Джордан Русо отвори предната дясна врата и скочи в движение от колата.

Усети парещия асфалт под босите си крака, а настилката охлузи кожата по коленете и бедрата ѝ. По тялото ѝ се разлетя такава болка, сякаш се бе запалила.

Дори не успя да изпищи, ударът от падането изтласка въздуха от белите ѝ дробове. Усети вкуса на кръвта, която се събра в устата ѝ, и облиза с език ръбовете на разбитите си зъби.

Опита да седне, но зашеметяваща агония я повали, все едно в тялото ѝ се забиха хиляди ками. За миг реши, че си е счупила ребрата. Въпреки това Джордан се насили да стане, макар че бе изтръпнала от болката.

Огледа се наоколо. Нямаше нищо друго освен ясно синьо небе, червеникави скали, пясъчни дюни и кактуси в продължение на километри, типичният пейзаж за вътрешността на пустинята в Невада.

Някъде напред се чу пронизително изсвирване — колата бе набила спирачки.

— Неее — промълви с последни сили Джордан, от гърлото ѝ излезе нещо като глухо ридание.

Тя се изправи, но десният ѝ крак се огъна. Джордан стисна зъби, отново се изправи и закуцука към огромното скално образувание в близката пясъчна дюна.

Обърна се и видя, че мъжът излиза от колата.

— Не, не…

Прииска ѝ се да побегне, но се спъна на два пъти. Сети се за майка си и се разплака. Ако умре тук, майка ѝ щеше да остане съвсем сама в онази голяма къща и никога няма да разбере какво се случи с нея.

Кракът отново ѝ изневери, но Джордан стигна до една скала и се свлече, подпря се на нея, за да запази равновесие, после запълзя, искаше да се скрие отзад. Между скалите видя малка ниша, отворът не беше голям, но може би ще е достатъчен…

Джордан едва-едва провря тяло през отвора, скалите одраха кожата ѝ и болезнено притиснаха наранените ѝ ребра. Болката беше толкова ужасяваща, че сложи ръка на устата, за да заглуши писъка.

Нишата се оказа голяма колкото един килер. Джордан се вмъкна и погледна нагоре. През тесния процеп проникваше сноп слънчева светлина. С треперещи ръце Джордан бръкна в джоба и извади мобилния телефон. Екранът беше строшен, но телефонът все пак работеше.

Моля те, моля те, моля те, моля те… — шепнеше с последни сили тя.

Набра 911, но не успя да се свърже. Нямаше покритие, а силите я напуснаха докрай, когато чу колко е тихо от другия край на линията.

По пясъка навън заскърцаха стъпки.

Джордан ахна и закри с ръка уста. Очите ѝ плувнаха в сълзи. Изпод крачолите на късите ѝ панталони се процеди урина и се стече по изранените ѝ кървящи крака.

През отвора се промуши ръка и я сграбчи за глезена.

— Не! Помогнете ми! Моля ви, някой да ми помогне!

Дърпането, което усети, едва не изтръгна крака ѝ от ставата. Вкопчи се с пръсти в земята, но не хвана нищо освен пясък… Още едно мощно дърпане и Джордан се озова под горещите лъчи на слънцето. Изпищя неистово, после върху нея падна сянка.

Писък раздра тишината в съдебната зала.

Джесика Ярдли отстъпи към свидетелската скамейка, когато подсъдимият Доналд Бъроу скочи откъм масата на защитата. Ярдли видя яростта му, зашеметяващата омраза… За момент всички, дори адвокатът, се втрещиха. Никой не го спря.

И после изведнъж, с обичайната скорост за съдебната зала, единият пристав прихвана през кръста Бъроу, друг го връхлетя, заби коляно в гърба му и дръпна ръцете му под остър ъгъл назад. Писалката, която Бъроу беше грабнал вместо оръжие, изпадна от шепата му.

Ярдли въздъхна, дори не съзнаваше, че е затаила дъх.

Съдията удари с чукчето и призова за ред и спокойствие.

Ярдли се обърна към младата жена на свидетелската скамейка, гимназистката, която Бъроу беше заключил в мазето си, а после, след два дни, тя успяла да се обади на полицията. Девойката трепереше, избърса с хартиена кърпа дланите си, а Ярдли хвана ръката ѝ.

— Той вече не може да те нарани!

— Моля, защитата и обвинението да се приближат! — кресна съдията.

Ярдли и Мартин Салинджър се приближиха до него, а той изключи микрофона и изсъска:

— Сигурен съм, че имате предложение, господин Салинджър!

— Пледирам за неправилно проведен процес, почитаеми съдия. Няма как съдебните заседатели да бъдат безпристрастни, след като видяха това.

Ярдли повдигна вежди в недоумение и възрази:

— Не съм съгласна! В делото „Гори срещу Съединените щати“ Върховният съд изяснява, че неправилно проведените процеси служат, за да защитят подсъдимите от предубедено поведение от страна на обвинението или на съдията, а не от собственото им поведение. В противен случай, винаги когато някой съдебен процес не върви добре, обвиняемият може да нападне някого с писалка и… да получи нов процес.

Съдията кимна.

— Госпожа Ярдли е права. Хайде да се върнем към протокола и да го направим официално.

— Почитаеми съдия — продължи Салинджър, — вие все едно вече осъдихте клиента ми, защото няма как тези съдебни заседатели да останат безпристрастни.

— Тогава му кажете следващия път да не напада хора пред тях — тросна се Ярдли.

— Взех решение, господин Салинджър, и вие ще бъдете свободен да го обжалвате. Моля, върнете се на местата си.

Веднага щом съдебното заседание за деня беше закрито, Салинджър се наведе над пътеката между редовете.

— Важи ли все още предложението за споразумение на прокуратурата, Ярдли? Трийсет години?

— Да.

— Тогава ми дай половин час, благодаря ти, че си го запазила отворено. Много прокурори не биха го направили.

— Не съм отмъстителна, Мартин. Ако искаш, вярвай, аз съм тук, за да защитя и неговите права.

В същия момент телефонът ѝ започна да вибрира, тя вдигна ръка и направи знак на Салинджър, че ще чака да ѝ се обади. Погледна кой се обажда и стомахът ѝ се сви по-силно, отколкото когато Бъроу се опита да я нападне. Търсеха я от училището на дъщеря ѝ.

— Какво е направила пак Тара?

— Мисля, че е най-добре да говорите с господин Джаксън. — Денис, секретарката на гимназията, звучеше съчувствено и в същото време сериозно. — Тара е в кабинета му в момента. Можете ли да дойдете?

— Добре, дайте ми половин час.

Ярдли взе кожената си чанта и стана, когато видя двама мъже с тъмни костюми. Бяха застанали в дъното на съдебната зала. Единият носеше ламиниран бадж на агент на Федералното бюро за разследване, закачен на гайка отпред на панталона, за да може по-лесно да влиза и излиза от съдебната палата с оръжието си. Косата му беше дълга до раменете и с леко набола брада — нещо, за което Ярдли знаеше, че шефът му в Лас Вегас го е мъмрил няколко пъти — нещо като особен почетен знак. Кейсън Болдуин неведнъж ѝ беше казвал: „Майната му на Дж. Едгар Хувър и неговите юпита“.

Мъжът с Болдуин беше латиноамериканец, нисък и пълен, с неизбледняло петно от стара, отчасти заличена татуировка, която се подаваше изпод десния му ръкав.

— Трийсет години, че е примамил момичето в колата си пред църква и онова, което е направил след това? — попита Болдуин, докато Ярдли се приближаваше до тях. — На мен ми се струва, че трябва да получи доживотна присъда.

Тя се усмихна. Изглеждаше съвсем същият, както някога, когато се срещаха за кратко.

— Правосъдието се прилага еднакво за всички, или не се прилага за никого. Това беше периодът, определен от федералните мерки за наказание, затова му дадох толкова.

— Изчислено е така, защото е първото му нарушение, но той пак си остава боклук.

— Но и той има права като всички други, няма как да му ги отнема.

Болдуин се подсмихна.

— Винаги си имала меко сърце — погледна към другия мъж. — Това е Оскар Ортис, Оскар — Джесика.

В същия момент Ортис получи текстово съобщение, погледна си телефона и пусна едно „Здравейте“ на Джесика Ярдли.

Ярдли отстъпи встрани, когато семейството на Доналд Бъроу мина край нея, за да излязат през двойните врати. Другите не я погледнаха дори, но майка му се втренчи в нея със зачервени, пълни със сълзи очи, и каза:

— Дано да имате син и да му се случи същото, за да почувствате какво е да знаете, че момчето ви ще умре в клетка!

Ярдли изчака мълчаливо, докато се изнизаха навън.

— Пфу, все едно и също — изпъшка Ортис. — Кажете на сина си да престане да ядосва Господ и няма да му се случва нищо лошо.

Болдуин го изгледа, а после се обърна към Ярдли.

— Може ли да поговорим?

— Няма как, току-що се обадиха от училището на Тара и трябва да отида там.

— Само за секунда…

— Колата ми е в подземния паркинг, може да говорим по пътя.

— Не, не, искам да говорим насаме. Ако може! Обещавам, че няма да отнеме много време.

Изражението на Ортис също беше напрегнато. Ярдли погледна първо единия, после другия. Можеше да обсъдят всички обикновени рутинни неща по телефона, но Болдуин бе дошъл лично. Явно ще иска от нея нещо, което няма да ѝ хареса.

— Добре, но имам само няколко минути.

Федералният съд — на Втора улица в Лас Вегас, представлява квадратна четириетажна сграда от стомана и стъкло, някои служители я наричаха „Кубът на Боргите“, но Ярдли не разбираше защо.

Стаята за срещи между адвокати и клиенти беше голяма, с дъбови маси и с прозорци, които гледат към улиците с палми от двете страни. Ярдли седна и остави чантата си на пода, Ортис затвори вратата.

— Ти успя да заковеш Похитителя от Гарет стрийт — започна Болдуин. — Реши голям случай, Джесика. Кварталът извади късмет, че Бъроу не уби някого.

— Заслугата е на момичето, намерило е начин да избяга. Искай, Кейсън, хайде.

— Какво?

— Искаш от мен нещо и си нервен, че ще откажа. Затова си дошъл лично, следобед, когато знаеш, че бързам да се прибера вкъщи, и може да се съглася — за по-удобно… Да не губим време, казвай.

Той се прокашля и погледна Ортис, на когото явно му се видя забавно, че Ярдли може толкова лесно да прочете мислите на партньора му. Болдуин отключи айпада си и го плъзна към нея.

Снимка на мъж и жена в спалня, заснета откъм долния край на леглото. Жена с дълга черна коса, с къса и тясна черна тениска и зелени бикини, а мъжът до нея — с черни боксерки. Двамата лежаха по корем, а бялата пухена завивка беше подгизнала от тъмна кръв. На стената над главите им също имаше пръски кръв. Приличаха на драсканици със спрей, направени от хиперактивно дете. Ярдли разбра, че гърлата им са прерязани…

По тялото ѝ премина ледена вълна. Ахна тихо, макар че не можеше да е сигурна дали мъжете не са я чули. Виждала бе сцената и преди. Много пъти. С времето спомените бяха изумително избледнели и неясни, но сега изведнъж се върнаха и я завладяха. Най-яркият беше за бившия ѝ съпруг — Еди Кал, застанал пред нея в кухнята на едностайния им апартамент. Навън виеха сирени, а ботушите на екипа на специалните части трополяха нагоре по бетонните стълби към втория етаж. Ярдли беше бременна с детето им, а Еди нежно сложи ръце на раменете ѝ и каза: „Съжалявам, Джесика, опитах се да спра…“.

Това бяха последните му думи отпреди шестнайсет години. Изплуваха в паметта ѝ, сякаш току-що ги е чула.

— София и Ейдриън Дийн — обясни Болдуин. — Намерени са преди около месец в дома им в северен Лас Вегас. — Той направи пауза. — Имат две деца, на три и на седем години. Те са ги открили сутринта. Спали са по времето, когато това се е случило с родителите им, което означава…

— Защо ми ги показваш, Кейсън? — тревожно го прекъсна Ярдли.

Той отново погледна Ортис и после плъзна следващата снимка в айпада си. Ако облеклото не беше различно, можеше да помислиш, че е същата снимка. Брюнетка с дълга коса, която лежи по лице на легло със сиви чаршафи, а не бели, и мъж с баскетболни гащета и някога бяла тениска.

— Райън и Обри Олсън. Намерени са преди два дни в дома им в Сейнт Джордж, в Юта. Ще забележиш, че пръските кръв са…

— Много по-ужасни — хладно отбеляза Ярдли и бутна айпада обратно.

— Да, точно така.

— И все пак не разбирам защо ми показваш тези снимки, Кейсън.

Болдуин и Ортис се спогледаха. Ортис сякаш се чувстваше неудобно, че е тук.

— Мислим, че това е дело на имитатор на Еди, Джес… И се нуждаем от помощта ти.

Ярдли отново погледна снимката на семейство Олсън. Целите бяха в засъхнала кръв, от гърлото и раменете до ръцете и гърба. Косата на Обри беше сплъстена и потъмняла от кръвта. Главата на Райън беше леко обърната настрани и се виждаше едното му око, втренчено в празното пространство, също като очите на рибите на открития пазар, който правеха през лятото в Санта Моника, а пък Ярдли израсна в Санта Моника…

— Това не е в моята област. Ти имаш право да извършваш арести, представи уликите и…

— Не, не става дума за арест, всъщност… не разполагаме с много.

— Не разполагаме с нищо, по дяволите — уточни ядосано Ортис.

Болдуин погледна отново снимката.

Той не прибира айпада, нито го изключва, помисли си Ярдли. Иска да продължа да гледам снимката. Отчаян е.

— Оскар е прав — потвърди Болдуин. — Не разполагаме с нищо, и като казвам нищо, имам предвид абсолютно нищо! Няма сексуално нападение, нито влизане с взлом. Доколкото установихме, не е откраднато нищо. В първия случай полицията на Лас Вегас отначало смятала, че може да е какво ли не — бизнес партньор, ядосан заради пари, отмъщение, любовник или любовница, с когото единият е имал връзка… но някой от полицията на Сейнт Джордж разпознал местопрестъплението и им се обадил и те се сетили… И ни се обадиха. Аз дори не познах почерка на убийството отначало, а снощи, докато заканвах снимки на семейство Дийн на таблото във федералната сграда, си спомних къде съм виждал вече това. Отворих снимките от местопрестъпленията на Еди… и бяха почти еднакви.

— Почти?

— В тези два случая жените не са голи, защото не е имало сексуално нападение. И извършителят е затворил вратата на спалнята, когато е излязъл. Еди никога не го е правил. — Болдуин сложи ръце на масата и преплете пръсти. — Джесика, нуждая се от помощта ти! Никой не познава случая на Еди по-добре от теб.

Ярдли си спомни, че последното обжалване на съпруга ѝ Еди Кал скоро ще бъде разгледано и по всяка вероятност — отхвърлено, и след това ще бъде насрочена екзекуция. Искаше ѝ се това вече да се е случило.

— Предполагам, че се шегуваш — отвърна тя, гледайки в очите Болдуин. — Аз съм последният човек, който знае нещо за Еди Кал, и това не е в моята област, Кейсън. Вие сте следователите, когато откриете нещо, занесете го за разглеждане, и ако ми възложат случая, ще го прегледам и ще работим върху него. Докато нямаш задържан, или поне човек, който представлява интерес, не мога да направя нищо. Защо изобщо са ти възложили този случай? Без изнасилване няма федерално престъпление, остави местната полиция да разследва.

— Ейдриън Дийн е работил в Агенцията за борба с наркотиците, в служба „Информационни системи“. Седял е зад бюро и е кодирал и програмирал, обучавал е други хора, такива неща, но технически е работел във федералното правоприлагане, затова сам избрах случая. Реших, че случаят със съпрузите Олсън е същият и… — Той замълча за момент. — И всички други, които може да станат след него.

Ярдли запази спокойствие и се помъчи да остане неподвижна, но стомахът ѝ се присвиваше и беше започнала да се облива в пот. Правоприлагането беше нещо като мачистки патриархат. През цялата си кариера като федерален прокурор се беше борила никой от мъжете да не види в нея дори намек за слабост. Един от шефовете ѝ, жена, която се беше пенсионирала на петдесет години и сега бе собственик на ресторант, я посъветва: „Покажеш ли чувствата си, за тях си емоционална жена, на която не може да се има доверие. Не ги ли покажеш, ти си ледена кучка, на която пак не може да се има доверие. Избирай“.

— Има още нещо, Джес — продължи Болдуин. — Дори не съм чел за толкова чисто местопрестъпление. Накарах криминалистите да оглеждат дванайсет часа. Нищо! Дори не можем да определим какво острие е използвал, защото извършителят е разкъсал и разширил раните, за да не се разбере…

— Между двете убийства има три седмици — добави Ортис. — Затова разполагаме с две седмици и половина до следващото, ако убиецът не избърза. Може и да спре, но не мисля така, знаете как стоят тези неща.

— Да знам?

Болдуин погледна първо единия, после другия.

— Той нямаше предвид това. Иска да каже, че с твоето образование и опит имаш по-задълбочен поглед, който може да е много полезен.

Ярдли се подсмихна мрачно.

— Вие имате тълпи доктори по психология и психиатри, които да ви помогнат, не се нуждаете от мен.

— Да, те ще искат да помогнат, за да покажат лицата им по новините, не за да заловят убиеца.

Ярдли взе чантата си и стана.

— Съжалявам, не съм следовател. Аз съм прокурор. Намерете човека, представляващ интерес, и ми кажете, когато се нуждаете от съдебни заповеди за обиск и задържане. Не мога да ви помогна с друго.

Тя излезе от стаята и изчака, докато не чу как вратата щракна и после се затвори, подпря се с ръка на стената, поемайки си дъх през зъби, сякаш диша в пясък.

Еди Кал!

Беше художник и скулптор по професия. От онзи вид мъже, които постоянно носят джинси и тениска, изцапани с различна боя. Ярдли харесваше това у него — безразличието му какво мислят другите хора за него. Намираше го за привлекателно.

Едва по-късно, когато се разбра за убийствата, Ярдли осъзна, че Еди не го е правил съзнателно, а защото не беше в състояние да повярва, че съществуват човешки същества извън неговите изживявания с тях, че имат свое мнение и чувства, отделно от неговите. Те са само по-големи прасета, пошегува се веднъж Еди за критиците на художествени произведения. Сега вече тя знаеше, че той е имал предвид хората като цяло. Дали и Ярдли е изглеждала като едно по-голямо прасе за мъжа, когото допусна в сърцето си?

Тя затвори очи, пое си дълбоко дъх на два пъти и когато отново ги отвори, спокойната ѝ фасада си беше на мястото. Докато излизаше от сградата на съда, единият от секретарите ѝ пожела приятна вечер, но Ярдли гледаше право напред и се престори, че не го чу.

Гимназията в Уайт Сендс се помещаваше в сравнително нова сграда от стъкло и стомана. Окръгът държеше да изглежда модерен и отдели средства да построи училище с всички съвременни удобства, включително няколко компютърни лаборатории с най-новите марки „Епъл“, както и библиотека, която би засрамила дори градската. По стените на коридора, водещ към главната канцелария, бяха окачени плакати, обяви за мюзикъли и театрални пиеси, художествени творби на учениците по графичен дизайн, съобщения за предстоящи танци.

Ярдли ясно помнеше годините си в гимназията. Баща ѝ ги изостави, когато беше на тринайсет, майка ѝ се пропи, докато се мъчеше да се справи сама. От пълен работен ден премина на почасова работа и накрая остана без работа, без други доходи освен социалните помощи. Ярдли започна да работи на четиринайсет, увиваше покупки и продаваше плодове в кварталната бакалия. Гимназията беше единственият ѝ отдих от реалния живот и шансът да чете Чосър, или да изучава анатомия, я вълнуваше. Тя имаше малко приятели, и още по-малко момчета проявяваха интерес към нея, но беше доволна от живота си. Учеше нощем, след работната смяна в бакалията, и се грижеше за майка си, когато се връща вкъщи от баровете, след като бе похарчила парите от помощите за безработна.

Майка ѝ умря от пиене. Ярдли беше на осемнайсет години. Помнеше студения дъжд на погребението, което закопа всичките ѝ спестявания и на което не дойде никой освен самата нея. Някаква нейна леля изпрати съболезнователна картичка, а една съседка я попита дали се нуждае от нещо. Извън това, майка ѝ все едно никога не е съществувала.

Мисълта, че може да живееш дълго и да не те помни никой, ужаси Ярдли до мозъка на костите…

Попита в главната канцелария за заместник-директора и секретарката я поведе по коридора към мястото, където седеше Тара. Очите на момичето възприемаха спокойно всичко. Нищо не ѝ убягваше. От време на време тези дълбоки и тъмни сапфиреносини очи стъписваха Ярдли. Беше виждала толкова наситено синьо само у един друг човек — бащата на Тара.

Коди Джаксън, слаб и строен мъж, с очила с телени рамки и папийонка, стана от бюрото си, стисна ръката на Ярдли и я покани да влязат в кабинета му. Ярдли забеляза олюляването, когато дъщеря ѝ стана, лекото поклащане в кръг на тялото ѝ от нарушеното равновесие заради алкохола, което показваше, че Тара не би издържала теста на Ромберг, полицаите обикновено го използват, за да определят дали шофьорът е употребил алкохол.

— Не знам какво да кажа — рече Ярдли, щом седнаха.

Джаксън кимна, без да откъсва очи от Тара.

— Учителката по химия доловила миризмата на алкохол. Когато ѝ поискахме обяснение, Тара реагира бурно. По едно време помислихме, че ще прояви насилие, но тя повърна в коридора. Заведох я в лекарския кабинет, медицинската сестра обаче реши, че не е необходима „Бърза помощ“, въпреки че смятах да ги повикам.

Ярдли се втренчи в дъщеря си, която просто не искаше да я погледне.

— Още е ранен следобед, Тара!

Момичето повдигна рамене.

— Откъде взе алкохола?

— От един приятел.

— Кой приятел?

Тара отново повдигна рамене.

Ярдли повдигна брадичката ѝ и накара дъщеря си да я погледне.

— Кой приятел?

Тара извърна лице.

— Това няма да се повтори, уверявам те, Джаксън. Тя няма да разполага с пари, за да го направи отново, защото ще е наказана да не излиза до края на срока, а и телефонът ѝ ще бъде изключен.

— Какво? — извика Тара. — Не можеш да го направиш!

— Само стой и гледай — спокойно възрази Ярдли.

Тара скръсти ръце на гърдите си и поклати глава.

— Голяма кучка си.

Ярдли почувства, че в стомаха ѝ се надига гняв, който заля с горещина лицето ѝ, но освен стиснатите мускули на челюстта, никой не би казал, че е реагирала по особен начин.

— Какво е наказанието ѝ в училище, Коди?

— Тара за малко не удари от гняв учителката. Мисля, че временно отстраняване за три седмици съответства на провинението ѝ. Както и един ден да чисти коридора с чистачките след часовете, за да компенсира времето, което им отне да почистят след нея. Освен това ще трябва да напиша забележка в досието ѝ и Тара ще бъде редовно проверявана, когато се върне в училище. Имам правото да я изключа, но предвид отличните ѝ оценки, съм готов да бъда снизходителен.

Ярдли знаеше, че дъщеря ѝ въобще не учи, че Тара изслушваше уроците и се представяше отлично на изпитите. Интелигентността ѝ беше изумителна и в същото време плашеща. На шестгодишна възраст Тара ѝ обясни Принципа на неопределеността на Хайзенберг1, докато вечерят. Когато Тара беше на осем, Ярдли я хвана да чете Ницше на балкона у дома.

Няколко учители настояваха да ѝ позволи да прескочи няколко класа, или да я даде в училище за надарени деца, но тя отказа.

От време на време, когато мислеше за интелигентността на Тара, по гърба на Ярдли полазваха ледени тръпки. Дъщеря ѝ беше наследила интелигентността на своя баща. Еди Кал имаше коефициент на интелигентност 175.

— Тара, моля те, ще почакаш ли навън? — помоли Джаксън и когато тя излезе, каза: — Мястото ѝ не е тук, Джесика. Госпожа Макомс я хвана да драска нещо в часа ѝ онзи ден. Помислила, че са рисунки, но Тара решавала математически задачи във векторни пространства. Наложи се да проверя в „Гугъл“ какви са и пак не разбрах. Тя вече взе всички изпити за завършване на гимназия, които предлагаме, и има всичките кредити за колеж, които можем да дадем. Тара трябва да учи в училище за надарени деца, или направо да кандидатства в университет. Може би магистърска програма…

Ярдли поклати глава.

— Знаеш каква е историята ни, Коди. Отне ми страшно много време само за да ѝ дам някакво подобие на нормален живот. Не искам да се чувства отхвърлена по какъвто и да било начин и не се стремя към това за нея. За пръв път в живота си Тара има приятели, тя не иска да ходи другаде.

Джаксън въздъхна и преплете пръсти.

— Човек с нейния калибър интелект може да тръгне по един от двата пътя. Ако получи обич, подкрепа и правилното количество интелектуално предизвикателство, може да стане като Алберт Айнщайн или Стив Джобс. Ако е отегчена и умът ѝ бъде оставен сам да си търси развлечения, ще стане…

— Ако кажеш Еди Кал…

— Не — поклати глава Джаксън, — щях да кажа като Били Макъръс. Той е джентълмен, когото понякога виждам да проси пред ресторанта близо до нас. Бил е професор по философия и работел върху теории, чиито имена дори не мога да произнеса, а сега влиза и излиза от центрове за наркотична рехабилитация… и от затвора. Умът му е поел по втория път. Тара се нуждае от предизвикателства, а аз не мога да ѝ ги дам с ресурсите, с които разполагам.

Ярдли кимна.

— Благодаря ти, че ми се обади, Коди. Ще се погрижа това да не се повтаря. — Стана и излезе от кабинета. — Хайде, Тара, да си вървим.

Двете се качиха в колата и Ярдли протегна ръка.

— Телефонът ти.

— Мамо, съжалявам, че го казах. Беше само…

— Телефонът, Тара.

Тара се поколеба, после извади телефона от джоба си и го даде на майка си. Тя го прибра в чантата и подкара към къщи, без да пророни нито дума. Тара държеше ръцете си скръстени на гърдите през цялото време.

Спряха на алеята за коли пред жилището им и Ярдли най-после проговори:

— Кевин ли беше?

— Няма значение.

— За мен има! Кой беше?

— Аз му казах да го вземе, идеята не беше негова.

— Как го купи?

Тара не отговори.

— Кълна се, Тара, ще се обадя на някой от приятелите ми във ФБР и ще го накарам да разследва Кевин още днес. Може да си поговорим с него, защото снабдява с алкохол непълнолетни.

Тара мълчаливо се втренчи в нея.

Ярдли извади телефона си и започна да набира някакъв номер.

— Почакай, мамо, недей. Не искам Кевин да си има неприятности.

— Той вече е загазил. Кой му даде алкохола?

— Ами… баща му.

— Баща му?

Тара кимна.

— Той е много либерален за такива неща.

Ярдли поклати глава, въздъхна и каза:

— Трябва да се върна на работа. Искам те вкъщи! Няма да каниш никакви приятели и няма да излизаш без мое разрешение. Ако излезеш, без да ме попиташ, ще увелича наказанието на два срока и ще изхвърля телефона ти на боклука. Разбрахме ли се?

Тара кимна и понечи да отвори вратата.

— И, Тара! Ако още веднъж ме наречеш кучка, ще те изтегля от училище и ще те обучавам сама вкъщи. Ще видиш отново приятелите си чак когато навършиш осемнайсет и се изнесеш от дома. Разбираш ли ме? — Дъщеря ѝ кимна. — Искам да го чуя! Разбираш ли?

— Да, разбирам.

Тара слезе от колата и тресна вратата.

Ярдли разтърка слепоочията си. Някъде зад очите ѝ напираше главоболие.

Понякога трябваше да си напомня, че Тара може и да има общи черти с Еди Кал, но изобщо не беше като него. Не и в някоя от съществените черти, които я правеха дъщеря на Ярдли.

Щом Тара влезе вкъщи, Ярдли си пое дълбоко дъх и потегли.

Ярдли опита да се съсредоточи върху настоящите си дела, но мислите ѝ непрекъснато се връщаха към мъжа и жената, които лежаха в леглото върху окървавените чаршафи, залепнали за бледата им плът. Тя се запита дали съпрузите Олсън е трябвало да гледат как другият умира, или единият е издъхнал твърде бързо, за да го види.

Слънцето залязваше, когато Ярдли тръгна към къщи.

Уайт Сендс, Невада, се намираше на четирийсет минути с кола от съдебната палата в центъра и федералната сграда в Лас Вегас, където работеше. Ярдли бе избрала място достатъчно далеч, където да не се припокриват работата и домът.

Къщата им се намираше на хълм с изглед към долината, стените бяха от дебело стъкло, за да влиза възможно най-много слънчева светлина. Обграждаше я огромна безплодна пустиня, а по-нататък, в ясни нощи, се виждаха разноцветните светлини на пет и половина километровата ивица на булевард „Лас Вегас“, известна като „Стрип“, където бяха хотелите и казината.

Ярдли влезе в едноетажната къща и чу музика, която направо гърмеше откъм стаята на Тара. Натисна дръжката на вратата ѝ, но беше заключена.

Вдигна ръка да почука, но после се отказа. Има ли смисъл? Тара е по-интелигентна и по-твърдоглава от нея. Можеше да бъде злопаметна и да затаи вечна неприязън. Ярдли се запита дали и синовете се отглеждат и възпитават толкова трудно колкото дъщерите.

Уесли седеше над две чинии с раци и картофено пюре и бутилка вино в кухнята. Носеше тениска с якичка, а златният му часовник блестеше на лъчите на залязващото слънце.

— Тежък ден, а? — попита той с ненатрапчивия си акцент от Тенеси.

Ярдли остави чантата си и седна на високото столче до кухненския плот. Откакто се нанесе да живее тук преди няколко месеца, Уесли я глезеше с домашно приготвени ястия всяка вечер.

— Да, и тези дни зачестяват — въздъхна тя. — Не харесвам момчето, с което се мотае Тара, нямам му доверие.

Уесли повдигна рамене и сложи малко гарнитура в чинията си.

— Твоята майка имаше ли доверие на гаджетата ти на тази възраст?

— Майка ми не излизаше от баровете достатъчно дълго, за да забележи дали имам гадже. — Ярдли топна пръст в соса и го облиза. — Тара няма представа какви опасности я дебнат, какво виждат мъжете, когато я погледнат. Тя не разбира какви са всъщност хората.

Уесли хвана ръката ѝ и я целуна.

— Ти си страхотна майка. А тя, въпреки че има трески за дялане, е страхотно хлапе. Не се притеснявай! Пък и всеки избира сам какъв да стане, нали? Тара ще направи правилния избор. А сега, хайде да хапнем, преди раците да изстинат.

Двамата седнаха на масата на балкона с изглед към пустинята. Слънцето беше залязло и на негово място блестяха звездите, истински воал от искри в необятното черно пространство над тях.

Пиха хубаво бяло вино и ядоха раци, а Уесли ѝ разказваше как е преминал денят му. Преподаваше право в Университета на Невада, а след лекциите прекарваше два часа като доброволец и обучаваше стажанти и млади адвокати в Службата за настойници и процесуално представителство за деца, създадена, за да закриля деца в съдебната система.

Доброволците настойници се занимаваха предимно с бракоразводни дела и представляваха децата по време на грозни спорове за попечителство, но Уесли работеше само по случаи, когато нито единият, нито другият родител беше годен да се грижи за детето. В случай че и двамата родители не са годни за попечителство, той де факто ставаше настойник и помагаше на съда да реши кое е най-доброто за детето: да живее с някой роднина, или да бъде дадено на приемно семейство. Страстта му да помага на безпомощните и непривилегированите беше една от причините Ярдли да се влюби в него.

Запознаха се в юридическия факултет, когато Уесли ѝ преподаваше юридически проучвания, във втори курс. Намираше го за вълнуващ. Беше хубав — и всички момичета в групата мислеха същото — но Ярдли беше привлечена най-вече от ума му. Уесли притежаваше способност да разбива сложни проблеми на прости съставни части и да ги обяснява разбираемо за всеки. За Ярдли пък простотата беше най-висшата форма на елегантност. Оттогава се записваше във всеки курс, който водеше професор Уесли Пол, без значение дали ѝ трябва.

После дойде типичното клише — тя стана негова асистентка и лека-полека го опозна. След като Ярдли завърши, двамата станаха близки и от време на време обядваха или вечеряха заедно или изпиваха по чашка в напрегнати дни. Прекараха заедно дори един уикенд в „Йелоустоун“, когато гаджето на Ярдли — Кейсън Болдуин, по ирония на съдбата — не дойде с нея. Уесли обаче настоя да спи на дивана.

След години на приятелство Уесли най-после ѝ каза, че макар да е възвърнала бащината си фамилия, да си е подстригала косата и никога да не говори за миналото си, той знае коя е тя, знае за историята ѝ с Еди Кал и че е чакал търпеливо да стигне до етап, когато отново може да мисли за връзка. Търпението му беше достатъчно показателно.

След Кал Ярдли беше решила повече да няма интимна връзка. Никога вече да не дава сърцето си на някой, който ще се смее, докато го разбива. Но Уесли беше мил с нея от момента, в който се запознаха. Беше интелигентен по практически въпроси като право и политика, но не и изкуство и архитектура като Кал. Еди Кал беше висок и атлетичен, Уесли — по-нисичък и по-закръглен. В много отношения той сякаш бе пълна противоположност на Кал. Започнаха да се срещат по-сериозно преди година и след девет месеца Уесли се премести да живее с Ярдли и Тара.

— Не чу нито една дума от това, което ти казах, нали? — Джесика докосна ръката му в знак на извинение.

— Толкова ли е очевидно?

— За какво мислиш?

Тя въздъхна, отпи глътка вино и се загледа във фаровете на колата, която се спускаше по лъкатушния път в каньона.

— Помниш ли Кейсън Болдуин? Агентът, с когото работих по случая с Булевардния изнасилвач?

Уесли кимна, събу обувките си и се облегна удобно на стола.

— Господинът, с когото си се срещала преди мен?

Тя се усмихна.

— Същият.

— Готин тип, но прилича повече на рок музикант, който пуши трева, отколкото на федерален агент. Трябва да изглежда като агент, ако иска да го приемат сериозно… Какво за него?

— Той дойде при мен днес. — Ярдли се поколеба. — Иска да му помогна.

— Така ли? Някой вълнуващ случай?

— Кейсън мисли, че се е появил имитатор на Еди Кал.

Уесли дълго мълча. Толкова дълго, че по едно време Ярдли го погледна, за да се увери, че я е чул.

— Какво иска от теб?

— Иска помощта ми. Убити са две съпружески двойки, едната в северен Лас Вегас, а другата в Сейнт Джордж. Убити са в период от три седмици. Кейсън смята, че ще има още убийства…

— Ти си прокурор. Какво общо има това с теб?

— И аз това му казах, той отговори, че имам по-задълбочен поглед върху тези неща заради Еди.

Уесли изсумтя.

— Това е нелепо. И ти му каза да си го начука, нали?

— Да, отрязах го.

Ярдли се поколеба по-дълго, отколкото искаше, и разбра, че Уесли е прочел мислите ѝ.

— Но ти мислиш за това.

— Не, не.

— Мислиш. Не ме лъжи, Джесика!

Тя изпусна шумно дъх и се вгледа в отражението на лунната светлина в чашата с виното.

— Нещо в случая… не знам. Не трябва да мисля повече за това. Въпрос на избор е дали искам, или не. Имам чувството, че владея нещата след близо шестнайсет години. Мога да допринеса с нещо.

— Знам, че отричаш колко много ти е повлиял Еди, мислиш, че изборът винаги е бил твой, но е трудно човек да гледа на себе си обективно. Ти си била фотограф, преди да срещнеш Еди, а една година след ареста му си следвала съдебномедицинска психология и после право и сега си не само прокурор, но и специализираш в домашно насилие и сексуални престъпления. Наистина ли мислиш, че онзи епизод в живота ти вече няма власт над теб? Не казвам, че животът ти е реакция, съвсем не. Гордея се с всичко, което си постигнала, Джесика. Изумително е! Но не трябва да мислиш за това след толкова време, защо е необходимо да рискуваш да се върнеш в миналото?

Ярдли отпи малка глътка вино.

— Знам, един милион пъти си ми казвал, че не съм отговорна и терапевтката ми каза един милион пъти, че не съм отговорна. Семействата на жертвите ми казаха, че не съм отговорна… Но аз чувствам вина. Аз бях негова съпруга, Уесли! Негова съпруга. Навсякъде е имало знаци, но аз съм била сляпа.

— Да, имало е знаци. И всичките — след това. Така функционира дистанцията на времето, подлъгва мозъка да мисли, че животът е предвидим, но не е така. Еди Кал е един от онези рядко срещани извратеняци, които изглеждат и се държат като човешки същества. Може да ги целуваш и да чувстваш устните им, или да разговаряш с тях и да мислиш, че ти съчувстват, но те са празни! Отвътре! Черна дупка! Тях ги няма там. Никой в твоето положение не би направил нещо по-различно от теб.

— Можеш да ми говориш колкото искаш, и аз дори мога да се насиля да го повярвам понякога, но чувствата не преминават. Чувството също е вид интелигентност, Уесли. И аз имам чувството, че можех да го спра…

— И какво? Да помогнеш на Болдуин, е някакъв вид изкупление според теб? Няма да стане. Това няма да промени чувствата ти… и се страхувам от онова, което може да ти причини. — Уесли зарея поглед в пустинята. — Снощи пак сънува кошмар. Започна да се мяташ, сякаш се биеш с някого. Продължи само няколко секунди, но се случи. Наистина ли не вярваш, че мозъкът ти иска да ти каже нещо? Мислиш ли, че всичко това ще облекчи чувствата ти?

Ярдли не отговори.

— Ще ми направиш ли една услуга? Ще говориш ли с терапевтката си за това? Според мен тя ще ти каже същото: не го прави! Не се връщай в миналото!

Ярдли отново отпи от виното и остана с ясното убеждение, че Уесли вече знае. Че той вече знае как е решила да хвърли поне един поглед на случая.

След вечерята Ярдли се обади на личния мобилен телефон на Болдуин.

Болдуин ѝ изпрати по имейла материалите от разследването и каза на детективите от полицията в Сейнт Джордж, че Ярдли ще пристигне същата вечер. Един от униформените полицаи щеше да я чака пред дома на семейство Олсън.

— Сигурна ли си, Джес? — попита загрижено Болдуин по телефона, докато Ярдли караше натам. — Не искам да правиш нещо, което дълбоко в себе си не желаеш.

— Ти ме помоли, като се надяваше да се случи точно това, Кейсън, не се крий под фалшиво съчувствие сега. Освен това само ще погледна, все още не съм решила дали ще ти помогна.

На магистралата имаше малко коли и камиони, които бързо се движеха през каньоните от Невада към Юта. Денем пътуването можеше и да е красиво за човек като Ярдли, който обича пустинята, но нощем всичко бе потънало в мрак и се виждаха само контурите на грамадните планини.

Сейнт Джордж не беше далеч и Ярдли бързо намери къщата на семейство Олсън. Градът бе запълнил равната долина, обградена от планини с червеникави скали и с пясъчни дюни. Ярдли си помисли, че мястото напомня на огромна дълбока купа.

Къщата бе построена върху скала с изглед към града. Виждаше се и бялата източна фасада на мормонския храм в центъра на града.

Ярдли спря на улицата зад патрулната кола, а докато слизаше от автомобила си, към нея се приближи пълен мъж с тясна полицейска униформа.

— Чакам от двайсет минути — каза той.

Като федерален прокурор, Ярдли имаше правомощия на цялата територия на Съединените щати — федералният съд разполага с повече правомощия от щатския съд и това създаваше неявно напрежение сред местните правоприлагащи органи, че федерален прокурор, при това жена, може да се намесва в случаите и да им ги отнеме, ако реши.

Ярдли се усмихна.

— Съжалявам, не живея в този щат. Признателна съм ви за помощта, полицай.

Той се намръщи и ѝ даде ключ.

— Оставете го в участъка, след като приключите с огледа. Мога и да почакам, ако няма да се бавите твърде много.

— Вероятно няма да се бавя.

Истината беше, че Ярдли нямаше представа колко време ще остане тук, но ѝ хареса идеята, че ченгето ще е навън, докато тя е в къщата, защото не знаеше как би реагирала при вида на местопрестъплението.

— Добре, тогава ще чакам.

Ярдли тръгна към къщата. Повечето прокурори не посещаваха местопрестъпленията на делата, по които бяха обвинители, мнозина дори не разговаряха с пострадалите и оставяха тази задача на социалните работници и адвокатите на потърпевшите. Ярдли обаче даваше номера на мобилния си телефон на всяка жертва във всяко дело, по което беше обвинител, и посещаваше всяко местопрестъпление най-малко веднъж.

Къщата беше жълто-кафява, в мексикански стил, с кактуси близо до входа. Вместо трева, дворът беше посипан с чакъл — характерна особеност в пустинята, дълга алея за коли водеше до гараж за два автомобила. Ярдли отлепи жълтата полицейска лента на външната врата и я пусна на верандата.

Въздухът вътре беше топъл, спарен. От три дни не е отварян прозорец, роднините скоро ще наемат екипи криминалисти по почистване на местопрестъпления и ще подготвят къщата за продажба. От брокерите на недвижими имоти в Юта не се изискваше да разкриват дали в къщите, които продават, е имало убийства или самоубийства, освен ако не ги попитат изрично. Ярдли внезапно усети тъга заради семейството, което ще дойде да живее тук и след това ще научи от съседите какво се е случило…

Тя запали лампите. Мебелите бяха модерни, но дневната беше оскъдно обзаведена. Върху килимите се виждаха следите от натиск, оставени от електростатичната машина за извличане на косми и влакна. Криминалистите от екипа на ФБР постилаха специално фолио и след това включваха машината, която изпращаше електростатични вълни през тъканта. После притискаха ролки с мека повърхност върху фолиото и всичко по килима — косми, влакна, пясък, дори отпечатъци от обувки с прах или пръст — залепваше за фолиото. После изпращаха всичко, което открият, за анализ в Лабораторията по трасология във Вашингтон, окръг Колумбия.

Благодарение на направените с помощта на машината съответствия, се разкриваха десетки случаи на убийства и отвличания. Хората не обръщаха внимание, че влакната от постелките в колите и килимите в домовете им са уникално разпознаваеми — и лесно се пренасят от едно място на друго. Откриеше ли човек, представляващ интерес, лабораторията сравняваше влакната от местопрестъплението с тези от килима в дома или колата на заподозрения.

Криминалистите обикновено постилаха фолиото само там, където най-вероятно е стъпвал неизвестният извършител. В тази къща обаче следите върху килима се простираха навсякъде. Болдуин каза истината — те бяха обработили местопрестъплението възможно най-старателно, но не откриха нищо.

Ярдли извади телефона си и отвори файловете, които ѝ беше изпратил: първите доклади на полицията на Сейнт Джордж; материалите на ФБР по случая, включително резултатите от претърсването на жилището и анализа на пръските кръв; докладите от токсикологията и аутопсиите.

Първоначалното заключение на патолога беше, че двете жертви са умрели от кръвозагуба. Просто кръвта им беше изтекла. Върху ръцете на Райън Олсън имаше многобройни порезни рани и разкъсвания по дланите и пръстите. Той се е опитвал да се бори, вероятно дори и след като гърлото му е било прерязано.

Посоката на нараняванията и видът острие бяха неизвестни. Както каза Болдуин, има следи, че извършителят нарочно е разкъсвал раните, за да направи невъзможно определянето на вида острие. Ярдли се запита дали убиецът е носел ръкавици, или е искал да почувства грапавините на нараняванията върху гладката кожа.

Съседите се обадили на полицията, след като Айзак, единственото дете на Райън и Обри Олсън, отворил сутринта вратата на спалнята на родителите си и видял на живо най-лошия си кошмар…

Ярдли пусна телефона в чантата си и влезе в кухнята. Над печката бе окачена дебела дървена табела с надпис: КУХНЯТА Е СЪРЦЕТО НА ДОМА. Ярдли отвори хладилника и видя същите неща, с които беше пълен и нейният хладилник, когато Тара беше малка: пици, хотдог, вафли с боровинки, сок. Затвори вратата. Все още не искаше да влиза в спалнята, затова отиде в дневната, в дъното на коридора. Тук имаше голям телевизор, стерео уредба и лавици с дивидита. Ярдли забеляза електронен таблет на най-долната лавица и го взе. Не беше заключен, нямаше парола и беше лепкав, вероятно от бонбони или шоколад. Таблетът явно е на Айзак. Ярдли щракна върху снимките и видеоклиповете. Отвори първия видеоклип и загледа.

Кадрите бяха записани от височината на дете и показваха родителите му, които приготвяха вечеря. Райън разказваше на Обри за статия, която прочел в някакво списание, а Айзак се промъкна в ъгъла. Райън се престори, че не го забелязва, и рече: „И мисля да дадем Айзак на баба и дядо. Той не почиства бъркотията, която прави, затова е по-добре да живее при тях“. „Съгласна съм“ — подсмихна се Обри. „Татко!“ — извика Айзак. „Какво? Ти си бил тук през цялото време, Айзак?“

Ярдли се усмихна.

Райън сграбчи момченцето и започна да го гъделичка. Айзак се изкикоти, изпусна таблета и записът спря. Ярдли остави таблета, осъзна, че би харесала семейство Олсън. Пое дълбоко дъх и тръгна към спалнята.

Ярдли застана пред вратата на спалнята. Двойни врати, бели, с бакъреночервена ивица по края. Представи си как Айзак отваря вратите сутринта и онова, което сигурно е видял. Хвана двете валчести дръжки и бутна вратите, както би направило едно дете.

Стаята я потресе.

Завивката бе взета за анализ, но матракът бе останал, засъхналата кръв по него имаше сивкав оттенък.

Жълтите маркери с номера, които документират различните ъгли на траекториите на кръвта, бяха премахнати, но върху килимите около леглото имаше кора от засъхнала кръв. По тавана, по трите стени и по прозорците, гледащи към долината, имаше пръски кръв.

Ярдли видя за пръв път струя кръв от бързо прерязана главна артерия на едно от местопрестъпленията на Еди Кал. След като вцепенението от ареста му премина, тя успя да събере сили да разгледа снимките от местопрестъпленията му, да посети гробовете на семействата и да гледа разпитите на оцелелите пострадали. По-късно терапевтката ѝ каза, че това е самонаказание. Ярдли се беше самонаказала толкова драстично, че това причини психическа рана, която изискваше години, за да заздравее.

Докладът на Болдуин показваше, че разследващите местопрестъплението са направили щателен оглед. Освен металния мирис на кръв, Ярдли долови следи от магнитен прах за снемане на пръстови отпечатъци. Не се съмняваше, че Болдуин е поискал и флуоресцентен прах, за да бъде сигурен, че няма отпечатъци. Но ако наистина е имитатор, извършителят не би влязъл без ръкавици. Вероятно е обръснал цялото си тяло и е носил шапка, за да не остави косми на местопрестъплението. Еди Кал правеше точно това.

Криминалното разследване не е начинът, по който може да се залови такъв престъпник.

Дрехите в гардероба на съпрузите Олсън имаха вид, сякаш са от морга. Ярката флуоресцентна светлина им придаваше зеленикав оттенък, все едно гният, ще се разложат и ще изчезнат заедно с труповете на двамата съпрузи.

Ярдли си помисли, че това е невъзможно и че възприятията ѝ изопачават нещата. Може би е време да си тръгва.

На най-горния рафт в гардероба имаше пакети с неразопаковани играчки.

Ярдли излезе от стаята и угаси лампите. Тръгна към кухнята и забеляза стаята на Айзак. Беше на не повече от три метра от спалнята на родителите му. Ярдли отвори на телефона си писмен запис от разпита на момченцето в Центъра за детско правосъдие. Беше казало, че не е чуло нищо в онази нощ. Ярдли се запита дали Райън Олсън не си е помислил, че извършителят ще убие и Айзак, и затова се е борил, въпреки че кръвта му е изтичала.

Въздъхна тихо, докато оглеждаше стаята на детето.

От данните на писмения запис на разпита Ярдли разбра, че рожденият ден на Айзак е следващата седмица. Тя се върна в спалнята на родителите, взе трите пакета с играчки и угаси осветлението в цялата къща.

Ярдли върна ключа на полицая и той си тръгна, а тя седна на стъпалата пред къщата и се загледа в града. В двора на местната гимназия имаше футболен мач и Ярдли чуваше виковете на говорителя и радостните възгласи на зрителите. После набра номера на Болдуин.

— Да!

— Утре ще кажа на Рой, че искам да съм наблюдаващ прокурор по случая. Не ми предстоят други съдебни процеси, само няколко висящи дела, които ще бъдат приключени.

— Нямам думи да ти опиша колко съм ти признателен, Джес!

— Предполагам, че Айзак е в приемно семейство, бих искала да знам адреса им, имам подаръци за рождения му ден.

Сутринта Ярдли уведоми шефа си Рой Лю, че иска да бъде наблюдаващ прокурор по случаите със съпружеските двойки Дийн и Олсън. Той се съгласи.

Ярдли беше наясно, че да си федерален прокурор, е наистина добър късмет. Щатските прокурори бяха претрупани с работа и почти нямаха време да помагат в разследвания или разпити. Федералните прокурори обаче можеха да си избират делата и разполагаха с колкото време им е необходимо. Щатският прокурор можеше да разпита потърпевшия само веднъж преди процеса, Ярдли можеше да го разпита десет пъти, ако желае. Можеше да изпрати ФБР да събере веществени доказателства, от които се нуждае, и да откаже случаи, ако прецени, че не е необходимо да се повдигне съдебно преследване… Ако беше щатски прокурор, Ярдли нямаше да има време да помогне на Болдуин.

Погледна си часовника. Полицията на Сейнт Джордж щеше да проведе съвещание за съпрузите Олсън след един час и Болдуин попита дали тя ще може да отиде там с него. Чакаше го пред сградата, а черният форд мустанг спря пред нея. Ортис седеше на предната седалка, до шофьора, така че Ярдли се качи отзад. В колата миришеше на топла естествена кожа и освежител за въздух с аромат на череши, окачен на огледалото за обратно виждане. Болдуин протегна ръка назад и ѝ подаде чаша кафе.

Излязоха на магистралата и се отправиха към Юта.

— Дължа му двайсет кинта — обади се Ортис.

— За какво? — попита Ярдли.

— Хванахме се на бас, че ти няма да се съгласиш! Повечето прокурори не поемат допълнителна работа, ако не им се налага.

Полицията на Сейнт Джордж се помещаваше в квадратна тухлена постройка на един хълм, сградите наоколо бяха с офиси.

Вътре беше чисто, не се чуваха груби крясъци на арестанти в килиите, както в други полицейски участъци в по-многолюдни градове. В голямо помещение бяха седнали двайсетина полицаи, масите бяха същите като в училищните класни стаи. Наблюдаващият командир и един сержант, седнали най-отпред, станаха и се ръкуваха с Болдуин и Ортис. Ярдли се облегна на стената и опита да не се набива на очи.

— И така, моля всички да седнат — каза наблюдаващият командир, едър мъж с коремче. — Днес с нас са агент Ортис и агент Болдуин, които ще говорят за съпрузите Олсън. И преди да започнем, искам да кажа нещо — чух, някои от вас да казват, че това е работа на сериен убиец. Не желая да се говори така за случая, чухте ли? Последното, което ни трябва, е хората да се паникьосат. Това не е убийство на Тъмния Казанова. Доколкото знаят медиите и доколкото се отнася до нашите доклади, това е неразкрито убийство — и толкова. — Комисарят погледна Болдуин. — Какво можете да ни кажете по случая, агент Болдуин?

Тъмния Казанова. Ярдли отдавна не го беше чувала. Това беше прякорът на Еди Кал. Измисли го един репортер от „Лос Анджелис Тайм“ заради хубавата външност на Еди. Според репортера Еди приличал на Джеймс Дийн, ако актьорът би доживял повече от двайсет и четири години.

Тя си спомни и едно заглавие след ареста му, което гласеше: „Тъмния Казанова и неговата русокоса сексбомба са съвременните Бони и Клайд“. Имаше и снимка на Ярдли и Кал отпреди няколко години, докато са на плажа. Ярдли помнеше, че се наложи да се изкъпе, след като видя снимката. Търка се толкова силно, че чак кожата ѝ пламна.

Болдуин пристъпи напред, сложил ръце на кръста си, така че сакото му да е разтворено и да се вижда пистолетът калибър 45. Направи го нарочно — правоприлагането беше и култура на оръжието и видът оръжие, който носиш, говори доста за теб. Големият калибър 45 беше неговият начин да каже на другите: моят е по-голям от вашите.

— Засега не разполагаме с много. Съгласен съм с лейтенант Юбанкс, че не можем да определим случая като Тъмния Казанова. Чух да се споменава името Тъмния Казанова-младши, което вероятно е още по-лошо, защото е унизително и може да ядоса извършителя и да го накара да действа по-скоро, отколкото по-късно. Макар да е вярно, че тези убийства носят повечето отличителни белези на престъпленията на Тъмния Казанова и ние работим по предположението, че наистина е имитатор, все още не искаме това да се съобщава публично. Понякога имитаторът не съзнава, че е имитатор, и когато види нещо такова по новините, променя тактиката и методите си. Засега искаме извършителят да мисли, че не знаем нищо за него.

Един от полицаите на първия ред вдигна ръка.

— Да, полицай Кларк.

— Разбрах, че не знаем как е влязъл в къщата. Вие имате ли представа?

— Имаме предположение, добро е, но въпреки това е догадка. Няма разбити ключалки или прозорци. Съседите не са видели никой да се навърта около имота в онзи ден или вечерта. Мислим, че убиецът може би е имал ключ или по-скоро универсален шперц. Може да си купите такъв шперц от сайтове за стоки в интернет и отварят девет от десет ключалки навсякъде по света.

— Ами алармата? — попита друг полицай.

— Проверихме във фирмата за аларми. Получили са фалшив сигнал в осем и двайсет и седем вечерта. Обри Олсън отговорила на обаждането за проверка на фирмата и казала, че алармата току-що се включила, но са си вкъщи и нищо не е било отваряно. От фирмата ѝ казали да провери външната врата, защото там се е задействала алармата, но тя отговорила, че през цялото време е била на шест-седем метра от вратата и не е видяла нищо особено. Нашата теория е, че неизвестният заподозрян е прекъснал връзката на външната врата достатъчно дълго, за да се включи алармата, като може би е пъхнал кредитна карта или острие между сензорите или е използвал шперц, за да я отвори няколко сантиметра и да отвлече вниманието на семейство Олсън. После е заобиколил къщата и е влязъл през вратата отстрани на гаража, която няма сензор. Повечето хора не си инсталират сензори на вратите в гаража. Часът на настъпването на смъртта е около полунощ, затова извършителят се е крил някъде в гаража или в къщата почти четири часа. Все още не знаем каква точно е била последователността на събитията. Много по-лесно за него би било да изчака, докато заспят, и тогава да влезе през вратата на гаража. Това е многословният ми начин да отговоря, полицай, да кажа, че все още работим върху теории по въпроса защо е била включена алармата, тъй като засега не сме сигурни.

— А сигурни ли сте, че не е имало изнасилване? — попита друг полицай. — Хората може да скрият такова нещо.

— Не, няма следи, че госпожа Олсън или госпожа Дийн са били сексуално насилени, и това е главната разлика между тези убийства и деянията на Еди Кал.

— Но тогава защо ги убива? Тези убийци не са ли всичките откачени извратеняци?

— Мисля, че госпожа Ярдли от прокуратурата може по-добре да отговори на този въпрос и да очертае в общи линии какъв човек издирваме — отговори Болдуин. — Научните ѝ степени по криминална и клинична психология и опитът ѝ в съдебни дела за сексуални престъпления я правят ценна придобивка в това разследване.

Ярдли знаеше, че той спомена за образованието и опита ѝ, за да ѝ създаде авторитет пред мъжете полицаи и все пак ѝ се искаше да не я беше призовавал да говори пред тях. Тя не можеше да им каже нищо за извършителя.

Ярдли пристъпи напред.

— По-рано мислехме, че самото убийство е и сексуален акт. В случай като този един профайлър, дори и отпреди десетина години, би казал, че неизвестният заподозрян по всяка вероятност е импотентен. Или че това е психосоматично заболяване, или че може би страда от някакво нараняване, което не му позволява да получи ерекция, че ножът е заместител на сексуалната му функция. Извършителят вероятно е бял мъж на трийсет и няколко години и алкохолик или наркоман с изключително висока интелигентност. — Тя погледна полицая, който зададе въпроса. — Чрез събиране на огромно количество данни от всички центрове за контрол и превенция на заболяванията и от Световната здравна организация беше доказано, че този вид профилиране не е коректен. Фактът е, че всъщност не знаем защо тези хора го правят. Най-новите проучвания предполагат органичен произход — например малформация на амигдалата — зоната в мозъка, отговорна за регулиране на емоциите — която води до неправилно функциониране на импулса за сексуалност и насилие. Според една теория тези хора мислят, че сексът и насилието са едно и също. — Ярдли погледна Болдуин, който я наблюдаваше внимателно. — От другата страна на спектъра е доктор Даниъл Сарт, професор по психиатрия в Медицинския факултет на Харвард и вероятно най-уважаваният авторитет в света по психопатология на насилието. Той е на мнение, че източникът не е органичен, че тези хора по своя воля избират да правят такива неща и че много умело се дистанцират от действията си. Те се смятат за минувачи, които просто наблюдават страданията, причинени от тях самите, но не и че те ги причиняват. Мнозина серийни сексуални убийци съобщават за „глас от мрака“, който им шепне какво да направят. И според двете теории извършителите обикновено, макар и невинаги, са изключително интелигентни и затова е трудно да бъдат заловени.

— Какво? — попита друг полицай, мъж с къса подстрижка. — Мислите, че той е умен?

— Местопрестъплението е безупречно чисто от гледна точка на криминалистиката и хитрият начин, по който извършителят е отвлякъл вниманието на семейството с алармата, за да се увери, че близо до гаража няма да има хора, или с някаква друга цел, показва логично и систематично мислене. Не бих се изненадала, ако е инженер или лекар по професия. Много серийни убийци, които демонстрират този тип сложно мислене, произхождат от такива среди.

— И смятате, че имаме две седмици да го открием преди следващото убийство? — попита наблюдаващият комисар.

— Двете двойни убийства са извършени през три седмици, но цикълът обикновено се съкращава.

— Какво искате да кажете?

— Серийните убийци от този тип обикновено убиват в цикли. Първата от шестте фази на такъв цикъл е фазата на аурата, когато убиецът губи връзка с реалността и започва да живее само в света на фантазиите в съзнанието си. Фантазиите водят до фазата на тролинг, когато започва активно да търси жертви, и после към фазата на ухажване, когато планира как да примами жертвата в уязвима позиция. Следва фазата на залавяне, която в този случай е нахлуването в дома на семейството. После идва фазата на самото убийство, и накрая — фаза на силна депресия, след като опиянението от убийството отслабне. В много случаи серийните убийци извършват самоубийство във фазата на депресия.

— Да, по дяволите, да се надяваме — ухили се един от полицаите.

Ярдли се усмихна. Би изпитала огромно облекчение, ако случаят се реши по такъв чист начин. Но едва ли ще стане така. Тези чудовища може да се вкопчат в извратения си живот с маниакално отчаяние. Онова, което направи Еди Кал, след като го заловиха, беше ясно доказателство.

Мислите ѝ сякаш бяха прочетени, защото друг полицай вдигна ръка и попита:

— Вие сте бившата съпруга на Еди Кал, нали?

Всички млъкнаха и приковаха погледи в нея.

В живота на Ярдли често се появяваха папараци на свободна практика, които продаваха снимки на онзи, който плати най-много, и снимките ѝ отново се разпространяваха. Ярдли си спомни и едно заглавие над своя снимка пред бакалия — „Булката на Франкенщайн“. Беше хванала Тара да чете статията на лаптопа си.

Ярдли усети погледите дори и с кожата си и положи усилия да не извърне глава.

— Да.

— И затова ли участвате в това разследване? Защото знаете много за тези неща?

— Участвам, защото се занимавам с такива случаи в прокуратурата.

— Но сигурно имате някаква представа защо извършителят го прави, нали? Била сте омъжена за такъв човек.

Болдуин се опита да каже нещо, но Ярдли го изпревари.

— Психопатологията на имитаторите е коренно различна от тази на извършителите, на които подражават. Имитаторът е по-скоро преследвач, отколкото сериен сексуален хищник. За имитаторите убийството е средство за постигане на целта, докато за истинския сексуален садист самото убийство е целта. Затова се опасявам, че моето… минало няма да е от полза в този случай. Ще трябва да заловим убиеца само с добрата старомодна полицейска работа.

— Ето защо е много важно да споделяме всичко, което научим — намеси се Болдуин. — Знам всичко за състезанието по перчене, в което може да се впуснем, и кой какво е направил и кога. Не ми пука дали ще получа заслуги. Не искам името си във вестниците. Искам някой от вас да залови извършителя, или той да се самоубие, или да го удари гръм, да го вземат дяволите! Все ми е едно! Искам само да го спрем! И много ви моля, не пропускайте никакви следи. Да хванем копелето и да гледаме как го изпържват за злодеянията му!

Няколко полицаи кимнаха, а наблюдаващият комисар отговори на няколко въпроса. Пак щяха да разпитат хората в квартала на семейство Олсън, само че няколко преки по-нататък, надявайки се, че някой съсед може да е видял непознат.

Ярдли добре знаеше колко е безсмислено това. Еди Кал действаше само нощем. Преди да излезе, той я целуваше и ѝ казваше, че има вдъхновение и трябва да отиде в ателието да рисува. Веднъж майка му се обади късно вечерта и двете с Ярдли си говориха колко усилено работи Еди. Ярдли все още водеше Тара всяка година в ранчото на семейство Кал да види баба си и дядо си. Сега се запита дали споменът за онзи разговор предизвиква чувство на гадене и у майка му.

Колко ли пъти е лягал в леглото при мен, след като жестоко е заклал някое семейство? Дали първо се е изкъпвал в нашата баня, измивайки кръвта в същата вана, в която се къпех и аз?

В съзнанието ѝ изплува образът на голото ѝ тяло във вана, преливаща от тъмна кръв.

Ярдли забеляза, че ръцете ѝ треперят, притисна ги една в друга и ги пусна надолу, за да не види някой.

Съвещанието свърши и наблюдаващият командир се ръкува с Ортис и Болдуин и кимна на Ярдли, докато полицаите се изнизваха навън.

— Проверихте ли сексуалните насилници? — обърна се Ярдли към Болдуин.

— Разпитахме всички в северен Лас Вегас и днес ще започнем в окръг Вашингтон.

В разследванията на серийни убийства регистрираните сексуални насилници бяха истинска черна съкровищница на потенциални заподозрени. Бяха необходими много хора, за да се разпитат всички в района, но с възможностите на ФБР и съдействието на местната полиция, Ярдли не се съмняваше, че това е приоритет, трябваше да се предотврати евентуалната паника в обществото, че случаите са дело на сериен убиец.

— Искам да помогна.

Болдуин се втренчи в нея.

— Сигурна ли си, Джес?

— Да.

— Джес, може би не е необходимо…

— Добре съм, Кейсън, не се тревожи.

Той продължи да я гледа изпитателно и после каза:

— Оскар ще говори с някои от надзорниците и след това ще тръгне да разпитва. Аз имам среща със специалния агент, отговарящ за разследването, за да го осведомя как вървят нещата, и после ще се срещна с вас двамата. — Болдуин замълча за момент и погледна към полицаите, които излизаха от стаята. — Ако се стигне до точка, когато усещаш, че вече не издържаш, няма нищо срамно… Никой случай не си струва психичното ти здраве.

— Ако извършителят наистина е имитатор, значи Еди е виновен и за тези убийства. По-рано не можех да направя нищо, но сега мога.

Болдуин пъхна ръце в джобовете си и долната му устна леко се повдигна над горната. Правеше това, когато обмисля нещо.

— Добре, само не забравяй, че това не е Еди Кал и че не дължиш нищо на жертвите.

— Обясни го на Айзак Олсън…

До вечерта Ярдли и Ортис разпитаха осем души. Ярдли усещаше болки в гърба и беше гладна. Повечето закононарушители имаха приемливо алиби и малцината, които казаха, че са били сами вкъщи, не отговаряха на профила, който имаше предвид Ярдли. Те щяха да бъдат отхвърлени като заподозрени, след като се потвърди използваният интернет и данните от мобилните им телефони.

Харесваше ѝ Ортис. Докато пътуваха с колата, той говореше за новородената си дъщеричка и как е започнал да работи в правоприлагането. Ярдли беше любопитна дали Ортис знае повече за детството на Болдуин и убийството на майка му, но той каза, че Болдуин никога не говори за това.

— Има нещо, което си умирам да те попитам, но не знам дали е удобно — започна Ортис по пътя към последния разпит за деня.

— Така ли? Сигурно ще е интересно, питай.

— Еди Кал. Ти чувстваше ли, че нещо не е наред? Съседите на такива хора винаги казват едно и също — че е имало нещо особено, но не са могли да определят какво. Чудя се, защото мисля, че всички имаме инстинкти, които ни помагат да оцелеем. Чела ли си „Дарбата да се страхуваш“? Страхът е дар за нас, защото ни помага да се пазим от опасността дори когато не знаем, че ни дебне. Любопитен съм дали и ти си го изпитвала.

Ярдли зарея поглед към преминаващите покрай стъклото магазини в търговската част на града. Магазини за алкохол, за цигари, а сега и пунктове за продажба на марихуана, сравнително нова придобивка за Лас Вегас.

— Не, никога — отговори тя след десетина секунди.

— Никога? — учуди се Ортис. — По време на целия брак?

— Нито веднъж. Той беше най-милият и очарователен човек, когото съм срещала. Еди не каза нито една груба дума на никого.

Ортис кимна замислено.

Стигнаха до жилищен комплекс в покрайнините на града. Едноетажни къщи с плоски покриви. Ярдли си помисли, че приличат повече на складове, отколкото на апартаменти. Зад комплекса се извисяваше хълм, а отвъд него имаше пясъчни дюни.

— Дилбърт Морган — каза Ортис, когато спряха. — Можеш ли да повярваш? Дилбърт?2 Звучи като име на сексуален насилник. Защо ли не го е променил?

Той почука на вратата, а Ярдли се огледа. Апартаментите имаха малки вътрешни дворове отзад, повечето пълни със стари градински мебели и повехнали растения.

— Дилбърт, отвори вратата. Аз съм Оскар Ортис от ФБР. Искам да говоря с теб. Не си загазил, но трябва да поговорим. — Той отново удари по вратата. — Не е вкъщи, а не работи. Надзорникът му каза, че Дилбърт не отговорил, когато му се обадил вчера и днес.

— Може да е отишъл на почивка или някъде другаде.

Ортис поклати глава.

— Той е нов в регистъра. Не му е разрешено да напуска града без одобрението на надзорника си.

Ярдли чу някакъв шум от задния двор, заобиколи зад ъгъла на сградата и видя мъж, който отваряше портата на оградата. Той я погледна за секунда и после хукна по алеята зад сградите.

— Той бяга!

— По дяволите! — изруга Ортис и се втурна след него.

Ярдли се обади по телефона на Болдуин, който ѝ каза, че веднага ще изпрати полицията. Заповяда ѝ да се качи в колата и да стои вътре.

Ярдли отиде в задния двор. Не виждаше нито мъжа, нито Ортис и не ги чуваше. Портата все още беше открехната и тя надникна вътре. Плъзгащи се остъклени врати водеха към апартамента. Ярдли се огледа и влезе.

В апартамента беше тихо, миришеше на пот. Почувства, че пулсът ѝ блъска в гърлото. Може би е най-добре да чака навън, както ѝ каза Болдуин. Нямаше и причина да е тук, Ярдли не беше следовател, и все пак изпитваше силно любопитство. Повечето сексуални насилници съдействаха на полицията. Ако някой побегне, това означаваше, че предпочита да получи куршум, отколкото да го заловят. Убиецът на съпрузите Олсън и Дийн не би се предал жив.

Върху масичка за кафе пред протрит кафяв диван видя купчинки марихуана и пепелник, пълен с фасове. Лампата в кухнята светеше. Зад умивалника бяха наредени бутилки уиски и водка. Ярдли подаде глава в коридора, който водеше към спалнята, и попита:

— Ехо? Има ли някой тук?

Банята вдясно беше мръсна и миришеше на урина. Умивалникът беше пълен с косъмчета от бръснене и засъхнала паста за зъби. Виждаха се няколко кехлибарени шишенца с хапчета и Ярдли ги огледа набързо, имаше и антипсихотици.

Пристигна съобщение от Болдуин, в което пишеше: Ченгетата пътуват към вас. Говорих с Оскар. Изпуснал го е на хълма.

Откъм спалнята се чу шум.

Ярдли се вцепени. Пристъпи на пръсти към вратата. Леглото не беше оправено и чаршафите бяха мръсни, с пепел от цигари и петна. Вратите на дрешника бяха затворени. Обърна се да тръгне, когато го чу отново…

Леко шумолене, като стъпки върху килим.

— Ехо?

Ярдли бръкна в чантата си и извади флакон лютив спрей, не чуваше полицейските сирени навън.

Преглътна тежко и пристъпи по-близо до дрешника.

— Има ли някой там?

Пулсът ѝ задумка оглушително в ушите. Вдигна флакона с едната си ръка, а с другата отвори вратата на дрешника.

На пода му лежеше млада жена. Ръцете и краката ѝ бяха завързани, устата залепена с тиксо, по лицето ѝ се стичаше грим, примесен със сълзи.

Жената изпадна в истерия. Започна да ридае и да се мята насам-натам, рамото ѝ блъсна лицето на Ярдли, която се опита да ѝ помогне да се изправи на крака. Ярдли трябваше да я обхване с ръце и да използва всичката си сила, за да не позволи на жената да я удари. Усещаше ударите на сърцето ѝ до гърдите си — силни като удари с юмрук.

— Всичко е наред, добре си… Няма да те нараня.

Младата жена ридаеше неудържимо, тялото ѝ се свлече на пода. Отпусна глава на стената, без да е в състояние дори да диша. Ярдли отлепи тиксото от устата ѝ.

— Моля те… моля те, изведи ме от тук. Моля те!

— Знам, знам — отвърна Ярдли, опитвайки се да я успокои, после се обади на 911 и поиска да изпратят линейка. — Може да чакаме навън, хайде. Полицията и линейката идват.

Излязоха във вътрешния двор и се отправиха към паркинга, а в същия момент се върна и Ортис. Той ококори очи от изумление.

— Мамка му!

Ярдли се облегна на кадилака на Ортис и се загледа в парамедиците, които преглеждаха младата жена в задната част на линейката. Няколко униформени полицаи придружаваха Ортис и Болдуин, които разпитваха съседите и оглеждаха апартамента на Дилбърт Морган. Болдуин се приближи до Ярдли.

— Не трябваше да ти позволявам да идваш тук, беше много глупаво от моя страна.

— Нищо ми няма, Кейсън.

— Да, но можеше да пострадаш. Ами ако онзи се беше върнал? Изложих те на риск и съжалявам, Джес.

— Не си направил нищо лошо, аз реших да вляза в апартамента, можеше да си седя в колата. Изборът не беше твой. — Ярдли врътна глава към младата жена. — Коя е тя?

— Рейчъл Милър, гаджето на Дилбърт. Каза, че снощи изтрещял. Отишла при него и Дилбърт крачел из апартамента и мърморел под носа си. Казал нещо от сорта, че и тя е замесена, завързал я и я набутал в дрешника.

— Намерих антипсихотици в банята. Той може да е получил психотичен срив. Хванаха ли го?

Болдуин поклати глава.

— Избягал е в пясъчните дюни. Сигурен съм, че скоро ще го открият.

— Намерихте ли нещо в жилището му?

Той въздъхна и отново насочи поглед към Рейчъл.

— Все още нищо. Няма оръжие, нито дори кухненски ножове. Вероятно не държи такива неща заради положението си. Оставил е телефона си и казах на техническия специалист от полицията на Сейнт Джордж да го отключи, за да видим какво има в него… Какво мислиш, Джес? Дилбърт Морган май наистина се вписва в твоя профил.

— Не е профил, само някои догадки в най-широк смисъл. Представих ги на полицията, защото ти ме накара да говоря пред тях. Иначе нямам представа какъв човек търсим. Трябва да се консултираш с Даниъл.

Доктор Даниъл Сарт, за когото Ярдли спомена пред полицаите от Сейнт Джордж, беше съставил списък на характерните особености на психопатите. ФБР често се обръщаше към него, за да изготвя профили на престъпници и да помага с тактика на разпитите, след като заподозрените са заловени. Той помогна на Ярдли да разбере как психопатите и социопатите тълкуват света, а тя му помогна да разбере как е по-добре да провежда кръстосан разпит в съда след едно особено лошо представяне в процес, където подсъдимият беше обвинен, че е взривил с бомба бившите си работодатели.

Болдуин кимна.

— Обадих му се миналата седмица, след като разбрах, че по всяка вероятност става въпрос за имитатор. Сарт каза, че ще прегледа материалите от разследването и ще ми се обади. — Той се вгледа в Ярдли. — Но ти какво мислиш? Просто предположение?

— Мисля, че убиецът на съпрузите Олсън и Дийн е изключително добре организиран и предвидлив, не е човек с параноични заблуди и психотични сривове и на външен вид изглежда нормален.

Болдуин отмести поглед към апартамента.

— И аз мисля така… Но никога не се знае, може пък да сме извадили късмет.

Докато се прибираше вкъщи, Ярдли усети, че умората пълзи нагоре по краката и мускулите ѝ. Все едно е болна… С Ортис така и не си купиха бургери, но в момента последното, което иска, беше да яде.

Уесли ѝ беше оставил бележка, че отива в безплатна клиника като част от работата си за Центъра за детско правосъдие и че ще се върне към девет. Вратата на стаята на Тара беше затворена — и вероятно заключена. Ярдли се заслуша и я чу, че говори по телефона с Кевин. Докосна леко вратата и после отиде в кухнята.

Извади зеленчуци от хладилника, направи си салата и положи усилия да хапне малко. Тара излезе от стаята си и без да пророни нито дума, си взе газирана напитка от хладилника.

— Тара?

— Какво?

— Мисля, че трябва да поговорим за Кевин.

Тара пристъпи към майка си и се облегна на кухненската маса.

— Какво за него?

— Говорих с полицая, който отговаря за училището, след случката с алкохола онзи ден. Миналата година Кевин бил заподозрян, че приятелката му е забременяла от него. Преместила се в друго училище, предполагам, че той не ти е казал. И знаеш ли, Тара, за малко не са го арестували миналата седмица, защото се опитал да открадне кола на училищния паркинг.

— Не е бил той.

— Полицаят смята, че е бил Кевин.

— Невинен до доказване на противното, нали така, мамо?

Ярдли замълча за момент и се вгледа в студените сини очи на дъщеря си.

— Мисля, че той не е подходящ за теб.

— Изборът не е твой.

— Не искам да се караме, Тара. Наистина. Само ти казвам, че Кевин е от онези момчета, които използват момичетата. И когато приключат, ги зарязват. Не искам това да се случи с теб.

Тара завъртя глава.

— Да, да, ти разбираш от мъже.

— Какво каза?

Тара скръсти ръце на гърдите си.

— Мисля, че ме чу! Сигурно е трудно да откриеш, че мъжът, с когото си споделяла леглото си, го е споделял и с мъртъвци. Замисляла ли си се някога, мамо, какво те привлече към такова чудовище? Смяташ ли, че през цялото време нещо в теб не е знаело какъв всъщност е той?

Ярдли стисна зъби, но остана неподвижна. Тара притежаваше способността да открива най-уязвимото място и да пронизва човека като с кама. Тази нейна черта често караше Ярдли да се запита какъв човек ще стане дъщеря ѝ.

— Не съжалявам за времето си с Еди Кал по една-единствена причина — защото ми даде теб.

Тара примига учудено:

— Отивам в стаята си — само това успя да каже.

Ярдли се втренчи в гърба на гениалната си, проблемна дъщеря. Разбира ли Тара, че има избор каква да стане? Родителите на Еди Кал бяха добри хора и обичаха сина си, но се бе получило нещо нечовешко. Това беше доказателство, че околната среда и генетиката не могат да определят какъв да станеш и понякога на Ярдли ѝ се струваше, че не може да стори нищо, освен да се надява, че Тара ще направи добър избор.

Уесли се върна малко преди девет. Ярдли беше в леглото, сложила си беше очилата, които носеше само пред него, и четеше книга за историята на Византийската империя. Той легна до нея и я целуна.

— Липсваше ми — каза Уесли. Доближи лице до нейното и се вгледа в устните ѝ.

— И ти на мен. Как беше в клиниката?

Уесли завъртя очи, седна на ръба на леглото, събу си обувките и си съблече сакото.

— Един ужасяващ случай след друг, няма да повярваш какви неща причиняват хората на децата си по време на развод. Как мина твоят ден?

— Разпитах десетина сексуални насилници и намерих млада жена, завързана в дрешник.

Уесли се втренчи в нея.

— Сериозно?

— Да.

— Еха! А пък аз се самосъжалявах. Добре ли си? — повдигна вежди от почуда и стана.

— Да, от години не съм участвала в наблюдение на случай и бях забравила какво е да разпитваш хора като част от разследване.

— Липсваше ли ти? Струва ми се, че повече ти харесва да бъдеш в съда всеки ден.

— Така е, но трябва да призная, че беше вълнуващо. Видях го да бяга — мъжът, който я завързал. Беше възбуждащо.

Ярдли не можеше да му каже, че влезе сама в апартамента на Дилбърт Морган. Уесли беше споменал на три пъти за изминалата година, че има връзки във всяка голяма адвокатска кантора в щата и че Ярдли лесно може да печели три пъти повече, отколкото получава като прокурор, ако започне да работи като адвокат на свободна практика. Явно се чувстваше неспокоен заради делата, които тя поема. Ако оправдаят някой сериен изнасилвач или го пуснат под гаранция, имаше вероятност той да я вземе на прицел. Престъпниците от кариерата често обвиняваха прокурорите и полицаите за лошия си късмет, а изнасилвачите насилници обикновено не поемаха отговорност за действията си и понякога дори мислеха, че жертвите тайно са искали да ги нападнат. Една жена прокурор, която се опитва да ги изпрати в затвора, беше лесна изкупителна жертва за проблемите им.

— Е, не свиквай с тази възбуда, житейски факт е, че щом навършим трийсет и пет, състоянието на телата ни започва да се влошава. Ти си на трийсет и осем и започваш да го чувстваш. И аз го почувствах, когато бях на тази възраст. Започваш да търсиш неща, които те карат да се усетиш млад, и това рядко са нещата, които са наистина добри за теб.

Ярдли се засмя.

— Не се състезавам с мотоциклети, Уесли, само ми доставя удоволствие да изляза за малко от кабинета или съдебната зала.

Той съблече ризата си и я хвърли в коша за пране в дрешника, а после разкопча колана и панталона си и влезе в банята.

— Само казвам да бъдеш по-наясно с чувствата си. Ако мислиш, че се бориш със злото, мозъкът ти може да те подлъже да направиш неща, които не си подозирала, че можеш да направиш — добави Уесли и пусна душа.

Ярдли се заслуша в успокояващия звук на водата, докато телефонът ѝ сигнализира за получено съобщение. Беше от Болдуин. Заловили Дилбърт Морган.

В стаята за разпити в полицията на Сейнт Джордж имаше само една маса, няколко стола и прозорец, който гледаше към дърветата между сградите и съседните офиси, всичките тъмни по това време на вечерта. Телевизионните сериали изобразяват полицейската работа с еднопосочни огледала и сложни записващи устройства, но в действителност рядко е така. Реалността е, че всеки път, когато изпадне в бюджетен дефицит, градската управа орязва финансирането на полицията и им казва да правят повече с по-малко пари. Хората рядко разбират, че не детективската работа, а технологията е отговорна за повечето арести, затова когато полицаят има лаптоп отпреди петнайсет години в патрулната си кола, той не може да направи връзките, които би могъл да направи, ако имаше нов компютър, свързан с база данни на всяка правоприлагаща агенция в страната. Серийните сексуални хищници бяха майстори в изплъзването през пролуките на неведението, които се образуват между различните правоприлагащи агенции.

Ярдли наблюдаваше Дилбърт Морган през квадратното прозорче на вратата на стаята за разпити. Имаше нервни тикове и ръцете му трепереха толкова силно, че му беше трудно да ги държи на масата, а пръстите му неволно барабаняха по нея.

Убиецът на съпрузите Олсън и Дийн най-вероятно беше спокоен и хладнокръвен. Дори в полицейски участък, пулсът му би останал слаб и равномерен и той би се усмихвал и отговарял любезно на въпросите, деликатно и изкусно отхвърляйки обвиненията. Дилбърт Морган — обратно — имаше вид на човек, който всеки момент ще получи сърдечен удар.

Болдуин стоеше пред стаята за разпити с Ярдли и говореше по телефона с доктор Сарт от Бостън. Ярдли чуваше разговора им.

— Не съм сигурен дали той се вписва в профила, който съставям — каза Сарт. — Повечето сексуални хищници се гордеят с постиженията си и нямат търпение да се похвалят, но този човек доста се е постарал да остане неоткрит. Той не иска внимание. Поне все още. Вашият неизвестен извършител, човекът, убил съпрузите Олсън и Дийн, не би държал завързана жена в дрешника си и не би избягал, когато може да говори с вас и да ви отклони от вярната следа.

Думата „постижения“, която употреби Сарт за убийствата, накара Ярдли да почувства отвращение.

— Прегледай психиатричните досиета, които ти изпращам — рече Болдуин. — Когато е бил на двайсет и една години, му е поставена диагноза параноидна шизофрения и е прекарал по-голямата част от живота си в различни институции. Проверихме какви лекарства са му предписани и той, изглежда, е спрял да ги взима преди два месеца.

— Той може би е твърде нестабилен, за да го разпитвате в момента, Кейсън. Може да изчакате и да го разпитате, когато е спокоен и си е взел лекарствата. Тогава може дори да съжали за действията си и да е готов да ги обсъди.

Ортис се приближи с кенче газирана напитка в ръката.

— Когато дойде на себе си, Морган може да поиска адвокат, и аз ще изпусна шансовете си — каза Болдуин. — Мога ли да направя нещо, за да го накарам да избухне и да се разприказва? Ако той загуби контрол, може би ще…

— Знаеш, че никога няма да ти помогна с такова нещо, нали?

Болдуин въздъхна.

— Да, знам, но си струваше да опитам. Благодаря, докторе.

Ярдли се вгледа в него. Веднъж Болдуин се беше свързал със свидетелка, готова да даде показания срещу сериен изнасилвач. Защитата твърдеше, че Болдуин ѝ е показал снимки на обвиняемия преди очната ставка. Болдуин отрече, както и свидетелката, но Ярдли се питаше дали все пак това не е вярно. Тя не се съмняваше, че мотивите му са чисти, но имаше тънка граница между силния натиск за обоснована присъда и осъждането на невинен човек. Като прокурор Ярдли не можеше да позволи тази граница да бъде премината.

Болдуин затвори.

— Готов ли си, Ортис?

— След теб — отвърна вежливо той.

Двамата влязоха в стаята за разпити, а Ярдли продължи да наблюдава през стъклото. Дилбърт Морган се поклащаше напред и назад, скръстил ръце на гърдите. Носеше очила, които се бяха смъкнали до половината му нос. Слабото му тяло приличаше на оживяла фигурка на човече, нарисувано по детски с кръгчета и чертички. Ярдли забеляза, че устните му са толкова напукани, че кървят.

— Ис-с-кам у д-дома.

Той говореше, заеквайки силно, и отбягваше погледите им. Ортис отвори газираната напитка и я сложи пред него.

— Жаден ли си, Дилбърт? Доста време беше в пясъчните дюни.

Морган взе напитката и дълго пи. Част от течността потече по брадичката и ризата му. Той се оригна и остави кенчето, а после отново скръсти ръце на гърдите и започна да се поклаща напред и назад. Болдуин и Ортис седнаха срещу него.

— Рейчъл е добре — каза Болдуин. — Тя искаше да знаеш, че е добре. — Той направи пауза. — Помниш ли какво се случи, Дилбърт?

— Т-тя щ-щеше да ме п-предаде.

— За какво да те предаде?

— Ис-с-кам д-да с-си отида у д-дома.

— Знам, Дилбърт, но не можем да те пуснем, докато не разберем какво е станало. Ти можеше сериозно да нараниш Рейчъл. А аз знам, че не си искал да я нараниш, нали?

Морган силно разтърси глава.

— Дилбърт, наранявал ли си някой друг така, както нарани Рейчъл? — попита Ортис. — Знам, че не искаш да нараняваш никого, но има ли още някой?

— Ис-с-кам д-да с-си отида у д-дома.

— Знам, но не можем да те пуснем…

Ярдли отвори вратата.

— Кейсън, може ли за минутка, моля?

Болдуин се облегна назад на стола.

— Не може ли да почакаме?

— Не.

Той погледна Ортис, който повдигна рамене. Двамата станаха и отидоха при Ярдли.

— Какво има? — попита Болдуин, след като затвориха вратата на стаята за разпити.

— Очевидно не е той.

Болдуин погледна Морган през стъклото.

— Все още не знаем…

— Кейсън, не е той.

— Остави ме да приключа с него и ще решим, Джесика.

— Добре, но не се чувствам удобно, когато вие двамата се съюзявате и се нахвърляте срещу психичноболен заподозрян, без той да има адвокат. — Тя извади телефона си и се обади на дежурната линия на офиса на служебните адвокати. — Аз съм Джесика Ярдли от прокуратурата. Трябва ми адвокат в полицейския участък в Сейнт Джордж за някой си Дилбърт Морган, когото разследват за убийство. — Ярдли погледна Болдуин. — ФБР има двама агенти тук, агент Болдуин и агент Ортис, и бих искала господин Морган да бъде представляван от адвокат, ако реши да говори с тях.

Дежурният ѝ каза, че ще изпрати някого до един час.

— Морган не поиска адвокат — намръщи се Болдуин.

Ярдли прибра телефона си.

— Някой ще дойде до един час. Обади ми се след това и ми кажи дали адвокатът е решил да позволи на клиента си да говори. — Ярдли се обърна и тръгна към изхода, без да дочака отговор.

— Тя ми харесва — каза Ортис. — Държи под контрол тъпия ти задник.

От разговори в прокуратурата Ярдли чу, че Дилбърт Морган е оневинен като заподозрян за убийствата на съпрузите Олсън и Дийн. Приятелката му Рейчъл била с него и в двете нощи и двамата дори бяха заснети от камера в денонощна аптека в единайсет вечерта, когато са убити Олсън. Болдуин не ѝ се обади и тя се запита дали той вече не съжалява, че я е помолил да помага в разследването.

Минаваше един и Ярдли се приготви да излезе да обядва, когато Болдуин се появи на вратата на кабинета ѝ.

— Здравей — каза той.

Тя отново седна на стола.

— Здравей.

Болдуин се облегна на вратата, пъхнал ръце в джобовете си.

— Как спа?

— Добре. А ти?

Той се усмихна.

— Мразя неловкия разговор за незначителни неща.

— Кой казва, че е неловък?

Болдуин седна срещу нея.

— Виж, съжалявам, ти си сто процента права. Всичко, което бих изтръгнал от него, нямаше да бъде признато в съда. Не знам какво ме прихвана.

— Ловецът прави повечето грешки, когато е най-близо до жертвата. Или поне така са ми казвали.

— Баща ми ме водеше на лов. След като мама почина, той реши, че това е начин да се сближим. И ти си абсолютно права, вълнението от лова замъглява мисленето. Затова, прощаваш ли ми?

Той каза, че майка му е „починала“, а не „убита“. Ярдли се запита дали нещо не го е накарало да преосмисли смъртта ѝ, или му е по-лесно да не употребява думата „убита“.

— Няма какво да ти прощавам. Е, какъв е планът сега?

— Планът е да седим със скръстени ръце и да чакаме, защото не можем да направим нищо, по дяволите, Джес! Не научихме нищо от повторния разпит на съседите в квартала на семейство Олсън и извършителят сигурно възнамерява да убие отново след по-малко от две седмици!

— Ти нямаш вина, Кейсън, по тъмните сенки под очите ти разбирам, че не спиш заради този случай. Ти правиш всичко възможно, не се обвинявай.

Болдуин поклати глава.

— Непрекъснато си представям следващото местопрестъпление. Ти не влезе, когато това беше прясно. Повикаха ме в нощта, когато бяха убити съпрузите Олсън. Снимките не отразяват истинската картина. Бях забравил, че човешкото тяло съдържа толкова много кръв… Всъщност спомних си за ловните експедиции с татко. Понякога той окачваше на дърво елена и прерязваше гърлото му, за да изтече кръвта. Убиецът, изглежда, е направил точно това с жертвите. — Болдуин потърка лицето си с ръце. — Мисля, че ще видя още едно прясно местопрестъпление.

— Съжалявам, знам, че не е лесно.

— Да, затова ние, федералните агенти, сме богати, нали? Затова ни плащат. — Той преглътна. — Джес, нямам никакви улики, а той ще убие отново много скоро. — Болдуин въздъхна дълбоко. — Искам да те помоля да направиш нещо за мен, и не е приятно.

— Какво?

— Бих искал да посетиш Еди Кал и да го помолиш да ни помогне.

Ярдли се стъписа толкова много, че онемя. Тя се втренчи в Болдуин, който издържа на погледа ѝ и не отмести очи встрани. Единственото, което показваше, че е казал нещо шокиращо, беше лекото поруменяване на бузите му.

— Кейсън…

— Нямаш представа колко невероятно трудно ми е да те моля за това. И много съжалявам. Мислех, че ще намерим нещо, което поне да ни даде надежда, че може да заловим извършителя, преди да свърши цикълът, но не открихме нищо. Разнищих живота на жертвите, разпитах всичките им приятели, роднини и съседи. Дори намерихме хора, които са регистрирали дронове в района, изгледахме всички видеозаписи от онзи ден, надявайки се да забележим някой, който бавно обикаля с превозно средство квартала. Нищо! Не ми е лесно да искам услуги, но се нуждая от тази.

Болдуин беше разследвал случаи като този, дори по-трудни. Касапина от Белтуей беше най-прословутият. Защо тези убийства му въздействат толкова силно?

— Не мога да го направя, Кейсън, надявам се, че разбираш.

— Съзнавам какво искам, искам да отвориш рана, която току-що е заздравяла. — Той стана. — Няма да те умолявам и няма да седя тук един час и да се опитвам да те убедя. Само знам, че ако не те помоля, ще се чувствам гадно, когато ми се обадят от полицията и ми кажат, че са открили убита още една двойка. И мисля, че ако откажеш, и ти ще се почувстваш така.

Ярдли остана сама. Седеше неподвижно и гледаше през прозореца. Голяма електронна табела от другата страна на улицата рекламираше бурлеска с танцуващи усмихнати момичета с оскъдно облекло. Изображението се сменяше с цвъртяща пържола, а след няколко секунди със студена бира и след това с претъпкан клуб за танци. По табелата пробягваха думите НЯМА ДА КАЖЕМ, АКО НЕ ИСКАШ, а после отново идваха танцуващите момичета.

Ярдли излезе навън. Днес беше необичайно горещо и тя си спомни статия от едно списание за криминалистика, че престъпленията зачестяват в горещи дни.

Ярдли отиде в кафенето наблизо, където ходеха адвокати и съдии от федералните съдилища, седна в ъгъла и си поръча диетична газирана напитка и сандвич с риба тон. Извади телефона и се обади на Уесли.

— Здравей, красавице.

— Здравей, как са лекциите?

— Току-що приключих с една интересна дискусия на случая „Старият шеф“. А ти?

— Аз… Чудя се дали да направя нещо, което не съм сигурна дали е добра идея.

— О, така ли? Какво?

Ярдли за малко не му каза, но се спря навреме. Уесли щеше да започне да я разубеждава и макар да си казваше, че все още не е решила и че го обмисля, тя знаеше, че ще е лъжа. Болдуин беше прав, когато дойде обаждането или когато съобщят по новините и Ярдли види лицата на убитите съпрузи, или как извеждат разплаканите деца от дома им и ги качват в полицейска патрулка, това щеше да ѝ прониже сърцето. И може би да съсипе работата ѝ като прокурор. В края на краищата, защо се занимава с това, ако не да предпазва хора като Олсън и Дийн? Всеки прокурор може да издейства присъди, но за нея тази професия не означава само това. В нея има нещо много по-дълбоко и Ярдли така и не можа да си обясни какво.

— Чудя се дали да си взема чийзбургер и пържени картофки за обяд.

Настъпи мълчание и после Уесли избухна в смях.

— Страхотна дилема! Фигурата ти е изумителна, няма за какво да се тревожиш. Човек живее само веднъж.

— Всъщност исках само да чуя гласа ти. По-късно ще говорим.

— Добре. Ще се видим у дома. Обичам те!

Ярдли облегна глава назад на стената и се загледа в отражението на слънчевата светлина в стъклото на прозореца. След това стана и плати поръчката, но я отказа.

— Сигурна ли сте, че не искате да ви я сложа в кутия за вкъщи? — попита касиерката.

— Не, благодаря, вече не съм гладна.

Затворът „Лоу Дезърт Плейнс“ се намираше в ненаселена долина на шейсет и пет километра от Лас Вегас. Околната пустиня му придаваше постапокалиптичен вид, сякаш не принадлежи на това време, а е от три века по-късно, когато вече не се прилагат закони и хората масово трябва да бъдат затваряни, за да не рушат обществото. А може би вече беше започнало да става именно така…

Ярдли се обади предварително и говори с директорката на затвора Софи Гледхил, която ѝ беше предоставила няколко случая. Двете си имаха мълчаливо доверие — Ярдли се съгласяваше да разгледа бързо всеки случай, който ѝ даде Гледхил, а Гледхил обещаваше, че няма да ѝ даде случай, който не е основателен и не е подкрепен с доказателства. През годините тя беше предала на Ярдли няколко сексуални престъпления, свързани с убийства, извършени в затвора. Ярдли беше обвинител по всичките, издейства присъди по две от тях и сключи извънсъдебни споразумения по останалите.

Гледхил я посрещна на рецепцията, облечена с костюм. Картата от Дирекцията на затворите на Невада беше окачена на врата ѝ. Гледхил беше афроамериканка, с блестящи зелени очи, и имаше такъв вид, сякаш е излязла от корицата на списание за фитнес. Всъщност беше споделила с Ярдли, че щяла да участва на Олимпийски игри по лека атлетика, но нараняване в коляното прекъснало спортната ѝ кариера, когато била на деветнайсет.

— Страхотни обувки — каза Гледхил и прегърна Ярдли.

— Подарък са! Уесли все повтаря, че не си угаждам достатъчно, затова ми даде кредитна карта за подаръци.

— Прав е, работата ще ни съсипе, ако не отделяме време да правим разни неща за себе си. Аз медитирам по двайсет минути всеки ден, и в студ и пек тичам един час по обяд по пътеката тук. Ела с мен, ако търсиш начин да си поддържаш формата.

— Аз ходя на тренировки по бокс.

Гледхил се усмихна.

— Да, това подхожда повече на стила ти. — Тя погледна служителката на рецепцията и после отново Ярдли. — Сигурна ли си? Не мога ли да те разубедя?

— Има причина да съм тук. Все още не е оповестена публично, ФБР я пази в тайна, за да не предизвика паника, но се кълна, че нямаше да дойда, ако не се налага.

— ФБР? Кейсън Болдуин?

— Да, как се досети?

— Той идва тук преди един-два месеца и говори с Кал.

Ярдли усети, че се ядосва.

— Така ли?

— Предположих, че е стандартен разпит. Знаеш какви са оперативните агенти, суеверни са до лудост. Мислят, че могат да надушат следата като хрътки. Според мен той искаше да говори с Кал, за да вникне в начина му на мислене и да хване някой като него. Така ли е?

Ярдли поклати глава, опитвайки се да не покаже гнева, който изпитва.

— Не, не мисля.

Тя се прокашля и се опита да избие от главата си Болдуин, за да се съсредоточи върху предстоящата задача. После ще се разправя с него.

— Е, добре — каза Гледхил. — Щом си сигурна, хубаво, няма да се изправям на пътя ти. Кал ще бъде с белезници и окови въпреки преградата и ще поставя пазач зад теб.

— Не, искам да съм насаме с него. Той няма да говори, ако там има друг… и искам камерата да е изключена.

— За нищо на света! Трябва да запиша разговора.

Ярдли погледна служителката на рецепцията, която ги слушаше. Жената забеляза, че Ярдли я гледа и отмести очи.

Металните врати забръмчаха и се отвориха. Ярдли и Гледхил се озоваха в друга чакалня, със заключени метални врати в двата края. Тук нямаше камера и Ярдли обясни:

— Има имитатор. Досега е убил две съпружески двойки. Дойдох, защото с Кейсън мислим, че Еди може да помогне.

Вратата в другия край забръмча, но Гледхил не я отвори.

— Еха!

— Ако го записват, Еди няма да бъде откровен с мен.

Гледхил въздъхна дълбоко.

— Добре, ще изключа камерата, имаш думата ми.

— Благодаря ти.

Тя поведе Ярдли по дълъг коридор и после завиха по друг. От двете страни имаше стаи за посещение, а в дъното на коридора бяха стаите за посещение на затворници под закрила. Освен изтезания и убийства, Кал беше извършил и изнасилвания, а в затвора изнасилвачите все едно носеха мишена на гърба си. Кал беше под закрила двайсет и три часа в денонощието и му разрешаваха да излиза на двора само за един час.

Стаята за посещения беше разделена със стъклена преграда, циментирана от всички страни. Трипластовото стъкло с интерком от двете страни отделяше посетителя от затворника.

Ярдли седна на стоманения стол, а Гледхил застана зад нея и се взря към камерата:

— Изключи я, Томи.

Червената светлина на камерата угасна.

— Остани колкото искаш, миличка.

— Благодаря, Софи.

Гледхил кимна и излезе от стаята. Металната врата от другата страна на стъклената преграда забръмча и се отвори, в стаята влезе бившият съпруг на Ярдли.

Кабинетът на Болдуин беше малък и тесен. Той седеше зад бюрото си, съблякъл сакото, навил ръкавите на ризата и разхлабил вратовръзката. Малкият настолен вентилатор вееше топъл въздух в лицето му, а по врата му се стичаше пот и мокреше ризата. Той провери температурата — четиресет и три градуса.

На бюрото пред него имаше отворено шишенце хидрокодон и Болдуин глътна две хапчета. Преброи таблетките, бяха останали само десетина, скоро щеше да има нужда от още. Хапчетата бяха в шкафчето му за лекарства още от операцията на коляното миналата година. Започна да ги взима отново преди три седмици, като си каза, че това е само за да отпусне мускулните спазми, които получава в гърба. Но имаше и нещо друго — всепоглъщащото напрежение, което усещаше, откакто издирва Хенри Лукадо с прякора Касапина от Белтуей.

Повечето жертви на Касапина бяха удушени, но на някои гърлото им беше прерязано от ухо до ухо, също като на Обри Олсън. От целия случай в паметта му се запечата образът на младо момиче с прерязано гърло, чийто труп лежеше край пътя, а майка ѝ истерично се бореше с роднините, за да стигне до дъщеря си. Беше се насъбрала тълпа и когато пристигна на мястото, Болдуин видя море от мобилни телефони, които снимаха сцената, сякаш са станали свидетели на някакъв ефектен акробатичен номер от карнавал… Той се притесни, че не може да си спомни името на момичето.

Ортис влезе в кабинета точно когато Болдуин прибираше шишенцето с хапчетата в чекмеджето.

— Хей, научих някои странни неща.

— Какви?

— Казах на детектив Марш от полицията на Сейнт Джордж да ни се обади, ако някой съобщи за преследване и дебнене или подозрителни хора в района. Той изпрати няколко неща тази сутрин. Първо, някакъв човек казал, че дошъл служител на фирмата за аларми и проверил всички врати и прозорци, но когато се обадил във фирмата, отговорили, че алармата му е в ред и че не са изпращали никого.

— Хм, къде е станало това?

— Гарднър авеню, в Сейнт Джордж. Но ми се струва странно убиецът да нанесе удар в същия град. Първо беше в северен Лас Вегас, а после в Сейнт Джордж, затова сега трябва да е някъде другаде, нали? Той се опитва да замеси куп различни агенции, надявайки се, че не работим съвместно.

— Вярно е, но такива хора бързо се вманиачават, ако някоя съпружеска двойка е привлякла окото му, може и да рискува. Друго?

— Една жена казала, че видяла човек да стои пред къщата ѝ посред нощ и да гледа през прозореца, а едно семейство съобщило, че някой се приближил до външната им врата и се опитал да влезе, но избягал, когато бащата излязъл от друга стая и го видял.

— Нищо от това не изглежда сериозно, но нямам какво да правя до края на деня. Да вървим.

Болдуин спря колата пред фамилния дом на семейство Майлс. Кварталът беше богаташки, като тези на Дийн и Олсън. Големи къщи с няколко прозореца отпред и втори етаж — с изглед към долината.

Той почука, отвори му чернокоса жена, слаба и в добра физическа форма.

— Здравейте, тук ли е Джей?

— Да. Може ли да попитам за какво става въпрос?

— Аз съм агент Кейсън Болдуин от Федералното бюро за разследване. Проучваме сигнал, който той е подал преди една седмица в местната полиция.

— А, да, почакайте, в момента обядваме.

Жената влезе в къщата и след малко се появи мъж с анцуг. Още дъвчеше. Погледна първо Болдуин и после Ортис.

— Здравейте, момчета.

— Джей Майлс?

— Да — отговори мъжът и протегна ръка. Болдуин и Ортис се ръкуваха и Джей попита: — Намерихте ли го, момчета? Онзи тип, който оглеждаше вратите и прозорците ми?

— Не — отвърна Болдуин, — искаме да ви зададем няколко въпроса, ако е удобно.

Майлс излезе навън и затвори вратата зад себе си.

— Е, казвайте.

— Прочетохме показанията ви и се питаме дали сте видели нещо, откакто подадохте сигнала. Може би същият микробус да минава оттук?

— Не, нищо.

— И съседът ви е сигурен, че е видял микробус на фирмата за аларми?

— Показах му снимка на логото и един от микробусите на фирмата и той каза, че определено е видял него. И съседката на отсрещната страна на улицата го е видяла.

— Случвало ли се е и преди? — попита Ортис.

— Не, полицаят в участъка каза, че фирмите понякога бъркат адреса и отиват в погрешна къща, но съседът е говорил с човека. Изглежда, едва тогава е осъзнал, че е на грешен адрес.

— Кой е този съсед?

— Ей там, Бил Кокс. И Колийн Бойл — отсреща.

Болдуин извади визитна картичка и му я даде.

— Ако го видите отново или ако някой подозрителен непознат дойде при вас, обадете ми се, г-н Майлс.

— Разбира се… Хм, може ли да попитам защо ФБР се занимава с това?

— Предпазна мярка, в града имаше няколко влизания с взлом и бяха нападнати хора. Трябва да разследваме такива случаи. На ваше място вероятно бих казал на фирмата за аларми да дойде и да провери всичко. Може да поискате да си вземете куче.

Майлс погледна първо единия агент, после другия.

— Момчета, плашите ме, какво става?

Ортис отвори уста да каже нещо, но Болдуин го изпревари.

— Както казах, само предпазни мерки.

Майлс кимна.

— Добре, е, ще им кажа да дойдат и да проверят всичко.

Двамата агенти тръгнаха през моравата към съседа в южната страна.

— Не мислиш ли, че трябваше да му кажем? — попита Ортис, когато се отдалечиха достатъчно.

— Има ли смисъл? Само може да простреля хлапето си, което се връща у дома късно вечерта.

— Аз бих искал да знам.

— Какво? Някакъв тип с униформа на фирма за аларми идва и проверява алармата и нищо. И без това скоро ще чуят за убийствата, пък и аз му казах, че е имало влизания с взлом и нападения. Не е необходимо да знае подробностите.

Възрастен мъж отвори вратата, беше с халат и косата му беше мокра, сякаш току-що е излязъл от банята.

Болдуин показа служебната си карта и попита:

— Бил Кокс?

— Да, най-после сте дошли за проклетите коли, които минават с бясна скорост от тук, нали? Ей там има един младеж с камаро и…

— Господин Кокс, дошли сме за представителя на фирмата за аларми, когото сте видели край дома на съседите ви Джей и Розалин.

Кокс спусна ръката си, която сочеше към отсрещната страна на улицата.

— О! Така ли? Кога?

Болдуин и Ортис се спогледаха.

— Преди два дни. Можете ли да опишете човека, когото видяхте?

Кокс се замисли за момент и Болдуин видя помътнелия поглед, какъвто имаше баба му през повечето време в края на живота си, преди да започне да говори за мача от Световните серии, на който баща ѝ щял да я води за дванайсетия ѝ рожден ден…

— Не си спомням — отговори Кокс. — Мисля, че беше бял.

— А помните ли какъв цвят беше косата му? — попита Ортис. — Имаше ли татуировки или нещо подобно? Нещо, което може да ни послужи, за да го разпознаем?

Кокс махна пренебрежително с ръка.

— Не знам, кой помни такива неща?

— Ако го видите отново, ще ми направите ли една услуга? Бихте ли го снимали? Ако го направите, ще говоря с младежа отсреща за бясната скорост — каза Болдуин.

Кокс го изгледа подозрително и рече:

— Добре.

Агентите тръгнаха и пресякоха улицата, за да разговарят с Колийн Бойл, съседката, която също видяла служителя на фирмата за аларми, но една тийнейджърка отвори вратата и каза, че майка ѝ ще се върне по-късно вечерта. Болдуин остави визитната си картичка, после се качиха в колата.

— Ще изпратя полицейски художник при Кокс.

— Той е изкуфял, Оскар. Деменция… Виждал съм и преди това нещо, не може да ни помогне. Може да се обадим на Марш от местната полиция и да му кажем да изпрати тук още патрулни коли, но не можем нищо повече да направим. Полицаят е бил прав — служителите на фирми често бъркат адресите. Ще проверим всички фирми за аларми в града, ето това ще направим. — Болдуин потърка с ръце лицето си. — Пък и извършителят едва ли е толкова глупав, че да идва през деня, той ще дойде посред нощ, когато всички спят.

Ортис погледна към къщата на семейство Майлс.

— Дано да си прав, Кейсън.

— Ако греша, дълго време ще се чувстваме гадно.

Сърцето на Ярдли сякаш пропусна един удар. Тя погледна ръцете си и видя, че кожата ѝ е настръхнала, въпреки че в стаята беше топло.

Еди Кал изглеждаше различно. Някога дългата му коса беше подстригана късо и вече прошарена. Леко наболата брада на лицето му беше бяла, въпреки че само няколко години бе по-голям от нейните трийсет и осем. Раменете му, единствената част от него освен лицето и врата, която не беше покрита с белия затворнически гащеризон, бяха бледи и мускулести.

Последния път, когато Ярдли го видя, той я порази. Дори когато ѝ каза сбогом… Неустоимият чар, който притежаваше Еди Кал от момента, когато го срещна.

Каза, че се е опитал да спре, целуна я, после хукна към прозореца в банята на апартамента им и скочи върху покрива на гаража долу. Сигурно се беше готвил за този момент, защото веднага хукна към капака на канализацията на паркинга, спусна се вътре и изчезна. Остави я на екип на специалните сили, които я простряха на пода, докато крещеше, че е бременна.

След това, за три седмици, извърши поредица престъпления в два щата. Първо уби възрастна двойка на една бензиностанция, ударил съпруга по главата с голям камък с толкова злоба, че му разбил черепа, откраднал колата им и по-късно същата вечер съпругата беше намерена край пътя. Удушена. След няколко дни нахлул с взлом в нечий дом и удавил самотна двайсет и няколко годишна жена във ваната и взел парите и бижутата. Престъплението, което наистина вбеси Ярдли, беше семейството, чийто миниван Кал изблъскал от пътя. Обрал ги, убил бащата и наранил майката и децата.

Тя беше в състояние да чете за престъпленията му едва няколко месеца след залавянето му. Не можеше да преглътне факта, че е споделяла най-съкровените части от себе си с него. Към престъпленията преди ареста му се добавиха и убийствата на три съпружески двойки — влязъл през нощта в домовете, завързал ги и запушил устата им, изнасилил съпругите и после прерязал гърлата на всички.

Два месеца след присъдата съдебните заседатели препоръчаха смъртно наказание и оттогава Еди Кал чакаше изпълнението ѝ.

Той седна. Очите му бяха с цвят на тъмносини венчелистчета на рози — също като на Тара — и устните му имаха тънък червеникав блясък. Пазачът включи интеркома и ги остави сами.

Ярдли преглътна.

— Камерата е изключена, знам, че ти предстои обжалване, затова не е необходимо да се тревожиш, че разговорът се записва.

— Още по-красива си, отколкото те помня.

Гласът му бе дрезгав, защото не му се случваше да говори често.

На Ярдли ѝ се зави свят, сякаш земята под краката ѝ пропадна. Затвори очи и преброи на обратно от три, на едно ги отвори и го погледна.

— Изглеждаш в добро здраве.

— Здрав съм. И смятам да остана така. Поне за известно време. Последното ми обжалване ще се реши след четири месеца и след това ще ме екзекутират. Ще избера обесване. Не искам да ме умъртвяват като куче с инжекция. Ще умра като истински мъж.

— Истинските мъже не ги екзекутират за убийства на невинни хора.

Злъчта в гласа ѝ беше прекалено очевидна, Ярдли отчаяно се опита да я прикрие — дойде само за да получи някаква информация от него и никога повече няма да се върне — но подцени силата на реакцията си. Догади ѝ се.

— Омъжи ли се повторно?

— Не съм дошла да говорим за мен.

Кал се втренчи мълчаливо в нея.

— Знаеш ли, никога не съм преставал да те обичам. Съзнавам, че за теб всичко се е променило, когато си разбрала, но за мен не се промени нищо.

— Способен ли си изобщо да обичаш? Знаеш ли какво е това, или за теб е само някакъв вид интересна абстракция?

Той се ухили.

— Получи ли картините, които ти изпратих?

Еди Кал беше вече известен художник и скулптор, преди да се случи всичко това. След ареста му и публичния процес цената на творбите му се повиши многократно. Първата картина, която Ярдли получи, пристигна с бележка от Еди, че трябва да продаде картините, за да издържа себе си и Тара.

— Да, получих ги, благодаря.

— Но не си ги продала, нали? На боклука ли ги изхвърли?

— Не.

— Лъжеш!

— Не лъжа, изгорих ги.

Кал се усмихна.

— Колко?

— Всичките. И всичко в ателието ти.

Той се засмя.

— Много жалко. Отнеха ми боите преди пет години след… едно недоразумение тук. Картините сигурно струват едно малко състояние сега.

— Не исках парите ти.

Еди кимна и Ярдли се запита колко време ще издържи тук. Стори ѝ се, че се върти в жироскоп и ако внезапно спре, ще спре и сърцето ѝ.

— Баща ми каза, че прекарваш по две седмици в ранчото всяка година на Коледа. Радвам се, че все още поддържаш връзка с тях.

— Родителите ти са добри хора.

Последва кратко мълчание.

— Как е тя? — тихо попита Еди.

Ярдли онемя за момент. Идеята, че мисли за нейната дъщеря, я отврати.

— Добре е.

— Пита ли за мен?

— Не. Пита няколко дни, когато беше на десет, беше любопитна кой е баща ѝ. Реших, че не е честно да я лъжа, затова ѝ прочетох за теб от интернет. Тя зададе няколко въпроса и после никога повече не попита.

Еди погледна към прозорчето на стаята от страната на Ярдли.

— Ще направиш ли нещо за мен? Знам, че нямам право да го искам, но ще я доведеш ли да я видя? Само веднъж.

— Не.

Той обърна очи към нея. Очите, в които Ярдли се беше влюбила в един друг живот. Сега видя в тях само омраза.

— Каквото и друго да съм, аз все още съм нейният баща.

— Ти загуби това право в секундата, в която реши, че изнасилването и убиването са по-важни за теб. Имаш ли представа какво преживя Тара? Всички в началното училище разбраха коя е и започнаха да я наричат Кървавата Тара. Дори учителите не искаха да бъдат с нея… Наложи се да я преместя в друго училище. На два пъти! Тя е отхвърлена от обществото през целия си живот заради теб.

— Съжалявам.

— Не, не съжаляваш, ти не знаеш какво означава това.

Еди Кал се облегна назад и въздъхна.

— Прочела си твърде много учебници и книги. Трифектата на серийните убийства, нали? Изтезаване на животни, напикаване в леглото и палене на пожари на млада възраст. Аз правил ли съм тези неща? Знаеш, че не съм имал ужасно детство, знаеш, че родителите ми ме обичаха повече от всичко на света, предполага се, че не съм способен да изпитвам съпричастност. На колко филма си ме виждала да плача? На колко залеза? Помниш ли, когато за пръв път видях оригинална творба на Джаксън Полък? Плаках като дете. Вмества ли се това в профила на така наречения психопат? Или човешкото поведение е спектър и всички сме някъде в този спектър? Някои повече в единия край, а други повече в другия, и всъщност никой не избира къде да попадне, защото се ражда такъв…

— Ти си психопат. Повечето психопати не съзнават, че са такива, защото нямат реална представа за себе си.

— Чувствах обич към теб. Чувствах съпричастност. Бих ти дал живота си, без да се замисля нито за секунда, ако го беше поискала. Не можеш да ме принизиш до един термин. Не съм психопат и не страдам от дисоциативно разстройство. Направих го, защото… — Кал бавно примига. — Защото ми харесваше — изсъска той.

Ярдли преглътна и стана, за да си тръгне.

— Сбогом, Еди.

— Дори не поиска помощта ми — каза той.

Ярдли спря и се обърна към него, на лицето му играеше самодоволна усмивка. Тя отново седна на стола.

— Предполагам, че агент Болдуин те е помолил за помощ и ти си отказал — хладно каза Ярдли.

Еди кимна.

— Много странно, че има имитатор. Не знам дали да бъда обиден, или поласкан.

— Не мисля, че можеш да помогнеш, дойдох тук само за да му направя услуга.

— Това е доста неубедително оправдание, Джесика. Мислиш, че ще помогна, защото ми каза, че не мога?

— Защо би искал да помогнеш? Явно ти пука само за теб. Всъщност мисля, че изпитваш трепетна възбуда, че някой ти подражава.

— Имитаторът не го прави точно като мен. Поне така както ми го разказа Болдуин. Има тънки разлики, освен онези, които вижда твоето момче.

— Какви разлики?

Еди повдигна рамене и се ухили.

— Именно за това ще се пазарим.

Домът на Кейсън Болдуин в Лас Вегас, като всичките му домове, беше временен. Той не си купуваше жилище, защото от ФБР непрекъснато го местеха насам-натам. Най-дълго на едно място живя пет години и това беше първото му назначение. След това го местеха на всеки три години.

На по-късен етап в кариерата си мнозина специални агенти получаваха възможност да избират какви постове предпочитат и лека-полека започваха да улягат и да се установяват на едно място, за да имат семейства и някаква стабилност. С Болдуин не стана така. Той не беше канцеларски плъх и не беше човек, когото ФБР иска пред камерите или да дава показания пред сенатски комисии, затова го използваха да запълва дупки.

И така Болдуин стигна до залавянето на Касапина от Белтуей.

Касапина убиваше гимназисти, момчета и момичета, покрай магистралата в Тексас, по времето когато Болдуин бе изпратен в Остин. Залавянето на престъпника се оказа трудно, защото извършваше убийствата в своя ван и изхвърляше труповете край пътя и на различни места. Тъй като магистралата се простираше на стотици километри, не можаха да се намерят достатъчно общи неща в живота на жертвите, за да ги свържат и да разберат как убиецът ги избира.

Хипотезата на ФБР беше, че Касапина е шофьор на камион, но Болдуин не мислеше така. Според него това бе опит на убиеца да прикрие следите си, а също и че местата, където изхвърля труповете, следват определена схема. Според Болдуин човешките същества разсъждават по схема, независимо дали го съзнават или не.

Той установи, че всички места са горе-долу на еднакво разстояние от един град — Остин.

След това се съсредоточи върху регистрирани извършители на сексуални престъпления, особено такива с присъди за отвличане. И откри Хенри Лукадо, който се опитал да отвлече четиринайсетгодишно момиче, чакащо училищния автобус на спирка. Нещо, което момичето казало в показанията си пред полицията, разпали интереса му. Казала, че Лукадо предложил да я закара и споменал, че непрекъснато вози хлапета на нейните години и че на тях много им харесвало.

Болдуин си представяше мъж със злобна усмивка и развалени зъби, нещо като злия магьосник от вълшебна приказка. Когато видя снимката на Хенри Лукадо от шофьорската му книжка, почувства, че е открил човека, когото търси.

Лукадо се предаде без съпротива. Той отвори вратата на апартамента си, видя Болдуин и каза само:

— Много се забави!

Докато му слагаше белезници, Болдуин се замисли за погребението на майка си — нещо, на което не се беше връщал от петнайсет години.

Дали разказа на Ярдли какво се случи с майка му? Не, но беше сигурен, че тя знае. Запита се дали това не е една от причините връзката им да не потръгне, да се отдръпне от нея и накрая да я зареже, оставяйки вратата отворена за Уесли. Защото ако някой разбира мотивацията му да залавя чудовищата, това беше тъкмо Ярдли. И Болдуин не беше сигурен дали ще издържи да вижда това разбиране, отразено в себе си всеки ден.

Седеше на дивана в жилището си, пиеше бира на малки глътки и гледаше бейзболен мач, но всъщност не обръщаше внимание на играта, все едно че телевизорът не е пуснат. Единственото, което обсеби мислите му, беше следващият дом, следващата спалня, обляна в кръв, следващото дете, на което ще се наложи да каже, че родителите му са мъртви…

Болдуин добре помнеше момента, когато разбра, че майка му е мъртва. Детективът в участъка, където чакаше баща му да го вземе, каза, че било нещастен случай. Че приятелят ѝ Феликс я видял да се спъва и да пада по стълбите за мазето, защото била пияна. Детективът добави, че съжалява и след това остави Болдуин сам в стая без прозорци.

Не беше нещастен случай. Макар и едва седемгодишен тогава, Болдуин помнеше, че Феликс крещеше по майка му, че ще я убие, ако не си затвори устата и не се държи с уважение към него. Болдуин не си спомняше за какво са се скарали, но мислеше, че е свързано с факта, че Феликс е безработен и разчиташе на майка му за храна и подслон.

Преди баща му да го вземе, Болдуин видя Феликс да излиза от участъка. Двамата се втренчиха един в друг и между тях премина разбиране: Феликс уби майка му и Болдуин го знаеше.

Постъпи на работа в полицията на Сан Франциско веднага след Военноморския флот и само три години по-късно стана детектив. Първата му работа като детектив беше да извади случая на майка си от архивите и да работи върху него нощем и през уикендите. Но преди Болдуин да има възможност да направи нещо, Феликс умря, докато шофирал пиян. Колата му излязла от пътя и се разбила в пропаст. Болдуин отиде да го види в моргата. Кожата на Феликс беше бяла като мрамор, а устните му имаха цвета на син тебешир. Болдуин се наведе към ухото му и прошепна: „Да гориш в ада, боклук!“.

Взе шишенцето с хидрокодон и глътна две хапчета.

Някой почука на външната врата. Болдуин пъхна шишенцето с хапчетата под една възглавница и отиде да отвори вратата. На прага стоеше Ярдли. Тя рядко разкриваше какво мисли, все едно дали чрез езика на тялото си, или по изражението на лицето — нещо, което Болдуин просто беше обучен да търси. Запита се дали Ярдли винаги е била такава, или това е защитен механизъм, който е разработила след историята с Еди Кал. Дразнеше се, че не може да отгатне мислите ѝ, както правеше с повечето други хора.

— Здравей — каза Болдуин.

— Ти си лъжец и вече не ти вярвам — заяви Ярдли. — Не искам да работя по този случай с теб, намери си друг наблюдаващ прокурор.

Тя се обърна и тръгна по алеята за коли.

— Джес, почакай! Чакай!

Той хукна и застана пред нея.

— Моля те, би ли почакала?

Ярдли спря.

— Ходих при него, Кейсън.

— О!

— О? Само това ли ще кажеш? О? — Тя поклати глава. — Много съм глупава. Когато ти се появи в съдебната зала, помислих, че наистина искаш помощта ми, а ти всъщност си искал неговата помощ и той ти е отказал. Затова си решил, че бившата съпруга може да го умилостиви и да го убеди да се разприказва. Знаел си, че за мен ще бъде болезнено, но въпреки това ме използва, за да го накарам да ни помогне.

— Джес, не е така.

— Наистина ли ще ме излъжеш пак?

— Не лъжа. Еди Кал не ми отказа, съгласи се да помогне, но заяви, че ще го направи само ако ти участваш.

Ярдли отново поклати глава и се загледа в преминаващите коли.

— Защо не ми каза?

— Знаех, че ще откажеш.

— Ти съсипа взаимоотношенията ни и всички бъдещи случаи, по които бихме могли да работим само заради този случай? За да накараш Еди Кал да ти помогне? Между другото, той не помага на никого. Прави го, защото се забавлява. Ще си играе с теб, докато му омръзне или докато го екзекутират, и ти няма да си по-близо до залавянето на убиеца на тези хора.

— Трябва да опитам, обаче.

— Защо? Работил си и върху по-трудни случаи от този, без да ти мигне окото.

Двамата стояха до колата ѝ. Върху страничното огледало беше засъхнал прахоляк и Болдуин го избърса с палец.

— Разговарях с децата на съпрузите Дийн. И преди съм казвал на родители, че децата им са мъртви, но никога обратното. В очите им видях нещо, каквото никога не бях виждал — случилото се ги е прекършило завинаги. Те току-що започват живота си, а вече са сломени заради един изверг, който не може да се контролира. — Болдуин замълча за момент. — Някога някой трябваше да каже и на мен същото.

— Съжалявам, че си го преживял, Кейсън, наистина. Но ако видя името ти в някой бъдещ случай, ще се оправдая с конфликт на интереси и ще го дам на друг прокурор.

— Разбирам.

— Кога се досети, че става въпрос за имитатор?

— Аз… Ами… веднага. Със съпрузите Дийн. Отидох при Еди няколко вечери след това.

Ярдли извади ключовете за колата от чантата си.

— Искам да се прибера у дома, моля те, дръпни се.

— Ще има още убийства, Джес. Еди може да ни помогне, той не е разказал на никого какво точно е направил и защо, дори и на адвокатите си. Нямаме представа как избира жертвите. Ами ако Еди има прозрения? Ами ако знае как ги избира и този убиец? По дяволите, ами ако знае кой е имитаторът? Не искам да видя още една окървавена съпружеска двойка в леглото и да знам, че не съм направил всичко възможно, за да спра убиеца. Искаш да сложиш край на взаимоотношенията? Добре, разбирам. Но ми помогни за последен път, помогни ми да заловя убиеца. Не мога да го направя без теб, Джес. Не и докато той не допусне грешка, а кой знае кога ще се случи. Колко двойки ще убие дотогава? Три? Осем? Девет? Двайсет? Колко души ще загубят животи си, докато ти вдигнеш телефона, обадиш ми се и кажеш: Сгреших. Ще помогна. Помогни ми сега, Джес. — Болдуин застана близо до нея. — Не искам да казвам на още деца, че родителите им са мъртви.

Ярдли въздъхна продължително и когато заговори, Болдуин разбра, че я е убедил. Това беше една от ползите на разбирателството помежду им.

— Еди иска сделка в замяна на помощта си. Не иска да ми каже каква, но съм сигурна, че никой от нас няма да я хареса.

Напоследък Тара се съпротивляваше срещу семейните вечери, но Ярдли настоя днес тримата да вечерят заедно. Знаеше, че това ѝ е необходимо след посещението при Еди Кал. Отчаяно искаше да вдъхне на себе си и на дъщеря си усещане за нормален семеен живот.

Когато Ярдли влезе в къщата, Уесли беше в кухнята, повдигна озадачено вежди и се приготви да каже нещо, сякаш да я предупреди, но в същия момент вратата на стаята на Тара се отвори и оттам излезе Кевин. Слабо момче с толкова бледа кожа, че чак имаше зеленикав оттенък, и постоянно носеше сива плетена шапка на главата си, независимо от температурата навън. Миришеше на марихуана и очите му бяха кървясали от наскорошна употреба.

— Здравей, мамо — изкикоти се Тара.

Гневът на Ярдли измести всякаква разумна мисъл.

— В дома ми? — Тя се приближи до Кевин. — Идваш надрусан в дома ми и в стаята на дъщеря ми, докато не съм вкъщи?

— Хей, Джесика, успокой се, аз само…

— Махай се!

— Мамо!

— Махай се, Кевин! Или ще се обадя на полицията да те изкара от тук.

Той се ухили самодоволно, вдигна два пръста в знака на победата — „V“ — към Тара, мина покрай Ярдли и излезе.

— Мамо, как можа да ме поставиш в такова неудобно положение?

— Няма да го видиш повече, Тара, никога! Скъсваш с него!

— Не можеш да ме накараш да го направя!

— Ти беше наказана и не ме послуша, а после си го поканила в дома ми, докато е надрусан. Между другото, как си го извикала? Ти нямаш телефон.

Тара поклати глава.

— Това са глупости.

Ярдли пристъпи към дъщеря си и се вгледа в зениците ѝ.

— Няма да се виждаш с него, ясно ли е? Или следващата ми стъпка ще бъде да те изтегля от училище и да те обучавам вкъщи!

Тара се засмя.

— Да бе, че кога си вкъщи, за да прекарваш време с мен?

Думите ѝ пронизаха Ярдли като кама.

— Не искам да се караме, Тара, няма да се срещаш с него. Точка по въпроса.

Тара се опита да мине покрай нея, но Ярдли я бутна назад.

Уесли се приближи до тях.

— Дами, хайде да…

— Това не е твоя работа, лайно такова!

— Тара! — изкрещя Ярдли.

Лицето на Тара пламна от гняв. Безпомощен гняв. Гневът на дете, което знае, че все още няма властта да противоречи на родителите си и затова трябва да нанесе колкото може повече разрушения в безсилната си ярост.

— Отивам да живея с него, баща му каза, че може.

— Ще накарам да го арестуват за отвличане.

— Джес, това не е… — тихо каза Уесли.

— Не можеш да ме спреш!

Тара се втурна ядосано към външната врата, блъсна настрана Уесли и изтърча навън. Ярдли хукна след нея и я видя, че бяга в нощта.

— Тара! Върни се! Веднага!

Ярдли закри с ръка лицето си, опитвайки да успокои сърцето си. Уесли излезе и застана зад нея.

— Изпий чаша вино на балкона и опитай да се отпуснеш, аз ще отида да я доведа.

— Не, аз трябва да отида.

— Ще бъде по-лошо, повярвай ми. Аз ще отида, ти само опитай да се отпуснеш.

Уесли обу чехли и изкара колата от гаража.

След около час Уесли и Тара се върнаха. Ярдли седеше на балкона, гледаше звездите и пиеше студен чай „Лонг Айлънд“, но с повечко джин. Мислеше за миналото, когато Тара беше още малко момиченце. Ярдли смяташе, че това е най-трудният период да бъдеш родител, Тара беше безпомощна и се нуждаеше от нея за всичко. В края на всеки ден, особено когато работеше на пълен работен ден, за да се издържат, и следваше право, Ярдли имаше чувството, че ще се строполи на земята и повече няма да стане.

Тогава нямаше представа, че ще си спомня онези времена като най-хубавите и сега се запита как са се изнизали толкова бързо, като песъчинки в пясъчен часовник.

Уесли седна до нея.

— Добре ли е Тара?

— Всичко ще бъде наред, нормален тийнейджърски изблик на гняв, Джесика, непрекъснато го виждам в кантората. Само че в този случай Тара е късметлийка, понеже има майка като теб, която държи на нея и я обича. — Той отпи от питието ѝ и попита: — Това чист джин ли е?

— Исках нещо по-силно от вино.

— Е, имаш го. — Уесли изпи още една глътка и ѝ върна чашата. — Добре ли си?

— Кога я изпуснах, Уесли? Имам чувството, че беше преди секунда, когато ме прегръщаше и ми казваше, че ме обича, а сега не може да ме понася.

— Всички дъщери имат сложни взаимоотношения с майките си. — Той замълча за момент. — Ти каква беше като тийнейджърка? Никога не си говорила за миналото си.

Ярдли усети топлината на алкохола в лицето и в стомаха. Беше пийнала достатъчно, за да не сменя темата — нещо, в което беше експерт, когато Уесли я попита за миналото ѝ.

— Нямах време да се бунтувам, или да мразя майка си. Когато бях на четиринайсет, вече работех на две места и ходех на училище. Работех от два следобед до шест на едното място и после от седем вечерта до единайсет на другото. След това учех няколко часа и после отново правех същото на следващия ден.

— Защо толкова много?

Тя отпи от питието си.

— Щяхме да сме на улицата, ако не работя. Майка ми харчеше за алкохол помощите за безработна, а после, когато чековете спряха, започна да прахосва социалните помощи. Продаваше талоните за храна на половин цена, за да си купува водка и бира, защото с талоните не можеш да си купиш алкохол. Не оставаха пари за наема и за храна, затова аз трябваше да се грижа за тези неща. Нямах достатъчно за бензин или нови дрехи, но се гордеех, че мога да осигурявам покрив над главите ни и храна в хладилника.

Уесли я наблюдаваше мълчаливо.

— Къде беше баща ти?

— Напусна ни, когато бях на тринайсет. Вероятно вече е умрял.

Уесли вдигна лице нагоре, за да погледне звездите.

— Спомняш ли си първия път, когато те попитах за родителите ти? Ти каза само, че не искаш да говориш за тях. Радвам се, че ми разказа всичко това, Джесика. Сега сме по-обвързани и обединени.

Ярдли се наслаждаваше на топлината на алкохола в стомаха си и изведнъж изпита благодарност, че Уесли е тук. Той се държеше с уважение с Тара и я защитаваше, доколкото може, без да е прекалено критичен — нещо, което Ярдли се чудеше как да направи. Как да постигне баланса между сигурността, че детето ти няма да пострада и в същото време да не го превърне в невротична развалина, като контролира живота му. Уесли, изглежда, имаше вроден талант за това, би станал добър баща на малки деца.

— Тара ще навърши осемнайсет след малко повече от две години. Какво ще правя, когато тя напусне дома ни? Ще изтича при най-лошите мъже. Баща ѝ… Тя търси баща си още от малка. Надявах се да ѝ го спестя, но не мога. — Ярдли посегна към напитката си и се изненада, когато видя, че чашата ѝ е празна. — Днес ходих при него.

— Шегуваш се.

Тя поклати глава.

— Кейсън не искаше моята помощ; искаше помощта на Еди. Еди обаче му отказал и заявил, че ще помогне само ако аз бъда включена в разследването на новите убийства. Затова Кейсън дойде при мен.

— Защо иска ти да участваш?

— Кой знае? Вероятно за да се забавлява. Може би мисли, че е смешно. — Ярдли въздъхна. — Иска ми се Еди да побърза и да умре.

Уесли забарабани с пръсти по бедрото си — подсъзнателен навик, който имаше, когато се замисли дълбоко.

— Еди поиска ли да види Тара?

— Да, как се досети?

— Защото ако аз бих искал да те нараня, бих го направил по този начин. Чрез дъщеря ти. Нали не възнамеряваш…

— Никога! Той никога няма да я види. Няма дори да я заведа на погребението му, нито ще ѝ кажа, че е умрял. Тя може да го прочете в интернет или да ѝ го каже някой, но няма да го чуе от мен.

— Е, хубаво е, че си го решила. Вече няма да наблюдаваш случая с тези убийства, или да помагаш в разследването.

Ярдли не отговори.

— Джесика, не може сериозно да смяташ да…

— Какво да направя, Уесли? Убиецът трябва да бъде заловен — изрече тя по-гневно, отколкото ѝ се искаше. Алкохолът отслаби обичайното ѝ спокойствие и Ярдли си спомни защо не обича да пие.

— Разбира се, че трябва да бъде заловен и ще бъде заловен, но без твоето участие. Не си причинявай това, едва си го преживяла първия път.

Тя остави чашата и стана. Ръцете ѝ докоснаха грапавото дърво на перилата на балкона и топъл ветрец развя косата ѝ. Мрак на цели километри и после мекият блясък на „Лас Вегас Стрип“ зад планината… Пясъкът и каньоните тънеха в сянка и на фона на светлината изглеждаха още по-тъмни.

— Когато науча, че имитаторът е убил отново, това ще съсипе работата ми. Пак ще мога да бъда прокурор известно време, но ще знам, че когато наистина е трябвало, не съм направила всичко възможно. Ще осъзная, че е било само работа и накрая ще напусна. Вероятно изобщо ще се откажа от правото.

— Е, и? Това не е лошо. Има един милион други неща, с които можеш да се занимаваш. Винаги съм ти казвал, че можеш да се върнеш към фотографията.

Фотография. Как, запита се Ярдли. Как да се върне към снимането на дървета и обширни поля, когато знае, че някой избива семейства, а тя не е направила нищо, за да им помогне? Когато снимаше семеен портрет, щеше ли да си ги представя по лице в легло в стая от кошмар? Фотографията беше страстта ѝ още от тийнейджърските години, но в момента, в който разбра за престъпленията на Еди Кал, осъзна, че не може да се върне към нея.

Ярдли се втренчи в сиянието зад планината и в чудовищните сенки, които обгръщаха града и сякаш се готвеха да го погълнат.

Ярдли се настани в сепаре в кафенето, трябваше да изчака Ортис и Болдуин. Близо до нея седяха мъж и жена, които се караха за семейния бюджет и кой колко харчи. Ярдли си спомни, когато с Кал бяха на техните години. Кал, художникът, едва успяваше да се изхрани, но изглеждаше щастлив, когато Ярдли го видя за пръв път в галерията.

Една от творбите му, мъж, застанал до ограда, чието лице постепенно изчезва в разстояние на шест квадратчета, докато остане само оградата и фермерската къща зад нея, разпали любопитството ѝ.

Кал се приближи зад нея, докато тя гледаше картината, и попита:

— Харесва ли ви?

— Да, в изображението има нещо обсебващо. Но художникът се нуждае от още обучение. Твърде очевиден е… Непростим грях е да бъдеш очевиден.

— Ще му кажа — усмихна се той.

Едва по-късно същата вечер приятелката ѝ я запозна с художника, чиито произведения бяха изложени в галерията, и Ярдли видя, че това е Еди Кал.

— Съжалявам — каза тя и се изчерви.

— Не, права сте — усмихна се очарователно той.

Когато Кал се усмихваше, очите му сякаш искряха.

Ярдли току-що беше завършила колеж и едва свързваше двата края като фотограф. Мечтаеше да спечели достатъчно пари, за да си купи хубава кола и голяма къща, каквато не беше имала в детството си, но Кал сякаш изобщо не се интересуваше от пари. Той ѝ каза, че понякога спи на тротоара пред апартамента си само за да си покаже, че ако загуби всичко, няма да е толкова страшно, колкото си представя.

— Нищо не е толкова хубаво или толкова лошо, както си мислиш, че ще бъде — каза ѝ Еди.

Веднъж двамата спаха в спални чували на тротоара и слушаха уличното движение на кръстовището малко по-нататък по улицата, долавяйки миризмата на изгорелите газове от камионите. И тогава Ярдли разбра, че всичко, за което ги учат, че е важно в живота, е лъжа.

След онази нощ тя никога повече не се разтревожи заради пари…

В кафенето влезе Болдуин и Ярдли се облегна назад. Ортис дойде няколко секунди по-късно и попита:

— Какво става, Джес?

— А ти как си, Ортис?

— Мотая се с този глупак, поканих го да излезем с някои момчета от полицията на Сейнт Джордж, да отидем на боулинг и да пием бира, а той казва, че ще си стои вкъщи и ще гледа документален филм за аутопсии. Извратен е.

Ярдли погледна Болдуин. Двамата се втренчиха един в друг.

— Не мога да не се съглася — въздъхна дълбоко Ярдли. — Реших да ти помогна, но има някои основни правила.

— Каквото кажеш — отвърна Болдуин.

— Всичко, което се случва с Еди, ще бъде одобрявано от мен. Абсолютно всичко, Кейсън. Дори ако получи допълнителен десерт. Искам да знам какво става с него през цялото време.

— Дадено, нямаш проблем.

— Няма да говорим едновременно с него, той ще ни настрои един срещу друг. Затова само единият от нас ще говори с Еди и ще го запознава с всичко, ще му бъде вербовчик, така да се каже. Предпочитам да си ти, но и двамата знаем, че ще трябва да съм аз.

— Съгласен съм.

Ярдли погледна младите мъж и жена, които ставаха да си тръгнат.

— Когато отиде при него, какво ти каза, че иска от мен?

— Само че иска да участваш в случая. Ако Кал беше нормален човек, бих казал, че ти му липсваш, но кой знае какво иска всъщност…

— Добре. Следващите стъпки — мисля да му занеса материалите от разследването и след това да го разпитам.

Болдуин направи гримаса.

— Кал поиска нещо, което мисля, че трябва да направим преди това.

— Какво?

— Иска да види къде са убити.

Ярдли стоеше пред вратата на съдия Медисън Агби, почука и изчака да чуе гласа на съдията:

— Влез.

Ярдли влезе и затвори вратата. Агби наближаваше пенсионна възраст, жена от марокански произход, която някога беше спечелила стипендия „Роудс“. Двете изпитваха взаимно уважение, което се дължеше на работата им през годините. Веднъж Агби каза на Ярдли, че ѝ е признателна, че никога не е подала необосновано искане до съда и не е привела неоснователни аргументи в съдебната зала. Агби знаеше, че ако обвинението не е достатъчно солидно, ще бъде отхвърлено веднага щом стигне до бюрото на Ярдли. И двете смятаха, че времето е единственото ценно нещо на света и споделяха страстен стремеж да не го пропиляват.

— Как си, прокурор? — попита Агби, без да отмества очи от екрана на компютъра.

Ярдли седна срещу нея.

— Добре съм, съдия. Имаш слънчев загар.

— Бях в Барбадос, ходила ли си там?

— Не, всъщност не съм напускала страната.

Агби се обърна и отдръпна пръсти от клавиатурата.

— Трябва и да се забавляваш, работата не може да бъде целият ти живот.

Ярдли повдигна рамене и се усмихна срамежливо.

— Може би по-късно… Когато дъщеря ми порасне.

— А, да, познавам този примамлив зов на сирена. Все си мислиш, че ще има по-късно. На колко години е тя сега?

— Петнайсет.

Агби поклати глава.

— Помня, че веднъж се наложи да я вземеш с теб в съда, защото не можа да намериш детегледачка. Мисля, че тогава тя беше на девет или на десет. Не бях виждала съдебна зала по-осветена от радост, както когато вътре има щастливо дете. Децата имат тази сила, нали?

— Да, определено.

Агби спусна малко назад облегалката на стола си и леко се отпусна на нея.

— Е, какво мога да направя за теб днес? Ти каза, че въпросът е спешен.

— Така е, искам да подпишеш една заповед. — Ярдли извади лист от чантата си и го сложи на бюрото на съдията.

Агби го прочете бързо.

— Не говориш сериозно!

— Напротив.

Агби остави документа и подпря с ръка брадичката си.

— Искаш да разреша освобождаването от затвора на сериен убиец, за да види местопрестъпление?

— Не е освобождаване, той ще бъде с белезници и окови и през цялото време с нас ще бъдат двама агенти на ФБР и един надзирател от затвора. Ще има джипиес монитор на глезена си и…

— Защо мислиш, че бих подписала такова нещо?

— Предложихме му снимки на местопрестъплението, но той настоя да го види с очите си. Еди Кал има информация, от която се нуждаем, и това е едно от условията му. Той иска да види лично домовете на жертвите.

— Джесика, ако подпиша тази заповед, представяш ли си какво ще стане, ако Еди Кал избяга и нарани някого? Аз съм съдията, подписал заповедта, а ти си прокурорът, който я е поискал!

Ярдли кимна.

— Знам, но сигурно разбираш, че не бих го поискала, ако имам друг избор.

Агби отново прегледа документа и после попита:

— Виждала ли си го, откакто го арестуваха?

— Видях го вчера, за пръв път от… ами, оттогава.

— Съжалявам, че трябваше да преживееш това на толкова млада възраст и на всичкото отгоре бременна. Дори не мога да си представя какво ти е било…

— Все едно човекът, когото обичаш най-много на света, изтръгва сърцето ти от гърдите — отговори Ярдли смутена, че думите неволно се отрониха от устата ѝ, без да иска. — Но сега се нуждая от него.

— За какво?

— Наблюдател съм по случай с две двойни убийства. Мисля, че Еди Кал има полезна информация, която може да помогне на разследването.

Агби се замисли.

— Права си. Имам ти доверие и знам, че няма да злоупотребиш с взаимоотношенията ни, като ме накараш да подпиша нещо, с което не можеш да се справиш. Затова няма да те разпитвам надълго и нашироко. Само ще те попитам сигурна ли си?

Ярдли се поколеба.

— Да, сигурна съм — излъга тя. Никога не беше лъгала. Лъжата изгори езика ѝ като киселина. — Не, не съм сигурна… но мисля, че е необходимо.

Агби кимна. Взе писалка, подписа документа и го плъзна обратно към Ярдли.

— Бъди внимателна, Джесика.

Ярдли крачеше напред-назад пред колата на Ортис, докато чакаше. Екипите за почистване на местопрестъпления щяха да отидат в дома на семейство Олсън утре сутринта, затова посещението трябваше да стане тази вечер.

Слънцето беше залязло преди час и силните прожектори на охранителните кули на затвора озаряваха всичко наоколо с ярка флуоресцентна светлина. Ярдли си помисли, че това е светлината, която би видял някой, ако се пече в микровълнова фурна.

— Идеята е ужасна… — отсече тя.

Ортис се беше подпрял на колата и преглеждаше социалните мрежи на телефона си.

— Правили сме го и преди с други затворници. Той няма да се измъкне от оковите. И аз ще го прострелям в задника, ако се опита. Пръстът, с който натискам спусъка, ме засърбява, когато видя сериен убиец. — Той вдигна глава и погледна Ярдли. — Извинявай, не трябваше да казвам това пред прокурор.

Тя продължи да крачи, скръстила ръце на гърдите и забила поглед в земята. След няколко минути портата се отвори и Болдуин излезе. Между него и един много едър надзирател с бежова униформа вървеше Еди Кал с белия си затворнически гащеризон. Веригите на окованите му със стоманени белезници китки и глезени минаваха под слабините и през раменете и се спускаха към белезниците. Оковите му приличаха на някакво приспособление, от което само великият Худини би опитал да се освободи.

До колата на Ортис чакаше затворнически микробус.

— Аз ще пътувам с тях — каза Болдуин.

Еди се усмихна на Ярдли и ѝ намигна. Това я накара да се вцепени, сякаш е изпила твърде бързо вряло кафе в студен ден. Искаше ѝ се микробусът да потегли по-бързо.

— Признавам му едно нещо — каза Ортис, когато другите тръгнаха. — Прякорът Тъмния Казанова много му подхожда. Хубавец е. Вероятно привлича погледите на всички, когато влезе някъде, нали?

Красотата на паяжината, помисли си Ярдли и се загледа в стоповете на отдалечаващия се микробус, докато най-накрая изчезнаха в мрака.

Болдуин удари с юмрук по стената на микробуса, давайки знак на надзирателя, че са готови да тръгнат. Прозорец със стоманени нишки отделяше зоната за затворници от шофьора и предните седалки, през двата отвора, големи колкото топка за голф, надзирателите можеха да впръскат лютив спрей, ако се наложи. Болдуин седеше с лице към Еди Кал.

Досега все си мислеше, че Хенри Лукадо е най-злият човек, когото е срещал, убиваше тийнейджъри, без абсолютно никакви угризения. Срещу него обаче сега седеше човек, който е убил повече хора от Лукадо и който не само че не изпитва угризения, но и изглежда, се радва, че го е направил. В мислите му пробягна образът на този боклук, който прави любов с Ярдли, и му се догади…

Болдуин извади кехлибарено шишенце от джоба си и сложи в устата си бяло хапче. Хидрокодон. Преглътна го без вода. Кал го наблюдаваше мълчаливо дълго, чак докато излязоха на магистралата.

— Сигурно е разбило сърцето ти, че трябва да се обърнеш към мен за помощ — подхвърли Кал и облегна глава на страничната стена на микробуса, сякаш пътуват за удоволствие.

— Не беше любимото ми нещо.

Кал се ухили и врътна брадичка към мускулестия надзирател.

— Веднъж той счупи гръбнака на един затворник, който го удари по главата с поднос за храна. Повдигна го като кукла и го стовари на коленете. Човекът така и не проходи.

Болдуин не каза нищо.

— О, затова си избрал него, нали? — подсмихна се Кал. — Е, не се тревожи, нямам планове за бягство. Но все още не сме постигнали сделка.

— Все още не си ми казал нищо.

Кал повдигна рамене.

— Може и да не мога, но мисля, че ще го направя.

Болдуин стисна зъби и положи усилия да се отпусне.

— Знаеш кой е убиецът, нали?

— Откъде да знам? Сигурен съм, че сте проверили пощата и посетителите ми през годините.

— Проверихме ги. Колко предложения за брак получи? Аз преброих повече от четирийсет.

— Да… странно, нали? Търсят ме, въпреки че много добре знаят какъв бях…

— Те са неуравновесени жени, които се нуждаят от помощ.

— Не, те искат да умрат, или поне подсъзнателно. Мислят, че го правят, защото е вълнуващо — абсолютното лошо момче. Но умът им всъщност иска да умрат, никога не знаем защо правим нещата, които вършим.

— Мисля, че ти отлично знаеш защо си направил нещата, които си извършил.

— Защо?

— Защото си побъркан.

Кал се изкикоти.

— Не е затова.

— Тогава защо?

Кал се усмихна.

— Ако ти кажа, ще успееш да намериш убиеца и тогава каква сделка ще получа?

Микробусът подскочи и се разтресе, когато мина през гърбицата за ограничаване на скоростта в тихия квартал. Болдуин усети тежестта на пистолета си на кръста и си представи как застрелва Кал в главата.

— Ако наистина знаеш кой е убиецът, може да спестиш на всички ни много време.

Кал повдигна рамене.

— Аз имам всичкото време на света.

Сега Болдуин се ухили.

— Е, поне четири месеца.

И двамата замълчаха. После микробусът спря пред дома на семейство Олсън. Еди Кал поиска да види и двете жилища, но Болдуин знаеше, че в къщата на семейство Дийн вече няма нищо. Роднините им я пребоядисаха и сложиха нов килим и мебели и я продадоха. Болдуин отказа на Кал да отиде там, все пак семейството, което я е купило, можеше да дойде и не беше необходимо да го виждат в новия си дом, който би трябвало да е началото на нов живот.

— Тя е страхотна, нали? — попита Кал, когато надзирателят слезе от микробуса.

Болдуин не отговори. Спомни си поканата, последната, която получи от Ярдли, докато се срещаха, да отиде в „Йелоустоун“ с нея и с Тара. Ярдли очакваше пътуването от месеци, Болдуин се съгласи, но една седмица, преди да заминат, му възложиха случай: млада майка, изнасилена и удушена в парк, докато разхожда бебето си в количката. Каза на Ярдли, че не иска да дадат случая на друг и няма да замине с нея, така и не можа да разбере защо това я разстрои. За него изборът изглеждаше очевиден — първо разследването. Едва по-късно разбра, че е изгубил много с това решение. Но ако се наложи да го направи отново, не беше сигурен дали ще постъпи другояче.

Надзирателят отвори вратите на микробуса и направи знак на Кал, който стана и се приближи до вратите. Надзирателят го хвана за рамото и му помогна да слезе. Болдуин изскочи навън, докато надзирателят проверяваше оковите на Кал. Ортис и Ярдли пристигнаха след няколко минути.

Кал вдигна глава към луната.

— Разрешават ми само един час навън, при това следобед. Друго е да видиш луната след толкова много години. Гледах как кръвта извира от разреза в гърлото на жена на лунна светлина. Имаха капандура в тавана на спалнята си, не приличаше на кръв… а по-скоро на дълбока, гъста боя. Знаеш ли, не ми беше хрумвало да смесвам кръвта им с боите си, докато не ме хвърлиха в затвора. Колко прекрасно би било да има такива картини на света. Разбира се, Джесика щеше да изгори и тях, предполагам.

Ярдли и Ортис се приближиха до тях и Кал се втренчи в нея.

— Изглежда, ти е студено — каза той. — Агент Болдуин, би ли дал сакото си на съпругата ми, моля?

— Не съм твоя съпруга. Хайде да вървим и да приключваме по-бързо.

Тръгнаха по алеята за коли, после Болдуин отключи предната врата на къщата. На Ярдли не ѝ беше никак приятно, че Кал ще влезе в дома на семейство Олсън. Изглеждаше някак непочтително, сякаш не са поискали разрешение и нямаше и да го получат, ако го бяха поискали…

Болдуин влезе пръв, последван от Ортис, Кал и надзирателят. Ярдли изчака малко и после също влезе.

Кал застана в дневната и я огледа. Над камината имаше снимка, която беше увеличена и поставена върху платно — съпрузите Олсън и шестмесечният Айзак, седнал между усмихнатите си родители, а очите му блестяха от почуда. Кал се втренчи в снимката и после каза:

— Бих искал да видя задния двор, моля.

Тръгнаха по коридора и излязоха през задната врата. Ярдли не беше ходила в задния двор. Оказа се голям, с изкуствена трева и малък детски кът в ъгъла. До оградата растяха палми и тъмнозелените им листа надвисваха в имота на съседите.

— Грешиш, агент Болдуин — рече Кал.

— За какво?

— Убиецът не е чакал в гаража, нито в мокрото помещение. Той е искал да ги наблюдава. Да ги гледа такива, каквито са в нормалния живот. Било е вълнуващо, нали? Да знаеш, че скоро ще умрат, а те да нямат и представа. Вероятно се е забавлявал, докато ги е гледал как се смеят и ядат, без да знаят, че това е последната им вечеря заедно. — Кал вдигна окованите си ръце и посочи към детския кът. — Ако се е скрил там и е приведен, мястото е идеално. Преградено е от три страни, стига да не излезе някой. И да търси, пак няма да го видят. И дори тогава може да прескочи оградата. Ако случайно го арестуват, той просто ще е влязъл в чужд имот и може да се оправдае, че не си е изпил лекарството за днес и се е объркал, и после да избере друго семейство.

Болдуин се втренчи в детския кът.

— Защо мислиш, че това е по-вероятно, отколкото да е чакал вътре в къщата?

— Защото той би направил така — отговори вместо него Ярдли.

Кал я погледна и усмивката на лицето му показа, че тя е права.

— А как е влязъл в къщата от гаража? — попита Болдуин.

— Не знам, по мое време нямаше много аларми. Убиецът сигурно има технически познания, които му позволяват да ги преодолява.

— Но той е включил алармата на предната врата. Защо да го прави, когато не е необходимо?

— Може да му е харесвало да вижда как жената се страхува. Сигурно е забавно да гледаш как се включва аларма и последвалия хаос, нали? Да видиш страха в очите на Обри Олсън… Вероятно се е възбудил и сексуално.

На Ярдли не ѝ хареса, че Кал изрече името на Обри.

— Бих искал да видя спалнята, моля.

Върнаха се в къщата, а надзирателят държеше Кал за ръката. Отвориха вратата на спалнята и Болдуин светна лампите. Кал застана неподвижно и се втренчи в петната кръв, сякаш гледа скулптура в музей, привлякла окото му. Пристъпи към леглото, протегна ръка и докосна матрака.

— Не пипай нищо — предупреди го Болдуин.

Кал дръпна ръката си, а после затвори очи и вдъхна въздуха няколко пъти. Ярдли се запита дали долавя мириса на кръв, който се беше задържал във въздуха като тънка мъгла.

— Не включихте докладите от аутопсията в документите, които ми дадохте — рече Кал. — Съпругът опитал ли е да се бори? Има ли наранявания по ръцете и раменете?

— Да.

Еди кимна.

— Убиецът е прерязал първо неговото гърло и после е събудил жената, за да гледа как съпругът ѝ умира.

Патологът беше на същото мнение.

— Вече знаем това — каза Ярдли. — Не ми даваш нищо полезно.

— Ами това? Убиецът е сложил нещо на устата ѝ, за да не събуди детето.

— Не открихме следи около устата ѝ — обади се Ортис.

— Не, няма да откриете, ако е използвано нещо меко. Предполагам, дамско бельо.

Болдуин и Ортис се спогледаха и Ярдли разбра, че те не са проверили за следи всичкото бельо на Обри.

Кал се обърна към Болдуин.

— Няма да го заловите, той има твърде много опит. Вероятно е детектив или дори бивш агент на ФБР. Някой, който може би е уволнен заради психични проблеми.

Ярдли беше помислила същото, но не каза на никого, и се почувства неудобно, че с Кал разсъждават по сходен начин. Когато бяха женени, понякога единият довършваше изреченията на другия, и тази мисъл я накара да потрепери.

— Това би ти харесало, нали? — попита Болдуин. — Да ни настроиш един срещу друг и после да се скъсаш от смях.

— Проверете бельото ѝ, копринени шалове, чорапи, такива неща. И отидете в детския кът и го претърсете. После ми кажете какво сте открили.

Болдуин кимна на надзирателя, който заедно с Ортис изведе Кал. Ярдли и Болдуин останаха в спалнята.

Болдуин се втренчи в тъмнокафявите петна върху леглото.

— Не сте проверили бельото, нали? — попита Ярдли.

— Криминалистите претърсиха чекмеджетата, но не взеха проби за анализ на ДНК. Нямаме причина да смятаме, че устата на Обри е била запушена, и дори да е било така, убийците обикновено си носят кърпа или друго. Но Кал греши, ако наистина е използвал нещо, за да запуши устата ѝ, извършителят е умен и го е взел със себе си. — Болдуин издърпа чекмеджето на тоалетката и огледа бельото на Обри Олсън. — Мисля, че Кал знае кой е убиецът, Джес. Няма нищо подозрително в дневника на посетителите в затвора, нито в кореспонденцията му… но мисля, че той знае. Чувствам го. Един имитатор не само би копирал престъпленията му; той би искал да достигне до Еди и да получи одобрението му. И това сигурно е страшно вълнуващо за Еди. Да напусне затвора, да види това… да бъде с теб. Не знам колко дълго ще си играе с нас, преди да ни каже името.

— Ако наистина го знае, няма да го каже. Не и без да поиска нещо в замяна.

— Какво?

— Да не бъде екзекутиран.

Болдуин се намръщи, затвори чекмеджето и погледна Ярдли.

— Нямаме власт над това.

— Еди го знае. Но се надява да има още убийства. В момента никой съдия или политик не би отменил смъртната му присъда, но още няколко убийства биха упражнили натиск върху правилните хора да направят нещо, или обществото ще ги обвини. Еди се надява, че хората във властта ще разберат, че ако го оставят да живее в замяна на помощта му в разследването, ще изберат по-малката от двете злини.

Ярдли беше в кабинета си и пишеше заповед по един случай, когато получи съобщение от Болдуин. Правят анализ на всичкото бельо на Обри. Върху черни бикини има следи от нейната слюнка и от кръвта на Райън Олсън. Анализът е предварителен, затова има 20% вероятност за грешка, но мисля, че Еди е прав.

Ярдли се облегна на стола и се замисли какво да отговори. Най-важният въпрос беше защо извършителят не е взел бикините. Повечето сексуални хищници, независимо дали се е състоял сексуален контакт, или не, се нуждаеха от някакъв сувенир, за да изживеят отново тръпката по-късно, бикините изглеждаха идеалната вещ. Ярдли се запита дали изобщо си имат работа със сексуален хищник.

Ще ти се обадя по-късно, написа в отговор тя.

Ярдли излезе от кабинета си и отиде в малката закусвалня, поръча си омлет от белтъци и препечена пшеничена филийка, за да компенсира закуската, която не изяде.

Извади телефона и набра един номер, на който отдавна не се беше обаждала.

— Доктор Сарт — отговори мъжки глас.

— Даниъл, обажда се Джесика Ярдли от прокуратурата.

— Джесика, как си? Радвам се да те чуя.

— Аз също. Надявам се, че моментът не е неудобен.

— Съвсем не, в почивка съм между лекции. Как са нещата при теб?

Въпреки че се интересуваше от сексуални отклонения, особено свързаните с насилие, Сарт нито веднъж не я попита за Кал или за времето ѝ с него, и Ярдли му беше признателна за тази деликатност.

— Добре съм, отглеждам дъщеря тийнейджърка, затова можеш да си представиш какво е.

— Отгледал съм три! Обещавам ти, че когато се изнесат от дома и осъзнаят колко трудно е да живеят сами, започват да те ценят повече.

— Ами, ще видим, тя е много по-интелигентна от мен, може да преуспее без много усилия и да гледа с пренебрежение на факта, че аз трябваше да работя усилено през цялото време. Все едно, предполагам, че знаеш, че участвам в разследването с агент Болдуин?

— Да, зная.

— Кейсън е убеден, че Еди Кал знае кой е имитаторът. Прегледах списъка с посетителите на Еди през последните четиринайсет години. Посещавали са го само учени и журналисти и е получавал писма предимно от неуравновесени хора, които са искали да се сближат с него като със сродна душа.

— Това е съвсем обичайно за серийните убийци от този тип, особено за по-привлекателните като Еди Кал или Тед Бънди.

— Не се съмнявам, но се нуждая от по-задълбочено тълкуване защо той е казал, че ще помогне само ако аз участвам в разследването. Искам да разбера какво иска от мен и дали наистина знае кой е имитаторът.

— Какво ти казва интуицията?

Ярдли отдалечи телефона от ухото си, когато сервитьорката донесе храната, и ѝ благодари.

— Интуицията ми казва, че Еди иска да ме нарани и че не знае нищо.

— Сигурна ли си, че искаш да обсъждаш това, Джесика?

— Знам, че си любопитен, но нарочно не ме питаш нищо, и съм ти много, много благодарна. Мисля обаче, че съм стигнала до точката, когато се нуждая от помощ. Чувствам се… Не знам. Някак объркана в негово присъствие, предполагам, ако това е правилната дума. Не знам какво иска Еди и се страхувам, че той възнамерява да нарани мен или дъщеря ми.

— Възможно е това да е мотивът му. Според историята му, Еди Кал е сексуален садист още от късните си тийнейджърски години. Предполагам обаче, че с теб не се е държал агресивно.

— Защо мислиш така?

— Манипулираше ли те психически по време на брака ви? Малтретирал ли те е физически или сексуално?

— Не.

— Нито веднъж?

— Нито веднъж. Не си спомням дори да ми е повишавал тон, затова и арестът му донякъде ми изглеждаше сюрреалистичен.

— Ако искаш мнението ми, мисля, че той е манипулатор, иска да спечели нещо, защото екзекуцията му наближава. По всяка вероятност не знае нищо за новите престъпления и се надява да сключи сделка, преди ти да го осъзнаеш.

— Еди, изглежда, има по-задълбочен поглед върху новите убийства. Той каза, че извършителят е запушвал устата на жените, за да не събудят децата. Кейсън даде за анализ бикините на Обри Олсън и по тях откриха нейна слюнка и кръв на съпруга ѝ. Как мислиш, защо имитаторът не е взел бельото? Струва ми се, че бикините са идеален сувенир.

— Може да е взел нещо друго. Някои убийци, особено когато са в дома на жертвата нощем и не се страхуват, че ще ги открият, обичат да заснемат на видео нападенията си.

По гърба на Ярдли полазиха ледени тръпки. Догади ѝ се от мисълта, че може да се наложи да гледа такива видеозаписи като част от разследването.

— Нека допуснем, в името на дискусията, че Еди наистина има информация, която може да ни помогне да заловим убиеца. Ти как би изтръгнал от него тази информация?

— Има само една възможност за избор по този въпрос. Еди Кал скоро ще бъде екзекутиран. Той предпочита да умре, отколкото да даде информацията безвъзмездно, затова можеш да го пренебрегнеш и да приемеш, че той лъже, или…

— Или какво?

— Или да му дадеш каквото иска.

— И какво иска?

— Теб, Джесика.

Ярдли направи знак на надзирателя в затвора, че е готова да доведат Еди Кал, и седна с изправен гръб на металния стол. Слънчевата светлина, проникваща през единствения прозорец в стаята, открояваше отпечатъците от ръцете на посетители, оставени върху стъклената преграда. Някои бяха на деца.

Ярдли мисли цял ден върху думите на доктор Сарт. Да даде себе си на Еди Кал, за да получи онова, което искат от него! Малко вероятно е Еди да знае нещо. За да знае кой е имитаторът, двамата трябваше да са водили кореспонденция, но нищо в дневника за посетители не показа, че Еди е говорил с друг освен с учени и журналисти. И все пак този аспект трябва да бъде проучен. Ако и през следващата седмица не са постигнали напредък, ако бъде убита още една съпружеска двойка, Ярдли щеше цял живот да се пита какво би се случило, ако бе приела играта на Еди Кал.

Измъчваше я една натрапчива мисъл: какво има предвид Сарт, когато ѝ каза да предостави себе си на Еди Кал.

Доведоха Кал и той седна, ухили се на Ярдли, но нищо не каза.

— Беше приятно да съм с теб онази вечер. — Еди го каза едва когато надзирателят излезе.

— Знаеш ли кой е убиецът, Еди? — попита Ярдли, без да обръща внимание на забележката му.

— Може би.

— Не, стига игрички, писнаха ми. Ще ми кажеш какво всъщност искаш и аз ще преценя дали мога да ти го дам. Ако искаш да си играеш, ще те зарежа и ще те изолирам напълно от случая.

— Нима? И как ще се почувстваш, когато по новините покажат следващата съпружеска двойка, обляна в кръв? Мисля, че това няма да ти се отрази добре, ти винаги си имала меко сърце.

Ярдли не отговори. Няма смисъл да го лъже. От всички в живота ѝ, само двама души я познаваха отлично и можеха да вникват в мислите ѝ и да я разбират — Тара и Еди Кал.

— Ако умре още една двойка и аз не съм направила нищо, за да предотвратя убийството им, ще се чувствам зле, но не толкова много, както ако продължа да си играя игрички с теб. Ще си тръгна и никога повече няма да дойда, Еди. Кажи ми какво искаш.

Той се облегна назад и сложи ръце на бедрата си.

— Две неща. Лесни са за изпълнение! Наистина! Очевидно не искам да умра. Искам екзекуцията ми да бъде отменена и заменена с доживотна присъда.

— Знаеш, че не мога да ти го обещая, но ще се опитам да го направя. А второто?

— Второто е много по-лесно, искам да видя Тара.

— Твърдо не, Еди.

— Не подлежи на преговори, Джесика.

— Значи приключихме.

Ярдли стана, а Кал бързо изрече:

— Знам кой е.

Ярдли неволно затаи дъх и положи усилия да го изпусне, после отново седна.

— Лъжеш!

— Не лъжа.

— Прегледахме пощата и дневника с посетителите ти. Убиецът не може да е поддържал връзка с теб.

Еди повдигна рамене.

— Може би е тук с мен? Може би е надзирател?

Ярдли усети смразяващо вълнение, примесено с разочарование от себе си. Как не се сети за това?

— Или може би е някой от чистачите, или някой от служителите на договор, които идват да поправят климатика или да сменят електрическите крушки? Или събира прането ни? Проблемът е, че трябва да провериш всеки един служител в затвора, Джес, и после стотиците частни изпълнители, които отговарят за поддръжката, снабдяването, сградата и така нататък. Ще отнеме седмици, ако не и месеци. А часовникът тиктака за следващото симпатично семейство. — Еди се наведе напред. — Не искам да умра и искам да видя дъщеря си! Това не са прекомерни искания.

Ярдли преглътна със сухо гърло.

— Ще видя какво мога да направя.

Когато се прибра вкъщи, застана на балкона, под лъчите на следобедното слънце. Валя краткотраен дъжд и някъде далеч над планината от червеникави скали се появи дъга. Ярдли си бе сипала чаша червено вино, когато Тара излезе от стаята си и седна на масата.

Временно беше отстранена от училище и поне от четири дни, и доколкото Ярдли знаеше, прекарваше повечето време в четене на текстове по сложни научни теми или рисуваше, сякаш е свободна да се занимава с нещата, които наистина я интересуват.

Картините на Тара караха Ярдли да се чувства неспокойна. Момичето изхвърляше повечето на боклука, но запазваше някои и ги окачваше по стените в стаята си, обаче Ярдли не можеше да разбере защо дъщеря ѝ изхвърля едни и запазва други.

Засега нито една от тях не приличаше на картините на Еди Кал, но Ярдли се страхуваше, че един ден ще се върне вкъщи и ще види, че Тара работи върху нещо, което е рисувал и Кал. Не си спомняше точно кога Тара започна да рисува и я тормозеше, че е забравила.

Двете си бяха разменили само няколко думи след кавгата за Кевин, но Ярдли прие присъствието ѝ като добър знак сега.

— Онзи ден господин Джаксън отново спомена, че трябва да учиш в университет или училище за надарени деца. В твоето училище вече не могат да ти предоставят предизвикателства и на теб ти е скучно и не се държиш добре. — Ярдли се обърна и погледна дъщеря си, както се беше облегнала на дървените перила. — За това ли става въпрос, Тара? Скучно ти е и не се държиш добре?

Сините очи на Тара се втренчиха в Ярдли, без да мигат.

— Няма да отида в училище за надарени деца, но може би е време да се прехвърля в Университета на Невада, в Лас Вегас. Интересуват ме някои научни теми, които искам да проуча, за да ги разбера. Но не съм сигурна дали искам да оставя Кевин. Той завършва догодина, затова може да почакам.

Ярдли не показа възмущението, което изпита при мисълта, че дъщеря ѝ променя житейския си път заради някой като Кевин.

— Университетът на Невада в Лас Вегас е добро учебно заведение. Ще се забавляваш и ще си намериш много нови приятели.

— Аз съм петнайсетгодишната дъщеря на убиец — отговори Тара, докато гледаше дъгата, — и ще запиша направо докторска програма и ще имам по-добри оценки от всички други там, мамо, но няма да си намеря приятели. — Тя замълча за момент, без да откъсва очи от дъгата. — Онзи ден ти беше оставила айпада си отключен и на екрана бяха отворени материали от разследване. Има имитатор, така ли?

Ярдли почувства, че в гърдите ѝ се надига гняв и се наложи да диша дълбоко, за да се успокои.

— Кажи ми, че не си прегледала материалите от разследването.

— Видях името на Еди на отворената страница. Мисля, че ако някой има право да знае какво става с него, това съм аз.

— Тара, това не е…

— Чух те да говориш с Уесли по този въпрос. Че си поискала помощта на Еди. Какво иска той в замяна?

— Не е твоя работа. Не се тревожи за това.

— Вече надраснахме тези неща, мамо, не можеш да ме предпазиш от него. Той е мой баща и нищо не може да промени този факт.

Ярдли почувства слабост. Седна край масата до дъщеря си, изпи виното и остави чашата.

— Няма значение какво иска той, Тара.

— Иска да ме види, нали?

В гласа на Тара прозвуча нотка на надежда, която разби сърцето на Ярдли и тя хвана ръката на дъщеря си.

— Миличка, той ще те нарани! Това прави Еди Кал. Семейство, приятели, съпруга, дъщеря — нищо от това няма значение за него.

Тара кимна.

— Веднъж му изпратих картичка за Деня на бащата. Бях на осем. Помня, че когато бях на десет, ти ме накара да седна, за да ми разкажеш всичко за него, но аз го знаех много преди това. В едно чекмедже намерих твоя стара шофьорска книжка с фамилията Кал и не ми отне много време да разбера. Седмици наред чаках и той да ми изпрати нещо, но Еди така и не го направи. — Тара въздъхна шумно. — Жалко, любопитна съм да видя какви общи черти имаме. И той ли е добър по математика? Пурпурното ли е любимият му цвят? Мрази ли структурата на стафидите или мириса на дъжд върху тротоара? — Тя направи пауза. — И в мен ли има мрак както в него? Дреме и чака възможност да изскочи?

— Тара…

Момичето се дръпна и пъхна ръце в джобовете си.

— Ще намерите ли човека, който копира престъпленията му?

Ярдли се втренчи мълчаливо в нея за момент.

— Да, ще го намерим.

— Ако той наистина имитира Еди, тогава най-голямата му награда може да е да стигне до нас. Да убие семейството на Еди Кал — мрачно каза Тара, гледайки в обувките си.

— Тара, погледни ме… Никога, абсолютно никога няма да позволя някой да те нарани! Нищо няма да ни се случи! Ще заловим убиеца и той никога повече няма да нарани никого.

Тара продължи да гледа мълчаливо дъгата.

— По-добре да тръгвам. Изглежда, трябва да прегледам университетската програма.

Тя остави Ярдли сама на балкона да гледа сивите облаци, които се носеха към планината. Дъгата избледня и се стопи в облаците.

Тара си беше в стаята, Уесли работеше в кабинета си, а Ярдли правеше упражнения по йога в дневната, когато мобилният ѝ телефон иззвъня. Смяташе да не отговаря, но след като се включи гласовата поща, телефонът отново започна да звъни.

— Джесика — отговори тя, опитвайки се гласът ѝ да не прозвучи раздразнено.

— Джесика, обажда се Софи Гледхил от затвора. Извинявай, че те безпокоя на личния ти мобилен телефон, но трябва да знаеш нещо.

— Какво?

— Еди Кал получи имейл преди половин час. Преглеждаме имейлите му, преди той да ги получи. Джесика… съобщението е от човека, който е убил онези две двойки.

Ярдли почувства прилив на адреналин.

— Тръгвам веднага!

Тя изпрати съобщение на Болдуин, преоблече се в черна пола и бяла блуза, прокара пръсти през косата си и отиде в кабинета на Уесли. Първо почука на вратата, защото той мразеше да го прекъсват внезапно, когато се е съсредоточил.

— Влез — отговори Уесли.

Седеше на бюрото с бифокалните си очила и гледаше в синята светлина на монитора в тъмната стая. Слънцето залязваше и през прозорците проникваше някакво слабо оранжево сияние.

— Трябва да изляза, ще се върна след няколко часа — каза Ярдли.

— Къде отиваш?

— В затвора.

Той спря да работи и я погледна.

— При него ли?

— Той е получил имейл от човека, когото издирваме.

— Какво общо има това с наблюдаващия прокурор?

— Може да се нуждаят от съдебна заповед. Мога да издам електронна заповед за няколко минути, ако съм там.

Уесли замислено я гледаше.

— Не съм първа година студент по право, Джесика, не ти трябва съдебна заповед, за да прочетеш затворнически имейл.

— Не, но може да се наложи да искат данни от доставчика на интернет услугата. — Тя се приближи до него и го целуна по бузата. — Няколко часа, обещавам.

Болдуин беше с костюм, но без вратовръзка, когато взе Ярдли. Тя забеляза, че не се е бръснал от няколко дни и сенките под очите му са станали по-тъмни. В колата миришеше на одеколон „Поло“ и наскоро почистена естествена кожа. Ортис седеше на предната седалка до шофьора. Беше облякъл тениска на „Детройтските лъвове“ под сакото.

Ярдли се настани на задната седалка и Болдуин ѝ даде телефона си. На екрана имаше отворен имейл.

Ярдли превъртя надолу и видя прикачената снимка. От гърдите ѝ се изтръгна лек стон.

Обри Олсън! Снимката беше направена от не повече от петдесет-шейсет сантиметра. Черните бикини, които намериха, бяха увити около устата ѝ, очите ѝ бяха широко отворени от ужас и по лицето и в косата ѝ бе засъхнала кръв. До нея, по лице, лежеше съпругът ѝ. Светлината на снимката показваше, че е направена през нощта.

— От ОТО трябва да удостоверят автентичността ѝ — обясни Болдуин. — Изпратих им я веднага щом я получих, с молба за спешен анализ. Обадих се и на Грег.

ОТО, Оперативният технологичен отдел, беше подразделение на ФБР, което се занимава с криминалистичен анализ на технически средства. Грег Нюхол беше свръзката на ОТО за офиса на ФБР в Лас Вегас.

Ярдли сериозно разчиташе на него за идентифицирането и залавянето на няколко изнасилвачи преди време, които бяха заснели престъпленията си с мобилни телефони и ги бяха качили в интернет — нещо, което се случваше много по-често, отколкото знае широката общественост.

— Тя е — промълви Ярдли.

Когато пристигнаха в затвора, Нюхол вече ги чакаше навън. Беше с риза с къси ръкави и очила с дебели стъкла, каквито би носил седмокласник, плешивата му глава блестеше под ярката светлина на паркинга. Нюхол държеше алуминиево куфарче.

— Забавихте се — каза той и единственият, на когото се усмихна, беше Ярдли. — Как сте, госпожо Ярдли?

— Добре съм, Грег. Благодаря, че попита.

Нюхол винаги я наричаше „госпожо Ярдли“ и тя беше забелязала, че я гледа, когато привидно не му обръщаше внимание. Веднъж, в спортната зала срещу федералната сграда, Ярдли го хвана, че я наблюдава, докато се беше навела да вдига тежести от пода. Той се изчерви и се отдалечи, а когато Ярдли си тръгваше, Нюхол направи непохватен опит да я покани на вечеря, но тя му каза, че се среща с някого и не би било уместно. Той отново се изчерви и се извини.

Четиримата влязоха в затвора и се срещнаха с Гледхил на рецепцията. Минаха през детекторите за метал и тя сканира пропуска си, за да се качат в асансьора.

На втория етаж имаше стая с компютри, до които повечето затворници получаваха няколко минути достъп за добро поведение. Тъй като постоянно бяха във връзка с адвокатите си, и заради едно решение на Върховния съд, което им позволяваше да извършват проучвания в областта на правото и да гледат новини и архиви, осъдените на смърт затворници също имаха неограничен достъп, но трябваше да бъдат наблюдавани.

В стаята с компютрите стояха млад надзирател и по-възрастен мъж с анцуг. Надзирателят изглеждаше нервен и беше пъхнал палци в колана си. По-възрастният мъж изглеждаше раздразнен.

— Той беше на онзи компютър, ей там — посочи Гледхил.

Нюхол сложи куфарчето си до компютъра. Отвори го и разкри невероятен микрокосмос от жички, дънни платки, лъскави стоманени тръбички и конектори, монитор и куп други неща, които Ярдли не познаваше.

Имейлът на Кал вече беше отворен на компютъра на затвора. Нюхол щракна на няколко места върху имейла и в нов прозорец се появи редица гъсто изписани букви и цифри — кодът на имейла. Обикновено тревожното поведение и стойката на Нюхол веднага се промениха. Той се наведе напред, подпря с пръсти брадичка и прочете кода на екрана — приличаше на средновековен монах, който превежда загадъчен древен документ.

— Тези идентификатори — мейл хедъри — се четат хронологично — обясни Нюхол. — Всеки пореден сървър, през който минава имейлът, добавя свой отрязък на кода. Затова трябва да се върнем на първия портал. Това ви трябва!

Нюхол отвори програма на монитора от алуминиевото куфарче. Прозорецът беше обозначен „МоятаСтрахотнаКутияСИнструменти“. Той свърза компютъра на затвора с този от куфарчето, а после копира и постави кода от компютъра в кутията с инструменти и на монитора се появи друга страница с код. След това Нюхол свърза малко устройство с USB-порта на компютъра, кодът на двата екрана се раздвижи и отдолу започна да се изписва нов код. Нюхол го остави да се изрежда трийсетина секунди и каза:

— Ето го.

На екрана се появи редица цифри, разделени с точки. В кутията с инструментите се изписа съобщение: Айпи адресът не е вписан в черния списък.

— Това означава, че имейлът не е изпратен от айпи адрес, който е бил използван преди от измамници. Подателят се е опитал да ни отклони от следата, като го е изпратил през различни сървъри, и вероятно е използвал някаква програма, която е изтеглил безплатно от интернет. Не е трудно, все едно го е написал на листче, увил го е около камък и го е хвърлил през прозореца.

Нюхол си мърмореше под носа и си тананикаше, докато пишеше в кутията с инструменти. Ярдли разпозна мелодията — „Тя ме заслепи с наука“, на Томас Долби.

— Добре — каза Нюхол след минута. — Фасулска работа. Това е първият портал и айпи адресът, от който е изпратен имейлът. Подателят се е опитал да създаде фалшива следа, но както казах, аматьорска работа. Вероятно е проучил въпроса в интернет и е използвал онова, което е прочел там. Вашият човек няма компютърни познания.

— Защо сега? — попита Гледхил. — Убийствата започнаха преди няколко седмици. Защо се е свързал с Еди Кал сега?

Ярдли и Болдуин се спогледаха. Болдуин погледна снимката на Обри, която се появи, докато Нюхол превърташе кода на имейла.

— Защото знае, че сега Еди е включен в разследването. И има само една група хора, които знаят за това. Правоприлагащите органи! — Болдуин отново погледна Ярдли. — Той е един от нас.

Болдуин остави Ярдли пред дома ѝ и каза, че ще ѝ се обади, ако има нещо ново, а после добави:

— И, Джес, наистина съжалявам, че те излъгах, не трябваше да го правя. Надявам се, че можеш да ми простиш.

Тя не отговори, слезе от колата и влезе в къщата.

От стаята на Тара не се чуваха звуци и Ярдли отвори вратата. Тара спеше. Лицето ѝ беше обърнато към нея. Бебешкото лице, което Ярдли помнеше. Вече виждаше това лице само когато Тара спи. Когато беше будна, Ярдли болезнено съзнаваше, че дъщеря ѝ се превръща в самостоятелна жена и все повече се отдалечава от нея. Сякаш част от Ярдли се отскубваше болезнено и се понасяше сама из света.

Картините на Тара бяха окачени по стените, но Ярдли нарочно не ги погледна.

Затвори вратата и отиде в спалнята, Уесли вече спеше и Ярдли си облече нощницата и се пъхна в леглото. Лежеше тихо и се взираше в нощта навън. Луната представляваше сребристобял полумесец, който свети бледо и замъглено през остъклените врати, водещи към втория, по-малък балкон на къщата.

Уесли хвана ръката ѝ и пръстите им се преплетоха. Той отвори очи и се вгледа в Ярдли, а после целуна ръката ѝ.

— Надявам се, че знаеш какво правиш — прошепна Уесли. Той отново затвори очи и Ярдли заспа както държеше ръката му, лунната светлина проникваше в стаята, но ъглите тънеха в сянка.

ОТО проследи айпи адреса до апартамент в Прим, на около един час път от Лас Вегас. Принадлежеше на Остин Кетнър. Името звучеше познато на Ярдли, но преди да си спомни къде го е чувала, получи още едно съобщение. Болдуин беше проверил името и търсенето разкри десетки новинарски статии. Остин Кетнър беше един от пострадалите от Еди Кал.

Ярдли седна на бюрото и прочете статията в „Лас Вегас Сън“. Родителите на Кетнър бяха третата и четвъртата жертва на Кал.

Според следователите Кал е видял семейството някъде, вероятно в мексиканския ресторант, където съпрузите Кетнър вечеряли преди смъртта си. Ярдли обаче знаеше, че това си е чиста догадка. Кал не беше проронил и дума за престъпленията си и следователите нямаха представа как или кога е избирал жертвите си. Присъдата му се основаваше предимно на доказателства от ДНК, извлечена от семенна течност. Кал беше секретор, както ги наричаха, беше оставил семенна течност във всяко жилище. Имаше и свидетел, когото Кал пропуснал, когато влязъл през прозорец в дома на жертвата. Свидетелят видял колата му, паркирана наблизо, и записал регистрационния номер. При последвалото претърсване на ателието на Кал бяха намерени няколко вещи на жертвите, както и комплект за убиване с тиксо, въже, ножове и точила за остриета.

Големият брат на Остин Кетнър открил мъртвите си родители.

Към статията, която Ярдли четеше, беше приложена снимка на Остин. По онова време той е бил на не повече от десет-единайсет години. Погледът му бе унил и безизразен, докато гледа в обектива. Сега Остин бе на двайсет и шест-седем години.

Ярдли затвори прозорците на екрана и се облегна назад на стола. В главата ѝ се въртеше една-единствена мисъл: Какво правих в онази нощ?

Къде бях във вторник вечерта, когато са били убити съпрузите Кетнър? По всяка вероятност е целунала Кал и му е казала, че го обича, когато той е тръгвал да убие родителите на Остин.

Въздъхна дълбоко и изпрати отговор на Болдуин: Искам да говоря с него веднага щом го задържат.

Прим беше община без самостоятелни правомощия, само с две хиляди души население, затова полицията на Лас Вегас се занимаваше с обажданията. Болдуин им каза да подготвят ударен екип от петима полицаи и с Ортис потеглиха към адреса на Кетнър, а ченгетата тръгнаха с автомобили без опознавателни знаци.

Ортис шофираше, а Болдуин четеше за Остин Кетнър. Бял мъж, на двайсет и шест години, самотник, с няколко присъди за шофиране в нетрезво състояние и публично пиянство, една бивша съпруга и дете, на което не беше плащал издръжката от няколко години. Кетнър не работеше в правоприлагащите органи и това притесни Болдуин, но се оказа, че работи във фирма за почистване с договори за правителствени сгради в Лас Вегас, включително федералната сграда. Кетнър можеше да е влязъл в кабинета на Болдуин след работно време, да е получил достъп до файловете му и да е научил, че Еди Кал им помага в разследването.

— Мислех, че съм приключил с тези глупости — каза Ортис.

— С кои глупости? — попита Болдуин, без да отмества поглед от телефона си.

— Да нося бронежилетка и да разбивам врати. Правих го пет години в отдел „Наркотици“, в Детройт. Исках хубава работа на бюро, където няма да се налага да вадя оръжието си през ден. Не че не ми харесва, но не трябва да се излагам на опасност заради Ребека и малкото ми момиченце.

— Сложили са те там, където се нуждаят от теб. Пък и след една година ти предстои прехвърляне, нали? Може да извадиш късмет и да ти възложат банкови измами или нещо подобно…

Ортис отпи глътка „Биг Гълп“.

— Мислиш ли, че този Кетнър е нашето момче?

— Имейлът е изпратен от неговия апартамент и той има възможност за достъп до нашите файлове и файловете на полицията на Лас Вегас. И отговаря на профила, който в общи линии очерта доктор Сарт.

— Ами Джесика?

— Какво за нея?

— Какво мисли тя?

Болдуин го погледна.

— Има ли значение какво мисли тя?

Ортис повдигна рамене.

— Не знам. Джесика, изглежда, разбира от този тип хора.

Болдуин отново наведе глава над телефона си.

— Никой не разбира този тип хора.

Жилищният блок се намираше близо до казино с влакче на ужасите отпред и рекламна табела, която го хвалеше като подходящо за семейства. Полицаите завиха зад блока, а Ортис и Болдуин спряха отпред. Командирът на ударния екип се обади на Болдуин и съобщи, че са заели позиции. Работодателят на Кетнър им беше казал, че свободният му ден е петък. Домоуправителят на блока ги уведоми, че Кетнър е вкъщи.

— Нека първо да говоря с него — предложи Болдуин.

— Мисля, че това е лоша идея, трябва да нахлуем изневиделица.

— Дай ми само пет минути…

Полицаят, който беше на пост наблизо, ги информира, че никой не е влизал, нито е излизал от апартамента.

— Ако този човек е убиецът, значи е откачен — припомни на глас Ортис, докато закопчаваше ремъците на бронежилетката си.

— Само пет минути — повтори Болдуин, докато слизаше от колата. — Може да си спестим някой пострадал.

— Или пък той ти ще простреля задника.

Болдуин беше с тениска и джинси, но нахлузи широко горнище на анцуг с качулка на „Дяволите от Джърси“, за да скрие кевларената си бронежилетка. Докато се качваше по стълбите за втория етаж, се престори, че си гледа телефона. Не се виждаха хора от блока, боклукчийският камион зави и спря до контейнерите отзад.

Болдуин почука на вратата на Кетнър.

Отвори нисък мъж с късо подстригана кестенява коса и с очила. Лицето му беше изпъстрено с акне, спуканите капиляри по носа подсказваха за сериозно пиянство. Беше някак странно, изглеждаше малко по-голям тийнейджър.

— Здравейте, надявам се, че ще ми помогнете — каза Болдуин. — Търся Рейчъл Мадрид, тя живее няколко врати по-нататък, но не мога да се свържа.

— Не я познавам, съжалявам — отвърна Кетнър.

— А тогава може ли да оставя при вас един пакет за нея? Звъних на съседите, но те не са вкъщи.

Кетнър явно взе да се дразни.

— Съжалявам — продължи Болдуин, — знам, че е досадно, но днес заминавам за Колорадо и ще ми струва трийсетина долара, ако го изпратя по пощата.

— Да, да, добре.

— Страхотно! Благодаря! Но е тежичък. Ще ми помогнете ли да го взема от багажника?

Кетнър въздъхна, вече видимо ядосан.

— Почакайте да си обуя обувките.

Той остави вратата отворена и тръгна по коридора на апартамента. Болдуин пристъпи вътре, жилището не беше мръсно или разхвърляно, но се усещаше трайната воня на марихуана и цигарен дим. На малко бюро в ъгъла имаше компютър и Болдуин хвърли бърз поглед към коридора, после отвори на екрана приложението със снимките и ги сканира.

— Хей!

Той се обърна и видя, че зад него стои Кетнър.

— Какво си мислиш, че правиш? — Кетнър се приближи, блъсна Болдуин и затвори прозорците на екрана.

— Съжалявам, проверявах електронната поща — отговори Болдуин.

— Махай се оттук, по дяволите! Няма да взема пакета!

— Легни на пода, Остин — спокойно му нареди Болдуин.

— Каквооо?

Болдуин извади значката от джоба си и я вдигна, за да му я покаже.

— Легни на пода тихо и кротко и всичко ще мине гладко. Ако не го направиш, след три минути полицаите, които са обградили блока, ще нахлуят тук и не мога да предвидя какво ще се случи, макар да съм сигурен, че ще боли повече, отколкото ако сега ме послушаш.

Кетнър ококори очи от изумление и застана неподвижно, после изведнъж замахна към Болдуин. Болдуин се наведе, мина зад гърба му и уви ръка около врата му. Срита Кетнър в краката и се стовари върху него, когато и двамата паднаха на пода. Болдуин отново го стисна за гърлото и усети, че Кетнър се задъхва.

— Спокойно, спокойно… отпусни се.

Кетнър взе да се съпротивлява, размаха ръце и се опита да издере лицето на Болдуин. Болдуин обаче го стисна още по-силно и напълно спря притока на въздух. Щом усети, че Кетнър губи сили, Болдуин отслаби хватката.

— Точно така, успокой се… спокойно.

Болдуин се отмести, извади телефона и изпрати съобщение на Ортис, че е заловил Кетнър.

Вкараха Кетнър в колата и Ортис седна зад волана, а Болдуин отиде при полицаите, които претърсваха апартамента.

Те взеха компютъра и лаптопа, за да ги занесат в участъка. Болдуин предпочиташе да ги прегледа Нюхол, затова му изпрати съобщение, че може да се нуждае от него по-късно тази вечер.

Страхотно, отговори Нюхол. Нямам търпение. Ще черпиш една вечеря.

Полицаите търсеха оръжия, бележки, нещо, което да покаже, че Кетнър е убил двете съпружески двойки. Болдуин обаче не търсеше такива неща, а някакъв знак, че Кетнър е типът човек, който може да е убил съпрузите.

На малка лавица в дневната имаше предимно шпионски романи, а в хладилника — нищо друго освен деликатесни меса и замразена храна.

В шкафчето в банята имаше няколко лекарства, сред които обезболяващото „Перкосет“. Болдуин се озърна наоколо, за да се увери, че никой не го гледа, и пъхна шишенцето в джоба си. След това застана неподвижно и се втренчи в отражението си в огледалото, а после върна шишенцето в шкафчето и излезе от банята.

Отиде в спалнята, нахлузи латексови ръкавици, прокара ръце под дюшека и надникна под леглото. В трите чекмеджета на нощното шкафче имаше книги с меки корици и няколко снимки на Кетнър с млада жена, вероятно бившата му съпруга. Едната снимка показваше момиченце с къдрава руса коса, което се усмихваше до ушите, седнало на раменете на Кетнър.

В дрешника имаше малко дрехи и само два чифта обувки. На най-горната лавица бяха сложени няколко кутии, а в тях — документите, които Кетнър явно смяташе за важни: съдебното решение за развода му, касови бележки за по-големи покупки като дивана и телевизора и няколко стари, празни портфейла.

В средата на лавицата имаше бяла кутия. Болдуин я смъкна и повдигна капака. Колие! Той го обърна в ръцете си. До закопчалката отзад имаше надпис, Болдуин го прочете и стомахът му се сви.

Полицаите от Лас Вегас закараха Остин Кетнър в участък близо до центъра на града, модерна сграда, която би предизвикала завистта на повечето участъци в страната. Болдуин даде строги указания на детективите, на които беше възложен случаят, да не говорят с Кетнър, докато не дойде и той.

Когато Болдуин пристигна, двама детективи вече разпитваха Кетнър. Болдуин въздъхна и отвори вратата. Усмихна се на детективите, които не познаваше, и рече:

— Агент Кейсън Болдуин. Приятно ми е да се запознаем, момчета. Може ли да поговорим навън за минутка?

Те се спогледаха и станаха. Болдуин ги последва навън.

— Вижте, момчета, това е федерално разследване. Поело го е нашето бюро. Знам, че не съм ви шеф и че не ви пука какво казвам, но Окръжната прокуратура и федералната прокуратура се споразумяха, че случаят трябва да остане федерален. Признателен съм ви за помощта, но искам да говоря насаме с него.

— Но щом той живее в…

— Кетнър е обвинен в извършване на престъпления в северен Лас Вегас и Сейнт Джордж. Той само живее под ваша юрисдикция. Затова, моля ви, оставете ме да си свърша работата и да го накарам да говори и всички ще можем да се приберем вкъщи.

Единият детектив се намръщи, но не казаха нищо. Случаят щеше да привлече огромно медийно внимание и Болдуин не се съмняваше, че детективите са започнали да разпитват Кетнър по заповед отгоре. Това беше шанс да покажат пред камерите, че са изпреварили ФБР с ареста.

Болдуин остави двамата детективи и влезе в стаята за разпити. Извади айпада си, докато сядаше, и мълчаливо се вгледа в Кетнър.

— Може ли да си тръгна? — попита задържаният, като нервно кършеше пръсти.

— Защо мислиш, че може да си тръгнеш?

— Защото не съм направил нищо. Онези детективи ме разпитваха за някакви съпрузи, които съм убил. Нямам представа за какво говореха.

— Никаква представа?

Остин Кетнър поклати глава.

— Има някакво объркване, явно не сте заловили когото трябва. Това е лудост! Никога не бих наранил някого.

Болдуин остана неподвижен десетина секунди и после отключи айпада си. На екрана имаше снимка на сапфиреното колие.

— Какво е това? — попита Кетнър.

— О, я стига, Остин. Имай ми малко доверие.

— Какви ги говориш? Не съм виждал това през живота си.

— Колието принадлежи на жена на име Обри Олсън. Тя беше убита преди една седмица в Сейнт Джордж, Юта.

— Добре, но какво общо има това с мен?

— Намерих колието в кутия от обувки в твоя дрешник.

Кетнър отвори широко очи от изумление.

— Какво?

Той скочи на крака. Болдуин направи същото и докосна оръжието си с връхчетата на пръстите си.

— Това е безумие!

— Искам да седнеш, Остин.

— Никога не съм го виждал!

— Ще говорим за това, но първо трябва да седнеш.

Кетнър се разтрепери. Болдуин дръпна ръка от оръжието си и седна пръв. Кетнър го последва.

— Казвам самата истина. Намерих колието в кутия от обувки в твоя дрешник, Остин. Надписът е от Райън Олсън за съпругата му. Очевидно е доста скъпо. Направил си добър избор, когато си взел сувенира. Не намерих нищо от семейство Дийн, но имам чувството, че ще го направя, когато прегледаме нещата ти. — Болдуин се наведе напред и сложи ръце на масата. — Много съжалявам за онова, което ти е причинил Еди Кал, Остин. Знам, че той е причината за всичко това. Доколкото засяга мен, семействата Дийн и Остин са негови жертви, не твои. Но трябва да предпазим други хора, на които ти може да направиш същото. Затова искам да бъдеш откровен с мен и обещавам, че и аз ще бъда откровен с теб. Колко други има?

— Какво?

— Други семейства, на които си сторил същото.

— Мамка му, глух ли си? Не съм направил нищо! Никога през живота си не съм виждал колието.

През шестнайсетте си години в правоприлагането Болдуин си имаше работа предимно с хора, които лъжат толкова добре, че вероятно заблуждаваха дори себе си. Въпреки че реакцията на Кетнър изглеждаше искрена, нямаше друго правдоподобно обяснение защо колието на Обри Олсън е в дома му, освен това, че той я е убил. Истинските психопати бяха експерти в манипулирането и Болдуин знаеше, че трябва да пипа внимателно. Ако почувства, че не може да контролира ситуацията, Кетнър щеше да млъкне и да поиска адвокат.

Болдуин съблече сакото си.

— Предполагам, че ще стоим тук известно време.

Ярдли чака до късно вечерта, но Болдуин не отговаряше на съобщенията ѝ.

Когато отиде на работа сутринта, няколко прокурори, включително шефът ѝ Рой Лю, се бяха събрали в общото помещение на рецепцията до детекторите за метал, пиеха кафе и разговаряха. Те я видяха и започнаха да ръкопляскат.

Лицето ѝ се зачерви от смущение.

— Случило ли се е нещо?

Лю ѝ подаде днешния брой на „Лас Вегас Сън“. Статията на първата страница беше за залавянето на Тъмния Казанова-младши.

— Страхотна работа, Джес! Главният прокурор се обади да ни поздрави. Това е национална новина.

— Как така? Случаят все още не беше оповестен на медиите.

— Шефът на агент Болдуин ми се обади и ми каза, че извършили арест и аз избързах с информацията. Щеше да има много въпроси защо сме изложили хора на риск, като не сме съобщили, че тук вилнее сериен убиец, затова снощи дадох за „Сън“ ексклузивно интервю в замяна те да го извъртят по определен начин. В основни линии да обяснят, че не сме можели да съобщим нищо на широката общественост, защото сме мислили, че Отделът по наказателно правосъдие следи пресата.

Ярдли стисна зъби.

— Признал ли е Остин Кетнър?

— Не, отрича, но няма алиби за датите на убийствата на съпрузите Дийн и Олсън, и са намерили колието на Обри Олсън в дрешника му и бельо на София Дийн, пъхнати под чорапите му.

Ярдли отбягна хората, дошли да я поздравят, отиде в кабинета си, затвори вратата и прочете статията. Там беше описана картина на пострадал от Еди Кал, който изпаднал в умопомрачение след смъртта на родителите си. Малко дете, уплашено и покрусено, превърнало се в чудовището, което му е въздействало толкова силно. Към края на статията се споменаваше, че разследващите търсят престъпления с подобни елементи, за да проверят дали Остин Кетнър е убил още хора.

Ярдли остави вестника, облегна се назад на стола и се втренчи безизразно в стените от матирано стъкло на кабинета си. Следващите убийства можеше да бъдат извършени още идната седмица, ако неизвестният извършител се придържа към цикъла.

Тя изпрати съобщение на Болдуин: Искам веднага да говоря с него.

Центърът за задържане на окръг Кларк приличаше по-скоро на футуристична сграда с офиси. Камък и много стъкло, за да пропуска колкото е възможно повече светлина — архитектът явно е имал намерение да направи сграда, където персоналът ще получава слънчева светлина през деня и ще вижда уличното осветление вечер. Знаеше се, че сред служителите в затворите има висок процент на депресия, алкохолизъм и убийства.

Белите коридори отекнаха от стъпките ѝ. Ярдли показа служебната си карта и документите за самоличност на две двойки пазачи, картата ѝ позволяваше да минава през охраната, без да я претърсват.

Пред стаята за посещения я чакаше друг пазач. Той сканира картата ѝ и лампата над вратата промени червения си цвят в зелен. Стаята бе с няколко прозореца, но без стъклени прегради, които да разделят посетителя от арестанта.

Остин Кетнър влезе, облечен с тъмносиня риза и сини джинси и с чехли на краката, и седна срещу Ярдли. Тя погледна пазача, който го доведе, и каза:

— Благодаря. Ще ви повикам, когато приключим.

— Сигурна ли сте? Мога да остана.

— Всичко е наред, благодаря.

Ярдли го изчака да излезе и погледна Кетнър.

— Коя си ти? — попита той.

— Казвам се Джесика Ярдли и съм помощник-прокурорът, на когото възложиха твоя случай.

— Трябва да ми помогнеш — помоли той с глас, писклив от отчаяние. Очите му се насълзиха. — Не съм направил нищо! Те мислят, че съм убил четирима души.

— Уби ли ги?

— Не! Никога не бих наранил някого, не знам как са се озовали онези неща в апартамента ми. Онзи агент на ФБР не ми вярва, каза, че ще разследва случая, но че може да си помисля и да си призная, и да сключа сделка, за да избегна… — Гласът му потрепери. — За да избегна смъртно наказание.

Кетнър наведе ниско глава и се разрида.

— Откъде мислиш, че са се появили онези вещи? — попита Ярдли. Повечето убийци, с които имаше работа, не поемаха абсолютно никаква отговорност, докато не останат без възможност за избор. И много от тях се бяха научили да плачат по необходимост.

— Не знам, нямам аларма и не съм вкъщи от шест сутринта до шест вечерта по пет дни в седмицата. Някой сигурно се е вмъкнал в апартамента ми, оставил ги е и е изпратил онзи имейл от моя компютър.

— Защо би го направил?

— Нямам представа. — Кетнър отново наведе глава. — Родителите ми бяха убити. Точно по същия начин, по който казват, че аз съм убил онези хора. — Той я погледна в очите. — За нищо на света не бих направил това!

Ярдли преглътна вината, която почувства. Какво ли би ѝ казал Кетнър, ако знаеше, че тя е била омъжена за човека, който е убил родителите му? Че Кал е казал, че стои до късно в ателието си, а тя по всяка вероятност е яла сладолед и е гледала филм…

Кой филм гледах, докато съпругът ми е убивал родителите ти?

Мисълта я накара да потръпне от отвращение. И Ярдли беше виновна за онова, в което се беше превърнал Кетнър, и за онова, което му беше поднесъл животът.

— Трябва да установим къде си бил през въпросните две вечери. На осемнайсети април и на двайсет и втори март.

Той поклати глава.

— Как да помня къде съм бил в определена вечер преди един месец?

— Не знам, от тебе зависи.

Кетнър преглътна.

— Храня се навън повечето вечери. Да, в заведения, не ям вкъщи. Какви дни са били тези дати?

— Осемнайсети април е бил петък, а двайсет и втори март — сряда.

— Хм… петък. Добре. В петък почти никога не ям вкъщи. Излизам с приятели или сам и се храня в някое заведение. Проверете.

— Адвокатът ти би трябвало да го направи.

— Нямам адвокат.

— Трябва да си намериш.

— Не съм направил нищо. Проверете… Моля те… Не искам да умра.

Ярдли го наблюдава още няколко секунди и после стана. Да лъжеш себе си, беше най-лошият вид лъжа и въпреки че не искаше да си признае, тя оформи с думи онова, което инстинктът вече ѝ беше казал — вярваше на Остин Кетнър.

Ярдли чакаше в кафенето срещу ареста. Изпрати съобщение на Болдуин да изтегли извлеченията от кредитните карти на Кетнър в сайта на прокуратурата. Пиеше кафе на малки глътки и разсеяно гледаше през прозореца. Навън се скупчиха облаци и закриха слънцето, започна леко да ръми. Улиците на Лас Вегас не бяха подходящи за дъжд дори в малки количества, веднага се образуваха локви. Хората тичаха от сградите до колите си и от колите до сградите, сякаш от небето се сипе киселинен дъжд.

— Здравейте.

Ярдли вдигна глава и видя мъж със спортно сако и блуза поло. Красив, с волева брадичка и зелени очи.

— Може ли да седна при вас? Не обичам да виждам хубави жени, които са сами и гледат дъжда.

— Добре съм, благодаря.

— Сигурна ли сте? Ще ви почерпя сладкиш и ще изслушам какво ви измъчва. Изглеждате тъжна, затова си помислих, че може би искате компания.

— Много любезно от ваша страна, но не, благодаря, добре съм.

— А какво ще кажете…

— Не знам върху какъв тип жени въздейства тази агресия, но аз не съм една от тях. Моля ви, оставете ме на мира.

Усмивката му помръкна. Мъжът измърмори нещо неразбираемо и тръгна. Ярдли отново се вгледа в дъжда, който ромолеше по улиците вън.

Болдуин ѝ изпрати съобщение, че извлеченията са готови. Ярдли влезе в сайта и бързо ги прегледа.

Кетнър нямаше похарчени суми на двайсет и втори март, но имаше на осемнайсети април, в едно кафене и в ресторант за хамбургери на име „Фат Блу Бъргърс“. Ярдли го знаеше, заведение за бързо хранене недалеч от дома на Кетнър.

Капките дъжд бяха топли, усети ги по ръцете си, докато вървеше към колата.

„Фат Блу Бъргърс“ беше пълен с клиенти, дошли за ранен обяд. Ярдли подмина опашката и се наведе към касиерката.

— Трябва да говоря с управителя ви, моля.

Дойде жена с черна тениска и джинси.

— Аз съм управителката, какво мога да направя за вас?

— Може ли да поговорим насаме?

Жената отстъпи встрани и Ярдли я последва. Показа ѝ служебната си карта и обясни:

— Аз съм от прокуратурата. Един човек, когото разследваме, се е хранил тук една вечер. Много съм любопитна да знам в колко часа. Видях, че имате видеокамери. Колко дълго пазите записите?

— Изпращаме ги на охраната, не ги държим тук.

— Моля ви, бихте ли се свързали с тях? — попита Ярдли, но управителката не помръдна. — С удоволствие ще взема съдебна заповед, за да сте спокойни. Само че няма да стане веднага. А в това време може ли да вземете видеозаписа, за да го видя?

Жената кимна.

— Ще се обадя на районния управител да питам дали може.

Болдуин чакаше в колата си до тротоара, когато Ярдли пристигна в охранителната фирма „Желязна крепост“. Слезе от колата и отиде при нея.

— Бързо действаш, Джесика.

Тя се запита защо Кейсън не е проверил кредитните карти на Кетнър, преди да го арестува. Надяваше се, че не е бил толкова увлечен от желанието си да приключи случая, че да му е повлияла някаква предубеденост. Когато полицаите бързат да уличат някой заподозрян, нещата никога не завършват добре и невинни хора отиват в затвора. Когато водеше семинари за федерални агенти или полицаи, Ярдли винаги им казваше, че когато имат заподозрян, трябва да разсъждават в обратен ред — да се опитат да докажат, че той не е извършил престъплението. Ако не могат, това по всяка вероятност означава, че са намерили правилния човек и чак тогава може да съберат още доказателства за съдебния процес.

Отново си спомни за предположението, че Болдуин е показал на свидетелка снимки на обвиняемия преди очната ставка. Той пъхна дъвка в устата си. Изглеждаше уморен и обикновено добре изгладеният му костюм сега беше измачкан и явно няколко дни подред не го е сменял.

— Накара ли някой да провери кредитните му карти? — попита Ярдли колкото може по-небрежно.

— Още не съм стигнал дотам, вероятно ще се случи до един-два дни.

— Вероятно?

Болдуин спря и я погледна.

— Да, вероятно. Знаеш, че имам и други случаи. Имаш ли да ми казваш нещо, Джес?

— Не, искам само да се уверя, че мислим еднакво.

— Така е, сега, нека видим записите. След един час имам съвещание с шефа.

Охранителната фирма се помещаваше в малък офис на първия етаж. Болдуин показа картата си от ФБР и поиска да говори с шефа. Ярдли видя картина на стената. Река, завършваща с водопад, който се излива в голям вир. Тя се втренчи в нея, Кал беше рисувал нещо подобно, но неговият вир отразяваше мрака. Водата падаше и изчезваше в тъмно празно пространство, а на ръба стоеше малко момче и гледаше в бездната.

Когато Ярдли се обърна, Болдуин вече беше убедил районния управител да им покаже видеозаписа от „Фат Блу Бъргърс“. Човекът ги заведе в стая, пълна с монитори и друго електронно оборудване.

Управителят зареди видеозаписите, а те останаха в дъното на помещението. Кадрите бяха цветни и качеството отлично — повечето охранителни фирми преминаваха на цифрови технологии.

— Добре, добре, добре — мърмореше под носа си управителят. — Петнайсети април, шестнайсети, седемнайсети… Ето го осемнайсети. Целият ден ли искате да видите?

— Само след четири следобед — отговори Ярдли.

— Е, не мога да остана с вас през цялото време. Ето така се превърта напред, а така се връща назад, с тези бутони. Ще идвам да ви наглеждам от време на време.

Болдуин седна и започна да превърта напред. Увеличи скоростта два пъти и после три пъти.

— Само си е взел храна за вкъщи ли? — попита той.

— Кетнър каза, че седнал да вечеря в заведението.

Двамата гледаха мълчаливо известно време и после Болдуин каза:

— Той е, Джес.

— Тогава няма за какво да се тревожиш.

Той я изгледа.

— Какво означава това?

— Означава, че някои рибари се увличат толкова много в улова, че не забелязват, че са хванали погрешната риба. Знам, че ти си твърде хладнокръвен и трезвомислещ, за да го направиш. Спри, ето там.

Болдуин спря видеозаписа и превъртя малко назад. Кетнър се виждаше ясно. Той поръча на гишето, когато храната му беше готова, Кетнър я взе, седна на една маса и започна да яде.

— Хранил се е седемнайсет минути — отбеляза Болдуин. — Около седем и половина вечерта.

— Това не отговаря на хронологията на убийствата.

— Отговаря, ако е отишъл в дома на Олсън, след като е вечерял. Знаел е, че ще се крие в къщата няколко часа и е искал първо да похапне нещо.

— Ти говори с него, наистина ли ти се видя достатъчно умен и способен, за да извърши такова нещо?

— Защо не? В днешно време можеш да научиш от интернет всичко, което ти трябва. И Кетнър има достъп до файлове на правоприлагащите органи и криминалистични лаборатории. Кой знае колко много е научил през годините? — Болдуин завъртя стола си и погледна Ярдли. — Права си за увлечението на полицаите, но и адвокатите и прокурорите може да са заслепени. Те вярват толкова силно в нечия вина или невинност, че пренебрегват всяко доказателство, което противоречи на убедеността им.

Ярдли се вгледа в лицето на Остин Кетнър на екрана. Убиеца ли гледа? Чудовището, което беше накарало Обри Олсън да гледа как кръвта на съпруга ѝ изтича в леглото им, знаейки, че тя ще умре след него?

— Онзи, когото търсим, е изключително внимателен — каза Ярдли. — Да държи сувенири в дома си, е най-немарливото нещо, което би направил. Особено на места, които се претърсват лесно. Можеше да ги напъха в отдушник, или да ги държи в непромокаема калъфка в казанчето на тоалетната.

— Престъпниците като този постепенно губят усета и уменията си с течение на времето. Ти сама го каза. Те стават немарливи, когато границите на фантазиите и реалността се размият. И с Еди стана така. Затова го заловиха.

— Еди е разсъждавал ясно. Хванаха го по други причини.

— Какви други причини?

Преди Ярдли да се запознае с доктор Сарт, той беше публикувал статия в списание за психология, в която пишеше, че според него Еди Кал подсъзнателно е искал да го заловят, след като е разбрал, че съпругата му е бременна. И че всъщност се е опитвал да спре.

Ярдли се накани да отговори, но Болдуин каза:

— Ние мислим, че са убити само две съпружески двойки, но ако всъщност са шестата или седмата на Кетнър? Дотогава мисленето му съвсем се е объркало. Той притежава съответните характеристики, преживява отново травмата от детството си; има сувенири в дома си и имейлът е изпратен от неговия компютър. Няма солидно алиби и е имал предостатъчно време да извърши престъпленията… Не виждам проблем.

— Ако аз исках да отклоня вниманието от себе си за тези престъпления, Кетнър би бил идеалният човек за набеждаване. Хората ще си помислят, че тъй като е пострадал от Еди, той се е побъркал и прави онова, което са сторили и на него. Съдейки по това, което видях, Кетнър не е достатъчно умен и способен, за да е извършителят.

— Знаеш ли колко е коефициентът на интелигентност на Кетнър? Защото аз не знам. Психопат като него е майстор в манипулирането на другите.

Ярдли поклати глава.

— Не мисля, че е той. Не казвам да го пуснем на свобода, но трябва да продължим да търсим.

— Проклетото колие на Обри Олсън беше в дома му! — извика Болдуин. — Какво още искаш да търсим, по дяволите?

— Да не си посмял да ми крещиш, Кейсън! И няма да повдигна обвинение на Кетнър, така както стоят нещата в момента.

Болдуин прокара език по вътрешната страна на бузата си. Лицето му се зачерви от гняв.

— Може би беше грешка да те включвам в разследването. Ти си твърде…

— Каква? Емоционална? Твърде емоционална жена?

— Нямаше да кажа това.

Ярдли тръгна към вратата.

— Открий повече, иначе ще освободя Кетнър.

Въпреки острия ѝ тон към Болдуин, Ярдли знаеше точно какво ще се случи с Остин Кетнър, и беше безсилна да го предотврати. Самият главен прокурор се беше обадил на Лю да ги поздрави, че са заловили убиец, за когото е писала националната преса. Нямаше как да не му предявят обвинения. Ако Ярдли не го направи, Лю щеше да я отстрани от делото и да го даде на друг прокурор.

Мисълта увисна като тежка верига на врата ѝ. Тя опита да се отърси от нея, като се разходи. Докато обикаляше квартала за втори път, ѝ се обади Уесли.

— Здравей — каза Ярдли. — Иска ми се да вечеряме навън, хайде да се срещнем някъде.

— Разбира се. Но всъщност се обаждам заради Тара. Тя с теб ли е?

— Не. Защо?

— Знам, че е наказана да не излиза и цял ден съм вкъщи, но не я видях. Надникна ли в стаята ѝ тази сутрин, преди да излезеш?

Ярдли спря.

— Не, не съм.

— Ходих до тоалетната към десет. Тя не беше в стаята си.

След като попита всички, които Тара познаваше и не я намери, Ярдли реши, че остават само две вероятности. Сърцето ѝ сякаш спря, когато остави колата на алеята пред къщата и хукна към стаята на дъщеря си.

Много от предпочитаните от Тара дрехи и обувки ги нямаше, както и кутия за бижута, в която тя държеше любимите си обици и гривни. Тара си събираше пари в буркан в дрешника си, правеше го от седемгодишна. И бурканът не беше тук.

Ярдли почувства, че у нея се надига неистова паника. Едната вероятност беше Тара да е избягала с Кевин, след като Ярдли ясно ѝ даде да разбере, че повече няма да се вижда с него. Другата вероятност беше ужасяваща дори само да си я помисли: имитаторът знаеше, че Ярдли участва в разследването, и е отвлякъл Тара. Преди обаче да се подложи на тази агония, Ярдли трябваше да се увери, че дъщеря ѝ не е с Кевин.

Домът му беше в Лас Вегас, на трийсетина минути от „Стрип“. Кварталът беше пръснат върху ниски скалисти хълмове, а къщите — порутени. Ярдли осъзна, че е идвала тук заедно с един надзорник да търсят къщата на подсъдим. Беше обвинен в жестоко домашно насилие и имаше забрана да притежава огнестрелно оръжие. Една нощ съпругата му се обади на Ярдли ужасена и каза, че мъжът ѝ си купил няколко пистолета от уличен търговец.

За щастие, надзорникът бързо намери оръжията без произшествия. Ярдли се съгласи да не му предявява обвинение за новите нарушения, ако мъжът напусне дома си и остави имота на съпругата си.

Ярдли намери дома на Кевин Уотсън. Баща му, Дъстин Уотсън, отвори вратата по тениска без ръкави, пушеше. Лицето му беше сипаничаво и мазно, носеше разкъсани джинси и мръсни ботуши. Ярдли съзря кожен елек, преметнат на фотьойла. На гърба му имаше емблема на банда мотористи, „Викингски воини“. Ярдли си беше имала работа с тях няколко пъти.

— Тук ли е Кевин?

— Коя си ти?

— Майката на Тара.

Той я огледа от главата до петите.

— Какво искаш от Кевин?

— Дъщеря ми е напуснала дома без разрешение и мисля, че е с него.

Дъстин Уотсън се ухили самодоволно.

— Мамка му, звучи като да е Кевин. Тук идват всякакви задници по всяко време.

Ярдли се постара гневът да не се изпише на лицето ѝ, усмихна се и каза:

— Ще ви бъда много признателна, ако може да поговоря с него за минутка.

Той поклати глава.

— Не е тук.

— Обадих се в училището. Кевин не е ходил там днес. Имате ли представа къде може да е?

— Не — отговори Дъстин Уотсън и се втренчи в гърдите ѝ.

Ярдли извади визитната си картичка и му я даде. Той я прочете и изражението му се промени — като на човек, който е бил в затвора. Бившите затворници реагираха на представителите на правоприлагащите органи по два начина: с бунтарство или с раболепие. Онези, които бяха освободени и се бунтуваха срещу властите, обикновено много бързо се връщаха в затвора. Умните, онези, които не бяха увредени безнадеждно, съзнаваха, че борбата срещу цялото общество не е печеливша.

Дъстин Уотсън, изглежда, беше от бунтарите.

— Тогава ти си ченге?

— Прокурор. Ще кажете ли на Кевин да ми се обади веднага щом се прибере, моля?

Той хвърли визитната картичка в лицето ѝ.

Изражението ѝ се вкамени и Ярдли се втренчи в него.

— Ще ми кажете къде е Кевин, или ще проверя дали сте освободен под гаранция и ще кажа на надзорника ви, че сте ме нападнали.

— Нападнал съм те? Глупости, нищо не съм направил.

— Хвърлихте предмет и ме ударихте в лицето, това е нападение. А сега, знаете ли къде е Кевин?

Дъстин Уотсън се втренчи в нея. Ярдли бързо пристъпи към него, сякаш за да го удари. Той веднага се дръпна назад и на лицето му се изписа страх.

— Кажете му да ми се обади! Не ме карайте да идвам пак.

Тя се обръщаше да тръгне, когато погледът ѝ се плъзна надолу към синджира, окачен на гайка на колана му. Там имаше ключове и нещо, което приличаше на плоско джобно ножче с Надпис „МАЙСТОР НА КЛЮЧАЛКИТЕ“.

— Какво е това? — попита Ярдли.

— Кое?

Тя кимна към ключовете.

— Шперц, нали?

— Да. Е, и? Понякога се заключвам и не мога да вляза в къщата.

— Универсален ли е шперцът?

Дъстин Уотсън се изплю на верандата в краката на Ярдли.

— Ако няма да ме арестуваш, разкарай се оттук.

Тя се качи в колата, влезе в базата данни на прокуратурата на телефона си и въведе името и адреса на Дъстин Уотсън, а след това се обади на Болдуин.

— Нуждая се от помощта ти, Кейсън.

Когато Болдуин пристигна в дома на Ярдли, тя стоеше на балкона, притиснала телефона до ухото си, и чакаше да говори с майката на една от приятелките на Тара.

— Обявихме код за изчезнало дете и разпространихме бюлетин за издирването ѝ — каза Болдуин. — Изпратих снимката ѝ на полицейските управления на север и юг на осемдесет километра в двете посоки. Хлапетата бягат от домовете си, Джес. Често се случва. Но ще я намерим.

— Тара никога не го е правила — отвърна Ярдли и се облегна на перилата. — Онова момче, с което тя…

— Знам. — Той се поколеба. — Бащата призна, че Кевин е заминал накъде снощи. Взел някои от нещата си и казал, че няма да се върне.

— Къде е заминал?

Болдуин повдигна рамене.

— Бащата не знае. Оскар каза, че няма вид на човек, на когото му пука къде е отишъл синът му, нито с кого.

По телефона се обади жена. Ярдли ѝ обясни какво е положението и тя каза, че дъщеря ѝ е на училище и че не знае нищо за Тара, а после внезапно прекъсна разговора.

Уесли излезе с телефон в ръката и каза:

— Накарай някого от полицията на Лас Вегас да ми направи услуга и да покаже снимката ѝ в по-популярните евтини хотели в града.

— Благодаря ти — отговори Ярдли и загриза нокътя на палеца си.

— Агент Болдуин — обърна се Уесли към Кейсън. — Отдавна не сме се виждали.

Двамата се ръкуваха.

— Признателен съм ви, че ни помагате — добави Уесли.

— Разбира се, всичко, от което се нуждаете. Ще отида в гимназията и ще говоря с учениците, които познават Кевин. Те сигурно пътуват с кола за там, където отиват, и тъй като нито Кевин, нито Тара имат кола, някой ги кара.

— Или са взели такси — каза Ярдли.

— Ще проверим всички фирми за таксита и споделено пътуване. — Болдуин пристъпи по-близо до Ярдли и нежно хвана ръцете ѝ. — Ще я намерим, обещавам.

— Благодаря ти, Кейсън.

Той кимна на нея и на Уесли, който го изгледа с леденостуден поглед, и тръгна.

Ярдли се наведе над перилата и се вгледа в безплодната пустиня.

— Аз я предизвиках да го направи, Уесли.

— Нищо подобно не си направила.

— Тара се опитва да намери мястото си в света, а на всяка крачка, вместо да я оставя да реши сама, аз я наказвам.

— Какво трябва да направиш? Да избяга с онова момче и да правят каквото им хрумне?

— Не знам. Нещо. Нещо различно.

Той се приближи до нея и сложи ръце на раменете ѝ. Горещият му дъх на врата ѝ накара кожата ѝ да настръхне. Уесли я целуна по бузата и каза:

— Ти си страхотна майка и направи всичко по силите си. Това беше неизбежно, нещо, което правят хлапетата, защото не знаят какво друго да направят. Непрекъснато го виждам в Службата за настойници и процесуално представителство за деца. Много от децата се връщат в дома си след един ден, други — след седмица…

— А някои никога не се връщат. И не можем да кажем в коя група попада Тара.

Уесли нежно я обърна с лице към себе си и се вгледа в очите ѝ.

— Ще я намерим и ще я доведем у дома, а после тримата ще отидем на почивка. Мексико, Англия, Шотландия, където и да е. Няма значение. Ще бъдем заедно и ще решим проблемите. Става ли?

— Ами ако Тара не е с Кевин? Ами ако онова чудовище е влязло в дома ни и е отвлякло дъщеря ми? Аз съм виновна, Уесли, аз поех този случай. Аз го доведох в живота ни. Ако с нея се случи нещо… — Ярдли отново се обърна с гръб към него и зарея поглед в пустинята, — няма да го преживея.

Голите тухлени стени на килията бяха предназначени да излъчват някаква елегантност и да придават модерен вид, но Еди Кал мислеше, че помещението прилича на вътрешността на пещ с дърва отпреди няколко столетия, където тухлите поглъщат аромата на храната, която се готви вътре. Той се запита какъв мирис са погълнали тези тухли.

Докато седеше на леглото си, облегнал гръб на стената, и плъзгаше молив по гладката повърхност на малко платно на коленете си, Еди се замисли колко иронично би било, ако тук имаше пещи, които затворниците можеха да изберат като метод на умъртвяване. Фасадата на цивилизованост около смъртното наказание беше истински мехлем за заблуда. Хората трябваше да поемат отговорност и да разберат същността му — убийство на друго човешко същество. Чакането за изпълнение на смъртно наказание щеше да преминава много по-гладко, ако властите приемеха, че и те са убийци.

Рисунката, направена по памет, без модел, беше добра като на всеки художник професионалист извън стените на затвора. Еди Кал рисуваше от двегодишен. Чичо му Дейвид, макар и сравнително свестен човек, беше находчив бизнесмен и постоянно търсеше начини да спечели бързо пари, ако не може да вземе назаем от Стивън, бащата на Еди. Дейвид беше взел няколко от картините, които Еди нарисува, когато беше на четири години, беше си написал името и твърдеше, че е скандинавски импресионист… Картините се продаваха добре, докато Еди отказа да продължава да ги прави за него, защото не можеше да рисува каквото иска. Чичо му обаче настояваше Еди да рисува цветя, гори, дъги, деца край поточета и семейства, които пекат меки захарни бонбони на огньове сред природата.

— Рисунките ти стават… обезпокоителни, Еди — каза му той, когато беше петгодишен. — Мисля, че трябва да се съсредоточим върху по-щастливи неща. Ти харесваш щастливи неща, нали?

Щастливи неща… щастливи неща… Трийсет и четири години Еди Кал се беше чудил какво според чичо му означаваше този израз и защо си мислеше, че това е едно и също за всеки.

Еди нарисува още няколко картини, но измамата свърши, когато баща му разбра какво прави чичо Дейвид, и му забрани да води Еди в апартамента си, където Еди рисуваше за него. По-късно Еди научи, че Дейвид е умрял от свръхдоза някъде на Източния бряг, на четирийсет и една години.

Рисунката на коленете му, само скицирани очертания и без цветове, тъй като директорката на затвора току-що беше одобрила достъпа му до някои пособия като награда за помощта в разследването на ФБР, беше точно изображение на бившата му съпруга. Гола и легнала на плажа. Косата ѝ беше мокра от прииждащия прилив. Беше сложила ръка на гърдите си и погледът ѝ беше унесен в някакъв далечен спомен. Тялото ѝ нямаше кожа и се виждаха сухожилията и мускулите.

Седемнайсетте затворници, които чакаха изпълнението на смъртната си присъда, се познаваха един друг. Познаваха и всички надзиратели и разбираха, че ако се държат добре със служителите от персонала на затвора, и те ще им отвърнат със същото. В замяна на доброто им поведение им разрешаваха да се разхождат свободно по коридорите. Кал имаше допълнителната сигурност на затворник под закрила, в случай че някой от другите затворници се опита да го нарани, но дори на него позволяваха да обикаля насам-натам, ако иска.

Никой от другите затворници не говореше с него и дори не го поглеждаше.

Кал рядко излизаше от килията си. В нея нямаше прозорци и мрачните тъмници бяха еднакви навсякъде, затова предпочиташе да стои в килията си повечето време, въпреки че обичаше вратата на килията му да е отворена — така намаляваше чувството, че е в капан.

— Кучката беше секси — чу се глас откъм вратата на килията му.

На прага стоеше надзирател, мъж с дълъг белег от едната страна на плешивата си глава. Настояваше затворниците да го наричат „сержант“, макар Кал да беше сигурен, че не е служил в полицията или при военните.

— Гледах я на камерите, когато дойде. Не знам как си изпуснал такова парче. На твое място бих драпал със зъби и нокти като маймуна над ров с крокодили. Предполагам, че затова тъпият ти задник е тук, а аз съм на свобода.

— Ти си тук с мен през повечето дни, „сержант“. Затворен си като мен, само че доброволно. Кой е тъпият задник?

„Сержантът“ се приближи до леглото на Кал и изплю зелена храчка върху възглавницата му.

— Дай ми рисунката.

— Още не съм я завършил.

— Завършваш я, когато аз кажа.

Надзирателят посегна към платното.

Кал мълниеносно скочи и замахна към него. Юмрукът му се стовари като стоманена бейзболна бухалка и запрати „сержанта“ към решетките на килията. Кал грабна телевизора от поставката до леглото и го тресна в главата на надзирателя, като го повали в безсъзнание и разплиска кръвта му по стените. Телевизорът се разби на пода, купчина от счупени стъкла и пластмаса.

От главата на „сержанта“ шуртеше кръв, стичаше се по бетонния под и се процеждаше към канала в средата на килията. Кал се втренчи в кръвта. Тъмният ѝ цвят, гъстотата ѝ, начинът, по който бавно течеше и се пенеше като поток по грапавините и вдлъбнатините на пода…

Той потопи върха на молива в кръвта, а после го доближи до платното и оцвети лицето на Ярдли.

В отделението с осъдените на смърт се разнесе аларма и в коридора навън се чуха тежки стъпки. Устните на Кал се разтеглиха в усмивка.

Той отново потопи молива в кръвта и продължи да рисува.

Ярдли не усещаше друго освен ледена скованост и къщата ѝ се струваше като клетка. Докато Уесли седеше на дивана и гледаше вечерните новини, тя отиде в стаята на Тара, седна на леглото ѝ, подпря лакти на коленете си, наведе глава и се загледа в чехлите на дъщеря си. Имаше чувството, че са ѝ отрязали крайник и разкъсващата болка няма да премине, докато Тара не се върне у дома.

Ярдли прекара деня, обсебена от Дъстин Уотсън. Мъчеше се да открие някакво доказателство, което би го посочило като имитатора, и се питаше дали е отишъл толкова далеч, че да запише сина си в училището на Тара само за да я накара да тръгне доброволно с него. Криминалната му история — от крадец на дребно до опит за сексуално нападение — не го правеше светец, но беше ли достатъчно умен, за да е убил съпрузите Дийн и Олсън? Единственият начин да разбере това със сигурност, беше да претърси дома му.

Ярдли дори си купи шперц и седна пред къщата му, като смяташе да го чака да излезе и да се вмъкне вътре, за да се увери, че Тара не е заключена в мазето, но нервите ѝ не издържаха, когато пристигнаха приятелите му от бандата мотористи, и изпрати съобщение на надзорничката му.

Тя огледа стените на стаята на Тара и окачените там картини. И трите бяха изящни — линиите идеално начертани, боята гладка и нанесена под точния ъгъл — и ако не знаеше, че са създадени от петнайсетгодишно момиче, някой би помислил, че са произведения на художник професионалист с десетилетия обучение и опит.

Веднъж Ярдли я попита защо рисува и Тара отговори, че всеки се нуждае от творчески отдушник. Оттогава не бяха разговаряли на тази тема.

Надзорничката се обади и ѝ каза, че е извън града, но ще се срещнат в дома на Дъстин Уотсън утре сутринта.

Ярдли обясни всичко и на Болдуин, когато дойде да я види как е, а Болдуин изпрати двама агенти близо до дома на Дъстин Уотсън да наблюдават кой влиза и излиза.

— Ако той излезе и в къщата няма никой — каза ѝ Болдуин, — може да имам време да вляза вътре и да претърся жилището. Но нямаме достатъчно основания за съдебна заповед.

Гледаха се един друг с негласна решителност.

Ярдли кимна и той тръгна, без да пророни нито дума.

Не я свърташе вкъщи. Облече клина за йога и тениска.

— Излизам.

— Къде отиваш? — попита Уесли.

— Смятам да се разходя. Ще се побъркам, ако само седя тук между стените.

— Ще дойда с теб.

— Не, искам да бъда сама.

Въпреки че слънцето залязваше, навън все още беше топло и Ярдли усети горещината, която се излъчваше от настилката на алеята за коли. Пощенската кутия изискваше код, Ярдли въведе числата и извади два плика. Единият съдържаше извлечение от здравната ѝ осигуровка за терапевтичните сеанси. Другият беше обикновен бял плик без обратен адрес.

Ярдли измъкна писмото и когато прочете първите няколко думи, устата ѝ пресъхна и косъмчетата на врата ѝ настръхнаха.

Криминалистите от екипа на ФБР дойдоха да вземат писмото. В момента в дома на Ярдли шетаха няколко криминалисти. Тя стоеше на предната веранда и ги гледаше как взимат плика с малки неръждаеми стоманени пинсети и го слагат в пликче за веществени доказателства.

Болдуин крачеше по моравата и говореше по телефона с лабораторията по трасология във Вашингтон. Той приключи, приближи се до Ярдли и попита:

— Добре ли си?

Тя беше обвила с ръце тялото си, но не защото ѝ е студено, а защото не беше сигурна дали ръцете ѝ не треперят, а не искаше никой да види.

— Той я е… — Думите не се отрониха от устата ѝ. Бяха твърде ужасяващи и тялото ѝ сякаш ги отхвърляше, отказваше да ги изрече от страх да не се сбъднат.

— Не я е отвлякъл — прекъсна я Болдуин. — Бягството на Тара и получаването на това писмо са две несвързани помежду си събития, които се случиха скоро едно след друго. Ти каза, че Тара вероятно се е измъкнала снощи. Не е имал достатъчно време да изпрати писмото.

— Освен ако не я е отвлякъл и в същото време не е пуснал писмото в кутията, все едно е дошло по пощата.

— Съмнявам се, но ще накарам Оскар да провери в пощенската станция за всеки случай. Скоро ще разберем. Пък и как би отворил пощенската ти кутия, когато не знае кода?

Ярдли гледаше как един криминалист с лилави латексови ръкавици си сложи дебели черни очила и прокара топлинна лампа над пощенската кутия, а в главата ѝ се въртяха думите от писмото.

Думите Горещи поздрави смразиха сърцето ѝ. Никой, освен надзирателя в затвора, който преглеждаше входящите имейли, Болдуин, Ортис, Нюхол и Ярдли не беше чел имейла до Еди Кал. Никой не знаеше, че имитаторът е използвал този израз в края на имейла.

Уесли излезе от къщата.

— Може да отидем в моя апартамент, докато го заловят. Първо ще трябва да повикам фирма да го почисти и подготви, но това не би трябвало да е проблем. Има много място.

Ярдли поклати глава.

— Тара може да се върне. Аз трябва да съм тук.

— Джесика…

— Не, няма да напусна. Това е моят дом. Но ти отиди, тази битка не е твоя и няма причина да се излагаш на опасност.

Уесли се втренчи в нея и тя разбра, че го е обидила.

— Това беше гадно — каза той и се върна в къщата.

— Не може да стоиш тук сама — рече Болдуин. — Хубаво е, че Уесли е тук.

— Да, не знам защо го казах. Само… реакция, предполагам.

— Мисля, че е най-добре да има патрулиращ полицай тук през нощта. Ако полицията на Лас Вегас не изпрати някого, ще взема човек от ФБР.

— Не, ако искаш да помогнеш, намери Тара! Вложи всичките си ресурси в издирването ѝ.

Болдуин сложи ръце на кръста и погледна през рамо към двама криминалисти, които се кикотеха за нещо. Те видяха, че ги гледа и млъкнаха.

— Кейсън?

— Да?

— Той ме е нарекъл „госпожо Ярдли“ в писмото. Само един човек ме нарича така.

Болдуин се втренчи в нея. Очевидно разбра за кого говори Ярдли.

И този човек се вместваше в профила на неизвестния извършител. Имаше компютърни и криминалистични познания. Човек, който беше в идеална позиция да набеди Остин Кетнър.

Болдуин набра номер на мобилния си телефон, без да откъсва очи от Ярдли.

— Грег — каза той, — обажда се Кейсън Болдуин. Дължа ти вечеря за помощта с лаптопа на Остин Кетнър и в момента съм свободен. Обади ми се. — Той затвори. — Отивам в дома му. Ако е той, Джес, ако е един от нас, не знам какво ще правя.

— Веднага ми изпрати съобщение, ако…

— Разбира се.

Болдуин тръгна. Ярдли реши, че докато чака, може да отиде на едно място. Място, където можеше да получи отговори.

Тя спря пред затвора и дълго седя в колата, зареяла поглед в тъмните облаци, които се хлъзгаха пред луната. Изпрати съобщение на личния мобилен телефон на директорката Гледхил с молба да уреди срещата. Обясни, че Тара е в неизвестност и че трябва веднага да говори с Еди Кал. Гледхил не зададе въпроси, само ѝ писа да ѝ даде двайсетина минути, за да подготвят мерките за сигурност и да изведат Кал от изолатора.

Ярдли слезе от колата. Едрият надзирател от вечерта, когато заведоха Кал в дома на семейство Олсън, я чакаше до страничния вход на затвора. До него стоеше млад, нисък надзирател, местен американец. Той ѝ се усмихна.

— Здравейте, аз съм Антъни.

— Здравейте.

Докато вървеше по дългия коридор към втората сграда, където бяха осъдените на смърт, Ярдли изведнъж си спомни, че Остин Кетнър все още е в ареста. И че той не е човекът, който ѝ е изпратил писмото, тъй като пощата му се следеше, и че по всяка вероятност не е убиецът на съпрузите Дийн и Олсън. Рой Лю щеше да се противопостави на освобождаването на Кетнър. Щеше да каже, че Кетнър е имал партньор навън — теория, която можеше да се придвижи и по-нататък. Били са двама и затова Кетнър пазел сувенирите, но някой друг е изпратил писмото. Обвиняването на Кетнър щеше да изглежда добре пред камерите и шефовете ѝ, макар широката общественост да мислеше, че някъде на свобода дебне още един убиец.

— Наложи се да го затворим в изолатора. Извратеният боклук разби главата на един надзирател, много лошо. Вижда се черепът му и други неща — с очевидно злорадство каза Антъни. — И после използвал кръвта му, за да рисува с нея. Рисувал…

— Млъкни, Антъни — изрева другият надзирател.

Плътният му глас прозвуча като ръмжене на грамаден звяр.

Стигнаха до отделението на осъдените на смърт и завиха надясно към стаи, в които Ярдли не беше влизала.

Административна сегрегация беше учтивият израз за изолация. Ярдли смяташе, че това е варварска практика, но не знаеше има ли възможна алтернатива. Когато на затворника вече не може да се има доверие да бъде сред другите, какво трябва да направят властите с него?

Голата бетонна стая нямаше прозорци и мебели и Еди Кал седеше гол, облегнал гръб на стената. Очите му бяха затворени в размисъл. В ъгъла имаше кофа и руло тоалетна хартия. Дебела, прозрачна пластмасова преграда разделяше затворника от посетителя. Беше прозрачна, за да могат надзирателите да наблюдават денонощно затворниците в изолатора, за да не опитат да се самоубият.

— Отвратително, нали? — рече Кал и отвори очи. — Като нещо, което са правили в Лондонската крепост преди пет века, не в днешно време.

Ярдли седна на студената стоманена пейка пред преградата.

— Казаха, че си наранил надзирател.

— Да, определено ще му остане белег. Сам си е виновен. Остават ми да живея само четири месеца, а те все още мислят, че заплахите могат да ми въздействат. Вече няма какво да ми отнемат и не могат да ми отправят никакви заплахи, които да ме мотивират. — Той се втренчи в Ярдли. Мракът в очите му я прониза. — Ти с какво ще ме мотивираш, Джесика?

Тя преглътна.

— Тара изчезна. И днес получих писмо.

Ярдли извади телефона си и отвори на екрана снимката на писмото. Стана и допря телефона до преградата.

Еди Кал се изправи, висок и мускулест, и бял като албинос от липсата на слънце в продължение на повече от десет години. Стоманените му окови издрънчаха, докато се приближаваше към преградата, и го спряха на шейсет сантиметра от нея.

— Интересно — отбеляза Еди. — Той прав ли е за чувствата ти към съпрузите Олсън?

— Да.

— Имаш ли представа откъде знае какво изпитваш към тях?

— Ходих в техния дом, но не и в жилището на семейство Дийн. Там вече няма нищо.

Кал озадачено повдигна вежди.

— Тогава е някой, който подробно познава случая, след като знае, че си ходила в дома на съпрузите Олсън, но не и в дома на семейство Дийн. Само една група хора може да знаят това.

— Правоприлагащите органи, да, ясно ми е.

Той кимна бавно, без да откъсва поглед от очите ѝ.

— Мисля, че дължиш извинение на онзи млад мъж в ареста.

— Може би ти трябва да му се извиниш, Еди. Защото уби родителите му. Той не е имал никого освен тях. Не е имал достатъчно възрастни близки, които да се грижат за него. Той и брат му са изчезнали в системата на приемните семейства.

Кал седна с кръстосани крака на пода.

— Ти, изглежда, мислиш, че писмото и изчезването на Тара се свързани, но аз не мисля така.

— Защо?

— Аз никога не съм наранявал деца. Ако наистина е имитатор, убиецът също не би го направил.

— Освен ако не сме близо до истината и той е отчаян.

— Възможно е, но защо ще безпокои теб? Ти нямаш възможности, с каквито разполага ФБР. Извършителят би трябвало да е враждебно настроен към водещия агент по случая, но той е враждебно настроен към теб. Защо?

— Не знам. — Ярдли се приведе. — Ако знаеш кой е, Еди, моля те, кажи ми! — Думите имаха вкус на мръсна ръжда в устата ѝ. — Моля те! Той може да е отвлякъл дъщеря ни.

Кал си пое дълбоко дъх и затвори очи.

— Знаеш ли какво ще ми липсва най-много? Океанският бриз, който гали лицето ми, когато съм на лодка. Не съм го чувствал от двайсет години. Помня, че океанът ухаеше, но съм забравил на какво и съм заменил миризмата с нещо друго — приятен мирис на дъжд върху наскоро окосена трева, но знам, че океанът не мирише така. Не е ли странно какви неща измисля съзнанието ти, когато вече нямаш истинските неща? — Той отвори очи и се вгледа в нея. — Но това е само с миризмата. Защо мислиш, че е така?

— Ти имаш ейдетична памет, Еди. Затова винаги рисуваш перфектно без модели. Много хора с ейдетична памет съобщават, че миризмите и звуците им въздействат повече от гледките, въпреки че помнят в идеални детайли именно гледките. Не знаеше ли това за себе си? Или искаше да чуеш комплимент от мен?

Той се усмихна и усмивката му беше ужасяваща.

— Доставя ли ти удоволствие болката ми, Еди? Толкова много ли ме мразиш?

— Не, не те мразя. Никога не съм те мразил, нито дори за секунда.

Кал вероятно го каза, за да покаже обич, но Ярдли знаеше, че никога повече няма да изпитва обич към него. Маската, която той си беше сложил пред нея, беше свалена: маската на благ и мил художник, който обича нея, планините, поезията и залезите. Без маската беше трудно да го види дори като човешко същество.

— Мразиш ме по силата на онова, което ми причини. Всичките години, през които бяхме женени, цялото време, което ти отдадох, частите на живота ми, се основаваха на лъжа. Ти играеше роля и се обзалагам, че си мислел, че е страхотно забавно, когато се влюбих в теб, нали? Сигурно си ме смятал за най-голямата глупачка на света.

— Не, винаги съм ти казвал, че сърцето ти е прекалено меко. Толкова силно искаш да вярваш, че хората са добри, че лошите се възползват от това.

— Тогава аз съм си виновна, така ли? — подигравателно попита тя. — Ти не си по-различен от останалите тук, Еди, не си специален. Нараняваш други, защото си слаб, и после ги обвиняваш за това.

— Не е вярно, но знам, че ти е трудно да ме видиш такъв, какъвто съм сега, вместо онзи, когото помниш. Не играех роля, Джесика, онзи човек пак бях аз… Само че друга част от мен. И тази част от мен те обичаше.

— Тогава ми помогни да намеря дъщеря ни. Знаеш ли кой е убиецът? Ако не знаеш, тогава ми кажи как избира жертвите си.

— Нямам представа.

— Ти как ги избираше?

Настъпи мълчание, докато той мислеше, и след това отговори:

— Казах ти какво искам в замяна за помощта си. Искам отменяне на смъртната ми присъда.

— Единственият начин за отмяна на смъртна присъда на осъден на смърт за федерално престъпление е чрез апелативен съд, или да те помилва президентът, но това е почти невъзможно за човек като теб, който е убил толкова много хора.

Кал повдигна рамене.

— Това са условията ми.

— Дори за да спасиш дъщеря си? — Ярдли поклати глава. — Мислех, че в теб може би е останало нещо човешко. Някакво зрънце милост. Но предполагам, че ако някога е съществувало, е умряло тук, в затвора.

Тя стана да си тръгне.

— Ако беше отишла в дома на семейство Дийн, мислиш ли, че той щеше да ти пише? — попита Еди.

— Какво искаш да кажеш?

— Това, което казах. Ако беше обратното и ти беше отишла в дома на семейство Дийн, а не в къщата на семейство Олсън, той щеше ли да ти пише? Ако отговорът е не, тогава в семейство Олсън има нещо, което го тревожи. Нещо, което не иска да видиш.

Ярдли се втренчи в него и дълго го гледа.

— Ако размислиш и решиш, че искаш да ми помогнеш да спасим дъщеря ни, ще кажа на директорката на затвора да ти дава телефон, когато ти е необходим, и може да се обаждаш на личния ми номер. Личния ми мобилен телефон, Еди. Оказвам ти това доверие. Ето колко важно е това за мен.

Кал наклони глава настрана.

— Съпруг, осъден на смърт, и дъщеря в гроб… Това не би говорило много добре за прокуратурата, нали?

Леко извитите ѝ в усмивка устни бяха единственото загатване за емоция, което Ярдли си позволи пред него.

— Помогни ми да я намеря — каза тя, — и ще се погрижа да отменят смъртната ти присъда. Твоят живот за нейния.

Въпреки късния час, Ярдли отиде в дома на семейство Олсън. Обади се на полицията на Сейнт Джордж и разговаря с един лейтенант. Той каза, че са дали ключовете на агентите на фирмата за продажби на недвижими имоти и днес са идвали хора да разгледат къщата, затова може да е отворена.

Ярдли спря отпред и дълго гледа къщата, преди да се приближи до заключената предна врата. Прозорците бяха отворени — опит да се прогони миризмата на кръв от жилището, макар Ярдли да се съмняваше, че агентите от фирмата са разсъждавали именно по този начин.

Оградата на задния двор беше отворена, както и голямата остъклена врата, водеща в кухнята. Ярдли я бутна и влезе.

Вътре беше хладно и миришеше на лимон. На масата в кухнята видя купчина листовки с описание на къщата и информация за връзка с фирмата за недвижими имоти. Жилището беше пълно с декоративни предмети, които не бяха там, когато Ярдли дойде първия път, на стените в стаите и по коридорите бяха окачени снимки на друго семейство. Това вече не беше домът на семейство Олсън и от тях не беше останало нищо тук.

Ярдли обиколи помещенията и спря пред стаята на Айзак. Отвори вратата и видя нови мебели и предмети както в останалата част на къщата. Върху нощното шкафче имаше екземпляр на „Там, където свършва тротоарът“. Имаше дори разделител, пъхнат на произволно място, за да придаде вид, че тук живее някой.

Тя седна на леглото и се огледа. Миризмата беше изчезнала, миризмата на Айзак, която Ярдли долови първия път, когато дойде тук. Сега миришеше на почистващи препарати за дърво и освежители за въздух. Ярдли си помисли, че в стаята всъщност вони като в погребален дом.

Цялата къща се беше превърнала в една измама.

Вратите и прозорецът на голямата спалня бяха отворени, чаршафите, щорите, килимите и вратите на дрешниците бяха сменени, но рамката на леглото бе останала — същото тъмно дърво, върху което бяха лежали съпрузите Олсън… По всяка вероятност леглото беше скъпо и трудно за разглобяване и преместване, затова новите собственици са решили да го оставят. Или може би не го искаха, но на хората от фирмата за недвижими имоти не им пукаше.

В дрешниците имаше дрехи, но не бяха дрехите на съпрузите Олсън. Чекмеджетата на бюрото бяха празни. Огледалото беше ново. Ярдли забеляза, че за случилото се тук говори само едно нещо: вентилаторът на тавана. Тя видя тъмнокафяво петно с големината на монета от десет цента върху едната перка и се запита дали някога ще бъде почистено, или е белег, който никога няма да бъде заличен.

Ярдли седна на леглото и докосна възглавницата откъм страната, където беше умряла Обри Олсън. Ръката ѝ потрепери и кожата ѝ настръхна. Възглавницата беше топла.

Ярдли изпусна затаения си дъх, стана и се огледа наоколо още веднъж. Ако Кал е прав и имитаторът мислеше, че е оставил нещо, вече го нямаше.

Докато излизаше, тя хвана валчестите дръжки на двойните врати, за да ги затвори, и забеляза разлика в натиска, докато ги притваря. Не обърна внимание на това първия път, когато бе тук.

Дясната врата се затваряше малко по-трудно. Ярдли отвори пак и се вгледа в пантите на тази врата. Най-горната панта изглеждаше по-нова от средната и долната. Била е сменена! В боята около нея имаше драскотини, сякаш някой, който никога не е сменял панти, се беше изнервил и се беше опитал да бърза, но е станал немарлив в бързината.

Ярдли се наведе да ги огледа по-отблизо. Всяка панта имаше по три винта. Най-горният винт на най-горната панта беше различен на цвят от останалите. Двата винта под него бяха сребристи и лъскави, но най-горният имаше матов метален цвят. Ярдли ги докосна и усети разлика между най-горния и другите два. Дали Райън Олсън не е имал винт от същия вид и е сложил различен?

Ярдли направи няколко снимки на пантата и винтовете с телефона си. Щеше да ги покаже на Болдуин и да попита криминалистите от екипа на местопрестъплението дали са ги описали и дали са открили нещо необичайно.

Тя погледна леглото още веднъж и после затвори вратите.

— Бил отново беше тук днес следобед — каза Розалин Майлс и се прозя, а после се обърна настрана в леглото. — Мислеше, че е взел назаем нашата стълба, но аз му казах, че е неговата. Паметта му става все по-зле.

— Чудя се дали да не се обадим на някого — отвърна Джей, без да отмества очи от романа с меки корици, който четеше, докато лежеше до нея. — Човекът от фирмата за аларми миналата седмица, а сега пък това. Бил може би наближава точката, когато се нуждае от болногледач или медицинска сестра.

Когато Джей отгърна на следващата страница, Розалин вече хъркаше. Той завиждаше на способността ѝ да заспива толкова лесно. Депресията го беше ударила силно миналата година, когато майка му почина от сърдечен удар, и въпреки че известно време нямаше сили да стане от леглото, сега имаше нощи, когато го измъчваше безсъние. Все още беше буден, когато най-малкото му дете, Ейб, сънува кошмар и Джей прекара половин час с него, държеше ръката му и сърфираше в социалните мрежи на телефона си с другата си ръка.

Клепачите му натежаха, той угаси лампата, остави книгата на нощното шкафче и след няколко минути заспа дълбоко.

Джей усети върху себе си някаква ръка и се събуди. По тялото му премина адреналин, винаги изпитваше първо страх, когато го събудят от дълбок сън. Той видя лицето на Розалин близо до своето и това го успокои.

— Какво има? — изпъшка Джей.

— Чух нещо…

— Какво?

— Не знам, нещо от кухнята.

— Вероятно Дъг е отишъл да пие вода.

— Ще провериш ли?

— Няма нищо, Роз, затова имаме аларма.

— Шумът беше силен, моля те!

Джей въздъхна, отметна завивката и провеси крака от леглото. Потърка очи и се прозя, а после стана и излезе в коридора.

Дневната беше тиха. Намираше се достатъчно далеч от стаята на децата, за да не виждат, ако лампата светне. Джей щракна електрическия ключ на стената. Всичко си изглеждаше на мястото. Той обиколи дневната и видя няколко играчки до телевизора.

— По дяволите, Ейб — измърмори Джей, докато събираше играчките.

Кошът за играчки беше в стаята за игри в сутерена и той тръгна натам, запали и лампата. Хвърли играчките в коша и се обърна, за да се върне, когато видя, че вратата на банята е затворена. Две от петте му деца спяха тук, долу, и Розалин винаги оставяше вратата на банята отворена, а слабата нощна лампа запалена, за да е сигурна, че те няма да се спънат или да пишкат върху тоалетната чиния.

Джей си помисли, че някое от децата е в банята. Почука леко на вратата, но никой не отговори. В банята нямаше никой. На пода бяха разхвърляни още няколко играчки, той поклати глава и се наведе да ги вземе. Когато се изправи, разряза го огнена болка от рамото до лакътя.

Кръв изпръска стената и някой изскочи иззад завесата на душа. Черният чорап, нахлузен на главата, не позволяваше да се види лицето му, нападателят беше с черна риза и черен панталон. Джей изкрещя, когато ножът отново се насочи към него, и се препъна назад. Острието не улучи лицето му, а се заби в ключицата му.

Като мълния го поразиха ужас, мъчителна болка и прилив на адреналин, Джей Майлс се бореше!

Той се хвърли към нападателя и го улови през кръста, двамата се удариха силно във ваната. Гърбът на нападателя се опря в нея и Джей стовари цялата си тежест върху него. Джей беше по-едър, но другият беше по-силен. Той отблъсна Джей и двамата отново скочиха на крака. Нападателят замахна с ножа, описвайки широка дъга, и за малко не му преряза гърлото. Острието разряза гърдите на Джей и топла кръв потече по ризата му.

Джей знаеше, че ще умре, ако не вземе ножа. Той се помъчи да сграбчи дръжката, но ръцете му вече бяха хлъзгави от кръвта, непознатият обаче имаше латексови ръкавици и хващаше по-здраво. Джей плъзна ръце към острието, стоманата се вряза в плътта му и той изрева от болка, когато се опита да отмести ножа.

Розалин изтича надолу по стълбите и запищя.

— Включи алармата! — викна Джей, изпускайки ножа.

Тя хукна към прозореца и го отвори. Алармата започна да пиука — предупреждение, което даваше време да се въведе код. Момчетата изскочиха от стаите си, Розалин ги прегърна и побягнаха нагоре по стълбите.

Джей се отпусна с цялата си тежест върху ножа и го буташе към нападателя. Острието се заби толкова дълбоко, че Джей усети неописуема болка, сякаш се вряза в костите на ръцете му. Той изкрещя от болка, но продължи да натиска, а върхът на ножа се доближи до гърлото на нападателя…

След двайсетина секунди алармата се включи и в къщата се разнесе оглушителен звук. Беше толкова силен, че щеше да събуди съседите.

Нападателят пусна ножа и заби юмрук в лицето на Джей. Удари го три пъти, преди Джей да успее да се отмести. Зави му се свят, единият удар разби челюстта му.

Непознатият изтръгна ножа от ръката му, изскочи от банята и хукна нагоре по стълбите.

— Розалин, бягай! — извика Джей, после съзнанието му се замъгли и мрак захлупи очите му.

Беше рано сутринта, когато Ярдли получи обаждане. Тя дори не се помъчи да заспи, седя на балкона, отпиваше вино на малки глътки и опитваше да се разсее с някакъв роман. По едно време установи, че е прочела един и същи абзац три пъти.

Уесли също не можа да заспи. Ходи да търси Тара из кварталите на приятелите ѝ. Ярдли настоя Уесли да остане вкъщи, защото сутринта имаше лекции, но той каза, че не може да седи със скръстени ръце, докато тя се измъчва от напрежение. Ярдли се тревожеше, че Уесли излезе, защото все още беше ядосан заради спречкването им по-рано, но той я целуна и ѝ каза, че я обича…

Обаждането беше от Болдуин.

— Да — отговори Ярдли, опитвайки се да потисне вълнението, което изпита, че Тара може би е намерена.

— Джес, извинявай, че те събуждам, но има нещо, което мисля, че ще искаш да знаеш веднага.

— Какво?

Вълнението ѝ се превърна във вледеняващ страх.

— Извършено е още едно нападение.

Ярдли почувства отвращение и започна да ѝ се повръща. Заля я непреодолима вълна на гадене, което усети дори по кожата. Представи си кръв, капеща от таван, студени като стъклени топчета очи и плътта на бледи, обезкървени тела, мирис на смърт, изпълващ стаите като отровен газ.

Помисли, че сега ще повърне.

— Джес, на телефона ли си?

— Да, кажи ми кои са жертвите.

— Джей и Розалин Майлс. С Оскар разговаряхме с тях преди няколко дни. Джей каза, че в дома му е идвал човек от фирмата за аларми, когато не е имало никой. Този път е различно, Джес, те са живи. Съпругата чула нещо в кухнята. Там явно били оставени играчки и убиецът сигурно се е спънал в тях и е разклатил тенджерите и тиганите, окачени над плота. Хукнал надолу по стълбите, за да скрие в банята, и там го намерил Джей. Сборичкали се, но убиецът избягал. Джей е в болница. Загубил е много кръв, но е жив.

— Идвам.

— Не, обаждам ти се само да ти кажа. Знам, че е ужасно да ти го съобщя, но си помислих, че ще искаш да те държа в течение. Повиках тук криминалистите и някои от най-добрите ми хора ще долетят от Куонтико днес. Единият е експерт по порезни рани от Медицинския факултет на Нюйоркския университет. Прибягвали сме до услугите му и преди. Убиецът не е имал време да промени раните, като ги разкъса, затова ще разберем какъв вид острие е използвал. Ако нашият специалист стесни кръга до определен вид нож, може да проследим такива ножове, които са купени напоследък. Шансът е малък, но все пак е нещо. Пък и кой знае какво още е оставил извършителят, щом не е имал време да почисти следите си… Обработваме местопрестъплението. Няма причина ти да си тук, стой там, в случай че Тара се върне у дома, а аз ще ти се обадя, ако има нещо ново. — Болдуин замълча за момент. — Изпратих човек да провери всичките приятели на Кевин Уотсън. Ако Тара е с него, те трябва да нощуват някъде, и тъй като нямат много пари, предполагам, че са при приятел. И агентите ми наблюдават дома на баща му. Бандата мотористи все още е там. Малко вероятно е той да направи нещо, докато са с него. Джес, няма да се откажа, докато тя не се върне у дома.

— Благодаря ти. И благодаря, че ми се обади.

— Опитай се да поспиш, ако можеш.

Ярдли затвори и се втренчи в телефона, а после го остави на стъкления плот на масата пред нея. Усети, че зад гърба ѝ има някой, обърна се и видя Уесли. Той поклати глава и каза:

— Не я намерих никъде, а при теб има ли нещо ново?

— Не.

Уесли въздъхна и се вгледа в пустинята.

— Още едно нападение?

— Така изглежда.

— И ти беше готова да хукнеш натам?

— Да.

Той застана пред нея и облегна гръб на перилата.

— Защо, по дяволите, реши, че това е добра идея?

— Аз съм наблюдаващ…

— Мислиш ли, че не знам с какво се занимава наблюдаващият прокурор, Джесика? Седи в кабинет и преглежда доклади. Понякога, само понякога излиза на терен и разпитва свидетели след полицията, за да зададе въпроси, които те са пропуснали, или може да посети някое местопрестъпление. Но да участва в разследване и да търчи на ново местопрестъпление… това не се случва.

— Преувеличаваш, правила съм го и в други случаи. Разследващите се нуждаят от съдебни заповеди, от съвети… Прокурорът се грижи всичко да бъде законно, според конституцията, за да не бъде оспорено по-късно в съда. Ченгетата стават немарливи, когато мислят само за арести, а не за съдебните процедури.

— Джесика, ти разпита за информация сериен убиец, осъден на смърт. Това не е разследване, а обсебеност. — Уесли приклекна пред нея и хвана ръцете ѝ. — Не мога да гледам това! Не искам… Имам чувството, че мнението ми не означава нищо за теб.

— Разбира се, че означава. Само…

— Не, не означава. Ти се излагаш на опасност, когато аз те моля да не го правиш. Не става така. Не и ако искаме връзката ни да е дълготрайна. — Той целуна ръцете ѝ и се изправи. — Не искам да работиш повече по случая. Моля те като твой партньор да го дадеш на някой друг. Ако не го направиш…

— Какво ще стане, Уесли? Няма да останеш с мен ли? Заплашваш ли ме?

— Не, никой не те заплашва. Искам само да знаеш, че това е сериозно. Ако ти поискаш от мен нещо сериозно, ще го направя веднага, и очаквам същото от теб. Ако не искаш, тогава може би ще трябва да обсъдим бъдещите си взаимоотношения.

Той влезе вътре. Ярдли реши, че довечера ще спи на дивана в домашния кабинет.

Сутринта Ярдли се събуди в кабинета и се качи на горния етаж. Уесли обикновено ѝ оставяше бележка, че не иска да я буди и че я обича. Този път нямаше бележка.

Може би той е прав. Може би е време случаят да свърши за нея. Да го зарови, както трябваше да си остане преди всичко това да се случи.

Докато отиваше към хладилника, за да си вземе нещо за ядене, силите изведнъж я напуснаха. Ярдли се свлече на пода до хладилника и закри с ръце лицето си. Сълзите щяха да потекат, ако им позволи, но в главата ѝ се въртеше една мисъл: Проклета да бъда, ако се оставя да ме разплачат.

Вероятно беше време да се откаже от случая и от кариерата си на прокурор. Знаеше и че ако изостави случая, работата ще загуби смисъл за нея и ще се превърне в мъчение. По-добре да се оттегли, преди положението да е станало по-лошо, да се занимава с нещо друго, може би дори да се премести да живее другаде. Тук беше объркала всичко и може би се нуждае от ново начало. Сбърка, че остана в Невада, толкова близо до мястото, където с Еди Кал бяха споделяли един живот. Трябваше да замине за Европа или Австралия веднага щом разводът приключи.

Обзе я дълбока тъга. Животът ѝ можеше да е съвсем различен. И ако бе заминала, Тара нямаше да е в опасност, не оправда надеждите на дъщеря си. Болката от тази мисъл прониза сърцето ѝ като ледена стрела.

Когато най-после се изправи, осъзна, че е оставила телефона си на долния етаж и отиде да го вземе. Видя, че е получила съобщение — само адрес и едно изречение, което накара сърцето ѝ да пропусне един дълъг удар: Моля те помогни ми мамо.

Адресът заведе Ярдли в жилищен комплекс в центъра на Лас Вегас. Три сгради, изсъхнала трева между тях и плувен басейн, който, изглежда, беше отдавна изпразнен, на дъното имаше само купчини мръсотия и пласт пясък.

Апартаментът се намираше на втория етаж. Нашарените с графити коридори миришеха на урина и мухъл, много врати бяха счупени или разбити и прозорците от двете страни на коридора бяха изцапани с нещо, което Ярдли дори не искаше да си помисля какво е.

Апартамент номер шест. Тя изчака малко, приготви се да почука на вратата, но спря. Извади от чантата револвера 38-ми калибър, който пазеше в сейф в дрешника си. Не го беше изваждала освен веднъж — за да го почисти — преди няколко години.

Ярдли затвори очи и пак ги отвори, после превъртя валчестата дръжка и блъсна с рамо разнебитената врата. Дървото беше евтино, с течение на времето беше станало крехко, разби се близо до дръжката и вратата се отвори.

Видя купчина от тела, спални чували, опаковки от сандвичи и кутии от пица, в дневната имаше няколко изцапани дюшека. До стената седяха момче и момиче на не повече от седемнайсет години. Момчето беше опряло лула до устните си и Ярдли долови специфичния мирис на горящ метамфетамин — нещо средно между разтопена пластмаса и подпалена коса.

— Къде е Тара Ярдли?

— Коя си ти? Майка ѝ? — попита момичето.

Тя произнесе думата „майка“ така, сякаш е обида. Ярдли мина край тях и тръгна по коридора. Две стаи и баня. Отвори вратата на първата стая и дъхът ѝ секна.

Тара седеше на пода, а Кевин спеше до нея. На леглото спяха двама други младежи. Тара отвори широко очи, скочи, хукна към майка си и уви ръце около нея.

Едното момче се размърда и каза:

— Хей, какво…

Ярдли насочи револвера към него и той вдигна ръце.

— Еха, по-спокойно, госпожо…

Тя прегърна дъщеря си и излезе заднишком от стаята.

По пътя за дома остави дъщеря си да плаче. Мълчаха, докато следите от сълзите върху лицето ѝ взеха да избледняват.

— Щяхме да избягаме и да живеем при чичо му — промълви Тара, като гледаше през стъклото. — Кевин каза, че едни негови приятели имат апартамент, където може да останем засега. Отначало бяха мили, но после започнаха да говорят, че трябват пари и най-лесният начин да ги изкараме е… аз да правя секс с мъже срещу заплащане. Казаха, че имали други момичета, които го правят, и печелели по хиляда долара на седмица. Помислих, че Кевин ще им се разкрещи и ще ги удари. — Тара се разхлипа тихо. — Но той заяви, че трябва да го направя… Идеята била добра и само секс не означавал нищо. Отказах и той се вбеси, каза, че не мога да си тръгна. — Тара се разрида отново, а когато спря, погледна майка си и попита: — Не крещиш, не си ли ми ядосана?

Ярдли поклати глава и тихо отговори:

— Не.

— Защо?

— Защото осъзнах как бих се чувствала, ако те загубя. Сега изпитвам твърде голямо облекчение, за да се ядосвам.

Тара обърна глава към стъклото и се загледа в казината и магазините, край които минаваха.

— Много съм глупава… Мислех, че Кевин е влюбен в мен, но на него изобщо не му пука за мен.

— Не си глупава! Погледни ме… Не си глупава, Тара! Има определен тип хора, които търсят най-доброто в другите и го използват срещу тях. Състрадание, прошка, готовност да помогнат, да съчувстват, да обичат — това търсят у другия, и го използват срещу теб. Но тези качества не са слабост, те са сила и никога не позволявай някой да те убеди в обратното!

Тара поклати глава.

— Кевин е кретен, едва чете. С цялата ми интелигентност, човек като него ме направи на пълна глупачка.

— Ти виждаш най-доброто в хората, не можеш да се обвиняваш за това.

Тара избърса и последните си сълзи.

— Тогава и ти не можеш.

Ярдли погледна дъщеря си, хвана ръката ѝ и я задържа в своята.

Ярдли се обади на Рой Лю в прокуратурата и му каза, че ще си вземе малко почивка, а после реши, че е твърде ядосана на Уесли, за да каже и на него. Тара закуси и после веднага си легна. Ярдли постоя малко с нея и след това се обади на един приятел от отдел „Изчезнали лица“ в полицията на Лас Вегас. Разказа му за апартамента и какво е направил Кевин и детективът обеща да отиде там още днес.

Ярдли си направи кафе, припомняше си отново и отново момента, в който отвори вратата и видя дъщеря си сред мръсотията и мизерията и тримата младежи, които не я пускаха да си тръгне. Шокът остави вкус на гнило в устата ѝ.

В съзнанието ѝ дори не се бяха оформили думи, когато я порази ужасът. Частицата от секундата, в която отвори вратата и видя сцената, беше достатъчна, за да я съсипе психически, ако го допуснеше. Понякога умът ѝ работеше толкова бързо, а друг път толкова бавно…

Вратата!

Ярдли спря да налива кафе и се втренчи в тъмната течност в чашата. Преживя шока, когато отвори вратата. Беше болезнено, защото се случи внезапно. Проблясък на ужас, възприет мигновено, който задейства първосигналното у човека, онази част, която казва бягай или се бий, или може да те вцепени от страх.

С разтуптяно сърце изпрати съобщение на Болдуин:

Искам да направиш нещо за мен. Веднага. Незабавно.

— Може да гледаш видеозаписите в моя кабинет — каза директорката на затвора Гледхил.

Ярдли седна зад бюрото ѝ.

— Признателна съм ти, Софи, благодаря.

— Няма за какво, но както ти казах, посещавали са го само учени. И от време на време по някой репортер… Никой представляващ интерес. Не пускаме тук откачалките.

— Сигурна съм, че няма нищо, но искам да се уверя. От колко време се пазят записите?

— По-рано използвахме ролки и ги презаписвахме, но откакто ги дигитализирахме, пазим всички. Това беше… мисля, че преди седем години. Оттогава има записи.

— Чудесно. Благодаря ти още веднъж.

— Е, добре, кажи ми, ако се нуждаеш от нещо. Отивам да обядвам, ще ти донеса сандвич.

Ярдли започна с първия човек, който беше посетил Еди Кал преди седем години. Журналист от „Лас Вегас Сън“. Видеокамерата в стаите за посещения за затворниците, осъдени на смърт, беше монтирана в ъгъла. Виждаха се ръцете на Кал, но не и лицето му, обаче горната част на тялото на посетителя се виждаше ясно. Журналистът беше жена, чернокожа и висока. Ярдли превъртя по-нататък и премина на следващия посетител, професор по криминология в Мичиганския университет. Пак жена. Ярдли превъртя по-нататък.

Тя прескочи осемнайсет посетители мъже, след като проучи самоличността им. Спря чак на деветнайсетия. В дневника за посещения пишеше, че това е мъж на име Роджър Кохи, социолог от Университета на Небраска. Посетителят беше русокос, косата му стърчеше изпод бейзболна шапка, и носеше очила. Брадата му беше или много гъста, или изкуствена, но нямаше съмнение — Ярдли познава това лице твърде добре, за да се заблуди.

Роджър Кохи беше и Уесли Пол.

Ярдли прегледа останалите видеозаписи. Роджър Кохи бе посетил Еди Кал тринайсет пъти за седем години.

Имейлът с прикачената снимка на Обри Олсън, изпратен на Кал, беше за заблуда, за да накара Ярдли и Болдуин да мислят, че Кал и имитаторът никога не са се срещали и не са си писали дотогава и да насочи подозренията към Остин Кетнър. Поне до следващите убийства.

Видеозаписите нямаха придружаващ аудиозапис заради едно дело във Върховния съд на Невада, когато се установило, че един затвор е записвал разговори между адвокат и клиент с цел информация за нови престъпления. На Ярдли обаче много ѝ се искаше да може да чуе какво си говорят.

При всички случаи трябваше да е абсолютно сигурна.

Тя помоли секретарката на директорката на затвора да запише на дискове видеозаписите, а после да ѝ изпрати имейл с датата и часа, за да установи хронологичната последователност до ареста по-късно, ако се наложи.

Уесли запази апартамента си, когато се премести да живее с нея и с Тара. Ярдли предполагаше, че това е начин да запази независимостта си. Уесли беше на четирийсет и четири години и не се е женил. Според него никога не е имал и сериозна връзка, затова Ярдли смяташе, че съвместният живот с някого го ужасява. Тя изобщо не се беше замисляла за желанието му да запази апартамента си. Особено след като беше вече платен.

Жилищният комплекс имаше вид на специално и недостъпно място. Затворена общност с ограда и порта, и пазач вместо автоматична бариера. Пазачът я попита при кого отива и Ярдли му каза, че е годеницата на Уесли Пол. Той ѝ даде да се подпише в книга за посетители и я пусна да влезе.

Имаше няколко сгради. Апартаментът се оказа на най-горния етаж на триетажна сграда в дъното на комплекса, до обществен плувен басейн.

Ярдли влезе в офиса на управата. Две жени седяха една срещу друга на големи остъклени бюра. Вместо плакати, на стените бяха окачени картини.

Ярдли се усмихна на жената вдясно от нея.

— Казвам се Джесика Ярдли, годеница съм на един от живеещите тук, Уесли Пол. Трябва да отида в апартамента му и да взема някои неща за предстоящата сватба.

— О, добре, той с вас ли е?

Ярдли продължи да се усмихва.

— Не, ако беше с мен, нямаше да ви моля да ми отворите вратата, скъпа.

Жената озадачено повдигна вежди.

— Ами, съжалявам, не мога да ви пусна да влезете. Не ви познавам и ако нещо изчезне, ние ще бъдем отговорни.

Ярдли кимна и показа служебната си карта.

— Разбирам. Но освен това съм федерален прокурор и това е част от разследване.

— Съжалявам, не мога да ви пусна да влезете без разрешение.

Ярдли извади телефона си и набра номер. Болдуин отговори на второто позвъняване.

— Къде си? — попита той.

— Искам да направиш нещо за мен, моля.

Тя се поколеба и не добави нищо повече, или може би не искаше. Ярдли не пророни нито дума, докато Болдуин не попита:

— Джес?

— Моля те, напиши заповед за обиск на апартамента на Уесли Пол. Ще ти кажа адреса и другите подробности.

Докато чакаше заповедта, Ярдли отиде при басейна и се загледа в децата, които играеха там. Те играеха на Марко Поло и после се надбягваха до басейна. Едното момченце се ядоса, че му отнеха с измама победата, защото няма очила за плуване като другите.

По гърба на Ярдли полазиха студени тръпки, когато осъзна, че вечерта, когато бяха нападнати семейство Майлс, Уесли беше някъде, уж търсеше Тара.

Тя се опита да чете на телефона, да слуша музика или да навакса по няколко други случаи, но нищо не можеше да отвлече вниманието ѝ от тежестта, която просто смазваше гърдите ѝ. Помисли си, че може би така се чувства човек, който получава сърдечен удар.

Телефонът ѝ извести, че е пристигнало съобщение. Електронната заповед беше одобрена и заведена.

Ярдли я показа в офиса на управата на жилищния комплекс. Жената явно никога не беше виждала съдебна заповед и каза:

— Ще се обадя на шефа.

Ярдли почувства парещ гняв, който закипя вътре в нея, но външно само стисна зъби.

— Загубих достатъчно време. Ако незабавно не ме пуснете да вляза в онзи апартамент, ще се обадя на агента на ФБР, с когото говорих, и ще му кажа да дойде тук и да арестува и двете ви за възпрепятстване на правосъдието, и ще го накарам да разбие с ритник проклетата врата.

Лицето на жената пребледня. Тя се опита да каже нещо, но от устата ѝ не излязоха никакви думи. Другата обаче стана от бюрото.

— Ще взема ключовете.

Апартаментът на Уесли изглеждаше малък. Спалня, баня, кухня, кабинет и дневна. В спалнята имаше само един дрешник и нямаше килер. Ярдли затвори външната врата, докато жената говореше нещо за писмена декларация.

Белите килими и непретенциозните мебели бяха елегантни и семпли, но привличаха окото. Нямаше картини, снимки и никаква друга украса. Видя телевизор, дивиди плейър и библиотека, отрупана с книги. На най-горната лавица имаше двайсетина за серийни убийства, психопатология и криминални разследвания, наред с биографиите на Тед Бънди, Джефри Дамър, Хитлер, Сталин и Еди Кал.

В спалнята имаше легло в японски стил, ниско до пода, с тънък дюшек. Над леглото беше окачена картина и когато я видя, Ярдли разбра, че трябва да седне, защото краката ѝ можеше да не издържат. Беше една от картините на Еди Кал. Бяла фигура с черно лице, в нещо, което прилича на кутия, но според Ярдли беше гроб.

Тя седна на леглото и сложи ръка върху възглавницата. Беше хладна и мека на допир. Копринени чаршафи и завивки.

Ярдли смъкна калъфката на възглавницата и надникна вътре. После претърси по леглото и под дюшека и прерови всички дрехи и чекмеджетата в банята и кухнята. Прегледа хладилника, фризера и шкафовете. Не видя никъде кутия с инструменти, затова взе нож за масло от кухнята и отвинти отдушниците, за да ги провери. Нищо.

Застана пред библиотеката и прокара пръсти по гръбчетата на книгите. Спря се на биографията на Еди Кал. Авторът ѝ писа писма, обажда ѝ се по телефона, изпращаше ѝ съобщения и се появи два пъти в дома ѝ. Накрая Ярдли се принуди да поиска ограничителна заповед срещу него, за да го накара да спре. Беше блогър, който си осигурил сделка за шестцифрена сума, за да напише книгата. По-късно Ярдли научи, че е арестуван за преследване и нападение на съседка и в момента излежава петнайсетгодишна присъда.

Биографията беше обемиста, близо шестстотин страници. Много повече, отколкото заслужава Еди Кал. Ярдли издърпа книгата и я задържа в ръцете си. Беше прекалено… твърда и не се огъваше. Тя я разгърна и видя първия диск, пъхнат на около една трета от началото. Вторият диск беше по средата. Златисти дивидита без надпис, който да покаже какво съдържат. На Ярдли ѝ се повдигна.

Дълго събира смелост, за да сложи единия диск в дивиди плейъра и да включи телевизора. Пое си дълбоко дъх и затвори очи. Моля те… дано да греша… дано да греша.

Записът започна с мрак, но се чуха стъпки и изтракване на метал, после капачката на обектива беше свалена.

Ярдли веднага позна стаята — спалнята на съпрузите Олсън. Образът беше зеленикав, но ярък, Райън и Обри Олсън спяха един до друг. Кадърът се задържа дълго на тях и не се случи нищо. Райън Олсън хъркаше.

Чуха се още звуци, но Ярдли не можа да ги определи. Може би шумолене на дрехи или чаршафи, търкане на нещо меко в друго… Райън Олсън се размърда и хъркането спря за малко. Тишината се изпълни с ясния звук на дишане, но не това на съпрузите Олсън.

В дясната част на картината се видя гола кожа, хълбоци и краката на мъж. С връхчетата на пръстите си държеше нож. Мъжът застана пред леглото с фотоапарат в ръката. Не с телефон, а с нов, лъскав фотоапарат. Направи няколко снимки и остави фотоапарата върху малък найлонов чаршаф, който постла върху килима. Лицето не се виждаше, защото не се обръщаше към обектива.

Човекът потупа с острието на ножа по бедрото си, докато наблюдаваше съпрузите Олсън, които спяха… Така потупваше с пръсти по бедрото си Уесли, когато потъне в мисли.

Гаденето, което завладя Ярдли, изпрати парлива течност нагоре по хранопровода и се наложи да преглътне продължително, за да не повърне. Сложи ръка на устата си, сякаш да го потисне чисто механично. Човекът на видеозаписа обиколи бавно леглото.

След това погледна към обектива, уверявайки се, че е фокусиран на него. Беше Уесли!

Мълниеносно, все едно ухапване на змия, той се наведе и опря ножа в гърлото на Райън Олсън.

Ярдли отмести очи, вече не можеше да се сдържи, хукна към банята и повърна.

Когато спря да повръща, Ярдли пусна водата в тоалетната, хвана се за умивалника и се изправи. Втренчи се в отражението си в огледалото. Знаеше, че мъжете я намират за привлекателна и че изглежда по-млада от трийсет и осемте си години, но сега беше просто стара и уморена.

Наплиска с вода лицето си и си изплакна устата. Остави водата да се стича по ръцете ѝ дълго, чак докато лицето ѝ изсъхна. Чантата ѝ беше на пода и Ярдли я сложи на умивалника, извади хартиена кърпичка и подсуши влажните места на лицето си. Не искаше да посяга към хавлиите на Уесли.

Избягваше да се погледне и в огледалото, излезе в коридора и чу глас:

— Здравей, скъпа.

Времето забави ход. Ярдли си представи как хартиена салфетка пада на пода от маса в ресторант. Наблюдаваше я как се преобръща, носи се във въздуха и безшумно ляга на земята. Крайниците ѝ не искаха да се подчинят на заповедите на мозъка, не искаха да се раздвижат.

Уесли изключи дивиди плейъра.

— Никога не си питала дали може да дойдеш тук — каза той със спокоен и монотонен глас, оглеждайки се наоколо. — Харесва ли ти?

Ярдли не отговори.

Той пъхна ръце в джобовете си, седна на страничната облегалка на дивана и въздъхна шумно.

— Представи си изненадата ми, когато ми се обадиха от управата на жилищния комплекс. Не мислех, че този ден някога ще дойде. Наивно смятах, че ще опазя в тайна това от теб. Нямах представа, че ще се включиш в разследването. Иска ми се да ме беше послушала и да не се замесваш. В края на краищата, скъпа моя, грешката е твоя.

Нуждаеш се от помощ, Уесли, едва не каза Ярдли. Мога да ти осигуря помощ. Но съдейки по очите му, тя разбра, че ще бъде безполезно. Очите му бяха променени. Станали са безжизнени, като очи на кукла. Или може би Ярдли ги възприема така сега.

— Тръгвам си, Уесли. Дръпни се от пътя ми.

Той протегна ръка към вратата.

— Разбира се, върви.

Разстоянието до вратата беше шест-седем метра, ако мине през дневната, и десетина метра, ако мине през кухнята и покрай Уесли. Той беше достатъчно пъргав, силен и бърз. Ако иска да я хване, тя няма да може да се отскубне.

— Излез от апартамента и тръгни надолу по стълбите. Аз ще те последвам.

Уесли се ухили самодоволно.

— За глупав ли ме мислиш?

— Мисля, че ме обичаш — излъга Ярдли. — И че не искаш да ме нараниш.

— Нима? Откъде знаеш? Нищо не знаеш за мен, не знаеш дори името ми.

Отново ѝ се доповръща, когато си представи как Уесли я люби в леглото, без да откъсва поглед от очите ѝ, докато повтаря, че я обича, а тя му вярва. Ярдли положи огромни усилия да не повърне отново.

— Изглеждаш страшно бледа, скъпа. Защо не полегнеш и не подремнеш в спалнята? Леглото е много удобно. После може да поговорим.

Ярдли осъзна, че Уесли все още не я е нападнал заради съседите. Апартаментите бяха плътно един до друг и все някой можеше да чуе.

— Ще крещя.

— Може. И вероятно някой ще чуе, а може и да не чуе. И да чуе, може да си помисли да направи нещо, а може би няма. Готова ли си да поемеш този риск?

— А ти? Искаш ли да се присъединиш към твоя идол при осъдените на смърт?

Уесли се изсмя.

— Моят идол! Интересен начин на изразяване.

— А как би го нарекъл?

Той повдигна рамене.

— Скъп приятел и фигура с влияние. Ментор. Но нашата работа е само сходна, не и еднаква. Той ми помогна да видя разликите между нас. — Уесли изкриви лице в гримаса. — Тъмния Казанова-младши. Не мога да ти опиша колко ме възмути това. Исках да изчакам малко по-дълго за последните, онова очарователно семейство Майлс, но реших да науча всички вас на нещо дребно за уважението. Щях да използвам кръвта им, за да ти напиша писмо. Осъзнах, че медиите ще ме кръстят някак, затова беше по-добре аз да избера името. Мислех си за Отровното въже. Знаеш ли откъде произлиза? От средновековна Япония. Убийците идвали нощем и изрязвали малка дупка в тръстиковия покрив на дома на жертвата. Пускали тънко плетено въже надолу през дупката до устните на мишената и след това капели отрова по него. Понякога отнемало часове, докато отровата се процеди надолу и докосне устните на жертвата. Такава дисциплина са имали онези мъже, и понякога жени наемни убийци. Дисциплината и търпението на смъртта.

— Ти не си наемен убиец, Уесли. Ти си касапин, който се прицелва в деца.

Уесли се ухили.

— Пантата на вратата, предполагам? — Той изцъка с език. — Колко жалко. Мислех да се върна и да заменя пантата по-късно, но бях нервен, че Кейсън може да е поставил някой да наблюдава къщата.

— Не мога да си представя, че си отделил време да поправиш врата. Това е немарливост.

Уесли кимна.

— Да, съгласен съм. Рядко греша, но ми харесва да мисля, че мога открито да го призная. Това беше лошо решение. Но като си помислех за изражението на детето, когато отвори вратата… — Той се изкикоти. — Заслужаваше си да поема риска. — Уесли затвори очи, пое си дълбоко дъх през носа и вдигна глава към тавана. — Нямаш представа какво е, Джесика. Сподавените писъци, които рикошират в стените и сякаш се задържат там, очите, от които изтича животът, и миризмата. — Той отново вдъхна дълбоко. — Понякога я надушвам нощем. Миризмата на кръв, изпразнени черва и пот. Отвратителна и в същото време опияняваща. Няма друга миризма като тази в момента на смърт. Просто се изгубваш в нея. Беше върховно. — Уесли отвори очи. — Как разбра, че съм аз?

— Когато осъзнах, че жертвите са децата, не беше трудно да се досетя, че една от малкото агенции, които имат архив на запечатаните осиновявания, е Службата за настойници и процесуално представителство за деца.

Той кимна.

— И после нещо случайно прищрака? Нищо не става случайно, Джесика. Подсъзнанието ти е направило връзката. Може би винаги си знаела, но ти е било все едно?

— Не — тихо и задъхано каза тя.

Уесли се изсмя злорадо.

— Може би си създадена да бъдеш с някой като мен или Еди?

Ярдли затвори очи и си представи Тара. Трябваше да оцелее заради нея. Тара си нямаше никой на света.

Докато продължава да говори, Уесли няма да я нарани. Ярдли погледна към чантата си на умивалника.

— От колко време ме следиш?

Той се засмя.

— Няма да повярваш, ако ти кажа.

— Мисля, че в момента бих повярвала всичко за теб.

Уесли скръсти ръце на гърдите си.

— Наблюдавах те дълго, познавах те още преди да се срещнем. Ти всъщност ме видя веднъж. Следях те в един горещ ден през юли и спрях да пийна нещо разхладително в сладкарницата за сладолед. С Тара влязохте няколко минути по-късно, усмихнахме се един на друг.

Ярдли се замисли, но не можа да си спомни такъв момент.

— Но знаеш ли коя беше най-трудната част? Не да те накарам да се влюбиш в мен. Това всъщност беше най-лесното. Най-трудното беше да си намеря работа в юридическия факултет. Когато разбрах, че ти си кандидатствала там, и аз побързах да кандидатствам. Тогава преподавах в по-престижен университет, а в Университета на Невада в Лас Вегас имаше свободни места само за временни заместници. Те не разбираха защо преподавател на постоянна работа в такъв авторитетен университет би искал работа по заместване. Затова получавах нищожно заплащане, докато чаках. За мой късмет, през втората ти година се отвори постоянно място и всичко се нареди. — Той направи пауза. — Предишният ми дом обаче ми липсваше. Мразя Лас Вегас. Много е… безвкусен, нали?

— Защо сега, Уесли? Защо започна сега с убийствата?

— Опасявам се, че е по-добре това да остане загадка.

Той блъсна дивана към нея.

Облаците се разпръснаха, разкривайки невероятното синьо небе. Болдуин гледаше как Ортис яде двоен чийзбургер с чили и лук с апетита на човек, току-що спасен от пустинен остров. Чилито капеше по брадичката му и той го бършеше със салфетки след всеки залък.

— Първата дума на дъщеря ми беше „мамо“ — избъбри Ортис с пълна уста. — И затова прекарах целия си свободен ден с нея. Представих го така сякаш правя услуга на жена ми и извеждам бебето на разходка, за да може тя да си върши работата. И през целия ден повтарях „тати, тати, тати“. Отново и отново. В края на деня дъщеря ми казваше „тати“! Не споменах нищо на Ребека и тя ми изпрати съобщение, в което пишеше, че детето казва „тати“, не „мама“. — Той се засмя. — Ако Ребека разбере, ще ми смаже топките…

— Хм — измънка Болдуин, загледан в празното пространство.

— Само това ли ще ядеш? — попита Ортис и отхапа още един огромен залък. — Само сандвич с риба тон?

— Не съм гладен.

— Какво не е наред?

— Онази заповед за обиск на жилището на Уесли Пол. Ако Джесика намери нещо… Искам да кажа… не знам.

— Тревожиш се, че ако намери нещо, ще го изхвърли?

— Ами, не искам да бъда толкова груб, но да. Тя е влюбена, или поне така си мисли.

— Човече, ако е той и щом това ѝ се е случвало и преди, Джесика ще бъде адски вбесена. Този психопат я е намерил, защото е била омъжена за друг психопат, и после я е подмамил да се влюби в него! Я стига! На твое място повече бих се тревожил, че ще го убие. Джесика няма пистолет, нали?

— Не знам. — Болдуин почука с пръст по масата. — Не ме свърта тук. Хайде да отидем да я видим как е.

— Още не съм приключил с яденето.

Болдуин стана.

— Ще те почерпя още един бургер след това. Хайде, тръгваме.

Ярдли скочи в банята и затръшна вратата. Ключалката се превъртя точно когато вратата отхвръкна под тежестта на Уесли. Той я ритна и Ярдли опря гръб във вратата и с всички сили заби пети в пода.

— Джесика, отвори вратата! Искам само да поговорим.

— Телефонът ми е у мен. Ще се обадя на полицията.

— Джесика!

Уесли продължи да рита вратата, краят най-близо до дръжката се пропука, нямаше да издържи. Ярдли си спомни, че не е изваждала револвера от чантата си. Тя грабна чантата и я прерови за оръжието. Стисна го в ръката си, дръпна се от вратата и се вмъкна във ваната. Още два ритника и вратата се отвори.

Ярдли натисна спусъка. В гърдите на Уесли би трябвало да се появи дупка и ризата му да се напои с кръв. Ярдли си го представи ясно, като образен сън. За момент се запита дали го е улучила. Едва когато Уесли се усмихна, тя разбра, че не е успяла. Между тях се установи неизречено разбиране: и двамата знаеха, че Ярдли не може да го убие.

Той поклати глава, самодоволната усмивка не напускаше лицето му.

— Мислех, че ти стиска, ти си най-коравата жена, която съм срещал. Мислех, че ако разбереш, ще ме убиеш. Но родителите ти бяха страхливци. Предполагам, че крушата не пада по-далеч от дървото, а?

— Ще го направя.

— Не, няма — отвърна Уесли и пристъпи напред.

— Уесли — каза Ярдли с паникьосан глас. Револверът се тресеше в треперещите ѝ пръсти. — Не го прави! Не ме карай да те убия.

— Хей, искам само да поговорим. Няма да ме убиеш само защото искам да поговорим, нали? Искам да отида да направя кафе, да седнем на дивана и да поговорим.

— Не се приближавай! Ще те застрелям. Кълна се, че ще го направя!

Той пристъпи една голяма крачка към нея и дулото опря в сърцето му.

— Хайде, направи го.

— Моля те, недей — замоли го тя. Гласът ѝ потрепери. — Моля те.

— Молиш ме? Джесика, никога не съм те виждал да молиш за нещо. Трябва да кажа, че си доста жалка. Мислех те за по-силна. Или онази сила е само твой изкривен огледален вариант за пред другите?

Уесли протегна ръка и сграбчи револвера. В стаята отекна изщракването от освободения предпазител. Главата на Уесли отхвръкна напред от силата, с която Болдуин притисна дулото в тила му.

— Тя няма, но аз ще го направя. И не искам да съсипвам дрехите на Джесика с частици от мозъка ти. Пусни оръжието бавно и кротко и сложи ръце на тила.

Уесли се подсмихна. Пръстите му бавно пуснаха револвера и се вдигнаха зад главата му. Ортис хвана ръцете му, изви ги зад гърба, повали го на пода с лице в плочките и му сложи белезници.

— Това е защото ми провали обяда, пендехо3.

Детективите от местната полиция на Лас Вегас дойдоха бързо, Болдуин реши все пак да им се обади от учтивост. Двама пристигнаха с няколко униформени полицаи, които през повечето време стояха на вратата и бъбреха за колежанския мач довечера. Единият детектив, доста пълен мъж с доста безвкусно сако, поиска Ярдли да даде показания веднага, но Болдуин му каза, че ще я закара в дома ѝ и ще ги даде там.

Ярдли не издържа и го чакаше навън.

— Дори не знам какво да кажа — рече Болдуин, когато се приближи до нея.

— Не е необходимо да казваш нищо.

— Ще те закарам вкъщи.

— Не, с моята кола съм.

— Не трябва да шофираш в момента. Аз ще карам твоята кола, а Оскар ще ни следва.

Ярдли кимна и се втренчи нагоре, към прозорците на апартамента.

— Голяма глупачка съм.

Болдуин се изпречи пред нея, за да не може да вижда апартамента на Уесли.

— Ти си човешко същество, което е станало жертва на чудовище. Не си го търсила. Той те е намерил. В края на краищата, злодеянията му нямат нищо общо с теб.

Ярдли примига бавно и го погледна.

— Ако ми беше за пръв път, можеше да ти повярвам. — Тя отново погледна към апартамента. — Хайде да вървим, гади ми се от това място.

Пътуването нямаше да продължи дълго и Болдуин мислеше да я попита как е открила Тара — нещо хубаво, което се беше случило, но после промени решението си. Беше изумен, че Джесика не плаче. Запита се дали ще се разридае по-късно, когато никой не я вижда.

— Яла ли си?

— Не съм гладна — прошепна Ярдли, без да откъсва очи от страничното стъкло.

— Ако се нуждаеш от някой, с когото да говориш, аз съм тук. Умея да слушам и съм твой приятел, Джес.

Тя не отговори. Погледът ѝ беше прикован в града, през който минаваха. За момент му се стори, че Ярдли ще каже нещо, но тя само облегна глава на стъклото.

Стигнаха до дома ѝ и Ярдли отвори вратата.

— Благодаря — каза тя и слезе от колата.

Болдуин смъкна стъклото и извика след нея:

— Ще дойда по-късно да видя как си. Ще изпратя криминалистите в апартамента. Когато си готова, ще вземем показания. Ще кажа на Лю, че ще отсъстваш от работа до края на седмицата.

— Благодаря ти — отговори Ярдли и се обърна.

— Джесика?

Тя го погледна.

— Не мога дори да си представя какво преживяваш, нито какво си мислиш, но знам, че случилото се с Еди би сломило всеки. Обаче не сломи теб, а те направи по-силна. Защото умееш да оцеляваш. И може да не ти се струва така, но и това ще те направи по-силна. Защото просто ти си такъв човек.

Без да пророни дума, Ярдли се завъртя и влезе вкъщи.

Болдуин въздъхна дълбоко, огледа квартала и се запита как ще се държат с нея съседите, когато разберат.

В тила му се появи болка, която плъзна към челото. Главоболията зачестяват. Болдуин си мислеше, че се дължат на безсънието, през повечето нощи го будеше повтарящ се кошмар.

В съня си той беше дете и виждаше в гроб майка си, която го гледа с невиждащи очи, очите на мъртвец. Гробището беше мокро от дъжд и сиви облаци обвиваха надгробните плочи и небето.

Гърлото на майка му беше прерязано и плътта ѝ беше бледа от загубата на кръв. Болдуин протягаше ръка към нея, а тя избледняваше и изчезваше.

Уесли Пол…

Как е възможно да е истина? Ярдли се чувстваше като глупачка, но и Болдуин — също. Той познаваше Уесли от три години и дори беше поискал съвет от него веднъж за случай с малко дете. Болдуин беше разпознал Хенри Лукадо като Касапина от Белтуей от снимка, но не заподозря нищо за убиец на съпружески двойки, когото бе срещал пет-шест пъти.

Той извади шишенце с хапчета от жабката. Взе ги от един местен лекар тази сутрин, след като се оплака от болки в коляното. Изсипа две хапчета и се приготви да ги сложи в устата си, но се спря.

Как не го разбрах?

Напоследък мисленето му беше замъглено, бавно и затруднено, сякаш постоянно се намираше в онзи момент след събуждане от дълъг нощен сън и се мъчи да се съсредоточи.

Болдуин хвърли хапчетата на пода на колата и потегли. Уесли Пол чакаше в стаята за разпити в полицейския участък на Лас Вегас.

Стаята беше хладна в сравнение с температурата навън. Уесли Пол седеше неподвижно на стола, окован с белезници за стоманена верига, завинтена в масивната маса пред него. Той игриво подръпваше белезниците и слушаше дрънченето на метала, питаше се дали ще му донесат кафе, ако поиска.

Двамата детективи опитаха да го разпитат, но Уесли седеше мълчаливо, без да пророни дума.

— Майната му — каза накрая дебелият и двамата излязоха.

Уесли не искаше да говори с тях. Случаят щеше да се разгледа във федерален съд и му трябваха агенти на ФБР.

Не се наложи да чака дълго и с удоволствие видя, че влиза Болдуин, последван от агент Ортис с измачкан костюм. Двамата придърпаха столове и седнаха.

— Здравейте — усмихна се Уесли. — Мисля, че не се познаваме. О, почакайте, вие ме повалихте на пода. Агент Ортис, нали?

Ортис завъртя очи.

— Пипнахме те, Уес, мой човек. Видяхме те в онази баня да нападаш Джесика.

— Искате да кажете, когато тя беше опряла револвер в мен? Наложи се да разбия с ритници вратата, защото заплашваше, че ще се самоубие, а после насочи оръжието срещу мен. Затова сериозно се надявам, че разполагате с нещо по-добро от това, за да ме обвините.

— Какво направи с видеозаписите? — попита Болдуин. — Джесика каза, че видяла твои дивидита. Но и без това ще ги намерим. Докато си говорим тук, криминалистите претърсват апартамента ти.

Уесли се ухили закачливо.

— Мисля, че не те харесвам, агент Болдуин. Ние имаме обща история. Бих искал да говоря с агент Ортис и само с него.

— Не става.

Уесли повдигна рамене, облегна се назад на стола и направи жест, сякаш си заключва с ключ устата.

Болдуин прехапа устни, погледна Ортис и излезе от стаята.

— Камерите ме изнервят — продължи Уесли. — Изключи камерата. Може да направиш аудиозапис. Нямам проблем с това.

Ортис се вгледа в него продължително.

— Само при това условие ще говоря с теб, агент Ортис.

Ортис стана и изключи камерата на стената. Стаята имаше само стени, нямаше еднопосочно огледало. Ортис излезе за момент и се върна с диктофон. Понечи да го включи, но Уесли леко докосна пръста му и му попречи.

— Преди да започнем, искам да те попитам нещо.

— Какво? — Ортис отдръпна пръст от диктофона и се облегна на стола.

— Как е дъщеря ти?

Болката на Ортис, която Уесли долови, беше осезаема.

— Какво, по дяволите, знаеш за дъщеря ми, боклук такъв?

— Знам, че в момента тя не е в дома си, агент Ортис.

— Глупости.

— Обади се на жена си и ѝ кажи да провери детската стая. Мисля, че ще събудиш съпругата си от дълъг сън, който не е искала да заспива, все едно някой ѝ е дал приспивателно.

Ортис се поколеба за момент, после извади телефона. Стана и се обърна с гръб към Уесли, докато телефонът звъни. Уесли включи диктофона и се заслуша, докато Ортис говореше на испански. Последва мълчание и докато чакаше, Ортис погледна през рамо. Няколко секунди по-късно Уесли чу пронизителния, паникьосан глас на майката от другата страна на линията. Устните му се разтеглиха в усмивка.

Ортис пусна телефона.

— Къде е тя? — извика той и се втурна към него.

— Не — замоли се Уесли, — не, моля те, спри! Ще ти кажа. Престани да ме удряш.

Ортис замахна с дясната си ръка и събори Уесли на пода. Ръката на Уесли, която все още беше окована на масата, се изви под странен ъгъл, и остра болка прониза китката и рамото му.

— Аз убих съпрузите Олсън и Дийн. Ето, признах си. Моля те, престани!

Ортис го срита в ребрата.

— Къде е тя?

— Имам склад в Лас Вегас. До булеварда, „Касъл Сторидж“. Там държа неща от убийствата. Моля те — разрида се Уесли. — Моля те, престани.

Ортис продължи да го рита. Уесли премести тялото си така, че ударите да попадат върху лицето и главата му. Единият за малко не го запрати в безсъзнание и той усети вкуса на кръвта, която избликна от устата му.

— Не искам да умра! — изпищя Уесли, като хлипаше. Вратата се отвори и в стаята влезе Болдуин, последван от двамата детективи.

— Оскар! Спри!

Ортис риташе Уесли отново и отново. Уесли почувства, че единият му зъб се счупи, преди другите трима мъже да го изправят на крака.

Изпита неудържим подтик да се изсмее, но го преглътна заедно с потока от кръв, и се разплака достатъчно силно, за да е сигурен, че диктофонът ще го улови и запише.

Ярдли завари Тара на балкона да чете текст за нещо, наречено улавяне на наночастици.

Сърцето ѝ отново се разтуптя при вида на дъщеря ѝ. Толкова много травма в един толкова кратък живот… Как би могла Тара отново да има доверие на някого — дори на майка си?

И все пак, както често правеше, дъщеря ѝ я изненада. Докато Ярдли заеквайки ѝ разказваше за Уесли, Тара мълчаливо слушаше. След това двете седнаха, без да разговарят, а накрая Тара каза:

— Говорих с господин Джаксън, докато теб те нямаше. Той се обади на декана на математическия факултет в Университета на Невада в Лас Вегас. Те имат тестове, които може да взема, за да прескоча колкото курсове е необходимо.

После прекараха там голяма част от деня, разхождаха се в двора на университета, въпреки че се намираше в центъра на града, тук имаше много палми и зелени храсти и беше много приятно място. Човек дори имаше чувството, че не е в Лас Вегас.

Тук Ярдли срещна за пръв път Уесли. Или поне си мислеше, че го е срещнала за пръв път.

Тя спря на затревената площ и седна на пейката. Тара я последва и двете се вгледаха в малък фонтан, обграден от палми.

— Имам чувството, че не оправдах надеждите ти — каза Ярдли. — Изложих те на нещо, което се заклех, че ще държа далеч от теб.

— Не трябва да се чувстваш така. Вероятно мислиш, че в теб има нещо, което привлича мъже като него, но явно той се опитва да върви по стъпките на Еди Кал. Намерил те е умишлено. Не го е привлякло нещо в теб, а Еди. Освен това един наистина умен човек веднъж ми каза, че някои хора търсят най-добрите качества на другите, за да се възползват от тях.

Ярдли се втренчи за момент в Тара и после леко сложи ръка на коляното ѝ в знак на благодарност за онова, което току-що каза.

— Мислех, че ще ми се разкрещиш, ще ме обвиниш за всичко. Знам, че харесваше Уесли.

— Гледах да се спогаждам с него, защото знаех, че ти го харесваш, мамо. Но той ме плашеше… На два пъти влезе в банята, докато бях под душа. Помислих, че е неволно, но сега смятам, че го е направил нарочно… Ще се справиш ли, мамо?

— Лека-полека ще се оправя, миличка.

Отидоха в математическия факултет и изслушаха една лекция. Ярдли предположи, че е курс за докторска програма по някаква разширена математическа тема и нямаше представа за какво говори преподавателят, но Тара изглеждаше заинтригувана и погледът ѝ не трепна. Когато лекцията свърши, Тара каза:

— Ей сега се връщам.

Тя се приближи до преподавателя и се представи. Зададе му въпроси за нещо, наречено теорема на Девънпорт-Шмид и верижни дроби. Преподавателят изглеждаше повече от доволен да го обсъди и те разговаряха няколко минути. Щом приключиха, Тара се върна и отново седна до майка си. На лицето ѝ играеше лека усмивка.

— Беше приятно да говоря с преподавател, който знае повече от мен.

— Значи засега ти харесва.

— Да, така мисля.

Те замълчаха за малко, докато студентите се изнизваха от класната стая, и после Тара каза:

— Мамо, не искам да се обвиняваш за Уесли. Не си могла да направиш нищо по-различно. Така както и аз не можех да направя нищо по-различно с Кевин. Осъзнах, че грешката не е моя. Исках да вярвам, че той ме обича, и в това няма нищо лошо. Те са чудовищата, не ние.

Ярдли гледаше как преподавателят изтрива със специална гъба бялата дъска.

— И все пак боли. Мислех, че след Еди никога повече няма да имам сериозна връзка. И след това се появи Уесли и си помислих, че може би греша. Че Еди е бил нещастна случайност и сега може да имам някого в живота си.

Тара прокара пръст по нещо, което някой студент беше издълбал върху повърхността на учебната маса.

— Какво ще правят с него?

— Те няма да правят нищо. Бремето е мое. Аз ще бъда обвинител по делото и ще го осъдя. И после съдебните заседатели ще решат дали да му наложат доживотна присъда, или смъртно наказание.

— Ще ти позволят ли да бъдеш обвинител по делото срещу Уесли, след като си живяла с него?

— Ще намеря начин. Трудно е, но не е невъзможно.

Те взеха формуляри за кандидатстване и говориха с академичния съветник на програмата по математика, а след това Ярдли остави Тара при една приятелка и отиде в спортната зала.

Обади се на Болдуин от паркинга на залата, след като един час се боксира, включително спаринг с инструктора. Ръцете ѝ омекнаха като желе и дъхът ѝ беше като огън. Всичката ѝ сила беше изцедена. Последните десетина минути Ярдли удря боксовата круша толкова бързо, че ръцете и китките я заболяха.

Дълго седя в колата си и слуша, докато Болдуин ѝ разказваше какво се е случило между Ортис и Уесли и какво правят оттогава.

Прониза я силна мъчителна болка. Съвсем наскоро си помисли, че е изгубила Тара, и знаеше какво преживява Ортис. Мрачните мисли, които се въртят в главата и не искат да се махнат, обстоятелствата, които се разиграват във въображението ти отново и отново… образите на ковчези и погребения, за които толкова отчаяно не искаш да мислиш, но въпреки това те обсебват…

— Как е отвлякъл дъщерята на Оскар? — попита Ярдли.

— Предполагаме, че я е взел, преди да дойде в апартамента. Една от секретарките прекъснала лекцията, която изнасял Уесли, и му казала, че ти си поискала съдебна заповед да влезеш в жилището му. Домът на Оскар е на двайсетина минути от апартамента, затова смятаме, че Уесли е скрил Емилия някъде по пътя. Накарах всички свободни в момента агенти да я търсят и шерифският отдел и полицията на Лас Вегас изтеглиха полицаи от всеки патрул. Ще я намерим. — Болдуин замълча за момент. — Претърсваме склада, за който спомена Уесли. Там има всичко, Джес. Снимки на съпрузите Дийн и Олсън преди и след смъртта им, комплектът му за убиване с маските и ножовете, стикери за микробус на различни фирми за аларми, който е взел отнякъде, за да може първо да огледа домовете на жертвите, и… твои снимки.

— Какво искаш да кажеш?

— Уесли дълго време е следил теб и Тара. Някои снимки са отпреди години. — Болдуин направи пауза. — На няколко от тях ти спиш в леглото си. Изглежда, че той е влизал в дома ти.

Ярдли затвори очи.

— Уесли не би си признал току-така — каза тя.

— Оскар го ступа яко.

— Не е заради това, Кейсън. Той е имал години да планира съдебното си дело и го е направил умишлено. Отивам в прокуратурата. Донеси ми всичко, което имате.

Ярдли влезе в кабинета на Рой Лю с екипа от спортната зала. Не искаше да губи време и не желаеше да води този разговор по телефона.

Седна срещу него. Главната украса в кабинета му бяха снимки на самия Лю, който се ръкува с политици от двете най-големи партии.

Той ѝ се усмихна тъжно.

— Много съжалявам, всички съжаляваме, Джесика. Създадохме малка взаимоспомагателна каса за теб. Само да ти помогнем донякъде.

— Признателна съм ви и благодаря, но парите не са проблем. Финансите ни винаги са били отделни.

Лю кимна.

— Е, ако се нуждаеш от нещо…

— Нуждая се от работа.

— Разбирам. Когато почина баща ми, работата ме крепеше известно време. Поне през най-трудния период. Имаме няколко дела, които щях да дам на Кендра, откакто тя се върна от…

— Не. Искам само делото на Уесли.

Лю стисна устни. Ярдли видя, че той мисли как да ѝ откаже, защото смята, че ще нарани чувствата ѝ. Това я ядоса, не се нуждаеше от защита повече отколкото другите служители в прокуратурата, всъщност дори по-малко от тях, но преглътна гнева си. В момента по-важното беше да получи онова, което иска.

— Съжалявам, Джесика, не мога да го направя.

— Не е конфликт на интереси.

— Очевидно е конфликт на интереси. Ти си видяла видеозаписите и си му била близка приятелка и защитата ще те призове да дадеш показания. Ще те подложат на кръстосан разпит за най-дребните подробности на съвместния ви живот.

— Това означава само, че ще бъда свидетел. Няма етично правило, според което не мога да бъда обвинител по делото, и има много прецеденти за прокурори, които свидетелстват в процеси, в които са обвинители, тъй като участват в разследването. Не се случва често, но е факт.

— Добре, но дори да си права, как ще го приеме широката общественост? Ами ако загубиш делото? Знаеш ли как би изглеждало това за прокуратурата? Всички ще си помислят, че сме загубили делото умишлено заради чувствата ти към него. И честно казано, не знам защо искаш да се подлагаш на това изпитание, Джесика. Знам, че в момента си в емоционално състояние…

— Не съм в емоционално състояние. Този случай е мой, още от самото начало. Щях да бъда обвинител по делото независимо кой щеше да се окаже подсъдимият. И сега това няма да се промени.

Лю изду с език бузата си, докато наблюдаваше Ярдли.

— Съжалявам, но отговорът е не. Ще възложа делото на Тим. Ти може да присъстваш на заседанията в съдебната зала, няма проблем. Но не искам да работиш по случая.

— Кой ще представлява Уесли?

Рой Лю се подсмихна.

— Той избра да се представлява сам.

Държиш се като глупак, помисли си Ярдли. Лю всъщност беше доволен, че Уесли ще бъде адвокат сам на себе си.

— Подценяваш го.

— Не мисля.

— Той е гениален, Рой. Тим никога не е имал работа с такъв човек.

Лю сложи лакти на бюрото. Между пръстите си въртеше писалка.

— Мисля, че ще се справим с един подсъдим със склад, пълен с изобличаващи доказателства, независимо дали е гениален или не. Всичко ще бъде наред. — Той се обърна към екрана на компютъра, показвайки, че разговорът е приключил, и добави: — Както споменах, чувствай се свободна да присъстваш на съдебните заседания, въпреки че лично аз не препоръчвам и това. Кажи ми, когато си готова да поемеш други дела.

Ярдли си пое дълбоко дъх и рече:

— Рой, и двамата знаем, че даваш това дело на Тим, защото дядо му е губернатор на щата, и ти му се подмазваш, като му възлагаш този най-голям случай, който е имал. Правиш го от момента, в който видях, че двамата работите заедно. Не те обвинявам, разбирам, че искаш да влезеш в политиката един ден — всички амбициозни хора на правителствена служба го правят, но не постъпвай така с това дело. Тим ще се издъни и… Уесли може да нападне мен и Тара. Не знам какво е планирал, но не е добро. И ако бъде освободен, може да му се стори забавно да ни убие, или да поиска да ме елиминира като заплаха, или да свърши недовършена работа. Няма да поема този риск. Няма да му дам възможност да нарани дъщеря ми.

— За каква се мислиш, по дяволите? Обвиняваш ме, че давам работа на Тим, за да се подмазвам на дядо му? Нищо не знаеш! Тим има два пъти повече опит от теб и може да остане обективен по случая, докато ти очевидно не можеш. Ако още веднъж кажеш нещо подобно, търси си друга работа.

Ярдли стана, за да си тръгне, но спря пред вратата.

— Уесли скоро ще внесе искане до съда.

Лю я погледна.

— Искова молба съдът да отхвърли доказателствата — поясни тя. — Ще поиска съдът да отхвърли всичко, което е казал, докато са го били, и ще заяви, че веществените доказателства са компрометирани, защото са събрани неправомерно, с принуда и побой. Уесли е знаел, че рано или късно ще намерим склада и сега ще отхвърли всичко в него и всичко друго, което ще откриете.

— Той е отвлякъл детето на федерален агент. Никой здравомислещ съдия…

— Никой здравомислещ съдия няма да отсъди, че побоят над обвиняем по време на разпит е допустим. И дори да го направи, апелативният съд моментално ще го отхвърли. Ще разчитате само на една счупена панта на врата и на видеозапис, който видях само аз и който сега няма да намерят, защото Уесли го е скрил добре. Уесли ще ме опише като отмъстителна любовница. Ще каже, че сме възнамерявали да се оженим, но той е отменил сватбата, защото съм се вманиачила по този случай. Оскар и Кейсън влязоха в банята, когато аз бях опряла револвер в гърдите му, Уесли не беше опрял оръжие в моите гърди. Той ще се измъкне и ще продължи да убива, може би ще започне с мен.

Слънцето беше залязло, но още нямаше луна. Осветлението в стаята за посещения в отделението на осъдените на смърт беше флуоресцентно и ярко и придаваше на всичко блед зеленикавожълт оттенък. Ярдли взе мобилния си телефон. На екрана все още беше нейната снимка с Уесли и Тара, когато отидоха на поход в каньоните. Изтри я, после изтри всички негови снимки, които имаше.

Еди Кал беше доведен и седна срещу нея. Този път оковите се спускаха до глезените му и Ярдли се зачуди дали пак не е нападнал някого.

— Знаеше ли? — попита го тя.

Кал я наблюдаваше и сухите му устни се разтеглиха в закачлива усмивка.

— Той е нещо друго, нали? Като изгубено кученце, което търси мястото си в света.

Ярдли се наведе към него.

— Знаеше ли?

Кал също се наведе напред и лицата им се доближиха на по-малко от трийсетина сантиметра. Ярдли видя отражението си в стъклената преграда.

— Кой мислиш, че го изпрати при теб?

Ярдли се облегна назад. Изведнъж ѝ стана студено.

— Защо?

— Защото исках да държа под око теб и Тара, а ти нямаше да отговориш на писмата ми. Уесли ми се стори добра алтернатива. Той ми носеше снимки и ми разказваше какво се случва в живота ви. Би трябвало да си поласкана. Той те харесва, а не е човек, който е способен да се привързва. Това говори за чара ти.

Ярдли изпита мъчително отвращение, но се погрижи лицето ѝ да остане безизразно.

— Защо започна да убива? Живял е години, без да го прави, и после изведнъж започна със съпрузите Дийн. Защо?

— Започнал е със съпрузите Дийн? Хм.

Двамата се втренчиха един в друг.

— Ще го осъдя и той ще се присъедини към теб тук.

Еди повдигна рамене.

— Надявам се, че ще го осъдиш. Бъди сигурна, че имам още почитатели.

Ярдли погледна към вратата и през квадратното прозорче видя, че пазачът навън разговаря с някого.

— Ако не успея да го осъдя, Уесли ще нападне ли мен и Тара?

— Защо мислиш така?

— Той може да реши, че това е забавно или че ще извлече някаква полза.

Еди кимна.

— Със сигурност е възможно, предимно защото Уесли не разбира себе си. Той мисли, че го прави заради травмата, която причинява на децата. Но самото убиване не му доставя удоволствие. Уесли само си внушава, че е така. Той е преследвач, Джесика. И в момента е обсебен от теб. Знаеш ли повече неща за преследвачите?

Ярдли кимна. Беше съдила много от тях.

— Да.

— Какво точно знаеш?

— Те са едни от най-опасните нарушители. Имат фантазии за връзка с жертвите си и когато фантазията бъде застрашена, чувстват, че е по-добре да убият жертвата, отколкото някой друг да заеме въображаемото им място.

Кал си пое два пъти дъх, преди да заговори.

— Бих казал, че има голяма вероятност Уесли да нападне теб и Тара, ако бъде освободен. Той няма да се откаже от фантазията си само защото ти вече знаеш какъв е.

Ярдли поклати глава. Гадеше ѝ се, като гледаше Еди Кал.

— Пука ли ти, ако Тара умре, Еди? Не очаквам съчувствие към мен, но останало ли е в теб нещо, което би се разчувствало, ако дъщеря ти бъде посечена от някой дивак?

Той въздъхна шумно и се облегна назад. Веригите му издрънчаха.

— Ти трябва да бъдеш обвинител срещу Уесли. Не можеш да позволиш да го направи друг.

— Защо?

— Правната му проницателност и находчивост са внушителни. С него трябва да се сблъска някой, който го познава и знае недостатъците му. Пък и той ще иска да си ти. Уесли мисли, че си наивна. Ще предположи, че си прекалено емоционална, за да свършиш добра работа. И ще иска да бъде с теб. Може би смята, че ще те смае с уменията си в съда. Независимо от това, обсебеността му от теб ще го направи безразсъден. Уесли не би се държал така с друг.

Ярдли кимна, присви очи и се втренчи в него.

— Сбогом, Еди. Няма да идвам повече тук.

Докато тя излизаше, Кал рече:

— Позволи ми да видя Тара и може би ще ти кажа нещо, което ще ти помогне да осъдиш Уесли.

— Какво?

— Доведи я тук. Ще го кажа на нея.

Ярдли се вгледа в него и се запита как е възможно да е обичала това чудовище.

— Разбери, Еди, предпочитам да умра, отколкото да ти позволя да я видиш.

Кал се усмихна.

— И без това може да умреш.

В деня преди изслушването за освобождаване под гаранция на Уесли, Ярдли опакова в кашони всичките му вещи и ги изпрати в склад в другия край на града: от четката му за зъби и домашните чехли до професионалните му награди и писалките. Щом приключеше делото срещу него, тя щеше да дари всичко. Предаде лаптопа му на ФБР.

Съдията отказа освобождаване под гаранция и Уесли не възрази. Никой не очакваше, че някой съдия би го пуснал да обикаля навън по улиците.

Два дни по-късно Уесли внесе едно от най-изчерпателните и убедителни съдебни искания, които Ярдли беше чела. Искова молба за недопускане на всички доказателства в склада, и всяко друго доказателство, произтекло от обиска, като незаконно придобито и компрометирано.

Искането беше повече от сто и седемдесет страници и цитираше дело след дело, подкрепящо позицията му. Два дни изобщо не бяха достатъчни, за да го напише, явно беше съставил искането отдавна и специално за тези обстоятелства.

Освен това Уесли оспорваше съдебната заповед, която Ярдли беше издействала. Той твърдеше, че заповедта е толкова необоснована и толкова очевидно недействителна, че никой разумен съдия не би трябвало да я подпише. Ако възраженията му бъдеха уважени, това щеше да означава, че Ярдли не е имала право да бъде в апартамента му и можеше да не бъде допусната да даде показания за онова, което е видяла на видеозаписа.

ФБР беше пуснало в отпуск Ортис. Полицаите, агентите и доброволците, които претърсваха кварталите и лепяха листовки със снимката на дъщеря му, не можаха да открият никаква следа от нея, въпреки че не пестяха усилия. Никой друг не беше в стаята, когато Уесли казал на Ортис, че дъщеря му е изчезнала. Уесли отричаше, че го е казал. Без веществени доказателства или свидетели не можеше да му повдигнат обвинение за отвличане.

След три дни Ярдли посрещна Стивън и Бети Кал на летището.

Родителите на Еди наистина харесваха Ярдли. Разбра го от момента, в който се запознаха и през годините те бяха сериозно обвързани и имаха силно присъствие в живота на Тара. Фактът, че живееха в Лас Крусес, Ню Мексико, правеше възможни само две посещения годишно: две седмици за Коледа в Ню Мексико и три дни за тях тук, за рождения ден на Тара. Сега за пръв път идваха, защото бяха необходими.

Когато Ярдли ги посрещна на летището, Стивън я прегърна и я притисна до себе си. Миришеше на естествена кожа и одеколон и големите му ръце и широки гърди я утешиха. Ярдли можеше да се разплаче в този момент…

Разговаряха малко, докато пътуваха към дома ѝ, и избягваха темата за Уесли. Ярдли им разказа достатъчно по телефона и предполагаше, че са прочели във вестниците за случая. Съседката ѝ Марта ѝ каза, че е видяла статия в „Ню Йорк Таймс“ за Уесли.

Тара хукна към баба си и дядо си веднага щом влязоха. Тримата се прегърнаха и се разридаха.

След това започна весел разговор и споделяне на спомени. Тара им разказа за Университета на Невада в Лас Вегас и за програмата по математика, какво иска да учи и какви индустрии може да промени. Когато я видя, обградена от близки роднини, Ярдли осъзна колко изолирани са били двете и колко силно копнее Тара да не са сами.

— Хайде да отидем някъде на късен обяд — предложи Стивън.

— Вие отивайте — отвърна Ярдли, — аз имам малко работа.

— Трябва да си починеш, Джесика. Ние ще останем колкото е необходимо, но когато приключиш, ела в ранчото и постой при нас. Много ще се радваме, ако и двете останете при нас за по-дълго.

Ярдли положи усилия да се усмихне и кимна.

— Може би, ще се върна довечера и ще донеса вечеря.

Тя се изкъпа и си сложи син костюм и обувки с високи токчета. Изслушването на Уесли Пол за искането му съдът да отхвърли доказателствата беше в четири следобед.

Коридорът на съдебната палата беше пълен с репортери и телевизионни екипи, които започнаха да задават въпроси на Ярдли веднага щом влезе. Един попита дали Ярдли все още е влюбена в Еди Кал, а друг — дали Тара наистина е негова биологична дъщеря.

Остин Кетнър беше оневинен за каквото и да е участие в убийствата и освободен снощи. Един репортер попита дали Ярдли смята да му се извини…

Слава богу, съдията затвори залата за представителите на медиите.

В съдебната зала миришеше на старо дърво и препарат за почистване на под с аромат на портокал. Ярдли седна на последния ред на местата за публиката. Единственото заседание в графика за този следобед беше на Уесли.

Ярдли подрани, в залата бяха само един федерален маршал и съдебният секретар. Кимнаха ѝ с тъжни усмивки, както направи Рой Лю. Болдуин и Ортис дойдоха минута по-късно, както и двама детективи с карти на полицията на Лас Вегас, окачени на вратовете, и пистолети в кобури под саката, същите, които бяха в апартамента на Уесли.

И след това влезе и Уесли Пол.

Доведоха го двама федерални маршали, единият отпред, другият зад него. Той беше с бял гащеризон и бели чехли и ръцете му бяха отпред, оковани с белезници. На врата си носеше плътно прилепнала за кожата му скоба. Около очите му все още бе синьо и носът му беше леко изкривен. Въпреки че мина доста време от побоя на Ортис, Уесли изглеждаше така, сякаш е претърпял автомобилна катастрофа тази сутрин.

На устните му бе залепнала леко подигравателна усмивка, сякаш мислеше, че цялата система е шега. Той се обърна само веднъж и намигна на Ярдли.

Съдията влезе и приставът изрева:

— Всички да станат. Заседава Федералният окръжен съд на Невада. Председател е почитаемата Медисън Агби.

Съдия Агби влезе. Очилата ѝ бяха смъкнати ниско на носа ѝ, преди да седне, тя огледа съдебната зала над рамките.

— Моля, седнете. — Съдия Агби натисна няколко клавиша на компютъра си и каза: — Днес сме се събрали по въпроса за Уесли Джон Пол срещу Съединените щати. Правителството се представлява от господин Тимоти Джефрис, от прокуратурата на Съединените щати. Господин Пол посочи, че ще се представлява сам. — Агби го погледна. — Господин Пол, вие сте получили право на адвокатска практика тук, в Невада, и сте били преподавател по право в различни университети повече от петнайсет години, затова определено не е необходимо да ви напомням, че да се представлявате сам по какъвто и да е въпрос, е лоша идея, още повече като се имат предвид обвиненията срещу вас. Разбирате ли, че ви съветвам да ви представлява адвокат и че ако не можете да си го позволите, съдът ще ви назначи служебен адвокат?

Уесли стана.

— Разбирам, почитаеми съдия. Благодаря. Признателен съм за загрижеността ви за мен. Но аз съм психически напълно нормален, не съм под въздействието на наркотици или алкохол, не взимам лекарства, предписани с рецепта, и напълно съзнавам правото си на адвокат и съзнателно се отказвам от него. Подписах и внесох документ за отказ от адвокат в затвора.

— Да, и аз получих вашия документ за отказ от адвокат и сега ще го подпиша и ще го приложа към протоколите за заседанието. Ако в някой момент в хода на делото промените решението си и бихте искали адвокат, моля, кажете ми веднага.

— Ще го направя. Благодаря.

Вратите на съдебната зала се отвориха и вътре влезе Тара, последвана от дядо си.

Ярдли стана и ги пресрещна на входа.

— Не може да идваш тук — прошепна тя.

— Той спеше на три метра от моята стая… Искам да видя това, моля те.

Ярдли погледна Стивън, който не каза нищо, и после се отмести от пътя им. Те седнаха сред публиката.

Съдия Агби прочете обвиненията, които варираха от кражба, проникване с взлом, влизане в чужда собственост и отвличане до нападение с нанасяне на тежки телесни повреди и осакатяване, и накрая обяви най-сериозните — четири предумишлени убийства. Обвинения по общо шейсет и три точки — Лю беше включил всяко обвинение, за което се сети. Ярдли си представи Лю и Тим и още няколко души от прокуратурата, които седят в кабинета на Лю, прелистват Федералния наказателен кодекс и търсят всичко възможно, в което да обвинят Уесли, откакто медиите научиха за него. Бяха група от седем мъже, непрекъснато бяха заедно и ходеха на обяд и да пийнат по нещо. Няколко пъти в годината отиваха да карат джипове в пясъчните дюни или на екскурзия на остров Каталина. Никога не канеха жените прокурори.

С убийствата обикновено се занимаваха щатските съдилища, защото изискванията да ги поеме федералното правителство, бяха много строги, но тъй като Ейдриън Дийн беше работил в Агенцията за борба с наркотиците, съдията одобри случаят да бъде предаден на федералната система. Когато беше възможно, обвиняемите предпочитаха да бъдат в щатски съд, тъй като федералната система имаше много по-строги насоки за издаване на присъди.

— Добре, трябва да разгледаме две искания, внесени от обвиняемия. Първото е съдът да отхвърли самопризнанията му и да изключи всички доказателства както в делото „Съединените щати срещу Батане“. Второто искане е съдът да отхвърли всички доказателства и свидетелски показания, получени със заповед от този съд и почитаемия Джейкъб Стайн. Обвиняемият оспорва свидетелските показания, които установяват вероятна причина, довела до издаването на заповедта за обиск от съдия Стайн, като твърди, че показанията са необратимо опорочени и подвеждащи. — Агби погледна Тим. — Господин Джефрис.

— Благодаря, почитаеми съдия. Първо бих искал да разгледаме искането съдът да отхвърли самопризнанията и всички произтичащи от тях доказателства, придобити след това, и после да преминем към заповедта за обиск.

— Звучи добре.

— Обвинението призовава агент Кейсън Болдуин на свидетелската скамейка.

Болдуин застана на свидетелското място. Съдебният пристав, който във федералните съдилища се изискваше да бъде федерален маршал, го закле, Болдуин седна и разкопча най-горното копче на сакото си. В съда той винаги носеше прозрачен ластик на косата си, приглаждайки я назад… Веднъж Ярдли му каза, че така прилича повече на срамежлив счетоводител и той се засмя.

Тим зададе предварителните въпроси. Изслушването на искова молба не беше съдебен процес и нямаше съдебни заседатели, с които той да установи връзка или да впечатли. Стандартната процедура беше само свидетелят да каже кой е и каква е връзката му с делото и после да се впусне във фактите. Тим започна, като попита Болдуин за професионалния му опит — излишно и огромно губене на време в изслушване на искане до съда — и след това каза:

— Каква е връзката ви в това дело, агент Болдуин?

— Аз съм главният разследващ по случая.

— Моля, разяснете по-подробно.

Болдуин обясни как ФБР се е включило в разследването на убийствата на съпрузите Дийн и Олсън и какви са основанията му случаят да стане федерален, вместо да бъде оставен на детективите от местната полиция. Той описа местопрестъпленията и разследването с кратки изречения, тъй като знаеше, че по-голямата част не е свързана с това изслушване, но Тим непрекъснато го подканваше да продължи. Накрая Уесли стана и се намеси:

— Почитаеми съдия, за да спестим време, защитата с удоволствие признава за вярно твърдението, че съпрузите Дийн и Олсън са намерени мъртви и че ФБР е извършило разследване, което доведе до обвиненията срещу мен. Може би трябва да преминем към същината на въпроса?

— Благодаря, господин Пол. Господин Джефрис, нека преминем към същинската част на показанията, моля.

Тим въздъхна шумно и прелисти няколко страници с въпроси, толкова силно и близо до микрофона, че съдия Агби го погледна укорително.

— Моля, опишете какво видяхте на въпросната дата, агент Болдуин — каза Тим.

— Разбира се. Госпожа Ярдли беше поискала съдебна заповед за обиск на дома на господин Пол и…

— Тази ли съдебна заповед? — прекъсна го Тим и вдигна автентичната заповед.

— Ако е тази, която донесох, да.

— Почитаеми съдия, обвинението ще представи веществено доказателство номер едно за протокола.

Уесли стана.

— Почитаеми съдия, мисля, че благоприличието и Правило двайсет и две изискват господин Джефрис да ми позволи да прегледам заповедта, преди да бъде вписана в протокола.

— Разбира се — отговори Агби.

Тим застана неподвижно за секунда и после показа заповедта на Уесли, който взе документа, погледна го и го остави на масата, а след това се опита да бръкне във вътрешния си джоб.

— Почитаеми съдия, съжалявам, но ако бях само обвиняем, нямаше да имам възражения срещу оковите. Но тъй като съм адвокат на себе си, ще трябва да преглеждам разни неща, да бъда на катедрата и вероятно дори да се приближа до свидетел. Сигурен съм, че господин Болдуин ще бъде първият, който ще ви каже, че се предадох мирно и без съпротива и нямам намерение да ходя никъде. Бих поискал да махнете оковите ми.

— Федерален маршал — каза съдия Агби, — моля, свалете оковите му, но стойте близо до него. Ако господин Пол се приближи без разрешение до свидетелската скамейка или се опита да тръгне към публиката, моля, оковете го до края на заседанието.

Федералният маршал отключи оковите, а Уесли седна и измъкна очила за четене от джоба си. Прегледа заповедта, която вероятно вече беше чел пет пъти, като леко движеше устни, сякаш наистина чете.

Заповедта съдържаше не повече от четиристотин думи, но Уесли я чете десетина минути. Ярдли не го гледаше, тя наблюдаваше Тим. Той се изнервяше все повече с всяка изминала секунда и по едно време попита:

— Приключихте ли?

— Още не, господин Джефрис. Съдебните процеси са маратони, не спринтове — ухили се самодоволно Уесли.

От началото на изслушването на исковата молба бяха изминали само трийсетина минути, а той вече беше извадил Тим от равновесие.

Уесли върна заповедта и рече:

— Нямам възражения към уводната част.

— Благодаря — нетърпеливо отговори Тим и даде заповедта на съдебния секретар. — А сега, агент Болдуин, моля, продължете от там, докъдето бяхте стигнали.

Болдуин погледна Ярдли и между тях премина разбирателство, толкова ясно и недвусмислено, сякаш го бяха изрекли — Тим ще загуби тази искова молба.

— Както казах, госпожа Ярдли взе заповедта, подписана от този съд, и влезе първа в жилището. Тя вече беше там и влезе със заповедта, тъй като имаше вероятност да бъдат унищожени доказателства, ако се изчака разрешение от господин Пол. Моят партньор Оскар Ортис и аз пристигнахме скоро след това и чухме гласове, които се разнасяха откъм банята.

— И какво направихте?

— Влязох вътре и видях, че госпожа Ярдли стои във ваната, а господин Пол е пред нея.

— Как изглеждаше госпожа Ярдли?

— Ужасена. Трепереше. Беше насочила към господин Пол револвера си, регистриран на нейното име, който по-късно ме информира, че е държала в чантата си и е извадила.

— Какво правеше господин Пол?

— Заплашваше я.

— Възражение — намеси се Уесли. — Почитаеми съдия, това са свидетелски показания, основани на нещо чуто от другиго. Господин Болдуин не чу заплахи и цитира госпожа Ярдли.

Агби погледна Тим, който попита:

— Чухте ли заплаха, господин Болдуин?

— Лично аз не чух, но съдейки по поведението на госпожа Ярдли, видях, че тя е ужасена.

— Какво се случи после? — попита Тим.

— Извадих пистолета си и казах на господин Пол да пусне револвера. Той беше хванал дулото на оръжието на госпожа Ярдли. Господин Пол пусна оръжието и вдигна ръце на тила си. И после агент Ортис извърши ареста.

— И след това?

— Господин Пол беше качен в патрулна кола и започна обиск на апартамента му. После го закараха за разпит в местния участък на полицията на Лас Вегас.

— Разкажете какво се случи след това.

Болдуин погледна Ортис, който беше навел глава.

— Седнахме в стаята за разпити с господин Пол. Той ме информира, че не ме харесва и иска да говори само с агент Ортис. Затова излязох от стаята. След това господин Пол поиска да изключим камерата и агент Ортис го направи. После агент Ортис излезе от стаята и взе диктофон от полицията на Лас Вегас и пак влезе в стаята за разпити.

— Виждахте ли какво става в стаята?

— Не, нямаше прозорци.

— Какво се случи след това?

— Чухме викове, силни викове, и после трясък на стола върху пода. Втурнах се вътре и видях… видях агент Ортис да стои над господин Пол. Господин Пол беше окован за масата и лежеше по гръб.

— Какво правеше агент Ортис?

— Удряше господин Пол и крещеше „Къде е тя?“. Господин Пол го беше уведомил, че…

— Възражение, почитаеми съдия. Цитиране. Свидетелски показания, основани на нещо чуто от другиго.

— Приема се.

Болдуин се прокашля и продължи:

— Господин Пол беше казал нещо, за да ядоса агент Ортис, и агент Ортис го нападна.

— Господин Пол каза ли нещо по време на нападението?

— Да, господин Пол заяви, че той е извършил убийствата и че има склад, който съдържа различни веществени доказателства за убийствата.

— Почитаеми съдия, бих искал да представя аудиозаписа на контакта между агент Ортис и господин Пол като веществено доказателство номер две на обвинението. — Тим се приготви да тръгне към съдебния секретар, но спря и погледна Уесли, който кимна веднъж и се ухили.

Секретарят пусна записа по високоговорителите в съдебната зала. Ударите звучаха ожесточено и злобно, все едно някой удря по дъното на тиган. Уесли умоляваше Ортис да спре с цялата страст на човек, който се държи за ръба на скала и моли да бъде спасен. Дори за Ярдли беше трудно да разбере дали се преструва.

Тя погледна към Тара. Дъщеря ѝ седеше абсолютно неподвижно, докато слушаше записа, и гневно гледаше гърба на Уесли.

След това Тим разпита подробно Болдуин как са щели да намерят склада и без самопризнанията на Уесли. Това беше доктрина, известна като „неизбежно откриване“, според която доказателствата трябва да бъдат допуснати в съда, тъй като полицията и без това е щяла да ги намери.

Тим прекара един час, като разгледа детайлите на разследването и се опита да създаде логични връзки как доказателствата са щели да бъдат открити дори ако Уесли не беше признал.

Когато приключи, той се впусна в подробности за съдебната заповед, за показанията, които Ярдли беше разказала на Болдуин по телефона дума по дума. Ярдли знаеше, че повечето заповеди се смятаха за подвеждащи и умееше да отбягва думите и изразите, които биха довели до това. И все пак доказателствата, които имаха тогава, бяха неубедителни.

— Благодаря, агент Болдуин — каза най-после Тим. — Предавам свидетеля на господин Пол.

Уесли застана зад катедрата, не носеше записки. Вгледа се в Болдуин и след това попита:

— Как сме днес, агент Болдуин?

— Добре съм, благодаря.

— Мм-хмм — Уесли му се ухили, без да отмества очи от него. — Бих искал да поговорим за неизбежното откриване, израз, който господин Джефрис не употреби по време на прекия разпит. Знаете ли какво е неизбежно откриване, агент Болдуин?

— Да.

— И вие създадохте убеждение в този съд, че рано или късно сте щели да откриете склада, нали така? Че това е било неизбежно?

— Рано или късно щяхме да го открием, да.

— Даа — повтори Уесли, като удължи гласната. — Моля, бихте ли изброили веществените доказателства, сочещи към определен заподозрян, които сте събрали в… — Той се поколеба леко и Ярдли беше сигурна, че е единствената в съдебната зала, която го е доловила. Уесли се прокашля и продължи: — В разследването на убийствата на Тъмния Казанова-младши?

— Веществените доказателства? Нямаме веществени доказателства, сочещи към определен заподозрян.

— Никаква ДНК от слюнка или кръв? Семенна течност?

— Не.

— Косми?

— Не.

— Влакна?

— Не.

— Прах, пясък, боя?

— Не.

— Намерихте ли изобщо някакви улики или следи в домовете на семействата Дийн, Олсън и Майлс, които да съвпадат с определен заподозрян, или да ви насочат към заподозрян?

Болдуин преглътна и отговори:

— Не.

— Е, тогава сигурно имате свидетелски показания. Моля, избройте свидетелите на убийствата на съпрузите Дийн и Олсън и нахлуването в дома на семейство Майлс.

— Господин Майлс и съпругата му и децата, разбира се. Един съсед, господин Кокс, е видял униформен служител на фирма за аларми да оглежда дома на семейство Майлс два дни преди нападението. Фирмата за аларми потвърди, че по график никой не е трябвало да ходи там по това време.

— Разбирам. И показахте ли снимки на този съсед?

— Да.

— Той разпозна ли ме като човека с униформа на фирмата за аларми?

Болдуин бавно поклати глава.

— Не, той е стар и лесно се обърква. След десетина минути реших, че няма смисъл да го караме да продължи.

— Хм, е, добре. Моля, избройте другите свидетели на тези престъпления.

Уесли взе писалка и адвокатски бележник от масата на защитата и ги приготви пред себе си на катедрата, сякаш щеше да записва дълъг списък.

— Има друга съседка на господин Майлс, някоя си госпожа Колийн Бойл, но тя каза, че не си спомня нищо за мъжа, освен че е бил с униформа на фирма за аларми.

— Разбирам. Някой друг?

— Не, няма други свидетели.

— Семейство Майлс разпознаха ли някого?

— Не, нападателят е носел маска.

Уесли леко наклони глава настрани.

— Е, агент Болдуин, оказва се, че преди да ме арестувате за тези нападения, вие не сте имали никакви веществени доказателства, нито следи или улики, или свидетели, които да сочат към определен заподозрян, така ли?

Болдуин не каза нищо.

— Почитаеми съдия, моля инструктирайте свидетеля да отговори.

— Агент Болдуин, моля, отговорете на въпроса на защитата.

— Не, нямахме нито едно от тези неща.

— Но всъщност не е така, нали? В дома на семейство Олсън нямаше ли повредена панта на врата с драскотини на рамката около нея?

— Имаше.

— Да, мисля, че госпожа Ярдли я е открила, докато случайно се е разхождала в жилището. Предполагам, че вие и целият екип криминалисти на ФБР сте били уморени или махмурлии в онази вечер.

— Почитаеми съдия… — обади се Тим.

— Тогава справедливо ли ще бъде, ако кажем, че цялото обвинение срещу мен е изградено от госпожа Ярдли? — прекъсна го Уесли.

— Тя издейства съдебната заповед, която доведе до вашия апартамент, и намери видеозаписа, а това доведе до вашите самопризнания и за склада, затова в известен смисъл, да.

— Цялото обвинение е изградено върху самопризнанието, склада и свидетелските показания на госпожа Ярдли за видеозаписа, така ли?

— Да.

— Ако те не съществуваха, моля, избройте доказателствата, които вие и прокуратурата щяхте да представите пред съда, за да докажете вината ми.

Болдуин прехапа устни, стисна челюсти и отговори:

— Няма други доказателства.

— Благодаря — усмихна се Уесли. — Нямам повече въпроси.

— Обвинението призовава агент Оскар Ортис на свидетелската скамейка.

Ортис стана и отиде на свидетелското място. Положи клетва, седна, извади хартиена кърпичка и си избърса носа. Косата му беше разрошена, вратовръзката — разхлабена. Имаше вид, сякаш не е спал.

— Моля, разкажете ни за професионалния си опит в правоприлагането, агент Ортис.

Ярдли изтръпна.

Уесли стана и каза:

— Почитаеми съдия, колкото и да предпочитам да бъда в тази съдебна зала, отколкото отново в килия, няма причина за това. Доколкото разбирам, в момента агент Ортис преживява семеен проблем. Бих помолил да говорим по същество и после да го освободим. Признавам за верни квалификацията му, местата, закононарушенията с датите на нападенията единствено за целта на това изслушване, за да ускоря нещата.

— Господин Джефрис, говорете по същество.

Тим въздъхна и попита:

— Какво се случи, агент Ортис?

Ортис го погледна и после пак наведе глава.

— Той… обвиняемият беше в стаята за разпити в полицията на Лас Вегас. Той поиска агент Болдуин да излезе и каза, че иска да изключим камерата, но че може да направя аудиозапис. Преди да започна да записвам, той попита за дъщеря ми Емилия.

— Какво каза?

— Каза, че тя е изчезнала. Да се обадя вкъщи и да попитам, че ще разбера, че съпругата ми се събужда от приспивателно. Обадих се и жена ми провери в детската стая на горния етаж. — Ортис прехапа устни. — Емилия не беше там.

— Знаем ли какво се е случило?

Ортис поклати глава.

— Съпругата ми каза, че била под душа, излязла и заспала на дивана. Тя мисли, че е имало нещо в напитката, която оставила на кухненския плот. Преди да влезе в банята, пила газирана напитка.

— Кога е станало това?

— Следобед, към три часа.

— Тя често ли спи към три?

— Не, никога не спи следобед.

— Какво се случи после?

Ортис се размърда неспокойно на мястото си.

— Тя каза, че я събудил телефонът. Моето позвъняване. След това жена ми се качи горе и бебето го нямаше. Прозорците и вратите бяха затворени… Дъщеря ми просто изчезна.

Тим установи хронологията, която показа, че Уесли е имал време да се отбие в дома на Ортис, преди да отиде в апартамента си и да завари Ярдли там. Ортис не беше добре. На няколко пъти Ярдли го забеляза, че трепери, и когато погледнеше Уесли, омразата в очите му сякаш взривяваше залата.

— И така, какво се случи в стаята за разпити? — попита най-после Тим, пъхнал ръце в джобовете си.

— Аз… загубих контрол. Той беше отвлякъл дъщеря ми. — В очите на Ортис бликнаха сълзи. — Моето момиченце… Сигурно е много уплашена. Съвсем самичка е и не знае какво става. — Той се втренчи в Уесли. — Кажи ми къде е.

— Агент Ортис, моля, говорете по съще… — започна съдията.

— Кажи ми къде е тя!

Всички в съдебната зала приковаха погледи в Ортис, защото той крещеше, но Ярдли наблюдаваше Уесли. Когато беше сигурен, че никой друг не го гледа, той намигна на Ортис.

Оскар прескочи преградата пред свидетелската скамейка и се втурна към Уесли като защитник от американски футбол. Федералните маршали бяха толкова съсредоточени да не позволят на Уесли да нападне някого, че не бяха подготвени това да направи свидетел от скамейката.

Уесли се наведе назад, очаквайки ударите, и затвори очи, когато получи първия. Юмрукът на Ортис се заби в бузата му и го повали на пода. Оскар го сграбчи за гащеризона и успя да му нанесе още два удара, преди федералните маршали и Болдуин да го хванат.

Оскар се разрида.

— Емилия! Бебче, не! — изкрещя той, докато федералните маршали го влачеха към арестантските килии. — Къде е тя? Къде е тя?

Вечерята се състоеше от пържоли и картофено пюре в ресторант близо до съдебната палата. Ярдли седеше до Тара, а баба ѝ и дядо ѝ — срещу тях. Стивън разбра, че Ярдли иска да говори насаме с дъщеря си, и по средата на вечерята обяви, че е капнал от умора и че ще вземат такси до вкъщи и ще се видят там.

— Глупости — възрази Ярдли. — Аз ще ви закарам.

— Не, няма проблем — каза Стивън и хвърли поглед към Тара.

Ярдли му се усмихна меланхолично, давайки му да разбере, че му е признателна за онова, което прави. Те прегърнаха внучката си и тръгнаха.

Ресторантът беше тих, място за пенсионери, които идват за ранните промоции и шведската маса на обяд. Осветлението беше слабо, имаше само няколко прозорци. От скрити тонколони се разнасяше тиха кънтри музика.

Тара разсеяно побутваше с вилицата картофеното си пюре, но не беше изяла нито един залък.

— Не си ли гладна? — попита Ярдли.

Тара остави вилицата и вдигна глава.

— Той ще спечели делото, нали?

Ярдли се приготви да каже „не, няма“ и че ще намерят начин да го осъдят, и че дъщеря ѝ е в безопасност, но Тара вече не беше дете. Не съвсем. Най-болезненото прозрение, което я осени, беше, че вече не може да предпазва детето си от света.

— Да.

— И когато излезе на свобода, ще нападне нас. Знам го. Снощи четох за агресивния нарцисизъм. Той мисли, че другите хора не са достойни да бъдат около него. Че те съществуват само за да си играе с тях.

— Той е… уникален. Има характерни черти на агресивен нарцисизъм, но също така боготвори… — Ярдли за малко не каза „баща ти“, но съумя да се спре. — Боготвори Еди Кал. Мисля, че би направил всичко, което му каже Еди. Трудно е да балансираш, когато си нарцисист и в същото време си напълно под влиянието на някой друг.

— Искам да го видя. Искам да видя Еди Кал.

Кръвта на Ярдли замръзна.

— Не.

— Той е моят баща.

— И какво от това? Какво изобщо означава тази дума? Само защото имаш генетична връзка…

— Мамо — тихо каза Тара, като я гледаше в очите, — той е моят баща.

Ярдли дълго мълча.

— Да, така е.

— Искам да го видя. Той може да ти помогне, ако му дадеш каквото иска.

— Тара, не е необходимо да го правиш. Каквото и друго да става в случая, ти ще бъдеш в безопасност. Каквото и да се случи.

Тара взе вилицата си и отново започна да си играе с картофеното пюре.

— Мисля, че сега ти ме излъга за пръв път.

Върнаха се вкъщи и Тара се прибра в стаята си. Ярдли се увери, че семейство Кал се чувстват удобно, а после се преоблече в джинси и суичър и излезе.

Болницата беше чиста и добре осветена. Ярдли се обади на шефа на двамата федерални маршали, които пазеха стаята на Уесли, и ѝ разрешиха да влезе сама.

Уесли лежеше на болнично легло и гледаше симфония по телевизията. Видя Ярдли, усмихна се, изключи звука и посочи с глава към високо столче близо до умивалника. Ярдли седна на няколко метра от Уесли.

— Мисля, че той ми разби скулата. Онзи джентълмен умее да удря — ухили се той и добави: — Моля те, махни диктофона и остави чантата си извън стаята.

Ярдли се поколеба за момент и после изпълни исканията му.

— Сутиенът и бикините.

— Не.

Уесли повдигна рамене.

— Тогава приятна вечер.

Тя въздъхна дълбоко, надигна сутиена си, смъкна джинсите си и прокара ръце по бикините си, показвайки му, че не носи микрофон или някакво друго записващо устройство.

— И без това ще убедя съда да отхвърли всичко, което съм казал. Искаш ли безалкохолно? Ще накарам медицинската сестра да донесе.

— Не, благодаря.

Той се втренчи в нея и дълго я гледа.

— Боже, колко си красива! Всеки път се изумявам! Сякаш бих могъл да забравя.

Ярдли преглътна отвращението си. Уесли приличаше на хлъзгав гущер, който ближе въздуха около себе си, и ѝ се стори шокиращо, че изобщо го е допуснала в дома си.

Преоценката на миналото има силата да ни кара да се чувстваме глупаци, помисли си тя.

Уесли пак се обърна към телевизора.

— Искаш да попиташ къде е Емилия, нали? Да ме умоляваш за живота ѝ. — Той отново погледна Ярдли. — Е? Моли ме.

— Няма да те моля за нищо. Това ще ти се види… забавно.

— И в момента ми е забавно, Джесика.

— Предполагам, че когато спечелиш исковата молба, ще се махнеш. Извън страната.

Уесли се ухили, но не каза нищо.

— Мога ли да предположа също така, че преди да заминеш, няма да отмъстиш на мен или на Тара?

— Зависи от това колко мила ще бъдеш с мен по време на разискванията.

Ярдли се наведе напред.

— Кажи ми къде е момиченцето, Уесли. Вече няма причина да я държиш. Знаеш, че ще спечелиш, и делото ще трябва да бъде прекратено. Защо не я върнеш на родителите ѝ? — Тя преглътна. — Позволи им да погребат детето си. Мисълта, че не знаят какво се е случило, ще ги терзае до края на живота им.

— Знам. Не е ли възхитително? Подаръкът, който се дава отново и отново.

Ярдли отмести поглед встрани и се престори, че избърсва нещо от крайчеца на устните си, за да прикрие отвращението си.

— Трябва да поемеш делото. Онзи Тимоти е голям мърльо. Мисля, че е бил обвинител по твърде много лесни дела за притежание на наркотици и фалшифициране на чекове, това го е размекнало. Винаги съм ти се възхищавал за едно нещо — никога не поемаш по лесния път. Затова си толкова силна сега. Добър мореплавател си в бури, не в спокойно море.

Въпреки че ѝ се гадеше от самата мисъл за това, Ярдли придърпа стола си до Уесли и хвана ръката му. Бузата му беше подпухнала и устната му беше разбита от ударите на Ортис. Долната половина на окото му беше тъмночервена от кръвоизлива. Сякаш всичката мръсотия в него се беше стекла в очите му.

— Кажи ми къде е Емилия, Уесли. Ако някога съм означавала нещо за теб, ако в безжизненото си сърце някога си изпитвал нещо към мен, моля те, дай покой на семейството ѝ.

В очите му заблестя злорада закачливост.

— Целуни ме.

— Не.

— Целуни ме и ще си помисля. Страстно, както правеше преди.

Ярдли стисна свободната си ръка толкова силно, че беше сигурна, че ноктите ѝ са разкървавили дланта ѝ. Наведе се и го целуна. Устните му бяха напукани и имаха вкуса на засъхнала кръв. Тя се отдръпна и избърса уста с опакото на ръката си. В гърлото ѝ се надигнаха киселини.

— Къде е тя?

Уесли се усмихна.

— Мисля, че целувката не беше достатъчно страстна.

— Уесли, къде е тя?

Той прокара пръсти по ръката ѝ.

— Прави любов с мен. Тук, докато федералните маршали седят навън пред стаята. Прави любов с мен и ще ти кажа.

Болката, която се стрелна в нея, едва не я накара да падне от столчето.

— Не мога.

— Тогава няма Емилия. Вземи решение… Освен това ти си прокурор. Можеш да издействаш лична стая за нас в затвора. Това е условието ми. Люби ме и ми позволи да правя каквото искам с тялото ти и аз ще ти кажа къде е момиченцето. Нейното тяло в замяна на твоето.

Ярдли дръпна ръката си и се втренчи в него. Очите ѝ пламтяха и лицето ѝ се зачерви от гнева, който едва сдържаше.

— Кълна се, че ще те накарам да си платиш за това.

Тя излезе от стаята, без да се обърне да го погледне.

Ярдли спря пред затвора рано на другата сутрин. Стомахът ѝ беше свит от нерви. Искаше да изчака, да си даде време, за да уреди среща между Тара и Еди, но Тара настоя това да стане веднага, преди Уесли да бъде освободен.

— Ще дойда с теб, ако се почувстваш неудобно…

— Искам да бъда сама с него.

— Категорично не. Правя го, защото той ти е баща и ти имаш право да го видиш, но няма да те оставя сама с него. Особено когато камерата е изключена и не виждам какво става.

— Еди няма да ми каже нищо, ако ти си там. Той има да ми казва нещо и ти не трябва да го чуеш. Това е между мен и баща ми.

Ярдли въздъхна и отмести поглед встрани.

— Тара…

— Нищо няма да ми стане, по-силна съм, отколкото изглеждам, мамо. Наследила съм го от теб.

Двете се хванаха за ръце, докато надзирателят излезе и каза:

— Той е готов за вас.

Еди Кал седеше от едната страна на дебелата стъклена преграда, която имаше дупки в горната част, достатъчно големи, за да пропускат звука, но не достатъчно големи, за да пропуснат по-голям предмет.

В стаята влезе бившата му съпруга.

— Ако я нараниш, мисията в живота ми ще бъде да те накарам да си платиш. Разбираш ли ме?

Еди кимна, но не каза нищо. Не откъсваше очи от Тара.

Ярдли излезе и стоманената врата се затвори с металически трясък.

Тара стоеше абсолютно неподвижно.

— Може да издърпаш кабела на камерата, за да не записва.

Тя се обърна към видеокамерата в ъгъла на тавана. От нея се спускаше черен кабел, който влизаше в стената. Тара премести стола, качи се на него и издърпа кабела. След това придърпа стола близо до стъклената преграда и седна, като мълчаливо наблюдаваше баща си. Очите ѝ блестяха като сапфири.

Той се усмихна и каза:

— Ти си най-красивото нещо, което съм виждал. Иска ми се първата ни среща да беше на някое по-подходящо място. Това място те осквернява.

— Не мисля, че има по-подходящо място, където да се срещнем.

Еди се размърда на стола и металните му окови издрънчаха. Гласът ѝ беше като неговия, като далечно ехо, което той не можеше да разбере съвсем ясно, но знаеше, че е неговото.

— Казаха ми, че ти си нещо като вундеркинд по математика.

— Уесли ли ти каза?

Еди се поколеба.

— Да.

Очите ѝ го омайваха. Толкова наситено и ярко синьо! Еди не беше виждал досега очи със същия оттенък като своите.

— Знам, че рано или късно ти щеше да убиеш майка ми, ако не те бяха хванали — каза Тара. — Не знам дали тя го съзнава, но аз съм сигурна. Изучих изкуството ти. В интернет има много снимки на картините и скулптурите ти. Произведенията ти ескалират. Във всяка творба има повече насилие, отколкото в предишната. В една статия пишеше, че си работил върху пърформанси, когато са те арестували. При толкова бързо ескалиране, накрая нямаше да има къде да отидеш по-нататък. Щеше да решиш, че да убиеш някого, когото обичаш, е най-висшата форма на изразяване. Жертвоприношение на твоето изкуство. И че в известен смисъл ще обезсмъртиш майка ми. Кажи ми, че греша.

Еди не отговори. След това поклати глава и на лицето му се появи срамежлива усмивка.

— През всичките тези години се надявах да открия поне един човек, който разбира какво се опитвам да направя, и се оказа, че този човек е дъщеря ми.

Тара погледна ноктите си и внимателно зачопли изсъхналата кожичка около единия.

— Аз съм пълна с изненади, също като теб.

— Виждам силата в теб. Излъчва се от тялото ти като огън на феникс. Майка ти ми разказа малко за неприятностите, които ти създават съучениците в училище. Всичко, което ти се е случило, те е направило по-силна. Не трябва да съжаляваш. Но ако това изобщо може да ти помогне, аз съжалявам.

Тя се наведе напред.

— Знаеш ли, през целия си живот чувствах тази липсваща част. Голямата празнота, където би трябвало да е баща ми. Живяхме години, без дори да споменаваме за теб, но отсъствието ти… като призрак… винаги беше в стаята с нас. Мислех, че ако се срещна с теб, може би призракът ще изчезне. Сега знам, че никога няма да изчезне, нали? — Тара се облегна назад. — Никога няма да съжаляваш достатъчно, но можеш да направиш нещо. Длъжник си ми за онова, което аз и майка ми преживяхме, и искам възнаграждение.

Еди се подсмихна.

— Изглежда, си наследила повече качества от мен, отколкото майка ти сподели. Какво възнаграждение?

— Първо, искам няколко от картините ти. Мога да ги продам и те струват много.

— Майка ти ги е изгорила всичките.

— Глупости. Ти си човек, който обича тайните. Не би казал на никого, дори на съпругата си, къде са всичките ти произведения. Особено ако си мислил, че един ден може да те хванат. Искам картините и ти ще ми ги дадеш.

Непозната топлина погали кожата му и Еди се запита дали това не е бащинска гордост. Нещо, което друг родител би изпитал, когато гледа как детето му удря бейзболна топка или печели състезание по правопис.

— Какво друго? — усмихна се той.

Ярдли крачеше в коридора на отделението на осъдените на смърт от два часа. Гризеше нокътя на палеца си и съсипваше маникюра си, който си направи съвсем наскоро. Надзирателят на вратата гледаше нещо на телефона си и често се смееше и на Ярдли ѝ се искаше да му изкрещи да млъкне.

Най-после на металната врата се почука. Надзирателят прибра телефона си и я отвори, на прага стоеше Тара. Ярдли се вгледа в очите ѝ, за да види дали са подпухнали и зачервени от плач, но те бяха ясни и спокойни. Дъщеря ѝ не изглеждаше разстроена или нервна по никакъв начин. Имаше такъв вид, сякаш току-що е приключила разговор, който я отегчава.

— Готова съм да тръгваме — каза Тара.

— Искаш ли да говориш за срещата? — попита Ярдли и сложи ръка на рамото ѝ.

Тара изчака, докато потеглиха с колата.

— Уесли е убил още някого — каза тя, без да отмества поглед от стъклото.

— Какво?

— Убил е още някого, за когото ти не знаеш. Еди каза, че това е първият човек, когото е убил Уесли. Жена, от която бил обсебен. — Тара погледна майка си. — Също както е обсебен от теб.

Сърцето на Ярдли пропусна един удар.

— Коя е тя?

— Еди каза, че името ѝ е Джордан Русо. Станало е преди деветнайсет години. Уесли излъга, че е роден в Тенеси и че е живял на Източния бряг. Той е от Калифорния. И името му не е Уесли Пол. Еди не знае истинското му име, но не е това.

Ярдли замълча за момент.

— Каза ли нещо друго?

По-късно същата сутрин Ярдли, Болдуин, Тим и Рой Лю седяха в кабинета на Лю. Това беше най-големият кабинет на етажа на прокуратурата, ъглов, с изглед към „Лас Вегас Стрип“, който се намираше няколко преки по-нататък. Сиви килими и остъклени стени от трите страни. Ярдли стоеше с гръб към мъжете и гледаше огромното виенско колело в „Стрип“. Проблясващите лъчи на слънцето се пречупваха в стоманените прътове и се разсейваха над долината.

Мъжете все още седяха, Ярдли виждаше отраженията им в стъклото.

— Наложило се е да го закарат в болница — каза Тим. — По дяволите, Кейсън.

— Защо аз? Казах ти да не призоваваш като свидетел Ортис.

— Нямаше да има значение — обади се Ярдли. — Уесли щеше да го призове, ако ние не го бяхме направили.

Лю въздъхна, облегна се назад и подпря с пръсти брадичката си.

— Агби даде две седмици почивка тази сутрин. След това ще трябва да се върнем в съдебната зала. Господин Пол вероятно ще призове отново Ортис на свидетелската скамейка. Искам този път той да бъде с белезници.

— Рой — каза Болдуин, — Ортис е федерален агент с…

— Той нападна обвиняем на открито съвещание в съда.

— Обвиняем, който е отвлякъл дъщеря му.

Всички млъкнаха и последните думи се задържаха във въздуха като отрова, която пари с всяка глътка въздух.

— Ще загубиш делото — каза Ярдли, без да откъсва поглед от виенското колело.

— Няма как да го знаеш — отвърна Тим.

— Тя може да се окаже права — подкрепи я Лю. — Може и да успееш да запазиш съдебната заповед и показанията на Джесика, основанията за заповедта са добри. Но самопризнанията, складът и всичко, което открихме там, може да не бъдат допуснати в съда.

— И по-лошо — каза Ярдли и се обърна с лице към тях. — Казусът с неправомерно събраните доказателства е субективен. Съдиите могат да го прилагат за целия обичаен ред за събиране на доказателства, колкото сметнат за уместно. Уесли ще оспори абсолютно всичко, което намериш, като каже, че е било намерено единствено заради отхвърлените доказателства, открити в склада. Може да прокараш някои от аргументите с неизбежното откриване, но ще загубиш повечето. Уесли ще спечели делото, Рой.

— Джесика, спести ни драмата — отвърна Тим. — Не съм губил дело в прокуратурата повече от петнайсет години.

— Тук няма камери, Тим, не е необходимо да се хвалиш. Знам колко лесно е да кажеш, че си непобедим, когато водиш само дела, за които практически е гарантирано, че ще спечелиш. Уесли е по-умен от теб и планира това отдавна. От години! Ти ще загубиш и след като го освободят, никога повече няма да го видим. Освен ако преди това не реши да ме убие, разбира се.

— Глупости — възрази Тим и лицето му се зачерви. — Мога да спечеля делото, Рой.

— Знаеш ли, че Уесли щеше да ме призове на свидетелската скамейка, ако Ортис не го беше нападнал и не беше сложил преждевременен край на изслушването? — попита Ярдли.

— Какво? Той не ме уведоми предварително. Не може да го направи.

— Уесли е представил списък със свидетели, общо петдесет и четирима. Провери ли всеки един от тях?

Тим се размърда неспокойно на стола.

— Проверих ги — отвърна той, но в гласа му прозвуча колебание.

— Тогава сигурно си видял моето име по средата. Записано е между двама експерти, които имат същите инициали като мен, Дж. Я., за да го подминат очите ти, Тим. Уесли ме е заровил в списъка със свидетелите, защото е знаел, че ти ще пропуснеш името ми, и се е надявал, че и аз ще го пропусна. Че ще бъдем неподготвени. — Тя скръсти ръце на гърдите си, облегна се на стъклото отзад и почувства топлина на гърба си. — Тим, ти не можеш да се справиш с човек като него. Той ще направи така, че делото да бъде прекратено. А ако не, съдебните заседатели ще го оправдаят.

Тим се усмихна подигравателно и рече:

— Я стига! Рой, ще се справя.

Лю го изгледа и после се обърна към Ярдли.

— Какво предлагаш?

— След като спечели тези искови молби, Уесли ще поиска бързо предварително изслушване и тогава делото ще бъде прекратено.

— Дори ако това се случи, пак имаме няколко седмици, дори може би два месеца, за да открием още доказателства — настоя Тим.

— Не — възрази Ярдли и го прикова със суров поглед. Гордостта беше замъглила мисленето му и това започваше да я дразни. — Сега вече всичко, което открием, ще е компрометирано. Вероятността да бъде отхвърлено от съда е твърде голяма.

— Тогава какво предлагаш? — повтори Лю.

Ярдли потърка брадичка с кокалчето на пръста си.

— Проучвам нещо. Една девойка е изчезнала тук преди близо двайсет години. Трупът ѝ бил намерен няколко седмици по-късно в пустинята. Черепът ѝ бил разбит.

— Какво общо има това с Уесли? — попита Болдуин.

Ярдли се замисли за момент, без да е сигурна колко да разкрие пред тях.

— Уесли е казал на Еди Кал, че тя е първата му жертва.

В стаята настъпи мълчание и после Лю попита:

— Коя е девойката?

— Джордан Русо. Била е на седемнайсет. Тръгнала за спортната зала и майка ѝ казала, че повече не я е видяла. Полицаите решили, че по всяка вероятност е отвлечена, но така и не събрали достатъчно доказателства, за да ги свържат с определен заподозрян. След това помислили, че може да е избягала с някого, но след двайсет и два дни открили трупа ѝ.

— Не е неговият метод на действие да убива по този начин — отбеляза Лю.

— Джордан Русо била първата му жертва. Уесли още не си бил изработил почерк. Вероятно се е паникьосал и е грабнал каквото му е попаднало, в случая голям камък, и я ударил. Може да се каже, че в известен смисъл е било непреднамерено.

Лю се наведе напред, подпря лакти на бюрото си и се втренчи в снимката на отсрещната стена — той и един сенатор.

— Какво предлагаш да направим, Джесика?

Домът беше чист и тих, само на дванайсет-тринайсет километра от нейния. Малка двуетажна къща на уличка, сгушена до червеникавите скали зад нея. Изабела Русо отвори вратата. Носеше работни дрехи, черната ѝ коса беше прибрана назад и очите ѝ надничаха през очила с дебели стъкла. Ярдли си помисли, че ако не са очилата, тя изглежда също като дъщеря си — Джордан Русо.

Изабела събра талоните, които бяха разпръснати върху масичката за кафе, сложи ги в пластмасова кутия с капак и седна на дивана. Ярдли се настани на канапето срещу нея. Над камината бяха окачени големи снимки в рамки. В средата имаше една на поразително красиво момиче. Джордан, може би на четиринайсет или петнайсет години, на колкото е Тара сега. Ярдли добре помнеше какво мисли и чувства в нощта, когато Тара избяга, и се запита дали и Изабела Русо изпитва същото всеки ден.

Другите снимки не бяха толкова забележителни. Изабела и едър мъж с къдрава коса и две други хлапета. Имаше и няколко снимки на децата, но снимките на Джордан винаги бяха в средата между тях.

Мъжът, който Ярдли видя на снимките, излезе от кухнята и я поздрави.

— Здравейте — отвърна Ярдли.

Той се обърна към Изабела и ѝ каза, че ще се върне след два часа, целуна я по бузата и излезе.

— Той не е бащата на Джордан — обясни Изабела, предугаждайки въпроса на Ярдли. — Баща ѝ ни напусна… с моята най-добра приятелка. Май винаги е така, винаги е най-добрата приятелка. — Тя потъна в мисли за момент, а после се усмихна тъжно. — Веднъж Джордан ми каза, че затова гледа най-добрите ѝ приятели винаги да са момчета.

— Красива е — каза Ярдли, гледайки снимката над камината.

Изабела се обърна и я погледна.

— Хубава е като баща си. Колко странно, винаги съм смятала, че харесвам характера на баща ѝ, но като се замисля сега, той нямаше характер. Хубавата му външност ме караше да се залъгвам, че всичките му лоши качества не съществуват.

— Мисля, че всички сме способни на това.

Изабела отново се обърна с лице към Ярдли.

— Люк е добър човек, срещнах го пет години след смъртта на Джордан. Казах му, че не искам деца, когато се оженихме. Кой, по дяволите, би искал да ражда деца на този свят след такова нещо? Но накрая той ме убеди, че да има братя и сестри, би било начин да ѝ отдадем почит. Че ще бъде като да си върнем част от нея…

Изабела замълча за малко и Ярдли видя, че се мъчи да преглътне сълзите си. Дори след две десетилетия болката изглеждаше прясна, сякаш Джордан бе убита вчера.

— И наистина сякаш част от нея се завърна — продължи Изабела. — Сестра ѝ много прилича на нея. Когато беше малка, ме будеше и аз се стрясках, защото за момент си мислех, че е Джордан. И че смъртта ѝ е само лош сън, от който най-после съм се събудила. — Тя избърса една сълза с пръст. — Извинете ме, сигурно си мислите, че съм развалина, след като плача след толкова много години.

— Никога не бих си го помислила. Честно казано, вие притежавате сила, която и аз бих искала да имам. Да родите деца, след като ви се е случило такова нещо…

Изабела кимна и въздъхна дълбоко.

— Скоро имам час при лекаря. Какво искате да знаете, госпожо Ярдли?

— Наричайте ме Джесика. Разследвам случая на Джордан. Много съжалявам, че се налага отново да отворя тази рана, но сме задържали един човек и някои улики сочат, че той може да е замесен в смъртта ѝ.

Изабела отвори широко очи от изумление. Ярдли се опита да смекчи думите си, за да не я развълнува твърде много, в случай че решат да не предявяват обвинение и не излезе нищо, но болката на Изабела беше твърде силна и надеждата ѝ, че ще заловят убиеца на дъщеря ѝ — твърде завладяваща.

— Кой е той?

— Четохте ли новините за мъж, когото наричат Тъмния Казанова-младши?

Изабела кимна.

— Онзи, който е убил съпрузите. — Тя замълча за момент и след това попита: — Той ли е?

— Все още не сме сигурни и затова съм дошла. Прочетох всички полицейски доклади по случая с Джордан и в тях не се споменава за гаджета, но една нейна приятелка от работата е казала, че Джордан може би се е срещала с някого. Не го е виждала, но Джордан ѝ казала, че е влюбена в него.

Изабела кимна.

— Тя имаше дневник, малко бяло тефтерче с метална спирала. Нищо особено, но беше подарък от сестра ми. Потърсих го, за да го дам на детектива, но не беше в стаята ѝ.

Ярдли не изрече онова, което веднага си помисли: Уесли го е взел. В дневника или се е споменавало името му и той го беше унищожил, или е изпитвал трепетна възбуда от него и го е запазил, за да се връща мислено в миналото и да чете най-съкровените мисли на Джордан Русо, когато иска отново да изживее убийството.

— Липсва и още нещо — добави Изабела. — Пръстенът ѝ, сребърен, със сапфир в средата. Отзад пишеше: „На моята Пчеличка“. Това беше единственият подарък, който Джордан имаше от баща си. Никога не го сваляше от ръката си, дори когато се къпе. Когато я откриха, пръстенът го нямаше.

Ярдли кимна, пръстенът беше споменат в полицейските доклади.

— Стаята ѝ все още ли е такава, каквато беше тогава?

— Не, държах я така, докато дойде Люк. Той каза, че е време за нещо ново. Сега е стаята на сина ми. Всичките неща на Джордан са на тавана.

— Имате ли нещо против да ги видя?

Изабела поведе Ярдли към тесни стълби, които водеха нагоре към тавана, и каза:

— Трябва да се преоблека. Моля ви, не взимайте нищо, без да ми кажете.

— Няма.

Таванът беше потънал в прах и паяжини. Кашоните не бяха надписани. Ярдли отвори първия. Беше пълен с дрехи, също и другият. Повечето бяха бебешки, а някои — от детството. Тийнейджърските дрехи на Джордан вероятно бяха дарени или ги е наследила сестра ѝ.

В друг кашон имаше снимки на Джордан и приятелите ѝ, гримове, парфюми и лосиони. Ярдли взе единия парфюм и вдъхна аромата. Земен, но с нюанс на кехлибар. Нещо, което би избрало младо момиче, за да изглежда по-голяма.

Клаустрофобична тъга обзе Ярдли, докато затваряше кашоните. И животът на съпрузите Олсън беше сложен в кашони, които скоро щяха да бъдат прибрани някъде, обвити в паяжини и забравени.

Ярдли се изправи и избърса праха от ръцете си. Дъхът ѝ секна от вулканичния гняв, който я завладя, докато гледаше кашоните, единствените неща, останали от живота на едно красиво младо момиче, още преди да започне същинския.

Докато се сбогуваше с Изабела Русо, в главата ѝ се въртеше една-единствена мисъл: Това няма да ти се размине, Уесли.

Ярдли стоеше в стаята, която доскоро беше домашен кабинет на Уесли. Даде на склад всичко, до последния кламер и писалка, можеше и да ги дари, но сега осъзна, че рядко е влизала тук, откакто той дойде да живее при нея. Уесли ѝ беше казал, че щом веднъж нарушат съсредоточеността му, трудно си я възвръща, затова трябваше да го безпокоят само ако е абсолютно наложително.

В кабинета имаше голяма библиотека, сега вече празна, масивно бюро, което Ярдли му купи като подарък за рожден ден, стол и монитор. От едната страна беше килер, пълен с неща, които тя държеше тук, преди Уесли да се нанесе.

Ярдли се приближи до килера и отвори вратата. Тук беше старият ѝ канцеларски стол и учебници по право, кутии с канцеларски материали, принтер и един стар компютър. Тя започна да изважда всичко.

Прегледа нещата набързо, но нищо не изглеждаше странно или необикновено. Ярдли отново надникна в килера и забеляза лавицата близо до тавана. На нея имаше два кашона, които не прерови. Тя свали единия и го отвори. Вътре нямаше нищо освен топове хартия за компютър и няколко жици и дискове. Ярдли го остави на пода и смъкна другия. Обемисти правни трактати, всеки по хиляда страници. Помнеше, че ги използваше в университета и дори сега изпита леко безпокойство, като се сети как зубреше за последните изпити, които определяха крайната оценка за годината.

Ярдли се приготви да върне всичко на мястото му, когато изведнъж ѝ хрумна мисълта, че Уесли може да е скрил дивидитата в книга.

Извади всички учебници и трактати и ги струпа на пода. Събу обувките си, седна и започна да прелиства едно по едно. Мирисът на стара хартия от дървесина навя спомени за учене до късно през нощта в гимназията, поддържано с литри кафе, защото Ярдли спеше само по няколко часа, докато работеше на две места и се опитваше да постигне отлични оценки, за да получи стипендия в университета. Без стипендия нямаше да може да следва.

Ярдли се помъчи да си спомни дали майка ѝ някога я е питала как се плащат сметките, след като харчеше всичките им пари за алкохол, но така и не се сети.

Един дебел кафяв учебник по средновековно английско законодателство ѝ се стори твърде лек за обема си.

Ярдли го разгърна.

Беше изрязан отвътре. В средата имаше малко тефтерче. На корицата с вече избледнял червен маркер пишеше: МОЯТ ДНЕВНИК.

Болдуин излезе да потича през обедната почивка. Днес не му остана време, но предпочиташе да тича сутрин и понякога бягаше дори в „Лас Вегас Стрип“. Лас Вегас беше нощен град и рано сутрин по улиците имаше малко хора, някои пиянски се олюляваха, връщайки се в хотелите си след нощ на опустошаване на тела и портфейли.

Не беше излизал да тича, откакто влезе в спалнята на съпрузите Дийн.

Задъха се след три километра и не можа да завърши кроса, затова тръгна към дома си. Последното шишенце с болкоуспокояващи хапчета беше на плота в кухнята. Болдуин все си повтаряше, че ги държи там „за всеки случай“.

Изпи чаша вода, взе кехлибареното шишенце, изсипа хапчетата в кофата за боклук и изхвърли и шишенцето.

Ярдли позвъни на мобилния му телефон.

— Здравей — отговори Болдуин.

— Той я е познавал — каза тя.

— Кой?

— Уесли е познавал Джордан Русо. Говорих с майка ѝ. Тя каза, че Джордан имала дневник, но полицаите не го намерили. Току-що претърсих килера в кабинета, който бях дала на Уесли, и открих дневника, скрит в изрязан отвътре учебник по право.

— Защо го е държал там?

— Вероятно е изпитвал възбуждаща тръпка, че го крие тук, в дома ми, за да го чете, докато аз съм в съседната стая. — Ярдли замълча за момент. — Както и да е, три седмици, преди да бъде убита, Джордан пише, че се запознала с по-възрастен от нея мъж с южняшки акцент, когото нарича Уес. Говорих с Изабела Русо и тя ми каза, че е виждала Джордан с по-възрастен мъж само когато отивала да я вземе след работа. Джордан работела на две места, в ресторант като сервитьорка и като личен треньор в спортна зала. Изабела е сигурна, че го е видяла в ресторанта. Не исках да компрометирам очната ставка, затова не ѝ показах снимка на Уесли. Тази сутрин ти изпратих всички полицейски доклади и резултатите от аутопсията. Прегледай ги и ми се обади.

Болдуин изду бузи, издиша докрай и забърза към банята.

Кафенето бе шумно и оживено, но Болдуин си седеше в ъгъла и четеше полицейските доклади за убийството на Джордан Русо. Детективите от отдел „Убийства“, криминалистите и съдебните лекари бяха свършили отлична работа с разследването, но не разполагаха с кой знае колко улики. Те бяха предположили, че е имало сексуално нападение преди смъртта ѝ, тъй като тялото ѝ беше намерено голо, въпреки че дрехите бяха оставени на местопрестъплението до трупа.

Под палещите слънчеви лъчи в пустинята, в продължение на двайсет и два дни, тялото ѝ беше лишено от всякаква влага и имаше много следи, че животни са се хранили с плътта. Съдебният лекар не беше стигнал до големи заключения и дори часът на настъпването на смъртта беше приблизителен. Единственият метод за определяне на часа на смъртта след толкова дълго време беше степента на разлагането на трупа, но поради горещината разлагането се беше ускорило.

Сред веществените доказателства не беше вписан дневник.

Нямаше свидетели на отвличането или изхвърлянето на тялото и преди осемнайсет години случаят беше прехвърлен при отворените неразкрити престъпления в архивите на полицията на Лас Вегас.

Болдуин изпрати съобщение на Ярдли.

В докладите пише, че тя е имала пръстен, който е изчезнал.

Ярдли видя, че Болдуин спря на алеята за коли пред дома ѝ, качи се на предната седалка, там обикновено седеше Ортис.

— Дадох на склад всичките неща на Уесли, не ги прегледах, извиках превозвачи да ги закарат.

— Мислиш, че ще намериш пръстена там? Няма начин. Уесли е твърде внимателен… Ако изобщо е той.

Ярдли загриза нокътя на палеца си.

— Той е. И щом е изпитвал трепетно вълнение да държи дневника на Джордан в дома ми, сигурна съм, че е запазил и други неща.

Болдуин изключи от скорост колата.

— Джес, не трябва да участваш в това. Има конфликт на интереси и как би изглеждало, ако ти намериш нещо?

— Никой друг не може да го направи, Кейсън. Много ми се иска да е друг, но аз съм единствената. Трябва да рискуваме.

Той се вгледа в нея.

— Може да дойдеш, но ще седиш в колата, докато аз и другите агенти претърсваме склада. Дори да намерим пръстена, Уесли може да каже, че Джордан му го е дала.

— Сигурна съм, че ще изскочат още неща, ако се разровим. Навремето детективите не са подозирали за Уесли.

Болдуин включи на скорост и потегли. Ярдли го наблюдава няколко секунди и после отмести очи към стъклото.

— Освен това мисля, че Емилия е жива.

— Защо?

— Може да е застраховка. Уесли ще иска да я използва като разменна монета в определен момент. В случай че все пак го осъдят, той ще опита да се пазари. Емилия е по-ценна жива, отколкото мъртва. Ако е отишъл с кола от дома на Оскар до апартамента си, Уесли сигурно я е оставил някъде по пътя. И вероятно някой се грижи за нея.

— Той може да я е заключил някъде и да е смятал да ходи там да я храни.

Ярдли поклати глава, но не го погледна.

— Не, Уесли е знаел, че ще бъде арестуван и ще му бъде отказано освобождаване под гаранция. Някой се грижи за бебето. Трябва да съберем колкото може повече хора, които да претърсят всяко жилище.

— Това ще отнеме месеци.

— Обърни се пак към медиите, призови още доброволци от широката общественост. Историята вече не е в новините, трябва да я върнем там. Доколкото знам, Уесли няма приятели. Платил е на някого да гледа детето и предполагам, че този човек не знае коя е Емилия.

Пред портата на складовите помещения ги чакаха двама мъже с тъмни костюми.

Болдуин и хората му бързо прегледаха всичко. Този склад беше най-отдалеченият, който тя успя да намери. Ярдли искаше нещата на Уесли да бъдат възможно по-далеч от дома ѝ.

От колата виждаше нещата, които трупаха на земята, докато изпразват кашоните. Дрехи, обувки, канцеларски материали, сувенири, които Уесли беше донесъл от пътуванията си в Кения и Камбоджа. Имаше копие на древна маска, избеляла и с петна от вода под очите, сякаш плаче. Отдолу беше ортодонтският фиксатор на Уесли, който той понякога си слагаше нощем, идеално копие на зъбите му. На Ярдли ѝ се догади, когато си помисли, че някога езикът ѝ е бил в устата му…

— Намерих нещо — подвикна Болдуин.

Той вдигна малка дървена кутия със заключалка. Приличаше на кутия за пури от XVIII или XIX век и беше украсена със сребърна ивица по края.

— Виждала ли си я? — обърна се Болдуин към Ярдли.

— Държеше я в кабинета, не съм го питала за нея. Предположих, че вътре има пури.

— Ключалката е твърде солидна, за да са само пури.

Болдуин извади нещо от багажника на колата. Сложи кутията върху капака, вдигна връзка гладки ключове и започна да ги пъха в ключалката един по един.

— Спри — каза Ярдли.

— Защо?

— Първо ще взема съдебна заповед — отвърна тя и доближи телефона до ухото си.

— Не ми е необходима. Нещата му са твоя собственост и имаме основателна причина заради майката на Джордан и дневника.

— Няма да рискувам, Кейсън.

Ярдли поиска заповед. Помощничката ѝ я написа и каза, че ще изтича да намери свободен съдия, който да я подпише. Докато чакаха, Болдуин се излегна на капака на колата си и се втренчи в небето. Другите двама агенти се подпряха на стената на склада.

— Представяше ли си така живота, когато беше малка? — попита Болдуин.

— Как? — каза Ярдли през смъкнатото стъкло на колата.

— Да имаш работа с такива хора, с каквито се занимаваме? Когато бях малък, исках да стана пожарникар. Да помагам на хората. Без значение кой е в огъня, да му помогна. Струваше ми се, че ще гледам позитивно на живота, въпреки смъртта и трагедиите, които ми предстоеше да видя. Но онова, с което си имаме работа, е различно, променя възгледите ти за хората изобщо. Понякога се питам какво щеше да стане с мен, ако работех онова, което исках.

— Невъзможно е да знаеш, можеше да си по-зле, отколкото сега.

— Или пък можеше да съм женен с пълна къща деца и да работя нещо, което обичам, вместо да преследвам изроди и да ям готово приготвена храна всяка вечер.

— Безполезно е да мислиш за това.

Болдуин обърна глава и я погледна.

— Хайде да сключим сделка, ако след пет години ти си неомъжена и аз не съм женен…

Ярдли се засмя.

— Първо ще трябва да се подстрижеш. Няма да се омъжа за някой, който изглежда като Бон Джоуви на млади години.

Телефонът ѝ избръмча. Съдебната заповед беше подписана и изпратена на електронната ѝ поща.

— Получихме ли я? — попита Болдуин.

Ярдли кимна.

— Отвори кутията.

Той я отключи за по-малко от минута и извади латексови ръкавици от багажника.

— Сапфир, нали така?

— Да.

Болдуин измъкна първо кичур черна коса и после сребърен пръстен с ярък сапфир в средата. Обърна го и каза:

— Има надпис. Пише: „На моята Пчеличка“.

Пипнах те, Уесли, помисли Ярдли.

Тара спеше в стаята си и Ярдли застана на прага, вгледа се в нея и се запита дали в момента и Ортис гледа празното бебешко креватче в стаята на дъщеря си.

Стивън Кал седеше на дивана, вдигнал крака на масичката за кафе, и гледаше вечерните новини, беше намалил звука. Той ѝ се усмихна сърдечно, когато Ярдли си събу обувките, седна до него и подви крака под себе си.

— Как ти се видя Тара? — попита Ярдли.

— Мисля, че много се забавлява, но я видяхме за малко. Тя беше някъде с приятелки през по-голямата част от деня. Каза ни за онова момче, сподели, че е нервна, защото той може да ѝ се обади.

— Ще сменя номера ѝ. Още не съм ѝ го казала, но вероятно ще я отпиша от училището. Тя не бива да е близо до него.

Стивън не откъсваше очи от телевизора и Ярдли разбра, че той вече е репетирал онова, което ще каже.

— Близо до нашето ранчо има отлични училища. Петнайсет хлапета в клас и всичките се познават. Има и частно училище няколко километра по-нататък. Мога да плащам Тара да учи там.

— Тя трябва да бъде с майка си, Стивън.

Той кимна.

— Знам, но Тара вече започва живот в неблагоприятно положение заради баща си, затова трябва да ѝ дадем колкото може повече предимства. — Стивън я погледна. — Този град не е място за млада жена. Може би и на теб ти е писнал.

Ярдли стана.

— Искаш ли питие?

Тя направи два джина с тоник и му подаде чашата. Двамата отпиха мълчаливо, докато гледаха телевизия, макар Ярдли да беше сигурна, че не обръщат внимание какво показват.

— Ще отидеш ли при него? — попита Ярдли.

Стивън отпи дълга глътка от джина.

— Не съм решил.

— Той все още е твой син.

— Не е необходимо да ми се напомня, че той е мой син. Знам го. — Той се втренчи в питието си и разклати кубчетата лед в чашата. — Ужасно е, че го казвам, и ми отне много време да го изразя с думи, но ми се иска той да беше умрял, когато полицаите го простреляха. Тайно се молех да не оживее. Що за баща съм да мисля така за сина си?

— Ти си баща, но преди всичко си човешко същество.

Стивън поклати глава.

— Мислех си, че смъртта му може да донесе известен покой на семействата на хората, които е убил. На майка му… Минаха години, докато тя най-после свали снимките му от стените вкъщи. Още по-дълго време ѝ отне да спре лекарствата, които ѝ предписа терапевтът. Ако отидем и го видим, това би възвърнало отново всичко, което преживяхме.

Ярдли внимателно обмисли следващите си думи.

— Може и да съжалявате, че сте го видели, но вероятно ще съжалявате още повече, ако не го видите, защото няма да имате друга възможност.

Тя остави чашата си на масичката за кафе, целуна го по бузата и каза:

— Лека нощ, Стивън. Ще говоря с Тара поне да ви дойде на гости.

— Лека нощ, Джесика.

Когато се обърна, тя видя, че Стивън бърше сълзите си с китката, а после закрива очи с ръка и се разплаква.

Обвиненията за убийствата на съпрузите Дийн и Олсън и опитът за убийство на семейство Майлс бяха снети поради липса на доказателства, след като съдът отхвърли самопризнанията на Уесли и всичко, намерено в склада, като неправомерно събрано и компрометирано. ФБР го арестува за убийството на Джордан Русо в мига, в който съдията го освободи.

Нещата се подредиха през следващите няколко дни.

Изабела Русо застана на очна ставка в тъмната стаичка и разпозна Уесли сред шестима мъже като човека, когото е видяла да говори с дъщеря ѝ пред ресторанта, където е работела девойката, и като човека на предната седалка в колата на Джордан, докато дъщеря ѝ излизала от паркинга. Бяха спазени всички съответни процедури и Изабела заяви, че не е гледала наскорошните новинарски репортажи за другите престъпления на Уесли, нито е виждала някъде снимката му.

Идентифицирането щеше да издържи в съда и ако изпитваше някакво безпокойство за това колко бързо Изабела разпозна Уесли, Ярдли го запази за себе си и не го сподели с никого. Възможно беше споменът за лицето на Уесли да се е запечатал толкова дълбоко в паметта, че дори двайсет години да не са го заличили. Ярдли реши, че има ограничено количество енергия, за да се тревожи за всичко, и че това е нещо, което не е необходимо да бъде на челните места в списъка ѝ.

Докато напускаше очната ставка, Уесли сякаш бе изгубил самоувереността и наперената походка, презрението и присмеха в очите, които демонстрира на изслушванията на исковите му молби. Напротив, изглеждаше вбесен и Ярдли се подсмихна.

— Какво има, Уесли? — подхвърли Болдуин, който също видя промененото му изражение. — Не очакваше, че Джордан Русо ще се върне и ще те срита в топките, а?

Докато федералните маршали водеха Уесли обратно към затвора, той се ухили презрително.

— Сигурно наистина сте отчаяни, за да намерите някакво произволно убийство, което мислите, че ще ми припишете. Когато се запозная с този фарс, а аз непременно ще го направя, ще съдя прокуратурата, ФБР и лично вас за неправомерно и злонамерено повдигнато обвинение и незаконно лишаване от свобода.

— Намерихме пръстена, Уес — каза Болдуин. — И кичура коса, и всичко останало. Отвращаваш ме. Ще се скъсам от смях, когато съдията ти даде доживотна присъда без право на замяна.

Уесли стисна зъби, докато федералните маршали го отвеждаха.

Беше два следобед, когато пристигна съобщението — косата, намерена в личната заключена кутия на Уесли Пол, съвпада с космите, взети от четката на Джордан Русо. Ярдли си спомни, че видя четка за коса в единия от кашоните на тавана в дома на майка ѝ.

Няколко минути по-късно тя вече беше в кабинета на Рой Лю.

— Обадиха ми се от лабораторията — започна той, преди Ярдли да успее да каже нещо. — Обвинението е солидно — с показанията на майката, дневника, пръстена и кичура коса. Майката каза, че ще се съгласи и на ексхумация на останките, затова може да извадим късмет и там все още да има нещо.

— Уесли ще твърди, че това са косвени улики. Че Джордан му ги е дала всичките и че е случайно съвпадение, че тя е била убита по-късно, и че това няма нищо общо с него. Не мисля, че съдебните заседатели ще му повярват, но ще продължим да търсим някой, който ги е видял заедно в деня, когато Джордан е изчезнала. А в това време аз ще напиша обвинителния акт и ще предам всичко на разширения състав съдебни заседатели до…

— Няма да ти позволя да бъдеш прокурор по това дело, Джесика.

Тя изчака малко.

— Делото е мое, аз го изградих от основите. Ти дори нямаше да знаеш за тези доказателства, ако аз не бях…

— Възлагам го на Тим.

— Не говориш сериозно. Тим е част от причината първото дело да се провали.

— Придържам се към първоначалната си преценка. Би изглеждало неправилно ти да си обвинител по това дело.

Ярдли отвори уста да възрази, но Лю вдигна ръка и я изгледа строго.

— Тим е по-старши от теб в Окръжната прокуратура и е обвинител по дела за убийства, докато ти все още си била студентка по право първи курс. Трябва да му покажеш уважението, което той заслужава.

— Тим не е в категорията на Уесли. Той…

— Говорих с Тим за това — продължи Лю, сякаш не я чува, — и той се съгласи, че ти може да му бъдеш помощник. Да му помагаш в съдебния процес, да му даваш доказателства и други неща, от които може да се нуждае, да си водиш записки и да му подсказваш идеи за въпроси, които той може да пропусне в преките и кръстосаните разпити.

— Да му давам неща? — Ярдли скръсти ръце на гърдите си. — Ако бях мъж, щеше ли да ми кажеш да му бъда помощник и да му давам неща?

— Не ми разигравай тази карта. Съжалявам, че чувствата ти са наранени, но какво бих могъл да кажа? Ти си избрала тези мъже. Сама си се забъркала в тази каша.

Ярдли едва успя да се върне в кабинета си, без да се разкрещи. Извади молив от чекмеджето, затвори очи, пое си дълбоко дъх и го счупи на две, наслаждавайки се на хрущенето в ръцете си. Отново отвори очи, хвърли молива в кошчето за боклук и се обади на Болдуин.

— Тим ще бъде обвинител по делото.

— Шегуваш се.

— Трябва да се погрижим процесът да не завърши с оправдателна присъда.

Болдуин въздъхна.

— Е, откъде да започнем?

Сивото небе загатваше за идващата слънчева светлина и на Болдуин му се искаше сега да си лежи на някой плаж. Времето влияеше на настроението му и дъждовната буря, която се вкопчи в града, никак не му хареса.

Той седеше в колата си пред дома на Ярдли и ѝ пишеше съобщение. Тя отговори, че приключва с упражненията и скоро ще излезе. Ярдли явно тренираше по два часа на ден, откакто Тара замина с баба си и дядо си за Ню Мексико преди няколко дни. Ярдли не искаше да го обсъжда, но Болдуин знаеше, че тя сигурно се тревожи за безопасността на Тара, за да я изпрати на другия край на страната.

Ярдли излезе по спортен клин за йога и анцуг с качулка, с вдигнат догоре цип, и се качи в колата. Ухаеше на ментов шампоан и косата ѝ все още беше влажна от душа. Болдуин видя част от крака ѝ между глезена и коляното, втренчи се твърде дълго в мускулестия ѝ прасец и после изпита вина, че го е направил.

— Радвам се, че дойде ти, а не Тим — рече Болдуин, когато потеглиха.

— Той каза да му докладвам какво е открил съдебният лекар. Не искаше да пропусне следобедната си разходка.

Болдуин я погледна.

— Съжалявам, че трябва да изтърпиш всичко това. Не е тайна, че всъщност ти движиш делото и никой няма да го забрави.

Ярдли се втренчи навън през стъклото.

— Няма значение, искам само да съм сигурна, че Уесли никога няма да излезе на свобода.

— Ако се опита да те нападне…

— Няма да можеш да направиш нищо. Не може да си постоянно с мен. Не забравяй, че той ме е следил незабелязано години наред. Уесли е нечовешки търпелив. Ще чака, докато сваля гарда, и тогава ще удари.

— Няма да позволя това да се случи, Джес.

— Не — погледна го тя, — аз няма да позволя да се случи!

Институтът по съдебна медицина на окръг Кларк беше близо до детски музей в парка. На отсрещната страна на улицата имаше пустеещ парцел, който собствениците се опитваха да застроят, откакто го помни Болдуин.

С Ярдли се представиха и показаха служебните си карти, заведоха ги в бяла стая с метална носилка на колела в средата, покрита със зелена мушама. Влезе един от помощник съдебните лекари, ядеше поничка и беше навел лице над телефона си. Той ги видя и пъхна телефона в джоба си.

— Кейсън, отдавна не сме се виждали.

— Как си, Мат?

— Мотая се тук. Джесика, радвам се да те видя отново.

Ярдли се усмихна с половин уста, но не каза нищо.

— Е, откри ли нещо? — попита Болдуин.

— Да, ето какво.

Мат отхапа голям залък и после изхвърли остатъка от поничката в контейнер за биологично опасни отпадъци и си изми ръцете. Нахлузи латексови ръкавици и дръпна мушамата.

Болдуин беше виждал толкова много трупове в толкова много различни състояния на разложение, че вече беше претръпнал. Гледката вече не го шокираше и ако не се замисли, дори не обръщаше внимание, че трупът някога е бил човешко същество. Ето защо той разбираше, че Мат може да дъвче поничка и в същото време да гледа изсъхналите останки. Ярдли беше приковала очи в трупа и изражението ѝ не разкриваше нищо.

— Ето тук — каза Мат. — Вижте.

Болдуин пристъпи близо до тялото и се наведе над него. Мускулите и плътта бяха изчезнали, и беше останал само скелетът и някои от по-яките сухожилия. Зъбите бяха изпадали и главата представляваше гол череп с назъбени пукнатини там, където камъкът е разбил костта.

— Тук — каза Мат и посочи дясното стъпало. — Това се нарича междинна клиновидна кост. Виждате ли тези вдлъбнатини тук? Едва се забелязват, но това са следи от ухапване.

Мат извади пластмасова зъбна протеза от шкафа, върна се при скелета и внимателно вмести зъбите в челюстта. Устата се изкриви надясно.

— Той сигурно я е ухапал под ъгъл като този.

— Тя го е ритнала — каза Ярдли и двамата мъже я погледнаха. — Борила се е с него и накрая двамата са паднали на земята или той е стоял над нея. Тя го е ритнала и той я е сграбчил и я захапал толкова силно, че е оставил следи върху костта.

Мат кимна, затвори зъбите и ги върна на мястото им.

— Ако е била без обувки или с дълбоко изрязани обувки, това е доста добра теория. И би обяснила защо няма други следи от ухапване. Вашият човек известен ли е с това, че хапе жертвите си?

— Не — отвърна Болдуин. — Никоя от жертвите му няма следи от ухапване.

— Тогава мисля, че обяснението на Джесика вероятно е най-доброто. Жертвата е пълзяла назад или по гръб и го е ритнала, а той я е сграбчил и е впил зъби в първата част от нея, до която е успял да стигне. Върху междинната клиновидна кост няма много плът и ако не е покрита с обувка, възможно е убиецът да я е захапал до костта. Затова има толкова ясни следи.

— Как са пропуснали това? — попита Ярдли.

Мат изду бузи и изпухтя.

— Ами, тогава тялото все още е имало плът и при промяната на цвета на кожата след смъртта и това, че е било оставено в пустинята и така нататък, лесно може да се пропусне подобно нещо. Освен това човек не измива достатъчно добре стъпалата си под душа и повече търка гърдите и стомаха, въпреки че най-много бактерии има в стъпалата. Същото е и с аутопсиите. Това е нещо характерно. Дори най-старателните от нас обикновено хвърлят бегъл поглед на стъпалата и се съсредоточават върху останалите части на трупа. Навремето първоначалната аутопсия е била извършена от някой неопитен лекар и… честно казано, мисля, че направо са го пропуснали. Вероятно е било трудно да го забележат и твърде бързо са огледали стъпалата. Извинявам се за това и ще го впиша в осъвременения доклад.

— Случва се — каза Болдуин. — Важното е, че сега го знаем.

Мат кимна, докато гледаше скелета.

— Обърнете са към вашия криминалист одонтолог да се залови за работа и да провери дали ухапването е направено от заподозрения. Ако ви трябва нещо от мен, обадете ми се. А сега трябва да тръгвам. Беше ми приятно, че се видяхме.

Мат отново покри скелета с мушамата.

— Какво мислиш? — попита Болдуин, когато с Ярдли излязоха в коридора. — Да кажем ли на нашия зъболекар да дойде тук с отливка?

Ярдли поклати глава, скръсти ръце на гърдите си и се облегна на стената.

— Не, Уесли ще внесе искане за отмяна на заповедта за взимане на зъбна отливка.

— Да, но със сигурност ще го загуби, нали?

— Може би да, а може би не. Не си заслужава риска… Но има начин — когато бяхме в склада, видях ортодонтския фиксатор на Уесли. Утре сутринта ще избират съдебните заседатели, затова се свържи със зъболекаря и го питай дали ще може да направи отливка от фиксатора. — Ярдли се вгледа в Болдуин. — Спиш ли достатъчно напоследък?

— Малко повече дори. Защо?

— Изглеждаш по-добре. Някак… Знам ли, не толкова меланхоличен.

— Не се тревожи за мен, добре съм. Съсредоточи се да осъдиш онзи боклук.

Първият ден на съдебния процес се оказа бъркотия от емоции за повечето участници. Ярдли се сдържаше, доколкото може, и се преструваше, че е само механично устройство, което е в залата, за да изпълнява определена цел и нищо повече. Днес, в първия ден на делото срещу Уесли Пол, тя трябваше да вземе бета блокер сутринта, защото не можеше да спре да трепери.

— Имате ли да обсъдите някакви предварителни въпроси, преди да въведем съдебните заседатели? — попита съдия Агби.

— Не, съдия — отговори Тим.

— Не, нищо. Благодаря, почитаеми съдия — отвърна Уесли.

— Тогава да поканим съдебните заседатели.

Ярдли наблюдаваше мъжете и жените, които започнаха да влизат в залата. Уесли им се усмихна сърдечно. Държеше молив в ръката си, нарочно беше избрал спортно сако с кръпки на лактите и си беше сложил очила, външният му вид беше като на безобиден учител. По време на избора на съдебни заседатели той успя да ги разсмее няколко пъти и това ядоса Тим толкова, че лицето му пламна и тихо изруга под носа си.

Съдията прочете инструкциите и после каза:

— Встъпителни думи, моля. Господин Джефрис?

— Благодаря, съдия.

Тим си оправи вратовръзката, взе си записките и отиде на катедрата, която беше преместена до ложата на съдебните заседатели. Прокашля се и започна да чете фактите по делото, сякаш бяха безинтересни размишления върху кутия със зърнени закуски. Не поглеждаше съдебните заседатели, за да установи зрителен контакт.

Ярдли си помисли със съжаление, че единственото резултатно нещо, което направи Тим, беше да покаже увеличена снимка на Джордан Русо, да посочи Уесли и да каже:

— Този човек тук е отнел красотата и потенциала на тази млада жена. Госпожи и господа, Уесли Пол е имал връзка с Джордан Русо и при претърсването на личните му вещи бяха открити пръстенът на госпожица Русо и кичур от косата ѝ. Косата беше анализирана в изключително ефикасната лаборатория по трасология на ФБР и беше установено съвпадение на ДНК с косата, взета от четката на Джордан Русо, която ни даде майка ѝ. Ще изслушате и майка ѝ на този съдебен процес.

За пръстена може да има обяснение, но как ще обясниш на съдебните заседатели защо имаш кичур от косата на жертвата, попита Тим вчера, коментирайки, че спечелването на делото е сигурно.

Не знам, но ако някой може да го обясни, това е Уесли, отговори Ярдли.

— Госпожи и господа — продължи Тим, — случаят е елементарен и очевиден. Господин Пол е убил Джордан Русо. Разбил е с камък черепа ѝ. Захапал е толкова силно стъпалото ѝ, че зъбите му са оставили следи върху костта. Той…

— Възражение, почитаеми съдия — прекъсна го Уесли.

Всички погледи се насочиха към него. Беше обичайно да не се изказват възражения по време на встъпителните и заключителните изявления, тъй като това разсейваше онзи, който ги изнася, и опонентът обикновено търсеше възмездие, когато дойде неговият ред.

Тим погледна първо Уесли и после съдията.

— Основание? — попита Агби.

— Не е ясно дали тези вещи ще бъдат представени в съда, почитаеми съдия. Доколкото знам, следите от зъби все още не са потвърдени.

— Скоро ще бъдат, почитаеми съдия, и смятам да ги представя в съда.

По дяволите, Тим, помисли Ярдли.

Изрично го помоли да не споменава за следите от зъби във встъпителното си слово, в случай че се окаже, че не са на Уесли.

Уесли скръсти ръце на гърдите си и каза:

— Има някои съображения, които бих искал да се имат предвид в представянето на това доказателство, почитаеми съдия, и аз ще възразя, когато се предложи да бъде представено. Тъй като господин Джефрис не може да предвиди възраженията ми, той няма конкретни познания дали тези вещи ще бъдат представени в съда.

Тим започна да спори. Ярдли знаеше, че адвокатите и прокурорите никога не трябва да обсъждат доводите за и против на възражение по време на встъпителните и заключителните изявления, защото ще загубят инерция и концентрация, и ако не спечелят възражението, веднага ще създадат убеждение за липса на знания сред съдебните заседатели.

— Приема се — каза най-после съдия Агби.

— Благодаря, почитаеми съдия — рече Тим, опъна сакото си, обърна се към съдебните заседатели, видимо раздразнен, и продължи с изявлението си, излагайки фактите по делото. — Не позволявайте правните хитрини на този човек да ви заблудят — заключи той. — Обявете го за виновен в предумишлено убийство и се погрижете той да не убие никого повече.

Уесли мълчеше, докато Тим седна на мястото си, а после стана и се приближи до съдебните заседатели. Застана пред тях, сключи ръце зад гърба си и се усмихна сърдечно.

— Госпожи и господа, нека се върнем в онзи ужасяващ ден през февруари преди близо две десетилетия, когато трагично е завършил животът на тази красива млада дама. В онова утро Джордан Русо се събужда и закусва. Говори двайсетина минути по телефона с приятелката си Ан, обикновен разговор между млади хора за плановете им през деня, и после решава да отиде на бърза тренировка в спортната зала, където работи. Облича къси панталони и тениска „Найки“, нахлузва маратонките си, целува майка си за довиждане и се отправя към вратата. И това ще бъде последният път, когато някой я вижда жива. Полицията, ФБР и прокуратурата не знаят какво се е случило с госпожица Русо от момента, в който тя излиза от дома си, докато не намират тялото ѝ двайсет и два дни по-късно. Стигнала ли е до спортната зала? Срещнала ли се е с някого? Отбила ли се е някъде да си купи минерална вода или тонизираща напитка? Качила ли се е в нечия кола, или е тръгнала по безлюдна уличка? Била ли е нападната по средата на улицата и някой е видял, но не е съобщил? Същия ден ли е умряла, или по-късно? — Уесли пристъпи крачка вдясно, наведе глава и после пак се вгледа в съдебните заседатели. — Обвинението не може да отговори на тези въпроси. Не може да отговори и на въпросите за моята връзка с госпожица Русо, която е несъществуваща. Не се съмнявам, че майката на госпожица Русо, Изабела Русо, ще застане на свидетелската скамейка и ще каже истината: че е видяла някого в ресторанта, където Джордан Русо е работила като сервитьорка. Аз съм бил много пъти в този ресторант през годините — за ужас на талията ми, защото там правят най-хубавата немска шоколадова торта в целия щат.

Разнесе се приглушен смях.

— Но фактът е, че не познавах Джордан Русо. Не знаех, че тя е била убита до деня, в който бях обвинен за убийството ѝ. И честно казано, това ме разтърси до мозъка на костите. Помислих си: Как е възможно? Знам, че понякога обвиняват невинни хора за престъпления, но го знам теоретично, като въпрос за изпит. Мога да ви уверя, госпожи и господа, че да бъдеш обект на такава несправедливост, е най-страшното нещо, което можете да си представите. Имам чувството, че целият свят се е стоварил върху главата ми и съм уплашен. Страхувам се от първата нощ, след като бях обвинен. Не знаех какво да мисля. Обидил ли съм някого, който е отишъл в полицията и е съчинил някаква недообмислена история за мен? Или е станала безобидна грешка? — Уесли вдигна пръст, тръгна спокойно покрай първия ред съдебни заседатели и погледна в очите всеки един от тях. — И после, когато разбрах, че случаят е поет от прокуратурата и видях името на Джесика Ярдли в обвинителния акт, осъзнах какво се е случило. Госпожа Ярдли и аз се срещахме и живеехме заедно. Аз дори имах планове скоро да ѝ направя предложение да се оженим.

Ярдли седеше неподвижно и гледаше право напред.

— Връзката ни беше красива — усмихна се Уесли, а после усмивката му бавно помръкна като на герой в сапунен сериал. — Но не ѝ беше писано да продължи. — Той погледна Ярдли. — Госпожа Ярдли някога е била Джесика Кал. Съпругът ѝ е серийният убиец Еди Кал. Той е убил четиринайсет души, поне за толкова знаем, и в момента чака изпълнението на смъртната си присъда в Невада. Госпожа Ярдли много пъти ми е казвала, че се чувства отговорна, защото е била негова съпруга и би трябвало да се досети, че е омъжена за чудовище.

Ярдли остана неподвижна. Беше се втренчила напред и не го поглеждаше в очите.

Уесли отново се обърна към съдебните заседатели и продължи:

— Госпожа Ярдли ми каза, че няма да позволи това да се повтори. — Той въздъхна и поклати глава. — За жалост миналото ѝ започна да влияе на взаимоотношенията ни. Параноята ѝ стана неконтролируема. Тя започна да халюцинира. Привиждаха ѝ се несъществуващи неща. Ходи на терапия известно време, но аз ѝ препоръчах да помоли лекаря да смени лекарствата ѝ. Тя започна…

— Възрази, по дяволите — прошепна Ярдли.

— Хм — отвърна Тим и стана. — Възражение.

— Приема се — веднага каза Агби, която явно чакаше възражението.

— Разбира се — каза Уесли. — Простете ми. Заложен е животът ми, почитаеми съдия, и от време на време се вълнувам. — Той отново се обърна към съдебните заседатели. — Проблемът е, че тя стана нестабилна. Толкова нестабилна, че я уведомих, че не мога да възпитавам деца в толкова нестабилна връзка, а целта ми винаги е била да имам деца. Много деца. — Уесли въздъхна, сякаш мислеше за някакъв болезнен спомен. — Когато ѝ го казах, тя се вбеси, започна да хвърля разни неща, удари ме и потроши вещите ми. Кълнеше се, че ще ми го върне по някакъв начин, и ето докъде стигна. Аз съм обвинен в убийството на жена, която не познавам, и полицията случайно е открила пръстен и кичур коса, които уж са нейни, сред вещите, които госпожа Ярдли е дала на склад. — Той сложи ръце на преградата пред съдебните заседатели. — Не искам да наранявам Джесика. Наистина не искам. Все още я обичам и не мога да си представя каква травма е преживяла, като е била омъжена за сериен убиец, но и не искам да умра в затвора за престъпление, което не съм извършил. Тя не може да отмъсти на Еди Кал, затова си го изкарва на мен. — Уесли удари с юмрук по преградата и звукът накара Ярдли да трепне. — Не съм убил Джордан Русо! Никога не съм виждал Джордан Русо. Невинен съм. Моля ви, моля ви, не позволявайте един невинен човек да страда заради злобата на една нестабилна, психически увредена жена, която по една случайност има властта да разбива живота на хората. Моля ви.

Уесли отново погледна в очите всеки съдебен заседател и после седна на мястото си.

— По дяволите! — изрева Тим и ритна кошчето за отпадъци в кабинета на Рой Лю.

Той крачеше из стаята, Лю седеше на стола си, а Ярдли се беше облегнала на стената и беше скръстила ръце на гърдите си.

— Казах ти да не ѝ позволяваш да се приближава до делото! — изкрещя Тим.

— Успокой се, Тим — каза Лю.

— Ако загубя това дело, Рой, всички медии ще гръмнат. Името ми ще бъде в новините за това, че за пръв път съм загубил дело срещу онзи лайнар, който се защитава сам.

— Освен това ще споменат и незначителния факт, че е освободен сериен убиец, за да убива отново, ако те интересуват такива неща — подхвърли Ярдли.

— Да ти го начукам, откачена кучко!

— Хей! — извика Лю. — Преминаваш границата!

Тим въздъхна, поклати глава и сложи ръце на кръста си.

— Знам, извинявай — обърна глава към Ярдли, а после се извърна към Лю: — Виж, ядосан съм, не трябваше да я допускаме до делото и сега тя ще го провали. Искам да я отстраниш. Веднага.

— Ще стане по-лошо — каза Ярдли.

— Защо?

— Уесли щеше да обори доводите независимо дали аз участвам в делото, или не. Аз работя в прокуратурата и не можеш да промениш това. Фактът, че седя тук, показва, че нямам какво да крия. Така е по-добре, отколкото ако не бях тук. Но ако ме отстраниш сега, след като той им каза, че има заговор срещу него да го набедим, съдебните заседатели ще му повярват.

Лю кимна.

— Тя е съвсем права, Тим.

Тим поклати глава и посочи Ярдли.

— Добре, оставаш. Но си дръж устата затворена и дори не поглеждай съдебните заседатели, разбираш ли ме?

Ярдли се обърна към остъклените стени, погледна към „Лас Вегас Стрип“ и чу, че Лю барабани с молива си по бюрото.

— Вярно ли е онова, което каза Уесли? За халюцинациите?

— Не — спокойно отговори тя, — но бях емоционално съсипана след Еди. През повечето дни не можех да стана от леглото. Престана да ме е грижа за неща като ядене и хигиена. Единственото, което ме вдигна на крака, беше, че трябваше да се грижа за новородената си дъщеря. Тя спаси живота ми.

Лю замълча за момент.

— По-добре ли си сега?

— Да. Терапията и фармакологията са изкуства, не науки, изисква се изпробване на различни стратегии, за да откриеш правилната. — Ярдли се обърна към него. — Защо ми позволи да му бъда помощник? Можеше да ме изпратиш в платен отпуск до края на процеса и щях да съм далеч от делото.

Лю си пое дъх през носа и отвърна:

— Агент Болдуин каза, че ако не си включена в делото, следващия път, когато се нуждаем от услуга от ФБР, или той ни потрябва за спешно изслушване по някое дело, телефонът му случайно може да е изключен.

Ярдли се ухили.

— Кейсън ли го каза?

— Да, Джесика. — Лю се наведе напред и пусна молива в чашата с писалки. — Знам, че си права. Ще изглежда ужасно пред съдебните заседатели, ако те отстраним сега, но от друга страна, не можеш да направиш нищо. Остави Тим да се оправя. Имаме доказателства. Господин Пол има само предположения.

— Съдебните заседатели харесват Уесли. Не харесват Тим. Не подценявай въздействието на този факт. Трябва да намериш начин да представиш Уесли в неблагоприятна светлина.

— Как да го направим?

— Нека използвам Кейсън да изрови нещо от миналото му. Човек като Уесли обикновено има дълга диря от разбити тела и сърца зад себе си. Трябва да се погрижиш съдебните заседатели да видят това, иначе ще го оправдаят.

На другата сутрин Ярдли говори двайсет минути по телефона с Тара. В гласа на дъщеря ѝ звучеше вълнение и чувство на оптимизъм, каквито Ярдли не беше долавяла отдавна. Тара се учеше да язди и вече можеше да накара коня да прескочи препятствие на малкия плац в ранчото. Беше се научила да стреля с пушка и днес дядо ѝ щеше да я учи да стреля с лък.

Това беше драстично преобразяване от сприхава тийнейджърка в млада жена, която все повече звучеше като готова да е самостоятелна. И въпреки че Тара беше гениална и ученето и рисуването ѝ се отдаваха лесно, физическите умения явно бяха предизвикателство за нея и промяната ѝ доставяше удоволствие.

От момента, в който се роди Тара, Ярдли се тревожеше какво ще стане, ако се срещне с баща си, ако се поддаде на чара му или намрази майка си. Срещата им обаче, изглежда, я беше освободила от сянката, която се беше вкопчила в душата ѝ. Когато Стивън повдигна въпроса за вероятността Тара да гостува на баба си и дядо си, Ярдли веднага се съгласи.

— Забрави Уесли, забрави цялото това скапано място — каза ѝ Тара по телефона. — Ела тук и нека живеем в ранчото. Ти си много умна. Веднага можеш да станеш прокурор тук.

Ярдли се усмихна.

— Скоро ще дойда при теб, миличка. Слушай баба си и дядо си и се дръж добре.

След малко се обади Стивън.

— Ела веднага, щом можеш. Винаги има място за теб тук, Джесика. Това е и твой дом.

— Благодаря ти, и благодаря, че се грижите за Тара. Ако делото се обърка… ако Уесли бъде освободен… Тара не бива да е тук.

— Направи каквото е необходимо — каза Стивън. — Ние ще те подкрепим, когато се нуждаеш от нас.

После затвориха телефона. Ярдли се изкъпа, преоблече се и отиде в съдебната палата.

Болдуин стоеше в коридора и я чакаше. Наобиколиха я тълпа папараци, които крещяха въпроси и завираха диктофони в лицето ѝ. Един мъж я попита дали е фенка на серийни убийци и другите се изсмяха. Ярдли си проправи път между тях, без да пророни нито дума.

— Добре ли си? — попита Болдуин, когато минаха през първите двойни врати към съдебната зала.

— Добре съм, Кейсън.

— За малко не скочих да фрасна Уесли в лицето, докато дрънкаше онези тъпотии във встъпителната си реч.

Ярдли нежно докосна ръката му, за да покаже, че му е признателна.

— Не хаби енергия да се тревожиш за това. Нека просто си свършим работата.

Първият свидетел беше пенсионираният детектив Томас Шели от полицията на Лас Вегас, едър мъж с костюм, който не му е съвсем по мярка, вървеше с изправен гръб и вид на професионален свидетел. Докато Тим го разпитваше, Томас Шели обясни при какви обстоятелства е бил открит трупът на Джордан Русо, от координатите до състоянието на останките, следвайки хронологията, откакто Джордан беше видяна за последен път в деня на изчезването ѝ.

Ярдли поглеждаше от време на време Уесли, без да обръща глава. Беше преплел пръсти пред себе си и приковал очи в детектива, без да мигне. Досега не беше възразил нито веднъж срещу въпросите на Тим или отговорите на Шели, но на масата пред него имаше папка с листове. Ярдли не се съмняваше, че съдържанието на папката не е добро за обвинението.

Тим обяви, че няма повече въпроси и седна. Уесли стана, отиде на катедрата и се вгледа в детектив Томас Шели.

— Добро утро — каза той.

— Добро утро.

— Детектив, вие пропуснахте малка част от вашата биография, нали? Работили сте в Пътната полиция на Невада.

— Да, само осем месеца, преди да бъда назначен в полицията на Лас Вегас.

— Защо напуснахте Пътна полиция?

— Исках да напредна в кариерата. Завършил съм наказателно право и исках да стана детектив, а Пътната полиция не предоставя такава възможност.

— Дружеско ли беше напускането ви?

Томас Шели преглътна. Ярдли присви очи, когато осъзна какво предстои. Тим си водеше записки и добавяше и зачеркваше въпроси, които да зададе на следващите свидетели.

— Да, дружеско беше.

— Интересно — каза Уесли и взе папката от масата на защитата. — Тук имам препис от дело, което сте водили, докато сте били в Пътната полиция, „Щатът срещу Майлър“. Помните ли го?

Детективът не отговори. Уесли сложи на масата на обвинението копие на преписа от десетина страници. Тим остави писалката и ги прелисти. Ярдли се опита да ги прочете над рамото му.

— Майлър е бил заподозрян в шофиране в нетрезво състояние, когато вие сте го спрели, нали така?

— Да.

— Заповядали сте му да слезе от колата и да извърши полеви тестове за трезвеност и сте му направили проверка за алкохол, които са показали доказателство за нарушение.

— Да.

— Почитаеми съдия, може ли да се приближа до свидетеля?

Агби се поколеба и погледна федералните маршали, които без да се набиват на очи, пристъпиха по-близо до свидетелската скамейка.

— Може, защитник.

Уесли си сложи очилата и занесе преписа на детектива.

— По време на съдебния процес адвокатът на господин Майлър е внесъл искова молба да се отхвърлят доказателствата въз основа на липса на основателно съмнение, нали така?

— Да.

— В полицейския си доклад и под клетва на изслушването на исковата молба на господин Майлър вие сте казали, че сте го спрели, защото единият от мигачите на колата му не работел. Вярно ли е?

— Да.

— Детектив Шели, този препис е само девет страници. Моля, бихте ли обяснили на съдебните заседатели защо е толкова кратък?

Томас Шели погледна Тим, очевидно търсейки помощ.

— Аз, ами… Съдията ме посъветва за правото ми според Петата поправка да откажа да отговарям на въпросите, за да не се самообвиня в закононарушение. Упражних това право и не казах нищо повече.

— И искането на защитата беше прието, нали така?

— Да.

— Защо?

Шели не отговори и Уесли каза:

— Защото без да знаете вие, защитата се е сдобила с видеозапис, който не е предала на властите, нали така? Зад вас двамата е била сестрата на господин Майлър, която е започнала да записва произшествието със семейната камера, когато забелязала, че вие следите колата на господин Майлър, нали така?

Детективът се втренчи в него.

— Почитаеми съдия, моля, бихте ли инструктирали свидетеля да отговори на въпросите ми?

— Детектив Шели, моля, отговорете на въпроса.

— Да — каза Шели и лицето му се зачерви. — Имаше видеозапис.

— И този видеозапис е показал, че мигачът работи много добре и господин Майлър го е използвал коректно, когато е сменил лентите, преди вие да го спрете, нали така?

Свидетелят пак не отговори и Уесли попита:

— Почитаеми съдия?

— Детектив Шели, веднъж вече ви помолих да отговорите на въпросите на адвоката. Моля ви, не ме карайте да го правя отново.

— Да, мигачът му работеше, просто не съм го видял.

— Не сте го видели? — подигравателно повтори Уесли. — Колко интересно. А сега, докато работехте в Пътна полиция, когато давахте показания в съда, са ви плащали надница и половина, нали така, детектив? Възнаграждение за извънреден труд, тъй като пак е трябвало да работите на пълен работен ден в Пътния патрул?

— Да.

— В такъв случай колкото повече хора сте арестували за шофиране в нетрезво състояние и колкото повече пъти сте се явявали в съда, толкова повече пари сте печелели, нали?

— Не е така. Вие…

— Печелехте ли повече пари, ако свидетелствате повече пъти в съда, господин Шели? Моля, отговорете на въпроса ми.

— Да, бих могъл.

— И след този случай са ви уволнили, нали? Сключили сте споразумение с шефовете си да ви позволят да напуснете и да си намерите друга работа, но са ви приканили да напуснете Пътната полиция, нали?

— Не беше така. Вие го представяте по-лошо, отколкото…

— Приканиха ли ви да напуснете Пътната полиция?

— Да.

— Бил сте уволнен.

Шели прехапа устни.

— Да.

— Отлично, благодаря ви.

Уесли се върна при папката, извади документ и сложи копие на масата на обвинението. Беше заявлението на Томас Шели за постъпване на работа в полицията на Лас Вегас.

— Знаеше ли за това? — прошепна Тим на Ярдли.

— Не. Забрави ли, че не ми е позволено да правя нищо?

Лицето на Тим поруменя и той отмести поглед встрани.

Ярдли си представи какви ругатни ѝ отправя наум.

— Господин Шели — каза Уесли, — моля, покажете къде в заявлението си за постъпване на работа в полицията на Лас Вегас споменавате за уволнението си от Пътната полиция на Невада.

Шели изкриви челюсти на една страна, обливаше се в пот.

— Мисля, че в този момент трябва да престана да говоря.

— Съдията вече ви информира…

— Позовавам се на правата си според Петата поправка.

Уесли остави заявлението.

— Излъгали сте в заявлението, нали?

— Позовавам се на правото си според Петата поправка да запазя мълчание.

Ярдли видя, че Томас Шели изпада в паника. Макар и пенсионер, той явно работеше нещо друго, което можеше да бъде изложено на риск, ако бъде обвинен в лъжесвидетелство.

Позоваването на правото срещу себеуличаване в престъпление според Петата поправка във федерален съд означаваше всичко или нищо. Томас Шели можеше да не отговаря на повече въпроси или иначе трябваше да отговори на всичките. Сега Уесли можеше да бръщолеви каквото иска и Шели не можеше да отвърне.

— Госпожа Ярдли дойде при вас, нали, господин Шели? Помощник окръжен прокурор е силна и влиятелна позиция. Тя ви е помолила за услуга, нали? „Дай ми някакво доказателство, което да използвам в това дело.“

— Отново се позовавам на правото си според Петата поправка да запазя мълчание.

— Госпожа Ярдли заплаши ли ви да ѝ дадете пръстена и кичура коса за това дело, или вие ѝ ги дадохте, за да ѝ поискате услуга по-късно?

Тим най-после стана и каза:

— Възразявам, почитаеми съдия. Господин Пол характеризира неправилно доказателствата и показанията на свидетеля и тормози свидетеля, наред с още пет други възражения.

Уесли отстъпи крачка назад.

— Свидетелят няма да отговори на въпросите ми, почитаеми съдия. Според делото „Смит срещу Гибъл“ ми е позволено да задам поотделно всеки въпрос и той да потвърди правото си според Петата поправка за всеки въпрос поотделно.

Уесли се върна до масата, извади други документи и остави копие на масата на обвинението. Препис на делото „Смит срещу Гибъл“ в апелативен съд. Съответните параграфи бяха отбелязани с маркер.

— Може ли да се приближа до свидетелската скамейка? — смирено попита той.

— Разбира се.

Уесли даде копие на съдията. Ярдли не беше чела това дело. Изглежда, беше някакво малко известно дело от 1977 година, но Уесли беше включил проучване, което разкриваше, че решението му не е било отхвърлено от никой съд и все още има законова сила.

Отбелязаните секции изясняваха, че на Уесли му е позволено да задава въпроси и че свидетел, позоваващ се на Петата поправка, трябва да я повтори и потвърди за всеки отделен въпрос. Ярдли беше сигурна, че и Тим не е чел това дело.

— Господин Джефрис, имате ли да кажете нещо? — попита съдия Агби.

— Бих искал възможност да се запозная с това.

Агби, вероятно неволно, леко се усмихна.

— Откровено казано, и аз не съм чувала за това дело, затова, моля ви, дайте ми малко време.

Съдията се обърна към компютъра си. Ярдли наблюдаваше Уесли, който се беше облегнал на катедрата. Детектив Шели пи вода от пластмасова чаша и непрекъснато бършеше потта по врата си с хартиени кърпички. Тим хапеше писалката си толкова силно, че оставяше резки.

— Изглежда, в момента законът е такъв — каза след пет минути съдия Агби. — Ще разреша този ред на задаване на въпроси. Може да продължите със свидетеля, господин Пол.

Томас Шели беше пребледнял като призрак. Потта образува огромни капки по челото му и се стичаше по лицето му, изпъстряше спортното му сако с мокри кръгчета. Той извади още хартиени кърпи от кутията на свидетелската скамейка и си избърса врата.

— Какво получихте за това, че дадохте на госпожа Ярдли доказателства, които да подхвърли сред моите неща?

— Позовавам се на правото си според Петата поправка да запазя мълчание.

— Тя заплаши ли ви?

— Позовавам се на правото си според Петата поправка да запазя мълчание.

— Държеше ли ви с нещо госпожа Ярдли? Лъгали сте и в други дела и тя го е открила?

— Позовавам се на правото си според Петата поправка да запазя мълчание.

Уесли продължи така десетина минути. Ярдли погледна съдебните заседатели. Те вече бяха престанали да внимават. Бяха взели решение — или вярват на Уесли, че Шели е лъжец, който е работил с нея, за да го набеди, или мислят, че трябва да отхвърлят всичко, казано от детектива, но че той е отишъл твърде далеч и се е забъркал в заговор. Единственото, в което беше убедена, е, че човек никога не може да е сигурен какво мислят съдебните заседатели.

Когато съдебното заседание свърши в онзи ден, Уесли беше успял да направи на глупак всеки свидетел, когото Тим призова. Един детектив от отдел „Убийства“ не можа да обясни какво е „псевдоположителен“ и защо са невалидни свидетелски показания, затова Уесли му го обясни старателно и подробно по начин, срещу който Тим не можа да възрази. По същество изнесе урок за невалидността на свидетелските показания на съдебните заседатели.

Един експерт по доказателства с ДНК трябваше да признае, че ДНК анализът на косата може да идентифицира със сто процента сигурност само от какъв биологичен вид са космите. Колкото до съвпадението на намерената коса с косата на подсъдим или жертва, лабораторията имаше шестнайсет процента псевдоположителни резултати и четиринайсет процента псевдоотрицателни резултати, а Уесли погледна съдебните заседатели и рече:

— Невинни хора, които отиват в затвора, и виновни хора, които се разхождат свободно. Трябва да се запитаме от кой клоунски колеж ФБР е научило това магьосничество.

Показанията на съдебния лекар бяха по-солидни, защото той беше свикнал да бъде в съда и да го разпитва защитата. Тъй като Уесли не оспори нито една от думите му, показанията му продължиха само един час и съдията реши да приключат за деня.

Всички станаха, докато съдебните заседатели излизат, а Тим нареди:

— Събери веществените доказателства и кажи на федералните маршали да ги заключат в стаята на съдебните заседатели. И може да изхвърлиш боклука.

Каза го по такъв начин, сякаш работата на Ярдли беше да разчиства след него.

Едно от нещата, които ѝ беше казал предишният ѝ шеф, беше никога да не разтребва, да не носи разни неща, да не прави копия и да не отговаря на телефона за никого от служителите в прокуратурата, защото ще я възприемат като секретарка и ще се държат с нея като с такава.

Ярдли застана неподвижно за момент, завладяна от дълбок гняв. Наложи се да се подпре на масата, да затвори очи и да си представи хладен поток в зелена гора, ухание на бор и синьо небе. След половин минута отвори очи, събра веществените доказателства и изхвърли картонените чаши и непотребните хартии.

Големият балкон беше частта от къщата, където Ярдли прекарваше най-много време. Беше широк и дълбок и можеше да побере повече мебели, отколкото беше сложила сега. Привличаше я главно планината. Ярдли я гледаше и си мислеше колко древни са тези земи и как, въпреки че човечеството ги беше обявило за свои, те съществуваха от два милиарда години и щеше да ги има още два милиарда години, дълго след като човечеството изчезне…

На вратата се почука и Ярдли извика:

— Влез.

След няколко секунди Болдуин се присъедини към нея на балкона, хвърли папка на масата пред Ярдли и седна. Двамата се вгледаха в лунната светлина над пустинята и след това той попита:

— Сигурна ли си, че искаш да го видиш? Не е красиво.

Ярдли отвори папката, която съдържаше разследването на миналото на Уесли Пол.

— Уесли е истинското му име, но фамилията му е Дийкинс. Променил я е на Пол, когато е бил на двайсет и няколко години. Освен това дипломата, която той твърди, че има от Юридическия факултет на Харвард, не съществува. Това е фалшификат, заедно с научните му степени и членствата в списания по право, които е използвал, за да заеме академични позиции. Никъде не можах да намеря академична справка за него. Мислиш ли, че е възможно някой, който не е учил в колеж или университет, да бъде преподавател и адвокат от неговия калибър?

Ярдли се втренчи в снимка на Уесли от досието: снимка за шофьорска книжка отпреди най-малко двайсет години.

— Той е взел с отличен изпита за адвокатска практика в щата Невада. Щом може да го направи, без да следва право, тогава не се съмнявам, че може да фалшифицира, че упражнява и всяка друга професия.

Уесли Дийкинс имаше досие в Социалната служба. Ярдли прегледа историята на един трагичен живот, който едва ли би могъл да завърши другояче освен ужасяващо. Тя не беше питала Уесли за миналото му и знаеше какво би ѝ казал той в момента: „Не ти трябваше да знаеш“.

Ярдли беше убедена, че никога няма да може да има партньор в живота след Еди Кал, но когато се появи Уесли, се почувства толкова… добре. В най-интимните си мисли, онези, които не призна пред никого, осъзнаваше, че един ден връзката ѝ с Уесли ще се разпадне, но искаше да продължи колкото е възможно по-дълго.

Уесли беше роден в Лос Анджелис, на датата, която ѝ беше казал, но вместо родителите от средната класа, които бе измислил, беше отгледан от Елейн и Феликс Дийкинс. Техните криминални истории започваха от младежките им години с кражби от магазини и се разрастваха в обири и различни престъпления, свързани с наркотици.

— Закоравели наркомани и дилъри — отбеляза Болдуин. — Метамфетамин. Навлезли в бизнеса точно по време на това модно увлечение, когато процъфтяваше тук. Евтин и лесен за производство, а не е необходимо да си химик. Изглежда, са го приготвяли в мазето си, докато малкият Уесли е спял на горния етаж.

— Къде са те сега?

— Мъртви са. Продали изключително отровна партида на някаква банда мотористи, които не останали много доволни, когато някои свършили в болница или умрели, затова наказали за назидание съпрузите Дийкинс. Можеш ли да отгатнеш как са били убити?

Ярдли се втренчи в него и прошепна:

— В леглото, с прерязани гърла.

Болдуин кимна.

— Уесли излязъл от стаята си и ги намерил, докато умирали. Копелетата го накарали да им помогне да почистят кръвта и труповете. — Той поклати глава. — Представяш ли си — да помагаш да се почистят мъртвите тела на родителите ти?

— Затова е бил заинтригуван от Еди Кал. Еди е убил жертвите си по същия начин, както са били убити родителите на Уесли.

— Да — отвърна Болдуин. — Вероятно това е начинът му да овладее травмата. Но защо е започнал чак сега? Уесли е прехвърлил четирийсетте.

— Има две вероятности. Или е убивал през това време и ние не знаем за другите съпружески двойки, както не знаехме за Джордан Русо, или… — Ярдли погледна Болдуин в очите. — Или е започнал сега по искане на Еди.

Болдуин изглеждаше стъписан.

— Защо Еди би искал такова нещо?

— Последното му обжалване е почти решено. Той няма време. Нали видя колко се забавлява, като се включи в разследването. Може би го направи, за да види мен и Тара… Или пък има по-големи амбиции. Може би се надява да внесе обжалване въз основа на ново доказателство и да твърди, че сме осъдили погрешния човек и че Тъмния Казанова винаги е бил Уесли.

— Няма как да стане.

— Вероятно не, но най-малкото ще му спечели още време.

Болдуин получи съобщение и бързо го прочете, а след това посочи досието и каза:

— Е, както и да е, след убийството на родителите му Уесли бил прехвърлян от едно приемно семейство в друго. Имало твърдения за сексуално насилие срещу единия приемен баща, някой си Роксли Хейс, който, изглежда, е изчезнал преди петнайсетина години. Не са открити следи от него. Досещам се какво му се е случило.

Ярдли чете мълчаливо известно време, а после затвори папката и я остави на масата.

— Животът му не е имал шанс.

— Говориш така, сякаш го съжаляваш.

— Жал ми е за детето, което е трябвало да гледа как умират родителите му, не за мъжа, който сега причинява страдания на други деца. — Тя се втренчи в затворената папка. — Трябваше по-рано да проуча миналото му.

— Хей, никой не се рови в миналото на гаджето си. Би изглеждало странно, ако го беше направила. — Болдуин дълго мълча и накрая каза: — Ако не искаш да бъдеш сама в момента, мога да остана.

Ярдли го погледна и се усмихна тъжно.

— Ако останеш… мисля, че няма да е добре и за двама ни.

— Сигурна ли си?

Тя кимна.

— Някой ден. Но не днес.

Той стана и се приближи до нея. Целуна я нежно по бузата и тръгна. Когато чу, че вратата се затвори, Ярдли разгърна досието на Уесли и го прочете отново.

В единайсет Ярдли вече разбра, че сънят няма да дойде. Имаше приспивателни в шкафчето с лекарства, но първо трябваше да свърши нещо друго.

Този път вместо надзиратели, пред портите на затвора я чакаше самата директорка.

— Не трябваше да идваш — каза Ярдли.

— И без това бях тук, утре заминавам за няколко дни и трябваше да довърша някои неща.

Гледхил я поведе вътре и двете тръгнаха по коридорите. Стъпките им отекваха в тишината.

— Как си? Държиш ли се?

— Добре съм, доколкото може да се очаква.

Гледхил замълча за момент, докато сканираше картата си на една от вратите.

— Джесика, ще бъда откровена с теб. Като твоя приятелка, мисля, че не е здравословно за теб непрекъснато да идваш да говориш с него. Той си играе с хората. Прехвърлила съм най-много надзиратели от неговото отделение в сравнение с другите, защото Кал знае точно какво да каже, за да ги нарани. Небрежно подхвърлени забележки тук и там, които се набиват в главата ти. — Тя задържа вратата отворена, за да влезе Ярдли. — Когато моето момче беше в болница няколко дни и температурата му не искаше да спада, всички тук разбраха. Еди Кал ме попита колко по-евтини са по-малките ковчези в сравнение с големите. Не му обърнах внимание, но мислих за това през целия ден и накрая се разплаках на бюрото.

Ярдли гледаше право напред.

— Нямам избор.

Тя влезе първа в стаята за посещения. Изчака да доведат Кал и каза на надзирателя да изключи камерата. Кал наблюдаваше Ярдли с дяволита усмивка на лицето, докато надзирателят изключи камерата и излезе.

— Благодаря ти, че ми позволи да я видя — каза той.

— Изборът беше неин.

— Тя е… удивителна. Има твоята сила. Мисля, че ще бъде изумително да я гледам как пораства… но до края на годината по всяка вероятност ще забият игла в ръката ми.

Ярдли се вгледа в него и се опита да си спомни мъжа, в когото се влюби преди години, но не можа. Сякаш съзнанието ѝ беше унищожило част от паметта, за да я предпази от болката, с която не беше сигурно дали ще може да се справи.

— Какво ѝ каза?

— Тя поиска нещо и аз ѝ го дадох. Дължа ѝ поне толкова.

— Какво поиска?

— Това е между мен и нея — ухили се той. — Притеснява ли те, че с Тара имаме тайни?

Ярдли се облегна назад на стола и скръсти ръце на гърдите си.

— Тара ми каза за Джордан Русо. Това ли поиска? Нещо друго, за което да обвиним Уесли, за да не излезе на свобода?

Еди не отговори.

— Предявихме обвинения срещу Уесли и сега водим дело. Но той се представя много добре. Въпреки доказателствата, с които разполагаме, не съм сигурна дали ще успеем да го осъдим.

— Ти ли си обвинител по делото?

Ярдли поклати глава.

— Не ми разрешиха, защото мислят, че има конфликт на интереси.

— Няма ли заобиколен начин?

— Има. Ако Уесли подпише декларация за пълен отказ от конфликт на интереси, с която се съгласява аз да съм обвинител, и че няма да обжалва нищо, произтичащо от конфликт на интереси. Но дори да го направи, прокуратурата няма да ми позволи. Мисля, че са нервни, понеже ако загубя делото, хората ще решат, че съм го направила нарочно.

— Ако беше мъж, вече щеше да си обвинител по делото. Знаеш го, нали? Те мислят, че ти си прекалено емоционална. Не виждат в теб онова, което виждам аз. Онази ожесточеност, способността да издържаш на болка, която други биха сметнали за непоносима, и пак да продължаваш да се бориш. Ти трябва да бъдеш обвинител срещу него, иначе той ще се измъкне.

Ярдли усети въздуха, който повя от включения отдушник на тавана. Беше хладен и леко миришеше на кисело, като рециклирания въздух в пътнически салон на самолет.

— Какво друго ти каза Уесли за Русо?

Кал повдигна рамене.

— Какво ще ми дадеш, ако ти кажа?

— Нямам какво друго да ти дам, Еди. Вече ти позволих да видиш Тара. Не мога да направя нищо за отменянето на екзекуцията ти. Единствената мотивация, която мога да ти предложа, е, че мисля, че Уесли може да убие мен и Тара, ако го освободят. Не знам дали не ти е все едно.

Кал протегна ръце и докосна стъклената преграда между тях. Оковите му леко издрънчаха.

— Разбираш ли го вече? Психиката му? Какъв тип преследвач е Уесли?

Ярдли кръстоса крака и сложи ръце на коляното си.

— Има пет категории преследвачи. Мисля, че той попада в категорията на така наречените преследвачи, търсещи интимност. По принцип те са изключително уединени и страдат от заблуди за несъществуваща връзка с жертвите си. В най-буквалния смисъл аз не съм мишената на поведението му. Уесли мисли, че е установил тясна връзка с теб и вярва, че ти споделяш тази връзка. Затова е готов да убива за теб. Много членове на култове към смъртта, които убиват или извършват самоубийство по искане на водача си, всъщност са преследвачи, търсещи интимност.

Еди кимна.

— Не си ми дала полицейските доклади за Джордан Русо. Как е изчезнала?

— Тичала, отивайки към местна спортна зала. Предполагаме, че Уесли я е качил в колата си някъде по пътя. Улицата от дома ѝ до спортната зала е оживена, не е тясна алея или нещо подобно. Затова е малко вероятно да е била отвлечена насред улицата, без да има свидетели. Тя се е качила в колата доброволно.

— Хм. Доста безразсъдно от негова страна да рискува да го видят с нея в деня на изчезването ѝ, не мислиш ли? Бих описал Уесли с много определения, но безразсъден не е едно от тях, нали?

Сърцето на Ярдли учести ритъма си.

— Не.

Усмивката се завърна на лицето на Кал.

— Уесли ми каза, че през целия си живот е имал само един приятел, Доминик Хил. Съсед, с когото израснал в Лос Анджелис. Дошли тук заедно. Доминик му помогнал с Джордан Русо. Лично аз бих убил Доминик след това. Защо да рискувам да оставям жив някой с такава информация? Но мисля, че Уесли е бил влюбен в него. Или поне така си е мислел.

Ярдли стана, за да си тръгне, и Еди добави:

— На твое място бих побързал. Тъй като съдите Уесли за убийството на Русо, Доминик изведнъж се е превърнал в пречка, а Уесли не постъпва добре с пречките.

Когато Ярдли пристигна в дома си, всяко мускулче в тялото ѝ пламтеше от умора. Силна умора, която сякаш увисна на врата ѝ като тежка котва и я теглеше надолу. Тя си направи кафе и бързо изпи една чаша.

Седна на стол в домашния кабинет, влезе в базата данни на криминалните досиета и потърси Доминик Хил.

Намери трима с това име, които живееха в Лас Вегас най-малко от двайсет години. Единият беше осемдесетгодишен, а другият — починал. Третият беше по-млад от Уесли две години, лежал в затвора за сексуално нападение. Криминалната му история преди това се състоеше предимно от обвинения във воайорство. Хил влизал в дамски съблекални и снимал голи жени под душа или се криел в пробните на магазини за облекло и снимал с камера жени под завесата.

Еди беше прав — Уесли Пол не би качил в колата си Джордан Русо в деня на изчезването ѝ. Това би било немарливо и щеше да е необходим само един свидетел, който да го идентифицира. Уесли би накарал някой друг да я вземе, докато самият той е някъде на място с много хора, които могат да свидетелстват, че са го видели там по времето, когато е изчезнала Джордан Русо.

В базата данни се появи снимка на Хил. Дебел врат, къса коса, масивна челюст и големи очи. Ярдли погледна часовника на компютъра. Наближаваше два след полунощ. Тя реши да пие още кафе и да стои будна, вместо да се мъчи да заспи. Искаше да хване Доминик Хил рано сутринта, когато той няма да е подготвен.

Съдебното дело беше възобновено в девет сутринта. Ярдли пристигна късно и зае мястото си. Тим не я погледна. Беше подпрял с палци брадичката си и се беше втренчил напред в съдията.

— Очаквах, че ще дойдеш по-рано, за да подредиш нещата — подхвърли той, без да я поглежда.

Ярдли не отговори.

Първият свидетел, когото Тим призова, беше психологът, направил оценка за психическата годност на Уесли, преди да започне процесът.

— Твърдите, че господин Пол е с разсъдъка си и отлично разбира последиците от действията си — каза Тим, след като лекарят един час описва психическата стабилност на Уесли.

— Да — отговори психологът доктор Джарвис, мъж на години, с продълговато лице и с очила. — Той е абсолютно вменяем, без забележими психически разстройства, не и личностни и интелектуални разстройства, които обсъдих преди малко. Не открих дори видима тревожност или депресивни разстройства, което е рядкост, като се има предвид колко много хора страдат от тях.

— С други думи, господин Пол е нормален.

— Няма реална дефиниция на нормален, но разбирам какво искате да кажете. Да, той няма остри психически разстройства, които да го правят неспособен да разбира действията си.

— Благодаря, доктор Джарвис.

Уесли стана и попита:

— Доктор Джарвис, плащат ви триста долара на час за показанията ви днес, нали така?

— Да.

— Вие печелите повече от двеста хиляди долара на година, като летите из страната и давате показания на съдебни процеси, които предизвикват голямо обществено внимание?

— Горе-долу, да.

— Тук сте, защото ви плащат?

— Ами, това не е единствената причина, но да, плащат ми да съм тук.

— Някога давали ли сте показания от страна на подсъдим?

— Не.

— Вие сте били ангажирани от прокуратурата на господин Джефрис и госпожа Ярдли за десетки дела, нали?

— Да.

— Всъщност мисля, че вие и господин Джефрис сте играли голф заедно.

— Да, вярно е.

— Той е ваш приятел.

— Предполагам.

— Ако започнете да губите дела, ако идвате тук и показанията ви започнат да водят до оправдателни присъди, въпреки че ви е приятел, господин Джефрис вероятно няма да ви използва толкова често, нали? Нищо повече освен здрав разум, не бихте ли казали?

— Ами, не знам.

— Ако идвате тук и започнете да прецаквате делата му, мислите ли, че той ще продължи да ви наема? Това ли казвате на съдебните заседатели?

— Не, не, предполагам не.

— Тогава вие, естествено, пак без нищо повече освен здрав разум, бихте искали прокуратурата да надделява в делата, в които давате показания?

— Така или иначе, нямам стимули.

— Доктор Джарвис — усмихна се Уесли, — бих искал да прочетете нещо от вашия уебсайт. — Той слезе от подиума, отиде до масата на защитата и взе страница с лицето на Джарвис. Вдигна листа пред психолога и каза: — Моля, прочетете отбелязания цитат.

Джарвис се прокашля.

— Тук пише: „Аз ще ти помогна да спечелиш твоето дело. Нито миг не се бави, още днес се обади“.

— „Нито миг не се бави, още днес се обади.“ — Уесли погледна съдебните заседатели и се усмихна. — Закачливо малко стихче. Откровено казано, мисля, че това е по-подходяща реклама за клиника за клизми или агенция за компаньонки, отколкото за уж уважаван член на лекарската общност, но какво ли знам аз?

Психологът сви устни, но не каза нищо.

— А сега, доктор Джарвис, знаете ли, че в доклада ви има шестнайсет грешки?

Джарвис въздъхна.

— Не, не знам. Макар да съм сигурен, че ще ми ги обясните.

След съдебното заседание Болдуин, Тим, Ярдли и Рой Лю решиха да вечерят заедно. Минаваше осем и те вече бяха пропуснали вечерята със семействата си. Ярдли за пръв път щеше да вечеря с шефа си.

В италианския ресторант имаше малко посетители и те се настаниха в сепаре в ъгъла. Известно време бъбриха за незначителни неща. Ярдли мълчеше, докато мъжете обсъждаха някакъв колежански футболен мач. След гризините, но преди да им сервират основното ядене, Лю каза:

— Нещата не вървят добре.

— Вървят горе-долу както очаквахме — рече Тим.

— Не е така, Уесли прави свидетелите ти да изглеждат като идиоти — възрази Лю. — Може би беше грешка, че те определих за прокурор на това дело.

— Как може да говориш така? Аз съм постигнал повече осъдителни присъди от всеки друг в…

— Престани с глупостите, и двамата знаем, че поемаш лесни дела и отказваш или сключваш извънсъдебни споразумения по всички останали. — Лю се облегна назад. — Уесли не оспори нищо от казаното от доктор Джарвис, но го представи като алчен, предубеден лъжец, който не знае, че в докладите му има грешки. Направи го изрично така, че ти да изглеждаш лошо, не доктор Джарвис. — Лю погледна Ярдли и Болдуин. — Съгласни ли сте?

— Да — отвърна Болдуин. — Ще загубим делото.

— Хей — ядосано каза Тим, — няма да седя тук и да търпя да ме нападат за дело, което не съм искал и ми беше хвърлено на бюрото в последната минута. Джесика не го беше подготвила както трябва и не ми даде пълна информация. Трябва да се боря само с онова, което имам, а аз нямах нищо.

— Няма смисъл да се караме кой е виновен — намеси се Ярдли. — Въпросът е как да оправим нещата. — Тя погледна Болдуин. — Кога ще знаем за следите от ухапването?

— Стоматологът ще пристигне вдругиден за сравняването. Каза, че ще напише доклада за няколко часа след това.

— Ето, виждате ли — каза Тим. — Зъбите са основното доказателство. Няма значение колко некомпетентни изглеждат свидетелите. Уесли няма обяснение за това, че в костта на жертвата има следи от неговите зъби.

— Мисля… — Лю млъкна изведнъж, понеже телефонът му иззвъня. Минута по-късно иззвъня и телефонът на Тим.

Ярдли погледна номера на екрана му. Обаждаше се съдебният секретар.

Съдия Агби беше свикала спешно съвещание в съдебната палата. Повикаха федерални маршали да отключат сградата и да осигурят охрана. Ярдли, Лю, Тим и Болдуин пристигнаха и единият федерален маршал ги уведоми, че Уесли вече е там и ги чака пред съдийската стая.

— Случвало ли се е друг път такова нещо? — попита Болдуин.

— Никога — отговори Лю. — Каквото и да е, дори спешен случай, обикновено може да почака до сутринта.

Уесли седеше на дървена скамейка пред съдийската стая до дебел мъж с хубав костюм на тънки райета и с блестящи пръстени на няколко от пръстите си. Сребристата му брада беше старателно подстригана и тъмните му очи следяха с презрение четиримата. От двете страни на Уесли и на другия мъж стоеше по един федерален маршал.

Единият федерален маршал подаде глава в съдийската стая и каза:

— Всички са тук, съдия.

Те влязоха в голямата стая. Лю и Тим седнаха на двата стола срещу Агби. Уесли се настани в ъгъла. Донесоха стол за дебелия мъж и го сложиха от едната страна на бюрото на съдията. Ярдли и Болдуин застанаха прави в дъното на стаята.

Съдия Агби беше с костюм, но без тога. Тя скръсти ръце на гърдите си и Ярдли видя гнева, ясно изписан на лицето ѝ.

— Почитаеми съдия — каза Лю, — надявам се, че всичко…

— Мълчете, господин Лю! — Агби погледна Уесли и попита: — Ще ни запознаете ли с вашия сътрудник, господин Пол?

— Разбира се — отговори Уесли. Ръцете му бяха оковани с белезници и отпуснати в скута му. — Това е господин Уеър Паркър. Той е мой частен детектив от години и аз работя с него в Службата за настойници и процесуално представителство за деца. Господин Паркър, бихте ли информирали останалите защо сме тук, моля?

Дебелият мъж хвърли няколко листа на бюрото.

— Това са разпечатки от телефонните разговори на някой си господин Доминик Хил — каза той с плътен глас. — Ще забележите, че ограденото с кръгче обаждане е било по време на обедната почивка днес до господин Джефрис.

Лицето на Тим стана бяло като тебешир. Ярдли видя, че пръстите му се вкопчиха в облегалките за ръце на стола. Рой Лю не го забеляза и каза:

— И все пак не разбирам защо това не можеше да почака до утре.

— Моля, доведете го, федерален маршал — извика Агби.

Вратата зад съдията се отвори и федералният маршал доведе Доминик Хил. Той застана спокойно и огледа всички в стаята.

— Моля, кажете им защо сме тук, господин Хил — рече Агби.

Хил погледна Тим.

— Днес се обадих на господин Джефрис и му казах, че имам важна информация за Уесли Пол и този съдебен процес. Той се съгласи да се срещне с мен днес в едно кафене. Не искаше да се срещаме в кабинета му.

Съдия Агби едва се сдържаше. Погледът ѝ се стрелкаше ту към Тим, ту към Ярдли.

— И се срещнахте само двамата? — попита тя.

— Да.

— Почитаеми съдия — обади се Тим и се помъчи да се усмихне. — В момента съставям искане до съда по същия този въпрос и смятах да предам информацията на подсъдимия веднага щом…

— Господин Хил? — прекъсна го Агби.

— Казах му, че познавах Джордан и че имам информация по случая, но че съм регистриран сексуален насилник и не трябва да споменава името ми. И после му разказах онова, което знам.

— И каква беше реакцията му?

— Господин Джефрис каза, че днес е щастливият ми ден и да изчезвам и да не казвам на никого. Да си помисля дали да не напусна щата. Обадих се на един приятел, който по-рано беше полицай, и той ме посъветва да кажа на съда и на защитата. Вашият секретар ми каза, че господин Пол е вписал частен детектив за връзка, и затова му се обадих.

Съдия Агби се наведе напред и се втренчи в очите на Тим.

— Посъветвахте ли този свидетел да избяга?

— Съдия. — Лицето на Тим беше зачервено и ръцете му трепереха, сякаш беше изгълтал десетина чаши силно кафе. — Той е проклет сексуален насилник и бивш затворник, наистина ли ще му повярвате?

— Записах разговора ни — обади се Хил. — За всеки случай. Не го нося в момента, ще ви дам копие, съдия.

Агби не отместваше поглед от Тим.

— Искате ли да го чуете, господин Джефрис?

Тим дълго мълча и накрая прошепна:

— Не.

Агби въздъхна тежко.

— Госпожо Ярдли, знаехте ли за това?

— Научих за господин Хил тази сутрин, почитаеми съдия — отвърна Ярдли, подбирайки внимателно думите си, — и го посъветвах да се обади на господин Джефрис. Но нямах представа, че са се срещнали. Не бях уведомена.

— Щяхте ли да предадете информацията на защитата?

— Бях инструктирана, че не ми се разрешава никакъв контакт с доказателствата или свидетелите по това дело, освен ако изрично не ми се заповяда да го направя. Не беше обсъдено с мен дали е внесено за представяне някакво доказателство, или е дадено на защитата.

Съдията кимна.

— Господин Джефрис, отстранен сте от делото. Утре ще подам етично оплакване до Адвокатската колегия на щата Невада. Освен това прекратявам делото в интерес на справедливостта и правосъдието заради грубо нарушение от страна на обвинението.

Лю се зачерви и се втренчи в Тим, сякаш се готвеше да го удуши.

— Благодаря, съдия — каза Уесли с широка усмивка.

— Почакайте — намеси се Ярдли. — Съгласна съм господин Джефрис да бъде отстранен от делото. Няма да възразя срещу никое от доказателствата, приети от съдебните заседатели, и всъщност и самата аз ще ги приема. Но прекратяването на делото е неоправдано. Има прецедент, който изключва възможността за окончателно прекратяване при обстоятелства на етично нарушение от страна на обвинението, и това означава, че можем да пренасрочим делото за по-късна дата. Почти сме приключили с казуса на обвинението. Няма причина да захвърляме всичко. Аз мога да продължа делото.

— Почитаеми съдия, случилото се току-що е най-лошото нарушение, което съм виждал от страна на прокуратурата в моята близо двайсетгодишна практика като правист. — Гласът на Уесли звучеше авторитетно. — Защо господин Хил ще се свързва с прокурора, ако няма оневиняваща информация за престъплението, за което ме съдят? Освен това той е признал, че е познавал жертвата и може самият той да стане заподозрян. И прокурорът му е казал да напусне щата. Ако това не са основания за прекратяване на делото, тогава не знам какво друго би могло да бъде.

Съдия Агби забарабани с пръсти по бюрото.

— Госпожа Ярдли е права. Ще отстраня господин Джефрис от делото, но ще позволя съдебният процес да продължи.

— Почитаеми съдия…

— Господин Пол, разбирам гнева и отчаянието ви от решението ми, но съдебната практика е ясна по въпроса, че имам право на лична преценка дали да прекратя делото, или не. Решението е мое и аз го взех. Моля, отбележете го в протокола утре, за да имате възможност да го обжалвате, и може да го оспорите в апелативен съд.

— Непременно ще го направя — твърдо заяви Уесли.

— Вие и вашият частен детектив може да уредите възможност да разпитате господин Хил за информацията, която е споделил с обвинението. Свободни сте.

— Навън — изсъска със стиснати зъби Лю на Тим.

Ярдли тръгна последна, но Агби я спря.

— Джесика, седни. Знаеше ли какво ще направи той?

— Абсолютно не. Срещнах се с Хил, получих информацията му и му казах да се обади на водещия прокурор по делото. Не знаех какво е станало след това. Предположих, че господин Джефрис ще информира защитата за свидетеля и ще поиска отсрочване на процеса. — Ярдли се поколеба. — Вързаха ръцете ми по това дело, съдия. Бях инструктирана да не пипам доказателствата, да не събирам повече доказателства и да не контактувам със свидетелите, освен ако изрично не ми кажат да го направя, при това само с ограничени компетенции.

У съдия Агби се надигна гняв и тя трябваше да замълчи, за да го преглътне.

— Когато ми казаха, че може да бъда помощник, ме уведомиха, че работата ми ще бъде да подавам разни неща на господин Джефрис по време на процеса, и господин Джефрис ми даде ясно да разбера, че част от задълженията ми е… да разтребвам съдебната зала след заседанията.

Гневът на съдия Агби намаля и я обзеха сантименталност и тъга.

Тя се облегна назад на стола с висока облегалка и каза:

— Първия ми път в съда съдията ми се разкрещя, че съм с панталон. Каза, че на жените вече им са дадени достатъчно права, и да бъде проклет, ако те приличат на мъже и в неговата съдебна зала. — Агби въздъхна. — Е, ти искаше отговорност. Сега я имаш. Надявам се, че знаеш какво правиш.

Докато излизаше от съдийската стая, Ярдли видя Уесли и двама федерални маршали, които чакаха до стаята за адвокати и клиенти.

— Може ли няколко думи? — попита Уесли.

Тя се поколеба и после влезе в стаята за адвокати и клиенти. Федералните маршали се облегнаха на стената зад Уесли.

— Федерални маршали, бих искал да говоря насаме с нея.

— Не може — отговори единият.

— Няма проблем — каза Ярдли. — Поемам пълна отговорност, моля, изчакайте пред вратата.

Те се спогледаха, но изпълниха молбата ѝ. Когато останаха сами, Уесли се ухили.

— Това беше щастлива случайност, нали? Някой, който познава Джордан Русо и е регистриран сексуален насилник, иска да говори за случая, и малкият Тими му казва да напусне щата.

— Грешна преценка.

— Така изглежда. — Той наклони глава настрана. — Ти си знаела, че той ще каже на свидетеля да избяга, нали? Тим нямаше да бъде унижен толкова лошо, ако беше загубил делото, и той е решил, че не е необходимо никой да знае за господин Хил. Затова си казала на Хил да му се обади, вместо просто да кажеш на Тим за него, нали?

Ярдли скръсти ръце на гърдите си, но не каза нищо. Уесли се подсмихна.

— Е, госпожо Ярдли, направо подло и коварно от ваша страна. Нямам търпение да чуя какво има да каже господин Хил за смъртта на Джордан Русо. Сигурно ще е много интересно. Моят частен детектив ще го разпита утре след съдебното заседание. Но нямам нищо против, ако ти ми представиш накратко онова, което ще каже Хил.

Ярдли погледна навън през прозореца.

— Искам да подпишеш декларация за пълен отказ от конфликт на интереси, за да ми позволиш да ти бъда обвинител.

Уесли се изсмя.

— Защо? Искаш да прекарваш повече време с мен? Знаех си, че все още имаш чувства към мен, дори след всичко това.

Тя се обърна към него и на лицето ѝ се изписа лека насмешка.

— Не искаш ли да видиш дали можеш да ме победиш, Уесли? Да ме смаеш с правните си умения? Или ще загубиш от едно момиче, което е разбило крехкото ти его?

— Не е необходимо да бъдеш груба, с удоволствие ще подпиша декларацията. Мисля, че ще бъде страхотно забавно и за двама ни, нали?

Не се наложи Ярдли да убеждава дълго Рой Лю да отстъпи и да ѝ даде делото. За него това беше добре за всички страни сега, когато неетичното поведение на Тим щеше да привлече медийно внимание. Ако Ярдли постигне осъдителна присъда, той можеше да каже, че е знаел, че тя е най-добрият човек за работата. Ако загуби, Ярдли щеше да поеме вината и да бъде наречена или некомпетентна, или съучастник и все още влюбена в Уесли.

Анализът на следите от ухапването щеше да бъде готов идния следобед и Ярдли се тревожеше, че ще трябва да помоли за отсрочка, но Тим беше записал толкова много свидетели, че съдебният процес можеше да продължи още три седмици, докато свършат. Ярдли съкрати деветдесет процента от тях и запази само двама в графика за днес, най-вече за да запълнят времето, докато стане готов анализът.

Докато седеше в залата и чакаше да влезе съдията, тя си помисли, че би трябвало да изпитва поне лека вина за онова, което стана с Тим, но не чувстваше нищо подобно. Тя беше казала на Доминик Хил да му се обади и да не споменава, че са разговаряли, и че ще бъде по-добре за него, ако изглежда така, сякаш сам е щял да се свърже с прокурора.

Ярдли знаеше, че Тим би направил всичко, за да спечели делото. Той искаше един ден да стане главен окръжен прокурор или губернатор като дядо си и загубата на това дело никога нямаше да бъде заличена от паметта на хората. Информацията на Хил не беше точно оневиняващото доказателство, за което се надяваше Уесли, но Хил беше сексуален насилник с подобни престъпления в миналото си, който е познавал Джордан Русо. Каквото и да кажеше на свидетелската скамейка, Уесли щеше да го обвини за убийството и това можеше да бъде достатъчно, за да се създаде основателно съмнение за съдебните заседатели. Ако Тим си помисли, че той е единственият човек, който знае за Хил, Ярдли предположи, че ще го пренебрегне и няма да каже на никого. И тогава Ярдли планираше да предаде всичко, което е открила за Хил. Лю щеше да предположи, че Тим е крил от защитата потенциално оневиняващ свидетел, щяха да кажат на съдията и Тим щеше да бъде отстранен от делото. Лю нямаше да има друг избор освен да позволи на Ярдли да бъде обвинител.

Ярдли обаче не очакваше, че Тим ще каже на Хил да бяга. Беше подценила факта колко много държи той на общественото мнение. Тим несъмнено щеше да бъде санкциониран от Адвокатската колегия и временно отстранен от Лю, ако не и уволнен.

Няма значение, помисли си Ярдли. Най-важното беше да защити дъщеря си и тя направи необходимото.

Съдията влезе, даде няколко предварителни указания, прочете за протокола декларацията за пълен отказ от конфликт на интереси, подписана от Уесли, и каза на Ярдли да повика първия свидетел.

Първият свидетел за деня беше нервен стажант от отдела по криминалистика, който правеше снимки и рисунки на трупове. Ярдли го разпитва по-дълго, отколкото беше необходимо, защото докато той даваше показания, забеляза, че съдебните заседатели намират за интересно описанието на местопрестъплението.

Следващият свидетел, когото Ярдли призова преди обедната почивка, беше Изабела Русо.

— Вие ли сте майката на Джордан Русо?

— Да — плахо отговори тя.

— Моля, разкажете ни какво си спомняте за смъртта на дъщеря си, госпожо Русо.

Тя преглътна и хвърли поглед към съдебните заседатели, но не можа да се вгледа в очите им.

— Джордан беше прекрасна. Атлетична, с красиво лице и черна коса, която се спускаше до раменете ѝ. Привличаше вниманието на мъжете от тринайсетгодишна и това винаги ме плашеше. Все повтарях на баща ѝ, че трябва да бъдем изключително внимателни с нея. Знаех, че мъжете ѝ обръщат голямо внимание. Тя завърши гимназия една година по-рано и щеше да започне да учи антропология в колеж през пролетта. Не знам защо, но Джордан каза, че ѝ харесвало.

— Каква беше връзката ѝ с подсъдимия?

— Видях ги заедно два пъти. Веднъж отидох да взема Джордан от ресторанта, където работеше като сервитьорка — „Тели“, на „Блъф стрийт“. Джордан стоеше пред вратите и разговаряше с него.

— С кого?

Изабела посочи към Уесли.

— Онзи мъж там.

Ярдли долови същото леко колебание, което усети, когато Изабела разпозна Уесли толкова бързо на очната ставка, но го подмина и продължи:

— Моля в протокола да бъде отразено, че госпожа Русо идентифицира обвиняемия, Уесли Пол.

— Отразено е — потвърди съдията.

— Случи ли се нещо, докато ги наблюдавахте, госпожо Русо?

— Не, те само разговаряха и се смееха. Но когато Джордан тръгна към колата ми, видях, че Уесли Пол гледа дупето ѝ. Зяпа го почти през целия път до колата. И затова, когато Джордан се качи, ѝ казах: „Миличка, той не струва“. Тя не обърна внимание. Мислех, че никой от приятелите ѝ не е достатъчно добър за нея.

— Кога се случи това?

— През януари в онази година. Може би някъде в средата на януари.

— Кога беше следващият път, когато ги видяхте заедно, госпожо Русо?

— Една седмица, преди Джордан да бъде отвлечена. — Изабела замълча за момент и застана неподвижно. — Тя, хм, излизаше от смяна. Предупредих я, че ще я взема и Джордан отвърна, че някой ще я докара, но не каза кой. Спомена само, че бил приятел. Затова отидох там, за да съм сигурна. Знаете, майките се тревожат… Отидох и видях, че двамата потеглят от ресторанта с нейната кола. Нямаше я четири часа и след това се прибра у дома. Не искаше да говори какво са правили, не каза нищо.

Ярдли вдигна дневника на Джордан.

— Госпожо Русо, познато ли ви е това?

— Да, това е дневникът на Джордан.

— Откъде знаете?

— Леля ѝ, моята сестра, ѝ го подари за рождения ден една година.

— Познавате ли почерка на дъщеря си?

— Да, разбира се.

— С нейния почерк ли е написаното в дневника?

— Да.

— Предадохте ли дневника на полицията?

— Не, не можах да го намеря. Търсихме го навсякъде, но не беше в къщата. Предполагам, че има логика да го е взел той. Не знам защо не се сетих тогава.

Ярдли изпита съчувствие към нея, защото сега Изабела сигурно си представяше как Уесли Пол е претърсвал стаята на дъщеря ѝ.

— Моля съдът да приеме доказателство номер петдесет и четири на обвинението.

— Някакви възражения?

Уесли стана.

— Почитаеми съдия, може ли да се приближим?

Те се приближиха. Ярдли сложи ръка на бюрото на съдията и Уесли направи същото. Тя долови мириса му и ѝ се догади, затова отстъпи крачка назад.

— Почитаеми съдия, този дневник беше намерен от госпожа Ярдли наскоро, без никой друг да потвърди, че се е случило именно това. Истинността му е силно под въпрос. Ще възразя срещу включването му сред доказателствата на основание, че се базира на непотвърдена информация.

— Дневникът е изключение поради тогава съществуващото психическо и емоционално състояние, почитаеми съдия. Имате признанията на госпожица Русо за най-съкровените ѝ чувства към обвиняемия, които изразяват психическото ѝ състояние преди смъртта ѝ, и именно затова е създадено изключението. Не представям дневника като потвърждаване на вината на подсъдимия, а само за да добием представа какви чувства е имала госпожица Русо към господин Пол по време на връзката им.

— Пренебрегвайки факта, че не само че не съм имал връзка с нея, но и не знам коя я била тя?! — настоя Уесли.

— Фактът, че не ги познаваш, никога не ти е пречил да ги убиваш.

Уесли се втренчи злобно в Ярдли. Устните му се изкривиха в грозно намръщване, когато съдията каза:

— Намирам, че дневникът попада в изключението поради тогава съществуващо психическо състояние и ще го допусна за доказателство. Моля, отстъпете.

Те се върнаха на местата си. Щом съдът прие за доказателство дневника, Ярдли го даде на Изабела и попита:

— Моля, бихте ли прочели написаното на десети януари в годината, когато е била убита дъщеря ви?

Изабела разгърна дневника, прелисти на съответната страница и започна да чете.

— „Голяма късметлийка съм, че срещнах Уес. Той е по-голям от мен и отначало това не ми хареса, защото Уес има бръчки на челото. Но сега мисля, че са очарователни. Странно е как се променя това, когато опознаеш някого. Той е от Тенеси и обожавам акцента му. Усмивката му сгрява сърцето ми и Уес знае как да ме разсмее и е супер умен. Вероятно най-умният човек, когото съм срещала. Той ме учи на много неща за света и механизмите му. Само се надявам да не му е скучно с мен. Чувствам се много глупава, когато съм с него, все едно не знам нищо. Надявам се, че Уес знае, че имам много любов, която да му дам, и много други неща освен да съм умна. Ние…“ — Изабела млъкна за момент, — „ние правихме секс онази нощ за пръв път. Той го обича по-грубичко, отколкото аз, но нямах нищо против. Беше различно. След това имах много синини и той ме душеше наистина силно, затова се наложи да нося шалче няколко дни на работа. Казах му, че не ми харесва толкова грубо, и Уес се извини и каза, че ще…“

Изабела остави дневника.

— Съжалявам, госпожо Ярдли, не мога да продължа да чета това нещо.

— Няма проблем — отвърна Ярдли и взе дневника. — Съдебните заседатели ще могат да го разгледат и да го прочетат сами. — Тя сложи ръка на рамото на Изабела и добави: — Всичко е наред. Справихте се отлично. Благодаря ви.

След това Ярдли взе прозрачно пликче за веществени доказателства от масата на обвинението и го занесе на Изабела.

— Какво е това, госпожо Русо?

— Пръстенът на Джордан.

— Сигурна ли сте?

— Да — отговори Изабела, взе пликчето и огледа пръстена. — Има надпис „На моята Пчеличка“, както я наричаше баща ѝ.

Ярдли показа пръстена на съдебните заседатели и им го даде да го разгледат.

— Джордан носеше ли го в деня, в който изчезна?

— Да, видях го на пръста ѝ, когато тя ме целуна, преди да излезе.

— И пръстенът беше намерен сред вещите на Уесли Пол, така ли е?

— Възражение!

— Оттеглям въпроса си — каза Ярдли. — Благодаря, Изабела.

Тя седна на мястото си. Знаеше, че ще има възражение срещу последния ѝ въпрос, но искаше съдебните заседатели да чуят къде е бил намерен пръстенът, преди да повика Болдуин на свидетелската скамейка, за да обясни за малката дървена кутия в склада.

Уесли се втренчи в жената на свидетелското място и прокара пръст по устните си. Изабела седеше с прегърбени рамене, забила поглед в пода: сломена, покрусена жена. Уесли трябваше да подбира внимателно думите си към нея.

— Носите ли очила, госпожо Русо? — попита той, като стана.

— Да.

— За късогледство или за далекогледство?

— За късогледство.

— Тогава ви е трудно да виждате надалеч?

— Възразявам. Защитата дава показания.

— Отхвърля се.

— Може да отговорите — каза Уесли.

— Да, имам известни затруднения.

— На какво разстояние стоеше от вас човекът, който твърдите, че съм бил аз, първия път, когато го видяхте?

— Възражение. Това изисква показания на експерт.

— Свидетелката знае колко надалеч вижда, почитаеми съдия.

— Отхвърля се.

— Продължете, госпожо Русо — леко раздразнено каза Уесли. — Отговорете на въпроса.

— Ами… може би на шест-седем метра. Бях спряла близо до вратата на ресторанта.

— Какво беше времето?

— Възразявам. Неуместен въпрос.

Уесли въздъхна.

— Очевидно е уместно да разберем колко надалеч вижда свидетелката.

— Възражението е отхвърлено.

— Времето, госпожо Русо — подкани я Уесли.

— Слънчево.

— Нещо пречеше ли ви да виждате добре?

— Не.

— Имате ли история на психическо…

— Възразявам — прекъсна го Ярдли. — Неуместен въпрос.

— Още не съм го задал, съдия.

— Съгласна съм. Възражението се отхвърля.

— Имате ли история на психическо заболяване, госпожо Русо?

— Възражение. Неуместен въпрос — каза Ярдли.

— Очевидно е уместен, почитаеми съдия, за това как госпожа Русо тълкува онова, което вижда. Ами ако тя има история на халюцинации или заблуди? Със сигурност ми е разрешено да проуча това.

— Ще го допусна.

— Може да отговорите — рече Уесли. — Имате ли някакво психическо заболяване?

— Не, не точно.

— Под „не точно“ имате предвид…

— Възразявам. Въпросът е със спекулативен характер.

— Отхвърля се.

Уесли погледна Ярдли и продължи:

— Мисля, че искахте да кажете…

— Възражение. Защитата дава показания.

— Отхвърля се.

Уесли се поколеба за секунда и след това попита:

— Искахте да кажете, че имате някакво психическо заболяване, нали така?

— Всъщност не е психическо заболяване.

— А какво е?

— Депресия.

— Хроничната депресия е…

— Възразявам. Погрешно характеризиране на показанията. Свидетелката не каза „хронична депресия“, а само „депресия“.

— Приема се.

Уесли въздъхна и попита:

— Откога имате депрес…

— Възражение — отново го прекъсна Ярдли. — Защитата няма лични или професионални знания, за да пита за продължителността на депресията.

— Отхвърля се.

Уесли се втренчи гневно в нея за момент, а после отново се обърна към Изабела Русо.

— Колко силна е депресията ви?

— Идва и отминава, понякога не е толкова лоша, а друг път е лоша.

— Под „лоша“ имате предвид…

— Възразявам. Въпросът е неясно формулиран.

— Отхвърля се.

— Госпожо Русо, под „лоша“ имате предвид…

— Възражение. Това е извън обхвата на преките въпроси.

Уесли се подсмихна малко ядосано.

— Това не е възражение във федералната система, почитаеми съдия. Госпожа Ярдли би трябвало да го е учила в юридическия факултет.

— Възражението се отхвърля, госпожо Ярдли.

Уесли оправи ръкава на спортното си сако, лицето му леко поруменя.

— Вие страдате от нещо повече от депресия, нали така, госпожо Русо? Не е ли вярно…

— Възразявам. Сложно съставен, комбиниран въпрос.

— Приема се.

— Госпожо Русо, вие страдате от…

— Възражение. Въпросът е със спекулативен характер.

— Отхвърля се.

— Госпожо Русо — спокойно каза Уесли, — моля, разкажете на съдебните заседатели какви други психически заболявания…

— Възразявам. Неадекватно характеризиране.

— Нямаше да е неадекватно, ако ме беше оставила да довърша проклетия въпрос!

Уесли повиши тон и лицето му се зачерви. Челото му беше намръщено от гняв, когато погледна Ярдли. Той се беше обърнал към съдебните заседатели и те добре видяха изражението му. Когато гневът му отслабна достатъчно, за да осъзнае какво е направил, Уесли се прокашля, преглътна и каза:

— Съдия, моля ви, ще дадете ли указания на госпожа Ярдли да прави само уместни възражения?

— Не мога да определя дали са уместни или не, докато възраженията не са направени, господин Пол, но с удоволствие ще дам указания за важността на уместните възражения, щом искате.

Уесли се намръщи и погледна към Ярдли. Тя издържа на погледа му. Той обаче се усмихна подигравателно и рече:

— Няма да е необходимо. Нямам повече въпроси към тази свидетелка.

Съдебното заседание свърши в четири и преди Ярдли да си тръгне, Уесли каза:

— Това беше отиграно особено добре. Тя е скърбяща майка, затова въпреки че разбраха, че ти умишлено прекъсваш разпита ми, съдебните заседатели си помислиха, че го правиш, за да я предпазиш, и преминаха на твоя страна. Гордея се с теб. Много хитро.

Тя преметна чантата на рамото си.

— Изобщо не ми пука какво мислиш за каквото и да е, Уесли.

Болдуин я чакаше до вратите. Лицето му беше разцъфнало в усмивка. Тръгнаха по коридора и Ярдли попита:

— Какво?

— Какво?

— Ухилил си се дяволито като десетгодишно хлапе, заловено да прави нещо нередно.

— Хареса ми много повече, отколкото предполагах. Уесли напълно контролираше положението, докато не се появи ти.

— Уесли е раздразнителен и избухлив. Не го бях забелязала преди, защото той се владееше, когато беше с мен, но като се замисля, спомням си, че от време на време загатваше за истинския си характер. Иска ми се да бях обръщала повече внимание.

— Не сме устроени да мислим немислимото за хората. Не си направила нищо погрешно.

Болдуин я изпрати до паркинга и колата ѝ и докато Ярдли слагаше чантата си на задната седалка, попита:

— Искаш ли да вечеряме заедно?

Тя спря и го погледна.

— Кейсън… не съм точно в период на живота си…

— Хей, хей, преди да довършиш изречението и да ме обидиш, нека ти кажа, че те харесвам като приятел. И ако искаш да сме само приятели, нямам нищо против. Но в момента не желая да водя този разговор. Не мога да си представя какво преживяваш и съм сигурен, че това е последното, за което искаш да говориш, и така би трябвало да бъде. В момента искам само да знаеш, че те подкрепям.

Ярдли се усмихна и стисна ръката му.

— Благодаря ти. Знам, че ме подкрепяш. Но трябва да се подготвя за утре.

Докато потегляше, тя го видя, че гледа как колата ѝ излиза от паркинга.

Беше шест вечерта, когато Ярдли получи съобщението, което чакаше: криминалистът одонтолог щеше да кацне с ранен полет. Сутринта щеше да отиде направо в Института по съдебна медицина и да направи сравнението, за да провери дали следите от зъби на дясното стъпало на Джордан Русо съвпадат с отливката от ортодонтския фиксатор на Уесли Пол.

Ярдли похапваше салата, докато стоеше до умивалника. До предната врата имаше чифт обувки на Тара, но все още помнеше мъничките бебешки буйки, които ѝ купи. Малки сиви мокасини за закръглените ѝ крачета. Струваше ѝ се, че беше толкова скоро, сякаш може да протегне ръка и да докосне спомена.

Тогава парите не стигаха и Ярдли трябваше да избере между обувчиците или да купува вечеря за себе си през следващите няколко дни. Тя избра бебешките буйки и яде фъстъчено масло до следващата заплата. Не беше разказвала на Тара тази история. Тара никога нямаше да знае какъв избор е трябвало да направи майка ѝ и колко лесно ѝ е било да реши да не яде, за да има дъщеря ѝ по-хубави обувки от онези от магазина за втора употреба.

Ярдли изми чинията и я прибра, а после излезе да провери пощата. Слънцето все още не беше залязло и небето беше светлорозово с няколко разпръснати облачета като памук. Една съседка, възрастна жена, беше навън и се втренчи в нея. Ярдли ѝ помаха, но тя се извърна.

Имаше няколко сметки, рекламни листовки и писмо от окръжния федерален съд, адресирано до нея. Тя го отвори. Беше искане до съда от адвоката на Еди Кал за отменяне на екзекуцията му. Документът съдържаше повече от петдесет страници, но Ярдли прегледа достатъчно, за да разбере същината — имало ново доказателство, което оневинявало Кал за престъпленията, за които беше осъден. Че всъщност Уесли Пол е истинският Тъмния Казанова и доказателството показвало, че той е манипулирал Кал в позиция да получи присъда вместо Уесли. От прокуратурата ѝ бяха изпратили копие на искането, тъй като Ярдли беше обвинител в делото срещу Уесли.

Добър опит, помисли си тя.

Отначало усети леко задоволство от абсурдността на искането, от което се излъчваше отчаяние. Безнадеждността на звяр, който знае, че ще умре. Ярдли обаче съзнаваше, че ако беше на неговото място, и тя би внесла същото искане. Слабата надежда да живееш, беше по-добра от нищо.

Освен това искането даде отговор на въпроса защо Уесли е започнал да убива чак сега. Искането беше спасителният пояс на Кал и му трябваха нови убийства и нов Тъмен Казанова, за да има шанс за успех. Ярдли не се съмняваше, че Кал е казал на Уесли, че се нуждае само от заподозрян, но в действителност се нуждаеше от осъдителна присъда за Уесли.

Ярдли прегъна листа с искането, приближи се до синия контейнер за рециклиране и го изхвърли. Нямаше сили за прахосване, нямаше сили да се чувства зле заради едно чудовище.

Възрастната съседка беше отишла до пощенската си кутия, която не беше далеч от мястото, където стоеше Ярдли. Въпреки предишната нелюбезност на жената, Ярдли попита:

— Как си?

— По-добре от теб — отвърна съседката, въведе кода на панела с бутони на пощенската кутия и извади няколко плика. — Водиш ли странни мъже в леглото си, после се случват извратени неща. Спиш ли с кучета, обикновено завъждаш бълхи…

Ярдли се втренчи в нея и каза:

— Приятна вечер, Рошел.

А после влезе в дома си и затвори вратата.

Рано на другата сутрин Ярдли и Болдуин се срещнаха с криминалиста одонтолог във фоайето на хотела му, за да обсъдят резултатите от анализа и какво ще се случи в съда, ако следите от ухапването съвпаднат с ортодонтския фиксатор на Уесли Пол. Стоматологът беше висок и слаб мъж, с хлътнали черни очи и с пухкава прошарена коса, а очилата непрекъснато се плъзгаха по носа му.

Доктор Грифин Джонсън се занимаваше с такива неща повече от трийсет години и не се нуждаеше от дълга подготовка за някой съдебен процес. Тим обаче беше прав за едно — следите от зъби бяха главното доказателство в това дело. Единственото пряко доказателство, с което разполагаха, че Уесли е нападнал Джордан Русо преди смъртта ѝ. Ако следите от ухапването съвпадат, Уесли щеше да се бори да ги опровергае с всичко, което има.

— Бих искала да дадете показания днес — каза Ярдли, — но съдията може да реши да даде на Уесли Пол време да прегледа доклада ви. Може да заминете и после да дойдете пак на посочената от съдията дата, но бих искала да ви призова още днес, ако изобщо е възможно.

Доктор Джонсън кимна.

— Какво да очаквам?

— Уесли Пол ще ви атакува с неща, за които може да сте забравили.

Той повдигна рамене и бутна нагоре очилата си.

— И преди са ме подлагали на безпощаден кръстосан разпит. Нищо ново.

Ярдли отмести очи към Болдуин, който я погледна мълчаливо.

— Има ли в миналото ви нещо, което някой частен детектив би открил, ако се разрови достатъчно дълбоко? Може би криминални обвинения, които не са били официално предявени? Предишни неточности в показанията, пристрастеност към наркотици, психическо заболяване, престои в психиатрични клиники, такива неща?

Джонсън преплете пръсти на масата.

— Не, доколкото си спомням.

— Уесли Пол ще каже, че ти плащат, за да ходиш в съда да даваш показания само за прокуратурата — каза Болдуин. — Той го направи с всеки експерт в това дело.

— Лесно ще го опровергая. Не давам показания само за прокуратурата, а предимно за прокуратурата, защото вие имате повече работа, но съм давал показания и за защитата в десетки съдебни дела.

— Добре — каза Ярдли. — Може би трябва да го споменем още докато ви представям.

— Мисля, че идеята е добра. Освен това вероятно ще обсъдим и постиженията напоследък и критиките към криминалистичната одонтология.

— Например? — попита Болдуин.

— Напоследък има многобройни изследвания, които поставят под съмнение точността в тази област. Проблемът е, че кожата е много еластична и затова следите от ухапване може да се изместят и да покажат промени поради движението на кожата. Едното изследване препоръчва, че за да бъдем точни, следата от ухапване трябва да бъде анализирана в същото положение, в което е била жертвата, когато е направена следата от ухапване. Добавете към това и неравностите по кожата, преди изобщо да се случи ухапването, и ще получите основателно съмнение за достоверността на следите от ухапване. Различното в този случай е, че следата от ухапване е в костта — нещо солидно и общо взето неподвижно. Много по-точно от ухапване върху кожата. Вероятно първо трябва да обясня всичко това на съдебните заседатели.

Ярдли погледна Болдуин, който смаяно повдигна вежди.

Тя провери телефона си.

— Съдебният лекар ще се срещне с вас след един час, за да ви заведе в моргата. Обадете ми се веднага щом приключите.

Когато Ярдли седна на масата на обвинението, увереността ѝ се беше позасилила. Уесли умело атакува всеки свидетел, но беше факт — съдебните заседатели повярваха на Изабела, че е видяла заедно Уесли и Джордан. Те повярваха, че дневникът, пръстенът и кичурът от косата на Джордан са намерени сред вещите на обвиняемия и разбраха, че Джордан е спяла с по-възрастен мъж на име Уес от Тенеси, който е имал южняшки акцент. И ако зъбите на Уесли съвпаднат със следите, оставени в костта на Джордан, щяха да имат всичко необходимо за осъдителна присъда. Дори само с неубедителни заключения за следите от зъби, обяснението, че Джордан вероятно го е ритнала, докато се опитвала да избяга, пълзейки заднишком, и той я ухапал, щеше да добави ужасяващи детайли, които щяха да се запечатат в паметта на съдебните заседатели, докато взимат решение.

Ярдли се обърна. Болдуин не беше тук. Съдията щеше да влезе в съдебната зала след пет минути. Ярдли трябваше да е получила съобщение за резултата от сравняването на зъбите или обаждане още преди един час. Тя изпрати съобщение на Болдуин и го попита къде е.

Отговорът беше кратък:

Кажи на съдията, че се нуждаеш от отсрочка. Джонсън няма да даде показания.

Ярдли спря на улицата пред хотела, но не слезе веднага. Докато седеше в колата, не беше реално. Още не… Но излезете ли навън, щеше да стане реалност и чувството щеше да я прониже. Най-вече вина.

Покрай тротоара се бяха наредили полицейски автомобили, линейка и пожарна кола. И колата на Болдуин беше там. Ярдли влезе в хотела. Парамедици и лекари се бяха навели над тяло във фоайето.

Болдуин я забеляза и се приближи до нея.

— Какво се е случило? — попита тя.

— Мислят, че е инфаркт.

Ярдли се втренчи в тялото. Труповете винаги изглеждаха по-малки, отколкото беше в действителност човекът приживе. Смъртта сякаш незабавно умаляваше тялото — нещо, което хората изгубваха заедно с последния удар на сърцето си.

— Отивал е да се срещне със съдебния лекар — добави Болдуин. — Никой не е видял и не е чул нищо. Уесли определено е изключително старателен.

— Той е изпратил някого тук — каза Ярдли и се замисли за момент. — Частният детектив.

Болдуин извади телефона си и позвъни на някого.

Без доказателството със следите от ухапването, разполагаха ли с достатъчно, за да осъдят Уесли Пол? Ярдли не беше сигурна, а трябваше.

— Телефонът ми ще бъде включен, ако се нуждаеш от мен — каза тя на Болдуин, преди да тръгне.

— Къде отиваш?

— В затвора.

Ярдли наблюдаваше как надзирателят въведе Уесли в стаята за срещи между адвокати и клиенти и го настани да седне.

— Госпожо Ярдли — ухили се Уесли, — вие сте същински свещен лотос сред плевели. Не мога да ви опиша колко светъл е денят ми, когато ви видя.

Тя погледна белезниците му и веригите, които се спускаха към оковите около глезените му, заключени на метална скоба, закована на пода. Ярдли нарочно не беше взела чантата си. Тя надигна блузата си и прокара ръце по ханша и краката си, показвайки му, че не носи записващо устройство.

— О, значи разговорът ще бъде интимен? — каза той. — Колко възбуждащо. Но внимавай, защото всички ще си помислят, че все още ме обичаш.

Докато наблюдаваше подигравателната усмивка на лицето му, бръчките около очите му и полегатото му чело, Ярдли осъзна, че лустрото на чар, което Уесли беше изградил за нея, е изчезнало. Той беше носил маската на човешко същество, с което тя да установи връзка и да обикне, но сега маската беше свалена и беше останало нещо бездушно.

— Трябва да ти го призная — каза Ярдли. — Студената ти ефективност е поразителна. Мислех, че ще искаш да докажеш колко много по-умен си от мен, като ме победиш в съдебно дело на равни начала, но предполагам, че е далеч по-лесно да убиеш свидетел, отколкото да го подложиш на кръстосан разпит. Беше твоят частен детектив, нали? Кой е той всъщност?

Уесли леко наклони глава настрана, докато я гледаше.

— Как е Тара? Липсвам ли ѝ? Знаеш ли, ние имахме близки отношения.

— Тара не е имала близки отношения с теб. Ако си мислиш, че е било така, въобразяваш си, или тя се е преструвала заради мен.

— А ти на каква се преструваш, Джесика? Изфабрикуването на цялото това дело срещу мен не е присъщо за онази Джесика Ярдли, която познавах.

На палеца му имаше белег и тя се втренчи в него. Беше се случило в кухнята в дома ѝ, докато Уесли режеше зеленчуци за вечеря, на която бяха поканили гости…

— Дошла си тук, за да видиш дали ще разкрия къде е господин Паркър. Със сигурност ме познаваш по-добре, нали?

— Дойдох да ти кажа, че усилията ти са напразни. Ще те осъдя, Уесли. Ти си убил Джонсън, за да му попречиш да даде показания, но и за да ме сплашиш. — Ярдли се наведе към него. — Не ме плашиш! Когато те погледна, виждам уязвимо малко момче, което е видяло как умират родителите му и после е причинило тази болка и на други деца, защото е твърде жалостиво, за да я преодолее. Дори не си могъл да измислиш свой метод на убиване, а си го откраднал от Еди. Жалък си.

Лицето му се вкамени като статуя и очите му загубиха блясъка, който имаха, когато я видя, щом влезе в стаята.

— Ти си слаб, Уесли. Превърнал си се точно в онова, което са искали да станеш убийците на родителите ти. Ти си тяхно изчадие. Ти отдаваш почит на тях с всичко това, не на Еди.

— Не знаеш нищо за мен и Еди! — изрева той.

Веригите около китките му издрънчаха, когато Уесли сви ръце в юмруци и удари по масата.

— Родителите ти са били пълни отрепки, нали? Правели са амфетамини в мазето, докато детето им е спяло на горния етаж. Не може да ти е било лесно. Сигурна съм, че е имало много дни, в които те са забравяли да те нахранят или преоблекат. Помниш ли онези дни? Дните, в които си лежал в изпражненията си, зяпал си в тавана и стомахът ти се е присвивал от глад и си се молел родителите ти да се сетят за теб? Но за тях ти не си съществувал, нали? Не и докато не се е наложило да измиеш с парцал кръвта им.

Уесли се хвърли към нея. Веригите го задържаха назад и той изръмжа като див звяр, а когато осъзна, че не може да я достигне, се изплю в лицето ѝ.

Ярдли избърса плюнката с опакото на ръката си.

— Довиждане, Уесли. Ще се видим в съда.

Тя се обърна и излезе, като се усмихваше.

Ярдли, Уесли и двама федерални маршали седяха в стаята на съдия Агби. Съдията преметна тогата си на закачалката за дрехи на стената, извади газирана напитка от малък хладилник, седна и вдигна крака на столчето.

— С удоволствие ще дам кратко временно преустановяване на делото, госпожо Ярдли, в светлината на случилото се. Но не повече от няколко дни. Ще ви трябва споразумение с господин Пол за по-дълго време.

— Няма да е необходимо. Обвинението е готово да продължи без доктор Джонсън.

Агби кимна и погледна Уесли.

— Господин Пол?

— За мен нищо не се е променило след трагичната смърт на господин Джонсън. Здравето на първо място, нали така, почитаеми съдия? Нямаме ли здраве, нямаме нищо. За жалост, това е урок, който мнозина като доктор Джонсън научават твърде късно.

Агби остави газираната напитка и без да му обръща внимание, каза:

— Тогава да възобновим заседанието. Разбрах, че са ви останали двама свидетели преди почивката, госпожо Ярдли.

— Да, почитаеми съдия.

— Мисля да приключим с тях днес или най-късно утре. Господин Пол, колко свидетели ще призове защитата?

— Само един, почитаеми съдия. Доминик Хил. Аз няма да свидетелствам.

— В такъв случай очаквам не повече от три дни, преди да дам указания на съдебните заседатели да се оттеглят да вземат решение. Благодаря и на двама ви. Хайде да излезем от тук.

Федералните маршали изведоха Уесли. Ярдли тръгна към вратата, но съдия Агби я повика:

— Джесика?

Тя се обърна.

— Да?

— Той е опасен. И може да загубиш делото.

— Знам.

— Какво ще правиш?

Ярдли погледна през единствения прозорец в съдийската стая.

— Каквото трябва.

Съдебните заседатели бяха повикани отново и съдия Агби каза:

— Следващият свидетел, госпожо Ярдли.

— Агент Кейсън Болдуин, моля, почитаеми съдия.

Болдуин отиде на свидетелското място. Ярдли набързо го разпита каква е връзката му със случая. Тя взимаше показанията му толкова бързо, че той на няколко пъти я погледна, сякаш питаше: Какво правиш? Ярдли явно искаше Болдуин да напусне свидетелската скамейка колкото е възможно по-бързо.

Уесли го подложи на кръстосан разпит, както беше направил по време на изслушването на исканията му, повдигна съмнение за мотивите му и предположи, че Болдуин прави услуга на Ярдли, бивша негова любовница, в изфабрикуването на доказателства в нейна полза. Ярдли си помисли, че това може би е проработило в началото на делото, но сега вече съдебните заседатели бяха видели гнева и едно различно лице на Уесли. Те щяха да си спомнят изкривената му физиономия и как ѝ крещеше, когато отидат в стаята да размишляват. Докато ги наблюдаваше, Ярдли осъзна, че те вече не му вярват.

Уесли приключи с разпита на Болдуин и съдията попита:

— Госпожо Ярдли? Някакви допълнителни въпроси?

— Не, почитаеми съдия.

— Благодаря ви, агент Болдуин. Госпожо Ярдли, следващият ви свидетел, моля.

— Обвинението призовава на свидетелската скамейка господин Доминик Хил.

Уесли отвори широко очи от изумление и погледна към вратите на съдебната зала. В същия момент федералният маршал излезе и извика името на Хил. Уесли очевидно не очакваше, че Ярдли ще го призове.

Доминик Хил влезе в залата. Беше с костюм и вратовръзка. Не погледна никого, докато вървеше към свидетелското място. Закле се и седна. Погледна само веднъж към Уесли. Ярдли отиде на катедрата.

— Името ви, моля.

— Доминик Джеймс Хил.

— Господин Хил, познавате ли подсъдимия в това дело, господин Уесли Пол?

— Да.

— Моля, разкажете ни как се запознахте.

Хил наведе глава и леко подръпна вратовръзката си, за да я оправи, а след това отново погледна в очите Ярдли.

— Запознахме се като деца в Санта Барбара. Мисля, че аз бях на единайсет, а той беше няколко години по-голям от мен. Живеех до приемното семейство, което го гледаше.

— Опишете взаимоотношенията си с него.

— Бяха добри. Бързо станахме приятели, имахме много общи интереси. По-късно ходехме на купони и спортувахме заедно, такива неща. След гимназията дойдохме да живеем тук. Лека-полека изгубихме връзка, но дълго време бяхме близки.

— Знаете ли за какво е това дело?

— Да. За убийството на Джордан Русо преди двайсет години.

— Бяхте ли приятели с господин Пол по онова време?

— Да.

— Обядвали ли сте в „Тели“ на „Блъф стрийт“?

— Много пъти.

— Случвало ли се е нещо важно там между вас и обвиняемия?

Хил си пое дълбоко дъх и погледна Уесли.

— Да, Джордан Русо беше наша сервитьорка няколко пъти. С Уесли станаха гаджета и когато ходехме там, той винаги питаше за нея по име и разговаряше с нея отпред. Всъщност започнахме да ходим там твърде често. Храната не беше лоша, но аз не обичам непрекъснато да ям едни и същи неща.

— Възражение! Това е нелепо. Никога през живота си не съм обядвал с този човек — грубо отсече Уесли. — Може ли да се приближим, почитаеми съдия?

— Разбира се.

Уесли заговори, преди да се отдалечат достатъчно от съдебните заседатели.

— Почитаеми съдия, господин Паркър разпитва господин Хил от мое име вчера следобед. Господин Хил му е разказал съвършено друго нещо. Той ясно обяснил, че не ме познава и никога не ме е виждал с госпожица Русо и че неговият брат е убил Джордан Русо и той се чувства виновен за престъплението, затова иска да даде показания, за да ме оневини.

— Ако господин Хил лъже — каза Ярдли, — господин Пол може да го подложи на кръстосан разпит. И ако след това съдът реши, че има доказателства за лъжесвидетелстване, прокуратурата с удоволствие ще се занимае с това.

— Възражението е отхвърлено — каза Агби. — Подходящият момент да обсъдим това е след вашия кръстосан разпит, господин Пол.

Ярдли видя, че лицето на Уесли поруменя. Той се ядосваше твърде много и твърде бързо. Нямаше да може да се овладее.

Тя се върна на катедрата и каза:

— Опишете взаимоотношенията им според онова, което сте видели, господин Хил.

Уесли не откъсваше очи от Хил. От него се излъчваше абсолютна ярост, докато гледаше Хил с неподправена омраза, за която Ярдли беше сигурна, че и съдебните заседатели виждат.

— Доколкото знаех, те се срещаха — отговори Хил, — или поне имаха връзка, доколкото Уесли можеше да има връзка с някоя жена.

— Какво се случи после?

— Той започна да прави секс с нея. Говорих с него веднъж по този въпрос. Казах му, че това е лоша идея и че тя е твърде млада за него. Уесли отвърна, че е имал много момичета на нейните години…

— Възражение! — извика Уесли и скочи на крака. — Моля да се приближим!

— Разрешавам.

Ярдли застана близо до бюрото на съдията, докато Уесли гневно крачеше. Лицето му беше зачервено и устните му се кривяха, сякаш през тях минават нервни тикове. Той губеше контрол.

— Почитаеми съдия, Хил лъжесвидетелства по настояване на госпожа Ярдли и се подиграва със съда. Ще поискам показанията на този свидетел да бъдат заличени и той да бъде дисквалифициран като свидетел. Целият съдебен процес е сложно изпипана игра, съчинена от госпожа Ярдли, за да ме осъди за престъпление, което не съм извършил.

— Госпожо Ярдли, повлияхте ли на този свидетел да промени показанията си днес?

— Не, почитаеми съдия. Казах му само да говори истината. Сключих споразумение с господин Хил и ще му бъде даден имунитет за замесеността му в убийството на госпожица Русо в замяна за показанията му днес. Господин Хил не спомена, че има брат по време на разговорите ни и ме информира, че е излъгал частния детектив, за да се защити.

— Тогава възразявам на основание, че не бях уведомен, че господин Хил ще дава показания.

— Той е твой свидетел — каза Ярдли. — Не е необходимо да те уведомявам предварително.

Двамата се втренчиха гневно един в друг. Ярдли си помисли, че е възможно Уесли да я нападне, но пристъпи крачка към него вместо назад. Федералните маршали щяха да го хванат, преди да успее да нанесе реални поражения. Болката би си заслужавала, за да покаже на съдебните заседатели какво всъщност представлява Уесли.

Той се досети какво прави Ярдли, пое си дълбоко дъх и попита:

— Почитаеми съдия?

— Допускам показанията, господин Пол. Моля, върнете се на местата си.

Ярдли отново отиде на катедрата и се обърна към свидетеля:

— Господин Хил, какво се случи, след като господин Пол започна да спи с госпожица Русо?

— Той стана… странен, когато говореше за нея.

— В какъв смисъл странен?

— Подхвърляше неприлични шеги, такива неща. Трудно ми е да си спомня, защото беше много отдавна, но помня някои неща. Например веднъж той ме попита дали искам да правя секс с нея. Каза, че щял да я упои и че аз може да дойда през нощта и да доведа приятели, ако искам.

— Възразявам! Свидетелят лъже под клетва, почитаеми съдия, защото той и брат му са убили горкото момиче и са намерили изкупителна жертва. Това е абсолютно извращение на правораздаване! Не може да позволите този фарс да продължи.

— Господин Пол, моля, въздържайте се от възражения, освен ако възражението не е за допустимост на доказателства, не за надеждност на свидетел. Съдебните заседатели ще решат дали свидетелят е надежден. А сега, имате ли възражение срещу доказателствата?

Уесли изкриви устни в гримаса, но приличаше повече на озъбване, и седна.

— Правихте ли секс с госпожица Русо, господин Хил? — продължи Ярдли.

— Не, помислих, че Уесли се шегува. Но като си припомням, той явно говореше сериозно.

— Възражение. Той не може да знае мислите и намеренията ми.

— Приема се.

— И така, какво се случи, докато връзката се развиваше? — попита Ярдли.

Доминик Хил се размърда неспокойно на мястото си.

— Предполагам, че моментът е подходящ да го споменете, господин Хил — каза Ярдли. — Аз ви предложих споразумение в замяна на показанията ви днес и трябва да го отразим в протокола. Какво е споразумението?

— Вие казахте, че ще ми дадете имунитет в замяна на моите показания за онова, което Уесли и аз направихме на Джордан Русо.

Ярдли кимна.

— И сега това споразумение е официално вписано в протокола. Моля, продължете. Какво се случи?

Хил си пое дъх през носа и се втренчи в Уесли. Между тях прехвърчаше враждебност и омраза.

— Той каза, че иска нещо от нея.

— Какво?

— Да я види как умира.

— Абсурд! — извика Уесли и скочи на крака. Федералният маршал отзад се втурна към него. — Лъжеш! И тя ти е казала да излъжеш!

— Господин Пол, моля, седнете веднага — рече Агби.

— Не мога да седя и да позволя на този човек да се подиграва със съда и съдебната система, която обичам, почитаеми съдия. Той лъже най-нагло.

— И вие ще имате възможност да го попитате каквото желаете. А сега, моля, седнете.

Уесли хвърли поглед на съдебните заседатели и седна.

— Господин Пол е казал, че иска да види как госпожица Русо умира? — продължи Ярдли.

— Да. Той каза, че имал… потребности. Нуждаел се от някои неща, за да има пълноценен сексуален живот. И тук трябва да отбележа, че аз съм… осъждан сексуален насилник. И че съм правил грешки. Затова предполагам, че Уесли е мислел, че сме съпричастни или нещо такова.

— Какво направихте, когато той ви каза, че иска да я види как умира?

— Изсмях се. Помислих си, че Уесли се шегува. Той обаче не се засмя и разбрах, че говори сериозно. Уесли поиска помощта ми.

— В какъв смисъл?

— Той каза, че не иска да бъде човекът, който ще я вземе. Щяло да бъде добре да я вземе някой друг, защото ако някой види, ще търсят онзи човек, а той ще има солидно алиби, когато Уесли извърши убийството. Аз да я взема и да я оставя няколко преки по-нататък, където няма никого, и после веднага да отида на място с камери — банка или другаде — за да докажем, че не съм я убил.

— Защо се съгласихте да му помогнете, господин Хил?

Той се прокашля.

— Аз… ами, по онова време спях с друго момиче. По-младо момиче. На шестнайсет. Имам дълга история на нарушения — още тогава. Имам психични проблеми и това ми е създало много неприятности. Уесли не го каза направо, но намекна, че ако не му помогна, ще се обади на надзорника ми. — Хил изгледа гневно Уесли. — Бяхме приятели от деца, а той беше готов да ме предаде на секундата, ако не направя каквото иска.

— Но на този етап вие вече сте знаели, че той иска да я убие, и въпреки това сте му помогнали.

— Аз… мислех, че той все пак не говори сериозно, че ще я убие. Мислех, че ще я взема и ще я оставя и те ще правят секс някъде и ще се смеят на цялата история. Не мислех, че наистина ще я убие.

— Господин Хил, предполага се, че вие имате солидно алиби за времето на смъртта на госпожица Русо. Вярно ли е?

— Да.

— А имате ли?

— Да.

Ярдли извади няколко снимки и се приближи до него.

— Какво е това?

— Това са мои снимки на хиподрума „Вегас Даунс“, които направих.

— На коя дата?

— На деветнайсети февруари двехилядната година, в деня, когато изчезна госпожица Русо. Виждате, че направих снимките близо до часовника с датата на хиподрума. Взех госпожица Русо малко преди единайсет и след това я оставих при колата на Уесли, една пряка по-нататък, и отидох на хиподрума. Прекарах там половината ден.

— Искане за представяне на веществени доказателства петдесет и шест и петдесет и седем, почитаеми съдия.

— Възражение!

— На какво основание, господин Пол?

Уесли започна да заеква. Гневът го завладя и замъгли мисленето му.

— Почитаеми съдия? — попита Ярдли.

— Веществените доказателства се приемат.

Ярдли отново се обърна към Хил.

— Какво се случи, след като прекарахте деня на хиподрума?

— Уесли дойде и се срещнахме отпред вечерта. Той изглеждаше много щастлив и отпуснат. Попитах го какво е станало и Уесли отговори, че го е направил.

— Какво си помислихте, че означава това?

— Помислих, че означава, че я е убил. И го попитах. Той каза, че тя скочила от колата, когато осъзнала какво е намислил, и че се наложило да я гони. Настигнал я, грабнал камък и ѝ разбил главата.

— Но как я е убедил да отиде с него на уединено място в пустинята?

— Госпожица Русо не отиваше в спортната зала, както е казала на майка си. Уесли ѝ казал, че има изненада за нея на онова място в пустинята, и отначало тя не се съпротивлявала. — Хил погледна Уесли. — Той каза, че най-голямо удоволствие му доставило, когато видял очите ѝ, щом осъзнала защо всъщност са там.

Уесли скочи на крака.

— Това е пародия на всичко, което представлява нашата система на правораздаване. Вие току-що повърнахте върху всеки принцип…

— Господин Пол — строго го прекъсна Агби. — Дадох ви няколко пъти шанс. Федерални маршали, моля, изведете господин Пол от съдебната зала.

Федералните маршали тръгнаха към Уесли. Той грабна стола си и го тресна в лицето на единия, а после се хвърли към Ярдли. Чантата ѝ беше на стола до нея и ръката ѝ вече беше вътре. Ярдли извади флакон лютив спрей и напръска лицето му. Уесли изкрещя и затвори очи. Залата се изпълни с острата смрад на парливи химични вещества. Друг федерален маршал прескочи масата на защитата и повали на пода Уесли.

Мотел „Ред Сън“ се състоеше от две отделни сгради, обърнати с лице една срещу друга. Частният детектив Паркър беше наел стая в по-отдалечената от улицата сграда, под фалшиво име, с чужда кредитна карта, но не беше сменил регистрационните табели на колата си под наем. Улична камера на пункт за пътни такси беше заснела номера, който вече беше обявен за издирване, и скоро след това откриха и мотела, където беше отседнал Паркър. Частният детектив имаше билет за самолет за Мексико, който трябваше да излети след три часа.

Болдуин нахлузи кевларената жилетка. Няколко полицаи вече бяха на мястото и обкръжиха мотела. Двама агенти на ФБР заеха позиции, а Болдуин изостана малко, за да се подготви. Той провери пълнителя на пистолета си „Глок“ и освободи предпазителя.

Полицаите заобиколиха отзад. Болдуин последва двамата агенти до вратата на стаята на Паркър и погледна през прозореца, но завесите бяха дръпнати. Застанаха от двете страни на вратата и едно ченге дотича с таран.

Болдуин вдигна три пръста и отброи: три… две… едно.

Разбиха вратата и той извика:

— ФБР!

Първият изстрел прозвуча като взривяване на фойерверк в тъпанчето на ухото му. Паркър седеше на леглото с пушка в ръцете. Единият от полицаите до Болдуин се строполи на земята. Болдуин затаи дъх, когато Паркър насочи пушката към него. Паркър стреля, но не улучи, и куршумът се заби в стената.

Болдуин стреля два пъти. И двата куршума попаднаха в главата на Паркър точно над дясното му око. Той политна назад на леглото и изпусна пушката. Болдуин я изрита настрана. Кръвта потече от Паркър и като поток напои леглото.

На другия ден съдебните заседатели бяха свикани отново. Уесли напразно се беше опитал да пледира за неправилно проведен съдебен процес, но аргументите на Ярдли и цитирането на случаи от съдебната практика бяха потвърдили онова, което съдията вече знаеше: подсъдимият не можеше да иска неправилно проведен съдебен процес заради собственото си лошо поведение, иначе всеки обвиняем във всяко съдебно дело, когато почувства, че ще бъде осъден, можеше да направи нещо неочаквано и да поиска неправилно проведен съдебен процес.

Доминик Хил довърши показанията си и обясни подробно как Уесли му е показал пръстена и кичура коса на Джордан. Уесли се опита да го подложи на кръстосан разпит, но сега беше с белезници и вериги и беше загубил хладнокръвие. За всички в съдебната зала беше очевидно, че съдебните заседатели не зачитат думите му.

Хил напусна свидетелската скамейка. Агби се обърна към Уесли и попита:

— Имате ли други свидетели, господин Пол?

— Не — подигравателно отговори той. — Предполагам, че това е правосъдието сега в тази страна, нали, почитаеми съдия? Позволява на един човек да даде показания в съда и да лъже най-нагло. Позволява прокуратурата да му бъде съучастник и невинен човек да страда заради това. Уверявам ви, госпожо съдия, всичко не е свършило и Апелативният съд, не вие или тези съдебни заседатели, ще реши съдбата ми.

— Отбелязано е. Ако няма други свидетели, бих искала да направим почивка, преди да започнем със заключителните изявления.

Разискванията на съдебните заседатели варират по времетраене. В практиката на Ярдли едно обсъждане беше продължило единайсет дни, а друго — по-малко от петнайсет минути. Докато отвеждаха съдебните заседатели в стаята за размисъл, след като двете страни изнесоха заключителните си пледоарии, Ярдли наблюдаваше лицата им. Една жена погледна Уесли с неприкрито отвращение. Той също я забеляза и извика:

— Какво зяпаш, по дяволите?

Щом те излязоха, Ярдли се обърна към Уесли, зад когото стоеше федерален маршал.

— Не свърши добра адвокатска работа, Уесли. Съдебните заседатели те мразят и в червата.

— Те са негодни за нищо попови лъжички. Това изобщо не е свършило, ще се борим в апелативни съдилища в продължение на години и ако имам и най-малката възможност, ще представя делото във Върховния съд.

Тя преметна чантата на рамото си.

— Очаквам го с нетърпение.

Болдуин я чакаше пред съдебната зала. Беше пъхнал ръце в джобовете си и вратовръзката беше разхлабена около врата му. Изглеждаше уморен.

— Тежък ден? — попита Ярдли.

— Може да се каже. Намерихме Паркър. Между другото, това не е истинското му име. Той е бивш детектив от нюйоркската полиция, излежал осем години в „Синг Синг“ за опит за убийство и рекет. Имало твърдения, че е извършил няколко удара за мафията, докато все още е бил ченге. Изглежда, той е бил човекът, когото наемаш, когато се нуждаеш някой да свърши мръсна работа. — Болдуин наведе глава. — Той, хм, не си отиде тихо и кротко. — Болдуин огледа съдебната зала. — Уесли наистина си е изпуснал нервите.

— Той знае, че ще бъде осъден. Посетих го в затвора и повдигнах въпроса за родителите му и после казах на Хил често да го поглежда, докато дава показания в съда. Уесли може да контролира много неща в себе си, но не и гнева си. — Двамата тръгнаха и тя го погледна. — Добре ли си?

Болдуин повдигна рамене.

— Паркър стреля пръв. Всичко ще бъде наред. Службата на генералния инспектор ще ме изпрати в платен отпуск, докато се изяснят обстоятелствата около стрелбата, затова изглежда, имам свободно време.

Ярдли хвана ръката му.

— Тогава мисля да те поканя на късен обяд.

Ярдли и Болдуин обядваха и после се разходиха в старомоден квартал, сгушен между няколко парка и начално училище. Отбиха се в магазинче, където продаваха религиозни украшения, и Болдуин ѝ купи будистка гривна от големи мъниста в жълто и златисто, която според собственика носела защита. Той я сложи на китката на Ярдли и задържа пръсти върху кожата ѝ по-дълго, отколкото беше необходимо.

Когато излязоха от магазинчето, Ярдли получи съобщение: съдебните заседатели бяха готови с решението си. Обсъждането беше продължило по-малко от два часа.

Уесли дори не се опитваше да прикрие неуважението си. Той гледаше съдебните заседатели, които влизаха в залата, с презрението на човек, който наблюдава екзекутори. Когато съдията каза всички да станат, Уесли демонстративно остана седнал и се изплю върху масата. Ярдли се надяваше съдията да не наблегне на въпроса за благоприличието, като го отстрани от заседанието. Беше най-добре да не му обръща внимание.

— Председателят на съдебните заседатели моля да стане — каза Агби и един мъж със закопчана догоре риза и посивели коси се изправи. — Разбрах, че сте постигнали решение?

— Да, почитаеми съдия.

Писменото решение беше дадено на съдия Агби, която го прочете мълчаливо, върна го на федералния маршал и попита:

— Какво казват съдебните заседатели по въпроса?

Председателят започна да чете от формуляра с решението:

— В делото „Съединените щати срещу Уесли Джон Пол, наричан още Уесли Джон Дийкинс“, по обвинението в предумишлено убийство…

Сърцебиенето на Ярдли заглуши всички други звуци и всичко в полезрението ѝ забави ход. Тя не искаше да помръдне, но освен това знаеше, че иска да запомни този момент. Да гледа едно-единствено нещо, докато четат решението. Ярдли погледна в очите Уесли и двамата се втренчиха един в друг.

— … намираме обвиняемия за виновен.

Съдията благодари на съдебните заседатели за отделеното време и им даде указания да съберат нещата си. Ярдли и Уесли останаха неподвижно, а федералният маршал застана между тях. Съдията изчака заседателите да излязат от залата и после обясни на Уесли как ще бъде определена присъдата, с кого ще се срещне, за да изготви доклада за присъдата и кога ще се съберат отново.

— Четирийсет и пет дни достатъчни ли са, госпожо Ярдли?

— Предостатъчни, почитаеми съдия. Благодаря.

Уесли не отмести поглед от нея, докато единият федерален маршал не го принуди да се обърне, когато го поведоха обратно към ареста, откъдето щеше да бъде закаран в затвора.

Ярдли видя Изабела Русо, която седеше на местата за публиката, благодари на съдията и после отиде и седна до нея.

— Всичко свърши, нали? — попита Изабела.

— Той ще обжалва, но едва ли ще има успех. Накрая възможностите му за обжалване ще се изчерпят и ще живее в килия до деня, в който ще умре.

Изабела кимна и хвана ръката ѝ.

— Радвам се, че получи каквото искаше, Джесика.

— Не исках това. Исках нормален живот, в който да отгледам дъщеря си. Да ѝ дам детство, за което ще си спомня с обич.

— Невинаги можем да защитим децата си от хора като него. — Изабела имаше на телефона си снимка, която погледна. Джордан Русо беше прегърнала майка си на някакво спортно събитие. — Но се радвам, че има хора като теб да се борят с такива като него.

Двете се прегърнаха и след това Изабела си тръгна. Ярдли остана в съдебната зала, след като всички излязоха. Приближи се до галерията на съдебните заседатели и докосна дървения парапет пред седалките. На лицето ѝ се появи усмивка и тя си пое дълбоко дъх, искаше да запомни мириса на съдебната зала в този момент. После излезе.

Ярдли тичаше през каньоните близо до дома ѝ. Пясъчна буря брулеше лицето ѝ, докато се спускаше по планината обратно към цивилизацията. Тара ѝ изпрати съобщение, за да я попита дали може да пренощува при една приятелка тази вечер.

Тара се върна от ранчото на баба си и дядо си, за да се яви на приемните изпити за Университета на Невада в Лас Вегас за програмата по математика. Бяха я изпитали за ниво докторска степен и ѝ бяха разрешили да се запише. Тя беше най-младият студент, приеман някога в докторска програма в щата.

Ярдли поиска отпуск от прокуратурата и Рой Лю ѝ го разреши. Тя щеше да замине за ранчото утре заедно с дъщеря си.

За ранчото на семейство Кал Ярдли най-ясно си спомняше студената мъгла сутрин, която бързо се разсейваше. Свежият въздух изпълваше дробовете ѝ с ледено парене и ѝ харесваше усещането сякаш лицето ѝ всеки миг ще замръзне… Ярдли с нетърпение очакваше да напусне неоновите светлини и изпаренията на Лас Вегас.

Бети, майката на Еди, веднъж ѝ беше казала, че когато бил малък, синът ѝ обичал студените утринни мъгли, и често го намирала да се разхожда сам в близката гора. Разказа го с тъга и обич, сякаш той е ходел там да бере цветя. Ярдли си го представи да прави много по-зловещи неща, скрит от мъглата и дърветата като хищник с камуфлажна окраска.

Семейство Кал имаха къща за гости, която предложиха на Ярдли и Тара. Ярдли прие, но щеше да бъде само временно. Знаеше, че не може да напусне завинаги Лас Вегас, още не. Но остави Тара да реши сама за себе си. Изпитваше силни терзания, като си помислеше как ще живее без нея, но семейство Кал бяха на години и искаше Тара да прекара с тях колкото е възможно повече време. Стивън я беше уведомил, че ще оставят всичко, което имат, на нея, но тя му каза да го завещаят на Тара.

Ярдли спря да тича и се охлади с бавно вървене. Провери телефона си и видя, че Оскар Ортис ѝ е изпратил снимка — Емилия на втория ѝ рожден ден — и съобщение, което гласеше: Съжалявам, но смятам непрекъснато да правя снимки. Това накара Ярдли да се усмихне.

Скоро след процеса на Уесли Пол Ярдли настоя прокуратурата и ФБР отново да отидат от къща в къща и да разлепят листовки навсякъде между дома на Ортис и апартамента на Уесли. Тя постоянно тормозеше всеки водещ на новините да отделят на Емилия повече ефирно време и дори успя да осигури специално половинчасово предаване за изчезването ѝ по една от кабелните телевизии.

ФБР помогнаха, доколкото могат, но нямаха достатъчно свободни хора, а издирването беше мащабно начинание. На всичко отгоре никой освен Ярдли, изглежда, не вярваше, че Емилия все още е жива.

Ярдли събра доброволци, за да помагат в търсенето през свободното си време, а Тара започна кампания в социалните мрежи, с която набра още хора. Скоро имаше двеста души, които чукаха по вратите и разлепваха листовки вечер и през уикендите.

Една жена, която живееше на двайсетина минути от апартамента на Уесли, видяла листовките и се обади на полицията. Тя беше самотна майка, която гледаше деца през деня, и каза на полицията, че един баща на момиченце ѝ платил седем хиляди и петстотин долара, за да се грижи за бебето два месеца. Бащата казал, че трябва спешно да замине за Европа по работа. След като изминали два месеца и той не ѝ се обадил, жената опитала да се свърже с него. Телефонният му номер вече не работел, а домашният адрес, който ѝ дал, вече не съществувал. Тя се страхувала да се обади на полицията, защото била нелегална имигрантка — нещо, на което Уесли несъмнено е разчитал.

Жената каза, че бащата се свързал с нея един месец, преди да остави бебето, и ѝ съобщил, че всеки момент може да му се обадят да замине.

Тя не знаела какво да прави с детето, затова задържала момиченцето, надявайки се, че бащата ще дойде.

Жената разпозна Уесли Пол на очна ставка като мъжът, оставил Емилия при нея. Прокуратурата му предяви обвинение за отвличане и делото предстоеше.

На Ортис му беше позволено да запази значката си. Прехвърлиха го в отдела за банкови измами, където по цял ден щеше да седи зад бюро, и Болдуин обясни на Ярдли, че Ортис е изключително доволен.

Планирането и вниманието към детайлите на Уесли изумиха ФБР, но не и Ярдли. Искаше ѝ се той да беше използвал гениалния си ум в някоя друга област.

Уесли беше последното чудовище, което я преследваше, но го имаше само заради първото…

Ярдли се изкъпа след тичането и отиде в затвора.

Пристигна там и дълго седя в колата, взирайки се в сградата.

Тя беше получила разрешение от Гледхил да използва кабинета ѝ за тази среща. Кабинетът на директорката на затвора нямаше записващи устройства и беше звукоизолиран, затова никой не можеше да чуе какво се говори вътре. Но причината Ярдли да го поиска, беше, че там има много светлина, която прониква през няколко прозореца, не ѝ се искаше отново да бъде в тъмница с Еди Кал.

Тя застана до прозореца с изглед към паркинга и се вгледа в слънчевата светлина, която се отразяваше в предните стъкла на колите. Проблясъци, също като тайно намигване. Ярдли чу, че вратата се отвори и задрънча метал.

Еди Кал седна срещу нея. Изглеждаше отслабнал и не се беше бръснал няколко дни. Той ѝ се усмихна, когато Ярдли се настани срещу него.

— Как е Тара? — попита Еди.

— Добре. Утре заминаваме при родителите ти да им гостуваме малко.

— И ти си дошла да ме видиш, преди да заминеш? Поласкан съм.

Ярдли бръкна в чантата си и извади диктофон. Включи го и се чуха гласовете на Уесли и Еди, които обсъждаха детайлите на престъпленията на Еди.

— Уесли е записал разговорите, които сте водили тук. Намерих няколко записа в апартамента му, в малко скривалище, което беше издълбал в пода на кухнята. Там намерихме и дивидита с убийствата на съпрузите Дийн и Олсън. Трудно ги открихме, ФБР използваха сонда, защото по нищо не личеше, че подът е пипан. Намерихме и много снимки на мен и Тара. Няколко дневника, пълни със записки, докато ни е наблюдавал през годините. — Тя въздъхна. — „Толкова много хора с разбит живот, Еди, само за да получиш минимален шанс за обжалване. Онези семейства заслужаваха нещо по-добро, отколкото да умрат заради вероятността ти да живееш малко по-дълго.“

— Родителите му са умрели по много сходен начин. Може би с течение на времето той щеше да започне да убива и без мен. — Еди сложи ръце на бедрата си, наведе се напред и погледна документите на бюрото на директорката. — Но не съм му казвал да прави това на децата. Освен това го предупредих да не докосва теб и Тара, да не ви наранява.

— Знаел си, че Уесли е психически нестабилен, но въпреки това си му казал да ни наблюдава. Ами ако беше решил да убие мен и Тара? Щеше ли да изпитваш угризения? Щеше ли изобщо да изпитваш нещо?

Кал примига, но не каза нищо.

— Единствената причина да съм тук, Еди, е за да ти кажа, че правя всичко по силите си да не бъде отменена смъртната ти присъда. Няма да опозоря онези семейства, като използвам смъртта им по този начин. Ти ще бъдеш мъртъв до края на годината и не можеш да направиш нищо по този въпрос.

Ярдли стана, за да си тръгне, и той рече:

— Мислиш, че Уесли е единственият? Не ти ли казах, че имам много почитатели!

Тя скръсти ръце на гърдите си, втренчи се в очите му и си помисли, че ако има някаква справедливост, Айзак Олсън ще израсне в свят, в който Еди Кал и Уесли Дийкинс ще са мъртви.

— Те вече не могат да ти помогнат — отговори Ярдли.

Еди се усмихна.

— Има една, която може. Само че тя все още не го знае.

Ярдли го изгледа подигравателно.

— Не бих ти помогнала дори ако животът ми зависи от това, Еди.

— Не говорех за теб, Джесика.

Тя се взря в него продължително. Надяваше се, че за последен път вижда тези очи. Беше се влюбила в тях толкова лесно, но сега ги виждаше само в кошмари, от които се събуждаше разтреперана и обляна в студена пот.

— Сбогом, Еди.

Ярдли трябваше да предаде в съда няколко доклада за текущи дела и после можеше да си почине през заслужения отпуск, който започваше утре. През всичките ѝ години в прокуратурата тя не си беше взимала отпуск нито веднъж.

Докато шофираше, отдалечавайки се от затвора, Ярдли си припомняше думите на Еди Кал: Има една, която може. Само че тя все още не го знае.

Той ги каза с усмивка, сякаш това беше някаква тайна между двамата. По гърба ѝ полазиха ледени тръпки, мразовито безпокойство, което се засилваше колкото повече мислеше за това.

Разтревожи я думата „тя“.

Ярдли отби от пътя и спря със запалени аварийни светлини. Можеше да замине за ранчото утре и никога повече да не мисли за това, или да провери съмнението, което не ѝ даваше покой.

Тя се върна на пътя и направи обратен завой.

Изабела Русо работеше като учителка в основно училище близо до дома ѝ. Сградата беше ниска и обградена с палми и футболно игрище с изкуствена трева. Ярдли дълго седя в колата си на паркинга. Стомахът ѝ беше свит, в гърлото ѝ беше заседнала буца и дишаше трудно.

Какво правиш тук, Джесика?

Щеше да отнеме пет минути и безпокойството да премине. Пет минути си заслужаваха, за да разбере със сигурност.

Таваните в училището бяха ниски и по стените бяха залепени листовки със съобщения, художествени проекти, плакати и снимки на класове. Ярдли попита в канцеларията в коя класна стая е Изабела и секретарката я насочи към дъното на коридора.

Ярдли застана пред вратата и се вгледа през прозорчето. Третокласниците упражняваха таблици за умножение. Море от детски лица с невинни, блеснали очи. Изабела я видя и се усмихна.

— Ей сега се връщам — каза тя на класа и помоли помощничката си да поеме нещата. Излезе в коридора и прегърна Ярдли.

— Как си? — попита Ярдли.

— Добре, видях те по новините онази вечер. Излъчваха разказ за теб и изчезналото момиченце. Много се радвам, че я намериха.

— Аз също.

Ярдли погледна в класната стая и видя, че няколко деца ги гледат. Отстъпи няколко крачки назад, за да не ги чуе никой, и Изабела я последва. Ярдли скръсти ръце на гърдите си и каза:

— Не ми е приятно да ти задам този въпрос, но искам да го изясня, и повече никога няма да ме видиш.

— Какво? — попита Изабела с притеснено изражение.

— Когато разпозна Уесли на очната ставка… ти беше напълно сигурна. За теб нямаше съмнение, не се и замисли.

— Човек не забравя лицето на убиеца на дъщеря му.

— Но ти не си знаела, че той е убиецът по времето на изчезването на Джордан и не си споменавала пред полицията, че тя е говорила с някакъв мъж в работата си. Изминали са двайсет години, Изабела. Никой не може да бъде сигурен за лице, което е видял за няколко секунди преди двайсет години.

Изабела отмести поглед встрани.

— Той е. И двете знаем, че е той.

Ярдли я наблюдаваше мълчаливо, докато Изабела отново я погледна и очите им се срещнаха.

— Някой показа ли ти снимка на Уесли Пол преди очната ставка?

Изабела преглътна и погледна към класната стая.

— Трябва да се връщам в час.

— Агент Болдуин ли беше? Изабела, погледни ме… Наистина е важно. Агент Болдуин показа ли ти снимка на Уесли Пол преди очната ставка и каза ли ти, че той е убил дъщеря ти?

Изабела поклати глава.

— Не, не беше той.

— Но някой го е направил.

Изабела наведе глава.

— Трябва да тръгвам.

Ярдли леко докосна китките ѝ и я накара отново да я погледне.

— Кой беше?

— Помогнаха ми да си спомня по-бързо. Това е всичко. Щях да си го спомня, независимо дали ми показаха снимка, или не.

— Кой беше, Изабела?

Госпожа Русо разсъждаваше мълчаливо и накрая рече:

— Ако ти кажа, трябва да обещаеш, че ще си остане между нас. Един човек ми помогна да изпратя в затвора убиеца на Джордан. Няма да му причиня неприятности.

Ярдли погледна помощник-учителката, която каза нещо и разсмя децата, а после отново се обърна към Изабела, която сега я гледаше в очите. Беше сериозна. Нямаше да каже кой е бил, ако Ярдли не обещае, че няма да му се случи нищо. Възможно беше Ярдли да разбере сама, но имаше и вероятност никога да не узнае.

— Обещавам — каза Ярдли.

Изабела кимна.

— Не знам името ѝ. Тя не ми го каза. Но дойде в дома ми и ми показа снимка на Уесли Пол. Каза, че това е човекът, който е убил Джордан. Обясни, че ако кажа на някого, че ми е показала снимката, няма да мога да дам показания срещу него и той ще се измъкне, но искаше да знам, че той със сигурност е човекът… — Изабела преглътна и очите ѝ се напълниха със сълзи. — Каза, че това със сигурност е човекът, който е убил момиченцето ми. — Тя извади хартиена кърпичка от чантата и си избърса очите. — Каза, че той е убил много хора и ако не го разпозная, ще убие още много. Може би дори другата ми дъщеря, защото може да си помисли за забавно да убие и сестрата на Джордан.

На Ярдли ѝ се зави свят. Почувства слабост в коленете и осъзна, че може би няма да може да остане на крака.

Можеше да си тръгне — да каже сбогом и никога да не разбере. Можеше да го преживее. Щеше да бъде нещо неизречено между тях, но можеше да го преживее.

— Как изглеждаше тя? — прошепна Ярдли.

— Тийнейджърка. На четиринайсет-петнайсет години. Всъщност много приличаше на теб, но имаше невероятни сини очи. Най-сините очи, които съм виждала…

На Тара ѝ оставаха шест седмици, докато вземе шофьорска книжка, затова се качи на такси до съдебната палата. Утре щеше да замине с майка си за ранчото на баба си и дядо си, мястото на света, което обичаше най-много. Днес обаче трябваше да свърши нещо. Нещо, което очакваше с нетърпение.

Тя не искаше да изглежда неподходящо в съдебната зала, затова си сложи едни от обувките с високи токчета на майка си, които ѝ причиняваха болка на всяка крачка и я караха да се чуди защо жените се подлагат на това мъчение, беше си купила блуза и дълга пола от магазин за дрехи втора употреба, носеше очила и беше прибрала косата си на стегнат кок. Преди да слезе от таксито, Тара се погледна в огледалото за обратно виждане и реши, че изглежда най-малко на деветнайсет години.

Тя мина през детекторите за метал, без да ги задейства, и отиде в залата на съдия Милтън Хартман. Първото дело в календара беше на Уесли Дийкинс. Изслушване за насрочване на обжалването му.

Уесли седеше на масата на защитата и чакаше да влезе съдията. Беше блед и много отслабнал. Не изглеждаше добре, имаше вид на човек, който е болен отдавна.

Тара седна точно зад него на местата за публиката, достатъчно близо, за да може да се наведе напред и да му прошепне:

— Как се държат с теб в затвора?

Уесли се обърна и се подсмихна.

— Младата Ярдли! Какво правиш тук? Дошла си да видиш първото изслушване за множеството ми обжалвания, или ти липсвам?

— Много си блед, Уесли. По-рано те мислех за хубавец, но сега изглеждаш болен.

— Затворът може да направи това с теб. Не спя много, въпреки че имам късмета да съм сам в килия. Една малка отстъпка за услугите ми, надзирателите се нуждаят от правна помощ от време на време.

— Звучи така, сякаш там ти е мястото.

Той се засмя.

— Майка ти ли те изпрати? Първият ми апелативен иск все още не е приет на по-висша инстанция. Тя сигурно те използва, за да събереш информация за това. Знам, че не ме иска на свобода, но да използва теб, е малко прекалено, не мислиш ли?

— Майка ми не знае, че съм тук.

Уесли леко наклони глава настрана. Тара долови миризмата му — на тялото му и на затворническия гащеризон, който беше напоен с потта му и непран.

— Тогава защо си дошла?

— Дойдох, защото имаш надежда, Уесли. А ти не заслужаваш надежда.

— Какво означава това?

Съдебният пристав я погледна и тя замълча, докато той насочи вниманието си другаде.

— Не беше трудно, когато баща ми ме изпрати при Доминик Хил, за да го убедя да излъже за теб и Джордан Русо. Хил е откачен идиот, който е обсебен от баща ми също като теб. Ако Еди му каже да се самоубие, Хил изобщо няма да възрази и ще го попита как иска да го направи — с хапчета или с пистолет. — Тара видя изражението му, което показа, че Уесли започва да разбира. — Трудното беше да сложа кичура коса и пръстена на Джордан Русо сред вещите ти, които мама даде на склад. Не исках никой да ме види там, затова взех ключовете на мама, докато спеше, и отидох. Реших, че не трябва да слагам кичура коса и пръстена къде да е, и после си спомних за кутията за пури на бюрото ти. Трябваше да я отворя, без да я повредя, затова щях да я занеса на ключар, но искаш ли да чуеш нещо откачено? Предишния ден намерих шперц на бюрото на майка ми. Не знам защо го има. Отворих кутията за секунда. Извадих късмет.

Лицето на Уесли се изкриви в гримаса и очите му се втренчиха в нея със засилваща се омраза. Това ѝ достави удоволствие.

— Лъжеш — заяви той без южняшкия си акцент и Тара разбра защо го е избрал. Истинският му глас ѝ напомни за невестулка. Не подхождаше на лицето му.

— Имам ли такъв вид, сякаш си измислям?

Уесли се вгледа в нея.

— Как се сдоби с пръстена и кичура коса?

— Джордан Русо е първата жертва на баща ми. Отишли на разходка в деня, в който тя била убита, и баща ми забравил тетрадка на задната седалка. Тя се обърнала да вземе нещо и видяла тетрадката. Там имало рисунки на стаи за изтезания и какво ще направи той с някои части на телата на жените, които е убил, адреси на потенциални жертви, такива неща. Но тетрадката била отгърната на рисунка на нейната стая; и я изобразявала в леглото с прерязано гърло. Знаеш колко добър художник е баща ми, затова Джордан познала себе си. — Тара замълча за момент и погледна през прозореца. — Той каза, че Джордан го погледнала, без да си кажат нито дума. Тя разбрала. Знаела го с такава сигурност, че скочила от движещата се кола.

Някой влезе и каза нещо на един адвокат и Тара изчака мълчаливо, докато човекът излезе.

— Еди запазил кичур от косата ѝ и пръстена. Тревожел се, че полицията ще научи за връзката му с Джордан, затова се вмъкнал в дома ѝ и откраднал дневника ѝ, където много пъти се споменавало името му.

Уесли се обърна изцяло към нея. Очите му бяха присвити. Тара долови миризмата на лошия му дъх.

— Знаеш ли колко трудно се преписва цял дневник, Уесли? Да имитираш чужд почерк толкова дълго? Още ме болят ръцете. За щастие Джордан не беше написала твърде много, и аз си служа и с двете ръце, затова ги сменях. Мисля, че свърших доста добра работа, нали? Смених Еди на Уес и добавих някои подробности за теб, но реших да преправя целия дневник, за да изглежда автентичен. Намокрих с кафе страниците и ги изсуших на слънцето няколко часа, за да заблудя лабораторните анализи, и да си помислят, че е много по-стар. Но ти трябваше да поискаш да датират мастилото. Това беше немарлива адвокатска работа от твоя страна.

Уесли дълго мълча и накрая избухна в смях.

— Страхотно! Какво е това? Един последен удар върху мен, преди ти и майка ти да отпътувате към залеза? Няма да стане. Ще опровергая доводите и отново ще призова Доминик Хил да…

— Доминик Хил е на другия край на страната. Всъщност той вече не се казва така. Никога няма да го откриеш. А без него, единственото, с което разполагаш, са показанията му пред съда, че ти си убил Джордан Русо. — Тара се огледа наоколо и видя млад мъж и жена на първия ред, които разсеяно гледаха съдийското бюро. Очите на жената бяха зачервени от плач. — Знаеш ли за какво се чувствам малко неудобно? За това, че излъгах Изабела Русо. Тя изглежда свястна жена и сега мисли, че ти си убил дъщеря ѝ. Но истинският убиец чака изпълнението на смъртната си присъда, затова предполагам, че няма значение, нали?

— Не — прошепна Уесли. — Не може да си го направила.

— Но трябва да признаеш заслуженото на Еди. За него ти си идеалният кретен, когото да използва. Той каза, че ти дори не си се поколебал. Започнал си да убиваш веднага щом Еди ти е казал да го направиш.

— Не, Еди не би ми причинил това, той ме обича.

— Той мисли, че си жалък. Използва те. Трябвал си му да започнеш да убиваш, за да може в обжалването си да твърди, че Тъмния Казанова все още е на свобода и вилнее. Не му пука дали ще те осъдят, но ми беше длъжник, и аз исках нещо, с което да те погребе. Еди ми каза къде държи много неща, които полицията не е открила.

Уесли преглътна и очите му се изпълниха с ярост.

— Ще те съсипя. Ще разкажа всичко това на обжалването и ти и майка ти ще гниете в затвора, не аз.

— С какво ще ме съсипеш, Уесли? Хмм? Доминик Хил никога няма да бъде открит. Изабела Русо няма да ти помогне. Когато частният ти детектив се свърже с нея, тя ще каже, че не иска да има нищо общо със случая. Ще трябва да я повикаш в съда с призовка и прокуратурата ще анулира призовката поради тормоз. — Тара се втренчи в съдийското бюро и герба на щата Невада, окачен зад него. — Между другото, ти ме изненада със стоматолога. Баща ми каза, че ще ексхумират останките на Джордан Русо и ще открият следите от ухапването, които са пропуснали първия път. Тревожех се за това, но той каза, че се е случило толкова отдавна, че сравняването няма да бъде убедително. Но се питам дали той знаеше, че ти ще убиеш стоматолога? Искам да кажа, дали си подозирал, че цялото дело е скалъпено, за да те осъдят за нещо, което не си извършил? Очаквал си, че стоматологът ще свидетелства, че следите от ухапването са твои, нали?

Уесли не каза нищо, очите му гледаха студено.

— Стана ми неприятно за това, но как можех да предвидя, че ще го убиеш? — Тара си пое дълбоко дъх. — Толкова много хора умряха заради жалък плъх като теб.

Съдебният пристав обяви съдията, който влезе в залата секунда по-късно. Всички станаха с изключение на Тара и Уесли.

Тара доближи лице до него, втренчи се в зениците му и прошепна:

— Наистина ли вярваше, че ще позволя някой отново да нарани майка ми?

Уесли скочи към нея. Тара бързо се дръпна назад и той падна на местата за публиката. Дрънченето на оковите му отекна в съдебната зала. Приставът се хвърли към него и го прикова по гръб на пода. Друг пристав хукна към тях от входа на залата. Те сграбчиха ръцете на Уесли и ги извиха зад гърба му. Той изрева от болка, докато го отвеждаха. Тара си помисли, че Уесли всъщност квичи като уплашено прасе.

Тя тръгна и спокойно излезе от съдебната зала, без да престане да се усмихва.

Немският учен Вернер Хайзенберг формулира един от основополагащите принципи в квантовата физика през 1926-1927 г. Среща се и названието Принцип на несигурността. — Б.ред.

От думите dildo (англ.) — вибратор и Bert (англ. жарг.) — красив, възпитан и надарен мъж. — Б.пр.

Pendejo (исп.) — тъпак, шибаняк, смотаняк, никаквец. — Б.пр.