Болката беше толкова остра и мъчителна, че сякаш не идваше от тялото ѝ, а по-скоро я беше обладало нещо хищно и се опитваше да я разкъса отвътре. Вратът ѝ беше застопорен върху облегалка и няколко медицински сестри, лекари и парамедици бутаха бързо количката с Холи Фалоус по болничните коридори. Виждаше една след друга флуоресцентни лампи, докато изтощителните ѝ дрезгави писъци се блъскаха в стените.

— Умирам ли? Ще умра ли?

Никой не ѝ отговори. Мълчанието засили ужаса и така стегна гърлото ѝ, че вече не можеше и да диша.

— Баща ми не знае къде съм! Трябва да се обадя на татко! Моля ви, позволете ми да се обадя на татко, моля ви!

Никой не говореше с нея и не я поглеждаше, нито показваше с нещо, че отбелязва присъствието ѝ. Чуваха се викове за травма, за фрактури и вътрешен кръвоизлив, някой крещеше за рентген и компютърна томография, друг притискаше марля до рана на крака ѝ. Марлята беше просмукана с червената ѝ кръв. Холи имаше чувството, че стените на болничните коридори всеки момент ще се срутят върху нея и ще я премажат…

— Някой да ми отговори, моля ви!

Завиха след ъгъла и още двама мъже се присъединиха към групата, а после минаха през двойни врати и влязоха в просторна стая. Носът на Холи беше счупен толкова зле, че тя не усещаше никакви миризми и когато една сестра леко почука нокътя на показалеца ѝ, окървавеният нокът падна от само себе си.

Докато бутаха количката покрай гладък метален шкаф, Холи зърна отражението и си помисли, че вижда някакъв кошмар. Оголена плът, засъхнала кръв и петна от по-тъмна кръв от рани, които дори не виждаше.

Връхлетяха я внезапно образите и звуците, с които се бореше, смях, писъци и кръв…

Нещо черно от главата до петите изглеждаше по-скоро като част от гъста гора, не и човек. И след това, когато черната фигура вече я настигаше, Холи имаше само две възможности — да умре, или да скочи в пропастта на каньона и може би да оцелее.

Взе решението за част от секундата. Не знаеше дали сестра ѝ е жива, но баща им разчиташе на тях да се грижат за него. Без Холи и Ейприл, баща им щеше да бъде затворен в някоя мухлясала стая в мазето на център за социални грижи и там да умре в самота. Холи нямаше да го позволи. Той се отказа от всичко, за да ги отгледа като самотен баща, и те възнамеряваха да се грижат за него, когато остарее.

Холи трябваше да оцелее заради него.

Още мислеше за баща си, когато някой ѝ каза:

— Дишай дълбоко.

Нещо мина над лицето ѝ и Холи оказа съпротива. Помъчи се да го одере, но някой държеше ръцете ѝ. Докато викаше и се бореше, бавно я обсеби успокояващо чувство и сякаш парализира мускулите ѝ. Усещането за спокойствие се разля чак до пръстите на краката ѝ и Холи заспа.

Дилън Астър седеше до клиента си на масата на защитата в съдебната зала и си мислеше, че очакването съдебните заседатели да се върнат с решението си, е същото, както ако чакаш лекарят да дойде с резултатите от изследванията ти. Дори въздухът сякаш вибрира. Вероятно е нервност, или отегчение, вече не можеше и да определи какво точно усеща.

Подсъдимият, Джералд Дийн Уийвър, барабанеше с пръсти по плота на масата в ритъм с някаква мелодия. Прокурорът, възпълен мъж, изтръска някаква прашинка от бежовия си костюм с пръст. Дилън хвърли поглед назад и видя партньорката си, Лили Ричи, която седеше на пейките за зрителите. Тя му намигна, а той се ухили и пак се обърна напред. През прозореца видя луна с ръждив цвят заради лунното затъмнение, което започна преди малко. Лас Вегас Стрип не беше далеч от съдебната палата и съзвездието от проблясващи неонови светлини приличаше на пожар в далечината, помисли Дилън.

Съдебните заседатели обсъждаха решението си от седем часа. Съдията предложи да се разпуснат и да се върнат сутринта, но председателят на журито настоя, че ще могат да стигнат до решение, ако имат повече време и сега очевидно се възползваха от това време.

Съдебният пристав, едър мъжага с длани, по-големи от главата на Дилън, се облегна на скамейката на съдията и беззвучно оформи с устни въпроса: „Колко ще станат?“.

Дилън отговори по същия начин: „Четиресет и четири“.

Ако спечели сега, това щеше да е четиресет и четвъртата поред оправдателна присъда. Адвокатите и прокурорите обичаха да се хвалят с рекорда си на „непобедени“ в съдебен процес, но истината беше, че прокурорите редовно прекратяваха делата или предлагаха добри сделки за дела, които по всяка вероятност щяха да загубят, а частните защитници можеха да се откажат от клиентите си. Дилън Астър, обаче, беше извоювал повечето си присъди като обществен защитник за окръг Кларк, преди той и партньорката му да започнат да работят самостоятелно. Обществените защитници не можеха да се отказват от клиенти, или да прекратяват дела, а Дилън поемаше най-лошите от най-лошите, онези, които беше невъзможно да бъдат спечелени, и никога не губеше.

— Би трябвало да спечелим, нали? — прошепна Джералд, навеждайки се към него. — Онова ченге абсолютно излъга, мисля да го съдя.

Дилън също се понаведе към него и отвърна:

— Джери, нека ти кажа първото правило в наказателното право — всички лъжат. Подсъдимите лъжат, защото се налага, ченгетата лъжат, защото мислят, че така трябва, и свидетелите лъжат по причини, които не разбират. На никого няма да му пука, ако е излъгал на някое дело за наркотици, и дори да му пука, колко пари мислиш, че ще ти дадат съдебните заседатели?

Вратата, водеща към стаята за размисъл, се отвори и приставът изрева:

— Съдебните заседатели влизат, всички да станат!

В залата влязоха дванайсет мъже и жени, които не погледнаха нито защитата, нито обвинението, но пък и нямаше значение къде гледат. Дилън усещаше енергията, която се излъчва от тях, те щяха да оправдаят Джери и предполагаше, че ще има само едно изключение — възрастната жена в края. Тя изгледа кръвнишки Джери по време на избора на съдебни заседатели, гримасата на лицето ѝ говореше, че иска да е където и да било другаде, но не и в съдебната зала, и че някой ще трябва да си плати за това. Но когато другите заседатели не отстъпиха, тази жена вероятно разбра, че ще е твърде голямо усилие да продължи да се бори и че трябва да следва пътя на най-малкото съпротивление.

— Правилно ли разбирам, че съдебните заседатели са постигнали решение по това дело? — попита съдията.

Председателката, енергична жена с черна пола и бяла блуза, стана и отговори:

— Да, почитаеми съдия.

— Какво е решението ви?

Председателката вдигна формуляра за решението и прочете:

— Ние, съдебните заседатели по делото „Щатът Невада срещу Джералд Дийн Уийвър“, по точка първа на обвинението, разпространение на контролирано вещество, намираме подсъдимия Джералд Дийн Уийвър за невиновен.

Джери изпусна дълга въздишка и трябваше да се подпре на масата, за да не падне. Съдията помоли всички да останат прави, докато съдебните заседатели излязат, а после благодари на Дилън и прокурора Иън за усилената им работа и каза на Джери, че е свободен.

Джери прегърна Дилън, стисна ръката му и след това отново го прегърна.

— Все още искам да съдя ченгетата — повтори той.

— Откажи се, Джери, току-що отърва десет години в „Лоу Дезърт Плейнс“. Иди да пиеш бира и да празнуваш.

Джери помаха на Лили, докато излизаше, а прокурорът Иън събра книжата си, взе куфарчето и се приближи до масата на защитата.

— Знаеш, че е виновен, нали?

— Какво ще кажеш да те почерпя една бира, за да се реванширам?

— Отивам да си легна, Дилън. Ти също трябва да поспиш. И си купи нов костюм, по дяволите, имаш такъв вид, сякаш си спал с този.

Дилън се ухили, докато прибираше книжата и учебниците си по право. Нарочно се обличаше така, съзнавайки отлично какво впечатление иска да направи на съдебните заседатели. Колкото повече се издокарва, толкова по-малко шансове има. Кой може да не обича неугледния губещ?

— Четиресет и четири — отбеляза Лили, докато излизаха, — мисля, че това трябва да е рекорд за щата.

Дилън повдигна рамене.

— Не беше нищо особено, те нямаха убедителни аргументи.

— Имаха страхотни аргументи, но ти работи повече от Иън. Той не иска да полага толкова усилия.

Дилън обикновено усещаше прилив на адреналин след съдебен процес, но сега не чувстваше нищо освен умора и притъпено неспокойно предчувствие и страх, защото ще трябва да се събуди утре и да започне да се подготвя за следващото дело, без да си е починал.

— В „Хари“ ли? — попита той.

След присъда Дилън обичаше да ходи в „Хари“, бар в окръг Кларк, посещаван предимно от адвокати, съдии и ченгета, с една дума, работници в една и съща фабрика.

— Не, Антъни ме чака за късна вечеря.

Дилън си погледна часовника.

— Да, по-добре и аз да се прибирам вкъщи.

Стигнаха до асансьора, където чакаше полицаят, арестувал Джери. Беше висок и слаб, с гъсти мустаци, и изгледа гневно Дилън няколко пъти по време на процеса. Никой не каза нищо, докато се качваха в асансьора. Лили натисна бутона за първия етаж и стояха мълчаливо, когато асансьорът тръгна.

— Не знам как го правиш — избухна накрая полицаят, — не знам как се понасяш, като оправдаваш такива отрепки.

Асансьорът иззвъня и вратите се отвориха. Дилън се обърна към ченгето.

— Искаш ли да ти дам един непоискан съвет? Не оставай ченге твърде дълго, това ще замъгли начина, по който виждаш хората, и ще си останеш циник до края на живота си.

Докато излизаше от асансьора, полицаят отвърна:

— Същото важи и за теб, адвокат, защитаваш ли ги твърде дълго, ще станеш като тях.

Лили явно усети, че думите му подразниха Дилън, защото го хвана за лакътя.

— Той е малък, Дилън, незначителен човек, ядосан, че някой го е пренебрегнал… Не му обръщай внимание, нашата работа е важна.

Излязоха навън и Дилън вдиша нощния въздух. Беше топъл, също като въздуха във фурна, миришеше на изгорели газове, но пак беше по-приятен от спарения въздух в съдебната зала.

— Сигурна ли си, че не искаш бира, Лили? — попита отново той.

— Антъни получи повишение в инвеститорската фирма и аз съм планирала романтична вечер. С всичките съдебни процеси за последните няколко месеца, отдавна не сме имали истинска среща.

Лили добави, че ще се видят утре в кантората, и тръгна към джипа, който беше паркиран на отсрещната страна на улицата. Дилън я гледаше, докато тя се качи и потегли, после ѝ помаха, когато увеличи скоростта край съдебната палата, за да успее да мине на зелено на кръстовището.

Въздъхна и огледа улицата. Хората все още спираха и снимаха червено-кафявата луна. Беше обагрила в червеникаво сияние и небето и Дилън си помисли, че не го беше виждал такова, после тръгна към колата си.

Кели Уайтулф се събуди от вибрациите на мобилния си телефон върху леглото. Заспа, докато гледаше документален филм за истинско престъпление, и телевизорът все още работеше с намален звук. С премрежен поглед тя взе телефона и видя, че на екрана е изписано името Ханк Филипс. Кели изключи телевизора и отговори на обаждането.

— Знаеш ли колко е часът?

— Не е чак толкова късно, че да не ми е удобно да звъня — отвърна малко нахално Ханк.

Кели си пое дълбоко дъх и седна в леглото. Стаята беше обляна в слаба пурпурна светлина и чак след известно време си спомни, че има „кървава луна“. Тя докосна празната страна на леглото, чаршафите бяха студени.

Бракът ѝ се разпадна след раждането на близначките. Кели и бившият ѝ съпруг се впуснаха в него твърде бързо и не бяха подготвени за големия стрес, който децата внесоха във връзката им, затова тя остана самотна майка, откакто момичетата ѝ бяха на шест месеца.

Кели се запита какво би било да се събуди до някого, който знае как да ѝ помогне, когато се чувства смазана от работа.

— Кели, там ли си?

— Да, да, почакай. — Тя отиде до машината за еспресо, която държеше на тоалетката, и я включи. — Какво става? — попита Кели, когато чу познатото бръмчене и долови мириса на кафето.

— Ще можеш ли да дойдеш в участъка? Има… ами, проклета касапница, Кели.

— Какво искаш да кажеш?

— Точно това, което казах, четирима младежи в каньона Койот. Едната е оцеляла, но е в интензивното отделение в болница „Рузвелт“, ранена е много лошо. Другите трима… Не съм виждал такова нещо.

Ханк Филипс беше полицай от двайсет и четири години, шестнайсет от които в отдел „Обири и убийства“ на Шерифската служба на окръг Джаксън. Думите му, че не е виждал такова нещо, я накараха да потрепери.

— Извършителят вече е арестуван.

— Толкова бързо?

— Полицейски патрул го спрял на междущатската магистрала петнайсет за превишена скорост. Полицаят го изкарал от колата и видял, че е облян в кръв. Току-що излязох от стаята, където е задържаният. Полицаят не се шегува. Арестантът наистина е покрит с кръв от главата до петите.

— Идвам веднага.

Кели отиде в тоалетната, после се изкъпа и облече черен костюм. Изпи двойно еспресо и издърпа чекмеджето, където държеше златната си значка с гравиран отгоре надпис „Окръжна прокуратура на Джаксън Каунти“.

Понякога Кели носеше и скрито оръжие, но реши да го остави вкъщи тази вечер. Тя беше първата жена окръжен прокурор на окръг Джаксън и получаваше доста заплахи, някои от добрите стари момчета не харесваха идеята да ги прибира на топло жена, още повече коренна американка.

Въпреки че беше малък и се намираше насред изолирана ивица пустиня в северозападна Невада, окръгът се разрастваше бързо. Кели беше подала заявление до Окръжния съвет да ѝ дадат още петима прокурори, но засега се позоваваха на бюджетни проблеми и се бавеха, никой от съветниците не искаше публично да откаже на правоприлагащите органи искане за повече персонал, но също така си имаха свои любими проекти, които чакаха финансиране. Съветът беше съставен точно от такива, каквито Кели не харесваше — хора, които биха казали всичко, за да получат каквото искат.

Тя мина на пръсти покрай стаята на леля Ноя и влезе в спалнята на децата си. Бетани и Бела спяха дълбоко по гръб в леглата си. Бела беше гушнала розово плюшено зайче, а ръката на Бетани беше се провесила от горното креватче, слюнката ѝ се виждаше по възглавницата. Кели ги целуна и остави бележка за Ноя, че трябва да тича на работа и че ще се върне, когато може.

Имаше племенен обичай старите хора, които вече трудно могат да се грижат за себе си, да живеят при по-млади роднини, които да се грижат за тях. Кели трябваше честно да признае, че всъщност Ноя ѝ помага много повече, отколкото тя може да помогне на леля си.

Майката на Кели беше убита в една студена ноемврийска нощ. Тогава Кели беше само на дванайсет и Ноя я взе при себе си и ѝ обясни същността на жизнения цикъл и защо майка ѝ всъщност никога не може да изчезне напълно. Думите на Ноя в онази нощ, както и в безброй други нощи, бяха единственото, което не позволи травмата да я обсеби толкова дълбоко, че Кели никога да не може да се съвземе.

Шерифската служба не беше далеч от дома ѝ. Правоъгълната тухлена сграда, която през шейсетте години явно е била предназначена за офиси, понякога ѝ напомняше на стара ръкавица. Кели започна кариерата си тук преди две десетилетия като помощник-шериф и пазеше скъп спомен за онези дни в полицейската патрулна кола, макар че навремето, докато работеше нощна смяна и учеше право през деня, единствената ѝ мисъл беше да стане прокурор.

Тя влезе вътре и не намери никого на рецепцията, затова тръгна по коридора към стаите за разпити. От стаята за почивка излезе една от помощник-шерифите, Синди, усмихна се и подаде на Кели чаша кафе.

— Съвсем прясно е.

Кел и взе чашата, без да спира, и благодари:

— Ти си върхът, Синди.

Тръгна по дълъг коридор към първата стая за разпити и погледна през еднопосочното огледало, без да обръща внимание на Ханк и партньора му Сил, които разговаряха тихо на десетина крачки от нея.

Мъжът зад еднопосочното огледало беше слаб, с кестенява коса, с жълтеникаво и някак болезнено бледо лице и големи кафяви очи, излъчваше безмерна тъга. Бавно се поклащаше напред и назад, както бе седнал. Кели забеляза всичко това за миг, но онова, което я порази, беше кръвта.

Ханк не преувеличаваше, мъжът сякаш се беше къпал в кръв. Кръвта засъхва в пурпурнокафяво, но ако някой се опита да я почисти с белина или силен сапун, става сива, защото белината разгражда хемоглобина. Тази кръв беше тъмночервена на цвят, което означава, че е била много и мъжът не се е опитвал да я почисти.

Носеше обикновена бяла тениска и джинси, но бялото на тениската почти не се виждаше от кръвта. Ръцете му също бяха покрити с кръв, косата му беше сплъстена от кръвта, по лицето му имаше размазана кръв, все едно е грабнал кървава кал и се е намазал по кожата.

— Мамка му — прошепна Кели.

Ханк се приближи до нея и погледна в стаята.

— Да… но той каза, че вината не била изцяло негова.

— Как така?

Ханк пъхна ръце в джобовете си.

— Твърди, че един демон му казал да го направи.

— Демон?

— Така каза. Но има нещо, което трябва да видиш. Снимки от местопрестъпление и от нещо, което ще си спомниш.

Ханк ѝ подаде папка и Кели я разгърна. Вътре имаше лъскави снимки от случай, за който тя всеки ден мислеше, откакто преди шест години затвори досието и го изпрати в мазето, където бяха шкафовете за нерешените случаи.

— Много прилича на…

— Знам — побърза да го прекъсне Кели и погледна към Сил. — Той знае ли?

— Не, само аз и ти.

Тя затвори папката, потупа се по гърдите с нея и я притисна.

— Никой не трябва да знае за това… Засега.

— Ясно.

— Ханк, говоря сериозно, трябва да си остане само между нас. Бъркотията беше наша и се нуждая от време, за да се уверя, че наистина е той.

Ханк кимна и отново погледна към мъжа, който седеше в стаята за разпити.

— Наистина ли мислиш, че този човек може да е…

— Да — отговори Кели и извади ароматизирана цигара с карамфил от чантата си.

Ханк измъкна запалка и подаде огънче, а Кели издуха облаче дим.

— Всеки е способен да направи всичко, Ханк, само трябва да попадне в съответните обстоятелства.

Червеният оттенък на „кървавата луна“ беше избледнял до бакърено, когато Дилън Астър се отби в крайпътен ресторант, преди да се върне у дома.

Той живееше в къща в периферията на окръг Кларк, в малкото градче Джейнсвил. Баща му я построи със собствените си ръце.

Беше едър човек, висок и мускулест, и Дилън в спомените го виждаше като великан, не само физически, но и като личност. В съзнанието му изплува образ от последния път, когато видя баща си — легнал в болничното легло и с тръбички навсякъде. Лекарят каза на Дилън и майка му, че куршумите са причинили твърде много увреждания на белите дробове и бъбреците и не могат да намерят органи за трансплантация достатъчно бързо, за да му спасят живота.

Дилън внесе храната вътре, където гърмеше телевизорът. Дванайсетгодишната му сестра Марки седеше на дивана и гледаше анимационни филми. Лицето ѝ беше изцапано в червено от плодов сок и от нещо, което беше яла наскоро.

— Здравей, Дилън!

Имаше най-голямата усмивка на света и очите ѝ винаги заблестяваха, щом той се върне вкъщи. Дилън сложи храната на масата, помилва я по закръгленото лице и я целуна по челото.

— Къде е мама?

— Гледа си нейните сериали.

Дилън влезе в голямата спалня. Майка му лежеше по халат на леглото, очите ѝ бяха изцъклени и безжизнени от антипсихотичните лекарства, които всъщност не правеха нищо повече освен да я принуждават да спи по шестнайсет часа.

Тя забеляза присъствието му едва когато Дилън каза:

— Донесох вечеря, мамо.

— Какво е?

— Пиле.

— Идвам.

Тя протегна ръка към проходилката си и Дилън я бутна към нея, помогна ѝ да стане от леглото и да отиде в трапезарията.

— Марки — извика той, когато сипа в чинии храната, — ела да ядеш.

Марки стана, без да откъсва очи от телевизора, блъсна се в страничната масичка и изохка.

Дилън се засмя.

— Не ѝ се присмивай, Дилън, това не ѝ харесва.

— Тя знае, че никога не бих ѝ се присмивал.

Всеки си избра сандвич и пържени картофки, майка му сключи пръсти, каза молитва и накрая, както винаги, завърши с думите:

— И благослови татко, защото той знае, че го обичаме и скоро ще го видим.

Думите „скоро ще го видим“ дразнеха Дилън, докато беше малък. Знаеше ли майка му кога ще дойде смъртта, или психичното ѝ заболяване влияеше на способността ѝ да приеме, че съпругът ѝ е умрял?

След вечерята Марки отново се излегна на дивана и започна да се смее на анимационната акула, която гонеше куче. Майката на Дилън вече хъркаше в спалнята, защото лекарствата забавяха пристъпите на шизофрения, но предизвикваха изключителна сънливост. Дилън провери за всеки случай как е и се върна при сестра си.

— Време е за лягане, Марки.

— Не, Дилън, още не, искам да гледам. Това е най-хубавата част.

Той въздъхна дълбоко и седна до сестра си. Тя ходеше в училище за деца със специални потребности, което започваше в седем сутринта, а не в девет, както всички обикновени училища наблизо.

Дилън се зазяпа в пукнатината на тавана близо до ъгъла, нещо, което от седмици възнамеряваше да научи как сам да поправи. Днес, с четиресет и четвъртата си подред победа в съдебен процес, вече не се съмняваше, че в щата няма адвокат с подобен рекорд. Партньорите в големите кантори, които не знаеха как да говорят на съдебните заседатели, без да объркват думите — и караха помощниците си да вършат истинската работа — имаха само по шест-седем поредни спечелени дела. Но в същото време Дилън нямаше достатъчно пари, за да наеме някой да оправи пукнатината. Този факт го огорчаваше, не беше справедливо да не може да си позволи ремонт, и не искаше да мисли за това.

Прегърна сестра си, докато гледаха анимационния филм. Умората го надви и очите му се затвориха след няколко минути и Дилън се унесе в дрямка.

След няколко претрупани с работа седмици на срещи с клиенти и явявания в съда, които го изтощиха дотолкова, че си помисли дали да не си вземе почивка, Дилън Астър се събуди от звука на будилника. Мразеше този звук. Караше го да скърца със зъби и му напомняше за тийнейджърските му дни, когато ставаше рано, за да работи преди часовете в гимназията.

Изключи алармата, погледна се в огледалото в банята и забеляза белега на врата си. За разлика от будилника, белегът беше нещо, което Дилън можеше да пренебрегне през повечето време. Той прокара пръсти по него и усети как белегът леко изпъква върху кожата му. Съвсем леко, но достатъчно, за да го усети.

Дилън се изкъпа, облече се, провери графика си на телефона и видя изслушване в съда в два часа. Направи закуска на Марки и остави чиния на масата в трапезарията за майка му, когато се събуди. Марки го прегърна на вратата и каза „Обичам те!“, а после хукна да хване автобуса. Дилън я гледаше, докато се качва, а тя се обърна и му помаха. Той се усмихна и също ѝ махна.

Марки беше изненада за родителите му. Баща им почина преди първия ѝ рожден ден и тя не познаваше друг мъж в живота си освен Дилън. През повечето дни той чувстваше, че не е достатъчно добър и че Марки заслужава по-добър баща, но правеше всичко по силите си и се стараеше, доколкото може. Грижеше се Марки да има закуска всяка сутрин и се прибираше вкъщи да ѝ поднесе вечеря, когато не беше ангажиран с дела.

Дилън получи предложение от голяма адвокатска кантора в Лос Анджелис, която следеше победите му в съда и неочаквано го повика на събеседване. Проведе го по телефона, а после и две събеседвания лично и получи предложение миналата седмица. Притесняваше се как да каже на майка си, всяка промяна в живота ѝ я изваждаше от равновесие и не можеше да разсъждава трезво, докато не свикне с промяната. Не знаеше колко остра ще е реакцията ѝ, когато ѝ каже, че ще се местят в Лос Анджелис. Или ако тя откаже да се премести, дали с Марки ще могат да заминат, а пък да изпраща пари на майка си.

Дилън пътува обичайните четиресет минути до адвокатската кантора „Астър и Ричи“. Преди да вкара колата в подземния паркинг, видя, че пред вратите на Окръжния съд на Кларк Каунти, на отсрещната страна на улицата, се е образувала опашка. Хората чакаха някой съдебен пристав да отключи.

Сградата „Билтмор“ беше на шест етажа и Дилън и Лили заемаха два кабинета на третия етаж. Той се качи в асансьора и поздрави секретарката, днес тъмнокестенявата ѝ коса беше боядисана в зелено, а после влезе в кабинета си и затвори вратата. Прозорците гледаха към съдебната палата и Дилън за момент се загледа в опашката от хора. Винаги се учудваше, че съдебната система изобщо работи, като се има предвид колко много хора трябва да минат през нея всеки ден.

Напоследък, когато стоеше тук и гледаше съдебната палата, често го обземаше отегчение, чувство, което досега не беше изпитвал, и беше озадачаващо, че го изпитва именно сега.

Телефонът му започна да вибрира в джоба, търсеха го от Окръжната прокуратура.

— Дилън Астър на телефона.

— Дилън, обажда се Джесика Ярдли.

Той седна на стола и вдигна крака на бюрото. Миналата година двамата бяха противници в едно от най-интересните дела, по които е работил — Палача от Кримзън Лейк Роуд.

— Отдавна не сме се виждали, как е зоопаркът в Окръжната прокуратура?

— Ако искаш, вярвай, но се радвам, че не напуснах. Ти как си, Дилън?

— Все същото. Е, имаме ли дело заедно, или просто ти липсвам, Джесика?

— Всъщност обаждам ти се по лична причина. Имам една приятелка, която е обществен защитник за окръг Джаксън. Ходиш ли често там?

— Мисля, че за няколко дела в годината, защо?

— Тя се сблъска с един сложен случай и се свърза с мен, попита дали познавам някого, с когото да го обсъди. Деянието може евентуално да бъде класифицирано като углавно престъпление, а тя няма опит с дела за смъртно наказание.

— За какво става въпрос?

— Изглежда е тройно убийство. Случаят започва да привлича медийно внимание, затова съм сигурна, че и ти ще чуеш за него.

Дилън беше работил по тройно убийство, един мъж беше стрелял в бензиностанция, докато се опитва да я обере. Дилън уреди случая със споразумение с прокурора, което спаси живота на мъжа, но го изпрати в затвора без право на условно предсрочно освобождаване.

В случаите с няколко убийства почти винаги имаше съкрушителни доказателства и това ги правеше най-трудните за спечелване от защитата. Дилън почувства тръпка на вълнение, каквато отдавна не беше изпитвал.

— Хм, добре, с удоволствие ще разговарям с нея, кажи ми номера ѝ.

Той записа името и номера и попита:

— Защо се обръщаш към мен, Джесика?

— Искаш да чуеш комплименти, така ли?

— Ами, няма да навреди.

— Знаеш какво мисля за работата ти, Дилън. Приятелката ми е уплашена, затова искам най-добрия защитник, когото познавам.

Дилън се ухили и дори се запита дали не се е изчервил. Винаги се чувстваше неудобно, когато му правят комплименти, вероятно защото ги получаваше рядко, докато растеше. Баща му смяташе, че ако показваш признание или обич към дете, това го прави слабо, а майка му имаше дълги периоди, в които съзнанието ѝ беше замъглено. Дилън отгледа себе си и Марки почти без родителски напътствия.

— Добре, ще ѝ се обадя. — Той се облегна на стола. — Кога ще напуснеш прокуратурата и ще се присъединиш към Лил и мен?

Джесика се засмя.

— Може би в някой друг живот… Но съм ти признателна за предложението, Дилън.

Той затвори и погледна написаното на големия юридически тефтер с жълти листа. Мадлин Измера. Дилън отново взе телефона.

— Ало? — отговори приятен женски глас. Той се представи и чу: — О, боже мой, благодаря ви, че се обаждате! Джесика каза, че ще се свърже с вас. — Гласът ѝ звучеше невероятно младежки и Дилън си спомни времето, когато започваше кариерата си и как бе почувствал колко е смазваща системата.

— Радвам се, че мога да помогна. Е, струва ми се, че имате работа с нещо интересно.

Мадлин Измера въздъхна.

— Арло Уорд беше арестуван преди няколко седмици. Обвинен е в убийството на трима души в каньона Койот, при това убийства с насилие. Има и четвърта жертва, която е оцеляла. Носят се слухове, че ще направят делото углавно заради жестокостта на извършването на престъплението, а аз не съм имала такъв случай. Очевидно в този щат не се изисква да имаш много опит, за да поемеш такова дело, затова ми го връчиха може би.

Дилън обаче много добре знаеше защо са ѝ възложили делото. Повечето окръзи нямаха постоянни обществени защитници и всяка година предлагаха договори, което означаваше, че Окръжната прокуратура има голямо влияние върху това кой получава договорите, как се управляват и кои адвокати да повикат. В този случай те искаха някой, който веднага ще пледира виновен, за да поиска по-лека присъда и Мадлин беше идеалният избор.

— Може да откажете и да оставите някой от другите обществени защитници, които имат повече опит, да поемат случая.

— Иска ми се, но завърших право преди две години и единственият ми доход е този договор. Започна ли да отказвам дела, много скоро вече няма да съм в ротацията… Особено ако откажа голямо дело.

— Какво не му е наред?

— Какво искате да кажете?

— Възложили са ви случая, надявайки се, че вие веднага ще пледирате виновен, и това означава, че са нервни за нещо. Знаете ли за какво?

— Ами, Арло е… необикновен. Той има шизофрения. Много тежък вид, със слухови и зрителни халюцинации.

— Да, това би свършило работа. Психичното му състояние може да не позволява да бъде съден и едно дело, което ще привлече толкова голямо медийно внимание, ще настърви обществеността за кръв. Принудителното настаняване в психиатрично заведение, откъдето един ден може да бъде освободен, няма да изглежда добре в новините. Кой е прокурорът?

— Самият окръжен прокурор — Кели Уайтулф.

Дилън подсвирна с уста.

— Тя е истински питбул1.

— Е, това ме накара да се почувствам по-добре.

Дилън се засмя.

— Агресивният прокурор обикновено е трудна ръка за изиграване в дело като това, но тя е и умна. Сигурно знае, че обвиняемият може да не е в състояние да бъде съден и вероятно ще предложи свястна сделка.

Последва кратко мълчание. Дилън много добре знаеше какво си мисли Мадлин. Искаше той да хвърли един поглед на случая.

— Бихте ли… Може ли да прочетете полицейските доклади и да ми кажете какво мислите? Знам кой сте, всеки адвокат знае за вас. Наистина ще помогне на Арло, ако някой с вашата репутация прегледа случая му.

— Имам приятел в Джаксън, добър е, нека му се обадя.

— Ами, добре. Но се надявах, че вие ще ми помогнете.

— Мадлин, в момента съм затънал до гушата в работа. Предстои ми федерален процес за заговор със записи на двеста часа наблюдение и шейсет свидетели. Няма как да се ангажирам и с тройно убийство.

В кабинета му влезе Лили Ричи и учудено повдигна вежди, когато чу думите „тройно убийство“. Тя седна срещу Дилън и сложи ръка върху облегалката на стола до нея.

— Е, добре — каза Мадлин, — разбирам. Да, ще ви бъда много признателна, ако помолите приятеля си да ми се обади.

— Разбира се.

Той остави телефона на бюрото.

— Тройно убийство? — попита Лили.

— Предполага се, че някакъв мъж е убил трима лагеруващи в каньона Койот. Джесика Ярдли е приятелка на обществената защитничка и ме помоли да ѝ се обадя. Обществената защитничка няма опит с углавни дела, затова иска да хвърля един поглед, но ще кажа на Роджър от Джаксън да се свърже с нея.

Лили кимна и измънка:

— Хм.

— Какво? — попита Дилън.

— Не съм казала нищо.

— Я стига, Лил.

Тя изтръска някаква въображаема прашинка от гарвановочерния си костюм и без да поглежда Дилън, каза:

— Ами, Джесика можеше да се обади на всеки друг адвокат в щата.

— Да, и?

— Но се е обадила на теб. Не вреди да правиш услуги на прокурори. Пък и това дело ще привлече голямо медийно внимание. Безплатната реклама е най-добрата реклама! Ако искаме кантората ни да се разрасне и да престанем да свързваме двата края едва-едва, трябва да поемаме дела… като това.

Дилън се размърда неспокойно на стола.

— Струва ми се, че случаят ще бъде зверски труден, човекът има шизофрения. Не, не мога да го поема, при положение че в момента имам толкова много работа.

— Може да продължиш с другите си дела, ако искаш. Наистина ли си твърде зает, или знаеш, че ако загубиш, обвиняемият ще получи смъртоносната игла?

Дилън мразеше начина, по който Лили преминава директно към същината на проблема.

В щата Невада обвинението в убийство е от типа „отворено“, което означава, че включва непредумишлено убийство, предумишлено убийство и дори убийство по особено жесток начин. Съдебните заседатели решават кой вид съответства на фактите. В дела, в които прокуратурата искаше смъртно наказание, съдебните заседатели почти винаги се съгласяваха с прокурора за процедурата на избор на съдебни заседатели, така че да се получи търсеното квалифицирано жури за смъртно наказание, а процедурата отразяваше голяма доза предубеденост.

— Не е това… няма нищо общо.

— Ти никога не си обичал углавните дела. Загубата означава смъртта на клиента ти, но това е част от работата, Дилън.

Той забарабани с пръсти по бюрото.

— Не мога да го направя.

— Защо?

Дилън нямаше намерение да ѝ казва, че клиентите с шизофрения го карат да се чувства неудобно. Той беше наясно как прогресира заболяването и пълното опустошение, което причинява в живота на хората, и неволно се замисляше за майка си.

— Не мога.

Лили отново кимна и стана.

— Добре, но нали помниш как се чувствахме, когато наскоро бяхме завършили право и някой опитен адвокат ни помагаше. Имахме чувството, че спасява живота ни в буря, нали, Дилън?

Тя излезе и го остави втренчен в отворената врата.

По дяволите.

Дилън приключи следобедната си работа в съда — дело за наркотици, в което клиентът му беше спипан с жива змия в колата му, натъпкана с кокаин. Змиите очевидно живееха известно време, след като са били хирургично разрязани, напълнени с веществото и после отново зашити.

Той излезе от съдебната палата. Слънцето светеше ярко и по небето нямаше облаци. Май беше любимият му месец и Дилън се запита дали не е защото в детството му училището свършваше през май и започваше лятната ваканция.

Замисли се за онези летни месеци, когато майка му беше толкова натъпкана с лекарства, че едва смогваше да го поздрави сутрин. После имаше дни, когато съзнанието ѝ беше ясно и прекарваше известно време с него, а след това, на другия ден, сякаш не се беше случвало никога. Шизофренията съсипваше семействата на страдащите от тази болест, защото любимите хора бяха живи, въпреки огромната разруха на личността им. Надеждата на близките, че може отново да станат такива, каквито са били, никога не гаснеше, въпреки че това никога не се случваше.

Арло Уорд по всяка вероятност е извършил убийствата по време на психотичен пристъп и може би не помни. Ако е така, Дилън дори не можеше да си представи шока, когато му кажат какво е направил.

Той въздъхна дълбоко и се обади на Мадлин Измера.

— Ало?

— Ще прегледам случая набързо — наистина набързо — и ще ви кажа какво мисля. Изпратете ми по имейла каквото имате.

— О, не мога да опиша колко съм ви благодарна, господин Астър!

— Рано е да ми благодарите, може да не ви кажа нищо, което вече да не знаете.

— Няма значение, самият факт, че някой друг ще прегледа материалите по делото, е огромна помощ. Веднага ще ви изпратя всичко.

Дилън осъзна, че не е обядвал, тъй като явяването в съда днес продължи по-дълго от очакваното, и отиде пеша до Стрип. Въпреки че обичаше месец май, един от недостатъците му беше, че месецът понякога идва със силна горещина. Дилън съблече сакото си, разхлаби вратовръзката и нави ръкавите на ризата си, но фланелката му отдолу пак се намокри.

Ресторантът, който избра, със специалитет пържоли, беше препълнен и се наложи да чака, докато се освободи маса. Дилън се настани, поръча си сандвич и газирана вода и отвори имейла от Мадлин. Имаше сканирани копия на някои от първите полицейски доклади по случая Арло Уорд. Не бяха много, тъй като случаят беше скорошен, но съдържаха няколко бележки от детективите, които евентуално можеха да бъдат полезни.

Дилън прочете първо разказа на детектив Ханк Филипс и като се има предвид, че е разполагал само с предварителните доклади от аутопсиите, криминалистите и токсикологията, беше изумително подробен и абсолютно потресаващ. Жертвите бяха четири — Ейприл Фалоус, Майкъл Търнър, Уилям Пейдж и Холи Фалоус.

Ейприл Фалоус умряла от задушаване с пушек и имаше изгаряния от трета степен по лицето и тялото. Черепът на единия младеж беше разбит и после гърлото му било прерязано, а другият починал от силен удар с тъп предмет по главата. Според съдебния лекар раните са съвместими с дебела дървена или алуминиева бейзболна бухалка.

Тримата бяха осакатени и разчленени след смъртта и телата им, или по-точно частите на телата им, били подредени по вулгарен начин, сякаш правят секс. Извършителят явно е изпитал удоволствие от убийствата и още по-голяма наслада от онова, което е направил, след като вече били мъртви.

Холи Фалоус оцеляла с тежки наранявания. Тя очевидно е побягнала и стигнала до скала в каньона Койот, откъдето скочила, приземила се дванайсет метра по-надолу и се претърколила по скалистия склон. Дилън си представи как е трябвало да избира между садиста и скока и му стана жал за нея.

Холи не могла да разпознае нападателя и не успяла да посочи Арло на снимка, казала, че било тъмно и не видяла нищо ясно. Тя беше сигурна, че той носил нещо на главата си и вероятно е увил лицето си с черна кърпа.

Единственото веществено доказателство, оставено от извършителя, бяха два фаса. Предполагаше се, че са негови, тъй като никоя от жертвите не пуши. Върху фасовете обаче нямало достатъчно слюнка за ДНК анализ.

Едно от най-странните неща в целия разказ беше как е арестуван Арло Уорд. Спрели го за превишена скорост на пет километра от каньона Койот и веднага си признал. Бил покрит с кръв и когато полицаите го попитали, отвърнал: „О, току-що убих четирима“.

Бухалката не била намерена, нито ловджийският нож, използван за разрязването на телата. Арло казал, че не помни къде са, но направил пълни самопризнания за всичко друго.

Писмените показания, написани собственоръчно и подписани от него, съдържаха ужасяващи подробности. Арло твърдеше, че срещнал случайно четиримата младежи на една бензиностанция, говорели със служителя, че отиват на къмпинг. Арло често ходел на мястото, където и те отивали, когато искал да е сам, затова познавал добре района. Фантазирал си да убие някого, откакто бил тийнейджър, но не му се удавала възможност. Наблизо нямало никой и младежите не били въоръжени, а луната била пурпурна, сякаш кървяла. И тогава Демонът дошъл при него и му казал, че ако не го направи, ще бъде унищожен.

Арло дебнал известно време и когато Холи Фалоус и гаджето ѝ Майкъл Търнър се отдалечили от палатките, за да се разходят, нападнал.

Уилям Пейдж бил в гората, за да се облекчи. Арло незабавно се нахвърлил върху Ейприл Фалоус, завързал я и я хвърлил в лагерния огън. Писъците ѝ накарали Уилям да се върне и докато се опитвал да измъкне Ейприл от огъня, получил първия удар по тила. Ударът го принудил да падне и да се гърчи „като настъпено насекомо“, написал Арло.

Половин час по-късно Холи и Майкъл се връщали към палатките, когато Майкъл стъпил върху капан за мечки, който Арло покрил с листа и клонки. Арло описваше как се смял, когато видял, че прасецът на Майкъл се разкъсал на две. Арло хукнал към тях от мрака, а Майкъл блъснал Холи настрана и ѝ изкрещял да бяга. Тя побягнала, а Арло разбил черепа на Майкъл. Арло изчислил, че е гонил Холи цели десет минути, преди да я настигне и тя да избере да скочи, вместо да се изправи пред него.

Помислих, че тя със сигурност е мъртва, беше написал Арло. Не можех да повярвам, че е оцеляла. Но сега е грозна, нали?

Дилън премина към докладите от аутопсиите и токсикологията. Те бяха само предварителни, тъй като пълният доклад за аутопсиите щеше да бъде готов чак след няколко седмици. Дилън пропусна секциите за външния и вътрешния преглед, секцията с лабораторните данни и секцията за събраните доказателства и премина направо към секцията с мненията. Аутопсиите бяха извършени от съдебния лекар на окръг Джаксън.

Накрая бяха прикрепени докладът за смъртта и смъртните актове и Дилън ги прегледа набързо, а после се върна на разказа на детектив Филипс и го прочете отново.

Сервираха му обяда, но вече не беше гладен.

Дилън Астър влезе в малка странична стая в съдебната палата. Лили идваше тук два пъти в месеца, следобед, за да дари времето си на жертви на домашно насилие, които се нуждаеха от правни съвети. Тя и още двама адвокати, занимаващи се с домашно насилие, приемаха пострадали от целия окръг. Понякога имаше толкова много хора за двата часа, които съдът им отпусна за стаята, че се налагаше да връщат някои. Тогава Лили често казваше на жертвите да се срещнат навън пред джипа ѝ и понякога стояха там до късно през нощта. Тя никога не говореше за това, но проявяваше такава страст към работата, че Дилън се усъмни дали някой не я е наранил в миналото.

Той я видя да седи до масата и да разговаря с млада жена, която държеше бебе.

Лили изглеждаше като момиче — миловидна и невинна, вид, който беше точно обратното на абсолютната ѝ безмилостност в съдебната зала. Веднъж тя флиртува с един женен прокурор, който проявил интерес към нея, и дори говореше с него по телефона късно през нощта и излизаше на вечери с него. Ловко и изкусно, Лили изкопчи от него колкото можа повече информация и когато делото беше предадено на съд, тя използва всяка слабост на прокурора, за да осигури присъда невиновен. Дилън присъства в съдебната зала и видя как челюстта на прокурора увисна от изумление.

Той си спомни деня, в който се запозна с нея в юридическия факултет. Лили седеше сама на маса и обядваше и останалите от групата не ѝ обръщаха внимание. Дилън седна до нея и първото, което тя каза, беше:

— Как получи белега?

Повечето хора правеха всичко възможно да не споменават за белега на врата на Дилън, но Лили каза направо онова, което мислеше, без да се преструва. Дилън си помисли, че това вероятно е най-рядко срещаната черта в човешките същества.

— Дълга история.

— Имаме време — отговори Лили.

И оттогава бяха неразделни.

Жената с бебето благодари на Лили и излезе. Дилън бавно се приближи до масата, а Лили се протегна и се прозя.

— Не си се наспала май?

— Горе-долу… Малко безсъние. Как беше в съда?

Дилън повдигна рамене.

— Добре. — Той си погледна обувките, стари евтини мокасини, и си помисли, че трябва да си купи нови. — Прегледах онзи случай в Джаксън.

— О, така ли? И какво?

Дилън поклати глава.

— Най-лошият, който съм виждал, Лил.

— Толкова ли е зле?

— Той не само ги е убил, но ги е накарал и да страдат. Някои от органите им липсват, ръцете на едната жертва са отрязани, нямат крайници… и след смъртта им ги е наредил в пози.

— Наредил ги е в пози?

— Сексуални пози, след като е отрязал крайниците. Наистина чудовищно. Съдебните заседатели ще хвърлят един поглед на снимките от местопрестъплението и ще го осъдят.

— Но колко са убедителни аргументите?

— За прокуратурата ли? Непоклатими. Арло Уорд е бил спрян на пет километра от къмпинга, покрит с кръв, и направил пълни самопризнания. Казал, че „кървавата луна“ го призовала и направила така, че да се появи демон, който му заповядал да убива. Нямам видео или аудиозапис, но самопризнанията са негови и Арло е описал всяка подробност и двайсетина пъти е повторил, че той го е извършил и че било забавно. Вече видях статия за случая, в която го наричат „Върколака от каньона Койот“.

Лили се облегна назад.

— И какво ще отговориш на Мадлин?

— Не знам, може би „Казвай си молитвите и си пий витамините, защото онзи тип ще бъде осъден на смърт“.

Тя се засмя.

— Сигурна съм, че тя ще го оцени.

— Да, много съм мил. — Дилън въздъхна. — Ще се върнеш ли в кантората?

Лили погледна часа.

— Да, трябва да напиша едно искане до съда. Ще ѝ се обадиш ли?

— На обществената защитничка ли?

— Да.

Той я изгледа.

— Не изглеждаш много шокирана.

Тя повдигна рамене.

— Може пък Джесика да ми се е обадила да пита дали ти ще искаш да говориш с Мадлин, преди да звънне на теб…

— Какво…?

— Джес наистина искаше да прегледаш случая и ме попита дали мисля, че ще го направиш.

Дилън поклати глава.

— Това е възмутително.

— Да, всичко е голяма конспирация от наша страна, на момичетата. — Лили се замисли за момент. — Не е само защото случаят е сложен. Най-големият проблем е, че според Мадлин Арло Уорд не го е направил.

— Че е невинен?

— Така е казала на Джесика.

— Как е възможно да мисли така?

— Не знам, но това е казала. Мадлин смята, че Арло си приписва заслугата за нещо, което е направил някой друг, и се страхува, че може да бъде екзекутиран невинен човек. Объркана е и те ще прецакат клиента ѝ, Дилън. — Тя се наведе напред. — Помниш ли първия случай на изнасилване, на който бях защитничка? След предварителното изслушване се върнах разплакана в кантората, защото мислех, че ще се проваля и делото ще бъде прекратено. Спомняш ли си какво ми каза?

Дилън въздъхна продължително.

— Казах ти, че ние не защитаваме хора, а защитаваме конституцията, и че без нея ще има диктатура.

Лили кимна.

— Не съм забравила думите ти. Не настоявам да поемеш случая, но може да насочиш Мадлин в правилната посока, тя е млада и уплашена. Освен това медийното отразяване ще бъде огромно. Имената ни ще са в новините всеки ден в продължение на месеци. Не можем да си купим такава реклама, Дилън.

Дилън погледна към жената с бебето, която разговаряше шепнешком с някого в коридора и си бършеше сълзите.

— Ще си помисля, Лил.

Ъгловият офис на Окръжната прокуратура на Джаксън Каунти беше просторен и имаше много прозорци. Мебелите бяха нови и луксозни — така поиска Кели Уайтулф, тъй като предишните двама окръжни прокурори никога не оставаха в офиса достатъчно дълго, за да им пука как изглежда.

В Окръжната прокуратура работеха дванайсет прокурори и почти два пъти повече помощен персонал. Ако Кели го поиска, старши адвокатите ѝ можеха да поемат всеки случай, а тя щеше да провежда кампанията си и да си създава връзки, да се грижи да бъде преизбрана. Това обаче не я привличаше, не за това беше в този офис.

Кели започна кариерата си на съдебен прокурор, след като напусна Шерифската служба, и за разлика от други прокурори, мнозина от които започнаха с дребни престъпления, Кели започна с насилствени престъпления. В първото си събеседване тя беше казала на тогавашния окръжен прокурор, че иска да работи само като обвинител. Не искаше да е защитник по наказателни дела, или да се бори за пари в граждански съдебни искове, затова обяви — или това, или ще си намери друга професия. Наеха я на работа веднага.

Сутрешният вестник лежеше в ъгъла на бюрото ѝ. На първата страница се виждаха две снимки. На едната тя се качва по стъпалата към съдебната палата, а до нея имаше снимка на Арло Уорд. Заглавието бе: „Случаят на Върколака от окръг Джаксън се нагорещява“.

Кели мразеше прякора, който репортерите дадоха на Арло Уорд. Създаваха му мистичен ореол, привлекателен със своята нечестивост. В Арло обаче нямаше нищо мистично, той беше човешки боклук, човек, който изобщо не би трябвало да се ражда. С нищо не беше допринесъл светът да стане по-добро място и беше отнел живота на хора, които може би щяха да направят света по-хубав.

Кели прегъна вестника на две и погледна мъжа, който седеше срещу нея от другата страна на бюрото — Джеймс Холдън, заместникът ѝ, със съвършено бяла коса, грамаден корем и лунички, той изглеждаше дори някак комично. Кели често се обръщаше към него за съвет, защото Джеймс Холдън имаше качества на администратор — умение, което липсваше на Кели — и се занимаваше с управлението и връзките с обществеността, когато тя е в съда.

— Наистина ли искаш да квалифицираш делото като углавно? — попита той и посочи папките с материалите за Арло Уорд, наредени на бюрото ѝ. — Имам предвид, че съдебните заседатели ще го осъдят дори с шизофренията, но има шанс и да не наложат смъртно наказание.

— Не ми пука. Той не ми трябва мъртъв, а затворен до края на живота си. Квалифицираното за смъртно наказание съдебно жури е по-вероятно да го осъди.

Джеймс извади дъвка, пъхна я в устата си и рече:

— Случаят ще стане още по-голям, след като се разчуят всички подробности, Кели. Медиите обожават трагедиите и никой не е виждал подобно нещо отдавна… Не само тук, но и където и да е. Сигурна ли си, че си готова за критичното разглеждане под лупа?

— Защо да не съм?

Той се замисли за момент.

— Когато работех в окръг Кларк, имахме няколко нашумели дела, които привлякоха голямо национално медийно внимание. Те не бяха като другите дела, всичко, което правиш, се разнищва старателно, и всичко в живота ти е изложено на показ, за да го видят всички. Случаят се измества повече към играчите, отколкото към фактите. Може да искаме да избегнем смъртното наказание, да предложим бързо пледиране за невменяемост и да затворим Арло Уорд в психиатрично заведение, преди медиите да забият нокти в случая.

Кели разгърна едната папка и извади голяма цветна снимка на Ейприл Фалоус. Лицето беше обгорено от огъня, повечето ѝ коса беше изгоряла и очите ѝ — онова, което беше останало от тях — бяха изцъклени и червени заради пластовете изпепеляване.

— Той е държал главата ѝ в огъня, докато се е задушила… Съдебният лекар смята, че жертвата е изпаднала в безсъзнание само три минути, преди да издъхне. Представи си какво е преживяла, Джеймс… и пак ми кажи, че трябва да завра Арло Уорд в болница, докато не стане готов да бъде добро момче и да излезе.

Имаше и още нещо, но Кели не беше готова да го обсъди с Джеймс. Само тя и детектив Ханк Филипс знаеха за убийствата край езерото Ейнджъл и Кели възнамеряваше да не казва на никой друг засега.

Тя стана.

— Трябва да тръгвам. Никакви коментари за никоя медия засега. Обади се на обществената защитничка и ѝ кажи да се готви за предварителното изслушване, освен ако не иска да пледира доживотна присъда без право на условно предсрочно освобождаване за клиента си. Ще се откажем от смъртното наказание, ако тя го направи.

Джеймс кимна, без да откъсва очи от снимката.

— Добре.

Кели взе чантата си и излезе от кабинета. В Окръжната прокуратура кипеше трескава дейност, видя, че някои служители са се събрали на малки групи и си шушукат и разбра, че обсъждат предстоящото дело. Скипио, главният град на окръг Джаксън, имаше шейсет хиляди души население. Беше достатъчно голям, за да има случаи с изключително жестоко насилие, и достатъчно малък, че всеки да знае всяка подробност за тях.

Когато отиде в кафенето тази сутрин, за да си купи геврек, Кели чу няколко полицаи, които весело обсъждаха страховитите детайли на убийствата. Единият дори се пошегува, че Ейприл Фалоус се е изпекла като бонбон маршмелоу. Кели не се стърпя:

— Бащата на тази млада жена трябваше да отиде в моргата и да види парчетата на дъщеря си, съшити от съдебния лекар. Надявам се никога да не ви се наложи да видите в такова състояние някого, когото обичате, и после някой тъпак да се шегува за това, докато си похапва омлет.

Кели се качи в джипа. Не се наложи да използва джипиеса, защото още от времето, когато бе помощник-шериф на нощно дежурство, познаваше града като петте си пръста. Знаеше къде се събират проститутките, знаеше домовете, от които се обаждаха за домашно насилие по пет-шест пъти всяка година, познаваше големите наркодилъри. От време на време се замисляше дали да не се премести да живее другаде. В този град имаше толкова много мрачни места, че понякога я потискаше. Единственият ѝ страх беше, че ще загуби пламъка в душата си. Също както някои боксьори, които се местеха в празни, занемарени апартаменти преди мачове, за да гладуват, Кели смяташе, че трябва да остане в града, който трябва да защитава.

Докато пътуваше, се обади бившият ѝ съпруг Травис и Кели го включи на високоговорител.

— Здравей.

— Здравей, извинявай, че те безпокоя по време на работа.

— Няма проблем, какво искаш?

— Искам да видя момичетата този уикенд.

— Сега не е твоят уикенд.

— Знам, но те ми липсват и искам да ги заведа на едно шоу в Лас Вегас, магическо шоу с животни. Мисля, че много ще им хареса.

— Ще си помисля.

— Да — тихо каза Травис. — Добре. — Последва кратко мълчание и после попита: — Ти как си?

— Дочуване, Травис.

Домът, към който се беше отправила Кели, се намираше в невзрачен квартал в източната част на Скипио. Градът е разделен на източна и западна половина, горната, източната част се състоеше от по-големи къщи, на по-богатите професионалисти в града, а в западната част живееше средната класа. Това създаваше странна атмосфера на разделение и дори двете гимназии в града, едната в западната част, а другата в източната, имаха съперничество в спорта, което граничеше с обсебеност.

Кели паркира до тротоара и се приближи до входната врата. Почука и се наложи да чака няколко минути, преди вратата да се открехне малко. Показа се млада жена. Дори след изминалите няколко седмици лицето ѝ беше дълбоко изранено, под едната си мишница държеше патерица и ръцете ѝ бяха покрити с белези.

— Ти ли си Холи Фалоус?

— Да — едва доловимо отговори тя.

— Може ли да вляза? Аз съм прокурорът по твоето дело и трябва да поговорим за мъжа, който ти е причинил това.

Домът на Холи Фалоус беше обзаведен така, както Кели очакваше да го обзаведе една млада жена на двайсет и няколко години. Жилището излъчваше жизнерадост, артистична енергия, въпреки че в момента беше разхвърляно, а Кели имаше чувството, че обикновено не е така. Ейприл беше живяла със сестра си и Кели се запита дали Холи е оставила вещите ѝ на склад, или все още са тук.

Холи имаше стоманена шина на китката и ботуш на крака и изцяло разчиташе на патерицата, докато пристъпваше към дивана. Вместо да се настани на канапето срещу нея, Кели седна до нея.

— Как се чувстваш?

Холи отмести поглед встрани и подпря патерицата на масичката за кафе.

— Често изпитвам болки, не искам да взимам твърде много лекарства, но ибупрофенът и тиленолът не помагат много. И ще трябва да ми направят още една операция на крака. Строших си глезена и трябва да му сложат метални пластини.

Кели кимна, докато гледаше ботуша, който стигаше чак до коляното на Холи.

— Казахте, че сте прокурорът по делото ми. Какво означава това?

— Означава, че аз съм онази, която ще осъди Арло Уорд. Исках да се срещна с теб и да ти дам телефонния си номер, в случай че се нуждаеш от нещо. Холи, искам да знаеш, че винаги можеш да разчиташ на мен лично. Ако не разбираш нещо или някой се държи несправедливо с теб, искам да ми се обадиш.

Холи явно едва се държеше. Очите ѝ бяха пълни със сълзи и ръцете ѝ трепереха.

— Знам какво преживяваш — тихо каза Кели. — Това…

— Наистина ли знаете? — избухна Холи и сълзите потекоха по лицето ѝ. — Знаете какво е да убият гаджето и сестра ти? Нищо не знаете!

Кели преглътна, докато гледаше как младата жена бърше сълзите си. Кутията с хартиени кърпички на масичката за кафе беше почти празна.

— Не сестра ми… Майка ми.

Холи я погледна, но не каза нищо.

Кели се поколеба. Не беше сигурна дали да го направи сега, но никога нямаше да има подходящ момент.

— Искам да ти дам нещо. — Тя бръкна в чантата си, която остави на пода, и извади черна кутийка за бижута. — Намериха я в джоба на Майкъл. Помислих си, че трябва да го имаш.

Когато детектив Ханк Филипс ѝ каза за годежния пръстен, стомахът на Кели се сви. Годежният пръстен означаваше един цял живот, който Холи би трябвало да изживее, но който се беше изпарил и никога нямаше да се завърне.

Холи отвори кутийката, видя пръстена и се разрида.

— Майки… миличък.

Двете дълго седяха мълчаливо. Когато Холи се успокои, тя попита:

— Знаете ли какво правеше Майкъл през свободното си време? — Холи се усмихна леко. — Работеше като доброволец в Центъра за ограмотяване на възрастни. Смяташе, че четенето е най-важното нещо, което един възрастен трябва да знае. — Тя замълча за момент. — Веднъж една агенция за манекенки се свърза със сестра ми. Ейприл беше хубавица още от малка, но им отказа. Щеше да пътува много и да получава добри пари и други неща, но мечтата ѝ беше да стане учителка, защото много обичаше децата. — Холи избърса няколко сълзи. — Те бяха добри хора. Не заслужаваха такава съдба.

Тя извади пръстена от кутийката и го сложи на пръста си. Кели предполагаше, че целта на отиването им на къмпинг е била Майкъл да ѝ предложи да се сгодят, и сърцето ѝ се късаше, докато гледаше как Холи се взира в пръстена и си представя какво би могло да бъде.

— Сестра ми помагаше да се грижим за баща ни — продължи Холи, без да откъсва очи от пръстена. — Той има множествена склероза. Не знам какво ще правя сега. Едва се движа, няма как да се грижа за него, а той си няма друг. — Тя погледна Кели. — Защо го е направил? Ние нямахме пари, нито нещо друго ценно. Защо?

Кели трябваше да прехапе устни, за да спре част от гнева, който усети, че я задушава.

— Не знам защо тези хора правят такива неща, Холи, всъщност мисля, че той не го е направил за пръв път.

— Ненормален ли е?

— Не сме сигурни.

Холи избърса сълзите си и се втренчи в пръстена.

— Сънувам кошмари, че идва в болницата и убива и мен. — Тя погледна Кели. По лицето ѝ все още се стичаха сълзи, но вече не ридаеше. — Ако е луд, ще му се размине ли и ще дойде ли да ме убие?

Кели се пресегна и нежно хвана ръката на младата жена.

— Не, няма.

Очите на Холи бяха зачервени. Излъчваха нещо толкова трагично, сякаш е видяла твърде много за годините си и това я е състарило. Кели знаеше, че ако я беше видяла преди няколко седмици, Холи щеше да изглежда съвсем различно.

Холи леко докосна пръстена и отново се разплака, Кели я стисна леко за ръката.

— Обещавам ти… ще го накарам да си плати за онова, което е направил.

Кели си тръгна и се обади на Джеймс по мобилния телефон.

— Промених решението си — каза тя. — Искам смъртно наказание за Арло Уорд.

Пътят за Скипио беше живописен и въздухът ставаше все по-хладен, колкото повече се отдалечаваха от Южна Невада. Лили шофираше, а Дилън седеше до нея на предната седалка. Слушаха кънтри, любимата музика на Лили, и Дилън препрочиташе полицейските доклади по случая. Най-странното в тях беше колко малко информация съдържат за Арло Уорд. Роден в Северна Дакота, после обикалял из Тихоокеанския северозапад, но нямаше криминално досие, нито кредитна история или големи покупки и не беше гласувал в избори. Нямаше нищо, което би го вкарало в системата.

Дилън отново прочете зловещите подробности за престъпленията, беше изпратил имейл на Мадлин и поиска снимки. Дилън се вгледа внимателно в начина, по който бяха осакатени и разчленени и после наредени телата, замисли се колко време е отнело на извършителя да ги нареди и изумено се втренчи в количеството кръв, с която беше покрит Арло. Местният криминалист, доктор Андрю Ланг, беше направил стотици снимки на местопрестъплението и на самия Арло. Поради популярността на телевизионни сериали като „От местопрестъплението“ и „Военни престъпления“ съдебните заседатели бяха свикнали да очакват множество веществени доказателства, имаше дори тенденция добре обоснованите дела да завършват с оправдателна присъда, защото нямало неоспорими веществени доказателства, въпреки понякога многото свидетели.

Сега доста на брой полицейски управления имаха специалисти във всяка област на криминалистиката — анализ на пръски кръв, балистика, ДНК, отпечатъци, трасология — групирани в много по-големи научноизследователски секции. Но Джаксън Каунти, подобно на много други по-малки окръзи, не можеше да си позволи толкова много експерти, затова наемаха общи криминалисти, които се занимават с всичко.

Дилън затвори папката и се втренчи право напред. Сега наоколо имаше дървета и ухаеше на бор.

Лили се обади чрез „Блутут“ на колата и Дилън погледна екрана на таблото. Звънеше на сестра си. Виждал я бе веднъж, когато дойде на гости в Лас Вегас. Лили и сестра ѝ бяха доста различни. Лили — физически силна и мускулеста, а сестра ѝ — ниска и дебела, сестра ѝ не беше учила в колеж, докато Лили имаше дипломи по икономика и история. Различен беше дори начинът, по който говорят — Лили беше мълчалива и говореше по същество, а сестра ѝ неспирно бръщолевеше разни истории.

Лили остави съобщение на гласовата поща на сестра си с молба да ѝ се обади и след това попита:

— Е, какво мислиш за Арло Уорд?

Дилън сложи папката на пода до краката си.

— Самопризнанията му са подробни — каза той, — и кръвта по дрехите му съвпада с тази на две от жертвите. Ако не ги е убил той, най-доброто обяснение би било, че е попаднал случайно на местопрестъплението и после нарочно се е намацал с кръвта. Но ако е искал да го хванат, защо не се е обадил на полицията? Защо се е опитал да си отиде вкъщи? Ако наистина е искал да си припише заслугата за убийствата, можеше да се обади на полицията и да чака на мястото.

— Освен ако е смятал да се обади на полицията, но е трябвало първо да се отдалечи от каньона. В онзи район няма обхват навсякъде.

Дилън погледна през страничното стъкло към входа на ранчо с ръждясала порта. Там стояха няколко мъже с каубойски шапки, които го изгледаха мръсно.

— Не мисля така. Мисля, че той би се обадил веднага, щом в планината е имало сигнал, а не пет километра по-нататък. Не се връзва. Мисля, че Арло е убил онези хора и е манипулирал Мадлин да мисли, че не го е извършил.

— И какво искаш да направиш?

— Само ще ѝ дам няколко съвета и ще си тръгна.

Последва мълчание.

Лили го погледна.

— Не говориш много за предложението от Лос Анджелис. Все още ли мислиш за него?

Почти всяка минута, помисли си той.

— Триста бона годишно, Лил. Как да откажа?

— Да, триста бона, но за гигантска кантора, където ще трябва да се съобразяваш всяка минута и да търпиш критиките на партньори, които знаят по-малко от теб. Няма да ти хареса, Дилън. Каква е ползата да работиш нещо, което мразиш?

Дилън се загледа през стъклото и после отговори:

— Достатъчно дълго бях беден. Сега бих искал да забогатея. — Той я погледна. — Опитваш се да ме убедиш да поема делото Арло Уорд, за да гръмне в новините и да ме накара да остана, така ли?

Лили се ухили, но не каза нищо.

Дилън облегна глава на седалката и се усмихна.

Скипио е на следващата отбивка. Градът беше сравнително голям, разпрострял се в долината, но с атмосфера на провинциално градче. Нямаше много ресторанти и магазини, само една административна сграда за всичките градски служби и няколко църкви. Дилън го хареса. Винаги е живял в малки градчета и обичаше да има пространство.

Затворът на окръг Джаксън се помещаваше в сива тухлена сграда, приличаше на огромна кутия, нямаше прозорци. Лили спря на паркинг за посетители и двамата се качиха по рампа, за да влязат. Служителят на рецепцията провери картите им на адвокати в Невада, записа ги в регистъра и ги изпрати да минат през детекторите за метал.

Мадлин Измера ги чакаше, тя беше слаба, с ясни зелени очи и коса до раменете. Усмихна се и стисна ръцете им. На ревера си, под американския флаг, носеше малка значка със знаме на друга държава, което Дилън не разпозна.

— Хаити — каза тя, когато забеляза, че Дилън го гледа. — И така, сериозно, не мога да опиша колко съм ви благодарна. Правите ми огромна услуга.

— Няма проблем — отвърна той.

Мадлин ги поведе по коридора към стаята за посещения и седнаха до стоманена маса в стая с бетонни стени, боядисани в бяло.

— Какво знаете за Арло? — попита Лили. — В папката нямаше много информация.

Мадлин поклати глава.

— Той няма истинска история и когато го попитам, отговаря уклончиво. Мисля, че е, защото не помни, а не защото иска да манипулира. Някои от лекарствата, които взима, влияят на паметта му. Арло има съпруга и малка дъщеря, но жена му не иска да говори с никого. Дори с мен.

— Правихте ли преценка на психичното му състояние? — попита Дилън.

— Още не. — Мадлин въздъхна. — Той не ми позволява.

— Какво искате да кажете? — попита Лили.

— Арло отказва да пледира невиновен и не иска да оспорвам компетентността му. Настоява, че той е извършил убийствата, и иска да си припише заслугата.

— Може би защото наистина го е направил — отбеляза Дилън.

Мадлин поклати глава.

— Може и да нямам голям опит, но познавам човешкото поведение, бях социален работник, преди да започна да уча право. Очевидно не мога да бъда сигурна сто процента, но мисля, че Арло не го е направил. Смятам, че той иска да вярва, че го е направил. Иска внимание. Първото, което ме попита, когато отидох при него, беше дали случаят вече е отразен в новините.

— Много хора с антисоциално личностно разстройство са нарцистични — каза Лили.

— Знам, но не мисля, че случаят е такъв.

В същия момент вратата се отвори и в стаята влезе Арло Уорд.

Дилън забеляза първо ръцете му. Ръцете на Арло бяха малки и бледи, ръце на тийнейджър. Арло изглеждаше преди всичко жилав, дори съвсем незабележим и невзрачен. Дилън се изненада, като имаше предвид колко дълго бе работил тази професия и колко много клиенти бе защитавал, очакваше различен човек. Някой, който има такъв вид, сякаш с радост убива и кълца хора.

Арло имаше поразително големи кафяви очи с цвета на тъмен шоколад и накуцваше, докато върви.

Дилън знаеше, че шизофрениците са твърде различни. Мнозина бяха абсолютно здрави и можеха да водят смислен живот, но някои не можеха да извършват дори елементарни ежедневни задачи. Дилън не можа да определи към коя категория спада Арло.

— Здравей, Мадлин — каза Арло и седна, а после се обърна към надзирателя и рече: — Благодаря, Еди.

— Няма защо. Ще ви оставя насаме, но ще бъда отвън, ако се нуждаете от мен, госпожице Измера.

— Благодаря.

Арло сключи ръце върху масата и се усмихна на Дилън и Лили.

— Това са адвокатите, за които ти говорих, Арло. Дилън Астър и Лили Ричи — каза Мадлин.

— Здравейте — отвърна той.

Арло се усмихна. Зъбите му бяха бели и добре поддържани. По дланите му се виждаха дебели мазоли точно под всеки пръст, но нямаше белези, нямаше големи разрязвания по кожата, нито мръсотия под порасналите нокти или коса, която опадва от недохранване. Не изглеждаше по-различно от всеки, когото Дилън би видял в хотел или търговски център например.

— Е, тъй като имам трима адвокати тук, може ли да попитам нещо? — каза Арло.

Дилън погледна Лили.

— Разбира се.

— Пиша книга за моите убийства, но някои затворници тук казаха, че не може, защото има закони срещу това да печелим пари от историите си. Вярно ли е?

Девет от всеки десет пъти, когато Дилън посещаваше клиенти в затвора, първото, което те питаха адвоката си, беше: Колко време ще стоя тук? Никога досега не му бяха задавали такъв въпрос.

— Имаше един закон — отговори Дилън, — наричаха го закона „Синът на Сам“2. Забраняваше на хората да печелят пари от престъпленията си. Но Върховният съд го отмени, така че може да напишеш книга, ако искаш. Но не ти препоръчвам.

— Защо?

— Защото ще признаеш, че си го направил.

— Но аз наистина го направих.

В стаята настъпи тишина и след това Лили попита:

— Уби ли онези трима души?

Арло кимна и дори леко се усмихна.

— Да. Двама от тях с бухалка, а третия изгорих в огъня. Завързах я здраво, за да не може да мърда, и я изпекох.

Мадлин усети напрегнатото мълчание на другите и побърза да каже:

— Арло, защо не им разкажеш за състоянието си?

Той повдигна рамене.

— Няма много за разказване. Имам шизофрения. Понякога чувам и виждам разни неща, но при много други х-х-хора е по-зле. — Арло затвори очи и изпусна дъх в дълга въздишка. — Извинете. Понякога заеквам, когато съм н-н-нервен.

— Всичко е наред — рече Дилън, — не бързай.

Арло си пое дъх и после пак го изпусна продължително.

— Завърших гимназия, работих какво ли не и любимите ми игри са „Го“ и „Дългът зове“. И двете са много трудни. Не съм кой знае колко умен, знам го, но не съм и от онези, които си говорят сами под моста.

Дилън погледна Мадлин и след това попита:

— Арло, защо уби онези хора?

Той повдигна рамене.

— Демонът ми каза.

— Само заради това ли?

— Е, не, фантазирах си нещо подобно от малък. Когато ги видях на бензиностанцията, те се бяха изгубили, и носеха много алкохол. Разбрах, че няма да е трудно да ги проследя и да ги пречукам.

Дилън почука леко с пръст по масата.

— Районът е доста уединен. Защо изобщо си бил там?

— Ходя там п-п-понякога. Тихо е и никой не ме безпокои. — Арло кихна и се извини.

— И ти ги проследи дотам? — попита Лили.

Арло кимна.

— Те разпънаха палатките си близо до едни изоставени бунгала, където спя понякога. После се напиха… И след това не беше трудно да ги претрепя.

Дилън се облегна назад и се втренчи в него. Тихият глас и тъжните очи на Арло му придаваха дори симпатичен вид. Мнозина убийци разчитаха на инстинкта на човешките същества да си помагат взаимно и можеха да изглеждат сърдечни и добродушни.

— Разговаря ли с тях?

— Не.

— И успя да ги убиеш един по един?

— Да.

— Видях снимки на жертвите — каза Лили. — Момчетата са били мускулести. И двамата са играли футбол, а единият е бил и шампион по борба, но ти нямаш никакви наранявания. Не се ли съпротивляваха?

— Нямаха време. Изненадах ги. Хората вече не са п-п-предпазливи. Мислят, че светът е безопасно място, докато светът не им покаже, че не е така.

Дилън почувства особен хлад от думите на Арло и погледна Лили, която се прокашля и зададе няколко въпроса за психичното заболяване на Арло. Той говореше монотонно, но в гласа му се долови вълнение, когато заговори за престъпленията си. Твърде много вълнение, сякаш описва посещение в увеселителен парк.

— Каква беше бухалката? — прекъсна го Дилън.

— Какво? — попита Арло.

— Бухалката… Не е намерена. Дървена или алуминиева беше бухалката?

Арло се поколеба.

— Дървена.

— Каква марка?

Той повдигна рамене.

— Не знам, просто бухалка.

— Колко дълга?

— Дълга?

— Да, дължината каква беше? Има различни дължини.

— Не знам. Не обръщам внимание на такива неща.

— От какво дърво?

— Не знам.

— Какъв нож използва? — попита Лили.

— Ловджийски нож, „Боуи“.

— Какъв размер?

Той погледна Мадлин.

— Не знам, купих го от магазина, защото беше голям.

— За колко време умря Ейприл Фалоус?

— Не знам… Не много.

— Откъде взе капана за мечки? — попита Лили.

— Намерих го в едното бунгало и го държах в багажника си.

Дилън се наведе напред.

— Арло, знаеш, че може да поискат смъртно наказание по твоя случай, нали? Ако те осъдят, може да умреш.

Арло си пое дълбоко дъх и отвърна:

— Ако Господ иска да ме прибере, така да бъде. Но с книгата може да спечеля достатъчно пари за Лийна и Ейми, за да живеят добре, след като умра.

— Съпругата и дъщеря ти?

Той се усмихна.

— Да.

— Ами ако законът „Синът на Сам“ все още беше в сила и не можеше да спечелиш пари от книгата си? — попита Лили. — Пак ли щеше да поемеш отговорността за тези престъпления?

Арло замълча за момент.

— Предполагам.

— Предполагаш? — недоверчиво попита Дилън. — Предполагаш, че ще поемеш вината за нещо, заради което може да те екзекутират?

— Искам да кажа, че бих го направил. Нарочно ме обърквате, господин Астър, и това не ми харесва.

Дилън грабна мобилния си телефон от масата, пусна го в джоба си и стана.

— Беше ми приятно да се запознаем, Арло. А сега ще те оставим да се върнеш в килията си.

— Сигурни ли сте, че нямате повече въпроси?

— В момента нямаме.

— Добре. — Арло протегна ръка и Дилън я стисна. След това Арло се ръкува и с Лили, и с Мадлин и рече: — Съжалявам, че трябваше да дойдете чак до тук само заради това.

Той повика надзирателя.

Еди влезе и попита:

— Готов ли си?

— Да. Благодаря ти още веднъж, Еди.

Надзирателят дори не го хвана за ръката. Държеше се непринудено с него и Дилън разбра, че Еди всъщност харесва Арло Уорд, въпреки че вероятно никога няма да го признае. Дилън беше вътрешно съгласен, че в Арло има нещо симпатично.

— Е? — попита Мадлин, след като Арло излезе.

Дилън поклати глава.

— Бях сигурен, че той е виновен, когато дойдох тук, но сега не знам. В него има нещо симпатично, което не се връзва.

— Оставаш с убеждението, че той лъже, нали?

— Може би. На какво разстояние оттук е местопрестъплението?

Стана следобед, докато Дилън, Лили и Мадлин вървяха бавно и мъчително нагоре по пътеката към мястото, където бяха убити жертвите. Каньонът Койот се намираше на час и половина път с кола от Скипио и после няколко километра пеша. Въздухът беше горещ и задушен и Дилън се обля в пот. Лили се преоблече с къси панталони и маратонки, които носеше в багажника на джипа, и явно ѝ беше удобно, докато Дилън имаше чувството, че седи в сауна облечен. Под мишницата си беше пъхнал папката с материалите по случая Арло.

Заобиколен от гъста гора от всички страни, Дилън не виждаше почти нищо наоколо. Когато се качиха достатъчно високо, откриха площадка за наблюдение с дървена пейка. Починаха си малко и се загледаха в долината — зелени дървета, обградени от малки планини и хълмове.

След още половин час ходене Мадлин спря:

— Тук е.

Тревиста поляна, обкръжена от дървета от три страни. Пътеката минаваше през нея и продължаваше още по-нависоко. Друга по-малка просека водеше надолу, към гъсталак от дървета. Дилън сложи ръце на кръста си и огледа. Дърветата бяха високи и осигуряваха сянка. Дори в нощ с пълнолуние, след залез-слънце сигурно имаше малко светлина, и още по-малко под „кървава луна“ с бледо пурпурно сияние.

На мястото не беше останало нищо, което да показва, че тук се е случила трагедия. Сякаш самата земя беше погълнала всички следи.

— Къде е бунгалото? — попита Лили.

Мадлин посочи.

— Ей там, надолу, по другата пътека.

Те тръгнаха по просеката, която се отделяше от главната пътека, и стигнаха до хълм. На склона видяха бунгало от старо, олющено дърво с два счупени прозореца. Имаше вид, сякаш всеки момент ще се срути. Приближиха до вратата и Мадлин рече:

— Арло ми каза, че идвал тук от две години. Предполагам, че когато халюцинациите му са се изостряли. Полицаите намериха куп стари кутии и опаковки от храна, така че някой определено е престоявал тук.

На двайсетина метра се извисяваше малка горичка от гъсто израсли дървета. Дилън извади папката изпод мишницата си и я отгърна на самопризнанията на Арло. Арло беше написал, че се криел в мрака близо до група гъсти дървета северно от бунгалото и наблюдавал, когато капанът за мечки хванал Майкъл и после се втурнал към тях.

Дилън прелисти на показанията на Холи. Тя беше казала на полицията, че двамата с Майкъл разглеждали бунгалото и чули вратата да се затръшва. Уплашили се и решили да се върнат при палатките. На стотина крачки нагоре по пътеката Холи чула изщракване на нещо метално и Майкъл Търнър паднал на земята до нея и изкрещял от болка.

— Забелязах, че Арло накуцва, но не са открили никакви наранявания по него — каза Дилън на Мадлин, докато все още преглеждаше показанията на Холи.

— Попитах го за това. Получил нараняването преди години, блъснала го кола. Но каза, че въпреки това все още може да бяга бързо.

Дилън вдигна глава и огледа групата дървета.

— Това е групата дървета, където според него и според Холи той се е криел, нали? Арло изскача от там, убива Майкъл и е достатъчно бърз, за да настигне Холи, въпреки че тя има преднина. — Той даде папката на Лили. — Измери времето ми.

Тя извади телефона си и отвори приложението с хронометъра.

Дилън отиде до групата дървета. Лили вдигна ръка и после я спусна. Дилън хукна с всички сили.

Официалните му обувки се пързаляха и той се подхлъзна на два пъти, преди да мине покрай двете жени и да се превие на две, за да си поеме дъх на големи глътки.

— Боже, не съм във форма. Обвинявам „Макдоналдс“. Хайде да ги съдим.

— Освен това наближаваш шейсетте — отбеляза Лили. — Десет секунди.

— Добре. И така, Арло чува, че капанът изщраква, и хуква към тях веднага щом вижда, че Майкъл не може да се измъкне. Десет секунди. След това убива Майкъл. Предвид броя удари, които са необходими с бухалка, трябва да допуснем най-малко двайсет до трийсет секунди. След трийсет секунди Арло вдига глава и вижда, че Холи я няма, и сега трябва да я настигне.

Лили кимна и пъхна телефона в джоба си.

— Дори ако е направила погрешни завои по пътеката, тя е имала огромна преднина. Арло е трябвало да бъде много по-бърз от теб, за да я настигне в мрака.

— Накуцването? — обърна се Дилън към Мадлин. — Имаме ли потвърждение, че е истинско?

Тя повдигна рамене.

— Не знам. Все още не съм получила медицинските доклади. Но той каза, че го е блъснала кола и е строшила бедрената му кост, която не е зараснала правилно. Така че кой знае?

Дилън отново погледна към дърветата и след това плъзна поглед по пътеката към бунгалото.

— Не може да е тичал толкова бързо. Не и достатъчно бързо, за да настигне Холи.

— Е, поздравления, Мадлин — рече Лили. — Клиентът ти може би е невинен.

Дилън изпусна дъха си продължително през стиснати устни.

— По дяволите!

Лили Ричи седеше в „Грил-бара на Хари“ и бавно пиеше второто си питие за тази вечер. Гледаше втренчено в чашата, потънала в мисли, но после музиката от джубокса и смехът на групата на съседната маса я върнаха в реалността.

Дилън отново я покани да отидат да пийнат нещо тази вечер. Тя съзнаваше, че посещението на местопрестъплението днес следобед беше трудно и за двамата, но Лили не отказа заради това. През последните две седмици усилено се беше опитвала да бъде неутрална с Дилън. Не искаше да стане причината той да откаже работата в Лос Анджелис; но в същото време искаше Дилън да направи точно това. Завижда ли му? Беше си задавала този въпрос. Страхува ли се? Двамата бяха партньори, откакто се запознаха в юридическия факултет, и никога не бяха поставяли под съмнение въпроса дали ще работят заедно. Не беше и това. Тогава какво?

Лили се замисли за уединеното бунгало в гората, където ходиха днес следобед, и за Холи Фалоус. Как ли се чувства човек, изгубил мъжа, когото обича, и сестра си, по едно и също време и по изключително жесток начин?

Лили беше напуснала семейството си, когато навърши осемнайсет, и вече не беше особено близка с тях. Това я накара да се запита дали би била съкрушена като Холи.

— За мен „Хайнекен“ — каза някакъв мъж, който седна на бара до нея, — и още едно от онова, което пие младата дама.

Лили се подсмихна и изпи остатъка от уискито си.

— Отдавна не ме бяха наричали така.

— Сериозно? Бих си помислил, че мъжете се надпреварват да ви наричат „млада дама“ и да ви ухажват, за да получат вниманието ви.

Тя го погледна. Пуловерът поло и джинсите му бяха стилни, но дългата му брада беше завързана с ластик и приличаше на опашка, спускаща се от брадичката му.

— Да ме ухажват, за да получат вниманието ми? Да не сте излезли от машина на времето?

Мъжът се ухили и когато му поднесоха бирата, отпи малка глътка.

— Учител по английска литература. — Той протегна ръка. — Николас.

— Лилит — отвърна тя и я стисна.

— А, първата жена. Онази, която се разбунтувала срещу Бог и отказала да се подчинява на мъжа. Знаели ли са това родителите ви, когато са ви дали това име, или е случайно?

— Всъщност съм кръстена на любимата кобила на баща ми.

— Още по-добре. — Той присви очи и се обърна изцяло към нея. — Добър съм да отгатвам историите на хората, затова нека опитам. Непокорна дъщеря на проповедник заминава за Лас Вегас, за да отмъсти на мама и татко, и се нуждае от груба фасада, за да държи настрана хищниците. Прав ли съм?

— Не съм по-груба от всеки друг. Всички имаме горе-долу една и съща история, нали?

Николас вдигна за наздравица бутилката с бира, но преди да успее да каже нещо, Лили гаврътна уискито си и остави чашата с дъното нагоре върху бара. След това грабна бирата от ръката му и я изгълта.

— Еха! Не бях виждал жена да прави това, смаян съм!

Лили стана и си взе чантата.

— Смаян си, защото мъжът винаги ще вярва две неща за жената — че е слаба и че е привлечена от него. Аз не съм нито едното от двете. — Тя го потупа по рамото и преди да тръгне, добави: — Благодаря за питието, учителю.

Лили се чувстваше замаяна и си помисли, че е по-добре да повика такси, отколкото да рискува да шофира, но все още не ѝ се прибираше вкъщи и помоли да я закарат до популярен бар в Стрип и след това си погледна часовника. Антъни щеше да я чака да вечерят. Той мразеше Лили да закъснява, когато са се уговорили за определен час. Лили се запита защо в такъв случай винаги закъснява нарочно.

— На гости ли отивате, или живеете там? — попита таксиметровият шофьор.

Тя се втренчи през стъклото.

— Живея тук.

— В коя част?

Лили провери колко е часът на телефона, за да се увери, че ръчният ѝ часовник е верен. В Канзас, където живееше сестра ѝ, наближаваше десет.

— Съжалявам — каза тя. — Какво попитахте?

— Къде живеете?

— Сънкрест.

— О, така ли? Имам приятели там. Хубаво място.

Лили прехапа устни, приковала очи в телефона си, и накрая се обади. Телефонът иззвъня три пъти и после сънливият глас на сестра ѝ попита:

— Лил?

— Хей, извинявай. Събудих ли те?

— Знаеш, че ме събуди. Утре сутринта съм на работа.

— Съжалявам, Луси, аз само…

— Отговорът е „не“ и ти не можеш да се обаждаш толкова късно. Лека нощ, Лили.

— Знам, но два дни няма да имам възможност, тъй като вие отивате при мама и татко.

— Не, Лил, лягай си.

Сестра ѝ затвори. Лили се втренчи в екрана за момент и после пусна телефона в чантата си.

Подпря лакът на вратата и се загледа през стъклото в казината и хотелите, покрай които минаваха. Блестящият неон осветяваше мрака като пожар. В някои нощи Лас Вегас Стрип приличаше на горящи звезди в галактически казан, друг път изглеждаше блещукащ боклук в контейнер за отпадъци. Тази вечер представляваше нещо по средата.

— Промених решението си — каза Лили. — Закарайте ме вкъщи.

Дилън седеше в съда и чакаше приставът да повика неговото дело, когато получи имейл от Мадлин. Той я насочи по правилния път, но все още се колебаеше дали да участва в делото на Арло Уорд.

Популярната култура изобразяваше адвокатите като хора, които обичат да защитават невинните. В края на краищата, кой иска да защитава виновните и да им помага да се измъкнат безнаказано за престъпленията си? В реалния живот обаче невинните бяха истински кошмар. Ако адвокатът загуби делото, невинният човек отива в затвора. Или в най-лошия сценарий, както в случая Арло Уорд, можеше да бъде екзекутиран. Така се пораждаше атмосфера на обсебващ работохолизъм и Дилън редовно се трудеше по осемнайсет часа на ден и спеше в кантората. Той си каза, че в момента не може да се въвлече в такова нещо, защото няма да има много време за Марки. Пък и трябва да вземе решение за Лос Анджелис.

Не, щеше да помоли приятеля си Роджър да поеме делото на Арло Уорд и да го защитава заедно с Мадлин. Тя щеше да се справи с помощта на Роджър.

И все пак, разяждащата тревожност не го напускаше. Арло беше тежко болен психически и явно не разбираше последиците от случващото се. Мислеше само за парите, които щял да даде на съпругата си, и да види лицето си по новините. Това е детински начин на мислене.

Дилън отвори имейла от Мадлин. Към него беше прикрепено известие от прокурора, че има намерение да настоява за смъртно наказание.

Дилън се замисли за момент и написа: Ще ти се обадя след един час.

След изслушването — дело за кражба на кола, което щеше да продължи само един месец — Дилън излезе на стъпалата пред съдебната палата и седна. Слънцето напичаше яко и той си сложи тъмни очила. Съдебната палата беше оживена и Дилън се сгуши в далечния край на стълбите, за да се уедини.

— Канцеларията на Окръжния съд на Джаксън Каунти — каза секретарката.

— Здравейте. Обаждам се по случая Арло Уорд и трябва да говоря с госпожица Уайтулф.

— Един момент.

По линията се чу изщракване и после песимистична джазова музика. И след това по високоговорителя женски глас каза:

— Говори Кели.

— Здравейте, Кели. Обажда се Дилън Астър, не знам дали ме помните, имахме няколко дела заедно през последните няколко години.

— Помня. Какво мога да направя за вас?

Никакви любезности и празни приказки. Това не е добър знак.

— Ами, преглеждам случая Арло Уорд като услуга за една приятелка. Току-що видях известието ви, че ще искате смъртно наказание, затова предполагам, че няма да предложите споразумение.

— Да, точно така.

— Знаете, че той е тежко болен психически, нали?

— Господин Астър, нека ви спра тук. Помня ви по-добре, отколкото си мислите. Вие внесохте трийсет и едно искания по едно дело за обир с взлом, което имахме преди няколко години.

— Трийсет и едно. Помните точния брой?

— Вие ме поразихте като адвокат, който би направил всичко, за да спечели делото, независимо от това, което се е случило реално. Аз не играя по тези правила. Арло Уорд е убил по особено жесток начин трима души и за малко не е убил и четвърти. Ако предложа споразумение, няма да представлявам адекватно хората в щата Невада.

Дилън въздъхна.

— Да рискувате съдебен процес с психично тежко болен обвиняем, не е умна игра.

— Приключихте ли? Имам много работа.

— Мисля, че не започваме добре. Обаждам се, защото смятам, че има някои сериозни проблеми в аргументите ви. Сигурен съм, че след по-дълбоко разравяне ще се появят още повече проблеми, които ще породят основателно съмнение във вината му. Мадлин няма необходимия опит да убеди в това съдебните заседатели. Мисля, че в момента пледирането за невменяемост е добро решение за всички.

Кели се изсмя.

— За да може някой треторазреден психиатър да го пусне на свобода, за да стори същото на някой друг? Не мога да приема.

— Сериозно ли говорите, че ще екзекутирате човек, който може би няма представа какво е направил и защо?

— Да.

Дилън онемя от изумление. И преди беше попадал на такива твърдоглави прокурори, но рядко в углавно дело. Залозите бяха твърде високи и всяка грешка, от която и да е страна, се разглеждаше много по-внимателно на обжалването, затова прокурорите обикновено бяха по-предпазливи, отколкото при други обстоятелства.

— Това не е правилно. Мисля, че той не разбира какво става.

— Имам много работа, господин Астър, а и вие дори не участвате в делото. Внесете искане да представлявате Арло Уорд и с удоволствие ще разговарям с вас колкото искате. А дотогава, моля ви, не ми се обаждайте.

Кели затвори. Дилън свали телефона от ухото и потупа няколко пъти с него по дланта си. Това беше дилемата на всеки адвокат: Правя ли добро на онези, които не могат да си помогнат сами, или печеля добре? Той имаше достатъчно опит, за да знае, че можеш да правиш едното само за сметка на другото.

По дяволите.

Дилън изпрати съобщение на секретарката си.

Дилън отиде сам с колата до затвора на окръг Джаксън и се регистрира, за да се срещне с Арло Уорд. Наложи се да чака двайсет минути, защото беше време за обяд и нямаше свободни надзиратели, които да го заведат. Когато най-после дойде един надзирател, държа се грубо и неучтиво и го претърси два пъти, преди да му заповяда да не докосва затворниците.

Този път настаниха Дилън в стая за адвокати и клиенти. Доведоха Арло, който беше с оранжев гащеризон и бели чехли. Китките и глезените му бяха оковани с белезници и надзирателят го придружи до масата. На пода имаше метална ключалка и той закачи белезниците на глезените на Арло за метална халка, после излезе.

— Съжалявам, че прекъснах обяда ти — каза Дилън.

— Няма проблем, и без това не беше хубав. — Веригата на Арло издрънча, когато той подпря лакти на масата. — Какво мога да направя за вас, господин Астър?

— Разговаряхме с Мадлин и аз ще работя по твоя случай, Арло. Ще ти бъда адвокат.

На лицето му разцъфна усмивка и Арло попита:

— Наистина ли? Страхотно. Четох, че получавате голямо внимание в новините. Мислите ли, че ще влезем в новините? Не в местните, вече съм в тях, а в националните?

— Щом делото бъде предадено на съд, вероятно ще го отразят. Те обожават такива дела.

Усмивката не напусна лицето му, когато Арло се облегна на стола.

— Започнах да пиша моята книга. Трябва да ви изпратя няколко страници.

— Арло, направи ми услуга, води си записки, ако искаш, но още не пиши книгата, става ли? Властите на затвора може да конфискуват всичко, което напишеш, и да го представят в съда като самопризнания.

Усмивката на Арло помръкна.

— Не мога да го направя. Не п-п-помня много добре. Трябва да я напиша сега, иначе ще забравя много неща.

— Добре, тогава направи следното — на всяка страница напиши „За моя адвокат Дилън Астър“. Ако го направиш, това е комуникация с адвоката ти и е защитена от поверителността между адвокат и клиент и не може да бъде представена срещу теб в съда. Можеш ли да го направиш?

— Да, мога.

Дилън се облегна назад на неудобния метален стол и скръсти ръце на гърдите си. Усмивката на Арло се завърна.

— Искате да знаете за тях, нали? — попита той.

— За тях?

— Всеки с тежка форма на шизофрения има „тях“. ЦРУ, извънземни, чудовища под л-л-леглото, призраци… „тях“.

Дилън се втренчи в него.

— Ти имаш ли „тях“?

Арло кимна.

— Да. Бях на петнайсет, когато го видях за пръв път. Беше в гробище близо до дома ми. Старо гробище, където някога е имало бесило. Затова там имаше много лоши хора. Хора, които са убили жени и деца. Най-лошите хора.

Дилън не обясни на глас какви последици би имало това признание за Арло и вместо това попита:

— И какво се случи?

— Връщах се вкъщи от работата ми в едно кино и беше късно. Бях се загледал в гробището и забелязах н-н-нещо да се движи много бързо и по гробовете. — Арло млъкна и се втренчи в масата. — Огледах се наоколо, но не видях нищо.

Той прокара пръст по масата и дълго мълча, Дилън не прекъсна мислите му. За Арло явно беше болезнено и Дилън видя на лицето му нещо, което не очакваше — страх.

— Тръгнах отново, встрани от гробището, и там, точно пред мен, стоеше това… нещо. Приличаше на ч-ч-човек, но плътта му падаше от лицето. Имаше ярки червени очи. Изрева срещу мен като див звяр. Паднах по гръб и когато погледнах отново, беше изчезнало. — Арло преглътна. — Кълна се, никога не съм бягал по-бързо през живота си. На другия ден взех брат ми и отидохме при гробовете и огледахме. И после усетих, че нещо ме удари отзад. Беше много силно. Както в-в-вълна те блъска в океана. Събори ме на земята. Нещото стоеше там и успях да го видя много добре.

Дилън видя, че страхът, изписан на лицето му, се превърна в ужас.

— Какво беше?

— Демон. Само така мога да го опиша. — Арло облиза сухите си устни, без да откъсва очи от масата. — Изкрещях на брат ми, но докато той дойде, демонът беше изчезнал. Нямаше нищо. Никакви следи, нищо. И тогава разбрах, че нещо не е наред с мен. Започна да става по-лошо. Виждах демона навсякъде и затова от училище ме изпратиха за психиатрична преценка. Казаха ми, че имам шизофрения със слухови и з-з-зрителни халюцинации. — Той подсмръкна и избърса нос с опакото на китката си. — Казаха, че нещата ще се влошават.

— Все още ли виждаш демона?

Арло кимна.

— Видя ли го в нощта, когато мислиш, че си убил онези хора?

— Защо го казвате така? Мисля, че съм ги убил? Аз наистина ги убих.

Дилън забеляза, че Арло нервничи и не го свърта на едно място. Възглавничките на пръстите му бяха охлузени, сякаш постоянно ги е търкал твърде дълго.

— Арло, знам, че отказваш, но бих искал тук да дойде психиатър и да говори с теб. Мисля, че това наистина ще ми помогне да разбера какво става. И не е необходимо да казваме на никого за откритията му, ако не искаме. Имаш ли нещо против, ако го изпратя тук?

Арло повдигна рамене.

— Защо не? Имам цялото време на света. Поне докато не ме убият.

Докато излизаше от затвора, Дилън се обади на доктор Лейтън Симънс, психиатър, с когото беше работил по много дела. Лейтън отговори на третото позвъняване и беше задъхан.

— Тренираш ли? — попита Дилън.

— Елипсовиден тренажор. Най-доброто упражнение. Какво става?

— Искам да направиш психиатрична преценка на един клиент. Той няма пари, но мисля, че ще мога да накарам щата да плати хонорара ти.

— Какъв е проблемът?

— Той каза, че са му поставили диагноза шизофрения, когато е бил на петнайсет, и аз искам да знам дали това е правилната диагноза.

— В какво е обвинен?

— Тройно убийство. Той настоява, че го е извършил, бил е облян в кръвта на жертвите и е направил пълни самопризнания, но не отговаря на профила. Трябва да знам дали си измисля всичко това заради вниманието, което ще получи.

Дилън чу, че елипсовидният тренажор спря.

— Ще ми трябват поне четиресет часа с него. В момента съм малко зает, но след два месеца ще мога…

— Не мога да чакам толкова дълго. Съдебният процес вероятно ще е започнал дотогава. Трябва да започнеш още днес.

— Няма как да го направя, Дилън.

— Тогава нямам друг избор — настоявам да ми върнеш услугата.

Доктор Симънс се засмя.

— Да, нали?

Някога Дилън беше защитавал шестнайсетгодишния син на Лейтън, след като го хванали да продава марихуана на приятелите си в училище. Дилън беше успял да извоюва за хлапето общественополезен труд и запечатано досие, когато навърши осемнайсет. Дилън работи безплатно по делото именно поради тази причина — искаше Лейтън да му дължи услуга.

— Добре, ще поразместя ангажиментите си. Изпрати ми информацията за обвиняемия.

— Много съм ти благодарен.

— Не се вълнувай толкова. В повечето случаи като този обвиняемите са признавани за компетентни и аз трябва да свидетелствам, че те разбират последиците от действията си. Онова, което открия, може сериозно да навреди на аргументите ти.

През следващите няколко дни Дилън и Лили се съсредоточиха единствено върху случая Арло Уорд. Мадлин ги увери, че може да уреди хонорарите на следователите и експертите да бъдат изплатени от щата и че ще им даде половината заплащане, което ще получи — петнайсет хиляди долара. Това означаваше, че адвокатската кантора „Астър и Ричи“ ще защитава троен убиец за малко повече от минималната надница, след като вложат техните няколкостотин часа.

— Рекламата ще компенсира малкия хонорар — каза Лили, която седеше в кабинета на Дилън.

— Какво те прихваща с тази реклама напоследък?

Тя замълча за момент и после рече:

— Имам някои планове, които ще изискват по-висок доход. Затова трябва да правя маркетинг планове, за да се уверя, че кантората ни бележи растеж всяка година. И големите дела, които привличат много внимание, са важна част от този план.

Една седмица след срещата с Арло те бяха в тесния кабинет на Мадлин в Скипио. Кабинетът се намираше близо до съдебната палата и на целия етаж имаше само една секретарка. А в цялата сграда разполагаха само с една тоалетна.

От кабинета на четвъртия етаж би трябвало да се вижда съдебната палата на отсрещната страна на улицата, но на перваза на прозореца имаше натрупани купчини книжа. Само две неща придаваха индивидуалност на кабинета — фигурка с поклащаща се глава на Рут Бадер Гинсбърг3 и серия исторически знамена от родината на Мадлин, Хаити.

След половин час беше насрочено заседание, за да се определи датата на предварителното изслушване.

— И така — въздъхна Мадлин, — какво следва?

— Зависи от Арло — отвърна Лили. — Той ни връзва ръцете с отказа си да пледира невиновен.

— Знам. Иска ми се да мога да го убедя да промени решението си.

— Засега това няма значение — каза Дилън. — В момента ще се борим за всичко. Трябва да се борим срещу всяко нещо, което правят прокурорите. Ако те кажат, че небето е синьо, ние трябва да възразим и да внесем искане, че не е. Да роптаем, да предизвикваме, да крещим и да оспорваме всеки повдигнат въпрос, за да се опитаме да създадем хаос за прокурорите. Това може да накара Кели да омекне и да предложи невменяемост и да изпрати Арло в психиатрично заведение.

— Желая ви успех с това — рече Мадлин. — Работила съм достатъчно време с нея. Тя е един от най-твърдоглавите хора, които познавам.

— Сега е различно. Кели поема огромен риск, като не предлага нищо, защото може да загуби делото. За нея в случая има нещо лично, за което не ни казва.

— Какво?

Дилън повдигна рамене.

— Нямам представа, но трябва да разберем.

Тимоти В. Хамилтън беше съдията, определен по делото на Арло Уорд. Дилън го познаваше от много други дела, по-рано Хамилтън беше заместник окръжен прокурор на Кларк Каунти.

В правораздаването има теоретично направление, известно като „Школа на истината“, изложено и популяризирано от един професор по право в университета Йейл.

Основната предпоставка е, че на съдебните заседатели и съдията трябва да бъдат предоставени всички факти по делото и нищо да не бъде потулено. Ако полицаите нарушат нечии конституционни права, те трябваше да бъдат наказани административно, но доказателствата по делото пак трябва да бъдат предадени на съда. „Истината — беше казал един от преподавателите на Дилън, — е по-важна от всяко нарушение на Четвъртата поправка4, и съдебните процеси са търсене на истината.“

Дилън беше напълно съгласен с това. Щом полицаите разберат, че общо взето няма да им се случи нищо, защото са нарушили нечии права, тогава защо да не го правят във всяко дело? Той смяташе, че ако философията на „Школата на истината“ реално се приложи в американската правна система, конституцията би станала излишна.

Съдия Хамилтън беше привърженик на „Школата на истината“.

Единственото, което работеше в полза на Дилън и Лили, беше, че съдия Хамилтън обожава медийното внимание. В едно дело, когато той все още беше прокурор, Хамилтън повикал журналисти и дал интервюта на всеки, който поиска. Прокурорите рядко постъпваха така, защото може да бъдат обвинени, че влияят на избора на съдебни заседатели, и вероятността това да даде обратен резултат е огромна. Всички мислеха, че Хамилтън го е направил, за да увеличи шанса за осъдителна присъда, но Дилън разпозна истината — Хамилтън го направи, защото си беше такъв и не можеше да се сдържи. Той обичаше камерите повече от практикуването на правото. Но е трудно да не станеш съдия, когато и баща ти, и дядо ти са били съдии. Дилън подозираше, че Тимоти Хамилтън мрази да е съдия, тъй като съдиите рядко получават медийно внимание.

Съдебната зала на съдия Хамилтън не беше огромна, побираше петдесет души и Дилън имаше чувството, че ще бъде пълна всеки ден, ако случаят стигне до съда. Медиите харесваха най-много кървави истории със симпатични жертви и подсъдими, които хората намразват.

Дилън седна на масата на защитата до Лили, а Мадлин се настани в края на масата.

Доведоха Арло, който се усмихна, ръкува се с тях и седна. Обвинителите влязоха след минута — Джеймс Холдън и Кели Уайтулф. Джеймс беше спокоен и разсъждаваше логично и Дилън го харесваше. Запита се дали ще може да убеди Джеймс, че пледирането за невменяемост е най-доброто решение и дали после Джеймс ще успее да убеди Кели.

— Всички да станат — заповяда съдебният пристав. — Заседава Десети съдебен район за щата Невада. Съдия е почитаемият Тимоти Хамилтън.

Съдията влезе, зае мястото си и каза:

— Моля, седнете. — Той включи компютъра си. — И така, събрали сме се по делото „Щатът срещу Арло У. Уорд“. Моля, двете страни да се представят.

— Кели Уайтулф и Джеймс Холдън от страна на Щата.

Лили стана и рече:

— Лилит Ричи, Мадлин Измера и Дилън Астър от страна на господин Уорд.

Съдията погледна Дилън.

— Хубаво е да ви видя отново, господин Астър.

— И на мен ми е приятно, почитаеми съдия.

— Не съм ви виждал тук често.

— Предпочитам домакинските мачове, почитаеми съдия. Защо да се отказвам от предимството на собствения терен?

Хамилтън се подсмихна и се вгледа в екрана на компютъра.

— Изглежда, че сме тук за поименна проверка. След две седмици, смятано от днес, в четвъртък, седемнайсети, ще има предварително изслушване. Удобно ли е за всички?

— Да, господин съдия — отвърна Лили.

— Идеално — каза Кели.

— Тогава ще го насрочим за тази дата. Има ли някакви други въпроси, които искате да разгледаме сега?

— Само един малък въпрос, почитаеми съдия. — Кели стана. — Нашият криминалист, доктор Ланг, откри две мигли върху тялото на една от жертвите в този случай, вероятно от извършителя, тъй като не са на никоя от жертвите. Искаме на господин Уорд да бъде разпоредено да даде мигли за сравнителен анализ. Може да изпратим някого в затвора днес, за да ги вземе.

— Възразявам — заяви Дилън и стана. — Имали са предостатъчна възможност да вземат мигли от моя клиент, но са предпочели да не го направят. В момента би било неуместно да принуждават клиента ми да бъде подложен на такава инвазивна процедура като скубане на миглите му.

Кели се засмя.

— Това е абсурдно, уважаеми съдия. Съдът прави рутинни неща като рязане на нокти, взимане на кръв, косми, урина и всичко друго. И във взимането на мигли няма нищо инвазивно.

— Не съм съгласен, почитаеми съдия. Скубането на мигли е агресивно и може да бъде потенциално травмиращо и не предоставя нищо полезно на обвинението. Множество изследвания на съдебни дела в целия свят показват, че криминалистите не могат успешно да открият съвпадение с космите на заподозрян в степен, по-висока от тази, която би позволил случайният шанс. Затова сме готови да предоставим на обвинението една мигла от любезност, но не повече.

Съдия Хамилтън се замисли мълчаливо. Кели е права. Това беше рутинно искане, което в девет от десет случая би било прието без колебание. Фактът, че съдията го обмисля, означаваше само едно — и той като Дилън знаеше, че това дело ще бъде популярно и широко отразено по телевизията. Всяко решение, което Хамилтън вземе, щеше да бъде разгледано под лупа от национална публика от учени и професори по право, както и от гласоподаватели, които имаха властта да отстранят Хамилтън на бъдещи избори.

Хамилтън искаше да изглежда безупречен и сериозен съдия и не можеше да го направи, ако изпълнява исканията на прокурорите веднага, без да се замисли.

— От колко мигли се нуждае обвинението, за да извърши сравнение? — попита той.

Челюстта на Кели увисна от шока, който Дилън видя на лицето ѝ. Тя онемя за момент, а после скръсти ръце на гърдите си и отговори:

— Нуждаем се от мигли от всяка част на окото, за да извършим сравнение, тъй като не знаем от коя част са паднали миглите. Бих казала, че ни трябват двайсет.

— Двайсет! — извика Дилън, преструвайки се на скандализиран. — Почитаеми съдия, това е все едно да обръснат цялата му глава. Ще се съгласим за една. Това е най-малко инвазивният брой, който ще осигури на обвинението онова, което искат. Преди съдът да реши, искаме изслушване за миглите.

— Какво? — попита Кели и го погледна. — Не е необходимо изслушване по този въпрос.

— Не съм съгласен.

— Уважаеми съдия, това е очевиден опит на защитата да протака делото с надеждата, че…

— Господин съдия, това е обидно и не одобрявам намеците на госпожица Уайтулф. Само се опитвам да запазя достойнството на моя клиент и правото му да бъде…

— Достойнство? Шегувате ли се? Той е загубил всякакво достойнство, когато е държал лицето на онази млада жена в огъня.

— Почитаеми съдия! Не одобрявам тона на прокурора и искам съдът да порицае госпожица Уайтулф за…

— Да ме порицае! Може да ме целунеш по зад…

— Добре — побърза да се намеси съдия Хамилтън. — Успокойте се и двамата. — Той почука няколко пъти по банката с писалката в ръката си. — Ще насроча изслушване по въпроса с миглите за същия ден и час като предварителното изслушване и тогава ще го обсъдим. Моля ви двете страни да представят кратки резюмета по въпроса най-малко един ден преди това. Нещо друго?

— Да, почитаеми съдия — каза Дилън. — Искаме господин Уорд да бъде освободен под гаранция.

— Това е безумие! — изкрещя Кели. — Той е убил трима души и се е опитал да убие и четвърти и аз не се съмнявам, че ще се помъчи да довърши работата, ако бъде освободен.

— Госпожица Уайтулф очевидно е забравила употребата на думата предполага се. Това е Америка и се предполага, че сме невинни до доказване на противното. Ще помоля съдът да напомни на госпожица Уайтулф този факт.

— Уважаеми съдия — каза Кели, опитвайки се да успокои гласа си, — не може да рискувате този човек да излезе навън. Вече обсъдихме освобождаване под гаранция за изслушването по този въпрос и беше отказано. Няма причина да го преразглеждаме.

— Господин съдия, господин Уорд е съдействал напълно на полицията и е готов да отиде на съдебен процес по обвиненията. Той няма история на криминално поведение, нито дори глоба за пътнотранспортно нарушение, освен за предполагаемото превишаване на скоростта. Има съпруга и малка дъщеря, както и връзки с обществеността чрез църквата. Трябва да бъде освободен под гаранция.

Дилън видя, че съдия Хамилтън иска да му каже колко абсурден е този аргумент в случай на тройно убийство, но не го направи, а вместо това каза:

— Отказвам освобождаване под гаранция на този етап. Благодаря на обвинението и на защитата. Очаквам с нетърпение да прочета резюметата ви.

Кели изгледа кръвнишки Дилън, докато излизаше от съдебната зала, но Джеймс му кимна, показвайки, че разбира, че това е част от работата му.

Дилън погледна Арло, който гледаше през прозореца, и разбра, че подсъдимият не е внимавал и вероятно дори не е чул какво се е случило.

В съзнанието му нахлу сцена — Арло Уорд, евентуално невинен, страдащ от тежко психично заболяване човек, завързан за стол, докато получава смъртоносна инжекция. Електрическата машина бръмчи, докато първата доза го парализира, втората го анестезира и третата кара сърцето му да спре. Щеше да умре за шест минути и през тези шест минути пак нямаше да разбере какво му се случва и защо.

Ако това се случи, Дилън знаеше, че никога няма да си прости.

— Е, това си беше откровена караница — отбеляза Мадлин.

— Ако мислиш, че това беше караница, почакай до процеса.

От двамата Лили беше по писането. Тя беше педантична и неемоционална, докато Дилън беше страстен и дезорганизиран, но харесваше анархията, харесваше, че е такъв. В университета Лили му написа курсовата работа по правен език, а той я научи на разни номера за кръстосания разпит, за да може да получи добра оценка по съдебна защита.

Дилън прочете резюмето ѝ за миглите една седмица преди изслушването.

— Това е доста повече, отколкото мислех, че се нуждаем — каза той. — Възразих само защото исках да видя как ще реагира Хамилтън. Резюмето може да го убеди, че сме прави.

Лили се облегна назад на стола си.

— Не мога да правя нещата половинчато. Искаш ли аз да говоря?

— Да — отвърна Дилън и хвърли резюмето на бюрото ѝ.

Те чакаха доктор Симънс да дойде с преценката си за Арло Уорд и Дилън, който седеше срещу Лили, реши да попита:

— Е, как е Антъни?

— Добре. Наскоро си купи бентли.

— Мислех, че не ти пука за такива неща.

Тя се ухили.

— Не, но много ми харесва изражението на лицето ти.

Телефонът на бюрото ѝ иззвъня и секретарката каза:

— Лейтън е тук.

— Изпрати го при нас.

Лейтън Симънс влезе. Носеше сива, закопчана до горе риза, и джинси. Не съответстваше на представата на Дилън за психиатър. Дилън си представяше Фройд, а Лейтън приличаше по-скоро на измъчен треньор по баскетбол. Той хвърли дебела купчина листове, пристегнати с щипка, върху бюрото ни Лили, а после седна на дивана и попита:

— Дългият вариант ли искате, или краткият?

— Какво ще кажеш да скъсим разликата и да чуем средния вариант? — отвърна Дилън.

Лейтън заговори, като гледаше как Лили прелиства доклада му.

— Прекарах четиресет часа с Арло Уорд и съм достатъчно убеден, за да представя пред съда мнението си. Мисля, че шизофренията е правилната диагноза. Халюцинациите, времето на началото и ежедневните борби, които той описва, са съвместими с тази диагноза. Ще трябва да направим магнитнорезонансна томография, компютърна томография и изследвания на кръвта, за да изключим физически причини, но мисля, че първоначалната диагноза е правилна.

— Големият въпрос, Лейтън, е дали Арло лъже?

— Първото ми впечатление ли? Да, вероятно лъже.

Лили повдигна вежди.

— Наистина ли мислиш, че има вероятност той да не е убил онези хора?

Лейтън кимна.

— Мисля, че Арло е човек, който никога не е получавал обич и внимание. Баща му е бил психично болен и е проявявал насилие. Толкова го е малтретирал, че държавата е отнела Арло от родителите му и години наред са го прехвърляли от едно приемно семейство на друго, докато накрая родителите възвърнали попечителството си. Майка му не била в състояние да му обърне внимание, тъй като самата тя била жертва и се опитвала да оцелее. В училище го тормозели, защото бил изключително кльощав, кожа и кости, и заеквал, вероятно от детската градина, докато завършил гимназия. Арло не може да си спомни да е имал приятел през живота си. Само играел видеоигри и настолни игри, понякога по десет-дванайсет часа на ден — това било бягството му от реалния свят, което се опитва да направи мозъкът, когато страда от това разстройство.

Дилън се замисли за пораженията, които родителите могат да нанесат дори и без насилие.

— Ако те изправим на свидетелската скамейка, каква ще кажеш, че е причината за психичното разстройство на Арло? — попита той.

— Ние, психолозите, не разбираме напълно произхода на заболяването, но изглежда, че е комбинация от генетично предразположение и тежка травма в детството. Мозъкът се мъчи да се предпази, доколкото може, но ако стигне до точката, когато травмата е непоносима, може да се раздвои, и това е острата форма на тежката шизофрения.

— И защо мислиш, че той лъже?

— Въпреки че има съпруга и дъщеря, мисля, че този човек е живял в изолация през целия си живот. Смятам, че Арло не може да общува с друг човек по пълноценен начин. Когато го попитах защо се е оженил, той отговори, че „това се предполага да направиш“. За някой, който е бил толкова изолиран от обществото и другите хора, е много привлекателно да си припише заслугата за престъпление като това.

Мобилният телефон на Лейтън започна да вибрира. Той погледна екрана и препрати обаждането на гласовата поща.

— Освен това е факт, че Арло няма криминална история. Абсолютно нищо. Човек, способен да убие по особено жесток начин трима души, да осакати и разчлени труповете и после да ги нагласи в пози, е много вероятно да има досие за психопатологично поведение. Може би няколко присъди за насилствени престъпления и история, че не е в състояние да изпълни пробация или условно освобождаване. Колкото до досие на непълнолетен престъпник, такъв човек би имал редица инциденти, показващи жестокост към животни, приятели, братя и сестри, но за Арло няма нищо. Той е като една безобидна мишка.

Телефонът иззвъня отново и Лейтън се извини и бързо написа съобщение в отговор.

— Между другото, опитах се да разговарям със съпругата му, но тя ми затвори.

— Тя отказва да говори с всички. Вероятно се страхува, че ще влоши нещата за него — рече Дилън.

— Как би обяснил всичките доказателства срещу него, щом смяташ, че Арло само си приписва вината? — попита Лили.

Лейтън пусна телефона в джоба си.

— Моето предположение ли? Мисля, че той е попаднал случайно на местопрестъплението, след като убийствата са били извършени, и се е намазал с кръвта на жертвите. Затова бухалката или ножът не са в него и Арло няма наранявания. Освен това той се обърква за детайлите и историята му се променя леко всеки път, когато я разказва. Един път каза, че Холи Фалоус била с тениска, а друг път — че била с пуловер. Кутийките бира до огъня бяха „Будвайзер“, а после станаха „Коорс“. Казал е на детективите, че ударил Майкъл по тила с бухалката, когато се хванал в капана, но съдебният лекар е установил, че всички удари са нанесени в областта на челото. Всичко, което казва Арло, е много подробно и на пръв поглед убедително, но ако прочетете всичките му показания от момента на ареста досега, не оставате с убеждението, че има свързан и последователен разказ. Не ме разбирайте погрешно; има много доказателства срещу него, но интуицията? Мисля, че той си приписва заслугата за нещо, което не е направил.

— Готов ли си да свидетелстваш за всичко това? — попита Дилън.

— Не мога да го твърдя с медицинска сигурност, но това е моето мнение. Догадка. Ако искате да подкрепя тази догадка, имам предложение.

— Какво?

— Регресивна хипноза. Дала е резултат при десетки пациенти, за да извади наяве подробности за събитие, което те не си спомнят. Оказала се е точна в миналото и може би си заслужава да опитаме. Но има риск.

Дилън облегна глава на стола и се втренчи в тавана.

— Ако Арло признае, че е извършил престъпленията и прокурорите научат за това, те може да го представят в съда и да затвърдят самопризнанията му.

— Именно. Но зависи от вас, аз не съм адвокат. Е, какво искате да направите?

Дилън погледна Лили.

— Предлагам да опитаме. Положението не може да стане по-лошо за нас.

— Съгласна съм. Мисля, че и ние трябва да присъстваме на хипнозата.

— Трябва да сме само той и аз, за да може да се съсредоточи — възрази Лейтън.

— Може да го закараме в Шерифската служба и да използваме стаята им за разпити с еднопосочното огледало.

Лейтън се прозя.

— Добре. Уредете го и аз ще дойда. Но не забравяйте, че ако хипнозата даде обратен резултат, решението беше ваше, не мое.

Холи Фалоус не беше в състояние да се обърне и да го погледне.

Мъжът беше облечен с тениска и джинси и носеше широка кожена гривна на ръката си. Тя паркира пред сградата с медицинските кабинети на местата за инвалиди и той пушеше, когато погледите им се срещнаха. Наблюдаваше я, когато слезе от колата си. Щом стигна до стъклените врати, видя отражението му в стъклото, мъжът хвърли цигарата и я последва в сградата.

Застана до нея пред асансьорите. Косъмчетата на врата ѝ настръхнаха и Холи преглътна, защото гърлото ѝ пресъхна. Тя стисна по-силно патерицата си, искаше ѝ се някой да излезе от кабинетите.

В асансьора бяха само двамата и Холи усещаше, че я гледа. Тя се облегна на стената на асансьора, за да е възможно по-далеч от него.

— Какво се случи? — попита мъжът.

Холи преглътна отново и почувства, че сърцето ѝ блъска в гърдите.

— Автомобилна катастрофа — успя да каже, без гласът ѝ да потрепери.

Той се усмихна и през нея мина вълна на страх. В гърлото ѝ напираше писък и Холи се мъчеше да го сподави.

Асансьорът иззвъня на четвъртия етаж и мъжът слезе.

Ръцете ѝ трепереха, докато вратите се затваряха.

Холи все още се бореше да удържи сълзите си, когато рецепционистката я заведе в кабинета на терапевта. Пространството беше богато украсено с произведения на изкуството — африкански маски, японски картини, класически бюстове и килими от Близкия изток. Холи седна на мекия стол и се втренчи в едната маска. Бяла маска с червена боя, стичаща се по бузите като кървави сълзи. Майкъл носеше подобна маска на Хелоуин, когато се запознаха на един купон. Той беше направил забележка за костюма ѝ — героиня на име Миранда от видеоигра, която Холи играеше със сестра си, когато бяха по-малки. След като разговаряха един час в кухнята, те се разходиха из квартала, за да бъдат сами, размениха телефонните си номера и се целунаха.

Холи трябваше да се освободи от мислите за Майкъл, защото знаеше, че няма да може да продължи, ако пропадне твърде дълбоко в тази дупка.

Доктор Мейн седеше на стола с кръстосани крака и на коляното му имаше голям тефтер с жълти листа.

— Разкажи ми за сънищата си — каза той. — Какво става в тях през последната седмица?

— Все още сънувам кошмари, снощи имах нов.

— Какъв?

Холи започна да чопли кожичката около нокътя си, опитвайки да се разсее с леката болка, която сама си причиняваше.

— Бях хваната в капан и една сянка бягаше към мен. Не можах да се измъкна. Трябваше да седя там, докато сянката стигна до мен.

— Какво ти направи, когато стигна до теб?

Холи преглътна.

— Погълна ме.

— Погълна те?

Тя кимна.

— Погълна ме и виждах само черно. — Холи се усмихна леко и безрадостно. — Беше странно. Когато се събудих, реших, че наистина съм умряла. И знаете ли какво си помислих? Това е хубаво. Не е справедливо Ейприл, Майк и Уил да са мъртви, а аз все още да съм жива. Те бяха по-добри от мен. Щяха да…

— Много пъти сме говорили за това, Холи. Вината на оцелелия е част от посттравматичния стрес. Замъглява мисленето ти и те кара да вярваш неща, които не са истина.

— Но аз можех да направя нещо — отвърна тя, опитвайки се да сдържи сълзите си. — Можех да положа повече усилия да измъкна Майк или… може би Ейприл беше все още жива и ако се бях върнала…

Сълзите ѝ потекоха и Холи закри лицето си с ръце. Доктор Мейн сложи кутия с хартиени кърпички на масата пред нея.

— Понякога дори не мога да дишам — изхлипа тя. — Вече не знам коя съм и какво правя.

Доктор Мейн я погледна съчувствено и Холи се запита дали е искрено, или обучават терапевтите да изглеждат така, сякаш им пука.

— Оцеляваш. Това правиш. И ти обещавам, че с течение на времето нещата ще се подобряват. Никога няма да забравиш, но ще ти става малко по-леко.

Тя избърса сълзите си.

— Нямам такова чувство.

Кели Уайтулф седеше в кабинета си и разговаряше по телефона с едната от дъщерите си.

— Тя изяде последното парче пица, мамо, а то беше моето, и аз ѝ го казах. И после ми каза, че ѝ се иска никога да не съм се раждала.

— Тя ми каза, че съм осиновена! — изкрещя Бела някъде от къщата.

— Бетани, чуй ме, вие двете сте сестри и трябва да можете да решавате проблемите си. Аз няма да съм винаги с вас, за да го правя. Затова седнете и помислете как да оправите нещата. Трябва да затварям. Ще се видим довечера. Обичам ви.

Бетани въздъхна и измънка:

— И аз те обичам.

Секретарката почука на вратата на Кели, следваше я Холи Фалоус. Кели ѝ се усмихна и ѝ направи знак да седне на стола срещу бюрото. Холи изглеждаше изключително нервна и стискаше чантата пред гърдите си толкова силно, че кокалчетата на пръстите ѝ бяха побелели. Другата ѝ ръка местеше патерицата.

— Благодаря ти, че дойде.

— Няма защо — отвърна Холи, взирайки се в пода.

Следите от раните ѝ бяха избледнели, откакто Кели я беше посетила в дома ѝ миналия месец, но около очите имаше тъмни сенки.

— Как се чувстваш? — попита Кели.

— Добре. Направиха ми още една операция на крака. — Холи вдигна глава срамежливо и после отново се втренчи в пода. — Все още ме боли много. Страхувам се, че няма да се оправи.

— Не се страхувай, Холи. И моят крак е опериран, необходимо е само време. Имах старо нараняване от футбол, на което не обръщах внимание, докато вече не можех да го пренебрегвам.

— Играли сте футбол?

— Да, европейски. През цялото време, докато учех в колежа… Беше брутално, много по-грубо, отколкото при мъжете. Едно момиче, полинезийка, два пъти по-едра от мен, връхлетя и реши да ме извади от строя. Блъсна ме като защитник от професионалната лига по американски футбол и си счупих крака на две места.

За пръв път, откакто влезе, Холи погледна Кели в очите.

— И аз играх футбол три години в гимназията.

— Европейският футбол е страхотен спорт. Жалко, че не е по-популярен тук.

Холи не каза нищо и отново се взря в пода. Меланхолията в очите ѝ беше очебийна. Кели си я представи как всяка нощ плаче, докато заспи.

— Холи, искам да говоря с теб за нещо, което не желая да обсъждам по телефона. Знам, че не можа да идентифицираш човека, който ти е причинил това, но се надявам, че сега, след като си имала известно време да си припомниш случилото се и да го обмислиш, може да си спомниш някои факти, които ще ми помогнат да се погрижим Арло Уорд да не нарани никого повече. Говори ли ти се за това?

Холи кимна, но не отмести очи от пода.

— Следващата седмица е рожденият ден на Ейприл. Тя щеше да навърши двайсет и две.

Кели я погледна съчувствено, но не каза нищо. Пълното въздействие от убийството на член на семейството не те удря веднага, а се развива във времето, докато близките проумяват, че човекът наистина го няма. Това оставя празнота в живота им, огромно отворено пространство, което рядко се запълва отново.

Когато убиха майка ѝ, седмици наред след това Кели се будеше и се втурваше в спалнята на родителите си, очаквайки да я види там. Тя помнеше, че денят, в който престана да тича долу сутрин, беше най-тъжният в живота ѝ.

— Много съжалявам, Холи, ти си твърде млада, за да видиш тази страна на живота.

Очите на Холи бяха пълни със сълзи и тя дълго време не вдигна глава. Когато го направи, сълзите потекоха по лицето ѝ. Холи проговори едва когато Кели ѝ предложи хартиени кърпички.

— Благодаря — каза тя, бършейки сълзите си. — Готова съм.

Кели взе писалка и извади нов юридически тефтер с жълти листа от чекмедже на бюрото си.

— Разкажи ми за служителя на бензиностанцията, Хенри Дайкс.

Холи повдигна рамене.

— Спряхме и попитахме за пътя, защото джипиесът престана да работи там горе. Той ни упъти и се пошегува заедно с нас.

— Проучих миналото на господин Дайкс. Той е бил в затвора.

Холи кимна.

— Не се съмнявам. Той имаше избледнели татуировки по ръцете и каза, че са му ги направили „вътре“. Не знаех какво означава това, но Майк ми каза, когато тръгнахме. Защо питате за него?

Кели въздъхна.

— Ами, не можем да го намерим. Господин Дайкс не е отишъл на работа на другата сутрин.

— Мислите, че е бил той?

— Не, но трябва да говорим с него. Сигурна съм, че рано или късно ще се появи.

— Той каза, че обича да ходи на къмпинг на мястото, където отиваме ние, ако това може да ви помогне. Затова познавал района толкова добре.

Кели кимна.

— Нека забравим за момент господин Дайкс. Искам да те попитам какво се случи в бунгалото. Докато си била вътре, ти си чула вратата да се затръшва и тогава си осъзнала, че там има и някой друг, нали така?

— Да, предполагам. Но беше и ветровито, затова не съм сигурна.

— След като вратата се затръшна, колко време мина, докато напуснахте бунгалото?

— Веднага.

— За колко време излязохте навън?

Холи взе няколко носни кърпички и избърса очите си.

— Може би за десетина секунди. Майк мислеше, че това е страхотно старо бунгало и искаше да го разгледаме, но когато вратата се затръшна, и двамата разбрахме, че трябва да се махнем. Тръгнахме към палатките и аз чух… силен звук. Сякаш метална тръба удари друга метална тръба или нещо подобно. Помислих си, че Уил или Ейприл се опитват да ни уплашат, но после Майк… — тя млъкна за момент, защото очите ѝ пак се напълниха със сълзи, — после Майк изкрещя. Не бях чувала някой да пищи така. Той падна и аз видях онова нещо на крака му. Беше разкъсало прасеца му. Виждаха се костите на крака му. — Холи подсмръкна и добави: — Отначало си помислих, че е случайно, но след това осъзнах, че капанът не беше там, когато отивахме към бунгалото.

Кели си записа някои неща.

— Разкажи ми точно какво видя, когато погледна към онези дървета и забеляза човека там. Опиши го.

Холи зарея поглед в тавана, сякаш си спомняше нещо, което не искаше да си спомня.

— Майк го видя пръв и ми каза да бягам. Човекът вече тичаше към нас, когато го видях. Не исках да оставям Майк, но… той ме блъсна и продължи да ми крещи да бягам… затова побягнах.

— Какъв беше човекът — висок, нисък, дебел?

— Мисля, че беше среден на ръст и с нормално телосложение. И лицето му беше абсолютно тъмно, затова мисля, че носеше маска или нещо такова. Не можах да видя нито една част на лицето му.

— А ръцете му? Носеше ли ръкавици?

— Не забелязах ръкавици.

— Какви бяха панталоните му?

— Не знам, приличаха на джинси.

— А тениската?

— Мисля, че беше бяла, но в сънищата ми понякога е черна, затова не знам. Може да е била черна, но аз да не си спомням, когато съм будна. — Холи избърса още няколко сълзи и смачка хартиената кърпичка в ръката си. — Терапевтът каза, че травмата влияе на спомените.

— Мъжът куцаше ли?

Холи повдигна рамене.

— Не знам. Но се движеше бързо…

— Когато те подгони, на какво разстояние беше зад теб?

— Не знам, не поглеждах назад. Изгубих се, защото пътеката се разклоняваше в три посоки. Обърнах се едва когато стигнах до скалата. — Холи преглътна. — И тогава го видях на пътеката зад мен. Държеше нещо… Заприлича ми на бейзболна бухалка. Знаех, че ще ме убие, затова затворих очи и скочих.

— Когато спря да се търкаляш след скока, погледна ли нагоре?

— Не, загубих съзнание от контузията. Когато се свестих, трябваше да изпълзя до пътя, не знам колко време ми е отнело. Знаех само, че не искам да умра там и че той вероятно слиза надолу, за да ме намери. Но накрая някой спря и се обади на 911.

— Спомняш ли си нещо друго от външния му вид? Брада, татуировки, белези, нещо отличително? Нещо, което може да използваме, за да го идентифицираме?

Холи избърса сълзите.

— Не, казах на полицията всичко, което си спомням.

Кели въздъхна. Тя вече знаеше тази информация. Надяваше се Холи да си спомни дребни неща, които беше блокирала в паметта си заради травмата. Спомените оставаха замъглени и откъслечни и в много случаи изплуваха едва след като измине достатъчно време. Трябваше да опита пак след две седмици, за да провери дали Холи си е спомнила нещо друго.

— Холи, спомняш ли си нещо, което не си казала на детективите?

Младата жена се замисли за момент, взирайки се в пода.

— Той дишаше много тежко.

— Кога?

— Докато тичаше към мен. Не беше толкова близо, но дишането му беше толкова тежко, че го чувах, задъхваше се. Това е единственото, което не казах на полицията. — Тя погледна Кели в очите. — Може ли да ви попитам нещо?

Кели кръстоса крака и остави писалката.

— Разбира се.

— Сестра ми… наистина ли е умряла в огъня, както пише във вестниците?

Кели се поколеба.

— Смятаме, че Уилям се е отдалечил от палатките, може би за да се облекчи, или да вземе дърва за огъня, когато Арло Уорд е завързал сестра ти и я бутнал в огъня. Писъците ѝ вероятно са накарали Уилям да се върне и тогава Арло Уорд го е ударил. След няколко удара Уилям е загубил съзнание и тогава Арло Уорд е прерязал гърлото му и Уилям е умрял от загуба на кръв.

— Ами Ейприл?

Кели отмести поглед встрани. Не искаше да бъде откровена по този въпрос, но знаеше, че рано или късно Холи ще научи истината.

— Той е държал лицето ѝ в огъня между три и пет минути. Съдебният лекар смята, че толкова време е било необходимо Ейприл да умре от задушаване.

— И тогава ли… ги е разрязал?

Кели кимна.

— Да.

Холи преглътна.

— Все още го чувам как диша. Стоя под душа и го чувам да диша зад мен, но няма никого. Това преминава ли някога?

Кели не отговори веднага, но размърда мускулите на челюстта си само за да направи нещо. Мисълта, че тази млада жена ще страда десетилетия заради една човешка отрепка, я изпълни с истинска гореща ярост.

— Не знам, съжалявам.

Холи кимна и после се подпря на патерицата си, за да стане, преди Кели да успее да ѝ помогне.

— И аз съжалявам — срамежливо каза тя. — Сигурно ви затруднявам, като не си спомням нищо.

— Няма за какво да съжаляваш, пък и това няма значение. Арло Уорд си призна. Но ще бъде добре, ако ти го посочиш с пръст по време на съдебния процес и кажеш, че е бил той.

— Съдебен процес? — стъписа се Холи и отвори широко очи от изумление. — Трябва да го видя отново?

— По всяка вероятност случаят ще бъде предаден на съд и ти ще трябва да дадеш показания, Холи. Знам, че ще ти е трудно да го видиш отново, но повечето жертви в случаи като този след това казват, че много се радват, че са го направили. Трябва да му кажеш в очите, че той няма да те победи. И аз ще бъда там през цялото време и ще те защитавам. Обещавам, че няма да ти се случи нищо лошо.

Холи не каза нищо. Изглеждаше отнесена за момент, а после рече:

— По-добре да тръгвам. Трябва да взема лекарства за болката и след това няма да мога да шофирам.

Кели я изпрати до вратата и я прегърна. Холи се разтрепери и се разрида.

Кели я остави да плаче колкото иска. Това съживи спомен, за който не беше мислила от години — младо момиче плаче в обятията на полицай, който току-що ѝ е съобщил, че майка ѝ е мъртва. По-късно същата нощ Кели чу двама полицаи да разговарят как някакъв мъж съборил майка ѝ от велосипеда ѝ, изнасилил я и прерязал гърлото ѝ. Кели беше забравила разговора им преди години, съзнанието ѝ беше блокирало този спомен.

Колко по-лошо би могло да бъде, зачуди се тя, ако като Холи Фалоус беше гледала как любимият ѝ човек умира?

Кели почувства емоцията като камък в гърлото си, но отказа да я освободи. Вместо това щеше да я използва. Гневът, възмущението и тъгата щяха да заредят с енергия работата ѝ по делото и тя се нуждаеше от това. Защото първото изслушване с адвокатите на Арло Уорд я беше научило на нещо — това дело щеше да бъде една от най-тежките битки, които някога е водила.

Същия петък Дилън и Лили бяха заведени до еднопосочното огледало на стаята за разпити на Шерифската служба на окръг Джаксън. Кели Уайтулф вече беше в коридора с ароматизирана цигара с карамфил между пръстите. Тя не ги поздрави, а само каза:

— Ще записвам.

Дилън разбра, че това е предупреждение — ако го направите и се стовари върху вас, ще го покажа на съдебните заседатели.

— Добре — отвърна той.

Доктор Лейтън Симънс седеше в стаята, а срещу него — Арло Уорд. Един детектив подаде глава вътре и каза, че може да започнат.

— Гледай мен и само мен, Арло… — каза Лейтън. — Сега искам да погледнеш в това малко фенерче, което ще държа близо до очите ти. Ще го движа много бавно от ляво надясно и после обратно. Искам да се фокусираш само върху светлината и да броиш всеки път, когато го придвижа от една посока в друга. Прави го мълчаливо. Готов ли си?

— Да.

Това беше фазата за приковаване на вниманието и след четири минути очите на Арло се замъглиха, без да мигат. И после той ги затвори.

— Арло, искам да се отпуснеш. Отпусни всеки мускул, започни с прасците, после бедрата… сега стомаха и гърба… и сега ръцете, от раменете до връхчетата на пръстите. Докато чувстваш как се отпускаш, искам да си представиш, че лежиш върху пухкав, мек, бял облак…

Лейтън говори дълго, все по-бавно и по-тихо, докато накрая прошепваше по една дума на всеки няколко секунди.

— Сега ще почувстваш как ръката ми леко докосва рамото ти. И когато го направи, ти ще се понесеш в облака. Останалият свят не съществува. Само ти си и твоят облак в небето, над света. Дишаш чист въздух, който те отпуска още повече. Не можеш да движиш мускулите си дори да искаш, защото са толкова отпуснати…

След три-четири минути тялото на Арло започна да се поклаща в бавно кръгообразно движение. Лейтън се наведе към него и каза:

— Арло, искам да си представиш нещо. Топла нощ е през май и ти си в каньона Койот. Там има четирима лагерници и ти си с тях. Виждаш ли ги?

— Да.

— Къде ги виждаш?

— Виждам ги до палатките им близо до огъня — измънка Арло.

— Опиши какво виждаш.

Арло не отговори веднага.

— Има две палатки и купчина бирени кутийки на земята до огъня. Аз се крия зад дърветата.

— Кого виждаш първо?

— Първо виждам младата жена. Тя е в огъня. Там има и един мъж. Двамата са мъртви. Има и нещо друго, което се движи насам-натам.

— Нещо?

— Да.

— Какво имаш предвид под „нещо“? Какво друго има там освен мъжа и младата жена, Арло?

Арло преглътна, но очите му останаха затворени.

— Демон.

— Какво прави демонът?

— Реже телата им с нещо.

— С какво?

— Нож или трион. Той има ръце като човек.

— Освен ръцете, виждаш ли как изглежда демонът?

— Не. Твърде тъмно е и съм уплашен. Стоя тихо и неподвижно.

— Какво друго виждаш?

— Луната е червена. Демонът спира и я поглежда и след това поглежда право към мен.

— Какво правиш, когато той те поглежда?

Арло продължи да се поклаща, но движенията му станаха по-бавни.

— Не помръдвам. Демонът продължава да реже телата.

— Какво става после?

— Демонът тръгва и чувам писъци. Мъж и жена. Дълго чакам и после излизам и отивам при телата.

— Долавяш ли някаква миризма? Чуваш ли нещо?

— Долавям много силна миризма.

— На какво?

— Мирише на течност за запалки. Излята е върху младата жена.

— Какво правиш сега?

— Отивам в бунгалото, където съм отседнал, защото телефонът ми е там. По пътя има друг мъж. Кракът му е хванат в капан и главата му е разбита.

Лейтън се наведе през масата и леко докосна рамото на Арло.

— Какво правиш тогава?

— Взимам телефона си от бунгалото. Ще се обадя на полицията.

— Обаждаш ли се?

— Не.

— Защо?

— Защото демонът вече уби всичките.

— И какво правиш?

Арло дълго мълча, кривейки устни. Явно се бореше с мислите си.

Лейтън отново докосна леко рамото му.

— Кажи ми какво правиш, Арло. Ти си в абсолютна безопасност и отпуснат. Искаш да говориш какво се случва. Кажи ми какво правиш.

— От-т-тивам… — най-после отговори той заеквайки. — Отивам до тялото на младата жена и другия мъж при палатките. Д-д-демонът ги е разрязал много лошо. Отрязал е ръцете и краката им и е направил наистина лоши неща с тях. Не искам да ги гледам, но трябва. Кръвта им полепва по ръцете ми. Все още е топла.

— Какво правиш с кръвта им?

— Размазвам я по себе си. Не ми харесва да докосвам частите на тялото на жената.

— Защо?

— Защото ми е жал за нея.

Лейтън го остави да седи неподвижно за момент.

— Защо се намаза с кръвта им?

— Помислих си, че ако хората научат, че съм бил аз, а не демонът, може да стана известен. Като Нощният преследвач5. Показват го по телевизията. Искам да бъда известен като Нощният преследвач.

— Защо искаш да бъдеш известен?

— Всички обичат известните хора.

Лейтън отново докосна рамото му.

— Къде е демонът сега? Виждаш ли го?

— Той ме наблюдава. Присмива ми се. Не знам защо ми се присмива. Това ме ядосва и искам да му изкрещя да млъкне, но той спира да се смее и си тръгва.

— Къде отива?

— По п-п-пътеката.

— Прилича ли на човек, Арло?

— Да. Той прие формата на човек.

— Познаваш ли го?

— Не знам.

— Ако видиш негова снимка, ще го познаеш ли?

— Може би.

— Какво правиш сега, след като демонът си е тръгнал?

Арло преглътна.

— Демонът ми крещи от гората. Казва ми, че заслужавам да бъда известен. Затова трябва да се погрижа по мен да има много кръв. Взимам още. Слагам малко в устата си и повръщам. Страхувам се, хуквам към колата и я подкарвам.

— Къде отиваш?

— Отивам си у дома. Много съм уплашен. Карам бързо, защото съм много уплашен. — Лицето на Арло се изкриви от страх.

— Какво става сега, Арло?

— Зад мен има полицейски лампи. Много съм уплашен. Но искам да бъда известен. Демонът каза, че трябва да стана известен.

Лейтън погледна назад, сякаш рече: Казах ви, и после пак се обърна към Арло.

— Същият демон ли е, който виждаш от малък?

— Да. Той ми казва, че искам да бъда известен.

— Какво правиш, когато полицаите те спират?

— Единият светва с фенерчето си в колата ми и вижда кръвта. Заповядва ми да сляза от колата. Казвам на полицаите, че аз го направих. Разказвам им онова, което видях, но им казвам, че съм бил аз, и те ми вярват.

Арло явно беше силно развълнуван и започна да се поти. Лейтън леко докосна рамото му и му каза да се отпусне.

— Арло, ти ли уби онези хора?

— Не.

— Видя ли кой го направи?

— Да.

— Истината ли ми казваш?

— Да.

Лейтън отново му зададе същите въпроси и Арло даде същите отговори.

Кели угаси цигарата си в пепелник върху горната част на контейнера за отпадъци в коридора.

— Това са глупости. Ще се видим в съда.

Дилън седна зад бюрото си и прочете официалното писмо от адвокатската кантора в Лос Анджелис. Непрекъснато поглеждаше компенсационния пакет — триста хиляди долара годишно, пълно осигуряване, кола на лизинг и апартамент близо до съдебната палата, платени от кантората. Това беше повече, отколкото някога е мечтал да получи.

И за да го получи, Дилън трябваше да изостави Лили, свободата на частната си практика и възможността сам да определя графика си. Да не говорим, че трябваше да изостави и майка си, и Марки, ако те не пожелаят да заминат с него. Той си каза, че ще се връща при всяка удобна възможност, че ще остане ангажиран с тях и ще се грижи двете да получават подкрепата, от която се нуждаят, но колко време щеше да мине, преди тези обещания да се окажат празни, както му звучаха и сега?

Телефонът му звънна, имейлът, който Дилън чакаше, е пристигнал — психологическият профил на убиеца на Ейприл Фалоус, Уилям Пейдж и Майкъл Търнър. Един бивш агент на ФБР, когото Дилън познаваше, съставяше такива профили на плащащи клиенти, предимно прокурори, но от време на време и за адвокати.

Профилирането, макар и псевдонаука според Дилън, можеше понякога да даде представа за заподозрените, но не се основаваше на някаква мистична психологическа неизбежност, както ФБР го описваше пред обществеността. Разчиташе се основно на дедуктивно мислене. Ако престъплението се беше случило в средата на деня през работна седмица, това предполагаше, че извършителят е безработен. Подобни предположения можеше само да съкратят списъка със заподозрени. Това бяха типовете логически умозаключения, които Дилън търсеше в докладите.

Той прескочи описанието на престъплението, виктимологичните черти и динамиката на местопрестъплението и премина направо към обобщението.

Дилън прелисти на параграфите за Арло.

Дилън въздъхна продължително и остави телефона си, а после се завъртя на стола и се втренчи през прозореца в съдебната палата на отсрещната страна на улицата. Понеделниците винаги бяха най-оживените дни и сега, когато времето за обяд беше изтекло, отново се образуваха опашки, хората чакаха, за да влязат на следобедните заседания на съда.

Докато Дилън гледаше как една млада майка качва по стъпалата бебешката количка и никой не ѝ помага, телефонът му иззвъня. Обаждаше се следователят му Броуди Ханкс.

— Тъкмо мислех да ти позвъня — каза Дилън. Не беше говорил с Броуди, откакто му даде материалите за Арло Уорд и го помоли да изрови каквото може.

— Да, сигурно е било твоето интуитивно чувство, защото се нуждая от помощта ти.

— Какво става?

— Ще ти изпратя един адрес и ти трябва да зарежеш онова, което правиш, и да дойдеш тук. Доведи и Лили. Ще ти трябва екип.

— Изнервяш ме, Броуди.

— Трябва да си нервен. Аз съм при бунгалото на местопрестъплението.

Лили шофираше, а Дилън гледаше навън. Помоли Броуди да претърси бунгалото, в което Арло твърдеше, че бил отседнал. Полицаите бяха претърсили района в мрака, след като вече имаха заподозрян, който е направил самопризнания, и в такива ситуации обикновено оглеждаха само веднъж и лесно можеха да пропуснат разни подробности.

Тревожността му изобщо не намаля, а Броуди не пожела да му каже какво е открил. Никога не е било добър знак, когато следователят ти каже, че е по-добре да видиш с очите си.

— Обзалагам се, че в Лос Анджелис никога не става толкова мрачно — подхвърли Лили, поглеждайки помръкващото небе.

Дилън се загледа в няколко момчета, които играеха футбол на полето.

— Ти не би ли приела предложение като тяхното? Не искаш ли да си богата?

— Искам само сигурност, Дилън. Израснах бедна като теб във ферма, която едва свързваше двата края. Не искам отново да бъда бедна, но от друга страна, знам, че парите не са мярка за богатство.

— Ясно ми е.

— Казва го човекът, който заменя нещо, което обича, с нещо, което мрази, заради пари.

— Не заменям нещо, което обичам, с нещо, което мразя.

— Сериозно? — попита тя и зави по черен път, който водеше към входа на каньона. — Мислиш, че ще ти плащат триста бона на година, за да защитаваш невинни? Ще се занимаваш с бизнес съдебни спорове. Ще защитаваш големи фирми, когато са сгафили с някоя клета душа и искат да се измъкнат безнаказано. Не, Дилън, няма да е така, ти ще си големият човек, който мачка малкия човек.

Раздразнението, което изпита след думите ѝ, се загнезди някъде дълбоко в него, защото Лили повдигна въпроса точно сега, когато Дилън имаше достатъчно време, за да обмисли предложението. От момента, в който се запознаха, тя винаги е била откровена с него, и той също винаги беше откровен с нея. През повечето време това укрепваше партньорството им, но от време на време страстите се разпалваха, казваше се нещо, което наранява по-дълбоко. Истината, изглежда, боли повече от лъжите.

— Е, все някой трябва да е лошият — каза Дилън, шокирайки я достатъчно, за да не говори за това известно време.

Те паркираха и се качиха пеша до бунгалото. Дилън се обля в пот, докато стигнат, но Лили, като предишния път, изглеждаше във форма, и това го раздразни още повече.

Броуди беше застанал до бунгалото заедно с Пол, племенникът му, който работеше като негов помощник, докато се опитва да пробие в бизнеса на частните детективи. Пол изглеждаше и се обличаше като гимназист. Броуди пък беше с официален черен панталон, жълта, закопчана до горе риза и слънчеви очила „Гучи“, макар да знаеше, че ще върви пеша в гората. Плешивата му глава блестеше от пот и той извади малка носна кърпа и се избърса.

— Не можеш ли поне веднъж да си сложиш къси панталони и маратонки? — попита Дилън.

— По дяволите, това си е направо старческа униформа за барбекю по случай Четвърти юли. Не ми допада. Трябва да се обличаш стилно, Дилън. Този вид на „честно провинциално хлапе“ вече е изтъркан. — Броуди погледна Лили и се усмихна. — Още ли движиш с този нещастник?

— Какво да кажа? — Гласът ѝ прозвуча някак принудено весело. — Той се нуждае от някого, който да се грижи за него.

— Така е. Познавате Пол, нали?

Те се поздравиха и Дилън попита:

— Е, каква е голямата тайна?

— Виж сам.

Броуди се обърна към бунгалото и ги поведе покрай него. Надолу по пътеката, в гъстата гора, имаше друго бунгало, подобно на първото. Дилън пресметна, че е на двеста метра по-нататък, но не се вижда от пътеката заради дърветата.

Броуди отвори вратата и влезе вътре заедно с Пол и Лили. Дилън ги последва и забеляза, че на прозорците е закован дебел, твърд картон, за да не се вижда нищо отвън.

— Беше ли отворено, когато дойде? — попита Лили.

— Официално, да. Неофициално, всяко бивше ченге знае как да влезе с взлом в нечий дом, без да нанася щети.

Броуди Ханкс не говореше много за времето си в полицията на Лас Вегас. Беше споменавал само, че бързо се издигнал по ранг, станал детектив сержант само за няколко години и после загадъчно бил уволнен. Не точно уволнен, но стъжнили живота му и се надявали, че той ще напусне.

Бунгалото беше в пълен безпорядък, както очакваше Дилън. Навсякъде бяха разхвърляни боклуци. На стените със спрей бяха надраскани мръсни думи. Смрад на мухъл изпълваше въздуха.

Броуди ги поведе към спалнята. Дрешникът беше отворен и вътре Дилън видя нещо, от което стомахът му се сви. За пръв път от дълго време той буквално онемя.

Бейзболна бухалка.

Пол и Лили стояха пред дрешника, а Броуди бе седнал на ръба на разнебитеното легло, върху което нямаше дюшек. Дилън крачеше напред-назад и си гризеше ноктите.

— Дилън, ноктите — направи му забележка Лили.

Тя винаги му напомняше, когато започнеше да го прави, и се бяха споразумели, че Дилън ще престане, когато Лили го спомене. В замяна той трябваше да ѝ каже, когато тя скърца със зъби — причината за посещенията ѝ при зъболекаря.

— Мамка му! — възкликна Дилън.

Бухалката беше скрита под боклуци, които Броуди разрита с крака. Пол посегна да я вземе, но Лили и Дилън едновременно извикаха:

— Не я пипай!

Той се стресна и си дръпна ръцете, сякаш е докоснал тенджера с вряща вода.

— В секундата, в която я докоснеш, четиримата ставаме свидетели по делото, и може да бъдем принудени да дадем показания срещу Арло — обясни Дилън.

Пол отстъпи крачка назад.

— Полицаите претърсили ли са бунгалото? — попита той чичо си.

Броуди кимна.

— Вероятно. Но не видях нищо по този въпрос в докладите. И да са го претърсили, сигурно са огледали набързо. Или някой е подхвърлил бухалката, надявайки се, че ченгетата ще я намерят.

Лили се извърна от дрешника и огледа спалнята, като разсъждаваше на глас:

— И така, той напуска местопрестъплението, скрива бухалката и потегля към дома си. Защо? Защо не е хвърлил бухалката от скалата, където полицаите едва ли ще я намерят?

Дилън поклати глава.

— Не знам.

— Може да е друга бухалка, която някой е оставил тук — предположи Броуди.

Дилън пристъпи няколко крачки към бухалката. Дървото беше светло на цвят, почти бяло, и чисто.

— Не виждам кръв. Той може да я е почистил, но това може и да не е оръжието на убийствата. — Дилън сложи ръце на кръста. — Имаме по-голям проблем, длъжни ли сме да предадем бухалката?

— Да — отговори Броуди.

— Не — рече Лили едновременно с него.

— Разбира се, че сме длъжни — настоя Броуди. — Това вероятно е оръжието на убийствата.

— Освен това е веществено доказателство срещу нашия клиент, което сме намерили ние. Защитено е от поверителността между адвокат и клиент.

Броуди свъси вежди и се втренчи в бухалката. Четиримата се умълчаха, а после той каза:

— Е, това е адвокатски проблем, а аз трябва да тръгвам. Желая ви успех в това шибано шоу.

Дилън ги проследи с поглед, когато Броуди и Пол тръгнаха, а после се обърна с гръб към дрешника и въздъхна дълбоко.

— Защо? Защо Арло би скрил бухалката, но си приписва заслугата за всичко друго? Ако това е оръжието на убийствата, той би искал да е в него като още по-убедително доказателство, че го е направил. Не се връзва.

— Хайде да го попитаме — предложи Лили.

Дилън кимна и попита:

— Да го запазим ли между нас?

Тя поклати глава.

— Ако се окаже, че тази бухалка е оръжието на убийствата и ние сме я скрили, не само ще ни изхвърлят от делото, но и съдията ще подаде оплакване до Адвокатската колегия и ще поиска наказание. Може дори да ни обвинят в неуважение към съда. Предлагам да играем честно.

— Добре, ще се обадя в съда и ще насроча извънредна среща. — Дилън въздъхна. — И мисля, че е по-добре да уведомим и Кели Уайтулф за срещата.

Дилън се вгледа в снимките по стените в стаята на съдия Хамилтън. Имаше снимка на него и Ед Шийрън с автограф от певеца, а на друга Хамилтън се ръкуваше с Джей Лено в ресторант. Няколко снимки го показваха с местни политици, сенатори и конгресмени. Дилън огледа лавицата с книги и сред учебниците по право и трактатите забеляза няколко книги за кинематография и историята на Холивуд.

Кели Уайтулф влезе сама и не поздрави никого, седна на единия стол пред бюрото на съдията. Имаше само два стола и Лили се настани на другия, а Дилън се облегна на стената.

Хамилтън влезе секунда по-късно, облечен в тогата си. Съблече тогата, разкривайки бяла, закопчана до горе риза и черен панталон, и я провеси на закачалката за палта. Разхлаби вратовръзката си, седна и каза:

— И така, господин Астър, обявих петнайсет минути почивка, но ме чакат трийсет души да повикам делата им. Бъдете кратък, моля.

— Не се притеснявайте, господин съдия, имам само хипотетичен въпрос, който трябва да поставя пред съда.

— Хипотетичен?

— Да — отговори Дилън, поглеждайки Лили. — Да предположим, че един адвокат работи по дело за убийство. И отива на място, където може да е ходил обвиняемият. Той няма определена цел, за да отиде там, но случайно се натъква на нещо, което полицаите може би са пропуснали.

Хамилтън се облегна назад.

— Аха. И какво намира там този хипотетичен адвокат?

— Хипотетично… пак хипотетично… той може би намира едно от оръжията на убийствата, което полицаите не са открили.

— Какво? — извика Кели, като едва не скочи от стола си.

— Казах хипотетично.

— Дайте ми оръжието веднага! — настоя Кели.

— Почитаеми съдия — спокойно каза Лили, — проблемът е, че информирането на прокурора за това хипотетично оръжие на убийство ще бъде нарушение на дълга на адвоката към клиента му. Затова този хипотетичен адвокат е заклещен в „параграф двайсет и две“. Той е длъжен да предаде доказателството, но ако го направи, ще наруши дълга си и поверителността между адвокат и клиент. Бих припомнила делото „Щатът Мичиган срещу Стетсън“, в което заподозрян в отвличане казва на адвоката си къде е жертвата и съдът се опитва да принуди адвоката да каже. В спешно обжалване Апелативният съд на Шести район постановява, че адвокатът не е задължен да нарушава поверителността между адвокат и клиент, което е най-защитеният аспект на нашата съдебна система. Дори за да се спаси човешки живот.

Кели не загуби нито секунда.

— Аргументите в делото „Щатът Мичиган срещу Стетсън“ са отхвърлени от три апелативни съдилища и несъмнено ще бъдат отхвърлени скоро и в Десетия съдебен район, уважаеми съдия. И адвокатът в делото „Стетсън“ е постъпил правилно и е казал къде е жертвата. Бих помолила господин Астър и госпожица Ричи незабавно да предадат оръжието на прокурорите. И ако са го пипали, ще ги призова на свидетелската скамейка и ще поискам да бъдат отстранени от делото.

— Хипотетично — каза Дилън с нотка на гняв в гласа си, — този адвокат не е толкова глупав, че да докосне нещо. Имах един приятел, който беше адвокат по наказателни дела, почитаеми съдия. Веднъж един клиент му се обадил по телефона и казал: „Току-що обрах банка и парите и пистолетът са в колата ми. Какво да правя?“. Приятелят ми отвърнал, че клиентът е сбъркал номера, и затворил. Хипотетичният адвокат можеше да постъпи като моя приятел и да не спомене за това пред съдията и никой нямаше да разбере. Ако гореспоменатият адвокат представи доказателството в съда, може да е добросъвестно, и би било съдебна грешка да бъде наказан клиентът му, защото адвокатът се е опитал да постъпи правилно. Хипотетично, разбира се.

— Глупости — отсече Кели. — Те трябва да предадат оръжието и да бъдат отстранени от делото, почитаеми съдия.

Хамилтън облегна назад глава на облегалката на стола си и дълго гледа в тавана, докато почукваше с писалката по бюрото си.

— Ето какво ще направя — каза най-после той. — Госпожице Уайтулф, напишете заповед за обиск, която да подпиша, и после сте свободна да изпратите детективите си да огледат пак мястото, където е скрито оръжието, и да видят дали ще намерят нещо. Колкото до мен, търсенето на хипотетичните адвокати и търсенето на вашите детективи са два несвързани помежду си случая, и следователно, не нарушават поверителността между адвокат и клиент.

— Това е абсолютно неправилно — заяви Кели. — Ще ги призова на свидетелската скамейка, за да дадат показания какво са…

— Никой не е докосвал оръжието, само са го видели. Вашите детективи, ако намерят оръжието, може да предложат същите показания, които може да предложат адвокатите. Не ги отстранявам от делото. Има ли още нещо?

Мускулите на челюстта на Кели се свиха и тя стана.

— Не.

Кели се обърна рязко и излезе.

Хамилтън я гледа, докато излезе, и после отиде до закачалката да вземе тогата си. Лили последва Кели навън и Дилън се приближи до вратата, когато Хамилтън каза:

— Господин Астър?

— Да, почитаеми съдия?

— Признателен съм ви, че останахте докрай коректен…

Вечерта преди предварително изслушване обикновено беше стремително препускане в преглеждане на доказателства и организиране на аргументи, но Дилън и Лили бяха прекарали толкова много време да го правят, че имаха чувството, че не могат да сторят нищо повече. Затова купиха вечеря и отидоха в дома на Дилън, където към тях се присъедини Антъни, гаджето на Лили.

Тя се запозна с Антъни, докато разглеждаше книгите в една книжарница. Лили харесваше интелигентните хора и разговорите за незначителни неща я отегчаваха мигновено, затова Дилън се питаше какво толкова е казал Антъни, че да привлече вниманието ѝ дотолкова, че да започне да се среща с него. Въпреки шегата на Лили за бентлито и факта, че Антъни работеше нещо, включващо търговия с деривати на Уолстрийт, той изглеждаше съвсем обикновен.

Дилън седна с майка си, Марки и Антъни на масата, а Лили наля вода на всички и после се настани при тях. Бяха купили бурито от мексиканския грил наблизо.

— Дилън, познай! — каза Марки с уста, пълна с бурито.

— Какво?

— Станах втора на състезанието по правопис днес.

— Не може да бъде! Това е страхотно.

— Да. Думата, заради която не станах първа, беше специален. Мислех, че се пише с я, специялен. Но не беше честно, защото господин Милър даде на Томи Престън думата одеяло точно след мен и той победи. Защо на Томи дадоха одеяло, а на мен специален?

— Някои мъже се плашат от умни момичета, защото знаят, че на мъжете може да им се размине, като се преструват, че знаят разни неща, докато жените наистина трябва да ги знаят — обясни Лили.

Марки кимна, сякаш вече го знаеше, и отхапа още един залък от буритото.

— Всички съдии бяха момчета. И това беше несправедливо, но не казах нищо.

— Е, сега знаеш. Следващия път кажи нещо и не ги оставяй да се измъкнат безнаказано.

— Или пък е било лош късмет, че са ти дали по-трудна дума — отбеляза Дилън. — Не всичко е конспирация.

Лили завъртя очи.

— Не можеш да разбереш, ако не си го преживял, Дилън. Не е ли така, госпожо Астър?

— Разбира се, по дяволите. Баща ти, Дилън, бог да го прости, също не разбираше, докато не видя как всички мъже в службата ми получават повишение, а аз не получавам нищо, въпреки че работя два пъти по-усилено.

Разговорът донесе спомен, за който Дилън не искаше да мисли — последните думи, които му каза баща му.

Грижи се за майка си и за Марки, Дилън. Сега ти си мъжът в къщата.

Да се грижи за тях. Дилън правеше всичко възможно да свързват двата края, но винаги изпитваше вина, че не може да даде на майка си и сестра си живота, който заслужават. И беше разговарял със социалната работничка на майка му, която му каза, че шизофренните заблуди само ще се влошават с течение на времето. В един момент тя трябваше да бъде настанена в лечебно заведение, което щеше да струва четири хиляди долара на месец.

Дилън се запита доколко изкушението да се премести в Лос Анджелис е заради състоянието на майка му и доколко се дължи на желанието му да забогатее. Дали само се опитваше да убеди себе си, че иска да отиде в Лос Анджелис, както мислеше Лили, или наистина го искаше?

Той се извини и отиде в тоалетната. Наплиска с вода лицето си, пое няколко пъти дълбоко въздух, върна се и каза:

— Трябва да прегледаме нещата още веднъж, Лил.

Материалите по делото бяха в колата и Дилън отиде да ги вземе. Когато се върна, Антъни целуваше Лили за лека нощ и казваше довиждане на майката и сестрата на Дилън. Лили му помаха от вратата, когато Антъни тръгна.

Майка му разтреби масата, а Марки се приготви да си легне и Дилън разгърна папките върху масичката за кафе в дневната.

Лили седна, без да каже нищо, и взе първите доклади. След като няколко часа преглеждаха документи, очите на Дилън започнаха да се премрежват и двамата с Лили си дадоха почивка и отвориха бира.

Дилън очакваше, че утре Кели Уайтулф напълно ще си изгуби ума в съда. Той накара Броуди да изпрати призовка на всеки свидетел, дори повърхностно свързан със случая, от полицая, направил снимка на Арло при ареста му, до секретарката на Кели в деня, когато бяха поели делото. Странното е, че единственият, когото Броуди не успя да открие, беше служителят на бензиностанцията, последният човек, видял живи жертвите. Той не беше идвал на работа от деня след убийствата. Дилън помоли Броуди да го проучи по-щателно.

Дилън също така използва стар адвокатски трик, изпрати призовките в последната минута, така че Кели да няма време да се подготви, или пък много свидетели да не могат да дойдат в съда и Дилън можеше да поиска те да бъдат обвинени в неуважение към съда. Той имаше немалко дела, когато някой, арестуван за неуважение към съда, престава да съдейства на прокурора.

Ако имаше повече време, Кели щеше да внесе искания да анулира призовките, заявявайки, че на Дилън не трябва да се разрешава да призовава повечето свидетели, но той я лиши от тази възможност. Веднъж, когато изигра този малък номер, един прокурор му крещя толкова дълго, че после припадна от високо кръвно налягане и се наложи да го изнесат на носилка от съдебната зала.

Дилън и Лили седнаха на люлеещата се пейка на верандата.

Щурци свиреха в нощта и звездите бяха ярки на гарвановочерното небе. Двамата дълго пиха на малки глътки хубава бира, без да разговарят.

Дилън изпи една бутилка и отвори втора.

— Искам да те питам нещо, но мисля, че може да ти се стори странно.

— Звучи загадъчно. Какво искаш да питаш?

— Напоследък се държиш някак… хладно. Чудя се дали това няма нещо общо с времето ти, прекарано отвъд океана? Никога не говориш за войната.

Тя повдигна рамене и се втренчи в пенливите мехурчета в бутилката с бира.

— Това не са най-приятните ми спомени.

— Какво се случи там?

— Точно онова, което предполагаш. Войната винаги е нещо, за което старите хора говорят и в което младите хора умират.

Дилън не знаеше какво да отговори, затова зарея поглед в полята пред къщата си. Луната озаряваше всичко в бледа светлина и високите треви се полюшваха от лекия ветрец.

— Баща ми се е сражавал във Виетнам. И той никога не говореше за това.

— Изглежда, че е бил добър човек, съдейки по онова, което каза майка ти.

— Не беше лош човек. Имаше дълго криминално досие, но само за наркотици. Татко всъщност се опитвал да спре мъжа, който обирал бензиностанцията, когато ченгетата го застреляли. Той бил онзи със затворническите татуировки и измъчения вид, затова поел първите куршуми.

— Обвиниха ли полицаите?

Дилън поклати глава.

— Тогава времената бяха други. Ченгетата казаха, че баща ми насочил пистолет към тях… Всички знаеха, че това са глупости, но пак ги оставиха да им се размине безнаказано. — Дилън изведнъж изгуби желание да пие и остави бирата. — Веднъж ми каза, че ако правителството иска да те спипа за нещо, непременно ще те спипа.

— Вярно е, по дяволите. — Лили довърши бирата си на няколко глътки. — Мисля, че сме готови за утре. По-добре да тръгвам.

— Антъни се тревожи за теб, а?

— Много си сладък, когато ревнуваш.

Дилън я проследи с поглед, докато тя си тръгна, и после реши да продължи да пие.

Холи за пръв път влизаше в съдебна зала. Видя родителите на Уил и Майк сред зрителите, те я погледнаха и шепнешком я поздравиха, попитаха как е. Всички, с изключение на майката на Майк… Тя обвиняваше Холи за смъртта на сина си и Холи мислеше, че сигурно е права. Ако беше по-силна или по-умна, Майк може би щеше да е жив сега.

Холи седна на първия ред. Госпожица Уайтулф и другият прокурор вече бяха там, тя се обърна и се усмихна топло на Холи.

— Имаш ли нужда от нещо? — попита госпожица Уайтулф.

Холи имаше чувството, че ще се разплаче, ако заговори, затова само поклати глава и се втренчи в пода.

Влязоха адвокатите. Бяха по-млади, отколкото Холи очакваше, и не я погледнаха. Тя се помъчи да не изпитва враждебност към тях — разбираше, че това е работата им — но не можа да се сдържи. Помагаха на човека, който преобърна живота ѝ. Завладя я гняв и Холи му се зарадва. Гневът беше нещо по-добро от това да си безпомощен.

Съдебният пристав каза на всички да станат. Влезе съдията и им каза отново да седнат. После друг съдебен пристав доведе мъж, при вида на който Холи си помисли, че ще припадне.

Не беше едър, нито висок, нито мускулест. Беше от онези, с които може да се разминеш на улицата, без да ги забележиш. Арло Уорд не я погледна, но поздрави госпожица Уайтулф и Холи се зарадва, че тя не му обърна внимание.

Ръцете на Холи трепереха и зрението ѝ сякаш се сви до една точка, когато съдията попита обвинението и защитата дали са готови да започнат. Холи погледна Арло Уорд, опитвайки се да си спомни дали видя него в онази нощ. Той ли е сянката, която обсебва мислите ѝ?

Арло Уорд огледа присъстващите в съдебната зала и когато очите му се плъзнаха покрай нея, тя усети някакъв хлад.

Разрови се в спомените си, отчаяно търсеше детайл, който да ѝ подскаже дали мъжът, убил сестра ѝ и Майкъл, седи на три-четири метра от нея, но в мисълта ѝ нямаше нищо. Нито разпознаване, нито гняв, нито отчаяние.

Абсолютно нищо.

Докато вниманието на всички беше приковано в Арло Уорд, Холи стана и излезе от съдебната зала.

В съдебната зала вече имаше двама репортери от национални телевизионни канали с двама оператори, но Дилън знаеше, че това е тънката струйка, която ще отприщи истинско медийно цунами. Той мина покрай репортерите и тихо каза:

— Без коментар засега.

Коридорите бяха пълни с хора, на които Дилън беше изпратил призовки. Почти всички го гледаха мълчаливо, докато минаваше покрай тях, с изключение на двама униформени полицаи, единият от които избълва поток ругатни.

Кели и Джеймс вече бяха заели местата си на масата на обвинението. На местата за зрители имаше група от петнайсетина души — семействата на жертвите и Холи Фалоус, която Дилън позна от снимките, направени в болницата. Мадлин седеше тихо в края на масата на защитата.

Жертвите, присъстващи в съдебната зала, никога не го бяха безпокояли, с изключение на една.

Веднъж Дилън защитаваше мъж, обвинен в убийство по време на сбиване в бар. Бащата на жертвата идваше на всяко изслушване. След като делото приключи с прилично споразумение, бащата продължи да идва на всички изслушвания на Дилън. Така и никога не пророни нито дума. Само седеше сред публиката и наблюдаваше мълчаливо. Един ден престана да идва и Дилън мислеше, че го няма, защото е починал, а не защото му е простил.

— Всички да станат. Заседава Десети съдебен район. Съдия е почитаемият Тимоти Хамилтън.

Съдията влезе в залата и каза:

— Моля, седнете.

Той погледна съдебния пристав и кимна. Приставът се приближи до арестантската клетка в дъното на залата и изведе Арло. Докато минаваше покрай масата на обвинението, Арло се усмихна приветливо и каза:

— Здравейте, госпожице Уайтулф.

Кели не реагира и на Дилън му се стори, че съзря обида на лицето на Арло — като дете, което е поздравило учителка, която харесва, но тя не му е обърнала внимание.

Лийна, съпругата на Арло, не беше в съдебната зала.

Арло седна между Дилън и Лили.

— Здравей, Дилън, наистина изглеждаш добре.

— Благодаря. Как спа през нощта?

— Добре. Четох „Чарли и шоколадовата фабрика“, преди да си легна. Ч-ч-чел ли си я?

— Да, хубава книга.

Арло кимна.

— Чел съм я като малък и винаги е била б-б-бягство за мен.

Дилън се вгледа в него за момент. Понякога Арло изглеждаше интелигентен и сякаш съзнаваше какво става около него, а друг път приличаше на дете в тялото на мъж.

— Готови ли сте да започнем? — попита съдия Хамилтън.

Дилън чу шум зад гърба си, обърна се и видя, че Холи Фалоус излезе от съдебната зала.

Той отново насочи вниманието си към Арло.

— Преди два дни намерихме нещо в бунгало в каньона Койот и искам да говоря с теб за това, Арло.

— Какво?

— Не трябва да разговаряме тук. Ще дойда да те посетя в ареста.

— Обвинението е готово, уважаеми съдия — отговори Кели.

— Защитата също, почитаеми съдия — каза Лили.

— Отлично. Събрали сме се по делото „Щатът Невада срещу Арло У. Уорд“, номер 2014765. Моля, обвинението и защитата да се представят.

— Кели Уайтулф и Джеймс Холдън от страна на Щата.

— Дилън Астър, Мадлин Измера и Лилит Ричи от страна на подсъдимия.

— Първият въпрос, който ще разгледаме, е за миглите — каза съдия Хамилтън. — Прочетох резюметата, внесени от двете страни, и не намирам за убедителен аргумента на защитата, че двайсет мигли налагат прекомерна тежест. Следователно, няма да бъде необходим устен аргумент. Ще подпиша заповедта на Щата за взимане на проби и ще я включа в протокола.

Дилън погледна Лили. Тя повдигна рамене. И двамата го очакваха.

Съдията погледна към камерата на репортера, подписа заповедта и се облегна назад на стола си.

— Госпожице Уайтулф, давам ви думата.

— Почитаеми съдия — започна Кели, като стана, — имам четиринайсет писмени показания, които обвинението иска да представи вместо показания на живо. Номерирани са като експонати едно до четиринайсет. — Тя сложи купчина книжа върху масата на защитата и след това попита: — Може ли да се приближа, почитаеми съдия?

Дилън очакваше, че Кели ще се опита да представи писмени показания вместо свидетели, даващи показания в съда, за да му отнеме възможността да ги подложи на кръстосан разпит.

Преди Хамилтън да успее да отговори, той скочи на крака.

— Почитаеми съдия, възразяваме срещу представянето на писмени показания вместо свидетелски показания на живо. Това е опит от страна на обвинението да ни попречи да подложим на кръстосан разпит свидетелите и да си осигури вероятна причина да продължи по-нататък.

— „Щатът срещу Геслър“ е задължителен закон в правораздаването, уважаеми съдия, и дава ясно да се разбере, че прокурорът на щата може да представи писмени показания на предварително изслушване. Възражението на господин Астър е неоснователно и ние искаме Съдът да го порицае…

— Обвинението действа недобросъвестно и ние искаме порицание за…

— Двете страни, приближете се, моля.

Хамилтън изключи микрофона и Дилън и Кели се приближиха до него. Подиумът беше висок и те трябваше да вдигнат глави нагоре към съдията като към гигантска статуя.

— Това дело няма да се води така в моя съд. Разбирам страстта на двете страни, защото случаят е и емоционален, но очаквам благоприлично поведение в съдебната зала. Ако някой от вас не може да се придържа към това, моля, откажете се от делото, защото ще започна да провеждам изслушвания за неуважение към съда, ако това продължи.

Кели хвърли злобен поглед на Дилън и каза:

— Моите извинения, почитаеми съдия.

— Съжалявам, господин съдия — рече Дилън.

— Благодаря. А сега, да се върнем към заседанието.

Дилън се върна на масата на защитата, а Кели — на масата на обвинението. Дилън погледна Арло, който рисуваше пейзажи в голям юридически тефтер с жълти листа.

— Отново се води официален протокол и съдът реши, че Щатът може да представи писмени показания както в „Щатът срещу Геслър“. Сега ще прочета първото за протокола.

Тази част на предварителното изслушване, когато съдията чете писмените показания на глас за протокола, се случваше рядко, тъй като повечето съдии ги четяха в уединение и правеха заключенията си. Съдия Хамилтън го правеше заради камерите на журналистите.

Преди да започне, Дилън попита:

— Почитаеми съдия, може ли отново да се приближим?

— Разбира се — отвърна Хамилтън с раздразнен вид и пак изключи микрофона.

— Почитаеми съдия — каза Дилън, — мисля, че прочитането на писмените показания на глас в присъствието на медиите, ще бъде в ущърб на моя клиент. Най-ужасяващите детайли ще бъдат основните теми в новините довечера и ще опорочат избора на съдебни заседатели. Моля да ги прочетете насаме и да произнесете решението си.

Кели се намръщи.

— И без това ще бъдат публично достояние.

— Едно е някой журналист да ги обобщи, и съвсем друго е вие да ги прочетете дословно пред камерата. Вие сте авторитетна фигура, господин съдия. Потенциалните съдебни заседатели ще придадат по-голяма тежест на показания на детектив, ако чуят да ги четете вие, отколкото ако прочетат кратки записки в някой уебсайт.

Хамилтън се замисли, потупвайки с папката по банката.

— Мисля, че е важно да представим пълните показания. Ще ги прочета. Но ще отбележа възражението ви за протокола, в случай че има обжалване.

След прочитането на писмените показания, което приспа Арло и принуди Дилън да сграбчи ръката му, за да го събуди, съдия Хамилтън попита дали има още нещо от страна на обвинението. Кели отговори, че няма, а Лили стана и рече:

— Почитаеми съдия, защитата призовава Холи Фалоус на свидетелската скамейка.

Кели скочи на крака.

— Уважаеми съдия, възразявам защитата да призове тази свидетелка, както и всеки друг свидетел, на когото са връчили призовка. Внесли сме искания за анулиране на призовките, но разбира се, не ни дадоха достатъчно време да ги внесем всичките, защото господин Астър реши да ни наръга с нож в гърба…

— Възразявам срещу употребата на думите наръга с нож в гърба — прекъсна я Лили.

— О, я седни — отвърна Кели, насочвайки погледа си към нея.

Хамилтън настръхна.

— Госпожице Уайтулф, може ли аз да казвам на хората в моята съдебна зала кога да седнат?

— Разбира се — отговори тя и наведе глава. — Извинявам се.

Кели беше гневна и гневът я караше да се държи безразсъдно. Дилън се запита колко далеч може да я тласне, когато присъстват съдебни заседатели. Всеки прокурор се държеше различно пред съдебни заседатели, най-вече защото сякаш го наблюдаваха родителите му. Но ако са раздразнени, мнозина не можеха да се сдържат.

Кели се прокашля.

— Представихме на съда писмените показания на госпожица Фалоус, както и показанията на всички други свидетели по случая, и показанията им на живо днес няма да добавят нищо ново, което съдът да вземе под внимание. Освен това отново ще отбележа, че защитата изпрати призовките в деня преди това изслушване и не позволи на обвинението да реагира адекватно с искания да бъдат анулирани в нарушение на Правила четири и седем. Това беше направено недобросъвестно и трябва да се обсъди.

— „Геслър“ не отнема правото ни да призоваваме свидетели, почитаеми съдия — обади се Лили. — И в кодекса пише, че призовката трябва да бъде изпратена в рамките на пет дни или „приемливо време“, определено от съда.

— Мислите ли, че предишната вечер е приемливо време? — възрази Кели. — Направили сте го нарочно, за да разтревожите и объркате нашите свидетели.

Хамилтън погледна екрана на компютъра си и каза:

— Госпожице Ричи, вие сте призовали всеки надзирател, който е донесъл ядене на господин Уорд, откакто е в ареста, детективите сержанти от цялата Шерифска служба, пазачите, които са присъствали в сградата, когато господин Уорд е бил задържан, и списъкът продължава до осемдесет и четирима. Осемдесет и четирима свидетели на произшествие, на което е присъствала само една свидетелка. Освен нея има само деветима полицаи, които са пряко замесени в случая. Не е възможно да има осемдесет и четирима души с уместни показания.

— Честно казано, господин съдия, не е ваша работа да определяте броя на призованите свидетели. Това изслушване ни предоставя възможност да стимулираме аргументите на прокурорите и да гарантираме, че те имат необходимите доказателства, за да продължат по-нататък. Тези осемдесет и четирима свидетели ще определят точно с какво разполага обвинението и дали отговаря на изискванията за вероятна причина.

— Глупости — заяви Кели. — Опит да се прехвърли тежестта върху обвинението и да провеждаме разпити с надеждата да намерим доказателства за престъпление. Ако защитата иска да говори с тези свидетели, може сама да ги разпита. Предварителните изслушвания не са подходящото място за това.

Съдия Хамилтън прочете имената в списъка и каза:

— Госпожице Ричи, няма да позволя да призовете в съда осемдесет и четирима свидетели, от които седемдесет и няколко са несъществени. И съм съгласен с прокурора, че един ден не е приемлив период от време да се позволи на обвинението да реагира на толкова много призовки.

— Бихме искали да се отбележи в протокола, че това е неправилно в случай на обжалване, господин съдия.

Хамилтън за пръв път изглеждаше изнервен. Дилън предположи, че вероятно не е искал първата му поява в медиите по това дело да премине така.

— Отбелязано е. Имате ли някакви други показания, които да представите?

— Отново ще призовем госпожица Холи Фалоус на свидетелската скамейка, както имаме право според Правило седем в Наказателния кодекс на щата Невада.

— Искането да бъде призована жертвата се отхвърля. Господин Уорд ще даде ли показания?

— Не.

— Тогава намирам основания да предам случая на съдебен процес по точки една до трийсет и три. Защитата, предпочитате ли да дойдете пак за обвинителния акт, или да го разгледаме и решим днес?

— Днес, моля — отговори Лили.

— Добре. След като намерихме основания в делото „Щатът Невада срещу Арло Уорд“ и решихме да го предадем на съдебен процес, как ще пледира клиентът ви по обвиненията?

— Невиновен.

Арло скочи на крака.

— Почитаеми съдия, т-т-това не е правилно.

Стомахът на Дилън се сви.

— Арло — каза той, — седни.

— Не, не е правилно. Аз съм виновен.

Дилън изведнъж осъзна, че не е подготвил много добре Арло за съда. Арло беше толкова тих и неконфликтен, че Дилън предположи, че ще продължава да бъде такъв.

— Арло! Млъкни и седни!

Мадлин сложи ръка на рамото му.

— Арло, моля те, не казвай нищо повече.

Съдията погледна Кели, която се беше ухилила самодоволно, и каза:

— Господин Уорд, ненапразно имате адвокати. Всичко, което казвате и се записва в протокола в момента, може да бъде използвано срещу вас на процеса. Предлагам ви да послушате съвета на вашия адвокат.

— Н-н-не, почитаеми съдия. Няма да е правилно да лъжа. Направих го и няма да кажа, че не съм го направил.

Дилън се вцепени за няколко секунди на мястото си. Арло току-що беше признал официално за протокола пред съдията и медиите. Дилън можеше да направи само едно.

Той скочи на крака.

— Ще пледираме невиновен поради невменяемост. — Дилън се обърна към Арло и прошепна: — Това означава, че си го направил, но не би трябвало да те подвеждат под отговорност.

Арло се замисли за момент и после отвърна:

— Добре.

— И така — каза съдия Хамилтън, — защитата ще пледира невиновен поради невменяемост по точки една до трийсет и три. Ще насроча заседание за съставяне на график за идния вторник. Благодаря за времето и на двете страни. Оттегляме се на почивка.

Журналистите изхвърчаха навън, несъмнено за да изпреварят всички други и да съобщят новината, че е Арло е признал вината си на открито заседание на съда и после е пледирал невменяемост. Кели взе чантата си и се приближи до масата на защитата.

— Този вид защита има успех в по-малко от един процент от случаите и никога не е имал успех в този окръг. Идиотски ход — заяви тя и тръгна.

Дилън погледна Лили, която повдигна рамене.

Съдебният пристав дойде да отведе Арло, който попита:

— Може ли да взема тефтера и м-м-молива в килията? Не съм си довършил рисунките.

По-рано банята беше чиста. Ейприл винаги настояваше да бъде безупречна и я миеше с антибактериален препарат всеки ден. Холи се усмихна тъжно, когато си помисли как нарочно оставяше дрехи на пода и засъхнала паста за зъби върху умивалника и Ейприл ѝ крещеше, докато тичаше към килера да вземе почистващи препарати. Като малка Ейприл беше диагностицирана с обсесивно-компулсивно разстройство и за нея нямаше нищо по-ужасяващо от безпорядъка.

Сега банята не беше чиста. Навсякъде бяха разхвърляни дрехи и евтината порцеланова вана и умивалникът бяха изпъстрени с петна. На огледалото с тиксо бяха залепени снимки на Майк и Ейприл, а най-горе с розов маркер бяха написани думите ЩЕ СТАВА ВСЕ ПО-ДОБРЕ.

Холи не беше спала добре вече няколко нощи, откакто видя Арло в съда. Непрекъснато се будеше от кошмари и не можеше да заспи отново.

Под очите ѝ се образуваха тъмни сенки и косата ѝ беше рошава и сплъстена. Облече тениска и боксерки на Майк и се вгледа в отражението си в огледалото.

Сега той не може да те нарани, прошепна тя на образа си, без напълно да вярва на думите си.

На вратата се позвъни и Холи се поколеба дали да отвори, но знаеше, че може да е дошъл само един човек. Тя взе патерицата, закуцука към входната врата и надникна през шпионката.

Баща ѝ, едър мъж с посребряла коса и големи ръце с мазоли, стоеше пред вратата с кесия гевречета. Холи му отвори да влезе и двамата се приближиха до масата. Баща ѝ извади гевречетата, а Холи подпря с ръка брадичка и сложи лакът на масата, предимно защото не беше сигурна дали може да си държи главата изправена.

— Не изглеждаш добре, миличка, трябва да ядеш.

Тя взе геврече и отхапа малък залък.

— Искаш ли да отидем някъде днес? — попита баща ѝ. — Мисля да се разходим в парка.

— Не ми се излиза.

Той погледна храната си, която не беше докоснал, и рече:

— И на мен ми липсва — всеки ден. Един родител не трябва да надживява детето си. Само се радвам, че майка ти не е тук, за да преживее това. — Баща ѝ я погледна и сложи ръка върху нейната. — Знаеш, че сега те са заедно, нали? Чакат деня, в който и ние ще отидем при тях.

Холи отмести настрана гевречето си.

— Да, разбира се.

— Холи, трябва да вярваме, че…

— Що за Бог би позволил да се случи такова нещо, татко? Защо седи там и гледа, докато умират хората, които обичам? — Тя въздъхна дълбоко и се прегърби на стола. — Няма Бог.

— Не говори така. Животът е труден за всички, чуваш ли? Но Бог ни изправя пред предизвикателства, когато трябва да намерим сила, която не можем да намерим по друг начин. — Той пъхна пръст под брадичката ѝ и я повдигна, за да го погледне в очите. — Светът е трудно и тежко място. Но ти трябва да бъдеш корава и да издържиш. Трябва. Разбираш ли?

Холи погледна през прозореца към малкото ябълково дърво, което двете с Ейприл бяха засадили, когато дойдоха да живеят тук. Нямаше как да знаят, че дървото ще надживее едната от тях.

— Да — отговори тя, — разбирам.

В затвора беше шумно и оживено, когато Дилън влезе да се регистрира, за да посети Арло.

Арло седеше в стаята за посещения, приковал поглед в пода. Очите му бяха изцъклени и не мигаха. Не помръдваше и не обръщаше внимание на никого в стаята. Не и докато Дилън не седна срещу него и не му каза нещо. Арло примига веднъж и вдигна глава.

— Добре ли си, Арло?

— Да. Не съм пил л-л-лекарства от два дни. Медицинската сестра е болна и не идва на работа.

— Ще се погрижа да имаш лекарства. — Дилън сложи ръце на масата, без да откъсва поглед от Арло. Приличаше на едно момче, което Дилън познаваше като малък. Болнаво дете, което необяснимо защо вдигна висока температура и умря. И момчето, и Арло му изглеждаха някак крехки, сякаш трябваше да бъдат приютени на специално място и да не ги пускат сред другите.

— Можеш ли да познаеш какво открихме в едно бунгало близо до местопрестъплението? — попита Дилън.

— К-к-какво?

— Арло, искам да бъдеш откровен с мен. Какво мислиш, че открихме?

Арло поклати глава.

— Не знам.

Дилън следеше израза на лицето му, за да улови движение на лицето или нервност, но не видя нищо особено и не можа да каже дали Арло лъже. Той седеше абсолютно неподвижно, сякаш не можеше да помръдне, дори и да иска.

— Открихме бейзболна бухалка. Дървена и много тежка. Полицаите я проверяват за кръв в момента. Дори да е почистена, те пак могат да намерят следи от кръв в дървото.

Арло отново сведе поглед към масата.

— Да, аз оставих бухалката там. — Той започна бавно да се поклаща напред и назад.

— Кога?

— Веднага след това.

— Защо си оставил бухалката и капана?

— Не ги исках в колата си.

— Не ти вярвам.

Арло не възрази.

— С тази бухалка ли уби онези хора, Арло?

Той кимна.

— Да.

— Сигурен ли си?

— Да. Почистих я, затова няма кръв.

— Значи си отделил време да я почистиш, но после си я оставил в бунгало, където някой може да я намери?

Арло повдигна рамене.

Дилън въздъхна и погледна към квадратното прозорче на вратата, за да види дали надзирателят слуша.

— Няма логика. Не ти вярвам, Арло. Трябва да ми кажеш истината.

— Казвам истината — рече Арло, но не го погледна в очите.

— Не мисля.

Арло не каза нищо.

— Погледни ме, Арло. Моля те.

Арло вдигна глава.

— Ти не си убил онези хора, нали?

Арло отново се втренчи в масата.

— Искам да се върна в килията.

Дилън крачеше из кабинета, а Лили седеше зад бюрото си и разсеяно преглеждаше „Инстаграм“ на телефона си. Нощта се спусна, но нямаше луна, нито звезди, небето беше забулено от тежки облаци. Дилън спря пред прозорците, сложи ръце на главата си и се загледа навън.

Лили остави телефона и каза:

— Значи Арло е там горе, както обикновено, вижда как човекът убива трима души и после човекът го убеждава да поеме вината или Арло иска да поеме вината и измисля историята с демона. — Тя поклати глава. — Твърде много непредвидими случайности. Няма начин съдебните заседатели да повярват.

Дилън въздъхна дълбоко.

— Има и по-просто обяснение. Арло обича този човек и го прикрива.

— Може би — отвърна Лили. — Ако можем да открием правилния човек, когото да обвиним.

— Къде е била Лийна в нощта на убийствата? Тя няма алиби.

— Съпругата му? Никой съдебен заседател няма да повярва, че млада майка е заклала трима души.

— Може някой да ѝ е помагал. — Дилън поклати глава. — Нищо от това няма значение, защото имаме по-голям проблем: как да защитаваме някой, който настоява, че е виновен и не ни позволява да оспорим вината му?

— Може би е време да поискаме споразумение, Дилън. Да видим дали ще можем да изтощим Кели.

— Дори да извоюваме доживотна присъда, колко дълго мислиш, че Арло ще издържи в затвора? Той е седемдесет килограма с мокри дрехи. И няма начин Кели да предложи изпращане в психиатрия вместо затвор. Вече водихме този разговор, забрави ли?

Дилън се отмести от прозореца и се излегна на дивана до стената. Таванът беше направен от дърво, за да изглежда като стара индустриална сграда, и Дилън се втренчи в черните гвоздеи, които се подаваха на места, протрити от времето.

— Всичко се свежда до едно — каза той, — мотив. Не съм виждал такава жестокост. Няма начин съдебните заседатели да кажат: Е, добре, предполагаме, че не знаем защо. Те ще искат причина.

— Кели ще каже, че защото е луд.

— Това крие опасности, защото в момента цялата ни защита е изградена върху тезата, че Арло е луд и не може да бъде подведен под отговорност. Ако Кели каже, че той е луд и затова го е направил, тя рискува съдебните заседатели да го обявят за невинен поради невменяемост. Не мисля, че Кели ще рискува. Тя трябва да намери мотив, за да разкаже история. И ако нашата история не е по-добра, Арло ще умре.

Следващите няколко дни преминаха в чукане по разни врати с Броуди и племенника му, на които плащаха по двеста долара на ден.

Арло живееше в апартамент под наем в претъпкана с хора сграда, затова Дилън отиде там с Броуди в неделя сутринта, за да разпитат съседите. Видели ли са някого в нощта на убийствата? Имало ли е непознати коли, които са били паркирани там, или са преминали от там? Знаят ли нещо за Арло или дали той е споменавал пред тях нещо, което им се е сторило странно?

Никой не помнеше да е видял нещо необичайно. Един по-възрастен съсед каза нещо удивително:

— Забравяш, че Арло е тук. Той е тих като мишка.

Съседът от апартамента до Уорд каза, че Арло понякога ходел до местното игрище и носел безалкохолни напитки на децата, които играели бейзбол там.

— Той не седи и не говори с тях, нищо — каза мъжът. — Само им носи газираните напитки в хладилна чанта и после отива на скамейките за зрители и ги гледа как играят. По дяволите, това е най-тъжното нещо, което съм виждал.

— Защо? — попита Дилън.

— Ами… той е… знаете. Бавноразвиващ се или с увреждания, или както там ги наричат сега. Вероятно не е играл никакъв спорт нито един ден в живота си. Жал ми е за него. И семейството му живее с неговите помощи и с тези на Лийна. Това не е достатъчно за младо семейство. Понякога жена ми им приготвя вечеря и им я носи. Те винаги са много благодарни. Трябва да ви кажа, че ми е трудно да повярвам, че е направил такова нещо.

Минаваше обед и Дилън се приготви да си тръгне, когато Броуди му изпрати съобщение да се качи на последния етаж на сградата.

Апартаментът беше съвсем обикновен, с разпръснати навсякъде саксии с растения. На прага на отворената врата стояха Броуди и жена на средна възраст с розова тениска. Дилън се приближи до тях, усмихна се и каза:

— Здравейте. Аз съм Дилън Астър.

— Стефани. Приятно ми е да се запознаем.

— Стефани ми каза нещо интересно — рече Броуди.

— Какво? — попита Дилън и я погледна.

— Каза, че може да искаш да разпиташ Евън.

— Кой е Евън?

— Братът на Арло.

Преди понеделника Броуди търси Евън Уорд два дни и не научи нищо за местонахождението му. Каза на Дилън, че Евън, изглежда, не иска да бъде намерен, и издирването ще отнеме известно време.

Дилън прегледа отново всички полицейски доклади и видя, че детективът е споменал за брат, който живее наблизо. Дилън се запита защо не се е съсредоточил повече върху брата. Ставаше ли прекалено емоционално обвързан със случая и дали нещата не започваха да му се изплъзват? Мисълта го накара да се почувства неловко.

Във вторник, след заседанието за съставяне на график, Дилън и Лили внесоха искане от сто и десет страници. Те поискаха съдията да отхвърли всичко, от показанията на Арло до кръвта, намерена по дрехите му и претърсването на колата му. Съдията разпореди допълнителна информация и те коригираха искането, като добавиха принуда от страна на детективите, за да изтръгнат самопризнания, нарушаване на правата на Арло по време на ареста му и всичко друго, за което се сетиха. По преценка на Дилън имаха шанс по-малък от десет процента да спечелят по някое от основните обвинения, тъй като полицията беше провела свястно разследване, но не това беше смисълът на искането. Целта беше да изсмучат силите на Кели, преди работата да изтощи тях.

Дилън не спа добре няколко нощи преди утрото на устните аргументи. Умората го караше да се чувства така, сякаш трябва да измъкне мисълта си от някаква мътилка, за да може да говори.

В края на четири дни представяне на аргументи той беше спал може би десет часа общо. И Кели имаше такъв вид, може би не беше спала повече.

Съдия Хамилтън произнесе решението си в едночасов монолог, в който разреши на практика всичко и отхвърли почти всички искания на защитата. Единствените неща, които не бяха отхвърлени, бяха някои незначителни доказателства и Дилън знаеше, че съдията го направи, за да хвърли прах в очите на медиите, така че да изглежда обективен.

Когато се обърна да си тръгне, Дилън видя няколко камери вместо една-две, а също и че съдебният пристав е отредил за представителите на медиите част от местата за зрители.

През следващите дни внесоха още искания. Този път ги внесоха не накуп, а едно по едно, привеждайки доводи за всяко, преди да подадат следващото. Не беше необходимо да спечелят всяко, а само да покажат на Кели, че битката на живота ѝ е в нейните ръце. В един момент предложението за принудително настаняване в психиатрия за неопределен период от време можеше да изглежда по-добрата възможност.

Един ден Дилън се закашля, докато изваждаше документите от чантата си в съда, и Мадлин попита:

— Може би не е моя работа, но добре ли си?

Той се закашля отново.

— Да, защо?

— Изглеждаш отслабнал и блед, Дилън. И кашляш от една седмица. Сигурен ли си, че си добре?

— Добре съм, само съм изморен.

Той не ѝ каза колко малко е спал. В някои нощи заспиваше с дрехите, а в други се наливаше с енергийни напитки, за да издържи и да работи, докато изгрее слънцето.

Майка му и Марки проявяваха разбиране, но Дилън пак се опитваше да намери време за тях, особено за сестра си. Един следобед в четвъртък, в галерия за видеоигри, той заспа на пейката и се събуди два часа по-късно, когато Марки го разтърси и му поиска още пари, за да играе.

В онзи понеделник сутринта, тъкмо бе вече на ръба, когато исканията за внасяне щяха да свършат, и почти предавайки се на мисълта, че Кели Уайтулф може да го изпревари, Дилън получи обаждане от Броуди. Броуди попита Дилън дали иска да отиде с него и да говори с Евън Уорд, който живееше на по-малко от половин час път от Лас Вегас Стрип.

— Идвам веднага — отговори Дилън, изгълта набързо енергийната напитка и изскочи навън.

Кели Уайтулф наистина се опитваше да поспи. Кафето вече не ѝ действаше, затова спеше на дивана в кабинета си. Заспа за пръв път през последните двайсет часа. Когато отвори очи, клепачите ѝ бяха натежали и единственото ѝ желание беше отново да ги затвори. Лунната светлина се отразяваше в капана за сънища в ъгъла, който леля Ноя ѝ беше направила много отдавна.

Кели се разсъни, наля си кафе от автомата и го изпи на малки глътки, докато гледаше през прозореца на коридора към оживеното кръстовище.

Снощи леля ѝ беше приготвила специален конфитюр, който намаза на парче топла питка. Конфитюрът я успокои, отпусна я и ѝ помогна да заспи. Ноя я увери, че в него има само билки, събрани от близката пустиня, нищо синтетично. Тя разказа на Кели, че семейството им от поколения наред използва конфитюра, който нарече „ашики“ по името на прапрабабата, която го приготвила за пръв път.

— Желая ти успех, Кел — каза един детектив, докато се разминаваха в коридора. — Чух, че процесът ще бъде дълъг.

Най-дългият процес, в който Кели беше участвала, продължи дванайсет седмици. Тя си даваше сметка, че процесът срещу Арло Уорд може да продължи много по-дълго и не знаеше дали ще има сили да издържи. Кели беше окръжният прокурор и трябваше да се среща с кмета и Окръжния съвет, да не говорим за провеждането на кампанията ѝ, за набирането на средства с благотворителна цел и срещи с обществеността. Как би могла да вмести всичко това в графика си, щом като отделя по шестнайсет часа на ден за Арло Уорд?

— Няма да е по-различен от другите — отвърна тя и се отправи към кабинета си.

Знаеше, че ще стане обратното, че това не е вярно. Този процес определено няма да бъде като другите. Това вече не беше наказателно дело, а война на изтощение, и Кели вече не беше сигурна, че ще я спечели.

Вратата на кабинета ѝ се отвори и Джеймс Холдън подаде глава.

— Няма да повярваш!

— Дилън Астър е решил да улесни живота на всички и се е оттеглил от делото?

— Не, тъщата на Арло Уорд е тук.

Кели смръщи чело.

— Защо?

— Не знам. Дойде и каза, че иска да говори с прокурорката, която „се опитва да убие сина ми“. Заяви, че няма да си тръгне, докато не говори с теб.

— Доведи я.

Джеймс тръгна, а Кели извади дигитален диктофон от бюрото си. Постави го до телбода и го включи, а после облече сакото на костюма си и пак седна. Не помнеше дали си изми зъбите сутринта, преди да изскочи от къщи, и затова бързо извади ментова дъвка и я пъхна в устата си.

Няколко минути по-късно Джеймс доведе възрастна жена с избледнели татуировки на двете ръце.

— Кели, това е Патриша Айдън, тъщата на Арло Уорд.

Кели стана и протегна ръка. Въпреки че не изпитваше нищо друго освен омерзение към Арло Уорд, членовете на семейството му също бяха жертви.

Патриша Айдън стисна ръката ѝ. Пръстите на възрастната жена бяха студени и леко трепереха.

— Моля, седнете — каза Кели.

Патриша седна на стола, а Джеймс се настани на дивана зад нея. Патриша имаше нервен тик и Кели се запита дали не е от лекарствата, които взима. Някои антипсихотици причиняваха лицеви тикове.

— Какво мога да направя за вас, госпожо Айдън?

— Госпожица. Съпругът ми почина преди години.

— Съжалявам да го чуя.

— Не съжалявайте, той беше негодник. — Патриша се беше прегърбила и се опита да изправи рамене. Кели видя, че това ѝ причинява болка. — Дойдох тук, за да говоря с вас за Арло, защото не искам дъщеря ми да преживява всичко това.

Кели се облегна назад и скръсти ръце в скута си.

— Добре, слушам. Какво искате да ми кажете?

Патриша помълча за миг, за да се успокои.

— Баща му страдаше от същата болест като него. Когато Арло се роди, състоянието му се влоши и баща му започна да мисли, че правителството го преследва. Накара Арло и Евън да живеят в бунгало без електричество, без телефон, без нищо, което би улеснило живота им. — Тя потъна в мисли за момент и след това попита: — Докъде бях стигнала?

— До баща му.

— Е, все едно — каза Патриша и махна пренебрежително с ръка. — Това няма връзка. Дойдох да видя дали ще мога да ви убедя да не убивате горкото момче.

— Нали знаете какво е направил?

— Знам.

— Тогава знаете, че няма наказание, което да компенсира стореното от него, и затова трябва да му наложим най-строгото наказание, което позволява законът.

Патриша се втренчи мълчаливо в Кели и стисна по-силно чантата си.

— Това момче е страдало повече, отколкото можете да си представите. Баща му имаше най-различни откачени мисли. Вярваше, че пиявиците могат да отърват човека от проследяващите устройства, които правителството вкарва в кръвта, и пускаше кръв на момчетата. Заключваше ги на тъмно дни наред, за да пречисти телата им от лъчите във въздуха. Мислеше, че боят може да излекува промиването на мозъка, което правителството извършва чрез училищата. Момчето е страдало неимоверно много и пак върви и говори.

— Госпожице Айдън, приемам с известно недоверие историята му… Данните са твърде малко, за да знаем със сигурност нещо. — Кели взе писалката и си записа нещо. — Как се запознаха дъщеря ви и Арло?

— Бяха заедно в една група за терапия, мисля, че за пристрастеност. Сближиха се и тя забременя, затова ѝ казах, че трябва да се омъжи. Че е грях да има извънбрачно дете. — Патриша въздъхна. — Дъщеря ми и внучката ми са затворнички в момента. Където и да отидат, ги пресрещат хора с фотоапарати, насочени срещу лицата им. Искам това да свърши.

Кели остави писалката.

— Преди шест години имаше друг случай, подобен на сегашния. Арло има адвокат, затова аз не мога да говоря с него, но вие или дъщеря ви можете. Разговаряйте с Арло за това и може би ще видя какво мога да направя.

— За какво да разговаряме?

— Арло ще знае, попитайте го за езерото Ейнджъл.

Патриша погледна каишката на чантата си и прокара палци по ивицата кожа.

— Той е болен. Не бива да умира заради това.

— Каза ли ви кога е започнал да проявява симптоми на психично заболяване?

— Бил е малък, на четиринайсет-петнайсет години. — Патриша се обърна назад, погледна Джеймс и седна малко по-изправена на стола. — Сърцето ми се къса за хлапетата и майките им… Но още смърт няма да ги върне. Моля ви да пощадите живота на един болен човек. Разбирам, че го искате в затвора до края на живота му, но може ли да намерите в сърцето си малко милост да пощадите живота му? Християнка ли сте?

Кели погледна Джеймс, който седеше с каменно изражение на лицето.

— Не.

— Но вярвате в Бог?

— Госпожице Айдън, в какво вярвам или не вярвам…

— Само казвам, че ако вярвате в Бог, тогава знаете, че прошката е най-богоугодното нещо, което можем да направим. Убиването на един болен човек, който чува гласове, които му казват да прави разни неща, няма да помогне на никого, и ви го обещавам, не го забравяйте. Ще ви държи будна нощем. Не си заслужава за никого.

Кели въздъхна дълбоко и рече:

— Съжалявам. Искам да ви помогна, но работата ми е да получи възмездие за жертвите. За мен това е смисълът на цялата система. Не мога да направя нищо, което дори малко ще се доближи до възмездие за онова, което той е сторил на онези млади хора, освен да му отредя смъртно наказание.

Патриша дълго мълча и после стана.

— Разбирам, но това е грешка. Един ден ще съжалявате, госпожице Уайтулф. Наистина съществува карма и онова, което правите на другите, се връща.

Дилън влезе в жилищния комплекс и паркира. Сградите бяха сиви, с червени врати. От двете страни на комплекса имаше контейнери, препълнени с боклук. Асфалтът беше напукан и перилата на втория етаж бяха осеяни с петна ръжда.

Броуди пристигна след няколко минути и Дилън го посрещна на тротоара.

— Евън Ралф Уорд — каза Броуди и му даде цветна разпечатка на снимка от арест. — Братът на Арло, по-голям от него четири години.

Евън беше мускулест, с плешива глава и тъмнокафяви очи. Вратът му изглеждаше по-дебел от бедрото на Дилън и на врата имаше татуировка.

— Реших, че ще искаш да присъстваш лично, когато го разпитвам — добави Броуди.

— Мислиш ли, че ще искам? Той прилича на професионален борец, който е изял друг професионален борец.

Броуди се засмя.

— Сигурно са полубратя, защото Арло може да служи като бастун на този тип.

Двамата навлязоха в жилищния комплекс. Покрай тях мина кола с пет хлапета. Майка им крещеше нещо и изхвърли през спуснатото стъкло цигара, която улучи обувката на Дилън.

— Изглеждаш адски скапано, пич — отбеляза Броуди. — Спиш ли изобщо?

— Не съвсем.

— Това дело ти въздейства, а? Колко ще ти платят?

— Вероятно малко повече от минималната надница, когато приключи процесът.

Броуди поклати глава.

— Братко, работя за много адвокати и ако искаш да преуспееш, поемаш дела, които носят големи пари, а не нископлатени договори на обществени защитници. Защо реши, че това е добра идея?

Дилън погледна през прозорците на няколко апартамента. Бяха му странно познати, защото преди баща му да построи къщата им, Дилън беше израснал в евтини апартаменти.

— Баща ми ту влизаше, ту излизаше от затвора. Казвал ли съм ти това?

— Не — отвърна Броуди, без да откъсва очи от асфалта, докато вървяха.

— Никога не сме имали пари за адвокати, затова винаги се опитваха да му помогнат обществени защитници. Имаше един, когото винаги му назначаваха, Шон Клей. Той беше стар и алкохолик, затова би се очаквало да бъде сприхав, но никога не съм го чувал да повишава тон. Когато делото свършеше, всеки път Шон идваше при мен и мама на местата за зрители и ни обясняваше какво се е случило. Един път тя се разплака, защото татко получи присъда от две до пет години и Шон ме изведе навън, за да я оставим сама за малко. Купи ми сладолед и ми разказа разни истории от адвокатската си практика. Той помогна на семейството ми, когато никой друг не го направи.

— Е, това е чудесно, но Лили каза, че имаш страхотно предложение от Лос Анджелис.

— Да, триста хиляди долара годишно и апартамент и кола.

Броуди подсвирна с уста.

— Ето, за това говоря. Надявам се, че не мислиш някоя глупост като да им откажеш. — Те стигнаха до апартамент 10 А. — Тук е.

— Сигурен ли си, че той е вкъщи?

— Обадих се на надзорника му и той каза, че Евън работи нощем. — Броуди почука на вратата и отстъпи няколко крачки назад. След това почука отново и натисна звънеца няколко пъти.

Никой не отвори.

Той се опита да надникне през прозорците на предната стая, но завесите бяха твърде дебели и не се виждаше нищо.

— Сигурен ли си, че надзорникът каза точно този час?

Броуди се помъчи да отвори единия прозорец.

— Евън трябва да е тук. — Резето не помръдна. Броуди сложи ръце на кръста и се огледа наоколо. — Тук няма никого, пич.

— Знам какво си мислиш и отговорът ми е „не“.

— Самият ти каза, че мислиш, че убийствата са извършени от някой друг и Арло го прикрива. В този апартамент може да има много неща. Може би дори снимки или видеозаписи как извършва престъпленията, за които ще бъде изпечен твоят човек.

Дилън се замисли.

— Не, не мога да го направя, пич.

— Дий, там вътре наистина може да има нещо, което доказва, че твоят човек не е убил онези хора, а ти се тревожиш за разбиването на един прозорец?

Дилън се обърна, сложи ръце на перилата и погледна към паркинга. Той се бореше агресивно за клиентите си — някои съдии и прокурори твърдяха, че излишно агресивно — но това е друго, очевидно незаконно. Въпреки че в един или друг момент в кариерата си повечето адвокати извършваха дребни незаконни или неетични постъпки — например да им се плащат часове, докато бяха на плажа някъде и го наричаха анализиране на делото — това тук беше различно. Щяха да влязат с взлом в нечий дом като крадци.

— Хей, Дилън — прошепна Броуди, — събуди се.

— Защо шепнеш?

— На единайсет часа — отвърна Броуди и посочи с глава към входа на жилищния комплекс.

По паркинга вървеше едър мъж с тениска и къси панталони. Главата му беше плешива и държеше телефон до ухото си, докато говореше, и плик с покупки под мишницата си. Бицепсите му сякаш всеки момент щяха да разкъсат късите му ръкави. Дебели вени се виеха като змии под предмишниците му и грамадните като дървесни стволове крака.

— Броуди, сигурен ли си? Той може да ни направи на кайма, без дори да сваля телефона от ухото.

Без да откъсва очи от Евън, Броуди каза:

— Ще отида да говоря с него. Той може да ни помисли за ченгета и да побегне. Ако го направи, ти го повали на земята.

— Какво?

— Повали го на земята.

— Да го поваля? Бил съм се с юмруци само веднъж и това беше в шести клас. И другото хлапе ме скъса от бой. Не мога да го поваля…

— Престори се, че имаш пистолет.

Преди Дилън да успее да възрази, Броуди хукна към Евън.

— Мамка му — измърмори Дилън и побягна в другата посока, за да заобиколи и да се озове зад тях.

Дилън почувства топла пот върху дланите си и сърцето му заблъска ожесточено в гърдите. Приведе се малко, а после се изправи и се опита да се държи непринудено. Предположи, че Евън Уорд тежи най-малко петдесет килограма повече от него.

Добре, повали го, повали го. Спъни го. Да, ще го спъна. Освен ако той не замахне и не ми разбие главата, и после трупът ми ще го спъне.

Дилън чу, че Броуди каза:

— Хей, пич, как си? Имам един бърз въпрос. Търся управителя. Знаеш ли къде е?

Евън не отговори. Явно усети, че вече го подозират по инстинкт, вероятно развит от живота в затвора. Дилън огледа татуировките на лявата му ръка, покриваха всеки сантиметър от кожата и изобразяваха сцена на смърт и нещастие: разпръснати по земята черепи, горящо небе, ботуш, който троши кости. Щом вижда толкова много детайли, значи Дилън е твърде близо до него. Но преди да се обърне и да се отдалечи, Евън го видя.

Очите им се срещнаха и за секунда никой не помръдна. И после Евън пусна плика с покупките и побягна.

— Заобиколи! — извика Броуди и хукна след него.

— Какво да заобиколя?

Евън спринтира между контейнерите за боклук и чевръсто прескочи телената ограда. Броуди го следваше по петите, играеше футбол в колежа и беше строен и мускулест. Дилън се чувстваше като тестеното човече от рекламите, докато пухтеше и сумтеше след него.

Той заобиколи телената ограда, но ги изгуби от поглед. Върна се и тръгна в другата посока. Наблизо имаше пустеещо поле и Дилън го прекоси тичешком, озова се в задната част на празен паркинг. По асфалта имаше дупки с големината на футболни топки и по цялата дължина минаваха пукнатини.

Дилън внимателно заобикаляше дупките и отбягваше пукнатините, които имаха такъв вид, сякаш всеки момент щяха да се разширят и да го погълнат. Обзе го облекчение, когато стигна до тротоара, но видя, че Евън Уорд бяга право към него, а Броуди го гони по петите.

Мамка му!

Дилън протегна ръце и преви колене, но Евън връхлетя върху него с рамото напред и го събори на земята. Светът се завъртя, когато Дилън се строполи на тротоара, а Евън се стовари върху него. Дилън изохка силно, сякаш го е ритнал кон.

Докато дишаха тежко и преди Евън да успее да окаже съпротива, Броуди го хвана за ръцете, отмести го от Дилън, прикова го към тротоара и му щракна белезници. Отначало Евън се бореше, но бързо осъзна, че няма смисъл, затова отпусна глава на тротоара.

— Не съм направил нищо — каза той.

— Аз не съм ченге, тъпо копеле — задъхано отвърна Броуди.

— Тогава се махни от мен, по дяволите.

Дилън се надигна и седна, а после огледа ръцете си и забеляза драскотините по лактите си там, където платът се беше скъсал. Имаше чувството, че са му издърпали всеки мускул и после са го пуснали да се върне на мястото си.

— Аз съм Дилън Астър — каза той, пухтейки, за да си поеме дъх. — Много ми е приятно да се запознаем.

Евън се изплю върху обувките му.

Когато се успокоиха, Броуди повдигна Евън и го заведоха в апартамента му. Обясниха му, че са дошли да разговарят за брат му, за да разберат дали Евън може да му помогне. Дилън събра падналите покупки и каза, че ще плати за счупената бутилка със сос за спагети.

— Ще те пусна, но не бягай — предупреди Броуди. — Сега не съм ченге, но някога бях. Едно обаждане и ще докладвам, че си нарушил условното си освобождаване.

— Да, все тая. Махни белезниците.

Броуди го направи и Евън си разтри китките, после извади ключовете на апартамента, отключи вратата и влязоха вътре.

В жилището имаше разтегателен диван, телевизор, кухненска маса с два стола и малко други неща. Завесите бяха спуснати и миришеше на изгоряла марихуана.

— Затворете вратата — каза Евън.

Той отиде в кухнята и извади кутия от зърнена закуска. Отвори я, порови вътре и измъкна пакетче марихуана и хапчета. Извади лула, седна до кухненската маса и натъпка лулата, а после натроши две хапчета и ги поръси върху марихуаната. Броуди и Дилън седнаха срещу него. Броуди пъхна ръка в джоба си и включи дигиталния диктофон, най-новият модел, който беше поръчал от Израел, с размер на запалка за цигари.

Евън запали лулата и вдиша дълбоко. Остави дима да проникне в белите му дробове, а после наклони глава назад и изпусна сладникавия на мирис пушек.

— Искате да знаете дали брат ми е убил онези хора, нали?

— Да — отговори Броуди.

Евън отново дръпна от лулата и се ухили, докато издишаше дима.

Дилън просто наблюдаваше, докато Евън Уорд бързо изпуши марихуаната и хапчетата. Очите на Евън се навлажниха и зачервиха и той започна да говори много по-отпуснато, дори спокойно. Дори им предложи „Фанта“ с вкус на малини.

— Не знам дали го е направил — каза той, докато пълнеше втора лула.

— Знаеш, че брат ти призна, нали? — попита Дилън.

— Да, сигурен съм, че е признал. Той винаги е бил адски странен. Все го дразнех, че Джоси го е изпуснала на главата му, когато е бил бебе. Той има психично заболяване, много лошо.

— Джоси? — попита Броуди.

— Майка му. Ние имаме различни майки и един и същ баща.

Дилън забеляза снимки на едната лавица, повечето на Евън, на лов и риболов с приятели.

— Опитваме се да разберем какво става в главата му.

— Не знам какво става в главата му, но ще ви кажа едно — никога не съм го виждал да нарани дори мравка, когато бяхме деца.

— Това е било отдавна. Хората се променят — отбеляза Броуди.

— Да, разбира се, предполагам. Но вие ме питате дали го е направил той, и аз ви отговарям, че не знам. И не е като да сме близки, че да лъжа. Бих казал, че не му стиска, но съм го виждал, когато мисли, че му говорят демони, и той не е с всичкия си, когато това се случи.

— Арло се е изнесъл от тук преди пет години. Ти защо се премести? — попита Броуди.

— Не съм. Дойдох тук преди няколко месеца с приятелката ми. И после един ден Арло се появи на вратата и попита: „Може ли да остана при теб?“. „Не, по дяволите — отвърнах. — Не може да останеш при мен.“

— Не му помогна, така ли? — попита Дилън.

— Не. Преди това той ме последва до Портланд и направи същото. Появи се в апартамента ми и попита дали може да остане при мен. Започваше да се превръща в нещо като преследвач.

— Кога за последен път говори с него преди убийствата?

— Може би преди една година. Арло ми се обади да отида на сватбата му, но не ми се ходеше. Казах ви, че не бяхме близки.

— Разговаря ли изобщо с него след ареста му? — попита Броуди.

Евън отпи глътка „Фанта“.

— Не. Ние нямаме нищо общо един с друг.

— Скарали ли сте се? — попита Дилън.

— Нещо такова.

Евън отново дръпна от лулата и се втренчи в празното пространство. Дилън си помисли, че той вероятно ще заспи скоро, ако продължава да пуши така.

— Помниш ли къде беше по-късно през деня на девети май?

— Защо?

— Питам само от любопитство.

Евън издържа на погледа на Дилън и пак дръпна от лулата.

— Какъв ден е било?

— Петък.

— Вероятно съм бил на работа.

— В колко часа започва смяната ти?

— Не е ваша работа, по дяволите. И ако нямате нищо против, момчета, бих искал да похапна нещо и да погледам телевизия, преди да си легна.

Евън ги изпрати и щом вратата се затвори, Броуди каза:

— Е, това беше загуба на време. Съжалявам, че си съсипа костюма.

— Няма проблем, ще сложа кръпки на лактите. И свършихме работа.

— Как така?

— Може да представим на съдебните заседатели една страхотна история с Евън. Погледни го, той има вид на убиец. Арло прилича на хилав болен тийнейджър. Кой от двамата ще предположиш, че е убил трима души? Може да посочим Евън и да кажем, че Арло го прикрива, и да избегнем защита поради невменяемост.

Броуди повдигна рамене.

— Ти решаваш, пич. Но да се махаме от тук, този хипопотам ме плаши.

Кели Уайтулф седеше в кабинета си и слушаше двамата мъже с костюми, които обясняваха процентите си на успеваемост със съдебни заседатели. Питър Делюж и Марк някой си. Питър беше слаб, с черна къдрава коса и очила, а Марк беше възпълен, с корем, който висеше над колана на панталона му.

Те бяха собствениците на „Консултанти Делфи“, фирма, която не правеше нищо друго, освен да организира фокусни групи и да анализира данни в помощ на адвокати, политици и големи корпорации.

Питър беше прочел за предстоящия процес срещу Арло Уорд в „Лас Вегас Сън“ и искаше да предложи безплатно услугите на компанията им. Той каза, че тези услуги обикновено стигат до четвърт милион долара.

— Ще започнем, като им покажем някои от аргументите, които вие сте представили на изслушванията по исканията, както и тези на господин Астър, и ще видим какви ще бъдат реакциите на фокусните групи — каза Питър.

— И фокусните групи са няколко — добави Марк. — Установихме, че се нуждаем минимум от три групи, за да съберем надеждни данни и да направим препоръки.

Кели кимна учтиво, но не каза нищо. Двамата мъже се почувстваха неудобно и се спогледаха. Тя се изуми колко много хора не понасят мълчанието, предпочитаха да го заменят с безсмислено бръщолевене, вместо да го издържат повече от няколко секунди.

— Ами, разбирате колко ценна е услугата — каза Питър, който явно се чувстваше неловко. — Последният процес, на който бяхме консултанти, беше случай на лекарска небрежност, в който ищецът получи обезщетение двайсет милиона долара, едно от най-високите в щата по онова време.

— А вие какъв хонорар получихте?

— Осемстотин хиляди — отговори Марк.

— Осемстотин хиляди — повтори Кели и повдигна вежди. — Да слезете от тази сума до безплатна услуга, е доста голям спад, нали?

Питър отново погледна Марк и отвърна:

— Ами, сега е различно, искаме да го направим.

Кели се облегна назад.

— И защо искате да го направите?

Преди те да успеят да отговорят, мобилният ѝ телефон иззвъня. Търсеше я бившият ѝ съпруг Травис. Той я тормозеше напоследък, искаше да получи повече време с децата им. Кели прехвърли обаждането на гласовата поща.

Тя извади пакет ароматизирани цигари с карамфил, запали и вдиша дълбоко. Изпусна бавно дима и погледна първо единия, после другия мъж. Питър се прокашля.

— Говорете по същество. Какво мислите, че можете да направите за мен? — попита Кели.

Питър преглътна, той явно се плашеше от нея.

— Хм, мислим, че можем да ви помогнем да изберете съдебни заседатели, които ще осъдят Арло Уорд. Данните показват, че много дела се печелят или губят заради избора на съдебни заседатели.

— Всички съдебни заседатели са продукт на своите общности — допълни Марк. — Не може да водите дело пред заседатели от Манхатън по същия начин, както бихте водили дело пред заседатели от Пек, Айдахо. Те няма да знаят за какво говорите. Затова искаме да определим точно какво представляват заседателите от окръг Джаксън и кои са най-вероятните характеристики на потенциалните заседатели, които ще доведат до осъдителна присъда.

— Хмм. Знаете, че не съм губила дело за убийство през цялата си кариера, нали? Защо мислите, че изобщо се нуждая от вас?

— Честно казано, въз основа на мнението ни, това дело при всички случаи ще бъде голямо. В момента новинарският цикъл е бавен… Да, медиите ще го захапят, защото не се случват много други неща. Случаят е кървав и секси точно по правилния начин.

— Секси? — с отвращение попита Кели.

— Искам да кажа, че вече започват да се показват изображения на Холи и Ейприл Фалоус всеки път, когато излъчат историята, защото са красиви млади жени. Медиите ще свържат тази красота с кървавите сцени в колажи за зрителите и това ще достигне връхна точка и ще експлодира на национално ниво.

— Значи това искате да направите? Заради славата? Да се появите в новините и дискусионните предавания на кабелните телевизии и да раздвижите бизнеса за себе си? Осемстотин хиляди долара не са ли ви достатъчно?

Двамата мъже се спогледаха и Марк рече:

— Честно казано, госпожо Уайтулф…

— Госпожица.

— О, съжалявам, госпожице Уайтулф. Но исках да кажа, че ако искате да останем анонимни, ще го сторим. Не го правим за слава и пари.

— Тогава защо?

Питър наведе глава за момент и после я вдигна и отново погледна Кели.

— Имах племенница, с която бях много близък. Казваше се Кати, дъщеря на сестра ми. Когато беше на седемнайсет, отиде на къмпинг в националния парк „Йосемити“ с приятелката си Хедър и повече никой не чу нищо за тях. Три години по-късно намериха скелета на Хедър в коритото на поток, който пресъхнал през горещо лято. Така и не откриха Кати. — В очите му заблестяха сълзи и той се прокашля, преструвайки се, че прочиства гърлото си. — Знам точно какво изпитват семейство Фалоус и искам да помогна.

Кели погледна единия и после другия.

— Трябва да знаете, че според мен това не са първите убийства на Арло Уорд. Мисля, че той убива отдавна. И ако загубим делото, Арло Уорд ще убие още много хора. Не можем да си позволим да загубим.

Те се спогледаха.

— Тогава приемате ли помощта ни?

Кели издиша облаче дим.

— Майка ми беше убита от един ненормален боклук като Арло Уорд. Затова, ако вие двамата можете да ми помогнете да забия смъртоносната игла в тази отрепка, няма да откажа.

Дилън звъня на Лийна Уорд три пъти. Единия път затвориха веднага, а другите два пъти беше прехвърлен на гласовата поща. Той поиска от Броуди адреса на майката на Лийна, въпреки че не очакваше тя да го приеме по-добре. Дори Арло не можа да обясни защо съпругата му не желае да говори с тях.

Дилън и Лили седяха на масата на защитата и обсъждаха шепнешком колко дълго ще продължи изборът на съдебни заседатели. Най-дългият избор на съдебно жури, в който беше участвал Дилън, продължи три месеца.

— Няма начин Хамилтън да го проточи с месеци — прошепна Лили.

— Ти не го познаваш така добре, както аз го познавам — отвърна Дилън. — Той обожава медийното внимание, което получава. Ще иска изборът на заседатели да продължи колкото е възможно по-дълго, за да може после да стане коментатор по Си Ен Ен.

Съдебният пристав изрева на присъстващите да станат и в залата влезе съдията. Хамилтън седна, попита дали са готови да започнат и после каза:

— Доведете групата потенциални съдебни заседатели.

Влязоха шейсет души. Те бяха очевидно подходяща смесица от раси и етноси. Дилън беше използвал преди това консултанти по избор на съдебно жури, но ги намираше за неубедителни. Така или иначе, изборът на съдебни заседатели изглеждаше случаен шанс, хората са твърде сложни същества, за да се предвиди как мислят.

Дилън разгърна папката, която съдържаше информация за всичките шейсет потенциални съдебни заседатели, те бяха попълнили въпросници по пощата преди няколко седмици и той отново започна да ги преглежда, докато съдията обясняваше процедурата.

След един час обяснения Хамилтън започна да ги разпитва. Осъждани ли сте някога за престъпление? Имате ли членове на семейството, които работят в правораздаването? Изповядвате ли някаква религия, която няма да ви позволи да произнесете справедливо решение?

Това обаче не беше същината на избора на съдебно жури. Въпросите имаха за цел да изключат онези хора, които по всяка вероятност бяха предубедени в полза или срещу обвиняемия. Те бяха „лесните топки“.

След два часа съдия Хамилтън обяви почивка и след това даде думата на обвинението и защитата да подложат на строг разпит потенциалните съдебни заседатели.

Първа беше Кели. Тя зададе огромен брой въпроси, повечето от които за отношението на заседателите по въпроса за смъртното наказание. Разпитът продължи до вечерта и на следващата сутрин.

Преди обяд прокурорите и адвокатите се събраха със съдията, за да обсъдят някои заседатели и дали да ги изключат. Когато се върнаха в съдебната зала следобед, Дилън забеляза двама мъже на местата за зрители. Те си водеха подробни записки и внимателно следяха отговорите на всеки потенциален съдебен заседател. Консултанти по съдебни журита! Дилън никога не беше виждал прокурорите по някое дело да наемат консултанти, повечето консултанти взимаха над сто бона за услугите си и окръжните прокуратури нямаха бюджет за тях. Той се запита как ли си ги позволява Кели.

— Виждал ли си онези мъже? — прошепна Дилън на Арло.

— Не.

Дилън ги снима дискретно с телефона си и изпрати снимката на Броуди, придружена със съобщение: Консултанти по съдебни журита. Можеш ли да разбереш кои са?

Когато обявиха почивка за вечеря, Броуди изпрати отговор. Двамата мъже бяха не само консултанти по съдебни журита, но и най-добрите и известните в щата.

На следващата сутрин Кели седеше на масата на обвинението с Джеймс Холдън и прелистваше дебела папка със записки. Дилън се наведе към Кели, докато съдията говореше на потенциалните съдебни заседатели, и попита:

— Как успя да си ги позволиш?

Кели се усмихна.

— Защо? Изнервят ли те?

— Необичайно агресивно е за един прокурор да го прави.

Тя го погледна в очите и отвърна:

— Свиквай.

Изборът на съдебни заседатели се проточи трийсет и два дни. Доколкото си спомняше Дилън, Арло не зададе нито един въпрос какво се случва. Той беше запълнил осем юридически тефтера с жълти листа с рисунки на всичко — от цветя до космически кораби, отправили се към далечни галактики.

Лили провеждаше избора на съдебни заседатели от страна на защитата — нещо, в което тя далеч превъзхождаше Дилън. Лили умееше бързо да изгражда връзка и разбирателство и някак изкопчваше откровени отговори, които Дилън знаеше, че никога няма да получи.

От време на време единият от двамата консултанти по избор на съдебно жури изпращаше съобщение и телефонът на Кели вибрираше. След това тя задаваше нов въпрос на заседателя или искаше да се оттеглят в стаята на съдията и да обсъдят някой заседател, който трябва да бъде елиминиран. Това се случваше толкова често, че Дилън се раздразни, но Лили запази спокойствие и продължи с въпросите.

В последния ден на избора на съдебно жури кръгът беше стеснен до осемнайсет души — дванайсет съдебни заседатели и шест резервни. Равен брой мъже и жени, по шест, с изключение на резервните; девет бели, един азиатец; и двама афроамериканци. Общо взето, група образовани хора, които заявиха, че няма да имат проблем да наложат смъртно наказание на подсъдим, ако това изисква законът.

— Почитаеми съдия — каза Дилън, когато всичко приключи и се изправи на крака, които го боляха от официалните обувки, защото ги носеше по дванайсет часа на ден. — Бих искал да направя възражение.

— Тогава един момент. — Хамилтън каза на съдебните заседатели, че двете страни трябва да обсъдят нещо в тяхно отсъствие и че после ще бъдат повикани веднага. Щом съдебният пристав ги изведе, съдията попита: — Какво е възражението ви, господин Астър?

— Почитаеми съдия, обвинението определи случая като дело за смъртно наказание и ще трябва да преминем през процедурата за квалифициране на съдебните заседатели за смъртно наказание. Възразявам срещу тази процедура.

Кели се изсмя.

Дилън я погледна и продължи:

— Почитаеми съдия, множество проучвания са показали, че процедурата за квалифициране на съдебните заседатели за смъртно наказание изключва непропорционален брой на онези, които са против смъртното наказание. Това създава подгрупа съдебни заседатели, които вече не представляват общността, от която са избрани. Подкрепата за смъртното наказание в нашата страна намаля и въпреки това огромното мнозинство от квалифицираните да наложат смъртно наказание съдебни журита пак налага смъртно наказание. Защо? Защото са изкуствено създадени, за да бъдат предразположени към смъртното наказание чрез тази процедура. Точно каквото е съдебното жури на господин Уорд в момента. Грубо нарушение на правото на моя клиент на справедлив процес е да има жури, избрано да гледа благосклонно на налагането на смъртно наказание.

Кели стана.

— Адвокатите на защитата опитват този номер от десетилетия и Върховният съд винаги е поддържал процедурата. Представете си противоположния сценарий, където хора, които са против смъртното наказание, решават дали е справедливо да го наложат. Би ли съществувало някакво съмнение, че в тази страна няма да има нито една екзекуция?

— По-добре да сгрешим в полза на живота, нали, почитаеми съдия? Бих искал да внеса резюме и да има изслушване по въпроса.

— Това са глупости — заяви Кели.

— Мислите, че получаването на справедлив процес е глупост? — ядосано попита Дилън.

— Уважаеми съдия, адвокатът можеше да възрази, преди да започне изборът на съдебни заседатели, но нарочно изчака, след като си направихме труда да изберем жури. Това е само поредният опит на защитата да протака и да усложнява нещата с надеждата да…

— Вие злоупотребихте с процедурата, за да получите жури, което е по-вероятно да се произнесе с осъдително решение. Това трябва да бъде отменено и…

— Вие се борите за чудовище, което…

— Достатъчно — изрева съдия Хамилтън, хвърли бърз поглед към камерите и замълча за няколко секунди, за да възвърне спокойствието си. — Господин Астър, въпросът е ненавременен, тъй като съдебните заседатели вече са избрани, а…

— Почитаеми съдия, трябваше да изчакам, докато бъдат избрани съдебните заседатели…

— Моля, не ме прекъсвайте, когато говоря. — Хамилтън се втренчи в Дилън, за да види дали ще има съпротива, и когато разбра, че няма, продължи: — Намирам искането на защитата за ненавременно и го отхвърлям.

— Тогава защитата ще внесе спешно извънредно обжалване.

Съдията придоби такова изражение, сякаш искаше да изкрещи. Извънредното обжалване изпращаше делото директно към по-висша съдебна инстанция и го замразяваше в по-нисшата съдебна инстанция. Щеше да отнеме месеци, докато се разгледа, а ако обжалването стигнеше до Върховния съд, дори години. Съдия Хамилтън щеше да загуби медийното внимание и може би дори цялото дело.

Арло леко докосна лакътя на Дилън.

— Не искам това. Искам си процеса.

Дилън се стъписа и млъкна за момент. Дори не си беше помислил, че Арло внимава, още по-малко, че има мнение за процедурата.

Дилън се наведе към него и прошепна:

— Арло, този процес е несправедлив и трябва да се борим срещу него.

— Искам си процеса, Дилън. Аз съм клиентът и не искам това.

— Арло, мисля, че трябва да се борим — каза Лили.

— Съгласна съм — добави Мадлин.

— Не. Не искам. Не искам да седя в затвора и да бъда з-з-забравен, докато вие правите това. Искам си процеса веднага.

Дилън и Лили се спогледаха и тя каза:

— Повикай съдебните заседатели, Дилън.

— Лил…

— Арло е клиентът. Ние работим за него. Повикай съдебните заседатели.

— Имаме дълг да защитаваме клиенти, които може да не…

— Арло, ясно ли е съзнанието ти в момента? Разбираш ли какво се случва?

— Да.

— Какво?

— Дилън иска да бави нещата, за да обжалва избора на съдебните заседатели. Но аз не искам. Не искам да седя в затвора, докато вие двамата правите това. Искам си процеса.

Лили и Дилън отново се спогледаха.

Отначало Дилън не отстъпи, но накрая прие, че Лили е права. Адвокатът беше там, за да каже на клиента си, че нещо е лоша идея, но ако клиентът искаше да го направи, не беше работа на адвоката да го принуждава да не го прави. Ако Арло е толкова объркан, че да не е в състояние да взима решения в свой интерес, Дилън можеше да действа противно на желанията му. Лили обаче показа, че Арло е с ясно съзнание и знае какво става.

Дилън погледна съдията и каза:

— Бих искал възражението ми да бъде отбелязано за по-късно обжалване.

— Отбелязано е. А сега, да повикаме съдебните заседатели.

Когато съдебните заседатели заеха местата си, всичките поглеждайки бързо към медиите и зрителите, съдия Хамилтън каза:

— Госпожице Уайтулф, това ли са съдебните заседатели, които избра обвинението?

— Да, уважаеми съдия.

— Госпожице Ричи, това ли са съдебните заседатели, които избра защитата?

— Да, почитаеми съдия.

— Тогава, госпожи и господа съдебни заседатели, приставът ще ви заведе в хотела ви. Моля, не забравяйте, че не е разрешено ползването на телевизия, интернет и мобилни телефони. И отново бих искал да ви благодаря, че поехте тежестта да търсите справедливост в това дело. — Хамилтън се обърна към обвинението и защитата. — Утре ще започнем с встъпителните пледоарии. Съдът се разпуска дотогава.

Късно следобед Кели пристигна с Джеймс в офиса на „Консултанти Делфи“, който се помещаваше в луксозна сграда и със служители, които паркират колите, няколко етажа бяха заети от офиси на инвестиционни банки.

— Еха! — възкликна Джеймс, когато слязоха от джипа на Кели и тя даде ключовете на служителя. — Сбъркали сме си професията!

Асансьорите бяха елегантни, с пурпурни килими и огледални стени. „Консултанти Делфи“ бяха на десетия етаж, фасадата на офиса беше стъклена и секретарката уточни, че Питър и Марк ще дойдат след малко.

Седнаха и зачакаха.

— Какво мислиш за съдебното жури? — попита Джеймс.

— Групата е добра — отвърна Кели.

— Тревожа се за съдебна заседателка номер шест, Сигърни някоя си.

— Сигърни Темпълс.

Той кимна.

— Тя каза, че е убедила предишно съдебно жури да осъди някого, когото първоначално са искали да оправдаят. Мисля, че ще я изберат за председател.

— Смятам, че това е чудесно за нас. И Марк и Питър мислят така.

— Да, но ако тя иска да оправдае Арло Уорд, а другите не искат? Може да има достатъчно влияние да ги убеди.

— Тя беше добър вариант. Била е омъжена за щатски конгресмен, който е бил за смъртното наказание и е израснала в богаташки квартал с ниска престъпност… Не знам, мисля, че няма да получим по-добри шансове.

Джеймс започна да нервничи, докосваше връхчето на всеки пръст с палеца си и после го плъзгаше надолу.

— Влиятелните личности в съдебните журита ме изнервят.

— Не е необходимо — заяви Питър, когато двамата с Марк се приближиха до тях. — Трябва да въздействате на такива съдебни заседатели и те ще убедят другите вместо вас.

Марк се съгласи, кимна и предложи:

— Но преди да започнем, желаете ли нещо за ядене или пиене? Знам, че е време за обяд, с удоволствие ще поръчам нещо, ако искате.

— За мен не, благодаря — отвърна Джеймс.

— И за мен не, благодаря — повтори Кели.

— Тогава нека видим какво имаме, материалът е добър.

Стаята за конференции беше огромна, с дълга стъклена маса и най-малко двайсет стола, тапицирани с черна кожа. Дигитален прожекционен апарат беше насочен към голям екран. На екрана беше застинал видеокадър на дванайсет души и стая, виждаше се Питър най-отпред.

— Току-що показахме на една група хора половинчасов видеозапис на аргументите от вас и от господин Астър и ги попитахме за общото им впечатление от господин Астър.

Той натисна бутон на масата и пусна видеозаписа.

— Харесвам го — каза единият участник. — Вижда ми се искрен и непринуден.

— В какъв смисъл искрен и непринуден? — попита Питър.

— Лицето му внушава доверие. Да, клиентът му трябва да гори в ада, но мисля, че адвокатът е искрен в начина, по който го защитава.

— На мен не ми харесва — каза мъж със синя тениска. — Говореше за начина, по който са умрели онези хора така, сякаш това е най-нормалното нещо на света. Според мен не проявяваше уважение към тях.

— Какво очаквате от него? — попита жена с рокля на цветя. — Той трябва да защитава обвиняемия, това му е работата.

— Не знам защо го прави — рече мъж с бейзболна шапка. — Обвиняемият си е признал за убийствата, прочетох го в новините преди два дни.

— Намирате ли за убедителни някои от аргументите на адвоката? — попита Питър.

Мъжът поклати глава.

— Не, изобщо не. На кого му пука, ако обвиняемият е луд? Той пак трябва да си плати за онова, което е направил.

— Брат ми страда от психично заболяване — обади се жена с черна блуза. — Не може да екзекутираме психично болни хора, те не са отговорни за действията си.

Повечето от групата изпъшкаха неодобрително.

— Това му е сбърканото на днешното поколение — каза мъжът с бейзболната шапка, — всеки иска да бъде глезен и не е виновен за нищо.

— И затова бихте убили психично болен човек, който няма представа какво прави?

— Бих предпочел да се върнем на наказването на хора, които трябва да бъдат наказани.

Спорът продължи по този начин известно време и после Питър спря видеозаписа и обясни:

— Положението беше същото и в трите фокусни групи. Повечето участници харесаха Астър, но престъпленията на клиента му са толкова чудовищни, че това хвърля петно върху него. Ефективността на аргументите му страда най-вече поради факта, че престъпленията са извършени с особена жестокост.

Питър погледна Марк така, сякаш му беше неудобно да продължи.

— А ето какво казаха за вас.

Видеозаписът представи нещата половин час след момента, когато Питър го спря.

— Какви са общите ви впечатления от прокурорите? — попита Питър фокусната група.

— Тя изглежда злобна — отговори жената с черната блуза.

— В какъв смисъл злобна?

— Ами… не знам. Кучка е.

Останалите в групата тихо се засмяха.

— Можете ли да бъдете по-конкретна? — попита Питър.

— Ами, защо се настървява толкова много? Да каже каквото има да каже, без да се разгорещява.

— Не искам да критикувам жените, но тя може да изглежда и по-добре — каза мъжът с шапката.

— Обяснете по-подробно.

— Дрехите ѝ са износени. Човек облича по-хубави дрехи, щом ще прави такова нещо по телевизията.

Кели усети, че мъжете в стаята се опитват да не я поглеждат, и се надяваше, че не се изчервява. Тя хвърли поглед на дрехите си — стар костюм, който носеше от седем-осем години, цветът му беше избелял.

— И косата — добави жената с черната блуза. — Прокурорката се нуждае от сериозно посещение във фризьорски салон.

Кели скръсти ръце на гърдите си.

— Злобна и неугледна — това не изглежда добре по телевизията — обобщи жената с роклята на цветя.

Другите от групата отново се засмяха.

Питър спря видеозаписа.

— Същото беше мнението и на другите фокусни групи.

— Какво общо има косата ми с това, че Арло Уорд е убил онези млади хора, по дяволите?

— Установили сме, че външният вид прави по-силно първо впечатление на съдебните заседатели, отколкото онова, което казва прокурорът или адвокатът — обясни Марк. — Иска ни се да вярваме, че това няма значение, но не е така.

— Може би ще искате… — добави Питър и се прокашля, — да направите нещо различно с косата си и да си купите нови костюми. Съдебните заседатели предпочитат костюм с пола, а не с панталон за жените.

Кели кипна от гняв, не издържа, стана и заяви:

— Не ги чух да казват нищо за външния вид или косата на адвоката. И не са ми необходими двама мъже, които мислят, че полата ще ми спечели осъдителна присъда. Смятайте се за уволнени.

Кели излезе от офиса и Джеймс я последва. Когато се качиха в асансьора, заобиколени от огледала, тя заби поглед в пода.

Майката на Дилън го посрещна с новината, че в дома им дошъл репортер, който предложил да ѝ плати за интервю.

— Не знам какво се надяваше да изкопчи от мен, но му казах, че първо ще говоря с теб.

Дилън съблече сакото на костюма си, хвърли го върху стола и се стовари на дивана. Болеше го всеки мускул и в съзнанието му се промъкваше някаква мъгла, която се опита да го приспи.

— Не може да говориш с репортери, мамо. Трябва да ги използвам така, че колкото по-малко хора говорят с тях, толкова по-отчаяно ще се мъчат да се доберат до мен.

Марки дотърча, скочи върху него и той изохка.

— Може ли да пуснем дрона ти?

— Много съм уморен, Марки.

— Мооооля те! Моля те! Моля те! Мо…

— Добре, добре… Сигурен съм, че трябва да станеш адвокат.

Тя се усмихна щастливо, когато Дилън донесе малкия дрон и дистанционното управление от стаята си и излязоха навън. Слънцето вече залязваше, но пуснаха дрона над дърветата. На Марки ѝ харесваше да го изстрелват толкова високо, че да не може да го вижда и да си мисли, че е излетял в космоса.

— Известен ли си, Дилън?

— Защо мислиш така?

— Един приятел от училище ми каза, че те видял по телевизията. Той каза, че си приятел на върколак.

Дилън се засмя, докато гледаше как дронът се появява високо в небето, и седна на стъпалата на верандата.

— Помагам на един човек, който е обвинен, че е извършил ужасяващи неща. Наричат го върколак, защото са лоши хора.

— Е, известен ли си?

— Не.

Марки насочи дрона над къщата.

— Аз искам да бъда известна, когато порасна. Наистина, наистина известна. Мислиш ли, че ще стана известна, Дилън?

— Чуй ме, Марки, да бъдеш известен, богат или красив — нищо от това няма значение, ако си лош човек. Затова винаги се опитвай да бъдеш добър човек, а другите неща ще дойдат сами.

Тя дълго мисли върху думите му и накрая обяви:

— Не, искам само да бъда известна.

Дилън пристигна в затвора и го настаниха в стаята за адвокати и клиенти. Лили му беше изпратила съобщение, в което питаше дали той, майка му и сестра му искат да вечерят днес с нея и Антъни. Дилън измисли някакво извинение и отказа.

Арло докуцука, окован в белезници, и Дилън попита:

— Може ли да ги махнем?

Надзирателят свали белезниците, без да пророни нито дума, и после излезе. Арло разтри китките си и каза:

— Изглеждаш уморен, Дилън. Лекарите смятаха, че една от причините заболяването ми да се влоши, е, защото имах много лошо безсъние, не спях по няколко нощи наред.

— Защо?

Арло поклати глава, докато се взираше в масата.

— Демонът идваше при мен много нощи — тихо отвърна той.

Дилън отново се запита дали слабичкият мъж, който седеше срещу него, наистина е виновен за най-зловещите престъпления, които някога бе виждал.

— Арло, искам пак да говорим за онова, което ще се случи утре. Знам, че искаш да те защитаваме само като невменяем, но аз искам да пледирам невинен. Мисля, че в аргументите на обвинението има много несъответствия и това може да ни спечели основателно съмнение във вината ти. Знаеш ли какво е основателно съмнение?

— Не.

— Това е, когато съдебните заседатели не са напълно убедени, че ти си извършил престъплението и не могат да те обвинят. Мисля, че може би разполагаме с достатъчно доводи за това.

— Как ще го направиш, Дилън?

— Ще се съсредоточа върху три аргумента. Първият е поведението ти. Това означава, че ще се опитаме да открием всеки, който те е видял преди и след като са били извършени убийствата, и може да потвърди, че си бил спокоен и щастлив. Един масов убиец изобщо не би се държал така преди и след подобно кръвопролитие. След това ще оспорим хронологията на събитията. Че не е било възможно да настигнеш Холи Фалоус за времето, което тя посочва, че си го направил, особено с твоето накуцване. И накрая мотивът. Ти нямаш причина да го правиш и убийствата са толкова жестоки, че на съдебните заседатели ще им трябва причина, за да те осъдят. Но пледирайки невменяемост, ние признаваме, че си го направил, и аз не мога да ги убедя, че не си.

— Аз наистина го направих.

— Ти каза друго, когато беше под хипноза.

Арло се поколеба и размърда крака, веригите на глезените му издрънчаха.

— Онова, което съм казал тогава, не е истина. Докторите само ти объркват главата и те карат да говориш неща, които не искаш да кажеш.

— Дори да си го направил, а аз мисля, че не си, смятам, че трябва да кажеш, че не си го направил.

Арло се замисли, като бавно се поклащаше напред и назад, и сбърчи нос.

— Не, не искам.

— Защо, Арло? — попита Дилън с нотка на гняв в гласа. — Очаква те смъртно наказание, може да те убият заради това. Колко пъти трябва да ти го казвам?

Арло прокара пръсти по някаква резка в масата.

— Знаеш ли кое е по-лошо от това да те видят като зъл човек, Дилън? Изобщо да не те видят.

— Съжалявам, Арло, знам, че е гадно. Но какво общо има това със съдебни заседатели, които решават да бъдеш екзекутиран?

— Сега никой не ме пренебрегва.

Дилън беше свикнал с подобни изявления от клиенти, но ако можеха да чуят сега какво каза Арло, съдебните заседатели щяха да се уплашат.

— Пак може да получиш внимание след процеса и без да умираш.

Арло поклати глава.

— Вече съм решил.

Дилън въздъхна дълбоко, за да се успокои.

— Арло — започна той със сериозен глас, — днес е денят… Ако имаш да ми казваш нещо, днес е денят да го направиш. Няма да имаш друга възможност. Ти ли уби онези хора?

Арло се втренчи в него за секунда.

— Уморен съм, Дилън, ще се видим утре в съда.

Той повика надзирателя и не се обърна, докато го отвеждаха към килията му.

Лили стигна до жилищната сграда, където беше апартаментът ѝ и спря в подземния паркинг. Беше по-скъпо, но ѝ харесваше да живее на луксозно място. В моменти на самота и тишина Лили си представяше, че се е върнала в онова проклето градче, където никога не се случваше нищо и всички приемаха безропотно тихото еднообразие. Никой от Рок Хил, Канзас, не си и представяше да се осмели да бъде нещо различно освен посредствен, средностатистически жител.

Апартаментът ѝ беше на седмия етаж. Лили долови приятното ухание на загрято масло и пържени зеленчуци. Хвърли ключовете си в дълбоката стъклена купа на кухненския плот и видя, че Антъни се е надвесил над два тигана на готварската печка.

Лили му даде ключ за апартамента преди няколко седмици, но се изненадваше всеки път, когато се върне вкъщи и го завари там. Антъни имаше добродушен характер, понякога си подсвиркваше с уста, когато не забелязваше, че го гледат, и постоянно се шегуваше. Беше точно обратното на Лили. По характер бе строга и непреклонна, гледаше на мъжете по-скоро като ребус за решаване, отколкото като обект на обич и привързаност, и не знаеше как да си обясни, че не се развълнува, когато го видя сега.

Антъни беше пъхнал в ушите си малки слушалки и си тананикаше някаква песен. Лили събу обувките с високи токчета и бавно се приближи, а после заби пръсти в ребрата му:

— Бау!

Антъни изпищя също като малко дете и дългата дървена лъжица излетя от ръката му. Лили се преви от смях.

— Какво те прихваща, Лил? Можеше да държа нож…

— Видях, че не държиш нож — отвърна тя, пресегна се към единия тиган и извади парченце домат, подуха го да изстине и го пъхна в устата си. — Много ли си ми ядосан?

Антъни взе дървената лъжица от пода.

— Малко.

— О, я стига, Антъни, още не сме умрели. Забавлявай се! — Лили се подпря на плота и го погледна с големите си кафяви очи.

— Алкохол ли намирисвам, Лил?

— Изпих две бири по пътя за вкъщи.

— Напоследък го правиш много често…

Лили закачливо уви ръце около врата му, ухили се и попита:

— И какво ще направиш? Ще ме напляскаш ли?

— Не е смешно.

— Да донеса ли пръчка?

Антъни не можа да сдържи усмивката си.

— Не е смешно, престани.

Те се погледнаха в очите за няколко секунди и после той омекна и я целуна, а след това отново се залови да готви. Добави нарязания лук, който зацвърча, когато падна в тигана.

— Как върви делото?

Лили въздъхна и се отпусна на стола до масата за хранене. Никога не чувстваше пълната степен на умората си, докато не се върне у дома.

— Не мога да кажа, че съдебните заседатели изглеждат благосклонно настроени към нас, всичките са фенове на смъртното наказание.

Антъни остави лъжицата и взе кърпа, избърса си ръцете и се облегна на плота.

— И какво, ще загубите ли?

— Така изглежда… Въпреки че Дилън вероятно ще се самоунищожи, докато се опитва да спечели.

— Да, той има вид на такъв тип човек.

— Какъв?

— Който си блъска главата в тухлена стена.

Лили повдигна рамене.

— Предполагам. Но понякога стената може да се разбие просто защото никой друг не се е опитал.

Антъни хвърли кърпата върху плота близо до умивалника.

— О, за малко да забравя, племенникът ти се обади на стационарния телефон. Сигурно мобилният ти е бил изключен.

— Изключих го, докато бях в съда. Кога се обади?

— Преди няколко часа, искаше да ти разкаже за някакъв мач или нещо подобно.

Лили извади телефона от чантата си на пода.

— Той имаше мач в Малката лига днес и обеща да ми се обади след това. — Тя набра номера на сестра си и когато никой не отговори, остави съобщение на гласовата поща, въздъхна и остави телефона на масата.

— Сигурна ли си, че си добре? — попита Антъни.

— Защо непрекъснато ми задаваш този въпрос?

— Не знам дали си забелязала, но от няколко седмици пиеш почти всяка вечер. Това е необичайно за теб.

Преди Лили да успее да отговори, телефонът ѝ изжужа със съобщение и тя го прочете.

— Трябва да тръгвам.

— Какво? Вечерята е почти готова.

— Не съм гладна — отвърна Лили и отново нахлузи обувките с високи токчета.

— Къде трябва да отидеш?

— Дилън иска да се срещнем.

— О, разбира се. Трябва да скачаме, когато той каже да скачаме, нали?

Тя спря и го погледна.

— Какво означава това?

— Знаеш какво означава.

— Не знам.

Антъни скръсти ръце на гърдите си.

— Не искам да се караме. Бях планирал специална вечер за нас, а ти излизаш, сякаш това не означава нищо. Как би се почувствала, ако аз го направя?

— Гадно. И съжалявам, но Дилън нямаше да ми се обади да отида, ако не е важно.

Антъни поклати глава, обърна се към печката и изключи котлоните.

— Когато започнахме да се срещаме, ти ми каза, че не се интересуваш от краткотрайни флиртове, че искаш сериозна връзка. Така че, ако имаш проблеми, обсъждаме ги, не ги таиш в себе си. Ако не можем да го правим, връзката ни няма да проработи.

Лили поклати глава и взе чантата.

— Защо винаги правиш от мухата слон?

— От мухата слон?

— Да. Не можеш ли просто да го приемеш и да се забавляваш? Опитваш се да планираш бъдеще, а това е глупаво, никой не може да го планира.

— Лили, искам само да бъда с теб. Ти никога не разговаряш с мен и аз държа да ти кажа, че можеш, това е всичко. Не мисля, че искам много.

Тя преметна на рамо чантата си и каза:

— Трябва да тръгвам, Антъни.

Лили стигна до вратата, но не я отвори. Видя как Антъни изхвърли храната в боклука и почисти тиганите. Лили искаше да каже нещо, но знаеше, че каквото и да каже, само ще го накара да се почувства по-зле, затова отвори вратата и излезе.

Вече се беше стъмнило, когато Дилън прочете съобщението от Броуди, в което му пишеше къде да отиде.

През нощта Скипио не изглеждаше като повечето градове. Нямаше искрящи гроздове светлини като ярки звезди в мастиленочерното небе, нито разноцветни неонови табели на магазини, обявяващи, че все още са отворени… нито хора.

Обитателите бяха предимно възрастни хора и търговците затваряха в девет вечерта. Дори баровете приключваха в десет или най-късно в единайсет часа.

Дилън си поръча чаша бира в един от все още отворените барове и се загледа в бармана — навъсен грубиян с червена шапка и мръсни джинси, който пиеше шотове с група клиенти в дъното на бара. Дилън изпи половин чаша, остави десет долара и излезе.

Лили спря на отсрещната страна на улицата срещу бара и Дилън прекоси платното, изчака я на тротоара.

— Извинявай, знам, че е доста късно, но си помислих, че ще искаш да бъдеш тук.

— Така е — отвърна тя и включи алармата на джипа, без да го поглежда.

— Сигурна ли си? Нали планираше вечеря с Антъни, нямаше да…

— Всичко е наред, Дилън, нека видим какво ще каже тя.

Къщата изглеждаше притихнала. Отпред забелязаха морава с пожълтяла трева, после Патриша Айдън отвори вратата и им каза, че Лийна я няма и се опита да я затръшне под носа им. Дилън сложи крак между рамката и вратата.

— Махни си проклетия крак! — кресна Патриша.

— Трябва да поговоря с дъщеря ти само за трийсетина секунди.

Патриша изсумтя и блъсна вратата, за малко не си премаза пръстите.

— Тя не иска да говори с никого!

Патриша блъсна за последен път вратата с цялата тежест на огромното си тяло и я затръшна и Дилън трябваше да отдръпне крака и ръцете си, за да не ги премаже.

— Само трийсет секунди — извика той, — аз съм адвокатът на Арло. Той иска да поеме вината и ще го убият. Чуваш ли ме? Арло ще умре и аз се опитвам да му спася живота. Да спася живота на бащата на твоята внучка.

От къщата не се чу звук. Лили наблюдаваше мълчаливо, а Дилън добави:

— Ако спасяването на живота му не е достатъчно важно за теб, за да отвориш проклетата врата, значи Арло вече е мъртъв.

Лили и Дилън се обърнаха да си тръгнат и в същия момент чуха, че вратата се отключва.

Жилището беше разхвърляно, пълно с бебешки шишета за хранене, пакети с памперси, играчки и дрехи. Миришеше на цигари и евтин парфюм.

Патриша седна на протрития зелен диван, а Дилън внимателно се настани на ръба на солидна масичка за кафе, без да го канят, наведе се напред и сложи лакти на коленете си. Лили се облегна на отсрещната стена с ръце зад гърба.

— Е, кога ще се върне Лийна?

Патриша запали цигара, като наблюдаваше подозрително Дилън, докато преместваше пепелника до себе си.

— Скоро. Изтича до магазина. За какво искаш да говориш с нея?

— За всичко. Искам да знам дали тя може да ми каже нещо, което ще помогне на Арло. Лийна е отказала да говори с полицията, затова нямаме представа какво знае.

Патриша се засмя.

— Да, онези свине дойдоха и зададоха какви ли не въпроси и после заплашиха, че ще я арестуват и ще ѝ вземат бебето заради… какво беше… нещо на правосъдието.

— Възпрепятстване на правосъдието. Това означава, че Лийна или лъже ченгетата, или умишлено крие нещо, което може да помогне на разследването.

Патриша кимна и издуха дима през носа си.

— Рекох им: „Дайте най-лошото от себе си, свине, все ми е едно“. Точно така им го казах.

Вратата се отвори и в стаята влезе млада жена, по-млада от Арло най-малко с пет-шест години. Беше облечена със сива пола и зелено войнишко яке, а косата ѝ беше завързана на опашка с ластик. Държеше покупки и застана на прага с отворена уста, явно стъписана, че майка ѝ е пуснала някого в дома им.

— Лийна, този тук е Дилън. Той е адвокатът на Арло и се нуждае от помощта ти.

Лийна се втренчи в Дилън и дълго го гледа и той ясно усети, че тя се чуди дали да избяга, или да повика ченгетата. Майка ѝ, за щастие, взе плика с покупките от ръцете ѝ и го занесе в кухнята. Лийна обаче не помръдна, само скръсти ръце на гърдите. Погледна Лили и после отново Дилън.

— Здравей — каза той колкото може по-непринудено. — Хм, извинявай, че се появих изневиделица. Звънях ти, може би…

— Знам кой си. Какво искаш?

Дилън забеляза кръгла дрънкалка на масата за кафе и тъй като не можа да измисли какво да направи с ръцете си, взе играчката и я завъртя между дланите си.

— Знаеш, че Арло го очаква смъртно наказание, нали?

Лийна се поколеба.

— Да, знам.

Дилън и Лили се спогледаха и после той попита:

— А знаеш ли, че е бил намерен покрит с кръв и е признал за убийствата?

— Не ми казваш нищо ново. Просто ми кажи каквото си намислил и се махай.

Дилън остави дрънкалката и се втренчи гневно в Лийна.

— Искам да спася живота на съпруга ти, по дяволите, но очевидно съм единственият човек в целия свят, който иска това. Брат му не желае да ни помогне, прокурорката не желае да предложи нищо друго освен смъртно наказание… и дори самият Арло не ми разрешава да пледирам невинен и продължава да твърди в съда, че той го е направил. Борим се за него съвсем сами. Опитвам се да намеря някого, надявайки се, че не сме сами и че има поне един човек, който знае какво става и може да ни помогне.

— Искаш ли Арло да умре, Лийна? — попита Лили. — Кажи ни го веднага, за да не губим и твоето, и нашето време.

— Как може да ме питате такова нещо? — изкрещя Лийна. — Той е бащата на детето ми! Последното, което искам, е съпругът ми да умре.

Дилън погледна Патриша, която дори не слушаше, докато прибираше покупките.

— Тогава защо не говориш с нас? Разбирам да не говориш с полицията, но с нас?

Лийна въздъхна и затвори вратата.

— Арло ми каза така.

— Защо?

— Не знам. Но каза, че е важно да не говоря с никого.

Дилън забеляза белези по ръцете ѝ. Бяха избледнели и оцветени в матово от годините, някои бяха и по китките ѝ, тънки и прави. Направени бяха умишлено.

— Е, той е в беда и ще умре, ако не говориш с нас.

Лийна се умълча за малко, наблюдаваше майка си в кухнята. После запали цигара и седна на фотьойла до вратата. Гледаше Дилън и Лили така, сякаш очаква въпроси, но не каза нищо.

— Арло държи ли някакви оръжия тук или в дома ви? — помита Дилън.

— Не.

— Нито ножове?

Лийна поклати глава.

— Не съм виждала ножове.

— Кога е разбрал, че страда от шизофрения? — попита Лили.

— Бил е тийнейджър, но е имал симптоми, откакто се помни. Родителите му не ги било грижа достатъчно, за да го заведат на лекар.

— Как му се отразява заболяването в ежедневието? — попита Дилън. — Виждаш ли често необичайно поведение?

Лийна дръпна от цигарата и изпусна дима през носа си.

— През повечето дни той е добре. Особено когато си взима лекарствата, както би трябвало. Но когато ги спре, нещата се променят.

Дилън беше виждал тази схема толкова пъти, не се изненада, че и Арло попада в нея. Лекарствата за шизофрения имаха ужасяващи странични ефекти, но стабилизираха пациента достатъчно, за да бъде с ясно съзнание и да се чувства добре. Може и да беше от суеверие, но почти всички болни вярваха, че не лекарствата, а нещо друго е причина за подобреното състояние, и спираха да взимат лекарствата заради страничните ефекти. За две седмици, дори и по-малко, животът им отново започваше да се обърква.

— Какво прави Арло, когато не взима лекарства?

Лийна издуха облаче дим и се втренчи в пода, като държеше цигарата между два пръста.

— Започва да вижда необясними неща.

Дилън се наведе напред.

— Демонът?

Тя кимна.

— Демонът.

— Кога беше последният път, когато го видя?

— Не знам — отговори Лийна и изтръска пепелта от цигарата си в кутийка от газирана напитка, оставена върху страничната масичка. — Може би два месеца, преди да го арестуват… Събуди ме една нощ, стоеше над леглото с телефона в ръка и каза, че демонът иска да говори с мен. Разбира се, на линията нямаше никой. Попитах го откога не си е взимал лекарствата и той отговори, че от шест дни. Започнах да му ги давам всяка сутрин и състоянието му се подобри.

— Кажи им за Ричи — провикна се Патриша от кухнята.

Лийна погледна майка си и после отново се обърна към Дилън.

— Кой е Ричи?

Лийна издуха дима от цигарата и отвърна:

— Ричи е момче, което за малко не било прегазено от кола. Играел си на телефона, докато пресичал улицата. Колата се появила изневиделица, а и шофьорът говорел по телефона. Арло стоял на тротоара и видял какво ще се случи, затова изскочил на платното и дръпнал настрана момчето. Колата блъснала Арло в хълбока и счупила и костта, и крака му, затова накуцва. Но той не спрял дори за миг да се замисли или да се разтревожи, че може да умре. Хукнал и спасил живота на момчето.

— Затова не мислиш, че Арло е убил онези хора, нали? — попита Лили.

— Познавам го по-добре от всеки друг на света. Той нито веднъж не ми е повишавал тон. — Лийна погледна белезите на ръцете си. — Излизала съм с някои истински отрепки и знам какво е насилник. Арло не е такъв.

— Често ли ходи в бунгалото? — попита Дилън.

Тя кимна.

— Там отива, когато усети, че настъпва пристъп. Дори и с лекарства, хората с това заболяване пак имат пристъпи, мислят, че ги преследват разни неща. Арло не обича да подлага мен и Ейми на това изпитание и затова отива горе в бунгалото за няколко дни, докато пристъпът премине. Казвам му, че няма проблем и че искам да се грижа за него, но Арло все повтаря, че не желае Ейми да го вижда в това състояние. — Лийна се усмихна меланхолично. — Сякаш едно бебе знае какво означава, когато той има пристъп…

— Как беше Арло, преди да тръгне към бунгалото последния път?

— Беше добре. Дадох му всичките хапчета в шоколадови десертчета и му казах да изяжда по едно десертче на ден. И после разбрах какво се е случило, когато полицаите дойдоха посред нощ.

Патриша беше прибрала продуктите и се беше облегнала на кухненския плот, слушаше разговора.

— Лийна, в бунгало близо до мястото на убийството беше намерена бейзболна бухалка, Арло споменавал ли е нещо за нея?

Тя поклати глава.

— Не, той не ми говори за такива неща. Но никога не съм виждала бейзболна бухалка вкъщи и знам, че Арло не играе бейзбол.

— А казвал ли ти е нещо за нож, който полицията не може да намери?

— Не.

— Какво ти каза за всичко това след ареста? Спомена ли някакви подробности?

— Каза само, че всичко ще бъде наред и да не говоря с никого.

— Говорил ли е, че мечтае да бъде известен? — попита Лили.

Лийна отново дръпна от цигарата.

— Толкова много, по дяволите, че ми писна да го слушам. Веднъж го интервюираха по новините за някаква глупост, нов мост или нещо подобно, когато минавал оттам, докато снимали. Накара ни да гледаме видеозаписа десет пъти.

— Мислиш ли, че Арло си приписва заслугата за убийствата, защото знае, че това ще го направи известен?

— Той непрекъснато повтаря, че аз и Ейми никога повече няма да се тревожим за пари. Че ще подпише авторските права върху книгата да бъдат на мое име и че може би дори ще направят филм за него.

— Момчето е проклет глупак — подхвърли Патриша.

— Ами брат му? — попита Лили.

— Какво за него?

— Що за човек е Евън?

Лийна повдигна рамене.

— Ние нямаме нищо общо с него. Те се мразят.

— Евън е негодник — заяви Патриша. — Вече не знам колко пъти беше в затвора, защото пребива приятелката си… Поне така твърди Арло.

Дилън кимна.

— Сещаш ли се за някого, с когото Арло може да е бил горе в гората? Приятел, съсед, братовчед, някой друг? Някой, който може да е извършил убийствата и да е оставил Арло да поеме вината?

Лийна поклати глава.

— Не, той няма приятели и обича да ходи там сам.

Оставаше само една логична следваща стъпка, Дилън въздъхна дълбоко.

— Искам да направиш нещо за мен, Лийна, и това трябва да стане веднага.

Нощем затворите винаги изнервяха и потискаха Дилън — персоналът беше малък и тишината го подтикваше да мисли за ковчези и гробище.

Регистрираха се на рецепцията. Лийна държеше на ръце Ейми и бебето учудено се оглеждаше наоколо. Лийна не искаше да я взима, но Дилън успя да я убеди. Надзирателят, който дремеше на стол, когато влязоха, само им хвърли един бърз поглед и ги изпрати да минат през детекторите за метал.

Настаниха ги в общото помещение, където между посетителите и затворниците нямаше стъклени прегради. Когато го доведоха, Арло се вцепени още на прага и се наложи надзирателят да му каже, че трябва да продължи да върви.

Арло седна срещу тях и се втренчи в дъщеря си.

— Казах ти да не я водиш тук.

— Исках тя да види баща си, преди всичко това — каквото там правиш — да свърши.

Арло погледна Дилън.

— Защо си я довел?

— Погледни ме — каза Лийна и Арло бавно се обърна към нея. — Трябва да направиш това, което ти казва този човек. Той се опитва да ти помогне.

— Ти не знаеш нищо за това, Лийна, не трябваше да идваш тук.

— Арло, виж Ейми! Тя ще израсне без баща и ти не ни помагаш. Парите не ме интересуват, искам те у дома. — Лийна посочи Дилън. — Той казва, че може би ще те измъкне, ако кажеш, че не си го направил, и че си казал, че си го направил само защото си болен. — Тя се поколеба. — Така е станало, нали, Арло? Убил ги е някой друг, а ти само твърдиш, че си го направил? Ако ни обичаш, трябва да ми го кажеш сега, трябва да знам!

Арло погледна детето си.

— Всичко, което правя, го правя за теб и за нея. С р-р-радост бих дал живота си, за да се погрижа вие двете да имате хубав живот.

— Знам, миличък, знам, че би го направил, но това не е начинът. Какво ще си помисли Ейми, когато порасне и прочете в интернет ужасяващите неща, които хората пишат за теб? Ще има ли някакво количество пари, което ще я накара да се почувства по-добре?

Арло не искаше да я погледне, той се обърна към надзирателя, а след това погледна Дилън.

— Погледни ме, миличък — повтори Лийна.

Арло като че ли трябваше да събере смелост и това му отне известно време, но накрая погледна съпругата си в очите.

— Много съжалявам, че се омъжи за мен… Ти заслужаваш някой по-добър.

Той посегна да я докосне, но надзирателят рече:

— Долу ръцете.

Арло отдръпна ръка.

— Обичам те, но не идвай повече тук.

Лийна тихо се разрида, когато съпругът ѝ се върна при надзирателя, който го изведе от стаята за посещения. После бързо излезе, носейки на ръце дъщеря си.

Дилън се надяваше, че съпругата и дъщерята на Арло ще могат да го убедят да пледира невинен и да каже, че си е измислил всичко, че е виновен някой друг и че Арло също е жертва като другите. Дилън обаче влоши нещата, беше разстроил и Арло, и Лийна.

Догади му се при мисълта, че единственият начин да спаси живота на Арло може би е да убеди съдебните заседатели, че Арло е невменяем. Дилън никога не беше чувал това да се прави в дело за убийство.

Излезе от затвора и дълго седя в колата си, а после включи двигателя и се отправи към дома.

Дилън и Лили седяха в джипа и гледаха медийния цирк.

Навън имаше най-малко седем новинарски микробуса. Репортерите разговаряха с операторите и с колегите си, опитваха се да хванат всеки, който влиза в съдебната палата и за който мислеха, че участва в делото. Когато не можеха да уловят някого, сами говореха пред камерата. Вероятно изказваха собственото си мнение, защото никой не пожела да говори с тях. Дилън пресметна, че навън има и най-малко петдесет зяпачи, които пиеха кафе и правеха снимки.

Когато пристигна автобусът със съдебните заседатели, оживлението се засили и репортерите се струпаха наоколо, за да снимат хората вътре. Наложи се няколко помощник-шерифи да разчистят пътя, за да могат съдебните заседатели да слязат от автобуса и да стигнат до сградата на съдебната палата.

— Мисля, че трябва да влезем през задния вход — предложи Дилън.

— Не е добре, Дилън. Влезеш ли веднъж през задния вход, ще трябва да го правиш винаги. Просто не им обръщай внимание.

Той въздъхна.

— Ще бъде някакво шибано шоу. Знаеш го, нали?

— Такава ни е работата. Защото определено не го правим за пари. — Лили го погледна. — Пък и твоята голяма кантора в Лос Анджелис вероятно следи съдебния процес. Може би ще ти предложат повече пари, ако спечелиш.

Дилън видя, че единият репортер се спъна и падна и му стана смешно, понеже задаваше някакви въпроси на съдебните заседатели, но всъщност издаваше просто крясъци.

— Може да загубим. Как ще продължа да практикувам право, ако Арло умре, защото сме загубили, Лил?

— По същия начин както винаги досега сме правили. Продължаваме нататък. Ако ще минаваш през ада, не спирай да вървиш, нали така?

Дилън видя, че последната съдебна заседателна се опита да влезе в съдебната палата и беше обградена от репортери. Жената изглеждаше ужасена и Дилън не искаше това да бъде образът по новините довечера, затова с Лили слязоха от джипа и прекосиха улицата. Стъпалата към съдебната палата бяха тесни и репортерите ги наобиколиха.

Дилън не обърна внимание на въпросите им и си проправи път към входа на съдебната палата. Когато мина през вратите, видя Холи Фалоус, която чакаше да мине през детекторите за метал. Те си размениха погледи безмълвно.

Дилън изчака, докато Холи тръгна към залата, и после мина през детекторите.

— Госпожи и господа съдебни заседатели, сега ще чуем встъпителните пледоарии на обвинението и на защитата.

Кели се приближи до прожекционен екран. Държеше малко дистанционно управление в ръката си и без да пророни дума, натисна бутона за включване. На екрана се появи образ. Арло Уорд, седнал до маса в Шерифската служба, и двама детективи, седнали срещу него. Видеозаписът не започна отначало, а може би от средата, най-шокиращата част.

— Отрязах ѝ главата — каза Арло. — Беше м-м-много по-лесно, отколкото човек би предположил.

— Защо отряза главата ѝ? — небрежно попита единият детектив, сякаш това беше най-нормалният въпрос на света. — Тя вече е била мъртва.

— Исках другите да я видят, когато се върнат. Реших, че ще бъде забавно да видя израженията на лицата им.

— Но ти каза, че си ги нападнал, преди да стигнат до палатките.

Арло кимна.

— Да. Размислих. Реших, че може да избягат, ако видят всичко, и няма да мога да ги хвана. — Той се усмихна. — Но сгреших. Лесно я н-н-настигнах, когато побягна.

Кели погледна към Холи Фалоус, която седеше до баща си. По лицето на Холи се стичаха сълзи и баща ѝ я прегърна.

— Не съзнавате колко тежък е един труп, докато не го вдигнете — продължи Арло, без да го питат. — Имах чувството, че тя т-т-тежи един тон. Но никога не бих ѝ го казал в очите, разбира се.

Детективите не се засмяха, нито се подсмихнаха. Не показаха абсолютно никаква реакция. Арло се размърда на стола и рече:

— Много ми се иска да бях х-х-хванал последната. Бях близо. Но кой да предположи, че тя ще скочи? Помислих си, че ще ме моли да не я убивам. Щеше да е хубаво да чуя някой от тях да ме моли. Всичко се случи толкова бързо, че другите трима нямаха време да ме молят.

— Защо искаше да те молят?

На лицето му разцъфна усмивка.

— За да видя лицата им, когато осъзнаят, че въпреки всичко ще ги убия.

Кели спря видеозаписа на кадъра с усмихнатото лице на Арло и остави дистанционното на масата, а после застана пред съдебните заседатели и сложи ръце зад гърба.

Тя започна с фактите по случая, обясни кой къде е бил и по кое време. След това описа подробно нараняванията, осакатяванията и разчленяванията и показа ужасяващите снимки от местопрестъплението на съдебните заседатели, които едва можаха да ги погледнат.

— Възразявам — скочи на крака Дилън. — Почитаеми съдия, тези детайли нямат връзка с встъпителната пледоария по този въпрос.

Кели почувства лек прилив на гняв. Беше прието да не се възразява по време на встъпителните и заключителните пледоарии, защото това би прекъснало потока на мисълта, и съществуваше мълчаливо съгласие това да не се прави и от двете страни. Възражението беше глупаво, разбира се, че детайлите бяха уместни. Тя разбра, че Дилън го направи нарочно, за да прекъсне логиката на пледоарията ѝ.

— Какъв е проблемът? — попита Кели. — Защо не искате съдебните заседатели да чуят всички факти за онова, което е направил клиентът ви?

Дилън и Лили възразиха в един глас, докато Мадлин седеше стъписана и изумена, с широко отворени очи.

— Добре, добре — рече съдия Хамилтън. — Господин Астър, първото ви възражение е отхвърлено. Госпожице Уайтулф, второто им възражение се приема. Нека продължим нататък.

През следващия един час имаше още две възражения, също толкова безсмислени като първото. И всеки път Кели отговаряше с коментар, че защитата иска да скрие факти от съдебните заседатели, въпреки че съдията я предупреди да не го прави. Дилън и Лили разбраха, че тя ще го прави всеки път, престанаха да възразяват и я оставиха да довърши речта си.

Бяха представени още доказателства, увеличени снимки на чистия ужас. Една от съдебните заседатели, възрастна жена с бежов пуловер, закри с ръка уста и отмести поглед настрана.

Кели застана пред съдебното жури.

— Арло Уорд е обгорил и задушил до смърт една красива млада жена. Пребил е до смърт с бухалка млад мъж. Упражнил е такова насилие, че ковчегът е трябвало да бъде затворен на погребението. Друг млад мъж е умрял от загуба на кръв от рани, толкова жестоки, че нямам думи да ги опиша. И след това Арло Уорд е осакатил, разчленил и наредил телата в пози, предназначени да шокират съзнанието на всеки, който ги види, да шокират целия свят. Всеки, който е готов да направи такова нещо, трябва да има някакво умопомрачение. Не може да си нормален човек и да направиш това, което е извършил Арло Уорд. Но не това е въпросът, на който искаме да отговорите, и не е правната дефиниция за невменяемост. Единственият въпрос, който ни интересува в този съдебен процес, е дали Арло Уорд е разбирал естеството на действията си и качеството на поведението си. Това означава дали е различавал доброто от злото и все пак е извършил зло. Разбирал ли е, че убива хора? Да, естествено, че е разбирал. — Кели сложи ръце на преградата пред съдебните заседатели. — Безспорно е разбирал.

Тя млъкна и погледна в очите всеки съдебен заседател, а после се върна на мястото си на масата на обвинението и седна.

— А сега ще чуем встъпителната пледоария на защитата — обяви съдия Хамилтън.

Откъм скамейките на медиите се разнесе приглушен шепот, докато репортерите забързано си водеха записки и пращаха съобщения. Лили беше затворила очи и поемаше дълбоко дъх — нещо, което винаги прави, преди да се обърне за пръв път към съдебни заседатели. Мадлин се усмихна на Арло, който ѝ се ухили срамежливо и заби поглед в масата.

Лили се приближи до съдебното жури.

— Законът казва, че ако някой не е здравомислещ, трябва да бъде настанен в болница, за да бъде лекуван, а не изпратен на смърт. Арло Уорд… не е здравомислещ.

Тя изчака малко. Тишината в съдебната зала беше осезаема. Лили искаше думите ѝ да се задържат във въздуха и да се запечатат в съзнанието на съдебните заседатели.

След това простичко изявление тя седна на мястото си и никой в съдебната зала не каза нищо.

Кели и Джеймс бяха седнали в италиански ресторант. Той ядеше с апетит и си поръча предястие преди основното блюдо, но Кели само побутваше храната. Запали ароматизирана цигара с карамфил, но сервитьорът дойде и я помоли да я угаси. Тя му се тросна и продължи да пуши.

— Добре ли си? — попита Джеймс, докато разрязваше пилешкото месо с пармезан, приковал очи в храната, така че въпросът му да изглежда по-небрежен, отколкото всъщност е.

— Да.

— Сигурна ли си?

Кели издиша дълга струя ароматизиран дим.

— Тяхната встъпителна пледоария не ми хареса.

Джеймс повдигна рамене и сложи парче месо в устата си.

— Краткостта е добра тактика. Съдебните заседатели запомнят какво си казал. Но речта не ми се стори нещо особено, какво те изнерви?

— Те се насочват към правилния въпрос. Съдебните заседатели може да повярват, че никой здравомислещ човек не може да направи нещо толкова чудовищно.

Джеймс внимателно избърса устните си с ленената кърпа.

— Погледни го така — в най-лошия сценарий те ще го признаят за невиновен поради невменяемост и Арло Уорд ще получи принудително настаняване в психиатрично заведение. Ще правят преценка на психичното му здраве само веднъж годишно. Ние може всяка година да предлагаме мнения пред комисията защо не трябва да го освобождават. И може да се превърне в доживотна присъда.

— Той не заслужава доживотна присъда! — заяви Кели по-високо, отколкото ѝ се искаше.

Двамата се умълчаха. Накрая Джеймс повика сервитьора и поиска сметката. Кели каза на Джеймс, че ще се видят утре, угаси цигарата и остави няколко банкноти на масата.

— Ти не си с кола, ще те закарам до вкъщи — предложи Джеймс.

— Не, искам да се поразходя.

Беше хладна, облачна вечер, ръмеше дъжд. Кели мина покрай съдебната палата и се втренчи в сградата. Беше прекарала толкова много време тук, че сградата ѝ се струваше като втори дом. Когато я гледа, я обземаше чувство на топлина и спокойствие, сякаш си ляга след дълъг ден.

В момента обаче не усещаше нито топлина, нито спокойствие. Съдебната палата изобщо не ѝ изглеждаше като дом, а като изоставена сграда, постройка без душа, оставена да се руши с времето.

Кели потрепери от лекия ветрец и скръсти ръце на гърдите си, докато вървеше.

Стигна до „Ърбън Класик Шик“, магазин за дрехи, в който никога не е влизала. Осветлението беше слабо и видя, че тясното пространство е претъпкано с дрехи, накити, обувки, чанти… Младата жена със светлоруса коса на касата я поздрави:

— Здравейте — отговори Кели и прокара пръсти по една рокля на цветя.

— Търсите ли нещо определено?

Кели носеше костюма, с който беше по два дни в седмицата от пет години и в главата ѝ отекнаха думите на фокусната група: злобна и неугледна. През целия си живот Кели се беше борила за хора, които не можеха да се борят за себе си — хора като онези във фокусната група — а те я осъдиха за секунда.

— Трябва ми нещо представително и впечатляващо — отговори тя.

Дилън и Лили се хранеха мълчаливо в заведение за хамбургери. Дилън наблюдаваше как Лили потопи пържено картофче в кетчуп, отхапа бавно, погледна телефона си и после пак отхапа малко.

— Как си, Лил? — попита той и отпи от кока-колата.

— Добре — въздъхна тя, — предполагам.

— Какво има?

— Губим делото, Дилън.

— Но ние още не сме започнали, изнесохме само встъпителните речи.

— Ти не гледаше лицата на заседателите, но аз ги наблюдавах. Мисля, че онези снимки ги убедиха да вземат решение. До днес имаха само бегла представа, че злото съществува, сега вече знаят как изглежда. Зло е просто една дума, докато не го видиш с очите си.

Дилън отпи още една глътка.

— Е, поздравления, това е най-мрачното нещо, което съм чувал.

Лили се подсмихна.

— Но е вярно! Непрекъснато го виждах в младите войници.

— Това ли ти се случи? Видяла си злото?

— Да — отговори тя след кратко мълчание.

Дилън се облегна назад и погледна касиерката — тийнейджърка, която се смееше с един от клиентите.

— Да, в света има ужас, но това не го прави лошо място. Харесваме слънчевата светлина не само защото има дъжд.

Лили взе още едно картофче и го потопи в кетчуп, но после явно размисли и го остави.

— Чел ли си „Повелителят на мухите“?

— В гимназията… Защо?

— Една сцена се е запечатала в паметта ми. Хлапетата убиват прасе и набиват на кол главата му в чест на боговете на острова, които са започнали да почитат. От устата му капе тъмна, черна кръв, придавайки му зловещ вид, сякаш им говори, и някои момчета побягват. Едното обаче се разплаква. Когато бях малка, мислех, че това е, защото се е уплашило, но когато пораснах, разбрах, че не се е разплакало заради това. — Лили преглътна. — Разплакало се е, защото е осъзнало, че вече не са невинни. Това е реален момент в живота на хората, Дилън. Моментът, в който виждат какво са способни да направят човешките същества. Ако някои от онези съдебни заседатели все още не бяха преживели този момент, днес го преживяха. И ще намразят Арло.

Дилън отмести настрана чинията си и сключи ръце върху масата.

— Знам, че изглежда така, но имаме шанс. Екстремното естество на случая, диагнозата на Арло, липсата му на криминално досие, начинът, по който се държи и как е признал всичко, без да го карат… това ни дава шанс.

Лили поклати глава.

— Няма да го изпратят в психиатрично заведение и да рискуват да излезе на свобода. И не ми харесва, че ти се надяваш това да се случи.

— Никой не знае какво ще се случи.

— Да, включително и ти.

Дилън въздъхна.

— Лил… вярваш ли му? Искам да кажа, наистина ли му вярваш, че той го е направил?

— Не знам. Мисля, че Арло е толкова психично болен, че не трябва да бъде екзекутиран за онова, което е направил. Но ти казвам, няма да го признаят за невменяем. Ще искат някой да плати за жестоките убийства и единственият, с когото разполагат, е Арло.

— Гледаш на нещата така, сякаш…

Телефонът ѝ иззвъня, Лили се извини и отговори на обаждането.

Дори излезе навън. Дилън я виждаше през стъклените врати, беше разстроена и спореше. Свободната ѝ ръка жестикулираше, сякаш човекът от другия край на линията може да я види.

Тя затвори след по-малко от минута и се върна червена от гняв.

— Какво се случи? — попита Дилън.

— Семейни истории… Сватбата на брат ми наближава и всеки има мнение за нея.

Един мъж, който стоеше на опашката, ги погледна и после изненадано попита:

— Хей, вие сте адвокатите от онова дело по новините, нали?

— От плът и кръв — отвърна Дилън.

Мъжът поклати глава.

— Засрамете се.

Обърна се и не ги погледна повече.

На другия ден Кели влезе в съда, облечена с нова пола и блуза. Струваха ѝ твърде много и щеше да се наложи да съкрати нещо от месечния си бюджет, за да може да си ги позволи, но пък се чувстваше добре.

Тя мина покрай камерите, поставени близо до двойните врати на съдебната зала, изпитвайки леко въодушевление, защото знаеше, че ще изглежда добре по новините довечера. Надяваше се, че бившият ѝ съпруг ще гледа.

Бяха се развели по взаимно съгласие, Кели не беше съгласна с едногодишната му извънбрачна връзка, преди да я напусне… Съдията приключи тогава делото с едно пълно клише — „момчетата са си момчета, какво да ги правиш“, и с усмивка, за която се надяваше, че Кели ще приеме за очарователна.

Първият свидетел беше детектив Ханк Филипс. По всичко изглеждаше, че се чувства напълно комфортно тук. Гледаше съдебните заседатели, докато се представя и вече отговаряше на първите въпроси. Когато Кели го разпитваше за хронологията на събитията, Филипс говореше монотонно и безпристрастно, внимаваше да не употребява експресивни думи, които можеха да го издадат, че е предубеден към някоя от страните. Кели видя, че Лили се наведе към Дилън и я чу, като прошепна:

— Добър е.

Дилън направи трийсет и едно възражения за три часа. Повечето бяха отхвърлени, а едното му спечели предупреждение от съдията.

— Детектив Филипс — започна Кели, — ще ви задам най-важния въпрос, който ще ви попитат. Какво беше впечатлението ви от поведението на Арло Уорд?

— Възразявам — пресече я Дилън. — Това изисква експертни показания.

— Питам само за мнението му от общите впечатления, които е добил като двайсет и четири годишен ветеран от полицията, уважаеми съдия.

— Възражението се отхвърля. Може да отговорите, детектив.

— Арло Уорд изглеждаше нервен, разбира се, но това не е необичайно. Езикът на тялото му показваше, че е спокоен и се чувства удобно. Отговаряше кратко и ясно на въпросите ни и както видяхте на видеозаписа, не изглеждаше объркан от нито един от тях. Всъщност, ако не ми бяха казали след това, нямаше да предположа, че страда от психично заболяв…

— Възразявам — прекъсна го Дилън и погледна Лили, която също би трябвало да скочи и да възрази. — Това изисква експертни показания, почитаеми съдия. Детектив Филипс не е психиатър и не може да говори как би се държал или не би се държал човек с такова психично разстройство.

— Приема се.

— Детектив Филипс, Арло Уорд оставял ли е някога у вас убеждението, че не се контролира и не разбира естеството на…

— Възразявам!

— Приема се.

Кели сложи ръце на катедрата, връхчетата на пръстите ѝ побеляха.

— Арло Уорд изглеждаше ли…

— Възразявам — заяви Дилън и този път стана. — Това изисква експертни показания.

— Приема се.

Кели си пое дълбоко дъх.

— Арло Уорд…

— Възразявам. Това изисква…

— Седнете — ядосано каза Кели.

— Възразявам срещу забележката на прокурора и искам съдът да…

— А аз искам адвокатът да седне.

— Почитаеми съдия! — Тонът на Дилън показваше колко е огорчен и раздразни Кели повече от възраженията му. — Това е абсолютно непрофесионално и аз съм обиден, искрено потресен и…

— Моля, приближете се — прекъсна го съдия Хамилтън.

Кели и Дилън се приближиха до съдийската маса.

— Трябва да смекчите тона, и двамата — тихо каза съдията. — Така всички изглеждаме лошо и може да стигнете до точка, когато ще се наложи да ви обвиня в неуважение към съда.

— Кажете го на нея. Тя задава въпроси, които просят за възражение.

— О, моля ви. Единственото нещо, което проси за възражение, сте вие. Вие правите професията ни да изглежда така, сякаш само манипулира…

— Нашата професия? Откога се възприемате като адвокат, а не като прехвалено ченге?

— Достатъчно — ядосано отсече Хамилтън. — Ако не можете да се контролирате, ще поема нещата в свои ръце и ще проведа изслушване за неуважение към съда и за двама ви. В един момент може да се наложи да обявя процеса за невалиден поради неправилно провеждане. Госпожице Уайтулф, искате ли невалиден процес?

Тя погледна Дилън.

— Не, уважаеми съдия.

— А вие, господин Астър?

— Не.

— Тогава предлагам да си поемете дъх, преди да се върнем към заседанието и протокола.

Кели и Дилън се върнаха на местата си и съдията обяви десет минути почивка.

Хората тръгнаха към тоалетните и насам-натам и съдебната зала се изпълни с гласовете им.

Дилън погледна Лили.

— Може ли да поговорим навън?

Двамата излязоха на стъпалата отпред. Дилън пъхна ръце в джобовете и се загледа в колите, които преминаваха по улицата. За толкова малък град, кръстовището беше доста оживено.

— Лил, след телефонното обаждане снощи ти си на милиони километри от тук. Какво става?

— Нищо.

— Определено има нещо.

— Дори да има, не искам да говоря за това. И честно казано, не е твоя работа.

— Моя работа е, когато влияе върху клиента ни. Съзнаваш, че той е на съдебен процес за живота си, нали? Съдебните заседатели гледат нас, за да решат как да действат. Ти зяпаш в празното пространство и дори не внимаваш. Ако собствените му адвокати мислят, че той е загубена кауза, какъв шанс има заседателите да го виждат по друг начин?

Лили поклати глава.

— На теб ти е лесно, нали? Всичко е бяло и черно. Защитата на клиента е на първо място, а всичко друго е на заден план. Но може би за някои от нас животът ни е на първо място.

Кели стоеше пред катедрата и приключваше с въпросите си към детектив Ханк Филипс. Дилън възрази само два пъти.

— Нямам повече въпроси към този свидетел.

Преди да седне, тя отново се обърна към Филипс и каза:

— Всъщност имам още един въпрос, детектив. Въз основа на наблюденията ви, Арло Уорд изглежда ли като човек, който не е можел да се контролира в онази нощ?

— Въз основа на наблюденията ми върху него и моето обучение и опит, мнението ми е, че Арло Уорд е контролирал идеално способностите си в онази нощ.

— Благодаря.

Докато детективът си наливаше вода в пластмасова чаша, съдия Хамилтън каза:

— Господин Астър, свидетелят е ваш.

Дилън не застана пред катедрата. За да подложи на кръстосан разпит свидетел, той предпочиташе да стои в пространството между катедрата и свидетелското място, и докато задава въпросите, бавно да се придвижва към свидетеля. С увеличаването на темпото и интензивността на въпросите му, Дилън скъсяваше и дистанцията. Приближаването, докато повишава тон, създаваше ефект, в резултат на който свидетелят ставаше все по-объркан и изнервен, а обърканият и изнервен свидетел прави грешки.

— Вие сте полицай от повече от две десетилетия, нали така?

— Да.

— Обзалагам се, че сте видели много през това време.

— Може да се каже.

— Познавате добре тънкостите на криминалното разследване, нали?

Филипс повдигна рамене.

— Гледам сериозно на работата си, ако това питате.

— По-рано сте работили в отдел „Убийства“, така ли?

— Да.

— В полицията на Солт Лейк Сити?

— Да.

— Всеки отдел „Убийства“ в страната има табло за убийства, нали така?

— Не мога да говоря за другите юрисдикции, но в онази, в която съм работил в този щат и в Юта, имаше.

— Какво представлява това табло за убийства?

— Това е бяло или прозрачно табло на стената, където са изброени всички текущи разследвания на убийства, по които работи отделът. Дава на детективите бърза визуална преценка за приливите и отливите на убийствата в определена юрисдикция.

— Позволява ви да знаете колко сте назад, така ли?

— Това е една от функциите на таблото, да.

— Какво е мистерия и забивка, детектив?

Филипс се прокашля леко и погледна Кели.

— Това са обичайни термини, които понякога употребяват детективите, разследващи убийства.

— Мистерия е убийство, където няма свидетели, солидни улики и заподозрени, така ли е?

— Точно така.

— А какво е забивка?

— Глупав термин, който означава, че има много доказателства, заподозрян и свидетели и че случаят вероятно ще се реши с арест.

— Арло Уорд е признал за престъплението си, нали така?

— Да.

— Бил е покрит с кръв, когато са го спрели?

— Да.

— И се е съгласил да даде писмени самопризнания?

— Точно така.

— Вярно ли е, че вие сте казали на другия детектив, разпитващ Арло Уорд, че този случай е забивка?

Филипс замълча за момент и смръщи чело.

— Откъде знаете?

— Не знаех. Сега го научих.

Детективът погледна Кели, която се облегна назад на стола си и скръсти ръце на гърдите.

— Мислели сте, че този случай е забивка от самото начало, така ли е? — попита Дилън.

— Това е само термин, който употребяваме.

— Термин, който означава, че всичко в разследването е ясно, така ли?

Филипс преглътна, без да откъсва очи от Дилън.

— Точно така.

— Следователно, когато сте нарекли този случай забивка, вие сте искали да кажете, че мислите случая за решен и че Арло е извършил престъпленията?

Филипс се замисли.

— Наистина нарекох този случай забивка, вярно е, но това не е просто термин, който казва, че случаят е решен. Никой случай не приключва за една нощ, винаги се провежда допълнително разследване.

— О, добре. Чудесно. Тогава кои други заподозрени разследвате? Моля, избройте ги за съдебните заседатели.

Ханк Филипс изпусна дъх през носа, като продължаваше да гледа в очите Дилън.

— Никои.

— Нито един?

— Не, няма други заподозрени.

— Говорихте ли с оцелялата жертва в онази нощ?

— Да.

— В онази първа нощ проучихте ли нейното минало и миналото на другите трима души, за да видите дали те са познавали някого, който би искал да ги нарани? Например, проверихте ли дали някоя от двете жени е подала в полицията оплакване за преследване? Или дали младите мъже са се карали с някого напоследък? Или дори дали някой се е опитвал да убие един от тях преди това?

— Не в първата нощ. Първата нощ е…

— Отишли сте на местопрестъплението в онази нощ, нали така?

Филипс изпусна дъха си през стиснати устни. На лицето му за пръв път се изписа раздразнение. Сега Дилън разбра кое е слабото му място. Детектив Ханк Филипс не обичаше да го прекъсват.

— Да, отидох.

— Потърсихте ли други места за къмпинг освен местопрестъплението?

— Хората обикновено не ходят на къмпинг там горе.

— Това „не“ ли означава?

Филипс прокара език по вътрешната страна на бузата си.

— Означава „не“.

— Претърсихте ли планината за заподозрени?

— Извършихме бегъл оглед на района, да.

— Наистина ли? Каньонът Койот е сто и трийсет квадратни километра. Претърсили сте всичките сто и трийсет квадратни километра?

— Това би било невъзможно с броя на хората, с които разполагаме.

— Тогава отговорът отново е „не“, така ли?

— Да, отговорът е „не“ — отвърна Филипс, едва сдържайки в тона си раздразнението, което изпитва.

— След ареста на Арло Уорд, колко души разпитахте като евентуални заподозрени?

— Нямахме…

— Нямахте други заподозрени, така ли?

Филипс кимна бавно.

— Точно така.

— Клиентът ми ви е казал, че страда от психично заболяване веднага щом сте започнали да го разпитвате, нали?

— Осъзнахме това…

— Отговорете само „да“ или „не“.

Детектив Филипс млъкна и по бузите му плъзна руменина. Кели сигурно също я видя, защото стана и заяви:

— Възразявам. Ще помоля адвоката да позволи на свидетеля да отговаря пълно на въпросите.

— Отхвърля се. Аз решавам индивидуално за всеки въпрос, по който възразявате, но общо предупреждение би било неуместно.

— Да или не? — попита Дилън. — Арло Уорд каза ли ви, че е психично болен, когато го разпитвахте?

— Не знаех какво точно заболяване, нито колко тежко. Той ни каза, че му има нещо, но нямаше потвърждение…

— Ще ви попитам за трети път, детектив, да или не? Клиентът ми каза ли ви, че е психично болен, когато го разпитвахте?

Филипс стисна зъби.

— Каза ни, да.

— И след като научихте това, продължихте да го разпитвате, така ли?

— Да, но се обадих на госпожица Уайтулф и ние…

— Благодаря, детектив, отговорихте на въпроса ми. И така, след разпита сте отишли на местопрестъплението?

— Да.

— Но преди това сте отишли в болницата и сте разпитали Холи Фалоус?

— Да.

— И тя ви е казала, че човекът, който я е нападнал, е изскочил от сенките до група дървета?

— Както казах в показанията си, това ни каза тя, да. Той стоял на двайсетина метра и хукнал към нея, след като Майкъл Търнър бил обездвижен от капана.

— И те са излезли от бунгалото, защото както вие казахте, чули вратата да се затръшва?

— Това ни каза тя, да.

— Не казахте на съдебните заседатели колко време им е отнело да излязат от бунгалото, след като са чули вратата да се затръшва.

Филипс поклати глава и повдигна рамене.

— Не знам отговора на този въпрос, господин адвокат.

— Защото не сте попитали Холи Фалоус, нали?

— Не, това няма връзка с…

— И така, те чуват вратата да се затръшва, излизат от бунгалото след известно време и при положение че убиецът е затръшнал вратата, сега той стои на двайсетина метра разстояние.

— Да.

— За колко време предполагате, че са напуснали бунгалото? Десет секунди? Двайсет?

— Не бих могъл да кажа.

— Наложи се да възразя десетки пъти, докато вие се правехте на експерт, а сега ни казвате, че не можете да предположите за колко време някой би излязъл от бунгало?

— Възразявам. Тормоз на свидетеля.

— Отхвърля се.

— Колко квадратни метра е бунгалото?

— Криминалистите изчислиха, че е седемдесет и четири квадратни метра.

Дилън пристъпи две крачки по-близо до свидетелското място.

— Колко време би отнело на някого, който стои в задната част на бунгало с площ седемдесет и четири квадратни метра, да излезе от това бунгало?

— Не бих могъл да кажа.

— Не можете или не искате, защото аз задавам въпроса, а не госпожица Уайтулф?

— Възразявам.

— Приема се.

Без да губи нито секунда, Дилън каза:

— Представете си, че аз съм госпожица Уайтулф. Колко време?

— Възразявам — отново скочи на крака Кели. — Притиска свидетеля.

— Приема се.

— Тъй като не искате да кажете на съдебните заседатели какво мислите, да предположим, че десет секунди. И така…

— Не може да е било толкова бързо.

Дилън пристъпи още една крачка към Филипс.

— О, сега имате мнение по въпроса? Ще ви бъда признателен, ако не сте уклончив пред съдебните заседатели. Те заслужават да знаят истината.

— Възразявам! — този път скочи Джеймс.

Дилън усети ясно гнева в гласа му и забеляза, че ръцете му треперят. Джеймс явно не беше свикнал да вижда адвокат, на когото не му пука, че възразяват срещу въпросите му.

— Приема се. Господин Астър, моля, въздържайте се от коментари за показанията на свидетеля.

Дилън се приближи още една крачка.

— Добре, тогава петнайсет секунди. Убиецът е трябвало да спринтира двайсетина метра за петнайсет секунди, за да стигне до дърветата, където Холи е казала, че е стоял, така ли?

Мускулите на челюстта на детектива се свиха, но той не откъсна очи от Дилън.

— Щом предполагате, че са им били необходими петнайсет секунди да напуснат бунгалото, да, той е трябвало да спринтира, за да се отдалечи на двайсетина метра.

— Бих искал да ви покажа нещо, детектив. Почитаеми съдия, може ли господин Уорд да стане и да се приближи за демонстрация?

— Разрешавам.

— Арло, стани и тръгни към мен, моля.

Арло погледна Мадлин, която кимна, и после стана. Заобиколи масата и се приближи до Дилън. Накуцването му го караше да се накланя на дясната страна на всяка крачка.

— Благодаря, Арло. Сега може отново да седнеш.

Арло не помръдна, не беше сигурен какво се случва, и Дилън леко сложи ръка на рамото му.

— Всичко е наред, Арло. Върни се на мястото си и седни.

Арло закуцука обратно към стола си.

Дилън отново се обърна към детектива.

— Той накуцва, нали?

— Да — отговори Филипс след кратко мълчание.

— Знаете ли как е получил накуцването?

Джеймс отново скочи на крака.

— Възразявам. Това няма връзка.

— Арло Уорд е спасил живота на едно момче, като го е дръпнал от пътя на движеща се кола — каза бързо Дилън, без да обръща внимание на възражението.

Джеймс и Кели възразиха, като извикаха едновременно, и съдия Хамилтън вдигна ръка, давайки им да разберат, че той контролира нещата.

— Господин Астър, вече два пъти се наложи да ви предупредя за предизвикващи възражения въпроси. Няма да ви предупреждавам трети път и направо ще прекратя кръстосания разпит.

Това беше празна заплаха, тъй като невъзможността да се проведе обстойно кръстосан разпит на свидетел по дело за смъртно наказание, щеше да бъде автоматично основание за обжалване пред по-висша инстанция с аргумента, че решението на по-нисшестоящия съд е неправилно. Дилън обаче не каза нищо. Знаеше, че съдията иска само да изглежда така, сякаш контролира съдебната зала за пред камерите на репортерите.

Дилън пристъпи още две крачки към детектива. Напрежението на Филипс нарастваше и Дилън видя, че по челото му изби пот.

— Пробягахте ли това разстояние, детектив?

— Какво искате да кажете?

— Пробягахте ли разстоянието от бунгалото до групата дървета на двайсетина метра?

— Не.

— Ще се изненадате ли, ако ви кажа, че аз го направих и ми отне десет секунди?

— Не. Предполагам, че времето е горе-долу толкова за човек, който може да бяга сравнително бързо.

— Някой, който накуцва, може ли да бяга толкова бързо?

— Няма как да знам, господин адвокат.

— Наистина ли? Аз се напрягах с всички сили, за да го пробягам за десет секунди, а вие днес свидетелствате, че някой, който накуцва, може да го направи с лекота?

— Не знам колко бързо може да тича клиентът ви. Ще трябва да попитате него.

Идеално, помисли си Дилън. Полицаите мразеха да отстъпват от нещо, докато дават показания в съда, и много пъти, ако целта на въпроса беше очевидна, съдебните заседатели се питаха какво ли крият.

Дилън пристъпи още една крачка към детектива.

— Бих искал да ви покажа друга снимка, която госпожица Уайтулф вече представи.

Дилън се приближи до таблото със снимките, за да ги виждат съдебните заседатели и Филипс, и посочи към шестте снимки на Арло в ъгъла.

— На тези снимки лицето на Арло е покрито с кръв, нали така?

— Да.

— Но това не беше думата, която сте употребили, нали? Нито веднъж не споменавате „покрит“ в докладите си.

— Не си спомням.

— Тогава нека опресня паметта ви.

Детектив Филипс въздъхна тихо и после взе доклада си, който беше на преградата пред него. Прелисти няколко страници и намери онова, което търсеше.

— Написал съм, че арестуваният извършител е имал размазани петна кръв отвесно и водоравно на…

— Размазани петна. Написали сте „размазани петна кръв“, не „покрит с кръв“. Прав ли съм? Всъщност сте употребили думите размазани петна два пъти.

— Да.

— Размазани петна предполага, че се описва нещо, което е изцапано, нали? Както дете размазва шоколад по лицето си.

— Щом казвате.

— Щом аз казвам, или „да“, детектив? Ако имате друга дефиниция за думата размазвам, моля, споделете я с нас.

След кратко мълчание Филипс се прокашля и отвърна:

— Не, предполагам, че нямам.

— Добре. Размазвам предполага освен това, че е направено нарочно. Ако кутия с боя експлодира от налягането, боята не се размазва по стената, а се разпръсква, нали?

— Да, предполагам, че е така.

— А сега, ако погледнете лицето на Арло на тези снимки, ще видите, че кръвта е по челото, бузите, носа и брадичката му, нали?

— Точно така.

— Това прилича ли ви на пръски кръв?

— Възразявам — обади се Джеймс.

Дилън се усмихна.

— Причината, поради която възразяват, е, че детектив Филипс не е експерт — нещо, срещу което аз възразих петдесет пъти, почитаеми съдия. Не може хем така, хем иначе.

— Ще разреша детективът да свидетелства за онова, което е наблюдавал пряко. Възражението се отхвърля.

Дилън пристъпи една крачка към Филипс и после още една.

— Това прилича ли ви на пръски кръв?

— Предполагам, че може да са, да.

— Но детектив, вие сте написали, че Арло Уорд е имал размазана кръв по лицето и дрехите. Не е ли така? Ето защо от това се подразбира, че вие знаете разликата между пръска и размазано петно. Знаете разликата, нали?

Дилън отново пристъпи към детектива и сега беше само на метър и половина от него.

— Да, господин адвокат, знам разликата.

— И да размажете нещо предполага, че е направено нарочно, нали?

— Щом казвате.

Дилън беше повишил глас и отново пристъпи крачка напред. Филипс се чувстваше заплашен, Дилън разбра това, защото детективът се изчервяваше и отговаряше веднага, вместо да помисли малко.

— Заловили сте човек, който е тежко психично болен, накуцва и не може да бяга бързо, и кръвта по него е размазана така, че да изглежда, сякаш той е бил произволно покрит с кръв…

— Възразявам. Цитират се факти, които не са в протокола.

— Задържали сте този човек — продължи Дилън, преди съдията да успее да каже нещо, — който знаете, че е болен от най-лошото психично разстройство, и вместо произволни пръски кръв, които биха били съвместими с масово клане на хора, вие имате някой, който внимателно…

— Възразявам!

— … е размазал кръвта по себе си. Разполагате с всичко това и не сте потърсили други заподозрени, нали, детектив Филипс?

— Почитаеми съдия, възразих вече два пъти.

— Господин Астър, моля, изчаквайте възражението да бъде прието или отхвърлено, преди да продължите с въпросите си. Госпожице Уайтулф, възражението ви е прието. Продължете, господин Астър.

— Детектив Филипс, вие дори не сте потърсили друг заподозрян, нали? — попита Дилън и отново пристъпи към него.

— Въз основа на доказателствата, с които разполагахме…

— А, да — прекъсна го Дилън, който вече беше толкова близо, че сложи ръка върху преградата на свидетелското място. — Доказателствата, с които сте разполагали. Доказателствата… Не намерихте оръжията на убийствата, нали?

— Намерихме бейзболна бухалка в едно бунгало в…

— Намерили сте бейзболна бухалка в едно бунгало няколко седмици след убийствата, нали?

Филипс се замисли.

— Да.

— И не сте я намерили вие? Някой ви е подал информация?

— Точно така.

— Имаше ли кръв по нея?

— Доколкото ми е известно, не.

— Всъщност бухалката изглежда чисто нова, нали? Неизползвана.

— Предполагам.

— За осакатяването и разчленяването на жертвите вероятно е използван нож, нали?

— Точно така.

— Намерихте ли този нож?

— Не, засега.

— Някои органи липсват от жертвите, нали?

— Да.

— Намерихте ли тези органи?

— Не.

— Единият крайник на Майкъл Търнър липсва. Лявата му ръка. Намерихте ли я?

Филипс се размърда неспокойно на мястото си.

— Не, не я намерихме.

— Липсва и дясната ръка на Ейприл Фалоус. Намерихте ли я?

— Не.

— Само това ли? „Не“? Тази дума обикновено не е ли последвана от „Предполагаме, че е взета от извършителя“?

— Не, във всеки случай, не.

— Не в този случай, защото се предполага, че сте заловили извършителя, но той не е имал нищо такова в себе си?

— Не.

— Всъщност единственото, което го е свързало с това престъпление, е била кръвта по кожата и по дрехите му, нали така?

— И самопризнанията му за…

— Единственото веществено доказателство, свързващо Арло Уорд с това престъпление, е била кръвта, която е била нарочно размазана по лицето и дрехите му. Така ли е?

Филипс се поколеба и преди да отговори, погледна Кели няколко пъти.

— Да, точно така.

Кели стана.

— Почитаеми съдия, може ли да се оттеглим в стаята ви, за да обсъдим един въпрос, без да присъстват съдебните заседатели?

— Разбира се. Ще направим десет минути почивка и после ще се върнем в съдебната зала за официалния протокол.

Дилън се втренчи в Кели, която не го погледна. Единствената причина, поради която тя искаше да обсъдят въпрос, без да присъстват съдебните заседатели, беше, защото аргументите на обвинението биха пострадали, ако го обсъдят пред тях. Той погледна Лили и Мадлин, които изглеждаха толкова озадачени, колкото и самият той.

Стаята на съдията миришеше по-приятно, отколкото последния път, когато Дилън беше тук. Нямаше прах, всичко беше подредено и върху килима се виждаха вълнички от прахосмукачка. Хамилтън сигурно е накарал да почистят наскоро, вероятно в случай че от медиите поискат да го интервюират.

Дилън и Джеймс седнаха, но Кели скръсти ръце на гърдите си и се облегна на стената до бюрото на съдията. Лили и Мадлин заеха места срещу нея, до отсрещната стена.

— Цялата тази поредица от въпроси трябва да бъде заличена от протокола, почитаеми съдия — заяви Кели.

— Защо? — попита Дилън. — Защото вашият детектив започна да се поти, сякаш към него летят куршуми?

— Защото всичко това е неуместно. Господин Астър е заявил защита невиновен поради невменяемост. И като такава, въпросът дали действията на господин Уорд засилват или намаляват убеждението за невменяемост според закона, представено на съдебните заседатели, би трябвало да е единственият фокус на разпита на господин Астър. Но вместо това той изнамира аргументи, които се крепят на предположението, че господин Уорд не е убил онези хора.

Дилън хвърли на Лили поглед, който казваше: помогни ми, и тя рече:

— Доминиращото дело е „«Хъчинсън» срещу Скаут“. Там обвиняемият е видян да бяга от местопрестъплението. Той също страдал от шизофрения и защитата искала да поддържа тезата за намалени умствени способности. Затова пледирала невиновност и като алтернатива, невиновен поради невменяемост.

— Обстоятелствата са били ограничени и са включвали доказателства за втори извършител — заяви Кели. — Тук няма доказателства, че някой друг е бил замесен в убийствата. Защитата ни прехвърля обратно тежестта на казуса за невменяемост, за да избегне да докаже правилата „Макнатън“6 пред съдебните заседатели. Не може и вълкът да е сит, и агнето да е цяло. Арло Уорд или не е извършил убийствата, или ги е извършил и е бил невменяем тогава, и защитата трябва да докаже това, не аз. Адвокатите трябва да направят избор, почитаеми съдия, защото в противен случай несправедливо прехвърлят тежестта на доказването върху прокурорите.

— Със сигурност не се налага да правим избор — възрази Лили. — Правилата „Макнатън“ прехвърлят върху нас тежестта да докажем невменяемост, но няма случай, който да казва, че не можем също да твърдим, че Арло не го е направил, но като алтернатива, ако се установи, че го е направил, не смятаме, че той е бил в необходимото психично състояние, за да бъде държан отговорен.

Съдия Хамилтън въздъхна дълбоко, замисли се за момент и след това погледна Джеймс.

— Господин Холдън, имате ли да добавите нещо?

— Мисля, че общо взето това е всичко, уважаеми съдия.

— Господин Астър?

— Цялото това възражение е академично, почитаеми съдия. Аз само проучвам основанията за защита поради невменяемост. Нито веднъж по време на кръстосания разпит не казах, че Арло не е извършил престъпленията, а само че детективът е прибързал да отсъди, без да извърши пълно разследване, което можеше да установи…

— Глупости — прекъсна то Кели. — Вие все едно заявихте: Хей, ние мислим, че той е невинен и луд и обвинението трябва да докаже това, не ние.

Хамилтън почука с писалката си по бюрото няколко пъти и рече:

— Господин Астър, няма да залича от протокола показанията, които чухме дотук. Мисля, че възражението на госпожица Уайтулф срещу целостта на показанията е неоснователно. Занапред обаче ще ви огранича за това какво могат да чуят съдебните заседатели по отношение на невинността на господин Уорд. Вие сте заявили защита невиновен поради невменяемост. След като веднъж се одобри такава защита, тежестта се прехвърля върху вас да докажете въз основа на факти защитата, която сте заявили. Защитата на фактическата невиновност вече не е спорен въпрос. Мисля, че госпожица Уайтулф е права, че делата, които цитира госпожица Ричи, може да бъдат разграничени от сегашната група факти и не може да се приложат пряко. Вие, така да се каже, вече се съгласихте, че клиентът ви е извършил престъпленията, само че не може да му се търси отговорност.

— Клиент, който е психично тежко болен и не ми разрешава да пледирам, че е невинен, почитаеми съдия…

— Това е проблем между вас и клиента ви. Ще проуча по-задълбочено този въпрос, но засега нека приемем, че вие трябва да продължите със защитата невиновен поради невменяемост, тъй като това е заявената защита. А сега, нека се върнем в съдебната зала и да приключим за днес. Мога да ви уверя, че съдебните заседатели вече се умориха и отегчиха от всичките тези препирни и честно казано, аз също.

Кели беше една от последните, които излязоха от съдебната палата. С Джеймс се срещнаха навън на стъпалата, за да разговарят с техните „съдебни заседатели в сянка“ — двама мъже и една жена, на които бяха платили, за да присъстват в съда всеки ден и после да кажат на Кели и Джеймс какво мислят за хода на делото. Тъй като Кели беше уволнила консултантите по съдебни журита, Джеймс настоя да направят поне това, за да имат някаква обективна обратна информация.

Днес тримата казаха, че са харесали детектив Филипс и че той е свършил „доста добра работа“ по време на разследването, но бяха любопитни защо не е потърсил други заподозрени.

— Струва ми се, че е трябвало поне да се огледа наоколо и да провери дали някой друг не е бил наблизо, нали? — каза жената. — Не съм полицай, но мисля, че са претупали нещата.

На Кели ѝ идваше да я сграбчи и да изкрещи: Наблизо не е имало никой друг, тъпачко! Това беше номер на защитата, за да ви накара да мислите, че полицията е свършила калпава работа, когато в действителност не е така.

Вместо това Кели им благодари учтиво за отделеното време и се отправи към джипа си. Беше петък, което означаваше два дни, без делото да ангажира всяка минута, когато е будна. Това повиши настроението ѝ дотолкова, че дори не обърна внимание на репортерите, които ѝ подвикваха разни въпроси, докато минава покрай тях.

Медийното внимание беше прераснало от леко раздразнение до трън в задника. Една жена дори я последва в тоалетната, за да се опита да измъкне нещичко за новините.

На паркинга имаше няколко камери, насочени към Кели. Тя вдигна брадичка, за да се увери, че те ще уловят в цялост новия ѝ тоалет.

Когато се прибра вкъщи, дъщерите ѝ бяха на масата в трапезарията, ядяха хотдог и играеха на телефона на Бетани. Леля Ноя гледаше телевизия и посръбваше чай.

Кели събу обувките с високи токчета за пръв път от шестнайсет часа и изпита чувството, че краката ѝ се освободиха от менгеме. Тя разтри глезените си.

— Трябва да носиш по-хубави обувки.

— Тези са най-хубавите, които имам, Ноя — отговори Кели.

— Хубави не означава удобни.

— Видяхме те по телевизията, мамо — каза Бела.

— Така ли? Как изглеждах?

— Страхотно! Караше се с онзи мъж и репортерът каза, че си агре… агре…

— Агресивна — каза Бетани.

— Да, агресивна.

Кели се усмихна и отвори хладилника.

— А онези гадни жени бяха глупави.

— Бела! — извика Бетани. — Обеща да не казваш нищо.

Кели огледа какво има и взе салата с пилешко месо, останала от вчера.

— Какви гадни жени, Бела?

Бетани и Бела не отговориха и тя се обърна към тях.

— Какви гадни жени?

Бетани не искаше да я погледне.

— Онези в предаването, които говорят за разни неща. Говореха за теб. Не беше нещо важно.

— Но аз харесвам Поли Ана Тейлър — заяви Бела.

— Коя е тя?

— Манекенка в „Инстаграм“ — отговори Бетани.

— И пее, може да рисува, и учи хората как да се гримират и да имат тела като нейното. Много е яка. Тя е моята героиня — добави Бела, сияеща от гордост.

Кели остави салатата на кухненския плот.

— Какво казаха?

— Нищо — отвърна Бетани.

— Сега вече съм любопитна, а вие не искате да ми кажете.

Двете момичета се спогледаха, леля ѝ мълчеше в дневната, но Кели чу, че намали звука на телевизора.

Откакто умря майка ѝ, леля Ноя беше защитник и пазител на Кели. Тя я научи как да бъде жена. По време на развода Кели неведнъж плака в обятията ѝ и Ноя я притискаше до себе си, люлееше я леко, както правеше, когато Кели беше малка, и я оставяше да си излее душата. Фактът, че Ноя намали звука на телевизора, за да чува, означаваше, че знае, че Кели няма да хареса коментарите.

Кели се приближи до масата, където беше лаптопът и го отвори.

— Е, нека видим какво са казали тези „гадни дами“.

Бетани се поколеба, навела ниско глава, и после влезе в акаунта си в „Инстаграм“. Имаше видеозапис на четири жени, всички бяха като близначки — гърдести, русокоси, дългокраки, с оскъдно облекло, с подпухнали от ботокс устни и дълги изкуствени мигли.

— Нищо не е, мамо — настоя Бетани, — те са идиотки. Няма значение какво са казали.

— Да, но Бела заяви, че тя е нейната героиня. Искам да чуя какво е казала нейната героиня за майка ѝ.

Бетани се поколеба.

— Онази с бялата пола.

— Пусни видеото, нека го видим.

Четирите жени бъбреха и се смееха, обсъждаха съдебния процес. Появи се видеозапис, на който Кели бе на катедрата и изтъкваше аргументи. Нямаше звук, само образ.

— И само ѝ вижте полата — каза Поли Ана Тейлър. — Не че трябва да свалят някого, когато си вършат работата, но мили боже, сякаш я е купила втора употреба.

— Подхожда ѝ на косата — започна друга. — Когато знаеш, че ще застанеш пред милиони зрители, трябва да изглеждаш абсолютно секси, иначе по-добре си отивай вкъщи и разказвай на хората какво си облякла.

— Скъпа, ако си там някъде и гледаш, аз ще ти бъда стилистка безплатно. Не може да позволим тази катастрофа да продължава, сякаш не се е случило нищо. А очевидно имаш хубаво тяло. Ние можем да направим чудеса с нашите…

— И, о, боже мой, трябва да кажа нещо! Онези обувки? Нали? Сякаш работиш в автомивка, но ако те дават по всеки канал, трябва да изглеждаш като Кардашиян. А не като някоя си Карън, която крещи на управителката на солариум.

— Абсолютно! Първото, което аз бих направила, е да върна онзи костюм в евтиния магазин, от който съм го купила, и после…

Кели затвори лаптопа, застана мълчаливо за момент и после рече:

— Няма значение какво говорят.

Тя прибра салатата в хладилника. Беше загубила апетит.

Децата си легнаха и Кели седна навън, на задната веранда. Къщата ѝ се намираше в средата на имот от два акъра и най-близките съседи бяха достатъчно далеч, за да не ги среща често. Отначало Кели не харесваше изолацията, но като свикна с нея, не искаше вече да живее по друг начин.

На коленете ѝ беше новият тоалет — пола и блуза. Тя ги вдигна и се втренчи в тях. Взе ножицата, която донесе, и направи огромен разрез на блузата. После още един, и още един, докато подът се осея с ивици плат. Движенията ѝ бяха трескави — действия на човек, който бърза да приключи с онова, което прави, за да не мисли повече за него.

— Мамо? — попита тънко гласче зад нея.

Кели се стресна и подскочи, ножицата падна от ръцете ѝ. Тя видя миловидното лице на Бела, която стоеше до нея и я гледаше озадачено.

— Какво правиш, мамо?

Кели погледна остатъците от блузата и ги подритна с крак, вдигна дъщеря си и я сложи на коленете си.

— Бела, искам да знаеш нещо. Онази жена, която мислиш, че е твоя героиня, не е героиня. Тя е фалшива. Куха е отвътре, защото се интересува само от онова, което е отвън. — Гърлото на Кели се стегна. — Жената, която става рано всяка сутрин и ходи на работа и се грижи сама за семейството си, докато всички ѝ казват, че не се справя добре, след известно време започва да им вярва, затова понякога плаче сама…

Кели млъкна, за да се успокои, и не каза нищо повече, докато сълзите не спряха.

— Жената, която преживява това, но пак става всяка сутрин и върши всичко отново и отново, тя е героинята. Разбираш ли?

Бела се вгледа в нея за момент и после кимна. Кели уви ръце около дъщеря си и подпря брадичка на главата ѝ. Повя лек ветрец и няколко парчета плат полетяха към двора. Това ѝ напомни за единия видеозапис от местопрестъплението. Арло Уорд беше разрязал дрехите на жертвите, преди да осакати и разчлени телата им, и вятърът развяваше дрипите, разпръснати по земята и по храстите.

Кели притисна по-силно дъщеря си.

Дилън поиска да се срещнат с Лили през уикенда и да прегледат въпросите към свидетелите за предстоящата седмица. Щяха да изненадат прокурорите, като призоват Евън Уорд. Кели щеше да очаква да го види в съда като свидетел за характера на Арло и да го чуе да говори какъв страхотен човек е брат му. Тя нямаше да бъде подготвена, че Дилън ще обвини Евън за убийствата. Ето защо Дилън искаше разпитът да мине безупречно… Лили отказа.

— Как така не? — попита Дилън, докато косеше моравата.

— Не и този уикенд, Дилън.

— Лил, какво става, по дяволите? Раздразнението ми прерасна в притеснение.

— Нищо, добре съм. Ще се видим в понеделник.

Това беше последното, което си казаха през целия уикенд. Един път Дилън отиде с колата до апартамента ѝ, но Антъни отвори вратата и каза, че Лили я няма цял ден и не отговаря на телефона.

В понеделник Дилън приключи с показанията на детектив Ханк Филипс. Арло имаше нов тефтер с жълти листа и рисуваше риби, които плуват между коралови рифове. Кели проведе кратък заключителен разпит и после съдия Хамилтън каза на детектив Филипс, че е свободен.

— Добре ли си? — попита Дилън през почивката.

— Добре съм, Дилън — отговори Лили. — Не е необходимо да се тревожиш за мен.

— Обикновено така казва човек, когато хората трябва да се тревожат за него.

— Много си мил, но съм добре.

След почивката отново седнаха в съдебната зала и съдията обяви:

— Следващият свидетел, госпожице Уайтулф.

— Обвинението призовава…

— Почитаеми съдия — прекъсна я Лили и стана, — защитата има искане, което бихме искали да обсъдим сега. Може би ще бъде уместно съдебните заседатели да бъдат освободени.

Съдия Хамилтън погледна към камерите и отговори:

— Добре. — Той се обърна към съдебното жури. — Госпожи и господа съдебни заседатели, ще направим още една кратка почивка. Приставът ще ви доведе обратно тук и, моля, чувствайте се свободни да използвате тоалетните, ако има време.

Заседателите излязоха и съдията каза:

— Госпожице Ричи, имате думата.

— Почитаеми съдия, в този момент защитата би искала да призове Евън Уорд като свидетел. Той е биологичният полубрат на господин Арло Уорд.

— Категорично възразявам срещу това, уважаеми съдия — заяви Кели. — Те може да изчакат, докато ние представим нашия свидетел. Няма причина да го призовават точно сега.

— Почитаеми съдия, в първия ни разговор с него, преди господин Астър да го накара да говори, Евън Уорд избяга. Опасявам се, че има риск той да стане неоткриваем. Следователят ни го придружи тук днес със законна призовка, но не съм сигурна дали ще можем да го доведем отново. Бихме искали да получим официалните му показания за протокола сега. Това е съвсем дребно неудобство за обвинението, но ще осигури показания, които ще помогнат на съдебните заседатели да вземат справедливо решение.

— Не е това — гневно изрече Кели. — Тя иска да прекъсне потока на аргументите на обвинението, за да манипулира съдебните заседатели и да представи доказателства, противни на предложените от обвинението.

— Не правим това, почитаеми съдия. Евън Уорд може да избяга. Ако не вземем показанията му за протокола днес, може никога да не ги вземем.

Хамилтън се замисли, като почукваше с писалката си по масата. Дилън си повтаряше наум: Хайде, хайде, хайде…

— На какво основание предполагате, че той може да избяга от правосъдието, госпожице Ричи?

— На основанията на надзорника му. Може ли да се приближа?

— Може.

Лили взе две подписани писмени показания от масата на защитата и даде едното на Кели, а другото на съдията, и после отиде до катедрата.

— Пред вас са писмените показания на надзорника на господин Евън Уорд, където пише, че той е нарушавал условното си освобождаване в миналото. В личен разговор той ми каза, че мисли, че Евън Уорд няма да иска да съдейства на това дело, нито да се яви в съда, и просто ще избяга.

— И как успя следователят ви да го доведе тук днес?

— Изпратихме валидна призовка, както е направило и обвинението, и нашият следовател отиде в любимата му закусвалня и го убеди — едва успя — да бъде тук днес.

— Аха — рече Хамилтън, гледайки подозрително Лили. След това погледна Кели и попита: — Какво е мнението на обвинението, госпожице Уайтулф?

— Госпожица Ричи третира този свидетел, сякаш вече е неоткриваем, а той не е. На обвинението трябва да бъде разрешено да довърши представянето на нашите аргументи и после да се тревожим кого от свидетелите на защитата можем да доведем тук и кого не можем.

Хамилтън отново прегледа писмените показания.

— Поради факта че надзорникът му твърди, че има риск господин Евън Уорд да избяга, ще разреша той да свидетелства сега.

— Почитаеми съдия — каза Джеймс и стана, — това е опит от страна на защитата да прекъсне аргументите на обвинението и да обърка съдебните заседатели. Защитата знае, че редът на свидетелите се определя логично за всеки съдебен процес от тази величина, и се опитва да наруши това представяне и да отклони вниманието на съдебните заседатели.

— Господин Астър, госпожице Ричи, ако правите това, ще обвиня и двама ви в неуважение към съда. Ясно ли е?

— Да, господин съдия — отговори Лили.

Хамилтън кимна.

— Както заявихте, за този свидетел наистина има риск да избяга, и получаването на показанията му за протокола надделява над риска „да се прекъснат аргументите на обвинението“, както се изразихте. Ще му разреша да свидетелства.

Броуди Ханкс последва Евън Уорд в съдебната зала.

Лили застана на катедрата и прегледа записките си.

Дилън и Мадлин тихо обсъждаха нещо с Арло. Арло, изглежда, спореше, че не иска брат му да свидетелства, но те го убедиха, че това е нормална част от съдебния процес. Със сигурност не беше така и когато приключи, Лили очакваше и съдията, и клиентът ѝ да ѝ се развикат.

Евън положи клетва. Носеше дълга, закопчана догоре риза, но пак му беше твърде тясна и мускулите му изпъкваха под нея. Той непрекъснато поглеждаше съдебните заседатели така, сякаш предпочита да е на всяко друго място на планетата, но не и тук.

— Моля, кажете името си и го произнесете буква по буква за протокола.

Евън го направи и гласът му потрепери веднъж, когато погледна съдията.

— Познавате ли Арло Уорд? — попита Лили.

— Да.

— Откъде?

— Той е моят полубрат.

— Знаете ли за какво се води този съдебен процес, господин Уорд?

— Да.

— Четохте ли за него? Или го видяхте по новините?

— Да, видях нещо в интернет. Има го навсякъде.

— И съзнавате, че убийствата на Уилям Пейдж, Майкъл Търнър и Ейприл Фалоус са станали на девети май?

— Да.

— Било е петък, нали?

— Предполагам.

— Вие работите като разносвач на поща в частна фирма, така ли е?

— Да.

— И работите вечер, нали?

— Да.

— Работите и в петък вечер.

— Да.

— Има ли някой, който ви е видял в онази нощ и може да свидетелства, че сте били на работа?

Евън се размърда неспокойно на стола.

— Не знам. Шефът ми може би.

— Ако сте били на работа, сте приключили към осем вечерта, така ли?

— Да.

— Какво правихте след работа в онази нощ?

— Не знам, вероятно съм гледал телевизия.

— Какво гледахте?

Той погледна съдебните заседатели.

— Не помня.

— Възразявам — обади се Кели. — Това е подвеждане на свидетеля.

— Почитаеми съдия, свидетелят отговаря уклончиво. Разрешете ми да се отнасям към него като с враждебен свидетел.

Евън отвори широко очи, като чу думата враждебен, и се втренчи в съдията.

— Разрешавам.

— Помните, че сте гледали телевизия в онази нощ, но не си спомняте какво сте гледали?

— Предполагам, че някакви предавания за природата.

— Някакви предавания за природата?

— Да, някакви предавания за природата.

— Дошли сте да живеете в Лас Вегас преди шест години, така ли?

— Да.

— Но сте напуснали дома си в Северна Дакота две години преди това, нали?

— Около две години, да.

— И къде отидохте?

— В Орегон. Нагоре по Западното крайбрежие.

— Работили сте във фирма, базирана на Мидуей7, така ли е?

— Да.

— В коя фирма работехте?

— Нарича се „Строителство Хърбърт“ и както казахте, се намира в малко селище на Мидуей.

— Нарича се „Строителство“, но се занимава с много повече неща, нали?

— Предполагам.

— Били са предимно фирма за сечене и извозване на дървени трупи, нали?

— Да, сечахме дървета.

— Какво работехте във фирмата?

— Бях секач.

— Всъщност сте били нещо, което се нарича „маймунска четка“8, така ли е?

Евън преглътна и погледна Арло, който беше забил поглед в масата. Вече не рисуваше.

— Да.

— Какво е „маймунска четка“?

— Така наричаха по-новите работници.

— Но това не е съвсем вярно, нали? Така са наричали хората, които получават най-лошата работа на сечището, нали?

— Да, предполагам.

— И каква е най-лошата работа на сечището?

Евън се прокашля.

— Нарича се „косач“.

— И какво е това?

— Някой, който разчиства дървета с брадва, преди да дойдат момчетата с верижните триони. Ние разчистваме…

— Благодаря. Размахвали сте брадва две години, така ли?

— Възразявам — заяви Кели. — Това няма връзка. И обсъждахме този въпрос във вашата стая, почитаеми съдия.

— Връзката скоро ще бъде изяснена, уважаеми съдия — каза Лили.

— Ще го разреша — отвърна съдия Хамилтън.

— Отговорете на въпроса, господин Уорд — продължи Лили. — Размахвали сте брадва две години, нали?

— Това не е всичко, което правех.

— Да или не? Размахвали ли сте брадва две години като основно задължение във фирмата?

Евън отново погледна съдебните заседатели и избърса длан в джинсите си като човек, който е докоснал нещо гнусно и иска да се отърси от усещането.

— Да, предполагам.

— Това обаче не е единственото, което правят „маймунските четки“, нали? Какво се случва, когато има животни в района, който разчиствате?

Той пак погледна заседателите.

— Трябва да се отървем от тях.

— Убивате ги, нали? Елени, лосове, глигани, каквото намерите. Така ли е?

— Да.

— Като „маймунска четка“, вие сте носели голям нож, нали?

Евън повдигна рамене.

— Да, всички носехме.

— И ножът беше, за да наръгвате животните, ако са били простреляни и не са били мъртви, така ли?

— Да.

— Как ги убивахте?

— Как?

Лили кимна.

— По какъв начин ги убивахте, след като са простреляни и безпомощни на земята?

— Възразявам! Почитаеми съдия, вече обсъдихме този въпрос и съдът постанови…

— Съдът постанови, че ще бъдат направени допълнителни проучвания. На защитата трябва да се разреши да разпита всички свидетели, които може да имат оневиняващи показания или знания за психичното състояние на обвиняемия.

— Ще разреша в рамките на разумното, госпожице Ричи, но предишното ми решение по този въпрос остава в сила.

— Благодаря, уважаеми съдия. Господин Уорд, моля, отговорете. Как убивахте животните?

Той преглътна.

— Или ги изкормвахме, или им прерязвахме гърлата.

— Под „изкормване“ имате предвид, че сте забивали ножа в корема на животното и после сте го разрязвали. Изваждали сте вътрешностите им.

— Да.

— А под „прерязване на гърлото“ имате предвид, че сте прокарвали ножа през гърлото, за да срежете главни артерии и кръвта на животното да изтече, така ли?

— Да.

Лили сложи ръце зад гърба си и се втренчи право в зениците му.

— И вие сте били „маймунска четка“ заедно с един друг господин на име Том Нейпълс, нали?

Евън скръсти огромните си ръце на гърдите.

— Да.

— И един ден вие с господин Нейпълс сте се скарали.

— Беше само… Да.

— Кавгата се е превърнала във физически сблъсък?

Евън се поколеба.

— Да.

— И вие сте ударили господин Нейпълс с оръжие, така ли?

Той прокара език по вътрешната страна на бузата си.

— Да.

— Парче дърво, така ли?

Евън не отговори веднага.

— Беше при самозащита.

— Да ударите някого с цепеница или с бейзболна бухалка, не е много различно, нали?

— Възразявам!

— Какво? — стъписа се Евън. — Хей, почакайте…

— Оттеглям въпроса си — каза Лили, преди съдията да успее да се произнесе. — В момента сте освободен условно, нали?

Евън погледна съдията, но видя, че той няма да му помогне.

— Да.

— Били сте осъден за насилствено престъпление. Обир.

— Възразявам — каза Кели и стана. — Нищо от това няма връзка с делото и господин Евън Уорд дори не би трябвало да е на свидетелската скамейка.

— Той е тук, защото има информация за психичното състояние на обвиняемия, почитаеми съдия.

— Не е така, господин съдия — възрази Кели. — Те се опитват да обвинят някой друг в явно противоречие с решението на съда.

— Още веднъж, уважаеми съдия, ако на защитата не бъде разрешено да разпита свидетели, които може да имат преки знания по най-важния въпрос, който разискваме, какъв е смисълът изобщо да има съдебен процес?

— Ако случаят е такъв — каза Кели и хвърли бърз поглед на Лили, — тогава защитата трябваше да изчака, докато обвинението призове господин Уорд, и те да го подложат на кръстосан разпит. Те атакуват собствения си свидетел.

Това беше вярно и всички в съдебната зала го знаеха. Но ако бяха казали на Евън, че го водят в съда, за да го обвинят за убийствата, той никога нямаше да дойде.

Хамилтън се замисли. Той явно не искаше да противоречи на предишното си решение, че трябва да пледират невменяемост, но сигурно съзнаваше, че да не разреши на защитата да разпита обстойно свидетел, който може да има преки знания по случая, щеше да бъде автоматично основание за обжалване.

— Ще го разреша засега, госпожице Уайтулф, и може да прегледаме показанията на по-късна дата и на съдебните заседатели може да бъдат дадени коригиращи инструкции, ако е необходимо. Възражението се отхвърля.

Евън Уорд се прокашля, когато Лили го погледна и продължи:

— Бяхте осъден за обир, така ли?

— Взех само пари от касата. Никой не пострада.

— В повечето обири се използва пистолет, нали?

— Не знам.

— Но вие не сте използвали пистолет, нали? — попита Лили, без да обръща внимание на отговора му, за да може да каже на съдебните заседатели онова, което искаше да каже. — Какво използвахте?

Евън преглътна. Лили забеляза потта на челото му.

— Само малък нож.

— С петнайсетсантиметрово острие, нали?

— Да.

— И сте казали на касиерката: „Отвори касата или ще ти прережа гърлото!“.

— Възразявам. Това е цитиране на свидетелство, чуто от някой друг.

— Не го представям като реален факт, почитаеми съдия, че наистина е щял да пререже гърлото ѝ, а само, че го е казал. Не е цитиране на свидетелство, чуто от някой друг.

— Отхвърлям възражението.

— Това ли сте казали, господин Уорд? „Отвори касата или ще ти прережа гърлото!“

Евън не отговори.

— Ще помоля съдът да инструктира свидетеля да отговори.

— Господин Уорд, моля, отговорете на въпроса на адвоката — каза Хамилтън.

Евън си пое дълбоко дъх. Изненадата и раздразнението му се превръщаха в гняв, когато осъзна какво става.

— Не съм убил онези хора.

— Не съм казала, че сте ги убили.

— Да, но аз знам какво правите.

— Добре, нека забравим за това за малко и да се върнем на първоначалния ми въпрос, на който вие отбягвате да отговорите, господин Уорд. Казахте ли на касиерката, че ще прережете гърлото ѝ, ако не отвори касата?

Евън отново се размърда неспокойно на мястото си и отговори:

— Казах, но нямаше да го направя. Само се нуждаех от парите, защото бях закъсал.

— Знаете ли, че гърлото на едната жертва в този случай е прерязано? Прерязано от ухо до ухо, така че е била почти обезглавена.

Евън не отговори.

Лили сложи ръце на катедрата и гневно повиши тон. Трябваше да го разтърси и да изтръгне от него реакция, която съдебните заседатели щяха да помнят дълго, след като той напусне свидетелското място.

— Господин Уорд, вие не харесвате брат си, нали?

— Не бих казал.

— Не бихте казали, че не харесвате брат си? Наистина ли? Тогава не сте казали на Лийна Уорд, съпругата на Арло, когато сте се запознали, че тя трябва да го напусне, защото той е, цитирам, „скапан загубеняк“?

— Може и да съм казал нещо такова, не помня.

— Последният път, когато видяхте Арло, беше в апартамента ви, нали?

— Предполагам.

— Той е дошъл в апартамента ви, за да ви каже, че ще се жени.

— Да.

— И вие сте отворили вратата и сте го видели.

Евън повдигна рамене.

— Да.

— И сте му казали да се маха.

— Не си спомням.

— След като сте му казали да се маха — продължи Лили, без да обърне внимание на отговора му, — вие сте станали агресивен с него.

— Не.

— Не сте го сграбчили и блъснали на земята?

— Не.

— Не сте се нахвърлили върху него и не сте го ударили не веднъж, не два пъти, а три пъти в лицето?

— Не.

— Тогава ако Лийна Уорд е седяла в колата и е гледала как се случва всичко това, и дойде тук и даде показания какво е видяла, тя ще излъже, така ли?

Евън пак повдигна рамене.

— Не мога да кажа нищо по този въпрос… Но не съм го удрял.

— В историята на предишните ви осъждания имате едно от Северна Дакота за нападение, нали?

Той въздъхна продължително.

— Да.

— Било е срещу Арло, когато двамата все още сте живеели с родителите си?

— Да.

— Имам тук полицейския доклад за случая, господин Уорд. Необходимо ли е да го прочета, за да опресните паметта си за случилото се в онзи ден?

Евън ѝ хвърли кръвнишки поглед, който говореше, че в секундата, в която излязат от съдебната зала, ще избухне. Лили издържа на погледа му, без да мигне.

— Не, не е необходимо да го чета.

— Ударили сте Арло в онзи ден, нали?

— Да, мисля, че го ударих — тихо каза Евън. Тонът на гласа му омекна, когато осъзна, че може да има сериозни неприятности.

— Ударихте го с нещо, нали?

— Предполагам.

— С бейзболна бухалка, нали? Ударили сте брат си с бейзболна бухалка толкова силно, че родителите ви са извикали линейка.

— Възразявам! — извика Джеймс.

— Отхвърля се — рече съдията.

Евън преглътна.

— Да, но беше при самозащита. Бях на деветнайсет, хлапак.

— Арло не беше въоръжен, нали?

Евън поклати глава и отмести поглед встрани, сякаш не можеше да повярва на ушите си.

— Не беше.

— Според полицейския доклад той е паднал на земята и се е разплакал след първия удар, нали така?

Евън не отговори и Лили вдигна книжата.

— Пише го тук, в полицейския доклад, ако трябва да го прочетете.

Той прехапа устни толкова силно, че можеше да ги разкървави, и после ги отпусна.

— Да, Арло беше на земята.

— И какво направихте тогава?

Евън си пое дълбоко дъх, погледна съдебните заседатели и после прикова очи в пода, сякаш осъзна последиците от думите си.

— Ударих го с бухалката, докато той беше на земята.

— Ударили сте го по главата, нали?

— Да.

— Това е нещо обичайно за вас, нали? Да заплашвате хора, че ще прережете гърлата им или ще им разбиете главите?

— Възразявам! — извикаха в един глас двамата прокурори.

— Оттеглям въпроса си — каза Лили, без да отмества очи от Евън. — Знаете къде е каньонът Койот, нали, господин Уорд? И моля ви, не лъжете, защото надзорникът ви вече потвърди, че сте ходили там.

— Да, знам къде е.

— Били ли сте на къмпинг там?

— Ходя на риболов на муха, а там има хубави места.

— Всъщност вашият надзорник каза, че ходите там доста често, така ли е?

— Както казах, това е най-доброто място за риболов на муха в щата.

Лили заобиколи катедрата, но не се приближи до свидетелската скамейка, както направи Дилън.

— Били сте там на девети май, нали?

— Не, не бях.

— Вие сте убили онези хора.

— Не, по дяволите, не съм ги убил!

— Възразявам! — извикаха едновременно Кели и Джеймс и скочиха на крака.

— Най-после сте изпълнили заплахата си да разбивате глави и да прерязвате гърла. Но после сте се паникьосали, обадили сте се на тежко болния си брат да дойде и…

— Възразявам! — изкрещя Кели.

— … и да поеме вината. Обзалагам се, че много ви е харесало, че той е бил готов да го направи. Мисълта, че Арло ще бъде екзекутиран за престъпление, което сте извършили вие, сигурно ви е направила щастлив, нали?

Арло стана.

— Аз го направих. Аз ги убих, госпожице Ричи. Не казвайте, че не съм аз.

Наложи се Дилън да го сграбчи и да го принуди да седне.

— Госпожице Ричи — каза съдията с тон, който означаваше „лайната се разхвърчаха“. — В стаята ми. Веднага!

— Имах пълното право да го обвиня — заяви Лили, когато влязоха в стаята на съдията.

Хамилтън затвори вратата и отиде до бюрото си. Седна и отпи глътка от нещо, което приличаше на студено кафе, от голяма чаша с надпис „№1 татко“.

— Това не беше разпит, а клопка — каза Кели. — Убедили са този човек да дойде в съда, за да подкрепи брат си, а после му забиха нож в гърба.

— Напълно в правата ни е да обвиним когото искаме за тези престъпления, стига да е в рамките на разумното — рече Дилън.

— Мислите ли, че това беше в рамките на разумното?

— Почитаеми съдия — каза Лили с помирителен тон, — господин Евън Уорд ходи на къмпинг близо до мястото на убийствата, има история на насилие, включваща ножове и бейзболни бухалки, и в момента е освободен условно, защото е заплашил да убие касиерка по същия начин, по който е била убита една от жертвите. Ако полицията си беше свършила работата както трябва, той вече щеше да е заподозрян.

— Самият обвиняем заяви, че брат му няма нищо общо с убийствата. Няма абсолютно никакво доказателство, че Евън Уорд е бил дори близо до каньона Койот. Всичко това беше направено недобросъвестно. Искам показанията да бъдат заличени и съдебните заседатели да бъдат инструктирани да не ги взимат под внимание.

Съдия Хамилтън въздъхна и повдигна вежди към Дилън, търсейки отговора му.

— Още веднъж, господин съдия, ще помоля прокурора да ми посочи поне един законодателен акт или доказателствено правило, което казва, че не може да разпитваме друг заподозрян за това престъпление.

Хамилтън поклати глава, погледна Кели и каза:

— Господин Астър е прав. Онова, което направи защитата, не противоречи нито на закона, нито на етичните правила на Адвокатската колегия. — Той отново погледна Дилън и Лили. — Но е коварно и граничи с неморално.

Никой не каза нищо. Съдията стана и рече:

— Нека се върнем в залата и да освободим съдебните заседатели за днес. Мисля, че всички сме уморени и почивката ще ни се отрази добре.

На другия ден първият призован свидетел беше помощникът на окръжния криминалист. Той нямаше какво толкова да добави и Дилън реши, че е доведен в съда като демонстрация на сила, която да убеди съдебните заседатели, че прокурорите са вложили всеки възможен ресурс в разследването на случая.

Когато съдът приключи работата си за деня, Дилън излезе на стъпалата пред съдебната палата пред камерите. Лили застана до него. Изчакаха, докато всички камери се насочиха към тях и от всеки ъгъл наизскочиха репортери.

— Господин Астър, наистина ли мислите, че братът на Арло Уорд е извършил убийствата? — попита единият.

— Убийствата са просто въпрос на това кой най-вероятно е убил жертвите. Арло Уорд е психично тежко болен човек, накуцва и това не му позволява да бяга, никога не е бил арестуван за нищо. Евън Уорд е осъждан престъпник с дълга история на насилие, включително срещу брат му, когото силно мрази. Той обича да ходи на къмпинг на мястото, където са били убити жертвите, харесва бухалки и ножове и знае как да ги използва, и е злобен и раздразнителен. Не знам защо Евън Уорд е избрал жертвите. Може би е искал само да ги обере, както е искал да обере денонощен магазин, което е довело до последния му арест. Или може би е насъбрал толкова много ярост в себе си, че ги е убил само защото са били там, но така или иначе, това е Бръсначът на Окам9 — най-простото обяснение винаги е най-доброто. А най-простото обяснение тук е, че Евън Уорд е убил онези хора и после е повикал психично болния си брат, за да поеме вината. А сега, ако ме извините, трябва да отида някъде.

Дилън и Лили забързаха през тълпата репортери, които тръгнаха след тях, докато от съдебната палата не излязоха Кели и Джеймс. Репортерите се обърнаха и се насочиха към тях и Дилън и Лили успяха да прекосят улицата и да стигнат до джипа ѝ, без да говорят с никой друг.

Потеглиха и Лили каза:

— Това беше добро попадение. Посещенията на близките са довечера и те ще разкажат на съдебните заседатели всичко, което са чули да казваш по новините.

— Ще видим. Необходим ни е само един заседател, Лил. Само един, за да не стигнат до единодушно решение. Това ще убеди хората, че този случай не е толкова ясен, колкото изглежда, и следващото съдебно жури, квалифицирано за смъртно наказание или не, ще бъде по-благосклонно към нас.

— Да, но и няма да можем да направим това, което направихме днес. Евън ще бъде по-подготвен. Днешният успех може да бъде и единственият ни успех.

Отбиха се в закусвалня, която сервира обилни селски закуски през целия ден и си поръчаха палачинки, яйца, пържени картофки и портокалов сок. Докато чакаха храната, Дилън прегледа последния доклад, който му изпрати по имейла Броуди.

— Как изглежда? — попита Лили.

— Броуди все още не може да намери служителя на бензиностанцията, с когото са говорили жертвите, преди да потеглят към каньона. Полицията вече го смята за изчезнало лице.

— Не се ли е появил по някое време?

Дилън поклати глава.

— Не е ходил на работа от деня след убийствата. Не отговаря на телефона и електронната поща, нищо не липсва от апартамента му, не се е свързвал със семейството и приятелите си. Просто се е изпарил. — Дилън замислено потупа дланта си с телефона. — Упътил е жертвите, значи очевидно познава района. Проследил ги е, убил ги е и после Арло случайно попада на местопрестъплението, след като те вече са мъртви. — Той остави телефона. — Трябва отново да призовем Ханк Филипс на свидетелската скамейка. На съдебните заседатели много ще им хареса.

Лили повдигна рамене и се вгледа в чашата с портокаловия сок.

— Може би. Не знам. Движим се в кръг със сложни теории, когато най-очевидният отговор е пред очите ни.

— Кой очевиден отговор? Че Арло ги е убил? Наистина ли го вярваш?

— Това е най-логично.

Дилън бавно завъртя телефона си върху масата.

— Аз не го вярвам.

Лили отпи глътка сок.

— Дилън, има три човешки потребности, които всички ние се опитваме да удовлетворим. Потребността от близост, сигурност и чувство за принадлежност. Ако не ги удовлетворим по нормален начин, ще намерим други начини. Начини, които са варварски, но може да изглеждат съвършено разумни за човека, който ги използва. Арло не е могъл да удовлетвори всичките тези потребности през целия си живот. Убийствата и славата, която идва с тях, може би е неговият начин да ги удовлетвори.

Дилън сложи ръце на масата и се наведе напред.

— Забравяш една потребност.

— Коя?

— Потребността от безсмъртие. Никой не иска животът да е такъв — да се превърнем в купчина прах и нищо да няма значение. Ние искаме да вярваме, че може да бъдем безсмъртни. Ами ако поемането на вината за убийствата е начинът на Арло да постигне безсмъртие? Хората вечно ще разнищват и анализират онова, което Арло твърди, че е направил, и той го знае. Това му дава мотив да поеме вината.

Лили разгъна на коленете си кърпата за хранене, когато им сервираха храната.

— Така говори методистът в теб.

Дилън се засмя.

— Това не го прави по-малко вярно.

— Наистина ли мислиш, че Арло не го е направил?

Той кимна и разбута храната в чинията си, без да яде.

— Да… така мисля.

Кели Уайтулф седеше на стола зад бюрото в кабинета си, а съдебните заседатели в сянка се настаниха на дивана. Джеймс Холдън се беше подпрял на стената и мълчеше, оставяйки заседателите в сянка да говорят. Неща като „Бях убеден, но сега не знам“ и „Братът изглеждаше много по-буен и склонен към насилие. Приличаше на убиец“ се повтаряха отново и отново по различни начини. Кели прие коментарите безучастно и накрая каза:

— Работата на съдебните заседатели е да осъдят някого, защото е убиец, а не защото прилича на убиец.

Когато те си тръгнаха, Кели запали ароматизирана цигара и се загледа през прозореца на кабинета към сградите на отсрещната страна на улицата. Помнеше, когато там се виждаха само открити поля и как вятърът поклаща високите треви и бурените. Сега нищо не помръдваше. Имаше само метал, тухли и тишина. Приличаше повече на гробище, отколкото на нещо друго.

Джеймс седна срещу нея и разкопча сакото на костюма. Двамата мълчаха известно време.

Кели поклати глава, все още гледайки през прозореца.

— Защо? — каза тя по-скоро на себе си, отколкото на Джеймс. — Беше толкова ясно, че е номер да насочат вниманието на съдебните заседатели към брата, когато всички доказателства сочат към Арло. Защо това да има ефект?

— Защото Астър не греши напълно, Кели. Ченгетата са хванали своя човек и това е всичко. Не са били необходими други заподозрени. Братът има история на насилие и нима случайно е ловил риба и е бил на палатка там, където са убити жертвите? Това е повече от случайно.

— Арло е открил мястото благодарение на Евън. Проследил го е до Орегон и после до тук и се обзалагам, че го е проследил и до каньона и така го е открил. Той иска да бъде негов брат.

— Може би. Или пък Евън ги е убил и после е осъзнал, че може да убеди брат си да поеме вината.

Кели завъртя очи.

— И ти ли, Джеймс? Сега това малко лайно убиец е светец, защото прави всичко заради семейството си?

— Не, не казвам това. Мисля, че той може да го е направил. Но говорим за основателно съмнение. Няма значение дали съдебните заседатели мислят, че го е направил той, ако нямат чувството, че ние сме го доказали.

Джеймс извади телефона си и прочете съобщението, което току-що получи.

— Арло изглежда като хористче, а брат му прилича на член на „Ангелите на Ада“. Не подценявай въздействието на външния вид — добави той.

Кели въздъхна. Това беше вярно. Външният вид имаше голямо значение за съдебните заседатели, защото повечето хора погрешно си мислеха, че могат да преценят човека само по външността. Това обаче беше заблуда. Външният вид обикновено беше пълна противоположност на онова, което се крие отвътре.

Изведнъж ѝ хрумна идея, от която стомахът ѝ трепна от вълнение. Тя погледна усмихнато Джеймс, който попита:

— Какво?

Кели угаси цигарата си.

— Те имат заподозрян, когото могат да посочат с пръст, но ние може би имаме свидетел, който може да обърне пръста.

— Кой?

— Съпругата на Арло.

На Дилън не му се прибираше у дома след вечерята с Лили, затова отиде в Лас Вегас Стрип и се разходи. Лек ветрец разнасяше боклуци по улиците.

Когато най-после се върна вкъщи, на дивана, по пода и по масичката за кафе бяха разпръснати пакети чипс и празни кутийки от газирани напитки. Марки беше заспала сред тях.

Дилън събу обувките си и внимателно я вдигна на ръце. Занесе я в леглото ѝ и включи вентилатора на тавана в стаята, защото температурата беше трийсет и два градуса.

Когато се върна в дневната и се залови да разтребва, той чу гласа на майка си от кухнята.

— Тя се умори да те чака.

Дилън я погледна, докато събираше парченца картофен чипс от пода.

— Не трябва да ѝ позволяваш да го прави. Утре ще е уморена на училище.

— Или пък ти може да се опиташ да се прибираш малко по-рано и да прекарваш време с нея.

Той се изправи.

— По дяволите, как да го правя, мамо?

— Не знам. Тя е малката ти сестра и боготвори земята, по която стъпваш. Трябва да чуеш как говори за теб на приятелите си… Все едно си се спуснал върху облак от небето. Но от седмици не е прекарвала време с теб.

— Опитвам се — каза Дилън по-високо, отколкото възнамеряваше. — Опитвам се да правя всяко проклето нещо, което трябва да правя, и пак да запазя разсъдъка си, мамо. Разбра ли? Опитвам се!

— Винаги ще имаш работа, Дилън. Но имаш само този един период, когато Марки все още е дете. Когато тя порасне и напусне този дом, ще я виждаш само в Деня на благодарността и на Коледа. Трябва да си помислиш кое е важното в живота ти и кое не е.

Дилън беше на път да ѝ каже какво смята да направи за тях. Да се преместят в гъсто населен, огромен град — място, където не можеше да си представи да живее — докато работи за бездушна адвокатска кантора, която ще го отрупа с пари и подаръци и така да ги издържа по-добре. Но неизвестно защо, не го спомена. Може би защото знаеше какво ще каже майка му.

Тя се обърна, за да тръгне към спалнята си, а после се спря.

— Имаме само толкова време, синко. И когато веднъж отмине, никога няма да си го върнем. Нито една секунда…

Съдебният лекар на окръг Джаксън, доктор Фредерик Коен, беше жилав и енергичен човек на шейсетина години, който ходеше в съда с костюм, най-малко два размера по-голям. Джеймс Холдън проведе прекия разпит и доктор Коен отговаряше възможно най-кратко. Лили и Мадлин си водеха записки, а Дилън забеляза, че Арло не рисува. Беше се втренчил в масата и потъркваше пръсти.

— Какво има? — прошепна Дилън.

— Искам да направиш нещо за мен. Скоро.

— Нека поговорим за това после.

Арло кимна, но не откъсна очи от масата.

Джеймс приключи с прекия разпит и Дилън се приближи до свидетеля. Съдебният лекар отпи глътка вода, Дилън го изчака и после започна.

— Доктор Коен, моля ви, бихте ли описали в общи линии протоколите, към които се придържате по време на аутопсия? Хронологията на стъпките, които предприемате.

Коен остави чашата на дървената преграда пред него.

— В общи линии, аутопсията започва с преглед, при който оглеждаме външността на трупа и нараняванията, и отбелязваме всичко отличително като татуировки, белези и така нататък. След това пристъпваме към вътрешния преглед, при който търсим наранявания и заболявания и преглеждаме органите.

— В доклада си вие сте дали описание на жертвите в този случай, нали?

— Точно така.

— И сте описали Майкъл Търнър като „мускулест, добре развит, висок мъж от бялата раса“, така ли е?

— Да, точно така.

— Значи той не е бил инвалид или физически недъгав?

— Не, не беше.

— Бил е мускулест и вероятно силен.

— Възразявам. Това са догадки — обади се Кели.

— Мисля, че един лекар може да ни даде мнение дали някой е силен въз основа на мускулатурата му, почитаеми съдия.

— Възражението се отхвърля.

— Е, докторе, мускулест и силен, нали?

— Да, той беше доста мускулест, затова предполагам, че е бил и доста силен.

— Написали сте, че травмата от удара с тъп предмет всъщност не е била причината за смъртта, така ли е?

— Да, точно така. Мисля, че той е изпаднал в безсъзнание от травмата от удара с тъп предмет. След това извършителят е осакатил жертвата и по време на осакатяването жертвата е умряла от кръвозагуба.

— Осакатена с какво?

— По всяка вероятност с голям ловджийски нож.

— В докладите си не сте споменали нещо. Не сте написали „прободна рана“, така ли е?

— Не, не съм написал.

— Защо?

— По дефиниция прободната рана е нещо по-дълбоко, отколкото широко, а аз не мисля, че жертвите имаха прободни рани. Имаше следи, че за разчленяването им са били използвани движения, подобни на работа с трион.

— В доклада си пишете, че нараняванията са съвместими с голям нож. Какво означава за вас думата съвместими, когато я употребявате в този контекст?

— Означава, че нараняванията на жертвата може да са причинени от въпросното оръжие.

Дилън пристъпи няколко крачки към свидетелската скамейка.

— Но в случая има и други вероятности за оръжието на убийството освен ловджийски нож, нали?

— Проблемът с раните от нож е, че не е като да се опиташ да сравниш куршум с огнестрелна рана. Знам, че по телевизията показват патолози и криминалисти, които сравняват рани от нож с различни видове ножове, но в реалността не можем да сравним рана от нож или дълбок травматичен разрез с използваното оръжие. Трябва да определим дали една рана е съвместима или не с размерите на дадено оръжие.

— Тогава очевидно може да има много оръжия, които причиняват наранявания, които изглеждат сходни, така ли?

— Да.

— В такъв случай, когато казвате, че нараняването е съвместимо с дадено оръжие, вие имате предвид, че оръжието е едно от вероятните, които може да са причинили нараняването, така ли?

— Да, бих казал, че това е точно.

— И същата логика важи и за травмата от удар с тъп предмет, нали?

— Да.

— Тогава нараняванията на жертвите, в частност на Майкъл Търнър, може да са причинени не от бухалка, а от друго оръжие?

— Макар да мисля, че по всяка вероятност е била използвана бейзболна бухалка, да, възможно е да е било нещо друго.

— Например, голяма тъпа брадва?

— Малко вероятно, но не и невъзможно, предполагам.

— А голяма цепеница?

— Да, това със сигурност е възможно.

— Знаете, че братът на господин Арло Уорд веднъж е пребил някого с цепеница, нали?

— Възразявам!

— Оттеглям въпроса си. Какво е период на агония, докторе?

— Времето, преди да настъпи смъртта след нанасянето на фатално нараняване.

— Значи, когато някой е фатално ранен, ако умре шест минути по-късно, се казва, че периодът на агония е шест минути, така ли?

— Точно така.

— Колко дълъг е бил периодът на агония в случая на Майкъл Търнър?

— Трудно е да се определи точното време.

— Във вашия доклад вие дори не правите предположение, нали?

— Не.

— Повечето хора не умират веднага след фатални рани, нали?

— Не.

— Всъщност в съдебномедицинската литература има документирани случаи за хора, които са били наръгани с нож в сърцето и пак са бягали няколко пресечки.

— Да, има подобни случаи на този, който описахте.

— Има и документирани случаи на хора, на които е бил разбит челният лоб, но пак са успели да изпълнят задачи, като например шофиране до болница.

— Да, така е.

— Майкъл Търнър е изпаднал в безсъзнание от удар с тъп предмет и после е умрял от кръвозагуба, така ли?

— Да.

— И вие не знаете какъв е бил периодът на агония за Майкъл Търнър, след като е получил фаталните си рани?

— Не, не знам точното време.

— Колко бихте предположили?

— Възразявам. Това са догадки.

— Прокурорите са квалифицирали свидетеля като експерт, почитаеми съдия. Питам за експертното му мнение.

— Възражението се отхвърля.

— Колко предполагате, че е продължил периодът на агония, докторе? — настоя Дилън.

— Ако трябва да гадая, въз основа на първия удар по фронталния кортекс от легнало положение на земята, тъй като е бил хванат в капан за мечки, и фактът, че това е бил единственият удар по главата преди раните в гърлото му, бих казал, че той вероятно е живял две-три минути.

— Имал е масивно нараняване на дясната ръка, нали така?

— Да.

— Всъщност ръката му е бил разсечена почти на две.

— Да.

— Преди настъпването на смъртта ли?

— Да.

— Имаше ли наранявания по другите крайници? Охлузвания и порезни рани?

— Да.

— И те са били съвместими с наранявания при самоотбрана, нали? И под „съвместими“ използвам вашата дефиниция в рамките на диапазона на приемливи вероятности.

— Да, мисля, че са съвместими с рани при самоотбрана срещу остро оръжие, по всяка вероятност същият нож, използван за осакатяването на труповете.

— Но не можете да сте сигурен, че е било нож, нали? Наранявания, съвместими с нож, но също и с множество други оръжия, нали?

— Точно така. Не мога да бъда сигурен с медицинска сигурност, че е бил използван нож, не.

— И по време на периода на агония експертното ви мнение е, че Майкъл Търнър се е борил — доколкото е можел — с убиеца си две-три минути?

— Възможно е, да.

— И през това време Холи Фалоус е избягала?

— Не бих могъл да знам. Знам само онова, което прочетох в полицейските доклади.

— Прочели сте, че тя е избягала?

— Да.

— И така, те излизат от бунгалото, Холи побягва, а Майкъл се бие с убиеца две-три минути, докато Холи бяга. Съзнавате, че моят клиент има нараняване в крака, което го принуждава да куца, и не е възможно да я е настигнал, ако се е бил с Майкъл три минути, нали?

— Възразявам — каза Кели и стана. — Моля, това да бъде заличено от протокола.

— Оттеглям въпроса си — рече Дилън. — Благодаря ви, докторе. Нямам повече въпроси.

До петък всички лаборанти, криминалистът, съдебният лекар и помощникът му приключиха с показанията си. Единственият въпрос за отбелязване беше, че се оказа невъзможно миглите, намерени върху Ейприл Фалоус, да бъдат сравнени с тези на Арло. Миглите дори може би нямаха нищо общо с престъплението.

Съдия Хамилтън закри съдебното заседание в три часа, за да даде на съдебните заседатели по-дълга почивка, предимно защото детайлите на научните показания можеха да изморят всички и да отслабят вниманието им.

Арло погледна Дилън и попита:

— Може ли да дойдеш в затвора и да поговорим? Все още искам да направиш нещо за мен.

Дилън събра книжата и папките си.

— Ще дойда веднага щом мога.

— Трябва да отида на друго съдебно дело — каза Мадлин. — Искаш ли да свърша някаква работа през уикенда?

— Имаш следователи, нали?

— Да, Щатът ни отпуска средства за един по всяко дело.

— Кажи на следователя си да се фокусира върху намирането на служителя на бензиностанцията. Може би ще е добре двама души да се заловят с това и да проверят дали ще излезе нещо.

— Дадено. — Тя погледна Арло. — Ще се видим в понеделник, Арло.

— Довиждане, госпожице Измера.

След като съдебният пристав отведе Арло, Лили седна на ръба на масата и каза:

— И аз искам услуга.

— Какво става?

— Сватбата на брат ми е в неделя. Знам, че питам в последната минута, но Антъни не може да дойде и… не искам да ходя сама. Семейството ми не е точно… ами, знаеш, аз съм черната овца, затова понякога ми е по-лесно, ако съм с някого.

Дилън съзря тъга в очите ѝ. Не беше свикнал да я вижда така. Хладината, която забеляза в нея, откакто Лили за пръв път спомена за сватбата, не беше преминала.

— Да, разбира се, че ще дойда, Лил.

Полетът до Топика продължи няколко часа. Пристигнаха и Лили нае кола, а Дилън се обади на Марки, защото тя беше настояла да ѝ звънне веднага щом самолетът кацне.

Докато пътуваха с колата, той гледаше равнинния пейзаж и се питаше дали гледката към дивата пустош може да оказва неблагоприятен ефект върху хората. Поне за себе си знаеше, че се нуждае от пустини и планини, и се надяваше, че близо до Лос Анджелис има такива, които често да посещава.

— Наистина съм ти благодарна, че дойде — каза Лили.

Дилън я погледна.

— Надявах се да ми кажеш какво става. Потисната си от един месец и не искаш да ми кажеш защо.

Тя поклати глава.

— Същата стара семейна драма. Нищо ново.

Дилън знаеше, че Лили е израснала във ферма, но нямаше представа колко далеч назад в миналия век е останала семейната ѝ ферма. Червен хамбар, обширни зелени пасища, пълни с крави и кокошки, припкащи навсякъде абсолютно свободно.

Родителите ѝ вече ги чакаха отвън и баща ѝ, Рей, прегърна Лили и дълго я държа в обятията си. Рей стисна ръката на Дилън толкова силно, че пръстите го заболяха, и Дилън се запита дали го направи нарочно, или просто мислеше, че така трябва да се ръкуват мъжете.

След екстравагантна вечеря, допълнена с домашно приготвена бира, седнаха на верандата и Рей запали лула. Слънцето се скриваше зад хоризонта и от тъмното небе започнаха да надничат звезди. Лили седна до баща си на люлеещ се стол.

— Видях и двама ви по новините — каза той. — Изглеждахте добре. Оттогава всички говорят за вас.

Лили се подсмихна и отвърна:

— Не се съмнявам. Хубаво ли говорят или лошо?

— Смесено.

Тя облегна глава на рамото на баща си и Дилън видя, че това я успокои. Тревогите ѝ се разсеяха и лицето ѝ се отпусна в щастлива усмивка. Кучето ѝ, порода немска овчарка, хукна в заграждението за добитъка, лаейки по кравите, които отвърнаха с мучене и взеха да се местят към отсрещната страна.

Родителите ѝ си легнаха рано и Дилън и Лили останаха на верандата и пиха бира. Нощното небе напомняше на огромно черно одеяло над земята, инкрустирано с искрящи скъпоценни камъни. Тук нямаше светлинно замърсяване, тъй като най-близкият голям град се намираше на сто и десет километра.

— Понякога се изумявам колко свободно се чувствам тук — каза Лили. — Раждаме се с националност, религия и култура, а после прекарваме живота си, бунтувайки се срещу тях. Винаги когато си идвам у дома, осъзнавам, че не е лошо понякога да се връщаме към корените си.

— Говори за себе си — рече Дилън и отпи глътка бира. — Аз съм роден да бъда въглекопач.

Тя се засмя.

— Сериозно ли говориш?

— Израснах в миньорски град. Девет от всеки десет от завършилите нашата гимназия ставаха въглекопачи… Какво? Защо се смееш?

— Представям си те в дълбините на въглищна мина. Ти не можеш дори да се ръкуваш с някого, без да се облееш в дезинфектант след това.

— Жено, аз съм страховито мъжествен. Бих изкопал всичките онези проклети въглища, или както там се добиват въглищата. Все едно, няма значение… Въглищната мина се срути и градът се разори, половината град се изсели, включително ние, а другите вероятно са останали там и са пропилели живота си. — Дилън допи бирата и облегна глава на люлеещия се стол. — Не мога да си представя нищо по-лошо. Само да седиш и да чакаш да умреш без никакви планове за нищо.

— Затова ли заминаваш да грабнеш тлъстата заплата? Страхуваш се да не се сбъдне съдбата ти да останеш посредствен?

Дилън повдигна рамене.

— Не знам. Може би. — Той въздъхна. — Ще загубим това дело, нали, Лил?

— Нека първо да видим как ще се представи Холи Фалоус. И все още не сме обсъдили дали да изправим Арло на свидетелската скамейка.

— Аз предлагам да не го правим. Той ще застане там и ще заяви, че е напълно нормален и че му е доставило удоволствие да убие онези хора. Каква е ползата?

— Арло може да настоява и ние трябва да му позволим.

— Да — отвърна Дилън, поглеждайки луната. — Знам. — Той погледна дали има още бира, но не намери. — Онази нощ сънувах кошмар.

— Беше покрит с въглищен прах и размахваше кирка?

— Не — отговори Дилън и се вгледа в звездите. — Седях в зоната за зрители в камерата за умъртвяване на затвора. Завързваха Арло за стола. Някога имах куче, което трябваше да бъде умъртвено. Помня как му сложиха инжекцията. Всеки мускул в тялото му веднага се отпусна, изскимтя за последен път и умря. В съня ми Арло направи същото. Едно тихо скимтене и после нищо.

— Еха!

Той кимна.

— Да, знам. Кошмарът ме събуди в два сутринта и после не можах да заспя.

— Това е само сън, Дилън, не означава, че ще се случи. Дори да го осъдят, обжалванията може да продължат повече от десет години. Няма да се наложи да присъстваш на екзекуцията.

Дилън дълго гледа небето и после каза:

— Напротив, ще присъствам. И никога няма да си го простя.

Чарлс, братът на Лили, беше решил сватбата му да се състои във фермата. На откритото пространство с тлъста зелена трева имаше платформа за младоженците. Пред сцената за оркестъра бяха наредени в редици сто бели стола. Лили представи на Дилън привлекателната си братовчедка Септембър10 — „Защото това е месецът, през който съм родена“ — гордо каза братовчедката, която вече беше пияна в два следобед. Септембър прегърна Дилън и го целуна по бузата, вместо само да му стисне ръката.

— Много си сладък — усмихна се тя.

— Септембър, престани да се хвърляш на деловия ми партньор — изкомандва я Лили.

— Не виждам пръстен на ръката му…

Официалната церемония беше кратка. Чарли беше едър мъж, тежеше най-малко сто и трийсет килограма, булката беше малко повече от четиресет и пет и всички жени изобилно клюкарстваха какво ще става в спалнята.

Дилън не можеше да седне до Лили, защото тя се настани при семейството си. Септембър помоли човека до нея да се премести, направи знак на Дилън да седне и уви ръка около лакътя му. Наведе се към него и започна да шепне в ухото му клюки за всички присъстващи.

— О, и той изневери на съпругата си със сестра ѝ. Можеш ли да повярваш? Сестра ѝ? Ако моят мъж направи такова нещо, бих отрязала кренвирша и бобчетата му. Ти не си от онези, които изневеряват, нали? Защото не бих станала гадже на женкар.

— Може би не трябва да споменаваш за рязане на кренвирш и бобчета на някой мъж, на когото искаш да станеш гадже.

Тя се засмя толкова гръмогласно, че чак изхърка.

Лили седеше с едно малко момче на коленете си, племенникът ѝ.

Когато я видя, Камдън хукна към нея с радостни викове.

Сестра ѝ стоеше със скръстени на гърдите ръце и по лицето ѝ беше изписано неодобрение. Лили се държеше страхотно с децата и Дилън се зачуди какво ли е направила, за да си спечели такава очевидна враждебност от страна на сестра си.

Лили даде на Камдън подаръка, който му купи от Лас Вегас, комплект водни пистолети, и Дилън чу сестра ѝ:

— Казах никакви подаръци повече.

— Това са само водни пистолети — възрази Лили.

— Винаги е само нещо. Никакви подаръци повече, Лили.

Момчето изтича да си играе с другите деца, а Лили не го изпускаше от поглед.

След церемонията Дилън застана до оградата на заграждението за кравите и се загледа в гостите, които вдигаха наздравици. Лили обикаляше насам-натам, бъбреше с роднини и приятели, смееше се и споделяше спомени. Винаги когато имаше възможност, тя прегръщаше или целуваше Камдън. Накрая сестра ѝ грабна момчето и го бутна при другите хлапета, които играеха в хамбара.

Септембър дойде при Дилън още по-пияна и сложи глава на рамото му. Той си я представи как се разхожда с нож и търси какво да отреже, но реши да ѝ позволи да остане.

Тя въздъхна.

— Знаеш ли, никога не съм била в Лас Вегас. Трябва ми причина да отида там. Например някой, който иска да ми покаже града. Мислиш ли, че ти ще можеш да ми го покажеш?

— Да, предполагам. Наистина ли не си била в Лас Вегас? Всеки американец е ходил там най-малко веднъж.

— Не. Не съм напускала Канзас нито веднъж. Работя от четиринайсетгодишна, за да помагам на татко, и никога не съм имала време да пътувам. Как е в Лас Вегас? Изглежда забавно.

— Това е един начин да го опишеш. Първите дни си изумен колко много неща можеш да направиш и колко е забавно. След това обаче постепенно започваш да чувстваш нещо… странно. Все едно градът има външно лустро на забавления, нарисувано върху нещо по-тъмно, но отдолу. Затова живея извън града. Само работя в Лас Вегас.

— Еха! Много си специален, а? — усмихна се Септембър. — Не ми пука. Пак те харесвам.

Дилън видя Лили до една маса. Гледаше втренчено как си играят децата. Камдън държеше единия воден пистолет, който му подари, и гонеше с него другите хлапета.

— Може ли да те попитам нещо? Защо сестрата на Лили се държи така с нея?

— Как?

— Очевидно е, че не ѝ харесва, когато Лили говори с племенника си. Случило ли се е нещо?

Септембър се поколеба и после въздъхна продължително.

— Ще ти кажа нещо, но трябва да обещаеш да не казваш на никого. Трябва наистина да обещаеш, не само на думи.

Дилън я погледна. Закачливото ѝ изражение беше станало сериозно. Тя вече не се усмихваше.

— Добре, няма да кажа на никого.

— Защото ако нарушиш обещанието си…

— Излагам на риск кренвирша и бобчетата си, да, знам. Няма да кажа на никого, обещавам.

Септембър погледна към Лили и на лицето ѝ се изписа тъга. Беше толкова ясно изразена, че чак промени позата ѝ, сякаш се прегърби, както беше застанала до Дилън.

— Какво?

— Това не е племенникът ѝ, а синът ѝ.

Обратният полет беше насрочен за девет същата вечер и Дилън се сбогува със семейството на Лили. Тя прегърна баща си и майка си, очите на Рей се напълниха със сълзи, но той примига, за да не ги види никой. Лили прегърна Камдън и го държа в обятията си колкото можа по-дълго, преди сестра ѝ да ѝ каже, че трябва да тръгват. Септембър не искаше да се разделя с Дилън. Взе телефона му, записа в него номера си и го накара да обещае, че някой ден ще ѝ покаже Лас Вегас.

— Грижи се за Лили — каза Рей на Дилън. — Тя е корава, но и мека като памук, и не иска помощ, когато ѝ е необходима.

Пътуването до летището беше изпълнено с неловко мълчание. Лили имаше такъв вид, сякаш всеки момент ще се разплаче. Дилън включи радиото и зарея поглед в тъмната нощ навън.

Оставиха колата, седнаха в терминала и зачакаха полета. Лили се беше втренчила в пода и не говореше. Носеше колие с малък медальон и непрекъснато го потъркваше с пръст.

— Защо не ми каза? — попита Дилън.

Тя го погледна и отвори широко очи от изумление. Двамата се умълчаха за няколко минути.

— Септембър ли ти каза?

— Да, но аз разбрах, че има нещо от начина, по който ти общуваше с него. Защо не ми каза?

Лили се облегна назад на стола и се загледа през огромните прозорци, докато самолетът се приближаваше към терминала.

— Това не е нещо, за което говоря с всеки. Бях на седемнайсет и исках да се махна от този град, нямаш представа колко е задушаващ. Ти си напуснал твоето градче, когато си бил на десет. Аз бях доста по-голяма, почти пълнолетна, и бях готова да замина, когато открих, че съм бременна.

— Кой е бащата?

— Един боклук, в когото мислех, че съм влюбена. Когато му казах, че съм бременна, той отвърна, че бебето не е от него. Обясних му, че бях девствена, преди да го срещна и че не може да е от никой друг. Той настоя, че не е негово и че не иска да ме вижда повече.

Лили скръсти ръце на гърдите си и се втренчи в мрака през прозорците.

— Бях сама и бременна, без образование и перспективи да напусна града, от който исках да избягам още от малка. Луси знаеше всичко. Събрахме се на семеен съвет и всички се съгласиха, че тя ще бъде по-добра майка. Луси вече имаше едно дете, но получи увреждания и се наложи да ѝ отстранят яйчниците. Тя и съпругът ѝ искаха още деца, а аз исках да се махна. Всичко изглеждаше… идеално. Поне тогава.

Тя се размърда неспокойно на стола и се заигра с медальона на колието си.

— Дадох го на сестра ми и веднага щом навърших осемнайсет, се записах в армията. — Лили преглътна. — Що за човек съм, Дилън? Как може една майка да изостави детето си?

— Била си хлапе.

— Дори…

— Лили, била си хлапе. На седемнайсет години не сме същите, каквито сме на двайсет и девет. — Той се заслуша в съобщението, че пътниците скоро ще започнат да се качват в самолета. — Мислила ли си да си го вземеш обратно?

Тя повдигна рамене.

— Колкото повече остарявам… да. Но сестра ми никога няма да ми даде попечителството. Пък и това може да го нарани.

— Ще го нарани повече, когато разбере, че Луси не е майка му, защото все някой ще се изпусне и ще му каже. — Дилън замълча за момент. — Затова ли искаш да сме по новините всяка вечер и да имаме повече клиенти? За да покажеш по-висок доход за дело за попечителство?

Лили се втренчи мълчаливо в пода и поклати глава.

— Може би… подсъзнателно. Но каква майка ще бъда?

— Страхотна.

Тя не отговори. Сложи глава на рамото му и двамата се загледаха в примигващите светлини на самолета, които проблясваха в мрака навън.

В понеделник сутринта пред съдебната палата имаше толкова много репортери, че един съдебен пристав трябваше да проправя пътя за Дилън. Делото привлече не само национално, но и международно внимание. Съдебният телевизионен канал беше поставил постоянни камери и предаваше по няколко часа от процеса всеки ден. Репортерите викаха, изпращаха имейли и обикаляха пред домовете на Дилън, на Мадлин и на Лили. Един дори се опитал да се вмъкне в затвора с фалшива карта от Адвокатската колегия на щата Невада и казал, че трябва да говори с Арло Уорд.

Холи Фалоус беше вече тук с баща си и изгледа намръщено Дилън. Той искаше да ѝ се усмихне топло или да я поздрави мило, но знаеше, че това само ще я разстрои още повече и затова просто се обърна.

Арло влезе усмихнат, стисна ръцете на Дилън и Лили и прегърна Мадлин. Седна и сложи пред себе си юридическия тефтер с жълти листа и молива.

— Изглеждаш уморен, Дилън.

— Добре съм, Арло. Нормално е при такива обстоятелства.

— Съжалявам, че се налага да правиш това. Знам, че не е забавно.

— Не се налага, Арло, сам съм си го избрал.

Съдия Хамилтън влезе и шумотевицата в съдебната зала утихна. Помещението беше претъпкано и резервните места за зрители се заемаха от онези, които пристигнат първи. Когато всичко се запълни, на вратата застана пристав, за да се погрижи да не влиза никой друг.

Съдията седна и всички други го последваха. Той огледа залата, спря поглед за секунда на камерите и каза:

— Моля, доведете съдебните заседатели.

Заседателите се настаниха на местата си и Дилън забеляза, че изглеждат отпочинали. В понеделник винаги беше така, но до петък имаха такъв вид, сякаш цяла седмица са били на амфетамини.

— Обвинението може да призове техния следващ свидетел.

— Почитаеми съдия, бихме искали да призовем един свидетел извън графика, който представихме.

— Разрешавам.

— Призоваваме Лийна Уорд на свидетелската скамейка.

Дилън и Лили скочиха на крака. Арло отвори широко очи от изумление и се обърна назад. Вратите се отвориха и съдебният пристав въведе съпругата му.

— Възразявам — заяви Лили. — Не сме уведомени, че госпожа Уорд ще свидетелства днес. Освен това тя се позова на съпружеска привилегия и обвинението не би трябвало да я призовава като свидетел.

— Почитаеми съдия, госпожа Уорд ще се откаже от правото си на съпружеска привилегия и се съгласи да даде показания днес. Тя фигурира в списъка със свидетели, който предадохме на защитата, и не се изисква предварително уведомяване.

— Това е абсурдно — настоя Дилън. — Госпожа Уорд запази съпружеската привилегия по време на целия процес, а сега се отказва от нея ей така, без причина? Обвинението явно я е заплашило, за да я накара да свидетелства.

— Възмутена съм от тази инсинуация, уважаеми съдия. Не сме направили нищо такова и когато госпожа Уорд застане на свидетелското място, ще стане ясно, че тя е тук напълно по нейна собствена воля и избор.

Съдия Хамилтън се приведе напред и подпря с ръка брадичката си в позата на философ мислител.

— Госпожа Уорд е в списъка със свидетели, внесен от обвинението. Ако тя е готова да се откаже под клетва от съпружеската си привилегия, не виждам проблем да свидетелства.

Лийна положи клетва и седна на свидетелското място. Не погледна Арло, на чието лице беше изписан истински шок.

— Какво ще каже тя? — попита го шепнешком Дилън.

— Не знам.

Кели представи Лийна и попита:

— Колко добре познавате съпруга си, госпожо Уорд?

— По-добре от всички останали, предполагам.

— Разкажете ни що за човек е той. От вашата гледна точка.

Лийна погледна Арло.

— Осигурява прехраната на семейството си. Винаги се грижи аз и Ейми да имаме достатъчно, въпреки че не може да работи много. Арло е тих и срамежлив. Не обича да говори. Обожава играта „Го“ и видеоигри, такива неща отнемат много време, мисля, че му харесва да отвлича вниманието си.

— Да отвлича вниманието си от какво?

— Той страда от шизофрения и депресия.

— Нека поговорим за това. Кога ви каза, че страда от шизофрения?

— След като се срещнахме няколко пъти. Каза, че имал да ми казва нещо и после ми обясни, че мозъкът му не работи като този на другите хора и че понякога може да се държи странно, но да не го приемам лично.

— И въпреки това се омъжихте за него?

— Да. Арло изобщо не ми се виждаше странен. — Лийна погледна съпруга си. — И го обичах.

— По време на брака ви колко пъти сте го виждали зрително да халюцинира нещо, което не е там?

Лийна замълча за момент.

— Никога.

Сред присъстващите се разнесе тих шепот. Дилън погледна Лили и разбра, че и двамата си мислят едно и също: Мамка му. Лийна или ги излъга, когато я посетиха в дома на майка ѝ, или лъже сега.

Те възразиха, но възражението им беше отхвърлено.

— Не сте го виждали да халюцинира нито веднъж? — попита Кели.

— Искам да кажа, че Арло прави неща, които другите хора не правят. Понякога си говори сам и му хрумват странни мисли, но никога не съм го виждала да халюцинира нещо в мое присъствие, не.

— А слухови халюцинации?

— Не знам. Той казва, че понякога чува разни неща.

— Арло пледира невменяемост по това дело, Лийна, и това означава, че психичното му заболяване му въздейства толкова силно, че не трябва да бъде подвеждан под отговорност за убийствата. Какво мислиш за това?

— Възразявам! Свидетелката не е психиатър.

— Приема се.

— Бих искала да се насоча към нещо болезнено, Лийна — продължи Кели, — и съжалявам, че ще попитам. Но прегледах медицинската ви история и видях, че сте посещавали спешното отделение четири пъти тази година.

Лийна наведе глава и преглътна. В очите ѝ заблестяха сълзи и тя тихо отговори:

— Да.

— Първия път е било заради счупена ръка, после изкълчена китка, след това разбита челюст и четвъртото нараняване, което е станало две седмици преди ареста на съпруга ви, е било вътрешен кръвоизлив и строшени ребра. Заявили сте, че всичките са се дължали на нещастни случаи, така ли е?

— Да — отговори Лийна, без да вдига глава.

— Но това не е вярно, нали?

— Възразявам — обади се Лили. — Въпросът е подвеждащ и неуместен.

— Отхвърля се.

— Може ли да се приближим, господин съдия?

— Не се приема. Продължете, госпожице Уайтулф.

Лийна преглътна. Сълзи намокриха лицето ѝ. Кели взе кутия носни кърпички и ѝ я даде. Лийна извади няколко, избърса си очите и после смачка кърпичките в шепа.

— Не бързайте, успокойте се — каза Кели.

В съдебната зала настъпи пълна тишина. Дилън наблюдаваше съдебните заседатели и видя, че лицата на всички са обърнати към Лийна, напрегнати и съсредоточени.

— Не — отговори най-после тя. — Не е вярно.

— Тогава какво се случи?

— Арло… Арло е раздразнителен и избухлив.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че понякога губи контрол и ме наранява.

Дилън възрази, но възражението му беше отхвърлено.

— Какво го кара да губи контрол? — попита Кели.

Лийна поклати глава.

— Ами, дребни неща. Чинията с храната му може да не е много чиста и това го ядосва, или се налага да отменяме планове, които той очаква с нетърпение… Нищо и всичко, предполагам.

— И затова не правите нищо, за да не го провокирате?

— Не, нищо. Счупената ръка… Седях на дивана и Арло влезе и се разкрещя, че къщата е мръсна. Казах му, че ще почистя, а той ме вдигна за ръката, хвърли ме на пода и ми заповяда да го направя веднага. Хвърли ме толкова силно, че ми счупи ръката.

— Защо Арло се вбесява безпричинно?

— Възразявам — обади се Лили. — Прокурорът характеризира показанията на свидетелката.

— Отхвърля се. Може да отговорите на въпроса, госпожо Уорд.

Тя кимна.

— Да, той винаги е бил избухлив. Отначало, когато се срещахме, не го знаех. Арло го криеше от мен. Но щом се оженихме, се промени. Тогава ми показа какъв е всъщност.

— Защо не го напуснахте?

Лийна повдигна рамене.

— Нямам образование, работя на непълно работно време и трябва да се грижа за дъщеря си. Той ми каза, че ако го напусна, няма да ми помага и ще трябва да се оправям сама. Останах заради Ейми. Миналата година се записах в курсове по козметика и реших, че когато получа лиценз и хубава работа, ще го напусна.

— Знаете, че в бунгало близо до мястото, където са станали убийствата, беше намерена бейзболна бухалка, нали?

— Да.

— Чия беше бухалката?

— На Арло.

— Той играе ли бейзбол?

— Не.

— Тогава защо е имал бейзболна бухалка?

Лина погледна съпруга си и после бързо отмести очи.

— Той каза, че му харесва да я има за самозащита.

— В дома ви не бяха намерени оръжия, когато полицията го претърси. Арло имаше ли оръжия?

Лийна отново преглътна и се втренчи в пода.

— Да. Но в онази нощ, когато станаха убийствата… Арло ми се обади и каза да се отърва от всички оръжия в къщата.

— Възразявам!

— Отхвърля се.

— Знаете ли какво е това, госпожо Уорд? — попита Кели и ѝ даде няколко листа.

— Да.

— Какво е?

— Телефонната му разпечатка за месец май.

— И на девети май в десет и петнайсет вечерта обади ли ви се някой?

— Да.

— Кой номер е подчертан за този час?

— Номерът на мобилния телефон на Арло.

— Бих искала да представя веществено доказателство четиресет и едно от страна на ищеца, почитаеми съдия.

— Ще възразим — каза Лили. — Не сме уведомени, че ще бъде представено това доказателство и…

— Изпратихме го на защитата като допълнително откритие, почитаеми съдия.

Така беше. Дилън веднага забеляза важността му, но Арло обясни, че се е уплашил и се е обадил на съпругата си, за да попита какво да прави.

— Какво е имал предвид Арло под „да се отървете от оръжията“? — попита Кели.

— Възразявам. Тя не може да знае какво е мислил той.

— Приема се.

Кели перифразира въпроса.

— Какво ви каза Арло по време на онзи телефонен разговор?

— Той каза да се отърва от оръжията. Затова се отървах от всичките, като ги изхвърлих в контейнер за боклук до една бакалия. Не знаех какво друго да направя с тях.

— Арло ви е казал да се отървете от оръжията — повтори Кели, поглеждайки към съдебните заседатели. — Това не звучи като думи на невменяем човек, който не знае какво прави, нали?

— Възразявам! — скочи Дилън.

— Оттеглям въпроса. Нямам повече въпроси към свидетелката.

Лили кимна на Дилън и после отиде до катедрата. Вгледа се в Лийна за момент и след това попита:

— Вие не сте разговаряли с полицията досега, нали, госпожо Уорд?

— Не.

— Всъщност полицаите са се опитвали да говорят с вас няколко пъти и вие сте отказали.

— Да.

— Но решихте да свидетелствате днес?

— Да.

— Кога го решихте?

— В петък.

— Срещнахте ли се с госпожица Уайтулф в петък?

— Да.

— Какво ви каза тя?

— Възразявам. Това е информация, основаваща се на свидетелство, чуто от някой друг.

— Това попада в изключенията за публичните архиви, защото е част от щатското разследване, почитаеми съдия.

— Ще го разреша.

— Какво ви каза тя, госпожо Уорд?

— Каза, че иска да говоря за Арло днес. Че той може да нарани и други хора, ако бъде пуснат на свобода, и трябва да дойда в съда и да говоря пред съдебните заседатели.

— Какво ви предложи госпожица Уайтулф в замяна за показанията ви?

Лийна погледна Кели, която кимна.

— Тя каза, че ще ми помогне, когато затворят Арло. Че може да издейства държавна помощ за мен и дъщеря ми, и жилище, без да плащам наем, за шест месеца.

— По същество госпожица Уайтулф ви предложи пари.

— Предполагам.

— И вие решихте да свидетелствате, след като ви предложиха тази сделка?

— Да.

— А преди това нямаше да свидетелствате?

— Не исках, не.

— Помните ли, когато господин Астър и аз дойдохме в дома на майка ви?

— Да.

— Помните ли, че ни казахте, че Арло никога не е проявявал насилие?

— Помня.

— Помните ли, че ни казахте, че той няма никакви оръжия?

Лийна преглътна.

— Арло ме помоли да ви кажа всичко така, ако се наложи да говоря по този въпрос, но не беше истината.

— Тогава сте ни излъгали?

— Да.

— Нямах представа. Винаги ли сте били толкова добра лъжкиня?

— Възразявам — троснато обяви Джеймс.

— Приема се.

Лили сложи ръце зад гърба си и излезе иззад катедрата.

— А сега, за четирите ви посещения в спешното отделение. Няма полицейски доклад за нито едно от тях, нали?

— Не, не съм се обаждала на полицията.

— И лекарите всеки път ви позволяваха да напуснете болницата, без да се обадят на полицията?

— Да.

— Знаете ли, че лекарите са задължени да съобщават на полицията, ако заподозрат домашно насилие?

— Не, не знаех.

— Но те не се обадиха на полицията, така ли?

— Не.

— Госпожо Уорд, вие обичате съпруга си, нали?

— Да.

— И той ви обича.

— Да, знам, че ме обича.

— Той ви е казал, че ако бъде осъден за това престъпление, вие ще получите доходна сделка за книга, нали така?

— Да.

— И ви е казал, че ще припише на вас всички пари, спечелени от книгата?

Лийна кимна и отговори:

— Да.

— И в допълнение към парите и жилището, които ще ви даде държавата, вие ще спечелите пари от книгата му, ако Арло бъде осъден, така ли е?

— Предполагам.

— Благодаря ви, госпожо Уорд. Нямам повече въпроси.

Съдебното заседание свърши и Дилън, Мадлин и Лили последваха Арло до затворническите килии. Влязоха в странична стая и седнаха от двете страни на масата.

— Това бяха пълни глупости — заяви Дилън. — Няма начин Лийна да е променила решението си, защото може да получи жилище за шест месеца.

Арло повдигна рамене.

— Знам, че тя се страхува какво ще се случи, когато мен ме няма. Не я обвинявам, че иска да се погрижи за себе си и Ейми.

Дилън поклати глава.

— Не го вярвам. Не може да е само заради нещо толкова малко, ами ти какво ѝ каза за жестокия удар, който ѝ нанесе?

— Нищо.

— Арло, мога да проверя регистъра за посетители и телефонните ти разговори. Мога да разбера дали си говорил с нея. Лийна ти се е обадила, след като прокурорката е разговаряла с нея, нали?

Той наведе глава.

— Арло, отговори ми.

Арло кимна.

— Обади ми се в петък и каза, че госпожица Уайтулф е ходила при нея.

Дилън поклати глава. Гневът просто изригваше от него, наложи се да си поеме дъх и да се успокои, иначе щеше да се разкрещи.

— И ти си ѝ казал да свидетелства против теб, нали?

Арло кимна.

— Защо го направи, Арло? — попита Мадлин.

— Защото нещата вървяха добре. Казах ви, че н-н-не искам да ме освободят. Трябва да съм в затвора, за да напиша книгата.

— По дяволите, Арло! — извика Дилън. — Няма да отидеш в затвора! Ще бъдеш осъден на смърт и ще умреш. Колко пъти да ти го казвам?

— Опитваме се да спасим живота ти, Арло — намеси се Лили. — Не искаш ли да видиш как дъщеря ти пораства? Да бъдеш при семейството си в първия ѝ ден на училище, да я изпратиш на първата ѝ среща, да видиш как получава шофьорска книжка, как се омъжва… Не искаш ли това?

Арло преглътна и в очите му заблестяха сълзи.

— Ставам все по-болен, госпожице Ричи. Не знам колко дълго ще мога да продължа да функционирам нормално. Един ден ще бъда само голяма тежест за тях. По този начин мога да им дам онова, от което се н-н-нуждаят, и не е необходимо Ейми да порасне и да види как баща ѝ губи разсъдъка си. — Арло стана, преди някой от тях да успее да отговори, и извика: — Надзирател, готов съм да се върна в килията си.

— Обвинението призовава Холи Фалоус на свидетелската скамейка.

Холи изглеждаше много крехка. Ръцете ѝ трепереха и не беше в състояние да погледне никого освен Кели. По лицата на съдебните заседатели беше изписано съчувствие, кръстосаните разпити на жертвите винаги криеха опасност. Една погрешна стъпка, и заседателите можеше мигновено да се обърнат срещу Дилън и Лили, за да защитят жертвата.

Кели започна да я разпитва и Холи млъкна няколко пъти, защото се задави. Едната пауза продължи цяла минута, докато бършеше сълзите си.

— Той беше добър човек — каза Холи, говорейки за Майкъл Търнър. — Помагаше на всеки, който се нуждае от помощ. Помагаше на хората през всяка свободна минута, която имаше. Веднъж пропусна футболен мач, защото съседът му се нуждаеше от помощ, за да изнесе едно дърво от двора си.

Кели се престори, че прелиства записките си, но Дилън знаеше, че тя само оставя съдебните заседатели да осмислят думите на Холи.

— Казахте, че не сте могли да видите нападателя.

Холи кимна.

— Да. Той имаше нещо черно на лицето си, нещо като кърпа, или може би маска. И не се приближи толкова много до мен, та да видя какво е.

— Накуцваше ли?

— Не знам. Видях го за секунда и после побягнах.

— Защитата повдигна въпроса, че той няма как да ви е настигнал за времето, което му е отнело да изскочи измежду дърветата, да хукне към вас, да убие Майкъл и после да ви подгони в каньона.

Холи се размърда неспокойно и избърса няколко сълзи.

— Изгубих се по пътя. Бягах много бързо… Не можех да разсъждавам. И пътеката се разклони в три посоки. Направих погрешни завои, озовах се сред по-гъсти дървета и трябваше да се върна. Затова ме настигна.

— Кога го забелязахте зад вас?

Холи вдигна очи към тавана и въздъхна продължително. Трудността, с която изричаше всяка дума, беше осезаема.

— Дърветата се разредиха и близо до скалата имаше поляна. И тогава го чух зад мен. Чух дишането му и разбрах, че е близо. Обърнах се и го видях на десетина метра зад мен.

— Какво направихте?

— Стигнах до ръба на скалата и спрях. Беше тъмно и не виждах колко е високо. Но когато се обърнах, видях, че държи нещо в ръката си. Бейзболна бухалка или може би дебело парче дърво. — Холи млъкна, защото от очите ѝ отново потекоха сълзи. — Изглеждаше покрит с кръв.

— Какво направихте, когато видяхте това?

— Разбрах, че той ще ме убие, и скочих. Ударих се в скалите и натроших крака си, счупих си ребрата, хълбоците и кости на лицето, и получих вътрешен кръвоизлив… За малко не умрях, но знаех, че не мога да остана там, защото той ще се спусне долу и ще ме хване. Започнах да пълзя. — Холи замълча за момент. — Дълго пълзях. Не знам колко дълго. И после, когато стигнах до някакви дървета, намерих клони на земята и взех един като патерица. Добрах се до пътя и спрях първата кола, която видях. И после се свестих в болницата. Не помня нищо друго.

— Как се отрази цялото това изпитание върху живота ви, Холи?

Холи се разплака и се втренчи в хартиените кърпички в ръцете си.

— Непрекъснато сънувам кошмари. Събуждам се с писъци. На другия ден заспивам в банята, защото съм изтощена, и пак сънувам кошмари. Понякога е толкова зле, че мисля, че получавам пристъпи и ще припадна и през цялото време се страхувам. Онзи ден в магазина заедно с мен влезе един мъж и аз избягах навън разплакана, защото си помислих, че ще ме нападне. Аз… загубих всичко. Всичко, което имах, бяха Ейприл и Майк. — Тя избърса сълзите си. — Той ми отне всичко.

— Не мога дори да си представя какво преживявате и много съжалявам, че е трябвало да го понесете. — Кели пристъпи по-близо до свидетелското място. — Ако можете да кажете нещо на Арло Уорд, убиецът на сестра ви и на бъдещия ви съпруг, какво бихте му казали?

Дилън се приготви да възрази, но се въздържа, защото всички съдебни заседатели изглеждаха заинтересувани какво ще каже Холи и може би нямаше да им хареса, ако той им попречи.

— Бих му казала, че хората, които той уби, бяха добри и искаха да направят света по-добро място. Че той угаси светлини, които трябваше да блестят още дълго време.

— Благодаря ви, Холи. Благодаря ви и за смелостта, че свидетелствахте днес.

Кели седна и към катедрата се отправи Лили.

— Холи, казахте, че така и не сте видели лицето на убиеца.

— Не, не го видях. Мисля, че беше покрито с нещо.

— А можете ли да кажете от коя раса беше?

— Не.

— Забелязахте ли дали има татуировки?

— Не.

— Цветът на очите му?

Холи поклати глава.

— Не. Беше тъмно и не бях толкова близо до него.

— Цветът на косата му?

— Не.

— Звукът на гласа му?

— Той не каза нищо.

— Тогава не знаете нищо за него, освен че лицето му е било покрито и може би е държал бейзболна бухалка?

— Беше тъмно и той не беше толкова близо до мен.

— Можете ли да ми кажете поне една отличителна черта? Нещо, което да покаже, че Арло Уорд е бил мъжът, който ви е нападнал в онази нощ, а не брат му Евън?

Холи за пръв път погледна Арло и бързо отмести очи.

— Не, не мога.

— Благодаря ви, Холи. Нямам повече въпроси.

Прокурорите приключиха представянето на аргументите си с показанията на Холи Фалоус. Дилън си помисли, че процесът е преминал горе-долу както очакваше, с изключение на Лийна Уорд. Нейните показания бяха съкрушителни.

Въпреки че възнамеряваше да призове в съда доктор Симънс, който да свидетелства, че Арло не е различавал доброто от злото в нощта на убийствата, прокурорите бяха довели трима други психиатри и психолози, които свидетелстваха за противното. Защитата, изградена върху тезата за невменяемост, с която Дилън поначало не искаше да се съгласи, рядко имаше успех, и на всичкото отгоре Лийна всъщност накара съдебните заседатели да намразят Арло Уорд.

След съдебното заседание същия ден Дилън реши да отиде в затвора, както го помоли Арло. Той поиска Дилън да си донесе телефона — нещо, което никой друг клиент досега не беше искал от Дилън.

В затвора беше по-тихо от обикновено, когато Дилън пристигна. Пуснаха го да мине през детекторите за метал с телефона, тъй като обясни, че му е необходим, за да запише изявление на клиента си. Дилън беше поискал отделна стая и когато влезе, Арло вече седеше там, прикован с белезници за стоманена маса. Надзирателят провери белезниците и излезе. Когато вратата се затвори, Дилън извади мобилния си телефон и го сложи на масата.

— Не изглеждаше щастлив днес — отбеляза Арло.

— Губим делото, Арло. Знаеш това, нали?

Той кимна.

— Знам… но няма значение. Повиках те тук, защото искам да запишеш видео. За дъщеря ми. Ще го дадеш на Лийна, но запази и копие, в случай че тя го изгуби. Когато Ейми стане достатъчно голяма, искам да го види. Ще го направиш ли за мен?

Дилън погледна към вратата, където имаше квадратно прозорче на нивото на лицето, и видя тила на надзирателя.

— Разбира се, Арло. — Той взе телефона си. — Кажи ми, когато си готов.

— Готов съм. Отдавна мисля какво да кажа.

Дилън натисна бутона за запис.

— Давай.

Арло преглътна и замълча за момент.

— Хм, здравей, Ейми. Аз съм баща ти, Арло. Ако гледаш това, значи съм бил екзекутиран от съда. Ще стане бързо. Няма да обжалвам присъдата. Не искам да безпокоя повече никого и не искам да седя в килия и да мисля за това. Най-лошата част е да си представям какво ще бъде.

Дилън изпита желание да изключи телефона и да му се развика.

Няма да обжалва?

Без да обжалва присъдата, Арло можеше да бъде екзекутиран след по-малко от три месеца. Дилън обаче не каза нищо и продължи да записва. Арло просто се задушаваше и той не искаше да му отнема този момент на вътрешно освобождаване.

— Ти няма да ме помниш. Твърде си малка. Но искам да знаеш, че твоят татко не е ужасният ч-ч-човек, който казват, че съм. Никога не съм наранявал майка ти. Тя претърпя нещастни случаи заради проблемите, които има с наркотиците, но я помолих да каже, че аз съм го направил. И н-н-не съм наранил онези хора. Никога не съм наранявал никого. Но имам психично заболяване, което се влошава, Ейми. Чувствам го. Когато стане много лошо, вече няма да знам кое е реално. Ще бъда само в тежест на теб и майка ти, а аз не го искам. Работата ми като твой баща е да се погрижа ти да си добре, каквото и да се случи. — Арло замълча за миг. — Съжалявам за всичко.

Дилън спря записа и бавно спусна телефона. Арло тихо плака няколко минути, а после си пое дълбоко дъх и се успокои.

— Давам ти разрешение да го покажеш само на Лийна и Ейми. На никой друг.

— Разбирам.

Арло преглътна и избърса останалите си сълзи.

— Благодаря ти, Дилън.

— Арло… не може да постъпиш така. Няма да ти позволя.

— Трябва.

Арло извика надзирателя, който отвори вратата и влезе. Отключи Арло от масата, хвана го за ръката и го изведе от стаята.

Дилън чу, че вратата се затвори, докато гледаше втренчено застиналия образ на Арло на екрана на телефона си.

Дилън кара безцелно из града два часа. Обиколи Лас Вегас Стрип и от време на време искрящите светлини на фона на мрака възвръщаха донякъде усещанията му за живота, но се чувстваше потиснат.

Той прекоси близката пустиня по междущатската магистрала номер петнайсет и стигна до бензиностанция насред дивата пустош. Купи си ибупрофен и газирана безалкохолна напитка. В бензиностанцията влезе семейство, бащата закачаше двете си деца, които се преструваха, че го удрят. Дилън се замисли за Арло и семейството му и как Ейми няма да има истинско семейство. Щеше да е празно там, където трябваше да бъде баща ѝ.

Мисълта го накара да се почувства още по-натежал и уморен и Дилън включи двигателя и потегли към дома си.

Лампите бяха угасени, когато пристигна. Дилън провери Марки, която спеше дълбоко в леглото си, придърпа завивките до брадичката ѝ, целуна я по челото и отиде да види майка си.

Тя лежеше с гръб към вратата. Дилън се накани да излезе на верандата и да изпие няколко бири, когато майка му каза:

— Прибираш се късно.

— Трябваше да се поразходя с колата и да си проясня съзнанието.

Тя се обърна към него.

— Какво се случи?

Дилън седна на ръба на леглото и се загледа навън през единствения прозорец в стаята.

— Клиентът ми ще умре, мамо. Ще го осъдят на смърт за нещо, което не е извършил.

— Сигурен ли си, че не го е извършил?

Дилън кимна.

— Мисля, че е бил брат му или един мъж, когото не можем да открием, и Арло поема вината, защото смята, че така помага на съпругата и дъщеря си. Ще го умъртвят и това е, защото аз се провалих. Не можах да го защитя. — Дилън въздъхна продължително. — Но вече приключих и трябва да ти кажа нещо, което крия от теб… Имам предложение за работа от адвокатска кантора в Лос Анджелис. Триста хиляди на година, мамо, и луксозна кола, и апартамент. Ще мога да наема медицинска сестра за теб и да изпратя Марки в частно училище. Ще имаме всичко, което някога сме искали да имаме.

Майка му се надигна в леглото и направи гримаса от болката, която ѝ причини движението. Облегна глава на таблата и рече:

— Виж какво, момче. Ако мислиш, че златото на богаташа ще ти донесе щастие, значи не съм те научила на абсолютно нищо, по дяволите!

Думите ѝ го изненадаха и Дилън млъкна, опитвайки се да проумее дали майка му говори сериозно. Тя се помъчи да седне по-изправено и изпъшка.

— Парите не решават нещата, синко. Смекчават проблемите за известно време, но проблемите остават, не изчезват, защото имаш по-хубава кола…

На външната врата се почука.

Дилън поседя няколко секунди стъписан и онемял и после каза:

— Ще отида да видя кой е. Лека нощ, мамо.

На верандата стоеше Лили. Държеше стек с дванайсет бири.

— Помислих си, че тази вечер ще се нуждаеш от бира.

Те седнаха на люлеещата се пейка, която майка му обичаше да използва. Пейката се люлееше леко, докато Дилън я буташе с пети. Бирата беше студена и вкусна, някаква чуждестранна марка, която Дилън никога не е купувал и той изпи половин бутилка.

— Как се досети, Лил?

— Имах такова чувство. Предположих, че каквото и да иска Арло, няма да е хубаво. — Лили отпи малка глътка от бирата си и зачопли с нокът етикета на бутилката. — Искаш ли да ми разкажеш?

Дилън въздъхна.

— Арло ме накара да направя видеозапис, който да бъде показан на дъщеря му, след като той умре. Казва ѝ, че си е измислил всичко и е убедил майка ѝ да излъже в съда. И че няма да обжалва присъдата. Щом го осъдят, ще чака няколко месеца и после ще го екзекутират. И всичко ще приключи.

— Вярваш ли му?

Дилън кимна.

— Да.

Лили зарея поглед някъде над високите треви, осветени в бледосиньо от полумесеца на небето.

— Знаеш ли на какво се възхищавам най-много в теб, Дилън? Никога не се отказваш. Не и докато не може да се направи абсолютно нищо повече.

Той поклати глава.

— И какво печеля от това? Какво печели Арло? Ще призовем Симънс, но каква полза? Обвинението представи трима квалифицирани психиатри, които казаха, че Арло не е невменяем. Не знам какво друго да направя.

— Да, но може би някой знае.

— Кой?

— Сега нещата не стоят така, както когато започнахме, Дилън, и бяхме само ние и полицията. Днес има цяла общност от следователи аматьори, мисля, че ги наричат уебхрътки. Те се ровят в неразкрити престъпления или интересни текущи случаи и са обсебени от тях. И са добри. В много случаи са по-добри от полицията. Може би те знаят за този случай нещо, което ние сме пропуснали.

— Защо не съм чувал за тях?

— Защото все още ти харесва да използваш хартиени документи и да пишеш с молив като пещерен човек. Обзалагам се, че дори Марки знае за уебхрътките. Хайде да се поразровим и да видим какво ще излезе.

— Предполагам, че не може да стане по-зле за нас.

Лили стисна ръката му и стана.

— По-добре да тръгвам, искам само да знаеш, че те подкрепям. Каквото и да стане.

Дилън я гледаше, докато се качи в джипа си и потегли, оставяйки го сам в мрака в компанията на щурците. После стана и се подпря на перилата на верандата, наслаждавайки се на грапавата повърхност на старото дърво под дланите си.

Довърши последната бира и седна пред компютъра в домашния си кабинет.

Лили се оказа права. Само след няколко търсения стана ясно, че има хиляди хора, които се смятат за онлайн детективи. Всичките работеха, за да открият извършителите на престъпления, от които полицията се беше отказала, или се задълбаваха в текущи случаи в области, които полицията не проучваше.

Дилън откри табло със съобщения, посветено на Арло Уорд, и видя, че там има хиляда четиристотин и дванайсет постинга с близо четири хиляди и шестстотин отговора. Дилън извади енергийна напитка от хладилника, отново седна и започна да чете.

Много от постингите бяха по-скоро размяна на мнения дали Арло наистина е извършил престъпленията, дали наистина е невменяем и кой печели процеса засега. Всички бяха единодушни, че Арло ще бъде осъден и че показанията на съпругата му ще му видят сметката и че адвокатите му е трябвало да направят всичко възможно да ѝ попречат да свидетелства.

Опитах се, кретени, помисли Дилън.

В единия постинг пишеше колко готин е адвокатът и Дилън прочете всички отговори.

Той прегледа десетките постинги за различни аспекти на случая и в един, качен от потребител на име „Обсебен от престъпления“, имаше въпрос, който привлече вниманието му.

Някой друг намира ли за странно колко сходен е този случай с убийствата край езерото Ейнджъл?

Дилън не беше чувал за убийствата край езерото Ейнджъл. Той бързо влезе в „Гугъл“ и започна да търси. Появиха се само няколко статии, всичките преди няколко години, и Дилън прочете статията в „Лас Вегас Сън“, после постинг в един блог и след това репортаж в уебсайта на местната новинарска станция. Двама къмпингари, съпруг и съпруга, бяха убити близо до брега на езерото Ейнджъл с тъп инструмент. Това беше всичко.

Нямаше друго описание как са били убити.

Нямаше снимки от местопрестъплението, нито от аутопсиите им, или как помощниците на съдебния лекар транспортират труповете. Медиите направо притреперваха за такива случаи и ги описваха в колкото е възможно по-ужасяващи детайли. Дилън беше виждал репортажи, изчистени от детайлите, само ако полицията поиска това или някой съдия го разпореди.

В края на статията в „Лас Вегас Сън“ Дилън прочете нещо, което накара сърцето му да подскочи и дишането му се учести.

Детективът, разследвал убийствата край езерото Ейнджъл, беше Ханк Филипс от Шерифската служба на окръг Джаксън.

Дилън минимизира всички прозорци на компютъра, отвори нов документ и написа заглавието: Искане за прокурорско неправомерно поведение и за прекратяване на делото поради неправилно съдебно производство.

— Умишлено са скрили това от защитата в нарушение на всяко правило за предоставяне на доказателствен материал — заяви Дилън.

В съдебната зала присъстваха само съдията, приставите, служителите, прокурорите и адвокатите. Дори Холи Фалоус беше изведена навън. Арло седеше тихо и наблюдаваше. Имаше вид, сякаш не разбира какво става.

— Прокурорите са укрили от защитата оневиняващо доказателство, което би имало огромно въздействие върху стратегията на защитата и договарянето на споразумение по това дело.

— Глупости — отговори Кели. — Убийствата край езерото Ейнджъл са престъпление, извършено преди шест години, което няма връзка с този случай.

— Почитаеми съдия, ще насоча вниманието ви към полицейския доклад, който осигури нашият следовател и който съм приложил като допълнение към искането на защитата. Ще видите, че двете жертви, Марти и Каролайн Бенет, са били убити най-вероятно с бейзболна бухалка, според доклада на съдебния лекар, и след това телата са били осакатени и разчленени с голям нож или мачете и положени в гротескни пози, намекващи за полов акт, които са не само подобни, но дори същите като в този случай. И госпожица Уайтулф е права, това се е случило преди шест години, няколко месеца, преди моят клиент да се премести да живее в Невада.

— Онези убийства нямат нищо общо с този случай. Всъщност им хвърлихме един поглед, за да ги сравним с действията на подсъдимия. Открихме, че има разлики, които не дават основание за по-нататъшно разследване. Това беше работен продукт и като такъв, не бяхме задължени да го предадем на защитата. Това е само опит…

— Това е оневиняващо доказателство, което можеше да промени хода на цялото дело. Прокурорите бяха длъжни да го предадат.

— Защитата можеше, и трябваше, сама да потърси подобни случаи в щата. Не сме длъжни да им вършим работата.

— Почитаеми съдия, пак искам да насоча вниманието ви към статиите, приложени към искането ми. Ще видите, че в нито една от тях не се споменава как са умъртвени жертвите, освен че са убити с тъп инструмент. В никоя не се споменава за осакатяването и разчленяването или за полагането на труповете в пози. Как по-точно бих могъл да открия това, когато нищо не е публично оповестено?

— Защо да е злоупотреба от страна на прокурорите, щом публикациите не са оповестили детайлите? — попита съдия Хамилтън. — Вероятно са решили, че са твърде кървави и ужасяващи?

Дилън заговори тихо, за да не може Хамилтън да долови гнева, който започваше да го завладява.

— Защитата изтъква, че прокурорите са получили запечатана заповед с настояване публикациите да не разкриват никакви детайли за случилото се. Това е тактика, обичайно използвана от правоприлагащите органи, за да разграничат онези, които си приписват вината за престъпления, от онези, които действително са извършили престъпления. Нямаше как да намеря материалите по това разследване. Прокурорите бяха длъжни да ми ги предадат, но не го направиха.

Хамилтън почука с писалката си по съдийската маса.

— И така, удовлетворението, което искате, е неправилно проведен съдебен процес. Не мисля, че има основания за това, господин Астър. Съдебните заседатели не са чули нищо по този въпрос и все още има време да им го представите. Ще отхвърля искането ви за неправилно проведен съдебен процес.

— Тогава, почитаеми съдия, като алтернатива, ще поискам да променя пледирането на господин Уорд от невиновен поради невменяемост направо на невиновен.

— Какво? — възмути се Кели. — Те не могат да променят пледирането, след като обвинението вече е приключило с излагането на аргументите си, уважаеми съдия.

Арло подръпна сакото на костюма на Дилън.

— Не искам това, Дилън.

Дилън се наведе към него.

— Честно казано, Арло, изобщо не ми пука какво искаш, по дяволите. Спасявам ти живота, независимо дали искаш, или не. И не ме прекъсвай отново, защото ще ги накарам да ти запушат устата.

Той го каза толкова разпалено, че Арло, изглежда, разбра, че не трябва да спори. Наведе глава и се втренчи в масата.

— Това е оневиняващо доказателство, почитаеми съдия. И съдът, и прокурорите го знаят. Най-малкото трябва да ни бъде разрешено да променим пледирането си, за да се впише по-добре в случая в светлината на укритото доказателство.

Хамилтън отмести очи от него и погледна Кели.

— Госпожице Уайтулф, имаше ли детайли за метода на умъртвяване и нанесените след смъртта наранявания на семейство Бенет, укрити от обществеността?

— По онова време нямахме улики и мотиви за никой, който би могъл да причини това на жертвите. Смятахме обаче, че вероятно ще можем да изкараме на светло извършителя. Криминалният психолог, с когото се консултирах, ме уведоми, че този тип извършител жадува за внимание, и като му се отнеме, това ще го накара да се опита да го привлече, може би като изпрати писма на нас или в медиите. Трябваше някак да разберем кой е истинският извършител и кой се опитва да си припише заслугата и единственият начин да го направим, беше като не предоставим информация на обществеността.

— Както и да се погрижите, че аз никога няма да мога да свържа двата случая — добави Дилън.

Съдията се замисли.

— Прочетох всички доклади, които ми предостави господин Астър, и наистина открих поразителни прилики между двете престъпления. Толкова много, че мисля, че това не е било само работен продукт, както твърдят прокурорите, а всъщност е оневиняващо доказателство, което е трябвало да бъде дадено на защитата. На това основание оттеглям искането за пледиране невиновен поради невменяемост на господин Уорд и внасям пледиране невиновен по всички обвинения.

Кели прехапа устни и изгледа злобно Дилън.

— Е, какво, сега ще инструктирате съдебните заседатели, че Арло Уорд твърди, че е невинен?

— Ще спазя закона — отвърна съдия Хамилтън. — Ако и вие го бяхте правили още от началото на процеса, нямаше да се озовете в това положение.

Лицето на Кели се зачерви от гняв, но тя не каза нищо. Хамилтън се обърна към съдебния пристав и рече:

— Доведете съдебните заседатели, за да може господин Астър да призове първия си свидетел.

Магазинът за оръжия разполагаше със стрелбище в мазето и Холи Фалоус чу изстрели.

— Благодаря — каза тя на жената, която задържа вратата отворена за нея.

Въпреки че все още използваше патерицата, болката беше станала по-поносима. Холи престана да взима болкоуспокояващи и разчиташе на ибупрофен и тиленол.

За пръв път влизаше в магазин за оръжия. В стъклената витрина имаше десетки пистолети, а зад тях се виждаха наредени пушки. Лавиците в средата на магазина бяха отрупани с ножове и боеприпаси и навсякъде миришеше на естествена кожа.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита възрастен мъж с бяла брада и камуфлажна шапка.

Кели преглътна и нервно отговори:

— Нуждая се от нещо за защита.

— Добре. Какво използвате сега?

— Само лютив спрей „Мейс“, но знам ли, не ми се струва достатъчно.

— Скрито ли ще носите оръжието, или ще го използвате за защита в дома си, или и двете?

— Ще го нося в себе си, когато мога.

Той кимна и бръкна в стъклената витрина.

— Вероятно ще искате това. — Мъжът извади черен пистолет. — „Глок 26“, един от по-популярните модели, които продаваме за скрито носене. Малък е, петнайсетина сантиметра, и има пълнител за десет патрона и един в патронника. Първото ви огнестрелно оръжие ли е?

Холи срамежливо наведе глава и кимна.

— Тогава мисля, че това е най-добрият избор. Лек, работи добре и има прилична възпираща сила с правилните боеприпаси. Ще направим бърза проверка за вас и после сте готова.

Холи протегна ръка и докосна оръжието, а после го взе в ръка. Почувства се по-сигурна още щом го усети в ръката си, но пистолетът я изпълни и с чувство за съжаление. Ако го имаше в онази нощ…

— Ще го купя. И патрони, моля — каза тя и го остави.

— Разбира се. Но първо, стреляли ли сте с такова нещо?

Холи поклати глава.

— Имаме стрелбище в мазето. Искате ли да попълним документите и после да ви заведа долу и да ви покажа едно друго? Ще трябва да се упражнявате много с пистолета, защото в случай на спешност няма да разсъждавате ясно и ще надделее инстинктът…

Холи отново докосна пистолета.

— Добре.

— Защитата призовава детектив Ханк Филипс на свидетелското място.

Промяната в пледирането беше съобщена на съдебните заседатели и инструкциите към тях бяха коригирани. Съдията ги обясни половин час, преди да позволи на защитата да призове детектив Филипс.

Дилън проведе кръстосания разпит и през първите няколко минути успокои детектива с лесни въпроси, но в бърз ритъм, за чиито отговори Филипс не трябваше да се замисля. Дилън прилагаше тази тактика, за да раздразни свидетеля, докато стигне до същината на атаката си.

— Бих искал да насоча вниманието ви към нещо, детектив Филипс — каза Дилън. — Дадох ви полицейски доклад, който сте написали преди шест години. Познавате ли го?

— Да.

— Докладът е за убийствата на двама къмпингари, Марти и Каролайн Бенет, нали?

— Да.

— Разкажете ни за тяхната смърт.

Филипс се прокашля.

— Жертвите били на палатка край езерото Ейнджъл, в окръг Джаксън. Мястото обикновено представлява уединен район и наоколо нямало други хора. По някое време, още на първата им нощ там, извършителят ги нападнал. Палатката беше разкъсана, затова предполагаме, че я е срязал, за да влезе вътре. Първо е бил нападнат и убит Марти Бенет. Съпругата успяла да изскочи от палатката и да пробяга десетина метра, преди да бъде убита.

— С какво са били убити според съдебния лекар?

Филипс погледна съдебните заседатели и отново се прокашля.

— Удар по главата с тъп предмет.

— Тогава оръжието на убийствата може да е било, да речем, бейзболна бухалка?

— Възможно е, да.

— Всъщност съдебният лекар заявява, че бухалката е най-вероятното оръжие на убийствата, така ли е?

— В доклада си той пише, че нараняванията, които са причинили смъртта на господин и госпожа Бенет, са съвместими с използване на бейзболна бухалка, да. Но оръжието на убийствата не беше открито, за да потвърдим това.

— Какво се беше случило с телата, след като са били убити?

— Бяха осакатени и разчленени.

— Осакатени и разчленени и след това положени в пози, така ли?

— Да.

— В неприлични пози?

— Бих казал, да.

— Намерихте ли нож или мачете наблизо?

— Не.

Дилън вдигна снимки на труповете на Марти и Каролайн Бенет. Показа ги на Кели и после бавно мина покрай съдебните заседатели.

— Детектив, позите напомнят ли ви на нещо?

— На какво да ми напомнят?

— Напомнят ли ви на някои текущи случаи, по които работите?

Филипс не отговори веднага.

— Да. Те са сходни с позите в случая с господин Арло.

— Не само сходни. — Дилън взе голяма цветна снимка на Уилям Пейдж след смъртта му и цветна снимка на Марти Бенет след смъртта му и ги показа на съдебните заседатели. — Не само сходни, но и същите, не е ли така?

— Имаше някои разлики, които мисля, че…

— Съдебните заседатели гледат тези две снимки в момента, детектив. — Дилън обърна снимките към него. — Позите същите ли са, или не са?

Той погледна Кели, която седеше със скръстени на гърдите ръце и стиснати челюсти.

— Да, почти същите са.

— Вие и госпожица Уайтулф не сте оповестили детайлите на тези убийства на обществеността, нали, детектив?

— Възразявам. Няма връзка.

— Отхвърля се.

Ханк Филипс се изчерви и започна да се поти. Дилън застана пред него, толкова близо, че долови мириса на одеколона му за бръснене.

— Тогава мислехме…

— Не, детектив, не ме интересува какво сте мислили. Зададох ви въпрос. Оповестихте ли на обществеността детайлите на тези убийства?

Филипс погледна към съдебните заседатели и после пак Дилън.

— Не.

— И не ми дадохте докладите, нали?

— Не. След разследването решихме, че те нямат отношение към разглеждания случай и не са уместни.

Дилън пристъпи още една крачка по-близо до него.

— Съпруг и съпруга са убити с бейзболна бухалка, докато са на палатка в гората, осакатени след смъртта и после положени в пози, а вие не мислите, че е уместно аз или съдебните заседатели да знаем за това? Боже, много бих искал да знам какво тогава мислите за уместно?

— Възразявам.

— Оттеглям коментара си. Детектив, вие сте проверили местонахождението на моя клиент, връщайки се години назад, нали?

— Да.

— Къде е бил той преди шест години през юли?

Филипс преглътна.

— Тогава е живеел в Орегон, след като е последвал брат си там от Северна Дакота.

— И на коя дата са били убити семейство Бенет, детектив?

Мускулите на челюстта на Филипс се свиха и отпуснаха. Той стрелна очи към масата на обвинението и двамата с Кели се спогледаха.

— Преди шест години, на десети юли.

— Имате ли някакви доказателства, детектив, че Арло Уорд е бил в Невада по времето, когато са били убити семейство Бенет?

— Не, нямаме.

— Всъщност, когато сте го арестували, случаят ви е напомнил за убийствата на семейство Бенет, и вие сте проверили къде е бил Арло Уорд по това време, нали?

Филипс се колеба толкова дълго, че Дилън се приготви отново да зададе въпроса, но накрая отговори:

— Да, проверих.

— Как разбрахте, че Арло Уорд е бил в Орегон на десети юли в онази година?

Филипс се изкашля в шепата си и после каза:

— Получихме потвърждение от работодателя му, че той е бил на работа в онзи ден. Господин Арло Уорд е работел като касиер на непълен работен ден в магазин за стоки втора употреба. Освен това не открихме името му сред пътниците на нито един полет, автобус или в агенция за коли под наем, а той не е имал собствено превозно средство.

— Къде е бил Евън Уорд на десети юли в онази година, детектив? Успяхте ли най-после да стигнете до заключение?

Филипс мълча няколко секунди.

— Да, успяхме. Той е живеел тук по онова време. Брат му се е преместил няколко месеца по-късно.

Зрителите мигновено изразиха учудване — чу се кикот, „какво, по дяволите“ и „мамка му“… Наложи се съдията да предупреди всички да се успокоят или ще трябва да опразни залата.

— Оказва се, че Арло не може да е убил семейство Бенет, нали?

— Малко вероятно е.

— Идентично престъпление става по време, когато Арло Уорд не може да го е извършил, а вие решавате да скриете това от мен и съдебните заседатели. Направили сте всичко в името на осъдителна присъда, нали? Независимо дали Арло е виновен, или не.

— Възразявам!

— За малко не изпратихте на смърт невинен човек. Гади ми се от вас, детектив.

— Възразявам! — извикаха едновременно Кели и Джеймс.

Дилън отстъпи крачка назад от Филипс, без да откъсва очи от него.

— Приключих с този свидетел.

Дилън крачеше напред-назад из кабинета си, а Лили седеше на дивана. Мадлин беше до нея и отговаряше на съобщения на телефона си. На бюрото се виждаха кутии с китайска храна за вкъщи.

Луната беше пълна тази вечер и осветяваше града с мъртвешки блясък. Дилън си помисли, че в кабинета му започва да мирише на пот от всичките нощи, в които стоя до късно на повреден климатик. Отвори прозореца и го лъхна топъл въздух.

— Трябва да изправим Арло на свидетелското място — каза той.

— Рисковано е, а и показанията на Филипс бяха опустошителни за техния казус. Достатъчни са за основателно съмнение.

— Съгласна съм — каза Мадлин, вдигайки глава от телефона си. — Това беше жесток удар за тях.

— За нас, адвокатите, вероятно, но може би не за съдебните заседатели. Особено след като съпругата на Арло дойде в съда да свидетелства и каза, че той я бие, защото е гаден насилник.

— В заключителната си пледоария ще трябва да им втълпиш, че той поема вината заради слава и пари.

— Разбира се, но защо съдебните заседатели да ми вярват? — Дилън поклати глава и продължи да крачи. — Трябва да го призовем да свидетелства. Те трябва да го видят какъв е всъщност, докато говори за убийствата.

Лили си пое дълбоко дъх.

— Опасно е, но може да има резултат.

Дилън сложи ръце на главата си, обърна се към прозореца и се втренчи в града навън.

— Тогава защо имам чувството, че това ще бъде погрешен ход?

— Каквото и да направим, все ми се струва погрешен ход. — Тя се поколеба. — Трябва да го атакуваме на свидетелското място. И да го атакуваме яко. Знам, че ти го харесваш, затова може да се дърпаш подсъзнателно и дори да не го знаеш. Най-добре е аз или Мадлин да го разпитаме.

— Не, Арло е по-близък с мен. Аз трябва да го разпитам. Той трябва да почувства предателството си, докато дава показания, да се ядоса и да избухне и да каже неща, които не иска да казва.

— Е, ще го оставя на теб — рече Лили и стана. — Едва си държа отворени очите… Отивам да си легна.

— И аз тръгвам — каза Мадлин и също стана. Тя стигна до вратата, спря и се обърна към Дилън. — Дилън? Каквото и да се случи, ти направи чудеса. Гордея се, че работя с теб.

Мадлин се усмихна меланхолично и излезе. Дилън отново се обърна към прозореца и се загледа в безлюдната съдебна палата. Фаровете на преминаваща кола осветиха статуята на Темида и после всичко пак потъна в мрак.

Арло Уорд изглеждаше ужасѐн на свидетелското място, също като дете на събрание, което трябва да изнесе реч пред цялото училище. Той се опита да налее вода в пластмасова чаша и я разля, а след това се помъчи да я избърше с хартиени носни кърпички, но я разплиска още повече. Съдебният пристав дойде с руло домакински хартиени кърпи и почисти.

— Благодаря — каза Арло.

Приставът изсумтя.

— Арло, искам да се върнеш в нощта, когато избра точно тези жертви — спокойно каза Дилън.

— Добре.

— Кого забеляза първо?

— Ами, младата жена, Ейприл. Тя беше много хубава. Красота, която виждаш в списания. Затова тя беше първата. После забелязах Холи и двамата млади мъже.

— Как беше облечена Ейприл?

— Моля?

— Как беше облечена? Ти си ги наблюдавал известно време и си ги проследил нагоре по пътеката, затова питам как бяха облечени? Забелязах, че полицаите не са ти задали този въпрос.

— Тя беше облечена като за къмпинг. Не знам как да го обясня по-добре.

— С джинси?

— Да, джинси.

— Памучна риза?

— Мисля, че да.

— Почитаеми съдия, може ли да се приближа?

— Може.

Дилън взе една от големите цветни снимки, която Кели вече беше представила в съда, и на която дрехите на Ейприл Фалоус бяха съблечени и намерени смачкани на земята.

— Познати ли са ти, Арло?

Арло не отговори.

— Това са дрехите на Ейприл Фалоус. Моля, кажи на съдебните заседатели с какво беше облечена тя. — Дилън обърна снимката към съдебните заседатели и мина напред и назад близо до преградата, за да могат всички да я видят добре.

— Ейприл беше с къси панталони.

— Къси панталони. Да, точно така. И не джинсови, а брезентови.

— Да, забравих. Беше тъмно.

— А как беше облечена Холи Фалоус?

Арло мълча известно време.

— Не помня как бяха облечени. Бях по-загрижен к-к-как ще го направя.

— Имаш предвид как ще ги убиеш?

— Да.

— Нека поговорим за това. Казал си на полицията, че си държал Ейприл Фалоус в огъня, като си я натискал с ботуша си в гърба, така ли?

— Възразявам — обади се Кели. — Подвеждащ въпрос.

— Моля за разрешение да се отнасям към свидетеля като с враждебен.

— Разрешавам.

Дилън отново се обърна към Арло.

— Държал си я в огъня с ботуша си върху гърба ѝ, така ли?

— Да.

— Но по ботушите ти не са били открити изгаряния или следи от овъгляване?

Арло преглътна.

— Не, предполагам.

— По ръцете и краката ти не е имало следи от изгаряния в нощта, когато полицията те е прегледала, нали?

— Не.

Дилън застана пред Арло.

— Колко пъти замахна с бейзболната бухалка, за да разбиеш черепа на Уилям Пейдж?

— Ами, не знам. Размахвах я, докато той падна.

— Един път, два пъти?

— Вероятно два пъти.

— Арло, бих искал да видиш доклада на съдебния лекар. Не си го чел, нали?

— Не.

— Какво пише тук? Отбелязаният откъс?

Арло не отговори.

— Арло, моля те, кажи на съдебните заседатели какво пише.

Арло се прокашля.

— Пише, че Уилям Пейдж има най-малко четири наранявания в черепа от удари с тъп предмет, по всяка вероятност бейзболна бухалка.

— Четири значи. Тогава онзи, който го е убил, е замахнал четири пъти, за да го повали и да разбие черепа му. Би било доста трудно да разбиеш черепа на голям човек само с едно замахване на бухалка, нали?

Арло преглътна.

— Аз ги убих, господин Астър. Аз го направих. Само защото не си спомням подробностите, не означава нищо.

— Какъв беше цветът на косата на Ейприл Фалоус?

— Какво?

— Какъв цвят беше косата ѝ?

— Руса.

— Навсякъде ли руса?

— Да.

Дилън взе друга снимка. Кадър отблизо на лицето на Ейприл, където ясно се виждаха червените краища на косата ѝ и червен кичур в лявата страна.

— Не е цялата руса, нали?

— Трудно е да се види в тъмното.

— Да, но ти си разрязвал жертвите… колко дълго? Най-малко един час, нали? Твърдиш, че си я обезглавил след смъртта, но не си забелязал, че е имала червени кичури?

Арло не отговори.

— С какви обувки беше Ейприл?

— Не знам. Беше тъмно.

— С какви обувки беше Уилям Пейдж?

— Не знам.

— А Майкъл Търнър?

Арло се размърда неспокойно на мястото си и по лицето му се изписа гняв.

— Вече казах, че беше тъмно и не видях.

— Телата са били положени в пози по някое време след смъртта, нали?

— Да — усмихна се леко Арло. — Помислих си, че ще бъде забавно да тероризирам госпожица Холи Фалоус, когато се върне и види всичко това.

Дилън трябваше да положи усилия, за да не се обърне и да види реакцията на Холи Фалоус.

— И когато си полагал в пози телата, е трябвало да повдигнеш отрязаните крайници, така ли?

— Да.

— Това включва краката. Убиецът е отрязал краката на Ейприл Фалоус и Майкъл Търнър в коленете. Начинът, по който са били наредени, показва, че той е трябвало да ги повдигне, нали?

Арло започна нервно да потърква пръсти един в друг.

— Да.

— И така, ти събличаш дрехите, но оставяш обувките, вдигаш краката, държиш ги в ръцете си и нареждаш телата, а не можеш да ни кажеш какви обувки са носили?

— Не е така. Когато убиваш хора, всичко става много бързо. М-м-мозъкът ти сякаш е на автопилот. Не забелязваш детайлите.

— О, но в самопризнанията си ти споменаваш детайли, нали? Говориш колко далеч си бягал след Холи, как си чувствал бухалката, когато си удрял по главата Майкъл Търнър, как си заредил капана за мечки, за да го хване… И като стана дума за това… — Дилън се обърна към Хамилтън. — Почитаеми съдия, искам разрешение да помоля господин Уорд да представи демонстрация за съдебните заседатели.

— Разрешавам.

Дилън отиде при съдебната секретарка и поиска две веществени доказателства, които вече бяха представени в съда. Тя влезе в стая зад масата на съдията и излезе, носейки капана за мечки и бейзболната бухалка, която бяха намерили в бунгалото, и двете сложени в дебели найлонови пликове.

— Арло — каза Дилън, извади капана за мечки и го постави близо до съдебните заседатели, — моля те, ела тук.

Арло застана до Дилън, скръсти ръце на гърдите си, стисна устни и се втренчи в капана.

— Това ли е капанът, който се предполага, че си използвал за Майкъл Търнър?

— Да.

— Тогава, моля те, би ли заредил капана по същия начин, както си направил в онази нощ?

— К-к-какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че тези капани трябва да се заредят, преди да щракнат и да хванат някого. Зареди го, за да могат съдебните заседатели да видят как работи.

Арло се вгледа в капана и после се наведе над него. Започна да го човърка и да го нагласява по всевъзможни начини, опитвайки се да го отвори, а после се помъчи да извие пружината, след това да я обърне на другата страна и така да го отвори. Стана ясно, че не може да го направи. Дилън се приближи до масата на защитата и взе дълга стоманена пръчка.

— Може би се нуждаеш от това, Арло? След като отвориш капана, използваш този инструмент, за да бутнеш нагоре кръглата част в средата, която после го зарежда.

Арло взе стоманената пръчка и се втренчи в капана. Опита по два различни начина и най-после успя да повдигне нагоре кръглата стоманена пластина в средата и зареди капана.

— Чудесно, Арло. А сега се изправи, моля.

Дилън разглоби капана и го отмести настрана. След това извади бухалката от найлоновия плик и я даде на Арло.

— Покажи ни как си я размахвал.

— Какво?

— Покажи ни как си размахвал бухалката в онази нощ.

Арло погледна към съдебните заседатели и после Лили и Мадлин. Хвана с две ръце бухалката, втренчи се в нея за момент и после замахна с нея от ляво надясно. Приличаше на дете, което никога не е държало бейзболна бухалка в ръцете си. В замаха му нямаше сила. Беше непохватен и неефективен.

— Още веднъж, моля. Замахни силно.

Арло замахна в другата посока и този път замахът изглеждаше още по-зле.

— Ти твърдиш, че ловко и умело си убил жертвите с точни замахвания. Моля, покажи ни как го направи.

— Аз… не искам.

— Съдебните заседатели биха искали да видят, Арло. Те трябва да почувстват какво са преживели жертвите и най-добрият начин е да им покажеш точно как са умрели. Затова замахни точно както си направил в онази нощ.

Дилън отстъпи крачка назад. Единият съдебен пристав се приближи до Арло, нервно потупвайки с ръка пистолета си, сякаш Арло щеше да се нахвърли върху съдебните заседатели и да започне да ги налага с бухалката.

— Почитаеми съдия — обади се Кели. — Възразявам срещу тази демонстрация. Това не доказва абсолютно нищо. Да не споменавам, че връчването на бейзболна бухалка на подсъдим, обвинен, че е извършил убийство с нея, е крайно опасно.

— Тук има пристави, готови да използват електрошоков пистолет, ако е необходимо, уважаеми съдия, и съдебните заседатели трябва да решат дали Арло знае как да замахва с това нещо, или не.

Хамилтън почука с писалката си по масата и се замисли твърде дълго.

— Мисля, че всеки съдия би искал да бъде обективен по този въпрос, почитаеми съдия — добави Дилън за камерите. — Ако се страхувате за безопасността на присъстващите, може да сложим окови на глезените на господин Уорд и да го отдалечим от съдебните заседатели.

Хамилтън кимна.

— Да, нека го направим. Пристав?

Те взеха бухалката от ръцете на Арло и после оковаха глезените му с белезници, свързани с верига, достатъчно къса, така че ако се опита да се движи бързо, да се спъне. Дилън го позиционира по-далеч от съдебните заседатели и по-близо до масата на защитата.

— Хайде, замахни.

Арло замахна — толкова силно, че загуби равновесие и произведе свистене, което изпълни притихналата съдебна зала, а после се спъна и се наложи да се подпре на масата, за да се изправи.

— Още веднъж.

Арло преглътна, лицето му беше зачервено.

— Не.

— Не? Но ти си експерт в замахването с бухалка. Онези хора са се борели за живота си, но ти все пак си успял да сломиш съпротивата им. Това наистина е изумително постижение. Да убиеш мишени с такова тежко оръжие, докато те се борят с теб. Хайде, замахни отново и покажи на съдебните заседатели как си го направил.

Арло остави бухалката на масата на защитата.

— Не.

— Не искаш да им покажеш, защото не можеш да го направиш, нали, Арло?

— Аз убих онези хора.

— Убил си ги, но не можеш дори да замахнеш с бухалка, без за малко да паднеш? — преди Кели да успее да възрази, Дилън добави: — Може да седнеш пак на свидетелското място, Арло.

Съдебните пристави махнаха белезниците от глезените на Арло и той седна. Дилън се приближи до него и се втренчи в очите му. Очевидно го изнерви, защото Арло започна да мърда неспокойно на стола.

— На Ейприл Фалоус липсвали бъбреците. Ти ли взе бъбреците ѝ?

— Да. Но ги оставих там.

— Как ги изряза?

— С ловджийски нож.

— Какъв ловджийски нож?

— Просто нож. Хвърлих го от скалата, след като приключих. Затова не са го намерили.

— Виж, това е интересно — каза Дилън и отстъпи крачка назад. — Защото Ейприл Фалоус е имала само един бъбрек, левия. Загубила е десния си бъбрек в катастрофа, когато е била на шестнайсет, а левият ѝ бъбрек е бил намерен на местопрестъплението.

В съдебната зала настъпи мъртвешка тишина. Дори тълпата репортери на местата за медиите престанаха да пишат и да поглеждат телефоните си. Арло забеляза прикованото в него внимание и заби поглед в пода.

— Понякога се обърквам. Случи се много бързо и беше тъмно и се обърквам заради заболяването ми.

— Не си бил объркан, когато си признал. Детективите са те разпитали за всички детайли и ти не си споменал, че Ейприл Фалоус е имала само един бъбрек, нали?

— Не.

— Сега казваш, че си спомняш, но не можа да ми кажеш какъв цвят е била косата ѝ и какви обувки и дрехи е носела. Не можеш дори да замахнеш с бухалка достатъчно силно, за да нараниш дете, още по-малко колежанин футболист.

— Възразявам! — извика Кели.

— Това не е, защото си объркан, Арло, а защото не ти си ги убил, нали?

— Възразявам, почитаеми съдия.

— Не! — настоя Арло. — Аз го направих. Аз ги убих и сега съм известен.

— Не си убил никого. Онзи, който е убил семейство Бенет, е убил и тези млади хора.

— Не! — В гласа на Арло прозвуча паника. — Н-н-не б-б-беше т-т-така.

— Имам запис на телефонен разговор между теб и съпругата ти в затвора преди двайсет и седем дни. Бих искал да го пусна на съдебните заседатели.

Арло погледна съдебните заседатели и после отново насочи очи към пода. Дилън даде диска на съдебната секретарка. Кели възрази, че за това няма основания, и Дилън даде на нея и на съдията подписан документ от служител в затвора, че дискът е автентичен и записан на посочената дата.

От високоговорителите в съдебната зала се разнесоха гласове.

— Липсваш ми.

— И ти ми липсваш.

— Спрете го, моля… Благодаря. Арло, това са твоят глас и гласът на съпругата ти, нали?

— Д-д-да — сега Арло трепереше и лицето му беше пребледняло.

— Бихте ли превъртели записа до минута единайсет и двайсет и две секунди, моля?

Секретарката изпълни молбата на Дилън. От високоговорителите се чу гласът на Арло.

— Ще се погрижа за вас двете. Ейми никога няма да се тревожи за пари. Искам тя да учи в частно училище. Добро. Искам да ѝ дам всичко, което аз нямах, докато пораствах.

— Тя се нуждае от баща си, Арло.

— Баща ѝ ще си отиде така или иначе. Чувствам, че всичко ми се изплъзва, Лийна. Идва на в-в-вълни, но го чувствам. Няма дори да ме п-п-познаеш вече. Ще си отида. По-добре е така.

— Благодаря, може да спрете записа — каза Дилън и скръсти ръце на гърдите си, но не помръдна нито сантиметър от Арло. — Първата работа на мъжа е да се грижи за семейството си, нали? Ти ми го каза веднъж. Вярваш в тези думи, нали, Арло?

Арло кимна, без да каже нищо.

— Ти обичаш Лийна и Ейми и би направил всичко за тях, нали?

— Разбира се.

— Дори да поемеш вината за убийства, които не си извършил, ако това означава, че можеш да им помогнеш.

— Аз ги убих! — извика Арло със зачервено от гняв лице. — Аз го направих! Известен съм. Аз ги убих и с-с-сега всички искат да г-г-говорят с мен. Ще ми дадат п-п-пари само за да говоря с тях. — Очите му се напълниха със сълзи. — Аз съм добър баща! Не съм като боклука, който ме отгледа. Аз съм добър баща и бих направил всичко за дъщеря си. И направих и това. Аз ги убих! — Арло се разрида. Прегърби рамене и закри с ръка очите си. — М-м-моля те, Дилън. Моля те, не ми отнемай това. Само ще бъда в т-т-тежест за тях. Моля те. — Той погледна съдебните заседатели. — Моля ви, не ми отнемайте това.

Дилън го гледа известно време и после се обърна към съдебните заседатели. Очите на една от жените бяха пълни със сълзи.

— Ние не екзекутираме невинни хора, Арло — каза Дилън. — Колкото и много те да искат да бъдат екзекутирани.

Кръстосаният разпит на Кели повтори всички подробности на самопризнанията на Арло и тя отново пусна видеозаписа, като през цялото време задаваше въпроси, а Арло отговаряше с удоволствие. Разпитът продължи няколко часа, но не представи нищо ново. Това беше само тактика Кели да принуди съдебните заседатели да гледат отново пълните самопризнания.

След това даде показания доктор Лейтън Симънс. Той каза на съдебните заседатели точно това, което Дилън се надяваше — Арло Уорд прави всичко това заради вниманието и по всяка вероятност не е убил никого. Кели го атакува за факта, че не може да знае какво мисли Арло, и завърши с въпроса:

— Заблуждавал ли ви е някога пациент?

— Да. Всички психиатри са били заблуждавани.

— Всъщност, когато сте били в съвета на психиатрично заведение за душевно болни престъпници, вие сте одобрили освобождаването на мъж на име Иън Рупърт Бел, нали така?

— Да.

— Имам тук доклада ви за освобождаването, където заявявате, че той е готов да се реинтегрира в обществото и се е реформирал, цитирам, „доколкото всеки пациент тук може да се реформира“.

— Разбирам какво правите, но в онзи случай…

— Казали ли сте това, или не, докторе?

Лейтън Симънс въздъхна, опитвайки се да сдържи раздразнението, което явно изпитваше.

— Да.

— И след освобождаването си Иън Рупърт Бел е бил примерен гражданин… да видим… двайсет и един дена, така ли е?

Доктор Симънс се поколеба.

— Да.

— Какво се случи на двайсет и втория ден, докторе?

— Вие представяте въпроса така, сякаш психиатрията е точна наука като математиката. Човешкият ум е необятно…

— Ще ви попитам още веднъж, защото вие очевидно не искате да отговорите на въпроса ми. Какво се случи на двайсет и втория ден след освобождаването му?

Лейтън Симънс преглътна и погледна Дилън.

— Той уби съпругата си.

— Еха! Реформиран, доколкото всеки може да бъде. Питам се колко други съпруги са мъртви, защото вие сте мислели, че пациентите са се реформирали?

— Възразявам — обади се Лили.

— Приема се.

— Добре, приключих с този свидетел, почитаеми съдия.

— Свободен сте, доктор Симънс — каза съдия Хамилтън. — Защитата може да призове следващия си свидетел.

Дилън стана, погледна Арло и после съдебните заседатели и рече:

— Защитата приключи със свидетелите.

— Някакви опровергаващи свидетели от страна на обвинението?

— Не, уважаеми съдия.

Хамилтън почука няколко пъти с писалката си по масата и каза:

— Мисля, че имаме достатъчно време, за да започнем със заключителните пледоарии на обвинението, ако желаете да пристъпите към тях, госпожице Уайтулф. Или ако предпочитате, може да изчакаме до утре?

— Сигурна съм, че съдебните заседатели са уморени от цял ден слушане на показания. Предпочитам да започна утре.

— И аз мисля, че така е най-добре. Съдът се разпуска до утре сутринта.

Докато почти всички в съдебната зала забързаха навън, за да използват тоалетните, или да се обадят по телефона, Арло остана на мястото си. Дилън седна на ръба на масата и се втренчи в него, докато Арло вдигна глава.

— Не исках това, Дилън. Ти ги накара да мислят, че не съм го направил.

— Не е така. Може да загубим делото, Арло. Все още има вероятност да забият иглата в ръката ти. Но поне знам, че направих всичко възможно да спася живота ти. Може и да ме намразиш, но ще бъдеш жив, за да ме мразиш.

Същата вечер Дилън, Марки, майка му, Лили и Антъни отидоха да вечерят заедно в тих китайски ресторант, за който Дилън беше научил, докато защитаваше собственика за укриване на данъци.

От тонколоните се разнасяше лека музика и ресторантът беше пълен, но всички говореха тихо. Антъни разказваше истории за пътуването си в Африка като фотограф любител, хоби, с което започнал да се занимава, докато бил с „Грийнпийс“ в някаква страна, Дилън не беше и чувал за нея. Марки го зяпаше така, сякаш Антъни беше Супермен, и дори майката на Дилън непрекъснато повтаряше:

— Еха! Колко интересно!

— Ами ти, Ди Ей? — попита Антъни. — Кои екзотични места те привлякоха да ги посетиш?

Дилън мразеше да го наричат Ди Ей, но не каза нищо, за да не направи положението още по-неловко.

— Веднъж ходих на Ниагарския водопад и хвърлих баскетболна топка във водата. Беше приятно.

Антъни се вгледа в него за момент и след това попита кой иска десерт.

След десерта, на паркинга, Лили дръпна Дилън настрана от другите и каза:

— Каквото и да се случи, ти се представи изумително.

— Ти също, Лил.

Тя погледна Антъни, който разсмиваше Марки.

— Не, бях разсеяна. Ти изнесе цялата тежест и не е честно, че аз ти го причиних.

— Хей, за какво са приятелите? — Дилън изчака Лили да го погледне и добави: — Той е твое дете и никой не може да промени това.

— Ще изпуснем филма, Дилън! — извика Марки.

Дилън и Лили си размениха поглед, който изразяваше всичко, което искаха да си кажат един на друг. Той се качи в колата си, Марки се подаде през смъкнатото стъкло, почука по покрива и извика:

— Давай, Дансър! Давай, Прансър11! Давай…

Дилън потегли. Погледна в огледалото за обратно виждане и видя, че Лили все още стои там и гледа втренчено в празното пространство. Тя помръдна едва когато Антъни се приближи до нея и ѝ каза нещо. После се качи в джипа.

Преди да започнат заключителните пледоарии, инструкциите към съдебните заседатели трябваше да бъдат преразгледани и финализирани. Процесът беше болезнен и за двете страни и термини като вероятно и до известна степен вероятно бяха обсъждани разгорещено. Времето за обяд дойде и отмина и никой не яде нищо, на съдебните заседатели, които седяха в стаята за размисъл, им донесоха пица.

В пет часа следобед на другия ден инструкциите бяха финализирани.

Кели застана пред съдебното жури, скръстила ръце зад гърба, и погледна в очите всеки един от заседателите. Съдията беше заповядал пълна тишина в залата по време на заключителните пледоарии със заплахата, че присъстващите ще бъдат изведени навън, ако вдигат шум.

— Никога не съм водила такъв процес — започна Кели. — Защитата започна това съдебно дело с аргумента, че господин Арло Уорд е невменяем и е убил трима прекрасни младежи и… — тя погледна Холи Фалоус, която беше сложила глава на рамото на баща си, а той я беше прегърнал, — и за малко не уби един от най-скромните и смирени хора, които съм срещала през живота си. Холи е оцеляла в онази нощ единствено благодарение на смелостта си. Тя обаче никога няма да бъде същата, нараняванията ѝ, физически и психични, са я променили завинаги. Да не споменавам, че животът, който си е представяла за себе си със сестра си и бъдещия си съпруг, безвъзвратно е изчезнал. — Кели отстъпи крачка назад и посочи Арло. — Той признал за престъпленията и е бил намерен покрит с кръвта на жертвите на не повече от пет километра от мястото, където били убити. И Арло Уорд идва тук и ни казва, че е невменяем. Не знаел какво прави, не знаел, че е неправилно да разбива нечия глава с бейзболна бухалка, или да отрязва ръце и крака и да ги подрежда по възможно най-ужасяващ начин. Не можело да му се търси отговорност, защото не знаел, че това е неправилно. И сякаш това не е достатъчно абсурдно, но и в самия край на процеса той променя пледирането си и казва: Изненада, аз не съм луд. Не съм го направил. Това е ниво на манипулация, при което всеки би казал: Този човек трябва да е луд, за да е направил всичко това. Пълен хаос. — Кели сложи ръце зад гърба си и погледна в очите всеки съдебен заседател. — Това не е лудост. Не е случайно или произволно… не е хаотично. Това е гениално. Абсолютно гениално хрумване. Арло Уорд не е злочеста жертва на обстоятелства. Той е гросмайстор по шах, който е планирал тази игра с невероятна хитрост. Освен това Арло Уорд не е симпатичен психично болен, който прави всичко, за да помогне на семейството си. Ако е искал да напише книга, тогава нека я напише, да си намери литературен агент, да я издаде и да я продаде. Може да се продаде, а може и да не се продаде, но най-важното е, че той не се е и опитал. Не се опитал да направи нищо друго и отнел живота на невинни млади хора по чудовищен начин.

Истинският проблем за господин Уорд е била смелостта на Холи. Той не си представял, че някой ще се измъкне жив. Вероятно е щял да „почисти“ местопрестъплението, преди да си тръгне, да се отърве от труповете, да намери дрехи, да се преоблече… но не е могъл да направи нищо такова, защото Холи се е измъкнала. И не е имал никаква представа колко време ще ѝ отнеме да спре кола и да повика полицията. Той е бързал да нареди телата така, че да изглеждат като убийствата на семейство Бенет, за които несъмнено нещичко е научил с времето, и после се е качил в колата си, покрит с кръв, и е подкарал към дома си колкото може по-бързо. И тук се намесва случайността. Онази ивица от магистралата е известна като „капан за скорост“ и патрулна кола чакала встрани от пътя, дебнейки за шофьори, превишаващи ограничението за скоростта. Полицаите спират подсъдимия за превишена скорост близо петдесет километра над допустимата, тоест Арло Уорд е карал със сто и петдесет километра в час. Защо Арло Уорд се е движел толкова бързо на магистрала, известна с присъствието на полиция? Именно тук проблясва гениалността му. Той не може да каже, че не се е случило нищо, защото Холи може да е оцеляла, защото ще има доклад за шофьор, движещ се с превишена скорост, покрит с кръв, спрян близо до мястото, където са станали убийствата. И затова прави пълни самопризнания. Разказва подробно всичко и после настоява, че е виновен и трябва да бъде наказан.

Арло Уорд знае, че не може да представи алиби, знае, че кръвта по него ще съвпадне с тази на жертвите, и не може да бъде сигурен, че Холи не е жива. Ето защо той трябва да разсъждава бързо и го прави. Арло Уорд е подготвил цялата история, внимавал за детайли, да каже, но не твърде много, не и детайли, които би могъл да знае само убиецът. Казал само толкова, че да изглежда сякаш поема вината, но и не достатъчно, че да е сигурно, че той го е извършил. Арло Уорд се е подложил на хипноза, както видяхте във видеозаписа, който ви показа доктор Симънс, и е изфабрикувал още една история как случайно попада на ужасяващото местопрестъпление и си мисли: Еха, трима души са мъртви. Защо вместо да се обадя на полицията, не се намажа с кръвта им и после да подкарам към дома си със сто и петдесет километра в час?

Цялото това шоу, дами и господа, е изиграно за вас. За да ви убеди, че някой друг, а не Арло Уорд, е убил Майкъл, Уилям и Ейприл и за малко не е убил и Холи. Гениално е и за малко да проработи… Господин Астър и госпожица Ричи, и двамата блестящи адвокати, не са нищо друго освен пионки в тази партия шах. Арло Уорд се е нуждаел от адвокати, които ще пледират невиновен, докато той настоява, че го е направил. Арло Уорд се нуждае вие да повярвате, че иска да бъде осъден, за да осигури пари за съпругата и детето си. Съпругата, която свидетелства тук в съда и ви каза колко пъти ѝ се е налагало да ходи в спешното отделение заради него. И кой знае колко пъти не е ходила в спешното отделение. — Кели млъкна и сплете пръсти, изчаквайки, за да се увери, че ще изрече думите си така, както подобава. — Когато отидете в стаята за размисъл, замислете се какво може да се е случило, за да е вярна историята му. Арло Уорд случайно е бил на точното място в каньона Койот, където са били жертвите. Случайно е отишъл там, когато те вече са били мъртви. Случайно е бил в състояние, в което е почувствал, че психичното му заболяване се влошава и е трябвало да намери начин да се сдобие с много пари за семейството си. Бейзболната бухалка, с която е убил жертвите, и ножът, с който ги е осакатил и разчленил след това, случайно не са в него, но бухалката е открита в бунгало наблизо. Ако някой наистина иска да бъде заловен и да поеме вината, нямаше ли да задържи бухалката и ножа? Не и ако играе дълга игра. Защото оръжията на убийствата убедително биха свързали Арло Уорд с убийствата. Той не може да се измъкне, ако вие не се усъмните, че е извършил убийствата. — Кели поклати глава, обърна се към Арло, втренчи се в него и каза: — Арло Уорд е убил онези прекрасни млади хора. Арло Уорд за малко не е убил Холи Фалоус. Арло Уорд ни се присмива по време на целия този процес. — Тя отново се обърна към съдебните заседатели. — Моля ви, не се връзвайте на това, защото, повярвайте ми, не го искате отново сред нас и нашите семейства. — Кели се приближи до тях и отдели време, за да погледне всеки един в очите. — Той ни се присмива и се присмива на жертвите, чийто живот е отнел по такъв жесток начин. Не му позволявайте да се смее последен.

Когато заседанието на съда свърши и всички си тръгнаха, Дилън остана. Лили го покани на вечеря, но той каза, че е твърде зает със заключителната си пледоария. Не беше вярно. Дилън беше готов с речта си и дори я научи наизуст.

Нещо го човъркаше отвътре и не го оставяше на мира, беше му необходимо време да остане сам и да мисли. В ума му непрекъснато се въртяха заключителните аргументи на Кели.

Арло Уорд е гросмайстор по шах, който е планирал тази игра с невероятна хитрост.

Любимата игра на Арло, „Го“, беше изключително сложна — стратегическа игра, която изискваше мислене много ходове напред… точно като шаха.

Дилън се прибра вкъщи и тъй като забрави да купи вечеря, поръча пица за всички. След това отиде в домашния си кабинет и включи компютъра.

Влезе във форума на последователите на реални престъпления и в подкатегорията за случая на Арло Уорд и започна да чете постингите. Много от новите коментираха днешното развитие и колко добра е била заключителната реч на прокурорката. Някои обаче пишеха, че тя не е обяснила задоволително как Арло може да е научил за убийството на семейство Бенет, щом полицията не е съобщила подробностите, и имаше дебат дали това е чиста случайност, или Арло е имитирал убийството на семейство Бенет.

Минутите се превърнаха в часове, Дилън дори не ги усети. Очите му се премрежиха и се наложи да направи почивка, излезе навън. Въздухът беше хладен и по небето имаше звезди. Дилън пъхна ръце в джобовете и дълго гледа нощното небе, после се върна в кабинета.

Продължи да чете постингите във форума. Някои от уебхрътките бяха проучили живота на Арло. Дилън се изненада колко много неща са научили, за които полицията не знае. Например името на предишната приятелка на Арло и предишен адрес, който не фигурира в официалната информация за него. Винаги някой, който познава някого, знае още нещо, допитването до хората, изглежда, имаше обхват, който правоприлагащите органи пренебрегваха.

Дилън пиеше енергийни напитки и това го изнервяше, но поддържаше ума му ясен и нащрек поне за известно време.

След няколко часа превъртане и четене очите и кръстът го заболяха още повече. Той стана и протегна ръце над главата. Чудеше се дали да вземе ибупрофен, когато погледна надолу и забеляза заглавието на темата на един от линковете по-надолу в списъка. Пишеше: Не мога да повярвам на резултата му!

Дилън седна отново и щракна върху линка. Отвори се екранна снимка със списък с имена, всяко с национален флаг и цифра до него, подредени в колонка, озаглавена ЕЛО12. Дилън провери в „Гугъл“ думата и откри, че е свързана с играта „Го“.

Арло Уорд беше някъде в средата на списъка с американския флаг и цифрата 3012. Дилън потърси какво означава това. Оказа се цифрова оценка за класиране на различните играчи на „Го“, участвали в турнири. Сто се смяташе за новак… хиляда — за играч средно ниво… а три хиляди беше гросмайстор.

Дилън потърси в „Гугъл“ още резултати за „Го“ и намери изследвания, които съпоставяха резултатите от играта с коефициента на интелигентност, и заключаваха, че те са по-точни в определянето на коефициента на интелигентност от училищните оценки или избраната професия.

Дилън изпита чувството, че някаква скала смазва гърдите и стомаха му и става все по-тежка с всяка секунда. Наложи се да си поеме дълбоко дъх и да изпълни докрай белите си дробове, за да се увери, че все още може да диша.

Мисълта не можеше да бъде отхвърлена!

Арло Уорд може и да страда от шизофрения, но по всяка вероятност беше и гениален.

В затвора нямаше много посетители през нощта и Дилън успя да осигури отделна стая. Седна до стоманената маса и потърка ръце, и едва сега, когато ги погледна, видя, че ръцете му треперят.

Доведоха Арло и го настаниха до масата. Надзирателят закачи белезниците на глезените му за металната скоба до краката на масата и каза:

— Късно е и мога да ви дам само петнайсет минути.

— Няма да се бавим и толкова — отвърна Дилън.

Надзирателят излезе и двамата се втренчиха един в друг.

— Сигурно е нещо важно, за да ме събудиш посред… — започна Арло.

— Заекването беше хубав щрих — прекъсна го Дилън.

— Моля? — учудено попита Арло.

— Сега сме само ти и аз. Няма камери, няма други адвокати, прокурори или съдия.

Арло се вгледа стъписано в него… и после устните му бавно се разтеглиха в усмивка.

— Заключителната пледоария на прокурорката беше прекрасна. Успя ли да те убеди?

— Намерих резултата ти в играта „Го“. Ти си гросмайстор. И после беше само Бръсначът на Окам — най-простият отговор винаги е правилният. Възможностите за избор са: ти попадаш случайно на местопрестъплението, искаш да станеш известен и не знаеш кой е убиецът, или изчезналият служител на бензиностанцията ги е убил и ти си го проследил дотам горе и си гледал, или брат ти ги е убил и после те е повикал… или ти наистина си ги убил. Кое е вярното?

Арло изцъка с език.

— Тед Бънди веднъж е казал, че никога не те хващат заради големите неща. Винаги е заради малките неща, които не можеш да планираш.

Дилън преглътна, но не откъсна поглед от очите на Арло.

— Ти ли уби и семейство Бенет?

— Не, не бях в щата по онова време.

— Откъде знаеше как са били положени телата им? Не е имало публична информация.

Арло се ухили и усмивката му беше демонична.

— Преди години бях на групова терапия с един човек, който често говореше за семейство Бенет и още двама други. Той не призна за убийствата, разбира се, но или ги беше убил, или знаеше кой е убиецът. И сцената беше истински шедьовър. Уникална. Знаеш ли, той щял да използва Марти Бенет, за да се упражнява в стрелба, преди да пререже гърлото му. Смятал да го завърже за дърво и да стреля по него от разстояние. Но се почувствал притиснат от времето и се отказал. Тогава убил за пръв път. Сигурен съм, че сега е много по-добър. — Арло въздъхна и започна да чопли кожичката на нокътя на палеца си. — За съжаление не носех огнестрелно оръжие в онази нощ, но наистина имах някои от ловджийските си принадлежности в багажника на колата — капан и ножът ми „Боуи“. Затова поне можах да ги наредя в пози. Помислих си, че почеркът е уникален и полицаите няма да пропуснат да го забележат. — Той се засмя. — Но те изненадаха и двама ни, когато го скриха от теб. Това е неетично, ако питаш мен.

Дилън се облегна назад, без да е в състояние да мигне, или да разсъждава ясно. Не можа да каже нищо цяла минута, защото се уплаши, че ще повърне. Ръцете му трепереха силно и той ги скръсти под масата, за да не ги види Арло.

— Някога… убивал ли си някой друг?

Арло повдигна рамене, все още чоплейки ноктите си.

— Изумително е как изчезна служителят на бензиностанцията, който ме видя, че ги следя, нали? Дяволът е в детайлите…

— Какво му направи?

— Всъщност не искаш да ме питаш това, нали? Искаш да попиташ защо. Хайде, попитай.

Последва кратко мълчание.

— Защо, Арло? Не си ги обрал. Не си ги нападнал сексуално. Защо?

Арло си пое дълбоко дъх и се замисли за момент, прокарвайки пръст по драскотина в металната маса, която някой беше направил с писалка.

— Преди психическия срив баща ми беше инженер. Обожаваше физиката и ни разказваше истории за живота на великите физици. Веднъж ми разказа за Хайзенберг13. Управлението на стратегическите служби, предшественикът на ЦРУ, не били сигурни какво може да предаде на германците, затова наели човек да го убие. Мо Берг. Той бил известен бейзболист и можел да ходи на места, където обикновените американци не можели да ходят. И никой нямало да го свърже с убийството на учен, когото не познавал. Завербували Берг и го обучили. И той отишъл на една от лекциите на Хайзенберг в Швейцария. Ако лекцията предостави достатъчно притеснителни доказателства, че Хайзенберг може да помогне на нацистите, Берг трябвало да го убие. Той изслушал лекцията и после излязъл навън до задната врата, откъдето щял да мине Хайзенберг, за да избегне тълпите. Мо Берг застанал в сенките близо до вратата, вдигнал пистолета и зачакал. Скоро вратата се отворила и се появил Хайзенберг. Спрял там, а в това време пистолетът бил насочен към главата му, сложил си шапката и продължил да върви. Берг отпуснал пистолета и си тръгнал. — Арло сложи ръце на масата и белезниците му изтракаха върху стоманата. — Тази история се запечата в паметта ми. Все си мислех, дори като малък, ако бях на негово място, щях ли да натисна спусъка. Щях ли да притежавам нужните качества, за да го убия? Берг бил нормален човек, който не одобрява насилието, но бил там с пистолет, насочен към нечия глава.

Арло погледна Дилън в очите. Впериха очи един в друг както никога досега, тъй като Арло винаги отместваше поглед. Сега беше различен. Изражението на лицето му, движенията на тялото и позата му бяха различни. Вече не беше прегърбен и движеше ръцете си грациозно. Сякаш е смъкнал някакъв костюм и показва на Дилън какво всъщност има отдолу.

— Отказах се от идеята по време на тийнейджърските си години заради заболяването ми. Трябваше да се тревожа за по-неотложни неща. После — и това беше чиста случайност — в една антикварна книжарница открих произведението на един малко известен професор по криминология. Той описва метода, чрез който едно нормално дете се превръща в насилник като възрастен, способен да изнасилва и убива. Една от фазите, през която трябва да преминеш, е озлобление. Тогава извършваш насилие и самочувствието ти се повишава и така насилието става част от личността ти. Не бях извършвал насилие, но бях любопитен да видя какво ще се случи, ако премина през този процес. Започнах с дребни юмручни схватки със съседи и други подобни неща. Удрях хората с разни предмети, докато минаваха наблизо, хвърлях камъни по коли със смъкнати стъкла… но това не беше достатъчно… и после спасих живота на онова момче. Тази история е истина.

— Какво общо има това с въпроса ми, Арло?

— Бях извършил върховния добродетелен акт — рискувах собствения си живот, за да спася живота на невинен човек. Всички ме наричаха герой, но аз не чувствах нищо, никакво въодушевление, нито пък чувство за справедливост или усещане, че съм постъпил правилно. Абсолютно нищо. — Арло въздъхна дълбоко и скръсти ръце. — И тогава се сетих за историята на Мо Берг. Не почувствах нищо, когато направих добро; щях ли да почувствам нещо, ако извърша зло? Насилието, с което експериментирах, беше дребно и незначително. Имах нужда да извърша върховния акт на зло и да измеря въздействието му върху себе си. Трябваше да убия. — Арло се усмихна повече на себе си. — Трябваше да видиш някои от първите ми опити. Влизания с взлом в домове, където имаха аларми, които ме караха да спринтирам през задни дворове, понякога гонен от кучета. Веднъж кола ми прегази крака, когато се опитах да измъкна насила една жена… Беше повече комично. И после извадих късмет. Бях на една бензиностанция, когато четирима млади, хубави, симпатични хора питаха как да стигнат до най-уединения район в щата. Те представляваха всичко най-добро на света. Ако ги убия, това щеше да е най-злият акт, който можех да извърша в моите обстоятелства.

Сега очите на Арло излъчваха противна студенина, каквато преди това Дилън не беше виждал.

— Как го направи?

— Познавах добре района. Когато пристъпите ми бяха силни и тежки, отивах в каньона Койот, за да остана сам. Лесно ги проследих и изчаках удобния момент. — Арло поклати глава. — Но превишената скорост… беше детинска глупост. Направих всичко твърде бързо, дори нямах резервни дрехи, за да се преоблека. Припомняйки си събитията сега, трябваше да намеря някой друг, когато съм подготвен по-добре.

— Как настигна Холи?

— Гората е безпощадна. Горката млада жена направи всеки погрешен завой, който можеше да направи, и после се озова точно където предположих, че ще бъде. Но признавам ѝ го — изисква се огромен кураж, за да скочиш. Мисля дори, че ѝ направих услуга, защото тя намери сила, която не знаеше, че притежава.

На Дилън отново му се догади, като чу, че Арло бил направил услуга на Холи Фалоус, и се наложи да преглътне киселините, които се надигнаха в гърлото му.

Той си пое дъх и отмести поглед встрани.

— Показанията на Лийна бяха истина, нали?

Арло кимна.

— Това всъщност беше непохватният ѝ опит да се отърве от мен, мъчи се да го направи от известно време. Госпожица Уайтулф е убедителна, признавам ѝ го. Лийна мислеше, че ще ме осъдят на смърт и ще отиде да живее някъде на разноски на държавата. За щастие обаче, тя не знаеше никой от детайлите, за да ги сподели. Макар че си признавам, че когато застана на свидетелското място, си помислих, че е свършено с нас.

Дилън се наведе напред, приковал очи в Арло.

— Ще я нараниш ли, Арло?

— Добър опит, адвокат. Ако ти кажа, че смятам да нараня някого, ти може да нарушиш поверителността между адвокат и клиент и да съобщиш на властите.

— Няма да ти позволя да я нараниш.

— Как бих могъл да я нараня от тук? Не ставай глупав.

Арло въздъхна печално, сякаш си спомни нещо приятно, но за което можеше само да съжалява.

— Мисля, че се справяме доста добре със съдебните заседатели, предвид обстоятелствата, нали?

Дилън стана рязко и едва не се спъна в стола си.

— Добре ли си, адвокат? — попита Арло. — Блед си като призрак.

Дилън бързо излезе от затвора. Едва успя да се измъкне навън и избълва на тротоара малкото съдържание на стомаха си.

Двама мъже, които влизаха в затвора, го видяха и единият се засмя.

Думкането по вратата събуди Лили от сън, който често се повтаряше — взима сина си от училище и иска да ѝ разкаже как е минал денят му. Това беше нещо обичайно за повечето родители, приемаха го за нещо естествено и нормално, но тя би дала всичко, за да може да го изпита.

Лили инстинктивно погледна часовника на нощното шкафче, наближаваше три сутринта и Антъни се размърда и измънка:

— Кой е?

— Откъде да знам?

Тя нахлузи халат и чехли и за всеки случай извади деветмилиметровия си пистолет от сейфа. Скри го зад гърба си и надникна през шпионката. Антъни се прозя в спалнята.

— По дяволите! — измърмори Лили, остави пистолета на масичката със саксията и отвори вратата.

На прага стоеше Дилън със зачервени очи. Олюляваше се и дрехите му бяха раздърпани, а косата — рошава.

— Какви ги вършиш, Дилън? Три часът сутринта е.

— Хей, купонът никога не свършва, а? Нали все това ми повтаряш? Че трябва да се отпусна и да се забавлявам повече. — Той се промъкна покрай нея и добави: — Събуди момчето Тони. Нека си направим истински купон. Имаш ли текила?

— Колко изпи?

— Не знам, но винаги има място за още.

— Седни — каза Лили и му помогна да се довлече до масата в кухнята. — Ще ти направя кафе.

— Само ако има ром в него… Хей, хей. — Дилън леко хвана ръката ѝ. — Имаш ли трева? Защото в момента наистина се нуждая от малко.

— Не, Дилън — отвърна Лили и дръпна ръка, — нямам трева. Седни тук и не мърдай.

Антъни излезе от спалнята, беше само по долнището на пижама. Видя Дилън и попита:

— Какво става?

— Нищо, пич. Дойдох да купонясвам с най-добрата си приятелка. Ние сме най-добри приятели, нали, Лил? Но и ти трябва да се присъединиш към нас. Мисля да пием текила и да се опитаме да намерим малко трева.

Антъни погледна Лили, която заяви:

— Категорично няма да купонясваме. Правя му кафе.

— Подправи го с малко „Калуа“14, моля те. Съвсем мъничко.

Лили сложи кафеварката на печката и после се приближи до масата в кухнята.

— Антъни, би ли ни оставил за минутка?

— Да, разбира се — отговори той, без да откъсва очи от Дилън. — Само по-кротко, Дилън, успокой се, става ли?

— О, Тони! Винаги съм те харесвал. Отначало те мислех за въздух под налягане с твоето червено порше и официални обувки с джинси, но колкото повече те опознавам, толкова повече те харесвам.

Антъни направи гримаса и излезе. Лили седна до Дилън край масата. Той смотолеви нещо от сорта, че купонът ще продължи до зори, а после се отпусна и се втренчи в масата. Лили донесе бутилка вода, отвори я и я бутна в ръката му.

— Изпий я. Веднага!

— Не искам вода.

— Не ми пука — отвърна тя и допря бутилката до устните му. — Пий.

Дилън отпи няколко големи глътки и остави шишето. Усмивката му помръкна и той се вгледа в някаква резка в масата. Прокара пръст по нея, докато двамата седяха мълчаливо, и накрая започна:

— Мамка му. Той…

Дилън не можа да довърши изречението.

Кафето беше готово. Лили напълни една голяма чаша и му я занесе, той отпи малка глътка и остави чашата до водата. Наведе глава, без да може да спре да се клатушка, което означаваше, че е пил толкова много, че по всяка вероятност ще припадне.

— Шофира ли? — попита Лили.

Дилън непохватно поклати глава, сякаш вратът му беше от гума.

— Взех такси.

— Ще спиш тук тази нощ. Изпий водата.

Дилън погледна партньорката си.

— Той го е направил, Лил. И е принудил съпругата си да му помогне. Никога не съм… — Думите излизаха трудно от устата му.

— За кого говориш?

Дилън сякаш събра сили, пое си дълбоко дъх и седна поизправен на стола.

— Арло е убил онези хора…

Лили се облегна назад и отново бутна към Дилън бутилката с вода.

— Вече сме обсъждали това и можеше да почака до сутринта.

— Той ми каза, че го е направил.

— Кога?

— Преди няколко часа.

— Арло го твърди през цялото време.

— Не, той наистина ги е убил. Помниш ли, че Кели каза, че това е като игра на шах и ме накара да се замисля, че Арло винаги е играл „Го“. Затова влязох в онзи форум за неговия случай и някой беше открил професионалните му резултати. Арло е световен шампион, един от най-добрите в игра, която изисква да мислиш с много ходове напред. О, и той не заеква, смахнатото гадно лайно.

Лили го гледаше, докато Дилън отпи още една глътка вода и пак остави бутилката. Беше се научила никога да не пита клиентите дали наистина са извършили престъплението, за което са обвинени. Въздържаше се да ги съди и защитаваше всички по един и същ начин. Знаеше, че Дилън, от друга страна, не притежава способността да отбягва обвързване със случаите.

Той гледаше втренчено в стената, сякаш беше потънал в мисли и е забравил къде се намира.

— И затова отидох в затвора да разговарям с него. Да почувствам как стоят нещата… Арло ми се усмихна и очите му станаха… някак далечни и леденостудени. Не приличаше на себе си, какъвто го зная. И ми разказа защо го е направил. Той мисли, че това е някакъв откачен процес, през който трябва да премине. — Дилън размаха ръка. — За него цялото нещо е било да намери адвокати, които да пледират, че е невинен, докато той настоява, че го е извършил. Това е най-добрата стратегия да убеди съдебните заседатели, че не го е направил, и Арло го е измислил за по-малко от минута, след като го спрели за превишена скорост. Толкова е просто, направо тръпки ме побиват. — Дилън пийна малко кафе, но разля малко и върху масата. — Арло ни е използвал, за да се измъкне безнаказано, Лил.

Тя помълча малко и след това попита:

— Искаш ли да бъда напълно откровена?

— Винаги.

— Никога не съм си мислила, че не е извършил убийствата. Нещо в него ме караше да се чувствам неспокойна от момента, в който го видях за пръв път. Разбира се, това не повлия на начина, по който го защитавах, но никога не съм мислила, че е невинен.

— Е, ти си по-добрият адвокат от двама ни, защото Арло успя да заблуди мен.

Двамата се умълчаха. Някъде тиктакаше часовник и това беше единственият звук в апартамента, докато навън не премина полицейска кола с включена сирена.

— Ти си искал да вярваш — тихо каза Лили. — Хубаво е да вярваш в доброто у хората. Това е достойно за уважение качество, което мнозина загубват, докато съзряват.

Дилън поклати глава.

— Няма да продължа, Лил, утре ще се оттегля от делото.

— Не можеш да го направиш.

— Само гледай…

— Аз ще изнеса заключителната пледоария.

— Не — троснато възрази той. — И ти не можеш да го направиш. Не го искаш. Вече направихме предостатъчно. Няма да правим нищо повече. Ще се оттеглим.

Лили си пое дълбоко дъх и стана.

— Дилън, искам да ти покажа нещо. — Тя отиде в кабинета си, донесе кафяв плик и го сложи пред него. — Отвори го.

Дилън го отвори и извади полицейските доклади от едно от първите им дела заедно, и заповед за прекратяване на делото.

— Оскар Белтран, помниш ли го? Заплашваше го доживотна присъда за сексуално нападение на двайсетгодишна жена и единственото доказателство срещу него бяха нейните показания. Едно от първите дела, което ти и аз водихме като съдружници в нашата адвокатска кантора. И какво направи ти? — Дилън не отговори и Лили докосна ръцете му. — Какво направи, Дилън? — нежно попита тя.

Дилън преглътна и отвърна:

— Той каза, че бил на мач на колежа по онова време, затова гледах записа на мача няколко пъти на забавен кадър, докато накрая го съзрях в публиката.

— Да, и заради това делото беше прекратено. Истинският изнасилвач беше арестуван няколко месеца по-късно и много приличаше на Оскар. Ако не беше ти, Оскар, баща на три деца, щеше да прекара остатъка от живота си в затвора за нещо, което не е извършил. Ти спаси живота на този човек и спести неописуеми страдания на семейството му. — Лили го хвана за ръката. — Ако искаш да защитаваш невинните, ще трябва да защитаваш и виновните, всичко или нищо. Затова трябва да се запиташ, Дилън, вярваш ли в това, което правим, или не вярваш? Конституцията нещо реално ли е за теб, или само лист хартия, който можем да пренебрегваме, когато ни е удобно? Но — добави тя и вдигна папката, — няма да имаш друг Оскар, ако се откажеш заради един Арло. — Лили остави папката. — Ще ти донеса одеяло и възглавница, онзи диван може и да не изглежда кой знае как, но наистина е удобен.

Лили извади одеяло и възглавница и му помогна да легне на дивана.

— Арло е убил онези млади хора, Лил. Как да погледна в очите съдебните заседатели и да им кажа, че не го е направил? Какъв трябва да си, за да го направиш?

— Човек, който вярва в нещо по-голямо от себе си, Дилън.

Съдията инструктира съдебните заседатели какво ще се случи днес. Дилън се беше втренчил в някаква точка на пода и не откъсваше очи от нея. Въпреки че не го направи умишлено, той седна далеч от Арло и се държеше настрани от него, като леко потупваше по устните си с писалката.

— Господин Астър, време е за заключителните пледоарии.

Дилън не помръдна от мястото си и никой в съдебната зала не издаде звук. Арло се вторачи в него, Лили и Мадлин го наблюдаваха, Кели и другите на масата на обвинението се обърнаха към него и съдебните заседатели го гледаха… Всички чакаха. Той обаче не отместваше поглед от пода.

— Господин Астър, готов ли сте със заключителните пледоарии? — попита съдията.

Дилън не помръдна и не вдигна очи.

— Какво те прихваща? — прошепна Арло.

Дилън леко раздвижи глава и двамата се вгледаха един в друг. В очите им се четяха разбиране и враждебност. Дилън не мигна и Арло не отмести поглед встрани.

Лили стана и пристъпи към съдебните заседатели.

— В този процес всъщност има само един въпрос и не става дума нито за Арло Уорд, нито за прокурорите или адвокатите, или за съдията, а за вас, дванайсетте — започна Лили.

Дилън остави писалката и бавно се изправи. Лили се върна на мястото си и двамата бързешком се спогледаха.

Дилън закопча най-горното копче на сакото на костюма си и се приближи до съдебното жури.

— Там седи човек с тежко психично заболяване. Както каза доктор Симънс, вероятно най-тежкото психично заболяване, от което може да страдате. Остра шизофрения със слухови и зрителни халюцинации. Да, обвинението призова в съда трима лекари, според които той знае разликата между доброто и злото и че самопризнанията му са непресторени, но нито един медицински професионалист от страна на обвинението не прекара повече от два часа с Арло, горе-долу колкото трае един филм, а трябваше да решат що за човек е той и колко лошо му влияе заболяването. Ето защо остава само доктор Симънс, който прекара повече от четиресет часа с Арло и ни каза, че Арло си приписва вината и че не е убил онези хора. Че той е човек, който цял живот е жадувал за внимание и не го е получил и това е шансът му не само да го получи, но и да осигури финансово съпругата и детето си, за които мисли, че не може да се грижи достатъчно добре. Знам, че вие не искате да го освобождавате. Знам го. Знам какво си мислите: Ами ако наистина ги е убил? Още колко човека ще убие? Но всички ние трябва да си свършим работата днес. Моята работа е да го защитавам, работата на прокурорите е да докажат, че той е извършил престъпленията, а вашата работа е най-тежката. Вашата работа е да решите дали прокурорите са доказали извън всякакво съмнение вината на Арло. Прокурорите успяха ли да ви убедят почти със сигурност, че той е извършил убийствата? Как можете да сте почти сигурни, когато има други убийства, извършени не по сходен, а по почти еднакъв начин?

Сигурно сте забелязали, че госпожица Уайтулф не говори много за семейство Бенет в заключителната си пледоария. Полицията дори не ни уведоми за случая Бенет. Защо? Защо веднага не казаха: Хей, да знаете, че има други две убийства като тези, извършени по време, когато не може да ги е извършил Арло Уорд? Не го направиха. Не ни предоставиха информацията, докато не внесох искане да получа докладите, и дори тогава пак се съпротивляваха. Защо? Защо се бориха толкова усилено да скрият това? Защото е факт, че двама души са били убити с удар с тъп предмет по главата, вероятно с бейзболна бухалка, осакатени и разчленени и положени в пози по същия начин като жертвите в този случай, по време, когато Арло Уорд е бил в друг щат. Това по дефиниция е почти основателно съмнение във вината. И нека не забравяме, че това е дело за смъртно наказание! Знаейки за онези убийства, които е извършил някой друг по почти идентичен начин преди шест години, престъпления, които прокурорите се опитаха да скрият от нас, как бихте могли да осъдите на смърт Арло? — Дилън млъкна и се вгледа във всеки един съдебен заседател. — Как бихте го убили, знаейки това?

Той отстъпи крачка назад и се втренчи в заседателите, а след това погледна Лили.

— Въпросът, който трябва да си зададете, е, вярвате ли в Конституцията, въпреки че не искате да я спазите в този случай, или не вярвате в нея и мислите, че не всички заслужават едни и същи права? — Дилън отново погледна в очите всеки заседател. — В началото на процеса вие положихте клетва, че ще спазвате закона. Ще спазите ли закона и ще оправдаете ли Арло Уорд, защото има основателно съмнение, или няма да спазите закона, защото не искате? Ще уважите ли клетвата си, или ще я нарушите? Защото ако ще я уважите, тогава трябва да го оправдаете за тези престъпления. Но ако няма да я уважите, тогава нищо в нашата система няма значение. — Той замълча за момент. — Всички в тази съдебна зала знаят, че прокурорите не доказаха своя казус. Затова единственият въпрос е вие почтени хора ли сте, или не сте?

Дилън седна на мястото си и отново се втренчи в същата точка на пода. Арло се накани да каже нещо, но Дилън вдигна ръка и му направи знак да мълчи. Арло се облегна назад на стола и никой не каза нищо.

По обяд съдебните заседатели се оттеглиха за размисъл. Дилън и Лили отидоха в едно кафене наблизо и си поръчаха обяд. Мадлин трябваше да присъства на други дела.

Дилън побутваше с вилицата храната си, без да хапне нито един залък.

— Заключителната ти реч беше страхотна.

— Благодаря — отговори той, без да вдига глава.

— Дилън, всички играем някаква роля в съдебната зала, както самият ти каза, и ти изигра своята роля. Не можеш да направиш нищо повече.

— Ами ако го оправдаят и той убие още трима души? Какво ще стане тогава, Лил? Ще имаш ли чувството, че сме изиграли ролята си и не се е случило кой знае какво?

— Какво ще направи, или няма да направи Арло, когато излезе от съдебната зала, не е наша работа. Нашата работа е да се уверим прокурорите да не хвърлят в затвора и да не осъждат на смърт хора без достатъчно доказателства. Ти се погрижи за това днес. Направи точно онова, заради което Бащите основатели на тази страна са написали Конституцията.

Той кимна.

— Да. Е, ако Арло излезе свободен, може да цитираш Томас Джеферсън15 на Холи Фалоус и да видиш дали тя ще се почувства по-добре.

Мобилният телефон на Лили иззвъня. Тя смръщи чело и отговори на обаждането.

— Да? — Лили погледна Дилън. — Благодаря — каза тя и затвори. — Съдебните заседатели са се върнали с решение.

Времето за размисъл на съдебното жури в процес за убийство варираше от няколко часа до няколко дни. Веднъж Дилън беше адвокат в дело, когато съдебните заседатели дебатираха осемнайсет дни и накрая заявиха, че не могат да постигнат единодушно решение и беше обявено ново дело. Сега съдебните заседатели се връщаха в залата след по-малко от два часа. Два часа размисъл за убийството на трима души.

Съдебната зала беше толкова претъпкана, че се наложи приставите да изведат принудително навън някои хора. Имаше най-малко десетина камери и зрителите нахлуваха всеки път, когато им се отвореше възможност. Доведоха Арло и когато пристигнаха Кели и Джеймс и помощниците им, съдията влезе и попита:

— Обвинението и защитата имат ли някакви предварителни въпроси?

— Не, почитаеми съдия.

— Не — тихо отговори Дилън.

— Тогава доведете съдебните заседатели.

Заседателите влязоха един по един и заеха местата си. Никой от тях не погледна към масата на защитата.

— Госпожи и господа съдебни заседатели — каза съдия Хамилтън, — разбрах, че сте постигнали решение по този случай.

Председателят, висок мъж с костюм, стана и отговори:

— Да, почитаеми съдия.

— Моля, дайте на пристава формулярите с решението.

Съдебният пристав взе листовете и ги занесе на съдията. Хамилтън ги прочете спокойно, като внимаваше да запази неутрално изражение. Той върна формулярите на пристава, който отново ги даде на председателя на съдебното жури.

— Господин Уорд — каза съдията, — моля, станете.

Лили, Мадлин и Арло станаха, но Дилън не помръдна от мястото си. Когато видя, че Хамилтън го гледа втренчено, той бавно се изправи и скръсти ръце пред себе си.

— В делото „Щатът Невада срещу Арло Уорд“, какво е решението ви по точка първа за обвинението в убийство на територията на щата Невада на девети май тази година?

Председателят погледна Арло и след това първия лист.

— Признаваме Арло Уорд… за невиновен.

Съдебната зала се взриви. Наложи се съдията да почука с чукчето си по банката няколко пъти и да заплаши, че ще опразни залата, преди отново да настъпи тишина. Дилън се подпря с ръце на масата, защото не беше сигурен дали коленете му ще го задържат прав.

— Какво е решението ви по точка втора, за убийство, извършено на територията на щата Невада на девети май тази година?

— Признаваме подсъдимия Арло Уорд за невиновен.

Съдия Хамилтън прочете решението за всяка точка и по всяка точка на обвинението решението беше невиновен. Холи Фалоус ридаеше в прегръдките на баща си, репортерите викаха и сновяха насам-натам и зрителите разговаряха на висок глас. Съдия Хамилтън се отказа да ги усмирява и изчака, докато прочетоха всички решения, и после благодари на съдебните заседатели за отделеното време.

— Почитаеми съдия — изкрещя Кели, за да надвика шума, — искаме подсъдимият незабавно да бъде задържан за възпрепятстване на правосъдието, защото е излъгал полицията по време на разследването, и за…

— Това е по-малко нарушение, включено в обвиненията, по които той току-що беше оправдан, уважаеми съдия — прекъсна я Лили. — Рискът беше включен.

— Тя е права, госпожице Уайтулф.

— Тогава предявявам искане за присъда независимо от решението на съдебните заседатели и настоявам съдът да издаде справедлива присъда.

Съдия Хамилтън изглеждаше разочарован, но се опита да го прикрие, доколкото беше възможно. Дилън си помисли, че трябваше да го уважава поне заради това.

— За да издам присъда — каза Хамилтън, — трябва да установя, че никое разумно съдебно жури не би оправдало господин Уорд, а тук няма основание за такова съдебно заключение. Искането ви се отхвърля. Господин Уорд, свободен сте да си вървите.

Арло се наведе към Дилън, който все още не го поглеждаше, и каза:

— Отлична работа, адвокат. Мисля, че бих искал да съдя щата за неправомерно повдигнато обвинение и злонамерено съдебно преследване, ако си готов за това.

— Аз пък мисля, че ще трябва да си намериш друг адвокат, Арло.

Арло се засмя и го тупна по рамото.

— Трябва да извличаш повече забавления от живота, Дилън. Обсебен си от работата си.

Дилън впери поглед в Арло, който излезе от съдебната зала — толкова бързо и незабележимо, че само малцина видяха, че погледна право към Холи Фалоус и ѝ намигна.

Намигането ѝ подейства като удар. Дъхът на Холи секна. Ако баща ѝ не я държеше, тя щеше да се свлече на пода. Холи се разрида и Кели отиде при нея и също я прегърна.

— Трябва да излезем през задната врата, за да избегнем всичките тези сцени — каза Лили.

— Не, няма да го направим. Един по-умен от мен човек каза, че ако веднъж минеш през задната врата, ще трябва да го правиш винаги.

Дилън си пое дълбоко дъх, взе чантата и започна да си проправя път през тълпата.

Не му се прибираше вкъщи и Дилън отиде пеша до Лас Вегас Стрип и се отдаде на хазарт и пиене. Хапна нещо леко за вечеря в едно кафене и пи бира, докато се свечери. Когато се стъмни, отново започна да се разхожда. Телефонът му беше изключен и мисълта, че никой не може да се свърже с него, наистина му харесваше.

Когато най-после се върна у дома, на стъпалата пред верандата седеше Лили. Дилън слезе от колата и седна до нея, без да промълви нито дума.

Двамата мълчаха няколко минути. После Лили бръкна в чантата си и каза:

— Донесох нещо.

Беше искането за прекратяване на делото срещу Оскар Белтран, поставено в гладка сребриста рамка. Дилън го взе и се втренчи в него, а после се ухили.

— Благодаря.

Лили го целуна по бузата и стана.

— Ще се видим в кантората.

— Лил?

Тя се извърна към него.

— Мисля, че трябва да се бориш за Камдън. Смятам, че ако не го направиш, ще съжаляваш до края на живота си.

Лили се усмихна тъжно.

— Аз… онази нощ плаках, докато заспах. Когато се събудих, написах чернова на иск за попечителство… Ще ти бъда много благодарна, ако ми помогнеш с делото.

— Знаеш, че не е необходимо да ме питаш.

Тя кимна.

— Знам. Лека нощ, Дилън.

— Лека нощ.

Когато Дилън отново остана сам, от гърдите му се изтръгна дълбока въздишка. Той извади телефона си, включи го, набра номер и докато все още гледаше документа в рамка в ръката си, остави съобщение:

— Господин Хичънс, обажда се Дилън Астър от Лас Вегас по въпроса за работата. Наистина оценявам предложението ви, но не мисля, че е подходяща за мен. Още веднъж ви благодаря за възможността.

Той пусна телефона в джоба си, облегна се назад на стъпалата и дълго гледа нощното небе. По едно време Марки излезе и попита:

— Дилън? Може ли да играем видеоигри?

Дилън я погледна и се усмихна, като видя размазания шоколад по устните и бузите ѝ.

— Разбира се, ей сега идвам.

— Ура!

Той стана, погледна луната и звездите и после необятното пространство с високи треви пред него. В главата му започна да се върти една-единствена дума: дом.

Дилън влезе в къщата и затвори вратата.

Сутринта будилникът му иззвъня както обикновено. Дилън го грабна, хвърли го с всички сили към стената и после отново заспа.

Когато се събуди, изпрати съобщение на Септембър, братовчедката на Лили, и ѝ написа, че ще има малко свободно време и че би искал да ѝ покаже Лас Вегас.

Тя отговори, че ще дойде на другия ден.

Кели Уайтулф седна на стъпалата пред верандата си и се загледа в изгрева на слънцето. Денят щеше да е горещ и беше облякла къси панталони и тениска.

След чаша кафе Кели се качи в джипа и потегли към мястото, където най-малко искаше да отиде — домът на Холи Фалоус.

Изпитваше срам. Срамуваше се, че е разочаровала младата жена. Кели беше толкова сигурна, че Арло Уорд е извършил престъпленията, че не искаше защитата да знае за убийството на семейство Бенет. Беше убедена — както и стана — че това ще предизвика основателно съмнение за вината на Арло в умовете на съдебните заседатели и ще доведе до оправдателна присъда. Джеймс се оказа прав — Кели трябваше да предложи невменяемост и това поне щеше да заключи Арло в психиатрично заведение. Може би Арло щеше да приеме споразумението, а може би нямаше да го приеме, но Кели трябваше да опита.

Холи отвори, след като Кели почука няколко пъти на вратата. Беше с боксерки и дълга тениска.

— Здравей — успя да каже Кели.

— Здравейте. Хм, влезте.

Те отново седнаха на дивана и Кели установи, че не е в състояние да говори. Тя се втренчи в патерицата на Кели.

— Добре ли сте? — попита Холи.

Въпросът усили още повече срама на Кели и по лицето ѝ започнаха да се стичат сълзи.

— Много съжалявам — каза тя и избърса сълзите.

— Не трябва. Вие направихте всичко възможно.

— Ще трябва да живееш, знаейки, че той е на свобода заради мен. Не бях достатъчно добра и много съжалявам.

Холи сложи ръка върху нейната. Спокойната ѝ топла усмивка и увереността, която бавно се беше завърнала в нея, утешиха донякъде Кели. Фактът, че младата жена беше преживяла нещо страшно и пак можеше да държи главата си вдигната, накара Кели да почувства, че трябва да бъде по-силна.

— Вие направихте всичко възможно — тихо повтори Холи, — и аз наистина съм ви благодарна. Нямаше да го преживея, ако не бяхте вие.

Кели се успокои малко и въздъхна дълбоко.

— Ако се нуждаеш от нещо, ако мога да направя нещо за теб, обади ми се. По всяко време.

— Не е необходимо да се тревожите за мен, добре съм. Знаех, че има вероятност това да се случи. — Холи се поколеба. — Не бях напълно сигурна, че е той, но докато излизаше от съдебната зала, Арло Уорд ми намигна. Имах чувството, че… сякаш нож прониза гърдите ми. Това беше най-лошото чувство, което съм изпитвала някога. Но няма да му позволя да отнеме и остатъка от живота ми. Той вече ми отне предостатъчно…

Кели кимна и избърса останалите сълзи.

— Трябва да тръгвам.

Двете се прегърнаха на вратата. Кели я пусна, но задържа ръцете ѝ, а после ги остави бавно да се изплъзнат, обърна се към верандата и тръгна към джипа. Извади телефона и се обади на бившия си съпруг Травис.

— Здравей, Кели.

— Здравей, мислих по въпроса и искам да виждаш по-често момичетата, както пожела.

Последва кратко мълчание.

— Наистина ли? Какво те накара да промениш решението си?

— Животът е твърде кратък, за да таим неприязън дълго. Всеки уикенд би било чудесно, но не и този. Ще ходим на екскурзия.

Травис се засмя.

— Взимаш си почивка? Да не би и налъмите да са цъфнали?

— Е, може би съсредоточавам твърде много енергия в някои погрешни области. Но се радвам, че го разбрах, докато все още има време да се поправя.

— Къде ще ходите?

— Мисля аз и момичетата да изчезнем за малко.

— Добре, радвам се, наистина, заслужаваш почивка. — Замълча за малко и после каза: — Прочетох за делото, съжалявам. Сигурно не е лесно.

— Не е. Всъщност мислех да напусна, дори отидох в дома на жертвата, за да ѝ кажа, че напускам. Но всъщност тя ми показа, че не можеш да позволиш на хора като него да те променят.

— Ако е някаква утеха, гордея се с теб, Кели, и се обзалагам, че момичетата също се гордеят.

— Благодаря ти, Травис.

— Грижи се за себе си, Кели.

Кели затвори и се качи в джипа. На огледалото за обратно виждане беше окачена ламинирана снимка на дъщерите ѝ. Кели я погледна и се усмихна. Целуна пръстите си и после докосна снимката, а след това включи двигателя и потегли към дома.

Арло Уорд пътуваше с колата си нагоре по каньона Койот и бавно взимаше завоите по криволичещия път. Наслаждаваше се на пейзажа — червеникави скали, бял и жълтеникав варовик, гъста гора, просторни равнини. В каньона Койот наистина имаше всичко. На някои места растяха шубраци, а на други нямаше дори храстче, усещаше се някаква пълнота. Цялост и завършеност, без да е съвършено.

Арло беше доволен. През последните няколко седмици поканите за интервю идваха почти всеки ден. Той никога не ги даваше безплатно, дори за големите радио- и телевизионни канали, и натрупа прилична сума. Интервюто, на което отиваше сега, щеше да му донесе четири хиляди и петстотин долара за един час от времето му. Списание „Пийпъл“, за което беше чувал, че плащат добре, се свързаха с него вчера и Арло се съгласи с хонорара, макар че те звучаха отчаяно и му се искаше да бе опитал да изкопчи повече.

Снимките щяха да бъдат направени на мястото на убийствата и на скалата, от която скочи Холи Фалоус. На Арло това му се стори пошло, но асистентката на главния редактор го увери, че ще бъде написана с вкус статия за един невинен човек в система, която по презумпция го е сметнала за виновен.

Освен това си беше подсигурил и литературен агент, който работеше върху книга за съдебния му процес.

Той стигна високо в каньона и спря на поляна, където имаше достатъчно място за няколко превозни средства. Всъщност точно там паркира в нощта на убийствата и се усмихна при тази мисъл. Арло слезе от колата и започна да се катери към мястото, където преди бяха разпънати палатките.

Повяваше ветрец, който приятно разхлади лицето му, тъй като денят беше горещ. Утре му предстоеше още едно интервю в Ню Йорк за кабелна новинарска станция, те дори му платиха самолетен билет в първа класа, за да присъства лично в студиото. Арло се надяваше, че там ще бъде по-хладно.

Мястото на къмпинга не беше далеч, но щеше да се срещне с репортерката и фотографа на ръба на скалата, откъдето беше скочила Холи, а скалата бе доста далеч от къмпинга.

Арло се приближи до скалния перваз и погледна към гората. Беше красива. Девствена. Природа, недокосната от човек. И щеше да бъде тук милиони години, след като човекът си отиде. Моментна снимка на вечността.

Той си погледна часовника. Трябваше вече да са тук.

— Чакаш ли някого?

Арло се обърна и видя Холи Фалоус, която стоеше, подпряна на патерица. Отначало изпита шок, но после го напуши смях. Тя е дошла тук, за да се разправи с него, въпреки че беше безсмислено. Запита се дали Холи е била толкова глупава, че да дойде сама. В случай че не е сама, Арло реши да не ѝ обръща внимание и да си тръгне.

— Върви си у дома, момиченце — каза той и пристъпи крачка към пътеката, водеща към колата му.

Холи вдигна пистолет, а Арло се изсмя.

— Знаеш ли как да използваш това нещо?

— Упражнявах се. Виждам те в мишените, по които стрелям, Арло. Виждам те в сънищата си. Когато изляза навън, виждам те навсякъде. В магазини, на паркинги, в сгради с офиси… А ти виждаш ли ги някъде? Сестра ми или Майк, или Уил? Мислиш ли за тях?

— Всъщност, не. Всичките умряха толкова бързо, че откровено казано, не беше нищо паметно.

Двамата се вгледаха един в друг за миг. Ръката на Холи започна да трепери и по лицето ѝ потекоха сълзи. Арло си помисли, че има такъв вид, сякаш ще припадне, ако припадне, въпросът беше какво да направи с нея. Тук горе нямаше никой и Холи едва ли е казала на някого къде отива.

Мисълта дори го накара да се усмихне.

— Остави пистолета, няма да застреляш никого.

Холи натисна спусъка. Изстрелът прозвуча като гръмотевица в тихата гора. Изплаши птиците наблизо и стана причина за шумолене в храстите, където явно се криеше някакво животно. Арло мигновено почувства болка в бедрото, разкъсваща болка, която плъзна нагоре по крака. Той се свлече на земята, джинсите му се обагриха в кръв.

— Кучка! Простреля ме!

— Боли ли? Опитах се да уцеля бедрената ти кост, за да те заболи силно.

— Тъпа кучка! Ще те стисна за гърлото и ще ти изтръгна сърцето!

— Не, Арло, няма да го направиш. Ще трябва да направиш труден избор. Същият избор, който ме накара аз да направя.

Той изведнъж отвори широко очи и погледна зад себе си към ръба на скалата. Почувства, че стомахът му се качва в гърлото, докато гледа скалните зъбери и разстоянието до земята.

— Връщам се в колата си. Застреляй ме, ако искаш, не ми пука.

Арло стана и направи една болезнена крачка и Холи стреля още веднъж. Куршумът го улучи точно под раната в бедрото. Той изкрещя и падна. Холи пристъпи няколко крачки към него, но остана достатъчно далеч, за да не може да я достигне.

— Не трябваше да ми намигаш! Винаги те хващат заради дребни неща, нали?

— Шибана…

— Ще броя до три и после ще те гръмна в главата. Или може да скочиш… Ти избираш.

Арло изръмжа като див звяр.

— Когато се измъкна оттук, ще те…

— Едно.

— Хвърли проклетия пистолет! И двамата знаем, че няма да ме убиеш.

— Две.

Те се втренчиха един в друг и Арло осъзна, че Холи говори сериозно. Тя щеше да го убие, ако той не скочи. И не само това, но в очите ѝ имаше нещо… задоволство.

— Три.

Арло запълзя назад, отдалечавайки се от нея, и се прекатури от ръба на скалата.

Отначало болката беше слаба. Само като натиск, когато тялото му се удари в скалните зъбери и продължи да пада. Той чу как ребрата му се трошат и костите на ръцете му се чупят, усети вкуса на океан от кръв в устата си… и зъбите му бяха избити. Светът се завъртя толкова бясно, че главата му се замая и Арло повърна. Виждаше само небето, земята и скалите, които се премятат и въртят, сякаш се намира в центрофуга.

Едва когато се стовари на земята долу и погледна нагоре, осъзна колко отвисоко е паднал.

Когато се удари в последната скала, разнесе се силно хрущене, толкова силно, че Арло го усети чак в лицето си и разбра, че гръбнакът му е счупен. Погледна крака си и видя, че е прекършен в коляното. През плътта стърчаха кости и от него изтичаше кръв, смесваше се с пръстта и образуваше тъмна кал. Артерии и вени бяха разкъсани. Изведнъж му стана толкова студено, че затрепери. Арло отвори уста, за да изкрещи за помощ, но кръвта се стече като водопад в гърлото му и го задави и той издаде само дълбоко гърлено стенание.

Пълната болка все още не го беше връхлетяла, но студът направи треперенето толкова силно, че го заболя непоносимо. Както в онази нощ, Арло се изуми колко много кръв съдържа човешкото тяло, докато гледаше как се лее по земята. Опита да се пресегне, за да я докосне, но ръката му беше счупена на толкова много места, че не можеше да я движи. Успя все пак леко да помръдне глава. Вдигна я достатъчно, за да види едно нещо — Холи Фалоус на ръба на скалата го гледаше как умира.

После се обърна и изчезна надолу по пътеката.

Прималя му и се усети неописуемо немощен. Пред очите му се завъртяха ярки цветни кръгове и някаква тъмнина, която постепенно погълна кръговете и изпълни всичко.

Играта свърши…

Игра на думи, в случая Уайтулф означава Бял вълк, поради индианския произход на прокурорката Кели Уайтулф. — Б.ред.

„Синът на Сам“ е един от прякорите на един от най-прочутите серийни убийци в САЩ, Дейвид Ричард Бърковиц (р. 1953 г.). — Б.пр.

Рут Бадер Гинсбърг (1933-2020), втората жена, избрана за съдия във Върховния съд на САЩ. — Б.пр.

Съгласно Четвъртата поправка в Конституцията на САЩ претърсването, обискът и изземването (включително арестът) следва да бъдат ограничени до конкретна информация и се забраняват без съдебно разпореждане. — Б.пр.

Един от прякорите на Рикардо „Ричард“ Лейва Муньос Рамирес (1960-2013), американски сериен убиец, извършил престъпленията си в Калифорния в периода юни 1984 г. — август 1985 г., осъден на смърт през 1989 г., но умира от заболяване в затвора. — Б.пр.

Даниел Макнатън (1813-1865), шотландски стругар, който убива английския държавен служител Едуард Дръмънд, докато страда от параноидни заблуди. Оттук и името на правен тест за невменяемост, известен като правилата „Макнатън“. — Б.пр.

Мидуей е атол в западната част на Хавайския архипелаг в Полинезия, принадлежи към островните външни територии на САЩ. — Б.пр.

Маймунска четка, или маймунска лоза, е растителен вид от рода Combretum rotundifolium, открит в Южна Америка. — Б.пр.

Бръсначът на Окам е популярно наименование на принципа за простотата в науката. Съгласно този принцип, от множеството теории, които обясняват един и същ проблем еднакво добре, за предпочитане е най-простата, т.е. тази, която използва най-малко предположения. — Б.пр.

September (англ.) — септември. — Б.пр.

Два от елените на Дядо Коледа. — Б.пр.

ЕЛО е игрален коефициент, система за относителна оценка на уменията на играча. ЕЛО се прилага в шахмата, „Го“, таблата и множество настолни и видеоигри. Системата за класиране на шахматисти е създадена от професор Арпад Ело, откъдето и името на коефициента. — Б.пр.

Вернер Карл Хайзенберг (1901-1976), германски физик, един от основоположниците на квантовата механика, носител на Нобелова награда за физика през 1932 г., участник в проект за създаване на немска атомна бомба. — Б.пр.

„Калуа“ е мексикански ликьор с вкус на кафе, прави се от захар, царевичен сироп, ванилия и кафе. — Б.пр.

Томас Джеферсън (1743-1826), третият президент на САЩ. През 1776 г. изготвя черновата за Декларацията за независимост. — Б.пр.