено с дрон.

— Вие ги наблюдавате, нали?

— Да. И Авиационната администрация, и Вътрешна сигурност. Координираме резултатите си. Радарите и РЧ — радиочестотата. Ако някъде има БЛА — безпилотен летателен апарат, — получаваме местоположение. Джипиес данните от радиочестотите са най-добрите. В града радарите са несигурни.

— Напоследък идвал ли е сигнал?

— Сигнал ли? Не. — И Хан обясни: — Има алгоритъм, който пише отговор само Когато апаратът е близо до важна мишена — летища, правителствени сгради, посолства, концертни зали, паради, такива неща. Ако полетът е под десет минути, а мястото — с ниска степен на опасност, просто логваме детайлите и не преследваме никого. Обикновено е някой, който просто е получил подарък за рождения си ден или за Коледа и е започнал да си играе с него, без да знае за закона.

— Ако ви дам времето и местоположението, може ли да ми кажете дали там е имало дрон? И — това е важно — дали е бил логнат някъде другаде в града?

— Разбира се… Ако е със същия апарат. Имат уникални профили.

— Мел, дай му детайлите! Агент, на телефона е детектив Купър.

Техникът погледна информацията и я изрецитира по микрофона.

След няма и шейсет секунди — пауза, изпълнена с енергичното тракане на Хан по клавишите, — агентът каза:

— Готово. Има логнат доклад за полет точно там, където описвате. Осемдесет и девета улица, рано сутринта преди рухването на крана. Прелетял над мястото, пореял се малко и изчезнал над Осемдесет и осма Източна.

Там, където е бил паркиран джипът на Хейл. Кутията отзад, която беше видял Хелприн — в нея е държал дрона.

— Профилирахме го. От линията „Картър Макс4000“ е.

— Достатъчно голям да пренесе няколко литра течност?

— Без проблем.

— Други полети от същия дрон?

— Да, сър. Три. Класифицирани като вероятно случайни, без последващи действия.

— Къде?

— Единият е бил в комплекса с четиристотин жилища на Таусън Стрийт, Бруклин. Още един пред офис сграда — Манхатън, Хадли номер петстотин петдесет и шест, между „Сохо“ и центъра. На изток. Последният полет е бил на Двайсет и трета Източна улица номер шестстотин шейсет и две. Оттогава — нищо. Но сега е в мрежата. Ако пак излети, ще го засечем и ще включим тактическия екип. Искате ли да участвате?

— Да — отговори разсеяно Райм. Взираше се в картата. В този комплекс в Бруклин нямаше кранове. Нито до Хадли. Но на Двайсет и трета Източна имаше. Яркочервен кръг.

— Мел, какво има на този адрес — на Двайсет и трета?

Райм погледна към часовника. Само малко повече от половин час до следващото нападение.

Техникът започна да пише на една клавиатура наблизо и на екрана пред Райм се появи ясна картина — от сателитна база с образни данни.

По средата на комплекс с форма на подкова от светлокафяви тухлени сгради се издигаше масивен кран с жълта кабина и стрели върху червена кула.

Сградите образуваха болничния център „Сейнт Франсис“.

— Мел, обади се на охраната им и в техния участък. Евакуирайте сградата. И кажи на Амелия да отиде там. Веднага!

Амелия Сакс стигна до болницата и наби спирачки толкова бързо, че колата й почти поднесе. Кранът се извиси пред нея.

Намираше се по средата на строителен обект. Стрелата се извисяваше над основната сграда — северната страна на подковата, като която беше изграден комплексът. Още нямаше десет часа, но устройството се накланяше, а от противотежестите падаха парченца бетон и капки течност — хидрофлуоридната киселина вече действаше.

Балансът беше компрометиран.

Погледът на Амелия беше привлечен напред. Към яркочервения цвят — оттенъка на прясна кръв. Когато паднеше, кранът щеше да улучи средата на най-горния етаж — осем етажа над нея. Предната стрела беше около двайсет и пет-трийсет метра по-висока от върха на сградата. При сблъсъка многобройните тонове метал щяха да ускорят скоростта си, да паднат и да се забият в сградата с невероятна сила, да разсекат поне най-горните три-четири етажа.

Снощи Лайл Спенсър беше проверил този кран. Беше намерил пазачи в основата на мачтата и входа към обекта. Но съобщението на Райм отпреди няколко минути обясняваше защо само си беше загубил времето — Хейл използваше дрон, за да постави киселината.

Тя погледна към кислородната кутия на съседната седалка. Вдиша дълбоко без маската.

Малко парене, малко кашлица.

Проклетото вещество продължаваше ли да разяжда мозъка й още и още, като противотежестите пред нея?

Глътка кислород.

Погледна към мястото, което, както това на първото рухване, представляваше истинска лудница от автомобили, светлини и хора в униформи с всякакви оттенъци и стилове.

Тя затвори очи, наведе глава и вдиша от контейнера половин дузина пъти.

Засега стигаше. „Тръгвай!“

Слезе от ториното и зърна полицейския отговорник по инцидентите — посивял капитан, около петдесетгодишен. Беше толкова слаб и блед, колкото мъжът до него беше мургав и набит — шефът на отделението от пожарната, е черен панталон и бяла риза под пожарникарското яке: черно на оранжеви райета. Разбира се, на пожарникарите не им трябваха каски — те имаха свои шлемове, жълти, в класическата пожарникарска форма. Неговата беше със значка отпред е голям надпис „НАЧАЛНИК“ и отдолу — номера му. Казваше се Уилямс.

Сакс наклони към тях колана си със значката.

— Сакс. Извънредни престъпления. Аз съм един от водещите детективи по този случай.

— О — каза отговорникът по инцидентите. На табелката на гърдите му пишеше, О’Райли“. — Вие сте с Линкълн Райм?

Тя кимна — нейният предпочитан отговор на въпрос, на който можеше да отговори по няколко начина.

Вдигна глава и попита:

— Могат ли да я обърнат? — Ако завъртяха стрелата с 90 градуса, щяха да я обърнат към улицата, която беше отцепена с кордон и падането нямаше да причини големи щети.

Шефът от пожарната каза:

— В момента, в който капитан Райм ни се обади, че този е следващият, веднага попитах надзирателя. Но е замръзнала на едно място. Плочите за обръщане вече са поддали.

Тя отново погледна към сградата, към която беше насочена стрелата. Болницата изглеждаше крехка. Беше строена през шейсетте и беше от алуминий, стъкло и метални панели, сини и с ръжда по ръбовете. Частта над основите навярно беше стоманена, но нямаше нищо друго, което да спре масивния нож на стрелата.

Отвътре изтичаха няколко пациенти, лекари и служители. Но много вървяха бавно — просто бяха неспособни да се движат бързо. Куцаха, излизаха с инвалидни колички. Няколко души бутаха до себе си апаратите със системите, на които бяха закачени, като някакви придружители роботи от научно-фантастичен филм.

— Как върви евакуацията?

О’Райли отвърна:

— Изведохме много от амбулаторно болните, посетителите и персонала, чието присъствие не е жизненоважно. От първия до петия етаж. Проблемът е, че оттам нагоре е насочена към стаи, в които се извършват процедури. Имам предвид отворени пациенти, на масата в операция. Оперират им сърцата. Мозъка. Раждат. Не можем просто да ги изкараме. Прибират пациентите, които могат, и закачат маркучите и животоподдържащите системи за леглата, за да ги преместят. Някои са много… каква е думата? Крепки.

— Не могат ли просто да ги свалят на долните етажи? Това нещо няма да пробие цялата сграда.

— Не, трябва да изведем всички — отговори Уилямс. — Това нещо е насочено и към стаите с резерви от газ. Стотици контейнери и захранване през стените. Кислород и възпламеняеми газове. Болниците са като асансьори със зърно. Една искра, и край.

От основата на кулокрана се разнесе пращене, той се наклони и стрелата се плъзна още половин-един метър надолу.

Шефът от пожарната добави:

— Накарах няколко души да сложат вериги за връзване. — Той посочи към кабелите, прикрепени към мачтата някъде на половината й дължина и свързани с подпорните греди на допълнителната сграда в строеж. — Не знам дали ще свършат работа. Май няма. Вече извиват гредите, за които са закрепени. Може би сме спечелили малко време.

След един пристъп на кашлица Сакс се загледа нагоре към опасното съоръжение.

— Тук ли е операторът? — попита.

— Операторът на крана ли? — попита отговорникът по инцидентите. — Няма причина да бъде. Обектът е затворен. Защо?

— Може би той знае за някакъв начин да, не знам, да премести тежестта? Или да я вдигне нагоре по някакъв начин, за който ние не можем да се сетим?

— Е, тук няма никого.

Хрумна й нещо.

Тя измъкна телефона от джоба си и скролна надолу по номерата. Намери мобилния номер на оператора от първия рухнал кран, Гари Хелприн. Почука по него.

Звън. Звън.

„Моля те, вдигни! Моля те…“

Но той не вдигна.

Гласова поща.

По дяволите!

Тя прочисти гърло.

— Гари, детектив Сакс е. В момента пада втори кран. Насочен е към болница. Искаме да знаем дали имате някакви идеи как да го забавим. Слагат вериги за връзване, но мисля, че няма да издържат. Обадете се или на мен, или на Линкълн Райм.

Даде и двата номера и се обърна към отговорника по инцидентите.

— Отивам да помогна с евакуацията. Ще ви се обадя, ако ми върне обаждане.

Още един поглед към крана. Беше хлътнал с още два градуса.

Колко още?

Нямаше смисъл да предполага. Грабна кутията с кислород и една моторола от полицейския бус и се втурна към входа.

В тъмното, изпълнено с хаос преддверие видя как вратите на асансьора се отварят и лампите над тях примигват. Разбира се, имаше опасност от пожар. Бяха ги включили в противопожарен режим. Тя погледна към стълбището, по което слизаха потоци от хора.

Стъпала.

Стръмни стъпала.

Осем етажа.

Божичко!

Три дълбоки вдишвания сладък кислород, и тя преметна зелената кутия през рамо и тръгна нагоре.

На всяка крачка се задъхваше.

Това, което я чакаше горе, беше по-страшно, отколкото очакваше.

На осмия, най-горен етаж бяха останали трийсет пациенти, посетители и служители, скупчени до източните и западните изходи в другия край на коридора. Но един момент! Трябваше да допълни тази цифра, като удвои броя на пациентите — това беше крилото по акушерство и гинекология.

Тези тесни противопожарни изходи бяха единственият път, който можеха да използват, защото основният — асансьорите — беше недостъпен. Задръстването беше заради броя на пациентите, които не бяха амбулаторни. Майки, родили преди минути, пациентки с цезарово сечение и няколко, както й каза една сестра, които не бяха от това крило, а ги бяха преместили от реанимационни зали от долните етажи, вероятно заради недостиг на място. Последните две групи бяха приковани на легло. Няколко все още бяха в безсъзнание.

Сакс се присъедини към другите, които се занимаваха с евакуацията, и се зае да бута към изходите инвалидните колички и леглата на пациенти, които не можеха да вървят.

През южния прозорец кулокранът се виждаше ясно. Тръбите блестяха на утринното слънце. Не беше много близо, но самата машина представляваше само половината от риска. Когато дойдеше срутването, мачтата щеше да среже страничните стени на болницата, а стрелата — покрива.

Докато тя гледаше, кулокранът се спусна още половин-един метър.

Кабелите, които трябваше да го спрат, удържаха ли?

Очевидно не много добре.

За свое облекчение, Сакс разбра, че няма нужда да свалят евакуираните по стълбите чак до самата улица. Трябваше да стигнат само до петия етаж, където имаше мост до източната сграда. Там асансьорите работеха.

Един помощник се провикна:

— Детективе, не може ли просто да сложим всички там, където са сега? Отвън пред изходите?

— Не. Трябва да излязат. Опасност от пожар. — Тя кимна към стаята точно зад нея: складът за газове и други вещества, за които я беше предупредил шефът от пожарната. Надписът „ОПАСНОСТ“ беше малък, „ПУШЕНЕТО ЗАБРАНЕНО“ — голям, а „ОПАСНОСТ ВЪЗПЛАМЕНИМИ ВЕЩЕСТВА“ — най-големият от всички.

Тя видя една родилка и повитото й бебе в инвалидна количка, сами в ъгъла. Жената плачеше също толкова силно, колкото бебето. Сакс стисна дръжките, забута количката по коридора, вкара я в опашката за извеждане по стълбите.

— Можете ли да вървите? — попита тя.

Майката отвърна на развален английски:

— Мога. Исках. Казват, че не мога. Питах. Правилата не дават.

Сакс й се усмихна.

— Днес е различно.

Помогна й да стане и я поведе към изхода. Там я предаде на един мъж — медицинска сестра, който току-що се беше качил по стълбите. Той хвана пациентката за раменете и двамата заслизаха.

— Едно по едно. Чудесно се справяте. Момче или момиче?

Гласовете им заглъхнаха, когато двамата изчезнаха надолу по тъмните стъпала.

По радиото й изригнаха гласове.

— Льороа. На Седми етаж съм. Разчистихме всички операционни зали освен три. Не можем да ги местим. Двама са на апарати за открита сърдечна операция, а на третия му сменят бъбрека. Един мозъчен хирург отказва да излезе. Казва, че това щяло да убие пациента. Съкращаваме персонала до минимум и извеждаме всички, които не са необходими.

И евакуиращите от шестия етаж докладваха за подобни проблеми. Това беше крилото за реанимация след операция, с много пациенти в безсъзнание и опасно състояние от операцията.

Някой изкрещя в микрофона:

— Имам дванайсет шибани легла, широки като двойни! Трябват ми яки мъже, за да ги свалят. Бързо!

Сакс закара друга майка с бебе до изхода и забеляза, че до нея става нещо — в една реанимация, откъсната от коридора посредством прозорец с матирано стъкло. Вътре имаше трима пациенти, още заспали от упойката: възрастна жена, по-млад от нея мъж и един тийнейджър. И половин дузина близки и приятели, отказали да оставят тези, при които бяха дошли на посещение.

Или просто неповярвали на съобщението, че идва бедствие.

Както другите легла, и тези бяха с колелца, но бяха свързани с половин дузина апарати, монтирани на стените и стойките. Сестри и санитари трескаво разкачаха устройствата и ги слагаха направо до дремещите пациенти.

Отвън се разнесе пращене.

Сакс погледна през прозореца.

Мачтата се накланяше още повече.

— Трябва веднага да тръгвате! — Сакс грабна някакъв голям пластмасов апарат, свързан с пациента чрез цветни жици. Бутна го в ръцете на един от мъжете, дошли на посещение. Той се преви под тежестта му. — Вие! — посочи тя към една жена на около трийсет години. — Време е да вкарате тези мускули от фитнеса в действие! Вземете това. — Тя посочи към още едно обемисто устройство. Май тежеше петнайсет-двайсет килограма.

— Не знам…

— Вземайте!

Жената го взе и го удържа.

Сега цялото оборудване беше на батерии, затова Сакс разкачи комплекта и посочи с ръка.

Трите легла бавно се насочиха към западния изход — най-слабо задръстения.

Кашляйки и плюейки, Сакс хукна по коридора, като проверяваше стаите.

Всички бяха празни.

Докато не стигна до S-12.

Когато влезе вътре, я посрещна сърцераздирателен вик: стенещ вик, ако подобно нещо съществува. Една жена в напреднала бременност лежеше по гръб с възглавници под главата и вдигнати в стремена крака. Лекарката й — на баджа й пишеше „д-р А. Гомес“ — се беше навела напред и викаше:

— Напъвайте!

Жената беше обляна в пот, черната й коса беше залепнала до главата, от устата й излизаха неестествени звуци и от време на време някои ругатни от все сърце.

Предполагайки, че бидейки жена, Сакс е запозната с всички тънкости на гинекологията, лекарката каза:

— Десет сантиметра разкритие.

— Добре?

— Останах без сестра… Напъвайте!

Значи наистина го казваше.

Сакс започна да кашля.

— Болна ли сте? — попита лекарката.

— Не, вдишах киселина.

Лекарката стовари стетоскопа си на гърдите на Сакс.

— Дишайте.

Сакс вдиша.

— Пак.

Отново вдиша.

— Нищо ви няма.

— Какво?

— Добре сте. Аз разбирам от дробове.

Толкова ли било просто?

— Вижте, трябва ми помощ.

— Вижте, по-добре намерете някой друг.

— О, кого? — попита лекарката, искрено озадачена.

Тази част от коридора беше празна.

— Не са ли ви учили на тези неща в училището за ченгета?

— Аз съм пропуснала урока.

— Добре, детективе, на този свят има осем милиарда души и всички са се появили по един и същ начин. Не е толкова сложно. — Бърза усмивка. — Ще се справите. Чисти ръкавици! — Обърна се към жената. — Дишайте! Напъвайте!

— Божичко! — проплака жената.

— Тя… добре ли е?

— О, да. Добре е.

Сакс смъкна сините латексови ръкавици и надяна прозрачни, хирургически, по-дебели от тези, с които проучваше местопрестъпления. Почти невъзможно е да ги сложиш на мокри пръсти, затова тя задуха енергично, за да ги изсуши.

След като си сложи ръкавиците, се обърна към лекарката, която каза:

— Трябват ми показателите й. Онзи монитор там. Казвайте какви са. Температура, пулс, дишане, кръвно. Засега ми трябва само това.

Засега ли? По дяволите, а после какво?

Очевидно нов писък.

Боже, какви дробове!

— Мамка му, искам упойка!

— Справяте се чудесно. Напъвайте!

Сакс съобщаваше числата.

Пациентката:

— Искам…

В този момент се разнесе експлозия, канонада отвън. Съседната стая изчезна в облак от стъкла и парченца пластмаса, метал и шийтрок.

Сакс погледна през стъклената стена.

Беше стоманеното възпиращо въже, което шефът на пожарникарите беше наредил да опънат; беше се скъсало и се беше изстреляло в стаята, беше избило вратата от пантите и се беше забило дълбоко в стената на коридора.

Хората в коридора изкрещяха, макар че сякаш никой не беше улучен. Ако имаше улучени, металът щеше да се вреже безпрепятствено през плътта и костта им.

За миг Сакс видя окървавени ребра…

Колко още възпиращи кабели имаше? Според Сакс беше видяла половин дузина.

— Упойка, искам упойка!

— Напъвайте! — Лекарката.

Отвън отново изскърца метал. Кулата се наклони още по-близо.

— Искам…

Сакс се наведе към пациентката.

— Млъкни и напъвай!

— Отидох да го видя. Не ме пуснаха да се кача.

Детективът, седнал срещу Рон Пуласки, кимна.

— Просто исках да му пожелая бързо оздравяване. Занесох му бонбони. На кого му трябват цветя? Но не ме пуснаха да се кача.

— Сигурно по юридически съображения. Все пак сте шофирали колата, която го е блъснала.

— Просто се чувствах ужасно. Сигурно съм изглеждал много нещастен. Една сестра се смили над мен и ми каза, че щял да се оправи. Изгаряния, мозъчно сътресение, но до няколко дни ще го изпишат.

Разговорът, за който бяха повикали Пуласки, се провеждаше в кабинета на детектива от „Вътрешни дела“ Ед Гарнър, в който Пуласки се чувстваше повече или по-малко удобно, тъй като беше задръстен с какво ли не, над бюрото се издигаше купчина от папки, а на пода бяха наредени цели редици твърди папки тип акордеон. Семейните снимки разкриваха, че със съпругата му имат две деца, горе-долу на възрастта на тези на Пуласки и Джени. Изглежда, цялото семейство обичаше да лови риба.

И двамата мъже носеха тъмни костюми и бели ризи. Яката и ръкавелите на Гарнър контрастираха с тъмната му кожа. Вратовръзката на Пуласки беше червена, а на Гарнър — тъмнозелена. Пуласки си помисли, че и двамата спокойно могат да излязат от полицейския участък и да се запътят право към някое погребение.

Детективът от „Вътрешни дела“ беше отворил бележник пред себе си, до бележника лежеше дигитална записвачка и червената точица „Запис“ светеше.

— А сега, полицай Пуласки… — започна Гарнър.

— „Рон“ е добре.

Звучеше прекалено официално да се обръщат към него на фамилно име. Сякаш вече го бяха признали за виновен в небрежно шофиране на автомобил под въздействие на наркотици и някой строг съдия щеше да го прати в затвора.

— Добре, Рон — каза Гарнър дружелюбно. — Добре. Да действаме така — аз съм Ед. Вижте, вие сте много притеснен. Разбира се, че сте. Но ще приключим колкото може по-скоро. Ще ви върнем вкъщи. Трябва само да свършим някои предварителни неща. Днес само ще вземем показанията ви за вътрешна проверка. Това не е криминално разследване. Единствената цел на въпросите ми е да разбера дали административните и процедурните правила на нюйоркската полиция са били спазени при злополуката на Паркър Стрийт.

Пуласки се взираше в една папка. Неговата. Не беше дебела — около половин сантиметър. Може би по-малко.

— Полицай? Рон?

Не обръщаше внимание. Гледаше към папката.

— Разбирате, че имате право на адвокат.

— Обадих се на няколко. Никой от тях не беше свободен. И искам да се върна на работа колкото може по-скоро.

Еди Tap и неговият червен седан бяха някъде навън, на свобода.

— И така… — Той вдигна ръце. — Ето ме тук.

— Нашият доклад ще бъде представен на борда, който ще разгледа злополуката. Вие сте…

— Запознат ли? Да.

— Бордът ще реши дали е имало нарушение на процедурата. И ако е имало — какви действия да предприемем. Сега, както вече ви казах, това не е криминален случай, но е възможно да стане. Полицаите от тамошния участник прегледаха мястото от-до. Това е нещо отделно. Ако фактите са важни, ще насочим разкритията към офиса на районния прокурор. Това означава не едно, а две разследвания. Следите ли мисълта ми?

Какво имаше да не следи?

— Да.

— Вие имате право да не се самоуличавате при криминалното разследване. Но тъй като в момента се занимаваме с административното, можем да ви накараме да говорите с нас. В противен случай ви очаква дисциплинарно наказание. За отказ да съдействате.

— Добре. Но това, което ще кажа тук, не може да бъде използвано в никакво криминално разследване.

Гарнър кимна и се усмихна.

— Ако изобщо има криминално разследване. Точно така.

Пуласки забеляза, че Гарнър не го беше попитал може ли да записва. В „Наръчник на патрулиращия полицай“ навярно пишеше с малки букви, че когато си постъпил в участъка, си се съгласил червенооките чудовища да записват изявленията ти.

— Добре, вече свършихме с тези глупости. Разкажете ми със свои думи какво се случи. — И детективът леко се усмихна. — Макар че чии други думи бихте могли да използвате?

Пуласки не се засмя, но коментарът на ченгето от „Вътрешни дела“ стопи част от напрежението в стаята. Той си пое дъх.

— Добре. Връщах се в къщата на Линкълн Райм. Тъкмо бях проверил една следа за случай, който разследвам за Извънредни престъпления. И онзи джип просто се появи. Изникна от нищото. Дори не можах да натисна спирачката. Просто го блъснах. — Той млъкна. Още виждаше колата, още чуваше звука.

— Помните ли колко бързо карахте?

— Не. Може би около шейсет километра в час.

— Какво беше ограничението за скоростта?

— На последната табела, която видях, беше петдесет.

— Но не сте сигурен, че още е била толкова, когато сте се блъснали?

— Аз… Не, не съм сигурен. Не.

— Помните ли къде точно на кръстовището се случи инцидентът? Имам предвид, другата кола вдясно ли беше или в средната алея в Халмонт?

— Не знам.

Гарнър се консултира с лист хартия.

— Говорили сте по телефона. Това показват разпечатките.

— Да. От криминалистиката в Куинс току-що ми бяха звъннали. Искаха да ме питат нещо за място, което бях проверил по-рано същия ден.

— Къде точно на Паркър Роуд се намирахте, когато ви се обадиха?

— Не помня. Сигурно на двайсетина метра от кръстовището.

— Сега наближавате Халмонт. Колко пешеходци видяхте на кръстовището?

— Не помня. Не обръщах внимание.

— А коли?

— И за това нямам представа.

— А докато се приближавахте, не видяхте ли как светофарът става първо жълт, а после червен?

— Сигурно… сигурно не съм видял. Когато за последен път го погледнах, беше зелен.

— И кога беше това?

— Не знам. Бях като всички други. Поглеждаш нагоре. Свети зелено. Продължаваш. — Вдигна рамене. — Сигналът? Някой провери ли, за да се увери, че работи?

— О, да, от Пътно движение го провериха. Работел е. Възможно ли е да сте се оглеждали наоколо и да сте се съсредоточавали върху обаждането?

— Разбирате ли, слушах, но не бях съсредоточен.

Гарнър вдигна вежда.

— Излезли сте и сте скочили през онези пламъци, за да стигнете до джипа. За това се иска смелост.

— Не беше толкова страшно, колкото изглеждаше.

Всъщност дори не беше решение. Изтърколи се през отворения прозорец на колата си и виждайки пламъците от избухналия резервоар на джипа, който току-що беше улучил, инстинктивно се хвърли нататък, за да помогне на хората, макар че единственият — шофьорът — вече беше навън и лежеше на паважа.

— Добре, добре, Рон. Сега, положителния тест. Това ни притеснява, нали разбирате. Вземате ли наркотици за удоволствие?

— Не, никога не съм вземал. Е, ако трябва да бъда честен, веднъж пробвах марихуана. Изобщо не ми хареса. Беше преди години.

Гарнър каза:

— В колежа пушех трева. Само ми се доспиваше. Заспах в часа по английски — а го водеше един професор, от когото на всички по принцип им се доспиваше. И с вас ли стана така?

— Не помня. Мисля, че да.

— Но оттогава не сте вземали наркотици?

— Не.

— Алкохол?

— Само вино и бира. Два-три пъти седмично.

— Добре. Опишете как според вас фентанилът е влязъл в организма ми.

— Съвсем наскоро, доколкото си спомням, участват в прибирането на един дилър. Голям приятел с наркоманите в Източен Ню Йорк. Когато разчиствахме мястото, намерих един от заместниците му да лежи по лице и, нали разбирате, без да реагира. Обърнах го, дадох му „Наркан“ и започнах да му правя изкуствено дишане. Но той си беше отишъл.

— Не сте ли носели ръкавици?

— Знам, че процедурата е такава, но исках да действам бързо. Мислех, че мога да го спася. — Той поклати глава. — Бандата му знаеше, че е там и умира, но не направи нищо. Съвсем нищо.

— Вие поне сте ги прибрали, тези мръсници.

— Да… Понякога наистина се случва, нали?

— Кое?

— Да дадеш положителна проба за наркотици, защото си докоснал някого при арест?

— О, да. Бордът и преди го е виждал. Как бихте описали физическото си състояние?

— Схванат врат.

— О, не от катастрофата. Като цяло.

— Добро.

— Никакви наранявания?

— Не.

— Добре, Рон, колоноскопията свърши. А, само още едно нещо. Може ли да начертаете диаграма къде в кръстовището сте били по време на катастрофата?

— Да начертая ли? — Той кратко се засмя. — Аз не съм художник. По-добре го възложете на дъщеря ми.

— Ха! У нас е синът ми. Просто се постарайте. — Той подаде на Пуласки лист, химикалка и папка, върху която да сложи листа; бюрото беше прекалено задръстено с какво ли не, за да става за писане.

Той направи опит и върна листа. Замълча, приковал поглед в снимката на Гарнър и семейството му. Продължи да ги гледа дълго време.

— Рон?

Очевидно Гарнър го беше попитал нещо.

— Извинявайте. Какво?

— Казах: „Това е всичко.“.

Пуласки стана.

— Предполагам, че ще ни съдят.

— О, да, и още как! Но имаме застраховка. И добри адвокати. Като стана дума за това, каквото и да реши бордът, и на вас ще ви трябва адвокат. Ще ви споменат в делото в лично качество.

Пуласки не отговори. Вече си се представяше като подсъдим на скамейката.

Гарнър каза съчувствено:

— Имаме психолози, можем да им се обадим. Препоръчвам да поговорите с някого от тях.

— Няма нужда. Вече имам с кого да говоря.

— Наистина ли? И с кого?

— С жена ми.

Амелия Сакс попита настойчиво:

— Няма ли да я плеснете?

— Какво?

Сакс кимна към окървавената, влажна и мокра фигурка, която лежеше върху син плат в ръцете на лекарката.

— Нали знаете, да я плеснете по дупето? За да започне да диша?

— О, вече не го правим. От години.

Доктор Гомес изсмука малко течност от нослето и устата и разтри новороденото с плата. О, да, бебето май дишаше чудесно и тихо плачеше.

Лекарката погледна към Сакс.

— Пъпната връв. Имам нужда от помощ.

А, да. Трябваше да я среже. Все толкова знаеше. Сакс извади от задния си джоб елегантното швейцарско ножче, което винаги носеше. Натисна копчето. То се отвори.

Лекарката я изгледа смаяно.

— Можем да го стерилизираме — каза Сакс.

Жената се намръщи.

— Имах предвид, можете ли да я подържите, докато стягам връвта?

О.

Сакс прибра ножа. И внимателно взе бебето.

След по-малко от минута връвта беше стегната и срязана и за облекчение на Сакс, новороденото беше в ръцете на майка си, която ридаеше — може би от страх от още един удар на кабел или от падащата кула, макар че можеше да е и от раждането. Най-вероятно и от двете.

— Може ли да върви? — попита Сакс.

— Кърви. По-добре с количка.

Майката:

— „Кърви!“ Вие не ми казахте, че ще кървя!

Бодър отговор:

— Казах ви, госпожо. Ще се оправите.

В ъгъла имаше инвалидна количка. Лекарката и Сакс наместиха майката в нея.

Сакс избута количката в коридора.

Проклятие, сега и на двата изхода имаше тапа! Прерязаният кабел беше паникьосал всички и беше предизвикал запушване. Няколко души се бяха опитали да пренесат масивните легла по стъпалата, но не бяха достатъчно силни и парчета от мебелите стърчаха на върха на стълбището и запречваха вратите.

Спасителите се опитваха да успокоят всички и да махнат леглата. Не се получаваше.

Сакс си спомни какво обеща на Райм — че само ще рани Часовникаря.

Сега си промени мнението.

Бутна майката и бебето към най-близкия изход, а доктор Гомес, намръщена, защото беше забелязала, че една сестра на отсрещния изход е паднала, забърза към нея.

— Искам обезболяващо! — настоя родилката.

Сакс не й обърна внимание.

В този момент се скъса втори кабел и се заби в прозореца, пред който доктор Гомес минаваше на път към ранената сестра. Жената изчезна сред буря от дъжд и стъкла.

Не…

— Докторе!

Не можеше да види дали лекарката е била улучена. Паркира количката близо до западния изход и тръгна към мястото, на което беше видяла Гомес за последен път.

Все още не можеше да види какво се е случило след удара — пушекът и прахът бяха прекалено гъсти.

Но после забеляза нещо странно и спря.

На линолеума пред нея се появи една сянка и се раздвижи. Какво?…

Тя изпълни пода като решетка от черни линии.

Сянката на мачтата.

Сакс се обърна към прозореца точно когато коридорът се изпълни с писъци.

— Пада! — извика някой.

Сакс се хвърли към вратата, завъртя се срещу стената, за която предположи, че ще й осигури известна защита. Освен ако, разбира се, целият етаж просто не поддадеше под крана и не ги заровеше под отломки, примесени със стоманени подпори, от които всички щяха да останат без дъх…

Клаустрофобия.

Поне нямаше да й се наложи да търпи този ужас много дълго: рухването щеше да запали газа и възпламенимите солвенти и да изгори всички само за няколко минути.

Забеляза и още нещо: кашлицата беше спряла.

Чакаше кулокранът да рухне…

Чакаше…

Чакаше падането, което не се случи.

Вместо оглушителния шум на рухващ метал и стъкло се появи друг шум и започна да става все по-висок.

Туп-туп-туп.

Сакс се надигна и предпазливо отиде до прозореца. Обърна се наляво и видя доктор Гомес права, да върви към ранената сестра.

Кранът все още се извисяваше пред очите им. Но вече не се движеше към тях.

Туп, туп.

На петнайсетина метра над мачтата имаше хеликоптер. Бяха спуснали кука от лебедка над отворената врата и тази кука се беше забила в предната стрела.

Хеликоптерът беше голям, но не беше предназначен за тежести като крана и един работник седеше завързан на прага с ръка върху контрола на лебедката. Ако мачтата най-накрая поддадеше и паднеше свободно, той трябваше да освободи кабела, за да не повлече хеликоптера със себе си.

Засега обаче хеликоптерът издържаше. Мачтата се спускаше бавно.

Надолу, надолу, бавно…

Шест метра от върха на сградата.

Три метра.

С шумно металическо издрънчаване мачтата се подпря навярно на стоманения трегер на върха. Хеликоптерът остана в позиция.

Кабелът се отпусна и кулокранът и стрелата останаха стабилни.

Работникът дръпна щифта и освободи кабела. Той падна, заблещука на един слънчев лъч и увисна право надолу. За миг хеликоптерът се задържа на място като ангелски ореол над смирения молител кран и после бавно се издигна в синьото, без нито едно облаче небе.

Тя беше извън основната сграда и гледаше как екипите прокарват кабели от кулокрана и стрелата към ребрата, забити в бетонната основа на допълнителната сграда.

Това й напомни за — по същество — смъртоносното оръжие, убило приятеля на оператора по такъв страшен начин.

Тук поне краят беше щастлив.

На покрива на основната сграда също имаше екипи — разглобяваха стрелата и оставяха сегментите на покрива, откъдето Сакс предполагаше, че ще ги прибере друг хеликоптер.

Телефонът й измърка.

— Райм.

— Чух. Хванали са я с ласо.

Тя обясни, че Гари Хелприн, операторът, е получил съобщението й, научил е за предстоящото бедствие и се е обадил на шефа на компанията си. Шефът бързо подбрал техния „Сикорски Ес-64“ за вдигане на големи тежести — който работел на Петдесет и пета Западна улица, до река Хъдсън. Пилотът пуснал тежестите и полетял към болницата. Само след два опита успели да закачат мачтата като костур.

Райм каза:

— А от Контратероризъм във ФБР намериха още два полета на дрона. Но не са били близо до строителни обекти. Един жилищен блок в Бруклин и една офис сграда в Манхатън. Опитваме се да открием връзката. Опиши мрежа, Сакс. Трябват ми доказателства. И ми дай всички видеозаписи, които намериш.

— Какво? — прошепна удивено тя. — Ти искаш видео?

— Няма нищо, Сакс. Локар ми разреши.

Той прекъсна връзката.

Сакс махна на техниците по събиране на доказателства, които седяха на периметъра на обекта. Тръгна към тях, като се спря за кратко да говори с двама полицаи — млади, може би неотдавна постъпили в Патрулите.

— Разпитайте охраната в болницата и в близките офиси и магазини за видеозаписи. И карти памет, макар че ще е по-добре, ако можете да го качите. Заповядайте. — Тя им подаде една от визитните си картички, която включваше инструкции за сигурно качване в нейната база данни в полицията за видеонаблюдение.

Един цял нов свят…

— Да, госпожо — казаха те едновременно… и малко зловещо.

Отдалечиха се енергично, а Сакс се присъедини към тримата техници. Райм искаше веществени доказателства, но такива почти нямаше. Щеше да се наложи да почакат мачтата да се стабилизира достатъчно, за да се покатерят, и дори тогава единствената им награда щеше да е разтопената система за подаване. А каква полза от нея?

Райм й беше изпратил съобщение, че са идентифицирали дрона, но моделът бил обикновен, с над хиляда продадени бройки миналата година. О, Часовникарят можеше да е бил наблизо, за да насочи своя апарат към мястото за кацане, но пък можеше и да е седял в дневната си на цял километър оттук и да е насочвал дрона към крана.

Един глас се обади:

— Госпожице? Полицайке? Жено?

Тя се обърна и видя пациентката, за израждането на чието бебе току-що беше помогнала. Родилката беше в инвалидна количка; един санитар я беше избутал дотук.

— Аз съм Мери-Джийн. Джийн, с И. Макалистър. Не сме се запознавали, не и официално.

Двете се ръкуваха. Черната коса на родилката, преди разпиляна във всички посоки, сега беше прибрана на стегната опашка.

Сакс погледна към мъничкото момиченце, повито и дремещо. На този етап човек не може да каже, че са сладки или хубави, затова не го каза. Попита:

— Как се чувствате вие двете?

— Тя е добре. Мен още ме боли. Но не мога да пия нищо. Не и с… — Посочи с глава надолу. — Нали разбирате, ще я кърмя. Бях… малко шумна. Извинявайте.

— Изобщо не бяхте, наистина.

— Виждате ли това нещо? — попита шепнешком Мери-Джийн и кимна към крана. — Мислех, че това е краят.

— И аз — отговори Сакс. — Има ли кой да ви вземе?

— Съпругът ми. Бебето беше изненада. Е, нямам предвид в този смисъл. Искам да кажа, че се роди преждевременно. Той беше извън града, но сега пътува насам.

— Искате ли още едно одеяло?

— Добре съм. Знаете ли, така и не можахме да измислим име за момиче, което да ни харесва. Имахме цяла дузина за момчета.

— Трой, Ерик, Тейт… Но нищо за момичета. Какво ще кажете — имам предвид, имате ли нещо против да я кръстим на вас?

Сакс не можа да сдържи усмивката, която този чаровен жест извика на устните й.

— Казвам се Амелия.

Мери-Джийн наклони глава настрана и се намръщи.

— Не. Не ми харесва. Имате ли други идеи?

Усмивката на Сакс се превърна в задавен смях.

— Фамилията ми е Сакс и не я препоръчвам. Хей, какво ще кажете за нещо малко по-различно?

— Какво?

— Фамилията на съпруга ми. Райм.

— Райм, като рима в песните?

— Точно така.

— Да. Харесва ми. Райм Макалистър. Съгласна съм.

Сакс погледна за последен път към бебето. Дребосъчето мълчеше, засега беше спряло да плаче и беше напълно потънало в невинен сън и в завидно неведение за злото, придружило идването му на този свят.

Амелия Сакс гледаше как един кран — мобилен, не кулокран — сваля на земята разглобените части от мачтата и стрелата, които допреди миг бяха облегнати на „Свети Франсис“. Скоро онази част от дрезината, която хидрофлуоридната киселина почти беше разтопила, щеше да бъде достъпна.

Но какви бяха шансовете да събере веществени доказателства, които да им свършат работа?

Не особено големи, но може би щяха да видят името на марката на таблото или да разберат, че тази концентрация на киселината е уникална — и следователно по-лесна за проследяване.

Телефонът й иззвъня.

— Райм — каза тя.

— Сакс, къде си?

— В болницата. Близо до крана. Би трябвало скоро да мога да взема проби. И снимки.

— Остави мястото на техниците. Имам следа. Трябва да действаме бързо.

— Казвай.

— Онези проби, които взехте с Лайл? В гаражите? Имаме съвпадение. Един от предприемачите, които набелязахме, е оставил следа от хидрофлуоридна киселина на земята под вратата на мястото до шофьора. На лимузината си.

— Коя кола? — Запита се дали е бентлито.

— Един мерцедес, който Лайл провери. На един от най-големите предприемачи в района. Уилис Тамблин.

Този, когото се опита да открие след бентлито, но така и не успя.

— Няма криминално досие, но Лон провери в архивите на управата. Миналата година е ходил десетина пъти в сградата на Строителство и инженерство.

Значи теорията му се оказваше правилна: предприемачът беше наел Часовникаря да обезценява имоти, за да може той да ги купи евтино.

— Намерихме го на четеца на табелки и съвпадението с мерцедеса излезе преди пет минути. На около три пресечки от теб е.

— Значи той е тук и проверява какво е свършил Хейл. И сигурно е ядосан, че предотвратихме рухването. Къде е мерцедесът?

Той й даде адреса.

— Изпращам ти снимката на Тамблин от Агенцията за регистрация на превозни средства.

Тя погледна към телефона си. Петдесет и няколко годишен, с оредяваща коса и строго лице, сякаш щеше да му бъде болезнено да се усмихва. Приличаше на… истински строителен предприемач.

— Идвам.

Прекъснаха връзката. Сакс смъкна със замах досадния бял тайвек и пак облече черното си спортно яке. Каза на тримата техници по събиране на доказателствата, че е изскочила следа и те трябва да продължат да проверяват мястото. Тя щеше да се върне скоро.

Мисълта да тича не й хареса, предвид разранените й дробове и трахея.

Но доктор А. Гомес я беше обявила за здрава, затова хукна.

Помисли си за един стар израз, който използваше баща й. Цял живот се беше водила от него:

Задъхана, Сакс крачеше по тротоара към мястото, на което системата за разпознаване на лицензирани регистрационни номера беше поставила мерцедеса на Уилис Тамблин, предприемача, който може би — вероятно? — беше наел Часовникаря да предизвика хаос на нюйоркския пазар на недвижими имоти.

— Райм, там ли си? — попита тя. — Вървя нататък.

— Колко още?

— Три-четири минути. Какви са шансовете Тамблин да е дошъл, за да се срещне с Часовникаря?

— Не знам. И си мисля… — добави бавно Райм. — Може да е капан. Може Хейл да е една крачка пред нас. Или да си мисли, че е.

— А колата е клопка?

— Може би.

— А гранатите и експлозивите, които е откраднал Гилиган? И самоделната бомба в мерцедеса.

Райм каза:

— Или още хидрофлуоридна киселина. Ако няма никого, стой там и чакай противобомбения отряд.

— Добре. Почти стигнах.

Тя затвори и превключи на полицейската честота.

— Детектив Пет-осем-осем-пет. Отделът за спешни случаи. Край. — Думите излязоха на пресекулки заради задъханото й дишане. Тя може и да беше добре, но дробовете й не вярваха докрай на резултата от този преглед.

Дрънчене, а после:

— Амелия. Бо Хауман. Добре.

Този път операцията изискваше намесата на самия началник на Отдела за спешни случаи, а не на обикновен капитан.

— Бо.

— Къде си? — попита той.

— Още три минути. Пеша. Ти?

— На шест-седем. — Гласът му беше хриплив и тя открай време се чудеше защо. Доколкото знаеше, той не пушеше. Във всеки случай слабият прошарен мъж отговаряше на стереотипните предположения за човек с такъв глас. — Какъв е сценарият?

— Имам кола, собственост на Уилис Тамблин. Строителен предприемач. Възможно е той да е наел Чарлз Хейл…

— Часовникаря.

— Точно така. Да събори крановете.

— Защо?

— За пари.

— Този мотив е вечно актуален.

— Почти стигнах, Бо. Виждам колата. Ще я огледам.

— Добре.

Пред нея блестеше дългата черна лимузина — бърза, елегантна, интелигентна. Но също като луксозния автомобил, който беше видяла по-рано днес, бентлито, мерцедесът се управляваше от електрониката, а не от сърцето. За нищо на света не би си купила подобна кола.

Сакс се спря и с походка на нехайна бизнес дама пресече улицата към комплекса, където беше паркирана колата. Дъхът й секна. Това беше участък, който се състоеше изцяло от складове и магазини за продажба на едро, така че почти никой не ходеше пеш. Беше добро място да арестуваш някого — рискът от странични щети беше малък, макар че отсъствието на минувачи си имаше и недостатъци: тя и другите полицаи, дори с цивилни дрехи, щяха да са по-ясно видими за наблюдателния Часовникар, с неговите легендарни умения за оцеляване.

Но ако това беше капан, Сакс не смяташе, че ще го щракне, докато тя е извън колата. Експлозивите, откраднати от Гилиган, изобщо не стигаха, за да убият някого, който не е вътре, в самата кола.

Самоделната бомба трябваше да е огромна — килограми С4 — за да създаде радиус на изригване, достатъчно голям да убие полицаи, които просто стоят близо до колата.

Все пак Сакс забави крачка.

Когато се изравни с колата, небрежно погледна вътре и видя, че има човек. Значи не беше капан.

Един едър мъж, тъмен почти колкото боята на колата, седеше зад волана и преглеждаше съобщения или играеше игра на телефона си. Носеше черен костюм и бяла риза. На задната седалка имаше кафяв куфар с колелца, затворен.

Преди мъжът да е погледнал към нея, тя зави наляво и спря пред магазин, в който продаваха копчета — бяха изложени стотици.

Една азиатка с дълга рокля на цветя се провикна:

— Продаваме само на едро!

Сакс, бивш модел, си спомни дните на снимки за модни списания, когато продуктовият мениджър на дизайнерската къща изпращаше една много нервна млада асистентка да изтича до магазин, точно като този, за да намери аксесоар за някоя рокля, защото наличните не „отговаряха на творческата му представа“.

Тя вдигна полицейската си карта.

— Полиция. Отидете отзад. Стойте там.

Очите на жената се разшириха и примигнаха. Тя се обърна на сто и осемдесет градуса и тръгна към вратата.

— И не се обаждайте на никого.

Служителката пусна телефона си на щанда, сякаш се беше подпалил, и изчезна в задното помещение.

Сакс се свърза по радиото.

— Бо, в „Копчета и аксесоари Филдстейн“ съм. В колата има човек. Мъж, чернокож, на трийсет и няколко. Много мускулест. Не знам дали има оръжие. Не ме видя. Отзад има куфар, затворен. Според мен не е капан, но ме изнервя куфарът.

Хауман каза:

— Противобомбеният отряд и пожарната идват без сирени. До шест-седем минути са там. Ние — до четири.

Шофьорът потупа по слушалката си и леко се наведе напред. Включи двигателя на мерцедеса.

— Бо. Обадиха се на шофьора и той запали. И гледа назад. Тамблин идва насам. Може би с Часовникаря. Ще изкарам мускулестия от колата.

— Можеш ли да почакаш за подкрепление?

— Няма време. Ще тръгнат. Ще вкарам шофьора в магазина и ще му сложа белезници. Тамблин ще дойде, ще погледне към седалката на шофьора. Аз ще се приближа изотзад. Ако Часовникаря е с него, ще съборя и двамата на колене. И ще те чакам.

Хауман се поколеба.

— Добре. Ще побързаме. Край.

Не каза: „Внимавай“, но тонът му го подсказа.

Сакс полека излезе навън.

Отново огледа улицата от горе до долу.

Половин дузина хора, но не и Тамблин.

Тя се приближи до колата и забеляза, че шофьорът чете на телефона си.

Сакс хвана полицейската си карта в лявата ръка. С дясната държеше оръжието.

„Законно ли е да го задържа?“ — запита се тя.

От конституционна гледна точка беше съмнително — малко хидрофлуоридна киселина в отпечатък от обувка в гараж на търговска сграда да издържи като възможен мотив? За Тамблин може би щеше да мине, но за шофьора? Беше рисковано.

Но Сакс щеше да се безпокои за закона по-късно.

Първо щеше да ги спипа.

Все пак се целеха не в друг, а в Часовникаря.

Тя застана до прозореца, понечи да почука — и ако се наложи, да го свали, — Когато осъзна, че някой от хората, които беше забелязала на улицата, е застанал точно зад нея.

Погледна назад и видя един бездомник. С палто на петна и странна шапка, като някакъв войнствен племенен вожд от Близкия изток. Стори й се смътно познат. Да, той беше на първото местопрестъпление!

Амелия Сакс беше допуснала една от основните грешки при обмисляне на арест: беше се съсредоточила върху очевидния заподозрян и беше проявила непредпазливост към тези, които изглеждаха невинни.

Но после погледна зад шапката, зад палтото, зад оръфаните обувки, зад мръсното лице и осъзна, че този човек й е познат от друго място, а не само от обекта на Осемдесет и девета улица.

От снимките от Агенцията за регистрация на превозни средства, които й беше изпратил Линкълн Райм.

Измий лицето, среши косата… и насреща й беше Уилис Тамблин, предприемачът, човекът, за когото сега смятаха, че е наел Часовникаря да събаря с гръм и трясък кранове в Ню Йорк.

Той затвори и заключи два пъти вратата на дома си в Куинс, целуна Джени, извика „здравейте“ на децата, които може би не го и чуха, защото бяха на горния етаж с телефоните и компютрите си. Родителите им бяха решили днес да ги оставят вкъщи заради известността, с която се беше сдобил баща им след катастрофата и отстраняването от работа.

И — макар че, разбира се, не го казаха на децата — поради възможната заплаха, която представляваше разследването на Еди Tap.

Както винаги Когато се прибираше, кучетата дотичаха да го поздравят с ентусиазъм. Оги беше куче с двойно гражданство — мини австралийска овчарка, тоест американска овчарка. Той се втурна към Рон с остатъците от една наскоро изкормена плюшена играчка.

— Благодаря — каза Рон, взе спихналия дракон и го хвърли в коридора, където кучето я взе и отново задъвка. Изглеждаше доволно от вниманието и се зае да я разкъсва и дъвче още по-енергично.

Дейзи беше калейдоскоп от гени: папийон, шелти, австралийска овчарка, джак ръсел и чихуахуа. Децата понякога напомняха на сладуранката, че най-далечният й предшественик е бил вълк. Напразно.

Рон забеляза, че Джени не носи обичайните си домашни шорти, а разкроена черна пола и червена блуза. Стройната жена изглеждаше така, сякаш се канеше да излиза с приятелките си.

— В клуба за книги ли? — попита той.

— Не. Ще си остана вкъщи, със съпруга си.

Усмивка, още една целувка.

Луничавото й лице стана сериозно.

— Дойде един репортер. Искаше да знае какво мисля за факта, че разследват съпруга ми. Че е карал, без да внимава, защото е бил дрогиран.

Рон се намръщи. Беше очаквал, че катастрофата ще се разчуе, но как изобщо бяха разбрали, че в този момент е говорил по телефона?

— Накарах го да избяга с подвита опашка. Все пак не можеш да пръскаш репортери с лютив спрей — каза Джени. — Или имам това право?

— Забранено е със закон.

— Някой в Олбъни трябва да извади този закон от книгите.

Той отново я целуна, този път по челото. Тя беше трийсет сантиметра по-ниска от него и устните му редовно попадаха на тази част от лицето й. Изглеждаше почти същата, както когато се запознаха преди години… Сега косата й беше подстригана на каре, което оказваше любопитен ефект — променяше формата на лицето й, подчертавайки различни ъгли. Той я харесваше с къса коса, харесваше я и с дълга. За него тя беше красива — прекрасна от самото начало. И винаги щеше да бъде.

Той осъзна, че е станал сантиментален след катастрофата, и енергично прогони това чувство.

— Обяд! — провикна се тя.

Само след секунди Мартийн и Брад слязоха по стълбите като професионални изпълнители на опасни номера. По-големият Брад изпревари Мартийн с част от секундата. Модата за пуберите изискваше дрехи с качулка, светлосиви и за двамата. И, разбира се, торбести шорти — карирани за Брад, яркооранжеви за сестра му. Тя открай време беше по-смела по отношение на дрехата и за ужас на Рон, вече се беше чудила дали боли да си направиш татуировка.

Двете деца, руси и луничави като майка си, знаеха какви са задълженията им на масата — да наливат вода, сода и мляко и да сервират големите блюда със студени меса, пържени картофи, туршия, салата, нарязан пъпеш. Рон седна на обичайното си място — на стола със странични облегалки. Не защото беше глава на семейството, а защото беше най-неудобният от всички. Можеше да купи нов. Още едно нещо, за което сега щеше да има време.

Четиримата сипваха, хранеха се, говореха.

— Как, Донован? Да отиде на мач на „Метс“ и „Бостън“. Гадна работа… О, да. Може ли да отида на онова място? Луис и Харви ще ходят… Близо до Уест Пойнт. Предлагат обиколка. Там има някакъв военен музей. Уморих се от флейтата… На Морган й купиха китара. Баща й й взе „Фендър“… О, къде ходихме миналото лято, край езерото „Джордж“? Има едно видео в ТикТок… Котка… След вечеря… Тестът ли? Да, добре мина…

Разговорът прескачаше на всякакви теми освен на една: защо татко ще си остане вкъщи известно време. Децата са неизменно любопитни и много интуитивни. Животът на неговите се състоеше основно от тренировките по футбол, виртуалните им светове, висенето с приятели — но те имаха и новинарски потоци и форуми и знаеха за отстраняването на баща си не по-малко от всеки друг. Сигурно повече, отколкото деветдесет процента от хората в полицията.

И така, когато всички се нахраниха и чиниите се изпразниха, Рон реши, че е време.

— Добре. Семейна среща.

В тази къща не прилагаха тази идея на практика. Навремето баща му държеше на такива срещи един или два пъти годишно и Рон и близнакът му Тони сядаха на килима, а майка им — на своя люлеещ се стол, докато баща им говореше какво ще означава да се преместят в по-малка къща, какво ще означава едно преместване от Куин в Бруклин, че дядо Бил е починал или че лекарите са му открили нещо и трябва да прекара известно време в болницата…

Затова Рон — разбираемо — беше започнал да свързва идеята за официална семейна конференция с нещастие и никога не беше свиквал такава.

Досега.

Преместиха се в дневната.

Той седна на един фотьойл, за да не може Джени да седне до него — по някаква причина му се струваше, че това би придало допълнителна сериозност на ситуацията и би разстроило децата още повече.

— Вие знаете малко за това, което става. Но аз ще ви кажа всичко.

Обясни им за катастрофата, че ще го глобят и може би дори ще му повдигнат обвинение, че е минал на червена светлина и е наранил някого. Човекът, когото беше наранил, щеше да оживее. Заради правилата на полицейския участък трябваше известно време да не работи.

Той и майка им щяха да се погрижат те да са добре. Това беше само временно. Животът им почти нямаше да се промени.

Нямаше как да скрие или заглади едно нещо.

Наркотиците.

За които децата, за съжаление, знаеха много заради часовете по здравеопазване в училище.

Беше им обяснявал колко лепкав и силен е фентанилът. Че той и майка им никога не са вземали нищо по-силно освен малко трева за развлечение (казваше им всичко, но не прекалено много от всичко.)

Тази част беше грешка. Щеше да я оправи.

Те кимнаха, че разбират.

Но напълно ли разбираха?

И всъщност колко убедителен можеше да бъде Рон, когато не беше сигурен, че нещата наистина ще се оправят?

Единствената част от всичко случило се, която не влезе в окончателната версия: че може да го арестуват и да го пратят в затвора.

По-късно щеше да се оправи с това, ако се наложеше.

Брат попита:

— Ще трябва ли да се преместим?

— Не. В никакъв случай.

Мартийн искаше да попита нещо, но замълча. Рон, ясновидец като всички родители, каза:

— Никой не е казвал, че мога да загубя работата си. А дори и да я загубя, ще си намеря нова. Лесно е.

На лицето на момичето се изписа облекчение.

Усещане, което баща му в този момент изобщо не изпитваше.

При мисълта да напусне единствената работа, която някога беше искал, или да задържи значката, но да е прикован зад бюро, стомахът на Рон се сви, а сърцето му прескочи. Потисна порива да се разплаче. Едва-едва.

Брад, по-сдържаният от двамата, каза:

— Може би трябва… не знам, да си стоим вкъщи.

Рон се пресегна и сграбчи момчето за ръката.

— Не, ще продължим да живеем както винаги. Нормално. Няма да допуснем тези неща да ни засегнат. Ще се издигнем над тях. Чували ли сте този израз?

Те кимнаха.

— Съгласни ли сте?

Те казаха „Разбира се“ и „Добре“.

Но думите бяха несигурни. Децата бяха объркани, разтърсени и може би уплашени.

Това разби сърцето на Рон Пуласки.

Но той също си сложи смела маска.

— Разчистете масата, довършете си домашните. А после — „Монополи“ с десерт.

Този път усмивките им бяха искрени. Тяхната любима версия на играта беше „Дог-ополи^[9]“. Това им даваше възможност да възобновят вечната дискусия за вземането на още едно куче.

— Домашните? — попита пак Рон.

Мартийн, ученичка в началното училище, нямаше домашни.

— Аз си ги написах — каза Брад.

Но го изрече по начин, който му напомни на гангстерите на улицата, когато казват: „Нямаш нищо срещу мен“.

— Цялото ли? — попита Рон.

— Почти.

— Почти ли? — Той се засмя. — Лампата или е включена, или не.

Когато чуеше фраза като „най-уникален“, Линкълн Райм казваше:

— Или е уникален, или не. Като това, дали една жена е бременна.

Според Рон метафората е лампата беше по-уместна.

— Остава ми още едно. Но почти свърших.

— Може после да го довършиш. Донеси играта.

Лицето на момчето грейна.

Децата приготвиха масата в стаята с телевизора и доведоха своите двойници — Оги и Дейзи. Рон и Джени отидоха в кухнята да дораздигнат. Бършейки плота, Джени попита:

— Това ще се отрази ли на нещото, за което ми каза вчера? Твоя разговор е Лон?

За възможността да поеме нещата след Линкълн Райм.

Ако го уволняха, нищо не можеше да му попречи да бъде консултант на полицията, като Линкълн. Но благонадеждността му като експертен свидетел щеше да бъде унищожена. А това означаваше, че никой няма да го наеме.

Ако го обвиняха и осъдеха… Това беше друго.

— Зависи от заключението.

— Трябва да са пълни идиоти, за да те пуснат. Виж какво направи с онова място вчера! Намери следа от бомбаджията. В отдела сигурно са били на седмото небе.

„Направо на деветото…“

— Политиката и впечатлението, което създаваме, имат значение.

— Как мина разговорът?

Той вдигна рамене.

— Ченгето от „Вътрешни дела“ беше свястно. Изобщо не мина толкова зле, колкото очаквах.

Спомни си за половината час, прекаран с Гарнър.

И се загледа навън през прозореца.

Тя се приближи, прегърна го, притисна глава до гърдите му.

— Каквото и да се случи, ще издържим.

Рон устоя на гравитационното придърпване да погледне към рафта над камината.

— Готови сме. — Гласът на Брад.

— Татко, ти кой искаш да бъдеш? Аз съм котката, а Брад — пощальонът.

Той се провикна:

— Аз ще съм пожарният кран!

— Ах, че гадно!

Никой не искаше да бъде пожарният кран в „Дог-ополи“, но Рон не се сети кои са другите фигури.

А после се замисли и отново погледна през прозореца.

— Какво има? — Джени се взираше в съсредоточените му очи.

Той я целуна по челото.

— Веднага се връщам. Трябва да се обадя на един човек.

Докато Джени вадеше кутия сладолед за десерт от фризера, Рон излезе на задната веранда.

Извади телефона си, потърси в контактите един номер и го набра.

— Здрасти, Рон — каза Лайл Спенсър. — Как си? Чух. Божичко, съжалявам!

— Нищо ми няма. Благодаря. Слушай, можеш ли да ми отделиш няколко минути?

— За теб винаги.

Амелия Сакс му върна личната карта.

Облеченият като бездомник мъж наистина беше Уилис Тамблин.

Сега, когато можеше да погледне отвъд костюма и изцапаното му лице, беше очевидно, че той е мъжът от снимката, която й беше изпратил Райм.

Спомни си, че Тамблин има около двайсет и девет милиарда долара — макар че този резултат излизаше при търсене с Гугъл, така че кой знаеше? От самото начало на кариерата си беше строителен предприемач в Ню Йорк и Ню Джърси. Беше роден в бедност. В статиите за него често се повтаряше фразата „със собствени усилия“. И един-два пъти — „със съвест“. Звучеше така, сякаш репортерът, който пишеше историята, се учудваше, че включва това определение в едно и също изречение със „строителен предприемач“.

Наблизо бяха Бо Хауман и един от тактическите екипи на Отдела за спешни ситуации. Рискът беше нисък, но не и несъществуващ.

И шофьорът на Тамблин излезе. Той беше бивш полицай от нюйоркската полиция, утроил заплатата си — а може би и удължил живота си, — ставайки частна охрана. Нямаше криминално досие и разрешителното му за носене на скрито оръжие беше актуално.

— Намерихме доказателства, които ви свързват с рухването на първия кран.

— Да, разбира се. Бях там. — Той тихо се засмя. — Вие дори ме видяхте. Но не помните.

— Помня.

Тамблин леко наклони глава.

— Какви доказателства по-точно? Любопитен съм.

— Следи. — „Давай на заподозрените си нещо, което да ги накара да продължат да говорят — помисли си Сакс, — но никога нещо, което могат да използват.“

Той се намръщи и на сбръчканото му лице се образуваха още бръчки.

— Аха. Значи сте събрали с прахосмукачка, или каквото там правите, пръст от мястото около колата ми. Не, около колите на всички големи предприемачи. Питам се на кого още. Либерман? Фрост? Бахрани? И сте предположили, че някой от нас е наел престъпник с трион, за да наклони крановете за майтап и печалба. Един патрул е видял това. — Кимна към мерцедеса. — И е поискал помощ. В полицията казвате ли „да поискаш помощ“? — Той кимна енергично. — Знам. Била е киселината! По новините. Това е следата, за която говорите. Гадост. Аз стоях настрана.

Искаше й се и тя да беше, макар че дробовете й очевидно се оправяха.

— Е, добре, да, наистина бях при рухването на Осемдесет и девета улица. И до болницата. — Той посочи с глава на север. — И на строителния обект в Бингам, където асансьорът падна от почти двайсет метра и счупи гърба на един работник. Бях до комплекса „Ричард Хендерсън“ на река Хъдсън. Онази голяма стъклена кула? Нямаше осигурено извозване на строителни отпадъци. Вятърът довя цял куп скрап от дървесина отгоре й. Тя падна от двеста метра и удари трима работници със сто и петдесет километра в час. Имаше и един убит. Пети загуби ръката си.

Той кимна към мобилния си телефон, който Сакс беше извадила от палтото му и беше сложила на капака на колата му.

— Аз правя видео на обектите и пиша доклади как злополуките са можели да се избегнат. Международната асоциация на работниците, Братството на дърводелците, Водопроводчиците и майсторите на тръби, Металните листи, Бояджиите и свързаните професии… Всички съюзи ми докладват за злополуки. А аз се правя на детектив. — Той погледна към щита на колана й с изражение, сякаш почти му се искаше и той да има.

— Вие сте предприемач на кръстоносен поход, тръгнал да спасява живота на работниците.

Тази фраза му хареса.

— Редовно се срещам с кмета и директора по сигурността в Отдела по строителство и инженерство.

Това обясняваше защо толкова често е бил регистриран да влиза там.

Той беше свалил странната шапка и палтото. Изглеждаха мръсни, но това очевидно беше само част от ролята му. Мръсотията и мазнината бяха нарисувани със спрей. Сакс очакваше неприятна миризма, а усети само лек лавандулов аромат. Може би шампоан, макар че Тамблин приличаше на човек, който харесва одеколон.

— Защо използвате прикритие?

— Аз съм като оценител на ресторанти. Фирмите и предприемачите ме познават. Ако ме видят и условията не са безопасни, ще ги прикрият. Или ще ме изгонят от обекта. Понякога съм турист, друг път — уличен музикант. Най-добре е да съм бездомник. Тогава съм невидим. — Той се подсмихна. — Промъкнах се плътно зад гърба ви, не е ли така? Ако аз бях човекът, отговорен за падането на крана, сега нямаше да сте сред живите.

Сакс нямаше какво да му възрази.

— А когато се държиш като луд, всички искат просто да се разкараш.

Каза й, че една полицайка току-що го е спряла до болницата. Но щом започнал да дрънка, бързо й омръзнал и го пратила да си ходи.

— Фредерик — каза той и погледна към шофьора си, — вода, кърпи.

Пак се обърна към нея и тя кимна, че е съгласна.

Шофьорът се приближи до багажника на колата и извади от него поисканите неща. Сакс и Отделът за спешни ситуации вече бяха проверили багажника. Фредерик подаде на шефа си бутилката и платнените кърпи, които изглеждаха много луксозни. Сакс никога не беше виждала толкова дебели кърпи.

Тамблин изплакна пръстта от ръцете си. Водата се разплиска във всички посоки. Не му пукаше кого или какво мокри. Сакс отстъпи назад. Той свърши, избърса се и се зае да отстранява мръсотията под ноктите си с пилата на една нокторезачка.

— Мръсни нокти. Ако искаш някой да повярва, че си безпризорен клетник — това в случай че някога работите под прикритие, — ще ви трябват мръсни нокти.

Тя не каза нищо, но реши, че това не е лош съвет.

Той грижливо почисти всеки нокът, сви мръсотията на мънички топченца и ги пусна на тротоара.

— Вярвате ли ми? О, по изражението ви разбирам, че не съвсем… Добре. Обадете се на този номер.

Той го изрецитира и тя го набра. Още след първото иззвъняване отсреща вдигнаха.

— Ало? — обади се нетърпелив мъжки глас.

Сакс попита:

— Кой се обажда?

— Мамка му! Да, кой се обажда и откъде взехте този номер?

— Детектив Амелия Сакс, Нюйоркската полиция. С Уилис Тамблин съм. С кого говоря?

— Тони Харисън.

Кметът на Ню Йорк.

— Уилис добре ли е?

— Да. Нека ви се обадя по телефона в общината — каза тя.

— Вие да не…

Тя прекъсна връзката, обади се на главния номер и след десет секунди отново говореше с него.

Той се намуси.

— Задоволихте ли любопитството си? Уверихте ли се, че наистина съм този, който казвам, детектив Сакс?

— Да. — Може би трябваше да добави едно „сър“, но не беше в настроение.

— Господин Тамблин е присъствал на няколко от местопрестъпленията с рухналите кранове.

— Знам. Това му е работата. Още нещо?

— Не. Аз…

Връзката прекъсна.

Сакс каза:

— Рухванията бяха нарочни. Как можете да предотвратите подобно нещо?

Той вдигна рамене.

— Извива се вятър. Металът поддава. Терористи нанасят удар. Строителите трябва да са готови за всичко. Вижте какво научихме на Осемдесет и девета. Операторът е имал въже в кабината. Въже за сто долара е спасило живота му. Записах го в доклада си. А болницата? Ще препоръчам градската управа да не одобрява свободно стоящи кранове. Трябва да са прикрепени към сградата, която строят.

Тя попита:

— На някой от обектите видяхте ли някого, който да е създал у вас впечатление, че е замесен?

— Не. Само глутница чакали, които искаха да си направят селфи на мястото на катастрофа. Може ли да си тръгвам?

Телефонът й избръмча.

— Още не — отговори тя на Тамблин и каза в телефона: — Райм. Намерих го. Но не е това, което мислехме. — Обясни за мисията на Тамблин и че кметът е потвърдил.

— Бездомник… — каза Райм. — По-рано видях някого на едно от видеата. Нека проверя нещо… А, да, Тамблин е. Ето какво е държал — мобилен телефон. — Той млъкна. — Пусни го на микрофон.

Тя чукна по иконката и премести телефона по-близо до Тамблин.

— Това е Линкълн Райм. Той е…

— Знам кой е… — прекъсна я предприемачът. — Господин Райм.

— Господин Тамблин. Имаме нужда от помощта ви. Нека ви предложа няколко идеи и да видим какво мислите.

— Щом трябва. Ако е спешно. Имам ангажимент. — И се захвана с ноктите на дясната си ръка.

— Да, спешно е. Току-що проверихме часовника за обратно броене. Пренастроен е. Само че този път човекът, който стои зад всичко това, е съкратил крайния срок. Само след няколко часа ще рухне още един кран.

В градската си къща Линкълн Райм обясни по телефона:

— Човекът, който извършва действителните саботажи, е наемник. Прибира милиони за такива поръчки.

— Еха.

Тамблин не му се стори впечатлен. Навярно мислеше за милионите само като за цената на един частен самолет.

— Искаме да разберем кой го е наел. Установим ли го, ще го открием. Затова ни трябва мотив.

Предположи, че Сакс почти се усмихва, задето чува от устата му неприличната думичка с М.

Той продължи:

— Отначало мислехме, че е това, което може би сте чули по новините: активисти, които принуждават градската управа да превърне стари правителствени имоти в достъпни жилища. Но отхвърлихме тази възможност.

— Не се учудвам — отвърна саркастично Уилис Тамблин. — Трябваше веднага да ми се обадите. Щях да ви кажа. В движението за достъпно настаняване има много боклуци и повечето от тях са глупави. Или поне наивни. Но изнудване? Не е в техен стил. А дори и да беше, няма откъде да вземат толкова пари за таксата.

Райм продължи:

— А после си помислихме за…

Тамблин го прекъсна.

— За неморален строителен предприемач. Като мен.

— Да. Че се опитва да срине пазара и да изкупи имоти на безценица.

Рязко издишване, навярно придружено от подсмихване.

— И как точно ще стане?

Райм отговори:

— Ами например, чрез Инвестиционните тръстове за недвижими имоти.

Тази мисъл сякаш озадачи Тамблин.

— Те са дългосрочни. А стойността се базира на средствата от операции, както и от лихвения процент. Не от заглавията на „Ню Йорк Таймс“. Още нещо?

Сакс се сети за:

— Дали манипулира фондовата борса?

Сега той се засмя, без да се прикрива.

— Не е възможно да говорите сериозно! Щом искате да играете тази игра, изберете едни акции и действайте бързо. Създайте анонимен блог, публикувайте фалшиви истории за опасностите от електрическите коли или от някое лекарство, използвано в дерматологията, и си съберете дължимото, когато цената падне. Между другото, после ще влезете в затвора. От Агенцията за акции и ценни книжа вече ходиха там. Падащи кранове? Уол Стрийт може да хлъцне, но когато дойде време за коктейли, вече ще са забравили.

Райм направи нов опит:

— Забавяния със строителството. Финансистите ще спрат проектите. Предприемачът се намесва…

— И купува обектите за жълти стотинки? Това къде сте го чули?

— По новините…

— О-о! По новините. Щом го казват по новините, трябва да е вярно… Е, добре, последното, което искат банките, е собственост, за която самите те са отпуснали ипотека. Крайните срокове за конструкцията? Никой не ги приема сериозно. Всичко се урежда.

Очите на Райм се плъзгаха по таблата е веществени доказателства. Той разсеяно погледна към стерилната част на салона, където Мел Купър продължаваше да анализира следата, донесена от Сакс и Пуласки. Изражението му подсказваше, че не е видял нищо ново.

— Сакс, покажи му списък с имотите, които бяха в списъка с исканията на проекта „Комуналка“.

Тамблин изсумтя.

— Имам среща.

— Още пет часа — каза Райм. — До другия кран.

— В „Люсиен“. Знаете ли колко време се чака за резервация?

— Разбирам — каза Сакс.

— Господин Тамблин? — подкани го Райм.

— Чета, чета!

— Има ли някаква стратегическа причина нашият извършител да иска да прехвърли точно тези имоти на корпорация? Някои от тях са били правителствени сгради. Дали там не са останали някакви архиви? Изследователски центрове? Да няма някаква географска причина? Или може би за да попречат да ги пуснат на пазара?

Тамблин отвърна с разсеян глас:

— Имате голяма фантазия. Впечатляващо. Но… не.

— Защо? — попита Райм.

— Деветдесет процента от тях няма да се продават или дават под наем в скоро време. Замразени са. В списъци за непрехвърляне.

— Непрехвърляне? — попита Сакс.

— Те са токсични. Буквално. Два от тях са замърсени с биологично опасни материали. А другите? Ще трябват години, за да ги разчистят. Той трябваше да го знае. Изглежда, просто е затворил очи и е избрал някакви имоти, притежавани от града, без дори да се замисли.

Райм попита:

— Значи вашето мнение — вашето експертно мнение — е, че тези престъпления нямат нищо общо с недвижимите имоти?

— Вижте, говорим за вашия убиец, който взема милиони долари такса, не за моя, но ако се съди по това, което сте ми изпратили, да. Има наум нещо съвсем друго.

— Господин президент.

— Едуард.

Сенатор Талезе влезе в салона. Екстериорът и лобито на хотела може и да бяха спартански, но тези стаи определено бяха шикозни.

Е, все пак наистина се намираше в президентския апартамент.

Главнокомандващият стана от един диван, заобиколен от море от документи, и закрачи напред по светлобежовия килим. Ръкува се с новодошлия. Президентът Уилям Бойд беше висок, ъгловат мъж, чиято смесена раса си личеше в мекия тон на кожата. Беше прочут с широката си усмивка, която и сега се изписа на устните му.

Талезе беше висша фигура в опозиционната партия и се запита какво ли би си помислил Бойд, ако знаеше, че току-що е прекарал два часа в измисляне на стратегии как да го отстрани от поста при изборите през ноември. После реши, че изобщо няма да му пука. Това беше част от играта. Всъщност двамата с Бойд често бяха работили заедно и бяха изграждали партньорство винаги Когато можеха, а също така успяваха да прокарат компромисно законодателство.

— Сенаторе. — Високата, царствена първа дама застана на прага.

— Госпожо Бойд.

— Как са Емили и децата? Внуците?

— Всички са добре, благодаря. — Талезе забеляза, че и дъщерята на президента е в добра форма и трескаво пише на айпада си.

— Ще ви оставя да работите. — Жената затвори двойните врати след себе си.

Мъжете седнаха. Бойд каза:

— С тази професия не се ли чувствате понякога като фокусник? Ловкост на ръката, зрително подвеждане. Знаете ли трикове с карта, Едуард?

— Да, сър. Понякога играя на пасианс с внуците си и гледам как изчезва рестото ми. Значи, мениджърът на хедж фонда, с когото трябваше да се срещна — това е било номер с изчезване.

— Не бих търсил богат човек, който да попълни бюджета за оръжие на противника си, не сте ли съгласен? Изненадах ви.

— Да, сър.

Бойд се протегна. Въпреки очевидно цветущото си здраве, изглеждаше уморен. Но Талезе беше работил с трима президенти и те бяха уморени до един. Работата просто ги изцеждаше.

— Предварителните проучвания… През ноември ще е на везните.

— Резултатите са близки, да.

— Добрите управители не издържат дълго, било то в бизнеса, или в правителството. И нямам предвид талантливи и експедитивни. Имам предвид такива, които правят добро. — Бойд стана и си наля кафе. Вдигна вежда. Талезе поклати глава. — Гледали ли сте филма „Контролна зона“, Едуард?

— Да, отдавна. Нашите бомбардировачи по грешка получават заповед да бомбардират Москва. От война ли се притесняваме?

— Не, не. Мисля си за онази сцена, в която президентът моли американския посланик в Русия да се пожертва, за да разберат, че са унищожили Москва.

— Той остава на телефона, докато апаратът не е унищожен от експлозията. Руският посланик в Ню Йорк прави същото.

Във филма разменяха двата града, за да избегнат пълномащабна война. Като размяна на цариците в шаха.

Ужасяваща размяна.

Талезе продължи:

— Взривени посланици. Това не е многообещаващо начало на разговора, господин президент.

— Моят законопроект за инфраструктура, Едуард…

— О. — Талезе разбра какво предстои и изведнъж осъзна какво означавало да гледаш как целият ти живот преминава пред очите ти. В този случай политическият му живот. — Почти толкова непопулярен, колкото предложението за ядрен Холокост, признавам.

Смях.

Законодателството на Бойд щеше да донесе огромни подобрения на националните пътища, мостове, тунели, летища, железопътни линии и тям подобни. Да подобри сигурността и да даде работа на хиляди хора:

Политическите му противници до един енергично заявяваха, че тази сметка можела да доведе държавата до банкрут.

Талезе гледаше надолу, към кленовата масичка за кафе на дребни точици.

Бойд:

— Чели сте проектите. Какво мислите?

— На теория може да сработи.

В тона на президента се появи лукава нотка.

— Чувал съм някои отзиви… Неофициално, разбира се. Идеята ви харесва.

Откъде черпеше информация?

— Едуард, помогнете ми да дам начална скорост на проекта.

— Господин президент…

Бойд се наведе напред.

— Вашите закони за чистата вода? Ще уредя да минат. Боже!

Това щеше да е истинско чудо…

Сенаторът въздъхна.

— На вечерята онзиден споменах, че сметката за водата в един момент ще стигне два милиарда. А Сами каза: „Някой сигурно е забравил да затвори крайчето.“.

Президентът се подсмихна.

— Трябват ни повече дванайсетгодишни хлапаци в Конгреса.

Типично за Бойд! Знаеше имената и възрастта на внуците на противника си.

— Ако гласувам за инфраструктурата, това ще е краят на кариерата ми.

— Още четири години няма да се кандидатирате. Гласоподавателите ще забравят.

— Но партията ми няма. След този мандат няма да мога да си намеря друга работа — евентуално третостепенен чиновник.

Талезе се загледа през прозореца, докато слънцето хвърляше безмилостната си светлина по великолепния град.

Неимпулсивен като политик, съпруг, баща и дядо, сенатор Едуард Талезе от Ню Йорк и този път не действа импулсивно. Бързият му ум призова фактите и последствията, преди да каже:

— Добре, сър. Имате гласа ми.

„Третостепенен чиновник…“

Президентът бързо стана и взе ръката на Талезе в своите.

— Мислех си за заглавие за автобиографията си, когато започна да я пиша — отбеляза замислено сенаторът. — Или когато започнат да ми я пишат. Вече го знам: „Преговарящ с дявола“.

Президентът се засмя с прочутия си смях.

Двамата тръгнаха към вратата.

Талезе каза:

— А, за филма? Онзи, в който двамата посланици загиват? Поне избягват Третата световна война. Все е нещо.

Имейлът на Линкълн Райм проблесна с искане от Зуум да се включи в среща след пет минути.

Домакинът беше милиардерът бездомник Уилис Тамблин.

Срещата беше продължение на разговора отпреди половин час.

След като предприемачът разби теориите им за мотивите на Часовникаря, Райм се зачуди дали не може да им помогне по друг начин.

— Шест месеца? — измърмори Тамблин.

— Какво? — не разбра Райм.

— Толкова време трябва, за да получиш резервация в „Люсиен “.

Райм попита:

— Как мислите, дали след шест месеца „Люсиен“ още ще работи?

Пауза.

— Жак няма да е доволен. От какво имате нужда?

Райм отговори:

— Един предприемач със сигурност знае много за историята на града и географията му — така предполагам.

— Вие шегувате ли се? Веднъж прочетох, че никой не знаел за Ню Йорк повече от Уилис Тамблин. Обидих се. „Никой не знае повече“ — това означава, че съм наравно с всеки случайник в света на предприемачите. Правилно е да се каже по-простичко и без отрицание. Аз знам за града повече от всеки друг.

— Тогава навярно ще можете да ни помогнете да открием едно място. Там, където са се срещнали заговорниците за саботажа с крана.

— Заговорници — каза бавно Тамблин. Или думата, или самата идея му харесваха. Може би и двете.

— Това намериха нашите полицаи в почвата. — И изпрати снимка от таблото с убийствата.

— Нека потърся.

Сега Тамблин сигурно се обаждаше заради това.

Райм прие поканата.

Лицето на Тамблин се появи под широк ъгъл от камерата на телефона му. Седеше на лъскава маса за хранене.

„Люсиен“? Значи все пак беше отишъл.

Предприемачът внезапно измърмори тихо на един мъж с бяло сако:

— Знам, че говоря по телефона. Знам, че е против правилата ви. Знам и че още сега мога да напиша чек и да превърна това място във франчайз на „Арби“. Метрдотелът ще ви каже кой съм. А сега тръгвайте. Господин Райм? За онези веществени доказателства, които открихте? В най-добрия случай мога да ви кажа, че когато при копаенето на основите намерят нещо, което може да е с историческа ценност, са длъжни да съобщят в общината. Строежът се спира, а милозливите граждани получават съдебна заповед да оставят мястото недокоснато за бъдеща проверка. На кого му пука, че компанията може да фалира и добри, усърдни работници може да останат без работа.

Той се успокои.

— Добре, вече съм виждал тези неща, които сте открили. Има връзка с военните. Революцията. Дървото е от запаси на оръжия, конските косми от… ами, сещате се. Важното е алкохолът. Знаете ли, че тогава войниците са се сражавали пияни? Веднъж гледах едно предаване по телевизията. Има логика. Вие бихте ли се втурнали срещу мускети и байонети трезвен? Аз — не. Но все пак има много възможности. Места на битки, на тренировки, лагери. Армията и пехотата винаги са били разположени тук. Глината и черупките навярно означават центъра на Манхатън, югозападен Бруклин, северната част на Стейтън Айлънд, източен Джърси до Нюарк. Но не знам дали това ще ви помогне.

„Бреговата ивица е повече от петстотин километра…“ Райм вдигна очи към тавана и започна да разсъждава.

И в главата му изплува една мисъл.

Военни инсталации…

Амоняк и изоцианидна киселина.

Урея.

Основният източник на селитра — натриев нитрат, използван при производството на оръжие.

Като всички криминалисти, и Райм беше изучавал експлозивите и знаеше, че през деветнайсети век барутът вечно не достигал. Производителите — отчаяни да получат селитра, основният източник на която бил урината, — плащали на проповедници да събират изсъхнала урина от пейките в църквите. Там се събирала, след като енориашите оставали по местата си да слушат проповеди с часове, и оставяли тялото си просто да изпълнява естествените си функции, вместо да рискуват да предизвикат Божия гняв или по-вероятно, да изглеждат непочтителни, като излязат, за да отидат до нужника.

Райм попита:

— Сещате ли се за място, на което тогава в района са произвеждали барут — и то на място, на което може да има спрени строежи?

— О, лесна работа! В момента има един спрян проект, защото разкопките показаха стара военна инсталация за производство на барут. От края на осемнайсети век. В Гринич Вилидж. Казваше се „Редицата на стрелците“. Смениха името преди години. Сега е „Хамилтън Корт“.

Пред него на шейсет метра във въздуха се извисяваше кулокран на „Енгстрьом-Абер“ — самоиздигащ се модел.

Яркожълт, със синя кабина, този модел беше издръжливият работен кон на града, както беше научил Хейл. Не можеше да спре да му се възхищава. Мачтата беше три и шейсет на три и шейсет, а предната стрела — от единайсет части — се протягаше на осемдесет и два, а тази с противотежестите достигаше до двайсет и един. Можеше да вдигне двайсет и пет хиляди килограма. Нищо чудно, че беше скъпа за наем — малко строителни компании можеха да си позволят кулокран, който обикновено се използваше веднъж седмично, а малко предприемачи строяха небостъргачите, които ги изискваха. „Е-А“ струваше по 15 900 долара на месец.

А часовникът тиктакаше. Това, че кулокранът не се използваше през цялото време, не оправдаваше наема, а лудият, който можеше да го събори, според договора за наем не представляваше форсмажорно обстоятелство.

Сега Хейл паркира на половин пресечка от мястото. Огледа се, но не видя никого освен шофьори, които не обръщаха внимание нито на него, нито на джипа му. Включи таблета си и изкара диаграмата — една от онези, които злощастният Анди Гилиган беше откраднал от отдела за строителство и инженерство. Премести поглед от лъскавата повърхност към земята наоколо.

Да, ето го — широк един метър и двайсет бетонен тунел, който навярно се използваше за отвеждане на дъждовна вода и разтопен сняг към дренажна система под един път наблизо и накрая — до река Хъдсън.

Всичко беше както трябва. Да, работниците, по съвместителство пазачи, се стараеха и приемаха сериозно работата си. Кафето и цигарите не им пречеха да се оглеждат внимателно.

Разбира се, опасността, за която внимаваха, като въздушните нападения над Англия през Втората световна война, щеше да дойде от небето — така вярваха.

Търсеха някой от дроновете с киселина.

И тези аматьори гледаха навсякъде, освен към мястото, към което трябваше.

Хейл слезе от джипа, нахлупи каската — жълта, като на работниците — и закопча комбинезона „Кархарт“ до врата. Мина отзад, повдигна преградата и извади тежката раница.

Тръгна към тунела и започна да се провира. Накрая, на около петнайсет метра от входа, се качи по стоманените стъпала, инсталирани в бетона, и излезе близо до основата на крана. Над него се извисяваше стрелата. Духаше вятър и леко свиреше, докато минаваше през жълтите тръби и черните поддържащи жици. Операторът беше освободил ръчката и стрелата се люшкаше безопасно.

Хейл огледа основата й. Дронът почиваше спокойно, но планът и бездруго не го включваше — нито него, нито прекрасната хидрофлуоридна киселина.

Този саботаж щеше да бъде различен.

Само след няколко минути остави пакетите, вмъкна се обратно в тунела и тръгна към колата.

Седна зад волана, хвърли каската отзад и потегли към скривалището си на „Хамилтън“. Преди да се отдалечи, отново огледа обекта.

Предполагаше, че точно този кран, колкото и огромен да беше, привличаше по-малко внимание от другите. Участъкът около него беше напълно разчистен в радиус от сто и трийсет метра. Така че ако по някаква причина терористът, психопатът, го саботираше, наблизо нямаше апартаменти и офиси, които да събори.

Което не означаваше, че в обхвата на крана няма никаква мишена.

Имаше и тя беше най-важната в целия му проект.

Детектив Лайл Спенсър — цели трийсет сантиметра по-висок от Рон Пуласки — застана на прага. Носеше черен костюм и бяла риза, без вратовръзка. Пуласки вдигна глава и стисна месестата му ръка.

Двамата влязоха в дневната и Рон запозна детектива с Джени. И те се ръкуваха.

Седнали пред дъската на „Дог-ополи“, децата вдигнаха глава. Джени каза:

— А това са децата ни, Мартийн и Брад. Това е детектив Спенсър.

— Много сте голям.

— Брад! — сгълча го майка му.

Спенсър се засмя.

— Не се притеснявайте.

Очите му обхванаха удобната стая: мебелите на достъпни цени, снимките, сувенирите от ваканции, спортните униформи, семейните спомени, събирани от поколения. И дреболиите, които превръщаха една къща в дом: видеоигри, списания, картички с рецепти, принадлежности за футбол и софтбол, маратонки от различни чифтове, претцели и пакети с чипс.

Джени хвърли на съпруга си уж раздразнен поглед и той осъзна, че е забравил да й каже, че ще идва гост.

— Ние ще отидем отзад.

— Играта! — провикна се Мартийн.

— Няма да се бавим.

— Кафе? Бира?

И двамата отклониха предложението на Джени.

Брад се провикна:

— Детектив Спенсър? Да не сте били в спецчастите?

— Бях тюлен.

— Божичко! Екип шест?

— Не.

— Но изпълнявали ли сте специални мисии?

— О, да. Но не мога да говоря за тях.

— Яко!

Рон посочи с глава към кухнята и двамата мъже минаха през нея и излязоха на задната веранда. Покритият правоъгълник без комарници гледаше към морава с лехи, в които не беше засадено нищо. Но нямаше плевели и бяха покрити с ароматна слама, която Рон и децата бяха разстлали сами. Не беше толкова отдавна — нямаше и месец, — но от онзи приятен съботен следобед сякаш бяха минали десетилетия.

Рон забеляза сериозното изражение на едрия мъж. Когато дойде, не беше такова.

Двамата се загледаха в тревата.

Спенсър запълни мълчанието.

— Кога се случи? — попита тихо той.

„То…“

— Или можем да не говорим за това. Просто исках да попитам.

— Не. Няма нищо. Преди няколко години. Откъде разбрахте?

— Жена ви каза „децата ни“. Не „две от децата ни“. И се запознах с по-голямо момче и по-малко момиче. Но над камината имаше снимки на Брад и по-голямо момиче.

Все пак Спенсър беше детектив.

И Когато погледна към лицето му, едро и кораво, но белязано от болка, Рон Пуласки разбра нещо за Лайл Спенсър. Имаха нещо общо.

— Рак — каза той. — Случи се бързо. Господи, човек прави всичко възможно… но понякога „всичко“ не е достатъчно.

— Съжалявам.

— С годините поне сто души са ни идвали на гости. Най-вероятно са гледали същата тази снимка. Никой не стигна до този извод. Може би са се зачудили, но не са искали да питат. Но не мисля така. Просто не забелязваха. А с вас какво се случи?

Загледан към двора, Спенсър отговори:

— Беше почти същото. И ние имахме дъщеря. А после… Беше сиротна болест.

Рон поклати глава.

— Специализиран термин, така каза лекарят. Рядка болест. В САЩ, определението е, че от нея страдат по-малко от двеста хиляди души. — Той се засмя мрачно. — Казах на Линкълн. Нали знаете какъв е. Обясни, че думата „осиротял“ идвала от гръцки. И не означавала само дете без родители. Означавала и родител, загубил дете. Някои сиротни болести се лекуват с медикаменти, но фирмите не ги разработват в промишлен мащаб. Не е изгодно. Понякога едно хапче струва двеста и петдесет хиляди долара.

— Не!

— На нея й трябваше точно такова. Работех в северната част на щата, в малко шерифство. Взех пари, които бяхме конфискували от наркотрафиканти, за да го платя.

Рон знаеше, че Спенсър е извървял сложен път до нюйоркската полиция. Беше чул, че е бил осъждан, но губернаторът го е помилвал и е заличил обвинението от досието му, което му е позволило да постъпи в полицията. Беше се чудил какво се е случило.

— Подейства ли поне малко? Лекарството?

— За известно време. После спря.

Ако съществуваше оправдано престъпление, Спенсър беше извършил точно такова.

— Линкълн и Амелия знаят ли? — попита той.

— Не. — Нямаше причина да не им каже. Просто не го беше направил. — А вие? Казахте, че Линкълн знае.

— Сам се досети. Зачуди се защо се канех да скоча от една висока сграда по време на случая „Локсмит“, по който работихме наскоро.

Значи детективът беше обмислял да се самоубие. Навярно тогава е бил вдовец или жена му го е напуснала след смъртта на дъщеря им и ареста му. Рон знаеше, че след злополуката с гръбначния си стълб, преди години, Линкълн е намерил лекар, готов да подреди нещата така, че да може да сложи край на живота си.

След смъртта на дъщеря си Рон нито за миг не беше помислял за нещо толкова крайно. Трябваше да бъде до живите си близки. Но това не означаваше, че той — и Джени — в известен смисъл не са умрели. Част от тях завинаги щеше да остане безжизнена.

Спенсър каза:

— Едно от най-трудните неща… Буболечето — така я наричахме — знаеше. Знаеше всичко и просто го прие, продължи да живее, докато още можеше. „Какво ще вечеряме?“ Или:

„Татко, ти сериозно ли? Пак ли си забравил паролата за „Нетфликс“?“

Рон кимаше. Едва успя да сдържи сълзите си.

— Да, и с Клер беше същото. Така и не разбрах дали е смелост, или отрицание. Или нещо друго. — Вдиша дълбоко. — Никога не го разбрах.

Техният психолог им беше казал:

— Трябва да приемете с готовност спомените и после да направите това, което тя би искала от вас: да го преодолеете.

Но той и Джени бяха единодушни, че това са глупости. Клер би искала нещо съвсем друго: да плаче на филми на „Дисни“, да клюкарства с другите момичета, да флиртува с момчетата и да се кара с майка си и баща си, когато навърши тринайсет, да избере колеж, да срещне своя човек и може би един ден да има свои деца.

Ето това би искало момичето.

Психическото състояние на родителите му не беше — и не трябваше да бъде — нещо, за което да се притеснява.

И така, тогава скърбиха, сега също. Винаги щяха да скърбят.

Джени се беше изразила чудесно по-рано тази вечер: бяха издържали. Но да го преодолеят? Никога.

Най-накрая Рон каза:

— Какво бях започнал да ви питам?

Спенсър извади тетрадка от джоба на спортното си яке.

— Поразрових се в данните. Много ми е неприятно да ви кажа, Рон, но имате проблем. Голям.

Това беше най-доброто техническо решение, което успя да измисли при тези обстоятелства.

На глухата уличка „Хамилтън Корт“ нямаше почти никакво прикритие — тя беше покрита със сгради в различна степен на причинено от човека опустошение и естествено разпадане. Някога късата уличка е била търговски район, навярно за търговия с храни на дребно — районът за опаковане на месо не се намираше далеч. Но предприемачите бяха видели блясъка на манхатънските печалби и се бяха преместили.

А после, както обясни Уилис Тамблин, проектът се беше провалил с гръм и трясък благодарение на няколко парчета старо оръжие и следи от ром.

Сакс стоеше на веригата, препречваща изхода, и оглеждаше шейсетте метра калдъръм отпред.

Веществените доказателства предполагаха, че Часовникаря и Гилиган са идвали тук. Въпросът обаче беше дали това е скривалището на убиеца, или просто случайно място, което са избрали, за да спрат и да поговорят.

Само че Райм и Сакс не смятаха, че е второто. Изгледът на „Хамилтън Корт“ от въздуха показваше каравана, от онези, които се използват за офис при строителни работи. Беше прашна, очукана и невидима от главните улици. Подходяща за скривалище.

Сакс беше предположила и друго: улицата беше стара, сградите също и това би допаднало психологически на Часовникаря, защото това място сякаш беше излязло от друг момент във времето.

Разбира се, не сподели този анализ с Линкълн Райм, който имаше лошо мнение за психологическото профилиране.

Докато насочваше трите екипа за влизане в сгради да заемат местата си, тя забеляза още нещо, което й подсказваше, че караваната е временният дом на убиеца: видеокамера в самото начало на глухата улица, обърната навътре и скрита сред купчина тухли. Сакс би разбрала, ако на самата каравана имаше охранителна камера, но защо я бяха сложили така, че да покрива улицата към караваната? Логичният отговор беше: за да предупреди, ако се приближат полицаи.

Сакс и един от екипите за динамично влизане — всеки съставен от четирима души — сега бяха заели позиция зад тази купчина отломки, извън обектива на камерата.

— Тук Кола седем. Готови сме. Край.

Нещо шумно задрънча в слушалката й. Тя намали звука.

— Разбрано, Седем.

Двамата детективи с цивилни дрехи и джип е логото на истинска компания за недвижими имоти бяха паркирани на „Хъдсън“, на двайсет метра от нея.

Когато Сакс им кажеше, щяха да отидат с джипа до входа на „Хамилтън“ и да завият там, блокирайки камерата.

— Пет-осем-осем-пет — каза Сакс по радиото. — Екип две и Екип три, докладвайте. Край.

— Екип две. В позиция зад „Хамилтън“ двеста и осем. Разбит заден вход. Чист маршрут до караваната.

— Разбрано, Две. Три?

— Три, ние сме на втория етаж на „Хамилтън“ двеста и шестнайсет. Ясна видимост към жилището на мишената. Снайперист и наблюдател в позиция.

— Разбрано.

Тя зареди своя М-4. Оръжието можеше да стреля напълно автоматично, с последователни изстрели или полуавтоматично и тя го нагласи на първото.

„Ще се опитам да го оставя жив, Райм. Но няма да рискувам живота на нито един човек от екипите си.“

Сърцето й биеше малко по-бързо от нормалното и това леко ускоряване не беше от тревога как ще протече операцията и дали ще успее. Беше заради удоволствието, което изпитваше в такива мигове. Чистата радост, която набъбваше у нея точно преди тактическа операция. Дланите й бяха сухи и както никога, тя не изпита желание да забие нокът в кутикулата си или в скалпа си — обсесивен навик от младостта си, от който не можеше да се отърве. В момента нямаше никакви нерви.

Вдиша дълбоко. Усети едва доловимо задушаване. Почти незабележимо.

„Нищо ти няма…“

Тя погледна назад към екипа си. Двама мъже, една жена. По-млади от нея. Със спокойни погледи. С извити тела. Бяха приклекнали и тя им завидя за младежките колене.

Единият от мъжете стискаше оръжието си много здраво. Гледаше надолу към земята със силно стиснати устни — единственото, което се виждаше от лицето му, освен очите, благодарение на качулката „Номекс“. Осъзна, че тя гледа към него. Когато очите им се срещнаха, тя кимна.

Той се върна от тревожното пространство, в което се беше залутал за миг. Това щеше да бъде първата му полева операция.

— Три! — повика ги тя. — Какво виждате? Край.

— Спуснати щори. Няма видимост. Но имаме термален подпис.

— Човек?

— Най-вероятно. Температурата е човешка. И се движи.

Значи Часовникаря наистина беше вътре.

— Край. Екип две, минете отпред през двеста и осем. Дръжте ме в течение. А ти, брокерке, застани в позиция.

Детективката в Седма кола се засмя и отговори:

— Тръгвам.

Сега джипът мина покрай Сакс и Екип едно и се спря в самото начало на глухата улица, блокирайки камерата. Набитата жена, малко по-набита заради бронята под дългата си рокля на цветя, излезе и грабна купчина папки от задната седалка. Един потенциален купувач — също детектив от Отдела за спешни ситуации — слезе от мястото до шофьора и се огледа, сякаш искаше да прецени дали иска да закопае половин милион долара в това място.

— Три, някаква реакция на присъствието?

— Негативна. Той е по средата на караваната. Вече не се движи. Може би седи на някоя маса.

— Пет-осем-осем-пет до Втори. Ние влизаме първи, вие сте след нас.

— Разбрано. Край.

— Всички екипи. Спомнете си брифинга. Специални правила за комуникиране. Една подкана да се предаде и ако не ни обърне внимание и направи нещо, което да е и най-малко рисковано, имаме разрешение да прибегнем до смъртоносна сила.

Те потвърдиха.

Сакс вдиша дълбоко, усети аромата на мокър камък и зловонни отработени газове от джипа. За всеки случай беше извадила оръжието си. Държеше пръста си настрана от спусъка, без заглушител.

— Екип Две, тръгваме.

Поглед назад, кимвания от екипа.

А после четиримата изоставиха прикритието си и приведени, хукнаха към караваната.

— Три, топлинен сигнал?

— Премести се с около половин метър. От вратата. Бавно. Не мисля, че идва към вас.

— Край.

Още десет метра до вратата.

„Часовникарят…“ — мислеше си тя. Това ли щеше да е последният им сблъсък?

Двайсет…

Екип Две, предвождан от Шарън Браун, жена, с която Сакс работеше от години. От Отдела за спешни ситуации, по телосложение тя наподобяваше Сакс — висока и стройна, но прекарваше във фитнес залата поне един час дневно и можеше да вдигне сто килограма от лежанка, без дори да се изпоти.

Сакс й кимна и екипът на Браун тръгна зад нейния, полуприклекнал за по-добро покритие при стрелба — и за да минимизира клъстърните щети от стрелец вътре.

Още три метра.

— Три, тук сме. Подпис?

— Пак се премести на около един метър, но още не е близо до прозорците.

Мина й наум една мисъл: Гилиган беше откраднал и предал на Часовникаря документите от ОСИ. Някои от тях бяха карти на подземни коридори в града и повечето се намираха тук и по-далеч на юг. Беше ли възможно да е планирал маршрут за бягство през тунел?

Може би, но елементът на изненадата беше на тяхна страна.

Във всеки случай никакви технически вариации не бяха възможни, не и с това местоположение и спешността на случая.

Сакс посочи към прозорците и Браун насочи двама от хората си да ги покрият. Хейл не би се опитал да избяга оттам, но прозорците бяха идеални места за стрелба. Можеше дори да е монтирал зад щорите стоманени листове и да стреля от малка дупка в тях.

Екип Три докладва:

— Премести се с няколко сантиметра, но не към прозорците. Не знае, че сте тук.

Или пък държеше автомат, насочен към вратата, и чакаше да влезе първият човек.

А после се озоваха пред караваната.

Не почукаха. Отговорникът по разбиването бързо мина напред и сложи С4 на вратата. Двойна доза.

Всички носеха маски и неопренови комбинезони, за да се предпазят от хидрофлуоридната киселина и газа. Сакс обаче беше решила да не ги слагат по време на нападението. Би било опасно, защото щеше да стесни полезрението им и движението на оръжията. Ако той беше вътре, нямаше голям риск да се окажат изложени на въздействието на веществата.

Но още докато си го мислеше, си спомни строителния работник от първия кран, легнал в тунела, как кожата му се разлагаше, а кръвта му бълбукаше. Образът се измести от спомена за оцветените в кръв прътове — ребрата.

Тя огледа екипа си. Всички кимнаха. Отговорникът по разбиването вдигна детонатора, но не каза: „Стреляйте в дупката!“. Не искаха да дават на Часовникаря и най-леката индикация за присъствието си.

Сакс кимна.

Пакетът изпука силно, избухна и тя тръгна напред.

Рон Пуласки разгъна документа, който му беше подал Лайл Спенсър.

Детективът каза:

— Един човек ми дължеше услуга и аз си я поисках. Това е чернова. Още работят по него.

Рон погледна към листа, който държеше.

— Помирисах го, Райм.

Амелия Сакс влезе в къщата, понесла най-странното веществено доказателство, което беше виждал някога: метална врата, запечатана в целофанова опаковка. Там, където преди са били пантите, сега имаше само купчини дупки от куршуми.

Райм забеляза, че и ръкавиците не са от стандартните латексови. Бяха черни. Навярно неопренови, което подсказа на Райм точно каква миризма има предвид.

— Онази строителна каравана, нали се сещаш? След като разбихме вратата, усетих миризмата. Прекъснах операцията и се оттеглихме. Беше заложил капан — експлозиви върху два барабана с хидрофлуоридна киселина. Мястото вече не съществува.

— Има ли ранени?

— Не, екипите са добре.

Беше обяснила, че Хейл пак ги е надхитрил. Топлинният подпис, „доказващ“, че е вътре, се оказа само фенер или топлинна лампа, нагласена на трийсет и шест цяло и шест градуса по Целзий и сложена върху една румба.

— Какво?

— Прахосмукачка, която можеш да програмираш да се движи сама.

Такова нещо наистина ли съществуваше?

— Поне зарядите бяха малки. Ако се бяхме сблъскали с половин килограм, който взривява контейнерите, наистина щеше да стане неприятно.

Амелия Сакс обичаше да омаловажава рисковете за самата себе си.

— А това? — попита той и посочи към вратата, която носеше тя.

— Исках да взема все нещо — отвърна тя намусено. — Сложих си маската, изпразних два пакета магнезий в пантите и я дръпнах точно преди да трябва да се дръпна от киселината. — И добави раздразнено: — Много съм ядосана. Ще трябва да направя доклад при „Оръжията“. Няма да ми го спестят. Проверих.

Всеки път щом някой полицай стреляше, дори случайно, трябваше да попълни доклад пред Отдела за употреба на оръжия. Дълъг. Градската управа приемаше оръжията много сериозно, а използването им — още повече.

Амелия подаде вратата на техника.

— Мел. Заповядай.

Купър излезе от стерилната част на салона. И той беше облечен с неопренов костюм. Взе вратата от нея.

— Дръжката — каза Райм.

Амелия кимна.

— Обзалагам се, че не е бил с ръкавици през цялото време и сигурно е бил убеден, че ако някой влезе, киселината не само ще убие натрапника, а и ще разтопи дръжката в безформена маса, а с нея и всички отпечатъци.

Петнайсет минути по-късно имаха отговор. Отпечатъците на Часовникаря бяха върху дръжката. Няколко песъчинки, подобни на онези от земята, на която беше умрял Гилиган, и още от следата, накарала Тамблин да ги насочи към „Хамилтън Корт“. Имаше и къс косъм с луковица, така че можеха да направят ДНК анализ, но това щеше да е чиста формалност, защото отпечатъците от пръсти не оставяха съмнение.

— И следи от силиций — провикна се Купър.

Райм сбърчи чело.

— Трудно ще разберем откъде идва. Това е едно от най-разпространените вещества на света. Има стотици доставчици. От елемента силиций създаваш триметил, диметил и метил хлорозилан. Направи го, смени последната сричка, и получаваш гъвкаво, топло- и студоустойчиво вещество, използвано в… ами, безброй различни производства: лубриканти, преработване на храни и лекарства, смоли, силанти. И още нещо, направо божествено: има отлични отделящи и прилепващи свойства. Само си представете какво противоречие!

Химията никога не беше далеч от ума на Линкълн Райм.

Купър се провикна по интеркома:

— Значи има прекалено много възможности, за да разберем за какво го е използвал.

— Хм — гласеше потвърждението на Райм.

Сакс попита:

— Може ли да е използвал нещо, изработено от силикон, за да държи киселината в него?

— Сигурно не. Хидрофлуоридната киселина ще го разяде. И ако на дръжката е имало следи точно от силикон, значи е бил или гел, или течност.

Беше ли рискувала живота си напразно, запита се Райм.

Но не забравяше и това, което казваше на студентите си: откритото брашно само по себе си не ти казва много. Но откриването на брашно, яйчен жълтък, мляко и сол може да те отведе до пекар убиец.

А тук? Какво още бяха открили, което можеше да им помогне да стеснят търсенето? Той огледа таблата. И не видя никакви отговори.

Телефонът в лабораторията избръмча.

Делрей, от мобилния.

— Фред.

Отсреща един британски глас каза:

— Открих един интересен факт, Линкълн. Много интересен.

По дяволите, кой се обаждаше?

— Ти ли си?

— Под прикритие. Сега съм сър Пърси Томпсън, плейбой и собственик на лондонско казино. Ако още имат плейбой. Не трябва да излизам от ролята. Акцентът е малко сложен. Имам предвид, съмнителен. Опитвам се да звуча като редовен посетител на „Ковънт Гардън“.

— И кой е интересният факт?

Фред Делрей не позволяваше да го припират, но сега набързо съобщи част от цялостната история и вторичния сюжет.

— Свързан е с твоите дронове. Нямаме доклади от болницата насам. Но открих нещо интересно за предишните засичания.

Райм си спомняше. Бяха прихванали два предишни полета, но те изобщо не бяха близо до строителни обекти.

— Къде бяха?

— Комплексът с четиристотин жилища на Таусън Стрийт, Бруклин. И офис сградата на Хадли-петстотин петдесет и шест, Манхатън. Питах се какви ли семейни връзки има между двата полета. Може ли да са братя? Братовчеди?

От типичния за Делрей жаргон нямаше и следа. Много дезориентиращо. Сакс го беше накарала да изгледа няколко епизода от сериал, наречен „Абатството Даунтън“ (по негова преценка не беше лош) и Делрей звучеше точно като един от героите.

Той продължи:

— Не намерих нищо очевидно. Но си поиграх с една от новите играчки, които получихме. Нарича се АБДДР, което хората може да нарекат акроним, но ние знаем…

— Акроним е само ако звучи като истинска дума.

— Точно така. Това е съкращение от Анализ на база данни за далечни роднинства.

— Познато ми е. И аз съм го използвал.

— Ти, императорът на веществените доказателства?

Първоначално Райм беше скептичен към софтуера, който обработваше трилиони части от данни, взети от две или повече неща — места, хора, събития, — между които сякаш нямаше нищо общо. Но софтуерът откриваше и най-леките връзки.

— И какво? — попита Райм.

— И електронният ум ми върна отговор — гореспоменатия интересен факт. В комплекса в Бруклин живее определен човек. И офисът му е в комплекса, покрай който дронът е прелетял в града.

Райм и Сакс се спогледаха.

Той попита:

— И кой е този човек?

— Днес е денят, в който ще научиш много неща за гражданското общество, Линкълн…

Това беше истинска лудост!

Щеше да скъса бодливата тел на партийната принадлежност и да гласува за инфраструктурния законопроект на президента.

В името на доброто…

Докато сенатор Едуард Талезе и Питър, бодигардът му, отиваха на интервю, той не спираше да си представя какво ще му се случи, когато обяви гласуването си в Сената.

Сбогом на хубавите комитети.

„Треторазряден чиновник…“^[10]

Трябваше да се усмихне.

Спомни си колко много обича Лютиче — с всичките й три килограма.

Стигнаха до средата на пресечката и Талезе осъзна, че е гладен.

— Ще спрем в магазина на Рос.

— Да, сър. Добре.

В моменти на стрес имаше ли нещо по-добро от огромен сандвич с пастърма, стоварен на щанда пред теб от намусен продавач, който ще ти даде още малко туршия с такова нежелание, сякаш си банков крадец, който иска дребни банкноти?

Талезе обожаваше това място.

Известно време вървяха, без да казват нищо, избягвайки пешеходците и автомобилното движение — така, както преди малко бяха вървели в обратната посока. Имаше обаче една разлика. Сега блестящата слънчева светлина си беше отишла, скрита от пласт застрашителни облаци.

Сенаторът очакваше с нетърпение интервюто, което вероятно щеше да се съсредоточи върху законите, които искаше да прокара за чистата вода. С тази мисъл у него нахлу и чисто, необуздано щастие — сега вече имаше подкрепата на Бойд. Законопроектът непременно щеше да мине. Разбира се, в интервюто щеше да има и други теми, но на този етап в кариерата му, след толкова години в сената, след толкова дни на политически битки той беше уверен, че може да отговори или да избегне всеки въпрос, зададен от любопитните, но предвидими журналисти.

— Няма следа, сър.

Питър навярно говореше за мъжа с дрехите за еднократно ползване, когото бяха видели по-рано. Навярно беше най-обикновен гражданин по улиците на Манхатън. Един от милиони. Работник, професор, турист.

Но после се сети, че ако някой знае за разговора му с президента и иска да се увери, че Талезе няма да гласува за законопроекта на Бойд — някой, който категорично не желае огромната сметка, свързана с инфраструктурата, — този човек може да прибегне до нещо по-сериозно от лобиране.

Ако той умреше, губернаторът щеше да назначи нов сенатор, който да довърши мандата му, и този мъж или жена категорично нямаше да подкрепи плана на президента.

Точно тогава забеляза, че един човек в отсрещния край на площада го гледа. Беше висок и мургав. Не приличаше на човек от смесена раса, а на типичен англичанин, но с маслинена кожа.

Той погледна към телефона си и тръгна по път, който скоро щеше да пресече пътя на двамата мъже.

Сакото му беше малко голямо и сенаторът се зачуди дали не е въоръжен.

— Питър.

— Видях го, сър.

— Сам ли е?

— Не знам. На улицата, да. Но някой друг в някоя сграда? Не знам.

Имаше много прозорци и един стрелец можеше да стреля през всеки от тях.

Този човек беше ли колега на мъжа, който го беше проследил по-рано?

И ако беше и Талезе беше мишената им, каква мисия можеше да изпълнят тук, на обществено място?

Макар че като си спомни някои от случаите, с които се беше занимавал като прокурор, беше удивително колко много професионални убийци са застрелвали някого насред претъпкана улица и дори най-услужливите наглед свидетели не виждаха нищо полезно.

Едрият мъж се приближаваше все повече, без да обръща внимание на Талезе и бодигарда му — или поне така изглеждаше. Не спираше да оглежда мястото, хората, прозорците, колите…

Талезе усети как сърцето му започва да бие три пъти по-бързо от обичайното.

Забави крачка.

И тогава зад гърба му се разнесе остър глас.

— Сенаторе?

Талезе бързо се обърна.

Това ли беше? Куршум?

И Питър се обърна светкавично и бръкна в сакото си.

Но мъжът, който се приближи, носеше златен щит на колана си.

Детектив от нюйоркската полиция.

Лицето на Талезе се стегна във въпросително изражение. Той се огледа наоколо и забеляза, че мъжът, който щеше да пресече пътя им, не спира да се приближава.

— Детективе, това е… — започна Талезе.

Но ченгето го прекъсна с раздразнен глас:

— Телефонът ви е изключен.

— Телефонът… О. — Той бръкна в джоба си. Беше го изключил, според правилата за срещи с президента — за да не може да го използва нито за записване, нито за проследяване, след което да пуснат на определено място някоя ракета „Хелфайър“.

— Аз съм Лон Селито.

Питър каза за втори път:

— Бих искал да видя документ за идентификация, ако обичате.

Талезе очакваше набитият мъж с омачкан дъждобран да се заяде. Все пак носеше значка. Той обаче без колебание подаде карта.

Бодигардът я огледа и изпрати съобщение. Само след секунди телефонът избръмча. Питър кимна на шефа си.

— Ченге е.

— Вижте — каза Талезе и кимна през рамо, — има един човек…

Не стана нужда да довършва изречението, защото Селито вече вдигаше ръка за поздрав към същия човек, за когото говореше сенаторът.

Едрият сериозен мъж се приближи към тях и показа значката си. Приличаше на значките на шерифите от едно време.

— Аз съм маршал Майкъл Кайл, сенаторе. Телефонът ви е изключен.

— Знам, знам. — Талезе го включи и апаратът веднага забръмча от съобщения и известия от гласовата поща.

— Добре, детективе, маршале. Какво означава всичко това?

Селито каза:

— След като се махнем от улицата, сенаторе.

— Наистина искам…

— След като се махнем от улицата — заяви Кайл с тон, който не търпеше възражения.

Една голяма черна кола се насочи към тротоара и наби спирачки. Гумите й изсвириха. Маршалът направи знак на сенатора да се качи първи и той влезе. Колата сякаш беше бронирана не веднъж, а два пъти.

Когато всички се качиха, Селито каза на шофьора:

— В сградата на ФБР.

— Да, сър.

Събърбънът полетя, като се друсаше силно по неравните улици. Никой не носеше колан и Талезе стисна здраво страничната облегалка.

— Е, добре. — Сенаторът погледна многозначително към детектива.

Селито каза:

— Сигурно знаете за инцидентите с крановете в града.

— Да. Американски терористи искат достъпни жилища.

— Не. Това беше само прикритие. За да отклони вниманието ни от това, което извършителят наистина си е наумил.

— Което е?

— Вашата смърт.

Талезе бавно кимна. Значи днешните му опасения все пак не бяха толкова параноични.

— И кой е той?

— Знаем кой е механикът. Но не и кой го е наел.

— Семейството ми…

— В безопасност са. Изпратихме екип в къщата ви.

— Той… Този човек? Механикът? Къде е?

— Не знаем. Търсим го.

— Как разбрахте?

— Крановете са били саботирани с дронове. От Вътрешна сигурност ни дадоха карта на другите полети. Прелетял е над комплекса, в който живеете, в Бруклин, и близо до офиса ви тук.

— Боже!

Питър каза:

— Има нещо, което трябва да знаете, детективе. Преди един час — малко повече — бяхме на път за среща и изглеждаше, че някой ни следи. Видях го и той тръгна по друга улица.

Селито отвори един бележник — раздърпан, какъвто винаги използват детективите в телевизионните сериали.

— Опишете го.

Талезе и Питър го описаха.

— Има ли причина някой да желае смъртта ви? Да не сте открили нещо и да сте го разгласили? Някакви стари съдебни дела, за които някой търси отмъщение?

— Не…

Но сенаторът гледаше навън, през прозореца, и размишляваше: „Това, за което си беше помислил по-рано, беше ли възможно? Някой да иска да го убие заради гласа му за законопроекта?“

— Нямам представа. Искам да кажа, да, навремето пратих много от лошите зад решетките. Беше преди години. Но сред тях имаше и социопати. Мога да ги проверя по име и да видя дали наскоро не са освободили някого.

За миг Селито погледна към него, а после прибра бележника и извади телефона си.

Талезе каза:

— След един час трябва да се появя по телевизията. Може ли да спрем в студиото?

— Не.

— Но това е Си Ен Ен — настоя Талезе.

Без да спира да пише, детективът заяви:

— Отговорът продължава да е „не“. Направете ми услуга и се облегнете назад.

— Да се облегна назад ли?

— Да, дръпнете се от прозореца. В момента и аз съм на огневата линия.

— Талезе е в сградата на ФБР.

Гласът на Талезе идваше през тонколоната в салона.

Райм попита:

— Каква е теорията? Кой иска да го убие и защо?

— Казва, че не знаел. Но не ми се стори докрай убеден.

— Можеш ли да натиснеш по-силно? — попита Райм.

— Мога да пробвам. Той е политик. Или увъртат, или лъжат. Предпочитам биячите на мафиотите. Пеят като птички.

— Нали се отби в техническия отдел?

— Това е най-странната услуга, която съм ти правил, Линк.

— Но я направи?

— Да.

— После ще говорим за това.

Веднага щом затвориха, телефонът му отново избръмча.

— Обажда се Райм.

— Детективе, аз съм Бен Емери. Емери от „Диджитъл Солюшънс“, нали се сещате? Двама ваши колеги ни оставиха един компютър за кракване. Исках да ви съобщя как върви.

А, добре. Райм все още се надяваше имейлите в лаптопа на Гилиган да разкрият кой е наел Хейл, с каква цел и към какво може да са насочени следващите саботажи. Може би дори към друго скривалище, сега, след като основното се беше самоунищожило.

— Имате ли нещо?

— Боя се, че върви бавно.

Това не беше ли епохата на суперкомпютрите? Не можеше ли всеки тийнейджър да хакне лаптоп, без да спира да пише съобщения и да играе на видеоигри?

Емери продължи:

— Атакуваме силно, но той е използвал хеш SHA-двеста петдесет и шест.

— А това е? — Гласът на Райм издаде нетърпението му.

— Алгоритъм двеста петдесет и шест за сигурен хеш.

Въздишка.

— А какво е хеш?

— Софтуер, който превръща една поредица от данни в друга. За да защитиш нещо с код за достъп, създаваш парола, разбирате ли? А после я вкарваш в генератор за хеш и тя се превръща в поредица от данни. Да кажем, че паролата е вашето име: „Линкълн Райм“. Между другото, онази книга за вас много ми хареса…

— Господин Емери.

— Добре. Добре. Току-що ви изпратих хеша на името ви. На телефона е.

Пристигна съобщение.

— Добре. Паролата е вашето име. Някой иска да я кракне. Лесно е да намериш хеша — няма причина да е скрит, защото хешовете се образуват само в една посока. Не можете да го превърнете обратно в паролата. Така, както не можете да превърнете смляното говеждо обратно в говеждо филе. Можете обаче да започнете да въвеждате букви в хеш генератора. Напосоки, с надеждата да намерите съвпадение. И ако след няколко часа въвеждане на думи решите да въведете „Линкълн Райм“…

— Бам! Виждате, че този хеш съвпада с хеша на паролата ви. И влизате.

— Точно така! — Изглеждаше доволен, че Райм е разбрал. — В момента правим точно това. Въвеждаме думи и букви с надеждата да намерим хеш, който съвпада. Не ги въвеждаме ръчно, разбира се. Всичко става автоматично. Получаваме около трилион хеша в секунда.

— Чудесно. Значи скоро ще го кракнете? След няколко часа, казахте?

Пауза.

— Ами, детектив Райм, това беше просто илюстрация. Защо ви се обаждам… Щом още не сме я налучкали, най-вероятно използва смесица от главни букви, малки букви, числа и специални символи като въпросителни знаци и проценти.

Райм се намръщи.

— Значи казвате, че може да отнеме един ден или повече?

Този път паузата беше по-дълга.

— Ъъъ… Ако е избрал парола от петнайсет букви, което не е необичайно, ще ни трябват около двеста милиона години.

— Това… Вие шегувате ли се?

— Ъъъ, не, сър — каза мъжът, който, както беше ясно за Райм, никога не се шегуваше, когато ставаше въпрос за компютри.

— Сигурно имате по-бърз компютър.

— Няма значение. Дори с „Фугаки“, в Япония… — Това го изрече почти страхопочтително. — Може да си спестите няколкостотин хиляди години, но не повече. Но може да извадим късмет и да е използвал нещо кратко.

О, пак тази проклета дума — „късмет“!

Той добави почти излишно:

— Съобщете ми в мига, в който откриете нещо.

— Добре, сър. О, само още един въпрос?

— Да.

— Онази детектив Сакс. Само проверявам. Наистина е омъжена, нали?

Той сериозно ли го питаше?

— Ъ… Да.

— Добре. Благодаря.

Прекратиха разговора.

Райм заповяда на телефона си:

— Обади се на Пуласки.

След секунда:

— Линкълн. Как върви случаят?

— Има някои обрати. Този път не е строеж. Крановете са само за заблуда. Накара ни да се съсредоточим върху дроновете, които са пренесли киселината, а всъщност ги е използвал, за да проверява истинската си мишена. Наели са Хейл, за да убие американски сенатор. Едуард Талезе.

— Защо?

— Още не съм сигурен. А с компютъра на Гилиган не върви. Експертът казва, че може да им трябват двеста милиона години да го кракнат.

— Колко?

— Двеста милиона.

— О, какво облекчение! Счу ми се, че казваш „двеста милиарда“.

— Значи чувството ти за хумор не е излязло в отпуск. Какво правиш?

Пауза, напрегната също колкото тази на Емери.

— На този етап не съм подготвен да отговоря.

Райм нито имаше представа какво означава това, нито искаше да научава.

— Имам въпрос. Кой номер обувки носиш?

— Това уловка ли е?

— Какво?

— Въпрос, зад който се крие нещо друго.

— Когато аз задавам въпрос, Пуласки, зад него не се крие нищо. Кой номер?

И тя си отива — още една част от историята.

Саймън Хароу беше четиресет и осем годишен. С плешива глава и изкривен гръбнак. Но като цяло не го измъчваха болки — само през тези влажни дни на лятото и есента… Лечението? Не излизай от къщи във влажните дни на лятото и есента.

Просто седи на балкона и се взирай в Манхатън.

И тя си отива — предприемачите я унищожават.

Той се взираше в лабиринта от строителни обекти близо до тунела „Холанд“ — тази артерия, която извеждаше от града, минаваше под широката царствена река Хъдсън и се вливаше в индустриалното сърце на Ню Джърси.

Засега неговата лична територия беше в безопасност. Старият апартамент в „Сохо“ попадаше в правителствената програма за ограничение на максималния наем — за недоволство на хазяина, който от време на време изпращаше суперинтенданта на комплекса от червени тухли да „провери как е“. Тоест, да разбере дали Хароу не му е направил услугата да умре, за да може да вдигне наема до небето.

Хароу обаче беше решен да живее заради децата, внуците и правнуците си, папагала си Римбо… и самия хазяин.

Мотивът за първите категории беше обичта. За последната — чистата злоба.

Кафето му се охлаждаше, „Ню Йорк Таймс“ лежеше сгънат в скута му, а той оглеждаше строителната площадка. Бяха приключили със събарянето и вече започваха да се оформят нови редици сгради, макар че засега работите се отлагаха, защото някакъв луд нападаше подобни обекти.

Мнението му за края на още един квартал в Манхатън — в този случай в северозападния край на „Сохо“ — не беше никак негативно. Някои наричаха Ню Йорк Сити живо, дишащо създание, но Хароу не гледаше на това място по такъв ограничен начин. Смяташе петте окръга за еволюционно дърво, в което се появяваха множество видове и се адаптираха към времето или, ако не успееха, изчезваха.

Естествен отбор в градски стил.

Това беше един от кварталите, претърпели значителни промени. През последната четвърт на двайсети век „Сохо“ от индустриален и покрит със сажди беше станал професионален, елегантен и артистичен.

„Промяната…“

Една от най-големите промени беше това, в което той се взираше сега: тунелът „Холанд“, който изискваше и получи мащабна трансформация на целия квартал, за да има място за вентилационни кули и пътеки за лесен достъп до жилищата.

Той вдигна очи към входа му. Баща му е бил момче, когато открили тунела през двайсетте и израснал запленен от проекта — така, както другите момчета от онова време обичали дирижабли, каубои и бейзболния отбор „Доджърс“. Многократно беше разказвал на сина си истории за създаването на тунела. Щитове, като огромни тенекиени кутии, разкопали земята под реката от двете страни на двата съседни щата. Тези, които започнали от Ню Джърси и се движели на изток, напредвали по-бързо, защото пробивали почва, която била предимно кал, с гъстотата на паста за зъби. Подводните къртици — тунелокопачите — от Ню Йорк трябвало да се борят със скала. Понеже имало опасения по време на строителните работи в тунелите да проникнат вода и кал, държали участъците, по които се работело, под високо напрежение и подводните къртици трябвало да се декомпресират след края на всяка смяна, за да не получат декомпресионна болест.

Макар че мисълта един град да смъкне старата си кожа не го притесняваше, Хароу не беше доволен, че една от сградите, които растяха наблизо, ще закрие гледката му към Палисейдс.

От друга страна, новият квартал може би щеше да бъде жилищен и мисълта за това, което можеше да зърне около някой плувен басейн, компенсираше променения изглед към природата.

— Да се надяваме на жилищен — каза той и отпи още хладко кафе.

Кацнал на една пръчка наблизо, Римбо не предложи мнение, твърде зает да си чисти перата.

Сега Хароу се намръщи, защото забеляза, че от обекта се подават две ярки светлини. След миг се чуха два високи трясъка.

Нещо се беше случило в основата на крановете.

Боже, това беше един от саботажите!

Огромната машина започваше да се накланя.

Той свали очилата си, избърса ги и пак ги сложи.

Въздухът се изпълни с рев на предупредителна аларма.

Кранът се наведе още и още…

А после, като марионетка с прерязани конци, рухна бързо. Апартаментът на Хароу беше на около един километър оттам и минаха няколко секунди, преди звукът на сблъсъка да го достигне.

— Мамка му! — изхриптя Хароу, грабна телефона си и набра 911, макар да беше сигурен, че десетки, ако не стотици други вече звънят.

Един глас наблизо го стресна.

— Мамка му!

Той вдигна глава. Римбо гледаше в далечината през облака прах. Отново изписка:

— Мамка му! Ааа! Мамка му!

При раждането на Мартийн Джени се пошегува:

— Някога забелязваш ли миризмата? Парфюм „Болница“.

А Рон Пуласки вдиша и отговори:

— Да. Всички миришат еднакво. Недей да основаваш фирма, която ще го продава. Мисля, че ще има ограничен пазар.

Сега усещаше същата миризма, докато вървеше с наведена глава по коридора на общата администрация.

Присъствието му в многопрофилната болница „Ийст Сайд“ беше незаконно. Или поне сегашното му местоположение — в самата вътрешност на мястото. Разбира се, можеше да прекара колкото време иска в частта за посетители. Но да мине през забранената врата с вече невалидната идентификационна карта от нюйоркската полиция и сребърна значка, която беше сувенир, купен от Брад в магазина за подаръци след обиколка на едно от големите филмови студиа? Не. Не изглеждаше добре. Той не носеше униформа — прецени, че това нарушение би било прекалено, — а тъмен костюм и бяла риза. И вратовръзка, която слагаше може би три пъти годишно.

Значи, детектив със сребърна значка. Вероятно никой не знаеше, че двете части на тази фраза си противоречат.

Беше се подписал при влизането си, но почеркът беше нечетлив, както и буквите в квадратчето „Напишете името си“. Помисли си за номера, с който детектив Ед Гарнър го накара да начертае лоша диаграма на мястото на катастрофата и за плана на Бърдик да използва медицинското му досие, за да го отстрани от поста му.

Трябваше му минутка, за да се освободи от гнева.

Кимна любезно на едни медицински сестри — всъщност двама закръглени мъже в добро настроение. Мина покрай стая за обяд, стая с копирна машина, няколко съвещателни зали… а после стигна до мястото на второто си предстоящо престъпление: „Документация“.

Влезе в голямата стая — дълга може би петнайсет метра и широка шест — и видя, че е свободна. Седна на една работна станция наблизо и включи компютъра. Беше разбрал, че медицинската документация се съхранява тук дигитално, както и оригиналните твърди дискове. За да ги намериш, първо трябваше да въведеш името на пациента, датата на раждането му и датата на приема в болницата. Това отваряше дигиталния файл и показваше местоположението на физическия.

Строго предупреждение срещу нарушаването на неприкосновеността на личния живот и данни на пациентите. Но това изчезна от само себе си след две секунди.

А сега — на лов.

Очакваше цели пластове от разочарование и трудности.

Свит стомах, потно чело, потни длани.

Нямаше нищо такова.

Не бяха нужни никакви пароли и той намери това, което търсеше, за по-малко от минута.

Двайсет минути по-късно излезе от болницата. Цяла дузина листи, сгънати до формат за писмо, лежаха в десния джоб на гърдите на сакото му за сватби-завършвания-погребения.

Беше доволен от операцията.

А сега, другата част от мисията му: пътуване до един склад за отпадъци в Куинс.

Мислеше как най-бързо да стигне там, когато осъзна, че едно превозно средство до него намалява скоростта.

Погледна надясно, към очукания бял ван.

Очите му се плъзнаха към прозореца на шофьора и той замръзна, защото видя две неща едновременно. Едното беше ски маската на шофьора.

Другото — дулото на пистолет, насочен към него, точно преди да гръмне.

— Има един проблем, господин президент.

Агент Глен Уилбър от Тайните служби, висок широкоплещест мъж с безупречен костюм, преглеждаше втората спалня на апартамента.

Уил Бойд вдигна поглед от багажа, който помагаше на дъщеря си да събере. Една спортна чанта побираше ограничен брой плюшени животни, тениски на „Дисни“ и обувки от „Угс“.

Той посочи с глава към дневната и тръгна след агента. Там семейството му нямаше да ги чува. Съпругата му беше задълбочена в телефонен разговор, най-вероятно за плановете за кампанията за предстоящите избори. На практика тя беше мениджърът на кампанията му и беше адски добра. Ако през ноември спечелеше, щеше да е най-вече заради нея.

— Продължавайте.

— Нали се сещате за крановете?

— Да, за саботажите.

— Току-що е паднал още един.

— Боже! Ще напиша изявление. Има ли ранени?

— Четирима души, които са пътували с кола, са в тежко състояние. Няма убити.

— Смятате, че това е проблем със сигурността. За нас?

— Ние го обсъдихме. Екипът. Говори се, че вашият законопроект за инфраструктура ви е спечелил много врагове. А кранът, който е паднал току-що? Блокирал е тунела „Холанд“.

— Нашия маршрут към Нюарк?

— Да, сър. Паркинга на моста „Джордж Вашингтон“. Сега пренасочват всички към него. Ще трябва да използваме Маршрут Б.

— А той е?…

— Бързо да тръгнем към „Марин Едно“. Близо до ООН има площадка за хеликоптери. За половин час сме там.

— Близо сме до Верацано. Защо не преместим „Еър Форс 1“ на летище „Кенеди“?

— И то е задръстено. А дори и кранът да е съвпадение, трябва да смятаме магистралите към всички летища за компрометирани.

Президентът се усмихна.

— Поради преизобилна предпазливост.

Един от любимите изрази на Уилбър.

Агентът кимна. Това беше неговата вариация на широка усмивка.

— Ще отидем до хеликоптера по наземни улици. Ще изпратим фалшив конвой през Куинсбъро до „Ла Гуардиа“.

Той позвъни и включи на високоговорител.

— Агент Мърфи — казаха отсреща.

— Дан, Уилбър е. Тук съм с президента.

— Здравейте, сър.

— Дан.

Уилбър каза:

— Зачеркваме Изход А. Насочваме се към Б.

— ООН, хеликоптерна площадка. Разбрано. Някакви специфични фактори на заплаха?

— На този етап не. Веднага докарайте там „Марин Едно“. Сега ще пусна АОСП за маршрута. Ще го изпратя на шофьорите и останалите от екипа.

„Сега светът съвсем се промени“ — помисли си Бойд. АОСП — Алгоритъмът за определяне на сигурни пътища — се намираше на един огромен компютър някъде там и със светкавична скорост отчиташе хиляди фактори, докато определяше кой е най-безопасният маршрут за правителствени служители, които трябваше да се придвижат от една точка до друга. Представяйки програмата на правителството, компанията, която я беше разработила, даде пример. Техният софтуер взе предвид всички известни параметри за посещението на президента в Далас на 22 ноември 1963 и стигна до извода, че най-несигурният пръст от Лав Фийлд до Трейд Март — където щеше да говори президентът Кенеди — е през Дийли Плаза и покрай Тексаската библиотека за училищни книги.

— Ще се обадя на нюйоркската полиция — каза Мърфи и направи пауза. — Само още едно нещо. Можем да изпратим очи навсякъде по наземния маршрут, но няма място да разчистим всичко под земята на път към ООН.

Уилбър погледна към президента.

— А можем и да не правим нищо и да изчакаме да разчистят входа на тунела. Седем-осем часа, предполагам.

Бойд отговори:

— Предполагам, че има безброй възможни маршрути до площадката за хеликоптери. Възможността някой да знае къде точно да постави устройство? Няма такава.

Уилбър каза в телефона:

— Докарай моторкадата долу, Дан.

Мърфи отвърна:

— Веднага се обаждам. — И затвори.

Уилбър отиде до вратата и излезе навън, за да съобщи на агентите в коридора за новия план.

— Татко.

Президентът се обърна към вратата. Дъщеря му държеше с две ръце голям заек със синя кърпа на главата.

— Елизабета не се побира.

Жалко, че нямаше алгоритъм как най-добре да съберат багажа на едно десетгодишно момиченце в спортна чанта.

Бойд отиде до нея и взе играчката.

— Няма нищо, Миличка. Ще я сложа в някоя от моите.

— Готово — каза Симон.

За тези последни етапи от проекта не използваха абсолютно никакви електронни устройства за комуникация. Само разговори с реално присъствие.

Седнал зад волана на джипа си, Чарлз Хейл гледаше през предното стъкло. Тази част от града беше пуста. Над квартала се извисяваха цели три крана и никой не излизаше от къщи. Ако трябваше да отидат до магазина, за да купят нещо за ядене, тичаха.

Той чу по радиото слабия глас на говорителката и усили.

Хейл погледна към жената на съседната седалка. Симон носеше черен кожен панталон, тъмнокафяв пуловер и яке в тон с панталона. Днес косата й — сега боядисана в черно — беше прибрана на двойна плитка с краища, събрани най-долу и завързани с алена панделка.

— Може ли да ти задам един въпрос? — попита бавно Хейл. Симон вдигна вежда.

— Имаш ли някого?

Сам се учуди, че попита.

Но не и че тя се поколеба.

Този въпрос можеше да има сто контекста, но тя знаеше какво има предвид.

Най-накрая каза:

— Не ме бива в тези неща. Накрая свършват. Винаги свършват. Така е по-добре за него, за мен. — И след миг: — Предполагам, че за теб е същото.

— Същото е.

Тя продължи:

— Бях омъжена. За кратко. Идеята беше моя. Бях млада. И сбърках.

Той си мислеше за времето, което беше прекарала в Африка.

„Обстоятелствата се промениха…“

Поклати глава и тя разбра, че никога не се е женил.

Каза:

— Има граници, в които трябва да живеем — хората като нас. Звучи ужасно философски, нали?

Той отново се усмихна.

— Но е вярно.

В далечината прозвуча сирена. Приближи се. Той не се притесни, тя очевидно — също. Ако някой искаше да ги арестува, нямаше да обяви, че се е приближил.

Полицейската кола или аларма зави по-тихо, отдалечи се и накрая заглъхна.

Той си погледна часовника.

Трябваше да продължи със следващата стъпка.

Времето течеше.

Винаги, винаги…

Попита:

— Познаваш ли Прага?

— Веднъж с моя екип работихме там. Щеше да ми е приятно да остана по-дълго. Но трябваше да се евакуираме.

— На Стария площад има средновековен астрономически часовник. Орлой. Туристите идват да го видят. Много туристи. През събота и неделя се струпват големи тълпи. На охраната й е трудно да види каквото и да било. Другата година ще отида. Първата събота на май.

Тя посегна към ръката му. Това стискане, тези преплетени пръсти бяха много по-интимни от целувка.

Стори му се, че в огледалото за обратно виждане вижда човек, който поглежда към джипа. Тази поза му напомни на мъжа, когото беше видял на монитора в началото на „Хамилтън Корт“ снощи. Носеше нещо — според Хейл куфар.

Обърна се да го погледне пряко.

Но фигурата беше изчезнала.

Сега, когато се беше извъртял докрай назад, той вдигна раницата си от пода. Бръкна вътре.

Извади бяла кутия, петнайсет на петнайсет на пет сантиметра. Беше затворена и стегната с гумен ластик. Той й я подаде. Тя се намръщи и вдигна капака.

И извади отвътре часовника от кост — този, за който й беше разказал, този, който беше направил руският политически затворник.

— А! — За един дълъг миг остана загледана в него. — Щях да ти донеса нещо. Колело, от тези, които използвам за локомотивите си. Нашите гуми са истински.

— А не лостове, които се преструват на нещо друго.

Тя бързо го погледна в очите.

Той й показа как да наглася времето и къде е лостчето, което освобождаваше миниатюрните тежести. После го премести.

Тя вдигна часовника до ухото си и Тиктакането сякаш й се стори приятно. Така, както на него винаги му се струваше приятно.

Симон прибра подаръка обратно в кутията и го пъхна в раницата си, където той видя дръжката на голям полуавтоматичен пистолет. Симон слезе от колата и се наведе да му заговори през отворената врата.

— Сега ли ще го направиш?

Той кимна.

Надяваше се, ако Симон каже нещо, да не е банално, като да му пожелае късмет или да се пази.

Не каза нищо банално.

Изрече една проста дума.

— Прага.

Крайната му цел…

Линкълн Райм мислеше за предишните си тревоги, за това, че не успя да разбере каква е стратегията, с която Часовникаря искаше да спечели тяхната смъртоносна игра на шах.

Но ако това не беше подходящият въпрос?

Може би въпросът трябваше да бъде: „Каква е истинската ти цел? Ами ако не искаш да вземаш царя? Може би искаш царицата? Или коня от нейната страна? Или офицера до царя? Или някоя скромна пешка, която един ден може да се извиси до ролята на матриарх, като върви решително и без да я забележат, чак до ръба на шахматния свят? А дори и после да ти обявя шах и мат и да ти взема царя… пак няма да ти пука. Все пак си победил.“

Лон Селито прие едно обаждане. Проведе дълъг — и очевидно обезпокоителен — разговор.

Прекъсна връзката.

— Добре, Линк. Случват се разни неща. Обадиха се от кабинета на кмета. Броячът е изчезнал от онзи сайт — 13Chan. А от Компютърни престъпления и ФБР следяха разговорите. Ключовата дума беше „Комуналка“. КП засякоха един имейл. От анонимен профил от Филаделфия до анонимен профил тук, в Манхатън. Пише: „Време е. Направи последното и сложи пакетите там, където говорихме, по алтернативни маршрути. И поддържай фасадата на Комуналка. Има хора, които проверяват, не вярват, че е истинска. Не можем да допуснем да ни намерят. Не забравяй: „Хората сами пишат историята си.“ — Карл Маркс.“

— Ето защо не можахме да намерим „Комуналка“. Тя е прикритие за някаква друга радикална групировка. Група Хикс.

Мел Купър каза:

— А „направи последното“? Това кран ли значи?

Селито:

— Значи група Хикс е наела Часовникаря и… — Телефонът му избръмча и той вдигна. И този разговор протече тревожно. — Леле! Изпрати ми подробности. — Прекъсна връзката. — Още един, Линк. Още един кран.

— Къде?

— Долу в центъра.

Мел Купър беше пуснал новините по телефона си. Провикна се:

— Бил е на строителен обект близо до входа на „Холанд“. Няма загинали. Има ранени. Някои сериозно.

— Какво е улучил?

Купър огледа екрана си.

— Странно. Близо до него никъде няма сгради. Паднал е на улицата и това е всичко. Ранените са били в коли и камиони.

Селито свали телефона от ухото си и им сподели информация, която навярно не беше достъпна за широката публика.

— Този път е било различно. Използвал е С4.

— О, това е важно.

— Защо?

— Заради времето.

— Ъ?

— Не е ли очевидно? — измърмори Райм. — Не може да знае със сигурност кога киселината ще разяде противотежестите на крановете. Но по някаква причина е трябвало точно този да падне в определено време. До последната минута. — Той се загледа в таблата с убийствата, в картата на града. — Значи „Холанд“ е затворен?

— Поне осем часа, може би повече. Движението е…

— Да, да, да. Сигурен съм, че е някакво абсолютно клиширано прилагателно, синоним на автомобилна конгестия. Защо по това време, защо на това място?

Райм се спря на един конкретен сегмент.

— В какъв смисъл?

— Ако е използвал С-4 на крана, е можел да постави устройство в дрон и така да убие Талезе. Не, дронът е бил, за да проследи Талезе, не да го убие. И Когато Часовникаря е разбрал, че сме открили дрона и той не може да го използва повече, е минал към друго средство, за да следи сенатора… Защо? Знае къде живее Талезе, знае къде е офисът му…

Тишина.

— Но не е имало откъде да знае къде ще бъде срещата днес следобед. С кого е щял да се срещне Талезе. Това е искал да разбере. Обадете му се. Трябва да разберем.

Селито извади телефона от джоба си, скролна и позвъни.

Сенаторът вдигна след второто позвъняване.

— Детективе, какво ново има? — разнесе се раздразненият му глас по високоговорителя.

— Сенаторе, трябва да разбера нещо — каза Райм.

Пауза.

Селито каза:

— Говорите с Линкълн Райм.

— О. — Раздразнението беше отстъпило пред сдържано възхищение.

Пак това…

— Днес сте отивали на среща и сте забелязали, че някой ви следи. За какво е била срещата? Кой е присъствал?

Колебанието завърши с предпазливите думи:

— Тук има компонент на националната сигурност.

— Не ми трябват държавни тайни. Искам само да разбера кой е бил на проклетата среща.

Изненадана въздишка, може би поради резкия му тон.

— Казвах само, господин Райм, че не мога.

— Извършителят не е набелязал вас. Преследва човека или хората, с които сте щели да се срещнете. Използвал ви е, за да ги открие.

— Господи! Не знаех… Имах среща с президента.

— Предполагам, на Съединените щати.

— Точно така.

Селито каза:

— Добре, сега всичко придобива смисъл. Има една радикална групировка, във Фили, която е измислила проекта „Комуналка“. Който иска от града нещо, което той не може — да прехвърли тази собственост, — защото е токсична. Това му дава оправдание да саботира крановете. Първите два са били само за показност. Важен е бил само последният: блокирането на тунела „Холанд“. Сега президентът трябва да използва алтернативен маршрут, който Тайните служби нямат време да обезопасят. А Хейл е поставил бомби по тях. Мамка му, може би Еди Tap е в града точно затова!

Мел Купър каза:

— Знаеш колко непопулярен е Бойд. Имаше заплахи… Нещо за някакъв законопроект за инфраструктура, който се опитва да прокара в Конгреса. Тайните служби вече осуетиха три-четири плана да го убият.

Райм почти не обръщаше внимание на разговорите, които се разгръщаха наоколо, докато Селито звънеше на Тайните служби, а Купър се свързваше с Отдела за сигурност на посетителите в нюйоркската полиция — име, което звучеше като рекламна агенция за посещаване на „Бой Скаутс“, но всъщност беше координирана защита за американски и чуждестранни чиновници.

Държейки телефона настрана от ухото си, Селито се обърна към Райм:

— Към „Ла Гуардиа“ върви фалшива моторкада. Истинската отива към площадката за хеликоптери до ООН. По дяволите, затова е накарал Гилиган да открадне диаграмите и картите от ОСИ — всички тунели и основи. Ще заложи бомбите под маршрута.

Очите на криминалиста бяха приковани върху таблото, на което бяха залепени същите документи, за които говореше Селито.

— Линк, следиш ли мисълта ми? — Селито размахваше телефона като пистолет.

— Хм… — Погледът му беше прикован в картите. Детективът вдигна телефона си.

— Линк! От Тайните служби знаят, че разбираш Хейл. И познаваш града… Моторкадата вече е тръгнала. Как мислиш, къде е безопасно да отидат?

— Лон, моля те. Ако обичаш, може ли да се преместиш малко наляво? Не виждам таблото.

Обажданията, които подслушваше на полицейския скенер, бяха със съкращения, но нямаше съмнение какво означават.

Тревогата във всички гласове улесняваше превода.

— Приоритетна дост… Пътник номер едно… Трябва ни коридор на запад от Булевард А и Осем на специално място на Порт власти. ТС изпращат текстове. ДК, за маршрута. Разчисти кръстовища, провери места за стрелба. Докладвай на командирите на отдели…

ДК…

Днешното криптиране.

Чарлз Хейл се зачуди дали властите си въобразяват, че новият маршрут за президентската моторкада наистина ще бъде сигурен.

Или се потяха, тресяха се от нерви и се чудеха дали отново не са ги изиграли?

Все пак отговаряха за живота на най-могъщия човек на света.

Включваха се десетки гласове, някои превключваха на други честоти…

Той седеше зад волана на своя джип, паркиран в сянката на един мрачен блок, само пет етажа, но толкова тъмен, че изглеждаше много по-висок.

Пред него синьо-бялата полицейска кола, паркирана до тротоара, включи светлините и безшумно изчезна от погледа му. И тя беше немаркиран черен седан с правителствени номера.

След като колата изчезна и той се увери, че наблизо няма други, даде леко напред и паркира съвсем близо до капака на един канал по средата на улицата. Натисна бутона за жълтия буркан на таблото и слезе. Носеше униформа на Отдела за обществено строителство, оранжева осигурителна жилетка и каска, този път светлобежова.

Свали капака с кука и вкара фалшивата хлебопекарна на Симон със сила в дупката. Извади я от кутията. Издърпа един кабел от мотовилата, монтирана в багажника на джипа, закачи го на устройството и го спусна в канала под улицата. После спусна една помощна количка и накрая раницата си.

Слезе по стъпалата, трайно циментирани в бетонната стена. Бяха мазни, затова се движеше внимателно. На пода преметна раницата през рамо и с известно усилие вдигна устройството с ръба на количката и започна кратко пътуване в тъмния тунел, осветяван от ЛЕД-лампа, монтирана на каската му. Движеше се внимателно по маршрута, който беше научил наизуст от картите, откраднати от Анди Гилиган. Когато наближи целта си, вече му трябваха по-точни напътствия и той огледа геопозиционния локатор на телефона си и продължи още три метра напред, докато се озова точно там, където искаше да бъде.

Извади от раницата една макара и я прикрепи към водопроводна тръба над главата си. После закачи найлоново въже за „хлебопекарната“ и го дръпна колкото можеше повече нагоре. Застопори макарата и завърза края на въжето за една тръба на нивото на пода. Посегна нагоре и отвори малката врата на дъното. Натисна бутона „Запъни“ и една осветена точица от зелена стана червена.

Той се спря.

Стори му се, че усеща много нехарактерна миризма от основата на устройството. Нещо флорално ли беше? Да.

В мига, в който го разбра, осъзна защо му е позната.

Беше я усетил снощи. В леглото.

Качи се на улицата и се огледа наоколо. Нямаше никого. Ехо на сирени отскачаше от половин дузината сгради тук и на други места, идваше от сто посоки наведнъж в този архитектурно усложнен град.

Прибра в багажника конусите за улично движение, угаси жълтата светлина и след секунда вече се носеше по калдъръмените улици.

Оставаше му само още една спирка, а след нея: последната му мисия.

— Чисто е.

Лон Селито се взираше над монитора на компютъра, прикрепен към охранителното устройство, за което заяви, че било точно като „ония новоизмислените“ на летището.

Райм, който не беше летял от години, се довери на думата му.

Не, нямаше експлозиви, нямаше и радиация.

Взираха се в пакет, увит в кафява хартия и адресиран до Райм, без етикет и обратен адрес. Бяха го доставили преди секунди. Куриерът го остави, позвъни на вратата и продължи по улицата.

Райм попита:

— Скенерът?

Селито огледа екрана на устройството.

— Нещо правоъгълно. И плик. — Телефонът му избръмча и той погледна към екрана. — Полицаят, когото пратих след куриера. — Вдигна и попита: — Какво открихте? На микрофон сте.

— Да, детективе. Работи за „Сейм Дей“ — търговска фирма за доставки. Местна. Всичко й е наред. Знам го. Зет ми…

— Да, добре. Какво ви каза?

— Бил в „Старбъкс“ на Петдесет и седма улица. Един мъж с пакет се приближил към него — същият пакет, който е у вас — и казал, че е затруднен. Бил на път към фирмата да остави пакета, но току-що му позвънили по телефона. Някой от семейството пострадал и той веднага трябвало да тръгне за Джърси.

— Добре, значи е измислил история, предложил е пари на хлапето й то е приело — повече пари, отколкото е казало на теб, разбира се.

— Двеста долара.

— По-скоро петстотин. Как е изглеждал този тип?

— Бял, на петдесет и няколко, среден ръст и телосложение. С екип за джогинг. Шапка. Слънчеви очила. Гладко избръснат.

— Носи ли още нещо?

— Раница. И тя черна. Дал на куриера кутията и парите и тръгнал. Хлапето се качило на влака за центъра и оставило пратката пред дома на капитан Райм. О, и клиентът му казал още нещо. „Просто го остави и звънни. Човекът, който живее там, не обича непознати.“

Райм се засмя.

След като Селито прекъсна разговора, Райм му каза:

— Кутията. Отвори я, но тук. — Посочи към сектора за изследване на биомаса. — Скенерът не показва отровни стрели, но това не значи, че няма отрова. Сещаш ли се за нашата теория за ботулина — че Часовникаря може да иска да го вкара в къщата. Малко вероятно, но по-добре да сме сигурни.

Селито оглеждаше устройството. Високо около половин метър. Плексиглас, тройни печати и негативно напрежение, вливащи се в система за затворено филтриране. Отстрани бяха вградени дълбоки неопренови ръкавици.

— Не знам как работи тази проклетия.

— Толкова ли е трудно, Лон? Отваряш капака, слагаш вътре пакета, затваряш капака.

— Да, да, добре.

С гръб към Райм Селито пъхна пакета в устройството. Райм се приближи с количката и проследи с поглед как Селито сваля хартията и срязва тиксото с ножче. Бавно. Много бавно.

— Не ме изнервяй, Линк.

— Какво правя?

— Гледаш ме.

— Какво друго да гледам?

— Как се казваше тази отрова?

— Ботулин — отговори весело Райм. — Най-смъртоносният токсин на света. Двеста двайсет и пет грама могат да убият цялото население на света.

— Много смешно, Линк. Голям си комик. — Пауза. — Не е шега, нали?

Райм погледна надолу към голямата кутия, докато детективът вадеше съдържанието.

Стандартната процедура за определяне присъствието на смъртоносния ботулин — Смъртоносният анализ с мишка, който се самообясняваше — беше сменен от по-човешки техники. Но в този случай нямаше нужда от анализ. Предметите, отровни или не, не можеха да останат вътре.

Сега Селито ги извади. Пликът и правоъгълния предмет: държач за банкноти, който той отвори и извади отвътре няколко карти.

— Еха! — прошепна.

Показа ги на Райм.

Най-горната карта беше шофьорската книжка на Рон Пуласки.

Объркай ги.

„Омофон“ е дума, която се произнася като друга, но ако я напишеш различно, придобива друго значение: брашно и цвете.

„Омограф“, близък братовчед, е дума, която се пише като друга, но има различно значение и може да се произнесе или да не се произнесе различно: бас като оперен глас или бас като широкоуст американски костур.

„Омоним“, постановяват повечето учебници, е широкото описание, което обхваща и едното, и другото, макар че някои пуристи — например редактори във вестници и деветнайсетгодишни студенти по английски език, влюбени в темата — понякога правят изключение.

Чарлз Веспасиан Хейл отново беше в Сентрал Парк и разсъждаваше над тези граматически новости, докато се взираше в къщата на Линкълн Райм със своя бинокъл за птици.

Мислеше си за думата „наблюдавам“.

Ето го Хейл, експерт по часовници, който се преструваше, че наблюдава^[11] птиците, докато всъщност наблюдаваше жилището на мъжа, когото щеше да убие, а през това време полицията, чието работно време се нарича смяна^[12], го дебне^[13].

Някои омоними идват от съвсем различни корени: рибата бас е от протогерманското bars, което означава „остър“ заради гръбната перка. Музикалният глас и инструментът идват от англо-нормандското baas — „нисък“.

„Наблюдавам“ е значението, което се среща по-често, и всичките му модерни смисли са извлечени от един и същ корен: саксонският, waecce. Това съществително означава „будност“, а прилагателното — „наблюдателен“, и двете в контекста на пазене, стража.

След като отново смени превозното средство в един гараж на 46 Западна улица, Хейл беше платил хиляда долара на един разносвач да занесе пакета до къщата на Райм, а после отиде до там с колата. Извади тежкия си бинокъл „Никон“ и се заоглежда, сякаш търсеше птица, кацнала на някой дружелюбен клон наблизо. Всеки път обаче връщаше фокуса си върху ниската кафява сграда, в която бяха унищожили толкова много от плановете му.

Всеки път на косъм.

През незакритите прозорци от време на време зърваше движения.

Причината за тази дейност навярно беше колетът.

Сега Хейл се огледа за заплахи.

Нямаше. Той знаеше, че градската къща е добре охранявана, от безлични хора и биещи на очи камери. Но тук, от разстояние, беше на сигурно място. Колкото и важен да беше

Райм, от полицията не можеха да изпратят цял отряд полицаи и да ги разпръснат из целия парк, за да го охраняват.

Отново се огледа и се спря, защото забеляза някого на изток.

Далеч срещу него, в парка, стоеше един мъж и гледаше в посока към него.

И… това ли беше непознатият, когото мислеше, че е видял два пъти преди — на „Хамилтън Корт“ и неотдавна — при джипа, в който седя заедно със Симон?

Беше прекалено далеч, за да каже.

Ако беше така, от коя структура беше, ако изобщо беше от някоя?

Очевидно нито от полицията, нито от ФБР. Досега щяха да са се приближили и да са взели мерки.

Чуждестранен служител щеше да иска да го върне в юрисдикцията, в която срещу него имаше повдигнати обвинения — а такива имаше много. Но екстрадицията трябваше да включва съдействието на местните власти.

По-вероятно беше този човек да иска да го прибере — да го отвлече.

Но пък имаше и врагове, които щяха да въздадат правосъдие бързо и без юрисдикция.

О, защо си играеше на думи? Какво правосъдие? Ставаше въпрос за отмъщение.

Но може би не ставаше въпрос за нищо.

Отсреща можеше да стои просто още един наблюдател на птици…

И наистина, когато отново погледна, човекът беше изчезнал.

Хейл обърна бинокъла си от обекта, върху който го беше приковал — малка нервна птичка с черно-кафяво оперение — към къщата на Райм.

Сега там цареше трескава дейност. Лон Селито излезе забързано от входната врата. За малко заговори на двама униформени навън. Те кимнаха, а закръгленият детектив се отправи с бърза крачка към една кола и потегли с мръсна газ.

Бяха отворили подаръка.

Главоболието му беше брутално.

Когато зрението му се върна, Рон Пуласки вдиша дълбоко, сякаш това можеше да накара болката да спре.

Странно, но подейства, макар и леко.

Или може би главоболието, предизвикано от изпадането в безсъзнание от транквиланта за коне, просто намаляваше по естествен път при събуждането.

Сега се оглеждаше наоколо. Възприемаше обстановката.

Лежеше на надуваем матрак в ъгъла на една стая без прозорци — предположи, че е в мазе.

Оскъдната светлина идваше от една-единствена крушка на тавана. Вратата беше метална — и със сигурност заключена.

Той понечи да се надигне и в главата му отново се завъртя огнено колело от агония, а полезрението му отново започна да потъмнява. Отпусна се по гръб. После стана и провери вратата.

Да, беше здраво заключена.

Обратно на матрака.

Спомни си последните минути преди тъмнината.

Ски маската.

Дулото на пистолета за приспиване на животни, в което очевидно имаше достатъчно лекарство да повали прилично голям кон на земята.

По време на един случай, по който работи с Линкълн и Амелия преди няколко години, Пуласки беше научил, че въпросният наркотик — който съпругите прилагаха върху съпрузите си — е смес от еторпин и ацепромазин. Страничните ефекти при събуждане не бяха включени в проучването, но сега Пуласки можеше да съобщи за един: човек се чувстваше отвратително.

Той бавно седна и почувства, че си е възвърнал, повече или по-малко, контрола над тялото си. Отново се изправи. Макар и замаян, щеше да остане буден.

И прав.

Сега се огледа по-внимателно. На пода от другата страна на матрака видя медицинските документи, които беше откраднал от болницата. Но телефонът и портфейлът му липсваха. Първото — защото правило номер едно при отвличане беше да прережеш пътя на жертвата към контакт с външния свят. Второто — за да могат да докажат, че го държат.

Кои бяха „те“?

Зад случилото се със сигурност стоеше Хейл, но той най-вероятно не беше стрелецът със ски маска.

А сигурно имаше и друг играч. Линкълн на няколко пъти му беше казвал, че Чарлз Хейл никога не работи само за себе си. Винаги имаше клиент.

И този човек или организация?

Високопоставен, с възможност да дърпа много конци. Но нямаше смисъл да се опитва да разбере кои са.

Не разполагаше с достатъчно факти.

Забеляза, че няма нито бутилки с вода, нито храна, нито тоалетна. Престоят му щеше да е кратък.

Скоро щяха да го пуснат.

Или бяха подготвили по-дългосрочни планове.

Нямаше нито прозорци, нито други врати, още по-малко тайни панели.

По средата на стаята имаше клетка, в която стоеше кутията на климатика. Но беше застопорена за пода с дебели катинари. Все пак той отиде до нея и тъй като отново му се зави свят, седна на мрежата и наведе глава.

После огледа клетката.

Нямаше начин да я отвори.

Но един момент! Това изобщо не беше кутия на Климатик. Беше някакво импровизирано устройство. Той забеляза запечатан буркан с вместимост един литър, от някаква дебела пластмаса. Вътре имаше течност, която стигаше почти догоре.

Пуласки въздъхна и прочете етикета на буркана.

Той присви очи и огледа инсталацията. Към буркана имаше прикрепена метална кутия — около пет на пет на осем сантиметра. От нея стърчеше къса антена. При получаване на сигнал експлозивният заряд в кутията щеше да се детонира и да разбие или разтопи пластмасата, изпращайки корозивната киселина да изтече в стаята.

Той си спомни думите, с които Линкълн Райм описваше какво причиняват на човешкото тяло киселината и образуваният от нея газ.

Помисли си, че ще е умно да намери по-подходящо място за сядане, и се върна на матрака.

Но разстоянието едва ли щеше да има значение. Избухнеше ли бурканът, в тази килия нямаше да остане безопасно място.

Рон Пуласки се отпусна на матрака и насочи мислите си към семейството си — Джени и децата: Брад, Мартийн и, разбира се, Клер.

Сега Линкълн Райм беше сам.

Селито беше тръгнал.

Сакс беше в търговската част. И Том го нямаше.

Точно преди да тръгне, помощникът му беше налял солидна доза дванайсетгодишен сингъл малц в кристална чаша. Сега дясната ръка на Райм стисна изящната „Уотърфорд“. Да пиеш скоч със сламка от пластмасова чаша, както трябваше да прави той години наред, не беше непростимо невъзпитание, но напитката сякаш беше по-хубава в чаша. Това не беше потвърдено от двойносляпо отчитане, но Райм беше убеден.

Той отпи и отново насочи вниманието си към писмото от колета. Селито го беше снимал през плексигласа на биотоксичния контейнер и сега изображението беше на таблета на Райм.

Райм въведе адреса и почти веднага чу гласа на мъжа в реално време.

— Линкълн.

Екранът беше черен.

— Не работи — каза Райм. — Не те виждам.

— Не. Няма да ме видиш. Моята камера е изключена. Но аз те виждам. Сега отиди до втората библиотечка от дъното на салона насам. Онази със старите книги. Старинните, за криминалните разследвания.

Райм се намръщи.

— Ти откъде… Аха, Анди Гилиган ти е казал. Моят Юда. — Той насочи количката към дъбовата библиотечка. Три-четири дузини книги. Едната не беше толкова стара, колкото другите. „Престъпност в Стария Ню Йорк“. Тя беше от жизнено значение в първия случай, по който бяха работили двамата със Сакс — откриха сериен похитител, известен с прякора Колекционера на кости.

— Сега? — попита Райм.

— Има репродукция на книга от средата на седемнайсети век.

Дори факсимилето беше двестагодишно.

— Забележително заглавие — продължи Хейл. — Анди ми каза.

Райм погледна към нея и изрецитира: „Божиите триумфи са отплата за ужасния, противен грях на убийството (доброволно и обмислено).

Подзаглавието добавяше още десетина реда или там някъде на обложката.

Райм каза:

— Това е първата известна истинска книга за престъпленията. Убиецът каза замислено:

— Престъпления… Те винаги са обсебвали мислите на хората — неравенството, жестокостите, които ние, хората, си причиняваме едни на други. Например популярността на телевизионните сериали и подкастове.

— Не гледам и не слушам.

— Знам. Избрах тази книга, защото не беше много вероятно да я разгърнеш, за да отговориш на някой щекотлив въпрос от областта на днешната криминалистика.

— О, човек никога не бива да отхвърля старите техники с лека ръка. Понякога са от полза. Не желаем технологията да замени разума — мисля, че ще го оцениш. Миналото трябва да служи на настоящето.

— Да продължаваме, Линкълн. Зад книгата има нещо.

Райм повдигна тома от библиотечката и непохватно го остави настрани. Бръкна вътре и извади скрития предмет — навит тъмносин плат. Сложи го на подноса на стола и го разви. Погледна надолу към двете спринцовки.

— Какъв е наркотикът?

— Фентанил. Виждаш ли онзи апарат за електрокардиограма в ъгъла? Закачи се за него.

За един дълъг миг Райм остана загледан в иглите.

— Не.

Пауза.

Криминалистът продължи:

— Най-напред трябва да направя нещо.

— Колкото по-дълго чакаш…

— Първо трябва да направя нещо… — категорично каза той. — Птиците.

— Какво?…

— Соколите скитници. Гнездят до прозореца ми. Горе.

— Не мислех, че си човек с домашни любимци, Линкълн.

Безрадостен смях.

— Домашни любимци ли? Не. Те просто искат да живеят тук. Не знам защо. Може би в тази част на парка гълъбите са по-дебели? Или катеричките — по-глупави? Така или иначе, настаниха се тук и на мен ми е приятно да ги гледам как гнездят, мътят и ловуват. Качвам се горе.

Хейл очевидно се бореше със себе си.

— Добре… Ето какво ще направиш. На стола имаш оксиметър за мерене на пулса. Сложи го на пръста си и се обърни, за да видя екрана му.

Райм го сложи и се обърна.

— Достатъчно ли е ясно?

— Имаш добри нива на кислород, Линкълн. А пулсът ти е по-лек, отколкото щеше да е пулсът на повечето хора при тези обстоятелства.

— Пулсът се ускорява, когато адреналинът се излее в кръвоносната система заради инстинктивната реакция „Бий се или бягай“. Аз не мога да направя нито едното, нито другото. Така че защо да се вълнувам?

— Добре, добре, качвай се горе, но дръж сигнала активен. Стига само да звънна по телефона, и Пуласки е мъртъв.

Подсмихване.

— Ти спечели, Чарлз. Нямам какви номера да приложа. Просто искам да видя за последен път птиците.

Райм вкара количката в малкия асансьор и натисна бутона за втория етаж. Излезе от кабината, зави наляво по коридора и влезе в основната спалня, която гледаше към западната част на Сентрал Парк. Стъклото беше армирано и гледката на зеленината и далечните елегантни сгради на Ийст Сайд бяха изкривени.

Той погледна надолу към гнездото.

Птиците — една двойка и две новоизлюпени — обърнаха глава към него. По природа излъчваха враждебно подозрение, каквото и да изпитваха в сърцата си. Най-агресивните от квартета несъмнено бяха малките. Биеха се заради самия бой. Родителите им ловуваха — и се движеха със скорост триста и петдесет километра в час — не заради радостта да убиват; за тях това беше все едно да напазаруват за вечеря.

Райм се взира в тях цяла една минута и каза:

— Добре. Готов съм. — Погледна към спринцовките. — Две. Предполагам, в случай че изтърва едната. Фентанил… — И той саркастично добави: — Каква прекрасна смес от фенетил, пиперидинил, фенилпропанамид. Знаеш, че можеш да промениш силата й, като преместиш метиловата група в третата позиция на пръстена. Предполагам, че това е най-силната концентрация. Даваш ли ми дума за Рон?

— Имаш я.

Райм въздъхна, погледна още веднъж към птиците и заби иглата във вената в задната част на лявата си ръка. Бавно натисна буталото.

Когато и последната капка от течността постъпи в организма му, главата му вече се люлееше.

Сърдечният ритъм на сензора започна обратно броене.

След десет секунди на малкия екран пишеше: 0.

И тази нула не се промени.

Както толкова много човешки конструкти, които се стремят да интерпретират безразличната природа, времето не познава естествени интервали. Ние сме се спрели на часовете, минутите и секундите.

Така че, макар да можеше да се каже, че Линкълн Райм е умрял в 10:14:53 post meridiem^[14] във вторник, 16 април, най-точният начин за изразяване на случилото се беше труизмът: той живя в отрязъка от време от раждането до смъртта си.

Requiescat in pace^[15], Линкълн.

Хейл сложи таблета в раницата си и все още приклекнал в храстите, извади телефона си и прочете съобщението, което беше получил преди няколко секунди. Беше от пилота — докладваше, че самолетът е на „Тетърбъро“, частното летище в Ню Джърси, готов да излети всеки момент. Дотам имаше четиресет минути.

Тази част от мисията му беше завършена, но той реши, че е допуснал неточност, като е възприел смъртта на Райм като финал. Това беше предпоследната му мисия — оставаше още една.

Часовниците не са нито морални, нито неморални. Броят секунда по секунда, отбелязват миговете на радост, скръб, болка, удоволствие и жестокост, но остават безразлични какво се случва при всяко конкретно тиктакане.

Това беше шаблонът и на Чарлз Веспасиан Хейл, който изпълняваше задачите си по най-логичния възможен начин, без никога да се вълнува и без да се интересува какви са последствията за когото и да било.

Затова той не изпита съжаление — нито пък радост, — Когато набра номера, който щеше да детонира буркана с киселина в мазето в склада, в което държаха Рон Пуласки. Досега го беше оставил жив, в случай че Райм поиска доказателство, че е добре.

Линкълн Райм беше умрял, вярвайки, че е спасил живота на младия мъж. Това навярно му беше донесло известен покой.

Хейл обаче не можеше да си позволи още една песъчинка в механизма на живота си.

Пуласки беше наследник на уменията на Райм и имаше онази корава сърцевина, която щеше да го мотивира да направи всичко необходимо да открие Хейл и или да го доведе обратно в Ню Йорк, за да го съдят, или — Хейл вярваше, че полицаят е напълно способен на това — да го убие на място.

Рон Пуласки трябваше да си отиде.

А Амелия Сакс?

Тя не беше толкова голяма заплаха. Справедливостта беше част от нея като жилка на диамант. Отмъщението обаче не беше. Тя нямаше да се откаже от работата си да спира злото в града заради дългата и може би напразна мисия да открие и накаже убиеца на съпруга си.

Хейл прояви драматизъм, когато описа на Райм ефектите, които хидрофлуоридният газ щеше да окаже на Рон Пуласки. Нямаше механизъм, който да освобождава веществото малко по малко. Цялата киселина в буркана щеше да изпълни стаята наведнъж. Да, смъртта щеше да е болезнена, но кратка. Рон Пуласки вече със сигурност беше мъртъв.

Хейл се огледа наоколо, не видя заплахи и вдигна раницата на рамото си.

Бегло си помисли за Симон и пое обратно към джипа — а оттам към новия си живот.

Нейният свят бълбукаше от радост и вълнение.

Северноамериканска улулица!

В Сентрал Парк тези птици се срещаха рядко и Карол не би искала да я пропусне за нищо на света. Да, беше нощ, но сериозните наблюдатели на птици ходеха в гората и полето по всяко време, особено с надеждата да зърнат зашеметяващото създание, високо колкото тигров бухал — от четиресет и три до шейсет и три сантиметра — и удостоено с честта да е единствената сова на света с кафяви очи.

Както другите наблюдатели на птици, които в момента бяха в Сентрал Парк, Карол щеше да е търпелива, решителна и да пренебрегне болката от „птичия врат“ от взирането право нагоре в дърветата.

Вървеше бързо, фотоапаратът подскачаше на гърдите й, а ръката й стискаше бинокъла за нощно виждане. Човек никога не бива да закача на врата си два уреда. Тракането ще уплаши създанието, което искаш да видиш. И както винаги, носеше обувки с гумени подметки, безшумни като разсипващо се брашно.

Но после намали. Не заради улулицата или заради някоя друга птица. Беше забелязала един човек, недалеч от нея, който вървеше насреща й. Тъкмо минаваше под една конусовидна лампа.

Да не беше…?

Да, той беше! Дейвид. Наблюдателят на птици от онзиден. Нежененият, с работа.

Носеше светлокафяв работен комбинезон — което загатваше каква може да е професията му — и беше преметнал раница през рамо.

Тя се беше върнала няколко пъти в района с надеждата пак да го види.

Нямаше търпение да му каже за улулицата — би било страхотна находка — и двамата можеха да я издебнат заедно.

А после можеше да попита: „Кафе?“.

Жената никога не предлагаше първа алкохол, но ако той предложеше…

Ах, сложната хореография на танца на чифтосването!

Покрай нея се стрелна една птица — Карол не видя проблясване на кафяво, така че не беше улулицата, която търсеше. Без да й обръща внимание, тя забави крачка, изписа усмивка на лицето си и се поизправи.

Той се приближи още повече с наведена глава, загледан съсредоточено в телефон.

Когато беше на осем-девет метра от нея, тя бодро извика:

— Дейвид!

Запита се дали ще си спомни как се казва. Тя, разбира се, щеше да се представи. Мразеше, когато хората решаваха, че знаеш кои са.

Той се спря.

И вдигна глава. Намръщи се.

По дяволите! Усети, че е подходила грешно. Беше прекалено далеч, когато го извика. Трябваше да почака.

Но после забеляза, че той гледа не към нея, а над рамото й.

Обърна се и ахна.

Една висока червенокоса жена с яке, дънки и бронеустойчива жилетка тичаше напред начело на още дузина полицаи, някои с пълна униформа за битка. Държеше голям черен пистолет. Други полицаи излязоха от храстите до и зад Дейвид.

Който, предположи сега Карол, може би не беше никакъв Дейвид.

Той поклати глава и вдигна ръце високо над нея.

Карол беше преживявала провали на възможни любовни романси по какви ли не причини.

Досега не бяха включвали арест.

— Вие, продължавайте напред! — нареди й строго червенокосата.

— Вижте, няма нужда да сте надменна — отговори Карол, но побърза да се отдалечи.

Когато се озова на известно разстояние от полицаите, се обърна назад и видя как слагат белезниците на Дейвид. Той беше вдигнал очи нагоре и тя се запита дали, каквито и причини да бяха навлекли сегашните му неприятности, все пак не е наблюдател на птици и не е видял нещо важно.

Но не, той се взираше в къщата точно насреща, от другата страна на западната част на Сентрал Парк. Тя се запита какво е приковало вниманието му до такава степен.

Забеляза гнездо на соколи скитници на един перваз. Но не можеше да е това: птиците бяха впечатляващи, но често срещани.

Аха! Сега видя, че той гледа над гнездото, където на прозореца седеше чернокос мъж.

След миг човекът плавно се отдръпна и изчезна, сякаш зареян във въздуха.

Но после призрачните мъже до прозорците и романтичните партньори — престъпници изчезнаха от мислите й, когато пред очите й е появи една птица… а после половин дузина и след тях десетки.

Бяха мъжки червеношийки, които се скупчваха на клоните да спят, докато женските и малките оставаха на земята.

Тази гледка не беше рядкост, но мащабът на групата — приликата му с филма на Хичкок „Птиците“ беше направо зловеща — си заслужаваше снимката.

Внимавайки да не ги уплаши, тя вдигна фотоапарата, включи на нощен режим и натисна бутона, за да добави утихващата обща спалня към колекцията си.

Райм изгледа втренчено Часовникаря, докато Сакс го въвеждаше в салона и го слагаше да седне на един от ракитените столове.

Светлокафявият му комбинезон не му стоеше естествено, но Райм знаеше, че това е само костюм в днешната драма.

Часовникаря изглеждаше съвсем различен, отколкото при последната им среща. Пластичният хирург му беше добавил десет години и някой — или може би той самият — му беше изскубал почти половината коса.

Носеше белезници. На лявата му китка имаше голям сребрист часовник с черен циферблат, на който се виждаха дузина малки прозорчета.

„Сложности…“

Сакс провери часовника с детектора за нитрати.

— Чист е.

Двата му телефона също бяха чисти, но за всеки случай в момента се намираха в кутията за биологично опасни материали.

— Рон Пуласки — каза Хейл.

— Той е на сигурно място. Разочарован съм, че ме излъга, Чарлз.

Да не би в очите му да просветна искрица облекчение, че младият полицай все пак е оцелял? Райм смяташе, че е така.

Сакс оповести:

— Отивам да направя мрежа в склада — веднага щом от пожарната приключат с изваждането на хидрофлуоридната киселина. — Тя погледна към Хейл. — Това може да ни отведе до следите на Жената Хикс.

Това определено предизвика реакция — тревожно мръщене. За миг. После изчезна, като мъгла под ярко слънце.

След като тя излезе, Райм се обърна към Селито:

— Остави ни сами, става ли?

— Линк…

— Имам паникбутон.

Детективът кимна.

— Добре, но полицаите остават навън.

— Добре.

Селито погледна за последен път към Часовникаря, наля си в картонена чаша кафе от каната на Том и излезе.

Райм се приближи с количката.

Намръщеното мълчание на Хейл задаваше очевидния въпрос: „Как?“.

— Получихме информация от Англия, че са засекли съобщения за опит да ме убият. Някой от Кралството е контактувал с някого тук във връзка с тази работа. Помолих един мой студент — блестящ ум — да се вживее в ролята на убиеца. Кой щеше да е най-добрият начин да го направят? Той реши, че убиецът ще се опита да се добере до мен, като се възползва от някоя моя слабост. Нещо жизненоважно за мен. Нещо, без което не мога. И това ще ме направи непредпазлив. Представи доказателства. И идеята, че убиецът ще се опита да сложи ботулин в нещо, което Амелия ще донесе от местопрестъпление.

Хейл кимна и въпреки обстоятелствата сякаш се впечатли.

— Умно момче е този твой студент. Тази тактика не е неразумна. Но ботулин? Много е труден за боравене. По-лош дори от киселина.

Райм продължи:

— А аз реших, че би било прекалено очевидно да саботират веществени доказателства. Но основната му идея беше солидна. Да стигнат до мен чрез нещо жизненоважно. Аз имам репутация на темерут, вечно недоволен, груб. От време на време ме наричат и гадняр. Но наистина обичам хората. Е, някои хора. Рон е един от тях. Амелия. Мел Купър. Лон. Още няколко. Хора, за които съм готов да се пожертвам. Предположих, че ще отвлечеш Селито, Амелия или Рон — най-вероятно Рон. Той е по-лесен за отвличане от жена ми. Тя носи джобно ножче, нали разбираш. И е най-добрият стрелец в отдела. Накарах техническото обслужване на полицията да скрие тракер в обувките им. Открихме Рон десет минути след като се събуди в килията ти. Колкото до идването ти тук, в парка — кимна Райм към прозореца, — ти се опита да убиеш оператора на първия кран заради това, което беше видял в джипа ти. Бинокъл. А онази книга? С лъскавата обложка? Накрая я открихме. „Птиците в Ню Йорк“.

— Как се досети за спринцовката?

— Ръката ми е прекалено нестабилна, за да държа оръжие. Не мога и да се обеся, нали? Отровата би била идеалният начин. Как би го вкарал при мен? Ами, Анди Гилиган е работел за теб. Можеше да е скрил нещо в къщата. Интересуваше се от старите книги, затова потърсихме първо там. Открихме иглите. Сменихме фентанила с дестилирана вода и настроихме оксиметър на пулса така, че да можем да го контролираме дистанционно и да го смъкнем до нула.

Очите на Хейл издадоха недоволството му.

— Соколите… Затова са били соколите. Ако беше тук, щях да те накарам да се закачиш за апарата за ЕКГ. — Той кимна към кутията. — Но ти си планирал всичко. Качил си се горе, така че единственият видим индикатор за жизнените показатели да е пулсомерът. Ти es egregie excogitator.^[16] — Приемам комплимента. Ти също. — Райм поклати глава с искрено възхищение. — Всички тези усложнения в плана ти — само за да ни отклониш от вярната посока. Много впечатляващо, Чарлз. Първо, достъпното жилищно настаняване. „Комуналка “?

— Хареса ли ти, Линкълн? Нарисувах картина на сбирщина брадати радикали, които живеят в дървена къща в Астория и се редуват да четат „Капиталът“ на глас до късно вечер.

— Когато разбрахме, че това е измама, решихме, че става въпрос за манипулиране на пазара на недвижими имоти.

— Какво? — Той изглеждаше объркан.

— Че някой те е наел да саботираш крановете, за да срине пазара на недвижими имоти. Че ти плаща някой разбойнически барон[17] — ако все още ги има — и той накрая ще купи имотите на безценица.

Сега от устните на Хейл се изтръгна смях.

— И през ум не ми е минавало.

— Наистина ли?

— Тази идея е изцяло твоя, Линкълн. Не, исках да те насоча право към плана за убийството. Загадъчна клетка във Филаделфия, която кипи от гняв заради инфраструктурния проектозакон на президента. Съборените кранове, последният от които блокира тунела „Холанд“. Президентът трябва да напусне града по алтернативен маршрут и бум!

— И за да си помислим това, ти нарочно си пуснал дрона пред камерата на Системата за наблюдение на територията. Дроновете ни отведоха до сенатор Талезе. А Талезе ни отведе до президента. Предполагам, че Гилиган ти е дал подробностите за пътуването му до Ню Йорк и срещата със сенатора.

— Анди беше истински извор на информация.

— Хубав план. Заблуди ни и не погледнахме към други места, например „Емери Диджитъл Солюшънс“. За да можеш да поставиш там устройството си.

— Не! — дойде ужасеният шепот. Иначе толкова безчувствен, Хейл не приличаше на човек, който някога би дал подобен отговор. Това, което видя, накара Райм да замръзне от ужас.

До този момент Часовникаря все още се беше надявал, че основната му мисия продължава да се разгръща. Сега знаеше, че с плановете му е свършено.

Той наведе глава.

Райм продължи:

— Не спирах да се чудя за смъртта на Гилиган. Защо ти е било да го убиваш? И дали е имало нещо странно в убийството? Едно нещо ми направи впечатление. Компютърът му — е, компютър, който ти си купил и си написал неговото име. Искахме да проникнем в него и кой можеше да ни се притече на помощ освен Ал Ливайн, от отдел „Компютърни престъпления“ в полицията. Изглеждаше така, че ние или някой от екипа се е свързал с него. Но никой не се е свързвал. Той се свърза с нас. Тоест, ти. Намерихме силикон — основна съставка при зарастването на рани от пластични операции — и косъм, един от твоите, отскубнат. Състарил си се и си се направил по-плешив. За да не те познае Амелия в „Емери Диджитъл“. Имал си нужда от нея, защото си можел да се дегизираш като ченге колкото ти душа иска, но само истински полицай е можел да получи заповед да влезе в „Емери“. И каква е била целта на всичко това? Да влезеш в компанията и да поставиш геотагове на сървърите, които са те интересували. А после, днес следобед, си се преоблякъл като майстор по ремонтите. — Райм кимна към комбинезона. — Влязъл си под земята и си сложил устройството точно под тях.

Сега Райм се мръщеше.

— Но стигнах само дотук. Това, което не можах да открия — и все още не мога — е причината. Защо беше всичко това, Чарлз?

„Крайната цел…“

Часовникаря се усмихна печално.

— Много просто, Линкълн. Щях да отпътувам в бъдещето.

Райм каза:

— Знам, че „Емери“ се грижи за охраната на много правителствени агенции, включително Националния институт по стандартите и технологиите. Имаш предвид, че си щял да промениш атомния часовник?

Хейл наклони глава при този въпрос, който очевидно му се стори странен.

— Няма такова нещо като единствен атомен часовник. На света съществуват деветнайсет. Дори да хакнат един, другите веднага ще покажат, че това е отклонение.

Очите му се приковаха в таблата с веществени доказателства.

Той ги погледна и кимна.

— Когато изработвам уред за измерване на времето, и аз правя същото. Планирам го на табло. Когато приключа с дизайна и съм готов да започна, на таблото няма свободно място — цялото е покрито с бележки, диаграми, чертежи на процеса по етапи. — Той млъкна. И прошепна: — Бъдещето… — Извърна се обратно към Райм. — Моята професия не е толкова доходоносна, колкото може би си мислиш, Линкълн. Вземам големи такси, но имам и големи разходи. Смятам, след като се пенсионирам, да заживея на далечно място… Където поддържането на анонимността е скъпо удоволствие.

„Подкупването на чиновници сигурно наистина може да те разори“ — предположи Райм.

— Знаеш ли какво е ВМП?

— Не.

— Времеви мрежови протокол. Изпраща атомното време на мрежи, които хармонизират часовниците в компютри, телефони, системи за джипиес, научни инструменти, авионика…

Всичко, което зависи от точното време. Когато компютърът ти, телефонът ти, колата ти, телевизорът до един показват, че часът е 11:34, можеш да благодариш на ВМП.

Сега, да кажем, че искаш да се логнеш в някой сигурен сайт — банка, в своя инвестиционен акаунт, в сайта на някой комитет за изборите, на американската армия, в някой порно сайт. Натискаш на единния ресурсен локатор — URL. Браузърът ти трябва да провери сертификата за сигурност на уебсайта, за да е сигурен, че е легитимен. Няма да те отегчавам с обяснения за HTTP и HTTPS, нито пък със SSL-сертификатите. Достатъчно е да знаеш, че ако сертификатът е валиден, можеш да се логнеш и да изпратиш и получиш цялата чувствителна информация, която искаш — информация за банкова сметка, пароли, социални мрежи, палави снимки, всичко — и да си сигурен, че е безопасно.

Но сертификатите имат дата на валидност. След това данните, които изпращат потребителите, са на разположение на всички, некриптирани. „Емери“ се занимава със сигурността на трафика на ВМП за стотици мрежи по света.

— Значи твоят вирус инфектира мрежите и мести времето напред, след датата на валидност на сертификатите за сигурност.

— Точно така. Логвам се, крада каквото искам, пренагласям часовника и излизам. Минават седмици или месеци, преди някой да забележи. Ако изобщо забележи.

За своя изненада Райм установи, че гледа на това, което е направил Хейл, с неохотно възхищение.

— Не е съвършено, но реших, че ще мога да вляза в може би петдесет от всеки хиляда мрежи, които атакувам. Ще се насочвам към хедж фондове и инвестиционни банки. Ще прехвърлям милиони долари в офшорните си сметки… Или поне щях… Ако не беше ти.

— Не си ли го качил?

— Не. Оставих го за по-късно, когато мрежите щяха да са задръстени от трафик за президента Бойд.

— Значи затова е бил фалшивият опит за убийство.

— Той ангажира комуникациите и полицията и изтегли нюйоркската полиция и охраната от ФБР от „Емери“. При опит за убийство е необходимо всички да участват.

Райм се взираше в снимки на устройството, което Хейл беше закрепил на тавана в помещенията под компанията за киберсигурност.

— Но как е щяло да сработи? Сървърите в „Емери Диджитъл“ не са ли заслонени или нещо подобно?

— От клетъчна- и радио намеса са. Но не и от индукция.

— Електромагнитна сила. — Райм знаеше за това от предишен случай, в който извършителят беше използвал електрическата мрежа на Ню Йорк като оръжие. — Никола Тесла е разработил система да прехвърля мощност безжично по мрежата. Така и не е получила широка употреба, но ние зареждаме телефоните си от тези източници.

Кимване.

— Ами, мощността е електричество. Както и данните. Това е функцията на устройството. Електромагнитно прехвърляне на вирусите, за да зарази времевите протоколи.

Сега между двамата мъже се разпростря мълчание.

След минута Райм каза:

— Скептичен съм.

Хейл се извърна от фотографията, която гледаше. Снимка на Райм и Сакс край езерото Комо, когато не само се бяха оженили, но бяха спрели убиец през същите няколко дни на престоя си. Той вдигна вежди.

— Скептичен?

— Целият този план — крановете, активистите, екзекуцията — само за да можеш да си напълниш джобовете? Не е в твой стил. Не мога да си те представя без клиент.

— Беше време да сляза от въртележката. — И Хейл прошепна: — Рано или късно всичко свършва, нали? Ти не смятащ ли така?

— Какво можеш да ми кажеш за жената, с която си работил? Онази, която е отвлякла Рон?

— Абсолютно нищо, Линкълн, абсолютно нищо.

Райм знаеше, че веществените доказателства може да им подскажат нещо, но Хейл няма да им окаже абсолютно никакво съдействие относно колежката си.

Хейл видя нещо на поставката над камината и се намръщи. — Може ли?

Райм кимна.

Хейл отиде до камината и огледа един златен джобен часовник — дело на Бреге, прочут майстор, живял преди много години. Циферблатът беше бял, числата — с римски цифри. Допълнителни кръгчета показваха фазите на луната и вечен календар. Райм знаеше, че вътре има и парашут — революционен за времето си антишоков механизъм.

Това беше подарък, който Часовникаря му беше направил преди години, придружен с предупредителна бележка.

— Запазил си го навит.

— Каква полза от неработещ часовник? Може би е много красив. — Райм вдигна рамене. — Но красотата е надценявана.

— Така е. — Часовникаря сложи произведението на Бреге обратно на мястото му.

Райм отново се взираше през прозореца, загледан в едно място на около триста метра във вътрешността на Сентрал Парк. Нещо слабо проблесна в далечината и изчезна.

Хейл попита:

— И ти ли го видя?

— Два пъти. На записите от камерите. Близо до крановете.

Хейл кимна и каза:

— Не знам кой е. Ти имаш ли представа?

— Братът на Анди Гилиган.

— А, Мик. Това обяснява откъде е знаел за караваната на „Хамилтън Корт“ — снощи го видях там. Анди със сигурност му е казал.

— Той има връзки — с организираната престъпност — добави Райм. — Видях го с калъф от китара.

— Значи това е носел. — По лицето на Хейл премина слаба усмивка. — И подозирам, че не е студент на Сеговия или на Джеф Бек.

— Сега виждаш ли го? — попита Райм.

Хейл присви очи.

— Не. Анди ми каза, че навремето ходели на лов.

Райм каза:

— Тук има заден вход, води към глуха улица. Могат да докарат там вана от арестантския център.

След един дълъг миг, през който единствените звуци бяха случайното пращене на стара сграда, която се намества, и заглъхващото пътно движение, Хейл каза:

— И без да сме чели Айнщайн, знаем как времето се разширява и свива. Бърза, когато правиш бебета, и се забавя, когато ги раждаш. Знаеш ли какво прави времето, когато си сам в килия, Линкълн? Обръща се срещу теб. Най-добрият ти приятел се превръща в питон. Това не е за мен.

— Аз се приспособих. — Райм кимна към инвалидната си количка.

— В много отношения с теб си приличаме, Линкълн. Но нямам никакво желание да се приспособявам.

Райм забеляза, че очите на Хейл са се плъзнали към торбата с веществени доказателства, в която се намираха предплатените му телефони.

— Искаш ли да се обадиш на някого? — Мислеше за Жената Хикс.

Хейл се замисли, но дали заради незначителната възможност някой да успее да проследи обаждането, или по някаква друга причина, поклати глава.

— Не. Предпочитам да не го правя. — В гласа му звучеше тъга.

Хейл погледна към монитора, показващ улицата пред къщата. Там чакаха две полицейски коли, всяка с полицаи вътре. На тротоара нямаше никого.

Погледът му срещна този на Райм.

Криминалистът кимна.

Хейл излезе в преддверието и изчезна от погледа на Райм. След секунда дръжката на входната врата изщрака. Ивица светлина се разрасна и се превърна в трапец върху мрамора на преддверието, когато пантите на вратата тихо изскърцаха. Черната удължена сянка на мъжа пробяга от вратата до скенера.

Настъпи тишина.

А после Райм примигна, защото чу два звука само секунда един след друг.

Първият беше приглушеният шум от куршум, който улучи Часовникаря в гърдите. Вторият — гръмкото ехо на пушечен изстрел от Сентрал Парк.

Хейл се озова блъснат назад в преддверието. И той, и подът бяха опръскани с кръв.

Райм чу викове отвън, когато полицаите изскочиха от колите и приклекнаха от страната, по-близо до къщата, оглеждайки се за мишена, макар Райм да знаеше, че стрелецът вече се отдалечава бързо.

В далечината почти веднага се разнесе вой на сирени, който все повече се приближаваше.

Райм се съсредоточи върху мъжа, който лежеше по гръб. Движеше се бавно, опитваше се да свие краката си, сграбчваше въздух с дълги пръсти, сякаш посягаше към осигурително въже.

Или към комплекс часовникарски инструменти.

Райм се зачуди дали ще обърне глава, за да се спогледат за последен път.

Не обърна.

— Разкажете ми, капитан Райм. С всички подробности.

Детектив Лорънс Хилтън и неговият глас с карибски акцент се бяха върнали — полицаят, който устояваше на всичко във „Вътрешни дела“. Беше девет часа сутринта, денят след смъртта на Хейл.

— Аз и покойният се познавахме. Помислих си, че мога да го убедя да ми разкаже какво прави тук, защо е организирал рухването на крановете и заговора за убийство, саботажа на компанията за киберсигурност. Кой е бил съучастникът му.

Проведохме разговор. Предполагам, че е погледнал към монитора и е решил, че ще успее да мине покрай полицаите навън. Стигна до коридора, отвори вратата и го застреляха, преди да мога да натисна паникбутона.

Той посочи с глава към контролното табло на стола си.

— Понякога сигналите от мозъка ми се забавят. — Райм рядко използваше тази карта. Но реши, че ситуацията го оправдава, макар че думите му изобщо не бяха верни. — Къде е бил стрелецът?

— Не сме сигурни, но мислим, че в някоя многоетажна сграда — на Седемдесет и втора улица. В средата на парка. Двеста и петдесет-триста метра. Малък калибър. Вероятно две цяло двайсет и три.

Лека пушка. Тези оръжия имаха къса цев, но стреляха категорично и бързо и при наличието на добър обхват бяха — доказано — достатъчно точни да убият човек от разстояние. Освен това чудесно се побираха в калъф за китара.

— Кой друг беше в къщата?

Райм не беше в настроение за разпит. Но при тези обстоятелства реши да остане равнодушно съдействащ.

— Никой. Бях сам.

— Кога излезе съпругата ви, детектив Сакс?

— Около четиресет минути преди случката. Времето, отбелязано на камерата, ще може да ви каже съвсем точно. И Лон Селито тръгна тогава. Амелия има алиби — свидетели, че е била на мястото, на което са държали Рон Пуласки. А Лон отиде в главното управление. Това в случай че намеквате, че някой от тях е бил стрелецът.

— Не намеквам. — Отговорът беше категоричен. Хилтън погледна към бележника си. — А вашият асистент…

Райм се почувства странно засегнат от случилото се току-що. Не раздразнен, но… празен. Това беше думата. Той сковано поправи събеседника си:

— Не ми е „асистент“. Той е мой „гледач“. Или „помощник“. Конотацията на думата „асистент“ е различна — че някой работи нещо по-лесно като цяло.

— Добре, вашият гледач. Как стана така, че го е нямало?

— Защото стана така, че беше на пазар.

— Аха. Но да ви остави тук сам не е ли… ами, искам да кажа, не е ли рисковано?

— Квадриплегриците рядко се самозапалват. Нито пък умират от глад за един-два часа.

— Капитане — предупреди го Хилтън със страдалческо търпение.

— Том Рестън има много, много умения. Но стрелбата не е сред тях.

— Сигурно ще разберете колко странно е това.

— Допуснах грешка, не прецених правилно Хейл. Реших, че ще е по-склонен да съдейства, ако не е окован за радиатор.

Офицерът каза многозначително:

— А фактът, че един човек е лежал в засада да го простреля, е чиста случайност.

Райм реши да не изрича мисълта, която му мина през ума: Човек не лежи в засада. Чака или дебне.“

— Бяхме арестували заподозрения. Бяхме го заловили. Щеше да прекара целия си живот в килията. Наистина ли мислите, че някой от нюйоркската полиция би извършил убийство само за да съкрати юридическия процес?

Хилтън не отговори. Погледна към бележките си за напътствие. Те очевидно не му го предложиха.

— Вие как мислите, кой е бил? Ако трябваше да предположите.

— Няма нужда да предполагам. Знам кой е бил стрелецът. Братът на Анди Гилиган.

— Ще изпратя екип в къщата му.

— Да, трябва да следвате процедурата.

— Значи мислите, че е изчезнал?

— Да.

Хилтън затвори бележника си.

— Ще ми трябват и показания от патрулиращ полицай Пуласки. Къде е той?

Райм погледна към времето на един монитор наблизо.

— В момента е зает. Но съм сигурен, че щом се освободи, ще ви се обади.

Изгарянията се възстановяваха чудесно.

Доктор Амит Бакши се спря и погледна към електронната пациентска папка на Арън Стал, студентът, в чийто джип се беше блъснал нюйоркският полицай и това беше довело до пожар, който очевидно беше предизвикал голяма сцена в Долен Манхатън.

Лекар от „Спешно отделение“ с дванайсет години опит в града, Бакши беше лекувал много хора след автомобилни злополуки. В Ню Йорк нараняванията обикновено бяха по-леки, тъй като човек не можеше да кара много бързо — за разлика от Ню Касъл, Пенсилвания, където беше започнал да практикува медицина, и Път 17, с тази извивка.

Зоната на мъртвеца.

В Ню Йорк колите рядко избухват в пламъци, но парамедиците, които го бяха довели, бяха обяснили, че сегашният случай е нелепо изключение, защото колата на полицая случайно е забила джипа на Арън в някакви строителни материали — тръби или нещо подобно, които са пробили резервоара й.

Предпазните мерки на съвременните автомобилни производители все пак си имат граница, когато става въпрос за пробит метал.

— Здравейте, докторе.

— Здравейте, сър — отговори Бакши. Той вярваше, че леко формално поведение от негова страна действа утешително на пациентите му. Дори на деветнайсетгодишните.

Той кимна и се усмихна на по-голямата сестра на Арън, Наталия, която седеше до леглото му.

Жената — на двайсет и осем-девет години, предположи той, кимна в отговор със сдържана усмивка и продължи да пише на телефона си. Голяма част от надписите тук бяха посветени на забраната да се използват мобилни телефони. Никой не обръщаше внимание.

Бакши се беше опитал да отгатне какво е положението в това семейство, но безуспешно. Нито майката, нито бащата бяха дошли на посещение. Може би тези двамата бяха сираци.

Той насочи вниманието си към пациента, зададе най-елементарните въпроси и провери жизнените му показатели, както и не толкова жизнените, но пък показателни функции; също като шпионажа, медицината беше свързана най-вече с разузнаването.

Той прегледа раната.

Подобряването вървеше чудесно.

— Добре изглежда. Утре можем да ви изпишем.

Арън потръпна.

— Още ме боли. Боже, и още как!

Подобни думи винаги действаха на Бакши като предупредителен сигнал — действаха така на всички лекари, които можеха да изписват болкоуспокоителни. Разбира се, имаше важна причина за съществуването на лекарствата. Но границата между облекчението и злоупотребата често беше тънка като конец. При приемането си Арън беше отговорил, че пие по три чаши вино на седмица и не взема наркотици.

Шаблонният отговор на десет милиона пациенти.

Като копиран по автоматичен път.

— Просто… не е само изгарянето. И вратът ме боли след катастрофата.

Резултатите от ортопедичния скенер бяха негативни, но болката беше като живо същество — и лукава, и умело прикрита. Появяваше се, изчезваше, атакуваше, отдръпваше се, заобикаляше изотзад.

— Ще ви изпиша лекарства, които ще ви стигнат за четири дни. После се консултирайте с вашия общопрактикуващ лекар.

— Чудесно. Благодаря. — Изрече го с леко недоволство.

Наталия попита:

— Значи утре? Не днес?

Не беше вдигнала глава от телефона — продължаваше да пише и Бакши осъзна, че отговаря на думите му отпреди минута.

Тя продължи:

— Искам да го изведа оттук колкото може…

Изречението свърши внезапно, с ахване.

— Никой да не мърда! — разнесе се суров мъжки глас от вратата.

Бакши рязко се обърна.

— Мамка му! — измърмори Арън.

— Не! — прошепна ужасено сестра му.

В стаята влезе строен русокос мъж с извънредно мрачно лице, който местеше поглед от пациента към сестра му и обратно.

— Това е той — онзи Пуласки! Той блъсна Арън!

— Сър… — но Бакши млъкна, когато видя пистолета в ръката му.

— Може ли да ни оставите насаме за минутка? — попита Пуласки.

— Аз… аз…

Наталия възкликна:

— Той не може да влиза тук! Не трябва да идва! Обадете се на охраната!

Бакши грабна таблета с данните за преглед и погледна назад към станцията на сестрите. Беше празна.

— Помощ! — извика Наталия.

— Шшт! — каза Пуласки и потръпна при нейния миниписък.

Той погледна към Бакши, който попита шепнешком:

— Може ли да си вървя?

— Нали току-що точно това ви помолих? — Сега гласът на Пуласки прозвуча почти развеселено.

Лекарят бавно се отдръпна назад към коридора и когато реши, че е безопасно, безшумно се втурна към най-близката станция и грабна един телефон от слушалката.

— Рон — разнесе се един глас от вратата. В стаята влезе висока полицайка с униформа. Кестенявата й коса беше събрана на делови кок.

— Здрасти…

Полицайката, Шери Слоун, обърна дългото си мургаво лице към Арън и огледа от горе до долу първо него, а после и жената.

— Какво става тук, по дяволите? — тросна се Арън.

— Вие сте отстранен от работа! Той ни каза… — Гласът на Наталия секна, когато осъзна неволната си грешка. — Чухме, че сте отстранен.

Пуласки забеляза как беше започнала изречението.

Слоун нахлузи сини латексови ръкавици и се приближи.

— Ако обичате, бихте ли станали?

— Аз…

— Станете! — тросна се Пуласки.

Гняв заля лицето й, но тя се изправи. Слоун я опипа внимателно. После провери чантата й.

— Чиста е.

Двамата с Пуласки си размениха ролите. Тя извади оръжието си, а Пуласки прибра своето. И преди бяха работили заедно и бяха овладели хореографията до съвършенство.

Пуласки също си сложи ръкавици, подръпна чаршафите на пациента и ги провери внимателно. И раницата му. Той също беше невъоръжен.

Жената се засмя, удивена.

— Опитвате се да ни сплашите! Да ни убедите да не ви съдим! Когато отидем в съда, с вас е свършено…

Пуласки се намръщи драматично.

— В съда ли? Сигурна ли сте, че е разумно?

— Не можете да ни говорите така. — Арън звучеше като капризен ученик, макар че беше ученик само в смисъла, че не беше завършил гимназия.

— Шшт. — Пуласки размаха ръка, сякаш гасеше лагерен огън. — Хайде първо да приключим с техническата част. Наталия Басков и Арън Стал, арестувани сте за заговор да извършите кражба, за опорочаване на полицейска процедура, възпрепятстване на правосъдието — това обвинение винаги е убедително.

— Всичко наведнъж — съгласи се Слоун. — Това ми е от любимите.

— Ще има и други, но това е достатъчно за начало.

Арън измърмори:

— Това са абсолютни глупости!

Басков не му беше нито сестра, нито изобщо някаква роднина, а дъщеря на бруклински мафиотски бос. Арън беше сред нископоставените служители на баща й, свързан с лотарията и изобщо момче за всичко.

Полицаят им изчете предупреждението „Миранда“ и когато двамата потвърдиха, че го разбират, попита:

— Искате ли да се откажете от правото да мълчите? Но преди да отговорите, нека просто ви кажа какво разбрахме дотук. Може да помогне.

Арън отново започна да сипе заплахи. Басков го сряза:

— Млъквай! — И се обърна към Пуласки. — Давайте.

— Първо, възстановиха ме на работа. Просто за информация. Освен това съм упълномощен от районния прокурор на Ню Йорк да обсъдя с вас съдействие от ваша страна при разследване в замяна на евентуално — повтарям, „евентуално“ — споразумение по обвиненията. Трябва да ме изслушате. Готови ли сте да слушате?

Арън се пробва:

— Какво става…

— Готови сме — заяви Басков.

— Няколко неща изостриха вниманието ми във връзка с катастрофата и реших да ги проверя. Първо отидох в архивите на градската болница и взех резултатите от кръвните ви изследвания след катастрофата. — Той погледна към Арън, чийто вид от войнствен стана значително по-притеснен.

Това бяха документите, които носеше, когато съучастничката на Чарлз Хейл, Жената Хикс, го упои и го завлече в стаята с киселина. (Съобщението на Лайл Спенсър, че Бърдик навярно смята да използва медицинската документация на друго ченге от старо нараняване срещу него може би беше вдъхновила някого другиго да се промъкне в болницата, да открадне тези записи и да ги унищожи. Което, разбира се, Пуласки никога не би направил. Но да „вземе назаем“ документацията на Арън Стал, макар и на границата на закона, всъщност беше само част от разследването му.)

Той продължи:

— Арън, кръвните ви изследвания показаха наличието на триамцинолин и лидокаин. Болкоуспокояващи, които се приемат чрез инжекции. И не са ви били поставени от парамедиците след катастрофата. Вие сте си ги били преди сблъсъка, за да не ви боли прекалено много. Защото са ви платили да минете пред мен и да поемете удара. Подозирам, че не сте очаквали да получите изгаряния, но… — Той вдигна рамене. — Всяка работа си има минуси, не е ли така? Освен това в досието ви е отбелязан наркан, навярно приложен преди два дни. Имате проблем е наркотиците, Арън. А това значи, че имате дилър, следователно и достъп до фентанил. Някой от хората, които ми помогнаха след катастрофата, е успял да прехвърли малко от него върху кожата ми. Затова тестът ми беше положителен. По дяволите, може дори да сте платили на някой от парамедиците! Откъде да знам!

Зачуди се дали Арън нарочно е прокарал ръка през неочакваните пламъци при катастрофата, просто за да може да убеди лекарите да му дадат още лекарства.

Ако беше вярно, това беше много тъжно.

— След това отидох да проверя изгорения ви джип, на сметището в Куинс, където го бяха закарали. И познайте какво намерих вътре? Парче пластмаса, което някога е било оптиком.

— Мамка му! — измърмори Басков.

Оптикомите бяха дистанционни, които много парамедици и полицаи носеха, за да сменят светлинните сигнали на светофарите. Например, с тях една противопожарна кола можеше да направи всички червени светлини, до които се приближава, зелени.

— С него сте сменили светофара, докато аз съм бил на кръстовището. Никой не е обръщал внимание преди сблъсъка, така че всички са видели, че аз съм минал на червено, а вие — на зелено. О, и още едно нещо, което не е изгоряло веднага? Онази каска, която сте носили. И едно последно нещо, с което се сдобихме. Основният свидетел, който даде показания, че съм минал на червено? Тереза Лемеров? Тя не е от най-обективните. Един мой приятел, ченге от Бруклин, я е проследил. Прекарала е целия ден в дома на брат ви и…

— Един момент! — прекъсна го грубо Арън.

Пуласки вдигна вежди.

— Брат ми?

— Еван Стал. Тереза, главната свидетелка, познава семейството ви и…

— Брат ми. — Лицето му почервеня от гняв. — Какво каза вашият приятел — там ли е била цяла нощ?

— Какво?

— Тереза прекарала ли е нощта с брат ми?

Басков:

— Боже господи, Арън! Престани!

Арън измърмори:

— Кучка такава! Каза, че никога повече няма да се забърква с него. Аз поемам удара, едва не изгарям жив, а тя веднага хуква при Еван. О, а онзи мръсник…

— О, просто млъкни! — Басков.

Чул те господ!

— Докъде бях стигнал? А, да. Знаех, че Бърдик ми готви капан, но мислех, че просто иска да ме уволнят, защото го унизих пред няколко репортери. Било е обаче по-сериозно. Защото бях по петите на Еди Tap.

Басков примигна и теорията на Пуласки се превърна в доказателство.

— Tap е искал да го оставя на мира във връзка с едно убийство, което разследвах — само докато приключи с една задача тук. Платил е на Бърдик да ме разкара от картинката. Първо Бърдик се опита да ме отстрани от работа на едно местопрестъпление, но не му се получи и тогава е наел баща ви. — Погледна към Басков. — Той е организирал катастрофата. Така че слушайте внимателно. Искам Бърдик. Искам доказателства, с които да изградя солидна теза. Безупречна. Засега всичките ми доказателства са косвени. Искам свидетели.

— Ако дам показания…

— Ей, и аз знам разни неща! — Войнствеността на Арън се беше превърнала в отчаяние.

Като дъщеря на мафиотски бос тя го накара да млъкне само с един поглед. Продължи:

— Имам имейли, дати и места.

— Сърцето ми пее — каза Пуласки.

Тя вдигна рамене.

— Аз какво ще получа?

— „Ние“! — изтърси Арън.

— Областният прокурор може да гарантира, че щатът ще иска най-много четири години, в крило със средна сигурност.

— Може ли да го получа в писмен вид?

— Не. Освен това предложението започва да губи сила.

— Добре, добре.

— И аз искам! — обади се отчаяно Арън.

Той обаче беше съсипал изключително удобната кола на Пуласки, затова той отговори:

— Не съм сигурен, че ще ни бъдете от полза. Трябва да помисля.

Басков заяви:

— Ами, в общи линии се случи така, както казахте. Бърдик имаше партньор в управлението. Някой си Гилиган. Детектив.

Интересно. Той й кимна да продължи.

— Но за едно нещо бъркате. Да, Бърдик се свърза с баща ми и му плати, за да ви разкара от следата на Tap. Само че парите — и идеята за катастрофата — дойдоха от друг човек. Някой си Хейл. Мисля, че беше Чарлз Хейл.

Божичко!

Значи устройството, което събори последния кран, е било едно от изобретенията на Tap.

И убийството, което разследваше Пуласки и което на пръв поглед нямаше нищо общо с крановете, ги водеше обратно към Часовникаря.

От коридора се разнесе шум: полицията пристигаше да отведе Басков в Централния арест, а Арън Стал — в крилото за задържане на градска болница „Белвю“.

След като изведоха затворниците, Пуласки се обади на Лон Селито да му каже как е минало.

Когато приключи, двамата със Слоун тръгнаха по коридора към изхода. Тя попита:

— Как навърза всичко, Рон?

Той й разказа за очевидно злонамерения доклад, който Бърдик беше написал за борда за злополуки с участие на полицаи. И за коментара на Лайл Спенсър колко много усилия са положени за отстраняването на Пуласки.

— А после се сетих за обаждането, което получих точно преди катастрофата. Една жена, техник от отдела по криминалистика, нали така? Имало проблем, нещо с процедурата по обработка на доказателствата от моето местопрестъпление. Аз обаче не допускам проблеми, свързани с тази процедура. Никога. Днес говорих с нея. Бърдик я накарал да ми се обади, за да може да заяви, че съм бил разсеян.

Слоун отсъди:

— Бърдик ти е в ръцете. Но въпросът е, можеш ли да го убедиш? Да предаде Tap.

За миг Пуласки се замисли.

— Зависи — отговори той.

— От какво?

— От това, колко голяма невестулка е.

— Добър вечер, аз съм Амбър Андрюс с последни, неочаквани новини. Днес агенти от ФБР и Агенцията за алкохол, тютюн, оръжия и експлозиви нахлуха в хангара на малко летище в окръг Берген, Ню Джърси, и арестуваха човек от списъка с най-издирвани престъпници на ФБР. Еди Кевин Tap, четиресет и три годишен, е смятан за един от най-опасните бомбаджии в света и през последното десетилетие е продал неизвестни бройки от импровизирани експлозивни устройства — ИЕУ — на терористи и членове на организираната престъпност. Твърди се, че Tap е отговорен за бомбата, която вчера събори кулокрана в Долен Манхатън, в резултат на което тунелът „Холанд“ остана затворен почти шестнайсет часа.

— Мисля, че намерихме снимки — каза Пуласки. — Нейни.

Райм разбра: Пуласки имаше предвид съучастничката на Часовникаря.

Жената Хикс.

Двамата мъже и Амелия Сакс бяха в салона. Пуласки трескаво летеше по следите на жената, която беше бърза с пистолета с транквилант и или беше конструирала, или беше поръчала вълшебното индукционно устройство на Хейл.

— Искам я. Нищо лично — добави той разсеяно.

Според Райм това го правеше донякъде лично, но какво значение имаше? Очевидно младият полицай беше успял донякъде.

— Преглеждах видеата около „Хамилтън Корт“ и видях половинсекунден кадър, на който двамата са заедно. Хейл и жената. Свалих го. Изображението не беше идеално, но аз го обработих със стабилна дифузия. Знаеш ли какво е това?

— Не.

— ИИ — изкуствен интелект. Генератор, който трансформира текста в образ. Заредих изображението и се заех да правя модификации, както правят полицейските художници. После изпратих обработения файл на Териториално наблюдение, за да започнат съпоставянето. Току-що ми се обадиха. Имат съвпадения. — Той седна пред компютъра и започна да пише. След няколко секунди вече бяха във видео разговор — като Зуум, но с по-висока сигурност — с контролната стая на операциите на Териториално наблюдение.

Офицер Боби Ханкок беше набит мъж с брада, която не беше забранена от правилата, но определено изглеждаше необичайна в нюйоркската полиция.

— Рон.

— Боби. Казвай.

— Това Линкълн Райм ли е?

Криминалистът отвърна нетърпеливо и без пунктуация:

— Да той е, започвайте полицай.

— Добре. От изображението, което ни изпрати Рон, направихме профил, който съпоставихме със записи от целия град, и открихме заподозряната. Тази стабилна дифузия? Говорихме с детективите и ще започнем операция за генериране с ИИ. Много умно.

Райм и Сакс се спогледаха. Той отново изпита гордост заради протежето си. Видя, че и Сакс изпитва същото.

— Два пъти я видяхме в компанията на Хейл. Имаме и нейна самостоятелна снимка, от Уест Сайт — в центъра. Ето ги.

Образите се появиха на екрана. Разделителната способност не беше висока, но все пак се виждаше достатъчно ясно. Райм предположи, че жената е на трийсет и две-три години. Хубава по естествен, неманекенски начин. Стройна, може би атлетична, но дрехите й — дънки и спортен суитшърт — прикриваха формите. Русата й коса беше прибрана в сложна плитка.

На първите два кадъра тя вървеше по тротоара до Хейл. На един кадър двамата подозрително се оглеждаха наоколо. На втория се гледаха един друг.

На третото изображение тя беше на тротоара в една част от града със стари къщи от кафяв камък, подобни на тази на Райм.

— Тези записи са от видео — каза Райм. — Има ли други, които си заслужава да видим?

— Не. Само подобни. Вървят по улицата. Записите са от по една-две секунди.

Жената Хикс не държеше нищо, например чаша за кафе, която с трудоемка полицейска работа може би щяха да открият и да свалят отпечатъци.

— Благодаря, Боби.

— Няма за какво.

Пуласки каза:

— Онази снимка, на която е сама. Разглеждах снимки на различни квартали. Това може да е комплекс някъде на Трийсет и някоя Западна улица. Преди няколко дни там имаше голям пожар. Палеж. Професионална работа. Термит и напалм. Може да е съвпадение. Но хората, които се опитват да осъществят законодателни измами, не използват такива катализатори. Използва ги армията. Изпратих екип да претърси.

— Сигурен ли си…

Пуласки довърши:

— Че знаят за ИЕУ с киселина.

За един дълъг миг Сакс огледа внимателно една от снимките.

Райм разбра от погледа й, че има нещо наум.

— Какво, Сакс?

— Лицето й. На втория кадър, където го гледа.

— Хм.

Пуласки се намръщи.

— Какво виждате?

Нито Сакс, нито Райм отговориха. Тя попита:

— Как да подходим?

Отговорът му хрумна почти веднага.

— Том! Том!

Помощникът влезе.

— Имам тенджера на печката.

— Свали я. Трябва ни още помощ.

— Да? — измърмори той.

— Много те бива с думите — каза Райм.

Том се намръщи от очевидното подмазване.

— Вярно е — настоя Райм, защото забеляза изражението му.

— Какво искате?

— Нещо просто. Искам да напишеш един некролог.

Ню Йорк е дом на цял куп квартали, в които живеят знаменитости и хора с власт.

Но никъде другаде няма толкова много от тях на квадратен метър, колкото на тези четиристотин акра.

Гробището „Удлоон“ в Бронкс, малко на юг от окръг Уинчестър, е последен дом на Майлс Дейвис, Дюк Елингтън, Ото Преминджър, Марк Твен, Ф. У. Улуърт и Селия Крус, кралицата на салсата. И на десетки други, прочули се със слава.

Както и на такива, прочули се с лоша лава. Елсуърт Джонсън, „Нервака“, легендарният харлемски гангстер, лежи тук.

Както и един човек със също толкова смущаваща житейска история, ново попълнение: Чарлз Веспасиан Хейл, чийто гроб Амелия Сакс, Рон Пуласки и Лайл Спенсър сега наблюдаваха от градинска барака близо до булевард „Норт Бордър“, който минаваше по приблизително успоредна линия с Двеста трийсет и трета Източна улица.

Както почти цялото гробище, и този участък приличаше повече на имение в Лонг Айлънд, отколкото на зловеща, пълна с водоливници сцена от роман на Стивън Кинг.

Мястото на гроба беше избрано — от Линкълн Райм, — защото се намираше близо до купчина гъсти храсти, които сега осигуряваха прикритие на половин дузина полицаи от Отдела за спешни ситуации, до един в пълно бойно облекло и камуфлаж.

В отговор на неговата молба — почти изискване — висшите служители в полицията бяха отговорили, че не могат да изпратят кой знае колко хора, а тези, които могат, няма да останат дълго. Но Райм и Пуласки изтъкнаха, че Жената Хикс навярно скоро ще напусне града, ако вече не го е напуснала, така че ангажиментът на полицаите ще продължи не повече от ден.

Какви бяха шансовете да дойде?

Според Райм и Сакс, минимални.

Всичко беше заради втората снимка, която камерата беше уловила. На Хейл и Жената Хикс. Снимката, запечатала особения израз на лицето й. От време на време Райм и Сакс се гледаха по този начин — и бяха виждали Пуласки и жена му, Джени, да правят същото.

Нямаше съмнение, че Хейл и тази жена са любовници.

Затова Райм реши да я подмами тук чрез некролога, майсторски написан от Том. Той описваше как човекът, отговорен за рухването на крановете, е бил професионален престъпник, и предлагаше някои факти за ранните му години. Много от тях бяха чисти предположения, но платените некролози не изискваха придържане към журналистическите стандарти. Всъщност в него имаше само един важен детайл: фактът, че бяха погребали Хейл в „Удлоон“.

Когато преди един час пуснаха некролога в интернет, Сакс и другите вече бяха заели местата си.

Дали Жената Хикс наистина щеше да дойде, за да се прости с него?

Много сантиментален жест, насочен към мъж, който несъмнено беше лишен от всякаква сантименталност.

Но изразът на лицето й — и на неговото, въпреки че беше отчасти скрит зад очилата — беше недвусмислен.

Във всеки случай нямаха други варианти да я открият. Затова триото чакаше в гореща барака, насред торби с торове, които, разсъждаваше Сакс, може и да воняха непоносимо, но щяха да им осигурят добра защита срещу куршуми, ако се стигнеше до престрелка.

Денят беше подобаващо зловещ и мрачен, а небето сякаш пак се канеше да се разтвори и да излее нов дъжд.

Това беше от полза за операцията. Сега в гробището имаше по-малко посетители.

За разлика от някои от храмовете за милиони тук — място за вечен покой на труповете, притежавали милиони, — гробът на Хейл беше прост. Плоча, положена на земята, вместо надгробен камък. По необходимост гравирана бързо. С име и дата. Том беше предложил да добавят циферблат. Райм отговори:

— Не.

Мина още един час. Сакс за трети път даде инструкции по радиото:

— Бъдете нащрек.

При полицейско наблюдение над определено място най-сериозната опасност не е възможността за престрелка, а това да заспиш и да оставиш заподозрения да се отдалечи безпроблемно.

Сакс отново оглеждаше района, когато се стресна от изстрели и дрезгав вик. Идваха на две крачки от гробището.

— Помощ! Помогнете ми! Линейка! — Мъжки глас.

— Глупости! — отсече Пуласки. — Това е тя. Опитва се да отвлече вниманието ни.

Сакс сграбчи радиото и почти изкрещя:

— Никой да не мърда! Останете в позиция!

По дяволите! Закъсня! Една полицайка се беше изправила и излезе от храста. После бързо се наведе обратно.

Беше действала инстинктивно — и кой можеше да я обвинява? Но може би ги беше издала всичките.

— Рон, обади се в местния участък. Сигурно вече са пратили някого, но се увери, че ще проверят какво става. И да ни звъннат да ни съобщят какво са открили.

Докато той провеждаше разговора, Сакс вдигна един мощен бинокъл „Никон“ и огледа отсрещната страна на гробището за проблясък на лещи, в случай че Жената Хикс също ги търси с бинокъл.

Нищо.

Но, разбира се, Сакс се беше погрижила да заслони бинокъла си; защо Жената Хикс да не е направила същото?

По радиото:

— Детектив Пет-осем-осем-пет до началника на екипа от Спешни ситуации. Виждате ли някого до гроба?

— Отрицателно, детективе — отговори капитанът. — Имаше един пазач и една възрастна двойка. Не бяха близо до гроба. Когато чуха изстрелите, избягаха.

— Ясно.

Пуласки каза:

— Наоколо няма жива душа. И това навярно е единственото наблюдение в историята на полицията, при което думата „душа“ си е на мястото.

Тя се усмихна едва-едва и продължи да оглежда мястото.

— Добре, Чарлз… Кажи ми. — Шепот. Другите може би я чуха, а може би не. — Какво е намислила приятелката ти?

Обаждане от местния участък по телефона й.

— Да?

— Пет-осем-осем-пет? — Мъжки глас, изговор от Бронкс.

— Давайте.

— Току-що ни се обадиха. Спипахме го, детективе. Слушайте. Някаква жена е платила на един бездомни десет хиляди, да, точно така, десет, за да изстреля един куршум в пръстта пред гробището и да изкрещи за помощ. Намерихме го на няколко пресечки оттам. Просто си седял на тротоара и пиел бира. Не оказал съпротива. Мамка му, изглеждал много щастлив!

— Той ли ви каза за нея?

— Да. Не искал да помислим, че е наранил някого с оръжието. Просто му трябвали пари. Предал пистолета. Студен е. Без номер.

Тя въздъхна.

— Коса на плитки? Руса? На трийсет и няколко?

Точно така. Само че била кестенява. Косата й.

Значи Госпожица Боя за коса наистина беше дошла.

— И как е била облечена?

— С нещо тъмно. Нищо повече не помни.

— Парите?

— Каза, че ги дал на една църква.

— Да, да, направо повярвах. Никога няма да ги видим. — Сакс продължаваше да оглежда околността. Нямаше следи от човешко движение.

Полицаят продължи:

— Има няколко предишни обвинения. Наркотици. Пиянство и нарушаване на обществения ред. Дори да го осъдят ефективно, в което се съмнявам, ще лежи най-много шест месеца. Нямаме достатъчно предимство, за да го убедим да ни даде парите.

А и дори да ги намереха — едва ли, — какво щяха да разберат? Жената Хикс не би се издала, като докосне банкнотите.

Сакс приключи разговора и въздъхна.

Спенсър попита:

— Тя наистина ли си е мислила, че всички ще хукнем в посоката на изстрелите и ще оставим гроба без наблюдение?

— Изобщо не е искала да стига до гроба. Организирала го е просто за да види дали държим мястото под наблюдение.

— Да ни накара да се покажем.

— Да. Побягнала е още в мига, в който полицайката издаде прикритието им. По дяволите! Аз съм виновна. Трябваше да кажа на всички да очакват нещо подобно.

Спенсър кимна към полицаите и каза:

— Инстинкт. И аз почти хукнах.

— Да.

Командирът на екипа от Спешни ситуации пак се свърза.

— Избягала е, нали?

„Най-вероятно“ — помисли си Сакс. На глас каза:

— Може би.

Пауза. Операцията беше нейна. Той трябваше да получи одобрението й, преди да си тръгнат заедно с хората си.

— Останете в позиция.

Още една пауза, този път по-раздразнена, ако науката изобщо може да предаде това чувство по радиото.

— Разбрано, Пет-осем-осем-пет.

Два часа по-късно дойде неизбежното обаждане.

— Спешни ситуации до Пет-осем-осем-пет.

— Давайте.

— Детективе, трябва да се отдръпнем. Съжалявам, но моите хора трябва да се върнат на поста си.

— Разбрано.

Жената със сигурност отдавна беше изчезнала. Сега, когато знаеше, че веднъж е имало надзор, щеше да реши, че гробът винаги, винаги ще бъде под наблюдение — може би от камера, може би от полицаи в цивилни дрехи.

Екипът от Спешни ситуации излезе от дърветата и се присъедини към Сакс, Спенсър и Пуласки пред бараката. Обсъдиха кой ще напише доклада — хората от Спешни ситуации я гледаха така, сякаш казваха: „Вие ръководите операцията — вие трябва да се заемете с документацията.“. Тя беше съгласна. Тръгнаха обратно към мястото, където бяха оставили колите и немаркирания бус в сянката на тясна улица, пресичаща Двеста трийсет и трета. Инстинктът накара Сакс внезапно да се закове на място. Пуласки я погледна, докато тя се обръщаше назад.

— Не! — прошепна — почти ахна — тя.

Тримата с Пуласки и Спенсър хукнаха обратно към гроба. Там, на надгробната плоча на Хейл, лежеше сгънат лист хартия, затиснат с боядисан в червено кръг, широк около десет сантиметра.

Огледаха се наоколо.

— Изстрелите… — измърмори Сакс.

Пуласки кимна.

— Наистина са били за отклонение.

О, да. Но не за да отвлекат вниманието им от гроба, за да може Жената Хикс да се промъкне дотам. Не, целта е била точно това, което тогава вярваха: да ги накара да се покажат — да разбере как са облечени полицаите, наблюдаващи гроба.

За да може и тя да се облече по подобен начин. Навярно имаше цял гардероб в колата или вана си. Далновидност, каквато би проявил самият Хейл.

Минала е право зад полицая, невидима, защото и тя самата е била с пълно тактическо облекло като на Отдела за спешни ситуации.

Сега Сакс откри това облекло зад едно дърво на десетина метра от гроба.

Жената Хикс е била с тях през цялото време, откакто беше връчила пистолета и парите на онзи бездомник.

Сакс грабна радиото си.

— Детектив Пет-осем-осем-пет до Централата. Край.

— Давайте, Пет-осем-осем-пет. Край.

— Провеждаме операция в „Удлоон“, булевард „Норт Бордър“, близо до езерото. Заподозряната е била тук преди десет минути. Но е избягала. Трябва ми наблюдение в целия град. Бяла жена, на трийсет и няколко години, кестенява коса на плитка. Среден ръст и телосложение. Може би тъмни дрехи. Вероятно въоръжена. Качвам снимка от Териториалното наблюдение. — Тя свали телефона и започна да пише, изпращайки снимката на сигурния сървър на Централата.

— Разбрано, детективе. — Пауза. Жената Хикс отговаряше на описанието на около сто хиляди жителки на Ню Йорк. — Още насоки?

Искаше описание на колата, белезите, обувките, други отличителни белези, посока на пътуване, известни местоположения.

За които Сакс не знаеше нищо.

— Отрицателно.

— Разбрано, Пет-осем-осем-пет.

Разговорът приключи.

Сакс се върна при Пуласки, който държеше бележката с две ръце и я гледаше.

— Това е стихотворение.

От устните на Сакс се изтръгна къс смях — просто не можа да се сдържи. За първи път й се случваше.

След като прочете думите, тя позвъни на Райм.

— Чух, Сакс. Надиграла ни е. — Гласът му звучеше развеселено, сякаш част от него през цялото време беше вярвала, че всеки, който е бил близък с Хейл, е достатъчно умен да избегне импровизиран полицейски капан. — Какво е оставила?

— Стихотворение.

— Хм… Прочети го.

Сакс си сложи ръкавиците и взе листа.

— Линкълн. Новините.

Гласът на Том дойде от кухнята, където приготвяше вечерята. Райм не знаеше какво е менюто, но ухаеше чудесно. Обикновено гледаше на храната като на гориво — страхопочитание изпитваше единствено към напитките, — но от време на време му беше приятно да му сервират нещо вкусно. А неговият гледач беше човек, който го умееше.

— Защо? — провикна се Райм на свой ред.

— Чух, че споменават името му.

— В този град живеят осем милиона души, Том. Може ли да стесним обхвата?

— Просто ги пуснете.

— Новините — измърмори Райм, докато щракаше с дистанционното — са толкова стари. — Екранът светна. — Реклама! Козметика, дълга коса и бавни движения. Никаква полза. Никой шампоан не може да даде тази коса на човек, който не я е имал, преди да я измие с него.

— Добре — въздъхна Том, — или изчакайте, без да се оплаквате, или сменете канала.

Райм смени канала.

Русокоса говорителка, придала на силно гримираното си лице колкото може по-сериозно изражение, тъкмо казваше:

— … отрича обвиненията. Но поддръжниците и дарителите вече се дистанцират от конгресмена.

Появи се снимка — с размер на марка, в долния десен ъгъл на заетия екран. Снимка на човека, е когото Лайл Спенсър беше говорил за проекта „Комуналка“.

Конгресмен Стивън Коди.

Подвижният надпис обявяваше:

Райм и Селито бяха в градската къща и слушаха по микрофона.

Амелия Сакс се намираше в гаража на Четиресет и шеста Западна улица, където преди два дни Чарлз Хейл беше сменил стария си джип с нов, преди да тръгне към парка да потопи Райм във вечен сън.

Тя докладва:

— Няма камери. Странно. В почти всички гаражи в града има. Хейл сигурно е търсил доста време, преди да намери този.

Райм каза:

— И понеже е смятал да се махне веднага щом ме убие, не му е пукало дали са го записали само докато взема нова кола. Но е щяло да му пука, ако се е срещал тайно с някого. Някой, който е щял да бъде тук, след като той замине.

— Точно така, Райм. В гаража няма камери, но… Намерих камера в един магазин отсреща на улицата. Зададох й време. Една лимузина е влязла в гаража петнайсет минути преди Хейл да дойде и е излязла три минути след като той е тръгнал с новия си джип. Проверих табелката й. Няма да повярваш на кое име е регистрирана.

— Аз виждам един бодигард — разнесе се гласът на полицая от Спешни ситуации през слушалката на моторолата. Имаше най-богатия баритон, който Сакс беше чувала, и ако някога решеше да напусне полицията, щеше да има бъдеще като радиоговорител или разказвач на аудиокниги.

— Разбрано. Аз виждам двама. Екип Две?

— Не виждам никой друг. Само заподозряното лице и бодигардът, който е въоръжен. Видях пистолет отдясно на колана му. Може би колт, четиресет и пети калибър.

Сакс отново беше в магазин — този път за електроника, а не за копчета. Намираше се в търговската част на Манхатън, недалеч от Уолстрийт. Преструваше се, че оглежда витрината, но гледаше двамата души, които вървяха по улицата. Бодигардът беше висок около метър и деветдесет, с телосложение като Лайл Спенсър. Главата му беше обръсната — нещо често срещано сред бившите военни и бившите полицейски специалисти по сигурността.

Тя съобщи по радиото:

— Пет-осем-осем-пет до Спешни ситуации три. Какво виждате?

Жената — снайперистката Летиша Крюгер — се намираше на покрива на Първа федерална банка, пететажна сграда, върхът на която предлагаше и добър изглед към улицата, и идеално гнездо за стрелец и наблюдателя му.

— Само тях двамата, детективе. Заподозряно лице и бодигард.

— Край. Спешна ситуация, всички екипи! Обаждам се.

Наблизо имаше още полицаи от Спешни ситуации.

Щеше ли да има нужда от тях?

Беше време да разбере.

Тя извади мобилен телефон и се обади с бързо набиране.

Докато гледаше как двойката се приближава, бодигардът се намръщи и извади своя телефон от джоба си. Погледна към номера и вдигна.

Сакс чу:

— Здрасти, Барни. На „Ректър“ сме. Ще сме в колата след…

— Обажда се детектив Амелия Сакс от Нюйоркската полиция. Телефонът на Барни е у мен. Колегата ви е арестуван. Не проявявайте никаква реакция.

— Какво?…

— Казах, никаква реакция.

Той млъкна.

— Един екип всеки момент ще ви заобиколи и ще арестува шефката ви. Знаем, че сте въоръжен. Заобиколен сте от половин дузина тактически полицаи и сте в обхвата на снайперист. Не, не се оглеждайте. Продължавайте да вървите, сякаш не е станало нищо. Ако разбирате, кажете: „Точно така.“

— Точно така.

— Сега ще извадите оръжието от кобура, като го държите само с палеца и показалеца, и ще го пуснете зад хидранта, към който се приближавате. Продължете да вървите още пет метра. После ще спрете и ще легнете по лице на тротоара. Разбирате ли?

— Вижте, аз…

— Ако разбирате, кажете: „Естествено.“

Пауза.

— Естествено.

— Шефката ви въоръжена ли е? И ако излъжете, това ще бъде възпрепятстване на правосъдието.

— Не.

— Имате ли второ оръжие?

— Не.

— Други ваши колеги в района?

— Не.

— Чудесно се справяте. От вас ще излезе чудесен актьор. Направо за „Нетфликс“. Добре, почти стигнахте.

Сакс отстъпи настрана от витрината и излезе навън.

— Сега! — каза тя и прекъсна обаждането.

Бодигардът пусна пистолета точно както му беше наредила и продължи по тротоара. Стори й се, че брои стъпките. Когато станаха двайсет, се хвърли на тротоара. По-силно от необходимото. Потръпна.

Сакс каза по моторолата:

— Спешни ситуации, действайте, действайте, действайте!

Шефката на бодигарда забеляза, че е изостанал, обърна се, видя го на земята и пристъпи към него разтревожена, навярно притеснена, че е получил сърдечен удар.

Но тогава, с приближаването на полицаите, й стана ясно какво се случва. И притеснението се превърна в отвращение.

Сакс се канеше да извика: „Вдигнете ръце!“

Но нямаше нужда. Мари Лепърт, бивш федерален прокурор, ги вдигна сама.

Обикновено затворниците минаваха през Централния арест.

Но в този случай, защото беше замесен Линкълн Райм, арестантката направи отклонение по пътя.

При арестуването Сакс беше изчела на Мари Лепърт правата й и я беше арестувала за убийство, безразсъдно застрашаване на друг човек, тероризъм и онова вълшебно, полезно

за всякакви неща престъпление „конспирация“ — издънка на Закона за попадащите под влиянието на изнудващи и покварени организации. Според положенията в ЗПВИПО — ненавиждан и от мафията, и от престъпните чиновници — Лепърт и Чарлз Веспасиан Хейл действително минаваха за организация.

Гледай ти…

Сега, напълно обвита в защитната броня на Четвъртата и Петата поправка, Лепърт седеше срещу Линкълн Райм на същия стол, на който Хейл беше седял не много отдавна.

Сакс и Лон Селито също присъстваха.

С хленчещия глас на обвинено дете Лепърт каза:

— Не съм виновна аз.

Райм наклони глава настрана.

— Така ли?

— Заклевам се… Всичко, което се случи, всички лоши неща. Беше Хейл. Не аз.

Сакс попита:

— Къде се срещнахте с него? В Тексас, нали? — Тя почти се беше възстановила от киселинните изпарения, макар че гласът й все още беше тих и застрашителен.

Райм попита:

— Мексиканските му проекти?

Хейл беше правил бизнес с разни хора там преди години, може би с идеята, че след оттеглянето си би могъл да се премести там.

Кандидатката за Конгреса каза:

— Точно така. Проучих картелите и местните политици на север. Предимно в Чихуахуа. Някои от хората, с които говорих, ми казаха — почти страхопочтително — за този американец. Бил нещо като консултант. Помагал на хората да ги изберат.

Дотук звучеше достоверно. Хейл не беше само убиец. Райм можеше да си го представи как се занимава с политическа дейност — макар че плановете му навярно са включвали повече от негативна публичност и пиар кампании.

Но тя наистина ли се правеше на невежа за тази страна на „консултантската му дейност“?

Райм не знаеше. А неговия човешки полиграф, Лайл Спенсър, го нямаше.

Тя продължи:

— Спомням си, че се чудех: „Кой е той?“ — Сега на лицето й се изписа искреност, желание да ги убеди. — За мен прокурорската работа беше само стъпало към целта. Исках да вляза в Конгреса. Напуснах системата и се опитах да се кандидатирам в Хюстън. Не се получи, не и в тамошната мрежа на добрите стари момчета. Едно момиче от Нова Англия нямаше шанс. — Тя погледна многозначително към Сакс.

Сакс не прояви никакво съчувствие. Съпругата на Райм не беше от жените, които биха допуснали някаква мрежа от добри — или лоши — стари момчета да ги отклонят от поставената цел. Не би се и замесила в никакви игри, за да я постигне.

— Върнах се тук, работих няколко години на Уолстрийт и си намерих дарители за избирателна кампания. Реших, че искам мястото на Коди. Но веднага щом започнах кампанията, разбрах, че няма да се получи.

Тънките й устни станаха още по-тънки.

Райм продължи:

— Затова поискахте разни хора в Тексас да ви върнат услугите и да предадат съобщение на този… консултант. Хейл.

— Не мислех, че ще отговори, но той се свърза с мен почти веднага.

Жената се наведе напред и Райм долови аромат на флорален парфюм или шампоан. Не беше запознат с растителните видове.

— Аз само го помолих да наклони нагласите на избирателите в моя полза. Опонентни тактики или каквото там трябва. Както правят всички кандидати. Той се съгласи и започна. Поиска да разбере какво е миналото на Коди. Когато чу, че е бил радикален активист и действително е лежал в затвора, каза, че ще го използва. И продължи самостоятелно. Саботажите на крановете, плана за убийството на президента? Изобщо не ми е казвал за това. Заклевам се.

— Не ви ли се стори малко подозрително, че е искал да му платите в непроследяеми диаманти?

В раницата на Хейл откриха плик със скъпоценни камъни, които струваха около половин милион долара — вероятно това е била целта на срещата в гаража точно преди Хейл да тръгне да наблюдава птици в Сентрал Парк и да убие Райм.

— Ами… — Тя мислеше бързо. — Реших, че иска да избегне данъците. Но това си беше негова работа.

Селито попита:

— Вие щяхте ли да ги декларирате като служебен разход?

— Ъъъ… да. Разбира се, че щях.

С годините Райм беше разбрал, че някои заподозрени — често пъти бивши служители на правоприлагащите органи и адвокати — неизменно си мислят, че могат да се измъкнат с приказки от неприятностите. Ако й беше адвокат, щеше да й каже: „Млъкни! Веднага!“.

— Значи не сте знаели нищо за незаконните аспекти от плана му? — попита той.

— Не!

Сакс настоя:

— За нито една?

— Не, не, не! За крановете, за убийството? За хакването в онази компания по сигурност и качването на фалшивите имейли? Всичко това беше негова идея!

„Пипнахме те.“

Хореографията на интервюто, грижливо замислена от Райм и Сакс, постигна целта си. Капанът щракна.

Широката публика не знаеше как имейлите са се озовали в профила на Коди. Пресата не беше съобщила за индукционното хакерско устройство на Жената Хикс, нито за „Емери Диджитъл“.

Очите им се срещнаха. Тя каза:

— Искам адвокат.

Сакс стана, пъхна бележника в същия заден джоб, в който държеше ножчето си, и каза:

— Ще имате тази възможност. В центъра.

Лепърт се извърна обратно към Райм. Попита шепнешком:

— Как? Как разбрахте?

— О, имах информатор.

— Кой? — попита горчиво Лепърт.

Но Линкълн Райм не отговори.