Специалният агент от ФБР Кейсън Болдуин извади оръжието си и се подпря на стената на дървената къща. Пое си дълбоко дъх няколко пъти, за да се успокои, но адреналинът продължаваше да го държи. Болдуин погледна към хората на шерифа, чиито силуети се очертаваха в мрака зад него, и кимна.

Вдигна три пръста… два… един.

Детектив Лукас Гарет вдигна тарана, разби външната врата и отскочи встрани. Всички нахлуха в къщата. В изоставената постройка нямаше електричество и през прозорците едва-едва се процеждаше лунна светлина. Болдуин вдигна фенерчето със свободната си ръка.

В дървената къща отекнаха викове „Чисто!“, докато претърсваха стаите една по една.

— Намерих нещо! — извика глас от кухнята и Болдуин тръгна натам.

Жената лежеше на масата. До нея стоеше млад униформен помощник-шериф. Изглеждаше вкаменен от ужас и Болдуин го разбираше. Местните ченгета и дори агентите на ФБР нерядко се сблъскваха с толкова чудовищен акт.

Гарет се приближи зад гърба на Болдуин и каза:

— Къщата е празна. Няма следи от извършителя. — Той не погледна трупа и това не изненада Болдуин. Той познаваше отдавна Гарет — бивш военен, обучаващ инструктор, а сега детектив ветеран от отдел „Убийства“ в Шерифската служба на окръг Кларк. Знаеше, че и най-ужасните местопрестъпления не могат да го трогнат.

— Имаме ли прожектори? — попита Болдуин и обходи трупа с фенерчето. Жертвата беше облечена с черна туника. Цялата ѝ глава беше увита в бели бинтове, напоени с кръв на лицето. На ръцете си имаше красиви детайлни татуировки. — Накарайте някого да донесе прожектор.

В този мрак беше трудно да се каже, но Болдуин се запита дали жената не е била пребита, преди да умре. Патологът предполагаше, че случаят с първата жертва Кати Фар е бил точно такъв.

Когато снеха бинтовете на Кати Фар — откриха я преди четири седмици — установиха, че убиецът е направил с бръснач разрез между веждите ѝ — толкова широк, че кръвта беше напоила дебелите бели превръзки. Разрезът приличаше на трето око.

Гарет въздъхна.

— Започва да ми писва от тези гадости, Кейсън. Върша тази работа твърде отдавна.

Болдуин освети с фенерчето босите крака на жертвата.

— Ставаме двама, брат.

— Не ми казвай, че мислиш да се откажеш. Смятах, че си женен за Бюрото, докато смъртта ви раздели.

Болдуин погледна към вратата, където няколко помощник-шерифи разговаряха тихо, но оживено. Къде беше проклетият прожектор?

— Не знам какво да мисля. Но да гледам това… — той посочи трупа — всеки ден до края на живота си — не така искам да прекарам старостта си.

Гарет кимна.

— Ужасен начин да умреш. — Той се наведе над бинтованото лице на жертвата и добави: — Надявам се, че не си се мъчила дълго, момиче.

Тялото изведнъж оживя.

За малко не падна от масата, докато се мяташе и се мъчеше да си поеме дъх. Изпод бинтовете се разнесе сподавен писък. Гарет отскочи назад, спъна се в един стол, блъсна се в стената и падна. Младият помощник-шериф вдигна оръжието си и сложи пръст на спусъка. Болдуин протегна ръка и изрева:

— Свали оръжието, по дяволите!

С широко отворени очи и треперещи ръце помощник-шерифът свали пистолета, а Гарет се надигна и избълва порой ругатни.

— Сега ще ви докосна по раменете — каза Болдуин на жената и я положи отново да легне на масата, докато тя се съпротивляваше и се опитваше да издере лицето му. — Дръж ѝ ръцете.

Помощник-шерифът не помръдна и Болдуин повтори:

— Помощник-шерифе, стегни се! Искам да хванеш ръцете ѝ.

Помощник-шерифът притисна ръцете ѝ към масата. Болдуин протегна ръка към Гарет и рече:

— Дай ми ножа си.

Гарет му подаде ножа, който държеше закачен на колана си. Болдуин внимателно сряза бинтовете отстрани. Бинтовете паднаха и те видяха, че лицето ѝ е мокро от кръв. Жената отвори очи, ококорени и обезумели от ужас.

— Всичко е наред… Всичко е наред. Вече сте в безопасност.

Тя се разрида неудържимо, като все още се мъчеше да го удари.

— Трябва ѝ лекар — извика той. — Веднага!

„Реджи“ беше една от любимите квартални кръчми на ченгетата от Лас Вегас, собственост на двама бивши пътни полицаи. Беше постоянно препълнена, вонеше на алкохол и цигарен дим, а храната беше мазна. Помощник окръжният прокурор Джесика Ярдли беше влизала само веднъж, беше видяла няколко детективи от Нравствения отдел да смъркат кокаин от масата, без никой дори да погледне към тях, и не се беше върнала.

Пред „Реджи“ бездомна старица просеше дребни монети. Някакъв мъж, придружен от две жени — очевидно вече пияни, макар че беше рано следобед — ѝ протегна банкнота от двайсет долара. Жената засия — усмивката ѝ беше толкова широка, че изглади бръчките ѝ.

Точно когато пръстите ѝ щяха да докоснат банкнотата, мъжът я дръпна. Тримата се засмяха и влязоха в кръчмата. Жената остана да гледа след тях и вероятно да се чуди защо някой може да е толкова жесток.

Ярдли извади двайсет долара от чантата си и ѝ ги даде.

Кейсън Болдуин седеше сам в едно сепаре. Осветлението вътре беше толкова слабо, че Джесика трябваше да огледа два пъти кръчмата, докато го види. На масата пред него имаше пържола и бира. Беше съблякъл якето си. Мускулите му издуваха ръкавите на тениската. Вените на ръцете му изпъкваха силно, откакто миналата година започна да вдига тежести. Преди известно време Болдуин имаше проблем с наркотиците и Ярдли се зарадва да види колко здрав изглежда. От време на време, когато го видеше, усещаше леко съжаление, което ѝ подсказваше, че помежду им има нещо неслучило се. Сега Ярдли видя отново това неуловимо нещо, когато Болдуин ѝ се усмихна.

Тя седна срещу него.

— И така — истина ли е? Че се предаваш? — попита той.

Една сервитьорка дойде до масата им. Джесика си поръча бира и се облегна назад на възглавниците. Клиентите на бара, които гледаха баскетболен мач на телевизорите, изведнъж се развикаха. Ярдли изчака шума да утихне.

— Не бих се изразила така.

— А как?

— Уморена съм, Кейсън. Когато си имаш работа с психопати, издръжливостта ти все някога свършва и започваш и ти да полудяваш.

— Преди малко водих същия разговор с един детектив. — Болдуин задъвка парче пържола. — И това ме накара да се замисля. Когато работиш твърде дълго в правоприлагащите органи или прокуратурата, започваш да виждаш всичко в черно и бяло. Хората стават или само лоши, или само добри. Но и в закона има сиви места. Може би трябва да се прехвърлиш и да работиш повече там. Може да се изненадаш, когато откриеш, че не всичко е черно и бяло.

Сервитьорката донесе бирата и Ярдли отпи малка глътка. Беше топла и разпенена.

— Имам дело. Мъж, който убил доведения си син, защото пробил стената, докато местел шкаф. Ударил го с чук и разбил черепа му. Вече нищо не може да ме изненада, освен глупавите причини, поради които хората се избиват един друг. — Болдуин също отпи от бирата си, без да откъсва поглед от нейния. — Остават ти две седмици, нали?

Джесика кимна.

Той извади сребриста флашка и я сложи на масата пред нея.

— Преди да напуснеш, би ли ѝ хвърлила едно око? По случая вероятно ще работи наследникът ти, затова ще е страхотно, ако я прегледате заедно.

— Какво има вътре?

— Убийство и опит за убийство. Мислим, че е имало и сексуално посегателство, затова може да го поеме Бюрото, ако искаме, но сега със случаите се занимава Шерифската служба. Двата случая са свързани. Ще разбереш защо, когато прегледаш докладите ми.

— Няма смисъл, Кейсън. Каквото и да стане, напускам.

— Знам. Това не е номер, за да те убедя да останеш. Мисля обаче, че наистина трябва да го видиш. Между другото, кой ще те наследи?

— Кайл Джакс от прокуратурата в Уайоминг. Млад прокурор. Мисля, че е на двайсет и осем. Не е работил в „Особени случаи“.

Болдуин отпи голяма глътка от бирата си и рече:

— Ами, значи му предстои гадно начало.

Ярдли избра дългия път до дома си в Уайт Сендс, Невада. Още две седмици. Преди малко каза на Болдуин истината — тя изобщо не се колебаеше дали трябва да напусне Окръжната прокуратура, дома си или района. Тук се бяха случили твърде много потискащи неща. Имаше обаче и чудесни, скъпи спомени, които щеше да пази в себе си до края на живота си, и Джесика се опитваше да си създаде още — последни — такива.

Дъщеря ѝ беше едно от тези вълшебства. На седемнайсет години беше направо гениална. Когато Ярдли се прибра вкъщи, Тара отиде на работа — беше започнала стаж във фирма за роботика, където се занимаваше с алгоритми за машинно самообучение. Джесика невинаги разбираше обясненията на Тара какво точно работи, но тя уверяваше майка си, че един ден това ще предизвика революция в света. Ярдли ѝ вярваше и това беше една от причините да мисли, че моментът е подходящ да се премести. Тара беше намерила призванието си в живота.

Останала сама, Джесика си взе дълга гореща вана, а после облече анцуг и си наля чаша бяло вино. Седна пред компютъра в домашния си кабинет и се втренчи във флашката, която ѝ беше дал Болдуин, прокарвайки пръсти по гладката пластмаса.

Ярдли въздъхна дълбоко, облегна се назад на стола и се загледа в тавана. Замисли се за новата къща, която щеше да купи в градчето Санта Бонита. В предния двор имаше дърво — толкова голямо, че пречеше на слънцето да влезе в къщата. Ярдли се питаше защо сегашните собственици не са го отсекли. Това беше първото, което тя смяташе да направи. В новия си живот искаше светлина — не черно и бяло, не дори и сиви места.

Още две седмици.

Тя включи флашката в компютъра. Щеше да прочете докладите, но само толкова. Нямаше нито желание, нито енергия за повече.

Докладите бяха кратки и ясни. Две жертви: Кати Фар, която беше умряла, и Анджела Ривър, открита жива на по-малко от километър и половина от мястото, където бяха намерили трупа на Кати Фар. Двете жени бяха облечени с черни туники и главите им бяха увити в бели бинтове. Според патолога нападателят беше разрязал челата им с бръснач, и превръзките бяха напоени с кръв. Криминалистите от отдел „Сексуално насилие“ бяха открили следи от такова — наранявания, които можеше да се видят само с колпоскоп, и семенна течност, намерена във влагалището на Кати Фар. И двете жертви бяха пребити най-напред.

Анджела Ривър си спомняше само, че изпитала ужасна болка в главата, докато се приближавала към колата си в подземния паркинг на мола, и че после се събудила на една маса. Не можела да диша и мислела, че е ослепяла, докато Болдуин не срязал бинтовете на лицето ѝ. По кожата на двете жени бяха открити следи от белина. Ноктите им бяха изрязани, а косите — сресани. Убиецът, или убийците, беше искал да са хубави, преди да умрат.

Бяха намерили Кати Фар да седи на дървен стол в празната къща. Медицинско лепило, чиято марка не можеха да установят, придържаше тялото ѝ там. От аутопсията стана ясна причината за смъртта — мултиорганна недостатъчност, въпреки че не можеше да се каже защо органите бяха отказали. Изследванията на Кати Фар бяха показали само наличие на алкохол и антидепресанти в кръвта, вземани по лекарско предписание. Но в кръвта на Анджела Ривър не бяха отрили нищо.

Двете престъпления бяха извършени на междуобщинска територия извън Лас Вегас, известна като Кримзън Лейк Роуд.

Ярдли отвори файла със снимките и видеозаписите, които бяха направили криминалистите.

Първата снимка беше на Кати Фар, седнала на стола. Сърцето на Ярдли прескочи и тя тихо ахна, а след това бързо премина на рисунките, които показваха как е била положена Анджела Ривър. Дълго ги гледа и накрая изпрати съобщение на Болдуин:

Затворът „Лоу Дезърт Плейнс“ приличаше на бункер, направен да издържи на ядрен взрив. Тара Ярдли се втренчи в него от паркинга, докато допиваше безалкохолната си напитка и дояждаше пържените картофки.

Тя изхвърли празните кутии в контейнер за боклук по пътя към затвора. Харесваше ѝ да идва през последния час от времето за свиждане. Тогава надзирателите изпълняваха само формално задълженията си и не се вглеждаха внимателно в личната ѝ карта, нито задаваха много въпроси.

Джесика си мислеше, че дъщеря ѝ е на стаж, и Тара се чувстваше виновна всеки път, когато идваше тук, защото се налагаше да лъже. Но го правеше заради майка си и знаеше, че в дългосрочен план това щеше да е добре и за двете им, макар че, ако разбереше, майка ѝ щеше да се ужаси.

Служителите на входа провериха документите ѝ и я претърсиха и после я пуснаха да мине през детекторите за метал. Задържаха личната ѝ карта — добър фалшификат, на който пишеше, че Тара е на двайсет и две години — както и фалшивия ѝ бадж, според който тя беше репортер от „Лас Вегас Сън“. За кратко Тара беше обмисляла възможността да стане журналистка. Привличаше я тръпката да обикаля света и да разследва различни истории, но знаеше, че накрая тази работа щеше все пак да се окаже излишна. В близко бъдеще нямаше да съществува нито една от старите професии. Машините и машинното обучение бяха напът да ги изместят. Те щяха да завладяват все повече функции в обществото и Тара се радваше за това. Машините бяха безразлични. Машините не можеха да изберат да бъдат зли.

В отделението на осъдените на смърт рядко цареше тишина, но днес беше абсолютно тихо. Може би беше заради времето. Тара беше чела, че метеорологичните условия влияят силно на затворниците, осъдени на смърт, и беше любопитна да разбере какво е било времето в деня на престъпленията им. Предполагаше, че е било тъмно и мрачно.

Стаята беше студена и металният стол, на който седна, неудобен. Това обаче нямаше значение. Нищо в затвора не беше предназначено да бъде удобно.

След няколко минути доведоха Еди Кал. Той седна срещу нея зад плексигласовата преграда. Тара се втренчи в посивялата му коса и бледите рамене, които миналата година бяха по-едри и мускулести. Годините бавно го съсипваха. Както всички други, времето беше укротило и баща ѝ, отвратителния убиец на толкова много хора, Тъмния Казанова, който беше тормозил Лас Вегас повече от три години.

Тара изчака, докато надзирателят излезе от стаята, а после извади малко устройство от един таен джоб в чантата си и го сложи в скута си. Сама го беше направила. Уредът издаваше високочестотен статичен звук, който надзирателите не чуваха, а подслушвателните устройства в стаята щяха да запишат само дълго пронизително съскане.

— Намери ли го? — попита Кал.

— Да. Дават ли ти храната, която ти изпращам?

— Да, благодаря. Надзирателите изяждат поне половината, преди да стигне до мен, но пак се наслаждавам на изненадата да видя какво има в кашона. В живота ми вече има толкова малко изненади! — Той ѝ се усмихна.

Въпреки че много хора намираха за изнервящ втренчения му поглед, Тара не мислеше така. Тя знаеше защо баща ѝ я гледа вторачено: защото откакто се запознаха преди две години, той всеки път се изумяваше колко много заприличва тя на него. Това го запленяваше, а нея я отвращаваше.

През последните две години Тара идва тук осем пъти. Посещенията не ѝ бяха приятни, но се налагаше. Кал имаше нещо, което ѝ трябваше, за да осигури бъдещето на майка си, така че вече да не се тревожи за пари. Тара беше решила, че баща ѝ им дължи поне това.

— Как е майка ти?

— Добре. Ще напуска прокуратурата.

— Защо?

Тя повдигна рамене.

— Предполагам, че иска да работи нещо без толкова кръв и ужаси. Уж ще се местим в Санта Бонита — на няколко часа път от Лас Вегас. Там ще е голяма скука, поне докато не отида да уча в Невадския университет, но все ще се справим, предполагам. Така или иначе, догодина се изнасям.

— И защо ѝ е да го прави?

— Мисля, че заради мен тя не прави това, което иска. Искам пак да се влюби в някого, но не мисля, че ще се осмели, защото се страхува да не доведе около мен някой неподходящ. Тя няма дори приятели. Ако аз се изнеса от нас, това ще я принуди да започне да се среща с други хора. Пък и ще бъде добре да се махна от някои неща.

— Имаш предвид да се махнеш от мен?

— Не само от теб, но и от всичко свързано с теб. Всичко, с което е трябвало да се примирявам през живота си.

Той кимна.

— Страхуваш се, че си същата като мен, и мислиш, че като избягаш и може би промениш името и външния си вид, ще има някаква разлика. Няма да има разлика. Проблемите те следват, където и да отидеш. Ти си като мен и все някога трябва да го приемеш.

— Изобщо не съм като теб.

Кал примигна бавно и попита:

— Чувала ли си за класическите митове?

— Не чета приказки, съжалявам.

— Приказките са всичко, Тара. Там ще откриеш всички житейски уроци, които ще ти потрябват. Нашето така наречено научно познание е просто преминаване от един набор от идеи към друг, който впоследствие също ще бъде отречен като неправилен или безполезен. Нещо като революция. Но приказките са с нас още от сътворението на света и ще останат с нас до края.

Тара скръсти ръце на гърдите си.

— Предполагам, че в това има логика, Еди.

Той се ухили.

— Боговете спорели каква е човешката природа. Може ли да се промени? Може ли човек сам да избира какъв да бъде? Зевс казал „да“, но Афродита възразила. За да ѝ покаже, че греши, Зевс превърнал една улична котка в принцеса. Научили принцесата на добри обноски и изискани маниери и ѝ дали елегантни дрехи и гръмка титла. Тя се държала безупречно и се омъжила за принц. Всички гости на сватбата били смаяни от очарователната булка. „Виждаш, че щом една котка може да бъде превърната в принцеса, то и човешката природа със сигурност може да се промени“ — рекъл Зевс, а Афродита отвърнала: „Гледай“ и пуснала една мишка. Веднага щом я видяла да тича по пода, принцесата се хвърлила към нея и я подгонила на четири крака. Хванала мишката и я разкъсала със зъби пред гостите. Афродита е богинята на любовта, страстта и красотата и затова разбирала какво се таи в сърцата на хората. Какво наистина има в сърцата им, а не какво те се преструват, че има.

Тара преглътна, докато гледаше баща си. Не ѝ харесваше, че вижда себе си в него, особено в тъмносините му очи. Този уникален оттенък тя смяташе за генетична мутация, тъй като никъде другаде не беше виждала такъв цвят.

— Виж, моя малка принцесо, боговете ни учат, че не можем да променим природата си. Можем да я скрием за известно време, но истинската ни същност винаги излиза на повърхността. Ти трябва само да видиш своята мишка, и ще разбереш, че двамата си приличаме повече, отколкото допускаш.

— Това е Сарпонг — каза Ярдли и обърна екрана на компютъра си към Болдуин.

Той вдигна от стола срещу бюрото ѝ една препълнена кутия, остави я на пода и седна.

На екрана имаше картина. Черна фигура с бели бинтове, увити около главата и напоени с кръв там, където би трябвало да е лицето. Ръцете и краката бяха човешки, но имаше нещо странно в извивката на шията и формата на главата. И все пак, бинтовете и туниката не можеха да се сбъркат. Бяха подобни на тези, с които бяха намерени Кати Фар и Анджела Ривър.

— Кой е Сарпонг? — попита Болдуин.

— Кенийски художник от шейсетте години. Нарисувал е поредица от картини, наречена „Тъмните неща“. — Ярдли щракна с мишката и картината се промени. Същата фигура, същата туника и бинтове, но този път фигурата седеше с изправен гръб на дървен стол. — Тази е първата. — Тя отново щракна с мишката. Появи се същата фигура, легнала на маса. Ръцете бяха разперени, а краката висяха от ръба. — Тази е втората.

Сякаш някой беше застанал над Анджела Ривър и беше нарисувал сцената. Болдуин стана от стола, заобиколи бюрото и застана зад Ярдли, за да вижда по-добре.

— А това е третата — каза тя.

Следващата картина изобразяваше фигура в къща, увиснала на нещо хлъзгаво. Беше изкормена и червата ѝ лежаха на пода.

Четвъртата картина беше най-ужасяващата. Изкривена, сгърчена фигура с белези по тялото и зашити очи и уста. Гръдният кош беше разтворен широко и не приличаше на човешки.

— Как ги откри? — попита Болдуин.

Ярдли го погледна и отново се втренчи в екрана.

— Известно време Еди беше обсебен от тези картини. Не говореше за нищо друго. Всъщност ги прерисува в ателието си, а после ги изхвърли и никога повече не спомена за тях. Това се случи преди да го арестуват. Той мислеше, че е важно, че са четири, но не знаеше защо. Не мислеше, че Сарпонг случайно е спрял на четири, а е имал причина да избере това число. Освен това Сарпонг имал четири съпруги и четири деца и Еди мислеше, че четворката е била важна за него.

— Разбра ли защо?

Ярдли поклати глава.

— Не мисля. Еди беше обсебен от числото дълго време, но после го заряза.

— Защо?

— Не знам.

В този момент Болдуин получи съобщение от Скарлет Чеймбърс — младата жена, с която се срещаше. Питаше го защо от два дни не отговаря на обажданията ѝ. Прониза го чувство на вина. Скарлет беше приятна и интелигентна и изглежда, държеше на него. Двамата прекарваха повечето си време в разговори за всичко — от политика до космоса… но имаше нещо. Винаги има нещо.

Скарлет не разбираше онова, което беше разбрал Кейсън. Тя не изграждаше стена, за да се спаси от него — не прибягваше до черен хумор, за да запази човешкото у себе си, разсъдъка си или както там, по дяволите, го наричаха сега. На третата или четвъртата им среща Скарлет го попита как е минал денят му и Кейсън описа случая, по който работеше — за млада майка, която беше отровила децата си. Очите на Скарлет се насълзиха. Тогава Болдуин не разбра защо, но сега вече знаеше — липсваше ѝ онова нещо. Ето защо много от колегите му се срещаха и женеха само за свои колежки.

Той отговори, че ще ѝ се обади по-късно, и скръсти ръце на гърдите си.

— Жив ли е още художникът?

Ярдли се облегна назад на стола.

— Не. Умрял е от свръхдоза хероин. Тази поредица картини са единствените произведения, които е оставил. Рисувал ги е шест години.

Болдуин се втренчи в третата картина — фигурата, обесена от тавана — и осъзна, че тялото виси на собствените си черва.

— И какво означават?

Ярдли отвори на екрана четирите картини една до друга.

— Означават, че ще има още две убийства.

Болдуин и Ярдли бяха обсъждали случаите до късно, но днес беше събота и на Ярдли ѝ се искаше да излезе да похапне нещо навън. Тара се беше прибрала късно и беше излязла рано, защото искала да изкара допълнителни часове към стажа си, затова майка ѝ реши да си вземе брънч на „Стрип“.

Тя отиде в „Бушон“ във Венецианския хотел. Дадоха ѝ маса с изглед към канала. От време на време преминаваха гондоли с туристи. Гондолиерите пееха на италиански и туристите ги записваха на мобилните си телефони.

Тара я беше погледнала многозначително, когато се върна вкъщи и видя майка си, навела глава до Болдуин над следствените дела. Той имаше благ поглед и винаги ухаеше на амбра — аромат, който Джесика намираше за привлекателен. Аромат на меки круши. Навремето двамата имаха кратка връзка и понякога Ярдли се питаше какво ли би било да имат дълга връзка.

Последният ѝ приятел обаче беше в затвора, а бившият ѝ съпруг — осъден на смърт. Джесика не би се изненадала много, ако и Кейсън се окажеше сериен убиец.

Трогваше я фактът, че дъщеря ѝ храни романтични надежди за нея. Но Джесика и Кейсън някога имаха своя шанс, само че решиха, че е по-добре да останат приятели. Тя загуби общите им приятели с Еди, след като бяха разкрити престъпленията му. А после същото се повтори и с Уесли. Затова Ярдли се отдаде на работата, ученето и дъщеря си. Нямаше близки приятели, които да покани на брънч, но може би това щеше да се промени, когато се преместеше и започнеше нов живот. Засега ѝ действаше успокоително, че наоколо има толкова много хора.

Джесика разбърка малко подсладител в кафето си с тънка лъжичка и се замисли за Кати Фар и Анджела Ривър. Кати Фар беше на четиресет години, а Ривър още по-млада, на трийсет и три. Болдуин не беше открил нещо общо между двете, нищо не подсказваше къде може да са привлекли вниманието на серийния убиец. Ривър обаче все още беше в болницата и щеше да отнеме повече време, докато намерят какво я свързва с Фар.

Ярдли погледна колко е часът на телефона си. Свижданията в болница „Сейнт Винсънт“ щяха да започнат скоро. Тя остави пари на масата за кафето и тръгна натам.

Стаята на Анджела Ривър се намираше на четвъртия етаж. Ярдли застана пред отворената врата и надникна вътре. Ривър лежеше в леглото, притиснала ръце една до друга, сякаш се молеше. Очите ѝ бяха затворени и тя тихо мълвеше нещо. Ярдли си помисли дали да не дойде друг път, но после Ривър отвори очи.

— Извинявайте, не исках да ви безпокоя — каза Ярдли.

— Всичко е наред. Свърших.

— Казвам се Джесика Ярдли и съм прокурор от Окръжната прокуратура. Може ли да вляза?

— Разбира се.

Една медицинска сестра влезе в стаята и остави кана с прясна вода. Предупреди Анджела да натисне бутона и да я повика, ако отново ѝ прилошее. Това напомни на Джесика, че все още не знаят с какво се е опитал да я убие похитителят.

Ярдли разгледа татуировките ѝ. Целите ѝ ръце бяха изрисувани с цветя, а на краката ѝ имаше природни пейзажи. Голям синьо-бял лотос красеше дясното ѝ рамо. На носа ѝ имаше пиърсинг, а зелените ѝ очи блестяха, изпълнени с младежка енергия, и я караха да изглежда по-млада за годините си. Сестрата излезе и Ярдли седна до леглото, но не твърде близо до жената, и каза:

— Татуировките ви ми харесват.

— О, да — отвърна Анджела. — Това ми е нещо като хоби. Някои хора колекционират пощенски марки, а аз — тези неща. — Тя посочи хризантема, татуирана около китката ѝ. — Направих си я в Индия. — Ривър посочи една орхидея на бедрото си. — Тази — в Япония, а този жерав на прасеца ми — в Шанхай… Където отидех, навсякъде си правех по една. Това е все едно да вземеш частица от мястото със себе си, разбирате ли? Вие пътувате ли често?

— Не, за съжаление. Всъщност никога не съм излизала от страната. Ами лотосът?

— О, на това рамо имах грозен белег по рождение. Огромен. Съучениците ми все ми се подиграваха. Затова, когато станах на шестнайсет, си направих татуировката, и оттогава нося само тениски без ръкави.

— Красив е.

Анджела се надигна и седна с кръстосани крака на леглото. Джесика се опитваше да не поглежда към челото ѝ, но сега не успя. Бръсначът беше оставил дебел прорез от едната до другата вежда.

— Не можеш да опознаеш себе си истински, ако не пътуваш — каза Ривър. — Трябва да провериш как реагираш на места, където не се чувстваш удобно. А също и как се отнасяш с хората. Твърде бързо се научих да не вярвам на хората, когато в Банкок ми откраднаха всичко, което имах.

— Това е ужасно. Какво направихте?

Анджела Ривър повдигна рамене.

— Два дни се чудих как ще оцелея. Една много мила вдовица се съжали над мен и ми даде храна, а после отидох на автостоп до американското посолство. Преживяването беше интересно. Може би вселената се опитваше да ме научи, че не е толкова лошо да загубиш вещите си.

Ярдли видя татуировката на другото ѝ рамо, когато нощницата на Ривър се смъкна по ръката ѝ.

— А какво е това на другото ви рамо?

— Руна. Означава човек, който сам кове съдбата си. — Ривър се натъжи за миг, но после се усмихна. — Извинявайте. Вие ме заприказвахте за пътувания и татуировки и аз мога да говоря с часове за тези неща. Очевидно сте дошли по някаква причина.

Всяка жертва на травма реагираше по различен начин. Някои се затваряха в себе си и не говореха дни или седмици наред — понякога изобщо не проговаряха отново, ако травмата беше твърде тежка. Дори си слагаха щастлива физиономия и се преструваха, че не се е случило нищо. Трети се държаха някъде по средата. Ярдли мислеше, че Анджела Ривър все още не е осъзнала напълно какво ѝ се е случило, и не е позволила на съзнанието си да го проумее и анализира. Ако сега повдигнеше въпроса, това можеше да я разстрои.

— Исках само да видя как сте — отговори тя. — Да проверя дали имате нужда от нещо.

— О, много мило от ваша страна. Но съм добре. Сестрите обаче може би мислят другояче. Трудно им е с мен. Имаше един мъж, медицински работник и аз… Знам ли, вцепених се. Затова им казах, че искам само жени медицински сестри и лекарки, а в момента те са само две на смяна.

— Предвид онова, което сте преживели, молбата ви е основателна.

Ривър повдигна рамене и каза:

— Предполагам. — Тя свали гривна джапа мала от китката си и започна да потърква мънистата. — Казахте, че сте прокурор?

— Да.

— Това означава, че работите с полицията, нали?

— Да. Помолиха ме да проверя състоянието ви и дали не мога да направя нещо за вас.

— Състоянието ми ли? Искате да кажете, че бях отвлечена и за малко не ме убиха?

Ярдли не отговори.

— Извинявайте — продължи Анджела. — Хората казват, че съм прекалено пряма. Не вярвам, че като се преструваш, това променя нещо. Винаги е по-добре да се придържаш към истината. — Тя наведе глава над гривната. — Знам какво се е случило с мен. Може да говорим за това, ако искате.

— Сигурна ли сте?

Ривър погледна Ярдли и се усмихна меланхолично.

— Хей, аз оцелях. От онова, което ми разказаха ченгетата, друга млада жена не е имала този шанс. Не мисля, че имам правото да се чувствам скапано заради това.

— Мисля, че имате правото да се чувствате както искате.

Анджела се усмихна и каза:

— Бих искала да направя нещо с ваше разрешение. Да разчета аурата ви.

— Моята аура?

Ривър кимна.

— Да. Щом ще разговаряме, бих искала да знам кой стои насреща ми. Дайте ми ръцете си.

Ярдли се поколеба, но после протегна ръце. Ривър се обърна с лице към нея, хвана дланите ѝ и погледна леко встрани, сякаш наблюдаваше Ярдли с периферното си зрение.

— Всичко има аура. Растенията, животните, земята… всичко. Аурата говори много по-красноречиво от думите. — Ривър си пое дълбоко дъх и затвори очи. След това отново ги отвори и дълго гледа Ярдли. — Накрая каза: — Много съжалявам.

— За какво?

— Имате наситеночервено около гърдите. Като червено одеяло.

— Какво означава това?

Ривър стисна по-силно ръцете ѝ.

— Означава строшено сърце. — Тя отслаби хватката си и започна леко да масажира с палци ръцете на Джесика, сякаш я утешаваше. — У вас има много болка. Не знам как сте я понесли и сте продължили напред.

Ярдли преглътна и бавно отдръпна ръцете си.

— Трябва да ви оставя да си почивате. Вече отнех достатъчно много от времето ви.

— Извинявайте, ако ви засегнах.

— Не сте.

— Понякога всички се пречупваме. Но ако знаем как да се възстановим, ще бъдем по-силни.

Ярдли стана.

— По-добре да тръгвам.

— Утре ще ме изпишат. Занимавате ли се с йога? Аз имам студио. Малко помещение, където преподавам свой вид йога. Опитвали ли сте някога?

— Не.

— Мисля, че ще помогне на сърцето ви да заздравее. Елате някой път.

Джесика се усмихна едва доловимо.

— Беше ми приятно да се запознаем, Анджела.

— Анджи. И на мен ми беше приятно да се запознаем.

Ярдли се качи в асансьора, облегна се на стената, облицована с ламперия, и почувства тежест в стомаха си. Догади ѝ се. Ривър беше казала строшено сърце. Не разбито.

Строшено.

Думата прониза Ярдли, защото беше абсолютно точна. Тя беше отишла в болницата, като мислеше, че ще трябва да утешава Анджела Ривър, а вместо това Ривър утешаваше нея.

Сградата на прокуратурата представляваше огромен куб от стомана и стъкло. Ярдли остави колата си в подземния паркинг, сканира служебната си карта на две врати и стигна до кабинета си. Рой Лю, главният прокурор по наказателни дела, ѝ кимна за поздрав в коридора. Наскоро беше приел длъжността сътрудник на главния прокурор на САЩ във Вашингтон. На Ярдли дори не ѝ предложиха да кандидатства за поста му. Бившата съпруга на сериен убиец, който чака изпълнението на смъртната си присъда, никога нямаше да бъде допусната до висок пост в най-могъщата прокуратура в света.

Ярдли включи компютъра си и без да обърне внимание на четиресет и седемте непрочетени имейла, отвори електронните файлове за предстоящия ѝ съдебен процес — на мъжа, обвинен, че е разбил с чук главата на двайсетгодишния си доведен син. Случаят се разглеждаше от федерален съд само защото къщата, в която беше извършено престъплението, се намираше в резерват за индианци.

След няколко минути Джесика осъзна, че е прочела три пъти един и същ параграф в доклада за аутопсията, и разбра, че няма да може да свърши никаква работа. Отвори „Гугъл“ и потърси в търсачката информация за отвличането на Анджела Ривър.

В „Лас Вегас Сън“ имаше дълга статия за случая, публикувана тази сутрин. Криминалният репортер на свободна практика Джуд Чанс редовно продаваше истории на различни вестници и блогът му беше един от най-популярните в Невада и Калифорния. Ярдли го беше използвала няколко пъти, за да издаде подробности, които тя искаше да станат публично достояние. В замяна му беше дала малко информация, която той искаше по други случаи.

Чанс беше кръстил убиеца „Палача от Кримзън Лейк Роуд“ и Ярдли знаеше, че прозвището му ще остане.

След това Джуд Чанс описваше подробно как са намерени двете жени: с бинтовано лице, разрез между веждите, напоени с кръв превръзки, и по черна туника. Не се споменаваше нищо за картините на Сарпонг.

Ярдли отвори друг прозорец и на екрана се появиха четирите картини. Изображенията бяха тъмни. Не само тематично, но и по отношение на светлината и сенките. Зад всяка фигура, отвъд прозорците, се виждаше горящ град. Пламъците стигаха чак до небето, което светеше, озарено в яркооранжево, сякаш и то запалено.

Какво вижда убиецът, когато гледа тези неща, запита се Ярдли.

ФБР различаваше четири категории серийни убийци — едните изпитваха потребност от садистично доминиране над жертвата, за да получат сексуално удовлетворение; други страдат от халюцинации, принудени да вършат какво ли не от разни гласове и видения; трети бяха обектноориентирани, обсебени от мисия да избият определена прослойка хора, например проститутки или група от расово малцинство; и последните — сексуални насилници, за които насилието и сексът бяха едно и също нещо.

В този случай не ставаше дума за доминация, защото жертвите бяха в съзнание по време на целия процес, а садистично доминиращите убийци имаха нужда жертвите им да знаят, че са подчинени. Фар и Ривър не принадлежаха към някое етническо, расово или религиозно малцинство.

Съществуваха няколко възможности: убиецът да е принуден от халюцинации, които мисли, че го инструктират да извърши убийствата; че убива от сексуална похот, въпреки че доказателствата за сексуално насилие бяха оскъдни; или че не става дума за сериен убиец, а за убийство, извършено заради пари, за отмъщение или от наемен убиец. А препратките към Сарпонг целяха само да пратят правоприлагащите органи по грешна следа. Или пък това беше уникален тип сериен хищник, който отдел „Поведенчески анализ и тежки престъпления“ към ФБР все още не познаваше.

Ако убиецът беше подвластен на похот или халюцинации, той нямаше да спре, докато не умре или не отиде в затвора. А дотогава щеше да продължава да убива. Като акула, която не може да спре да плува, иначе ще се удави.

Ярдли се върна на статията на Джуд Чанс и прочете отново няколкото параграфа, посветени на Анджела Ривър. Те бяха придружени със снимка на жертвата и гаджето ѝ. Анджела се срещаше с мъж на име Майкъл Закари, лекар от спешното отделение, с когото отскоро живеели заедно. Болдуин вече го беше разпитал. Майкъл беше казал, че вечерта, когато била отвлечена Анджела, той заспал рано, но никой не беше потвърдил, че си е бил вкъщи. Вечерта, когато беше отвлечена Кати Фар, Закари бил на медицинска конференция в друг щат.

На снимката Ривър беше вдигнала слънчевите си очила в косата и се усмихваше широко, обвила ръце около врата му.

Строшено сърце.

Ярдли изпрати имейл на Рой Лю, че случаят с Палача попада под федерална юрисдикция заради евентуално сексуално насилие и че преди да напусне, би искала да го наблюдава и да инструктира Кайл Джакс как да работи по подобни случаи. И след това си уговори среща с Джакс.

Болдуин имаше нов шеф, който му възлагаше все повече случаи за финансови престъпления и все по-малко за убийства. Кейсън имаше няколко идеи за източници, с които можеше да се консултира и да разбере повече за евентуалната връзка с онзи художник Сарпонг, но първо трябваше да довърши едни доклади. До края на деня.

Новият му шеф дойде в кабинета му следобед и застана на вратата. Помощник специален агент Дейна Ашли беше точно такъв, какъвто хората си представяха агентите на ФБР — черен костюм, бяла риза, черна вратовръзка. Очила с дебели стъкла и коса, безупречно сресана на една страна, с път на идеалното място. Той беше точно онзи тип бюрократ, който Болдуин мразеше — кариерист без отношение към истинските жертви в случаите, по които работеше.

— Мисля, че случаят с Палача може да бъде решен много бързо — каза Ашли, поглеждайки одрасканата си обувка. Болдуин за първи път забеляза, че стъпалата му са твърде малки за тялото. — И това ще бъде добре, защото ще освободи ресурси.

— Как така?

— Ще пренасочим тези ресурси от отдел „Поведенчески анализ“. Това е само моето скромно мнение, но отделът само хаби ресурси. Всички убийства си приличат и не си заслужава цял отдел да се занимава само с тях, особено когато отделът се занимава с фантасмагории като профилиране на престъпник. Опитвам се да накарам шефа на службата в Лас Вегас да премахне длъжността служител за връзка и просто да ни даде двама агенти. Щом се реши случаят с Палача, може да продължим в същия дух, което ще ни помогне да приключим по-бързо всички случаи.

Болдуин беше свикнал да орязват отдел „Поведенчески анализ“ (ОПА) всеки път, когато в Бюрото имаше бюджетни съкращения. ОПА се фокусираше предимно върху връзките с местните органи на реда, когато разследваха серийни убийци. Проблемът беше, че в момента имаше само осем специални агенти, причислени към ОПА. И не само за Съединените щати, но и за целия свят. Осем агенти, от които Болдуин беше единият, всеки месец се занимаваха с десетки молби за помощ, а Ашли искаше да намали още тази бройка.

— Питам от любопитство — каза Болдуин, — защо мислиш, че случаят с Палача ще се реши бързо?

Ашли повдигна рамене.

— Работил съм по много разследвания за убийство и винаги се появяват свидетели. Рано или късно. Той ще се похвали на някого за едно от убийствата и този някой ще вдигне телефона и ще ни се обади. И всичко ще приключи.

На Болдуин му се прииска да се изсмее, но размисли и издържа на погледа на Ашли.

— Дейна, работя с този тип престъпници през цялата си кариера. Прав си, повечето убийства се разкриват благодарение на свидетели, дори някои серийни убийства, но не и с този тип убийци. Понякога тези убийци дори не знаят защо го правят. Как по-точно ще се похвалят на някого, ако не съзнават какво са извършили?

По лицето на Ашли пробягна раздразнение.

— Виж, не съм дошъл да споря. Дойдох да те уведомя, че бих искал случаят с Палача да бъде решен колкото е възможно по-скоро. В момента погледите ни са приковани в теб.

— Защото медиите научиха, нали? Предполагам, че нямаше да ти пука, ако никой не знаеше за него.

Ашли оправи вратовръзката си и отвърна:

— На твое място бих внимавал с тона, агент Болдуин. Когато орежем ОПА, ще трябва да ти намерим ново място и къде ще бъде това място, зависи от мен. — Той погледна часовника си. — Разреши случая бързо, агент Болдуин. Разбрахме ли се?

— Да, разбрах.

Ашли излезе, а Болдуин хвърли химикалката си на бюрото и потърка лице. Един негов приятел наскоро беше напуснал ФБР и си беше купил магазин за водолазни принадлежности в Бермуда.

Болдуин отвори снимките от Бермуда на екрана и дълго ги гледа. А после взе якето си и си тръгна. Само той беше останал на работа толкова до късно.

Ярдли обядваше спокойно в едно кафене близо до прокуратурата, докато гледаше тълпите навън. В това време влязоха няколко хлапета, на не повече от тринайсет години. Дрехите им бяха мръсни. Попитаха нещо сервитьорката и си тръгнаха, след като тя поклати глава и каза: „Съжалявам“. През последното десетилетие броят на младите бездомници в Лас Вегас постоянно се увеличаваше и уязвимите тийнейджъри привличаха най-лошите хищници.

Серийните убийци от всички типове предпочитаха жертви, които няма да окажат съпротива, а младите проститутки бяха сред онези, които доброволно отиваха с тях на уединени места. Но убиец като Палача, който избираше жертви с нормален, тих живот, не беше от често срещаните.

Един млад русокос мъж паркира огромен джип пред заведението. Влезе в кафенето и се огледа наоколо. Забеляза Ярдли и се приближи до нея.

— Джесика?

— Да.

— Аз съм Кайл. — Той седна срещу нея, без да чака покана и без да се ръкува. Извади близалка от джоба си и я разопакова.

Ярдли се запита дали Лю не е набелязал Джакс за поста от известно време и само я чака да се оттегли.

Тя му се усмихна сърдечно, въпреки неговата неучтивост.

— Приятно ми е да се запознаем.

Джакс отново огледа кафенето.

— Защо поиска да се срещнем тук?

— Помислих си, че малко промяна няма да е излишна.

Очите му се стрелнаха из помещението и после той пъхна близалката в устата си.

— Харесва ли ти Лас Вегас?

Джакс повдигна рамене.

— Идвал съм тук много пъти. Знаех в какво се забърквам.

— Всъщност съм любопитна. Защо дойде? — попита Ярдли.

— Какво искаш да кажеш?

— Имам предвид, че „Особени случаи“ е изключително… специализирана област в съдебното преследване. Повечето прокурори я смятат за необходимо зло. Най-напред трябва да дадеш няколко години от живота си, ако искаш да се преместиш в отдел „Убийства“ или „Големи престъпления“ и после да станеш съдия. Никой не иска доброволно да бъде разпределен тук. Но ти си поискал. Чудя се защо.

Той пак повдигна рамене.

— Предполагам, че това е добра възможност. Пък и Уайоминг ми омръзна. — Джакс се втренчи в нея за момент, а после продължи: — Мислех, че си много по-възрастна. Казаха ми, че ще напускаш и реших, че ще се пенсионираш.

— Така е, ще напускам. Поне това място.

— И какво ще правиш?

— Може да отворя частна практика. Да работя нещо спокойно като завещания или договори. — Нещо, което не е свързано с кръв, помисли си Ярдли. — Искам да ти покажа нещо.

Тя извади лаптопа от чантата си и отвори на екрана файловете за Палача.

— Това е случаят, по който ще работим през следващите две седмици. Един репортер от „Лас Вегас Сън“ го нарече „Палача от Кримзън Лейк“ и предполагам, че прозвището му ще остане. — Ярдли посочи списък с файлове. — Виждаш, че материалите са подредени добре, но открих няколко грешки от страна на властите на окръг Кларк и една на ФБР. Докладът за микроскопските находки от аутопсията на втората жертва беше сложен при доклада на отдел „Изчезнали лица“, серологичното обобщение беше пъхнато при някаква допълнителна описателна информация, а показанията на един свидетел бяха вмъкнати в трийсет страници записки на екипа за събиране на веществени доказателства. Лесно оправих всичко, но непременно трябва да търсиш такива грешки, в случай че се окажат важни. Ще установиш, че много полицаи минават като булдозери през случаите, които разследват, и в повечето убийства това върши работа — тогава, когато извършителят е очевиден или има свидетели, като например стрелба от автомобил или обир в денонощен магазин. Но при серийни убийства, при които мотивът е неясен и извършителят е скрил следите си много добре, трябва да се работи бавно и методично. Харесва ми да започвам от долу нагоре и ти предлагам и ти да правиш същото.

Ярдли отвори електронна таблица, в която дванайсет клетки бяха запълнени със заглавия като „Процедури по елиминиране“, „Географски анализ“ и „Криминалистика (трасеологични следи, материални и нематериални)“.

— Това са основните места, които трябва да прегледаш лично. Полицията и ФБР може и да ти предоставят някакви доказателства, но не могат да ги организират по начин, по който съдебните заседатели лесно да разберат, и…

Джакс извади близалката от устата си и прекъсна Ярдли:

— Да… Виж, не се обиждай, но аз не работя така. Дълго време бях в отдел „Наркотици“, а и съм бил прокурор по цял куп дела за убийства. Всеки има метод на работа и честно казано, ми се струва, че твоят няма да ми помогне много.

— Тези случаи не са провалени наркосделки, Кайл. Обикновено става дума за много интелигентни убийци. Трябва да влезеш в главата им и то само от доказателствата, с които разполагаш. Само така ще можеш да разрешиш тези случаи.

Джакс се наведе напред.

— Завърших право на двайсет и една години и оттогава се боря да докажа, че знам какво правя. Не искам да участвам в състезание по мерене на пишки. Ти напускаш и напълно разбирам желанието ти да покажеш на наследника си какво мислиш, че си научила…

— Какво мисля, че съм научила?

Той въздъхна.

— Успокой се. Искам само да кажа, че имам свой метод на работа, който винаги ми е носил успех. И той не е свързан с попълването на таблици. — Джакс захапа близалката и я задъвка, а после стана и остави пластмасовата пръчица върху ленената кърпа за хранене. — Ще прегледам файловете и ще ти кажа какво мисля.

Той излезе наперено. Ролексът на китката му подсказа на Ярдли, че обича показността.

Тя вече можеше да напусне. Новата къща я чакаше. Трябваше само да предаде недовършените си случаи на своя наследник и да си тръгне. Съмняваше се, че Джакс или Лю ще имат нещо против. Пръстите ѝ затрепериха над клавиатурата. Ярдли щракна на личната история, която Болдуин беше включил за Анджела Ривър.

Нямаше много. Анджела беше родена в Санта Моника, Калифорния, където беше родена и Джесика. Напуснала гимназия „Дейвис Порт“, по-късно взела изпитите си, дипломирала се и отишла в колеж. Нямаше вписани роднини. Майкъл беше една година по-голям от нея и нямаше криминално досие. Ривър имаше присъда за оказване на съпротива при арест. Ярдли отвори следственото дело. Полицията се беше опитала да арестуват Анджела за пушене на трева по време на концерт на открито и когато понечили да ѝ сложат белезници, тя се измъкнала и избягала. Ярдли се усмихна.

Влезе в „Инстаграм“ и намери профила на Анджела Ривър. Имаше снимки как се катери по скали, плува в океана, кара велосипед в планина, прави упражнения по йога и получава нещо на врата си от човек, който приличаше на будистки гуру. Цитатът под снимката в профила ѝ гласеше „Бъди промяната, която искаш да видиш в света“.

Ярдли се вгледа в снимката — Ривър в поза от йога на ръба на скала, докато слънцето блестеше зад нея.

Какво е видял, когато те е гледал?

Джесика настояваше да вечерят заедно поне няколко пъти седмично. Тази вечер Тара доведе и Стейси — нейна съседка, с която дружеше през последната година. Тара не си намираше лесно приятели — не само защото беше дъщеря на известен убиец, но и заради своята проницателност и интелигентност. Като малка често ѝ се налагаше да сменя училището, щом съучениците ѝ разберяха кой е баща ѝ. По едно време дори се движеше в лоша компания.

Сега със Стейси се смееха на нещо, докато си вземаха безалкохолни напитки от хладилника.

— Мирише много вкусно — каза Стейси.

— Яденето е готово. Сядайте.

Джесика напълни три чинии и седна при момичетата.

— Как беше днес? — попита тя.

Тара нави спагети на вилицата си и ги пъхна в устата си.

— Стажът ме убива — отвърна тя. — Иска се само да трупаш часове. Всичко отнема толкова много време.

— Винаги можеш да ги съкратиш.

Тара поклати глава.

— Щом се дипломирам, със сигурност ще ме назначат. Искам тази работа.

— Страхотно — каза Стейси. — Тя ще се дипломира само на двайсет години и ще печели много пари.

— Много се гордея с нея — рече Джесика и погледна дъщеря си.

Тара се изчерви.

След вечерята момичетата хукнаха към къщата на една приятелка и Ярдли остана сама. Имаше чувството, че стените я притискат, и макар че днес вече беше тренирала, облече си спортния екип и отиде във фитнес залата. Тича толкова бързо на бягащата пътека, че краката ѝ започнаха да се огъват, и трябваше да изпие един сок на бара, за да събере сили и да отиде до колата си.

Докато шофираше, тя изви гръб първо на една страна, а после на другата и разкърши врата си. Още беше млада, но вече усещаше болки в ставите, и не се възстановяваше толкова бързо от тренировки или боледуване както по-рано. Болката в гърба я накара да се замисли за предложението на Анджела Ривър да отиде в студиото ѝ за йога.

Ярдли се колеба няколко минути и след това потърси адреса.

Малкото студио на Анджела се намираше в предградията на Лас Вегас. Джесика надникна през прозореца и видя десетина души в различни пози върху рогозки за йога. Анджела Ривър се разхождаше между тях и от време на време помагаше на някого да се разтегне или му казваше нещо. Ярдли огледа паркинга. Очакваше да види някой помощник-шериф да седи в необозначена кола, но там нямаше никого. На Ривър би трябвало да ѝ бъде назначена охрана най-малко няколко дни. Ако Палача мислеше, че тя би могла да го разпознае, той можеше да се върне, за да довърши започнатото.

Ярдли изчака часът да свърши и влезе вътре. Анджела Ривър говореше с една ученичка, когато видя Джесика и ѝ помаха. Щом приключи разговора, отиде при нея.

— Радвам се, че дойдохте. Но пропуснахте урока.

— Исках само да видя как сте. Държите ли се?

Ривър повдигна рамене.

— Ами… държа се, доколкото мога. Приятелят ми Майкъл каза, че снощи съм плакала на сън. — Тя се усмихна смутено. — Но, хей, можеше да е много по-лошо, нали?

Ярдли се вгледа в нея. Ривър не изглеждаше толкова уверена и изпълнена с енергия както първия път, когато се видяха. Травмата явно вече ѝ се отразяваше.

— Анджела…

— Анджи. Приятелите ми ме наричат Анджи.

— Анджи, познавам отличен специалист по травми. Препоръчвам я на много жертви и тя наистина им помага.

— Аз не мисля за себе си по този начин. Като жертва. Освен това се занимавам с йога и медитация. Не съм сигурна дали един психиатър ще направи повече, отколкото аз мога да направя сама. — Анджела въздъхна и взе една забравена рогозка. — Е, искаш ли нещо за пиене? Имам чай от гъба комбуча. Силен е и с приятен вкус на алкохол.

— Не, благодаря. Трябва да се връщам при дъщеря си. Наистина исках само да проверя как си. — Джесика погледна към голямата снимка в рамка на гуру в роба — азиатец със сърдечна усмивка и жълт шарф на рамото. — Назначиха ли ти охрана от Шерифската служба? Един помощник-шериф трябва да те наблюдава известно време.

— Не. Никой не каза нищо.

Ярдли кимна.

— Ще им се обадя и ще ги накарам да изпратят някого.

Ривър отвори широко очи и Ярдли разбра грешката си.

— Мислиш… мислиш, че той ще ме нападне пак?

— Това е само предпазна мярка. На всеки в твоето положение, който е оцелял при нападение и извършителят не е заловен, се назначава охрана за няколко дни.

Ривър скръсти ръце на гърдите си.

— Хм. Майкъл е нощна смяна. Аз… не искам да оставам сама. Искаш ли да отидем някъде и да пийнем нещо истинско? Моля те?

Думата „моля“ беше изречена толкова искрено, че Джесика нямаше как да откаже.

Близо до студиото се намираше виненият бар „Черната врата“. Анджела прегърна собственичката и прошепна нещо в ухото ѝ. Жената ги настани на маса до прозорците.

— Тя беше моя ученичка — каза Ривър, когато седнаха. — Пиян шофьор блъсна съпруга ѝ. И тя мина през ада. — Анджела потопи хапка хляб в малка купичка със зехтин, сложена на масата.

Собственичката донесе две чаши червено вино и сирене с грозде. Виното имаше лек вкус на дъб, беше рядко и скъпо.

— Омъжена ли си? — попита Анджела.

— Не.

— Разведена?

Джесика кимна.

— Вече станаха седемнайсет години.

— Много време. Искаш ли да се омъжиш пак?

Ярдли поклати глава.

— Не.

— Аз никога не съм се омъжвала. Всъщност Майкъл е втората ми сериозна връзка. И вторият мъж, при когото се преместих да живея. Честно казано, понякога имам чувството, че от това няма да излезе нищо. — Ривър замълча и отпи глътка вино. — Сигурна съм, че ми изневерява. Трябва да го зарежа, но не искам да съм сама. Нямам достатъчно воля, нали?

— Изобщо не мисля така.

Анджела преглътна сълзите си. Отмести поглед встрани, но Джесика забеляза, че очите ѝ блестят.

— Извинявай, че те натоварвам с проблемите си — познаваме се едва от скоро.

— Всичко е наред, Анджи. Нямаше да съм тук, ако не исках да те изслушам.

Ривър поклати глава.

— Да останеш с някого, защото се страхуваш да си сама… Не знам как иначе може да се нарече това, освен слаба воля. Чувствам се ужасно глупава. — Не можеше повече да сдържа сълзите си. — Много ми е неудобно. Трябва да си вървиш. Не си длъжна да седиш с толкова съсипан човек като мен.

— Анджи, това е…

— Не, моля те, върви си. Аз съм пълен провал.

Джесика се поколеба за миг, но каза:

— Аз бях омъжена за сериен убиец.

Ривър я изгледа мълчаливо, докато сълзите все още се стичаха по бузите ѝ, и после избухна в смях. Ярдли не каза нищо. Не искаше да споделя това, но думите някак сами се бяха отронили от устата ѝ. Изпита странно чувство, когато ги каза на глас. Тя никога не говореше за това.

Анджела престана да се смее и се втренчи в нея. Усмивката ѝ бавно помръкна.

— Сериозно ли говориш?

Джесика кимна и отпи от виното си.

— Ако искаш да сравним чий живот е по-голяма катастрофа, мисля, че аз трябва да получа наградата.

— Кой беше съпругът ти?

— Еди Кал. Сега чака изпълнението на смъртната си присъда.

— Еха! Предавам се, ти ме победи.

— О, щом съм те победила, нека да ти кажа с кого заживях след Еди. Може да спечеля всички места в конкурса „чий живот е по-голям провал“. — Ярдли се вгледа в отраженията на светлината в чашата си. — Никога не съм умеела да си подбирам мъже.

— Добре дошла в клуба. Преди Майкъл се срещах с един тип от „Ангелите на Ада“.

— И как беше?

Анджела повдигна рамене.

— Отначало беше забавно. Вероятно не трябва да казвам това на един прокурор, но веднъж той ме заведе на голяма наркосделка с някаква мексиканска банда. Картел или нещо подобно. Беше като във филмите. Десетина типове с оръжия, застанали насред пустинята, проверяваха куфари.

— Наистина ли?

Ривър кимна.

— Трябва да призная, че никога не съм била по-уплашена и в същото време по-развълнувана. — Тя се огледа наоколо и прошепна: — След като всички си тръгнаха, правихме секс там, на мотора му.

Ривър се изкикоти и Ярдли се усмихна.

— На мотора му?

— Да. По едно време паднах и си помислих, че развалих всичко, но той скочи върху мен. Беше същински звяр в това отношение.

— Какво стана с него?

— Отиде в затвора, разбира се — въздъхна Анджела. — Как иначе можеше да завърши тази история? — Тя вдигна чашата си за наздравица. — Да пием за срещите с истински задници. Времето, прекарано с тях, е забавно, докато не свърши всичко.

Джесика се усмихна. Двете чукнаха чаши и Анджела направи знак на собственичката да донесе още вино.

— Съпругът на Кати Фар се обадил в отдел „Изчезнали лица“ в Шерифската служба. Няма да повярваш какво е казал.

Болдуин говореше тихо и Ярдли грабна химикалка и купчина листове от края на бюрото си. Тя чуваше трафика като движение по магистралата.

— Не бил виждал четиринайсетгодишната си дъщеря от предишния ден. Хармъни Фар. Не отговаряла на мобилния си телефон. Никога не била бягала от дома си и това определено не било типично за нея.

Сърцето на Ярдли започна да бие по-бързо.

— Идвам с теб.

— Не мисля, че идеята е добра, Джес. Не точно сега. Ами ако този тип е убил жена си, а сега и дъщеря си? Ако той си помисли, че не вярвам на историята му, нещата може да се объркат.

— Това е малко вероятно, като се има предвид, че има втора жертва, и…

— Категорично не. Непреклонен съм.

Ярдли въздъхна.

— По всяка вероятност момичето е в шок заради смъртта на майка си, затова е решило да избяга.

— Възможно е. Но по-добре да внимаваме, отколкото после да съжаляваме.

— Непременно ми се обади, след като говориш с бащата.

Джесика затвори и започна да отваря на екрана на компютъра си досието на Фар. Искаше да прочете какво пише за семейството на Кати — да види дали дъщеря ѝ някога е бягала — когато мобилният ѝ телефон завибрира. Обаждаше се Анджела Ривър. Ярдли ѝ беше дала номера си, в случай че тя се нуждае от нещо. Правеше го с жертвите от всичките си случаи.

— Джесика.

— Хей, аз съм, Анджи. Извинявай, че се обаждам на мобилния ти. Не те безпокоя на работа, нали?

— Съвсем не. Какво има?

— Току-що си спомних нещо… за онзи ден. Сънувах го снощи, но когато се събудих, осъзнах, че не е сън.

— Ще накарам агент Болдуин да…

— Не. Не ме разбирай погрешно, той е изключително учтив, да не споменавам, че е секси, но не се чувствам удобно… Ще ми е по-лесно да го споделя с жена. Мъжете ме смятат за луда. Прекалено емоционална. И това е техният начин да пренебрегват женското мнение.

— Разбирам. — Ярдли огледа кабинета си. Тя събираше папките си и се готвеше да архивира някои и да предаде други на Джакс. Нямаше много място за сядане, а щеше да бъде по-добре да разговарят лично. — Може ли да се срещнем на „Стрип“?

По обед „Стрип“ не беше претъпкан с туристи, но жегата, която се спускаше от въздуха, се удряше в бетона на улиците и се надигаше обратно с удвоена сила. Ярдли имаше чувството, че се пече във фурна.

— Изглеждаш много добре — отбеляза Анджела Ривър, докато чакаха да пресекат на едно кръстовище. — Иска ми се да имах причина да нося костюм.

— Предпочитам клин и тениска като теб, повярвай ми.

— Да, но се обзалагам, че хората те приемат по-сериозно, когато си облечена с костюм. Аз непрекъснато чувам неприлични подмятания, когато съм облечена така.

Джесика се подсмихна и отвърна:

— И аз чувам такива. Не мисля, че начинът, по който се обличаме, има значение за такъв тип мъже.

Двете пресякоха улицата. Пред едно казино стоеше мъж, който се опита да ги убеди да влязат за безплатно питие. Те учтиво отказаха и той тръгна след тях, но после се обърна към друг минувач.

— Обичам това място, защото е толкова светло — каза Ривър. — Родителите ми се преместиха в малък град в Аляска, когато бях на пет. Зимата там продължаваше десет месеца, затова всяко слънчево място с много пясък е рай за мен.

— Кога дойде да живееш тук?

— Когато бях на седемнайсет. Избягах и не погледнах назад. Първо пътувах на автостоп из Канада, а накрая стигнах до Сан Франциско. Заживях в малък апартамент с един поет. Работех на две места като сервитьорка, за да плащам сметките, а той само седеше и пишеше наистина скапани стихове. — Анджела се засмя и накара Джесика да се усмихне, а после добави: — Потърсих в „Гугъл“ бившия ти съпруг. Бил е художник, нали?

Ярдли трябваше да преглътне, защото устата ѝ изведнъж пресъхна. Тя се втренчи в уличната настилка.

— Извинявай — каза Ривър. — Имам голяма уста.

— Не, няма проблем. Аз не съм свикнала да говоря за него. Той беше творец, като твоя поет, но преуспяващ. — Джесика се вгледа в млада двойка, която мина покрай тях, хваната за ръце. И двамата лъхаха на алкохол. — Когато се запознах с него, бях фотограф и той непрекъснато ме насърчаваше да снимам. Казваше да не работя друго, защото изкуството трябва да те погълне изцяло, за да бъде истинско. Че трябва да му се принесеш в жертва, ако искаш да си уникален.

— Еха! Звучи много дълбокомислено.

Ярдли кимна. Двете спряха на кръстовище близо до „Двореца Цезар“. Над тях се разнасяше хладната мъгла от фонтана.

— Той разбираше хората и мотивите им по начин, на който може да завидят и най-добрите психолози, които познавам. Затова е толкова ужасяващ. Еди знае точно какви сме и заради това можеше да бъде какъвто поиска, но избра да стане убиец. Не е имал нещастно детство, нито са го малтретирали, нито пък страда от психично заболяване. Доброволно е избрал да стане чудовище.

— Наистина ли го вярваш? Че сам го е избрал? Не мислиш ли, че се раждаме такива, каквито сме? Може би вселената ни прави такива, каквито иска да бъдем.

Ярдли поклати глава.

— Еди убиваше, защото това му доставяше удоволствие, не защото го е принудила вселената. — Тя погледна статуята на Октавиан Август и добави: — Предпочитам да говорим за нещо друго, ако не възразяваш.

— Мила, не исках да любопитствам. Наистина. Съжалявам.

— Няма проблем. Само… Някои дни са по-неподходящи от други да говоря за това.

— Е, тогава да сменим темата. Ти каза, че имаш деца, нали?

— Една дъщеря. На седемнайсет години.

— Що за човек е тя?

— В момента учи за докторска степен в Университета на Лас Вегас. Тя е направо гениална. Високофункционален вундеркинд, както ги наричат. — Джесика се усмихна. — Според мен дъщеря ми смята, че работата ѝ е да се грижи за мен.

Анджела се умълча и наведе глава.

— Не съм сигурна дали ще имам деца. — Тя погледна група млади мъже, които се возеха в кадилак и крещяха на минувачите. — Искаш ли да ти кажа какво сънувах?

— Ако си готова да говориш за това.

Ривър кимна.

— Беше кошмар. Когато се събудих, нощницата ми беше залепнала за мен. Мокра от пот. Никога не ми се беше случвало.

— Какво сънува?

— Когато излизах на паркинга в търговския център, беше десет вечерта. Беше тъмно, но бях паркирала до една от лампите. Стигнах до колата и отключих вратата. После почувствах странна болка отзад на главата и всичко се завъртя неконтролируемо пред очите ми. Свестих се върху една маса с бинтовано лице. Мислех си за онази секунда точно преди да почувствам болката и го видях ясно в съня си.

— Какво видя?

— Погледнах в стъклото на колата, докато се канех да се кача… и видях нечие отражение зад мен.

Стомахът на Ярдли се сви на топка, но тя не каза нищо и остана външно спокойна.

— Видя ли лицето му?

Ривър поклати глава.

— Не. Стана много бързо. Зърнах го само за миг. Когато се събудих, помислих, че съм сънувала кошмар, но той беше твърде реален. Знам, че беше нападателят ми.

— Как беше облечен?

— Не знам. Мисля, че с нещо черно, но го зърнах само от гърдите нагоре.

— Забеляза ли цвета на кожата му? Или расата му?

— Не. Видях, че ръката му се движи, и това беше всичко. Не видях нищо, което може да ми помогне да го опиша. — Ривър се замисли за миг. — На паркинга имаше и други хора. Той се приближи до мен, без дори да ги погледне. Избра ме. — Ръцете ѝ започнаха да треперят. — Мамка му! — каза тя и ги скръсти на гърдите си.

— Всичко е наред, Анджи.

Анджела поклати глава.

— Аз уча учениците си на душевен мир и хармония и как да използват енергията на вселената, за да се лекуват, а не мога да говоря за това, без да се разтреперя.

— Не зависи от теб. Това е реакция на мозъка. Твоят мозък все още преработва травмата и онова, което преживяваш, е напълно нормално.

— Не го чувствам нормално. — Анджела изпусна шумно дъха си. — Ами ако той ме е наблюдавал преди това? Това означава, че знае коя съм и вероятно къде живея и какво работя. Ще ме нападне пак, нали?

Джесика не отговори веднага.

— Не знам. Но говорих с Шерифската служба и днес ще ти изпратят охрана. Нямали достатъчно хора и едва сега намерили някого. Затова ще имаш денонощна охрана.

— Но ти как мислиш? Ще се опита ли да ме нападне отново?

Ярдли облиза сухите си устни.

— В много случаи като този, по които съм работила… не. Неизвестният извършител не се завръща. Твърде рисковано е. Но има един тип престъпници, които… са откъснати от реалността, така да се каже. Понякога не знаят какво правят, дори не съзнават, че го правят. Този тип престъпници понякога се връщат за… — Ярдли щеше да каже „жертвите“, но размисли. — За свидетели, оцелели при нападението им.

— Моят нападател такъв тип ли е?

— Не знам. Понякога ми се струва методичен, а в следващия миг — напълно дезорганизиран и извън контрол. Не знам, Анджи.

Ривър кимна.

— Какво ще направиш, ако го намериш?

— Аз почти не участвам в разследването. Главната ми задача е да се погрижа всичко да мине гладко, за да може да бъде съден, когато го заловим. Може да се каже, че работата ми започва чак след ареста.

Анджела се усмихна.

— Няма как работата ти да започва след ареста. Тя започна в момента, когато ти прояви загриженост към мен. — Ривър се вгледа в преминаващите коли. — Какво да направя, ако се върне за мен? Как да се защитя от такъв човек?

Ярдли можеше да ѝ каже да си вземе пистолет и куче, и алармена система или че известно време ще има охрана и всичко ще бъда наред, но това не беше вярно. Истината беше, че ако някой наистина иска да нарани друг човек и не му пука за последиците, то никой не може да го спре.

— Не можеш — отговори тя. — Единственият начин да му попречиш, е да го заловиш или да го убиеш.

Болдуин спря пред мобилния дом на семейство Фар. Караваните в парка бяха наредени плътно една до друга, за да се поберат колкото е възможно повече.

Той слезе от колата. От двете страни на вратата имаше саксии с растения, едната пълна с фасове, забодени в пръстта. Болдуин почука, изчака малко и отново почука.

Отвори му мъж с тениска без ръкави. Лицето му беше загрубяло от вятъра. Раменете и бицепсите му бяха изрисувани със затворнически татуировки.

— Пак ли вие?

— Само още няколко въпроса, господин Фар. Имате ли време?

— Дошли сте заради Хармъни?

— Да.

— Намерихте ли я?

— Не. Говорих с полицай Рийс от полицията на Лас Вегас и прочетох сигнала за изчезването ѝ, който сте подали. Надявах се да ми отделите малко време и да уточним някои неща.

— Какви неща?

— Ами, първо трябва да се уверим, че тя наистина е изчезнала. Че не става въпрос за нещо друго.

— Нещо друго? Знаете, че жена ми беше убита наскоро, нали?

— Да, и както ви е известно, работя с полицай Гарет, който води разследването за смъртта на съпругата ви. Само се питах дали е възможно Хармъни да е отишла при някоя приятелка или роднина?

— Не, няма начин. Тя винаги отговаря на съобщенията ми. Особено ако ѝ напиша, че е важно.

— Кога я видяхте за последен път?

— Преди два дни. Каза, че отива в „Оскар“ да си вземе дрехи, но така и не се върна. Звъня ѝ от два дни. Обадих се на Гарет и му казах, че не може да е избягала. Но понеже живеем тук, той си мисли, че тя се мотае с лоша компания и се друса. Казах му, че Хармъни е на четиринайсет и не е докосвала наркотици. Предвид мястото, откъдето идваме, това е голямо постижение. Не е изпушила дори един джойнт.

Кейсън се замисли. Защо Гарет не бе споменал, че дъщерята на Кати Фар е изчезнала? Болдуин си припомни последния им разговор и реши, че Гарет вече е бил говорил с Тъкър Фар. Защо тогава не каза нищо?

— Казахте, че Хармъни отивала към Оскар. Това приятел ли е или…

— Не, магазин на булевард „Рузвелт“. За втора употреба.

Болдуин кимна.

— Имате ли нещо против да поговорим вътре?

Тъкър Фар отвори вратата и каза:

— Извинявайте за бъркотията.

На пода бяха разпръснати дрехи и опаковки от храна. На масичката за кафе имаше няколко пепелника и във въздуха се носеше тежка миризма на цигарен дим. Тъкър премести от дивана няколко листа, които приличаха на просрочени сметки.

— Останахме само аз и Хармъни. — Той млъкна и погледна пръстите си, които потъркваше. — Откакто умря Кати, тук няма кой да се грижи за дома ни.

— Много съжалявам за загубата ви — каза Болдуин и огледа жилището, а Тъкър пребърка джобовете си за запалка. — Пуснали са ви от затвора преди четири месеца, така ли?

Тъкър извади цигара и запали.

— Да. Излежах дванайсет години в „Лоу Дезърт Плейнс“. Гледах иззад стъклото как дъщеря ми расте. Знаете ли как се чувствах? Напълно скапан. Безполезен. Превъзпитание — дрън-дрън. Всички, с които се запознах вътре, влязоха като свестни хора и излязоха престъпници, и това е самата истина.

— Били сте в затвора за отвличане на четиринайсетгодишно момиче, което сте заплашили с нож. Вярно ли е? — внимателно попита Болдуин.

Тъкър издиша дима през носа си и се втренчи гневно в него.

— Глупости! Ние се сваляхме! Тогава бях млад! Тя сама се качи в колата ми, по дяволите! Никой не каза нищо за отвличане, докато родителите ѝ не разбраха, че тя се среща с по-възрастен мъж. И онзи съдия… — Той се изсмя. — Онзи съдия не искаше да чуе нищо по време на целия процес. Затвори ме и изхвърли ключа с такава лекота, сякаш раздаваше бонбони. Нашата съдебна система няма нищо общо с правосъдието, казвам ви го.

Болдуин погледна към снимка на масичката встрани. Кати и Хармъни се усмихваха широко. Единствената снимка в стаята.

— Кога е правена? — попита той и взе снимката.

— Мисля, че преди няколко години. Хармъни беше най-сладкото момиченце, което сте виждали. Хората все казваха на майка ѝ, че трябва да стане манекенка, но аз не бях съгласен, по дяволите! Манекенките са жестоко прецакани.

Болдуин върна снимката на мястото ѝ.

— Сигурен ли сте, че Хармъни никога не е правила опити да избяга от къщи?

Тъкър поклати глава.

— Кати не ми е казвала да е бягала. И Хармъни имаше само отлични оценки в училище. Не е от децата, които бягат от къщи, тя има глава на раменете си. Не знам откъде я е наследила, защото със сигурност не е от мен или от майка ѝ. И Кати беше в пандиза няколко години заради метамфетамини.

— А кой се грижеше за Хармъни в това време?

— Баба ѝ. — Тъкър поклати глава. — Мамка му, може би щеше да е по-добре, ако беше останала там, вместо да се връща у дома.

— Създадохте ли си врагове в затвора? Някой, който е освободен наскоро и иска отплата?

— Не, не се сещам за никого. Времето, което прекарах на топло, не беше толкова лошо. Държаха ме отделно от останалите, тъй като бях обвинен в престъпление срещу дете. Затворниците с подобни обвинения не изкарват дълго сред другите затворници.

— И аз така съм чувал.

Тъкър дръпна от цигарата и издиша дима.

— Е, какво правите, за да намерите извършителя?

— Не мога да говоря за текущо разследване, господин Фар. Съжалявам.

— Да, добре. Тогава има ли нещо друго? След малко трябва да тръгвам за работа.

Болдуин отново се огледа наоколо.

— Трябва ми някоя по-скорошна снимка на Хармъни. И имате ли нещо против, ако огледам стаята ѝ?

— Не. Ето я там. Ще отида да потърся снимка.

Болдуин стана и влезе в стаята на Хармъни.

Почти цялата стая беше заета от малко легло, застлано със синьо одеяло и бели чаршафи, които се показваха под него. Чаршафите имаха щампи на разноцветни понита от анимационни филми. Детски чаршафи. На огледалото над тоалетката имаше снимки на Хармъни с приятелки и няколко момчета. Върху едното момче — малко червенокосо хлапе — с червен маркер беше нарисувано сърце.

Стаята беше чиста и подредена за разлика от останалата част от жилището. Върху тоалетката имаше учебници, някои за курсове за напреднали, а пред едно малко, разнебитено бюро беше сложен сгъваем стол. Изведнъж Болдуин изпита състрадание. Хармъни беше интелигентна и целеустремена, но вероятно всяка трудност в живота ѝ вече се обръщаше срещу нея само защото беше родена в бедност.

Тъкър влезе и му даде снимка от училище на Хармъни, облечена с риза с якичка.

— Понякога нощува у приятелки. Говорихте ли с тях? Гарет каза, че ще ги провери.

— Кои приятелки? — попита Болдуин.

— Най-добрата ѝ приятелка е Ума. Живее наблизо.

— Трябват ми фамилното име на Ума и адреса ѝ.

— Не знам адреса, но мога да ви заведа до там. Не е далеч.

— Ще съм ви много благодарен.

Болдуин шофираше, а Тъкър седеше до него на предната седалка.

— Обичам старите автомобили „Мустанг“ като този. Само такива ремонтирах в сервиза.

— Имате автосервиз?

Тъкър поклати глава.

— Дядо ми имаше. Малък. С малко клиенти. Печелех достатъчно пари за себе си, но нямаше да стигне да издържам семейството си. — Той погледна през стъклото. — Струва ми се, че никога не стигаше.

Болдуин го погледна.

— Хармъни е била на две години, когато сте влезли в затвора, така ли?

Тъкър кимна.

— Не бях сигурен, че е моя дъщеря. Честно казано, все още не съм сигурен. Навремето майка ѝ се беше залюбила с един съсед. Но се държа с Хармъни като с мое дете, без значение от кого е.

— Сигурно на Кати ѝ е било много трудно. Самотна майка със съпруг в затвора.

Тъкър повдигна рамене.

— Не знам. Предполагам. Баща ѝ ѝ помагаше, когато можеше.

Спряха на червен светофар.

— Израснали сте във Фрут Хайтс, нали?

Тъкър кимна.

— Да. Ходили ли сте там? Много скапано градче.

— Не, не съм ходил. Затова ли се преместихте? Там нямахте работа?

— Нещо такова. — Тъкър посочи. — Онази къща ей там.

Къщата беше от червени тухли, с морава от пожълтяла, полуизсъхнала трева. Болдуин изкачи пръв стъпалата към верандата и почука на вратата. Отвори мъж с карирана риза, закопчана догоре.

— Здравей, Чък — поздрави го Тъкър. — Тук ли е Хармъни?

Мъжът се втренчи в Болдуин.

— Не, не съм я виждал. Кой е този?

— Аз съм Кейсън Болдуин. От ФБР. Кога за последен път видяхте Хармъни?

Мъжът отвори комарника и сложи ръка на рамката.

— Мамка му! Мисля, че преди няколко дни. Какво става?

— Тук ли е дъщеря ви? — попита Болдуин. — Може ли да говоря с нея?

— Да. Почакайте. Ще я повикам.

— Те са добри хора — каза Тъкър, когато мъжът се отдалечи. — Той се е сражавал в Ирак шест години. Не се върна много в ред, но се справя добре, предвид всичко това.

— И живее тук само с Ума?

Тъкър кимна.

— Имаше жена, но тя избяга от него преди няколко години. — Той извади пакет цигари. — Имате ли нещо против?

— Не.

На прага се показа тийнейджърка с розова тениска. Момичето нямаше уплашения и стъписан вид, който имаха възрастните, когато Болдуин ги изненадаше в дома им. Той си помисли, че младите винаги очакват най-доброто, не най-лошото.

— Ума, здравей. Аз съм Кейсън. Работя във ФБР. Знаеш ли какво е ФБР?

Тя погледна баща си.

— Нещо като ченге?

— Точно така. Нещо като ченге. Опитвам се да помогна да намерят приятелката ти Хармъни. Имаш ли нещо против да поговорим?

— Може.

— Питам се кога я видя за последен път?

— Мисля, че в сряда.

— Къде?

— Понякога ходим в „Оскар“ в мола. Отидохме там за къси панталонки и някои други неща.

Болдуин кимна.

— Значи сте били заедно в сряда?

— Да, и после се прибрахме вкъщи.

— Чувала ли си я оттогава?

Момичето поклати глава.

— Изпратих ѝ съобщение онзи ден, но тя не ми отговори.

— Видя ли я да се прибира вкъщи?

Ума отново поклати глава.

— Нашата къща е в тяхната посока. Разделихме се тук.

Болдуин погледна баща ѝ.

— Ума, Хармъни споменавала ли е някой да я е заговарял? Да се появява на разни места, да я следи? Може да е казала, че той е мил човек. Някой, който да ѝ купува разни неща и да я води на разни места?

Ума вдигна рамене.

— Не, не си спомням.

— А да ти е казвала, че се страхува от някого? От някой учител или съсед? Роднина?

Болдуин изведнъж осъзна грешката си. Трябваше да я разпита, без да ги слушат баща ѝ и Тъкър.

— Не, не си спомням такова нещо.

— Ако е решила да избяга от тях, знаеш ли къде би могла да отиде? Къде мога да я потърся?

Ума се замисли за момент.

— Имаме къщичка на едно дърво, където ходим понякога.

— Къде е тази къщичка?

— В полето зад караваната им. Не я построихме ние. Къщичката съществува още откакто бяхме малки, но понякога си играем там.

Болдуин погледна Тъкър. Той кимна, че момичето говори истината.

— Добре — рече Болдуин, обръщайки се отново към Ума. — Ако чуеш Хармъни, ще ми се обадиш ли? — Той ѝ даде визитната си картичка. — Независимо дали е ден или нощ. Става ли?

— Да.

Болдуин се обърна да си върви, но Ума го спря:

— Хей. Тя… Искам да кажа, мислите ли, че човекът, който направи това на майка ѝ, е…

Болдуин погледна Тъкър, който пушеше и ги наблюдаваше.

— Все още не знам, Ума.

— О! — възкликна тя, докато нервно потупваше с визитната му картичка по дланта си и гледаше обувките си. — Ами, сигурна съм, че ще я намерите. Бас ловя, че не е станало нищо лошо. Нали?

Болдуин замълча за миг и после отговори:

— Надявам се.

След срещата си с Анджела Ривър Ярдли се прибра вкъщи. Тара учеше на масата в дневната със слушалки в ушите. Джесика целуна дъщеря си по косата и отиде до хладилника. Беше твърде уморена, за да приготви вечеря, затова остатъците от замразена храна щяха да свършат работа.

Докато изваждаше храната, тя получи съобщение. Текстът беше придружен от снимка на гривна.

Виж какво намерих в интернет, пишеше Анджела Ривър.

Харесва ми, отговори Джесика.

И на мен. Да я купя ли?

Задължително. Цветът ѝ много ще подхожда на кожата ти.

Последва дълга пауза. Ярдли пъхна замразената храна в микровълновата фурна.

Знам, че е шантаво и че съм част от работата ти, но ако не ти е неприятно, кажи какво ще правиш тази вечер.

Защо?, попита Ярдли.

Майкъл не е в града и ще се върне чак утре вечер. Ще се радвам на малко компания. Искаш ли да дойдеш да изпием по чаша вино и да гледаме телевизия?

Пръстите на Ярдли се поколебаха над телефона. Тя не беше свикнала да има приятели, пък и какво всъщност знаеше за Анджела Ривър? Инстинктът ѝ подсказваше да поддържа само професионални отношения с нея, но нещо друго ѝ нашепваше, че Анджела иска да говори с някого. Че може би дори има нужда от това.

Защо ти не дойдеш у нас?, написа Джесика.

Навън се беше спуснал мрак, когато се навечеряха. Тара решаваше уравнения, докато се хранеха, и говореше малко.

— Как беше днес? — попита Джесика.

— Добре.

По време на цялата вечеря беше така — Тара отговаряше с една дума. Джесика разбираше причината. Когато дъщеря ѝ имаше някаква цел пред себе си, като да решава тези уравнения например, всичко друго оставаше на заден план. На нейните години и Джесика беше такава. Но се сети за малкото момиченце, което водеше на кино и люлееше на люлки в парка. Момиченцето по цял ден не се отлепяше от полата на майка си. Двете бяха сами срещу останалия свят и Джесика помнеше онези времена като най-трудните, но и най-щастливите в живота си.

— Тази вечер ще дойде на гости една приятелка — каза тя.

Тара вдигна глава.

— Коя?

— Казва се Анджи. Не я познаваш.

Тара се усмихна доволно.

— Къде се запознахте?

— Покрай работата.

— Мога да уча в кафенето, ако искаш.

Джесика стана и вдигна чиниите от масата.

— Не. Исках само да знаеш, за да не се изненадаш.

— Изненадана съм. Не мисля, че някога си ме запознавала с някоя от приятелките си. С изключение на онази жена, с която обядвахме няколко пъти. Айда. Харесвах я. Какво стана с нея?

— Омъжи се и има деца. Когато сте на различни етапи в живота, понякога е трудно да поддържаш приятелства.

— И Анджи ли е прокурор?

— Не.

— Адвокат?

Джесика занесе чиниите в мивката и започна да ги мие.

— Не… Тя е жертвата в един от моите случаи.

— Наистина ли?

— Да. Нищо не забранява да си приятел с хората, на които помагаш.

— Да, но изглежда странно. Ти обикновено си много предпазлива в това отношение.

На вратата се почука и Тара отвори.

— Здравей. Ти сигурно си Тара.

— Да. А ти си Анджи, нали? Влез.

— Радвам се, че най-после се запознахме. Майка ти непрекъснато говори за теб.

— Хубави неща ли?

— О, разбира се.

В едната си ръка Ривър носеше бутилка вино, а в другата — кофичка сладолед „Бен и Джери“.

— Съжалявам, не можах да преценя кое е по-вредно.

— Определено сладоледът. Но мисля, че ще опитаме и двете.

— Аз също — обади се Тара. Джесика повдигна вежди и тя добави: — Шегувам се. Ще уча в стаята си, ако ви потрябвам. — Тара се поколеба, преди да излезе. Явно погледът ѝ беше привлечен от татуираната руна на рамото на Анджела. — Беше ми приятно да се запознаем, Анджи.

— И на мен. — Анджела остави бутилката вино и сладоледа на плота в кухнята. — Харесвам я. Много е очарователна.

— Така е — отвърна Джесика и извади две чаши за вино от шкафа. — За щастие, вече не е толкова неспокойна, колкото беше в началото на пубертета. Помагам ѝ да преживее някои проблеми, които се коренят в детството ѝ.

— Как?

Джесика наля вино в чашите и отговори:

— Когнитивна бихейвиористична терапия. Учила съм клинична психология, макар че никога не съм си представяла, че ще я прилагам върху собственото си дете.

— Животът е едно лудо пътуване, нали? — Те чукнаха чаши. — Но поне можем да се забавляваме по време на тези лудости.

След няколко чаши вино, половината сладолед и няколко епизода от сериал за една жена, която предлага да се омъжи за мъжа, готов да изпълни всяко нейно желание — като да се търкаля в бъчва, пълна със змии, или да претърси канал за пръстен — Джесика и Анджела седнаха на балкона и се вгледаха в нощното небе. Допиваха виното и слушаха тиха музика в стил ню ейдж.

— Много ми харесва тук горе — каза Анджела. — В града няма такава тишина. Там винаги е шумно, дори в два или три часа сутринта. Мислиш ли, че това може да кара хората да се чувстват нещастни? Че не сме създадени около нас постоянно да има шум?

— Не знам. Нивата на тревожност и депресия в обществото са безпрецедентни. Може би шумът е един от факторите.

Анджела се втренчи в Джесика за секунда.

— Вече я няма.

— Кое?

— Имаш малка бръчка между веждите, сякаш си постоянно съсредоточена. Като потрепване на мускул или нещо подобно. Сега я няма. Лицето ти е много по-лъчезарно без нея.

Джесика се изчерви и отмести поглед встрани.

— Трябва да носиш маска, нали? — продължи Анджела. — Чичо ми беше ченге. Знам как е. Това са мъжки момчета. Трябва винаги да си корав, да не показваш чувства. И прокурорите ли са такива?

— Някои. Някои мъже прокурори смятат, че жените са прекалено емоционални, за да бъдат добри прокурори. Сякаш мъжете загърбват чувствата си като роботи.

— Мисля, че тази теория ще бъде отхвърлена след един милион години война. — Анджела отпи глътка вино. — Не си длъжна да ми казваш, но съм страшно любопитна… що за човек беше той?

Джесика знаеше за кого говори Анджела.

Отначало се ядоса, че я пита за най-ужасяващото нещо, което беше преживяла, особено като имаше предвид, че двете се познават отскоро, но после си помисли, че това може би е нормално. Джесика нямаше много опит в завързването на приятелства, но може би именно така се поставяше началото им — като говориш за неща, които не споделяш с никой ДРУГ.

— С мен беше нежен и мил. Няколко пъти седмично ми оставяше бележки на плота в кухнята или на нощното шкафче в спалнята. Не стихове или нещо подобно, а само бележки, в които ми пишеше какво мисли за мен.

Анджела поклати глава.

— Дори не мога да си представя какво си почувствала, когато си разбрала истината. Ама че гадост! Наистина съм изумена, че успяваш да се държиш и дори помагаш на други.

Джесика облегна глава назад на шезлонга и се вгледа в звездите.

— Може ли сега аз да те попитам нещо?

— Питай — отвърна Анджела.

— Ти каза, че сърцето ми е строшено. Какво имаше предвид?

Анджела допи виното си на една голяма глътка, сякаш пиеше вода.

— Явно е означавало нещо за теб, щом си го запомнила. Какво мислиш, че означава?

Джесика се втренчи в чашата си и отраженията на лунната светлина в нея.

— Мисля, че това се отнася за човек, който вече не може да обича. Толкова е сломен, че не може да сглоби сърцето си, за да го даде на друг.

Анджела се усмихна.

— Знаеш ли, че на санскрит има дума за пукнатините, които с годините се образуват по чиниите и чашите? Превежда се като „уникална красота“. Означава, че вместо да ги поправяме, трябва да ги възхваляваме, защото именно пукнатините правят уникални съдовете. Може би строшеното сърце е нещо уникално за всеки човек и трябва да го преживеем, за да оценим излекуваното сърце по-късно.

Джесика я погледна.

— Как съумяваш да се владееш толкова добре? Съвсем наскоро преживя такава огромна травма, но, изглежда, си несъкрушима. Сякаш това преживяване е рикоширало от теб.

Анджела се усмихна тъжно и се загледа в пустинята.

— Не съм несъкрушима. Напротив. Понякога имам чувството, че съм направена от стъкло. Това… това, което се случи с мен… Не си позволявам да мисля за него. Сетя ли се за това, веднага прогонвам тази мисъл. Медитирам и практикувам йога от петнайсет години, затова знам как да изчиствам съзнанието си. Да не мисля за нищо и да се съсредоточавам само върху тялото си. — Тя прокара пръст по ръба на чашата си, без да поглежда Джесика. — Правя го всяка минута всеки ден, откакто агент Болдуин ме намери.

Джесика мълча дълго.

— Съжалявам.

Анджела кимна.

— Говорих с Майкъл и… нещо се промени. Мисля, че не можем да го опишем с думи, но и двамата го чувстваме. Усещам го. Не знам как ще бъде отсега нататък. Знам, че ще е различно, но в какъв смисъл? Ще продължи ли да ме гледа по същия начин? Ще се ядосва ли на себе си, че не е могъл да ме защити?

— Понякога забравяме, че и любимите хора на жертвите също преживяват травма. Може да е полезно и за двама ви да посетите терапевт.

— Защо продължаваш да настояваш, че трябва да отида при терапевт? Мислиш, че може да развия някакво откачено личностно разстройство ли?

— Травмата се отразява различно на всеки.

Анджела си пое дълбоко дъх и рече:

— Ще ти кажа едно. Всичко това определено променя връзката ми и ме изпълва с несигурност.

Джесика се усмихна. Анджела я наблюдаваше.

— Трябва да се смееш повече. Мисля, че не те виждам често да се усмихваш.

— Понякога не намирам за какво да се смея.

— Винаги има за какво да се смееш, Джес. Ние съществуваме, за да се радваме, не да плащаме сметки, докато един ден не легнем в гроба.

Джесика не отговори. Еди Кал ѝ беше казал почти същото и при спомена по гърба ѝ полазиха ледени тръпки.

— Мисля, че имам бутилка шардоне, ако искаш да останеш още малко.

— С удоволствие. — Анджела се поколеба. — Аз… наистина не искам да съм сама точно сега.

— Аз също — отвърна Джесика.

Джесика долови аромат на кафе и бекон, когато се размърда в леглото, и се запита дали Тара не приготвя закуска. Тя стана и облече халата си.

Анджела стоеше пред печката, пържеше бекон и правеше омлет. На плота имаше купчина палачинки с масло и ръчно разбита сметана до тях.

— Хей — каза тя, когато забеляза Джесика. — Станала си. Надявам се, че не съм преминала границата. Реших, че това е просто само закуска.

— Ухае добре — отвърна Джесика и седна на високо столче на острова в средата на кухнята. — Как беше стаята за гости?

— Много хубава. Леглото е много по-меко от моето. Наистина ми харесва тук. Голяма си късметлийка. — Анджела я погледна. — Намерих в чекмеджето екземпляра ти на „Петдесет нюанса сиво“, палавнице.

Джесика се изкикоти.

— За научно изследване.

— Да бе.

Джесика си взе парче бекон и отхапа малко.

— Омлетът изглежда много вкусен. Къде си се научила да готвиш?

— Научих се по необходимост. Семейството ми не беше точно като от сериала „Остави го на Бобъра“1, затова, ако исках да ям, трябваше да си сготвя сама.

В този момент се показа Тара, напълно облечена и с коса, все още влажна от банята.

— Рано сте станали вие двете — каза тя, приближи се до чинията с палачинките и се взе една върху салфетка.

— Искаш ли да закусиш с нас? — попита Анджела.

— Не мога. Трябва да тръгвам. Но благодаря. Мама мисли, че закуската е само кафе с подсладител. — Тара целуна Джесика по бузата. — Довечера ще остана до късно в лабораторията, така че не ме чакай.

Анджела я проследи с поглед и после каза:

— Побъбрихме малко сутринта. Не спя много, а очевидно и тя. Надявам се, че нямаш нищо против.

— За какво говорихте?

— Главно за училище. И аз бях в колеж. Не бях умна колкото Тара — тя е гениална — но бях горда, че ме приеха. Иска ми се да бях завършила.

— Какво учеше?

— Митология и фолклор. Най-практичната от всички специалности, разбира се.

— Защо…

Телефонът на Джесика завибрира на плота. Тя погледна екрана и видя, че е Кейсън.

— Извинявай — каза на Анджела и отговори на обаждането. — Не е ли малко рано, Кейсън?

— Извинявай, че те безпокоя.

— Няма проблем. Какво има?

— Мисля, че трябва да дойдеш у Хармъни. Вчера намерих телефона ѝ и наблизо имаше кръв, Джес. Мисля, че той е убил майката и сега държи дъщерята. Официално записах случая ѝ като отвличане и помощник-шерифите ще претърсят гората…

— Идвам веднага.

Пред дома на семейство Фар вече бяха спрели няколко полицейски коли, както и черният мустанг на Болдуин. Униформени помощник-шерифи от Шерифската служба влизаха и излизаха от караваната. Някои снимаха двора и околността.

Вътре в караваната цареше пълен безпорядък. Всичко беше разхвърляно. Тъкър Фар стоеше до кухненския плот с ръце, пъхнати в джобовете. Ярдли го позна от снимките от ареста му по обвинение в отвличане.

Болдуин стоеше на вратата на спалнята и даваше указания на криминалистите.

— Какво откри? — попита Ярдли.

Той я погледна и ѝ кимна да излязат навън. Застанаха на верандата и Болдуин въздъхна тежко.

— Намерих телефона ѝ в къщичка на едно дърво там, отзад. Криминалистите претърсиха района и откриха колие. Показах го на баща ѝ и той каза, че е на Хармъни. Не ходела никъде без него. Колието беше скъсано, сякаш някой го е дръпнал от врата ѝ.

— Ами кръвта?

— Намериха няколко капки върху колието. Скоро ще разберем дали е нейната, но тази работа не ми харесва, Джес. Мисля, че Палача я е отвлякъл и ще я намерим увита в бинтове като…

— А нещо в телефона? — прекъсна го тя. Не искаше да мисли за третата картина на Сарпонг.

— Няма някакви необикновени съобщения. Той не се е свързал с нея по този начин.

— Някак е разбрал за къщичката на дървото.

— Може да я е следил като Анджела Ривър. Видял е удобна възможност и се е възползвал. Говорих с Гарет. Според него Хармъни е избягала от дома си. Мисли, че Тъкър не я познава добре, защото има досие в социалните служби, според което е бягала два пъти преди. Но предвид кръвта и скъсаното колие, сега това е малко вероятно.

Ярдли огледа предния двор.

— Трябваше да ѝ изпратим охрана, Кейсън.

— Може да повтаряме „трябваше“, докато остареем. Тези неща са непредсказуеми. Не можехме да знаем какво ще стане. — Той сложи ръце на кръста си и се загледа в един специалист по следите, които пръските кръв оставят. Той прибираше оборудването си. — Е, отворен съм за идеи.

Ярдли се огледа наоколо. Паркингът за каравани имаше детска площадка недалеч от дома на семейство Фар. Люлките и въртележките бяха разнебитени и ръждясали. Тревата беше пожълтяла, а тук-там имаше само гола пръст.

Пред караваната спря джип, от който слезе Кайл Джакс. Болдуин вероятно беше уведомил и него, тъй като случаят скоро щеше да му бъде официално предаден. Джакс беше облечен с кожено яке и пак беше лапнал близалка. Той кимна на няколко полицаи и се присъедини към Ярдли и Болдуин на верандата.

— Къщичка на дърво отзад?

Болдуин кимна.

— Тъкмо казвах на Джесика, че наблизо намерихме колие с кръв по него. Бащата на момичето твърди, че тя никога не го сваляла.

— Периметърът не е толкова голям. Все някой е видял нещо. Да продължим с огледа. И да приберем бащата за разпит. Не ми харесва, че той има присъда за отвличане на момиче на годините на дъщеря му.

— Знаеш ли, правил съм това един-два пъти — подхвърли Болдуин.

— Не е необходимо да се обиждаш. Само се уверявам, че всички правим каквото трябва. — Джакс извади близалката от устата си и попита: — Къде е бащата?

— Защо?

— Искам да говоря първо с него.

— Агент Болдуин разговаря с него цяла сутрин — каза Ярдли. — Трябва да му дадем почивка.

— Ще бъда кратък. Обещавам — отвърна Джакс и ѝ намигна.

Тя скръсти ръце на гърдите си.

— Кайл, дай му малко почивка. Той загуби съпругата си, а сега и дъщеря си.

— Освен това е отвлякъл момиче на нейните години. Това не ви ли се струва твърде голяма случайност?

— Не изключвам нищо — каза Болдуин, — но той е завършил само пети клас. Прилича ли ти на човек, който е подробно запознат с творбите на малко известен кенийски художник?

— Не знам. Още не сме се срещали очи в очи. В отдел „Наркотици“ всичко се свежда до разгадаването на хората. Ще го разгадая. Ако имаш проблем с това, кажи на Рой. — Джакс пак намигна на Джесика. — Не се тревожи, сладурано. Знам какво правя.

— Аз и този тип няма да се разберем — подметна Болдуин, когато Джакс се отдалечи достатъчно от тях.

— По-добре поговори с него и го вразуми, защото двамата ще работите заедно — отвърна Ярдли.

Болдуин погледна към детската площадка.

— Сигурна ли си?

— За какво?

— Че ще напуснеш. В момента не изпитваш ли онази тръпка? Онази треска, когато чу за телефона и колието на Хармъни? Знаеш точно какво ще почувстваш, когато разберем кой е убиецът и какво се е случило с нея. Това е като инжекция адреналин право в сърцето ти. Знам, че си го изпитвала. Наистина ли няма да ти липсва?

— Не изпитвам вълнение, Кейсън. Чувствам само… тъга. Тъга заради Хармъни и заради семейството ѝ. — Тя въздъхна дълбоко. — Обади ми се, ако има нещо ново. Познавам един човек, който може да помогне.

Ярдли пристигна рано в ресторанта, за да си намери маса. Мразеше такива заведения — лъскави и скъпи. Мъжът, с когото щеше да се срещне обаче, явно ги харесваше. Места, с които да смаеш другите.

Настаниха я в едно сепаре и ѝ донесоха топъл хляб и зехтин. Ярдли изяде няколко хапки и тогава влезе Джуд Чанс.

Той беше слаб, вдигнал очила на плешивата си глава, която изглеждаше странна за толкова млад човек. Джуд Чанс огледа салона и я видя.

— Изглеждаш секси, както винаги — каза той и седна.

— Не ме карай да плисна чашата в лицето ти.

Чанс се усмихна и си отчупи малко хляб.

— Винаги съм харесвал това у теб, Джей — ти имаш топки. Повечето хора, които искат нещо от мен, ми позволяват да им говоря каквото си поискам, но имам чувството, че ако кажа нещо за задника ти, ще ме фраснеш в ченето.

— Може би. Имам и лютив спрей.

Той се ухили.

— Вино или бира?

— Бира, благодаря.

Чанс повика един сервитьор и поръча пържола с масло и лук и две бири.

— Е, какво става? — попита той, докато дъвчеше хляб.

— Предполагам, че вече знаеш за Хармъни Фар.

— Разбира се. Няма да съм такъв страхотен разследващ журналист, ако не бях в течение на най-големия случай, който е ставал в този град от едно десетилетие насам. Всъщност, преди да дойда тук, прочетох някаква идиотска статия по въпроса. Беше от онзи кретен Джони Макдърмот. Той мисли, че са двама.

— Двама?

— Палачи. Единият се опитва да го заловят, а другият се крие. Това е тъпо и Макдърмот го е написал само за да получи харесвания, но е шантаво. О, дори не те попитах дали ти харесва прякорът. Палача? Мислех си за Касапина, защото събужда по-свиреп образ, но някак не се вписва съвсем, тъй като няма много кръв. Между другото, много гениално от твоя страна да разпознаеш творбите на Сарпонг в извършените престъпления! Мисля, че това би отнело месеци на ФБР и на Шерифската служба.

Малцина знаеха за връзката с картините. Само няколко души — и Ярдли можеше да ги преброи на пръстите на едната си ръка.

— Никога не преставам да се удивявам колко добре си информиран, Джуд. Как го правиш? Всички, които знаят за картините, бяха предупредени да си държат устата затворена, защото е изложен на риск човешки живот и шефовете ще режат глави, ако някой прибързано съобщи на обществеността. Но ти все пак си разбрал.

Чанс повдигна рамене и се ухили самодоволно.

— Може пък да съм узнал точно от шефовете ти. Ако искате да спре да изтича информация, плащайте им повече, за да не опират до моите пари.

— Предполагам, това означава, че няма да ми кажеш? Дори ако обещая, че ще си остане между нас?

— За нищо на света.

Сервитьорът донесе две чаши бира. Чанс надигна своята и бързо я изгълта. Ярдли бутна чашата си към него и каза:

— Наздраве.

Той започна да пие на малки глътки нейната бира.

— И така, Джей, ти никога не ми се обаждаш, ако няма към кого другиго да се обърнеш. Не ме ли харесваш?

— Харесвам те, но трябва да съм предпазлива. Ако се разчуе, че обменяме информация, шефът ми може да има проблем.

— Защо? Какво му пука, щом ще осъдят негодника?

Ярдли поклати глава, скръсти ръце и подпря лакти на масата.

— Не става така. Важното е как ще бъде представена ситуацията. Понякога си мисля, че предпочитат обществеността да възприеме добре някой случай, отколкото да постигнат осъдителна присъда.

Чанс отпи голямо глътка бира.

— Мамка му, навсякъде е така? Това е бюрокрацията. Движи бавно нещата и си покривай задника. Затова напуснах вестниците и започнах свободна практика.

— Мислил ли си да се завърнеш в света на легитимните новини?

Той се изсмя.

— Легитимни? Няма новинарски източник, който да е легитимен. Всеки има агенция, която бута. — Телефонът му извести получено съобщение и Чанс бързо написа отговор. — Както и да е, отдавна не сме се срещали с теб. Как я караш?

— Ще напускам.

Чанс остави телефона си на масата.

— Сериозно? Напускаш системата на правосъдието?

— Не знам дали напускам системата на правосъдието, но прокуратурата със сигурност. Местя се в Санта Бонита. Мисля да започна частна практика и да поемам само лесни случаи. С удоволствие бих се занимавала със завещания и осиновявания.

Чанс огледа няколко млади жени, които минаха покрай тях, и попита:

— Искаш ли един съвет? Това не е за теб. Изобщо. Тези гадости ще ти липсват. Виждал съм го при някои полицаи и федерални агенти. На твое място бих си помислил добре, преди да зарежа тази работа. — Той допи бирата. — Ченгетата все си мислят, че ще са щастливи, когато се пенсионират и станат телохранители на някоя знаменитост, но не става така. Някои хора имат нужда да участват в преследването.

Ярдли се облегна назад, пое си дъх и огледа ресторанта.

— Кажи ми какво знаеш за Хармъни Фар.

— О? — учуди се Чанс и погледна празната чаша в ръката си. — И защо мислиш, че аз знам нещо, което ти вече не знаеш?

Тя вдигна рамене.

— Не знам, но ти имаш източници, които няма да говорят пред мен.

— Какво ще получа в замяна?

— Какво искаш?

Очите му блеснаха.

— Чу ли за серийния изнасилвач в Блумингтън? Онзи, който влиза с взлом в домовете на хората?

— Да.

— Случаят е на твоята уважаема колежка Бритни Смит. Тя винаги ме е мразила. Не иска да ми каже нищо. Затова отишла при стажант-детектива в отдел „Сексуални престъпления“ и го заплашила със съдебно преследване, ако доказателствата, с които разполагат, изтекат в пресата. И сега той мълчи като риба. Искам да ги вземеш и да ми ги дадеш.

— С този случай се занимава Районната прокуратура. Нямам правомощия да им казвам какво да правят.

— Да, но ти и Бритни се харесвате, нали? „Сестринството на Особени случаи“, или каквото и да е там. Не ми пука как ще го направиш, само ми кажи какво знаят, за да напиша статия.

— Няма да дам информация по случай, по който се работи, но ще говоря с Бритни за теб. Ще ѝ кажа, че си добър човек и че е хубаво да ѝ дължиш услуга. И тя ще ти каже някои неща.

Чанс се замисли за миг.

— Ами, това е по-добре от нищо. Имаме сделка.

Сервитьорът дойде с още бира и взе празните чаши.

— Е, какво знаеш? — попита Ярдли.

— Бащата. Лежал е за отвличане на момиче на годините на дъщеря му. Но предполагам, че си видяла това, нали?

— Да. Освен това знам, че има оттеглено обвинение срещу него от две хиляди и втора година за същото нещо.

— Ха! Дори и вие трудно може да видите толкова стари досиета за снети обвинения. Ти как успя?

— И аз си имам своите източници — усмихна се Ярдли. — Дано знаеш нещо повече.

— Какво ще кажеш за следното: видя ли колко пъти са викали социалните служби в дома им по сигнали за сексуално насилие?

— Видях. Осем пъти.

— Да, осем. Осем проклети пъти, и момичето пак не е било изведено от дома си. Кати водела вкъщи всички отрепки, с които се срещала, и някои от тях насилвали Хармъни. Имало обаче един, който бил най-лошият от всички. Два пъти я изпратил в спешното отделение. Източникът ми от полицията каза, че Хармъни дала показания срещу него на един от съдебните процеси и го прибрали в пандиза. Досиетата на социалните служби са засекретени, но ако ми намериш това, както и името на насилника, ще ти бъда длъжник. Защото се обзалагам на още един обяд, че онзи мръсник е бил освободен и е отишъл да търси отплата. — Чанс огледа ресторанта. — Имам и още нещо.

— Какво?

— Ами, да го наречем малък подарък. Снимка, която, мисля, че много ще те заинтригува.

Ярдли стоеше зад Болдуин до бюрото му. Бяха изпратили съдебна заповед до социалните служби за предоставяне на всички досиета, които имат за Хармъни Фар, и сега чакаха отговор. През това време Джесика искаше да се разровят в миналото на Тъкър Фар.

— Тъкър Б. Фар — каза Болдуин. — Роден през юни шейсет и шеста година, осемнайсет ареста и шест присъди. Най-сериозната е за отвличане. Излежал е дванайсет години в „Лоу Дезърт Плейнс“ и е бил освободен преди четири месеца. През две хиляди и втора пак е бил арестуван, но обвинението е било снето. Старите досиета с оттеглени обвинения вече няма да са в системата. — Той се облегна назад на стола и погледна Ярдли. — Тъкър каза, че отвличането, заради което бил осъден, е голямо недоразумение. Според теб каква е вероятността това да се случи два пъти?

— Искам да видя подробностите от снетите обвинения. Ако се окаже, че той е пристрастен към четиринайсетгодишни момичета, списъкът ни със заподозрени за отвличането на Хармъни ще стане съвсем кратък.

— Тогава ще трябва да отидем в полицията и да поискаме хартиените досиета.

— Аз ще карам.

Ярдли и Болдуин почти не размениха дума по пътя, но Кейсън я погледна няколко пъти и тя разбра, че иска да я попита нещо. Вероятно нещо, за което Джесика не искаше да говори.

— Знаеш с кого трябва да разговаряме за онези картини и какво означават, нали?

Тя не откъсна очи от пътя.

— Не говориш сериозно.

— Само казвам. Ако има някакъв шанс той да говори с мен, бих отишъл при него. Но съм прав, нали? Еди Кал знае какво означават картините.

Ярдли го погледна.

— Не искам да го виждам пак, Кейсън. Честна дума, ужасена съм, че дори ти е хрумнало подобно нещо.

— Джес, едно четиринайсетгодишно момиче е изчезнало и не знам още колко дълго ще диша. Трябва поне да имаме желание да обсъдим всички възможности, с които разполагаме.

— Еди Кал не е възможност.

Болдуин я погледна и после се втренчи навън през страничното стъкло.

— Щом казваш — рече той и повече не каза нищо, докато не пристигнаха.

В полицейския участък на Фрут Хайтс работеха двама полицаи — началникът и един патрулен полицай.

Фрут Хайтс се крепеше на производството на камиони. Няколкото ресторанта и бензиностанции бяха скупчени около двата изхода за магистралата, а около тях имаше три мотела. Единственото казино рекламираше бира за един долар по време на часа за промоции. Къщите, в които живееха четирите хиляди жители, бяха по-навътре в пустинята. Достатъчно далеч, за да не се виждат лесно.

Полицейският участък се намираше в административната сграда на града и Ярдли паркира зад нея. Докато слизаше от колата, тя получи съобщение от Анджела Ривър. Майкъл Закари искал да се запознае с нея. Днес трябвало да вечерят у Анджела, за да ѝ благодари за предишната вечер.

— Кой беше? — поинтересува се Болдуин?

— Защо питаш?

— Лицето ти засия.

— Ревнуваш ли?

— Малко. Съмнявам се, че засияваш така, когато получиш съобщение от мен.

— Една приятелка. — Ярдли се поколеба. — Анджела Ривър.

— Сприятеляваш се с жертва на престъпление?

— Да, Кейсън, може да бъдем приятели на хората, дори ако те са жертви на престъпление. Не са болни от чума.

— Еха, по-спокойно. Не исках да кажа това. Казвам ти само да внимаваш. Веднъж се срещах с едно момиче, което беше замесено в случай, и това ме прецака яко. Оказа се, че тя изкопчва информация от мен, за да я предаде на обвиняемия, който ѝ бил бивше гадже. Трябваше да изчакам да приключи делото, преди да изляза с нея.

Полицейският участък беше вдясно. На входа ги поздрави възрастна жена с бухнала червена коса. Болдуин ѝ показа значката си и поиска да говори с началника Уилсън. От един кабинет в дъното излезе пълен мъж с тънки мустаци, облечен в полицейска униформа със златисти звезди на раменете.

— Аз съм Били Уилсън.

— Кейсън Болдуин от ФБР, а това е Джесика Ярдли от прокуратурата. Надяваме се, че ще ни отделите малко време, началник.

Уилсън погледна първо единия, после другия.

— Да, разбира се. Влезте.

В кабинета имаше протрит килим от седемдесетте години. Нямаше друга украса освен няколко медала и снимки на Уилсън с екип от специалните части на Лас Вегас.

— Значи тук работите само вие и един полицай, така ли? — попита Болдуин. — Не мога да преценя дали това е хубаво, или лошо.

— О, определено е хубаво. Тук престъпленията са рядкост, затова двамата се справяме с всичко. Пътната полиция на Невада се занимава с проверките на превозните средства, а ние се грижим за всичко останало. — Уилсън млъкна и отново ги погледна. — Е, за какво става въпрос? Федералните обикновено не идват тук само да кажат „здрасти“.

— Става дума за един стар случай, в който обвинението е било снето. Трябват ни оригиналните доклади по него. Тъкър Фар, дата на раждане дванайсети юни хиляда деветстотин шейсет и шеста година. Бил е арестуван за…

— Отвличане. Да, спомням си.

— Помните случай отпреди осемнайсет години?

Уилсън се облегна назад на стола си. Униформата се опъна на големия му корем.

— Аз приех обаждането, а тук няма много такива случаи. Всъщност мисля, че този е единственият за двайсет и двете години, откакто съм в града.

— Коя беше жертвата? — попита Ярдли.

— Горкото момиче се казваше Сю Елън Джоунс. На четиринайсет години. Чакала училищния автобус. Спирката беше на не повече от трийсетина метра от дома ѝ. Не знаем какво се е случило с нея и така и не намерихме трупа ѝ.

— Защо е бил заподозрян Тъкър? — попита Болдуин.

— Видял го един свидетел. Боби, по-малкият брат на Сю Елън. Тъкмо отивал към автобусната спирка, защото закъснявал. — Уилсън поклати глава. — Боби беше съкрушен, когато Сю Елън изчезна. Не можеше да говори и беше като обезумял. Изключиха го от училище и не успя да завърши… Това му се отрази много лошо.

— Ами родителите им?

— Имаха само баща. Майката почина от рак, когато бяха малки.

— Бащата жив ли е още?

— Не. Пропи се до смърт, кучият му син. Умря от чернодробна недостатъчност само няколко месеца след отвличането на Сю Елън. Дадоха Боби в приемно семейство. Не знам какво е станало с него след това.

— А той как е разпознал Тъкър? — попита Ярдли.

— По онова време Тъкър имаше пикап с малък череп на бик на решетката и Боби видял пикапа и Тъкър през предното стъкло. Хукнал към къщи и казал на баща си, който бил твърде пиян, за да направи нещо, затова Боби изтърчал до полицейския участък. Семейството нямаше телефон. В това време Тъкър отдавна беше изчезнал.

— Защо не го осъдиха?

— Заради проклетия адвокат, затова. Един боклук на име Дан Ричардс. Копелето беше обществен защитник тук, докато не умря от инфаркт.

— Какво стана после? — попита Болдуин.

— Взехме Боби с нас, за да разпознае Тъкър. Дан убеди съдията, че сме го принудили да посочи Тъкър, и той отхвърли всички улики, които бяхме намерили в дома му, както и неговите показания.

— Довели сте единствения свидетел да разпознае задържания и сте му показали само него? — недоверчиво попита Болдуин.

В очите на Уилсън проблесна гневна искрица и Ярдли побърза да попита:

— Намерихте ли някаква вещ на Сю Елън в дома му?

Уилсън отмести очи от Болдуин, погледна Ярдли и кимна.

— Раницата ѝ. Но не в караваната. Беше в контейнер за боклук на две пресечки от дома на Тъкър. Намерихме учебниците ѝ в същия контейнер и един косъм в пикапа му. Мислим, че е от нейната коса. В щатската криминалистична лаборатория не можаха да го потвърдят със сигурност. А и Тъкър каза някои странни неща. Вече не помня точно какви, но бяхме сигурни, че той е отвлякъл Сю Елън. — Уилсън въздъхна и се облегна назад на стола. — Тъкър излезе от съда, сякаш не се беше случило нищо. Две седмици по-късно събра багажа си и се премести.

Болдуин погледна Ярдли и каза:

— Искам да видя полицейските доклади и всичко, с което разполагате по случая.

Уилсън вдигна рамене.

— Разбира се, защо не. Не останаха роднини, но ако случайно извадите късмет и откриете трупа ѝ, няма да имам нищо против да ѝ осигуря прилично християнско погребение.

Тръгнаха към Лас Вегас чак привечер. Този път караше Болдуин. Уилсън им беше казал, че ще трябва да вземе архивираните доклади от един склад в жилищната част на градчето и че ще накара секретарката си да ги сканира и да им изпрати по електронната поща всичко, което имат за Тъкър Фар.

— Прекалено лесно е — отбеляза Ярдли. — Тъкър съвсем случайно има две обвинения за отвличане на момичета на годините на Хармъни?

— Може би се опитва да спре и иска да ни улесни. Виждал съм това и преди.

Болдуин си спомни един случай отпреди години за млад баща, прогимназиален учител. Той отвличаше малки момчета и ги удушаваше в мазето си. Оставяше малки предмети или бележки близо до телата и ги покриваше, сякаш се срамуваше. Единият предмет — малък войник — беше ръчно изработен в местния магазин за играчки. Удушвачът подписваше бележките с истинските си инициали. След ареста каза, че искал да спре, но не можел, и се надявал да го заловят.

Не можа да каже защо просто не е отишъл в някой полицейски участък и не се е предал. Каза само, че нещо тъмно и грозно у него не му позволявало да го направи. Най-доброто, което могъл да стори, било да остави инициалите си.

— Ако е Тъкър, тогава каква е ролята на картините? Те нямат нищо общо с млади момичета. — Ярдли поклати глава. — Който и да е, той си играе с нас, и ние нямаме друг избор освен да играем по свирката му. Знае, че трябва да проследим всяка улика за всеки случай. Той си играе с нас, Кейсън. Боя се, че ще направи нещо ужасно с третата жертва. Праща ни за зелен хайвер, докато не приключи.

— И аз имам такова чувство, но ти си права — трябва да проследим всяка улика. Ще видя дали ще мога да взема още някого от полицията или Шерифската служба да помогне с Тъкър, а ние да се съсредоточим върху жертвите. Той ги е избрал умишлено и ако разберем каква е връзката между двете жени, ще го хванем.

— Двете?

— Мисля, че все още не можем да определим официално Хармъни като жертва на Палача. Тъкър каза, че тя не говорела за смъртта на майка си, нито показвала, че това я вълнува особено. На мен обаче ми се струва, че реакцията ѝ е съвсем истинска, нормална след травма. Може би нещо я кара да мисли, че ще е по-добре, ако се махне. Продължавам да мисля, че може да е избягала.

— И двамата знаем, че не се е случило това. Не и след като намерихме телефона и колието ѝ. А липсата на някаква реакция може да означава и липса на съчувствие. Майка ѝ е позволявала да я малтретират години наред. Хармъни може да таи много гняв срещу нея, който ѝ пречи да страда заради смъртта ѝ.

— Може би, но трябва да работим по всички предположения, докато не разберем със сигурност.

— Искаш да кажеш, докато не я намерим да виси от тавана.

Двамата замълчаха. Спряха на червен светофар и Болдуин се прокашля.

— В момента най-полезна информация можем да получим от Анджела Ривър. Ще стане по-бързо, ако някой, на когото тя има доверие, се опита да разбере дали не сме пропуснали нещо.

Ярдли кимна.

— Ще говоря с нея.

Болдуин я остави и ѝ каза, че ще ѝ изпрати по имейла докладите за отвличанията на Тъкър и ще я държи в течение.

— Ще трябва да ги изпратя и на Джакс — добави той.

— Знам. Няма проблем.

— Ще се обадя, ако има нещо друго.

Тара лежеше на дивана и гледаше телевизия, когато Джесика се прибра у дома. Беше по къси панталонки и тениска и не вдигна глава, когато каза:

— Приготвих вечеря. Във фурната е.

— Приготвила си вечеря?

— Помислих си, че ще бъде хубаво.

Джесика отиде при нея и я целуна по косата.

— Оценявам го, миличка. Но тази вечер ще излизаме.

— Така ли? Къде?

— На гости у Анджи.

Тара се протегна и угаси телевизора, а Джесика отиде в стаята си да се преоблече. Обу си дънки и си облече блуза и седна на леглото, за да вдигне циповете на ботушите си, когато влезе Тара. Тя седна до майка си и започна да прехвърля дистанционното управление в ръцете си.

— Какво има? — попита Джесика.

— Защо питаш?

— Не само ти можеш да четеш мислите ми, госпожичке. Какво не е наред?

— Тревожа се за Анджи.

— Защо?

Тара повдигна рамене.

— Прочетох статията в „Сън“. Странно е, че тя е оцеляла, нали? Защо Палача не е проверил пулса ѝ и не се е уверил, че е мъртва? Сякаш е нарочно.

— Сякаш е нарочно? — ухили се Джесика. — Мисля, че гледаш твърде много „От местопрестъплението“.

Тара наклони глава настрана, сякаш мислеше как да изрази с думи какво мисли.

— Видя татуировката на лявото ѝ рамо, нали? Тя какво ти каза, че означава?

— Каза, че е руна, която означава нещо от сорта „някой, който сам кове съдбата си“.

— Познах руната и затова я проучих. Това не е буквалният превод. Буквалният превод е „някой, който се бори със съдбата“. Защо това е толкова важно за нея, че да си го татуира?

— Може би Дестини2 е името на момиче, което е мразила в гимназията.

— Говоря сериозно, мамо!

Джесика вдигна циповете на ботушите си и се обърна с лице към дъщеря си.

— Аз също. Много съм ти благодарна, че винаги се грижиш за мен, миличка, но мога и сама да се пазя. От теб искам само едно: да развиеш пълния си потенциал. Затова положих толкова много усилия, Тара. Работех на две места и учех, без да спя. Гладувах и носех окъсани дрехи втора употреба. Направих всичко това, за да имаш най-добрия шанс да успееш в живота. Ако наистина искаш да ми помогнеш, бъди щастлива и постигни всичко, което знам, че можеш.

Тара кимна, сякаш вече знаеше всичко това.

— Никога не сме говорили какво стана с Уесли.

Джесика се втренчи в дъщеря си. Във волевите черти на лицето ѝ, които криеха проницателна интелигентност, но и парализираща несигурност. Тя все още не знаеше коя е, нито беше намерила своето място в света, и с бясна скорост летеше към съзряването. Нямаше друг избор — баща ѝ беше чудовище, а майка ѝ се беше заблудила дотолкова, че да допусне в живота им неговия имитатор.

— Не е необходимо да говорим за това. Стореното — сторено. Няма смисъл да го обсъждаме отново. Но, Тара… никога повече не го прави. Не искам да знаеш нищо за случаите, по които работя, затова престани да четеш статиите за тях. Съсредоточи се върху ученето и работата си.

Тара хвърли дистанционното на леглото зад гърба си.

— Знам. Но… аз си имам само теб.

Каза го с такава тъга, която прониза Джесика. Тя протегна ръце към дъщеря си, но Тара вече беше станала и излизаше от стаята.

Къщата се намираше в центъра на града, недалеч от Лас Вегас Стрип. Беше на два етажа и имаше голяма морава и алея за коли във формата на конска подкова. Един мерцедес беше паркиран отпред.

— Хубава е — отбеляза Тара, докато вървяха към входната врата. — Ако ще се сприятеляваш с някого, увери се най-напред, че е богат, нали?

Стигнаха до вратата и Джесика предупреди Тара:

— Моля те, дръж се прилично, госпожичке.

— Какво, ти да не мислиш, че ще се напия и ще набия някого?

— Понякога се забавляваш, като си играеш с хората. Вселената не ти е дала тази интелигентност, за да си играеш с другите. Затова, моля те, не тук.

— Вселената? Еха, ти наистина прекарваш много време с Анджи, нали?

— Само се дръж добре. Моля те.

Джесика натисна звънеца на вратата. Отвори мъж с бяла риза. Слаб и с къдрава кестенява коса, той приличаше на политик консерватор. Изобщо не отговаряше на представата на Ярдли за приятеля на Анджела.

— Ти сигурно си Джесика — каза той и протегна ръка. — И Тара, нали?

— Да — отвърна тя с най-добрата си престорена усмивка.

— Майкъл Закари. Много ми е приятно да се запознаем. Влезте.

Вътре къщата беше хубава както отвън. Голямо преддверие, вито стълбище, което водеше към втория етаж, и картини на южноазиатски художници. На бяла колона до вратата имаше статуя на Буда, а на отсрещната страна — друг Буда, направен от мед.

Анджела Ривър излезе от кухнята и извика:

— Хей! — Тя прегърна първо Джесика, а после и Тара. — Много се радвам, че дойдохте.

— Къщата ти е много хубава, Анджи — каза Джесика.

— Всъщност е на Майкъл, но това са подробности.

— Това място е направо трепач — каза Тара и стрелна очи към майка си, която я погледна гневно и неодобрително. — Искам да кажа, че имате прекрасен дом. И чудесна кола. И картините много ми харесват. Всъщност всичко ми харесва. Страхотно е.

— Много си мила. Е, елате да ви покажа къщата.

Анджела ги поведе, а Майкъл се извини, че трябва да навакса с някаква писмена работа в кабинета си. Отидоха в огромната спалня. Леглото можеше да побере осем души и беше заковано за стената — сякаш се рееше във въздуха. Дрешникът беше с размера на малък апартамент, банята беше също толкова голяма. Тоалетната чиния и бидето бяха от светлосин мрамор.

— Две тоалетни чинии? — учуди се Тара.

— Това е биде. Не си ли виждала такова нещо?

— Дори не съм го чувала.

Анджела натисна ръчката и водата заклокочи нагоре в поток.

— О, гениално е! — възкликна Тара.

Трите отидоха до басейна в задния двор. Голям бял правоъгълник с тъмносини плочки и осветление на стените. Водата се диплеше на вълнички и красиво отразяваше светлината под всички ъгли. До стъпалата на басейна откъм плиткия край стояха две статуи.

— Обожавам този басейн! — възкликна Тара.

— Рядко го използваме. Махам покривалото само за да се охлади. Идвай, когато искаш.

— Наистина ли?

— Разбира се. Доведи и приятелки.

— Не трябва да го правиш, Анджи — каза Джесика.

— Знам, но искам. Ще бъде хубаво наоколо да тичат хлапета. — Анджела се прокашля и погледна към къщата. — Вечерята скоро ще е готова. Надявам се, че сте гладни.

Вечерята беше приятна, изпълнена с истории за пътуванията на Анджела по целия свят — за срещи с местни племена в джунглата на Амазонка, сърфиране в крайбрежни води, пълни с големи бели акули в Южна Африка, пушене на марихуана в Амстердам заедно с полицаи в един парк. Всички неща, които Джесика мислеше, че звучат… вълшебно.

Освен това тя научи, че Анджела и Майкъл са говорили за брак и са се разбрали да вземат фамилията на Анджела, а не Закари. Защото, както обясни Анджела, да бъдела проклета, ако позволяла патриархалните порядки да определят името ѝ.

В десет часа Джесика им пожела лека нощ. Анджела я прегърна и каза, че на сутринта ще ѝ пише. Тя прегърна и Тара и повтори, че може да дойде по всяко време с приятелките си да се къпят в басейна.

Майкъл се ръкува с тях и после отново изчезна някъде в къщата. По време на вечерята той, изглежда, се чувстваше неудобно. Джесика забеляза у него някои признаци на обсесивно поведение. Храната му беше подредена симетрично в чинията, салфетката му беше сгъната прецизно под прави ъгли и вилицата му беше винаги вдясно, а ножът — вляво. Джесика се запита дали това има нещо общо с неудобството му заради случилото се с Анджела, за което тя спомена.

Стигнаха до дома си, Джесика паркира колата пред къщата и каза:

— Трябва да се срещна с един човек за малко. Включи алармата веднага щом влезеш.

— Ще отида да спя у Стейси, ако не възразяваш. Пък и къщата ѝ е по-близо до лабораторията.

— Добре. Само се погрижи да…

— Да ти се обадя, ако отида другаде. Да, знам си домашното, Ил Дуче.

— Тара, не е смешно.

Тара се усмихна и слезе от колата. Джесика остана да гледа след дъщеря си, докато тя не влезе в къщата. После се загледа в приложението за алармата на телефона си. Не потегли, докато Тара не включи алармата.

Докато тръгваше, Джесика почувства смазваща тревога. Готвеше се да посети човек, срещата с когото щеше да събуди много спомени, заровени дълбоко в съзнанието ѝ. Не искаше да ги извиква на бял свят. Палача обаче не ѝ оставяше друг избор.

Докладите не бяха дълги. Болдуин ги прочете на телефона си, докато седеше във вътрешния двор на едно заведение за бургери. Нощта се беше спуснала и луната беше изгряла.

Той разсеяно потапяше пържени картофки в кетчуп и дъвчеше много по-дълго, отколкото беше необходимо, напълно съзнавайки, че дори не усеща вкуса им. Мислите му бяха другаде — в дома на семейство Фар. Опитваше се да си представи какъв е бил животът на Хармъни и Тъкър и дали наистина Тъкър е отвлякъл Сю Елън Джоунс.

Болдуин извади снимката на Хармъни, която му беше дал Тъкър. Момичето имаше широка усмивка, сапфиреносини очи и къдрава коса. Още щом я видя, Болдуин разбра на кого му напомня.

Той беше най-младият полицай в историята на управлението в полицията на Сан Франциско и веднага започна да разрешава случай след случай, за да стигне там, където всъщност искаше — отдел „Обири и убийства“. След като майка му беше убита от любовника си — а той така и не беше осъден — Кейсън не можеше да си представи да работи в друг отдел.

Един от първите му случаи беше за тринайсетгодишно момиче — Ан Гордън. Полицията на Сан Франциско имаше свой отдел „Насилие над деца“, който се занимаваше с престъпления срещу малолетни, но Болдуин пое случая като свързан с разследването на убийството на лелята, с която беше живяла Ан. След като пияният баща на Ан беше убил леля ѝ, момичето беше избягало на улицата и се беше скрило в близкия парк, за да се махне от него. И повече никой не беше видял Ан.

Болдуин я търсеше като хрътка, доловила миризма. През деня държеше снимката ѝ на бюрото си, а нощем сънуваше Ан. Виждаше я навсякъде, където отидеше — в бакалии, кинотеатри и търговски центрове. Веднъж дори сграбчи едно момиче за ръката, защото го помисли за Ан.

Пробивът дойде седем седмици след изчезването ѝ. Един полицай от отдел „Наркотици“ арестува заподозрян, който твърдеше, че имал информация за „красивото момиче на кутиите с прясно мляко“. Болдуин го разпита. Мъжът каза, че са я продали в чужбина. Болдуин го накара да повтори, защото помисли, че не е чул добре.

— Продадена, човече. Като кола или друга стока. Тя е само стока.

Болдуин го хвана за врата и удари лицето му в масата. Наложи се другият полицай в стаята да го дръпне, иначе щеше да направи нещо по-лошо.

Споразумяха са да оттеглят обвинението за разпространение на наркотици, ако им каже къде е видял Ан Гордън за последно — в една фирма, която дава под наем складови помещения на сводници и трафиканти на хора, които търсели къде да крият жертвите си, докато уредят транспорт до Мексико или Близкия изток. Болдуин пръв отвори склада, без да дочака съдебна заповед, и го блъсна смрадта на изпражнения и урина, но Ан не беше там. Трафикантите бяха опразнили склада. По-късно Болдуин научи, че е закъснял с два часа. Само някакви си два часа можеха да ѝ спестят живот на изтезания и робство.

Два часа, помисли си той, докато гледаше снимката на Хармъни.

Болдуин остави снимката. Трябваше да откъсне мислите си от миналото и да се съсредоточи върху настоящето.

Той се върна на докладите за Сю Елън Джоунс.

Докладите бяха само пет страници, защото не съдържаха нищо друго освен косвени улики, при това неубедителни. Раницата на Сю Елън беше намерена в контейнер за боклук зад бакалия на две пресечки от дома на Тъкър Фар. Бяха открити и част от дрехите ѝ, но не в същия контейнер. Началникът на полицията Уилсън знаеше, че Тъкър живее наблизо и незабавно беше завел в караваната му брат ѝ Боби, който беше видял отвличането. Нямаше искане за съдебна заповед, нито очна ставка или пък бяха разглеждали албуми със снимки на престъпници. Уилсън просто беше завел в Боби в караваната, беше посочил Тъкър, който вече е бил окован в белезници, и беше попитал: „Той ли е?“. Това беше крещящо нарушение на Четвъртата и Петата поправка и близо един век съдебна практика. Полицаите не можеха просто да посочат някого и да попитат: Той ли е?, защото вероятността от грешка беше твърде голяма и всяко следващо разпознаване, макар и извършено по всички правила, щеше да бъде опорочено, защото свидетелят вече беше видял кого трябва да избере.

Уилсън беше ядосан на адвоката на защитата, но доказателствата бяха отхвърлени заради немарлива полицейска работа.

При претърсването на пикапа на Тъкър, Уилсън и двама полицаи от съседния град бяха намерили един дълъг рус косъм на постелката на пода. Направеният ДНК анализ беше показал само, че косъмът е човешки. Полът и възрастта не бяха определени със сигурност. Косъмът обаче беше със същата дължина като косата на Сю Елън по време на изчезването ѝ. Не бяха открити други доказателства.

Болдуин прочете показанията на Тъкър по време на разпита, след като вече бяха претърсили караваната и пикапа му. Те наистина бяха странна поредица от твърдения: „Не съм го направил, но ако бях, щях да…“. Той, изглежда, искаше да каже, че е възможно да я е убил, но не е, защото би го направил по друг начин. Според Тъкър той не би отвлякъл момиче посред бял ден на автобусна спирка, а би изчакал тя да излезе по тъмно и би я взел под някакъв претекст, свързан с родителите ѝ. Вероятно би ѝ показал фалшива полицейска значка.

Това беше странен начин да твърди, че е невинен, но Болдуин беше виждал това много пъти. Тъкър вероятно е бил пиян. И сценарият, който беше описал — как търпеливо изчаква детето да попадне в ситуация, която го прави уязвимо, и да използва претекста, че родителите му са в беда, за да го качи в пикапа си — бяха описани в памфлет, който се разпространяваше в педофилските среди. И не само това. Ако Тъкър беше прочел наръчника, това означаваше, че е влизал в педофилски форум в „Тъмната мрежа“. Болдуин имаше чувството, че двете момичета не са единствените жертви.

Той обмисли няколко възможности. Или Тъкър Фар беше Палача и искаше да го заловят и мислеше, че това е най-добрият начин, или беше твърде тъп, за да осъзнае, че убийството на съпругата и дъщеря му ще насочат разследването изцяло към него. Или загадъчният мъж, осъден заради показанията на Хармъни, е бил освободен и беше решил да потърси семейство Фар. Въпреки че това не би обяснило защо Анджела Ривър е била замесена в цялата история.

Болдуин въздъхна дълбоко и измърмори:

— Писна ми от вас, шибани психопати!

Той беше изключил звука на телефона си, за да може да се съсредоточи върху докладите, и сега го включи отново. Апаратът изжужа за получено съобщение. От Скарлет.

— Мамка му! — Болдуин беше забравил, че имаха уговорка да вечерят в дома ѝ, и докато четеше съобщението, бързо събра боклука от бюрото си.

Тъй като, изглежда, няма да си направиш труда да дойдеш, ще ти го напиша в съобщение. Бременна съм.

Кейсън застина на място, с вдигната над кошчето за боклук ръка, и повтори:

— Мамка му!

Ярдли не беше ходила от години в квартала „Малкото Сохо“. Кръстен на Меката на бохемите в Ню Йорк, „Малкото Сохо“ в Лас Вегас се хвалеше със студия за йога, барове, художествени ателиета и галерии, шикозни козметични салони и два магазина за секс играчки.

Художествената галерия беше все на същото място от двайсет години. Бяха я преместили тук, още когато кварталът беше започнал да запада — беше станал средище на наркотици, от което наемателите нямаха търпение да се изнесат. Джил Пери, собственичката на галерията, знаеше, че все някога районът ще се съживи, затова купи сградата за нищожна сума. В галерията бяха изложени творбите на изгряващи, многообещаващи художници, които бяха привлекли погледа ѝ. Сега мястото изглеждаше запустяло и занемарено и Ярдли предположи, че скоро ще бъде продадено на „Старбъкс“ или „Хенеси и Мауриц“.

Последния път, когато дойде в тази сграда, Джесика държеше Еди Кал за ръката, и двамата се целунаха, преди да влязат.

Тя почувства, че сърцето ѝ се качи в гърлото. Трябваше да преглътне, да затвори очи и да си представи тихо поточе, огряно от слънчева светлина, която проникваше между клоните на дърветата на двата бряга, и бамбукова пръчка, която бавно се носеше по повърхността на водата. Джесика преброи до десет, отвори очи и влезе.

В галерията нямаше посетители. Беше затворила преди половин час. Вратите не бяха заключени. Пространството беше открито и просторно, с дъсчен под и бели стени. На тях на еднакво разстояние една от друга бяха окачени картини, а между тях бяха разположени скулптури. Една от картините привлече погледа на Ярдли. На нея беше изобразено момиче с ведро лице, протегнало ръка към слънцето. С другата си ръка обаче се беше хванало за нещо, което се подаваше от земята и не му позволяваше да улови слънцето.

— Гледате една великолепна творба — каза женски глас.

Ярдли се обърна и видя Джил Пери, която излезе от кабинета си. Тя скръсти ръце на гърдите си и застана до Джесика.

— Художничката страдаше от шизофрения. Каза, че се чувства по този начин. Че напълно съзнава как трябва да се държи и може да разпознава поведения, които знае, че са опасни и породени от фалшиви убеждения, но е безпомощна да ги спре. Сякаш нещо я дърпа назад. Затворничка в собственото си съзнание.

Ярдли отново погледна картината.

— Красива е… и трагична.

— Ти не би ли описала по същия начин и живота?

Джесика се обърна с лице към Джил.

— Изобщо не си се променила.

— Нямам съпруг и деца, които да ми създават грижи. Чух, че ти имаш дъщеря.

— Да. Вече е на седемнайсет години.

Джил кимна.

— Странно е. Започвам да забравям как изглеждаше баща ми. Лицето му сякаш започва да чезне в мъгла, но съвсем ясно си спомням, когато те видях последния път. Едуард те беше прегърнал и ти му каза колко много се гордееш с него. Странно е какво избира да запомни и какво да забрави умът, нали?

Джил често излагаше в галерията си картини и скулптури на Еди Кал, преди да го арестуват. В една рецензия за „Лас Вегас Сън“ тя го беше нарекла „несравним гений“, беше предрекла, че ще остане в историята като американския Пикасо. Джил и Еди се бяха сближили много и Джесика се тревожеше, че може да имат интимна връзка. Сега ѝ се струваше смешно, като си помислеше, че това беше тайната на съпруга ѝ, която я притесняваше.

— Искам да ми помогнеш за нещо, Джил — каза тя.

— Слушам те.

— Сарпонг. Неговата серия „Тъмните неща“. Трябва да науча повече за нея. И нямам предвид онова, което мога да прочета в „Уикипедия“ или блогове за история на изкуството. Искам да знам какво означава.

— Защо?

— Сега съм прокурор. Помагам в разследването на случай, в който някой копира „Тъмните неща“ с реални жертви.

Джил учудено вдигна вежди.

— Не е лесно да се направи такова нещо.

— Може ли да седнем в кабинета ти?

Кабинетът ѝ беше малък и тесен, но обзаведен с вкус. Бели стени и само една синя картина зад стъкленото бюро. Джесика извади телефона си и отвори на екрана снимките от местопрестъпленията с Кати Фар и Анджела Ривър.

— Втората жертва оцеля.

Пери дълго разглежда снимките и накрая тихо каза:

— Невероятно!

Тя беше смаяна и на Ярдли ѝ се догади, въпреки че запази привидно безразличен вид.

— Сарпонг е бил женомразец — каза Джесика. — Това е ясно. Може би това прави убиецът — идентифицира се със сродна душа, като превръща изкуството му в реалност — но не мисля, че гледа на нещата под този ъгъл. В картините му има нещо, което резонира у него, и аз се нуждая от помощ, за да разбера какво е.

Джил разгледа още веднъж снимките и картините и после се облегна назад на кожения стол с висока облегалка.

— Сарпонг е труден творец. Не давал интервюта, нито една от четирите му съпруги не давала интервюта, никоя от любовниците му не говорела и нямал близки приятели. Единственото, което знаем за него, е написано от съперниците му навремето. Сякаш Сарпонг е казал на историята: Без коментар! Всичко, което си прочела за него в интернет, са само догадки. Не знаем достатъчно за живота му, за да кажем какво означават творбите му.

— Ти имаш докторска степен по история на изкуството и знаеш за тези неща повече от всеки друг художник, когото познавам. Сигурно имаш някаква представа.

Джил се усмихна и отвърна:

— Не повече от всеки друг.

На Джесика пак ѝ се догади. Имаше чувството, че се опитва да чете в бързодвижеща се кола. Зави ѝ се свят.

Пери беше права. Еди Кал имаше проницателност и вникваше в художествените произведения на другите по начин, какъвто Джесика не беше виждала у друг човек. За него картините сякаш бяха прозорци към умовете на художниците.

— Изключено е да поискам мнението му.

Джил въздъхна и се втренчи в Джесика.

— Изглеждаш лъчезарна. Ясно е, че у теб има много болка, но това само те прави още по-привлекателна. С удоволствие бих направила твоя скулптура някой път.

— Помогни ми да хвана извършителя и можеш да ми правиш колкото скулптури искаш.

Джил се засмя.

— Опасявам се, че не мога да ти помогна много. Не разбирам картините на Сарпонг. В тях виждам само изтезания и смърт. Сцените не изглеждат свързани, освен че жертвите са облечени в черно и са увити в окървавени бинтове. Ако искаш експертното ми мнение, да речем, за рецензия в списание, бих написала, че художникът пресъздава образи, откраднати от кошмарите ни, от които ни обзема ужас, но и някаква очарователна загадъчност, но все пак изглеждат някак толкова познати, че ни предразполагат. Това намеква, че художникът изразява не само нашите индивидуални кошмари, но и колективния ни кошмар като човешки същества. Фактът, че мнозина психотерапевти притежават репродукции на тези картини и ги окачват в кабинетите си, свидетелства за това.

— А истинското ти мнение?

— Истинското ми мнение е, че Сарпонг е бил луд за връзване и картините му са бълнуване на лунатик. Те не означават нищо. Съжалявам, но няма да намериш извършителя на тези престъпления, като откриеш някаква скрита тема в тези картини. Каквато и тема да вижда той в тях, е написана там от самия него.

Джесика прибра телефона си.

— Благодаря, че ми отдели време.

Тя стана и се обърна да си върви, но Джил каза:

— Може би си струва.

Ярдли се обърна към нея.

— Може би си струва да го посетиш, Джесика.

— Посетих го. Преди две години, по друг повод. И това едва не ме уби.

Джил кимна и вдигна крака на бюрото. Белите ѝ обувки с високи токчета изтракаха върху стъклото.

— Искаш да ме попиташ дали имахме любовна връзка, нали? Знам, че навремето искаше да знаеш.

— Мисля, че сега няма значение.

Джил се усмихна.

— Така ли?

Двете се умълчаха за кратко.

— Не бяхме любовници. Аз исках. Всъщност една вечер се опитах. Той отказа. Каза, че ти е верен. Рядко се случва човек да може да откаже на някого, който е свързан с него със сърцето и душата си. Знаеш ли за душите близнаци? Съществува теория, според която всеки има душа близнак, която срещаме чак когато сме готови. Влюбваме се в нея, защото сме свързани силно на физическо, духовно и психическо ниво, но душата близнак не е сексуална връзка. Сексът е нещо грубо. Примитивно. Душата близнак е много по-дълбока и бракът се разпада, когато човек се опита да има романтична връзка със своята душа близнак и отказва да осъзнае, че това е нещо много по-дълбоко. Сродната ти душа, с която трябва да имаш романтична връзка, и душата ти близнак, с която трябва да си в духовна връзка, не са едно и също нещо. Но когато срещнеш своята душа близнак, останалият свят сякаш изчезва и повече от всичко искаш да бъдеш с нея. — Джил млъкна и потъна в мисли. — Аз бях душата близнак на Едуард. Но навярно е бил запленен от теб, та изобщо не се изкуши да прави любов с мен.

— Казваш с гордост, че той е твоята душа близнак. Още ли му се възхищаваш?

Джил вдигна вежда.

— Какво да кажа? Луда съм по психически неуравновесени художници. Караваджо е бил убиец. Челини е убил много хора, но местните го оставили безнаказан, защото се възхищавали на изкуството му. В днешно време мнозина се възхищават на Банкси, но той всъщност е малко повече от обикновен престъпник.

— Ако не виждаш разликата между това, да драскаш графити на сгради, и да избиваш семейства, тогава си преминала граница, която аз не мога да възприема.

— Само казвам, че понякога голямото изкуство произлиза от голяма лудост. Не упреквам Едуард заради онова, което е извършил. Съмнявам се, че е можел да го контролира. Това е като дишането.

Пери се усмихна и Ярдли разбра, че тя се наслаждава на болката, която знае, че ѝ причинява.

Джил свали краката си от бюрото.

— Ние с теб бяхме двамата най-близки хора на Едуард на този свят. Сродната му душа и душата му близнак. И ти, и аз знаем истината — той знаеше какъв е. Сигурно ти е било трудно да се държиш като изненадана съпруга, след като го заловиха. — Тя изцъка с език. — Колко жалко! Едуард беше зашеметяващо красив. Мислиш ли, че в затвора разрешават посещения на жени, които не са съпруги на затворниците?

Джесика се вгледа в нея и после се засмя.

— Знаеш ли, навремето ревнувах от теб. От самоувереността ти и от факта, че ти имаше успешен бизнес, а аз бях само фотограф без особен успех. От твоята интелигентност и произход. Но сега, когато разглеждам галерията ти, виждам, че вероятно вече никой не идва тук, и че скъпите пластични операции са направили лицето ти да изглежда като пластмаса върху череп. Виждам ужасена от света жена, която се крие тук, за да се преструва, че не е така. Навремето ти завиждах, а е трябвало да те съжалявам.

Пери присви очи и те се превърнаха в две тънки цепки.

— Сбогом, Джил. Надявам се бизнесът ти да се посъживи.

Джесика вече беше излязла от кабинета, когато Пери извика:

— Ако искаш да хванеш твоя убиец, трябва да посетиш Едуард. Предай му поздрави от мен.

Ярдли застана неподвижно за секунда и после тръгна към колата си в тъмната нощ.

Джесика не можеше да заспи.

Имаше чувството, че някой е изсмукал силите ѝ, сякаш беше забил канелка в нея и ги беше извлякъл до последната капка.

Отиде да провери какво прави Тара и видя, че дъщеря ѝ спи в стаята си. От слушалките в ушите ѝ все още се носеше музика. Джесика ги извади внимателно и изключи телефона. Наведе се тихо и нежно целуна Тара по челото, а после излезе от стаята ѝ.

Беше свикнала с мисълта, в живота ѝ нямаше друг освен дъщеря ѝ. Съжителството на Джесика с Уесли Пол не бе продължило дълго. Преди да го срещне, тя беше живяла сама четиринайсет години. Джесика беше едва на осемнайсет, когато майка ѝ умря, и живя сама десет години, докато не се запозна с Еди Кал. Сега пак беше сама. Мислеше си, че винаги ще бъде сама.

Строшено сърце.

Ярдли можеше и да свикне със самотата. Можеше дори да спре да ѝ обръща внимание, а компанията на други хора да започнеше да приема като истинско събитие. Но нощем, когато всички спяха, тя се чувстваше най-самотна. Най-изолирана от останалия свят.

Облече долнище на анцуга си и една тениска и отиде до хладилника. Телефонът ѝ извибрира. Беше получила съобщение от Анджела Ривър, която я питаше дали още е будна. Ярдли ѝ отговори и миг по-късно телефонът ѝ иззвъня.

— Джесика — каза тя.

— Винаги ли отговаряш така на телефона?

— Как?

— Казваш си името. Знаеше, че съм аз, нали? Защо не каза „Здравей, Анджи“ или нещо подобно?

Джесика извади сирене за мазане и хляб и взе една чиния от шкафа.

— Здравей, Анджи.

Анджела се засмя.

— Добре, умнице. Но сериозно, харесва ми да поздравявам хората по възможно най-добрия начин. Например, ако знам имената им, казвам „Здравей, Дийн“ или нещо такова. Не ми струва нищо, а пък това прави денят им малко по-хубав.

— Дори не съм се замисляла как да поздравявам.

— А трябва. Макар да не е кой знае какво, така караш другите да се почувстват щастливи. Пък и откъсва за малко мислите им от проблемите.

Джесика сложи хляба в тостера и настрои таймера.

— Какво правиш? — попита Анджела.

— Препечена филия със сирене. Ще сложа и малко пушена сьомга от вчера.

— О, недей! Ако рибата не е прясна, може да се натровиш. Когато бях на двайсет, веднъж съквартирантката ми сготви тилапия. Кълна се, че никога през живота си не съм имала по-тежко хранително натравяне. Прекарах цяла нощ в тоалетната, ако разбираш какво искам да кажа.

— Ама че гадост!

— Не я яж. Вземи си „Кап’н Крънч“.

— Нямам зърнени закуски.

— Тогава си налей чаша вино като мен. Аз съм седнала на верандата с чаша пино гриджо. Имаш ли пино?

— Ще проверя… Имам.

— Сипи си една чаша и седни на балкона.

Джесика си наля вино и излезе на въздух. Небето беше черно, изпъстрено със звезди като скъпоценни камъчета. Никъде другаде не беше виждала толкова ясно небе — само в пустинята на Югозапада в безлунна нощ.

— А сега какво правиш? — попита Анджела.

— Излежавам се на шезлонга и гледам небето.

— Виждаш ли една ярка точка на запад? Това е Венера.

— Почакай… Да, мисля, че я виждам.

— Само луната свети по-ярко от нея. Навремето много обичах да лежа и да си представям, че един ден ще отида на Венера. Че ако се съсредоточа достатъчно, ще се озова там. Майкъл, като един учен, ми напомня, че на Венера е толкова горещо, че дори стоманата ще се разтопи на повърхността ѝ. И всичко е оранжево. Каза, че там е като в ада — точно както си го представяме, или като в долината на Лос Анджелис.

Джесика се засмя и отпи от виното си.

— Описваш я много живописно.

— По-скоро скучно. Аз си представях океани от скъпоценни камъни и ярко пурпурно небе. Това звучи много по-хубаво. Защо да си представяш ада, когато можеш да си представяш рая, нали? — Анджела въздъхна. — Това е разликата между Майкъл и мен. На него му харесва да живее в реалния свят, а аз мисля, че реалният свят е скучен. — Джесика я чу да отпива глътка вино. — Ами ти? Ти къде попадаш в спектъра Анджела — Майкъл?

— Между един космически мечтател и един учен?

— Хей, не съм космически мечтател. Аз съм оптимистка.

— Шегувам се.

— О, не разбрах. Не познавам друг човек, който да остава с такава каменна физиономия като теб. Е, къде попадаш?

Джесика облегна глава назад и се вгледа в яркия блясък на Венера.

— Не съм се замисляла за Венера. Знам, че никога няма да отида там, затова няма смисъл да правя догадки. Интересувам се само от онова, което зависи от мен.

Анджела се засмя.

— Миличка, нищо не зависи от нас. — Тя си пое дълбоко дъх и двете се умълчаха.

Джесика отпи още една глътка вино и течността я стопли.

— Липсва ли ти понякога? — попита след малко Анджела.

— Кой? Еди ли?

— Да.

— Не.

— Джес, говорим си само двете. Липсва ли ти?

Джесика се поколеба. Не беше свикнала да разголва душата си и не се чувстваше удобно да говори за себе си и за своите чувства. Но Анджела умееше да те примамва. Пред нея Джесика искаше да говори и — не знаеше защо — да се разкрие напълно.

— Може би понякога. Липсва ми човекът, който беше, преди да разбера какъв е всъщност.

— Какво ти липсва най-много?

Джесика подви крака на шезлонга.

— Еди винаги ме разсмиваше. Никой никога не ме е разсмивал така. Където и да бяхме, независимо дали гладувахме в апартамент за двеста долара на месец, или ходехме на някое от неговите артистични събития за пет хиляди долара за блюдо, той винаги ме разсмиваше. — Тя погледна чашата в ръката си и мекото синкаво отражение на звездите в нея.

— А как беше в леглото?

— Анджи, за бога!

Анджела се засмя.

— Представям си как правите секс облечени. И само в мисионерската поза, колкото да създадете потомство. Права ли съм?

— Престани, Анджи! — Джесика усети, че се изчервява.

— Какво? Ако той е толкова скован колкото теб, как иначе може да се случи?

Джесика замълча за миг.

— Невинаги беше така. Нямаше да ме познаеш, ако ме беше видяла преди… преди да го срещна.

— Да. Хей, извинявай, че повдигнах този въпрос. Само се шегувах. Може да говорим за нещо друго.

— Не. Всичко е наред. Само… Не съм казвала тези неща на друг. Дори на терапевтката ми.

— Ами, нищо чудно. Това е пладнешки обир. Плащаш сто и петдесет долара на час, само за да те гледат втренчено и да ти повтарят: И как те накара да се почувстваш това? Пълни глупости!

— Ти си ходила на психотерапевт?

— Много отдавна.

— Защо отиде?

— Като тийнейджърка преживях някои неща, които трябваше да превъзмогна. Всички мислеха, че терапията ще помогне. Аз мисля, че само влоши нещата. Терапевтката все ми повтаряше да простя и да забравя. А аз отговарях: „Вие простете. Да видим как ще забравите, ако вие преживеете тези гадости“. Всичко това беше пълна глупост. Хората ти дават съвети, които самите те никога не биха изпълнили. — Анджела въздъхна дълбоко и продължително. — Извинявай.

— Няма за какво. Аз обаче мисля, че ми помогна. Хубаво е да има някого, на когото можеш да кажеш всичко и който няма да те съди.

— Затова са приятелите. — Анджела си пое дълбоко дъх, сякаш прочистваше дробовете си, и добави: — Е, да поговорим за нещо по-важно. Видях снимка на Еди в интернет. Изглеждаше ужасно секси. Все едно гледах Марлон Брандо на млади години.

— Така получи прякора си Тъмния Казанова. Някакъв репортер каза, че така би изглеждал Джеймс Дийн, ако беше доживял до дълбока старост.

— Мамка му! Заради такъв красив мъж бих се примирила с някое и друго серийно убийство.

Последва дълго мълчание.

— Извинявай, шегата ми беше неуместна — продължи Анджела. — Казах ти, имам голяма уста, която понякога работи по-бързо от мозъка ми.

— Няма нищо. Не съм свикнала да говоря за това, но и със сигурност не съм свикнала да се смея за това.

— Трябва да се смееш, миличка. Може да се смееш на това и или да му позволиш да те сломи. Това е твоят избор.

Джесика отпи от виното си и смени темата. Заговориха за стари гаджета, за гимназията и какви типове момичета са мразили. След това половин час се ровиха из „Фейсбук“, за да ги видят с какво се занимават и дали са омъжени за втори или трети път.

Когато Джесика пожела лека нощ на Анджела и затвори телефона, слънцето вече изгряваше. Тя не беше разговаряла така по телефона след… Еди Кал. Това я изпълни с вълнение, но и със страх. Хората, които допускаше до себе си, имаха склонност да я нараняват.

На сутринта Джесика изпи чаша кафе и бутилка вода. Главата я болеше и затова взе едно хапче ибупрофен, а после си обу дънки. Не ѝ се шофираше, повика си такси и излезе да го изчака на тротоара.

Денят се очертаваше ужасно горещ. Джесика погледна колко е температурата на телефона си — четиресет и три градуса!

Кабинетът ѝ беше като пещера. Вместо да остане там, тя пак си повика такси и отиде в парка. Покрай една детска площадка бяха наредени маси за пикник. Ярдли седна и се загледа в децата, които играеха там. Родителите им стояха наоколо и бъбреха за незначителни неща.

Телефонът ѝ иззвъня. Бостънски номер.

— Как си, Даниъл? — отговори Джесика.

Тя беше помолила доктор Даниъл Сарт, професор по психиатрия в Харвард и консултант на ФБР, да провери какво ще може да изрови за „Тъмните неща“.

— Добре съм, благодаря. Малко съм настинал, затова днес няма да имам лекции. Проучвам твоя мистериозен тип. Много интересен случай.

— Освен ако не си от семейство Фар или Ривър.

— Разбира се. Извинявай. Не исках да съм непочтителен.

— Няма нищо. Днес ме боли главата и почти не съм спала. Какво откри?

Даниъл въздъхна. Джесика го чу, че разкъсва целофанова опаковка, вероятно от някакво лекарство.

— Разговарях с един мой колега от факултета по история на изкуството. Специалността му е африканското изкуство през двайсети век. Той всъщност се е срещал веднъж със Сарпонг. Сарпонг явно е бил биолог или поне имал научна степен по биология от Университета на Хартум в Судан. Бил обсебен от човешката еволюция. Смятал, че по природа човешките същества са добри, но еволюцията ни е дала способността да изключваме морала си по желание. Това било така, за да можем да оцелеем, когато е застрашен личният ни интерес. Сарпонг обаче мислел, че еволюцията е направила и нещо много по-пагубно, отколкото би си представил Фройд — тя просто се скрива, когато моралът ни се изключи.

Джесика видя, че едно момиченце избяга от детската площадка. Майка му хукна да го гони и го спря точно преди детето да стигне до паркинга.

— Какво означава това? — попита тя.

— Според Сарпонг всяко зло, което извършват хората, се дължи на тази еволюционна адаптация и на нашата неспособност да разберем, че моралът ни е изключен. Затова на пръв поглед добри хора могат да изнасилват и да убиват по време на война — за което да не изпитват вина — или някои надзиратели в затвор могат да убиват и да изтезават затворници и пак да се смятат за морални хора. Еволюцията ни е дала способността да се самозаблуждаваме. „Тъмните неща“ е проучването на Сарпонг по въпроса. Четирите картини изобразяват четири жертви на някого, който е изключил морала си, но не който го е осъзнал — който си мисли, че твори изкуство. Според моя колега онзи, който е решил да пресъздава тези картини с живи хора, не е художник — както навярно мислят правоприлагащите органи — а човек, обсебен от човешката еволюция. Вероятно антрополог или биолог. Или лекар. В картините става дума за биология, не за изкуство.

— Лекар?

— Да. Отначало Сарпонг искал да учи медицина, а кой изучава човешкото тяло и психика по-добре от лекарите?

Ярдли се замисли.

— Искам да говоря с колегата ти.

— Ще ти изпратя телефонния му номер.

— Много съм ти признателна, Даниъл. Благодаря.

— Няма защо. Освен това ти изпращам психологическия портрет, който поиска агент Болдуин. Моля те, дръж ме в течение как върви разследването и ми кажи, ако ти трябва нещо друго.

— Ще го направя. Благодаря.

— А, и, Джесика?

— Да?

— Има още нещо, ако ми позволиш. Моето предположение. Бих се обзаложил, че този тип се гордее с работата си и търси признание. Ако му отнемеш признанието, за да го накараш да се покаже, тогава това може да го подтикне да направи нещо драстично.

— Драстично?

— Ти си прокурорът по случая — тоест прокурорката — а и двете жертви са жени. Той може да реши, че ще бъде върховно постижение да включи и теб в творбите си. Моля те, бъди внимателна.

По гърба ѝ полазиха студени тръпки.

— Добре, ще внимавам.

Ярдли изпитваше клаустрофобия в кабинета си и не можеше да се съсредоточи. Беше седнала зад бюрото си, гледаше втренчено стените и мислеше какво ѝ каза Сарт.

Лекар.

Един от пазачите на сградата мина покрай кабинета ѝ и после се върна да провери табелката с името на вратата.

— Госпожо Ярдли? Дойдох да сменя табелката. Може да намина по-късно, ако желаете.

— Не, няма проблем. Сменете я сега.

Той свали името ѝ от вратата и сложи това на Кайл Джакс. Донесе нейната табелка и ѝ я даде.

— Някои хора искат да си ги запазят.

Ярдли взе табелката и се вгледа в нея, а след това я изхвърли в кошчето за боклук и взе чантата си. Искаше да говори с един човек.

Регионалната болница „Редуд“ беше малка и се намираше близо до дома на Анджела Ривър. Ярдли беше ходила там веднъж, въпреки че вече не помнеше защо. Вероятно за да види някоя от многобройните жертви в болницата. В съня си понякога долавяше миризмата на антисептични препарати.

В приемната на спешното отделение нямаше много пациенти и служителите седяха зад регистратурата. Зад тях стоеше полицай.

— Здравейте. Искам да говоря с доктор Закари. Негова приятелка съм.

— Обядва в столовата. По коридора вдясно.

Столовата гледаше към градина с пешеходна алея, която свързваше двете крила на болницата. Няколко медицински сестри и лекари обядваха вътре. Ярдли забеляза Закари, който седеше сам на една маса в ъгъла.

Той се изненада, когато я видя.

— Джесика? — Майкъл стана и я прегърна. — Какво правиш тук?

— Тук водят някои от жертвите от случаите, по които работим — отвърна Ярдли. — Не е най-любимото ми място, както можеш да се досетиш.

Той кимна и наведе глава над чинията си с пиле и картофено пюре.

— Да, тук често виждаме такива случаи. Едни и същи жени, постоянно се връщат — пребити от бой, с изгаряния по тялото, завързвани… Дори да съдействат на полицията, изглежда, никой не прави нищо, за да ги защити.

— Имаш ли нещо против да седна?

— Съвсем не.

Ярдли се настани на стола, кръстоса крака и се усмихна възможно най-приятелски.

— Стараем се да правим всичко по силите си, но постоянно орязват бюджета ни. На повечето места полицейските участъци поглъщат най-много средства, затова, когато трябва да се правят съкращения на разходите, най-напред орязват полицията, и прокуратурата. Същото се случва и на федерално ниво. Орежат ли ФБР, прокуратурата е следващата.

Закари сложи в устата си една хапка.

— Изобщо не ви съдя. Но не искам да виждам едни и същи жертви.

Ярдли кимна.

— Като стана дума за това, как се справя Анджи?

Той задъвка хапката си, а после избърса устните си със салфетка.

— Тя е силна жена. Но таи всичко у себе си, затова понякога е трудно да разбереш какво чувства.

— Как се запознахте, ако позволиш да попитам?

— Анджи дойде в болницата заради едно нараняване на ръката. Рязала зеленчуци и ножът се изплъзнал и се забил в дланта ѝ. — Закари се облегна назад на стола и се усмихна, докато дъвчеше. — Любов от пръв поглед, предполагам. На следващия ден я поканих на вечеря. Разговаряхме три часа! Тя се премести да живее при мен два месеца по-късно.

— Любов от пръв поглед. Това се случва рядко в днешно време.

Майкъл кимна.

— В началото ми беше малко странно, защото Анджи е много по-различна от другите жени, с които съм се срещал. Тя е много духовна. Не вярва много в науката.

Закари лапна още една хапка.

— Напоследък е много модерно — каза Ярдли. — Да загубиш вяра в науката. Но най-много камъни се хвърлят в градината на еволюцията.

Той повдигна рамене.

— Предполагам, че е започнало от „Произходът на видовете“. Затова Дарвин не е искал книгата му да бъде публикувана. Знаел е как ще реагират хората. Всичко, което противоречи на представата, че ние сме центърът на вселената, ни смущава, и ние се борим срещу него.

— Странно е, че говорим за това, защото онзи ден чух една интересна теория за психологията на еволюцията. Че еволюцията ни е дала способността да изключваме морала си в ситуации, които мозъкът ни възприема като опит за самосъхранение, но че също така ни е дала способността да се прикриваме, когато моралът ни е изключен. Ти какво мислиш за това?

Закари остави салфетката в чинията си и я отмести настрана.

— Интересна теория. Но все още не бих бързал да възхвалявам психологията на еволюцията. Тази наука е съвсем млада, още в пелени. — Той погледна часовника си. — Беше ми приятно да те видя, но трябва да се връщам на работа.

— Разбира се. Извинявай, че те задържах.

— Не се извинявай. За мен беше удоволствие. Ще предам поздрави на Анджи.

Майкъл изхвърли картонената си чиния в кофата за отпадъци и тръгна по коридора към спешното отделение. Обърна се веднъж и погледна Джесика, а после се скри зад ъгъла.

Ярдли се прибра вкъщи следобед. В главата ѝ се въртеше една-единствена мисъл — причината за смъртта. Как така разследващият причината за смъртта и лекарите от „Съдебна медицина“ на окръг Кларк, в която работеха едни от най-способните патолози в страната, не бяха успели да разберат какво е причинило мултиорганната недостатъчност, довела до смъртта на Кати Фар?

Тара тъкмо се беше върнала от стажа. Беше седнала до масата, отворила учебниците пред себе си, но не правеше нищо. Само се беше втренчила в празното пространство. Джесика беше установила, че дъщеря ѝ може да стои потънала в мисли часове наред. Спомни си една история, която беше чула в колежа. Като млад, Сократ веднъж потънал в размисъл в разгара на битка и останал неподвижен, докато около него вилнеела смъртта.

Тара бавно примига, когато Джесика се приближи до нея.

— Къде се беше отнесла? — попита я майка ѝ и си събу обувките с високи токчета.

— Чудех се за нещо. Как беше на работа?

Джесика повдигна рамене и отиде до хладилника, за да приготви вечеря.

— Както винаги. — Тя се замисли за миг, а после затвори хладилника и погледна Тара и блесналите ѝ интелигентни очи. Седна до дъщеря си. — Ти знаеш много за химията, при това на най-високо ниво, нали?

Тара вдигна рамене.

— Да, но само що се отнася до физикохимията. Известно време ми се струваше интересна.

— Ако искам да убия някого и да скрия причината за смъртта от патолога, според теб кой ще е най-добрият начин да го направя?

Тара се усмихна самодоволно.

— Какъв странен въпрос да зададеш на малката си дъщеря?

Ярдли погледна заглавието на учебника ѝ.

— „Хипотеза на дзета-функцията на Риман и L-функциите на Дирихле“… Мисля, че не е толкова невероятно да предположа, че може да разбираш нещо от това, което те питам.

Тара се облегна назад на стола и се замисли.

— Очевидно не може да използваш нещо, което оставя физическо доказателство, затова единственото средство, което ти остава, е отрова. Предполагам, че имаш криминалист токсиколог, който прави анализи?

— Цяла дузина.

— Трябва да направиш тест за конкретен клас на периодичната таблица и после да потърсиш специфични молекули в заподозрения клас, например арсен и беладона. Но всички те са откриваеми. Единственото, за което се сещам, че няма утвърден тест за откриване, е рицинът.

— Рицин?

Тара кимна.

— Тестовете, които трябва да направиш, за да потвърдиш отравяне с рицин, са много специфични. Дори не можеш да го провериш в течности. Трябва да направиш полимеразни верижни реакции с ДНК, за да потвърдиш наличието му. И е толкова рядък, че токсиколозите дори не си помислят да го търсят. Ако го направят, пак може да не открият нищо, ако няма достатъчно молекули.

Джесика беше работила по два случая с отравяния и беше прочела едно научно изследване, според което, ако искаш да отровиш някого, то по-добре той да не поглъща отровата, защото в стомаха и червата ще се намерят следи от веществото. При инжектиране при аутопсия отровата се открива по-трудно, особено ако убождането е било в езика, очите и хълбоците.

Джесика целуна дъщеря си, извади телефона си и забърза към домашния си кабинет, за да се обади на няколко души.

Болдуин излезе от банята и се облече. Беше късно, но най-после се беше обадил на Скарлет. Разговорът беше минал зле, както и очакваше. Той се беше опитал да ѝ обясни всички причини, поради които не ставаше за баща — работата му, фактът, че като тийнейджър не беше имал добър пример в живота си, и темпераментът му, който често го караше да се усамотява. Още докато ѝ предлагаше да плати за аборта, опитвайки се да се убеди, че постъпва правилно, Болдуин потрепери колко клиширано звучат думите му. Скарлет му се разкрещя и затвори, но това не го изненада. Искаше му се да върне времето назад, а после си помисли колко детинско е да си пожелава да се случи нещо. Веднъж майка му му каза: „Едно е да искаш, друго е да можеш“. Навремето той не я беше разбрал, но сега знаеше какво е имала предвид: че ако желанията имаха някаква сила, никой нямаше да страда от лишения.

Болдуин се погледна в огледалото, преди да отиде в дневната. Материалите за Палача бяха разпръснати на масата. Той извади снимката на Хармъни и я погледна още веднъж, а после отиде в кухнята и взе тиксо. Върна се в банята и я залепи в горния десен ъгъл на огледалото, където беше сигурен, че ще я вижда всеки път, когато влезеше там.

Болдуин въздъхна и се запита какви ги върши. И тогава телефонът му иззвъня. Обаждаше се Ярдли.

— Здравей — каза той.

— Мисля, че е рицин, Кейсън.

— Кой се обажда?

— Кейсън…

— Спокойно, шегувам се. Какво мислиш, че е рицин?

— Мисля, че е използвал рицин, за да убие Кати Фар и Анджи, но поради някаква причина на нея не е успял да ѝ го даде.

Болдуин се обърна и се подпря на умивалника.

— Токсикологът прекара една седмица…

— Не е проверил за рицин. Това е специфичен тест, който отнема много време, и вероятно би трябвало да има доказателство, че е използван рицин, преди да проверят за наличието му. Обади му се и го попитай. Аз се обадих в „Съдебна медицина“ и попитах дали са проверили за убождания по езика, очите и хълбоците.

— Мислеше, че не са го направили?

— Направили са го, но не достатъчно обстойно. Ако използваш съвсем тънка игла, в тези зони е почти невъзможно да се открие убождане.

Болдуин въздъхна дълбоко, като се замисли за купчините обяснения, които трябваше да напише.

— Добре, ще се обадя и ще накарам лаборантите в Куонтико да направят нови анализи.

— Благодаря. Задължена съм ти, Кейсън.

Той се поколеба за секунда.

— Ти държиш ли се? Последният ти работен ден наближава.

— Добре съм. Моля те, обади ми се веднага щом научиш нещо.

— Ще се обадя.

И двамата затвориха. Болдуин се запита какъв ли би бил животът му с Ярдли. Двамата имаха своя шанс преди много време. Но като се замислеше, разбираше защо не излезе нищо от това. Причината нямаше нищо общо с нея, а беше свързана с него и работата му. Щеше ли работата да съсипе всяка връзка, която се надяваше да създаде? Да разруши евентуално бъдещо семейство? Отглеждането на дете? Болдуин не знаеше, но винаги се беше надявал, че няма да му се наложи да разбере.

Той си пое дълбоко дъх и се обади на своя познат в Куонтико и лабораторията по трасеология във Вашингтон.

Беше се свечерило, когато по-късно същата седмица Болдуин дойде у Ярдли. Тя го покани да влезе. Тара пишеше домашните си и Болдуин попита:

— Как си, дребосък?

— Скоро ще стана по-висока от теб, Кейсън. Тогава ще може ли аз да те наричам дребосък?

— В никакъв случай. Ще трябва да те арестувам.

Тя се усмихна самодоволно, без да вдига глава от уравненията.

— Случайно имам връзки в прокуратурата, които ще ме спасят.

— Ела с мен — подкани го Джесика.

Тя заведе Кейсън на балкона, където две бамбукови факли осветяваха отрупаната с документи маса.

— Прегледах телефонните разпечатки, които ми изпрати. Виж това — започна направо Ярдли и му даде един лист. Един телефонен номер беше ограден в кръгче. — Това е личният номер на Кати Фар.

— Шегуваш ли се?

Ярдли поклати глава.

— Умряла е на тринайсети април. Има три обаждания предишния ден. Майкъл Закари ѝ се е обадил най-малко шест пъти само през този месец, въпреки че Кати не му е звъняла нито веднъж. Според Анджи той се среща с друга жена, но не каза с коя. Мисля, че е имал връзка с Кати Фар.

— Хм — изсумтя Болдуин и седна на масата.

— Само това ли ще кажеш?

Стиснал устни, той въздъхна.

— Проучих много подробно Тъкър. Дядо му имал имот тук, който купил, когато се върнал от Тихоокеанския фронт след Втората световна война. Тъкър отишъл да живее при него, след като баща му умрял. Познай какъв е адресът.

Сърцето на Ярдли се сви.

— Кримзън Лейк Роуд.

Болдуин кимна.

— Майката на Тъкър изчезнала, когато той бил още малък. Според социалните служби е умряла от свръхдоза някъде по Източния бряг, а бащата починал от удар. Едва осемгодишен, дядо му поел грижите за него. Проучих историята на дядото, Марвин Фар. В досието му има всичко, за което се сетиш — сексуални престъпления, нанасяне на тежки телесни повреди, обири, кражби с взлом, наркотици… Всички най-тежки престъпления от Наказателния кодекс. И не забравяй, че говорим за шейсетте и седемдесетте години, когато криминалистиката на практика още не е съществувала. Тоест, за всяко едно престъпление, за което е осъден, има по десет, които са останали неразкрити. Не мога да си представя какво е преживял Тъкър, докато е расъл при такъв човек.

Ярдли загриза нокътя на палеца си.

— Не знам. Имам чувството, че не е той.

— Видя ли психологическия портрет, който е съставил Даниъл?

— Той ми го изпрати, но още не съм го прегледала.

Болдуин го отвори на телефона си и ѝ го показа.

За чест на Сарт, изготвените профили бяха много подробни, но имаше и предупреждения към хората от полевите офиси да не забравят, че криминалното профилиране е изкуство, а не точна наука, и да подхождат към проучването на заподозрените без предварителни предубеждения.

Той беше написал още, че Палача от Кримзън Лейк по всяка вероятност е между четиресет и петдесет, завършил колеж или поне с коефициент на интелигентност над средното ниво, женен, може би дори има деца. Сарт предполагаше, че е извършвал други убийства, но е спрял за известно време, вероятно защото е бил в затвора, или защото е искал да се отдаде на децата си. Това се срещало при серийните убийци много по-често, отколкото съзнавали разследващите.

Истински опасните престъпници, онези, които не оставяха Ярдли да заспи нощем, бяха търпеливите. Онези, които можеха да издържат десет години без убийство, а после, при по-благоприятни обстоятелства, да започнат пак. Мисълта за тях я ужасяваше, защото това означаваше, че за тези хора убийството не е непреодолима потребност, която трябва да бъде задоволена на всяка цена, а нещо приятно — личен избор, към който щяха да пристъпят само тогава, когато обстоятелствата са идеални. Те бяха най-редкият тип убийци и най-трудни за залавяне.

После психологическият портрет продължаваше със стандартните предположения, които Ярдли очакваше — мъж от бялата раса, травма от насилие в ранно детство, алкохолизъм. Тя прегледа набързо тази част.

Едно нещо в профила се набиваше на очи и Сарт ѝ го беше казал — според него Палача имаше медицинско образование. Той беше лекар, медицинска сестра или медицински работник.

— Даниъл смята, че извършителят е образован, завършил е поне колеж, и вероятно е учил медицина — каза Болдуин, когато Ярдли му върна телефона. — Тъкър е напуснал училище в пети клас и е останал неук. Не е човек, който би изучавал история на изкуството. Предполагам, че може случайно да е попаднал някъде на картините на Сарпонг и мисълта за тях да го е обсебила, но се съмнявам, че е обучен да прави дори изкуствено дишане, да не говорим да има медицински познания.

— Докъде стигнахме с рицина?

— Тестът изисква време, но моите хора казаха, че правилно сме се насочили.

— Според съдебния лекар е твърде късно да проверим дали по тялото на Анджела Ривър има следа от убождане. Трябвало е да бъде прегледана със специален сензор до няколко часа, иначе следата не може да бъде открита.

— Ами Кати Фар? Тя е мъртва, затова убождането няма да се е заличило. Може ли да ексхумираме трупа и да го огледаме?

— Казаха, че и за това е много късно. Тялото вече се е разложило.

Болдуин поклати глава.

— Няма как Тъкър да има познания за тези неща. Много по-логично е да е Закари.

— Или съучастници. Закари знае точно колко рицин трябва да се инжектира на Анджи, за да я убие, затова най-вероятно не е бил той. Но такава грешка лесно би допуснал някой неграмотен като Тъкър.

— Може би. Но тази двойка ми се струва странна.

— В такива двойки серийни убийци винаги има един доминиращ, интелигентен лидер и пасивен, по-малко интелигентен последовател. Винаги. — Ярдли направи пауза. — Джуд Чанс ми каза, че някой предполагал, че убийците са двама. Смятам, че това не е толкова абсурдно, колкото си помислих отначало.

— Да допуснем, че са съучастници. Първо убиват Кати Фар, което е обяснимо. Закари има тайна афера, не иска да бъде разкрита, защото това може да съсипе кариерата и връзката му с Анджела Ривър и така нататък. Затова избират Кати Фар да е първата жертва. Анджела е втората. Закари е умен и знае, че най-напред ще се усъмним в приятеля ѝ, с когото живеят заедно. Особено след като той е лекар, а на двете жертви е инжектиран токсин, за да причини мултиорганна недостатъчност.

— Затова би било много по-умно да привлече и някой друг. Някого, с когото нямат пряка връзка.

Болдуин кимна.

— Добре. Те убиват Кати Фар, но Тъкър се проваля с Анджела. Нещо като „ти убий моята жена, а аз ще убия твоята“. Но защо Хармъни? Тъкър не е от най-умните, но би трябвало да се досети, че ако жена му и дъщеря му са убити по различно време, той ще е единственият заподозрян.

Ярдли започна да крачи напред-назад.

— Трябва ми съдебна заповед, за да претърсим домовете им.

— Хей, съдебните заповеди са в твоя ресор. Кажи ми какво искаш да направя и аз ще го сторя.

— Фактът, че Закари се е обадил три пъти на Кати Фар в деня, преди тя да умре, и че втората жертва е собствената му приятелка, е убедителен сам по себе си, но може би няма да е достатъчен за съдията. А аз искам да съм сигурна, преди да действаме. В съда адвокатът му ще каже, че наистина е имал връзка с жертвата, за да обясни телефонните обаждания. Но ще настоява, че Тъкър е разбрал и я е убил. Не, за да получим съдебна заповед за обиск в дома на Закари, ни трябват още улики.

Болдуин стана.

— Аз ще се заема с това. — Той не помръдна, а само добави: — Знам, че ти и Анджела сте станали близки. Знаеш, че не може да ѝ кажеш, че разследваме Закари, нали?

— Разбира се. Намери ми още улики, Кейсън.

— Ще ти се обадя. — Болдуин пъхна ръце в джобовете си и се загледа в планините в далечината. — Ако ти трябва нещо… Ако ти трябва някой, с когото да говориш, аз съм винаги на твое разположение.

— Знам. Благодаря. Но всичко е наред, добре съм.

Той кимна.

— Ще ти се обадя веднага щом науча нещо. О, социалните служби отговориха на запитването ни. Мъжът, когото Хармъни е помогнала да осъдят, все още е зад решетките и ще бъде освободен чак след две години. В момента Закари и Тъкър са най-вероятните извършители.

Болдуин си тръгна. Ярдли се подпря на дървените перила и се загледа в пустинята. Мракът се спускаше бързо, а на небето нямаше нито една звезда.

Измъчваше я безпокойство. Тормозеше се, защото знаеше, че има само един начин да се разрови в живота на Закари, без той да разбере, и се мразеше, че дори си е помислила за това.

Ярдли изпрати съобщение на Анджела Ривър, за да я попита дали може Тара и няколко нейни приятелки да поплуват в басейна им. Все още не знаеше как ще се възползва от тази възможност, за да потърси улики срещу Закари. Може би щеше да отиде рано да вземе Тара, да отвлече вниманието на Ривър и… Все щеше да измисли нещо. Това беше първата лъжа, която казваше на Анджела.

На обед Тара ѝ се обади:

— Анджи излезе.

— Какво?

— Нали това чакаше? Помоли ме да заведа там приятелки да плуваме, затова реших, че те интересува нещо, свързано с къщата. Освен ако не си поканила у нас някой мъж, в което се съмнявам.

Джесика се умълча за миг. Когато погледнеше дъщеря си, тя все още виждаше онова малко момиченце, което тичаше из апартамента им и се опитваше да напъха играчки в сушилнята, за да види какво ще се случи. Понякога забравяше, че Тара вече е почти жена с почти свръхестествена проницателност — като лазерен лъч, който прониква в умовете на хората.

— Ще се видим скоро, миличка — каза Джесика и затвори.

Ярдли отиде в дома на Ривър към един следобед. Чу смях от задния двор. Прекоси къщата и видя Тара, Стейси и две други момичета в басейна. От скрити тонколони навън се разнасяше музика, а на шезлонгите имаше храна и напитки.

— Здравей, мамо. Скачай, водата е чудесна.

— Не, благодаря, миличка. Само исках да проверя дали не ви трябва нещо.

— Искаш да кажеш, че си искала да провериш дали не сме съборили къщата, или дали не сме поканили момчета, нали? — пошегува се Тара.

Джесика влезе вътре, затвори стъклената врата и погледна часовника си. Анджела беше излязла преди четиресет и пет минути и Джесика не знаеше кога ще се върне. Тя затвори очи и гърдите ѝ се стегнаха от безпокойство и напрежение. Не искаше да го прави, но знаеше, че все пак ще го стори.

Започна от спалнята.

Стаята беше елегантно обзаведена и изглеждаше още по-хубава на слънчевата светлина. Рамката на леглото беше черна, а чаршафите бяха от бяла коприна.

Ярдли влезе в дрешника. Повечето дрехи бяха на Майкъл. Дрехите на Анджела заемаха твърде малко място. Джесика прокара ръка по тях. Дръпна ги, за да види отзад. Същото направи и с дрехите на Майкъл. После провери тоалетката.

Увери се, че в спалнята няма нищо и отиде в кабинета на Закари малко по-нататък по коридора. Дървеният под беше застлан с красиви килими. Един старинен глобус стоеше пред библиотека от кестен, която заемаше цялата стена. В стаята миришеше на бор.

Ярдли разгледа книгите, но не видя нищо интересно. Имаше само научни заглавия, свързани с естествените науки и медицината, няколко справочника и малка колекция учебници по психиатрия. Едно от заглавията беше „Работна тетрадка за справяне с травми“. Ярдли я разгърна. Почти половината беше попълнена с молив. Почеркът приличаше на женски. На едната страница от пациента се искаше да напише кратко описание на това, какво възприемат сетивата ни, когато се борим с травмиращото събитие.

Ярдли затвори тетрадката. Обзе я силно чувство на вина, задето е прочела най-съкровените мисли на Анджела Ривър за най-големия ужас в живота ѝ.

Ривър се правеше на смела пред нея. Държеше се така, сякаш това, че е била отвлечена, не беше кой знае какво, и Ярдли се натъжи, защото Анджела очевидно не искаше да ѝ сподели каква болка изпитва. Може би един ден щеше да го направи. Джесика се надяваше да стане така, но това нямаше да се случи, ако беше права в подозренията си за Закари. Ако той наистина беше Палача и беше накарал Тъкър да я отвлече и убие, Анджела щеше да остане съсипана и никога нямаше да се съвземе. Ярдли по-добре от всеки друг разбираше какво изпитва Ривър.

Тя остави работната тетрадка и претърси бюрото на Закари.

Всички чекмеджета бяха отключени, но в тях имаше канцеларски принадлежности. Компютърът му беше защитен с парола. Ярдли завъртя леко глобуса и излезе от стаята.

В баните и стаите за гости също не откри нищо подозрително. Тъкмо се канеше да отиде в гаража, когато плъзгащата се стъклена врата към басейна се отвори и Ярдли чу, че Тара извика:

— Мамо?

Тя отиде при дъщеря си.

— Какво има, миличка?

— Какво правиш?

— Мотая се.

— Хм. Ами, трябва да отида до тоалетната.

— Ей там е, по-нататък по коридора.

Тара тръгна, оставяйки мокри следи по дъските на пода. Ярдли взе малко домакинска хартия и ги избърса. Изчака дъщеря си да се върне и излезе от кухнята. Прекоси къщата и отиде при вратата, която си мислеше, че води към гаража. Отвори още две врати, преди да налучка правилната.

В гаража имаше син седан „Линкълн“ и един мотор. Ярдли светна лампата. Гаражът беше чист и подреден. Всички инструменти бяха прибрани на етажерките и наредени по големина. По бетонния под нямаше мазни петна. Джесика забеляза вътрешния кабинет. Прозорците му гледаха към колата и мотора. Ярдли слезе по няколкото стъпала и прекоси гаража. Цялото помещение беше опасано с тезгях, подобен на бюро, върху което имаше компютър и два принтера. За разлика от кабинета на Закари, офисът тук беше мръсен и разхвърлян.

Ярдли прелисти няколко документа — бяха сметки и писма за кола, която Закари се опитваше да купи от Берлин. Рядък модел беемве. Ярдли видя втора врата. Натисна бравата, но беше заключена. Тя намери системата за отваряне на гаража. Вратата се плъзна по металните си релси и този звук я уплаши. Представи си, че Закари неочаквано се връща вкъщи.

Навън не се виждаха съседи, когато Ярдли най-сетне излезе на дневна светлина. Тя заобиколи гаража и едва тогава видя колко е голям — достатъчно, за да побере четири коли, че и повече.

От външната страна имаше само един малък прозорец. Ярдли се надигна на пръсти и надникна вътре.

Стаята зад заключената врата беше нещо като работилница, но в единия край имаше телевизор, кресло и масичка за кафе с разхвърляни празни бирени бутилки. Ярдли огледа цялата стая и очите ѝ се спряха на някакви предмети, покрити с черно платно точно до работния тезгях.

Върна се в къщата. В кухнята беше забелязала една дълбока купа, приличаше на азиатска и очевидно беше много скъпа. Беше пълна с ключове. Ярдли ги разрови. Бяха без драскотини, почти всичките неизползвани. Резервни ключове. Тя взе купата и отиде пак до кабинета в гаража.

Опита шест ключа, преди един, месингов и по-различен от останалите, да отключи вратата. Ярдли изчака няколко секунди и се ослуша, за да се увери, че Тара няма да влезе пак. После отвори вратата.

Работилницата беше пълна с прахоляк и инструменти. Освен прозореца, нямаше друга вентилация. Вратата беше на панта с пружина и се затваряше сама. Във въздуха се носеше тежка миризма на застояла пот. Ярдли щракна контакта за осветлението до вратата.

Работният тезгях беше осеян със стърготини. На рафтовете до него бяха оставени няколко дърводелски проекта — за кадилница за тамян и бастуни от бамбук.

Ярдли заобиколи тезгяха. Платното, което беше видяла през прозореца, беше дебело като одеяло и покриваше голям правоъгълен предмет. Ярдли махна платното.

Беше една от картините на Сарпонг.

Ярдли се излежаваше на шезлонга и гледаше момичетата, когато Ривър се върна. Анджела носеше пълни пазарски чанти. Остави ги на пода, събу си обувките и легна до приятелката си.

Джесика се замисли за картината на Сарпонг в гаража — втората от серията — онази, в чиято възстановка Анджела за малко не бе загубила живота си. Зад нея бяха поставени другите три. Всички те отлични репродукции върху дебело платно и по всяка вероятност нарисувани по поръчка.

— Мразя да ходя в мола по време на разпродажби — каза Анджела. — Там е направо джунгла от домакини на средна възраст. Изяж или ще бъдеш изяден.

— Купи ли нещо хубаво?

— Няколко блузи. О, взех нещо и за теб. — Анджела започна да рови в една торба. Извади малка синя тениска с щампа на дъга и пухкаво мече.

— „Грижовните мечета“? — попита Джесика.

— Предполагам, че някога са ти били любими. Кой не е обичал „Грижовните мечета“ като малък?

Джесика взе тениската и я вдигна. На гърдите на мечето имаше червено сърце.

— Мечето с нежно сърце — каза Анджела. — Напомни ми за теб.

Джесика се усмихна като дете, което току-що е получило нова играчка. Но после усмивката ѝ бавно помръкна, когато се сети за картините в гаража и какво ще трябва да направи.

— Обичам те. Благодаря.

Анджела си сложи слънчеви очила, изпусна дълбока въздишка на облекчение и отново легна на шезлонга.

— Обичам да слушам Тара и приятелките ѝ. Толкова е… Знам ли. Винаги съм искала да имам тяхната енергия. — Тя направи пауза. — Аз не мога да имам деца.

Ярдли я наблюдаваше мълчаливо. Ривър я погледна и после отмести очи.

— Не знаех — отвърна Джесика.

— Как би могла?

Анджела се вгледа в Тара.

— Шийката на матката ми е твърде увредена, за да мога да износя дете.

— Увредена?

Анджела дълго мълча.

— Когато бях момиче…

— Не е необходимо да обясняваш. Много съжалявам, Анджи. Дори не знам какво да кажа.

— Да. Ами, какво да се прави? Поне оцелях, нали? Оцелях от насилника и от Палача от Кримзън Лейк. Колко души могат да се похвалят с това? Но не знам още колко от деветте живота ми останаха. — Ривър замълча пак. След малко попита: — Мислиш ли, че някои хора са прокълнати, Джес? Сякаш са родени само да страдат и за нищо друго?

Ярдли хвана ръката ѝ.

— Не.

Ривър се усмихна и стисна ръката ѝ.

— Надявам се да е така.

Ярдли си тръгна от дома на Ривър и реши да се обади на Болдуин.

Тя седеше в колата си пред едно заведение за бургери, докато телефонът даваше сигнал „свободно“. После се включи гласовата поща и изведнъж Джесика се сети, че не е обядвала, и влезе вътре.

Заведението беше обзаведено като ресторант за бургери от петдесетте години на миналия век и в менюто имаше само бургери, пържени картофки и млечни шейкове. От тонколоните се носеше отличителният фалцет на Франки Вали. Ярдли поръча и седна.

Болдуин се обади, когато тя беше преполовила обяда си.

— Кейсън, искам да направиш нещо.

— Кажи.

— Вярваш ли ми?

— Разбира се — с твърд тон заяви той. — Повече, отколкото на всеки друг.

— Тогава ми направи тази услуга и не ме разпитвай. Не питай защо ми е или защо мисля, че ще изскочи нещо. Можеш ли да го направиш?

— Да.

— Вземи съдебна заповед за претърсване на двора около къщата на Анджела Ривър, контейнерите им за боклук, гаража и колата на Закари. Ще ти изпратя по имейла какво да напишеш в искането.

— Нещо друго?

— Не.

— Джес, има ли нещо, за което трябва да се тревожа?

— Никакви въпроси, забрави ли?

Болдуин въздъхна.

— Добре. Залавям се веднага.

— Благодаря.

Ярдли затвори и се вгледа в бургера си. Изведнъж ѝ се догади от мисълта за храна. Тя си представи лицето на Анджела Ривър, когато ФБР и местната полиция пристигнеха със съдебна заповед за обиск. Първото, което Ривър щеше да я попита, щеше да е дали е знаела за това.

Джесика отмести настрана чинията си и стана.

Ярдли прекара следващия ден в кабинета си. Прегледа папките, които щеше да даде на Джакс. Той поседя при нея известно време, вдигнал крака на бюрото, докато тя му разказваше накратко за случаите, които щеше да наследи.

— Знаеш ли, че съм написал книга? — попита той, докато Ярдли търсеше някаква папка в единия от кашоните, струпани в ъгъла.

— Не.

— Казва се „Сърцето на мрака в съдебната система“. Разказва се за това, как се изправих срещу мафията, картелите и няколко други банди. Направих ѝ няколко представяния. Трябва да я прочетеш.

— Изправил си се срещу мафията в Уайоминг, така ли?

Джакс се усмихна.

— Е, позволено ти е да преувеличаваш малко. Читателите очакват точно това.

Ярдли се обърна с лице към него.

— Трябва да се съсредоточим върху тези случаи, Кайл. Продължиха делото ми от тази седмица и ще трябва ти да го водиш другия месец.

Той вдигна рамене.

— Работя по-добре под напрежение.

— Подготвяла съм го десетки часове. Не мислиш ли, че може да използваш изводите, до които съм стигнала?

Джакс отново вдигна рамене и погледна през прозореца.

— Не за първи път ме хвърлят в лудницата.

Тя въздъхна и седна на ръба на бюрото. Скръсти ръце на гърдите си и се втренчи гневно в него.

— Изобщо не ти пука какво мисля за тези случаи.

— Честно ли да ти отговоря? Не, изобщо не ми пука какво мислиш за тях.

— И защо?

— Ние просто не правим така.

— Глупости! Бъди мъж и говори честно. Нямаш ли топки?

Той се изкиска.

— О, да, имам топки, миличка.

— Тогава ми кажи.

— Мисля, че жените водят делата по начин, с който не съм съгласен.

— Какъв начин?

Джакс се облегна назад на стола, извади близалка, разопакова я и я пъхна в устата си.

— Няма да ме уволнят и да ме съдят за това, нали?

— Ще си остане между нас. Току-що каза, че имаш топки, помниш ли?

Той се ухили.

— Добре. Ами, мисля, че вие, жените, сте прекалено емоционални. Това е. А когато имаш власт да издаваш заповеди за арест, трябва да си спокоен и хладнокръвен. Мисля, че през повечето време това е трудно за жените.

Ярдли присви очи.

— Бих искал да започна да си нося нещата тук.

Тя кимна.

— До довечера ще изнеса всичко.

Джакс стана, все още с близалка в уста и без да изпуска Ярдли от поглед.

— Мисля, че не завършваме добре. Защо не продължим разговора си на вечеря у нас? Мога да готвя такова гъмбо, което ще…

— Опитай се да не издраскаш бюрото с ботушите си. Скъпо е — прекъсна го Ярдли на излизане. Отвращението я заливаше като зловонна река.

— Къде отиваш? Мислех, че искаш да прегледаме всичките тези дела?

— Имам среща с един съдия. После ще говорим.

Предишния ден Болдуин не беше успял да получи съдебна заповед за обиск на дома на Анджела Ривър, защото всички съдии бяха заети, а днес имаше друг случай. Затова Ярдли поиска да ѝ изпрати искането. Нанесе някои поправки и го разпечата.

Съдия Томас Нуфер беше възрастен и скоро щеше да се пенсионира. Доколкото беше видяла Ярдли, той издаваше най-строгите присъди във федералния съд в тази част на страната. Нуфер редовно даваше десет или петнайсет години за първо провинение и не се колебаеше да наложи доживотна присъда в случаи, когато други съдии биха отсъдили двайсет години затвор. Освен това би подписал заповед за обиск и при по-неубедителни доказателства.

Носеха се различни слухове защо Нуфер е такъв. Някои адвокати клюкарстваха, че когато бил на осемнайсет, отвлекли приятелката му и така и никога не я открили. Други казваха, че баща му бил привърженик на строгата дисциплина и го принуждавал да стои на пръсти с книги на главата си като наказание. Трети твърдяха, че един подсъдим, към когото Нуфер проявил снизхождение, отишъл в дома му и избил цялото му семейство. Нуфер никога не си го простил.

Ярдли мислеше, че той е просто незначителен човек, който иска да се почувства значим.

Повечето адвокати на защитата приемаха безропотно присъдите на Нуфер, но Ярдли беше видяла как един успя да се измъкне от клопката му. Дилън Астър, млад адвокат с частна практика, нарочно се беше разкрещял на Нуфер, наричайки го с какви ли не обиди, и дори се подигра с малката перука на темето му. Астър беше задържан за неуважение към съда за едно денонощие, но случката създаде прецедент за всички негови бъдещи дела, защото се предполагаше, че Нуфер няма да остане безпристрастен към тях.

Дилън Астър никога повече не се изправи пред Нуфер.

Никой от другите адвокати не разбра какво направи Астър. Всички мислеха, че внезапният му изблик на гняв е детинска реакция към един арогантен съдия, но Ярдли знаеше, че това не е така, защото докато го отвеждаха от съдебната зала, Астър ѝ беше намигнал.

Сега Нуфер седеше в кабинета си. До компютъра му имаше чаша газирана вода, а до чашата — две таблетки „Алка-Зелцер“. Той ядеше слънчогледови семки от пликче и изплюваше люспите в същото пликче.

— Господин съдия, мисля, че имаме уговорен час. Може ли да вляза?

Нуфер я погледна бегло и отново се обърна към екрана на компютъра си.

— За какво?

— Моля ви да подпишете една съдебна заповед.

Той въздъхна, сякаш Ярдли го беше помолила да ѝ помогне да премести покъщнината си, и каза:

— Седнете.

Ярдли се настани срещу него, извади заповедта от чантата си и му я подаде. Нуфер си сложи очила и я прегледа. Устните му се движеха, докато четеше.

— Неубедителна е, госпожо Ярдли.

— Не искаме да претърсваме къщата или да му вземаме кръвна проба. Дори не искаме да претърсим работното му място. Само контейнерите за боклук, пространството около къщата и колата му. Смятаме, че безпокойството, което ще му създадем, е минимално, господин съдия. Предвид, че първата жертва е любовницата му, а втората — неговата приятелка, смятам, че имате достатъчно основание да издадете заповед.

— И защо точно гаража? Защо очаквате да намерите доказателства там, а не в дома му?

— Едва ли госпожа Фар някога е била в дома на господин Закари, но със сигурност се е качвала в колата му. А втората жертва живее в същата къща и това ще затрудни намирането на улики.

Нуфер се вгледа в заповедта и се замисли. Ярдли почувства, че стомахът ѝ се свива и започна да ѝ се гади.

— Не искам да съм груба, господин съдия, но ако цитираме съдията от Върховния съд Скалия, никой не знае какво е „достатъчно основание“. Мисля, че това означава да погледнете на нещата от наша гледна точка и поне да се запитате дали е възможно този човек да е извършил престъпленията, за които е заподозрян. Освен това психологическият портрет предполага, че убиецът е медицинско лице, а Майкъл Закари е точно такъв.

Нуфер подписа заповедта и ѝ я върна.

— Контейнерите за боклук пред къщата, гаражът и колите в гаража или имота. Нищо друго.

— Разбира се. Благодаря.

Той отново се обърна към монитора си. Ярдли излезе в коридора и се облегна на стената. Единственото, за което можеше да мисли в момента, беше какво ще направи Анджела Ривър, когато полицията се появеше в дома ѝ, за да обвини мъжа, когото тя обичаше, в опит за убийството ѝ.

Прогимназия „Гроув Спрингс“ се помещаваше в ниска сграда в центъра на един жилищен квартал. Къщите бяха занемарени, а по перилата на училището имаше ръжда и капки лимоненозелена боя.

Болдуин пристигна точно преди началото на часовете. Хлапетата все още се разхождаха из двора, бъбреха на пейките или отиваха до магазина на ъгъла. Той влезе вътре и намери канцеларията. Една жена с бежова рокля седеше пред компютър и без да поглежда Болдуин, попита:

— Как мога да ви помогна?

— Кейсън Болдуин, ФБР. Искам да говоря с директора Райли.

— Един момент.

Той скръсти ръце на гърдите си и огледа канцеларията. На стената имаше информационно табло със съобщения за шоу на таланти, баскетболни мачове и постановка на „Укротяване на опърничавата“, представена от училищния клуб по драматично майсторство. На пейката до него с наведена глава седеше малко момче.

— Какво си направил? — попита Болдуин.

Момчето го погледна.

— Сложих фойерверк в един картоф.

Болдуин подсвирна с уста.

— И взриви ли го?

Детето кимна и на лицето му се изписа ужас.

— Е, на твое място не бих го направил пак, но наказанието все някога ще свърши. Пък и сега момичетата ще те мислят за бунтар — намигна му Болдуин.

Момчето се усмихна доволно.

От кабинета излезе нисък, пълен мъж, облечен с жилетка. Той повдигна вежди и рече:

— Тед Райли.

Двамата се ръкуваха.

— Кейсън Болдуин, ФБР. Разследвам случая с изчезналата Хармъни Фар. Може ли да отнема минутка от времето ви?

— Разбира се. Влезте.

Кабинетът беше оскъдно обзаведен, но до стената имаше удобен диван, а на масичката до него — кадилница за тамян. Двамата мъже седнаха.

— Не можах да повярвам, когато научих — каза Райли. — Първо насилието над нея, после майка ѝ бе убита, а сега това. Ангелите пазители сигурно имат нещо срещу това семейство. Не се обиждайте, ако сте набожен.

— Не съм. Имате предвид, че приятелите на майка ѝ са ѝ посягали, нали?

Райли кимна.

— Обадих се на социалните служби, когато веднъж Хармъни дойде на училище с наранявания по цялото тяло. Тъмнолилави контузии с големината на бейзболна топка. Дадоха я в приемно семейство за две седмици, но след това ѝ разрешиха да се върне при майка си. — Той поклати глава. — Тя ми каза, че не иска да се връща там и че семейството, в което била, се държало много добре с нея, но майка ѝ искала да се прибере.

— Ами баща ѝ?

— Какво за него?

— Знаете ли нещо за миналото му?

Райли кимна и скръсти ръце на корема си.

— Да. Питате дали и той не ѝ е посягал? Не знам. Често казано, разговорите ми с нея бяха кратки и редки. Говорете с Маргарет, учителката по история на Хармъни. Двете се разбираха страхотно. Маргарет ми разказа за всичко това.

Маргарет Димопулос изглеждаше точно така, както Болдуин си представяше една прогимназиална учителка — дребничка, с очила, дълга пола и маркер в ръката. Приличаше на една от учителките му в основното училище, която — също както Маргарет — се беше интересувала от него: носеше му обяд, когато той нямаше, или палто през зимата, тъй като майка му и приятелят ѝ не купуваха неща, които смятаха за банални.

— Тед ми каза, че сте имали чудесни взаимоотношения с Хармъни — рече той.

— Опитвах се — отвърна Маргарет с въздишка и свали очилата си. — Тя беше изумително сладко и симпатично момиче, като се има предвид какво преживя. Някои деца на нейно място стават гневни и огорчени. Хармъни беше много обичлива. И умна. Ако растеше в добра семейна среда, щеше да постигне много.

— Споменавала ли ви е дали някой не я следи или ѝ се обажда? Някой, който я притеснява по някакъв начин?

Учителката поклати глава.

— Не и напоследък.

— Напоследък?

— Преди баща ѝ да излезе от затвора, майка ѝ имаше един приятел, който понякога идваше да я вземе от училище. Хармъни обаче отказваше да се качи в колата му. Веднъж видях, че той я сграбчи много грубо за рамото и се опита да я завлече насила. Когато изтичах навън, вече беше заминал.

Болдуин извади телефона си и отвори приложението за записки.

— Случайно да помните името му?

— Не, съжалявам. Веднъж попитах Хармъни за него, но тя отказа да говори. Майка ѝ обаче го изгони, когато освободиха бащата.

— Ами баща ѝ? Хармъни споменавала ли е нещо за него?

— Мисля, че тя се страхуваше от баща си. Не го каза, вероятно защото мислеше, че той ще научи, но аз виждах страха ѝ. — Маргарет извади няколко дражета „Тик Так“ и ги пъхна в устата си. — Разберете, агент Болдуин, Хармъни мразеше родителите си. Веднъж се разплака в кабинета ми и каза, че иска те да умрат. Че са най-лошите хора на света. Изобщо не бих се изненадала, ако бащата има нещо общо с изчезването ѝ, но няма да се учудя и ако е избягала. Тя се опита на два пъти, но не успя да стигне много далеч. Казах ѝ, че ще е по-лошо да живее на улицата, отколкото да живее у тях и… — Маргарет наведе глава и очите ѝ изведнъж се изпълниха с дълбока тъга. — А тя отговори, че нищо не може да е по-лошо от това. — Учителката избърса една сълза и отново си сложи очилата. — Трябваше да направя повече за нея. Може би да се опитам да я осиновя, знам ли…

Болдуин погледна телефона си. Имаше съобщение от Ярдли. Вероятно му пишеше, че съдията е подписал заповедта за обиск у Майкъл Закари и че е готова да тръгнат натам.

— Не сте можели да направите нищо. Вие не сте ѝ роднина и нямате основания да я осиновите. Най-доброто, което сте можели да направите, е да се обадите на социалните служби и да се опитате да я изведете от дома ѝ.

Маргарет бавно поклати глава.

— Гледах да бъда до нея, когато тя имаше нужда от мен, и да не любопитствам твърде много. Но на ваше място бих проверила онзи приятел на майка ѝ. Помня, че Хармъни каза, че бил много ядосан, задето майка ѝ го изгонила. Ако той е убил майка ѝ, може би е посегнал и на Хармъни.

Съдебната заповед щеше да бъде изпълнена рано на следващата сутрин. Ярдли работи до късно в кабинета си и си тръгна. Утре щеше да бъде и последният ѝ работен ден в прокуратурата. Вече имаше договор като частен изпълнител до приключването на случая. Лю я беше уведомил, че нямат свободен кабинет за нея, но може да използва заседателната зала, когато е свободна.

Вместо да се прибере вкъщи, Ярдли отиде в спортната зала. Половин час удря една боксова круша и после още половин час тича по пистата. Един по-възрастен мъж, който носеше ролекс на ръката си, докато вдигаше тежести, започна да я сваля и я попита дали не е била на яхта „Вос“.

Тара спеше, когато Джесика се прибра вкъщи. Седна на ръба на леглото ѝ и се вгледа в нея. Колкото и да порастваше, докато спеше, дъщеря ѝ все приличаше на малко момиченце. Ярдли леко я докосна по прасеца и стана, за да се изкъпе.

Остана под душа, докато не свърши топлата вода, после облече халат, взе чаша вино в стаята си и включи телевизора. Прехвърляше каналите, когато телефонът ѝ иззвъня. Анджела Ривър. Джесика си помисли, че е по-добре да не отговаря, но знаеше, че трябва.

— Здравей, Анджи.

Анджела се засмя.

— Така вече е по-добре.

— Какво става?

— Току-що започнаха да дават „Телма и Луиз“ и филмът ме накара да се замисля за теб.

Джесика се усмихна.

— Нямам нищо общо с нито едната от тях.

— Не, ти си обвита в мистерия, цялата си една загадка.

— Не, аз съм само една уморена жена на средна възраст, която от утре официално ще бъде безработна.

— Наистина ли?

— Подадох предизвестие преди повече от шест седмици. Приключвам със случая „Кримзън Лейк Роуд“, а после и с прокурорската работа.

— Наистина ли искаш да напуснеш?

— Не е въпрос на желание, а на време. — Ярдли се поколеба. — Анджи, искам утре да закусим заедно. Трябва да обсъдим нещо важно.

— Хм. — Анджела сякаш дъвчеше и не отговори.

— „Да“ ли е това? — попита Джесика.

— О, извинявай, не знаех, че ме чакаш да отговоря. Да. Да, разбира се, ще закусим заедно. Къде?

— Хайде да се срещнем в „Яйце и франзела“ в седем.

— Не е ли малко рано? Какво ще кажеш за девет?

— Трябва да е в седем.

— Добре, щом казваш. Ще изпия още едно кафе по пътя. — Анджела пак задъвка нещо. — Е, какво ще правиш, когато напуснеш работа? Знам всичко за приказките от сорта „Ще си почивам и ще правя онова, което обичам“. Иронията е, че ако през цялото време можеш да правиш нещо, което обичаш, скоро бързо го намразваш.

— Не, няма да правя нищо подобно. Може да отворя малка кантора и да поемам само случаите, за които ме потърсят. Както са работили адвокатите в малките градове преди шейсет години.

— Звучи скучно. Сега се занимаваш с откачени случаи. Виждаш тъмната страна на хората. Защо би искала да замениш това с разправии с ядосани хора в развод?

— Точно сега много ми се иска да се занимавам с нещо скучно.

Джесика пак я чу да хруска и да дъвче.

— Какво ядеш?

— Свински кожички с лютиви чушки халапеньо. Не ме съди. — Анджела отново задъвка. — Къде би отишла, ако имаше тази възможност?

Джесика намали звука на телевизора и облегна глава на стената.

— Не знам. Досега не съм пътувала много. Веднъж ходих в Мартас Винярд. Хареса ми.

— Там е красиво. И спокойно извън туристическия сезон.

— Ами ти? Къде би отишла?

— О, това е лесно. В Белиз има едно градче, Сан Педро. Там никога не се случва нищо. Хотелът е на плажа и има бар, а собственикът сервира най-добрите смесени напитки в света. И сандвичи със свинско месо. Прасето се пече пред теб. Водата е невероятно синя, а покрай брега има смарагдовозелени скали, които блестят на слънцето. Чак те заслепяват… — Анджела направи пауза. — Знаеш ли, никога не съм казвала това на никого. Дори на Майкъл. Той планира след като се пенсионира да си купи къща във Флорида или в някоя друга дупка и по цял ден да лови риба.

— Как вървят нещата между вас?

— Добре. Понякога си мисля, че той е любовта на живота ми и никога няма да го напусна, а друг път — че ми изневерява и не искам да имам нищо общо с него. Не знам, ще видим какво ще стане. Но съм решена да разбера. Може да наема частен детектив… Не ми се говори за това, ако не възразяваш.

— Не, разбира се.

— Е, ти разпали любопитството ми. Какво е толкова важно, че трябва да ми го кажеш лично?

— Не мога по телефона.

— Мамка му, звучи интригуващо! Няма да спя цяла нощ и ще се чудя какво ли може да е.

Джесика угаси телевизора и лампата и легна върху завивките. Лунната светлина се изливаше като водопад през прозорците и отворените врати към малкия балкон.

— Знаеш ли, че никога не съм напускала страната? — попита тя. — Ти говореше за пътувания и как те те променят, както и чудесата, които виждаш по света… Никога не съм виждала някакво чудо. Чувствам се така, сякаш съм окована във вериги. Може би се дължи на големия град. Сякаш не иска да ме пусне да замина.

— Да, така прави с хората Лас Вегас. Големият град изважда най-лошото от нас, нали? Трудно е да се съсредоточиш тук. Затова те карам да идваш на йога. Трябва да се научиш да се освобождаваш от гадостите и да не се връзваш толкова много. Много ще се радвам да те видя в студиото.

Може би след утрешния ден никога повече няма да поискаш да ме видиш пак, помисли си Джесика.

— По-добре да си лягам — каза тя. — Ще се видим утре на закуска.

— Да. Обичам те. Опа, не исках да прозвучи така. Изтърсвам го от време на време. Е, до утре.

Джесика затвори и се втренчи в тавана, докато най-сетне не заспа дълбоко.

Джесика събуди Тара. Тя потърка очи и попита:

— Колко е часът?

— Малко след шест. Имаш лекции.

Тара отново затвори очи.

— Това е университет, мамо, не начално училище. Може да закъснея.

Джесика нежно отметна бретона на дъщеря си и я целуна по челото.

— Предполагам, че е така. Трябва да си по-снизходителна към майка си. Няма наръчник за възпитанието на деца.

Тя си облече черна пола и бяла блуза, включи алармата на часовника и излезе.

„Яйце и франзела“ беше модно кафене, известно със своя специалитет омлет с бира. Огромно ястие — омлет, изпържен в бира. Ярдли долови миризмата на врящия алкохол веднага щом влезе в заведението.

Анджела Ривър седеше на една маса с изглед към улицата, подпряла с ръка брадичката си. Гледаше преминаващите коли и пешеходци с безразличие, сякаш нямаше значение какво се случва около нея. Само поредица от безинтересни сцени.

— Идвала ли си тук и преди? — попита Джесика, когато седна.

— Не. Но ми харесва. Все едно си в нечия кухня.

— Собственичките са три баби.

— Е, свършили са добра работа. Откакто съм дошла, има опашка. — Анджела отпи от кафето си. — За какво толкова важно искаш да говорим?

— Анджи… днес ще се случи нещо, което ще те шокира. На мен ми се случи веднъж и нямаше кой да ми помогне да го преживея. Бях бременна и сама, без пари и роднини, които да ме подкрепят. Това беше най-трудният период в живота ми. Искам да се уверя, че ти няма да преживееш същото.

Анджела смръщи чело.

— За какво говориш? — попита тя със сериозен тон, какъвто Джесика не беше чувала от нея.

— Само след няколко минути ще…

Телефонът на Анджела започна да звъни. Джесика млъкна. Анджела се втренчи в апарата си за момент и после го взе от масата.

— Майкъл?

Ярдли чу гласа му от другия край на линията. Крещеше като обезумял. Очите на Анджела се спряха на Джесика и се изпълниха с объркване и гняв.

— Идвам веднага — каза тя и затвори.

Двете останаха да седят мълчаливо. Шумът в кафенето изпълваше пространството между тях.

— ФБР и Шерифската служба претърсват дома ми. Майкъл каза, че може да го арестуват. За това ли ме доведе тук да говорим, Джесика?

Ярдли наведе глава, защото не можеше да я погледне в очите, и кимна.

— Накара ме да дойда тук, за да ме разсейваш, докато арестуват приятеля ми?

— Не, не беше заради това. Аз…

— Мамка му! — прекъсна я Анджела и удари с длан по масата. — Всичко това — идването ти у нас, разговорите, времето, което прекарваш с мен… Ти просто си събирала информация срещу него, нали?

Джесика поклати глава, но все още не можеше да я погледне.

— Не, не правех това.

Анджела насочи пръст към лицето ѝ.

— Тогава защо съм тук, докато полицията е в дома ми? Защо вместо това не ми каза снощи?

Ярдли посегна да хване ръката ѝ, но Ривър я дръпна.

— Анджи, исках да ти го спестя. Мислех за теб.

— Глупости! — Анджела стана. — Казах ти нещо, което не съм споделяла с никой друг, а ти само чакаше да го използваш срещу мен, нали? Що за човек си ти?

— Тълкуваш погрешно…

— Върви по дяволите! Не искам да те виждам повече!

Ярдли вече нямаше кабинет, затова си отиде вкъщи. Седна на един шезлонг на балкона и започна нервно да проверява телефона си на всеки няколко минути. Сцената с Анджела непрекъснато се разиграваше в съзнанието ѝ. В гърлото ѝ заседна буца.

Получи информацията чак към единайсет. Болдуин и полицай Гарет бяха изпълнили съдебната заповед заедно с шестима помощник-шерифи от Шерифската служба на окръг Кларк. Те бяха намерили картините на Сарпонг и ролка бял бинт в гаража, както и няколко шишенца чист рицин. Болдуин беше накарал криминалистите да сравнят бинта с превръзките на Кати Фар и Анджела Ривър. Сега, заради рицина, в разследването се беше включила и Агенцията за национална сигурност — още бюрокрация, с която трябваше да се справя Ярдли. След единайсети септември отношенията между прокуратурата и Агенцията за национална сигурност бяха много деликатни. Много прокурори бяха напуснали заради изтезанията от страна на ЦРУ, АНС и други агенции, но по времето на Обама бяха постигнали все пак крехко примирие.

Болдуин ѝ изпрати съобщение, че Закари е арестуван и в момента е в участъка. Искаше да се срещнат.

Ярдли стана и бързо излезе.

Доктор Майкъл Закари беше задържан в ареста на полеви участък на Шерифската служба на окръг Кларк. Участъкът беше значително по-малък от участъците в самия Лас Вегас и го използваха предимно когато помощник-шерифите трябваше да затворят някого в изтрезвителното, но не искаха да пътуват дълго с него в една патрулна кола. Болдуин беше избрал съзнателно мястото и Ярдли се зарадва много. Малко и тихо, не толкова плашещо, място, където Болдуин би могъл да си побъбри със Закари като на обяд със стар приятел.

Място, за което Агенцията за национална сигурност нямаше да узнае почти два часа.

Полевият участък представляваше грозна сива тухлена сграда с широки стъпала, които водеха към стъклени двойни врати, украсени с емблемата на Шерифската служба и думите ПОЧТЕНОСТ, ВЯРНОСТ, СЪЧУВСТВИЕ, написани под нея.

Ярдли се легитимира на охраната, откъдето я насочиха към стая номер две.

Болдуин стоеше пред стаята за разпити с един детектив, когото Ярдли познаваше — Лукас Гарет, главният детектив, на когото беше възложен случаят с Палача. Той кимна на Ярдли и Болдуин се обърна към нея.

— Говори ли вече с него? — попита тя.

— Не — отвърна Болдуин и погледна към Закари през еднопосочното огледало. — Оставих го да се поизпоти малко. А ти говори ли с Анджела?

— Да. Меко казано, изобщо не остана доволна. Мисли, че съм се сприятелила с нея, само за да събера доказателства срещу Закари.

— А така ли беше?

Въпросът я изненада и ядоса. Ярдли скръсти ръце на гърдите си и се обърна към еднопосочното огледало. Закари седеше пред една сива маса. Изглеждаше нервен и неспокоен. Краката му потропваха в маниакален ритъм по линолеума на пода.

— Извинявай — рече Болдуин. — Знам, че не би го направила.

— Ще гледам оттук — отговори тя, без да обръща внимание на извинението му.

Болдуин и Гарет влязоха в стаята за разпит. Ярдли отстъпи няколко крачки назад и се облегна на стената, докато ги гледаше.

— Какво става, по дяволите? — попита Закари. — Веднага ми кажете какво става. Никой не ми казва нищо.

— Съжалявам — отвърна Болдуин. — Закари ли да те наричам? Или Майкъл?

Гарет започна да крачи напред-назад, а Болдуин седна. Сложи на масата кафявата папка, която беше донесъл, и извади няколко цветни снимки — на картините на Сарпонг.

— Познаваш ли ги?

— Да — отговори Закари. — Много добре знаете, че ги познавам. Вие ми обяснихте за тях, когато ми казахте за Анджи.

— Знаеш ли къде ги намерихме?

— Откъде да знам?

— Наистина ли? Не познаваш собствените си произведения, а?

— Собствените ми произведения? Какви ги говорите?

— Хубави репродукции. Любопитен съм дали си ги нарисувал ти.

Закари бързо започна да мести поглед от Болдуин към Гарет и обратно.

— Нямам представа за какво говорите. И защо съм арестуван? Какво става?

— Намерихме тези картини в гаража ти, Майкъл.

— Какво? — Той погледна снимките. — Вие луди ли сте? Нямам никакви картини в гаража си! Защо са ми? Знаете ли какво ще причини това на Анджи, ако ги види?

Болдуин се вгледа в него.

— Майкъл, чуй ме. Опитвам се да ти помогна. Не искам да седим бездейно, докато случаят си върви. Искам да се погрижим за проблема, само аз и ти. Сега ще ми разкажеш всичко, и то истината. И аз ще бъда откровен. Думата ми има голяма тежест в прокуратурата. Виждал съм един милион такива случаи и те уверявам, че колкото повече ни помагаш, толкова повече и ние ще помогнем на теб.

— Агент Болдуин и аз обсъждахме да не предаваме случая на федерален съд и да го оставим на местните власти — обади се Гарет. — Ти сам ще предпочетеш да те съди щатски съд, не федерален. Повярвай ми. Постъпи правилно и може да си изкараш предсрочно освобождаване след двайсет години.

Закари погледна първо единия, после другия и очите му изведнъж се отвориха широко.

— Мамка му! — изпъшка той. — Мислите… мислите, че аз съм убил онази жена?

Болдуин се наведе към него.

— Казваш, че не си я убил ти?

— Не, по дяволите!

Болдуин въздъхна.

— Майкъл, ролката бинт, която намерихме в гаража ти, е същата като бинтовете, с които бяха увити Анджи и Кати Фар. Всичките са от една ролка. Скрил си я добре, признавам, но трябваше да я изгориш. И защо си запазил шишенцата с рицин? Ти много лесно би могъл да си набавиш още.

— Какво? Рицин? Какви ги говорите, по дяволите?

Болдуин сплете пръсти на масата.

— Я стига, Майкъл. Двамата с теб се разбираме добре. Хайде да не си говорим глупости. Ти си имал интимна връзка с Кати. Страхувал си се мъжът ѝ да не разбере, защото тогава нещата щяха да се объркат много, нали? Искам да кажа, че разбирам защо си я убил, но Анджи? Ако по някаква причина си искал да превърнеш картините в реалност, тогава щеше да избереш друга жертва, не собствената си приятелка, с която живеете заедно. Или поне можеше да ѝ направиш застраховка „Живот“. Но не открихме такава. Тогава защо си го направил?

Устните на Закари започнаха да треперят. Той започваше да осъзнава реалността, пред която бе изправен. Ярдли пристъпи по-близо до еднопосочното огледало и се втренчи в лицето му, опитвайки се да види някакъв издайнически знак какво всъщност мисли той.

— Никого не съм убивал.

— Майкъл…

— Не! Не ми говори така! Никого не съм убивал, по дяволите! — Той удари с юмруци по масата, стана и изкрещя: — Никого не съм убивал!

Гарет посегна към оръжието си, но Болдуин поклати глава. Гарет бавно отпусна ръка, но я задържа близо до пистолета.

— Майкъл, седни.

— Това са глупости! Не съм го направил аз!

— Тогава ще разберем кой е. Но първо искам да седнеш и да спреш да крещиш.

Закари седна и поклати глава.

— Знаех си, че е грешка да ви помагам. Гледал съм документални филми как арестуват не този, когото трябва. Знам, че щом веднъж си наумите нещо, не ви излиза от главата. Съсипвате живота на хората. Сега се опитвате да съсипете и моя.

— Никой не се опитва да съсипе живота ти. Опитвам се да ти помогна.

Закари се наведе напред.

— Никого-не-съм-убивал! — Той погледна Гарет, а после пак Болдуин. — Искам адвокат.

— Не ти трябва адвокат. Много по-лесно е да поговорим на четири очи.

Ярдли отвори вратата.

— Господин Закари поиска адвокат. Разпитът свърши.

Гарет поклати глава, но погледна Болдуин, за да види какво ще направи. Болдуин леко изви устни, но стана и излезе от стаята.

— Не знаех, че в прокуратурата има адвокати — каза Гарет, когато също излезе в коридора, и се втренчи в Ярдли.

— Хей — намеси се Болдуин. — Тя е права. Всички показания, които успеем да изтръгнем от него, ще паднат в съда.

Гарет измърмори нещо под носа си и рече:

— Отивам си вкъщи, Кейсън. Обади ми се, ако има нещо.

Ярдли се облегна на стената и се втренчи в Закари през еднопосочното огледало.

— Можеше да ми го кажеш отвън — каза Болдуин. — Не беше нужно да изкарваш пред Гарет, че сякаш не знам какво правя. Беше малко обидно.

— Не съм те обидила, Кейсън. Разследването и съдебното преследване трябва да се извършват внимателно.

Болдуин си пое дълбоко дъх и погледна Закари, който яростно потропваше по пода и потъркваше с пръсти по масата.

— Предполагам, че ще трябва да му доведем адвокат.

— Дилън!

Дилън Астър почувства тежест в гърдите си. Тя го задушаваше и го оставяше без дъх. Като малък той имаше един много дебел санбернар, който сутрин сядаше върху гърдите му. Астър имаше чувството, че го смазва скала. Сега изпитваше същото.

— Дилън!

Той отвори очи и видя, че над него се е навела Лили Ричи. Беше се излегнал на дивана в кабинета си. Вратовръзката и сакото му бяха преметнати на стола, но Астър все още беше по панталон и чорапи.

— Часът е осем — каза тя.

— Мамка му!

Той скочи и закопча ризата си. Зад бюрото му имаше малък умивалник — причината да плаща допълнителни петдесет долара на месец за кантората. Астър изплакна устата си с вода за уста, прокара гребен през късата си кестенява коса, опита се да прикрие белега ниско на врата си с яката на ризата, нахлузи обувките си и хукна към вратата.

— Каква е програмата? — попита той и изтича навън.

Ричи грабна чантата си и го настигна.

— Изслушване на искова молба. Сега трябва да отидеш в съдебната зала на Кук, а в осем и трийсет — в залата на Прескът.

Астър побягна към асансьора и Ричи забърза след него. Той извади телефона си и отвори на екрана списъка с клиентите, които имаше тази сутрин. Хенри Смит Милър в съдебната зала на съдия Кук и Ив Рейчъл Родригес при съдия Прескът. След това имаше други клиенти в градския съд в другия край на града.

Адвокатската кантора „Астър и Ричи“ заемаше две стаи в сградата „Билтмор“ срещу Районния съд на окръг Кларк. Астър хукна да пресича улицата и за малко не го блъсна такси.

— Вземи парите от Ив! — извика Ричи след него.

— Добре.

Районният съд на окръг Кларк представляваше квадратна сграда от секции с различни цветове, сякаш беше сглобена от части на конструктор „Лего“. Дилън Астър забърза нагоре по стъпалата на съда към детекторите за метал.

— Франк, много бързам.

— Не мога да те пусна, без да съм те проверил. Знаеш много добре — отвърна широкоплещестият съдебен пристав.

Астър нетърпеливо изчака реда си. Някой започна да спори с пристава, защото не искаше да си събува обувките, и на Астър му се прииска Франк да го зашемети с електрошок, за да се придвижи опашката.

Когато най-после мина през детекторите, приставът му пожела приятен ден. Астър му върна поздрава, без да се обръща, докато тичаше към асансьорите.

Съдията Кук вече беше заел мястото си. Той започваше заседанията в осем и очакваше адвокатите да са там десет минути по-рано. Кук се втренчи в Астър, който бързо мина покрай публиката и се присъедини към другите адвокати, седнали на местата за публиката зад масите на защитата и прокурора.

Часовете в понеделник сутринта бяха най-натоварените в календара на наказателния съд. Астър пресметна, че има двеста души, натъпкани в зала, предназначена за сто. Десетина адвокати седяха, чакаха реда си и се поглеждаха един друг, за да видят дали някой не внимава и да го прередят. Астър беше последен, затова извади телефона си и прегледа преписката по делото.

Случаят на Милър беше ясен — обир на автомобили. Милър системно бе разбивал коли в квартала и беше обирал всички ценни вещи, които намереше. Астър видя, че сметката му за адвокат е платена, за разлика от тази на Ив Родригес.

— Господин Астър — обърна се към него съдия Кук, — благодаря, че се присъединихте към нас днес.

— Хм, благодаря, господин съдия.

— Тъй като явно смятате, че съдебната зала е ваша и може да влизате, когато поискате, защо не започнем с вашето дело?

— Господин съдия, всички са преди мен.

— Настоявам. Вие очевидно мислите, че може да правите каквото поискате във вашата съдебна зала, затова нека ви позволим вие да ръководите. Кой е вашият случай?

Астър погледна другите адвокати, които го изгледаха гневно, и си представи сцената от филма „Пълно бойно снаряжение“, когато пребиват новобранеца, защото всички са наказани заради него.

— Хм, Хенри Милър, господин съдия.

— Господин Милър, моля, пристъпете напред.

Астър и Хенри застанаха на катедрата. Съдията извади папката с делото му и попита:

— Какво ще правим днес, господин Астър?

— Само ще решим въпроса за една искова молба за отхвърляне на доказателствата за достатъчно основание. — Астър реши, че съдията вече е изразил ясно становището си и продължава по-нататък.

— Да, разбира се — рече Кук. — А сега, да прекратя ли делото във ваша чест? Това е вашата съдебна зала, затова моля, кажете ми какво искате да направим.

Неудобството на Астър започна да се превръща в гняв. Той беше закъснял само няколко минути, а преди него и без това имаше опашка от адвокати. По никакъв начин не беше повлиял хода на процедурата. Кук упражняваше властта си, защото можеше. Малко неща вбесяваха Астър повече от човек, който се заяжда с другите, защото може.

— Да, господин съдия, бих искал да прекратите делото веднага. Това би било чудесно, благодаря. Освен това, може ли да накараме прокуратурата да плати паркинга на господин Милър? Ужасно скъп е.

Съдията Кук отвори широко очи и се втренчи злобно в Астър.

Адвокатът не трепна. Едно изслушване за неуважение към съда можеше да отнеме половин час. Той беше готов да се обзаложи, че Кук няма да иска да изостане толкова от графика. Или поне така се надяваше.

Съдията изкриви устни и попита:

— Стигат ли четири седмици, господин Гоф?

Прокурорът стана и отговори:

— Да, господин съдия.

— Четиринайсети август, три часа следобед. Ако отново закъснеете, господин адвокат, ще накарам да ви задържат за неуважение към съда, ясно ли е?

— Напълно, господин съдия.

Щом излязоха от съдебната зала, Астър каза на Хенри да му се обади, ако има някакви въпроси, но че ще се свърже с него преди четиринайсети, за да прегледат показанията му. След това Астър хукна към залата на съдия Прескът, като очакваше още едно спречкване със съдията, защото е закъснял. А днес имаше още три изслушвания.

Ярдли видя, че Кайл Джакс сваля една от помощник адвокатките в коридора на прокуратурата. Жената беше скръстила ръце така, че да се вижда венчалната халка.

— Кайл — прекъсна го Джесика, — може ли да поговорим?

— След минутка — отвърна той, без да я поглежда.

— Веднага, моля. След малко си тръгвам.

Джакс я погледна и направи гримаса. Ярдли разбра, че това е издайнически знак за неговото недоволство. Тя не си направи труда да го съветва да спре с флиртовете, защото има добри адвокати, които щяха да го използват, като го притиснат и накарат да избухне пред съдебните заседатели.

— Добре — каза той, без да може да прикрие презрението си. Ярдли го последва към стария си кабинет. Джакс седна, вдигна крака на бюрото и нарочно тресна каубойските си ботуши върху гладката повърхност. — Е, за какво искаш да говорим?

— Кога ще се явяваш пред голямото жури?

— Утре сутринта.

— Мисля, че все още е рано.

— Защо? Нали го заковахме.

— Става въпрос за юрисдикцията. Трябва да измисля как да задържим делото във федерален съд.

— Може да поемем убийство, ако се е случило по време на углавно сексуално престъпление. Яка работа! У Кати Фар е открита семенна течност, а и по тялото ѝ имаше множество наранявания и разкъсвания.

— Съдебният лекар, който е извършил огледа на трупа, каза, че резултатите са неубедителни и че сексуалният акт може да е бил по взаимно съгласие. Освен това Кати Фар е била омъжена и Тъкър не помни дали е правил секс с нея онзи ден. Само казвам да не избързваме. Да се уверим, че имаме солидни основания да задържим случая във федерален съд, преди да се хвърлим с главата напред. Пък и не знаем как са се запознали. Ако е било в сайт за запознанства, бих казала, че имаме солидни основания да задържим случая на федерално ниво заради сексуалния акт. Същото се отнася и за рицина. Закари е трябвало да го поръча от друг щат, затова имаме аргумент случаят да остане федерален. Но нека не избързваме и да разберем със сигурност. Иначе трябва да предадем случая на Районната прокуратура на окръг Кларк.

Джакс се изсмя подигравателно.

— Все едно. Голямото жури подвежда под отговорност всички. И няма да предам най-голямото дело в кариерата си на някой селянин от Районната прокуратура на окръг Кларк.

— Кайл — каза Джесика и въздъхна, сякаш говореше на дете, — нека първо уредя юрисдикцията. Винаги можем да убедим местната прокуратура да прекрати делото и после да го заведем отново тук.

— Можем да внесем поправки, ако възникне проблем.

— В Невада не можеш да внесеш поправки при повдигане на обвинение в убийство. Пак ще трябва да мине през голямото жури. Ако се явиш пред тях сега и те откажат да възбудят съдебно преследване, не можеш отново да повдигнеш същите обвинения, освен ако не се появи някакво ново убедително доказателство. Може да пропуснем шанса си, ако голямото жури отхвърли обвинението.

Джакс повдигна рамене.

— Не знам. Нека го решат интелигентите от отдел „Проучвания“. Аз ще пледирам с убийство.

Ярдли си пое дъх и седна срещу него.

— Кайл, чуй ме. Знам, че искаш да оставиш следа тук и че случаят е голям и ще привлече много внимание, но трябва да бъдеш внимателен. Тук не става дума за крадец на телевизори или продавач на марихуана на приятелите си в квартала. Ако Майкъл Закари наистина е убил любовницата си и се е опитал да убие приятелката си, то той е изключително опасен. Не можеш да рискуваш да се измъкне.

— Признателен съм ти за инструкциите, но вече ти казах, че съм водил много съдебни дела. Издигнах се в службата, докато поемах случаи с банди мотоциклетисти, които вилнееха из Уайоминг. Два пъти влязоха с взлом в дома ми, запалиха колата ми и избутаха автомобила на майка ми от пътя. И познай какво? Все още съм жив. Не се плаша лесно. И само защото съм млад, не означава, че не знам какво правя. Когато си имаш работа с такъв задник като Закари, трябва да атакуваш. Атакуваш, атакуваш, атакуваш, докато защитата се чуди как да постъпи и не приеме предложението ти. Правил съм го един милион пъти.

— Някога съдил ли си сериен убиец?

— Убийството си е убийство.

— Не е същото.

Джакс въздъхна.

— Добре, каза, каквото имаше да казваш. Приключи ли?

Ярдли поклати глава. Не можеше да се сдържа повече.

— Ти си арогантно малко лайно и заради теб ще умрат още хора!

Тя излезе вбесена от кабинета и отиде в тоалетната, за да се успокои. Затвори очи, пое си дълбоко дъх няколко пъти и си представи гора с ромолящ поток, от който си налива вода в чаша. Рядко изпускаше нервите си, но това не ѝ харесваше. Гневът беше най-опасното чувство, защото надделяваше над всички останали. Но защо се случи така с този случай? Защо заради този случай кипеше от гняв? Анджела Ривър. Ако Закари бъдеше освободен, Ривър можеше да плати за грешките им.

Ярдли излезе от тоалетната и отиде в кабинета на Рой Лю. Той говореше по телефона и вдигна пръст, за да почака. Ярдли седна срещу него.

— Вълнуващи новини, нали? — каза Лю, след като затвори. — Ти свърши добра работа по случая с Палача, Джесика. Ако ти трябва препоръка за друга работа, не се колебай да ме впишеш за професионално мнение.

— Рой, трябва да поемеш обвинението. Не може да го оставиш на Кайл.

Той се втренчи в нея.

— Защо?

— Не бива да започва с този случай тук. Кайл не е готов.

— Хей, ако имаш да ми казваш нещо, кажи ми го в очите — обади се Джакс от вратата.

— Мисля, че вече го направих — отговори Ярдли, без да се обръща.

— Не ми трябва помощ, Рой.

Лю го погледна и после отново обърна очи към Ярдли.

— Обсъдихме каква ще е стратегията ни. Аз ще наглеждам Кайл. Не се тревожи. Той ще се справи.

— Веднъж вече не ме послуша за подобен случай, Рой, и Уесли за малко не беше освободен. Все някога ще трябва да ми се довериш.

— Казах, че ще го наглеждам.

— Тогава го наглеждай. Кажи му да даде случая на Районната прокуратура на окръг Кларк, докато категорично не се установи федерална юрисдикция.

— Вярно ли е? — обърна се Лю към Джакс, който се беше приближил до бюрото. — Имаме ли проблем с юрисдикцията?

— Няма да имаме проблем. У първата жертва е открита семенна течност, а по тялото имаше множество наранявания и разкъсвания. И се обзалагам, че са се запознали в сайт за запознанства. И двамата имат профили в интернет. Трябва само да прегледаме историите им. Това е достатъчно за съдебните заседатели да стигнат до заключението, че случаят трябва да остане федерален. Трябва веднага да го изпратят на съд, за да упражним натиск върху адвоката му. Не можем да чакаме.

Лю отправи към Ярдли питащ поглед: Това достатъчно ли ти е?

Тя стана.

— Добре. Правете, каквото искате. Проблемът вече не е мой.

Следобед Дилън Астър вече бе приключил в съда. Лили Ричи му изпрати съобщение, че и тя е свършила. Двамата се срещнаха в един мексикански ресторант за бързо хранене. Дилън разхлаби вратовръзката си, докато отпиваше на големи глътки безалкохолна напитка.

— Ив плати ли? — попита Ричи, докато ядеше тортила чип.

— Не точно.

— Какво означава това?

— Имаше парите, но не можах да ѝ ги взема. Бяха за храна.

— Дилън, с тези хора това винаги са парите за храна, за наем или за бебето им. Казват същото на фирмите, които обслужват кредитните им карти, на лекарите, на застрахователите на колите си и така нататък.

— Тя е възрастна жена. Не можах да ѝ ги взема. Обеща, че скоро ще ни плати всичко.

Ричи поклати глава.

— Не, няма да ни плати.

— Няма проблем. Добре сме финансово. Договорите ни за обществени защитници скоро ще бъдат подновени за още шест месеца и всичко ще е наред.

— И после какво? Писна ми да разчитаме на тези договори и да получавам язва на всеки шест месеца, защото не знам дали ще бъдат подновени.

— Хей, когато напуснахме Службата за правна помощ, и двамата знаехме, че ще има и трудни времена, но няма да се плашим. Поне три години ни трябват, за да можем да отворим собствена адвокатска кантора. Прочетохме го заедно, забрави ли?

Ричи въздъхна.

— Писна ми едва да свързваме двата края.

— Нека аз се тревожа за това. Няма смисъл да го правим и двамата. Пък и ти трябва само да се ожениш за Сузан, и ще станеш богата. Тя е червива с пари.

— Сузан определено е изгодна партия, но аз вече се грижа за един възрастен, който се държи като дете. В момента няма да се справя с двама.

— Кой е другият? — искрено попита Астър и когато Ричи не отговори, възкликна: — О! — Той отпи още една глътка безалкохолно. — Остави ме аз да се тревожа за бизнеса, Лил. Всичко ще е наред, обещавам.

— Бизнесът е и мой, Дилън. Мечтая си за собствена адвокатска кантора, още откакто бях в групата по дебати в гимназията. Ако не успея, не знам какво ще правя. Не искам да работя за друг. А и да имах желание, ако искаш, вярвай, но симпатягите в големите кантори не се надпреварват да наемат трийсет и пет годишни лесбийки с криминални досиета.

— Хей, онзи тип си е заслужавал бутилката по главата. Вината не е била твоя. И няма да се наложи да ходиш в други кантори. Обещавам. Само ни дай време. Ще сритаме няколко задника и ще спечелим слава. После е въпрос на време мълвата да се разпространи.

— Вбесява ме и още нещо. Ти си десет пъти по-добър адвокат от онези смешници, а те са по телевизията и получават договори за стотици хиляди долари. Ти заслужаваш това, не те.

Астър се подсмихна.

— Израснах в тясна каравана с майка си и сестра си. Всяка сутрин благодаря на бога за живота, който имам, и за онова, което съм постигнал. Имам покрив над главата си, дрехи, достатъчно храна и малко пари в края на месеца. Чувствам се благословен.

— Много си мил. Защо винаги задниците преуспяват в бизнеса?

Телефонът на Ричи започна да вибрира. Тя погледна екрана и отговори:

— Ало?

Астър се облегна назад в сепарето и отпи от безалкохолното си. Спомни си, че като малък ходеше в бакалиите и смесваше по малко от всеки вид безалкохолни в нещо, което наричаше студен чай „Лонг Айланд“, защото беше чул майка си да казва, че това е любимото ѝ питие. На единайсет години, това му се струваше най-страхотното питие на света. Зачуди се дали сега, на двайсет и осем, това няма да го накара да се задави.

— Идваме веднага — каза по телефона Ричи.

— Кой беше?

— Били от ареста. Няма да познаеш кого са задържали.

— Кого?

— Палача от Кримзън Лейк.

— Какво?

— Да отиваме бързо, преди да го е отмъкнал някой друг.

Ричи караше джипа, а Астър гледаше през прозореца. Медийното внимание към един такъв съдебен процес означаваше, че ще бъде подробно отразяван в национален, а може би и международен ефир. Това означаваше, че ще има интервюта с адвокатите, статии, обсъждания по телевизията и може би договор за написване на книга след това. По-малките кантори и самостоятелните адвокати плащаха на надзирателите в арестите да ги уведомят, когато задържат някого като Палача.

— Сигурен ли си, че трябва да го защитаваме безплатно? — попита Ричи и профуча на жълт светофар.

— Да.

— Сигурно има пари. Нали е лекар.

— Трябва да поемем случая. Парите не ме интересуват. И карай по-бавно. Няма да ми е приятно да умра точно преди да стана богат.

— Тези дела са един тон работа, Дилън. След края на процеса може всички да забравят за него, а и да не ни донесе нови дела.

— Или пък да ни направи известни и да ни наеме Ту Чейнс. — Астър я погледна. — Той е известен рапър.

— Знам кой е, глупчо.

— Ту Чейнс не пее за камиони и коне, затова си помислих, че не си чувала за него.

— Хей, кънтри музиката е най-популярната в Америка. Ти си много странен, че не слушаш такава музика.

Арестът на окръг Кларк представляваше модерна сграда от стъкло и стомана и приличаше по-скоро на шикозна офис сграда, отколкото на затвор. Дизайнът трябваше да разсее чувството на тревожност, което биха изпитали жителите на квартала със затвора, в който се намираше. Гневът постепенно щеше да затихне, щом хората успееха да забравят, че това е арест, понеже изобщо не приличаше на такъв. Коридорите бяха бели и на Астър му се стори, че се намира в стерилна болница.

Платиха, за да паркират близо до входа, и бързо влязоха. Вътре огледаха помощник-шерифите в приемната и видяха познатото овално лице на Били в края на редицата.

— Били, идвал ли е някой при… Как му беше името, Лил? — попита Астър.

— Майкъл Закари.

— Идвал ли е някой при него?

— Вие сте първите.

— Супер.

Били погледна помощник-полицая до него, който помагаше на един посетител, и прошепна:

— Двеста кинта.

— Какво? Обикновено ти давам петдесет.

— Този случай ще вдигне голям шум. За малко не арестувахме група репортери, които се опитваха да влязат и да го интервюират. Ще го показват по телевизията.

Астър забарабани с пръсти по бюрото, като не откъсваше поглед от Били.

— Сто.

— Двеста. — Били отново хвърли поглед към помощник-шерифа до него. — По-добре побързайте. Чух, че Стивън Смит иска да говори с него. Той има най-малко пет билборда. Помисли си още колко ще има, ако стане адвокат на Палача от Кримзън Лейк.

— Добре, бъди гаден. Двеста. Но ме вкарай вътре веднага.

След като ги претърсиха и минаха през детекторите за метал, Ричи и Астър получиха пропуски на посетители. Насочиха ги към Блок В на петия етаж, където затваряха нарушители, за които се смяташе, че представляват опасност за себе си или за околните.

Един едър помощник-шериф с татуировка, която надничаше над яката на ризата му, ги заведе до килията. Плъзгащата врата изскърца, докато се отваряше. Решетките бяха сиви и изпъстрени с ръжда в двата края. Майкъл Закари седеше на леглото.

Последният клиент, когото Астър беше посетил в Блок В, беше сто и осемдесет килограмов гангстер, обвинен, че е разбил черепа на брат си, когато разбрал, че спи със съпругата му. Майкъл Закари приличаше на прилежен счетоводител, чиято майка може би все още го караше с колата си на работа. Астър се усмихна. Нямаше как съдебните заседатели да си помислят, че този човек е жесток психопат.

— Това е адвокатът ви — обяви помощник-шерифът.

— Адвокатът ми?

— Благодаря, помощник-шерифе — рече Астър. — Ще ви повикаме, когато приключим.

Астър влезе в килията, а Ричи се облегна на решетките. Той забеляза умивалника. Всички лични вещи на Закари бяха подредени спретнато в редица, а допълнителният му комплект дрехи бяха сгънати безупречно в самия край на леглото. Трудно беше да се работи с клиенти с обсесивно-компулсивно разстройство, защото съдебните процеси бяха предимно досадна и мъчителна работа на бюро. Не се понасяха добре от хора с проблеми с контрола.

— Доктор Закари, казвам се Дилън Астър, а това е Лили Ричи. Ние сме адвокати по наказателно право. Дошли сме да ви защитаваме.

— Не разбирам. Вече имам адвокат. Чарлс Дъфман.

— Така ли? Къде е? Обзалагам се, че сте му се обадили и той ви е казал, че ще дойде, когато може, нали? Вероятно работи с болницата чрез някаква ужасно скъпа и тъпа правна застрахователна схема.

Закари погледна първо единия, после другия.

— Да.

— Ако имате имотен спор със съседа си и се нуждаете от някого да напише нещо, тогава, да, направете си застраховка за правни разноски, и те вероятно няма да се издънят кой знае колко. Най-лошото, което може да се случи, е да се наложи да наемете истинска адвокатска кантора, която да свърши работата наново. Но наказателното право, доктор Закари, е нещо съвсем друго. А онези типове са зле по наказателно право. Той ще поеме защитата ви заради парите и заради интервютата по новините, но няма да знае какво да прави. Не познавам господин Дъфман, но ви гарантирам, че той не разбира нищо от тази материя. — Астър се обърна с лице към Закари и се вгледа в очите му. — Знам кои прокурори укриват доказателства и кои действат по правилата. Знам кои ченгета са корумпирани, кои са пристрастени и се дрогират в работно време и кои се опитват да правят секс със заподозрени, когато никой не гледа. Знам кои съдии заспиват на бюрото и кои чуват всяка дума, която казваме, както и кои са в съдебната зала само защото са племенници на политици. Знаете, че в Невада има смъртна присъда, нали?

Очите на Закари се отвориха малко по-широко и дишането му се учести.

— Ами, не. Не знаех.

— Е, може би ви очаква смъртна присъда. Четох за вашия случай по пътя насам. Обвиняват ви, че сте убили една жена, опитали сте се да убиете приятелката си, с която живеете, и може би сте отвлекли четиринайсетгодишно момиче. Това направо си плаче за смъртна присъда. Не може да се доверите на Чарлс Дъфман, който в момента вероятно има случай, свързан с някоя голяма автомобилна катастрофа. Той няма да си направи много труд заради вас. Няма да следи водещия разследването полицай една седмица, за да види дали няма извънбрачна връзка, нито ще говори с косачите на моравата на Кати Фар, за да провери дали не са видели някого да се навърта около дома ѝ. Дъфман няма да направи това, но ние ще го сторим. И то съвсем безплатно.

— Ще направите всичко това безплатно? И защо?

— Ще бъда откровен с вас. Защото от сега нататък помежду ни ще трябва да цари пълно доверие и честност. Правя го заради гласността и рекламата, които ще предизвика вашият случай. Всички новинарски емисии и клюкарски списания ще говорят за него, докато трае процесът. Вие ще станете известен — е, с лоша слава — и адвокатът ви ще получи голяма част от вниманието, а следователно и много нови клиенти.

Закари се подсмихна.

— Значи ще ме защитавате заради рекламата, а? Това не е ли малко повърхностно?

— По-лоша причина ли е от онази, поради която ще ви защитава господин Дъфман?

Закари не отговори.

Астър седна до него на леглото.

— Аз съм отличен адвокат. И единственият начин рекламата да проработи за мен е, като спечеля делото и вие излезете свободен от съдебната зала. Ако загубя делото пред очите на целия свят, пред вратата ми няма да се извие опашка от клиенти. С вас имаме един и същ стимул.

— Доктор Закари — обади се Ричи, — Дилън е най-добрият съдебен адвокат, когото съм виждала. Заедно напуснахме Службата за обществени защитници. Знаете ли с какво беше известен той, докато работехме там? С това, че никога не е губил дело. И това не е както когато прокурорите казват, че никога не са губили дело, защото те могат да избират кои дела да стигнат до съд и какви дела да разглеждат. Мнозина частни защитници не приемат трудните случаи или се отказват от клиентите си, ако не правят каквото им кажат. Но служебните защитници като нас трябва да поемат всеки случай, който им възложат, и повечето успяваме да вкараме в съда, защото не можем да се откажем от клиентите, които са ни се доверили. Налага се да поемаме най-тежките случаи, с най-лошите изгледи за успех, и Дилън никога не е губил. Нито веднъж.

Астър се наведе напред и сложи лакти на коленете си.

— Мога да спечеля това дело.

Закари погледна Ричи, после Астър и кимна.

— Добре… добре.

Астър накара Закари да подпише споразумение, че го упълномощава да го представлява, а Били го разпечата. След това каза на Били да сложи бележка в електронния файл на ареста, че Закари има адвокат, за да не го посещават други защитници.

Върнаха се в кантората, Ричи отвори на компютъра графика на съда и видяха, че случаят на Закари става федерален. Федералното голямо жури се свикваше във вторник сутринта два пъти месечно. Това означаваше утре.

Федералните големи журита в Съединените щати бяха нещо като професионални съдебни заседатели. В залата не се допускаха адвокати. Властите представяха доказателства, че срещу задържания трябва да бъдат повдигнати обвинения и можеха да призоват пред съдебните заседатели всеки свидетел, когото поискат. Само прокурорът имаше право да ги разпитва и това беше накарало председателят на Апелативния съд Сол Вахтлер да каже, че голямото жури може да изкара виновен и сандвич с шунка.

Астър винаги беше искал да се опита да заобиколи правилото, че не се допускат адвокати на заседанията на голямото жури, и сега имаше идеална възможност.

Ричи остана с него два часа в кантората, докато тормозеше ФБР и прокуратурата да представят доказателствата, с които разполагаха. Те все още не бяха длъжни да ги предадат, но понякога един разговор със секретарка или чиновник, с когото някога си бил любезен, можеше да ти даде докладите на полицията или на ФБР.

Ричи излезе, а Астър заключи и се върна в ареста.

Беше време за вечеря, когато пристигна там, но задържаните в Блок В трябваше да се хранят в килиите. Един помощник-шериф придружи Астър и попита дали иска стая, в която да разговоря с клиента си. Астър отказа. Той беше установил, че поне отначало, когато все още се изграждаше доверието между адвокат и клиент, клиентите споделят повече, ако останеш в килията им.

Астър погледна подноса с храна на пода. Клисав сандвич, пържени картофи и моркови.

— Извинявай, че прекъсвам вечерята ти.

Той си отбеляза наум да внимава с произношението си. Беше отраснал и живял двайсет години в Западна Вирджиния и все още контролираше акцента и идиоматичните изрази, насадени у него. В съда Астър полагаше съзнателни усилия да не се впусне неволно в носовия изговор на Западна Вирджиния.

— Няма проблем — отвърна Закари. — И без това не мога да ям тази храна. Знаеш ли, виждам, че непрекъснато подръпваш нагоре яката си, за да скриеш онзи белег. Един добър пластичен хирург може да го оправи. Не е много дълбок. Какво ти се е случило?

— Баща ми не беше от най-милите хора. Но аз съм дошъл да говорим за теб. — Астър седна до него. Носеше си бележник и извади химикалка от джоба си. — Утре ще има голямо жури по твоя случай. Знаеш ли какво е това?

— Не съвсем.

— Ще има между шестнайсет и двайсет и трима съдебни заседатели, които ще изслушат доказателства, представени от прокуратурата, въз основа на които ще решат дали има достатъчно основание, за да се повдигне официално обвинение срещу теб и да бъдеш изправен пред съд. Заседателите са обучени, правят това в продължение на осемнайсет месеца, когато ги повикат, затова знаят как да действат бързо. И почти винаги решават да се повдигнат обвинения. Почти винаги.

— Аз трябва ли да кажа нещо?

Астър поклати глава.

— Не, дори не е необходимо да присъстваш в съдебната зала, но ако си там и решиш да дадеш показания, може да те разпита само прокурорът. Не се допускат адвокати да задават въпроси. Но аз ще заобиколя правилото.

— Как?

— Остави ме аз да се тревожа за това. Както и да е, не разполагам с докладите по случая, но в „Лас Вегас Сън“ има доста подробна статия. Мисля, че са реагирали пресилено заради медийното внимание. Виж, федералните власти не могат сами да си избират случаите. За да се гледа едно дело за убийство във федерален съд, жертвата трябва да е например федерален служител, съдия или нещо подобно. Има много начини случаят да отиде във федерален съд, но те ще се позоват на сексуалното насилие. У Кати Фар е намерена семенна течност, по вагината и бедрата ѝ има наранявания. Семенната течност обаче е негодна, за да се извлече ДНК за сравнение, затова прокуратурата ще поиска съдебните заседатели да предположат, че жертвата е претърпяла сексуално нападение, преди да бъде убита. И че семенната течност е твоя.

— Да предположат?

Астър кимна.

— Предположенията са достатъчни за съдебните заседатели. Мисля, че прокуратурата ще побърза да предяви обвинения, за да започне да злепоставя и да оплюва евентуалните съдебни заседатели в медиите. Ще дадат пресконференция и ще изброят десетките обвинения, които са ти предявени. Надяват се, че хората, които накрая ще са избрани за съдебни заседатели по твоето дело, ще бъдат убедени във вината ти и че това ще упражни натиск върху мен да поискам да сключим споразумение още в началото. — Той щракна химикалката си. — Затова, преди да те попитам нещо, искам да ме слушаш много внимателно. Не ми казвай дали си го извършил. Законът не се интересува дали си виновен, или невинен, нито пък аз. Моята работа е да оспоря доказателствата на прокуратурата и да се уверя, че конституционните ти права ще бъдат спазени. С други думи, работата ми, докторе, е да спася задника ти, ако мога. Затова, ако ти си го извършил, аз не искам да знам.

— Защото ако ти кажа, че съм го извършил, не можеш да ми позволиш да дам показания, че не съм, нали? — Закари поклати глава. — Проклетата ни съдебна система! Ето докъде е стигнала. Осъждат невинни хора, а виновните ги освобождават.

— Намерили са бинта и рицин в гаража ти и алибито ти издиша, затова спести си възмущението, докторе. Искам да се придържаме само към фактите. Става ли?

— Добре, става.

— И така, първият въпрос е, ако по някакво чудо успеят да анализират повторно семенната течност, открита у Кати Фар, ще съвпадне ли с твоята?

— Категорично не.

— Имахте ли интимна връзка?

— Не. За нищо на света не бих изневерил на Анджи. Аз я обичам.

— Повечето мъже, които изневеряват на съпругите и приятелките си, ги обичат, докторе.

Закари се обърна с лице към Астър и го погледна в очите.

— Кълна се, не познавах Кати Фар.

Астър кимна.

— А приятелката ти познаваше ли я?

— Не. Искам да кажа, не мисля.

— Тя има студио за йога, нали? Може ли да е проверила дали Кати Фар не е била нейна ученичка?

— Не знам. Не мисля.

— Твърдиш, че не знаеш коя е Кати Фар, но виждал ли си я някога? Не говоря да си бил с нея, но може би си ходил на парти, където е била и тя, или е идвала в болницата — нещо такова?

Закари поклати глава.

— Не. Никога през живота си не съм виждал тази жена.

Астър си записа нещо.

— Някога повдигани ли са ти обвинения за домашно насилие срещу настоящата ти приятелка или някоя бивша партньорка?

— Не, никога.

— Никакви обвинения? Нито дори обаждане в полицията?

— Ами, веднъж се обадиха. Едно старо гадже от колежа. Напих се и нещата излязоха извън контрол. Но с пръст не съм я докосвал.

— Виж, ето това имам предвид, когато говоря за честност между нас. Ако не ти бях задал допълнителния въпрос за обаждането, ти нямаше да ми кажеш, нали? Ако го беше премълчал пред мен, знаеш ли къде щях да науча за него? В съдебната зала. И щеше да ме свари неподготвен. Нямаше да имам добро обяснение и единственият човек, който щеше да пострада, щеше да си ти. Разбираш ли?

Закари кимна бавно.

— Да.

— Добре, хубаво. Нека обсъдим алибито ти. Къде беше на тринайсети април, когато е била отвлечена Кати Фар?

— Извън града. Бях на семинар за напредъка в разработката на медицинско лепило.

— Медицинско лепило?

— Да. Излиза нов продукт, десет пъти по-ефективен от шевовете или сегашното лепило, което използваме. Ще има чудесно приложение при ранени войници, ранени в катастрофи с тежка кръвозагуба и така нататък.

— Е, за всекиго по нещо, да. Имаш ли от това лепило вкъщи?

— Не. Дори още не е излязло на пазара. Нямам достъп до него, дори да искам.

Астър си записа нещо и каза:

— Кати Фар е била отвлечена към полунощ. Трупът ѝ е намерен от брокер на недвижими имоти, който подготвял къщата за оглед в девет часа на следващата сутрин. Ти къде беше по това време?

— В един апартамент в Сан Диего, който наех чрез „Ербиендби“. Не съм излизал оттам. Отидох на конференцията, после си легнах, а на следващия ден се качих в самолета. Имам документи от „Ербиендби“. Дай ми телефона и ще ти покажа.

— На кого мога да се обадя? С кого разговаря там?

— Ами… с никого.

— Колко време продължи конференцията?

— Само един ден. Почти шест часа.

— Колко души присъстваха?

— Не знам. Сто, сто и петдесет.

— Бил си на конференция със сто и петдесет души за един ден и няма нито един, който те е видял там и с когото мога да говоря?

— Не знам имената им! — изкрещя Закари. — Ако ме видят, вероятно ще се сетят за мен, но аз не познавам никого!

Астър кимна, докато си записваше.

— Ще ми трябва темата на конференцията и лице за контакти. Ще разбера имената на присъствалите и ще им покажа твоя снимка. Ако намерим само двама души, които са те видели там в нощта, когато е била отвлечена Кати Фар, това ще направи нищожни доказателствата на обвинението.

Лицето на Закари засия.

— Анджи може да ти помогне.

— Като стана дума за Анджи, тя е казала на полицията, че е излизала от мола, когато някой я ударил отзад по главата, и после се свестила в дървената къща на Кримзън Лейк Роуд. Това е било на… тринайсети май. Ти къде беше на тринайсети май към десет часа вечерта?

— Спях вкъщи. Тъкмо ми беше свършила двайсет и четири часовата смяна.

— Някой може ли да потвърди?

— Че съм бил вкъщи ли? Не, не мисля.

— Ами Кримзън Лейк Роуд? Имаш ли нещо общо с това място?

— Не. Нищо. Дори не бях чувал за него.

Астър се втренчи в клиента си.

— Ти отмести поглед встрани. Какво премълчаваш?

— Нищо.

— В моята професия главното ми умение е да разгадавам хората. Ти премълчаваш нещо. Какво?

— Нищо. Откровен съм с теб. Не знам защо ми се случва това.

Астър си записа още няколко бележки.

— Как ти се струва делото дотук? — попита Закари. — Ти каза, че можеш да го спечелиш. Сигурен ли си?

— Не зная какво са намерили в дома ти, за да ти кажа със сигурност, но не съм се захванал с адвокатската работа, за да губя дела. Когато получа всички доклади, ще дойда пак и ще ги обсъдим. Ще ти обясня и как ще процедираме. А засега, искам да подпишеш нещо. — Астър извади някакъв документ от чантата си.

— Какво е това?

— Ти току-що ме призова в съда против волята ми, докторе.

Ярдли трябваше да си приготвя багажа, но нямаше желание. Тара беше излязла, а тя беше твърде нервна, за да заспи, затова моментът изглеждаше идеален. Без никакво желание Джесика си облече анцуг, пусна музика и започна от стаята си.

Тя не обичаше да трупа вещи и обикновено бързо даряваше всичко, което не използваше, затова задачата да събере багажа си нямаше да е болезнена. Ярдли приключи за един час със стаята си, оставаха само нещата от първа необходимост.

Преди да се залови с кухнята, реши да вземе няколко кашона от гаража. Пътьом мина покрай стаята на Тара и спря на вратата. Нищо не беше опаковано. Стаята изглеждаше както винаги. Джесика се натъжи. Запита се дали дъщеря ѝ не храни надежда, че все пак няма да се преместят. Тара най-после си беше намерила приятелки, а сега майка ѝ я откъсваше от тях.

Ярдли седна на леглото, въздъхна и се втренчи в картините в стаята. Тара ги беше рисувала. Имаше един плакат на Алберт Айнщайн, изплезил език, и един на жена, с Млечния път, увит на спирала в нея.

Джесика легна на леглото на дъщеря си, сложи ръце зад главата си и се втренчи в тавана. Спомни си какво беше собственото ѝ легло, когато беше на годините на Тара. Матрак на пода в апартамента на майка ѝ. Джесика плащаше всички сметки. Не можеше да прави никое от нещата, които сега правеше Тара — да си купува нови дрехи, да ходи на купони, да мързелува край басейна. Целият ѝ живот от тринайсет до осемнайсет години се състоеше от ходене на училище и изтощителна работа с няколко часа сън между тях, за да осигурява прехрана и подслон за себе си и за майка си, която лека-полека се пропиваше до смърт.

Джесика въздъхна дълбоко и се приготви да излезе от стаята, когато забеляза отвореното чекмедже на нощното шкафче до леглото. Посегна да го затвори, но видя лист хартия, изписан на ръка.

Без дори да знае защо, я обзе ледено отвращение, сякаш в стаята повя студен вятър.

Джесика извади листа. Беше писмо от Еди Кал до дъщеря ѝ.

На Джесика ѝ се доповръща. Тя прерови чекмеджето и намери поне дузина писма от последните две години. Две години Тара бе поддържала връзка с единствения човек на света, когото Джесика най-много се страхуваше дъщеря ѝ да опознае.

Тя кипна от гняв. Не само защото Тара я бе измамила, но и защото я бе предала. Фактът, че дъщеря ѝ беше скрила писмата от нея, показваше, че тя знае колко би наранило това майка ѝ, но все пак не бе прекратила тайната кореспонденция с баща си.

Джесика крачи из стаята цели десет минути, докато се чудеше какво да направи, и гризеше нокътя на палеца си толкова ожесточено, че чак го разкървави. Отиде в банята, почисти го с антисептик и го напръска със спрей течен пластир.

Върна се в стаята на Тара и върна всичко на мястото му, за да не личи, че е ровила. Щом приключи, излезе.

Тара се върна около единайсет вечерта. Влезе и се усмихна на майка си.

— Хей. Защо си още будна? — попита тя.

— Не можах да заспя. Ти къде беше?

— При Стейси. Учихме.

— Не е ли малко неудобно за нея?

Тара си събу обувките и пусна раницата си на пода.

— Защо да е неудобно?

— Ти учиш неща, за които нейните преподаватели вероятно никога не са чували. Това може да я накара да се почувства несигурна покрай теб. Не подценявай несигурността на хората. Това може да ги накара да направят неща, които обикновено не биха направили.

Двете се втренчиха една в друга. Студените сини очи на Тара се приковаха в Джесика, сякаш дъщеря ѝ беше ястреб, който анализира движенията на мишка в далечината.

— За какво всъщност говорим?

— Какво искаш да кажеш?

— Вярвай ми малко повече, мамо. За какво говорим? Хайде, изплюй камъчето.

Ярдли се вгледа в дъщеря си. Едно от най-страхотните качества на Джесика, онова, което ѝ беше донесло успех като прокурор, беше способността ѝ да разгадава хората. Да прозира бързо и точно мотивите им, както само тя можеше.

В живота ѝ имаше само трима души, които не беше успяла да разгадае правилно. Тара беше една от тях. Другите двама я искаха мъртва. Джесика не искаше да мисли за това, когато мислеше за дъщеря си.

— Няма нищо, миличка. Просто съм уморена.

Тара кимна.

— Добре. Е, лягам си. Лека нощ.

— Лека нощ.

Джесика погледна Тара, която се отправи към стаята си, и стомахът ѝ се сви от страх. Не бяха само писмата. Кал искаше нещо от дъщеря си. Той не би ѝ писал, ако нямаше да извлече някаква полза. И сега Джесика трябваше да следи собствената си дъщеря, за да разбере какво иска Кал.

Окръжният съд на окръг Невада беше много по-модерна сграда, отколкото се полагаше на една съдебна палата. Ярдли винаги беше мислила, че правото е благородна професия, професията на бащите-основатели на страната. Когато си помислеше за съдебни палати, тя си представяше коринтски колони, дървени перила и стари, скърцащи столове в стаи без прозорци.

Стаята на съдебните заседатели от голямото жури се намираше на втория етаж. Пред вратите стоеше съдия-изпълнител, който играеше ролята на съдебен пристав във федералния съд.

— Как сме днес, госпожо Ярдли?

— Добре, Питър. Благодаря, че попита.

Той ѝ отвори вратата и Ярдли влезе. На заседанията на голямото жури не се допускаше публика, но тук всички я познаваха и едва ли някой щеше да възрази срещу присъствието ѝ. Повечето заседатели вероятно дори още не знаеха, че е напуснала прокуратурата.

В отделението на съдебните заседатели седяха осемнайсет души. Федералното голямо жури трябваше да се състои най-малко от шестнайсет човека, за да проведе заседанията.

Всички федерални наказателни дела започваха с разширен състав съдебни заседатели и процедурата беше напълно едностранна. Правилата за доказателства не важеха и прокурорът можеше да представи всичко, което поиска, стига да е свързано с разглеждания случай. На повечето заседания не присъстваше съдия, освен в случаите, когато обвиняеми бяха известни лица или терористи. Тогава присъстваше съдия, за да се гарантира, че процедурата ще мине гладко.

Днес съдия беше възрастният Маклейн, който кимна на Ярдли и леко ѝ се усмихна.

Кайл Джакс седеше на масата на прокурора. Зад него се бяха настанили двама други прокурори и чакаха реда си. Съдия Маклейн забеляза близалката на Джакс.

— Господин Джакс, ще ви бъда признателен, ако не похапвате бонбони в моята зала.

— Разбира се — отговори Джакс и изхвърли близалката в кошчето за боклук до масата.

— Кое дело ще разглеждаме, господин прокурор?

— Съединените щати срещу Майкъл Джейкъб Закари.

— Добре, моля доведете господин Закари, приставе.

Закари беше облечен с бял анцуг, с белезници на ръцете. Приставът го настани на масата на защитата. После вратата се отвори и въведоха Анджела Ривър. Щом се спогледаха със Закари, тя се закова на място и едва се овладя да не избухне в сълзи. Той, изглежда, ѝ съчувстваше, затова наведе глава, сякаш не можеше да я погледне в очите. После обаче я погледна и каза беззвучно с устни: Невинен съм.

И тогава Ривър забеляза Ярдли и отиде при нея в дъното на съдебната зала. Двете не си казаха нищо. Предвид последната им среща, Джесика не знаеше как ще реагира Анджела. Вместо да избухне обаче, Ривър седна до нея и я хвана за ръката. Ярдли я стисна в отговор.

— Първият свидетел, господин Джакс.

— Прокуратурата призовава детектив Лукас Гарет на свидетелската скамейка.

Приставът доведе Гарет от чакалнята за свидетели. Гарет положи клетва и зае мястото си на свидетелската скамейка.

— Детективе, разкажете ни откъде познавате обвиняемия по това дело, Майкъл Закари.

Гарет описа подробно как е научил за смъртта на Кати Фар, какви доказателства са намерили и как се е включило ФБР. Кратко и ясно обясни какъв е случаят и после даде възможност на Джакс да му зададе най-важния въпрос.

— Според вас кой е извършителят на престъплението, детективе?

— Обвиняемият, Майкъл Закари.

Джакс му показа снимка и попита:

— Какво е това, детективе?

— Това е снимка на господин Закари и Кати Фар, които слизат заедно от кола пред мотел. Получихме я от вашето ведомство, от помощник окръжния прокурор Джесика Ярдли, която я е взела от репортер на име Джуд Чанс.

— И как се е сдобил със снимката господин Чанс?

— Каза, че анонимен източник му я дал срещу възнаграждение.

— В такъв случай някой е следил господин Закари и госпожа Фар?

— Възможно е, да. Някой може да е наел частен детектив да ги следи и да ги заснеме. Но също така е възможно да я е направил собственикът на мотела или управителят. Понякога в малките, по-долнопробни мотели снимат двойки, които идват за кратко, най-вероятно за да правят секс. Опитват се да изнудват единия или и двамата, ако са женени, или ако някой се среща с проститутка. Казват им, че ще изпратят снимката на работодателя им, ако не платят. Възможно е собственикът на мотела или някой служител да е направил снимката и после да е видял по новините какво се е случило с госпожа Фар. Затова се е свързал с господин Чанс и е предложил да му продаде снимката.

— В такъв случай господин Закари и госпожа Фар са имали интимна връзка?

— Това е най-вероятното заключение, което можем да направим, да.

След това Джакс се разрови в дупките в алибито на Закари и за Ярдли стана ясно, че на защитата ще ѝ е трудно да ги опровергае. Не звучеше правдоподобно нито един от участниците на такава голяма конференция да не помни Закари.

След като половин час описва отвличането на Кати Фар, Джакс погледна съдебните заседатели, пристъпи една крачка към катедрата и пъхна ръце в джобовете си.

— Приятелката на господин Закари, с която живее на семейни начала, се казва Анджела Ривър, нали?

— Да.

— Моля, разкажете ни какво се случи с нея.

— Един месец след смъртта на госпожа Фар, на тринайсети май, получихме обаждане, че става нещо подозрително на Кримзън Лейк Роуд 612, недалеч от мястото, където беше открит трупът на госпожа Фар. Един съсед видял кола, спряла пред къща, необитаема от две години. Някой, предполагаме мъж, изкарал някого от предната седалка до шофьора. Съседът каза, че влезли в дървената къща. По-едрият дърпал по-дребния човек за ръката по агресивен начин. По-късно излязъл само единият. Съседът не бил виждал колата преди това и не можеше да идентифицира човека, защото било тъмно.

— Идентифицирал ли е колата?

— Не, каза само, че е била черен или тъмносин седан. На Кримзън Лейк Роуд улично осветление почти няма.

— Какво превозно средство кара господин Закари?

— Тъмносин „Линкълн Континентал“.

— Какво се случи, след като съседът се обадил на деветстотин и единайсет?

— Диспечерът ни уведоми за обаждането. Обикновено изпращаме патрулиращ помощник-шериф да провери. Но Федералното бюро за разследване прояви интерес към делото за смъртта на госпожа Фар. Агентът за връзка там, специален агент Кейсън Болдуин прецени, че смъртта ѝ е дело на сериен убиец, който е започнал цикъл с убийства.

— Какво е цикъл, детектив?

— Цикълът включва период, когато серийният убиец убива, последван от период на преосмисляне на стореното. А после намира друга жертва и започва нов цикъл. Затова агент Болдуин поиска незабавно да го уведомим, ако забележим нещо подозрително на Кримзън Лейк Роуд.

— Какво се случи след това?

— Час по-късно аз и трима униформени заместник-шерифи се срещнахме с агент Болдуин на местопрестъплението. Намерихме госпожица Ривър върху една маса, с черна туника и окървавени бинтове на главата, също като госпожа Фар.

Джакс раздаде на съдебните заседатели снимки от двете местопрестъпления, снимки на пръските кръв и скици, направени от криминалистите, както и дивиди с видеозапис, заснет на двете местопрестъпления. Разпита Гарет какво се е случило, след като са открили, че Ривър е жива все още, как са намерили рицина и какво са им обяснили от Агенцията за национална сигурност. Накрая Джакс извади снимки на картините на Сарпонг и ги даде на съдебните заседатели.

Ярдли трябваше да признае, че показанията на Гарет за картините и за това, как е било установено, че убиецът ги имитира, бяха кратки и ясни. Гарет не се опита да смае съдебните заседатели с правни или полицейски термини, които те можеше да не разберат, само за да изглежда по-компетентен. Той представи информацията кратко и стегнато и заседателите не изглеждаха да са се отегчили.

Изслушването продължаваше вече четири часа и за всички беше очевидно, че вниманието на заседателите отслабва, когато Джакс каза:

— Благодаря, детектив Гарет. Това е всичко от мен засега.

Майкъл погледна умолително към Анджела — сякаш я молеше да му повярва. Отмести поглед от нея, чак когато приставът му нареди:

— Гледайте напред!

— Следващият свидетел, господин Джакс — каза съдията.

— Ще призовем доктор Матю Кари от Следствената служба по съдебна медицина и патология на окръг Кларк.

Докато разпитваше доктор Кари, Джакс показа още документи, снимки и видеозаписи от двете местопрестъпления, както и ужасяващи снимки от аутопсията. Той представи писмените показания на Болдуин. Не го призова да свидетелства, тъй като на заседанията на голямото жури обикновено показания даваше само водещият разследването полицай, в случая Гарет.

След кратка почивка съдия Маклейн каза:

— Господин Закари, сега имате възможността да представите доказателства или свидетели, или сам да дадете показания, ако желаете. Моля, разберете, че от вас не се иска да свидетелствате срещу себе си и че не е задължително да давате показания. Ако обаче изберете да свидетелствате, всичко, което кажете тук, може да бъде използвано срещу вас в евентуален съдебен процес. Разбирате ли?

— Да.

— И така, желаете ли да дадете показания?

— Не, господин съдия.

— Имате ли свидетели или доказателства, които желаете да представите?

— Ами, да, господин съдия. Един свидетел. Господин Дилън Астър.

Един от прокурорите зад Джакс се наведе напред и зашепна в ухото му. Несъмнено му казваше, че Дилън Астър е адвокат. Джакс скочи на крака.

— Възразявам, господин съдия. Господин Астър не може да бъде допуснат в залата на голямото жури, защото той е адвокатът на господин Закари.

— Господин Закари, той ли е вашият адвокат?

— Да, господин съдия, но не затова искам да го повикам. Призовах го официално като свидетел за характера ми.

Ярдли се усмихна. Веднага разбра какво се опитва да направи Астър.

Умно момче, помисли си тя.

Джакс се изсмя.

— Господин съдия, това е нелепо. Няма как господин Астър да свидетелства за характера на господин Закари. Обвиняемият беше арестуван преди по-малко от два дни, затова, освен ако не са приятели от детството, господин Астър не знае нищо за характера на обвиняемия.

— Питър, тук ли е господин Астър?

— Да, господин съдия. В чакалнята за свидетели е и наистина има официална призовка, очевидно подписана от господин Закари.

— Добре. Нека влезе и да видим какво има да казва.

Кейсън Болдуин нямаше правомощия над Шерифската служба на окръг Кларк. Въпреки че популярни филми и телевизионни сериали обичаха да показват как агентите на ФБР идват и изземват случая, истината беше друга. Случаите се поемаха от властите, в чиято юрисдикция попадаха, и всички външни правоприлагащи агенции, които искаха да се включат, трябваше да работят съвместно с тях или да заиграят грубо и да проведат собствено разследване. То обаче често се проваляше, когато се укриваха улики и нарушителите се измъкваха през тези дупки.

Детектив Кристън Рийс седеше в преградения си кабинет в отдел „Изчезнали лица“ на полицията на Лас Вегас, когато Болдуин влезе. Тя отмести поглед от компютъра си и се подсмихна.

— Не знаех, че Брад Пит е в града. Правиш проучвания за някоя роля ли? Защото ще ти осигуря лична обиколка на града, каквато не си виждал досега.

Болдуин се ухили и седна срещу нея. Погледна наградите ѝ за точна стрелба, окачени на стената, и забеляза още няколко нови.

— Това награда за мултисистемен гъвкав подход ли е?

— Разбира се. Аз съм първата жена, която я е печелила някога. Пистолет и пушка.

— Без майтап?

Рийс се облегна назад на стола.

— Морската пехота, миличък. И аз заслужавам нещо, след като за малко не пукнах в онази пустиня заради петрола на някое богато копеле. — Тя се вгледа безизразно в него и после устните ѝ бавно се разтеглиха в усмивка. Болдуин остана с впечатлението, че за разлика от повечето хора, които само така говорят, Рийс искрено се радва, че го вижда. — Забрави тези щуротии. Денят е хубав и пред мен седи красив мъж. Какво мога да направя за теб, агент Болдуин?

— На теб е възложен един случай, който разследвам самостоятелно.

— Самостоятелно?

Той кимна.

— Шефът ми се опитва да ми пробута случаи, свързани с финансови престъпления и не ми дава да припарвам до отдел „Поведенчески анализ и тежки престъпления“. Газ ще пикае, ако разбере, че през по-голямата част от деня търся улики по този случай.

— По кой случай?

— „Хармъни Фар“. Свързват я с разследването на Палача от Кримзън Лейк Роуд.

Рийс кимна.

— Чух за случая. Изчезнала е от къщичката си на едно дърво. Между другото, благодаря, че си се включил. Кой знае кога някой щеше да си вдигне задника и да намери телефона ѝ и другото нещо, по дяволите!

— Няма защо. Искам само да знам дали… се прави всичко необходимо.

— Искаш да кажеш, че искаш да провериш дали аз се издънвам по случая и дали ти можеш да се справиш по-добре?

Двамата се усмихнаха един на друг.

— Познаваме се твърде отдавна за тези тъпотии, Кейсън.

— Имам ти пълно доверие. Има може би петима души, за които мога да го кажа. Този случай обаче… влезе под кожата ми и не знам как да се отърва. Мисля, че ти можеш да си Шерлок Холмс, а аз пак ще седя на този стол и ще те питам какво става по случая.

— Аха — каза многозначително Рийс. — Значи си един от онези типове. Често го виждам у полицаи, които не са разследвали престъпления срещу деца. Един ден им възлагат случай за педофилска мрежа или група за трафик на хора. Те не съзнават, че в света съществува такова зло.

— Какво зло?

— Като онова, което търси най-невинните и ги убива за собствено удоволствие. Това са библейски гадости, Кейсън — Содом и Гомор. Някога разследвал ли си убийство на дете?

— Само веднъж. И аз мразя тези случаи.

Тя въздъхна.

— Искаш ли съвет? Кажи ми какво знаеш и забрави за това. Ти вече си направил достатъчно. Благодарение на теб знаем кога и откъде е била отвлечена Хармъни. Това е добро начало. Остави ме аз да се оправям нататък.

Болдуин кимна и избърса малко прах от бюрото ѝ.

— Но ти няма да се откажеш, нали?

Той поклати глава.

Рийс се усмихна.

— И аз така предположих. Добре, ще те държа в течение. Засега нямам нищо, но веднага щом изникне нещо ново, ще ти кажа.

Болдуин се втренчи в нея.

— Обещавам.

Той кимна.

— Ще ти бъда признателен. — Пое си дълбоко дъх и огледа преградените бюра, за да се увери, че няма никой наблизо. — Виждам Хармъни в сънищата си. Случи се само два пъти и за кратко, но ги помня. И на сутринта не ги забравям.

— Какво виждаш?

— Всъщност нищо. Никакво насилие. Само Хармъни, легнала по гръб. Изглежда замръзнала и гледа небето с… невиждащи очи. Очи на кукла. И после образът ѝ избледнява.

Рийс се наведе напред и опря лакти на бюрото.

— Кейсън, чуй ме. Случаите с деца не са като случаите с възрастни. Не е срамно да кажеш, че тази работа не е за теб и да я зарежеш. Особено когато гадният ти шеф се готви да ти изрита задника.

Болдуин се ухили.

— Той е голям гадняр. Знаеш ли, че го хванах да крещи на една от чистачките, защото беше сложила черна торбичка в кошчето му за боклук, а той предпочитал прозрачни? Не ѝ четеше конско и не я мъмреше, а ѝ крещеше със зачервено лице, така че всички в офиса да го чуят. След това го чух да казва на друг агент, че му харесва да прави такива неща, за да накара хората да го мислят за непредсказуем.

— Еха!

Болдуин кимна.

— Аз си тръгвам последен, затова всяка вечер вземам всичките му химикалки. Независимо дали има само една на бюрото му, или нов пакет в чекмеджето. Вземам ги всичките. Това го побърква.

Рийс се изкикоти.

— Внимавай, Жана д’Арк, не ти трябва да се бунтуваш толкова усилено.

Той вдигна рамене.

— Животът си струва заради дребните неща.

Двамата се спогледаха усмихнати и Болдуин осъзна, че тя наистина му е добра приятелка. Не беше човек, който само чака реда си, за да говори и да обсъжда публикациите си в социалните мрежи, а бе човек, който ще го подкрепи в нужда. И това го накара да осъзнае колко малко такива хора има в живота си.

Кейсън въздъхна дълбоко и стана.

— Признателен съм ти, че се тревожиш за мен, но трябва да намеря Хармъни, Кристън. Ако онзи тип ѝ направи онова, което мисля, че е планирал… Няма да мога да сложа значката си пак, ако не го спра.

Рийс го погледна сериозно и каза:

— Ще ти помогна с каквото мога.

Тя стана и го прегърна. Болдуин се отдръпна и тръгна, без да пророни нито дума повече.

Дилън Астър влезе в съдебната зала, облечен с елегантен костюм със синя вратовръзка. Беше хубав, с момчешко, гладко избръснато лице.

— Господин Астър, радвам се да ви видя.

— Аз също, господин съдия.

— Доколкото разбрах, вие сте адвокатът на господин Закари. Така ли е?

— Да, господин съдия.

— И освен това се опитвате да свидетелствате в негова защита?

— Да, господин съдия. Бях призован в съда не в качеството си на адвокат, а като свидетел.

Джакс поклати глава.

— Това е нелепо! На заседанията на федералното голямо жури не се допускат адвокати, господин съдия. Това е установено от закона и съдебната практика. Обикновено не присъстват дори обвиняемите.

— Господин Джакс, какво ще кажете аз да реша кое е нелепо и кое не е в собствената си съдебна зала? — попита Маклейн и отново се обърна към Астър: — За какво смятате да свидетелствате?

— Не съм съвсем сигурен. Предполагам, че доктор Закари иска да говоря за характера му през времето, откакто го познавам.

— И откога го познавате?

— От вчера.

Джакс се изсмя подигравателно и ликуващо.

— Но мама винаги е казвала, че лесно се сприятелявам.

Съдебните заседатели се засмяха.

— На ваше място не бих обърнал внимание на думите му, господин съдия — подхвърли Джакс.

— Господин съдия, аз съвсем не се застъпвам като адвокат, като казвам това. Само подчертавам един факт — че доктор Закари има правото да призове когото поиска за свой свидетел. Отзовах се на призовката и ето ме тук да свидетелствам. Освен ако господин Джакс може да посочи закон, който забранява на свидетел на обвиняемия да даде показания пред голямото жури, аз не виждам какъв е проблемът.

Маклейн прегледа документа, който му беше дал приставът.

— Господин Джакс, призовката ми се вижда валидна. Можете ли да цитирате закон, според който на валиден свидетел от страна на обвиняемия се забранява да свидетелства пред голямото жури поради конфликт, създаден от това, че го представлява като адвокат в съда?

— В момента не се сещам, господин съдия, но духът на този номер явно е да се заобиколи забраната адвокат да присъства на заседанията.

— Е, аз не съм тук, за да съдя духове, а да отсъждам според закона, господин Джакс. Затова ако не ми посочите закон, административно правило или съдебна практика, според които може да забраните на този свидетел да даде показания, аз ще го допусна.

Джакс се обърна и започна да разговаря шепнешком с другите двама прокурори. Астър стоеше спокойно пред съдията. Той забеляза Ярдли, намигна ѝ и я накара да се усмихне.

— Стига той да не привежда правни доводи и да се придържа към показанията за характера, предполагам, че всичко е наред — каза накрая Джакс. В гласа му прозвуча гневна нотка.

— Добре. Тогава, господин Астър, моля, заемете мястото си на свидетелската скамейка и се закълнете.

Астър седна, положи клетва, наля си вода в картонена чаша и отпи малка глътка. Погледна заседателите и се усмихна. На бузите му се появиха трапчинки. Някои съдебни заседатели също му се усмихнаха.

На заседанията на голямото жури не се разрешаваше на обвиняемия да задава въпроси на свидетелите, затова Джакс беше в неизгодната позиция да разпитва адвоката на Закари за характера му. Джакс изглеждаше нервен и се ядосваше все повече.

— Какво искате да кажете за характера на обвиняемия, господин Астър?

— О… ами, не знам. Както споменах, познавам го отскоро. Честно казано, изненадах се, че ме призова тук. Ако погледнете глава 18, части 1111 до 2251 от Наказателния кодекс на Съединените щати, където са изброени всички начини, които квалифицират убийството като федерално престъпление, ще видите, че начинът, по който е била убита Кати Фар, не е споменат там. Затова искрено се изненадах, че случаят се разглежда във федерален съд, предвид че няма юрисдикция…

— Възразявам! — извика Джакс. — Той изтъква правни доводи, господин съдия.

— Хей, вие зададохте въпроса. Аз само отговарям.

— Господин Астър — намеси се Маклейн, — моля, придържайте се към доказателства за характера във връзка с този случай.

— Разбира се, господин съдия. Извинявам се, че споменах глава 18, части 1111 до 2251.

Ярдли не можа да сдържи усмивката си.

Джакс сложи ръка на прокурорската маса и се втренчи в Астър, който му се усмихна свенливо, и това ядоса още повече прокурора.

— Имате ли да добавите нещо уместно? — попита Джакс.

— Доктор Закари изглежда добър човек и аз му вярвам. Не мисля, че той е убил жената.

— Това ли е всичко?

— А, и каубойските ви ботуши ми харесват.

Джакс се втренчи в него с неприкрито отвращение.

— А сега, бихте ли ме извинили, господин съдия?

— Да.

Астър излезе от залата.

— Господин Закари, желаете ли да представите други свидетели? — попита Маклейн.

— Не, господин съдия.

— Господин Джакс, имате ли да добавите още нещо, преди да освободя съдебните заседатели да вземат решение по въпроса?

— Не, господин съдия.

— Добре, тогава обявявам почивка.

Анджела Ривър се наведе към Ярдли и попита:

— Какво означава това?

— След като се представят всички доказателства, съдебните заседатели от голямото жури се събират и решават дали има достатъчно основания да изправят обвиняемия пред съда, или не.

— Не чух нищо, което да казва, че той е невинен. Ще му предявят официално обвинение, нали?

— Може би няма. Почакай. Ей сега се връщам.

Ярдли стана и излезе в коридора. Астър стоеше до стената и се шегуваше с Питър. Ярдли се приближи до него, хвана го за ръката и го дръпна настрани. Двамата бавно тръгнаха по коридора.

— Това беше едно от най-хубавите неща, които съм виждала в съда — призна тя. — Разбира се, ако беше опитал с мен, нямаше да ти позволя да гъкнеш, после щях да поискам да те накажат.

Астър вдигна рамене.

— Вероятно нямаше да опитам, ако знаех, че ти си прокурорът по делото.

Те спряха до прозорци, които гледаха към оживената улица и сграда отсреща.

— Знаеш ли вече много неща по случая? — попита Ярдли.

— Само онова, което прочетох в „Сън“. Не можах да убедя никого от твоето ведомство да ми даде нещо.

— Вече не работя там. Вчера напуснах.

— Наистина ли? Не знаех. По дяволите, ще ми липсваш, Джес! Все на теб се обаждах, когато съм имал нужда да поговоря с някой свестен и разумен човек от прокуратурата.

— Сигурна съм, че ще се оправиш чудесно и без мен.

Вратите на съдебната зала се отвориха и приставът излезе. Той ги видя и Астър попита:

— Обявиха ли вече решението си?

— Не, все още няма решение. Но попитаха нещо съдията.

— Какво?

— Дали може да им даде копие от Наказателния кодекс на Съединените щати, глава 18, части 1111 до 2251.

Ярдли отиде до автомата за безалкохолни напитки, взе две диетични кенчета кока-кола и ги занесе в съдебната зала. Анджела Ривър не беше помръднала от мястото си. Не изглеждаше ядосана или разстроена… само уморена. И сякаш вече не искаше да мисли за нищо.

Джесика ѝ даде колата и седна до нея. Отвори своето кенче тихо, за да не чуе приставът в другия край на залата и да ги помоли да изпият навън напитките си. Ярдли отпи глътка, но Ривър само бавно въртеше кенчето в ръцете си.

— Колко време ще продължи?

— Не много — отговори Джесика. — Големите журита не решават вина или невинност, затова по подразбиране винаги се повдига обвинение. Вече би трябвало да приключват.

— Какво ще стане с Майкъл, след като му предявят обвинения?

— Ще бъде изпратен на съд и после адвокатът му ще получи доказателствата по случая. Може да се срещнеш с него и да получиш отговор на въпросите си, но е малко рисковано, тъй като ти също си една от жертвите. Може да поискаш да те представлява адвокат по време на процеса.

— Трябва ли да свидетелствам срещу него?

— Да. Вие не сте женени, затова ти нямаш право да откажеш. Само съпругата не може да бъде принудена да дава показания срещу съпруга си. Има начин да се измъкнеш, но трябва да покажеш, че ще преживееш изключително мъчително даването на показания. Но я ми кажи честно, ако можеш да се измъкнеш, ще го направиш ли?

Анджела вдигна очи и видя как водят Майкъл и отново го настаняват на мястото на обвиняемия.

— Как бих могла, Джес? Как бих могла да изляза там и да свидетелствам срещу човека, за когото мислех, че ще се омъжа един ден?

Ярдли хвана ръката ѝ.

— И аз не знаех дали да свидетелствам срещу Еди на процеса му. Имах повече време да се подготвя, отколкото ще имаш ти, но това дълго ме гложди.

— И какво направи?

— Помислих си за моето момиченце. Трябваше да реша какво искам да види тя. Исках ли да види, че съм лоялна към баща ѝ, въпреки че той е чудовище, и не искам да предавам семейството? Или исках да ѝ покажа, че правосъдието се прилага за всички? Избрах да свидетелствам. Това беше едно от най-болезнените неща, които съм правила, но ако не бях го сторила, знам, че сега щях да съжалявам.

Ривър поклати глава. В очите ѝ заблестяха сълзи. Тя стисна клепачи и си пое дълбоко дъх.

— Не мога да повярвам, че това се случва. Все си мисля, че ще се събудя, но не се събуждам.

— Анджи…

— Всички да станат — каза приставът. — Окръжният съд на окръг Невада, Съединените американски щати, възобновява заседанието си.

Съдия Маклейн зае мястото си. Джакс вече се беше настанил с другите двама прокурори, но Астър не беше допуснат в залата. Закари изглеждаше ужасен. Ярдли забеляза, че ръцете му треперят под масата.

— Съдебните заседатели взеха ли решение?

Председателят на голямото жури стана и отговори:

— Да, господин съдия.

— Какво решихте?

— По точки от едно до четиринайсет не намираме достатъчно доказателства за предявяване на обвинение. По точки от петнайсет до двайсет и две намираме основания за предявяване на обвинение. По точки двайсет и три и двайсет и четири не намираме достатъчно доказателства за предявяване на обвинение.

Ярдли не се съмняваше, че ако на местата за публиката имаше други хора освен нея и Ривър, всички щяха да останат стъписани и да започнат да шушукат. Точки от едно до четиринайсет бяха свързани с убийството, опита за убийство, отвличането и свързаните с тях обвинения. Съдебните заседатели не бяха привлекли под отговорност Закари по най-сериозните обвинения срещу него и го даваха на съд за няколко по-дребни провинения.

Джакс стана и каза:

— Господин съдия, решението е пряк резултат от манипулацията, която извърши господин Астър по време на процедурата. Искам да се свика друго жури, а на господин Астър да се забрани да свидетелства.

— Господин прокурор, когато ви попитах дали можете да цитирате закон, административно правило или съдебна практика, в които пише, че мога да забраня на господин Астър да свидетелства, вие ми казахте, че в момента не се сещате. По време на обсъждането имахте време да намерите някое, но предполагам, че не сте.

— Можем да намерим нещо сега, но това няма значение, господин съдия, защото той компрометира това жури. Бих искал да попитам съдебните заседатели защо не са намерили основание за обвинение по тези точки.

— Има причина обсъжданията на съдебните заседатели да се провеждат без нашето присъствие, господин Джакс, и наред с привилегията за поверителност между адвокат и клиент, тайната на процеса на обсъждане и размисъл е друга отличителна черта на нашата съдебна система. Няма да ви разреша да разпитате съдебните заседатели за мотивите за решенията им. А сега, приставе, бихте ли помолили председателя на журито да подпише решението и после да го дадете на секретаря ми да го заведе в деловодството? Благодаря. — Маклейн се обърна към Закари: — Господин Закари, ще дойдете пак при съдия Харди на дванайсети август за изслушване за мярката за неотклонение. Засега отказвам да ви освободя под гаранция, но ще отбележа, че господин Астър е официалният ви адвокат и той ще обсъди въпроса със съдия Харди.

— Благодаря.

— Добре. Следващият случай, моля.

Кайл Джакс говореше по телефона в коридора, несъмнено с Рой Лю. Журналистите и най-вече Джуд Чанс с неговата армия от връзки във всяка съдебна палата в страната бързо щяха да научат, че съдебните заседатели са отказали да подведат под отговорност обвиняемия за убийството и отвличането, и до един час новината щеше да бъде във всички новинарски сайтове.

Джакс затвори и каза на Ярдли:

— Мисля, че трябва да обжалваме.

— Какво да обжалваме?

— Това бяха глупости.

— Не може да обжалваш решение на голямо жури, което не е намерило основания за предявяване на официално обвинение, Кайл. Предупредих те, че ще да стане така.

— Тогава ще отхвърлим иска, ще прекратим делото и отново ще изправим Закари пред голямо жури.

— Не можеш, освен ако нямаш нови доказателства. Имаш углавни престъпления и може да искаш затвор. Придържай се към това засега.

— И какво? — изръмжа той. — Да оставя копелето да се измъкне безнаказано за убийство?

— Не ми повишавай тон.

Джакс поклати глава и измърмори:

— Пълни тъпотии.

Ярдли пристъпи една крачка по-близо до него и го накара да я погледне в очите.

— Не са тъпотии. Съдебните заседатели свършиха работата си. Ти и Рой сте виновни, не те. И между другото, все още не съм убедена, че има федерална юрисдикция. Астър ще отхвърли дори тези обвинения на това основание веднага щом се изправи пред някой съдия.

Астър зави зад ъгъла на коридора и Джакс го видя.

— Големи мръсотии направи в залата! Не мисли, че ще го забравя! И когато всичко приключи, може да те докладвам в Адвокатската колегия. И бъди сигурен, че ще говоря с всички в прокуратурата за това, по дяволите! Ще се погрижа да не ти дават хубави дела.

Астър се ухили и рече:

— Глътни един ксанакс, Били Хлапето. Толкова много напрежение не е полезно за здравето ти. — Той погледна Ярдли. — Ще те изпратя.

Щом стигнаха до асансьорите, далеч от Джакс, Джесика попита:

— Знаеш, че Окръжната прокуратура ще поеме делото, нали?

Астър повдигна рамене.

— На това разчитах. Но Окръжната прокуратура не е федерален съд. Може да се споразумеем.

— Към какво ще се стремиш?

— Зависи колко силен е обвинителният акт на прокуратурата, но ако е така солиден, както изглежда според „Сън“, ще кажа на Закари да признае непредумишлено убийство.

— Няма начин да присъдят непредумишлено убийство.

— Никога не се знае.

Ярдли почувства напрежение при мисълта, че Закари може да бъде осъден за непредумишлено убийство. Той можеше да излежи само пет години. Какво щеше да се случи с Анджи, когато го освободяха? Щеше ли да се опита да довърши започнатото?

Излязоха навън. Астър сложи слънчевите си очила и попита:

— Обяд?

— Не мога днес. Може ли да го отложим за някой друг път?

— Добре. И предложението ми беше сериозно. Ако искаш да дойдеш на другата страна, Лили и аз с радост ще те приемем.

— Ще си помисля.

Ярдли се загледа в него, докато той пресичаше улицата. Загложди я вълна на раздразнение, като си помисли как се бяха развили нещата днес. Тя беше казала на Лю и Джакс точно какво ще се случи, но те бяха отказали да я послушат. Ако имаше по-слаб адвокат, Закари щеше да бъде предаден на съд по всички обвинения, но Астър ги беше надхитрил. По всяка вероятност щеше да надхитри и прокурорите на съдебния процес. В такъв нашумял случай, с толкова голямо медийно внимание, победата на Астър щеше да промени живота му. Вече нямаше да му се налага да се бори за клиенти. Затова той щеше да вложи цялата си енергия в това дело, докато някой произволно определен прокурор изобщо нямаше да е толкова ангажиран и ентусиазиран. Понякога изходът на делото се решаваше от това кой иска повече победата.

Ярдли седеше на дивана в дома си и гледаше телевизия, когато се обади Болдуин.

— Вярно ли е? — попита той.

— Да.

— И сега какво ще правят?

— Ще го съди или щатската, или Районната прокуратура. Случаят е твърде тежък, за да бъде пренебрегнат. Вече е кошмар за прокуратурата, но ако могат да постигнат осъдителни присъди, след като федералните власти не могат, определено ще го смятат за бонус.

Болдуин въздъхна.

— Как се случи това, по дяволите?

— Прокурорът беше немарлив, а адвокатът на Закари си свърши работата.

Телефонът ѝ иззвъня, че и друг я търси. Непознат номер.

— Изчакай малко — каза тя на Болдуин и превключи на другата линия. — Джесика.

— Джесика, обажда се Бри Джонсън.

Отначало Ярдли не можа да се сети коя е Бри Джонсън, но после си спомни, че е прокурор в окръг Кларк. Двете бяха работили по две дела.

— Надявам се, не възразяваш, че взех номера ти от Рой Лю. Той каза, че няма да имаш нищо против.

— Нямам. С какво мога да помогна?

— Ами, сигурна съм, че вече си чула какво стана със случая на Палача от Кримзън Лейк.

— Да.

— Нейтън е бесен. Предполагам, че от Главната прокуратура са се обадили и са се разкрещели на Рой, който се е обадил и се е разкрещял на щатската прокуратура, откъдето са се обадили на Районната и са се разкрещели на Нейтън… Не знам. Цял ден имаше крясъци и заканително сочене с пръст. Неуспехът да се предявят обвинения сигурно вече е в новините на всички кабелни телевизии.

— Сигурно.

— Очевидно ще отхвърлят случая като федерален и ще го възложат на нас тук, така че ние изтеглихме късата клечка. Все едно, питам се дали аз и Нейтън може да дойдем у вас сега. Няма да ти отнемем много време.

— Защо?

— По-добре е да разговаряме лично.

Джонсън можеше да покани Ярдли в офиса си, но поиска да дойде в дома ѝ. Така тя би се чувствала по-спокойна и би било по-вероятно Джесика да се съгласи да направи услуга.

Тя продиктува адреса и добави, че ще се видят скоро.

Затвори, изключи телевизора, легна на дивана и се втренчи в тавана. Последния път, когато провери, температурата беше четиресет и един градуса. Тънка струйка пот погъделичка врата ѝ.

Ярдли си облече клин за йога и тениска и си направи плодово смути. Пиеше го бавно, на малки глътки, в кухнята, когато някой почука на вратата. Тя отвори и видя Бри Джонсън и Нейтън Солс, главния прокурор на окръг Кларк. Ярдли ги покани да влязат. Те седнаха на дивана, а тя се настани на канапето.

Солс беше заел длъжността само преди две години, когато тогавашният главен прокурор, който се кандидатира за нов мандат, беше уличен във финансови злоупотреби с парите за кампанията.

Доказано независим човек, който говореше искрено и достъпно и беше винаги готов да помогне, Солс приличаше по-скоро на фермер, отколкото на човек, на когото му отиват костюми, телевизионни изяви и речи за правосъдие.

— Домът ти е много хубав — отбеляза Бри.

— Благодаря. Но скоро ще се местим. В Санта Бонита.

— Рой спомена за това. Искрено се изненадах, че напускаш. Винаги съм си мислила, че никога няма да се откажеш.

— Предполагам, че имам нужда от промяна.

Бри кимна и погледна украсата в дома. Джесика отказваше да закачи картини по стените, но имаше няколко азиатски гравюри и декоративни кадилници за тамян.

— Е, може би се досещаш защо сме дошли.

— Подозирам.

— Джесика, ще пристъпя направо към въпроса, защото не обичам да губя време — каза Солс. — Мисля, че е по-добре да дойдеш при нас като специален прокурор по това дело.

Ярдли очакваше тази молба. Те печелеха при всички случаи. Ако тя спечелеше делото, Районната прокуратура на окръг Кларк щеше да си припише заслугата. Ако загубеше, щяха да кажат, че вината не е тяхна, и че тя, федерален прокурор, е оплескала съдебния процес.

— Защо бих искала да го направя, Нейтън?

— Защото мисля, че за теб този случай е от особено значение, а Рой не го е възложил на теб.

— Какво те кара да мислиш така?

Солс се наведе напред и подпря лакти на коленете си.

— Познавам отдавна Рой. Знам как разсъждава.

— Само защото може би този случай е от особено значение за мен, не означава, че искам да бъда прокурорът по него. Бри ще свърши чудесна работа.

— Знам, но смятам, че ти ще се представиш още по-добре.

Ярдли скръсти ръце в скута си.

— За какво всъщност става въпрос? Винаги сме разговаряли по телефона, а сега ненадейно идваш в дома ми. Защо настояваш толкова много?

Солс вдигна рамене.

— Искам само да съм сигурен, че добрият доктор ще бъде осъден и мисля, че ти имаш най-голям шанс да го тикнеш зад решетките.

— И ако загубя, ти, разбира се, ще кажеш по новините, че аз съм федерален прокурор и съм претупала набързо делото и съм се издънила, нали?

Той въздъхна шумно, облегна се назад на дивана, притисна вратовръзката си към корема и я оправи.

— Говорих с Рой и с Главната прокуратура. Той иска някой от Окръжната прокуратура, поне индиректно, да поеме случая, за да не изглежда, че са се изложили толкова здраво. Ако федерален прокурор, макар и току-що напуснал, вземе участие в съдебното преследване и постигне осъдителна присъда, те ще могат да кажат, че вършат работата си и винаги осъждат обвиняемия, или каквито там глупости искат да измислят.

— А ти какво ще спечелиш?

Солс се прокашля.

— Случаят привлича голямо обществено внимание и хората по високите етажи на властта са ядосани как се развива досега. Ако има осъдителна присъда, имам уверения, че ще получа подкрепата им на следващите избори.

Ярдли се засмя.

— Главният прокурор е казал, че ще те подкрепи, ако спечелиш делото, а? Предполагах, че ще ти предложи нещо по-добро. Той може да те подкрепи при всички случаи.

Солс поклати глава.

— Може би да, а може би не. Ако главният прокурор на Невада ме подкрепи за главен прокурор, това ще бъде голяма победа. Той има огромно влияние. Не трябва да се възприема лекомислено.

— За мен прокурорската работа не е да бележа победи, Нейтън.

— Хей, можеше да те излъжа и да кажа, че Бри е затрупана с работа и не може да поеме делото, или някоя друга глупост, но не го направих. Освен това всички знаем, че ти си най-добрата за тази работа.

Ярдли погледна навън през плъзгащите се стъклени врати на балкона и се замисли.

— Ще трябва да си помисля.

— Е, това е по-добре от отказ. Но не мисли твърде дълго. Искам да присъстваш на пресконференцията, когато ще обявим, че ние ще го съдим. А това е утре.

— Ще ти кажа дотогава.

Служителката в прокуратурата каза на Дилън Астър, че не са му подготвили материалите по делото и той разговаря с един помощник, който му каза същото. След това Астър излъга, че Кайл Джакс му е казал да му дадат всичко колкото е възможно по-скоро. Въпреки че се наложи да чака за копия на всички снимки, видеозаписи, скици, анализи и лабораторни доклади, той си тръгна с докладите на полицията и ФБР — цяла купчина листове, дебела колкото роман.

Върна се в кантората, направи копия и сложи един комплект на бюрото на Лили Ричи. След това седна в кабинета си и започна да чете.

На първо четене доказателствата изглеждаха неоспорими. Болдуин и Гарет умееха да пишат убедително и аргументите, които бяха събрали срещу Закари, бяха изградени върху съдебна заповед за обиск — беше изключително благоразумно от тяхна страна да претърсят само гаража, вместо къщата — и солидни доказателства. Само рицинът, спринцовките и ролката бинт щяха да са почти непреодолимо препятствие за защитата. Да не говорим за репродукциите на картините. Единствената реална грешка беше завеждането на делото — засега случаят трябваше да бъде заведен в щатски съд, тъй като федералната юрисдикция не беше ясна, и Астър не можа да не се ухили самодоволно, като си представи колко ядосан е Кайл Джакс.

На второ четене обаче започнаха до се появяват по-големи недостатъци. Астър извади маркер и подчерта всичко, макар и слабо свързано със защитата на Закари. Имаше само два начина да се спечелят съдебните заседатели в дело за убийство на своя страна — да се опише жертвата като чудовище, което си го е заслужавало, или да се насочи пръст към някой друг.

Ричи влезе малко по-късно с купчината доклади, които Астър беше оставил. Тя се стовари на дивана в кабинета му и каза:

— Интересно четиво.

— Болдуин пише добри доклади. И тези на Гарет не са лоши, но той пропуска твърде много детайли. Мисля, че е мързелив.

— И четири пъти е написал грешно „ресторант“. Не знам защо, но това адски ме подразни.

— Защото си завършила английска литература. Е, какви са първите ти впечатления?

— Виновен е.

— Така ли?

Ричи се беше втренчила в тавана, сложила ръка върху облегалката на дивана.

— Не си ли съгласен?

— Не знам. Първо, Закари е интелигентен. Би трябвало да знае, че ако убие приятелката си и жената, с която ѝ изневерява, той е първият човек, когото полицията ще разследва.

— Адвокати, лекари, професори — и те убиват приятелките си, както правят другите, Дилън.

— Знам, но той не ми се видя импулсивен. Видя ли умивалника в килията му? Четката му за зъби, сапунът, пастата за зъби бяха подредени в права линия и дрехите му бяха прилежно сгънати. Струва ми се, че Закари страда от обсесивно-компулсивно разстройство, а да цапардоса жената по главата, докато тя излиза от мола, е доста мърлява работа.

— Рицинът не е мърлява работа. Инжекция в задника или езика с отрова, която се открива трудно, след като измива жертвите и подрязва косата и ноктите им? Това направо крещи какъв организиран лекар е.

— Или някой, който иска да изглежда така.

Тя се засмя.

— Я стига, Дилън! Отдавна работим това, за да знаем, че никого не набеждават ей така.

— Може би някои го правят, но ние не сме имали такъв случай досега? Или може би набеждават хората толкова добре, че дори адвокатите им не вярват, когато твърдят, че са невинни? Помисли за това. Токсиколозите от Центъра за контрол и превенция на заболяванията и Агенцията за национална сигурност казват, че Палача е объркал дозите и е дал на Анджела Ривър недостатъчно рицин, нали? Е, ако някой знае, че телесното тегло има значение при инжектирането на такава отрова, той трябва да е лекар. И от всички хора приятелят ѝ знае най-добре колко тежи тя и че ще трябва да ѝ сложи повече, отколкото на Кати Фар.

— Ти сам каза, че Закари страда от обсесивно-компулсивно разстройство. Всички спринцовки са били един и същ размер и са съдържали едно и също количество течност. Били са пълни догоре. Може би той не е искал да има един куп с различна големина?

— И после използва две от тях.

— Колкото повече използва, толкова по-вероятно е да го разкрият. Колкото по-дълго следователите не знаят какво е използвал, толкова по-големи са шансовете му да се измъкне.

— Само казвам, че най-простото обяснение винаги е най-доброто. И мисля, че тук най-простото обяснение е, че един лекар не би направил такава глупава грешка.

Ричи легна на дивана и сложи ръка на челото си.

— Добре, да предположим, че си прав и Закари е натопен. Този, който го е натопил, трябва да му е достатъчно близък, за да знае, че той прави секс с Кати Фар, първата жертва. Трябва да знае къде работи Кати Фар и да я чака да излезе в почивка за една цигара, за да я отвлече. Освен това трябва да знае, че Закари живее с Анджела Ривър, да я следи известно време и да изчака подходящ момент да я отвлече. И да има достъп до заключена стая в гараж, за която само Закари и Анджела знаят къде е ключът, и да може да се промъква, без Закари или Анджела да го забележат. И ако Хармъни не е избягала и този човек я държи, той трябва да я е дебнал и да я е отвлякъл. Не вярвам. Особено влизането с взлом и оставянето на картините в заключената стая. Все някой би забелязал.

— Може би Закари и Анджела не са влизали отдавна в стаята? Може би има други начини някой да проникне вътре, без да го забележат?

— Добре, и пак, да допуснем, че си прав. Какъв е мотивът?

— А какъв е мотивът на доктора да убие Кати и приятелката си? Не е направил застраховка „Живот“ нито на едната, нито на другата. Ако е искал да бъде с Кати, би убил съпруга ѝ, не нея. И е ходел с Анджела само от два месеца. Едва ли е имал време да я опознае добре. Защо изобщо да ги убива?

Ричи вдигна рамене.

— Не знам. Може би му харесва да убива.

— Глупости.

— Рядко се срещат такива психопати, но наистина съществуват, Дилън. Може би Закари просто е искал да разбере какво е чувството да убиеш някого.

— Ако е само това, той не би избрал любовницата и приятелката си. Щеше да се спре на непозната. Някоя, с която не може да го свържат.

— Тогава каква е твоята теория?

— Съпругът.

— Тъкър Фар?

Астър кимна.

— Видя ли, че е осъждан за две отвличания, но за първото обвинението е било оттеглено? Осъзнава, че дъщеря му е изчезнала, и реакцията му в основни линии е: О, мамка му, тук има нещо гнило. В доклада си Гарет пише, че Тъкър не изглеждал много разтревожен на разпита. Колко бащи познаваш, които не биха се побъркали от тревога, ако разберат, че дъщеря им е изчезнала, след като съпругата им вече е убита? Затова, ако се съгласим с обвинението, трябва да повярваме, че докторът е убил Кати, опитал се е да убие приятелката си и после е отвлякъл дъщерята на Тъкър като отмъщение срещу всички поради някаква причина. Някак не се връзва. Няма логика. Те не могат да дадат добро обяснение на съдебните заседатели защо той би направил всичко това.

— Но Тъкър разбира за изневярата на жена си, убива я и се опитва да убие приятелката на Закари като отмъщение… Добре, тази версия започва да ми харесва малко повече. А защо дъщерята?

Астър поклати глава.

— Това не мога да го проумея. Но каквато и да е причината, мисля, че нещата няма да свършат добре за нея.

Тара погледна младия инженер, който се опитваше да я смае, като пишеше теоремата на Лорет на бялата дъска и обясняваше приложението ѝ в студения ядрен синтез. Тя всъщност наблюдаваше него, не дъската, опитваше се да разгадае изражението му и отбелязваше начина, по който си движеше ръцете, позицията на краката и позата му. Повечето мъже в докторската програма в университета и фирмата, в която стажуваше, мислеха, че трябва да обясняват неща, които смятаха за прекалено трудни за нея. Тара се питаше как изобщо тогава, според тях, я бяха приели в програмата за обучение.

Тя учтиво го изчака да приключи.

— Ето, виждаш проблема, който имаме с уравнението на Дирак — завърши инженерът.

Тара отиде до дъската и взе маркера от ръката му. Избърса с пръсти част от уравнението и нанесе няколко поправки, а след това му връчи маркера и рече:

— Проблемът не е Дирак, а вие.

Тя излезе и взе нещата си от шкафчето. Не обичаше да е груба, но беше разбрала, че ако се държи безкомпромисно още първия път, когато някой се опита да ѝ обясни нещо елементарно, то той няма да се осмели да го повтори.

Тара поседя в колата си няколко минути, загледана в залеза. Облаците сякаш горяха с тъмнооранжеви пламъци.

Тя би могла да ръководи тази лаборатория — и дори целия отдел — по-добре от всеки мъж там, но не ѝ даваха възможност да докаже какво може. Едва наскоро беше осъзнала, че го правят умишлено. Те не искаха да ги превъзхожда жена, дори ако така фирмата би изпреварила конкурентите си с години, а може би и с десетилетия.

Едва сега оцени огромното търпение и усилената работа, които беше вложила майка ѝ, за да се издигне в професията си.

Те губят, помисли си Тара и погледна часовника на таблото на колата. До срещата оставаха двайсет минути.

Той я беше помолил да се срещнат на някое уединено място — в един склад на булевард „Фримонт“.

Тара паркира нататък по улицата, за да се увери, че никой няма да види регистрационния ѝ номер или колата. Приглади косата си, намести перуката си и си сложи бейзболна шапка. Беше си купила и комплект лепенки с татуировки — най-хубавите, които можа да намери. Отне ѝ няколко минути да залепи татуировка на азиатски тигър ниско в основата на врата си и надпис на арабски на всяка китка. Сложи си зелени контактни лещи, погледна се в страничното огледало и се отправи към склада.

Сградата беше тъмна и миришеше на грес и мокър картон. Тара я огледа от край до край, запомни колко души са вътре и къде са изходите. Няколко мъже я огледаха, но тя видя, че е повече от похот, отколкото от любопитство какво прави една непозната там.

От една стая излезе мъж със син костюм и гъста черна брада и ѝ кимна. Тара се приближи до него. Той застана до вратата и Тара надникна вътре. Плешив мъж с копринена риза, чиито шарки приличаха на повърнато или на клисава зърнена закуска, седеше до едно бюро и смъркаше кокаин. Тара погледна телохранителя и влезе.

— Няма ли да седнеш? — попита мъжът до бюрото.

Тара седна на един от столовете пред бюрото. Гарос Васили смръкна още една линия кокаин, пъхна сламката и огледалото във вътрешния си джоб, избърса носа си и се облегна назад на стола.

— На колко години си? — попита той.

— Какво значение има?

Васили вдигна рамене.

— Само се опитвам да завържа разговор. — Той въздъхна шумно. — Значи работиш за някого, който работи за някой друг, така ли? И защо биха наели малко момиче за нещо такова?

— Ако ме арестуват, само ще ме плеснат по ръката.

— И ти нямаш нищо против?

— За онова, което ми плащат, нямам.

Васили се ухили мазно.

— Умно момиче. Аз струвам милиони. Знаеш ли колко време съм лежал в затвора? Четири години. Кажи ми, заслужават ли си четири години от живота ти, за да бъдеш богат през остатъка му? Ето, това не разбират хората, които всяка сутрин отиват на работа, която мразят. Всичко е търговия с времето ти, а повечето хора не го знаят. Това е всичко. Да можеш да правиш търговия.

— Благодаря за лекцията, но имаш ли парите, или не? Искам да се разкарам оттук час по-скоро, по дяволите!

Той се подсмихна.

— За такова малко момиче имаш топки.

— Да или не? Нямам време за празни приказки.

— Защо? Трябва да се върнеш на детската площадка ли?

Тара стана да си върви, но Васили вдигна ръка.

— Седни. — Двамата се втренчиха един в друг и после той продължи по-спокойно: — Не се тревожи толкова. Седни.

Тара седна. Сърцето ѝ биеше лудо в гърдите и тя трябваше да положи усилие да го успокои. Не можеше да позволи на този човек да види страха ѝ. Той не би проявил съчувствие. Тъкмо обратното, следеше дали тя няма да покаже слабост.

Васили направи знак на пазача до вратата и след минута телохранителят донесе спортна чанта. Васили разкопча ципа и разкри пачки със стодоларови банкноти, натъпкани плътно една до друга и пристегнати с ластик.

— Два милиона. Разбира се, при положение че моят експерт потвърди, че картините наистина са от него.

— Той ги е рисувал — заяви Тара, без да може да откъсне очи от парите. Това бяха повече пари, отколкото можеше да спечели майка ѝ през целия си живот, докато се скъсва от работа в съдебната зала.

— Моят оценител ще дойде след две седмици. Донеси картините тогава и ще си получиш парите. — Васили млъкна и се втренчи в ноктите си. — Много бих искал да знам за кого работиш. Искам да знам с кого си имам работа.

Тара поклати глава.

— Те не правят така. — Тя стана. — Изпрати ми съобщение, когато дойде оценителят.

— Момиченце — каза той, когато Тара се обърна да си върви. — Не те познавам и ти не ме познаваш, но трябва да знаеш, че ако се опиташ да…

— Спести си заплахите. Не се плаша лесно. И ако исках да те прецакам, вече щях да съм го направила. Свалил си табелката с името от вратата. Виждам очертанията, където е избеляло дървото. И онези обувки в ъгъла вероятно са четиресет и втори или четиресет и трети номер. Обувките на краката ти са четиресет и пети или четиресет и шести. Този офис не е твой. Това означава, че ти не работиш тук и не искаш да знам откъде ръководиш дейността си. Ето защо, тази чанта с пари няма да остане в склада. Ако бях непочтена, щях да те изчакам да излезеш, да застрелям и двама ви в тила и да взема парите. Фасулска работа. Но може би ще искам да правя бизнес с теб и в бъдеще, затова е хубаво да се държим добре един с друг. Съгласен ли си?

Васили присви очи, а после избухна в смях и насочи пръст към нея.

— Харесваш ми. Изпълваш ме с щастие. Продължавай в същия дух и няма да имаме проблеми.

Тара кимна и излезе. Погледна пазача до вратата и забеляза пистолета, пъхнат в кобур под лявата му мишница. Вгледа се в очите му, но в тях не прочете нищо. Никакво чувство. Тя не се съмняваше, че ако Васили му каже да я убие, той няма да се поколебае нито за секунда.

Тара се обърна още веднъж, преди да тръгне. Васили ѝ се усмихна и ѝ намигна.

Джесика беше приготвила вечеря, преди Тара да се прибере вкъщи. Когато най-после се върна, момичето пусна раницата си на пода до вратата и веднага отиде до хладилника. Отвори бутилка ябълков сок и изгълта половината.

— Няма да повярваш какво направи онзи преподавател — каза тя и избърса устни с опакото на ръката си.

— Приготвила съм вечеря. Не яж нищо. Какво направи?

— Сваляше ме и Джаред, един от студентите, му каза: „Хм, Майк, това е малко неудобно“. А преподавателят рече: „Само се шегувам“, но това беше лъжа, защото го хванах, че ме оглежда. Тръпки ме побиват от него. Бих напуснала курса му, но няма измъкване от това, нали? Може да попадна на някой по-лош.

— Може би. Но ми се струва, че ще трябва да поговоря с него.

— Не, недей. Аз ще се оправя. Когато се разкрещиш на такива като него, те се разбягват.

Тара се приближи до майка си и отпусна глава на рамото ѝ. Джесика я притисна до себе си и затвори очи. Тара още ухаеше така, както когато беше малка. Или пък на Джесика само така ѝ се струваше? Тя се запита дали Тара винаги ще ухае така.

— Добре ли си, мамо?

— Да.

— Изглеждаш тъжна.

— Не съм тъжна, но може би изпитвам носталгия. Някога всичко изглеждаше по-просто, и си мислех дали един ден пак ще бъде така.

— Затова ли ще се местим? Мислиш, че ще бъде по-просто?

Някой почука на вратата. Тара остави сока си на плота и отиде да отвори. Джесика чу женски глас и няколко секунди по-късно в кухнята влезе Анджела.

— Здравей. Извинявай, че идвам, без да се обадя. Може ли да поговорим? — попита тя.

— Разбира се. Тара, моля те, разбърквай това на всеки няколко минути.

Джесика покани Анджела на балкона. Ривър не седна. Приближи се до перилата и се загледа в пустинята. Звездите бяха започнали да изгряват. Духаше силен вятър и разнасяше пясъка толкова високо, че чак се удряше в лицето ѝ. Джесика понякога харесваше това усещане.

— Отидох да го видя в ареста — подхвана Анджела.

— Защо?

— Честно казано… не знам. Предполагам, че само да го чуя да отрича. Да проверя дали му вярвам.

— И?

Тя вдигна рамене.

— Не знам. Не мога да определя какво почувствах. Не знам дали ми каза истината, или ме излъга… Вече не знам нищо. — Тя си пое дълбоко дъх, без да откъсва поглед от пустинята. — Майкъл изглеждаше ужасно. Беше блед и уморен. Имаше тъмни сенки под очите. Каза, че снощи изобщо не мигнал.

— Шокът ще премине. Това е арест, не затвор. Всичко ще бъде наред с него.

Анджела въздъхна тежко.

— Не знам дали му вярвам, Джес.

— Уликите сочат, че е виновен.

— Ти вярваш ли? Че той е убил Кати Фар, а после се е опитал да убие и мен?

— Аз гледам на делата като на вероятности. Каква е вероятността Майкъл да притежава картините на Сарпонг, умножена по вероятността да има същия бинт, използван на местопрестъплението, умножена от спринцовките, пълни с рицин, умножена по факта, че е имал романтична връзка с двете жертви, умножена по вероятността, че няма солидно алиби за нощите, в които са били извършени престъпленията?

Последва дълго мълчание.

— Ами онова момиче?

— Днес пак се обадих на полицайката от отдел „Изчезнали лица“. Тя каза, че не са открили нищо. Предполагат, че Майкъл я е отвлякъл и…

Анджела се обърна.

— И я е убил?

Джесика кимна.

— Освен това мисля, че Майкъл има съучастник — бащата на момичето, Тъкър Фар. Това е най-вероятното обяснение. Но ще е трудно да го докажем.

Анджела отново се обърна към пустинята.

— Ще го пуснат ли?

Джесика се поколеба. Нямаше да е честно да я лъже.

— Може би. Адвокатът му е един от най-добрите и е изключително мотивиран да спечели делото. Но доказателствата са солидни, затова ще трябва да обвини друг за убийството и твоето отвличане. Най-очевидният избор е Тъкър Фар. Той има присъда за отвличане и мотив да убие съпругата си и теб.

— Ще се получи ли?

— Може да се окаже достатъчно, за да посее съмнения у съдебните заседатели. Но дори да успее, съдебните заседатели няма да постигнат единодушно решение и ще има ново дело. След две такива дела прокуратурата ще предложи изключително леко споразумение, за да разкара бързо медиите. Затова, да, може да пуснат Майкъл.

Анджела наведе глава и тихо попита:

— Ами ако отново се опита да ме убие?

Джесика застана до нея.

— Няма да му позволя.

Пресконференцията беше заприличала на същинска зоологическа градина. На нея присъстваха Рой Лю, главният прокурор на щата, шефът на полицията на Лас Вегас и окръжният шериф, застанали на подиума от двете страни на Нейтън Солс, докато той четеше предварително подготвено изявление пред микрофона. Кайл Джакс стоеше наблизо и пъчеше гърди за камерите.

Ярдли беше приела предложението на Солс. Анджела Ривър беше в опасност, а едно момиче беше изчезнало и изглежда, на никого не му пукаше за тях, освен на Ярдли и Болдуин. Солс я беше поканил до тях на подиума, но тя седна в ъгъла, извън обсега на камерите.

Беше ред за въпроси. Първият репортер, който вдигна ръка, беше Джуд Чанс.

— Имате ли информация за местонахождението на Хармъни Фар и ако не, склонни ли сте да сключите споразумение с доктор Закари в замяна за тази информация?

— Не мога да обсъждам текущи разговори с обвиняемия — отвърна Солс. — Трябва да говорите с адвоката му.

— Но от прокуратурата казаха, че според тях бащата на Хармъни също е толкова вероятен заподозрян за изчезването ѝ.

— Кой го каза?

— Знаете, че не мога да издам източника си, Нейтън. Но разчитам на онова, което казват подчинените ви.

— Виж, разбирам опасенията на хората и защо мислят, че господин Фар е заподозрян, но той е само това — заподозрян. Доказателствата, които имаме по случая, бяха намерени у господин Закари. Никой друг не е имал достъп до тях освен приятелката му, която е потърпевша. Ще излязат още подробности по време на предварителното изслушване, ако има такова, и въпросът ви защо господин Фар вече не е вероятен заподозрян ще получи отговор.

Ярдли не знаеше дали някой друг от присъстващите разпозна лъжата. Тъкър Фар беше вероятен заподозрян. Но Ярдли мислеше, че Закари и Фар са съучастници, и през идните седмици трябваше да свърже уликите за пред съдебните заседатели, докато не намери доказателства, за да повдигне обвинения и на Фар.

Солс се беше обърнал към друг репортер, когато Чанс добави:

— Все още ли издирвате активно Хармъни Фар, или предполагате, че вече е мъртва?

— Това е текущо разследване, по което работи отдел „Изчезнали лица“ на…

— Зарежи тези политически тъпотии, Нейтън. Живо ли е момичето, или не?

Лицето на Солс поруменя и той трябваше да се прокашля и да отпие глътка вода, за да не избухне в буря от ругатни срещу Чанс.

— Не знаем дали Хармъни Фар е жива. Господин Закари не е говорил с нас, откакто нае адвокат. Мисля, че всичко това е за…

— Чия е вината, че делото не се разглежда на федерално ниво? От голямото жури ме информираха, че обвинението не е било добре подготвено и се е опитало да придвижи случай, който не е проучило задълбочено. Изглежда, че когато имате серия убийства, първо трябва да поработите малко, нали? Да очакваме ли същото отношение към случая и от Районната прокуратура?

Солс стисна зъби и мускулите на челюстта му изпъкнаха.

Рой Лю пристъпи напред и се намеси:

— Може би аз мога да отговоря на въпроса. Понякога през пролуките се изплъзват разни неща поради недоразумения от страна на голямото жури. Това не е точна наука. Имаме работа с хора, а когато работиш с хора, често правиш и грешки.

— Казваш, че е грешка на съдебните заседатели, не ваша, че не се е стигнало до предявяване на обвинения за убийство и отвличане?

— Сега сме съсредоточили усилията си да тикнем този човек зад решетките до края на живота му, за да не нарани още някого. Приключихме с въпросите. Благодаря, че дойдохте.

Няколко репортери извикаха, че също имат въпроси, но групата вече напускаше подиума. Ярдли изчака, докато всички излязат, и се приближи до Джуд Чанс.

— Мисля, че няма да те покани на коледното парти на прокуратурата тази година.

Чанс се засмя.

— Мамка му, те не биха пресекли улицата, за да се изплюят върху мен, ако се подпаля. Забелязах, че ти не говориш много. Неофициално, наистина ли мислиш, че Закари е вашият човек?

— Да. Той е единият от извършителите.

— Хм. И предполагам, мислиш, че другият е Тъкър Фар? С удоволствие бих изслушал твоите теории, особено като имам предвид, че се майтапихме със стария Джони, защото и той мисли, че са двама. Дължа една бира на онзи задник.

— Всичко, което ще ти кажа, е неофициално. Адвокатът на Закари ще обвини Тъкър Фар за всичко, а последното, което ни трябва сега, е аз да направя изявление, че Фар има нещо общо.

— Е, въпреки това, казвай си молитвите и вземай витамини, защото мисля, че това дело ще ти разкаже играта.

Джесика се чувстваше странно, че сутрин отива в Районната прокуратура на окръг Кларк. Сградата имаше модерен вид — стъкло и стомана, с палми отстрани. Ярдли мина през проверката на охраната.

Прокуратурата на третия етаж беше какофония от звуци. Звъняха телефони, хора говореха един през друг и се смееха и отнякъде се чуваше телевизор, включен на новини. Беше пълна противоположност на мрачната атмосфера в прокуратурата, където доскоро работеше.

— Здравейте — поздрави Ярдли служителката на рецепцията. — Аз съм Джесика Ярдли. Бри Джонсън ме очаква.

— Един момент.

Бри излезе минута по-късно. Двете се ръкуваха и Бри поведе Джесика през служебния вход, където нямаше детектор за метал. Целият етаж представляваше голямо отворено пространство с кабинети по целия периметър и заграждения в средата.

— И горният етаж е наш — каза Бри, докато вървяха. — Тук са предимно апелативните екипи и цивилните сътрудници. Няма да ги виждаш често. Кабинетът на Нейтън е горе. Той не идва тук. Ако ти трябва нещо, говори с Уенди — секретарката — или попитай мен. Твоят кабинет е ето там.

Бри посочи малък кабинет с големи прозорци, които гледаха към улицата. Бюрото беше с формата на буквата „Г“, масивно и с компютър. С изключение на стола и няколко лавици над бюрото, в стаята нямаше нищо друго. Ярдли забеляза дупки в стените, където предишният обитател е закачал разни неща.

— Ще накарам да ти донесат всички материали по делото и да включат паролите за нашия сървър. Познаваш ли адвоката? Дилън Астър?

— Да.

— Умен е. Внимавай. Притежава онзи симпатичен чар, който те обезоръжава, но съм го виждала да прави на нищо прокурори, когато свалят гарда.

— Ще внимавам.

Бри се усмихна, но Джесика видя, че е насила.

— Радвам се, че дойде. Трябват ни повече жени тук.

Бри излезе. Джесика сложи чантата си на бюрото и седна. Извади единствените вещи, които беше донесла — лаптопа и снимка на Тара — и ги сложи до компютъра.

После стана и отиде до прозорците. Загледа се в уличното движение долу и изведнъж се сети, че като прокурор от Районната прокуратура на окръг Кларк вече няма достъп до федерални агенции като ФБР. Ако искаше да събере доказателства, трябваше да използва Шерифската служба или полицията на Лас Вегас, или местни следователи, но познаваше само малцина. Беше ѝ отнело години, докато научи кои федерални агенти работят усилено и са способни и кои претупват нещата. На кои може да се има доверие и на кои не. Ярдли нямаше време да научи всичко това за местните правоприлагащи органи и се притесни, че няма да знае с кого работи.

Донесоха ѝ материалите и тя отново седна и започна да чете.

Папките съдържаха донякъде полезна информация, особено допълнителният разказ на полицай Гарет, който не беше включен във федералните материали по делото, но нямаше почти нищо ново. Имаше бележка, че полицията пак е претърсила дома на Закари и Ривър, но не е открила нищо друго, свързано със случая. Джесика се надяваше, че Анджела не си е била у дома, за да види как ченгетата обръщат наопаки къщата.

Тя прегледа всички материали, нареди папките на лавиците над компютъра и излезе от кабинета.

Джесика отдавна не беше влизала в щатски районен съд. Атмосферата там беше трескава. Във федералния съд обикновено само нейното дело беше насрочено за определен час, но в щатския съд всички дела бяха включени в сутрешното и следобедното заседание и галерията за публиката беше препълнена. Адвокатите се редуваха на катедрата и бързо казваха на съдията какво искат. През повечето време съдиите само определяха дати и казваха „да“ или „не“, без да вдигат глава от документите, които подписваха.

Ярдли зае мястото си на пейката зад масата на обвинението, където седяха двама прокурори с папки, разгърнати пред тях. На катедрата стоеше мъж с адвоката си и се признаваше за виновен, че е откраднал кола и е избягал от полицай. Пледирането продължи по-малко от четири минути и след това повикаха следващото дело.

Дилън Астър влезе забързано с няколко минути закъснение, обличайки сакото на костюма си в движение. Той се приближи и се наведе пред Ярдли.

— Той е невинен.

— Те всички са невинни, Дилън. Не го ли знаеше?

— Да, но мисля, че той наистина е невинен.

— Не съм съгласна.

— Джес, нищо не се връзва. Той убива любовницата си и се опитва да убие приятелката си и после запазва всички доказателства в собствения си гараж? Може би нямаше да е чудно, ако имаше коефициент на интелигентност петдесет, но не когато става дума за проклет лекар, планирал престъпленията си седмици или дори месеци.

— Може би е искал да го заловят.

— Я стига, Джес!

— Ако това ще ти помогне да успокоиш съвестта си — според мен е имал съучастник.

Астър направи гримаса.

— И какъв е мотивът? Ривър няма застраховка „Живот“, липсват признаци, че са имали проблеми или че той е проявявал насилие. Защо да го прави?

— Попитай го.

— Не бъди такава. Какъв е мотивът?

— Какъв е бил мотивът на Тед Бънди, Дилън? Какъв е бил мотивът на Денис Лин Рейдър3? Те са убивали непознати и не е ставало въпрос за пари. Правили са го, защото им е доставяло удоволствие.

— Сравняваш Закари с Тед Бънди? Желая ти успех, когато го кажеш сериозно на съдебните заседатели.

— Да разбирам ли, че той не иска споразумение срещу признание?

— Не знам. Може би за непредумишлено убийство.

— Тук съм пас, но може да има избор между признание за умишлено убийство и доживотна присъда.

— Пасувам.

— Е, ще видим дали ще продължиш да държиш на теорията си, когато наближи процесът.

— Щатът Невада срещу Майкъл Джейкъб Закари, дело номер 14923А — извика съдебният секретар.

Астър отиде до катедрата, а съдебният пристав доведе Закари от килията на ареста отзад. Закари беше облечен с бял анцуг и имаше дебели белезници на китките. Ярдли стана и се приближи до съдебните заседатели. Съдията разгърна папката. Телефонът ѝ започна да вибрира и Джесика препрати обаждането на гласовата поща.

— Дилън Астър от страна на господин Закари.

— Джесика Ярдли от страна на щата Невада.

— Какво ще правим, адвокати? — попита съдията, без да вдига глава от папката.

— Отказваме да чуем обвиненията и искаме дата за предварително изслушване, господин съдия — отговори Астър.

— Следващият понеделник удобен ли е за всички?

— Да, чудесно.

Ярдли погледна Закари, който се беше втренчил в нея.

— Да, благодаря.

Астър прошепна нещо на Закари, преди приставът да го изведе. Докато минаваше покрай Ярдли, Закари каза:

— Не съм го направил, Джесика. Знаеш, че не съм.

Приставът му изкрещя да не говори. Ярдли излезе от съдебната зала и Астър я последва.

— Мисля, че никой не му е помагал — каза той, когато се отправиха към асансьорите. — Мисля, че друг е извършил престъпленията и е подхвърлил онези неща в гаража му.

— Кой?

— Тъкър Фар, когото и без това за малко не арестувахте.

— Съгласна съм. Ако Закари е искал помощ, за да се отърве от приятелката и любовницата си, кой друг би бил по-подходящ от съпруга на любовницата, който също иска да се отърве от нея? И ако Тъкър се е опитал да убие Анджела, напълно логично е, че може да сбърка дозата на рицина. Различията ни са само в това, че аз мисля, че са съучастници.

— Мислиш, че са се споразумели да убият един заради друг? Това е доста пресилено, Джес. Никой съдебен заседател няма да го повярва. И защо ще ги полага в тези пози и ще прави всичките онези щуротии? Защо просто не ги застреля посред нощ и не остави труповете им на улицата?

Джесика се качи в асансьора.

— Не съм съгласна, Дилън. Измисли нещо друго и аз ще те изслушам, но засега продължаваме така.

Тя се вгледа в отражението си в хрома, докато вратите на асансьора се затваряха. Вероятността да греши и Закари да няма нищо общо с тези престъпления ѝ тежеше и я смазваше. Понякога, когато съдеше някого, който би могъл да е невинен, Ярдли се разболяваше физически. Сякаш имунната ѝ система отслабваше заедно с решимостта ѝ. Сега обаче не изпитваше такова нещо. Чувстваше се права, за да продължи, въпреки че свитият ѝ стомах ѝ казваше да се разрови по-надълбоко.

Телефонът ѝ изжужа, напомняйки ѝ, че има гласова поща. Анджела се обаждаше. Джесика изслуша съобщението и я заля вълна от адреналин.

Асансьорът спря и тя хукна към колата си.

Джесика спря пред дома на Анджела Ривър. Изскочи от колата и хукна към вратата. Беше отключена.

В къщата беше тихо и спокойно. Климатикът не беше включен и въздухът беше застоял. През големите прозорци струеше слънчева светлина.

— Анджи?

— В спалнята съм — отговори слаб глас.

Джесика се втурна към нея.

Анджела лежеше на огромното легло. Върху пухените завивки бяха разпръснати няколко шишенца от лекарство с кехлибарен цвят, а на нощното шкафче имаше празна бутилка от червено вино. Джесика прочете етикетите на лекарствата. Срещу тревожност, успокоително и антидепресант. Единственото, което я разтревожи, беше успокоителното.

— Смеси ли ги с алкохол?

Очите на Анджела бяха зачервени и подпухнали. На нощното шкафче бяха натрупани използвани хартиени кърпички.

— Взех само няколко.

— Колко?

— Само няколко.

— Ставай! Ставай! Отиваме в спешното!

Анджела нежно хвана китката ѝ.

— Не. Наистина бяха само няколко. Мога да вземам по шест на ден, а аз глътнах по-малко. Повечето вино изпих снощи.

Джесика се вгледа в нея за кратко и седна.

— В съобщението си казваш, че не знаеш още колко ще издържиш. Помислих си, че ще направиш нещо глупаво, Анджи!

— Хрумна ми, но после те повиках. Може би съм страхливка, не знам. Извинявай, че те разтревожих.

— Не се извинявай.

Анджела затвори очи и поклати глава.

— Животът изглежда една буря от гадости, която непрекъснато те връхлита. Никога не спира.

Джесика я хвана за ръката и двете дълго седяха мълчаливи.

— Е, докато Майкъл е в затвора, поне ще мога да запазя всички стари плочи, които имаме. Предполагам, че няма да му трябва „Хол и Оутс Лайф“.

Джесика се усмихна.

— Не, няма.

Анджела подсмръкна, взе нова хартиена кърпичка, седна в леглото и приглади косата си назад.

— Обзалагам се, че изглеждам ужасно.

— Не исках да го казвам, но когато видях косата ти, се сетих за Животното от „Мъпет Шоу“.

Анджела се засмя. Стана и се погледна в огледалото над тоалетката.

— Мислиш ли, че трябва да започна да свиря на барабани?

— Никога не е късно да смениш професията си.

Анджела се обърна с лице към Джесика и въздъхна дълбоко.

— Благодаря, че дойде. Аз… нямам други приятели.

Джесика вдигна едното празно шишенце от лекарство и го сложи на нощното шкафче.

— Аз също.

Пет дни по-късно се състоя предварителното изслушване. Много адвокати смятаха предварителните изслушвания за минипроцеси, с представени доказателства и дадени показания, но по-често прокурорите представяха писмени показания, които отнемаха възможността на защитата да подлага свидетелите на кръстосан разпит, преди да започне самият процес.

Ярдли беше донесла писмени показания на Болдуин, детектив Гарет, помощник съдебния лекар, Анджела Ривър, един криминалист-токсиколог от Центъра за превенция и контрол на заболяванията, един следовател от Агенцията за национална сигурност по въпроса с рицина, на съседа, който се беше обадил пръв по случая с Ривър, и на агента на недвижими имоти, открил трупа на Кати Фар. Беше включила и показанията на няколко души, свързани косвено, в случай че съдията имаше специфични въпроси, които не се засягаха в писмените показания.

Ярдли седеше на масата на обвинението, когато влезе съдията. В съдебната зала все още миришеше на лимон от дезинфектанта, с който бяха почистили предишната вечер.

Съдия Харолд У. Уестън беше възрастен и наближаваше да се пенсионира. Ярдли беше разпитала за него и беше научила, че държането му не е приятно, но не е и неприятно. Мнозина от прокуратурата казаха, че съдията Уестън има склонност да отсъжда произволно, един ден в полза на защитата, а на другия — в полза на обвинението, без да зачита реалните аргументи.

Той изпъшка, докато сядаше на стола, и каза:

— Моля, седнете. — Уестън включи компютъра си. — Кой е пръв?

Съдебният секретар — млад мъж, когото Ярдли не беше виждала дотогава — отговори:

— Щатът Невада срещу Майкъл Джейкъб Закари, дело 14923А. Насрочено за днес за предварително изслушване.

Прокурорът и адвокатът се представиха за протокола и съдията каза:

— Госпожо Ярдли, имате думата.

— Може ли да се приближа, господин съдия?

— Разбира се.

Тя отиде при секретаря и му даде купчина документи, които беше сканирала и изпратила по имейла на Астър преди два дни.

— Щатът би искал да представи следните писмени показания, отбелязани като веществени доказателства от едно до осемнайсет, вместо устни показания на живо.

— Господин Астър, какво ще кажете?

— Възразявам, господин съдия.

— Разбира се, че ще възразите.

— Моля?

— Казах „Разбира се, че ще възразите“. Но давайте. Виждам, че умирате от желание да ми кажете нещо.

Астър погледна Ярдли и рече:

— Това е очевиден опит на Щата да заобиколи решението по случая „Кимбъл“, което дава на защитата пълноценна възможност да оспори твърдението за достатъчно основание. Разбирам едно или две… Извинете, завъртяхте ли очи току-що, господин съдия?

— Не. Продължете. Нека изясним нещата.

Астър се поколеба, без да изпуска Уестън от поглед.

— Както казвах, апелативният съд по делото „Кимбъл“ е разгледал въпроса дали писмените показания предоставят адекватна възможност на защитата напълно да оспори достатъчното основание в криминално дело. Установили са, че докато писмените показания са съвършено приемливи за случаи като… Господин съдия, този път определено завъртяхте очи.

— Не. Искате ли решение, или не?

— Да, но бих желал правилно решение, основаващо се на онова, което Деветият съдебен район4…

— Деветият съдебен район е група пушещи трева хипита. Не знам как не стигнахме до Десети. Кажете ми, господин Астър, как по-точно щатът Невада е толкова сходен с Хаваи и Калифорния, че трябва да сме групирани с тяхното правораздаване вместо с това на Юта и Колорадо? Можете ли да ми отговорите на този въпрос?

Астър погледна Ярдли, която леко вдигна рамене.

— Не, господин съдия, не мога да кажа. Но бих искал да говоря по настоящия случай.

Съдия Уестън измърмори нещо под носа си и каза по-високо:

— Госпожо Ярдли, вашето тълкуване по делото „Кимбъл“.

— По делото „Кимбъл“ съдът е постановил, че е налице изключително обстоятелство, приложимо крайно рядко. По същество, те не са знаели дали е била нарушена Клаузата за конфронтация5, защото Щатът не е можел да е сигурен, че съдят правилния човек, главно защото обвиняемият имал еднояйчен близнак. В нашия случай обаче господин Закари е хванат в крачка, така да се каже, и няма близнак. Клаузата за конфронтация не е приложима тук, където съдебна практика е да се представят писмени показания, и няма съмнения, че ще бъдат намерени достатъчно основания.

— Господин съдия, това не го решава тя. Вие трябва да решите.

— Да, и аз намирам писмените показания за достатъчно надеждни и заслужаващи доверие, наравно с показанията на живо. Ще допусна всички…

— Господин съдия, това е абсурдно! Дори не сте ги прочели още! Как бихте могли да знаете, че са достатъчно надеждни и заслужаващи доверие?

Уестън го изгледа строго.

— Познавам детектив Гарет, откакто вие сте били в основното училище, господин Астър, а Кейсън Болдуин е инструктор във ФБР, както и с петнайсетгодишен опит като полеви агент. Ако техните клетвени показания не мога да приема за надеждни, тогава чии? А сега, моля, не ме прекъсвайте отново.

Двамата мълчаливо се втренчиха един в друг. Гневът, който сдържаше Астър, беше изписан на лицето му, но той не каза нищо.

— Приемам всичките осемнайсет писмени показания и ще обявя един час почивка, за да ги прочета и да преценя дали дават достатъчно основания обвиняемият да се изправи на съд. Освен ако вие не бихте искали да представите нещо на съда, господин Астър.

— Не, господин съдия.

— Тогава един час почивка.

Ярдли наблюдаваше Закари, докато го отвеждаха към ареста. Той гледаше към местата за публиката, но Джесика знаеше, че Анджела не е там. Тя вече нямаше да присъства на изслушванията му.

— Евтин трик. Отне ми предварителното изслушване — подхвърли Астър.

Ярдли взе чантата си.

— Защо? Защото не виждаш картите ми, преди да заложим?

— Хей, аз не мразя играча, мразя играта. Правосъдната система ненапразно ми дава възможност за предварителни изслушвания. И това не е, за да може съдията набързо да прегледа писмените показания и после да се съгласи с теб. Ако изобщо ги прочете. Обзалагам се, че един час ще седи и ще гледа „ЮТюб“.

— Съмняваше ли се, че аз щях да спечеля предварителното изслушване?

— Не.

— Тогава защо се оплакваш?

— Не е там въпросът. Процедурата трябва да се уважава, Джес.

— Знам. Никой в тази съдебна зала не го съзнава по-добре от мен. Но съдът ми е дал възможност да отстраня от пътя тези глупости, за да стигнем до съдебен процес. И ти искаш същото, нали? Да се изправиш пред съдебните заседатели?

— Само казвам да играем честно — и ти, и аз. Ти си един от любимите ми прокурори и имаш добра репутация, но започнеш ли да ми правиш номера като този, може би няма да играя честно.

— Направи каквото трябва, за да защитиш клиента си, Дилън. Обещавам, че няма да го приема лично. Но не мисли, че няма да използвам всяка възможност, която ми дава законът, за да се погрижа той да не излезе на свобода и да няма втори шанс да убие Анджи.

Двамата се втренчиха един в друг за миг. После Астър се ухили, сякаш разбра нещо, за което се беше чудил.

— Видях ви двете в съда на голямото жури. Това не бяха взаимоотношения само между прокурор и жертва, нали? Ти държа ръката ѝ през цялото време.

— Тя беше уплашена.

— Те всичките са уплашени. Затова ли се бориш толкова яростно по този случай, Джес? Приятелка си на гаджето и ще направиш всичко по силите си той да получи доживотна присъда? Независимо дали е виновен, или не?

Ярдли пристъпи по-близо до него, докато се озоваха очи в очи.

— Харесвам те, Дилън. Но ако още веднъж поставиш под съмнение почтеността ми, ще се погрижа да съжаляваш за това.

Той се подсмихна.

— Може би си заслужава само за да видя какво ще направиш. — Астър отстъпи няколко крачки назад и добави: — Все още сме съгласни да признаем непредумишлено убийство — когато си готова да предложиш споразумението.

— Госпожо Ярдли? — извика зад нея съдебният секретар.

— Да?

— Извинявайте, забравих да попитам. Знаете ли колко предварителни изслушвания очаквате вие и господин Астър? Бих искал да ви запазя дати, преди да се запълни календарът. Ако съдията се съгласи, разбира се.

— Не зная, но имам чувството, че е по-добре да запазите повече време. — Ярдли погледна Астър. — Не мисля, че господин Астър ще остави да придвижим това дело без битка по всеки въпрос.

Уестън влезе в залата час по-късно и обяви, че разполага с достатъчно доказателства, за да се възбуди съдебно производство. Майкъл Закари беше официално обвинен и призован на съд. Пледира невинен. Астър поиска изслушване, за да оспори съдебната заповед за обиск, след която бяха намерени уликите в гаража, настоя, че е неоснователна и не е трябвало да бъде издавана. Изслушването беше насрочено за след осем дни. Ярдли възрази и поиска повече време.

— Трябва да отговоря на възраженията на господин Астър. Той има срок от пет дни да ги подаде, а после аз имам три дни да напиша отговор и да подготвя аргументите си.

— Какво да кажа? — отвърна Уестън. — Животът те сритва в топките и после умираш. Следващият случай.

Астър се наведе към нея и прошепна:

— Не е приятно да те притискат, нали?

Без да каже нищо, Ярдли си взе чантата и излезе от съдебната зала.

Дилън Астър и Лили Ричи спряха на паркинга на търговския център и слязоха от джипа. Клиентите на пункта за раздаване на марихуана бяха заели повечето места, но в края на първата редица имаше две места, запазени за търговци на дребно, които не бяха обозначени.

Всеки, който искаше да влезе, трябваше да позвъни, за да му отворят. Астър почука на стъклото. До вратата се приближи висок мъж с гладка плешива глава.

— Мили боже! — каза той и отвори вратата. — От бакалията ли започна вече да си купуваш костюми?

— Удобството на първо място — отговори Астър.

— Е, вкарай удобния си задник вътре, преди съседите ми да видят това грозно нещо.

Астър седна на дивана пред масивното дъбово бюро, Ричи се настани до него. Броуди Ханкс изпъшка, докато сядаше на канцеларския си стол, и рече:

— Проклети колене. Мразя, че остарявам. Но вие не сте дошли тук да ме слушате да се оплаквам. — Той извади флашка от чекмеджето на бюрото си и я подхвърли на Астър. — Агент Болдуин изглежда чист. Преди няколко години са му били предписани рецепти за твърде много оксиконтин, но не сте го чули от мен. Може да загубя лиценза си. Хората от „Поверителност на здравната информация“ живеят заради тези неща.

— Незаконни рецепти?

Ханкс поклати глава.

— Всичките са от лекар. И нищо напоследък. С изключение на това, той е чист. Но ще ти е интересно да чуеш какво открих за Лукас Гарет.

— Какво?

— Първо, получих доклад за двайсетина случая, по които той не е направил нищо. Ужасно е мързелив. Но дисциплинарното му досие е чисто, затова трябваше да се разровя малко по-дълбоко. — Ханкс се усмихна.

— Какво, в телевизионна игра ли сме? Казвай, без да увърташ.

— Тази малка забележка току-що добави сто кинта към сметката ти.

— Извинявай, о, мъдри Броуди! Моля те, кажи ми какво си открил и дано да е хубаво. Със захарница отгоре.

— Първо ми кажи, че аз съм най-добрият.

— Ти си най-добрият.

— Не беше много искрено.

— Броуди, за бога…

Ханкс се засмя.

— Добре, пич, не се ядосвай. Слушай. Гарет е бил женен. Преди няколко години семейството имало всевъзможни проблеми, предполагам, предимно заради пиенето му. Говорих с един негов стар съсед. Съпругата на Гарет му казала, че той е високофункциониращ алкохолик. Тя започнала да излиза на срещи и скоро си намерила друг. Културист. Гарет откачил, защото не искал развод. Включих няколко записа от изслушванията по делото за развода. Трябва да чуеш какви ги бръщолеви. Направо е изтрещял. И после един ден, като гръм от ясно небе, полицаите довтасват в новото жилище на жена му. Точно преди началото на делото по развода. Отишли там по сигнал за наръган човек с нож. Предишната нощ наръгали някакъв бандит на същата улица и ченгетата получили сигнал, че го е направил културистът. Затова поискали да претърсят къщата.

— И предполагам, че са намерили нещо?

Ханкс кимна.

— Ножа. Арестували културиста, но той имал солидно алиби. Бил в Канада по това време.

— Занасяш ме.

— Не. Тогава ченгетата помислили, че може би е съпругата, но е ужасно странно за една футболна майка да наръга бандит, наскоро излязъл от пандиза. Но все едно. Тя обаче също имала добро алиби. Къщата има само един вход. Има и камера на звънеца на вратата. Камерата е записала как тя и синът ѝ влизат в жилището към девет вечерта и излизат чак в седем на другата сутрин, за да отидат на училище. Инцидентът е станал към полунощ.

— Намерили ли са нещо друго в къщата?

Ханкс кимна.

— Тениска, изцапана с кръв. Нямало следи от влизане с взлом.

— Ами камерата на вратата? Заснела ли е Гарет? — попита Ричи.

— Не го пишеше в докладите, но си залагам главата, че го е записала.

Астър поклати глава.

— Подхвърлил ножа и тениската. Но ти как откри това?

— Хей, пич, ако искаш да извадиш кирливите ризи на някое ченге, тогава наеми някое бивше ченге. Ние имаме връзки.

— Предявени ли са му обвинения?

— Не. Всичко е потулено. Дълбоко. Докладите са изчистени от системата.

— Наистина ли? Някой много е искал да изчезнат, а?

— Няколко пъти съм виждал да потулват случаи, но винаги заради хора с по-висок ранг, когато не искат да поставят полицията в неудобно положение като повдигнат обвинение за притежание на наркотици и проституция. Не съм виждал да го правят заради полицай на ниско ниво. Гарет сигурно има връзки някъде.

Астър погледна Ричи.

— Ти какво мислиш?

Тя погледна първо единия, после другия мъж.

— Мисля да призовем на свидетелската скамейка бившата съпруга и да смачкаме детектив Гарет.

Джесика зареждаше съдомиялната машина, когато Тара ѝ каза, че излиза. Джесика погледна часовника на фурната. Минаваше осем вечерта.

— Къде отиваш? — небрежно попита тя, без да отмества поглед от чиниите.

— Трябва да свърша нещо в лабораторията до утре. Скоро ще се върна.

Ярдли я изчака да затвори вратата, после си обу обувките и също излезе. Беше ѝ неприятно, че го прави, но отвори приложението, което ѝ бяха инсталирали в отдел „Информационни технологии“ в прокуратурата, когато купи телефони за себе си и Тара. Приложението ѝ позволяваше да проследи телефона на Тара от всяка точка на света, дори ако беше изключен, а услугите за показване на местоположение са деактивирани.

Ярдли се качи в колата си, даде на Тара няколко минути преднина и потегли, следвайки картата. Тара излезе на магистралата и Джесика я последва. Измъчваше я безпокойство. Ами ако дъщеря ѝ наистина отиваше в лабораторията? Напълно възможно беше да поддържа връзка с баща си — все пак беше израснала само с майка си и имаше чувството, че няма баща. Може би искаше да го опознае, докато все още има възможност. Въпреки че отговорите на обжалванията му се бавеха, това нямаше да продължи вечно и все някога смъртната му присъда щеше да бъде изпълнена. Може би Тара искаше да поговори с него? Проблемът беше, че тя не познаваше Еди Кал така добре, както го познаваше Джесика.

Той никога не би направил нещо от сантименталност, дори заради дъщеря си. Щом отделяше време да ѝ пише и да се среща с нея, значи Еди Кал я използваше за нещо. И той притежаваше способността да омагьосва хората — съчетание от привиден чар, интелект и поразително красива външност. Това привличаше хората така, както паяжината на паяка привлича мухата.

Тара излезе от магистралата и пое към индустриална зона на Лас Вегас, която се състоеше от евтини офиси и складове. В района имаше няколко фирми, които даваха под наем складови помещения, и оттам минаваха железопътни релси.

Пътят не беше оживен и Ярдли се притесни, че Тара ще я забележи, затова намали скоростта, за да не се виждат фаровете на колата ѝ. На картата телефонът на Тара представляваше синя точка върху улиците и Джесика я поглеждаше на всеки трийсетина секунди.

Колкото по-навътре в района навлизаха, толкова повече фабрики и по-малко офис сгради се виждаха. Фабриките бяха сбутани до цели червеникави скали, които придаваха сюрреалистична атмосфера на мястото. Като колония на някаква далечна планета.

Тара спря пред малка офис сграда.

Джесика угаси фаровете и паркира на улицата. Видя, че Тара забърза нагоре по стъпалата към втория етаж и че синята точка на картата спря. Наоколо нямаше никого и районът сякаш беше изоставен.

Ярдли слезе от колата и се качи по стъпалата. На етажа имаше два офиса, във втория светеше. Щорите бяха спуснати и Джесика не виждаше нищо вътре, но допря ухо до вратата и чу движение. Слезе по стъпалата, зави зад ъгъла и зачака.

Няколко минути по-късно Тара слезе по стъпалата. Носеше нещо. Голяма кутия, но сигурно беше пълна с нещо леко, за да може да я носи едно енергично седемнайсетгодишно момиче. Тя я сложи в багажника на колата си, качи се и потегли. Ярдли извади телефона си и изпрати съобщение.

Седанът спря пред офис сградата чак след четиресет минути. Ярдли седеше в колата си и се опитваше да се разсее, като слушаше музика. Стомахът ѝ се беше свил и тя си представяше ужасяващи сценарии какво е накарал да направи заради него Еди Кал малкото ѝ момиченце.

От седана изскочи една азиатка, облечена с анцуг, и се приближи до Ярдли. Тя слезе от джипа си.

— Е, искам ли да знам? — попита азиатката.

— Ще съм ти много благодарна, ако си остане между нас, Ела.

— Хей, доносниците се наказват, нали?

Джесика я поведе към офиса. Ела беше следовател в прокуратурата и беше работила с Ярдли през годините. Двете имаха доминирани от мъже професии, управлявани от мачистка култура. Това беше създало здрава връзка помежду им и чувство, че трябва да се пазят взаимно. Ето защо, когато Ела обеща, че няма да каже на никого какво е видяла, Джесика знаеше, че не я лъже.

Ела извади универсален шперц и за няколко секунди отключи вратата. Джесика се накани да отвори, когато Ела я спря:

— Почакай!

Тя посочи горната част на вратата, където беше прикрепен сензор. Ела беше донесла малък кожен калъф. Извади нещо, което приличаше на камертон и го доближи до сензора. Уредът забръмча тихо и след няколко секунди Ела го отмести.

— Можеш да влезеш — каза тя. — Но аз не искам да виждам какво има вътре.

— Много ти благодаря.

— Хубаво, защото ще ме заведеш на скъпа вечеря заради това. И ако направиш нещо, което ще влезе в новините, ще отрека, че съм била тук. — Ела се усмихна и се поколеба за миг. — Желая ти късмет, Джес. Ще ми липсваш.

Двете се прегърнаха и Ярдли я изчака да тръгне, а после отвори вратата.

Болдуин не можеше да заспи. Лежеше върху копринените чаршафи, гледаше в тавана и мислеше за вечерята у Скарлет по-рано. Думите ѝ още отекваха в главата му и го измъчваха.

— Ще задържа бебето. Бих искала да бъдеш част от живота на твоето дете, но ако ти не искаш да имаш нищо общо с нас, тогава добре, ще се оправим и без теб.

— Ти нямаш представа какво става по света, Скарлет. Не знаеш на какво са способни хората.

— Не ти избираш, Кейсън.

Тя понечи да стане и той я хвана за китката.

— Да имаш дете би било като да те държат от скала всяка секунда, всеки ден, и да се чудиш какво става с него. Дали е живо или мъртво, или завързано в мазето на някой извратеняк.

— Пусни ме — каза Скарлет и се дръпна.

Болдуин винаги си беше мислил, че ще се въодушеви, когато научи, че ще става баща, ще се почувства някак безсмъртен, защото част от него ще живее и след като той умре. Но не изпитваше нищо такова. Чувстваше само сковаващ страх.

Той стана и отиде в банята да наплиска лицето си с вода и да вземе малко канабидол — нещо, което му помагаше да заспи — когато забеляза снимката на Хармъни, която беше залепил с тиксо на огледалото. Гледа я дълго. Не спираше да мисли какво ли преживява тя в момента. Тази мисъл проникваше като отрова в кожата му и навлизаше все по-дълбоко у него. Болдуин се погледна в огледалото и отиде да се облече.

Детектив Рийс беше права за едно — следователите на престъпления, свързани с деца, не бяха като другите следователи. Способните полицаи, разследващи престъпления срещу малолетни, и федералните агенти, които познаваше Болдуин, имаха куража да го правят. Те умееха да загърбват чувствата си и да работят трезво по случая. Болдуин не беше сигурен дали може да се справи.

Жилищният комплекс, към който отиваше Болдуин, приличаше на място, прокълнато от здравните власти заради нехигиенични условия на живот. Контейнерите бяха претъпкани с боклуци, които се бяха посипали на тротоара, а паркингът беше пълен с повредени коли, които вероятно не бяха в движение от месеци. Самият комплекс се намираше извън града, далеч от училища, църкви, търговски центрове и места, където можеше да се събират деца. На повечето жители тук не се разрешаваше да ходят на места, където има деца.

Имаше различни категории сексуални престъпници, в зависимост от това, за какво са осъдени и колко опасни за обществото ги смятат надзорниците им. Категория В им позволяваше да живеят в дома си и да бъдат около деца. Това бяха хора, извършили престъпления срещу възрастни и нямаха склонност към насилие над малолетни. Категория Б включваше склонните към насилие над деца, но които не се смятаха за сериозна заплаха, каквито бяха претърпелите химична кастрация. Категория А се използваше рядко и беше за онези, които бяха излежали присъдите си, но пак се смятаха за сериозна заплаха за обществото. Не им беше разрешено да живеят близо до деца, но трябваше все някъде да живеят. Ето защо Федералното бюро на затворите финансираше селища като „Зелени листа“, където да намерят подслон, докато не докажат, че могат да преминат в категория Б.

Болдуин беше идвал тук два пъти преди години и мястото изобщо не се беше променило. Отнякъде гърмеше музика — силен метъл, а по коридорите беше пълно с кенчета. Кофата за отпадъци до стената преливаше от боклуци като контейнера навън — предимно бутилки от алкохол, пакети от цигари и кремавите кутии без етикет, които фирмите за производство на марихуана използваха, когато доставяха наркотика.

Кейсън почука на вратата на апартамента. Отвори слаб мъж с големи кафяви очи и без една ръка. Той преглътна, когато видя Болдуин, и тихо попита:

— Какво искаш?

— Трябва да говоря с теб, Орсън.

— Не съм направил нищо. Послушен съм и се държа прилично.

— Сигурен съм. Не съм дошъл заради теб.

— А заради кого тогава?

— Може ли да говорим вътре?

Орсън се поколеба, но го пусна да влезе. Апартаментът беше маниакално чист. По килима личаха следи от прахосмукачка и миришеше на белина.

Орсън вече беше давал информация на Болдуин по случаи, които не бяха свързани с деца, и се беше оказал надежден източник.

Болдуин извади снимката на Хармъни Фар.

— Търся това момиче. Отвлечено е от дома си на…

— Палача, нали? Да, четох за това.

Орсън взе снимката и се взира в нея няколко минути. Ръката му беше отрязана при автомобилна катастрофа и беше заменена с дебела пластмасова шина, приличаща на ръка на манекен. На Болдуин не му хареса, че Орсън държи снимката, и се изнерви, докато не му я върна.

— Съжалявам. Не мога да помогна. Вече нямам нищо общо с тези неща.

— Орсън, не съм ти надзорник. Искам само да я намеря. Знам, че си свързан с всички такива форуми в тъмната мрежа. Надявах се, че може да провериш дали някой не е качил информация за нея.

— Разбира се, че ще качи. Тя е красива.

Обзе го гняв, но Болдуин трябваше да се овладее.

— Имам предвид някой да е публикувал нещо в смисъл, че я е отвлякъл или знае нещо по въпроса, което не е в новините.

— Сега по престъпления срещу деца ли работиш?

Болдуин прибра снимката.

— Можеш ли да ми помогнеш, или не?

— Мога да се ослушам. Но какво ще получа в замяна?

— Хей, аз ти спасих задника, когато…

— И аз ти се отплатих. Информацията, която ти дадох за мъжа, който наръгваше с нож таксиметрови шофьори, ви отведе право до него. Но не видях името си във вестниците. Не получих награда и надзорникът ми не ми повярва.

Болдуин си пое дълбоко дъх.

— Добре. Разбери нещо и ще кажем, че ти дължа услуга. И стига услугата да е разумна, ще направя всичко по силите си да ти я върна.

Орсън кимна.

— Сега имам работа и сериозно гадже. Вземам хубави лекарства. Трябва да се махна от тази лайняна дупка, Кейсън. Искам къща и куче и всичките онези нормални тъпотии. Ела да дадеш показания на изслушването ми — кажи, че съм готов за категория Б, и ще видя какво ще науча.

Болдуин се втренчи в него. Прехапа устни. Извади визитна картичка от портфейла си и каза:

— Дано това не рикошира върху мен, Орсън. — Той остави визитната картичка на масичката за кафе. — Разбери всичко, което можеш. Не знам колко време ѝ остава.

Джесика щракна електрическия ключ на осветлението. Офисът, в който беше влязла Тара, беше голям, с две допълнителни стаи и дълъг коридор, който водеше до баня и тоалетна. Но беше празен. На стените нямаше нищо и килимите бяха чисти. Ярдли надникна в първия кабинет. Не видя дори отпечатъци върху килима, които да показват, че там е имало бюро. Тя продължи нататък по коридора към втория кабинет, до тоалетната. Отвори вратата и тихо ахна.

До стената бяха наредени картини. Най-малко шест. Ярдли би познала този стил навсякъде. Резки щрихи, човешки фигури, пресъздадени толкова точно, че приличаха на фотографии, небето винаги в средата на развихрила се черно-сива буря. Никога синьо небе и никога слънчево.

Ъгловатият подпис в долния десен ъгъл само потвърди онова, което тя разбра веднага щом ги видя. Това бяха картини на Еди Кал. Джесика не ги беше виждала преди. Той ги беше скрил от нея.

Тя се плъзна надолу по стената и седна на пода, втренчена в тях. За обективния наблюдател картините изглеждаха професионално нарисувани и красиви. Красотата им беше поразителна, докато не ги загледаш достатъчно дълго. След известно време те обземаше нарастващо безпокойство. На изложби в галерии Ярдли беше наблюдавала как хората гледат с почуда картините на Кал, но после бързо продължават към следващите и не поглеждат останалите. Някои ги гледаха дълго и втренчено и именно те ги купуваха. Онези, на които творбите на Кал говореха на духовно ниво.

И дъщеря ѝ ли беше като тези хора?

В кутията, която изнесе Тара, сигурно имаше няколко картини, но защо? За какво ѝ бяха?

И тогава Джесика изведнъж се досети. В един изпълнен с прозрение момент тя разбра отношенията между Тара и баща ѝ и защо дъщеря ѝ си беше тръгнала с картините му.

Ярдли си пое дълбоко дъх и после бавно го изпусна, опитвайки да се освободи от нарастващата паника. Стана, излезе от офиса и заключи външната врата.

Датата на съдебния процес сякаш дойде твърде бързо. Дните бяха изминали като миг, докато Ярдли работеше от сутрин до мрак в прокуратурата, почиваше само колкото да се разходи, и обядваше на бюрото си.

Сутрин се чувстваше толкова изтощена, че още със събуждането си изпиваше по три чаши кафе, още три на обед и вечеря. За да спи нощем, вземаше хапчета, от които на следващия ден се чувстваше още по-замаяна.

Тя беше спечелила всичките пет искови молби на Астър. Уестън и Астър продължаваха да си разменят язвителни реплики в съда, но всеки път Ричи се намесваше и успокояваше напрежението. Ярдли отново предложи доживотна присъда без право на замяна и Астър отказа.

Тя и Анджела Ривър често обядваха заедно. А една събота вечер дори отидоха в един винен бар. Анджела настоя да излязат. Твърдеше, че Джесика има нужда от почивка, и отиде да я измъкне от тях.

Ярдли ѝ каза какво е открила, че прави Тара.

— Продава ги? — попита Анджела.

Джесика кимна и се втренчи в чашата си с вино.

— На Еди му трябват пари, за да обжалва, и я използва. Не знам какви са нейните мотиви, но той е намислил нещо.

— И ти не си говорила с нея?

— Мисля, че тя няма да ми каже истината. Първо трябва да разбера какви са неговите намерения. — Джесика изпи виното си и остави чашата. — Неприятно ми е да увъртам, когато разговаряме. Имам чувството, че някак я предавам.

— Звучи така, сякаш я предпазваш.

Ярдли се вгледа в празната си чаша за няколко секунди.

— Не съм сигурна дали още мога да го правя.

Друга вечер двете говориха по телефона един час за неща, различни от процеса, и дори се смяха какви идиотски неща са правили като млади, за да привлекат вниманието на някое момче. След това настъпи дълго мълчание и накрая Анджела каза:

— Страхувам се, Джес.

— Знам.

— От една страна, искам да правя планове, в случай че освободят Майкъл — да заминем някъде далеч оттук. От друга страна обаче, все още съм убедена, че не го е направил той. — Ривър направи пауза. — Утре ще го видя.

— Не съм убедена, че идеята е добра.

— Не ми пука. Искам да го видя. Майкъл ми липсва.

Джесика не се опита да спори с нея. Запита се дали Анджела ще я намрази, ако Майкъл бъде осъден. Дали си представя бъдещето си с него и ще мисли ли, че Джесика ѝ го е отнела. Нямаше значение. Анджела поне щеше да е жива, за да я мрази.

В деня на процеса Ярдли си облече черен костюм и се огледа в огледалото. Под очите ѝ се бяха появили тъмни сенки и беше бледа. Кафето потискаше апетита ѝ и тя ядеше съвсем малко, затова беше отслабнала много.

Ярдли отиде в съда рано. Пуснаха я през детекторите за метал, без да я претърсват. Дилън Астър и Лили Ричи вече бяха на масата на защитата. Дилън беше заменил костюмите с обикновен панталон и спортно сако, за да внуши на съдебните заседатели, че е аутсайдер, в по-неизгодна позиция, и едва ли ще спечели делото. Джесика зае мястото си на масата на обвинението и изпрати съобщение на полицай Гарет, за да се увери, че той ще дойде в съдебната зала. В единия край на масата беше оставен списък със свидетелите и Ярдли го прегледа набързо.

— Всички да станат — каза съдебният пристав. — Заседава Осмият районен съд. Председател е почитаемият Харви Уестън.

— Моля, седнете — каза Уестън и се настани на мястото си. — Готови ли са двете страни?

— Да, господин съдия — отвърна Астър.

— Да, господин съдия — каза и Ярдли.

— Тогава доведете обвиняемия и потенциалните съдебни заседатели, от които да изберем заседаващите по това дело.

Закари беше с нов черен костюм и със златен часовник. Той седна между Ричи и Астър. После друг пристав доведе потенциалните съдебни заседатели. Трийсет мъже и жени от окръг Кларк. Те бяха попълнили въпросници по пощата и Ярдли взе своето копие от една от подредените купчини, както и лист с бележки, които си беше записала.

Въпросникът беше общ: За какви списания сте абонирани? Гласувате ли? Осъждани ли сте за престъпление? Били ли сте съдебен заседател?

Въпросите бяха общо четиресет и Ярдли не мислеше, че някой от тях е страхотно уместен. Малцина от хората, извършили тежки престъпления, с психически разстройства, които влияеха върху мисловните способности, с предубеденост срещу полицията или хора от различни раси или религии, биха били безпристрастни поради неудобството, което чувстваха. Вместо да се съсредоточава върху отговорите, Ярдли обичаше да се фокусира върху езика на тялото им, когато им задаваха въпроси.

След поименна проверка, за да се увери, че всички повикани потенциални заседатели са се явили, Уестън ги инструктира, че въпросът е сериозен и включва различни обвинения, вариращи от нападение до убийство, и даде думата на Ярдли за процедурата по избор на съдебни заседатели.

Ярдли зададе обичайните въпроси дали някой от потенциалните съдебни заседатели е имал сблъсък с наказателната система, дали членовете на семейството им са имали такъв сблъсък и най-накрая — приятелите. След това премина към евентуална предубеденост, психически и физически заболявания, които може да попречат на мисловните способности, и после към общи въпроси, предназначени да накарат заседателите да се почувстват малко неудобно, за да види как ще реагират. Тя следеше преди всичко за проява на нервност, отместване на поглед от нея, неспокойно размърдване на местата им и скръстване на ръце на гърдите. Признаци на ненадеждност или враждебност.

Ярдли приключи и дойде ред на защитата. Лили Ричи стана и започна да разпитва потенциалните заседатели. Тя не можеше да покрие същите области, за които беше задавала въпроси Ярдли, и затова се впусна в леки шеги с групата, обсъждайки различни аспекти на делото. Това беше умен ход да избегне възражения и Ричи лека-полека им подаде информация за теорията на защитата по случая.

Можете ли да осъдите някого, ако мислите, че друг е извършил престъплението, но няма достатъчно доказателства в подкрепа на вашето убеждение? Бихте ли обявили някого за виновен, ако мислите, че е невинен, но други съдебни заседатели не смятат така? Как бихте се почувствали, ако разберете, че истинският извършител на престъплението ще се измъкне безнаказано?

Ярдли не възрази, въпреки че Ричи прекрачи границата няколко пъти. Не искаше все още да си създава войнствено впечатление пред съдебните заседатели.

Тя се изненада колко бързо премина процедурата по избор на съдебни заседатели, предвид че процесът беше за убийство. Астър поиска да върнат в залата и да разпитат само трима заседатели, а Ярдли — само един. Зададоха им въпроси предимно за предубедеността им заради нещо в тяхното минало. Когато приключиха, седнаха в стаята на съдията и прегледаха списъка.

— Ще помоля да задраскате съдебен заседател номер четири. Не изглежда способен да взема справедливо и безпристрастно решение — каза Астър.

— Отхвърля се — отговори съдия Уестън и написа забележка в списъка с номерата и имената на съдебните заседатели.

— Господин съдия, баща ѝ е бил ченге.

— И какво от това? Тя не е ченге. Отхвърля се.

— Глупости! Не може да включим дъщерята на ченге за съдебен заседател.

— Може да включим за съдебен заседател когото аз кажа, господин Астър. И на ваше място бих внимавал с тона.

Астър поклати глава и рече:

— Добре. Ще използвам правото си на отхвърляне без възражения и ще я задраскам. Тогава ще поискам съдебен заседател номер дванайсет да бъде зачеркнат по същата причина.

— Отхвърля се.

— Баща му е умрял, блъснат от пиян шофьор, който е бил оправдан, господин съдия. Той е озлобен. Няма да е обективен.

— Отхвърля се. Следващият.

Астър замълча за секунда и двамата се втренчиха един в друг.

— Номер шестнайсет трябва да бъде задраскан за предубеденост.

— Отхвърля се.

— Шегувате се.

— Имам ли вид, че се шегувам?

— Той е надзирател в затвор. Такива хора искат да обесят всеки, обвинен и в най-дребното престъпление.

— Когато го попитахте, той каза, че ще е обективен.

— Естествено, че така ще каже. Какво друго да каже? Не, аз съм емоционален чекиджия и не мога да се контролирам.

— Предложението ви се отхвърля. Следващият.

— Това са пълни глупости! — повиши тон Астър.

Ричи сложи ръка на рамото му и каза:

— Дилън…

— Какво правиш, по дяволите, Харви? — извика той. — Пак ли си пиян?

— Хей! Да не си посмял да ми крещиш! Няма да търпя това! — изрева Уестън. — Това е моята съдебна зала и мога да правя каквото преценя за необходимо, за да…

— Сега ти крещиш — прекъсна го Астър.

— Аз съм съдия, по дяволите! Причината да ставаме съдии е, за да крещим на хората. А сега, постарай се тонът ти да не е такъв през следващите пет дни, иначе ще имаш сериозни неприятности.

— Всичко е наред, господин съдия — намеси се Ричи. — Нека продължим нататък.

Ярдли предложи да бъдат задраскани двама души и съдията отказа, но тя не възрази. Уестън изглеждаше в особено лошо настроение. Вероятно искаше да приключи колкото може по-бързо този процес. Може би си мислеше, че избира такива съдебни заседатели, които ще постигнат решение бързо, вместо да се бавят дни наред в размисъл.

Късно следобед, след спорове и компромиси, те избраха дванайсет съдебни заседатели и двама заместници. Уестън обяви, че са приключили за деня и на сутринта ще започнат с встъпителните пледоарии.

Ярдли не можа да хапне нищо на закуска. Седеше в едно кафене срещу съдебната палата и препрочиташе докладите на детектив Гарет. Той щеше да е първият свидетел след встъпителните пледоарии. Тя получи съобщение от Тара — Желая ти успех! Това я накара да се усмихне, но и да изпита тъга. През следващите пет дни Джесика нямаше да вижда често дъщеря си. И по-лошо, нямаше да може да я контролира.

Тя отиде в съда рано и седна на масата на обвинението. Съдебният пристав постави големия портрет на Кати Фар, който Ярдли беше поискала да сложат на триножник близо до съдебните заседатели. Кати с Хармъни и Тъкър в аквапарк. Това беше единствената снимка, която можа да намери, на която и тримата бяха усмихнати.

Съдебните заседатели, прокурорът и адвокатите се настаниха и в залата влезе съдия Уестън. Той се прокашля и обясни на съдебните заседатели, че всичко, което кажат обвинението и защитата по време на процеса, не е доказателство, а само техните мнения, и че могат да придадат на свидетелските показания каквато тежест сметнат за уместна.

— Госпожо Ярдли, имате думата.

Ярдли стана. Умората я обземаше на талази и тя се чувстваше мудна, но се надяваше адреналинът от процеса да я зареди с енергия.

Ярдли погледна Закари и се приближи до съдебните заседатели, като внимаваше да не застане нито твърде близо, нито твърде далеч от тях.

— Спомням си, че преди да стана прокурор, една вечер по новините излъчиха репортаж за мъж, обрал магазин за хранителни стоки. Двама свидетели бяха го видели да завира пистолет в лицето на касиера, да отмъква парите от касата и да бяга от магазина. Имаше и видеозапис на престъплението. Говорителят каза, че е насрочен процес, и помня, че си помислих: Кой би го оправдал? Доказателствата са съкрушителни. Два месеца по-късно случайно видях какво е станало в съда. Мъжът беше оправдан. Някой в телевизионното предаване, което гледах, каза, че нашата правосъдна система е фарс. Това беше само няколко години след оправдаването на О. Джей Симпсън и всички бяха настръхнали и мислеха, че съдебната ни система не работи. Аз винаги съм вярвала в нашата правосъдна система и си спомням, че ми се е налагало да я защитавам пред хората, защото продължавах да чувам думата фарс. Системата ни била фарс. И не можех да се отърся от тази дума. — Ярдли сключи ръце пред себе си и погледна съдебните заседатели. — Мислех за тази дума, докато се подготвях за този процес. Доказателствата тук са съкрушителни. Както в случая с мъжа, който обра магазина. Ще чуете подробности за случая от няколко полицаи, криминалисти, детективи и федерални агенти. И подробностите са ужасяващи. — Тя се обърна, погледна Закари и се приближи до портрета на Кати Фар. — Обвиняемият, Майкъл Закари, е убил тази красива жена, Кати Фар, в дървена къща на Кримзън Лейк Роуд, на по-малко от два часа път оттук. Жена със съпруг, дъщеря и цял живот пред себе си. Обвиняемият е имал интимна връзка с Кати. Не знаем как или защо е започнала връзката — хората рядко узнават — но са имали любовна афера. И по някое време нещата се объркали. Толкова много, че обвиняемият е решил, че Кати Фар трябва да умре. Може би защото тя е искала да каже на приятелката му Анджела Ривър, с която той живее, или е искала да скъсат, а той не… — Ярдли направи пауза. — Или пък просто му се е приискало да я убие. — Тя си пое дъх и сложи ръце зад гърба си. — Може би никога няма да разберем защо я е убил. В края на краищата, това няма значение. Както съм чувала да казват полицаите от отдел „Убийства“, мъртвите си остават мъртви.

Ярдли махна портрета на Кати Фар и го замени с първата от картините на Сарпонг. След това обърна бяла дъска, на която бяха наредени снимки от местопрестъплението с Кати Фар.

— Това е картина, нарисувана през 1964 година от художник на име Сарпонг. Виждате, че картината и сцената на смъртта на Кати Фар са идентични. Тялото на Кати Фар е положено така, че да имитира картината. Кати е била отвлечена от работа, докато е пушела цигара през почивката. Инжектиран ѝ е рицин и е била завързана за маса. Челото ѝ е било разрязано, за да потече кръвта по лицето ѝ. После е била увита с бинтове и облечена с черна туника като тази на картината. След това е била сложена на стол, а тялото ѝ — залепено със силно индустриално лепило, за да изглежда като жива. Раменете, бедрата и гърбът ѝ са били залепени за стола и тя е умряла там. Сама и уплашена, и в пълен мрак. Месец по-късно един съсед съобщил, че става нещо подозрително в друга дървена къща на Кримзън Лейк Роуд. Шерифската служба на окръг Кларк и един федерален агент веднага отишли на мястото. — Ярдли направи пауза. — Онова, което открили, ги шокирало. Приятелката на господин Закари, Анджела Ривър, била положена на маса. — Тя се приближи до триножника, свали картината на Сарпонг и я замени с втората творба от серията и до нея сложи увеличена рисунка на Ривър, както я беше намерил Болдуин. — Втората картина, отново осъществена на живо с действително човешко същество, Анджела Ривър. Този път обаче господин Закари допуснал грешка. Анджела оцеля. Тя едва не умря от инжектирания в нея рицин. Господин Закари изчислил погрешно дозата и Анджела успя да се пребори. Беше издадена съдебна заповед за претърсване на имота на господин Закари. Полицаите и агентите намериха ето това.

Ярдли взе няколко прозрачни плика от масата на обвинението и описа всяко едно веществено доказателство, обясни значението му и ги даде на съдебните заседатели да ги разгледат отблизо. Каза, че Закари няма алиби и как е имал идеалната възможност да извърши двете престъпления. Няколко пъти го погледна и видя, че той е втренчил в нея изпълнени със злоба очи.

След като един час обсъжда доказателствата, Ярдли се приближи до съдебните заседатели и погледна всеки един в очите.

— Защитата ще превърне този процес в процес за нещо друго. Ще насочи обвиненията към съпруга на Кати Фар, Тъкър Фар. Той има присъда за отвличане — въпрос, който защитата несъмнено ще повдигне няколко пъти. Господин Фар има много татуировки, работник е и няма образование. Защитата ще ви каже, че той прилича на убиец. Ще се опита да подчертае изневерите на Кати Фар, ще говори за предубеденост от страна на прокуратурата или полицията… Ще изтъкне всичко друго освен едно — доказателствата. Ще ви каже, че господин Закари е успял лекар, от висшите среди, от богатите и елита, и че богатите и елитът не извършват такива престъпления. — Ярдли пристъпи още по-близо до съдебните заседатели. — Без значение, че всички доказателства бяха намерени в гаража на господин Закари. Без значение, че алибито му не издържа и за двете нощи. Без значение, че в негово притежание бяха намерени картините на Сарпонг. Защитата ще ви каже да не обръщате внимание на всичко това, защото някой друг прилича повече на убиец, отколкото Майкъл Закари.

Един съдебен заседател леко поклати глава, сякаш не можеше да повярва.

Ярдли сложи ръце зад гърба си.

— Тази сутрин си мислих за мъжа, който обра бакалията. Дъщеря ми понякога ме пита за работата ми и за правосъдната система и сега си представих, че ме пита: Виждала ли си някога системата да се проваля? А аз отговарям: Имах случай, в който всички доказателства бяха намерени в притежание на обвиняемия; когато той нямаше нито един свидетел, който да потвърди алибито му; в който той притежаваше картини, еднакви със сцените на престъпленията, и жертвите бяха любовницата и приятелката му… но съдебните заседатели го оправдаха, защото някой друг приличаше повече на убиец, отколкото обвиняемия. Така системата се провали и отказа правосъдие на две жертви. Ако се случи това, госпожи и господа, тогава онзи човек по телевизията ще се окаже прав. Нашата съдебна система е фарс. Не позволявайте да стане така. Не позволявайте защитата да отклони вниманието ви от доказателствата. Майкъл Закари е убил Кати Фар и се е опитал да убие Анджела Ривър. Не го оставяйте да се измъкне безнаказано.

Ярдли седна на мястото си. Няколко съдебни заседатели я проследиха с поглед и после отместиха очи.

— Господин Астър — каза съдия Уестън.

Астър се изправи и застана пред съдебните заседатели. Огледа ги и каза:

— Госпожа Ярдли е права. — Той взе пликовете с веществените доказателства от масата на обвинението. — Всичките тези неща наистина бяха намерени в гаража на Майкъл Закари. Той е бил на конференция в нощта на убийството на госпожа Фар и никой не помни да го е видял там. Спял е в дома си, когато е била отвлечена приятелката му, и никой не може да го потвърди. Тогава защо изобщо да си правим труда да провеждаме съдебен процес? Нека само прочетем полицейските доклади и да го тикнем в затвора. Защо да го изправяме пред съдебни заседатели и да губим времето на всички? Когато няма свястно алиби, нека не си правим труда с всичко това. — Астър размаха ръка, посочвайки съдебната зала. — Знам, че много ченгета мислят по този начин и по дяволите, може би са прави? Когато доказателството е очевидно, нека направо да го затворим. — Той погледна в очите съдебните заседатели един по един. — Защо не го правим? Защото понякога външният вид лъже. Понякога изглежда, че всичко сочи в една посока, а всъщност води в друга. Да, онези неща бяха намерени в гаража му, но доктор Закари ще ви каже, че няма представа как са се озовали там. Абсурдно, нали? Точно както каза госпожа Ярдли. Е, запитайте се: Защо е бил толкова глупав, че да ги държи в гаража си, като знае, че приятелката му може случайно да ги намери? Доктор Закари е уважаван лекар от спешно отделение и е учил медицина в Станфорд. Наистина ли е бил толкова глупав, че да не знае, че на Анджела Ривър, която е доста по-тежка от Кати Фар, ще ѝ трябва повече рицин, за да я убие? Може ли да е толкова глупав, че да убие любовницата си, а месец по-късно и приятелката си? Не е ли знаел, че ще е главният заподозрян на полицията? Наистина ли би бил толкова тъп, че да не си осигури алиби? — Астър пристъпи крачка встрани и сложи ръка върху масата на защитата близо до Закари. — И нека поговорим за мотива. Какъв по-точно е мотивът на доктор Закари? Чухте ли обвинението да споменава това? Само казаха: Хей, никога няма да узнаем. Е, това не е достатъчно. Съдебната ни система е създадена точно за тази цел — да каже на властите, че преди да отнемеш живота на някого, трябва да докажеш какво е направил. Да го докажеш. Не само да вдигаш рамене и да казваш: Ами, няма как да знаем, затова така или иначе, нека го осъдим. Какъв е мотивът? Факт е, че липсва мотив. Обвинението няма да представи нито едно доказателство, за да ви каже защо доктор Закари би извършил такова деяние. — Астър започна да крачи напред-назад пред масата. — Дъщерята на госпожа Ярдли може да получи друг отговор на въпроса си. Тя може да чуе: Да, ще ти кажа кога се провали съдебната система. Когато съдебните заседатели дори не помислиха какво означава извън всякакво съмнение, не взеха под внимание противоречивите доказателства, не се запитаха за мотива и не повярваха на един невинен човек. Системата се провали в онзи ден и отне живота на един човек, защото прокурорът им каза да го направят. — За миг Астър се втренчи мълчаливо в съдебните заседатели. — Но не е необходимо да става така. Искам да кажа, че вие може да се върнете в тази зала и да кажете: Достатъчно е. Имаме солидни доказателства в гаража му. Вярно, няма логика, липсва и мотив, но нещата са били в гаража. Може да го направите! Може обаче да отидете в стаята за размисъл и сериозно да поразсъждавате над това какво означава извън всякакво съмнение, да помислите за клетвата, която сте дали да загърбите емоциите си и да обсъдите справедливо доказателствата. Наистина да помислите защо бащите основатели на страната са ни дали Конституцията — не за да ни пази от самите нас, а за да ни пази от властите. Но ако се върнете тук и кажете: По дяволите, достатъчно е, заключете го и изхвърлете ключа, тогава госпожа Ярдли ще е права… съдебната система е фарс.

Астър седна на мястото си. Съдия Уестън се облегна назад на стола и каза:

— Първият свидетел, госпожо Ярдли.

Детектив Лукас Гарет положи клетва. Костюмът му беше старателно изгладен, пистолетът му се намираше в кобур на кръста, а значката бе закачена на връв на врата му. Ярдли го изчака една минута след клетвата, за да пие вода от картонена чаша.

— Как сте, детективе?

— Добре, благодаря.

— Хубаво. Е, бих искала първо да прегледаме квалификацията ви, ако може. Моля, кажете името си буква по буква за протокола и ни разкажете малко за себе си.

Докато говореше, Гарет гледаше съдебните заседатели. Това беше характерно за свидетел, който е прекарал много време в съда. Той им разказа за работата си във военната и гражданската полиция и за повишението си в детектив в отдел „Убийства“ в Шерифската служба. Гарет представи накратко подготовката, която е дал на други детективи и тази, която самият той е получил в Агенцията за борба с наркотиците и ФБР. Ярдли го попита още какво обича да прави през свободното си време, за да може съдебните заседатели да го опознаят по-добре. Встъпителните ѝ въпроси продължиха петнайсет минути, колкото да се увери, че вниманието на съдебните заседатели вече е насочено само към свидетеля.

— Разкажете ни за настоящия случай, детективе.

Гарет разказа как са им се обадили, че е открит трупът на Кати Фар, как е бил изпратен на местопрестъплението и какво е видял. След това разказа какво се беше случило с Анджела Ривър. Ярдли се обърна, за да види дали Ривър е в съдебната зала, но нея я нямаше.

— Детективе, открихте ли доказателства, които свързват тези престъпления с някой друг освен Майкъл Закари?

— Не.

— Имахте ли и друг евентуален заподозрян?

— Да. Господин Тъкър Фар представляваше интерес за кратко. Освен съпругата, дъщеря му…

— Възразявам! — обади се Астър и стана. — Може ли да се приближим?

— Да.

Ярдли и Астър се подпряха на катедрата на съдията. Уестън изключи микрофона и Астър каза:

— Господин съдия, ще възразя срещу всяко споменаване, че дъщерята на господин Фар е изчезнала. Въпросът явно ще накара съдебните заседатели да са пристрастни, отколкото ще докаже нещо. А и няма нищо общо с това дело.

— Нищо подобно — рече Ярдли. — Ясно е, че убиецът на госпожа Фар е отвлякъл и Хармъни. Съдебните заседатели трябва да го чуят.

— И какви доказателства ще представите? — попита Астър.

— Ще представим показанията на Тъкър Фар и агент Болдуин за къщичката на дървото, откъдето е била отвлечена Хармъни, както и какво са открили там.

— С други думи, нищо, господин съдия. Хармъни може да е избягала от дома си и те нямат доказателства, които да оспорят това, освен че си е забравила телефона. Това е само опит да се настроят съдебните заседатели срещу клиента ми. Те ще са предубедени поради самия факт, че е замесено дете, и госпожа Ярдли разчита именно на това.

Уестън се замисли.

— Играете нечестно, госпожо Ярдли.

— Господин съдия, изчезналото момиче е част от случая. Невъзможно е да е изчезнала случайно, скоро след убийството на майка ѝ. За съдебните заседатели е важно да получат пълна картина на доказаните събития.

— Или пък тя е избягала от дома си и това няма нищо общо с това дело — възрази Астър.

Уестън поклати глава.

— Това не ми харесва. Не мисля, че обяснява дали обвиняемият е убил госпожа Фар и се е опитал да убие госпожица Ривър. Забранявам да се споменава за Хармъни Фар и отвличането ѝ.

— Но, господин съдия…

— Това е решението ми. Моля, отдръпнете се.

Ярдли се постара да не издава чувствата си и се върна до катедрата.

— Детектив Гарет, вие намерихте доказателствата по този случай, права ли съм?

— Когато изпълнихме съдебната заповед за претърсване на имота на Майкъл Закари, специален агент Болдуин и аз извършихме първоначалния обиск. Аз открих предметите, залепени с тиксо под стола в стаичка в гаража.

Докато Гарет говореше, Ярдли представи снимки — стола, картините и кутията, в която бяха намерени доказателствата.

— Когато вие и агент Болдуин арестувахте обвиняемия, той какво направи?

— Буйстваше. Спореше с нас и се опита да се отскубне от мен, като ме блъсна. Затова се наложи да го притисна към стената и да заключа два пъти белезниците на китките му. Закарахме го до най-близкия участък за разпит, но той не отговори на въпросите. Беше изключително нервен, не го свърташе на едно място и постоянно се озърташе наоколо. Потропваше с единия си крак по пода като човек, който изпитва тревожност. Агент Болдуин размени няколко думи с него. Той сам ще ви каже. С разпита приключи моето участие в този случай.

— Благодаря, детективе. Нямам повече въпроси.

Астър стана и се подпря на катедрата. Вгледа се в Гарет за момент и след това попита:

— Казахте, че клиентът ми е бил нервен, така ли?

— Да, беше много нервен.

— Срещали ли сте го преди това, детективе?

— Не.

— Говорили ли сте с него по телефона?

— Не.

— Виждали ли сте видеозапис с него преди този случай?

— Не.

— Затова не можете да кажете какво е обичайното ниво на нервност или тревожност на доктор Закари, когато и да било, нали?

— Не разбирам какво искате да кажете.

— Той може да се е държал абсолютно нормално по времето, когато вие казвате, че е бил нервен, но вие не бихте направили разлика, нали?

— Ами, разбирам, когато някой е нервен. Обучени сме да откриваме измамата и нервността е един от признаците, за които следим.

— Хората се различават по нивата на тревожност и нервност, прав ли съм?

Гарет се замисли за момент.

— Да.

— И още веднъж ще повторя, вие не знаете обичайното ниво на нервност на доктор Закари, нали?

— Предполагам, не.

— Затова не можете да кажете дали нивото му на нервност в този ден е било обичайното. Нали така?

Гарет погледна Ярдли.

— Не, но…

— Благодаря, детективе. Ще ви бъда много признателен, ако отговаряте честно пред съдебните заседатели вместо да се опитвате да бъдете уклончив.

— Не бях…

— Казахте, че доктор Закари е буйствал, прав ли съм?

Гарет отново погледна Ярдли, сякаш очакваше тя да направи нещо, за да не го прекъсва Астър.

— Да.

— Току-що сте го били арестували за убийство и отвличане, нали?

— Да.

— Някога арестували ли са ви за убийство?

— Не, разбира се.

— Бихте ли се съгласили, че това е доста травмиращо преживяване?

— Не бих могъл да знам.

— Отново ви моля да не отговаряте уклончиво, детективе. Травмиращо преживяване ли е да ви арестуват за убийство? Това вас би ли ви стресирало?

Той погледна съдебните заседатели. Ярдли си помисли, че би било идиотско, ако Гарет отрече. Можеше да загуби доверието на съдебните заседатели. Той се забави твърде дълго с отговора си и тя стана.

— Възразявам, господин съдия! Въпросът няма връзка с разглежданото дело.

— Отхвърля се.

— Детективе, травмиращо е, нали? — настоя Астър. — Да те измъкнат от работа, ченгетата да преобърнат наопаки дома ти и после да те арестуват за убийство, когато в Невада има смъртно наказание. Травмиращо е, да или не?

Гарет отново погледна съдебните заседатели.

— Да, би могло да бъде.

— Когато са травмирани, хората не се държат абсолютно разумно, нали?

— Не, не мисля.

— Те са нервни и разтревожени, нали?

— Предполагам.

— И ако невинен човек е арестуван за убийство, което е още по-травмиращо, не бихте очаквали той да се държи разумно и спокойно, нали?

— Не знам.

— Ако невинен човек е арестуван за убийство, което не е извършил, очаквате той да бъде нервен, нали? Дори изключително нервен?

— Не бих могъл да знам. Както казах, никога не са ме арестували за убийство.

— Хм. Да, добре, ще се върнем на това.

Ярдли продължи да наблюдава Астър още малко, после отново насочи вниманието си към Гарет. Астър умишлено се опитваше да го изкара от равновесие, но забележката за убийство я накара да се замисли. Прокурорите обикновено не проверяваха миналото на служителите на реда, които призоваваха като свидетели, но за всеки случай тя беше проверила Гарет и досието му беше чисто.

— А сега, нека поговорим за доказателствата, които сте намерили под стола. Вие ги открихте, нали?

— Да.

— И сте претърсили целия гараж заедно с агент Болдуин и трима заместник-шерифи?

— Точно така.

— Но вие сте отлепили тиксото и сте извадили кутията под стола?

— Да.

— И сте я показали на агент Болдуин.

— Да.

— Преди да намерите кутията, агент Болдуин и заместник-шерифите не са знаели за нея, нали?

— Не.

— Те са я видели чак когато вие сте я държали в ръцете си?

— Да, аз я намерих.

— Детективе, някога фабрикували ли сте доказателства за някое дело?

— Не, разбира се. Това е глупав въпрос, господин адвокат.

— Защо не оставите аз да преценя това, детективе? — обади се Уестън.

— Извинявайте, господин съдия. Но… понякога на човек му писва от адвокати, които нападат добри ченгета, за да отърват виновните си клиенти.

Астър не обърна внимание на забележката му и продължи:

— Никога не сте фабрикували доказателства, така ли?

— Не, господин адвокат.

— А някога наръгвали ли сте с нож някого?

Ярдли едва не се изсмя. Въпросът беше изключително нелеп. Понякога адвокатите си измисляха глупави въпроси, за да втълпят някаква представа в умовете на съдебните заседатели, като например: Употребявали ли сте хероин? Адвокатът може да няма никакво основание да пита дали полицаят е употребявал хероин, но съдебните заседатели щяха да се запитат защо адвокатът задава този въпрос.

Гарет също можеше да се изсмее или да се вбеси, но не направи нито едното, нито другото. Само се изчерви и изгледа свирепо Астър. Двамата се спогледаха така, сякаш знаеха нещо, за което Ярдли дори не подозираше. Тя бързо стана и каза:

— Възразявам! Насоката на този разпит е неуместна и провокативна. Моля съдът да инструктира господин Астър да се придържа към въпроси за този случай.

— Дали детективът някога се е опитвал да убие някого и да изфабрикува доказателства са изключително уместни въпроси, господин съдия, предвид че той е открил доказателствата срещу доктор Закари.

— Имате ли основание да задавате тези въпроси, господин адвокат?

— Да. Само ми трябва малко свобода на действие.

— Само малко, господин Астър. Не повече.

Астър кимна и отново се обърна към Гарет.

— И така, наръгвали ли сте някого с нож, детективе?

— Не — неотстъпчиво отговори Гарет, без да отмества поглед от него.

— А някога обвинявали ли са ви, че сте наръгали някого и се опитвате да набедите друг за престъплението?

— Не! — разярено отвърна Гарет.

Астър се втренчи в него, явно премисляйки нещо.

— Засега нямам повече въпроси, господин съдия.

— Много добре. Госпожо Ярдли, искате ли да попитате нещо?

— Не.

— Тогава сте свободен, детектив Гарет.

— Господин съдия, бихме искали да призовем свидетел за опровержение.

— Кой?

— Сега името ѝ е Кимбърли Алей. По-рано е била госпожа Кимбърли Гарет.

Ярдли стана.

— Може ли да се приближим?

Уестън кимна и двамата се приближиха до него.

— Ще възразя срещу този свидетел, освен ако тя няма да добави нещо важно и съществено по това дело.

— Не обичам да се опипва почвата, господин Астър — каза Уестън.

— Не опипвам почвата, господин съдия. Детектив Гарет застана на скамейката и заяви, че никога не е бил обвиняван, че е наръгал някого и не е бил обвиняван във фалшифициране на доказателства. Нито едното от двете не е вярно.

— Това е абсурдно! — възрази Ярдли.

— Тогава няма какво да загубиш, ако се съгласиш тя да даде показания.

Ярдли го погледна в очите и реши, че Астър не блъфира. Определено знаеше нещо.

— Искам да я разпитам, преди да застане на свидетелската скамейка.

— Не се прави така със свидетелите за опровержение, господин съдия. Правилата за доказателствата са ясни: ако някой лъже на свидетелската скамейка, ответната страна може да призове свидетел за опровержение, без да уведоми предварително другата страна. Презумпцията е, че ответната страна би трябвало да знае, че свидетелят ѝ ще излъже и не би трябвало да се нуждае от време, за да се подготви.

Уестън въздъхна.

— Дано това не са някакви глупости, адвокате. Ужасно ми се пуши и не искам да седя тук, да слушам тъпотии и да се изнервям.

— Не са глупости.

— Тогава ще я допусна да даде показания, но ако реша, че са тъпотии, ще ви прекъсна.

— Господин съдия — каза Ярдли, — полага ми се кратко прекъсване, за да разговарям със свидетелката. Подадохме молба за реципрочна информация и господин Астър не е споменавал нито дума за госпожа Кимбърли Алей. Освен ако не е разбрал за нея преди малко, би трябвало да бъда уведомена предварително, че тя е потенциален свидетел за дискредитиране. Макар и точно преди детектив Гарет да даде показания.

— Бих искал госпожа Ярдли да ми посочи закон или правило за доказателствата, което гласи, че трябва да предупредя предварително за свидетел за дискредитиране. Това е глупав аргумент, защото тя не се е разровила достатъчно дълбоко в миналото на детектива и сега…

— Реципрочната информация изрично изисква уведомяване за потенциални свидетели за дискредитиране. Ти умишлено скри свидетелката от мен, за да можеш…

— Успокойте се и двамата! — прекъсна я Уестън и въздъхна продължително, докато размишляваше. — Нека приключим с този въпрос. Искането ви е отхвърлено, госпожо Ярдли. Ако детектив Гарет лъже, вие би трябвало да го знаете.

— Господин съдия…

— Искането се отхвърля! Не ме карайте да ви включа в черния си списък, както съм направил с господин Астър.

— Обиден съм, господин съдия. Мислех, че сме приятели.

Уестън изкриви лице в гримаса и рече:

— Призовете свидетелката, за да можем после да направим почивка.

Ярдли се върна на масата на обвинението. Тя направи знак на Гарет да седне зад нея на скамейката, предназначена за помощник-прокурори. Ярдли се обърна към него и прошепна:

— Какво ще каже тя, Лукас?

— Нищо хубаво. Но всичко това са глупости. Бях напълно оневинен. Дори нямаше официално разследване на вътрешния отдел.

— Оневинен за какво?

— Приятелят ѝ наръга някакъв гангстер в квартала им и после скри ножа. Съчиниха някаква идиотщина, че съм бил аз и че съм влязъл в къщата им и съм го подхвърлил. Вдигнаха голяма врява, за да може тя да вземе пълни родителски права над сина ни.

Ярдли се втренчи в него. И тя като Гарет беше обучена да открива издайнически признаци на лъжа, макар и в университета, в клиники по поведенческа психология. Гарет изглеждаше спокоен и отпуснат и отговаряше подробно на въпросите ѝ. Това беше признак на честност и откровеност. Но той побесня, когато Астър повдигна въпроса. Гневът беше нормална реакция към несправедливо обвинение, но яростта не беше. И фактът, че разводът и родителските права над детето му бяха част от проблема, усложняваше нещата. Беше много трудно да разгадае мислите му.

— Ти имаше ли нещо общо с това, Лукас? Ако си имал, сега е моментът да ми кажеш, защото, когато влезе в съдебните протоколи, информацията ще стане публична.

Гарет погледна Астър и устните му се извиха в презрителна усмивка.

— Малко мръсно копеле! Кълна се, че ако не бяхме в съдебна зала, щях…

— Хей, остави ме аз да се тревожа за него. Ти се тревожи за себе си. Разкажи ми всичко, което ще каже тя.

Вратите на съдебната зала се отвориха и приставът въведе привлекателна жена с червена рокля. Гарет ококори очи, когато я видя, и я проследи с поглед, докато тя прекосяваше залата и после положи клетва.

Ярдли скочи на крака и каза:

— Господин съдия, бих искала кратка почивка, за да разговарям с детектив Гарет.

— Отхвърля се.

— Тогава бих искала пет минути почивка за тоалетна.

— Отхвърля се. Не съм глупав, госпожо Ярдли.

— Някои съдебни заседатели може да искат да отидат до тоалетната, преди да продължим.

Уестън се обърна към съдебните заседатели.

— Някой желае ли да отиде до тоалетна?

Ярдли се надяваше, че някой ще вдигне ръка, но никой не го направи.

— Почивката се отхвърля — каза съдията. — Господин Астър, имате думата.

Астър пристъпи към свидетелката, но застана близо до съдебните заседатели, така че когато го погледнеше, Кимбърли Алей сякаш гледаше тях и им говореше директно.

— Кажете името си буква по буква за протокола, моля.

— Кимбърли, обичайния правопис, Мишел Алей. А-Л-Е-Й.

— Госпожо Алей, познавате ли детектив Лукас Гарет?

— Да.

— Откъде го познавате?

— Бяхме женени.

— Кога?

— Ами, оженихме се през 2011-а и се разведохме четири години по-късно.

— Защо се разведохте?

— Възразявам, господин съдия! — обади се Ярдли.

— Приема се. Само факти, свързани с това дело, господин Астър.

Астър пъхна ръце в джобовете си и се вгледа в Кимбърли Алей.

— Знаете ли за какво е това дело, госпожо Алей?

— Да.

— Знам, че вие не бяхте в съдебната зала, но преди малко бившият ви съпруг даде показания, че никога никого не е наръгвал с нож и не е бил разследван за такова престъпление.

— Сигурна съм, че го е казал.

— А вярно ли е?

— Не.

Няколко души започнаха да шушукат. Ярдли се обърна и погледна назад. Беше се събрала малка тълпа, всичките цивилни и без пропуски на репортери. Тя беше сигурна обаче, че повечето са журналисти и блогъри, които се опитват да заобиколят забраната на Уестън да не се допускат представители на медиите в съдебната зала. Ярдли се изненада, че не видя Джуд Чанс.

— Моля, обяснете ни какво искате да кажете — рече Астър, след като изчака десетина секунди, за да могат съдебните заседатели да осмислят думите на Кимбърли Алей.

— Лукас и аз имахме… проблемни отношения. Първите години беше хубаво, но той започна да пие много, когато стана детектив. Беше…

— Възразявам! — прекъсна я Ярдли. — Господин съдия, това няма връзка с разглеждания случай.

— Отхвърля се.

Астър кимна на Кимбърли.

— Продължете, госпожо Алей.

— Както казах, той започна да пие много, когато стана детектив. — Тя погледна Гарет и после отново се обърна към Астър. — Някои ченгета не са създадени за това. Много ченгета не харесват детективите, защото те получават цялата слава, снимките им са във вестниците, интервюират ги за документални предавания и така нататък. А много детективи не харесват полицаите, защото имат точно определено работно време. Това са два различни свята. И така, когато стана детектив, Лукас трябваше да посвети на работата си цялото си време, енергия и внимание, и загуби приятелите си. Вече не излизаше с тях. Това му причини голям стрес. Мисля, че затова започна да пие и след една година нещата излязоха извън контрол.

— В какъв смисъл излязоха от контрол?

Алей прехапа устни и погледна през прозорците на съдебната зала. В очите ѝ заблестяха сълзи.

— Той… ме преби една нощ.

Ярдли скочи на крака.

— Господин съдия, моля да се приближим!

— Отхвърля се.

— Господин съдия, поисках да се приближим!

— И аз казах, че се отхвърля. — Уестън погледна Кимбърли. — Моля, продължете, госпожо Алей.

Ярдли седна и погледна Астър, който ѝ намигна.

— Как така ви е пребил? — попита той. Продължи да я разпитва внимателно и да изтръгва подробностите за кавга, по време на която пияният Гарет беше бутнал съпругата си под душа и я беше удрял многократно в лицето. Астър я попита какво е направила след това на път до болницата. Как синът ѝ трябвало да отиде в спешното отделение с нея и да излъже лекаря, за да не арестуват баща му, а тя да изгуби работата си — единствения им източник на доходи.

Ярдли видя съчувствието, изписано на лицата на съдебните заседатели. Гарет се наведе към нея и прошепна:

— Това са глупости. Възрази.

— Опитах се — отвърна Ярдли. — Какво още не ми казваш?

— Нищо. Всичко е измислица. Призови ме отново на свидетелската скамейка и ще обясня всичко.

— Ще му мислим за това, когато му дойде времето.

Кимбърли се разрида. Астър я чака дълго, докато тя се успокои, и след това попита:

— Удрял ли ви е и друг път?

Тя кимна.

— Не съм викала ченгетата. Те нямаше да направят нищо, защото беше моята дума срещу неговата. Освен това го обичах и имахме син. Мислех, че Лукас ще се промени, когато стресът от работата намалее или ако престане да пие… Не знам. Човек не знае какво да мисли в такива ситуации. Обичаш го и в същото време го мразиш.

Ярдли почувства силно отвращение. Колко пъти беше лежала будна в леглото и си беше мислила същото?

— Съпругът ви промени ли се?

— Не — отговори Кимбърли. — Това не се превърна във… всекидневие, но се случваше често и разбрах, че му трябва помощ. Когато му предложих да потърси такава, Лукас каза, че по-скоро би умрял, отколкото да отиде в програма за лечение на шайка наркомани. И тогава реших да го напусна.

— Кога се случи това?

— Преди четири години. Мисля, че през април. Помня, че беше събота. Лукас беше отишъл да лови риба с приятели и аз взех нещата и сина си и заминах.

— Какво се случи после?

— Лукас се ядоса. Имаше много крясъци. Един понеделник дойде сутринта в службата ми. Строши разни неща, крещя и блъска шефа ми, който се опитваше да ме защити. Беше толкова пиян, че подушвах алкохола от три метра.

Тя погледна Гарет, а после бързо отмести очи.

— Това продължи ли? — попита Астър.

— Да. Ставаше все по-лошо. Щях да извадя, как се нарича… ограничителна заповед, но адвокатът ми каза, че идеята не е добра, докато разводът не приключи. Че ще усложни нещата, тъй като ще трябва да говорим за родителски права и подялба на имуществото.

— Какво друго се случи по това време, госпожо Алей?

Тя си пое дълбоко дъх и издиша бавно.

— Разчитах само на своите доходи. Работех на пълен работен ден нископлатена работа и се върнах в колежа, за да завърша, затова не живеехме в най-добрия квартал. Разни тийнейджъри продаваха наркотици на ъгъла. Имаше една малка бакалия и те се навъртаха наоколо. Хората им даваха пари, а те им даваха нещо в замяна. Беше по-скоро обезпокоително, отколкото страшно, но понякога ставаха сбивания. Един ден — беше юни, десети юни същата година — полицаите почукаха на вратата ми. Току-що се бях върнала от работа и бях грохнала от умора. Готвех се да им кажа, че не знам нищо, защото бях сигурна, че са дошли да питат за едно сбиване, но те ми казаха, че приятелят ми по онова време, сега мой съпруг, Нейтън Алей, може би е наръгал някого с нож. Едно от момчетата, които продаваха дрога на ъгъла.

— Беше ли го наръгал?

— Категорично не. Нейтън беше по работа в Монреал, когато това се случи. Той държи магазин за хранителни добавки и беше на изложение. Показах на ченгетата профила му в Инстаграм, където Нейтън беше качил купища снимки на себе си там, но на тях не им пукаше. Казаха, че ще претърсят къщата и аз не можах да направя нищо.

— Какво се случи, когато претърсиха дома ви?

— Намериха нож. Военен нож. Сгъваем. Намериха го увит в тениска, изцапана с кръв.

— Ваш ли беше ножът?

— Не. Не го бях виждала преди.

— На Нейтън ли беше?

— Не. Ченгетата казаха, че Нейтън е наръгал онова момче и го арестуваха. После сержантът им говорил с няколко души, които били в Монреал с Нейтън. Тогава решиха, че съм аз, но видяха видеозаписа от къщата ми. Имам камера на входната врата, която започва да записва, когато няма движение наблизо. В нощта, в която момчето е било наръгано, беше записала мен и сина ми да се връщаме у дома и да излизаме чак на сутринта. Но на следващия ден беше записала нещо друго.

— Какво?

— Възразявам! Това е преразказ на непотвърдена информация. Ще трябва да видим видеозаписа, ако тя ще го обсъжда.

Астър сложи дивиди на масата на обвинението и попита:

— Може ли да доближа секретаря, господин съдия?

— Може.

Той даде дивидито на секретаря. На стената срещу съдебните заседатели се спусна прожекционен екран и приставът угаси осветлението. Секретарят зареди дивидито и на екрана се появи образ.

Всички в съдебната зала гледаха захласнато, докато видеозаписът показваше Кимбърли и малко, пълничко момче, които излязоха от къщата. После екранът потъмня. Когато камерата се включи отново, навън беше по-светло, по обед, а на верандата беше Лукас Гарет. Той забърза към вратата, като се огледа няколко пъти. Държеше нещо в ръцете си и започна да човърка ключалката. След малко вратата се отвори и той влезе.

— Какво видяхме току-що? — попита Астър.

— Това беше Лукас, който влезе с взлом в къщата ми. Камерата е скрита много добре и той не знаеше за нея.

— Сега ще превъртя напред петнайсет минути.

Екранът угасна и Астър превъртя четиринайсет минути и половина и образът се появи отново. Гарет излезе от къщата, втурна се към колата си и потегли.

— Показахте ли видеозаписа на полицията?

— Да.

— И какво се случи?

— Веднага прекратиха разследването срещу мен и Нейтън и казаха, че повече няма да ни безпокоят. — Кимбърли Алей погледна Гарет. — Казаха, че ще разпитат Лукас. Повече не ги чух и видях.

— Мислите ли, че Лукас е наръгал онзи младеж и е подхвърлил ножа у вас, за да арестуват приятеля ви и така да намали шансовете ви на изслушването за родителските права над сина ви?

— Възразявам! Предположения!

— Приема се.

— Благодаря, госпожо Алей. Това е всичко — каза Астър.

Ярдли не стана, а продължи да наблюдава Кимбърли Алей. Тя изглеждаше крехка и въпреки че бяха минали години от случилото се, уплашена. Един безпощаден кръстосан разпит би настроил негативно съдебните заседатели. А Ярдли не беше станала прокурор по случаи за сексуални престъпления и домашно насилие, като разкъсва жертвите на свидетелската скамейка. Тя се обърна към Гарет, който се беше втренчил в бившата си съпруга, и прошепна:

— Вярно ли е?

— Не. Не, по дяволите, не е вярно!

— Лъжеш.

Той направи гримаса и поклати глава.

— Знаеш ли, не ми трябват тъпотиите ви — нито твоите, нито нейните! Сама си осъди онзи задник!

Гарет стана и гневно излезе от съдебната зала. Ярдли само стисна зъби и мускулите на челюстта ѝ потръпнаха. Тя стана.

— Нямам въпроси към свидетелката, господин съдия.

Небето беше тъмносиво. Болдуин се беше изтегнал върху капака на колата си и слушаше птиците в клоните на близките дървета и бръмченето на мухата, която от време на време прелиташе покрай него. Спомняше си един случай отпреди години, когато млада майка беше убита в този парк, докато бутала количката с бебето си. Изглежда, ако си бил в тази професия достатъчно дълго, започваш навсякъде да виждаш призраци.

Детектив Кристън Рийс пристигна няколко минути по-късно със синия си шевролет и слезе от колата. Беше облечена с черен панталон и червена риза. Пистолетът ѝ беше в лъскав кобур под мишницата. Тя облече сакото си и попита:

— Пак ли спиш в работно време?

— Човек трябва да спи, когато може. — Болдуин стана и разкърши врата си. — Е, кой е този тип?

— Каза само, че името му е Ленард и има информация за Хармъни Фар. Обадих ти се веднага, след като говорих с него.

— Знам, и съм ти много благодарен. Много ченгета не биха го направили.

— По дяволите, вие мъжете винаги си мерите на кого му е по-голям! Затова трябва само жени да бъдат полицейски шефове и шерифи. Ние искаме само да се свърши работата.

— А кой ще прави кафе и понички, ако вие ръководите?

Тя го перна по рамото.

— Не ме карай да те гръмна в задника.

Болдуин се засмя.

— Липсва ми времето, когато се мотаехме с теб.

— И на мен. Между другото, къде беше, по дяволите?

Двамата тръгнаха през паркинга и навлязоха в една горичка близо до голяма детска площадка. Между дърветата се виеше бетонна пътека.

— Шефът, за когото ти казах. Накара ме да издирвам хора, които издават фалшиви чекове и други такива тъпотии. По дванайсет часа на ден. Това отнема цялото ми време.

— Наистина ли?

— Наистина. Тук съм в извънработно време.

— Мамка му! Е, това е гадно.

Той повдигна рамене.

— Така е. Какво да се прави? И без това може би е време да се захвана с нещо друго. Винаги съм искал да държа бар. Мислиш ли, че ще ме бива в тази работа?

— Мисля, че с тази външност ще изкарваш доста бакшиши.

Болдуин се усмихна самодоволно и пъхна ръце в джобовете си, докато вървяха през парка.

— Не знаеш нищо за този тип, така ли? — попита той.

— Не.

— Изглежда странно, че си хукнала насам, вместо първо да го привикаш за повече информация.

— Нали видя досието по случая? Не разполагаме с нищо. Когато новината за отвличането стигна до медиите, започнаха да ни се обаждат разни откачалки и добри самаряни, но дори те спряха след няколко дни. Вече на никого не му пука. Всяко чудо за три дни. Не е интересна на никого. Тя беше новина за един следобед, сега вече не е. Ако не открия нещо през следващите няколко седмици, случаят ще бъде прехвърлен при отворените и нерешените, и Хармъни Фар ще потъне в забрава, защото никое ченге няма да се разрови отново в случая ѝ.

Болдуин кимна. Протоколът във ФБР беше същият. Щом минеше определено време, случаят се затваряше и повече не мислеха за него. Не го забравяха само семейството и близките.

— Свързах се с един информатор от средите на сексуалните насилници, който ми е давал информация. Споразумяхме се аз да дам показания в негова полза на изслушването за промяна на категорията му, ако той ми намери информация за Хармъни.

— И той откри ли нещо?

— Не. Каза, че търсил навсякъде, но не намерил нищо. Абсолютно нищичко. Само обичайните извратеняци, които пускат отвратителни коментари в тъмната мрежа, но нищо, което хората да не са чули по новините. Похитителят ѝ вероятно не е от тази общност и се укрива добре.

Рийс спря на една поляна. Пред тях бяха тоалетните. Вдясно имаше още една детска площадка, а от другата страна — футболно игрище с пълни размери. Зад тях се намираха павилиони, пейки и маси.

— Ленард каза, че ще се срещнем тук.

Двамата седнаха на пейка близо до детската площадка.

— Понякога не ти ли писват тези гадости? — попита Болдуин.

— Хм. Че на кое ченге не му писват?

— Тогава защо не напуснеш? Имаш и други възможности, нали?

Рийс вдигна рамене.

— Баща ми има успешен бизнес. Продава развлекателни превозни средства като лодки, джетове и атевета. Може да отида да работя за него. Но не се виждам на друга работа. Може би не искам да виждам снимки на изчезнали деца в Инстаграм и да си мисля, че бих могла да направя нещо, но вместо това продавам джетове на богати тъпаци.

Болдуин се засмя.

— Понякога с удоволствие бих вземал по-малка заплата, само за да мога да стоя в магазин и да продавам джетове на богати тъпаци.

— Понякога — отвърна Рийс и го погледна, — но се обзалагам, че не всеки ден. — Тя извади никотинова дъвка от джоба си и я пъхна в устата си. — Защо са ти дали финансови престъпления? Ти си разследващ убийства.

— Шефът ми Дейна Ашли мисли, че това са глупости. Че отдел „Поведенчески анализ“ не заслужава вниманието, което получава, и трябва да имаме само общ отдел „Убийства“. Той не вижда разликата между убийство, извършено от улична банда, и сексуален хищник. За него убийството си е убийство.

— Мамка му! Накарай го да дойде и да върши моята работа една седмица. Да намира деца, напъхани в канализационни шахти с примки на врата, и нека после ми каже, че е същото като стрелба от кола.

Болдуин кимна и се загледа в дърветата, чиито клони се поклащаха на ветреца.

— Не се шегувам, Кристън. Мисля, че приключих. След този случай смятам да се махна от тази работа.

— Ами, каквото и да се случи — каза тя и хвана ръката му, — пак ще извадиш късмет. Ти винаги успяваш.

През детската площадка се приближи мъж. Беше облечен с дълга бяла риза и протрити дънки. Лицето му беше загоряло от слънцето. Изглеждаше нервен и непрекъснато се озърташе, сякаш очакваше, че някой ще го нападне. Вървеше с ръце, пъхнати в джобовете. Спря пред Рийс и Болдуин.

— Ти ли си детектив Рийс?

— Да.

— Кой е този? Казах ти да дойдеш сама.

— Зарежи глупостите и ни кажи какво знаеш. Скоро ще завали и не искам да се намокря.

Болдуин забеляза, че ръцете на мъжа треперят, когато ги извади от джобовете си, и движенията му са нервни. Зениците му бяха разширени. Имаше болнав измършавял вид. Сигурно беше пристрастен към амфетамините. Вероятно смъркаше, защото по зъбите му нямаше тъмни петна като на наркоманите, които ги пушеха от лула.

— Искам двеста. Предварително.

— Двеста какво? Долара?

Мъжът кимна.

— Я се разкарай! — рече Рийс. — Не каза, че трябва да ти плащам.

— Колко струва за теб животът на момичето? Двеста ми се струват малко.

— Какво знаеш за изчезването ѝ? — попита Болдуин.

— Знам къде е.

Болдуин и Рийс се спогледаха и Болдуин попита:

— Жива ли е?

Ленард кимна.

— Не съм говорил с нея. Само видях, че някой я доведе на едно място. Видях снимката ѝ. Сигурен съм, че е тя. Огледах я добре.

— Може да те арестуваме и да те обвиним във възпрепятстване на разследването. И после ще седиш в килия, докато не започнеш да говориш — каза Рийс.

— Не — възрази Болдуин и извади портфейла си. — Имам сто и седемнайсет долара. Ако се окаже, че говориш истината, имаш думата ми, че ще ти дам и останалите.

Мъжът измърмори нещо под носа си.

— Да, добре, дай ми парите.

Болдуин му ги даде и после извади телефона си и отвори приложението за аудиозапис. Включи го и сложи телефона до себе си на пейката.

— Без записи — каза Ленард.

— Може да забравя нещо, към което трябва да се върна по-късно.

Кльощавият поклати глава.

— Не, без записи. Води си бележки, ако искаш, но няма да ти кажа фамилното си име и няма да записваш гласа ми.

— Хей — намеси се Рийс, — виж какво, скапаняко…

— Няма проблем, Кристън — прекъсна я Болдуин, изключи приложението за запис, отвори приложението за водене на записки и показа телефона си на Ленард. — Няма да записвам гласа ти. Само ще си водя бележки.

Мъжът кимна и пак се озърна нервно.

— Е? Започвай да говориш — подкани го Рийс.

— Бях в един бар — „При Хенри“. Знаете ли къде е?

— Не — отговори Болдуин.

— На Четиресет и втора улица и Мейн. Бях там на следващия ден, след като излезе историята за изчезналото момиче. Видях някого с нея на паркинга. В бара не сервират на хора под двайсет и една години, затова той влезе и купи нещо за ядене от грила, а после двамата отпътуваха.

— Къде беше тя в това време? — попита Рийс.

— В колата. Колата беше червена. Малка. Момичето седеше на предната седалка до шофьора и чакаше, а той влезе в бара.

— Имаше ли други хора наоколо?

Ленард кимна.

— Най-малко петима души пушеха отвън. Момичето дори слезе от колата и се поразтъпка, докато говореше по телефона си.

Рийс скръсти ръце на гърдите си и зададе въпроса, за който си мислеше и Болдуин.

— Имала е телефон, така ли?

— Да. Разхождаше се из паркинга и говореше с някого, а после пичът излезе с две стиропорени кутии, качи се в колата и отпътуваха.

— Познаваш ли мъжа? — попита Болдуин.

Ленард поклати глава.

— Не го бях виждал дотогава. Висок колкото мен и носеше бейзболна шапка с емблемата на „Сан Диего Падрес“.

— Върни парите, преди да те арестувам! — заплаши го Рийс.

— Какво? Защо?

— Тя няма телефон. Намерихме нейния.

— Тогава не е бил нейният, защото, казвам ви, момичето говореше по телефона. И не изглеждаше да е отвлечена. Можеше да извика за помощ и десетина души щяха да се отзоват. Но тя не го направи. Беше там по собствено желание.

— Хмм — измънка Рийс и го огледа от глава до пети.

Болдуин си записа нещо и попита:

— Каква беше колата? Седан, хечбек, с четири врати, с две врати?

— Червена, с две врати. Мисля, че хечбек.

— Ако ти покажа снимки на различни коли, ще я разпознаеш ли?

Кльощавият запали цигара и кимна.

— Как беше облечено момичето?

— Риза на райета и къси панталони. Докато беше навън и говореше по телефона, тя мина покрай мен. Аз стоях до стената и момичето се доближи, както сте вие сега. Тя беше. Видях снимката ѝ предишната вечер.

— Чу ли какво говореше по телефона?

Ленард поклати глава.

— Не, но се смееше. Не изглеждаше да е в беда.

— Защо не ни се обади по-рано? Какво чакаше?

— Нищо не съм чакал. Оставих съобщение преди време, но никой не ме потърси.

Болдуин погледна Рийс, но не каза нищо.

— Ще ми трябва телефонният ти номер и искам да дойдеш в полицията, да направим фоторобот на мъжа, когото си видял.

— Не, изключено. Ще си трая и няма да се бъркам в чужди работи.

— Как да ти дам стоте долара, ако не мога да ти се обадя?

Мъжът се замисли и отговори:

— Добре. Но не искам да ходя в полицията. Може да се срещнем в „Дел Тако“ или „Макдоналдс“, или някъде другаде.

— Става.

— Името ми е Ленард.

— Аз съм Кейсън.

Ленард издърдори бързо телефонния си номер и после си тръгна по същия път, по който беше дошъл.

— Наговори ни пълни глупости — заяви Рийс. — Не мога да повярвам, че му плати.

— Той е заклет наркоман. Колко такива познаваш, които доброволно се обаждат в полицията, за да съобщят за престъпление?

— Направи го за пари.

— Да, но все пак го направи. С двеста кинта не може да си плати гаранцията, ако го арестуваме. И ни каза името и телефонния си номер. Не твърдя, че е светец, но нека поне проверим думите му.

— Сигурен ли се, че имаш време? Не трябва ли да гониш някого, който краде от „Голдман Сакс“?

— Мисля, че „Голдман Сакс“ могат да оцелеят и без мен. Хармъни обаче може да няма този шанс. Освен това е възможно той да я е отвлякъл.

Рийс кимна и погледна в посоката, в която беше тръгнал Ленард.

— Засега ще го следя и ще го поставя под наблюдение. Може би днес ще извадим късмет.

Показанията на Кимбърли Алей бяха неприятни, но Ярдли реши, че преди края на днешното заседание отново ще призове Лукас Гарет на свидетелската скамейка. Искаше да му даде възможност да обясни какво се е случило според него, а после да се опита да докаже, че подозрителното поведение по време на тежък развод не означава, че той умишлено е набедил невинен човек. Тя просто нямаше друг избор.

Ярдли призова патолога на свидетелската скамейка. Доктор Матю Кари беше умен и спокоен и Ярдли вече знаеше, че е убедителен като свидетел. Беше се справил добре с голямото жури, когато го призова Джакс.

Ярдли имаше само два часа за показанията му, после Уестън обяви обедна почивка. Съдебните заседатели излязоха. Прокурорката взе чантата си и когато се обърна да излиза, видя Анджела Ривър да седи в дъното на съдебната зала.

— Хайде да обядваме някъде — предложи Джесика. Забеляза, че гримът на Анджела се е размазал от сълзите по лицето ѝ, когато се е опитала да ги избърше.

Ривър кимна.

— Добре, хайде.

В съдебната палата имаше ресторант. Обслужваше го само един мъж с униформа на главен готвач. Ярдли и Ривър си поръчаха салати и супа и седнаха на една маса до прозорец, който гледаше към улицата. В заведението имаше само няколко души, предимно адвокати и съдии.

— Държиш ли се? — попита Джесика.

— Не — отвърна Анджела.

Ярдли преглътна и изчака малко.

— Анджи, един детектив разпита всички присъстващи на конференцията, които е успял да намери, както и служителите от авиокомпаниите. Майкъл е бил на полета до Сан Диего и обратно, но не се е подписал в списъка на присъстващите на конференцията и не е взел пакетите, които са раздали там. Детективът не е открил нито един организатор или участник, който да потвърди, че е видял Майкъл. Мисля, че той е летял до Сан Диего, но там е наел кола и се е върнал, за да не бъде заподозрян. — Ярдли направи пауза. — Ти знаеше, че не е ходил на конференцията, нали?

Ривър държеше хартиена кърпичка и бавно късаше краищата ѝ.

— Майкъл не го е направил.

— Анджи…

— Познавам го. Не го е направил.

Джесика въздъхна.

— Тогава кой го е извършил, Анджи? Кой би си направил целия този труд, за да натопи Майкъл за нещо, което не е извършил?

— Не знам. Ако мислеше, че Майкъл е невинен, какво би направила, за да го докажеш?

— Ще се опитам да открия някого, който би имал полза той да влезе в затвора.

Ривър кимна.

— Тогава го направи. Знам, че нямам право да те моля, но заради мен… Ще го направиш ли? — Тя се пресегна и хвана ръката на Ярдли. — Не искам да го загубя. Ако не го е направил той… Не мога да се сетя за нещо по-ужасно от това, да го осъдят.

Ярдли погледна ръката ѝ.

— Ще се опитам да разбера нещо. Но ако няма нищо, ако не открия нищо…

— Знам… знам.

Ярдли не спа много през следващите две нощи и изпи чаша чисто кафе преди началото на съдебното заседание. Дилън Астър и Лили Ричи си разменяха шеги на масата на защитата. Ярдли се обърна, но не видя Анджела Ривър. Не беше дошла и предишния ден.

Съдия Уестън влезе в залата и съдебните заседатели заеха местата си. Уестън се прозя, като закри устата си с ръка, и каза:

— Следващият свидетел, госпожо Ярдли.

— Щатът призовава специален агент Кейсън Болдуин на свидетелската скамейка.

Болдуин беше облечен с черен костюм. Беше леко брадясал, тъй като не се беше бръснал няколко дни. Положи клетва, седна на свидетелското място и се усмихна стеснително на съдебните заседатели. Ярдли го попита за името и професията му и разясни квалификацията му, като се отклони за кратко, за да представи опита му в правоприлагащите органи във Флота и полицията на Сан Франциско. След това попита:

— Какво си спомняте за този случай?

Двамата бяха работили заедно дълго и бяха установили свой ритъм. Ярдли задаваше по-общи въпроси, с отворен край, а Болдуин разказваше истории на съдебните заседатели, създавайки по-тясна връзка с тях.

— За първи път чух за случая от един колега от Шерифската служба. Той спомена за особената поза и ритуалния начин, по който е била убита госпожа Фар. Отначало си помислих, че става дума за окултно убийство.

— Защо?

— При окултните убийства — например сатанинските — ритуалът е основен. Това не е просто убийство, а убиване по определен начин. Намираме символи по стените и пода или по самите жертви. Плътта им е нарязана многократно с остри инструменти. Освен това виждаме неща като изгорели свещи или кукли, или изрезки от някакъв документ, който убиецът смята за свещен. Ритуалът има своя символика, и има много доказателства за това. Най-често извършителите не си правят труда да почистят след себе си. Посланието, което искат да изпратят, е самото местопрестъпление. Затова в началото си помислих, че убийството на Кати Фар е свързано с някакъв култ, а окултните убийци никога не спират само с едно убийство.

— Защо?

— Защото мислят, че осъществяват някакъв висш замисъл. Те са фанатици и от двайсетгодишния си опит в правоприлагащите органи знам, че смъртта или затворът са единствените средства, с които може да бъде спрян един фанатик.

— Какво направихте, след като научихте подробностите за убийството на Кати Фар?

— Обадих се на детектива, на когото беше възложен случаят — Лукас Гарет — и го попитах дали някой не е забелязал нещо подозрително на Кримзън Лейк Роуд. Госпожа Фар е била убита в изоставена дървената къща, а там има много такива. Кварталът е отдалечен, без полицейски участък, затова на полицаите им отнема време, докато стигнат до там. Детектив Гарет и аз се съгласихме, че убиецът или убийците може да се върнат да оставят следващата жертва, защото вероятността да бъде открита там, е малка. Затова решихме, че е по-добре да наблюдаваме по-внимателно района. И един месец, след като намерихме госпожа Фар, ни се обадиха заради Анджела Ривър.

— Какво се случи с госпожица Ривър?

Болдуин описа обаждането на съседа, който беше видял, че спира някаква кола и някой завлича друг човек в една от дървените къщи.

— Веднага се срещнах с детектив Гарет, който взе двама помощник-шерифи и четиримата отидохме до къщата. Не видяхме кола, но забелязахме пресни следи от ботуши в пръстта, които водеха до задната врата. Бояхме се, че в къщата има друга жертва, затова не изчакахме съдебна заповед за обиск. Детектив Гарет имаше малък таран в багажника на патрулката и го извадихме.

Ярдли постави увеличена снимка на кухнята близо до съдебните заседатели и накара Болдуин да опише как са намерили там Анджела Ривър, все още жива, и първия ѝ разпит в болницата.

— Кога за първи път се срещнахте с обвиняемия, Майкъл Закари?

— На следващата вечер в дома му.

— Какво впечатление ви направи той?

— Възразявам! — обади се Астър. — Свидетелят не е психолог.

Ярдли се обърна към съдия Уестън.

— Агент Болдуин има дългогодишен опит в правоприлагащите органи, господин съдия. Мисля, че си е спечелил правото да ни разкаже общите си впечатления.

— Отхвърля се. Моля, отговорете на въпроса.

— Господин Закари изглеждаше изключително нервен — обясни Болдуин. — В някои от отговорите му нямаше логика и му беше трудно да отговаря, без да заеква или да се озърта наоколо. Не го свърташе на едно място и се местеше неспокойно на стола. На два пъти, когато не знаеше какво да отговори, поиска да отиде в тоалетната. От опит знам, че това са признаци, че лъже.

— Защо мислите, че се е опитвал да ви излъже?

— Бил съм в такива ситуации и преди, когато жертвата е съпруга или приятелка и е трябвало да разговарям със съпруга или приятеля. Съпругът или приятелят обикновено ни засипват с въпроси какво правим, за да заловим извършителя. Те знаят, че съпругите или приятелките им няма да се чувстват в безопасност, докато извършителят е на свобода и не е идентифициран, и затова искат да знаят какво се прави, за да бъде заловен. Господин Закари не се държа така. Не попита нищо. Според мен той знаеше, че е заподозрян. Освен това господин Закари се вмества в психологическия портрет, който по-късно аз и нашият експерт съставихме.

— И какъв е психологическият портрет?

— Доколкото разбрах, доктор Даниъл Сарт, професор по психиатрия в Медицинския факултет в Харвард, който работи с ФБР по специални случаи като този, ще даде по-пълни и подробни показания за профилирането и портрета, който съставихме. Но по същество, профилиране е когато определяме характеристиките на извършителя, екстраполирани от местопрестъпленията и жертвите. В този случай стигнахме до заключението, че търсим бял мъж на годините на господин Закари, с медицинско образование. Както свидетелства доктор Кари, по време на аутопсия очите, езикът и хълбоците са онези части от тялото, по които най-трудно се открива следа от убождане със спринцовка — нещо, което не е общоизвестно. Ние допуснахме, че извършителят има медицинско образование, тъй като не открихме следа от убождане. Освен това заключихме, че той има обсесивно-компулсивно разстройство и е предразположен към маниакален ред, организиран е и контролира нещата. В доклада си отбелязах, че първия път, когато посетих господин Закари, домът му беше безупречно чист и всичко беше подредено идеално. Всъщност преместих една подложка върху масичката за кафе, за да сложа звукозаписното си устройство, и господин Закари я върна на мястото ѝ, докато разговаряхме.

— И забелязахте всичко това веднага?

Болдуин кимна.

— Да. В случаи, когато жертвата е жена, за съжаление, седем или осем пъти от десет, извършителят е съпругът или приятелят. Затова внимателно наблюдавах господин Закари на първата ни среща и написах доклада си още същата вечер, докато спомените ми бяха пресни.

Ярдли погледна съдебните заседатели и видя, че всички слушат внимателно. Болдуин умееше да задържа вниманието им със спокойния си глас и привлекателна външност.

— Разкажете ни за съдебната заповед за обиск и какво открихте в гаража, агент Болдуин.

Той обясни подробно защо е била необходима заповедта и как е било извършено претърсването. Ярдли успя да го накара да каже, че заедно с другите полицаи са били близо до Гарет, когато е намерил бинта и спринцовките — нещо, което се надяваше, че ще убеди съдебните заседатели, че намеците на Астър са били неоснователни.

— Искате ли да добавите нещо, агент Болдуин?

Това беше въпрос, който двамата бяха отработили през годините. Ако Ярдли пропуснеше нещо, което Болдуин искаше съдебните заседатели да чуят, той не я прекъсваше, а го добавяше накрая.

Болдуин се поколеба за момент и Ярдли предположи, че се двоуми дали да не спомене Хармъни Фар. Ярдли го беше предупредила, че Уестън е забранил всякакво споменаване за момичето. Само че тази улика беше добра и трябваше да бъде допусната в съда и Болдуин споделяше неудовлетворението на Ярдли.

— Не — каза накрая той. — Нямам какво да добавя.

— Благодаря. Нямам повече въпроси към свидетеля, господин съдия.

— Господин Астър, имате думата.

Астър не се приближи до катедрата и не взе записки, а застана в средата на съдебната зала, на половината разстояние между Болдуин и съдебните заседатели. Дълго мълча и гледа Болдуин, а след това попита:

— Казахте, че имате психологически профил по този случай, така ли, агент Болдуин?

— Да.

— И какво представлява профилът?

— Както казах, това е система за анализи, когато се опитваме да определим различни поведенчески характеристики въз основа на местопрестъпленията, които е оставил извършителят.

— Предполагате какъв е извършителят въз основа на самото престъпление, така ли?

— По-сложно е. Преди да съставим профила, преминаваме през различни комплексни етапи, например, оценка на местопрестъплението, мотив, динамика на местопрестъплението, особености на жертвата… Но общо-взето може да го опишете като опит да се определи какъв е извършителят въз основа на самото местопрестъпление, да.

Астър взе няколко листа от масата на защитата и ги даде на Болдуин.

— Бихте ли прочели профила на ФБР за убиеца на госпожа Фар и похитителя на госпожица Ривър, моля?

— Мисля, че доктор Сарт… — започна Болдуин.

— Сигурен съм, че доктор Сарт може да обясни участието си в съставянето на профила. В момента ме интересува вашето участие и кой според вас е извършил престъпленията.

— Не става въпрос какво мисля аз. Това са вероятности за определени характеристики, които може да притежава извършителят.

— Разбира се. Моля, прочетете тази част, агент Болдуин.

Болдуин прелисти няколко от четиринайсетте страници и започна да чете.

— Смята се, че нарушителят е мъж от бялата раса, на възраст между трийсет и пет и четиресет години. По всяка вероятност е високо образован и има медицинско образование като медицински работник или лекар. Вероятно не е женен и му е трудно да поддържа сериозна връзка. Въз основа на методичността, наблюдавана на двете местопрестъпления, той има склонност към компулсивно поведение. Няма да е изненадващо да има диагноза обсесивно-компулсивно разстройство и личностно разстройство. По всяка вероятност като малък е бил изоставен от родителите си и това е станало причина да не може да създава стабилни връзки. Въз основа на страха от изоставяне самооценката му постоянно се променя, за да предпази съзнанието му от дълбоко вкоренен комплекс за малоценност. Освен това има история на поведение, вредно за самия него, но рядко е трябвало да се намесват силите на реда. Въпреки че вероятно има избухлив характер, поради дълбоката си несигурност, интелигентността му дава достатъчно самоконтрол, за да избягва контакт с правоприлагащите органи. — Болдуин спря да чете и отгърна страницата. — Това е частта, която написах аз. След това доктор Сарт навлиза в повече детайли за психологическите аспекти на престъпленията, които са довели до всяко предположение за личността на извършителя.

— Не е необходимо да го четете, благодаря. — Астър се приближи до катедрата и се подпря с едната си ръка. — Това беше ужасно подробно, агент Болдуин. Свалям ви шапка.

— Благодаря — съумя да каже Болдуин без нотка на раздразнение.

— А сега, бих искал да прочетете нещо друго.

Астър взе други документи от масата на защитата, остави копие на масата на обвинението и се приближи до Болдуин. Ярдли взе материалите. Беше психологически портрет на един предишен случай, по който беше работил Болдуин.

— Какво ви дадох току-що, агент Болдуин?

— Прилича на профил, който съм изготвил по предишен случай.

— Да, и бих искал да започнем с най-горната страница. Там пише Лио Естър Нолан. Кой е той, агент Болдуин?

Болдуин се поколеба.

— Беше заподозрян за убийството в Хендерсън, Невада. Заловихме го преди три години.

— Моля, прочетете профила, като започнете от отбелязания откъс.

Болдуин замълча за момент, приковал поглед в очите на Астър, и после започна да чете.

— Четиресет и три годишна афроамериканка беше намерена в два часа и трийсет и една минути в едноетажната си къща на Морис Драйв, където е живяла сама. Била е пребита и застреляна с един изстрел в главата с пистолет трийсет и осми калибър. Годежният ѝ пръстен е изчезнал и се предполага, че го е взел извършителят. Китките ѝ бяха завързани с тиксо от ролка на жертвата, която нарушителят е оставил. Жената имаше множество наранявания, нанесени след смъртта, включително разкъсвания и следи от ухапвания. — Болдуин спря да чете и каза: — След това продължавам с шестте етапа на съставянето на профил и доклада на съдебния лекар, както и профил на жертвата и местонахождението и действията ѝ в деня на смъртта ѝ.

— Не е необходимо да ги четете. Нека пристъпим към същината. Прочетете психологическия портрет, който сте написали.

Болдуин прелисти на следващата страница.

— Престъплението е извършено във високорисков район, където може да бъде забелязан непознат, следователно, извършителят е действал в район, който познава. Вероятно живее в квартала или дори на същата улица. Тъй като престъплението е станало по обед, в делничен ден, той по всяка вероятност работи на непълен работен ден или е безработен. Физическо описание: афроамериканец, същата раса като жертвата, на възраст четиресет — четиресет и пет години, приблизително на същата възраст като жертвата. Вероятно е средноинтелигентен и ако работи, полага неквалифициран труд. Може би не е бил под влияние на наркотици или алкохол, тъй като убийството е станало преди обед. Извършителят е сексуално неопитен, въпреки омразата към жените, която ясно си личи на местопрестъплението, и срамежлив с жените. Вероятно има богата колекция порнография, особено порнография, съчетана с насилие. Фактът, че всички рани са нанесени след настъпването на смъртта, предполага неспособност да общува с живи човешки същества. Извършителят сигурно има история на психично заболяване, тъй като внезапният характер на нападението предполага дезорганизираност и лесно объркване. Трябва да започнат разпити на всички афроамериканци, които живеят в този и съседните квартали, или имат роднини, които живеят там.

— Чудесно. Благодаря, агент Болдуин. А сега, моля, прочетете за залавянето на господин Нолан в приложението.

Болдуин погледна Ярдли, която стана и каза:

— Възразявам, господин съдия! Това няма връзка с този случай.

— В следващия ми въпрос ще стане ясно защо има връзка, господин съдия — каза Астър.

— Отхвърля се. Продължете, агент Болдуин.

— Девет дни след смъртта на жертвата беше идентифициран заподозрян — започна да чете Болдуин. — Той живееше през четири къщи северно от дома на жертвата и беше установено, че е пациент на психиатрията с история на тежко психично заболяване. Живееше с родителите си. Заподозреният е афроамериканец, четиресет и една годишен и работи като чистач в местната гимназия. Не е женен и има история на нестабилни и краткотрайни връзки. Коефициентът му на интелигентност е деветдесет. Има история на опити за самоубийство и в електронните му устройства беше намерена богата колекция порнография.

— Нека ви спра тук, агент Болдуин. И така, Нолан отговаря идеално на профила, изготвен от вас, нали?

Болдуин въздъхна дълбоко. Изражението му беше сурово.

— Да.

— И вие получихте самопризнания от него?

— Да.

— И по-късно той беше осъден за предумишлено убийство и получи доживотна присъда?

— Да.

— Къде е Нолан сега?

Болдуин не отмести поглед от очите на Астър.

— Последния път чух, че живее в Розета Парк и пак работи като чистач.

— Освободили са го? — попита Астър, преструвайки се на изненадан.

— Да.

— Всъщност са го освободили, защото в Центъра за невинност в Роки Маунтин са направили независим ДНК анализ от този в лабораториите на ФБР. Намерили са дванайсет грешки в анализите, с които е било открито съвпадение със семенната течност на господин Нолан.

— Това беше грешка на една лаборантка, да.

— Лаборантка, която е прецакала колко случая?

— Не сме сигурни.

— Сто? Двеста?

— Вероятно не толкова много. Грешките ѝ бяха открити бързо и тя беше уволнена, след като беше работила във ФБР приблизително два месеца.

— И после за убийството беше осъден друг, нали?

Болдуин се поколеба.

— Да.

— Някой си Брус Хупър, мъжът, за когото е била сгодена жертвата, прав ли съм?

— Точно така.

— Господин Хупър е завършил социология, така ли?

— Да.

— И е бял?

— Да.

— Не е известно да е имал психични разстройства и се е справял много добре на постоянна работа на пълен работен ден в книжарница, нали?

— Точно така.

— И е бил заловен, защото се похвалил на един приятел, че е убил жертвата, и този приятел се обадил на полицията, нали?

— Да.

— И после Хупър е направил самопризнания, така ли е?

— Да.

— И Нолан е бил освободен?

— Да.

— Нолан е бил невинен?

— Да.

Астър се приближи до Болдуин, толкова близо, че докосна преградата пред съдебните заседатели. Беше очевидно, че темата е чувствителна за Болдуин и Астър, изглежда, умишлено се опитваше да го смути и обърка.

— Изпратили сте невинен човек в затвора с доживотна присъда.

— Не беше така…

— В онзи случай сте получили самопризнания. Майкъл Закари призна ли за това престъпление?

Болдуин погледна Ярдли.

— Не.

— Тогава е имало следи от ухапвания на убиеца. В този случай има ли следи от ухапване?

— Не.

— Имало е ДНК. И на двете местопрестъпления ли има ДНК на доктор Закари?

— Не, не открихме негова ДНК на нито едното от двете местопрестъпления.

— Но той отговаря на профила, нали?

— Да.

— Нолан също отговаряше на профила, нали?

Болдуин се поколеба.

— Да.

— Агент Болдуин, вие имате по-малко убедителни доказателства по този случай срещу доктор Закари, отколкото срещу Нолан, нали?

Болдуин прокара език по вътрешната страна на бузата си.

— Предполагам, че може да се каже.

— Тогава той може би е невинен, но вие нямате представа, нали? Защото отговаря на профила?

— Профилирането не работи така. От вашите уста звучи…

— Възможно ли е ето там да седи невинен човек, агент Болдуин? — разпалено го прекъсна Астър и посочи Закари. — Възможно ли е той да е невинен, а вие да не знаете, защото отговаря на профила ви?

— Не, това не е…

— Бяхте ли убеден във вината на Нолан, когато дадохте показания срещу него?

Болдуин въздъхна.

— Да.

— Напълно убеден?

— Да.

— Тогава колко убеден сте сега, че доктор Закари е извършил тези престъпления, предвид това, че разполагате само с няколко спринцовки и ролка бинт, намерени от детектив, който е подхвърлял доказателства преди?

— Възразявам! — намеси се Ярдли.

— Оттеглям въпроса си.

Астър се отдалечи от Болдуин и се подпря на катедрата. Ярдли погледна съдебните заседатели, но не можа да разбере доколко Астър е успял да опише картина на федерален агент, който разчита твърде много на една псевдонаука, и детектив, който по някаква неизвестна причина е набедил Майкъл Закари.

— Агент Болдуин, вие сте били напълно сигурен, че Нолан е виновен за убийство. Ако трябва да определите процент, колко процента сте сигурен, че доктор Закари е виновен?

— Не мога да определя число.

— Разбира се, че можете. Опитайте. Деветдесет? Петдесет? Пет?

Двамата се втренчиха гневно един в друг. Болдуин си пое дъх и каза:

— Сигурен съм сто процента, че той е извършил престъплението.

— Сто процента! Еха! Същата сигурност, както когато сте осъдили невинен човек. Е, в името на обществото се надявам, че в един момент може да покачим на сто и десет процента, преди да съсипете живота и на други невинни хора.

— Възразявам!

— Оттеглям думите си. Нямам повече въпроси.

Съдия Уестън приключи заседанието за деня, позовавайки се на лични причини, и каза, че ще продължат на следващата сутрин. Астър се приближи до масата на Ярдли и рече:

— Все още ще се съгласим на непредумишлено убийство.

— Не виждам нещо да се е променило, Дилън.

— Шегуваш ли се? Съдебните заседатели мислят, че детективът ти е машина за подхвърляне на доказателства, а профилът на Болдуин все едно описва Бъгс Бъни. И само почакай да призова Тъкър Фар да разкаже как е отвлякъл и се е опитал да изнасили четиринайсетгодишно момиче.

— Това не е много ясно.

— Въпросът не е там. Въпросът е дали е достатъчно ясно, за да доведе до основателно съмнение. Сигурна ли си, че искаш да рискуваш? Може да пуснат Закари на свобода.

Ярдли преметна чантата си на рамо.

— Ще си помисля.

Ярдли излезе от съдебната палата, но не искаше да ходи в прокуратурата. Всички там се държаха дружелюбно, но беше очевидно, че тя е аутсайдер. Беше там само за едно дело и после щеше да си тръгне. Не я канеха на обяд и не ѝ разказваха за игри на покер или екскурзии, а понякога, щом се появеше, разговорите секваха.

Тя се прибра вкъщи, приготви набързо киш и пържени картофи за вечеря и нареди масата. Тара се върна малко след седем, смъкна раницата от гърба си и я пусна на пода.

— О, боже! Капнала съм от умора.

Джесика я гледаше и се чудеше как да повдигне въпроса за баща ѝ и какво е направила Тара с картините. Вместо това тя попита:

— Труден ден във фирмата?

Тара си взе един пържен картоф, пъхна го в уста и седна на масата.

— Работим върху алгоритъм, който ще помогне за диагностициране на медицински състояния. Но Джаред каза, че на хората няма да им хареса, защото не искат машина да им поставя диагноза.

— Работиш върху нещо толкова сложно?

— Е, помагам за някои неща. Върша черната работа. Но е много, защото никой от шефовете не знае какво точно иска. Някои се опитват да премахнат медицинската област, а други искат само да копират други продукти и да печелят пари.

Очите на Тара заблестяха и кожата ѝ се зачерви. Джесика се запита дали само младите изпитват този ентусиазъм. Дали някога, като начинаещ фотограф, беше чувствала същото и тя? Или може би… когато стана прокурор? Ярдли се зачуди дали, ако започне наново, промяната ще ѝ помогне пак да се почувства по този начин.

В края на краищата, тя не каза нищо за Еди Кал. Двете вечеряха, разговаряха за незначителни неща, не за работа, и после Джесика се излегна на дивана да чете, а Тара отиде в банята да се изкъпе. Болдуин беше изпратил съобщение дали може да дойде да поговорят и малко по-късно се появи на вратата. Беше облечен с костюм и носеше две бутилки вносна бира. Даде едната на Джесика и каза:

— За това, че прекъснах вечерята ти.

Двамата излязоха на балкона.

— Добре ли си? — попита Ярдли. — Изглеждаш изтощен.

Седнаха на шезлонгите. Болдуин отвори бирата си и отпи малка глътка.

— Напоследък не спя много. Днес не мина добре, нали?

— Всичко е наред.

— Случаят „Нолан“… беше пълен провал. Лабораторията се издъни, аз се издъних, специалистът по дентална медицина се издъни, а Нолан се вмести идеално в профила. — Болдуин поклати глава. — Много пъти сме успявали, но изваждаш само един скапан случай, и всичко заприличва на магьосничество.

— Не се тревожи толкова. На втория разпит ще спомена десетина пъти, когато профилирането е помогнало за залавянето на престъпника, а ти може да говориш за това на съдебните заседатели колкото дълго искаш. Само бъди подготвен.

Той въздъхна.

— И шефът ми мисли, че профилирането е глупост. Накара ме да се занимавам със случаи, които искат само четене на кашони с документи. Но това отнема целия ми ден. В сравнение с това, да те размазват в съда в продължение на един час, не изглежда толкова лошо.

— Може да не мислиш така, ако това попречи на заседателите да вземат единодушно решение и се наложи пак да даваш показания.

— Да, може би.

— За какво искаш да говорим, Кейсън? Ако беше нещо банално, щеше да ми го кажеш по телефона.

— Не е банално. Има някои неща, свързани с изчезването на Хармъни, които трябва да знаеш.

— Какви?

— Един мъж се обади на Кристън Рийс. Твърди, че е видял Хармъни Фар. Познал я от снимката ѝ в медиите. Рийс уговори среща с него и ми се обади. Срещнахме се и той каза, че я видял на предната седалка на нечия кола пред един бар. Хармъни слязла от колата, говорила по телефона си и се смеела. Изобщо не изглеждала в беда.

— Може ли да му се вярва?

Болдуин отпи голяма глътка била и поклати глава.

— Той е наркоман. Направо лъха на метамфетамини. И вероятно си го приготвя сам, горкото копеле! Рийс изпрати екип да го наблюдава. Живее в рехабилитационен център за временно настаняване близо до булевард „Флорънс“. Излязъл от затвора преди осем месеца. Бил е зад решетките заради сбиване за наркотици. Но ето какво трябва да знаеш. Той твърди, че видял Хармъни в деня след изчезването ѝ, по обед. По това време Майкъл Закари е бил в болницата, а Тъкър Фар — на работа. Има хора, които ще потвърдят алибитата им. Затова, ако този тип е прав, не я е отвлякъл нито един от двама им. В такъв случай, те или имат съучастник, или изчезването на Хармъни няма връзка със случаите на Кати и Анджела.

— Но защо се е обадил?

— Поиска двеста долара. Трябваше да видиш лицето на Рийс, когато ѝ каза. Помислих, че тя ще го порази с електрошок в топките пред очите ми.

— Не е ли споменал по телефона, че иска пари?

Болдуин поклати глава и отпи глътка бира.

— Между другото, оказа се, че кръвта по колието е на Хармъни. Напълно възможно е да е избягала от дома си и да се е одраскала, но имаме кръв по колие, което тя никога не сваля, и телефон, оставен в къщичка на дърво. Колко тийнейджъри познаваш, които могат да живеят без телефоните си? И Тъкър не мисли, че липсват дрехи или обувки, затова Хармъни не е взела нищо, преди да избяга. Не го вярвам. Не мисля, че онзи тип каза истината. Тя не е избягала.

Ярдли погледна към тъмната пустиня и видя, че луната се беше появила като тънък сърп на небето.

— Каква е вероятността Хармъни да е отвлечена случайно от непознат насред цялата тази история?

— Малка.

— Бих казала, че на практика е невъзможно. Ако не е избягала и не е отвлечена, сигурно е същият човек. Трябва да предположим, че я е отвлякъл онзи, който е убил майка ѝ и се е опитал да убие Анджи.

— Какво искаш да направя?

Ярдли разтри слепоочията си, опитвайки се да облекчи главоболието, което чувстваше, че започва ниско от врата ѝ.

— Мислех, че вече не работиш по случая.

Болдуин махна пренебрежително с ръка.

— Цял ден бях в съда. Ще правя каквото искам през свободното си време. Ашли може да си го начука.

— Признателна съм ти. Лукас Гарет не отговаря на обажданията ми, затова мисля, че вече няма да помогне много.

— Защо не отговаря на обажданията ти?

— Дълга история — отвърна Ярдли, отвори бирата си и отпи малка глътка. — Искам да говоря с мъжа, който е видял Хармъни.

— Той е под наблюдение. Нека първо видим какво ще стане.

Тя прокара палец по гладкия етикет на бутилката.

— Ако греша, Кейсън, и Закари не е убиецът, но го осъдят, тогава няма да го преживея. И ако не го е направил той, всеки ден, който прекара в затвора, ще бъде заради мен. Не мога да чакам да видя какво ще стане. Трябва да се срещна с него.

Болдуин се замисли, като не я изпускаше от поглед, и вдигна рамене.

— Със Скарлет щяхме да излизаме на вечеря. Ще ѝ изпратя съобщение да я отложим.

По-късно същата вечер Тара си обу дънки, облече си широк суитшърт с качулка и си сложи бейзболна шапка на главата. Извади комплекта татуировки от гардероба и отиде в банята, където внимателно си залепи няколко. Фотографската ѝ памет помнеше с абсолютна точност формата и мястото на предишните татуировки.

Гарос Васили беше голям търговец на произведения на изкуството, за когото ѝ беше казал баща ѝ. Тара се беше разровила за повече информация. Беше открила, че освен това се говори, че продава наркотици. Агенцията за борба с наркотиците го беше арестувала за нелегална търговия, но случаят беше прекратен, защото не бяха разбрали как е внасял дрогата в страната. Тара веднага се досети. Васили сигурно криеше наркотиците в картините.

Когато попита Еди Кал откъде се познават, той само се усмихна и отвърна, че това не е важно.

Тара се погледна в огледалото. Дори приятелите ѝ трудно биха я познали. Беше странно, сякаш от огледалото я гледаше непозната. Сърцето ѝ биеше лудо в гърдите и тя не можеше да каже дали е от вълнение, или от страх.

Срещата щеше да се състои в уединен апартамент близо до Олд Стрип — западнал квартал на Лас Вегас, с множество занемарени барове, клубове за стриптийз и салони за татуиране за пияните туристи, които прибързано си пожелаваха постоянен спомен за тази нощ.

Комплексът се състоеше от три сгради и беше слабо осветен. Тара паркира на две пресечки оттам и тръгна пеша. Нощта беше топла. Няколко младежи, наблъскали се в една кола, натиснаха клаксона и изкрещяха нещо неприлично, макар че Тара се съмняваше дали могат да определят пола ѝ, още по-малко как изглежда. Тормоз заради самия тормоз.

Тя застана пред комплекса и остана там няколко минути. Пред третата сграда беше паркиран голям черен джип, но наоколо нямаше никого. Тара пъхна ръце в джобовете си, наведе глава и тръгна колкото се може по-небрежно. На входа пушеха двама мъже, които спряха да говорят, когато я видяха. Тя ги погледна и продължи към третата сграда.

Качи се на третия етаж. Първият апартамент беше необитаем, но в следващия светеше.

Тя почука на вратата и телохранителят от предишния път ѝ отвори. Той се извиси над нея и изпълни входа с едрото си тяло. Усмихна се самодоволно и отстъпи встрани. Тара влезе.

В дневната и кухнята имаше само два предмета — бюро и стол. Васили седеше на стола и пушеше някаква черна цигара. Без да поглежда Тара, той я остави върху бюрото и си сложи очилата. Огледа Тара от главата до петите, облегна се назад на стола и попита:

— Донесе ли ги?

— Не.

— И как по-точно оценителят ми ще оцени картините, след като тях ги няма?

— Ще го заведа при картините и той може да ги разглежда колкото време иска.

Васили въздъхна и се втренчи в нея.

— Картините са в колата, която паркира на две пресечки от тук, нали?

Тара не отговори.

Той се усмихна криво.

— Момиченце, занимавам се с това, още преди ти да се родиш. Наистина си попаднала в свят, който не разбираш. Преди всичко, откъде знаеше как да се свържеш с мен?

Тя не отговори.

— Хм, предполагам, че това няма значение. — Васили отново взе цигарата си. — Ето какво ще се случи…

От спалнята излязоха още двама мъже — и двамата огромни, единият с татуировки на ръцете и раменете. На лакътя му беше изобразена паяжина. Тара ги наблюдаваше, когато чу, че вратата зад нея се затвори. Телохранителят ги беше заключил вътре.

Васили дръпна от цигарата и издиша дима през носа си.

— Е, трябва да те предупредя, че тази част няма да ти хареса.

Рехабилитационният център за временно настаняване се помещаваше в невзрачна сграда до парк, използван като къмпинг за бездомници. Върху тревата произволно бяха опънати палатки.

— Не помня тук да е имало толкова много палатки — отбеляза Ярдли.

— През последните две години броят на бездомниците се увеличи — отвърна Болдуин, докато паркираше. — Не знам защо идват в Лас Вегас. Тук е адски горещо и комуналните услуги са безобразни.

Пред сградата имаше статуя на мъж в класически древногръцки стил. Носът му беше отчупен, а останалата част беше изрисувана с графити.

На вратата нямаше код и те влязоха направо. Коридорите миришеха на мухъл и бяха слабо осветени. Подът беше мръсен и застлан с тънък червен килим.

Болдуин почука на вратата на апартамент А8. Ярдли скръсти ръце на гърдите си и се облегна на отсрещната стена. Болдуин почука отново, този път по-силно. Чу се звук от плъзгане на резе и вратата се отвори. На прага застана слаб мъж с нездрав вид. Той видя Болдуин и ококори очи.

— Какво правиш тук, по дяволите?

— Успокой се, Ленард. Дойдох само да поговорим.

— Не искам да говоря! Казах, че искам да стоя настрана от тази история, мамка му! Затова върви по дяволите!

Болдуин сложи крак на вратата, когато Ленард се опита да я затвори, и извади пет двайсетачки от портфейла си. Ленард погледна парите, после Болдуин и след това взе банкнотите. Пусна ги да влязат.

Апартаментът беше оскъдно обзаведен и мебелите бяха само от плетена ракита. До стената имаше бюро, но нямаше книги или листове хартия, само малко марихуана, разпръсната върху плота, везни и лули.

— Е? — попита Ленард. — Какво искаш, по дяволите?

— Ленард, казвам се Джесика Ярдли и съм от Окръжната прокуратура. Помагам по случая с изчезването на Хармъни Фар.

Той се огледа нервно наоколо и запристъпя от крак на крак, без да я поглежда в очите.

— Вече казах на този тук всичко, което знам. Ако искаш да разбереш нещо, говори с него.

Ярдли се усмихна сърдечно.

— Агент Болдуин, имаш ли нещо против двамата с него да поговорим насаме?

— Да, имам — отговори Болдуин. — Няма да те оставя сама.

— Всичко е наред — каза тя. — Ленард няма да ме нарани. Виждам това. Моля те.

Болдуин погледна първо единия, после другия и отвърна:

— Ще чакам в коридора.

Вратата се затвори и Ярдли тръгна небрежно из дневната, разглеждайки малкото украшения. Иги Поп привлече вниманието ѝ. Снимката беше от концерт на живо.

— Поисках той да излезе, защото е от силите на реда. Ченге е. Аз не съм ченге.

— Какво общо има това с каквото и да било?

— Агент Болдуин ми разказа за срещата ви.

— Е, и?

— Стори ми се странно, че си се обадил и си поискал да се срещнеш с детективката, но не си споменал нищо за пари.

Ленард сви рамене.

— Помислих си, че тя ще се съгласи, ако я попитам лично.

— Но въпросът е там, че не си знаел дали тя ще носи пари в себе си, нали? Или дали няма да те арестува. Защо да рискуваш? Всеки път, когато ми се е обаждал таен информатор, първо е питал за пари, защото знае, че плащаме за точна информация. Те уговарят подробно заплащането, преди да кажат каквото и да било. — Ярдли пристъпи крачка към него. — Странно е, че ти не си проявил интерес към пари.

— И какво от това?

Ярдли пристъпи още една крачка към него, наклони глава, за да улови погледа му, и после я изправи, така че застанаха очи в очи.

— Мисля, че някой ти е казал да се обадиш, нали?

— Не.

— Ленард, не искаш такова внимание. Повярвай ми. Не е необходимо да ти казвам всички неща, които мога да ти направя, ако не ми помогнеш. Мисля, че си достатъчно умен, за да знаеш, че ще те наблюдаваме седмици, ако не и месеци. Всичко, което правиш, всичко, което купуваш, къде ходиш, всеки път, когато отиваш или си тръгваш от работа, някой ще те наблюдава. Едно малко нарушение от твоя страна, и ще се намесим, ще отменим условната ти присъда и ще излежиш остатъка от двайсетгодишната си присъда, която имаш за продажба на наркотици.

Той преглътна и отново запристъпя от крак на крак.

— Искам да си тръгнеш. Веднага.

— Няма. Но имам предложение. Имам сто долара. Ще ти ги дам, а ти ще ми кажеш кой ти каза да се обадиш и защо. Или пак ще ми кажеш да си тръгна. И тогава ще изляза в коридора и ще кажа на агент Болдуин, че според мен ти си отвлякъл Хармъни Фар.

— Какво? Но това са глупости! Не съм направил нищо!

— Тогава го докажи. Кой ти каза да се обадиш?

Ярдли изчака малко. Настъпи тишина. Ленард не искаше да я погледне в очите, но позата му изведнъж се промени. Раменете му се прегърбиха и вече не пъчеше гърди толкова много.

— Беше… ами, един тип.

— Кой?

— Не знам кой беше — смотолеви той. — Една вечер дойде в бара. „При Хенри“. Попита ме дали искам да изкарам петстотин долара.

— За какво?

— Каза, че трябва да се обадя на едно ченге и да кажа, че съм видял един мъж с някакво изчезнало момиче. Отвърнах, че не искам да се замесвам. — Ленард погледна Ярдли, седна на канапето от плетена ракита и се втренчи в пода. — И тогава той каза, че ще ми даде хиляда.

— Ти какво направи?

— Обадих се по телефона и оставих съобщение за детективката. Мъжът каза, че трябва да се обаждам, докато тя не отговори. И дойде пак. Знаеше къде живея. Не знам как е разбрал. Но почука на вратата ми и ме накара да се обадя. Тя предложи да се срещнем и аз отказах, но мъжът рече, че трябва да го направя. — Ленард преглътна. — Дотогава се държа дружелюбно, но вече не изглеждаше любезен. Мисля, че можеше да ме нарани. Обадих се, отидох на срещата и казах каквото той ми нареди да кажа. Онези двеста долара бяха само… знам ли, да изкарам нещо допълнително.

Ярдли се замисли какво да направи. Ако му покажеше снимки на заподозрените, идентифицирането щеше да бъде компрометирано, защото не е извършено по време на очна ставка. От друга страна обаче, не можеше да чака. Хармъни Фар все още беше в неизвестност и Ярдли не знаеше още колко време ще я държи жива Палача.

Тя извади телефона си и отвори на екрана снимка на Майкъл Закари.

Виждал ли си този мъж?

— Не.

Ярдли му показа снимка на Тъкър Фар.

— С този човек ли говори?

— Не.

— Сигурен ли си?

— Напълно. Беше бял, но не беше този.

Ярдли се замисли.

— Видя ли каква кола караше?

— Не. Каза, че името му е Дон, това е всичко.

— Каза ли ти нещо друго?

— Не.

— А ти не попита ли?

Ленард скръсти ръце на гърдите си.

— Реших, че колкото по-малко знам, толкова по-добре. Хиляда кинта са наемът ми за два месеца.

Ярдли кимна и присви очи.

— Момичето е на четиринайсет години и е в неизвестност от няколко седмици.

— Не знаех.

— Искаш да кажеш, че не си искал да знаеш. — Ярдли отново погледна плаката. — Не мърдай оттук. До довечера ще дойде полицейски художник.

Тя излезе в коридора и разказа на Болдуин какво бе научила.

— Мамка му! Тогава или Закари има съучастник, когото не познаваме, или казва истината и няма нищо общо с всичко това. — Болдуин поклати глава. — Голяма бъркотия стана. Ако Джакс и Лю ни бяха позволили да работим по случая от самото начало, без да се намесват…

— Можеше пак да сме стигнали дотук. Не знаем. — Ярдли загриза нокътя на палеца си, докато крачеше напред-назад в коридора. — Връзката е Сарпонг. Картините не са избрани случайно. Те означават нещо, а ние не знаем какво. Ако разберем, ще открием извършителя.

— Може би. Или може би той ги е избрал именно защото знае, че ще си помислим, че означават нещо.

Ярдли продължи да крачи.

— Утре трябва отново да дадеш показания. Не мога да ти позволя.

— Разбира се, че можеш. Само разкрий това на защитата.

Тя поклати глава.

— Астър ще ни разкъса и ако Закари е замесен, ще го пуснат на свобода. Трябва да поискам отсрочка на процеса.

— Как?

— Аз ще се погрижа за това. Можеш ли да доведеш полицейски художник тук?

— Вероятно ще ми отнеме няколко часа, докато намеря някого, но да, мисля, че ще мога.

— Ще ти кажа за процеса веднага щом разбера — рече Ярдли и се обърна да си върви.

— Не дойде с твоята кола.

— Ще повикам такси.

Когато Ярдли излизаше от сградата, телефонът ѝ иззвъня. Обаждаше се Джуд Чанс.

— Здравей — каза тя. — В момента съм малко заета. Може ли да ти се обадя по-късно?

— Дължиш ми информация, Джей.

— Не следиш ли процеса? В съда имаше много журналисти, които се правеха, че не са такива.

— Не мога да се появя там. Уестън познава лицето ми много добре. Затова ми трябва нова информация. След два дни ще продам статия на „Трибюн“.

Ярдли въздъхна продължително, докато стоеше на тротоара.

— Засега неофициално.

— Добре… засега.

— Може би има свидетел. Това е всичко, което мога да ти кажа в момента.

— Свидетел е видял Палача?

— Казвам ти само това. Обещавам, че щом науча повече, ти ще го чуеш пръв.

— Хм. Това е откачено. Е, добре, ще ти се доверя. Не ме прецаквай за този случай, Джей.

— Няма.

— И хей… Може да ми се обадиш по всяко време. Аз съм нощна птица.

Ярдли спря такси да я откара до тях, за да вземе колата си, и после се обади на Дилън Астър.

— Ало?

— Здравей. Джесика е. Трябва да поговорим.

Четиримата мъже застанаха неподвижно и се втренчиха в нея. Тара усещаше погледите им върху себе си. Тя поглеждаше ту единия, ту другия, и осъзна, че мъжът зад нея е пристъпил по-близо. Тара бавно пъхна ръце в джобовете си, но не помръдна.

— Дай ключовете от колата си — заповяда Васили.

— Тук ли са парите?

Той погледна телохранителя зад нея.

— Мисля, че не разбираш какво става. Дай ми ключовете и може би ще те пуснем да си вървиш. Или може да те дам на моите момчета да ти се изредят и после да те застрелят. Още не съм решил. Зависи дали ще съдействаш.

Тара не трепна и не отмести поглед от очите му.

— Непрекъснато чешеш ръката си. Сърби ли те?

— Какво?

— Ръката ти. Почеса се четири пъти, откакто съм тук. Единият от хората ти се чеше по врата, а другият — по пръстите. Бас ловя, че онзи зад мен също се чеше някъде. Вероятно и в момента.

Васили не каза нищо, само присви очи.

— Чувал ли си за батрахотоксин? Изумителна отрова. Извлича се от един вид жаба, Phyllobates terribilis. Наричат ги листолази. Някои местни племена в западна Колумбия оставят жабите близо до огъня, за да ги накарат да се изпотят, и после изстъргват отровата от тях и намазват стрелите си. Отровата убива почти мигновено жертвата. Отровите имат числена стойност по така наречената скала за смъртоносна доза. Батрахотоксинът има една от най-малките смъртоносни дози в света. Само два микрограма могат да убият възрастен човек. Колкото две зрънца трапезна сол.

Мъжът зад нея пристъпи крачка напред и Тара бързо се отмести от пътя му. Тя продължи да говори, докато отстъпваше с гръб към стената.

— Интересното за батрахотоксина е, че може да го направиш във формата на спрей и да пръскаш повърхности. Отровата е активна десетки часове. Затова, ако някой напръска, да речем, няколко дръжки на врати и облегалките за ръце на канцеларски стол, при докосването им само за миг, кожата абсорбира токсина. Първо причинява сърбеж, тъй като йонните натриеви канали в мускулите и нервите не могат да се затворят. След сърбежа започват конвулсии и после настъпва парализа. Всъщност става бавно. Започва от краката и плъзва нагоре, а ти само седиш и чакаш, докато усещаш как се изкачва нагоре по тялото ти.

Васили и хората му се ококориха. Телохранителите се втренчиха в шефа си, опитвайки се да отгатнат какво ще направи. Единият се почеса по рамото, а другият — по врата. Едрият телохранител пристъпи към Тара, за да я сграбчи, и тя бързо каза:

— Имам противоотрова.

Мъжете се вцепениха.

— Искам парите. Може да вземете картините и противоотровата и всеки ще тръгне по своя щастлив път.

— Лъжеш.

— Възможно е. Също така е възможно да казвам истината и вие да имате… — Тара извади телефона си и погледна часовника. — Един час живот. Дишането вече ще става все по-трудно и след двайсетина минути ще получите обриви. След това парализата ще започне от краката ви и ще тръгне нагоре по тялото. Когато стигне до белите ви дробове, ще се задушите и ще умрете. Тогава вече няма да можете да направите нищо. Противоотровата ви е необходима през първите няколко часа, иначе е безполезна.

Мъжете се спогледаха. И тогава Тара видя нещо, което очакваше — първият признак на неподправен страх. Не беше от страна на Васили или телохранителя му, а от единия от другите двама мъже. Той се потеше и постоянно преглъщаше, сякаш проверяваше дали все още може да го прави.

Страхът постепенно го сковаваше и скоро щеше да последва паника.

— Къде са парите? — попита тя.

— Няма да получиш нито цент.

— Тогава всички ще умрете.

Васили извади пистолета, който беше затъкнал в колана си, и го сложи на бюрото.

— Ако ние умрем, и ти ще умреш с нас.

Той кимна на телохранителя, който пристъпи към Тара, за да я сграбчи. Тя бръкна под суитшърта си, извади сребрист флакон и зачака пазача да се приближи още.

В същия момент някой почука на вратата и всички се вцепениха.

Дилън Астър живееше в обикновена едноетажна къща в покрайнините, в градче, през което Ярдли само беше минавала. Тя забеляза играчки на моравата отпред, но не си спомняше той да има деца. Входната врата беше отворена, но комарникът беше заключен. Астър седеше на дивана и дойде да отключи.

— Лесно ли намери къщата?

— Няколко пъти направих погрешни завои. Няма я в „Гугъл Мапс“.

— Това е неинтегрирана територия, затова не идват тук. Искаш ли нещо за пиене?

— Не, благодаря.

Домът беше малък и чист. Ярдли видя няколко рисунки на полицата над камината. Едната беше отпечатък с боя на детска ръка върху бяла плочка.

— Не знаех, че имаш деца.

— Нямам. Това е на малката ми сестра. Живея тук с нея и майка си.

Ярдли погледна снимката на страничната масичка на момиче и по-възрастна жена.

— Изненадах се. Изглеждаш ми като човек, който обича големия град.

Астър седна на дивана, а Джесика се настани на канапето. Списанията на масичката за кафе бяха на правна тематика.

— Мама е болна. Помолих я да дойдат с Бет при мен, за да се грижа за тях. — Той изключи телевизора. — Късно е, Джес. За какво искаш да говорим?

Ярдли бързо си пое дъх, сякаш събираше смелост да скочи от скала.

— Трябва да отсроча делото.

— Да го отсрочиш? Но ние сме вече почти накрая.

— Нуждая се от почивка. Може би няколко дни.

— Какво? Аз съм по средата на кръстосан разпит на главния ти свидетел, служител на правоприлагащите органи. Изключено!

Тя се наведе напред и сложи лакти на коленете си.

— Момичето, Хармъни Фар. Имаме улика за нея. Може да ни помогне да я намерим и ако не действам бързо, ще я изпуснем.

— Каква улика?

— Един мъж твърди, че я е видял. Когато аз и агент Болдуин го притиснахме, той призна, че някой му е платил да се обади на полицията и да каже това. Според нас, ако казва истината, онзи, който му е платил, е човекът, който е отвлякъл Хармъни Фар, и сега иска да мислим, че тя е избягала по своя воля.

Астър се наведе напред. На лицето му ясно беше изписано вълнение.

— И той е убил Кати Фар и се е опитал да убие Анджела Ривър.

— Не знам. Може да са съучастници, може да е случайно съвпадение или може би Майкъл Закари не е виновен. Не знам. Знам обаче, че няма да получа отговор, докато не разнищя въпроса.

Астър се замисли, а после надигна бирата си и отпи.

— Три дни?

— Мисля, че ще са достатъчни.

— Пусни доктора, докато разследваш.

— Знаеш, че не мога.

— Тогава какво ще кажеш за следното — аз ще се съглася делото да продължи след три дни, но ако станат повече, ти ще трябва да се съгласиш на освобождаване под парична гаранция. Приемаш или отказваш. Ако не се съгласиш, първото, което ще направя утре, ще бъде да подложа на кръстосан разпит Болдуин за изчезването на Хармъни Фар, и после ще призова вашия човек да каже на съдебните заседатели онова, което ти ми каза ти току-що.

Ярдли кимна.

— Добре, съгласна съм. Три дни. — Тя стана. На вратата се обърна и каза: — Между другото, ти си страхотен адвокат.

— А ти си страхотен прокурор. Но не ти желая успех в този случай.

Ярдли се засмя.

— Аз също.

Докато вървеше към колата си, тя изпрати съобщение на Тара, че скоро ще се прибере. Не влезе у тях, когато таксито я остави по-рано.

Когато обаче зави по алеята за коли, Ярдли се изненада, че в къщата е тъмно.

Тя извади телефона си, но Тара не беше отговорила на съобщението ѝ. Джесика отвори приложението за проследяване, очаквайки да види, че тя е у Стейси, но мигащата синя точка показа, че телефонът ѝ е в Олд Стрип. Някога културен център на Лас Вегас, където знаменитостите се бяха появявали в казината и за снимки, докато се хранеха в различните ресторанти, които им плащаха за тази реклама — било в кеш, било в наркотици. Това място беше лъскаво, бляскаво и богато — всичко това, което беше Холивуд — но под този блясък се криеше нещо по-мрачно, което обикновено не се забелязваше. Само малко по-разхайтено, отколкото другаде. Ето защо местните жители изпаднаха в шок, когато районът замря, лека-полека предавайки целия си бизнес на корпорациите, които се преместиха по-нататък на юг, в бъдещия нов Стрип.

Ярдли си помисли, че това е циклично явление, както всичко в живота. Олд Стрип сега отново придобиваше слава като място, където ходят истинските купонджии. Онези, които искаха да правят каквото пожелаят, докато ченгетата се преструваха, че не виждат какво става.

Джесика увеличи картата и дъхът ѝ секна, когато позна жилищния комплекс. „Ред Рок Даунс“. Това беше място, където всяка нощ викаха полицията, и ченгетата познаваха повечето обитатели с малките им имена. Ярдли беше съдила може би двайсетина души от този комплекс.

Тара нямаше абсолютно никаква причина да е там.

Джесика излезе на заден ход от алеята за коли пред дома си и бързо подкара по улицата.

Тара не откъсваше очи от вратата. Мъжете също. Тя знаеше, че ако те бяха повече, щеше да има сериозни неприятности. Пистолетът на бюрото беше на три метра от нея. Ако се втурнеше към него и Васили не внимаваше, можеше да го грабне първа. Може би. Иначе той щеше да я застреля. Въпреки че, съдейки по израженията на другите мъже, те нямаше да я убият, докато не разберяха със сигурност дали блъфира.

На вратата отново се почука.

Никой не помръдна. Накрая Васили кимна на едрия телохранител, който отключи. Открехна вратата съвсем леко, но Тара видя кой е отвън. Пред апартамента, на слабата светлина в коридора, стоеше майка ѝ.

По дяволите, помисли си Тара.

Очите на Ярдли се спряха на нея и въпреки че не направи нищо, Тара забеляза, че дишаше учестено.

— Това е дъщеря ми. Отдръпни се.

Телохранителят не знаеше какво да направи, докато Васили не му каза:

— Пусни я да влезе.

Пазачът отвори широко вратата и отстъпи встрани. Джесика влезе и погледна Тара.

— Добре ли си?

— Да — отвърна Тара и погледна Васили.

Ярдли застана в средата на стаята и после издаде звук, който Тара отначало не разпозна, защото беше крайно неуместен за ситуацията. Смях.

Васили наклони назад глава и избухна в гръмогласен смях, като сложи ръка на корема си, сякаш беше герой в анимационен филм. Когато спря, той преметна крак върху крак и отпусна ръце на стомаха си.

— Трябваше да забележа приликата — каза Васили, втренчил очи в Тара, а после се обърна към майка ѝ. — Красива си както винаги, Джесика. Мисля, че последния път, когато те видях, ти беше в моята галерия с Еди, който се опитваше да ме убеди да купя негова картина на Йосемити.

— Помня картината — спокойно каза Ярдли. — Мразех я.

— Аз също. Беше прекалено тъмна. Небето беше сиво, реката — почти черна, а дърветата бяха криво преплетени и заплашителни… — Васили взе цигарата и си дръпна. — Еди никога не виждаше тази страна на картините си. Не е ли странно какво вижда художникът в собствените си произведения и какво вижда останалият свят? Той влага цялото си същество във всяка картина, но пак е сляп да я види какво представлява всъщност.

Джесика погледна Тара.

— В каквото и да я е забъркал баща ѝ, всичко свършва сега. Вземам дъщеря си и си тръгваме.

Васили се обърна към Тара и плъзна очи по тялото ѝ.

— Дъщерята на Еди… Изумително! Предполагам, че той ти е казал къде са картините?

Тара не отговори.

Васили въздъхна и отново се обърна към майка ѝ.

— Ето какъв е проблемът, Джесика. Дъщеря ти явно ни е отровила.

Ярдли я погледна.

— Какво?

Васили вдигна рамене.

— Тя каза, че напръскала… Как я нарече? Не знам. Някаква отрова по бравата и бюрото ми. Честно казано, чувствам я по кожата си. Дъщеря ти каза, че отровата скоро ще започне да ни парализира, но че има противоотрова.

Джесика се вгледа в очите на Тара.

— Вярно ли е?

Стъписаното и ужасено изражение на майка ѝ прониза Тара. Никога не я беше виждала толкова разочарована. Тара преглътна и наведе глава.

— Тара… вярно ли е?

— Не.

— Направи ли им нещо?

— Дойдох по-рано и напръсках навсякъде с екстракт от мукуна пруриенс.

— Какво е това?

— Вид бобово растение, което причинява силен сърбеж.

Васили отново избухна в смях.

— Прах, предизвикващ сърбеж? Опита се да ми измъкнеш два милиона долара, използвайки прах за сърбеж? — Той отново се разсмя.

Ярдли го погледна и повтори:

— Вземам дъщеря си и тръгваме. Колкото до мен, това никога не се е случвало.

Васили се втренчи в нея с присвити очи през тънката сива мъгла на тютюневия дим.

— Все още искам картините.

— Не ме интересува. Вече не съм студентка по фотография, Васили. Прокурор съм от Окръжната прокуратура. Ако се опиташ да ме спреш, ще накарам ченгетата да те арестуват. Ясно ли е?

Той продължи да я гледа още малко и после кимна.

— Да тръгваме, Тара — каза Джесика.

Двете напуснаха апартамента. Майка ѝ изглеждаше спокойна и невъзмутима, но Тара забеляза, че на излизане тя не се обърна с гръб към мъжете. Щом слязоха по стълбите, Ярдли забърза към колата си и Тара я последва.

— Къде ти беше умът, по дяволите? — извика Джесика.

Доколкото си спомняше Тара, майка ѝ никога не ѝ беше повишавала тон.

Тара наведе глава и не каза нищо.

— Не мога да повярвам, че си толкова глупава! — Джесика въздъхна шумно и погледна към сградата. — Няма ли да кажеш нещо? Някаква саркастична забележка за мен?

— Не — тихо отговори Тара.

— Качвай се в проклетата кола!

— Дойдох с моята. Паркирах по-нататък на улицата.

— Тогава я вземи и се прибери право вкъщи! Право! Вкъщи!

Тара кимна.

— Добре.

Тя тръгна към колата си. Видя, че майка ѝ включи двигателя и я изчака. Тара се качи в колата си и потегли. Майка ѝ бързо подкара към кръстовището и Тара я следва една пресечка, а после лека-полека изостана и пусна няколко коли между тях. Когато беше сигурна, че за майка ѝ е трудно да я види, Тара зави надясно по странична уличка и се върна в „Ред Рок Даунс“.

Спря пред сградата, качи се на третия етаж и отвори вратата на апартамента. Мъжете все още бяха там. Чешеха се и говореха възбудено и разтревожено. Тара извади няколко малки шишенца от джобовете на суитшърта си и ги хвърли на пода близо до мъжете, които стояха и я гледаха мълчаливо.

— Не е прах, предизвикващ сърбеж — каза тя. — Изпийте това и се опитайте да не умрете.

Тара се обърна и забърза към колата си.

Джесика седеше на верандата, когато Тара зави по алеята за коли и спря. Момичето се приближи до майка си и седна до нея. Двете дълго мълчаха. Тара беше пъхнала ръце в джобовете на суитшърта си. Сега изглеждаше много по-малка. Това напомни на Ярдли, че тя все още е дете.

— Откога си пишеш с него?

Тара не отговори веднага.

— От година и половина — каза след малко, — но продадох първата картина преди шест месеца. Внесох парите в сметка. Не съм ги пипала.

— Още колко продаде?

— Само две и не за много. Но той каза, че онзи човек, Васили, е голям търговец на произведения на изкуството и ще плати много за картините му. Васили ми предложи два милиона долара за три от платната му.

Джесика поклати глава.

— Защо, за бога, си помисли, че идеята е добра?

Тара преглътна и отмести поглед встрани.

— Направих го заради теб.

— Заради мен?

Тара кимна.

— Мисля, че не си щастлива, мамо. Затова ще се местим и напускаш работа. Ти си мислиш, че напускаш, защото ти е писнало, но не си щастлива и не знаеш защо. Смяташ, че като отидеш другаде, ще бъде по-добре. Но няма да бъде. Реших, че ако не се тревожиш поне за пари, това може да ти помогне.

Джесика се пресегна и сложи ръка върху коляното на дъщеря си.

— Тара, онова, което ме прави щастлива, си ти. Ами ако ти се беше случило нещо? Помисли ли за това? Искаш да се грижиш за мен — добре. Но какво щеше да стане с мен, ако те бях изгубила? Особено по този начин. Застреляна в някакъв мръсен апартамент заради баща ти.

— Той каза, че ще е лесно и няма да се случи нищо.

Гневът, който пламна у Джесика, сякаш изгори кожата ѝ, и тя трябваше да затвори очи за малко и да вдиша дълбоко.

— Тара, погледни ме… Всичко, което ти каже този човек, е лъжа. Каквото и да мислиш, че прави, за да помогне на теб или мен, той помага само на себе си. Ако не друго, той ни използва, за да се забавлява. Не можеш да му имаш повече доверие, отколкото на една змия. Разбираш ли ме?

— Сега разбирам — каза твърдо Тара и кимна.

Джесика остана с убеждението, че дъщеря ѝ премълчава нещо, но реши да не я притиска.

— Инсталирала си проследяващо устройство на телефона ми, а? — попита Тара. — Предположих, че ще го направиш.

— Извинявай. Беше заради твоята безопасност.

Тара вдигна рамене.

— Мисля, че в момента не съм в позиция да се ядосвам, нали?

Джесика въздъхна и погледна луната, която обливаше улицата в бледа светлина. После хвана ръката на дъщеря си и каза:

— Ела.

— Къде отиваме?

— Ще си запалим огън.

Сухи съчки обграждаха картините. Бяха далеч в пустинята зад къщата им и Ярдли се огледа наоколо, за да се увери, че не вижда коли, не че някой би спрял там. Повяваше лек ветрец, който на няколко пъти угаси пламъка на запалката. Когато се запали, Джесика я доближи до мокрите картини, които бяха напръскани с течност за запалки. Купчината задимя за кратко и после избухна в пламъци.

Ярдли се отдалечи от огъня, усещайки топлината му по лицето и ръцете си, докато гледаше пламъците, без да мига. Тара застана до нея и попита:

— Знаеш ли кога съм била най-горда?

Ярдли я погледна, но не каза нищо.

— Когато ме приеха с пълна стипендия в Университета на Лас Вегас. Един от най-младите студенти, които някога са били приемани в докторска програма по математика. Разбира се, исках да го споделя с теб, но… непрекъснато си мислех: Бих искала баща ми да види това. Искаше ми се той да беше до мен, когато отворих писмото. — Тара погледна майка си. — Това беше най-страхотният момент в живота ми, а аз исках до мен да е човекът, на когото най-малко на света би му пукало. Защо мислиш, че съм го искала?

Джесика хвана ръката на дъщеря си. Нямаше отговор на въпроса ѝ. Двете се обърнаха към огъня и се загледаха, докато пламъците поглъщаха оцелелите картини на Еди Кал.

Произведенията ти са мъртви, помисли си Ярдли. Надявам се, че скоро ще ги последваш и ти, да те вземат дяволите!

Тара си легна и Джесика изпрати съобщение на Кейсън. Той отговори, че му е трудно да намери полицейски художник и може би чак на сутринта ще изпратят някого да говори с Ленард.

Ярдли легна в леглото си и изпи чаша мерло, за да ѝ помогне да заспи.

Наближаваше осем сутринта, когато я събуди телефонът ѝ, включен на вибрация. Джесика не си спомняше кога е заспала, но знаеше, че е сънувала. Все още беше облечена.

— Да? — сънено отговори тя.

— Джес — тихо каза Кейсън, — ще ти изпратя един адрес и бих искал да дойдеш тук.

— Какво е станало?

— Става въпрос за Ленард. Отидох да потърся полицейски художник и когато се върнах, Ленард го нямаше. Но го намерихме, като позвънихме на мобилния му телефон.

— Къде е?

— В дървена къща на Кримзън Лейк Роуд.

Ярдли стоеше по средата на улицата и гледаше дървената къща. Въртящите се сини и червени светлини на патрулните коли проблясваха в ранното утро. Съдебните медици току-що бяха пристигнали, а криминалистите вече се суетяха около къщата. От време на време Ярдли виждаше яркия блясък на светкавица на фотоапарат.

Болдуин се наведе, мина под жълтата полицейска лента и се приближи до нея. Без да каже нищо, той се обърна към къщата и двамата дълго останаха там мълчаливи.

— Съвсем точно ли? — попита Ярдли.

Болдуин кимна.

— Да. Копирал е третата картина до най-малката подробност. Искаш ли да влезеш, преди да го изнесат?

— Не. — Тя видя, че двама криминалисти влязоха в къщата, понесли неща, които приличаха на кутии за риболовни принадлежности. — Кейсън, казах само на двама души за срещата ни с Ленард.

— На кого?

— Дилън Астър и Джуд Чанс. Чанс обаче ми се обади, когато излизах от рехабилитационния център за временно настаняване, и поиска нова информация по случая. Обади се веднага щом излязох, сякаш ме е наблюдавал.

— Ще го посетя — каза Болдуин, без да откъсва очи от дървената къща.

Очите на Ярдли се насълзиха и едва тогава тя осъзна, че е гледала къщата, без да мигне.

— Прибирам се у дома, Кейсън.

— Джес…

— Добре съм. Дилън се съгласи да отсрочим делото. Ще използвам трите дни. — Тя видя двама души от съдебна медицина да влизат с носилка в къщата. — Може би и повече.

Докато караше към къщи, Ярдли почувства болка, която не беше изпитвала отдавна. Нещо между чувство за загуба и физическо заболяване. Нещо, което караше тялото ѝ да усеща, че сякаш ще падне и няма да има сили да се изправи отново.

Ленард беше мъртъв заради нея. Защото тя беше разговаряла с него.

Главоболието се превърна в мигрена и не искаше да я остави на мира. Джесика спря пред денонощна аптека, купи си ибупрофен и още в колата изпи четири хапчета. Образът на третата картина непрекъснато се натрапваше в съзнанието ѝ. Джесика си представяше Ленард на мястото на черната фигура — с органи, хлъзгави от кръв, увиснал от тавана.

Ярдли съвсем беше объркала случая и не беше помогнала на никого. Нямаше причина да продължава. Искаше ѝ се да беше напуснала, както беше планирала.

Майкъл Закари по всяка вероятност щеше да бъде освободен, а все още не беше ясно кой е съучастникът му и какви са били мотивите му. А може би наистина беше невинен. Който и прокурор да поемеше делото, щеше да играе на гоненица с новите заподозрени, но случаят със Закари щеше да приключи. В мига, когато съдебните заседатели положеха клетва, възникваше нова опасност: той не можеше да бъде съден отново за същите престъпления. Ако Закари беше Палача от Кримзън Лейк Роуд — или единият от тях — той щеше да се измъкне безнаказано.

Ярдли отби встрани от пътя и започна да масажира слепоочията си. Имаше чувството, че мигрената ще пръсне черепа ѝ. Висок билборд до нея рекламираше скъпа водка. Слогънът гласеше: НЕКА НОЩТА НИКОГА НЕ СВЪРШВА, МИЛА.

Джесика си пое дълбоко дъх няколко пъти и отново се включи в трафика.

Ярдли се върна вкъщи и видя черен мерцедес, спрял до тротоара пред дома ѝ. Тя зави по алеята за коли и слезе. На стъпалата на верандата седеше Анджела Ривър. Джесика седна до нея.

— Извинявай, че идвам толкова рано и без да ти се обадя. Исках да те хвана преди съдебното заседание.

— Няма нищо.

Ярдли вдигна глава и погледна небето, което сега беше изпълнено със сиво-черни облаци. По-нататък над пустинята валеше дъжд.

— Поисках отсрочка на процеса.

— Защо?

— Открих един човек, който твърдеше, че е видял Хармъни Фар, но после ни каза, че не е вярно. Някой му платил, за да се обади в полицията и да я опише така, сякаш е избягала от дома си. Полицаите вече не биха разследвали случая толкова внимателно, ако мислят, че е избягала. — Джесика замълча за момент. — Тази сутрин намериха мъжа в дървена къща на Кримзън Лейк Роуд. Обесен от тавана.

Последва дълго мълчание.

— Много съжалявам, Джес.

Ярдли кимна. Питаше се какво ще каже Анджела Ривър. Дали ще се зарадва, че по всяка вероятност не Майкъл се бе опитал да я убие. Вместо това тя се беше опитала да утеши Джесика.

— Вероятно ще прекратят делото срещу Майкъл — добави Джесика. — Не е сигурно дали той няма съучастник, но не виждам как ще продължат, след като всичко стане публично достояние.

— Те?

— Вече няма да съм прокурор по случая.

Анджела кимна, но дълго не каза нищо. После попита:

— Какво ще правиш?

— Не знам, но няма да се върна. Приключих с тази проклета професия.

— Обвиняваш се заради онзи човек и момичето?

— Този случай беше мой от самото начало.

— Не, не беше. Случаят беше негов. На онзи, който е убил Хармъни и майка ѝ и се опита да убие мен. Винаги е бил неговият случай. Той контролираше нещата, не ти.

Джесика поклати глава.

— Можеше да направя нещо различно.

— Какво?

— Не знам! — троснато отвърна Джесика и погледна Анджела, а после се обърна и се втренчи в улицата. — Не знам.

— Щом не знаеш, тогава това означава, че си направила всичко по силите си. Какво още можеше да дадеш на тази проклета работа? Трябва да направиш каквото можеш, а останалото зависи от вселената.

Ярдли почувства, че смразяващ хлад прониза сърцето ѝ. Беше толкова остър, че дъхът ѝ секна. Прозрението прогони всички други мисли. Тя не беше направила всичко, което можеше.

Имаше нещо, което се съпротивляваше да направи; нещо, за което дори отказваше да мисли. След като го направеше, тогава можеше да си каже, че е направила всичко възможно. Но не и преди това.

— Трябва да тръгвам — каза тя. — Ще ми направиш ли една услуга? Ще останеш ли тук с Тара, докато се върна? Сигурна съм, че тя спи, но ще се чувствам по-спокойна, ако ти си с нея.

— Разбира се. Къде отиваш?

— Да се срещна с един човек, когото не искам да виждам.

Ярдли се обади на директорката на затвора Софи Гледхил. Обясни какво иска и Гледхил се съгласи, но едва след като я попита:

— Сигурна ли си? Помниш ли как се почувства последния път? Каза ми, че все едно си била напъхана в ковчег, докато си била в стаята с него.

— Знам, но трябва да говоря с него.

Ярдли остана в колата си на паркинга на затвора „Лоу Дезърт Плейнс“, докато не получи съобщение от Гледхил, че стаята е готова.

На входа я очакваха, въпреки че Джесика пак трябваше да се подпише в дневника за посетители и да мине през детекторите за метал. След това мина през стоманени врати и после през една плъзгаща се врата с железни решетки. Един надзирател — нисък мъж с късо подстригана коса — я поведе по коридора към килиите на осъдените на смърт.

Стаята, която бяха подготвили за нея, беше за поверителни срещи между адвокат и клиент. Последния път, когато беше в тази стая, Джесика наблюдава как Тара видя баща си за първи път.

— Ще го доведа.

— Благодаря.

Ярдли седна на металния стол и търпеливо зачака. В ъгъла имаше часовник и единственият звук в стаята беше тиктакането на голямата стрелка. Беше обезпокоително тихо. В затворите винаги беше шумно — чуваха се викове, смях и понякога писъци.

Стоманената врата от другата страна на дебелата стъклена преграда се отвори и надзирателят доведе Еди Кал. Ярдли трябваше да положи усилия да не се разтрепери, въпреки че тялото ѝ беше парализирано и не можеше да помръдне, дори и да искаше.

Еди седна и я погледна с тъмносините си очи, които приличаха на очите на Тара толкова много, че Джесика отмести поглед встрани. Трябваше ѝ малко време, преди отново да го погледне.

— Не очаквах да те видя пак — тихо каза той.

Джесика погледна надзирателя.

— Бихте ли ни оставили за малко насаме?

— Добре. Повикайте ме, ако ви потрябвам.

Ярдли го изчака да излезе, и погледна Кал. Той изглеждаше почти същият както преди две години, с малко по-прошарена коса на тила и около слепоочията.

Джесика изпитваше желание да му се разкрещи, да го замери с разни неща, да повика надзирателя и да му каже да го нарани по някакъв начин… но не можеше. Нуждаеше се от помощта на Кал и онова, което беше направил с Тара, трябваше да почака за по-късно.

Тя преглътна гнева си и се постара изражението ѝ да остане безучастно.

— Предполагам, че трябва да ти поднеса поздравления, задето все успяваш да отложиш екзекуцията си.

Еди леко вдигна рамене.

— Предстоят съдебни дела, заведени от различни състрадателни организации, а и новият губернатор е противник на смъртното наказание, но това е само отлагане на неизбежното. Красива си.

Забележката я отврати, но Ярдли не се издаде.

— Какво правиш тук, Джесика? Не мисля, че имам други фенове, които живеят в дома ти, нали?

Тя сплете пръсти на коляното си. Изглеждаше спокойна, въпреки че коментарът му я изпълни с ужас и отвращение по начин, за който не беше подготвена. Ярдли си пое дълбоко дъх, за да се отпусне, и каза:

— Трябва ми помощта ти.

Устните му се разтеглиха в усмивка. Еди примига бавно, докато я гледаше изпитателно.

— Сигурно си отчаяна, щом си дошла при мен.

— Така е.

— И какво ще ми предложиш в замяна?

— Нищо. Освен че ще внеса малко пари в сметката ти в затвора.

Той се изсмя.

— Не звучи много.

— Или ще ми помогнеш, или няма да ми помогнеш, Еди. Няма да те моля.

Кал си пое дълбоко дъх и се премести на стола. Веригите му издрънчаха и я накараха да си помисли за гърмяща змия.

— Бих отказал, ако беше някой друг, но е стимулиращо, че те виждам. Имам рисунки на теб в килията си. Искаш ли да дойдеш пак и да ги видиш?

— Не.

Той се вгледа мълчаливо в нея.

— Как е дъщеря ни?

Джесика трябваше да преглътне само за да направи някакво движение, но не отмести поглед встрани, нито му отговори троснато и грубо. Еди я изпитваше, за да разбере колко знае тя.

— Учи роботика в Университета на Лас Вегас и стажува във фирма, която има планове да я наеме на работа, след като Тара завърши. Ще бъде най-младият им инженер.

Еди леко наклони глава настрана.

— Държи ли се обезпокоително?

— Какво имаш предвид?

— Ако онова, което имам аз, е генетично заложено, досега тя би трябвало да покаже отличителни черти, които познаваш у мен.

— Тара изобщо не е като теб, Еди. Тя е щастлива. Или поне доколкото щастлива може да бъде, предвид всичко, което ти я накара да преживее.

— Ако си спомням правилно, ти се съгласи да се омъжиш за мен. Не сме ли виновни и двамата за страданията ѝ? Може би ти малко повече, защото не видя какъв съм? — Еди се ухили и усмивката му беше ужасяваща. — Какво ти трябва? — попита той.

— Спомняш ли си Сарпонг? Серията картини „Тъмните неща“?

— Да.

— Ти дълго време беше обсебен от тях. Не говореше за нищо друго. Така и не ми каза защо.

— Те докоснаха нещо у мен. Това рядко се случваше с чуждото изкуство, но все пак се случваше. Имах същата връзка с някои от творбите на Караваджо.

Ярдли кимна.

— Помня. Но не беше като със Сарпонг.

— Не беше. — Еди леко се наведе напред. — Става дума за убийството на Кримзън Лейк Роуд, нали? Прочетох много интересна статия в „Сън“.

— Познавам журналиста, който я написа. Всичко е точно.

— Да, сигурен съм. Той пише добре. С подробности. Има някои много сполучливи прозрения, които хвърлят светлина върху мотива на убиеца.

— Той винаги е писал така.

— Сигурен съм… В гласа ти има нещо, когато говориш за него. Спиш ли с него?

— Нямаш правото да ми задаваш такива въпроси.

— Но ти имаш правото да идваш тук когато пожелаеш и да искаш помощта ми?

Джесика не каза нищо и двамата се втренчиха един в друг.

— Това беше грешка — заяви тя и стана.

— Искаш да знаеш защо убиецът е вдъхновен от картините на Сарпонг, нали?

Ярдли се вгледа в него за миг и после отново седна.

— Да.

— Какво мислиш, че означават? Защо ги е нарисувал Сарпонг?

— Говорих с един професор по психиатрия, на когото имам доверие. Той се консултира с експерт по изкуството на двайсети век. Експертът каза, че картините са за морала и нашата съвест. За това, че еволюцията ни е дала способността да изключваме морала си, когато сметнем за удобно, и дори не съзнаваме кога се случва това. Сарпонг е бил биолог по професия, затова би имало логика тематиката на картините му да отразява еволюционни идеи.

Еди Кал се засмя.

— Колко поетично! Пълни глупости, но поетични.

— А според теб какво означават?

— Картините не са за психологията на еволюцията. Много по-елементарно е. Много по-примитивно. Какво чувстваш, когато гледаш жертвите, изобразени на картините?

— Чувствам… Жал ми е за тях.

— Защо?

— Страдали са, преди да умрат.

— И що за човек би ги накарал да страдат?

— Някой садист.

Еди поклати глава.

— Няма доказателства Сарпонг да е бил садист или да е проявявал някакъв вид сексуални отклонения. Кой би искал някой да страда, преди да го убие, но не е садист?

Ярдли смръщи чело, докато обмисляше възможностите.

— Не знам. Някой изпълнен с ярост?

— И защо яростта би го довела до това?

— Защото е нестабилен и не познава себе си, за да разбере кога изпитва ярост.

— Не. Сарпонг е знаел точно какво прави. Рисувал е картините цели шест години. Що за ярост би изпитвал някой, за да му отнеме шест години да я изобрази? Какъв вид гняв би се задържал толкова дълго?

Дъхът ѝ изведнъж секна — като задъхване — и Ярдли потрепери.

— Отмъщение…

Еди Кал не каза нищо. Само я наблюдаваше, без да мига.

Сърцето на Джесика заблъска в гърдите ѝ.

— Той им отмъщава и това има нещо общо със случилото се на Кримзън Лейк Роуд.

Еди се наведе още малко напред, сякаш се опитваше да долови уханието ѝ. Усмивка оживи устните му, докато очите му бяха втренчени в нея.

Джесика искаше да си тръгне, да избяга, без да каже нито дума повече, но положи усилия и попита:

— На кого е отмъщавал Сарпонг?

— Четири съпруги, четири развода, четири картини. В живота той е бил пълен страхливец, във връзките му са доминирали по-силни жени, но в картините си е бил Бог над онези жени. Можел е да прави с тях каквото иска.

Ярдли се вгледа в студените му сини очи и изведнъж ѝ се стори, че изглеждат мъртви. Очи на труп.

— Благодаря за помощта, Еди.

— Не е необходимо да ми благодариш. Да те видя, е достатъчна награда — усмихна се той.

Джесика не обърна внимание на забележката му и каза:

— Ще внеса пари по сметката ти.

— Признателен съм ти. Няма да повярваш колко са скъпи поничките тук.

Тя стана и се обърна, но изведнъж спря и отново го погледна.

— Щом картините са за отмъщение, ти защо беше обсебен от тях? На кого отмъщаваше?

Еди се ухили и отвърна:

— Ще те видя в сънищата ти, Джес.

Дилън Астър и Лили Ричи седяха на дивана в стаята на съдия Уестън, а Ярдли се беше настанила на едното от елегантните кожени кресла. Уестън закъсняваше.

Ярдли беше притеснена и нервна. Все още усещаше миризмата на килиите на осъдените на смърт — стар бетон, пот и прах — и не можеше да се отърси от нея.

— Помисли ли си за обвинение в непредумишлено убийство? — попита Астър.

— Може да предложа нещо още по-добро — отвърна Ярдли.

— Защо? Какво има?

— Снощи на Кримзън Лейк Роуд е станало още едно убийство. След като потвърдя някои неща, ще оттегля обвинението срещу Закари, освен ако няма нови доказателства за участието му.

Вратата се отвори и Уестън забързано влезе в стаята.

— Извинявайте. Забави ме проклетият синдром на раздразненото черво. Направо ми разказва играта сутрин. — Той се приближи до закачалката, където беше окачена тогата му. Облече я, седна зад бюрото си и извади антиацид от едно чекмедже и бутилка вода от малък хладилник под бюрото. — Получих искането ви, госпожо Ярдли, и честно казано, не съм склонен да го удовлетворя.

— Трябва, господин съдия. И отсрочката е само три дни. В петък ще подновим процеса или ще го прекратим — в зависимост от това, какво ще открия през следващите няколко дни.

— Не е справедливо за съдебните заседатели да ги изолираме за три дни, защото вие не сте извършили достатъчно щателно разследване, преди да заведете делото.

— Не ви моля да ги изолирате. Не искам да създавам повече трудности на никого, но се налага да го направя.

Уестън погледна Астър.

— И вие сте съгласен?

Астър вдигна рамене.

— Няма да вървя срещу течението.

Съдията въздъхна продължително.

— Добре. Три дни. Процесът ще бъде подновен в петък сутринта в осем, или ще очаквам искане за прекратяването му на бюрото си по същото време. Нито час повече, госпожо Ярдли.

— Разбирам. Благодаря.

— Може да обядваме и да поговорим — предложи Астър.

— Не мога. Трябва да отида на едно място.

— Къде?

Пътуването до Фрут Хайтс беше по-кратко, колкото си спомняше Ярдли, но температурата навън си оставаше четиресет и три градуса. Когато стигна до градчето, блузата ѝ беше залепнала за нея от пот. Джесика влезе в тоалетната на една закусвалня да се освежи, а после си поръча вода с лед и се замисли. По-късно следобед щеше да се срещне тук с Болдуин, след като той дадеше показания по друго дело. Кейсън се беше опитал да се свърже с Джуд Чанс, но не го беше открил. Джесика беше казала на Чанс, че имат свидетел, и няколко часа по-късно свидетелят вече беше мъртъв. Тази мисъл не ѝ даваше покой. Предположението, че го е направил Чанс, беше абсурдно, но беше ли възможно да е казал на някого, че случаят е почти разрешен? Знаеше ли Чанс кой е Палача? Вероятността това да е така тежеше като воденичен камък на шията ѝ. Истината беше, че Ярдли харесваше Чанс и не искаше да повярва, че е способен на подобно нещо.

Началникът на местната полиция Били Уилсън седеше зад бюрото си, ядеше сандвич с риба тон и пиеше кафе, когато Ярдли влезе в участъка. Той я видя, отхапа още една хапка и остави сандвича.

— Закъсняхте — каза Уилсън с пълна уста.

— Извинявам се. Трябваше ми малко време.

Той извади кафява папка и я хвърли на бюрото.

— Имената на всички някогашни съседи и приятели на семейство Джоунс. Можеше да ви ги изпратя по факса.

Тя взе папката и я разгърна. Имаше само седем имена.

— Трябва да ги посетя днес, ако все още са тук.

— Това са онези, които са още живи и не са се преместили. Първите трима работят. Написал съм адресите. Другите са пенсионери.

Ярдли прегледа досието. Тя всъщност искаше снимки на Боби Джоунс, брата на Сю Елън. Момчето, което беше видяло Тъкър Фар да отвлича сестра му и да се измъква безнаказано. Ако някой имаше мотив да отмъсти на Тъкър Фар и семейството му, това беше Боби Джоунс.

— Намерихте ли снимки на Боби Джоунс?

Уилсън поклати глава.

— Вероятно всички са били изхвърлени, когато баща им е умрял и той е отишъл в приемно семейство.

— Знаете ли къде може да е сега? Искам да говоря с него.

— Не знам. След разговора с вас се обадих на няколко места. Социалните служби са изгубили следите му, след като е избягал от третото приемно семейство. Няма присъди за престъпления, нито кредитни карти на неговото име. Не мисля, че иска да бъде открит. Ако е жив все още. Защо искате толкова отчаяно да говорите с него?

Ярдли стана.

— Благодаря много, началник. Благодаря.

Той вдигна рамене, докато отпиваше от кафето си.

— По дяволите, какво ли ме засяга това?

Първият в списъка беше мъж на име Реджиналд Перес. Той беше приятел на бащата на Сю Елън Джоунс. В бележката на Уилсън пишеше, че двамата са служили заедно в армията. Перес работеше в склад за товарни камиони. Когато Ярдли влезе в главния офис, завари двама мъже — единият с мръсен гащеризон, другият с риза и дънки. Те спряха да говорят и се втренчиха в нея.

— Търся Реджиналд Перес.

— Намерихте го — отговори мъжът с гащеризона.

— Казвам се Джесика Ярдли и съм прокурор от окръг Кларк. Може ли да поговорим насаме?

Другият мъж каза, че ще довършат нещо утре и излезе. Ярдли се приближи до бюрото. На стената имаше календар с голи жени и за месеца беше показана висока блондинка. Мазни отпечатъци от пръсти върху гърдите ѝ бяха изцапали снимката.

— Дойдох да говорим за Сю Елън Джоунс.

Перес се изненада за миг, но после седна зад бюрото.

— Отдавна не съм чувал това име. — Той извади тютюн за дъвчене от една табакера в джоба си и пъхна една щипка между бузата и венеца си. — Какво за нея?

— Проверявам някои неща в един от сегашните ни случаи. Свързан е с нея. Казаха ми, че вие сте били близък на семейството ѝ.

Перес кимна.

— Да. Баща ѝ ми беше добър приятел от дълго време. Играехме на покер у тях всеки петък. Сю Елън ни носеше ядене и пиене и ние ѝ давахме по четвърт долар. Баща ѝ каза, че не харчела парите. Спестявала ги. Беше добро хлапе.

— Тъкър Фар не е бил осъден за изчезването ѝ. Мислите ли, че той е виновен?

— Да, по дяволите, мисля! Знам го. Всички го знаят. Боби, братът на Сю Елън, е видял какво се е случило. Всички знаеха, че е Тъкър, но никой не направи нищо, мамка му! — Перес се изплю в чаша на бюрото. — Кажете ми, че копелето е мъртво.

— Не, не е мъртъв, но дъщеря му е изчезнала. Тя е на същите години, на които е била Сю Елън тогава.

Перес кимна.

— Ами, жалко за нея, но се надявам той много да се гърчи. — Перес пак се изплю. — Защо сте дошли всъщност? Тази гадост се случи много отдавна.

— Търся Боби Джоунс. Началникът на местната полиция Уилсън нямаше негови снимки и предполага, че всички семейни фотографии са били изхвърлени след смъртта на баща му. Боби влязъл в системата на приемните семейства и последното, което знаем за него, е, че е избягал, когато е бил на шестнайсет години.

— Да, жал ми е за момчето. Първо майка му си отиде от рак, след това загуби сестра си, а два месеца по-късно умря баща му. Той беше малко хлапе и не заслужаваше такъв живот. — Перес потъна в мисли за кратко. — Иска ми се да можех да му помогна. Но нямах свободна стая. Тогава имах пет деца у дома. Нямах възможност да го взема.

— Дадоха ми този списък — каза Ярдли и извади папката, която ѝ беше дал Уилсън — и ми казаха, че тези хора може да знаят нещо за Боби. Сещате ли се за някой друг, с когото трябва да говоря?

Той поклати глава.

— Не. Не останаха много хора, които ги познаваха. Но на ваше място бих говорил с нея — каза Перес и посочи едно от имената. — Гейл. Тя гледаше Боби и Сю Елън през повечето време, когато баща им беше на работа.

— Още ли е в града?

Перес кимна.

— Стара е и не излиза никъде. Ето адреса ѝ.

— Имате ли снимки на Боби?

Перес поклати глава.

— Не. Но дори да имах, не бих ги запазил. Лоши спомени.

— Ако видите снимка на Боби сега, мислите ли, че ще го познаете?

— По дяволите, кой знае? Беше отдавна, пък и искам да забравя онази част от живота си.

Гейл Роудс живееше в светлосиня къща с червени кепенци на прозорците и кафяви плочи на покрива, която приличаше на смесица от произволно нахвърлени елементи. Телената ограда беше ръждясала и портата висеше само на една панта.

Беше започнал да вали слаб дъжд. Ярдли не мислеше, че някога ще свикне с внезапната поява на бурите в пустинята. Те връхлитаха изведнъж, от време на време водеха до жертви при наводнения или кални свлачища, и после изчезваха също толкова бързо.

Природата понякога обича да ни показва кой е шефът.

Беше ѝ го казал Еди Кал.

Тя почука на вратата и дълго чака някой да отвори. Жената беше облечена с традиционна хавайска риза на цветя, а зад нея имаше кислородна бутилка на колела. Прозрачни тръбички водеха от бутилката към две сонди в ноздрите ѝ. Очите ѝ бяха силно кървясали.

— Гейл?

— Да.

— Казвам се Джесика Ярдли и съм прокурор от Окръжната прокуратура. Аз… ами, ще прозвучи малко странно, но търся информация за Сю Елън Джоунс и изчезването ѝ. Помните ли нея и брат ѝ Боби?

Гейл се вгледа в Джесика за миг и после каза:

— Влезте.

Вътре цареше пълен безпорядък и Ярдли трябваше да прекрачи купчини стари списания и препълнени кашони. На пода бяха натрупани чинии вместо да бъдат отнесени в кухнята. Въздухът миришеше на мехлем за мускули и цигарен дим.

Гейл намали звука на телевизора — гледаше старо вариететно шоу — и бавно седна на дивана. Ярдли видя множеството дълги белези от операции по коленете ѝ. Тя се настани в другия край на дивана.

— Защо се занимавате с това сега?

— Опитвам се да намеря Боби.

— Защо?

— Издирвам човека, който извършва престъпления на място, наречено Кримзън Лейк Роуд. Мисля, че Боби може да знае нещо.

— Говорихте ли с Тъкър?

— Да.

— Хм. — Гейл презрително поклати глава. — Никога не съм харесвала този човек. Той излъчва студенина. Отблъскващ е.

— Познавахте ли го добре?

— Не добре, но го познавах. Живееше отсреща на улицата.

— Отсреща на улицата?

— Аха. А семейство Джоунс живееха на ъгъла. Всички се познавахме.

— Началникът на полицията Уилсън ми каза, че Сю Елън вероятно е била отвлечена, докато чакала училищния автобус. На тази улица ли се е случило?

— Да, но автобусната спирка отдавна я няма. Както и училището.

— Познавахте ли добре Боби и Сю Елън?

Гейл кимна.

— Денем им бях детегледачка. Добри деца. Особено тя. Боби беше кавгаджия, но вината не беше негова. Баща им имаше лошо пиянство и Боби си патеше най-много от това.

Ярдли сложи ръка на облегалката на дивана.

— Гейл, много бих искала да говоря с Боби. Знаете ли къде мога да го намеря? Социалните служби са записали, че никой от последното му приемно семейство вече не е жив, затова няма с кого друг да говоря.

— За какво по-точно става въпрос?

— Изчезнало е едно момиче, дъщерята на Тъкър. Тя е на четиринайсет, на годините на Сю Елън, когато е изчезнала. Съпругата на Тъкър беше убита през април. Пострадаха и други хора, свързани с Тъкър, но не се знае каква точно е връзката. Ето защо трябва да говоря с Боби.

Гейл си пое дълбоко дъх — хриптящо вдишване, сякаш имаше течност в белите дробове.

— Бих искала да можех да помогна, но държавата пое грижите за Боби и аз не знам какво се е случило след това. — Тя си пое дъх още няколко пъти. — За последно се сетих за него преди много години, когато един репортер дойде да разпитва за семейството им.

Стомахът на Ярдли се сви, сякаш се беше качила на влакче на ужасите. Тя отвори на екрана на телефона си снимка на Джуд Чанс.

— Този ли беше репортерът?

Гейл взе очила от масичката за кафе и погледна снимката.

— Може би. Паметта ми вече не е като едно време.

Ярдли се почувства отчаяна. Беше толкова близо до разкриването на случая, но все не успяваше.

— Е, благодаря много. Повече няма да ви губя времето.

— Няма защо.

Джесика се изправи и помогна на Гейл да стане от дивана. Възрастната жена настоя да я изпрати. Стигнаха до вратата и Ярдли попита:

— Случайно да имате снимка на Боби? Началникът Уилсън нямаше.

— Да, имам една на двете деца на Хелоуин. Почакайте, ще я донеса.

Тя влезе в някоя от стаите. Дъждът тихо ромолеше по тротоара зад Джесика.

— Ето я — каза Гейл, когато се върна.

Ярдли взе снимката. Две деца с костюми за Хелоуин, хванати за ръка. Момче и момиче. Усмихваха се широко, но момчето имаше тъмни синини по врата и ръцете.

Ярдли я гледа само няколко секунди и веднага почувства, че пулсът ѝ се учестява. За малко не изпусна снимката. Коленете ѝ се подкосиха и трябваше да положи усилия да не се свлече на земята.

— Може ли да я взема? — попита тя.

— Да.

Джесика хукна в дъжда към колата си и допря телефона до ухото си, докато звънеше на Болдуин.

Отваряше вратата на колата, когато почувства силна болка в тила, а после нещо се уви около устата и носа ѝ и толкова се стегна, че Джесика не можеше да диша.

Ярдли се бореше. С едната си ръка се опитваше да бръкне в чантата си и да извади лютивия спрей, а с другата се мъчеше да стигне очите или лицето на нападателя.

Той я блъсна грубо в колата ѝ и чантата ѝ падна на земята.

Някакво вещество изгори ноздрите и гърлото ѝ и после пред очите ѝ се спусна мрак.

Болдуин пристигна във Фрут Хайтс малко преди един следобед. Паркира пред магазин за хранителни стоки и изчака в колата си да стане време за срещата с Ярдли. Той потърка очи и изведнъж почувства умора в мускулите си, която не беше усетил дотогава. През изминалата нощ не бе спал много. Събуди се в два часа. Седна на верандата да пие кафе, докато чакаше изгрева. Не го беше правил от години.

Болдуин се обади в полицейския участък на Фрут Хайтс. Една секретарка му каза, че са повикали началника Уилсън. Болдуин остави името и номера си и помоли да предадат на Уилсън да му се обади, а после се облегна назад на седалката, затвори очи и заспа, докато дъждът барабанеше върху предното стъкло.

Събуди го вибрацията на телефона му. Болдуин се стресна и когато се огледа наоколо, не можа да разбере къде се намира. После си спомни, отговори на обаждането и смъкна страничното стъкло, за да влезе свеж въздух.

— Кейсън.

— Агент Болдуин? Обажда се Били Уилсън.

— Да, благодаря, че ми връщате обаждането.

— Всъщност се радвам, че се свързах с вас. Гейл Роудс ни се обади. Каза, че днес една прокурорка я е разпитвала за Боби Джоунс. Гейл излязла преди малко и видяла колата на прокурорката. Нея я нямало, а чантата ѝ била на земята. По-рано днес дадох адреса на Гейл на госпожа Ярдли. Колата и чантата са нейните.

Болдуин почувства, че сърцето му се свива.

— Какъв е адресът?

Къщата изглеждаше странно. Цветовете ѝ не бяха като на съседните къщи. Началникът на полицията Уилсън говореше по телефона, когато Болдуин паркира и слезе от колата. Джипът наистина беше на Ярдли. Кейсън посегна да отвори вратата, но се спря. Уилсън имаше кутия с латексови ръкавици в багажника на полицейската кола и Болдуин извади един чифт и си ги сложи. Отвори вратата от страната на шофьора и започна да търси.

Уилсън приключи разговора по телефона и се обърна към Кейсън:

— Колата е тук най-малко от три часа. От чантата ѝ, изглежда, не липсва нищо. Има портмоне, пари и две кредитни карти.

— Гейл видяла ли е нещо?

— Не. Сбогували се на вратата и малко по-късно излязла да вземе пощата си. Тогава видяла колата и чантата. Била показала на госпожа Ярдли стара снимка на Боби Джоунс и прокурорката поискала да я вземе. После побързала да си тръгне.

Болдуин опипа под седалките.

— Трябва да повикаме подкрепление да разпитат из квартала и да проверят дали някой не е видял нещо.

— В участъка сме само аз и заместникът ми.

— Ще се обадя на полицията на Лас Вегас и ще поискам да изпратят няколко души. Може ли да се обадите на Шерифската служба?

— Разбира се. — Уилсън избърса капките дъжд от лицето си. — Госпожа Ярдли може би обикаля града — каза с надежда той. — Дадох ѝ списък с адреси на познати на семейство Джоунс. Всички живеят наблизо.

Болдуин го изгледа.

— И е оставила чантата си на тротоара и е тръгнала пеша в дъжда?

Уилсън наведе глава.

— Ами, ще ви се обадя.

Болдуин претърси джипа, отстъпи крачка назад и се втренчи в колата. Сложи ръце на кръста си и огледа квартала.

Къде си, по дяволите, Джес?

Лицето ѝ пламтеше.

Опита се да отвори очи, но клепачите ѝ не се подчиниха. И после започна болката — бавна и пулсираща. Появи се първо в тила ѝ и се разпространи във всички посоки. Силният пристъп на главоболие я разбуди напълно и Джесика най-после успя да отвори очи.

Присви ги, докато свикнат с мрака. Кожата около устата и носа ѝ пареше — там, където напоената с химични вещества кърпа беше притисната. Ярдли потърка инстинктивно лице, а после осъзна, че и пръстите ѝ ще се изцапат със същото вещество.

Тя забеляза оголената изолация на тавана и дървените греди, минаващи от едната до другата стена. Отдушниците също бяха оголени. Намираше се в мазе.

Някакъв звук привлече вниманието ѝ. Неясна, приглушена дума. Джесика си помисли, че устата ѝ може би е запушена и когато се е опитала да каже нещо, е чула собствения си глас. Но отвори уста и разбра, че не е това. Обърна глава и видя мъж, завързан с ремъци за метална носилка на колела до нея.

Тъкър Фар беше гол. Дебели кожени колани приковаваха ръцете и краката му за количката. Главата му беше увита няколко пъти с тиксо, което закриваше устата му. Беше се втренчил в Ярдли с широко отворени очи. Помъчи се да каже нещо и да се освободи от ремъците.

— Радвам се, че си будна — рече някакъв глас. — Искам да видиш това.

Джуд Чанс излезе от единия ъгъл на стаята, където дотогава беше седял на стол. Приближи се до носилката, сложи ръка върху нея и се вгледа в Тъкър. Беше с анцуг и престилка на касапин.

— Не го прави — каза Ярдли.

— О, вече е направено. Всичко тук е готово, нали, Тък?

Тъкър изкрещя, но през тиксото се чуха само приглушени стонове. Чанс сложи ръка на рамото му, сякаш го утешаваше, а после заби скалпел в мускулите му. Тъкър се развика и отново се помъчи да се освободи от ремъците.

— Всичко е наред, приятелю. Знам, че нямаш търпение да започнем. И това скоро ще стане, не се тревожи.

Ярдли се надигна и седна. Беше върху походно легло. Главата ѝ се замая и се наложи да се подпре с ръка на стената, за да не падне. Затвори очи и след няколко секунди отново ги отвори.

— Това няма да помогне, Джуд. Каквато и да е причината, няма да поправиш стореното.

Чанс се втренчи в нея за миг и се усмихна зловещо.

— Продължавам да мисля, че двамата с теб щяхме да сме страхотна двойка. Предполагам, че щеше да е много забавно да те опозная по-добре. — Той въздъхна продължително. — Аз не съм чудовище. Не съм като бившия ти съпруг.

— Хармъни мъртва ли е?

Чанс изгледа сурово Тъкър.

— Не знам. Тък, ти как мислиш? Може би искам да те накарам да я гледаш как умира? Но ще бъде бързо и тя ще е в безсъзнание. Много по-милостиво, отколкото ти постъпи със Сю Елън и другите, нали?

— Джуд, това не е начинът. Каквото и да мислиш, че са ти сторили, това няма да ти донесе покой.

— Покой? Ти шегуваш ли се? Мислиш ли, че той е дал покой на онова семейство? — извика Чанс и погледна Тъкър. — Боби Джоунс видял как отвличат сестра му пред очите му, докато тя е крещяла името му, а после гледал как баща му се пропива до смърт заради тази отрепка!

Той зашлеви силно Тъкър през лицето и Тъкър отново започна да се съпротивлява.

— Намерил си го, нали?

Чанс погледна Ярдли.

— Да, намерих го. Реших, че от тази история ще излезе хубава статия, а след това и бестселър, затова потърсих Боби. Открих го в приют за бездомни в Сан Франциско. Беше толкова надрусан, че дори не помнеше името си. Прекарах няколко седмици с него, опознах го, чух историята му. И точно когато си помислих, че мога да му помогна, той се самоуби. Остави бележка, в която се сбогуваше с мен. — Чанс поклати глава. — Знаеш ли какво е правил с момичетата този боклук? Искаш ли да разбереш какво са преживели, преди да умрат, Джей?

— Това не е начинът. Нека повикам ФБР. Той ще си плати.

— Как? С какво? Какви доказателства имаш, че е наранил някого?

Ярдли бързо огледа стаята, търсейки чантата си с лютивия спрей, но не я видя. Главата отново я заболя силно и в гърлото ѝ се надигнаха киселини. Тя се наведе напред и подпря с ръце главата си. Очите ѝ бяха толкова натежали, че не беше сигурна дали може да ги държи отворени. Сякаш се опитваше да се отърси от въздействието на приспивателни.

— Защо ще го правиш? Щом си открил Боби, сигурно си успял да намериш доказателства…

— Опитах се. Ако искаш вярвай, но този чекиджия си е свършил доста добре работата и е почистил след себе си. Предполагам, че е завързал тежести на труповете и ги е изхвърлил в езерото Кримзън. А може и първо да ги е залял с киселина. Никой не се гмурка там. А и дори да се гмурне, езерото е твърде голямо, за да го претърсят цялото. Може да извадим късмет и да намерим някоя и друга кост, но как ще ги свържат с него? Не могат. Ако не бях направил нещо, той щеше да продължи да убива.

— Не е твоя работа да убиваш заради него.

Чанс се изсмя.

— Все някога трябва да избереш, Джей. Кошмарът, който са преживяли онези семейства… Слушах история след история. Виждах семейства, които едва се държаха, докато гледаха снимки на мъртвите си деца… и реших, че повече няма да съм страничен наблюдател. Трябваше да направя нещо.

— И уби съпругата му? Справедливо ли е това? С какво го е заслужила?

— С много неща. Повярвай ми.

— А какво е направил Закари, за да лежи в затвора до края на живота си?

Чанс погледна часовника си.

— Извинявай, но малко бързам, Джей, иначе бих се опитал да те накарам да разбереш, честна дума. Всъщност мисля, че ще видиш нещата от моята гледна точка.

Чанс прекоси мазето, приближи се до една дървена врата и я отвори. Протегна ръка вътре и извади голяма картина. Донесе я, сложи я на статив и после внимателно я нагласи така, че Тъкър да я вижда ясно. След това измъкна сандъче с инструменти и сложи няколко остри ножа, няколко сатъра и хирургичен трион на земята до количката с носилката. Тъкър видя триона и отново започна да се съпротивлява. От носилката като дъжд закапа урина.

— Ха! Той се напика. — Чанс сграбчи Тъкър за косата и се наведе над него. — И Сю Елън ли се напишка от страх?

Тъкър се разрида.

Чанс сложи ръце на гърдите му, подпря брадичка на пръстите си и се ухили, докато гледаше как Тъкър плаче и се бори.

— Знаеш ли колко дълго чаках този момент, Тък? Колко често съм си го представял? Колко семейства ще се зарадват, когато им изпратя снимка на трупа ти и им кажа, че момиченцата им най-после ще могат да намерят покой?

— Хармъни жива ли е, Джуд? — попита Джесика.

— Може би — отвърна той, без да я поглежда.

— Тя е невинна. Трябва да я пуснеш.

— Не е невинна — отговори Чанс, без да отмества очи от Тъкър.

— Невинна е. Тя е жертва като Сю Елън. Ще сториш с нея същото, което той е сторил на онези момичета. С какво си по-добър от него?

Чанс скочи към нея с нож в ръката. Доближи го до лицето ѝ и Ярдли инстинктивно се дръпна назад и опря гръб в стената. Върхът на острието докосна гърлото ѝ. Чанс го натисна леко и тя почувства топла капка кръв.

— Аз изобщо не съм като него! — изръмжа той. — Изобщо!

Джесика преглътна.

— Плашиш ме, Джуд. Остави ножа.

Той не помръдна.

— Джуд, остави ножа — спокойно каза тя.

Чанс смъкна ножа и отстъпи няколко крачки назад.

— И аз имах сестра — Айви — каза той и погледът му стана унесен, докато си спомняше. — Един ден, на път за училище, тя изчезна. Ей така, изпари се. Пуф! Сякаш земята я погълна жива. — Чанс посочи Тъкър с ножа. — Някакво лайно като него сложи край на живота ѝ. Къде е справедливостта? Родителите ми са мъртви. Айви нямаше възможността да има деца. След като аз умра, ще я помни ли някой? Ще плаче ли някой за нея, Джей? — На лицето му се изписа решителност. Само мускулите на челюстта му се свиваха и отпускаха, докато гледаше Тъкър. — Не мога да направя нищо за Айви, но мога да сторя нещо за момичетата, които той е отнел от родителите им.

— Джуд — спокойно каза Джесика, — моля те, пусни Хармъни. Тя не е направила нищо, за да наказваш и нея.

Чанс се усмихна, сякаш не чу думите ѝ.

— Радвам се, че си тук да видиш това. Наистина се радвам. Мислех, че ще съм единственият, който ще му се наслади, но щом ти си тук, удоволствието ще е още по-голямо. — Той въздъхна шумно, докато гледаше Тъкър. — Е, мръснико, готови ли сме да започваме?

Ярдли погледна четвъртата картина, която изобразяваше най-голямо насилие от поредицата. На нея нямаше туника или бинтове. Само гола фигура, легнала по гръб. Вътрешностите бяха извадени и наредени върху трупа като планини на топографска карта. Очите и устата бяха зашити с дебела кожена връв или канап. Ръцете бяха отрязани, раните — зашити.

Чанс огледа мазето.

— Забравих торбите за боклук. Много се вълнувам. Веднага се връщам. Не ходи никъде.

Той излезе от мазето през широка дървена врата и Ярдли чу изщракване на ключалка. Тя веднага стана и за малко не падна. Затвори очи, преглътна, въпреки че гърлото ѝ сякаш беше търкано с шкурка и цялото изранено, и после се изтласка нагоре. Изправи се на крака и пак ѝ се зави свят. Ярдли се подпря с ръка на стената, за да запази равновесие. Тъкър отново се мъчеше да се освободи от ремъците. Гледаше я с големи, пълни със сълзи очи, които я умоляваха да не го изоставя.

Джесика успя да отиде до отсрещния прозорец. Беше малък, но достатъчно широк, за да се провре. Тя се приближи до стола, на който беше седял Чанс, занесе го до прозореца и се качи на него. Отвори широко прозореца и тъкмо когато се канеше да се промуши, чу стъпки.

Ярдли бързо скочи от стола и хукна към вратата, откъдето Чанс беше измъкнал картината. Там имаше килер. Тя се вмъкна вътре и тихо затвори вратата.

Главната врата на мазето се отвори. Джесика чу, че Чанс каза нещо, но млъкна по средата на изречението. А после се изсмя злорадо.

— Ако не си забелязала, тук не можеш да се скриеш кой знае къде, Джей.

Ботушите му затракаха по голия бетон и Ярдли разбра, че отива до прозореца.

— Мамка му!

Тя го чу, че отново бяга към вратата на мазето и после хуква нагоре по стълбите. Ярдли отвори вратата на килера и забърза към Тъкър. Нямаше време да среже ремъците. Тя грабна един нож от инструментите, които беше наредил Чанс, и се втурна към стълбите.

Кейсън Болдуин изчака на верандата на Гейл Роудс да дойдат криминалистите, които беше повикал. Той отиде при тях и ги насочи към джипа на Ярдли. Няколко униформени полицаи от Лас Вегас разпитваха хората от врата на врата. Началникът на местната полиция Били Уилсън беше в къщата на Гейл и ѝ помагаше да намери някоя снимка. Който и да беше Палача, Ярдли явно го беше открила, и това го тревожеше. Палача сигурно я беше проследил, защото е знаел, че тя ще го познае. А това означаваше, че може би и Болдуин го познава.

Той беше изпратил полицаи пред дома на Джуд Чанс и беше обявил за издирване него и колата му, както и Тъкър Фар. Всичко, с което разполагаха срещу Чанс, беше случайно съвпадение — Ленард просто беше умрял, след като Ярдли каза на Чанс, че имат свидетел — но по-добре да имаш случайни съвпадения, отколкото да нямаш нищо.

Уилсън излезе от къщата и Болдуин го пресрещна на верандата.

— Намерихте ли нещо?

— Гейл имала само една снимка и я дала на госпожа Ярдли. Нали не мислите, че е той? Боби Джоунс?

Болдуин поклати глава.

— Намерих смъртния му акт в Сан Франциско. Самоубийство.

— Тогава кой е?

Болдуин сложи ръце на перилата на верандата и се загледа в криминалистите, които снемаха отпечатъци от дръжките на вратите на джипа.

— Не знам, но не е външен човек. Онзи, който я е отвлякъл, е замесен в случая от самото начало.

Болдуин не можеше да чака повече. Каза на Уилсън, че отива да провери на друго място. Ако Палача възприемаше Ярдли като част от всичко това, имаше само едно място, на което би я завел.

Уличното движение не беше натоварено и Болдуин стигна до Кримзън Лейк Роуд по залез-слънце. Пресметна, че около езерото има най-малко сто дървени къщи и бунгала. Претърсването на всичките щеше да отнеме дни.

Той подкара бавно из квартала, без да е сигурен какво точно търси. Палача можеше да пресече улицата пред него, а Болдуин нямаше да знае, че е той. И все пак, така беше по-добре, отколкото да си седи и да не прави нищо, с надеждата, че все ще изскочи нещо.

Болдуин спря колата, за да помисли, и забарабани с пръст по волана. Не беше възможно да претърсят всяка къща поотделно тук, но той можеше да започне с онези, които му се струваха най-подходящи. Двете дървени къщи, в които бяха намерени Кати Фар и Анджела Ривър, и старата къща на дядото на Тъкър Фар.

Болдуин въведе първия адрес в джипиеса и потегли.

Ярдли стисна ножа. Беше боса, затова стъпваше тихо. Стълбите бяха застлани с килим и завиваха наляво. Тя спря по средата и надникна към горния етаж.

Къщата беше празна. Нямаше мебели, нито украса. Само килим, голи стени и паяжини. Ярдли не се съмняваше, че това е една от къщите на Кримзън Лейк Роуд.

Изкачи се по стълбите, спря и се ослуша. Не чу нищо освен водата, която ромолеше навън. Дървената къща беше на брега на езерото.

Плъзгащата се стъклена врата на кухнята водеше навън. Вече беше тъмно и Джесика се запита колко часа са изминали, откакто беше във Фрут Хайтс. Навън дърветата бяха гъсти, а пред тях се виждаше водата.

Ярдли тръгна по линолеума и когато стигна до плъзгащата се стъклена врата, отново спря и се ослуша. Не беше чула включване на двигател на кола и това означаваше, че Чанс я търси пеш. Можеше ли да го надбяга, ако го видеше? Не знаеше. А и повечето къщи и бунгала бяха изоставени. Може би наблизо нямаше никого, при когото да изтича и да помоли да се обади по телефона.

Тя бавно дръпна резето на вратата и я отвори — сантиметър по сантиметър, за да не вдига шум. Вратата се спря в нещо. Ярдли видя пръчка, широка колкото човешки пръст, пъхната между вратата и стената, за да не се отваря докрай. Наведе се, извади пръчката и я остави на пода. И после плъзна широко вратата.

Навън вече не валеше и нощният въздух беше топъл. Джесика излезе в задния двор и огледа улицата. Светеха само две къщи, и двете в края на улицата. Ярдли хукна по пътя. Остра болка пронизваше босите ѝ крака, докато тичаше по настилката, осеяна с камъчета и големи пукнатини.

Зад нея се чу шум. Джесика се обърна и видя Чанс, който изскочи между две бунгала. Погледна към улицата и я забеляза.

Тя побягна. Краката ѝ пламнаха, сякаш в тях течеше сярна киселина. Джесика бягаше с всички сили. Чанс викаше нещо. Тя не се опита да разбере какво.

Не откъсваше очи от светлините на къщите в края на улицата и не виждаше нищо друго. Те заемаха цялото ѝ полезрение, сякаш се беше изгубила в море от мрак и пред нея току-що се бяха появили светлините на кораб.

Чанс се приближаваше.

Ярдли хукна към първото бунгало и натисна бравата, но беше заключено. Обърна се, за да побегне към следващото. Чанс я настигаше.

Тя скочи от десния край на верандата и се втурна към задната страна на бунгалото. Нямаше ограда и Джесика хукна през задния двор, където имаше само пръст. Заобиколи и отново излезе на улицата. Чуваше дишането на Чанс.

Ярдли не можеше да бяга вечно, а и не знаеше дали наблизо има хора. Просто тичаше, надявайки се, че може да срещне някоя кола.

Краката ѝ се уморяваха, гърдите ѝ горяха. Чанс също дишаше задъхано зад нея и Ярдли не знаеше кой от двамата ще се предаде пръв.

И после се замисли за Тара. Как дъщеря ѝ израства в свят, където са живи хора като Еди Кал, Уесли Пол и Джуд Чанс, но майка ѝ е мъртва. Джесика не се съмняваше, че ако умре тук, Тара ще се обърне към Еди Кал за утеха. Въпреки чудовищните му престъпления, той ѝ беше баща. Джесика не можеше да позволи това да се случи. Трябваше да остане жива заради Тара.

Тя спря и се обърна с лице към Чанс. Беше останала без дъх, потта се стичаше по лицето и врата ѝ, а гърдите ѝ се повдигаха и отпускаха учестено. Ярдли вдигна ножа. Чанс се ухили самодоволно и хукна към нея. Тя стисна ножа по-силно и се подготви.

Иззад ъгъла изрева мотор на кола и гумите изсвириха.

Черният мустанг на Болдуин блъсна Чанс в хълбока. Чанс изхвърча във въздуха, превъртя се и падна на улицата. Болдуин изскочи от колата с извадено оръжие.

— Да видя ръцете ти! Веднага!

Чанс се мъчеше да се изправи. Изохка, когато се надигна на колене, и изплю храчка кръв на земята. По челото и бузите му се стичаше кръв. Той седна на пътя, дишайки тежко, и се втренчи в Болдуин, а после погледна към Ярдли.

— Тъкър трябва да умре — задъхано каза Чанс.

Тя не отговори.

— Знаеш, че той трябва да умре. Позволи ми да го убия и след това може да правиш с мен каквото искаш. Не ми пука. Ще получиш пълните ми самопризнания. Но Тъкър трябва да умре.

— Съжалявам, Джуд, това няма да се случи днес — каза Кейсън.

Чанс си пое дълбоко дъх няколко пъти и се подпря на ръцете си.

— Имаш ли сестра, агент Болдуин? Аз имах. Ами ако той беше направил на сестра ти онова, което е сторил на Сю Елън, или онова, което е направил някой болен извратеняк на сестра ми? Какво щеше да му направиш?

Болдуин поклати глава.

— Каквото и да исках да му направя, нямаше да включва дъщеря му. А сега избирай — искаш ли да живееш, или не? Ако искаш да живееш, легни на земята и разпери ръце.

Двамата се втренчиха един в друг за миг, а после Чанс легна.

— Обърни глава наляво, Джуд.

Чанс се подчини. Болдуин заби коляно в гърба му и дръпна ръцете му зад гърба. Прибра оръжието си в кобура и му сложи белезници.

— Тъкър трябва да умре, Джесика! — извика Чанс. — Трябва да умре! Не го оставяй да се измъкне! Не можеш! Той ще продължи да убива. Знаеш, че съм прав. Тъкър трябва да умре!

Парамедиците прегледаха Джесика, по тя отказа да отиде в болницата, въпреки че белите ѝ дробове горяха с всяко поемане на дъх. Ярдли предполагаше, че Чанс е използвал хлороформ, за да я упои, но един парамедик ѝ каза, че хлорът може да има същия ефект, но и че изгаря дробовете, затова тя трябва да се лекува.

Болдуин се приближи до нея.

— Ще те закараме в болницата.

— Нищо ми няма. Искам само да се прибера вкъщи.

— Съжалявам, отиваш в болницата. Ако трябва, ще те арестувам.

Ярдли погледна към полицейската кола, в която беше Джуд Чанс. Той седеше неподвижно, приковал очи в тях. Един полицай се настани зад волана и колата потегли. Вече бяха откарали Тъкър с линейка до най-близката болница. Болдуин каза, че натам са се отправили помощник-шерифи, които да вземат показанията му.

— Къщата е била на дядото на Тъкър.

Ярдли кимна.

— Така и предположих.

— Според теб защо го е правил тук? На Кримзън Лейк Роуд и в къщата на дядо си?

Джесика дишаше дълбоко и ѝ беше трудно да говори.

— Тъкър е използвал къщата като затвор за момичетата. Труповете им изхвърлял в езерото.

Болдуин си пое дълбоко дъх.

— В такъв случай предполагам, че е по-поетично да бъде убит тук. Трябва да кажа, че не виня Чанс. Проверих онова, което каза. Вярно е. Айви Чанс изчезнала, когато била на дванайсет, и така и не я открили. Ако някой направи такова нещо на сестра ти… Не знам. Не знаеш какво ще направиш, докато това не се случи, но всеки би търсил възмездие, макар и да не е срещу прекия извършител. — Той седна до Ярдли на бронята на линейката. — Чанс е прав за едно — не е справедливо. Не е честно Кати, Хармъни и Сю Елън Джоунс да умрат, а Тъкър да живее. Но такъв е животът, нали? Няма нищо общо със справедливостта.

Ярдли се втренчи в къщата.

— Не, няма. — Тя погледна Болдуин. — Трябва да тръгвам.

— Къде?

— Може ли да взема колата ти?

— Какво? Какви ги говориш? Отиваме в болницата.

Джесика устоя на погледа му и тихо каза:

— Първо трябва да видя един човек, Кейсън. Моля те.

— Кого?

Ярдли протегна ръка към него.

— Моля те.

Болдуин не помръдна няколко секунди и после измърмори:

— Мамка му! — Пусна ключовете в ръката ѝ и добави: — Ще се върна с някой от помощник-шерифите. Но трябва да ми кажеш къде отиваш…

— Не, но ще ти се обадя, когато приключа.

Ярдли паркира колата малко по-далеч от дома на Анджела Ривър. Все още беше леко замаяна, но това не ѝ пречеше да шофира. Кожата около устата ѝ пареше, зачервена. Кашляше непрекъснато. Щеше да отиде в болницата, но по-късно.

Джесика се приближи до къщата. Никъде не светеше. Тя надникна през прозореца на гаража и видя само една кола — на Закари.

Опита се да отвори входната врата и няколко прозореца, докато накрая не откри отворен прозорец до задната врата. Вдигна го. Не се включи аларма. Беше достатъчно широк, за да се провре.

В къщата беше тихо и спокойно.

Ярдли провери дневната и после отиде в спалнята. На пода и леглото бяха разхвърляни дрехи. Някой набързо си беше събрал багажа.

Тя затвори очи и се облегна на рамката на вратата. Извади телефона си и се обади на Болдуин.

— Тъкмо щях да ти звъня — каза той.

Джесика разтри врата си, опитвайки се да облекчи болката, която се разпространяваше по цялата ѝ глава.

— Разпита ли вече Чанс?

— Първо го оставих да се поизпоти малко. Ти къде си?

Тя не обърна внимание на въпроса му.

— Ще си бъда вкъщи. Ако искаш да вземеш колата си, ела, или ще ти я докарам утре.

— Наистина ли няма да ми кажеш къде си в момента?

Ярдли огледа леглото на Анджела Ривър.

— Няма нищо за казване. Исках само да проверя нещо. А сега си отивам вкъщи, Кейсън. Кажи на полицаите, че може да вземат свидетелските ми показания утре сутринта.

— Добре — озадачено отговори той. — Ще намина. Виж, хм, добре ли си, Джес? Искам да кажа, че това е голямо…

— Добре съм. Трябва ми само малко почивка. Благодаря още веднъж.

— Е, след няколко часа ще дойда и ще отидем в болницата.

— Лека нощ.

Ярдли затвори и установи, че няма сили да стои права. Свлече се на пода с гръб, опрян във вратата, доближи колене до гърдите си и уви ръце около краката си. Вратата на дрешника беше отворена и на пода бяха разпилени няколко предмета. Някои от гривните на Анджела бяха на нощното шкафче. До леглото беше паднал ръчен часовник.

След няколко минути Джесика се изправи и излезе от къщата.

У тях беше тъмно, когато се прибра. Тара спеше.

Джесика реши да не ѝ разказва всичко. Дъщеря ѝ щеше да научи сама достатъчно, но в интернет щяха да бъдат пропуснати някои подробности, и Ярдли нямаше да ѝ ги каже. Не беше необходимо Тара да си представя майка си заключена в тъмно мазе в безсъзнание.

И Еди Кал щеше да научи за случилото се. Джесика се замисли за разговора им и как той беше похвалил статията на Джуд Чанс.

Той има някои много сполучливи прозрения.

Джесика се запита дали това беше малка похвала за статия, графично описваща насилие, която го е развълнувала, или Еди някак беше събрал две и две и се беше досетил, че виновникът е Чанс.

Ярдли влезе под душа и опря чело в плочките на стената. Затвори очи и почувства, че може да се унесе в дрямка и да заспи там. Излезе от банята, облече халат и намаза лицето си с крем от алое вера, който обаче не успя да облекчи паренето. Огледалото беше замъглено от пара и тя го избърса с ръка, разкривайки неясното си отражение. Подпря се с две ръце на умивалника и застана там, като се наслаждаваше на горещината на парата, която проникваше в порите ѝ.

Когато излезе от банята, Джесика подскочи и ахна.

Тара извика стъписано и изпусна бутилката с вода, която държеше.

— По дяволите! Ще ми докараш инфаркт, мамо!

Джесика сложи ръка на гърдите си, сякаш физически се опитваше да успокои сърцето си, и си пое дълбоко дъх няколко пъти.

— Извинявай, миличка.

— Защо те нямаше до толкова късно?

Ярдли въздъхна дълбоко.

— Утре ще ти разкажа. Тази вечер ще седна на балкона и ще пия, докато се напия.

— Може ли да поседя с теб?

— Не, категорично не. Лягай си.

— Трябва да отида до тоалетната.

Тара мина покрай нея и влезе в банята. Джесика се обърна в коридора, и ѝ извика:

— Тара?

— Да?

— Обичам те.

Тара се усмихна.

— Да, знам, мамо. И аз те обичам.

Ярдли извади бутилка вино от килера и взе изстудена чаша от хладилника. Седна на балкона и се облегна назад на шезлонга. Възглавниците бяха меки, но тя реши, че не са достатъчно удобни. Трябваше да си купи още по-меки. Щеше да ги поръча от…

Спри.

Умът ѝ запълваше празните места между отделните мисли, за да не разсъждава за истината, която вече знаеше — за причините, поради които Анджела Ривър ненадейно беше напуснала града.

Джесика се замисли за това, какъв избор имаше. Пое си дълбоко дъх и разбра, че не може да реши. Влезе вътре, извади монета от двайсет и пет цента от чекмеджето и се върна на балкона. Седна на шезлонга и се загледа в пясъчните дюни и каньоните зад къщата ѝ, а после подхвърли монетата във въздуха, улови я и разтвори ръка. Ези.

Подхвърли я отново и пак се падна ези. Джесика въздъхна тежко и сложи монетата на масичката до себе си.

Взе телефона си и набра номера на отдела за екстрадиране към Главната прокуратура, за да остави съобщение на телефонния секретар.

Кейсън Болдуин и Лукас Гарет отидоха в болницата, за да разпитат Джуд Чанс, веднага щом лекарите разрешиха посещенията. Случаят не беше на Болдуин, а на Гарет, и Кейсън трябваше да играе на сигурно с Ашли. Предположи, че ако се разчуе за участието на ФБР в задържането на Палача, това ще компенсира всички неприятности.

Кайл Джакс стоеше пред болницата с близалка в устата.

— Идваш да оглозгаш кокалите, а, Кайл?

Джакс се усмихна самодоволно.

— Само искам да се уверя, че разпитът ще мине добре. Ще пипна този тип и няма да допусна някой от вас да направи грешка на новобранец, като например да не му прочете правилно правата.

— Не се тревожи. Ще ти кажем, когато приключим, за да можеш да обереш лаврите.

Те влязоха вътре, а Джакс остана навън.

Асансьорът тръгна нагоре, но Болдуин натисна бутона за аварийно спиране. Разнесе се силно пиукане.

— Какво правиш, по дяволите? — попита Гарет.

— Вярно ли е?

— Кое?

Болдуин скръсти ръце на гърдите си и се облегна на стената на асансьора.

— Не ме баламосвай, Лукас. Познаваме се твърде отдавна. Ти ли наръга горкото копеле? Ти ли се опита да припишеш убийството му на съпруга на бившата ти жена?

Лицето на Гарет пламна.

— Не. Тя и онзи негодник го измислиха, за да са сигурни, че няма да взема родителските права над сина си!

— Наръгали са някакъв бандит и са запазили ножа и тениската, за да те натопят?

Гарет го погледна в очите. Мускулите на челюстта му се свиваха и отпускаха.

— Не знам какво са направили, по дяволите, нито защо, но знам, че не съм наръгал никого!

— Защо влезе у тях?

— Проверявах онзи тип. Когато някой друг заживее със сина ти, искаш да разбереш що за човек е. Нямах представа кого е домъкнала при сина ми онази кучка! Проучих го, но знаеш, че това не е достатъчно. Исках да видя с очите си какво става там.

Болдуин пристъпи към него. Лицата им бяха само на няколко сантиметра едно от друго.

— Кълна се, Лукас, ако разбера, че лъжеш, лично аз ще те арестувам!

— Остави ме на мира, по дяволите! И не си и помисляй дори за секунда да ме заплашваш, момче! Нося тази значка, още откакто ти си изстисквал пъпките си в часа по физкултура.

Болдуин го гледа втренчено още малко и после пак натисна аварийния бутон, за да тръгне асансьорът.

Вратите се отвориха и Кейсън слезе.

— Хайде да приключваме по-бързо.

Гарет кимна на полицая, който беше на пост пред стаята на Чанс, и отвори вратата.

Джуд Чанс лежеше в болничното легло, с цигара в ръка. Не я беше запалил. Само почукваше с нея по бедрото си. Китките и глезените му бяха оковани с белезници на дълги вериги за металната рамка на леглото. Беше се втренчил в една точка в стената и дори не мигна, когато двамата влязоха.

Болдуин последва Гарет в стаята. Чанс ги погледна и устните му бавно се разтеглиха в усмивка. Той вдигна цигарата и попита:

— Имате ли запалка?

— Пушиш ли? — попита Гарет.

— Всъщност не, но вероятно ще пропуша, тъй като от сега нататък предимно ще седя затворен в килия.

— Значи знаеш, че отиваш в затвора? — попита Болдуин.

— Разбира се, че знам. Разполагате с всички доказателства, за да ме осъдите. Най-малкото за смъртта на Ленард, ако не за друго. Това беше глупаво от моя страна. Прибързах. Но, хей, ние имахме джентълменско споразумение, а той ме предаде. А и не знаех какво и колко знае за мен. Може да е видял колата ми на тръгване. Не можех да рискувам.

— Защо го накара да се обади в полицията?

— Ти ми кажи — ухили се Чанс.

— Искал си да мислим, че Хармъни е избягала от дома си, но защо? Какво значение има, ако вече е мъртва?

Чанс пъхна цигарата между устните си.

— Мамка му, ама вие все още не знаете за какво става дума, нали?

— Жива ли е Хармъни, Джуд? Ако е жива, кажи ми къде е, и се заклевам, че ти само ще спечелиш от това. Веднага ще се обадя на прокуратурата да сключим писмено споразумение. Ще се спасиш от смъртно наказание. Но само ако я намерим жива.

Чанс се облегна назад и се втренчи в тавана.

— Няма да получа смъртно наказание, агент Болдуин. Не и след като излязат наяве всички гадости, от които се е измъкнал Тъкър. Ще ми дадат доживотна присъда, може би дори с условно предсрочно освобождаване, само за да не допуснат всичко това да стигне до медиите.

Болдуин и Гарет се спогледаха.

— Защо избра този случай, Джуд? — попита Болдуин. — Като репортер сигурно си разследвал и други случаи на изчезнали лица. Какво в случая със Сю Елън те накара да преминеш границата? Не може да е било само заради сестра ти.

Усмивката на Чанс помръкна.

— Разбрах какво прави с тях. Тъкър е сексуален садист. Обича жертвите му да страдат, затова е подлагал момичетата на болка, каквато вие и аз не можем дори да си представим. Сестра ми непрекъснато беше пред очите ми… Знаех, че трябва да направя нещо, защото вие не правехте нищо, по дяволите!

— Разбра ли какво се е случило със Сю Елън?

Чанс кимна и се загледа в празното пространство.

— Тъкър я е държал няколко месеца в къщата на дядо си на Кримзън Лейк Роуд. Обикновено държал момичетата само по няколко седмици. Но у Сю Елън имало нещо, което той… харесвал повече, отколкото у другите.

— Разбра ли как е умряла? — попита Гарет.

— Какво значение има как е умряла? Мъртвият си е мъртъв. Жалко, че не мога да кажа същото за Анджела, нали?

— Какво се случи с нея?

— Нали разбираш — когато сърцето ти препуска и не можеш да мислиш за нищо друго освен за това, което се случва в момента, някои подробности просто ти убягват. Спринцовките бяха пълни догоре. Достатъчно, за да убият някой як като вол футболен защитник. Кой би могъл да предположи, че Анджела Ривър ще оцелее? Мисля, че метаболизмът при всеки е различен. Но щеше да е хубаво да я видя мъртва.

— Защо? Какво ти е направила?

— Не е тя, а Майкъл Закари. Исках той да страда. Познайте кои са били съседите на Тъкър на Кримзън Лейк Роуд? Феликс и Ана Закари. Майкъл Закари бил на седемнайсет, когато видял там Сю Елън. Знаел е, че я държат в онази къща, но не е направил нищо, мамка му! Той лъже най-безсрамно, без да му мигне окото. Много добре знае кой е Тъкър Фар. Двамата са били приятели и Закари го е прикривал години наред. Добрият доктор ще си получи заслуженото. Той трябваше да е третата картина, но реших, че е достатъчно да му изкарам доживотна присъда. Още щом го осъдеха, вие нямаше да ме търсите повече. — Чанс поклати глава. — Но стават и издънки, нали?

— Как разбра, че Закари е знаел за Сю Елън?

— Едно момиче успяло да се спаси от лапите на Тъкър. Така и не съобщила на полицията, но аз я открих. Тя каза, че веднъж се опитала да избяга. Видяла Закари на двора. Помолила го за помощ и той я прибрал в дома си. Обещал, че ще се обади на ченгетата, но вместо това повикал Тъкър.

— Глупости.

— Ако искаш, вярвай. Не ми пука. Само ти предавам какво каза тя. Не лъже. Негодникът е знаел точно какво става. — Чанс погледна към изключения телевизор. — По някакъв начин Закари е бил съучастник. Не мога да го потвърдя, но се обзалагам, че е така. Ето кого ще освободи и ще върне в обществото Джесика, агент Болдуин. Закари и Тъкър си живеят волно и свободно, докато всичките тези момичета лежат в гроба, а аз съм натикан в килия. Това ли е правосъдие според теб?

Гарет смаяно поклати глава.

— Разиграваш някакви жалки сцени в момента. Не чувстваш ли поне някакво угризение заради всички гадости, които си извършил? Хармъни беше само на четиринайсет.

— Тя умря в безсъзнание без да изпита абсолютно никаква болка. Гарантирам ви, че Тъкър я е насилвал и измъчвал от мига, в който е излязъл от затвора. Аз постъпих милостиво. Знаете ли, че са викали социалните служби осем пъти заради Кати Фар? Тя е излизала с наркомани и ги е пускала да живеят в дома ѝ. Осем пъти, а вие не се опитахте да измъкнете Хармъни от онази къща! Мамка му! Стореното от мен продължи една минута. А вие я оставихте да се мъчи и да страда години.

— Но Кати Фар не е имала интимна връзка със Закари, нали? — попита Болдуин.

Чанс почука с цигарата по крака си.

— Не. Аз монтирах онази снимка. Надявах се, че Фар ще убие Закари, но той е голям страхливец. Ами фалшивите обаждания от телефона на Майкъл до Кати? Лесна работа за една фирма в Канада — само срещу петстотин кинта. Фасулска работа. Особено след като ти и Джес сте толкова глупави, че не проверихте дали са истински, преди да ги използвате като доказателства.

— Това не е глупост, а доверие. Джесика ти вярваше.

— Е, да. Предполагам, че ще си вземе поука.

Болдуин поклати глава. Имаше само още един въпрос.

— Защо Сарпонг?

— Майка ти ми каза в леглото, че го харесва, затова. И няма да кажа нищо повече. Искам адвокат.

Тъкър Фар наблюдаваше как медицинската сестра проверява шевовете на рамото му. Щипеше го. Той прокара пръсти по мястото и си помисли, че е като цип. Скалпелът, който онзи психар заби в него, беше толкова остър, че лекарят каза, че е извадил късмет, че не е проникнал по-надълбоко.

На няколко пъти Тъкър се оплака, че го боли. Казаха, че ще му влеят интравенозно демерол.

— По-късно ще дойда да видя как сте — рече сестрата.

Тя излезе и той намести глава върху възглавницата. Взе дистанционното, за да включи телевизора.

Кати и Хармъни, помисли си Тъкър.

Мамка му!

Е, поне две гърла по-малко, които да изхранва. Наложи се да се ожени за Кати, защото тя забременя, а той нямаше къде да отиде. Нямаше сватбена церемония. Казаха му, че са женени законно само защото са живели дълго време заедно и Кати е подала някакъв документ за пенсия по инвалидност и ги е вписала като съпруг и съпруга.

Хармъни… Хармъни щеше да му липсва. Тя не го посети в затвора и Тъкър се усмихна, щом си представи изражението ѝ, когато се върна у дома.

— Ти ме забрави за цели дванайсет години, но сега вече никога няма да ме забравиш — каза ѝ той през вратата, когато Хармъни се заключи в банята първата вечер.

Жалко за нея. Но Хармъни и без това порастваше за вкуса му. Имаше едно момиче, с което тя се мотаеше понякога… Как ѝ беше името… Ума. Тъкър беше наблюдавал как с Хармъни си играят по бански с маркуча в задния му двор. Ума имаше лунички по раменете. Но само там.

Вратата се отвори и в стаята влезе друга медицинска сестра. Тъкър видя татуировките на ръцете ѝ и се втренчи в тях.

— Някой е поръчал болкоуспокояващо — каза тя.

— И още как.

— Дай си ръката — каза сестрата и извади спринцовка и шишенце.

— Казаха, че ще ми направят вливка.

— Тя ще ти подейства чак след една минута. Помислих си, че искаш веднага да те отпусне.

Той се ухили.

— Правилно си помислила. — Тъкър изпусна дълга въздишка. — Имах ужасно скапан ден.

— Така ли? Какво се случи?

— Не чу ли?

Сестрата поклати глава.

— Смяната ми току-що започна.

— Ами, ще чуеш. Бях заложник на някаква болна откачалка.

— Наистина ли?

— Да. Измъкнах се, като му сритах задника. Извади късмет, че не го убих. Ох!

— Извинявай. Вените ти се намират трудно.

Тъкър почувства топлината на мазната течност в ръката си, която бавно плъзна нагоре по рамото му. Главата му се замая, но не се унесе веднага, както му харесваше, че става с болкоуспокояващите.

— Сигурна ли си, че ми сложи достатъчно?

— Защо, не усещаш ли?

— Различно е от друг път.

Сестрата придърпа един стол и седна до леглото.

— Това лекарство е интересно. Ще усещаш всичко и ще останеш буден, но нито един твой мускул няма да може да реагира.

— Какво?

Тя си пое дълбоко дъх и се вгледа в очите му.

— Не ти ли се струвам позната, Тъкър? Не ме ли помниш?

— Трябва ли?

— Ами, бях на четиринайсет и носех риза на розови и бели райета. Сега сещаш ли се?

— Мм, хей, чувствам се странно. Може би трябва да повикаме доктора.

Сестрата стана.

— Всички ще са заети известно време.

Той отвори уста и осъзна, че от нея не излиза нито дума.

— А, да, няма да можеш да говориш. Вероятно така е по-добре. Аз би трябвало да говоря, не мислиш ли?

Сестрата извади телефон и отвори на екрана снимка. Картина. Същата картина, която беше видял в онова мазе.

Тъкър се опита да се бори, да сграбчи жената, да скочи от леглото, да изкрещи… но тялото му не помръдваше.

— Ти ме държа в онова мазе месеци наред. Държа ли толкова дълго някое от другите момичета? Питах се всеки ден. Знаех, че все някога ще ме убиеш и мисля, че това беше най-лошото. Щом се появеше, аз си казвах: Днес е денят. Днес ще умра. — Тя въздъхна и стана. Приближи се до умивалника и извади някакви инструменти от джобовете на престилката си. Скалпели, кожена връв и игла с големината на джобно ножче.

— Ще извадя органите ти, Тъкър. Един по един. Ти ще останеш жив през цялото време, защото последно ще извадя сърцето ти. Ще зашия устата ти, но ще оставя очите ти. Искам да видиш всичко. Да видиш как го правя. Чак преди да извадя сърцето ти, ще зашия очите ти. Но щом го извадя, мозъкът ти ще продължи да работи още шест минути. През тези шест минути ще те подложа на такава болка и ужас, каквато ти си причинил на всички момичета. И през цялото време няма да можеш да пищиш, нито да помръднеш. Не мога да си представя по-лош начин да умреш, а ти?

Тъкър отново се опита да изкрещи, но от устата му не излезе нито звук. Очите му пареха, защото не можеше да мигне. Само гърдите му се повдигаха и спускаха, докато дишаше, и кръвта течеше във вените му. Нищо друго не помръдваше. Никога досега не беше усещал тялото си така. Никога не беше чувал сърцето си да бие толкова шумно.

Сестрата вдигна един скалпел.

— Готов ли си? Добре, да започваме.

Ашли се обади на Болдуин към пет сутринта. Той пък се обади на Гарет, който му разказа какво са докладвали помощник-шерифите, отишли първи на мястото.

— Лоша работа, Кейсън — каза той по телефона. — Не бях виждал такова чудо.

Болдуин си облече набързо панталон и спортно сако. Болницата беше на един час път от дома му.

Няколко помощник-шерифи се разхождаха пред входа на спешното отделение. Гарет беше във фоайето. Без да пророни нито дума, той поведе Болдуин към болничната стая.

Криминалистите вече бяха там. Един излезе с фотоапарат. Беше пребледнял и се потеше, сякаш всеки момент щеше да повърне. Болдуин мина покрай него, влезе в стаята и се вцепени.

Навсякъде имаше кръв. По пода, на стените, дори на тавана. Трупът на Тъкър Фар лежеше в леглото, в гротескна карикатура на нещо, което някога е било човешко същество. Органите му бяха внимателно наредени върху плота до умивалника. Очите и устата му бяха зашити с дебела кожена връв. Голяма част от кожата му беше одрана, а торсът беше разрязан и ребрата бяха разтворени.

Четвъртата картина.

— Убиецът, изглежда, е завършил серията — отбеляза Гарет. — Ще притисна Чанс и ще разбера кой е съучастникът му.

Болдуин не беше в състояние да говори, нито да откъсне очи от трупа. Тялото изглеждаше нереално — приличаше по-скоро на нещо като къща, обитавана от духове на Хелоуин. Пластмаса, гума и боя.

— Не е необходимо. Знам кой го е направил.

— Кой?

Болдуин се замисли за последния си разговор с Ярдли и отказа ѝ да му каже къде отива и защо бърза толкова. Тя се надяваше да завари Анджела Ривър, преди да е заминала.

Той поклати глава.

— Вече няма значение — каза Болдуин, без да откъсва очи от трупа. — Тя е заминала.

Болдуин седеше в колата си в парка близо до сградата на ФБР със снимката на Хармъни в ръка. Тя се усмихваше и на няколко пъти той се беше питал за какво си е мислела. Дали усмивката ѝ е била искрена, или е трябвало да се преструва, защото е знаела, че после ще трябва да се върне у дома при Тъкър и повече няма да може да се усмихва истински.

Болдуин видя шефа си Ашли, който тичаше по тротоара около парка, остави снимката на предната седалка и слезе от колата. Отначало Ашли не го забеляза, но после го видя и спря. По яката на синия му анцуг имаше потни петна, също и под мишниците и Ашли пухтеше тежко. Той сложи ръце на кръста си и попита:

— Случило ли се е нещо?

Болдуин пъхна ръце в джобовете си, докато гледаше детската площадка в далечината и децата, които играеха там.

— Искам да се преместя в отдел „Престъпления срещу деца“.

— Какво?

— Съгласен съм да ме прехвърлиш от отдел „Поведенчески анализ“, но не искам повече тъпи задачи. Искам в „Престъпления срещу деца“.

Ашли се втренчи в него.

— Защо го искаш, по дяволите? Никой не иска да ходи там, вкарват ги насила. Това е все едно да ти дадат някаква скапана работа, вместо да получиш повишение.

— Така е. Ами, имам си причини.

Ашли се изплю на тротоара.

— Сигурен ли си, че ще се справиш? Там нещата не са така, както ти си ги представяш. Там ще оставиш част от себе си.

Болдуин наведе глава и отново погледна децата в далечината.

— Вече оставих.

Ашли си пое дъх два пъти и рече:

— Щом си сигурен, имаш работата.

— И повече никакви финансови престъпления?

Ашли поклати глава.

— Не, но не забравяй, че ти поиска, агент Болдуин. Както казват, внимавай какво си пожелаваш.

Следобед Болдуин спря пред къщата. Почука на вратата и зачака. Знаеше, че тя си е у тях. Колата ѝ беше на алеята отпред — беше я оставила отключена, а той няколко пъти я беше умолявал да не го прави. Хората научаваха някои уроци по трудния начин.

В този момент Болдуин получи съобщение от Кристън Рийс. Случаят приключи. Искаш ли да изпием по бира или… може би да вечеряме?

Той се усмихна, но преди да отговори, чу, че вратата се отключва.

Вратата се отвори. На прага застана Скарлет. И двамата не казаха нито дума.

След малко Болдуин рече:

— Здравей.

Скарлет се поколеба, но отвърна:

— Здравей.

Той бавно протегна ръка и я сложи върху корема ѝ. Прокара пръсти по него и си представи бебето вътре… неговото дете.

— Не знам какъв баща ще бъда, нито дали ни е писано да сме заедно, но искам да опитам. Искам да се опитам да съм до детето си.

Скарлет се вгледа в него за кратко и после отвори широко вратата. Болдуин влезе и Скарлет затвори вратата след него.

Тара беше облякла рокля за първи път в живота си. Не беше ходила в луксозни ресторанти, нито на изискани светски събития и не беше имала причина да се облича така. Чувстваше дрехата някак чужда, като костюм за Хелоуин и също толкова неудобна.

Тя се погледна в огледалото за обратно виждане и се стъписа, като видя колко по-голяма може да изглежда. Или просто вече изглеждаше така? Запита се дали стресът може да те състари също толкова бързо, колкото времето.

Тара избърса с кърпичка малко червило от ъгълчето на устата си и после слезе от колата.

Днес в затвора беше тихо. Само един посетител чакаше в чакалнята за посетители. Надзирателят на входа вече познаваше Тара. Той я записа, без да провери личната ѝ карта, и я попита как е днес. Беше по-млад от повечето надзиратели и хубав, с гарвановочерна коса. На табелката с името му пишеше Итън. Той разказа на Тара за някакъв нов филм, който искал да гледа, и ѝ предложи да отидат на кино. Тя отговори, че ще си помисли.

Днес металният стол беше топъл и Тара се запита дали някой друг не е седял там преди нея. Не видя никой да излиза.

Доведоха баща ѝ. Той седна. Надзирателят излезе от стаята. Плексигласовата преграда беше наскоро почистена и Тара виждаше ясно баща си — оттенъка на очите му, бръчките около устата и блясъка на косата му. Очертанията на челюстта му бяха ъгловати, сякаш нарисувани с изключителната прецизност на художник. Той ѝ се усмихна и бузите му не се дръпнаха нагоре напосоки като на другите хора, а сякаш се раздвижиха под ъгъл: всяка част от тях се намираше в идеално съотношение с останалите.

Той примига бавно и притвори очи.

— Как е скъпият ми приятел Васили?

— Не изглеждаше много здрав. Когато малко се ядоса, лицето му чак почервеня. Мисля, че има високо кръвно.

— Професията му е стресираща.

Тара кимна и се втренчи в баща си.

— Ти знаеше ли, че ще се опита да ме убие, или само си предполагал, че това ще се случи?

— Щях ли да те пратя при него, ако знаех?

Тя издиша през носа си.

— Това беше моята мишка и трябваше аз да я разрежа на части. Ти искаше да я убия, за да ми покажеш, че с теб сме еднакви.

— И уби ли я?

— Не. — Тара скръсти ръце на гърдите си. — С него имаше още трима мъже, които не изглеждаха никак дружелюбни. Ами ако той ме беше убил?

— Знаех, че няма да го направи.

— Няма как да си знаел.

Еди Кал се ухили.

— Знаех.

Тя се вторачи в него мълчаливо. Запита се какво вижда майка ѝ, когато го гледа. Вижда ли красотата му, или вижда извратения, объркан човек, когото Тара виждаше сега? Плевел, който се беше маскирал като цвете, но цветето беше повехнало и изсъхнало.

— Мислех, че искаш парите — каза тя. — Че ти трябват за адвокати и затова ще ги поделиш с мен. Но на теб изобщо не ти е пукало за парите. Искал си само да го убия. Смъртта ли е единственото нещо, за което мислиш?

— Смъртта и любовта. Защо — какво друго има?

— Любов — подигравателно каза Тара. — Какво знаеш ти за любовта?

— Много повече, отколкото можеш да си представиш, моя малка принцесо.

В стаята имаше само един прозорец от нейната страна на преградата. Идеален квадрат. През него струеше слънчева светлина, но не стигаше до страната на баща ѝ. Там, където седеше той, сякаш беше по-тъмно.

— Докато стоях пред онези типове, осъзнах нещо и разбрах, че ще ме убият. Нали разбираш — това беше един от онези моменти, в които виждаш нещо съвсем ясно и не можеш да повярваш, че не си го разбрал по-рано. Струва ти се, че е трябвало да се досетиш от самото начало. Нещо, на което не си обърнал внимание, защото е толкова очевидно.

Еди Кал се облегна назад и леко наклони глава настрана, като животно, което гледа нещо странно.

— И какво осъзна?

Тара се втренчи в очите му, студени и безизразни.

— Един ден ти ще излезеш от тук. Не знам как и кога, но ще излезеш… Ти знаеш, че ще се случи. Ти си невероятно търпелив и когато ти се предостави възможност, ще я сграбчиш веднага. И ще успееш. А после ще се опиташ да убиеш майка ми.

Устните му отново се разтеглиха в усмивка, но той не каза нищо.

— Ето защо исках да знаеш, татко, че и аз съм невероятно търпелива. Ще те чакам навън… И ще те убия първа.

Еди Кал се хвърли напред и веригите му издрънчаха върху металния стол и пода. Той изръмжа и оголи зъби като хищник, готов да разкъса плячката си.

Приближи се на два-три сантиметра от преградата, само на трийсетина сантиметра от лицето на Тара. Тя не помръдна, не мигна, не трепна дори. Знаеше, че ако в този миг ѝ бяха измерили пулса, щяха да видят колко е спокойна. Тара вече не се страхуваше от баща си.

Той видя спокойствието ѝ и се засмя.

— Не се съмнявам, че ще се опиташ, моя малка принцесо. Но едно е да се опиташ, а съвсем друго да го направиш.

Сега Тара се ухили.

— Предполагам, че ще разберем, нали?

Еди Кал отново се облегна назад и се усмихна безгрижно.

— Предполагам.

Тара стана и излезе от стаята.

На излизане от затвора тя спря на входа, написа на листче истинското си име и истинския си телефонен номер и го плъзна към Итън. Той се усмихна и на лицето му се появиха трапчинки. Тара си каза, че са очарователни.

— Ела да ме вземеш в събота в седем — каза тя. — И не закъснявай. Не е учтиво да караш едно момиче да чака.

Тя леко докосна ръката му и излезе от затвора. Знаеше, че никога повече така или иначе няма да види това място отвътре.

Малкият плаж водеше към сапфиреносиния океан. Краката ти потъваха в гладкия златист пясък, сякаш плъзнали се в легло от коприна. Вълните се плискаха на брега, разбиваха се и се разпенваха около глезените на няколко деца, които играеха до водата.

Джесика, облечена с лятна рокля и с широка сламена шапка на главата, ги гледаше. Някои бяха местни, други бяха деца на туристи. Едно куче — черен лабрадор — не спираше да скача и изскача от водата и да гони децата, докато не се гмурнеха във вълните. Това беше най-спокойният плаж, който беше виждала.

Някой ден трябваше да доведе Тара в Белиз.

На плажа имаше бар. В пясъка бяха застопорени високи столчета, плотът беше от бамбук, а покривът — сламен. Ярдли огледа няколкото души, които седяха там. Един висок барман с тъмен тен и гъсти мустаци смесваше напитки в блендер.

В този миг излезе силен бриз и надигна периферията на шапката ѝ. Джесика я свали от главата си и тръгна към бара. На високо столче седеше жена с червен бански костюм и черен прозрачен шал, увит около кръста. В краката ѝ лежеше голяма чанта. Сега кожата ѝ имаше тъмен загар и татуировките ѝ се открояваха по-ярко. До нея стоеше тийнейджърка с бански костюм и слънчеви очила.

Ярдли седна на високото столче до жената, извади една снимка и я сложи на барплота помежду им.

Сю Елън Джоунс погледна снимката на нея и брат ѝ, облечени с костюми за Хелоуин. Тя беше фея, а той — призрак. Костюмът ѝ нямаше ръкави и на дясното рамо на момичето се виждаше голямо тъмнолилаво петно.

— По рожденото петно ли ме позна? — попита тя.

— Да. Макар че вероятно щях да те позная и без него. Лицето ти не се е променила много оттогава.

Сю Елън я погледна.

— Откога си тук?

— От скоро. В Сан Педро има само един хотел на плажа. Отдел „Екстрадиране“ към прокуратурата поиска да го уведомят, ако някоя самотна жена с американски паспорт се регистрира там. Изпратиха ме тук преди два дни. Казах им, че сигурно си променила външния си вид и че аз съм от малкото хора, които могат да те идентифицират.

Барманът сложи пред нея червена плодова напитка във висока чаша.

— Грасиас — каза Сю Елън.

Той повдигна вежда към Джесика.

— И за мен същото, моля — отвърна тя.

— Хармъни — подхвана Сю Елън, — иди в хотелската стая и събери багажа.

Момичето погледна Ярдли.

— Мога да остана.

— Не, миличка, трябва да събереш всичко. Става ли? Нищо няма да ми се случи, не се тревожи. Хайде, върви.

Хармъни се втренчи гневно в Ярдли и отговори:

— Добре.

Джесика я проследи с поглед.

— Красива е.

— Да.

— Добре ли е?

Сю Елън вдигна рамене.

— Нямаш представа какво я е накарал да преживее собственият ѝ баща. Тя искаше да гледа как умира, но аз не ѝ позволих. Не трябва да живее с този спомен.

— Ами майка ѝ?

— Кати беше същата като него. Веднъж заварила един от приятелите ѝ да се нахвърля на Хармъни. Хармъни извикала за помощ, но Кати се обърнала и си излязла. — Сю Елън поклати глава и отпи от питието си. — Всички, които е трябвало да се грижат за Хармъни, са я подлагали на тормоз. Не исках да вижда повече насилие. Щях да я пусна да си върви, но после тя каза нещо, което никога няма да забравя.

— Какво?

— Нека помогна. — Сю Елън погледна към Хармъни, която се отдалечаваше. Взе чашата си, отпи и я остави на мястото ѝ. — Не знаех дали ще се сетиш за това място. И двете бяхме доста пияни, когато ти разказах за него.

— Сетих се, защото онази нощ затворих очи и се опитах да си го представя. Как водата прилича на сини кристали, а покрай брега се издигат смарагдовозелени скали — точно както ти ги описа. — Ярдли погледна вълните. — И на живо е направо изумително.

Сю Елън я погледна.

— Извинявай, че те излъгах.

— Само за това ли съжаляваш?

— Да.

— Един невинен човек умря заради теб. Ленард нямаше нищо общо с цялата тази история.

Сю Елън извади сламката от напитката си и се втренчи в нея, блестяща на слънчевата светлина.

— Тъкър обича да завързва жертвите си и да ги реже. От краката до врата. Хармъни има белези по гърба и бедрата. Попита ме защо я е рязал толкова много и аз ѝ казах, че му харесва да слуша писъците ѝ. — Сю Елън се усмихна. — Е, харесваше му да слуша писъци. — Тя погледна Ярдли, а после отново се обърна към питието си. — Съжалявам, че Джуд се опита да те нарани. Ако знаех…

— Недей. Много добре си знаела какво ще се случи с мен, ако успея да го разоблича.

— Не. Никога не бих му позволила да те нарани. Кълна се.

Барманът поднесе питието на Джесика и тя отпи малка глътка. Беше толкова студено и сладко, че зъбите ѝ изтръпнаха.

— Тъкър те е държал в къщата на дядо си на Кримзън Лейк Роуд, нали?

Изражението на Сю Елън се промени и тя се втренчи в празното пространство.

— През цялото време дядо му беше толкова пиян, че нямаше представа какво се случва. Или пък, ако е имал, не се опита да го спре. Тъкър си беше подготвил място — мазето, в което и ти си била. Първия ден, когато ме замъкна там, той ме занесе на ръце. Борех се и се мъчех да избягам, а после видях резки на стените близо до вратата. Оставени от други момичета, които Тъкър е вкарвал там и които са се опитвали да се спасят.

— Колко са били?

Сю Елън вдигна рамене, но не отмести поглед.

— Не знам.

— Ти как избяга?

— След три месеца той започна да ми има доверие. Понякога ме пускаше да излизам в задния двор. Един ден дори ми позволи да отида до магазина и да му купя някои неща. И тогава избягах. Изтичах чак до нас. Но това вече не беше моят дом. Потърсих баща си, но мъжът, който отвори вратата, каза, че баща ми е мъртъв и че са отвели Боби. Не исках да ходя в полицията. Мислех, че Тъкър ще ме намери отново, затова побягнах. Тичах, докато вече краката не ме държаха. Дори не помня как съм стигнала до Лас Вегас. Едно семейство ме взе и ме остави в приют там. Казах им фалшиво име. Властите не можеха да докажат, че лъжа, затова го запазих. Мислех, че името ще ме предпази, ако някой ден Тъкър дойде да ме търси. Анджела Ривър. Майка ми се казваше Анджела.

— Кога те намери Джуд?

— Той намерил първо Боби. Джуд е имал по-малка сестра, Айви, която изчезнала. Предполагам, че знаеш това. Дълго време бил обсебен от мисълта да я открие. Затова станал криминален репортер. Мислел, че ако си създаде достатъчно връзки и получи достъп до друга информация, един ден може да разбере какво се е случило с нея. Попаднал на моя случай и това направо го обсебило. Видял моя снимка. Много съм приличала на Айви. — Сю Елън направи пауза. — Боби всъщност не се самоуби. Наистина, вземаше наркотици, а имаше и други неща, но… истината е, че го уби Тъкър. Той е неговият убиец, не дрогата. Боби се беше сближил с Джуд само два месеца след първата им среща. След смъртта му Джуд искаше да докаже какво е направил Тъкър. И така намери мен.

— Как?

— Аз търсех Боби и пътищата ни се кръстосаха. Обадих му се с куп въпроси. Дори не помня как му се представих, но се срещнахме и… не знам. У Джуд имаше нещо, което вдъхваше доверие. Той изпитваше същото към мен. Влюбихме се и станахме неразделни. Досега. — Сю Елън дълго мълча, потънала в спомени. — Не разговаряхме много за Тъкър. Но един ден Джуд се прибра вкъщи и каза, че го е открил. Че Тъкър е в затвора и ще лежи там известно време. Попита ме дали искам да съобщя на властите и да се опитам да го осъдя… но аз отказах. Времето, прекарано зад решетките, нямаше да компенсира злото, което беше сторил. И затова Джуд каза, че трябва да го убием. Толкова много ме обичаше. Той мислеше, че това ще ми донесе известен покой, затова беше готов да убие човешко същество заради мен.

Сю Елън млъкна и опря лакти на бара. Погледът ѝ блуждаеше, докато се спря на ръцете ѝ. Тя протегна пръсти и отново ги сви.

— Не можеш да си представиш какво ми причини Тъкър, Джесика. Не можеш да го разбереш, ако не си го преживяла. Той щеше пак да се възползва от мен, а после да ме захвърли като стара играчка. Сякаш съм невъодушевен предмет. Накрая вече не мислех, че съм човешко същество. Трябваше ми ужасно дълго време, докато отново се почувствам човек. Не знам. Може би все още не се чувствам човешко същество.

— Джуд каза, че родителите на Майкъл Закари живеели до къщата на дядото на Тъкър. Проверихме и това се оказа лъжа. Закари беше ли замесен по някакъв начин?

Сю Елън поклати глава.

— Не. Той беше удобен. Джуд ме убеди, че ни трябва човек, когото да обвините, иначе ще ни хванат. Той знае как действа прокуратурата, защото прави репортажи за вас. Каза, че ако се разчуе, че има арестуван, натискът да постигнете осъдителна присъда ще бъде толкова голям, че няма да си правите труда да търсите друг заподозрян.

Сю Елън си поръча още едно питие.

— Жал ми е за него. Майкъл не е лош човек. Предполагах, че рано или късно ще разберете истината и ще оттеглите обвиненията срещу него. Това беше необходимо зло. Трябваше да знам как върви разследването и колко близо сте да ни хванете, затова направихме така, че да изглежда, че Палача ми е гадже, а аз съм се отървала на косъм. Всички парчета на пъзела си дойдоха по местата.

Ярдли видя, че лабрадорът изскочи от водата и изтръска козината си близо до бара, и усети няколко капки по краката си.

— Кога ти хрумна да използваш картините?

— Не и отначало. Знаех за тях. Помниш ли, когато ти казах, че съм била в колеж? Учихме за тези картини в часовете по митология. Един преподавател ни каза, че никой не знае какво означават, но аз веднага разбрах. Отмъщение. И мисълта за тях ме обсебваше седмици наред, след като ги видях. Не можех да си ги избия от главата. Непрекъснато виждах Тъкър във всяка от тях и колкото повече си го представях в тези пози, толкова по-щастлива се чувствах. Дори само при мисълта как го убивам, болката сякаш изчезваше. И тогава разбрах, че аз и Джуд не само си фантазираме, а един ден ще го направим наистина. И се чувствах добре, докато чаках този миг да дойде. Знаех, че очакването е по-хубаво от самия акт и още по-хубаво от спомена за стореното. Исках да удължа този момент. — Тя погледна Ярдли. — Аз не съм лош човек, Джесика.

Ярдли я гледаше, без да казва нищо.

Сю Елън кимна и отмести очи встрани.

— Ленард. Да, знам. Но идеята беше на Джуд, не моя. Той не искаше да разследвате изчезването на Хармъни и затова плати на Ленард да ви наговори онези измислици. Казах му да го остави на мира, защото Ленард няма да го разпознае, но никой не може да каже на Джуд какво да прави. Той е страхотно упорит. Но не е чудовище. Мислеше, че го прави заради мен — заради нас. И заради живота, който щяхме да изградим заедно, когато всичко това свърши. — Тя замълча и погледна към океана. — Не исках да пострада друг.

— Ами ти? Можеше да умреш от рицина. Заслужаваше ли си да умреш?

— Да. Но знаех, че няма да умра. Разредихме го достатъчно. Полицаите помислиха, че количеството е същото като при Кати Фар, защото Джуд остави еднакви празни спринцовки в двете къщи. Дълго време проучвах въпроса и научих, че в лабораториите не могат да установят точните количества рицин в тялото, ако не отрежат парченце от черния дроб, а аз определено нямаше да им позволя да направят това с мен.

Сю Елън въздъхна дълбоко. Двете се умълчаха и се заслушаха във вълните, които се плискаха в брега.

Ярдли отпи от питието си и без да я поглежда, попита:

— Истина ли е онази история за мъжа от „Ангелите на Ада“ и сделката за наркотици в пустинята? И наистина ли не можеш да имаш деца? Изобщо казала ли си ми нещо вярно?

Сю Елън дълго мълча, преди да отговори.

— Онзи ден, когато дойде у нас, когато мислеше, че ще се самоубия — наистина мислех да го направя. Изпих виното и се нагълтах с хапчета, защото вече не издържах, Джес. Онова, което ми стори Тъкър, беше преди близо две десетилетия, но когато затворя очи, аз все още съм там, в мазето. Имам чувството, че се опитвам да разплета някаква бъркотия, която не може да бъде разплетена. Помислих си, че вероятно ще е по-добре да сложа край на живота си и веднъж завинаги да приключа с всичко. Затова те повиках, надявайки се, че… Знам ли — че ще ме разубедиш. Освен Джуд, ти си единственият човек в живота ми, на когото му пука за мен. Сълзите ми бяха истински, болката беше истинска и ти ми помогна да го превъзмогна… Приятелството ни беше истинско.

Отново настъпи мълчание. Чуваше се само плискането на вълните в брега.

— Полицията тук ли е? — попита Сю Елън.

— Чакат ме да те идентифицирам. ФБР има заповед за екстрадирането ти.

— Не можеш да им позволиш да ме приберат, Джес. Няма пак да живея в клетка. Веднъж вече Тъкър ме затвори и аз никога повече няма да се върна там.

— Какво да направя? Оставяш ли ми някакъв избор?

— Няма да се предам. Имам пистолет. Ще стрелям, докато се опитвам да избягам.

— В такъв случай няма да живееш и пет секунди. Какъв ще е смисълът, че надживя Тъкър, ако умреш тук, на някакъв плаж?

Сю Елън се вгледа в океана и дълго мълча.

— Мисля, че не трябва да напускаш работа. Бягството в онова градче няма да ти помогне. Аз бягах дълго време, но не можеш да избягаш, Джес. Това не спира да те преследва.

Бризът се усили и косата на Сю Елън се развя пред лицето ѝ. Ясните ѝ очи и разноцветните ѝ татуировки сякаш затанцуваха на слънчевата светлина.

— Отмених продажбата на къщата. Приех предложението на прокуратурата да стана прокурор в „Особени случаи“. Ще ми позволят да избирам кои дела да поемам, без никой да ме следи.

Сю Елън кимна.

— Това е хубаво. Радвам се, че няма да бягаш. Наистина. — Тя затвори очи, отпи от питието си и остави чашата. — Но трябва да ме пуснеш да си вървя.

— Не мога — отчаяно каза Ярдли.

Сю Елън я погледна и промълви:

— Джесика, трябва да ме пуснеш.

— Моля те, не искай това от мен.

— Искаш ли да чуеш какво ми стори Тъкър? Да ти кажа ли как всяка нощ чувам стъпките му и знам какво ще ми се случи? Как го умолявам: Моля те, моля те, не, недей отново, моля те… а той да се смее? Тъкър се смееше, когато го молех. — По лицето ѝ потекоха сълзи, но на устните ѝ се появи усмивка. — Накрая обаче вече не се смееше.

— Не мога да те пусна. Трябва да оставиш пистолета и да дойдеш с мен. Ще те убият, ако видят, че носиш оръжие.

— Няма да стане. Трябва да избереш. Сега ще стана и ще си тръгна, а ти ще ме оставиш да си вървя, или ще им се обадиш да дойдат. Но ако дойдат, аз ще умра.

— Недей, не го прави! Не умирай тук! Моля те!

Сю Елън стана.

— Иска ми се да се бяхме срещнали при други обстоятелства, Джесика. Не всеки ден срещаш сродна душа, нали?

— Недей…

Сю Елън хвана с две ръце лицето ѝ и нежно я целуна по устните.

— Красива си. И си много по-силна, отколкото мислиш. Един ден строшеното ти сърце ще заздравее.

Тя се отдръпна от нея и Ярдли пусна ръката ѝ.

— Не сродни души — каза Джесика и Сю Елън се обърна и я погледна. — Не сродни души, а… души близнаци.

Сю Елън се усмихна, обърна се и тръгна.

Ярдли я проследи с поглед, докато не напусна плажа и не се сля с тълпата на улицата. Погледна назад само веднъж. И после изчезна.

Ярдли почувства, че я задушават ужасни чувства. Трябваше да ги преглътне. Затвори очи и си пое дълбоко дъх, вдишвайки соленото ухание на океана.

Извади телефона си и изпрати съобщение:

След това отново се загледа в децата, които играеха във водата, и се усмихна, когато лабрадорът дойде при нея. Почеса го зад ушите. Една вълна лениво се плисна в брега. Слънцето се отразяваше яркозлатисто в океана и Джесика разбра, че с това ще запомни завинаги този момент.

Американска телевизионна ситуационна комедия, излъчвана между 1957 и 1963 г., за едно любознателно и често наивно момче и приключенията му в дома, на училище и в квартала. Сериалът става емблематичен в САЩ със семейство Клийнър, които илюстрират идеализираното семейство от предградията в средата на XX век. — Б.пр.

Destiny (англ.) съдба, както и собствено име. — Б.пр.

Денис Лин Рейдър (9 март 1945 г.) убива десет души между 1974 и 1991 г. Нарича се Убиецът BTK („Bind, Torture, Kill“ — „Вържи, изтезавай, убий“), според бележките, които оставя на полицията. В тях той подробно описва всички убийства, които е извършил. В момента излежава присъда от 175 години, или десет доживотни присъди. — Б.пр.

Федерален апелативен съд, дословно Апелативен съд на САЩ за деветия федерален апелативен район, съкратено Деветият съдебен район, разглежда дела в щатите Айдахо, Аляска, Аризона, Вашингтон, Хаваи, Калифорния, Монтана, Невада, Орегон и на територията на остров Гуам и Северните Мариански острови. — Б.пр.

Според Клаузата за конфронтация в Шестата поправка на Конституцията на САЩ при всички наказателни преследвания обвиняемият се ползва с правото да се изправи очи в очи със свидетели, които дават показания срещу него, под формата на кръстосан разпит по време на процеса. — Б.пр.