Къде ще бъдете, когато животът ви свършва?

Аз например бях в магазина и изстисквах манго.

Шестнайсет минути по-рано приех телефонно обаждане от жената, която живее в апартамента под моя в Уилшър Вилидж — едно неподдаващо се на описание чудовище с цвят на горчица, малко след Бродуей по Глендейл, на една пресечка от Уилшър.

Зарязах кошницата за пазаруване по средата на магазина и пристигнах вкъщи, плувнал в пот и останал без дъх, за да заваря пощальона да стои във фоайето ни и да се взира в нарастващата локва под пощенските кутии. Струйката се стичаше по стълбите с постоянна скорост и вече бе успяла да наводни нишата на първия етаж.

Заобиколих пощальона и се втурнах нагоре, като внимавах да не се подхлъзна.

Телефонът ми звънна повторно точно когато стигнах пред вратата си. Пак съседката.

— Виждам, госпожо Дауъл. Сигурно е спукана тръба или нещо от този род.

Беше ми се случвало зимно време, докато живеех на изток. Нямах представа, че може да стане и в Калифорния.

Водата се процеждаше под вратата ми и излизаше в коридора. На площадката вече се бе образувало малко езерце.

— Майкъл? Тече по стените ми, от тавана. Картините ми, мебелите ми… повика ли домоуправителя?

Почнах да търся из връзката си с ключове, докато открих онзи, който ми бе необходим, тикнах го в ключалката и го завъртях.

— Мислех, че вие сте му се обадили.

— Че защо аз да му се обаждам? Това си е твоят апартамент.

Например понеже щеше да е дошъл преди половин час и да е спрял водата.

— Ще му звънна на секундата, щом затворим, госпожо Дауъл, обещавам.

Бутнах вратата и влязох вътре. Посегнах към ключа за осветлението, но размислих — бях стъпил в поне половин сантиметър вода.

Госпожа Дауъл въздъхна:

— И кой ще плати за всичко това?

Дъсченият под блестеше под светлината на залязващото слънце. От спалнята към всекидневната се стичаше малка рекичка, която продължаваше по коридора и излизаше от апартамента през входната врата.

Чувах плискането и бълбукането.

— Мисля, че идва от банята — съобщих на госпожа Дауъл.

— Не ми отговорихте на въпроса — рече тя.

— Аз ще платя. Каквито и да са щетите. Не се притеснявайте за това.

— Картините ми са безценни.

Виждал съм ти картините. Ще се разходим до битпазара и ще намерим с какво да ги заменим.

Спалнята бе единствената застлана с килим стая в апартамента и аз зашляпах по него. Обувките ми оставяха пътечка от кашкави стъпки зад мен.

В банята видях как водата блика от крана на умивалника. И от крана на ваната. Водата преливаше като водопад през порцелановите им стени.

— Госпожо Дауъл, затварям, за да мога да звънна на домоуправителя. Ще ви се обадя пак.

Погледнах през рамо към спалнята. Бях напълно сигурен, че не съм оставял водата пусната. Следователно някой друг я бе пуснал.

Извърнах се към мивката, завъртях крана и спрях водата.

Сифонът бе запушен с кърпа. Знаех, че и това не е мое дело.

В този момент правилното решение щеше да е да побягна. Да изчезна от апартамента. Искаше ми се да го бях сторил, понеже това, което последва, бе много по-лошо, отколкото, ако просто някой бе нахлул в дома ми с взлом.

Направих няколко крачки от мивката към ваната и погледнах преливащата вода. През набраздената ѝ от вълнички повърхност видях онова, което бе под нея, осветено единствено от бледата светлина на залязващото слънце. Взирах се в най-красивото лице на света. Дълбоките ѝ зелени очи бяха широко отворени, устата ѝ бе леко зяпнала, а русата ѝ коса се поклащаше бавно във водата.

Усетих, че съм се втренчил в нея — в това голо, безжизнено момиче в моята вана. Гладка, безупречна кожа, почти невидими лунички, пръснати по носа ѝ.

По някое време съм спрял крана. Не че помня да съм го сторил. Единствено си спомням как седя на ръба на ваната и дъхът ми ме напуска.

Телефонът завибрира в ръката ми. Пак госпожа Дауъл. Натиснах червената слушалка и набрах друг номер.

Не на домоуправителя.

Тя вдигна на третото позвъняване.

— Намислила съм си число между едно и пет.

— Мег, не сега, нещо се случи…

— Ооо, знаеш правилата, Майкъл! Число…

— Мег, това наистина…

— Имаш ли представа колко пъти съм ти звъняла през последната седмица? Ти не вдигна нито веднъж. Не ми върна обаждане. Дори не си направи труда да ми пратиш някой от ония есемеси в стил „Здрасти, жив съм, ама съм много зает“ или нещо от този род — не млъкваше Мег. — Деветнайсет пъти. Така ли трябва да се отнасяш към сестра си? Погребението на доктор Барт е следващия вторник, а ти избра точно тази седмица, че да изчезнеш. No bueno1, скъпи мой по-голям братко. Доктор Роуз направо ме изяде: „Къде е брат ти? Ще се прибере ли? Говорила ли си с него? Ще дойде, нали?“. Не стига, че не говориш с нея, ами и мен ме отряза, а това вече е недопустимо. Не мога да се оправя с погребението на доктор Барт без теб. Просто не мога. Знам, че не се спогаждахте от време на време… е, добре де, никога… но ако не дойдеш, никога няма да си простиш. Това е едно от нещата, които ще те преследват и ще те тормозят през целия ти живот. Ще съжаляваш горчиво и няма да има начин да върнеш времето назад. Ако не искаш да си тук заради самия себе си, помисли си за мен и за доктор Роуз. Знам, че може да е голяма кучка, но тя ни отгледа. А в момента е пълна развалина. Едва се крепи. Освен това трябва да мислим и как ще изглежда отстрани, ако не се появиш. Знаеш какви ги говорят колегите ѝ от университета. Тя няма нужда от…

— Меган…

— Просто ми кажи, че ще дойдеш, и ще престана. Няма повече да повдигам въпроса. Дори може да пропуснеш следващия ми рожден ден, следващите ми десет рождени дни. Просто ела. Прекалено е важно…

— Три.

Меган замълча.

— Намислила си си три.

— Как го правиш?!

— Мег, искам да ме изслушаш внимателно. Случи се нещо.

— Добре ли си?

Бледото лице на момичето ме гледаше от дъното на ваната. Пробягващите по водата вълнички изкривяваха леко чертите на лицето ѝ. Около бялата ѝ кожа трептеше слабо сияние. Изглеждаше толкова спокойна и умиротворена. Имаше най-красивите зелени очи на света. От устните ѝ се отрони самотно мехурче и изчезна, когато достигна повърхността.

Не бях добре. Хич не бях добре.

— Във ваната ми има момиче.

— Звучиш прекалено тъжно за подобен повод — отбеляза Меган.

— Апартаментът ми е наводнен. Госпожа Дауъл… не знам кой…

Думите се сипеха от устата ми една след друга — несвързан брътвеж. Сърцето ми щеше да се пръсне.

— Опа, чакай малко. Поеми си дъх, Майкъл.

Така и направих. Всъщност си поех дъх два пъти.

— Мъртва е, Мег.

Меган не отговори.

— Аз… не знам коя е.

Меган мълчеше.

— Мег?

— Майтапиш се, нали? Също като онзи път, когато каза, че си сгазил някакъв тип на паркинга за камиони в Канзас Сити, понеже носел фланелка с „Ню Кидс он дъ Блок“? Или когато ми се обади, че си намерил проститутка, заспала в кабината на камиона ти, и си решил да я задържиш? Или когато уж беше качил стопаджия в Невада и го беше оставил в Юта, Колорадо и Мисури? Сега не е време за шеги, Майкъл. Искам да мога с чисто сърце да кажа на доктор Роуз, че ще си дойдеш у дома.

— Аз… не знам как е умряла. Не и на пръв поглед. Не виждам нищо нередно. Изглежда така, сякаш е заспала, но не е, не и под водата. Не диша. Не искам да я докосвам. Знам, че не е редно, и няма да я пипам.

— Ама ти сериозно ли? Обади ли се на полицията?

— Обадих се на теб.

— Трябва да позвъниш в полицията. Веднага. Трябва да ми затвориш и да се обадиш на ченгетата.

Така и направих.

— Мога ли да си обуя други панталони?

Бях на дивана в малката ми всекидневна.

В ъгъла на стаята детектив Гарет Добс вдигна очи от екрана на телефона си. Сбърчи вежди:

— Моля?

— Когато седнах на ръба на ваната, панталоните и бельото ми подгизнаха. Може ли да се преоблека?

— Не. После. Искам да ми разкажете всичко от началото до края още веднъж. Започнете от момента, в който сте излезли от апартамента си този следобед.

Детективът изглеждаше като човек, който наближава четиресетте. Кестенявата му коса бе подстригана късо отстрани, бе оставена по-дълга отпред и бе леко разрошена. Носеше черен суичър, дънки и черни кубинки. Значката му висеше на метална верига на врата му. Дори не се опитваше да прикрие пистолета, закачен на колана му. Не разбирах чак толкова от оръжия, за да разпозная производителя или модела. Беше черен и изглеждаше доста по-тежък, отколкото вероятно бе в действителност.

Детективът ми се струваше познат, но не се сещах откъде. След това ме осени:

— Играехте футбол, нали така? За „Сиракюз“. Рънинг бек, ако си спомням правилно.

Очите му все още бяха вперени в телефона. Вдигна поглед, по лицето му не бе изписано нищо:

— От Ню Йорк ли сте? Тук в Ел Ей няма много фенове на „Оранжевите“.

— Учих в „Корнел“.

Той кимна:

— „Биг Ред“, а?

— Не точно. Напуснах още първата година.

— Последно, когато проверявах, не беше задължително човек да има диплома, за да е фен.

— Явно не сте говорили с родителите ми. Без диплома за тях човек не е нищо.

— Това е жестоко.

— Бяхте бърз. Винаги съм предполагал, че ще отидете в професионален отбор.

Другият детектив — никой не ми бе казал името му — се наведе напред и се ухили:

— Нашето момче тук взима четиресетте ярда за четири секунди и двайсет и седем стотни. Също като Дейън Сандърс. Най-бързият човек в Сиракюз, докато не скъса ахилесово сухожилие. Сега вече е бърз като нас, простосмъртните.

Добс отлепи очи от телефона.

— Късах го два пъти. И първата, и последната година. Когато дойдоха скаутите от Националната футболна лига, решиха, че съм бракувана стока. Все едно бях невидим. Миналото…

— „Миналото представяне не е показателно за бъдещи резултати“ — довърши другият детектив. — Постоянно го повтаря. Все едно слушам реклама на финансова институция.

— Видях това изречение, вписано в един от документите на скаутите срещу името ми — рече Добс. — Явно ми е направило голямо впечатление, щом го използвам и досега. Като чуеш нещо подобно по твой адрес, ти се набива в мозъка. Треньорът ми помогна да завърша, като ме държеше резерва, за да не загубя стипендията си, но всички знаехме, че никога повече няма да играя футбол.

— Уилкинс? — обади се един от криминалистите, застанал до леглото ми.

Другият детектив — очевидно името му бе Уилкинс — отиде при него.

Добс се извърна пак към мен:

— Имате добра памет. Не съм играл от 2001 година. От седемнайсет години.

— Някои неща явно наистина се набиват в мозъка.

Погледнах криминалиста. През отворената врата на спалнята видях как се пресяга и с ръка в латексова ръкавица взима някаква дамска чантичка от пода до далечната страна на леглото ми. Постави я внимателно върху плътната измачкана завивка. Не бях видял чантичка, когато влязох. Криминалистът отново се наведе и вдигна от земята малка черна рокля, бикини и сутиен, които очевидно бяха комплект, и чифт черни дамски обувки. Подреди всички до леглото, а втори криминалист постави до тях табелки с номерца — 4, 5, 6, 7, 8 и 9. Зачудих се какви ли бяха веществени доказателства от едно до три. Трети криминалист започна да ги фотографира под различни ъгли.

Добс ме наблюдаваше как ги гледам и си отбеляза още нещо в телефона.

— Казахте, че не я познавате?

— Така е.

Той килна глава:

— Изглежда, сякаш сте я познавали, и то доста добре.

— Не я познавам — повторих аз. — Нямам представа коя е.

Той кимна към входната врата:

— Не открихме следи от влизане с взлом. Казахте, че е било заключено, когато сте се прибрали, нали?

— Да, заключено беше.

— Резето, бравата или и двете?

— Резето. Само него ползвам.

Двама други криминалисти попиваха водата с огромни жълти сюнгери и я изцеждаха в бели кофи. На едната имаше лепенка с номера на случая, фамилията ми, адреса ми и цифрата „2“. На другата — същата информация, само че цифрата бе „3“. Представих си как поредният криминалист я изучава в някаква лаборатория, капка по капка, върху предметни стъкла.

— Ей, Добс! Имаме самоличност. — Уилкинс ровеше из съдържанието на чантичката. Вдигна шофьорска книжка. — Алиса Тепър. Двайсет и две годишна. Живее в Бърбанк.

Добс кимна към мен:

— Алиса Тепър. Името говори ли ви нещо?

Поклатих глава.

Уилкинс подсвирна:

— Ехе, я виж това. — Показа ни някаква бейзболна картичка. — Това е Джо ди Маджо от 1936-а, издание на канадската компания „Уърлд Уайд Гъм“.

Добс приближи до него.

— Ценна ли е?

— Добре запазена, всяка от колекцията може да струва до деветдесет хиляди. Гърбът на тази обаче е в лошо състояние. Половината хартия липсва. Лявото ъгълче е откъснато. Все още струва солидна сума, но не чак деветдесет бона.

Той я остави на леглото до другите неща, които бе открил в чантичката.

Добс се наведе към ухото му и каза нещо. Не можах да чуя какво.

Уилкинс кимна, извади телефона си и звънна на някого. Познавах тази бейзболна картичка.

В чантичката ѝ откриха ключ. Пасна идеално на ключалката на резето на входната ми врата.

Това беше преди два часа.

Когато домоуправителят на сградата най-сетне се появи, униформените, застанали пред апартамента ми, не го пуснаха. Погледите ни се срещнаха. Извърнах глава.

Водата бе събрана и кофите бяха отнесени.

Добс беше или в спалнята ми, или в банята. Беше затворил междинната врата, така че не можех да видя къде е. С него имаше поне още дванайсетина души.

Беше ме оставил да седя на дивана. Същите униформени, които вардеха домоуправителя да не влезе, очевидно имаха за задача да пазят мен да не изляза.

Когато вратата на спалнята ми най-сетне се отвори, двете жени от кабинета на съдебния лекар изтикаха навън носилка на колелца, върху която имаше черен, затворен с цип чувал.

Добс се появи след тях, изгледа ги как излизат през входната врата, след което седна до мен на дивана.

— Още ли са ви мокри панталоните?

— Подгизнали са. Но няма проблем.

Той подхвърли чифт дънки към мен. Последваха бельо, чорапи и поизбеляла тениска на „Биг Ред“. Всичко бе извадено от куфара ми, който лежеше отворен на пода на спалнята. Зад него стоеше криминалист с голям чист найлонов плик в ръка.

— Преоблечете се и сложете дрехите, с които сте сега, в торбата — нареди Добс. — Имате ли нещо в джобовете?

— Казах ви, че нямам, още когато ме попитахте предишните два пъти. Че и единият от униформените ме провери, преди да дойдете.

Той изгледа дънките ми.

— Обърнете джобове с хастара навън. Трябва да видя сам.

Подразних се леко, но се подчиних. В крайна сметка той просто си вършеше работата.

Добс изглеждаше доволен. Кимна към криминалиста.

Мъжът се приближи към мен и отвори чистия найлонов плик.

— Тук ли? — намръщих се аз.

— Ако сте от срамежливите, можем да излезем в коридора или да отидем в кухнята. За банята и спалнята и дума не може да става.

Сетих се за домоуправителя, който още стоеше пред апартамента. Сигурно и госпожа Дауъл, и Бог знае кой още също се бяха строили да зяпат. Извърнах се с гръб към Добс, с лице към дивана и се съблякох. Всички дрехи отидоха в плика. Навлякох дрехите, които Добс ми беше дал.

Криминалистът запечата торбата, извади от джоба си тънкописец и написа отпред името ми, номера на делото и числото „47“. Обувките до леглото ми бяха номерирани съответно с „8“ и „9“. Това означаваше, че има доста веществени доказателства, които тепърва ми предстои да видя.

През вратата на спалнята зърнах отворените чекмеджета, голия матрак и вещите, измъкнати от шкафа и струпани до стената — всичко от дрехи до спортна екипировка, фотоалбуми и най-различни кашони, които не си бях дал труда да разопаковам, след като вече се бях пренесъл тук.

Уилкинс проследи погледа ми и затвори вратата.

Добс ме подкани да седна отново.

— Имаше ли някой в апартамента ви, когато тръгвахте?

Бях обсъждал това вече милион пъти. Не само с него, но и с първите отзовали се на сигнала. „Човекът си върши работата“, казах си. Поех си дълбоко въздух и започнах от самото начало:

— Снощи си легнах късно и спах докъм два следобед днес.

— Къде бяхте миналата нощ?

— На работа.

Добс погледна телефона си:

— Казахте, че сте шофьор на камион, нали?

Кимнах:

— За „Надлър Дистрибюшън“ от Уилшър. Вземам вино тук, от Калифорния, и го карам на изток. Там пък товаря крафт бира и я нося насам.

— Колко често пътувате?

— Три пъти на месец.

— Снощи към колко се прибрахте?

— Пристигнах в дистрибуторския център малко след полунощ. Докато попълня цялата бумащина и разтоваря, стана почти три. Прибрах се към три и половина.

— И не сте спирали никъде между дистрибуторския център и дома си? Без среднощна закуска, цигари от денонощния магазин, едно набързо в бара… нищо такова? — Добс отново бе измъкнал телефона си, като несъмнено сравняваше сегашните ми думи с онова, което му бях разказвал предишните пъти.

Поклатих глава:

— Хапнах по път. Не пуша и не обичам много-много да вися по барове. Бях уморен. Всичко ме болеше — когато спиш цяла седмица в кабината на камиона, обикновено така се получава. Просто исках да се изкъпя и да си легна в моето си легло. Дойдох направо тук.

— Сам?

— Сам — кимнах.

— Някой видя ли ви? Има ли някой, който да потвърди думите ви?

— В „Надлър Дистрибюшън“ трябва да е заснето как съм пристигнал, разтоварил съм и съм тръгнал. Има камери.

— Ще изгледаме записите — рече Добс. — Но не това имах предвид. Някой може ли да потвърди, че сте се прибрали сам?

— В три и половина през нощта?

Той кимна.

Сведох очи към ръцете си.

— Не. В сградата по това време на денонощието е мъртвило.

Добс записа нещо в телефона си.

— Добре. Да се върнем малко назад. Как се прибрахте? Къде паркирахте?

— Пеша. Не е кой знае колко далеч. Обичам да се поразтъпча малко след дълго шофиране.

— Пеша — повтори той.

— Аха.

— Ще ми е необходим точен маршрут.

Описах откъде съм минал. Предположих, че иска да провери уличните камери.

Той хвърли поглед към входната врата.

— Нямате аларма. Не се ли тревожите за вещите си — както не се прибирате у дома продължително време…?

Свих рамене:

— Нямам нещо, което да си струва да бъде откраднато. А и нищо, което не може да бъде заменено.

— Откога живеете тук?

— От около две години.

— И въпреки това не сте окачили никакви снимки. По-голямата част от вещите ви, изглежда, още са в кашони. Оскъдна мебелировка. Само най-необходимото в кухнята. Четка за зъби, самобръсначка… почти никакви лични вещи — отбеляза Добс.

— Както сам казахте, не съм си вкъщи кой знае колко често.

— И в сградата ви няма камери. Ключът ви отключва и входната врата. Няма записи с час на влизане и излизане.

— Уважава се личното пространство на хората — казах. — И това ми харесва. Понякога ми се струва, че всичко, което правим, се гледа под микроскоп. Че е вписано и каталогизирано на дузина места.

Той сведе поглед към телефона си:

— Ако проверим профилите ви в социалните мрежи, ще открием ли Алиса Тепър?

— Нямам профили в социалните мрежи. Казах ви, не я познавам. Телефонът ми е у вас. Преровете го колкото щателно искате — не ме е грижа.

Добс ме изгледа.

— Аха, телефонът ви е у нас. — Хвърли поглед към бележките си, след което продължи: — Прибрали сте се към три и половина, изкъпали сте се и сте си легнали? И нищо друго? Не сте контактували с никого?

— Бях уморен.

— Аха, вече го споменахте. А след това какво се случи?

— Спах до около два следобед. Станах, взех си душ, за да се разсъня. Обядвах, след това отидох на кино.

— Какво гледахте?

— Последния филм на „Марвъл“.

— Трябва ми билетът ви.

— Билетът ми?

— Аха. Билетът от киното. Отрязъкът, който остава у зрителя.

— Хвърлих го.

Добс отново написа нещо на телефона си.

— Можете ли да влезете в онлайн сметката си и да ми покажете покупката?

— Платих в брой.

— Платили сте в брой… — повтори тихо на себе си Добс. — Разкажете ми за филма.

Намръщих се:

— Намирам мъртво момиче във ваната си, а вие искате да ви говоря за филма?

Той се усмихна:

— Не искам да ми го преразказвате, само основните моменти в сюжета. Обичам филмите на „Марвъл“.

Затворих очи и разтърках слепоочията си. „Той просто си върши работата. Просто си върши работата“.

Разказах му онова, което си спомнях от филма.

Като приключих, рече:

— А можете ли да ми разкажете нещо, което не е било включено в трейлъра? Всички гледаме трейлърите.

Истината беше, че бях заспал малко след като филмът започна. Пропуснах по-голямата част. Отидох единствено понеже исках да се махна за малко от къщи, да разпусна, да се поразсея. Когато си натикан в кабината на камиона за цяла седмица и за компания разполагаш единствено със себе си, понякога е хубаво просто да поизлезеш и да си заобиколен от хора. Паркове, библиотеки, каквото и да е, само и само да излезеш от изолацията. Понякога пък е кино.

Казах му истината.

Добс огледа бележките си.

— Значи въпреки че сте спали почти десет часа и сте станали два часа преди това, не сте могли да останете буден… така ли?

Кимнах.

— Някой видя ли ви в киното? Някой, когото познавате?

— Не.

Той въздъхна.

— По кое време свърши филмът?

— Шест без десет. Проверих, когато излизах от салона.

— И след това къде отидохте?

— В „Биг Сикс Маркет“, на Шеста и Рампарт.

— Пеша ли? — попита Добс.

— Да.

— И тогава ви е звъннала съседката?

— Госпожа Дауъл каза, че имало наводнение, затова зарязах всичко и дойдох тук. И тогава я открих.

— И сте звъннали на 911.

— Точно така.

— След като сте разговаряли със сестра си.

— Да, първо се обадих на нея.

Той вече ме бе въртял на шиш заради това — не му беше ясно защо първо съм звъннал на нея и чак след това на полицията.

— Искам да си помислите дълго и задълбочено, преди да ми отговорите на въпроса — за последен път. Разбирате ли ме?

Кимнах.

Той ме погледна право в очите:

— Сигурен ли сте, че не познавате госпожица Тепър?

Срещнах погледа му, без да трепна.

— Сигурен съм — отвърнах без колебание.

Добс поклати глава, отново сведе очи към телефона си и запрелиства бележките си. След почти цяла минута мълчание се изправи:

— Ставайте. Ще се поразходим.

Детектив Гарет Добс ме сложи да седна на задната седалка на един бял форд седан, паркиран между два вана на Полицейското управление на Лос Анджелис в жълтата зона за краткосрочно спиране пред моята сграда.

Въпреки че беше почти един след полунощ, учудващо много от съседите ми бяха будни и бяха излезли пред отворените врати на апартаментите си, докато минавахме покрай тях. Харви Уилфонг, който живееше през две жилища от мен, бе изнесъл шезлонг в коридора, бе се настанил удобно на него и дори си бе взел шест кенчета бира. Усмихвах се неловко на всички, покрай които минавахме. По-голямата част извръщаха очи. Госпожа Дауъл не се извърна, но на лицето ѝ бе изписано такова силно разочарование, че усетих как свеждам поглед.

Фордът не бе обозначен, но полицейските светлини от страната на шофьора го издаваха. Между предната и задната част на колата нямаше преграда. За арматурното табло бе прикрепен древен лаптоп „Панасоник“. Подът бе осеян с опаковки от заведения за бързо хранене. Задната седалка бе тапицирана с нещо като черен винил, от който надничаха два кръгли болта, несъмнено за закопчаване на белезниците на арестуваните. Детектив Добс не ми бе сложил белезници. Не бе ми прочел и правата. Когато излизахме от апартамента ми, очаквах да направи и едното, и другото.

— Коя е Меган? — попита Уилкинс, докато сядаше отпред до шофьора. Държеше телефона ми, пъхнат в найлоново пликче за веществени доказателства.

— Сестра ми.

— Звъняла ви е една дузина пъти.

— Може ли да ѝ се обадя? Да ѝ кажа какво става?

Уилкинс метна торбичката настрани и закопча предпазния си колан.

— Тц.

— Арестуван ли съм?

Преди Уилкинс да отговори, Добс влезе в колата и запали двигателя. Измъкна се измежду вановете и потегли по Рампарт. Завихме по Шеста и тръгнахме покрай парка.

— Къде отиваме?

Добс ме изгледа в огледалото за задно виждане:

— Вие ми кажете. Не разпознавате ли маршрута?

Свих рамене.

— Познавам „Макартър Парк“.

Стигнахме до Сто и десета след двайсетина минути. Трафикът бе доста натоварен за тоя час на денонощието. Добс сви по отбивката след надлеза за Сто и десета.

— Чайнатаун?

— Май почва да си спомня — рече Уилкинс.

— Какво има в Чайнатаун?

Нито един от двамата не ми отговори.

Добс сви още няколко пъти — десен завой тук, ляв там, още няколко десни… Знаеше къде отива — не ползваше нито карта, нито джипиес. На Кливланд забелязах две патрулки от Лосанджелиското полицейско управление и един ван, който приличаше на паркираните пред моята сграда.

Добс спря зад тях, изключи от скорост и отново ме изгледа в огледалото:

— Къде сме, господин Кеплър?

Намръщих се. Нямах представа. Не бях стъпвал в Чайнатаун поне от година.

От вана до нас излезе мъж, облечен изцяло в бяло — очевидно криминалист — и влезе през отворената врата на сградата отдясно. Зад вратата се виждаше тясно стълбище. От едната страна имаше обществена пералня, а от другата — пицария. Табела на входа информираше, че има „АПАРТАМЕНТИ, ТИП СТУДИО И 1-СТАЙНИ, ПОД НАЕМ!“, и бе посочен телефон за връзка.

— Майкъл?

Пак Добс.

— Аз… никога не съм идвал тук — казах.

Уилкинс бръкна в задния си джоб, извади портфейла си, измъкна отвътре еднодоларова банкнота и я подаде на Добс:

— Двойно или нищо вътре?

Добс тикна парите в джоба си:

— Нямаш проблеми.

Наведох се напред:

— Какво става?

Двамата излязоха от колата.

Добс ми отвори вратата:

— Искате ли да ни водите?

Изгледах го недоумяващо.

Той прибели очи:

— Боже! Добре, хайде да влизаме.

Пръв влезе Добс.

Последвах го нагоре по тясното стълбище. Уилкинс вървеше зад мен. Стените бяха покрити с древни тапети с флорални мотиви, на някои места белещи се, на други — откъснати. Дървените стъпала и парапетът бяха боядисвани толкова много пъти, че фината дърворезба по перилата едва си личеше. Гланцовата бяла боя бе обезобразена от ожулвания и нечистотия. Застоялият въздух смърдеше на вмирисано сирене и химикали заради пицарията и пералнята долу.

В горния край на стълбите ни очакваше коридор с шест врати. Едната, последната вляво, бе отворена, дебел полицай се бе наместил на дървен стол пред нея, стиснал в ръка недоядено бурито. Кимна на Добс и Уилкинс и посочи вратата.

— Ей там — промърмори с пълна уста, от която се сипеха трохи.

— Голямо си прасе, Хортън — рече му Добс, докато го подминаваше и влизаше в апартамента.

Бях спрял в коридора.

Уилкинс ме побутна, приканвайки ме да последвам партньора му.

Когато забеляза появата на Добс, към нас се приближи мъж с бяла риза, сиви панталони и разхлабена тъмносиня вратовръзка. Посивялата му коса бе подстригана късо. Темето му бе плешиво. Вероятно бе петдесетинагодишен. В ръцете си държеше клипборд. Посочи с него стаята зад себе си:

— Оставихме всичко както си беше, точно както ни казахте. Не мога обаче да оставям екипа си да се мотае още — трябва да съберем доказателствен материал от това място. Имам и още едно местопрестъпление, където трябва да отида, след като приключим тук.

— Няма да се бавим — обеща Добс. — Иън, това е човекът, за когото ти разказвах. Майкъл Кеплър.

Инстинктивно му подадох ръка:

— Приятно ми е.

Мъжът само ме изгледа.

Добс ми хвърли бърз поглед:

— Това е Иън Данцлър — ръководител на три от екипите криминалисти на Лосанджелиското полицейско управление. Работи с нас вече двайсет и две години.

— Двайсет и три — поправи го Данцлър.

Уилкинс стовари тежката си ръка върху рамото ми и погледна Данцлър:

— Господин Кеплър казва, че е открил жертвата във ваната си, завръщайки се у дома, след като е ходил на кино. Казва, че няма представа коя е. И че никога не я е срещал през живота си. Решихме да го доведем тук и да видим какво ще излезе от цялата работа.

Успях да осмисля едва около половината от нещата, които изрече.

Очите ми не се откъсваха от рамкираната фотография, поставена върху малката масичка до вратата, до купичка, пълна с ключове и монети. Дървена рамка, лакирана, тъмночерешов цвят. Не тя обаче привлече вниманието ми, а изображението на снимката. Снимка, на която бяхме аз и твърде живата Алиса Тепър, застанали пред четвърти вход на „Янки Стейдиъм“ в Бронкс. Косата ми беше малко по-дълга; не си я бях пускал така от доста време. И двамата се усмихвахме към снимащия. Държахме се за ръце.

— Това е нейният апартамент — рекох едва чуто.

— Иии… чакай малко, задръж… — рече Уилкинс. Пръстите му стиснаха още по-силно рамото ми.

— Не… не разбирам. Никога не съм я срещал.

— Скапана работа!

Уилкинс ме пусна, измъкна портфейла си и подаде още два долара на Добс.

Добс прибра парите, без да ме изпуска от поглед. Устните му бяха застинали в странна полуусмивка.

— Наистина ли възнамерявате да отричате, че това сте вие?

Усетих как се изчервявам. Страните ми пламнаха.

— Това не е истинска снимка… не може да е истинска. „Фотошоп“ или нещо подобно. Някакъв номер. Шега.

На пода, между малката масичка и вратата, имаше няколко чифта маратонки. Два очевидно бяха дамски; третите ми бяха много добре познати. „Nike Air VaporMax LTR“, размер четиресет и четири. Отпред на дясната тъмнееше петно от кафето, което бях разлял върху тях. Докато се опитам да го изчистя, вече беше попило в материята. Не ги бях виждал от доста време; били са някъде в дрешника.

Добс забеляза как за части от секундата хвърлих поглед към обувките.

— Когато вземем ДНК проба, ще съвпадне с вашата, нали?

Не отговорих.

— В мозъка ви навярно в момента врат и кипят милион най-различни мисли — продължи Добс. — Запазвате мълчание и това може би е най-доброто решение за вас за момента, но би ми се искало да обмислите още нещо. Вероятно най-важното нещо, над което ще трябва да разсъждавате през целия си живот. Ако ни кажете истината сега, ако ни съдействате, ще ви е доста по-лесно. Когато повдигнем обвинения — а ние ще повдигнем обвинения — те ще са по-леки, отколкото, ако продължите да отричате съпричастността си към смъртта на Алиса Тепър. Лосанджелиските прокурори са едни от най-гадните. Кисели са, зли, писнало им е да ги изкарват некадърници в пресата, затова, когато попаднат на подобен случай, дето им е в кърпа вързан, няма да се поколебаят да ви го начукат. Направо ще издоят делото ви. Ще ви превърнат в пример, и то в публичен пример. В щата Калифорния все още има смъртно наказание, така че, когато прахолякът се слегне, може да се окажете в газовата камера. Дори да не ви убият — последната екзекуция беше преди повече от десетилетие — няма да им е проблем да ви тикнат зад решетките да чакате до живот изпълнението на присъдата. Вие сте на… колко? Двайсет и шест? „До живот“ за вас ще означава много, много дълго време. Но ако си признаете, ако ни кажете истината, ви чакат между двайсет и трийсет години, може би дори по-малко — ако не се забърквате в неприятности в затвора. Това не е никак зле. Ще излезете на четиресет-петдесет. Ще разполагате с достатъчно време, за да подредите новия си живот. Понеже — разбира се, ако решите — все още не е късно да разполагате с бъдеще. — После Добс се извърна към Данцлър: — Нали нямаш нищо против да ни поразведеш из апартамента на госпожица Тепър? Мисля, че Майкъл има право да знае какво още сме открили.

Имаше още няколко снимки.

На масичката за кафе бе поставена една, на която двамата с Алиса Тепър се целувахме пред „Хардрок кафе“. Зад дивана, в сребърна рамка, имаше друга — двамата пред прословутия надпис „Холивуд“. Четири, на които бях само аз, ухилен, усмихнат, смеещ се. Не си спомням да съм позирал за тях. В малката кухничка, прикрепена към вратата на хладилника с магнитче на „Пица Хът“, стоеше снимка, на която бях пред отворената врата на камиона си. Алиса Тепър бе седнала на шофьорската седалка, облечена в бяло потниче и къси панталонки, а краката ѝ бяха обвити около гърдите ми. Носеше бейзболна шапка с надпис „Надлър Дистрибюшън“, килната настрани. Аз стоях изплезен и като цяло имах доста слабоумен вид. Снимката бе намачкана, протъркана, избледняла, все едно бе носена в джоб дълго време, преди да намери дома си между списък със задачи и календар от местния брокер на недвижими имоти.

Загледах се във фотографията.

Вперих поглед в собствените си очи, които се взираха обратно в мен. Познати и същевременно чужди.

Откакто се бях преместил в Лос Анджелис, имах само две приятелки. Не бях показвал на нито една от двете нито камиона си, нито мястото, където работя. Не че се срамувах — напротив, обичах си работата. Просто мерките за сигурност в „Надлър“ са доста строги — на хора, които не са служители на фирмата, не се позволява да влизат по съображения от застрахователен характер. А когато изкарвах камиона, тръгвах на път. Не съм се мотал из Ел Ей достатъчно, че да ходя на гости при някого или да се снимам.

— Изглежда щастлива тук — отбеляза Добс. — Хубава двойка сте.

— Хубава двойка са били — поправи го Уилкинс някъде зад нас.

Данцлър се прокашля:

— Да, еее, има и още в спалнята.

Поведе ни по тесничкия коридор — спалнята отляво, малката баня отдясно. Спрях и погледнах към банята. Една от криминалистките тъкмо опаковаше в пликчета за веществени доказателства две четки за зъби — едната розова, другата синя, мъжка самобръсначка, наполовина използван калъп сапун и няколко други неща, които не можах да видя от мястото, където бях застанал. Щом забеляза, че я гледам, тя присви устни и затвори вратата на банята.

— Насам — обади се Данцлър откъм спалнята.

Беше малка стая, не повече от три на четири метра. В далечния ъгъл срещу вратата бе изтикано голямо легло, до което имаше ожулено и вехто нощно шкафче. До стената вдясно от нас бе разположен скрин. Забелязах още доста снимки. Спрях, за да ги разгледам. В стомаха ми вреше и кипеше. Леглото не бе оправено — белите чаршафи бяха омотани на топка заедно с кафявата завивка. Възглавниците бяха измачкани и разхвърляни.

В дъното имаше триножник. Видеокамерата, стояла на него, сега беше на скрина. Кабелите, които излизаха от нея, водеха към плосък телевизор. Той беше включен, но екранът бе празен.

Данцлър погледна към Добс.

Добс кимна.

Водещият криминалист натисна няколко бутончета на камерата. На екрана се появи картина. Зърнеста. Единствената светлина в стаята идваше от няколкото свещи на нощното шкафче. Виждаше се леглото, снимано отстрани. Върху него — Алиса Тепър, гола, извила гръб, затворила очи, която се гърчи, като бавно се изправя и отново се отпуска назад. Извъртя глава настрани. Косата ѝ се преметна на другото рамо. Изпод нея изникнаха ръце, които се плъзнаха по голия ѝ корем, към гърдите, погалиха зърната. Ръце, които познавах. Длани, които познавах. Когато едната се спусна надолу и отметна завивката, исках да извърна поглед. Не исках да гледам, но не можех да откъсна очи. Бях се взрял в екрана, както и всички други в стаята, и наблюдавах тялото под нейното, собственото си лице, което за кратко се извръща към камерата, преди да погледне отново към нея и да се усмихне, слушах собствения си глас, който шепнеше името ѝ, преди да се изправи и да я придърпа към себе си под мъждукащата светлина на свещите.

— Спрете го — промърморих.

Данцлър отново погледна към Добс.

Добс отново кимна.

Екранът изгасна.

Данцлър издърпа едно от чекмеджетата на скрина и се отдръпна.

Добс ме побутна:

— Погледнете.

Вътре имаше няколко чифта дънки, чорапи, бельо, две-три тениски. Някои сгънати, други не. Чекмеджето бе почти пълно.

— Мисля, че всеки от нас има подобно чекмедже в определен период от живота си — рече Добс. — Дом извън дома. Не си готов напълно да си нахлузиш примката на врата и да се преместиш при нея, но прекарваш достатъчно време у тях, за да се сдобиеш с малко пространство за вещите си. Не знам за вас, но на мен винаги ми се е струвало много мило, когато момичето ви предостави местенце в своето жилище. Това показва, че тя ви се доверява, че присъствието ви ѝ е приятно. Предполагам, също така означава, че сваля гарда мъничко… понякога твърде много. Познати ли са ви тези дрехи?

Не отговорих.

— Обзалагам се, че са ви познати — продължи Добс. — Бас ловя, че помните деня, в който тя е отделила това чекмедже за вас, за вашите неща.

Тримата мъже ме наблюдаваха втренчено. Изучаваха ме. Не погледнах в чекмеджето — нямаше да им доставя това удоволствие. Отгоре скринът бе осеян с ластичета за коса и всевъзможни украшения; в една отворена дървена кутия бяха нахвърляни обеци и колиета. Очите ми се спряха на един точно определен медальон, почти най-долу в купчината. Птиче перо на тънка кожена каишка. Перо от врабче.

Бързо отместих поглед.

Отведоха ме в централата на Управлението на Първа улица.

Този път Добс ми сложи белезници, въпреки че не ми прочетоха правата.

Никой не обели и дума в колата.

Когато влязохме в сградата, Добс и Уилкинс ме поведоха към асансьорите в източния край. Качихме се в кабинката, слязохме на третия етаж и прекосихме широко офис пространство, шумно и пълно с народ въпреки безбожно ранния час. Дузини бюра, маси и столове бяха заети от най-различни хора — бандити, проститутки и травестити; старци и пищящи деца; мъж с костюм за четири хиляди долара и жена на двайсет и няколко със също толкова скъпа рокля, които крещяха едновременно на двама униформени. Косите им бяха разбъркани, десният ръкав на сакото на мъжа беше скъсан. Помислих, че са станали жертва на обир, но после видях, че и двамата са с белезници, на бюрото между тях и ченгетата имаше плик, пълен с шарени хапчета. В дъното на помещението ме фотографираха и снеха отпечатъците ми. Полицайката действаше много професионално и прекара пръстите ми един по един през скенера.

Когато приключи с мен, Добс ме стисна за рамото, а Уилкинс ме побутна. Поведоха ме по коридора навътре в сградата, шумът остана зад нас.

Добс отвори една врата, на която пишеше: „СТАЯ ЗА РАЗПИТИ 7 — НЕ ВЛИЗАЙ, КОГАТО СВЕТИ ЧЕРВЕНО“, и ме прикани да вляза.

— Разполагайте се — каза и изчезна нанякъде.

Вратата се затвори със силно изщракване. Останах сам. Седях там два часа.

Никога преди не бях стъпвал в стая за разпити, но въпреки това пространството ми се струваше странно познато. Бях виждал много подобни по филмите и по телевизията и сега разбирах, че момчетата от Холивуд не са си дали труд да се разходят по-далеч от Ел Ей, за да черпят вдъхновение. Стените от газобетон бяха боядисани в убито сиво. Металната маса бе здраво закрепена към стената и към пода. От едната ѝ страна имаше два черни стола, от другата — само един. Цялата стена вляво от мен бе заета от огромно еднопосочно огледало. Една камера се взираше в мен от ъгъла до тавана. Опитах се да седна на един от столовете, но се оказа невъзможно, понеже ръцете ми бяха оковани в белезници зад гърба ми. Наложи се да приседна на ръба на масата.

Два часа.

Добс се върна с две чашки кафе. Остави ги на масата и затвори вратата с крак.

— Обърнете се.

Махна белезниците и ме подкани да седна.

Разтрих китки.

— Предполага се, че имам право на едно телефонно обаждане.

— След малко.

— Дори не сте ми прочели правата.

— Не съм ви арестувал. — Добс плъзна една от чашките към мен. — Седнете.

Внимателно се отпуснах на един от столовете.

— Трябва да звънна на сестра си. Сигурно се притеснява.

Добс присви устни, завъртя чашата си обратно на часовниковата стрелка и отпи.

— Обмислихте ли онова, което ви казах?

Погледнах го право в очите:

— Нямам представа коя е тази жена. Никога не съм я виждал. Никога не съм бил в апартамента ѝ. Със сигурност не съм спал с нея. Някой се опитва да ме натопи.

Добс огледа чашата си и отново я завъртя.

— Дайте ДНК проба.

— Защо?

— Защо не? Ако сте невинен, няма причина да отказвате, нали?

Поклатих глава:

— Не и преди да разговарям със сестра си. Върнете ми телефона.

— Телефонът ви е вписан като веществено доказателство. Може да подадете молба да ви го върнат, но, от опит ви казвам, няма да го получите, докато случаят не приключи. — Той побутна втората чаша към мен: — Пийнете кафенце. Успокойте се. Хайде просто да си поговорим, а? Само двамата. Да се опитаме да изясним нещата.

— Да бе. Само двамата. А кой е зад онова стъкло? Кой наблюдава предаваното от тая камера горе?

Добс хвърли поглед към еднопосочното огледало.

— Там няма никой. А камерата не е включена. Виждате ли — няма мигаща червена лампичка. Само ние двамата сме.

— Хм — изсумтях и отпих от кафето. — Знам ви аз.

— Арестували ли са ви преди?

— Казахте, че не съм арестуван.

Той махна с ръка:

— Знаете какво имам предвид.

— Никога преди не съм бил в полицейски участък.

— Наистина ли?

— Никога.

— И никога не сте се забърквали в неприятности? Безукорен гражданин?

— Старая се.

— Разкажете ми за Алиса Тепър.

Отпих още една глътка кафе.

— Не бих убил момиче в собствения си апартамент, а след това да звънна на полицията, за да съобщя за случилото се.

— По пътищата сте… колко? Две трети от месеца? Всеки има нужди. Изневери ли ви? Или ви хвана, докато вие ѝ изневерявахте? Хората избухват, емоциите взимат превес, разни лоши неща се случват… Виждал съм го и преди — повече пъти, отколкото съм в състояние да преброя. Можете да сте искрен с мен.

— Казвам ви истината от самото начало.

Добс килна глава настрани.

— Така ли?

— Да.

— Заявихте, че името ви е Майкъл Кеплър. Като ще сме честни един с друг, защо не ми кажете истинското си име като за начало?

— Това е истинското ми име.

— Отпечатъците от пръстите ви според компютъра принадлежат на Майкъл Фицджералд — рече Добс. — В системата сте заради търговския си лиценз.

— Осиновен съм. Фицджералд е тяхната фамилия, не моята. Роден съм с името Майкъл Кеплър.

— Юридически погледнато, името ви е Майкъл Фицджералд.

— Е, това не съм аз. Никога не съм бил.

— Не държите много на родителите си, а?

— Това каква връзка има?

Добс сви рамене:

— Потърсих информация и за тях, когато излязоха резултатите. Семейство Фицджералд са доста известни на изток. Разполагат със солидни средства. И двамата са психиатри, нали? Открих имената им в дузина сайтове. Главно академични работи. Доста неразбираеми за мен, това е ясно. Уважавани в средите си, редовни преподаватели в „Корнел“, вашата алма-матер. — Той сведе поглед. — Съболезнования за загубата на баща ви. Аневризма, ако правилно си спомням.

— „Осиновител“, не „баща“.

Добс отново завъртя чашата си.

— Имат големи възможности.

— Вече споменахте нещо такова.

Добс стисна ръба на масата.

— Предполагам, затова първо сте звъннали на сестра си? За да може тя да задвижи това-онова?

Погледнах го озадачен:

— Нямам представа какво…

Две почуквания на вратата. Бързи. Силни.

Вратата се отвори.

В помещението влезе детектив Уилкинс, следван от набит мъж във въгленовосив костюм, така перфектно скроен, че очаквах зад него да се появи шивачът, марширувайки, с игла и конец в ръка. Прошарената коса на непознатия бе сресана назад. Изглеждаше, все едно отива на официална вечеря, а не в полицейска стая за разпити в четири сутринта. Острият му поглед издаваше мъдростта на шейсетгодишен човек, но лицето му и още по-острият му, подобен на клюн нос принадлежаха на доста по-млад човек, на четиресет и няколко. В ръка държеше елегантно кожено куфарче, което постави на масата между мен и Добс. Извърна поглед първо към детектива, след това към мен:

— Да приема ли, че не сте казали каквото и да било на този почтен служител на обществото или на някой от колегите му?

Дълбок басов глас. Пръстите му с добре поддържан маникюр откопчаха куфарчето. Извади бележник и химикалка.

— Както и да е. Не отговаряйте на това. — Сетне се обърна към Добс и Уилкинс: — Господа, ще ни оставите ли насаме с моя клиент?

Добс кимна неохотно и се изправи. Когато стигна до вратата, почука два пъти, след което ме погледна:

— Знам, че сте виновен, Майкъл. И знаете ли защо съм толкова сигурен?

Изгледах го безмълвно.

— Нито веднъж не ме попитахте как е умряла.

Мъжът със сивия костюм вдигна ръка:

— Няма нужда от такива атаки, детектив. Вече достатъчно сте травмирали клиента ми. Вън. И двамата.

Един униформен отвори вратата и влезе в помещението. Младок, с къса черна коса.

Уилкинс изсумтя и понечи да каже нещо, но размисли. Заобиколи Добс и излезе. Добс се забави още миг-два, без да сваля поглед от мен, след което също изчезна. Вратата се затвори.

Мъжът със сивия костюм се отпусна на стола, на който бе седял Добс. Дървото изскърца под тежестта му.

— Свръхдоза пропофол.

— Моля?

— Това е убило момичето във ваната ви. Свръхдоза пропофол. Била е инжектирана ето тук. — Той докосна врата си отляво. — Медикамент, използван предимно от анестезиолозите. Успокоително.

— Знам какво е пропофол.

Той се намръщи.

— Не бих го тръбил наляво-надясно. Невежеството е блаженство, а вие, приятелю мой, отчаяно се нуждаете от малко блаженство.

— Кой сте вие?

— Филип Уордуел — отвърна той. — Фирмата ни се занимава с делата на баща ви от години. След като сте се свързали със сестра си, тя се е обадила на майка ви, а тя на свой ред е звъннала в нюйоркския ни офис. Аз работя в Лос Анджелис, затова пратиха мен.

Наведох глава и прокарах пръсти през косата си:

— Не исках майка ми да научава за това. Меган не е трябвало да ѝ казва.

Уордуел сви рамене:

— Е, така или иначе го е сторила и аз вече съм тук. Възнамерявам да ви помогна да стоите далеч от затвора в обозримо бъдеще… дано не ви се завие свят от преизпълнилата ви благодарност. — Той прелисти няколко страници от бележника си. — Току-що прекарах почти час в разглеждане на доказателствата заедно с двамата детективи. Доста са, но в по-голямата си част са косвени.

— „В по-голямата си част“?

— Имат свидетел. Една от съседките на Тепър — някоя си Вилма Кийф. Казала им е, че ви е виждала на два пъти с Алиса Тепър — преди два дни и миналата седмица. Казва, че сте се разминали по стълбите. Показали са ѝ снимки на различни мъже и тя ви е разпознала.

— Това е абсурдно. Никога не съм срещал Алиса Тепър. Някой се опитва да ме натопи — настоях.

Адвокатът ме изгледа бегло, след което отново се зачете в бележника си:

— Разказаха ми за разходката ви до апартамента на Тепър. Ако се наложи да дискредитираме показанията на онази Кийф, може да заявим, че ви е видяла, когато полицията ви е водила там. Не се притеснявам за това. — Той прелисти страницата. — Видях снимките, видеозаписа, дрехите… В момента се мъчат възможно най-бързо да обработят ДНК пробите от всичко, което са намерили в апартамента на Тепър. Казаха ли ви за онова, което са открили във вашата сграда? Освен намереното край леглото ви? Споменаха ли за шахтата за боклук?

Поклатих глава.

— Извадили са оттам чувал за смет — същата марка като откритите под мивката ви. Бил пълен с женски дрехи с размер като носените от Тепър. Една от блузите, пурпурна с бели кантове, е идентична с тази, с която е облечена на една от снимките с вас, намерени в жилището ѝ.

Нямах представа какво да кажа, затова замълчах.

Когато разбра, че не възнамерявам да проговоря, Уордуел продължи:

— Открили са и телефон. Евтин, „еднодневка“. Според списъка с обаждания сте си говорили и сте си пращали есемеси от почти три месеца.

— Не съм бил аз.

— Косвено доказателство, така или иначе — рече пренебрежително Уордуел. Прибра химикалката и бележника в куфарчето си и затвори капака. — Телефонът е избърсан до блясък. Никакви отпечатъци. Нито върху торбата, нито върху каквото и да било от съдържанието ѝ. Поискали са съдебна заповед, за да проверят камиона ви в „Надлър“. Вероятно ще я имат още по изгрев-слънце.

— Това е лудост… — промърморих. — И какво ще правим сега?

Уордуел се изправи и почука два пъти по вратата.

— Сега ще ви измъкнем оттук.

Вратата се отвори и вътре надникна някакъв тъмнокос полицай:

— Да?

Уордуел сграбчи мъжа за яката, придърпа го в стаята и с всичка сила блъсна главата му три пъти в бетонната стена. Полицаят се строполи на пода. От ухото му се стичаше струйка кръв.

— Какво правите! — скочих към ъгъла аз.

— Вземете му пистолета — рече Уордуел, докато мушкаше върха на обувката си в процепа на вратата, за да не се затвори.

Поклатих глава:

— В никакъв случай.

Уордуел врътна очи:

— На бойскаут ли ще се правите? Нямаме достатъчно време, та да развивате съвест.

Той тикна куфарчето си между вратата и стената, за да освободи обувката си, след което коленичи до изпадналия в безсъзнание полицай.

— Мъртъв ли е?

Уордуел се изправи с пъшкане, задърпа кожената закопчалка на кобура на полицая и най-накрая успя да измъкне пистолета. Затъкна го в колана на кръста си и приглади сакото си, за да не личи.

— Вървете плътно до мен, без да поглеждате в очите никого освен мен. Ако изглеждате така, сякаш там ви е мястото, никой няма да се усъмни.

— Никъде не тръгвам с вас!

— Правете каквото ви казвам, или почвам да гърмя по хората. Това е „Глок 22“ с петнайсет патрона в пълнителя и един в цевта. Добър стрелец съм. Ще убия поне пет-десет души, преди да ме свалят. Искате ли подобно нещо да ви тежи на съвестта? — Уордуел взе куфарчето си и задържа вратата отворена. Огледа набързо коридора, после ме стрелна с очи: — Хайде, движение.

Тръгнах.

Знаех, че не бива, но въпреки това тръгнах.

Излязох в коридора, като очаквах всеки момент дузина ченгета да се нахвърлят върху мен. Покрай нас мина някаква детективка, заровила нос в папката, която носеше. На хълбока ѝ се полюшваше пистолет.

Уордуел ме побутна отзад и ме накара да свия наляво. В края на коридора тръгнахме надясно.

— Чудесно — рече той тихо. — Продължавайте. Сега наляво.

Уордуел водеше във вътрешността на сградата, в посока, противоположна на онази, където бяха Добс, Уилкинс и полицайката, която ми сне отпечатъците.

— В края на този коридор завийте пак надясно.

Минахме покрай един чистач, който изпразваше кошчетата за отпадъци, заслушан в песента, която звучеше в слушалките му.

Още два леви завоя.

Един десен.

Товарен асансьор.

Уордуел натисна бутона.

— Почти стигнахме.

Понечих да се обърна и да видя какво става зад нас.

Той стисна рамото ми:

— Недейте.

Вратите се отвориха.

Влязохме.

Той натисна бутона, на който пишеше „П2“.

Когато вратите се отвориха отново, се озовахме в подземния паркинг.

— Синият форд, ваше дясно.

Нивото бе запълнено на около четвърт от капацитета си. Забелязах един „Форд Ескорт“, паркиран зад една бетонна колона. Абсолютна трошка, поне петнайсетинагодишна. Тасът на предната дясна гума липсваше. Избеляла тъмносиня боя, покрита с драскотини, вдлъбнатини и петна от ръжда.

Хвърлих поглед към Уордуел. Костюмът му най-вероятно струваше повече от тази кола.

— Адвокат ли сте наистина?

Той измъкна ключовете от джоба си и ми ги метна.

— Вие ще карате.

Колата не беше заключена.

Седнах на мястото на шофьора. Огруханата бежова тапицерия на седалката бе облепена с монтажно тиксо.

Уордуел извади пистолета, седна до мен и сложи куфарчето на коленете си. Вратата проскърца и се затвори с глухо тропване. По веждата му се стече капчица пот. Очевидно бързото ходене се бе отразило зле на масивното му тяло.

— Хайде де, по дяволите. Палете колата!

— Защо го правите?

Изглеждаше озадачен.

— Защото ми платихте именно за това.

Нещо мокро плисна по лицето ми секунда преди да се раздаде звукът от изстрела и прозорецът откъм страната на Уордуел да се пръсне на парчета. Уордуел се люшна към мен и падна напред. Очите му бяха безжизнени.

Нямам представа колко дълго съм стоял там, замръзнал неподвижно, с лудешки биещо сърце. Ехото на изстрела отскочи от бетона и бавно заглъхна, изместено от звука на бързо отдалечаващи се стъпки. След това паркингът потъна в тишина, нарушавана единствено от дишането ми. От резките ми, накъсани вдишвания.

Пустият поглед на Уордуел все едно не се отделяше от пистолета, който той стискаше в ръка, все още положена върху куфарчето му, пръстът му беше на около сантиметър от спусъка.

Докоснах страната си. Пръстите ми бяха мокри. Не беше моята кръв обаче. Беше кръвта на Уордуел.

Куршумът бе влязъл отдясно отпред в главата му и бе излязъл отляво отзад. Аз бях напълно невредим — или изстрелът е бил наистина майсторски, или бях извадил невероятен късмет.

Избърсах длан отстрани в мръсната седалка.

Точно в този момент инстинктите поеха управлението на тялото ми. И аз им позволих. Ако се бях замислил над онова, което върша, със сигурност нямаше да го направя. Нямаше да направя онова, което трябваше.

Завъртях ключа.

Двигателят се задави, закашля се и се съживи с мъченически стон.

Включих на скорост и последвах знаците към приземното ниво, към светлината. Нито един от полицаите в няколкото патрулки, които минаха покрай мен, не ме удостои с поглед.

Уордуел бе оставил квитанцията си за паркинга на таблото. Бръкнах в джоба на сакото му, измъкнах портфейла и платих дванайсет долара с неговата „Visa“.

Името върху картата не беше Филип Уордуел.

Докато бариерата се вдигаше, зазвуча аларма. Рязък вой, разнесъл се из цялата сграда. Не знам дали някой бе чул звука от изстрела, или бе открил изпадналия в безсъзнание полицай в стаята за разпити. Не че ми пукаше. Завих наляво по Норт Мейн Стрийт, без да поглеждам назад.

— Роланд Ийдс — произнесох в слушалката на уличния телефон.

Бях заобиколил квартала около полицейското управление, след това направих ляв завой по Четвърта към Станфорд. Оттам поех към рибния пазар. Никой не ме следваше.

Знаех, че не мога да се прибера у дома. Не можех да отида и при камиона си — това щяха да са първите места, на които щяха да ме потърсят.

Рибният пазар на Лос Анджелис официално отваря в шест сутринта, но онези, които купуват на едро за ресторантите, туристите и местните се бяха наредили на опашка доста по-рано.

Трябваше ми тълпа.

Място, където да изчезна.

Място, където да зарежа форда.

Завих зад стария хотел „Едуард“ и натиках трошката между контейнер за боклук и огромна купчина отпадъци, покрита отчасти със син найлон.

Двигателят изплю още няколко храчещи звука, след което угасна.

Мъртвецът до мен бе доста масивен. Прекалено масивен за толкова малка кола. Беше се поразместил по време на пътуването, но отпуснатото му тяло продължаваше да е приклещено между арматурното табло и седалката. Обезобразената му глава бе виснала безволно и гледаше право към мен.

Издърпах куфарчето от скута му, като внимавах да не докосна пистолета. Вътре освен бележника и химикалката открих и аудиокасета. Сигурно съм се взирал в надписания на ръка етикет почти минута, заслушан в лудешките удари на сърцето си, преди най-сетне да я прибера в джоба си.

Задържах портфейла му.

Пребърках джобовете му с надеждата да открия мобилен телефон. Нямаше.

Бръкнах в захвърлената на пода торбичка от „Макдоналдс“, намерих вътре някакви салфетки и избърсах лицето си, след което избърсах волана, таблото, дръжките на вратите, куфарчето му и всичко, което си спомнях, че съм докосвал.

Зарязах мъжа там.

Не исках, но нямах представа какво друго да сторя. Какво друго бих могъл да сторя.

Тоалетната в бензиностанцията на Пета е от задната ѝ страна. Шмугнах се вътре, заключих вратата, свлякох се на мръсната земя и повърнах в клозетната чиния.

Ръцете ми се тресяха.

Сърцето ми щеше да се пръсне.

Въздух не ми достигаше.

Повърнах отново — не че имаше какво, само някаква жълтеникава слуз. Стомахът ми гореше и се гърчеше, искаше да продължи да бълва, но в него не бе останало нищо.

Претърколих се на една страна и затворих очи.

Трябваше да се успокоя.

Насилих се да дишам по-спокойно.

Дълбоки вдишвания през носа, дълги издишвания през устата, както ме бе научила Меган. Адреналиновите пламъци, танцуващи по нервите ми, започнаха да угасват един по един. Сърцето ми забави ритъм. Когато най-сетне съумях да се изправя, краката ми едва не се подгънаха заради внезапната тежест, стоварила се върху тях. Със залитане се приближих до умивалника и се взрях в отражението си в огледалото. Очите, които ме наблюдаваха оттам, не бяха моите, а принадлежаха на много по-възрастен и изморен до смърт човек.

Съблякох лекьосаната си тениска и избърсах лицето и косата си, за да премахна червените петна. Също и белите, и сивите (опитвах се да не мисля от какво са). Водата в умивалника стана червена, розова и най-накрая потече прозрачна. Направих всичко възможно да почистя суичъра. Откъснах етикета, обърнах го наопаки и го навлякох.

Докато приключа с всичко, бяха минали двайсет минути. Открих уличен телефон на Станфорд и се обадих на Меган за нейна сметка.

— Чувам те ужасно тихо. Къде си? — попита Меган. — Какво беше това име?

— Роланд Ийдс — повторих. Бях запушил другото си ухо с ръка и се опитвах да се премествам навреме, за да не ме блъснат хората, които минаваха по тротоара покрай мен. — На рибния пазар съм.

— Не съм казвала нищо на никого — рече Меган. — Поболях се от притеснения, звъняла съм ти цяла нощ, но не съм говорила с никого. Не и относно това.

— Значи не си казала на доктор Роуз?

— Никога не бих постъпила така. Освен ако ти не кажеш, че може. Господи, Майкъл! Никога не си виждал онова момиче, така ли? Сигурен ли си?

— Не знам кой или защо го прави, но съм сигурен, че някой се опитва да ме натопи.

— Но на видеозаписа си бил ти, така ли?

Двама патрулиращи полицаи минаха покрай мен. Извърнах се.

— Ако ти не си пратила този тип, значи някой друг го е пратил.

— И защо му е на някого да те топи за убийство?

— Нямам представа.

Измъкнах портфейла на Роланд Ийдс и прерових съдържанието му.

Деветдесет и три долара в брой, карта „Visa“ и шофьорска книжка. Нищо друго. От адреса на книжката ми стана ясно, че мъжът е живеел в Нийдълс, Калифорния — малко градче на границата с Невада на около четири часа път оттук. Знаех го, понеже маршрутът ми бе минавал оттам. Оставих шофьорската книжка и напъхах всичко друго по джобовете си.

— Меган, трябва да те помоля за огромна услуга.

— Разбира се, каквото кажеш.

— Искам да отидеш в кабинета на доктор Барт и да видиш дали бейзболната му картичка на Джо ди Маджо е още там.

Меган притихна.

— Мег.

— Тук съм.

— Можеш ли?

След миг тя рече:

— Кабинетът му е заключен, Майкъл. Ключът е у доктор Роуз. Никой не е влизал там, откакто той почина. Дори не иска да пусне госпожа Нийс да почисти.

Госпожа Нийс бе икономка на родителите ни от почти три десетилетия, но независимо от това доктор Барт рядко ѝ позволяваше да влиза в кабинета му — разрешено ѝ бе само в петък сутрин, когато той е в университета. Дори и тогава доктор Роуз я наблюдаваше, докато чисти.

— Моля те, Мег. Важно е — казах. — Полицията откри абсолютно същата картичка в дамската чанта на Алиса Тепър.

— Няма начин да е същата.

— От 1936 година. Половината от хартията на гърба липсва и лявото ъгълче е откъснато.

— Сериозно ли?!

— Има и друго — продължих. — Тя има перо от врабче. Видях го в апартамента ѝ. Беше на кожена каишка, като медальон.

Мег не каза нищо.

— Мег, важно е — примолих се аз.

— Сигурен ли си, че е било перо от врабче? Има някъде около трийсет и седем милиона вида птици, Майкъл, и всички имат пера.

— Мога да разпозная перото от врабче от километри, Меган.

— Трябва да се прибереш у дома, Майкъл. Веднага. Просто си ела.

Погледнах шофьорската книжка на Роналд Ийдс, която все още бе пред мен.

— Не мога. Ако побягна, ще ме открият. Трябва да разбера какво се случва.

— Може би все пак трябва да кажем на доктор Роуз.

— В никакъв случай.

— Тя ще може да те защити.

— Обещай ми, че няма да ѝ казваш.

Меган не отговори.

— Мег? Обещай ми.

Най-сетне тя проговори:

— Ти ми обещай, че ще се прибереш у дома, а аз ще си помисля.

— Обещавам — отвърнах аз. — Веднага щом мога.

Затворих, преди да възрази, понеже Меган винаги възразяваше.

От една малка дрогерия с парите от портфейла на Роналд Ийдс си купих бейзболна шапка, слънчеви очила и тениска. Не беше кой знае каква маскировка, но с такива ресурси разполагах. Освен това си купих и телефон с предплатена карта. Преоблякох се в уличката зад дрогерията, натиках суичъра си дълбоко в контейнера и набрах номера на Меган. Прехвърли ме на гласова поща.

Измъкнах аудиокасетата от джоба си и се взрях в надписания на ръка етикет.

Почеркът бе на доктор Барт.

През 1996 година бях четиригодишен. Годината, в която заживях със семейство Фицджералд.

Трябваше ми касетофон. За щастие знаех точно къде да отида.

До специален агент Джесика Гимбъл, очарователния детектив Добс и техните приятели в правоохранителните органи…

Изправен насред стаята за разпити, Добс се взираше в двете червени петна на стената. Отмести поглед към по-голямата локва върху покрития с плочки под.

— Силмън ще се оправи ли?

— Има сътресение — отвърна Уилкинс. — Откараха го в „Добрият самарянин“. Уейник се качи в линейката с него и парамедиците. Каза, че дошъл в съзнание по времето, когато пристигнали в болницата. Кълнял се, че адвокатът го е ударил, не Кеплър. Бил го изненадал. Очаква се да се възстанови напълно, но въпреки това го приема доста тежко. Каза да ти се извиня от негово име, че е свалил гарда.

Добс вдигна очи към камерата. Негова беше идеята да я оставят изключена, докато разговарят с Кеплър. Предпочиташе да не я пускат, докато не дойде време за официалния разпит, тъй като мигащата червена светлинка плашеше заподозрените.

Тази камера не бе записала нищо, но другите си работеха. В стаята на охраната той изгледа как Кеплър и адвокатът му тичат из сградата, слизат с товарния асансьор и тръгват през подземния паркинг. Камерите ги изгубиха за момент, но бяха засекли Кеплър отново в някакъв стар форд, с адвоката на предната седалка до него. Регистрационните номера бяха фалшиви, но все пак обявиха колата за издирване. Час пик в Ел Ей започва в пет, а задръстванията траят докъм десет. Пътните камери може би щяха да засекат возилото, но ако Кеплър имаше поне половин грам мозък, щеше да зареже колата някъде, да я смени с друга или да продължи пеша.

— Разпространете снимката му по всички автогари, влакове, раздайте я на охраната на летището — рече Добс. — Не можем да му позволим да напусне града.

— Вече е сторено — отвърна Уилкинс. — Освен това уведомих такситата, „Юбер“ и „Лифт“. Имат и снимка на адвоката.

— Въоръжен е. Трябва ли да кажем на пресата? Да разпространим снимката му в медиите?

Уилкинс прехапа долната си устна:

— Избяга от Полицейското управление на Ел Ей. Това не е нещо, за което може да дрънкаш, освен ако някой отгоре не разреши.

Телефонът на Добс иззвъня. Той го извади от джоба си и погледна дисплея — беше Данцлър. Добс се отдалечи в ъгъла и отговори на обаждането:

— Да?

— Здрасти, аз съм в камиона на Кеплър в „Надлър Дистрибюшън“. Имаш ли минутка?

— Какво откри?

— Ами, като за начало, Кеплър е фен на аудиокнигите. Тук има около дузина, на дискове, заети от библиотеката. Не точно онова, което очаквах. Всички са някакви научни работи — философски, социология, идеология, както и две книги от някакъв тип на име Лоурънс Ливайн. В плейъра е заредена „Тълкуване на сънищата“ от Зигмунд Фройд. Добра книга, но лично аз предпочитам Юнг пред Фройд.

— Аз пък съм по-скоро фен на Джак Ричър — вметна Добс.

— За този Кеплър явно не съществуват неща като „литературни пуканки“. Докато навърта километри, се самообразова.

— Защо човек като него не е завършил колеж? Нали мама и тате могат да плащат разноските? Защо се е хванал да бачка като шофьор на камион?

— Дръпна ли преписките? Може пък оттам да изскочи нещо — рече Данцлър.

— И дотам ще стигна. Камионът има ли транспондер?

— Да, на „Тръкс Дейта“ — отвърна Данцлър. — Преди са били на „КериърУеб“, но скоро са ги сменили. Моите хора свалят данните. Шефът на Кеплър каза, че се пазят записите от последните трийсет дни. Ще ми прехвърли останалото на флашка, копирано от някакъв централен сървър. Каза, че може да ми даде данни още от времето, когато Кеплър е започнал, преди около две години, до наши дни. Кълне се, че Кеплър никога не се е забърквал в неприятности. Идвал навреме на работа. Доставял всичко навреме. Като по устав. Идеалният служител. Ще вземем и записите от охранителните камери. Не че очаквам да намерим кой знае какво там. От това, което чувам, излиза, че е пристигнал в полунощ, разтоварил е и си е тръгнал към три сутринта, точно както ти каза.

— Какво друго откри в камиона?

— Два-три ката резервни дрехи. Четка за зъби. Комплект за бръснене. Нашето момче е чистофайник. На пода може да седнеш да вечеряш. Нито боклуче. Пепелниците изглеждат така, все едно никога не са ползвани. Кабината му е от онзи модел, който е уширен и в задната част има малко легло. И няма да повярваш — той си е оправил леглото. Чаршафите са изпънати като по конец, бели… чак се сещам за годините в армията. Почвах да си мисля, че няма да намерим нищо, което да си струва усилията, но след това вдигнахме матрака, за да го огледаме по-добре. Открихме малък отвор в задния край, колкото да мушнеш нещо вътре.

Добс притисна телефона по-плътно към ухото си:

— Кажи ми, че сте открили нещо.

— Найлоново пликче от ония, дето се затварят с пластмасов „цип“. Пълно с птичи пера.

Добс се намръщи.

— Пера?!

— От врабче. Около две дузини.

— И за какво са му пера от врабче?

— Предполагам, че не е чак толкова странно да колекционираш птичи пера — отвърна Данцлър. — Обаче е странно да ги криеш в матрака си, затова пуснахме търсене с ключови думи „птичи пера“ в базата на NCIC2 и ударихме джакпота. Червено флагче от ФБР. Няма да е зле да им звъннеш. Ще ти пратя есемес с информацията, заедно с някоя-друга снимка. Останалата част от доклада ми ще е при теб след час.

— Ами личен автомобил? Докато обикаля насам-натам от апартамента му до работното му място, видя ли доказателство за притежание на превозно средство? Никой не обитава Ел Ей без кола.

— Разпитах. Никой не го е виждал с кола. Влиза и излиза пеш. Апартаментът му е на километър и нещо оттук. Напълно е възможно да няма личен автомобил. Провери ли в базата данни на щата?

— Нищо, регистрирано на негово име — отвърна Добс. — И на двете му имена.

Секунда след като затвориха, телефонът на Добс завибрира — получаваха се текстовите съобщения от Данцлър. Като плъзна палец и показалец по дисплея, Добс увеличи една от снимките на перата, открити в плика. Шибана странност. След това набра специалния агент на ФБР, който бе маркирал тези ключови думи в базата данни — Джесика Гимбъл. Попадна на гласова поща. Остави ѝ съобщение.

Спешно се нуждаеше от кафе.

Каква беше майка ти, Джесика? Обзалагам се, че е била симпатична дама, която е прекарвала по половин ден в кухнята, винаги ухаеща на прясно изпечени курабийки, а другата част от времето си е употребявала да те прегръща и да ти обяснява колко много те обича. Дори Добс вероятно е имал баща, с когото от време на време са играели футбол. Може би баща му му е помагал да поправят някакъв мустанг, модел 1965-а, за да може на шестнайсет, в гимназията, да е истински пич.

В моето семейство животът не беше такъв.

Нашият семеен живот не беше такъв.

Въпреки че съм била прекалено малка, когато семейство Фицджералд са ме осиновили, те не се притесняваха да ми го напомнят при всеки удал се случай. Както и на Майкъл. В дома ни нямаше „мама“ и „тате“. Нито дори „майка“ и „татко“. Такива неща, такива термини са измамни, а когато те отглеждат не един, а двама доктори, подобни лицемерия не минават. Настояваха да ги наричаме „доктор Барт“ и „доктор Роуз“. Думата „майка“ никога не е излизала от устата ми, освен като част от словосъчетание, не така очарователно, но подходящо за двамата ни осиновители.

Складовете „Стоу ен’ Гоу“ до Аламеда напомняха затвор, префасониран така, че помещенията да служат за съхранение на боклуци, които хората никога повече няма да използват. Според рекламните табели мястото предлагаше над единайсет хиляди квадратни метра сигурно пространство на ниски цени — 19,99 долара на месец. Най-горният етаж на триетажната външна сграда бе боядисан в яркосиньо, а долната част — в светлобежово. В двора по средата се издигаха три редици по-малки постройки. Всяка от клетките на първия етаж разполагаше с по две огромни гаражни врати, боядисани в същия яркосин цвят като горната част на сградата, пред които имаше асфалтови алеи, достатъчно широки за извършване на товаро-разтоварни дейности.

За да влезеш, без значение с превозно средство или пеш, беше необходима магнитна карта. Имах такава. В портфейла ми, който беше или в апартамента ми, или в найлоново пликче за веществени доказателства в полицията.

От един от четирите контейнера западно от сградата измъкнах сгънат кашон от хладилниче. Открих и три по-малки, поставих ги един върху друг и помъкнах цялата купчина. Когато някаква жена, следвана от момченце на около осем години, се приближи към двойната стъклена врата, също помъкнала някакъв кашон, се намърдах зад тях. Жената държеше картата си по странен начин, с два пръста. Каза нещо на момчето, което грабна картата, притича до четеца, отключи вратата и я задържа отворена.

Скъсих разстоянието между нас, присвил колене, все едно заради тежестта на кашоните.

— Ще я задържите ли още малко?

Подпрях вратата с рамо, подвикнах „Благодаря!“ и тръгнах по коридора вдясно към една от вратите, водещи към външния двор. Навсякъде имаше камери.

Като излязох на двора, оставих най-големия кашон до вратата и набързо примъкнах останалите три до предпредпоследната клетка в третата редица, благодарен, че избрах катинар с цифрова комбинация, когато наемах това място преди малко повече от две години.

Повдигнах ролетната врата колкото да вляза, дръпнах я надолу зад гърба си и включих осветлението.

Седнал зад бюрото си в централата на Полицейското управление на Лос Анджелис, детектив Гарет Добс преглеждаше стотиците фотографии, направени по-рано през деня в апартамента на Алиса Тепър. Криминалистите ги бяха качили в отделна папка в облачния сървър. Снимки на Тепър и Майкъл Кеплър, или Майкъл Фицджералд, или както там се казваше; привидно случайни кадри от кухнята, всекидневната и спалнята ѝ. Скрийншотове от клипа с Кеплър в леглото. Беше почти към края, когато откри онова, което търсеше.

— Ето го!

Добс вдигна телефона си и го обърна с дисплея към Уилкинс.

Уилкинс, който седеше зад отсрещното бюро със своя телефон, притиснат към ухото, му махна да изчака.

Добс погледна отново екрана и увеличи снимката на перото, окачено на тънка кожена каишка като медальон. На компютъра пред себе си бе оставил отворена снимка на торбичката с пера, които бяха намерили в камиона на Кеплър. Един от криминалистите бе извадил едно и го бе снимал с линийка отстрани. Беше около десетина сантиметра, подобно на онова от апартамента на Тепър. Добс не бе експерт, затова се обади на такъв. Мирела Сънд от резервата за птици в Грифит Парк веднага включи на режим „лекция“ и Добс бе принуден да си води записки относно над трийсет и петте вида врабчета, които живеят в Северна Америка. Петнайсет обитавали цялата страна, половин дузина се срещали в източните щати, десет — в централната част на страната, два вида били разпространени на запад: врабчето на Беърд и златоглавото врабче. Добс най-накрая успя да я уговори да идентифицира перата, които един униформен ѝ бе занесъл.

Отсреща Уилкинс надраска набързо нещо в бележника си и затвори.

— Изнамерих нещо в извлеченията по кредитната карта на Кеплър. Наел е складова клетка до Аламеда. На десетина минути оттук.

Добс грабна ключовете си от бюрото:

— Аз ще карам.

Когато сребристият „Мерцедес CLS“ на доктор Роуз спря пред библиотеката в кампуса на Уест Авеню, в телефона ми вече имаше шест пропуснати повиквания от непознатия калифорнийски номер плюс едно съобщение в гласовата поща, което не посмях да прослушам пред нея. Стисках телефона в потната си длан — слава Богу, че ги правят водоустойчиви.

— Ще ти трябва ли превоз обратно до дома?

Поклатих глава и откопчах предпазния колан.

— Сигурна съм, че ще се намери все някой в библиотеката, който да ме закара. Ако не, ще си викна „Юбер“.

Бях наполовина извън колата, когато доктор Роуз рече:

— Не забравяй за сеанса ни. Пет следобед, в кабинета ми у дома.

— Добре.

Грабнах раницата си от задната седалка, затворих и двете врати и тръгнах към библиотеката. Докато се приближавах към входа, наблюдавах отражението на мерцедеса на доктор Роуз. Щом влязох във фоайето, тя потегли.

Пуснах раницата на земята и избрах иконката на гласовото съобщение. Беше оставено преди двайсет минути.

Гласът на Майкъл, тънък и тенекиен, през малкия високоговорител:

— По дяволите, Мег, къде си? Купих си предплатен. Моят все още е в полицията. Отивам да си взема колата. Обадѝ ми се!

Натиснах бутона за повторно избиране, но ме препрати към гласова поща. Не можах да оставя съобщение. Записан глас ме уведоми, че входящата кутия не е настроена.

Излязох обратно през стъклената врата и тичешком заобиколих библиотеката на път към сградата в другия край на кампуса — там, където доктор Роуз преглеждаше пациентите си студенти.

Малко преди девет сутринта Добс спря пред „Стоу ен’ Гоу“.

— Как сме със съдебната заповед? — попита той.

Уилкинс се намръщи и прегледа имейлите в телефона си.

— Още няма нищо.

— Обади ли се на съдия Флеминг?

— Не… Флеминг е в Тахо и ще се върне във вторник.

Добс метна табелка, на която пишеше, че превозното средство е собственост на Полицейско управление — Лос Анджелис, на таблото.

— Ами, изглежда, че ще се наложи да импровизираме.

В офиса завариха някакъв тийнейджър, застанал зад син пластмасов плот. Острата му черна коса стърчеше във всички посоки. На дясното си ухо имаше поне дузина пиърсинги, от другата страна — сигурно два пъти повече. От носа му висеше сребърна халка. Още една красеше устната му. Беше облечен с тениска с надпис „ЕЙ ТЪЙ ИЗГЛЕЖДА ГОТИНОТО“.

Още преди Добс да успее да извади значката, хлапето рече:

— Добро утро, господа полицаи.

— Толкова ли е очевидно? — попита Уилкинс.

Тийнейджърът сви рамене:

— Никой не лашка един „Форд Таурус“ като блюстителите на реда. — Кимна към колана на Добс: — А пък и лошите имат любезността да си крият пистолетите.

Уилкинс пристъпи към плота, извади телефона и се зае да превърта скорошните снимки:

— Търсим един мъж.

— Пфу, мамка му, пък аз си помислих, че идвате да се възползвате от специалната ни оферта за 19,99 долара. Комисионата щеше да ми дойде добре.

Лицето на Уилкинс стана сериозно. Той се приведе над плота.

Хлапето се сви и вдигна ръце:

— Само се шегувам, хора! Голяма скука е тук понякога. Дайте да видя.

Добс кимна към древния компютър „Дел“ на бюрото.

— Искам да намериш един номер на складова клетка. Трябва да е на името на Майкъл Кеплър. Ако не намериш „Кеплър“, търси „Фицджералд“.

В това време Уилкинс откри снимката на Майкъл Кеплър и тикна телефона под носа на хлапето.

— Дърпате от кредитната карта на този човек 499 долара на месец.

Хлапето взе телефона и заразглежда снимката, дъвчейки обецата на устната си.

— За четиристотин деветдесет и девет месечно… би трябвало да е някой от складовете на първия етаж, девет на три метра. — Върна телефона на Уилкинс, отиде до компютъра и посочи монитора, на който се виждаше картина от охранителните камери: — Мислите ли, че това може да е вашият човек?

Добс се приближи. На екрана на стопкадър бе застинал образът на мъж, помъкнал огромен кашон. Лицето му се виждаше само частично. Носеше бейзболна шапка на „Лос Анджелис Ейнджълс“ и слънчеви очила. Приличаше доста на Майкъл Кеплър.

— Вмъкна се след друг наш клиент, без да използва магнитна карта. — Хлапето натисна няколко клавиша на обилно покритата с хранителни остатъци клавиатура. — Излезе около минута по-късно.

На втория стопкадър мъжът се бе навел и отключваше катинара.

— Кашона го няма — отбеляза Уилкинс. — Къде е?

— Остави го на двора, веднага след вратата. Доста странно поведение. Тъкмо го проверявах, когато се появихте вие, момчета.

Той натисна друг клавиш и видеото тръгна на забавен каданс. Изгледаха как мъжът махна катинара, повдигна вратата и се промуши вътре.

— Кога е записано това? — попита Добс.

Хлапето изведе таймера на екрана.

— Преди двайсетина минути.

— Още ли е вътре?

Хлапето сви рамене:

— Не съм го виждал да излиза…

Гласът му секна. Беше се взрял в малкия телевизор на плота, наврян зад монитора с охранителните камери. Звукът му бе спрян.

— Това не е ли пак той?

Добс се наведе, за да вижда по-добре. Вървяха регионалните новини по Ен Би Си. От екрана го гледаше снимката (по всяка вероятност от шофьорската книжка) на Майкъл Кеплър. Под нея имаше надпис: „Бягство от Полицейското управление на Лос Анджелис?“.

— Мамка му — промърмори Добс. — Бързо надушиха.

— Коя клетка е неговата? Къде е? — попита Уилкинс, все още взрян в картината от охранителните камери.

Момчето не отговори.

— Хлапе! Ехо! Коя клетка?

Хлапето посегна към телефона:

— Трябва да се обадя на шефа.

Уилкинс тупна отгоре монитора:

— Къде се намира тази клетка?

Докато набираше номера, хлапето кимна към отворената врата вдясно:

— По този коридор излизате на двора. Третата редица, предпредпоследният склад отляво, D47.

Това по всяка вероятност е незаконно, откъдето и да го погледнеш. Честно казано, не съм много наясно с последните изменения в законите за влизане с взлом, особено в частта, където обясняват каква е ситуацията, ако стаята, в която влизаш с взлом, се намира в собствения ти дом. Ако онова, което споделям по-долу, е незаконно, се позовавам на Петата или искам адвокат, или упражнявам правото си да не се самоинкриминирам, или нещо от този род. А и всичко това е неофициално. Разказвам ви го единствено за да ви помогна да схванете пълната история на Майкъл. Как стигна от точка А до точка Б и после до точка Г. Няма как да пропусна нищо — в разказа ми веднага ще зейне дупка и вие, каквито сте булдози, така или иначе веднага ще ме захапете. Мислете за това като за моя начин да си спестим времето и разправиите. Не като за самопризнания. Пък и като се замисля, не смятам, че извършеното от мен е нещо незаконно. Доктор Роуз и доктор Барт никога не са се притеснявали да раздават наказания с щедра ръка. Скоро ще разберете. Но да си дойдем на думата…

Двамата си деляха двустаен офис почти най-отзад на североизточния ъгъл на първия етаж на ректората. Вместо да си поискат отделни кабинети, те решиха да сложат в едната стая две бюра едно до друго, а в другата — диван и стол, за да имат място, където да разговарят с пациентите си насаме по време на сеансите.

Пристигнах минута преди дванайсет по обед и бавно закрачих по коридорите. Доктор Роуз бе казала, че срещите ѝ са в дванайсет и в един.

Когато свих зад ъгъла, тръгнах още по-бавно, на пръсти, като държах раницата до себе си. Стъклената врата беше затворена. Вратата към втората стая — също. Щорите бяха спуснати. Явно бе вътре с първия си пациент.

Чантичката ѝ беше оставена на бюрото ѝ. Върху бюрото на доктор Барт рядко имаше нещо повече от стар стационарен телефон и голяма бяла чаша, пълна с химикалки. Телефонът все още си беше там, но химикалките бяха изчезнали. Огромната му колекция от поставени в рамки и окачени на стената дипломи също липсваше. Нямаше кашони. Зачудих се какво ли е направила с вещите му.

Отворих бавно вратата на доктор Роуз. Ако я отвориш прекалено бързо, скърца. Научих се как да процедирам още първия път, когато се промъквах тук. Зад гърба ми откъм второто помещение се носеше гласът на доктор Роуз, както и гласът на някакво момиче.

Дръпнах ципа на чантичката ѝ точно толкова, колкото да бръкна и да издърпам ключовете ѝ. Едва не изпуснах връзката, когато телефонът ми завибрира в задния джоб на панталоните ми. Измъкнах го със свободната си ръка и натиснах „отказ“, преди да издаде още някакъв звук.

Майкъл.

Написах му есемес: „Не сега“.

Отговорът му пристигна миг по-късно: „Влезе ли в кабинета?“.

Написах „Ще се чуем“ и тикнах телефона в джоба си.

Оставих ключовете на доктор Роуз на бюрото и бръкнах в раницата си. Извадих запалка, ролка прозрачно тиксо, ножица, старата си дебитна карта и пинсети.

Доктор Роуз държеше около дузина ключове на връзката си — за къщата, за университета и за множеството ѝ превозни средства. Никога не носеше у себе си ключ, който вече е безполезен. Всеки си имаше определена функция. Резето на кабинета на доктор Барт беше „Медеко“ Помня как като дете изричах гласно написаното върху полираното сребро, докато плътният му глас ехтеше вътре, от време на време следван от отговора на някой от пациентите му.

Доктор Роуз имаше един ключ „Медеко“. Единственият в цялата връзка с квадратна глава. Затаих дъх, отворих халката с палец и приплъзнах ключа, като се стараех да не дрънча с останалите. Оставих го върху бюрото.

С ножицата отрязах ивица от тиксото, дълга колкото самия ключ, и я поставих на бюрото с лепкавата част нагоре. С пинсетите вдигнах ключа.

Когато врътнах колелцето на запалката, не стана нищо.

Опитах втори път. Камъчето произведе искра, но пламък нямаше. Мислено се наругах защо не съм си купила нова. На третия опит най-сетне запалката реши да проработи. Набързо прокарах пламъка по ключа, докато металът почерня от сажди.

Оставих запалката, изчаках за момент, после притиснах ключа към тиксото. Когато го дръпнах, по-голямата част от саждите бяха останали по лепкавата ивица. Перфектен дубликат. Внимателно залепих тиксото за дебитната си карта, за да запазя отпечатъка.

От стаята зад гърба ми дочувах как момичето се смее, а доктор Роуз ѝ говори нещо. Не можах да доловя какво.

Избърсах останалите по ключа сажди в дънките си и го закачих обратно на халката. Върнах връзката в чантата на доктор Роуз. Прибрах нещата, които бях донесла, в раницата си и се измъкнах от офиса.

Общо четири минути. Най-доброто ми време досега.

Добс повика подкрепление, като излайваше заповеди по телефона, докато тичаше. Изскочи на двора през стъклената врата, извади пистолета си и се огледа.

Дворът бе по-широк, отколкото изглеждаше отвътре. Три дълги редици гаражи бяха разположени в средата, от едната страна бе сградата, а от другите три мястото бе преградено със стена. На асфалта с блажна боя бяха начертани стрелки, сочещи накъде трябва да се движат превозните средства. Редиците бяха обозначени с табели от A до D.

Уилкинс вдигна ръка над очите си като козирка:

— Ти мини от тази страна, аз ще заобиколя от далечния край и така ще го приклещим.

Добс кимна, затича се покрай първите две редици и сви зад ъгъла на последната. Приклекна. От срещуположния край се появи Уилкинс с насочено към земята оръжие.

Нямаше никой. Кеплър бе изчезнал.

Добс го разбра в мига щом видя катинара с шифър на долната страна на гаражната врата.

Уилкинс се огледа бавно:

— Не може да е стигнал далеч.

— Върни се до главния вход, изчакай подкрепленията и преровете всеки квадратен сантиметър от това място. Аз ще…

Телефонът му иззвъня. Номерът беше непознат.

— Добс слуша.

Женски глас, южняшки говор.

— Детектив, аз съм специален агент Джесика Гимбъл от ФБР. Слушайте много внимателно. Имам основания да смятам, че заподозреният, когото сте арестували, може да е замесен в множество убийства в поне десет щата. Извънредно опасен е. Вече съм изпратила маршали3. На двайсетина минути път са от Управлението.

Добс издиша въздуха, който бе задържал в дробовете си. Очевидно не беше единственият, който не бе имал време да изгледа сутрешните новини. Приклекна и започна да налучква комбинацията на катинара.

— В Лос Анджелис ли сте, агент Гимбъл?

— В Санта Моника. Точно след маршалите съм, на около четиресет минути път. Маршалите имат инструкции да задържат заподозрения, докато…

Добс прекара пръсти през косата си.

— Ще се наложи лека промяна в маршрута ви. Ще ви пратя адреса с есемес. Един складов комплекс край Аламеда. Ситуацията… малко се усложни.

Юберът ме остави в началото на дългата ни ветровита алея. Реших да вървя пеша до вкъщи. Не защото имам проблем с шофьорите на „Юбер“ и не искам да се доближават до къщата, а понеже госпожа Нийс беше вътре (или някъде наоколо) и не ми се щеше да види, че съм се прибрала.

Влязох през страничния вход, през пералното помещение, събух си обувките и на пръсти се промъкнах до стаята си. Притворих тихичко вратата зад себе си.

Оставих раницата на края на леглото, измъкнах ножицата и дебитната карта с отпечатъка на ключа и се настаних зад бюрото. От предишен горчив опит знам, че една малка грешчица е достатъчна да провали цялото ти „направи си сам“ упражнение. Резетата в частност са доста трудни и не прощават неуспехите толкова лесно като обикновените ключалки. Изрязването трябва да е прецизно. Десет минути по-късно пластмасовият силует на ключа беше готов. Взех от тоалетката пиличка и загладих ръбовете. След което издухах праха и се полюбувах на творението си.

Сигурността е измамно нещо. Всяка вечер се запечатваме в домовете си — тези кутии с крехки прозорци, нагласяме аларми, които звънят в колцентрове на другия край на света, в Индия или във Филипините. Казваме си, че сме в безопасност благодарение на полицейските патрули, на бдителните си съседи, на Wi-Fi камерите и лампите с детектори за движение, които прилежно „наблюдават“ всичко с немигащи „очи“. Светът може и да изглежда лъскав и безопасен, но това е само тънък слой прозрачно покритие. Прозорците се чупят, колцентровете се бавят, едно спиране на тока прави всички джаджи безполезни, ключалките могат да бъдат разбити.

Със самоделния ключ в ръка се изправих и отидох до вратата. Притиснах ухо о дървената повърхност.

Отдолу се чуваше бръмчене на прахосмукачка. Госпожа Нийс явно бе в главната спалня.

Излязох, прокраднах се по коридора и се спуснах по стълбите.

Кабинетът на доктор Барт бе срещу кабинета на доктор Роуз от другата страна на къщата. Пътят дотам бе дълъг — покрай кухнята и стаята, превърната във всекидневна, през плътната дъбова врата и после по коридора, който води към малка чакалня със самостоятелен вход. И доктор Барт, и доктор Роуз редовно приемаха тук пациенти, които не се допускаха до основната част от къщата. Въпреки че дъбовата врата обикновено не се заключваше, горен автомат с рамо я държеше затворена. Докато се промъквах, имах чувството, че отивам на забранено място. Госпожа Нийс и звуците от чистенето изчезнаха. Въздухът бе неподвижен. Коридорът изведнъж стана огромен, а аз отново бях дете, чиито обувчици тропат по дървения под.

Стените в чакалнята представляваха светилище, имащо за цел да възхвалява величието на двамата доктори: дипломи в рамки, изрезки от вестници и списания, огромни постери на кориците на книгите им, няколко снимки, както само те двамата заедно, така и с куп местни знаменитости — кмета и така нататък. Нито една с мен. Нито една с Майкъл. Попитах доктор Роуз веднъж за това и тя ми наприказва куп тъпни как, видите ли, не било подходящо да се окачват детски фотографии на работно място. Я стига! Нали следвам психология — веднага ви казвам, че цялата тази галерия бе предназначена за сплашване на хората. Всичко по стените имаше за цел да накара посетителите да се чувстват нищожни и низши в присъствието на Техни Величества семейство Фицджералд.

Също както и ключалката на вратата на спалнята.

Те не ме контролираха. Техният свят бе филм, а аз контролирах осветлението.

Вратата на доктор Барт беше вдясно.

Пъхнах внимателно самоделния ключ. Натиснах щифта. Заяде, но устоях на порива да го насиля. Търпение — жизненоважна добродетел за високоефективния взломаджия. Издърпах го леко назад, колкото да се измъкне от мястото, където се бе заклещил, след което леко го размърдах насам-натам. Повторих тази маневра няколко пъти, докато пластмасата влезе до самия край.

Затворих очи.

Завъртях.

Пластмасата започна да се огъва. Цветното лого на банката от лицевата страна на картата побеля от напрежението. Поддържах натиска равномерен, без да насилвам. Ако тъпото нещо се счупеше в ключалката, кариерата ми на крадец (да не говорим за свободата ми) отиваше на дръвника.

Никой не влизаше в кабинета на доктор Барт. Това бе лично неговото пространство и човек трябваше да се съобразява с този постулат.

Никога не бих нарушила личното пространство на доктор Барт, доктор Роуз.

Продължих да въртя пластмасовия ключ.

Принуждавах го да се завърти.

Леко, леко. Като неделна утрин, както пеят „Комодорс“ Не се счупи.

Резето тихо щракна.

Завъртях бравата и влязох.

Стаята смърдеше като сеансите на доктор Барт.

В мига, в който Добс видя двата черни автомобила „Шевролет Събърбан“ да спират до полицейската блокада на Аламеда в близост до складовия комплекс „Стоу ен’ Гоу“, разбра, че са федералните. Шофьорът размаха бадж пред един от униформените. Мъжът упъти новодошлите към мястото, където бе застанал Добс. После полицаят се отмести вдясно и загледа как събърбаните паркират.

От първия джип слязоха четирима мъже в пълно бойно снаряжение. Отпред и отзад на бронежилетките им с бели букви бе изписано „ЩАТСКИ МАРШАЛ“. От втория слязоха трима мъже и една жена. Двама от мъжете носеха бели ризи с навити ръкави и тъмни панталони. Третият, десетина години по-млад от тях, беше с черна тениска и джинси. Жената, трийсетинагодишна, с кестенява коса, изпъната назад, бе с бял потник, джинси и огледални слънчеви очила. Дребничка. Привлекателна. Понеже беше около метър и петдесет и осем, приличаше на джудже в сравнение с мъжагите, но от мига, в който слезе от колата, веднага си пролича, че тя командва.

Пъргаво прекоси улицата и свали слънчевите очила.

— Детектив Добс?

— Да, госпожо. — Той протегна ръка, но тя не я пое.

— „Специален агент Гимбъл“, „агент Гимбъл“ или просто „Гимбъл“. Никога „госпожо“. — Едва доловим провлачен южняшки говор. — Как е положението?

Той ѝ разказа. Спецчастите бяха пристигнали дванайсет минути след като Добс се бе обадил. Уилкинс ги бе въвел вътре и за около петнайсетина минути бяха успели да преровят всичко. Малцината клиенти, които се намираха в сградата, бяха изведени, а през това време всеки коридор и отворена складова клетка бяха щателно претърсени.

Не откриха и следа от Майкъл Кеплър.

— Кой е ръководителят на спецотряда? — попита Гимбъл.

— Дерик Аткинсън. Трябва да е в главния офис — посочи вратата Добс.

Гимбъл се извърна към маршалите, застанали до първия събърбан:

— Гарисън, с екипа си идете при полицай Аткинсън, разберете как може да сте им от помощ и правете онова, което той ви каже. Разбрано?

Високият тъмнокож здравеняк с бръсната глава кимна и махна на мъжете зад него. Четиримата се запътиха с бърза крачка към вратата.

Гимбъл хвърли поглед на Добс, после — на сградата зад него и на отворената врата на гаража.

— Това ли е неговата клетка?

— Да, гос… м-м-да — запъна се Добс.

Съдебната заповед беше пристигнала преди около половин час, но Добс не си бе губил времето. С клещи, които бе измъкнал от багажника на колата си, бе срязал катинара и бе влязъл в клетката.

Гимбъл извади чифт латексови ръкавици от задния си джоб, сложи си ги, направи няколко крачки към отворената врата и спря.

— Напълно очевидно е, че нещо тук липсва, не мислите ли, детектив?

Добс се приближи и надникна вътре.

Складовата клетка на Кеплър бе три на девет метра. Беше доста по-подредена от повечето, които Добс бе виждал. Кашони със стандартен размер, надписани с акуратен почерк, и прозрачни пластмасови контейнери бяха строени покрай двете стени вляво и вдясно. В задната част имаше още поне два реда кашони, които стигаха чак до тавана. В предната част имаше работен плот и метална стойка, от която на закачалки висяха няколко полиетиленови калъфа за дрехи. Централната част на клетката бе празна. В прахта отчетливо личаха два чифта следи от гуми, които водеха към вратата.

— Знаем ли марка и модел? — попита Гимбъл. — Трябва да има камери, нали?

Добс я заведе до края на редицата гаражи, близо до входа на комплекса, и посочи нагоре. Малък кашон беше закачен върху охранителната камера.

— Вече изгледахме записите — обясни. — Преди да изкара колата, е покрил тази тук, една отзад и трета до изхода. Няма за какво да се захванем.

Гимбъл не изглеждаше изненадана.

— Ами камерите по пътя? Към Аламеда?

— Една камера две пресечки по-надолу към Седма улица и още една при надлеза за магистралата. Около осемстотин метра.

— Сами! — провикна се Гимбъл към втория събърбан. Върлинестият мъж с тениската погледна към нея. Телефонът му бе притиснат до ухото. — Искам да изтеглиш записите от всички пътни камери в радиус от три километра, като започнеш с Аламеда, както и всичко от това място. Искам да отделиш няколко хубави кадъра на Човека птица и да го пуснеш през програмата за лицево разпознаване — и дано намерим съвпадение. Трябва да идентифицираме колата му. Тръгнал е около… — тя се извърна пак към Добс: — … с какъв интервал работим?

— От осем и трийсет до девет и трийсет — отвърна той.

— Значи вземи всичко от осем до десет сутринта. По всяка вероятност е хукнал право към магистралата, така че се съсредоточи в тази посока, разбрано?

— Заемам се! — викна мъжът с тениската. Затули другото си ухо с ръка и продължи телефонния си разговор.

Тя направи крачка-две към събърбана:

— Вие двамата — защо стоите? Слагайте ръкавици и влизайте. Искам пълен опис на всичко в този склад до час, разбрано?

Двамата мъже кимнаха и се запътиха към клетката.

— Как го нарекохте? — попита Добс.

Тя се намръщи:

— Кого, Сами ли? Сами Гогънс — компютърни престъпления. Другите двама са специални агенти Уейлън Бегли и Омър Вела.

— Не, не него. Кеплър. Фицджералд… вашия неизвестен извършител.

— Човека птица. На Вела му хрумна този прякор и някак си успя да се наложи. Заради перата — оставя по едно при всеки труп.

Гимбъл вероятно забеляза объркването му. Пристъпи по-близо към него, сложи ръка на хълбока си и килна глава. Шампоанът ѝ ухаеше на череши.

— Нямате никаква представа кой е, нали?

Притиснах гръб о вратата. Очите ми се спряха върху бюрото на доктор Барт в другия край на стаята. Бе седял там, когато се бе случило онова. Сещате се — „дългата дрямка“. Четял бележките си за някакви пациенти, готвел се за срещата в три следобед, след което остра болка в слепоочието, ярък проблясък, нещо се изключва и хоп — глава върху бюрото. Като в онези анимационни филми — лицето в супата.

Е, добре де, това последното си го измислих. Бил е сам, когато е станало… но си представям, че последните му мигове на този свят са протекли по този начин. Ще ми се да вярвам, че се е изпуснал в панталоните, но и така да е било, никой не ми е казвал.

Ангажиментът му в три следобед — Латаша Гилък, второкурсничка в Бингамптън. Седяла в чакалнята почти до четири, очаквайки да я повика. По някое време решила да почука, понеже тренировката ѝ по футбол била от пет, и когато доктор Барт не отговорил, влязла. Открила го свлечен на бюрото, с широко отворени очи, лявото насочено напред, а дясното вперено в нисичката етажерка с книги. Не я познавам, но тя с охота разправяше за случилото се на този и онзи, докато най-накрая стигна и до мен. Предполагам, никога няма да разбера със сигурност дали е поукрасила нещата, или не. Каза, че била замръзнала на място поне минута, преди да изтърчи навън и да повика помощ. Каза, че не била пипала нищо. Латаша Гилък казваше много неща. Словесната ѝ диария по всяка вероятност бе причината, поради която ходеше на сеанси при доктор Барт. Ако на мен ми бяха възложили да я диагностицирам, „патологичен лъжец“ щяха да са първите ми думи, и то без да се замислям.

Домашният кабинет на доктор Барт беше четири и половина на шест метра. Знаех го, понеже доктор Роуз веднъж се бе оплакала, че нейният е четири на шест — с три квадратни метра по-малък. Бюрото му беше в далечния ляв ъгъл, обърнато към стаята и към два големи плюшени фотьойла. Още си спомням как доктор Барт си купи стола — „Иймс Екзекютив“, като онези, специално създадени за Таймлайф Билдинг през шейсетте. Бе платил за него над пет хиляди долара. Тогава бях на девет-десет години и не можех да си представя, че човек е в състояние да похарчи толкова пари за някакъв си стол. Мислех си, че това ще е достатъчно да си купиш кола, къща или може би кон.

Не си спомням самия процес на осиновяването — тогава съм била твърде малка — но доктор Роуз и доктор Барт никога не криеха този факт от мен. Докато растяхме с Майкъл, често повдигаха въпроса. Веднъж доктор Барт ме хвана, че съм седнала на новия му стол — в деня, в който го доставиха — и незабавно ми припомни произхода ми. Каза ми, че истинските ми родители не биха могли да си позволят стол за пет хиляди долара. Каза, че истинските ми родители са ме зарязали пред сиропиталището в кашон, без нищо друго, освен мръсен памперс и обрив. Дори не са можели да си позволят да ме облекат. Каза, че никога повече не бива да сядам на стола му, освен ако първо не попитам. И всеки път, когато питах, отговорът му беше „не“. Каза, че трябва да си заслужа правото да седя на стол като този.

Прекосих стаята, заобиколих бюрото и се пльоснах върху безценния му шибан стол.

Какво ще кажеш за днес, доктор Барт? Днес подходящ ден за сядане на тоя стол ли е?

Кабинетът му не смърдеше на пикоч или лайна, както се надявах, но престоялото кафе в любимата му чаша, която все още бе на бюрото, издаваше остра миризма, смесваща се с миризмата на доктор Барт, която продължаваше да витае из въздуха. Повърхността на течността бе покрита с някаква плаваща гадост, пресечена сметана или нещо от този род, островче от бели, зелени и жълти бучки сред черното море. Зад чашата бе сложена чиния с остатъците от сандвич с шунка. Хлябът бе мухлясал, а краищата на месото бяха твърди, сухи, покрити с плесен. Сандвичът също смърдеше, но — любопитен факт — не толкова зле като кафето. Стори ми се странно, че доктор Барт бе отхапал от този сандвич само преди седмица, че е бил последният, който се е докосвал до него. Зачудих се какво ли бе състоянието на трупа му в металното чекмедже днес, докато очакваше да бъде положен в дупка в земята.

Доктор Роуз не бе позволила на никого да влиза в тази стая след смъртта му, дори и на госпожа Нийс, ако се съдеше по състоянието на научния експеримент в чинията и чашата. Въпреки това обаче нещо не беше наред.

Колекцията му от бейзболни картички бе подредена в три стъклени витринки до източната стена. Зад тях имаше врата. Въпреки че бе боядисана в бяло, за да е като останалите, знаех, че и тя, и касата ѝ са стоманени. Доктор Барт веднъж ми бе споменал, че помещението, намиращо се зад въпросната врата, отначало е било планирано като паник стая, или стая за безопасност. Място, където да се скрием, ако някой реши да нахлуе в дома ни и да открадне един хубав офис стол и някоя-друга диплома от елитен университет.

Стая за безопасност.

Нямаше как да не се зачудя дали не бе изпитвал удоволствие от това описание. Само докато гледах натам, настръхнах и стомахът ми се сви. Пръстите ми потръпнаха, като си представих колко студена е повърхността на онази врата, както и помещението отвъд нея. Нищо безопасно нямаше тук.

Насилих се да се отърся от натрапчивото чувство. Нямах никакво време.

Стоях пред стъклените витринки и опитвах да не гледам хладната врата.

Доктор Барт казваше на пациентите и колегите си, че е заклет почитател на бейзбола още от дете. Обичаше да споделя как като хлапе стоял пред „Янки Стейдиъм“ и слушал рева на тълпата, как събирал дребни монети с надеждата, че евентуално някой ден ще стигат за билет. Обикновено продължаваше с историята как родителите му едва се оправяли и скромният му произход е бил причината да се мъчи да постигне нещо повече в живота и го е направил човека, който е днес. Докато доктор Роуз стоеше до него, той сочеше различни предмети в стъклените витрини, които е прибавил към колекцията си през годините. Бухалки, някога държани в ръце от знаменити играчи на „Янките“ като Бейб Рут и Алекс Родригес. Ръкавица, носена от Йоги Бера. Фланелка и шапка на Мики Мантъл, разписани от Уайти Форд. Имаше и около дузина бейзболни картички, както стари, така и нови, някои с автографи, други без. Топки от различни мачове стояха върху дървени поставки, в основата на които имаше месингови табелки, идентифициращи произхода им. Очите на доктор Барт често се замъгляваха от сълзи, докато си спомняше как се е сдобил с този или онзи предмет, как всеки от тях символизирал миг от живота му, прекаран в драпане със зъби и нокти, за да се изкачи от крайната бедност до сегашния си елитен статус.

Фъшкии!

Имаше абонаментна карта за всички мачове през сезона на „Янки Стейдиъм“, но никога не ходеше. Историите, които разправяше за играчите — за срещите, автографите, уловените топки… нито една не беше вярна. Беше купил всичко от магазини в града или по Интернет. Колекцията му наистина бе ценна, но единствено и само във финансово отношение. Нито един от предметите не притежаваше онази емоционална стойност, за която той всеки път толкова подробно разказваше. Те бяха аранжировка на витрина на магазин, част от акуратно изградената фасада на личността, която доктор Барт искаше другите да виждат, когато го гледат. От време на време дори той самият като че ли почваше да си вярва — беше изричал лъжите толкова много пъти, че се бяха превърнали в подобие на истина.

Самите витрини бяха проектирани, изработени и монтирани от някаква компания от Мисури, която се занимаваше с изграждане на демонстрационни щандове за бижутерийни магазини. Доктор Барт веднъж ми бе споменал, че стъклото всъщност не е стъкло; бил вид термопластичен полимер, наречен лексан, който не можел да бъде строшен дори с ковашки чук. Ключалките бяха биометрични, отключваха се само с неговия палец, а всяка витрина бе осеяна със сензори, свързани с разпрострялата се из цялата къща алармена система.

Ала нищо от гореизброеното не променяше факта, че бейзболната картичка с Джо ди Маджо от 1936 година липсваше. Нито пък обясняваше наличието на перо от врабче на мястото, където се бе намирала.

— Бегли, къде ти е таблетът? — провикна се Гимбъл към вътрешността на гаражната клетка.

По-възрастният агент се подаде иззад един пластмасов контейнер:

— В колата, джоба на дясната врата отзад.

Гимбъл отиде до събърбана, отвори задната врата и извади устройството. Сложи го на капака и започна да почуква по дисплея.

Добс зърна за миг двамата маршали и един от спецчастите, които оглеждаха първата редица гаражи на другия край на двора. Когато минаха към втората редица и изчезнаха от погледа му, той се приближи до Гимбъл.

Тя не вдигна очи. Вместо това прелисти няколко изображения на карти на Съединените щати с повече от дузина точки, маркирани с виртуални червени пинчета.

— Както ви споменах и по телефона, имаме убийства в поне десет щата — от Калифорния до Ню Йорк. Най-отдавнашните са отпреди повече от две години — горе-долу по същото време, когато Кеплър е започнал да работи за „Надлър“.

Гимбъл извъртя таблета към него и проследи с финия си пръст разстоянието от Лос Анджелис до Източния бряг.

— Ако свалим данните от джипиеса на Кеплър, готова съм да се обзаложа, че ще видим карта, доста подобна на тази тук.

Добс не отговори и тя завъртя таблета обратно, отвори друга папка и прелисти няколко фотографии от местопрестъпления.

— Убиецът няма видими предпочитания към определен пол или расова принадлежност. Имаме мъже и жени, бели, черни, латино. Единственото общо, както изглежда, е възрастта им — около трийсет години. В началото ставаме свидетели на ярко изразена и организирана дихотомия. — Остави термина да виси във въздуха известно време, сетне продължи: — Изглежда, набелязва жертвите си много преди самото нападение. Наблюдава ги. Изготвя стратегия. На местата, откъдето са отвлечени, няма следа от борба, което подсказва, че той подбира идеалния момент, преди да предприеме каквото и да било. В няколкото случая, при които на мястото е имало охранителни системи, той отделя време, за да обезвреди предварително камерите и сензорите. Високо адаптивен и търпелив е. Поне при дебненето на жертвите. След това профилът напълно се променя — извършителят става напълно дезорганизиран, когато извършва самото убийство.

Добс се намръщи:

— Серийните убийци обикновено са или едното, или другото, нали?

— При този тип няма нищо „обикновено“ — отвърна Гимбъл. — Освен че от време на време използва пропофол, за да докара жертвите до безпомощно състояние или да ги убие, той очевидно импровизира и си служи с предмети, на които се натъква на самото местопрестъпление. Използвал е електрически кабели като средство за обездвижване или удушаване. Виждала съм как с отвертка е пробил феморалната артерия. Или ги е задушавал, притискайки към лицата им възглавници. — Гимбъл набързо плъзна пръст по дисплея и отвори снимка на жена с къса червена коса, облечена с фланелка и бикини, паднала в началото на някакво стълбище. — Това е Дарси Хаас — натъртванията и белезите подсказват, че той я е подхванал с едната си ръка под лявата мишница, а с другата — под десния крак, и я е хвърлил по тези стълби, които водят към мазето ѝ. Три пъти. Вдигал я е, носил я е до началото на стълбището и е повтарял упражнението. На третия път най-сетне е уцелил правилния ъгъл и вратът ѝ се е прекършил.

Гимбъл прелисти отново, докато стигна до фотографиите на афроамериканец, седнал до масата в някаква кухня. Главата му бе килната назад, от устата му стърчеше фуния.

— При Айзък Дъроу случаят е коренно различен: овързал го е за стола с прозрачно домакинско фолио, което е намерил в кухнята му, счупил му е два зъба, докато натика тази фуния в устата му, след което е излял литър препарат за отпушване на канали в гърлото му.

— Господи… — промълви Добс.

— Не оставя отпечатъци. Никога.

— Само перата.

— Само перата — повтори тя по южняшки провлечено. Вдигна огромните си сини очи към Добс: — Има и още нещо, свързано с тези пера. Не само че са от един и същ точно определен вид врабче — врабче на Хенслоу… но и той облизва всяко перо, преди да го остави до тялото.

— Моля?!

Гимбъл кимна бавно.

— Този откачен, предпазлив, неоставящ отпечатъци от пръсти кучи син ни оставя проба от собствената си ДНК при всяко убийство.

Добс не бе сигурен как да реагира. Накрая проговори:

— Колко са?

— Убийствата ли?

Той кимна.

— Осемнайсет.

— Осемнайсет?! Защо никога не съм чувал нищо за този тип?

— Няма две еднакви убийства — отвърна Гимбъл. — Разпростира се на хиляди километри. Множество щати. Най-различна юрисдикция. Пазим перата в тайна. Ако го оповестим публично, това ще предизвика единствено паника, да не говорим, че може да го накара да промени своя modus operandi, начина на извършване на деянието, да спре да оставя пера и да се покрие. Тип като този е напълно способен да изчезне. Не искам аз да съм агентът, който го е изгубил. — Стрелна с очи Добс: — Не искам никой да говори с пресата, разбрано? Медиите трябва да мислят, че той е отговорен само за едно убийство — тук, в Ел Ей, и е успял да избяга.

Добс кимна неохотно.

— Боже, осемнайсет мъртви…

— Деветнайсет, ако броим и гаджето.

— Алиса Тепър.

— Точно така, Тепър. — Гимбъл изключи таблета. — Ще ми е необходим достъп до апартамента му, до местопрестъплението в дома на Тепър, до служебния му камион, както и подробен доклад за всяка секунда, докато е бил задържан от вас — рече тя, като свиваше пръсти. — Всичко, с което разполагате.

— Разбира се, каквото ви е необходимо.

— Една от теориите ни е, че Тепър някак си е разбрала с какво се занимава, кой е той в действителност, така че се е наложило да я неутрализира.

Добс обмисли чутото. Не се връзваше.

— Ако е чак толкова предпазлив, защо се е обадил в полицията? Защо да не я убие някъде другаде, не в собствения си апартамент, и да прикрие деянието?

Гимбъл се извърна към гаража:

— Ей, Вела! Ти си криминален психолог, нали? Защо Човекът птица прави онова, което прави?

Вела бе застанал между три отворени кашона.

— Понеже е шибана откачалка! — викна в отговор.

— Той е шибана откачалка — съгласи се Гимбъл, докато се обръщаше отново към Добс. — Поради същата причина носи ръкавици и едновременно с това целенасочено оставя ДНК на местопрестъпленията. Поради същата причина звъни на ченгетата, докато трупът на мъртвото му гадже във ваната му все още е топъл. За него всичко това е някаква игра и той е решил, че ще е забавно да си поиграе с местните дръвници. Да вдигне мизата. Да наблюдава лицата ви, докато се мъчите да разгадаете какво е станало. — Тя сви рамене. — Не знам каква е мотивацията му, а и, честно казано, не ме е грижа. Сега, когато сме го взели на мушка, единственото, което ме интересува, е как да го заловим.

— Откъде знаете, че ДНК е негова?

Гимбъл изсумтя:

— Мислите, че е накарал някой друг да оближе тези пера, така ли, детектив? Заместник облизвач, включен в схемата?

Добс не каза нищо.

Тя сви рамене:

— Открихме косъм на едно от местопрестъпленията — на четвъртото. Имаше корен. На местопрестъпление номер дванайсет жертвата му, Селена Хенис, успяла да го одраска хубавко, преди да бъде удушена. Измъкнахме люспици кожа изпод ноктите ѝ. И в двата случая ДНК пробата съвпадна с онази по перата.

— От апартамента му прибрахме доста неща — рече Добс. — От жилището на Тепър взехме четка за зъби и самобръсначка, които по всяка вероятност са негови. Друга самобръсначка и четка намерихме в пътния му несесер в камиона. Пи кафе в управлението — прибрали сме чашката.

— Пратихте ли всичко за обработка? — попита тя и веднага поклати глава: — Няма значение. Съберете всичко и го предайте на екипа ми. Сигурна съм, че в Бюрото ще са по-бързи от Центъра.

Добс кимна. В Центъра по криминология „Хърцбърг-Дейвис“ бяха бързи, но не колкото лабораториите на ФБР.

Гимбъл хвърли таблета на задната седалка на събърбана и закрачи бързо към гаражната клетка.

— Да видим какви тайни е пазело нашето момче в наетото си скривалище, детектив! — викна през рамо.

Предполагам, вече сте открили телефона ми и сте успели да прочетете всички есемеси, които си разменяхме с Майкъл. Изглеждате ми като хора, които не претупват нещата. Паметта ми е доста надеждна, но вероятно ще бъде най-добре, ако прегледате истинските съобщения, вместо да четете спомените ми, които съм описала по-долу. Ще се опитам да съм максимално точна, но момичетата бъркаме понякога. Нали, Джесика?

В отворената складова клетка Добс и Гимбъл откриха специален агент Бегли наведен над следите от гуми върху прашния бетон. Той хвърли бърз поглед към двама им:

— Пратих снимки в лабораторията. В момента ги обработват. Искат да опитам да взема и отпечатък.

Добс се намръщи:

— Не водите ли със себе си криминалист, за да събира той веществените доказателства?

— Бегли беше лабораторно генийче, преди да го дръпна при нас — отвърна Гимбъл. — Дванайсет години в Екипа по веществени доказателства в Куонтико. Той е подвижната ми лаборатория. Ако повикам екип за бързо реагиране, ще трябва първо да ги чакам сто години, след което да стоя и да гледам как половин дузина души се мотаят из местопрестъплението ми и работят четири пъти по-бавно и три пъти по-неефективно от Бегли. Не, благодаря.

Бегли очевидно вече бе чувал този монолог, и то неведнъж. Отново се бе навел и изучаваше следите.

— Разстоянието между гумите е малко. Това подсказва, че колата е компактна. Широките гуми може би значат, че си имаме работа с някакъв спортен автомобил. Поддържал го е в постоянна готовност — има зарядно за акумулатора, също и стабилизатор за горивото.

Гимбъл вече бе продължила напред. Оглеждаше етикетите върху кашоните.

— Какъв е този адрес в Ню Йорк? Изглежда, всичко тук е пратено на Кеплър от някоя си Меган Фицджералд.

Добс ѝ разказа какво е научил за семейството на Кеплър.

— Мислиш ли, че е тръгнал натам? — попита Гимбъл.

Детективът поклати глава:

— Съмнявам се. Осиновен е и си е имал някакви разправии с родителите. Поддържа връзка само със сестрата. През цялото време, докато беше при нас, искаше да разговаря с нея. Тя пък на свой ред му подпали телефона.

— Някой да прати есемес на Сами, че ни трябва заповед за всички данни от телефона на сестрата — обаждания, есемеси, локации. — Гимбъл щракваше с пръсти при всяка дума.

— Заемам се — отвърна Вела.

— А къде е описът, който поисках? Какво имаме тук?

— Каза след час.

— Излъгах. Движи се с два часа преднина пред нас. Не разполагаме с цял час. Когато казах „час“, имах предвид „преди десет минути“.

— И аз така си помислих — рече Вела. — Около половината от кашоните са пълни с книги. По-голямата част нехудожествена литература — психология, самопомощ, такива неща. Купища Фройд.

— Звучи като нещо, за което си си мечтал отдавна — промърмори Бегли.

— Учил е психология в „Корнел“, преди да напусне още в първи курс. Баща му е психиатър, майка му е психолог, а и сестра му учи нещо такова — каза Добс. — Открихме аудиокниги с подобна тематика в камиона му.

— Друго? — щракна с пръсти Гимбъл.

— Кошове с чорапи, бельо, ризи, дънки. Всички изглеждат така, сякаш някой е ровил из тях. — Той посочи към закачалката за дрехи. — Това са все костюми. И то скъпи — „Армани“, „Китон“, „Бриони“. Намерих официални ризи, вратовръзки, обувки и чорапи в онези контейнери под полиците. Определено е преровил и тях.

— Значи нашето момче се изтупва, преди да поеме на път — рече Гимбъл. — Нещо, което да подсказва, че е държал пари в брой тук?

Вела прехапа долната си устна.

— Нищо стопроцентово.

— А нестопроцентово?

— Ти не обичаш подобни неща.

— Днес обичам.

Вела посочи в дъното вдясно.

— Там открих сейф. Вратата му бе затворена, но не беше заключен. Празен е.

Гимбъл хвърли поглед към Добс:

— Взехте ли му паспорта?

Той поклати глава.

— Портфейлът му все още е в управлението. Кредитни карти, шофьорска книжка. Екипът ми не намери паспорт нито в апартамента му, нито в камиона му.

Гимбъл вдигна очи към тавана.

— Можем да изкажем предположение, че е държал тук пари, паспорта си, а защо не и фалшиви документи — заразсъждава на глас. — Разполага с превоз. Два часа пред нас е. Няма да рискува на летището. Няма нужда да взема автобус или влак, щом има кола. Трябва да се омете оттук колкото се може по-бързо, така че въпросът, който би следвало да си задаваме, е: „Накъде би тръгнал господин Кеплър?“. Към пристанището или към магистралата?

— Ако стигне до пристанището — отвърна Добс, — може да се опита да подкупи някого и да се качи на товарен кораб. Ако пробва пътнически, ще се сблъска със същите проблеми, каквито ще има и на летището — разплащанията в брой се следят изкъсо, а би следвало да предположи, че внимаваме за появата на името му някъде.

Гимбъл присви очи:

— Моля ви, кажете ми, че някой е проявил здрав разум и е пуснал името му в системата? Всъщност двете му имена?

Добс кимна:

— Администрацията за сигурност в транспорта и останалите агенции бяха информирани, когато го пуснахме за общо издирване минути след като избяга от Управлението.

— Браво на вас — рече Гимбъл.

Зад тях изникнаха специален агент Сами Гогънс и детектив Уилкинс. Гогънс крепеше малък лаптоп на сгънатия си лакът, докато със свободната си ръка тракаше по клавиатурата.

Гимбъл пристъпи към него:

— Кажи ми, че си изнамерил нещо полезно от камерите, Сами.

Агент Гогънс смръщи чело:

— Няма нищо от излизането му от това място, както и от лицевото разпознаване по камерите на Седма или на надлеза към магистралата.

— Снимат всяка кола, нали?

Гогънс кимна.

— Системата обаче не е безгрешна. Камерите имат видимост само към предните седалки, а като се вземат предвид отблясъците от утринното слънце, които изкривяват образа, бих дръзнал да пресметна, че около шейсет процента от онова, което успяват да запишат, върши работа. Напълно е възможно човек да се изплъзне.

Гимбъл отново защрака с пръсти. Мислите ѝ очевидно вряха и кипяха. Наведе се и внимателно огледа следите от гуми, след което вдигна очи към агент Вела:

— Тези може ли да са фалшиви? Да е пробвал да ни метне, а вместо това да е продължил пеша?

— Не виждам как. Убеден съм, че тук е имало кола и че е била преместена тази сутрин. Този тип изглежда умен. Мисля, че ако е искал да ни преметне, е щял да ни позволи да зърнем автомобила в един или друг момент. Поне да знаем какво преследваме. Доста се е постарал да излезе оттук незабелязан. Надали се движи пеш.

Гимбъл се замисли над думите му, измъкна телефона си, набра някакъв номер и включи на високоговорител.

Добс се наведе към Гогънс:

— Тя винаги ли подлага всичко на съмнение?

— Аха — отвърна агентът.

— Чух те, Сами — намигна му Гимбъл.

Отсреща вдигнаха на второто позвъняване.

— Щатски маршал Гарисън.

— Докъде стигнахте с претърсването на това място? Изскочи ли нещо?

— Още не. Проверихме всичко без редицата, където сте вие. Не мисля, че е тук — отвърна Гарисън. — От видеозаписа, който изгледахме с Гогънс, изглежда, че е хукнал право към складовата си клетка, покрил е камерата и е изчезнал.

Гимбъл хвърли бърз поглед към Гогънс, който ѝ кимна.

— Проверете и останалото за всеки случай — рече тя в телефона. — Камък да не остане непреобърнат.

— Разбрано.

Тя затвори и прибра телефона в джоба си.

— Някой да ми даде карта.

Гогънс извъртя лаптопа си към нея. На екрана бе отворена карта на Калифорния.

— Заел съм се. Като се има предвид двучасовата му преднина и движението, би следвало да е някъде в тези жълти очертания.

Лицето на Гимбъл посърна.

— Господи, това е прекалено голяма площ. Вече може да е на половината път към Тихуана, с друга кола и с променена външност.

— Колата ви ще е готова след около пет минути, сър. Тъкмо приключват с вътрешното почистване.

Запомнил адреса в Нийдълс, Калифорния, прибрах шофьорската книжка на Роланд Ийдс в предния джоб на сакото си „Армани“, вдигнах очи към жизнерадостната млада дама и се усмихнах.

— Наистина съм ви много благодарен, че ме вместихте без предварителна уговорка.

Тя ми се усмихна на свой ред. Казваше се Сузи, ако се вярваше на табелката с името на гърдите ѝ.

— Прекрасна кола. Момчетата ще се избият кой да се погрижи за нея. Коя година е?

— 1969.

Тя хвърли поглед през рамо към мъжа с белия гащеризон, който пиеше вода от чешмичката в ъгъла:

— Шейсет и девета е, Брад. Печелиш.

Подръпнах десния си ръкав нагоре и погледнах луксозния „Брайтлинг Нейвитаймер“ на китката си. Почти единайсет преди обед.

Бях тук малко повече от два часа и половина.

„Девъл ин дъ Дитейл“ изобщо нямаха проблем да ме приемат на момента, особено след като им казах, че искам VIP пакета заедно с няколко допълнителни услуги, които избрах от списъка, окачен над главата на Сузи — общо към петстотин долара. Сузи ме уведоми, че всичко ще отнеме няколко часа. Казах им, че не бързам и нямам нищо против да изчакам.

Те вкараха черното ми „Порше 911“, модел 1969 година, в централния отсек, затвориха огромната врата и се хванаха на работа. Това бе идеално за мен, понеже „Девъл ин дъ Дитейл“ се намираше точно срещу „Стоу ен’ Гоу“ в Аламеда. От чакалнята им, където бях седнал с брой на списание „Роуд енд Трак“ отпреди шест месеца в ръце, имах прекрасна видимост към предния вход на склада, а когато вратата се отвори, можех да видя и моята клетка. Докато се наслаждавах на безплатното кафе, предлагано от фирмата, и дъвчех шоколадови понички, наблюдавах как детективи Добс и Уилкинс пристигат десетина минути след като тръгнах. Скоро към тях се присъединиха отрядът на спецчастите и два черни събърбана, които толкова очевадно бяха на федералните, че със същия успех можеха да имат изписано ФБР с огромни бели букви на всяка врата, а от антените им да се веят американски знамена.

Знаех, че бързо ще открият моята клетка.

Бях сигурен, че ще се захванат за следите от гуми и за липсващото возило.

Знаех местоположението на всяка камера в склада и бях уверен, че покривайки няколко точно подбрани, ги лишавам от образа на онова, което карам, и от какъвто и да било начин да идентифицират превозното ми средство.

Много добре ми бяха известни и камерата на Седма, както и онази на надлеза към магистралата няколко пресечки по-нататък — това бяха единствените две камери в околността. Бях гледал достатъчно филми и сериали, за да знам какво ще предположат — че съм избягал. Като се основават на часа на тръгването ми, щяха да определят по картата къде да търсят. Със сигурност щяха да се опитат да издирят моя снимка зад волана на мистериозното возило.

Затова, вместо да бягам, изчаках.

Представях си как определят зоната на търсене — гигантска поничка, която бавно се разтяга от средата, от „кота нула“ — складовия комплекс.

Наблюдавах как спецчастите и щатските маршали търчат насам-натам като мравки. Гледах как ровят из кашоните, които държах в клетката си, докато без съмнение се питат какво липсва. Там нямаше нищо, което да е важно за мен. Всъщност вече нямаше. Взех всички пари в брой, които имах — почти шест хиляди долара — и каквито дрехи успях да натъпча в багажника на поршето. Когато напуснах дома си, тази кола като че ли беше единственото, за което наистина ме бе грижа.

— Готово, сър — обади се Сузи иззад касата. — Ще струва петстотин двайсет и три долара и осемдесет и седем цента.

Изправих се, измъкнах щипката за пари от джоба си и отброих седем чисто нови стодоларови банкноти.

— Ако обичате, разпределете остатъка между хората, които работиха над колата.

Усмивката на Сузи стана още по-широка.

— Благодаря ви! И пак заповядайте при нас!

Тежка прозявка се отрони от мен. Чак тогава осъзнах, че не съм спал почти цяло денонощие. Като се има предвид какво ми предстоеше, наложително бе да си почина.

Излязох от „Девъл ин дъ Дитейл“ и направих ляв завой към Аламеда, насочвайки се към магистралата. Едва устоях на порива да помахам за довиждане на все по-нарастващото количество хора от правоохранителните органи от отсрещната страна на улицата.

— Ей, Гимбъл! Какво ще кажеш за това? — провикна се агент Вела откъм складовата клетка.

Добс и Гимбъл го откриха в далечния ъгъл.

— На колко години е бил Кеплър, когато е бил осиновен? — попита той.

— Нямам представа — отвърна Добс. — Поискахме съдебна заповед досието по осиновяването му да бъде разсекретено, но съдията ни отряза. Нямало връзка. Защо?

— Този кашон е пълен със стари униформи от сиропиталището „Уиндъм Хол“. Всички размери — от бебета до панталони като за възрастни. Тук виждам три проблема. Първият — защо му е на Кеплър да съхранява всичко това? В приютите дават дрехите на друго дете, когато не ти стават на теб. Не си запазваш старите униформи. Второ — останах с впечатление, че е бил осиновен, докато е бил в крехка детска възраст. Откъде и защо се е сдобил с големите размери?

Гимбъл вдигна очи към Добс:

— Споменавал ли е пред вас за място, наречено „Уиндъм Хол“?

Добс поклати глава.

Гимбъл отново се извърна към Вела:

— Каза, че виждаш три проблема. Какъв е третият?

Вела бръкна в кашона и извади чифт панталони. Изглеждаха като прекарани през шредер.

— Мисля, че някой ги е нарязал. Има и още няколко в подобно състояние. И ризи.

Гимбъл ги огледа внимателно.

— Мислиш ли, че принадлежат на жертвите?

— Ще ги пратя за проверка, но на пръв поглед не виждам следи от травми — няма кръв, няма петна… само разрезите.

Уилкинс потупа Добс по рамото:

— Току-що ми се обадиха за подпалена кола на рибния пазар — син „Форд Ескорт“. Звучи като колата на адвоката на Кеплър. Има и труп.

Не се гордея с това, Джесика, но мисля, че ще ме разбереш — направо ми изкара ангелите. И кой не би се паникьосал? Това се случи, преди да те опозная и да разбера какъв мил и щедър човек си. Е, няма да е зле да поработиш малко над разбиранията си за мода, но това в момента е маловажно. Тогава бях по-загрижена как да опазя брат си и собствения си задник. Не може да обвиняваш една жена за това, нали?

Телефонът ми иззвъня два пъти, докато бях в офиса на доктор Барт, и още веднъж, докато вървях обратно из къщата, внимателно избягвайки госпожа Нийс и воя на прахосмукачката, с купчина досиета на пациенти в ръце.

Калифорнийски номер.

Не този на новия телефон на Майкъл.

След третия път обаждащият се най-накрая реши да остави съобщение, вместо да затвори.

Прибрах се в стаята си, оставих папките на леглото, бързо затворих вратата и прослушах гласовата си поща.

„Меган Фицджералд, обажда се специален агент Джесика Гимбъл от Федералното бюро за разследване. Искам при първа възможност да ми звъннете на този номер. Става дума за брат ви“.

Изтрих съобщението.

(Извинявай, Джесика!)

Майкъл беше прав. Знаеха номера ми. А това означаваше, че могат да получат списъка с обажданията ми от оператора и да открият новия номер на Майкъл. Нямаше значение дали телефонът му е „еднодневка“, или не — сигурно имаха начини да го проследят, щом научеха номера.

Започнах да пиша есемес, но се отказах. И това ще видят, нали така? Ченгетата по филмите винаги откриват подобни неща.

Изтрих съобщението и вместо това се обадих на Майкъл.

Прехвърли ме на гласовата му поща. Оставих му кратко съобщение.

Чакай малко. А нима нямаше да могат да прослушат гласовата му поща? Понеже бях изнервена, почвах да действам непредпазливо. Само обаждания „на живо“!

Хвърлих телефона на леглото и се зарових из папките.

Бях използвала ножа за писма от бюрото на доктор Барт, за да отключа шкафчето. Старият метал леко се поогъна, но никой нямаше да забележи, че съм насилила ключалката. Повредите можеха да са резултат от дългата употреба.

Доктор Барт имаше стотици досиета. Нямаше как да взема всички.

Нищо за Роланд Ийдс, нито за фалшивото име, което бе използвал — Филип Уордуел.

Имаше обаче папка с името на Алиса Тепър. Не твърде дебела. Информацията вътре не бе повече от онази в моето. Издърпах и двете и ги оставих върху бюрото. Доктор Барт имаше две досиета за Майкъл — едното озаглавено „Майкъл Кеплър/Фицджералд“, а другото просто „М. Кеплър“. Взех и тях.

Поставих четирите папки една върху друга. Чак тогава забелязах, че всяка е маркирана с малка синя точица, едва видима. Набързо прерових чекмеджето и измъкнах всички досиета със синя точка. Общо единайсет, като броим и моето, и досиетата на Алиса и Майкъл.

Започнах с папката на Алиса.

Алиса Рина Тепър, явяваща се на задължителна терапия съгласно съдебно разпореждане след серия кражби в магазини през 2008 година. Беше на петнайсет. Бе отмъквала главно дрехи от бутици в Ню Йорк.

Аматьорка. Ако ще крадеш дрехи, всички знаят, че трябва да се насочиш към големите магазини.

Бележките на доктор Барт бяха доста неясни. Алиса се бе срещала с него половин дузина пъти в изпълнение на съдебното разпореждане. Доктор Барт обясняваше кражбите с наскоро разпадналото се семейство на Алиса — родителите ѝ се бяха развели преди година. Затова играела роля. Правела се на бунтарка. Искала внимание. Дрън-дрън. Предсказуемо.

Три страници бележки, включително стандартният пациентски формуляр, който съдържаше само безполезни данни.

Захвърлих папката на Алиса и грабнах друга.

Касандра Шатли.

Скука.

Деветнайсетгодишна, страдаща от депресия и паник атаки. Мда. Също като всяка второкурсничка на този свят. Много тъжно, Каси. Направо ще ревна. Четири страници бележки — нищо, освен най-общи клинични анализи. Без истинско заключение. Просто обобщение на всеки сеанс. Проблеми с гаджето, липса на самоуважение. Към папката с кламер бе прикрепена снимка — красиво момиче, тъмна чуплива коса, лешникови очи, хубава усмивка. Съгласно бележките доктор Барт се бе срещал с нея пет пъти в разстояние на два месеца през 2009 година.

Никол Милиган, деветнайсетгодишна, изнасилена от пича, който я завел на парти на студентско братство. Гнусно, но обичайно. И аз съм ходила на такива партита. Повдигнала била обвинения. Браво на нея. Доктор Барт я насърчавал да продължи напред, да остави неприятния инцидент в миналото и да не му позволява да определя в какво ще се превърне тя самата. Осем сеанса през 2010 година, след това нищо.

Дарси Хаас.

Айзък Дъроу.

Селена Хенис.

Джефри Лонгтин.

Катрина Никълс.

Все същото. Обичайни проблеми, почти никакви бележки, случаи отпреди почти десетилетие.

Моето досие бе още по-зле и от техните. Без абсолютно никакви бележки, само копия от формулярите по осиновяването ми. Те не представляваха тайна за мен — доктор Барт ми бе дал екземпляр от тях, когато бях на девет.

Също като моята, и папката, надписана „Кеплър/ Фицджералд“, не съдържаше нищо, освен копия от формулярите по осиновяването на Майкъл (които доктор Барт му бе дал, а брат ми бе споделил с мен). Никакви бележки. Досието „М. Кеплър“ — абсолютно същото.

Мамка му. Или доктор Барт хич не го биваше във воденето на бележки, или нарочно бе пропуснал някои неща и бе вписал това-онова, колкото да отбие номера. Мамка мууу! Бях рискувала един Господ знае какво да се добера до тези папки, а в нито една нямаше и капчица полезна информация!

Телефонът ми иззвъня. Грабнах го припряно.

Пак беше ти, само че единствената мисъл, която се блъскаше из главата ми, бе: „ФБР! Шибаното ФБР!“.

Отхвърлих обаждането, зарових се из менютата и най-сетне открих опцията „Блокирай този номер“.

Шибана работа на квадрат.

Макбукът ми беше на нощното шкафче. Грабнах го, отворих го и изчаках, докато компютърът се съживи. В лентата за бърз старт долу щракнах върху иконката на калкулатора. Това отвори браузъра Tor. Повечето хора използват Safari или Chrome. Умните хора използват Tor. Tor крие идентичността ти чрез нещо, наречено „onion routing“, криптира трафика и прехвърля на случаен принцип комуникациите през различни точки из целия свят. Съгласно информацията в десния ъгъл на екрана в момента се намирах в Мюнхен.

Доктор Роуз преглеждаше историята на търсенията ми така, както някои хора прелистват постовете на стената си във Фейсбук, затова използвах Chrome и Safari за училищни задачи и комуникация, а Tor, чиято икона бе маскирана като икона за калкулатора — за всичко, за което не желаех тя да научава. Не че правех бомби или нещо от този род, но всяко момиче си има тайни и трябва да разполага с лично пространство.

Написах „Алиса Тепър“ в търсачката.

Екранът се изпълни с дузина истории, всяка от които предъвкваше части от онова, което ми бе разказал Майкъл. Снимки на сградата, където бе апартаментът ѝ. Снимка на Майкъл под заглавие „Бягство от Полицейското управление на Лос Анджелис?“. Нищо ново.

Написах „Никол Милиган“ — момичето, което бе ходило на сеанси при доктор Барт след изнасилване. Появиха се над един милион резултата. Първите бяха обикновени профили във Фейсбук, ЛинкдИн и Туитър, понеже името бе широко разпространено. Когато кликнах върху раздела със снимките, ме заля лавина от фотографии на най-различни момичета. Безнадеждно.

Прегледах папките на доктор Барт и разгърнах онази за Касандра Шатли. В нея поне имаше снимка. Когато написах името ѝ в търсачката, също излязоха милиард резултата. Този път обаче търсех направо снимки. Открих я на трета страница. Не беше същата фотография, но момичето определено бе същото, по-възрастно с около десетина години. Всъщност вече жена, не момиче. Нямаше как да сбъркам острия ѝ нос, лешниковите очи и чупливата коса, въпреки че се бе подстригала малко по-късо, отколкото в колежа.

Кликнах на снимката.

Статията бе отпреди малко повече от година.

Статията продължаваше с това как полицията не разполагала с никакви следи. Имаше няколко продължения на историята през следващия близо месец, след това нищо.

Значително по-лесно ми бе да открия Дарси Хаас — доста по-малко разпространено име. Гърлото ми се сви, когато цъкнах върху първия от множество подобни линкове. Хвърляна многократно по стълбите, докато вратът ѝ се прекършил.

Господи.

Селена Хенис.

Айзък Дъроу.

И двамата мъртви. И двамата убити.

Когато госпожа Нийс почука на вратата ми, едва не паднах от леглото.

— Какво? — Произнесох тази единствена дума доста по-грубо, отколкото възнамерявах. — Извинявай, тъкмо се преобличах. Какво искаш?

— Трябва да вляза, за да почистя — рече госпожа Нийс. Гласът ѝ долиташе приглушено иззад вратата.

— Само секунда.

Направих си списък на всички имена от папките със сините точки, след което събрах досиетата и ги набутах в един кашон, като го тикнах най-отзад в гардероба, зад купчина училищни годишници.

Грабнах макбука и се обадих за „Юбер“, докато подминавах икономката ни и слизах по стълбите.

— Вече може да чистиш. Извинявай, трябва да тръгвам! — подвикнах през рамо.

Щях да довърша в центъра.

Трябваше да си купя нов телефон.

И след това да накарам брат ми, този трън в задника, да вдигне неговия.

Може да е било заради стълбовете покрай пътя, които пробягваха край мен със скорост сто и шестнайсет километра в час. Не си спомням кога съм слязъл от Магистрала I-10 и съм потеглил по I-15 Север. Едва си спомням как тръгнах от Лос Анджелис преди два часа. Мамка му, дори докато се обличах в складовата клетка, не можех да мисля като хората — отначало си бях сложил часовника на дясната китка, а не на лявата.

Колата се люшна за трети път и мина през шумо-вибриращата маркировка. Звукът и тръскането ме събудиха рязко, все едно някой ме зашлеви.

Отбих на едно крайпътно заведение малко след връзката с I-40 Изток, паркирах в най-затънтения ъгъл, изгасих двигателя и затворих очи.

Отворих ги два часа по-късно, чак когато клаксонът на някакъв камион ме извади рязко от съня ми без сънища. Слязох, отидох до сградата, използвах тоалетната, наплисках си лицето и се върнах при колата.

Алиса Тепър, полицията и всички събития през последните двайсет и четири часа ми се струваха като някакъв далечен спомен или кошмар.

На седалката до мен се намираха шофьорската книжка на Роланд Ийдс и мобилният ми телефон. Бях пропуснал три обаждания от Меган и нямах покритие.

До телефона бе касетата, която бях открил в куфарчето на Ийдс.

Тъмна стая — М. Кеплър — 12 август 1996 година

С почерка на доктор Барт.

Гласът му бе записан на тази лента и само чакаше удобен момент да заговори от оня свят. Човекът, когото исках да изхвърля от живота си, бе пъхнал пръсти в процепа на вратата и я държеше отворена.

Запалих поршето и се върнах на I-40.

Скоростта ми беше малко над сто и десет километра в час. Нийдълс, Калифорния, бе на по-малко от два часа път. Затова най-накрая се насилих да посегна към касетата и да я пъхна в касетофона на колата с пълното съзнание, че ако не го сторя сега, най-вероятно никога няма да я изслушам.

Касетата изсъска.

Статичен шум.

Припукване… някой мести диктофона?

След това плътният му глас. Тонколоните в поршето гръмнаха:

Доктор Барт се прокашля, след което продължи:

Чу се изщракване, съпроводено от припукване — доктор Барт или бе натиснал паузата, или бе спрял касетофона.

Следващият глас, който чух през колонките, беше моят собствен — тънък, тих и далечен. Глас на несигурно дете.

Преглътнах буцата в гърлото си и си напомних да не забравям да дишам. След което усилих звука.

— Защо трябва да седим на тъмно?

— Харесваш ли тъмнината?

— Понякога.

— Аз например я харесвам — продължи доктор Барт. Въпреки че гласът му все още беше същият, който познавах така добре, резките нотки бяха изчезнали, както често се случва, когато възрастен разговаря с дете. — Открих, че в тъмнината се говори по-лесно. Само твоят глас и моят глас. Нищо друго. Двама зрели хора, които разговарят.

— Тъмнината е плашеща.

— Може да бъде и плашеща — съгласи се доктор Барт. — Но може да бъде и успокояваща и удобна, като плътно, топло одеяло. Онова, което не виждаме, не може да ни нарани.

— Това не е вярно.

— Тази стая е най-безопасното място на света. Заклевам се. Тук няма от какво да се страхуваш. Каквото и да кажеш тук, ще си остане тук, между нас двамата. И искам да разбереш, че можеш да ме питаш каквото си поискаш и да ми кажеш абсолютно всичко. Мисли за мен като за най-добрия ти приятел. Някой, на когото можеш да имаш доверие.

— Ти си доктор психар. Мама каза да не говоря с психари никога.

— Наистина ли е казала това?

— Каза, че докторите психари искат да ме вземат от нея, затова, ако ми задават въпроси, не трябва да им отговарям.

Доктор Барт въздъхна:

— Е, ако не ми отговаряш, ще ни е доста по-трудно да се опознаем.

— Аз не искам да те опознавам.

— Затова пък аз искам да опозная теб.

— Искам мама. Къде е мама?

— Отиде си, синко.

— Къде отиде?

— На небето, боя се. Затова вчера дойде тук, за да живееш с нас.

— Не искам да живея тук. Искам да живея с мама.

Доктор Барт замълча, след което рече:

— Искаш да живееш отново с нея в мотела, заедно с приятеля ѝ Максуел Пулън?

— Само с мама. Не харесвам Макс. Макс е лош.

— Лош с теб или лош с мама?

— Лош с всички.

— Затова ли полицията те откри в гардероба? Понеже Макс е бил лош с теб?

Мълчание.

— Майкъл?

— В гардероба е тъмно. Също като тук.

— И ти си влязъл вътре, понеже там си в безопасност. Също като тук. В гардероба нищо не може да те нарани, тук също нищо не може да те нарани.

— Макс понякога ме намираше в гардероба. Не всеки път обаче.

— Не и онзи път.

Отново мълчание.

— Къде беше мама, когато ти се криеше в гардероба от Макс? — Гласът на доктор Барт стана по-силен, все едно се бе навел по-близко до касетофона.

И пак не отговорих.

— Майкъл? Къде беше мама?

— Мама спеше във ваната.

— Майка ти е спяла във ваната, докато ти си се криел в гардероба? Не е била в леглото, така ли?

— Във ваната. Мама обича да се къпе.

— А Макс къде беше?

— Не беше вкъщи.

— Но си е дошъл, нали? Дошъл си е вкъщи, докато мама е била във ваната?

Гласът ми, едва доловим:

— Аха.

— Какво се случи, когато Макс се прибра? Това е важно, Майкъл, затова искам да си помислиш много добре, преди да ми отговориш. Можеш ли — заради мен?

— Добре.

— Каза, че мама е спяла във ваната. Доста важни хора се опитват да разберат дали вече е спяла, когато Макс се е прибрал, или той я е накарал да заспи. Разбираш ли ме?

Не отговорих.

— Ако си я чул да разговаря с Макс, значи знаем, че той я е накарал да заспи.

— Не знам.

— Макс каза ли ти нещо, като си дойде?

— Не знам.

— Ти си умно момче, Майкъл. Знам, че разбираш въпроса. Макс каза ли ти нещо, когато си дойде у дома?

Тих отговор:

— Аха.

— Какво ти каза?

Гласът ми се смъкна една октава надолу, докато се опитвах да имитирам Макс:

— Той каза: „И думица да не излиза от теб, малко лайно такова!“.

— В гардероба ли беше, когато чу това?

— Не.

— А къде беше?

— Седях на леглото и гледах телевизия. Тогава дойде Макс, беше лош с мен и след това отиде при мама да бъде лош и с нея. Беше шумен.

— Той затвори ли вратата на банята?

— Да.

— Какво каза мама, когато той влезе при нея?

Мълчание.

— Какво каза Макс на майка ти?

— Каза, че би трябвало да е на работа. Каза: „Нямаше да сме така прецакани в момента, ако ходеше на бачкане, когато трябва“.

— Майка ти работеше в ресторант, нали? Като сервитьорка?

— В „Двореца на гофретите“. Обичам гофрети.

Доктор Барт рече:

— Ти си добро момче. Ако продължаваш да отговаряш на въпросите ми, може да хапнем гофрети, когато приключим.

Нищо не отговорих.

— Макс работи в строителството, нали?

— Мама казваше, че Макс е мързеливо говно, което не може да се задържи на работа като строител, понеже много кърка.

— Това от банята ли го каза?

— Не. Беше заспала. Но постоянно го повтаряше.

Доктор Барт продължи:

— Макс е обвинявал майка ти за загубата на къщата и че заради това се е наложило да се преместят в мотела, така ли е?

— За това крещеше. Макс винаги крещи.

— В банята?

— Аха.

— Майка ти разкрещя ли му се в отговор?

Мълчание.

— Майкъл? Мама крещя ли на Макс?

— Чух плискане на вода. Много плискане.

— Но не и гласа на мама?

— Макс изкрещя. Макс изкрещя толкова силно. Толкова силно! Макс изкрещя. Не можах да чуя нищо друго.

След това и моето по-малко „аз“ изкрещя от записа, изкрещя силно, за да демонстрира на доктор Барт и да му помогне да разбере как точно е звучал Макс. Достатъчно силно, за да се пресегне от миналото и да прогърми от тонколоните в поршето. Достатъчно силно, за да посегне към сърцето ми и да го дръпне толкова силно, все едно искаше да го изтръгне от гърдите ми между два негови удара.

Едва не излязох от пътя; гумите изсвириха, захапаха малко чакъл от банкета, след което се върнаха на магистралата.

Посегнах към копчето и намалих звука на стереоуредбата.

Нито доктор Барт, нито по-младото ми „аз“ продумаха в следващите няколко мига. Секундите минаваха. Когато четиригодишният ми глас прозвуча отново, беше по-тих и от шепот:

— И тогава се скрих в гардероба.

— Мирише на барбекю, детектив. Няма проблеми, кажете го. Всички си го мислим. Това не е първият ми опожарен автомобил и смея да твърдя, че всички миришат по един и същи начин — рече специален агент Гимбъл. Тя глътна ред була си на един дъх, смачка кенчето и го остави на бронята на събърбана. — Отвратителната смрад, онази, която наистина кара стомаха ти да се преобръща, е от гумите. Винаги съм си мислела, че това е неправилно.

— Аз съм детектив от отдел „Убийства“ в Лос Анджелис — изтъкна Добс. — Когато почвах като патрул, имах по един такъв случай на седмица.

— С труп ли?

Добс поклати глава:

— Най-често хлапетии опожаряват автомобилите, след като са ги откраднали и са се повозили на аванта. Е, имаше и един-два с трупове. Обикновено при разчистване на сметки в местни банди. Миризмата не ме притеснява. Вече не.

„Форд Ескорт“-ът бе облян с бензин и подпален. Докато пожарната се отзове на сигнала, от колата не бе останало почти нищо — единствено обгоряла черупка. Трупът на Филип Уордуел стоеше неподвижно на предната дясна седалка. Остатъците от костюма му бяха полепнали по онова, което бе останало от тялото му. В черепа му отчетливо се виждаха две дупки — входна и изходна рана от куршум, изстрелян от непосредствена близост. Откраднатият от полицейското управление глок бе в скута му.

— Ако не е от миризмата, защо тогава носът ви е сбърчен?

— Мисля.

— Това е физиономията ви, когато мислите?

— Действията на Кеплър не се връзват. — Добс взе смачканото кенче от „Ред Бул“ и започна да го върти из ръцете си. — Силмън — ченгето, което бе нападнато в стаята за разпити — се кълнеше, че адвокатът е бил онзи, който се е нахвърлил върху него. Е, вярно, беше ошашавен, че и с леко сътресение на мозъка. Реших, че трябва да е бил Кеплър, а Силмън просто не си спомня добре. След това виждаме как двамата излизат от сградата — Кеплър не води насила адвоката, адвокатът не води насила Кеплър. Качват се в тази кола тук — Кеплър кара, не адвокатът. Идват дотук…

— И Кеплър застрелва адвоката в главата — прекъсна го Гимбъл. — Какъв е този адвокат, който е готов да плюе на живота и на кариерата си заради клиент?

Главата на Сами Гогънс се показа от задната врата на джипа:

— Адвокат, който не е адвокат.

Гимбъл заобиколи шевито. Добс я последва.

— Какво откри, Сами?

— Намерих един Филип Уордуел, който има разрешително да практикува като адвокат в щата Калифорния, но освен ако по магически начин не е успял да се преобрази от деветдесет и три годишен чернокож в бял мъж с наднормено тегло наполовина на неговата възраст, трупът на онзи, който се е опекъл с хрупкава коричка във форда ей там, не е негов.

Гимбъл огледа полицаите и разследващите екипи на паркинга на хотел „Едуард“.

— Бегли! Къде си? — Тя закрачи към изгорелия форд. — Бегли!

От групата федерални агенти, които се бяха скупчили около близкия контейнер за боклук, се вдигна една ръка. Добс и Гимбъл тръгнаха натам.

Бегли ръчкаше с молив купчина смачкани салфетки, захвърлени на тревата.

— Върху тези има следи от кръв. Отскоро са тук.

Очите на Гимбъл се присвиха:

— Кръв? Тоест Кеплър е ранен?

Бегли поклати глава:

— Освен ако не е мъртъв. Има и мозъчна тъкан. Предположението ми е, че е използвал тези, за да се почисти, след като е гръмнал Уордуел.

— Уордуел не е Уордуел — рече Добс.

Гимбъл обясни какво бе открил Сами Гогънс.

Добс се приближи до почернелия скелет на автомобила, като внимаваше да не стъпи в някоя от локвите наоколо, и огледа човешките останки на предната дясна седалка.

— Успяхте ли да вземете отпечатъци от пръстите му?

— Няма начин — отвърна Бегли. — Огънят е причинил прекалено много щети. Мога да пусна проверка по зъбна картина, но ще ни трябва съответствие.

С ръка, облечена в ръкавица, той постави салфетките в пликче за веществени доказателства.

Гимбъл се обърна към Добс:

— Как точно са проверили самоличността му, преди да го пуснат да разговаря с Кеплър?

Добс сви рамене:

— Шофьорска книжка, визитка… Трудно е да се каже.

— Визитка… — повтори Гимбъл.

Добс осъзна накъде бие тя.

— Би трябвало да е у Уилкинс. Изпратих го до апартамента на Тепър.

Той измъкна телефона си от джоба, набра партньора си и включи на високоговорител.

Уилкинс вдигна на второто позвъняване:

— Няма го.

— Как така го няма? — изуми се Добс.

— Кое го няма? — попита Гимбъл.

Добс изнамери снимката на врабчовото перо на кожена каишка от дома на Алиса Тепър и я показа на Гимбъл и Бегли.

Гимбъл се намръщи:

— А при момичето от ваната имало ли е нещо подобно?

— Когато открихме перата в камиона му, си спомних, че съм видял това — обясни Добс. — Беше на дъното на кутийката с бижута. Казах на Уилкинс да се върне и да го прибере при веществените доказателства.

По телефона Уилкинс рече:

— Или го е отмъкнал, когато обикаляхме с него из апартамента, или някак си е успял да се върне, но така или иначе определено го няма.

— Мамка му… — измърмори Гимбъл.

— Адвокатът на Кеплър. Моля те, кажи ми, че ти е дал визитка! — обади се Добс.

— Казвам ти, че адвокатът на Кеплър ми даде визитка.

— У теб ли е още?

— Да, защо?

Гимбъл тръгна да обикаля наоколо, като щракаше с пръсти.

— Искам да свалиш отпечатъците от пръсти от нея и да ги пуснеш в системата за проверка — каза Добс. — Филип Уордуел не е Филип Уордуел.

— Ама разбира се! — изръмжа Уилкинс. — Още нещо няма ли да се обърка днес?!

Добс затвори.

— Трябва някак си да излезем една крачка преди този тип — рече Гимбъл, като щракаше с пръсти толкова бързо, че Добс го заболя само докато я гледаше. — Май ще се наложи да приберем сестрата.

Добс прехапа долната си устна.

— Като се има предвид семейството им, бас ловя, че ще се обградят с адвокати, преди да успеете да размените и две приказки с нея. Няма да предаде брат си.

— Осиновения си брат.

— Както и да е. Няма причина да разговаря с вас. Ще продължим да следим телефона ѝ, ще изчакаме Кеплър да се свърже с нея и след това ще действаме. Това е правилният ход. Все още не съм сигурен, че да ѝ се обадите, беше добра идея.

Гимбъл спря да крачи напред-назад, измъкна телефона си и демонстративно набра отново Меган Фицджералд. Когато я прехвърлиха към гласова поща, тя остави още едно съобщение, след което тикна телефона обратно в джоба на панталоните си.

— Искаме да я подплашим. Хората, които са подплашени, допускат грешки. Плашим, смущаваме, после действаме — това е планът, докато я заковем.

Тя погледна специален агент Вела, който се бе облегнал на стената на хотел „Едуард“ близо до служебния вход и ровичкаше нещо из телефона си. Тръгна към него (Добс вървеше по петите ѝ) и кресна така, че се чу из целия паркинг:

— Вела! Докъде сме с профила? Имаше половин ден, откак идентифицирахме този тип. Вече би трябвало да можеш да ми кажеш какъв цвят са долните му гащи. Искам да знам накъде се е запътил!

Вела протегна телефона си към нея.

— Със сигурност ще искаш да прочетеш това.

— Какво е? — грабна телефона тя.

Вела погледна Добс:

— Каза, че фамилията на осиновителите му била Фицджералд. Отначало не направих връзката, не и преди да видя онези книги в складовата клетка, както и аудиокнигите, които сте открили в камиона му. Като автори на някои от тях бяха посочени семейство Фицджералд. Той е бил осиновен от Роузела и Бартън Фицджералд.

— Психари, преподават в „Корнел“. Защо това да е от значение?

Вела кимна към телефона си в ръцете на Гимбъл.

— Не е бил просто осиновен. Бил е настанен там. Това е копие от полицейския доклад за последната нощ, която е прекарал с истинската си майка.

Гимбъл вдигна очи към Вела и Добс само колкото да прошепне „Господи, това е ужасно…“ след което отново се зачете в текста на малкото екранче.

Лентата продължаваше да се върти. Нито аз, нито доктор Барт не обелвахме и думичка. От тонколоните на поршето се разнасяше единствено лекото съскане. Когато гласът на доктор Барт отново долетя от високоговорителите, беше по-малко настоятелен, но продължаваше да притиска събеседника си:

— И мама ли изкрещя? Когато Макс изкрещя?

— Мама нямаше как да изкрещи.

— Защо, Майкъл?

— Понеже мама спеше.

Отново мълчание. Поне десет секунди. След това:

— Какво се случи после?

— Някой почука на вратата.

— Вратата на гардероба или вратата на мотела?

— Някакъв мъж почука на входната врата на стаята ни и Макс излезе от банята, за да види кой е.

— И кой беше?

— Не видях.

— Понеже беше в гардероба?

— Ъхъ.

— Но го чу, нали? Какво каза той?

— Искаше да знае дали всичко е наред. Чул как Макс вика силно. Макс му каза, че всичко е ОК. Каза му, че виковете били по телевизора. Мъжът явно му повярва, понеже си отиде.

— Какво направи Макс, когато мъжът си отиде?

— Седна на леглото и стоя неподвижно доста време.

— Можеше ли да го видиш?

— Легнах долу в гардероба. Виждах обувките му през процепа под вратата.

— Какво направи Макс след това? Когато стана от леглото?

— Не искам да говоря за това.

— Налага се, Майкъл. Много е важно.

— Не.

— Тогава ли Макс излезе и отиде до камиона си? Полицията каза, че държал инструментите си в служебния си камион.

— Не! Не! Не! Не искам!

Отново мълчание.

— Майкъл… — Доктор Барт понижи глас; звучеше успокояващо и утешаващо. — Искам да си поемеш дълбоко въздух.

Отново увеличих звука. Не можех да се сдържа. Едва доловимо, някъде дълбоко на заден план, чувах себе си — бързите си, накъсани вдишвания, на крачка от хипервентилация.

— Тук си в безопасност, Майкъл. Тук си на сигурно място. Макс не може да те нарани. Макс вече не може да нарани никого. Вече не може.

— Макс е мъртъв.

— Да, Майкъл. Макс е мъртъв — отвърна доктор Барт. — Поеми си още веднъж въздух и се успокой. Никой не може да те нарани тук. Нито Макс, нито който и да е.

Мина още една минута.

Две минути.

Три минути.

Доктор Барт заговори отново след почти пет минути.

— Чувстваш ли се по-добре, Майкъл?

Без отговор.

— Майкъл?

— Не съм…

Чу се силно щрак, когато лентата достигна до края и касетофонът автоматично пусна обратната страна. Тя беше празна. Въпреки това я оставих да се върти. Трийсет минути от най-шумната тишина на света.

По някое време кракът явно бе натиснал здравата газта. Осъзнах, че се движа с близо сто четиресет и пет километра в час. Намалих, щом зърнах първия знак, прелетял вдясно от мен, който показваше, че до Нийдълс, Калифорния, остава още малко.

Когато Гимбъл приключи с четенето на полицейския доклад, лицето ѝ бе пребледняло.

— Какво ли причинява нещо подобно на малко дете?

— Какво нещо? — попита Добс.

Очите на Вела срещнаха погледа на Гимбъл. Той се извърна към Добс:

— През 1996 година, когато Кеплър е бил само на четири години, го открили в гардероба на някаква мърлява мотелска стая до Драйдън, Ню Йорк. Бил изкарал вътре цялата нощ. Не заключен, обърни внимание — криел се по собствено желание. В стаята някакъв бачкатор на име Максуел Пулън бил започнал да разфасова тялото на майката на момчето с ножовка. Обвивал парчетата от трупа ѝ в бояджийски найлони и ги редял едно до друго на пода. Разследващият полицай смята, че е имал намерение да се отърве от останките, но се е уплашил. Открили висока концентрация на метамфетамини и алкохол в кръвта му, така че един Господ знае какво му се е въртяло из главата, но факт е, че когато бил приключил с около половината от трупа, седнал на ръба на леглото, налапал дулото на един трийсет и осемкалибров и дръпнал спусъка. Дори някой да е чул изстрела, никой не се е обадил в полицията. Камериерката се натъкнала на цялата тази бъркотия на следващата сутрин, когато и открила Кеплър.

— Гадост.

— Според съдебния лекар — продължи Вела — истинската причина за смъртта на майката е удавяне.

— Удавяне? — повтори Добс.

Гимбъл му подаде телефона на Вела:

— Трета страница, втори абзац.

Добс прегледа набързо написаното.

— Удавена във ваната. Почти сигурно, че не е по случайност. В кръвта ѝ няма следи от алкохол или наркотици.

Вела кимна:

— Но ето къде нещата почват да стават наистина странни. Трупното вкочаняване е започнало, преди Пулън да направи първия разрез. Обикновено трупното вкочаняване започва около два часа след смъртта и трае между осем и дванайсет часа. Съдебният лекар определя времето на настъпване на смъртта между четири и седем следобед. Според охранителните камери на мотела Максуел Пулън си тръгва малко след един следобед и се връща в шест и половина.

— С други думи, не е бил там, когато майката се е удавила? — попита Добс.

Вела поклати глава.

— Обаче пък познай кой е бил там.

— Кеплър.

Гимбъл отново бе започнала да щрака с пръсти, този път обаче малко по-тихо. Явно това ѝ бе нервен тик.

— Ако се е удавила във ваната, как водата би повлияла върху точността на определяне на времето на смъртта?

— Преди две години имах такъв случай — рече Добс. — Майка в Източен Лос Анджелис се нагълтала с шепа хапчета, припаднала и след време се озовала под водата. Съдебната лекарка измери температурата на водата и на въздуха и взе под внимание и двете стойности, когато определяше времето на смъртта. Беше сигурна в заключението си, плюс-минус трийсетина минути. Сигурно и в този случай са направили нещо подобно.

— Няма начин четиригодишно момче да удави възрастна жена — отвърна Гимбъл. — Ами някой друг? Друг заподозрян, който да е влизал в стаята преди това? Преди да се върне Максуел Пулън?

Добс отново заразглежда доклада.

— Камерите гледали само към офиса и паркинга, без пряка видимост към стаята. Всеки би могъл да влезе и да излезе.

Вела взе телефона си от Добс и го прибра в джоба си.

— Това не обяснява действията на Пулън. Ако не я е убил той, защо ще се мъчи да прикрие престъплението?

— Покрусен от загубата ѝ? — предположи Гимбъл.

Вела поклати глава:

— Вероятно заради това се е самоубил, но разчленяването на труп е акт на отчаяние, на укриване. Действията му предполагат и разкаяние. Вероятно опит да прикрие някого другиго.

— Хлапето например? — предположи Добс.

Гимбъл отново крачеше напред-назад.

— Ако хлапето я е убило — а това е едно голямо „ако“ — и този тип е искал да го прикрие, това означава, че е имал доста по-голямо участие в малкото им семейство, отколкото се създава впечатление след прочита на полицейския доклад. Не е просто наркоман, който притичва да спи в дома на гаджето си и сина ѝ. И това ме връща на първоначалния ми въпрос — какво ли причинява нещо подобно на малко дете?

Вела задъвка вътрешността на бузата си и сведе очи:

— Повечето възрастни не си спомнят нищо от първите пет години от живота си. Децата оформят спомени, задържат информация, но доста неефективно. Четох едно изследване върху развитието на човек в ранните детски години. Бяха накарали децата да си припомнят документирани събития, станали, докато са били на по три години или по-малки. Между пет и седем години помнели около шейсет процента от случилото се. Четиресет на сто при осемгодишните. Числата намаляват колкото по-голямо става детето. Подобни травмиращи събития обикновено биват блокирани напълно от съзнанието — естествена защита на мозъка, независимо от възрастта. Също така е напълно възможно всяка секунда от случилото се да се е запечатала в подсъзнателните или дори съзнателните му спомени, което означава, че въпросните събития са изиграли ключова роля в оформянето на всяко негово решение, без значение дали го осъзнава, или не.

— Което би могло да обясни факта, че открихме Тепър във ваната му — вметна Гимбъл.

Добс се извърна към нея:

— Казахте, че има още поне осемнайсет жертви, свързани с Човека птица… има ли други, открити във вана?

Гимбъл поклати глава:

— Нито една. Алиса Тепър е първата.

Вела се ококори, като осъзна за какво мисли Добс:

— Някакво отключващо събитие го е върнало назад във времето.

— Казахте, че е бил настанен у семейство Фицджералд след смъртта на майка си и бил отгледан от осиновителя си — продължи Добс. — Бартън Фицджералд е починал преди дни. Аневризма.

Гимбъл килна глава настрани:

— Според доклада сеансите на доктор Фицджералд с Кеплър са документирани на запис и са засекретени от съдия Хари Ларсън.

— Проверих го. Ларсън се е пенсионирал преди почти десетилетие. Трябва ни някой друг, който да отмени тази заповед. Това ще отнеме известно време. По-голям шанс имаме да се сдобием с досието по осиновяването му — рече Вела.

Гимбъл спря да крачи.

— Трябва ни всичко. Всяко листче хартия. Както и всичко, което можем да открием за истинските родители на този тип. Абсолютно всичко. Няма нещо, което да е без значение. Намерете ми съдия, който да разбере това и да е готов да подпише съдебна заповед.

Вела прехапа долната си устна:

— Райнс?

— Ако смъртта на осиновителя е отключващото събитие — започна Добс, — Алиса Тепър е само началото. Осемнайсетте трупа, които сте открили досега, ще са само генерална репетиция за онова, което предстои. За финалната игра.

Гимбъл се извърна към изгорелия форд и кресна:

— Бегли! Приключвай! Прегрупиране при камиона на Кеплър! — А на Добс нареди: — Трябва да огледаме местата, където е бил, за да предвидим накъде се е насочил, и вие идвате с нас.

Пристигнах в Нийдълс, Калифорния, като в полусън. Безлюдният пейзаж на пустинята Мохаве, който прелиташе край колата, река Колорадо… не видях нищо. Изслушах трийсетте минути тишина от втората страна на касетата, след което пуснах отново първата. Лентата се въртеше вече за трети път, когато най-накрая завих по Дюнс Роуд, открих номер седемдесет и осем и чак тогава осъзнах, че съм пристигнал.

Минах покрай малката запусната мобилна къща, обърнах в края на Дюнс и се върнах обратно. Паркирах от отсрещната страна на тясната уличка. Погледнах шофьорската книжка на Роланд Ийдс и се убедих, че съм на правилното място.

Под провисналия навес тихо ръждясваше стара „Мазда“. Покрай напукания тротоар бяха подредени няколко саксии, в които растяха само бурени. Нямаше ливада, единствено малък алпинеум вляво от алеята към дома — именно оттам се носеше белият прахоляк, който покриваше бетона и потъмнелите метални стени. От пилона до вратата висеше разпокъсано и избеляло американско знаме.

Пъхнах пръст под яката на ризата и опитах да разхлабя стегнатия около врата ми плат.

Помня, че преди няколко часа идеята да се облека отново в прилични дрехи ми се бе сторила добра. Сега обаче ризата ме задушаваше. Чувствах се неудобно. Сакото от „Армани“ беше смачкано на топка и захвърлено на пода. В главата ми натрапчиво се въртяха мисли за маратонките в багажника и как ще е чудесно да ги обуя вместо мокасините „Берлути“, с които бях в момента. Насилих се да си припомня кого търсеха полицаите и с какво се предполагаше да е облечен издирваният. Именно по тая причина бях навлякъл всичко това.

Телефонът „еднодневка“ завибрира на седалката до мен. През по-голямата част от пътуването нямах обхват и накрая се бях отказал да го използвам.

— Мег? Защо ми се обаждаш от своя телефон? Нали ти казах да купиш предплатен!

— Не си ли прослуша гласовата поща? ФБР ми звъни постоянно. ФБР! Щом ми знаят телефона, значи имат и достъп до списъка с последните ми разговори. А когато разберат, че това е твоят номер, могат да те проследят!

— Успокой топката, Мег.

Съжалих за думите си още в мига, в който излетяха от устата ми. Образът на почервенялото лице на Мег изникна в съзнанието ми.

— О, животът ми вече е пълен дзен. Чувствам се много по-добре — рече саркастично тя. — Ами ако ни слушат точно в тази секунда?

— Първо трябва да вземат съдебна заповед, а надали са разполагали с достатъчно време — казах.

— Откъде черпиш сведенията си? От филмите за Джейсън Борн? Не мисля, че трябва да рискуваме. Първото, което трябва да направиш, след като приключим разговора, е да унищожиш това нещо.

— И как ще се свързвам с теб? И ти трябва да си намериш нов телефон.

— Вече си купих. — Тя ми издиктува номера. — Записа ли го?

Запомних го.

— Не ми звъни, преди да си купиш и ти „еднодневка“ — настоя Мег.

Опитах се да сменя темата:

— Какво откри в кабинета на доктор Барт?

— Човек, ти слушаш ли ме изобщо? Трябва да сме сигурни, че не разполагат с новите ни номера.

— Да. Чух те. Ясно и отчетливо. Какво откри?

Тя ми разказа за малките сини точки върху някои папки.

— Познато ли ти е името Никол Милиган? Дарси Хаас? Айзък Дъроу, Селена Хенис, Касандра Шатли, Джефри Лонгтин, Катрина Никълс?

— Не.

— Нито едно?

Като че ли едно ми беше познато, но не можех да се сетя откъде. Паметта е като вода — когато се опитах да я сграбча, пръстите ми просто минаха през нея.

— Майкъл?

— Не. Нито едно. Защо?

Меган понижи глас почти до шепот:

— Всички са мъртви, Майкъл. Всички, с изключение на двама.

Долових гласове някъде недалеч от нея. След това някакво момиче се засмя, а някакъв тип викна нещо.

— Къде си?

— В „Старбъкс“ до кампуса.

Чудесно. Далеч от къщата.

— Кои двама? — попитах.

— Не искаш ли да знаеш как са умрели?

— Не сега. Нямаме време за това.

— Убити са. Поне така изглежда. Всички.

И двамата замълчахме. След това отново попитах:

— Кои двама все още са живи?

Меган не отговори.

— Хайде, Мег.

— Никол Милиган и Джефри Лонгтин.

— Трябва да ги издирим. Можеш ли да ги откриеш?

Меган отново замълча.

— Мег.

— Добре де, добре.

Очите ми отново се спряха на мобилната къща.

— Имаше ли досие за Роланд Ийдс?

Тя въздъхна:

— Не. Нищо — нито за това име, нито за Филип Уордуел.

Почти бях сигурен, че доктор Барт ще има папка за Ийдс.

— Майкъл? Откъде знаеше, че Алиса Тепър е един от пациентите на доктор Барт?

Стори ми се, че някой в къщата отсреща се движи.

— Майкъл? Там ли си още?

— Видях перото, Мег. Казах ти. И бейзболната картичка.

— И казваш, че не я познаваш? И никога не си я срещал?

— Не ми ли вярваш?

— Просто беше толкова… уверен. Каза, че ще има папка, и наистина имаше.

— Мег — рекох аз. — Някой се опитва да ме натопи. Някой, който е свързан с доктор Барт, с пациентите му, с научните му изследвания. Става дума за тъмната стая. Това трябва да е! Трябва да ми вярваш, Мег. Имам само теб.

— Вярвам ти, Майкъл.

Гласът ѝ трепна и издаде истинските ѝ чувства. Искаше да ми вярва.

Замълчахме. Мина известно време.

Меган наруши тишината:

— Какво имаше на касетата?

Разказах ѝ.

— Ау!

— Аха.

— Прибери се и заедно ще измислим какво да правим — рече Мег.

— Ще ти напиша есемес веднага щом се сдобия с нов телефон. Тогава ми прати всичко, което си изровила за Никол Милиган и Джефри Лонгтин.

Преди да каже каквото и да било — преди да е опитала да ме убеди да направя нещо друго — затворих.

Изгасих двигателя и слязох от поршето. Поизпънах схванатите си ръце и крака.

Завесата на един страничен прозорец на мобилната къща се вдигна три-четири сантиметра и отново се спусна. Миг по-късно входната врата се отвори и някаква масивна жена с хавайска рокля с флорални мотиви попита намръщено:

— Ти пък какво правиш тук, дявол те взел? Къде е Роланд?

„Къде е Роланд“ ли?

Не я познавах. Сигурен бях, че никога преди не съм я виждал.

Къса посивяла коса. Преполовила петдесетте. Тъмна, загрубяла от слънцето кожа. Цигара, тикната в устата. Огледа улицата, преди да извърне намръщеното си лице към мен и да ме подкани с жест:

— Довлечи си задника тук, преди някой да те е видял.

Тялото ми не искаше да помръдне. Ръцете и краката ми все едно се бяха вкаменили.

Не съм сигурен какво точно очаквах да открия в къщата на Роланд Ийдс, но наличието на друг човек определено усложняваше нещата.

Значително.

Тя се намръщи още повече, сграбчи цигарата с два пръста, метна я на избелялата изтривалка и я стъпка.

— Мамка му, ела тук!

Продължи да оглежда улицата и съседните къщи със стиснати зъби.

Затворих вратата на колата, пресякох и минах през димната завеса, за да вляза в мобилната къща.

Тя затвори вратата зад мен и превъртя резето.

— Боже, по всички новини те дават. Ега ти кашата! Къде е Роланд?

— Още е в Ел Ей — отвърнах. Понеже нямах представа какво има предвид, се налагаше да импровизирам.

— Обаче е добре, нали? Нищо не се е случило? Притеснявам се за това момче.

— Сметна, че ще е по-добре, ако не сме заедно. Каза, че полицията ще издирва двама души, които се придвижват в пакет. — Това ми се стори като възможно най-логичния отговор. Защо иначе Роланд би останал в Ел Ей, след като избягахме от полицейското управление? — Каза да се чакаме тук. Явно съм го изпреварил.

Тя отново привдигна завесата и огледа улицата.

— С кола като тази хич не е чудно. Не можа ли да намериш нещо, което да не бие чак толкоз на очи? Какво е това, порше ли?

— Да.

Тя поклати глава:

— Надявам се, че не е регистрирано на твое име. Не си чак толкова тъп.

— На една от фирмите на родителите ми.

— Трябва да се отървеш от колата при първа възможност. Направо си подритваш късмета с луксозно возило като това. — Тя смъкна завесата и се извърна към мен: — Колко зад теб е Роланд?

— Нямам представа.

Тя най-накрая спря да се мръщи и въздъхна.

— Гладен ли си? Сигурно умираш от глад. Кога яде за последно?

Позамислих се. Осъзнах, че почти двайсет и четири часа не съм слагал трохичка в устата си.

— Ами май вчера — отвърнах.

Стомахът ми изръмжа дълбоко, все едно да потвърди думите ми.

Мобилната къща бе по-голяма, отколкото очаквах. Въпреки това обаче надушвах застоялата вода в мивката на миниатюрната кухничка. По-голямата част от стената във всекидневната заемаше огромен шейсетинчов телевизор, който изглеждаше прекалено голям за място като това тук. Звукът му бе изключен. Вървеше един от денонощните новинарски канали.

Жената проследи погледа ми.

— Местните новини приказват нонстоп за теб. По националните още няма нищо, но от време на време превключвам и на тях.

Тя взе дистанционно от малката масичка, вградена в стената до кухнята, и пусна Кей Ен Би Си от Лос Анджелис. Снимката от шофьорската ми книжка изникна до някакъв репортер, когото не познавах. От другата страна на перфектно сресаната му коса имаше снимка на двама ни с Роланд Ийдс в коридора на Полицейското управление на Лос Анджелис. Мисля, че беше от камерата до асансьорите, но не съм сто процента сигурен.

Жената остави дистанционното на масата на около трийсетина сантиметра от един хромиран деветмилиметров пистолет; до него имаше кутийка с муниции. После отвори хладилника и се зае да ровичка вътре.

— Имам шунка, печено говеждо и сирене за сандвичи. Ще свършат ли работа?

— Разбира се.

— Шунка или говеждо?

— Какво ще кажеш и за двете? Умирам от глад.

Очите ми не се отделяха от пистолета.

Тя запали още една цигара, подбра няколко неща от хладилника, включително буркан с майонеза, и остави всичко на плота. Измъкна чиния от шкафа вдясно от нея, паркира фаса в ъгълчето на устата си и почна да ми прави сандвич.

— Може да пуснеш звука, ако искаш. Просто се уморих да ги слушам как дуднат. Не им е известно много. — С леко напевен глас имитира тв водещите: — „Майкъл Кеплър уби Алиса Тепър. Майкъл Кеплър избяга от Полицейското управление на Лос Анджелис с помощта на адвоката си. Майкъл Кеплър, Майкъл Кеплър, Майкъл Кеплър…“. — Замълча за секунда. — Открили са склада. Телевизиите явно са се домъкнали там тъкмо когато местните дръвници са приключвали с претърсването. — Тя подсвирна. — Че и федерални имаше, и щатски маршали… Роланд бе споменавал, че това ще е нещо голямо, но не мисля, че някой е очаквал чак толкова голямо.

Взех дистанционното и натиснах бутона за звука. Камерата се приближи, картината насичаше. Вътрешността на комплекса „Стоу ен’ Гоу“. Забелязах детектив Гарет Добс. Разговаряше с някаква привлекателна жена с кестенява коса, вързана на опашка. Въпреки че бе с дънки и бял потник, веднага ставаше ясно, че е от ФБР.

— Това е специален агент Джесика Гимбъл — осведоми ме жената от другия край на кухненския плот. — Репортерите ѝ изровиха името, но нищо повече не са казали. Пуснах едно търсене в Гугъл за нея, но нищо не излезе.

И тя махна към екрана.

Оставих дистанционното на масата, този път обаче малко по-близо до деветмилиметровия, отколкото бе стояло преди. Кутрето ми докосна за миг студения метал.

Жената се извърна от плота и сложи на масата пред мен пълната чиния, върна се до хладилника, извади кенче „Кока-кола“ и я сложи до нея:

— Сядай и яж!

Придърпах един стол и седнах. Не изядох сандвича, а по-скоро го погълнах. Пресуших и колата на две-три глътки.

Жената загаси цигарата си в мръсен пепелник с логото на хотел „Ем Джи Ем Гранд“ и се взря в мен с учудване:

— Боже, ама все едно никога досега не си ял.

Очите ми се спряха на купчината неотворени писма, разпилени в другия край на масата. Сметки, реклами на „Пъблишърс Клиъринг Хаус“… Вдигнах празното кенче и го разклатих:

— Ще ми дадеш ли още една?

— Аха.

Когато стана и се запъти към хладилника, хвърлих бърз поглед върху най-горния плик от купчината. Беше адресиран до Ърма Ийдс.

— Ърма, Роланд каза ли ти защо Алиса Тепър трябваше да умре?

Очите ми неволно пробягаха по деветмилиметровия върху масата. Побързах да погледна към нея.

Тя отвори кенчето, което издаде удовлетворено съскане, и го сложи пред мен. И нейният поглед пробяга по пистолета.

— Роланд не ми каза кой знае какви подробности — рече тя. — Само — че трябва да се случи. Че няма друг начин да се свърши с всичко това.

Отпих от колата.

— Няма ли да хапнеш и ти?

Очите ѝ отново се стрелнаха към пистолета. Усмихна се:

— Ще изчакам Роланд.

На екрана репортерът тъкмо описваше с подробности как бяхме успели да се измъкнем от Полицейското управление на Лос Анджелис. Млъкна насред дума. С крайчеца на окото си видях как докосва лявото си ухо — без съмнение слушаше какво му съобщават в слушалката. Когато отново погледна към камерата, лицето му бе напрегнато:

— Получихме информация за опожарена кола до рибния пазар. Сега ще се включим оттам на живо… изглежда, сякаш двата случая са свързани.

Екранът примигна. Появи се картина от паркинга зад стария хотел „Едуард“. Камерата бе обърната към червенокоса репортерка, която оправяше яката на блузата си и разговаряше с някого извън кадър. Щом разбра, че е в ефир, тя отпусна ръка и впи поглед в обектива.

Не чух какво каза. Бях прекалено зает да оглеждам димящите останки от автомобила зад нея.

Колата на Роланд Ийдс.

Когато репортерката каза, че жертвата, открита на предната дясна седалка на опожарения „Форд Ескорт“, е била убита с единичен изстрел в главата, двамата с Ърма Ийдс се хвърлихме едновременно към пистолета.

Дистанционното изхвърча от масата, плъзна се по покрития с линолеум под и се удари с трясък в ламинираното шкафче на около метър зад Ърма Ийдс. Едрото ѝ тяло се хвърли напред със скорост, която изглеждаше невъзможна за жена с нейните размери и на нейните години. Пръстите ѝ се добраха до деветмилиметровия, но ъгълът, от който подходи, бе неудобен и вместо да сграбчи студената стомана, тя го завъртя по гладката повърхност.

Скочих. Дървеният стол падна с трясък зад гърба ми, докато се мятах към оръжието. Ако не се беше завъртял, сигурно нямаше да го докопам, но ръкохватката му се удари право в дланта ми. Грабнах го, повече благодарение на късмета, отколкото на ловкостта си.

Това обаче не спря Ърма Ийдс. С писък на банши4, изтръгнал се от устата ѝ, тя сграбчи края на масата и дръпна рязко нагоре. Чинията, пепелникът и кенчето ко̀ла литнаха във въздуха. Масата се килна към мен, последвана от неконтролируемо носещата се напред Ърма. Сто и петнайсет килограма тлъстини и кости се врязаха във великолепното творение на „Икея“. И масата, и жената се стовариха върху мен. Залитнах назад, спънах се в малката масичка и се стоварих на пода до дивана.

Ърма първа се изправи и отново се хвърли към мен, като се препъна. Падна върху ми и когато рамото ѝ се заби в центъра на гърдите ми, чух ужасяващо изпукване.

Останал без въздух, бях сигурен, че ми е счупила не едно, а поне няколко ребра, когато осъзнах, че звукът е дошъл откъм малката масичка, станала на парчета под месестото ѝ бедро.

Някак си успях да задържа пистолета. Промуших ръка покрай нея и я фраснах с ръкохватката на деветмилиметровия отстрани по главата. Чу се задоволително „туп!“. Това обаче я забави само за миг. Дългите ѝ нокти сграбчиха ръката ми и я раздраха точно над китката. От устата ѝ хвърчеше слюнка, докато ръмжеше като бясно куче.

Вдигнах коляно, като в същото време я заудрях в бъбреците. Веднъж. Два пъти.

Продължих да я налагам, окуражен от гъргорещото ѝ грухтене, докато най-накрая атаката ѝ отслабна до несигурни замахвания.

Извъртях се и успях да се претърколя изпод телесата ѝ, преди да ми е нанесла нов удар. Олюлявах се. Вдигнах пистолета и го насочих право в озъбената ѝ физиономия:

— Спри!

— Какво си направил на моя Роланд?! — изкрещя купчината хавайски цветя на пода.

Обърнах ръката си с пистолета, за да огледам китката си. Беше успяла да ми пусне кръв, но драскотините не бяха кой знае колко дълбоки.

— Застрелял си брат ми! — Нова порция слюнка изхвърча от устата ѝ. — Убил си Роланд!

— Не бях аз!

Червенокосата на екрана продължаваше да изрежда:

— Превозното средство зад мен, „Форд Ескорт“, модел 1992 година, е същото като споменатото в полицейските доклади, с което Майкъл Кеплър е успял да избяга от Полицейското управление на Лос Анджелис по-рано днес с помощта на човек, представящ се за негов адвокат. На този етап не ни е известно дали трупът в колата е на Кеплър, адвоката му или на някой друг. Научихме, че човекът е бил застрелян в главата, преди автомобилът да бъде полят с бензин и подпален. На местопрестъплението е открит пистолет, но полицаите все още не искат да се ангажират с мнение дали това е оръжието на убийството. — Репортерката погледна в камерата със сериозно изражение на лицето. — Едно обаче е сигурно — имаме убиец на свобода. Предупреждаваме жителите на окръг Лос Анджелис: бъдете бдителни и внимавайте, докато полицията не го задържи отново.

— Ърма, трябва да ми повярваш! — настоях. — Не съм го наранил. Не бих го застрелял. И колата не съм подпалвал. Защо ми е да го правя?

Очите ѝ се присвиха. Местеше поглед от телевизора към мен.

— Ти си онзи тип, нали?

— Кой?

— Никой не ме нарича „Ърма“.

— Не разбирам. Кого имаш предвид?

Тя ме изгледа.

— Всички, които ме познават, ми викат Бъни. Никой не ми вика „Ърма“. Ти си онзи тип. Сигурна съм. Роланд ми каза, но не му повярвах. Шибан откачалник.

— Какво говориш, Ърма?

— Просто ме застреляй. Нищичко няма да ти кажа!

— Не искам да те наранявам.

Тя изсумтя и кимна към телевизора:

— И на него ли така му каза?

— Ставай.

— Не!

Двамата се гледахме втренчено известно време. Никой не отместваше поглед.

Прекосих малката всекидневна, отидох до лампата на пода, изключих я от контакта и изтръгнах кабела. Направих същото и с другата лампа. Използвах единия кабел, за да вържа ръцете ѝ зад гърба, а с другия овързах краката ѝ. Грабнах запалката, която видях на масичката за кафе до кутия червено „Марлборо“, и нагрях пластмасата около възлите.

— Ще ме изгориш!

— Няма. Стига си църкала.

Когато пластмасата изстина, възлите бяха като заварени. Нямаше начин да бъдат развързани. Трябваше да ги срежеш, за да се освободиш. Помогнах ѝ да се изправи и да седне на дивана.

Притиснах дулото на пистолета към страната ѝ:

— А сега ми кажи какво става.

— Застреляй ме.

Между двете думи тя стисна устни и извърна глава, подобно на дете, което отказва да се храни.

— Коя е стаята на Роланд?

Тя продължи да ме гледа безмълвно.

— Той ли уби Алиса Тепър?

Това очевидно я озадачи, но все още отказваше да продума.

Изправих се и влязох в спалнята вляво от мен.

Шансът бе петдесет на петдесет.

Стаята на Ърма.

Така де — на Бъни.

Както и да е.

Обърнах помещението с главата надолу. Издърпах всяко чекмедже и изтърсих съдържанието му на пода. Измъкнах всяка дреха от гардероба, обърнах и огледах матрака от всички страни. На стената бяха окачени няколко фотографии — Ърма в по-младите си години, изтръгнах и тях. Движеше ме сляпа ярост, действията ми нямаха нищо общо с методично претърсване, но не спирах, понеже всяко разрушително мое действие успяваше да уталожи гнева и да понамали объркването ми.

Двайсет минути по-късно не бях намерил нищо съществено. Влязох в другата спалня отсреща, като прекрачих Ърма Ийдс, която бе успяла да се търколи обратно на пода, но не бе постигнала особен напредък, що се отнася до освобождаването от кабелите.

— Няма да има нужда от подобни неща, ако ми кажеш какво става, Ърма — рекох, застанал до отворената врата към втората спалня. — Домът ти е много приятен. Не ми доставя удоволствие да го опустошавам.

Втората спалня представляваше огледален образ на първата, около шест на девет метра. Голямо легло, неоправено, в ъгъла отсреща. Чаршафите, някога бели, сега бяха в убито жълт нюанс. На прозореца пъхтеше малък климатик, който не успяваше да се справи с плътната миризма на пот и мухъл.

Разтърках слепоочията си. Не помнех кога точно е започнало главоболието, но тъпото туптене зад очните ми ябълки вече бе прекалено силно, за да продължа да не му обръщам внимание.

— Ърма, имаш ли тиленол?

Когато не отговори, излязох в коридора и отидох до малката баня:

— Няма значение, ще го намеря.

Отворих шкафчето над умивалника и взех да ровя из него. Не открих тиленол, но имаше шишенце екседрин.

Глътнах две хапчета без вода. Понечих да прибера шишенцето на мястото му, но размислих и го тикнах в джоба си. Като че ли за наказание за стореното болката зад очите ми се усили. Ушите ми се изпълниха с тихо бръмчене.

Опитах се да не обръщам внимание и да оставя на лекарството време да подейства.

Върнах се във втората спална — спалнята на Роланд.

Както и преди, помолих шофьора на „Юбер“ да спре в началото на дългата алея към дома, а не пред къщата. Слънцето бе залязло преди почти час и последното, което исках, е доктор Роуз или госпожа Нийс да видят как слизам от някаква кола.

Втурнах се през двора с люлееща се на гърба ми раница, като успях да избегна всички лампи с датчици за движение, с изключение на последната — онази над вратата на пералното помещение.

Вътрешността на къщата бе потънала в мрак. Реших, че няма да е зле да остане така. Събух обувките си и тихо се изкачих по стълбите. Шмугнах се в моята стая и внимателно затворих вратата, като потръпнах, щом пантите изскърцаха, когато оставаха едва няколко сантиметра.

Светнах лампата и видях доктор Роуз, седнала на ръба на леглото ми.

— Мамка му!

Изтървах раницата и сложих ръка на устата си.

Доктор Роуз се взираше в мен с онези нейни стоманеносиви очи. Устните ѝ бяха присвити. И двете ѝ ръце бяха отпуснати върху леглото. Пръстите ѝ мачкаха завивката ми.

— Изкара ми ангелите!

Доктор Роуз облиза устни.

— Уговорката ни бе за преди три часа. Къде беше?

— Учих. В библиотеката.

— Обадих се на охраната в кампуса и ги накарах да проверят библиотеката. Четири пъти. Не си била там. — Тя се изправи. — Къде ходи?

— Аз… не бях в библиотеката през цялото време. Ходих до „Старбъкс“ да си взема нещо за закуска и кафе. Това е. Сигурно сме се разминали с охраната.

Доктор Роуз впи поглед в мен.

— Сериозно, само там ходих. Къде другаде?

— Защо не си вдигаш телефона?

Бях го изключила, след като говорих с Майкъл. Онази феберейка продължи да звъни и не ми се искаше да ме проследят.

— Батерията ми се изтощи.

— Дай да видя.

— Сериозно ли?

— Няма да те моля втори път.

Бръкнах в предния джоб на раницата, извадих телефона и ѝ го подадох.

Доктор Роуз огледа тъмния екран за секунда, след което натисна бутона за включване.

— Имаш още петдесет процента батерия. Защо си го изключила?

— Сигурна ли си? Умря преди часове.

— Не съм идиотка, Меган. Не се опитвай да се държиш покровителствено с мен. Не ти приляга.

— Нямах предвид…

— Каква е паролата?

— Нямаш право…

Тя ми хвърли разгневен поглед:

— Каква е паролата?

Казах ѝ я.

Доктор Роуз въведе цифрите и започна да отваря различни приложения.

— Какво правиш?

Без да ме поглежда, тя отвърна:

— Проверявам списъка ти с обаждания, есемесите, снимките и каквото още реша, че е нужно да бъде проверено. — Подхвърли връзката си с ключове към мен: — Върви в кабинета ми и ме чакай там.

Усетих как лицето ми пламва. Стиснах ключовете на доктор Роуз толкова силно, че пръстите ми едва не прокървиха, и заслизах по стълбите.

Както и стаята на Ърма, спалнята на Роланд също имаше два прозореца. Той беше покрил и двата с вестници — недостатъчно добре, за да спират слънчевата светлина, но достатъчно ефикасно, за да се придаде на мястото клаустрофобичен вид. Щайга от мляко, поставена до леглото, играеше ролята на нощно шкафче. Други мебели нямаше.

Прекрачих през купчината мръсни дрехи на пода, приближих се до щайгата и светнах лампата. Голата крушка оживя и сенките запрепускаха наоколо.

На вратата висеше празен калъф за дрехи от магазина на „Росели“ в центъра на Ел Ей; несъмнено в него е бил костюмът, който Роланд бе облякъл днес. На пода се въргаляха стари маратонки, една-две лекьосани тениски и чифт мърляви дънки.

На импровизираното нощно шкафче зад лампата имаше стар будилник, покрита с петна прашна водна чаша и няколко шишенца с лекарства, отпускани по рецепта — амбиен, приспивателно, и миртазапин, антидепресант. Всички бяха предписани на Роланд Ийдс.

Взех с лявата си ръка лампата, а с десния си крак ритнах щайгата. Тя се удари в стената, завъртя се няколко пъти и най-накрая спря в срещуположния ъгъл на малката спалня. Хапчетата, будилникът и чашата се разхвърчаха наоколо.

Под щайгата нямаше нищо скрито.

Оставих лампата на земята, вдигнах с две ръце матрака и го метнах настрани. Отместих и рамката. Нищо.

Обиколих систематично из стаята, като разритвах парцаливите мръсни дрехи и прелиствах всяка книга и списание, които откриех.

Нищо.

Главоболието ми се усилваше. Бръмченето в ушите полека-лека се превръщаше в постоянно бучене. Усещането бе все едно някой е стиснал лявата ми очна ябълка и постепенно усилва натиска.

Глътнах още едно хапче за мигрена.

Приближих се до дрешника и дръпнах плъзгащата се врата.

Топка за боулинг, няколко чифта обувки, включително и някакви стари туристически. Сред тях се въргаляха закачалки. Проверих дупките за пръсти на топката, преди да я запратя към стената отсреща. Дори бръкнах във всяка една миризлива обувка, за да не пропусна нещо, което Роланд може да е скрил.

Нищо.

Захвърлях обувките зад гърба си, изпитвайки леко удовлетворение от звука на глухото тупване, което издаваше всяка при срещата си със стената.

На най-горната лавица имаше само чифт дънки и прах.

Главоболието ми се усилваше.

Мисля, че май изръмжах, докато ровех из дрехите на закачалките. Дори и да съм го сторил обаче, не чух нищо заради бученето в ушите ми. Опипвах всяка дреха, преди да я хвърля на пода зад гърба си — няколко омачкани ризи, избелели панталони, една…

Спрях.

Вгледах се.

Бяха три.

Дръпнах ги от закачалките и се върнах в малката всекидневна.

Ърма Ийдс — или Бъни — лежеше на една страна и се гърчеше като изхвърлена на брега риба в опит да скъса кабелите, овързани около ръцете и краката ѝ. Бе успяла единствено да плувне в пот. Когато влязох, ме изгледа. Косата ѝ бе залепнала на челото.

Хвърлих и трите ризи към нея, наблюдавах ги как пърхат към пода.

Вдигнах кухненската маса и я поставих както си беше, грабнах един от столовете и се тръшнах върху него. Извадих шишенцето екседрин от джоба си, отворих капачката и глътнах още две хапчета.

В черепа ми се носеха писъци.

Подпрях лакти на масата, хванах се за главата и заразтривах слепоочията си.

Мамка му, как болеше!

И на трите ризи на пода около Ърма бе бродиран един и същи текст:

„Уиндъм Хол“ — сиропиталището, където бях живял за кратко, преди да бъда настанен у семейство Фицджералд. И Меган бе осиновена оттам. И доктор Роуз, и доктор Барт бяха членове на борда.

— Какво общо има Роланд с „Уиндъм Хол“? — попитах. Изрекох думите тихо, но въпреки това всяка сричка се заби като ръждив нож в черепа ми.

Бъни Ийдс изсумтя. Очите ѝ се присвиха, тя бавно поклати глава.

Притворих клепачи и поех солидна доза от застоялия въздух наоколо.

— По дяволите, Ърма, не искаш да ме отрежеш по този начин. Няма да свърши добре за теб.

Тя облиза кръвта, процеждаща се от напуканата ѝ устна:

— Да ти го начукам.

Не се гордея с онова, което направих после.

Добс вече започваше да схваща, че когато специален агент Джесика Гимбъл се сблъска с някакъв проблем, тя се оттегля в някакъв си неин собствен свят, крачи напред-назад, щрака с пръсти и от време на време излайва по някоя заповед, все едно така ще разгадае загадката.

Той бе застанал под един навес на паркинга на „Надлър Дистрибюшън“ и слушаше как Сами Гогънс му говори нещо. Добс се опитваше да не гледа към Гимбъл, но докато Гогънс му дуднеше в ухото, се улови, че не спира да поглежда крадешком към нея, докато тя обикаляше камиона на Кеплър покрай полицейската лента, която полицаите на Лос Анджелис бяха разпънали около осемнайсетколесната машина. Белият ѝ потник и дънките бяха залепнали за тялото ѝ, но тънкият слой пот, избил по кожата ѝ, задето постоянно бе в движение, очевидно не я притесняваше. Страните ѝ, челото и ръцете блестяха под лъчите на залязващото калифорнийско слънце.

Сами спря да бърбори за миг и включи малката черна кутийка, която бе свалил от камиона, в макбука си през USB порта.

— Това е устройство на фирма „Тръкс Дейта“ — заобяснява. — За разлика от стационарните модели на „Ксейта“, „Кадек“ и „КериърУеб“, този е мобилен. Просто му трябва източник на захранване, предавателят се включва към ODBC5 порта на превозното средство и вече е готово да записва всичко…

— Моите хора дръпнаха всички данни — прекъсна го Добс.

Сами кимна към Гимбъл:

— Ако тя разбере, че съм разчитал на трето лице, вместо да сваля данните собственоръчно, ще ме изяде с парцалите.

Добс пак хвърли поглед към Гимбъл. Тя ускоряваше крачка с всяка обиколка, вече почти подтичваше. Добс бе изгубил бройката на кръгчетата, които бе направила около камиона.

Сами въздъхна:

— Да, няма мъж, нито гадже. Да, привлекателна е. Отдадена е безрезервно на страстната връзка, която има с кариерата си. Предполагаме, че има семейство все някъде, въпреки че лично аз няма да се изненадам, ако е създадена в лаборатория. Това, което знам със сигурност, е, че е израснала някъде около Чарлстън, дипломирала се е във „Вандербилт“ с някаква пълна спортна стипендия, след което директно е постъпила в академията в Куонтико. — Сами понижи глас: — Не говори за живота си вкъщи, а ние се научихме да не задаваме въпроси. Слуховете са, че е било жестоко и че си е проправила път със зъби и нокти навън. Избягала е, без да поглежда назад.

Добс отново я погледна крадешком.

Сами поклати глава:

— С всички сили се стреми да не се обвързва. Мисля, че целият ѝ живот е в пътната ѝ чанта. Така че сложи си я в списъка с мадами, за които да си мислиш, докато лъскаш, и не се занимавай. — Макбукът на Сами звънна. Той погледна към екрана: — Е, това вече е хубава работа.

— Какво става?

— Комбинирам данните — отвърна агентът, докато на екрана изплуваше карта на Съединените щати, върху която от Лос Анджелис до Ню Йорк се виеше червена линия. — Това е най-скорошният курс на Кеплър, който е приключил онзи ден, както каза и той. Ако направя така… — той натисна разни клавиши и на дисплея се появиха множество други припокриващи се червени линии — … ще получим всички курсове, които е направил, докато е на работа в „Надлър“.

Добс се наведе по-близо. Макар на пръв поглед да изглеждаше, че Кеплър се бе придържал към три или четири различни маршрута, от време на време бе криввал леко на север и на юг.

— Тези отклонения…

— Заел съм се — отвърна Сами. Пръстите му летяха по клавиатурата.

На екрана изникнаха близо две дузини червени точки, всяка — по линиите на маршрутите, повечето — там, където Кеплър се беше отклонявал.

— Пипнахме го — рече Сами.

— Това убийствата ли са?

— Всяка точка обозначава място, където е било извършено убийство и е било открито перо. — Сами се извърна и се провикна през рамо: — Гимбъл! Сигурно ще искаш да видиш това!

Добс се намръщи:

— Знае, че джипиес данните се пазят. Не схващам.

Специален агент Вела изникна зад тях и остави на масата кашон с аудиокниги заедно с няколко хартиени, с подгънати ъгълчета на страниците. Беше чул какво казва Сами.

— Повечето серийни убийци знаят, че евентуално ще бъдат заловени. Същото е като с перата — Кеплър иска да го хванем, само че при неговите условия. Кеплър знае, че веднъж пипнем ли го, смъртната присъда не му мърда. По този начин пише завещанието си. Осигурява си наследство. Убеждава се, че ще получи признание за всичките си убийства.

Гимбъл се приближи. Наведе се над лаптопа, леко повдигнала крак, и изпъна врат. Докато схващаше какво гледа, взе да кима:

— Това е нашето момче, няма съмнение. По-добре от хлебни трошици. Отклонявал се е от обичайния си маршрут, колкото да извърши всяко убийство, след което е продължавал по пътя си.

— Това усмивка ли е? — попита Добс.

— Аз не се усмихвам. — Тя хвърли бърз поглед към Вела: — Трябва ми нов, допълнен профил. И то за вчера. Докъде стигна?

— Райнс отказа да разпише съдебната заповед за досиетата по осиновяването и терапията на Кеплър. Каза, че ще размисли, ако успеем да му докажем, че това е жизненоважно за издирването му. Смята, че сме в състояние да го заловим по традиционния начин и че няма нужда да се нарушава конфиденциалността.

— Работи със Сами — изстреля Гимбъл. — Занесете на съдия Райнс копия от тези данни. Дайте му резултатите от ДНК пробите. Притиснете го. Хубаво го притиснете. Кеплър е нашият човек. Трябва да му влезем в главата.

Вела я изгледа тъжно и кимна:

— Заемам се.

Гимбъл щракна с пръсти:

— Какво става с онова място — „Уиндъм Хол“? Приюта? Нарязаните униформи. Пазят ли архив?

— Два пъти звънях на директора… — той погледна бележките си — … Лоурънс Патчън. Още не ми е върнал обаждането.

— Само два? Направи ги десет. Ако трябва, прати някой от местния полеви офис в…

— Лансинг, Ню Йорк — рече Вела.

Очите на Гимбъл се впиха в тавана. Тя обмисли чутото за секунда:

— Офисът в Итака е най-близо. Питай за Пол Гримсли. Той е шефът там.

Вела кимна:

— Смятай го за уредено.

Телефонът на Добс иззвъня. Той хвърли поглед към дисплея, прие обаждането и включи на високоговорител:

— Уилкинс, идентифицира ли адвоката?

— Току-що — отвърна Уилкинс. — Истинското му име е… било е Роланд Ийдс. Имам и адрес — Дюнс Роуд 78, Нийдълс, Калифорния. Има няколко присъди за нахлуване с взлом. Излежал е шест месеца преди десетина години заради кражба на самоличност. Нищо по-скорошно. Освен това потвърдихме, че пистолетът, открит в колата, е глокът на Силмън, онзи, който са му измъкнали в стаята за разпити. Само че не можем да намерим проклетия куршум, който е убил адвоката.

— Къде се намира Нийдълс? — попита Бегли.

— О, мамка му!

Беше Сами Гогънс, вторачил се намръщено в таблета. Бе набрал адреса в Гугъл. Първият резултат от търсенето бе от сайта на местния филиал на Ен Би Си — статия със заглавие „УБИЙСТВО?“ последвано от адреса и снимка на позападнала мобилна къща. Материалът беше публикуван преди час.

— Нийдълс е на около четири часа път оттук — рече Сами. — От тази страна на границата с Невада.

Гимбъл измъкна телефона си и започна да набира някакъв номер.

— Викам хеликоптер. Добс, Бегли, идвате с мен. Вела, Сами, предупредете Гарисън от щатските маршали и ги уведомете, че разполагаме с вероятно местоположение на Кеплър. Свържете се с местните, обяснете им набързо ситуацията и им кажете да ни чакат там. Кажете им, че ние поемаме случая. Не им позволявайте да ми изпотъпчат местопрестъплението. Пратете ми името на началника им веднага щом разберете кой е.

Беше на половината път към джипа, когато довърши последното изречение.

Доктор Роуз Фицджералд откри, че вратата на кабинета ѝ е отворена.

Онова, което не откри, беше Меган.

Телефонът на момичето все още бе в ръката ѝ. Едва не го счупи в стиснатия си юмрук, докато надзърташе в празната стая.

Втурна се вътре и откри, че чекмеджетата на бюрото ѝ зеят. Календарът с уговорените срещи бе отворен на грешна дата, а пликовете и документите, които се бяха насъбрали в кутията за входяща поща, бяха разпилени навсякъде. Кошчето ѝ за боклук бе изсипано на пода заедно със съдържанието на шредера.

— Малката кучка… — промърмори доктор Роуз. — Проклетата малка кучка.

Приближи се до шкафа с папките, като предварително знаеше какво ще види. Лицето ѝ пламна, докато се взираше в множеството празни места.

— Меган! — изкрещя. — Къде си?

Естествено не получи отговор. Усещаше къщата празна. Знаеше, че момичето е изчезнало. Бърз поглед през прозореца потвърди това — Меган бе взела мерцедеса ѝ.

Аз ѝ дадох проклетите ключове. И за кабинета, и за колата.

Малка кучка.

Върна се до бюрото, вдигна телефона и натисна третия бутон за бързо набиране.

Той отговори на четвъртото позвъняване.

— Да?

Доктор Роуз въздъхна.

— Имаме проблем.

— Какъв?

— Меган изчезна.

Лоурънс Патчън не каза нищо.

— Взела е досиетата на Кеплър. И другите също. Влязла е в кабинета ми и е отпрашила нанякъде с моята кола.

— Съобщи в полицията, че е открадната.

— Това само ще привлече допълнително внимание. Не ни трябва нещо подобно.

— По-добре, отколкото да се измъкне.

— Ами ако намерят папките в колата? — попита доктор Роуз. — Тогава какво?

— Какво ѝ е известно?

— Нищо.

— Знаела е достатъчно, за да вземе папките. Определено знае нещо — възрази Патчън. — При него ли отива?

— Най-вероятно.

Той мълча доста дълго. След това:

— С този експеримент е приключено.

— Още не съм готова да се предам.

— Не питам за мнението ти, а ти съобщавам факт.

— Бартън искаше…

— Бартън е мъртъв — прекъсна я Патчън. — Ти открий момичето, аз ще се погрижа за останалото.

— Какво смяташ да правиш?

— Не ми се обаждай повече. Ще се видим на погребението.

— Идвам — заяви Роуз. — Трябва да поговорим. Очи в очи.

— Не искам да те виждам. Точно сега не.

— Не можеш…

Разговорът прекъсна.

Тъкмо щеше да го набере отново, когато телефонът в другата ѝ ръка иззвъня. Телефонът на Меган. Лосанджелиски код.

Майкъл?

Тя вдигна.

— Ало?

— С Меган Фицджералд ли разговарям?

Нещо бръмчеше оглушително на заден план. Хеликоптер?

— Кой се обажда?

— Специален агент Джесика Гимбъл от ФБР. С Меган ли разговарям?

Доктор Роуз затвори.

Когато телефонът иззвъня отново, отхвърли обаждането. Наложи се да призове цялото си самообладание, за да не метне телефона на земята и да не го размаже с тока на обувката си.

На четиринайсет километра оттам, в кабинета си в „Уиндъм Хол“, Лоурънс Патчън затвори телефона и погледна към мъжа, седнал срещу бюрото му.

— По-зле е, отколкото си мислех. Сега, когато Бартън е мъртъв, всичко ще почне да се разпада още по-бързо.

Мъжът мълчаливо обмисли чутото. Тъмните му очи не издаваха нищо.

Патчън винаги бе уважавал хората, които могат да се владеят. Емоции, неволни действия, всичко в начина, по който човек диша, примигва или държи ръцете и краката си… всяко от тези неща би могло да издаде повече, отколкото цял разговор. През годините, в които се занимаваше с деца, Патчън бе научил едно — никога да не ги слуша. Да не вярва на нито една тяхна дума. Словесните им реакции на въпросите му бяха без значение. По-голямата част от тях си бяха изпечени лъжци още преди да пристигнат тук — децата могат да са много находчиви в това отношение — но малцина бяха онези, които знаеха как да прикриват външните признаци на измамата. Само един поглед ги издаваше. Казваше много. При всички. Патчън вярваше, че самият той има каменно лице. Този човек тук обаче го бе засрамил.

— Офертата, която направихте — да разчистите всичко… да приема ли, че все още важи?

— Ако не беше така, нямаше да съм тук — отвърна мъжът. Патчън му подаде папка с няколко фотографии на Кеплър.

Мъжът им хвърли бегъл поглед и плъзна папката обратно към него.

— Не ми трябват. По всички медии е. Знам кой е.

Мъжът беше висок като върлина, с мръсноруса коса, леко разрошена — от времето на последното му подстригване трябва да бе минал поне месец. Бе облечен със зелено сако, въпреки че бе достатъчно топло, за да излезе човек по риза. Под лявото му рамо личеше лека издутина — несъмнено пистолет. На лявата си ръка имаше стар разръфан белег, почти четири сантиметра дълъг. Патчън се опита да не поглежда към него.

— Това усложнява ли ситуацията? Текущият профил на Кеплър?

— Не.

Лоурънс Патчън кимна и извади портфейла си. Зарови се из многото снимки, натъпкани отзад, извади една и я плъзна по повърхността на бюрото.

— Тази също. Ще са заедно. Тя ми е кръщелница.

Мъжът огледа снимката за няколко секунди, след което я пъхна в джоба на сакото си.

— Нещо друго?

— Може да се наложи още една. Съпругата на Бартън. Още не съм съвсем сигурен.

— Ако не сте сигурен, не ми казвайте за нея.

Патчън кимна. Зачуди се дали да си поиска снимката на Меган обратно, но размисли. Вместо това измъкна кожена торба изпод бюрото и я постави пред мъжа.

— Това е всичко, което имам.

Без да отваря торбата, мъжът отвърна:

— Вече са двама, което ще рече, че това е само половината от онова, което възнамерявам да получа, от онова, което ще ми дължите, ако изляза през тази врата. Когато всичко приключи, ще се върна за остатъка. Не ми пука откъде ще го вземете, но искрено ви съветвам да го сторите. Разбрано?

Патчън отново кимна. Щеше да намери начин. Нямаше избор. Надраска два адреса на листче хартия:

— Кеплър се е запътил към едно от тези места.

— Кое е по-вероятното?

Патчън посочи първия адрес:

— Това. Ще запази момичето за най-накрая.

Събудих се в легло.

Тъмна стая.

Главата ми пулсираше.

Струваше ми се, че мъгливата светлина, която се процеждаше през плътните завеси на единичния прозорец, ще ме ослепи.

Стиснах отново очи.

По време на главоболията, а и след това, светлината бе най-лошото. Все едно хиляди ръждиви пирони дълбаеха из очите ми, дращеха вътре, навлизаха дълбоко в очните ми кухини, безжалостно дерейки мозъка ми и мислите ми. Към това се прибавяше и огромният натиск — като обръч около главата ми, който бавно се затяга, докато накрая не остане нищо друго, освен болката.

Лежах и знаех, че най-лошото е минало. Болката отпреди заглъхваше, отстъпваше, но все още не желаеше да ме пусне. Не още.

Затова полежах още трийсетина минути, може би и повече, преди да насиля очите си да се отворят отново и най-сетне да се изправя.

Очите ми свикнаха със светлината.

Мотелска стая.

Не от най-приятните.

Болката намаля до притъпено, хладно стягане.

Ослепителната светлина отново се превърна в онова, което бе в действителност — слаб проблясък на далечна улична лампа, от време на време усилван от фаровете на преминаващи коли, достатъчен колкото из стаята да затанцуват сенки.

Отметнах вмирисаната на мухъл завивка и чаршафите.

Бях само по бельо.

С крайчеца на окото си мярнах дрехите си, струпани на камара до банята в другия край на стаята.

Не си спомнях кога съм ги съблякъл.

Не си спомнях кога съм дошъл тук.

Не си спомнях нищо от мига, в който разпердушиних спалнята на Роланд Ийдс, насетне.

Часовникът ми, който бях преместил на лявата си китка, бе пак на дясната. Каишката бе толкова стегната, че се бе забила в плътта ми и тя бе порозовяла от натиска.

Върнах часовника на лявата си китка и проверих колко е часът: 20:40.

Три часа ми се губеха.

Липсваха.

Това не бе първият път, когато припадах от главоболие. Не бе първият път, когато се будех на непознато място.

Обаче фактът, че знаех, че се е случвало и преди и най-вероятно ще се случва и занапред, не притъпи тревогата, която пълзеше в костите ми.

Насилих се да се изправя. Застанах прав, замаян, едва пазех равновесие. Прилоша ми и ми се доповръща, но с усилие на волята успях да преглътна и да се заставя да се размърдам.

На малката масичка до входната врата открих кожения си сак. До него бяха ключовете за колата и новият ми телефон „еднодневка“, все още във фабрична опаковка. Разкъсах пластмасата, включих апарата и почнах да се боря с автоматичните процедури по активирането му.

Минута по-късно, с все още замъглено съзнание, се напънах да си спомня номера, който ми бе дала Меган.

Набрах, готов да затворя, в случай че съм объркал някоя цифра.

— Ало?

Гласът на Меган бе по-тих и от шепот.

Погледнах часовника на телефона и осъзнах, че там, където с тя, е почти полунощ.

— Събудих ли те? Имам нов телефон.

Гърлото ми бе пресъхнало. Усещах го, сякаш е пълно с пясък.

— Ти ли уби онази жена? — остро изшептя Меган.

— Какво? Не, нали ти казах, че не съм. Открих я във ва…

— Не Алиса Тепър — прекъсна ме Меган. — Ърма Ийдс. По всички медии е. Казват, че ти си я убил.

Затворих очи, разтърках слепоочията си.

— Мъртва ли е? — Всичко все още бе размазано, не на фокус. Опитах се да си припомня. — Тя някак си ме разпозна…

— И затова я уби?!

— Не… не, не съм. Не бих…

— Откъде те е разпознала? От новините ли?

— Отпреди.

— „Отпреди“? — повтори Меган. — Отпреди какво?

Усетих как главоболието вижда удобен момент и се мъчи да се прокрадне обратно.

— Не… не знам. Когато отидох там, на адреса на Роланд, тя се държеше така, все едно очакваше да се появя, но с Роланд, не сам.

— Звучи безсмислено.

— Беше жива, когато си тръгнах, Мег. Завързах я. За да я уплаша. Това е. Защо ми е да я убивам? — Стиснах очи. — Познаваш ме. Не мога да нараня никого. Някой се… — някъде зад Меган от високоговорител се разнесе записано съобщение — първо на английски, след това на испански. Отворих очи. — Какво е „Администрация за сигурност в транспорта“?

— На летището съм — отвърна Меган.

— На летището?

Каза ми какво е направила. Какво е взела.

Прокарах пръсти през косата си.

— Боже, Меган, ами ако се обади на ченгетата?

— Няма. Ще се опита първо да ме открие сама и ако не успее, чак тогава ще звънне в полицията. Изчакай малко. — Тя похлупи слушалката с ръка; чух я как говори с някого, но и двата гласа бяха прекалено приглушени. След секунда ме попита: — Ами ти къде си? Звучиш странно.

— В мотел. Главоболието ме налегна, затова спрях да се наспя с надеждата, че така ще мине по-лесно. Сега съм добре. Само малко гроги.

— Ти… — Гласът на Меган притихна.

— Какво „аз“?

Тя се поколеба за момент, след което попита:

— Ти… пиеш ли си лекарствата?

Никога преди не ме бе питала за лекарства. Никога не ме бе питала за сеансите ми с доктор Барт и предписаните от него „лечения“. Само че аз не исках да съм като упоено с медикаменти зомби. Хапчетата ме караха да се чувствам така, все едно гледам живота отстрани, все едно съм зрител, а не участник в него. Притъпяваха всичките ми усещания — както неприятни, така и приятни. Правеха ме половин човек.

— Не ми трябват лекарства.

— Може пък да ти трябват, Майкъл. Може би не всичките, може би не в онези дози, които доктор Барт ти предписваше, но достатъчно, за да… за да спрат главоболията. Припадал ли си?

Меган знаеше за припадъците. Ако не броим доктор Барт, тя бе единственият човек, на когото бях разказвал за въпросните периоди от изгубено време. Бе единственият човек, на когото се доверявах. И винаги съм се доверявал. Но в мигове като тези си мечтаех никога да не ѝ бях споменавал за това. Можех да си я представя — как ме гледа с изражение, което би трябвало да е загрижено, ала в очите ѝ се чете нещо различно — страх, притеснение, дори съжаление. От последното болеше най-силно.

— Наспах се и ми мина — най-накрая отвърнах аз. — Добре съм.

— Майкъл…

— Наистина, Меган. Добре съм. Моля те, не започвай.

Дръпнах завесата и погледнах навън. Мотелът беше едноетажен, във формата на буквата L, офисът на мениджъра беше в срещуположния край. На паркинга бяха спрени само няколко коли. Поршето ми беше близо до вратата на стаята ми. Сградата бе на трийсетина метра от двулентова магистрала, а уличната лампа, която бе нахлула в личното ми пространство, бе от другата страна на пътя. Мръсна неонова реклама огряваше входа със зелените си букви.

— В мотел на име „Лъц“ съм.

— Все още ли си в Нийдълс?

Погледнах адреса върху листовете с логото на мотела, оставени на масата.

— Да, в Нийдълс.

— Можеш ли да поостанеш там? Ще дойда да те взема.

— Прекалено опасно е. Не искам да се забъркваш в това.

— Твърде късно, не мислиш ли? — отсече Меган. — Какво откри в дома на Роланд Ийдс?

Честно казано, нямах представа какво съм открил в дома на Роланд Ийдс. Разтрих слепоочията си.

— Живеел е със сестра си, Ърма. Тя…

Всичко бе забулено в мъгла.

След това си спомних за гардероба му. Образът на униформите изникна в съзнанието ми, придружен от пронизваща болка.

— Мисля, че е работел за „Уиндъм Хол“.

— За приюта?

— Аха. Открих униформи в дрешника му.

Мярнах нещо под ризите в торбата си. Листове. Измъкнах ги. Формуляри на „Уиндъм Хол“.

От къщата на Ийдс ли съм ги взел?

— Но това е тук, в Ню Йорк — рече Меган. — Звучи безсмислено. Може да е някой друг „Уиндъм Хол“.

Прелистих страниците. Списъци на посетители. От години назад. Името на доктор Барт. Моето име.

Главоболието ме захапа отново.

Тикнах листовете обратно в торбата.

„Уиндъм Хол“. Роланд. Алиса Тепър. Пациентите на доктор Барт. Всички бяха свързани. Някак.

Разтърках слепоочията си, като забих кокалчета в плътта.

— Откри ли адресите на онези двамата… как им бяха имената?

— Сигурен ли си, че си добре? Наистина не ми звучиш добре.

— Нищо ми няма.

— Отминава, така ли?

— Да — потвърдих, въпреки че не беше така.

— Намерих адресите и на Никол Милиган, и на Джефри Лонгтин. Доктор Роуз ги имаше записани.

— Изпрати ми ги като есемес.

— Няма да стане.

— Хайде де, Мег, нямаме време за това.

— Стой където си. Ще дойда и ще отидем при онези двамата заедно.

Не можех да я завличам все по-надълбоко в цялата бъркотия.

Още един изблик на пронизваща болка зад лявото ми око.

— Умират хора, Мег. Който и да го извършва… не искам да си наблизо.

Меган замълча за миг, след това каза:

— Помниш ли, когато бяхме деца, как сънувах кошмари през цялото време? Кажи-речи, всяка нощ, в продължение на година. Трябва да съм била около петгодишна.

— Мъжът с жълтите очи. Мислеше, че живее в дървото срещу прозореца ти. Казваше, че го чуваш как дращи с нокти по стъклото. Ако прозорецът ти се замъглеше, ти се кълнеше, че това било негово дело. Ръцете му били толкова дълги, че можел да бръкне в къщата и да те измъкне от леглото.

— Криех се от него. Идвах в твоята стая и прекарвах нощта с теб. Ти държеше ръката ми и никога не позволи на нищо да ме нарани. Казваше, че няма да ме пуснеш дори ако той се опита да ме издърпа. Че ще му се наложи да отвлече и двама ни.

— Спомням си.

— Винаги си бил до мен. Нека сега и аз да бъда до теб. Не ме отрязвай.

— Мег, прекалено опасно е.

— Спри да го повтаряш! Или ще ме изчакаш, или ще се оправяш с тая каша самичък. Нека ти помогна.

Затворих очи, за да пропъдя светлината. Болката се завърна с още по-голяма злост, като удар с дървена талпа отстрани по главата ми. Едва не изпуснах телефона. Коленете ми омекнаха.

— Не мога да рискувам да те загубя, Мег. Ти си всичко, което имам. Трябва да знам, че си в безопасност. Ето така ще ми помогнеш. Ето така ще държиш моята ръка.

Отворих очи.

Меган мълчеше.

— Мег?

— Толкова се тревожа за теб!

— Знам.

Потънахме в мълчание.

Телефонът ми изпиука. Бях получил есемес. Адрес в Аризона.

— Кой от двамата е? — попитах.

— Ще можеш ли да стигнеш?

Потях се. Китките и лицето ми лепнеха. Сетих се за шишенцето екседрин в джоба на панталоните.

— Аха, сигурно. Кой от двамата е?

— Нито един — отвърна Меган. — Там ще се срещнем. Обади ми се, като наближиш.

И затвори.

Главата ми жужеше. Оставих телефона, замалко да не улуча масата. Сложих го на ръба и го плъзнах навътре.

С всяка моя крачка из стаята болката зад очите ми се усилваше. Всяка стъпка бе чук, който блъскаше черепа ми отвътре, удряше по костта и увеличаваше натиска.

Стигнах, залитайки, до купчината дрехи и започнах да се боря с панталоните. Бяха мокри и лепкави. Ризата ми също. Пръстите ми успяха да открият джоба и шишенцето с лекарството срещу мигрена. Измъкнах го и захапах със зъби капачката, тъй като ръцете ми не ми се подчиняваха. Когато най-сетне успях да я отворя, натиках три хапчета в устата си.

Шишенцето се изплъзна от ръката ми и тупна на земята. Таблетките се разпиляха навсякъде. Дрехите и ръцете ми бяха целите в кръв.

Майкъл нямаше да се справи сам, нали, Джесика? Вече бе успял яката да оплеска всичко. Ние се грижехме един за друг. Така че, да, набутах го на доктор Роуз. Заех от нея това-онова. Искам да кажа — тя ми даде доброволно ключовете. Винаги съм знаела, че онези двамата крият нещо от нас. А и Майкъл не звучеше никак добре. Ти не би изоставила брат си в беда, нали? Когато очевидно изпитва болка? Е, аз също.

Сърцето ми биеше лудешки.

Впих поглед в дрехите, които държах в ръце. Някъде дълбоко в себе си вярвах, че ако го поискам достатъчно силно, кръвта ще изчезне и всичко това ще се окаже някаква халюцинация, нещо, свързано с главоболията. Кръвта обаче не изчезна. От дрехите се разнасяше бакърен мирис, който изпълваше ноздрите ми. Чукът в главата ми продължаваше да блъска.

Панталоните и ризата бяха подгизнали, главно отпред. Сведох очи към голите си гърди, но дори и на слабата светлина не видях кръв. Най-вероятно се бях почистил, преди да си легна, но нямах никакви съзнателни спомени за това.

Минаха няколко минути. Лежах на пода, прегърнал окървавените си дрехи, докато най-сетне открих у себе си достатъчно сили да стана и да се добера до банята.

Не светнах лампата. Завъртях крана над умивалника и започнах да търкам ръцете си под ледената струя. Кръвта беше упорита, но в края на краищата се предаде. Наплисках се, прекарах пръсти през косата си.

Когато най-накрая се погледнах в огледалото, видях друг човек, някой, когото не исках да познавам. Стиснах здраво очи и се насилих да се поуспокоя.

Все още без да отварям очи, напипах ключа за осветлението и светнах лампите.

Отворих очи бавно, страхувайки се от болката, която светлината понякога ми причиняваше.

По-добре беше. Малко по-добре. Екседринът най-после бе почнал да действа.

Тогава видях ваната вдясно от мен, до тоалетната чиния.

Бе пълна с вода до самия ръб.

На повърхността плуваше самотно перо.

А под повърхността…

О, Боже…

Помислих си, че е жена.

Съзнанието ми някак се подлъга по онова, което бе вътре, и допълни празнотите — дългите крака, извивката на стройните бедра и кръста, плоския корем. Кестенява коса, която се носи около красиво, ангелско лице и тънка шия.

Дори видях как ме наблюдава, как яркосините ѝ очи се взират в мен изпод водата. Плътни устни, леко отворени, готови да шепнат, но вместо това замлъкнали завинаги.

Видях пръстите ѝ, разтворени от двете ѝ страни, ръцете ѝ, нежно полюшващи се в непомръдващата вода.

Видях всичко за части от секундата, но въпреки това имах усещането, че е минал цял час. Или цял човешки живот.

Стиснах очи.

Чукът в главата ми заблъска с подновена ярост.

Сърцето ми заплашваше да се изтръгне от гръдния ми кош.

Когато отново отворих очи, когато се насилих да погледна пак към ваната, осъзнах, че онова, което плуваше под перото, не е жена — бяха женски дрехи: дънки, бял пуловер с V-образно деколте, черни бикини и дантелен черен сутиен, очевидно в комплект с бикините. Всичко това положено в съвършено неподвижната вода. За пуловера, проблясваща под повърхността, бе закачена пластмасова табелка, на която пишеше „Моли“.

Само първо име. Нито фамилия, нито име на фирмата, нищо, което би могло да ми помогне да разбера къде е работила.

Моли.

Перото лениво се поклащаше на мястото, където би следвало да е главата ѝ, точно до невидимата ѝ буза.

Вентилаторът, който се бе включил заедно с осветлението, бръмчеше над мен. Неравномерното, дори дразнещо спокойно бучене на нов вентилатор, а изпълненото с цъкания и задавяния на стар.

Аз ли го бях извършил?

Бях ли наранил тази жена? Тази Моли?

Не познавах никоя с това име. Не си спомнях наскоро да съм се запознавал с някоя Моли, само че това не беше от голямо значение — като се имат предвид всички тези припадъци и главоболието.

Къде е Моли?

По някое време съм коленичил, но също както и всичко останало, не си спомням кога. Помня, че светнах лампата, стиснах касата на вратата, за да не се строполя, но не помнех самото движение. И въпреки това — ето ме, на пода до ваната.

В този момент в главата ми изникна странна мисъл, въпрос, чийто отговор не знаех, също толкова озадачаващ, както и липсващото тяло на Моли: Къде са ѝ обувките?

Бели маратонки. Моли бе обута с бели маратонки.

Някак си бях напълно сигурен в това, също както бях сигурен за кестенявата ѝ коса, за тъничката бръчица отляво на устните, когато се усмихнеше, за кокетното килване на главата ѝ.

Бе застанала на един крак за секунда, докато почесваше десния си прасец с връхчето на бялата си маратонка. Сетне отпусна крак и сложи ръка на ханша си.

Не! Не познавах жена на име Моли, никога не бях срещал някоя, която да се казва Моли. Това бяха просто игрички, които мозъкът ми си играеше с мен. Запълваше празнините, допълваше нещата. Съзнанието ми не искаше да приеме факта, че ми се губи време, и затова създаваше свое собствено повествование — в крайна сметка измислицата е за предпочитане пред нищото.

Моли имаше най-сладкия смях на света. Онзи тихичък звънлив смях.

Не!

Насилих се да се изправя. Изтиках тези мисли от мозъка си и претърсих стаята. Не че имаше кой знае колко за претърсване. Виждах всеки квадратен сантиметър. Въпреки това обаче се залутах наоколо. Повдигнах матрака и не намерих нищо. Издърпах чаршафите с очакването да открия кръв, но нямаше. Коленичих на оранжевия килим и погледнах под леглото — нищо, освен древен прахоляк и паяжини.

Нямаше труп.

Нямаше Моли.

Нямаше ги липсващите обувки.

Нямаше ги в стаята.

Приближих се до прозореца и дръпнах завесата.

Бях паркирал поршето на заден ход, затова от прозореца се виждаше задната броня. Въпреки това обаче можех да огледам и предните седалки — там нямаше нищо. Колата имаше два багажника — един отпред и един отзад — но нито един не бе достатъчно просторен, за да побере нещо, по-голямо от куфар или два. Дори да исках, Боже опази, да скрия труп вътре, нямаше как да стане. Мястото не бе достатъчно.

Не и за цяло тяло.

Прогоних тази мисъл от главата си.

Някой се опитваше да ме натопи. Ситуацията бе същата като с Алиса Тепър в банята на апартамента ми. Някой ме бе дрогирал, бе аранжирал грижливо стаята, бе залял дрехите ми с кръв. Всичко друго беше абсурдно.

Някой си играеше с мен.

Сякаш като отклик на тази мисъл чукът в главата ми цапардоса черепа ми още веднъж. Въпреки че болката намаляваше — все едно ръката, стиснала чука, отслабва.

Каквото и да беше това, трябваше да разчистя. Знаех го. Преди да размисля, измъкнах найлоновия чувал от най-близкото кошче и натъпках окървавените си дрехи вътре.

Отидох до банята, изпразних ваната и пъхнах и женските дрехи в чувала заедно с перото. Навлажних една кърпа и избърсах цялата баня — ваната, покритите с плочки стени, тоалетната, дори пода. След това избърсах и плота, нощното шкафче, бравата и всевъзможните ключалки.

Върнах се до масата, метнах останките от пластмасовата опаковка на телефона в чувала и облякох дрехи, които измъкнах от сака — дънки, суичър на „Бостън Селтикс“ и бейзболна шапка на същия отбор. Оставих чантата на пода по-близо до изхода, пуснах ключовете и телефона върху нея, след което избърсах и масата.

Когато приключих, кърпата бе почерняла от мръсотия. Стаята очевидно не бе чистена от месеци, ако не и от години. Замислих се за това, че по парцала (а вече и из цялата стая) ще има ДНК от Бог знае колко посетители. Нямах абсолютно нищо против.

Погледнах още веднъж през прозореца, за да се убедя, че паркингът е все така безлюден, и внимателно отворих вратата, като хванах бравата с крайчеца на суичъра, за да не оставям отпечатъци от пръсти. Отидох до колата си, хвърлих сака и чувала за боклук в багажника и го затворих с трясък.

Седнах на шофьорското място и метнах телефона до себе си.

На пода пред дясната предна седалка имаше две бели маратонки. Връзките на едната липсваха.

Пристигнаха в Нийдълс след малко по-малко от два часа. Хеликоптерът „Бел 407“ се приземи в най-далечния край на паркинга на „Дейс Ин“, на две пресечки южно от полицейското управление. Двама униформени стояха до две патрулки и ги чакаха.

Бяха успели да идентифицират приблизително колата на Кеплър. Един от съседите бе успял да я зърне — черна, спортна, стар модел. Вероятно Ем Джи, ФИАТ, „Порше“, „Фолксваген Карман Гия“… не беше кой знае какво, но беше по-добре от нищо. Още докато бяха във въздуха, я обявиха за издирване в областта на трите щата.

Гимбъл изскочи от хеликоптера в мига, в който се приземиха. Перките вдигаха кълбета пръст, прах и пясък и развяваха вързаната ѝ на опашка коса. Без да обръща внимание, тя се затича към патрулките.

Добс слезе от машината, заслони очи с длан и се озърна. Изглеждаше така, сякаш пустинята Мохаве бе предявила териториални претенции към малкото градче и бе почнала да си го отвоюва обратно преди години. Нещо я беше разсеяло и тя се бе оттеглила, но скоро планираше да се завърне и да довърши започнатото. Няколкото сгради, които зърна, отчаяно се нуждаеха от пребоядисване. Колите на паркинга бяха прехвърлили „златната си възраст“ с десетина години, също както и шепата хора, наизлезли от къщите си в този късен час, за да видят каква е причината за цялата шумотевица.

Добс взе един от куфарите с оборудването на криминалистите, Бегли вдигна другия и двамата се затичаха след Гимбъл.

Когато тримата стигнаха до полицаите, по-възрастният им стисна ръцете:

— Аз съм заместник-шериф Бен Лабръм. Това е Коул Бълок. Съжалявам, че се наложи да кацнете толкова далеч от местопрестъплението. Голф игрището е доста по-близо, но не можахме да получим разрешение за кацане заради късния час и поради факта че наоколо има частни домове.

— Колко далече сме?

— Пет, най-много десет минути — отвърна заместник-шерифът. — Давайте да потегляме. Двамата с Коул ще ви закараме възможно най-бързо.

Заместник-шериф Бълок кимна и отвори багажника на патрулката си.

Когато телефонът иззвъня, Роуз Фицджералд едва не събори настолната лампа, докато трескаво посягаше към него. Не възнамеряваше да спи — само искаше да положи глава върху бюрото си и да затвори очи за секунда. Според огромния стенен часовник в ъгъла на кабинета ѝ минаваше един след полунощ.

Пръстите ѝ обхванаха телефона в мига, в който пронизителното дрънчене отново проряза нощта. Забави се, докато отключи екрана, после успя да натисне зелената слушалка.

— Меган, къде, по дяволите…

— Не е Меган.

— Ти?!

— Аз.

— Какво искаш?

— Липсваше ми, доктор Роуз — рече той. — Исках да те чуя. Имам страхотни новини.

Винаги използваше кратки изречения, но провлачваше всяка дума — двете срички ставаха четири, четирите ставаха осем. Нямаше емоции. Нямаше чувства.

Доктор Роуз изпъна крака под бюрото. Уморените ѝ кости проскърцаха жалостиво.

— Затварям. Не мога да говоря с теб, когато си в такъв режим.

— Какъв режим, доктор Роуз?

— Ами такъв — тези твоите… простотии в стил „котка и мишка“.

— Аз командвам, доктор Роуз. Най-накрая. Би трябвало да се радваш за мен. Усещането е… прекрасно. Чувствам се толкова свободен. Имам нужда да празнувам — рече той. — Тази нощ срещнах някого, доктор Роуз. Една… специална личност. Помогна ми да го отпразнувам. Тя имаше дълга кестенява коса и най-прекрасните очи на света.

— „Имаше“?

— Великолепен слушател, също като теб. Между другото, как си със съня тези дни?

— Спя нормално.

— Но сигурно ти е доста самотно. Половината легло — студено. Половината легло — все още оправено, с недокоснати чаршафи и завивка, докато изпълзяваш от него всяка сутрин и се луташ из коридорите на онази гробница, която наричаш свой дом.

— Не съм самотна. Имам си Меган.

— Наистина ли?

Тя огледа кабинета, бъркотията, която Меган бе оставила след себе си.

— Липсва ли ти, доктор Роуз? На мен ми липсва. Липсват ни малките ни разговорчета. Доктор Барт сигурно щеше да е много горд, не мислиш ли? Щеше да се гордее с прогреса ми. Звездният му ученик, който сияе като звезда от първа величина. Защо според теб налапа дулото, доктор Роуз? Заради теб ли? Мисля, че се е уморил от постоянните ти натяквания. От неспирното ти мъмрене. Един куршум — единственият начин да сложиш край на превзетите шеги — и ето че доктор Роуз е сам-самичка на света.

— Той не се застреля. Почина от аневризма.

— Тялото му дръпна спусъка. Това е единствената истинска разлика.

— Защо ми се обаждаш?

— За да ти кажа, че скоро ще се прибера у дома. За погребението. Обратно на мястото, на което принадлежа. За да те видя. Да кажа „здрасти“ на господин Патчън. Толкова много причини. В джоба си имам перо. Нямам търпение да настане моментът да ти го дам. Пера за всички. Ти, болна, извратена кучка…

Доктор Роуз затвори и тресна телефона върху бюрото си.

За Добс местопрестъпленията винаги бяха обвити в някаква странна тишина, бяха в състояние на покой. Все едно влизаш в изоставена къща. Домът на Ийдс бе разпердушинен — диванът бе преобърнат, възглавниците срязани, пълнежът разпилян навсякъде. Всяка книга, всяка снимка в рамка и всяка джунджурия бяха пометени от рафтовете и бяха захвърлени на пода. Килимът под краката им хрущеше, обсипан с натрошено стъкло. В малкото подобие на кухничка масата бе прекатурена, всяко чекмедже беше издърпано и съдържанието му се въргаляше по пода. Кухненските шкафчета бяха отворени до едно. По балатума се търкаляха счупени чинии, чаши, тигани и тенджери. Вратите на хладилника и фризера зееха, а половината храна бе изсипана навън.

— Вела може да прецени по-добре, когато пристигне, но на мен лично това ми прилича на претърсване. С много ярост — рече Гимбъл.

— Открих кръв — обади се Бегли, приклекнал до ръба на масата с фенерче в ръка. — Не е много. Вероятно някой, чиято ръка е била порязана, я е сграбчил.

— Жертвата има порязване на дясната ръка, ето тук — каза Мууди, като посочи къде на собствената си ръка. — Всички стаи изглеждат по този начин. Вашето момче е овършало всеки сантиметър.

— Казахте, че някаква съседка се е обадила в полицията, така ли? — попита Бегли.

Мууди кимна:

— Флорънс Остлър, живее отсреща. Дошла, когато Ърма не се появила за традиционната им игра на карти в неделя вечер. Даде ни описанието на колата и идентифицира Кеплър като, цитирам, „онова симпатично момче, което дават по телевизията“. Предположих, че ще ѝ покажете снимки, за да видите дали ще разпознае Кеплър, затова съм казал на един от моите хора да стои с нея у тях. На седемдесет и пет години е, леко разтърсена, но, изглежда, е с всичкия си.

Въпреки че от прожекторите навън се лееха потоци светлина, единственото, което осветяваше помещението тук, бе неприлично големият телевизор. Вървеше един от кабелните новинарски канали. В момента на екрана се виждаше стопкадър на Гимбъл и Добс в близък план от репортажа за опожарената кола.

— Това си е леко плашещо — рече Гимбъл.

— И по-плашещо става.

Мууди направи няколко гигантски крачки из стаята, взе дистанционното и натисна някакъв бутон. Екранът потъмня. От долния ляв ъгъл до горния десен бяха надраскани седем думи:

Когато шерифът отново натисна бутона, екранът оживя и показа същия стопкадър като преди малко. Думите се превърнаха в бледи белези, едва забележими върху яркия образ. Шерифът отново спря телевизора. Думите се появиха. Мууди повтори това действие още няколко пъти.

— Добре, схванахме — рече Гимбъл. — Може да престанете.

Шерифът остави дистанционното на пода.

— Това ли е оръжието на убийството? — попита Бегли. Лъчът на фенерчето му бе насочен към един хромиран деветмилиметров на пода на кухнята.

Шерифът поклати глава:

— Тц. Не я е застрелял. Елате.

Поведе ги по късия коридор към малката спалня.

Огромното туловище на Ърма Ийдс бе проснато върху леглото. Около нея имаше омачкана лекьосана завивка. Ръцете и краката ѝ бяха овързани с нещо, което на пръв поглед приличаше на електрически кабели. Кървясалите ѝ очи, почти изскочили от орбитите, се взираха безжизнено в пространството.

Бегли се наведе над нея.

— Видими следи от хипоксия, петехиални кръвоизливи. — Той освети лицето ѝ с фенерчето си и го огледа внимателно. — О, мамка му!

— Какво? — попита Гимбъл.

— Залепил е устата ѝ. И носа ѝ. Не е можела да диша… починала е от задушаване.

— Има туба секундно лепило ей там на пода — посочи Добс.

Гимбъл коленичи до леглото.

— Виждам нещо под нея.

Рой бе достатъчно любезен да ме снабди и с батерии за новия ми касетофон, но за съжаление бе забравил да ми даде бейзболна бухалка, от каквато отчаяно се нуждаех, за да държа досадника от място 2Б до мен настрани, та да не ми пречи, докато разопаковам новите си придобивки.

— Искате ли да ви помогна с тези? — Той нервно въртеше в ръце собствения си чифт слушалки, притеснен като четиринайсетгодишен, на когото му предстои за пръв път да пъхне пръсти във влажни гащички. Потните му длани оставяха мокри следи по пластмасата. Постоянно ги бършеше в седалката.

Голям силен мъж спасява безпомощно момиче от технологиите.

Тъпанар!

Като се качвахме на самолета, служителят ме бе преместил в първа класа, щом му казах, че това ми е първият полет — същия номер, който въртях всеки път — но вече започвах сериозно да обмислям да се върна на ред 17, та да съм колкото се може по-далеч от този тип.

— Всичко е наред, благодаря ви.

Усмихнах му се и това беше грешка — на подобни елементи човек никога не трябва да се усмихва.

Не изглеждаше зле. Сигурно преди двайсетина години дори е бил секси, но бях готова да се хвана на бас, че не е стъпвал във фитнес поне от десетилетие и шкембето му беше много щастливо от този факт — заплашваше да скъса предпазния му колан, когато досадникът се извърташе към мен.

— Казвам се Уорън. Отивате във Флагстаф, а?

Не, Уорън. Всъщност летя за Полша, но обожавам храната на летище „Пулиъм“ затова реших да се отбия набързо.

— Отивам да навестя семейството си.

Когато се наведох напред, за да оставя празните кутии под седалката пред мен, зърнах как Уорън оглежда рокличката ми и черния ми дантелен сутиен. Той не отмести поглед; просто се усмихна.

— Знаете ли, запознах се с втората си съпруга по време на полет като този. И двамата се връщахме от Барбадос. През първия час не разменихме и дума, но веднъж щом ледовете се пропукаха, не можехме да млъкнем. — Той се наведе по-близо към мен и понижи глас: — В края на втория час вече бяхме в тоалетната на първа класа и се чукахме като зайци напролет.

— Наистина ли?

Той кимна:

— Оргазмът ѝ бе толкова шумен, та си помислихме, че половината пътници ще ни ръкопляскат, когато излезем. Ако човек бутне някоя стотачка на стюардесите, ще пазят пред вратата.

— Чувала съм за това.

Той се наведе още по-близо. Миришеше на бира и лук.

— А вие някога…

Пръстите ми се спуснаха към едно от копчетата на роклята ми. Не поглеждах към него. Понижих глас:

— Мисля, че е най-добре, когато го правиш с непознат. Някой, когото знаеш, че никога повече няма да срещнеш. Всеки мисли за това, когато се качи на самолет. Може да разбереш по начина, по който оглеждат останалите пътници, преценяват ги, избират си някого. — Облизах устни. — Правила съм го два пъти; беше невероятно.

Уорън очевидно не бе подготвен за подобно нещо. По слепоочията му се застичаха струйки пот. Той кимна към тоалетната:

— Празна е. Гледах внимателно.

Заиграх се с копчето на роклята си — разкопчавах го, след това го приплъзвах обратно на мястото му, отново и отново. Все още не поглеждах към него.

— Първа класа не е кой знае какво предизвикателство. Чакайте ме в тоалетната в задната част на самолета. Онази отляво. Ще почукам два пъти, за да знаете, че съм аз. Дайте ми обаче няколко минути — не искаме всички да се досетят какво сме замислили.

Уорън си пое дъх шумно. Кимна бързо и трескаво се зае да откопчава предпазния си колан.

— О, и още нещо, Уорън…?

Той се извърна към мен.

— Свали си венчалната халка. Ако я виждам, няма да се получи.

Той кимна отново и задърпа халката, докато се придвижваше по пътеката към задната част на самолета.

Пресметнах, че така ще спечеля поне двайсетина минути.

Извадих от дамската си чантичка една от касетите. На етикета пишеше: „Тъмна стая — М. Кеплър — 13 август 1996 година“.

Пъхнах я в касетофона и натиснах бутона.

Кратък статичен шум, изсъскване, след това — гласът на доктор Барт:

— Искам да ти дам нещо, Майкъл. Нещо специално, като награда за това, че вчера разговаря с мен. За това, че сподели с мен за случилото се в мотела.

— Какво?

Едва не натиснах паузата, когато чух гласа на Майкъл. Глас на дете. На хлапе. Пресметнах бързо наум — би трябвало да е на четири години.

Доктор Барт продължи:

— Когато някой мой приятел споделя нещо с мен — тайна или нещо лично — му давам перо от врабче. Онова, което ти сподели с мен вчера — за мама и Макс — е причината да си спечелиш това перо.

— Значи съм ви приятел?

— Иска ми се да вярвам, че си. Мисля, че двамата с теб може да станем много добри приятели.

Шушнещ звук.

— Меко е — рече Майкъл.

— Това е перо от врабче на Хенслоу — любимото ми. Те издават най-прекрасните звуци. Наоколо има няколко гнезда. Може да ти покажа някое по-късно.

— И мога да го задържа?

— Разбира се, Майкъл. За теб е. Надявам се, че днес ще споделиш още някоя тайна с мен. Ако го сториш, ще получиш още едно перо.

— Колко общо мога да получа?

— Колкото си поискаш.

— Това ми харесва. Искам колкото може повече пера.

— Сега ще изгася лампата, за да може да си поговорим.

— Без разсейвания — рече Майкъл. — Като предния път.

Макар че можеше да произнесе думата, той я разтегли, наблягайки на всяка сричка. „Раз… сей… ва… ния“.

— Разговорът ни вчера беше изключително ползотворен, Майкъл. Бих искал да продължим, ако нямаш нищо против.

Майкъл не отговори.

— Каза ми, че мама спяла във ваната. Можеш ли да ми кажеш какво точно правеше тя, преди да заспи?

— Аха.

— Какво направи тя, Майкъл?

— Съблече дрехите си и ги изпра в мивката.

— Чудесно. Нека започнем от този момент и бавно да вървим напред през онова, което си спомняш. Ти какво правеше, докато мама переше дрехите си в мивката?

— Седях на леглото.

— И гледаше телевизия?

— Не, гледах мама. Исках да видя къде ще простре дрехите си. Вече бе изпрала някои от моите и някои на Макс и ги бе провесила навсякъде. Исках да видя къде ще ги простре, понеже вече никъде нямаше свободно място.

— И къде ги простря тя?

— Върху климатика. Каза, че там по-бързо ще изсъхнат.

— Умна постъпка.

— Мама е умна.

— Какво направи тя след това?

— Включи телевизора и каза, че ще си вземе лекарството. Попита ме дали помня какво трябва да правя, след като си вземе лекарството, и аз ѝ отговорих, че помня.

— И какво беше то? — попита доктор Барт.

— Трябваше да изчакам да пуснат реклами и да махна гумения маркуч от ръката ѝ. Мама каза, че ако не го махна, ще е лошо за кръво… за кръвобръщането.

— За кръвообращението?

— Аха. Трябваше да извадя и спринцовката, ако заседне. Понякога засяда и мама заспива, затова трябваше да я извадя. Това е много гадно, но го правех.

— Мама във ваната ли си взимаше лекарството?

— Тя обича водата. Лекарството ѝ действа по-добре във водата.

— Направи ли всичко това, Майкъл? Когато пуснаха реклами, ти отиде ли в банята, махна ли гумения маркуч от ръката ѝ… измъкна ли спринцовката?

— Ъхъ.

— Извадил си спринцовката?

— Сложих я на плота, за да не я настъпи някой. Веднъж Макс я настъпи и мама побесня.

Доктор Барт се прокашля.

— Майкъл, знаеш ли какво е „аутопсия“?

Майкъл не отговори.

— Трябва да го кажеш на глас, Майкъл, заради записа. Знаеш ли какво е „аутопсия“?

— Не.

— Това е, когато докторът преглежда някого, след като този някой е умрял, за да разбере как е станало.

Майкъл не каза нищо.

— Докторът провери майка ти и не откри следи от лекарство в тялото ѝ — рече доктор Барт. — Всъщност дори не е открил и следи от предишна употреба на лекарството. Знам от полицейските доклади, че Макс редовно е употребявал хероин… нали знаеш какво е „хероин“? Мисля, че знаеш. Спринцовката, гуменият маркуч — това са все неща, които вероятно си виждал да използва Макс. Но никога не си виждал как мама употребява хероин, нали?

Тишина.

— Защо ме лъжеш, Майкъл?

Тишина.

— Мислех, че сме приятели.

— Лекарството на мама ѝ помагаше да заспи.

— Майка ти се е удавила — отвърна доктор Барт. — Макс ли ти заръча да казваш всичко това, ако някой попита? За да го защитиш?

— Не.

— Ако ще сме приятели, трябва да ми казваш истината. Аз никога не бих те излъгал, Майкъл. Важно е и ти да си искрен с мен.

Тишина.

— Помагал ли си на Макс да употребява хероин? Да си взема лекарството?

Никакъв отговор.

Доктор Барт въздъхна:

— Ако не възнамеряваш да ми отговаряш, се опасявам, че ще се наложи да си взема перото и да го дам на някой от истинските ми приятели.

Когато Майкъл най-сетне заговори, гласът му бе толкова тих, че едва се чуваше:

— Мама беше тъжна. Плачеше. Той каза, че ако ѝ дадем малко от лекарството на Макс, ще се почувства по-добре. Исках мама да се почувства по-добре.

— Макс ли каза това?

— Не Макс.

— А кой тогава?

— Не можахме да намерим лекарството на Макс, но той каза, че е останало още малко в спринцовката и това щяло да е достатъчно.

— Кой е този „той“, Майкъл?

— Когато се опитахме да ѝ дадем лекарството, мама започна да крещи, той се уплаши и я натисна надолу, докато тя спря да вика.

— Майкъл, кой? Кой я е натиснал?

— Мичъл.

Натиснах газта.

Когато потеглих от мотела в Нийдълс, шофирах като луд — трийсет, петдесет, от време на време и шейсет километра в час над ограничението. Не ми дремеше. Дори ченгетата да ме спрат, дори да ме тикнат в затвора, дори да пуснат куршум в челото ми… всеки от тези варианти беше по-добър от това — да гледам пода пред предната дясна седалка и да виждам маратонките, които кротко си стояха там.

Моли.

Съзирах я в мислите си, ясно, все едно беше пред мен. Облечена с дрехите, които бяха във ваната ми. И с тези обувки.

Усмихваше ми се. Смееше се.

Мамка му.

Мамка му.

Мамка му!

На пустата тъмна магистрала, докато колата не бе осветена, можех да накарам обувките да изчезнат, но всеки път, когато приближавах крайпътно заведение, всеки път, когато стигах до отбивка, изникваха светлини и вътрешността на колата се осветяваше достатъчно, за да мерна тези бели маратонки.

Маратонките на Моли.

Двайсет минути след Никъде, Аризона, отбих.

Скочих на спирачките, задните колела блокираха и се плъзнаха, за да спрат на банкета сред облак прах и камъчета. Замириса на изгоряла гума. Двигателят млъкна, тихата нощ се изпълни с цъкането му.

Маратонките, които отказваха да изчезнат, без значение колко пъти примигвах или отмествах поглед, се търкаляха под таблото.

Гласът в главата ми прошепна: „Тя не беше част от плана, Майкъл. Тя беше просто за забавление. Кажи сега — не беше ли забавна?“.

Притиснах уши с ръце, за да заглуша думите му.

Съсредоточи се, Майкъл!

Това не е истинско.

Това не е истинско.

И тогава си я спомних. Сетих се къде я бях виждал.

Истинска беше.

„Сам ли сте тази нощ? Изглеждате така, сякаш едно меко и удобно легло ще ви бъде от полза“.

Не бях я наранил.

Не бих могъл.

Отворих рязко вратата на колата и повърнах.

Стюардесата ми се усмихна от пътеката. Посочи количката с напитки. Каза нещо.

Натиснах паузата и свалих слушалките.

— Искате ли безплатна напитка или меню? — попита тя отново.

Не. Бих искала да вървиш да се шибаш и да ме оставиш на мира. Не виждаш ли, че съм заета?

Усмихнах ѝ се.

— Бих убила за водка „Грей Гуус“ и сок от червена боровинка.

Тя ми върна усмивката.

— Ами вашият приятел тук? Имате ли идея какво ще пие?

— Моят… — Погледнах празната седалка до мен. Уорън все още не се бе върнал с подвита между крака натъпкана с виагра „опашка“.

Наведох се по-близо до нея и прошепнах:

— Подметна как мислел да иде да изпуши един коз в някоя от тоалетните. Казах му, че не е редно, обаче той се бои да лети и рече, че е само за да се поуспокои. Нещо се позабави обаче. Надявам се всичко да е наред. Последния път го удари ток, докато бърникаше из детектора за дим.

Усмивката ѝ не трепна:

— Може би няма да е зле да проверя.

Кимнах в знак на съгласие:

— Трябва да почукате два пъти, иначе може и да не отвори. Сигурно е позамаян.

След като ми приготви питие, тя се върна в малката ниша пред пилотската кабина и размени няколко думи с двамата стюарди, след което тримата се втурнаха към задната част на самолета.

Водката беше божествена.

Сложих отново слушалките и натиснах бутона.

Специални агенти Омър Вела и Сами Гогънс пристигнаха малко след полунощ; маршалите дойдоха пет минути след тях. Гимбъл бе разгънала карта върху капака на един от джиповете. Щатски маршал Гарисън стоеше до нея и проследяваше с пръст различни пътни артерии на малкия град.

— Имаме пряка връзка към Аризона и Невада. Обаче може и да се е върнал към Калифорния. Няма как да знаем със сигурност.

— Тук има малко местно летище, автобусна спирка и железопътна гара — обади се шериф Мууди. — Сложил съм хора навсякъде, в случай че му хрумне да зареже колата и да ползва обществен транспорт.

— Той познава Ел Ей — рече Добс. — Може да се покрие там. Всички тези магистрали минават единствено през открити пространства. Това е прекалено опасно. Смятам, че се е насочил отново към града.

Гимбъл щракаше с пръсти.

— Ако искаше да се скрие в Ел Ей, не мисля, че щеше да си дава труда да си осигурява превозно средство. Намирисва ми на дълго пътуване. Мисля, че се е насочил на изток. Каза, че е от Ню Йорк. Може пък да се е отправил към къщи.

— Няма начин да прекоси цялата страна — рече Гарисън.

— Има поне два-три часа преднина пред нас. Искам да разширим издирването — да включим Тексас, Канзас, Оклахома… всички околни щати. — Тя описа кръг по картата.

— Без да разполагаме с регистрационен номер?

— Не може да разчитаме на камерите да хващат всеки престъпник — възрази Гимбъл. — Да пробваме по изпитания начин. Да уведомим патрулите по магистралите. Малка, черна спортна кола, стар модел. Ем Джи, ФИАТ, „Порше“… ще се набива на очи.

Вела излезе от къщата. Бегли го следваше с мобилен телефон и няколко найлонови пликчета с веществени доказателства в ръка. Остави торбичките на капака на джипа и подаде телефона на Сами.

— Мислим, че е на Ърма, има парола. Можеш ли да го хакнеш?

Сами огледа телефона и го включи в макбука си. Стартира някаква програма, въведе серийния номер на устройството и впи поглед в компютъра.

— Това е „Алкател Пикси Ейвиън“, със стара версия на „Андроид“ — „Лолипоп“. Мога да се справя, но ще ми отнеме малко време.

Гимбъл се бе навела над пликчето с хромирания деветмилиметров пистолет, сега почернял от праха за снемане на отпечатъци:

— Какво открихте?

— Отпечатъците на Кеплър са по него, но с оръжието не е стреляно скоро. Открих отпечатъците му и из цялата къща. Единственото място, където не ги открих, е това. — Той вдигна пликчето със секундното лепило. — Върху тубичката има отпечатъци на Ърма, на Роланд и неидентифицирани. Няма от Кеплър.

— Значи е сложил ръкавици, преди да я убие? — предположи Добс.

Бегли сви рамене:

— Звучи странно, като се има предвид, че не се е притеснявал да опипа всичко останало в тази къща.

Гимбъл посочи третото пликче:

— Ами книгата?

Книгата.

Бяха открили книга под тялото на Ърма Ийдс, върху леглото, с перо от врабче между страниците.

Бегли я взе, прелисти я, погледна корицата:

— „На парчета“ от някой си Бартън Фицджералд, доктор по медицина.

— Научно изследване на един от пациентите му с дисоциативно личностно разстройство — допълни агент Вела.

Гимбъл изсумтя:

— Множество личности в една. Такива неща съществуват ли наистина?

Вела кимна:

— Рядко, но съществуват.

— Кажи ми, че в книгата не става въпрос за Кеплър.

— Не е за него, Фицджералд нарича пациента си само Джон, но книгата е публикувана през 1982 година — това са десет години преди да се роди Кеплър.

— Тогава защо Кеплър я е оставил под трупа?

Вела отвори книгата на страницата, която бе отбелязана с перото. Едно от изреченията бе подчертано: „Кой командва сега?“.

— Фицджералд използва тази фраза често в книгата, за да определи с коя от тринайсетте личности на Джон разговаря в момента — обясни Вела. — „Дейвид командва“, „Джоуи командва“, „Джон командва“… личността, която контролира съзнанието му в момента.

— Кеплър не е дошъл дотук, за да ни остави някаква книга с малоумни „игрички“ — рече Добс.

— Кеплър е дошъл, за да получи информация — отвърна Бегли. — По тялото на Ърма Ийдс има доста белези. Била е пребита малко преди смъртта си. Залепил е носа ѝ поне трийсет минути преди да започне с устата. Постарал се е, не е бързал — първо е залепил устните ѝ отляво, след това бавно е продължил надясно, капка по капка. Личи си по разкъсните рани. Той е лепял, тя е разкъсвала залепеното с мускулите на челюстта си, той отново е залепвал. Измъчвал я е. Дошъл е тук, за да получи информация. Или да ѝ попречи да издаде нещо. Или и двете.

Гимбъл обмисли думите му.

— Намерете ми всичко за миналото на Роланд и Ърма Ийдс. Трябва да разберем каква е връзката.

Телефонът на шерифа иззвъня. Той го допря до ухото си:

— Мууди.

Разговаря с отсрещната страна няколко минути. Когато затвори, очите му се спряха върху Гимбъл.

— Кашата току-що стана още по-голяма. Имаме друг труп. На около пет километра оттук, в мотел „Лъц“.

— Гимбъл!

Беше Гарисън. Той заобиколи тичешком джипа.

— Издирването — компютърът го е свързал с три 77 през изминалия час.

Гимбъл се намръщи:

— Какво е 77?

— Обаждания на граждани относно трафика — обясни Добс. — Съобщаване за агресивно или безотговорно шофиране.

Гарисън кимна:

— Около три часа на изток оттук на междущатската в Аризона. Черно порше, модел от края на шейсетте. Един от патрулите е лепнат за него на дистанция от около два километра. Наредил съм му да поддържа пряка видимост, но да не преследва заподозрения.

Гимбъл обмисли чутото.

— Бегли, приключвай тук и след това бегом към мотел „Лъц“ да обработиш местопрестъплението. Действай заедно с местните. Гарисън, искам да мобилизираш маршалите в Аризона. Вървете на Магистрала 40 откъм запад, блокирайте я, после вземи екипа си оттук. Приклещете го от двете страни. Разбрано?

— Разбрано.

Тя се извърна към шерифа:

— Колко бързо може да ни върнете до хеликоптера?

Уорън хъркаше.

Не само че беше отблъскващ и във физически, и в морален аспект, ами и вървеше в комплект с подобаващи звукови ефекти.

Една от стюардесите ми предложи тапи за уши, но аз отказах — показах ѝ, че си имам слушалки. Когато тя се насочи към останалите пострадали от аудиотормоза на Уорън, измъкнах следващата касета от чантата си.

„Тъмна стая — М. Кеплър — 12 септември 2007 година“.

През 2007 година Майкъл бе на петнайсет години. Единайсет години след записа на последната касета.

Бях взела всичко, което бях открила в архивите на доктор Роуз, но със сигурност имаше и още. От личен опит помня, че доктор Барт записваше всички сеанси, а с Майкъл се бяха срещали по няколко пъти на седмица. Вероятно стотици касети липсваха. Или доктор Роуз ги бе скрила някъде, или все още бяха в кабинета на доктор Барт, или някой друг ги бе взел.

А къде бяха моите записи?

Не бях открила нито един.

Сложих слушалките, пъхнах касетата в касетофона и натиснах бутона.

Записът внезапно спря. Чу се изщракване, след което — нищо, освен съскането на празната лента.

— Мамка му… — промърморих аз.

Уорън се разшава, премлясна и продължи да спи.

Извадих последната касета от чантичката си.

„Тъмна стая — М. Кеплър — 8 април 2009 година“.

Седемнайсетият рожден ден на Майкъл.

На тази касета не бе записано въведение. Нищо от доктор Барт. Отначало си помислих, че е празна, след това обаче чух няколко прищраквания — ключалките на вратата на тъмната стая.

После — тихо дишане.

Касетофонът бе поставен на пода. Затворих очи и си представих обстановката. Онова място вляво, точно пред вратата. Бях виждала как доктор Барт го слага там повече пъти, отколкото можех да преброя.

— Искаш ли вода?

— Да.

— „Да“, какво?

— Сър. Да. Вода, моля, сър — рече Майкъл. Говореше едва чуто, очевидно изтощен.

— Кой командва?

Шумолене.

— Кой командва?

— Аз.

— Кой командва? — изрече за трети път доктор Барт. Разочарованието в гласа му нарастваше.

— Майкъл.

Вратата се затвори.

Ключалките изщракаха.

Записът изпука два пъти бързо — касетофонът бе спрян и пуснат отново. Не знаех колко време е минало.

— Кой командва? — попита отново доктор Барт.

— Трябва ми вода. — Приглушеният глас на Майкъл зад вратата. — Моля ви…

— Не и преди да спреш да ме лъжеш.

— Колко дълго? — попита тихо Майкъл.

— Вътре си трийсет и три часа. На път са да станат трийсет и четири.

— Не лъжа.

— Преспокойно мога да изчакам още час, два или три. Търпелив човек съм. Много добре знаеш, че няма смисъл да ме пробваш.

— Майкъл командва.

— Малко говно такова.

— Не е много професионално от ваша страна, докторе — каза Майкъл.

Доктор Барт се прокашля.

— Защо не уби Максуел Пулън? Лесно можеше да сложиш край на всички издевателства.

— Бях дете.

— Това не ти е попречило да сложиш край на мъките на собствената си майка.

— Така твърдите вие.

— Всички знаем каква е истината. Някак си си успял да я надвиеш — може би заради ъгъла, може би заради тежестта си, а може и да си я изненадал, но както и да си го изиграл, важното е, че си убил майка си. Натиснал си я под водата и си я държал там, докато умре.

— Не съм.

— Можел си да вземеш хероина на Пулън, да напълниш една хубавичка спринцовка и да я забиеш в ръката му. Господ е свидетел, че достатъчно често си оставал насаме с него, докато той е бил в безсъзнание в някой ъгъл. Но вместо да отнемеш живота на мъчителя си, убиваш собствената си майка. Беше ли будна? Погледна ли те изпод водата? Намери ли някакъв начин да ти се примоли да я пощадиш в онези последни мигове? Може би само с поглед? „Малкото ми момче… как можа?“.

— Спрете — рече Майкъл.

— Кой командва?

— Да го духате.

— Знаеш ли защо според мен си пощадил Макс и си убил майка си? Мисля, че ти е харесвало. Онова, което прави с теб. Според мен си смятал, че майка ти е пречка. Може би е заставала между вас. А ти не си можел да го допуснеш. Може пък просто да си ревнувал. Мама трябва да си замине, за да имаш Макс само за себе си.

— Вие сте по-лош от Макс.

— Кой командва?

— Защо не отворите вратата и ще ви покажа.

Силно изщракване, но този път до края на лентата нямаше нищо друго, освен статичен шум.

Без да отварям очи, отпуснах глава на облегалката и се заслушах в тихото съскане, докато самолетът кацаше.

Дъждът ги връхлетя от изток. Отначало само няколко капчици върху плътното заоблено предно стъкло на хеликоптера „Бел 407“, след това множество тежки тупвания, последвани от яростна атака: водата бясно се блъскаше в стъклото и се оттичаше настрани, видимостта спадна докъм двайсет процента.

Добс погледна Сами, който седеше до него, здраво стегнал предпазния си колан. Лицето му бе позеленяло, а кокалчетата му — побелели. Стискаше макбука си, към който с USB кабел бе свързан телефонът на Ърма Ийдс, сякаш държеше спасителен парашут. Очите на агента бяха затворени, устните му мърдаха беззвучно. Изобщо не вдъхваше увереност на околните.

Вела, който не обръщаше внимание на вилнеещата буря, седеше на срещуположната седалка. Беше се зачел задълбочено в книгата, която бяха открили под Ърма Ийдс.

Гимбъл беше на седалката до пилота. Бе се навела напред и се взираше в бледия контур на Магистрала 40 през водната стена.

— Предпочитам да се задържим на тази височина, но ако трябва да се издигнете и да ни прекарате през бурята, няма проблем — имаме джипиес координатите на целта си.

Добс чуваше гласа ѝ, тънък и тенекиен, през слушалките си.

Пилотът, ветеран от Войната в Залива на име Кори Харланд, сви рамене:

— При нощни полети като този летя най-вече въз основа на показанията на уредите, така че за мен е все едно. Дъждът изглежда страховит, но не е от кой знае какво значение. Виж, вятърът може да изиграе доста мръсни номерца, но малко дъждец? Само ще изкъпе хубавичко птицата ми.

В небето пред тях проблесна светкавица и освети навъсените тъмни облаци, сякаш да напомни на пътниците в хеликоптера колко незначителни са в действителност.

Гимбъл кимна и щракна един превключвател на таблото пред себе си:

— Полицай Уинклър, все още ли сте зад него?

Гласът на Уинклър се разнесе миг по-късно:

— На изток по Магистрала 40, току-що подминах седемдесет и втори маркер. Намалих малко дистанцията заради времето — не искам да загубя видимост. На около половин километър зад него съм. Нашето момче все още напредва с мръсна газ — петлае се из платната като топче във флипер. Скоростта му е между сто и тринайсет и сто четиресет и пет километра в час.

Преди половин час Уинклър бе обмислял да настигне Кеплър и да го спре. Поршето бе кривнало толкова силно вдясно, че гумите му бяха заорали в чакъла на банкета. Когато шофьорът се бе опитал да компенсира с рязко извиване на волана наляво, задницата на колата бе поднесла и замалко не се бе завъртяла обратно. Въпреки че заради късния час трафикът не беше кой знае колко сериозен, все пак имаше някакви коли, а когато ставаше въпрос за безопасността на движението по магистралата, юрисдикцията определено бе на Магистралната полиция на Аризона, а не на ФБР. Ако Уинклър преценеше, че подобен ход би бил оправдан, Гимбъл нямаше да може да му попречи. Можеше единствено да оцени текущата ситуация — щатските маршали бяха пратили екип от Флагстаф да блокира Магистрала 40 на около петдесетина километра на изток, а екипът на Гарисън изоставаше с двайсетина минути, но бързо скъсяваше дистанцията. Стига само Кеплър да продължеше на изток, беше им в ръцете. Ако Уинклър се опиташе да го спре, Кеплър можеше да се паникьоса и в резултат някой да пострада. Преследването му по посока на блокадата беше най-безопасният план.

— О, Господи… — промърмори Уинклър.

Гимбъл натисна бутона отново:

— Какво става?

— Току-що прелетя покрай един камион с ремарке. Сигурно караше с над сто и шейсет километра в час. Едва не помете някакво комби. Изтика го от пътя.

— Но всичко е наред, нали?

— Наоколо няма нищо, освен пустиня. Няма в какво да се блъсне. Комбито заора в пръстта и се завъртя поне два пъти. В момента не се движи.

— Продължавайте да следвате Кеплър, полицай.

— Би следвало да отида да проверя дали с пътниците всичко е наред.

— Полицай…

Гимбъл знаеше, че няма право да му заповядва. Това би било превишаване на правомощията ѝ. Обаче със сигурност ѝ се искаше.

— Обадих се по радиостанцията на другата кола зад мен — рече Уинклър. — Те ще спрат. Аз продължавам. Ускорявам, за да изпреваря камиона. Скъсявам дистанцията на двеста метра.

Пръстите на Гимбъл започнаха да потрепват.

— Не се приближавайте прекалено много. Ако вие го виждате, значи и той може да ви види.

— Известно ми е… о, мамка му!

— Какво става?

Тишина.

— Уинклър?

Гласът му се разнесе с пукане в слушалките им миг по-късно:

— Пред този камион имаше друг. Не го видях. Трябваше да изпреваря и двата. Сега всичко е наред. Имам видимост към Кеплър. Дъждът се усилва, затова той забави. Като че ли е смъкнал докъм сто и десет. И аз поддържам горе-долу толкова.

Харланд потупа Гимбъл по рамото и посочи през предното стъкло:

— Мисля, че това са те. На един часа.

Добс проследи погледа му и забеляза двата камиона с ремаркета, почти долепени един за друг, една кола точно пред тях и няколко други пред нея. Въпреки че Уинклър не беше пуснал мигащите светлини, когато хеликоптерът се снижи, Добс успя да различи цифрите на покрива на служебната кола.

— Уинклър, имаме видимост — обади се Гимбъл. — Идваме зад вас.

— Прието.

— Ето я блокадата — рече Харланд, сочейки редицата спрени превозни средства на двайсетина километра напред.

— Той забавя леко — обади се Уинклър. — Приближава до друга кола. Да скъся ли дистанцията, или да продължа със същата скорост?

Гимбъл се надигна от седалката:

— Какви са онези светлини? Ей там?

— Отдясно е Флагстаф, а отляво е крайпътният комплекс и паркинг за камиони „Флайинг Ти Трък Стоп“.

— Какво да правя, агент? — попита полицай Уинклър.

Гимбъл щракна превключвателя:

— Гарисън, координати? На какво разстояние сте от Флагстаф?

Гласът му се чу след миг:

— Карам след магистралния патрул. На десетина минути зад него сме.

— Кажи ми, че сте блокирали всички изходи от магистралата!

— Блокадите са на място — отвърна Гарисън. — По ваш сигнал затваряме всички изходи. Кеплър няма да има друг избор, освен да продължи на изток.

— Затворете ги сега.

— Прието.

Тя щракна превключвателя отново:

— Останете зад него, Уинклър. На шест часа приближават щатски маршали, а пред вас е блокадата. Всички изходи от магистралата в момента се затварят.

— Разбрано.

— Кой е този? — попита Добс, посочвайки към друга кола, летяща зад патрулката на Магистрална полиция.

— Приближете се — нареди Гимбъл на Харланд.

Хеликоптерът се гмурна надолу и стомахът на Добс се преобърна. Вече бяха само на няколкостотин метра. Добс се наведе, за да огледа непознатата кола по-добре. Успя да види само стоповете, когато автомобилът прелетя покрай патрулката.

Гласът на Уинклър зазвуча отново в слушалките им:

— Агенти, току-що бях задминат от друго черно порше.

— Останете зад първото — нареди Гимбъл.

— Този вторият кара почти толкова откачено, колкото и първият — отвърна Уинклър.

— Останете зад първото — повтори Гимбъл.

Добс се взря през плътната дъждовна завеса. От това разстояние беше невъзможно да различи двете коли — и двете представляваха размазани тъмни петна.

— Този напредва солидно — рече Уинклър. — Вече е почти зад Кеплър. Хм… поправка — току-що го задмина.

— Какво, мамка му… — промърмори Гимбъл. — Какво прави той?!

Добс наблюдаваше как второто порше изпреварва Кеплър и набива спирачки. Кеплър по чудо успя да избегне сблъсъка, като сви в съседното платно и подкара успоредно с другата кола. Остана така за секунда, след което натисна газта и се намести пред нея.

Хеликоптерът се люшна и носът му се насочи към облаците. Добс се изтърси на седалката. Зад него Сами възкликна тихо.

Олюляха се за кратко, после хеликоптерът полетя хоризонтално.

— Съжалявам — обади се Харланд. — Ето за това ви говорех — вятър. Усилва се. Засега сме добре.

Вела надигна поглед от книгата, погледна навън и продължи невъзмутимо да чете.

Когато Добс отново се вгледа в магистралата под тях, втората кола пак изпреварваше първата.

По радиото чуха гласа на Уинклър, пълен с недоумение:

— Постоянно сменят местата си; вече не знам кой кой е. Трябва да се приближа, да видя регистрационните номера…

— Няма значение — и без това няма къде да отидат — рече Гимбъл. — Ще ги хванем и двамата и после ще се оправяме.

Макбукът на Сами издаде серия щастливи изчуруликвания.

— Какво е това? — попита Добс.

Сами се вгледа в екрана. Светлината озари бледозеленото му лице.

— Телефонът на Ърма — успях да разбия паролата ѝ.

Той взе мобилния, набра шестцифрения код и започна да прелиства дисплея. Очите му се разшириха.

— Какво откри? — попита Добс.

Сами вдигна очи:

— Ей, Гимбъл, Ърма е имала номера на Кеплър — записан е в контактите ѝ.

Без да сваля поглед от двата автомобила на магистралата, Гимбъл изпъна ръка назад. Сами сложи телефона в отворената ѝ длан.

С една ръка Харланд измъкна своя телефон изпод таблото, разкачи един кабел и подаде свободния му край на Гимбъл:

— Ако го включите в телефона, ще чувате звука в слушалките си.

Гимбъл пъхна кабела, натисна няколко бутона на телефона. Добс чу сигнала „свободно“ два пъти, преди отсрещната страна да вдигне. Познаваше гласа на събеседника им. Наистина ли бяха минали само два дни, откакто бе срещнал за пръв път Майкъл Кеплър?

— Не оставих Ърма в състояние, в което би ѝ било възможно да провежда телефонни разговори, затова ще предположа, че в момента разговарям или със специален агент Джесика Гимбъл, или с детектив Добс, предприел някакъв отчаян ход без особени изгледи за успех. Истинският въпрос, който трябва да бъде зададен, е: „В колата зад мен ли сте, в онази блокада отпред, или се реете в бурята над главата ми?“.

— Майкъл Кеплър, говори специален агент Джесика Гимбъл от федералното бюро за разследване. Отбийте незабавно встрани, изключете от скорост, излезте от автомобила и застанете на колене с ръце на главата!

— Вали, агент. Нямам чадър. Мисля, че ще остана на закрито засега.

— Няма къде да избягате.

— Детектив Добс с вас ли е?

Гимбъл се извърна и погледна към Добс. Кимна.

— Тук съм — отвърна Добс.

— Гледахте ли клипчето ми с Алиса? Бас ловя, че с вашата заплата е трудно човек да се добере до такова маце. Обзалагам се, че сте изгледали видеото заедно с колегите си и след това дружно сте лъскали бастуна в съблекалнята.

— Значи с цялата ти защита в стил „Не бях аз“ е свършено, Кеплър?

— Беше толкова сладка, мамка му. Знаеш ли, че се намъкна в онази вана доброволно? Екипен играч, какво да кажа. Винаги е била такава. От всички тях с нея ми беше най-трудно. Едва не се отказах. Но се стегнах. Свърших работата. Налагаше се — в името на общото благо. Искаше си перцето. Заслужи си го, заработи си своето перо. Дори не се съпротивлява. Не отначало поне. Това наистина ме шокира. Винаги се съпротивляват. Има смисъл, нали? Аз със сигурност бих се съпротивлявал. Научих се да го предвкусвам, да го очаквам, дори може би да копнея малко за това, като някакво мощно фройдистко надрусване; онази последна порция съпротива ме захранва. Но Алиса само ме гледаше изпод водата и чакаше. В един момент дори се усмихна. — Кеплър замълча за секунда. — Приспивали ли сте болно животно, детектив? За мен именно това се случи с Алиса. Все едно отървавах болно животно от мъките му. Стори ми се, че приветстваше облекчението, което наближаваше, и знаеше, че го правя от любов.

Добс хвърли поглед през стъклото. Двете поршета все още бяха заети да си разменят лидерската позиция. Полицай Уинклър се бе отказал да се прави на невидим, бе пуснал светлините и се бе лепнал зад тях. Блокадата беше на по-малко от два километра. Прелетяха покрай последния изход от магистралата. Вече нямаше къде другаде да ходят.

— Забавѝ, Майкъл. Няма нужда да рискуваш да се нараниш — рече Гимбъл.

— Оценявам загрижеността ви, агент Гимбъл. Направо ми стоплихте сърцето — отвърна Кеплър. — Боя се, че се налага да затворя. За минутка ще се нуждая и от двете си ръце.

Вела, който бе оставил книгата настрани по някое време, се прокашля и погледна през прозореца двете коли под хеликоптера.

— Говори специален агент Омър Вела. Аз съм клиничен психолог към Бюрото. Изучавал съм трудовете на баща ви.

— Осиновителя ми.

— Осиновителя ви — съгласи се Вела. — Имате ли нещо против да ви задам един въпрос?

Кеплър не отговори.

Вела метна бърз поглед към Добс и рече:

— Кой командва?

Линията прищрака. Разговорът прекъсна. След това се случиха едновременно две неща.

Едно от поршетата ускори и се понесе с бясна скорост към блокадата.

Другото сви рязко вляво, слезе от магистралата и се понесе през равната пустиня към светлините на „Флайинг Ти“.

Гимбъл дори не мигна. В секундата, в която едно от двете черни поршета се понесе през пустинята към „Флайинг Ти Трък Стоп“, пръстът ѝ щракна превключвателя на микрофона:

— Уинклър, останете след този! Продължете да го следвате!

Превключи на трета позиция:

— Маршали, целта се приближава с висока скорост от запад. Може да опита да пробие блокадата. Бъдете готови за избягване на сблъсъка и за начало на преследване. — Извърна се към Харланд: — Следвай онзи, който кара към „Флайинг Ти Трък Стоп“.

Харланд кимна и завъртя лоста. Хеликоптерът се наклони рязко наляво, описа почти пълна окръжност и се стабилизира, обърнат на север. Пилотът натисна няколко копчета на таблото пред себе си. Под машината бликна ярка светлина и озари пустинята под тях. Той кимна към лявата ръка на Гимбъл:

— Тази ръчка управлява прожектора. Ще се приближа.

Гимбъл хвана лоста и завъртя прожектора, като го насочи първо към мигащите светлини на тавана на магистралната патрулка, а след това и върху черната кола пред полицая. И двете се движеха с бясна скорост — прекалено бързо, като се има предвид хлъзгавата пръст под гумите им. Поршето обилно опръска патрулката с кал и вода. Чистачките на Уинклър изблъскаха калната смес само колкото да направят място за още.

— Приближете ни! — заповяда Гимбъл. — Можете ли да излезете пред тях?

Хеликоптерът се гмурна напред и надолу. Стомахът на Добс се качи към гърлото му, след което се спусна на мястото си. Завъртяха се на сто и осемдесет градуса бързо и плавно. Гимбъл насочи мощния прожектор право в предното стъкло на поршето.

Стоповете на черния автомобил пламнаха, когато шофьорът му наби спирачки. Вместо да спре, поршето се плъзна по земята, после явно водачът овладя колата и отново даде газ.

През радиостанцията на хеликоптера се разнесе грубоват мъжки глас:

— Говори щатски маршал Танър. Целта се приближава към блокадата със сто четиресет и пет километра в час и продължава да ускорява. На около четиристотин метра от нас е. Имам шест коли — две от всяка страна, още две отзад. Блокират го и го принуждават да стои в средата на пътя.

Чу се изщракване. Гласът секна и прозвуча отново след секунда:

— Разпъваме лентите с шипове след пет, четири, три, две…

Добс погледна през стъклото. Вече не виждаше магистралата. Едва ли бяха на повече от петнайсетина метра над земята. Летяха назад, а носът на хеликоптера сочеше към черното порше. Прожекторът блестеше в предното стъкло, така че шофьорът не се виждаше.

— Имаме контакт — рече маршал Танър. — И четирите гуми са на парцали. Забавя. Поднася, но запазва контрол над автомобила.

Харланд, чиито очи бяха приковани към малкия единайсетинчов монитор пред него, се обади:

— Трябва да завия. Прекалено ниско сме. Приближаваме далекопроводи и други опасности.

Не изчака Гимбъл да се съгласи или да възрази — дръпна лоста и натисна педалите. Хеликоптерът се заиздига вертикално.

Добс хвърли поглед на Сами. Бе почти сигурен, че цветът на собственото му лице не е много по-различен от лицето на агента.

Гимбъл се мъчеше с ръчката, контролираща прожектора. Лъчът обикаляше на зигзаг из пустинята, докато най-сетне отново спря върху колата.

— Не бива да стига до онзи комплекс! Можете ли да се приземите пред него?

— Прекалено е опасно. Няма да рискувам с подобно нещо.

Радиото изджафка:

— Автомобилът спря. Вратата откъм шофьора се отваря. Някой излиза с протегнати напред ръце.

— Кеплър ли е? — викна Гимбъл.

Тишина.

— Маршал? Майкъл Кеплър ли е?

— Съвсем не. Изглежда някакво хлапе. Най-много на осемнайсет-деветнайсет.

Хеликоптерът зави и полетя зад магистралния полицай. Ярките светлини на „Флайинг Ти Трък Стоп“ изпълниха хоризонта. Приличаше повече на малко градче, отколкото на обикновена бензиностанция и ресторант. Беше близо. Прекалено близо.

— Ще пробвам PIT7 — обади се полицай Уинклър.

Добс наблюдаваше как патрулката ускорява и опитва да застане зад поршето с надеждата да предизвика контролиран сблъсък при задния ляв калник. Ако бе изпълнена правилно, маневрата щеше да принуди поршето да се плъзне настрани, вероятно и да се завърти. Уинклър обаче не бе достатъчно бърз. Поршето даде газ и миг по-късно го изгледаха безпомощно как от калта и шубраците изскача върху асфалта на крайпътния паркинг, като едва не отнесе задницата на някакъв оранжев осемнайсетколесен — един от стотиците в този лабиринт от камиони.

— Това място е направо огромно — рече Гимбъл. — Защо е така претъпкано? Посред нощ е.

Харланд продължи да следва автомобила, поддържайки височина от около сто и петдесет метра.

— Това е един от най-големите подобни комплекси в страната. Всеки шофьор на камион, запътил се на изток или на запад, спира тук, както и доста туристи. Дванайсет ресторанта, душове, мотели, дузина магазини…

— Какви са онези палатки?

— Битпазар и малък цирк.

— Господи!

— Ще убие някого — обади се Добс.

Поршето прелетя покрай камионите, поднесе, когато сви рязко наляво през паркинга, и отново ускори.

— Уинклър, внимавай! — изкрещя в микрофона си Гимбъл.

Огромен камион мина покрай знака „Стоп“ и се понесе право към мястото, където се намираше Уинклър. Полицаят скочи на спирачките. Задните колела на патрулката блокираха и изпълниха въздуха наоколо с черен пушек и пара. Колата спря на няколко метра от камиона. Без колебание полицаят включи на задна, но откри, че друг камион му препречва пътя отзад.

— Загубих видимост — чуха го да съобщава.

Черното порше пресече още една алея и изчезна зад огромния навес, под който бяха бензиновите колонки. Докато Харланд заобикаляше отдалеч, Добс успя да преброи по шест колонки в редица, общо дванайсет редици. Седемдесет и две колонки. Под навеса постоянно имаше движение, коли влизаха и излизаха, но поршето не се виждаше никъде.

— Сякаш всяка една кола и всеки един камион от магистралата са се изсипали на това място — промърмори.

Маршал Танър докладва:

— Хлапето, шофирало второто порше, е Раймънд Хайн. Каза, че някакъв тип му дал хилядарка, за да закара автомобила в Албъкърки за седем часа. Идентифицира Кеплър по снимките, които му показахме. Колата е крадена. Принадлежи на някакъв пластичен хирург от Вегас.

— Разбрано — рече Гимбъл. — Искам да репозиционирате хората си незабавно. Не искам нито едно превозно средство да напуска този комплекс.

Уинклър отби зад навеса три платна вляво от мястото, откъдето бе минал Кеплър. Червените и сините светлини на тавана на патрулката мигаха и заливаха околността със сиянието си.

— Агент, това не е само паркинг. Отзад има малко летище. И автобусни терминали. Съдебната ви заповед покрива само коридора на изток по Магистрала 40. Във всеки момент тук има над хиляда камиона. Ако затворим „Флайинг Ти“, ще парализираме междущатската търговия; това означава съдебни искове от превозвачите. Ще ви трябва нова заповед.

От прозореца Добс успя да преброи две платна с входящ и две с изходящ трафик, и това — само за Магистрала 40. На запад от това място имаше друго шосе и оттам също прииждаха коли. В другия край се виждаше страничен път, който, изглежда, водеше към пистата в северозападната част на комплекса.

— Нищо да не влиза и нищо да не излиза, разбрано?

— Не мога да блокирам, агент. Не и въз основа на ваша устна заповед.

— Мамицата му! — побесня Гимбъл и отново щракна превключвателя на микрофона. — Гарисън, искам да…

— Чух — прекъсна я той. — Заемаме се, но имаме още две минути път.

Гимбъл погледна през прозореца от нейната страна към бензиновите колонки долу. Хората тичаха изпод навеса.

— Уинклър, виждаш ли го? Какво става?

— Кеплър слезе от колата. Задействал е противопожарната аларма. Тръгвам след него.

— Вижте! — възкликна Сами.

От всички мотели, ресторанти и магазини тичешком излизаха хора.

— Всеки е хукнал към колата или камиона си — рече Добс, взрян в прииждащата тълпа през дъждовната пелена.

Сами отвори макбука и се включи към спасителните служби.

— Някой се е обадил по телефона с бомбена заплаха — съобщи. — Навсякъде са се включили противопожарните аларми — не само в бензиностанцията… дванайсет, тринайсет… четиринайсет… Всички сгради светят като коледни елхи.

— Опитайте да кацнете — нареди Гимбъл на Харланд.

Приземиха се върху малка затревена площ на стотина метра от бензиновите колонки. Дъждът все още се сипеше като из ведро.

Никаква следа от Кеплър.

Поршето му бе паркирано до колонка №19. Шофьорската врата беше отворена, ключовете бяха на таблото. Полицай Уинклър също не се мяркаше никъде. Патрулката му бе зад празното порше. Сигналните светлини продължаваха да примигват.

Добс махна към магистралата:

— Трябва да блокираме това място, преди да се е измъкнал. Ако спрем първото превозно средство във всяко платно, останалите ще бъдат принудени да спрат зад него.

— Вие — на запад, аз поемам изтока — отвърна Гимбъл и се втурна напред.

Добс се затича през калта. Бързаше колкото можеше, докато мускулите му пламнаха от болка. Леденият дъжд жилеше лицето му. Коли, товарни автомобили, каравани и камиони с ремаркета се бяха подредили в платното за изход и бавно се вливаха в магистралата. Той извади значката си, без да спира, и я размаха пред возилата. Пълничко хлапе с обсипано с лунички лице, лепнато на запотеното стъкло, се взираше в него, докато подминаваше колата им.

Поне шест осемнайсетколесни камиона успяха да се измъкнат на магистралата, преди Добс да стигне до първата редица. Един от шофьорите видя значката и бързо извърна поглед. Натисна газта и профуча по магистралата. Когато следващият се опита да мине покрай него, Добс застана на пътя. Колелата на огромния камион с полуремарке блокираха и изпищяха в знак на протест, докато возилото спираше.

Шофьорът се наведе през прозореца:

— Откачен тъпак!

Един малък бял ван се отдели от колоната автомобили, излезе на банкета и ускори. Добс му препречи пътя. Онзи обаче не намали.

— Спри!

Ванът кривна.

Добс се хвърли настрани.

Размазано бяло петно профуча покрай него и излезе на Магистрала 40.

Той измъкна телефона си и след няколко опита успя да набере маршал Танър:

— Бял ван, отива на изток, току-що се качи на междущатската!

— Заемам се — отвърна Танър.

Шофьорът на камиона с полуремаркето наду клаксона, чуха се три гръмки изсвирвания.

Застанал в калта встрани от пътя, Добс поклати глава и вдигна значката си.

Звънецът на входната врата.

Доктор Роуз Фицджералд се претърколи на една страна и хвърли поглед към часовника на нощното шкафче. Четири и половина сутринта.

Беше заспала върху завивките, все още облечена. Не беше си измила зъбите. Телефонът на Меган и нейният собствен бяха единствените неща върху леглото от страната на Бартън.

Тя затвори очи, прокара ръка по чаршафите и си представи топлината му, тихото му похъркване. Изтръгна започващия да избледнява спомен от съзнанието си. Припомни си усмивката на лицето му, когато преди всички онези години вдигаше току-що получената си диплома, а очите му някак си успяха да издирят нейните сред насъбралите се, докато вървеше по подиума. „Ще променя света, Роуз“, бе ѝ казал той онази вечер, докато вечеряха в „Кафе Мулен“, любимия им френски ресторант. След това падна на едно коляно и отвори малката кутийка, която толкова очевидно през цялото време сякаш прогаряше дупка в джоба на панталоните му. „Искаш ли да го промениш с мен?“.

Отново звънецът. След това три бързи почуквания.

Очите на Роуз се отвориха рязко.

Меган имаше ключ, а и ако малката никаквица решеше да се върне тази нощ, нямаше да обявява толкова гръмогласно присъствието си. Щеше да се мушне през задната врата, както винаги, и да се намъкне в стаята си.

Нямаше да се върне.

Не и тази нощ.

А вероятно — никога.

От тази мисъл доктор Роуз потръпна.

Още едно почукване, по-силно от предишните.

Роуз стана от леглото, слезе по стълбите, доближи се до входната врата и погледна през шпионката.

Мъж в костюм. До него — жена.

— Наясно ли сте колко точно е часът? — рече през затворената врата Роуз.

— Госпожо, от ФБР сме. Трябва да разговаряме с Меган Фицджералд.

Роуз посегна към резето, след което размисли. Пръстите ѝ се спряха върху студения метал.

— Съпругът ми наскоро почина…

— Съболезнования.

Роуз се прокашля и повтори:

— Съпругът ми наскоро почина и не смятам, че е разумно да отварям вратата толкова късно през нощта.

— Искате ли да ви покажем документи за самоличност?

— Те лесно могат да бъдат фалшифицирани.

— Уверявам ви, че нашите са истински.

— Сигурна съм, че сте доста убедени в това, но нямам причина да вярвам на честната ви дума — отвърна Роуз. — Защо искате да се срещнете с Меган?

— Госпожо, знаете ли за инцидента в Лос Анджелис, свързан със сина ви, Майкъл?

— Осиновен син. В момента сме отчуждени.

— Но сте гледали новините?

Роуз определено беше гледала новините. Бе наблюдавала репортажите в продължение на поне четиресет минути, докато усети, че стомахът ѝ не може да издържа повече. Бъркотията на Бартън, която тя трябваше да разчиства. На Бартън и Патчън.

Мъжът продължи:

— Имаме основания да вярваме, че дъщеря ви се е свързала с Майкъл. Ако текущото му местоположение ѝ е известно и тя укрие тази информация, може да бъде обвинена в съучастие. Тук сме, за да ѝ предоставим възможност да сподели с нас онова, което знае.

— Тя не е тук.

— Къде е?

— Някъде с приятели, предполагам. Тя е зрял човек. Не е моя работа да ѝ държа сметка къде ходи.

През шпионката Роуз видя как жената се наведе и прошепна нещо на мъжа.

— Може ли да влезем?

— Имате ли съдебна заповед?

— Може да извадим.

— Препоръчвам ви да го сторите.

Жената отново зашепна.

Мъжът кимна.

— Доктор Фицджералд, а на вас самата известно ли ви е местонахождението на Майкъл Кеплър Фицджералд?

Роуз не отговори; само продължи да ги наблюдава през шпионката. Не помръдна; не издаде нито звук.

Минаха седем минути, преди да си тръгнат.

Хората бягаха като обезумели.

Станаха поне четири катастрофи, докато всички се опитваха да напуснат „Флайинг Ти“ по едно и също време. Проклетите правоохранителни органи. Беше истински хаос.

Чудесно.

Задействах още една противопожарна аларма — онази точно зад вратата на „Макдоналдс“. Притичах до „Арби’с“ в съседство и включих и тяхната. След това онази в „Дънкин Донътс“. Наоколо пищяха и други аларми, вероятно заради заплахата за бомба, която бях отправила по телефона преди няколко минути. Хората се изсипваха от мотелите, помъкнали куфари и детски колички.

Открих Майкъл седнал на бордюра пред някакво малко магазинче, в което продаваха сувенири и аксесоари за камиони. Хората търчаха покрай него, прекрачваха го, заобикаляха го. Главата му бе заровена в дланите му.

— Майкъл!

Той не ме погледна. Изобщо не ме отрази.

Притичах в магазина, задействах и тяхната аларма и излязох.

Коленичих до него.

— Майкъл, трябва да вървим! — изкрещях в ухото му, заровила пръсти в косата му.

Когато най-сетне вдигна глава и хвърли поглед към мен, в очите му нямаше нищо друго, освен объркване. Изглеждаше толкова отвеян.

— Меган?

Беше дрогиран. До козирката.

Изправих го и грабнах чантата му.

— Нямаме много време — казах.

Бях паркирала джипа „Тойота“, който бях взела под наем, на края на паркинга, за да избегна постоянно увеличаващия се трафик, само че това означаваше, че возилото е доста по-далеч, отколкото бих предпочела. Повече разстояние за изминаване — по-голям шанс да ни заловят.

— Тук съм — рече провлачено Майкъл. — Точно където ми каза да бъда.

Кимнах и му лепнах една целувка на бузата.

— Хайде.

Завлякох го до колата, като си пробивах път през тълпата.

Зениците му бяха адски разширени. От ъгълчето на устата му капеше слюнка. Беше се нагълтал с нещо. С нещо лошо.

Това вече не беше дъжд, а истински порой.

Добс бе на половината път към бензиновите колонки, когато телефонът му иззвъня. Той го измъкна от джоба си и прокара пръст по мокрия дисплей.

— Да?

— Танър е. Вашият бял ван е пълен с нелегални емигранти. Цели шестнайсет. Затова са се опитали да се измъкнат. От Кеплър няма и следа.

Добс затвори, без да му отговаря, приведе се в отчаян опит да се прикрие поне малко от дъжда и се върна при поршето на Кеплър, където бяха останалите.

— Екипът на Гарисън е тук. Блокирали са изходите и в момента претърсват всички автомобили, само че няколко са успели да се измъкнат. Джиповете тръгват направо през пустинята и оттам се качват на магистралата. Няколко седана също.

Той изтри лице с ръкава на ризата си, оставяйки мръсни следи, и погледа часовника си.

Тринайсет минути.

Тринайсет минути бяха минали, откакто Кеплър бе излязъл от колата си.

Можеше да е навсякъде.

— Куцате — отбеляза Вела.

— Изкълчих си глезена — обясни Добс. Очите му се стрелкаха из подивялата тълпа. Хората тичаха във всички посоки. Колите бяха броня до броня и до една опитваха да се измъкнат. Погледът на Добс се спря на патрулката на магистралния полицай. Някой бе изгасил двигателя и бе спрял сигналните светлини. — Къде е Уинклър? Преследваше го… къде, по дяволите, се дяна?

— Не отговаря — каза Вела.

Агент Гимбъл бе застанала в другия край до бензиновите колонки с гръб към тях и крещеше нещо по телефона.

И предният, и задният капак на поршето бяха отворени. Върху найлоните, разпънати около колата, бяха оставени няколко предмета.

— Бегли се обади — рече Вела. — Тялото в мотел „Лъц“ принадлежи на Моли Фелмън, двайсетгодишна. Била нощна смяна на рецепцията. Започнах да обработвам колата. Дрехите ѝ са тук. Кеплър трябва да ги е запазил като някакъв сувенир.

— Има ли нещо, което подсказва накъде се е запътил?

Вела поклати глава.

— Как я е…

— Прерязал е феморалната ѝ артерия — обясни Вела. — Открили са я в малък килер до фоайето. Няма перо. И своите дрехи е натикал в чувала — натъпкал е всичко при дрехите на Моли Фелмън. Костюм на „Армани“, подгизнал от кръвта ѝ. Е, така де, по всяка вероятност е нейна. Ако не е, значи имаме и друга жертва някъде.

— „Армани“? Колко шофьори на камиони познаваш, които се обличат с „Армани“?

Вела сви рамене:

— Съвпадат с онова, което намерихме в складовата му клетка.

Добс се наведе и огледа купчина нарязан на ивици плат.

— Това също прилича на откритото в склада.

Вела кимна:

— Униформи от „Уиндъм Хол“. Нарязани.

Сами си бе направил импровизирано бюро от стекове с минерална вода до една от колонките. Без да вдига поглед от макбука, посочи ъгъла на навеса:

— Заел съм се с охранителните камери. Може пък да извадим късмет.

Гимбъл се върна, клатейки глава:

— Бюрократични простотии. Пълни тъпни. Съдията, който подписа нашата заповед, не иска да оторизира блокада на това място. Дава ни трийсет минути, след които ще се наложи да изтегля маршалите от изходите. Каза, че вече били му звънели три пъти — тази пъпка на задника на американската пътна мрежа била осигурявала почти осемдесет процента от местните приходи, затова евентуална блокада би докарала на Бюрото съдебни искове за пропуснати ползи. Няма как да сме сто процента сигурни, че Кеплър още е тук, и не можем да го докажем, затова съдията не иска да рискува и не може да ни даде повече от половин час.

— И вероятно е прав — обади се Добс.

— О, Боже… — измърмори Сами, докато трескаво тракаше по клавиатурата.

Гимбъл се извърна към Добс с поаленяло лице:

— Така ли смятате? Това ли ви подсказва богатият ви опит в преследването на избягали престъпници? Не сте ли детектив от отдел „Убийства“? В края на краищата, не е чак толкова трудно да се преследва труп.

Добс вдигна ръце:

— Казвам само, че Кеплър е умен. Вероятно е знаел, че ще блокираме това място в мига, в който можем, затова ще се е постарал да ни изпревари. Може да се е качил на стоп, да е откраднал кола. Мамка му, той дори знае да кара тези чудовища — може да е задигнал и камион!

Пръстите на Гимбъл започнаха да потрепват, докато обмисляше чутото. След кратък размисъл се потупа по джобовете и измъкна телефона на Ърма Ийдс.

— Защо не му звъннем и не го питаме къде е?

Включи на високоговорител и набра номера.

Разнесе се сигнал „свободно“.

Някъде наблизо зазвъня телефон. Приглушено, тихо.

Звукът идваше от багажника на патрулката.

Гимбъл извади оръжието си, докато Добс отваряше капака.

Трупът на Уинклър бе натикан вътре. Вратът му бе извит под гротесков ъгъл. От устата му стърчеше перо. Виждаше се как звънящият телефон свети през джоба на ризата му.

Добс се взря в тялото на мъжа и издиша въздуха от дробовете си.

— Дайте ми минута.

Преди някой да отвори уста, той се отдалечи. Бутна летящата врата на мъжката тоалетна в ъгъла на бензиностанцията. Отиде до мивката, прекара длан през сензора на крана и наплиска лицето си със студена вода.

Не видя мъжа, който се спусна от тъмната ниша зад отворените шахти за отоплението и климатичните системи. Не го и чу. Чак когато Кеплър го сграбчи за косата и фрасна лицето му в огледалото, Добс осъзна, че освен него в тоалетната има и друг.

Хората крещяха.

Алармите пищяха.

Стиснах очи, блокирах всички звуци наоколо и светът ми се промени.

Бях във фоайето на някакъв мотел.

Нийдълс, Калифорния.

— Трябва ми стая — изрекох.

Тя ми се ухили иззад компютъра. Не фалшивата усмивка, която хората в нейния бранш нахлузват така небрежно върху лицата си, а усмивката на някой, който наистина е щастлив, който се наслаждава на живота.

На табелката на блузата ѝ пишеше „Моли“.

— Ще трябва да ми покажете документ за самоличност и кредитна карта — рече Моли.

Измъкнах портфейла си и прокарах пръст по банкнотите.

— Предпочитам да платя в брой.

Моли премести тежестта си от десния на левия си крак и измъкна регистъра изпод плота.

— В такъв случай ще ви струва седемдесет и девет долара за една нощ. И ще са ми нужни още сто долара като депозит. Ще ви го върнем на сутринта, когато оставяте ключа си, при положение че не сте подпалили стаята или сградата, разбира се. Как се казвате?

— Мичъл. Мичъл Кеплър.

— Мичъл… — повтори тя, докато го записваше в книгата.

Обърна се и взе един от ключовете, закачени на гвоздейчета на стената зад нея. Истински ключ, не онези подобни на кредитни карти, а истински. Поех го от ръката ѝ. Пръстите ми докоснаха за кратко меката ѝ кожа.

— Какво пиете, Мичъл?

— Моля?

— Тези хапчета в дланта ви… какви са?

Погледнах шишенцето. Опипах гладката пластмаса и хлабавата капачка. Трябваше да глътна още едно.

— Хапчета за мигрена — отвърнах. Думите се търкаляха завалено от устата ми. — Имам най-лошото главоболие…

— Дай ми ги!

Тя се пресегна и издърпа шишенцето от ръката ми.

— Откъде ги взе?

Това вече не беше гласът на Моли. Беше гласът на Меган.

Не бях във фоайето на мотела.

— Майкъл! — изкрещя тя. — Откъде ги взе? Колко си изпил досега?

Не беше Моли.

Не бях във фоайето на мотела.

В кола. Меган караше.

Как съм се озовал…

Меган ми крещеше нещо, но думите ѝ вече нямаха никакъв смисъл.

— Задействах алармите, Мег. Точно както ми каза.

Тогава мислите ми се превърнаха в каша. Всичко наоколо стана черно.

Добс се свести на пода в тоалетната. Някаква парамедичка се бе привела над него, а Гимбъл бе коленичила отстрани.

— Кеплър беше… — промърмори той. — Тавана… криеше се в тавана.

— Кеплър?! — Тя поклати глава. — Просто наркоман, който продава метамфетамини. Хванахме го, като излизаше. Видял значката ти и те нападнал. Можеш ли да се изправиш?

Добс се насили да седне. Мозъкът му сякаш се плискаше в черепа му. Усещаше остра болка в челото. Когато посегна към него, парамедичката го плесна по ръката.

— Имате раничка. Нищо сериозно, но трябва да я почистя. — Тя изпъна ръка пред него. — Следете пръста ми.

Добс се подчини. Очите му се местеха наляво-надясно, нагоре-надолу.

— Видях лицето му. Беше Кеплър.

— Сигурно имате сътресение — каза парамедичката. — Трябва да идете в болница да ви направят компютърна томография, за да се убедят, че нямате вътречерепно кървене.

Добс поклати глава, като на секундата съжали, и се изправи. Очакваше огледалото да е напукано, но не беше. Най-вероятно бе направено от нещо по-издръжливо от стъкло. Челото му бе зачервено и над окото му имаше оток. Малката порезна рана бе залепена с лейкопласт.

— Къде е той?

Гимбъл го изведе от тоалетната и му посочи мъжа, седнал на бетона, опрял гръб о патрулката на Уинклър. Ръцете му бяха стегнати със „свински опашки“. Когато видя Добс, той прикри лице с длани:

— Не бях аз, човече! Казах им! Ти вече беше на пода!

Добс измъкна телефона си, отвори снимка на Кеплър и му я показа:

— Видя ли този човек наоколо?

Онзи присви очи. Сетне закима енергично:

— Удари ме с вратата — така бързо изхвърча отвътре. Беше се насочил към двора. Ти вече беше на земята, кълна се!

— Тоалетната има два входа — обади се Гимбъл. — Единият е този, откъм бензиновите колонки, а другият — откъм вътрешния двор с лице към ресторантите.

Мъжът кимна.

— Оттам дойдох. Той се промуши покрай мен. Хората ви ме сграбчиха, когато излязох от тази страна. Казах ви. Или ме пуснете, или ме отведете някъде по-надалеч, че някой е заложил бомба тук. Всичко ще хвръкне във въздуха!

— Няма бомба — успокои го Добс, докато прибираше телефона си.

— Ей! — подвикна Сами откъм импровизираното си бюро. — На всяка цена трябва да видите това.

Зарязаха мъжа на земята. Той отново отпусна ръце в скута си с въздишка на разочарование.

Сами посочи към екрана на лаптопа си. Образът бе сниман отгоре и представляваше стопкадър на мъж между бензинови колонки.

— Ето го Кеплър — задейства противопожарната аларма ей там. — Той посочи ъгъла на сградата. Кутийката с бутона за алармата бе по средата на стената, близо до входа за тоалетните. — Видяхте ли?

Гимбъл се намръщи:

— Това вече го знаем. Къде отива след това?

— И дотам ще стигна — рече Сами. Натисна няколко клавиша и на екрана се отвори друга снимка. Пак Кеплър, пред някаква оранжевокафява стена.

— Тук задейства алармата в „Бъргър Кинг“. Малко след това поврежда камерата.

Сами ги остави да огледат добре изображението, после зареди друга снимка:

— Тук е в сервизния център за камиони.

След няколко секунди изкара следващата:

— А ето ви го до кантара от веригата CAT.

Вела се приближи и се загледа през рамото на Добс.

— Това е на автомивката за камиони.

— Схванахме картинката — обади се раздразнено Гимбъл. — Задействал е сума ти противопожарни аларми. Какво имаш предвид?

— Деветнайсет аларми, плюс бомбената заплаха по телефона — уточни Сами. — Имам предвид две неща. Нещо номер 1…

Друга снимка изпълни екрана — този път на жена с ръка върху бутона за алармата. Жената съсредоточено наблюдаваше нещо извън обсега на камерата.

— Това е Меган Фицджералд във фоайето на мотел „Керидж“.

Образът се смени с друг.

— Ето я в един от магазините.

— Значи е тук, не е в Ню Йорк. Координирали са действията си — възкликна Гимбъл. — Майкъл и Меган. Трябва да разпратим снимката ѝ навсякъде…

— Вече е направено — прекъсна я Сами.

— Това обяснява как е успял да задейства толкова много аларми — рече Вела.

Сами заклати глава:

— Не, всъщност не обяснява. Това ме води до Нещо номер 2.

Той изкара на екрана картата на „Флайинг Ти Трък Стоп“, осеяна с виртуални пинчета.

— Червените са позициите на Кеплър, зелените — на Меган. Седем за него, дванайсет за нея. — Той прокара пръст по екрана: — Виждате ли как тези на Меган са групирани, съсредоточени горе-долу в една област? В мотелите и ресторантите в този район тук, до североизточния ъгъл. Всичките са един до друг. А Кеплър е обикалял къде ли не.

Добс огледа картата. Сами беше прав. Кеплър бе задействал алармите при бензиновите колонки, в сградите отсреща, срещу огромния паркинг за камиони и в няколко други постройки в далечния край на комплекса.

— Разстоянието е огромно — как е успял да се придвижи толкова бързо?

— Това казах и аз — кимна Сами. — Ето защо добавих и часовете, за да видим как е протичала обиколката му.

Той натисна няколко клавиша и до всяко пинче се показа таймкод.

Всички го видяха, но Гимбъл бе тази, която се обади:

— Значи индикаторите на камерите грешат. Трябва да грешат. Иначе няма начин — тези три аларми са задействани преди тази тук, на бензиновите колонки. Преди Кеплър да се появи. Сигурен ли си, че не е била Меган?

Сами сви рамене:

— На камерите до всяка аларма е Кеплър, не тя. А други камери са уловили Меган в закусвалнята секунди преди тази при кантара да се задейства. Няма как да е на две места едновременно.

— Е, и Кеплър не може — рече Гимбъл.

— Може някой да е бърникал из видеокамерите — предположи Вела.

— Възможно е.

— Може ли да пуснеш записа от това място, пред тоалетната? — попита Добс. — Когато ме нападнаха?

Сами кимна:

— Вече съм го заредил.

Екранът се раздели надве. Вляво беше вратата, която водеше към бензиновите колонки; вдясно бе онази към вътрешния двор. Всички изгледаха как Добс влиза в тоалетната. Около двайсет секунди по-късно наркодилърът изскочи отвътре и се втурна към колонките, изчезвайки от обсега на камерата. Миг след това друг мъж излезе от вратата към вътрешния двор. Сами пусна видеото на по-бавна скорост, но мъжът бе с гръб към камерата. Той също се изгуби.

— Телосложението и цветът на косата са сходни с тези на Кеплър, но няма кадър, където да се вижда ясно лицето му — рече Сами.

— Беше Кеплър — настоя Добс.

Сами паузира записа и посочи към часа в долния ъгъл:

— Това значи, че е бил тук по-малко от трийсет секунди след като е активирал алармата в „Бъргър Кинг“.

Гимбъл въздъхна разочаровано:

— Трябва да се съсредоточим, да не позволяваме на всичките тия фокуснически трикове да ни разсейват. Проследи и разбери на какво са се качили. Ако са духнали, искам да знам с каква кола са. Искам да знам къде отиват, не къде са били.

— Мисля, че знам — обади се Вела, втренчил очи в телефона си.

Всички погледи се извърнаха към него.

Гимбъл се извърна към Вела:

— Ти имаше някаква теория още в хеликоптера — затова подхвърли онази реплика.

— „Кой командва сега?“ — кимна Вела. — От страницата, отбелязана с перо тук. — Протегна напред книгата, която бяха открили под тялото на Ърма Ийдс: „На парчета“.

— От книгата, която не е за Кеплър — произнесе Гимбъл.

Някъде в далечината две от противопожарните аларми спряха да вият. Тълпата бе оредяла значително, „Флайинг Ти“ от тотален хаос се бе превърнал в призрачен град.

Пръстите на Гимбъл започнаха да потрепват. Очевидно губеше търпение.

— Изплюй камъчето, Вела. Каква е връзката?

Вела хвърли бърз поглед към поршето на Кеплър.

— Когато съдия Райнс в Ел Ей отказа да подпише съдебната заповед за разсекретяване на досиетата за осиновяването и терапията на Кеплър, пуснах заявка за цялата публична информация, която може да бъде изровена за доктор Бартън Фицджералд — от държавната медицинска колегия, подробности как е взел лиценза си и други от този род. Повечето от онова, което получих, беше очаквано — хвалебствията от учениците му, наградите и така нататък. Изчетох доста от публикуваните му изследвания. Уважавали са го много. Но има нещо, което се откроява — за всичките четиресет години от кариерата му срещу него е подадено едно-единствено оплакване. Това е странно. В днешно време, при тази онлайн анонимност, хората се оплакват, без изобщо да се замислят. Едва ли не някой ги насърчава да се жалват. Очаквах да открия поне дузина заведени жалби, ако не и повече. Това би било нормално. Фактът, че е само една, изпъква.

Вела зареди документа на телефона си и го подаде на Гимбъл.

Тя запрелиства текста:

— Дж. Лонгтин, 1985 година. Съдил го е за лекарска небрежност. Няма много подробности. Няма краен изход на делото.

— Това е било преди над трийсет години — отвърна Вела. — Просто отметка в нечия база данни. Честно казано, съм учуден, че и това успях да открия.

Тя му върна телефона.

— И как ни помага тая информация?

Вела разгърна книгата към края, където бяха биографията и снимката на доктор Фицджералд.

— Виж авторските права на фотографията.

Гимбъл взе книгата и присви очи, за да разчете дребния шрифт:

— Снимка © Джефри Лонгтин.

— В началото на книгата Фицджералд споменава, че „Джон“ — псевдонимът на обекта на изследването — е фотограф и по този начин си е изкарвал прехраната, преди да се появи заболяването му. Мисля, че Джефри Лонгтин е „Джон“.

Гимбъл подаде книгата на Добс.

Вела се поколеба за миг, след което допълни:

— Също така смятам, че Джефри Лонгтин е следващият в списъка на нашия убиец.

Добс върна книгата на Вела:

— Това си е голям пробив.

Гимбъл вдигна ръка:

— Вела не е човек, за когото са характерни внезапните „пробиви“. Как стигна до всичко това?

Вела се заигра с книгата. Пръстите му запрелистваха напосоки страниците.

— Изобщо няма да ти хареса.

Очите на Гимбъл се присвиха:

— Какво си направил?

— Порових малко — отвърна той. — Като лицензиран психолог пред мен се отварят вратички, които са недостъпни за агентите на ФБР.

— Какъв тип вратички?

— Позовах се на Прецедента Гордън, за да получа достъп до застрахователното досие на Фицджералд. Когато почине лекар, въпросното постановление дава право на други медици да получат достъп до определена информация, свързана с практиката му. Не може да получим пълните им досиета, но можем да изискаме списъците с пациенти. Смисълът на акта е да се гарантира лечението им, без да е необходимо прекъсване, ако загубят доктора си. Специално що се отнася до психиатрите и психолозите, някои техни пациенти, особено крайно нуждаещите се, няма сами да тръгнат да им търсят заместници. Използваме правното основание като средство за работа със застрахователните компании, за да идентифицираме високорисковите случаи и да се уверим, че лечението им няма да бъде прекъснато.

— Използвате го, за да крадете пациенти от умрели лекари — обобщи Гимбъл.

Вела сви рамене:

— Когато става въпрос за психически нестабилни хора, прекъсване на лечението може да доведе до ужасяващи последици. Освен това може да доведе до правна уязвимост, що се отнася до застрахователните компании. Прецедентът Гордън позволява на всички засегнати страни да бъдат проактивни, за да бъдат защитени интересите на пациентите по най-добрия възможен начин.

— Дай да видя списъка.

Вела зареди друг документ на телефона си, но този път не ѝ го подаде.

— Тук навлизаме в опасни води. Ако ти покажа това и някой съдия реши, че съм придобил тази информация по незаконен начин, може да прецени, че всичко, което открием в резултат на наученото, не следва да бъде допуснато като доказателство в съда. Всичко оттук нататък. И Кеплър може да не бъде осъден.

Гимбъл се замисли. Извърна се към Сами:

— Имаш ли нещо друго от охранителните камери? Нещо, на което да се опрем?

Сами вдигна поглед от лаптопа. На лицето му беше изписано разочарование.

— Всички таймкодове са разбъркани. Кеплър се появява на десетки места. Нищо не си пасва. Камерите на паркинга, както изглежда, не са работели. Изгубих го, преди да се види как се качва в кола. Отначало си помислих, че Кеплър или сестра му са ги повредили някак, но преди малко шефът на охраната ми прати есемес, че нарочно са ги спрели още преди няколко години — очевидно записването на случилото се на подобно място води до ред задължения, от които не горят от желание да бъдат част.

— Значи няма как да разберем къде са отишли?

— Изчезнали са — потвърди Сами.

Пръстите на Гимбъл потрепнаха, докато обмисляше чутото.

— Щом веднъж ми каза, че си направил връзката, вече всички сме компрометирани. Няма как да спра да знам наученото. Както и никой от нас. Хванали сме Кеплър за убийствата. Няма как да обори доказателствата. Ако адвокатът му успее да отхвърли това, няма да има никакво значение. Дай телефона.

Вела ѝ го подаде.

Гимбъл запрелиства списъка и закима:

— Всички са тук… Дарси Хаас, Айзък Дъроу, Касандра Шатли, Селена Хенис, Моли Фелмън…

— Ами Алиса Тепър? — попита Добс.

Гимбъл кимна.

— Също и други. Имена, които са ни непознати. — Тя се извърна към Вела: — Ако си прав…

— Следователно Кеплър систематично избива пациентите на Фицджералд и всеки в този списък, който е още жив, е потенциална мишена. — Вела вдигна книгата. — А Лонгтин според мен е следващият. Мисля, че Кеплър е получил адреса на Лонгтин от Ърма Ийдс.

— А защо е оставил книгата?

— Перчи се — отвърна Вела. — Поради същата причина, поради която разговаря с теб по телефона.

— Къде е Лонгтин? — попита Добс.

— Близо до Сейнт Луис. Сравних базата данни за превозните средства с данните на застрахователите по датата му на раждане и номера на социалната му осигуровка.

Гимбъл защрака с пръсти.

— Покажи всичко това на съдия Райнс. Не спестявай нищо — обясни му подробно как си получил достъп до списъка, за да не може да увърта после. Натисни го за медицинските досиета на всички пациенти на Фицджералд — подчертай, че са в опасност. Всеки от списъка. Трябват ни досиетата им и актуалните им адреси, за да може да ги защитим. Трябва ни също така и съдебна заповед за претърсване на офисите и дома на Фицджералд. Ако откаже и някой от тези хора умре, ще му тежи лично на съвестта. Кажи му, че това са били точните ми думи. Кажи му, че ще се постарая всички да узнаят чия е вината, ако бъде извършено още едно убийство. Ще се появя по Си Ен Ен и ще го оглася. Той няма да рискува подобно нещо. И докато беснее, използвай момента и го натисни за досиетата по осиновяването и терапията на Кеплър.

— Няма да ни предостави достъп — възрази Вела. — Досиета на възрастни — може би, но архиви, засекретени, понеже са на малолетни — едва ли.

— Знам, че няма. Но ако го натиснеш за тези, той ще ти даде всичко останало като компромис. Ще го използва като вратичка за измъкване. — Тя хвърли бърз поглед към колата на Кеплър и веществените доказателства, подредени около нея. — Обади се и на Бегли — когато приключи в Нийдълс, искам да се метне на самолета за Ню Йорк и да има готовност да заблъска по вратата на семейство Фицджералд в мига, в който получим съдебната заповед.

Вела кимна.

Гимбъл се извърна към Добс:

— Как е главата?

Добс разтри наедряващата цицина на челото си:

— Удряли са ме и по-стабилно в колежа. Нищо ми няма.

— В състояние ли сте да пътувате?

— Разбира се.

— Искам да се срещнете с Бегли у Фицджералд — рече тя. — Той е страхотен криминалист, но искам някой с опит в разпитите да разговаря с майката.

— Агентите от местния офис не са ли вече на място?

— Те нямат представа какво точно да търсят, а ние нямаме време да им обясняваме. Трябва ми някой, който да е в час със случая, някой, на когото мога да се доверя. Някой, който е седял срещу Кеплър в стаята за разпити и веднага да усети, ако майката излъже.

— Ще трябва да го съгласувате с моя лейтенант — отвърна Добс.

— Смятайте го за уредено. — Тя се извърна обратно към Вела: — Джефри Лонгтин. Сигурен ли си?

— Определено.

Пръстите ѝ потрепнаха.

— Добре.

Няколко секунди по-късно вече говореше по телефона с щатски маршал Гарисън. Трябваше им самолет.

Щяха да стигнат до Лонгтин първи.

Човекът с белега на лявата длан събра багажа си и застана в коридора, докато влакът пъплеше към Гейтуей Стейшън в центъра на Сейнт Луис. Във вагона, където бе той, имаше само шепа хора — възрастна дама, която плетеше в най-далечния ъгъл, майка с бебе един ред пред него по диагонал, както и някакъв мъж, който четеше вестник и очите му бавно се затваряха, докато дрямката го оборваше. Изглежда, никой нямаше да слиза тук. Майката кърмеше бебето; тънък шал бе преметнат през рамото ѝ. Малките крачета постоянно ритаха и смъкваха плата. Майката го наместваше, покриваше се и след няколко секунди търпеливо повтаряше същите движения.

Бебето гукаше, очевидно възхитено от вкуса на млякото. Това вероятно бе единственото нещо, което малката познаваше.

Толкова невинна.

Непокварена.

Нищо незнаеща.

Той пътуваше, понесъл само два предмета.

Не му бе необходимо повече.

Първият бе един кожен сак „Бъфало“, който му служеше вярно вече почти двайсет години. Износената кафява биволска кожа бе изпъната, напукана и миришеше приятно и истински. Сак, който бе виждал по-голяма част от тази държава, отколкото повечето от гражданите ѝ.

— Свирите ли?

Беше жената отзад. Бе спряла да плете и гледаше калъфа за китара в другата му ръка. Второто нещо, което носеше със себе си.

— Да, от дете — отвърна той. — Малко са нещата в живота, които предоставят такава утеха като музиката.

— Когато бях малка, родителите ми купиха пиано и платиха на една съседка да ме учи да свиря. Два урока на седмица за почти година, и въпреки това едва научих да дрънкам „Трепкай, трепкай, малка звездице“.

— Не е за всеки. — Той кимна към ръцете ѝ. — Вие например сте открили друг начин за запълване на времето.

— Да не стоя без работа, а? — Тя му демонстрира ръкоделието си — оказа се полуизплетен пуловер. — Продавам ги онлайн.

Това като нищо бе най-грозният пуловер, който бе виждал.

— Прекрасен е.

Влакът се люшна и спря.

Той стисна здраво дръжката на калъфа за китара — тежестта на предмета, който се намираше в него, бе два пъти по-голяма от теглото на истинска китара.

Вратите се отвориха. Докато минаваше покрай бебето, му се усмихна. Можеше да се надява, че малката никога няма да знае колко тежи калъф като този, както и че никога няма да държи подобно нещо в ръце.

Събудих се в някакво легло.

Тъмна стая.

Мотелска.

Не от най-спретнатите.

През плътните завеси на прозореца се процеждаха плахи лъчи светлина.

Смрадта от мухлясалите завивки и чаршафи ме блъсна в носа.

Избеляла зелена боя по стените. Няколко картини, изобразяващи кораби сред пенещи се морски вълни.

Познатата болка в главата ми, вече ледена и тъпа.

Изправих се и отметнах завивките.

Бях само по бельо.

Погледнах към вътрешността на стаята, като вече знаех какво ще открия там, но въпреки това сърцето ми все пак подскочи, когато го зърнах — дрехите ми, мокри и потъмнели, струпани на купчина до стената.

Седях, копнеех това да се окаже само лош сън, надявах се тази стая да изчезне бавно и да се смени с нещо друго, каквото и да е, но нищо не се промени. Сетивата ми ясно долавяха плътния слой прахоляк, който покриваше почти всяка проклета повърхност, плъзналата в стените плесен, която съзнанието ми рисуваше, и почти недоловимия звук на капеща вода. Капка, последвана от друга половин минута по-късно.

Лампата в банята светеше.

Вентилаторът бръмчеше.

Вратата бе почти плътно затворена — отстрани се виждаше само тъничка ивица светлина.

Още една капка.

Насилих се да се раздвижа.

Стаята се „разтегна“ пред очите ми, с всяка моя крачка по посока на банята сякаш ставаше по-дълга. Подминах купчината дрехи, без да ги погледна. Отказвах и да си поема въздух, понеже знаех какво ще вдишам — познатата миризма на бакър, на прясна кръв.

Когато стигнах до банята, ръката ми сама се протегна и побутна вратата. Пръстите ми потрепериха, когато докоснаха дървената повърхност.

Вратата се отвори прекалено лесно.

Ваната бе пълна с вода до самия ръб. Върху протритите бели плочки блещукаха няколко локвички.

Още една капка се отрони от крана над ваната и се сблъска с повърхността с тихо плоп, изпращайки миниатюрни вълнички във всички посоки.

Тя беше няколко сантиметра под водата.

Очите ѝ бяха затворени.

Кестенявата ѝ коса се поклащаше съвсем леко. Беше почти неподвижна.

Загорелите ѝ крака бяха подгънати под странен ъгъл под нея. Коленете бяха извън водата и бяха подпрени на стената. Ръцете ѝ бяха отпуснати покрай тялото. Едната длан нежно бе притисната към бедрото ѝ.

Едно-единствено мехурче се отрони от бледите ѝ устни.

О, Господи, какво съм сторил?

Отворих очи и видях как Майкъл се е надвесил над мен. Беше само по боксерки. Погледът му бе празен. Взираше се в мен с отворена уста и с очи, които не разпознах. Непознат, нахлузил маската на брат ми.

Разтреперих се. Някакъв странен инстинкт ме подканваше да си плюя на петите и да бягам колкото се може по-далеч. Когато влязох, водата във ваната бе гореща, но сега усещах единствено вледеняващ студ.

„Крехък“, бе споменал доктор Барт в бележките си.

Нямам представа защо тази мисъл изскочи в съзнанието ми точно тогава, но след като ми хрумна, вече не можех да мисля за Майкъл другояче. Ала начинът, по който ме гледаше…

Изправих се във ваната и придърпах коленете си към брадичката.

— Боже, Майкъл, да беше почукал, а? Малко съм се разсъблякла.

Той остана неподвижен. Изобщо не помръдна.

Направо ми изкарваше шибаните ангели, ако трябва да съм честна.

Замислих се за ножицата върху плота, който беше чак зад вратата на банята.

Намразих се за тази мисъл.

Лудост.

Та това беше Майкъл.

— Майкъл, кажи нещо. Добре ли си? — „Плашиш ме“, едва не изрекох на глас.

— Помислих си… — започна той провлачено.

И тогава разбрах.

— О! Не! Ти беше заспал, а на мен така ми се прииска да се излетна във ваната! Не исках…

Изправих се, като забравих да се прикрия, и побързах да се измъкна колкото можеше по-бързо. Разплисках вода навсякъде. Тя изчезна в сивите напукани плочки под краката ми.

Майкъл ме огледа.

Отвърнах на погледа му, задържах очи върху неговите възможно най-продължително, после се извърнах.

— Косата ти — рече той с равен глас. — Подстригала си я късо.

Направих крачка към него:

— Би ли ми подал хавлия?

Той взе една от закачалката до вратата и ми я подаде. Набързо се подсуших и я увих около тялото си. Прокарах пръсти през онова, което бе останало от косата ми — наистина я бях подстригала доста късо, по момчешки.

— По-важният въпрос е ти защо не си. Половината свят е по петите ти, а ти не си променил нищо по себе си. Не мога да повярвам, че караш собствената си кола.

— Никой не знаеше какъв автомобил точно да търси.

Промуших се покрай него и отидох до плота.

— Ти си най-некадърният беглец на всички времена.

Сграбчих козметичния си несесер от плота до мивката и изтръсках отвътре кутийка с гордостта на Госпожица Клеърол8.

— Твой ред е.

Той се взря в мен с безизразен поглед.

Щракнах с пръсти пред очите му.

— Как ти е главата?

Майкъл очевидно хвърли всички сили в обмислянето на този въпрос.

— Приличаш на някой, отишъл пиян в тв състезание!

Ръката му се вдигна и разтърка слепоочието му.

— Като че ли е по-добре. Още ми е мъгляво обаче. Като махмурлук.

Преместих кутийката с боя за коса и вдигнах шишенцето екседрин, което бях изтръгнала от дланта му в джипа.

— Откъде точно взе това?

Той посегна към шишенцето. Дръпнах ръка назад.

Очите му се присвиха:

— Ще ми помогнат за главоболието.

— О, не мисля. — Отворих капачето и изсипах няколко хапчета на плота. — Не знам какви са тези, но със сигурност не са екседрин. Ако бяха, щяха да са бели, с голяма буква „Е“, щампована отгоре. Гълтаме ги в кампуса, когато ни трябва нещо стимулиращо и освежаващо преди лекции. Все едно пиеш пет чаши кафе наведнъж.

Побутнах с пръст едно.

— Тези дори не са маркирани. Като че ли някой ги е правил в мазето си.

Мозъкът на Майкъл очевидно още работеше на бавни обороти. Замисли се над онова, което бях казала, но не можех да разбера дали осъзнава значението на думите ми. Свих ръка като фуния около гърлото на шишенцето и изсипах хапчетата обратно вътре.

— Оооот… къъъдеее… гииии… взеее? — провлачих думите и размахах ръце като на забавен каданс пред лицето му.

— От къщата на Роланд Ийдс — най-накрая отвърна той. — Бяха в аптечката в банята.

— Чудесно. Какво още имаше там?

Очите на Майкъл се оцъклиха; като че пак не ме слушаше.

Плеснах с ръце:

— Майкъл!

Това свърши работа. Той се стегна. В погледа му проблесна слаба искрица.

— Имаше амбиен и миртазапин на нощното му шкафче. В банята — асенапин и луразидон. И клозапин.

— Боже… — промърморих. — Това са все антипсихотици. Щом е оставял тях на видно място, според теб какво би скрил в шишенце от обикновени обезболяващи, които се продават без рецепта?

— Ами не… не знам… — заекна той.

— Едва един ден е минал, а вече се държиш като слабоумен. — Прекосих стаята, отидох до дамската си чантичка, порових вътре и измъкнах малко шишенце с таблетки. — Ето това се предполага да пиеш. Доктор Барт си имаше трески за дялане, но поне ти предписа правилното лекарство.

— Не знам, Мег. Може пък да трябва да изхвърля всичко в тоалетната. И да не взимам нищо известно време.

— Само се виж — в момента съставяш пълни изречения, че и ги свързваш като истински човек. Толкова се гордея с теб. Ето. — Измъкнах едно-единствено хапче от шишенцето и му го подадох. — Според предписанията на доктор Барт трябва да взимаш по едно на всеки четири часа. Какво ще кажеш вместо това да пиеш по едно на осем?

Той се загледа в таблетката.

— Какво е?

— Дорозапин — отвърнах му. — Ще те позакрепи. Искам да мислиш трезво, ако ще правим това.

— Не съм вземал нищо от години.

И затова не беше себе си.

— Моля те, Майкъл. Заради мен? Ще ти дам още веднъж да ми видиш циците.

— Не съм ти гледал…

— Спести си го. Определено ми зяпаше момичетата. Честно, трябва непременно да ми видиш задника. Направо е фантастичен.

Пръстите ми подръпнаха долния край на хавлията.

Майкъл се изчерви като домат.

Взе хапчето от дланта ми и го глътна на сухо, след което отвори уста, за да видя, че наистина е заминало надолу.

— Доволна ли сте, докторе?

Кимнах и посочих ножицата и боята за коса:

— Готов ли сте да бъдете тотално преобразен, сър?

Час по-късно Майкъл стоеше пред огледалото и прокарваше пръсти през косата си.

— Толкова е… руса.

— Харесва ми — уверих го. — Естественият ти цвят е тъмен. Затова трябваше да предприемем толкова драстична промяна.

— И доста къса.

— Прекалено взискателен си за човек, който бяга от полицията. Не мисля, че на някого му пука за прическата ти. Сложи си тези. — Подадох му чифт очила с опушени стъкла и телени рамки. — За четене са. Най-малкият диоптър, който успях да издиря, от всички останали ми се виеше свят.

Измъкнах от чантата му светлосиня риза на „Гитман“ и чифт тъмни панталони. С очилата и всичко останало беше направо нов човек. Кимнах към телевизора зад нас. Ако не се броят прекъсванията за реклами, снимката на Майкъл не бе слизала от екрана и за секунда. Два новинарски канала вече показваха и моята снимка. Предполагам, че най-накрая си разбрала, че действаме заедно, Джесика — браво, получаваш златна звездичка!

— Изобщо не приличаме на тези двамата — изтъкнах. Той побутна очилата си нагоре.

— Джефри Лонгтин или Никол Милиган?

— Доста работа свърших, докато спеше. По-близо сме до Джефри.

Той посегна към часовника си и го сложи на китката си.

Намръщих се.

— Какво има?

— Ами май досега не съм те виждала да носиш часовника си на тази ръка.

Майкъл сви рамене и премести брайтлинга на другата си китка.

Човекът с белега на лявата длан си хареса една от колите на паркинга с удължен престой към Гейтуей Стейшън. Бяла „Тойота Камри“, на около десетина години. Нищо особено, нищо, което да се откроява в общата маса и да бие на очи. Ако се съдеше по огромното количество птичи курешки върху очуканата боя, не беше такъв тип кола, която ще липсва на някого в близко бъдеще. Собственикът ѝ по всяка вероятност бе предприел продължително пътуване.

И двете му чанти се събраха в багажника, дори остана място.

Настрои радиото на честота 90,7 мегахерца. Симфония №20 на Моцарт.

Чудесно.

От Гейтуей Стейшън подкара по I-55 Юг и продължи така около час, подминавайки няколко малки градчета с незапомнящи се имена. Когато стигна до Ледингтън, слезе от магистралата и пое по второстепенни шосета. После те отстъпиха място на многократно кърпени пътища, осеяни с дупки. От третия подобен свърна вляво на пътека, покрита с чакъл, след което отби сред тревите и бурените, спря тойотата, изключи от скорост и изгаси двигателя.

Пред него се простираше Национална гора9 „Марк Твен“ — море от зелени дървесни корони, разливащо се върху хълмовете наоколо. В далечината се виждаше малко езеро. Няколко туристически пътеки.

Не беше виждал жив човек повече от четиресет минути.

Според данните от джипиеса му адресът, който му бе дал Патчън, бе на по-малко от осемстотин метра.

Той прехвърли съдържанието на калъфа за китара в по-лека найлонова торба, създадена специално за подобни цели, преметна я през рамо и тръгна през гората.

Двайсет минути по-късно къщата изникна пред него. Малка хижа, сгушена в тясната долина зад криволичещия поток. Самотна, без съседи. Една кола отпред.

Той се запровира безшумно през храсталака, заобикаляйки постройката, към билото от запад — леко възвишение, което предлагаше ясна видимост не само към къщата, но и към калната пътека, която водеше до нея.

Снишен до земята, той допря палеца си до ципа на найлоновата торба и го дръпна бавно, за да издава колкото се може по-малко шум.

Снайперската пушка DVL-10 M2, лъсната и смазана, проблесна.

Той измъкна оръжието, издърпа цевта, щракна оптичния мерник на мястото му и разпъна двете крачета на стойката. Заглушителят се завъртя върху дулото тихо, без ни най-малко съпротивление. Движенията на мъжа бяха отработени, бързи, но не припрени. Пушката беше сглобена, заредена и поставена в позиция за стрелба за по-малко от трийсет секунди.

Легнал по корем, мъжът огледа хижата, пътеките към нея и околностите през оптиката.

Отлична видимост за стрелба навсякъде.

Джипът уцели поредната дупка. Главата на Гимбъл се удари в тавана.

— Съжалявам… — промърмори шофьорът. Хлапе, надали се бе дипломирало от академията на ФБР преди повече от година. Няколко дъждовни капки изтракаха върху предното стъкло; небето изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се изсипе пороят на века.

На задната седалка Сами някак си успяваше да задържи погледа си върху дисплея на макбука — съдия Райнс бе подписал заповедта и досиетата на пациентите пристигаха едно по едно.

— Добре, получих досието на Дарси Хаас.

— Онази, която Кеплър е хвърли по стълбите — поясни Вела по открития комуникационен канал. Беше в джипа зад тях. Щатски маршал Гарисън и екипът му бяха в двете коли отзад. Бяха долетели до Сейнт Луис с чартър на ФБР и шофираха безспирно от мига, в който се бяха приземили. Ако Кеплър и сестра му бяха с кола — а те почти сигурно бяха — ФБР ги изпреварваше с няколко часа.

Джипът поднесе рязко вляво, след което се върна в пътя.

— Съжалявам… — промърмори отново шофьорът.

— Това е козя пътечка, а не път — рече Гимбъл, докато разтриваше цицината на главата си. Над тях бяха разпрострели короните си огромни дъбове. Дебелите им клони се люлееха над главите им и рисуваха сюрреалистични картини от сенки.

— На около осемстотин метра сме — обади се Гарисън по радиостанцията. — Отваряйте си очите на четири.

— Тоя тип живее на задника на географията.

— Дарси Хаас — четеше Сами на глас. — Арестувана няколко пъти след употреба на алкохол и упойващи вещества на публично място. Съдът е разпоредил да посещава сеанси при Фицджералд. Той е подал шест доклада. Минимум бележки. Описал е точно толкова, колкото да миряса съдията, но не е включил нищо съществено. Последно известният ѝ адрес е на около три часа оттук — в Спрингфийлд, Мисури. Там я е убил Кеплър.

— Фицджералд крие нещо — намеси се Вела. — Има нещо общо между всички. Близко сме.

Когато джипът им се приближи до билото на хълма, Гимбъл каза:

— Имам видимост към къщата. Малка, едноетажна. Червена „Хонда Акорд“, паркирана отпред. Няколко лампи вътре светят. От комина излиза дим. Гарисън, поеми тила. Обезопасете периметъра, но без да биете на очи. Не искаме да го подплашим. Сами и Вела, с мен.

Хлапето спря зад хондата, като ѝ блокира пътя, и изключи от скорост. Шофьорът на Вела спря зад тях.

— Изчакай тук — нареди на малкия Гимбъл, докато слизаше. Мускулите на краката ѝ простенаха. Сами слезе след нея и заедно тръгнаха към предната веранда.

Докато се доближаваха към малката хижа, косъмчетата по тила на Гимбъл настръхнаха и по кожата ѝ все едно полазиха мравки — нещо не беше наред. Ръката ѝ инстинктивно посегна към пистолета. Пръстите ѝ доближаваха кожената закопчалка на кобура, когато чу зад себе си звука от запъване на ударника на ловджийска пушка.

— Кой е Мичъл?

Като изрекох въпроса, свалих за миг очи от предното стъкло. Движехме се прекалено бързо, а дъждът се усилваше. Пътят — ако човек можеше да нарече това нещо тук „път“ — беше пълна скръб.

Майкъл бе седнал отпред до мен. Съдържанието на раницата ми бе разпиляно по таблото и части от него се бяха изсипали на пода. Прелистваше досието си за трети или четвърти път. Бе изслушал касетите, но не каза нищо. Само остави касетофона и слушалките ми настрани и отново се зачете в бележките на доктор Барт, като плъзгаше показалец по страниците.

— Това не може да е истина — промълви накрая.

— Кое от всичко?

— Всичко. Това е лудост.

— Майкъл, кой е Мичъл?

— Никой. Въображаем приятел, който си измислих, когато бях малък. Нали чу доктор Барт; каза, че Мичъл е въображаемият приятел, който е „често явление при най-малките в процеса на израстване“. Цитирам ти точните му думи. Нещо, което създадох, за да ми помогне да се справя с мама и Макс.

Кожата ми настръхна. Температурите бяха паднали доста, след като заваля. Пресегнах се и увеличих парното.

— Когато те заключи в тъмната стая с ножица и с онова момиче, ти каза, че няма да я нараниш, а той отвърна, че Мичъл би го направил. Пак точен цитат: „Мичъл би го сторил“. Това каза.

Майкъл сведе очи към ръцете си. Когато най-сетне заговори, гласът му бе тих:

— Използваше тейзър. Разказвал ли съм ти за това?

— Моля?!

— Понякога държеше главата ми под вода. Имаше една широка кофа, като онези за лова на ябълки на хелоуинските партита. Седяхме в тъмната стая и просто си приказвахме — пълен мрак, нищо не се вижда. Стигах до средата на някое изречение и той ме сграбчваше за косата и ме натикваше под водата. Не вярвам първия път да съм бил на повече от пет-шест години. Когато свикнах и започнах да го очаквам, той промени подхода. — Потърка с пръст ъгълчето на една страница от досието си. — Ето това означават съкращенията в записките му: „Т“ означава „тейзър“, „ВП“ — „водни процедури“, „ЛВ“ — „лишаване от въздух“.

— „Лишаване от въздух“?!

— Връзваше ми ръцете и краката със свински опашки, след което нахлузваше найлонова торба на главата ми.

— Господи, Майкъл! Защо? Какъв е смисълът?

— Толкова бях уплашен — продължи Майкъл, без да обръща внимание на въпроса ми, — особено когато бях малък. След това, когато пораснах, това се превърна в нещо като предизвикателство: ще мога ли да издържа на поредния сеанс в тъмната стая, без да показвам страх? Искаше да ме уплаши и когато не успяваше, следващия път се стараеше повече. Измисляше нещо ново. Като сеансите с момичето, записани на онази касета.

— Наистина ли ѝ е давал ножовка?

Майкъл сви рамене:

— Нямам представа. Дори не знам дали наистина имаше момиче в стаята. Понякога доктор Барт постъпваше така. Казваше ми, че не съм сам вътре, преди да ме заключи. Или пък ми казваше, че съм сам, заключваше вратата и след няколко минути усещах как някой диша до мен или чувствах пръсти, които ме докосват по ръката. Друг път ми казваше, че тъмната стая олицетворявала онзи гардероб в мотелската стая, и тогава чувах звуци отвън, от неговата страна, звука от рязането на Макс…

Гласът му секна, той се извърна към прозореца.

— Изтезаваше ме; няма друг начин да го назова. Не си спомням и половината от документираното в това досие. Явно просто съм блокирал спомените. И то при положение че написаното е истина. Понеже като нищо може да е поредната му игричка. Нещо, което е имал намерение да ми покаже в даден момент, който обаче никога не е настъпил.

Майкъл затвори очи и разтърка слепоочията си.

— Магическите хапченца проработиха ли?

Той кимна:

— Още ме цепи главата, но мъглата се вдигна и почти се разсея.

Той се пресегна, пъхна длан в моята и я стисна. По устните му се плъзна усмивка:

— Благодаря ти.

Кожата му бе по-груба, отколкото си я спомнях. Но бе топла. Усещането беше приятно. Стиснах пръстите му в отговор. Не исках да ме пуска. И тогава голямата ми уста изръси най-чутовната простотия в живота ми:

— Ако няма Мичъл, кой тогава е убил майка ти?

Не биваше да го изричам. Прииска ми се да мога да си взема думите назад. Майкъл изглеждаше така, сякаш го бях зашлевила през лицето. Издърпа ръката си от моята. Насълзените му очи се взираха през прозореца.

— Трябва да е бил Макс. Няма кой друг да е.

— Но не си го спомняш по този начин.

— Изобщо не си го спомням. Бях просто хлапе.

— На записа, имам предвид. Когато доктор Барт за пръв път те разпитва. Каза, че е бил Мичъл.

Майкъл погледна картата до него, примижа и огледа знака, към който се приближавахме.

— Намали. Мисля, че това е нашата отбивка.

— Какво, мътните ви взели, търсите в моята собственост?

Гласът бе груб, сух и рязък. Дулото на пушката беше на сантиметър-два от ухото на Сами.

— Федерални агенти! Хвърли оръжието! — изкрещя Гимбъл. Беше се изправила най-отпред, до пътеката, която водеше към входната врата на къщата, а пистолетът ѝ бе насочен встрани от Сами. Вела бе застанал до нея. Бе вдигнал ръце.

— Да ви видя значките. Веднага — рече мъжът.

— Свали оръжието! — повтори Гимбъл, без да трепне. — Обкръжен си.

Вела пристъпи крачка встрани. Ръката му бавно се насочи към задния му джоб.

— Ще извадя удостоверението си.

— Без резки движения!

Вела кимна. Извади портфейла и се легитимира.

— Специален агент Омър Вела, това е агент Гимбъл, а мъжът, към когото сте насочили пушката си, работи за компютърния ни отдел. Вие Джефри Лонгтин ли сте?

— Защо сте тук?

— Свалете оръжието и ще поговорим — отвърна Вела.

— Нищо не съм направил.

— Знам, че не сте — увери го Вела. — Смятаме, че животът ви е в опасност. Затова сме тук. За да ви защитим.

— Че кой ще иска да ми причинява зло?

— Майкъл Кеплър — отвърна Сами, като бавно се обърна към него. — Може да сте го мярнали по новините.

— Казах да не мърдате — рече мъжът твърдо.

Сами замръзна на място.

— Не познавам никакъв Майкъл Кеплър. Тук нямам нито телевизор, нито радио. Искам да ме оставят на мира. Защо просто не ме оставите на мира?

— Може би го познавате под името Майкъл Фицджералд — обади се Вела.

Мъжът се замисли, сетне попита:

— Фицджералд? Като Док Фицджералд?

— Осиновеният му син — отвърна Вела. — Доктор Фицджералд почина преди няколко дни.

— Как?

— Аневризма — поясни Вела. — В дома си в Ню Йорк.

Докато сваляше пушката и я облягаше до крака си, Джефри Лонгтин направи нещо, което никой не очакваше. Заплака.

Къщата на Лонгтин не беше от най-просторните, но беше уютна. В камината гореше огън. Дебелите цепеници пукаха под ярките милувки на пламъците. Около малката маса, направена от щайги за мляко и борови дъски, покрити с тъмен лак, бяха разположени диван и два стола. Мебелировката бе доста овехтяла; дамаската бе избеляла и протрита на някои места, на други бе изкърпена на ръка.

Сами подметна, че е открил нещо странно в данните от джипиеса в камиона на Кеплър, но още не бил готов да го сподели. Беше разчистил малко местенце на масичката до кухнята, за да работи над каквото и да беше онова, с което се бе заел, избутвайки настрани купчини книги, някои подвързани с кожа, други с меки корици, главно романи на ужасите и трилъри от края на осемдесетте, нищо по-ново. На масата освен тях се кипреха остатъци от сандвич и купчини неотворени писма.

Навън Лонгтин бе свалил пушката, но все още отказваше да я предаде на агентите. Неколцина от маршалите от екипа на Гарисън успяха да се промушат покрай дърветата и бяха готови да се приближат отзад. Гимбъл нареди на всички да останат по местата си и разреши на Лонгтин да задържи пушката, при условие че вдигне предпазителя.

Той кимна, покани ги с жест да влязат в хижата и се свлече на един стол.

Гимбъл седна на облегалката на дивана. Бе виждала много пъти възрастни мъже да плачат, но всеки път това я караше да се чувства неудобно. Лонгтин беше едър мъж, поне метър осемдесет и осем, и около стотина килограма, само мускули, без тлъстини. Беше на петдесет и девет години според данните, с които разполагаха. Сивата му коса бе доста късо подстригана. Не беше се бръснал от няколко дни. Ако се съдеше по миризмата, която се разнасяше от него, горе-долу оттогава не се бе и къпал.

— Сигурни ли сте, че е мъртъв? — рече той най-накрая, като бършеше нос с опакото на дланта си.

Гимбъл се огледа, но не видя кърпички.

— Сигурни сме — отвърна Вела. — Кога за последно разговаряхте с него?

— На 12 август 1987 година — рече Лонгтин, без да се замисли и за секунда. — Преди трийсет и една години, един месец и пет дни.

От слушалката в ухото на Гимбъл се разнесе глас:

— Гимбъл? Гарисън е. Чувате ли ме?

— Да, слушам ви — отвърна тя.

— Местим всички коли на една дърварска пътечка на около двеста метра навътре в гората, за да не бият на очи. Екипът ми е разположен наоколо. Имам съгледвач до главния път. Ако Кеплър тръгне насам, той ще ни предупреди и ще разполагаме с три минути.

— Разбрано.

Гласът на Гарисън заглъхна за секунда, все едно говореше на някого до него. След малко се обади отново:

— Има и друго. Вероятно не е кой знае какво, но все пак да знаете.

— Какво?

— Един шофьор на камион току-що сигнализирал на магистрален патрул до Канзас Сити. Лепнал се зад него и взел да му присветва с фаровете. Твърдял, че на „Флайинг Ти“ някакъв мъж скочил в кабината му, насочил пистолет към него и му наредил да се качи на междущатската. Това станало няколко минути след като свалили блокадите. Пътувал с него половин ден, накарал го да го свали в центъра — казал, че има да хваща влак — и го овързал в задната част на камиона. Онзи не е сигурен колко е стоял там, но предполага, че са най-малко четири-пет часа. Показахме му снимки и той разпозна Кеплър на едната.

— А сестрата?

— Само Кеплър — отвърна Гарисън. — Има обаче нещо друго — щатската полиция спомена, че шофьорът постоянно питал кога ще си получи наградата. Според полицая, който го е разпитвал, онзи е видял Кеплър по телевизията и е решил да си оправи бюджета.

— Значи не му вярваш?

— Не, но…

— Какво „но“?

— Казал бил на шофьора, че ще хваща влак — отбеляза Гарисън. — „Амтрак“ имат директна линия от Канзас Сити до Сейнт Луис. Нарича се „Мисури Ривър Рънър“. Влакът е спрял в Сейнт Луис преди около два часа.

Гимбъл и Вела си размениха бързи погледи.

— Разбрано. Накарайте някой да провери записите от охранителните камери във влака и на гарите. Вероятно няма да излезе нищо, но да не го отхвърляме с лека ръка. Уведомете ме какво сте открили.

— Разбрано.

Лонгтин ги наблюдаваше озадачено, после видя малката слушалка в ухото на Гимбъл.

— Това телефон ли е?

— Свързано е с телефона ми — обясни му Гимбъл.

— Всеки път, когато отида до града, нещата стават все по-миниатюрни и по-миниатюрни.

— От колко време живеете тук? — попита го Вела.

— Купих това място с парите от споразумението през 1987 година. — Очите на Лонгтин все още бяха зачервени и подпухнали. — Ако е мъртъв, имате ли представа дали чековете ще спрат да пристигат?

— Пращал ви е пари?

— Две хиляди всеки месец. Това беше част от споразумението.

— По вашия иск за лекарска небрежност? — попита Гимбъл.

Лонгтин кимна:

— Последния път, когато го видях на живо, беше при споразумението. Съгласи се на петдесет хиляди долара, платени накуп, и след това месечни вноски.

Къщата бе осеяна с жълти залепващи се листчета — бяха по вратите на шкафчетата, по облегалките на столовете, по стените. Върху едно, лепнато на лампата до Гимбъл, пишеше „Вземи покупките — 18 септ., 4 следобед“. Утре. Върху друго бе надраскано името на сегашния президент. Върху някои имаше само дати и часове с кратко обяснение, други бяха надписани с много ситен, нечетлив почерк.

Гимбъл и Вела се спогледаха; и той ги беше забелязал.

— Защо му е на сина на Док Фицджералд да ме преследва?

— Надявах се вие да ни кажете — рече Вела.

— Нямам идея.

— Някое от тези имена говори ли ви нещо? — попита Гимбъл. — Алиса Тепър, Дарси Хаас, Айзък Дъроу…

Изброи всички жертви на Кеплър. Лонгтин се взираше с празен поглед в нея и бавно клатеше глава:

— Аз… аз много-много не излизам. Тук е тихо. Харесва ми.

— Предпочитате да сте сам — обади се Вела.

Лонгтин кимна.

— Изпитвате ли проблеми при общуването с други хора?

— Понякога.

— Какво правихте вчера? Може ли да ни разкажете как мина денят ви?

Гимбъл хвърли нетърпелив поглед към Вела.

Лонгтин присви устни и погледна към няколко лепнати на масата листчета:

— Четох от десет сутринта до обед. След това си направих сандвич — бял хляб, печено говеждо и сирене. В два излязох да се поразходя. Вървях около три часа…

Вела взе една от книгите и я постави върху останалите листчета.

Лонгтин притихна. Очите му бяха вперени в масата.

— Можете ли да си спомните, без да се налага да поглеждате към листчетата?

Лонгтин не отговори.

— Господин Лонгтин?

— Понякога мога. Но листчетата помагат.

— Но си спомняте кога за последно сте видели доктор Фицджералд?

— На 12 август 1987 година — рече уверено Лонгтин. — Преди трийсет и една години, един месец и пет дни.

Чак тогава Гимбъл видя как, преди да отговори, Лонгтин крадешком хвърли поглед към календара до вратата. Всеки ден бе зачеркнат с плътен червен „X“. До календара, окачен на конец, висеше маркер.

Вела се пресегна, взе едно от другите листчета и го смачка в юмрука си.

— Какво четохте вчера?

Джефри Лонгтин остана безмълвен.

— От десет сутринта до обед — какво четохте?

Чак тогава очите му просветнаха.

— „Колекционерът“ от Джон Фаулз. Чел съм я седем пъти. Фантастична книга. Доста хора вярват, че това е романът, който е вдъхновил Томас Харис да напише „Червения дракон“.

— Спомняте ли си в действителност да сте чели точно тази книга вчера, или се сетихте за съдържанието на бележката ви, когато ви посочих точен час и време?

Лонгтин отново замълча.

— Казвали ли са ви, че имате проблеми с контекстуалната памет?

Лонгтин го изгледа, но не отговори.

Вела продължи:

— Спомняте си определени автобиографични данни, факти, с които сте се сблъскал през живота си, но изпитвате затруднения с времето. Спомените ви се носят насам-натам неконтролируемо. Събития отпреди трийсет години все едно току-що са се случили, а скорошните изглеждат древни.

Лонгтин най-сетне кимна.

Вела вдигна едно от листчетата върху масата:

— „Вземи прането от Морган“ — прочете на глас. — „6 часа, 12 септември“ — Остави листчето на масата с надписа надолу. — Ще ви задам един въпрос и искам да сте напълно искрен с мен. Спомняте ли си кога оставихте прането в пералнята?

Лонгтин кимна.

— Кога стана това?

Очите на Лонгтин се застрелкаха от листче на листче. Отговорът обаче не беше там. Най-накрая той се предаде и поклати глава:

— Не съм сигурен. Както казахте, спомените ми са разбъркани. От време на време и губя съзнание.

— Ходите ли на лекар, за да ви помогне?

Тялото на Лонгтин застина. Очите му се разшириха.

— А, не, няма начин. Добре се справям и с бележките. Чудесно се справям даже.

Вела измъкна екземпляра от „На парчета“, който бе тикнал в задния си джоб, и го остави на масата. Лонгтин му хвърли бърз поглед.

— Тази книга е за вас, нали?

Лонгтин премести поглед към пушката си, която бе подпряна на стената, след това отново се загледа в книгата.

— Не мисля, че имам нужда от вас, хора. Мога да се грижа за себе си.

— Фицджералд ви е лекувал от дисоциативно личностно разстройство. Множество личности. Успя ли да ви излекува?

Лонгтин изсумтя и се облегна назад:

— Да ме излекува?! Док Фицджералд не искаше да ме излекува. Искаше да разбере как се е случило, какво е станало причина да се превърна в онова, което съм… искаше да го пресъздаде.

В главната спалня доктор Роуз Фицджералд леко отмести завесата, само със сантиметър-два, колкото да вижда какво става навън.

Колите вече бяха четири.

Не, почакай… пет. Забеляза вана в края на алеята към къщата, близо до завоя. Поне дузина мъже и жени. Трудно бе да се каже колко точно, понеже идваха и си отиваха, качваха се в една кола, слизаха от друга. Хора с евтини костюми, подстригани при последната промоция във фризьорския салон, с накити, купени от някоя търговска верига, с образование, придобито в държавни колежи, платено с кредити и грантове, средствата за които вероятно бяха дошли от безбожните данъци, които двамата с Бартън плащаха. Или от някой от всички фондове и стипендии, които двамата с Бартън бяха създали през годините.

Щураха се насам-натам като плъхове в лабиринт, с потрепващи носове и топчести очички, вперени в нея, с мобилни телефони, притиснати към ушите.

С кого ли разговаряха?

Бяха така омотани в пашкулите на незначителните си животи.

Телевизорът дуднеше нещо зад гърба ѝ. Звукът бе намален. Местният канал на Си Би Ес. Когато последно хвърли поглед към него, на екрана бе нейният дом, а пред къщата бе застанало нещо младолико, с перфектна руса коса, и бръщолевеше някакви глупости.

От алеята някакъв мъж посочи с пръст към прозореца. Към нея.

Доктор Роуз пусна крайчеца на завесата.

Този тип се бе довлякъл преди няколко часа и незабавно се зае да натиска звънеца на входната врата. Тя обаче не отвори. Не възнамеряваше да отваря. Бикли, Баркли, Бегли… а, да, точно така, Бегли. Специален агент Уейлън Бегли. Горкият човечец — да му се налага цял живот да изтърпява име като Уейлън. Несъмнено в момента се мъчеше да издейства съдебна заповед — както ѝ бе обещал.

И щеше да я получи. Доктор Роуз бе сигурна. Единственият въпрос беше „кога“. Ако се съдеше по постоянно нарастващата тълпа, нямаше да се наложи да чака още много.

Не разполагаше с кой знае колко време.

Тя прекоси стаята, вдигна слушалката и набра Лоурънс Патчън за пореден път.

Четири позвънявания.

Шест позвънявания.

Десет. Двайсет.

Тя затвори.

Проклет да е.

Винаги е бил такава шушумига! Бартън казваше, че ако някога го притиснат в ъгъла, той само ще наведе глава и ще се разреве, вместо да поеме отговорност като истински мъж. Как му се бяха доверявали, дори за най-незначителните неща — направо акълът ѝ не го побираше. Единствено можеше да се надява, че е зает с вършене на правилното нещо — като нея.

Отиде в ъгъла на стаята и дръпна ъгълчето на акварела, който висеше на стената. Магнитите се задействаха и картината се завъртя на скритите си панти. Сейфът бе отворен след секунда. Тя започна да пренася съдържанието му до голямото легло и да го прибира в един червен сак — папки, касети, видеоленти, флашки. Най-отзад бяха прилежно подредените пачки от стодоларови банкноти, с бандероли, нови-новенички, направо от банката. Двайсет и шест пачки — двеста и шейсет хиляди долара. Парите им за черни дни. Фондът им за извънредни случаи. Тя прибра всичко в чантата при останалите неща.

Когато приключи в главната спалня, отиде в стаята на Меган. След това бе ред на кабинетите. Когато слезеше на долния етаж, пак щеше да звънне на Патчън… и този път копелето по-добре да вдигнеше.

— Искал е да го пресъздаде? — повтори Вела. Двамата с Гимбъл се спогледаха.

Лонгтин кимна:

— Не от самото начало. Предполагам, че първо наистина искаше да ми помогне. Над година идентифицирахме личностите ми една по една, определяхме индивидуалните им черти и маниери, техните характеристики. — Той сведе поглед към книгата. — Всичко, описано тук. — Преплете пръсти, сетне отпусна ръце до тялото си, премести ги в скута си, очевидно не знаеше какво да прави с тях. — Ако не беше той, досега да са ме затворили някъде. Или, по-вероятно, да съм мъртъв. Трябва да разберете. Бях напълно объркан, когато той ме откри. Бях болен, без да го осъзнавам. Не можех да се задържа на едно и също работно място. Припадах в автобуса на път за работа и се опомнях след часове, понякога и след дни — или у дома, или на някакво странно място. Спомням си как през 1980 година работех в една фирма за борба с вредители в Бъфало — пръсках домовете на хората. Занесох цялото си оборудване в онази двойна къща… и след това вече бях в Чикаго. Просто ей така. Три дни ми се губеха. Дрехите ми бяха целите кални. Събудих се на някаква пейка, без да имам спомени как съм се озовал там. Портфейлът ми беше празен. Помня, че имах шейсет и три долара вътре. Не знам дали съм ги похарчил, или са ми ги откраднали. Подобни неща ми се случваха доста често. Толкова често, че се превърнаха в нещо нормално. Когато се опомнех, просто се мъчех да продължа напред от там, докъдето бях стигнал. Когато Док Фицджералд ме откри, тъкмо ме бяха арестували за нахлуване с взлом. Бях се събудил в някаква къща в Скрантън, собственичката се бе прибрала и ме бе заварила в леглото си. Опитах се да се измъкна, но тя вече се беше обадила в полицията. Припаднах отново в патрулката на път към участъка и когато се свестих, Док Фицджералд беше там. Още два дни след това ми се губят. Очевидно съм продължил да казвам на полицията различни имена, когато са ме разпитвали. Казаха, че акцентът ми постоянно се променял — от бостънски, през нюйоркски, та чак до ирландски. Казаха, че по някое време съм заговорил като жена. Служебният адвокат призова Док Фицджералд за консултация, понеже бе предположил, че съм някаква откачалка.

Лонгтин изгледа Вела право в очите, след това бързо извърна поглед.

— И с това изкарах голям късмет. Както казах, вероятно щях да съм мъртъв, ако не беше той. Дори и никой да не ме бе убил в затвора, като нищо аз самият щях да го сторя. По онова време доста често се замислях за самоубийство.

— Не сте знаели за съществуването на останалите личности — рече Вела.

Лонгтин поклати глава:

— Не. Нямах представа. Чак по-късно разбрах, когато Док Фицджералд ги идентифицира всичките. Убеди съдията, че не мога да бъда съден заради психическото си състояние, и уреди да ме прехвърлят в психиатрична лечебница в горната част на щата Ню Йорк, близо до мястото, където преподаваше.

— Спомняте ли си името ѝ?

Лонгтин отново се зачете в бележките. Очите му се стрелкаха из стаята. Отговорът обаче не беше там.

— Нещо британско… „Есекс Хаус“, „Ленъкс Хаус“…

— Да не би да е било „Уиндъм Хол“? — попита Гимбъл.

Лонгтин се замисли, след това поклати глава.

— Не, все пак мисля, че май беше „Есекс“. Тогава пиех лекарства с шепи, особено малко след като ме закара там. Преди това пък се самолекувах с трева, алкохол, LSD, болкоуспокояващи… абе всичко, до което можех да се докопам. Сега, като се замисля, е било много глупаво от моя страна, но тогава ми се струваше, че ако се отцепя така, че да припадна от пиене и дрога, не ми се губи време. Контролирах нещата. Събуждах се на същото място, където заспивах. — Той махна с ръка. — Трябваше да изкарат всички ония гадости от организма ми, да ме подложат на детоксикация, преди Док Фицджералд да може да започне нормално медикаментозно лечение.

На Гимбъл ѝ се стори странно, че човекът е в състояние да разкаже толкова свързана история, но въпреки това се налага да поглежда към листчетата, за да се сети какво е правил преди няколко часа. Погледът му блуждаеше из цялата стая. Не можеше да издържи да гледа някого в очите прекалено дълго.

— Сега взимате ли някакви лекарства? — попита Вела.

— Не, от двайсет години насам дори не сръбвам — отвърна Лонгтин. — Бележките ме поддържат нормален и се опитвам да живея чисто, без други хора около мен. — Той погледна книгата. — Преди време Док Фицджералд откри, че личностите ми се сменят, когато преживея някакъв стрес или смяна на обстановката. Всяка личност в мен е уникална, изфабрикувана от съзнанието ми, с цел да се справи с определена ситуация. Мери се задействаше, когато ставаше дума за любов, Джоуи беше боец, Кевин бе добър по математика и когато станеше дума за решаване на проблеми… тринайсет различни, всички събрани в едно тяло. Всеки се появяваше, когато имах нужда от него, след което се оттегляше и си почиваше, когато не ми бе необходим. Редуваха се.

— Поемали са командването — рече Вела.

Лонгтин кимна и се почеса по оредялата коса:

— Аха.

Вела хвърли бърз поглед към Гимбъл, сетне отново се вгледа в седналия на стола мъж.

— Кой командва сега?

Лонгтин се засмя за пръв път, откакто бяха дошли:

— Отговорът на този въпрос не е вече толкова лесен, колкото беше едно време.

Майкъл взе една касета и започна разсеяно да я превърта на кутрето си.

— Не си спомням по-голямата част от разговорите, записани на тези ленти. Не си спомням какво се случи в онази мотелска стая, когато бях дете. Същото важи и за бележките за сеансите ми с доктор Барт — според тези досиета сме разговаряли поне по три пъти всяка седмица, понякога и повече. Спомням си някои от сеансите, но откакто започна да ме тъпче с лекарства, всичко е в мъгла. В тези записки става дума за стотици часове, а аз не помня почти нищо. Как може да ми се губят толкова много неща?

Отново стиснах ръката му.

Гласът на Майкъл зазвуча като детето от касетите:

— Меган, времето, което ми се губи, главоболията, припадъците… това значи ли, че е проработило?

Почнах да клатя глава още преди да е задал въпроса докрай:

— Няма начин. Невъзможно е. Не можеш ей така да човъркаш из нечий мозък и в резултат да създадеш у него множество личности.

Майкъл изрови досието на Джефри Лонгтин от купчината в краката си и го разтвори до неговото.

— Историите ни са почти идентични — и двамата сме загубили бащите си в много ранна възраст. Нито един от двама ни не е имал стабилен дом. Майка ми беше наркоманка. От това, което чета тук, става ясно, че Джефри два пъти е бил принудително отнеман от майка му, когато са я арестували за проституция и употреба на хероин. Майките и на двама ни са били пълни пачаври. И двамата сме били малтретирани. Джефри научил за това едва когато доктор Барт успял да изрови една от личностите му — Кевин, който бил в състояние да говори за станалото; самият Джефри нямал никакъв спомен от нещата, които е вършил с него вторият му баща.

Майкъл замълча за близо минута, после се насили да продължи. Беше покрил лицето си с длани и думите му стигаха до мен приглушени:

— Меган, не помня какво е правил Макс с мен. Абсолютно нищо не си спомням! Дори не знаех, че тези неща са се случили, докато доктор Барт не ми каза. Увери ме, че са се случвали в действителност. Описа ми ги с цветисти подробности и ми напомняше за тях всеки път, когато разговаряхме.

— Може пък изобщо да не са те малтретирали. Може доктор Барт да си го е измислил — предположих. — Доктор Барт беше луд за връзване. Съвсем в негов стил ми изглежда да ти причини подобно нещо само за да те наблюдава как ще реагираш.

Майкъл въздъхна и поклати глава:

— Преди няколко години прочетох полицейските доклади. Не ми беше лесно да се добера до тях, но най-накрая нямаха друг избор, освен да ми ги дадат. В тях се казваше, че имало доказателства за сексуално насилие. Белези от малтретиране за дълъг период от време. Имало и снимки. Точно както казва доктор Барт на онази касета. Може и да си е измислил някои от нещата, но няма как да е фалшифицирал полицейски доклад. Или съдебните разпореждания. „Бръсначът на Окам“ — най-простото обяснение обикновено е правилното. Бил съм малтретиран. Блокирал съм спомените за това. Но какво се е случвало с мен по време на тези припадъци? — Сложи длан върху досието на Лонгтин. — Знаем какво се е случвало с Джефри Лонгтин.

— Искаш да кажеш, че Мичъл — това си ти. Наистина ли? Сигурен ли си, че искаш да приемеш това? — Не вярвах ни най-малко на подобни глупости. Нямаше начин. Познавах Майкъл през целия си съзнателен живот; щях да забележа нещо от този род. Щях да забележа нещо. — Дори да имаш желание да повярваш, какви са шансовете да те настанят… — И тук, докато изричах думите, нещо прищрака и всичко си дойде по местата. — Първо са те пратили в „Уиндъм Хол“.

— А „Уиндъм Хол“ са ме настанили при доктор Барт. Може би това не е било съвпадение.

— Мислиш, че е имал там свой човек, който да дебне дали няма да се появи случай като на Джефри?

— Роланд Ийдс е работел в „Уиндъм Хол“. — Той се пресегна и измъкна куп хартия от сака си. — Открих това в дома му. Това са списъци с посетителите. Съгласно времевите отбелязвания доктор Барт е ходел там няколко пъти месечно в течение на години. Последното му посещение е било само преди три седмици.

— И защо му е на Роланд да ги пази? Той те измъкна от ареста, помниш ли? Ако е бил част от някаква конспирация, ако е работел с доктор Барт, за да прикрие някак всичко това, от къде на къде ще ти помага?

— „Ами защото ми плати да направя именно това…“ — промърмори Майкъл.

— Какво?

— Това ми каза Роланд Ийдс, когато го попитах защо ми помага. Точно преди да…

— Преди какво? Преди някой да го гръмне? Нали каза, че някой го бил застрелял? — Намалих, тъй като приближавахме светофар. Дъждът започваше да потропва по предното стъкло. Открих лостчето за чистачките и ги включих.

Майкъл отново бе потънал в мълчание; гледаше в краката си и си играеше с часовника си.

Извърнах се и впих поглед в него.

— Майкъл, ти каза, че някой го е застрелял — повторих аз. — Някой друг.

Гласът му отново изтъня и се превърна в детско гласче:

— Виждам неща понякога, Мег. Неща, които невинаги са истински.

— Сега всички командваме — рече Лонгтин. — Като че ли това е най-лесният начин за обясняване. Когато Док Фицджералд започна да ме лекува, не осъзнавах, че в тялото ми живеят различни личности. Много от тях нямаха представа за съществуването на другите. Докторът ги описа по следния начин: все едно живеят заедно в една огромна стая, която е толкова обширна, че дори да викат, не се чуват едни други. И прекалено тъмна, за да виждаш каквото и да било. В средата ѝ имало един-единствен прожектор. Личността, която командва в момента, заставала в светлината му. Когато си тръгнела, друга пристъпвала на нейно място. Една-единствена личност разговаряла с всички — това бил Кевин. След неколкомесечна терапия Док Фицджералд откри Кевин. След това започна процес, наречен „сливане“. Когато откриваше поредната личност, я сливаше с ядрото ми. След време Мери стана част от Джефри, последва я Джоуи… всички тринайсет, една по една. Каза, че това е все едно парченца от пъзел бавно се събират едно до друго, за да оформят една картина, една личност, един човек. Джефри.

— Говорите за себе си в трето лице, осъзнавате ли? — попита Вела.

— Така ли говоря?

— Да.

Лонгтин хвърли бърз поглед към Гимбъл, усмихна се притеснено и се извърна отново към Вела:

— Понякога говоря в трето лице, да.

Гимбъл разбра. Погледът, спрял се върху лицето на Вела, казваше всичко.

Този човек изобщо не беше излекуван.

Отвън тежки капки затупкаха по прозореца и по металния покрив на къщата.

Вела се наведе по-близо към Лонгтин:

— Джефри, каза, че доктор Фицджералд нямал намерение да те лекува, че просто искал да разбере каква е била причината да изпадаш в подобно състояние. Успя ли да я открие?

Лонгтин кимна.

— А сподели ли с теб?

Лонгтин прехапа долната си устна.

— Кевин му каза.

— Доминиращата личност? Онази, която разговаря с всички останали?

Той отново кимна.

— Не си спомнях. Не можех. Или не исках. Предполагам, че това е истинската причина. — Той отлепи ново листче от кубчето на масата и започна да го сгъва и да го разгъва. — Баща ми почина, когато бях на две години. Автомобилна катастрофа. Майка ми се омъжи повторно след две години. Вторият ми баща… правеше разни неща с мен. Водеше ме в една изоставен хамбар в съседния до нашия имот. Иска ми се да вярвам, че майка ми не е знаела, но сега, като се замисля, не виждам как би могла да не разбере. Аз… не си спомнях нищо. Не и преди Кевин да се обади. Кевин разказа на Док Фицджералд всичко. Не беше забравил абсолютно нищо. А после Док Фицджералд ми го преразказа. Съзнанието ми просто се покривало с мрак и аз съм припадал… или поне аз си мислех, че става така. Кевин каза, че всъщност изобщо не съм припадал — просто той пристъпвал напред и поемал водачеството, за да изтърпи малтретирането, понеже аз не съм бил в състояние да се справя. А когато всичко приключело, се оттеглял.

Лонгтин изтри една сълза, блеснала в ъгълчето на окото му.

— Майка ми не би могла да знае, нали? Кой би… тя просто не би могла да…

— Сигурно не е знаела — успокои го Вела, въпреки че не звучеше твърде убедително.

Лонгтин се окопити и продължи:

— Веднъж щом Док Фицджералд разбра какво кара съзнанието ми да се разделя на множество личности, терапията се промени. Тогава не го разбрах. Нямаше как. Заради лекарствата и припадъците все още имах проблеми със съсредоточаването. Той се вманиачи. Каза ми, че е жизненоважно да си припомня всеки миг от въпросното малтретиране, всяко едно ужасно нещо, което вторият ми баща ми е причинил, и Док Фицджералд принуждаваше да се връщам към спомените си. Всичката работа, която бе свършил — онова със сливането — започна да се разпада. Кевин започна да ме закриля, нареди на останалите да не се доверяват на доктора, каза, че никой от нас не би следвало да го слуша. Каза дори на мен… а Кевин рядко се обръща директно към мен. Мери предложи да спрем лекарствата. Така и направихме. Това само вбеси Док Фицджералд. Разпореди на сестрите да ми вливат медикаментите венозно, вместо да ми ги дават на хапчета. Затвориха ме в стаята ми…

Гласът му заглъхваше, той сведе очи.

— Спомняте си нещо — обади се Вела. Беше повече твърдение, отколкото въпрос.

Лонгтин кимна:

— Стаята ми в лечебницата. Той ми наложи ограничения, така че не можех да излизам навън. Не можех да гледам телевизия. Телевизорът беше в общата стая, а аз нямах право да ходя там. Взе ми книгите. В стаята нямаше прозорци, единствено един малък процеп във вратата към коридора. Беше го покрил с нещо отвън, за да не виждам, и на всичкото отгоре спираше осветлението. Вътре ставаше тъмно като в рог. Не позволяваше на останалите пациенти или на хората от персонала да идват да видят как съм. Започна сам да ми дава лекарствата. Носеше ми и храната, но не се придържаше към някакъв определен график. Поне така си мисля. Понякога ми се струваше, че не съм хапвал нищо от дни. Бях толкова жаден. Мисля, че Кевин и някои от останалите се редуваха, за да стане ситуацията малко по-поносима. Започнах отново да припадам. Губеше ми се време. Не видях Док Фицджералд месеци наред. Най-накрая адвокатката ми дойде на свиждане, каза, че според съда присъдата ми за нахлуването с взлом е излежана и че съм бил свободен да си вървя. Когато чу какво ми е причинил, подаде молба за лекарска небрежност от мое име. Настани ме временно в специализиран здравен център, дори ми помогна да открия това място тук, когато дойдоха парите от споразумението. Беше много добър човек.

— Как е името ѝ? — попита Вела.

Очите на Лонгтин се присвиха. Той свъси вежди, докато ровеше из спомените си. След двайсетина секунди се предаде, поклати глава и нави десния си ръкав. Погледна татуировката на предмишницата си. Името бе изписано с тънички ръкописни букви: Маргарет Тепър.

— Казваш ми, че ти си застрелял Роланд Ийдс?

— Казвам ти, че не знам кой го застреля. Не мога да си спомня подробности. Точно тогава ме мъчеше поредното главоболие. Започна още в апартамента ми, после се влоши. Спомням си как чух изстрела, погледнах и видях, че е мъртъв. Пистолетът беше в скута му. Стори ми се, че видях някого, но не съм сто процента сигурен, вече не. Всичко ми е толкова мъгляво…

Зад нас изсвири клаксон.

Светофарът беше светнал зелено.

Отправих поглед напред, през усилващата се буря, и настъпих газта. Колелата забуксуваха по мокрия асфалт, после намериха сцепление и отново се понесохме по пътя.

— Казал ти е, че ти си му платил, за да те измъкне от ареста.

— И за това нямам спомени. Никога не съм го срещал. Поне не си спомням да съм го срещал.

— Значи смяташ, че… какво? Другата ти личност го е направила? Платила е на Роланд, застреляла е Роланд… според теб всичко това е дело на Мичъл?

— Ърма Ийдс също ме разпозна, а си нямам представа коя е — отбеляза Майкъл. — Как иначе ще обясниш всичко това?

Отново разтриваше слепоочията си. Очите му бяха стиснати.

— Пак ли главоболие?

Той кимна.

— Глътни още един дорозапин. Къде са хапчетата?

— Не искам.

— Глътни едно — настоях. — Каквото и да е това, трябва да се справим с него.

Отляво мярнах знак, съобщаващ, че навлизаме в Национална гора „Марк Твен“ Наближавахме.

Майкъл измъкна шишенцето от джоба си и лапна едно хапче. Потиснах порива да го накарам да отвори уста, за да проверя дали го е глътнал.

Шишенцето изчезна отново в джоба му. Не желаеше да ме погледне.

— Това ще означава, че съм убил Алиса Тепър, но просто не си спомням.

— Няма начин.

— Мег, тя е разполагала с ключ за апартамента ми. Оставяла е там свои вещи. Полицията ги откри. В боклука ми намериха телефон, който съм използвал, за да си пишем съобщения месеци наред. В жилището ѝ имаше мои дрехи. Мои дрехи, Мег. Дрехи, които разпознах. Имаше снимки на двама ни. Имаше и видеозапис — проклето домашно порно. Аз бях. С нея. Как иначе ще обясниш каквото и да било от всичко това? Определено сме били заедно с това момиче от месеци, а аз не си спомням нито секунда.

— Спомняш си, че ходи на кино в деня, когато откри трупа ѝ, нали?

— Не си спомням филма обаче. Заспах.

— Но си спомняш, че си ходил в киното? — притисках го аз. — Спомняш си, че си бил в залата. Събудил си се вътре, излязъл си, отишъл си до магазина… това ти осигурява али…

— Губи ми се време, Мег — прекъсна ме той. — Филмът беше дълъг два часа и трийсет и осем минути, а аз едва помня началните надписи. Имал съм предостатъчно време, за да се прибера у дома и да…

— Не мога да повярвам, че си станал в началото на филма, притичал си у вас, удавил си гаджето си във ваната на бърза ръка и след това си се шмугнал обратно в салона, за да хванеш края.

— Ако имах нужда да си изфабрикувам алиби, това би бил идеалният начин.

— Да приемем, че си такъв тип човек, който обича да убива други хора. Защо би искал да убиваш приятелката си? В смисъл, кого ще чукаш през седмиците, когато не си на работа, ако се отървеш от сериозното си гадже? Това е христоматиен пример за лошо планиране.

— Мег, говоря сериозно!

— И аз!

Той замълча. След малко се обади:

— Задаваш неправилния въпрос. Онова, което трябва да проумеем, е защо Мичъл би искал да я убие.

Сега вече и аз имах главоболие.

Джипиесът издаде мелодичен звук. Свих още веднъж вляво. Къщата на Лонгтин не беше на главния път. Поехме по тесен страничен път, който около четиристотин метра по-нататък се превърна в кална пътека. Според навигацията бяхме на по-малко от минута от мястото, а аз все още нищичко не виждах.

— Отбий тук — рече Майкъл.

— Какво?

— Не може просто да се изтърсим там с колата. Първо трябва да проверя.

— Забрави. Отиваме двамата.

Заради проливния дъжд, калния път и ниско надвисналите клони на практика не се движехме, а пълзяхме. Майкъл отвори вратата и изскочи навън. Изчезна сред дърветата, преди да го спра.

При споменаването на името на Маргарет Тепър Сами вдигна очи от макбука си за пръв път от почти час. Размени бързи погледи с Гимбъл и Вела.

— Проверявам, задръж така…

Отне му само секунда.

— Майката на Алиса Тепър. Починала преди десетина години. Рак на гърдата.

Гимбъл се извърна към Лонгтин:

— Попитах ви дали името Алиса Тепър ви говори нещо, а вие казахте, че ви е непознато.

— Наистина ли сте ме питали? Съжалявам.

Гимбъл се изправи и закрачи нервно.

Вела извади от джоба си перото, което бяха открили в книгата.

— Виждали ли сте подобно перо?

Лонгтин пребледня като платно. Посегна към перото, ръката му трепереше:

— Къде го намерихте?

Вела игнорира въпроса:

— Познато ли ви е?

Пръстите на Лонгтин се сключиха около перото. Поднесе го към лицето си и погали бузата си с него. Очите му отново плувнаха в сълзи.

— В лечебницата, преди да бъда затворен в стаята си, обичах да се разхождам из околностите. Веднъж намерих врабче под една върба. Беше паднало от гнездото си от почти три метра височина. Док Фицджералд ми позволи да го задържа, да го спася и да се грижа за него. Храних го с пипетка почти месец, но в края на краищата се оправи и дори организирахме малка церемония, когато го пуснахме отново на свобода. — Той замълча и изтри очите си с опакото на дланта си. — По време на изслушването за споразумението Док ми даде едно перо, също като това, но върху него имаше засъхнала кръв. Каза ми: „Счупените криле невинаги заслужават втори шанс“.

Майкъл изскочи през вратата.

В един миг беше тук, в следващия вече беше изчезнал. Изгуби се сред дъжда, вятъра и мрака, все едно никога не бе съществувал. Вратата изтропа зад гърба му. Дърветата го погълнаха. Останах сама. Равномерното фффуп, фффуп, фффуп на чистачките бе единственият звук, по-силен от тежкото ми дишане.

Един удар.

Два.

Предното стъкло се напука.

С отчетлив звук в горния ъгъл се появи дупчица точно под сенника и тогава нещата започнаха да се случват като на забавен каданс. От дупката се разпростря паяжина от пукнатини.

Нещо се заби в кожата точно над облегалката на вратата ми. И там се появи дупка. Почувствах как нещо — куршум, осъзнах след секунди — прелита покрай главата ми, носейки след себе си струйка топъл въздух.

Включих на задна и натиснах газта до ламарините. Колелетата се завъртяха, изпод тях изригнаха кални гейзери, колата се втурна назад. Одрах едно дърво и едва не се натиках в гората, но като по чудо — или благодарение на дремещите в мен жестоки шофьорски умения — успях да остана на пътеката.

Още една дупка в предното стъкло.

Лявата ми ръка се изметна рязко назад.

След това — изгаряща болка между лакътя и рамото.

Следващият изстрел проби задната лява гума.

Джипът се килна наляво.

Когато отново натиснах газта, воланът не ме слушаше и колата дърпаше наляво. Подадох още газ — изглежда, прекалено много. Изорах дупка в калта и след секунди вече знаех, че няма да помръдна оттук. Следващият изстрел — онзи, който проби другата задна гума — само потвърди това.

Лявата ми ръка представляваше пищяща от болка кървава каша, затова дръпнах дръжката на вратата с дясната. Успях да отворя, изтърколих се върху калната трева и бурените и застинах неподвижно. Кой знае какви противни буболечки щъкаха наоколо. Усетих как нещо се гърчи под дланта ми. За да се просна така насред дивата пустош, а върху мене да пълзят всякакви гадории, трябва или да умирам, или да съм упоена до козирката, та сигурно ви стана ясно, че положението беше крайно зле.

След няколко секунди се опитах да се изправя на крака.

Още един изстрел.

Куршумът се заби в калта на сантиметър-два от ръката ми.

Нямах представа откъде идват изстрелите; беше прекалено тъмно. Дори на светлината от светкавиците, които раздираха небето, не виждах абсолютно нищо, единствено гигантските дървета, наведени над мен.

Когато отново опитах да се размърдам, се разнесе поредният изстрел.

Отнякъде, през шума на пороя, чух една-единствена дума:

— Недей.

Гимбъл докосна слушалката в ухото си:

— Гарисън, чуваш ли ме?

Никакъв отговор.

— Гарисън?

Вела вдигна очи към нея:

— В моята слушалка те чувам идеално.

Бледото лице на Сами беше осветено от дисплея на лаптопа.

— Аз също.

— Какво става? — попита Лонгтин. Изправи се вдървено. Главата му се люшкаше насам-натам.

Гимбъл сложи ръка върху ръкохватката на пистолета, пристегнат към бедрото ѝ. Приближи се до прозореца, застана отстрани, притисна се към стената и погледна зад ъгъла.

— Говори специален агент Гимбъл. Ако някой ме чува, моля за потвърждение.

— Това изстрел ли беше, или гръмотевица? — попита Лонгтин. — Обикновено, когато спре токът, се включва резервният генератор. Защо не се включва генераторът?

— Нищо не виждам — обади се Гимбъл. — Дъждът е твърде силен.

— Шестима от хората на Гарисън са разположени наоколо — рече Сами. — Дори като се има предвид дъждът, пак няма начин и шестте радиостанции да са повредени.

— Господин Лонгтин, къде ви е таблото с бушоните? — попита Вела.

Очите на Лонгтин бяха като покрити с пелена.

Вела щракна с пръсти:

— Господин Лонгтин?

Лонгтин тръсна глава:

— А, да, таблото с бушоните, точно така. Отстрани на къщата е. През входната врата, наляво и зад ъгъла.

— И генераторът ли е там?

Той кимна.

— Запазете радиомълчание. — Гимбъл извади пистолета си от кобура и се запъти към входната врата. — Излизам. Вие останете тук. Стойте далеч от прозорците.

— Все още съм вързан към сателита — обади се Сами. — Искаш ли да повикам подкрепления?

Гимбъл кимна и се измъкна през входната врата в проливния дъжд навън, докато още един изстрел разцепваше мрака.

Нямам представа кой изкрещя. Звучеше като мъжки глас.

Облегнах се на надупчения от куршумите джип и застанах напълно неподвижно. Очите ми не можеха да се отлепят от последната дупка в земята. На светлината на фаровете виждах как се пълни с дъждовна вода и бавно изчезва в калта, все едно никога не е била там.

Ръката ми пулсираше; дори не можех да се насиля да я погледна.

Левият ми крак беше пред мен, а десният — подвит под тялото ми. Почти цялата ми тежест падаше на дясната ръка, която ми помагаше да задържа главата и раменете си изправени. Не след дълго взе да трепери.

Във въздуха литна камък, който се приземи до мен, като вдигна кални пръски. Към него с две ластичета бе прикрепен лист хартия.

— Ама ти сериозно ли…?!

Погледнах в посоката, откъдето бе долетял — нагоре и вдясно — но не видях нищо, освен стръмен склон, покрит с клони и бурени. Още дървета. Още гора.

Със здравата си ръка вдигнах камъка, дръпнах ластичетата с палец и показалец и разгънах бележката със зъби. Отвътре изпадна слушалка — не по-голяма от слухово апаратче, едва не я изгубих. Думите върху листа се размазваха под струите на безмилостно шибащия порой:

Дъждът плющеше яростно. Миниатюрните ледени иглички безмилостно се забиваха в оголените участъци от кожата ѝ.

Кога бе притъмняло толкова?

Гимбъл коленичи пред вратата и стисна по-здраво ръкохватката на глока. Изчака малко, за да свикнат очите ѝ с мрака. Сенките се превърнаха в очертания; очертанията се превърнаха в дървета, клони и дървени трупи, нахвърляни до някаква масичка за пикник в далечината. В един от дънерите бе забита брадва. Дръжката ѝ приличаше на пръст, насочен към мастиленочерното небе.

Светкавица раздра черните облаци. Последва я басовият тътен на гръмотевицата.

Гимбъл се хвърли край лявата страна на къщата, полуприклекнала, с насочен напред пистолет. Замириса ѝ на пропан още преди да види генератора. Някой бе прерязал маркуча и влажният въздух смърдеше на развалени яйца заради изтичащия газ.

Вратата, зад която се намираше елтаблото, бе отворена. Всички бушони бяха изключени. От главния по стената се спускаше дебел кабел, чийто край бе тикнат в повредената тръба за газа. Някой го бе нагласил така, че ако включиш бушона, да пратиш електрически заряд право в тръбата. Извършителят не бе имал време да прикрие стореното; беше оставено така като предупреждение, а може пък и да беше примамка — „обезвреди този малък капан и друг, не толкова очевиден, ще взриви всичко наоколо, когато пуснеш тока“.

Гимбъл не докосна нищо. Погледът ѝ се спря на тялото, отпуснато като купчина парцали от другата страна на генератора.

Името, изписано върху черната му кевларена бронежилетка, бе „Монтгомъри“. Някой му бе прерязал гърлото, от ляво надясно, и то застанал зад него — Гимбъл бе прекарала достатъчно време при патоанатома, за да разпознае раната. Разрезът беше пресен — дъждът не бе имал време да отмие кръвта. Вероятно отпреди десет-петнайсет минути.

Гимбъл докосна слушалката в ухото си:

— Гарисън, чуваш ли ме?

Тишина.

— Говори специален агент Гимбъл. Някой от щатските маршали чува ли ме? Отговорете.

Нищо.

Гимбъл прибра глока в кобура и взе оръжието на Монтгомъри — „Хеклер & Кох MP5“, стандартен модел; другите маршали сигурно бяха въоръжени със същите. Компактен деветмилиметров картечен пистолет — определено не беше източникът на изстрелите, които бе чула. Онези звучаха като произведени с доста по-мощна пушка. Да не би Гарисън да бе довел снайперист и да не ѝ го бе споменал? Не, определено щеше да ѝ каже. Сигурно беше Кеплър.

Все още снишена, Гимбъл сви зад ъгъла на хижата, притича през страничния двор и залегна зад купчина дърва. Откри още един мъртъв маршал, строполил се на тревата. И неговото гърло беше прерязано, но в областта на бъбрека имаше втора прободна рана. Извади пълнителя от неговия MP5 и заедно с резервните ги прибра в джобовете си. Преметна оръжието на рамо и почука отново по слушалката.

— Гарисън? Някой от маршалите? Чувате ли ме? — произнесе тя, като с всички сили се стараеше гласът ѝ да не звучи накъсано. Сърцето ѝ щеше да се пръсне.

— Гарисън не е на разположение, агент Гимбъл. Искате ли да оставите съобщение и той при първа възможност да се свърже с вас? Може да мине известно време.

Гласът на Кеплър.

Гимбъл опря гръб о цепениците и заоглежда напрегнато дърветата около къщата. Никаква светлинка; не видя нищо, освен сенки. На колана на мъртвия маршал до нея висеше фенерче „Маглайт“. Тя го грабна със свободната си ръка, но не посмя да го включи.

— Преброих шестима — рече Кеплър. — Толкова ли са според вас? Трима около хижата, един отзад на пътя до изхода към магистралата, още един до колите и вашия приятел Гарисън, който се скиташе тук из горите. Пропуснах ли някого?

„Тук из горите“. Очите на Гимбъл се взряха в дърветата.

Ярка светкавица разцепи небето, след това — отново нищо.

— Не трябваше да идвате, агент Гимбъл. Изложихте хората си на опасност без причина. Не искам да нараня нито вас, нито приятелите ви. Почти приключих със задачите си. Просто вие постоянно ми се пречкате.

Гимбъл докосна слушалката си:

— Свали оръжието и излез на открито с ръце на главата, Кеплър.

— Или какво? — Кеплър се засмя. — Или ще повторите онова, което казахте току-що? И двамата знаем за какво става дума тук. Много калпав лъжец сте. Накарайте Лонгтин да излезе. Единствено него искам. Изкарайте го навън, а вие заедно с другите двама може да останете в къщата и да изчакате подкреплението. Най-близкият шерифски участък е на трийсет и седем минути път. Това означава, че докато подкрепленията пристигнат, остават още трийсет и две минути, и то ако предположим, че са тръгнали още в секундата, в която ги повикахте, което, допускам, сте сторили, когато светлините изгаснаха. Е, разбира се, дъждът може и да ги позабави.

Проехтя още един изстрел. Отново пушката.

— Гърмите по призраците ли, Гимбъл? Кой беше това? Пропуснах ли някого?

Гимбъл бе сигурна, че пушката е у Кеплър. Ако не беше у него, у кого беше? У сестра му?

— Изпратете Лонгтин и ще оставя и стрелеца ви жив. Мисля, че достатъчно кръв се проля днес, не смятате ли?

— Знаеш, че не мога да го допусна.

— Държите правилата да се спазват. Разбирам. Да бъдем честни обаче — Лонгтин не допринася много за обществото. Казано честно, направо е търтей. Док Фицджералд му праща пари, освен това получава социални помощи, купони за храна… и още кой знае какви подаяния му тикат в ръцете, когато отиде до града. Няма смисъл да го питате; няма да е в състояние да ви отговори. Мозъкът му е като гевгир. Току-що убих шестима от вашите хора — шестима добре образовани, полезни граждани… и вече ги няма. Само от мисълта за стореното ми призлява. Все едно везните са се наклонили на грешната страна. Само че се налагаше това да бъде сторено. Но все някъде трябва да тегля чертата. Имате вътре психолог, компютърно генийче… за вас да не говорим. Наистина не искам да ви избия, и то заради него. Не ме карайте да постъпвам така. Не си струва. Не ви плащат достатъчно. Изкарайте Лонгтин и ще ви оставя да си вървите по живо по здраво. Благородно е да запазите собствената си кожа. Никак не е благородно да измрете заради боклук като този тук.

Гимбъл впи поглед в дърветата, търсеше и най-малката следа от движение, но дори и Кеплър да беше наблизо, нищо не издаваше позицията му.

Тя предприе единствения ход, за който се сети. Натисна слушалката си:

— Не ми се умира днес. Ще вляза вътре и ще поговоря с приятелите си. Ще видя какво мога да направя.

Бележката се изплъзна от ръцете ми и падна в локвата до мен. И последното от написаното върху хартията се разми и изчезна.

Следващият куршум улучи калта на по-малко от пет сантиметра от левия ми крак.

Още един изтрака по вратата вдясно от главата ми.

Предупредителни изстрели.

Огледах черната рокля „Оскар дела Рента“, която си бях купила от летището. Е, да, парите не бяха мои, използвах картата на доктор Роуз, но роклята си беше истинско произведение на изкуството, а сега бе съсипана, понеже някаква откачалка бе решила да стреля по мен, докато се бях свила в калта. Освен това някъде бях загубила и едната си обувка. Не знам дали бе паднала в колата, или по време на не чак толкова грациозното ми излизане от нея. Изритах и другата настрани.

Усуках пръсти около подгъва на роклята и откъснах около шейсетина сантиметра от меката вълнена материя. Притиснах единия край между тялото и ранената си ръка, след което я бинтовах колкото се може по-стегнато. Куршумът само ме бе одраскал и бе оставил бразда в плътта ми. Онзи, който стреляше, сигурно имаше пълна колекция бойскаутски значки за всички дисциплини, които включваха прицелване. В момента ме наблюдаваше и ми позволяваше да превържа раната си.

Завързах плата на възел, като захапах свободния край.

Бавно се изправих. Пред очите ми се спусна бяла пелена. Тръгнах с малки стъпчици към хижата. Пръстите на краката ми потъваха в калта. Името на Майкъл се отрони от устните ми.

— Мисля, че предпочитам да останете където сте — отвърна гласът на Кеплър в слушалката на Гимбъл.

Без да се изправя, Гимбъл вдигна пистолета на Монтгомъри към дърветата и бавно го завъртя наляво-надясно. Дъждът се лееше по цевта и по приклада; тя потисна порива да избърше дланите си и да хване оръжието по-удобно.

— Къде е сестра ти? — попита. — Много готин номер с алармите врътна девойката. Нейна беше идеята, нали? От онова, което ми разказа Добс, ти не си достатъчно умен, за да ти хрумне подобно нещо.

Гимбъл мерна някакво движение вляво с крайчеца на окото си. Извърна се светкавично и дръпна спусъка три пъти. Пат! Пат! Пат!

Звукът проехтя сред дърветата, заглушен единствено от дъжда.

— Дори не бяхте близко, агент.

— Е, за опит пари не вземат, нали?

Ехото от изстрелите изчезна сред рева на бурята.

— Меган! — изкрещя Гимбъл. — Ако си някъде там, знай, че не е късно да се предадеш. Не оставяй брат ти да те завлече към дъното със себе си. Не си струва. Прецакваш целия си живот, и за какво? Ако не си убила онези хора, ако не си убила някого днес, мога да те защитя. Мога да ти помогна. Мога да гарантирам безопасността ти! Брат ти си е изкопал доста дълбок гроб, но няма нужда и ти да влизаш в него. Задействала си някоя-друга аларма — голяма работа, това е дребно хулиганство, ще те плеснат през ръцете и това е. Ако ни помогнеш, ако съдействаш, като се има предвид чистото ти досие, като нищо и това може да изчезне. Помогни ни да заловим Майкъл. Баща ти определено е смятал, че той е болен. Нека да му осигуря професионалната помощ, от която се нуждае. Очевидно ти пука за него — затова постъпѝ правилно!

Докато говореше, Гимбъл се оглеждаше с присвити очи. Очакваше Кеплър да се размърда. Обикновено така правеха. Ако сестрата все още му помагаше, вероятно обикаляше насам-натам в момента — поне самата Гимбъл би постъпила така. Заради дъжда и резките пориви на вятъра беше почти сляпа и глуха. Това не беше никак добре. Трябваше на всяка цена да влезе в къщата.

Входната врата бе на по-малко от сто метра.

Представи си как Кеплър държи някой от другите MP5 и само я чака да се затича към хижата. Тя самата би постъпила по този начин.

Чукна по слушалката:

— Защо ги избиваш, Кеплър? Какво ти е причинил Фицджералд? Защо си го изкарваш на пациентите му?

Щом отговорът му дойде от слушалката, тя я измъкна от ухото си, отдалечи я от главата си и затвори очи, опитвайки се да чуе истинския му глас някъде откъм дърветата, за да локализира местоположението му. Чу обаче единствено тихите му думи през малкото говорителче:

— Най-накрая сте събрали две и две, а? Заради книгата ли? Това ли ви подсказа верния отговор? Толкова много подсказки съм ви оставял през годините, само дето не написах манифест. Не че си падам по тези работи, де. Може би просто съм откачен. Това ще е лесният начин да се измъкна, нали? Или пък може би не съм. Може би за всичките ми действия си има причини. И то дяволски добри причини. Виж какво ще ти предложа: дайте ми Лонгтин и ще ви обясня всичко. Може да си побъбрим, докато чакаме подкреплението ви да пристигне.

— Няма как да ти дам Лонгтин.

— Вече можеше преспокойно да съм избил всички ви — и вас, и екипа ви. Тъй или иначе Лонгтин е пътник. Така ли искате да процедираме? Ако това е желанието ви, май по-добре да се залавяме за работа. По моя часовник ни остават само около двайсет и една минути.

Шест изстрела.

Шест куршума шибнаха купчината дърва, от ляво надясно, запращайки трески във въздуха.

Още преди ехото от последния изстрел да е заглъхнало, Гимбъл вече бе насочила оръжието си към мястото, откъдето бяха дошли. Пръстът ѝ превключи на автоматична стрелба. Изпразни пълнителя, описвайки дъга по посока на дърветата, после хукна към хижата през калта и дъжда.

Агент Гимбъл влетя през вратата, затръшна я зад гърба си и се строполи на пода в ъгъла. Очакваше Кеплър да отвърне на огъня; той обаче не отвърна. Трупите, от които бе изградена къщата, бяха с дебелина поне двайсет и пет сантиметра.

— Би трябвало да успеем да задържим позиция тук. Само стойте далеч от вратите и прозорците.

Сами се взря в нея. Лицето му беше бяло като платно. И двамата с Вела бяха чули всичко в слушалките си.

— Той блъфира, нали?

Гимбъл прекоси стаята, остави един от картечните пистолети на масата и подреди резервните пълнители около него.

— Открих двама мъртви маршали навън. И двамата с прерязани гърла. От другите няма и следа. Трябва да допуснем, че е убил и тях. Така че — не, не смятам, че блъфира.

— Може да се опитаме да стигнем до колите — предложи Вела.

— Гарисън каза, че ги е преместил на някаква дърварска пътека. Нямаме представа къде, а и Кеплър най-вероятно е взел ключовете. — Тя грабна пушката на Лонгтин, подаде я на Вела и се извърна към домакина им: — Имате ли други оръжия?

Лонгтин не помръдна. Когато тя повтори въпроса, той само я изгледа.

— От стреса е — обади се Вела. — Мисля, че е задействал нещо у него, и той се затваря в себе си.

— Успя ли да се свържеш с някого? — обърна се Гимбъл към Сами. — Повика ли подкрепления?

— Да, с местния шериф. Но, както каза Кеплър, те са на над трийсет минути път. Като се имат предвид наводнените пътища, смята, че по-вероятно е да пристигнат след час. От полевия офис на Бюрото се опитват да пратят хеликоптер, но чакат да се пооправи малко времето, иначе е невъзможно. Поривите на вятъра са със скорост над четиресет възела. Позволяват им да летят, ако се издигнат на над сто и петдесет метра, но няма как да се вдигнат при тези метеорологични условия.

Гимбъл се загледа в прозорците.

— Намерете ми чаршафи. Трябва да ги покрием.

— Ами хондата отвън… — Гласът на Сами секна. Той се изправи и закрачи из стаята.

Гимбъл набързо отхвърли идеята:

— На прекалено видно място е. Вероятно Кеплър само това чака. По-добре да останем тук.

Още един изстрел с пушка.

— Ако това не е Кеплър, тогава кой е? — попита Вела, извръщайки се към прозореца. — Стреля от фиксирана позиция. Изстрелите не се приближават. Освен това, ако маршалите са мъртви, по кого гърми този тип?

— Може да е някой бракониер. Или ловец. Доста такива се навъртат наоколо.

Беше Лонгтин. Грубоватата интонация обаче бе изчезнала. В момента все едно говореше малко дете.

Вела се намръщи. Коленичи пред мъжа и попита:

— Кой командва?

Лонгтин не отговори, само го изгледа с насълзени очи.

Сами се върна, понесъл покривка за легло.

— Трябва да е някой от хората на Гарисън — рече той и помогна на Гимбъл да метнат покривката върху корниза. — Защо иначе ще продължава да стреля? Ние сме тук. Което означава, че стреля по Кеплър, не по нас.

— Кеплър не звучеше кой знае колко притеснен.

— Ако е някой от хората на Гарисън, щеше да отговори на повикването по радиото, без значение, че Кеплър също слуша — възрази Гимбъл и хвърли поглед навън. — Кой друг би преследвал Кеплър?

Не знаеха.

— Мисля, че виждам Кеплър — обади се Гимбъл след малко. — Северозападният ъгъл. Погледни към ливадата, на около метър и половина от масата за пикник.

Сами проследи погледа ѝ, мъчеше се да различи нещо през дъждовната пелена и гъстите клони.

— Просто си седи там.

Гимбъл провери пълнителя на картечния пистолет. Оставаха шест патрона, но имаше и резервни пълнители.

— Може да се опита да привлече огъня към себе си. На около двеста метра е. Това е на границата на ефективния обхват на тези оръжия.

— Нямаме представа къде е сестра му. Може това просто да е за отвличане на вниманието.

Гимбъл лекичко повдигна прозореца, само колкото да промуши цевта. Прицели се. Кеплър приклекна и се скри сред дърветата вляво.

— Мамка му!

— Мисля, че обикаля наоколо — обади се Сами.

— Стрелял ли си с MP5? — обърна се към него Гимбъл.

— Не и откакто тренирахме в Куонтико.

— Не е кой знае колко сложна работа. — Тя натисна копчето и освободи пълнителя, като подложи ръка, за да падне в нея. — За да презаредиш, хвърляш използвания пълнител, дърпаш затвора ето така, вкарваш с удар новия пълнител и приплъзваш обратно затвора напред. Това е. Тази джаджа отстрани е новият ти най-добър приятел — в тази позиция е на предпазител, така е на полуавтоматична, така е на автоматична. Насочваш и стреляш. Разбрано?

Сами никога не бе изглеждал по-притеснен.

— Ще се оправиш. — Тя кимна към другия MP5 на масата. — Вземи го, вземи и един резервен пълнител, после иди до прозорец в задната част на къщата. Покрий го като този, ако няма завеси. Не хаби мунициите. Стреляй само ако имаш добра видимост и пряк прицел. Трябва да го задържим, докато дойде подкреплението. Без излишен героизъм, Сами. Просто искаме към него да бъдат насочени оръжия, ако изведнъж му хрумне да се приближава и да влиза в къщата.

Сами преглътна, непохватно взе пистолет и един резервен пълнител от масата и изчезна по тесния коридор към спалнята.

— Петнайсет минути по мои сметки — обади се в слушалката Кеплър. — Как е нашето момче? Вярвам, не е от особена полза, когато е под напрежение.

Гимбъл хвърли бърз поглед към Лонгтин. Мъжът дишаше едва доловимо.

— Може ли да му зададете един въпрос от мое име? — продължи Кеплър. — Питайте го колко пропан има в резервоара за генератора. На мен ми се струва като най-малко деветстотин и петдесет литра.

Проехтя още един изстрел. Този път не беше от ловна пушка. По звука Гимбъл позна, че идва от MP5.

— Мисля, че бих могъл да го улуча оттук. Ей сега например пропуснах само с около метър. Чудя се дали ще избухне като по филмите. Огромно огнено кълбо. Ще е много яко, нали? Пък и ще ми спести необходимостта да влизам в тая хижа. И на Лонгтин няма да му се наложи да излиза в това отвратително време. Като че ли така всички печелят.

Още един изстрел. Куршумът се заби глухо в дървената стена на къщата.

Лонгтин трепна, задиша учестено, загледа ги с празни очи.

Вела коленичи до него и щракна с пръсти пред лицето му.

— Джефри, чуваш ли ме?

— Добре съм — отвърна той. Но изобщо не изглеждаше добре. Ама никак. Зениците му бяха разширени и не мигаше. Кожата му бе бледа и влажна. Целият гореше.

Вела сложи ръка върху рамото му и му помогна да се изправи.

— Хайде да отидем да се наплискаш с вода. — Заведе го в миниатюрната баня и го сложи да седне на ръба на ваната. — Поеми си дълбоко въздух, Джеф. Задръж го, преброй до три и след това издишай. Мислиш ли, че ще можеш?

Лонгтин кимна и си пое въздух.

— Чудесно. Справяш се отлично.

Лицето на Лонгтин възвърна част от цвета си.

От другата стая Гимбъл кресна нещо на Сами — била забелязала Кеплър на трийсетина метра от мястото, където го видяла за последно. Вела затвори вратата на банята, за да заглуши гласовете им, и коленичи на пода пред Лонгтин:

— Много ни помогна преди малко, Джеф. Всичко онова, което ни разказа. Сигурен съм, че хич не ти е било лесно.

— Той ще ме убие, нали?

Вела се насили да се усмихне и поклати глава:

— Онази жена там — специален агент Гимбъл… тя е една от най-добрите, с които съм работил. Няма да му позволи да се доближи до теб. Кракът му няма да стъпи в тази къща.

— Радвам се, че е мъртъв — рече тихо Лонгтин. — За Док Фицджералд говоря. Беше лош човек.

— Онези неща, които ни разказа — как е изучавал теб и заболяването ти, как е искал да го възпроизведе… разказвал ли си ги на други?

Лонгтин отново сведе невиждащ поглед.

Вела щракна с пръсти:

— Джефри?

— Само на онова момиче, когато дойде да ме види.

Вела се намръщи:

— Кое момиче? Кога?

— Каза, че Док Фицджералд много ще ми се разсърди, ако узнае, но ми обеща, че няма да каже на никого. Каза, че това ще е тайна.

Гласът на Лонгтин отново се бе променил и бе заприличал на гласа на малко дете. Той вдигна очи към Вела и се усмихна:

— Каза, че това ще е нашата тайна.

— Спомняш ли си името на това момиче?

Лонгтин сбърчи чело, мъчеше се да се сети.

— Глупаво име беше. Момчешко.

— Ник? Ники? Никол?

Лонгтин не отговори. Отново погледна към вратата.

— А на друг казвал ли си?

— Не.

— Въпреки че вероятно усещането да може да споделиш с някого е било приятно, никога не си споделял това с никого другиго?

Лонгтин поклати глава.

— Чудесно, Джеф. Това наистина е чудесно. — Вела бръкна в джоба на сакото си и извади спринцовка за подкожни инжекции и шишенце. — Ще ти дам нещо, за да се поуспокоиш. Ще успокои нервите ти.

При вида на иглата Лонгтин се дръпна назад и се притисна към покритата с плочки стена.

— Не взимам лекарства. Вече не! Чувствам се много по-добре, откакто спрях. Не ми трябват лекарства!

Вела заби иглата в шишенцето, изтегли пет милилитра от течността и почука с пръст по спринцовката, за да разкара въздушните мехурчета.

— Изглеждаш ужасно стресиран. Това ще помогне.

Заради годините практика и уменията, които идваха с тях, Вела действаше бързо. Иглата бе забита във врата на Лонгтин, буталото бе натиснато и всичко бе приключило, преди мъжът да се противопостави. Само притисна ръка към миниатюрната раничка:

— Какво беше това?

Вела прибра спринцовката и шишенцето обратно в джоба на сакото си.

— Калиев хлорид. Ще накара сърцето ти да спре, Джефри. След секунда ще бъдеш спокоен както никога досега. — Той му се усмихна. — Делото на доктор Фицджералд е толкова важно, толкова близо до успешния си край. Винаги ще ти бъдем благодарни за участието. Исках да го знаеш.

Тялото на Лонгтин се разтърси от спазми. Той падна на земята. Десният му крак се изпъна и ритна стената.

Вела отстъпи крачка, измъкна сателитния телефон от джоба си и написа набързо есемес:

Натисна „изпрати“, прибра телефона в джоба си и отвори вратата на банята.

— Мисля, че получава сърдечен удар! Трябва ни линейка!

Сами също крещеше — нещо за някакво момиче, цялото окървавено.

Гимбъл свали очи от прозореца само колкото да погледне Вела:

— Можеш ли да му помогнеш?

Вела поклати глава:

— Опитах CPR10, но без оборудване, без медикаменти, няма какво да… нямаше какво да направя… мъртъв е.

— Гимбъл! — извика Сами отново. — Какво да правя с нея? Мисля, че е Меган!

Гимбъл се загледа през прозореца, до който бе приклекнала:

— Какво прави тя?

— Просто си седи отпред — отвърна Сами. — Излезе от гората. Лявата ѝ ръка е окървавена. Като че ли я е превързала с някакъв плат.

— Въоръжена ли е?

— Не виждам нищо. Плаче. Нещо не е наред.

Още един пушечен изстрел.

— О, мамка му! — възкликна Сами.

— Какво стана?

— Който и да стреля, заби куршума на сантиметри от краката ѝ. Тя тръгна отново. Стрелецът я кара да върви напред.

Гимбъл докосна слушалката в ухото си:

— Лонгтин е мъртъв, Кеплър. Сърдечен удар, току-що. Няма нужда да нараняваш още хора.

Без отговор.

Тя се изправи.

— Вела, наблюдавай този прозорец.

Преди да ѝ отговори, тя притича през малката хижа и откри Сами, приклекнал до покрития с чаршаф прозорец в спалнята. Той повдигна едното ъгълче и кимна навън.

Гимбъл погледна.

Определено беше Меган Фицджералд. Тъмната ѝ коса бе подгизнала от дъжда и бе залепнала за лицето ѝ. Младата жена не правеше опит да я отметне от очите си. Лявата ѝ ръка бе отпусната безжизнено покрай тялото. Изпод импровизираната превръзка към изпънатите ѝ пръсти се стичаха струйки кръв. Беше боса, носеше черна рокля, на лицето ѝ бе изписан страх, какъвто Гимбъл не бе виждала.

Още един изстрел разцепи въздуха. В краката на момичето бликнаха кални пръски. Тя направи още няколко крачки напред.

— Мамка му, кой стреля!?

Сами поклати глава.

Откъм предната страна на къщата се разнесе още един изстрел. Куршумът звънна о повърхността на металния резервоар с пропан.

— Господи, трябва да се махнем от това място! — промърмори Сами.

— Той точно това иска! — отвърна Гимбъл. — За да избухне резервоарът, трябва да го улучи директно. Просто се опитва да ни сплаши.

— Ами, да ти кажа, успява — рече Сами. — И не е „той“. Имаме си работа с „тях“. Освен ако Кеплър не е наистина голям бързак и не стреля и с двете оръжия от двете страни на хижата, то навън има двама души, може и повече да са. Нали каза, че маршалите са извън строя? Надали го е направил сам. Той не е Джон Рамбо, той е шофьор на камион от Ел Ей.

Навън Меган спря. Говореше нещо, но Гимбъл не можеше да разбере какво.

Гимбъл чукна отново слушалката си:

— Кеплър, кой стреля по сестра ти?

Думите се изтръгнаха от устата ѝ доста по-припряно и гръмко, отколкото възнамеряваше. Емоциите ѝ явно започваха да надделяват.

Когато Кеплър отговори, гласът му представляваше пълната противоположност на нейния — бавен, спокоен, сдържан:

— Кажете ѝ да се качи в колата.

Очите на Гимбъл се стрелнаха към червената хонда, спряна на алеята на около половин дузина крачки от мястото, където бе застанала Меган Фицджералд.

Още два изстрела. Първият дойде откъм противоположната страна на къщата и отново рикошира в резервоара с пропан. Вторият се заби в калта на по-малко от трийсетина сантиметра зад момичето.

Два изстрела.

Две различни оръжия.

Двама стрелци.

Меган изскимтя и направи още една крачка напред.

След миг долетя третият изстрел, който строши прозореца на парчета. Гимбъл и Сами се метнаха на земята и залегнаха зад стената. Около тях валяха късчета стъкло. Вятърът подхвана чаршафа, измъкна го навън и след миг го метна пак навътре. Хлипанията на Меган се сливаха с плющенето на дъжда.

— Кажете ѝ да се качи в колата — повтори Кеплър.

Пръстите на Гимбъл стиснаха приклада на картечния пистолет.

Сами промуши врат през прозореца:

— Меган! Иска да се качиш в колата!

Гимбъл го стрелна с поглед.

— Накарайте го да спре!

— Качете я в колата — промълви Кеплър.

— Той каза, че ще ме застреля! — изпищя Меган. — Майкъл!

Не: „Майкъл каза, че ще ме застреля“ а: „Той каза, че ще ме застреля“.

— Няма! — изкрещя Сами в опит да надвика бурята. — Иска да се качиш в колата. Няма да те нарани — не и ако се качиш в колата!

— Някой използва Меган за примамка, за да подмами Майкъл да се покаже — каза тихо Гимбъл.

— Какво? Кой? — изненада се Сами, без да сваля очи от Меган.

— Гимбъл! Надушвам газ!

Беше Вела от другата стая. Някой от изстрелите сигурно бе пробил резервоара.

„Това не е истина“, помисли си Гимбъл.

— Кеплър е с MP5. Онзи с пушката иска да използва Меган, за да се добере до Кеплър — повтори. — Кеплър се опитва да я махне от пътя на куршумите.

— Какво ще правим?

— Няма да го оставя да се измъкне — отвърна Гимбъл. — Нямам нищо против да я ползваме като примамка.

Сами поклати глава:

— В никакъв случай! — Надзърна отново през прозореца и се провикна: — Меган! Прави каквото казва брат ти! Влез в колата!

С полуотворени устни Меган си пое въздух, кимна бързо и избърса сопола от носа си с опакото на здравата си ръка. Направи крачка към хондата, замръзна на място и погледна към гората.

— Продължавай, Меган! — изкрещя Сами.

Меган го послуша. Направи крачка, след това още една.

Гимбъл очакваше всеки момент да чуе пушечен изстрел. Изстрел не последва.

Меган стигна до колата и хвана дръжката на вратата с треперещата си ръка.

— Кажете ѝ да се качи и да се махне — произнесе Кеплър в слушалката. — Не трябваше да е тук.

— Гимбъл! В къщата има газ! — кресна Вела от другата стая.

Гимбъл не му обърна внимание. Пръстите ѝ потрепваха върху оръжието.

— Влез в колата, Меган! — викна Сами. — Разкарай се оттук! Веднага!

Очите ѝ бяха широко отворени, кървясали и подпухнали. Тя хвърли последен поглед към дърветата, дръпна рязко дръжката, влезе в колата и затвори вратата. Превърна се в тъмен силует зад волана. Раменете ѝ се тресяха от плач. Лонгтин явно бе оставил ключовете на таблото, понеже двигателят се закашля и оживя, като изхвърли облаче дим от ауспуха.

Гимбъл и Сами се спогледаха. Гимбъл се изправи, прицели се и изстреля два бързи куршума към хондата. Първият не улучи; вторият проби задната дясна гума. Колата се килна на една страна.

Гимбъл отново се сниши.

— Няма да я оставя да офейка.

— Господи, Гимбъл!

Погледът на Сами пламтеше от гняв.

— Не трябваше да правите това — обади се Кеплър в слушалката.

Още един куршум звънна като ръждясала камбана при срещата си с резервоара.

— Излез от гората и се предай, иначе следващият ми изстрел ще е право в нея — отвърна Гимбъл без секунда колебание.

Поредният рикошет от резервоара.

— Вие сте федерален агент.

— Хората загиват от заблудени куршуми постоянно. — Гимбъл посочи към очите си, след това към Сами и най-накрая към прозореца. — При каша като тази онова, което напиша в доклада си, ще е меродавно. Момчетата ще ме покрият.

Вела бе прав. Вече и Гимбъл надушваше газ.

Пистолетът гръмна трети път някъде отдясно иззад дърветата. Куршумът се заби в предната дясна врата на хондата.

— Може пък аз да го направя — рече Кеплър.

Хондата включи на скорост, дръпна напред и взе да криви по алеята на Лонгтин. На Меган явно ѝ беше трудно да държи волана.

— Вие няма да я убиете — изтъкна Кеплър.

— Виждам го — обади се Сами.

— Къде?

— На пет часа. Под един дъб, малко след края на алеята, има пряка видимост към резервоара.

И двамата се изправиха с насочени оръжия.

Не успяха да стрелят. Експлозията ги изпревари.

Когато дръпнах вратата, не очаквах да е отключена. Но беше.

Когато седнах зад волана, не очаквах ключовете да са на таблото. Но бяха.

Определено не очаквах ръждясалата трошка да запали. Но запали.

И всички тези неща се случиха, докато очаквах през гърдите ми да просвисти куршум и да разплиска кръвта ми по напуканата тапицерия от изкуствена кожа, а в същото време от очуканите тонколони гърмеше осемдесетарско парче на Джоан Джет.

Когато запалих двигателя, куршум нямаше — въпреки че някой проби задната дясна гума. Докато по чудо включвах на скорост и потеглях по алеята, куршум нямаше. Това, разбира се, не означаваше, че няма да ме изненада един Господ знае кога.

Когато се опитах да размърдам пръсти, установих, че се движат едва-едва. Ръката ми бе ледена, като нещо, което току-що си измъкнал от фризера, нещо, отделено от мен, нещо, което не е част от мен.

Пред очите ми все още бе мъгляво — отначало бяла, след това черна пелена, изпъстрена с прелитащи точици, на които определено не им бе мястото тук. Губех чувство за равновесие. Усещах как все едно се люшвам наляво, след това назад. Не можех да реша какво искам да правя — да драйфам, да припадна или и двете.

Със сигурност не бях в състояние да управлявам техника.

Хондата беше с автоматична скоростна кутия, което беше добре. Нямах сервоуправление на волана, което не беше добре. Заради хлъзгавата кал, спуканата гума и дупките по алеята кормилото се мяташе насам-натам и не можех да го удържа със здравата си ръка. Исках да натисна газта яко, но не го сторих. Обстоятелствата ме принуждаваха да пълзя.

Продължавах да чакам куршума.

Бях изминала около една трета от разстоянието, което ме делеше от главния път, когато забелязах някого в огледалото за обратно виждане. Майкъл. На трийсетина метра зад мен. Пресичаше пътеката. Светлосинята му риза се носеше из въздуха като размазано петно. Очите ни се срещнаха за части от секундата, в следващия миг той вече бе изчезнал отново в гората.

Кракът ми увисна над спирачката. Оставих колата да се движи по инерция.

Дори и това мижаво движение — извръщането на главата, за да погледна в огледалото — докара пред очите ми нов прилив на белота, а след това — на мрак.

Кръвозагуба. Разумът ми се включи отнякъде. Ще припаднеш.

Пуснах чистачките и поради някаква странна причина това ми напомни за госпожа Лутуиг, инструкторката ми по кормуване в десети клас. Виждах я как седи до мен с присвити устни и отбелязва нещо в листа, закачен на клипборда ѝ. Но не беше приключила с мен. Кимна към предното стъкло. „И какво още, госпожице Фицджералд?“.

О, Господи, фаровете!

Видях бутона. Дясната ми ръка се пресегна към таблото вляво от волана, докато калното ми коляно държеше кормилото неподвижно. Замотах се с копчето. Усещах го странно дебело и тромаво.

Фаровете прорязаха плътната дъждовна завеса.

Майкъл бе застанал на около шест метра пред хондата. Присвитите му очи бяха вперени в мен. От дясната му ръка на ремък висеше ловджийска пушка, а през гърба му бе преметнат сак.

Протритата гума на чистачките размазваше дъжда върху предното стъкло. Отляво надясно, а после обратно.

Майкъл се затича към колата.

След това светът избухна в ослепително бяла светлина.

Майкъл се затича към мен. Пушката се люлееше на ремъка на ръката му.

След това — експлозията.

Десният ми крак настъпи педала. Отначало не бях сигурна кой педал съм уцелила, понеже съзнанието ми беше в някакъв странен режим — нещо средно между „автопилот“ и „направѝ нещо, бе!“.

Копелетата блокираха.

Хондата се приплъзна и спря.

Майкъл се блъсна в предния капак.

Изкрещях името му.

Помислих си, че съм изкрещяла името му.

Може и просто да съм си въобразила.

Не го видях да се изправя, но очевидно се бе изправил, понеже ето го, до вратата, отваря я, хваща ме под мишниците и ме измъква навън, под дъжда.

„Откъде взе пушката?“, опитах да изрека, но онова, което излезе от устата ми, повече приличаше на: „Охкъе зе ушкъта?“.

Чак сега забеляза кръвта. Зяпна. Протегна ръка към най-яката скаутска превръзка и внимателно я докосна с връхчето на пръста си.

— Той те е прострелял?

Кимнах и незабавно съжалих. „Направо си ме гръмна“, додаде съзнанието ми. „Чакай малко, кой ме простреля?“.

Примигнах и ето че вече Майкъл бе зад волана на друг автомобил — седалките не бяха напукани. Някак си бяхме сменили колите. Аз седях до него, със закопчан предпазен колан, и се движехме по някакъв потънал в мрак път. Той говореше нещо.

— Не знам какво видях там — изрече, докато чистачките се люшкаха наляво-надясно с шушнещ звук.

Бях в полусъзнание. Изгледах го. Опитах се да не отмествам поглед, понеже много добре знаех какво точно съм видяла там. Точно преди експлозията бях видяла двама Майкъловци. И не бях сигурна кой от двамата седи до мен.

И това бе последната мисъл, която припърха из главата ми, преди колата и всичко останало да се обвие в непрогледен мрак.

На хиляда и четиристотин километра от събитията в Мисури, Добс се взираше в огромната къща на семейство Фицджералд. Беше едва ли не изорал бразда в калдъръмената алея, докато бе крачил неспирно напред-назад. Бегли говореше по телефона. Бе стигнал до половината път към къщата и се връщаше, като се промушваше между стълпилите се федерални агенти.

Къщата бе неестествено тиха, въпреки че лампите в почти всички стаи бяха запалени. Добс и останалите присъстващи бяха станали свидетели как светват една по една. Отначало на горния етаж, след това и на долния. Това започна малко след като икономката си тръгна. Възрастната жена, която привечер се шмугна през страничния вход, добра се до колата си и потегли, като държеше главата си наведена през цялото време, без да погледне никого. Може би беше нелегална емигрантка… хората винаги си мислеха най-лошото. Беше сигурен, че ще успеят да говорят с нея, но не веднага.

Светна още една лампа — този път в стаята в най-далечния западен край на къщата. Покрай прозореца премина сянка. Щорите отново помръднаха. Доктор Роуз Фицджералд впи поглед в тях за няколко секунди, преди отново да се скрие. Правеше същото във всяка стая, до всеки прозорец. Като призрак, обикалящ из залите на замъка.

Бегли най-накрая приключи с разговора и се върна при Добс.

— Получихме съдебна заповед.

Извърна се към множеството, пъхна два пръста в уста и изсвири. Пронизителният звук прекрати разговорите. Бегли вдигна ръка над главата си и описа два бързи кръга във въздуха:

— Да вървим!

Когато бях на осем, си счупих лявата ръка. Имахме къщичка на едно дърво в задния двор, до която човек трябваше да се изкатери по въже, което стигаше до един капак, откъдето се влизаше в малката постройка на около три метра над земята. На всеки трийсетина сантиметра или нещо от този род имаше възли — огромни, плътни, които Майкъл бе вързал заради мен, понеже иначе не можех да се изкатеря. Майкъл от своя страна нямаше подобни проблеми; беше се качвал и слизал стотици пъти, за да завърже възлите и да ми покаже колко е лесно.

— Хайде, Мег, лесно е. Фасулска работа. Ето така…

Не беше лесно. И определено не беше фасулска работа.

И затова — възли.

Успя да ме убеди, че това не било мамене. Каза, че не било по-различно от помощните колела, които бях свалила от велосипеда си по-рано това лято. И за този купон бях закъсняла. Майкъл караше без спомагателни колела, откакто бе навършил пет.

Винаги е бил по-разумният от двама ни.

— Никога няма да се научиш, ако не махнеш помощните колела — бе ми казал два месеца по-рано.

Наложи се да ме убеждава цял час. После — три минути работа с гаечния ключ. И още двайсет минути тренировки. А след това Майкъл вече бе на трийсетина метра зад мен, застанал на алеята, пуснал седалката на велосипеда ми и ухилен до уши. Вече карах самичка.

Доктор Роуз ни наблюдаваше от фоайето и можех да се закълна, че я видях да се усмихва, но Майкъл каза, че това са глупости и че може би слънцето я е осветило под странен ъгъл. Нямало как това да е усмивка, понеже киселите стари чанти не се усмихват.

Майкъл бе прав по въпроса за помощните колела. Когато завърза възлите на въжето, реших, че сигурно е прав и в този случай. Не бях обаче напълно сигурна.

— Защо просто да не се кача по стъпалата? — попитах. Винаги се бях качвала по стъпалата. В крайна сметка именно затова бяха сложени. Цивилизованите хора използват стъпала. Не се катерят по дървета, въжени стълби или въжета, за да се приберат у дома. Качват се по стъпалата и влизат през входната врата.

— Пиратите се катерят по въжета — отвърна Майкъл и завърза последния възел.

Бях забравила, че днес сме пирати.

— Ще съм под теб. Ще се справиш.

Отново ми демонстрира колко е лесно. Изхвърча нагоре и се спусна обратно, все едно беше нищо работа. Фасулско.

Мой ред беше.

Стоях там сигурно цяла минута с вирната глава, загледана в капака. След това изух обувки и посегнах към въжето.

— Хвани се с едната ръка над този възел, след това стъпи на онзи най-отдолу и с двата крака. Използвай краката си, за да се задържиш. Когато почувстваш, че си се хванала добре, посегни към следващия възел с другата ръка и се издърпай нагоре. Като гъсеница или червей, само че пълзиш вертикално.

„Вертикално“ и „хоризонтално“ бяха „думи на седмицата“ в календара в стаята на Майкъл и затова той се бе заел да ги съдере от употреба.

Хванах се за въжето с всичката сила, на която бях способна, стъпих с един крак на възела, след това с другия. Фасулска работа.

Започнах бавно да се катеря. Мускулите на бедрата ми горяха, но продължавах, понеже Майкъл се бе изкачил и понеже Майкъл бе казал, че мога. Когато бях на около метър и нещо над земята, той приклекна под мен и задържа въжето, за да не се клати толкова. Когато стигнах още по-високо, той се изправи и погледна към мен.

— Почти успя, Мег!

Ръцете ми се тресяха, краката ми вибрираха, но продължавах да се катеря. Възел след възел.

Сигурно щях да успея, ако не бях стигнала до зейналата врата твърде рано. Бях толкова близо, а този ръб така приличаше на финална линия, че се пресегнах и се опитах да се хвана. Ако бях няколко сантиметра по-висока, може би пръстите ми щяха да го достигнат и щях да се издърпам. Само че не бях и вместо да сграбчат дървената плоскост, ръцете ми само леко я докоснаха и я подминаха, а с баланса ми беше свършено.

Наведох се отчаяно напред и посегнах и с другата ръка, само че тя беше още по-далеч и улови единствено въздуха. Сринах се надолу и полетях към непрощаващата земя, изобщо не изглеждах като елегантния пират, какъвто бях обещала да бъда.

Майкъл все още беше под мен, но аз се изтърсих прекалено бързо и под доста странен ъгъл. Първо аз се врязах в него, след това земята се вряза в мен. Нагълтах се с пръст и трева, след което успях някак си да се изправя, като мислех, че всичко е наред.

Бях съборила Майкъл и когато и той се изправи, по изражението на лицето му на секундата разбрах, че нещата са всичко друго, но не и „наред“. Щом проследих погледа му до лявата си ръка, ми стана ясно защо е толкова блед и защо така е зяпнал. Лявата ми ръка не изглеждаше така, както би следвало. Нормалната ръка има една става при лакътя, а моята вече имаше две — беше сгъната и в лакътя, и още веднъж под него. От кожата стърчеше нещо бяло и остро; ако някой ми беше казал, че това е костта ми, сигурно щях да се издрайфам върху босите си крака.

Олюлях се и се строполих на земята.

Майкъл ме улови.

Знам, че крещя и вика за помощ, но онова, което си спомням най-добре, е как ме прегърна силно, допря устни до ухото ми и рече:

— Избери си число между едно и пет, Мег.

— Боли, Майкъл… — проплаках между хлипанията, които извираха от гърдите ми, без значение искам ли, или не.

— Боли само защото си мислиш за това, че те боли — отвърна той. — Избери си число между едно и пет, съсредоточи се върху него и ще видиш как болката ще изчезне.

Лъжеше, но оценявах жеста.

Точно сега лявата ми ръка не се чувстваше кой знае колко по-добре от онзи момент. И това беше най-малкият ми проблем.

Не си спомням да съм припадала, но всъщност точно така става, нали? Не щракваш някакъв ключ, не се завиваш през глава и не се унасяш. Нечия друга ръка е върху бутона за изключване и въпросната личност хич не си пада по предупрежденията.

Очите ми се отвориха.

Чух дишане.

Първо моето собствено, след това и друго, от седалката до мен.

Дигиталният часовник над радиото на колата показваше пет и трийсет и пет. Слънцето бавно изпълзяваше иззад хоризонта.

Гледах напред и това беше проблем, тъй като нямаше начин да видя човека, който шофираше, без да извъртя глава, а нямаше как да извъртя глава, без въпросният човек да разбере, че съм будна.

— Малко се беше унесла.

Мамка му.

Гласът на Майкъл. Спокоен. Също сънлив.

Не се движехме. Двигателят не работеше. Колата бе паркирана встрани от пътя — тясна уличка с малки къщички, подредени в спретнати редици, всяка прилична на съседната, все едно бяха засадени от някаква гигантска машина. Различаваха се единствено по цвета и по растителността пред тях.

— Къде сме?

— Срещу къщата на Никол Милиган.

— Не съм ти казвала къде живее.

— Открих го в досието ѝ. Доктор Барт очевидно я е държал под око и я е проверявал от време на време.

— О…

Все още не бях извърнала глава. Не бях сигурна, че искам. В мислите си гледах повторно случилото се като на видеозапис — Майкъл, който притичва през алеята; Майкъл пред колата. Разстояние, което нямаше как да бъде взето за броени секунди.

— Какъв цвят беше косата му?

Майкъл зададе въпроса си, все едно ровичкаше из съзнанието ми. Никога не бях успявала да запазя каквото и да било в тайна от него. Бях като прочетен вестник за него. Още откак бяхме деца.

— „Видях двама Майкъловци“ — продължи той. — Постоянно го повтаряше. Не исках да те будя. Реших, че неспокойният сън все пак е за предпочитане пред липсата на сън.

Тогава вече се извърнах. И погледнах право към него.

Той обаче не гледаше към мен. Взираше се в къщата отсреща. Тъмни прозорци. Жълт фолксваген костенурка на алеята. Къща, не много по-различна от останалите в квартала. Между сградите се виждаше огромно водно пространство. Никол Милиган живееше в град, наречен Аштъбюла, Охайо. Това беше езерото Ери.

— Колко дълго бях в унес?

— Часове.

Беше сменил превръзката на ръката ми и бе почистил кръвта. Размърдах пръсти. Движеха се. Все още бяха леко изтръпнали, но се движеха. Мръсната ми рокля бе заменена от бял потник и дънки. На пода до краката ми имаше чифт бели маратонки. Все неща от сака ми. С крайчеца на окото си зърнах въпросния сак на задната седалка. Този на Майкъл беше до него. Както и папките на доктор Барт. Всички неща, които бяха в джипа. Имаше и черна найлонова торба — виж, тя не ми беше позната. Пушката лежеше на пода с цев, опряна на трансмисията.

— Чия е тази кола?

— Намерих я. Недалеч от къщата на Джефри Лонгтин.

Тогава забелязах кормилния вал — запалването липсваше. От таблото висяха жици, които се люлееха до краката на Майкъл. Краищата им бяха усукани.

— Кога си се научил да крадеш коли?

Не ме погледна. Очите му оставаха впити в къщата.

— Не съм. Така си беше.

— Когато си я намерил?

— Аха.

— А пушката откъде я взе?

— От човека, който стреляше по теб.

— Това неговата кола ли е?

— Така мисля. Фраснах го с един камък по главата.

Каза го небрежно, все едно бе нищо работа. Все едно подхвърляше, че му е направил сандвич.

— Какъв цвят беше косата му? — попита Майкъл отново.

Замислих се за секунда и се опитах да фокусирам картините в съзнанието си, но истината беше, че си нямах представа. Косата му изглеждаше тъмна, но може да е било заради дъжда. Всяка коса изглежда тъмна, когато е мокра. Освен това моментът не беше никак подходящ, за да обръща човек внимание на такива подробности. Когато Майкъл погледна през прозореца, хвърлих бърз поглед към главата му. Руса коса. Цветът, в който аз я бях боядисала. Суха.

— Къде са очилата, които ти дадох?

— Загубих ги в гората — отвърна ми.

Очите ми се стрелнаха към дясната му китка.

Нямаше часовник.

Лявата му ръка бе опряна на отворения прозорец. Леко проточих врат, за да огледам.

И там нямаше часовник.

— Искам да ти задам един въпрос — рекох. — Може да ти прозвучи странно, но искам да ми отговориш. Важно е за мен. Важно е за нас. Разбра ли?

Той кимна:

— Питай.

— Когато си счупих ръката, когато бяхме малки, чия беше вината?

— Това ли е въпросът ти?

— Това е.

Майкъл се замисли, без да сваля очи от къщата.

— На Джони Деп. Ако не беше онзи тъп филм, нямаше да си играем на пирати. Въпреки че ти винаги си си била несръчна. И хич те няма като катерач.

Винаги бяхме обвинявали Джони Деп — това си беше нашата малка тайна. Само Майкъл би могъл да знае това. Част от напрежението ме напусна.

Майкъл добави:

— Мег, и аз го видях. В гората.

Добс наблюдаваше как Бегли блъска с юмрук по входната врата на дома на семейство Фицджералд за трети път — пет бързи удара един след друг.

— Доктор Роуз Фицджералд, аз съм специален агент Уейлън Бегли от ФБР! Имам съдебна заповед, която ми разрешава да претърся дома ви, както и заповед за арест на дъщеря ви — Меган Фицджералд! Отворете вратата незабавно — или няма да имаме друг избор, освен да я разбием!

Ако бяха в Лос Анджелис, едно „претърсване плюс арест“ със съдебна заповед щеше да протече по доста по-различен начин, помисли си Добс. Портативният таран щеше да изкърти вратата, водачът на екипа щеше да подвикне предупреждение, колкото да отбие номера, след което през зейналия отвор щяха да бъдат метнати звуково-светлинни гранати и дузина полицаи от спецчастите в пълно бойно снаряжение щяха да нахлуят вътре, като рушат всичко по пътя си и обезвреждат всеки срещнат. Добрата докторка щеше да е с лице на килима и с оковани зад гърба ръце още преди първата сълзичка от газовата граната да се е стекла от окото ѝ.

Не и тук обаче.

Не и в скъпарски квартал като този.

Тук се налагаше да похлопат колебливо и да чакат покана да влязат. Нямаше нужда да повреждат ръчно изработената врата, която струва десет хиляди долара.

— Знаем, че е вътре — обърна се към Бегли. — Дадохте ѝ предостатъчно време да реагира. Ала тя не отговаря. Трябва да вкараме тарана в действие.

Бегли кимна.

Половин дузина агенти стояха зад тях в готовност. Бегли се наведе към единия, който носеше осемдесетсантиметров черен цилиндър. „Блекхоук“, отбеляза Добс наум — не по-различен от тези, които използваха неговите хора. Беше новичък, без издайническите драскотини, които говореха за всекидневна употреба. Този тук бе прекарал по-голямата част от живота си в нечий багажник.

Агентът пристъпи крачка напред, хвана тарана с две ръце, залюля го и го стовари върху вратата на два-три сантиметра под резето. Дървото се нацепи и се пропука. Тежката дъбова врата се люшна навътре.

Бегли прекрачи пръв прага и се провикна:

— Доктор Фицджералд, ФБР! Влизаме!

Добс го последва. Ръката му бе върху ръкохватката на пистолета. Не беше го извадил, но бе разкопчал кобура. Имаше патрон в цевта, а предпазителят беше свален. Искрено се надяваше да не му се налага да застрелва някоя възрастна дама днес.

С жестове Бегли нареди на двама от агентите да се качат на горния етаж, на друг — да отиде към кухнята, а на други двама — да поемат по коридора вдясно. Пак с жест прикани Добс да тръгне след него.

Откриха доктор Роуз Фицджералд в библиотеката, седнала на края на плюшен диван. На масичката до нея имаше бутилка уиски, полупразна чаша и няколко деветволтови батерии. В ръка държеше безжичен телефон. Очевидно тъкмо бе приключила с обаждането. На лицето ѝ бе изписано отвращение.

Тя пусна телефона на възглавницата до себе си, пресегна се, взе чашата и я надигна към тях:

— Да пием за изтънчените неща и за изпитанията, с които е постлан пътят към тях!

Докторката изпи уискито на екс, изтри устни с опакото на ръката си и остави чашата на масата. Изправи се с тежка въздишка и приглади гънките на панталоните си.

— Споменахте, че имате заповед за арест. Тя включва ли и моята скромна персона?

Бегли измъкна една картичка от джоба си и ѝ я подаде:

— Може да видите заповедта на този уебадрес. В нея се включва пълно претърсване на помещенията тук и кабинетите ви в университета. Има и заповед за арест на дъщеря ви Меган Фицджералд за подпомагане и съучастие на сина ви Майкъл Кеплър Фицджералд във връзка с повече от дузина убийства.

Новините като че ли изобщо не я трогнаха. Каменното изражение на лицето ѝ не трепна. Тя взе картичката и я остави на масата до бутилката.

— Тези двамата никога не са били мои деца. Нямат моята кръв, нямат моята ДНК. Споделям с тях единствено дома си. Те са пиявици, които смучеха от мен. Паразити в петриево стъкло. Нещо, което остъргваш от подметката си, преди да влезеш вкъщи. Надявам се, че ще теглите куршума и на двамата.

Добс хвърли бърз поглед към Бегли. Нито един от двама им не беше сигурен как да тълкува това.

Доктор Фицджералд продължи:

— Адвокатът ми ме посъветва да си тръгна, в случай че в заповедта не се казва изрично, че и аз трябва да бъда арестувана.

— Може да възникнат някои въпроси към вас — възрази Бегли.

Тя повдигна вежда:

— Би трябвало да се надявам да е така. И се чувствайте свободни да ги зададете на моя юридически съветник. Не би следвало да ме разпитвате без присъствието на адвокат, нали?

Бегли не отговори.

— Нито пък бихте ме задържали без съответно съдебно разпореждане. Представете си какъв смут би настанал в обществото. В края на краищата аз съм публична личност.

Тя ги дари със студена, змийска усмивка, горчива, пълна с жлъч. Мина покрай тях и се запъти към гаража. Когато стигна до ъгъла, спря и се обърна. Усмивката вече беше изчезнала.

— Въпреки че сте добре дошли да поостанете, джентълмени, искрено ви съветвам да напуснете дома ми незабавно.

И тогава Добс го надуши.

Дим.

— Искам да ти покажа нещо — рече Майкъл и посегна към отделението за съхранение на шофьорската врата. Измъкна мобилен телефон и ми го подаде. Беше евтина „еднодневка“, като онези, които вече и двамата с Майкъл имахме, какъвто може да си купиш навсякъде — предплащаш и захвърляш, когато приключиш с него.

— Твой ли е?

— Принадлежеше на човека, който стреля по теб.

Фраснах го с един камък по главата.

Натиснах бутона за включване. На дисплея примигна някакво китайско лого, след което телефонът поиска парола.

— Едно-две-три-четири е.

— Как разбра?

Майкъл сви рамене:

— Хората са мързеливи. Ако не ползват вечните четири нули, ще е едно-две-три-четири. Ако ли не, значи са последните четири цифри от номера на социалната им осигуровка или адресът им. Същото е и с банковите ПИН-ове.

Мислено си отбелязах да си сменя ПИН-а, когато всичко това приключи.

Въведох цифрите. На екрана изникна менюто.

— Иди на есемесите.

Текстовите съобщения бяха втората опция в менюто. Натиснах бутона и на дисплея изскочи един-единствен разговор.

— Свързвал се е само с един човек?

Майкъл кимна:

— Прочети го.

Разговорът не беше от най-дългите:

— Мислиш, че говорят за онзи, когото видяхме, така ли?

— Знам, че не бях аз — отвърна Майкъл.

— Щеше ли да си спомниш, ако беше?

Майкъл не отговори.

Фраснах го с един камък по главата.

— Не видях добре лицето му, Майкъл. Видях синя риза като твоята. Искаше ми се да си ти, но тогава те забелязах пред колата. — Сведох очи към телефона. — Валеше като из ведро. Пълна тъмница. Бях загубила много кръв, адреналинът ми беше до небесата. Наистина би могъл да е всеки.

— В момента търсиш извинения.

Не ми се искаше да го казвам, но въпреки това изрекох:

— Прочете досиетата, Майкъл. Чу касетите. — Извърнах се към него: — Кажи ми истината. Тогава изгуби ли представа за времето?

Майкъл изглеждаше така, все едно го бях ударила в юмрук в стомаха. Не отговори на въпроса ми. Не съм сигурен, че знаеше отговора.

Заразглеждах отново телефона.

— Може би трябва да му звъннем на този… който и да е той.

— И какво да му кажем? „Здрасти, извинявай, че убихме приятеля ти?“.

— Добре де, може да му пратим есемес. Да се престорим на него.

Майкъл не каза нищо. Продължи да се взира през стъклото.

Написах съобщение. Майкъл чу звука от бутоните и се извърна към мен, но не и преди да натисна „Изпратѝ“.

— Какво му писа?

— „Съжалявам, тук съм вече“.

Майкъл бе готов да възрази, но преди да му се удаде възможност, дойде отговорът.

— Напиши „Изтеглих се, точно както ми каза“ — инструктира ме Майкъл.

— Мда, това е добро.

Набрах го.

Замислих се за секунда.

— „Чакам инструкции“ — изрекох на глас, докато го пишех.

Секунда мълчание, след това:

Погледите ни не се откъсваха от малкото екранче. Мисля, че и двамата знаехме какво следва.

Написах „Адрес?“.

— Отговори: Изгубих го — рече Майкъл.

Написах думите.

Нищо.

Никакъв отговор.

И изведнъж адресът се изписа на дисплея: Съмърсет 148, Аштъбюла, Охайо.

И двамата с Майкъл се извърнахме като по команда към малката къща отсреща. На пощенската кутия с големи светлоотразяващи цифри пишеше 148.

— Мамка му… — промърморих.

Майкъл взе телефона от ръката ми и написа: Какво искаш да направя?

Никакъв отговор. След това изведнъж телефонът зазвъня.

— Не вдигай! — повиших тон аз.

— Той знае, че не говори с онзи.

— Откъде си сигурен, че е мъж?

— Трябва да отговорим — каза Майкъл.

— Недей.

Пръстът му надвисна над зелената слушалка, но в края на краищата не вдигна. Телефонът иззвъня половин дузина пъти, след това се включи гласовата поща. Който и да бе онзи, който се обаждаше, не остави съобщение.

Някъде в съседство иззвъня друг телефон. Гръмко, противно. Един от онези стари стационарни апарати с истински звънец вътре. Звукът се разнасяше откъм къщата.

Светна лампа. Прозорецът най-вляво.

Зад него премина сянка.

Майкъл хвърли телефона и грабна пушката от пода пред задната седалка. Хвана жиците, стърчащи изпод арматурното табло, дръпна ги и двигателят угасна.

— Хайде…

Бе вън от колата и бе поел забързано към къщата още преди да реагирам.

Откъм гаража на семейство Фицджералд Добс чу гърленото ръмжене на автомобилен двигател. Гумите се завъртяха и изсвириха. През прозореца видя доктор Роуз Фицджералд зад волана на черно БМВ седмѝца, може би осмица. Колата рязко сви наляво, даде назад, после се устреми напред и се промуши през насъбралите се пред къщата полицейски патрулки и джипове на ФБР.

Коридорите в къщата бяха пълни с дим, въздухът беше натежал. Тишината, която доскоро бе царяла вътре, се изпълни с ниско бучене и леко припукване, докато огньовете се разгаряха.

Очите на Добс се спряха върху деветволтовите батерии върху масата. Беше ги извадила от димните детектори.

На горния етаж някой изкрещя.

Звук от бързи стъпки.

Бегли хвърли на Добс ключовете си и извади телефона:

— Аз ще повикам пожарната! Тръгвай след нея!

Добс изхвърча навън, очите му сълзяха от дима.

Агентите пред къщата сочеха нещо нагоре.

Добс скочи в наетия от Бегли „Нисан Роуг“ и хвърли бърз поглед в огледалото за обратно виждане, докато се изстрелваше по алеята.

Три прозореца на втория етаж избухнаха. От зейналите дупки блъвнаха пламъци и черен дим.

Още преди да излезе на пътя, вече знаеше, че пожарната няма да успее да пристигне навреме.

Не беше видял Бегли да излиза. Само половината от хората, които бяха влезли, бяха пред къщата.

Последния път, когато Майкъл ме бе оставил самичка в колата, не се бяха случили най-приятните неща на света, затова се измъкнах и тръгнах след него, като подтичвах по напуканата бетонна алея.

Бяхме изминали половината път, когато пронизителното дрънчене на телефона вътре спря.

Майкъл заблъска по вратата с приклада на пушката.

— Ей, Ники! Чук-чук!

Блъсна я с рамо.

Касата проскърца, но издържа.

— Какво правиш? Не можем да влезем с взлом!

Той отново блъсна вратата.

— Майкъл, спри!

Не ми обърна внимание, отстъпи няколко крачки, засили се и се вряза във вратата. Този път и вратата се отвори. Майкъл залитна навътре, като едва не изгуби равновесие, но успя да се задържи прав. Озова се в малка всекидневна.

— Нашето приятелче Лари ли звъня? Каза ли му „здрасти“ от мен?

Някъде отзад се дочу затръшване на врата, последвано от трясък.

— Не се притеснявай за мен, Ники! Ще се чувствам като у дома си!

Майкъл сграбчи ръба на масата в трапезарията, вдигна я и я запрати в стената. Купата с плодове, някаква стъклена ваза и няколко по-дребни предмета литнаха във въздуха и се раздрънчаха наоколо.

— Какво правиш?! — изкрещях аз.

Още три затръшващи се врати.

Майкъл продължи да не ми обръща внимание. Прекоси стаята и пое по коридора по посока на звуците.

Всички врати бяха затворени.

Майкъл посегна към първата, опря цевта на пушката на рамо и се наведе напред:

— Там ли си, сладурче? Подушвам парфюма, дето си си го купила от дрогерията. Същия евтинджос, чийто мирис помня отпреди всички тези години. Но пък си е твоят евтинджос. Толкова мили спомени ми навява. Обожавах как се пръсваш зад ушите и между гърдите. Хммм… че и на други места. Защо не се обаждаше? Липсваше ми.

Той изрита вратата. Гипсокартонът се разтресе. Евтина, куха врата. Кракът му едва не проби дупка. Тя се отвори със замах и се удари в стената.

Домашен офис. Задръстен с кашони и кантонерки. Върху покритото с драскотини дървено бюро имаше стар червен пластмасов телефон.

Майкъл свали пушката, насочи я напред и се заоглежда.

— Не съм си играл на криеница, откакто бях хлапе. Толкова е вълнуващо! Покажи се, покажи се, където и да си! Покажи се, покажи се, малка уличнице!

Направих крачка назад.

Майкъл ме изгледа, килна глава и се нацупи:

— Какво, Мег? Не искаш ли да играеш?

Поклатих глава, но когато отворих уста, отвътре не излезе нито звук.

Майкъл се усмихна.

— Хубаво ще е да побегнеш — рече тихо. — Аз бих го сторил.

Портата към имението на семейство Фицджералд бе широко отворена. Стоеше така, откакто бяха пристигнали вчера.

Доктор Фицджералд не намали, когато стигна до края на алеята. Дори натисна газта. Задните гуми на беемвето захапаха асфалта, когато направи остър ляв завой по Данби Роуд.

Нисанът, който Добс бе заел, бе доста по-тромав, затова взе завоя не така изящно. Задницата поднесе. Добс зави рязко, после бързо изправи волана. Докато отново се лепне зад доктор Роуз, дистанцията между тях вече се бе увеличила до няколко коли. Нисанът изобщо не можеше да се мери с беемвето — бе наполовина като размери и имаше един Господ знае колко конски сили по-малко. Иронията се състоеше в това, че тя не се опитваше да го надбяга. Движеше се доста бързичко — с поне трийсетина километра в час над ограничението на скоростта — но просто караше бързо. Ако искаше да му избяга, можеше да го стори с лекота.

Докторката зави още веднъж вдясно по Уайттейл и моментално изчезна зад възвишението. Добс едва не пропусна да я види как прави нов десен завой по Ийст Кинг. Ако един бавно движещ се пикап не се бе оказал пред нея, със сигурност щеше да я изгуби от поглед. Тя лъкатушеше наляво-надясно в опит да изпревари влачещото се возило, но пикапът теглеше ремарке с натоварени върху него няколко колички за голф, пътят беше тесен, а в този час шофьорът не очакваше да си има компания на шосето.

Добс се залепи зад нея и присветна с фаровете. Натисна клаксона няколко пъти. Тя го стрелна с поглед в огледалото за обратно виждане, после отново се загледа напред.

Когато пикапът тромаво се изнесе вдясно, тя се изстреля в лявото платно, настъпи газта и го изпревари.

Добс също се изтегли наляво и натисна газта до ламарините, но вместо да измърка като беемвето, нисанът издаде вой като косачка, заплетена в гъста мокра трева. За миг Добс си помисли, че колата ще угасне, но тя го изненада и се метна напред. Почти бе изпреварил пикапа, когато шофьорът му тръгна да се връща в платното си.

Добс удари клаксона с длан.

Шофьорът вдигна поглед от телефона, който държеше в ръка, махна му в знак на извинение и се върна вдясно.

Добс не я видя как свива по Фол Крийк Драйв. Профуча покрай нея. Ако не я бе мярнал с крайчеца на окото си как слиза от колата, щеше да я изгуби.

Включи на задна, заора из рехавия чакъл, взе завоя, който бе пропуснал, и видя в светлината на фаровете си беемвето, спряно отпред. Фицджералд го изгледа раздразнено и закрачи по някаква пътечка, без дори да си дава труда да затвори вратата на колата си.

Добс паркира зад беемвето, блокирайки пътя ѝ за отстъпление, и се втурна след нея. В началото на пътечката видя знак с надпис „КОРНЕЛ“ и стрелка.

Майкъл се отправи към дрешника. Дръпна двойната врата и почна да ръчка вътре с дулото на пушката.

Хукнах към кухнята и се заех да отварям чекмедже след чекмедже.

— Стига бе, всеки има вкъщи…

И тогава в едно чекмедже, пълно с боклуци, открих ножицата. Грабнах я и се затичах обратно по коридора.

Майкъл разби следващата врата.

Малка баня.

Погледна ме накриво:

— Мисля, че ти казах да бягаш.

— Няма да ти позволя да я нараниш!

— Така ли? — Той хвърли поглед към ножицата в ръката ми. Изглеждаше искрено развеселен. — Това е толкова мило.

Той пристъпи в банята и дръпна завесата на душа.

Никой.

Пресегна се и отвори един от шкафовете толкова рязко, че извади пантите. Вратичката увисна под странен ъгъл. Той коленичи и огледа вътре.

Нищо.

— Бас ловя, че си на някое тъмно място, Ники. Винаги си обичала мрака. Там си в свои води.

— Ти си той, нали?

Майкъл се усмихна:

— Аз съм си аз. Не съм някой специален.

Той мина покрай мен и излезе в коридора, без да обръща внимание на ножицата в ръката ми.

— Ти си Мичъл — изрекох зад гърба му.

Той хвърли поглед към следващата врата отдясно.

— Аз съм човекът, който доктор Барт иска да бъда.

Кракът му се стовари върху вратата и я изкърти, запращайки я в стената на стаята.

Спалня. Голямо легло, неоправено. Дрехи, разпилени по пода. Списание. Кутия от пица върху скрина. Миризмата на престояла поне ден пеперони из въздуха.

— Защо всички жени в живота ми обитават кочини, а не спални? Ти си студентка по психология, Мег. Какво казва това за мен? Нарочно ли ме привличат нечистоплътни жени?

Той сграбчи със свободната си ръка матрака и го запрати настрани. Поклати глава и се огледа ядосано:

— Ега ти свинщината.

Книги. Вероятно стотина. С твърди и с меки корици. И списания. Няколко чорапа, няколко чифта бикини, една самотна черна кожена ръкавица. Прахоляк. Всичко друго, само не и Никол. Майкъл насочи вниманието си към дрешника. Отново с двойна сгъваща се врата.

— Спри за минута и говори с мен!

— За какво? — Изрече го напълно небрежно, все едно играехме „Скрабъл“.

— Защо искаш да я нараниш?

Беше се изправил с лице към вратата на дрешника. Килна глава вляво, след това вдясно, раздвижвайки мускулите на врата си.

— Кой каза, че искам да я наранявам? Просто съм въодушевен. Не съм я виждал от толкова отдавна. Искам да я нагушкам и да я нацелувам по най-лигавия възможен начин.

Той изтръгна плъзгащите се врати от релсите. Едната се люшна и изтрака настрани, другата се удари в стената. На дъното бе пълно с кашони и обувки. На закачалката имаше толкова много дрехи, че дървената пръчка се бе огънала в средата. Той разръчка роклите и блузите, но без особен ентусиазъм — беше ясно, че Ники не е вътре.

— Еха, Ники, да си обмисляла някога да вземеш да дариш част от тия боклуци за благотворителност? Така човек като нищо може да попадне в риалитито с побърканите събирачи11.

Той сграбчи пръчката и дръпна рязко. Изнемощялото дърво поддаде. Дрехите се разпиляха в краката ни.

Майкъл се върна в коридора.

Следващата врата.

Отвори я, пак с ритник, и влетя вътре.

Друга спалня.

Телефонът зазвъня. Дрънченето беше оглушително.

Майкъл наостри уши:

— Ники, ще вдигнеш ли? Бас хващам, че пак е Лари.

Хукнах към домашния офис, сграбчих слушалката и я притиснах до ухото си.

— Трябва да изпратите помощ! Той ще я убие!

Мълчание.

— Там ли сте?

От другия край на линията чух дрезгавия глас на доктор Барт.

— Толкова сме близко — рече доктор Барт. — Усещаш ли? Като електричество, носещо се във въздуха. Почти осезаемо е, дявол да го вземе. Плътно. Кара те да изтръпваш. Косъмчетата по ръцете ми настръхват.

— Ало? — Думата се изплъзна от устата ми съвсем тихо, почти шепнешком.

От съседната стая се разнесе шумът от матрак, запратен в стената.

Доктор Барт продължи:

— Ако се налага да я убиеш, може да го сториш. Обещавам ти, че няма да има последици. Ще се отърва от трупа. Няма нужда да се тревожиш за това. Тя няма да липсва на никого. Не е ли така, сладурче? Никой не те обича. Горкото малко боклуче.

Друга касета. Трябваше да е друга касета.

— Кой е?

— Усещаш ли? — попита доктор Барт отново; гласът му трепереше. — Кой командва сега? — произнесе тихо.

Тишина.

Ужасяващо дълга тишина.

— Мичъл. Мичъл командва.

— Откъде мога да съм сигурен?

— Мамка му, кой е на телефона?! — креснах аз.

— Няма защо да ви лъжа — отвърна гласът.

Чух го да цъка с език, както правеше навремето. Два пъти. След това още веднъж.

— Ако я убиеш, ще ти повярвам.

— Добре.

Линията прекъсна.

От другата стая се разнесоха четири изстрела.

Пат! Пат! Пат! Пат!

Изтървах слушалката и хукнах към мястото, откъдето се бяха разнесли изстрелите.

Майкъл бе във втората спалня. Гърбът му бе опрян о стената. Във вратичката на дрешника до него, на три педи от пода, една до друга зееха четири дупки. Пушката висеше на рамото му. Не беше стрелял той. Очите му бяха широко отворени, челото му бе обляно от пот.

Дори и да беше улучен, не видях рана. Нито кръв.

И двамата чухме звука, който се раздаде след това.

Щрак.

Веднага след него — още два пъти: Щрак. Щрак.

Майкъл се пресегна и дръпна рязко вратата. Никол Милиган бе седнала на пода с притиснати към гърдите колене, а в ръка държеше револвер, насочен напред. Лицето ѝ бе омазано от разтеклата се спирала. Цялото ѝ тяло се тресеше неудържимо. Гъстата ѝ кестенява коса висеше по гърба и по раменете ѝ, като закриваше отчасти лявото ѝ око.

— Ето къде си била! — засия Майкъл.

Посегна към нея, сграбчи я за потника и я изправи на крака. С лявата си ръка изтръгна револвера от ръката ѝ. Захвърли го настрани, вдигна Никол във въздуха и я притисна към стената.

Тя го гледаше ужасено. Главата ѝ се люлееше наляво-надясно.

Майкъл се наведе напред и я целуна. Тя се гърчеше диво. Захапа устната му. Той я отблъсна. Тилът ѝ се удари с трясък в стената. Майкъл избърса устни със свободната си ръка и се загледа в дупките на вратата.

— Малко по-нагоре и по-вляво — и щеше да ме гръмнеш!

Краката на Никол се люшкаха на трийсетина сантиметра над пода. Майкъл я бе стиснал за гушата. Когато тя се опита да проговори, от устата ѝ не излезе и звук. Умоляващият ѝ поглед се спря върху мен. Тя риташе, извиваше се, но Майкъл бе прекалено силен.

— Къде е? — попита той спокойно.

Никол му хвърли поглед, пълен с ярост, докато се бореше за глътка въздух.

Майкъл охлаби хватката и я смъкна леко надолу, колкото връхчетата на пръстите ѝ да докоснат пода.

— Мой си е, Никол. Ти го открадна, но аз не съм злопаметен. Кажи ми къде е и ще ти простя. Ще си тръгна по живо, по здраво.

Тя мълчеше.

Майкъл отново я стисна за шията.

— Или ми кажи, или ще ти прекърша тъничкото вратле и сам ще го намеря.

Очите на Никол се извиха към мен, след това се върнаха на него. Накрая погледна скрина вляво от нея.

— Музикалната кутийка.

Погледът на Майкъл се спря върху малката дървена кутийка с огледалце на капака. Приближи се към скрина, повлякъл Никол, все едно е кукла. Когато отвори капака, отвътре изскочи миниатюрна балерина. Зазвуча някаква песен, която ми беше позната, но не се сещах за заглавието.

— Под чекмедженцето — прошепна Никол дрезгаво.

Майкъл издърпа облицованото с филц чекмедженце и го захвърли на пода. В краката му се разпиляха пръстени, обеци, едно колие. Бръкна вътре и извади сгънат лист хартия. Отвори го с палец и показалец.

Хартията бе кремава, по краищата ѝ се виеше сложна позлатена шарка. Буквите бяха едри, изписани с черно мастило. Не можех да разчета написаното.

— Никой не е истински без това нещо — рече той. — Не съществуваш. Не и в съвременния свят.

— Какво е това?

Той сгъна листа отново и го прибра грижливо в джоба си.

— Актът ми за раждане. Тая никаквица го открадна. Усети се, че ще може да го използва срещу мен. Помисли си, че така ще разполага с начин да ме изнудва.

Никол заклати глава:

— Доктор Барт ми го даде. Каза ми да го пазя. Никога не бих го взела. Никога не бих те наранила по никакъв начин!

Пръстите му отново се стегнаха около шията ѝ, бавно, като търпеливата хватка на питон. Душеше я.

Вдигнах ножицата:

— Даде ти онова, което искаше. Сега я пусни.

— Ще ме наръгаш ли, Мег? Що вместо това не ръгнеш нея едно хубавко? Ще я държа да не мърда много. Помниш как се прави, нали? Сигурен съм, че доктор Барт ти е показал.

Наистина помнех.

Хвърлих се напред и с цялата си тежест забих ножицата в гърба му чак до яркопурпурната пластмасова дръжка.

Никой от трима ни не помръдна. Майкъл стоеше напълно неподвижно, притиснал Никол към стената. Пръстите ми бяха обвити около дръжката на ножицата и не искаха да се пуснат. Беше се забила толкова лесно. Сигурно съм очаквала известно съпротивление, но наточеното острие се плъзна без никакво усилие в плътта му. През ризата, през кожата на гърба му, мазнините, мускулите и каквото там имаше от другата страна на всичко това.

Този миг отлетя. Лицето на Майкъл пребледня.

Хватката му се разхлаби и Никол се строполи на земята.

Пуснах ножицата.

Хванах Никол за ръката и я задърпах към коридора, докато Майкъл се мъчеше да сграбчи дръжката на стърчащата от гърба му ножица.

— Бог е свидетел, че и преди в живота си си правила простотии, Мег. Но това е направо върхът на сладоледа. Ще броя честно до десет, а след това се надявам да проявиш малко повече творчество и да изнамериш по-добро място за криене от това, което малката Ники си избра при първия си опит.

Коридорът.

Всекидневната.

Влачех Ники зад гърба си — беше почти в безсъзнание от душенето. Краката ѝ се влачеха, тя постоянно се спъваше о килима.

— Имаш ли кола?

Тя опита да каже нещо, но от устата ѝ излезе само задавено ахване. Поклати глава.

— Друг пистолет?

Тя отново поклати глава и посочи към една врата в кухнята.

— Мазето… — прошепна с огромно усилие.

Откъм коридора се разнесе гръмкото пъшкане на Майкъл.

Подпрях Ники на дивана, притичах до кухнята и открехнах вратата към мазето с надеждата Майкъл да реши, че сме тръгнали натам. Отворих и една вратичка на шкафче.

Върнах се във всекидневната. Ники се влачеше към съсипаната входна врата. Явно силите ѝ бавно се възвръщаха.

Пушечен изстрел.

Гипсокартонът вляво от вратата избухна на ситни парченца.

Майкъл бе в коридора зад нас. Ножицата падна от ръката му. На лицето му изгря налудничава усмивка.

— Пееееееет… шееееееест… сеееееееедем…

Окървавената му ръка издърпа затвора на пушката. Празната гилза изхвръкна, отскочи от стената и падна на пода. Мястото ѝ веднага бе заето от нов патрон. Майкъл тръгна към нас, отначало бавно, но с всяка крачка набираше скорост.

Избутах Ники през прага и придърпах зад гърба си счупената врата.

Майкъл заблъска отвътре.

Тойотата, с която бяхме дошли с Майкъл, все още беше отворена. Ники се намъкна на предната дясна седалка и затръшна вратата. Бях успяла да се кача на шофьорското място и тъкмо придърпвах моята, когато Майкъл най-сетне излезе с все по-широка усмивка на лице. Не бързаше, движеше се с бавни, тежки стъпки. От гърба му капеше кръв (за жалост, не толкова много, колкото се надявах), която оставяше следа в бетона зад него.

Очите ми се стрелнаха към жиците, които висяха под кормилната колона. Нямах никаква идея кои трябва да свържа, за да запали колата. Краищата на четири бяха оголени. Сграбчих ги и започнах да ги допирам една до друга на късмет. Втората комбинация проработи.

Майкъл почука по прозореца. Присви устни, прати ми въздушна целувка и строши стъклото с приклада на пушката си.

Ситните късчета се посипаха върху мен като дъждовни капки, забиха се в лицето ми и се заплетоха в косата ми.

Никол изпищя.

— Онова с Джони Деп, Мег? — рече Майкъл. — Беше в досието ти.

Отново вдигна приклада. Спомням си как го видях да се приближава към главата ми. Нищо друго.

Доктор Роуз Фицджералд се оказа доста по-бърза, отколкото Добс предполагаше. Мерна я набързо как се промушва през клоните и дърветата, с червения сак, поклащащ се на бедрото ѝ, но я изгуби от поглед само след миг, когато тя се изкачи по възвишението и изчезна от другата му страна. Пътеката бе доста добре утъпкана, очевидно често я използваха, но в мрака бе рисковано да се движиш прекалено бързо, понеже като нищо можеше да се спънеш в някой стърчащ корен или да стъпиш в невидима дупка в земята и да си изкълчиш глезена.

Чу течащата вода доста преди да я види. Не беше подготвен обаче за гледката, която се разкри пред очите му, когато пътечката тръгна надолу и рязко сви вдясно.

Клисура — хиляда и двеста, може би хиляда и петстотин метра дълбока. Няколко водопада, забързана река и светлините на електроцентрала, сгушена в скалите в дъното вляво. Дърветата се отдръпнаха, небето се смъкна надолу и Добс усети как коленете му омекват при вида на цялата тази красота.

От мястото, където се намираше, до прекрасната друга страна на клисурата водеше окачен мост с дължина поне 80 метра и ширина към два метра. Дебели въжета, дърво и тел крепяха въпросното чудо над това късче от майката природа, където изобщо не му беше мястото.

Добс мразеше височини.

„Мразеше“ не беше достатъчно силна дума.

Студеният, неподвижен въздух. Мракът. Шумната вода, бушуваща под краката му. От всичко това мястото, където се намираше Добс, изглеждаше едновременно миниатюрно и огромно. Още един знак, също като онзи в началото на пътеката, с надпис „КОРНЕЛ“ и стрелка, сочеща към моста. Университетът обаче не се виждаше оттук. Не се виждаше нищо, освен пролом, където отсреща започваше друга пътека. Усамотение.

Фицджералд бе успяла да прекоси около една трета от моста. Въжетата и дъските леко се поклащаха при всяка нейна стъпка.

— Докторе, спрете! — изкрещя Добс.

За негово учудване тя наистина спря. Почти на половината път, замръзна на място, стиснала парапета с една ръка.

— Трябва да се върнем, докторе… в къщата!

Тя се усмихна. Дори от разстоянието, на което се намираше, Добс видя усмивката ѝ и кръвта му се смръзна. За разлика от онази в къщата, тази беше искрена. Тя побърза да я свали от лицето си миг след като се беше появила, все едно сметна, че демонстрирането на истинските ѝ емоции е проява на слабост.

— Не мога да се върна. Никой от нас не може да се върне. Още не схващате, но ще разберете.

Добс пристъпи по моста.

— Недейте! — вдигна ръка Фицджералд. — Стига толкова. Нито крачка!

Добс спря, ала мостът продължи да се люлее. Не много, но достатъчно, за да му напомни, че най-близката твърда земя е на три метра зад гърба му. Средата на моста, където бе Фицджералд, се люшкаше още по-силно, но на докторската това очевидно не ѝ правеше впечатление. Очите ѝ продължаваха да се взират в него.

— Трябва да оставите всичко да изгори — рече тя. — Огънят е едно от малкото истински пречистващи неща на този свят. Всичко друго е като слой боя върху ръждясала кола. Може да прикриете рака за известно време, но той ще прояде всичко. Огънят обаче… огънят е крайното решение. Няма връщане назад. Няма възкресение. Може би именно това трябваше да направи Бартън преди много години. Да подпали цялото проклето нещо. Казвах му. Господ ми е свидетел, че съм му казвала повече пъти, отколкото съм в състояние да преброя, но инатът му беше пословичен. Не можеше да види по-далеч от настоящето. Не можеше да проумее как ще свърши всичко. Аз можех. И вместо да взема една възглавница и да удуша онова дете, когато имах възможност, позволих на Бартън да продължи делото си. Позволих на гнилостта да се разрасне. Такава кръв не се отмива лесно. Под ноктите ми е — там, където водата не може да я достигне.

Над парапета на моста, високо нагоре, се издигаше телена обезопасителна мрежа. Добс видя как Фицджералд я сграбчи и я дръпна настрани, отваряйки процеп в нея.

— Срязах я преди два дни. Зарекох се, че ако някой я забележи и я поправи, няма да го направя. Оставих си вратичка за измъкване.

Добс понечи да тръгне към нея.

— Недейте! — изкрещя тя и се наведе през отвора. — Не сте достатъчно бърз. Дори не се опитвайте. Не ми давайте причина. Останете на място.

Добс застина. Беше права. Разстоянието до нея беше повече от трийсет метра.

— Самоубийството не е решение.

— Няма решение — поклати глава Фицджералд. — Той се връща у дома, а аз не възнамерявам да му предоставя последния си дъх. Чак такова нещо не му дължа. Нито на него, нито на когото и да било.

— Меган има нужда от вас — рече Добс, докато полека я приближаваше. — Можем да ви защитим. Нека ви помогна.

— Предайте поздравите ми на Лари. — Фицджералд отново се усмихна. — Винаги съм харесвала този мост.

Добс се затича. Вложи цялата си енергия в този бяг. Мостът се клатеше застрашително при всяка негова крачка. Мъчеше се да не обръща внимание на височината и на бушуващата под него вода. Бе се съсредоточил единствено върху нея. Хвърли се напред, пресегна се през невъзможното разстояние, помъчи се да улови ръката ѝ, дрехата ѝ, каквото и да било, само че доктор Роуз беше права — не беше достатъчно бърз.

В съзнанието си Добс я видя как пада. Изпълнените ѝ с решителност очи не се откъснаха от него, докато летеше във въздуха, носейки се към водата, и накрая отскочи от скалите долу с почти беззвучно тупване. Течението не я отнесе, а по-скоро я покри, зави я за „лека нощ“ с побелялото от водната пяна одеяло. В съзнанието си Добс видя всичко това, но не можа да го види в действителност. В мига, в който достигна мястото, откъдето бе скочила, тя вече бе изчезнала и нищо не подсказваше, че е била тук. Единственото, което се виждаше долу, бе как беснее разпенената река.

Добс стоеше безмълвно на моста. Минутите отминаваха. Беше се навел над парапета, уловил с една ръка срязаната мрежа, и гледаше скалите. Когато най-сетне се дръпна навътре и се отпусна върху дъските, се сети, че няма да е зле и да диша от време на време.

Телефонът му зазвъня.

Измъкна го от джоба си и натисна зелената слушалка, без да поглежда кой го търси.

— Да?

— Довлечи я тук. Ще я обвиним в палеж. И вероятно възпрепятстване на правосъдието. Хич не ми пука колко адвокати ще хвърли срещу нас.

Бегли.

Добс се насили да се изправи. Тръгна назад по моста, по пътеката, към колите.

— Мъртва е.

— Какво?!

Добс му разказа какво се бе случило.

Бегли замълча, докато осмисли чутото. Най-накрая каза:

— Къщата замина. Е, не напълно, още не. Пожарната е тук, но на настоящия етап просто се опитват да удържат огъня. Разляла е някаква запалителна течност вътре. Един от нашите каза, че килимът на втория етаж горял със син пламък, който се прехвърлял през целия коридор и тръгвал по стените. Вероятно бензин или спирт. Сигурен съм, че пожарникарите ще определят какво точно. Покривът се срути преди минути. Дори и някакви използваеми веществени доказателства да са оцелели, в което се съмнявам, ще минат дни, преди да ги изровим. Задръж за секунда…

Добс слезе от моста, мина покрай знака „КОРНЕЛ“ и тръгна към колите.

От отворената врата на беемвето на Фицджералд се дочуваше звънене.

Бегли заговори отново:

— Казах на един от патрулните, че е скочила. Ще събере местните и ще се погрижат. Трябваш ми тук. Трябва да измислим каква да е следващата ни стъпка.

Добс надникна в беемвето. Ухаеше на парфюма на Фицджералд.

— Как се казваше онзи, който според Вела ръководел сиропиталището? Спомняш ли си?

Бегли се замисли за миг:

— Патчън. Лоурънс Патчън. Защо?

Предайте поздравите ми на Лари.

На предната дясна седалка на беемвето имаше посетителски пропуск за „Уиндъм Хол“.

Не експлодира резервоарът с пропан, а наетият джип, спрян по средата на калната алея на Лонгтин.

Местният шериф се появи десет минути по-късно, последван от тримата си заместници. Хеликоптерът изоставаше от тях с двайсет минути. Надойдоха и щатски маршали, и федерални агенти от всевъзможни полеви офиси в Сейнт Луис. Претърсваха горите по двойки. Около хижата на Лонгтин бяха издигнати няколко огромни ярки прожектора. Хеликоптерът прелиташе незнайно за кой път над главите им и осветяваше пространствата между дърветата. Гимбъл запуши ухо с ръка и изкрещя в телефона си:

— Какво искаш да кажеш с това: „Тя скочи“?

Бегли ѝ разказа. За пожара в къщата. За моста.

— Господи… — промърмори Гимбъл.

Двама парамедици изкараха на носилка трупа на Лонгтин от хижата и го натовариха в чакащата встрани линейка. Вела бе зад тях и разговаряше с по-възрастния. Гимбъл не можеше да чуе от това разстояние за какво точно. Съдебният лекар бе пратил два вана, които бяха на път. Освен убитите маршали, които тя бе открила до къщата и до купчината дърва, бяха намерили още четирима. Двама все още липсваха. Тялото на Гарисън бе открито на земята зад джипа му, недалеч от хижата, с дълбока прободна рана във феморалната артерия на левия крак и още една във врата. Бе изкървил до смърт за секунди.

Шерифът се приближи. Идваше откъм горите. Висок, малко хърбав човек на петдесетина години, с тънки посивели мустаци и тъмни очи, изглеждащи по-големи, отколкото бяха, увеличени от малки кръгли очила. Вместо типичната за професията си широкопола шапка на главата си имаше бейзболна шапка с надпис „ШЕРИФ“ отпред. Беше забравила името му. Не че ѝ пукаше.

— Има нещо, което трябва да видите — рече ѝ той. Акцентът му беше повече тексаски, отколкото от Средния Запад. Не изчака отговор, а се врътна и тръгна към гората.

— Бегли, ще ти звънна след малко.

Гимбъл затвори и последва шерифа. Земята беше кална и мека като гъба. Опита се да стъпва по бурените и нападалите листа, но се оказа, че и това не върши кой знае каква работа. Маратонките ѝ затъваха в пръстта и издаваха жвакащ звук при всяка крачка. Шерифът бе обул гумени ботуши до средата на прасците. Изобщо не гледаше къде стъпва. Въпреки че цялата околност на практика беше местопрестъпление, заради дъжда беше невъзможно да намерят годни за идентификация отпечатъци от обувки.

Шерифът я поведе нагоре по възвишението, през малка просека, към билото на хълмчето, откъдето се откриваше частична гледка към алеята и къщата на Лонгтин. Един криминален фотограф и двама местни криминалисти се бяха навели над още един труп. Около четири дървета бе опъната жълта полицейска лента, която отцепваше голям квадрат от местността. Два прожектора, захранвани от акумулатори, заливаха всичко с ярка светлина.

Гимбъл усети как сърцето ѝ се свива.

— Някой от маршалите ли е?

— Не, госпожо. Не сме сигурни каква точно е ситуацията тук — отвърна той.

Той се промуши под жълтата лента и застана на няколко метра от тялото. Смъкна бейзболната си шапка и почеса плешивото си теме.

Гимбъл се промуши след него.

Мъжът лежеше по корем, с изпънати крака и прострени напред ръце. На тила си имаше огромна контузна рана. В зейналата дупка се процеждаше дъждовна вода, в която плуваше смесица от косми и нишки мозъчна тъкан.

— Открихте ли пушка? — попита Гимбъл.

— Пушка ли? Не. Защо?

Тя остави въпроса му без отговор и посочи към големия камък, който лежеше в калта на няколко метра от тялото:

— Това ли е оръжието на убийството?

По-възрастният от двамата криминалисти кимна:

— По всяка вероятност. Дъждът хубавичко го е поизмил, но открихме няколко косъма, залепнали за повърхността му. — Той посочи към камъка с връхчето на химикалката си. — Тялото не се е строполило по този начин на земята. В такъв случай крайниците щяха да са подгънати в произволен вид. Този човек тук вече е бил легнал по очи, изпънат, след което някой се е промъкнал зад него и го е ударил по главата. Един-единствен изненадващ удар.

Шерифът схвана:

— Това е един от стрелците ви. — Твърдение, не въпрос. — Ето защо лежи по този начин. — Той посочи надолу по хълма: — Пряка видимост към алеята и към предната част на хижата. Така че, ако той е гърмял напосоки към вас и момичето, кой го е очистил? Вашето момче Кеплър ли?

Моето момче Кеплър.

— И за какъв дявол изобщо е стрелял по вас?

— Обърнете го — нареди Гимбъл. — Искам да видя лицето му.

Криминалистът погледна шерифа. Онзи кимна. Двамата уловиха трупа за рамото и при кръста и го преобърнаха. Дъждовната вода в кратера на черепа му изжвака. Гимбъл с труд се сдържа да не повърне.

Тъмни очи. Руса коса. На около четиресет. Непознат. Гимбъл го снима с телефона си.

— Нещо, по което би могло да го идентифицираме?

Той поклати глава:

— У него нямаше нищо. Абсолютно нищо в джобовете. Като отидем в кабинета на патолога, ще свалим отпечатъците му. Има стар белег на лявата ръка — доста гадничко изглежда. Няма видими татуировки.

Гимбъл извърна поглед към хижата. Резервоарът за пропан беше от другата страна. Оттук нямаше пряка видимост. До мястото, където мислеше, че е видяла Кеплър, докато стоеше зад купчината дърва, имаше поне шейсетина метра. Да вземе цялото това разстояние за броени секунди, беше невъзможно — не и през дърветата и през яростно плющящия дъжд. Абсурд.

Той е шофьор на камион от Ел Ей. Хлапе от крайните квартали.

С какво, мътните го взели, си имаха работа?!

Радиостанцията, окачена за рамото на мъжа, изкряка:

— Шерифе?

Той се пресегна и натисна бутона отстрани.

— Слушам.

— Открихме червената хонда. На около осемстотин метра от сегашното ви местоположение. Гумата е заминала, карала е по капла. Затикала я е в буренаците под едни дъбове. Замалко да я подмина. Има кръв и на двете седалки, както и по волана. Няма следа от момичето. — Гласът млъкна за малко, после продължи: — Наблизо има следи от други гуми. Очевидно второ превозно средство е било паркирано там. Като се съди по разстоянието между гумите, е било нещо малко. Не виждам приближаващи се следи, само отдалечаващи се, затова мисля, че каквото и да е било, е било паркирано тук още преди да завали.

— Кръв и на двете седалки? — повтори шерифът.

— Аха. Може да е имало втори човек. Трудно е да се каже. Дъждът направо е съсипал всичко. В момента взимаме отпечатъци от вътрешността на колата.

Шерифът не сваляше поглед от Гимбъл.

— Разбрано.

Гимбъл все още гледаше към къщата.

Очите на шерифа се присвиха. Той кимна към трупа:

— Знаете кой е.

— Стрелец номер едно — отвърна тя безизразно.

Разказа му за пушечните изстрели, за Меган Фицджералд.

— Липсва ни едно оръжие, шерифе. Ловна пушка. Предлагам да я потърсите.

Пръстите на Гимбъл потрепваха. Нещо не се връзваше. Преди шерифът да ѝ зададе още някакъв въпрос, тя се врътна и закрачи надолу по хълма.

Вече до хижата, при вановете на ФБР, зърна Сами да върви към нея. Макбукът, с който не се разделяше и за секунда, бе под мишницата му.

— Шефът на пожарникарите каза, че куршумите не са пробили резервоара. Изглежда, сякаш е пренасочил една от тръбите за газта през вентилацията. Ето затова сме надушвали газ.

— Прекрасно.

— Трябва да отскоча до полевия офис в Сейнт Луис — заяви той. — Трябва ми достъп до няколко бази данни, в които не мога да се включа от разстояние.

Тя му махна да върви. Почти не го слушаше.

— Тръгвай.

Нищо не се връзваше. Не и сега. Единственото нещо, което бе от значение, бе човекът, който бе излязъл от гората с вдигнати над главата ръце малко след експлозията.

Гимбъл влезе във феберейския ван и затръшна вратата зад гърба си. Седна на малката пейка над задната гума и впи очи в Майкъл Кеплър.

— Трябва да ми обясниш какво, но дяволите, се случва.

— Той хвана сестра ми — отвърна Кеплър и опита да се наведе към нея. Успя да помръдне около пет сантиметра — ръцете му бяха приковани към краката, а краката на свой ред бяха приковани към пода на вана. Брънките на веригите издрънчаха о тежкия метален пръстен.

— Кой е хванал сестра ти?

Майкъл Кеплър отначало не отговори. Отвори уста, готов да каже нещо, след това размисли и поклати глава:

— Ще ме помислите за луд.

— Знам, че си луд. Доста добра документация има по въпроса. Разказаха ми всичко за историята на заболяването ти. Убил си… колко? Две дузини души? Три? Вече не съм сигурна. — Лицето ѝ пламна. Тя се извърна настрани за кратко, след което отново впи поглед право в него: — Знаеш ли колко от хората, чиито тела се въргалят в калта навън, бяха мои приятели?

— Не съм убивал никого.

— Всички ще се редят на опашка да теглят чоп кому ще се падне честта да забие смъртоносната инжекция в ръката ти. — Тя понижи глас: — Ако наоколо не гъмжеше от ченгета, щях да те измъкна навън и да ти тегля куршума собственоръчно, за да съм сигурна, че някое боклучаво адвокатче, което копнее да му обърнат внимание, няма да получи възможност да те измъкне, като пледира, че си невменяем, откачен шибаняк такъв.

— Видях го — промълви Кеплър. — В колата. Заедно с нея.

— Сестра ти си тръгна оттук по собствена воля.

Кеплър бързо поклати глава:

— Не. Видях го да се качва в колата с нея. Затова именно се предадох. Трябва да ѝ помогнете.

— Кого видя?

— Мичъл — промълви Майкъл.

Очите на Гимбъл се присвиха:

— Кой, но дяволите, е Мичъл?

— Мисля, че по всяка вероятност е мой брат — отвърна Майкъл, но дори самият той не звучеше убеден.

— Нямаш брат.

— Спомням си го. Мислех си, че е нещо като мой въображаем приятел, който съм си измислил, когато бях малък. Сега вече не съм чак толкова сигурен.

Гимбъл бръкна в джоба си, извади шишенце с хапчета и го тресна на пода между двама им.

— Познати ли са ти?

Майкъл се поколеба, сетне кимна.

— Дорозапин. Антипсихотик. Твоят антипсихотик. Колегите ми казаха, че се използва при лечение на шизофрения и дисоциативно разстройство. Предписва се на хора като теб. Това е едно от многото лекарства, които са ти предписани.

Майкъл отново опита да се наведе напред.

— Ако Мичъл е направил всичко това, ако е убил всички тези хора, включително и приятелите ви, значи ще убие и Меган. Трябва да го спрете!

Гимбъл се изкиска.

— Ти си направил всичко това. Видях те да излизаш от гората с MP5 в ръце. Същото оръжие, с което стреля по мен и по резервоара с пропан… и по онази твоя сестра, за която уж толкова си се загрижил.

Кеплър отново поклати глава:

— Намерих го. Веднага след като го видях да се качва в колата с Меган. Взех пистолета, но не съм стрелял с него. — Той разклати окованите си ръце. — Тествайте ме. Можете, нали?

Гимбъл не отговори.

— Знам къде ще отиде.

Гимбъл го наблюдава почти минута, без да изрече и дума. Гневът я изгаряше отвътре.

Очите на Кеплър бяха втренчени в нейните.

— Никол Милиган.

Не издържаше повече. Излезе от вана, затръшвайки вратата след себе си.

Отвън завари Вела, който очевидно бе станал свидетел на разговора им.

— Не исках да те прекъсвам — рече той. — Но трябваше да чуя какво ще каже.

— Кажи ми, че всичко това са глупости — промълви Гимбъл. Пръстите ѝ потрепваха.

— Чу какво твърдеше Лонгтин. Фицджералд го е изучавал, за да разбере механизма на заболяването му. Лонгтин каза, че докторът е искал да го пресъздаде. Ако това е истина — и това е едно голямо „ако“ — някой като Кеплър би бил истински „шаблон“. Травмата му от детинство, смъртта на майка му, онова, което гаджето ѝ е направило с трупа ѝ, докато Кеплър се е криел в гардероба… той е податлив на психотичен срив. Ако наистина има такова нещо като „Мичъл“, то той съществува единствено в съзнанието на Кеплър. И той ще го вижда като реално съществуващ човек. Доста сериозна е възможността дори да комуникират помежду си. Или пък другата личност да поеме контрола изцяло. Може би личността на Мичъл е хванала юздите и е извършила всички онези убийства, а Кеплър тъне в неведение за това.

— Каза, че е видял другия да се качва в колата заедно със сестра му — отбеляза Гимбъл.

Вела сви рамене:

— Като нищо го е видял. Това не означава, че Мичъл е истински. Халюцинациите са нещо често у хора в състояние като това на Кеплър.

Докато бе разговаряла с Кеплър, явно бяха пристигнали вановете на съдебния лекар. Двама мъже в бяло товареха в тях чували с трупове.

— По него няма и капчица кръв — рече Гимбъл. — Всички тези хора са заклани с нож. Не открихме и оръжието на убийствата. Как ще обясниш това?

Вела отново сви рамене:

— Ножът по всяка вероятност е захвърлен някъде из горите. Дъждът може да е отмил кръвта. Не знам. Не съм криминалист.

Гимбъл махна на една от агентките — млада, двайсетинагодишна. Носеше бял гащеризон. Гарвановочерната ѝ коса бе опъната назад.

— В този ван има един мъж. Искам да съберете дрехите му и да тествате всичко за барутен нагар. Можете ли?

Агентката кимна.

— Вземете и някой с вас — добави Гимбъл. — Искам към него постоянно да има насочено оръжие. Белезниците остават — ако се наложи, срежете дрехите.

— Да, госпожо.

„Специален агент Гимбъл, агент Гимбъл или просто Гимбъл, но никога госпожо“, помисли си тя. Само че в момента имаше доста по-сериозни проблеми. Научила бе името „Никол Милиган“.

— Милиган беше в онзи списък с пациенти, с който се сдоби, нали?

Вела кимна:

— Фицджералд я е лекувал, след като била изнасилена.

— Трябва ми адрес — отсече Гимбъл. — Цялата контактна информация, с която разполагаме. — Тръгна към хижата, но се спря и се извърна отново към Вела: — Ако Кеплър е имал брат, щеше да го има вписано в досието му, нали?

— Няма брат — отвърна Вела.

— Не това беше въпросът ми.

— Актът за раждане на Кеплър е издаден от онова сиропиталище, „Уиндъм Хол“. Не е бил в системата, докато не са го докарали там. Най-вероятно не е раждан в болница. Ако майка му е родила и второ дете, сигурно и за него няма да има документация.

— Докъде стигна с въпросното място и с досиетата оттам?

— Не ми връщат обажданията.

Гимбъл се извърна смръщена:

— Казах местният полеви офис да отиде там. Предаде ли им това нареждане?

— Нямах възможност. Нещата се развиват прекалено бързо — отвърна той.

Лицето ѝ пламна от гняв. Мразеше да ѝ се налага да повтаря една и съща заповед два пъти.

— Погрижи се това да се случи. Веднага. Искам съдебна заповед най-късно след час.

— Нали заловихме Кеплър. Какъв е смисълът?

Гимбъл вдигна очи към него. Очевидно само изразът на лицето ѝ бе достатъчен.

Вела разпери ръце:

— Добре де, добре…

Телефонът ѝ вече бе притиснат до ухото, когато влезе в къщата.

Събуди ме слънчевата светлина, блеснала в очите ми. Яркочервени пламъци от външната страна на клепачите ми. Не ги отворих. Не исках да разбере, че съм будна.

Отново бяхме в кола и пътувахме нанякъде.

До мен чувах как Майкъл барабани с пръсти по волана и си припява „Анджела“ на „Луминиърс“. За един кратък миг всичко отново беше нормално. Двамата с Майкъл бяхме на път, той — по работа, прозорците бяха смъкнати и утринният въздух си играеше с косите ни.

Главата ми пулсираше. Спомних си приклада на пушката, който се стоварва върху мен и се забива в черепа ми. От другия му край беше Майкъл.

— Господи, Мег, защо ме принуди да го направя? — дочух гласа му до мен. — Ти си последният човек, когото бих искал да нараня.

Усетих ръката му върху крака си. Той стисна коляното ми.

— Ти си всичко, което имам.

Пръстите му бяха студени.

Отворих очи.

Късчета от строшеното стъкло проблясваха навсякъде — по постелката, по арматурното табло, по централната конзола. За втори път се свестявах в тази кола.

Майкъл стисна коляното ми още веднъж и ми се усмихна:

— Ето го моето момиче.

Ръцете ми бяха омотани с монтажно тиксо. Глезените също.

Бях обута с различен чифт дънки.

— Боя се, че се подмокри, когато заспа — рече Майкъл. — Трябваше да те преоблека, да те почистя. Не можех да те оставя да седиш в тази мръсотия. — Той се усмихна отново. — Не се притеснявай и не се смущавай. Случва се, разбирам. Щеше да е по-добре да не е станало, но се случи, затова се погрижих.

Опитах се да не реагирам по никакъв начин, но мускулите на краката ми неволно се стегнаха. Майкъл явно усети. Пусна коляното ми и върна ръката си на волана, докато „Луминиърс“ отстъпиха място на „Мъмфорд енд Сонс“. Той отново започна да си припява.

— Майкъл, какво правиш? Къде отиваме?

От говоренето и движението, което го придружава, болката в главата ми избухна отново. Стиснах очи за миг с надеждата, че ще ми олекне поне малко.

Майкъл хвърли бърз поглед към мен. В очите му се четеше съчувствие.

— Бих ти дал някакво обезболяващо, но се страхувам, че нямам нищо у себе си.

— Къде ме водиш?

Той отново се усмихна, без да откъсва поглед от пътя.

— Отиваме си у дома, Мег. Все още се налага да си поговорим за това-онова с доктор Роуз и господин Патчън. А и, разбира се, днес е погребението на доктор Барт. Никой от двама ни не трябва да го пропуска. Доктор Роуз ще се разстрои неимоверно, не смяташ ли? — Той погледна таблото. — Доста сме добре с времето, между другото. Мисля, че ще успеем да приключим и дори ще ни останат няколко свободни минутки, освен ако не ни попречат я трафикът, я метеорологичните условия. Само погледни това небе… очертава се превъзходен ден.

— Майкъл, според мен трябва да отидем в полицията — казах аз. — Да се предадем.

Той гледаше напред, без да продумва.

Проточих врат в опит да видя какво има на задната седалка. Чантите ни все още бяха там.

— У нас са досиетата на доктор Барт. Ако им дадем всичко, ще разберат. Ще трябва да ни изслушат. Нищо от случилото се не е по твоя вина. Той е човекът, който ти причини всичко.

— Така като го казваш, все едно е нещо лошо.

— Нарани хора, Майкъл. Доста хора.

— Освободих ни. Теб и мен. Не виждаш ли? Всичко това е за нас. Ако доктор Барт продължеше да живее, и пациентите му, и доктор Роуз… никога нямаше да сме наистина свободни. Някой винаги щеше да знае за нас. А извадим ли ги от уравнението, сме свободни. Най-сетне сме свободни. Аз само поправих нещата. Възстанових онова, което по право си беше наше. Така си върнахме живота. — Той се обърна към мен за кратко, след което очите му се насочиха към пътя. — Заключваха те през нощта като животно. Това няма да се случи никога повече. Няма да позволя да се случи.

— Ако им предадем досиетата — отвърнах, — те ще ни изслушат. Ще ти помогнат. Майкъл, моля те… не искам никой друг да пострада!

Той цъкна с език:

— Наистина няма да е зле да спреш да ме наричаш „Майкъл“.

Завъртя волана рязко надясно и едва успя да закове на отбивката. Гумите поднесоха, когато наби спирачки. Някак си обаче овладя колата. Спря в края на паркинга, до един метален кош за боклук, и изключи от скорост.

— Какво правиш?

Той само поклати глава:

— Стой тук.

Все едно имах избор. Все едно имах думата, както бях овързана.

Майкъл се пресегна към задната седалка, грабна чантата с папките на доктор Барт и излезе. Изсипа съдържанието във варела.

— Майкъл, какво…

— Предупреждавам те за последен път — спри да ме наричаш така.

Измъкна от джоба си запалка и подпали една страница. Пламъците обгърнаха хартията, огънаха листа и го обагриха първо в яркочервено, след това в черно, а накрая в пепелносиво. Когато нямаше как да я държи повече в ръка, той я пусна в коша при останалите. След секунди огънят се разгоря. Той го наблюдаваше с безизразно лице.

Напрегнах китките си, но не можах да разхлабя тиксото.

Някъде зад мен, от вътрешността на багажника, някой заблъска по задната седалка.

— Майкъл, какъв е този звук?

Майкъл ме изгледа накриво и размаха пръст:

— Ааа, не, не, малка сестричке. Какво ти казах преди малко?

— Това Никол Милиган ли е?

Изопнах врат колкото можех, но не можах да видя нищо.

— „Това Никол Милиган ли е… Мичъл“.

— Наистина ли искаш да те наричам „Мичъл“?

— Би било учтиво от твоя страна. В крайна сметка това е името ми.

Погледнах назад, към чантите ни на седалката.

— Глътни едно от хапчетата си, Майкъл. Дорозапин. Ще помогне. Не е късно да оправим нещата.

— Сериозно, вече се опитваш да ме пропъдиш? Имаме толкова много да си наваксваме. Липсваше ми. — Той притвори очи и си пое дълбоко дъх: — Липсваше ми свежият въздух. Липсваше ми звукът от преминаващите коли. Нямаш представа какво е да си скрит от околния свят, дори не „забравен“, а „неизвестен“, бележка под линия, която никой не желае да напише. Бях затворен в буркан. Плъх в клетка, заключен в лабораторията. Сега обаче дойде моето време. Заслужил съм си го. — Той отвори очи, заобиколи колата и се приближи до мен. Протегна ръка през прозореца и ме погали по лицето. — Дойде нашето време, Мег. Най-накрая. Когато всичко това свърши, можем да отидем където пожелаем. Имам малко скътани пари. Паспорти и кредитни карти за двама ни. Може да изчезнем, само ти и аз, и да оставим миналото зад гърба си.

— Няма как да избягаме — възразих. — Снимката ти е по всички медии. На първа страница на всички вестници си. По сайтовете. Последния път, когато проверих, наградата за главата ти беше около петстотин хиляди долара. Къде ще се скриеш, как мислиш?

Той поклати глава:

— Не „моята“ снимка — неговата. Търсят Майкъл, не мен.

— Но ти си…

Той притисна пръст към устните ми:

— Не го казвай. Не ми разваляй удоволствието. Искаха да обесят някой Кеплър за назидание, затова им предоставих един. Готов съм да се обзаложа, че вече дори няма да ме издирват.

Дръпнах се, за да съм по-далеч от пръста му.

— Какво искаш да кажеш?

— Прочете досиетата, Мег. Всичко с написано там.

— Майкъл, не…

Опакото на ръката му се стовари върху челюстта ми. Главата ми се удари в облегалката. Вдигнах ръце към лицето си и усетих топлата струйка кръв, която се стичаше от ъгълчето на сцепената ми устна.

— Майкъл е мъртъв. — Произнесе думите бавно, натъртено и сдържано. — Не ме наричай така. Никога повече не ме наричай така. Разбираш ли? Техният Майкъл е заловен — техните осемдесет и четири килограма плът. Той е мъртъв. Сега сме само ти и аз и докато се държим заедно, всичко ще е наред.

— Мичъл… — Името, отронило се от устните ми, ми прозвуча чуждо, но въпреки това го изрекох. — Ами аз, Мичъл? И мен ме издирват. Няма как да се укрия. И аз съм по всички медии.

Никол Милиган продължаваше да блъска по задната седалка и да рита капака на багажника. Чувах приглушените ѝ викове. Мисля, че схванах миг преди Мичъл да го каже на глас.

— Ники винаги ми е напомняла за теб, Мег. Няма да те лъжа — имаше моменти, в които се преструвах, че тя си ти. Когато исках тя да бъде теб. Удобно, не смяташ ли?

В погледа му се четеше решителност.

— Освен нея има още двама души, които знаят истината. Ще се погрижа за тях набързо — можеш да ми помогнеш, ако искаш. И след това ще сме свободни. Най-накрая свободни.

Прекара пръсти през косата ми и я отметна назад. Когато докосването му се прехвърли на голото ми рамо, когато усетих ръката му върху кожата си, тялото ми се стегна.

— Двамата заедно, Мег. Можеш ли да си представиш само? Надявам се, че можеш. Откакто се помня, не съм мислил за нещо друго. Това ме поддържаше жив и ми помогна да мина през всичко. Всички онези сеанси с доктор Барт. Малките му игрички. Щях да превъртя, ако не беше ти. Ако не знаех, че си толкова близо до мен. Имах един твой пуловер. Заравях лице в него, когато доктор Барт ми позволеше. Потъвах в аромата ти. Мислех си за усмивката ти, за нежните ти ръце.

Посегна към устната ми и избърса кръвта.

— Обичам смеха ти, Мег. Винаги съм го обичал. Обещавам ти, че когато всичко това приключи, ти отново ще се смееш. Ще те направя толкова щастлива. Ти си всичко, което има значение за мен.

Погледна към лявата си китка, след това към дясната. Часовникът му беше изчезнал.

— Трябва да побързаме. Патчън сигурно вече ни очаква. А след това имаме и погребение, на което трябва да присъстваме. Ще кажем последно сбогом на доктор Роуз и ще си тръгнем. Две осиновени лабораторни плъхчета, които най-сетне са свободни.

Наведе се през прозореца.

Мичъл се наведе през прозореца.

И ме целуна. Докато Никол Милиган пищеше в багажника, той ме целуна и аз доста сериозно се замислих дали да не го ухапя. За да остана невредима обаче, устоях на изкушението.

— Тествайте го отново — нареди Гимбъл с нотка на разочарование в гласа, впила поглед в агентката.

— Тествах го три пъти. По тялото му и по дрехите му има нула барутен нагар. Не е стрелял с огнестрелно оръжие скоро. Тествах и за пръски кръв — и там резултатът е отрицателен.

— Сигурно дъждът го е отмил. Трябва да е заради дъжда — размишляваше на глас Гимбъл.

Агентката отново поклати глава:

— Не става така. Видимите следи може и да бъдат отмити, но барият и антимонът — не. Дори с търкане не може да се премахнат. Няма начин да изчезнат само защото го е навалял малко дъжд. Убедена съм в достоверността на резултатите.

— Да не би да е носел ръкавици и после да ги е изхвърлил в горите?

— Проверих врата и лицето му, освен всичко друго. Хората смятат, че барутният нагар остава само по ръцете, но това не е вярно — лепи се навсякъде. Поради разпръскването. Вярно, следите са микроскопични, но би трябвало да са там.

— Значи този човек категорично не е стрелял?

— Не, госпожо, не е.

Не беше чула кога Вела се е приближил зад нея. Беше протегнал ръка с телефона.

— Свързах се с местните, които в момента са в дома на Милиган. Със сигурност искаш да чуеш това. — Вдигна апарата към устата си: — Полицай, на високоговорител сте със специален агент Джесика Гимбъл. Можете ли да повторите онова, което току-що ми съобщихте?

Гимбъл притисна ухото си с ръка и се наведе по-близо, за да може да чува при всичкия шум наоколо.

Палецът на Вела натисна копчето за звука няколко пъти, за да го увеличи на максимум.

— … пристигнахме тук преди трийсетина минути в отговор на получено оплакване от съседката за силен шум. Изглежда, сякаш някой е разбил прозореца на някаква кола, паркирана пред къщата. Самото превозно средство е изчезнало, но по земята има стъкла. Открих очевидни следи от нахлуване с взлом в дома — предната врата е избита с ритник. Вътре е извършен погром. В стената до входната врата се е забил куршум. Прилича на изстрелян от ловна пушка. Вътрешността на къщата предполага, че вътре е имало борба. Още четири дупки от куршуми в стената на вътрешната спалня — от малокалибрено оръжие. На пода в стаята има и кръв, а значително по-голямо количество — в коридора. Недостатъчно, за да се смята, че раната е била фатална. Измъкнахме и четирите куршума от стената — по тях няма следи от кръв, което ще рече, че каквото и да е причинило нараняването, не е било свързано с тези изстрели.

— Ами жената? Никол Милиган?

— Претърсихме къщата веднага щом подкреплението ми пристигна. Няма и следа от нея.

Гимбъл се намръщи:

— Хронология?

— Оплакването е получено в, да речем, шест без десет тази сутрин. Двайсетина минути преди да пристигна. Кръвта не е изсъхнала. Криминалистите не са дошли, но съм готов да се обзаложа, че от проливането ѝ не е минал час.

Гимбъл хвърли бърз поглед към Вела.

— Къде се намира домът на Милиган?

— Аштъбюла, Охайо. До езерото Ери.

— Колко далеч е?

— На около деветстотин и шейсет километра — отвърна Вела. — Няма начин…

Гимбъл не го слушаше.

— По-малко от девет часа път с кола. Ако не спираш често и от време на време превишаваш ограничението на скоростта, може да стане.

— Не ми казвай, че вярваш на този тип — кимна Вела към вана на ФБР зад тях. — Печели време. Може би опитва да скалъпи някаква защита.

Гимбъл се наведе към телефона:

— Полицай, съседката, която се е обадила с оплакването — видяла ли е някого?

— Не, госпожо. Била е в леглото. Спалнята ѝ гледа към дома на Милиган, но била прекалено изплашена, за да надникне през прозореца. Не искала да я видят. Каза, че чула силен трясък — предполагам, при разбиването на входната врата. Последвали крясъци, мъжки и женски глас, изстрел, звук от трошащо се стъкло, след това нищо. Само тези неща, в този ред. Докато се престраши да погледне, вече нямало никой. Не е видяла автомобила.

Гимбъл хвърли поглед към Вела.

— Мъж и жена значи? Два гласа. И е сигурна?

— Да, госпожо.

Гимбъл хвърли поглед към вана, където бе затворен Кеплър.

Полицаят продължи:

— О, да, и огледалото… трябва да ви кажа за огледалото.

— За огледалото? — повтори Вела.

— В банята. Има надпис: „Някои неща остават. Време е да се прибереш у дома, Мег.“ със сапун.

Гимбъл и Вела си размениха бързи погледи. Гимбъл се наведе към телефона:

— Трябват ни отпечатъци от пръсти, кръвни проби, образци от всичко, което измъкнете от това място, разбрано? Агент Вела ще ви свърже с нашата криминална лаборатория, за да се координирате. Ако успеем да сформираме екип, за да го пратим при вас, ще го сторим, но в момента се надбягваме с времето. Може да се наложи вашите хора да събират веществените доказателства. Съгласен ли сте?

Полицаят замълча.

— Полицай?

— Нашият водещ детектив току-що пристигна на местопрестъплението. Ще му кажа да ви се обади след минутка.

Разговорът прекъсна.

Вела прибра телефона в джоба си.

— Трябва да има и друго обяснение.

— Ами ако няма? — попита Гимбъл. — Ами ако Кеплър казва истината? Ако наистина съществува близнак — и, да, съгласна съм, това е едно доста огромно „ако“ — как бихме могли да ги различим?

Вела се загледа в обувките си.

— Ако са двуяйчни, развили се от две яйцеклетки, със сигурност помежду им ще има някакви физически различия. Всъщност ще са като братя — е изключение на факта, че са се родили едновременно. Еднояйчните, от друга страна, споделят една и съща ДНК. Едни и същи физически характеристики. Ще трябва да разчитаме на външни различия — поведение, характер, белези… — Замълча за миг, после я погледна: — Отпечатъците от пръсти не са генетични характеристики. Образуват се в зависимост от вътреутробната среда. Еднояйчните близнаци имат различни отпечатъци.

Гимбъл се замисли.

— ДНК-то на Кеплър е на всяко местопрестъпление, но нито един от отпечатъците не съвпада с неговите. Следователно е възможно.

— Човек не може да се крие двайсет и шест години — възрази Вела. — Няма начин.

— Добре, тогава сестрата — не се предаваше Гимбъл. — Тръгва оттук, кара право към къщата на Милиган и я отвлича.

— Каза, че била изпаднала в истерия, била ранена, следователно не е била в състояние…

— Дай ми друга теория тогава — каквато и да е — прекъсна го Гимбъл. — Някаква, в която има поне капчица смисъл. Така или иначе още не сме приключили. Имаме друга изчезнала жена, потенциална жертва. А може би две, ако Кеплър казва истината.

Вела приглади косата си. Нямаше какво да отвърне. Изглеждаше също толкова уморен, колкото и останалите от екипа.

Гимбъл се качи отново във вана и затвори вратата зад гърба си.

Кеплър вече бе в оранжев гащеризон — модел, специално проектиран така, че да може да бъде обличан, без да се свалят белезниците. Ръцете и краката му бяха опасани с ремъци с катарами.

— Сега вярвате ли ми? — попита той, докато разтриваше местата, където белезниците се впиваха в китките му.

Гимбъл се направи, че не е чула въпроса.

— Откъде знаеше за Никол Милиган?

— Закъснели сте, нали? — наведе глава Майкъл. — Успял е да стигне там пръв.

— Откъде знаеше за нея?

— Мъртва ли е? Открихте ли Меган? Моля ви, кажете ми, че Меган е добре.

Гимбъл му разказа какво са открили. Наясно бе, че не е редно. Нямаше никаква причина да прави отстъпки на този човек, но въпреки това сподели с него. Луд или не, нямаше значение — тя трябваше да узнае какво му е известно.

Когато приключи, Кеплър рече:

— Знаете за перата, нали?

— Лонгтин каза, че Фицджералд ги е давал на пациентите си.

— Не на всички — само на определени. Когато Алиса Тепър бе открита в моя апартамент, помолих Меган да прерови досиетата на доктор Барт. Папките на пациентите, които са получавали пера след сеансите, са били маркирани със синя точка. Открихме досието на Алиса Тепър и още няколко, върху които имаше синя точка. От онова, което успяхме да сглобим като информация, разбрахме, че Мичъл систематично е избивал въпросните пациенти. Джефри Лонгтин и Никол Милиган бяха единствените останали живи — ето защо дойдохме тук.

— Искаш да повярвам, че сте дошли тук да помогнете на Лонгтин, а не да го убиете? Искаш да пренебрегна всички доказателства срещу теб и да повярвам на думите ти?

— Знаете, че не съм стрелял по вас — отвърна Кеплър. — Не съм наръгвал никого. Ако не съм аз, то тогава кой? Не е необходимо да ми вярвате, не ви моля за това. Просто погледнете още веднъж фактите, доказателствата. Аз се предадох доброволно. Държахте ме под ключ часове наред и нищо не се промени. Всичко продължава както преди. Мичъл планира да приключи делото си и в настоящия момент не мисля, че вече му пука дали го смятате за мен. — Той надигна глава: — Успяхте ли да откриете Никол Милиган?

Гимбъл не намери за необходимо да го лъже.

— Аштъбюла, Охайо. До езерото Ери.

— Връща се в Ню Йорк. Отива си у дома.

Време е да се прибереш у дома, Мег.

— Кой остава? — попита Гимбъл.

Кеплър впери поглед в ръцете си.

— Може би доктор Роуз? Не знам колко далеч е готов да стигне.

Гимбъл осъзна, че той не знае. Наистина нямаше как да знае. Тя вероятно се бе самоубила горе-долу по същото време, когато Кеплър се бе предал. Никой не му беше казал. Затова тя му съобщи. Очакваше да види някаква реакция, каквато и да е, но реакция нямаше. Кеплър определено демонстрираше два христоматийни белега на психопат — липса на емоции и липса на емпатия. Прие смъртта ѝ като факт, като поредното парче от недовършен пъзел.

— Ако от къщата не е останало нищо, значи и със стаята е свършено.

— Каква стая?

— Тъмната стая. Където ме заключваше… с терапевтична цел. И мен, и някои от другите си пациенти. — Заклати глава: — Бяхме намерили всичките му досиета, доказателство за делата му, но те бяха в джипа, който експлодира.

Хеликоптерът отново прелетя над тях. Гръмкото уууууп, уууууп, уууууп на перките му удави всичко наоколо за почти минута, докато машината се отдалечи.

Кеплър вдигна глава по посока към шума:

— Губите си времето. Със сигурност са изчезнали. Няма ги тук. Някой друг ще умре.

Гимбъл се вгледа в него. Двамата потънаха в мълчание. Не беше сигурна дали вярва на всичко това, но очевидно Кеплър вярваше. Нямаше никакви външни белези, които да подсказват, че лъже. Естествено съществуваше вероятност да се преструва, но изглеждаше толкова изморен, че тя не бе сигурна дали точно в този момент бе способен на подобно нещо.

Бръкна в джоба си и извади шишенцето с таблетките.

— Имаш ли нужда от тези?

Празният му поглед се спря за миг върху жълтата пластмаса, после се върна към нея:

— Ако искате, ще изпия едно, но не мисля, че имам нужда. Предпочитам главата ми да е бистра, за да можем да открием Меган.

— Ти няма да откриваш никого — възрази Гимбъл. — Отиваш в затвора.

Кеплър я изгледа право в очите:

— Той не знае, че съм се предал. Не може да кажете на медиите — той си мисли, че все още бягам. Ако разбере, като нищо ще промени първоначалните си планове. Може просто да убие Никол и Меган и да избяга. Да изчезне.

— Издирван си за множество убийства.

Кеплър вдигна ръце и подрънча с веригите.

— Вече сте ме хванали. Намирам се под федерален арест. Няма къде да бягам. Преследвали сте го… колко? Две години? Ще ви помогна. Не може да рискувате да се измъкне отново.

— Няма как да си сигурен какви ще са финалните му ходове.

— Ако наистина ми е брат, аз съм човекът, който го разбира най-добре от всички. Казах ви, че ще погне Никол Милиган, и бях прав.

— Но не знаеш накъде ще се насочи след това.

Кеплър килна глава на една страна.

— Кой ден е днес, агент?

Гимбъл трябваше да се позамисли, преди да отговори. Беше в непрекъснато движение от близо седмица.

— Вторник.

— Вторник… — повтори Кеплър. — Днес е погребението на доктор Барт. Ако някой от всички замесени все още е жив, ще присъства. Трябва да стигнем до Ню Йорк. Да ми осигурите видимост на събралите се. Ще ви помогна да идентифицирате присъстващите. Ето така ще го изпреварите. Ако вместо това ме тикнете в ареста, пресата ще гръмне и утре ще се наложи да събирате нови трупове, а той ще е изчезнал.

Гимбъл не сваляше очи от него.

— Знаете, че съм прав — рече Кеплър. — Никога няма да го заловите без моята помощ.

Когато Гимбъл слезе от вана, откри Вела на същото място, където го бе оставила. Той хвърли поглед към потрепващите ѝ пръсти.

Вдигна ръце почтително:

— Ти решаваш, но ако ми позволиш да изкажа мнение — той лъже.

— Обади се на летището. Искам самолета зареден с гориво и готов за полет след двайсет минути — отвърна тя.

— В Лос Анджелис ли отиваме, или в Ню Йорк?

— В Ню Йорк — рече тя. — Нямам представа как точно е замесен Кеплър в цялата работа, а трябва да разбера. Докато нещата се изяснят, пазим факта, че е задържан, в пълна тайна. Той остава в играта. Ще видим какво ще излезе от всичко това.

Тя измъкна собствения си телефон и набра първо заместник-директора, след това местния клон на Бюрото в Ери. Даде им адреса на Милиган и ги инструктира да поемат разследването, да го разглеждат като отвличане и да пращат докладите за всичко, което са открили, на нея. След това подсвирна на Вела, седна в джипа и рече:

— Давай.

— Това хич не ми се нрави. Редно беше първо да го съгласуваме с Гимбъл — рече Бегли.

Бяха паркирали на Браунинг Стрийт, а на една пресечка по-нататък през клоните на древните дъбове се виждаха високите сгради на „Уиндъм Хол“.

Добс бе изчакал един патрулиращ полицай да дойде до моста и да осигури охраната на местопроизшествието, преди да се върне. Бе заварил Бегли да крачи напред-назад по алеята пред портата на имението на семейство Фицджералд. Беше се метнал на предната дясна седалка на нисана още преди колата да спре. От него се разнасяше мирис на пушек. Сега пък се оказваше, че агентът изпитва колебания относно идването им тук.

— Каза ѝ за пропуска, който намерих в автомобила, нали?

Бегли поклати глава:

— Затвори ми, преди да успея.

— Ами звънни ѝ пак — предложи Добс. Пропускът за посетители бе в дясната му ръка; усети се, че разсеяно върти пластмасовата карта из пръстите си.

— Не вдига. Още летят. — Той се взря в пропуска: — Това би трябвало да е при веществените доказателства.

— Ще го входирам по надлежния ред, щом се върнем — каза Добс. — Искаш ли да те откарам обратно в къщата? Ако предпочиташ да стърчиш там и да наблюдаваш как всички ровят из пепелищата, никакъв проблем. — Добс кимна към високата тухлена постройка: — Знаеш какво каза доктор Фицджералд, преди да скочи.

— Това не доказва нищо.

— Е, униформите също. — Той вдигна пропуска. — Съпругът ѝ е бил скоро тук.

— Няма как да си сигурен — може да го е оставил на седалката преди месеци.

Добс поклати глава:

— Вътрешността на колата бе безупречна. Нямаше захвърлена химикалка, нито разпилени монети. Хора като тях не оставят неща просто така по седалките, освен ако не са ги използвали неотдавна или не планират скоро да ги използват.

— Беше толкова загадъчна по телефона — промърмори Бегли. — Предпазлива. Все едно не искаше да сподели нещо по необезопасена линия.

— Гимбъл ли?

— Да.

— Но смята, че Кеплър и сестра му са се запътили към Ню Йорк, нали?

— Да.

— И ти обнови съобщението за издирване? Местни, федерални, всички наблюдават околностите тук?

Бегли кимна.

— Ами в такъв случай смятам, че си направил всичко, както е по протокол. Тя със сигурност би искала да си тук и да проверяваш възможна следа. А не да си седиш на задника и да чакаш журналистите да го открият вместо теб.

Бегли се загледа в „Уиндъм Хол“.

— А ако има проблем, винаги може да обвиниш мен. Аз работя за полицията на Лос Анджелис, не рапортувам пред нея. Може да кажеш, че си опитал да ме разубедиш, ама аз съм едно неуправляемо ченге, което отказва да се вслушва в гласа на здравия разум. И че си дошъл с мен, за да ме наглеждаш.

— Това звучи логично.

— С мен ли си, или не си? Последен шанс.

Бегли махна към сградата:

— Давай.

Добс отби в тихата уличка и се насочи към алеята на „Уиндъм Хол“. Огромната порта от ковано желязо беше затворена. Той спря до интеркома, свали стъклото и натисна бутона.

Никакъв отговор.

— Изглежда запуснато — отбеляза Бегли, взирайки се през портата.

Беше прав. Тревата не бе косена от доста отдавна. Няколко дървени пейки бяха подредени покрай алеята; една се бе килнала настрани и през нея се бяха проврели бурени.

Добс натисна бутона отново. Когато пак не получи отговор, извади пропуска и го притисна към електронния четец. От високоговорителя се раздаде бипкане, малкият мигащ светодиод смени цвета си от червен на зелен и огромната порта започна да се отваря. Добс изчака Бегли да възрази за пореден път, но агентът замълча.

Добс подкара колата напред.

Сиропиталището „Уиндъм Хол“ бе доста по-обширно, отколкото очакваше. От улицата се виждаше единствено фасадата му, но когато наближиха, разбраха, че сградата се простира доста назад в парцела. Триетажно, с високи прозорци на приземното ниво, някогашното имение е било пристроявано неведнъж. Тъмночервените тухлени стени бяха обрасли с бръшлян, който пълзеше, дори по някои прозорци. И той не бе подрязван отдавна. Дебели увивни растения висяха от дърветата, подобно на едри зелени сълзи.

Добс подкара по напуканата алея, като се стараеше да избягва дупките, и паркира пред входната врата. Отстрани, на около девет метра от нея, имаше малък участък, на който възможно най-близо до сградата бе спряно сребристо „Волво“. Други коли не се виждаха.

— Значи все пак има някой — рече Бегли.

— Патчън?

— Може би.

Слязоха от колата.

Входната врата беше заключена. Добс почука, но никой не се отзова.

До вратата, в тухлената стена, беше монтиран друг електронен четец, очевидно дълги години брулен от стихиите. Малък червен светодиод търпеливо примигваше.

— Говорѝ ми, Мег.

Хвърлих поглед към Майкъл… Мичъл… който и да беше зад волана… и вдигнах овързаните си ръце.

— Срежи тиксото и може да си побъбрим.

— Тиксото не е лепнато на устата ти.

Ръцете ми се отпуснаха обратно в скута.

— Какво искаш да ти кажа?

— Примерно — колко много съм ти липсвал. Колко си щастлива да ме видиш. Как цял живот си чакала този миг и най-сетне се чувстваш свободна.

— Да ти го начукам.

Мичъл засия:

— Е, за това после ще има колкото си искаш време.

— Ъх.

Той се пресегна и стисна коляното ми:

— Просто се опитвам да разведря обстановката.

Движехме се доста бързо. С трийсетина километра в час над ограничението. Очаквах всеки момент зад нас да писнат сирените на някоя патрулка, по никой не се появи.

Никол бе спряла да блъска по капака на багажника преди двайсетина минути.

Подминахме първия знак за Итака преди около пет минути.

— Не можеш да я убиеш — рекох аз.

Той пусна коляното ми и отново хвана волана. Натисна клаксона и изпревари някакъв влачещ се миниван.

Дали заради адреналина от цялата тази истерия, или просто тотално бях превъртяла, но се засмях. Той превишаваше скоростта, на предната седалка имаше овързано момиче, а друго бе тикнато в багажника, половината правоохранителни органи в страната го издирваха под дърво и камък, а той бибипкаше на някаква си „футболна маминка“12. За мен това бе все едно банков обирджия да придържа вратата отворена, за да влязат спецчастите.

Той се усмихна:

— Хубаво е да те виждам отново щастлива. Липсваше ми, Мег.

— Обещай ми, че няма да я убиеш.

Усмивката му стана още по-широка.

— Мичъл — насилих се да произнеса аз. — Обещай ми.

— Не възнамерявах да я убивам сам. Ще го направим заедно. Това би искал от нас доктор Барт. Щеше да е толкова горд с нас, ако можеше да ни види — двамата да действаме като екип. Не смяташ ли? — Усмивката му стана още по-ослепителна. — О, Господи, усещането да си навън е толкова прекрасно. И да съм с теб.

Ръката му отново се намести върху коляното ми, след което се прокрадна малко по-нагоре по бедрото.

Отдръпнах се и се притиснах до вратата.

Усмивката му угасна.

— Какъв е проблемът, Мег?

— Защо ме целуна преди малко?

— Не разбирам. Защо да не те целувам?

— Искаш да го кажа на глас ли? — Намръщих се. — Ти си ми брат!

Той намали и се втренчи в пътя.

— Е, не истински брат… — продължих. — Но все пак. Странно е.

Той ме погледна. Ъгълчето на устата му потрепна.

— Все още ме мислиш за него, нали?

— Болен си, Майкъл. Не си си пил лекарствата и не разсъждаваш трезво. Позволяваш на заболяването си да…

— Попитай ме — намеси се той. — Давай смело. Попитай ме. Знам, че искаш.

Погледнах го:

— Кой командва?

— Мичъл — заяви той с равен глас.

Безнадеждна работа.

— Ето това имах предвид. Мислиш си, че си Мичъл. Трябва да си пиеш лекарствата.

Той пусна крака ми.

— Майкъл е брат ми. Оставихме го в скапаната барака на Лонгтин в Сейнт Луис. Аз съм мръсната малка тайна на доктор Барт. Онази, която той държа в клетка двайсет и шест години.

Добс приближи пропуска към четеца, но не стана нищо. Втория път — също.

— Я чакай малко — рече Бегли. Забърса с ризата си екранчето на четеца. — Добре, пробвай сега.

Този път светодиодът светна в зелено и се чу отчетливо изщракване. Добс сложи ръка върху глока си и побутна вратата. Долната ѝ част изстърга по мраморния под; дървото явно се бе подуло от влагата. Утринната светлина се разля из вътрешността на сградата, разкривайки фоайе с дървени пейки, вградени от двете страни, и празни закачалки за дрехи над тях. Подът бе покрит с плътен слой мръсотия. По первазите трептяха няколко есенни листа, заплетени в паяжините.

— Федерални агенти! — извика Бегли. — Има ли някой?

Стените подхванаха ехото от думите му. Въздухът миришеше на застояло.

— Това място изоставено ли е? — попита Бегли и влезе.

Добс напипа ключа за осветлението на стената и го натисна. Флуоресцентните лампи над главите им изжужаха и осветиха фоайето, централния коридор и поне дузина други коридори, които тръгваха от главното помещение.

— Не мисля, че ако е изоставено, ще има ток.

Табела на стената ги уведомяваше, че „СПАЛНИТЕ СА НАЛЯВО, АДМИНИСТРАЦИЯТА Е НАДЯСНО“. Имаше две стълбища — едното водеше нагоре, другото — надолу.

— Да вървим — рече Добс и пое по коридора надясно, към администрацията. Бегли го последва, също с ръка на пистолета. Стъпките им отекваха доста по-шумно, отколкото би им се искало.

— Това е невъзможно — възкликнах.

Мичъл бе намалил скоростта и в момента спазваше ограничението.

— Не разбирам. Знаеш това. Познаваш ме.

Поклатих глава.

— Да не би доктор Барт да е повредил и теб? Да те е накарал някак си да забравиш?

Преди да отговоря, той продължи:

— Прочете досиетата му, нали? Прочела си ги?

— Онези, които изгори ли? Доказателствата ни? За тези папки ли говориш?

Изрече следващите думи бавно:

— Имаше една за Майкъл Кеплър и една за…

Знаех накъде бие.

— За М. Кеплър — казах.

Той кимна.

— И аз съм ги виждал. Доктор Барт ми разрешаваше да ги чета — твоето, моето, на Майкъл, на Никол, на всички. Всички останали. Данни, трупани с години. Чел съм всичко. Започнах с досието на Лонгтин. Предполагам, може да бъде наречен „нулевият пациент“. Чела си досието му, нали?

Замислих се за онова, което бяхме чели и обсъждали с Майкъл в колата. Звучеше налудничаво обаче.

— Изучавал е състоянието на Лонгтин и е искал да възпроизведе появата на дисоциативно личностно разстройство. Искал е да създаде множество личности.

Мичъл отново кимна.

— Единственото, от което се нуждаеше, бе благодатна почва. И я получи в лицето на двама ни с Майкъл. Начинът, по който умря майка ни. Травмата. Остави ни широко отворени. Чу записите…

Колата продължаваше да забавя ход. Не мисля, че натискаше газта.

— Майкъл няма брат — изрекох. — Ти си Майкъл.

Той поклати глава.

— Откриха Майкъл в гардероба на онзи мотел. Тогава службите за закрила на детето се обадиха в „Уиндъм Хол“. Патчън отиде да го прибере. Видях го как качва Майкъл в колата си и когато потегли, се затичах. Бях се скрил зад контейнерите за боклук и чаках полицията. Но когато го видях да отвежда брат ми, хукнах с всичка сила. Не можех да му позволя да отведе брат ми. Когато спря, и аз се намъкнах в колата. Без да мисля — просто дръпнах вратата и седнах до него. Отначало си помислих, че ще ми каже да се махам — заради начина, по който ме изгледа. Само че не го стори; вместо това потегли. Закара и двама ни в „Уиндъм Хол“. Бяхме само на четири години. Не бях взел под внимание факта, че никой друг не беше видял. Просто не можех да понеса мисълта да бъда разделен от Майкъл. Всеки имаше единствено другия. Вероятно бях и в шок. След като видях какво направи Макс.

От задния си джоб извади листа, който бе взел от музикалната кутийка на Никол Милиган. Подхвърли го в скута ми.

— Двамата с Майкъл сме родени на мръсен дюшек в наркоманско свърталище в Бруклин. Тази хартия е единственото доказателство, че съществувам.

Разгърнах листа. Беше акт за раждане, издаден от „Уиндъм Хол“ четири години след посочената рождена дата. Вписаното име беше Мичъл Арън Кеплър.

Навсякъде имаше кашони.

Натрупани покрай стените. Накамарени върху мебелите.

Във всяка стая, през която минаваха, цареше някакъв безпорядък. Столове, качени върху масите. Чаршафи, покриващи шкафовете. Огромни килими, навити на рула и опрени до стените или нахвърляни по ъглите. Картини по пода, а на стените над тях — тъмни петна там, където бяха висели. Прозорци с плътни завеси, дръпнати така, че да не позволяват на нито един лъч слънчева светлина да прониква отвън.

Завариха вратата към административния офис отворена. Отпред имаше няколко стола, покрити с драскотините и драсканиците на децата, които бяха седели на тях през годините.

Добс долови някакво движение във вътрешността на стаята. И Бегли го забеляза. Сянка до вътрешната стена, люшнала се там за момент и след това изчезнала.

Добс посочи на Бегли с жест да мине отляво. Притисна се до стената вдясно и се приближи до отворената врата, като с палец разкопчаваше предпазния ремък на кобура. Щом зае позиция, кимна на Бегли.

— Федерални агенти! — провикна се Бегли. — Излезте на открито, така че да ви виждаме!

Чу се силно тупване, последвано от трясък. Някой дрезгаво изруга.

От офиса излезе слаб, жилест мъж, преполовил шейсетте. На лицето му бе изписано объркване.

— Мога ли да ви помогна, господа?

Държеше револвер в ръка.

Доста внушителен.

— Истински ли е?

Държах акта за раждане непохватно с овързаните си ръце и прекарвах пръсти по засуканата златна шарка по края. Не можех да откъсна очи от името.

Мичъл Арън Кеплър.

Никол Милиган пак почна да блъска по капака на багажника. С юмрук, отново и отново. Туп, туп, туп…

Кракът му намери педала на газта и пак ускорихме. Подминахме още един знак за Итака — следващата отбивка, три километра.

— Когато пристигнахме в „Уиндъм Хол“, Патчън набързо ни натика в офиса си. Нареди ни да седнем на столовете отпред. Беше затворил вратата си, но въпреки това успявах да доловя някои от думите му — „Колко бързо може да дойдеш? Нямаме много време. Двойно. Ще струва двойно“.

Замълча за кратко.

— Тази част си я спомням най-добре. „Ще струва двойно“. Мисля, че ми се наби в съзнанието, понеже дилърът на Макс му бе казал същото предната нощ, когато Макс се мъчеше да си купи херо, трева, амфети или каквото там му трябваше, за да си задоволи наркоманските щения. Майкъл не обелваше и думица — вероятно бе в шок. Спомням си, че някой бе издълбал името си на облегалката за ръце. Майкъл постоянно прокарваше пръсти по буквите, без да спира, отново и отново, все едно чете Брайлово писмо. Фицджералд се появи след около час — наредиха ни да се обръщаме към него с „доктор Барт“. Когато пристигна, коленичи пред нас, хвана ни за ръце и ни увери, че всичко ще бъде наред.

Мичъл цъкна с език и хвърли бърз поглед през страничното стъкло.

— Мисля, че за секунда дори му повярвах. Знаех, че искам да му вярвам. Със сигурност Майкъл също. На тази възраст ти се иска да се доверяваш на възрастните, но всеки възрастен в живота ни ни беше разочаровал, беше ни лъгал и вероятно именно затова се бяхме оградили от останалия свят с непристъпна стена. Трябваше да се досетя, че и двамата лъжат, когато ни разделиха, но дори и тогава ни се искаше да вярваме.

Той сви вдясно по отбивката за Итака.

След още няколко завоя вече знаех къде отива.

След минута-две забелязахме пушека. Домът ми, който вече представляваше купчина димящи останки, изникна в далечината.

— Хвърлѝ оръжието! — изкрещя Бегли. Собственият му пистолет бе изваден и насочен към мъжа за части от секундата.

— Как влязохте? — попита мъжът, прицелил се с нетрепваща ръка в Бегли. — Това е частна собственост. В момента сте нарушители.

Добс вдигна ръце с дланите навън:

— ФБР. Имаме основание да вярваме, че Майкъл Кеплър може да се е запътил насам. Знаете ли кой е Майкъл Кеплър?

— Разбира се. Гледам новини.

— Свалете оръжието — рече Бегли с най-убедителната интонация, на която бе способен. — Вие ли сте Лоурънс Патчън?

Мъжът кимна.

— Покажете ми служебните си карти — каза. — Бавно.

Добс извади значката си и я протегна напред.

Мъжът примижа в опит да разчете написаното.

— Вие сте от Полицейското управление на Лос Анджелис. Нямате юрисдикция тук. Искам и двамата незабавно да напуснете.

— Боя се, че е невъзможно — възрази Бегли, като бавно се заизтегля вдясно на мъжа.

— Недейте! — изкрещя Патчън. — Никой да не мърда!

Револверът, „Колт Питон“, беше прекалено голям за него. Ръката му трепереше — или от тежестта на оръжието, или от нерви, а може би и от двете. Пръстът му докосна спусъка.

Бегли продължи да го заобикаля. Мъжът го следваше с дулото на револвера. Присвитите му очи се мятаха ту към Добс, ту към Бегли.

— Аз съм федерален агент — рече Бегли. — Този човек тук е детектив от отдел „Убийства“. Както ви каза, преследваме Майкъл Кеплър и имаме основание да смятаме, че се е насочил насам.

Дори това да говореше нещо на Патчън, лицето му не трепна.

— Хвърлете оръжието — заповяда той на Бегли.

— Боя се, че не мога.

„Питонът“ ревна като оръдие. Куршумът улучи Бегли в горната част на гърдите. Той се строполи назад, събаряйки няколко кашона. Когато дулото се насочи към Добс, той се хвърли встрани и се приземи с тежко тупване върху мраморния под. Прогърмя втори изстрел; куршумът се заби в стената над него. Добс се претърколи, като в движение извади пистолета и се прицели.

Патчън беше изчезнал.

Добс се изправи и се приближи към Бегли. Огромно червено петно разцъфваше върху небесносинята риза на агента. Локвата кръв под него се увеличаваше с всяка секунда. Отвори уста, опита да каже нещо, но не успя. По устните му имаше кръв. Давеше се, задушаваше се от собствената си кръв. Добс измъкна телефона си и набра 911, като не спираше да притиска раната.

Когато операторът вдигна, не му даде шанс да заговори:

— Обажда се детектив Гарет Добс, Полицейско управление — Лос Анджелис. Федерален агент е прострелян в сиропиталище „Уиндъм Хол“ в Лансинг. Огнестрелна рана в гърдите, вероятно перфорация на бял дроб. Изпратете помощ незабавно. Заподозреният е въоръжен и все още е в околността.

Никакъв отговор.

Погледна дисплея:

Имаше само една чертичка обхват.

Набра 911 повторно, но този път дори не успя да се свърже.

Първото обаждане се бе разпаднало, докато говореше. Нямаше представа дали операторът е чул нещо.

Ръката на Бегли бавно се повдигна. Сочеше вратата.

— Върви.

Тихо, едва доловимо. Кръвта бликна в устата на агента и обагри зъбите му в алено.

Добс поклати глава:

— В никакъв случай.

Ръката на Бегли се свлече върху гърдите му, отблъсна дланта на Добс и притисна раната. Между пръстите му започна да се процежда кръв.

— Ще ме намерят. Върви.

— Няма да изоставя ранен колега.

Бегли впи поглед в него. Устните му отново се отвориха, но в същия миг животът отлетя от очите му.

Когато домът ми изникна пред пас, Мичъл отби встрани. Не беше свил по нашата улица, а бе тръгнал по Хикъри и се бе качил до върха на хълма. Имението се простираше в долината под нас; алеята все още бе задръстена от линейки, пожарни и други автомобили, по всяка вероятност — на правоохранителните служби.

Колата подскочи, когато Мичъл изключи от скорост, и спря. Чух как Никол Милиган се претъркулва в багажника и се блъсва в задната седалка. Измуча приглушено.

Мичъл излезе от колата и застана до нея. Лицето му почервеня от гняв.

Гледаше надолу.

От видяното стомахът ми се преобърна. Изглеждаше нереално; все едно бе сцена от някакъв филм. Покривът приличаше на скелет. Половината от стените ги нямаше. Всички прозорци зееха. От всеки отвор излизаше черен пушек, който се издигаше към небето и обгръщаше руините на сградата.

Щом се качи в колата, го попитах:

— Мислиш ли, че е била вътре? Доктор Роуз?

Той не ми обърна внимание; потегли обратно по Хикъри до Данби Роуд и се върна на NY-13, откъдето пое към Дансинг.

— Мислиш ли, че е била в къщата? — повторих, изпънала врат, за да огледам още веднъж стълба дим. — Би трябвало да е успяла да се измъкне, нали?

Той продължи да се прави, че не ме чува. Пресегна се и пусна радиото. Натисна бутона за сканиране на честотите и продължи да държи пръста си върху него, докато улови някаква новинарска радиостанция.

— … охраната на университета „Корнел“ е била помолена да ограничи достъпа на студентите до моста, докато местните и федералните правоохранителни органи се опитват да съберат парчетата от пъзела на събитията, разиграли се тази сутрин. Защо преподавателка в „Корнел“ е скочила от любимия на всички мост и се е самоубила в пролома Фол Крийк, все още е неизвестно. Доктор Роуз Фицджералд, психолог, наскоро загуби съпруга си, доктор Бартън Фицджералд, известен психиатър и писател. Вероятно смъртта му ѝ е дошла в повече. Научихме, че в дома ѝ в Саут Хил има засилено полицейско присъствие. Получени са съобщения и за пожар в имението. Ще продължим да ви информираме за развоя на събитията. Наследниците на доктор Роуз Фицджералд са двете ѝ осиновени деца — дъщеря ѝ Меган и синът…

Мичъл изключи радиото, удари с юмрук по волана и изкрещя толкова силно, че сигурно и приятелчетата ви в Куонтико са го чули.

Колесникът на „Гълфстрийм G550“ докосна пистата на регионалното летище „Томпкинс“ в Итака. Гумите изсвириха. Гимбъл усети как реактивните двигатели включиха обратна тяга, чу как спирачните клапи се задействаха и почувства налягането, причинено от забавянето на хода. Вместо да погледне през илюминатора, тя продължи да се взира в тила на Майкъл Кеплър.

Той беше окован и седеше две редици пред нея, в предната част на малкия самолет, стиснал облегалката за ръце на седалката си. По време на полета почти не бе помръдвал. Може и да бе подремнал. Не можеше да се насили да разговаря с него. Фактите по случая, които се блъскаха из мозъка ѝ, ѝ бяха докарали ужасно главоболие.

Вела седеше срещу нея. Очите му бяха затворени.

Докато самолетът забавяше ход и се приближаваше към малкия терминал, телефонът ѝ избипка, сигнализирайки за получено съобщение, веднага след което иззвъня. Тя погледна дисплея, видя, че я търси Сами, и вдигна.

— Гимбъл.

— Добре, това е странно, затова не съм сигурен какво точно открих, но мисля, че трябва да знаеш. Какво ти е известно за камионите с полуремаркета?

— Че карат възмутително бавно, че обожават да ми секат пътя в натоварен трафик и че поне половината са собственост на „Уолмарт“.

— Карала ли си такова чудо?

— Сами, не съм в настроение да си играем на въпроси и отговори. Накъде биеш?

— Когато бяхме в хижата на Лонгтин, забелязах нещо странно в джипиес данните, които свалихме от камиона на Кеплър. Записващото устройство съхранява доста неща — пълни джипиес координати, скорост, данни за двигателя, потегляния, спирания… Аз лично се зарових в стойностите на оборотите в минута. Камиони като този на Кеплър карат максимално с около хиляда и деветстотин оборота в минута — доста по-малко от колите. Не надвишават две хиляди, за да не прегрее двигателят. Когато изолирах данните за маршрутите му, които съпоставихме с убийствата, се оказа, че камионът спира по някое време близо до магистралата. Когато отново тръгва, оборотите варират между хиляда и четири хиляди. Остават в този интервал при придвижването до всяко от местопрестъпленията и обратно, след което отново се смъкват до нормалните стойности под две хиляди, когато се връща на магистралата. Всеки път.

Гимбъл стисна очи.

— Не схващам. Искаш да ми кажеш, че е сменял превозното средство, за да извърши убийствата?

— Не само че го е сменял, но си е давал труда и да смъква записващото устройство от камиона и да го включва във второто возило — най-вероятно някакъв лек автомобил, не мога да кажа какъв. Когато се е връщал, вече извършил убийството, е измъквал устройството и го е слагал пак в камиона.

— И за какъв дявол му е да прави такова нещо? Това само го кара да изглежда виновен. Тегли права черта от него към всяко убийство.

— Аха — съгласи се Сами. — Точно така. Не би имало смисъл той да го прави.

Гимбъл се втренчи отново в тила на Кеплър.

— Но, виж, ако някой иска да го натопи… — Гласът ѝ секна.

— Аха.

Гимбъл издиша шумно.

Не мисля, че вече му пука дали го смятате за мен.

— Намери ли някакво доказателство, че има брат? — попита тя.

— Абсолютно никакво — отвърна Сами. — Точно както Вела каза. Няма данни за раждането му. Актът му за раждане е издаден от „Уиндъм Хол“, когато са го завели там на четиригодишна възраст. Напълно е възможно майка му да е родила и друго дете, което да не е било вписано в системата. Случва се, особено при бездомни или бедни жени. Не можах да открия къде е бил роден. Никакви ваксинации… абе изобщо никакви медицински сведения, точка. Нищо за първите му четири години. На практика не е съществувал, преди да го заведат в онова сиропиталище.

— „Онова сиропиталище“… — повтори Гимбъл. — Имаш ли представа дали искането за съдебна заповед на Вела е одобрено?

— Още не е подавал молба. Проверих в системата, преди да ти звънна. Искаш ли аз да подам?

Гимбъл погледна Вела. Очите му все още бяха затворени. Беше му наредила за не знам кой път да го стори, докато бяха в къщата на Лонгтин.

— Да, задействай нещата. Обади ми се веднага след като я одобрят.

— Разбира се — отвърна Сами. — А, и още нещо, шефке…

— Какво?

— Актът за раждане на Кеплър — подписан е от доктор Бартън Фицджералд.

Тя се намръщи:

— Нима на психиатрите е позволено?

— Не знам, но той специално го е сторил.

Самолетът се люшна и спря.

Очите на Вела рязко се отвориха.

Навън черен джип се приближи по пистата на шейсетина метра от тях. Шофьорът слезе и отвори вратите.

Гимбъл хвърли поглед на Кеплър.

— Обади ми се, когато уредиш това, Сами.

— Разбира се.

Разговорът прекъсна. Гимбъл провери есемесите си. Последният бе дошъл от Бегли преди трийсет и пет минути:

Тя го набра, но се включи гласова поща.

— Какво става? — попита Вела и завъртя глава, за да раздвижи схванатите си мускули.

— На какво разстояние оттук е „Уиндъм Хол“?

— Нямам представа.

Тя откопча предпазния си колан, кимна към Кеплър и се изправи.

— Качи арестанта в колата. Отиваме първо там.

Пак бяхме в движение.

Бързо.

Прекалено бързо.

— Майкъл, намали — помолих; едва си чувах гласа от ревящия двигател.

— Не ме наричай „Майкъл“ — изръмжа той.

— Мичъл, спри!

Той наби спирачка. Задницата на колата поднесе. Инерцията ме тласна напред, но предпазният колан ме отметна назад. Никол Милиган се блъсна в задната седалка с глухо тупване. Той не спря, но намали достатъчно, за да избегне сблъсъка с момченце на велосипед, вероятно запътило се към училище. Детето сви в храстите, за да ни заобиколи, и ни показа среден пръст, докато отпрашваше напред.

Майкъл вече бе натиснал отново газта.

— Къде отиваме?

Къщите отляво и отдясно прелитаха покрай нас с шеметна скорост. Бе превишил поне двойно ограничението на скоростта в жилищен район.

— Доктор Роуз трябваше да умре. Аз трябваше да я убия. Заслужил си бях правото да я убия. Полагаше ми се. — Думите изскачаха от устата му като картечен огън. Изплюваше ги — не конкретно към мен, а просто за да ги изкара от себе си. Ръцете му трепереха. Лицето му бе поаленяло. — Всички! — беснееше той. — Всички до един, проклети да са!

— Каза, че те бил държал в клетка — опитах да сменя темата, за да го поуспокоя.

— Моля?

— Доктор Барт. Каза, че те е държал в клетка.

Пръстите му барабаняха по волана. Не погледна към мен, когато заговори, продължи да се взира в пътя.

— Дадоха ви всичко. На теб и на Майкъл. Огромния дом. Добрите училища. Перфектния живот. Дадоха на теб и на него всичко, а мен тикнаха в дупка.

— Не разбирам.

— Тя знаеше. Знаеше за всичко, което правеше онзи тип.

— Доктор Роуз ли?

Той кимна.

— Нейна идея бе да ни разделят. Така ми каза той.

— Да ви разделят с Майкъл?

— Планът му от самото начало бе да използва наученото от Лонгтин и да пресъздаде появата на дисоциативно личностно разстройство у някого другиго. Но когато каза на доктор Роуз, че сме двама, а в системата е вписан само един, тя нареди на доктор Барт и Патчън да ни разделят незабавно — като две групи в експеримент. Нейна идея бе да вземе Майкъл, а мен да ме оставят в „Уиндъм Хол“. И двамата с Майкъл бяхме изживели една и съща травмираща случка. Той обаче получи два шанса. Онази кучка не само че начерта в детайли плана за разрушаване и на малкото останало непокътнато в съзнанията ни, но и успя да убеди доктор Барт какви точно трябва да бъдат моделите на вторичните ни личности. Затвърдиха решението си в мига, в който двамата с брат ми започнахме да водим различни животи. Убедиха ме, че аз съм той, а него измамиха да повярва, че той всъщност е мен. Тримата документираха животите ни до най-малките подробности. Доктор Барт ме караше да чета досиетата на Майкъл, да слушам записите на беседите им, да изживявам всичко, което се случва с него, и ги повтаряше отново и отново, докато почувстваше, че аз съм убеден, че това се е случило с мен. Наричаше ме „Майкъл“, и Господ да ми е на помощ, ако се назовях с истинското си име. Слушала си записите. Разбрала си какви ужасяващи неща правеше. Тикаше ме в онази стая, намираше някакъв начин да ме убеди, да ме пречупи, да направи изживяванията на Майкъл мои… — Гласът му секна за миг. — Когато си тръгваше, прекарвах часове в повтаряне на собственото си име, припомнях си деня си, онова, което ми се бе случило, колкото и нищожно да беше, за да се опитам да задържа спомена, но ставаше все по-трудно. Чувствах, че животът ми ми се изплъзва. Всичко се въртеше около Майкъл, Майкъл, Майкъл… Мен ме държаха на тъмно. Ядях. Спях. Позволяваше ми се да чета онова, което четеше Майкъл. Да живея така, както живееше Майкъл. Създадоха детайлни описания на всеки момент от фалшивите ни животи и ни ги набиваха в съзнанията. — Той притисна юмрук към слепоочието си и го завъртя яростно, след което се удари три пъти силно, сякаш да подчертае тезата си. — А Майкъл го караха да се мисли за мен — насилваха го да смята, че той е Мичъл, отново и отново, безброй сеанси, докато в един момент нито един от двама ни не знаеше кой е в действителност.

Усетих се, че не свалям поглед от косата му, докато говореше. От русата му коса.

Бях боядисала Майкъл рус в мотела.

Той улови погледа ми.

Добс опита да му окаже първа помощ, но знаеше, че е безсмислено. Куршумът бе минал през тялото му и когато понечи да го преобърне, за да види къде е изходната рана, откри петсантиметрова дупка на гърба му.

Отпусна го внимателно на земята.

Ръцете на Добс бяха покрити с кръв. Изтри ги в дънките си.

Чу как някъде по коридора, от посоката, откъдето бяха дошли, се отваря и затваря метална врата.

Изправи се, тикна телефона в джоба си, извади пистолета и се затича към входната врата.

В края на стълбите примигваше светлина.

Той взимаше по две стъпала наведнъж. Светлината идваше от място, на една трета от пътя надолу, задействана от сензор за движение в далечния ъгъл на стълбището. Металната врата бе в дъното. Яка стомана с метален прът — аварийна брава — в средата. Беше плътна, нямаше прозорче. Той коленичи, скри се зад ъгъла, пресегна се и натисна металния лост. Блъсна вратата, намъкна се светкавично вътре и огледа помещението с насочен напред пистолет. Въпреки че дългият коридор бе осветен от голи флуоресцентни крушки, висящи от тавана, те една по една започваха да потъмняват. Първо най-близката до него, после следващата. Изключваха се.

Още сензори за движение.

Всеки нагласен за кратък интервал — вероятно трийсет секунди.

Нито следа от Патчън.

Коридорът, изглежда, продължаваше напред и минаваше по цялата дължина на сградата. От двете му страни имаше повече от дузина врати на равни разстояния една от друга. Всичките бяха метални и на никоя не пишеше нищо. Поне от мястото, където бе приклекнал Добс, не се виждаше.

Всяка от вратите изчезваше заедно със светлината, поглъщаше я стягащата се прегръдка на пълния мрак.

Последната останала светната лампа бе във втората третина от коридора. Онази след нея, която висеше в края на коридора, изобщо не бе светвала. Явно Патчън бе изчезнал зад някоя от всичките врати. Добс се втурна напред. Лампите светваха поред над главата му. Врата отляво, след това врата отдясно.

Добс се пресегна и докосна бравите. Никоя не бе по-топла или по-влажна, или изобщо различна по някакъв начин от другата. Опита да завърти леко всяка. И двете поддадоха. Очите му набързо огледаха стената; откри ключа за ръчно спиране на лампите и го щракна. След това легна на пода и погледна под всяка от вратите.

Мерна бледа светлинка под тази отляво миг преди да угасне и всичко да потъне в мрак.

Пръстите му се свиха около бравата.

Преброи наум до три, завъртя я и рязко дръпна към себе си.

Движението задейства датчиците и наоколо стана светло.

Стълби.

Стъпала, покрити с черна гума, които потъваха в друга порция мрак. Стар метален парапет, прикрепен към стената вдясно.

Някъде отдолу Патчън изкрещя:

— Не исках да го застрелвам! Револверът гръмна сам!

— Тогава хвърли оръжието и излез бавно с ръце на тила! — кресна в отговор Добс.

Тишина.

Добс чуваше как долу капе вода. Нещо като мазе под мазето.

— Веднага, Патчън! — провикна се, стиснал здраво глока, насочен към черното нищо долу.

Когато Патчън заговори, гласът му звучеше близко:

— Добре. Идвам.

Добс се притисна към стената, все още стоеше приклекнал.

Отново звукът от капещата вода.

Патчън стреля.

Нажежените газове от дулото на „питона“ раздраха тъмнината с ослепителнобяла експлозия от светлина.

Звукът беше оглушителен.

Той прекара пръсти през косата си.

— Беше оставила кутийката от боята в кошчето в мотела. Купих същата. Как изглеждам? Мисля, че ми харесва да съм блондин.

Не бях сигурна дали мога да вярвам на каквото и да било, казано от него.

— Не съм Майкъл — натърти той, когато не отговорих. — Все още виждам разликите, дори ти да не си в състояние.

Грабна акта за раждане от ръцете ми и го прибра в джоба си.

Присвих очи:

— Ако не си Майкъл, защо тогава продължаваш да се правиш на него? Защо уби всички тези хора и натопи собствения си брат?

— Тогава не съществувах. И все още не съществувам. Този акт за раждане е единственото доказателство, с което разполагам. Майкъл, Майкъл, Майкъл, всички тези години като Майкъл. Нямах достъп до телевизия, до новини, до нищо. Животът ми беше една огромна бездна. Не ми позволяваха да съществувам. Държаха ме тикнат в дупка, докато Майкъл живееше. Докато двамата с него живеехте. Откраднаха ми всичко. Двайсет и шест години заминали ей така, докато Майкъл си живее живота. Не схващаш ли? Той си изживя полагащото му се. Вече е мой ред. — Изстреля едно след друго: — Алиса Тепър, Дарси Хаас, Айзък Дъроу, Селена Хенис, Касандра Шатли, Катрина Никълс и сладката Ники Милиган, която се подмята насам-натам в багажника — всеки един помогна на семейство Фицджералд и на Патчън да прикрият това. Той ги купи до един — някое-друго доларче в джоба им и работата е готова. И те откраднаха живота ми в не по-малка степен от семейство Фицджералд, затова аз отнех техните. Взех си това, което ми се полага. Възстанових справедливостта. Ако имаше начин да ги убия втори път, щях да го извърша. Това, което сторих с тях, е същинска проява на милосърдие в сравнение с онова, което ми причиниха те.

Той се извърна към мен и каза нещо, което не очаквах:

— Бях с теб на деветия ти рожден ден, Мег. Когато стана на десет, се видяхме четири пъти. И десетки пъти след това. Вечеряхме заедно. Като част от терапията доктор Барт от време на време ме водеше в къщата и ми позволяваше да бъда Майкъл за един ден. Това бяха моментите, заради които живеех. Винаги бе толкова мила с мен. Естествено нямаше и представа, че аз не съм той. Бедна ми е фантазията какво биха направили семейство Фицджералд с мен, ако ти бях казал истината. Ако нарушах по някакъв начин правилата на експериментите им. Веднъж спах в леглото на Майкъл. Станах посред нощ и се промъкнах при теб — спомняш ли си? Ти ме прегърна. Беше толкова спокойна. И до ден-днешен помня звуците, които издаваше, докато спеше онази нощ — всяко едно твое нежно дихание. Топлината на тялото ти, сгушено в моето. Нямаш представа как се бях вкопчил в този момент, колко пъти съм насилвал съзнанието си да го изживява отново и отново, за да се спася от мъченията на доктор Барт, от сеансите му. Ти беше единствената ярка светлина в живота ми.

Пресегна се и стисна ръката ми:

— Всичко, което съм правил, е било за теб, Мег. Ти си единственото нещо, което е имало някога смисъл за мен в малкото живот, който милостиво ми отпускаха. Скоро, след като Патчън умре, когато всички най-накрая са мъртви, ще намеря покой. А когато открият тялото на Никол и всички си помислят, че това е твоят труп, и ти ще си свободна. И двамата, най-сетне. Можем да сме щастливи. Обещавам ти, ще те направя щастлива.

И какво очакваше да му отговоря? Мислите ми бушуваха. Извърнах се към прозореца. Бях ходила в „Уиндъм Хол“ само няколко пъти със семейство Фицджералд, но разпознах пътя и разбрах, че сме близо.

Куршумът срещна металната врата от срещуположната страна на коридора с гръмко пинг! и рикошира настрани.

Зениците на Добс се бяха нагодили към тъмнината, затова бялата светкавица, изригнала от дулото, го ослепи за миг — припламване, обагрило всичко наоколо в мастиленочерно. Пред очите му танцуваха ярки петънца.

Преди ехото да е заглъхнало, Добс произведе четири изстрела, след това — още три, по посока на стълбите. Всеки път, когато дърпаше спусъка, проблясъците допълнително го объркваха. След седмия изстрел се насили да се изправи и хукна надолу, като взимаше по две стъпала наведнъж, и стреля още четири пъти в движение.

Всяка негова крачка задействаше сензорите един по един. Когато стигна най-долу, се хвърли със скок през стаята. Вряза се в някакви стари дървени столове, струпани до стената, и се приземи на пода. Стреляше като обезумял, с ръка, описваща широка дъга от ляво надясно, докато пистолетът заиздава глухи щраквания.

Той извади празния пълнител, измъкна резервен от задния си джоб, вкара го с удар в глока и придърпа затвора — всичко това, докато проучваше обстановката с очи, все още заслепени от рязката смяна на светлина и мрак.

Влажен бетонен под. Огромен промишлен бойлер и климатична инсталация до стената вляво, до стълбите. Сгъваеми маси, нахвърляни до столовете, в които се бе препънал. В средата имаше гигантски сифон. Цялото място миришеше на мухъл.

Той се сви зад масите.

Нито следа от Патчън.

Дори да го беше улучил, мъжът не бе издал и звук. А и по пода не се виждаше кръв.

— Нямате идея в какво се забърквате, детектив. Трябва да се махнете оттук, докато все още можете. Просто вървете. Аз съм ходещ мъртвец. Ако се повъртите още малко покрай мен, и вие ще го отнесете.

Ехото от гласа на Патчън се рееше между бетонните стени. Идваше отвсякъде и отникъде.

Светлините в мазето започнаха да примигват и да гаснат една по една трийсет секунди след последното регистрирано движение. Добс се насили да се размърда.

— Уби федерален агент, Патчън. Отиваш в затвора. Иглата те чака.

Патчън се засмя.

— Онова дете идва за мен. Усещам го. Смъртоносната инжекция ми се струва като Божия благословия в сравнение е онова, което ми предстои, ако ме спипа. По-вероятно е да налапам дулото, преди денят да е свършил.

— Мога да те защитя от Кеплър.

— Така ли мислите? Нямате никаква идея какво точно създаде Фицджералд.

— Хвърли оръжието и излез някъде, където да те виждам.

Още една лампа изгасна. Останаха две.

— Имам работа за вършене, детектив — отвърна Патчън. — А вие ме бавите. Ако не ме оставите на мира, няма да имам друг избор, освен да ви застрелям. Знаете, че ще го направя. Нямам какво да губя. А вие какво имате да губите, детектив? Някой чака ли ви в Лос Анджелис? Някой ще пророни ли сълза, ако отворя в гърдите ви същата дупка, каквато отворих в гърдите на партньора ви?

Последните две лампи изгаснаха за части от секундата една след друга.

Мазето потъна в пълен мрак.

И двамата мъже притихнаха.

Чуваше се само звукът от капещата вода.

Мичъл подмина „Уиндъм Хол“. Кракът му не отпусна нито за миг педала на газта, докато профучавахме покрай сиропиталището. Направи десен завой по Греъм, след това — още един по Уинтън. Кара по тясното платно до самия му край, след което сви вдясно по някакъв необозначен път. Асфалтовото покритие бе напукано и осеяно с дупки. От всяко възможно място надзъртаха треви и бурени — майката природа се трудеше усърдно, за да си възвърне изгубената територия.

— Къде отиваме? — попитах.

— Никога ли не сте минавали с доктор Барт по този път?

Поклатих глава.

— Нямаше как да влизам през парадния вход. Особено в странни часове. Някой можеше да ме види. Прекалено много деца се мотаеха наоколо. Прекалено много мънички любопитни очички. Че и възрастни. Персоналът. Криеха ме от всички. Само Майкъл можеше да влиза през главния вход, само Майкъл, а аз не бях винаги Майкъл. През цялото време, което прекарах тук, не мисля, че някой освен семейство Фицджералд и Патчън знаеше. Е, добре де, и Роланд.

— Роланд Ийдс?

— Когато трябваше да се измъкна, когато трябваше да остана сам, Роланд ме вадеше от клетката. Измъкваше ме през тази врата и след това ми помагаше да се прибера. Знаеше, че онова, което ми причиняват, е нередно. Не мисля, че разбра защо продължавам да се връщам. Всеки път, когато ми помагаше да се измъкна, се връщах.

— И защо?

— И къде да отида?

Колата забави ход. Вече едва пълзяхме. Над главите ни се протягаха дебели клони, дращеха по покрива. Пред нас се ширна поле, диво и обрасло с треви.

— Понякога виждах как другите момчета си играят, но Фицджералд веднага ме караше да се наведа, да не би да ме забележат. Чувах ги как се смеят, как подвикват, докато лежах притиснат в постелката пред седалката. Веднъж ме накара да стоя така повече от час.

Колата спря пред висока каменна стена с метална порта в средата. Мичъл изключи от скорост и разедини жиците под таблото. Двигателят се закашля и угасна.

— Крайна спирка, малка сестричке.

Измъкна от джоба на вратата ножицата с пурпурната дръжка. Остриетата бяха покрити със засъхнала кръв. Той притисна гръб в облегалката и трепна.

— Добре ме подреди, Мег. Няма да те лъжа. Дяволски боли, но не мога да те упрекна. И аз вероятно щях да постъпя по същия начин. Е, лично аз бих се насочил към бъбреците. Доста по-надолу, малко по-вляво или по-вдясно. Когато наръгваш някого в гърба, гледай да е в бъбреците.

Каза го така, все едно очакваше да си извадя тефтерчето и да почна да си водя записки, а защо не и да нарисувам схема, върху които после щеше да ме изпитва. Въпреки че лично аз пък бих предпочела другата опция. Ако тази ножица сега беше в ръцете ми, щях да я забия дълбоко във врага му или в окото му. Това с бъбреците ми се струваше прекалено бавно, прекалено милостиво.

Той се наведе напред и сряза монтажното тиксо около глезените ми. Свързаните ми ръце тъкмо докосваха дръжката на вратата, когато го чух да казва:

— Ако побегнеш, ще убия малката Ники. Ще я изкормя като свиня в кланица.

— Така или иначе ще я убиеш — отбелязах, без да пускам дръжката. — А и не я познавам. Може пък да си го заслужава. Какво те кара да мислиш, че ми дреме за нея?

— Защото те познавам по-добре, отколкото ти самата се познаваш. Чел съм и твоето досие, забрави ли? Доктор Фицджералд не криеше нищо от мен. Знам всичките ти мрачни тайни, желанията ти, копнежите ти, грешките ти, нещата, за които съжаляваш. Знам за родилното петънце с формата на сърце от вътрешната страна на бедрото ти. Знам, че го мразиш толкова, че дори си се опитала да го изрежеш, когато си била на десет години, и знам, че винаги, когато някой завре глава между краката ти за пръв път, очакваш неизбежния коментар, хапливата забележка. — Той се наведе толкова близо, че можех да усетя аромата на мента в дъха му. — Познавам те толкова добре, та съм сигурен, че дори ако изляза от колата и отворя вратата вместо теб, задничето ти няма да се отлепи от тази седалка. Не защото искаш да предпазиш оная кучка в багажника, а защото си любопитна какво ще ѝ се случи. Искаш място на първия ред, когато започне шоуто.

Пресегна се и ме погали по страната с дългите си пръсти. Дланта му бе топла. Полазиха ме тръпки. Опитах се да го отрека пред себе си, да си кажа, че това е от страха, от адреналина. Бях превъзходен лъжец. Недостатъчно добър обаче. Отдавна научих, че човек може да лъже околните, но няма как да не прозре собствените си тъпни, без значение колко пъти си ги повтаря. Затворих очи и му позволих да ме докосва, а някъде дълбоко в себе си не исках да спира.

Той прошепна:

— След още няколко часа всичко ще приключи, Мег. Всички ще са мъртви. Ще те заведа на безопасно място и ще ти покажа какво означава наистина да бъдеш обичана. Писано е да сме заедно. Съдбата го реши, когато ни събра преди толкова години и ни задържа един до друг. Няма значение кой или какво се е опитвало да се намърда между нас. Винаги сме били ти и аз. И винаги ще бъдем.

Без да отварям очи, притиснах лице към дланта му и вдигнах овързаните си ръце.

— Ако наистина ми се доверяваш, срежи и това тиксо. Нека ти помогна.

Пръстите му се плъзнаха надолу по лицето ми и проследиха извивката на врата ми, мушнаха се под тънкото потниче.

— Не веднага, но скоро. Все още имаме работа за вършене. Искам да извадиш нещо от жабката.

Когато отворих очи, бе седнал отново зад волана, а на устните му бе изгряла палава усмивка, все едно дълбоко вътре в него клокочеше някаква тайна и той с всички сили се сдържаше да не ми я издаде.

Натиснах бутона на жабката, но капакът не помръдна.

— Леко заяжда. Натисни го по-силно.

Послушах го. Тънка метална верижка придържаше капака, за да не се отвори прекалено много и съдържанието да се разпилее по пода. Върху опърпаните упътвания за колата имаше найлонова торбичка със закопчалка тип „цип“. Вътре бяха натикани стари касови бележки. Смяна на маслото, нови гуми, „Тако Бел“.

Измъкнах торбичката.

В нея имаше четири пера.

— Вземи ги. Надявам се, че ще ни стигнат. Очаквам доста гости. А и, разбира се, да не забравяме Ники.

— Разбира се — чух се да казвам, понеже какво друго можеше да отвърне човек на думи като тези.

Той ме целуна по страната, натисна лостчето за отваряне на багажника и слезе от колата. Аз също слязох. Огледах запуснатото поле. Толкова лесно можех да избягам. Вместо това обаче наблюдавах как той заобикаля колата и се приближава към багажника, откъдето Никол Милиган вече бе успяла да се измъкне. Гърчеше се на асфалта като умиращ червей. Мичъл не само бе омотал глезените ѝ, но и бе продължил да усуква монтажното тиксо нагоре и нагоре, чак до бедрата ѝ. Ръцете ѝ бяха овързани до лактите. Друго парче тиксо покриваше устата ѝ и бе омотано около главата ѝ няколко пъти; когато тръгнеше да го отлепва, сигурно щеше да изскубне половината ѝ коса. Без чужда помощ тя нямаше да стигне доникъде.

Мичъл тикна ножицата в задния си джоб, грабна извиващата се Никол като чувал с мръсно пране и я метна на рамо, като трепна, щом усети тежестта ѝ. Не беше се преоблякъл и голяма част от ризата на гърба му бе покрита със солидно тъмночервено петно. През дупката в плата, където го бях наръгала, се виждаше тиксо. Беше го използвал вместо лейкопласт. Полезно нещо с много приложения е това монтажно тиксо.

— Насам, Мег — рече той и се запъти към боядисаната в кафяво метална врата. — Вземи си раницата.

Грабнах я и го последвах, изоставайки на няколко крачки зад него.

Огромните кървясали очи на Никол Милиган дълбаеха дупки в мен, умоляваха ме за помощ, но не можех да направя нищо, освен да слушам задавените ѝ вопли. Докато я наблюдавах, се питах в кой момент гневът ще отстъпи място на страха, страхът — на съжалението, кога най-накрая ще се предаде. Питах се дали ще успея да разпозная тези промени в очите ѝ.

Светлината в далечния край на помещението примигна и оживя.

Добс вдигна пистолета си, готов за стрелба, но не дръпна спусъка, преди Патчън да стреля три пъти към тавана някъде от срещуположния край. Движението му активира две от лампите в мазето; куршумите му улучиха флуоресцентните крушки една след друга и всичко потъна в мрак.

Добс се изправи, насочил дулото натам, където забеляза присветването при изстрелите на другия мъж. Стреля три пъти на свой ред, после отново се свлече на пода. Също както и изстрелите на Патчън, и неговите прогърмяха оглушително, отскочиха от бетона и ехото им заглъхна бавно, като остави в ушите му единствено пронизително пищене.

След това чу звука от капеща вода.

И тишина.

Добс затвори очи, килна глава и се заслуша.

Звънене в ушите му.

Капене.

Влачене на крака.

Капене.

Патчън отново дръпна спусъка, но този път се разнесе само тихо изщракване. След това още четири. Беше свършил патроните.

Добс отвори очи.

Изправи се бавно. Не напълно — остана полуприклекнал. Тръгна с вдигнат пистолет, бавно заобиколи камарата маси и се насочи към отворената врата, като внимаваше да не вдига шум.

Тихи стъпки от далечния край на помещението.

Прицели се. Очите му отчаяно се мъчеха да открият мишената в непрогледната тъмнина. Безуспешно.

Чу се скърцането на отваряща се врата. След това нещо се блъсна в стената.

Светна друга лампа, този път от помещението встрани от голямото пространство. На около шест метра вляво от него се затвори врата. Някаква сянка изчезна от другата ѝ страна.

За кратко Добс успя да зърне отново мазето, преди вратата да се затвори и да спре достъпа на светлинката, мъждукаща оттатък.

Той пристъпи по бетонния под и притисна ухо към вратата.

Патчън изскочи от противоположната посока. Тичаше към него, а в ръка вместо револвер вече държеше малка брадвичка. Острието разсече въздуха и описа широка дъга, насочено към оръжието в дясната ръка на Добс. Той отскочи назад и се блъсна във вратата; наточеното острие проряза кожата му точно под рамото, докато полицаят падаше в стаята.

Приземи се по гръб. Пистолетът му изтрака о бетона и се плъзна нанякъде. Добс запълзя към другия край на помещението на четири крака, забързано, непохватно, като рак, а топлата кръв се процеждаше от подгизналия му ръкав и капеше по пода, като оставяше пътечка.

Патчън отново се нахвърли върху него и с пъшкане замахна повторно, този път отляво. Когато брадвичката прелетя със свистене покрай Добс, Патчън веднага нанесе удар в противоположна посока, изтиквайки полицая навътре в стаята. Облещените му очи бяха пълни с лудост. Замахна за трети път. Добс се блъсна в стената в дъното. Болка проряза ръката му. Повече инстинктивно, отколкото съзнателно, той се претърколи наляво. Острието изникна изневиделица и изтрака в бетона на сантиметри от мястото, където бе стоял преди частица от секундата.

Очакваше Патчън да замахне отново и бе готов да го срита в пищяла и да го извади от равновесие, но нападателят му хукна към вратата. Беше вън след миг, вратата зад гърба му се затръшна.

Резето се плъзна на мястото си.

Ключалката изщрака.

Добс опря гръб в стената и седна, впил поглед във вратата. Беше в шок. Придърпа колене плътно към гърдите си. Сърцето му биеше лудо. Лявата му ръка се пресегна и опипа дясната, притисна раната. Кръвта се процеждаше през пръстите му. Пое си рязко въздух; болката избухна от раненото му рамо и заля цялата му ръка, чак до връхчетата на пръстите.

Светът се килна на една страна. Причерня му. Тялото му се опитваше да се изключи. Насили се да се съсредоточи, да се хване здраво за настоящия момент.

Очите му обиколиха стените на малкото помещение.

Снимки.

Хиляди снимки.

И веднага разбра, че ако закрещи, никой няма да го чуе.

В същия миг светлините изгаснаха.

— Какво искаш да кажеш с това „няма да я одобрят“? — изрече Гимбъл в телефона. Беше на предната дясна седалка на джипа. Кеплър и Вела бяха отзад. Караха с бясна скорост из някакъв жилищен квартал. Ако се вярваше на шофьора им, бяха само на няколко минути път от сиропиталището.

— Опитах при двама различни съдии — отвърна Сами. — И двамата решиха, че нямаме достатъчно причини за обиск и изземване. Съдията от окръг Томпкинс, някой си Роудс, каза, че „Уиндъм Хол“ му е добре известно. Мястото било затворено заради съкращения в бюджета. Стара сграда, твърде скъпа за поддържане. Децата били преместени преди няколко месеца и постройката била обявена за събаряне. Ударихме на камък — в „Уиндъм Хол“ било имало и деца, и медицински досиета. Всички сякаш изведнъж скачат да защитават и двете. Обеща да се свърже с някакъв чиновник, за да разбере къде са преместили архивите, и като узнае, да ми се обади.

Гимбъл усети как лицето ѝ пламва.

— Изобщо не ми дреме за досиетата им! Искам достъп.

— Казах му. Той само отвърна, че ще накара някой да се свърже с мен.

Гимбъл въздъхна. Пръстите ѝ потрепнаха.

— Продължавай да опитваш. Да си успял случайно да се свържеш с Добс или с Бегли?

— Телефоните и на двамата ме прехвърлят веднага на гласова поща.

— Продължавай…

— … да опитвам — прекъсна я Сами. — Да, да.

Гимбъл затвори.

— Ето го, вдясно — посочи през прозореца шофьорът им.

Гимбъл се загледа в сградата, която бе поне с един стаж по-висока от околните. Огромна порта от ковано желязо препречваше алеята към входа. Шофьорът отби до интеркома и свали стъклото. Пресегна се и натисна бутона за повикване. Изчака секунда, отново натисна. Извърна се към Гимбъл:

— Никой не отговаря.

Тя излезе от джипа и се приближи до портата, впила поглед в алеята.

— Виждам две коли. Знаем ли какво карат Бегли и Добс?

Никой не отговори.

На задната седалка Вела тъкмо казваше нещо на Кеплър.

Гимбъл сграбчи бравата и я разтърси. Без резултат. Извади телефона си и набра първо Бегли, след това Добс. И двете обаждания бяха прехвърлени директно на гласова поща. Не познаваше Добс кой знае колко добре, но за Бегли бе необичайно да не отговаря толкова дълго. Ако бяха вътре и не вдигаха, вероятно бяха в беда.

Тя погледна шофьора:

— Можете ли да я избутате? С джипа?

Той поклати глава:

— Нямам разрешение за такова нещо.

— Мога да ви заповядам.

— Можете, но ще се обадя на шефа си за одобрение. Без съдебна заповед ни е необходимо обосновано подозрение.

— Двама агенти, с които не можем да се свържем, вероятно са в тази сграда — сопна се тя.

Беше млад. Очевидно се чувстваше неудобно. Поколеба се, хвърли поглед към портата.

— Ако изляза от джипа, за да позвъня на ръководен специален агент Гримсли, а през това време вие поемете контрола върху превозното средство, няма какво да сторя, за да ви спра.

И преди тя да каже нещо, той отвори вратата и извади телефона си.

От задната седалка Кеплър се обади:

— Знам кода.

Гимбъл се обърна и го изгледа.

Той ѝ каза цифрите.

Очите ѝ останаха впити в него за секунда. После се обърна към шофьора:

— Пробвайте.

Той въведе кода.

Нищо не се случи.

— Не става — рече той.

Кеплър се приведе напред:

— Натиснете #.

Шофьорът го стори.

Огромната порта изщрака и започна бавно да се отваря.

Двамата се качиха в джипа. Колата потегли. Гимбъл се извърна към Кеплър, но той заговори, преди да е казала каквото и да било:

— Ако замените цифрите с букви на клавиатурата, ще се получи „МИЧЪЛ“.

— Името на брат ти — проговори тя.

Кеплър кимна.

— Кога идва тук за последно?

Той се извърна и се загледа навън.

Паркираха зад белия „Нисан Роуг“. Другата кола беше „Волво“. Гимбъл прати номерата им на Сами с есемес. Отговорът му пристигна след минутка:

Тя отговори:

Извади глока от кобура, провери пълнителя, за да се убеди, че е зареден, издърпа затвора, вкара патрон в цевта и прибра оръжието под мишницата си.

— Вела, идваш с мен. — Обърна се към младия агент: — Искам да останете тук с арестанта. Ако не се върнем до десет минути, повикайте подкрепление. Разбрано?

— Да, госпожо.

Гимбъл изпъшка и излезе от джипа.

Ако беше погледнала към задната седалка, щеше да забележи как Вела крадешком плъзва ключа за белезниците към Кеплър. Тя обаче не видя нищо. Беше се устремила към входната врата.

— Стегни ѝ краката по-здраво — каза Мичъл, докато заобикаляше леглото.

Беше отворил кафявата метална врата, като бе въвел кода за сигурност. Опитах се да запомня цифрите, но пръстите му се движеха прекалено бързо. Зад вратата имаше малко преддверие, от което се влизаше в сградата. Имаше две стълбища — едното водеше нагоре, другото — надолу. Мичъл помъкна гърчещата се Никол Милиган към стълбищната площадка на третия етаж. Заради раната в рамото, тежестта на жената и всички тези стъпала, когато стигнахме горе, вече дишаше тежко. Помислих си дали да не го блъсна. Не бях сигурна. Никол можеше да пострада. Ножицата още бе в задния му джоб. Покритите със засъхнала кръв остриета блестяха под светлините на включилите се от сензорите за движение лампи. Можех да пробвам да я измъкна и да го наръгам отново.

Този път в бъбреците.

И в двата бъбрека, шибаняк такъв.

Но и в този случай имаше вероятност да изтърве Никол.

Стъпалата бяха тесни. Стръмни. Бетонни. Всяко падане можеше да се окаже фатално.

Затова не предприех нищо. Последвах го до най-горния стаж, стиснала с овързаните си ръце торбичката с перата като някакво жертвоприношение. Когато се качихме, той отвори метална врата, която водеше към коридор с врати от двете страни.

— Тук спяха — поясни, докато минавахме покрай множеството спални. Във всяка имаше по няколко двуетажни легла — в някои по две, в други по четири; в една по-просторна видях дори шест. Дюшеците обаче бяха изчезнали и бяха останали само голите пружини. Някои от чекмеджетата на скриновете също липсваха. Вратите на празните гардероби зееха широко отворени и разкриваха голите закачалки вътре.

— Подушваш ли това? — обадих се.

Не го видях да кимва, но предположих, че го е сторил.

— Газ. Патчън сигурно следва светлия пример на доктор Роуз. Огънят пречиства всичко. Така и така сградата е определена за събаряне — на практика ще им направи услуга.

Още една лампа примигна и се включи, докато вървяхме по коридора. Една зад нас пък угасна. Светеха само по двайсет-трийсет секунди.

— Ами ако драсне клечката, докато още сме тук?

Той не ми обърна внимание.

— Последната врата вляво, Мег. Натам сме се запътили.

Зад последната врата вляво се намираше поредната спалня. Едно-единствено легло бе долепено до далечната стена. Срещу него имаше някакво древно бюро, до което стоеше друго, без чекмеджета. Единствената стая, в която видях да има дюшек. Мичъл смъкна Никол от рамото си и я стовари върху леглото. Извади „свински опашки“ от джоба си, преряза тиксото от китките ѝ и ги завърза здраво за стълбците. След това сряза и омотаното около глезените ѝ, раздалечи краката ѝ със сила и завърза и тях.

— Стегни ѝ краката по-силно — повтори той.

Взирах се в пода. В дървото се бе просмукал бензин. Както и в стените. В ъглите лъщяха локвички. Тапетите. Навсякъде бе залято с бензин.

Посегнах към „свинската опашка“ на левия ѝ крак и се престорих, че я затягам.

Мичъл се намръщи, заобиколи леглото и дръпна пластмасовата лента толкова силно, че Никол трепна.

— Ето така се прави — рече, като стягаше и другия ѝ крак.

Държеше ножицата в свободната си ръка. Отваряше и затваряше остриетата разсеяно. Вдигна ножицата към лицето на Никол. Тя заклати трескаво глава напред-назад.

— Вярвам, че я помниш. Доктор Барт обожаваше да си играе с тях в онази негова малка стаичка, в тъмното. Помниш ли какво те караше да изричаш? Заставяше те да го прошепнеш, преди да се хвърлиш и да опиташ да ме наръгаш. И какво ставаше после?

Никол не му отговори. Нямаше как — заради тиксото. Но беше очевидно, че знае какво има предвид той.

Мичъл се наведе и прошепна в ухото ѝ:

— „Аз съм нощта. Аз съм смъртта. Аз съм покварата. Аз съм ти“.

Тя впи поглед в него. Цялото ѝ тяло се тресеше.

— Шепнеше го отново и отново. А в проклетата стаичка звукът все едно идваше отвсякъде, затова никога не знаех къде точно си, не и в онази непрогледна тъмнина. Само шепот, витаещ из мрака. И след това ме порязваше…

Движението му бе светкавично. Ножицата разсече страната ѝ с бързо, плавно движение и се върна в първоначална позиция още преди да потече първата струйка кръв. Не я поряза дълбоко, но пак беше достатъчно. Тя подскочи, загърчи се, изви гръб. Не успя да се премести на сантиметър. Нямаше да ходи никъде.

Стоях неподвижна.

Наблюдавах.

Какво друго можех да сторя?

Мичъл се засмя:

— Добре ме подреди. И то повече пъти, отколкото мога да преброя. Все още имам белези. Часове. Ти не спираше, той не ти позволяваше да спреш, не и докато личността ми не се оттеглеше и не отстъпеше място на другата. Малките му игрички, докато дращеше онези бележки и проверяваше диктофоните. „Мичъл, Мичъл, излез да си поиграем!“ И ако не беше „Мичъл“, беше „Майкъл“, и след това пак всичко отначало. Толкова пъти, толкова често, че вече не знаех кой съм. И как бих могъл да знам?

Той се наведе към нея. Устните му докоснаха челото ѝ.

— Колко ти плати, за да ме караш да пищя? Струваше ли си? Всичките тези „сеанси“? Ами ако сега вземем да изиграем една игра? Да видим колко ще издържиш, преди да се превърнеш в някой друг. Преди да поискаш да бъдеш някой друг. Днес ти ще си Мичъл, а аз ще играя теб. Няма нужда да ми плащаш. Ще изиграя ролята pro bono. Всичко в името на науката, нали така? В името на познанието. Да видим дали ще успеем да издигнем изследването на доктор Барт на следващото ниво.

Добс вдигна лявата си ръка — здравата си ръка — над главата и помаха. Движението му докара невъобразима болка, но проработи — лампата над него примигна и се включи.

Хич не му се искаше да поглежда към другата си ръка, но знаеше, че се налага. Сведе поглед и потръпна. Острието на брадвичката бе оставило разрез, поне два-три сантиметра дълбок и десет сантиметра дълъг, в горната част на ръката му, точно под рамото. Все още можеше да я движи, но почти не си усещаше пръстите — бяха безчувствени, ако не броим лекото боцкане, все едно бе спал върху тях и бяха изтръпнали. Кръвта щедро се стичаше по предмишницата му с всеки удар на сърцето. Виеше му се свят. Ако не спреше кръвоизлива възможно най-скоро, не след дълго щеше да припадне, ако не и нещо по-лошо.

Лампата примигна и угасна.

Добс изруга и отново размаха ръка.

Откъсна ивица плат от съсипаната си риза и я омота около раната. Болката се стрелна и стигна чак до гърба му. Той се облегна на стената, замижа и изчака гаденето да отмине, а бялата пелена — да се вдигне от очите му.

Стаята отново потъна в мрак.

Добс помаха.

Огледа ръката си.

Кръвта не бе спряла, но бе намаляла. Добре. Притесняваше се да не би острието да е засегнало някоя артерия. Въпреки че, ако бе така, вероятно досега да е мъртъв.

Опрял гръб в стената, за да не изгуби равновесие, Добс се изправи внимателно.

Светът около него се завъртя във вихрен танц.

Забеляза пистолета си, отхвръкнал в ъгъла, и го взе. Дясната му ръка беше безполезна, а с лявата хич го нямаше като стрелец, но в крайна сметка пистолет в която и да е ръка е за предпочитане пред липсата на пистолет. Прибра го в кобура.

Светлината отново угасна.

— Мамка ти… — промърмори Добс. Извади телефона. Изобщо не се учуди, като видя, че няма обхват. Включи фенерчето. Стените вероятно бяха каменни, с бетонна замазка. Бяха покрити с фотографии. Снимки на Майкъл Кеплър и Меган Фицджералд, стотици, от времето, когато са били малки деца, до наши дни. Не бяха подредени по определен начин. Изглеждаше, все едно някой ги е залепвал една по една, докато покрие всяко свободно пространство. Някои бяха пожълтели и опърпани, други сякаш бяха на не повече от седмица-две. Някъде бяха една върху друга.

До стената бе поставено походно легло, върху което, събрани на топка, бяха захвърлени мръсни чаршафи. До другата стена бяха подредени щайги за мляко; Добс надзърна вътре и видя дрехи. В една имаше само униформи на персонала от „Уиндъм Хол“, избелели от времето. В друга — мъжки дрехи. В трета — дамско бельо, сутиени и бикини, различни размери и цветове. Също както и снимките, някои бяха нови, а други — стари, на пръв поглед принадлежащи на тийнейджърка. Имаше и чифт червени дантелени прашки, които изглеждаха чисто нови. Добс веднага разбра, че са на Меган Фицджералд — някакъв вид трофеи, трупани с годините.

Приближи се до металната врата и заудря по нея.

— Отвори веднага, Патчън!

Отначало нямаше отговор. Когато Патчън заговори, звучеше, сякаш е на другия край на мазето:

— Тук държеше онова забравено от Бога дете. В тази стая.

— Майкъл ли? — провикна се Добс.

— Не, другия. Онзи, когото наричаше Мичъл.

Добс се намръщи:

— Кой е Мичъл?

Патчън не отговори. Вместо това се разнесе гръмко банг! Метал, който се удря в метал.

Добс задърпа дръжката. Без резултат.

— Пусни ме веднага! Ако съдействаш, ще мога да ти помогна.

Още едно банг! По-силно и по-мощно.

— Чувствах, че за вас ще е важно да видите тази стая, детектив. Изобщо някой трябваше да я види, преди всичко да изчезне. Най-великият успех на Фицджералд — нашият успех — е онзи, за който никой няма да говори. Може би зад затворени врати, в професионални кръгове, но никога публично. А и кой би повярвал на подобно нещо?

Банг!

— Какво правиш? — повиши глас Добс.

Отговорът на Патчън прозвуча малко измъчено. Беше се задъхал.

— Фицджералд определено бе факир, що се отнася до човешкото съзнание. Отиде си твърде рано. Бог знае какво щеше да постигне, ако му бяха отпуснати още едно-две десетилетия. Гордея се, че му помагах, макар и с малкото, на което бях способен. Роуз също — тя, разбира се, с доста повече. Но Барт отваряше врати в своята област, за чието съществуване повечето учени не се досещат… или пък нямат топки, за да се запитат дали да не проверят какво се крие зад тях. Истински пионер, който заслужава да бъде поставен наравно с Юнг и Фройд.

Банг!

— А, най-сетне! — провикна се Патчън. — Тия чугунени стари тръби, много са твърди!

— Патчън, отвори!

Добс разтърси вратата, изрита я, но тя едва помръдна. Краката му бяха като гумени; бе останал без сили от кръвозагубата.

— Още малко остава, детектив. Настанете се удобно. Предлагам ви да се помолите на своя Господ, ако вярвате в подобни неща.

Кодът, който ѝ бе издиктувал Кеплър, проработи и на входната врата на „Уиндъм Хол“ — цифрите, чиито буквени съответствия бяха М-И-Ч-Ъ-Л. Гимбъл стоеше във фоайето и се оглеждаше, когато чу дрънчащ металически звук някъде далеч отдолу.

Вела се приближи зад нея и килна глава настрани:

— Какво, по дяволите, е това?

Гимбъл измъкна пистолета си от кобура.

— Федерални агенти! Кой е там?!

Думите ѝ отекнаха в празното преддверие. Отговор не последва.

Вела също извади пистолета си и посочи към табелките по стените до някои от стълбищата.

— Административният офис е натам — рече.

Гимбъл кимна и тръгна по коридора с готово за стрелба оръжие. Нещо не беше наред. Прекалено спокойно беше. Косъмчетата на тила ѝ настръхнаха. Тя потрепери.

Откриха административния офис.

Откриха и Бегли.

Гимбъл ахна, като го видя проснат в огромна локва от собствената му кръв. Почернялата дупка на ризата му точно на гърдите. Махна на Вела да провери състоянието му. Докато той коленичеше до тялото, тя претърси малката стая — зад кашоните, под бюрото, навсякъде, където можеше да се крие някой.

Бяха сами.

Тя се извърна към Вела.

Пръстите му бяха допрени до врата на Бегли. Той поклати глава.

Отново се разнесе гръмкото металическо пинг! Звукът проехтя из сградата. Гимбъл не можеше да определи откъде идва.

На табелката на вратата пишеше „ДИРЕКТОР ЛОУРЪНС К. ПАТЧЪН“. На бюрото имаше друга, със същия надпис. До нея, редом с един полупълен кашон, бе изправена фотография в позлатена рамка — трима млади мъже със самодоволни усмивки, облечени в пуловери на „Корнел“. Първият бе по-млада версия на онзи от останалите снимки по стените — хилав, с високо чело и уши, малко по-големи, отколкото биха подхождали на главата му.

Лоурънс Патчън. Най-вероятно.

Тя разпозна втория — от авторската фотография на книгата „На парчета“. Също като Патчън, доктор Бартън Фицджералд беше доста по-млад, ранна версия на мъжа, когото бе опознала през изминалите няколко дни. Бе прегърнал през раменете Патчън и третия мъж. Отначало не се сети кой е по няколко причини: на снимката бе още дете, и с поне двайсетина килограма по-слаб. Не носеше очила. Косата му бе гъста и подстригана съвсем различно. Дори цветът ѝ бе друг. Не го разпозна поради всички гореизброени причини, плюс още една, онази, която мозъкът ѝ крещеше с всички сили — не го разпозна, понеже нямаше работа на тази снимка. Специален агент Омър Вела ѝ бе казвал, че е учил в „Бъркли“.

Когато се обърна към него, той вече не бе коленичил до трупа на Бегли. Бе застанал зад една празна етажерка, а пистолетът му сочеше право към нея.

— Патчън винаги е бил носталгичен идиот — рече Вела. — Не е за вярване: да събереш абсолютно всичко и да го изнесеш, а да оставиш нещо от този род на най-видното място, та да може цял свят да го види.

Гимбъл бавно се раздвижи. Пръстите ѝ се стегнаха около ръкохватката на пистолета. Показалецът ѝ се приплъзна върху скобата на спусъка.

— Какво значи това?

Той махна с оръжието си към нея:

— Остави пистолета на пода и го ритни към мен.

— Няма.

— Не искам да те убивам, но ще го сторя, ако се наложи.

Четиресет и шест сантиметра. На такава височина трябваше да вдигне глока, за да може да пусне куршум в гърдите или в главата му. Бързо движение на ръката. Помръдване на китката. Никакъв шанс да се прицели. Направо като в Дивия Запад.

— Няма да успееш да стреляш. Не и преди мен.

Гимбъл знаеше, че е прав, но това не правеше нещата по-лесни.

Тя пусна глока на пода и го подритна. Пистолетът се завъртя и се спря в локвата кръв до Бегли, близо до гърдите му.

Очите на Вела останаха приковани към нея.

— Иди зад бюрото и седни на стола му.

Вместо това Гимбъл направи крачка назад към вратата.

Вела присви устни:

— Ще ме накараш да те гръмна, нали?

Гимбъл отстъпи още една крачка.

— Ти си специален агент от Федералното бюро за разследване.

— Първо обаче бях учен. Психолог. Някои неща не са изцяло черно-бели. Не и така, както хора като теб биха предпочели. Някои неща са по-мащабни.

Пристъпи към нея.

Гимбъл направи още крачка назад.

— От самото начало ли си част от всичко това?

На лицето му бе изписано самодоволство.

— От доста време ме интересува.

— Можеше да го спреш. Не се налагаше да умира никой.

— При всеки експеримент определено количество лабораторни плъхове умират. — Вела дръпна спусъка. Куршумът се заби в стената на два-три сантиметра от лявата ѝ ръка. Той кимна към дървените столове пред вратата. — Сядай, Гимбъл. Няма да те моля трети път. Нямаме време.

Гимбъл погледна стола вляво. Очите ѝ се спряха върху издълбаната в подлакътника дума. Прочете я няколко пъти, преди да извърне поглед към Вела.

Той се усмихваше.

— Точно там започна всичко.

Думата всъщност не беше дума, а име.

Мичъл.

Металическото пинг проехтя отново, по-гръмко отпреди, последвано от тонк! Нещо очевидно се счупи при последния звук.

Някъде проехтя писък на жена.

Вела вдигна очи към тавана и се усмихна:

— Мичъл е тук. Подранил е.

Гимбъл направи още една крачка назад.

— Недей.

Пръстът на Гимбъл потрепна.

Тя се метна към коридора през отворената врата.

Вела стреля два пъти бързо един след друг — бам-бам!

И двата куршума прелетяха над нея и се забиха в стената.

Тя се претърколи, изправи се и приклекна.

Вела се затича към нея.

Гимбъл посегна вдясно от себе си, сграбчи основата на висока дървена закачалка за палта и я размаха като бейзболна бухалка. Дървото се строши в пищяла на Вела и наруши равновесието му. Той полетя напред, разперил ръце. Главата му се удари в мраморния под с отвратително хрущене. Пистолетът му отхвръкна.

Вела не помръдваше.

Имаше кръв — не отначало, появи се впоследствие, локва под слепоочието му, която нарастваше с всяка секунда. Кракът му потрепна в неволен спазъм.

Гимбъл се изправи. Дишаше тежко. Дясната ѝ ръка се тресеше. Посегна с лявата, улови китката си и започна да я масажира.

Измъкна телефона си.

Нямаше обхват.

Когато тръгна по коридора към вратата, усети, че някой я наблюдава. Замръзна на място.

Майкъл Кеплър стоеше, без да продума, с глок в ръката. Очите им се срещнаха. Нито един от двамата не помръдна.

Мичъл прокара острието на ножицата по предмишницата на Никол Милиган — от сгъвката на лакътя ѝ до китката, като натискаше точно толкова, че да пусне малко кръв, но да не засегне вените под кожата. Тя опита да се отдръпне, но „свинските опашки“ ограничаваха движенията ѝ. Главата ѝ се мяташе напред-назад; гледаше ту него, ту мен с подивели от ужас очи.

Изпищях отново.

Не че исках — просто викът ми се изплъзна.

Мичъл очевидно се забавляваше. Усмихна ми се:

— Искаш ли и ти да пробваш?

Поклатих глава.

— Причинявала е същото и на теб — рече той. — Виждал съм белезите ти. Когато доктор Барт те заключваше в тъмната стая, кой още беше там според теб?

Сведох очи към ръцете си. Към тънките бели линии по тях — около дузина на лявата, още осем на дясната. Ако носех блуза с дълги ръкави, щях да ги дръпна надолу, да се прикрия, но за съжаление бях с потник. Вместо това ги потърках. Скръстих ръце:

— Беше много отдавна.

— Това не го прави редно или приемливо. Онова, което той ти причини. И тя. Ти беше само едно малко момиче. Нямаше право. Ти му се довери — също както и аз, и Майкъл — а той се отнасяше с нас като с предмети, които може да използва и после да захвърли на боклука.

Хвърлих поглед към Никол, към умоляващите ѝ очи.

— Той използва и нея.

— Не така, както използва нас.

— Тя искаше да стане психолог. Той ѝ обеща, че ще ѝ помогне — ще каже някоя-друга добра дума на преподавателите ѝ в „Корнел“, ще ѝ напише препоръки… Дори каза, че ще цитира приноса ѝ в изследването, когато го публикува.

Мичъл се изсмя:

— Изобщо не възнамеряваше да го публикува!

— Поне не в обичайните канали — отвърнах аз. — Но си има място за неща като тези.

— Откъде знаеш?

Заобиколих леглото и прокарах пръст по китката на Никол.

— Говорехме си, нали, Ники? През цялото това време в тъмната стая. Невинаги за нещата, които искаше доктор Барт. Понякога си говорехме.

Никол кимна.

— Тя не ти е приятелка — възрази рязко Мичъл. — Нас ни измъчваха — той, тя, всички.

Замахна и разсече и другата ръка на Никол. Тя трепна, опита да се отдръпне, но безуспешно. Пръстите ѝ се свиха около моите.

Затворих очи. Извърнах глава.

— Искам да гледаш — заяви Мичъл.

— Защо?

— Защото го правя за теб.

— Но аз не искам.

— Но именно от това имаш нужда.

Мичъл заобиколи леглото. Очите му не се отделяха от острието на ножицата и от малката червена капчица, която се стичаше по метала. Извъртя я леко и загледа как кръвта се плъзга по другата страна. Свали обувките и чорапите на Никол и ги захвърли в ъгъла. Прокара връхчето на ножицата по дясното ѝ ходило. Остави едва видима чертичка, без да пробива кожата.

— Имаш ли гъдел, Ники?

Пръстите ѝ се свиха, краката ѝ се замятаха, но „свинските опашки“ ги удържаха по местата им.

Мичъл започна да кълца с плавни, бързи движения. Първо десния крак, след това левия. Порязванията бяха дълбоки. Никол нададе вой, приглушен от тиксото. Очите ѝ се напълниха със сълзи.

Чу се трясък, след което — изстрел някъде откъм стълбите.

Мичъл рязко вдигна глава.

Още два бързи изстрела.

— Тук са — рече той. — Трябва да побързаме.

— Не я убивай. Моля те!

Мичъл се направи, че не ме чува. Облиза устни и се огледа:

— Къде ти е раницата?

Сведох очи. Раницата ми бе облегната до леглото.

— Извади всичко и го разхвърляй наоколо. Сложи това-онова и върху леглото. Когато след пожара почнат да ровят, искаме да повярват, че тялото е твое.

Изстрелите означаваха „полиция“.

Изстрелите означаваха „помощ“.

— Горе сме! — изкрещях аз.

Кеплър се взираше в нея.

Ръката на Гимбъл инстинктивно посегна към раменния кобур.

Беше празен.

Глокът ѝ бе зад нея, до трупа на Бегли.

Очите ѝ се преместиха върху пистолета на Вела, който бе на пода на поне два метра и половина от нея.

Кеплър не помръдна.

— Доверих ти се — рече Гимбъл. — Доведох те тук.

Опитваше се да не гледа оръжието в ръцете му; съсредоточи се върху лицето му.

— Откъде взе това?

Не че вече не знаеше. Помисли си за младия агент, когото бе оставила сам с него в джипа.

Кеплър изгледа тялото на Вела и нарастващата локва кръв до главата му. Забеляза пистолета до него. Видя, че и Гимбъл гледа натам. Вдигна глока и го насочи към нея:

— Вие ли го убихте?

Гимбъл бавно вдигна ръце:

— Свали пистолета, Майкъл.

— Горе сме! — Женски глас, проехтял над главите им.

Кеплър извърна глава:

— Меган!

Гимбъл скочи към пистолета на Вела. Стовари се на пода с глухо тупване и се плъзна по мрамора. Пръстите ѝ докопаха глока му, сграбчиха ръкохватката и се обвиха около спусъка. Претърколи се настрани, седна и насочи дулото към Кеплър.

Който беше изчезнал.

— Мамицата му!

Тя се изправи и се втурна по коридора.

Тъкмо се бе заизкачвала по стълбите, които почваха от входа, когато чу изстрел някъде отдолу.

Далечен.

Погребан.

Добс.

Не можеше да не е Добс.

Добс чу изстрели някъде отгоре. Сигурен бе. Размаха ръка, за да активира датчика за движение, който включваше лампата.

Стисна пистолета в лявата си ръка и го насочи към тавана. Дръпна спусъка и стреля три пъти бързо. По пода се посипаха късчета гипсокартон.

Знаеше, че няма смисъл да крещи, но пък изстрелите все можеха да бъдат чути от някого.

— Наистина ли искате да ги домъкнете тук, детектив?

Гласът на Патчън звучеше така, все едно бе точно от другата страна на вратата.

Нямаше как куршумът да пробие метала. Пистолетът му бе зареден с патрони с кух връх. Не бяха предназначени за проникване. Ако стреляше към вратата, по-вероятно бе да нарани себе си при рикошет, отколкото да улучи Патчън.

— Ако гръмнете към вратата, може да изскочи искра, детектив. Повярвайте ми, никой от нас не иска подобно нещо.

Лампата отново угасна.

Добс помаха и я включи.

— Какво правите там?

— Били ли сте на кръстопът? Имало ли е в живота ви момент, който поставя под въпрос всичко, което сте правили, и ви предлага два различни пътя, по които можете да поемете? Не задължително „верен път“ и „грешен път“ — просто два пътя, които водят в различни посоки?

Добс не отговори. Нямаше идея какво би могъл да каже.

Патчън продължи:

— Наскоро се озовах именно в такава ситуация — след като научих за смъртта на Фицджералд. Двамата с Роуз може и да сме били посветени в изследването му, в напредъка му, но нито един от нас не таеше илюзии, че можем да контролираме създаденото от него. Мичъл слушаше само него. Страхуваше се само от него. Когато Фицджералд си замина, лъвът избяга от клетката. И пред мен се откриха две възможности — да се опитам да пленя звяра отново и да продължа изследването по други начини, или да сложа край на експеримента. Заедно с Роуз можехме да продължим — определено има още какво да бъде научено. Но без нея… е, склонен съм да си призная, че не съм достатъчно силен. Когато видях по новините как къщата ѝ гори, знаех, че тя вече е взела решение и за двама ни.

— Тя не умря в дома си. Скочи от моста в „Корнел“ — съобщи Добс. Не за да поддържа разговора, а защото знаеше, че докато Патчън говори, не върши нещо друго. Трябваше да си спечели време.

— Скочила е?!

— Точно тъй.

— Е, така или иначе крайният резултат е един и същ — мъртва е — рече Патчън. — Семейство Фицджералд го няма. Финансирането ни също. Като вземем предвид гореизброено, един от въпросните пътища вече изглежда малко по-светъл от другия. Вече знам какво трябва да се направи. Аз съм просто закуска за този лъв, детектив. Сигурен бях, че ще ме погне и че мое задължение е да го умъртвя. Наех някого… надявах се, че ще може… но… е, накратко — не успя. И сега аз съм на ход. Ако Мичъл вече не е тук, значи скоро ще пристигне. А огънят убива дори и най-злокобния вирус — Роуз много добре го знаеше.

Добс надушваше газта, нахлуваща изпод вратата. Силите му бяха на привършване. Не осъзнаваше, че е паднал, докато не усети как главата му изтрака върху студения под.

Чу силно изщракване.

Всичко наоколо отново притъмня.

— Гасим лампите, детектив.

Добс се насили да вдигне ръка и да помаха. Нищо не се случи. Патчън явно бе изключил главния бушон.

Чух как Майкъл вика името ми някъде из сградата и в същото време гледах право към него.

Мичъл килна глава и се ухили.

— Казах ти, Мег. — Дари ме с противна, извратена усмивка. — Провикни се още веднъж. Примами го тук. Доведи го при нас.

Никол се мяташе на леглото.

Мичъл постави длан върху гърдите ѝ и я натисна надолу, принуждавайки я да застане неподвижно. Окървавената ножица блестеше в ръката му.

— Не… — Затътрих се назад, докато краката ми опряха в рамката на леглото.

— Всичко е наред, Мег. Няма да го нараня. Обещавам.

Обаче знаех, че ще го стори.

Светлините изгаснаха. Всички изведнъж.

Светът потъна в мрак.

Метнах се към Мичъл. Хвърлих се с раменете напред и го блъснах в корема. Беше доста по-едър от мен, но успях да го изненадам и чух как въздухът изскача от дробовете му и се изтръгва от устните му с влажно ахване. Ножицата изтрополи на пода. Паднах на колене и заопипвах мръсната дървена повърхност. Когато докоснах ножицата, сграбчих дръжката и мушнах в пространството пред себе си. За жалост Мичъл не беше там.

Чух го някъде отдясно. Замахнах натам.

Нищо.

С другата ръка заопипвах слепешката във всички посоки. Пръстите ми загребваха въздух. Не го достигах. Вместо това ръката ми се удари в стената и се плъзна по лющещия се тапет, напоен с бензин.

— Защо не драснеш клечка кибрит, Мег? Така ще виждаш по-добре.

Някъде отпред бликна светлина. Стори ми се ослепителна след непрогледната тъмнина. Мичъл стоеше на метър и половина от мен, а между палеца и показалеца му пламтеше кибритена клечка. Той се ухили и я пусна на земята.

Оттласнах се от пода, хвърлих се към светлината, към гласа му, с ножицата насочена пред мен.

Отново не улучих.

С крайчеца на окото си долових движението на тъмна сянка, фантом, сновящ наоколо.

— Помниш тази ножица, нали, Мег? Бас ловя, че усещането е прекрасно. Все едно докосваш стар приятел. Кара те да се чувстваш силна, да повярваш, че държиш нещата в свои ръце.

Нещо прошумоля отляво, след което разсече дланта ми. Изпищях и се отдръпнах. Притиснах ръката към гърдите си. Топлата кръв шуртеше през пръстите ми.

— Донесох си свой собствен нож — прошепна тихо Мичъл. — Тъмната стая винаги е била по-интересна, когато всеки е вложил нещо в играта, не мислиш ли? Никога обаче не съм играл с трима души. Доктор Барт предпочиташе с двама.

Той отново се размърда. Никол Милиган подскочи толкова силно, че рамката на леглото се удари в стената. Мучеше, тиксото не ѝ позволяваше да извика.

Той отново я поряза.

— Как ми се иска да разполагахме с повечко време — изрече, неизвестно как озовал се в другия край на стаята.

Свлякох се на пода и запълзях към леглото. Бензинът се просмукваше в дънките ми. Мястото, където ме бе клъцнал, гореше. Сподавих писъка си. Сърцето ми биеше така лудо, че го усещах в гърлото си.

Отново се блъснах в металната рамка на леглото и застинах.

Заслушах се.

Мичъл не се движеше.

Никол Милиган се гърчеше.

Леглото изскърца.

Стаята бе потънала в непрогледен мрак.

Посегнах напред, напипах крака на Никол и прерязах „свинската опашка“.

Острието на ножа на Мичъл просвистя из въздуха, пропусна на сантиметри ръката ми и издрънча о ножицата. Ритнах слепешката, улучих крака му и бързо се преместих до главата на Никол. Срязах „свинската опашка“ на едната ѝ ръка и се претърколих под леглото, преди Мичъл отново да замахне към мен. Измъкнах се от другата страна и освободих и другата ѝ ръка.

Чух го да тича. Тежки стъпки по дървения под.

Пъхнах се отново под леглото и се придърпах към долния му край. Чух как Никол сяда.

Ножът на Мичъл се вряза със сила в мястото, където се бе намирала допреди секунда. Сигурно го заби до ръкохватката, понеже, когато го издърпа, повлече дюшека.

Измъкнах се изпод леглото.

Изправих се.

Срязах последната „свинска опашка“ — на крака ѝ — и я дръпнах. Стоварихме се на пода, тя падна отгоре ми, докато Мичъл мушкаше яростно.

— Бягай! — прошепнах. Избутах Никол от мен, претърколих се и седнах, стиснала ножицата, с наострени уши.

Мичъл не помръдваше.

Единственият звук в стаята идваше от Никол, която лазеше към вратата. Въпреки че не я виждах, явно опита да се изправи, понеже нададе приглушен вопъл. Представих си порязванията по краката ѝ, бензина по пода… паренето. Тя се строполи отново на колене и залази към вратата.

— Остави я на мира, Мичъл — обадих се.

Очите ми се бяха нагодили към тъмнината толкова, че да го забележа — стоеше притиснат до стената в най-далечния ъгъл. Долових слабия отблясък на острието в ръката му и бялото на очите му. Гледаше право към мен.

Отначало само се усмихваше. След това се наведе напред.

— Намислил съм си число между едно и пет, Мег.

Още една кибритена клечка изсъска в ръката му и оживя.

Скочих и се хвърлих към вратата. Сграбчих китката на Никол, преметнах я през рамото си и я изправих на крака. Тя размаха ръце, удари ме, опита да се откъсне от мен. Дръпнах я за косата, повлякох я напред и се обърнах само за миг.

Зад нас Мичъл рече тихо:

— Три. Числото беше три.

Той хвърли клечката във въздуха и се втурна след нас.

Всичко потъна в мрак.

Гимбъл застина на стълбите.

Чу стъпките на Майкъл някъде отгоре. Отдалечаваха се и бързо заглъхваха.

Отдолу ехото от изстрелите също отшумя.

Стоеше неподвижно в абсолютната тъмница. Тишина.

Телефонът ѝ бе в задния джоб. Измъкна го и включи фенерчето. Тесният лъч светлина обиколи стените, стъпалата нагоре, стъпалата надолу. Откъм втория етаж се носеше едва доловима миризма на бензин.

Кеплър е горе.

Добс е долу.

Тя погледна дисплея — нямаше обхват.

Пръстите ѝ потрепнаха.

Без да губи повече време в размисъл, Гимбъл се обърна и се затича надолу. Лъчът на фенерчето танцуваше пред нея. Стигнала в основата на стълбището, видя метална врата. С насочен напред пистолет я бутна, мина през нея и се озова в дълъг коридор с врати от двете страни. Всички затворени. Всички метални.

Замисли се дали да не го повика, но се отказа. Все пак беше стрелял по нещо или по някого. А и единственото, което Гимбъл имаше на своя страна, беше елементът на изненадата.

Първите три врати бяха заключени.

Четвъртата водеше към килер, пълен с неща за почистване — препарати, мопове, метли, хартиени кърпи. Затвори вратата и бутна следващата.

Заключена.

С още няколко крачки се приближи до други две врати. Както повечето, тази отдясно бе заключена. Онази вляво водеше към друго стълбище, спускащо се още по-надолу в основите на сградата. Мирисът на развалени яйца я блъсна в носа, плътен и застоял, миризма, която не можеш да объркаш — на меркаптана, който добавят към природния газ.

Лъчът на фенерчето пробяга по стълбището. Стените бяха боядисани в убито сиво. Всяко стъпало бе покрито с гума. Към стената бе прикрепен метален парапет. Надолу имаше само мрак.

Някъде капеше вода.

Тя чу приглушено тупване, все едно някой блъска по дебела стена. Последва вик — едва доловим, отдалеч.

Добс.

Гимбъл изключи фенерчето.

Пълен мрак.

Трябваше да вземе решение.

Можеше да продължи на светло, което щеше да издаде позицията ѝ, или пък да върви слепешком. Така или иначе онзи, който я чакаше долу, имаше предимство, тя прекрасно разбираше това. Не можеше да се върне — не и като знаеше, че Добс се нуждае от помощ.

Заслиза по стълбите, бавно, отмерено, като даваше на очите си време да свикнат с тъмнината. Пистолетът бе в дясната ѝ ръка и бе насочен напред. Лявата бе зад оръжието, стиснала телефона, а пръстът ѝ бе върху бутона на фенерчето.

С всяка нейна стъпка миризмата на газ се усилваше. Беше примесена с мирис на плесен, като във влажно мазе. Гимбъл стигна в основата на стълбите, приклекна и опита да се огледа. Различаваше само очертания — нещо голямо до отсрещната стена, може би парен котел или климатична система.

Чу прошумоляване вляво, до ъгъла, зад няколко големи кашона, и се извъртя по посока на звука.

— Ако стреляте и улучите нещо метално, искрата ще възпламени газта. — Гласът бе тих, едва доловим. — Моля ви, направете го. Предизвиквам ви.

Гимбъл натисна бутона на фенерчето.

Лъчът проряза тъмнината. Надяваше се, че светлината ще заслепи онзи, който бе там, но дори и да бе станало, тя нямаше как да разбере. Откри, че се е озовала лице в лице с мъж на шейсетина години с пооредяла коса и измачкан костюм, с вратовръзка накриво и покрити с прах мокасини. Мъжът се втурна към нея, лицето му бе изкривено в гримаса. Чак тогава тя видя брадвичката в ръката му, замахваща към нея, и острието ѝ, което проряза въздуха със свистене.

Кибритената клечка изхвръкна от пръстите на Мичъл и заплува из въздуха, ярък проблясък, все едно на забавен каданс. Отскочи от касата на вратата и се приземи в локвичката бензин в коридора. За секунда си помислих, че угасна. Реших, че въздушното течение, предизвикано от хвърлянето ѝ, я е изгасило. Или пък самата течност. За секунда пламъчето избледня, но после изсъска, оживя и подхвана първо локвата, а сетне — и бензиновата „пътечка“ в коридора. Пламъкът се прехвърли върху стените, тапетите и навсякъде, където бе разлята запалителната течност.

Дръпнах с все сила Никол в стаята вдясно от нас точно в мига, в който синият пламък се втурна по коридора, точно където бяхме стояли допреди секунда. Двете се стоварихме на пода, преплели ръце и крака.

— Меган!

Някой изкрещя името ми, но викът дойде не от стаята, където бяхме преди, дори не и откъм тази посока; звукът дойде от противоположния край на коридора.

— Майкъл! — изкрещях. — Мичъл е! Истински е! Има нож! Опитва да ни убие!

Никол се завъртя в опит да стане. Беше изпаднала в истерия. Бях изпуснала ножицата на земята и тя посегна към нея, но не я стигна. Сграбчих я за ръцете и я приковах към пода по гръб.

— Къде сте? — извика Майкъл.

— Тук!

Което изобщо не му помогна. Стаите бяха прекалено много; не можеше да ни види.

Никол ме ритна с коляно в корема и ми изкара въздуха. Претърколих се настрани, закашлях се. Тя запълзя по пода. Хванах я за косата и я дръпнах назад. Ръката ѝ се стрелна напред, дългите ѝ нокти драскаха във въздуха, търсеха очите ми. Свих юмрук и с всичка сила я цапардосах по главата отстрани. Това я позашемети, но изобщо не я забави. Някак си успя да докопа ножицата; замахна към мен, леко одраска рамото ми и запълзя към вратата. Фраснах я по тила. Не че исках, но иначе нямаше оправия. Не можех да я оставя да избяга навън — стъпалата ѝ, коленете ѝ, бедрата ѝ, цялото ѝ тяло бе накиснато в бензин.

Тя се строполи на пода по лице.

Застина.

Разтърсих я, но тя не помръдваше.

— Мамка му! Мамка му!

Под тавана се бе образувал гъст облак от черен пушек. Трябваше да се махнем оттук. Не можех да я нося. Грабнах ножицата от ръката ѝ и се втурнах към коридора.

— Майкъл! — изкрещях отново.

Следващото вдишване изпълни дробовете ми с дим. Свлякох се на колене и се опитах да го изкашлям. Очите ми горяха. Бях чела, че по време на пожар именно пушекът те убива, не пламъците. Тогава ми се струваше твърде невероятно, но сега, когато се давех и се борех за глътка въздух, бях доста по-склонна да повярвам.

Тогава го видях — на около три метра от мен нататък по коридора. Стискаше пистолет, бе вдигнал яката на ризата си пред устата. Присви очи, забеляза ме и тръгна към мен, като избягваше пламъците.

В другия край на коридора Мичъл изрева — ужасяващ, гърлен крясък. Щом го зърна, Майкъл замръзна. Докато се опомни и вдигне пистолета, вече бе прекалено късно. Мичъл се втурна покрай мен, метна се във въздуха и улови Майкъл за кръста. Пистолетът отхвръкна. Загубих следите на ножа. И двамата се стовариха на пода. Пламъците ги обгърнаха.

Гимбъл се хвърли вляво и се блъсна в купчината сгъваеми метални столове до стената. Телефонът ѝ се плъзна по пода и спря до климатичната система. Брадвичката изсвири край лицето ѝ; чу изсвистяването, когато той я вдигна, за да нанесе втори удар.

Гимбъл се претърколи вляво. Метални крака се забиха в гърба ѝ. Острието се спусна и изтрака силно о един стол. Докато се мяташе встрани, по-далеч от камарата, тя се молеше само да не изскочи искра. Приземи се с глухо тупване на бетона и трепна от болка, когато лявата ѝ ръка се изви под странен ъгъл под тялото ѝ. Веднага обаче скочи на крака и вдигна глока.

— Федерален агент съм!

Мъжът се извърна към нея и отново замахна с брадвичката. Налудничава усмивка изкриви устните му.

— Вие нарушавате границите на частен имот и сте насочили пистолет към мен. Просто се защитавам. Как смеете да заплашвате, беззащитен стар човек?!

Хвърли се към нея, вдигнал брадвичката над главата си.

Гимбъл отскочи и замахна да го удари. Успя само леко да го закачи. Той се блъсна в климатичната система и се извърна към нея. Кимна към вратата в ъгъла:

— Приятелят ви умира там. Оставете ме на мира и може и да го спасите.

Фенерчето на Гимбъл го осветяваше отдолу. Сянката му се очертаваше на стената и част от тавана, надвиснала над нея. Той се закашля, задавен от дима. Миризмата на газ ставаше все по-тежка.

Гимбъл насочи пистолета към него.

— Хвърлете брадвата.

Той килна глава:

— Вече го обсъдихме. Експлозията от оръжието ви ще подпали газта. Знаете, че ще стане точно така.

— Може пък да съм в настроение да рискувам.

Той отново се закашля.

— Колко добър стрелец сте?

Вдигна крак и го стовари върху телефона ѝ.

Мракът ги обгърна.

Гимбъл се хвърли към него.

Пламъците пълзяха по стените и бавно, но сигурно се приближаваха към тавана.

Свлякох се на четири крака и се взрях през пушека.

Майкъл сви коляно и изрита Мичъл в гърдите. Мичъл изохка, политна назад, после се изправи, като държеше ножа пред себе си. Острието бе почервеняло.

Отстрани на тялото на Майкъл съзрях петно, което бавно нарастваше. Той беше облечен с нещо като затворнически гащеризон.

Мичъл изтри уста с опакото на ръката си. Долната му устна беше разцепена.

— Господи, Майкъл, толкова си немарлив! Трябваше да чистя след теб навсякъде — например при Ърма и онова момиче в мотела. Нищо не можеш да свършиш като хората. Убивам от години, без да оставям и следа, а ти само за два дни домъкна полицията право при мен — като в някакъв скапан сериал. Когато оставих Алиса Тепър във ваната ти, искрено се надявах, че ще успееш да се отървеш от трупа ѝ и ще покриеш нещата. Можеше да ми помогнеш. Ама не — дай да викаме ченгетата… — Той поклати глава. — Кръстопътища, Майкъл, кръстопътища. Избра погрешния път. Не ми даде никакъв избор. Сега ще се наложи да им оставя още един труп. Имаме си Ники Милиган, която е чудесен заместител за Меган, само че ще трябва да им дам и теб. Няма друг начин. Ще им позволим да открият двама ви с Ники, а ние с Мег просто се изпаряваме.

Майкъл притисна раната и без да казва нищо, се взираше в него с полуотворена уста и опулени очи. Беше объркан.

— Трябва да се жертваш за общото благо — продължи Мичъл, като местеше ножа от дясната в лявата си ръка и обратно. — Животът ми приключва на това място тук. Справедливо е и твоят да приключи. Направо е поетично. Оправдано. Бележките на Фицджералд ги няма. Всички са мъртви — или скоро ще бъдат. Когато тази сграда изчезне, онова, което сториха, ще умре заедно с нея. И най-накрая ще бъда свободен. Искам да направиш само това единствено нещо за мен. Едно последно мъничко нещо. Ставал съм свидетел как умират много хора и всички изглеждат невероятно умиротворени в края, все едно са се отървали от някакво бреме. Мога да го сторя за теб. Онова, което си причинил на мама — Бог знае какво е било — сигурно ти тежи неимоверно.

— Не… н-н-не съм… — заекна Майкъл.

— Предполагам, за двайсет и две години все си успял да намериш някакъв начин да се самоуспокоиш, да се самозалъжеш, за да можеш да спиш спокойно… но мен няма как да излъжеш. Бях там. Видях те. Видях как я изчака да заспи, след което влезе в банята и я натисна под водата. Беше толкова внимателен, че тя дори не се събуди. Беше нежен, като ветеринар, който приспива скъпоценното семейно псе.

Майкъл стоеше неподвижно и притискаше раната. Не обръщаше внимание на огъня, бушуващ наоколо.

Мичъл направи крачка напред.

— Именно това стори. Отърва я от мъките ѝ. А тя определено се мъчеше. Дни ни деляха от това — да останем без дом, да мизерстваме. Направи ѝ услуга. Браво, братле. Аз нямаше да мога. Не и тогава, във всеки случай. — Мичъл се усмихна. — О, и да му кажеш, че аз съм го извършил! Да го припишеш на „въображаем приятел“. Вдъхновяващо. Двамата с теб обаче знаехме истината. И на двамата ни бе ясно, че ти го направи.

Горещината ме обгръщаше отвсякъде, но не можех да помръдна. Очите ми се местеха от Майкъл към Мичъл и от Мичъл към Майкъл, отново и отново. В краката ми Никол изохка. Прехвърлих ножицата от дясната в лявата си ръка, изтрих потната си длан в дънките и пак стиснах здраво ножицата в дясната си ръка.

Втренченият поглед на Мичъл не се отделяше от Майкъл.

— Когато каза на Макс, че трябва да се отърве от тялото ѝ, понеже полицията ще сметне, че той го е направил, беше толкова убедителен. Вярно, той беше яко друсан, също като мама, но все пак… на четири години? Такава ясна мисъл? Вдъхнови ме, Майкъл, наистина. Исках да бъда като теб. Двамата с Фицджералд доста разговаряхме по този въпрос. Успяхме да сглобим пъзела от нещата, което му бе разказвал, и от онова, което аз знаех. Трябва да съм честен — мисля, че цялото това нещо малко го плашеше. Но не толкова, че да го накара да спре. Мисля, че му доставяше удоволствие да наблюдава тези твои сили.

— Всичко това са лъжи — рече Майкъл. — Мама… мама се удави самичка. Макс обвиняваше себе си. Той си мислеше, че полицията ще го заподозре. От наркотиците ставаше параноичен. Затова… затова направи онова. Нещата, които казваш… не са истина. Доктор Барт ги смяташе за верни, опита да убеди и мен, но не е така. Това ми разправяше, когато искаше да ме превърне в Мичъл… опитваше се да ме накара да повярвам, че е истина… но не е.

Мичъл поклати глава. Лицето му поаленя. На слепоочието му пулсираше вена.

— „Да те превърне в Мичъл“?! Все още се държиш така, все едно не съм истински. Все едно съм поредната ти халюцинация. Малкият ти въображаем приятел, внезапно оживял.

Майкъл примигна. На лицето му бе изписано объркване. Хвърли бърз поглед на Мичъл, после погледна свитата в краката ми Никол и ножицата в ръката ми.

— Не знам какво си, Ми…

Мичъл се метна към него.

Гимбъл преодоля разстоянието, което ги делеше, на три крачки. Вряза се в него, без да му даде възможност да се отмести. Притисна цевта на глока си към меката плът на корема му, натисна го с цялата си тежест. Той се извъртя под нея и някак успя да вдигне брадвичката.

Гимбъл дръпна спусъка. Не виждаше абсолютно нищо, но въпреки това стисна очи, очаквайки цялата стая да се превърне в огромно огнено кълбо. Пистолетът подскочи при първия изстрел. Тя стреля втори път. И трети. С всеки път навираше дулото все по-навътре в корема на мъжа.

Тежкото острие се стовари върху нея, малко над кръста ѝ. Гимбъл се извъртя встрани и го отблъсна със свободната си ръка. Брадвичката изтрака върху бетона.

Той се строполи върху нея. От устните му се изтръгна пъшкане. Тя го изблъска встрани. Омекналото му тяло се стовари тежко на пода.

Изпусна пистолета. Залитна леко, успя да се овладее и се наведе напред, подпряла ръце на коленете си. Пое си дълбоко въздух и се закашля. Миризмата на газ изгаряше гърлото и дробовете ѝ.

— Добс! Къде си? — успя да промълви.

Не чу нищо, освен равномерно капещата вода.

Ръката ѝ потърси мястото, където я бе засегнала брадвичката. Блузата ѝ беше разкъсана, но кожата беше невредима. Силата на удара се бе оказала недостатъчна.

Тя вдигна глава.

— Добс!

Туп.

Това се чу някъде отляво; едва доловимо, все едно някой удряше по дюшек. Тя се извърна по посока на звука.

— Дай пак!

Туп.

Протегна ръце пред себе си и тръгна напред колкото бързо се осмеляваше. Влачеше крака. Когато връхчето на обувката ѝ докоснеше нещо, тя внимателно го заобикаляше. Беше приклекнала — въздухът до пода горе-долу ставаше за дишане.

— Продължавай!

Туп. Туп.

Ръката ѝ срещна стена. Притисна пръсти към нея. Чу отново Добс, все още отдясно, и продължи към звука, като вървеше покрай стената, докато стигна до коридора. Миг по-късно напипа касата на вратата.

Вратата подскочи при следващото туп.

— Тук съм! Задръж така…

Тя откри бравата и я натисна, но вратата не се отвори. Опипа отстрани и откри резето — масивно метално нещо, поне сантиметър и половина дебело. Дръпна го настрани и бутна вратата.

Добс бе на пода. Ръката и крачолът на дънките му бяха подгизнали от кръв. До него бе телефонът, фенерчето му очертаваше балонче от светлина в помещението.

Стените бяха отрупани със снимки на Майкъл Кеплър и Меган Фицджералд. Имаше някакво походно легло. Няколко щайги за мляко, ползвани като мебелировка. Книги. Тоалетна и мивка в ъгъла. Ключалката беше отвън — очевидно някой бе държан като затворник тук.

Тя се приближи към Добс и коленичи до него:

— Можеш ли да се изправиш?

Добс кимна. Виждаше се обаче, че е загубил доста кръв. Лицето му бе мъртвешки бледо. Косата му беше подгизнала от пот. Вдигна треперещата си ръка и докосна Гимбъл по лицето.

— Мисля, че те обичам.

На всичкото отгоре и бълнуваше.

Гимбъл грабна телефона му и го затъкна в джоба на дънките си, така че фенерчето да осветява пространството пред нея. Вдигна здравата му ръка и я преметна през рамото си, прегърна го през кръста.

— На три…

Тя преброи до три и го изправи. Краката му се заплитаха, но тя успя да го удържи и изчака малко, за да се поосвести и да събере сили.

— Сряза тръбите…

Гимбъл вече го влачеше към вратата.

— Знам. Да побързаме.

Измъкна го в коридора. Когато стигнаха до подсутеренния етаж, очите му се спряха върху безжизненото тяло.

— Патчън. Уби Бегли — изрече между две накъсани вдишвания.

— Кеплър е тук — каза Гимбъл. — Някъде в сградата.

Добс не продума. Някак си обаче съумя да ускори крачка.

Жегата от разгарящите се пламъци ме притискаше в клещите си.

— Не го наранявай! Спри! — изкрещях и се хвърлих към тях.

Никол ме хвана за крака, препъна ме и се озовах на пода. Опита да изтръгне ножицата от ръката ми, но я изритах; кракът ми се заби право в лицето ѝ и я отхвърли назад. Горещината ме изгаряше. Претърколих се настрани и се изправих.

С крайчеца на окото си видях как Мичъл се нахвърля върху Майкъл, като се оттласна с десния крак и се метна през стаята. Майкъл опита да се отмести, но потръпна от болка и се забави с частица от секундата. Това беше достатъчно — Мичъл връхлетя върху него и Майкъл се блъсна в горящата стена. Оттласна се от нея, но не и преди ризата му да се подпали. Той скочи напред и заудря с ръка горящото си рамо.

После зърна пистолета си — беше на пода на около метър и половина разстояние — и се хвърли към него. В мига, в който пръстите му се обвиха върху стоманата, бе принуден да го пусне — беше нажежен. Обърна се в мига, в който Мичъл се приземи върху него и прикова дясната му ръка с коляно към пода. Задържа лявата китка на Майкъл със своята лява длан. Вдигна ножа и го насочи в средата на гърдите на Майкъл.

Стиснах ножицата.

Майкъл бе впил умоляващ поглед в мен. Чух името си, отронило се от устните му с безсилна въздишка.

Ръката на Мичъл се стрелна в широка дъга. Ножът се насочваше право в гърдите на Майкъл.

Нахвърлих се върху него.

Метнах се отгоре му и забих ножицата в гърба му. Първия път улучих недалеч от мястото, където го бях наръгала преди. Изтръгнах ножицата от плътта му и ударих повторно. Острието срещна кост, вероятно гръбнака. Издърпах го и ръгнах пак. И пак. Опита се да ме хвърли от гърба си, но аз бях обвила крака около него и стисках здраво. Продължих да кълцам и да кълцам, докато ризата му плувна в кръв. Мушках, докато останах без сили, претърколих се на една страна и се строполих на пода до него.

Главата на Майкъл бе на сантиметри от моята. Той се закашля. Кръвта опръска брадичката му.

— Огънят… бягай… Мег…

Насилих се да се изправя. Поклатих глава:

— Не, не, не, не.

Избутах Мичъл от него. Ножицата все още бе забита в гърба му. Тялото му се удари в стената с глухо тупване. Пламъците обхванаха косата му. Изцъклените му очи се взираха в мен.

Когато погледнах към Майкъл, видях ножа на Мичъл, забит почти до дръжката в гърдите му. Той опита да го извади, но бе прекалено слаб. Пръстите му се отпуснаха.

От очите ми бликнаха сълзи. Докоснах страната му:

— Ще те измъкна, Майкъл. Остани с мен. Ще те нося, ако се наложи. Само недей да ми умираш!

Той ме изгледа, все едно говорех безсмислици.

— Трябва обаче да оставим ножа там, където е — обясних му. — Ако го извадим, ще стане по-лошо. Ще те измъкна навън, ще намерим помощ…

Той примигна бавно. Устните му се раздвижиха. Наведох се по-близо и доближих ухо до устата му.

— Измъкни Никол — прошепна той. — Спаси… Никол…

Поклатих глава:

— Двамата ще я измъкнем. Двамата с теб. Или пък тя ще ми помогне да те носим… тримата ще се спасим.

Той не отговори.

Пристъпи на кашлица прекъсваха риданията ми. Избърсах сълзите си и го целунах по страната и по челото.

— Обичам те, Майкъл. Нали го знаеш? Винаги съм те обичала. Никого другиго. Само теб.

Когато вдигнах глава и погледнах лицето му, вече знаех, че си е отишъл. Очите му бяха оцъклени, устата му беше полуотворена, той не дишаше.

Не знам колко дълго съм седяла така — минута, може би две… Когато се насилих да се извърна, видях Никол. Беше успяла да пропълзи половината път до коридора, преди да припадне. Дръпнах блузата над устата си и тръгнах към нея, като се стремях да стоя колкото може по-ниско. Пламъците бяха успели да си пробият път през стените и унищожаваха тавана. Отгоре се сипеха парчета гипсокартон, отначало дребни, след това по-големи.

— Чуваш ли ме? — изкрещях.

Тя се извърна бавно. Давеше се, устата ѝ все още бе облепена с тиксо. Беше се опитала да се освободи, но Мичъл го бе омотал така, че нямаше да успеем да го махнем с ръце, трябваше ни…

Извърнах се към Мичъл. Ножицата все още бе забита в гърба му. Беше обхванат от пламъци. Кожата му бе почерняла и обгоряла.

Нямаше време.

Майкъл лежеше до него, толкова спокоен.

Отместих поглед. Не можех да гледам.

Сграбчих Никол през кръста и я изправих насила. Порязаното по краката ѝ бе покрито със сажди и кръв. Отначало се съпротивляваше, но когато осъзна, че я мъкна към стълбите, опита да се движи сама. Като се олюлявахме, двете бавно напредвахме по единствения път надолу, единствения път, който водеше навън, към спасението.

Добс се препъна за трети път. Гимбъл го стисна по-здраво и го придърпа към себе си.

— Почти стигнахме — окуражи го.

— Не, не сме — отвърна Добс. Краката му омекнаха отново и той едва не се строполи на земята. С огромно усилие тя успя да го задържи прав.

Съумя да го извлачи по стълбите към мазето, по дългия коридор. Затвори тежката метална врата зад тях и въпреки че на теория това би трябвало да задържи по-голямата част от газта, миризмата все още витаеше из въздуха. Гимбъл предположи, че минава през отдушниците на климатичната система.

— Надушвам пушек — рече Добс. — Трябва да ме оставиш и да се омиташ оттук. Ако има пожар и газта стигне дотам, ще…

— Просто върви — прекъсна го тя и го повлече напред. Патчън бе изключил електричеството в цялата сграда и по този начин им бе направил услуга. Ако климатичната система още работеше и разнасяше газта навсякъде, досега да са хвръкнали във въздуха.

Стигнаха до металната врата, която водеше към стълбите към приземния етаж. И тогава Добс се строполи на земята. Очите му се прибелиха.

Гимбъл коленичи до него.

— Добс! Не сега! Почти стигнахме!

Зашлеви го здравата през лицето.

Платът, който бе омотал около раната от брадвичката, се бе разхлабил и ръката му бе обляна от тъмночервена кръв. Гимбъл издърпа колана си, усука го и го пристегна здраво, като опря крак в тялото му за опора.

Очите на Добс рязко се отвориха. Той простена.

— Ха добре дошъл — рече Гимбъл и махна колана.

Той се огледа, не беше сигурен къде се намира. После си спомни. Погледна я умолително:

— Не искам да съм отговорен за смъртта ти.

— Не съм ти мъкнала задника чак дотук, за да те гледам как ми умираш в ръцете. — Гимбъл му помогна да се изправи. — Още едно стълбище. Ако сградата се взриви, поне ще стане бързо и никога няма да разбера какво точно се е случило. Ако те зарежа, ще трябва да живея с мисълта за това. Независимо какво ще ти кажат хората от екипа ми, аз все пак имам съвест.

Тя посегна и притисна раната му.

Добс подскочи.

Тя му хвърли яростен поглед:

— Всеки път, когато се замотаеш, ще правя така.

Той кимна и се облегна на нея.

Гимбъл отвори вратата. Пушек, сив и черен, ги блъсна в лицата. Въздухът бе горещ и миришеше на изгоряло дърво.

— Движение!

Тя го избута напред и затвори вратата зад тях. Не виждаше пожара, но го чуваше — глухо плътно громолене някъде наблизо. Опита се да не мисли за количествата газ под краката им.

Стигнаха края на стълбите. Когато тръгнаха към входната врата, Гимбъл чу как някой кашля. Добс също го чу. Понечи да се обърне в посока на звука, но тя го спря:

— Изчезвай оттук! Аз ще проверя.

Отначало изглеждаше, че той възнамерява да спори, но след това кимна и се затътри към входната врата.

Гимбъл се закашля, покри уста и тръгна по посока на звука. Именно тогава забеляза, че Вела е изчезнал.

На мястото, където бе паднал Вела, имаше кърваво петно, но от агента нямаше и следа.

Кашлянето отново се чу — дрезгав звук, последван от отчаяно пъшкане.

Кеплър?

Вела?

Идваше отгоре и отзад.

Ръката на Гимбъл се стрелна към празния кобур.

Черният пушек се завихряше на кълба под тавана, набъбваше като буреносни облаци. В началото на стълбището към втория етаж беше още по-лошо. Най-отгоре се виждаше някаква огромна тъмносива маса, която се мъчеше да слезе надолу; придържана бе единствено от природните закони, но въпреки това полека-лека заливаше и първия етаж. Пипалата на дима се пресягаха напред, опипваха архитектурните орнаменти в търсене на храна, за да заситят апетита на звяра горе, който растеше с всяка секунда.

Гимбъл едва ги забеляза.

Меган Фицджералд си пробиваше път през пушека. Олюляваше се неловко по стъпалата, едва не се спъна и се вкопчи в стената. Бе обгърнала с ръка друга млада жена; Гимбъл незабавно разпозна Никол Милиган. Краката на Милиган бяха боси, окървавени и мръсни. Около главата ѝ бе омотано монтажно тиксо — огромна топка, заплела се в косата ѝ. Беше като в безсъзнание. И двете бяха покрити със сажди, а дрехите им бяха разкъсани.

Когато Милиган видя Гимбъл, очите ѝ се разшириха и тя опита да се дръпне от Меган, като едва не стана причина и двете да се изтърколят надолу по стълбите. Меган обаче като по чудо успя да се задържи на крака.

Гимбъл се втурна по стъпалата, хвана свободната ръка на Милиган и я прехвърли през рамото си. Жегата беше неописуема. Огънят бушуваше над тях, нетърпелив да слезе по-надолу. Трябваше да крещи, за да надвика рева му:

— Къде е брат ти?

Меган поклати глава. Покритото ѝ със сажди лице бе прорязано от ивички засъхнали сълзи и сополи.

— Мичъл го уби. Мъртъв е. И двамата са мъртви!

Сълзите отново рукнаха от кървясалите ѝ подпухнали очи. Тялото ѝ се разтресе от ридания.

Отгоре се разнесе силен трясък, последван от плътно бумтене.

Гимбъл се замисли за газта, която се събираше долу.

— Трябва да се махнем оттук веднага!

Повлече ги по стълбите. Въпреки пушека, който се сгъстяваше и раздираше дробовете им, не спря да ги дърпа напред. Стигнаха до входната врата и се строполиха на пода. Появиха се ръце, които ги извлякоха и ги замъкнаха през ливадата до тротоара.

Гимбъл не видя как „Уиндъм Хол“ експлодира, но го почувства. Ударната вълна се стовари върху нея като тежкотоварен камион.

Бях като изтръпнала.

Вече два дни.

Но дори да бях останала така до края на живота си, мисля, че нямаше да имам нищо против. Не можех да заспя; не исках да съм будна. Всеки път, когато затварях очи, виждах лицето на Майкъл, който ме гледа, докато лежи на пода на „Уиндъм Хол“, сгърчен и слаб, и ме умолява да се спасяваме с Никол. Дори тогава, в последните му мигове, мислите му бяха как да ме спаси. Винаги е бил по-големият алтруист от двама ни. Добрият.

Гробището пред мен бе пусто.

Бях само аз, някакъв свещеник, чието име не знаех, и някакъв работник. Работникът стоеше изгърбен зад купчина пръст, покрита с парче евтина изкуствена трева, и ме зяпаше. Когато улових погледа му, той дори не извърна очи от благоприличие. Почеса се по наболата брада, мушна ръка в джоба си и продължи да ме гледа.

Беше заваляло преди двайсетина минути. Въпреки че си носех чадър, не го отворих. Всяка ледена капчица върху кожата ми ми напомняше, че съм жива, че оцелях, а Майкъл, доктор Роуз и доктор Барт са на три метра пред мен и на два метра под земята; никога вече нямаше да усетят как дъждовна капка пада върху тях.

Преподобният мънкаше нещо, но аз не чух и думичка.

Бяха погребали доктор Барт преди два дни. Докато бях в болницата, натъпкана с лекарства, го бяха положили в пръстта. Казаха ми, че на погребението имало доста хора. Колеги, фенове на писанията му, зяпачи. Не съм сигурна дали и един от присъствалите е можел да бъде наречен негов приятел. Мисля, че всички са се изтърсили там заради шоуто. Медиите обилно го отразиха; ръсеха се простотия след простотия за загубата на „светилото в психиатрията“.

Самоубийството на доктор Роуз бе споменато на двайсет и трета страница на местния вестник. Помолиха ме за нейна снимка, но не им дадох. Бяха отпечатали фотография, която несъмнено бяха взели от „Корнел“ — някакъв древен портрет, на който доктор Роуз изглеждаше с двайсет години по-млада, с доста по-малко бръчки и с четири-пет кила по-слаба. Самодоволната усмивка обаче си беше там. Вървеше навсякъде в комплект с нея. Днес я заровихме до доктор Барт.

Преподобният явно приключи с приказките по адрес на доктор Роуз, понеже се премести метър и половина встрани, до снимката на Майкъл с размери двайсет на двайсет и пет сантиметра, в позлатена рамка, кацнала несигурно върху дървен статив. Беше прекалено малка, но нямаше време да ги накарам да изработят нещо по-голямо.

Така и не разбрах как бяха открили тялото му.

Когато газта в мазето на „Уиндъм Хол“ се срещнала с пожара на втория етаж, експлозията била чута на километри. Прозорците на къщите на три пресечки от сградата били натрошени.

Не си спомням самия взрив. Докторите ми казаха, че ударната вълна ме била запратила на почти шест метра. Получила съм сътресение на мозъка втора степен. Никол Милиган бе в доста плачевно състояние… но жива. Полицаите казаха, че ако не съм била аз, нямало да оживее. Когато проверих за последно, все още не беше дошла в съзнание. Беше в болничната стая до моята. Отбих се за малко, преди да си тръгна тази сутрин.

Джесика Гимбъл, агентката на ФБР, която бе ни помогнала с Никол да направим онези последни крачки и да се измъкнем, преди експлозията да помете всичко, бе седнала на един стол до прозореца. Като отворих очи и я видях, се опитах да кажа нещо, но тя ми заповяда да мълча и да си почивам. Имаше няколко лепенки по лицето, както и доста зле изглеждаща порезна рана на страната — от ония, дето оставят белези. Можех да ѝ дам координатите на добри пластични хирурзи — доктор Роуз познаваше неколцина. Лявата ѝ ръка бе омотана с марля. Кестенявата ѝ коса бе прибрана на конска опашка. Не носеше грим.

Беше ми оставила съобщение върху един бележник:

Така и направих — колкото можах по-подробно. Когато по-късно дойде да вземе написаното, ми каза, че ще го покаже и на детектива от Полицейското управление на Лос Анджелис на име Гарет Добс. Пуснах едно гугъл търсене за него — симпатяга беше, затова добавих и неговото име към обръщението в началото на показанията си; струваше ми се, че така повеляват добрите обноски. Описах всичко — от първото обаждане на Майкъл до експлозията. Не скрих нищо.

Колкото и да ме болеше от факта, че изживявах случилото се повторно, написах тези показания.

Някой бе успял да измъкне трупа на Майкъл от цялата онази бъркотия. Все още не бяха открили Мичъл. Но щяха да го открият. Кой знае какво щяха да изнамерят още, докато ровеха из останките на онова място.

Преподобният продължаваше да бъбри.

Мръсният гробар продължаваше да ме зяпа.

Огледах празното гробище, забулено от дъждовна пелена.

Правех всичко по силите си, за да не обръщам внимание на онези, които крещяха зад гърба ми.

Бях се извърнала само веднъж, но тогава дузини фотоапарати защракаха, заблестяха светкавици, мобилни телефони се вдигнаха във въздуха с надеждата да ме снимат над главите на останалите. Телевизионни екипи, репортери от всеки вестник и сайт, за който човек може да се сети — всички бяха се изтърсили тук. Крещяха въпроси, протягаха микрофони с надеждата да уловят нещо, което после да цитират. Полицията бе издигнала дървени заграждения, за да ги държат настрана. Всички искаха да видят как погребвам Човека птица. Така бяха нарекли Майкъл медиите — „Човека птица“. Шибана тъпотия. Бяха го обрисували като чудовище, като луд убиец, който обикалял страната и трепел наред в умопомрачението си. Бях прочела една-две статии и ми беше предостатъчно. Предъвкваха едни и същи простотии. Нито една дума в писанията им не беше истина. Мичъл изобщо не се споменаваше. Бях бясна. Майкъл беше добър човек. Не заслужаваше това. Бях обещала на полицията, че няма да давам интервюта, преди да приключат с разследването и преди да сглобят всички парченца от пъзела и да ги сравнят с писмените ми показания. Само че нямаше да си държа езика зад зъбите кой знае колко още. Ден-два — и щях да изясня нещата. И не ми пукаше за последиците. Поне това дължах на Майкъл.

Преподобният наведе глава и зарецитира някаква молитва. Исках да се махна оттук.

Някой сложи ръка на рамото ми.

— Как си, Меган?

Беше тя — агент Гимбъл… Джесика. Имаше лек южняшки акцент — не го бях забелязвала преди.

— Как съм според теб?

Тя обърна гръб на журналистите и впи поглед в трите гроба.

— Не мога да си представя какво е да погребеш цялото си семейство. Съжалявам.

— Защо го домъкнахте тук? Ако го бяхте вкарали в ареста, щеше още да е жив.

Току-що бях научила за това от новините. Предната нощ. Споменаха нещо и за вътрешно разследване. Не ми пукаше какво ще решат да правят с нея. Това нямаше да ми върне Майкъл.

Тя сведе поглед.

— Беше окован с белезници на задната седалка на федерално превозно средство. Не се предполагаше, че ще се освободи.

— Но стана точно така, нали?

— Да.

Очите ми отново плувнаха в сълзи.

— Понеже искаше да ми помогне. Винаги само това искаше. Никога не е наранявал никого!

Тя не отговори.

Повиших глас:

— Ако е бил убиецът, който го изкарвате, защо не е убил агента, когото сте оставили да го пази? Лесно е можел да му види сметката. Бил е без белезници, изненадата е била на негова страна… Вместо това само му е взел пистолета и го е заключил за волана. — Изрекох следващите думи достатъчно силно, за да чуят и репортерите: — Майкъл не го е наранил, понеже не е такъв човек. Майкъл никога не е наранявал никого. Не би могъл!

Преподобният се бе втренчил в мен. Пет пари не давах.

Продължих да се гавря с нея:

— Защо ей сега да не отида при онези журналисти там и да им обясня какво се случи в действителност? Да им разкажа за Мичъл? И за всички мръсни тайни на семейство Фицджералд?

Тя стисна рамото ми:

— Затова съм тук, Меган. Знаем, че Майкъл не го е направил. Имаме доказателство.

Сърцето ми подскочи:

— Намерихте ли Мичъл?

Тя поклати глава.

— По-добро доказателство. Дай да те измъкна оттук, от всички тези хора, и да те заведа в офиса. Ще ти покажа. — Тя се наведе към ухото ми: — Когато приключим, ако искаш, ще дойда на брифинг с теб. Моите хора ще го организират. Ще разкрием истината. Заедно ще изчистим името на Майкъл.

Качиха ме в кола на ФБР — черен седан със затъмнени стъкла, за което им бях много благодарна. Шофьорът мина през тълпата, насъбрала се на гробището, с толкова хъс, та беше очевидно, че няма да има никакви скрупули да сгази един-двама журналисти, ако дръзнат да останат на пътя на федерален автомобил. Неколцина репортери се лепнаха за колата, докато минавахме покрай тях. Един опря широкоъгълен обектив до прозореца и задържа бутона на фотоапарата продължително време с надеждата, че ще успее да ме снима. Нямах представа дали затъмнените стъкла ще свършат работа, затова прикрих лице с ръце и се взрях в пода, като се чудех какво ли е минавало през главата на Майкъл, когато е седял във возило като това.

Офисите на ФБР бяха на Стейт Стрийт в центъра на Итака, сврени между обществения колеж и някаква адвокатска фирма. Ниска едноетажна постройка, боядисана в гнусно бежово, с тесни кафяви прозорци; приличаше повече на бункер, отколкото на офис сграда, и направо крещеше „федерална!“.

Шофьорът мина през главния вход, спря колата, слезе и ми отвори вратата — джентълмен си беше. Дали в подобни ситуации е прието да се дава бакшиш? Джесика изникна от возилото, което вървеше след нас, и ме въведе в сградата. При охраната дамската ми чантичка бе пусната през рентген като онези на летището и ме накараха да мина през рамката на детектор за метал. След като потвърдиха, че не съм терорист, ме снимаха и ми дадоха посетителски пропуск.

— Насам — рече Джесика и ме поведе към един асансьор.

— Сградата не е ли само един етаж?

— Има три подземни.

Тя натисна бутона.

Докато чакахме асансьора, забелязах как няколко от мъжете ме зяпат. Огледах черната си рокля и се зачудих дали не е прекалено къса.

Когато вратите се отвориха и слязохме на втория подземен етаж, ни посрещна мъж на трийсетина години с тениска на бандата „Мъмфорд енд Сонс“ и макбук в ръце. Усмихна ми се:

— Вие вероятно сте Меган Фицджералд. За мен е удоволствие да се запознаем.

— Меган, това е специален агент Сами Гогънс. Той ми е колега от офиса в Лос Анджелис.

Стиснах ръката му.

— „Мъмфорд“. Чудничко. Позволяват ли ви да носите тениски във ФБР?

Той се наведе към мен:

— Опитаха да ме смъмрят веднъж, но се позовах на религиозни причини. Никога не знаят как да реагират в подобен случай.

Помъкнаха ме по някакви коридори, докато най-сетне стигнахме в една конферентна зала в западната част. Бяхме доста под земята, затова единственият прозорец в стаята гледаше към коридора. Около кръглата маса в средата бяха подредени шест стола. На един от тях бе седнал детективът от полицията, когото бях проверявала в Гугъл.

— Това е детектив Гарет Добс от Полицейското управление на Лос Анджелис. Работихме заедно по този случай през последните няколко дни. Като че ли ти споменах името му, докато бяхме в болницата.

Дясната ръка на детектива беше превързана и висеше пред тялото му. По врата и по лицето му се виждаха порязвания. Беше толкова симпатичен, колкото на снимката в интернет. Широки рамене, късо подстригана тъмна коса. Невероятни пронизващи очи. Не бих го изритала от леглото.

На пода пред него имаше бял кашон.

Той се изправи и се усмихна:

— Здравей, Меган. Познавах брат ти. Моите съболезнования.

Джесика посочи един стол:

— Искаш ли нещо за пиене? Безалкохолно, вода, кафе?

Поклатих глава:

— Днес имам доста неща за вършене. Трябва да се срещна с адвоката на семейството след час да видим какво става с наследството, така че нямам много време.

— Напълно те разбирам. Ще гледаме да сме бързи. Искаш ли да повикаме адвоката ти? Може да изчакаме, ако искаш да му звъннеш.

— Че защо ми е адвокат?

Джесика сви рамене:

— Някои хора не се чувстват комфортно, ако разговарят с ФБР, без да присъства адвокат, затова го споменавам. Ако искаш да му се обадиш, нямаме нищо против; ще те изчакаме. От теб зависи.

— Няма нужда — рекох аз и се настаних на стола.

Джесика затвори вратата. Тримата седнаха срещу мен. Онзи с тениската отвори макбука. Чух как мъничкият вентилатор в машината оживя.

Джесика извади бележник и химикалка и ги сложи на масата. Държеше копие от показанията ми. Остави го до бележника. От далечния ъгъл на стаята в нас бе впил око обективът на камера, под който мигаше малка червена лампичка.

— Това там включено ли е?

Тя не свали очи от мен.

— Да. Записват двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата. Не е като по телевизията. Не ни разрешават да ги включваме и изключваме по желание. Из целия офис има камери. Толкова дълго се занимавам с това, та понякога забравям, че са тук. Това не те притеснява, нали? Сигурно в „Корнел“ също има камери? След 11 септември вече са навсякъде. Записват всяка наша стъпка.

Кимнах.

— Просто не ѝ обръщай внимание — рече тя и се извърна към детектива: — Добс, би ли ми подал…

Гласът ѝ секна, но той очевидно разбра какво има предвид. Пресегна се към кашона, извади отвътре жълтеникава папка и ѝ я подаде. Тя прелисти съдържанието ѝ, сетне я остави на масата. Вътре имаше три фотографии. Тя ги разстла на масата пред мен.

— Това — посочи първата — очевидно е твоят осиновител, доктор Бартън Фицджералд. Ще си поговорим за него след малко. Разпознаваш ли другите двама?

Наведох се напред:

— Този отляво е господин Патчън. Той ръководи… искам да кажа ръководеше „Уиндъм Хол“.

— И откъде го познаваш?

Свих рамене:

— Идваше у дома от време на време. Беше приятел на родителите ми.

— И като изключим това, не си имала други допирни точки с него?

Поклатих глава.

Джесика посочи другата снимка:

— Ами този?

— Не го познавам.

— Никога не си го виждала, така ли?

— Не съм.

— Даже покрай родителите ти?

Отново поклатих глава.

Тя завъртя фотографията към себе си и огледа лицето на мъжа.

— Това е доктор Омър Вела. Работеше в Бюрото като консултант. Очевидно е бил състудент както с Лоурънс Патчън, така и с твоя осиновител. Може би е бил част от опита за натопяване на брат ти Майкъл. Все още се мъчим да установим каква точно е била ролята му в цялата тази бъркотия.

— О, има и още една снимка, която искам да погледнеш.

Беше Добс. Измъкна друга папка от кашона и ми я подаде. Папката съдържаше снимка на мъж на петдесет и няколко. Едър. С прошарена коса. И него не познавах.

Върнах му папката.

— Никога не съм го виждала.

Добс се намръщи:

— Казвал се е Роланд Ийдс. Използвал е фалшиви документи, за да се представи за адвокат на брат ти и да му помогне да избяга от Управлението в Лос Анджелис.

— О… — Вгледах се по-отблизо.

— Познат ли ти е? — попита Джесика.

— Майкъл ми бе разказвал за него. Мичъл също. Мичъл каза, че от време на време му помагал да се измъкне от „Уиндъм Хол“. Знам, че Майкъл бе ходил до дома му. Предполагам, Мичъл също, когато… Но наистина не съм го срещала.

Сами хвърли бърз поглед към Джесика, след което рече:

— Прегледахме списъците с телефонните му разговори. От онова, до което успяхме да се доберем, Мичъл му е платил да измъкне някакви досиета от „Уиндъм Хол“ — всичко, което е можел да докопа, за да разбере с какво се е занимавал Фицджералд. На 16-и му е платил двайсет и пет хиляди долара. Това е най-скорошното плащане. Мислим, че е било аванс за помощта при бягството му от полицията.

Сами продължи:

— Сестрата на Роланд, Ърма, си е водела дневник. Много е внимавала обаче какво записва вътре. Не е искала да инкриминира брат си. Има един-единствен запис относно Мичъл, който датира отпреди няколко години. Роланд ѝ казал, че Мичъл и Майкъл са почти идентични, като двама души, които се съревновават за правото да водят един и същи живот. Чудел се е какво ще се случи, ако и двамата се съберат на едно място. Искал е да се свърже с Майкъл, но нямаме доказателства, че го е направил — не и преди случката в Полицейското управление на Лос Анджелис, разбира се.

Добс ми показа друга снимка.

— Открихме Роланд в колата му.

Когато погледнах към фотографията, на секундата извърнах очи, но не и преди образът да се запечата в съзнанието ми. Труп, обгорен до такава степен, че няма как да бъде разпознат със сигурност.

Джесика се намръщи.

— Нямаше нужда да ѝ показваш това. Никой не би трябвало да вижда подобни неща. — Тя се пресегна през масата и ме потупа по ръката: — Съжалявам.

Издърпах ръката си и я отпуснах в скута си.

— Не е загинал при пожара — продължи Добс. — Някой първо го е прострелял. — Той изобрази с палец и показалец пистолет и го насочи към собственото си слепоочие. — Огънят е бил просто опит да се унищожат веществените доказателства. И брат ти да бъде накиснат допълнително.

Джесика се приведе напред:

— Мислим, че е бил Мичъл. Също както при останалите случаи. Според нас е бил в Ел Ей.

— Трябва да кажете на медиите! Те обвиняват за всичко Майкъл!

Джесика кимна към мъжа с тениската:

— Покажи ѝ, Сами.

Той натисна няколко клавиша и извъртя макбука си така, че тя да вижда екрана.

— Това е сметката „Американ Експрес“ на Бартън Фицджералд. Виждате ли ето тук? Това е плащане, извършено на 14 септември — „Кросоувър Еърлайнс“.

Придърпах лаптопа по-наблизо.

— Използвал е кредитната карта на доктор Барт?

Сами кимна.

— Смятаме, че е разполагал с достъп до имейла ви, а вероятно и до текстовите съобщения на айфона ви.

Облегнах се назад.

— Как?

Детектив Добс бръкна в кашона и извади найлонова торбичка за веществени доказателства, в която имаше някакъв айпад.

— Откриха го в мазето на „Уиндъм Хол“, където го е държал доктор Фицджералд. На въглен е, но когато техниците сложиха симкартата в работещ айпад, разбрахме, че е бил използван, за да бъдат клонирани всичките ви акаунти.

Стомахът ми се преобърна.

— Имах акаунт с една от кредитните карти на доктор Барт.

— И благодарение на този айпад Мичъл също е имал достъп до него.

Сами изкара един екселски файл на екрана.

— От данните, който успяхме да съберем, разбрахме, че Мичъл е следял комуникацията ви с Майкъл, особено когато сте говорели за работата му, затова, когато маршрутът на Майкъл се е засичал с местоположението на някоя от потенциалните жертви на Мичъл, той се е качвал на самолет, след това е наемал кола и е следял Майкъл. По някое време е смъквал джипиеса от камиона му, монтирал го е на своето превозно средство и след като извършел убийството, го е връщал на мястото му. Направил е да изглежда така, все едно Майкъл е бил на всички местопрестъпления.

Очевидно съм изглеждала озадачена, понеже той попита дали имам някакви въпроси.

— Откъде знаете, че е местел джипиеса? Откъде сте сигурни, че това е негово дело?

Джесика се засмя:

— Устройството също така е записвало данни за оборотите на двигателя. А оборотите на камион доста се различават от оборотите на лек автомобил. Сами се сети.

В помещението имаше малък хладилник. Тя го отвори, извади кенче „Кока-кола“, отвори го и отпи.

— Сигурна ли си, че не искаш нищо?

Поклатих глава:

— Благодаря, добре съм си така.

Сами се ухили кисело на Джесика:

— Може ли да я питам?

Тя прибели очи:

— Давай.

Той се извърна към мен:

— Как успяхте да излъжете камерите във „Флайинг Ти“?

Може и да съм се свила леко на стола.

— Не съм…

Джесика махна с ръка:

— Няма проблем, може да му кажеш. Никой няма да повдига обвинения за това.

— И няма да си навлека неприятности?

— Тц.

Изгледах ги. Не че имаше значение — така или иначе нямаше да могат да го докажат.

— Хакнах записващите устройства на камерите и използвах софтуер за лицево разпознаване, за да намеря кадри с Майкъл. Не беше трудно — той спираше там почти всеки път, когато минаваше. След това нарязах видеото, смених таймкодовете и го качих обратно на сървъра им. Фасулска работа.

— И как получи достъп до системата им? — попита Сами. — Това е затворена верига с двеста петдесет и шест битово криптиране.

Изкисках се:

— Е, ако опиташ да влезеш през терминал или през интернет, да, почти невъзможно е. Хората, които инсталират тези неща, не са идиоти.

Сами не каза нищо, а симпатичният детектив изглеждаше озадачен, затова изплюх камъчето:

— Като обикновена къща е — слагат невъзможно за разбиване резе на входната врата, но не си дават труда да изгонят човека, който стои в кухнята им. Просто разкачих мрежовия кабел на една от камерите и го пъхнах в лаптопа си. Клонирах МАС адреса на камерата и бях вътре. Детска игра. Пълен достъп до всичко в системата им.

Сами се замисли.

— И къде се научи да правиш подобни неща?

Свих рамене:

— Един на име Рон ме светна — има клипче в Ютюб. Всичко се намира в интернет в наши дни.

Беше ред на Джесика да се усмихне.

— Доволен ли си от отговора, Сами?

Той кимна и се отпусна на стола:

— Мхм.

Джесика отпи още веднъж от ко̀лата и остави кенчето на масата.

— Пътувала ли си с Майкъл по време на някоя от доставките му, Меган?

— Разбира се. Няколко пъти летях със самолет и се срещахме по пътя — отвърнах. — Всички обичат разходките. Така имахме възможност да прекараме малко време заедно.

— Това обяснява отсъствията ѝ — рече Джесика на детектива. — Прекарвала си е приятно с брат си.

— Осиновен брат — поправи я той.

— Проверявали сте присъствените списъци?

Тя не отговори. Вместо това попита:

— Срещала ли си се с Мичъл по време на тези пътешествия с Майкъл?

— Не, разбира се, че не. Не знаех, че изобщо съществува, преди да се появи в хижата на Джефри Лонгтин. — Погледнах детектива: — Какво друго открихте в онази стая в мазето?

Той хвърли бърз поглед към кашона, сетне вдигна очи към мен.

— Снимки най-вече. Стотици — и ваши, и на Майкъл. — Понижи глас: — Вие бяхте гола на някои. Явно правени със скрита камера, което е отвратително. На няколко сте по бельо. Намерихме и кашон, пълен с ваши дрехи.

— Ъх.

— Огънят унищожи повечето. — Той отново изгледа кашона. — Останалото ще бъде прибрано в склада за веществени доказателства. Не трябва да се притеснявате, че ще попаднат пред неподходящите очи.

Сведох поглед към ръцете си.

— Не мога да повярвам, че доктор Барт го е държал затворен там долу.

— Съгласна съм, че е ужасяващо — рече Джесика. — Някак си е успявал да се измъкне обаче. Очевидно с помощта на Роланд Ийдс.

— Мичъл каза, че се е чувствал като в клетка.

Джесика и детективът се спогледаха.

Компютърният спец отново човъркаше нещо из лаптопа си. Извъртя го към мен. Видеоклип.

— Виждали ли сте това?

Образът беше зърнист. Единствената светлина в стаята идваше от свещите на нощното шкафче. Камерата бе насочена към леглото. Жена върху мъж.

— Това…

— Алиса Тепър е — отвърна детективът. — А това е…

Покрих лице с шепи:

— Майкъл! О, Боже, спрете го. Не мога да гледам подобно нещо!

Той обаче не го спря. Остави го да върви на екрана.

— Когато за пръв път изгледахме този запис, си помислихме, че е снимано в апартамента на Алиса Тепър. И защо да не решим, че е така? Открихме камерата в спалнята ѝ, насочена към леглото. Същата завивка като на видеото. Тъмно е, не се виждат много от мебелите, но ако се вгледате, не са същите като в жилището на Тепър. Сходни са, но не абсолютно същите. Виждате ли?

Той спря клипа и ми подаде снимка на скрин.

— Това е нейният — рече той. — Различен е, нали?

Погледнах снимката и я плъзнах обратно към него.

— Трудно е да се каже. Записът е прекалено тъмен.

Детективът ми подаде друга снимка.

— Открихме тази в складовата клетка на Майкъл в Лос Анджелис. Стара е — сниман е като тийнейджър — но погледнете скрина. Според мен е същият. Какво мислите?

Разпознах стаята на Майкъл. Беше седнал на леглото си. Скринът се виждаше ясно.

Джесика сложи пръста си върху фотографията:

— И същата завивка. От клипа.

Детектив Добс прибра снимката в кашона.

— Когато забелязахме това, се вгледахме по-внимателно във видеото и в таймкода и осъзнахме, че записът е на почти седем години. Заснет е около половин година преди Майкъл да се изнесе от дома на семейство Фицджералд. Алиса Тепър е била пациентка на доктор Барт в един определен момент. Майкъл ни каза, че не я познава, но това е било лъжа, нали?

— А може и да е Мичъл — възразих аз. — Изглеждат абсолютно по един и същи начин.

— „Изглеждаха“.

Честно, точно сега наистина нямах нужда от подобни простотии.

— Добре де. Изглеждаха. Както и да е.

— Още веднъж — моите съболезнования — каза детектив Добс.

Намръщих се:

— Значи Мичъл по някакъв начин е нагласил апартамента на Алиса така, за да изглежда, все едно записът е нов. Това има смисъл, нали? Щом се е опитвал да натопи Майкъл?

Джесика кимна.

— Дори е минал на фотошоп няколко скорошни снимки, уж че двамата са били двойка. Подхвърлил е мобилен телефон в апартамента на брат ти, пълен с фалшиви есемеси. Оставил е някои дрехи на Майкъл в нейното жилище.

— Списъците с пътниците, които получихме от авиокомпаниите, и таксуванията на кредитните карти свидетелстват, че е бил в Лос Анджелис по времето, когато е убита тя — добави Сами.

— А не може ли на снимките да е Мичъл? Представящ се за Майкъл?

Сами поклати глава:

— Не. Фотошопнати са. Редакциите оставят следи. Лесно е да ги видиш, ако разполагаш с правилното оборудване.

Това ми се стори странно. Защо Мичъл ще си прави труда? Нали изглеждаше досущ като Майкъл?

С крайчеца на окото си долових движение и погледнах през прозореца. Икономката ни, госпожа Нийс, бе застанала в коридора и се бе взряла в мен. Когато погледите ни се срещнаха, тя бързо отмести очи. Около нея се бяха скупчили неколцина агенти.

— Тя пък какво прави тук?

Джесика извади от джоба си шишенце от лекарства. Сложи го в средата на масата.

— Може ли да поговорим за тези?

Грабнах шишенцето от масата.

— Тези са на Майкъл. Къде ги намерихте?

Джесика отпи още една глътка от ко̀лата си.

— В хижата на Лонгтин, след като Майкъл каза, че те е видял да се качваш в колата с Мичъл, когато се предаде, за да ни помогне да те спасим от… Мичъл, ги открихме в джоба му. — Устните ѝ представляваха тънка, почти невидима линия. — Знаеш ли какви са?

— Разбира се. Дорозапин. Доктор Барт му ги предписа.

— Точно това лекарство не е особено често използвано в Съединените щати. Наложи се да потърся допълнителна информация. Предписват го предимно в Източна Европа, в бившия съветски блок, на места от този род. По-малко… регулирани места.

Наистина не бях в настроение да слушам лекция по медицинска география.

Джесика кимна към шишенцето:

— Майкъл е имал рецепта за дорозапин. Започнал е да го пие преди години. Но тези хапчета тук не са негови. Нали, Меган?

Завъртях шишенцето в ръце. Таблетките вътре изтракаха. Посочих към прозореца:

— Кажете ми защо сте довели госпожа Нийс.

Джесика отново се усмихна:

— И дотам ще стигнем. Искам сега да си поговорим за тези хапчета, за дорозапина. Той е антипсихотик. И то доста опасен. Използва се предимно за лекуване на шизофрения и дисоциативно личностно разстройство. За хора с подобни симптоми може да бъде доста полезно. Но ако бъде предписано на някой, който не страда от някое от въпросните заболявания, някой като мен или детектив Добс например, могат да се появят значителни странични ефекти — халюцинации, загуба на памет, параноя, паник атаки. Наясно ли си?

Не отговорих.

Тя продължи:

— Доктор Фицджералд е бил наясно. Очевидно медикаменти като дорозапина са били от ключово значение за изследването му, за опитите му да предизвика психоза от рода на дисоциативно личностно разстройство. Затова именно ги е предписал на Майкъл, нали? За да опита да създаде множествено личностно разстройство? — Тя се наведе напред и килна глава: — Но не поради тази причина ги е предписал на теб, нали?

Стиснах шишенцето здраво. Нямаше да погледна изписаното върху етикетчето име. Нямаше да ѝ доставя това удоволствие.

Джесика се облегна назад и се извърна към младежа с макбука:

— Сами, пусни разпита на икономката, ако обичаш.

Той кимна, натисна няколко клавиша и извъртя монитора към мен.

Лицето на госпожа Нийс изпълни екрана. Беше изнервена, от време на време потрепваше.

— Оказваше натиск върху онова момче още от мига, в който го доведе у дома. Беше само на четири или пет години тогава, но доктор Фицджералд го държеше в кабинета си с часове — сеанс след сеанс след сеанс. Въртеше го на шиш, разпитваше го за варварщината, на която бе станало свидетел, принуждаваше го да изживява отново и отново онези спомени. Понякога си почиваха; друг път настояваше да се хранят в кабинета му. — Тя се наведе напред и поклати глава. Отново заговори, много по-тихо този път: — Затваряше го в онази ужасна малка стаичка — без светлини, без нищо… и го тъпчеше с лекарства. И другите също — на всички причиняваше едно и също. Пустото му изследване. Роуз също не беше светица. Беше до него постоянно, окуражаваше го. Онова, което причиняваше на онези деца… беше си чиста проба мъчение.

Гласът на Джесика се дочу някъде извън кадър:

— А защо не съобщихте за това? Защо не казахте нищо?

Госпожа Нийс изсумтя:

— И кой щеше да ми повярва? Имате ли си представа кой го субсидираше? За такива неща не се съобщава. Поне ако ти е мил животът. Направих каквото можах. Останах в онази страховита къща и помагах на момчето, когато ми възложеха да се грижа за него. Изхвърлях лекарствата, когато можех. Понякога го карах да ги повръща. Научих го как да се преструва, че ги пие редовно, когато го наблюдават. — Тя поклати глава: — Не че свърши кой знае каква работа, Фицджералд беше безмилостен. Беше твърдо решен да разцепи това момче на дузина отделни части, да разтроши на парченца крехкото му съзнание. Създаде онази персона, Мичъл, до най-миниатюрните подробности и се опита насила да я направи част от него. Искаше да създаде убиец без угризения на съвестта, някой, който да убива с едно щракване на някакъв превключвател в мозъка, след което да се върне без никакви спомени за стореното, без чувство за вина. Перфектната машина за убиване. Майкъл беше корав, беше толкова силен. Градеше стени. Там, където по-слаб характер би се пречупил, той оказваше съпротива. Затова и с Майкъл не се получи. Фицджералд опитваше с години, но не проработи. Накрая просто продължи напред…

Сами спря записа.

Таймкодът в долната част на екрана показваше, че разпитът е отпреди час.

Страните ми пламнаха.

Джесика взе шишенцето от ръцете ми и изтри влагата, оставена върху масата от кенчето ѝ с ко̀ла.

— Майкъл е знаел. Нали? Затова те е покривал. Затова ни каза, че Мичъл те е отвлякъл.

Изгледах тримата един след друг. Двама души, които не познавах, бяха застанали до прозореца и ни наблюдаваха.

— Какво намеквате?

— Меган, кой командва? Сега. В този момент.

— Не говорите сериозно.

— Преди няколко дни и аз самата не бих повярвала.

— Мичъл ме отвлече! Той уби Майкъл. Опита се да убие и мен! И Ники! — Ударих по масата. Ехото от звука се разнесе из стаята. — Мичъл уби всички тези хора и се опита да натопи Майкъл!

Гимбъл кимна към Сами.

— Заемам се — рече той.

И пусна нов видеозапис.

Очевидно Никол Милиган бе дошла на себе си.

Ники изглеждаше доста зле.

Беше в болнично легло, вдигната до полуседящо положение и подпряна с възглавници от всички страни. Косата ѝ изглеждаше мазна и залепнала върху главата ѝ. Окото ѝ бе насинено, а по лицето ѝ се виждаха няколко порезни и контузии рани. Когато заговори, гласът ѝ бе тихичък като на мишле:

— Патчън се опита да ме предупреди, но когато звънна, чух някой да крещи пред входната ми врата. Мъжки глас, познат, но не можах да се сетя чий е. Не го бях чувала от години. Някой разби вратата ми с ритник и влезе. Затичах се към задната спалня, грабнах пистолета и се скрих в дрешника. Чух и женски глас. Приближаваха се. Когато видях сенки пред вратата на дрешника и разбрах, че са в стаята ми, се паникьосах и започнах да стрелям. Стрелях, докато свърших патроните. Тогава тя отвори вратата със замах и ме измъкна навън.

— А къде беше мъжът? — Гласът на детектив Добс.

Никол примигна към камерата.

— Никол?

Тя поклати глава.

— Не го видях. Предположих, че е хукнал нанякъде из къщата. — Никол облиза напуканите си устни. — Тя ме издърпа от гардероба. Развика ми се: „Къде е?! Къде е?!“. И чак тогава я познах. Беше дъщерята на доктора. Тя…

— Лъже! — изкрещях.

Сами хвърли поглед към Джесика и паузира записа.

Лицето ми пламтеше.

— Мичъл разби вратата! Аз го преследвах из цялата къща! Дори не бях в стаята, когато тя почна да стреля по него… бях… бях…

— Къде беше?

Гласът ми притихна:

— Говорех по телефона.

— По телефона? И на кого се обади?

— Аз… не се обадих на никого… беше доктор Барт… Той се обади…

Джесика изсумтя:

— Мъртвият доктор Барт е позвънил в къщата на Никол?

Опитах се да си припомня. Всичко се бе случило толкова бързо, че беше като обвито в мъгла.

— Не той. Определено не беше той. Мисля, че беше някакъв запис. Трябва да е било запис. — Мънках. Стегни се, Мег. Изгледах Джесика право в очите: — Някой си правеше злостна шега. — Поех си дълбоко въздух и продължих колкото можех по-спокойно: — Затворих и открих ножица в чекмеджето на Никол… наръгах Мичъл. Откъснах го от Ники, заведох я до колата. Но той ни настигна, преди да потеглим, и ме нокаутира.

И тримата се взираха в мен, все едно бях някаква откачалка.

Джесика каза да Сами да пусне видеото.

— Тя ме блъсна в стената — продължи Никол. — Толкова силна беше… невероятно силна. Успях да докопам една ножица и я наръгах в рамото. След това побягнах. Излязох навън и успях да се добера до колата ѝ, но не можах да запаля. Май беше дала жиците на късо или нещо от този род. Опитах се, но тя ме нокаутира. Държеше пушка в ръце и ме удари с приклада.

Сами отново спря записа. Тримата не сваляха очи от мен.

— Това са пълни тъпни! — побеснях аз. — Нищо такова не се е случвало! Всичко беше различно!

Джесика се наведе към мен:

— Покажи ни рамото си, Меган. Лявото си рамо.

— Моля?!

Джесика подръпна потника си и оголи рамото си.

— Само леко надзъртане между приятелчета.

— Ще имаш да вземаш!

— Ще извадим съдебна заповед.

Кръстосах ръце.

— Ако Никол не те е наръгала, за какво се притесняваш? — попита детектив Добс.

— Нараних рамото си в „Уиндъм Хол“, докато се опитвах да се измъкна от Мичъл.

— Покажи ни.

Изгледах ги гневно и се изправих.

— Знаете ли какво? Нямам какво да крия! — Пресегнах се, дръпнах ципа на роклята си и смъкнах горната част. — Когато пропълзях под леглото, докато се опитвах да помогна на Никол, се закачих на гвоздей или нещо подобно, което стърчеше от пода. Или може би от рамката на леглото, не съм сигурна. Но тя не ме е наръгала… никой не ме е наръгвал.

Зад мен проблесна светкавицата на фотоапарат. Покрих се и се извърнах. Джесика остави телефона си на масата.

— Вече може да се облечеш.

Придърпах роклята си обратно.

— Казах ви.

— Няма да е зле доктор да хвърли едно око на раната ти — рече Джесика. — Може да се инфектира.

Тръснах се на стола.

— Драскотина! Тя лъже. Не знам защо, но лъже, а всички ѝ вярвате.

Сами отново се беше заиграл с компютъра си.

— Знаеш ли за „Ринг“, Меган?

— Гледала съм рекламите.

— Това е смарт звънец — поясни Сами. — С датчик за движение и камера. Всеки път, когато засече движение, записва и качва видеото в облака. Никол Милиган си е инсталирала такъв, когато е осъзнала, че някой избива хората, свързани с доктор Фицджералд.

Джесика се опита да ме хване за ръката. Издърпах дланта си.

— Това ще те разстрои, но трябва да го изгледаш — рече тя.

Сами извъртя макбука към мен.

Записът беше зърнест, заснет по тъмно с инфрачервени лъчи. Черно-бял.

Аз, тичаща от колата към къщата на Никол с пушка в ръка.

Гласът на Мичъл: „Ей, Ники! Чук-чук!“.

Аз тегля шут на вратата и влизам.

Отново Мичъл: „Нашето приятелче Лари ли звъня? Каза ли му «здрасти» от мен?“.

— Пълни глупости! — избухнах. — Фалшификат! Някой си е поиграл, също като с фотошопнатите снимки на Майкъл и Алиса!

Джесика не гледаше екрана; очите ѝ бяха впити в мен.

— Покажи ѝ другия.

Сами кликна върху една икона.

Никол изхвърча от входната врата и се метна на шофьорското място на колата. Миг по-късно се появих аз с пушка в ръце. Стоварих приклада върху стъклото и го разбих на парчета. Никол изпищя. Цапардосах я с приклада с всичка сила.

— Спрете го! — креснах.

Сами спря видеото.

Екранът замръзна на стопкадър как се пресягам през счупения прозорец и улавям Никол за гърлото.

— Дайте ми айфон и десет минути — и ще ви монтирам и вас на този клип — казах. — Не знам кой прави това нещо и защо, но не е истинско. Нищо не е истинско. Някой се опитва да ме натопи, както пробва с Майкъл. — И тогава схванах. Разбрах. Всички бяха замесени. — Мичъл за вас ли работеше? Заради това ли го защитавате?

— Да си поговорим за Моли — рече Джесика.

— За кого?

— Рецепционистката в мотела в Нийдълс. Защо я уби — понеже видя лицето ти и би могла да те разпознае?

— Какво?! Не. Аз…

— И Ърма Ийдс, нали? И тя би могла да те идентифицира. А ти не си можела да позволиш това да се случи. Никога не си оставяла живи свидетели. Брат ѝ Роланд… ти го застреля на полицейския паркинг, не е ли така?

Усещах как сърцето ми бие лудешки; страните ми пламтяха. Треперех цялата. Исках да скоча през масата и…

Джесика отново измъкна шишенцето с хапчетата и го побутна към мен.

— Сигурна ли си, че не искаш да глътнеш едно?

Грабнах шишенцето и го запратих в стената.

— Не ми трябват проклетите хапчета! Защо защитавате Мичъл?!

Джесика постави ръце върху масата.

— Меган, Мичъл не съществува. Никога не е съществувал.

— Вие сте ненормална — изджафках аз. — Всички сте се побъркали!

Джесика не ми обърна внимание и продължи:

— Икономката ви, госпожа Нийс, ни разказа, че доктор Фицджералд е създал личността „Мичъл“ до най-малките подробности. Опитвал се е да я „вгради“ в Майкъл, години наред, но се е провалил. Затова е продължил напред. Продължил е с теб. И с теб вече всичко е проработило както трябва, Фицджералд те е подлагал на същата терапия, на същите мъчения като Майкъл. Просто ти не помниш.

— Абсурд.

— Госпожа Нийс каза, че понякога си прекарвала дни като Мичъл, дори седмици, и докато си била него, доктор Фицджералд те е заключвал в мазето на „Уиндъм Хол“, за да те наблюдава и да документира всичко. Двамата с Патчън те вкарвали и изкарвали оттам тайно, за да не те види някой от постоянните обитатели. Нийс каза, че когато е започнало всичко, си била само на шест години. И това е продължавало през целия ти живот. Ако личността „Мичъл“ се проявяла, когато си си у дома, ако Мичъл поемел командването, а не са разполагали с достатъчно време да те заведат в „Уиндъм Хол“, те заключвали в стаята ти. — Гимбъл замълча. — По някое време си успяла да схванеш как да се измъкваш… или по-скоро Мичъл е схванал… и тогава са започнали убийствата. Ти и Мичъл — използвала си Майкъл за прикритие и си тръгнала да избиваш всички, които са знаели истината.

— Никога не бих наранила някого… — И тогава си спомних нещо: — Актът за раждане на Мичъл! Никол го бе скрила в музикалната си кутийка!

Детектив Добс хвърли поглед към Джесика:

— Спомена за това в писмените си показания, затова питахме Никол как стоят нещата в действителност. Тя каза, че в музикалната кутийка била скрила касета, не акт за раждане. И ти си я взела. Тя обаче направила копия и ни даде едно.

Наведе се и извади от кашона диктофон. Постави го на средата на масата и натисна бутона. Сърцето ми подскочи, когато чух гласа на доктор Барт:

— Толкова сме близко. Усещаш ли? Като електричество, носещо се във въздуха. Почти осезаемо е, дявол да го вземе. Плътно. Кара те да изтръпваш. Косъмчетата по ръцете ми настръхват.

Тези думи ми бяха познати. Гласът, който бях чула по телефона в къщата на Никол.

Доктор Барт продължи:

— Ако се налага да я убиеш, може да го сториш. Обещавам ти, че няма да има последици. Ще се отърва от трупа. Няма нужда да се тревожиш за това. Тя няма да липсва на никого. Не е ли така, сладурче? Никой не те обича. Горкото малко боклуче.

Сърцето ми блъскаше отвътре по ребрата ми като побеснял тимпанист.

— Усещаш ли? — попита доктор Барт отново с трепетен, трескав глас. — Кой командва? — попита той тихо.

Тишина.

Ужасяващо дълга тишина.

— Мичъл. Мичъл командва.

— Откъде мога да съм сигурен?

— Няма защо да ви лъжа — отвърна гласът.

Моят глас.

Чух го да цъка с език, както правеше навремето. Два пъти. След това още веднъж.

— Ако я убиеш, ще ти повярвам.

— Добре.

Гласът беше плътен, басов, доста по-нисък от обичайно, почти идентичен с гласа на Майкъл — на Мичъл — но без съмнение беше моят.

Бях почнала да клатя глава, без дори да го осъзнавам. Думата „не“ се изплъзна от устните ми, след това отново и отново и се наложи да си прехапя езика, за да млъкна.

Добс спря диктофона.

Преплетох пръсти и дръпнах показалеца си силно назад, благодарна за избухналата болка — имах нужда от каквото и да е, за да не мисля за всичко това.

— Аз убих Мичъл — прошепнах. — Опитваше се да нарани Майкъл. Това направих.

Ръката на Джесика отново потърси моята. Този път не се дръпнах.

— Меган, не знам как да ти го кажа — рече тя. — Няма лесен начин, затова ще го кажа направо. Ти уби Майкъл. Ако си видяла Мичъл, ако си си помислила, че виждаш Мичъл, било е халюцинация. Никол те е видяла да тръгваш към Майкъл с ножицата. Опитала се е да те спре, но ти си била прекалено силна и си я надвила.

Очите ми плувнаха в сълзи. Опитах се да кажа нещо; не успях. Цялото ми тяло се тресеше, обгърна ме невероятен студ, който проникваше в мен и ме изяждаше.

— Толкова съжалявам… — каза Джесика.

Някой почука на вратата. Тримата вдигнаха очи. Аз — не. Погледнах към китката си; към часовника, който не беше там.

Мичъл влезе в стаята, размазан, като привидение, здраво стиснал ножицата с пурпурната дръжка. Хвърли се към Джесика. Ножицата потъна във врата ѝ. Издърпа острието и я намушка отново; кръвта ѝ се плисна по стената.

Добс опита да се изправи, посегна към пистолета си, но през това време Мичъл го връхлетя и…

Отново почукване.

Вратата се отвори.

— Агент Гимбъл?

Нямаше никакъв Мичъл.

Нито сега.

Нито когато и да било.

Мъжът, застанал на вратата, бе преполовил петдесетте, плешив, с изключение на скромен пръстен посивяла коса, подобен на ореол. Носеше тъмен костюм и керемиденочервена вратовръзка. На носа му бяха кацнали очила с тънка рамка.

— Заместник-директорът иска да размени няколко думи с вас. — Той кимна към Добс: — И с вас.

После каза на компютърджията, че го викали на втория етаж.

Докато говореше, не сваляше очи от мен. Мога само да си представя на какво плашило съм приличала.

Джесика също бе вперила поглед в мен.

— Изчакай тук, Меган. Ей сега се връщаме.

Прозвуча доста тъпо, като се има предвид, че заключиха вратата след себе си.

Майкъл бе застанал в коридора и ме наблюдаваше през прозореца. Изтрих сълзите си и му се усмихнах.

Той ми каза какво да правя.

Всичко щеше да е наред.

Гимбъл и Добс последваха агента през плетеница от коридори; някой бе споменал на Гимбъл името му, но тя не го бе запомнила. В главата ѝ беше пълна бъркотия. Докато вървяха, той ги информираше набързо за допълнителното развитие по случая.

— Имаме нов труп.

— Какво?!

— Хлапе на име Рой Бийгъл. Работел в „Шарпър Имидж“ на международното летище „Лафлин/Булхед“ до Нийдълс, Калифорния. Открили го заключен в кабинка „Мамава“, удушен, с панталони, смъкнати до глезените. От устата му стърчало перо. Бил там поне от четири дни. Открили го чистачите.

— Господи… — промърмори Гимбъл.

— Какво е „кабинка «Мамава»“? — попита Добс.

— Място за кърмене и преповиване. Има ги вече из всички по-големи летища — отвърна агентът. — Освен това свалихме отпечатъците ѝ от онзи MP5, който намерихме в горите до хижата на Лонгтин. Разследващият полицай мисли, че именно от него са изстреляни куршумите по резервоара с пропан и че Меган вероятно го е захвърлила секунди преди да се покаже. Гласовият анализ доказва, че именно с нея, а не с Кеплър сте разговаряли по радиостанцията. Също и във „Флайинг Ти“, докато сте били в хеликоптера.

— Звучеше досущ като него.

— Тя е вярвала, че е Мичъл — рече агентът. — Мислим, че е подпалила джипа, след като се е скрила от погледа ви, и е използвала разсейването заради експлозията, за да убие снайпериста.

— Или пък Майкъл го е убил — никога няма да знаем със сигурност. — Пръстите на Гимбъл потрепваха.

— Балистичните доклади са смущаващи. Според криминалистите куршумът, който измъкнахме от вратата на хондата, е деветмилиметров и е дошъл откъм хижата, а не от снайперската пушка. Ъгълът не съответства.

— Вела — рече тихо Добс.

— Сигурно е бил той — съгласи се Гимбъл.

— Нямах предвид това — отвърна Добс.

Щом погледна през отворената врата на кабинета на ръководен специален агент Пол Гримсли, тя разбра какво иска да каже полицаят. Заместник-директор Уорън Бекнър бе долетял тази сутрин от Ню Йорк и бе заел стаята. Бе седнал зад бюрото на Гримсли. На стола срещу него се бе отпуснал специален агент Омър Вела с чаша кафе в ръка.

— Какво прави той тук, мамка му?! — нахлу в кабинета Гимбъл.

Бекнър вдигна ръка:

— Овладейте се, агент.

Лицето ѝ пламтеше:

— Той саботира разследването! Опита се да ме убие! Имам основания да смятам, че именно той е освободил Майкъл Кеплър — действие, което доведе до смъртта на въпросния. Освен това разполагаме с доказателства, че той е произвел несанкционирани изстрели по Меган Фицджералд… Този човек трябва да е в ареста!

— Намалете децибелите и седнете, агент — рече Бекнър. — Детектив, влезте и затворете вратата зад гърба си.

Добс изгледа Гимбъл и се подчини.

Бекнър сложи ръце върху масата и замълча. Когато вдигна очи към Гимбъл, той въздъхна:

— По всичко личи, че имаме смекчаващи вината обстоятелства.

— Не може да бъде… — кисело изрече Гимбъл.

— Оставих търпението си в големия град, Гимбъл. Не ме предизвиквайте. Не точно днес — тросна се Бекнър. Измъкна един лист хартия от бюрото, прокара пръст по края, сетне го прибра. — Очевидно доктор Вела не е този, за който се е представял, когато се е присъединявал към екипа ви.

Гимбъл замалко да избухне:

— Не…

Бекнър я накара да замълчи само с един поглед.

— Той не попада под юрисдикцията ми. Не е от Министерството на правосъдието, нито е от Бюрото.

Очите ѝ се присвиха:

— Тогава за кого работи?

— Не съм упълномощен да разкривам подобна информация.

— Министерство на отбраната? — пристъпи напред Добс. Лицето на Бекнър остана безизразно.

Вела отпи глътка от кафето си.

Очите на Гимбъл не се отделяха от него:

— Така е, нали? Министерство на отбраната?

— Работите излязоха от релсите, затова съм тук, за да помогна да върнем влака на правилния коловоз — рече Вела.

Гимбъл се извърна към Бекнър:

— Не ми пука кой подписва фишовете със заплатата му. Наясно ли сте, че е бил свързан с Фицджералд? Шансовете да е знаел, че Меган Фицджералд е нашият човек, още преди да се е присъединил към разследването, са огромни… той е укрил информация, която можеше да предотврати смъртта на повече от дузина…

Вела отново отпи от кафето си.

— Тук съм, за да ви съобщя, че Меган Фицджералд не е вашият човек.

— Моля?!

— Вестници, телевизия, интернет… всички са на мнение, че Майкъл Кеплър е вашият убиец. И към тази версия възнамеряваме да се придържаме. Всяка друга информация, която сте узнали, се третира като секретна — обясни ѝ Вела.

Лицето на Гимбъл успя някак си да почервенее още по-силно.

— „Версия“? Това не ви е някаква историйка, която може да оформяте и да редактирате както си искате! Кеплър може да не е на сто процента невинен, но със сигурност не е убиец. За всичко е виновна Меган, от началото до края! Открихме пропофол в шкафчето ѝ в „Корнел“ — същия препарат, използван при убийството на Алиса Тепър. Тя е подхвърлила ДНК от Майкъл на местопрестъпленията. Можем да докажем, че е била на мястото на всяко убийство. Разполагаме с данни за безброй телефонни разговори между нея и Роланд Ийдс часове преди да бъде убит — очевидно Ийдс се е опитвал да събере доказателства срещу Фицджералд и онзи тип Патчън. Откраднал е значително количество информация от „Уиндъм Хол“. Открихме материалите скрити в къщата му. Меган най-вероятно го е застреляла хладнокръвно, докато брат ѝ е бил на една ръка разстояние от него! Току-що открихме и нов труп — някакво хлапе на летището, което…

Вела я прекъсна:

— Официалното становище за момчето на летището е „изолиран инцидент, несвързан със случая Кеплър/ Фицджералд“. Що се касае до останалото — убиец е Майкъл Кеплър. Меган Фицджералд няма никаква връзка със станалото. Всъщност, когато се е опитала да убеди своя осиновен брат да се предаде, той я е отвлякъл. Извадила луд късмет, че успяла да се спаси. Като по чудо дори успяла да спаси живота и на последната му жертва. Всичко, което ви е казала след това, противоречащо на гореизложената теза, се дължи на крехкото ѝ ментално състояние — на объркването и шока, в който е изпаднала. Била е ужасно травмирана и се нуждае от професионална грижа. Тук съм, за да се уверя, че ще получи въпросните грижи в подходящо лечебно заведение.

— О, не, в никакъв случай. — Гимбъл поклати глава. — Няма да ни я вземете.

— „Имате ли си представа кой го субсидираше?“ — промърмори Добс.

— Моля?

— Това ни каза икономката на семейството — рече Добс. — „За такива неща не се съобщава. Поне ако ти е мил животът“. Фицджералд не е бил просто някакъв си пощурял доктор, който действа на своя глава; работил е за някого. За същия този „някой“, пред когото се отчита Вела.

Гимбъл се извърна към Вела:

— Кой е този „някой“? АНС? ЦРУ?

— Кеплър отговаря на профила — изтъкна Вела. — Честно, дори повече, отколкото Меган. Всички тези трупове… медиите искат някой като Кеплър, очакват някой като Кеплър.

Бекнър седна на ръба на бюрото.

— Меган Фицджералд е душевно болна. Ако се опитаме да повдигнем обвинения, никога няма да види как изглежда съдебната зала отвътре, и вие го знаете. Няма да ѝ бъде потърсена отговорност за тези престъпления. Накрая ще бъде поставена под наблюдение и грижа от страна на компетентни лекари, където между другото ѝ е мястото. Това е най-доброто за нея. А що се отнася до медиите… обществото иска отговори. Кеплър ги осигурява. Това е правилното решение, което защитава интересите на всички ни.

— Не мога да повярвам! — изсумтя Гимбъл. — Чии заповеди следвате?

Той вдигна лист хартия.

— Ако можех да ви покажа чий подпис е върху този документ, нямаше да спорите.

— Ами покажете ми.

— Знаете, че не мога.

— Не съм съгласна с всичко това — рече Гимбъл.

— Вие заловихте един от най-страшните серийни убийци на двайсет и първи век — отвърна Бекнър. — Методите ви ще бъдат изучавани в „Куонтико“. Това пък на свой ред ви дава такъв начален тласък, че един ден като нищо може да се озовете на моя пост. Не си подритвайте късмета, агент. Това е преломен момент в кариерата ви.

Гимбъл измъкна значката и пистолета си и ги сложи на бюрото.

— Агент Бегли загина, работейки над този случай. Както и много щатски маршали. Семействата им заслужават да знаят истината.

— Изнасянето на каквато и да било част от въпросната информация извън този кабинет ще бъде разглеждано като акт на държавна измяна — обади се Вела. — Не погубвайте кариерата си заради репутацията на мъртвец. Кеплър е вашият убиец.

Бекнър се изправи.

— Докладите ви са приети. Вземете правилното решение. Повярвайте ми, това е правилното решение. Нещата са доста по-мащабни от личното усещане за правилно и грешно.

— Ще се погрижа за нея — увери го Вела.

Из офиса се разнесе пищенето на аларма — пронизителен вой, съпровождан от мигащи червени лампи по тавана.

— Меган! — изкрещя Гимбъл и изхвръкна от стаята.

Ден по-късно Гимбъл стоеше неподвижно под дъжда. Едрите ледени капки, носени от есенния вятър, я шибаха безмилостно. Косата ѝ бе залепнала за главата. Водата някак си бе намерила начин да се промъкне и под палтото ѝ, затова дрехите ѝ бяха подгизнали. Щеше да лепне някоя гадна настинка, само че въобще не ѝ дремеше.

Тя огледа обширното гробище и погледът ѝ се спря на трите пресни гроба пред нея. Някой бе надраскал с червена боя огромен знак „X“ върху черния гранитен надгробен камък на Майкъл Кеплър. Беше се опитала да го изтрие, но боята вече бе засъхнала.

Пръстите на тикнатата ѝ в джоба ръка изщракаха.

Когато над главата ѝ изникна чадър, дори не се обърна.

— Не си кой знае колко добър в промъкването като за ченге — рече тя.

— Предположих, че ще си тук — отвърна Добс.

— Наистина не ми се говори с теб.

— Трябва да говориш с някого.

— Вела е психиатър — може пък да си поговоря с него.

— Късмет в откриването му.

— Ти просто си стоя там през цялото време, без да ме подкрепиш нито веднъж — упрекна го Гимбъл.

Добс се приближи до нея под чадъра.

— За цялото това време, прекарано в лосанджелиската полиция, се научих да си подбирам битките. Също така научих, че няма подходящо време да влезеш в боя. В онзи кабинет бяхме малцинство и не знаехме всички факти. Лично аз смятам, че в конкретния случай е по-добре да се снишим, да съберем допълнителна информация и да подновим битката някой друг ден. Случаят няма да ни избяга.

— Вече ни избяга — рече му Гимбъл. — Преместиха я тази сутрин.

— Къде?

— Чудесен въпрос.

— Тя…

Гимбъл поклати глава:

— Още е в кома. Единствено машините, за които е вързана, я поддържат жива. Нулева мозъчна активност.

— Не е твоя вината.

— Всичко е по моя вина. Не успях да разконспирирам Вела… Две години, а си нямах и най-малка представа. И аз бях човекът, който остави онези хапчета там, където можеше да ги докопа.

— Всички сме виновни — рече Добс.

Стомахът на Гимбъл бе свит на топка.

— Опитах се да посетя Никол Милиган тази сутрин. Не ме пуснаха. Прочетох показанията ѝ — вече бяха променени. Навсякъде разправя как Майкъл Кеплър я бил похитил, завлякъл я до „Уиндъм Хол“, Никол го убила, за да се спаси… цензурирано отвсякъде.

— Същото е и с показанията на Нийс — въздъхна Добс. — Нарекла е Майкъл „лошо семе“. Казала, че семейство Фицджералд се опитвали да го лекуват по всякакви методи, но бил прекалено увреден от случката с майка му. Дори е заявила, че си бил признал, че той я е убил. Един Господ знае дали това изобщо е истина. Сигурен съм, че и нейната банкова сметка, и тази на Никол Милиган съвсем наскоро са понабъбнали.

— И аз това си мислех. Сами би могъл да провери, но всеки път, когато пробвам да му звънна, се свързвам направо с гласовата поща.

— Видях го тази сутрин. Даде ми това — заръча ми да ти го предам.

Гимбъл разгърна листа, като се опитваше да го предпази от дъжда.

— Обърнала е местоименията в писмените си показания — отбеляза Гимбъл. — Сигурно е убила маршалите, преди снайперистът да я е прострелял, след това е убила и него — единствения свидетел. Господи… момиче, обляно в кръв… сигурно се е приближила директно към тях. — Спря за секунда. — Бас ловя, че е убила и онзи полицай на паркинга за камиони. Уинклър.

— Ще се прегрупираме, когато се приберем у дома — рече Добс, който се бе навел над рамото ѝ да чете. — Ще влезем в битка някой друг ден. Всичко все някога ще излезе на бял свят. Трябва да сме мъдри и да не бием на очи.

Гимбъл не отговори. Тикна бележката в джоба си.

— Запази пистолета и значката си по определена причина — изтъкна той.

Гимбъл почувства тежестта на глока под мишницата си. Той може би имаше право.

— Какво биха могли да планират за нея?

— Чака ме дълъг полет до Калифорния — рече Добс. — По пътя към летището ще се отбия в някоя книжарница и ще си купя всички книги на Фицджералд. Реших, че не е лошо като начало.

— Ще създаваш психологически профил?

— Нещо подобно.

Тя го погледна за пръв път днес.

— Ще ми звъннеш ли да споделиш докъде си стигнал? Когато успееш да подредиш поне част от пъзела?

Добс се усмихна:

— Но и ти ще трябва да направиш нещо за мен.

— Какво?

— Вечеря. Когато се приберем.

— Вечеря ли?

— Аха. Онова нещо, което хората правят няколко часа след обеда.

— Като среща имаш предвид?

— Аха, точно като среща.

Гласът ѝ притихна:

— Не искаш да излизаш на среща с мен, Добс. Аз съм развалина.

— Е, и аз не съм цвете за мирисане, но съм почти сигурен, че и двамата имаме нужда от време на време да ядем.

Гимбъл сви рамене:

— Ами добре.

— Наистина ли?

— Какво, прекалено лесно се навих ли?

— Аха, като че ли.

— Все още съм федерален служител. Никога не отказвам безплатна храна.

— И след това ще я открием.

— След вечерята?

— Евентуално.

— И ще влезем в битка някой друг ден.

— Аха.

Добс се приближи още повече към нея. Чувстваше топлината на тялото ѝ. Дъждът се сипеше върху чадъра и се стичаше около тях, около техния малък „пашкул“. Добс се наведе и вдъхна аромата на косата ѝ.

— Вече работиш по въпроса за втора среща? — рече тихо Гимбъл.

— Може би няма да е зле да отидем някъде на по-сухо място.

— Да поседим тук още малко.

Когато ръката му улови нейната, тя не се отдръпна. За пръв път от седмици насам пръстите ѝ не трепереха. Гимбъл откри, че не мисли за нищо друго, освен за настоящия момент, тук и сега.