Не си вдига телефона. Звъня му за втори път в рамките на петнайсет минути, освен това му писах, но не получих отговор. Планира ли да си спомни, че трябва да дойде в два?

Затварям телефона, поглеждам нагоре към часовника над бара и виждам, че е почти полунощ. Още два часа, преди гаджето ми да ме прибере от работа.

А аз си мислех, че ще го изненадам приятно, като му се обадя да ме вземе по-рано тази вечер.

Мамка му.

Трябва да си поправя колата. Не мога да разчитам на него да ме кара насам-натам.

Музиката изпълва въздуха наоколо, вдясно клиентите се смеят, а вляво една от другите барманки пълни хладилника с лед.

Безпокойството боде тила ми. Ако не отговаря, значи е заспал или припаднал. И в двата случая ще си спомни за мен, когато вече е твърде късно. Невинаги е толкова ненадежден, но и няма да му е за пръв път.

Предполагам, че това е стандартен проблем, когато превърнеш свой приятел в гадже. Все още си мисли, че всичко ще му се размине.

Взимам ризата и училищната чанта от шкафа под крановете за бира и прибирам телефона в джоба си. Навличам ризата върху потника си, закопчавам я и я загащвам отпред в джинсите, покривайки се. Обличам се малко по-секси заради бакшишите, но не смятам да излизам оттук само по потник.

— Къде отиваш? — пита Шел и се взира в мен, докато налива бира.

Хвърлям поглед към шефката си. Черната ѝ коса с руси акценти е събрана отгоре на главата ѝ, а на предмишницата ѝ е татуиран низ от сърчица.

— Има среднощна прожекция на Злите мъртви в кино „Гранд“ — казвам ѝ, докато затварям шкафа и прехвърлям презрамката на кожената чанта през главата си. — Ще убия малко време, докато чакам Коул там.

Тя приключва с наливането на бира и ме поглежда така, все едно има да ми казва милион неща, но не знае откъде да започне.

Да, да, знам.

Ще ми се да спре да ме гледа по този начин. Твърде възможно е Коул да не дойде в два, като се има предвид, че сега не си вдига телефона. Знам го. Може вече да е пиян на кирка в дома на някой свой приятел.

Или да спи вкъщи с навит будилник, за да дойде да ме вземе в два, а телефонът му да е оставен в другата стая. Не е много вероятно, но е възможно. Има още два часа. Смятам да му ги дам.

Освен това сестра ми е на работа, а никоя от колежките не може да излезе от бара, за да ме закара вкъщи. Тази вечер работата е малко и мен ме освободиха рано, защото съм единствената, която не издържа дете.

Въпреки че се нуждая от тези пари също толкова отчаяно.

Хващам презрамката на чантата върху гърдите си и чувствам, че сигурно съм на повече от осемнайсет.

Е, вече деветнайсет, почти забравих кой ден сме днес.

Поемам дълбоко дъх и избутвам тревогата от съзнанието си за тази вечер. Много мои връстници не изкарват достатъчно, не могат да си плащат сметките и трябва да молят друг да ги закара някъде. Знам, че е твърде много да очаквам от себе си вече да съм разбрала как да се справям с живота, но все пак е притеснително. Мразя да изглеждам безпомощна.

И също така не мога да виня Коул. Сама взех решението да използвам остатъка от студентския си заем, за да му помогна да си поправи колата. Но той също ми е помагал. Някога двамата бяхме всичко един за друг.

Шел се обръща и оставя бирата на бара пред Грейди — един от редовните клиенти — прибира парите му и ми отправя още един поглед, докато въвежда продажбата в касовия апарат.

— Колата ти не работи — отбелязва. — И навън е тъмно. Не можеш да вървиш до киното. Сводниците постоянно търсят секси тийнейджърки с руси коси и прочее.

Изсумтявам.

— Трябва да спреш да гледаш толкова филми по действителни случаи.

Може да се намираме близо до някои по-големи градове, а Чикаго да е само на няколко часа път от тук, но все пак сме в средата на нищото.

Вдигам преградата и излизам иззад бара.

— Киното е точно зад ъгъла — казвам ѝ. — Ще стигна дотам за десет секунди, ако тичам така, все едно ме оценяват.

Потупвам Грейди по гърба, докато си тръгвам, а сивата му коса, вързана на опашка, се залюлява, когато се обръща да ми намигне.

— Чао, хлапе — казва ми.

— Лека.

— Джордан, почакай. — Шел надвиква джубокса и аз обръщам глава, за да я погледна.

Виждам как измъква от хладилника кутия и картонена кутийка вино и ги избутва към мен през бара.

— Честит рожден ден — казва, усмихвайки ми се така, сякаш знае, че вероятно смятам, че е забравила.

Усмихвам се в отговор и отварям кутията на „Криспи Крийм“, където виждам половин дузина понички.

— Само това успях да взема в бързината — оправдава се.

Е, торта е. Един вид. Не се оплаквам.

Затварям кутията, отварям кожената чанта и скривам съкровището си вътре заедно с виното. Разбира се, не очаквах никой да ми е купил каквото и да било, но е хубаво, когато си спомнят за мен. Кам, сестра ми, сигурно ще ме изненада с хубава риза или чифт секси обици утре, когато я видя, а баща ми вероятно ще се обади по някое време тази седмица.

Шел обаче знае как да ме разсмее. Достатъчно голяма съм, за да работя в бар, но не и за да пия. Като ми дава виното, на което мога да се насладя извън заведението, само добавя към тазвечершното ми приключение.

— Благодаря — казвам и скачам на бара, за да залепя целувка на бузата ѝ.

— Пази се — отвръща ми.

Кимвам, обръщам се и се отправям към дървената врата, после стъпвам на тротоара.

Вратата се затваря зад мен, музиката от бара сега се чува като тъпо бучене, а гърдите ми се отпускат и освобождават дъха, който несъзнателно съм затаила.

Обичам я, но ми се ще да не се тревожеше за мен. Гледа ме, като че ли ми е майка, и иска да оправи всичко.

Предполагам, че бих била щастлива с майка като нея.

Приятният свеж въздух ме облива, среднощният хлад кара ръцете ми да настръхнат, а ноздрите ми долавят аромата на майски цветя. Накланям глава назад, затварям очи и вдишвам, докато дългият ми бретон гъделичка бузите ми, развят от лекия вятър.

Предстоят горещи летни нощи.

Отварям очи и поглеждам наляво, после надясно и виждам, че тротоарите са пусти, но от двете страни на улицата има паркирани коли. Паркингът на „Ветерани за Америка“ също е пълен. Техните бинго вечери обикновено се превръщат в бар толкова късно през нощта и изглежда, че ветераните още се държат.

Обръщам се наляво, издърпвам ластичката от косата си, оставям къдриците да се разпилеят, слагам я на китката си и тръгвам по тротоара.

Нощта е приятна, въпреки че все още е малко хладна. В бара има твърде много алкохол във всяка пукнатина, който се просмуква в носа ми в продължение на цялата нощ.

Освен това има твърде много шум и твърде много очи.

Забързвам ход с желанието да изчезна в тъмното кино поне за известно време. Обикновено не ходя сама, но когато прожектират стари осемдесетарски филми като Злите мъртви, ми се налага. Коул си пада само по специални ефекти и няма доверие на филми, правени преди 1995-а.

Усмихвам се, докато мисля за странностите му. Не знае какво изпуска. Осемдесетте са били страхотни. Цяло десетилетие забава. Не всичко е трябвало да има значение или да бъде дълбокомислено.

Бягството е добре дошло за мен, особено тази вечер.

Завивам зад ъгъла, проправям си път към касата и виждам, че съм подранила с няколко минути, което е прекрасно. Мразя да изпускам трейлърите в началото.

— Един, моля — казвам на касиера.

Изваждам тазвечершния бакшиш от джоба си и давам неохотно седем и петдесет за билет. Не че имам излишни пари, защото скоро трябва да плащаме наема, а на моето и на Коул бюро в апартамента ни се трупа купчинка сметки, които все още не можем да платим, но седем долара няма да решат нищо.

А и имам рожден ден, така че…

Влизам вътре, отминавам щанда с храни и напитки и се оправям към следващите двойни врати. Има само една зала и изненадващо, киното е успяло да оцелее в продължение на шейсет години дори и след появата на кината с по дванайсет зали, построени в съседните градове. Кино „Гранд“ трябваше да прояви изобретателност със среднощни прожекции на класически филми, както тази вечер, но също така и с маскени балове и частни партита. Не идвам тук често предвид учебната и работната ми програма, но това е едно прекрасно, мрачно място, където можеш да потънеш за известно време. Усамотено и тихо.

Пристъпвам през прага и проверявам телефона си още веднъж, за да се уверя, че Коул не ми е звънял или писал. Изключвам звука и прибирам апарата в джоба си.

На екрана се въртят реклами, но светлините все още са включени и мога да огледам залата — забелязвам няколкото самотници, разположили се из нея. На задния ред от дясната ми страна седи двойка, а по средата има група хора — младежи, ако съдя по звука от безразсъдния им висок смях. От около триста места двеста осемдесет и пет все още са свободни, така че имам голям избор.

Извървявам пет-шест реда надолу, намирам празен, пъхам се в него и се настанявам по средата му. Оставям чантата си, бавно изваждам лилавата кутия вино и разчитам етикета на мъждивата светлина.

Мерло. Надявах се на бяло вино, но съм сигурна, че Шел има нужда да се отърве от него. Сервираме го само когато има събитие навън и не искаме да изкарваме стъклените чаши.

Отвинтвам капачката и подушвам острата му миризма, без изобщо да усетя изисканите аромати, които сомелиерите долавят във виното. Няма и намек за дъб със „смел аромат на сладки череши“ и тем подобни. Разгъвам масичката и се възползвам от празния ред отпред, опъвам колене и подпирам кецовете си върху страничната облегалка между седалките му.

Оставям кутията, изваждам телефона от задния си джоб, в случай че Коул се обади, и го тръшвам на масичката до виното.

Но вместо това той се изплъзва от нея. Пада на пода между краката ми и аз свивам колене, за да го хвана, обаче те удрят масичката и отворената кутия вино се разлива.

Устата ми се отваря и изпъшквам.

— Мамка му! — прошепвам.

Какво, по дяволите?

Поставям крака обратно на пода, избутвам масичката встрани и се навеждам, докато опипвам наоколо за телефона си. Пръстите ми се потапят в разлятото вино и цялата бъркотия ме кара да потръпна. Поглеждам над седалките и забелязвам групата от трима младежи, намиращи се няколко реда надолу точно пред мен и на пътя на предстоящия виновалеж.

Изпъшквам. Страхотно.

Тънък слой пот охлажда челото ми. Изправям се и измъквам шала от чантата, за да си избърша пръстите. Не искам да го съсипвам, обаче не нося никакви салфетки.

Каква бъркотия.

Толкова за двучасовото бягство.

Оглеждам се за служител с фенерче, почти сигурна, че киното не разполага с такъв особено по това време на нощта, но единствената светлина, която имам, е от екрана, а подовете са тъмни.

След като не виждам служител, вземам шала и чантата си и отивам на следващия ред, където се навеждам и надничам под седалките за телефона си. Когато не го намирам, се премествам на следващия и след това на по-следващия, сигурна, че съм го чула да се плъзга далеч надолу. Тъй като седалките са разположени под наклон, може доста да се е отдалечил. Проклятие.

Отивам на следващия ред, оставям нещата си и заставам на колене и ръце, като се оглеждам наляво и надясно под седалките и опипвам с длани. Пред мен са застанали чифт дълги крака, обути в джинси, и аз вдигам поглед към мъжа, седящ на седалката отпред, с шепа, пълна с пуканки, застинала на половината път до устата му. Той гледа надолу към мен с вдигнати вежди.

— Съжалявам — прошепвам и прибирам косата зад ухото си. — Изпуснах си напитката и телефонът ми се плъзна някъде насам. — Може ли…?

Той се поколебава за кратко и после примигва, изправил гръб.

— Разбира се. — Отмества масичката встрани, става и изважда нещо от джоба си. — Заповядайте.

Включва фенерчето на телефона си, прикляква и осветява пода под седалките.

Веднага забелязвам телефона си под съседната на него седалка и го сграбчвам. Слава богу. Двамата се изправяме и раменете ми се отпускат. Сега не мога да си позволя нов. Прокарвам пръсти по екрана, за да се уверя, че не напипвам пукнатини.

— Взехте ли го? — пита той.

— Аха, благодаря ви.

Загася фенерчето, но после се протяга и обърсва с пръсти долната част на телефона ми и после ги поднася към носа си, за да ги подуши.

— Това да не е… — мръщи се — … вино?

Поглеждам надолу към пода и виждам, че е застанал по средата на локвата, която разлях три реда по-нагоре.

— О, боже. — Поглеждам нагоре към него. — Много съжалявам. Изцапах ли ви?

— Не, не, всичко е наред. — Той се засмива, а устните му се изкривяват на една страна, докато пристъпва извън разлятото. — Не знаех, че продават алкохол тук.

Вземам шала си и избърсвам телефона.

— А, не — казвам му тихо, за да не преча на другите в киното. — Тъкмо излизам от работа. Шефката ми го даде, за да… — поклащам глава, докато търся подходящите думи — … за да, ох, отпразнувам.

— Да отпразнувате?

— Шшш — изсъсква някой.

Двамата поглеждаме към човека два реда назад и далеч вдясно, който ни гледа кръвнишки с ъгълчето на окото си. Все още не са започнали нито трейлърите, нито филмът, освен това не се намираме на линията на погледа му, но предполагам, че му пречим. Пристъпвам встрани и се насочвам обратно към чантата си.

Мъжът, който ми помогна, взема напитката и пуканките си, а лекият аромат на душ гела му ме удря в носа.

— Ще мръдна встрани, по-далеч от локвата — казва той. Сяда няколко седалки по-надолу и поглежда нагоре към мен и после обратно към мястото, където седях, когато телефонът и виното ми паднаха. — Можете да се присъедините към мен.

Посочва седалката до себе си, вероятно осъзнал, че аз също съм сама тази вечер.

— Благодаря — казвам му. — Просто ще отида…

Не довършвам. Отдръпвам се и вземам чантата си, обръщам се, за да се върна на мястото си, когато виждам, че в киното влизат момче и момиче. Замръзвам, докато наблюдавам как се насочват наляво към задния ред от другата страна на залата и се тръшват на седалките.

Мамка му.

Джей Макейб. Единственото гадже, което съм имала преди Коул и което кара Коул да изглежда като принц. За нещастие, той все още обича да ме тормози, когато получи тази възможност, а аз нямам никакво желание да се занимавам с него тази вечер.

— Добре ли сте? — пита мъжът с фенерчето на телефона, когато не помръдвам. — Обещавам, че няма да ви свалям. Твърде възрастна сте за мен.

Поглеждам го, забравила Джей и момичето за миг. Твърде възрастна за него? Моля? Оглеждам високия му ръст, повече от метър и осемдесет, очертанията на мускулите под тениската му и жилестата му дясна предмишница, покрита изцяло от татуировки, изчезващи нагоре в ръкава. Виждала съм много мъже в бара, но той не прилича на никой деветнайсетгодишен, когото познавам. Трябва да е поне на колко? Трийсет?

Той изсумтява.

— Шегувам се — казва, а устата му се разлива в широка усмивка, която кара лицето ми да се отпусне малко. — Ако не искате да гледате филма сама, сте добре дошли да седнете до мен. Това е всичко, което имах предвид.

Стрелвам с поглед Джей и момичето с него, което и да е то, но внезапно група момчета нахлува през двойните врати и вдига голям шум, докато влиза в киното. Когато виждам, че Джей отлепя поглед от момичето и го отправя към суматохата, инстинктивно сядам до мъжа, защото не искам Джей да ме забележи.

— Благодаря — казвам на мъжа до мен.

Усещам присъствието на бившия си в киното и старите спомени си проправят път към повърхността на съзнанието ми, напомнят ми колко безпомощна му позволявах да ме кара да се чувствам някога. Искам просто една вечер, в която да не мисля за всичко това.

Облягам се и опитвам да се отпусна, но после хвърлям поглед с крайчеца на окото си и внезапно усещам близостта на непознатия мъж като пламтящ огън, невъзможен за пренебрегване.

Обръщам глава и го поглеждам с опасение.

— Не сте сериен убиец, нали?

Той пощипва веждите си и ме поглежда.

— А вие?

— Серийните убийци обикновено са антисоциални мъже, кавказки тип.

Добре изглеждащ мъж, при това сам-самичък тук? Хммм…

Той рязко вдига вежда.

— И изглеждат както всички останали — добавя с подозрителен тон, докато ме оглежда от глава до пети.

Светлината от рекламите на екрана играе в очите му и никой от нас не потрепва, но не мога да се сдържам повече. Започвам да се хиля тихичко.

Най-накрая му подавам ръка:

— Аз съм Джордан. Съжалявам за виното.

— Джордан — повтаря той, поема ръката ми и я стиска. — Необичайно име за момиче.

— Не съвсем. — Отпускам се на седалката, скръствам ръце пред гърдите си, вдигам колене и поставям крака в процепа между двете празни седалки пред мен. — Така се казваше любимата на Том Круз в Коктейл, не помните ли?

Веждите му се вдигат въпросително.

— Коктейл? — повтарям. — Филмът от 1988-а за талантливия барман?

— Да, разбира се. — Но погледът му е несигурен и изобщо не съм убедена, че знае за какво говоря.

— Харесвате ли осемдесетарски филми? — питам и посочвам към екрана, на който ще гледаме филма след малко.

— Харесвам страшни филми — уточнява той и ми подава пуканките. — Този е класика. А вие?

— Обожавам осемдесетте. — Вземам шепичка пуканки и слагам една в устата си. — Гаджето ми мрази вкуса ми за филми и музика, но аз не мога да им устоя. Винаги идвам, когато показват нещо от онова десетилетие.

Чувствам се неловко да споменавам така случайно за гаджето си, но не искам да създавам погрешно впечатление. Бързо поглеждам надолу към лявата му ръка, но за щастие, не виждам венчален пръстен. Би било неморално да седя тук с женен мъж.

Той обаче ме изглежда многозначително.

— Клуб „Закуска“ е любимият ви, нали? — подхвърля. — И всяко друго творение на Джон Хюс?

— Да не би да имате нещо против Клуб „Закуска“?

— Не и първите десет пъти, когато го гледах.

Устните ми се извиват в усмивка. Наистина често го дават по телевизията.

Той се навежда по-близо.

— Осемдесетте са ерата на екшън героя — изтъква, а дълбокият му глас е близък и приглушен. — Хората го забравят. Смъртоносно оръжие, Умирай трудно, Терминаторът, Рамбо…

— Жан-Клод ван Дам — добавям.

— Именно.

Прехапвам ъгълчето на устната си, за да не се засмея, но стомахът ми се разтриса и изсумтявам.

Той се намръщва.

— На какво се смеете?

— На нищо — отговарям бързо, кимвайки. — Ван Дам. Страхотен актьор. Много реалистични филми.

Не мога да залича смеха от лицето си обаче и той сбърчва чело, осъзнал, че нарочно говоря глупости.

Едва тогава чувам кикотене някъде зад себе си и обръщам глава през рамо към Джей, който е извърнал поглед от екрана и се навежда към момичето, а двамата вече се мляскат пред всички.

— Познавате ли ги? — пита мъжът до мен.

Поклащам глава. Няма нужда да знае за проблемите ми.

Замълчаваме и аз довършвам пуканките в ръката си, отпускам глава назад, докато гледам високия таван и античните златни арки пред себе си. Той седи до мен, а аз вдишвам и издишвам бавно въпреки силното туптене в гърдите ми.

Защо съм нервна? Заради Джей?

Не, дори не мисля за него в момента.

Хората си говорят около нас, докато чакат филмът да започне, но аз не мога да чуя какво си казват, пък и изобщо не ми пука. Чувствам топлина по кожата си.

— Е, какво учите в колежа „Дорал“? — пита ме той.

Поглеждам го изненадано. Как е разбрал къде уча?

Сериен убиец.

Но после той посочва към чантата ми на пода и аз виждам ключодържателя с емблемата на колежа, висящ от нея.

Да, разбира се.

Изправям гръб.

— Ландшафтен дизайн — отговарям му. — Искам да направя откритите пространства по-красиви.

— Това е прекрасно. Аз пък съм в строителството.

Отправям му полуусмивка.

— Значи искате да направите закритите пространства по-красиви?

— Всъщност не.

Засмивам се на нещастното изражение на лицето му. Явно работата му го отегчава.

— Правя ги функционални — поправя ме.

Обръща лешниковите си очи към мен, топли и пронизващи, но след това погледът му за кратко се насочва към устата ми и аз усещам пърхане в стомаха. Той бързо поглежда встрани, а аз свеждам очи и се опитвам да си поема дъх.

Прочиствам гърло, навеждам се, изваждам кутията с понички от чантата си, оставям я на масичката, отварям я пред себе си, после вдигам капака.

Сладкият аромат веднага ме удря в носа и стомахът ми изкъркорва.

Поглеждам назад към прожекционния прозорец и се чудя дали филмът ще започне скоро, защото ги пазех за него, но сега умирам от глад.

Усещам очите на мъжа върху себе си, поглеждам към него и обяснявам за поничките:

— Имам рожден ден. В допълнение към виното шефката ми е взела единствената торта, която продават в ресторанта за бързо хранене.

Вземам една и се облягам назад, като поставям крака обратно на страничната облегалка пред себе си.

— Смятате да изядете всичките шест понички? — пита той.

Заковавам се със сладкиша на няколко сантиметра от устата си и го изглеждам кръвнишки.

— Това отвращава ли ви?

— Не, просто се чудех дали бих могъл да получа една.

Усмихвам се и махвам към кутията да се почерпи.

Той взема тази с обикновената глазура и аз не съм сигурна дали е, защото не си пада по финтифлюшки, или иска да запази специалните понички за мен, но и в двата случая това ми харесва. Облягам се назад и ям, но не мога да се въздържа да не си открадна поглед към него от време на време.

Кестенявата му коса е светла, а очите му изглеждат сини, зелени или лешникови в зависимост от това каква светлина ги осветява откъм екрана. На овалното му лице има едва набола брада, носът му е остър, а погледът ми е привлечен от начина, по който се свива ъгловатата му челюст, докато дъвче. Има съвсем леки бръчки около очите, така че може би е над трийсетгодишен, но може и да са заради работата на открито. Той е висок, силен, здрав и загорял, а очите му внезапно се стрелват настрани, като че ли е усетил, че го зяпам. Обръщам поглед отново напред.

Проклятие.

Всичко е наред, нали? Нормално е да намирам другите хора за привлекателни. Случва се. Имам предвид, че Скарлет Йохансон е привлекателна. Това не значи, че ме интересува.

Отхапвам още веднъж от поничката, а погледът ми отново се стрелва встрани, привлечен от ръцете му и различните татуировки по тях. Черни зъбчати колела и болтове като някакъв роботски скелет и разни племенни татуировки, които показват, че наистина е дете на деветдесетте, и едва забелязвам очертанията на нещо, за което си мисля, че е джобен часовник, изглеждащ така, сякаш се опитва да се откъсне от кожата му. Прилича на шарения без определена тема, но работата е прекрасна. Чудя се каква ли е историята им.

Отхапвам още веднъж, а розовата глазура и захарните пръчици в цветовете на дъгата изпращат електрически сигнали до задната част на челюстта ми и ме карат да искам да натъпча цялото нещо в устата си наведнъж.

— Знаете ли, всъщност много ми се искат ребърца — казвам, докато дъвча, — но поничките са много хубави.

Той се разсмива, гледа ме и се усмихва.

— Какво?

— Нищо. Просто сте… — Той поглежда настрани, като че ли търси подходящите думи. — Просто сте един вид интересна или… нещо такова. — Поклаща глава. — Съжалявам, не знам какви ги приказвам. — След това изтърсва: — Сладка. — Като че ли току-що си е спомнил. — Имам предвид, че сте сладка.

Стомахът ми се обръща, а топлината залива бузите ми, като че ли отново съм в пети клас, когато беше такъв комплимент момчето, което харесваш, да ти каже, че си сладка. Знам, че има предвид личността ми, а не външния ми вид, но ми харесва.

Той изяжда поничката и отпива от безалкохолното си.

— Е, на колко сте? — пита. — Двайсет и три, двайсет и четири?

— Аха, и на толкова ще стана.

Издишва със смях.

— Деветнайсет — отговарям накрая.

Поема си дълбоко дъх и въздиша, а погледът му е устремен много далече.

— Какво? — Изяждам последната хапка и изтупвам ръце една в друга, отпускам се и облягам глава обратно на седалката.

— Пак да съм толкова млад — замечтава се той. — Сякаш беше вчера.

Е, на колко може да е? Едва ли е бил на деветнайсет толкова отдавна. Преди десет години? Може би дванайсет?

— Бихте ли променили нещо в живота си, ако можехте да се върнете назад? — питам.

Той се усмихва напрегнато и поглежда със сериозен поглед надолу към мен.

— Нека ви кажа нещо… Малък съвет, става ли?

Слушам и гледам нагоре към него, а погледът ми е преплетен с неговия.

— Бягайте, все едно ви гони дяволът — казва ми.

А?

Трябва да е забелязал объркването на лицето ми, защото продължава:

— Времето ви подминава като куршум — обяснява, — а страхът ви дава извинението, за което копнеете, да не правите нещата, които би трябвало. Не се съмнявайте в себе си, не умувайте твърде много, не позволявайте на страха да ви попречи, не бъдете мързелива и не базирайте решенията си върху това колко щастливи ще направят околните. Просто дерзайте.

Гледам го втренчено и за нещастие, това е всичко, което мога да направя. Искам да се усмихна, защото сърцето ми се пръска и усещането е приятно, но ме изпълва и чувство, което не мога да определя. Като че ли десетки различни емоции ме обливат едновременно и всичко, което мога да направя, е да дишам плитко и накъсано.

— Добре — прошепвам му.

Не съм сигурна дали това, което каза, е онова, което искам или имам нужда да чуя, но усещам, че раменете ми се изправят и брадичката ми се повдига с готовност. Колкото и кратко да продължи това усещане, сега съм малко по-смела, а той е новият ми герой.

Виждам как изважда кутийка и запалва клечка кибрит, а огънчето гори ярко. Забива я в една от поничките, а розовата глазура, която Шел ми е взела, защото знае, че е любимият ми цвят, блести ярко на светлината ѝ. Чувствам как сърцето ми се стопля от този жест.

Свалям крака, навеждам се напред, затварям очи и си пожелавам онова, което е в главата ми, след което духвам пламъка.

Но не си пожелах онова, което си пожелавам обикновено. Умът ми внезапно се е опразнил и не си спомням всички неща, от които се нуждая и които искам точно сега извън киното. Само единственото, за което мога да се сетя.

Двамата се облягаме и се настаняваме удобно и всеки от нас си взема по още една поничка, докато светлините най-накрая изгасват и обкръжаващият звук ни удря от двете страни на залата.

Пред следващите деветдесет минути ядем и се смеем, а аз крия лице на няколко пъти, когато знам, че се задава нещо. От време на време подскачам сепната и се смея, когато той го прави, защото изглежда засрамен. След известно време забелязвам, че съм склонила глава към него, а той също е подпрял крак върху празната седалка пред нас и е облегнал глава назад, така че и на двамата ни е съвсем удобно. Дори не ми хрумва да запазя определена дистанция.

Не гледам много филми с други хора. Не съм свикнала просто да седя мълчаливо в компанията на някого другиго. Програмата ми невинаги се съчетава добре с тази на Коул, сестра ми Кам вече няма свободно време, а повечето от училищните ми приятелства не продължиха след завършването преди една година. Хубаво е да има с кого да се помотаеш.

Когато започват да текат финалните надписи, не съм сигурна, че си спомням по-голямата част от филма. Но отдавна не съм се чувствала толкова отпусната. Смях се, усмихвах се и се шегувах, забравила за всичко, случващо се извън киното. Имах нужда от това. Вече изобщо не ми се прибира вкъщи.

Започват да палят лампите и аз бавно се облягам на седалката, свалям крака на пода и преглъщам буцата в гърлото си, докато поглеждам към него. Той също се обляга, но едва среща погледа ми.

Ставам, прехвърлям ремъка на чантата през главата си и си вземам боклука.

— Е, след няколко седмици ще дават Полтъргайст — обажда се той зад мен, надига се и също взема боклука си. — Ако ви видя, ще се постарая да седна по-нависоко.

Засмивам се тихо, като си мисля за виното. Двамата напускаме реда и се отправяме към вратите, а аз забелязвам, че Джей и дамата му не са на местата си. Сигурно вече са си тръгнали, но честно казано, отдавна забравих за тях.

Полтъргайст. Това значи ли, че ще дойде да го гледа? Дали това е неговият начин да ми го съобщи дискретно, в случай че поискам да се присъединя?

Но не, вече знае, че си имам гадже.

Не мога да не се замисля обаче, ако поради някаква причина с Коул не изкараме още един месец заедно, дали бих дошла в киното, знаейки, че той ще е тук?

Примигвам дълго и усилено, а отвътре ме залива вина, докато се влача нагоре по пътеката. Вероятно бих дошла. Няма много „добри партии“ в този град, а тази вечер се забавлявах. Този пич е интересен.

И изглежда добре.

Освен това има работа.

Трябва да го уредя с по-голямата ми сестра. За мен е мистерия как е останал толкова дълго извън обхвата на радара ѝ.

Излизаме през вратата последни, спираме във фоайето и изхвърляме боклука си.

Поглеждам нагоре към него, а сърцето ми прескача един удар, когато го виждам да стои уверено на силната светлина пред мен. Очите му са лешникови. Определено лешникови. Преливащи в зелено към външната страна на ирисите.

Косата му е оформена с минимално количество гел и е дълга точно колкото да прокараш пръсти през нея. Спускам поглед към гладката му загоряла шия, но не мога да видя дали има разлика в тена под яката на тениската. Целият ли е така почернял? В главата ми се появява неканен образ как кове и мъкне дървесина по без тениска и аз…

Затварям отново очи и поклащам глава. Иха, страхотно.

— Ъм, по-добре да се връщам — казвам му и хващам ремъка на чантата си. — Надявам се, че гаджето вече ме чака в бара, за да ме вземе оттам.

— Бара?

— „Граундърс“? — отговарям и си мисля, че сигурно познава мястото. Той е един от трите бара в града, макар че повечето хора предпочитат „При бедния Ред“ или стриптийз клуба пред дупката, в която работя. — Свърших работа по-рано днес, неочаквано, обаче той трябва да ме прибере с колата, а не можах да се свържа с него. Но пък може вече да е там.

Мъжът отваря вратата и я задържа, за да мина първа, после тръгва след мен.

— Е, надявам се да сте прекарали добре рождения си ден, въпреки че е трябвало да работите — казва.

Тръгвам наляво към „Граундърс“, а той свива надясно.

— И благодаря, че ми правихте компания — казвам му. — Надявам се, че не съм ви развалила гледането.

Той ме поглежда за миг, дишането му става по-тежко, а по лицето му преминава измъчено изражение. Накрая поклаща глава и отклонява поглед.

— В никакъв случай — отвръща.

Следва миг на тишина и двамата бавно се отдалечаваме, но никой не обръща гръб на другия.

Мълчанието се проточва, разстоянието се увеличава и накрая той вдига ръка и ми помахва, преди да пъхне и двете си ръце в задните си джобове.

— Лека нощ — казва ми.

Известно време просто го зяпам. Аха, лека нощ.

След това се обръщам, а стомахът ми се завързва на възел.

Дори не го попитах за името му. Би било хубаво да го поздравя, ако го срещна отново.

Обаче нямам време да умувам, защото телефонът ми звъни, изваждам го от джоба си и виждам името на Коул, изписано на екрана.

Спирам на тротоара и вдигам.

— Здрасти, в „Граундърс“ ли си? — питам го. — Ей сега идвам.

Само че той не отговаря и аз спирам, викам го по име:

— Коул? Там ли си?

Нищо.

— Коул? — казвам по-силно.

Обаче разговорът прекъсва. Опитвам се да го набера пак, но чувам глас зад себе си.

— Гаджето ви се казва Коул? — пита мъжът от киното. — Коул Лоусън?

Обръщам се и виждам, че се приближава към мен.

— Аха — отговарям. — Познавате ли го?

За миг той се поколебава, като че ли се опитва да приеме нещо, после протяга ръка и най-накрая се представя:

— Аз съм Пайк. Пайк Лоусън.

Лоусън?

Той замълчава за миг, после добавя:

— Баща му.

— Какво? — Издишвам.

Баща му?

Устата ми се отваря, но отново я затварям и поглеждам към мъжа с нови очи, когато най-накрая осъзнавам чутото.

Коул е споменавал баща си между другото — знам, че живее наблизо, — но от онова, което ми е известно, двамата не са близки. Впечатлението ми от кратките споменавания на Коул изобщо не отговаря на човека, с когото си говорих в киното тази вечер. Вижда ми се свестен.

И с него се общува лесно.

Освен това изобщо не изглежда достатъчно възрастен, за да има деветнайсетгодишен син, за бога.

— Баща му? — казвам на глас.

Той ми се усмихва кратко и аз разбирам, че той също не е очаквал такъв развой на нещата.

Чувам как телефонът вибрира в джоба му, той го изважда и поглежда екрана.

— Ако сега звъни на мен, значи е загазил — казва, взирайки се в телефона. — Искате ли да ви закарам?

— Къде?

— До полицейското управление, предполагам. — Той въздиша, вдига и ме повежда нанякъде. — Да вървим.

— Не мисля, че това е добра идея — казвам на Коул и изваждам щайгите за мляко, подредени в багажника на колата му. — Чувствам се като използвачка.

Гаджето ми изпъва устни в странната си усмивка, от която се вижда само лявата страна на зъбите му.

— Тогава какво ще направиш? — Той поглежда нагоре към мен, плъзга сгъваемата ми чертожна масичка към себе си и я вдига. — Ще се върнеш при родителите си?

Сините му очи са подпухнали вероятно заради липсата на сън и двамата се насочваме към стълбите, водещи към верандата на къщата на Пайк Лоусън, и оставяме багажа си там.

Новият ни дом.

Последните няколко дни бяха откачени, изобщо не мога да повярвам, че този човек му е баща. Какъв е шансът? Иска ми се да се бяхме запознали по различен начин. А не по пътя към полицейското управление в два часа през нощта, за да приберем сина му — гаджето ми — от ареста.

— Хайде де, нали ти казах — отвръща Коул, докато върви към колата за още багаж. — Баща ми сам предложи да отседнем при него. Ще му се издължим, като помагаме с къщната работа, което ще ни позволи да съберем пари за нов апартамент. По-хубав апартамент.

Аха. А колко хлапета се връщат обратно вкъщи със същата цел, а вместо това остават още три години? Баща му би трябвало да е наясно в какво се забърква.

Ще положа всяко възможно усилие, но Коул не може да спестява пари. Нанасянето в нов апартамент с депозит — който изгубихме в предната квартира заради малки повреди на килимите — и сметки за плащане ще ни струва доста. Когато се сдобием с такъв, Коул може да помага с плащането, но вземането и подреждането му ще паднат на моите плещи.

Минаха три дни от срещата с Пайк Лоусън в киното. Когато взехме Коул, се върнах вкъщи, за да видя, че апартаментът е напълно опустошен. Явно се е опитал да ми организира купон за рождения ден късно вечерта там, но приятелите ни — или по-точно неговите приятели — не са ме изчакали, за да започнат да празнуват. Към единайсет всички вече са били пияни, пицата е била изядена, но хей, бяха ми запазили парче торта.

Трябваше да се скрия в банята, за да не заплача пред тях, когато видях състоянието на жилището.

Явно на купона е започнал бой, съседите са се оплакали от шума, Коул си е отворил устата да възразява и полицията го е прибрала заедно с един от приятелите му, за да се поохладят. Мел, хазяинът, ни каза направо, че му е писнало от Коул и той трябва да си върви. Аз бях добре дошла да остана, но нямаше никакъв начин да плащам за всичко сама. Не и след като изразходих всичките си спестявания, за да му помогна да си поправи колата миналия месец.

Слава богу, че този път ченгетата го пуснаха без гаранция, защото нямах откъде да изстискам стотачка, още повече пък двайсет и пет стотачки.

— Ти си му син — напомням на Коул и вземам лампата си, една от големите вещи, които не дадохме на съхранение, защото бащата на Коул вече е обзавел една от стаите за гости. — Но да остана и аз, а той да плаща всички сметки? Това изобщо не е честно.

— Е, не мисля, че ще е честно да се лиша от това — закача ме той с дръзка усмивка, придърпва ме към себе си и увива ръце около тялото ми. Пускам лампата и се усмихвам на игривостта му, въпреки че не се чувствам съвсем в настроение. Отдавна не съм се отпускала за достатъчно дълго, та да забравя как стресът ни мачка на всеки ъгъл. От дълго време не сме се усмихвали един на друг и вече не ни се получава естествено.

Но точно сега виждам в очите му онзи момчешки блясък, като че ли е най-очарователното торнадо на света, което ти казва: „Как да не ме обичаш?“.

Той опира чело в моето и аз прокарвам пръсти отзад през русата му коса и поглеждам в тъмносините му очи, които винаги създават впечатлението, като че ли току-що си е спомнил, че има цял пай в хладилника.

Той взема дясната ми ръка в своята, поставя и двете между нас, а аз хващам неговата, защото вече знам какво се опитва да направи. Пръстите ни се преплитат, а палците ни застават един до друг, той сключва поглед с моя и двамата се отдаваме на едни и същи спомени.

За всички останали изглежда, все едно играем на канадска борба, но когато погледнем надолу, виждаше палците си един до друг и малките белези с размер на грахово зърно, които и двамата имаме и споделяме само с още един човек. Звучи глупаво, когато разказваме историята на другите — за пистолетчето играчка на брата на наш приятел, което беше толкова малко за нашите ръце, че ни обели кожите, когато се опитахме да го използваме, а тримата се разсмяхме, когато осъзнахме, че имаме еднакви белези на палците си.

Сега сме само Коул и аз. Само двамата. Два белега, вече няма трети.

— Ще останеш с мен, нали? — прошепва той. — Нуждая се от теб.

И за един кратък миг виждам уязвимостта му.

Аз също се нуждаех от него някога и той беше до мен. Преживели сме много заедно и той вероятно е най-добрият ми приятел.

Поради което му прощавам твърде лесно. Не искам да го боли.

Затова и го оставям да ме придума. Изобщо не ми се иска да се връщам при баща ми и мащехата ми, а пък ще останем тук само до края на лятото. Есента, когато си получа студентския заем и вече ще съм спестила достатъчно от работата през лятото, ще мога да си позволя собствено жилище. Поне така мисля.

Коул ме прегръща силно и замълчава. Знае, че още съм му ядосана заради това че го арестуваха, и заради щетите по апартамента, но знае и че ми пука за него. Започвам да се чудя дали това не е един от недостатъците ми. Определено е слабост.

Той се навежда и обгръща задника ми, целува ме по врата. Изпъшквам, когато се притиска към мен, и се засмивам, докато се измъквам от хватката му.

— Спри! — скарвам му се шепнешком, докато гледам нервно към двуетажната къща зад мен. — Вече нямаме никакво усамотение.

Той се подсмихва.

— Баща ми още е на работа, скъпа. Няма да се прибере преди пет.

О. Това поне е хубаво. Но оглеждам улицата нагоре и надолу, виждам къща след къща с дръпнати завеси, а тук-там играят деца. Не е както в апартаментите, където всички виждат какво правиш, но не им пука, защото си там временно и няма да се задържиш достатъчно дълго, за да решат, че заслужаваш вниманието им. Тук, в истинския квартал, хората отделят време на съседите си.

Поемам си дълбок дъх и попивам миризмата на скарите и звука от косачките. Кварталът е много хубав. Чудя се дали някога бих могла да живея на такова място. Ще си намеря ли страхотна работа? Ще имам ли хубава къща? Ще бъда ли щастлива?

Коул отново накланя чело към моето.

— Съжалявам, нали знаеш. — Но не ме поглежда, погледът му е забит в земята. — Продължавам да се дъня и самият аз не знам защо. Много съм нервен. Просто не мога…

Но не довършва. Само поклаща глава и аз разбирам. Винаги разбирам.

Коул не е загубеняк. Той е на деветнайсет. Импулсивен, гневен и объркан.

Но за разлика от мен, на него така и не му се наложи да порасне. Винаги някой се грижи за него.

— Знаеш какъв искаш да бъдеш — казвам му. — Постигането на това е различно за всички, но накрая ще го направиш.

Той вдига очи и за миг в погледа му се чете колебание, като че ли иска да каже нещо, но после изчезва. Вместо това ми показва дръзката си усмивчица.

— Не те заслужавам — казва, след което ме шляпва по задника.

Подскачам, потискам раздразнението си и двамата се пускаме. Не, не ме. Но си сладък, освен това правиш хубави масажи.

Свършваме с разтоварването на колата и пренасяме всичко до къщата на няколко пъти. Оставям няколкото бакалски стоки, които съм купила по-рано, в кухнята, след което отнасям последната кутия във всекидневната и нагоре по стълбите към стаята ни, първата врата вляво.

Поемам си дълбок дъх през носа, докато заобикалям рамката на вратата на новата ни спалня, неспособна да скрия усмивката си, когато усещам аромата на свежа боя. От вида на къщата, в която се нанасяме, съдя, че бащата на Коул прави ремонт. Макар че си личи, че основната работа вече е свършена. На долния етаж има блестящ дъсчен под, във всяка стая са положени подхождащи си орнаменти там, където се срещат стените и таванът, а в кухнята има гранитни плотове с нови хромирани уреди и черни стъклени шкафове, от които сърцето ми се разтуптява леко. Никога не съм живяла в жилище, което да е поне отчасти толкова представително. За строителен работник Пайк Лоусън изобщо не е лош дизайнер.

Къщата определено е хубава. Наистина хубава. Не че е имение — просто обикновена двуетажна къща с малка веранда, водеща към входната врата — но е реновирана, красива, добре поддържана, а предният и задният двор са целите в зеленина.

Оставям кутията на земята, отивам до прозореца и надничам между щорите. Истински двор. Жилищната ситуация на майката на Коул невинаги е била прекрасна, така че е хубаво да знам, че той има чист и безопасен квартал, където може да дойде, когато има нужда. Чудя се защо се държи, все едно се нуждае някой да се грижи за него, когато винаги е имал тази къща на разположение. Какво се е случило между него и Пайк Лоусън?

Някой ден аз също ще имам такова жилище. Баща ми, за съжаление, ще си умре в онази каравана, в която отраснах.

Коул влиза в стаята, мята два куфара на леглото и веднага излиза обратно, като изважда телефона си по пътя.

— Мислиш ли, че баща ти би имал нещо против да използвам кухнята? — викам, докато го следвам извън стаята. — Купих продукти за бургери.

Той продължава да върви, но чувам задъхания му смях.

— Съмнявам се, че който и да било мъж, дори баща ми, би отказал на жена да използва кухнята му, за да му сготви, скъпа.

Да, разбира се. Хвърлям поглед към гърба му, докато той завива надясно към всекидневната и излиза навън. Аз продължавам направо към кухнята.

Преди ми харесваше да правя разни неща за Коул. Да го подкрепям повече, отколкото майка ми е подкрепяла баща ми. Да чистя къщата — или апартамента — и да виждам как ми се усмихва, когато направя живота му поне малко по-лесен или му осигуря онова, от което се нуждае. Но през последните няколко месеца отношенията ни станаха доста едностранчиви.

Все пак баща му прави доста за нас и готвенето няколко пъти в седмицата е част от уговорката, така че нямам проблем да се придържам към моята част от сделката. Е, нашата част от сделката, но Коул едва ли би готвил, така че ще му оставя градинската работа, за която баща му също заяви, че е негова отговорност.

Пайк Лоусън. Трябва да положа усилия, за да не се сещам за киното онази вечер. Още ми е трудно да осъзная цялата ситуация.

Продължавам да мисля за клечката кибрит, забита в поничката, и за окуражителната му реч как трябва да правя нещата, които искам. Част от мен обаче усеща, че казваше онези неща и на себе си. В тона му се четеше опит и може би малко разочарование, така че ми се ще да науча повече за него. Например какъв е бил като млад баща.

А аз си мислех, че е готин. И какво от това? Мисля, че и Крие Хемсуърт е готин. И Райън Гослинг, Том Харди, Хенри Кавил, Джейсън Момоа, братята Уинчестър… Не е като да съм имала сексуални мисли, за бога. Няма нужда да бъде неловко.

Не може да бъде. Аз съм със сина му.

Отивам до един от столовете край кухненската маса, изваждам телефона от чантата си и пускам приложението, което веднага започва да изпълнява Момичето на Джеси оттам, откъдето го спрях след тичането си тази сутрин. Оглеждам кухнята и хвърлям кратък поглед назад към всекидневната, за да се уверя, че вещите ни не се търкалят наоколо. Не искам да притесняваме баща му повече, отколкото е необходимо.

Приближавам се до хладилника и прокарвам ръка по плота в средата на кухнята, когато го подминавам. Докато останалите плотове са от жълто-кафяв гранит с черни акценти, този е направен от касапски блок. Гладкото дърво е топло под върховете на пръстите ми, но не усещам никакви бразди от рязане. Цялата кухня изглежда наскоро ремонтирана, така че може би не е използвал много дъската за рязане. Или пък не си пада по готвенето.

Практични бронзови метални лампи висят над блока и аз се завъртам леко, преди да се върна при хладилника, смеейки се тихо. Хубаво е да можеш да се движиш, без да се блъскаш в мебели и вещи. Единственото нещо, от което се нуждае тази кухня, за да премина от впечатлено кимане към веене като пред припадък, са задни панели. Задните панели са секси.

Бъркам в хладилника и изваждам телешката кайма, маслото и моцарелата, затварям вратичката с крак, после се обръщам и оставям всичко върху централния плот. Вземам двете глави лук, които оставих по-рано на плота, и започвам да клатя глава в такт с музиката, плъзгам се и се люлея, докато хващам един касапски нож от блока и започвам да ги кълцам на тънки резени.

Музиката в ушите ми се усилва, косъмчетата на ръцете ми настръхват и усещам прилив на енергия в краката си, защото искам да танцувам, но няма да си го позволя. Надявам се Пайк Лоусън да няма нищо против осемдесетарска музика в къщата си от време на време. В киното не спомена, че не я хареса, но също така и не предполагаше, че ще живеем при него.

Задоволявам се с това да се правя, че пея, и да куфея, докато оформям с ръце пет големи кюфтета, и започвам да ги слагам в чистия тиган, вече нагрят и покрит с разтопено масло.

Бедрата ми се люлеят наляво-надясно, когато усещам гъделичкане, проправящо си път към кръста ми. Подскачам и сърцето ми също прескача в гърдите ми, а в гърлото ми се настанява въздишка.

Обръщам се и виждам, че зад мен стои сестра ми.

— Кам! — изскимтявам.

— Пипнах те — дразни ме тя, хили се от ухо до ухо и отново ме ръгва в ребрата.

Спирам музиката на пауза.

— Как влезе? Не съм чула звънеца.

Тя заобикаля централния плот, сяда на един от високите столове и си взема лучено кръгче.

— Разминах се с Коул навън — обяснява. — Той ми каза направо да влизам.

Проточвам врат, надничам през прозореца и го виждам заедно с двама свои приятели да обикалят около стария фолксваген на баба ми, който бащата на Коул плати да довлекат дотук, тъй като в момента не върви. Не можех да го оставя на паркинга пред апартамента, а Коул, изглежда, най-накрая смята да изпълни обещанието си да го поправи, така че най-сетне ще имам кола.

Цвърченето на месото в тигана стига до ушите ми и аз се завъртам, за да обърна бургерите. Пръскащата мазнина ме уцелва по ръката и потрепвам от опарването.

Знам, че Кам е дошла да ме нагледа. Стари навици и така нататък.

Сестра ми е само с четири години по-голяма, но тя беше майката, която майка ми не можа да бъде, защото не се задържа достатъчно наоколо. Останах в онзи парк за каравани, докато не завърших училище, но Кам се изнесе, когато беше на шестнайсет, и оттогава е самостоятелна. Само тя и синът ѝ.

Поглеждам към часовника и виждам, че минава пет. Племенникът ми сигурно вече е с детегледачката си, а сестра ми отива на работа.

— Е, къде е бащата? — пита ме тя.

— Все още на работа, предполагам.

Но ще се върне скоро. Премествам бургерите от тигана в чинията и изваждам питките от пакета.

— Добре ли се държи? — пита тя, а гласът ѝ звучи колебливо.

Обърната съм с гръб към нея, така че не може да види раздразнението ми. Сестра ми е жена, която не говори със заобикалки. Фактът, че внимава за тона си, показва, че вероятно си мисли неща, които не искам да чувам. Като например защо, по дяволите, не приемам по-добре платената работа, която шефът ѝ ми предложи миналата есен, за да остана в апартамента си?

— Изглежда свестен. — Кимвам и я поглеждам. — Малко тих според мен.

— Ти също си тиха.

Ухилвам ѝ се и я поправям:

— Аз съм сериозна. Има разлика.

Тя се разкикотва и изправя гръб, дърпа надолу подгъва на белия си потник, под който ясно се очертава червеният ѝ дантелен сутиен.

— Предполагам, че все някой трябваше да е сериозен вкъщи.

Има предвид „в къщата, в която отраснахме“.

Тя отмята кестенявата си коса зад рамото си и аз виждам дългите сребърни обеци, които си подхождат с лъскавия ѝ грим, опушените очи и блестящите устни.

— Как е Килиян? — питам, спомнила си за племенника си.

— Непослушен както винаги — отговаря. Но след това млъква, като че ли се е сетила за нещо. — Не, почакай. Днес ми каза, че разправял на приятелите си, че съм му кака, когато отида да го взема от яслата. — Тя се засмива. — Лайненцето се срамува от мен. Но си помислих и „Еха, наистина ли му вярват?“. — Тя отново отмята театрално коса. — Имам предвид, че още изглеждам добре, нали?

— Само на двайсет и три си. — Слагам настърганата моцарела върху бургера, добавям още едно кюфте и също го покривам с моцарела. — Естествено, че изглеждаш добре.

— Мхм. — Тя щраква с пръсти. — Трябва да изкарвам пари, докато мога.

Поглеждам в очите ѝ само за миг, но той е достатъчен, за да забележа леката горчивина в закачката ѝ. Начинът, по който изглежда, обърканата ѝ усмивка, като че ли се извинява, и примигването, запълващо тишината, докато неловките ѝ думи висят във въздуха.

И начинът, по който подръпва подгъва на потника, за да покрие колкото може повече от корема си в присъствието на сестричката си.

Сестра ми мрази работата си, но повече обича парите, които изкарва.

Най-накрая връща вниманието си към мен, а тонът ѝ е почти обвинителен:

— Е, какво правиш, между другото?

— Вечеря.

Тя поклаща глава и завърта очи.

— Значи не само не зарязваш мъжа, с когото си, ами сега прислужваш и на още един?

Слагам две лучени кръгчета на първия двоен чийзбургер и го покривам с питката.

— Не му прислужвам.

— Напротив, прислужваш му.

Поглеждам я кръвнишки.

— Живеем тук, в този страхотен квартал, при това, да ти обърна внимание, без да плащаме наем. Най-малкото, което мога да направя, е да се придържам към нашата част от сделката. Трябва да чистим и понякога да готвим. Това е всичко.

Дясната ѝ вежда се вдига строго и тя кръстосва ръце на гърдите си, за да ми покаже, че не ми вярва. О, за бога. Наистина смятам, че получаваме повече от сделката с Пайк Лоусън, отколкото получава той. Климатик, кабелна телевизия, безжичен интернет, стая гардероб…

Протягам се над плота, дърпам щорите и викам, за да ми се махне от главата:

— Той има басейн, Кам! Хайде стига.

Очите ѝ се разширяват.

— Сериозно?

Тя скача от стола, притичва и поглежда към задния двор. Басейнът е идеален. С форма на пясъчен часовник, многоцветните плочки около него са в средиземноморски стил и има стълби с мозаечен под, по които се влиза вътре. Бащата на Коул сигурно все още го довършва, защото в далечния му край са разположени цветни лехи без цветя и чучури на миниводопади, които все още не работят. Наоколо са пръснати маси и столове, а в останалата част от затревения заден двор са разположени различни градински мебели, но без да са подредени по какъвто и да било забележим начин. Вдясно лежи голям чадър, точно до маркуча, а скарата за барбекю е вляво, покрита с брезент.

Сестра ми кимва одобрително.

— Това е хубаво. Родена си да живееш в такава къща.

— Кой не е? — отвръщам. Би трябвало всички да са такива късметлии.

Въпреки че все още се чувствам не на мястото си тук. Но ме е грижа за Коул и предпочитам да съм с него, отколкото в караваната на баща ми.

Довършвам бургерите, а тя се обръща, хваща се за плота с две ръце и се втренчва в мен.

— Сигурна ли си, че иска само малко чистене и готвене? — настоява. — Мъжете, независимо от възрастта си, са еднакви. Би трябвало да знам.

Би трябвало да млъкнеш. Мога да се грижа за себе си. Ако училищните гаджета и работата в бара не са ме научили на това досега…

Но тя отново проговаря, навлиза в личното ми пространство и ме спира.

— Чуй ме само за малко. — Тонът ѝ става строг. — Къщата е хубава, а кварталът — безопасен, и да, можеш да спестиш малко пари. Но не си длъжна да оставаш тук.

— Няма да се връщам при татко и Корин, ако това имаш предвид — отвръщам ѝ. — И не мога да остана при теб. Оценявам предложението ти, но не се виждам да седя на дивана, където ще преча на всички, и да уча с четиригодишно наоколо, което просто се радва на детството си в собствената си къща.

Имам летен курс в четвъртък, така че се нуждая от малко място, където да работя.

— Нямах предвид това — отвръща бързо тя. — Можеше да останеш в апартамента. Можеше да си го позволиш.

Отварям уста, но отново я затварям и се обръщам да пъхна бургерите във фурната за няколко минути.

Писна ми от този спор. Кога ще се откаже?

— Не мога, разбираш ли? — казвам ѝ. — Не искам. Харесвам си работата и не искам да работя там, където работиш ти.

— Разбира се, че не искаш. — Тя ме поглежда отегчено. — Под достойнство ти е, нали?

— Нямах предвид това.

Сестра ми не е паднала в очите ми заради работата си. Все пак храни и облича хлапето си. Преглътна гордостта си и направи онова, което трябваше, заради което я обичам. Но — никога не бих ѝ го казала в лицето — това не е кариера, която самата тя би избрала за себе си, ако имаше други възможности.

А на мен все още не са ми свършили възможностите.

Кам танцува в „Куката“ откакто стана на осемнайсет. В началото беше просто временна работа, за да компенсира това, че гаджето я напусна, и за да издържа сина им. Но беше твърде трудно да тича между колежа и детето си, затова накрая спря да учи. Планът беше да се върне, когато Килиян започне да ходи на детска градина, а това ще се случи всеки момент, но не мисля, че планира да напусне работа скоро. Свикнала е с парите.

А преди почти година шефът ѝ ми предложи позиция като барманка там и оттогава тя ме тормози да я приема. Все пак ще мога да изкарвам достатъчно, за да се издържам, и вероятно няма да ми се налага да вземам толкова много студентски заеми. Само няколко години, каза ми. И после се отървавам.

Само че знам, че барманството е работата, чрез която шефът ѝ привлича момичетата, и после започва да ги навива да танцуват на сцената.

А аз не искам да го правя. Не искам да гледам и как сестра ми го прави всяка вечер.

Тялото ми си е за мен. За мен и за онзи, на когото бих искала да го покажа. Ще остана в „Граундърс“, много благодаря.

— Добре съм — казвам ѝ. — Ще се оправя.

Тя въздиша.

— Хубаво — отвръща, отказала се временно. — Просто бъди подготвена, ако това не проработи, окей?

Под това има предвид двамата с Коул да живеем в къщата на баща му.

Подминавам я, за да взема малко лимонада от хладилника, и внезапно чувам ниското ръмжене на приближаващ двигател. Спирам, поглеждам към прозореца и виждам края на черен пикап, който отбива в алеята. Същият „Шевролет Шайен“ от седемдесет и първа, на който се возих след киното онази вечер, когато трябваше да приберем Коул от полицейското управление.

Сърцето ми се разтуптява, но аз го пренебрегвам и бързо затварям хладилника.

— Баща му се прибира — казвам, грабвам чантата ѝ от плота и ѝ я тиквам в ръцете. — Трябва да си вървиш.

— Защо?

— Защото къщата не е моя — изтърсвам и я избутвам към пералното помещение и задната врата. — Нека мине поне седмица, преди да се натрапя в личното му пространство с всичките си приятели.

— Аз съм ти сестра.

Чувам затръшването на вратата на кола.

Продължавам да избутвам Кам към задния вход, но тя забива пети в земята.

— По-добре ме дръж в течение — предупреждава. — Няма да дам да позволиш на някакъв перверзник шкембелия на средна възраст, който много се радва да приюти чифт секси тийнейджърски бедра в къщата си, да настоява за допълнителни услуги от новата си наемателка.

— Млъкни. — Но не мога да спра да се подхилвам.

Не, той не е шкембелия, на средна възраст или пък перверзник. Поне така мисля.

Тя се обръща, ръгва ме игриво в стомаха и казва с дълбок дрезгав глас:

— Хайде, скъпа. — Приближава се към мен и се опитва да увие съблазнително ръце около мен. — Време е да си заработиш наема, моето момиче.

— Млъкни! — викам тихо, смея се и се опитвам да я избутам от кухнята. — Боже, не ме излагай така. Изчезвай!

— Не се страхувай — продължава тя и се преструва на някакъв зловещ старец, докато лигави устни и се опитва да ме целуне. — Момиченцата се грижат за своите татенца.

След това се бута наужким в мен и се опитва да докара бирен корем с петдесет и пет сантиметровата си талия.

— Стига! — моля я, пламнала от срам.

Тя ме опипва нагоре-надолу по бедрата и се усмихва, докато се опитвам да я изтикам навън от кухнята.

Но внезапно спира, отпуска лице и погледът ѝ се фокусира върху нещо — или някого — зад мен.

Затварям очи за миг. Страхотно.

Обръщам се назад и виждам бащата на Коул, застанал на вратата между всекидневната и кухнята, втренчен в нас. Топлина пълзи нагоре по врата ми, когато го виждам отново.

Чувам как сестра ми си поема дъх и се отдалечавам от нея, прочиствайки гърло. Не мисля, че е чул нещо. Или поне се надявам да не е.

Очите му се стрелкат между двете ни и накрая се спират върху мен. Късата му коса е леко разбъркана, потта от работния ден все още мокри страните му, а по челюстта му е набола лека брада. Върху предмишниците му има черни следи, а сухожилията на загорелите му ръце се свиват, докато стиска колана си с инструменти и кутията за обяд.

Той си поема дълбок дъх, пристъпва напред и оставя нещата си върху централния плот.

— Преместихте ли всичко? — пита ме, докато прокарва ръка през косата си.

Кимвам.

— Аха — изтърсвам. — Искам да кажа, да.

Сърцето ми отново се вълнува, като че ли в гръдния ми кош се разливат океански вълни, и изобщо не мога да си спомня какво се очаква от мен. Затова кимвам отново и мигам на парцали, докато сестра ми не се появява в зрителното ми поле от едната страна и най-накрая не си спомням какво се случва.

— Пайк. Господин Лоусън — поправям се. — Извинете. Това е сестра ми Кам. — Посочвам към нея. — Тя тъкмо си тръгва.

Той я поглежда.

— Привет.

И след това за моя изненада погледът му се връща за миг обратно върху мен, преди да забележи пощата върху плота и да започне да я преглежда, като че ли ни няма.

Примигвам, леко объркана.

Кам е страшно парче. Може да е по-млада от него, но определено е жена и повечето мъже спират погледа си за по-дълго върху нея, върху дългите ѝ крака и наперените и скъпи хълмчета под потника ѝ. Той обаче не го прави.

— Аха, радвам се да се запознаем — отвръща тя. — Благодаря, че приютихте сестра ми.

Той ни поглежда за кратко и се усмихва леко, преди да вземе всички пликове и да ги натъпче в кутията за писма.

Кам тръгва да излиза от кухнята и аз я следвам в пералното помещение.

Когато се скрива от линията на погледа му, се обръща и изрича само с устни „О, боже“ с палав блясък в широко отворените си очи.

Стискам челюст и завъртам брадичка, за да я накарам да си върви. Сега ще виси тук през ден, за да флиртува с него.

Чувам как Пайк отваря една от фурните зад мен и се обръщам.

— Направих вечеря — казвам му. — За трима ни. Нали няма проблем?

Той затваря фурната, виждам леко облекчение на лицето му.

— Аха, страхотно. — Въздиша. — Благодаря ти. Умирам от глад.

— Само още петнайсет минути.

Той отваря хладилника и си взема „Корона“, отваря я с отварачката, закована под централния плот, и я издърпва оттам, а капачката пада в боклука.

— Значи имам достатъчно време да взема душ — отговаря и поглежда надолу към нас. — Извинете ме.

И излиза от кухнята с бутилка, висяща от ръката му, като се разминава с горния праг на вратата само на петнайсетина сантиметра. Замълчавам, отново осъзнала колко е висок. Къщата също е доста висока, но би било невъзможно да не го забележа, когато влезе в някоя стая.

— Сега разбирам — шепне Кам в ухото ми, за да ме провокира. — А пък аз се бях закахърила, че някакъв потен дебел дъртак ще ти пуска аванси.

— Млъкни. — Затварям очи с раздразнение.

Чувам задната врата да се отваря и веселия глас на сестра ми, която ме дразни:

— Грижи се за мъжете си.

Обръщам се да затръшна вратата в лицето ѝ, но тя изпищява и я затваря след себе си, преди да се опомня.

— О, обаче аз не обичам лук.

Застивам при думите на Пайк и се втренчвам в барбекю соса, излят върху моите лучени шедьоври. Направо са като за публикация в „Инстаграм“. Ако махна прекрасния златист лук, ще се превърнат в обикновен провал от „Пинтерест“.

— Защо не пробвате? — предлагам с плаха усмивка. — Ще ви хареса. Обещавам.

От опит знам, че мъжете биха изяли всичко, което се намира пред тях.

Той, изглежда, го обмисля известно време, после затваря хладилника и среща погледа ми. Изражението му се смекчава.

— Добре.

Вероятно усеща, че ми го дължи, защото съм направила вечеря, така че го приемам. Слагам обратно питката отгоре и му подавам чинията, а той я занася до един от високите столове и отхапва, преди дори да седне. Поглеждам през рамо. Челюстта му спира да се движи, той примигва няколко пъти, а мускулите на бузите му се свиват. След това чувам стон.

Обръщам се обратно към печката, за да не забележи усмивката ми.

— Всъщност е хубав — казва ми. — Даже много.

Само кимвам в отговор, но усещам лека гордост.

— Когато ядеш евтина храна, докато растеш — му казвам, — намираш начини да я направиш малко по-вкусна.

В продължение на няколко секунди не казва нищо, но накрая отвръща:

— Аха.

Не съм сигурна дали това означава, че просто ме слуша внимателно, или че е съгласен с мен. Ако е научил фамилията ми, вероятно знае кой е баща ми. Всички в града познават Чип Хадли, така че може би е разбрал как съм живяла.

Обаче аз не знам много за семейството на Коул, нито дали винаги са живели тук. Пайк Лоусън не е заможен, но определено не е беден, поне ако съдя по къщата му.

— Много е хубав. Наистина — казва отново.

— Благодаря. — Обръщам се и слагам чиния върху плота, перпендикулярно на мястото му, за Коул и една точно до нея за мен.

Замълчаваме и аз се чудя дали той също се чувства неловко. Говорихме си толкова непринудено онази вечер, когато не се познавахме, но сега е различно.

Чувам движение във всекидневната, поглеждам натам и виждам как Коул влиза в кухнята. Усмихвам се. Цялата му риза вече е омазана с грес, а под устната му също има ивица. Гаджето ми може да се държи зле колкото си иска, но също така и да демонстрира изобилие от момчешки чар.

Коул взема хамбургера си от чинията с една ръка и слага някаква стара ръждива автомобилна част под мишница, накланяйки брадичка към мен.

— Здрасти, скъпа. Сега работим по фолксвагена ти. Нямаш нищо против да ям навън, нали?

Зяпвам го.

Той сериозно ли? Местя поглед между него и баща му.

— Нямам — отговарям тихо, като се старая да кажа повече с очите си. Не искам да се храня сама с Пайк.

— Хайде де. — Коул накланя глава, опитва се да ме омае с игривото си изражение. — Не мога да зарежа другите отвън. Може да дойдеш да седнеш навън при нас.

Много благодаря. Обръщам се към хладилника и измъквам каната с лимонада. Би било грубо да изляза така. Баща му не ни е дойна крава. Би било добре да положа усилия да го опозная.

Но преди да успея да кажа на Коул да излиза, заговаря баща му:

— Защо не седнеш при нас за десет минути? Отдавна не съм те виждал.

Залива ме облекчение, благодарна съм за подкрепата. Най-накрая чувам как Коул издиша и краката на един от високите столове в центъра на стаята изскърцват върху плочките, когато сяда пред чинията си.

Уверявам се, че фурната е изключена, вземам чашата си и сядам след бащата на Коул, като оставям празно мястото между тях. Пресягам се през плота и си вземам чинията.

— Е, как е работата? — пита господин Лоусън и аз предполагам, че говори на Коул.

Дясната ръка на Коул намира бедрото ми, докато използва лявата, за да вдигне бургера от чинията до устата си, аз поглеждам към баща му и виждам как очите му са фиксирани върху ръката на Коул, която ме докосва. Челюстта му се стяга, когато поглежда отново нагоре.

— Работа като работа — свива рамене Коул. — Но пък сега е по-лесно, след като времето се стопли.

Коул работи в строителството на пътища, откакто започнахме да живеем заедно преди около девет месеца. Откакто го познавам, е сменил много работи, но се задържа на тази.

— Мислиш ли си още за колеж? — опипва почвата баща му.

Но Коул само се засмива.

— Завърших училище с голям зор. Знаеш го.

Вдигам лимонадата към устните си и отпивам. Стомахът ми се е свил и в момента не ми се яде. Бащата на Коул дъвче, оставя бургера си в чинията и надига бутилката.

— Времето тече доста по-бързо, отколкото си мислиш — отговаря тихо, като че ли на себе си. — Едва не се записах във флота, когато разбрах… — Но се запъва и завършва: — Когато бях на осемнайсет.

Обаче мисля, че знам какво иска да каже. Когато разбрах, че ще ставам баща. Пайк Лоусън не изглежда достатъчно възрастен, за да има пораснал син, така че трябва да е бил много млад, когато се е родил Коул. На не повече от осемнайсет или деветнайсет. Което го прави на трийсет и осем? Плюс-минус няколко месеца?

— Просто не можех да си представя как ще се разделя със седем години от живота си — продължава той. — Но седемте години минаха доста бързо. Осигуряването на добро бъдеще иска полагане на усилия и отдаденост, Коул, но си струва.

— Струваше ли си за теб? — отвръща синът му и отхапва от бургера си, а ръката му леко стиска вътрешната страна на бедрото ми. Едва доловим жест, който обожавам въпреки покачващото се напрежение в стаята. Това е неговият начин да ми покаже, че е ядосан, но не на мен, и че не му е приятно, че вероятно се чувствам неудобно.

Бащата на Коул отпива от бутилката си и спокойно я оставя на плота, а тонът му става по-строг.

— Е, имах пари да ти платя гаранцията — отбелязва. — Последния път. И онзи преди него.

Хватката на Коул се затяга около бедрото ми и вратът ми внезапно се сгорещява. Приисква ми се да имах ластик за коса. В ума ми се въртят хиляди въпроси. Защо двамата не се разбират? Какво се е случило? Бащата на Коул ми се вижда нормален, доколкото съм го опознала, но Коул е издигнал стена помежду им, а баща му, изглежда, има точно толкова къс фитил, колкото и синът му.

С чийзбургер в ръка Коул изтиква чинията далеч от себе си, избутва стола си назад и се изправя.

— Ела при нас, ако искаш, скъпа. И остави съдовете. Аз ще ги измия след малко.

Отварям уста да отвърна, но се спирам и стискам зъби. Е, явно престоят ни тук ще е забавен.

Коул се обръща и излиза от стаята и след няколко мига чувам как входната врата се затръшва. Отвън се носят приглушени гласове, а някъде по улицата се чува клаксон, но в кухнята изведнъж е станало толкова тихо, че спирам да дишам. Надявам се Пайк Лоусън да забрави за присъствието ми.

Как, по дяволите, се очаква да живея тук? Не мога да вземам страна, ако ще се карат така.

Но Пайк проговаря, вече с по-мек тон:

— Няма проблем — казва, и аз виждам с крайчеца на окото си как обръща глава към мен. — Можеш да се присъединиш към него, ако искаш.

Обръщам глава, срещам погледа му, поглеждам го с лека усмивка и свивам рамене.

— Навън е горещо — казвам му.

Вече горя от напрежението тук.

Освен това приятелите на Коул не са мои приятели и отвън няма да ми е по-приятно.

— Съжалявам за това — казва събеседникът ми и отново се захваща с бургера си. — Няма да се случва често. Коул е добър в отбягването ми.

Кимвам, не знам какво да кажа. Усещам, че така или иначе няма да се задържа дълго тук. Вече се чувствам, все едно ходя по въже.

Насилвам се да ям, защото остатъците от бургерите няма да са особено вкусни утре. Отвън се носи музика, някъде в далечината се пробужда ръмженето на косачка, ароматът на трева ме удря в гърлото, довят през отворените прозорци, а обикновените бежови завеси в къщата на Пайк се веят от нахлуващия отвън вятър. По ръцете ми полазват тръпки.

Лято е.

Звъни телефон и аз виждам как Пайк се протяга за мобилния си, оставен на плота.

— Здрасти — казва.

От другата страна на линията замърморва мъжки глас, но не мога да чуя думите му.

Пайк се изправя и занася чинията си до мивката с една ръка, докато държи телефона с другата, а аз си открадвам няколко погледа, докато е разсеян. Сещам се отново за задяванията на Кам за него, но тя не е права.

Пайк е истинска мистерия.

Видях снимки на Коул във всекидневната — бебешки и детски — но с изключение на това в къщата няма много неща, които да напомнят за баща му. Знам, че не е женен, но на масичката за кафе няма книги, които да разкриват интересите му, нито пък сувенири от ваканции, домашни любимци, изкуство, дрънкулки, списания или принадлежности, които да показват хобитата му, като например спорт, игри или музика… Домът е красив, но прилича на изложбена къща, където не живее истинско семейство.

— Не, имам нужда от още един багер и поне още сто торби цимент — казва Пайк на събеседника си, пъха телефона между рамото и ухото си и дърпа ръкавите си още по-нагоре, докато пуска водата.

Усмихвам се на себе си. Той мие съдовете. Без да го карат? Изпускам въздишка и се надигам от мястото си. Предполагам, че е защото живее сам. Кой друг би могъл да му ги измие?

Той се засмива на нещо, което събеседникът му казва, и поклаща глава, докато аз изхвърлям остатъците от чинията си в боклука.

— Кажи на онзи идиот, че знам, че не е болен — продължава да говори в слушалката, — и че ако не слезе от нея, която и да е тя, до сутринта, ще отида и сам ще го сваля. Искам да изпреварим разписанието.

Приближавам се до него и тихо оставям съдовете си на плота, преди да прибера лимонадата и сосовете обратно в хладилника.

— Аха, аха… — чувам го да казва, докато изплаква чиниите и ги подрежда в миялната. — Добре, ще се видим сутринта.

Пайк затваря и оставя телефона на плота, и аз му хвърлям още един бърз поглед.

— Работа? — питам го.

Той кимва, налива вода в една от чашите и я изплаква.

— Винаги. В момента строим офис сграда на магистрала двайсет и две, малко преди парка. — Поглежда ме. — Без значение колко планираш работата и бюджета, винаги има изненади, които те изкарват извън разписание, нали знаеш?

Магистрала двайсет и две. Същата, по която ходя на занятия в „Дорал“. Сигурно съм минавала покрай работното му място много пъти.

— Никога нищо не върви по план — отбелязвам замислено. — Дори на моята възраст вече го знам.

Той се разсмива, а ъгълчетата на устата му се извиват нагоре и той поглежда ухилен към мен.

— Точно.

Внезапно се замайвам, удря ме усещането за дежавю. За миг виждам отново мъжа от киното.

Примигвам и се опитвам да извърна поглед. Лешниковите му очи изглеждат по-зелени на светлината, идваща отгоре, косата му е изсъхнала след душа и внезапно вече прилича повече на по-голям брат на Коул, отколкото на баща му. Откъсвам очи от усмивката му и зървам за момент сухожилията на ръцете му, които се свиват, докато мие съдовете.

Вземам телефона си от плота и тръгвам да излизам, но изведнъж си припомням нещо.

— Ще ми дадете ли телефонния си номер? — Завъртам се назад, за да попитам. — В случай че възникне проблем в къщата, изгубя си ключа или нещо такова?

Той ме поглежда през рамо, с ръце все още във водата.

— А, да. — Затваря крана и взема хавлия, за да се подсуши. — Добра идея. Ето.

Хваща телефона си, отключва екрана и ми го подава.

— Тогава въведи и твоя.

Давам му телефона си и вземам неговия, записвам първото си име и номера си. Радвам се, че се сетих за това. Всичко може да се случи в къщата. Мазето може да се наводни, да доставят пратка, която не е за мен, да не успея да сготвя в някоя от вечерите, които се падат на мен и Коул, и да трябва да го предупредя… Това вече не е моят дом, където мога да вземам всички решения сама.

Връщам му телефона, той ми подава моя, но от него започва да свири музика и той поглежда пак към екрана му. Сигурно музикалното ми приложение е било включено и той е натиснал нещо, без да иска.

Мамка му.

Тръгва Бащинска фигура на Джордж Майкъл и той вдига вежди, когато започва неприличният припев.

Устата ми пресъхва, щом чувам текста.

Грабвам телефона от ръката му и го изключвам.

Той се засмива.

Страхотно.

След това се изправя и прочиства гърло:

— Осемдесетарска музика, а?

Прокарвам пръсти през косата си и пъхам телефона в задния си джоб.

— Аха, не се шегувах.

След миг поглеждам обратно нагоре и го виждам да се взира в мен с лека усмивка в очите.

Погледът му се отклонява встрани и той се навежда, за да вдигне едно от списанията ми „Къща и градина“, което е изпаднало от чантата ми върху кухненската маса, без да разбера.

— И ми викай Пайк — казва и ми подава списанието. — Не господин Лоусън, става ли?

Толкова е близо до мен, че стомахът ми се свива, не мога да погледна към него.

Вземам списанието и кимвам, неспособна да срещна погледа му.

Той се връща към миенето на съдовете, а аз се обръщам да си вървя, но спирам и го поглеждам.

— Не е нужно да го правиш, нали знаеш? — казвам му, като имам предвид съдовете. — Коул каза, че ще ги измие.

Виждам как тялото му се разтриса от смях, след което той се навежда да остави няколко прибора в миялната, преди да погледне отново към мен.

— И аз съм бил на деветнайсет някога — отвръща. — „След малко“ означава някога, но не е нужно да е тази вечер.

Изсумтявам, а раменете ми леко се отпускат. Така е.

Не знам колко пъти съм се събуждала с мивка, пълна със съдове. Разбира се, не съм доволна, че бащата на Коул върши неговите задължения, но го отхвърлям, защото не е мой проблем.

Стига да не ми се налага да ги мия аз.

— Благодаря — казвам и отивам до хладилника, за да си взема шише вода.

Но след това ми хрумва нова мисъл.

— Имаш ли други деца? — питам. Предполагам, че ще е добре да знам дали се очаква още хора да влизат и излизат от къщата.

Когато поглеждам към него обаче, челюстта му е стисната, а челото му е намръщено, което го кара да изглежда твърде сериозен.

— Смятам, че Коул щеше да ти каже, ако имаше братя и сестри, не мислиш ли?

Гръбнакът ми се изправя против волята ми. Тонът му е укорителен. Разбира се, че Коул би ми казал, ако имаше братя и сестри. Познавам го отдавна.

— Разбира се — отговарям бързо и клатя глава, като че ли съм била в мъгла и затова съм задала такъв глупав въпрос.

— Освен това никога не съм се женил — добавя, а адамовата му ябълка се тресе нагоре-надолу. — Да имам много деца от много жени, не е грешка, която бих искал да допускам.

Оставам неподвижна, загледана в него, и се чувствам зле. Коул е бил напълно непланиран и поне малко нежелан от родителите си тийнейджъри. Част от загадката за лошите им взаимоотношения започва да се изяснява.

Но оценявам и прагматизма му. Не е отнело твърде много време на младия Пайк Лоусън да осъзнае, че правенето на деца на случайни жени не е неговото нещо. Не бих искала да изпитам такива последици дори един-единствен път.

Той, изглежда, разбира какво е казал и как е прозвучало, защото застива и поглежда към мен, присвивайки очи извинително.

— Нямах предвид… това. Аз…

— Знам какво имаше предвид. Няма проблем.

Посочвам с палец назад и се оттеглям.

— Отивам да уча. Трябва да изкарам няколко кредита това лято, така че… лека нощ.

Той се обръща назад, зарежда миялната с препарат и я пуска.

— Благодаря ти още веднъж, че ни позволяваш да живеем мри теб — казвам.

Той ме поглежда.

— Благодаря ти за вечерята.

Но преди да изляза, пристъпвам към масата, където съм оставила да гори ароматна свещ. Трябваше да го попитам за това. Може да не обича изкуствени миризми в къщата си.

Навеждам се над масата, затварям очи, поемам си дъх и си пожелавам обичайното „Нека утре е по-добър ден от днес“. И я духвам, като почти веднага усещам острата миризма на дима от угасения фитил, изпълнила въздуха.

Винаги едно и също желание. С всяка свещ. Всеки път. Искам живот, от който никога да не ми се ще да си вземам почивка. Това е целта ми.

С изключение на клечката, която духнах в киното. Тогава си пожелах нещо различно.

Когато отварям очи, виждам, че Пайк ме наблюдава. После бързо се изправя и отмества поглед.

И когато напускам кухнята и се отправям към стълбите във всекидневната, оставям списанието си на масичката до дивана.

Сега вече някой живее тук.

Събуждам се, а клепачите ми са натежали и примигват бавно, докато фокусирам тъмната стая.

Още не се е съмнало. Обикновено не се събуждам преди пет и половина. Защо съм…

Момент. Изръмжавам, отварям малко по-широко очи и забелязвам лекото сияние, танцуващо върху стената на спалнята ми.

Дъждовни капки. Ох, мамка му. Навън не е тъмно, а облачно.

Обръщам се по гръб и присвивам очи към тавана, докато чакам и се ослушвам. Чувам го почти веднага. Потрепването на капчици вода, отскачащи от улука навън.

Изпускам въздишка. Проклятие. Потърквам очи, за да се разсъня, преди да погледна към часовника на нощното шкафче. Пет и двайсет и пет.

Аха. Точно по часовник.

Спрях да разчитам на будилника още преди години, защото тялото ми свикна да се събужда по едно и също време всеки ден. Все пак още го навивам за всеки случай. Протягам се и го изключвам, преди да се е раззвънял.

Днешният дъжд наистина може да ни забави. Няма нужда да ходя на обекта в следващите час и трийсетина минути, но половината от хората ми вероятно ще се обадят, че няма да дойдат, като си мислят, че така или иначе няма да можем да работим цял ден, ето защо сигурно е най-добре да си остана в леглото.

Но това няма да се случи. Днес ще работим върху нещо — каквото и да е, — защото не ми се иска да избягвам киселото настроение и лошите погледи на сина си, ако остана вкъщи цял ден. По-добре да съм на работа.

Когато беше по-малък, всичко беше различно. Коул беше мой. Правехме разни неща заедно, говорехме си и той искаше да е край мен, но сега…

Тя се добра до него. Синът ми е единственото нещо, с което някой може да ме държи, и майка му определено знае как да го използва. Разиграваше го като пешка, докато той не повярва на всичко, излизащо от устата ѝ, и че тя е жертвата във всяка ситуация, а аз съм врагът. Тя не може да сбърка, а аз не мога да направя нищо правилно.

След известно време просто реших да го подкрепям. Накрая ще му дойде акълът и ще преодолеем тази пречка. Ще осъзнае лъжите ѝ, така че трябва просто да се държа. Няма значение колко търпение ще изхабя, нито колко ще се караме междувременно.

Поне Джордан се държи добре. Тя ще бъде желан буфер между нас.

Въпреки че бях страшно изненадан, когато разбрах коя е.

Затварям очи, полагам опакото на дланта върху очите си и отново си спомням онази вечер.

Беше забавно да се мотая с нея в киното. Отвръщанията ѝ, хуморът ѝ, фактът, че с нея може да се говори без усилие… Начинът, по който просто се отпусна до мен по време на филма — всичко беше толкова удобно и естествено, мамка му.

Начинът, по който ми се усмихваше…

Нямаше да я поканя на среща. Много е малка, освен това знаех, че си има гадже.

Но беше трудно да не обмислям тази идея поне известно време. Тя е готина.

И след това, когато разбрах коя е, едва не се ядосах.

Спомням си как я чух да говори по телефона, а аз стисках зъби толкова силно, че челюстта ме заболя, когато го осъзнах. Вбесих се, защото в онзи момент ревнувах от сина си. Ревнувах от всяко деветнайсетгодишно момче, което имаше шанс да бъде с нея.

Безупречната ѝ кожа и навиреното ѝ носле. Великолепната ѝ долна устна, в която се зазяпах, и мисля, че тя ме усети.

Начинът, по който наклони глава назад, подпря крака на седалката и просто седеше до мен.

Всичко изглеждаше лесно.

Но момичето на мечтите ми е забранено за мен. То принадлежи на Коул и е на деветнайсет. Няма начин.

Тя е хлапе и моите кратки, порочни мисли ще останат скрити в главата ми.

Телефонът ми започва да вибрира на нощното шкафче, протягам се, вземам го и поглеждам екрана.

Изпъшквам. Не сега.

Но все пак натискам зеления бутон, затварям очи и задържам телефона до ухото си.

— Малко ти е рано, не мислиш ли?

Линдзи, бившата ми, се засмива тихо, а знойният ѝ смях вече е добре усъвършенстван. Тази жена е свикнала да получава каквото иска, от всеки.

Или почти всеки.

— Не и ако още не съм си легнала — дразни ме тя.

Запазвам смеха за себе си. Някои жени, които млади стават майки, по-късно се чувстват, все едно са пропуснали младостта си, защото са поели родителските задължения твърде рано. Линдзи Кенмонт, майката на сина ми, не пропусна нищо. Нито деветмесечната ѝ бременност, нито Коул като малък можеха да я спрат.

— Как е той? — пита ме.

Отмятам завивките, надигам се в леглото, прехвърлям крака през ръба му и се прозявам.

— На топло, нахранен и в безопасност. — Потърквам скалпа си. — Засега това е всичко, което знам. — Но после добавям: — Изненадан съм, че нямаш нищо против, между другото.

— Затова ли им предложи да се преместят при теб? Защото не мислеше, че ще се случи наистина? — настоява тя. — Нямам против да живее при теб. Време е да поемеш някаква отговорност за него.

Време е да поема… боже. Смея се тихо и клатя глава, докато се изправям.

— Не искам да започвам деня си по този начин, Лин. Знаеш го. Какво искаш?

Тя замълчава за миг, после чувам как гласът ѝ се връща към първоначалния съблазнителен тон.

— О, знаеш какво искам.

Въпреки презрението, което изпитвам към нея сега, за мое неудоволствие кръвта се спуска надолу към слабините ми. Все пак двамата се забавлявахме. Едно време.

И тялото ми го помни.

Освен това скоро не съм си лягал с жена.

Но все още не съм достатъчно отчаян, за да ѝ позволя да ме използва. Още не.

— Така ли? — Стискам телефона между рамото и ухото си, докато вземам джинсите от пейката в долния край на леглото и плъзгам крака в тях. — Мислиш си, че съм готов да тичам при теб всеки път, когато скъсаш с някого, напиеш се и искаш секс?

— Защо не? — отвръща ми. — Без значение кой влиза в живота ти и кой излиза от моя, винаги има едно нещо, което правехме добре заедно, нали?

— Разбира се, Линдзи. — Не си правя труда да скрия сарказма в тона си.

— Е, нали не излизаш с никоя? — пита тя, но вече знае, че е така. — И не е като да не сме скачали в леглото от време на време през годините, за да изпуснем малко пара. Не си спомням някога да си имал възражения.

— Аха. — Въздишам тежко. — Нарича се „липса на други възможности“. Малък град и така нататък?

— Задник.

Засмивам се въпреки себе си. Трябва да ѝ го призная. Може да приеме почти всяка обида.

Истината е, че е права. След като скъсахме, когато Коул беше на две, все още се виждахме от време на време, но това, което казах аз, също е вярно. Сексът беше хубав, тя все още има страхотно тяло, а леглото беше единственото място, където не се мразехме. Но се връщах при нея само защото беше лесно. Всяка друга жена в града е нечия сестра или дъщеря и не можеш да се мотаеш край нея, без тя да очаква да получи пръстен в някакъв момент. А аз не бях готов за това. Не и след кашата, в която се забърках, след като станах баща на деветнайсет. Ако някога забременя друга жена, това ще е съпругата ми, а тя ще бъде такава, че да не мога да ѝ се наситя.

Освен това искам още деца. Винаги съм искал. Но на трийсет и осем — четиресет без две — най-вероятно Коул ще си остане единственият ми наследник. Твърде стар съм да започвам отначало.

— Хайде де — продължава да ме ръчка. — Какво имаш за губене? Знам, че си спомняш и че това, което си спомняш, ти харесва, Пайк. Помниш ли лятото, когато бях на седемнайсет? Най-хубавите ми спомени са оттогава.

Аха, но не и онова, което последва.

— Когато двамата го правехме под одеялото на дивана, а родителите ми спяха горе? — казва ми, като че ли не си спомням. — Знам, че все още си голям мераклия.

Кожата ми се сгорещява и замълчавам.

— Така че ела да ме изчукаш — завършва тя.

Колебая се само за миг, но после поклащам глава. Изкушаващо е. Тялото ми го иска. И ако трябва да си го призная, съм самотен, мамка му. Трябва само да забавя достатъчно темпото, за да го усетя. Има толкова много сутрини, в които мразя да се събуждам сам.

Но не. На гордостта ми ѝ е писнало да поема удар всеки път, когато тя си по мисли, че съм готов да изтичам при нея, щом ми свирне.

— Трябва да тръгвам за работа. — Затварям телефона, преди да имам шанс да помисля повече по въпроса, или по-лошо, да размисля. Пъхам мобилния в задния си джоб и отивам до гардероба, за да си взема тениска. Телефонът ми отново звъни.

— Много е досадна — изръмжавам и го вадя обратно.

Но този път виждам на екрана името на Дъч.

Вдигам и държа телефона до ухото си.

— Какво?

— Вали.

— Сериозно? Без майтап? — Хиля се и обличам тениската. — Ти си гений.

— Погледни навън.

Спирам, а всеки мускул в тялото ми внезапно се изопва. Проклятие. От тона му разбирам какво ми предстои да видя, но все пак отивам до прозореца и дърпам една от завесите, за да погледна към сутрешната буря.

— Мамка му.

Улицата е покрита от двете страни с бързеи от дъждовна вода, надпреварващи се към шахтите, а пяната се удря в бордюра, преди да потъне в канализацията. Самото платно е симфония от бял шум, капките отскачат от земята и капаците на колите, а дъждът е толкова плътен, че едва виждам отсрещните къщи.

— С момчетата ще се съберем в работилницата — казва ми Дъч. — Ще натоварим брезент и торби с пясък и ще те чакаме на обекта.

— Ще дойда след двайсет минути — отвръщам и двамата затваряме.

Хващам някакви чорапи от шкафчето, пъхам телефона обратно в джоба си и влизам в банята, за да си измия зъбите набързо, преди да изляза от стаята. Тръгвам надолу по коридора, подминавам празната стая, главната баня и след това затворената врата на другата стая, за която си припомням, че вече не е празна.

Но когато стигам до стълбището, сладък опияняващ аромат ме удря в носа, кара кожата ми да настръхне и спирам, за да го подуша. В стомаха ми се надига лек глад и целият потрепервам. Това момиче вчера изгаси свещичка. Да не би да е оставило друга да гори цяла нощ? Май ще трябва да си поприказвам с него. Не само че е опасно, ами и не си падам особено по цялата тази ароматерапия, от която тялото ти се подлъгва, че в къщата има боровинкови кексчета, когато всъщност няма.

Слизам надолу, а къщата проскърцва под тежестта ми, но когато стигам до първия етаж и се оглеждам, забелязвам, че лампите във всекидневната светят, а от кухнята се носи тиха музика.

Влизам и забелязвам, че Джордан седи в тъмното зад централния плот. Лаптопът ѝ е отворен пред нея, а тя сгрява ръцете си около чаша с кафе.

Колебая се за части от секундата, изненадан от това колко различна изглежда сега. Светлината от екрана кара очите ѝ да блестят, а от чашата пред лицето ѝ излиза пара. След това тя свива устни и подухва в опит да охлади напитката си, а няколко кичура от русата ѝ коса падат около лицето ѝ от рошавия кок на главата ѝ.

Лекият наклон на челюстта ѝ, дългите ѝ мигли, мекият връх на нослето ѝ и… Очите ми се спускат надолу, преди да успея да ги спра, и оглеждат безупречните ѝ загорели крака, открити, защото все още носи късите панталонки, с които спи. Ниско в корема ми се събира топлина и се обръщам, като подръпвам веждите си.

Не може да са на еднаква възраст. Моето хлапе все още е хлапе, а тя…

Също е хлапе, предполагам.

Просто е странно. Последния път, която видях негово гадже, момичето носеше брекети. Мисълта, че вече излиза с момичета, които биха били мой тип Навремето, е неприятна.

— Добро утро — казвам, когато я подминавам на път към кафе машината.

С ъгълчето на окото си виждам как вдига глава.

— А, здрасти. Добро утро и на теб.

Гласът ѝ е тих и пресипнал. Чувам как лаптопът ѝ се затваря, докато слагам капсула в кафе машината и термочаша отдолу. Поглеждам през рамо и виждам, че тя слиза тихо от високия стол и взема компютъра и тетрадката си.

— Няма нужда да се прибираш — казвам ѝ. — И без това тъкмо излизам.

Тя се усмихва стегнато, но не ме поглежда, докато пъха нещата си под мишница и отново хваща кафето си.

— Отдавна ли си тук? — питам я.

— Будя се лесно. — Тя най-накрая вдига поглед и се засмива на себе си. — Трудно ми е да спя, когато навън бушува гръмотевична буря.

Кимвам с разбиране. Същото е при мен с горещината. Климатикът трябва да е нагласен на осемнайсет градуса всяка вечер, за да мога да заспя. На върха на езика ми е да я попитам дали температурата снощи е представлявала проблем за нея, но няма смисъл. Нуждая се от сън и няма да я променя, а тя знае къде стоят допълнителните одеяла, ако ѝ потрябват.

Известно време стоим в тишина, най-накрая тя примигва и посочва печката зад мен.

— Има, ъм… боровинкови кексчета, ако си гладен — казва. — Купих ги от магазина, но са хубави.

Обръщам глава и виждам тава за кексчета, каквато не притежавам, върху печката, а всяка от чашките прелива от златистата коричка на печивото в нея. Протягам се и вземам едно, като скривам усмивката си. Е, значи все пак няма ароматни свещи, пораждащи фалшиви очаквания. Мисля, че я харесвам.

Тя се обръща и тръгва да излиза от стаята, но аз я извиквам:

— Можеш ли да събудиш бързо Коул, моля те? Дъждът ми прецаква разписанието на работа, а все още изливаме основите, така че се нуждая от помощта му за слагането на торби с пясък днес.

Тя ме поглежда любопитно през рамо.

— Основи?

— На сградата, която строим — пояснявам. — Не можем да работим днес в това време, но трябва да се погрижим мазето да не се наводни. Нуждая се от помощта на Коул.

Тя най-накрая разбира и объркването изчезва от лицето ѝ.

— Да. Разбира се. — Кимва и бързо излиза от стаята, а стъпките ѝ отекват по стълбите.

Ако още не беше будна, вероятно не бих се сетил да помоля Коул за помощ, но възможността да го попитам чрез нея, не е за изпускане. Ако го помоля аз, ще се ядоса. Но ако го попита тя, може би разговорът ще мине по-добре.

И освен това той знае, че това е част от уговорката. Двамата с Джордан чистят след себе си, участват в готвенето, вършат градинската работа и помагат с всичко друго, от което бих имал нужда. От своя страна аз плащам сметките, за да могат да спестят достатъчно, за да си стъпят на краката. Не искам твърде много от тях.

Затварям термочашата с капака ѝ и използвам още две капсули, за да напълня термоса, преди да занеса кафето до входната врата, където държа работните си ботуши. Сядам на пейката до вратата, оставям нещата си и се обувам, грабвам ключовете, изваждам черното си яке за дъжд от близкия гардероб и го нахлузвам.

После отново вземам чашата и термоса.

— Коул! — викам, готов за тръгване.

Таванът над мен изскърцва, чувам бързи стъпки. Следва тупване, преди вратата да се затвори, и разбирам, че най-накрая ще слезе по стълбите.

Хващам дръжката на вратата и поглеждам през рамо.

— Взех допълнително кафе. Можем да минем през някой ресторант за бързо хранене, ако искаш да хапнеш нещо.

Но не той се показва иззад ъгъла. Джордан е обута в тесни тъмносини джинси, навити на крачолите, и гуменки и връзва косата си на конска опашка, докато стиска под мишницата си жълт дъждобран.

Присвивам очи към нея.

— Къде е Коул?

— Той ъъъ… не се чувства добре — казва тя и облича дъждобрана си. — Ще дойда да ти помогна вместо него.

Не се чувства добре. Това код за махмурлук ли е?

— Няма проблем — казвам ѝ. — Стой тук. По-безопасно е. Благодаря ти.

Очите ѝ се стрелват нагоре, фокусират се върху мен, след това се присвиват.

— По-безопасно? — пита ме, сякаш току-що съм обявил, че отивам на педикюр. — Или просто се притесняваш, че ще прекараш повече време да ме държиш за ръчичка, отколкото в работа?

Опитвам се да запазя неутрално изражение. Доста е умна.

Е, да, съжалявам, скъпа, но е така. Поне Коул има малко опит — не много наистина, но все пак — от времето, когато ми помагаше през лятото и уикендите. Нямам нужда да се разсейвам и да обяснявам инструкциите си, вместо да ги давам.

— Ето какво ще ти кажа… — Тя закопчава дъждобрана, а милото ѝ държание бавно се сменя с все по-изпънати рамене. — Ако тази дамичка не може да понесе малко дъжд в косата или кал под ноктите, ще се върне в пикапа и ще те изчака там. Където е безопасно. Става ли?

След което повдига вежда, за да ме предупреди, че не си струва дори да се опитвам да споря.

Обаче аз не знам как да отговоря, защото умът ми е празен и не мога да си спомня защо държа термос в ръката си.

Поклащам глава, за да я проясня, и отварям входната врата.

— Хубаво. Качвай се в пикапа.

Проклетата буря дойде буквално изневиделица.

Винаги следя прогнозата за времето, защото понякога то определя дали изобщо ще можем да работим този ден, така че е важна. Особено през лятото.

Само че си мислех, че ще ни подмине и ще се отправи на север. Загасям двигателя и дръпвам нагоре ципа на якето си, присвил очи към предното стъкло. Пороят замъглява всичко отвъд него, но виждам оранжево петно и жълта каска да се носят на няколко метра пред нас и разбирам, че няколко от момчетата вече са тук.

Джордан слага качулката си, но не поглеждам към нея, за да ѝ кажа какво да прави. Може да следва примера ми, ако толкова иска да помага.

Скачам от пикапа, а тежките капки веднага започват да барабанят по главата и раменете ми и ме карат да се приведа инстинктивно, докато затръшвам вратата и изтичвам към сградата. Ботушите ми газят през локвичките, насочвам се към фирмения пикап, веднага отварям задната страна на ремаркето му и започвам да вадя торби с пясък, докато ръцете ми не се напълват. От едната ми страна се появява яркожълто и без да каже дума, Джордан повтаря действията ми, бързо се натоварва с още торби и ме следва около сградата до мястото, където ме чакат момчетата.

Оставям торбите, поглеждам през стоманената рамка на конструкцията и забелязвам непокрития палет с цимент на долното ниво. Мамка му. Девет души, включително най-добрият ми приятел, се взират в мен, чакайки инструкции. Вятърът навява дъжд от задната страна на панталоните ми и залепва плата за краката ми.

— Искам да наредите тези торби по целия периметър! — надвиквам бурята. — По три на височина! Разбрахте ли?

Момчетата бързо кимват.

— И покрийте онзи цимент, дяволите го взели!

Посочвам с брадичка непокрития палет, който в момента се прецаква от водата. Със или без дъжд, такива материали винаги трябва да се покриват, а някой е оплескал нещата по време на предната смяна.

Дъч, най-добрият ми приятел още от гимназията, насочва кафявите си очи някъде до мен и изражението му внезапно омеква. Поглеждам настрани към Джордан, чиято коса е прибрана в качулката на дъждобрана, но за щастие, тя не се задържа достатъчно дълго наоколо, за да се налага да я представям. Вместо това се отправя към пикапа и изважда още торби с пясък от ремаркето му, а аз се обръщам пак към Дъч, който ме наблюдава любопитно.

Само поклащам глава. Не сега. Не е странно, че гаджето на сина ми иска да ми се издължи, като помага в строителството, но е странно, че той не е тук с нея. Знае ли, че го е заместила, като ми помага тази сутрин? Кой мъж би бил доволен на такава размяна? Учил съм го да изпълнява задълженията си, по дяволите.

Или пък просто не е искал да идва с мен.

Трябва да направя нещо с него, но не знам какво. Цялата тази тактика да чакам и да видя какво ще стане, не работи. Коул има нужда от ритник в задника.

Момчетата се залавят за работа, мъкнат по три торби и ги подреждат около стените на сградата, а аз вадя сгъваемото ножче от кутията с инструменти в пикапа и започвам да режа правоъгълни парчета брезент, с които да увием рамката на първия етаж. Преди да се усетя, е изминал един час, брезентът е опънат и закрепен, торбите с пясък — подредени, а всички, освен мен, изглежда, са изчезнали.

Хвърлям ножа и телбода обратно в пикапа, затръшвам вратата и се оглеждам наоколо за Джордан.

Не съм я виждал от известно време. В стомаха ми се прокрадва съжаление. Трябваше да ѝ обясня поне някои неща за обекта. Сигурно не се ориентира добре. Лесно е необучен човек да се нарани тук.

Обикалям обекта и виждам, че всички торби са наредени както трябва, брезентът е все още непокътнат въпреки вятъра, а палетът с цимент е прилежно покрит. Чувам гласове и се насочвам към задната страна, веднага забелязвам Джордан, която помага да носят тежки рамки за прозорци към караваната, а едно от момчетата се грижи и те да бъдат покрити.

Тя се усмихва. Като луда.

Очите ѝ светят от вълнение и сякаш ей сега ще заподскача, за бога.

Да не би да се забавлява?

Качулката ѝ е паднала, опашката ѝ виси прогизнала, а няколко кичура коса са залепнали по лицето ѝ. Обувките ѝ също са подгизнали, а джинсите — кални, и слава богу, че не носи бяла тениска, защото дъждобранът ѝ не помага много за отпъждането на мъжките погледи от нея и така.

Поглеждам към Дейл, Брайън и Дони, които носят оборудване към караваната, хвърлят от време на време погледи към нея, усмихват се, после се обръщат един към друг и се смеят на нещо, което не мога да чуя.

— Побързайте — извиквам им, те се стряскат и се съсредоточават в задачата си.

Джордан се приближава към мястото, където съм застанал близо до сградата, и прикляква, за да подпъхне брезента под една греда.

— Значи ти си шефът, а? — Поглежда ме любопитно. Нещо в изражението ѝ е омекнало от сутринта насам. Изглежда по-щастлива. И по-спокойна.

Коул не ѝ ли е казал, че притежавам строителна компания? Говори ли изобщо за мен?

Стомахът ме присвива.

— Е, поне се опитва — шегува се Дъч, отговаряйки на въпроса ѝ.

Хвърлям му рязък поглед, но се усмихвам. Двамата обикновено се закачаме така, но ми се щеше задникът да не го правеше, докато сме на работа. Подрива ми авторитета, по дяволите.

— Мамка му! — внезапно възкликва Джордан.

Поглеждам обратно към нея и виждам дъждовната вода да тече по главата ѝ като водопад. Брезентът се е скъсал от горната страна на рамката и е излял цялата вода, насъбрана в гънките му. Тя се отмества от пътя на пороя и се протяга да го оправи.

Но не може да го стигне.

Приближавам се към нея изотзад, пресягам се, хващам го и го задържам на едно място, докато давам знак с брадичка на Дъч. Той кимва и отива отново да вземе телбода.

Джордан пуска брезента, изплъзва се между ръцете ми и отстъпва встрани, докато се кикоти.

— Добре ли си? — питам я.

Тя кимва, изтрива лицето си и изтръсква якето си.

— Аха. Май дъждобранът беше излишен, а?

Свеждам поглед към прогизналата тениска в морскосиньо, прилепнала към тялото ѝ, към всеки сантиметър от гърдите и корема ѝ. Част от хълбоците и корема ѝ се вижда под залепналата тениска. Кожата ѝ е безупречна, а извивките ѝ — прекрасни. Преглъщам буцата в гърлото си и бързо извръщам поглед.

Определено притежава тяло, което не помня деветнайсетгодишните да са имали, когато бях на тази възраст, но все пак е само на деветнайсет.

Освен това принадлежи на Коул. Не на мен. Не я зяпай повече.

Дъч се приближава и ми подава телбода и аз започвам да поправям брезента. Тя се връща под протегнатите ми ръце, слага под тях своите и се надига, за да подхване брезента, докато го закачам отново.

Нещо топло пропълзява под кожата ми, но аз го отблъсквам.

— Трябва ли ъъъ… да те прибера вкъщи? — питам. — Имаш ли занятие или нещо подобно днес?

— Програмата ни е лятна — отговаря тя и гледа нагоре към мен. — Този семестър имам само един курс, но той е утре. Обаче съм на работа в бара по-късно.

Чудя се как пътува дотам и обратно — или до колежа, — предвид че Коул започва деня в десет и не свършва работа преди шест. Колата ѝ не е в движение. Което ми напомня… Ще взема някои инструменти, които нямам вкъщи, преди да си тръгна. Ще се опитам да помогна на Коул да поправи фолксвагена ѝ по-късно през деня.

След още един час всичко е предпазено от дъжда, доколкото е възможно, оборудването е обезопасено и прибрано, а всички са прогизнали до кости. Разрешавам на момчетата да си вървят. Мразя да губим време, но летата са дъждовни и вече сме направили каквото сме могли.

По дяволите, днес не дойдоха и половината от тях.

Качвам се обратно в пикапа заедно с Джордан и събличам мокрото си яке, докато тя си закопчава колана до мен. Паля двигателя и чакам паркинга да се поопразни, преди най-накрая да тръгнем, и двамата мълчим.

Изведнъж става толкова тихо и осъзнавам, че през последните няколко часа дъждът е бил толкова силен, че не съм успявал да чуя ничий глас, освен ако не ми крещят. Нито пък движение с изключение на собственото си. Сега ушите ми инстинктивно търсят нещо, за което да се заловят.

Удрянето на дъжда по пикапа ми като гумени куршуми. Плъзгането на кожения волан под дланта ми. Плискането на дъжда под гумите, докато карам по магистралата, а двигателят ръмжи приспивна песничка.

Но все пак е толкова тихо.

Тя си поема дълбоко въздух през носа.

Дъждобранът ѝ проскърцва, когато плъзга ръце под бедрата си.

Чувам леко почукване и стрелвам поглед към пода, където тя потупва с кецовете си.

Облизва устни и аз потрепвам. Господи.

Пресягам се и пускам радиото. Имам нужда от разсейване.

Не знам защо съм така раздразнителен днес. Всъщност знам. Линдзи ми звънна на събуждане. Тя е последният човек, с когото бих искал да разговарям рано сутринта.

Бях толкова щастлив на възрастта на Коул и Джордан, забавлявах се с всичко, до което се докоснеха ръцете ми, без да ми се налага да мисля твърде задълбочено за решенията, които вземам. Но скоро след като срещнах Линдзи, получих сметката за цялата веселба. Направих дете на момиче, което почти не познавах. Патологична лъжкиня и жена, която манипулира така, все едно това е спортна дисциплина.

А когато си тръгнах, го оставих при нея. Коул изобщо нямаше шанс.

Разбира се, опитах се да я съдя за попечителство, но съдиите тогава виждаха майката като по-добрата опция, а тя знаеше как да спечели симпатиите им. Искаше Коул, защото Коул означаваше издръжка. И я получи.

Чувствах се като в затвора в края на всеки уикенд, когато трябваше да го връщам обратно при нея. Тя изопачава всичко и приложи същата тактика върху него. Когато стана на десет, заставаше пред нея всеки път, когато трябваше да ѝ кажа нещо, и аз винаги бях онзи, който бъркаше.

Когато стана на четиринайсет, вече не искаше да ме посещава всеки втори уикенд, а сега двамата почти не се познаваме. Дори не ми се обажда, освен ако не иска пари.

Разтръсквам глава, за да я проясня.

— Искаш ли да сложа касетка? — предлагам на Джордан.

Не срещам погледа ѝ, но виждам как завърта глава в моята посока.

— Касетка? Имаш предвид като в касетофон?

Погледът ѝ внезапно се отправя към стереоуредбата на колата и очите ѝ се разширяват, а лицето ѝ се озарява от изненада. Едва не се разсмивам.

Не го ли е забелязала по пътя насам?

— Това истински касетофон ли е? — изтърсва.

Протяга се, докосва старото радио на колата, като че ли е безценна ваза, и натиска Извади. Оттам излиза прозрачна касетка с бели букви, която никога не съм слушал.

Тя я изважда, задържа я в ръката си и прочита заглавието.

— „Гъне ен Роузес“. — Слага ръка пред устата си и изглежда така, все едно ще се разплаче. — О, боже.

Стрелва се към жабката, отваря я и се взира в подредените касетки.

— „Дийп Пърпъл“ — прочита — „Роулинг Стоунс“, Брус Спрингстийн, Джон Меленкамп, „Зизи Топ“…

След това забелязва нещо, което силно я впечатлява, защото се пресяга и изважда черната касетка на „Деф Лепард“.

— „Истерия?“ — възкликва, прочитайки името на албума. — Вече не го продават. Можеш да си купиш само концертната версия!

Вдигам вежди. Нямам представа какво му е интересното на това.

— Вярвам ти — казвам, леко развеселен от вълнението ѝ. — Пикапът беше на баща ми. Касетките също са негови. Просто така и не им дойде редът да го разчистя, след като той… почина преди няколко години.

През ума ми минава, че тя сигурно е първата, докоснала касетката на „Гъне ен Роузес“, след като той я е сложил в касетофона.

Тя връща поглед обратно върху колекцията.

— Е, предполагам, че това е хубаво — промърморва. — Очевидно си нямаш представа с какво разполагаш, и сигурно щяха да се озоват на дъното на кофата за боклук, за бога. Баща ти е бил готин.

Усмихвам се в съгласие. Тя внимателно поставя касетката на „Гъне“ обратно в кутийката ѝ и изважда тази на „Деф Лепард“.

— Може ли? — пита и сочи към касетофона.

Засмивам се тихо и превключвам на по-висока предавка, докато фучим по пътя.

— Давай.

Изслушваме две песни по пътя към къщи, влизаме в града и минаваме по краткия път през железопътния мост над реката отдясно.

— Иха, виж това — казва тя.

Забавям пикапа и следвам погледа ѝ надясно, през пасажерското място, където виждам, че реката значително се е покачила. Вместо нормалните шест метра разстояние между моста и реката водата сега е придошла на косъм от конструкцията. За щастие, дъждът намаля, така че не би трябвало да се покачва още.

Отново натискам газта, за да ни закарам вкъщи.

— Беше забавно — казва тя. — Имам предвид днес.

Вдигам вежди и я поглеждам.

— Имам предвид… — Примигва и се поправя: — Не че беше забавно. Имам предвид, надявам се да не си изостанал от графика и не си изгубил пари, но… — Вдишва и издишва, обръща очи отново към прозореца. — На няколко пъти почти се почувствах, все едно животът ми е в опасност.

Звучи твърде доволна от този факт, а по тона ѝ разбирам, че се усмихва.

— И това е забавно? — питам я.

Тя обръща поглед отново към предното стъкло и свива рамене, а ъгълчета на устата ѝ се разтеглят от вълнение.

Засмивам се.

— Аха, беше забавно. Благодаря за помощта. Ще се постарая да ти кажа кога се задава следващата буря, за да се включиш в екшъна.

— Страхотно.

Продължавам надолу по магистралата и навлизам в нашия тих град, обръщам наляво и след това завивам рязко вдясно към квартала, доволен за пръв път днес. Тя е добро хлапе. Надявам се Коул да не прецака нещата, защото вече виждам, че това момиче ще бъде добра майка и помощничка, която ще изгражда съвместния им живот, вместо да го изцежда.

И поради някаква причина съм доволен, че се е забавлявала днес. Никой в семейството ми не прояви особен интерес към това, с което си изкарвам хляба, нито пък се гордееше с него. Майка ми ме обича, разбира се, както и баща ми, преди да почине, но те толкова настояваха да отида в колеж, което беше и планът, преди да се роди Коул.

Винаги е било разочарование за тях това, че останах в града и започнах работа, за която си мислеха, че изисква повече мускули, отколкото мозък.

Когато основах „Лоусън Констръкшън“ — собствената си компания — и построих дома си, все още гледаха на мен така, като че ли искаха да постигна повече, но знаеха, че е безсмислено да казват каквото и да било. Отказаха се.

Не че мразеха онова, с което се занимавам, или пък бяха недоволни от мъжа, в който се превърнах. Просто оплакваха изгубените възможности и все още се тревожеха за щастието на сина си. Онова, което не разбираха обаче, беше, че вече имам собствен син и че неговото щастие е на първо място.

Освен това обичам много неща в работата си. Всеки ден прекарвам по няколко часа на свеж въздух, на слънце, правя упражнения… Животът ми е хубав. Спя спокойно през нощта. Хубаво е да видя, че още някой се радва на това също като мен.

— Сега вече денят ми е провален — казва Джордан. — Нищо няма да е по-хубаво от това.

— От кое? — отвръщам. — Да се наквасиш в дъжда?

— И да си играя в калта.

Ухилвам се и клатя глава, докато вкарвам колата в алеята.

— Това не е игра в калта.

Тя се обръща към мен.

— А, имаш предвид окалване? Затова ли пикапът ти изглежда толкова мръсен?

Засмивам се, изключвам двигателя и поглеждам към нея.

— Хлапе, ако различаваш цвета на боята, значи не използваш пикапа си правилно. Схващаш ли?

Тя завърта очи и отваря вратата. Двамата скачаме долу и се отправяме към верандата.

Като се замисля, ако не ѝ е било неприятно да се намокри и изцапа днес, вероятно окалването ще ѝ хареса. Не съм го практикувал отдавна. Пикапът ми изглежда мръсен само защото не го мия. Това не е естествено.

— Водил ли си Коул? — пита тя, докато изкачва стълбите.

— Аха, няколко пъти, когато беше малък.

Пресягам се и отварям вратата, преди да стигне до нея, и я задържам, за да мине първа.

Но тя се обръща и поглежда нагоре към мен, преди да влезе вътре.

— Защо не ни заведеш двамата следващия път, когато ходиш? — предлага. — Само че искам аз да карам. Не се отнасяш твърде собственически към пикапа си, нали?

— Не. Пикапите са направени, за да се злоупотребява с тях. Ще ти го дам. Обаче ще си сложа колана.

Тя се усмихва леко и се вглежда в мен за миг, а по лицето ѝ преминава нещо, което не мога да разчета. Аз ли казах нещо?

Поглеждам я за кратко в отговор и забелязвам акварелния цвят на очите ѝ. Среднощно синьо, което изсветлява с приближаване до зеницата. Отмествам поглед и прочиствам гърло.

— Джордан! — внезапно ревва Коул от горния етаж. — Вкъщи ли си, скъпа? Ела тук!

Отново срещам погледа ѝ, а тя се отдръпва и ми отправя кратка извинителна усмивка.

— Трябва да се приготвям за работа. Благодаря, че ми позволи да ти помогна днес.

Кимвам, но оставам в рамката на вратата и наблюдавам как тя прекосява всекидневната и изчезва нагоре по стълбите. Докато зяпам след нея, ме завладява странно чувство.

Как ли се държи, когато е с Коул? Как ли се държи той, когато е с Джордан? Отнася ли се добре с нея?

Стоя до входната врата, чувам затварянето на вратата на стаята горе и знам, че тя е там с него. Внезапно усещам, че въздухът в къщата натежава. Толкова плътен и застоял, че не мога да дишам. Не искам да влизам, независимо колко силно се нуждая от сухи дрехи.

Зарязвам ключовете на масата вляво, където виждам, че лежи ключът на фолксвагена ѝ. Вземам го и излизам навън, като затварям вратата, преди да се насоча обратно по стъпалата към верандата към гаража от дясната страна на къщата.

— Да нямаш гости? — чувам да вика някой.

Поглеждам натам и виждам Кайл Крамер да стои на предната си веранда с чаша кафе в ръка, скрит от дъжда, който се е превърнал в лек ръмеж.

Вдигам брадичка, за да покажа, че съм го забелязал, но не отговарям. Никога не съм го харесвал и не съм се опитвал да се сприятелявам с него. Което би трябвало отдавна да е забелязал.

Но не ми пука. Само като го видя, и се дразня. Няма нещо определено в него, което да мразя. Просто малки неща, които са се натрупвали през годините. Как се държеше с жена си. Как ѝ изневеряваше и никога не се прибираше. Как си запази къщата след развода и я натири да живее с децата в някакъв апартамент. Как постоянно наема детегледачки, когато децата са при него за уикенда.

Е, кой знае? Може би той се е опитал да получи попечителство, а тя му е изневерила първа. Никога не знаеш какво се случва наистина в нечия къща. Вижте например мен и начина, по който беше отгледано хлапето ми в края на краищата. Кой съм аз, че да го съдя?

Но все пак не го харесвам. Мисли си, че бялата якичка и триатлоните му го правят герой.

А сега звуча, като че ли му завиждам. Страхотно.

Набирам кода на панела отстрани на гаражната врата, отдръпвам се назад и изчаквам да се отвори. Не държа кола вътре, така че разполагам с достатъчно място, за да го използвам като работилница.

Имам инструменти, компресор за въздух, допълнителен хладилник, няколко тезгяха и цяла маса, пълна с части от коли, които просто съм зарязвал тук през годините. Колата на Джордан е на алеята, но съм сигурен, че ще ми трябват някои неща от тук, щом ѝ отворя капака. Коул се справя нелошо с автомобилите, но знам, че за да я върнем в движение, ще трябват пари, а те нямат такива. Поне мога да я отворя, за да видя колко е зле положението.

— Здрасти, пич.

Поглеждам през рамо и виждам Дъч да се приближава по алеята. Преоблякъл се е в сухи дрехи и носи бира в ръка. Не е необичайно. Знам, че държи хладилна чанта в ремаркето на пикапа си.

— Здрасти. — Изхлузвам все още мократа тениска през главата си и я хвърлям на тезгяха. Изваждам изпод масата крик, излизам от гаража и се насочвам към избледнелия зелен фолксваген. Дъч взема един от градинските столове и го занася на тревата до колата на Джордан.

— Утре в пет? — пита.

— Аха.

Тъй като днес изгубихме време, знае, че ще искам да започнем рано утре.

— Момчетата мислеха да отскочат до „Граундърс“ по-късно. Да изпият по няколко бири, да послушат музика… — казва ми. — Няма много за правене в това време.

Започвам да работя с гаечния ключ, но поглеждам към Дъч.

— „Граундърс“? Откога ходите там? Да не би „Бедният Ред“ да е затворил?

— Не — отвръща той, свивайки рамене. — Тъкмо разбраха, че в „Граундърс“ работи едно очарователно миньонче.

Поглеждам към него, а той се усмихва и сочи с глава към къщата и обитателите ѝ.

— Млъквай. — Стискам гаечния ключ. — Това е момичето на сина ми. Оставете я на мира.

— Не смятам да правя каквото и да било! — Той вдига ръце отбранително. — Женен съм.

— Не искам дори да я гледате — казвам, изправям се и захвърлям инструмента.

Вярно, аз я заглеждах, но когато се запознахме, не знаех коя е.

Избърсвам ръце в парцала.

— Схвана ли? Оставете хлапето на мира.

Той само се засмива, настанява се удобно на стола и отпуска глава назад.

— Сигурен съм, че хлапето вече се е сблъсквало с доста мъжко внимание в онзи бар. И също така предполагам, че няма да има нищо против малко допълнителна работа тази вечер.

Звучи все едно е проститутка. Но предполагам, че е прав. Сигурно вече се е научила да отблъсква нежеланото внимание, след като работи в такава дупка.

Но все още не мога да си го представя. Вярно, тя има голяма уста, но също така е мила и невинна. Невъзможно е да си я представя в такава среда.

— Здрасти — изчуруликва женски глас.

Навеждам се, поглеждам иззад капака и забелязвам същата млада жена, която беше тук снощи. Как се казваше?

— Вие сте Пайк, нали? — казва тя и поставя ръка пред гърдите си. — Аз съм Кам, спомняте ли си? Сестрата на Джордан.

Дъч я зяпа с леко отворена уста.

— Дойдох да я взема за работа — казва ми Кам, след което очите ѝ се насочват към торса и ръцете ми. — Страхотни татуировки, пич.

Очите ѝ светват, докато ми кима одобрително. Виждам, че тя също има една на предмишницата, както и феникс на хълбока. Втората я забелязвам само защото Кам е почти съблечена — носи черна минипола и черно потниче, изрязано точно под гърдите.

Къде, по дяволите, е баща ти? Сериозно…

Зад нея е паркиран на улицата почти нов мустанг кабриолет, в който чакат още две жени, които изглеждат облечени по същия начин, доколкото мога да преценя. Имат огромни прически и когато мигат, мога да усетя вятъра, образуван от ресниците им, чак тук.

Но тогава ми хрумва нещо и отново поглеждам към нея иззад капака.

— Всички ли работите заедно? При Джордан?

— Не, ние работим в „Куката“.

Дъч издава гъргорещ звук и аз разбирам, че се е задавил с бирата си. Кашля и се смее, докато прочиства гърлото си.

Кам кимва и ни дразни:

— Да, знаете „Куката“.

Той се засмива и се кълна, че го виждам да се изчервява.

— Може би съм я чувал навремето.

„Куката“ е стриптийз клуб в центъра на града, недалеч от „Граундърс“, където работи Джордан.

— Джордан не работи и при вас, нали? — питам. Имам предвид, може пък да работи на две места, но ако не мога да си я представя зад бара в „Граундърс“, определено не искам да си я представям в „Куката“.

Но за щастие, Кам бърза да ми отговори.

— А, не, макар че шефът ми ѝ предложи работа като барманка — казва. — Омайва я от една година. Обаче тя е много срамежлива.

Докато изрича последната дума, леко ми намигва, но не съм сигурен какво има предвид. Как така „срамежлива“? Трябва ли да се облича като танцьорките, за да работи като барманка в това заведение?

Не, не. Да си я представя в „Куката“ как се разправя с мъжете, които отиват там в търсене на едно нещо, би ме изнервило. Коул знае ли за това предложение? Не мога да си представя, че би се съгласил гаджето му да работи в стриптийз клуб.

Но нямам време да мисля повече в тази насока, защото Джордан се появява на предната веранда, прекосява ливадата и се насочва към сестра си.

— Престани да говориш за мен — предупреждава я, стиснала ремъка на чантата над гърдите си, но Кам само я поглежда игриво.

Джордан завърта очи, но аз едва забелязвам. Сърцето ми подскача болезнено, когато виждам облеклото ѝ.

Извръщам поглед.

Поради някаква причина не съдя дрехите на Джордан, така както тези на Кам по-рано, въпреки че тя е с няколко години по-малка. Облечена е с къси тъмни джинси с паднала талия, които откриват бедрата ѝ, въпреки че не са изрязани, а навити нагоре, а свободната ѝ тениска показва корема ѝ и виси само на едно рамо. Косата пада на гърба ѝ на големи свободни къдрици, а очите ѝ са подчертани от тъмна очна линия и тъмни сенки, които карат среднощно синьото да изпъква като поток лунна светлина в нощно море.

Чудя се дали пак е обута в кецовете, но за да разбера, трябва да погледна надолу към краката ѝ, а това е трудна задача, затова отклонявам поглед и вместо това продължавам да работя по колата.

Разкъсва ме вина. Тя принадлежи на Коул. Той я целува. Прегръща я. Кара я да се усмихва. Не е моя работа да си оформям мнение за нея, особено собственическо такова, като например за това в кой бар работи и как се облича. Просто все още се чувствам както в киното. Тя е младата жена, която срещнах там, беше ми забавно да си говоря с нея и никой няма нищо общо с това. Част от мен се чувства, като че ли съм я срещнал пръв, въпреки че знам, че не съм.

— Днес имам двойна смяна — казва Джордан и предполагам, че говори на мен. — Така че ще свърша късно, но пък имам ключ.

Кимвам и слагам обратно капачката, без да гледам към никого.

За кратко се възцарява тишина, после тя тръгва.

— Добре, ще се видим с вас двамата по-късно — казва.

— Благодаря ти за помощта днес, захарче — вика Дъч подире ѝ.

Той вдига високо ръка и помахва на момичетата, а аз чувам как се кикотят, преди колата да потегли. Продължавам да се занимавам с фолксвагена, без да мисля за това колко е опасен онзи район през нощта, и че ползата от това да работи зад бара е, че клиентите не могат да я пипат, което е хубаво. Всъщност работата ѝ е страхотна. Парите са повече, отколкото би изкарвала в „Бъргър Кинг“ или в телемаркетинга. Двамата с Коул ще могат да се изнесат от къщи за нула време.

Но нищо чудно, че онзи задник Мик се опитва да я накара да работи в „Куката“. За бога. Нагласена както тази вечер? Мъжете плащат много пари за млади и привлекателни момичета, но още повече за млади и привлекателни фермерски дъщери.

Отвинтвам, почиствам и завинтвам наново капачките, осъзнал най-накрая, че ръката ме боли, а мускулите ми са изморени. Спирам и се изправям, изпуквайки кокалчета.

Но след това забелязвам с крайчеца на окото си, че Дъч ме наблюдава, обръщам глава към него и срещам погледа му.

— Какво? — питам.

Защо ме зяпа така?

Но той само ми се усмихва леко и поклаща глава.

— Нищо.

— Може ли един „Мъхнат пъп“?

Поглеждам и виждам Ейприл Лестър, застанала на бара между Грейди Джоунс и Рич Хенсбърг, да ме гледа в очакване. Кимвам и приключвам с подреждането на чашите за уиски, които току-що съм измила, след това се пресягам и вземам бутилката с шнапс.

— Та ще дойдеш ли с мен у дома? — пита Рич Ейприл и се мръщи леко скептично.

Грейди се разсмива тихо, а аз се усмихвам на себе си. Ейприл само се извръща с изражение на досада.

Всички те са редовни клиенти. Ейприл обикновено не се прибира сама и всички го знаят. Но Рич се шегува само отчасти, за да запази достойнството си, защото тя постоянно му отказва. Изглежда, че единствената ѝ граница са твърде възрастните мъже. Налита на всичко останало. Предполагам, че няма лошо Рич да продължава да опитва. Може някоя вечер да му излезе късметът.

Не че я съдя. Какво знам за нея? Все пак тя е добър клиент и дава щедри бакшиши. Но не мога да не си държа очите отворени, когато Коул е наблизо. Виждала съм я да се сваля на женени мъже, така че определено не би пропуснала нечие гадже.

Приключвам с наливането на портокаловия сок и оставям салфетка на бара, върху която слагам питието. Тя си взема сламка и се протяга за чашата си.

— Благодаря — изпява, веднага се обръща и отпива, докато върви обратно към сепарето си.

Виждам я как сяда на мястото си до двама мъже, които също съм забелязвала наоколо.

Понякога ме кара да се сещам за майка ми. Не съм сигурна защо, изобщо не си приличат. Майка ми беше блондинка — и все още е, — а Ейприл е брюнетка. Косата ѝ е толкова тъмнокестенява, че изглежда черна.

Но двете са на почти една и съща възраст. Ейприл наближава четиресетте и се облича така, както си спомням, че се обличаше майка ми. Къси поли, свободни копринени блузи без ръкави, бижута и петнайсетсантиметрови токчета.

Също като Кам. Сестра ми е наследила секси стила на обличане на майка ми.

Чудя се дали майка ми се е установила с някого най-сетне, или все още копнее за онази свобода, която жадуваше така силно, когато бях на седем. Не ми липсва. Едва си я спомням. Но все още се питам някои неща за нея.

Пресягам се назад и отбелязвам още едно питие на сметката на Ейприл, след което вземам кърпата, за да продължа да подсушавам чашите.

Но после входната врата се отваря и един глас прогърмява:

— Мамка му, какво мъртвило.

Поглеждам нагоре, а косъмчетата по ръцете ми веднага се изправят. Гаджето ми влиза с няколко приятели подире си, но твърде познатият глас, водещ глутницата, е онзи, който кара кожата ми да настръхне.

Джей Макейб, бившето ми гадже, влиза бавно вътре, като че ли все още е училищният куотърбек и очаква шибани аплодисменти. Забавно е колко по-непривлекателен ми изглежда сега, след като го опознах. Гръбнакът ми се изправя, все едно е направен от стомана, а осъзнаването на присъствието му кара топлината да се разпространява по врата ми.

Коул върви зад него с още две момчета, а зад тях се влачи Елена Барос. Виждам изправеното му чело и леко заплашителното изражение на лицето му, когато поглежда към Джей и после към мен.

Обикновено двамата не се мотаят заедно, но понякога се оказват на един и същ купон. Предполагам, че Джей се е отправил насам с глутницата си, а Коул го е последвал, за да се увери, че съм добре.

Джей оглежда помещението, след което очите му се фиксират върху мен, а в ъгълчето на устата му заиграва лека усмивка. Веднага извръщам поглед, а стомахът ми се обръща.

Опитвам се да се преструвам, че той вече няма значение, но мисля, че знае, че е победил. Трябва да лежи в шибания затвор след онова, което ми причини, но не го прави, защото преди две години бях изплашена и жалка.

Иска ми се някой да му го върне.

И още по-добре, ако този някой съм аз.

Коул се приближава, докато приятелите му се разхождат наоколо и си говорят с хората, които познават. Вдига преградата и идва зад бара, а изражението на лицето му е извинително. Приближава се към мен и обвива ръце около кръста ми.

— Какво правиш? — питам, а ръката ми е увита в кърпата и се намира във вътрешността на чашата, която бърша.

Усещам как свива рамене.

— Не съм те виждал скоро. Липсваш ми.

Засмивам се, издишам и се опитвам да отпусна скованото си тяло.

— Добре съм. Няма нужда да се притесняваш за мен, докато съм на работа.

Той заравя лице в шията ми — и двамата знаем, че просто се тревожи заради това че Джей е тук.

Слагам ръка върху неговата, усещам малкия белег на палеца му и вдишвам чистия му аромат. Изглежда свеж и във форма, доста по-добре, отколкото сутринта. Никой не се отърсва от махмурлука по-бързо от него.

— Знаеш ли, пречи на бизнеса, когато гаджето ѝ се мотае наоколо — предупреждава го Шел, докато се приближава от другата страна на бара и оставя поднос с чаши.

Шел си се представя като собственичката на бара във филма Грозна като смъртта. „Трябва да изглеждаш достъпна, но никога да не си“, такива работи. Проблемът е, че този бар е дупка в малък град, така че бакшишите така или иначе няма да поставят световен рекорд. Независимо дали гаджето ми е тук, или не.

Коул се притиска към шията ми, а аз се усмихвам, защото се чувствам в безопасност, когато съм близо до тялото му. Гласовете на приятелите му се носят наоколо, а нивото на шума в помещението се вдига. Поглеждам към часовника и забелязвам, че е почти полунощ.

Освен това е сряда вечер. Коул е на работа сутринта.

Поемам си дъх и обръщам глава към него.

— Знаеш ли, не можем да си позволим да изгубиш утрешните си работни часове — казвам му.

Ако тази вечер е навън, има голям шанс утре да се обади, че няма да ходи на работа, и да изгуби още пари.

Все още имаме сметки от стария апартамент, които трябва да платим, и аз ще се постарая, но той също трябва да помогне, по дяволите. Ако изгуби още един ден, ще се развикам.

Но той само се взира замислено надолу към мен.

— Не съм глупав, скъпа — уверява ме. — Вече знам всичко, което искаш да ми кажеш, окей?

— И знаеш, че си извадил дяволски късмет, че още не са ти взели книжката, нали? — засичам го отново. „Каране под влиянието на алкохол“ е последното нещо, от което имаме нужда в досието му, а той постоянно предизвиква съдбата.

Особено след онова, което се случи. Как може да е толкова небрежен?

Поглеждам отново надолу към белезите ни и си спомням.

— Какво щях да правя без теб? — казва той, а дъхът му гъделичка ухото ми.

Дръпвам се.

— Сигурно щеше да се переш сам.

Но той само се разсмива и затяга хватката си около мен.

— Съжалявам, че съм загубеняк.

— Невинаги си бил такъв.

При репликата ми той вдига вежда и ме избутва обратно към бара, а на устните му играе самодоволна усмивка.

— Но пък съм добър в някои неща, нали?

Той повдига брадичката ми и се спуска към врата ми, а горещата му уста ме целува и хапе.

По ръцете ми се разпространяват тръпки и аз простенвам:

— Коул…

Добре де. Не си тотално безполезен.

Винаги е успявал да ме накара да се усмихна, освен това се целува добре. Просто ми се ще да го правеше повече вкъщи напоследък. Скоро не ме е докосвал много-много.

А тази вечер пак ще излиза.

Обръщам глава и го целувам, жадувам за връзката помежду ни, но после бързо се дръпвам и го избутвам с усмивка.

— Не тук — скарвам му се.

Обръщам се, вземам няколко бирени бутилки от бара и ги изхвърлям.

— Много съжалявам, нали знаеш? — прошепва в ухото ми. — Не исках да ни изхвърлят от апартамента и да се налага да се местим при баща ми.

Кимвам, сигурна съм, че го мисли. Той е мило момче, виждала съм го в по-добра форма. Сега е паднал в дупка, но пък се застъпи за мен, когато никой друг не си мръдна пръста, така че искам да вярвам, че ще влезе в релси.

Хвърлям поглед към Джей и си припомням как Коул беше единственият приятел, който ми остана, след като скъсах с онзи задник. Всички останали взеха страната на Джей.

— Та баща ми добре ли се държи с теб? — пита той, дръпва се и ме пуска.

— Разбира се. Защо би се държал зле?

Той свива рамене.

— Просто проверявам. Едно време беше гъз. Изневеряваше на майка ми, затова двамата не се разбираме. — Той замълчава и после добавя: — Искам просто да обясня напрежението между нас, което сигурно си усетила.

Изневерявал е? Защо не ми го каза по-рано? Боже.

Само че това не се връзва с образа на Пайк в главата ми. Не ми изглежда толкова повърхностен.

Но пък хората израстват и се променят. Може би е бил различен човек преди двайсет години.

Обаче…

— Мислех, че ми каза, че вашите са се разделили, когато си бил на две? — питам го.

Ако е бил толкова малък, как би могъл да го помни?

— Аха. — Той отново тръгва към края на бара. — Знам само онова, което ми е казвала тя. Явно е било неприятно, така че не му позволявай да те тормози. Той обича да командва жените, вероятно затова още е сам.

Е, по-рано през деня баща му изглеждаше силно учуден, когато се опита да ми нареди да си стоя вкъщи, а аз му отвърнах. Мисля, че е свикнал другите да му се подчиняват. Последното твърдение на Коул звучи донякъде вярно.

— Ще ходим в „Щеката“ — казва ми Коул, вдига преградата и излиза от другата страна на бара. — Ще се видим вкъщи.

— Не закъснявай — казвам тихо.

Смяната му започва чак в десет сутринта, но ми се ще да го видя, когато се прибера. Днес не прекарахме много време заедно.

Коул и приятелите му излизат бавно, отправяйки се към „Щеката“, за да играят билярд, но Джей поглежда назад към мен, преди също да се отправи към вратата, прегърнал Шона Абът. Очите му се спускат към гърдите ми, после отново се изкачват нагоре и той ме зяпа подигравателно с една част желание и три части заплаха.

Това продължава вече две години. Понасям всичките му неприятни погледи, защото се страхувам, че иначе мога да го тласна отново към действие. В общи линии ме е оставил на мира, така че просто го избягвам и се преструвам, че не съществува.

И двете групи излизат, решили да потърсят забавление другаде, но преди входната врата да се затвори, сестра ми влиза бавно, следвана от две свои колежки. Всяко око в помещението се насочва към тях, а мъжете оглеждат привлекателните жени с техните къси блузки и високи токчета.

Джубоксът свири Момичето се забавлява на Сами Хагар и Кам се отправя към бара, хваща се за ръба му и започва да танцува, докато се прави, че ми пее.

Сестра ми е забавна.

— Приключи ли работа? — питам я, надвиквайки се с музиката, докато поглеждам часовника на стената. — Аз имам поне още час.

— Няма проблем. — Кам махва с ръка, протяга се и взема рома от кофата с лед и чистата чаша, оставена пред мен. — И без това трябва да разпуснем, преди да се приберем вкъщи.

Тя налива един шот, връща бутилката и допълва чашата си с диетична кола от машината.

Вземам лопатката от кофата с лед и добавям няколко ледчета в чашата ѝ, преди да обиколя бара, за да нагледам клиентите.

Подавам нови бири на Грейди и Рич, наливам на мъжа на Шел, който играе видеопокер, и забърквам три коктейла „Космополитън“ за дамите, които оставят в сепарето си екземплярите от Книга на тайните на Дийпак Чопра — носят ги всяка седмица, за да си мислят мъжете им, че са на среща на читателския клуб.

— Искаш ли да помагаш? — извиква Шел на Кам. — Трябва да заредя още бира.

Тя хвърля поглед на Шел, но после става и идва зад бара. Шел се отправя надолу по коридора, където се намира складът и бирата.

— Изпразни буркана с бакшиша — виквам на сестра ми, която се намира в другия край на бара. — Няма да деля с теб.

Тя се засмива и ме поглежда самодоволно с ръце на хълбоците. Обръщам се да направя една „Отвертка“ за друг клиент и следващото, което виждам, е дебела пачка пари, завряна в лицето ми.

— Все едно имам нужда от дребните ти стотинки, скъпа — отговаря ми тя самодоволно.

Очите ми се разширяват, а устата ми зейва широко отворена, докато зяпам към пачката.

— Какво, по дяволите? — грабвам я от ръката ѝ, разтварям банкнотите на ветрило и забелязвам доста еднодоларови, но също и впечатляващо количество десетачки и двайсетачки.

— Така изглежда наемът, изкаран за една вечер, скъпа. — Тя грабва обратно парите от ръката ми. — Имахме ергенско парти.

Тълпа пияни мъже, хвърлящи пари. Наблюдавам как ги прибира обратно в задния си джоб, и се мръщя на блясъка в очите ѝ. Нормално е да изкарва много повече от мен. Аз работя в бар. А тя в клуб. Тя забавлява хората. Аз им наливам пиене.

Но сигурно е хубаво да се прибереш вкъщи и да знаеш, че утре ще можеш да си платиш сметките. Че ще можеш да влезеш в магазина и да си купиш каквото поискаш.

Поглеждам нагоре и срещам погледа ѝ. Сигурна съм, че си мисли съвсем същото. Моят живот също ще стане по-лесен, ако приема предложението за работа на шефа ѝ.

Като барманка там няма да изкарвам колкото нея, обаче ще е повече, отколкото тук.

Но въпреки че „Куката“ предлага бързи пари, нищо там не е лесно. Мъжете гледат на Кам, все едно е парче месо, и тя трябва да търпи доста неприятни неща.

Обаче… Уморена съм да се притеснявам за пари всеки божи ден.

Връщам се към работата, но усещам погледа ѝ. Тя си мисли, че съм хамстер, който върти колело.

— Просто млъкни — промърморвам.

Тя изсумтява.

— Нищо не съм казала. Съвсем нищичко.

— Благодаря — казвам и слизам от мустанга на Кам след малко повече от час. Сгъвам предната седалка и вземам чантата си от задната, като хвърлям бърз поглед, за да видя дали колата на Коул е на алеята.

Няма я. Там е само пикапът на Пайк.

Поклащам глава.

— Утре не си на работа, нали? — пита Кам.

Обръщам се към нея.

— Не, но ще работя в събота вечер. Ще ти изпратя програмата си по-късно.

— Добре.

Затръшвам вратата и ровя в джоба си за ключа от къщата.

— Обичам те. Чао — извиквам.

— А, между другото, купила съм ти нещо! — извиква Кам през отворения пасажерски прозорец. — Погледни в раницата си, след като се прибереш в стаята си. Пробвай го. Виж как ще ти се стори.

Спирам, обръщам се наполовина и присвивам очи към нея.

— Само не още един вибратор… — простенвам.

Тя отмята глава назад и се размива на подаръка, който ми подари за осемнайсетия рожден ден миналата година. Нямаше да е толкова зле, ако не ме беше оставила да го отворя пред всички на купона.

— Не е това — казва тя. — Но определено е нещо, на което двамата с Коул можете да се порадвате заедно. — След това тя посочва с брадичка към тъмната къща зад мен. — Или, ъм… може би мъжът в къщата също би го харесал. Другият мъж в къщата, имам предвид.

Тя помръдва няколко пъти веждите си, а аз я поглеждам мръсно.

— Вече изобщо не искам да отварям пакета.

— Лека нощ! — дразни ме тя и потегля.

Гадина. Обичам сестра си, но тя знае как да ме злепостави.

След като отключвам входната врата, пристъпвам вътре, затварям я след себе си, заключвам отново и оглеждам тъмната всекидневна. Подредена е. Отправям се към кухнята и забелязвам лампичката над печката да свети по начин, който ми харесва. Мивката е празна, поне доколкото виждам, издишвам и се радвам, че се прибирам в чиста къща.

Завличам се нагоре по стълбите, а къщата около мен е потънала в зловеща тишина. Докато вървя по тъмния коридор, вдигам глава и виждам вратата на стаята на Пайк право пред себе си. Затворена е и отдолу не се процежда никаква светлина.

Отварям първата врата вляво, светвам лампата и откривам онова, за което вече подозирах. Леглото е празно. Коул още е навън.

Оставям чантата си, затварям тихо вратата и изваждам телефона от задния си джоб.

Вкъщи съм. Ти къде си? — пиша и чакам да се появят трите точици, които да ми покажат, че ми отговаря.

Но няколко секунди по-късно не се е случило нищо, така че хвърлям телефона на леглото.

Той трябва да е на работа след осем часа и най-добре да отиде. Иначе няма да го взема със себе си, когато събера достатъчно пари, за да се махна оттук.

Изритвам обувките си и се насочвам към леглото, готова да се пльосна на него и да вдигна уморените си крака, но си спомням за „нещото“, което сестра ми каза, че е сложила в чантата ми. Обръщам се, вдигам чантата, отварям я и я оставям на леглото. И там, най-отгоре, виждам торбичка на розови ивици, която изобщо не съм слагала вътре. От „Виктория’с Сикрет“ е.

Отварям я, бъркам вътре и ръката ми веднага се покрива с плат. Потискам стон, а пожелателното ми мислене се гърчи в предсмъртна агония. Изваждам дантелените кремави панталонки и горнището в същия цвят, което не изглежда достатъчно голямо, за да прикрие каквото и да било. Деколтето е изрязано, а горнището не е достатъчно дълго да покрие дори корема ми.

Определено е хубаво. И секси. Но е ужасно оскъдно. Коул ще получи удар, когато си легне и ме открие, облечена в това.

Няма да има любовна игра. За секунда ще е отгоре ми.

Но защо ми го е купила? Не е като да не нося секси бельо. Нямам нужда от уроци как да задържа някой мъж, много благодаря.

После обаче забелязвам на леглото лист хартия, който сигурно е бил в пакета при пижамата. Вдигам го и зачитам.

— Страхотно. — Разсмивам се тихо и пускам флаера и пижамата, като поклащам глава. Собствената ми сестра се опитва да ми сводничи. Какъв ѝ е проблемът, по дяволите?

Няма да си покажа циците на всеки дърт перверзник в града заради шанса да спечеля триста долара. Мога да работя в „Граундърс“, защото харесвам част от хората там, слушам хубава музика и освен това получавам бакшиши, така че имам малко пари в себе си след всяка смяна, но конкурсът „Мис Мокра фланелка“ изобщо не би ми бил приятен, освен ако не съм пияна. Може би.

Уверявам се, че щорите са спуснати, след което свалям тениската и разкопчавам късите си джинси. Оставям всичките си дрехи да паднат на пода, после разкопчавам сутиена и се пресягам към шкафа за нова тениска.

Само че се спирам и хвърлям око на новата пижама, лежаща на леглото. Коул вероятно ще съжалява, че е стоял толкова дълго навън, когато се прибере и види какво е изпуснал.

Събувам бельото си, пресягам се и внимателно обличам новата пижама. Чашата ми за кафе, пълна с моливи и химикалки, седи на шкафчето, така че се протягам, изваждам ножицата от нея и отрязвам всички етикети.

Заставам пред огледалото, бухвам косата си и прокарвам ръце през нея, после намествам плата на бедрата си и гърдите си в чашките без банели. Обръщам се и поглеждам към огледалото през рамо.

Не мога да не се усмихна. Кам изобщо не е глупава, нали? Цветът ми подхожда чудесно, а тенът ми се откроява забележително. Долнището стои идеално върху бедрата ми и въпреки липсата на поддръжка гърдите ми са наперени и очакват комплименти. Прокарвам ръка по гладкия си плосък корем и по извивките на кръста си, иска ми се да има кой да се наслади на гледката и да ме накара да се усмихна.

Между бедрата ми се появява топлина и не мога да не си помисля как едно просто преобличане променя всичко. Смъквам една от презрамките от раменете си, наслаждавам се на това колко секси се чувствам. Клиторът ми започва да пулсира и вече определено съм в настроение.

Слагам презрамката обратно на рамото си, хващам телефона и пиша отново на Коул, а той още не ми е отговорил.

Чакам, но трите точки така и не се появяват. Пускам приложението на „Спотифай“ на телефона си, което изпълнява Тичам към теб, внимателно намалявам звука, после се отпускам обратно на леглото.

Вече съм съвсем будна.

И наелектризирана.

Затварям очи, оставям музиката да ми влезе под кожата и бавно да запълзи по пръстите ми, надолу по бедрата и обратно нагоре по вътрешната част на краката, гъделичкайки кожата ми, докато не настръхне. Внимателно обгръщам слабините си с ръка, движа бедра и се търкам, кръвта ми закипява и сърцето ми забива по-бързо, а клиторът ми изтръпва.

Простенвам, усетила как втвърдените зърна се търкат в дантелата. Другата ми ръка хваща една от гърдите ми и я стиска, главата ми се завърта настрани, а косата пада в лицето ми.

Понякога се чудя дали бих могла да правя онова, което прави сестра ми. Когато видя парите, които изкарва, и съм изморена от притеснението и стреса, не бих ли могла просто да го направя?

Обръщам се, надигам се на колене и се опирам на дланите си, поставени на леглото между бедрата ми. Слагам ръце на гърдите си и ги притискам една към друга, пълни и напът да изскочат от горнището. Завъртам глава, а косата гали гърба ми, докато затварям очи и започвам да се движа в такт с музиката.

Не, не мога да направя онова, което прави тя. Не искам да ме наблюдава тълпа от мъже.

Но един мъж? Например гаджето ми? Мъж, който жадува за мен и ме наблюдава със собственически поглед, докато танцувам за него…

Той ме гледа. Намирам се в тъмно помещение, под мен има лъскава бяла сцена, а отгоре ме осветява мека виолетова светлина. Пълзя на четири крака, прехапвам долната си устна и се навеждам напред, разтварям бедра и коленете ми се притискат към пода, докато чукам сцената.

Застанал е отзад, много далеч, но е там. Сам е. Танцувам само за него. Той се крие в сенките и обляга рамо на стената, наблюдава ме. Бавно въртя бедра, дразня го, след това отново заставам на колене и се хващам за таблата на леглото, докато танцувам и се търкам.

Презрамката на горнището отново пада от рамото ми и аз обхващам голата си гърда, поглеждайки през рамо към него. Цигарата — или пурата — в ръката му виси настрани, изпуска стълбче дим във въздуха. Но той, изглежда, е забравил за нея, докато гледа към мен.

Спомням си, че Коул не пуши, но мисълта изчезва също толкова бързо, колкото се е появила.

Искам мъжът да ме гледа. Да ме желае. Усещам, че копнее за мен, и това ми харесва. Господи, как ми харесва. Продължавай да ме гледаш. Чудя се какъв ли е вкусът на устата му. Какви ли са зъбите му на допир? Зърната ми се втвърдяват от желанието за уста върху тях.

Ще те накарам да свършиш. Продължавай да ме гледаш. Продължавай да ме гледаш.

Облягам се обратно на ръцете си, движа бедра все по-бързо и по-силно, усещам как кожата ми се навлажнява все повече от потта, докато търкам котенцето си и люлея задника си за него.

Само за него.

— О, боже — изскимтявам, усетила как оргазмът ми достига върха. — Свършвам, свършвам…

Но из къщата се понася силно затръшване на врата, аз вдигам глава и отварям очи. Мамка му!

Замръзвам и се вслушвам. Дъските в коридора проскърцват, а някой върви по него и после слиза тежко по стълбите. Бързо скачам от леглото, в случай че е Коул.

Не съм събудила баща му, нали? Колко глупаво постъпих! Ами ако леглото е скърцало?

Лицето ми гори от срам, пристъпвам тихо към вратата на стаята и я отварям леко, за да надзърна. Коридорът все още е тъмен, но чувам разговор, след което долу отново се затръшва врата.

Намръщвам се. Прекосявам коридора, скривам се бързо в банята и затварям вратата след себе си. Без да светвам лампата, отивам до прозореца и дърпам едно от крилата му.

— Аха, не се притеснявай. Не възразявам, че ме събуди заради това — чувам да казва Пайк и го виждам да стои до басейна и да говори по телефона. — Бебетата са непредсказуеми. Вземи си колкото отпуска ти е нужна. Ще се справим в следващите няколко дни.

Обут е в домашни панталони, но не носи тениска и виждам, че потрива скалпа си с ръка, докато се прозява. Раменете ми се отпускат леко. Сигурно го е събудил телефонът.

Той кимва на човека, с когото говори по телефона.

— Пиши ни, когато се роди детето. Поздравления, пич.

След това се засмива и мускулите ми се отпускат от облекчение. Щеше да бъде много неловко, ако ме беше чул.

Приближавам се отново до прозореца, за да го затворя, но виждам, че взема нещо от някакъв съд върху градинската маса и го слага в устата си, докато продължава да слуша събеседника си.

Спирам се, а очите ми се разширяват, докато го гледам как запалва остатък от пура. Косата на врата ми се изправя, а пулсът ми прескача. Дърпам крилото на прозореца, за да го затворя, без да се притеснявам дали ме е чул.

Какво, по дяволите? Не съм го виждала да пуши. Защо би ми дошло наум?

Втурвам се обратно в стаята, затварям вратата и събличам пижамата. Слагам си тениска и момчешки шорти, спирам музиката, изгасям лампата и си лягам.

Кам и тъпите ѝ проклети съобщения на подсъзнателно ниво. Благодаря много.

— Здрасти, Корин. Баща ми вкъщи ли е? — питам в слушалката.

Чувам как мащехата ми върви към другия край на караваната, а една от вратите изскърцва.

— Чип! — извиква тя, а гласът ѝ е дрезгав от годините пушене. — Джордан е!

Вратата отново изскърцва и мисля, че чувам звука от кухненския фритюрник. Почти усещам зърнистия линолеум под стъпалата си от тук. Толкова се радвам, че се махнах от онази каравана, дори това да означава да използвам бащата на Коул.

— Пари ли искаш? — казва тя, докато чакам баща ми да дойде на телефона. — Щото нямаме. Баща ти си навехна гърба и пропусна няколко работни дни преди няколко седмици, така че сега нещата са сложни.

Мигам.

— Не, аз… — заеквам, вбесена от въпроса ѝ. — Нямам нужда от пари.

А и те са последните хора, от които бих ги поискала. Баща ми не може да задържи пари повече от ден, преди да го засърбят ръцете да ги профука. Една от многото причини, поради които избяга майка ми.

Но поне той остана.

— Чип? — извиква отново тя, но после изръмжава на кучетата: — Изчезвайте оттука, вие двамата.

Поклащам глава, а подозрението, че е било по-добре да им напиша съобщение, се затвърждава. Ако баща ми все пак се довлече до телефона, просто ще му затворя, вбесена, че е точно толкова сърдечен, колкото тази жена. Благодарна съм, че не живях дълго с нея под един покрив. Избягах веднага, щом получих тази възможност.

— Просто исках да ви кажа, че се преместих — уведомявам я. — Ако имате нужда от новия ми адрес.

— А, да, да. — Чувам я да си поема дъх и разбирам, че пуши. — Преместила си се заедно с Коул в къщата на баща му. Разбрахме.

— Да, аз…

— Чип! — изкрещява отново и ме прекъсва.

Закривам очи, вече изнервена.

— Няма проблем — казвам ѝ. — Обаждам се само за това, така че не безпокой татко, ако вече знае. Аз… ще ви се обадя друг път.

— Добре. — Тя издишва пушека. — Е, пази се, ще ти звънна след около седмица. Може да те поканя на вечеря или нещо такова.

Тялото ми се тресе от горчив смях, който възпирам. Не е забавно. Всъщност е тъжно. Но тя затваря, без да ме изчака да кажа „довиждане“, аз изпускам въздишка и захвърлям телефона на леглото.

Нито баща ми, нито мащехата ми са лоши хора, въпреки че никой от тях не ми се обади за рождения ден.

Никога не са ме удряли или оставяли гладна, нито са ме обиждали. Просто са ме забравяли, предполагам. Борили са се за всичко в живота, така че не може да се очаква от тях да позволят на отговорността или загрижеността за децата им да им попречат да се порадват на удоволствието от бирата и бинго вечерите.

След като Кам се изнесе, за да живее самостоятелно, вече нямах с кого да си говоря. В онази каравана бях никоя и никога повече не искам да се чувствам така.

Вземам тетрадката от леглото си и продължавам да си пиша домашното за летния курс от днес. Учебникът лежи отворен пред мен, а аз натискам механичния молив, за да изкарам още графит.

Чува се почукване на вратата и вдигам напрегнато глава.

— Влез? — казвам, но звучи повече като въпрос. Коул не би чукал. Сигурно е баща му. Да не би да съм оставила пране в сушилнята? Или печката включена? Преглеждам списъка наум.

Вратата се отваря и виждам Пайк, хванал дръжката, но самият той стои в коридора.

— Ще поръчвам пица за вечеря — казва ми. — Коул ще си идва ли скоро?

Играя си с молива в ръцете ми.

— Един от приятелите му са го повишили в кабелната компания — обяснявам, — така че ще празнуват във фермата на баща му. Сигурна съм, че ще закъснее.

Той стои там още миг, а едрата му фигура запълва рамката на вратата. Очите ми се стрелкат по татуировките на ръцете му, така че просто отмествам поглед и се преструвам на погълната от работата си.

— Няма ли да ходиш при тях? — настоява.

Протягам ръце и посочвам домашното пред себе си.

Той кимва с разбиране.

— Е… — Поглежда ме несигурно за миг, после продължава: — Все пак и ти трябва да ядеш, нали? Каква пица обичаш?

— Не, няма проблем — уверявам го, поклащайки глава. — Вече ядох.

Очите му се спускат към чинията с полуизяден сандвич с фъстъчено масло. Знам какво си мисли.

— Добре.

Той понечва да затвори вратата, но после се спира.

— Знаеш, че няма нужда да се криеш тук, нали?

Поглеждам нагоре и изправям гръб.

— Не се крия. — Засмивам се за кратко, но мисля, че ме е разкрил.

— Ти си вършиш задълженията — отбелязва. — Плащаш си за правото да използваш къщата. Така че, ако искаш да поплуваш в басейна или да поканиш приятелка, или пък… да напуснеш стаята, няма проблем.

Облизвам сухите си устни.

— Да, знам.

— Добре — казва накрая. — Предполагам, че ще си ям лицата сам. Ще ми остане за дни напред, както обикновено.

После въздиша излишно драматично.

— Тогава недей да си поръчваш голяма — промърморвам, втренчена отново в тетрадката.

Но тихият му смях, преди да затвори вратата, показва, че е чул остроумния ми коментар.

Сигурна съм, че през всичките тези години, в които е живял тук сам, е поръчвал много пици. Просто се опитва да ме предразположи. Което е страхотно, оценявам го, но не мога да спра да се чувствам като използвачка. Не мога да му позволя и да ми купува пица.

Замислям се за това колко самотна се чувствах, докато растях в караваната на баща ми, и колко самотна се чувствам понякога с Коул. Може би на Пайк Лоусън му е писнало да бъде сам, да яде сам и да гледа телевизия сам, а аз съм на гости в тази къща и може би иска да опознае хората, живеещи под покрива му? Звучи разумно.

И може би на мен също ми е писнало да съм сама, още съм гладна и пицата всъщност звучи добре.

Издишам припряно и избутвам тетрадката от скута си, преди да се изправя. Изтичвам до вратата на спалнята, отварям я и надниквам.

— „Пицарията на Джо“? — питам, виждайки го да се отправя надолу по стълбите.

Той спира и обръща глава, за да ме погледне.

— Разбира се.

Това е най-добрата пицария в града, така че е очевидно. Излизам от стаята и затварям вратата.

— Делим наполовина?

В никакъв случай не бих я оставил да плати половината пица, за бога. Нали аз я поканих? А те се преместиха при мен, за да спестят пари, не е ли така? Подминавам я, като игнорирам парите в ръката ѝ, и занасям пицата на централния плот.

Тя въздиша и изръмжава тихо. Засмивам се.

— Виж, аз плащам пицата, окей? Само се увери, че няма от увехналата ти маруля върху моята половина.

— Ха-ха. — Тя отива до хладилника и изважда две безалкохолни.

Аз съм обикновено момче, което си пада по пица с пеперони и може да понесе пица с такос, но не и онази топла накълцана маруля, която слагат върху нея. Джордан може да я запази за себе си.

Разделяме си парчетата в две чинии, но преди да отидем във всекидневната, тя прехвърля купчина зеленилка в моята чиния с помощта на чифт щипки за салата.

— Ъъъ, благодаря.

— Ако си изядеш първо зеленчуците — отбелязва тя, — ще имаш по-малко място за пица. Малък трик, който научих от „Пинтерест“.

Пинтер какво?

— Така ще изядеш по-малко пица — продължава тя — и по-малко калории, така че после стомахът ти ще се чувства по-добре.

Аха, да. Като че ли ми пука за по-малкото калории.

Хубаво. Майната му. Все едно. Отивам до хладилника и вземам соса „Ранч“ от вратичката.

— Не — изтърсва тя и ме спира. — Вече има сос върху нея. Малинов винегрет.

Изправям се и я поглеждам.

Тя само се усмихва и се обръща.

Изваждам две вилици, подавам ѝ едната и занасям чинията и напитката си във всекидневната, а Джордан ме следва.

След като сядам, вземам вилицата и въздишам, преди да се заема със салатата. Спомням си какво казваше майка ми за зеленчуците, докато растях. По-вкусни са, ако ги ядеш на гладно. Значи ще приключа с тях, като ги изям най-напред, както предложи Джордан.

Натъпквам малко в устата си, а горчивият вкус на листата е притъпен съвсем малко от сладкия сос.

— Хубава е, нали? — казва тя.

— Не. — Поклащам глава. — Направо ме убиваш.

Тя се разсмива.

— Е, благодаря, че ѝ даде шанс. Можеш да спреш, ако искаш.

Но аз все пак продължавам. Не е като да нямам нужда от зеленчуци, нали?

И не е като да ги мразя. Обичам варена царевица и… картофи и такива неща. Технически погледнато, са зеленчуци, нали?

— Е, какво гледаш? — пита ме.

Поглеждам към телевизора и осъзнавам, че звукът е твърде намален. Пресягам се към дистанционното и го увеличавам.

— Боен клуб — казвам ѝ.

— Ооо. Родена съм в годината, в която са го правили.

Повдигам вежда, но си държа устата затворена.

Само че извършвам наум изчислението и си спомням, че съм го гледал през последната си година в училище. Така че да, сигурно е права.

Мамка му, остарявам. Като се замисля за всичко в живота ми, случило се, когато тя още не е била родена или е била твърде малка, за да си го спомня. Хвърлям поглед към нея, забелязвам младата ѝ кожа и пълните с надежда очи.

Допреди година е била гимназистка.

Ядем мълчаливо в продължение на следващите два часа, погълнати от един от любимите ми филми. Не знам дали вече не го е гледала, но скоро чинията ѝ стои наполовина празна и забравена на масичката за кафе, а тя е седнала в другия край на дивана, прегърнала краката си, и гледа съсредоточено.

— Карат пушенето да изглежда толкова апетитно — казва накрая, загледана в Марла Сингър на екрана.

— Апетитно?

Тя прочиства гърло и изправя гръб.

— Е, също като Брус Уилис — обяснява. — Мога да го гледам как пуши, по цели дни. Като че ли яде. Яде хубава, сочна…

— Пържола — довършвам вместо нея с разбиране.

— Точно. — Тя ми се усмихва кратко. — Определено го владеят. Като че ли е част от гардероба им.

— Е. — Въздишам, вземам чиниите и се изправям. — Недей да пропушваш.

— Ти пушиш.

Спирам и поглеждам надолу към нея. Пушил съм само веднъж, откакто се нанесоха тук, освен това никога не го правя в къщата. Мисля, че дори Коул не знае, че пуша.

Тя пояснява, вероятно забелязала объркването, изписано на лицето ми:

— Видях остатъка от пурата в пепелника отвън.

Ааа. Продължавам напред към кухнята и пренасям съдовете покрай масичката за кафе.

— В редки случаи, да. Харесва ми миризмата.

— Защо? — Тя става от дивана, взема празните кенчета от безалкохолно и салфетките и ме следва.

— Просто така. — Изчиствам чиниите и ги слагам в миялната. — Дядо ми пушеше, така че…

Изглеждаше ми толкова естествено да започна да споделям, но изведнъж започвам да се чувствам глупаво.

— Така че…? — настоява тя.

Но аз само поклащам глава, затварям вратичката на миялната и пускам машината.

— Просто ми харесва миризмата, това е всичко — завършвам кратко.

Не съм сигурен защо ми е трудно да си говоря с нея. Тук няма никаква мистерия. Дядо ми беше страхотен и имах прекрасно детство, но колкото повече пораствах, толкова повече се отдалечавах от онова чувство, когато бях на осем. Усещането, че се намирам на място, което обичам, и чувството, което изпитвах тогава.

Щастие.

Понякога пуша пури, за да се почувствам както тогава.

Само че не ми е удобно да го споделям с всички.

Но е забавно колко се бях приближил до това да ѝ го кажа само преди минута.

Усещам очите ѝ върху себе си и по кожата ми запълзява неудобство.

— Искаш ли бира? — питам, отварям хладилника и изваждам две.

Бих направил всичко, за да сменя темата.

— Ъм… да.

Махам капачките, подавам ѝ едната „Корона“ и най-накрая срещам очите ѝ. Твърде младите ѝ, твърде сини и твърде деветнайсетгодишни очи. Мамка му. Пак забравих, че е непълнолетна.

Както и да е. Отпивам и излизам от кухнята. Джордан работи в бар, нали? Сигурен съм, че и преди клиентите са я черпили шотове.

Сядам обратно на дивана, отпускам ръка през задната облегалка и отпивам отново. Има още няколко минути от филма, така че тя сяда в другия край, за да си го догледа, но аз вече не мога да се съсредоточа.

А мисля, че и тя вече не го следи.

Нещо се промени. Разговорът вървеше леко и после запецна. По моя вина. Студен съм. Някъде след Линдзи и целия хаос спрях да се откривам. Твърде силно свикнах със самотата.

Мръщя се. Не искам Джордан да ме отбягва, защото не мога да довърша един шибан разговор. Тя е гадже на Коул и не ми се иска да има повече стени между двама ни. Така че тя може да ни помогне.

— Смяташ ли да останеш в града, след като завършиш колежа? — питам.

Тя поглежда към мен и свива леко рамене.

— Не съм сигурна. Имам още няколко години — казва. — Нямам нищо против да живея тук, ако мога да си позволявам ваканции от време на време. — Засмива се. — Просто не ми се иска да работя завинаги някаква безперспективна работа, нали разбираш? Ако мога да си намеря работа в района, сигурно ще е добре да остана за малко заради сестра ми и племенника ми.

Наоколо има много строежи, както и в съседните градове и предградия. Ето защо беше толкова лесно да остана тук толкова години. Ако смята да работи в ландшафтния дизайн, сигурно ще намери добри перспективи в района.

— Пътувала ли си някога? — питам и я поглеждам.

Но после млъквам, внезапно забравил какво съм казал. Очите ми са привлечени от задника ѝ, докато се навежда през страничната облегалка, за да остави бирата си на земята. Късите ѝ панталонки са обхванали всяка нейна извивка, коленете ѝ са леко разтворени и за миг погледът ми се спира върху падината между бедрата ѝ.

В слабините ми нахлува топлина и членът ми започва да пулсира.

Мамка му. Извръщам поглед.

Боря се да си поема въздух, а по врата ми избива пот. Какво, по дяволите?

Може да не изглежда малка, но е. Тя е хлапе. Какво правя, мамка му?

Тя отново сяда, а аз надигам бутилката и отпивам нова глътка, за да успокоя нервите си.

— Всъщност не — отговаря.

За какво я бях питал? А, да. За пътуване.

— Когато бях на петнайсет, ходих със сестра ми в Ню Орлиънс, а когато бях на дванайсет, спечелих стипендия за летен лагер във Вирджиния — казва ми. — И това е всичко.

— В Ню Орлиънс на петнайсет? — шегувам се. Сигурно е било интересно.

На лицето ѝ се появява замислена усмивка, но бързо изчезва.

— Там живее майка ми — обяснява.

А, да, вярно. Баща ѝ е Чип Харли. Не обръщам много внимание на клюките, но знам, че се е женил два пъти.

Джордан прочиства гърло и изправя гръб.

— Напусна ни, когато бях на четири.

На четири? Какъв човек би я зарязал така?

Тя седи тихо и изглежда, като че ли мисли, и ме завладява желание да я прегърна.

Веднага.

— Когато сестра ми завърши гимназия, я издирихме — обяснява ми — и същото лято отидохме да я видим.

— Как мина?

Тя свива леко рамене.

— Добре, предполагам. Оказа се, че работи като сервитьорка, има малък апартамент и си живее живота. Радваше се да ни види. Сега, когато сме пораснали и вече нямаме нужда от много грижи, предполагам — добавя.

Най-накрая поглежда към мен с тъжна усмивка.

— Попитахте ли я защо ви е напуснала? — продължавам.

Но тя само поклаща глава.

— Не, по едно време исках да знам, но когато я видях, вече не ме интересуваше. — Замълчава и после добавя: — Не я харесах.

Гледам я, без да говоря. Дали Коул си мисли същото за мен?

— А ти женил ли си се? — Тонът ѝ е непринуден и аз разбирам, че се опитва да смени темата.

Изправям гръб, поемам си дълбоко въздух и завъртам очи.

— С майката на Коул не изкарахме дълго, след като той се роди — казвам ѝ. — Как да ти кажа… Животът ме завъртя, опитвах се да изградя кариера и да си осигуря бъдеще. Свикнах да съм сам.

Прокарвам пръсти по скалпа си, най-накрая облягам глава на ръката си и поглеждам към Джордан. Но тя изглежда скептична и ме изучава предпазливо. Като че ли не вярва, че това е причината все още да не съм женен.

— Имах възможности да се задомя — уверявам я, — но предполагам, че още в училище не исках да бъда част от тълпата и да правя онова, което се очаква от мен, нали разбираш? Да завърша, да си намеря работа, да се оженя, да ми се родят деца… и да умра.

Изпускам дъха си със смях, но изненадващо, думите вече идват по-лесно.

— Дядо ми, онзи, който пушеше пури — пояснявам, — почина, когато бях на девет, но все още помня празненството вкъщи, което родителите ми организираха, когато баща ми завърши колеж. Той беше на трийсет и няколко, първият в семейството с такова образование, така че това беше голяма работа.

Тя се обляга назад, хванала бутилката с две ръце, и ме слуша.

— Мисля, че тогава бях на шест — казвам ѝ. — Баба ми и дядо ми бяха там, всички говореха и се смееха, но най-добре си спомням как дядо ми, над шейсетгодишен, почти два метра висок и тежащ поне сто и десет килограма, тресеше основите на къщата, понеже танцуваше на Скачай на „Пойнтер Систърс“.

Тя се усмихва. Да, явно си го представя ясно.

— Баба ми го гледаше от масата и се смееше заедно с всички останали, а на лицето ѝ беше изписана такава радост. — Преглъщам, спомнил си широката ѝ усмивка. — Всички бяха толкова щастливи и дори на тяхната възраст те продължаваха да се развиват, да се забавляват и да правят глупости… — провлачвам. — Не знам. Предполагам, че ми хареса.

— Искаш същото — казва тихо Джордан.

Мисля си за баба ми и дядо ми, които постоянно се усмихваха един на друг, и за всички жени, с които съм бил, и че никога не съм изпитвал същото. Дори с Линдзи. Вероятно не съм бил способен на това.

— Просто не изглеждаше насилено, нали разбираш? — Продължавам и се обръщам към нея. — Сложиха летвата твърде високо. Трудно е да намериш онзи, който говори същия език като теб.

Тя свежда поглед, дълбоко замислена.

Продължавам да говоря, но сменям темата:

— Ами ти? — питам предпазливо. — Имаш ли представа какъв би искала да бъде животът ти някой ден? Бракът ти, сватбата ти, идеалният ден, идеалната рокля…?

Тя само въздиша и отпива от бутилката.

— Изобщо не ми пука за сватбата — казва и се взира в телевизора. — Просто искам живота.

Живота.

Тази дума ме засяга дълбоко, без да знам защо.

Може би защото още искам същото нещо.

След седмица в къщата вече се е установила рутина благодарение на нашата кино вечер с пица.

Когато сляза долу сутринта, Джордан обикновено вече е станала и забелязвам, че масите и плотовете блестят по-ярко, отколкото предишната вечер. Подовете изглеждат чисти, хладилникът магически се е освободил от развалената храна и тридневните остатъци, а кухненските уреди светят.

Всичко мирише приятно и понякога това се дължи на кексчетата или палачинките, които е приготвила, а друг път на ароматните свещи, които вече нямам нищо против да пали в къщата. Тя използва френска преса за кафе и аз престанах да пускам кафемашината заради нея.

Когато Коул зареже нещо във всекидневната вечерта, като например обувки или кенчета от безалкохолни, на следващия ден то внезапно изчезва и не мога да си спомня последния път, когато трябваше да изваждам съдовете от миялната.

Не вярвам дори за секунда, че това се дължи на моето хлапе. Коул е станал страшно мързелив, изобщо не бях осъзнал как се е променил.

Колкото повече растеше, толкова по-малко време искаше да прекарва с мен и вече виждам признаци за това как се държеше майка му с мен в това как се държи той с Джордан. Постоянно я пренебрегва и се хващам, че скърцам със зъби, за да си държа устата затворена и да запазя мнението си за себе си.

Обичам сина си, но не мога да разбера с какво я е заслужил.

Изобщо не се прибира, освен за да спи, а когато е вкъщи, Джордан работи до два през нощта. Когато им предложих да се преместят тук, се притеснявах, че някой ден ще ги заваря да правят секс на дивана или нещо подобно, но слава богу, разписанията им не се съвместяват добре, така че рядко са тук по едно и също време. А когато са, аз съм на работа и не ми се налага да чувам или виждам каквото и да било.

Все пак тя доста често остава сама. Той не се задържа вкъщи дори в почивните ѝ вечери и аз се чудя защо, по дяволите, тя се примирява с това. Изглежда ми способна и непоклатима. Момиче, което знае как да се държи. Какво ги е събрало заедно? Всъщност не ми изглежда тя да има други близки, освен Коул и сестра си. Доколкото знам, никакви други приятели или членове на семейството не са се отбивали да я видят, откакто е тук.

Но така или иначе се радвам на компанията ѝ, въпреки че ми се иска Коул да си стоеше повече вкъщи. Усмихвам се веднага, щом вляза през входната врата следобед и чуя осемдесетарската ѝ музика да се носи из къщата и някак си лятото се усеща още по-силно вътре. Хубаво е да не се прибирам в празна къща за разнообразие и дори се хващам, че си тръгвам от работа навреме всеки ден, защото вече се радвам да съм у дома.

Двамата си говорихме още през последните няколко дни, задавахме си въпроси как върви работата или нейният курс, и тя, изглежда, притежава обезпокоителното умение да ме накара да се разприказвам. Обича да командва и се справя добре, когато ме дразни или се шегува с мен, за да ме предразположи.

Мога да живея без лазанята ѝ с патладжан, това е сигурно, но ако не беше дошла, Коул щеше да ме избягва още повече, а аз нямаше да си държа езика зад зъбите така добре, докато съм с него. Радвам се, че тя е тук.

Мятам торбата с прането на рамо и слизам по стълбите, завивам около парапета и влизам в пералното помещение.

След като си изваждам дрехите от сушилнята, премествам нещата от пералнята, слагам ново пране и пускам двете машини едновременно. Забелязвам върху предницата на тениската си праха, останал от работата в гаража тази сутрин, събличам я и я хвърлям в течащата вода, преди да затворя капака.

Слагам торбата върху чистите дрехи, вземам кошницата и тръгвам обратно нагоре. Изсипвам дрехите върху леглото в моята стая и ровя в купчината, за да намеря чиста тениска.

Но бързо спирам, когато пръстите ми докосват малка дреха от червен плат, която не разпознавам. Лежи сгушена в чифт мои джинси и няма нужда да се замислям, за да разбера какво е.

Изправям се и гръбнакът ми се сковава.

Мамка му.

Закачам ластика на пръста си и поглеждам към прозрачните червени прашки, които висят от него.

— Какво, по дяволите? — казвам тихо и поглеждам надолу към прането, за да се уверя още веднъж, че съм взел моите дрехи. — Как са се озовали при нещата ми?

— Джорд…! — извиквам я, но млъквам, осъзнал колко неловко би изглеждало това, че бельото ѝ е при мен. Ще изглеждам като някакъв перверзник, хванат с нейните гащи. Божичко.

Хвърлям ги, като че ли са ме опарили.

Те падат на леглото, а аз потърквам тила си и усещам леката пот по кожата си. Умът ми блуждае.

Мина доста време, откакто на леглото ми за последно имаше женско бельо. Или в него.

И определено не бяха прашки. Образът на невинното малко гадже на сина ми, обуто в тях, минава през ума ми и аз оцъклям очи, отстъпвайки леко.

— Мамка му. Ще горя в ада.

Събирам отново прането и скривам прашките в дрехите си, за да мога да занеса кошницата обратно долу. Просто ще ги хвърля върху сушилнята или нещо такова и ще я оставя да си ги намери сама.

Само че, когато вземам кошницата, чувам лекото ръмжене на косачката навън и оставям дрехите обратно на леглото, за да отида да погледна през прозореца.

Джордан е в задния двор, марширува напред-назад по тревата и бута зелената ми косачка „Крафтсман“. Какво си…

Стискам челюст, обзет от раздразнение. Казах на Коул да окоси проклетата трева. Дворната работа е негова отговорност.

Виждам как Джордан клати глава и чак тогава забелязвам пронизителното пищене на китари и ударите на барабан. Сигурно си е пуснала музика.

Усмихвам се. Коя ли ужасна осемдесетарска група от дългокоси мъжаги слуша днес?

Сивата ѝ тениска е потъмняла от пот в средата на гърба и дори оттук виждам косата ѝ, част от която се е изплъзнала от опашката и е залепнала за врата ѝ. Късите ѝ бели панталонки показват мускулите на бедрата и прасците ѝ, които се свиват и отпускат, докато бута косачката. Кожата ѝ блести от пот и аз се съсредоточавам върху долната част на гърба ѝ, забелязал как влажната ѝ кожа искри на слънцето.

Ниско в корема ми се събира топлина и усмивката ми изчезва, докато я наблюдавам.

Замръзнал съм. Не искам да отвръщам поглед.

Но най-накрая примигвам, отмествам очи и преглъщам въпреки сухотата в устата си.

Нямаше ли проект или нещо подобно, върху което да работи за летния си курс? Спомена го преди няколко дни. Коул може да окоси проклетата морава.

Навеждам се, вдигам прозореца и си подавам главата навън, отварям уста, за да я извикам, но изведнъж тя пуска дръжките, започва да клати глава напред-назад и да се преструва, че свири на китара.

Спирам и се заглеждам, сбърчил чело, но и едва не се разсмивам.

— Полей ме със захар! — крещи блутут колонката. — Ооо, в името на любовта!

Тя се преструва, че пее, навежда се назад, след което започва да извършва други движения и да танцува, погълната от песента.

Хваща отново дръжката и я използва за опора, докато клати глава наляво-надясно, размахва коса и люлее бедра. Ластичката от опашката ѝ пада и къдриците ѝ се разпиляват, извиват се по лицето ѝ и я карат да изглежда изключително красива. Дробовете ми горят за въздух, а от движенията ѝ ме разкъсва желание. Господи, ако беше моя, как да не я докосвам непрекъснато?

Веднага спирам мисълта си и понечвам да прибера глава обратно вътре, но забелязвам съседът Кайл Крамер да стои на балкона на спалнята си.

Зяпа надолу към Джордан и я гледа как танцува.

Пръстите ми се вкопчват в рамката на прозореца.

Задник. Децата му вероятно са вкъщи, а той точи лиги като някакъв шибан перверзник.

Опитвам се да не мисля как правя абсолютно същото, но усещам нуждата да взема проклетата пушка или нещо подобно. Това момиче не ти е детегледачка, гъз такъв.

Косачката внезапно спира и аз се обръщам към Джордан точно навреме, за да видя как отива до ръба на басейна, дишайки тежко и мокра от пот. Маха косата от лицето си и вдишва дълбоко, след което пристъпва напред и пада в дълбокия край на басейна, потъвайки под повърхността, както си е с дрехите.

Спирам да дишам.

Горещо е. Температурата днес е над трийсет градуса и тя има нужда да се охлади. Но после премествам поглед обратно върху Кайл, който повдига брадичка, за да я вижда по-добре. После Джордан изплува на повърхността, носи се по гръб, а тениската е прилепнала по тялото ѝ като втора кожа. Малки твърди издатини стърчат от нея към небето и аз виждам как на шибаните му устни се появява усмивка.

— Мамка му — изсъсквам тихо. Прибирам глава обратно в спалнята и затръшвам прозореца.

Излизам от стаята, втурвам се по коридора и изтичвам надолу по стълбите. Подминавам кухнята, насочвам се към пералното помещение и излизам през задната врата. Джордан отново плува към края на басейна и излиза от него.

Стрелвам очи нагоре и виждам, че Кайл я зяпа, докато излиза от басейна, а дрехите са залепени за тялото ѝ и от всеки сантиметър гола кожа тече вода.

Очите му се стрелват към мен и аз му показвам среден пръст. Той само се разсмива и поклаща глава, после се прибира обратно в шибаната си къща.

Джордан хваща косата си, издърпва я през рамото си и я изстисква. Погледът ми пада върху краката ѝ. По загорените ѝ бедра капе вода, а шортите са залепнали за задника ѝ.

Вкаменявам се и слагам на лицето си строго изражение.

— Джордан — извиквам.

Тя се обръща, забелязва ме и се поколебава само за миг, преди да се отправи към мен. Вероятно осъзнава, че не е много представителна точно сега, защото скръства ръце на гърдите си.

— Мисля, че казах на Коул да окоси ливадата. — Опитвам се да прикрия ръмженето, напиращо отвътре.

Тя кимва и взема водата си с лед от градинската масичка.

— Е, все пак някой трябва да я окоси, нали? — След което ме поглежда и пита: — Зле ли се справям?

— Разбира се, че н-не — отговарям бързо, раздразнен съм колко лесно може да ме накара да се почувствам като неблагодарен задник. — Изглежда добре, но ти вече вършиш достатъчно работа. Даже повече от достатъчно. Той се занимава с двора. Може да намери време за тази проклета задача.

— Няма проблем. — Тя пренебрегва възражението ми, оставя водата си и се обръща обратно към косачката. — Така или иначе имам нужда от слънце и упражнения.

— Аз ще я довърша. — Спирам я и тръгвам към косачката.

Но тя ме хваща за ръката.

— Аз ще го направя — настоява, а в очите ѝ се чете нарастващ гняв. — Наистина. Ние не сме готованци. Мога да се справя с малко задължения.

— Не и облечена по този начин.

Веждите ѝ се сключват.

— Моля?

Навеждам се леко напред и снишавам глас:

— Съседът ми се беше залепил за балкона си и наблюдаваше всяко твое действие — казвам. — Бог знае какво си мисли.

— Не е мой проблем — отбелязва тя. — Стана ми горещо. Скочих в басейна. Дрехите са още на гърба ми.

— Залепнали като втора кожа — завършвам вместо нея, а зъбите ми се оголват. — Не можеш да се държиш така тук. Този квартал е пълен със семейства. Не е стриптийз клуба на сестра ти.

— Аз съм в задния двор! — изръмжава тя с напрегнато лице. — На кого му пука как съм облечена?

— На жените им!

Тя извива вежда, а гърдите ѝ се повдигат гневно.

Поглеждам надолу към нея и успокоявам гласа си:

— Жените в този квартал не обичат въртиопашки, които дразнят съпрузите им, разбираш ли? — казвам на чист английски, за да си го набие в главата.

Но тя само се засмива горчиво, като че ли не може да повярва, че говоря сериозно.

— Ооо, не думай. — Кимва и си поема дълбоко дъх, вирва брадичка и ме поглежда нападателно. — Е, ето проблема… Разбирам, че нещата вероятно са били по-различни, когато си бил тийнейджър ПРЕДИ ОСЕМДЕСЕТ И ДЕВЕТ ГОДИНИ! — отвръща ми.

— Само двайсет, благодаря.

— Но в днешно време — продължава — хората не държат жената отговорна за поведението на мъжа. — Очите ѝ ме пронизват, а усмивката ѝ показва малко зъби. — Ако иска да гледа, не мога да го спра. А ако реши да се уедини и да си поиграе със себе си, е, аз никога няма да разбера. Не е мой проблем!

Стискам юмруци. Проклето хлапе.

Не мога да си поема въздух, но не прекъсвам зрителния контакт.

Права е.

Знам, че е права. Не прави нищо лошо. Просто…

Не ми харесва, че той зяпа.

Нея.

След няколко секунди се вземам в ръце, изправям се и се радвам, че съм с петнайсет сантиметра по-висок.

— Коул се занимава с двора. Или аз — казвам ѝ и я заобикалям по пътя към косачката. — Разбра ли?

Не чакам да ми отговори, докато се обръщам, за да стигна до машината.

Но чувам сладкото ѝ гласче зад себе си:

— Да, татенце.

Мигам дълго и тежко, а ръката ме сърби да нашляпам някого за пръв път в живота си.

Не съм говорила с Пайк от вчерашния спор насам. Отказвам да го наричам „кавга“. Двамата едва се познаваме. Как бихме могли да се скараме?

Също така не съм говорила и с Коул от вчера насам, но поради някаква причина това не ме притеснява. Така ни е удобно. Вчера го нямаше цял ден, защото помагал на приятел за колата му, а когато се е върнал вкъщи, аз вече съм била в бара. Сутринта спах до късно, най-вече за да избегна Пайк, и се събудих едва когато Коул ме целуна по бузата за довиждане, преди самият той да тръгне за работа.

Стомахът ми беше вързан на възел цяла сутрин. Защо, по дяволите, Пайк беше така бесен? Мислех, че двамата се разбираме. Не съм направила нищо лошо. Всъщност косях шибаната му трева и следващото нещо, което си спомням, е как ме мъмри жестоко, все едно се пека по монокини на предната морава, докато шестгодишни хлапета карат колела надолу по улицата.

Толкова е избухлив. Много различен от сина си, който никога не взема нищо на сериозно.

Излизам от колата на Коул, който тази сутрин се вози със свои приятели, за да мога да отида до библиотеката. Вземам кутията за обяд на Пайк, която си забрави вкъщи, и оглеждам работния му обект. Сега е по-натоварено от последния път, когато бях тук.

Работниците ходят насам-натам с каски на главите и кожени колани с инструменти, висящи от хълбоците, а камионите, влизащи и излизащи от обекта, вдигат прах. Чуковете удрят стоманата, а мъже с мръсни ботуши и протрити джинси са яхнали греди високо във въздуха, докато правят каквото там трябва, за да превърнат материалите в сграда. Не всеки може да види голия скелет на конструкцията. Чудя се защо Коул не работи при баща си. Сигурно работата е добре платена. Все пак познавам някои от тези хора. Със заплатата си тук издържат цели семейства.

Погледът ми блуждае в търсене на някого, на когото мога да оставя кутията с обяда, но също така съм и нащрек, оглеждам се за татуировките на Пайк. Наистина не искам да го виждам. Планът ми, когато забелязах, че си е забравил обяда вкъщи тази сутрин, беше да направя едно добро дело, като му го занеса, и после да оставя топката в неговото поле, за да загърби спора и да ме потърси, за да ми благодари. Искам да преодолеем неловкостта помежду си.

Пристъпвам през пръстта и отломките, които се търкалят наоколо, и си проправям път към конструкцията, където забелязвам приятеля му Дъч, наведен, да взема нещо от вътрешността ѝ. Той ме забелязва и се изправя.

— Здрасти, Дъч. — Усмихвам се. — Пайк тук ли е?

Очите му се спускат към черната торба в ръката ми.

— Това обядът му ли е?

— Забравил си го е на кухненската маса. — Подавам му го. — Реших да му го оставя, докато си върша задачите из града.

— Много мило от твоя страна. — Обаче не взема кутията с обяда. Вместо това хвърля инструмент в кутията долу и ми прави жест с ръка. — Ела, ще те заведа горе.

— А, не, няма нужда — казвам му. — Не искам да го безпокоя. Просто ще ти го оставя.

— Ако ми го оставиш, ще го изям. Или ще го загубя. — Той се засмива и ме повежда към някакви стълби.

Раменете ми се прегърбват. Страхотно.

Качваме се на третия етаж по нещо, за което предполагам, че ще бъде аварийното стълбище, след като монтират асансьорите, и стигаме до площадка, където има само рамки на стените, показващи как ще бъдат разделени офисите и работните пространства, когато сградата бъде завършена.

Пайк е сам на етажа, далеч вляво, и разглежда някаква папка.

Чува ни да се приближаваме, вдига поглед от документацията и обръща глава.

Очите му се присвиват към мен и аз мигам дълго и тежко, чувствам се глупаво.

Той е облечен в морскосиня тениска, чийто цвят кара бузите ми да се изчервяват. Харесва ми контрастът между нея, от една страна, и загорелите му ръце и извивките на бицепсите му, от друга.

— Какво правиш тук? — пита ме.

Но не изглежда ядосан, както се опасявах. Само озадачен.

Вдигам торбата.

— Забрави си обяда на масата.

Чертите на лицето му се отпускат и напрежението в тялото ми също спада.

— А, благодаря. — Той се приближава и аз му го подавам. — Но няма проблем — казва ми. — Щях да си взема нещо от камиона с храната. Нямаше нужда да се занимаваш.

Камиона с храната?

— Е, не можех да те оставя да ядеш боклуци от камиона с храната — казвам.

И за мое облекчение той се усмихва леко.

— В кутията има същите неща, които продават и там — отбелязва и оставя торбата на една работна маса.

Но аз вече съм го изпреварила.

— Обаче аз съм ти сложила и тортиля с пуешко и краставица, в случай че ти се прииска нещо различно.

Изражението му става нещастно.

— Не се притеснявай — успокоявам го. — Обядът ти още си е там. Просто направих твърде много тортиля и имах нужда някой да ми помогне с яденето ѝ.

Лекият страх изчезва от очите му и той си поема дъх.

— Няма да си доволна, докато не ме накараш да проям хумус, нали?

Опитвам се да не се засмея.

— Ще те превъзпитам бавно.

Той завърта очи и аз си поемам дълбоко въздух. Предполагам, че най-накрая сме преодолели спора.

Стоя там и усещам очите му върху себе си, докато звуците от удари с чук и вятърът, веещ през конструкцията, бавно избледняват.

Тогава осъзнавам, че Дъч все още е тук.

И двамата поглеждаме към него, а неговият поглед се стрелка между нас.

— Аз ще отида… — той преглъща и прочиства гърло — … да направя нещо — довършва и си тръгва, като ни оставя сами.

Поглеждам обратно към Пайк и предполагам, че също трябва да вървя и да го оставя да си върши работата, но вместо това пъхам ръце в джобовете си и се оглеждам.

— Дървените стърготини миришат добре — казвам му.

В очите му се чете усмивка и той кимва, оглеждайки се наоколо.

— Аха, карат ме да се чувствам като у дома си.

Когато погледите ни се срещат отново, в долната част на корема ми се събира топлина и за миг забравям да дишам. Бързо извръщам поглед.

— Извинявай, че вчера избухнах така — казва. — Не си направила нищо лошо. Крамер беше онзи, който те зяпаше по отвратителен начин. Ядосах се. — След това пояснява: — Имам предвид на него. Съжалявам, че си го изкарах на теб.

— Работя в бар — изтъквам. — Свикнала съм да ме зяпат. Мога да го понеса.

Наистина мога сама да се боря и да защитавам честта си. Както и Коул. Ако изобщо му хрумне такова нещо. Няма нужда Пайк да се чувства отговорен за мен. Не съм негова, за да се грижи за мен.

— Е, аз ще вървя — казвам му и тръгвам да си ходя.

Но той ме спира.

— Искаш ли да разгледаш? — предлага ми. — Да направиш малка обиколка?

Вече съм виждала голяма част от обекта, тъй като идвах да слагаме торби с пясък миналата седмица, но все пак кимвам.

— Да, разбира се.

Той ме повежда към задната страна на сградата и аз се чудя дали не трябва да си сложа каска, но той също не носи, затова не го питам.

— Ще бъде офис на речното казино, което идва в района — обяснява. — Те ще си имат павилион на пристанището с ресторанти и място за събития, но ще управляват всичко оттук. Назначения, финанси, реклама…

Усмихва ми се и аз отново отвръщам поглед.

— Прилича на скелет — отбелязвам. — Кога ще слагате стените?

— Когато водопроводчиците и електротехниците оправят всичко — отвръща ми, — ще монтирам изолацията, след което ще изградим стените. Тогава ще виждаш стаи вместо тези кокали.

Влизаме в широко пространство в задната част на сградата и за разлика от другите помещения, тук има цяла стена без греди. Като че ли тук ще има само един огромен панорамен прозорец. Пристъпвам в съседното тясно пространство и поглеждам над гредата, намираща се пред лицето ми.

— Какво е това място?

Той ме поглежда.

— Тоалетната на този офис.

Сигурно ще стане хубава. Връщам се обратно в офиса заедно с него, отивам до ръба и поглеждам към неразработената земя и зеленината на хоризонта.

— Хубава гледка. — Усмихвам се и отмятам коса, завъртам се уверено в това, което се преструвам, че е офисът ми. — Да, Кристофър, можеш ли да се обадиш в Япония? Трябва да обсъдим производствената линия в Малайзия — казвам.

Той се засмива.

— Имаш мъжка секретарка?

— Мъжете могат да станат каквото си поискат — отвръщам. — Не позволявайте на пола си да ви възпира.

Той поклаща глава, а устните му се извиват от удоволствие.

Започваме да говорим с лекотата, която бяхме постигнали онази вечер, когато гледахме телевизия и ядохме пица, и аз го следвам из сградата и го слушам как обяснява няколкомесечния до едногодишен процес на издигане на едно здание от земята. Започнал е тази работа, преди Коул да се роди, и накрая е основал собствена компания, в която може да налага собствени правила и да упражнява повече контрол върху проектите, с които се захваща. Сигурно обаче е голяма отговорност да знаеш, че си начело на две дузини работници, и трябва да им плащаш заплата, за да издържат семействата си.

Но все пак… той помага за изграждането на нашия град, създава работни места и докарва бизнес в него.

— Сигурно си много горд от това, че строиш неща, които после ще гледаш всеки ден — казвам му, когато слизаме на първия етаж. — Места, където хората ще прекарват живота си и ще изкарват прехраната си.

— Никога не съм мислил за това. — Той спира от задната страна на сградата, гледаща към декарите свободна земя. — Предполагам, че това е и моята прехрана.

Поглеждам натам и забелязвам ограденото пространство от задната страна на сградата. Огромно е и виждам, че са оставили там мраморен фонтан, който чака да бъде монтиран по-късно.

— Това дворът ли ще бъде? — питам, защото забелязвам, че няма покрив. — Добра идея. Ти ли ще го оформяш?

— А, не — отвръща той. — Когато сме напът да приключим, ще дойде озеленителна компания и ще се погрижи за засаждането на тревата и дърветата и за монтирането на декоративните елементи.

Точно по моята част. Много обичам да гледам преди и след промяната, за да видя как се променя дадено пространство.

— Ще те уведомя, когато започнат — предлага той, сякаш ми чете мислите. — Можеш да се отбиваш от време на време, за да следиш прогреса.

Усмихвам се.

— Благодаря.

Всъщност това би ми харесало. Освен преподавателите ми никой друг, когото познавам, не се интересува от такива неща. Погледите ни се срещат и аз осъзнавам, че това ми е липсвало. Нямам много общо с близките и приятелите си, нали?

Двамата сме погълнати един от друг, но само за миг. После минава работник, носещ дървен материал на рамо, и Пайк внезапно се изправя и прекъсва зрителния ни контакт, за да му каже „здрасти“.

— Е, аз трябва — соча с палец назад — да вървя, предполагам.

— Аха — отговаря той. — Аз също.

Отстъпвам.

— Ще се видим у дома. Вечерята ще е готова в пет.

Той само кимва и се връща към работата си.

У дома. Не в къщата? Все пак не е моят дом.

Връщам се обратно до колата, качвам се и се чувствам още по-сдухана, отколкото като дойдох. Вечеря в пет? Коул свършва работа в шест. Дали току-що не забравих за съществуването му?

Увивам хавлията около тялото си и събирам мръсните дрехи, а банята все още е пълна с пара. Отварям вратата и надзъртам в коридора, за да се уверя, че е чисто, след което се стрелвам към спалнята си и затварям вратата зад мен.

Постоянно забравям да си взема чисти дрехи, за да мога да се облека веднага след банята. Все още съм свикнала да имам собствен апартамент и да не ми пука, че прекосявам коридора по хавлия. Поне не забравям да си сложа шортите на пижамата, когато слизам долу за чаша вода посред нощ. Със сигурност ще умра от смущение, ако бащата на Коул ме хване по бельо и тениска.

Вземам четката, разресвам все още мократа си коса и си избирам дрехи, с които да спя. Виждам светлина навън и отивам до щорите, за да надзърна през процепа. Навън е тъмно — вече минава девет — но Пайк все още работи по фолксвагена ми на алеята.

Той е направо страхотен. Коул се занимава с колите на всички останали, освен моята, макар да подозирам, че това е просто извинение, за да се махне от къщи.

Ярка светлина се излъчва изпод предния капак, а Пайк заобикаля фолксвагена и се навежда, за да отвинти нещо. Там е, откакто вечеряхме. Искаше Коул да му помогне, но разбира се, той пак е навън. Мисля, че баща му го чака.

Две жени минават по тротоара, облечени в спортни дрехи, спират, усмихват се и подвикват нещо на Пайк.

Брюнетката отляво тича на място, въпреки че просто вървеше бързо допреди малко, а червенокосата слага ръце на хълбоците си и му се усмихва със съблазнителна усмивка.

— Вие сериозно ли? — мърморя си. Кой, по дяволите, излиза да се разхожда навън по това време? — Страхотно, дами. Много умно.

Като че ли не са забелязали през кухненските си прозорци как Пайк работи по без тениска, а мускулите му играят под загарялата кожа и той все още изглежда като привлекателното лошо момче, по което вероятно са точили лиги в гимназията. След това са се обадили една на друга, за да измислят план да си облекат спортните дрехи и съвсем случайно да започнат да тичат около къщата му, нали така? Имам предвид, че все пак би било грубо да не се отбият да му кажат „здрасти“, нали?

Завъртам очи. Съпруги от предградията, отегчени от мъжете си, които се опитват да забъркват неприятности, като че ли Пайк Лоусън е просто средство за тяхното забавление.

Пускам щорите и се отдръпвам.

Много съм злобна.

Дошли са да флиртуват с него. Голям праз.

Гордея се с това, че съм уравновесена и спокойна личност, но в последно време поведението ми беше непредсказуемо. Преместването, сметките, Коул… Настроението ми е скапано, несигурна съм и съм непоследователна. Не ми харесва.

Пускам плейлиста на телефона си и започва да звучи Самосъжалително парти, което напълно отговаря на лошото ми настроение, а вратата на спалнята се затваря зад мен. Спирам да си реша косата и обръщам глава.

Внезапно виждам Коул в стаята, облегнат на вратата, втренчен в мен с добре познат поглед. Кога се е прибрал?

Кожата ми се сгорещява и стискам хавлията, без да знам защо.

Той скръства ръце на гърдите си, докато очите му обхождат тялото ми надолу и обратно нагоре.

— Какво? — питам, когато не казва нищо.

— Хвърли хавлията.

Сега? Но баща му все още е буден и…

— Стига де — протестирам, но се опитвам да запазя тона си весел и спокоен. — Късно е и съм изтощена.

— Аз ще те предразположа. — Той се оттласква от вратата и се приближава към мен, а високият му сто и осемдесетсантиметров ръст изпълва малката спалня. — Вече почти не се виждаме. Липсваш ми.

Приближава се и обвива ръце около кръста ми, гледайки надолу към мен. Не мога да не се усмихна леко.

Захапвам игриво долната си устна, хващам меката руса коса на върха на главата му и го придърпвам за бърза целувка.

— Снощи си бях вкъщи — отвръщам. — Ти не беше.

Отдръпвам се от него и увивам хавлията по-плътно.

— Поканих те да излезем — изтъква той.

— Бях изморена — казвам, но усещам, че всичко, натрупало се в мен през последните няколко дни, се опитва да изригне. — Трябваше да свърша и твоите задължения, така че…

— Не съм ти казвал да го правиш.

— Е, така или иначе някой трябваше да се заеме.

Желанието, което изпитвах към него допреди малко, вече избледнява, а между нас се издига стена.

Но той се опитва да я заобиколи.

— Баща ми няма да ме изхвърли, ако закъснея няколко дни с косенето на моравата, Джордан — казва и се опитва отново да ме прегърне. — Вземаш нещата твърде на сериозно.

— Не, ти не я окоси, защото знаеше, че ще го направя аз. — Обръщам се. — Както обикновено. Трябва да се вземеш в ръце и да спреш да полагаш само абсолютния минимум усилия.

Той въздиша, пуска ме и се отправя към вратата.

— Къде отиваш?

— Не мога да слушам това точно сега — изскърцва със зъби. — Знаеш ли защо постоянно излизам? Заради това. — Той посочва лицето ми. — Заради начина, по който ме гледаш. Писна ми да се чувствам, все едно не съм достатъчно добър.

— О, това е страхотно — отвръщам саркастично, вземам чифт от неговите боксерки от шкафа и една от карираните му ризи от стола. — Дойдох тук само за да съм с теб, а теб постоянно те няма. Знаеш ли, прекарвам повече време с баща ти, отколкото с теб! Не мислиш ли, че му става малко неудобно?

— Ако ти е толкова неприятно, можеш да отидеш някъде другаде.

Дъхът засяда в гърлото ми и аз го поглеждам кръвнишки.

— Ти сериозно ли? Наистина ли ще ми говориш по този начин точно сега?

Вече се чувствам като жалка използвачка, а не съм аз тази, заради която ни изгониха. Винаги съм го подкрепяла. Ние сме приятели, дявол да го вземе. Винаги сме се грижили един за друг. Никога не бих го накарала да се чувства… Кучи син.

Обувам боксерките, хвърлям хавлията, навличам кафявата карирана риза и я закопчавам. В очите ми напират сълзи.

Сестра ми беше права. Трябваше да стисна зъби за няколко седмици, да поработя в „Куката“ и да остана в апартамента. Поне нямаше да се чувствам нежелана.

Той отново се приближава към мен и заговаря вече с по-тих глас:

— Казвам само, че би било добре понякога да загърбваме стреса и да си обръщаме малко внимание един на друг. Не мога да си спомня последния път, когато правихме секс.

А след секса? Всичко, което не е наред, ще продължи да бъде такова.

— Може би, ако не вършех и твоите задължения тук и не работех до два през нощта, нямаше да съм изморена през цялото време — казвам му. — И може би, ако ми помагаше да спестим пари, за да можем отново да си наемем апартамент, вместо да изпиваш надницата си всяка проклета вечер, нямаше да бъда толкова стресирана и притеснена за пари. Чувствам се самотна, мамка му. Къде си?

Той само поклаща глава и аз не мога да спра сълзите си да се насъбират. Но отказвам да плача. Двамата трябва да си поговорим, а той не иска. Не иска да ми помогне да оправим нещата.

Приближава се към мен и взема лицето ми в ръце.

— Просто млъкни за малко и ме изчукай.

Той ме целува и аз стискам очи, а сълзите потичат по бузите ми. Проклет да е. Той открадва дъха ми, покрива устата ми, а устните му се движат върху моите силно и напористо, така че ми се приисква да се предам. Стресът и притеснението продължават толкова дълго и са толкова много, че ще бъде прекрасно да ги забравя за кратко.

Той хваща задника ми с две ръце и ме повдига, като кара краката ми да обгърнат кръста му, и двамата падаме на леглото, а той се приземява върху мен.

Само че нещо ме кара да се въздържам. Като че ли пак живея в караваната с баща ми и мащехата ми. Те не ме виждат.

Коул не ме вижда. За него няма значение коя съм в момента.

Откъсвам уста от него и го бутам.

— Слез от мен.

— Моля те, скъпа. — Целува шията ми и аз го познавам достатъчно добре, за да различа тона на гласа му. Той също е разстроен. — Просто ми бъди гадже тази вечер. Преди много се забавлявахме. Нека се позабавляваме и сега.

— Не. — Поклащам глава и се напрягам. — Ядосана съм ти. Имам нужда от въздух.

Освен това после ще се чувствам още по-зле.

Той продължава да ме целува и аз го избутвам и изръмжавам. Най-накрая ме оставя на мира и се отпуска на леглото до мен. Почти не се колебае, преди да скочи на крака и да отвори вратата, за да изхвърчи от стаята.

След няколко мига чувам рева на двигателя му, скърцането на гумите и него вече го няма.

Задник.

Но част от мен започва да диша по-леко.

Чувствам се повече на мястото си тук, когато него го няма наоколо.

Никога не се е държал с мен по този начин преди. В очите ми отново напират сълзи, но аз мигам, за да ги разкарам.

Ставам от леглото, отивам до шкафа с телевизора и вземам оттам купчината сметки, които трябва да се платят. Сметка за вода от стария апартамент, медицинска сметка, все още недоизплатена, от времето, когато мислех, че съм си счупила глезена миналото лято, сметка за телефон и две сметки от кредитната карта на Коул, които скоро ще бъдат дадени на колекторска фирма. Нямам здравна осигуровка и всеки ден се страхувам, че ще ми се случи нещо, което ще ме вкара в спешното отделение на болницата за двайсет хиляди долара.

Колата ми не работи, а дори и да работеше, едва ли бих могла да си позволя застраховката, защото каквито и пари да ми останат от студентския заем, след като си платя обучението наесен, ще отидат за други разходи. Мога да взема още един заем, но не искам да ми тежи през остатъка от живота ми, така че се опитам да се ограничавам.

А всеки път, когато проверя пощата, в нея ме очаква нова неприятна изненада.

Отварям горното чекмедже на шкафа, изваждам бакшишите от миналата седмица, които още не съм внесла в банката, и разгъвам омачканите банкноти в ръцете си.

Сто четиресет и два долара. Дупката, в която съм затънала, става все по-дълбока, защото не изкарвам достатъчно, за да се изкопая от нея.

Набутвам парите обратно в чекмеджето, вземам флаера за конкурса „Мис Мокра фланелка“, който също съм скрила тук, и го разглеждам. Тристате долара не си струват участието, но барманството в „Куката“ или… да правя онова, което прави сестра ми, за да си докарвам толкова пари, може би си заслужава.

За момент обмислям идеята. Да имам пари в джоба си, които няма да изчезнат в мига, в който ги спечеля. Да имам хубави вещи. А също и кола.

Но след това си мисля как Коул, Джей и момчетата, с които учихме заедно, ще идват да ме гледат, и натиквам хартийката обратно в чекмеджето, иде ми да повърна. Непознатите може би няма да са толкова непоносими, но не възнамерявам да танцувам за момчетата, с които бяхме заедно в гимназията.

А барманството там би било почти толкова лошо. Дрехите, които ще трябва да нося, клиентите, които ще обслужвам…

Излизам от спалнята, тръгвам към долния етаж, заобикалям парапета, продължавам към кухнята, после през пералното помещение и излизам през задната врата.

Въздухът ме удря в носа и внезапно отново мога да дишам. Ароматът на дърветата и на прясно окосената трева изпълва ноздрите ми и с изключение на светлината, осветяваща басейна отвътре, тук отзад е съвсем тъмно.

Отивам до дълбокия край, сядам на ръба и потапям крака във водата до средата на прасците. Хладната вода обгръща кожата ми като в прегръдка и веднага облекчава нервите ми.

Коул ще се върне късно. Дотогава и двамата ще сме се успокоили, той ще си легне, аз ще се сгуша в него, а той ще покрие ръцете ми с неговите — нашият сигнал един към друг, че всичко ще се оправи.

Трябва да се отпусна. На деветнайсет съм, имам финансови грижи и романтични проблеми. Кой няма такива на моята възраст? Отнасям се твърде строго към себе си. Пайк, изглежда, няма нищо против да живея тук, така че ще продължа да изпълнявам задълженията си, за да няма причини да се оплаква от мен.

И ако се случи най-лошото, баща ми не би ме върнал. Всичко ще се оправи. Може би не веднага, но в крайна сметка.

Усмихвам се леко, почти убедена в това. Поглеждам надолу към синята повърхност на водата, където бялата светлина осветява чистото дъно на басейна, и внезапно ми се приисква да го докажа.

Мога да го направя.

Всичко ще се оправи.

Поемам си дълбок дъх, затварям очи и скачам, като се оттласквам от ръба право във водата. От устата ми излизат мехурчета, докато изпускам въздуха си и потъвам на дъното на басейна. Косата ми се носи около мен, водата гали скалпа ми, а ризата се издува нагоре, докато кръстосвам крака и сядам на пода му.

Не си спомням кога започнах да го правя. Разбира се, не съм израснала край басейн, но може би по време на летния лагер, когато бях на дванайсет, или пък когато Кам ме водеше на обществения басейн, разбрах колко силно се плаша от неизвестното. Обичам да предизвиквам тази част от себе си, защото самочувствието ми се повишава, когато успея.

Да нося прането надолу към занемареното мазе на стария апартамент съвсем сама. Да спя на тъмно, без да включвам дори лампата в коридора. Да карам към къщи в два сутринта след смяна, без да проверявам задната седалка, за да се уверя, че съм сама в колата.

Оглеждам се и обръщам глава, без да виждам нищо друго, освен вода, но зрението ме отвежда едва дотам и гледката се разтваря в мъглата. Нещо може да изплува от далечината и да се приближи до мен. Може да има нещо зад мен. Да излезе от сифона или да се гмурне от повърхността.

Затварям очи.

Ако успея да го направя, нещата между мен и Коул ще се оправят. Всичко ще бъде наред, а аз просто ще продължа да работя.

Дробовете започват да ме болят, но държа очите си затворени и оставам неподвижна. Нещо ме гледа. След това се плъзга през водата, насочва се към мен. Усещам го. Идва за мен.

Знам, че това е страхът ми, затова продължавам да седя със затворени очи. Знам, че всичко ще се оправи. Това е просто въображението ми.

Мога да го направя. Мога да го направя. Дробовете ми се разтягат болезнено, а гърлото ми гори, обаче свивам юмруци. Само още една секунда. Още една секунда.

Но внезапно водата около мен се разлюлява, отварям очи и разбирам, че този път не е въображението ми. Поглеждам нагоре и виждам Пайк точно когато се протяга към мен. Хваща ме под мишниците и аз примигвам към него, поклащайки глава.

Но дробовете ми не могат да издържат повече. Избутвам го през водата, опирам крака на дъното на басейна, оттласквам се и се насочвам към повърхността.

Подавам се над водата и се закашлям, а косата ми е полепнала по лицето. Чувам го как плюе вода някъде до мен.

— Какво правиш, по дяволите? — изръмжавам.

— Мислех си, че се давиш! Какво правиш ти, по дяволите?

Отново се закашлям и си поемам въздух с хриптене.

— Изправям се срещу страховете си. Проклятие — измърморвам, докато плувам към ръба.

— Добре ли си?

— Да. — Премятам ръка през ръба, а мускулите ми са омекнали от това, че ме изплаши така.

— Сигурна ли си?

Той се надига и излиза от басейна, после ми подава ръка.

Игнорирам я, както и въпроса му, и се оттласквам нагоре, за да седна отново на ръба.

Ако ме е видял да скачам във водата, значи сигурно се е чудил какво правя тук, но все пак…

Почти преодолях предизвикателството.

Ризата виси върху тялото ми, тежка и мокра, но не мога да я сваля. Нямам нищо отдолу. Отново се закашлям, прочиствам гърло и си поемам въздух. Той седи тихо до мен.

— Чух, че двамата с Коул се карате.

От двора? Страхотно.

Той кляка до мен и също поглежда към водата. Не мога да си представя какво си е по мислил. Карам се със сина му и после се хвърлям в басейна с дрехите. Страхотно…

Поемам си дълбок дъх и успокоявам тона си, за да успокоя и него.

— Сключвам сделки със себе си — обяснявам, но не срещам очите му. — Ако направя нещо, което не искам, тогава всичко ще се оправи. Ако направя нещо, което ме плаши, тогава мога да се изправя срещу всичко. — Усмихвам се половинчато. — Не обичам да плувам сама. Плаша се. Особено през нощта.

Най-накрая обръщам поглед към него. Той се взира в басейна и ме слуша.

— Просто игра, която играя със себе си — казвам му.

Той кимва с разбиране.

— Коул не ме иска тук — казвам и свеждам очи, докато в гърлото ми се забиват игли. — Не мисля, че изобщо ме иска вече.

Не знам защо му го казвам, но той ме слуша. В редките случаи, когато сме си говорили, изглежда, че иска да ме чуе. С него е лесно.

— Той е млад — обяснява. — Всички правим и казваме себични неща, когато си мислим, че притежаваме целия свят.

— И аз ли? — отвръщам му.

Имам предвид, че не съм ангел, но знам, че се държа с Коул доста по-добре, отколкото той с мен.

Пайк не казва нищо, но виждам, че ме наблюдава.

Аз съм мекотело. Тръгнах си от бившия и от родителите ми, но така и не им отвърнах. Не отстоях себе си. Просто избягах.

С изключение на сестра ми, Коул е всичко, което имам. Просто оставих нещата да се случват, защото за мен беше повече от гадже.

— Мога ли да те попитам нещо? — обажда се Пайк.

Поглеждам към него, а сърцето ми прескача един удар, когато виждам, че очите му са насочени надолу и фиксирани върху мен. Отражението от водата ги кара да изглеждат облачно сини.

— Как се запознахте двамата с Коул? — пита ме.

И въпреки раздразнението се усмихвам леко.

Очите ми се спускат към белега на палеца ми и облизвам устни.

— Когато бях на шестнайсет, работех на автомивка — казвам му. — Там нямаше други момичета, но не можах да намеря нищо друго, така че стиснах зъби и се присъединих към екип, пълен с момчета.

Усещам топлината на тялото му близо до себе си и отмервам вдигането и спускането на гърдите му, откривайки, че се синхронизирам с него.

— Трябваше да понасям доста неприятни неща — продължавам, докато си припомням подигравателните коментари всеки път, когато се наведях над някоя кола. — Тийнейджърите могат да са…

— Да — завършва многозначително Пайк със смях в гласа.

Разменяме си усмивки.

Все пак предполагам, че и той е бил тийнейджър.

— Имаше едно момче на име Ник, което винаги отпъждаше досадниците от мен — продължавам да си спомням. — Държеше се добре и си говорехме. Не ме гледаше похотливо и беше доста зрял.

Разсеяно потърквам белега с пръст.

— Един ден ме покани да се помотаем заедно и доведе Коул със себе си. — Поглеждам към Пайк, а гневът му от по-рано внезапно е изчезнал. — Тримата се сприятелихме, забавлявахме се много и мисля, че станах по-близка с тях, отколкото с когото и да било. С изключение на сестра ми имам предвид.

Той кимва със замислен вид. След това пита:

— И двамата с Коул започнахте да излизате? Как се отнесе Ник към това?

Насочвам поглед обратно към басейна и си поемам дълбок дъх.

— Така и не научи — казвам тихо.

Пайк остава притихнал, а напрежението във въздуха се усилва. Казах така и не научи. Не все още не е научил.

Прочиствам гърло.

— Една вечер преди няколко години, преди двамата с Коул да започнем да се срещаме — обяснявам. — Двамата с Ник бяха излезли заедно. Коул изпил твърде много и припаднал. На връщане Ник се качил при друг шофьор.

В очите ми напират сълзи, а устата ми е толкова суха.

— Шофьорът изгубил контрол над пикапа, той се преобърнал и всички хлапета, возещи се в ремаркето, изпаднали от него.

— О, боже — казва тихо той и свежда глава.

— Ник бил смачкан под него — довършвам. — Почина няколко дни по-късно.

Стискам юмруци, за да не заплача. Той е единственият човек от моите познати, който почина. Не беше както когато майка ми ни напусна. Ник не искаше да си тръгва. Живееше за видеоигрите, а косата винаги висеше над очилата му. Всичките му странности ми липсват.

Понякога се чудя какво стана с пистолетчето на брат му, което тримата използвахме и което смъкна кожата на палците ни.

— Боже господи — промърморва Пайк. — Защо не знам нищо за това? Бегло си спомням, че чух нещо, но не знаех, че Коул е бил приятел на някого от катастрофиралите.

Изправям гръб и кимвам.

— Да, Коул… — замълчавам и търся правилните думи. — Той го понесе много тежко.

Очите на Пайк се присвиват към мен.

— Той трябваше да закара Ник до тях онази вечер — обяснявам.

По лицето му преминава разбиране и съм убедена, че се чувства длъжен да знае всичко това, но явно Коул не разказва много за инцидента. Срам го е.

— Оттогава двамата не сме се изпускали от поглед — казвам.

Болеше ме, Коул също го болеше и аз бях единствената, която знаеше защо се чувства отговорен, така че той можеше да си говори за това само с мен.

А след това отношенията ни се превърнаха в навик. Двамата, застанали рамо до рамо. Двамата, разчитащи един на друг. Двамата, устремени към познатото, неизменното и безопасното.

Двамата, вкопчени в Ник и вкопчени един в друг. И двамата отчаяно искахме да имаме истински приятел. И двамата скърбяхме за Ник, но аз също така преодолявах бившето си гадже. Беше толкова лесно да се гмурнем един в друг и да избягаме. Твърде лесно.

— Толкова съжалявам, Джордан — казва Пайк. — Добре ли си?

Поглеждам нагоре към него.

— Съжалявам — произнася неуверено и извръща поглед. — Предполагам, че е глупаво да те питам такова нещо сега.

Не, изобщо не е глупаво. Хубаво е да има с кого да си поговориш.

— Всичко е наред. Или ще бъде — отвръщам. — Трябва да бъде.

Той отново стрелва поглед към мен и аз посочвам басейна.

— Седях на дъното на тъмния басейн със затворени очи, докато вече не можех да си поема въздух. Трябва да се оправи, нали? — питам.

Той изсумтява, а устата му се извива в усмивка.

Изправя се и отново протяга ръка и този път я поемам. Издърпва ме нагоре и двамата се отправяме към къщата, но забелязвам, че свещта все още гори на дървената маса.

Стрелвам се натам, навеждам се над масата, затварям очи и духвам, за да я загася. После се обръщам и тръгвам след него нагоре по стълбите.

— Мога ли да те попитам още нещо? — обажда се той.

— Питай.

— Защо го правиш? — Поглежда назад към мен.

— Кое?

— Защо си затваряш очите, преди да духнеш свещта? — пояснява. — Виждал съм те да го правиш поне няколко пъти.

Свивам рамене. Не знаех, че е забелязал. Мислех, че успявам да го направя бързо и без да ме видят.

— Просто навик. — Следвам го през вратата. — Пожеланията за рожден ден невинаги се сбъдват, затова си опитвам късмета всеки път, когато духам свещ.

— Здрасти, можеш ли да ме вземеш в два? — Придържам телефона между ухото и рамото си, докато броя оборота и го слагам в касовия апарат. — Аш не дойде на работа днес. Бебето ѝ е болно и няма кой да ме прибере.

— Аха — казва Коул. — Разбира се. Ще дойда.

След последната ни кавга нещата се развиха точно както бях предвидила. Той си дойде вкъщи почерпен и спокоен и двамата се гушнахме. Нещата се върнаха почти до нормалното — или поне до нормалното за нас, — така че не се съпротивлявах, когато се опита да ме замъкне в банята тази сутрин. Но когато стигнахме там, открихме, че баща му е махнал мивката и е започнал да кърти плочките, явно тя е била следващото нещо в списъка за ремонтиране. Как сме спали при целия този шум? И кога ли е станал тази сутрин?

— Приключвам в два — казвам отново и затварям чекмеджето на касовия апарат.

— Да, разбрах. Обичам те.

— И аз те обичам — отвръщам и затварям.

Днес Пайк работи по колата ми, а Коул наистина му помогна, предполагам, в опит да изглади нещата. Не съм сигурна как ще се отплатя на баща му обаче, защото знам, че купува части, въпреки че се преструва, че е взел евтино новия ауспух или че новите гуми просто са се търкаляли наоколо. Опитах се да надмина себе си в домакинската работа, като например да направя закуска за всички тази сутрин и да почистя под възглавниците на дивана. Дори засадих малко цветя в задния двор, близо до краищата му, за да изглежда по-добре естетически, на което Пайк се съгласи, стига да не ги нося в къщата. Разсмивам се и си мисля за това колко сприхав може да бъде понякога. Много е забавно.

Няколко часа по-късно съм изтощена и краката така ме болят в кецовете, че нямам търпение да се прибера. Вкъщи и направо в леглото. Толкова съм изморена.

Завързвам косата си на конска опашка, преброявам оборота, слагам го в чекмеджето и пъхам чекмеджето в сейфа. След като покривам бутилките с алкохол, довършвам съдовете и изключвам лампите, надничам през прозореца, където виждам колата на Коул, паркирана до бордюра. Усмихвам се, доволна, че е дошъл навреме.

Духвам оставащите на бара свещички, като всеки път затварям очи и си поемам въздух. Надявам се утре да е по-добре от днес. Това е обичайното ми желание за когато не съм си на мислила нищо друго, и с всеки изминал ден се приближавам все повече към сбъдването му.

Вземам чантата с книгите, натъпквам бакшишите в джоба и се отправям към вратата, като я заключвам след себе си. Свежият въздух се усеща приятно в дробовете ми, така че хвърлям чантата през отворения заден прозорец, преди да отворя пасажерската врата. Пъхам се на предната седалка и обръщам изморената си, но благодарна усмивка към Коул.

— Привет. — Замръзвам на място, а усмивката ми веднага се стопява.

Джей, бившият ми, седи на шофьорското място. Поглеждам през рамо, за да се уверя, че не съм пропуснала да забележа припадналия Коул на задната седалка, но тя е празна.

Ръцете ми се разтреперват.

— Къде е Коул?

Джей накланя глава и ме поглежда извинително.

— Къркан е, скъпа. Момчетата не искаха да му позволяват да кара. — Ръката му е подпряна върху горната страна на седалката ми, а дланта му се намира на сантиметри от косата и шията ми. — Спи в къщата на Бентли. Увериха го, че ще се намери кой да те закара вкъщи. Аз доброволствах.

Не. Ъ-ъ. Никакъв шанс.

Не се колебая. Дърпам ръчката, отварям вратата, изскачам от колата и се пресягам към задната седалка, за да си взема чантата.

— Няма проблем — казвам му. — Шел ще ме закара. Тя е още вътре.

— Не, не е. Ти току-що заключи.

Знаех си, че ще оспори твърдението ми. Нищо не му убягва.

В гласа му се долавя зловещо спокойствие, но знам, че е само повърхностно.

— Хайде, вече съм дошъл — настоява. — Нали не искаш да съм се разкарвал напразно?

Навеждам се и поглеждам кръвнишки към тъмнокафявите му очи, докато измъквам обратно ключовете за бара от задния си джоб.

— Не съм те молила да идваш. И както ти казах, има кой да ме закара.

Обръщам се, тичам към входа на „Граундърс“ и бързо отключвам вратата.

— Джордан! — чувам го да вика.

Дърпам вратата, пристъпвам вътре и му хвърлям строг поглед, докато той все още седи в колата.

— Прибирай се.

Затварям отново вратата, превъртам ключа и се отдръпвам, като че ли ще се опита да я разбие. Стоя на едно място, дишам тежко и треперя.

Няма да ме остави да ми се размине. Няма да направи нищо тази вечер, защото можеше да излезе от колата по-бързо, отколкото аз да стигна до бара, ако смяташе да предприеме нещо, но ще бъде достатъчно ядосан, за да не забрави случката.

Той беше шестмесечна грешка, която допуснах в гимназията, но не смятам отново да бъда толкова глупава. Вдигнала съм гарда.

А и той не е дошъл, за да ме закара вкъщи тази вечер. Поне не директно. Може би след като приключи с мен.

Затварям очи и се опитвам да заглуша спомена как удряше по колата ми една вечер, докато неистово се опитвах да я запаля. Все още усещам огъня по скалпа си на мястото, където ме беше дърпал за косата.

Обръщам се, отварям очи и прогонвам тези мисли. След миг чувам как двигателят изръмжава покрай бара, а гумите скърцат надолу по улицата.

Тръгна си.

Оставям чантата на бара и изтърчавам по коридора, подминавайки тоалетните, за да проверя ключалките на задната врата, отключвам и заключвам, после дърпам дръжката, за да съм сигурна, че няма да поддаде, след това тичам обратно към предната врата, за да я проверя отново, както и прозорците.

Вземам телефона от чантата си, сядам на един от високите столове на бара и го стискам в юмрук. На кого да се обадя?

Джей вероятно казва истината. Коул отново е пиян. Защо би го направил? Знаеше, че разчитам да ме прибере. Сигурна съм, че не е наясно, че Джей е дошъл вместо него, но все пак… Иде ми го убия, мамка му.

Преглъщам гаденето, надигащо се в гърлото ми.

Обаждам се на сестра ми, но както и предполагах, ме препраща към гласова поща. Сигурно тъкмо си тръгва от работа или вече спи вкъщи.

Баща ми? Мащехата ми?

Те дори не ми се обадиха, след като им звъннах преди седмица. Не биха направили нищо за мен, без да ми покажат, че им се натрапвам ужасно. Да ги моля за услуга, означава да им бъда задължена. Би било бреме.

Аз съм бреме.

Сещам се за Пайк. Сигурна съм, че ще дойде.

Но Коул би се вбесил още повече, ако баща му разбере, че се е издънил тази вечер, а и аз също не искам да казвам на Пайк. Би било неудобно. Всички ние сме възрастни хора, сами сме си виновни. Той вече се грижи достатъчно за мен и не смятам да го будя, когато трябва да става рано за работа сутринта. Бих се превърнала в бреме и за него.

Единственият друг човек, на когото мога да се обадя, е Шел, а тя живее в другия край на града.

Не искам да звъня на Коул, защото, разбира се, той не може да кара, но може би ще успее да изпрати друг свой приятел.

Но не. Няма да му се обадя. Твърде съм бясна.

А в този град няма и таксита.

Поглеждам към масата за билярд, в чийто краища стоят препълнени пепелници, а мръсният филц е целият издраскан.

Е, мамка му. Навън ще се съмне след няколко часа. Тогава ще мога да се прибера пеша. Време е да стисна зъби. Няма да искам нищо от никого.

Скачам от стола, отново се отправям към бара и изравям два чисти комплекта бели кърпи, които занасям до масата за билярд, разстилам ги една по една и покривам мръсната повърхност.

Включих климатика преди няколко часа, така че сега температурата е приятна — двайсет и четири градуса — но изваждам суитшърта от чантата си, ако ми се прииска да се завия по-късно. Вадя телефона си, оставям лампата в коридора включена, качвам се на масата и присвивам колене, за да мога да полегна. Пъхам ръка под главата си, прозявам се и проверявам нивата на звука и батерията на телефона, за да се уверя, че имам достатъчно заряд, в случай че стане нещо лошо, докато съм тук през нощта.

Като например да се върне Джей.

Отварям приложението, което издава звук като от вентилатор, надявам се да мога да поспя, но не твърде много. Не се чувствам в безопасност, така че едва ли ще успея да се отпусна.

Затварям очи, усещам тежестта на умората върху клепачите си и приятното чувство на изтощение. От онзи вид, който знаеш, че заслужаваш, защото си си скъсал гъза от работа този ден.

Но след двайсет минути мозъкът ми все още препуска. Тялото ми се е изтощило през деня, но не и той.

Когато телефонът ми звънва, съм сигурна, че това е знак, че тази вечер няма да се спи.

Вдигам го към очите си и ги присвивам на ярката светлина.

Пайк.

Сбърчвам чело.

— Ало? — Придържам го до ухото си, като отново се прозявам.

— Здрасти — казва, като че ли не е очаквал да се свърже с мен. — Аз… ъъъ… току-що видях, че минава три, а вие не сте се прибрали, така че реших да звънна. Да проверя дали всичко е наред.

Обръщам се настрани, все още използвам долната си ръка за възглавница и държа телефона до ухото си с другата.

— Добре съм. — Усмихвам се на загрижеността му и се шегувам: — Да не би да имам вечерен час или нещо такова?

— Не — отвръща той, а аз чувам хумора в гласа му. — Стойте си навън и се забавлявайте. Вършете каквото сте си наумили. Просто… — Той млъква за един дълъг миг, после продължава: — Нали знаеш, че човек не се тревожи за неща, които не са му известни. Когато Коул не живееше при мен, невинаги знаех къде е и какво прави, така че не мислех за това през цялото време. Но сега, когато сте под моя покрив, като че ли постоянно се тревожа. — Той се разсмива и издишва. — Онзи бар е долнопробен. Просто исках да се уверя, че си си тръгнала благополучно от работа и че всичко е наред. Просто… проверявам.

Не се обиждам от коментара му. Все пак барът не е мой и освен това наистина е дупка.

Изкушена съм да видя дали все пак не иска да дойде да ме прибере, след като вече е буден, но гордостта не ми позволява. Не искам да се превръщам в проблем. И определено нямам желание да бъда отговорна за неразбирателството между него и Коул. Мога да водя собствените си битки.

— Аха. Всичко е наред — лъжа и дори се шегувам: — Не съм хлапе, нали знаеш?

— Всъщност си.

Изсумтявам. Е, хлапе или не, предполагам, че е хубаво някой да се грижи за мен.

— Обади ли се и на Коул? — питам.

Но той не ми отговаря. Вместо това чувам силен удар и после движение.

— Мамка му — извиква.

Очите ми се отварят широко и заставам нащрек.

— Какво стана?

— Проклетата микровълнова не работи както трябва — изръмжава. — Знаех си, че не биваше да я сменям само за да си пасва с другите нови уреди, проклета да е. Не иска да прави пуканки.

Присвивам очи, но така ми се иска да се разсмея. Звучи толкова притеснен.

— Има бутон за пуканки — напомням му.

— Натиснах го!

— Два пъти?

— Защо трябва да го натискам два пъти? — отвръща ми, като че ли съм тъпа.

— Защото размерът на опаковката, която купуваш, отнема три минути и половина, за да се приготви — изтъквам.

— Известно ми е.

— Е, когато натиснеш бутона на новата си микровълнова, тя работи само две минути. За по-малките пакети — пояснявам. — Трябва да го натиснеш два пъти, за да получиш нужното време.

Проточва се тишина и после чувам мърморене:

— Ааа.

Стискам устни, за да не се разсмея. Безпомощността му в случайни ситуации е много забавна. Ще ми се да бях там.

— Е — казва след кратко мълчание. — Предполагам, че трябва да затварям.

— Почакай — спирам го.

Мълча, несигурна как да го кажа.

— Може ли да те попитам нещо? — изричам най-накрая.

— Предполагам, че да.

Намокрям устни, все още се колебая. Не искам да го обидя, но съм любопитна.

— Къде са всичките ти вещи? — питам.

— А?

Вдишвам дълбоко и продължавам:

— Сложил си в къщата мебели, но няма почти нищо друго. Не изглежда, като че ли живееш там. Защо?

Другият край на линията мълчи и аз спирам да дишам от страх, че ще изпусна думите му.

Обиден ли беше въпросът? Не целях това. Просто осъзнах, че той знае толкова много неща за мен, а аз не знам почти нищо за него. Знае кои са родителите ми, какво се случи с моя и на Коул най-добър приятел, знае, че харесвам осемдесетарски неща, че съм отраснала без майка и че уча в колеж…

Но той все още е мистерия.

— Съжалявам, ако е прозвучало зле — казвам му, когато не ми отговаря. — Домът ти е прекрасен. Само че Коул спомена, че двамата с майка му сте се срещнали в гимназията, където си бил нещо като бейзболна звезда. Сигурно много обичаш спорта. Просто съм любопитна защо не съм виждала трофеи, снимки и други подобни в къщата. Няма и скорошни фотографии на теб и Коул, никаква музика, никакви книги… Нищо, което да представя теб или онова, което харесваш.

Той си поема дъх и прочиства гърло, а по врата ми се стича студена пот.

— Всичко е опаковано в мазето — казва ми. — Предполагам, че така и не съм го изровил, след като се преместих в къщата.

— Откога живееш там?

— Ъъъ… — провлачва той, като че ли се замисля. — Купих я преди около десет години.

Десет години?

— Пайк… — казвам и се опитвам да не се кикотя.

Той издишва със смях в ухото ми и аз се усмихвам, като поклащам глава.

— Сигурно ти звучи странно, а? — пита ме.

Че все още не си разопаковал всичко? Аха.

Обръщам се по гръб, все още с ръка под главата.

— Предполагам, че слагаме край на някои неща с възрастта — казвам му. — Но все пак си живял, след като си се преместил там, нали? Не виждам нищо, свързано с личността ти. С местата, които си посетил, и дрънкулките, които си събрал през годините…

— Да, знам, аз… ъъъ…

Той отново се колебае, изпуска въздишка и звукът от дъха му вибрира върху ухото ми и изпраща тръпки надолу по гръбнака ми.

Ще ми се да можех да видя лицето му. Много е трудно да го разчитам по телефона. Всичко, което мога да си представя, е как понякога свежда очи, като че ли не иска другите да знаят как се чувства, или пък начина, по който кима, като че ли се страхува какво ще каже, ако заговори.

Най-накрая продължава:

— Коул стана по-важен — признава. — Някъде по пътя моята личност и желания останаха на заден план.

Мисля, че разбирам. Когато имаш деца, надеждите ти се прехвърлят върху тях. Твоят живот е на второ място спрямо техните нужди. Осъзнавам го.

Но Коул вече е възрастен човек, а Пайк е бил сам дълго време. Какво прави, когато не е на работа?

— Ще се радвам да видя част от нещата ти — казвам. — Ако някога поискаш да ги разопаковаш, ще ти помогна.

— Неее, няма проблем.

Сбърчвам чело, когато виждам колко бързо ме отпраща.

— Имаш предвид, че не мога да видя дори старите ти годишници и дали двамата с Коул приличате на близнаци на една и съща възраст? — дразня го.

Той се засмива тихо.

— Божичко, не. Снимките от времето, когато единственото важно нещо, с което се занимавах, беше косата ми?

Ухилвам се, но разбира се, той не може да ме види. Дали е бил моногамен в училище, или е имал много гаджета, както Коул преди мен?

Спомням си какво каза Коул за това, че баща му е изневерявал на майка му, но някак не ми звучи вярно.

— Истината е, Джордан — казва той, — че когато си млад, може да си много глупав. Не ми се иска да си спомням за тази част от живота си. Искам да продължа напред.

Само че изобщо не продължаваш, така като те гледам.

— Имаш нужда от малко разнообразие в живота — закачам го. — Трябва да си намериш жена.

— Аха, а ти вече трябва да се връщаш при приятелите си — отговаря ми.

Смея се.

— Е, хайде де.

— Какво те кара да мислиш, че вече си нямам жена, Джордан?

Гласът му ме дразни и аз го усещам по цялото си тяло, чак до пръстите на краката.

Устата ми пресъхва.

— Имаш ли си? — питам го.

Имам предвид, че само се шегувах. Не би ли било неловко две жени да се разхождат в къщата по едно и също време? Вече си имам собствени задължения и съм поела повечето от готвенето. Двамата с касапския блок имаме връзка. Мога да изревнувам, ако го докосне друга жена.

— Познаваш ме отскоро — закача ме. — Нуждите ми трябва да се удовлетворяват от време на време. Все пак и аз съм човек.

Стомахът ми се обръща, а веждите ми се вдигат. Нуждите му?

През ума ми минава картина как изглежда, когато трябва да удовлетвори въпросните си нужди. Изтласквам я оттам.

Ъм, да. Хубаво.

Внезапно той се разсмива.

— Шегувам се — казва. — Да, от време на време излизам, но в момента не се срещам с никоя. Не бива да се страхуваш, че ще се сблъскаш с непозната жена в къщата.

— Или жени — отвръщам. — Нали така?

Той се засмива и аз си представям лицето му.

— Наистина ли смяташ, че съм способен да жонглирам с повече от една жена? Изобщо?

— Не, ти си обичаш усамотението.

— Точно така.

Сърцето ми се стопля, знам, че бях права. Майката на Коул му е разправяла глупости, за да го настрои срещу баща му.

На върха на езика ми е да кажа нещо за Коул, но ако Пайк му направи очна ставка заради лъжите, които вероятно му е наговорила майка му, Коул ще го види като предателство от моя страна. А и Пайк може да се почувства неудобно. Те не са моето семейство. Не е моя работа.

Лицето ми се разтяга в прозявка и издавам тих стон, а клепачите ми натежават.

— Е, май е време да те оставям — казва Пайк. — Забавлявайте се двамата с Коул. И се пазете.

— Ще го направим. — Очите ми се затварят, а гласът му се носи в ухото ми. — И не забравяй — напомням му — да натиснеш бутона два пъти.

Той изсумтява.

— Да, мадам.

— Доскоро — казвам.

Той замълчава за миг, преди да ми отговори.

— Лека нощ, Джордан.

После затваря, а аз оставям телефона, прозявам се отново и изобщо не се занимавам да включвам отново приложението с вентилатора.

Ъгълчетата на устните ми все още са извити в усмивка. Как може трийсет и осем годишен мъж да не знае как да си направи пуканки в микровълновата? Процедурата е на практика идиотоустойчива.

Засмивам се, а клепачите ми натежават за сън, докато забравям за Джей и Коул, за това колко е неудобна тази маса за билярд и колко ще съм изтощена утре. Пайк се носи из ума ми, както и всичките му думи и дълбокият глас, с който ми каза: „Лека нощ, Джордан“, накарал тръпки да полазят по ръцете ми.

И как това е третата вечер тази седмица, в която той е последният човек, с когото си говоря, преди да заспя.

На следващата сутрин се изненадвам, че съм станал най-рано от всички. Джордан обикновено вече се разхожда наоколо, къпе се или работи на лаптопа си дори още преди да сляза долу, но сега къщата изглежда празна. Отварям входната врата и забелязвам, че колата на Коул също я няма на алеята.

Неделя сутрин е. Не би трябвало вече да е станал. Изобщо ли не са се прибирали вкъщи?

Започвам да си върша сутрешната работа, но когато става десет, ми се приисква да продължа с главната баня, да демонтирам старата вана и да изкъртя плочките на пода, но това би вдигнало твърде много шум. Почуквам на вратата на Джордан и Коул, за да се уверя, че не са там.

Никой не отговаря, затова открехвам вратата и забелязвам, че леглото все още е оправено, а стаята е празна. Предполагам, че са останали да спят у някой приятел снощи. Отново я затварям и се залавям за работа.

— Здрасти — казва Коул, когато влиза в кухнята един час по-късно.

Затварям хладилника, стиснал безалкохолно в ръка, и се обръщам към него тъкмо когато той хвърля ключовете си на плота. Изглежда изтощен, косата му е сплъстена, а очите му са червени.

— Здрасти. — Посочвам към шкафчето вляво. — Аспиринът е там. Пийни малко вода и се изкъпи. После можеш да ми помогнеш с банята.

Той кимва, но изглежда, все едно ще повърне след две секунди. Кожата му е жълтеникавозелена и наистина го съжалявам. Това чувство изобщо не ми липсва.

— Много пиеш — казвам му.

Той ме игнорира, завлича се до шкафа и си взема аспирин.

— Пиеш твърде много — настоявам.

Продължава да не отвръща, но челюстта му се сключва, показвайки ми, че ме е чул.

Ще ми се да ми говореше. Дори да се караше с мен, защото би било по-добре от нищо. Искам да разбера повече за работата и живота му. За приятеля, когото е изгубил. Не биваше да научавам такова нещо от Джордан.

Трябваше да настоявам повече, когато започна да ме изключва от живота си. Много повече.

Но знам кого трябва да обвинявам за неразбирателството помежду ни.

— Държах се добре с майка ти — казвам му.

Той изсумтява, отпива още една голяма глътка вода и продължава да не гледа към мен.

Вярва ѝ. Още не е готов да ме чуе. Но все пак го казвам.

— Работих здраво, издържах и двама ви и бях верен. — Ставам от стола и поглеждам надолу към него. — Можеш да ми задаваш въпроси. Няма да те излъжа.

Но той само поклаща глава, допива чашата и я оставя.

— Трябва да се изкъпя.

Обръща се да си върви, но аз още не съм приключил.

— Случвало ли се е да не направя нещо, за което си ме помолил? — питам го.

Той спира, но не се обръща.

Всеки път, когато му трябваха пари, му давах. Всеки път, когато имаше нужда да го закарам някъде, му се притичвах на помощ. Когато искаше да отиде някъде, да се види с някого или да се запише на карате, или просто да прекара известно време с мен, бях на разположение. Гърдите ми се раздират от болка, докато се взирам в гърба му.

Бях добър баща. Когато ме искаше край себе си.

— Някога хващал ли си ме в лъжа? — продължавам.

Имам предвид в лъжа, в която тя не го е научила да вярва?

Той ме поглежда през рамо и аз виждам борбата в очите му. Иска да се гневи на нещо или на някого, а аз бях подходящата мишена в продължение на доста време, но вече не е толкова сигурен защо. Трябва да започне да вижда коя е майка му и какво прави тя с хората. Трябва да спре да ѝ позволява да го манипулира.

— Тук съм — казвам. — Окей?

Чувам дишането му, тежкото вдигане и спускане на гърдите му и накрая той кимва, все още колебаейки се, но и това е нещо.

После се обръща, излиза от стаята и се насочва към стълбите, но аз отново поглеждам към входната врата и изведнъж се сещам за нещо.

— Къде е Джордан? — извиквам и влизам във всекидневната.

Той е стигнал до средата на стълбите, но отново поглежда надолу към мен и поклаща глава, все още без да ми говори.

— Не я ли взе от работа снощи? — питам. — Не бяхте ли заедно?

— Не. — Той се прозява и разтърква коса с ръка. — Пих много, затова изпратих един приятел да я вземе и да я прибере вкъщи. Сигурно е излязла да тича и току-що си я изпуснал.

Оставам на място, опитвам се да навържа в главата си вчерашния ни разговор, докато Коул се тътри нагоре по стълбите.

Значи, когато сме си говорили снощи, тя не е била с Коул. Изобщо не е била с него.

Не се е и прибирала. Леглото още е оправено.

Коул се насочва към горния етаж, а аз викам след него, защото току-що съм се сетил:

— Ползвай моята баня!

Ще работя още известно време по тяхната, а в моята баня се намира единственият друг душ в къщата.

Връщам се в кухнята, все още замислен.

Защо би ме излъгала за това? Ако е останала при приятелка, при сестра си или нещо такова… няма проблем. Но тя ме остави с впечатлението, че двамата с Коул са заедно, заради което се бях обадил — за да се уверя, че и двамата са добре.

Изпратих един приятел да я вземе и да я прибере вкъщи.

Да, обаче приятелчето ти не я е довело вкъщи. Чудя се дали да се притеснявам за нея, но тя ме излъга нарочно.

И въпреки че много харесвам Джордан, в стомаха ми отново се появяват старите чувства, които не бях усещал от доста време. Не обичам да ме лъжат.

Особено жени.

Час по-късно влизам в „Граундърс“ и виждам вече събиращата се обедна тълпа да запълва високите маси и бара. Две сервитьорки, облечени в джинси, тесни ризи и престилчици носят чинии на мотористите, които спират за почивка по време на неделните си карания, и на ловците, идващи от ранните си сутрешни излети. Барът е пълен с постоянни клиенти, които изглеждат, като че ли са спали с дрехите си снощи, а мъждивата флуоресцентна светлина кара всичко да изглежда мръсно въпреки миризмата на почистващи препарати, щипеща ноздрите ми.

Подметките на работните ми ботуши залепват за пода на всяка стъпка, която правя. Никога не съм разбирал с какво толкова привлича клиентите това място, нито защо просъществува толкова дълго.

Забелязвам Джордан в другия край на бара, юмрукът ѝ е покрит с бяла кърпа и заровен в чашата, която подсушава. Не бях сигурен, че ще я открия тук, но когато не е в къщата, обикновено е на работа.

Още е облечена със същите дрехи, с които я видях да излиза снощи, а лицето ѝ се изкривява от прозявка. Косата ѝ е вързана на висока конска опашка, а устните ѝ са леко розови с намек за червило.

Вчера изглеждаше привлекателна. Но тази сутрин подозрението ми размива всичко. Внезапно отново съм на двайсет и се чудя къде е ходила майката на Коул цяла нощ.

Но Джордан не е такава. Тя е добро момиче.

Само че изобщо не разбирам защо каза, че е с Коул, след като не е била.

Освен ако не се е забъркала в нещо, в което не бива.

Не искам Коул да преживява това с Джордан. Не и както го преживях аз с майка му. Ами ако я забремени и трябва цял живот да се занимава с нея? Не искам да е вечно сам, защото си мисли, че не е достатъчно добър за нея, мамка му.

Карам дишането си да се успокои. Правя прибързани заключения. Успокой се.

Тя ме вижда да се приближавам и очите ѝ леко се оживяват. Отваря уста да каже нещо, но аз я изпреварвам.

— Добре ли си? — питам. — Добре ли изкара снощи?

Тя накланя глава и леко се запъва.

— Ъъъ, да, предполагам.

Значи не се е случило нищо лошо. Цяла е и изглежда достатъчно щастлива.

— Забавлявахте ли се двамата с Коул? — продължавам, а пулсът ми се ускорява.

Тя свежда глава, избягва очите ми и пъха чашата под бара.

— Аха. — Кимва.

Стискам челюст, а гневът ми избухва. Току-що ме излъга отново.

— Да, обаче Коул, изглежда, смята, че изобщо не те е вземал от работа снощи. — Слагам ръце на бара и се навеждам напред. — Казва, че те е прибрал негов приятел, но не те е виждал през остатъка от нощта, а ти не си се прибрала вкъщи.

Тя се взира в мен, а бузите ѝ се изчервяват.

— Ъъъ… Да, то… Аз… Аз бях…

Продължава да заеква объркана, а аз стоя и чакам простото, логично обяснение, което знам, че ще последва, но…

Това не се случва.

Отваря уста да каже още нещо, но после я затваря, а очите ѝ леко потрепват, защото знае, че съм я хванал.

Изравнявам тона си, опитвам се да звуча спокойно.

— Къде беше цяла нощ, Джордан?

Погледът ѝ се стрелка навсякъде, освен към мен, раменете ѝ се напрягат, а дишането ѝ става по-тежко. Може да отговори на въпроса. Просто не иска.

— Джордан?

— Коул прибра ли се? — пита.

— Да.

— Значи и двамата сме добре. Другото не е твоя работа — заявява.

Присвивам очи към нея.

— Къщата ми не е хотел, момиченце.

Може да е останала при сестра си или при приятелка, но защо да лъже за това? Определено крие нещо.

Тя вдига брадичка и продължава:

— Къде съм спала снощи, си е между мен и Коул.

Запазвам безизразна физиономия, но главата ми се изпълва с картини как моето много младо и много глупаво аз хваща гаджето си да се чука с някакъв тип в кола пред апартамента ни в три през нощта. Ако изглежда като патка и върви като патка…

Аха.

Оттласквам се от бара и скръствам ръце на гърдите си.

— Изобщо не ми пука какво правиш, Джордан — казвам ѝ, а сърцето ми бавно се вледенява, — но не съм и глупав. Коул може да е разсеян, но аз не съм. Който и да те е взел снощи, не те е докарал вкъщи, така че, ако мамиш сина ми, това ме засяга — предупреждавам я. — И тогава ще те помоля да напуснеш проклетата ми къща. Не смятам да издържам човек с подобно поведение. Разбираш ли? Повече никога не ме лъжи.

Челюстта ѝ се сключва, като че ли е също толкова ядосана, колкото съм и аз. Очаквам острият ѝ език да ми отвърне, и за миг си мисля, че ще го направи, но това не се случва. Вместо това очите ѝ се напълват със сълзи, а брадичката ѝ потреперва, когато си поема дъх плитко и накъсано. После поглежда настрани и примигва.

— Да, разбрах — казва тихо. След това оставя кърпата, вдига преградата и излиза иззад бара. — Извини ме, моля.

След това тръгва по коридора и се скрива от поглед. Взирам се след нея.

Може да греша. Наистина.

Обаче съм пренебрегвал предчувствието си толкова много пъти, а вече поумнях. Мислех си, че тя е добро момиче, но няма да позволя отново да ме направят на глупак. Ако не е направила нищо лошо, щеше да ми отговори.

Обръщам се и тръгвам покрай бара обратно към вратата. Но един глас ме спира.

— Да мами сина ти… — присмива ми се женски глас. — Безценния ти син.

Спирам и поглеждам към Шел Фоли, собственичката, която седи зад бара с цигара в ръка, а пушекът се кълби пред лицето ѝ.

— Имаш нещо да кажеш ли?

Тя се оттласква от задния плот и си дръпва още веднъж, преди да загаси цигарата в пепелника и да постави ръце на бара. Поглежда ме кръвнишки.

— Тъпото ти хлапе трябваше да я прибере от работа снощи, след като приключи десетчасова смяна — казва ми. — То се напило на някакъв купон и познай кой дойде да я вземе вместо него? Джей Макейб — бившият ѝ, — който в гимназията смятал, че е много забавно да я ступва всеки път, когато изгуби игра.

Какво?

— Тя отказала да се вози в колата с него — озъбва ми се Шел. — Вместо това я намерих свита тук да спи на мръсната маса за билярд сутринта, защото не е имало на кой друг да се обади снощи. — След това присвива очи. — Не искаше да разбереш какъв загубеняк е синът ти.

Оставам неподвижен, неспособен да помръдна.

Не дишам и не мигам, а яростта ми заплашва да прелее.

Той я е удрял. Удрял я е, мамка му? Юмруците ми се свиват, а дробовете ме болят. Всеки мускул в тялото ми гори.

Кучият му син.

А Коул е бил на един и същи купон с него? Той ли го е изпратил да я прибере? Какво, по дяволите? Как може да търпи да се намира близо до такъв лайнар?

Представям си как някакъв страхлив малък боклук хваща Джордан, наранява я и я разплаква… Аз…

Затварям очи.

Току-що я разплаках.

— Тя е добро хлапе с прекрасно сърце — продължава Шел. — И заслужава много повече от задниците в града, включително сина ти. Надявам се да зареже всички ви и никога да не се върне.

Боже господи. Какво съм си мислел?

Завъртам се и тръгвам по коридора по стъпките на Джордан. Трябва да поговоря с нея сега. Всичките ми усещания, които се връзваха така добре преди няколко минути, вече изглеждат нелепи. Защо си правя заключения, за които нямам никакви доказателства?

Проклет да си, Коул! Не мога да повярвам.

Замъквам се надолу по коридора, виждам тоалетните, някакъв офис и още една стая, чиято врата е леко открехната. Вероятно е в тоалетната, но преди да реша да я почакам, отварям леко другата врата, за да проверя първо там.

Тя стои в средата на малката стая с гръб към мен, но съм сигурен, че си бърше очите. Лавици от пода до тавана обрамчват стените, побрали бутилки алкохол, миксери и сокове, както и други консумативи като салфетки, сламки и свещи.

Заставам на вратата и я чувам да подсмърча.

— Джордан? — казвам колебливо.

Тя веднага се стяга и се обръща, колкото да видя профила на лицето ѝ.

— Ти сериозно ли? — казва и усилено се опитва да направи тона си по-твърд. — Просто си тръгвай. Искаш да се изнеса, така ли? Е, хубаво. Изнасям се.

Пристъпвам тихо напред.

— Много съжалявам, Джордан. Не знам какво си бях въобразил.

— Просто си тръгвай.

— Трябваше да ми се обадиш — казвам ѝ и пристъпвам още веднъж напред. — Щях да дойда веднага. Съжалявам. Аз просто…

Но тя се обръща рязко и ме поглежда кръвнишки.

— Знаеш ли какви сте вие, мъжете? — пита ме и бърше свирепо очите си със стисната брадичка. — Смятате, че можете да се държите зле, защото човек ви търпи. Но печели тогава, когато не ви позволи да го направите отново. — Тя пристъпва към мен и добавя: — Можеш да ме целунеш отзад.

След това се завърта около мен и излиза от стаята.

Спихвам се. Искам да я последвам. Искам да оправя нещата и да ѝ покажа, че съм сгрешил. Искам да се разбера с нея мирно и да се сдобрим, но…

Не знам.

Това е вторият път, когато спорим, и двата пъти по моя вина. Не бива да се караме. Обикновено жените се карат с гаджетата си, не с бащите им.

Това съм аз за нея. Бащата на гаджето ѝ.

Нищо повече.

Но дълбоко в сърцето ми въгленчето се разгаря все повече и знае, че това е лъжа.

Отношенията ни са по-дълбоки. Не си изтървах нервите заради Коул. А заради себе си.

Тя е важна за мен и за пръв път от много време осъзнавам, че ми е приятно да си говоря с някого. Започнах да свалям гарда.

Чувствам се добре, когато е наоколо.

А току-що я изпратих да си събира багажа.

Шел се опитва да ме изпрати да си ходя в началото на двойната смяна, но след епизода с Пайк последното място, където искам да се намирам, е къщата му. Нямам къде другаде да отида, да не говорим, че парите ми трябват.

Как можа да се държи така тази сутрин? Да нахълта в работата ми, като че ли знае всичко? Не съм негова собственост.

А ако е загрижен, не може ли да го каже по-мило? Не всяка лъжа има за цел да нарани някого. Все пак покривах задника на Коул.

Да, разбирам подозрението му. Наистина. Не ме познава добре и е загрижен за сина си, но защо и двамата мъже от семейство Лоусън се справят толкова зле със сериозните, зрели разговори?

Разтърквам очи, а умът ми се връща отново в мига, в който ми заяви, че не може да издържа такъв човек, и затова да се махам от проклетата му къща. В онзи миг се почувствах нежелана. Отново. Нежелана някъде другаде. От друг човек. Почувствах се като бреме. Както се чувствам с родителите ми и дори понякога с Коул и Кам.

Защо винаги чувствам, че не заслужавам нищо по-добро? Мислех си, че е мил. Мислех, че сме в приятелски взаимоотношения, и започнах да се отпускам.

Изпъшквам и се опитвам да държа сълзите си под контрол. Ненавиждам това, че се разплаках пред него.

Работя, докато не идва нощната смяна в шест, и оставам още дълго, за да изям другата половина на сандвича от обяд за вечеря, да прибера бакшиша си и да преброя касата, преди да си облека суитшърта и да си взема чантата. Не съм се къпала от двайсет и четири часа и усещам болка между очите си заради липсата на сън. Искам да поседя под горещия душ и да заглуша всичко останало.

Стомахът ме присвива леко, когато си припомням, че нямам къде да взема този душ. Никога повече няма да взема нищо от Пайк Лоусън. Да не говорим, че все още съм бясна на Коул. Той ми писа, за да се увери, че всичко е наред, и да ми се извини отново, но аз не му отговорих.

Помахвам за довиждане на Шел и другите момичета, после излизам на прохладния вечерен въздух. Слънцето е залязло, но все още е светло, когато си слагам раницата и тръгвам наляво по улицата.

Имам нужда от собствен апартамент. Само за мен и за никой друг. Имам нужда от собствен дом, където да се чувствам удобно и никога да не ме притискат или да ме карат да се чувствам нежелана. Където да се чувствам в безопасност.

Което означава, че ми трябват пари.

Без да се замислям, краката ме отнасят по улица „Корнел“ и после по „Ламбърт“, небето притъмнява все повече, а в короните на дърветата над мен летят светулки. Трафикът е намалял, но става по-интензивен в следващия час, докато се приближавам все повече към края на града. Къщи обрамчват улиците, както и няколко ъглови магазинчета и бензиностанции, но светлината става все по-оскъдна, така че се придържам към тротоара и приятните фенери на верандите отляво и отдясно.

След по-малко от час виждам светлините на „Куката“ пред себе си и увеличаващия се паркинг, пълен с коли. Идвала съм и преди, но не обичам да влизам в заведение, пълно с хора, с дрехи на повече от ден и с коса, миришеща на пушек.

Оглеждам паркинга и виждам мустанга на сестра ми близо до стената на сградата. Всяка нощ някой от биячите води всички момичета до колите им за всеки случай, ако някой побъркан фен случайно реши да се опита да хване някоя от тях, докато е сама.

Влизам в клуба и внезапно съм заобиколена от тъмнина, а тежкият ритъм на музиката вибрира под краката ми. Топло е и мирише на мъгла и парфюм. За разлика от „Граундърс“, тук не е разрешено да се пуши, а вместо древните дървени подове с мръсотия, набита в пукнатините, под кецовете ми проскърцва блестящ черен под.

— Здравей, прасковке! — вика женски глас. — Какво правиш?

Обръщам се и виждам Малена през прозорчето на касата. Разбира се, тя никога не ми взема пари за вход. Не идвам за това.

— Кам тук ли е? — питам.

— Тъкмо приключи на сцената — отвръща ми. — Вероятно сега е някъде на пода. Влизай.

— Благодаря. — Усмихвам ѝ се и влизам в клуба, а възелчето в стомаха ми се затяга още повече. Никога не съм тормозила Кам на работа, освен ако не се е налагало. Някои от сестрите и приятелките на момичетата седят отзад с другите танцьорки, мотаят се с тях и се социализират, но на мен ми е трудно. Нямам проблем да гледам сестра си гола, но не искам да виждам как я гледат другите. Бащи на приятели от училище, стари гаджета… дори жени от града, които идват на тълпи, за да разпуснат и „да направят нещо различно“, но знам, че после ще си тръгнат и на другия ден ще говорят гадости за танцьорките на всеки, който има желание да слуша. Ако погледна иззад завесата и видя шофьора на автобуса от началното училище или нещо такова, това направо ще ме хвърли в оркестъра. Не знам как издържа Кам.

Светлината в помещението се осигурява от стробоскопични лампи, които се въртят нагоре, надолу и около оста си, а ъглите на сцената са обрамчени с крушки там, където тя се врязва в публиката, заобиколена от маси от двете страни. Мястото не е голямо, но има два отделни пиедестала с пилони със собствени светлини, където танцьорките могат да се приближат до публиката, далеч от основното действие.

Спирам на бара от вътрешната страна на входа и се оглеждам за кестенявата коса на Кам, вероятно оформена в бухнала прическа, на която би завидяла всяка тексаска жена. Тази вечер има доста посетители. Самотници, няколко двойки, сепарета, пълни с мъже, нагъващи пържоли и бургери, които, изглежда, току-що са излезли от офиса, както и голяма компания младежи, които не разпознавам.

Гуен, една от приятелките на Кам, слага ръце на страничните облегалки на един фотьойл и се отпуска на седалката.

Право в скута на мъжа, който вече седи там.

Опирайки се на ръцете си, тя се движи и се отърква в него, върти бедра и обляга глава назад върху рамото му. Кожата ми се сгорещява, а дишането ми става плитко. Виждала съм я, както и другите момичета, да го правят десетки пъти. Но клиентът е онзи, който привлича вниманието ми.

Изглежда в края на двайсетте си години, млад мъж, облечен в джинси и тениска, но красив и със стегнато тяло. Очите му са насочени надолу, гледа през рамото ѝ към тялото ѝ, докато тя се движи върху него. Ръцете му стискат страничните облегалки, защото не може да я докосва, а когато поглеждам нагоре, виждам, че е напрегнал челюст.

Тя го дразни, провокира го, привлича вниманието му и развява онова, което той иска, точно пред носа му, после го дръпва, защото не иска да му го даде…

В този кратък миг се чудя дали и аз ще съм толкова добра.

— Виждам, че вече си привлякла няколко погледа.

Обръщам глава и виждам Мик Чан, собственика на „Куката“, да седи зад ъгъла на бара. Мик е бивш професионален борец на средна възраст, който се е оженил за стриптийзьорка и решил, че иска да прекара остатъка от живота си в бар, така че двамата със съпругата му отворили това място и заживели щастливо.

Той ми се усмихва, а черната му тениска е опъната по все още мускулестите му гърди.

— Можем да направим много пари заедно — казва ми с намигване.

Обръщам поглед към залата и сдържам кикота си. Този пич трябва да си отвори щанд на кариерния панаир в гимназията, за да може да грабва момичетата веднага щом узреят до законната възраст от осемнайсет години, вместо да тормози мен.

— Сестра ти казва, че нямаш подходящата нагласа за тази работа и че трябва да те оставя на мира, но, Джордан…

— Не съм дошла за това — сопвам се. — Дойдох да говоря с нея.

Приключвам с оглеждането на помещението и се каня да се отправя към задната му част, но той внезапно се приближава до мен и казва със спокоен, но строг тон:

— Същите клиенти идват и в „Граундърс“, нали? — Поглежда към тълпата и после обратно към мен. — Обслужваш същите мъже и там, нали?

Вдигам поглед обратно към масите и сепаретата и разпознавам някои от хората. Градът е малък. И какво от това?

— Защо мислиш, че изобщо идват там? — пита, присвил очи към мен. — Аз имам готвач и по-добро меню. Тренирани барманки. По-чисти тоалетни. Защо да не си пият питиетата тук през цялото време?

— Защото в „Граундърс“ е по-евтино.

— Защото „Граундърс“ също продава секс — отвръща ми. — Тези момчета идват в „Граундърс“ заради теб, Шел, Ашли, Ели… не заради евтината бира и черупките от фъстъци по пода. Защо смяташ, че там не работят никакви мъже в края на краищата? Шел те е наела заради това как изглеждаш.

Не казвам нищо, само се съсредоточавам обратно върху сцената, където виждам сестра ми да излиза иззад завесата. Мик ме гледа и почти усещам дъха му върху шията си, въпреки че се намира на метър разстояние.

— Не се самозалъгвай — казва ми. — И там те гледат като парче месо, въпреки че си с дрехи. — След това поглежда нагоре към сцената и към сестра ми, която се върти на пилона. — Просто тя изкарва доста повече пари.

На следващия ден сестра ми не ме пита защо съм спала на дивана ѝ. Вместо това ме завежда на закуска заедно със сина си, след което отиваме на фермерския пазар за продукти. Говорим си за предстоящия окръжен панаир, какво дават по кината и какъв купон иска Килиян за рождения си ден през септември.

Сестра ми обича да ме тормози, но и забелязва кога съм наранена. Знае кога да отстъпи.

След танца ѝ снощи я последвах в задната част на клуба и взех ключовете от нея, за да мога да си тръгна с колата ѝ и да отида в апартамента ѝ. Не знаех какво да изтъкна като причина, поради която имам нужда да пренощувам у тях, затова не казах нищо. Откъде да започна? От Коул, който не ме взе от работа предната вечер? Как останах сама в колата с Джей на безлюдна улица посред нощ за пръв път от две години? Че спах на билярдната маса? Че Пайк ме обвини, че мамя сина му и се възползвам от щедростта му?

Че шефът ѝ ме тормози да работя за него?

Че Коул се държи така, все едно не съществувам?

Усещам как в гърлото ми се надига ридание. Не мога да се върна там. По-скоро бих спала в колата си. Тригодишното в мен с гордост с размера на Тихия океан ще им покаже къде зимуват раците, нали? Ще живея в потрошената си кола без климатик и със счупени дръжки на вратите, защото не се нуждая от никого, нали?

Усмихвам се леко през мокрите си очи, докато карам колата на сестра ми по улицата. Всъщност нещата не са чак толкова зле. Мога да се върна в дома на татко. Мащехата ми може да не ме иска там, но няма да ме изхвърлят.

Няма вечно да е така.

Влизам в квартала на Пайк, превключвам мустанга на сестра ми на по-ниска предавка и се приближавам до къщата му.

Сестра ми няма да работи днес, така че ми остави колата, за да си прибера нещата от къщата на Пайк.

Но когато я виждам, забелязвам пикапа му на алеята и стомахът ми се завързва на възел.

Не искам да го виждам сега.

Трябва да дойда по-късно.

Но не, имам нужда от дрехи и учебници. Мога да си прибера останалите вещи по друго време, но те ми трябват сега.

Паркирам и излизам от колата, вземам малкия куфар, който Кам ми даде назаем, и тръгвам напряко през ливадата и нагоре по стълбите. Изваждам ключа и посягам да отключа вратата, но виждам, че вече е отключено. Пристъпвам предпазливо вътре.

Всекидневната е празна, подминавам кухнята и виждам, че го няма и там. Раменете ми леко се отпускат. Отправям се към стълбите и хващам парапета.

— Джордан.

Замръзвам, а присъствието му и нервите ми карат космите по врата ми да настръхнат. Мамка му.

Обръщам се, втвърдявам изражението си и вирвам брадичка, застанала лице в лице с Пайк. Той стои между кухнята и всекидневната и бърше в мръсна кърпа ръцете си, покрити с мръсотия. Мокър е, по част от тениската му е избила пот, а лицето му е по-загоряло, отколкото предния път, когато го видях. Като че ли е прекарал доста време навън през последните двайсет и четири часа.

— Трябва да си взема някои неща — казвам и се обръщам обратно към стълбите.

Но той отново ме спира:

— Джордан.

— Виж, все тая — прекъсвам го и се обръщам пак към него. — И без това нямам работа тук, а и Коул също е навън през половината време, така че нека си спестя неприятностите и да си взема боклуците.

Той пристъпва напред.

— Къде ще отидеш?

Иде ми да заплача.

— При баща ми. В Мийдоу Лейкс — казвам му. — Не е твой проблем, нали знаеш?

Ето. Готово. Няма нужда да се преструвам, че нямам други възможности. Тръгвам си. Ненавиждам идеята да се върна обратно в онази дупка в паркинга за каравани, но няма да е завинаги. Ще го преживея.

Отново тръгвам по стълбите, но той заговаря така, като че ли бърза.

— Моля те — изтърсва и ме спира. — Ела за минутка. Искам да ти покажа нещо.

Сигурно е забелязал подозрението в очите ми, защото отново ме моли, този път по-настоятелно и непоколебимо:

— Моля те — казва. — Само за минутка.

Обръща се и тръгва обратно към кухнята, а аз се колебая за миг, преди да го последвам. Не искам да проявявам любопитство, но го правя.

Влизам в кухнята и виждам как се насочва към съседното перално помещение и излиза през задната врата. Какво толкова има в задния двор, та да искам да го гледам?

Външната врата се затръшва, поемам си дълбок дъх, изправям се и го следвам.

Той застава до правоъгълно парче земя, което беше просто част от двора преди двайсет и четири часа. Сега тревата е изчезнала, има граница, очертаваща периметъра, и богат чернозем, обърнат в пределите му. Има маркуч, свързан с някаква певеце тръба, която е вложена в почвата, заедно с тръби за пръскачки на равни интервали.

Пайк ме поглежда, едва ли не нервно очакващ реакцията ми.

— Какво е това? — питам.

Той поглежда назад към него и после обратно към мен.

— Градина — отвръща. — Надявах се, че би искала да ми помогнеш с нея или нещо такова.

Оставам безмълвна. Сърцето ми бие толкова силно, а слънцето е така горещо. Как е…? Но след това си спомням. Знае, че обичам озеленяването. Знае, че чета такива списания. Знае какво харесвам.

Болка преминава през сърцето ми. Направил е всичко това за един ден?

Но няма да се разтапям заради него. Втвърдявам гласа си.

— Ти пък откога искаш да имаш градина?

Той се приближава до мен, а аз скръствам ръце на гърдите си, за да подсиля бронята си.

— Джордан, държах се като задник — казва. — Направих прибързано заключение, защото са ми се случвали неприятни неща, освен това съм стар и изморен. Очаквам лошо поведение от всички. — Той замълчава и се намръщва. — Но този път аз бях този, който се държа зле. Ти си различна, а аз наистина се прецаках. Няма да се повтори. Не мога да повярвам, че казах всички онези неща.

Образът му започва да се размазва заради напиращите сълзи, които не мога да спра, независимо колко силно стискам зъби.

— Бих искал да останеш — продължава. — Харесва ми да живееш тук. Хубаво е да се прибера вкъщи и да видя, че в жилището има живот. Че има хора, с които да говоря. Хубаво е някой да ти помага и… — Челюстта му се сключва и той изглежда ядосан. — И не трябваше да спиш на шибаната билярдна маса. Ще останеш толкова дълго, колкото имаш нужда, разбираш ли? Не искам да си тръгваш.

Брадичката ми потреперва и не мога да се спра. Сълзите ми потичат и навеждам глава, за да ги скрия.

— Моля те, не плачи отново — примолва ми се, — иначе ще трябва да махна басейна, за да ти построя беседка или нещо такова.

Разсмивам се, подсмърчам и бърша очи.

— Не, недей да махаш басейна. Харесвам го.

Приближавам се до новата градина и осъзнавам колко е голяма и колко много труд е отнела. Това не прави поведението му по-приемливо, но ми помага фактът, че знам, че си е скъсал гъза, за да направи нещо, за което си е мислел, че ще ме направи щастлива. Никой никога не е правил такова нещо за мен.

Имам предвид, че сестра ми ми е купувала дрехи и ме е извеждала навън, но Пайк е направил нещо, което знае, че обожавам. Нещо, близко до сърцето ми.

— Това е невероятно — казвам му и го мисля. — Но наистина смятам, че ще е най-добре да си вървя.

— Това е твоята къща — казва ми. — Остани колкото искаш. Двамата с Коул можете да каните приятели, да си пускате музика, да палите свещи…

— Да сложим плюшено покривало на тоалетната чиния? — дразня го.

— Не, по дяволите.

Двамата се засмиваме, а аз поглеждам обратно към почвата. Можем да си насадим толкова много зеленчуци тук.

— Купих малко семена — казва той, взема една торба и напълва шепи с тях. — Но не съм сигурен как да ги засея и колко място да отделя за всеки зеленчук, така че си помислих, че е по-добре да ги засееш ти.

Срещам погледа му и за известно време оставаме така. Мисля, че вероятно иска да съм наоколо доста повече, отколкото показва. Сигурно играя ролята на буфер между него и Коул, а и както каза, обича да има хора в къщата.

Подава ми пакетчетата със семена и бавно взема куфара от ръката ми.

— Ще го сложа в гаража — казва. — После ще взема душ. Искаш ли да започнем със засяването още на сутринта?

Очите му, изглежда, търсят моите, а дъхът ми спира, когато отвръщам на погледа му.

Накрая кимвам и извръщам очи.

Той отново тръгва към къщата и аз чувам гласа му зад себе си:

— А ако имаме нужда от още нещо, просто ми кажи. Така или иначе утре трябва да ходя до „Хоум Депо“.

— Окей — прошепвам.

След това поглеждам през рамо към него.

— Освен това не си стар, нали знаеш? — извиквам.

Той ме поглежда развеселен.

— Достатъчно стар съм, за да съм си изградил определени представи в главата. Което беше погрешно.

— Благодаря.

Мускулите на ръката му се стягат, докато държи куфара ми, и не мога да не се втренча в татуировките му, простиращи се по нея. Изглеждат леко избледнели, като че ли си ги е правил, когато е бил тийнейджър.

Какъв ли е бил на възрастта на Коул? Трудно ми е да си го представя като… Е, като момче, предполагам. Толкова е сериозен. Почти като инфаркт.

Но е искрен.

— Следващия път, когато имаш нужда от превоз или от каквото и да било — казва, — ми се обади, обещаваш ли?

Отново кимвам и се връщам обратно към семената, вече развълнувана от предстоящото лято.

— Две — казвам на Дъч и хвърлям картите, които не искам, обратно към него.

Премествайки очи от собствените си карти, той избутва други две към мен, а аз ги прибирам и разглеждам новата си ръка. Скапана е, но все пак имам две седмици, така че загубата не е пълна.

Не че ми пука. Не гледам постоянно да съм пръв — поне не и когато се отнася за покер, — но каненето на гости за игра на карти веднъж месечно ни предоставя тема за разговор. Стрелвам поглед към Дъч и после към останалата част от масата, към Тод, един от бригадирите ми, после и към Еди, Джон и Шустер, които сменят или пренареждат картите си. Всички хвърлят по няколко долара в средата, а Тод качва с още три. Всички приемаме блъфа… с надеждата, че наистина е блъф.

— Изобщо не очаквам с нетърпение дъщерите ми да пораснат, честно да ви кажа — казва ми Дъч и ме гледа с весел поглед.

— Защо?

Той само поклаща глава и въздиша.

— Този шум ще ме побърка. Засега трябва да понасям само по някое парти с преспиване и кикотещи се осемгодишни момиченца.

Засмивам се тихо, усетил блъскането от горния етаж, като че ли стените се събарят. Намръщвам се. Само девет и половина е. Ако и след час е толкова силно, ще накарам Коул да намали музиката, иначе съседите ще ме погнат. Не се очакваше да правят купон, но аз ги окуражих да си поканят приятели, така че сигурно сам съм си виновен.

— А до неотдавна обичахме шума — отбелязвам и му се ухилвам.

Момчетата се разсмиват и мърморят одобрително. Всички завършихме по едно и също време и е истински късмет, че с някои от тях сега работим заедно, въпреки че Джон и Шустер не работят при нас, защото са съответно ченге и майстор на покриви.

Доскоро и ние бяхме като Коул — забърквахме каши и се радвахме твърде много на грешките си. Аз бях първият, на когото му се наложи да порасне, но все пак останахме близки през годините. Женитби, деца, развод — всички минахме през месомелачката, и един ден се събудих и осъзнах, че все още чакам животът ми да започне — истинският ми живот, — а той вече го е направил, без дори да забележа.

Влакът, на който чаках да се кача, ме подмина, без да спира. Вероятно няма да имам жена и така и няма да разбера какво е да гледам как децата ми растат край мен всеки ден. Вече съм твърде привикнал към самотния живот, като че ли съм единствено дете.

Единствено дете, което не се е научило да споделя играчките си.

Тод вдига с още един долар и аз излизам, следван от Лин, Дъч и Еди. Тод събира мизата, а Дъч разбърква картите и раздава отново.

Приглушената музика от горния етаж изведнъж загърмява силно и ясно и по стълбите се чуват стъпки, последвани от затръшване на врата. На стъпалата се появяват боси крака, които се показват все повече, колкото по-надолу слизат.

Джордан се навежда и наднича изпод тавана на мазето към нас.

— Привет, имате ли нещо против да взема ледените близалки от фризера?

Всички зяпват нагоре към нея, обръщайки глава, а аз правя жест към фризера, като едва поглеждам над картите си.

— Не, давай — отговарям бързо.

По ръцете ми се разпространява топлина, взирам се в картите си и се мъча да се съсредоточа, защото в момента мога да мисля само за нея.

Тя притичва надолу по останалите стъпала, стъпките ѝ са леки и бързи, като че ли се опитва да остане незабелязана и нечута, докато се стрелка към стената от дясната ми страна и повдига капака на фризера.

В стаята настава тишина, не съм сигурен дали защото момчетата се страхуват да говорят нормално в присъствието на жена, или защото са разсеяни. Взирам се в картите си и претърсвам мозъка си. За какво говорехме допреди минута?

А, да, за деца. Точно така.

Чувам разместването на нещата във фризера и поглеждам натам, а погледът ми веднага пада върху краката ѝ. Застанала е на пръсти, навела се е напред и държи капака отворен с една ръка, докато рови в големия контейнер с другата. Изглежда, осъзнава, че носи шорти и че се навежда пред маса, пълна с мъже, защото се изправя на всеки няколко секунди и дърпа шортите си колкото може по-надолу.

Ноктите на краката ѝ са боядисани в светлорозово и виждам, че носи горнище на бански под сивата тениска. Връзките са завързани зад врата ѝ, освен това се вижда още от него през тениската без ръкави, чийто страни са отрязани и откриват извивката на загорелия ѝ кръст. Мускулите на бедрата ѝ се свиват, а стомахът ми се надига и обръща.

Връщам погледа си обратно върху картите, но забелязвам как прибира косата си зад ушите и тогава виждам дупчиците върху тениската. Горе на рамото, до шева.

Това…?

— Това не е ли твоята тениска? — прошепва ми Дъч, наведен към мен.

Присвивам леко очи и после забелязвам бейзболния си номер в избледняло напукано зелено да се подава иззад косата ѝ. Знаех си, че тези дупчици са ми познати.

Извръщам поглед. Сигурно онзи ден съм я оставил върху някоя мебел, а тя я е взела, вероятно мислейки си, че е на Коул. Предполагам, че и той е играл бейзбол на същата възраст.

Освен това е отрязала страните ѝ? Искам да се ядосам. Тази тениска ми е от гимназията, но…

Беше твърде избеляла, за да я нося навън, така или иначе. А на нея ѝ стои много по-добре, отколкото на мен когато и да било. Отново поглеждам към нея, виждам как обгръща гладката ѝ, докосната от слънцето кожа, и ме залива едва доловима вълна на удоволствие, че е облякла нещо мое.

Размърдвам се на стола си и мигам срещу картите, за да прогоня звездите от погледа си.

— Имаш ли нужда от помощ? — пита я Еди.

Премествам треперещ поглед към Джордан, виждам я наведена над фризера и сбърчвам чело.

Но Тод се обажда с лукав хумор в гласа:

— А, остави я на мира. Справя се прекрасно и сама.

Момчетата се засмиват, определено се наслаждават на гледката, а Джордан отново се изправя и слага кутията с ледени близалки под мишница. После повдига вежда към Тод, като оставя капака да се затръшне.

Приготвям се за остроумния ѝ отговор, но вместо това тя се приближава бавно до масата и поглежда през рамо към ръката му.

— О, вижте това — казва със светнали очи и весел тон. — Събрал си всички попове от колодата. Голям късмет, нали?

Дъч изсумтява, а аз се разтрисам от смях заедно с другите. Всички, освен Тод, който хвърля картите на масата, отказвайки се от ръката си.

Тя се усмихва самодоволно и отново се насочва към стълбите. Изкушавам се да ѝ напомня да каже на приятелчетата си, че не искам никакви ледени близалки в басейна, но се опитвам да не командвам нея и Коул на дребно, като че ли са деца.

— А, мога ли да те питам нещо? — казва, като спира по средата на стълбите.

Срещам очите ѝ.

— Има някаква тортичка в хладилника — продължава. — Коул иска да я изяде, но не е моя и не съм сигурна откъде се е взела. Просто исках да те попитам, преди да я нападне.

Мамка му. Запазвам каменна физиономия въпреки раздразнението си. Усещам погледите на момчетата върху себе си.

— О, ъъъ, тя е… — мърморя, клатя глава и се преструвам, че отново изучавам картите си. — Аз, ъъъ… Взех я за вас… днес, от магазина… за двама ви.

Джордан не казва нищо и след миг на пълна и неудобна тишина поглеждам нагоре. Тя е наклонила глава и изглежда объркана.

Хвърлям три карти към Дъч, за да ми даде нови, въпреки че не съм сигурен точно кои изхвърлих.

Тя все още ме гледа. Усещам го.

Продължавам да говоря, като се надявам, че ще ми отвърне и ще се разкара оттук.

— Тъкмо минавах покрай магазина на Етиен, когато си спомних, че нямаше торта за рождения си ден — казвам ѝ привидно небрежно, — нито пък успя да го отпразнуваш подобаващо. Просто си помислих, че би ви харесала. — Вземам три нови карти от тестето, защото Дъч не ми дава нищо. — И без това минавах оттам. Не е кой знае какво.

Ако наистина не беше кой знае какво, нямаше да се почувствам странно веднага, щом се прибрах вкъщи. Беше глупаво да я купувам като начало. Тя не ми е дете.

Но поради някаква причина, когато минах покрай витрината и видях триетажната торта с розови розички, покриващи всеки сантиметър от нея, си помислих за Джордан. Предполагам, че все още се опитвах да изкупя вината си за това, че онзи ден се държах като задник.

А онази вечер тя спомена за духане на свещи и пожелаване на разни неща… На рождения си ден не можа да го направи както трябва — поничките не се броят, — така че се почувствах зле, въпреки че не беше по моя вина. Тогава покупката изглеждаше като добра идея.

Обаче усетих носенето ѝ вкъщи по някакъв сантиментален начин. Твърде сантиментален. Сложих я в хладилника, скрита в розовата кутия, и зачаках да видя дали отново ще ме обхване подходящото настроение, преди просто да я изхвърля.

— Но да, твоя е, така че можеш да му я дадеш — казвам накрая и я поглеждам за кратко, преди отново да преместя поглед върху картите си.

— Нямаше ли да ми кажеш, че е там?

Свивам рамене.

— Явно съм забравил за нея.

Лъжата не звучи убедително, но развълнуваният ѝ глас ме спасява от погледите на останалите.

— Е, в такъв случай няма — казва твърдо. — Няма да му я дам. Моя си е.

Сърцето ми се стопля против волята ми. Поглеждам бавно нагоре. Тя ми се усмихва, докато изкачва оставащите няколко стъпала.

— Благодаря ти! — извиква, после вратата се отваря и музиката отново ни залива, преди пак да се затвори.

Розова. Купих ѝ шибана розова торта, като че ли е на седем. С розички по нея. Дали е видяла тортата? Дали ѝ прилича на тортата на някое момиченце? Или още по-зле, на нещо романтично? Имаха торти с балони по тях. Имаха и обикновени торти. Мамка му, аз съм идиот. Дори не се замислих.

Хвърлям картите си, затварям очи и прокарвам ръка през косата си.

— Само за минутка, момчета — казвам, избутвам стола и заобикалям масата в посока към стълбите.

Докато излизам от мазето и се затичвам след хлапето, ме сподирят хихикания и приглушен кикот.

Доскоро можех да мисля напълно рационално. Не подлагах на постоянно съмнение всеки свой ход и не правех списък с всяко възможно последствие от най-малкото действие и как Джордан би реагирала на него. Отдавна не съм бил така объркан за каквото и да било.

Когато отварям вратата в горната част на стълбите, чувам рева на Обичам рокендрола, идващ от задния двор, и плясъка от скачането на човек в басейна. Накарах Джордан да събере ключовете на всички, които пият, но ако съседите решат да извикат ченгетата заради шума, предпазните мерки да спра пияните хлапета да карат тази вечер, няма да ме спасят от последиците от незаконните ми действия да позволя на непълнолетни да пият алкохол тук като начало.

Въпреки че долу имам ченге, така че предполагам, че шансът е на моя страна.

Влизам в кухнята, хвърлям поглед на купонджиите отвън и забелязвам до хладилника Джордан, която вади розовата кутия с тортата.

Тя се обръща и я оставя на централния плот, поглежда нагоре и среща очите ми.

— Няма да я ям още — казва. — Защото ще ми се наложи да я споделя с другите. Просто искам да я видя.

Когато повдига капака, ме обземат опасения и съм готов да започна да се извинявам дори когато виждам, че тя разцъфва в развълнувана усмивка.

Отивам до хладилника и си вземам безалкохолно, като се преструвам, че съм дошъл за това.

— Съжалявам, ако е твърде детска — казвам ѝ. — Не знам какво си мислех.

Джордан скръства ръце и скрива усмивка между зъбите си, като че ли се опитва да се сдържи, но не се получава. Виждам страните ѝ да се изчервяват в тъмната кухня, а дъхът ѝ е развълнуван.

Обръща глава към мен.

— Не мисля, че някога съм имала толкова хубава торта — казва. — Благодаря ти, че си се сетил за мен. Изненада ме приятно.

Поглежда обратно към тортата със замечтан поглед в очите.

Страхотно. Сега се чувствам още по-зле. Изглежда така, сякаш това е най-хубавото нещо, което някой някога е правил за нея, не е ли тъжно?

Но пък тортата наистина е хубава. Глазурата е оформена като розички, които долу са бели и стават все по-розови с всеки ред, докато не се оцветят в сексапилно тъмнорозово на върха.

Ето че не беше глупаво. Знаех, че обича розовото.

— Отвътре също е розова — обяснявам ѝ. — Имам предвид тортата.

Усмивката ѝ се разширява.

И не е за деца, спомням си. Направена е с шампанско, така каза продавачката.

Е, свърших добра работа. Мозъкът ми най-накрая поглежда тортата от перспективата, която имах, когато я купих, и вече се тормозя далеч по-малко.

Джордан потапя пръст в една от розите и после го пъха в устата си, смучейки захарта. Погледът ми замръзва, докато гледам как устните ѝ се свиват, а езикът ѝ се показва, за да оближе парченцето глазура, останало на върха му.

Изпъшквам вътрешно, неспособен да спра да се чудя колко ли е топла устата ѝ.

Прочиствам гърло.

— Ох, съвсем забравих за свещите — признавам си и се приближавам към чекмеджето зад мен, — но знам, че трябва да го направиш, така че…

Изваждам кутийката кибрит, намираща се близо до ръкавиците за хващане на горещи съдове, и запалвам една клечка, канейки се да я забия в средата на тортата, но се спирам.

— Да извикаме ли Коул?

Тя поглежда през прозореца, след това махва с ръка. Пъхам клечката в средата на тортата.

Наблюдавам как Джордан затваря очи, издишва и отпуска рамене, после бавно се усмихва. Аз също се усмихвам инстинктивно, като че ли не знам какво си мисли, но смятам, че знам какво изпитва в този миг.

Тя духва клечката кибрит и отваря очи, а струята бял пушек се кълби пред лицето ѝ.

За миг оставам до нея, не смея да помръдна.

Сега някой трябва да я прегърне. Някой трябва да застане пред нея, да сложи ръцете си на плота от двете ѝ страни и да усети дъха ѝ върху лицето си.

Дишам малко по-бързо, докато си представям какъв ли е вкусът ѝ.

След това се протягам за безалкохолното, което съм оставил на плота, и го стискам, докато алуминият не започва да пука.

Това не е на добре. Тези мисли не са хубави.

Отдалечавам се и преглъщам три пъти, за да овлажня гърлото си, след това вземам кутията с касетки, която стоеше в пикапа, и я плъзгам по плота към нея.

— А това е за теб, рожденичке — казвам, за да разсея атмосферата, която може би съм нажежил. — Заповядай.

Очите ѝ се спускат към черната кутия, разпознават я и се разширяват, а ченето ѝ пада.

— Какво?! — възкликва. — Ти сери… в никакъв случай! — Усмихва се весело. — Не мога да ги взема! Били са на баща ти.

Кимвам, чувствам се в по-голяма безопасност заради плота помежду ни.

— Баща ми би искал да ги вземе някой, който ги обича. Ти ги обичаш, нали?

Не е като изобщо да пускам проклетите касетки. Просто слушам каквото върви по радиото. Джордан изглеждаше очарована от тях, така че те бяха единственото нещо, което можех да ѝ подаря, за което бях сигурен, че ще ѝ хареса.

Тя вдига оживено ръце, а на лицето ѝ е изписано такова изражение, все едно не знае какво да ме прави.

— Но… — провлачва и се засмива. — Пайк, аз…

— Искаш ги, нали? — питам.

Тя отново се засмива, като прави физиономия. Виждам борбата в очите ѝ. За нея това е ценен дар, на който няма право. Само че си умира за тях.

— Сериозен ли си? — пита, обхванала лице с ръцете си.

Не мога да не се разсмея. Забавна е, когато човек я прави щастлива.

Взема ги и ги прегръща.

— Имам си касетки. Имам колекция. Мамка му! — възкликва. — Чувствам се толкова зле, но… много ги искам. Така че ще ги взема.

Преструва се, че ме гледа извинително, но се смее, което ме развеселява още повече.

— Окей — казвам.

А и вече се чувствам значително по-добре. Надявам се, че съм компенсирал лошото си поведение по-рано тази седмица. Джордан изглежда въодушевена от този подарък и от градината.

Отдръпвам се от плота, за да си тръгна, но тя ме спира.

— Почакай.

Обръща се и взема от хладилника поднос, приближава се до мен, слага пакет чипс от тортиля отгоре му и ми го подава.

— Направих допълнително сос за такос за теб и момчетата.

Поглеждам надолу към него и стомахът ми моментално изкъркорва.

— О, нямаше нужда. — Обикновено поръчваме крилца и пица. Но това всъщност изглежда много добре. — Благодаря ти. Те ще го харесат.

Тя се усмихва и погледите ни се преплитат за три дълги секунди. Като че ли въздухът е пълен с нещо тежко, което не можем да помръднем.

Накрая издишвам и се отдръпвам.

— Накарай ги да разтребят в края на купона, става ли? — Не ги оставяй да тръшнат всичката работа на теб, искам да добавя, но не го правя.

Джордан само завърта очи към мен и се връща към касетките си.

Събуждам се от силно тропане, стряскам се и мигам в тъмнината. Какво, по дяволите? Мога да се закълна, че и леглото потрепери. Отнема ми известно време да се ориентирам в звуците, идващи отвън, и тогава чувам приглушената музика, процеждаща се през затворените прозорци.

Божичко, още ли са будни? Поглеждам към часовника, който показва едва един през нощта. Отмятам завивките и се протягам, после прокарвам пръсти по скалпа си.

Тук е ужасна горещина.

Надигам се, премятам крака през ръба на леглото и се изправям.

Прекосявам стаята, отварям вратата и се отправям към коридора и стълбището. Долу проверявам термостата и включвам климатика. Двайсет и шест градуса. Склонен съм на компромис, но това е непоносимо. Това, че трябва да спя с панталони от пижама, защото има хора в къщата, не помага, но се страхувам, че мога да се събудя внезапно и да забравя, че съм гол, по дяволите.

Влизам в кухнята, без да паля лампите, и спирам пред мивката, като поглеждам през прозореца към верандата. Изненадан съм, че още не са викнали ченгетата. Шумът е по-слаб, отколкото преди, но все още е твърде силен за това време на денонощието.

Оглеждам задния двор, за да разбера откъде е дошло тропането, но очите ми внезапно се разширяват и извръщам поглед. Сериозно, Коул? Чии приятели правят така в чуждите къщи?

Поне две момичета нямат горнище на банските, а едното от тях го опипва някакво момче, за което мога да предположа само, че е едно от другарчетата на Коул, докато двамата се натискат в басейна. Другото момиче лежи на един от шезлонгите с ръка под главата и с черни очила, въпреки че навън е тъмно.

Обръщам се и търся телефона в джобовете на панталона си. Коул трябва да разкара тези лайненца от собствеността ми веднага, но аз не мога да изляза при тях. Не съм сигурен дали ще им стане неудобно, но на мен определено ще ми е странно. Със сигурност познавам бащите им.

Къде, по дяволите, е Джордан? Не знам защо мисълта изниква в главата ми, но поради някаква причина инстинктивно усещам, че тя също би имала проблем с това. Къде, по дяволите, ми е телефонът?

Спомням си, че е включен в зарядното до леглото ми, и тръгвам обратно нагоре по стълбите и надолу по коридора, влизам в стаята и го измъквам от кабела.

Поне по-голямата част от гостите са си тръгнали, както изглежда. Няма да е твърде трудно да се отърват от останалите осем или колкото са там. Но задният двор е кочина, а аз бях прекалено снизходителен. Най-добре би било Коул да не иска да прави друг купон скоро.

Насочвам се отново към стълбището и набирам Коул, като спирам в началото на кухнята. Задържам телефона до ухото си и слушам повикващия сигнал.

Но скоро чувам звънене откъм всекидневната, поглеждам назад и виждам светлина откъм страничната облегалка на дивана. Телефонът на Коул свети заради това че го набирам. Проклятие.

Затварям, почуквам по екрана с палец и натискам името на Джордан, за да се обадя на нея. Но точно когато се каня да ѝ позвъня, поглеждам нагоре и внезапно спирам.

Тя е там. Стои в плиткия край на басейна, потопена до бедрата, ръцете ѝ са скръстени на гърдите и се опитва да задържи горнището върху себе си, докато Коул дърпа връзките на врата ѝ. Застава пред нея, зазяпан надолу, а тя поклаща глава, опитва се да му се противопостави, но все пак се усмихва. Забелязвам смущението ѝ чак оттук.

Заливат ме много чувства, а в главата ми плуват хиляди мисли, докато се опитвам да извърна поглед, но не мога.

Не гледай към нея, казвам си.

А ръката ми стиска телефона, иска ми се Коул също да я остави на мира. На нея очевидно не ѝ харесва.

На мен също.

Но и не мога да спра очите си отново да се вдигнат към нея, виждам бикините, които носи, оформени като розови миди, и тънките презрамки, бавно отделящи се от кожата ѝ.

Господи, колко е красива.

Усещам как в стомаха ми се затяга болезнен възел, докато гледам как дългата ѝ коса пада върху голото ѝ тяло, и ръцете ѝ, които единствени продължават да държат парчетата плат, прикриващи голотата ѝ.

Прокарвам ръка през лицето си и се опитвам да изтъркам срама от него, защото, ако бях на мястото на Коул, вероятно бих се държал по абсолютно същия начин, но все пак на по-усамотено място. Не бих искал никой друг да вижда онова, което виждам аз.

Издишвам и свеждам поглед. Трябва да сложа край на тази вечер. Може би трябва да спра тока, за да си тръгнат всички.

Но преди да помръдна, виждам, че Джордан е излязла от басейна и върви към прозореца. Държи горнището с едната си ръка и облича старата ми тениска с другата, после се пресяга и завързва отново връзките му, след като се е облякла.

Веждите ѝ са сбърчени, като че ли е раздразнена, и аз протягам глава и поглеждам зад нея, за да видя, че Коул вече се занимава с нещо друго — подхвърля на някого футболна топка.

Тя се насочва към задната врата на къщата и аз се изправям, когато влиза в кухнята. Включвам телефона в зарядното на плота, за да изглежда, че правя нещо.

— А, здрасти — казва, спирайки, когато ме вижда.

Поглеждам към нея и прочиствам гърло.

— Привет, всичко наред ли е?

— Аха, тъкмо щях да… — Тя се колебае, като че ли търси отговора. — Нарежа малко диня.

Кимвам и отивам до хладилника, бъркам на горния рафт и изваждам един плод.

Тя взема дъската за рязане и ножа, а аз забравям да ѝ кажа да разтури купона. Май изобщо не ѝ се иска да е там сега.

Изваждам другата дъска за рязане, която държа до хладилника, слагам я на плота до нея и срязвам динята на две.

Едната половина остава на моята дъска, а другата премествам на нейната и двамата започваме да режем.

Остатъците от купона тичат из задния двор, някакво хлапе гони полуголо пищящо момиче и аз отново свеждам поглед, чувствам се страшно глупаво, като че ли това не е моята къща, а аз съм някакъв седемдесетгодишен перверзник, който шпионира подивелите тийнейджъри, тичащи из проклетия ми двор.

Виждам, че поглежда през прозореца пред нас и после бързо се обръща към мен, вероятно преценява раздразнението ми. Все пак в задния ми двор се разхождат полуголи жени, а онзи ден откачих, защото косеше ливадата с мокра фланелка.

Но вместо това този път прибягвам към сарказъм:

— Мислиш ли, че съседът Крамер се наслаждава на гледката?

Тя изсумтява, продължава да реже колебливо, после се разсмива.

След миг обаче чувам ироничния ѝ глас.

— Ами ти? — отвръща ми.

Разширявам леко очи от изненада, после поглеждам надолу към нея. Тя ми отправя дръзка усмивчица.

— Още си млад — изтъква, шегувайки се с мен. — Още изглеждаш енергичен. Защо не излизаш повече?

Кой казва, че не излизам? Дните ми, прекарани в обикаляне на баровете, свършиха, но аз също имах гости тази вечер. Е, да, това не е „излизане“, но не съм отшелник.

— Не си гей, нали?

Поглеждам я. Извинявай, онази вечер не си ли говорехме за навиците ми с жените?

Но тя веднага поклаща глава, за да я проясни.

— Аха, забрави. Така си и мислех.

Боже.

Вярно, социалният ми живот не е толкова богат, колкото би могъл да бъде. Известно ми е. Още нямам четиресет, а свободното ми време прилича на пенсионерския живот на дядо ми.

Замислям се за миг, търся най-лесния начин да ѝ го обясня.

— Обичам скучния си живот — казвам ѝ, а гласът ми звучи извинително. — Повечето жени обаче не го харесват.

— Може би момичетата не го харесват — отвръща ми тя, а в гласа ѝ има лек хумор, който оценявам. — Изобщо не те намирам за скучен. Трябва да излизаш повече. На този град не му достигат мъже. Има твърде много момчета.

Усмихвам се на себе си. Тя ме вижда като мъж, не само като нечий баща. Това не би трябвало да ми харесва толкова много.

И да, може да има много момчета, но също така има и доста жени и никоя от тях не е за мен. Повярвайте ми, ако бъдещата ми съпруга живееше в този град, вече щях да съм я открил.

Тя реже едно от парчетата си на две и го обръща настрани, за да разреже триъгълниците на две. Повтарям движенията ѝ.

Навън млада жена с дълга конска опашка търчи около басейна, а оранжевият ѝ бански кара загарялата ѝ кожа да изглежда по-тъмна.

Соча я с брадичка.

— Трябва ли да хукна след нея?

Джордан поглежда нагоре през прозореца към момичето и отново свежда очи, продължавайки да реже динята.

— Твърде секси е за теб.

— Мислиш, че няма да ѝ смогна ли? — шегувам се и разрязвам още два триъгълника. — И преди съм се занимавал с жени, нали знаеш?

— Няколко пъти в живота си, сигурна съм. Имаш ли нужда да си починеш вече?

Ах, малка…

Продължавам да режа плода, острието минава през него, а върхът на ножа се забива във вътрешната част на средния пръст на лявата ми ръка.

— Мамка му! — Оставям ножа и вдигам ръка. Болката се забива чак в костта ми. Поемам си дъх през стиснати зъби. Проклятие.

— Ооо — Джордан ахва, също оставя ножа си и избърсва ръце. — Съжалявам. — После се засмива със съчувствие. — Ела тук.

Изсмуквам кръвта от пръста си и едва забелязвам, че Джордан ме е сложила да седна на един от високите столове до централния плот, докато взема лейкопласт от шкафа.

Аз ли съм го сложил там? Не, не съм аз.

Тя се устремява към мен, отваря някаква опаковка, която виждам, че е на мокра кърпичка, вероятно „антибактериална“ или нещо подобно.

— Мога и сам. — Протягам ръка.

Но тя все пак се приближава и оглежда капката кръв с размера на грахче, образувала се отново върху пръста ми.

— Знам — казва. — Просто се чувствам виновна. Не исках да те ядосвам и да те разсейвам. Само се шегувах.

Изсъсквам, когато съдържанието на кърпичката се допира до отворената ми рана.

— Не си ме ядосала — казвам ѝ, но прозвучава като ръмжене. — Добре де, предполагам, че ме ядоса. Винаги ме ядосваш, но по хубав начин.

— По хубав начин? — Веждите ѝ се сбърчват.

Да, нали разбираш, забавно ми е. Ти си забавна. И малко смешна. И много интересна. Не знам защо ме ядосва толкова лесно, при това за пълни глупости, и не мога да обясня поради каква причина, но това ми харесва.

Обаче не знам как да ѝ го кажа. Звучи шантаво.

След като не отговарям на въпроса ѝ, тя продължава, а гласът ѝ е тих и сериозен.

— Нали знаеш — казва, без да ме поглежда. — Ако наистина ти е интересна, мога да я водя по-често. Ако искаш.

Момичето с оранжевия бански?

— Да я водиш?

Тя кимва и продължава да бърше пръста ми.

— На гости с преспиване или нещо подобно. Няма да има нужда да си мърдаш пръста. Тя сама ще ти се пробва.

Джордан не ме поглежда, но аз все пак се втренчвам надолу към нея. Опитва се да ме уреди с някоя, така ли?

Усещам как по гърба ми избива лека топла пот, докато осъзнавам присъствието на тялото ѝ между краката си. Наблюдавам я как издухва косата от лицето си само за да падне отново на същото място.

Оранжевият бански не е онзи, който искам да ми се пробва.

Протягам се разсеяно, отмествам косата от лицето ѝ и докосвам леко челото ѝ, докато прибирам косата ѝ зад ухото. Погледът ѝ се вдига и среща моя, оставям лявата си ръка да падне надолу по кичурите гладка коса, а сърцето ми прескача един удар, докато двамата стоим в кухнята, вкопчени един в друг.

Почти усещам лицето ѝ в дланите си. Поривът да разбера какво е да държа част от нея в ръцете си, е толкова силен.

Боже господи. Отпускам ръка и поглеждам надолу към раничката на средния си пръст.

— Е, искаш ли да го направя? — пита тихо, като че ли се страхува от онова, което ще кажа.

Поклащам глава.

— Не — казвам накрая. — Не е лоша, но не е мой тип.

Тя разопакова лепенката и я слага на пръста ми, бавно я поглажда отново и отново.

Пръстите ми изтръпват на мястото, където тя ги държи, и гледам лицето ѝ, въпреки че погледът ѝ все още е съсредоточен върху ръката ми.

После внезапно прошепва:

— Тогава какво харесваш?

Гледам как облизва устни, а дишането ѝ е плитко, което кара члена ми да подскочи, а аз искам да разкъсам нещо със зъби.

Какво ми причинява това момиче?

— Жени, които са достатъчно възрастни, за да пият — отвръщам и издърпвам ръката си.

Тя вдига вежда.

— Аха, все едно самият ти по цяла нощ обикаляш баровете.

Да, права е. Предпочитам да пия вкъщи.

— Хубаво. — Въздиша и слага ръце на хълбоците си. — И без това не исках да те уреждам с нея.

— Защо?

— Не мисля, че е твой тип. — Джордан хвърля опаковките, а очите ѝ вече са спокойни. — Освен това ще ревнувам. Харесва ми да съм единствената жена в къщата.

— А ако бях казал „да“?

Тя свива рамене и ми отправя фалшив извинителен поглед.

— Е, тогава просто нямаше повече да си получаваш новите любими бургери по начина, по който ги харесваш.

Ухилвам се и клатя глава. Толкова е самонадеяна.

Но да, наистина харесвам повече начина, по който тя приготвя бургерите.

Джордан хваща ръката ми и хвърля бърз поглед на раничката ми.

— Добре съм. Благодаря ти. — Изправям се, като я избутвам леко назад. — Можеш да се връщаш навън при приятелите си.

Тя обръща глава, за да хвърли един поглед през рамо навън, но вече не изглежда в купонджийско настроение.

— Какво ще правиш ти? — пита ме, връща се към динята и слага парчетата от нея в голяма купа.

— Ще се опитам отново да заспя, предполагам — казвам ѝ.

Надявам се да не ръчка климатика, за да не се събуждам повече.

Излизам от кухнята, потърквам пръста си и усещам болката от раната.

Поглеждам отново към нея и хващам погледа през рамо, който ми е отправила. Тя бързо се връща към динята, а на мен ми се иска да остана.

След един дълъг миг преглъщам.

— Лека — казвам ѝ.

Но преди да пристъпя във всекидневната, чувам гласа ѝ зад гърба си.

— Какво имаш предвид под „по хубав начин“?

Тя отново насочва поглед към мен и аз извивам ъгълчето на устата си в усмивка. Не съм сигурен какво да кажа, така че да не прозвучи напълно неуместно.

Накрая решавам да изстрелям най-лесния отговор, докато се обръщам и се насочвам към стълбите.

— Харесва ми да си говоря с теб — казвам през рамо.

Харесва ми да си говоря с теб? Какво толкова интересно съм казала? Засмивам се, клатейки глава, докато беля картофите за вечеря.

Може би просто няма други възможности. Дали е живял сам толкова дълго, че всеки разговор вече му изглежда интересен? Двамата нямаме абсолютно нищо общо.

Но истината е, че… се зарадвах да го чуя. Защо толкова искам да ме харесва? И защо купонът беше последното място, където исках да се намирам, когато разбрах, че той също няма да е там?

Поглеждам нагоре и го виждам в задния двор през прозореца пред мен. Подрязва дървото до оградата, която отделя двора му от този на Крамер, с инструмент в ръка, който може да протегне чак до горните клони. Споменах, че в градината не стига достатъчно светлина, така че той се зае да реши проблема. Без дори да го моля.

Обичам градината повече, отколкото му показвам. Тя е моето местенце и ще остане тук дори след като си отида. Това е успокояващо.

Семената са посети, а пръскачките мокрят почвата за по няколко минути всяка сутрин и всяка вечер като по часовник. Вече ми харесва да ги чувам как се включват по малките часове, когато навън все още е тъмно, а аз съм единствената, която седи будна в кухнята заедно с кафето си.

Усещам всичко тук толкова познато и уютно. Като дом.

Започвам да отделям кожата на картофа, която е груба и вкоравена. Типично. Винаги се привързвам към нещата, които няма да продължат дълго. Към идеята, че майка ми ще се върне, когато бях малка, към Ник, Джей, апартамента ми и желанието да си имам собствен дом… Изумявам се от това колко жалка мога да бъда. Забивам ножа в дъската и изваждам още няколко картофа от торбата.

И още по-лошо, не мога да спра да мисля за снощи цял ден, а купонът е последното, за което се сещам.

Тортата за рождения ден, касетките, шегите, които си разменяхме двамата… Начинът, по който той се сети, че трябва да духна свещичка и да си намисля желание. Сърцето ми забива ускорено и се усмихвам, но после се намръщвам объркана, защото не искам да се чувствам така.

Снощи духнах клечката кибрит, пожелавайки си същото нещо, което си пожелах онази вечер в киното. Радвах се на онова, което почувствах тогава, и исках да се чувствам така всеки ден. Исках само това.

Не да променя живота си или да получа нещо, с което не разполагам сега, а да се чувствам по точно същия начин на следващия ден. И на по-следващия.

Специална, важна, щастлива.

Той ме прави щастлива.

Щастлива по начин, по който би следвало да ме направи гаджето ми.

Обелвам още един картоф и забелязвам с ъгълчето на окото си движенията му отвън. Опитвам се да се въздържа, но все пак поглеждам натам.

Той вдига ръце, изхлузва морскосинята си тениска през главата и я натъпква в задния си джоб, после пак се протяга да вземе резачката.

За миг замръзвам. Ръцете ми спират да се движат, а звуците от резачката, косачката от отсрещната страната на улицата и музиката, носеща се от кухнята, бавно избледняват.

Кожата му — златиста и загоряла — изглежда топла и гладка, мускулите на корема му и сухожилията на ръцете му се опъват под кожата му, показват колко дълго и упорито е работил цял живот. По шията и плещите му блести пот, виждам и вълничките, предизвикани от движението на мускулите по гърба му. Дори през татуировките.

Дългите му крака са обути в износени джинси, а тениската виси от задния им джоб и покрива част от неговия… Облизвам устни, откъсвам очи от задника му и се зазяпвам в начина, по който висят джинсите от хълбоците му.

Всеки мускул по тялото му се свива и отпуска, докато реже клонче след клонче, а аз мога само да дишам плитко и накъсано и се възхищавам дори на начина, по който крачолите на панталоните падат върху бежовите му работни ботуши.

Господин Лоусън е секси. Той е умел и силен, чудя се какво ли е усещането да си с него? Какъв ли е с жените?

Отново свеждам поглед.

— О, колко секси — чувам глас.

Примигвам и поглеждам назад. Кам.

Застанала е до централния плот, явно е влязла през предната врата, без да я чуя. Облегнала е една ръка небрежно на гранита с весело изражение на лицето.

Връщам се обратно към картофите, а пулсът блъска в ушите ми.

Достатъчно лошо е, че заглеждам някого, който не е Коул, но е още по-зле, че тя бе тази, която ме хвана.

— Никога не съм те виждала да гледаш така към Коул — казва.

Колко ли дълго е стояла тук?

Решавам да го унищожа в зародиш.

— Как? — отвръщам рязко. — Спри да създаваш драма.

Чувам я как се придвижва по пода и се приближава към мивката, където стоя. Хвърлям поглед към Пайк, който все още работи, без да си дава сметка за ставащото в къщата.

— Добре сте се уредили вие двамата — дразни ме тя, изплаква картофите и ги слага в тенджерата. — Той работи на двора. Ти готвиш. Като че ли сте двойка.

— Млъквай. Достатъчно малка съм, за да съм му дъщеря.

— Но не си му дъщеря — отвръща ми тя, завърта се към мен и се навежда. — Ти си младо секси котенце, живеещо в къщата му, знаеш, че му е минавало през главата. Може да е баща на Коул, но е и мъж. — Тя се обръща, поглежда през прозореца и го оглежда. — Освен това е хубав и здрав.

— Имам си гадже. Сина му.

Точно така, Джордан. Точно това трябваше да си кажеш, докато го зяпаше преди минутка.

Но сестра ми само свива рамене.

— Още по-секси.

Разсмивам се горчиво.

— Ако го харесваш, действай.

— Аха. — Устните ѝ се извиват игриво. — Сега цялата съм потънала във фантазията. Желая бащата на гаджето си.

Оооооххххххх… бузите ми отново се загряват.

— Много си гадна. Освен това нямаш гадже — изтъквам.

— Е, значи трябва да си намеря. Такова със секси баща.

Поклащам глава. Не искам да го обсъждам повече. Тя е убедена, че съм го зяпала, и това я забавлява. Не смятам да подхранвам фантазиите ѝ.

— Освен това си ми сестра — отбелязва. — Не искам да те карам да ревнуваш, като започна да излизам с него.

— Защо бих ревнувала? — питам, довършвайки последния картоф. — Сериозно. Имам си гадже. Не ме интересува кого чука Пайк Лоусън. Дерзай.

Обръщам се, избърсвам ръце и я заобикалям, за да взема тенджерата с картофи и да я сложа на котлона. Включвам го. Свинските пържоли се мариноват. Тестото за бисквитите втасва. Проверявам списъка наум, за да държа мозъка си зает с нещо. И далеч от него.

Той може да излиза с която си иска. Къщата си е негова.

— Е — чувам да казва Кам. — Ако нямаш проблем с това…

Оставам до печката и се преструвам, че проверявам котлона, но ръката ми се стяга върху копчето, а вътрешностите ми се свиват от страх.

Следващото нещо, което чувам, е затръшването на задната врата, внезапно се изправям и виждам, че Кам е излязла от кухнята.

Мамка…

Връщам се при мивката и поглеждам през прозореца, откъдето наблюдавам как сестра ми се отправя през ливадата към мястото, където работи Пайк. Тя ми хвърля поглед през рамо, като че ли знае, че я наблюдавам. После се усмихва самодоволно, а аз се намръщвам.

Не го мислех наистина. Като си представя ръцете ѝ върху тялото му… неговите върху нейното… Не искам да го виждам. Тя ми е сестра.

Той усеща приближаването ѝ, поглежда надолу към нея и изключва резачката, а аз гледам как я слуша, вероятно се чуди защо му досажда.

Може би наистина се чуди.

Сестра ми е секси и малко мъже биха ѝ отказали, когато видят, че им обръща внимание. Може би Пайк е привлечен от нея? Все пак е мъж, както тя отбеляза.

А и тя е по-голяма, има си апартамент, кола и е пуснала корени в града поне засега. Все пак е значително по-млада от него, но не е хлапе.

Не е „момиченце“.

Кам скръства ръце на гърдите си, помръдва леко с крака, за да създаде впечатление за скромност, и аз поклащам глава, защото сестра ми не е скромна. Изобщо.

Просто чете хората много добре. Знае, че ще го уплаши, ако изглежда твърде силна.

След миг докосва ръката му и аз едва дишам, докато гледам как извива врат, за да разгледа татуировките му. После бързо се изправя и вдига ръка, за да му покаже огромния черен феникс отстрани на торса си.

Пайк гледа как тя подвига презрамките на белия си потник и на сутиена си, а стомахът ми се обръща в очакване той да се изчерви или да я погледне неудобно, защото така прави обикновено, но не се случва нищо подобно. Вместо това я наблюдава с вълнение, докато тя говори оживено, а после внезапно се усмихва и тялото му се разтриса от смях заради каквото там е казала.

Нещо ме боде в гърлото, изобщо не се чувствам добре. Той продължава да я гледа. Очите му почти не са се откъсвали от нея, откакто тя отиде там. Дали я желае? Дали тя го възбужда?

Имам предвид, че искам да я харесва, но не и да я желае. Не е редно. Не искам да я чувам да стене и да пъшка в другия край на коридора през нощта.

Освен това едва ли би го харесала. Пайк е твърде праволинеен. Доста е скучен всъщност.

Но със сигурност би го накарала да се чувства добре за известно време.

Затварям очи, а на раменете ми тежи петтонна тежест.

Тя се обръща и започва да събира клонките от земята, а той се връща към рязането, двамата работят в щастлив унисон. Но я виждам как се завърта към мен и произнася нещо само с устни, със самодоволна усмивчица на лицето.

Отнема ми известно време да го разбера.

Ревнуваш ли вече?

Не мога да спра ръмженето си, показвам ѝ среден пръст, после се обръщам и се отдалечавам от прозореца. Проклета да е. Няма да направи нищо. Мисли си, че го харесвам. Просто се опитва да ме вбеси.

Дърпам яката на тениската си, всеки сантиметър от кожата ми гори. Трябва да си поема дъх.

Отивам до печката, изключвам котлона, излизам от кухнята и се затичвам нагоре по стълбите. Влизам в моята и на Коул спалня, вземам чисти дрехи от чекмеджетата, излизам и прекосявам коридора към нашата баня.

Но едва-що влизам вътре, застивам, забелязала бъркотията, която е сътворил Пайк. Ваната е изтръгната, крановете на мивката са откачени, а навсякъде по белите плочки на пода се търкалят отломки.

Все още ремонтира. Забравих.

Вратата на спалнята му зее отворена и виждам леглото му пред себе си с табла, опряна на отсрещната стена, докато вървя натам. Всеки път, когато минавах през нея, за да си взема душ през изминалата седмица, се чувствах неловко. Сама в стаята му.

Не искам да тършувам, но е изкушаващо.

Леглото му винаги е оправено. Малко е разхвърляно, одеялата просто са метнати набързо отгоре, но съм леко изненадана. Ако не беше мащехата ми, леглото на баща ми така и щеше да си стои неоправено.

Насочвам се към банята и виждам снимки на Коул от бебешка възраст до завършването, закачени на рамката на огледалото на скрина. На стената има плосък екран, а кабелът му виси откачен. На шкафа седи модел на шхуна с лек слой прах върху белите платна.

В един съд върху скрина забелязвам стар часовник с износена кожена каишка, който никога не съм го виждала да носи. Никъде няма други бижута.

Освен леглото, двата шкафа, телевизора и масичките до леглото друго няма, стаята е минималистична. Разбира се, няма нищо по стените, само една черна лампа със сиво покривало, а следобедната светлина влиза в стаята през процепите между частично отворените щори.

Ненавиждам това, че е живял тук сам толкова дълго. Някой трябва да поразнообрази тази къща. Но не сестра ми.

Затварям вратата на банята след себе си, заключвам я, влизам под душа и пускам водата. Оставям дрехите си на шкафа до мивката и се събличам, изваждам хавлия отвътре и я закачам на куката извън душкабината.

Ревнуваш ли вече? Поклащам глава, а гневът ме завладява отново, докато пристъпвам в душкабината и затварям стъклената врата.

Не ревнувам. Просто не искам да гледам как го разиграва, защото знам, че може. За сестра ми почти всичко е игра, тя крие несигурността си зад фриволно поведение и сарказъм.

Пайк не е такъв. Той има нужда от спокойна жена. Някоя, която да може да го успокоява.

Някоя, която да увива ръце около врата му и да кара останалия свят да изчезне.

Накланям глава назад и затварям очи, усещам топлата вода да удря по гърба и врата ми. По ръцете ми пълзят тръпки и главата ми внезапно се замайва от удоволствие от топлината.

Обръщам се и поставям ръце на стената, подлагам глава под струята, най-накрая се изправям отново и се облягам на стената зад мен, докато махам косата от лицето си.

Стомахът ми се свива. Ако Коул беше извън картинката, а Пайк дойдеше в бара някоя вечер и се заприказваше с мен… Щях да го харесам. Наистина щях да го харесам.

Щях да го пожелая.

Стискам силно очи. Божичко, сестра ми е права. Нещо става. Става от известно време. Дали останалите също са забелязали? Дали той е забелязал?

Мамка му.

Отварям очи, които веднага се спират върху душ гела му, който стои на поставката пред мен. Коул обикновено употребява „Акс“, но още не е преместил нещата си от другата баня, така че сигурно ползва ирландската пролет на баща си.

Хвърлям поглед към стъклената преграда, за да се уверя, че съм сама, после вземам бутилката от поставката и отварям капака.

Има малко пяна около отвора от къпането на момчетата сутринта, затварям очи и приближавам душ гела на Пайк до носа си. Опияняващият аромат ме удря в главата и по кожата ми се разпространяват тръпки. Душ телът е евтин, без финтифлюшки, но върши работа и ми напомня за джинси, дървесина и едва набола брада.

Напомня ми за него.

Гърлото ми се подува, като че ли пия вода, и преглъщам разочарована, че няма нищо в устата ми. Облизвам устни, дишайки тежко.

Изтиквам реалността някъде в дълбоките кътчета на съзнанието си и разсеяно изстисквам капка душ гел върху ръката си. Поднасям длан към носа си, помирисвам го отново и дъхът ми секва, очите ми се затварят, а клиторът ми започва да пулсира.

Трябва ли да хукна след нея? Спомням си необичайната му самонадеяна усмивка, която така ме развълнува снощи. Не исках да хуква след никоя, но божичко, ужасно ми се иска да го видя в такава ситуация. Какъв ли е, когато е с момиче?

Мислиш, че няма да ѝ смогна? И преди съм се занимавал с жени, нали знаеш?

Ръката с душ гела се спуска по шията ми, плъзга се по ключицата ми и погалва гърдата и зърното ми. Да ѝ смогне?

— Не на нея — мърморя си.

Пръстите ми докосват леко корема ми, докато се облягам на стената, после плъзгам ръка между бедрата си, прехапвам устна и потръпвам от докосването.

Започвам бавно да търкам, а пръстите ми описват кръгчета върху втвърдяващия се клитор.

— Не — прошепвам, отваряйки очи. — Спри, спри, спри…

Извиквам образа на Коул в главата си. Ръцете му върху тялото ми. Устните му върху ухото ми. Начина, по който заравя лице в шията ми, за да не виждам очите му.

О, скъпи.

Чукай ме скъпи, чукай ме.

Приятно е. Толкова е приятно.

Ръцете му обхващат задника ми, а аз започвам да търкам по-силно. По-бързо. Преследвам скоростта, която бях набрала. Оргазмът напира в долната част на корема ми и отчаяно иска да излезе на свобода.

— Коул — казвам, затваряйки отново очи. — По-силно.

Завъртам се към стената и се притискам към нея с ръка, все още заровена между краката ми. Той е зад мен, иска да влезе. Иска да чука.

Пъхам пръст вътре и започвам да се движа около него. Облягам буза на стената, опитвам се да забързам темпото, за да не мисля. Може би, ако е просто чукане, ще мога да свърша.

Пръстът ми е влажен, изкарвам го и отново потърквам клитора си. Искам да свърша. Напът съм. Но не мога. Мускулите на ръката ми се напрягат, а дробовете ми жадуват за въздух.

Моля.

Но оргазмът не идва. Пръстите ми се забавят и издишам, а в очите ми напират сълзи.

Отново захапвам устни, боли ме. Толкова съм влажна.

И тогава със замъгления си мозък и липсващата воля пропълзявам обратно в главата си, там, където никой друг, освен мен не може да надзърне.

Скривам се и се предавам, никой друг няма да научи. Сега. В нечистите си мисли и пламенната си фантазия искам него. Искам да съм с него. Нашата малка тайна.

Скрита.

— Добро момиче — прошепва нов глас в ухото ми.

Гласът на Пайк.

Тялото му вече е зад моето, по-голямо и по-високо, и ме притиска към стената. Ръката му ме хваща за косата и бавно издърпва главата ми назад, после той навежда глава към мен, за да потупа устната ми с език. Изскимтявам.

— Грижиш се за къщата точно както ми харесва — дразни ме Пайк, а в главата ми моята ръка е негова и той е този, който ме докосва. — Готвиш ми точно както обичам. Малка красавица, която да гледам. Справяш се много добре, Джордан.

Държа очите си затворени, търся устните му, а цялото ми тяло пулсира от електрически ток заради вкуса на горещата му уста и водата от душа, падаща върху топлата му кожа. Усещам члена му, твърд и готов, зад себе си.

— Сега искам да направиш всичко, което правят жените — наставлява ме. — Всичко, което би направило едно добро момиче за мъжа си. Можеш ли?

Кимвам, задъхвайки се.

— Да.

Оргазмът ми отново напира, зърната ми се притискат болезнено в плочките на стената, а усещането между краката ми е толкова приятно. Желая го. Желая го в себе си. Искам да знам какво е чувството да съм с него.

Пресягам се назад, без да се замислям. Хващам гъбата и я плъзгам между краката си. Мрежата се търка в клитора ми и ме кара да изгубя контрол. Стискам я с бедра, искам да почувствам нещо, защото той е в главата ми и това е достатъчно. Миризмата му ме обгръща, устата му целува врата ми, а той ме повдига нагоре, за да проникне в мен. Всичко е грубо и диво, ръцете му в миг обхващат гърдите ми, а в следващия устата му открадва дъха ми. Господи, езикът му има толкова хубав вкус.

Оргазмът ми напира силно все повече и повече, а бащата на Коул ме чука диво.

Свършвам, вълната ме залива, извиквам тихо и дишам тежко. Господи. Свличам се до стената, почти се разпадам от треперене, а оргазмът подкосява краката ми и кара коленете ми да омекнат. Стискам очи и се треса, докато не се отдръпва и не ме оставя замаяна.

Когато душът спира да се върти и дишането ми се нормализира, отварям очи и ме залива коктейл от емоции.

О, боже. Иде ми да заплача.

Какво ми става, по дяволите? Защо го направих? При това с баща му? Аз…

Объркана съм, стресирана съм и търся успокоение в него само защото се е държал мило с мен няколко пъти. Божичко.

Без значение какво ще стане с връзката ми с Коул, Пайк Лоусън е недостъпен за мен. Не го забравяй. Навън има стотици мъже като него. Не е толкова специален.

Не мога да бъда с него. Никога.

Изправям се, поемам си дълбоко въздух. Но когато поглеждам надолу, виждам, че гъбата в ръката ми не е розовата ми. А сребристата на Пайк.

— Мамка му.

По нея все още има малко пяна от сутрешния му душ.

А аз я използвам, за да се самозадоволявам. Страхотно.

Изпъшквам наум.

Излизам от душкабината, скривам гъбата под тоалетната хартия в кошчето за боклук и си отбелязвам наум, че трябва да му купя нова следващия път, когато изляза.

А може би и някакъв различен душ гел.

— Джордан?

Стрелкам поглед наляво и надясно, докато подминавам всяка пътека, защото я изгубих преди десетина минути. Къде е отишла, по дяволите?

С момчетата свършихме рано днес на обекта, беше останала съвсем малко дневна светлина, така че се прибрах право вкъщи и заварих Джордан да работи в градината. Тя искаше да купи шестоъгълна мрежа или нещо подобно за доматите, а аз реших, че трябва да оградя дървото в задния двор с камъчета, така че се метнахме на пикапа и се отправихме към „Хоум Депо“.

Но след като поръчах камъните, я загубих някъде.

Най-накрая я забелязвам в края на пътеката да рови в плитка кутия на някакъв рафт. Тя се изправя, изважда лист плочки, задържа го пред себе си и го изучава. Нарамил двата нови инструмента, които взех по-рано, се приближавам към нея и се стягам.

Днес е много красива и с тялото ми се случват най-различни неща всеки път, щом я погледна. Като че ли под кожата ми тече ток. Черна тениска, бели шорти, косата ѝ е спусната свободно, а гримът е минимален — без финтифлюшки, и това ѝ отива. Фермерска дъщеря — точно моят тип от едно време.

Поклащам глава, за да я проясня.

— Какво е това? — питам, когато се приближавам.

Тя ме поглежда, все още държи квадратния лист плочки.

— Заден панел.

Пресягам се със свободната си ръка и прокарвам палец по бежовите каменни лентички, залепени за хартията.

— Заден панел?

— Работиш в строителството — отвръща ми с укорително изражение. — Не си ли гледал канала „Къща и градина“? Задните панели са много важни за декорацията на дома.

— Да, гледал съм го — уверявам я и отпускам ръка. — Просто… не знам. Прилича ми на някаква финтифлюшка.

Тя завърта очи, после отново ги отправя към камъните.

— Малките неща са онези, които придават индивидуалност на къщата — казва ми. — Артистичен полилей, хубав килим, задни панели. — Завърта панела, изправя се срещу мен и ми го показва. — Това си ти. Ще изглежда страхотно в новата ти кухня.

— Значи това съм аз, а? — Засмивам се и срещам погледа ѝ. — И какъв съм, ако не е тайна?

Усмивката ѝ изчезва и на лицето ѝ се изписва изненада.

Примигвам.

— Нямах предвид… това — казвам ѝ.

Проблемът не е в репликата ми, а в това как я казах. Прозвуча като неприятен намек.

Но тя игнорира коментара ми, обръща листа и отново се взира в него с интерес.

— Напомня ми на пещера — казва накрая. — Ти също си като пещера. Не разкриваш всичките си тайни наведнъж. Труден си за разбиране, нали?

Веждите ми се стрелкат нагоре. Какво?

Труден за разбиране? Дали току-що…

Очите ѝ внезапно се завъртат и тя поглежда ужасено към мен.

— Имам предвид — бърза да уточни — така… от… отвътре. Личността ти. — Страните ѝ се изчервяват. — Нямам предвид… ох. — Раменете ѝ се отпускат, тя се отказва и натиква листа обратно в кутията. — Отивам да точа лиги по обзавеждането за баня. Чао.

И бързо се отдалечава от мен, изчезва надолу по пътеката.

Устата ми се извива в усмивка и се разсмивам тихо, докато гледам след нея.

— Е, какво ще кажете? — Млад мъж с оранжева престилка пристъпва към мен откъм периферното ми зрение.

Но аз не поглеждам към него, а все още се взирам в пътеката, където изчезна тя.

— Ще започнем с три кутии от това. — Посочвам към плочките на рафта. — За да видим как ще изглежда…

Той се приближава и започва да сваля кутиите.

— Мъдър избор. Щастлива жена, щастлива къща, нали така?

Щастлива жена, щастлива…

Гледам го как издърпва една кутия и я отнася, а пулсът на врата ми внезапно се ускорява.

Смята, че тя ми е жена?

В ъгълчето на устата ми потрепва усмивка и не съм сигурен коя точно емоция изпълва гърдите ми, но е приятна и ме залива целия.

По-късно вечерта се изтягам на дивана с ръка под главата и с бира в другата и гледам телевизия. Вече съм леко замаян, защото едно шоу се е превърнало в пет.

Оставям бирата и хващам дистанционното, най-накрая изключвам канала „Къща и градина“ и примигвам за пръв път от може би три часа.

— Права е, мамка му — мърморя си. — Като обсебени са от задните панели.

В пристъп на любопитство го пуснах, след като се върнахме от „Хоум Депо“, и после като че ли ме хипнотизира — дойдох на себе си само за малко, колкото да си направя сандвич и да се опитам да поговоря с Коул.

Обаче той пак излезе, след като си взе бърз душ, изчезна мълниеносно, когато разбра, че Джордан я няма. Мислех си, че можем да отидем да си вземем късна вечеря или нещо подобно, но явно не можеше да нарушава плановете си отново.

Или пък се страхува да остане насаме с мен. Аз също не искам да се караме. Можеше просто да погледаме телевизия. Имам предвид, че и преди сме успявали да не се избием. Той дори ме харесваше.

И откъде взема всичките тези пари за купони? Сигурно изхарчва всичко, което изкара.

Не че бързам да спести пари и да се изнесе, но предполагам, че сега се осъждам точно толкова строго, колкото съдих Джордан по-рано. Колкото повече правиш за другия, толкова по-малко прави той за себе си. Аз съм точно толкова виновен, колкото и тя. Коул няма да порасне, докато не му се наложи.

Изпивам остатъка от бирата и се изправям, за да занеса празната бутилка в кухнята.

Телефонът звъни в джоба ми, така че го изваждам оттам.

Дъч.

— Здрасти — казвам и хвърлям бутилката в боклука.

— Здрасти. Трябва да дойдеш в „Граундърс“ сега.

Моля?

— Веднага — добавя, преди да съм успял да кажа каквото и да било.

— Защо?

— Защото… — Той замълчава и чувам как се засмива. — Джордан е, ъм… непослушна, един вид.

Изправям се, а веждите ми се свиват.

— Непослушна? — повтарям. — Какво значи това? И защо си мислиш, че ми пука? Не съм ѝ баща.

От слушалката се носи музика и чувам разговорите и смеха на тълпата. Едно от момчетата ще се жени след няколко седмици, така че бандата го изведе тази вечер. За утре ни трябва поне един човек без махмурлук, така че аз си останах вкъщи.

— Щом казваш, пич — отвръща Дъч, като че ли не ми вярва. — Но на сина ти може да не му хареса това, което виждам сега. Което всички виждат.

— За какво говориш? — питам го.

— Трябва да дойдеш, за да разбереш. Само се надявам да не закъснееш.

Чува се щракване, мисля, че ми затвори.

— Дъч — викам в слушалката. — Дъч!

Въздишам, дърпам телефона от ухото си и затръшвам капака на кошчето за боклук.

Само че застивам и поглеждам два пъти към нещото, което лежи най-отгоре. Отново повдигам капака и издърпвам розовия лист от кошчето, а момичето на флаера привлича вниманието ми. Изучавам го, после оставям капака да се затвори и се зачитам.

Изправям гръб, после забелязвам датата и се поуспокоявам. Има още две седмици дотогава, така че Дъч не е имал предвид това. Не е днес и не е в „Граундърс“.

А и сигурно флаерът е на Коул.

Но по рефлекс го обръщам и виждам ръкописния надпис отзад.

Вдигам вежда.

На Джордан ли е? Флаерът е от „Куката“. Сестра ѝ ли ѝ го е дала? Божичко, какво му има на това момиче? Кой би окуражавал сестричката си да участва в състезание „Мис Мокра фланелка“, за бога?

Но отново не е тази вечер, а и тя го е изхвърлила, което е добър знак.

Обаче вече се тревожа.

Харесвам това хлапе. Не искам да се чувства, все едно има нужда да прави такива неща за пари. Не съм се опитал да изгоня никого от тях, нали?

Пускам листчето и потърквам скалпа си раздразнено. Дъч обича да се бъзика с хората, особено с мен, но все пак тя спа върху билярдна маса, защото беше твърде горда, за да помоли за помощ. Не прави най-добрите избори.

Изпъшквам, защото знам, че вече няма да мога да си почина. Пускам телефона обратно в джоба си, вземам ключовете и изгасям лампите, преди да изляза от къщата.

Качвам се в пикапа, паля двигателя и пускам радиото толкова силно, колкото мога да понеса, за да се разсея от притеснението в стомаха си. Дъч просто трябва да създава драма, нали?

Все пак звучеше по-развеселен, отколкото притеснен, значи сигурно ме бъзика. Просто иска да ме изкара от къщи.

Отнема ми по-малко от десет минути да стигна до „Граундърс“, и намирам място за паркиране зад ъгъла, недалеч от бара. Чувам музиката чак оттук и се чудя дали местните лиги не играят бейзбол тази вечер, та затова всички празнуват.

Непослушна. Поклащам глава и посягам към вратата. Това момиче не знае какво значи тази дума. Кротко е като агънце.

Поемам си дълбок дъх, отварям вратата и почти потръпвам от шума. Трудно е за вярване, че някога и аз идвах редовно тук.

Пристрастена към любовта вие от скапаните колонки, а високите кръгли маси са пълни с клиенти. Барът е претъпкан, няма нито един свободен стол, сепаретата също са заети. Няколко жени чакат на опашка за тоалетната, билярдната маса е заобиколена от зяпачи, а въздухът е зареден и задимен. Вече усещам погледи върху себе си.

Кимвам на Калиста Манкин, чийто очи се оживяват, и тя ми махва, после забелязвам Джеймс Лоури с ъгълчето на очите си. И двамата съм ги виждал не повече от пет пъти след завършването и вече се чувствам неловко.

Най-накрая погледът ми се спира върху Джордан, която стои до джубокса и разглежда плейлистата през стъклото, докато страниците се разгръщат пред нея. Тълпата е гъста, но виждам тила ѝ. Бих познал косата ѝ навсякъде.

Раменете ми се отпускат леко. Знаех си, че е просто някакъв тъпашки план да ме домъкне тук. Нищо ѝ няма.

Придвижвам се между хората, опитвам се да открия Дъч и момчетата, но точно тогава виждам как Джордан обръща гръб на джубокса и се запътва към бара, зървам я през тълпата от народ и осъзнавам с какво е облечена.

Очите ми се възпламеняват. Божичко, Джордан…

Джинсите ѝ са плътно прилепнали, както винаги, извивките на сърцевидното ѝ задниче са идеални, но проклетите ѝ цици заплашват да изскочат от… корсета ѝ. Защо, по дяволите, е по бельо?

Корсетът е бял, лъскав и с връзки отпред, със сърцевидна форма и скромни воланчета по ръбовете. Очите ми се спускат към деколтето ѝ, а главата ми се замайва от образа на онова, което ще се подаде от него, когато го развърже довечера.

Тази дреха не стига дори до горната част на джинсите ѝ, а вместо това свършва точно преди хълбоците. Талията ѝ и плоското ѝ коремче привличат вниманието на всеки мъж, който минава покрай нея. Връзките изглеждат стегнати и ѝ придават формата на пясъчен часовник, който плаче за докосването на мъжки ръце. Свивам моите в юмруци.

Кожата на голите ѝ рамене, косата, падаща по гърба ѝ, люлеенето на бедрата ѝ, докато върви… Откъсвам очи, преди да ме хванат. Тя отново си проправя път към бара, а аз пренебрегвам някои от самодоволните усмивки на мъжете в помещението, които я следят с очи, и се опитвам да не се чудя какво ли си казват с тих шепот.

Виждам помахването на ръка с края на периферното си зрение и стрелвам с кръвнишки поглед Дъч, който седи заедно с момчетата в едно сепаре. Отивам при тях.

— Какво е облякла, по дяволите? — промърморвам и се отпускам в сепарето.

Дъч обръща глава към мен с питие на сантиметри от устните си.

— Това е шоуто по бельо — казва ми. — Провеждат го всяка четвъртъчна вечер. Барманките и сервитьорките обличат нощници или корсети и сервират напитки и храна. Забавно е.

Не, всъщност не е.

Но все пак се оглеждам и забелязвам няколко други жени, които носят ордьоври и напитки, някои от тях са доста леко облечени. Поне корсетът на Джордан изглежда лек като броня.

— Обаче Джордан не го е правила преди — продължава той. — Което ме шокира. Реших, че трябва да ти кажа.

— И защо бих искал да знам, мамка му? — Вземам си бира от кофата с лед на масата.

— Аха, извинявай. — Той се обръща и мърмори в чашата си. — Изглеждаш, като че ли изобщо не ти пука.

Изглеждам го косо, когато чувам смеха в думите му.

Оставям неотворената бира обратно в кофата, ставам и се отправям към бара. Чувам изсумтяване зад себе си, но не ми дреме. Моя отговорност е да се грижа за нея, освен това не искам да се облича така, защото си мисли, че ѝ трябват пари.

Има само още една барманка, освен Джордан. Собственичката Шел. Сигурен съм, че не ме е забравила, така че свивам към другия край на бара и привличам вниманието на Джордан, която отваря редица от шест бутилки бира.

— Какво си облякла, по дяволите? — Навеждам се и говоря колкото мога по-тихо.

Тя накланя глава към мен, среща погледа ми, после бързо се извръща, като че ли съм последният човек, с когото би искала да говори в настоящия момент.

Подава бирите, взема парите и се завърта, като удря екрана пред себе си с юмрук.

— Няма проблем — уверява ме. — Това е просто корсет, Пайк.

— Всички те зяпат.

Тя кимва, усмихвайки се саркастично.

— Това е целта.

— Джордан — въздишам и се опитвам да шепна, докато се провирам покрай някакъв старец, седнал на бара. — Градът е малък. Ами ако влезе баща ти?

— Той не идва насам — казва, затваря чекмеджето на касовия апарат и най-накрая поглежда към мен. — Ти също. — Бузите ѝ се изчервяват. — Освен това не съм глупава. Не бих участвала в нещо, което намирам за унизително.

Тя се обръща и подава рестото на клиента, но той махва с ръка, оставя ѝ го. Тя се усмихва, обръща се назад и пуска банкнотите във вече преливащата метална кутия.

— Какво правиш тук изобщо? — пита, докато смесва нова напитка. — Мислех, че ще си стоиш вкъщи по време на ергенското парти, защото… — Оставя бутилката и изобразява с ръце кавички, докато имитира ръмжащия ми глас: — „трябва да има поне един трезвен на работа утре“.

Повдигам вежда. Не звуча така.

Бъркам в джоба си, изваждам флаера и го слагам на бара пред нея.

Тя застива, а лицето ѝ пребледнява.

— Къде го намери?

Грабва го и го захвърля някъде под себе си. Вероятно в кошчето за боклук.

Взема салфетка, слага я пред клиента и му подава напитката, която е направила току-що.

— Ако имаш нужда от пари — казвам ѝ, когато се обръща да отбележи нещо на лист хартия, — ще ти дам назаем колкото ти трябват, разбираш ли?

Тя спира и бавно обръща очи към мен. Погледът ѝ става остър и гневен, изглежда така, сякаш иска да ми се развика, но не го прави. Вместо това се обръща рязко, навежда се и минава под преградата, извръща се към мен само колкото да ми направи знак с показалец, преди да се завърти отново и да тръгне по коридора.

Стомахът ми се свива. Наистина не ми се иска да я ядосвам така. Какво толкова казах пък сега?

Провирам се през тълпата и се насочвам към празния коридор и накрая стигам в същата стая, в която плачеше, когато я ядосах предния път.

Когато влизам през отворената врата, я виждам да стои с ръце на хълбоците и с глава, наклонена към мен.

— По-скоро бих яла от кофите, отколкото да взема пари от теб — изтърсва.

Трябва да си замълча. Но бога ми, не мога.

— Съжалявам, че трябва да ти го кажа, но вече го правиш — казвам ѝ. — Живееш в къща, в която не плащаш нито наем, нито сметки, госпожичке.

— Готвя и чистя! — извиква, но се съмнявам, че някой би ни чул заради музиката. — Плащам си за всичко, арогантен гъз такъв!

— Добре, добре — изръмжавам и примигвам бавно и тежко. — Права си, окей? Но Джордан, мъжете ще си въобразят разни неща. Ще решат, че могат да докосват онова, което принадлежи на сина ми. Излагаш го.

— Синът ти? — подиграва ми се през смях. — Е, всъщност току-що го изпусна. Той ме видя и изобщо не му пука, Пайк. Каза, че изглеждам добре, после тръгна нанякъде заедно с приятелите си. Не му пука!

— Е, на мен ми пука!

Думите излизат от устата ми, преди да успея да ги спра, и аз замръзвам, страхувам се дори да дишам.

О, мамка му. Какво казах току-що?

Устата ѝ се отваря леко, но тя я затваря, вероятно шокирана от изблика ми. Очите ѝ са фиксирани върху мен, без да мигат, а на красивото ѝ лице се четат объркване и изненада.

Но вместо да съжалявам, отново се разгневявам. Как така няма да му пука, по дяволите?

И защо на мен ми пука?

Проклятие.

Тя вече е голяма, нали? И ако на гаджето ѝ не му пука, тогава кой съм аз или който и да било друг, та да се бърка в решенията ѝ. Не е моя работа.

Не, няма нищо лошо в онова, което прави сестра ѝ, за да се издържа, или пък в облеклото на Джордан тази вечер. Тя изглежда страхотно.

Просто не искам… тялото ѝ да е открито за всички.

— Ти си специална, Джордан. — Пристъпвам към нея. — Знаеш го, нали?

Очите ѝ светват, погледът ѝ се свежда и тя извръща очи.

Божичко, знае ли колко е невероятна?

Попивам с очи блестящата ѝ гладка кожа и извивката на кръста ѝ пред мен, идеална за хващане. Само един мъж трябва да я вижда така и това е мъжът, който ще я оцени.

— Не прави неща, които не са ти свойствени, за пари — казвам ѝ. — Ти си идеална точно каквато си. Не се променяй.

Не искам да се променяш.

— Това е просто корсет, Пайк.

— Аха, а после ще е просто конкурс „Мис Мокра фланелка“ и работа в „Куката“, нали? — отвръщам.

Тя завърта очи и се обръща, взема каса „Бъд Лайт“ и ми я тиква в ръцете. Хващам я точно навреме. След това тя се пресяга за каса „Будвайзер“ и излиза от стаята, приключила разговора ни.

Но аз я следвам, качил касата на рамо.

— Няма да работиш в „Куката“ — казвам ѝ.

— А ти не си ми баща.

Изкушавам се да я погледна мръсно изотзад, но би било незряло. Защо да развалям впечатлението за уравновесен, отговорен възрастен, което създадох за себе си, откакто дойде в къщата ми?

Тя оставя касата си на бара и се обръща, за да вземе моята.

Отварям уста, за да кажа нещо — каквото и да е, — за да изгладя каквото съм прецакал пак, и да се опитам още веднъж да я накарам да си облече някакви проклети дрехи.

Но тя ме прекъсва, преди да съм казал каквото и да било.

— Трябва ми още една каса „Бъд Лайт“ — нарежда ми през рамо.

Поклащам глава. Проклета да е самоувереността ѝ.

Обръщам се и се насочвам пак към склада за алкохол, за да взема още една каса бира. След като я оставям на бара, се отправям към сепарето, където момчетата все още заседават, и вземам същата бутилка „Буш Лайт“, към която бях посегнал по-рано.

— Оставаш ли? — пита Дъч.

Свивам рамене и гледам навсякъде другаде, освен към бара.

— За малко, предполагам.

Удрям бирата за по-малко от минута — не ми е любимата, но вече се чувствам твърде неудобно да се върна на бара и да си поръчам „Корона“. Трябваше да си взема, докато бях там.

Забелязвам една от сервитьорките и съм напът да ѝ махна, но виждам, че вече се приближава насам с поднос шотове. Сладка е в миниполата си и черния елек, но не изглежда много по-голяма от Джордан.

Усмихва ни се.

— Здравейте, момчета. — След това започва да разтоварва подноса, като оставя шотовете пред нас. Отдолу са розови или оранжеви, а отгоре има някаква жълта течност.

— Какво е това? — пита Джейсън Брайънт, едно от момчетата ми.

— Нарича се „Обърната ананасова торта“ — отвръща сервитьорката. — Заведението черпи. Джордан каза, че на Пайк му е любима.

Около масата избухва смях заради „женските“ шотове, които сега всички си мислят, че пия, и аз поглеждам към Джордан на бара.

Тя ми се усмихва с голяма горда усмивка.

И вече не се сърдим един на друг.

Вземам шота и го удрям на екс, а алкохолът има вкус на бонбонче. Приятно е, но не съм сигурен какъв е смисълът. Не може да има достатъчно спирт вътре, та да усетя каквото и да било.

Но пък сигурно дълго време ще ме бъзикат, ако някога отново реша да пия с тях.

След още час и още една бира тълпата се е поразредила, а на мен ми е писнало от осемдесетарска музика. Джордан е добре и изобщо не съм сигурен защо си мислех, че се нуждае от защита.

Трябва да си ходя.

Но точно тогава пред мен се появява бутилка „Корона“, поглеждам нагоре и виждам Джордан, надвесена над главата ми.

— Привет — казва, а изражението ѝ е мило и нежно.

Сигурен съм, че ще си седи такова през цялото време, ако спра да я тормозя.

— Добре ли си, захарче? — пита я Дъч.

Тя поглежда към него се и усмихва, после връща погледа си обратно върху мен.

— Всъщност смятах да ти се обадя — казва ми, снишавайки глас. — Не знам дали мислиш да стоиш до късно, но се чудех дали не можеш да ме закараш вкъщи тази вечер. Приключвам в два. Късно ли ти е?

Очите ѝ ме гледат извинително, като че ли се опасява, че ме безпокои, но все пак ѝ казах да ми казва, ако има нужда от превоз. Ще се радвам да я закарам.

— Няма проблем. Ще бъда тук.

Но Дъч ме побутва по лакътя.

— Трябва да сме на обекта в пет сутринта, нали знаеш.

— Всичко е наред — отвръщам рязко и му хвърлям кратък поглед.

Разбира се, бих поспал повече от два часа, но изглежда, нямам избор.

Джордан отстъпва назад.

— Сигурен ли си? — пита отново. — Мога да помоля Шел. — Не ѝ е на път, но не искам да се лишаваш от сън.

— Ще се оправя — уверявам я. — Ще бъда тук.

— Е, защо просто не ѝ оставиш ключовете си? — обажда се Дъч. — Аз ще те закарам, а пък тя ще вземе пикапа ти. И без това скоро ще си тръгвам.

Кучи… Какъв му е скапаният проблем?

Но Джордан бърза да се извини:

— Не, не, няма проблем. Мога…

— Мамка му, казах, че ще се оправя — извиквам им, за да замълчат. След това поглеждам кръвнишки към Дъч. — Що не млъкнеш?

Той се обръща настрани, свил устни, защото иска да се усмихне многозначително.

Всички замълчават за миг, аз поклащам глава и изваждам ключовете от джоба си. Няма никаква логична причина да я чакам, след като Дъч предлага да ме закара сега.

Подавам ѝ ключовете.

— Ето. Нещата се наредиха.

— А ти…

— Да, сигурен съм — казвам ѝ. — Всичко е наред.

Тя пуска ключовете в джоба си.

— Благодаря.

— Паркирал съм точно зад ъгъла.

Тя кимва и се запътва към бара, като поглежда отново към мен. Проверявам телефона си, виждам, че е почти полунощ, и щом Дъч ще ме кара, най-добре е вече да тръгваме.

Отпивам дълга глътка от „Корона“-та, изпивам около половината. Забелязах, че е запомнила каква бира харесвам. Вадя пари от джоба си и пускам няколко банкноти на масата за питието си, после казвам на Дъч:

— Да вървим.

Той се изправя от сепарето с рошава къса коса и се прозява. Насочваме се към вратата и аз подхвърлям няколко банкноти на Джордан, когато подминаваме бара.

Тя ме поглежда многозначително.

— Не говорихме ли току-що за това?

— Аз съм просто клиент.

Погледът ѝ показва, че не приема обяснението ми защо ѝ оставям бакшиш, но хуморът в очите ѝ подсказва, че ще ми се размине. Този път.

Излизаме и пресичаме улицата, за да се качим в тахото на Дъч.

— Нали не искаше да я чакаш до два? — пита ме, докато си закопчаваме коланите.

Всъщност…

— Не — отвръщам, решил, че нямам сили да обяснявам. — Благодаря, че предложи да ме закараш.

Той потегля, а аз се отпускам леко и премествам седалката назад, за да имам повече място за краката. Обикновено жена му седи на това място. Отпускам глава назад върху ръката си и затварям очи.

Усещам как колата прави обратен завой, после ускорява надолу по улицата и се насочва към къщи. В продължение на няколко минути е тихо, докато Дъч търси сателитна станция, а уличните лампи светят през затворените ми клепачи. До вкъщи не е далеч, но все пак исках аз да я закарам. Кой знае дали откаченият ѝ бивш няма да се появи в следващия един час? Дали ще има кой да я изпрати до колата?

Но не се притеснявам само за безопасността ѝ. Изпитвам желание да се уверя, че е добре и че за нея се грижат, и въпреки че се опитвам да го представя като „бащинска“ загриженост, не е такава.

И никога няма да бъде.

Харесва ми чувството, което изпитвам, когато я виждам, говоря си с нея и мисля за нея. Дори когато се караме. И трябва да си го призная — привлича ме.

Мразя го, но вече не мога да го пренебрегвам и да се правя, че го няма. Трябва да се справя с това.

Но не е нужно да го превръщам в голям проблем. През живота си постоянно биваме привличани от други хора. Случва се, не можем да го избегнем. Не значи, че ще направя нещо. Просто се чувствам виновен, че ми се случи с нея.

А фактът, че живее в къщата ми, прави нещата още по-сложни.

Коул наистина има скапани родители. Какъв скапаняк съм само.

Не мога да променя чувствата си, но мога да не предприемам нищо.

Обаче тя изобщо не ме улеснява с начина, по който се държи с мен. Знае как да натисне бутончетата ми. Като че ли е родена за това.

— Изглежда добро момиче — нарушава тишината Дъч.

Отварям очи, а клепачите ми натежават заради дългия ден.

— Аха. — Въздишам. — Тиха е. Подредена. Едва забелязвам присъствието ѝ в къщата.

— Страхотно. — Виждам как ме поглежда час по час. — Разбирате ли се?

— Да, защо?

Усещам, че свива рамене.

— Изглежда нервна, когато е край теб.

Засмивам се. Би могъл да каже същото за мен, ако ме наблюдаваше достатъчно отблизо.

— Е, аз мога да съм заплашителен — шегувам се.

— Аха, Джордан изглеждаше, все едно иска да яхне твърдия ти заплашителен член още в бара.

Очите ми се отварят напълно и го поглеждам кръвнишки.

— Бъзикаш ли се? Какво искаш да кажеш, по дяволите?

— О, моля те — отвръща. — Казваш ми, че не си забелязал как си въртеше ръцете и си хапеше устната само като те гледаше, когато ти донесе любимата бира?

Така ли?

— Приличаше на кученце с изплезен език, висящ от устата — добавя.

Наистина ли?

Прояснявам главата си и поглеждам към прозореца, а по лицето ми се изписва объркване.

Както и да е.

— Не говори така за нея — казвам му. — Тя излиза със сина ми, човече. Хайде, стига.

Да яхне… Поклащам глава. Невероятно.

— Значи е забранена за теб?

— Да!

— Тогава защо я гледаше, сякаш дрехите ѝ ти харесваха толкова много, че искаше да ги видиш на пода на спалнята си тази вечер?

— Не съм я гледал така — процеждам през зъби.

Но той само се засмива тихо.

Задник.

— Ей, не чукам…

— Млъкни — казвам му.

Проклятие. Не е честно. Достатъчно лошо е, че я гледам, все едно е истинска жена, а не гаджето на сина ми, но да пукна, ако някой друг разбере за това.

— Казвам само, че е точно твой тип — отбелязва, изравнявайки гласа си. — Забеляза ли? Винаги си падаше по такива момичета в гимназията. Преди Катастрофата Линдзи, имам предвид.

— Просто млъкни.

Но той не млъква.

— Не казвам, че трябва да правиш каквото и да било. Именно затова се намесих и не ти позволих да я закараш вкъщи.

Тонът му става сериозен.

— Шегата настрана, Пайк — продължава, — тя е точно твоят тип. Не бива да оставаш насаме с нея.

Да.

Знам.

Само се надявам никой друг да не е забелязал.

— Благодаря за намесата — казвам му, — но дори и да ме привличаше, все пак мога да се контролирам.

— Не се виждаш от моята перспектива. — Той поглежда сериозно през предното стъкло. — Гледате се един друг, като че ли…

— Като че ли какво?

Той преглъща, а челото му е присвито в необичайна тревога.

— Като че ли двамата си имате собствен език.

Отбивам в алеята, а тялото ми се клати насам-натам, когато фаровете на пикапа осветяват затворената врата на гаража. Натискам съединителя, после спирачката, паркирам и изгасям двигателя.

Барът се опразни рано, а Шел и няколко от другите момичета останаха да затворят, така че се прибирам доста по-рано от два. Пайк си тръгна едва преди час и без съмнение вече е в леглото. Изобщо не е нощна птица.

Оглеждам се и забелязвам чалинджъра на Коул, паркиран в съседство. Явно си е вкъщи.

Сбърчвам чело, внезапно завладяна от опасения.

Разстоянието между нас се увеличава, тези дни чувствам, все едно Коул се намира на километри от мен. Нуждата, която изпитваше от мен преди няколко седмици, почти е изчезнала и се чудя защо още съм тук.

Но пък ми хрумва идея.

Залива ме вина, когато си спомням за случилото се под душа онзи ден и как мислите ми поеха в коренно различна посока от онази, в която исках. Или в която си мислех, че искам.

Беше просто стрес. Мигът ми се изплъзна и Пайк се оказа в центъра на вниманието ми. Държа се мило и загрижено с мен, а аз си умирах за малко внимание, затова се концентрирах върху него. Това е всичко.

Обаче сега почти нямам причина да оставам тук, но въпреки проблемите ни с Коул изобщо не ми се тръгва. Къщата вече ми е позната и близка. Превърна се в дом. И въпреки че Пайк понякога е голям задник, всъщност го харесвам. Грижа го е. Разбира се, не изразява загрижеността си твърде красноречиво, но знам, че има добри намерения. Хубаво е, че някой се тревожи за мен и му пука за онова, което правя.

Не ми се иска да си го признавам, но ми харесва начинът, по който ме кара да се чувствам. Начинът, по който ме гледат очите му, като че ли съм единствена на света.

Слизам от пикапа и вземам чантата си с корсета в нея. Преоблякох се в тениска, преди да напусна бара, и въпреки че се чувствах изложена на показ в продължение на цялата вечер, защото ме гледаха няколко чифта очи повече, отколкото съм свикнала, се усмихвам на себе си и си мисля за пачката пари в джоба ми. Дори не се доближават до онова, което изкарва Кам, или до потенциалната ми заплата като барманка в „Куката“, но са повече, отколкото обикновено изкарвам за седмица, така че…

Освен това не мога да излъжа. Вниманието ми хареса. Усетих мига, в който той влезе в бара тази вечер, когато бях до джубокса. Освен това го забелязах с крайчеца на окото си, докато вървях към бара, и разпознах изражението му. Собственическо.

Заключвам вратата на пикапа, а сърцето ми отново препуска, когато се отправям към къщата.

Трябва да си поговоря с Коул. Трябва да го погледна в очите и да хвана ръката му, да погледна към еднаквите ни белези и да видя дали все още усещам връзката между нас. Преди няколко месеца той постоянно ме прегръщаше. А сега не мога да си спомня последния път, когато ме е докоснал.

Влизам в къщата, затварям вратата, оставям чантата и си събувам обувките. Свивам пръсти, а болката в стъпалата ми стига чак до бедрата.

Всекидневната е обгърната от сенки, така че се отправям към стълбището и се спирам, като се ослушвам. От горния етаж не се долавя никакъв шум, значи Пайк и Коул вероятно с пят. Опитвам се да бъда колкото се може по-тиха, влизам на пръсти в кухнята, вземам чаша от шкафа и я слагам под диспенсъра за студена вода на хладилника.

Но когато поглеждам нагоре, забелязвам Коул в задния двор и замръзвам.

Отпускам ръката си от диспенсъра, чашата се накланя и водата в нея се разплисква върху дървения под. По шията ми пропълзява топлина, дробовете ми са празни и не мога да извърна поглед. Всичко ме удря изведнъж, чувствам се, все едно се намирам извън тялото си и се наблюдавам как го гледам.

Коул.

Преглъщам два пъти, едва овлажнявам гърло. Елена Барос е с него в басейна, опряла лакти на ръба зад себе си, а той се е навел към нея, опрял чело в нейното, както прави с мен. Голото ѝ тяло блести от водата и се движи напред-назад в ритъм с него, той я държи за задника и я чука, а гърдите ѝ докосват неговите отново и отново.

Пристъпвам разсеяно към мивката и продължавам да се опитвам да осмисля онова, което виждам. Коул никога не би ми го причинил. Той не е бившият ми. Не е родителите ми.

Гърдите ми се отпускат, твърде тежки, за да поемат повече въздух. Гади ми се, а нагоре по гърлото ми пълзи жлъчка.

Той хваща лицето ѝ, целува я, тялото му се движи силно и равномерно и двамата се гледат в очите, докато той отново и отново прониква в нея. Не чувам стоновете ѝ, но знам, че ѝ харесва.

В очите ми напират сълзи, свивам ръка около чашата и стискам зъби. Ядосана съм повече на себе си, отколкото на него. Трябваше да скъсам с него, когато ни изгониха от апартамента. Знаех, че ме искаше само защото не му се щеше да остава сам. Чувствах го.

Но ето ни сега и последната дума е негова, нали?

Брадичката ми потреперва и сълзите потичат. Майка ми, Джей, Коул… Винаги ще бъда най-жалката личност, която познавам. Продължавам да привличам най-скапаните хора. Защо?

— Ей — казва някой, но гласът звучи далечен. — Прибрала си се рано, а? Радвам се, че не носиш корсета. Изгори ли го заради мен?

Хладилникът се отваря и светлината се излива навън, докато някой се протяга вътре и изважда нещо от него, но аз продължавам да се взирам през прозореца, а нещо студено и гъсто бавно изпълва стомаха ми като сироп.

Мога да се променя в мига, в който реша.

— Джордан? — чувам гласа на Пайк. — Добре ли си?

Най-накрая осъзнавам, че стои до мен. Вратичката на хладилника се затваря и аз се обръщам към него, а сълзи мокрят бузите ми.

Лешниковите му очи, които сега изглеждат кехлибарени, веднага се присвиват загрижено. Но после погледът му се насочва към прозореца и цветът изчезва от лицето му.

— О, боже — изръмжава, хваща ме за ръката и ме дърпа по-далеч.

Изгубвам хладнокръвие и започвам да се задъхвам, поемам си дъх тежко и плитко, докато той ме заобикаля и изхвърча от задната врата. Избърсвам сълзите от лицето си, защото съм разстроена и наранена, но най-вече ядосана. И не само на Коул. Сама си го причиних. Винаги го правя.

— Какви ги вършиш, по дяволите? — чувам да вика Пайк.

Водата се разплисква, звучат изненадани викове, последвани от изпъшкване.

— Мамка му! — възкликва Коул. — Мислех, че спиш.

— Никой не спи!

— Какво? — казва Коул.

Никой. Мисля, че току-що осъзна, че аз също съм си вкъщи.

Подсушавам очите си, прекосявам кухнята и оставям мисленето на краката си.

Излизам през задната врата, слизам по дървените стълби и виждам как Елена крие голото си тяло зад Коул, който все още е до кръста във водата.

— Какво ти става? — Пайк се приближава, взема хавлиите и ги хвърля към сина си.

Коул ги хваща и Елена грабва една и бързо се покрива, а половината хавлия цопва във водата. Елена ми хвърля уплашени погледи.

— Мислех, че Джордан е на работа до два — казва виновно Коул на баща си, все едно изобщо не съм там. Главата му е сведена и не среща ничий поглед.

— Значи няма проблем да го правиш зад гърба ѝ?

— Не, аз просто…

— Аз ще се оправя с това — прекъсвам ги и пристъпвам напред.

Сама се изненадвам на това колко съм спокойна и как изобщо не плача. Не се притеснявам да роня сълзи пред Коул, но не искам да го правя пред нея.

Пайк поглежда към мен, колебае се в продължение на няколко секунди. Накрая се обръща и чувам как вратата се затваря.

Веднага щом се прибира, Елена бързо изскача от басейна, увива хавлията по-плътно около себе си и грабва дрехите си от шезлонга.

— Тръгвам си — казва с извинително изражение на лицето, а очите ѝ се стрелкат между мен и Коул. — Наистина съжалявам, Джордан.

Тя навежда глава и ме подминава, насочва се към къщата и вероятно отива право в банята, за да се преоблече.

Връщам очи обратно към Коул. Русата му коса е пригладена назад и той ме поглежда със същия поглед, както когато ми каза, че Ник е починал.

Иска ми се да му бях по-ядосана.

Но по-скоро съм разочарована.

— Значи го правите от известно време? — питам.

Той свежда очи и кимва сериозно.

— От купона за рождения ти ден.

Има предвид онзи, на който не можах да присъствам?

Коул си поема дълбоко въздух, изправя рамене, излиза от басейна и увива хавлията около кръста си.

— Познавам те отдавна — казва — и двамата имахме силна нужда един от друг, когато започнахме връзката си, но ти така или иначе щеше да ме зарежеш. Знаеш го.

— Тогава защо изобщо дойдох тук? — питам го. — Защо ме покани?

Можех да се запитам същото. И двамата бяхме слаби и се държахме за единственото хубаво нещо, което имахме. Пренебрегнахме факта, че връзката ни го разваляше.

Обичам го. Той ми е приятел. Как може да ме унижи така?

— Не трябваше да си като него — казвам му, а сълзите отново напират.

Той поглежда нагоре, разбира отлично кого имам предвид. Джей беше боклук. Не Коул. Коул знаеше през какво съм преминала. Да ме нарани ли искаше?

— Ти ми беше приятел — продължавам. — Очаква се приятелите да се държат добре с теб.

Но той не отговаря. Няма какво да каже. Не е негова вината, че всичко приключи. Но е виновен, че приключи толкова зле.

— В леглото ни също, така ли? — питам го. — Във вечерите, когато бях на работа?

Мълчанието му ми показва, че съм права, и ме залива вълна на гняв. Пайк знаел ли е, че Коул я води вкъщи? Или може би не само нея?

Но не — спирам се, а възелът в стомаха ми се разхлабва леко. Той изглеждаше точно толкова шокиран, колкото бях и аз.

Кимвам, осъзнала, че Коул не се е срещнал с Елена насаме. Сигурно я е виждал по купони.

— И всичките ти приятели знаят — изтъквам, а предателството става очевидно.

Вече съм сама. С изключение на Кам и момичетата в бара, изгубих последния си приятел.

Той се приближава и спира пред мен.

— Ще отседна при Елена за известно време — казва. — Можеш да останеш тук, докато…

— Шибай се. — Вдигам поглед и го казвам със същото безразличие, с което бих казала „пак заповядай“.

Отправям се обратно към къщата и не спирам да проверя дали Елена си е тръгнала, или чака до колата на Коул. Вземам чантата си, насочвам се към спалнята, изваждам телефона си, свличам се на пода и се облягам на затворената врата.

Набирам, вдигат ми на четвъртото позвъняване и избърсвам тиха сълза, докато правя гласа си решителен.

— Здравей, татко.

На следващия ден се взирам в моята и на Коул стая, вещите му са нахвърляни, където ги е зарязал, а всяка от моите е опакована и прибрана в колата.

Предполагам, че се радвам, че не съм си взела много неща. Повечето ми дрехи се събират в куфарите, които имам — единият е онзи на Кам, който донесох, когато мислех, че ще се изнасям преди няколко седмици.

Но после Пайк Лоусън ми направи градина, което иде да покаже, че не ми трябва много, за да се върна при някой мъж.

Засмивам се тихичко на себе си. Градината ще ми липсва.

Понасям последната кутия през всекидневната, устоявам на порива да погледна за последно към градината от кухненския прозорец, излизам през предната врата и виждам пикапа на Пайк, който се връща от работа.

Сърцето ми започва да блъска по-силно. Проклятие. Ще ми се да си бях тръгнала, преди да се прибере. Още няма пет. Освен това излязох по-рано от обедната смяна, за да си събера нещата и да се махна навреме. Какво прави вкъщи сега?

— Какво правиш? — Следва ме около пикапа.

Слагам кутията на задната седалка върху онази, която вече се намира там, а колата е достатъчно голяма, за да побере всички вещи, които съм донесла тук. Всичко се събира в два куфара и три кутии. Останалото е на склад. И не се виждам скоро да го прибирам оттам. В „къщата“ на баща ми едва има място за тях двамата, камо ли за моите неща.

— Благодаря за всичко — казвам му и съм наясно, че той знае точно какво правя. — Беше страхотен.

— Тръгваш ли си? — Изглежда объркан.

Затварям вратата на колата и се обръщам към него, а стомахът ми се обръща, докато преглъщам буцата в гърлото си.

— Коул го няма, двамата скъсахме, така че не е редно да се задържам повече тук — казвам. — Ти не беше задължен да ми помагаш, но го направи, така че не мога да ти се отблагодаря достатъчно. Оценявам всичко, което си направил за мен. — След това се насилвам да се усмихна леко и заради двама ни. — Особено касетките.

Взирам се в разтревожените му очи, зеленото на ирисите му изглежда потъмняло и гърдите ме заболяват. Обръщам се, като се преструвам, че проверявам дали вратата е затворена, за да имам време да се взема в ръце.

— Баща ми ще ме приюти за известно време. — Обръщам се, за да му го кажа. — Ще се оправя.

— Но…

— А, забравих си чантата. — Прокарвам пръсти по косата си и хуквам към къщата, без да му позволя да довърши.

Не искам да се карам с него и се страхувам, че ако каже нещо, ще се разплача.

Изобщо не ми се тръгва, но знам, че нямам право да оставам повече тук, а и вероятно той понякога ще се отбива в бара, за да ме види, нали? Може би ще го виждам по-често сега, когато го познавам.

Разбира се, също така съм и разстроена заради Коул. В последните три години си говорехме почти всеки ден.

Но сега искам да съм далеч от него. Не ми харесва това, че изоставям Пайк.

Кой ще го кара да си говори с хората, кой ще слага тайно екстракт от ванилия и канела в кафето му, които той не осъзнава, че обича?

Примигвам, за да прогоня паренето от очите си, и изръмжавам на себе си. И той ще се оправи. Все пак е оцелял трийсет и осем години без мен, нали?

Бързо вземам чантата си от дивана и я отварям, за да проверя съдържанието ѝ: карти, ключове, портфейл, телефон… Затварям я и проверявам наум по списъка — уверявам се, че съм взела зарядното, самобръсначката и шампоана си от банята и останалото си пране от пералнята и сушилнята.

По дяволите. Забравих да му купя нова гъба, нали? Е, какво да се прави…

Накрая си поемам дълбок дъх и си давам сметка, че съм си взела всичко, повече или по-малко.

Излизам обратно навън, усмихвам се половинчато и изправям гръб. Отляво Кайл Крамер влиза в къщата си с две деца, за които предполагам, че са негови, но не осъществявам зрителен контакт. Не искам съседите да любопитстват.

— Джордан… — започва Пайк.

Но аз го прекъсвам.

— Благодаря ти страшно много. За всичко.

Отправям се към шофьорското място и отварям вратата, стомахът ми се връзва на хиляди възелчета и всяко от тях се стяга все повече и повече.

— Джордан — извиква отново той. — Колата ти не е готова. Ще изгасва всеки път, когато спреш.

Усмихвам му се неуверено.

— Ще се справя. Вече съм се паникьосала максимално. Не мисля, че нещо може да ме разстрои повече. Ще се оправя.

Изваждам ключовете и се качвам.

— Благодаря за всичката работа, която хвърли по нея. Наистина нямаше нужда да го правиш.

— Почакай — извиква, звучи настоятелен.

Спирам, без да мога да го погледна, но усещам как пристъпва напред. Колебае се, сякаш търси правилните думи.

Поглеждам нагоре.

— Просто… — Поклаща раздразнено глава. — Премести нещата си в моя пикап. Аз ще те закарам.

Отварям уста да възразя, но той ме прекъсва.

— Трябва да приключа с ремонта на фолксвагена — изтъква. — Трябва да остане тук още няколко дни. И недей да се репчиш. Можеш ли да си позволиш механик?

Мийдоу Лейкс1. Иде ми да се разсмея. Няма нито ливади, нито езера и определено няма езеро на ливада. По-скоро е шейсетгодишен паркинг за каравани, пълен с дупки на колела, подпрени на бетонни блокчета.

Наистина ли е отраснала тук?

Започвам да си мисля, че на Коул не му е било чак толкова зле. Оглеждам древните сребристи еърстриймове2, размесени с малко двойни каравани от осемдесетте. Счупените им щори едва се забелязват зад зацапаните прозорци, а отвън са изядени от термитите и зелени от плесен и стърчаща изолация. Цялото шибано място е пожароопасно. Не искам Джордан да се връща тук. Не е нужно да остава в къщата ми, просто… да не е тук.

Тя седи на седалката до мен и бавно търка дланите си една в друга и се взира безучастно надолу, потънала в мисли. Не мога да се отърся от усещането, че се опитва да отложи поглеждането през прозореца колкото е възможно повече.

Още не се е мръкнало, но слънцето е залязло. Няколко деца изскачат измежду две каравани, преследват някаква топка. Намалявам скоростта, в случай че излязат на улицата.

— Ето тук — казва Джордан.

Обръщам се към нея и виждам, че сочи наляво. Проследявам погледа ѝ към каравана с толкова мръсни яркозелени стени, че стискам зъби.

От предното стъкло се подава климатик, а долната част е заобиколена от разнебитена стара дъсчена ограда, части от която лежат потрошени на земята или направо липсват, а верандата е покрита с безразборни вехтории, дрехи и няколко пълни торби за боклук. Три млади момчета стоят на верандата, пушат и си говорят.

— Тук ли? — обръщам се да я попитам.

Но тя само разкопчава колана си и се приготвя да излезе от колата.

— Кои са тези момчета? — казвам.

Тя поглежда нагоре само за миг, преди отново да извърне очи, и взема чантата си.

— Вероятно доведеният ми брат и приятелите му.

Спирам пред караваната, защото малката алея е заета, и загасям двигателя.

— Имаш доведен брат? — Не го е споменавала досега.

Тя само свива рамене.

— Технически погледнато, да — казва, извивайки устни. — Не си говорим много.

— Но той живее тук — продължавам, за да си изясня положението.

Тя кимва и преди да отговоря каквото и да било, слиза от пикапа, стиснала чантата си.

Е, колко стаи има в това чудо, та още едно хлапе да живее тук? Дали Джордан си има собствено легло?

Тя взема един от куфарите от ремаркето, премята чантата през главата си и тръгва напред. Хващам една кутия, следвам я и скърцам със зъби, за да си държа шибаната уста затворена. Не знам дали съм ядосан, притеснен или нещо друго, дали имам право да се чувствам така и дали притесненията ми са основателни. Вероятно всичко ще е наред. Все пак това е семейството ѝ. Само че аз…

Чувствам, все едно ще експлодирам всеки момент.

Изкачваме няколкото стъпала до предната врата, а Джордан едва поглежда към доведения си брат и приятелите му, докато отваря вратата.

— Райън, това е бащата на Коул — промърморва. — Пайк, това е доведеният ми брат Райън.

Обръщам се към хлапето, а то се изправя и протяга ръка.

— Здрасти, пич.

Премествам кутията в ръцете си и успявам да се здрависам с него.

— Привет.

Той е набит и нисък за момче, на ръст е колкото Джордан, но се опитва да го компенсира с татуировка на врата и черно кожено яке.

През лятото.

— Е, вкъщи ли се прибираш? — пита я и надига бирата си.

— Аха.

Едно от приятелчетата на Райън го сръчква.

— Това стриптийзьорката ли е?

Пръстите ми се впиват в кутията.

Райън изсумтява и почти изплюва бирата си:

— Не, пич. Това е другата. — Но след това очите му оглеждат Джордан, местят се нагоре-надолу по тялото ѝ със самодоволна усмивка. — Обаче тази също танцува малко.

Момчетата се разсмиват, а аз усещам как в гърлото ми с ръмжене се надига буца. Стягам се, обръщам се, отварям вратата на Джордан и я натиквам вътре.

Трябва да бъда по-незлоблив. Не е като и аз да не бях задник от време на време, докато растях.

Той пък откъде знае как танцува тя?

Разтърсвам се мислено и си поемам дълбок дъх. Ще оставя вещите ѝ и ще се прибера вкъщи. Тя не е моя грижа. Това е неин избор. Ако бях на нейно място, бих постъпил по същия начин.

Всъщност се гордея със себе си. Тя е ставала свидетел на изблиците и настоятелните ми искания, а сега съм учудващо тих, предвид че мразя това място, а цялата ситуация ми лази по нервите. Мога да издържа още пет минути, нали?

Ако го направя, може би ще се почерпя в „Деъри Куин“3 на път към къщи, задето поне веднъж успях да си задържа устата затворена.

Баща ѝ Чип е заспал на фотьойла вляво, по телевизията върви някакъв ситком с намален звук, а две жени седят на кухненската маса вдясно. Пушат цигари с кенчета бира пред себе си. В далечината реве уредбата на някаква кола, а навън избухват фойерверки.

— Имаш ли нужда от помощ? — пита тъмнокосата жена на масата. Надига бирата си и отпива, като едва ме забелязва.

Джордан поклаща глава, насочва се към кухнята и заобикаля жените. Не ни представя един на друг, а на мен определено не ми дреме, щом на тази жена не ѝ пука. Ако дъщеря ти — или заварената ти дъщеря — се появи вкъщи с мъж, когото никога не си виждала, би трябвало да зададеш някой и друг въпрос, нали?

Така или иначе, предполагам, че това е мащехата ѝ, защото има същите кафяви очички като момчето отвън.

Вдишвам миризмата на „Лисол“4 с оттенък на бурито и влажна пръст, като че ли нещо е било наваляно или пък гние. Насочваме се по коридора, а стъпките ни отекват глухо, докато се приближаваме към първата врата вляво.

— Може да има малко пране нахвърляно там — обажда се жената от масата. — Би ли го събрала и пуснала в пералнята?

Поемам си още един дълбок дъх. Джордан ще се оправи.

Тя отваря вратата и аз виждам старата ѝ стая. Челюстта ми се стяга.

— Къде ми е леглото? — извиква Джордан и въздиша.

Но никой не ѝ отговаря.

Стаята е пълна с шибан боклук. От шкафчето ѝ липсват чекмеджета, на прозореца виси плажна кърпа, а в ъгъла на тавана има паяжини. Подушвам купчината мръсно пране, която сега изпълва стаята ѝ, и присвивам очи към една дупка в стената.

Не.

Джордан оставя куфара на земята, обръща се към мен и хваща кутията.

— Не се притеснявай — казва и се усмихва на каквато там гримаса съм направил. — Ще се оправя. Познаваш ме. До утре стаята ще светне.

Но аз не ѝ давам кутията, държа я здраво.

Откъсвам очи от капана за мишки, поставен до отдушника с липсваща решетка, която би трябвало да държи гризачите надалеч, и поглеждам към Джордан с твърд поглед.

— Не, по дяволите — изръмжавам. — Разговорът приключи. Тръгваме си.

Вземам кутията под мишница, протягам се и хващам куфара ѝ с другата ръка, моментално се обръщам и изхвърчам от стаята.

— Моля? — изтърсва изумена зад мен.

Но аз вече съм излязъл. Игнорирам жените в кухнята и дори не се обръщам, за да видя дали баща ѝ не се е събудил, преди да бутна входната врата и да подмина момчетата, които все още се мотаят на верандата.

— Пайк! — вика тя след мен.

Игнорирам я. Знам, че ще ме последва. Всичките ѝ вещи са при мен.

Оставям кутията и куфара обратно в каросерията, изваждам ключовете и се качвам на предната седалка. Тя заобикаля бързо предната страна на пикапа и отваря пасажерската врата.

Поглежда ме кръвнишки.

— Какво правиш, по дяволите?

— Няма да оставаш тук. — Паля двигателя.

— Какъв ти е проклетият проблем? — извиква.

Поглеждам през прозореца и забелязвам момчетата на верандата да ни гледат любопитно.

— Досаждал ли ти е доведеният ти брат? — питам я.

— Нищо сериозно.

— А приятелите му?

Тя си поема дъх и виждам, че се опитва да остане спокойна. Не може да понася загрижеността ми.

— Ще се оправя — заявява. — Не съм ти дете. Баща ми е тук.

— Баща ти не е… — извиквам, но спирам.

Няма да го докарам доникъде, ако я обидя.

Облягам се и прокарвам юмрук по волана.

Баща ѝ не е лош човек. Поне от онова, което знам за него. Дори сме си говорили няколко пъти.

Но е слаб.

Пияница е, освен това е загубеняк. Той е от онзи тип хора, които полагат абсолютния минимум усилия и се задоволяват с огризки, защото ги мързи да се борят за нещо по-добро. Тя не може да разчита на него.

— Това е глупаво — казвам. — Не можеш да замениш идеален дом в хубав, безопасен квартал за това. Преглътни гордостта си, Джордан.

— Нямам място в твоята къща! — В очите ѝ се чете ярост. — А това е домът ми, много благодаря. В края на краищата Коул ще се върне, а той ти е син. Как мислиш, че бихме се спогаждали двамата под един покрив? Нямам място там.

— Ще се справим.

— Не — отвръща ми. — Не е твоя работа. Това е домът ми.

— Това даже не е дом! Ти не…

Отварям устата си да довърша, но сърцето ми блъска толкова силно, че се страхувам от онова, което ще изрека.

Дишам плитко и бързо, премествам поглед отново напред, за да го откъсна от нея. Снишавам глас.

— На никого не му пука за теб в тази дупка — казвам.

— А в твоята къща му пука?

Стрелкам я с поглед, а отговорът на този въпрос идва на върха на езика ми толкова лесно и толкова тежко, че искам да ѝ го кажа.

Но не го правя.

А Джордан се взира в мен, докато неизказаният ми отговор виси между нас. Тя залита, а очите ѝ се смекчават с разбиране.

— Просто влез в пикапа — изскърцвам със зъби — и да се прибираме.

— Но…

— Веднага, Джордан! — Удрям волана с длан.

Тя си поема дъх, а очите ѝ горят. Не знам дали съм я изплашил, или се притеснява, че устройваме сцена, но бързо се качва в пикапа и затръшва вратата си. Напрегната е, ядосана е и вероятно възнамерява да се разправи с мен по-късно, далеч от любопитни очи, но не ми пука. Взех я и си тръгваме оттук.

Превключвам на скорост и потеглям, завивам и после тръгвам назад, за да направя обратен завой. Най-накрая се насочвам натам, откъдето дойдохме, натискам газта и се измъкваме оттук, подкарвам по алеята и после излизам на пътя, водещ обратно в града.

Нямам представа какво си мислят доведеният ѝ брат и мащехата ѝ, и изобщо не ми пука. Нека си мислят каквото си щат, в следващите пет минути, защото точно толкова ще им отнеме, за да забравят отново за съществуването ѝ.

Нищо чудно, че се е махнала оттам при първата възможност. Не мисля, че са я малтретирали или нещо подобно — никога не съм чувал такива неща за баща ѝ, — но определено са я пренебрегвали. Тя заслужава нещо по-добро.

Дърветата надвисват от двете страни на тъмната магистрала и аз свалям прозореца, за да влезе малко свеж въздух.

Тя не казва нищо, само седи като замръзнала, а аз искам да се сритам, защото можеше направо да поговоря с нея вкъщи, вместо да минаваме през това. Знаех как ще свърши всичко. Нямаше начин да я оставя в Мийдоу Лейкс. Не ѝ помагах да се премести наистина тази вечер. Просто събирах смелост.

Но какво щеше да стане, ако искаше да се премести при сестра си? Или да отседне при приятелка? Все пак щях да споря с нея. Сигурен съм.

Не е като да не може да се грижи за себе си. Знам много добре, че е способна на това.

Просто не искам да ѝ се налага. По някое време започнах да се притеснявам за нея.

Никой друг от близките ѝ не може да ѝ даде онова, което заслужава, и докато тя не започне да се издържа сама, аз ще поема тази отговорност. Майната му. Тя заслужава най-доброто. И ще го получи.

Взирам се напред и подпирам лакът на вратата, докато прокарвам ръка през косата си. Но това решение не е мое. Или е? Ако се разпореждам с нея, значи не съм по-добър от близките ѝ.

Освен това не искам да бъда поредният човек, който я задушава. Така ще намрази и мен. Ако съм научил нещо за връзките — каквито и да било връзки, — то е, че нито един от двамата не носи панталоните. Длъжен си да знаеш кога трябва да си силен и кога трябва да отстъпиш. Това се отнася и за двамата.

Да даваш и да получаваш. Да споделяш властта.

Натискам спирачката, бавно минавам от дясната страна на пътя и спирам, докато ме подминава друга кола.

Очите ѝ се преместват, но все още не иска да погледне към мен.

Господи, какво ли си мисли.

— Съжалявам — казвам, а гласът ми вече е по-тих и по-спокоен. — Нямах намерение да те командвам така. — Отпускам ръце от волана и се опитвам да забавя малко блъскането на сърцето си.

— Коул е отседнал при… — провлачвам, знам, че знае при кого. — Засега — довършвам. — Ще имаш пространство, освен това можеш да спиш в другата свободна стая. Тя ще е само за теб. Харесваш къщата ми, нали?

Джордан си поема дъх, търси правилните думи.

— Да, но…

— Ще се радвам някой да ми помага в домакинството — обяснявам. — Освен това е хубаво да се прибера вкъщи и да не ми се налага да правя вечеря всяка вечер. Можем да запазим старата уговорка.

Тя замълчава, а по тялото ми се разпространява страх. Може би все пак съм я разчел погрешно. Може би просто се опитва да ме махне от главата си. Може би наистина не иска да остане в къщата ми.

— Ще бъдеш ли щастлива? В моята къща? Честно? — питам. — По-щастлива, отколкото у вас?

Между нас се проточва тишина и аз започвам да се чувствам глупаво. Като че ли съм разчел всичко погрешно и на нея не ѝ е било приятно под моя покрив.

Но когато я видех през изминалата седмица — да пали свещи, да работи в градината, да плува сутринта или да готви в кухнята и да клати глава на фона на музиката на каквато там космата група слушаше — изглеждаше, като че ли се чувства като у дома си. Усмихваше се често, разбирахме се достатъчно, за да се шегуваме един с друг, и тя дори си играеше с мен, като добави тъпите си кълнове и авокадо към сандвича ми с пуешко за обяд онзи ден.

Усмихвам се леко, спомнил си онзи случай.

Не искам да се съгласява на нещо по-лошо, защото си мисли, че не е добре дошла в къщата ми или че се натрапва. Искам да ѝ покажа, че не е нужно да си тръгва.

Примигвам дълго и тежко, внезапно се чувствам изморен. Освен това ненавиждам представата, че тя може да се върне в онази дупка, където никой не оценява нищо, което прави.

Свеждам очи и снишавам глас.

— Моля те, не ме карай да те оставям там.

Виждам как главата ѝ се обръща към мен и разбирам как звуча.

— Моля те — прошепвам отново.

Тя се взира в мен, но аз отказвам да я погледна, защото се страхувам, че очите ми ще кажат нещо повече или ще издадат нещо, което се намира в периферията на съзнанието ми и с което все още не искам да се сблъсквам.

Джордан е щастлива в къщата ми, там е в безопасност, разполага с легло и няма никакви шибани мишки. Толкова е просто.

Аха. Точно толкова.

След миг я чувам да си поема спокойно дъх, докато се протяга, хваща колана си и го закопчава.

Преглъщам.

— По „Нетфликс“ дават Нощта на ужасите — казва. — Наполовина пеперони и наполовина такос?

Усмихвам се. Обръщам се към нея и виждам как сините ѝ очи ме гледат със същия хумор, както когато рязахме диня онази вечер.

Отново превключвам колата на скорост и кимвам.

— Поръчай я — казвам ѝ. — Ще я вземем по пътя към къщи.

Разбираме се за нови условия.

Вече съм по същество наемател и въпреки че крайната цел е да живея тук, за да спестя пари за собствено жилище, вече не мога да го използвам така. Вероятно можех да си затварям очите, докато бях гадже на Коул, но сега трябва да се разберем честно. Без значение колко протестира Пайк.

— Няма нужда да ми даваш по четиресет долара на месец за сметката за газта, Джордан.

— Тогава нека платя сметката за тока.

— Защо бих те поканил тук, за да спестиш пари, и след това бих ти искал още пари?

— Наистина спестявам пари. И мога да продължа да го правя, докато плащам поне една сметка, Пайк.

— Или пък да не плащаш никакви сметки, да спестиш още повече и да си тръгнеш по-рано.

Което ме вбеси още повече, като че ли наистина не ме искаше край себе си.

— Не, почакай. — Той потреперва. — Нямах предвид това. Просто… нямам нужда от парите ти, нали разбираш? Нека спрем да го обсъждаме. Моля те?

Но не спряхме. Продължихме да се пазарим, докато той най-накрая не отстъпи и не ми остави сметката за газта и тази за пазаруване, въпреки че ме накара да обещая, че няма да заменям храната му с нищо органично или нискомаслено, с което се съгласих. Ако ме хване, че купувам кафе, продукт на честна търговия, и бадемово мляко, просто ще му кажа, че съм забравила.

Занасям метлата на предната веранда, вдигам черджето и го изтръсквам добре, преди да го окача на парапета. Навън вали като из ведро, а улицата прилича на разпенени океански вълни, докато капките дъжд се засилват и пръскат все повече върху земята.

Чудя се колко добре ще вижда Пайк пътя, когато тръгне към къщи. Обаче още е едва един на обяд и е светло, макар и доста мрачно, така че може да спре да вали, преди да се прибере от работа.

Измитам дървената веранда, а навесът отгоре я предпазва да не се намокри. Въздухът е топъл и тежък, а кожата ми е влажна, въпреки че под навеса не вали. Тениската ми е леко залепнала на корема и аз прибирам косата си зад ухото, защото ме гъделичка по ръцете. Поглеждам нагоре и виждам как Кайл Крамер вкарва беемвето си в алеята и покрива глава с куфарчето си, втурвайки се към предната си веранда.

Забелязва ме и ми отправя кратка усмивка. Помахвам му.

Чудя се защо двамата с Пайк не са приятели.

Той се шмугва вътре, а аз приключвам с чистенето на леката мръсотия и магарешките бодили, преди да сложа черджето обратно на мястото му.

Като допълнение към сметката за газта и тази за пазаруване поех отговорност за долния етаж от къщата: чистене на прах, метене, миене, подреждане на кухнята, въпреки че той мие чиниите, когато готвя, а аз ги мия само когато готви той. Което обаче не е правил изобщо през трите дни, откакто се върнах тук. В някакъв момент осъзнах, че готви само замразена храна — или консервирана супа и яхния, — така че се натоварих с всичкото готвене, а той мие чиниите, което ме устройва.

Освен това работя в градината, докато той се занимава с ливадата, басейна и пръскачките. Стаите ни са наша лична отговорност, но аз си чистя сама банята, а той подрежда мазето.

Определянето на индивидуалните задължения ми се видя твърде хубаво, за да е истина. Мислех си, че ще му писне бързо и ще ми се наложи да чистя боклуците, които е зарязал на местата, които са моя отговорност.

Но това не се случи. Той си оставя ботушите в гардероба след работа, прибира си тениските, които е захвърлил, след като му е станало горещо, и никога не ми се налага да го карам да си изважда дрехите от сушилнята. Осъзнах, че никога не съм живяла с мъж, който преди това е живял самостоятелно.

Досега, имам предвид. Пайк е свикнал да се грижи за себе си и за вещите си, защото няма кой да го свърши вместо него. Като че ли откривам цял нов свят.

Връщам се обратно в къщата, оставям метлата в шкафа и се запътвам нагоре, за да сортирам мръсните си дрехи. Старата стая на Коул — нашата стара стая — стои празна, тъй като той не се е връщал, откакто си тръгна. Нямам представа какво е обличал през последните няколко дни, и не знам дали е говорил с баща си, но едно нещо е сигурно. Накрая ще се върне.

Търпях толкова много, защото за мен Коул беше приятел, а не просто гадже. Повечето момичета — ако са по-умни от мен, което не е толкова трудно, имайте предвид — се уморяват доста бързо от такива лентяи. Осъзнаването, че двамата с Елена едва ли ще изкарат дълго, е единствената ми утеха. Той скочи от леглото ми право в нейното, нали?

Но вероятно ми направи услуга. Бих ли го приела обратно? Не. Не искам да го мразя и знам, че е добър човек, но прекалихме, защото някога имахме нужда да се опрем на някого. Насилихме нещо, което не беше такова, не защото имахме нужда един от друг, а защото имахме нужда от компания. Беше ни по-добре като приятели.

Усещам, че вече мога да дишам. И ако той има проблем с това, че съм тук, ще оставя баща му да се оправя с него.

Отварям вратата срещу стаята на Коул, където се намира другата свободна стая — новата ми стая — и издърпвам сгъваемия кош за пране от ъгъла.

Обожавам новата си стая. Там вече има кушетка, така че просто отидох и си купих нови чаршафи. Можех да преместя старите от стаята на Коул, защото така или иначе са мои, но исках да започна на чисто. Не искам нищо да ми напомня коя бях, докато бяхме заедно. Преместих останалите си неща, затворих вратата и оттогава не съм се връщала там.

Двамата с Пайк отидохме до „Икеа“ и избрахме гардероб — който аз платих, но той го натовари в пикапа си, — нощно шкафче и тапициран стол. Забавлявах се, докато я декорирах, тъй като нямаше нужда да се съобразявам с никого другиго, освен със себе си. На рамката от ковано желязо на леглото ми има вградени лампички, няколко весели възглавнички и лампа, освен това закачих на стената картината, която си купих от някакъв уличен продавач в Ню Орлиънс, когато бяхме там със сестра ми. Приятелчето на Пайк, Дъч, дори ми донесе стария си касетофон „Панасоник“, който открил, докато почиствал гаража на родителите си преди няколко дни. Предполагам, че Пайк му е казал за касетките.

— Джордан! — чувам вик от долу.

Хвърлям бялата блуза, която сортирам, обръщам глава и чувам как входната врата се удря в рамката.

Сърцето ми забива малко по-силно.

Излизам от стаята и се затичвам надолу по стълбите. Пайк стои до вратата и изважда якето си от гардероба. По лицето и по златистата кожа на татуираните му ръце тече вода, а косата е залепнала за скалпа му. Навлича якето презглава върху прогизналата си тениска.

Отивам при него.

— Какво има?

— Реката прелива — казва и се втурва към хладилника в кухнята. — Викат всички, които могат да дойдат, за да слагат торби с пясък, преди да наводни улиците.

Схванах. Изваждам кецовете от гардероба и подскачам на един крак, докато ги нахлузвам една по една.

— Обади ли се на Коул?

— Да, но не ми вдига. — Пайк взема няколко бутилки с вода. — Защо не го потърсиш ти?

Издърпвам дъждобрана от закачалката, затварям гардероба и грабвам бейзболната си шапка от куката от външната му страна.

— Ако не вдига на теб, на мен със сигурност няма да ми вдигне.

Пайк отново влиза във всекидневната с пет бутилки между пръстите. Вдига вежда, питайки ме отново, този път мълчаливо, и аз завъртам очи.

— Но ще му се обадя от колата — обещавам му и отварям вратата. — Да вървим.

Стигаме до залива за нула време, а Пайк вече е натоварил всички торби с пясък, които са му останали, отзад в пикапа. Градът обаче има голям запас от тях и вече са ги докарали тук с камиони.

С толкова много летни дъждове и последните сантиметри сняг, които най-накрая се топят далеч на север, реката си беше бомба със закъснител. Спомням си как заля домовете от западната страна преди няколко години, но след това градът се подготви. Полиция, пожарна, доброволни отряди и отделни граждани са разпръснати между скалите на бариерата срещу наводнения, която вече е поставена. Купчини торби с пясък са сложени по цялото разстояние от водата до склоновете на скалите, както и по пръстта и тревата горе. Остават малко повече от деветдесет метра треви, дървета и железопътни релси, преди да се стигне до порутените къщи от старата западна страна, която е била първата заселена част от Нортридж. Водата се покачва, но бавно, така че, ако бариерата против наводнения не е достатъчна, торбите с пясък би трябвало да бъдат. Хората в този квартал не могат да си позволят да го напуснат, какво да говорим пък да загубят къщите си.

Реката тече на юг все по-бързо и аз потрепервам, а всеки сантиметър от тялото ми е прогизнал. Капки вода падат от козирката на шапката ми, а дъждът вали по краката ми.

— Вода?

Пайк ми подава бутилка и аз поглеждам нагоре към него изпод козирката и му се усмихвам, докато я поемам.

— Благодаря.

Той ме заобикаля, без да казва нищо повече, хваща торба с пясък и я подхвърля на следващия в редицата. Тук сме вече от три часа и не успяхме да се свържем с Коул, въпреки че не мога да твърдя, че положих големи усилия. Точно сега не искам да го чувам, така че оставих телефона да иззвъни три пъти, после затворих.

Поглеждам надолу към бутилката с вода в ръката си. Устата ми е суха като пустиня.

Отвинтвам капачката и изливам половината в гърлото си, поемам си дъх, после отпивам още две глътки. Останал е само един пръст, така че я прибирам в джоба на якето за по-късно.

— Здрасти, Джордан — казва весел глас, докато някой ме подминава.

Поглеждам и виждам Ейприл Лестър, която изважда чифт работни ръкавици и се отправя към скалите, където е Пайк. Обута е в джинси, които обгръщат всеки сантиметър от краката ѝ, облечена е в симпатична камуфлажна тениска и носи шапка. Черна опашка стърчи от дупката отзад.

Изглежда сладка. Свикнала съм да я виждам в дрехите ѝ за излизане в бара.

Изваждам торба с пясък от каросерията на камиона, подавам осемнайсеткилограмовия конопен чувал на следващия в редицата и се обръщам отново към каросерията, за да повторя упражнението. Всяка торба преминава от ръце в ръце, преди да стигне до мястото си на брега на реката.

Забелязвам, че Ейприл е в другата редица, точно срещу Пайк, и си говори с него.

Опитвам се да държа очите си извърнати, защото не е моя работа, но се хващам, че си открадвам по някой поглед, без да знам защо.

По гърдите ми се разлива топлина и усещам как по челото ми избива студена пот.

Той познава ли я? Говорили ли са си изобщо? Не мисля, че някога са излизали на среща. Не биха могли. Пайк прилича на свещеник. Толкова е резервиран, а тази жена удря по главата като чук. Би го изплашила.

Облизвам устни и подавам нова торба, неспособна да спра да ги гледам. Тя се усмихва весело и казва нещо, а той поглежда към нея, слуша я с удоволствие. Една от редките му, изключителни и разкошни усмивки я озарява — нея — а сърцето ми пропуска един удар.

Намръщвам се и хващам нова торба.

Той изчервява ли се, по дяволите? Изглежда леко срамежлив, но не и отблъснат от флиртуването ѝ.

Изпъшквам.

Преодолей го. Той е мъж. Още е млад и освен това доста здрав, сигурна съм. Правил е секс с жени — Коул е доказателство за това. Не е реалистично да си мисля, че не го прави. По някое време ще доведе жена вкъщи. Всички си имаме нужди.

Спускам очи към торса му, а черното яке за дъжд е залепнало за тялото му като втора кожа. Ръкавите му са навити, откриват предмишниците му и се заклевам, че виждам оттук дъжда да тече по врата му. Той е висок и широкоплещест, обожавам начина, по който стоят тениските му, и начина, по който носи джинсите си.

Когато някой мъж изглежда добре с дрехи, знаеш, че ще изглежда така и без тях.

А ако в гимназията е изглеждал дори наполовина толкова добре, сигурно всяко момиче си е мечтаело за него. Любопитна съм какъв ли е бил тогава, но има и някои неща, които не бих искала да знам.

Ейприл му подава торба, но я изпуска и той се спуска, за да я хване, преди да падне от ръцете ѝ.

Двамата се усмихват и се навеждат близо един до друг, а дробовете ме заболяват.

Като че ли той усеща, че го гледам, защото очите му внезапно се стрелкат нагоре, срещат моите и за миг всичко друго изчезва.

Спирам да дишам. Мамка му.

Извръщам поглед и бързо хващам нова торба.

Не поглеждам повече към него, въпреки че усещам, че ме гледа.

След като камионът се изпразва, изваждам бутилката с вода и изпивам останалото, отивам до пикапа на Пайк и я хвърлям в каросерията.

— Готова ли си? — чувам го да казва.

Обръщам се и го виждам да се приближава и да съблича прогизналото си яке. Тениската му се надига заедно с него и аз откъсвам поглед от корема му.

— Свършихме… свършихме ли? — питам.

Той хвърля якето отзад и изважда още една бутилка от хладилната чанта.

— Предполагам, че направихме каквото можахме. Да се надяваме, че ще е достатъчно.

Оглеждам за последно наоколо и забелязвам, че всички вече се занимават с нещо друго. Някои се качват в колите си, а други все още местят торби или си говорят.

Аз също изхлузвам якето си и го хвърлям в каросерията на пикапа, после се качвам на пасажерската седалка.

Дърпам вратата и той пали двигателя, а чистачките веднага се задвижват от там, където сме ги оставили на идване.

Поглеждам през прозореца.

— О, мамка му — издишвам, втренчена в далечината. Той проследява погледа ми.

Пикапът е паркиран нависоко и имаме цялостна гледка към реката долу, чак до отсрещната страна. Няколкото островчета, които се намират по средата ѝ, вече са почти изцяло покрити с вода, а къщите на отсрещния бряг са под заплаха, докато реката се покачва наполовина на коловете им.

Има още много време, а дъждът вече е намалял. Да се надяваме, че всичко ще е наред.

— Не мога да повярвам колко се е покачила — казвам. — Сюрреалистично е.

Той се обръща към мен.

— Отново се усмихваш.

Срещам очите му и лицето ми се отпуска. Усмихвам ли се?

— Е, опитвам се да не го правя — казвам му и се усмихвам отново. — Имам предвид, че се надявам никой да не пострада и да не бъде наводнен, но…

— Но?

Свивам рамене, усещайки лека вина.

— Предполагам, че ми хареса да помагам днес. Забавно е да се изцапаш.

Той се засмива тихо и превключва пикапа на скорост.

— Още не си видяла истинска мръсотия — дразни ме. — Закопчай си колана.

Половин час по-късно вече пищя, вкопчена в дръжката над вратата, докато той ускорява надолу по калния канал. Завърта волана, за да завием нагоре, обратно към по-високото, а аз се смея и подскачам на седалката си.

О, боже мой, това е забавно. Направо ще умра. Очите ми се насълзяват, толкова силно се смея.

— Не мога да повярвам, че не си го правила преди — казва и ме поглежда, като че ли трябва да изхвърля картата си „Момиче от малкия град“. — По мое време водехме тук момичетата, за да им покажем колко сме добри с пикалите си.

Залитам наляво и после надясно, докато пикапът прекосява калните дупки и локви. Пайк ми е дал пълна власт над уредбата и Славни дни на Брус Спрингстийн се носи от касетката, която съм сложила вътре. Увеличавам звука и се хващам за таблото за опора.

— Все още е — уведомявам го. — Но в наше време става все по-трудно момчетата, с които излизаш, да задържат валидна шофьорската си книжка.

Той се засмива.

— Вярвам ти.

Вдигаме във въздуха дъжд и кал и аз виждам как пръските им падат върху ръкава на дъждобрана ми, намиращ се до вратата, и по голото ми бедро. Пайк настоя да свалим прозорците, без изобщо да му пука, че кабината може да се омърля. Каза, че това ще засили преживяването.

— Ти водил ли си момичета тук? — питам.

— От време на време.

Ъгълчето на устата ми се извива в многозначителна усмивка.

— И след това си ги водил да се натискате на „Хамънд Лок“?

Той ме стрелка с поглед, изглежда изненадан.

— Какво знаеш за „Хамънд Лок“?

Свивам рамене.

— О, просто съм чувала, че старците водели гаджетата си там едно време, това е всичко.

Той се преструва, че се мръщи, настъпва газта и ни забива в друга канавка. Стомахът ми пада в петите и аз отново изпищявам, смеейки се.

— Спри! — умолявам го. — Ще ни преобърнеш!

Предният калник се удря в дъното ѝ и изстрелва вълна от кал и вода пред нас. Тялото ми се втурва напред и се спира в колана, а аз пищя от вълнение, затворила очи.

Мамка му!

Но не мога да спра да се смея. Той е прав. Как може да не съм го правила преди? Изпуснала съм.

През прозорците пада лек хладен дъждец, който намокря крака ми, и аз отново отварям очи, обърсвам буза и забелязвам ивици кал по ръката си.

Обръщам се към него и очите ни се срещат, а телата ни се тресат от тих смях.

— Добре, сега е мой ред! — викам ентусиазирано.

Откопчавам колана си, дърпам дръжката на вратата и понечвам да изляза.

— Не, просто се плъзни насам — казва ми. — Аз ще изляза и ще заобиколя.

Спирам и се обръщам, виждам как отваря вратата си, но вместо да стъпи долу, се набира и се качва в ремаркето на пикапа зад нас. Бързо се плъзгам към другата седалка, зад волана. Хубавото на този пикап е, че е толкова стар, че има двойна седалка отпред. Не се налага да прескачам конзола.

Закопчавам колана си и поглеждам през предното стъкло, а стомахът ми се затопля, докато се усмихвам.

— Внимавай с калта! — викам през прозореца към Пайк.

Нямам представа колко е дълбоко отвън до пасажерската врата.

Но докато чакам, пикапът се разтриса от движенията му отзад, после вратата се отваря, ръката му се показва върху дръжката и той скача вътре, без изобщо да докосва земята.

Намества се на седалката до мен, затръшва вратата и прокарва ръка по вече прогизналата си коса.

Очите ми се спускат към тениската му, залепнала за гърдите, под която се очертават ключиците, гръдните мускули и широките му рамене.

Той се обръща към мен.

— Какво?

Примигвам и прочиствам гърло, за да дойда на себе си.

— Нищо. Просто още си доста пъргав за възрастта си, а?

Очите му пламват. Той прокарва ръка по външната страна на вратата, после я прибира обратно и замахва към мен, а по лицето ми се разплисква кал.

Ахвам, затварям по рефлекс очи и се извръщам.

— Спри! — Смея се с вдигнати ръце, докато към мен лети още кал. — Само се пошегувах!

— Откога на трийсет и осем години ставаш проклет старец? — ръмжи той, но долавям в гласа му веселие.

Калта лети към мен и аз се свивам с гръб към него, за да се предпазя.

— Съжалявам! Не го мислех!

Но не мога да спра да се смея.

Два часа по-късно небето е притъмняло и аз съм блажено отпусната. Вече не мога да мисля, дори и да искам. Моите и на Коул сметки седят в стаята ми, таксата за обучение, заради която ще затъна още повече в дългове, предстои след няколко месеца и усещам подръпване в кръста, знаейки, че мога да изкарвам повече пари, ако имам смелост… Всичко това сега се намира на километри от мен. Цял следобед се усмихвах непрекъснато.

— Беше забавно — казвам на Пайк, докато двамата заобикаляме къщата в посока към задния двор.

Кални сме и не искам да изцапаме всекидневната, затова предложих първо да се полеем с градинския маркуч отзад.

Поглеждам нагоре към Пайк и забелязвам кал по врата му, както и че очите му гледат разфокусирано, все едно е потънал в мисли. Той се усмихва леко.

— Какво? — питам го.

Най-накрая примигва, поема си дълбоко въздух и поклаща глава.

— Току-що осъзнах, че вече не правя нищо — казва, бута дървената врата на оградата и я задържа отворена за мен. — Не съм се смял така от… дори не мога да си спомня откога.

Сърцето ми прескача. Радвам се, че и той се е забавлявал. Радвам се, че му е харесало да се мотае с мен, защото…

Защото вече свиквам с него.

Хващам се, че гледам часовника и се вълнувам все повече с наближаването на пет часа всеки ден. Очаквам с нетърпение прибирането му и ми се иска това да не се случваше. Накрая ще си тръгна. Не искам да се привързвам.

През ума ми минава мисълта за душа, спомням си за гъбата му и бузите ми се затоплят.

Чувствам се добре с него и се радвам, че той също се чувства добре с мен. Просто не трябва да се чувствам толкова добре.

Стигаме зад къщата, близо до задната врата, и аз се навеждам, за да отворя крана. От маркуча потича вода и го вдигам от земята.

Изправям се и прокарвам ръка под струята, благодарна, че водата още е затоплена от слънцето през деня.

Подавам му го и той го поема.

— Благодаря, че дойде днес — казва тихо. — Имахме нужда от помощ.

Кимвам и свалям кецовете и шапката си.

— Това е и моят град.

Той изплаква лицето, ръцете и работните си ботуши, и аз забелязвам, че водата, течаща от дрехите му, все още е кална.

Само влошаваме нещата.

— Има кърпи в сушилнята — казвам разсеяно. Може да отиде да се подсуши с кърпа, докато аз се изплаквам навън.

Той сваля тениската презглава, аз я вземам и я извивам, за да изстискам водата от нея, докато той прокарва струята от маркуча по раменете си и надолу по гърба.

— Махнах ли всичката кал? — пита.

Обръща се, все още държи маркуча, и ми показва гърба си, а аз внезапно усещам топлината на тялото му до себе си. Кръвта ми се сгорещява под кожата, страхувам се да погледна към него.

— Аха — казвам едва дочуто.

Махам една от ластичките си и започвам да развалям плитката, а кожата ми гори. Той ме гледа.

Затварям очи за миг, докато попивам погледа му.

Искам да ме гледа.

Но го чувам да се засмива и отварям очи, за да видя как се протяга и хваща другата ми плитка. Вдига маркуча и я изплаква.

Ох, калта…

— А, да, много благодаря за това, между другото. — Тонът ми е престорено саркастичен.

— Сама си го изпроси.

Да. Така е. Забавно е да го дразня.

Докосването му гъделичка скалпа ми и въпреки че вече не съм отпусната, отново се усмихвам. Той докосва само краищата на няколко косъма, а на мен ми се замайва главата.

Преглъщам буцата в гърлото си, бавно се обръщам и шепна:

— Ще провериш ли гърба ми?

Изчаквам един миг, пулсът заблъсква в ушите ми и чувам звука от плискането на водата от маркуча върху земята.

Но после го усещам. Леките му докосвания върху тениската ми и хладката вода, която се просмуква в плата, докато той чисти калта.

Толкова е тих и е толкова шумно, че ушите ми пищят.

В началото е бърз. Обгръщам предната част на тялото си с ръце, нервна, като че ли ме докосват за пръв път.

Но после забавя темпото, ръката му се задържа по-дълго върху лопатката ми и прилага по-голям натиск, притиска се към извивките ми и прокарва пръсти по врата, по гърба и после по хълбоците ми.

Кръвта започва да пулсира между краката ми, а клепачите ми потреперват.

Ръката му докосва гола кожа върху хълбока ми и се задържа за миг, а аз издишам, толкова съм нервна, но и развълнувана.

Не си въобразявам. Не си въобразявам начина, по който усещам докосването му.

Преглъщам и бавно поглеждам встрани, виждам фигурата му през рамо, протягам се надолу, хващам подгъва на тениската си, колебая се само за миг, преди да я изхлузя презглава. После бързо се пресягам, вземам чиста кърпа от стълбите и я притискам към предната част на тялото си.

Искам да ме гледа, но толкова се страхувам, че ще ме отблъсне.

Хвърлям прогизналата тениска и оставам на място, а страхът и желанието пропъждат всяка рационална мисъл. Известно време равномерната струя вода просто пада, като изкопава дупка в ливадата.

После се прехвърля върху мен. Стича се по рамото ми, по лопатките и ръката му я следва, изчиства все още останалата кал. Затварям замаяна очи.

Усещам топлина върху гърба си и осъзнавам, че той се е приближил и се е надвесил зад мен.

Чувам го да преглъща.

— Хавлията ще се намокри — казва с дрезгав глас.

На устните ми напира усмивка, но не я пускам на свобода.

Отварям очи, дърпам хавлията от тялото си и я захвърлям обратно на стълбите, а възбудата тече като електрически ток под всеки сантиметър от кожата ми. Не си спомням някога да съм желала нещо толкова силно.

Той измива гърба и ръцете ми и накланя главата ми наляво и надясно, за да се увери, че не е останала кал и там. Приключвам с разплитането на косата си, прокарвам пръсти през нея и усещам как мокрите кичури се смесват със сухите.

Искам да го погледна и да разбера какво си мисли, но се страхувам, че ще разваля магията. Страхувам се, че ако срещна очите му, и двамата ще се изплашим.

Толкова е приятно.

— Краката ми чисти ли са? — питам през рамо.

Знам, че съм лоша, но не искам да приключва все още.

Отнема му само миг, но после усещам как водата залива краката ми, и той бавно пада на коляно, за да заеме по-удобна позиция.

Отново затварям очи и се гмуркам дълбоко в главата си, където всичко, което искам сега, но се страхувам да изрека, е в безопасност. Не е само докосването му. А как го прави. Дългите, упойващи ласки по краката ми и начинът, по който върховете на пръстите му се плъзгат само сантиметър по-нагоре, отколкото би трябвало. И как се опитва да избягва вътрешната страна на бедрата ми, но се приближава, флиртувайки, до нея, като че ли иска да отиде там, но се опитва да се въздържи.

Той приключва с прасците и ходилата ми и аз най-накрая поглеждам през рамо надолу към него.

— Мой ред е — казвам.

Той поглежда нагоре към мен, а гърдите му се вдигат и спускат в плитко дишане. Устните му са разтворени, а в очите му се четат сто различни емоции. Но разпознавам онези, които изпитвам и аз. Страх и копнеж, вълнение и нужда.

Искаме го, но знаем, че не бива.

Обръщам се и вземам маркуча от него, а погледът му пада върху гърдите ми, които се намират точно пред него и са покрити само с розовия дантелен сутиен с розички по него.

В сърцето си съм женствено момиче и мисля, че това му харесва.

Без да каже и дума, той се изправя и се втренчва в мен — не трепва, когато вдигам маркуча и започвам да го мия отново. Никой от нас не беше чак толкова кален поначало. Можехме лесно да стигнем до къщата и до душовете, и двамата го знаем.

Прокарвам ръка по гладката кожа на гърдите му, проследявам картината, татуирана върху рамото, гърдите и ръката му.

Не го гледам в очите, но знам, че той гледа лицето ми.

— Като по-млад ли си си правил тези татуировки? — питам тихо.

— Повечето от тях — отвръща дрезгаво. — Когато нямах за какво друго да си харча парите.

— Съжаляваш ли за някоя от тях? — Забелязвам кал под ухото му и се надигам на пръсти, като заставам с гърди срещу неговите.

— Не, аз… — Той спира, а тежкото му дишане пада върху бузата ми, докато се надвесвам над него.

— Имаш малко кал — обяснявам и поглеждам нагоре към него, а тялото ми се притиска към неговото.

Стъпвам отново на краката си и продължавам:

— Та какво казваше?

Той прочиства гърло.

— А, да. Малко са… малко са ми писнали част от тях, предполагам, но някога — казва ми — показваха точно кой съм и какво искам да кажа за себе си.

Кимвам разбиращо. Отивам зад гърба му и започвам да мия врата и лопатките му, а пръстите ми се плъзгат надолу по гърба му. Той помръдва под докосването ми и през дланта ми се процежда топлина, изкачва се нагоре по ръката ми и ме възбужда. Не искам да спра да го докосвам, но сякаш ръцете ми вече не са достатъчни. Искам да усетя отново неговите.

Какъв ли е Пайк Лоусън, когато взема?

Той обръща глава и пита меко:

— Няма ли да ме попиташ какво означават татуировките?

Заставам пред него и гледам как пръстите ми докосват мускулестата му ръка.

— Някой ден — прошепвам в отговор.

Наистина искам да знам. Искам да знам всичко за него. Но предполагам, че ще имаме причина да се потърсим един друг, ако оставим нещо и за по-късно.

А точно сега отчаяно искам да видя какво друго може да прави устата му, освен да говори.

Докосни ме. Моля те.

Целуни ме.

Пускам маркуча до себе си и прокарвам пръстите на лявата си ръка по корема му, а сърцето ми блъска толкова силно, че ме боли. Мускулите му се свиват, докато ноктите се плъзгат по тях, и аз се страхувам да погледна към него.

Това е грешно. Знам, че е.

Но божичко, усещането е толкова приятно. Усещам очите му върху себе си, всяка нишка от сутиена протърква кожата ми, в момента искам просто да съм гола. Искам той да ме види.

Затварям очи. О, боже.

— Джордан… — Той хваща ръката ми, чувам тежкото му дишане.

Кимвам и отварям очи, но все още не мога да срещна неговите.

— Знам. — Издишвам. — Съжалявам.

Пресъхнала съм, в очите ми избиват сълзи, без да знам защо, а между краката си усещам нужда, която е почти болезнена.

Той бавно повдига брадичката ми. Най-накрая вдигам поглед, но той също не гледа към мен. Очите му са насочени надолу, а челото му се сбърчва от болка.

— Просто не се чувстваш добре — казва тихо. — Коул ти липсва, а аз съм тук. Няма нищо.

Оставам неподвижна, пръстите ми все още лежат на корема му, а ръката му все още е върху брадичката ми. Гърдите му се вдигат и спускат и за миг си мисля, че ще подвия опашка и ще избягам. Той ми измисля извинения. Лесни извинения, зад които да се скрия. Логично е да се чувствам изгубена и да се нуждая от някого, при когото да отида.

Но какво е неговото извинение? Знам, че ме гледа. Знам, че го прави, когато си мисли, че не го виждам, но аз го виждам.

Очите ме болят и се пълнят със сълзи.

— Не за това се извинявам — казвам му.

Вдигам очи, срещам неговите и въпреки че се страхувам, трябва да се гмурна. Не мога да се сдържам повече.

— Съжалявам, защото — прошепвам трепереща — това не е първият път, когато искам да ме докоснеш.

Погледът му замръзва върху мен.

Той ме гледа в очите, неподвижен, с изключение на повдигането и спускането на гърдите му, и аз нямам представа какво става в главата му точно сега, но не мисля, че съжалявам. Повече никакви извинения, че съм разстроена заради Коул.

Привличането съществуваше преди това.

Той бавно оставя пръстите си да се откъснат от брадичката ми, двете му ръце се свиват в юмруци и стиска челюст, внезапно придобил разгневен вид.

По рефлекс отстъпвам крачка назад, но не се отдалечавам повече. Той хваща китката ми, придърпва ме към себе си, увива ръка около мен и хваща челюстта ми между палеца и четирите си пръста. Ахвам, наслаждавам се на усещането за тялото му до моето, но съм и изплашена, защото изглежда полудял.

— Не — изръмжава, оголва зъби и ме поглежда с ярост в очите. — Разбираш ли? Това няма да се случи. Няма да го получиш от мен.

Сълзи напират в очите ми и едва го виждам, докато тялото ми се тресе от безмълвен хлип.

Ръката му, увита около мен, е като стомана, усещам топлината на яростта, извираща от кожата му.

Той ме разтърсва.

— Ако искаш да си легнеш с някого, иди си намери друг.

Поемам си въздух и се отскубвам от него, като отблъсквам тялото му.

Прав е. Какво правя? Защо бих го направила? Чувствам се толкова глупаво, докато прикляквам и бързо вземам тениската и обувките си.

Но не си го въобразявах, нали? Имаше нещо между нас и то идваше колкото от него, толкова и от мен. Дали просто не съм видяла онова, което исках да видя?

Иде ми да крещя. По лицето ми се стичат сълзи, а той още стои там и ме гледа кръвнишки.

— Отивай си в стаята — нарежда ми.

Разсмивам се, а от горчивия звук извира недоверие.

— Ходи се шибай! — Изправям се и втвърдявам гласа си. — Ще си намеря друго легло за тази вечер, благодаря. Всеки би бил подходящ за курва като мен, нали?

Обръщам се и хуквам към задната врата, но той ме сграбчва за лакътя и ме издърпва обратно към гърдите си. Пускам тениската и обувките, а той ме избутва към стената на къщата. Вдигам ръце и се сблъсквам с мазилката.

Боже.

Треперя, вдишвам кратко и плитко, докато сърцето ми прескача, а кръвта ми се сгорещява под кожата.

Какво, по…

Той се пресяга, хваща лицето ми с ръка и горещият му дъх лъхва ухото ми.

— Не ме заплашвай с такива неща. Ако ще се държиш като непослушно хлапе, може би трябва да бъдеш наказана като такова, а?

Едва не се разсмивам през сълзите, които изсъхват върху лицето ми.

— Определено — дразня го. — Умирам да видя как ще ме контролираш. Не можеш да накараш дори Коул да си изпълни задълженията, а кога за последно си възбудил жена в леглото си? Ти не си истински мъж.

Той ръмжи и удря с длан къщата пред мен.

Подскачам.

Следващото нещо, което усещам, е ръката му в косата ми, която извива главата ми настрани, докато устните му се притискат към моите.

Изскимтявам, а усещането и вкусът му ме завладяват толкова силно, че клиторът започва да пулсира между краката ми. О, мамка му. Клепачите ми се затварят, а горещината и адреналинът се спускат от гърдите към слабините ми за секунда.

Той се отдръпва.

— Мамка му.

Хватката на юмрука му в косата ми се затяга.

Но после се връща обратно, устата му покрива моята, настоява за още и аз едва си поемам дъх. Цялата съм възбудена.

Вкусът му е толкова приятен. Усещането също. Отнема ми само миг, но мозъкът ми най-накрая се включва и аз се протягам, хващам тила му и също го целувам.

Ръката му обгръща кръста ми, усещам как пръстите му се плъзгат под червената копринена презрамка на бельото ми, която се подава над шортите, и той увива ръката си около плата, като че ли се кани да го изтръгне.

Котенцето ми започва да пулсира при тази мисъл. Езикът му е горещ и настоятелен, шава в устата ми и си играе с моя и когато той се отдръпва съвсем леко, за да захапе долната ми устна, аз се надигам на пръсти, усещайки топла хлъзгава болка между краката си.

О, боже.

Пайк премества уста върху страните ми, полага целувки върху челюстта и надолу по шията ми. Успявам само да се извия, за да му дам повече свобода.

Усмихвам се вътрешно. Той наистина го иска. Иска мен.

Кожата ми настръхва, косъмчетата по ръцете ми се изправят и аз започвам да треперя, когато ръцете му започват да ме изследват едновременно с устата му.

Притискам задника си към слабините му и усещам извивката на члена му, твърд и съблазнителен. Той отдръпва уста и простенва от допира ми.

— Джордан — изпъшква, очите му са затворени, а веждите болезнено сключени. — Мамка му, не можем да го направим.

Обръщам се, надигам се на пръсти и опирам чело в неговото с ръце на кръста му.

— Знам — казвам. — Знам.

Боже, как стигнахме дотук?

Кръжа над устните му и ги търся, а топлият му дъх ме кара да искам да се сгуша в него.

— Знам — прошепвам отново. — Развалих всичко, нали?

Ние сме жертви на обстоятелствата. Поне съм сигурна, че щях да го харесвам, независимо от всичко. Ако беше който и да било друг мъж, дошъл в бара ми, седнал и поприказвал си с мен, пак щях да го искам. Може да е груб и да е отвикнал да се занимава с хора, но съм щастлива с него и се радвам, че единственото, което иска от мен, е присъствието ми. По-щастлив е, когато съм тук.

— Недей да спориш с мен, става ли? — казвам му. — Утре ще отида при сестра ми и ще се оправя. Не трябва да се притесняваш за мен. Не биваше да оставам…

Той обаче внезапно сграбчва задната част на бедрата ми и ме повдига, а краката ми се увиват около него. Подпира ме на стената, поглежда нагоре към мен и клати глава.

— Никъде няма да ходиш.

После се спуска към мен и завладява долната страна на брадичката ми с устата си. Въздишам, главата ми се отмята назад, а клепачите ми се затварят, докато той ме хапе, целува и изпраща тръпки надолу по ръцете ми.

Хващам раменете му и се предавам в ръцете му, извивам се в прегръдките му и жадувам търкането му между бедрата си.

Едната му ръка ме държи, докато другата се плъзга към презрамката на сутиена и я сваля, за да може да целуне кожата на рамото ми.

Задъхвам се отчаяно.

— Свали го. Моля те.

Ръката му се премества върху гърба ми, но вместо да ме разкопчае, той издърпва презрамката надолу. Само че оставам гола само за миг, преди да чуем затръшването на врата вътре в къщата и да се стреснем.

— Татко? — вика Коул. — Буден ли си?

— Мамка му — изсъсква тихо Пайк.

— О, боже. — Измъквам се от прегръдките му и той ме пуска. Навеждам се, отново вземам тениската и обувките си и ги вдигам пред себе си, за да се прикрия. През задната врата виждам как се включва лампата в кухнята, и завивам зад ъгъла на къщата, за да се скрия от поглед.

Сърцето блъска в ушите ми, не мога да преглътна. Поглеждам иззад ъгъла към Пайк, а той се оглежда наоколо, като че ли не знае какво да направи, но накрая взема маркуча, от който все още тече вода, и продължава да изплаква вече чистите си ръце.

— Да, тук съм! — извиква, а адамовата му ябълка подскача нагоре-надолу.

Чувам как вратата изскърцва, отдръпвам се назад и се уверявам, че не се виждам.

— Здрасти, какво правиш? — чувам да пита Коул.

Бързо закопчавам наново сутиена си и навличам мократа тениска.

— Мия се — отвръща Пайк. — Реката едва не заля пристанището днес. Опитах се да ти звънна.

— Да, съжалявам.

Следва тишина, всичко, което чувам, е как водата се излива върху вече наводнената ливада.

— Къде е Джордан? — продължава Коул.

— Не знам… вътре?

Свеждам очи и ме пронизва вина. Трябва да лъже заради мен.

Имам предвид, разбира се, че би го направил. Аз също бих. Но осъзнавам, че мога да зарежа Коул, да си тръгна и животът ще продължи. Пайк не може да го направи. Той му е син.

— Ще останеш ли? — пита го Пайк.

— Само си вземам някои неща — обяснява сериозно Коул. — Не мисля, че би искала да ме вижда още известно време. Благодаря, че ѝ позволи да остане тук.

Гласът на Пайк е малко по-силен от шепот.

— Няма проблем.

Следва още тишина, после чувам как водата спира и двамата се раздвижват.

— Тя наистина се погрижи за мен, когато… — провлачва Коул, после продължава: — Когато не можех да търпя други хора около себе си. Не исках да я наранявам.

В гърлото ми бодат игли. Всичко е толкова объркано, защото не знам доколко ми е позволено да се гневя.

Правел го е точно под носа ми. В продължение на седмици.

Но в сърцето си аз също не му бях вярна.

Някъде дълбоко в себе си винаги сме знаели, че това ще свърши.

— Можеш да се прибереш вкъщи — казва тихо баща му, почти с молба.

Но Коул не отговаря и ми се иска да можех да видя лицето му. Дали гледа към баща си? Не може да гледа хората в очите, когато е тъжен или разстроен.

— Какво правиш? — пита го Пайк с толкова тъга в гласа. — Какво правиш със себе си, а?

Чувам въздишка, после Коул казва:

— Ще говоря с нея. В един момент.

После вратата се затваря, удряйки се в рамката, аз бавно надничам иззад ъгъла и виждам Пайк да стои на същото място, където го оставих.

Челото му е сгърчено от болка, а погледът му — забит в земята. Но главата му се обръща леко към мен.

— Той не се държи добре с теб, а би трябвало — казва Пайк с лице, набраздено от вина. — Но това не бива да се случва, Джордан.

Стискам зъби, а в гърлото ми напират сълзи.

Знам.

Знам.

Усещам я. Топлите ѝ бедра се увиват около моите под чаршафите, а между краката ѝ е горещо и влажно, докато се отърква в мен. Хващам я за бедрата и ни преобръщам, издърпвам бельото ѝ и се гмуркам надолу, завладявайки я с уста.

Божичко, стоновете ѝ са толкова сладки, че не искам никога да напускам леглото. Не искам да правя нищо друго, освен да я усещам, да я вкусвам и да поемам аромата ѝ, да я карам да се усмихва, да се поти и да свършва. Тя е моя.

Но очите ми внезапно се отварят и примигват на мъждивата ранно утринна светлина.

Сам съм и вдишвам през носа, преследвам аромата ѝ от съня ми.

Затварям очи.

— Господи — въздишам и облизвам сухите си устни.

Свивам ръце в юмруци, все още усещам задничето ѝ върху дланите си и жадувам за нея. Жадувам за топлото тяло, което бе в ръцете ми снощи, толкова силно, че челюстта ме боли от стискане.

Избърсвам потта от врата си, поглеждам надолу и виждам как членът ми надига чаршафа.

Мамка му.

Имам нужда от секс. Това е всичко. Джордан не е специална.

Не е.

Тя е привлекателна млада жена, която живее в къщата ми и постоянно ми се мотае пред очите, разхожда се по къси панталонки с дългите си крака, навиреното задниче и устните с вкус на шибана праскова. Също като да сложиш пържола пред гладен питбул и да му кажеш: „Не я докосвай“.

Изпъшквам, докато членът ми се налива с кръв и се втвърдява още повече.

Божичко, ако я извикам сега тук, дали би дошла? Изкушен съм да си взема думите от снощи назад, толкова много ми се иска онова, което държах в ръцете си тогава.

Но не.

Вече ме боли от вина и ако изгубя контрол и продължа напред с нея, ще я нараня неимоверно. Случилото се снощи беше просто резултат от дълго въздържание. Нищо повече.

Господи, тя е още хлапе. Ако беше с две години по-малка, можех да отида в затвора заради онова, което едва не ѝ причиних снощи.

Трябва да го изкарам от системата си.

Отмятам чаршафа, ставам от леглото и си обувам боксерки и джинси. След като наплисквам лице със студена вода, измивам си зъбите и си слагам гел в косата, членът ми се е успокоил достатъчно, за да мога да изляза от стаята. Слагам си тениска и останалите неща, необходими ми за работа, после излизам.

Ако Коул не се беше прибрал вкъщи точно тогава…

Затичвам се надолу по стълбите и изхвърлям мисълта от главата си. Надявам се само да не е решила, че трябва да си тръгне заради това. Вероятно би било за добро, но не искам да бъда поредният човек, на когото не може да разчита.

Вече в кухнята, си сипвам кафе, отварям хладилника и търся млякото.

Свивам вежди, докато размествам картонените кутии, но намирам само бадемово. Изваждам го и сбърчвам нос, докато го изучавам. Не знаех, че бадемите дават мляко?

Джордан. Завъртам очи, отварям го и го подушвам.

— Хммм…

Не мирише зле.

Свивам рамене и си сипвам в кафето.

Вземам чашата, пъхам другата си ръка в джоба и се подпирам на плота, като духам кафето.

Чувам стъпките на Джордан по стълбите и стомахът ми се свива, докато мигам дълго и тежко, за да се взема в ръце.

Тя се втурва в кухнята, вдига очи и среща моите за достатъчно време, та да ми отправи кратка полуусмивка, преди да заобиколи масата и да вземе чантата с книгите си от един стол.

Изглежда забързана.

Насилвам се да заговоря. Колкото по-бързо се справим с това, толкова по-бързо ще се върнем към нормалното.

— Съжалявам за снощи — казвам ѝ. — Вината беше моя и това не биваше да се случва. Окей?

Ръцете ѝ се забавят, виждам как очите ѝ се преместват, докато рови из чантата, но не ме поглежда.

Вдига ципа ѝ, изправя се, приближава се до мен и отваря хладилника.

— Трябва да вървя — казва.

Наблюдавам я предпазливо. Не изглежда ядосана. Само нервна. Може би ме е чакала да започна пръв, за да прецени как да реагира.

Или пък иска да се държи, все едно нищо не е станало. Може би съжалява.

А аз съжалявам ли?

Да. Да, разбира се, че съжалявам.

Но и ми хареса. Нуждата да я кача в леглото си и да се насладя на всяка секунда и всеки сантиметър от нея, беше като да очаквам с нетърпение да вляза в рая снощи. Исках го. Не можех да чакам.

И нямаше да се спра. Мускулите ме болят само като си помисля на какво бих подложил тялото си, за да се насладя на всеки миг с нея.

Но дори да го нямаше Коул, тя все пак е на половината на възрастта ми. Не е редно.

— Ти си красиво момиче, Джордан — почти прошепвам. — Но си едва момиче.

Тя спира пред хладилника до мен и виждам, че преглъща. Толкова е красива. Косата ѝ е чиста и разпусната, гримът е лек с едва загатнато розово върху устните ѝ…

— Не мислех трезво — обяснявам ѝ. — И двамата сме самотни и толкова се радвах, че си тук, че границите се размиха. Няма да се повтори.

Тя кимва и погледът ѝ се насочва надолу. Иска ми се да знаех какво си мисли. Не е в неин стил да мълчи така. Дали ме мрази?

— Няма проблем — казва кротко.

Поклащам глава.

— Напротив. Не очаквам това от теб. Искам да го знаеш.

Бог знае с колко такива трябва да се разправя на работа.

Тя хваща ябълката и бутилката си с вода, обръща се и тръгва към масата, за да си вземе чантата. Не може да има часове толкова рано, но не смятам да я разпитвам, защото не е моя работа. Причиних ѝ достатъчно през последните двайсет и четири часа.

Виждам как напуска кухнята, влиза в преддверието и взема ключовете си от закачалката. Протяга се към вратата, но спира.

— Моите ръце също бяха върху теб — казва.

После отваря вратата и излиза, като я затваря внимателно след себе си.

Гледам подире ѝ, а празното пространство ме кара да искам да се върне.

— Не говори така — мърморя на празната къща.

Ако знам, че и ти го искаш, как бих могъл да се въздържа?

— Сигурен ли си, че не искаш да дойдеш? — пита ме Дъч.

Поклащам глава и хвърлям нещата си в каросерията на пикапа.

— В момента нищо не ми звучи по-зле от бар, пълен с хора, и размразени пръчици моцарела — казвам му. — Освен това имам среща с остатъците от една пица калцоне в хладилника ми.

Тод ме подминава и се хили.

— Предполагам, че калцонето е още по-вкусно, когато ти го приготвя определена боса блондинка.

Вратът ми се загрява от подмятането му. Не мисля, че някой знае, че Коул понастоящем не е вкъщи, но взаимодействията ни с Джордан не са останали незабелязани. Играта на покер, шоуто по бельо, това, че ми донесе обяд… Момчетата са си направили собствени заключения, сигурен съм.

И всъщност калцонето остана от една поръчка преди две вечери, но да, Джордан не е на работа тази вечер и аз съм нетърпелив да видя как е. И — надявам се — да си оправим отношенията.

Но не твърде нетърпелив. Нарочно задържах момчетата един час повече днес, защото умирам от нетърпение да я видя, но не искам да умирам от нетърпение и имах нужда да си докажа, че все още притежавам известен самоконтрол.

Дъч си слага бейзболната шапка и ми се усмихва половинчато, като че ли е съгласен с Тод, но аз само се мръщя и се качвам в пикапа си. Нямам нужда да си представям как Джордан ходи боса из кухнята ми, навежда се над плотовете, за да вземе разни неща, и прави онзи мил жест — издухва косата от лицето си само за да падне обратно на същото място.

Можем да живеем там и ще продължим така, докато тя не си намери собствен апартамент. Тя ще ходи на училище и на работа, понякога може да дойде да я вземе някое момче и аз също ще продължа. Аз съм необвързан мъж. Трябва да очаква, че понякога ще излизам с жени. Няма проблем и така и трябва да бъде.

Но ако беше с десет години по-голяма…

Усмихвам се на себе си, най-накрая усетил, че главата ми се е прояснила. Завъртам ключа, паля двигателя, излизам от паркинга и подкарвам към къщи.

Радвам се, че не се опитах да си тръгна от обекта още в пет. Като цяло се справих добре. Аз бях онзи, който спря нещата снощи, нали? Два пъти? Имам морален компас и въпреки че се колебаеше, накрая все пак посочи север.

Освен това и аз съм човек. Друг на мое място не би ли забелязал колко е красива?

Издишвам и пускам радиото, докато навлизам в града и заобикалям през съседните улици.

Имам нужда от среща. Ще въртя, ще суча и ще превърна случилото се с Джордан снощи в шестминутна щастлива случайност под пълната луна и ще стана пак… по-възрастен от нея… и така нататък. Просто отговорен възрастен, на когото тя разчита за напътствия. Това е всичко.

Тя не е жена, няма житейски опит, а аз не съм мъж, който ще се ожени за нея или ще ѝ направи деца. Нямам право да бъда с нея.

Поемам си дълбоко въздух, чувствам се готов и отбивам в моята улица и в моята алея. Минава шест часът, фолксвагенът на Джордан е тук, обаче това не значи, че и тя е. Казах ѝ да не го кара все още, но пък може да е при сестра си.

Паркирам и си вземам кутията за обяд, преди да сляза от кабината. Протягам се назад, хващам колана с инструменти и го премятам през рамо, докато прекосявам ливадата към стъпалата на верандата.

Но забелязвам нещо с ъгълчето на окото си и обръщам глава към къщата на Кайл Крамер. Джордан излиза от входната му врата, следвана от самия Кайл, който ѝ подава лист хартия и ѝ се усмихва.

Тя продължава да се отдалечава бавно, но му се усмихва в отговор и му посочва с палец към къщата ми, после двамата разменят още няколко думи и си кимват. Тя му обръща гръб и тръгва към мен, а погледът ми се стрелка към него, докато той все още стои зад нея и очите му шарят по гърба ѝ.

Дробовете ми се пълнят с горещина и инстинктите ми започват да се обаждат. Дори не се опитвай, задник такъв.

Тя се приближава, поглежда нагоре и забавя ход само за секунда, когато ме забелязва.

Посочвам с брадичка, докато поддържам тона си равен.

— Какво беше това?

Джордан примигва, докато изкачва стъпалата на верандата.

— О, той, ъм… тази вечер трябва да гледа децата си — казва, — но забравил за бейзболния си мач, затова ме помоли да ги гледам вместо него. Съгласих се. Просто ми показваше къщата и ми обясняваше какво трябва да направя.

— Защо точно ти? — Следвам я.

Тя поглежда назад към мен и аз осъзнавам, че е прозвучало грубо.

— Имам предвид, че сигурно вече има детегледачки на разположение — добавям. — Просто се чудех защо е помолил теб.

— Не знам. — Свива рамене, взема чантата си и проверява дали има всичко, което ѝ трябва. — Може би защото живея отсреща и си мисли, че все още получавам джобни — шегува се. — Няма проблем. Наистина. Нямам какво друго да правя. Ще се върна късно, става ли?

Късно? Бейзболните мачове приключват в десет.

Сигурно ще ходят на бар след това.

После този пропаднал тип ще се прибере пиян при непълнолетната си сексапилна детегледачка.

Не, по дяволите.

Тя тръгва към вратата, премята чантата през рамо и аз пристъпвам напред.

— Почакай — казвам ѝ.

Обръща се, но очите ѝ само преминават през мен, без да се задържат твърде дълго.

Опитва се да ме избягва.

— Ако искаш — предлагам внимателно, — можеш просто да доведеш децата тук. Могат да поплуват.

Най-накрая среща погледа ми и забелязвам, че очите ѝ са червени. Нещастна е, но се опитва да го скрие. Боже.

Поклаща глава извинително.

— Току-що си приключил работа. Сигурно искаш да си починеш, а те ще вдигат шум.

Отново поглежда нервно надолу.

Заради мен или заради нещо друго? Снощи постъпих правилно. Не искам да се чувства отхвърлена, защото ще направи някого най-щастливия мъж на света.

Някой ден.

Но може би не се ядосва, задето спрях. Може би е разстроена заради това че изобщо се случи.

Правя още една крачка към нея и снишавам глас, като че ли се страхувам, че съседите ще ни чуят.

— Ядосана ли си ми? — питам я.

Тя бързо вдига очи и отвръща:

— Не. — После търси правилните думи. — Просто се опитвам да подредя някои… неща в главата си.

Виждам, че очите ѝ се пълнят със сълзи, и всичко ме заболява. Защо винаги толкова ми се иска да я прегърна?

Тя навежда глава, опитва се да скрие сълзите, които не може да спре, и аз пристъпвам към нея, колебая се само за миг, преди да сложа ръка върху страната ѝ. Пръстите ми се увиват около тила ѝ, а тя не ме отблъсква.

— Тук съм, окей? — прошепвам. — Нищо не се е променило. Все още обичам аромата на свещите ти и звука на музиката ти в къщата. — Замълчавам и после добавям: — Въпреки че не съм голям фен на тортилята с краставица, която пъхна тайно в обяда ми вчера.

Тя се засмива тихо и раменете ѝ се разтрисат.

Потърквам бузата ѝ с палец.

— Никъде няма да отида.

После я придърпвам към себе си, прегръщам я до гърдите си и искам само да я защитя и да ѝ дам всяко проклето нещо, което не притежава.

Увивам свободната си ръка около нея и след миг тя се предава и също увива ръце около мен, разтапя се в прегръдките ми. Притискаме се един към друг толкова силно, че не знам дали аз я прегръщам, или тя мен, но за миг се страхувам, че ако я пусна, ще падна.

— Доведи ги тук — повтарям. — Ще ти помогна да ги забавляваш. Ще извадя надуваемите играчки и ще поръчам пица.

Тя се отдръпва, подсмърчайки, но от очите ѝ вече не текат сълзи и ми се усмихва половинчато.

— Децата обичат пица само с кашкавал — казва, а изражението ѝ отново се омиротворява.

— Аха, спомням си.

Мисля, че Коул все още обича пица само с кашкавал.

Тя пуска чантата си до вратата, където стоеше по-рано, и ме поглежда, преди да излезе, а между нас се настанява разбирателство. Не искам да я нараня.

И ако стоя далеч от нея по-добре, отколкото снощи, наистина няма.

— Не мога да го направя! — вика Йенсен, а от устните му капе вода.

Седемгодишното момченце ходи из водата, а очилата за гмуркане изглеждат огромни върху лицето му. Под него стоят три пръстена за гмуркане, изправени на дъното на басейна, и след като се осмели достатъчно, за да ме хване за врата, докато се гмурках да ги извадя, сметнах, че е време да опита и той.

Крамер е тъпанар, но децата му не са лоши.

— Тогава опитай с краката напред — казвам му. — Потопи си главата и ме гледай.

Басейнът достига до дълбочина едва метър и осемдесет, но аз все пак плувам натам и заставам над пръстените. Джордан се намира в плиткия край с Ава, която е само на две, и ѝ показва как да прави мехурчета във водата. Бях облекчен, когато я видях да излиза в по-консервативен бански от онзи с проклетите мидени черупки, но за съжаление, не ми е много по-лесно да приема изрязаното деколте на този.

— Готов ли си? — казвам, откъсвам очи от мократа коса, залепена за гърба ѝ, и поглеждам към Йенсен.

Той кимва така, все едно главата му е твърде тежка за тялото, и аз си поемам дъх, подскачам и после потъвам с краката надолу към дъното на басейна, като през това време издишам и изтласквам водата нагоре с ръце.

Краката ми се удрят в дъното, хващам един пръстен, оттласквам се обратно към повърхността и си поемам нов дълбок дъх. Той изважда глава от басейна и изплюва малко вода.

— Видя ли? — питам го и избърсвам очите си. — Издишах мехурчета и изтласквах водата над себе си, за да стигна до дъното.

Той отново кимва.

— Искаш ли да опиташ?

Този път поклаща глава.

Разсмивам се и приглаждам косата си назад.

— Добре. Друг път тогава.

Точно тогава струя вода удря гърба ми и аз поглеждам през рамо, за да видя как Джордан стреля към мен с воден пистолет. Момиченцето в скута ѝ се разсмива и Джордан изсумтява, после прави бойна физиономия и насочва водата към главата ми. Отскачам и чувам момиченцето да се киска зад мен.

— И аз искам такъв! — Йенсен се втурва към края на басейна и грабва един от огромните водни пистолети „Супер соукърс“, които Дъч остави, когато доведе децата си миналото лято. Хващам друг и всички започваме да пълним оръжията си, а Джордан дава своето на момиченцето и си взема ново.

През следващите десет минути едва спираме, за да си поемем дъх — смеем се, нападаме и се стрелкаме из басейна, за да избегнем атаките на другите. Всеки е сам за себе си, бебето улучва Джордан право в окото, а Йенсен ме уцелва в главата.

Хващам момиченцето и се преструвам, че го използвам като жив щит, а Джордан пищи и се гмурка под водата, за да избегне струите, идващи откъм Йенсен, Ава и мен.

Накрая момченцето се качва на стъпалата, където сяда, а двамата с Джордан дишаме тежко от усилието. Оставям бебето до басейна, а то отива до масата за пикник и започва да яде диня. Йенсен се присъединява към него и си взема ново парче от останалата пица.

Обзема ме усещане за дежавю. Изненадан съм, че все още имам енергия за тези неща. Като че ли преди цяла вечност се опитвах да науча Коул да плува и му позволих да доведе първото си гадже в основното училище, докато тайно им хвърлях по едно око от вътрешността на къщата. Но това не е толкова стресиращо, колкото спомена ми. Може би защото съм по-възрастен.

Или защото е по-лесно, когато има двама възрастни, наглеждащи децата, вместо един. Всъщност се забавлявах тази вечер.

Наблюдавам как Джордан излиза от басейна и сяда с крака, все още потопени във водата. Взема пистолетите един по един, изпразва ги, после ги изтръсква и ги оставя встрани.

Двойствеността на банския ѝ кара намотките в мозъка ми да се навиват все по-стегнато и ме обърква. Отдолу носи черно. Зряло, секси и открояващо се по красив начин върху загарялата ѝ кожа. И розово отгоре. Невинно, мило и изцяло в стила на Джордан, защото е такова женствено момиче.

Бедрата ѝ, загорели и гладки, и сладкото, усърдно изражение на лицето ѝ, докато бърчи чело, съсредоточена върху задачата. Всичко у нея е младо.

Освен очите ѝ.

Очи, които могат да бъдат изключително търпеливи, защото в продължение на години е търпяла разочарования, но и очи, които могат да бъдат гневни, защото още от първия ден на живота ѝ са ѝ се случвали неприятности и не ѝ е станало дори малко по-леко с времето.

Виждаш как мозъкът ѝ обработва всяко решение и всяко взаимодействие, защото вече е толкова добра в оценяването на последствията и опасностите, че ѝ е станало втора природа.

Знае, че времето лети и нейният час също ще настъпи. Просто трябва да се държи.

Има гладката кожа и тялото на млада жена, но очите ѝ са на човек, преживял десетилетия.

Моите очи се спускат към устата ѝ, спомням си усещането от целувките ѝ и нов прилив на топлина залива гърдите ми точно под кожата. Извръщам се и прокарвам ръка през мократа си коса.

Не беше случайност. Искам я.

Обичам аромата ѝ из къщата, начина, по който сяда до мен тук или в киното онази първа вечер, толкова лесно и удобно, като че ли сме две грахчета в шибана шушулка, и с нетърпение се събуждам всеки ден, знаейки, че ще я видя.

— Боже господи — казвам тихо.

Падам си по жена за пръв път от двайсет години.

— Какво? — чувам я да пита.

Вдигам глава и се обръщам към нея. На глас ли го казах?

— Нищо — отвръщам.

Тя поглежда нагоре към мен, докато изпразва последния пистолет, а аз изваждам макароните от басейна и ги хвърлям до него, за да избегна очите ѝ.

Искам още от онова, което се случи снощи, но не знам какво ще правя.

На масата за пикник отново започва да звъни телефон и аз поглеждам към нея.

— Телефонът ти пак звъни.

Тя кимва и лицето ѝ леко се намръщва.

— Аха, знам кой е.

Веждите ми се вдигат. Кого се опитва да избегне?

Телефонът звъня няколко пъти, откакто се прибрах, и доколкото знам, не е вдигнала нито веднъж.

Поглежда към мен и без съмнение вижда, че съм се втренчил в нея с въпросително изражение на лицето.

Само се засмива на себе си и обяснява:

— Момчетата в града смятат, че сега съм лесна за забърсване, защото скъсахме с Коул. — Прокарва пръсти през косата си и разбухва мокрите краища. — Искат да дойдат да ме утешат.

Докато произнася последното, изобразява кавички във въздуха и бронята ми веднага се втвърдява. Да я утешат?

Но се насилвам да отстъпя. Всъщност имам нужда точно от това, за да погледна нещата от правилната перспектива. Тя трябва да е навън с приятелите си.

— Е, може би трябва да дадеш шанс на някого от тях — насилвам се да ѝ кажа. — Иска ми се с Коул да се сдобрите и отново да сте приятели, но трябва да излизаш и да се забавляваш.

Думите оставят отвратителен вкус в устата ми, но се чувствам добре, защото постъпих правилно. Тя ще започне да излиза с някого. Аз също мога да се виждам с жени. Ще се разсеем и ще се запознаем с нови хора.

— Ще му дам — отвръща и прекъсва потока на мисълта ми. — Картър Хюит ме покани на тюбинг5 този уикенд и аз се съгласих да отида.

Лицето ми се отпуска. Не познавам никакъв Картър Хюит, но…

— Тюбинг? — казвам и се опитвам да запазя хладнокръвие.

Приближавам се до ръба на басейна, където седи тя.

— Ъъъ… не — казвам ѝ и поклащам глава. — Не.

— А? — Веждите ѝ се сключват объркано.

— Шест часа да се носите по реката, без да има какво друго да правите, освен да се накъркате? — изтърсвам. — Когато се върнете в пикапа му, ще си така наквасена, че наистина ще те забърше лесно. — Засмивам се горчиво. — В никакъв случай.

Очите ѝ се оцъклят, а челюстта ѝ се сключва от гняв.

О, мамка му.

— Толкова си — изкрещява, шепнейки, за да не чуят децата — старомоден! — Мръщи ми се със стиснати устни. — Това алфа собственическо дръж-дъщеря-си-заключена-с-пушка-в-ръка е направо обидно! Не съм идиотка, а ти… — Оголва зъби. — Не си ми баща.

Повдигам вежда, а тя изважда крака от водата и се изправя с пухтене. Отпускам се назад и се понасям по водата. Да, повярвай ми, знам го. Мислите ми за теб изобщо не са бащински.

— Увий пицата в алуминиево фолио, преди да я прибереш в хладилника — нарежда ми. — Недей просто да я пльосваш в чиния.

Стискам челюст, за да скрия колко ме развеселяват заповедите ѝ. Като че ли никога не съм увивал остатъци от храна във фолио през целия си живот като възрастен.

Тя грабва нещата на децата и хавлиите им, хваща ръката на Ава и повежда нея и Йенсен към задната врата.

— Ще ги заведа вкъщи и ще ги сложа да спят — уведомява ме, после се обръща към тях. — Деца, какво ще кажете на господин Лоусън?

— Благодаря! — произнасят децата с неясните си гласчета и с усти, пълни с храна.

Излизам от басейна и вземам кърпа, за да си изсуша косата.

— Господин Крамер каза, че ще си дойде в единайсет — обяснява Джордан. — Но знам, че отборът обикновено се отбива за по бира в кръчмата след мача, така че може да закъснея. Ако заключиш, имам ключ.

— Ще стоя буден — отвръщам тихо. По-скоро бих дал на наркоман да ми държи портфейла, отколкото да се доверя на Кайл Крамер.

Чувам как дървената порта се отваря и децата минават през нея.

После чувам гласа ѝ.

— О, и освен това си тъпанар — казва ми.

Поглеждам към нея.

— Ще ми благодариш, когато не те изнасилят на среща.

Тя прави физиономия и силно затръшва портата.

Гледам след нея и се смея тихо. Направо е очарователна.

След това лицето ми се отпуска, когато осъзнавам, че съм замаян. Обикновено не се усмихвам и отдавна надхвърлих квотата си от усмивки, откакто тя дойде в къщата.

Приключвам с чистенето на задния двор, докато небето над мен бавно притъмнява, и се старая да увия пицата в алуминиево фолио, както ми беше наредено. Басейнът е почистен, надуваемите играчки са прибрани, масата за пикник също е чиста. Вземам мокрите хавлии от земята и се насочвам към къщата, заключвам задната врата и изгасям лампите на басейна.

Хвърлям хавлиите в пералнята и оставям капака отворен, за да мога да сложа още дрехи, след като се изкъпя.

Докато вървя към стълбите обаче, звънецът издрънчава.

Прекосявам всекидневната, отварям предната врата и виждам млад мъж през мрежата за комари. Заставам леко нащрек, но все пак отварям, като го карам да отстъпи назад.

— Привет — казва той.

Кимвам и поглеждам към нафуканото хлапе, което изглежда, като че ли иска да се присъедини към някое колежанско братство. Струва ми се донякъде познато, въпреки че не мога да си спомня откъде.

— Помните ли ме? — казва момчето и протяга ръка. — Аз съм Джей Макейб. Приятел на Коул.

Стискам ръката му и го изучавам. Джей…

— Джордан тук ли е? — пита. — Казаха ми, че все още живее у вас.

Джордан. Какво иска от…

И тогава се сещам.

— Джей — казвам, озарява ме разбиране, а гърбът ми се стяга, като че ли е от стомана. — Бившето ѝ гадже?

Ъгълчето на устата му се извива нагоре в усмивка, а очите му се озаряват.

— Да, излизахме заедно.

Но аз вече не го слушам. Прокарвам пръсти по палеца си, сърби ме да свия ръце в юмруци, а гърдите ми се повдигат и спускат, докато дишам тежко.

Излизам от къщата и тръгвам право към него. По-висок съм само с няколко сантиметра, но се постаравам да го разбере.

Лицето му се отпуска, когато не спирам, и той се препъва, докато отстъпва назад, за да не го прегазя.

— Ей — протестира.

Но аз продължавам. Вървя, докато не го изтиквам надолу по стълбите и върху шибаната ливада.

В очите му се чете тревога.

— Какво, по дяволите?

Пристъпвам към него и скръствам ръце пред гърдите си.

— Обикновено не заплашвам хлапетии като теб, но искам да ме разбереш добре — заявявам. — Може да си имаш собствена тълпа последователи, които те обичат или се страхуват от теб, но аз… — правя пауза за ефект — … не съм част от нея. Знам кой си и с какво обичаш да се занимаваш. Стой далеч от Джордан и наистина ще го оценя, ако оставиш на мира и сина ми. — Отново започвам да вървя към него и го изтиквам от моравата. — Повече да не си стъпил в моята собственост или ще те закопая в някоя дупка и ще те залея с цимент, за да се превърнеш в част от основите на следващата къща, която строя, и никога да не те намерят. А сега се разкарай.

Посочвам му с брадичка да се маха.

— Какв…

— Да не би да заеквам? — прекъсвам го.

Той диша тежко, а адамовата му ябълка подскача нагоре-надолу, докато рови в джоба си за ключовете, предполагам.

— Боже — казва и се качва в колата си.

Но аз виждам всичко в червено. Искам да го разкъсам. Как може синът ми да го смята за свой приятел?

Решил е да сложи ръка върху нея. Ако зависи от мен, никога повече няма да я види.

Проследявам как излиза от алеята ми на улицата и се омита възможно най-бързо. След миг страхът, който изпитва, ще се превърне в гняв и той ще си каже, че не съм способен да изпълня заплахата си.

И част от мен се надява, че отново ще си опита късмета само за да ми даде извинение.

Поглеждам към къщата на Крамер и виждам, че лампите са запалени, но няма движение зад завесите, така че се надявам да не го е видяла.

Връщам се обратно вътре и заключвам вратата, но после размислям и отново я отключвам, в случай че тя е навън, а той се върне и ѝ се наложи бързо да влезе в къщата или нещо подобно.

Завъртам очи. Боже.

Качвам се горе, отивам в банята, отварям вратата на душкабината и пускам водата. Тя бързо се пълни с пара, затова свалям банските и влизам вътре, като затварям вратата.

Горещата вода удря кожата ми като хиляди игли, но бързо ме затопля толкова приятно, че почти се замайвам.

Слагам ръце на стената и пъхам глава под струята, оставям водата да тече надолу по тила, врата и гърба ми.

Какъв бардак.

Не мога да се свържа с хлапето си, а когато успея, то не иска да говори с мен. А това, че точа лиги по последното му гадже, както по никоя друга жена през живота си, определено не помага.

И още по-лошо, сега, когато е сама, всеки малък градски задник ще започне да души около входната ми врата, умирайки си да се докопа до нея.

Знам, че не мога да я имам, но желанието няма да си отиде просто така.

Затварям очи, изпразвам дробовете си и я усещам навсякъде.

— Джордан — прошепвам.

Членът ми веднага се уголемява, усещам го как се втвърдява само като чуя името ѝ. Тя отвърна на целувката ми снощи. Усетих привличане и от нейна страна. Дали си фантазира за мен?

Надървям се още повече при мисълта как лежи в леглото и си мисли за мен. Желае ме.

Затягам юмрук около члена си, защото ме боли толкова силно, но го погалвам съвсем случайно и приятното усещане ме кара да изпъшкам.

Умът ми е пълен с нея, кълна се, че я подушвам. Толкова е близо.

Докосвам се и се отдавам на фантазията.

В леглото съм, а в стаята е тъмно като в рог. На вратата се почуква, размърдвам се и сядам.

— Да? — казвам, прегъвам единия си крак и отпускам ръка върху него.

Джордан отваря вратата, разбирам, че е тя само заради проблясъка на златистата ѝ коса.

— Какво има? — питам нежно.

Гол съм под чаршафа, но тя не вижда нищо.

— Има буря — отвръща, застанала в рамката на вратата. — Може ли да спя при теб?

През прозорците проблясва светкавица, осветява тялото ѝ и аз виждам част от голите ѝ крака и миловидното ѝ личице. Водата продължава да ме облива, а членът ми се удължава в ръката ми. Реалността изчезва, когато се гмуркам във фантазията и преследвам единственото нещо, което мога да имам с нея.

Мечтата си.

— Ела тук — прошепвам.

Тя бързо се приближава до леглото и аз отмятам завивките.

Пъха се вътре и се сгушва в мен, обгръщам я с ръка и усещам как кракът ѝ се плъзга върху моя. Ръцете ми започват да шарят по тялото ѝ, напипват голо коремче и бедра. Тя не носи почти нищо върху себе си.

— Джордан… — изпъшквам.

Господи, кожата ѝ е толкова мека, толкова е приятно.

— Студено ми е — казва, а дъхът ѝ гали челюстта ми. — Нали не е проблем?

Бедрото ми се намира между краката ѝ, усещам как от нея се излива топлина. Завивам я още повече.

— Ела насам.

Разтривам бедрата, хълбоците и гърба ѝ и оставям носа ѝ заровен във врата ми. От всеки неин сантиметър в члена ми потича електрически ток.

Галя го бавно, но го държа силно притиснат, както си представям, че би била тя.

— Така по-добре ли е? — питам я.

Тя кимва, устните ѝ се намират на сантиметри от моите.

— Само че устата ти е по-топла — казва ми, когато усеща дъха ми върху себе си. — Това е най-топлата ти част.

Боря се да не показвам усмивката си. Кой съм аз, че да не дам на момичето си онова, от което се нуждае?

Обръщам я по гръб и продължавам да прокарвам ръце нагоре и надолу по тялото ѝ, но започвам да движа и устата си близо до кожата ѝ. Издишвам топъл въздух по врата и през късата ѝ черна блузка, върху гърдите и твърдите зърна, които ме приканват през плата, но им устоявам. Продължавам надолу по корема, прокарвам устни по пъпа ѝ и за миг изваждам зъбите си, иска ми се да поема част от нея в устата си, но тя изпъшква, поглеждам нагоре и забелязвам как заоблените ѝ гърди се подават от долната част на блузката.

Водата от душа се разлива по лицето ми и потича по брадичката ми, а на мен ми се иска всичко това да е истинско. Искам я в шибаното си легло.

— Така по-добре ли е? — питам я.

Тя кимва, а очите ѝ все още са затворени.

— Мммхммм — казва. — Можеш ли да продължиш? Все още ми е студено.

Да, по дяволите. Хващам бедрата ѝ и се претъркулвам по гръб, издърпвам я върху себе си.

— Ела насам, скъпа.

Не мога да я имам цялата, но имам това.

Разтривам бедрата ѝ и плъзгам ръце нагоре по тялото ѝ, като ги прокарвам под блузката ѝ.

Тя носи черна блузка и черно бельо и аз се шегувам:

— Мислех си, че обичаш розовото.

Не мога да видя усмивката ѝ, но я чувам в гласа ѝ:

— Розово ли искаш? — дразни ме.

После дърпа късата блузка, оставя я малко над красивите си гърди. Докосва леко зърната си, за да ми покаже къде е розовото.

Издърпвам се нагоре, увивам ръка около кръста ѝ и поемам едното в уста, подръпвам го, после го засмуквам.

Усещам притока на кръв към члена си, вече съм толкова близо. Отварям уста, като че ли наистина усещам меката ѝ кожа между зъбите си.

Господи, иска ми се да разбера какъв е вкусът ѝ наистина.

— По-топло ли ти е вече? — питам, но знам много добре, че кожата ѝ вече гори.

Усещам как кимва и знам, че трябва да спра. Оставих го да продължи твърде дълго.

— Джордан, трябва да спрем.

Но усещам, че е влажна.

Тя започва да се отърква в мен, въртейки задниче, докато думите ѝ падат върху челото ми.

— Няма проблем — прошепва. — Никой няма да разбере.

Започва да се търка още по-силно в мен, стоновете ѝ стават по-силни и по-тежки, двамата сме сами, тъмно е и никой няма да научи.

— Джордан — изпъшквам, а светът се накланя от удоволствие. — Скъпа, не можем. Какво правиш?

— Надървям те.

Аха, не думай.

Започвам да лъскам по-силно, слабините ми се изпълват с топлина, а огънят се разпространява към стомаха и бедрата ми.

Тя забива нокти в раменете ми, а аз стискам хълбоците ѝ, докато ме язди до полуда.

— Скъпа, трябва да спреш — умолявам я. Господи, ще свърша.

— Обаче е толкова хубаво, когато си твърд.

Поклащам глава и шепна срещу устните ѝ.

— Не съм за теб. Някой друг мъж ще… Не можем.

— Не мога да спра — изскимтява. — Моля те, не ме карай.

Гърдите ѝ са навирени пред мен, бедрата ѝ се движат нагоре-надолу, а тя е най-сексапилното нещо, което някога съм виждал.

О, да.

— Добре — изръмжавам накрая и се отпускам назад, все още стиснал хълбоците ѝ, докато ръбът на члена ми се търка в нея. — Дай на котенцето си онова, което иска.

Тя измяуква, затваря очи и поставя ръце обратно на коленете ми, за да вземе онова, което иска от мен.

Стискам члена си, като че ли животът ми зависи от това, усещам хълбоците ѝ в ръцете си и се изстрелвам, движа ръка все по-силно, докато свършвам.

— Ох, мамка му. Мамка му! — викам. — По дяволите!

О, боже. Отпускам глава на стената на душа, семето ми се излива и забавям ръката си, а мускулите ми горят, докато изхвърлям останалото.

Виждам петна пред очите си, но все още надушвам потта ѝ, не искам това да свършва. Искам още.

— Проклятие. — Облизвам устни и преглъщам тежко. — Мамка му.

Искам още.

Не мога да си спомня кога за последен път съм свършвал така, но все пак… не беше достатъчно.

Пускам члена си и свивам раздразнено пръсти в юмрук. Това трябваше да помогне, мамка му. Трябваше да я изкара от системата ми.

Усещам как членът ми отново се затопля и се оттласквам от стената с ръмжене. Удрям силно крана, топлата вода се превръща в студена и се изплаквам.

Просто трябва да изчукам истинска жена. Не нея. Някоя друга. Ще се заключа в някоя мотелска стая с кутия презервативи и ще я изкарам от системата си.

Да. Така ще направя.

Тази седмица. Ще приключа с това.

Пресягам се към закачалката и слагам ръка на обичайното място, търся нещото, което ми трябва, за да се доизкъпя, но него го няма.

Всъщност липсва от дни. Сбърчвам чело и се оглеждам наоколо.

— Къде ми е гъбата, мамка му?

— Направи сос за такос, нали?

Кимвам, докато преглеждам инстаграма си на пасажерската седалка.

— Аха.

— И печено халапеньо6, увито в бекон? — пита Пайк.

— Да — изсъсквам. — Питаш ме вече за десети път.

Той замълчава за миг, кара през квартал, недалеч от нашия.

Имам предвид неговия.

Нашия.

— Просто ги обичам, това е всичко — казва.

Мързелива усмивка разтяга устните ми, чувствам се горда. Радвам се, че не просто се държи мило. Наистина харесва нещата, които правя. Независимо дали ще бъде вечеря, или лека закуска, която ще оставя на плота за него след работа, или пък новата каменна площадка, която направих в задния двор вчера и в която той направо се влюби.

Хрумна ми след окалването и след като забелязах как почистването с маркуча само прави още кал, затова реших, че ще бъде забавно да сложа кутия с гладки камъчета до маркуча, за да можем да заставаме върху нея, докато се поливаме, и да запазваме краката си чисти. Освен това водата от нея се оттича отлично и ще ни бъде удобна. Когато отново отидем да се изкаляме.

Проклета да е.

Проклето да е. Няма да спра. Мамка му. Не мога.

Тя просто настояваше и настояваше, предизвикваше ме по всякакъв начин, правеше всичко, за което знаеше, че ще ме докара дотук, а аз я оставих. В някакво тъмно кътче на ума си винаги съм знаел, че не мога да ѝ устоя.

Хващам задника ѝ с две ръце и двамата падаме на леглото ѝ. Тя отключва крака и ме възсяда, без да прекъснем целувката си. Обожавам устата ѝ. Толкова е топла и сладка, а езикът ѝ ме дразни — движи се и ме гали по начини, които ме подлудяват.

— Мразя да се чувствам така — казва задъхано.

— Как? — Прокарвам ръце по тялото ѝ, хващам и стискам, докато тя диша срещу устата ми, отърква се в мен и ме надървя болезнено.

— Ревниво — отвръща.

Отнема ми миг да си спомня, че се карахме заради идването на Ейприл. Пъхам ръка под блузката ѝ и хващам гърдата ѝ в дланта си, а тя въздиша леко. Изпъшквам заради това че най-накрая я държа в ръцете си.

— Знам — казвам. — Когато си тръгна от купона тази вечер с онова лайненце, бях бесен. — Захапвам долната ѝ устна между целувките. — Като че ли отново бях на седемнайсет и някой друг вземаше онова, което ми принадлежи.

Членът ми пулсира, господи, не мога да спра да я докосвам. Толкова е красива, мамка му. Обожавам гладката ѝ кожа и рошавата ѝ коса. Червеното триъгълниче плат между бедрата ѝ, по което съдя, че не ме лъже за възбудата си. Толкова е влажна, а аз умирам да я вкуся.

Друг мъж да свърши моята работа по-добре… Глупости на търкалета.

Махам косата от лицето ѝ, докато тя се отърква в мен, и се гледаме в очите. Нейните показват всичките ми чувства, и двамата се влюбваме един в друг.

Проклятие.

— Какво виждаш в мен, момиче? — питам, клатейки глава. Не можах да направя щастлива деветнайсетгодишна жена, когато аз бях на толкова. Да не би да си мисли, че сега ще успея?

— Нямаш представа, нали? — Тя хваща лицето ми между дланите си и ме целува. — Когато се срещнахме и гледахме онзи филм в киното, се чувствах толкова виновна — отново ме целува, — защото, когато спомена за прожекцията на Полтъргайст, аз… аз се изкуших, защото исках да те видя отново — признава си. — Дори тогава имаше нещо между нас.

Навеждам се към устата ѝ и я целувам дълго и дълбоко, докато увивам ръка около тялото ѝ и я притискам към себе си. Обвивам пръсти около коприната на бедрото ѝ и усещам порив да се заровя в нея още сега.

Но не. За нея ще бъда само временна тръпка, обаче ще се постарая да съм най-добрият, когото някога е имала.

Целувам врата ѝ, засмуквам и захапвам леко нагоре по пътя към брадичката ѝ, докато прокарвам палци по малките ѝ твърди зърна.

— Пайк… — казва умолително. — Кажи ми, че имаш презервативи.

Кимвам и се връщам на устата ѝ.

— В стаята ми.

— Повече от един, нали?

Усмихвам се.

— Аха.

— Иди да ги вземеш.

Увивам ръка около нея, изправям се и я понасям със себе си.

— Имам по-добра идея.

Тя сключва глезени зад гърба ми и аз я отнасям от стаята и надолу по коридора към моята. Трябва ни по-голямо легло.

Не спира да ме целува през цялото време и аз едва не затварям очи от удоволствие, защото не мисля, че някога съм се чувствал толкова добре. Така ще ме разглези, че вече никоя друга жена няма да може да ме задоволи.

Влизаме в стаята ми и аз затварям вратата с шут, после оставям Джордан на леглото. Но когато се дърпам от нея и се изправям, започва да протестира.

— Не…

Тръгвам на заден ход към вратата, наблюдавам я — най-накрая в леглото ми — и се чувствам, все едно съм спечелил шибаната лотария.

Пресягам се зад гърба си, заключвам вратата и се втренчвам в Джордан, осветена от лунната светлина, влизаща през прозореца. Тя седи със свити колене, подпряна назад върху ръцете си. Устните ѝ са подути от целувките и вече си я представям гола между чаршафите.

— Господи, толкова си сладка — казвам тихо.

На устните ѝ играе срамежлива усмивка.

— Не съм.

Повдигам вежда, когато чувам предизвикателството ѝ.

— Е, тогава какво ще обичаш?

— Какво предлагаш?

Ужасно хлапе.

Връщам се обратно до леглото, навеждам се над нея и хващам прашките ѝ в юмрука си.

— Спомена, че искаш да усетиш устата ми — припомням ѝ. — Къде искаш да положа устните си?

Тя свежда поглед и се взира в тях.

— Ъм… — Преглъща, гали вътрешната страна на бедрото си и придвижва ръката си близо до вагината. — Тук, долу.

— А какво има там? — Играя си с нея, дърпам се леко всеки път, когато се опитва да ме целуне. — Използвай думи за възрастни, Джордан. Къде искаш да те целуна?

— Ъм… — заеква тя, възбудена и умираща от желание. — Ъм, по моята…

Моята…?

Тя отново се навежда към устата ми, но аз отстъпвам назад и я карам да оголи зъби в тихо ръмжене.

— Моята…

— Да?

— Моята, ъм… путка — прошепва.

Веждите ми се вдигат от изненада. Не очаквах тази дума, но както и да е.

— Искам да я целунеш и засмучеш — издиша и ме умолява. — Ще ми помогнеш ли да свърша?

Стискам очи за миг, а членът ми се бори с джинсите, търси място, накъдето да порасне.

Мамка му.

Всичко, което поискаш.

Стискам прашките ѝ, дръпвам и ги разкъсвам. Платът се разпаря чисто и ги хвърлям в другия край на стаята, докато тя си поема дъх.

След това хвърлям и тениската си, навеждам се и поемам хубавото ѝ котенце в устата си.

— Пайк — изскимтява тя, притиска главата ми към тялото си и се отпуска обратно на леглото.

Боже, като дрогиран съм. Исках го толкова дълго и най-накрая го получих, краката ѝ са разтворени на леглото ми, а тялото ѝ моли за още.

Първо засмуквам клитора ѝ и го поемам в устата си отново и отново, карам я да се извива и отчаяно да иска да свърши. Облизвам я нагоре и надолу, завъртам езика си около малката изпъкналост и се опивам все повече от аромата и вкуса ѝ. След минутка обаче изгубвам контрол и започвам да я целувам и хапя навсякъде. Спускам ръка под бедрото ѝ и го хващам за опора, продължавам да я обработвам колкото за нейно, толкова и за свое удоволствие. Гърбът ѝ се извива над леглото, когато я потупвам с език, а тя простенва.

Продължавам да го правя, докато не започва да се задъхва толкова силно, че е напът да рухне. Слагам длан на една от гърдите ѝ и продължавам да държа главата си заровена между краката ѝ, докато не усещам как коремът ѝ се разтриса, после тя си поема дълбок дъх и замръзва, когато я обзема оргазмът.

Вика, наслаждава се на усещането, а аз я облизвам — не спирам, докато не се успокоява.

— Джордан — прошепвам срещу кожата ѝ. Не знам защо произнасям името ѝ, но мисля, че се страхувам, че нея всъщност я няма и че всичко това е сън.

Пръстите ѝ се провират през косата ми, издърпвам се нагоре и се надвесвам над нея. Махам самотния кичур отчелото ѝ и се взирам надолу към нея, попивам изчервените ѝ бузи, светналите ѝ очи и късата блузка, която се е надигнала и е открила красивите ѝ гърди и наперените зърна.

Навеждам се и поемам едното в устата си, засмуквам го и го дразня точно както направих с клитора ѝ. Тя изскимтява, а ръцете ѝ се повдигат, за да се увият около тила ми. Прехвърлям се върху другото, прокарвам ръка надолу по тялото ѝ и се опитвам да обгърна колкото мога повече от нея.

Знам, че всичко, което правим, е грешно, и нямам представа как бих могъл да го обясня на когото и да е, но точно тук — точно сега — не бих искал да се намирам никъде другаде. Бих искал да умра също толкова щастлив, колкото съм сега. Тук, посред нощ, в тази тъмна стая, зад заключената врата, не се налага да обясняваме каквото и да било на когото и да е.

Точно сега всичко е наше.

Ставам от леглото и се изправям, разкопчавам колана и джинсите. Пресягам се към нощното шкафче и изваждам презерватив от кутията, отново се надигам и поглеждам надолу към нея. Краката ѝ са затворени, едното ѝ коляно — леко повдигнато, а ръцете ѝ лежат отстрани до тялото, стиснали завивката, докато ме наблюдава.

— Сигурна ли си, че го искаш?

Кимва.

Изправям се отново, изхлузвам ботушите и събличам останалите дрехи. Отварям опаковката и поглеждам към Джордан, но очите ѝ са сведени към нещо друго, а дишането ѝ става плитко. Усещам как устните ми се разтеглят в усмивка, докато се чудя колко още думи за възрастни знае.

Но нямам възможност да попитам. Тя се надига до седнало положение, премята крака през ръба на леглото и посяга към члена ми, после го поема в устата си.

Ръмжа и въздишам едновременно, а езикът ѝ е влажен и горещ, докато се отдръпва и засмуква главичката.

— Джордан, моля те. — Хващам косата ѝ с юмрук и внимателно се опитвам да я отделя от себе си. — Това ще ме докара до ръба, а искам да свършиш още веднъж.

Избутвам я обратно на леглото, лягам върху нея и се разтапям в устата ѝ, докато я целувам дълбоко. Настанявам се между краката ѝ, а тя свива колене и прокарва нокти по гърба ми.

Пъхам ръка под нея, хващам задника ѝ и притискам телата ни едно към друго, а земята се върти пред затворените ми клепачи. Тя е под мен, опираме се кожа в кожа… а членът ми е толкова твърд, че не мога да го понеса.

Това е мое.

Надигам се на пети и си слагам презерватива, без да отделям очи от нея.

— Малко съм уплашена — казва тя, а челото ѝ е набраздено от тревога.

Спирам и се опитвам да не стискам твърде силно члена си.

Уплашена?

— Ами ако викам прекалено силно? — прошепва.

Издишам облекчен, че не е раз мислила. Погалвам члена си и отново се навеждам над нея.

— Вдигни си блузката, Джордан — прошепвам в отговор. — Искам да виждам циците ти, докато те чукам.

Дъхът ѝ се накъсва, а по устните ѝ играе възбудена усмивка, но все пак повдига блузката си и аз бързо се спускам, за да хвана отново зърното ѝ между зъбите си.

Тя въздиша и разтваря широко крака, а върхът на члена ми открива влажната горещина на путенцето ѝ като някакъв шибан магнит.

Надигам се, подпирам се на лакът, после се навеждам, за да захапя устните ѝ.

— Опитай се да си тиха, става ли? — прошепвам, дразнейки я. — Не искам Крамер да разбере какво правя с детегледачката му.

Тя се разсмива и ме целува в отговор.

— Да, господин Лоусън.

Навеждам се и задържам погледа ѝ, докато намествам върха в отвора ѝ, после хващам бедрото ѝ и тласкам, за да вляза в нея, но веднага съм завладян от усещането и тялото ми се разтърсва.

Тя извива шия назад и затваря очи, простенва, а гърдите ѝ подскачат от движението.

— О, мамка му, мамка му… — вика. — Пайк…

— Знам, скъпа.

Толкова е приятно.

Отново тласкам и тя хваща кръста ми за опора, докато постепенно забързвам темпото, потъвам по-дълбоко в нея, хипнотизиран от тялото ѝ под мен. Навеждам се и засмуквам гърдата ѝ, докато тя стене и скимти.

Пак вдигам глава и я целувам по устата, а тя облизва езика ми, което ме кара да се замайвам още повече.

— Джордан, мамка му. — Издишвам, тласкам все по-бързо и по-силно, а единственото, което чувам, е движението на телата ни заедно.

Стоновете ѝ изпълват стаята и стават все по-силни, а аз я целувам, заглушавайки звуците, докато тя отново не избухва, а котенцето ѝ се свива около члена ми, докато получава оргазъм.

Поглеждам нагоре и ни виждам в огледалото на гардероба, възбуден от гледката на краката ѝ около моите. Тя проследява погледа ми и в очите ѝ проблясва дяволито пламъче.

Надига се и прошепва в ухото ми:

— Искам да видя.

Увивам ръка около кръста ѝ и се обръщаме, така че тя да е отгоре. Тениската отново пада върху гърдите ѝ, а косата ѝ се разстила около нея в красив безпорядък. Хващам бедрата ѝ, за да усетя движението на тялото ѝ, а тя отново се размърдва. Взира се надолу в очите ми, бедрата ѝ се въртят, коремът ѝ се надига, а задникът ѝ се движи напред и назад, докато ме язди.

После поглежда нагоре и устните ѝ веднага се извиват, което ми показва, че видяното в огледалото ѝ харесва.

— Толкова си тясна — изпъшквам.

Тя слага ръце на гърдите ми и продължава, оголва зъби и диша тежко, докато ме чука още по-бързо.

— Да. — Издишва, а очите ѝ се затварят. — Да, господи, моля те…

Хващам задника ѝ и се надигам, поемам отново зърното ѝ в уста, смуча и подръпвам, после диво се прехвърлям върху другото. Тя се навежда към мен, без да намалява темпото, и аз усещам потта, стичаща се по гърба ѝ.

Поемам си въздух през зъби, а мускулите ми се напрягат, толкова съм близо. Обръщам я отново по гръб, жаден за контрол, а главата ѝ пада отстрани на леглото, твърде близо до нощното шкафче. Хващам края му и го избутвам, то се прекатурва, а лампата и останалите неща падат на земята.

Тя изскимтява и ме целува, заразена от моята лудост.

— Не спирай — задъхва се. — Не спирай. Отново ще свърша.

Притискам чело до нейното, и двамата се борим за въздух, а аз тласкам отново и отново, опитвам се да мисля за нещо, което няма да ме накара да свърша, но усещането за тялото ѝ е толкова невероятно, че съм загубен.

— О, Пайк — вика тя. — Точно тук. Дааа…

Мускулите ми горят, а главата ми се върти, но не намалявам темпото, защото, ако умра сега, точно това е начинът, по който искам да си отида.

— Ах — стене тя, тялото ѝ е напрегнато, а дишането ѝ — накъсано.

Замлъква и после… отмята глава назад и извиква:

— О, боже!

Целувам я силно, а гледката как свършва отново, е достатъчна да ме докара до ръба. Тласкам силно, стискам очи и се изливам, прониквам дълбоко в нея отново и отново, докато оргазмът не разтърсва тялото ми, а изтощението и еуфорията не ме заливат едновременно.

Нагорещена до бяло топлина извира от бедрата ми, членът ми пулсира, а всичко в нея е божествено. Чувствам се, като че ли всичко се случва за пръв път.

Отпускам се, подпрял лакти от двете страни на главата ѝ, и махам косата от лицето ѝ.

Тя поглежда нагоре към мен, а лицето ѝ е изчервено и блести от тънкия слой пот.

— Не я целуна, нали? — пита тихо.

Засмивам се тихо.

— За това ли си мислиш сега?

Тя извива смутено устни, но все пак настоява:

— Не си я целунал, нали?

— Не — отвръщам ѝ. — И нямаше да прекара нощта с мен. Исках да забравя за теб и за това колко много исках да го направим, но нямаше да се случи. Ти беше права. Исках теб.

Целувам я изненадан, че въпреки че свърших, все още не съм приключил с нея. Мога да остана така цяла нощ.

— А онова лайненце от кварталното парти? — питам я. — Нищо не е станало, нали?

Леките ѝ трапчинки стават по-дълбоки.

— Джордан — предупреждавам я, бърчейки чело.

Тя се разсмива.

— Не — отвръща накрая. — Той няма твоето тяло — млясва ме по бузата, — нито твоите татуировки — целува ме по челюстта, — нито устата ти — целува устните ми, — и всяка дума, излизаща от нея, която ми влиза под кожата и ме подлудява по най-хубавия начин.

Отпускам се върху нея, целувам я дълго и силно. Шибаните щети вече са нанесени. Утре ще се чувствам виновен.

— Още нещо — казва тя, като отдръпва устата си от моята, за да положи няколко целувки върху бузата ми. — Знам, че утре си на работа и сигурно ще искаш да поспиш, но съм леко гладна. Може ли да хапнем малко сладолед долу и после отново да го направим, преди да си легнем?

Отпускам глава върху рамото ѝ и се треса от смях.

Каквото пожелаеш, скъпа.

Раздвижвам врат под горещата струя, а всеки мускул в тялото ми е стегнат и ме боли. Не правя упражнения, но рядко си седя на задника, така че смятах, че съм в добра форма. Обаче снощи тя изби тази представа от главата ми. Не мога да не се отдам на фантазията си, че ще я имам всеки ден по колкото пъти искам, само заради здравето на мускулите си, разбира се.

Само че знам, че не мога. Снощи го направихме още веднъж и после заспахме и колкото и да ми се искаше пак тази сутрин, сега, когато знам какво съм изпускал, не можем да оставим това да се превърне в ежедневие. Ще бъде изключително болезнено, когато приключи.

Спирам водата и излизам от душа, вземам хавлията от закачалката и започвам да си суша косата. Банята е тъмна, защото исках да си създам илюзията, че нощта още не е свършила, но часът е малко след пет сутринта и след час трябва да съм на работа. Когато видя Джордан отново, ще бъде на ярката дневна светлина и ще трябва да се изправя срещу това, че снощи направих нещо изключително лошо.

Приключвам със сушенето и увивам хавлията около кръста си, преди да отида на мивката и да си измия зъбите. Опитвам се да не мисля за привлекателната млада жена, която все още спи в леглото ми в съседната стая.

Имам предвид, колко точно погрешно е онова, което правим? Тя е сама, аз също. И двамата сме възрастни хора. Да, имаме разлика в годините, но не е нещо нечувано.

Освен това я харесвах, преди да разбера коя е, по дяволите. Никой друг не беше фактор в отношенията ни. Не се опитваме да нараним никого.

Влизам обратно в спалнята и поглеждам към Джордан в леглото. Тя спи по корем, прегърнала една от възглавниците ми под главата си, а косата ѝ е разпиляна. Облякла е една от тениските ми и въпреки че я предпочитам гола, не мога да се оплача. Обичам да носи дрехите ми.

Отивам до леглото и вземам часовника си от нощното шкафче — онова от другата страна, което не обърнах снощи — и го закопчавам на китката си, докато гледам надолу към Джордан.

Познаваме се от по-малко от месец, но се чувствам, все едно винаги е била до мен. Като че ли съм пазил тази страна на леглото само за нея.

Не знам дали я обичам, но никога не съм искал нещо или някого толкова силно.

Кракът ѝ се подава изпод чаршафа и аз се усмихвам на розовите ѝ нокти. Толкова в стила на Джордан.

Тя простенва и обръща глава, а аз вдигам очи и виждам как се завърта в съня си и отпуска ръка на възглавницата до главата си.

Чаршафът е оголил кръста ѝ, а тениската се е надигнала и открива част от корема ѝ, и аз оставям инстинктите да ме превземат. Навън още е тъмно.

Нощта не е свършила.

Махам чаршафа и виждам сексапилното ѝ розово бельо, нямам нищо против, че не спи гола. Това значи, че мога да я съблека.

Внимателно събувам бельото ѝ и се качвам върху нея, поставям коляно между краката ѝ и вдигам тениската с една ръка.

Докосвам я и я целувам нежно, придвижвам устата си по бузата ѝ до ухото и после обратно до устните.

— Добро утро — прошепвам и я захапвам леко.

Тя отново простенва и се надига, за да пресрещне устните ми, които се движат надолу по тялото ѝ, целуват корема ѝ и бедрата ѝ, после се връщат обратно върху гърдите.

— Добро е, нали? — шегува се.

Засмивам се.

Пресягам се към нощното шкафче, изваждам още един презерватив и свалям хавлията.

— Само едно бързо, какво ще кажеш? — дразня я. — Колкото да изкарам деня.

Тя отново простенва и протяга ръце над главата си.

— Добре.

И аз се навеждам над нея.

Няколко минути по-късно и двамата се задъхваме и отново сме потни, а аз имам нужда от още един душ, но няма време.

Мамка му, това беше страхотно. Дали е заради мен, или просто я усещам по-добре сутринта?

Поглеждам часовника.

— Трябва да вървя.

Но не искам.

Какво лошо има шефът да се обади, че е болен, за да си остане вкъщи и да чука привлекателната си наемателка цял ден?

Неохотно слизам от нея, отивам до гардероба и изваждам джинси и тениска.

— На работа ли си тази вечер? — питам.

Тя отново се завива с чаршафа и ме поглежда заспало.

— Може би.

Поклащам глава. Продължава да играе игрички.

— Може да съм си вкъщи — обяснява — или пък да ти се наложи да ме потърсиш.

Затварям чекмеджето и отварям другото, за да си взема чорапи.

Обръщам се към нея и придавам строго изражение на лицето си.

— Ще се прибера в пет. Бъди си вкъщи — нареждам ѝ. После тръгвам към вратата, но се обръщам и добавям по-меко: — Моля те?

Тя се ухилва и се претъркулва настрани, прегръща отново възглавницата под себе си и ме поглежда с най-милия си поглед.

— Дано да ти липсвам.

Вече ми липсваш.

Излизам, затварям вратата след себе си, както и вратата на нейната стая. За всеки случай, ако Коул си дойде, види празното ѝ легло и започне да се чуди къде е.

Изтичвам надолу по стълбите и изпитвам желание да се усмихна, въпреки че вината свива стомаха ми. Чувствам се почти нормален.

Но по-щастлив от всички мъже, които познавам. Момичето на мечтите ми лежи в моето легло и по-късно ще се прибера вкъщи при него. Джордан беше права. Имам всичко, от което се нуждая, под този покрив.

Освен сина си. Това е неговият дом, но него го няма, а тя ме кара да го забравям.

В продължение на деветнайсет години мислех само за него. Жертвах много неща, за да изградя бизнеса си, за да мога да му осигуря добър дом и образование, въпреки че започнах да се страхувам от връзките след онова, което преживях с Линдзи, и да ги губя, защото другите жени не биха искали да се занимават с майката на сина ми до края на живота си. Моят живот се въртеше около него, но независимо какво правех, всичко се провали. Тя го насъска и го използва срещу мен, а той не знае на кого да се довери.

Не е грешно да си позволя да бъда щастлив с някоя жена, но ако тази жена е Джордан, това може да разруши всичката вяра в родителите му, която му е останала. Защо не мога да спра? Защо ме боли сърцето всеки път, когато тя се усмихне? Или започне да си гризе нокътя, или застане на пръсти, за да достигне нещо в кухнята, или просто примигне, за бога?

Влизам в кухнята и наливам кафе в преносимата си чаша. Затварям капака, вземам обяда си от хладилника и хвърлям вътре малко допълнителен чипс, защото нямам време за закуска.

Звънецът внезапно издрънчава и аз се обръщам намръщено. Кой е дошъл толкова рано сутринта?

Оставям всичко на плота, отивам до входната врата, навеждам се и поглеждам през прозореца.

За вълка говорим…

Бившата ми стои на прага по найлонов спортен клин и подобен на него потник. Косата ѝ е вдигната на рошав кестеняв кок, но е напълно гримирана. Тя е единствената жена, която познавам, която се гримира, за да отиде на фитнес.

Разбира се, вероятно ходи там само за да се среща с мъже.

Отварям вратата и се опитвам да съм тих, за да не събудя Джордан.

— Какво искаш? — казвам, задържайки вратата.

— Много си любезен. — Тя се усмихва подигравателно, ръцете ѝ са кръстосани на гърдите. — Винаги се държиш като задник, а?

И без да чака покана, влиза, като избутва ръката ми.

— Щом се появяваш на прага ми в пет сутринта, не е за добро — казвам и затварям вратата. — Пияна ли си?

Тя влиза в кухнята, хвърля ключовете си върху плота и се обръща с лице към мен.

— Защо синът ми живее в къщата на някакво случайно момиче, а не при теб?

Боря се с порива да завъртя очи на фалшивата ѝ загриженост, която е просто извинение да ме хока.

— Добре дошъл е да се върне вкъщи по всяко време — обяснявам, докато отивам до високия стол и вземам тениската си. — Той е онзи, който си тръгна.

— Защото позволяваш на Джордан да остане. Защо?

Нахлузвам дрехата през глава.

— Ако искаш да знаеш какво става с Коул, попитай Коул. Колкото до това на кого давам стая под наем, не е твоя работа.

Прокарвам пръсти през косата си, защото забравих да я оформя. Линдзи замълчава за миг и аз не поглеждам към нея, докато изключвам телефона от зарядното и си го пъхам в джоба.

Тя се приближава до мен, хваща брадичката ми и ме принуждава да се обърна към нея.

Отдръпвам се.

— Какво?

— Зачервил си се.

— Навън е горещо — отвръщам.

Но кръвта се затопля под кожата ми и сърцето ми затуптява по-силно. Вземам кафето и отпивам, за да прикрия нервността си. Тази жена е като акула. Надушва кръв през цял океан.

— Знам как изглеждаш, след като свършиш — атакува ме. — Така че въпросът е… Дали е сладкото тийнейджърско задниче горе или някоя нова?

Тръшвам чашата си на плота и я поглеждам кръвнишки.

— Достатъчно.

Проклятие. Забравих колко е умна. Още не съм излязъл от къщи и първата срещната ме разконспирира. Страхотно.

Отправям се към масата, сядам и си обувам чорапите и ботушите, после събирам всичко, което ще ми трябва през деня.

— Коул напусна работа — казва ми най-накрая. — Преди три дни.

Поглеждам нагоре и спирам да си подреждам нещата. Три дни?

— Нека ти кажа нещо — продължава снизходително. — Родителството не приключва, когато синът ти стане на осемнайсет и вече не се налага да плащаш издръжка. Той все още се нуждае от теб.

— Извини ме, че не вземам уроци по родителство от жената, която забременя, за да има кой да я издържа през остатъка от живота ѝ. — Обръщам се към нея и я приковавам с поглед. — Може би е напуснал, за да не работи за дребни стотинки, след като го караш да ти дава половината си заплата.

Тя ме зашлевява и главата ми отскача настрани.

Но аз само се разсмивам.

Разбира се, че се притеснявам. Напуснал е работа и не се е прибрал вкъщи, но не смятам да я оставям да ме поучава. Тя го използва, а на мен ми е писнало от глупостите ѝ.

— Това е причината да не му позволяваш да работи при мен, нали? — казвам, без да отстъпя. — Защото в замяна ще му плащам сметките и ще му давам джобни, за да съм сигурен, че няма да докопаш цялата му заплата. Пука ти за него само когато ти носи пари. — Събирам си нещата и тръгвам към вратата, като я дърпам. — Знаеш ли на кого завиждам най-много? На всички мъже, избягали от теб, преди да ги вържеш с дете. Не съжалявам, че имам Коул, но съжалявам, че е от теб. Изчезвай.

Гордея се, че запазих гласа си тих и успях да проявя известен самоконтрол, но отвътре кипя. Идва в къщата ми, обвинява ме, че съм лош родител, и после ме зашлевява. Не ми е съпруга и никога не е била. Трябва да я търпя, но не постоянно.

Тя седи там и изглежда почти развеселена, накрая се приближава до мен.

— Да — казва, на път да излезе, но после се обръща и подхвърля през рамо: — Защото къщата ти е единствената област от живота ти, от която можеш да ме изхвърлиш.

После очите ѝ пробягват към стълбите и се връщат обратно към мен, а върху устните ѝ играе злобна самодоволна усмивка.

Тя излиза, а аз оставам неподвижен, всичко, което изпитвах преди няколко минути в спалнята, е изчезнало напълно. Коул пропада и се нуждае от мен повече откогато и да било.

А Линдзи знае за Джордан. Може да не е сигурна, но подозренията ѝ са достатъчни.

Тя ще разкъса Джордан. Не смятам да я подлагам на това.

Просто ми се щеше да я бях задържал за повече от седем часа.

Натискам камъните върху стъпалото с инструмента, вземам лепилото и го изстисквам в пукнатината, за да прикрепя парченцата към модела. Изпитвам желание отново да погледна към часовника на микровълновата, но се въздържам, защото знам, че не са минали повече от две минути от последния път, когато проверих.

Минава шест, а Пайк закъснява. Той почти никога не закъснява.

Но докато минутите се точат, започвам да се ядосвам, защото не се обади, а изрично ме помоли да съм си вкъщи. Не е в негов стил, обаче е в стила на почти всеки друг мъж, когото познавам. Аз съм момичето, с което могат да се държат като с боклук и да го карат да чака, защото ги търпи.

Поне за известно време.

Пицата, която поръчах, наполовина пеперони и наполовина такос, пристигна преди час и сега стои на топло във фурната, докато салатата ми е на студено в хладилника. Изгубените момчета, следващата част от осемдесетарския ни хорър маратон, е зареден на телевизора, готов за пускане, а аз съм сама.

Отново.

Добре. Може да е зает и все още да работи. Разбирам, възрастен човек съм. Нямам нужда да ми държат ръчичката. Може и да му се е случил инцидент, но това е твърде крайно, а не искам да съм и момичето, което се обажда. Ще си по мисли, че… започвам да се привързвам или нещо подобно.

Залепям стъклените топчета в коритото на онова, което скоро ще се превърне в поток, и оставям минутите да се точат и да заличават благоразположението ми към него, докато седя вкъщи, чакам и се ядосвам все повече.

Денят мина страхотно. Събудих се схваната, но почти не го забелязах, защото снощните спомени ме караха постоянно да се изчервявам. Изобщо не беше отвикнал, а аз не можах да спра да се усмихвам, докато почиствах счупената лампа и оправях нощното шкафче.

Освен това изстъргах остатъците от чашката от A & W от пералнята, нали хвърлих бирения шейк вътре снощи. Слава богу, че не разбра за нея, защото иначе щеше да си промени мнението по въпроса дали съм възрастен човек.

След като изчистих къщата, изобщо не ми се искаше да отмивам миризмата му, но отчаяно се нуждаех от душ. Изкъпах се, после се обадих на Кам, взех колата ѝ и отидох да си прибера заплатата от „Граундърс“, а след това свърших няколко задачи. Сестра ми и Шел ме гледаха косо, вероятно се чудеха защо, по дяволите, подскачам така наоколо, но не ми пукаше.

Защото след няколко часа той отново щеше да ме погледне, а аз обожавам да привличам погледа му. Можеше да поплуваме заедно или да натоварим няколко възглавници и одеяла отзад в пикапа и да отидем да се потъркаляме някъде. А можех и да му вдигна скандал, за да ме наведе над кухненската маса и отново да ме напляска.

Глупачка. Фантазии и очаквания, които никога не се изпълняват в реалността. Трябваше да бъда по-разумна. И ето ме сега, седя и го чакам да се появи, готова да бъда на негово разположение.

След известно време отново вземам телефона, за да проверя дали не съм получила някакви съобщения.

Нищо.

Поглеждам към часовника, вече е почти седем. Закъснява с два часа.

Знае, че го чакам. Щом не се е обадил, може наистина да му се е случило нещо.

Звъня му, готова да се почувствам наистина жалка, ако сега не седи в спешното отделение, или пък много разкаяна заради всичките си съмнения, ако е там.

Обаче разговорът се прехвърля към гласова поща, аз затварям и се колебая само за миг, преди да стана, да отида до хладилника и да прокарам пръст по списъка с контакти на Пайк. Виждам номера на Дъч и го набирам, като се замислям какво да кажа, за да не изглеждам отчаяна.

Телефонът звъни три пъти, преди той да вдигне.

— Ало?

— Здрасти, Дъч — казвам бързо и се опитвам да звуча енергично. — Джордан е. Извинявай, че те безпокоя. Знам, че Пайк не държи телефона постоянно в себе си, но си мислех, че ти го правиш. Трябва да тръгвам за работа и си загубих ключа от къщата. — Облизвам сухите си устни, а сърцето ми препуска. — Приключихте ли работа? Не знам кога ще се върне Пайк, а не искам да оставям вратата отключена.

— О, приключихме преди около два часа, скъпа — казва ми. — Аз вече съм си вкъщи, а той отиде за по бира с момчетата в „При бедния Ред“. Сигурен съм, че ако му звъннеш, ще се върне вкъщи, за да заключи.

Гърлото ме стяга, а сълзите парят в очите ми.

Излязъл е.

Усмихвам се насила и се надявам това да прикрие гнева, който изпитвам.

— Аха. Ще му звънна. Благодаря.

Прекратявам разговора и затварям очи, мъча се да се успокоя. Излязъл е. Без дори да ме уведоми. Просто ме е оставил да седя тук.

Примигвам, за да разкарам сълзите, отказвам да се чувствам наранена. Пукаше ми за него и се чукахме. Но не го обичам, а на него явно изобщо не му дреме. Получи онова, което искаше.

Цялото това собственическо отношение и нуждата да ме наглежда и защитава. Просто е искал да ме задържи наблизо, за да ми бръкне в гащите. Отказвал ми е, защото се е чувствал зле, но просто е изчаквал, за да може да се самонавие. Планът винаги е бил да ме вкара в леглото. Сега, след като получи онова, което искаше, си развърза ръцете и хей, може би Ейприл също е в „Ред“ тази вечер и ще могат да продължат оттам, откъдето ги прекъснах.

Изръмжавам и подритвам стола.

Това не може да ми се случва. Вече не. Приключва сега.

Вдигам телефона и набирам Кам, защото си спомних кой ден сме днес.

— Здрасти, какво има? — казва тя.

Извивам устни, внезапно почувствала се дръзка.

— Мисля, че искам да посетя първия си конкурс „Мис Мокра фланелка“.

Тя ахва и после изпищява в слушалката:

— Да!

Отбивам в алеята пред нас малко след девет и поглеждам нагоре към къщата. Още няма да си е легнала, а аз не съм в по-добро състояние да се разправям с нея, отколкото бях преди четири часа, когато приключих работа. Но не мога да отлагам повече. Трябва да поговорим.

Виждам лампичка в кухнята, вероятно онази над печката, но иначе къщата е тъмна и част от мен се надява наистина да е заспала, защото не искам да го правя.

Скачам от пикапа, затръшвам вратата и тръгвам към верандата. Пъхам ключа в резето, завъртам го, отварям вратата и пристъпвам в тъмната всекидневна. Отникъде не се процежда светлина, не чувам и музиката ѝ. Знам, че закъснението ми не е минало незабелязано. Преди два часа ми звънна, но не остави съобщение. Със сигурност е ядосана.

Поемам си дъх и веднага надушвам топлото сирене и пикантния салам. Пица.

Влизам в кухнята, отварям фурната, виждам голямата кутия от „Джо“, изваждам я, после я поставям отгоре на печката.

Надигам капака. Всички парчета все още седят в кутията, недокоснати.

Стомахът ми се свива, чувствам се като боклук. Разбира се, знаех, че ще е приготвила нещо за вечеря. Връщам се обратно във всекидневната, вземам дистанционното и пускам телевизора, виждам как тъмното стъкло оживява, а плакатът на Изгубените момчета (1987) се появява на екрана на „Нетфликс“. Подготвила е всичко за вечерта.

Замъквам се горе и спирам пред вратата на стаята ѝ, но не виждам никаква светлина под прага.

Почуквам два пъти и зачаквам. Когато не отговаря, завъртам дръжката и отварям вратата.

На лунната светлина, проникваща през прозореца, виждам, че леглото ѝ все още е оправено, а стаята е празна.

Пулсът ми се учестява. Колата ѝ все още не върви. Къде е отишла?

Дали все пак не е на работа? Отново проверявам телефона си за съобщения, но не виждам нищо.

Може сестра ѝ да я е закарала.

Но щеше да ми каже, ако трябваше да работи тази вечер.

Набирам Джордан и изтичвам надолу по стълбите, докато телефонът звъни, и изключвам телевизора.

Когато най-накрая ми вдига, музиката ме удря в ухото и аз потрепвам, докато отдръпвам телефона съвсем леко.

— Здрасти — казва ми и съм изненадан, че звучи толкова… спокойна.

— Къде си?

— Навън — отвръща. — Ще се прибера по-късно.

— На работа ли си?

Тя се разсмива, чувам гласа на друга жена и разговори в далечината.

— Ъъъ, не — отвръща най-накрая.

Тогава чувам вика на нещо, което звучи като звука от гърлата на четиресет мъже, изправям се и се опитвам да разбера какво се случва, по дяволите.

— Джордан, съжалявам, че закъснях — казвам ѝ.

— А?

— Съжалявам, че закъснях! — викам в слушалката. — Имахме много работа и трябваше да остана.

— Тогава защо не се обади? — отвръща с по-силен глас. — Не си бил на работа. Бил си в „Ред“, а аз вече не смятам да чакам. Навън съм с приятели и се забавлявам. Ще се прибера по-късно.

После музиката и далечният глас на диджея заглъхват и линията прекъсва, когато Джордан ми затваря.

Затваря ми.

Свалям телефона от ухото си и се втренчвам в него. Добре, явно е ядосана. Поне така мисля. Но не звучеше ядосана. Нито пияна. Звучеше безразлична и поради някаква причина това ме кара да се чувствам още по-зле. Мога да се справя с гнева ѝ, но не и с момиче, което е напълно доволно от заключенията, които си е извадило, каквито и да са те. Мамка му.

След това осъзнавам какво обявяваше диджеят на заден фон.

Конкурс „Мис Мокра фланелка“ в „Куката“.

Очите ми се разширяват. Не може да е толкова глупава, нали?

Проклятие. Какво се очаква да направя, по дяволите? Дали е излязла, за да се позабавлява, както ми каза, или играе на шах с мен? Дали се опитва да ме накара да отида и да я прибера, като ме заплашва да направи нещо, което не би ми харесало, или трябва да остана където съм, да изоблича блъфа ѝ и да видя какво ще стане? Ето защо не се разбирам с жените и връзките ми не продължават дълго. Не мога да понасям такива глупости.

Но е факт, че изобщо е излязла заради мен. Ако се бях прибрал, когато ѝ бях казал, сега щеше да лежи свита на дивана до мен и да ме предизвиква с очите си, с ръцете си, с аромата си и със секси начина, по който извива гръб, когато се протяга.

Въздишам и поклащам глава.

Искам я толкова силно.

Натиквам телефона в джоба си, изваждам ключовете и се насочвам към вратата. Но когато я отварям, виждам Коул да седи там с ръка във въздуха, като че ли тъкмо се е канил да се протегне към дръжката.

Замръзвам, а веждите ми се стрелкат нагоре.

— Здрасти — казва, а гласът му е необичайно любезен.

Отварям уста да заговоря, но ми отнема минута да намеря гласа си.

— З-здрасти — заеквам, леко разтърсен от внезапната му поява. — Опитвам се да се свържа с теб цял ден. Дори посетих част от местата, където обичайно се мотаеш, по време на обедната си почивка. Къде ходиш, по дяволите?

— Да, знам, съжалявам. — Той влиза и се насочва към кухнята. — Трябваше да свърша някои неща.

Насочва се към хладилника и изважда безалкохолно, после се обръща и се навежда над мивката, докато го отваря.

— Е, какво става с теб? — Заставам до плота в средата на кухнята. — Майка ти дойде тази сутрин и каза, че си напуснал работа?

Той ме поглежда развеселено, като че ли реагирам твърде бурно.

— Ако ми казваше какво се случва с теб, нямаше да ти опявам — избухвам, но се опитвам да прозвучи като закачка.

Той поглежда през прозореца зад себе си, забелязва нещо и се оттласква от плота, насочва се към пералното помещение и задния двор. Следвам го.

— Добре съм — казва през рамо. — Всъщност започнах нова работа. Затова напуснах старата.

Отива до басейна и издърпва тръбата на системата за почистване на басейна. Съвсем бях забравил за нея. Работила е от вчера следобед.

— Нова работа? — питам и прибирам боклука след него. — Къде?

— Изненада е.

— Не обичам изненадите. Къде е работата?

Той се разсмива, а аз се намръщвам.

— Защо се смееш? — питам го. Дали знае колко се притесняваме за него, и сега смята, че след като вече е из мислил всичко, не трябва да задаваме въпроси?

— Защото я очаквам с нетърпение — казва. — Ще ти кажа скоро. Обещавам.

— Законна ли е? — издърпвам тръбата и усещам тежестта на системата, която се носи по водата към нас.

Гърбът му се тресе от нова порция смях.

Повдигам вежда.

— Обещавам, че тази работа е възможно най-законна — казва ми, а в думите му има шега, която не разбирам. — Ще получавам редовна заплата, ще имам медицинска, зъболекарска и пенсионна осигуровка, целия пакет. — Поглежда към мен. — Не се друсам и не съм загазил. Всичко е наред. Съжалявам, че в последно време не си идвах. Просто не исках Джордан да се чувства неловко.

Пускам тръбата, стигнал съм почти до края ѝ.

— Значи всичко между нас е наред, така ли? — питам.

— Аха.

— Ще си дойдеш ли вкъщи?

Но той свива несигурно рамене.

— Не мисля, че ще ни бъде удобно. Искам Джордан да остане толкова дълго, колкото има нужда.

Приближавам се до него. Все още съм с няколко сантиметра по-висок, но се изненадвам колко е пораснал всеки път, когато го видя.

Колебая се дали да го кажа, защото не искам тя да ходи никъде, но знам, че мястото на Коул е тук.

— Мога да ѝ намеря друга квартира — казвам му.

Мога да измисля нещо, за да съм сигурен, че съм се погрижил и за двамата.

Но той, изглежда, няма нужда да мисли по въпроса.

— Не. — Поклаща глава и изправя рамене. — Няма смисъл. И без това скоро ще си имам собствена.

— Наистина ли? — Започвам да се притеснявам. Тази работа изглежда твърде хубава, за да е истина. — Отново ме изнервяш — казвам му.

Но той само се засмива отново, после обръща вниманието си към тръбата и аз му помагам да я издърпа.

— Слушай — казва, — ще ми се да си направя първата татуировка, преди да започна работа. Мислех си дали да не отидем заедно. Искаш ли? — Той ме поглежда нервно и аз разбирам, че му е трудно да ме попита. — Например следващия уикенд?

Татуировка?

Когато си направих последната, той беше на две или поне така ми се струва. Вече не си падам по тях, но бих го направил за него. Просто съм благодарен, че изобщо иска да прави нещо заедно с мен.

— Аха. — Кимвам. — Звучи добре.

Дори знам каква ще бъде моята, идеята ми хрумва внезапно.

— Хайде — сръчква ме и издърпва тръбата. — Ще ти помогна с това, а после ще отида да се видя с приятели, става ли?

— Аха. — Издърпвам последната ѝ част и системата се подава, а от нея изтича вода.

Аз също имам нещо за вършене.

Не мисля, че тук пускат непълнолетни, освен ако не са служители, и най-добре Джордан да не е започнала работа на това място. По пътя ми хрумна мимолетната идея да се обадя да наклепам Мик Чан, че пуска деветнайсетгодишни в стриптийз клуба си, но не е като и аз да не съм се възползвал от снизходителните собственици на барове, когато съм бил на деветнайсет. Освен това бих вбесил Джордан още повече. И сега чувам гласа ѝ. О, значи съм достатъчно възрастна, за да ме лижеш, но не и за да пия алкохол?

Е, да, що се отнася до закона. Ако иска да обсъждаме тези неща технически.

Пускам ключовете в джоба си, прекосявам паркинга и отварям вратата на „Куката“. Музиката отскача от стените и вибрира под краката ми, а аз надушвам познатата миризма на шампоан с аромат на орхидея, който Мик винаги използва за килимите. Мирише като облаците парфюм в елитните казина, които се опитват да прикрият миризмата на цигари. Отдавна не съм идвал тук, но внезапно се чувствам отново на деветнайсет.

Плащам си входа и влизам, спирам близо до бара и забелязвам морето от хора в клуба. Има млади момчета, възрастни мъже, няколко жени и двойки, лилави светлини под бялата сцена и ивици дим, издигащи се във въздуха от оранжевите краища на цигарите.

Обзема ме мрачно предчувствие. Не биваше да идвам тук.

Трябва да си тръгна, преди да ме види. Тя е възрастен човек, грижила се е добре за себе си дълго време и гласчето в главата ми е право. Ако съм я вкарал в леглото и съм я държал будна половината нощ, докато го правим, значи е достатъчно голяма да взема самостоятелни решения. Трябва да може да излиза с приятелите си. Искам да излиза с приятелите си.

Просто не ми се ще да идва тук, защото знам, че Мик иска да я докопа, тя има нужда от пари, а тази вечер направих положението ѝ в дома си несигурно. Разстроена е и какво ще стане, ако започне да мисли, че трябва да се изнесе? Какво ще стане, ако изпие няколко питиета и реши, че трябва да изкара малко допълнителни пари?

Прокарвам ръка през косата си, усещам гела и си спомням, че се изкъпах заради нея. Дори си смених дрехите.

Поглеждам надолу към костюма в морскосиньо, който си купих миналата година за завършването на Коул, но тази вечер не си сложих вратовръзката. Само бялата риза, отворена на врата, и черните обувки. Не знам защо се облякох така, понеже вече се чувствам глупаво, но исках да ѝ покажа, че не съм толкова лесен за разбиране. Мога да бъда различен. Мога да я изненадам.

Обръщам се да си ходя и се моля да не ме е забелязала, но тълпата в клуба се развиква и започва да аплодира, а вниманието ми е привлечено от сцената, където се е наредила група момичета.

Облечени са във всичко от джинси до поли и прашки, гледат нервно, но и закачливо, и се кискат. Няколко жени вече са започнали състезанието и изглежда, че в желанието си да спечелят триста долара, прибягват до по-отчаяни мерки, отколкото по мое време. Две от тях вече са мокри, възрастна жена идва и ги залива с кофи вода, докато те бъркат в мокрите си блузи и поклащат гърди, после се обръщат, яхват пода и започват да тресат задници за удоволствие на ревящата тълпа. Върху гърбовете им се излива още вода. Мокрите им коси се развяват, и двете спокойно биха могли да са голи. Те на практика са.

Някои от мъжете са извадили телефоните си и снимат и съм почти сигурен, че това не е разрешено, но на никого не му пука. Тези жени не са любителки, нали? Джордан не може да се сравнява с тях.

Нали?

Точно тогава група жени изтиква млада блондинка на сцената и аз виждам как Джордан се съпротивлява и се смее, но клати нервно глава.

Какво, по…

Не я чувам, но виждам как устните ѝ изричат „не“ отново и отново, докато забива пети в земята и се опитва да издърпа ръце от сестра си.

Някой отзад се пресяга, разкопчава малкия ѝ бял суитшърт и аз се изстрелвам напред, но после по гърдите я залива кофа вода и спирам като замръзнал.

Очите ѝ се разширяват, а устата ѝ се отваря, изглежда, е изпаднала в шок от несъмнено студената вода, докато просто стои там с длани, протегнати напред, а суитшъртът е залепнал върху голите ѝ ръце.

Краищата на косата ѝ са мокри, но дългите секси кичури се извиват около лицето ѝ, а водата тече по корема ѝ и кара кожата ѝ да блести.

Откъде е взела тази блузка? Кремава и дантелена, тънките презрамки са прехвърлени през раменете ѝ и е почти прозрачна. Тъмните ѝ зърна се виждат чак оттук, както и извивките на гърдите, а мократа тъкан е залепнала за тялото ѝ.

Очите ми горят, докато обхождат помещението и забелязват всеки мъж, който я гледа и ѝ подсвирква. Трябва да носи тези дрехи в шибаното ми легло. Не на проклетата сцена. Свивам юмруци.

Изглежда, се отърсва от шока си, защото внезапно обгръща тялото си с ръце и бързо напуска сцената, зарязала суитшърта. Хуква надолу по стълбите и тича покрай стената към коридора, където се намират тоалетните. Няколко момичета от близката маса се протягат към нея и я викат по име, но тя продължава да тича и им се усмихва, като се изчервява пред приятелките си. Или пред приятелките на сестра ѝ.

Внезапно поглежда нагоре, преплита поглед с моя и спира бяга си. Момичетата на масата забелязват и проследяват очите ѝ, стрелкат погледи между двама ни.

Двете вертикални цепки на корема ѝ от двете страни на пъпа блестят, покрити с капчици вода, а при вида на кожата ѝ членът ми се напълва с кръв.

Облякла се е така нарочно, което значи, че е обмисляла да се качи на сцената. Вдигам очи от тялото ѝ, втренчвам се в лицето ѝ и пристъпвам напред.

Моя.

Тя отстъпва крачка назад.

Аз отново пристъпвам напред. А тя назад.

— Беше инцидент — извиква, веждите ѝ са смръщени. — Тя просто се бъзикаше. Няма нужда да ме тормозиш за нещо, което не е моя ви…

Отивам до нея и увивам ръка около кръста ѝ, вземам лицето ѝ в дланта си и придърпвам устата ѝ към моята.

Тя изскимтява изненадано, а на мен не ми пука кой ще ни види в този миг. Без да прекъсвам целувката, я избутвам назад по коридора и зад ъгъла.

Откъсва уста от моята.

— Какво правиш?

Господи, колко съм гладен. Отново се навеждам над устните ѝ, вкусвам езика ѝ и прокарвам ръка през меката ѝ коса.

— Не. — Тя се отдръпва от мен.

Отпускам ръце, сърцето ми блъска, а пръстите ми все още са настръхнали от усещането за кожата ѝ.

— Няма да се карам с теб — казвам ѝ и дишам тежко — и няма да те моля да се прибереш вкъщи. Просто искам да ти се извиня.

Тя повдига брадичка и се преструва, че не ме разбира.

— За?

— Лицата, филма…

— За това, че ме забрави — добавя.

Приближавам се до нея, опитвам се да остана спокоен и да държа ръцете си далеч от нея.

— Не съм те забравил. Не мога… да те забравя.

Мълчи, втренчена в очите ми, не съм сигурен какво става в главата ѝ, но просто исках да ѝ го кажа в лицето. Не искам да се държи неразумно, защото смята, че не се интересувам от нея.

Без да каже дума, тя се обръща и се насочва по коридора към изхода.

— Къде отиваш? — Следвам я.

— Сестра ми държи резервни дрехи в колата си — отвръща, все още ми е ядосана. — Ще се оправя и ще се прибера по-късно, става ли?

Стига до белия мустанг на Кам на претъпкания паркинг и се насочва към страната на шофьора.

— Спри. — Приближавам се иззад нея и слагам ръка върху вратата. — Искам да ти обясня.

Тя се завърта към мен със съчувстващо изражение на лицето.

— О, сигурна съм, че имаш извинение. Отлично извинение. Не се притеснявай.

Отново се обръща и се протяга към дръжката, но аз наистина искам да ме изслуша. Само за секунда.

— Спри. Моля те. — Дишам тежко и се взирам в тила ѝ. — Джордан, аз…

Преглъщам, искам само да се обърне и отново да ме погледне с милата си усмивка и нежните си очи.

Снишавам гласа си почти до шепот.

— Не искам да го изгубя — казвам ѝ.

Тя застива, чувам само дишането ѝ. Дали е съжалила, когато се е събудила тази сутрин?

Най-накрая се обръща, поглежда ме и кимва спокойно.

— Знам — казва тихо. — Затова трябва да разкараш мен. Разбирам. И аз не искам да го наранявам.

Отново се завърта да отвори вратата, но главата ми се накланя към врата ѝ, а очите ми се затварят. Усещам я като вода, изплъзваща се между пръстите ми, докато агонизирам.

— Влюбвам се в теб — прошепвам.

Бавно се обръща отново, не знам защо ѝ го казах, но вдигам предпазливо очи и попивам тихото ѝ изражение. Очите ѝ изглеждат също толкова шокирани, а в тях се борят копнежът и желанието да се държи далеч от мен.

— Знаех, че си някъде тук — казвам ѝ с тъжна усмивка. — Момичетата и жените, с които съм излизал, майката на Коул… никога не съм искал да се оженя за никоя от тях, защото те не бяха онова, което търсех. Започнах да си мисля, че съм вдигнал летвата твърде високо и че не съществуваш. — Хващам тила ѝ и прокарвам палци по гърлото ѝ. — Оказа се, че момичето на мечтите ми принадлежи на единствения човек, когото не бих искал да нараня.

Очите ѝ се наливат със сълзи и аз я придърпвам към себе си, а устните ми докосват челото ѝ.

— Не исках да те плаша… — продължавам. — Но ти ме плашиш, защото имам нужда от теб така, както от въздуха, и…

Кимва.

— И това води до усложнения — довършва вместо мен.

Отдръпва се и извръща поглед, никой от нас не знае какво да направи по-нататък. Проблемът остава.

— Трябваше ми време да помисля тази вечер — обяснявам. — Съжалявам, че ти вързах тенекия.

— И какво из мисли? — Тя свежда очи, с което ме пробожда право в шибаното сърце. — След цялото това мислене?

Не се колебая, защото знам, че не мога да спра.

— Реших, че мога да отложа вината си за утре.

Хващам устните ѝ и я целувам силно, усещам как бавно се отпуска до мен и притиска тяло в моето. Облива ме топлина и се надървям, прокарвам ръце по гърба ѝ, хващам задника ѝ и вдигам крака ѝ. Целувам я по бузата и надолу по врата, а тя отпуска глава и ми дава пълна свобода, докато я избутвам в колата и захапвам леко гърлото и ключицата ѝ.

— Пайк, някой ще ни види — умолява ме.

Но аз съм прекалено гладен. Презрамката на блузката ѝ пада, дърпам чашката от гърдата ѝ и се навеждам, поемам в устата си плътта ѝ заедно със зърното.

Тя въздиша.

— Пайк. О, боже…

Простенва, докато я целувам, засмуквам и захапвам леко втвърдената кожа на зърното ѝ.

— Господи, трябва да се прибираме — изпъшквам. — В противен случай ще те изчукам тук.

— Ей, Пайк — вика някой.

Подавам се, Джордан изскимтява, а аз обвивам ръка около нея, докато тя се притиска към гърдите ми и се опитва да скрие полуголото си тяло.

— Мамка му — изръмжавам, обръщам глава и виждам Бен Ловел в полицейската му кола, която върви на бавен ход точно до нас. Как така не сме го чули да се приближава?

— Бен — казвам и дишам тежко. — Какво, по дяволите?

Той едва скрива веселото си настроение, докато отговаря:

— Патрулирам, човече — казва. — Това момичето на Чип Хадли ли е?

— Не е твоя работа. — Помръдвам, за да скрия Джордан от погледа му.

Но той все пак се опитва да надзърне към нея.

— Добре ли си, милинка? — пита я, все още усмихнат.

Тя увива ръце около тялото си и прикрива голотата си, докато прехапва усмивката си.

— Ъм, да, сър.

Той се засмива на себе си и поклаща глава.

— Проклет да съм — мърмори тихо, превключва колата си на скорост и бавно потегля.

Изчаквам го да излезе от паркинга, преди да се обърна към Джордан.

— Не се тревожи. Той ще си трае.

Ловел не е клюкар.

Тя бързо издърпва презрамката нагоре и скръства ръце на гърдите си, като се оглежда нервно.

— Хайде. — Хващам я за ръката и я повеждам към пикапа си. — Да си ходим вкъщи и после може да поплуваме.

— Голи? — дразни ме.

Отварям ѝ вратата и поклащам глава.

— Не — отвръщам. — Сложи си мидите. Умирам си да ги сваля от теб.

Тя се усмихва и се качва в колата, а аз заобикалям, за да отворя моята врата. Изважда телефона си, вероятно за да напише съобщение на сестра си и да я уведоми, че си тръгва, а аз паля двигателя и превключвам колата на скорост.

Още преди да напуснем паркинга, тя пропълзява до мен и започва да хапе врата ми.

— Като си говорим за костюми… — казва, плъзга ръка под сакото ми и гали гърдите ми. — Може и да свикна да те виждам с него.

— Недей — предупреждавам я. — Той е за специални поводи.

— И аз съм специален повод?

— Мисля, че знаеш, че си — дразня я. — Не разширявам зоната си на комфорт за случайни хора.

Отправям ѝ кратка усмивка, без изобщо да се ядосвам, че обърна внимателно подредения ми, скучен свят с главата надолу. Правя неща, които по принцип не бих направил, само за да я зарадвам, но и тя ме кара да се чувствам по начини, по които не съм се чувствал от дълго време. А по някои от тях никога. Усетих, че днес си съставям списък в главата с неща, които бих искал да направя заедно с нея. Да я водя на бейзболни мачове и екскурзии, освен това прегледах шибания „Ибей“ за касетки от осемдесетте, с които си мислех, че мога да я изненадам, като че ли все още ще бъда наоколо за празниците и рождения ѝ ден другата година, за бога.

Тя ме кара да се вълнувам за бъдещето. Каквото и да е то.

Обръщам се към нея, опитвам се с едно око да следя пътя и едновременно с това да я целувам, но накрая просто се разсмивам.

— Сложи си колана. Ще ме вкараш в беля.

Тя се тръшва обратно на задничето си и се плъзва надясно, като си закопчава колана.

— А — казвам и поглеждам към нея, — знам, че Мик иска да те наеме. Няма да работиш там. Разбра ли?

Тя обляга глава на седалката, взирайки се през стъклото.

— О, сега закона ли ще ми цитираш?

— Не обичам да се притеснявам. Ще решим този въпрос сега.

Не мисля, че говори сериозно, но искам да се разберем веднъж завинаги.

Тя само свива рамене.

— Сестра ми изкарва добри пари. Не тормози никого, а аз не искам някой да ме издържа. — Млъква и после продължава: — Предполагам, че ще направя онова, което трябва. Нямам нужда от разрешението ти, нали знаеш?

Подръпвам веждите си. Раздразнението от тази ситуация пълзи нагоре по гърба ми.

Но после си спомням колко беше трудно да я замъкнат на сцената тази вечер. Очевидно беше решила, че конкурсът „Мис Мокра фланелка“ не е за нея, независимо дали се е облякла специално за него, или не.

Изсумтявам леко, спомняйки си как се съпротивляваше.

— Дори не знам защо съм притеснен — казвам шеговито. — Ти си добро момиче. Не притежаваш качествата, необходими, за да работиш там.

— Не съм момиче.

Стискам устни, за да спра да се усмихвам, но е трудно. Знам, знам, тя е жена.

— Ами ако Дъч или онова копеленце Джей, или пък някое друго от момчетата, които работят при мен, дойде там? — настоявам. — Ще можеш ли да стоиш зад бара по бельо и да им сервираш напитки, или още по-лошо, да си съблечеш дрехите и да танцуваш за тях? Да им позволиш да те използват, за да свършат? Да седиш в скута им и да се отъркваш в тях за четиресет долара?

Не мога да не се засмея тихо при тази нелепа представа. Ако наистина го обмисли и си се представи в тази ситуация, ще разбере, че е абсурдно.

Тя обръща глава към мен.

— Смееш ли ми се?

— Казвам, че те познавам добре — обяснявам ѝ с равен тон. — И двамата знаем, че нямаш повече смелост, отколкото бих имал аз, така че нека спрем да си губим времето да спорим за нещо, което никога няма да се случи.

Тя поглежда напред и замълчава, но виждам, че челюстта ѝ се напряга, докато се взира през стъклото. Предположението, че познавам ума ѝ повече, отколкото тя самата, вероятно звучи снизходително от моя страна, но тя се държи детински и продължава да се преструва. Достатъчно разумна е, а аз не обичам игричките. Знае, че не би могла да се справи с такива клиенти, и определено няма да се съблече, за да танцува гола. Вероятно ще бъде толкова засрамена, че я зяпат, че би избухнала в сълзи.

Но седем минути по-късно, когато отбивам в алеята, тя изскача, още преди да съм спрял двигателя.

— Джордан? — провиквам се, като отварям вратата.

Какво, по дяволите? Не се караме отново, нали?

Но тя поглежда през рамо, докато върви към верандата.

— Само ще си облека банския.

Оставам на място, въртя ключовете на пръста си. Дооо-ообре.

Тилът ме боде от притеснение и обръщам глава, оглеждам квартала за колата на Коул или тази на майка му. После стрелвам поглед към прозорците на близките къщи за дръпнати завеси и движение.

Сигурен съм, че вече ни обсъждат.

Хората забелязват разни неща, Коул рядко си идва, докато двамата с гаджето му сме постоянно заедно. Няма да им отнеме твърде дълго, преди да си направят собствени заключения.

Когато най-накрая влизам в къщата, Джордан не се вижда никъде. Замъквам се горе и подминавам затворената ѝ врата, отправям се към стаята си, за да се преоблека в гащета за плуване. Когато излизам, все още е в стаята си, затова отивам обратно долу, за да взема шишета с вода и да включа светлините в задния двор. Басейнът грейва и аз пускам радиото, монтирано под шкафчето, а някакво маце вече пее за Момчетата на моята възраст по станцията, на която го е настроила Джордан.

Телефонът ми звъни по необичаен начин и аз отивам до плота в средата на кухнята, за да го взема.

Джордан. Защо ми се обажда по „Фейстайм“?

Вдигам и я виждам на екрана, само че гледа надолу към мен, като че ли телефонът ѝ е подпрян някъде ниско долу. Като например на бюрото. Косата ѝ е разпиляна и не виждам нищо друго, освен светлината на лампата над главата ѝ.

— Какво правиш? — питам и занасям телефона в дневната.

Но тя продължава да мълчи.

Сядам на дивана, отпускам лакти на коленете си и я гледам. Върху устните ѝ играе лека усмивка, а главата ѝ се движи наляво-надясно, знам, че си играе с мен. Изправя се и лицето ѝ се изгубва от поглед, но виждам красивото ѝ тяло, както и че е облякла банския костюм с мидите.

Сърцето ми прескача един удар, опитвам се да не се усмихна. Гърдите ѝ се подават от леката розова тъкан, а тънките презрамки изглеждат толкова деликатни върху загорилата ѝ кожа. Искам да я помоля да се обърне, но бих предпочел просто да слезе долу.

Екранът подскача и забелязвам, че премества телефона по-далеч. Когато най-сетне отново влиза в кадър, вече виждам част от бюрото, тялото ѝ и лицето ѝ. Тя се навежда над бюрото и ме поглежда със закачлив поглед, а ръцете ѝ се притискат към тялото ѝ и по съвпадение и към гърдите ѝ.

Усмихвам се.

— Да, Джордан?

— Не съм хлапе — казва тя, а усмивката ѝ внезапно изчезва.

Обзема ме безпокойство, знаех, че това е твърде хубаво, за да е истина. Дразни ме и няма да слезе долу.

Въздишам и се облягам на дивана.

— Тогава спри да се държиш като такова — отвръщам.

Тя поглежда надолу и ме приковава с предизвикателните си очи.

— Не съм хлапе — казва отново.

Виждам как протяга едната си ръка зад врата, а другата зад гърба и дърпа двете връзки, а жалките парченца плат се плъзгат по тялото ѝ и падат на пода.

Преглъщам буцата в гърлото си, когато я виждам. Аз щях да го направя, мамка му.

Твърдите ѝ зърна се кокорят в мен, а кожата ми е настръхнала от спомена за докосването ѝ. Стомахът ми се обръща, а членът ми вече е подут от нужда.

Моля те, не ми го причинявай.

Но не мога да откъсна поглед.

Не чувам музиката в стаята ѝ, а може би тя чува моята от кухнята, но започва да се люлее леко и да поклаща бедра, затваря очи и прокарва ръце нагоре, надолу и по цялото си тяло, лице и коса. Прилича на десерт.

Захапва долната си устна и си играе с мен, гали гърдите си, прокарва ръце надолу по корема си и докосва подгъва на долнището, заплашвайки да го свали.

Дразни ме с очите си и с обещанието да ми покаже нещо хубаво. Като стриптийзьорка.

Най-накрая осъзнавам какво прави.

Поклащам глава, а тялото ми гори за нея.

— Не можеш да го направиш — дразня я.

Не може да си свали дрехите и да танцува.

— Прав си — казва и ме поглежда през рамо. — Не мога да го направя. Аз съм само момиченце, нали? Глупаво момиченце.

Отново ме поглежда и ми се усмихва срамежливо, накланя екрана надолу и аз забелязвам, че е яхнала заобления ръб на бюрото. Все още права, тя поставя едната си ръка на бюрото, а другата — на стената, мисля, а ръбът на дървеното бюро остава между краката ѝ.

Наблюдавам как бавно започва да го язди. Бедрата ѝ се поклащат, коремът ѝ се свива и отпуска, а задникът ѝ се плъзга върху плота и чувам търкането между плата върху котенцето ѝ и дървото.

О, боже. Гърдите ми се повдигат и спускат все по-бързо, докато я наблюдавам да прави най-красивото нещо, което някога съм виждал. Господи, обичам да я гледам. Гърдите ѝ се люлеят от движението и подскачат леко, когато започва да се търка по-силно, а устата ми е така пресъхнала, че не мога да преглътна.

— Искаш ли да ме гледаш, докато го правя? — дразни ме, а големите ѝ очи ми казват, че много добре знае, че онова, което виждам, ми харесва.

— Престани да се мотаеш и слез долу.

Вместо това тя отпуска глава назад, прокарва пръсти по лицето и тялото си, хваща гърдата си в шепа и я стиска, преди да плъзне ръка надолу по корема си.

— Казах ти, че имам вибратор — отбелязва и ме поглежда отново. — Но не го използвам. — Увеличава скоростта си и чувам, че триенето се засилва. — Искам да имам контрол. Искам да полагам усилия, като че ли се чукам наистина.

Облизвам устни.

— Джордан…

— Шшш…

Отваря уста и простенва, после вдига коляно и го поставя на бюрото, за да разтвори още по-широко крака.

Пот охлажда челото ми и изправям гръб, после се навеждам отново напред.

— Обичам да ме гледаш — казва. — Винаги си ме гледал, нали? Винаги си искал да се забавляваш с мен.

Залитам, защото знам, че е вярно. Искам я още от първия път, когато я видях.

— Всичко е наред — прошепва. — Винаги съм знаела и винаги ми е харесвало. Продължавайте да ме гледате, господин Лоусън.

Преглъщам, устата ми все още е суха.

— Това правя. — Издишвам.

— О, боже — простенва тя.

Очите ми горят, отчаяно искам да мигна, но не мога да откъсна поглед от нея. Почти я усещам. Като че ли ръбът на бюрото, който чука, са пръстите ми и меката ѝ плът се отърква в ръката ми. Или в шибаната ми уста, не ми пука. Никога не съм ревнувал толкова от неодушевен предмет.

— Премести телефона на леглото — казвам ѝ. — Искам да те видя отзад.

Тя забавя движенията си, трепери и диша тежко, знам, че съм я хванал, докато е преследвала оргазма си.

Е, значи просто ще трябва да се потруди повече, за да го настигне отново.

Занася телефона на леглото, опира го на нещо и първо поглежда напред и назад съответно към екрана и бюрото, за да се увери, че я виждам, после се връща обратно до ръба на бюрото.

Прокарва пръсти през косата си, поглежда ме през рамо и се усмихва. Свивам юмрук, нетърпелив да сграбча това наперено задниче.

Но преди отново да вдигне коляно, тя пъха пръсти под подгъва на бикините си и ги плъзга малко под задника. И ги оставя там. Поставя ръце на плота и се навежда над него, вдига коляно, извива гръб към мен, навирва задник и отново започва да язди ръба на бюрото.

Задникът ѝ, косата, падаща по гърба ѝ, начинът, който се движи и ме дразни… Пресягам се и намествам члена си, болезнено надървен и готов. Умирам си за тази гледка.

— Ммм, така ми харесва — задъхва се тя и среща погледа ми през рамо. — Гледай ме. Гледай ме как се чукам заради теб. Ще направя всичко, което поискаш. Всичко е за теб.

Започва да се движи все по-силно и по-бързо, а аз не знам дали искам котенцето ѝ първо в устата си или върху члена си. Тази вечер ще я взема изотзад. Трябва да я имам по този начин.

— Джордан… — Телефонът изпуква в ръката ми.

— Харесва ли ти? — дразни ме. — Харесва ли ти, когато си играя със себе си?

— Скъпа. — Ставам от дивана.

Имам нужда от нея.

— Ммм, харесва ми да ме гледаш — изпъшква. — Добра ли съм?

Не откъсвам очи от нея, докато изкачвам стълбите.

— Иска ми се да имаше още десетина твои копия — казва, — които да ме желаят.

Ако имаше още мои копия, тази вечер тя щеше да се сблъска със сериозен проблем.

— Пайк, толкова съм влажна. Направо можеш да влезеш в мен.

Членът ми подскача и пулсира, протягам се към вратата и завъртам дръжката.

— Харесва ли ти? — Започва да язди по-бързо. — Толкова съм гореща и влажна за теб.

Стаята е заключена и аз дърпам силно дръжката, защото си умирам да вляза.

— Джордан? — извиквам, вече нямам търпение. — Отвори вратата.

— О, Пайк. О, боже.

Поглеждам отново надолу към екрана, виждам как косата почти докосва задника ѝ, докато отмята глава и чука бюрото. Господи, задникът ѝ…

— Още, още, още, още… — изскимтява. — Свършвам. О, боже. Да!

— Джордан, мамка му… — Дърпам вратата, готов да я разбия. — Отваряй вратата.

Не свършвай без мен.

— Чукай ме! — вика тя, стене и скимти. — Да! Да… да… да.

Гласът ѝ отслабва и се успокоява, докато тя продължава да язди вълната на оргазма, пъшка от другата страна на вратата и свършва без мен.

— Джордан?

Проклятие, не искам да е задоволена все още.

Но вратата не се отваря и когато поглеждам към телефона, движенията ѝ са се забавили, плъзга се съвсем леко и издава тихи звуци, докато приключва. Иде ми веднага да я наведа над шибаното бюро.

— Господи, Джордан, отваряй вратата — изръмжавам.

Тя се изправя, сваля крака си обратно на пода и издърпва бикините нагоре. Отива до леглото, навежда се и среща очите ми със замечтан поглед на лицето.

— Харесва ми да виждам, че ти харесва — казва със задоволство. — Радвам се, че мога да задържа вниманието ти. И не само мога да го направя, Пайк, но и мисля, че ми допадна.

Извива устни в тънка усмивка.

Отново завъртам дръжката на вратата.

— Джордан, отваряй вратата.

Тя само изцъква с език.

— Много бих искала, скъпи, но… — Въздиша. — Танцът свърши и не е позволено да докосваш момичетата. — После ми намигва. — Лека нощ, захарче.

Светлината изчезва от екрана, когато прекратява разговора, и целият коридор внезапно притъмнява. Оставам на място, опитвам се да разбера дали наистина прави онова, което си мисля, когато светлината под прага също изчезва и осъзнавам, че е изгасила лампите.

Ляга ли си?

Дърпам вратата.

— Джордан — извиквам. — Какво, по дяволите?

Чувам отварянето и затварянето на чекмедже, после леглото изскърцва под тежестта ѝ. След няколко мига вече не се чуват звуци и най-лошите ми страхове се сбъдват. Имам страхотна ерекция. Какво ли би направила, ако сега разбия вратата? Мамка му!

Опирам чело на вратата, напът съм да се откажа от „мъжката“ си карта и да се разплача.

— Когато те докопам, няма да е красиво — предупреждавам я. — Обещавам ти. Заслужи си го.

Телефонът ми изписква, поглеждам надолу и докосвам екрана.

Лягай си, гласи текстът.

Стомахът ми се свива, колебая се между това дали да не отида долу и да не пусна толкова силна музика, че да не може да заспи, докато изпускам парата с няколко дължини на басейна, или да започна нов спор, за да я изкарам от леглото.

Но вече е късно и ако започна да плувам, ще стоя буден с часове. Имам ръце и интернет, нали? Въпреки че не се нуждая от порно, когато споменът за нея отпреди малко още не си е отишъл достатъчно, за да ми спадне отново.

Завличам се до стаята си, затръшвам вратата след себе си, пльосвам се на леглото и потърквам болящите ме слабини.

Изписква нов текст.

И недей да лъскаш, предупреждава ме.

Стискам зъби и бутам телефона от леглото, чувам го как се удря в гардероба и пада на земята.

Когато се събудя сутринта, най-добре да я открия върху члена си, в противен случай утре никой няма да бъде в безопасност.

Снощи НЕ МИ ОТНЕ ТОЛКОВА ДЪЛГО ДА ЗАСПЯ, КОЛКОТО СИ мислех. Мигове след като изпратих последното съобщение, чух как нещо се удря в стената в стаята на Пайк, и се почувствах леко зле, но и се усмихнах, защото усетих властта си над него. Не ми беше цел да си играя игрички с него, въпреки че ми харесва това, че можем да си влезем под кожата един на друг.

Просто исках да му покажа, че съм способна на повече, отколкото си мисли, и че не ми харесва, когато ми казват какво се случва в собствената ми глава.

След това, когато се опита да влезе в стаята, го желаех толкова силно — ръцете му, устата му, думите му, — но винаги съм прощавала твърде лесно и вече не искам да бъда това момиче. Дори ако Пайк е добър човек — а аз съм сигурна, че е, — трябваше да си докажа, че заслужавам да се бори за мен и да чака. Беше необходимо да вдигна летвата и да не давам на всички онова, което искат от мен, толкова лесно. Достатъчно дълго бях мекотело. Джей, Коул, родителите ми…

После заспах, горда с това, че вече съм по-силна.

Но днес, от друга страна… Той може да ме има колкото си поиска, защото и аз не мога да чакам повече. След като му казах да не си посяга снощи, си наложих да направя същото днес и първото нещо, което ще направя, когато го видя, ще бъде да сваля тениската му, защото ми харесва как изглежда само по джинси.

Днес времето е топло, но има лека облачна покривка, която държи жегата надалеч, и аз лежа вън на тревата по корем, слушам Дон Хенли на касетофона, докато разглеждам есенния каталог с курсове в университета си. Вече се записах за следващия семестър, но обмислям да добавя още един курс.

Краката ми, кръстосани в глезените, се люлеят напред-назад във въздуха зад мен, обаче точно тогава телефонът ми звънва и се протягам да го взема от тревата. Поглеждам към екрана, сбърчвайки чело.

Какво иска Дъч?

Вдигам и долепям телефона до ухото си.

— Привет — казвам. — Наред ли е всичко?

Подозрителният ми ум веднага си представя Пайк и някакъв ужасен инцидент с някоя от машините, с които работи.

— А, да, съжалявам, че те притеснявам — казва ми. — Знаеш ли какъв му е проблемът на Пайк днес?

— Какво имаш предвид?

— Ами настроението му е възможно най-ужасно — жалва се. — Всички се страхуваме да се приближим до него. Крещи по нас, забива по осемдесет пирона във всяко парче гипсокартон, което закача, после, без да иска, прие грешна доставка на дървесина, което предизвика много интересно тръшкане, което ми напомни на дванайсетгодишната ми дъщеря. Много е странно.

Изсумтявам, но после слагам ръка върху устата си, за да се прикрия.

— Ъм… — Търся подходящите думи, а гърлото ми се свива от смях. — Всъщност нямам представа.

Всъщност имам доста добра представа.

— Добре, скъпа, покрий се — казва. — Той е напът към къщи и не знам какъв му е шибаният проблем.

Тялото ми се тресе от тих смях и точно тогава виждам пикапът на Пайк да реве по улицата. Дори двигателят му звучи вбесен.

— Добре — казвам на Дъч. — Трябва да вървя.

Затварям, без да чакам да ми каже „довиждане“, и наблюдавам как Пайк нахлува в алеята, а пикапът изскърцва при спирането. Поглеждам към телефона си и виждам, че е едва четири следобед. Доста е подранил.

Вижда ме легнала на тревата и очите му се присвиват, а през тях се излива гняв и напрежение, като че ли съм напът да си получа голямото напляскване, което заслужавам.

Залепям на лицето си срамежливо изражение, извивам гръб и навирвам задник, после силно забавям люлеенето на краката си, за да привлека вниманието му към тялото си.

Той излиза от пикапа и затръшва вратата, а аз не успявам да скрия самодоволната си усмивка, докато приближава. Никой от нас не може да отмести поглед.

— Изобщо не е смешно — отбелязва строго. — Сега влизай вътре и си сваляй дрехите. Цял ден си мечтая за това как ще превърна тялото ти в увеселителен парк тази вечер, момиче.

В дробовете ми се настанява вълнение, не мога да дишам. Виждам всички обещания за предстоящото в очите му и вече не мога да лъжа или да си играя с него. Аз също го искам.

Задържам погледа му, изправям се и очите му побягват надолу по тялото ми, докато бавно се насочвам към къщата.

А той ме следва.

Но точно тогава над рамото му се понася глас, който ни прекъсва.

— Здрасти, Пайк! — казва женският глас.

И двамата спираме и аз виждам госпожа Тафт, една от съседките ни, застанала зад него.

— Как си? — пита тя.

Той оголва зъби, затваря очи и изглежда така, все едно всеки момент ще удари нещо. Коремът ми се тресе от веселие, което се опитвам да не показвам.

Пайк бързо се обръща и залепя на лицето си фалшива усмивка.

— Здравей, Констанс — почти изчуруликва. — Добре съм. Просто съм… зает.

Тя кимва и поглежда зад рамото му.

— Здрасти, Джордан.

— Здравейте, госпожо Тафт.

Отивам до Пайк и пъхам ръце в джобовете си.

Тя прокарва длан по кестенявата си конска опашка, държейки каишката на кинг чарлз шпаньола, който разхожда, откакто отидох да легна на тревата преди половин час. После поглежда нагоре към Пайк.

— Скоро не съм виждала сина ти наоколо.

— А, да. Той е… ъм… зает като мен — запъва се Пайк, като се опитва да измисли някакво извинение. — Какво има?

— Е, чух, че Джордан работи като детегледачка. — Тя поглежда към мен. — Интересува ли се още? Има новодомско парти от другата страна на реката в къщата на Кул — казва на Пайк. — Трябва да дойдеш с мен. Да разпуснеш. Обаче се налага някой да гледа децата.

— Тази вечер? — изтърсва той.

Но тя не му отговаря, а само ме поглежда отново.

— Как ти се струва, Джордан? Знам, че вече не си на петнайсет, но реших да опитам.

— Да, разбира се…

— Не — прекъсва ме Пайк.

Затварям очи за миг. Господи, Пайк. Прозвуча толкова спокойно и изобщо не е очевидно.

Констанс го поглежда изненадана.

— Има часове сутринта — обяснява бързо той.

Да, имам часове в неделя.

— И ъъъ, задължения в къщата — добавя и ме поглежда строго, — чувства се зле, че е изостанала с тях.

Да, госпожо Тафт, след като измия съдовете, трябва да оправя господин Лоусън, така че…

— Съжалявам — казва ѝ той.

Тя поглежда към нас и разбира, че става нещо, защото той се държи толкова странно, но се справя със ситуацията с класа.

— О, няма проблем — изчуруликва. — Някой друг път.

Усмихвам ѝ се и ѝ кимвам, опитвайки се да се отърся от смущението, и си отдъхвам, когато най-накрая се разкарва.

Двамата с Пайк оставаме неподвижни за миг и аз се опитвам да преценя, ако все още не ни одумват, как биха се държали след днешната случка.

— Господин Лоусън — гълча го и клатя глава.

Обръщам се и тръгвам към къщата, а когато поглеждам назад, той ме следва, приковал тялото ми с очи.

— Хората ни наблюдават — казвам. — По-добре не ме следвай. Ще изглежда странно.

Виждам как очите му се стрелкат наляво и надясно, той оглежда съседите, работещи в дворовете си, играещи с децата си отвън или седящи на верандите си. На мен изобщо не ми дреме, но знам, че на него му пука.

Той бързо ме настига с широката си крачка, а аз изтръпвам цялата, докато отварям вратата и пристъпвам в къщата. Тялото му ме избутва навътре, вратата се затваря зад нас, скрива ни от външния свят, а той ме обръща и ме издърпва в прегръдките си. Имам само миг да си поема дъх, преди да спусне уста към моята, една от ръцете му да ме хване за тила, а другата да се увие около кръста ми, притискайки ме към него толкова силно, че едва дишам.

Но господи, не ми пука. Топло ми е и съм заобиколена от аромата му, а той изглежда толкова погълнат, че ме понася със себе си. Обвивам ръце около врата му, разтварям крака, когато ме повдига, и сключвам глезени зад гърба му.

— Мамка му, скъпа, мръсен съм — казва и все още поглъща устните ми. — Трябва да се изкъпя.

— Ще се изкъпем заедно после — простенвам и се отдръпвам съвсем леко.

Той ме внася в кухнята и ме оставя на масата. Повдигам тениската му, изхлузвам я през главата му и прекъсвам целувката само за миг, преди ръцете ни отново да се обвият около телата ни. После той се навежда към мен, кара ме да се наклоня леко, докато задълбочава целувката.

— Не можех да чакам да се прибера вкъщи — прошепва. — Не знаеш колко силно се опитвах да се владея днес.

— Колко силно? — хващам колана му и неистово се опитвам да го сваля.

— Бях в най-ужасно настроение — изръмжава. — Не можех да те изкарам от главата си. Исках само това. — Ръцете му се плъзгат надолу по ребрата ми, той ме бута назад и издърпва блузата и сутиена над гърдите ми. Отпускам се върху масата, а той се гмурка надолу, хапе и облизва зърната ми.

Затварям очи и простенвам, шавам под него и извивам гръб, без да знам дали се опитвам да се приближа до устата му, или не мога да понеса повече. Усещам устните му надолу по тялото си чак до пръстите на краката.

Топлина изпълва влажното ми котенце и гледам как горещият му език потупва втвърдената пъпка на зърното ми, а клиторът ми пулсира толкова силно, че не мога да дишам. Гореща експлозия на удоволствие ме обзема и стопля вътрешностите ми. Очите ми се завъртат назад и извиквам.

Мамка му! Мамка му, мамка му, мамка му…

Разтрепервам се и отварям очи, изпаднала в лек шок.

Поглеждам надолу и виждам, че Пайк се е втренчил в мен.

— Да не би да свърши току-що? — пита, а очите му са оцъклени от изненада.

Преглъщам, устата ми внезапно е пресъхнала, и кимвам.

— Аха. Така мисля.

Веждите му се изстрелват нагоре.

— Харесва ти да те целуват по гърдите, а?

— Харесва ми да ме целуваш навсякъде.

Той се надига и ме издърпва да се изправя, гледайки ме в очите, докато разкопчава шортите ми.

— Снощи беше страхотна.

Очите ми светват.

— Значи бях добра, а? — Може би в мен наистина се крие стриптийзьорка.

Но той само повдига вежда.

— Недей да си въобразяваш разни неща. Няма да е така с другите.

Шортите ми падат на земята, той ме обръща и аз поставям ръце на масата за опора. Чувам шумоленето на опаковка и после дрънченето на колана му, докато разкопчава джинсите си. Бедрата ми се тресат, толкова съм възбудена от онова, което предстои. Слава богу, че щорите са спуснати.

Извивам гръб, разтварям крака за него и поглеждам през рамо.

— Съжалявам, че ти причиних това снощи — казвам.

Той изважда члена от джинсите си и си слага презерватива, после се приближава, увива ръка около врата ми и ме целува силно.

— Е, явно не съжалявам много — задъхвам се срещу устните му. — Това определено си заслужава.

Страхотно. Сега е толкова секси. Е, той винаги е такъв, но…

Дърпа бельото ми надолу, хваща ме там, където бедрото се среща с хълбока ми, и насочва члена си към отвора ми. Когато го намества, дърпа хълбоците ми към себе си и аз се чувствам разкъсана на две, пъшкам и треперя, докато членът му се плъзга дълбоко в мен.

— О, боже — изскимтявам, а главата ми клюмва, защото се треса силно.

Пайк не ми дава време да дойда на себе си, и всичко, което мога да направя, е да се държа, докато ме стиска в ръцете си и ме чука. Вдигам дясното си коляно на масата и се навеждам още малко, а членът му се плъзга по-дълбоко и ме кара да стена.

Той се задъхва силно и ръмжи в ухото ми, усещам ръцете му навсякъде, докато се протягат към мен — едната стиска гърдата ми, а другата се спуска между краката ми, за да потърка клитора ми.

— Ще можеш да го направиш пак по-късно, нали? — питам през рамо.

— Обиждаш ме — изръмжава в ухото ми. — Мислиш, че не мога да ти смогна?

— Просто наистина искам да…

— Какво искаш?

Отварям уста, шепна срещу устните му, докато телата ни се срещат отново и отново.

— Искам да те смуча. — Прокарвам устни върху неговите, за да го дразня. — Искам да те усетя в устата си.

Той издиша тежко, оголва зъби и затваря очи.

— Джордан… — Поклаща глава почти като предупреждение.

Целувам го, устните ни кръжат едни над други, а потта се стича по гърба ми.

— Искаш ли да вкараш члена си в устата ми? — прошепвам.

Той нежно захапва долната ми устна, после я пуска.

— Кажи го пак.

— Искам да смуча члена ти — казвам отново.

Членът му ме удря като чук и аз свивам пръстите на краката си, усещайки как оргазмът ми наближава.

— Искам да те оближа — прошепвам, — да те вкуся и да те накарам да свършиш.

Пръстите му се впиват в плътта ми, а горната част на бедрата ме боли заради блъскането в масата, но той ще ме накара да свърша отново и нищо на този свят не ми е било толкова приятно. Почти съм готова.

Потупвам устната му с език и усещам как по бедрата ми се разпространява огън и разтърсва вътрешностите ми.

— Моля те? — прошепвам, навеждам се назад към члена му и също преследвам оргазма. — Ще ме изчукаш ли в устата тази вечер?

— Господи, Джордан! — извиква той, хваща рамото и врата ми и ме помпи толкова силно, че не мога да говоря дори да искам.

И двамата свършваме, а кокалчетата ми побеляват, докато забивам нокти в дървената маса, напрягам се и свивам всеки проклет мускул в тялото си.

— Пайк! — извиквам. — О, боже.

Навеждам се над масата, обгръщам ръце около себе си, затварям очи и усещам как пулсира вътре в мен. Ръката му е поставена до главата ми и той застива над мен, диша тежко и влиза в мен още няколко пъти.

Искам да свърши в мен. Искам да се излива в мен и да го усещам. Вземам хапчета и съм здрава. Когато разбера, че и той е здрав, ще му кажа да изхвърли проклетите гуми на боклука.

Може да се наложи отново да го подразня по видеото, щом насъбраната му фрустрация ми осигурява такова преживяване.

Няколко мига по-късно дишането ми се връща към нормалното, чувствам се изнемощяла.

— Знаеш, че те дразня, нали? — казвам му. — Бих танцувала само за теб.

Ръката му се спуска надолу по влажния ми гръб, усещам как си поема дъх и се кани да заговори, но точно тогава по вратата отеква удар.

— Джордан! — крещи един глас. — Джордан, вътре ли си?

И двамата подскачаме, а сърцето ми пропуска удар. Кам.

Пайк излиза от мен и аз отново си обувам бельото и бързо оправям сутиена и тениската си. Чувам затръшването на кошчето за боклук, после Пайк застава до мен, бързо облича тениската си и ми помага с моите дрехи.

Но точно тогава предната врата изскърцва и чувам гласа на Кам.

— Джордан! — вика вече в къщата.

— Какво става, мамка му? — изръмжава тихо Пайк и ме поглежда притеснен точно когато Кам влиза в кухнята.

Пайк се отдалечава на няколко крачки и прокарва ръка през косата си, докато аз закопчавам шортите си.

Кам гледа към нас и очите ѝ се стрелкат между мен и Пайк, очевидно забелязала безпорядъка във външния ни вид.

— Здрасти — казва с подозрителен тон.

Облизвам сухите си устни и се опитвам да си поема дъх.

— Здрасти — отвръщам. — Значи вече нахълтваш в чуждите къщи, така ли?

— Чуках по вратата и звънях на звънеца — изтъква, а шокът ѝ е преминал, заменен от веселие. — Видях, че и двете коли са навън, така че знаех, че сте си вкъщи.

Следва неудобна тишина, докато гледа към Пайк с усмивка в очите, а към мен — с вдигнати вежди.

Пайк изглежда така, все едно иска да избяга. Изправя се и посочва с палец към задния двор.

— Ще сложа малко хотдог на скарата за вечеря.

После бързо грабва един пакет от хладилника и изхвърча навън.

Веднага щом излиза, устата на Кам се отваря широко, а очите ѝ се разширяват.

— О, боже! — изрича с устни.

— Шшш — казвам ѝ и хвърлям тревожен поглед към посоката, накъдето тръгна Пайк.

— Ти сериозно ли? Как беше? — Тя се приближава и прокарва палец по влажното ми чело. — Толкова ли беше хубаво, а?

Не мога да не се засмея леко, защото не знам какво друго да направя. В момента не мога да мисля трезво.

Сигурна съм, че съм се изчервила.

— Ооо. — Тя ме поглежда с любов и потърква ръката ми. — Радвам се за теб. Умопомрачително е, нали? Да се чукаш с някого, който е добър в това.

Да. Не че Коул беше лош сам по себе си. Просто с Пайк е различно. Усеща желанията ми по-добре от всеки друг.

— Е, забавлявай се — казва ми, отива бавно до хладилника и си взема безалкохолно. — Само не забременявай, става ли?

— Защо? — изтърсвам, но после осъзнавам как е прозвучало. — Имам предвид, не че планирам да го направя. На деветнайсет съм. — Приближавам се до нея. — Но не си говорила така за никое от другите ми гаджета. Защо точно Пайк?

— Защото се забавляваш — казва, затваря хладилника и се обръща към мен. — И може той също да прави само това. Просто бъди внимателна.

Думите ѝ ме нараняват. Права ли е? Това ли е всичко, което правим?

— Ти се радваш на стабилен мъж, който има работа и валидна шофьорска книжка едновременно — обяснява. — А той получава сексапилно младо момиче в леглото си. Наслаждавай му се, докато не е свършило. До края на света. — Тя побутва брадичката ми, като че ли съм на пет. — Но недей да очакваш твърде много. Бъди разумна.

Да не очаквам твърде много.

Но очакванията ми вече удариха тавана, докато не им обръщах внимание.

Подушвам скарата в задния двор, но вече не съм гладна.

Същия четвъртък имам летен курс и Пайк ми дава пикапа си. Вече цяла седмица се вози при Дъч до работа и обратно, така че имам надеждно превозно средство, с което да ходя насам-натам, и той дори спомена, че може да си купи още една кола под претекст, че трябвало да има по-хубаво возило за „излизане“, но знам, че това е просто извинение да ми даде да карам нещо по-добро от фолксвагена.

Отказах. Почти е поправил колата ми, така че ще се задоволя с нея колкото още изкара, и ще решавам този въпрос, когато пак стигна до него.

Отбивам до бордюра и паркирам пикапа, така че да не пречи, защото виждам Дъч и Пайк на алеята да работят по моята кола. Всъщност Пайк работи по нея, а Дъч се е изтегнал на близкия шезлонг с бира в ръка.

Вземам раницата си и пресичам улицата в посока на нашата алея.

— Здравейте, момчета — изчуруликвам. — Как върви?

Пайк поглежда през рамо към мен, а очите му обхождат тялото ми нагоре и надолу. Скривам усмивката си и той прави същото, бързо връщайки се към работата по колата.

Събудих се от плъзгането на устата му по корема ми в два часа през нощта, после спря между краката ми и остана там, докато не свърших два пъти.

После не заспахме до четири. Този мъж има повече енергия, отколкото мога да понеса, и днес съм страшно уморена, но по най-добрия възможен начин. Всеки сантиметър от тялото ми е добре оползотворен и изпитвам трудност да се концентрирам върху каквото и да било друго, освен нуждата да съм с него, когато не съм. Не искам да се влюбвам.

Имам предвид, че искам, но не и преди да разбера какво точно се случва тук. Възможно е Кам да е права и всичко това да е просто забежка.

— Добре сме, скъпа — отвръща Дъч, подпрял бирата на коляното си. — Почти си готова.

Подминавам колата и момчетата, и забелязвам, че Пайк завинтва или отвинтва нещо с гаечен ключ.

— Наистина ли? — присвивам вежди. — Значи е почти готова?

Пайк стрелка очи нагоре.

— Скоро.

Иха. Ще бъде хубаво да не ми се налага да моля другите да ме закарат някъде. Поне за известно време.

— Благодаря ви — казвам им, после поглеждам към Дъч. — Какво мога да направя за теб? Сандвич? Бира? Безплатно гледане на деца?

Той само се засмива.

— А, няма нужда. Видях колко добре изглежда къщата, така че Пайк сигурно вече те използва твърде пълноценно.

— О, нямаш си представа — дразня го. — Напоследък се потя доста след времето си за сън.

Гаечният ключ се изплъзва от ръката на Пайк, той изпуска болта и ме поглежда.

Прехапвам устни и се обръщам, отивам до стълбите и потъвам в къщата.

Занасям чантата си в кухнята и я оставям до модела си на масата, после изваждам шише вода от хладилника и се качвам горе. Вземам хавлия от шкафа в коридора, минавам през стаята на Пайк и влизам в банята му. Главната баня вече е ремонтирана и плочките са налепени, но още не съм си преместила нещата от тази и не планирам да го правя.

Затварям вратата, събличам се по бельо и пускам приложението на телефона си, което изпълнява Боли толкова приятно, после намокрям четката си за зъби, преди да сложа пастата.

Вратата се отваря и подскачам, стресната за миг, преди да видя, че е Пайк.

Той затваря след себе си.

— Не беше забавно — казва и ме поглежда строго.

— Не се опитвах да те разсмея — мърморя през четката за зъби.

Устните му се извиват в лека усмивка, докато се приближава зад мен, обръща ме и ме притиска с гръб към мивката.

— Тогава значи се опитваш да ме изкараш от зоната ми на комфорт?

Усмихвам се.

— Често го правиш — обвинява ме, но виждам, че не е ядосан.

Свивам рамене и се обръщам, за да изплюя пастата за зъби и да си изплакна устата.

— Не мога да се въздържа — казвам, подсушавам устата си с хавлията за ръце на мивката и го поглеждам в огледалото. — Не харесвам зоната ти на комфорт. Прекалено е тясна за двама ни.

Ръцете му се плъзгат по корема ми и той ме притиска до голите си гърди, докато целува шията ми.

— Аз обичам тесни местенца — прошепва.

Извръщам се и срещам погледа му, докато откопчавам колана му.

— Имаш нужда от душ — казвам му. — Той още ли е тук?

Пайк хваща ръцете ми, за да ме спре.

— Да, за жалост…

Отивам до душкабината, отварям вратичката и пускам водата.

— Знаеш ли — казвам му, — ако ти преча твърде много, мога да ти се махна от главата. Днес ми се обади Ейприл. Направи ми предложение.

Той се обръща, скръства ръце на гърдите си и се обляга на мивката.

— Ейприл? — повтаря. — Откъде ти е взела номера? И какво предложение?

Разкопчавам сутиена и го оставям да падне на земята, после изхлузвам бельото си. Очите му ме обхождат, спират се върху гърдите ми — любимата му част — и аз продължавам:

— Брат ѝ притежава къща, с чието даване под наем още няма късмет — обяснявам му. — Тя смята, че ще бъде страхотно да се пренеса там. Наемът е евтин в замяна на това да изчистя всичко. Цяла къща само за мен.

Пристъпвам в душкабината, но когато се опитвам да затворя вратичката, Пайк я задържа отворена.

— Е, това е много мило от нейна страна — казва, но изобщо не изглежда щастлив.

След това започва да разкопчава джинсите си, внезапно решил да се присъедини към мен, предполагам.

Кимвам невинно.

— Мммхммм — отвръщам. — Тя е ангелче. Толкова е безкористна.

— Точно така. — Той повдига вежда и влиза при мен, като затваря вратата.

И двамата прекрасно знаем, че ѝ провалих вечерта, когато беше тук последния път, така че може да ми „помага“ колкото си иска, но това, което всъщност прави, е да си помогне сама, като ме разкара от пътя си.

— И какво ѝ отговори? — Пита той, навежда глава назад под струята и си намокря косата.

— Казах ѝ, че ще си помисля.

— Обаче ще спестиш повече пари, ако останеш още известно време тук — изтъква. — Мисля, че така е най-добре. Не си ли съгласна?

Засмивам се на себе си и насапунисвам гъбата си. Неговите мотиви също не са съвсем безкористни.

— Тя се тревожи, че може да ми е неудобно — обяснявам. — Да оставаме двамата сами заедно тук…

Той ме избутва към стената, аз си поемам дъх и изпускам гъбата. Ръката му се протяга между краката ми и повдига коляното ми, разтваряйки ме за него. После бавно и нежно разтърква клитора ми в кръг и пулсът ми се учестява, а коленете ми се подкосяват.

— Неудобно ли ти е? — пита, а гласът му е нисък и дрезгав.

— Не. — Тялото ми потреперва. — Но не искаш ли къщата само за себе си? Може би си е по мислила, че ти се мотая в краката.

Горещите му очи се гмуркат в моите и той бавно поклаща глава.

— Ако си тръгнеш, няма да имам всичко, от което се нуждая, в тази къща.

Той увеличава скоростта и надвесва устата си близо до моята, после плъзга пръст в мен.

Въздишам, затваряйки очи, а устните му се спускат към моите, целува ме бавно и нежно, докато влиза в тялото ми отново и отново.

Езикът му потупва горната ми устна и после той прошепва:

— Защо да не искам да се прибирам при теб всеки ден? Толкова си сладка.

Излиза от мен и после отново влиза, този път с два пръста, бавно и нежно и ме приковава към стената. Отпускам глава назад и изскимтявам, докато той ме гледа в лицето.

Господи, толкова е добър. Протягам се между нас и погалвам члена му.

— Тя е права да се тревожи за теб, Джордан — казва той и захапва долната ми устна. — Твърде си млада за всички шибани неща, които искам да ти причиня.

— Не съм толкова млада — дразня го. — Всъщност съм достатъчно възрастна в много отношения.

— Така ли? — изпъшква той и членът му се уголемява и надървя в ръката ми. — Почакай малко, скъпа.

Той изважда пръстите си, хваща задната част на бедрата ми, повдига ме и ме притиска към стената. Членът му е дълъг, твърд и готов, усещам как дразни входа ми.

Да.

— Ей, Пайк! — вика Дъч.

И двамата вдигаме глава, Пайк ме пуска на пода и се обръща, за да погледне през матираното стъкло.

— В банята съм! — извиква, като скрива тялото ми от поглед.

— Аха, не думай — шегува се приятелят му. — Телефонът ти звъня няколко пъти. Изглежда, е Линдзи. Ще го оставя на плота тук.

Пайк притиска тяло към мен, за да може Дъч да види само един човек, ако погледне през стъклото.

— Да, благодаря — казва отсечено.

Прехапвам долната си устна, чувствам се палаво. Притискам се до него, целувам челюстта му и го галя.

— Джордан… — изръмжава през зъби.

Разсмивам се тихо.

— Шшш… — чувам да ме гълчи.

— Ще пусна мача — провиква се Дъч. — Ще те чакам долу.

— Добре.

Проточва се тишина, после Дъч отново заговаря:

— Та, ъъъ… къде отиде Джордан? Не я видях долу.

— Откъде да знам? — отвръща Пайк, изгубил търпение. — Ще се махнеш ли оттук?

— Да, добре — казва. Но после добавя: — Само ѝ кажи да не забрави да си прибере дрехите от пода, когато излезе от душа заедно с теб, става ли?

Очите ми се разширяват, устата ми се отваря и заравям лице в тялото на Пайк точно навреме, за да сподавя смеха си. О, мамка му.

Вратата на банята се затваря, главата на Пайк пада на рамото ми и нажеженият момент отминава, докато смущението загрява бузите ми.

Благодаря, Дъч.

Събуждам се късно, чувствам се изтръгната от съня си и се усещам така, като че ли ще падна всеки момент. Отварям очи и виждам, че се намирам в прегръдките на Пайк. Той ме повдига с една ръка зад гърба ми и друга под коленете ми.

— Какво правиш? — питам, затварям отново очи и се сгушвам в него.

— Ще поспиш ли при мен?

Да поспя при него? Защо изобщо ме пита? Няколко вечери заспивах в леглото му, но през повечето време се стараех да прекарвам нощите в собственото си легло, в случай че Коул се прибере и започне да ме търси. Или още по-лошо, влезе в стаята на баща си и ме открие там. Искам Коул да знае — не желая да се крия повече, — но двамата се съгласихме, че няма нужда да разбира така.

Той ме полага в леглото си и аз издърпвам чаршафа над бельото и потника си.

— Искаш ли да се съблека? — дразня го.

— Не, моля те, недей. — Той заключва вратата, заобикаля долната част на леглото и ляга от другата страна. — Наистина имам нужда от сън и ще ми бъде трудно да не се надървя дори ако си облечена.

Вдига ръка и ми прави знак да се приближа и аз се сгушвам до него и опирам глава на рамото му.

Обзема ни вълна на спокойствие. Толкова е приятно.

Прокарвам пръсти по гърдите и корема му, после обвивам ръка около тялото му и поглеждам нагоре към него в тъмнината.

Двамата сме на напълно различни етапи от живота си. Веднъж той ме попита какво виждам в него. Бих могла да му задам същия въпрос.

— Какво гледаш? — пита той.

Навеждам глава обратно надолу, прокарвам устни върху кожата му и се замислям.

— Завиждам ти.

— Защо?

Свивам рамене.

— Ти вече си открил кой си, а аз не съм — казвам му. — Тревожа се за всичко. Дали ще завърша колеж? Дали ще стана онази, която искам да бъда? Дали ще имам приятели и ще направя нещо за този свят, или накрая и аз ще работя нещо, което мразя, също като сестра ми, баща ми и всички останали, които познавам? — Поглеждам обратно нагоре към него. — Имам предвид всички, освен теб. Ти създаваш впечатлението, че си доволен от себе си и че не съжаляваш за нищо. Аз съжалявам за всичко.

Засмивам се леко.

— Е, не за всичко — поправям се. — И се чувствам много глупава. Заради думите, които изричам, веднага щом излязат от устата ми. Заради нещата, които правя. Заради решенията, които вземам. Постоянно се съмнявам в себе си. Като например че вероятно бих била по-щастлива, ако не вдигам шум, държа си проклетата уста затворена и главата наведена.

Ръката му се стяга около мен.

— По-щастлива или в по-голяма безопасност?

Не е ли едно и също?

Но не, знам какво има предвид. Корабът е на безопасно място в пристанището, но това не е предназначението му.

— Мисля, че си изплашена, защото хората силно са се постарали да те накарат да чувстваш, че не заслужаваш вниманието им, Джордан — казва той. — Родителите ти, бившият ти от гимназията… дори Коул. Дала си им шанс, а те са злоупотребили с него. Вината е тяхна, не твоя. — Той повдига брадичката ми, за да срещна погледа му. — Не мисли, че има нещо общо с това коя си. И не позволявай на никого да те кара да се страхуваш от себе си. Ти си невероятна.

Усмивката ми изгрява и въпреки че в ума ми се прескачат хиляди съмнения за това накъде сме се запътили двамата с него, тази вечер ще живея за мига. Имах нужда да го чуя. Единственият друг човек, който ме надъхва така, е сестра ми.

Но с Пайк е по-приятно, защото мога и да го целувам.

— Освен това аз станах такъв, какъвто съм, защото нямах друг избор — отбелязва. — Ако нещата се бяха развили по друг начин, щях да отида в колеж. Да пътувам. Може би дори да ходя на работа с костюм. — Тялото му се сковава. — Аз ти завиждам. Все още се развиваш и можеш да станеш всичко, което поискаш. Всички избори в живота са пред теб.

Не бях се замисляла за това. Колко различен щеше да бъде животът му, ако Коул не се беше родил.

— Спомням си те с онзи костюм — замислям се. — Трябва да ме заведеш на среща с него някой път. Никога не си ме виждал с рокля.

Той мълчи, а палецът му се плъзга нагоре и надолу по ръката ми. Разбирам онова, което не ми казва. Не може да ме заведе на среща, освен ако не излезем извън града.

Поемам си дълбок дъх и избутвам притеснението в задната част на ума си.

— Когато те видях за пръв път, се почувствах, все едно са ме ударили — прошепва. — Тялото ти ме кара да се чувствам, все едно съм на увеселително влакче, когато го докосна.

Усмихвам се и събувам бельото си, после прехвърлям крак през него, яхвам го и се изправям.

Той издишва и ме хваща за бедрата.

— Но всъщност ме довършиха малките неща, които правиш: когато ми донесе обяд, когато ми нарита задника в онзи склад в бара на два пъти и дори когато ми каза да купя онези задни панели и ме разсмя с намеците си за това как приличам на пещера. — Той се разсмива. — Караш сърцето ми да тупти толкова силно, че ме боли, Джордан. Ти, устата ти и личността ти, всичко ме кара да искам да те докосна. Да не искам това да свърши.

Той среща очите ми и прибира косата зад лявото ми ухо.

— Съжаляваш ли за случилото се между нас? — пита ме.

Поклащам глава.

— Няма проблем — продължава. — Можеш да бъдеш честна, дори да е само малка част от теб. Ще те разбера.

Навеждам се и слагам ръка до главата му.

— Съжалявам, че не можах да спра да те зяпам в деня, в който се преместих тук и ти занесе няколко от кутиите ми в къщата — казвам му. — Че обичам това, че не си словоохотлив и обичаш да гледаш филми с мен. Съжалявам за начина, по който подскача стомахът ми, когато те чуя да ходиш из стаята си сутрин и знам, че ще те видя скоро. — Прокарвам ръка нагоре по гърдите и врата му. — И съжалявам за начина, по който те търся, когато вляза в някоя стая, и как, след като отидеш на работа, трябва отново да се самозадоволявам под душа, защото не мога да спра да фантазирам за теб и това ме възбужда толкова силно, че не мога да те изчакам да се прибереш.

Коремните му мускули се свиват, когато се надига леко и притиска члена си към мен.

— Освен това съжалявам, че не мога да променя нищо — продължавам. — Не мога да не се чувствам така.

Прибирам крака си, завъртам се и се качвам отново върху него, този път в поза обратна ездачка. Вдигам тениската над главата си и оставям косата да падне върху голия ми гръб, после поглеждам през рамо и флиртувам с Пайк.

Членът му се надървя под мен и аз започвам да движа бедра и да се търкам в него.

— Опитваш се да ме убиеш — изпъшква той.

Прокарвам пръсти през косата си, усещам как ръцете му шарят по цялото ми тяло и се протягат нагоре, за да обхванат гърдите ми.

— С колко жени си спал? — питам го.

— А ти с колко мъже си спала? — отвръща ми. — Не, забрави за това, не ми отговаряй.

Ухилвам се и все пак му отговарям.

— Преди теб? С двама.

— С повече от две — отвръща той на свой ред.

— Има ли нещо, което искаш да направя, а не правя? — Продължавам да движа бедра, а очите му са вперени в задника ми.

— Защо питаш?

— Просто се чудя как се справям в сравнение с мъж с много повече опит — обяснявам.

Той среща очите ми.

— Първо на първо, опитът ми не е много повече. И второ на второ, има много неща, които все още не сме правили и които имам намерение да направя с теб веднага, щом се успокоим и спрем да си разкъсваме дрехите в мига, в който пристъпя в проклетата къща след работа всеки ден — изръмжава на шега.

Лягам обратно върху него и отпускам глава до неговата, а една от ръцете му се протяга между бедрата ми.

— Спри да ми доставяш такова удоволствие и ще започна да се контролирам — казвам.

Той ме целува и задържа погледа ми, а в очите му има нещо сериозно.

— Не мисли за другите жени — казва ми. — Аз не го правя.

Гръдният ми кош се отпуска, докато се взирам в него, пълна съм с неща, които не мога да изрека. Аз…

Отварям уста. Аз…

Целувам го, усещам наболата брада около устата му, а ароматът му ме завладява. Не мога да те обичам. Не те обичам, нали? Това е просто импулс. Така ще каже той. Ще каже, че съм хлапе. Че не е истинско.

Обичам те.

— Божичко, Джордан — въздиша той и ме целува по-силно. — Какво ми причиняваш?

Същото, което и ти на мен.

Телефонът му започва да звъни и ние се опитваме да се съсредоточим върху целувката и да го игнорираме, но накрая той въздиша неохотно и се отдръпва.

Взема телефона и поглежда екрана.

— Мамка му — изсъсква.

Целувам го по бузата и захапвам леко челюстта му.

— Само минутка, скъпа. — Той се изправя и аз се отдръпвам от него, за да му позволя да проведе разговора.

Сваля крака от ръба на леглото и вдига телефона. Дърпам завивката и се покривам.

— Здрасти — чувам го да казва.

От другата страна му отвръща силен мъжки глас, мисля, че е Коул.

— Аха — казва Пайк, изправя гръб и прокарва ръка през косата си. — Аха, съжалявам, бях зает. Не знаех, че е спешно.

Коул отново заговаря, мисля, че Пайк не диша.

— Коул, аз…

Коул го прекъсва и Пайк слуша неподвижен.

— Не, не смятам, че това е добра…

Отново бива прекъснат, когато Коул заговаря.

След миг го виждам как си поема дъх и кимва.

— Аха — казва. — Да… добре. Хубаво. Ще се видим утре. Затваря телефона и го хвърля на леглото, после се тръшва по гръб и потърква лице.

— Какво има? — питам го.

— Имаш предвид, освен това, че говоря по телефона със сина си, докато бившето му гадже лежи голо до мен в леглото?

Намръщвам се.

Пайк накланя глава назад и ме поглежда.

— Всъщност имаме по-голям проблем. Приготви се.

— Сложил съм чаршафи и одеяла на дивана — казвам, влизайки в кухнята. — Хладилникът е зареден. Чувствайте се като у дома си.

Коул и майка му ме следват вътре, входната врата се затваря, а в гласа ми се чува всичко друго, освен гостоприемност. Коул е повече от добре дошъл, но нея с голям кеф бих я пратил на хотел, стига да можех.

Но той ми вменява вина.

— Няма да спя на дивана — осведомява ме Линдзи и тръшва чантата си на плота. — Имам нужда от уединение. Аз съм голяма жена.

Джордан върви тихо след тях, скръства ръце и се опира на касата на вратата. Очите ѝ са сведени, не мисля, че ме е поглеждала от снощи насам, когато ми се обади Коул. Днес бях на работа, а тя пое дневната смяна в бара и между преместването на нещата ѝ обратно в нейната баня и затварянето ѝ в стаята ѝ, докато правеше бог знае какво, и довършването на ремонта на колата ѝ от моя страна не сме си казали почти нищо. Предполагам, че не мога да кажа повече, отколкото тя.

Поглеждам към Линдзи, плътното ѝ червено червило е в същия цвят като червения сутиен, подаващ се от черната ѝ копринена блуза, и за около пет минути преди двайсет години смятах, че е сексапилна и уверена. Сега това вече не ме привлича, защото знам какво има отвътре.

Надявам се, че ще ми се наложи да я търпя само една-две вечери. Коул се е преместил при нея преди няколко дни, но сега сменят прозорците в апартамента ѝ, така че двамата имат нужда от място, където да отседнат, докато работниците приключат.

— Можеш да имаш всичкото уединение, което си поискаш, на хотел — напомням ѝ. — Предложих да платя престоя ти там.

— Стига де, татко — мърмори Коул, отива до хладилника и си взема безалкохолно.

После поглежда към Джордан, но тя не среща ничии очи.

В стаята пада неудобна тишина.

Прочиствам гърло.

— Е, ако не искаш да делиш една стая с Коул — казвам на Линдзи, — няма къде другаде да спиш, освен в мазето.

— Ами стаята за гости? — отвръща ми тя.

— Това е стаята на Джордан.

— Джордан изобщо не трябва да живее тук — казва тя и почти съска. После се обръща към Джордан: — Би ли отишла в стаята на Коул за няколко вечери, за да се настаня в стаята за гости?

— Вече не е „стая за гости“ — изтърсвам, а сърцето ми изведнъж започва да препуска. — Това е нейната стая.

Няма никакъв шибан начин…

— Това е нелепо. — Линдзи ме поглежда кръвнишки. — Аз съм майка на сина ти и имам нужда от стая. — Отново поглежда към Джордан. — Прекарала си много време в леглото с Коул. Още една-две вечери няма да те убият, нали?

Пристъпвам напред и слагам ръце върху плота в средата на кухнята.

— Тя няма да спи при Коул. Вече не са заедно. Не е честно.

— Това е само легло — най-накрая заговаря Коул, въздишайки. — Просто ще спим. Ще издържим.

Поглеждам към Джордан, чакам да прояви някаква борбеност и да ми помогне, но тя само вдига очи и среща моите, без да каже нищо. Като че ли аз съм този, който позволява да се случва всичко това, и тя ме чака да направя нещо.

Щом не смята да ме подкрепи, ще изглеждам глупаво, опитвайки се да защитавам честта ѝ. Тя е голямо момиче. Няма да разберат защо само аз им се опъвам.

Вече съм уплашен.

Искам двамата с Коул да се сдобрят и отново да бъдат приятели, но не искам да остават сами заедно през нощта. Те бяха двойка, мамка му. Той познава тялото ѝ толкова добре, колкото и аз. Ами ако започнат да се чувстват, както когато са започнали да излизат и всичко е било хубаво? Ами ако тя започне да си мисли, че има нужда от някой… по-млад? Двамата споделят обща история.

Не смятам да ревнувам от сина си. Не се състезаваме. Но той я познава от доста по-отдавна. Ами ако започнат да си говорят и отново се свържат?

На върха на езика ми е просто да го изтърся. Тя е моя и няма да спи в леглото на друг мъж.

Но после се сещам за Линдзи и за катастрофата, която представлява, и как през последните шест години той постоянно застава на нейна страна. Тя винаги играе жертвата и му вменява вина, че трябва да я защитава, и той отново ще го направи, защото знае, че аз мога да се справя сам. Тя страшно ще се изкефи, когато разбере, че съм чукал Джордан зад гърба му. Просто си търси кого да мрази, и аз не искам да поставям Джордан в тази позиция.

Свеждам очи и едва успявам да отключа челюстта си.

— Джордан, има одеяла на дивана — казвам тихо. — Кажи ми, ако ти стане студено.

Понечвам да изляза от стаята, но тогава най-накрая чувам гласа на Джордан:

— Не, Коул е прав — отвръща. — Това е просто легло, само ще спим и е само за една-две вечери. Няма проблем.

Спирам и поглеждам нагоре към нея, но тя е съсредоточила поглед напред, спокойна, доколкото е възможно. Свивам десния си юмрук, напускам всекидневната и се насочвам към стаята си. Едва седем часът е и е петък вечер, но ако не остана сам, ще направя някоя глупост.

Като например да започна кавгата с нея, която желая толкова отчаяно, пред всички.

Някъде след полунощ най-накрая заспивам. На няколко пъти тази вечер бях на ръба да се издам, но рискът да съжалявам по-късно, е твърде голям. Не сега. Не пред бившата ми.

Това е просто забежка. Гадна, мръсна забежка, нали? Поне така ще си помислят всички.

Освен това ще разбие сърцето на Коул. Сигурен съм, че очаква тя да продължи напред по някое време. Все пак не е твърде загрижен за нея, откакто си тръгна.

Но ако знае, че съм отишъл и съм си поиграл с една от играчките му, и разбере, че мога да я направя по-щастлива… Да, от опит мога да твърдя, че част от теб винаги си мисли, че имаш по-голямо право над бившето си гадже от всички останали дори след раздялата. Ще го почувства като предателство. Като че ли съм взел нейната страна и съм се опитал да се представя по-добре там, където той се е провалил.

И ще бъде прав. Бих разбрал всичките му чувства.

Ще си призная. В крайна сметка. Тя ще осъзнае, че съм твърде възрастен — твърде уседнал, — и ще поиска повече. Това няма да продължи дълго.

Но осъзнаването на тези неща не ме спира да я искам. Да ми липсва и да се нуждая от нея.

Леглото проскърцва зад мен и аз отварям очи, осъзнавайки, че в стаята има още някого. Това ми отнема миг, но после ме изпълва облекчение, протягам ръка назад и я придърпвам към себе си.

Джордан.

Но после сбърчвам чело, а сърцето ми започва да блъска, когато ароматът на Хевънли на „Виктория’с Сикрет“ ме удря в ноздрите и напипвам крак, който не притежава същите извивки и текстура, за които копнея всеки ден.

Надигам се, обръщам глава и виждам познати форми до себе си, но не онези, които желая.

— Какво, по дяволите?

Отмятам завивките и запалвам лампата, после се изправям до седнало положение и се втренчвам в Линдзи. Облечена е в червена копринена нощница.

Какво, по дяволите, си мисли, че прави?

— Ти сериозно ли? — Тя ме приковава с изненадан поглед, като че ли това не е реакцията, която е очаквала. — Не се преструвай, че си забравил упражнението, Пайк. Когато в леглото ти се появи полугола и разгонена жена, която ти е в кърпа вързана, не я отхвърляш.

Тя се навежда, притиска тяло към моето и посяга към врата ми с уста.

— Спри. — Ставам от леглото, вземам джинсите си от стола и ги обувам. — Не съм толкова отчаян, мамка му.

— Не е нужно да става така. Пайк. — Тя въздиша и се приближава, застава на колене и прибира тъмната си коса зад ухото си. — Бях млада. Бях глупава. И себична — умолява ме. — Не видях колко добър човек си. Какъв късмет бях извадила да срещна някой толкова амбициозен, отговорен и надежден. Искам те. — Тя накланя глава и ми играе с очи. — Не всичко беше лошо. Спомняш си го, нали? Спомняш си как се разгорещявахме.

Посягам към чекмеджето на нощното шкафче, забелязал новата кутийка с презервативи, която трябваше да купя, защото двамата с Джордан изразходихме предишната по-бързо, отколкото бях очаквал. Бързо вземам пура от кутията, както и запалката си, после затръшвам чекмеджето, за да не ги види Линдзи и да не започне да любопитства.

— Тогава нямах добра база за сравнение — изплювам. — Но вече имам.

— Самотен си — казва тя. — Искам да опитаме отново. Заради Коул. Знаеш ли как ще се зарадва да ни види заедно? Беше твърде малък, за да си спомня.

Засмивам се горчиво. И слава богу. Прибирах се вкъщи от двойна смяна и изръсвах шейсет долара на детегледачката, преди да прекарам останалата част от вечерта, наваксвайки със съня, когато мога, между храненията на Коул, докато тя купонясваше навън.

— Не ти ли омръзна да излизаш сам? — Тя става от леглото и пристъпва към мен. — Да гледаш всичките си приятели заедно със семействата, къщите и ваканциите им? И ние можем да го имаме. Вече пораснах. Мога да те подкрепям, да се грижа за теб и за къщата.

Къщата. Има предвид нашата къща. Иска да живее тук.

От представата за Линдзи в моята къща, как се разхожда наоколо, като че ли е нейна, ми се повръща. Къщата не е нейна. И никога няма да бъде. Тя е…

Спирам се, няма нужда да оформям мисълта с думи. Мога да си представя само една жена да живее в тази къща.

Тръгвам към вратата.

— Нека позная… в замяна аз ще те издържам финансово, нали така?

— Мога да те направя щастлив — казва ми. — Правила съм го и преди.

Свеждам поглед, почти нямам нужда да обмислям това твърдение. Преди месец можеше и да се съглася с нея. Някога, много отдавна, за доста кратко бяхме щастливи. Няколко дни тук, няколко часа там.

Но сега знам, че дори не се е доближавало. Не може дори да се сравнява с онова, което преживях през последните няколко седмици.

— Връщай се в стаята си — излизам, оставям вратата отворена и после добавям през рамо: — Имам предвид в стаята на Джордан.

Изхвърчам в коридора и забавям ход, когато подминавам вратата на Коул, ужасно изкушен да я отворя. Онова вътре е мое. Кой мъж поставя момичето си в такава ситуация? Кой мъж не си признава, мамка му, и не си прибира онова, което му принадлежи?

Трябва да помисля. Изтичвам надолу по стълбите и си проправям път през кухнята и после през пералното помещение, а всеки миг, в който изчаквам, ме приближава все повече и повече до това да не мога да го понеса. Знам, че тя няма да позволи да се случи нищо, но трябва да я измъкна оттам.

Обаче веднага щом пристъпвам навън, виждам, че проблемът вече е решен. Поне за момента. Тя седи на ръба на басейна с крака във водата и поглежда към мен, когато излизам от къщата.

Спирам за миг, а сините ѝ очи са студени и далечни. Притеснението ме боде в гърба, защото знам, че стаята на Линдзи — стаята на Джордан — гледа към задния двор и тя може би ни наблюдава.

Насочвам се небрежно към градинската маса, запалвам пурата си и оставям запалката, пуфтя и вдишвам, докато краят ѝ не започва да свети в оранжево. Сладникавият аромат изпълва носа ми, издишвам пушека и веднага усещам как ме удря в главата. Приближавам се до страната на басейна срещу Джордан, поглеждам надолу към нея и виждам, че е облечена с шорти за спане и черен потник без сутиен под него.

Твърдите връхчета на гърдите ѝ се виждат оттук.

Напрягам челюст.

— С това ли спиш? — измърморвам, едва движа устни и държа гласа си възможно най-тих.

— Той ме е виждал и с по-малко.

Стискам пурата и потупвам края ѝ със средния си пръст. — И?

— И какво?

Повдигам вежда.

— Докосна ли те?

Чувам я как се засмива и издишва.

— Може би. — После присвива очи към мен. — А аз може да съм му позволила. Все пак крушата не пада по-далече от дървото.

Челюстта ме заболява, а тя поклаща глава и се извръща от мен.

Знам, че е ядосана. Знам защо е ядосана. И знам, че всички вършим глупости, когато сме ядосани. Тя ме отхвърля, а аз просто имам нужда от време да помисля. Само малко време.

— Не прави така — казвам ѝ.

— Тогава недей да ми задаваш тъпи въпроси.

Гърдите ѝ се повдигат и спускат от плиткото дишане, изглежда нещастна. Не знам какво да направя.

— Това ме убива — прошепвам и стрелвам очи към прозореца ѝ, за да се уверя, че Линдзи не ни гледа. — Убива ме, мамка му, да знам, че лежиш в неговото легло.

— Тогава трябваше да им кажеш истината — отвръща ми. — Че може да вземе моята стая, щом иска, защото аз вече спя в твоето легло.

Изправя се на крака, изтърсва задника си и вече не мога да я погледна в очите. Тя вече спи в моето легло. Да, така е.

И сега повече от всичко ми се иска да е там.

— Ако ме искаш, рано или късно ще ти се наложи да се изправиш срещу него — казва. — Не можеш да ме държиш затворена тук, Пайк. Искам да правя разни неща с теб, да излизаме заедно, да вечеряме навън, да те целувам и да не се притеснявам дали вратите са затворени, когато го правя.

Замълчавам за миг, но тя не чака да си възвърна дар словото. Тръгва към къщата и аз неистово поглеждам нагоре към прозореца ѝ, преди да хукна да я гоня. Хващам я за ръката, издърпвам я зад ъгъла на къщата и я подпирам на стената.

— Не можем — умолявам я и гледам надолу към нея. — Още не. Това, което правим, не е редно. Всички ще ни одумват. Коул няма да разбере.

Очите ѝ блестят от сълзи, докато гледа нагоре към мен, но челюстта ѝ е стисната от гняв.

Отстъпвам крачка назад и прокарвам ръка през косата си.

— Ами ако всичко свърши след две седмици и разруша връзката с хлапето си, защото не мога да си държа оная работа в гащите? — питам я. — Трябваше просто да си държа ръцете далеч от теб! Защо не можах да се въздържа? А?

Въпросът е риторичен, но е истина. Трябваше да си държа ръцете далеч от нея. Кой знае как ще го приеме Коул? Колко дълбоко ще забие ноктите си Линдзи в него заради това? Всичко, което съм направил през живота си, е било заради него. Не се записах в колеж, защото тя не искаше да работи, а имахме нужда от пари. Скъсах си гъза от бачкане, за да мога да си позволя всичко, от което се нуждае той. Коул най-накрая ми се доверява, а това може да развали всичко.

Джордан мълчи известно време и на мен това изобщо не ми харесва. Искам да разбера какво мисли, и когато е ядосана, поне знам, че иска да се кара с мен. Точно сега дишането ѝ е бавно и стабилно и тя просто се взира в мен твърде спокойно.

После кимва на себе си.

— Не си струва — разшифрова. После тръгва да си ходи. — Знам, че си прав.

— Джордан…

— Не, няма проблем. — Спира. — Разбирам. Знаех, че сестра ми е права. Нямаше да се получи.

Не това…

Но точно това имах предвид, нали? Ако не мога да му кажа сега, смятах ли да го направя изобщо? Кога би било по-лесно? След като са скъсали от няколко години?

Когато не отговарям, тя поглежда към мен.

— Ще се видим сутринта.

Тръгва към задната врата, а аз се чувствам, все едно са ме сритали. Чувствам се, като че ли никога повече няма да я видя.

Затичвам се след нея, хващам я за ръката и я спирам.

— Недей — умолявам я. — Господи, нямах това предвид. Джордан, аз… ти си струваш. Аз просто… — Поклащам глава. — Не знам.

— Няма проблем — казва, звучи толкова спокойна, че се плаша. — Наистина. Всъщност трябва да ти благодаря. От години се опитвам да бъда жена, на която бих се възхитила, и внезапно усещам, че съм успяла. Знам, че си струвам. Но ти не си.

Понечва да се отдалечи, но аз отново я спирам.

— Джордан.

Този път се обръща, вдига високо глава и измъква ръка от хватката ми.

— Тогава му кажи сега — настоява.

При този ултиматум въздухът напуска дробовете ми.

— Ела да му кажем заедно — настоява, — за да мога да си легна в нашето легло, да поспим и утре да продължим напред, защото всичко ще е приключило и повече няма да ни се налага да се притесняваме за това. — Очите ѝ ме предизвикват. — Кажи му сега.

Отварям уста да заговоря. Да ѝ кажа, че ще го направя. Че веднага ще се кача и ще кажа истината на сина си. Че мисля, че я обичам, че съжалявам и че не съм искал да го нараня.

Но знам, че съм прав. След два месеца тя ще се върне в колежа за постоянно, ще се среща с образовани момчета, които имат целия си живот пред себе си. Не искам да разстройвам семейството си, когато още не знам накъде отиваме. Няма право да го иска от мен.

Джордан започва да се отдръпва, а синьото в очите ѝ е като лед.

— Невероятно е колко бързо се случват тези неща, нали? — казва, докато бавно ме напуска. — Вече не изпитвам абсолютно нищо към теб.

— Не изглеждаш добре, захарче.

Вдигам поглед от хладилника, където зареждам бутилки бира от касата, и се усмихвам леко на Грейди.

— Не е нещо, което кутия шоколадови бисквити не може да оправи.

Или кофичка сладолед, или Пайк да влезе точно сега, да ме вземе в прегръдките си пред всички и да ми каже, че ме обича.

Господи, толкова съм изморена. И изтощена. Направо не можех да го гледам снощи, исках само да се махна по-бързо от него и от живота му.

Взех току-що поправения фолксваген и отидох при сестра ми, после дойдох на работа в десет, за да се подготвя за дневната смяна, и съм тук от дванайсет часа, доста повече, отколкото трябва според графика.

Гневът и решителността не са ме напуснали, но към тях се присъедини и тъгата. Той ми липсва.

Но повече от всичко се ненавиждам.

Обичам го и го искам, но…

Не мога да съм с него.

Той ме разсмива и когато сме заедно, се чувствам уютно. Като че ли Пайк е единственото нещо в живота ми, което разбирам.

Но вече не се разбирам сама. Този път някой трябва да се бори за мен за разнообразие.

Няма да се върна.

— Предния път си тръгна, без да ми оправиш сметката — казва Грейди и изважда пари от портфейла си. — Ето ти бакшиша.

Плъзга няколко двайсетачки по бара, аз затварям хладилника и се засмивам тихо, а клепачите ми натежават от умора.

— Изобщо не се сетих за това, Грейди — казвам му. — Не се притеснявай за сметката. Просто се радвам, че си тук.

Което е истина. Той ме спасява от насилените разговори с другите, докато работя. Не флиртува с мен, нито подхвърля груби коментари, освен това харесва музиката, която пускам на джубокса.

Оставям парите и прибирам празната му бутилка, отварям нова и я слагам пред него.

— Ей, може ли две бутилки „Бъд“? — пита някой, слагайки пари на бара.

Приближавам се, чувам телефонът да звъни и виждам, че Шел се протяга към него.

Отварям хладилника и изваждам двете бири.

— Джордан? — повтаря Шел по телефона.

Поглеждам към нея и оставям бирите пред мъжа на бара.

— Кой се обажда? — пита тя.

Държа очите си върху нея и дишам плитко, докато вземам парите на клиента и отбелязвам напитките му на касата.

— Пайк? — казва в слушалката.

Поглежда ме и аз поклащам глава. Късно е, не съм се прибирала от снощи и всъщност съм изненадана, че още не е дошъл да ме търси и да ми отправи обичайните си нахални искания.

— Аха, няма я — лъже Шел. — Смяната ѝ свърши. Опитай на мобилния ѝ телефон.

Тя затваря, вероятно защото не иска да го слуша повече, и очевидно не знае, че Пайк вече ми се обади няколко пъти на мобилния телефон днес. Но не остави съобщение, нито ми писа.

Шел се приближава към мен.

— Какво става?

— Нищо.

Накланя недоверчиво глава.

— Изглеждаш изтощена. — Внимателно прибира косата зад ухото ми, докато почиствам бара. — Яла ли си нещо днес?

— Добре съм — казвам ѝ. — Просто съм изморена.

— Да не би Коул да ти създава още проблеми?

Въздишам, усещам как стомахът ми потреперва. Искам да поговоря с някого, но ми писна да съм момичето, което има проблеми с момчетата. Писна ми Шел да се тревожи за мен, и не искам да знае. Вече си мисли, че Пайк е задник, и поради някаква причина това не ми харесва. Не искам да ѝ давам повече муниции.

— Защо ти се обажда баща му? — настоява.

Избягвам погледа ѝ, пускам парцала в кофата с гореща вода, вземам нов и избърсвам същите бутилки с алкохол, които вече бърсах този следобед.

Усещам погледа ѝ върху себе си.

— Джордан, в какво си се забъркала?

Брадичката ми потреперва, а сълзите парят в очите ми.

— В нищо — отвръщам, все още без да я поглеждам. — Ще се оправя.

От кухнята излиза сервитьорка, понесла храна, и аз заобикалям една от другите барманки, която се връща с нова бутилка „Капитан Морган“ от склада с алкохол. Замислям се за миг, опитвам се да реша какво да правя после, и накрая се навеждам да взема пакет салфетки от шкафа. Отварям го и започвам да пълня една от кутиите на бара.

— Прибирай се вкъщи — казва Шел и слага ръка върху кутията. — Иди се наспи.

— Добре съм. Предпочитам да съм тук.

— Ако не искаш да се прибираш, тогава иди при сестра си — предлага. — Само те моля да си починеш. Ако работиш още часове днес, тази вечер няма да можеш да караш до вкъщи. Ще се видим утре.

Отварям уста да споря, но тя просто поклаща глава, защото знае какво се каня да кажа.

— Не съм ти майка — изтъква, — но все едно съм. Имаш нужда от сън. Вземи си храна от кухнята и тръгвай. Моля те.

Подчинявам се на Шел, правя си сандвич, който не ми се яде, качвам се в колата и паля двигателя. По осемдесетарската радиостанция, която съм настроила, върви песен на Алис Купър, но я спирам, защото изобщо не съм в настроение за бягството от действителността, за което обикновено копнея.

Вкъщи. Отнема ми около двайсет минути безцелно каране из града, вглъбена в мислите си, докато реша към чия къща да се насоча. Трябват ми дрехи и учебници и въпреки че не искам да виждам Пайк, Коул и майка му, не мога да използвам гримовете на сестра ми още един ден. Всичките са с брокат.

Когато отбивам в „Уинди Парк Плейс“, оглеждам върволицата коли и пикапи от двете страни на улицата, както и пълната алея на Пайк. Разпознавам някои от превозните средства, а други — не, но се пъхвам в свободното място между две коли пред къщата на Крамер и забелязвам светлините, идващи иззад оградата на Пайк откъм задния му двор.

Коул сигурно е вдигнал купон. Страхотно.

Оставям си чантата в колата, вземам ключовете, заключвам я и тръгвам към къщата. Искам да се намирам навсякъде другаде, само не и тук, но знам, че трябва да го направя. Кожата ми настръхва от притеснение, а космите на ръцете ми се изправят, когато музиката нахлува в ушите ми. Обаче се изкачвам бързо по стълбите на верандата, все още облечена в блузата с гол гръб от работа. Стягам високата си конска опашка и просто се надявам, че с всички тези хора наоколо Пайк и Коул няма да ме усетят как влизам и излизам.

Влизам в къщата и се оглеждам, виждам как се затръшва задната врата, когато някой излиза навън, после чувам как се затваря вратата на тоалетната в пералното помещение. Лампите под вратата за мазето са запалени и разговорите навън са почти толкова силни, колкото и музиката. Поне Коул държи хората извън къщата през повечето време. Пайк едва ли е успял да заспи на този шум.

Внимателно се изкачвам по стълбите, вървя тихо по коридора и забелязвам, че вратата на стаята на Пайк е затворена и лампите са загасени. Вратата на Коул също е затворена, така че отварям моята, надничам вътре и виждам, че няма никого. Леглото е разхвърляно, което означава, че майката на Коул е спала в него снощи. Оглеждам наоколо на светлината, идваща отвън. Нещата на Линдзи ги няма, значи вероятно апартаментът ѝ вече е оправен. Оставям лампите загасени, вземам си кожената чанта, в която тъпча книгите и тетрадките от бюрото, и започвам да пълня сака с дрехи и всичко останало, което ще ми трябва непосредствено.

— Помислих си, че чух някой да влиза — казва един глас зад мен.

Сърцето ми спира и се поколебавам, моментално разпознала източника му. Затварям очи и се надявам да се махне.

Коул не би го поканил. Сигурно сам се е натресъл.

Ножицата седи върху бюрото пред мен и я поглеждам инстинктивно.

— Коул скъса с Елена — казва ми Джей. — Ще си го вземеш ли обратно?

Скъсали са? Че те били ли са заедно изобщо? Поглеждам надолу към палеца си в тъмнината и вече не изпитвам почти нищо. Преди той винаги докосваше сърцето ми, но сега се чувствам, все едно на Коул му е пукало за мен преди цяла вечност. Тази вечер не мога да изпитам дори грам копнеж по връзката, която някога споделяхме.

Сега съм в режим на оцеляване. Мозъкът ми управлява всичко и не би ми дал ключовете за сърцето ми, докато не се увери, че може да го понесе.

— Искаш ли първо да му сервираш малко отмъщение? — дразни ме Джей и чувам, че гласът му се приближава. — Хайде, Джордан. Мога да те изчукам страхотно още тук и сега.

— В сравнение с ужасния секс, който си правил винаги? — отвръщам.

Той не казва нищо, но аз си представям самодоволната усмивчица, играеща на устните му, и сърбежа в пръстите му, който го умолява да ме накара да си платя за тази забележка.

Вземам ножицата, обръщам се и вкопчвам пръсти в дръжките ѝ, играя си с нея, докато гледам към него.

Той стои на прага ми, облечен в джинси и тениска, а студените му очи ме гледат кръвнишки изпод тъмните вежди.

— Какво ли си си казвал, за да убедиш мозъчето си с размер колкото грахово зърно, че си ме задоволявал напълно — казвам хладно. — Трите пъти, в които го правихме, беше толкова зле, че след това просто лежах объркана, после развеселена и накрая избухвах в сълзи заради това че в теб няма нищо, което да не е напълно жалко.

Горната му устна потрепва и точно сега той преценява каква е вероятността да му се размине онова, което иска да ми причини, с цял двор, пълен със свидетели, точно под прозореца ми.

— Сега само се ужасявам за всяка жена, с която те видя — продължавам, — но и тайно се усмихвам, защото знам, че след като те излъжат колко много им е харесало в кревата с теб, отиват в банята и мастурбират, като си представят всеки друг в града, само не и теб.

Той залита към мен и аз се изправям, отпускам ръце и стискам ножицата. Очите му се стрелват към нея и той спира.

— Излизай от стаята ми — казвам му, тонът ми е равен и спокоен — и повече недей да ме заговаряш.

Джей се поколеба за миг.

— Веднага — настоявам.

Дишането му става тежко и чувам гнева, набиращ сила вътре в него.

Толкова силно иска да ми се нахвърли.

Но аз не съм уплашена. Не усещам нищо.

Отнема секунда на гордостта му да осъзнае, че няма да стигне далеч, ако реша да се разпищя, но след миг се отдръпва и най-накрая се обръща и изчезва надолу по коридора. Чувам стъпките му по стълбите и изчаквам да чуя затръшването на задната врата, преди да рискувам да помръдна отново.

Може да не се разкара от пътя ми завинаги, но в миналото обикновено бързо е решавал, че не си струвам усилията, и си е набелязвал нова цел. Да се надяваме, че ще го направи и сега.

Приключвам със събирането на дрехите и влизам в банята, за да си взема четката за зъби, самобръсначката и шампоана, натъпквам всичко в сака и го закопчавам. Мятам двете чанти през рамо и напускам стаята, като устоявам на порива да погледна назад, после се насочвам надолу по стълбите към всекидневната.

Пайк обаче стои точно до входната врата и аз спирам, а погледите ни се преплитат.

Мамка му. Почти си бях тръгнала.

— Търсих те навън — казва. — Просто исках да се уверя, че си добре.

Погледът му се спуска към чантите ми и той свива юмрук около ключовете си. Гласът му се превръща в шепот.

— Недей. Моля те.

— Какво не искаш да правя? — Пристъпвам напред. — Не искаш да си тръгвам или не искаш да казвам на Коул?

Купонът навън продължава да беснее, а ние стоим в тъмната стая, вкопчени в безнадеждна битка. Въпросът е просто кой ще бъде наранен, а той все още си мисли, че може да се измъкне от този избор.

Иска ме, но е страхливец.

— Това трябваше да приключи, нали? — казва задавено толкова тихо, че да го чуя само аз. — След десет години ще бъда почти на шибани петдесет. Не искам да те натоварвам с това. Всичко така или иначе щеше да приключи. Винаги си го знаела.

Вече го знам. Очите ми горят и се наливат със сълзи, но е странно. Не съм сигурна, че изпитвам тъга. Онова, което казва, почти ме успокоява, защото тази история ми е позната. Свикнала съм с нея.

Тръгвам към вратата.

— Не съм готов да те пусна — казва ми и застава пред мен. — Още не. Не съм приключил… — Той търси подходящите думи. — С това да си говоря с теб и… да те обичам. — Хваща раменете ми и ме премества зад входната врата, а аз се озовавам с гръб към гардероба. — Нека отидем някъде. Само двамата. Днес има среднощна прожекция. Хайде. Да излезем за няколко часа и да поговорим.

Поглеждам нагоре към него.

— Някъде, където е тъмно, нали?

В киното, където няма да ни видят?

Той поглежда към мен, като че ли точно това си е мислил, и много съжалява, но това е положението.

— Ще го из мислим. — Слага ръце на вратичката зад мен, от двете страни на главата ми, и се навежда по-близо. — Само недей да си тръгваш все още.

Сковаността, която изпитвам от снощи насам, започва да отстъпва и го чувам в главата си. Няма да ходя никъде. Няма да ходя никъде…

Сигурна съм, че е вярно. И винаги ще бъде. Пайк не пренебрегва задълженията си. Винаги ще се грижи за мен.

Но не мога да се сетя за нещо, което бих искала да бъда за него, което да е по-лошо от задължение. Не искам да бъда както Коул, работата му, къщата или сметките. Аз не съм задължение.

Аз съм всичко друго, но не и това.

— Обичаш ли ме? — питам. — Влюбен ли си в мен?

Той задържа погледа ми и дори в тъмното виждам, че очите му са зачервени, изморени и го боли. Но когато отваря уста, от нея не излизат думи.

Поклащам глава.

— Предполагам, че няма значение. — Отказвам се. — Нямаш смелост, така че това няма да продължи дълго. — Изправям се и затягам хватка около ремъците на чантите. — И накрая ще се окажеш само загуба на време.

Лицето му помръква, изглежда напълно смачкан. Не е в състояние да направи каквото и да било. Всичко, което знае, е, че не иска да си ходя.

— О, това е прекрасно — казва някой. — Значи това те възбужда, а, Джордан?

Двамата с Пайк извръщаме глави и виждаме Джей, който тъкмо излиза от кухнята и пристъпва във всекидневната. Пайк отпуска ръце, изправя се и поглежда строго към него.

— Хайде, скъпа — дразни ме Джей, чак оттук подушвам бирата, която е пил. — Аз ще съм твоето татенце, можеш да си разтвориш краката и за мен, а в замяна ще изкараш малко пари за наема.

Пайк се хвърля към него и аз изпъшквам. Хваща Джей за яката, завърта го и го запраща към вратата. Джей почти не потрепва, може би защото знаеше какво си проси.

Сърцето ми спира, когато го виждам да се препъва на верандата, а Пайк го следва.

Двамата се търкалят по стълбите и на предната морава има няколко души, които си тръгват през задната врата или тъкмо излизат от колите си.

Джей избутва Пайк, но Пайк го хваща за ръката и засилва юмрука си, който се стоварва като чук върху лицето на Джей и го запраща на земята. Излизам на верандата и виждам, че минувачите са се спрели, за да зяпат, а останалите подвикват.

— Какво става, по дяволите? — чувам гласа на Коул.

Поглеждам натам и забелязвам, че се задава отстрани на къщата. Приближавам се до перилата и виждам как Пайк издърпва Джей от земята и го блъсва в една кола.

— Татко! — вика Коул и се затичва към тях.

Но изглежда, никой друг не го забелязва.

— Не се тревожи. — Джей се разсмива на Пайк, а от устната му тече кръв. — Можем да си поделим курвичката.

Коул се обръща към мен.

— Нарани ли те Джей?

Предполагам, че не му е било трудно да се досети за коя „курвичка“ става въпрос. Не казвам нищо.

Джей обръща поглед към мен и се провиква:

— Защо не кажеш на Коул колко ви е било уютно тук с татенцето му, докато го е нямало?

— Какво? — Коул стрелка поглед между нас, а на лицето му е изписано объркване.

— Пак ще се видим, Джордан! — извиква Джей, избутва ръката на Пайк и изважда ключовете на колата си. — Ти ще работиш в „Куката“ също като сестра си, а аз ще идвам, за да си купя задника ти. Обеща…

Още един юмрук се стоварва върху лицето му, но този път не е на Пайк. Коул е изтичал до него и сега го изпраща да се търкаля назад по паважа.

Джей изръмжава, изплюва се на земята, прокарва ръка по устните си и я отдръпва, за да я разгледа.

— Изби ми зъба! — изкрещява.

— Изчезвай оттук! — вика Коул и вдига ръце. — Махай се!

По челото на Пайк блести пот и той ме поглежда по същия начин, както вечерта, когато спахме заедно за пръв път. Когато го яхнах на моето легло, а той погледна нагоре към мен, предаде се и ми даде всичко, което поисках.

Всичко друго около нас изчезва. Той потърква юмруци в дрехите си, а тялото му е сковано, като че ли иска да изтича до мен, да ме вземе в прегръдките си и да ме отнесе нанякъде.

— Вие двамата? — чувам да казва Коул.

Примигвам, Пайк свежда поглед и магията се разваля. Коул застава между нас, поглежда напред и назад към двама ни, докато хората бавно се разпръскват, а аз виждам как свързва казаното от Джей с начина, по който се гледахме току-що.

— Джордан? — Коул ме ръчка да кажа нещо, но аз само свеждам очи, неспособна да го погледна.

Пайк преглъща и диша плитко.

— Коул…

— О, майната ти — казва му Коул, прекъсвайки го, и се отдръпва.

Пайк пристъпва напред, но Коул се завърта и бързо се отдалечава, излиза от двора и тръгва по улицата.

Пайк не го следва. Познава сина си поне толкова, колкото и аз, и знае, че тази вечер Коул няма да чуе нищо. А и какво би могъл да му каже Пайк, от което да се почувства по-добре? Щетите вече са нанесени.

Пайк стои там, взира се в Коул и изглежда така, все едно са му изтръгнали живота. Какво му остава сега?

Изваждам ключовете си, слизам по стълбите на верандата и тръгвам към колата си, без да спирам или да се колебая, докато подминавам Пайк Лоусън.

Той също не ме следва.

Сега знам, че наистина си е мислил онова, което намекна снощи. Просто не си струвам.

Знам, че всичко е объркано, набирам на телефона си. Бих искала да знаеш, че не беше за отмъщение. Просто се случи и съжалявам.

Взирам се в телефона от двайсет минути, опитвам се да реша какво да кажа на Коул. Смятам да се логаутна от социалните мрежи и известно време да говоря само със сестра ми и няколко други приятели. Имам нужда от тишина и спокойствие. Просто не исках да изчезна, без да му кажа нищо.

Не съжалявам, че се случи, но съжалявам, че го нараних. Пред себе си се оправдавам, че той ми изневери пръв и не му дължа нищо.

Обаче не искам всичко да свърши така. Не съжалявам, че си тръгвам. Не съжалявам, че няма да го видя скоро.

Но просто исках да знае… Че причината не е в него.

Обичаш ли го? Изскача отговорът му.

В гърлото ми бодат игли, натискам копчето отстрани на телефона и го изключвам.

Преглъщам буцата в гърлото си, натъпквам телефона в страничния джоб на чантата, закопчавам го и затварям очи, за да спра сълзите.

Шел влиза в склада за алкохол, където стоя пред няколко каси бира, и вместо да ми даде чека за заплатата, който отиде да вземе, изважда пачка банкноти и я пъха в чантата ми, без да ми я покаже.

След като отново спах у сестра ми снощи, днес дойдох в бара, за да си взема заплатата, преди да си тръгна. Но по вида на пачката банкноти, която скри в чантата ми, съдя, че със сигурност ми е дала много повече, отколкото съм си заработила.

Ако започна да споря с нея, ще бъде само загуба на енергия. Отбелязвам си наум, че ще трябва да работя допълнителни часове, когато се върна обратно. Когато и да е това.

— Какво смяташ да правиш? — пита ме с ръка на хълбока и поглежда към мен.

— Не знам.

— Къде отиваш?

— Не знам.

Тя въздиша, а аз вземам чантата и я мятам през рамо.

— Обикновено това би ме изплашило, но… — провлачвам и се замислям. — Не искам да продължа да правя всичко, което съм правила по-рано. Искам утре да се събудя и да не мога да позная живота си. — Вдигам очи и поглеждам към нея. — И моля те, недей да ме поучаваш, че когато бягам без посока, позволявам на другите да определят как да се чувствам…

Тя ме хваща за раменете и заговаря твърдо.

— Бягай — казва ми решително. — Бягай далеч оттук. Просто върви. Обади се, ако имаш нужда от нещо, става ли?

Кимвам, благодарна, че ме разбира.

— Можеш ли да кажеш на Кам да не се притеснява? Добре съм и ще ѝ се обадя.

— Няма ли да отидеш да я видиш?

В очите ми избиват сълзи, заобикалям Шел, отскубвам се от хватката ѝ и излизам от склада за алкохол.

— Не мога.

Ако мисля твърде дълго или я погледна в очите, ще се изплаша. Някога Пайк ми каза да бягам, все едно ме гони дяволът. Сигурна съм, че нямаше предвид това, но смятам да го направя.

Джордан Хадли не напуска работата си. Не скача в старата си, разбита таратайка и не тръгва на път, без да знае накъде отива. И със сигурност се страхува твърде много от това да остане сама.

Ако започна да мисля, няма да го направя. Тръгвам. Няма връщане назад. Може да се върна утре, вдругиден или следващата седмица, но колкото повече време прекарам на пътя, толкова повече ще се отдалеча от това, което бях.

Спирам на бара и вземам пуловера си, който съм оставила на един стол.

— Знам, че те боли — казва Шел, приближавайки се иззад мен. — Беше щастлива.

— Ще се оправя. — Премятам пуловера върху чантата и избягвам очите ѝ. — Не ми беше първият.

— Напротив.

Спирам и поглеждам към нея, а възелът в стомаха ми се затяга.

— Не е нужно да казваш каквото и да било, обаче… — продължава тя — … не се чувстваше така с Коул, Джей или някой ДРУГ.

Отново извръщам поглед и прехапвам ъгълчето на устата си, за да държа чувствата си под контрол.

Ще го преодолея. И много скоро всички спомени ще избледнеят, всичките му думи и докосвания. Всичко ще изчезне.

— Но нека ти кажа нещо, момиче — продължава тя и говори тихо и дискретно заради няколкото клиенти в заведението. — Нямаш нужда от онова, което изпитваш към него или към някого другиго. Това — потупва гърдите ми точно над сърцето, — което изпитваш сега, е най-хубавото нещо, което може да ти се случи. Защото, когато всички парченца от сърцето ти започнат да се събират обратно, а те ще го направят, ще станат по-силни. И ще бъде много по-трудно някой да го докосне отново. — Прибира косата зад ухото ми, както прави винаги. — Така че ще бъдеш сигурна, че когато някой най-накрая го направи, наистина ще се е потрудил. Нямаме толкова голяма нужда от храна, за да оцелеем в този живот, колкото от това някой да ни разбие сърцето поне веднъж. Но хубавото е, че първият път винаги е най-лошо. Никога повече няма да се чувстваш толкова зле.

За което много се радвам.

Но освен това ме кара да се чудя… Ако сърцето ми никога няма да бъде разбито толкова зле, тогава дали някога ще обичам някого така, както обичах Пайк Лоусън?

Отбивам пред апартамента на Линдзи и оглеждам паркинга за чалинджъра на Коул. Не го виждам, обаче и не виждам почти нищо от дъжда. Непрекъснато звънях на него и на Джордан през последните двайсет и четири часа, но не мога да издържам повече. Ако иска време, ще го получи. Ако иска пространство, ще му го дам.

Обаче трябва да му се извиня в лицето. Трябва да му покажа, че го обичам и че не исках да става така.

Не че ще ме изслуша или дори ще ме чуе заради гнева си, но не мога да чакам повече.

Слизам от пикапа, изтичвам до вратата на Линдзи под покритата веранда и започвам да тропам с юмрук. Цял ден вали и въпреки че пуснах момчетата в почивка, все пак отидох на обекта и свърших някои неща само за да убия малко време, докато Коул приключи работа. Ако вече е започнал новата си работа, разбира се.

Лин отваря вратата, все още облечена в полата тип молив, с която ходи на работа в офиса, но боса и със свободно пусната риза. Вижда ме и скръства ръце на гърдите си, приковава ме със самодоволния си поглед.

— Искам да говоря с него — казвам ѝ.

— Направи достатъчно — усмихва ми се презрително, докато разваля високата си конска опашка. — Господи, смятах, че аз съм лошият родител. Какво си мислеше? Че можеш да пируваш с остатъците му, като че ли няма други жени за чукане в града?

— Не беше така.

— Спести ми подробностите. — Линдзи се пресята към близката маса и взема чаша, в който вероятно има водка и портокалов сок. — Тя не е по-различна от мен. Използваше те, Пайк. Използваше те, за да има къде да живее и кой да ѝ плаща сметките, и о, какво друго направи за нея? Оправи ѝ колата, нали? — Поклаща глава и се усмихва горчиво. — Извади страшен късмет с теб и всичко, което трябваше да направи, беше да си разтвори краката. Божичко, вие, мъжете, наистина сте тъпи, когато става въпрос за хубаво момиче.

Челюстта ми се напряга. Джордан не е такава. Изобщо не прилича на теб.

Освен това не съм дошъл да говорим за нея.

— Нищо не разбираш — скръцвам със зъби.

— О, влюбени ли бяхте?

Сърцето ми блъска два пъти по-силно и лицето ми внезапно се сгърчва, когато през ума ми преминава образът как стоеше до басейна само преди три вечери и ме молеше да кажа на Коул и после да я заведа в леглото — в нашето легло.

Стомахът ми се свива. Толкова ми липсва.

— О, божичко, наистина я обичаш — казва Линдзи, докато се взира в лицето ми и изглежда напът да се разсмее.

Но преди да продължи да говори, изпъвам гръб.

— Къде е той?

— Замина — казва, обляга се на вратата и отпива от чашата си. — За осем седмици.

— Какво?

— Е, може би ако обръщаше повече внимание на сина си, отколкото на боклука му, щеше да знаеш, че преди седмица отиде във военното окръжие за прегледа си и останалите тестове — обяснява, твърде доволна, че може да ми натрие носа с всичко, което не знам. — Коул се записа във флота, Пайк. Изглежда, отчаяно е търсил напътствия, каквито не е получавал от теб. Замина тази сутрин.

Веждите ми се спускат надолу.

— Какво? — Този път се развиквам.

Флотът? Не се присъединяваш към него просто така. Процедурата отнема месеци. Знам го много добре. Едва не го направих, когато бях на неговата възраст.

Като че ли усетила въпросите ми, тя продължава:

— Планирал го е от известно време. Чувствал се е изгубен и е имал нужда от насока — изброява, все едно рецитира списъка си за пазаруване. — Страхувал се е да каже на когото и да било, защото често му се случва да не изпълнява онова, което е решил. Искал е да ни изненада, когато е сигурен. Обаче след като отишъл във военното окръжие, минал прегледа си и се заклел, смятал да ти съобщи, но предполагам, че не е получил тази възможност.

Дробовете ми се изпразват и свеждам глава.

Игли бодат гърлото ми, а очите ми парят. Това не е правилно. Той не би го направил. Коул не е… дисциплиниран. Би ли го направил по собствено желание? Какво си е мислил?

— Сега е във военноморска база „Големите езера“ — казва тя. — Ще се върне след два месеца. Провери инстаграма му, ако не ми вярваш. Тази сутрин публикува последния си пост.

„Инстаграм“? Аз не…

Боже господи.

Тя затръшва вратата и веднага чувам щракването на ключалката.

Оставам там, от външната страна на вратата ѝ, дъждът вали около мен, а последните няколко дни преминават през главата ми, докато се опитвам да намеря някакви следи, които Коул би оставил, свързани с плана му. Напусна работа, разказа ми за всички бонуси, свързани с новата… Искаше татуировка.

Тази тайна нова работа беше нещо много важно.

Наистина ли се е записал в армията?

Насочвам се обратно към пикапа, качвам се в него, затръшвам вратата в пороя и отново проверявам телефона си за съобщения.

Но все още няма нищо. Нито от Коул, нито от Джордан.

Дали е знаела за това?

Не, иначе щеше да ми каже.

Спомням си какво каза Лин и въвеждам Коул Лоусън „Инстаграм“ в търсачката и веднага виждам как изскачат няколко различни акаунта. Започвам да цъкам върху тях, забелязвам на един от тях снимката му и виждам, че първата публикация е най-скорошна. Просто снимка на отворените врати на автобус, изглежда така, сякаш се кани да се качи на него, и надпис, на който пише трябваше да взема синьото хапче.

Какво значи това? После си припомням Матрицата. Един от любимите му филми, когато беше малък.

Прокарвам ръка през косата си, готов да изпълзя от проклетата си кожа. Как може да не ми е пратил поне едно съобщение? Разбирам, че не иска да говори с мен, но сигурно знае, че ще се притеснявам. Да ме остави месеци наред с всички тези въпроси…

Сядам в пикапа и прекарвам следващия половин час в разглеждане на сайтове и блогове на родители, опитвам се да разбера как да му се обадя. По време на обучението няма да му позволят да използва мобилен телефон и не мога да му звънна, освен по спешност, и дори тогава ще трябва да мина през „Червения кръст“, за да стигна до него.

Мамка му. Чувствам се, все едно се намирам в „Зоната на здрача“. Заминал е. И няма как да се свържа с него през следващите осем седмици.

През последните няколко години не прекарвахме много време заедно, но винаги е бил на един телефонен разговор разстояние. Не мога да оставя нещата така за следващите два месеца.

Търся местния център за набиране на доброволци и им звъня в офиса. Може би ще успея да взема адреса му от тях, когато получи първото си назначение.

Не ми вдигат, така че решавам да ги издиря утре и да разбера как да се добера до него.

Проклятие.

— Мамка му!

Чувствам се толкова шибано безпомощен.

Знам, че вероятно веднага са му взели мобилния телефон, но все пак го набирам и вдигам телефона до ухото си. Веднага ме препраща към гласова поща.

— Коул — казвам, преглъщайки няколко пъти, за да навлажня гърлото си. — Аз… аз…

Поклащам глава и затварям очи.

— Обичам те — казвам му. — И винаги съм насреща. Знам, че… знам, че нямам извинение. Просто… — Очите ми се напълват със сълзи, не знам какво друго да кажа, освен истината. — Опитах се да не се влюбвам в нея. Наистина. Съжалявам.

Затварям и хвърлям телефона, чувствам се празен. Не искам никой от тях да ме напусне, без да знае, че го обичам.

Отново съм сам и просто искам да се върнат. Те са всичко за мен.

Джордан беше права. Трябваше просто да му кажа и да приключа с това, а той да започне да го приема. Никога нямаше да се откажа от нея по собствено желание. Колко дълго планирах да го лъжа? Дори двамата с нея да не се бяхме скарали, в даден момент щеше да се наложи да му кажа.

Паля двигателя, превключвам на задна, излизам от паркомястото и напускам паркинга. Връщам се обратно на пътя и подкарвам през града, като периодично проверявам телефона си за съобщения.

Джордан си е оставила почти всичко в къщата ми. Взела си е дрехи, книгите си и някои лични вещи, но моделите, леглото и мебелите, както и картината, са все още тук. Ще се върне за тях, нали? Не всяка надежда е изгубена. Ще я видя отново.

Но не съм я виждал из града, не ходи на работа, освен това не засичам колата ѝ. Къде е отишла?

Онази вечер беше толкова спокойна. Зловещо спокойна всъщност. Като че ли вече не ѝ пукаше.

Ще се намразя завинаги, ако съм я съсипал. Моето красиво, щастливо, секси момиче, което ме убива с усмивките и шегите си.

Отбивам в паркинга на „Куката“, скачам от пикапа и се насочвам към клуба под шибащия дъжд.

На вратата няма човек, който да събира входа, но се съмнявам, че бих спрял, така или иначе. Влизам и се заковавам на място, завладява ме усещане за дежавю. Върви същата песен като от танца на Джордан по „Фейстайм“, докато две жени се връткат около пилони на сцената. Образът на красивото ѝ тяло, танцуващо само за мен, ме удря и едва не повръщам заради това колко съм глупав и колко много изгубих.

Забелязвам Кам отляво и се насочвам към нея, без изобщо да ми пука, че сега се намира върху някакъв тип. Язди го, опряла ръце върху раменете му.

— Къде е тя? — настоявам.

Кам вдига очи и повдига вежда, като продължава да се отърква в типа, без да пропуска и такт.

— Виж, просто искам да поговоря с нея, окей?

Тя довършва мъжа, прошепва нещо в ухото му, става от стола и ме подминава.

Следвам я.

— Можеш ли поне да ми кажеш дали е добре? — казвам със строг тон. — Минаха няколко дни. На безопасно място ли е? Оставила е почти всичките си вещи, така че знам, че няма собствена квартира.

Кам продължава да върви и ми става леко некомфортно заради мрежестия чорапогащник, опънат върху задника ѝ, обут в прашки, но не спирам. Тя прави жест към барманката, която бърка в хладилника и изважда бутилка вода, после я плъзва по бара към нея.

Но вместо да спре, Кам взема водата, обръща се и продължава да се отдалечава от мен.

— Господи, Кам! — изтърсвам, изваждам портфейла си и бъркам за пари. — Ето ти стотачка в замяна на пет минути от времето ти! — Пльосвам ги на бара. — Не искам да ми танцуваш. Искам само…

Тя се обръща и нямам никакво време за реакция, преди да забие коляно между краката ми, след което се олюлявам напред.

Ръмжа и се задъхвам, докато нажежена до бяло болка прогаря като куршум слабините, бедрата и корема ми. Стискам очи и падам на коляно, а по цялото ми тяло избива студена пот.

Едва чувам гласа ѝ в ухото си.

— Не бих танцувала за теб дори ако притежаваше един милиард долара и членът ти имаше вкус на черешова близалка — озъбва ми се. — Стой далеч от мен и сестра ми. Забрави, че изобщо съществува.

Започва да ми се гади и ми отнема известно време, преди отново да мога да дишам нормално. Когато успявам да се изправя с треперещи крака, Кам е изчезнала.

Както и стотачката ми.

— Не я обичаш, нали? — пита Дъч.

Приключвам с подреждането на кутиите в гаража, четвъртия ми проект за тази седмица, който да ме държи зает, докато не съм на работа.

Той седи на шезлонга отвън, навежда се напред, опрял лакти върху коленете си, и ме наблюдава, все едно съм слон в стъкларски магазин, който всеки момент ще счупи нещо.

От девет дни не съм виждал сина си и Джордан и с всеки изминал ден усещам, че се отдалечават все повече от мен. Като че ли той е продължил напред, а за нея никога не съм съществувал.

Надеждата, която таях по-рано, бързо се изпарява.

Звънях, писах и оставях съобщения и на двама им и единствената следа, която имам, е адресът, на който мога да пиша на Коул — изтормозих вербовчика му да ми го намери. Вчера пуснах първото си писмо.

Колкото до Джордан, единственото утешение, което получих за нея, е от Дъч, който чул от жена си, която научила от Шел, че Джордан гостува на приятели извън града и е добре.

Ще се върне ли?

Спрях да ѝ звъня преди няколко дни, защото очевидно не иска да говори с мен, и се опитвам да уважа желанието ѝ, но… Ако сега ми се обади, ще отида да я прибера, където и да е, и ще ѝ дам всичко, което поиска. До края на живота ми ще има всичко, което пожелае.

— Не можеш да се ожениш за нея, Пайк — отбелязва Дъч, като че ли знае какво си мисля. — Знаеш го, нали?

Продължавам да стоя с гръб към него и да закачам инструментите, захвърлени върху работния плот, който бавно се разчиства.

Преди девет дни щях да се съглася с него. Щях да му кажа, че е прав.

Хората ще ни одумват. Вероятно вече го правят. Ще говорят мръсотии и ще си измислят, а приятелите ѝ от училище ще се бъзикат с нея и никой няма да ни вземе на сериозно. Ще виждат само възрастта ѝ и как се е прехвърлила от сина на бащата, и това ще е клюката на деня.

Но вече не съм толкова сигурен. На кого му пука какво мислят другите? Ще го преживеем, а приятелският кръг на Джордан е също толкова тесен, колкото и моят. На нея няма да ѝ пука какво мислят непознатите.

Ще бъдем щастливи, а хората накрая ще си намерят друго занимание.

Тя ме искаше. Искаше да ме обича.

Беше готова да бъдем заедно.

Поклащам глава и тръгвам да споря:

— Тя е различна.

— Не, не е — отвръща Дъч. — Млада е и е пълна с надежда. Каквито бяхме и ние.

Обръщам се бавно и го поглеждам. Не е в негов стил да ми противоречи.

Но го изслушвам.

— За нея всичко е ново и свежо — казва. — Животът я вълнува и това те кара да си спомниш какво е било, когато си се чувствал така. Преди да пораснем и да осъзнаем, че няма да станем пилоти на изтребители, които ще спасят света, или крале на „Уолстрийт“, които ще се возят в дълги лимузини. — Засмива се тихо и се обляга назад в шезлонга. — Преди да се натрупат сметки за плащане и купчина отговорности, докато годините се изнизваха.

Очите му се свеждат и аз виждам всичките си чувства, изписани на лицето му. Той не мрази живота си, обожава жена си и децата си, но ако можехме да се върнем назад и да променим поне едно нещо, знам, че и двамата бихме го направили.

Седим си тук и не сме сигурни какво хубаво можем да очакваме от живота.

— Виж, човече. — Той вдига очи към мен. — Забавлява се с нея. Не казвам, че си направил нещо лошо. Ако сексът е хубав, наслаждавайте се един на друг. Но трябва да мислиш за бъдещето и знаеш, че нещата няма винаги да бъдат такива. — Той замълчава и сбърчва чело. — След десет години тя ще се събуди и ще види онлайн снимка на някой приятел от училище, който пътува из Непал или нещо подобно, ще погледне собствения си живот и ще се за мисли за това как е вързана с две деца в този малък град и е омъжена за почти петдесетгодишен мъж, чийто живот е наполовина свършил.

Продължавам да мълча, а тежестта на думите му се трупа в стомаха ми като тухли.

— Мислиш ли, че няма да съжали, задето е избрала теб, след като знае, че най-добрите ѝ години почти са си отишли? — пита.

Но няма нужда да отговарям. Знам, че е прав.

След десет години тя все още ще е млада и красива, а аз ще я заслужавам дори по-малко, отколкото сега. Не мога да ѝ дам всичко, което иска, независимо какво мисли егото ми.

Тя е родена за велики неща. Умна е и е силна и заслужава целия свят. Заслужава живота, който ме подмина отдавна.

Друг мъж ще бъде за нея всичко, което аз не съм и никога няма да бъда, и въпреки че тази идея прогаря устата ми като киселина, тя ще бъде по-щастлива. Освен всичко друго, това искам и аз. Тя ще порасне с някого другиго и това е животът, който заслужава.

Дъч си тръгва, а аз затварям гаража и се насочвам към къщата и нагоре по стълбите. Спирам до стаята на Джордан, вратата ѝ е отворена, а слабият вятър пред прозореца ѝ подухва в листата на дървото в задния двор.

Лекият ѝ аромат все още се носи наоколо, а отпечатъкът, оставен от тялото ѝ върху възглавницата, подпряна на стола ѝ, още не е изчезнал.

Но не влизам вътре. Стаята не е моя и момичето вече не е мое, то е някъде по широкия свят и продължава с живота си, и аз също трябва да го направя.

Достатъчно. Постъпи правилно.

Посягам към дръжката и вдишвам аромата ѝ за последно.

После затварям вратата.

Два месеца по-късно

Навивам тънкото бяло въже около макарата, дърпам го и виждам как се приближава към мен. Премествам се до другия дървен стълб, който съм циментирал в задния двор, и дърпам и неговото въже, за да го изпробвам.

Нямам представа защо слагам простор.

Знам само, че ми свършват идеите. Вече сковах дървена масичка за пикник с вградена поставка за бира в средата ѝ, лакирах я и добавих пейки. Освен това направих огнище и каменна пътечка, водеща от задната врата до задната порта, наторих цветните лехи, сложих фенери около басейна, добавих пергола8, хамак и малко езерце с алпинеум. Продължавам да скачам от проект на проект, за да не ми остане време да се замисля, че не използвам никой от тях. Предполагам, че ще им се наслаждавам, когато приключа.

— Задният ти двор изглежда различно — чувам да казва някой.

Поглеждам и забелязвам Кайл Крамер, застанал на балкона на спалнята си, да гледа надолу към двора ми.

Да не би да го надървям или нещо такова? Защо винаги се опитва да говори с мен?

— Имаш малко излишно време, а? — констатира. — Забелязах, че в последните няколко седмици е доста по-тихо при теб.

Хвърлям му още един поглед и му се усмихвам кратко. Може би, ако покажа, че съм го забелязал, ще ме остави на мира.

И да, наистина беше тихо. Досега.

— Аз, такова — започва и изпъшквам мълчаливо. — Видях ви двамата с Джордан една вечер.

Спирам и отново вдигам очи, поглеждам го кръвнишки. Горещина облива врата ми, когато чувам името ѝ. От месеци не съм говорил за нея с никого.

— Кухнята ми гледа към вашата — обяснява, — беше късно, а вие бяхте на мивката.

Тялото ми се сгорещява, когато си спомням. Гледката как вървеше гола из кухнята една вечер и как не ѝ позволих да се наслади на среднощната си закуска, докато аз не се насладя на моята. Беше толкова красива.

Изправям се, стиснал зъби.

— Гледа ли ни?

— Не — изтърсва, сякаш никога не би го направил. После свива рамене. — Имам предвид, че можех, ако не бяхте слезли на пода и не се бяхте скрили от поглед.

Засмива се и ако можех да летя, вече щях да съм прехвърлил оградата и да го душа.

Той, изглежда, забелязва гнева ми и се опитва да ме успокои.

— Виж, нямах намерение да гледам, разбираш ли? Можехте да се опитате да стоите далеч от прозорците, нали знаеш? — Поклаща глава. — Просто казвам, че това беше първият път, когато те видях да се усмихваш. Изглежда, тя те прави щастлив. Но всъщност не мога да си представя, че не би ощастливила който и било е мъж.

— Млъквай, по дяволите — мърморя, навеждам се и прибирам инструментите в малката кутия.

Сериозно? Защо сме били толкова небрежни? Той е последният човек, който бих искал да я гледа.

— Е, къде отиде тя? — пита. — Май нещата между вас не потръгнаха?

Игнорирам го и си събирам нещата, за да мога да се скрия вътре.

— Как успя да прецакаш всичко, пич? — Разсмива се и отпива от бирата си. — Когато докопаш такава жена, млада, сексапилна и с тяло в толкова добра форма, не я изпускаш.

Хвърлям гаечния ключ и хуквам напред, въпреки че няма къде да отида.

— Ще ти сритам задника. Млъквай, мамка му.

— Значи сега е свободна, така ли?

— Кучи син — изръмжавам.

Той само се разкикотва. Сигурно съм много забавен.

— Определено си тъжен — казва. — Жените не са толкова трудни за ощастливяване, ако положиш известно усилие.

— Способен съм на това — тросвам се. — Но не е там въпросът. Тийнейджърките принадлежат на тийнейджърите, не го забравяй следващия път, когато срещнеш някоя такава. Тя заслужава мъж на нейната възраст.

Той кимва замислено. После ме приковава с поглед.

— Синът ти е на нейната възраст, нали? Той по-добре ли се държа с нея?

Дишам тежко, но продължавам да мълча. Той ми се усмихва половинчато и самодоволно, после отстъпва и се прибира в къщата си.

Не е там въпросът, задник такъв.

Да, мога уверено да заявя, че връзките ѝ с момчета на нейната възраст също не са били успешни, но…

Но какво? Няма да мога да ѝ дам всичко, което иска? Няма да мога да раста заедно с нея? Няма да мога да започна отначало и да създам семейство на моята възраст?

Преди два месеца всички тези аргументи звучаха правдоподобно, но след като мина известно време, вече не са толкова убедителни. Като че ли личността ми и положението ми в живота не са циментирани. Все още подлежат на промяна.

Поклащам глава. Не знам.

Не, постъпих правилно. Минаха месеци, а тя не се обади. Явно е продължила напред.

Но господи, колко ми липсва. Като че ли постоянно съм гладен, но храната не ме задоволява. В мен има празнота, която не мога да запълня сам.

Вземам кутията с инструменти и се обръщам към къщата, но когато поглеждам нагоре, виждам, че Коул седи в рамката на отворената задна врата.

Спирам се. Боже. Колко ли дълго е стоял там?

Кутията се клати в ръката ми, когато срещаме погледите си, и съм напълно зашеметен да го видя тук.

— Забелязах те на завършването — казва той с ръка в джоба.

Завършването на тренировъчния му лагер беше вчера и аз му писах и преследвах вербовчика му цяло лято, за да осъществя какъвто и да било контакт. Но трябваше да го видя. Не можех да пропусна церемонията. Това е голямо постижение.

Бавно се приближавам до него, неспособен да откъсна поглед. Изглежда невероятно. По-висок и по-едър, лятото в лагера е потъмнило кожата му и е изсветлило остриганата му руса коса. Облечен е в зелената си камуфлажна униформа с шапка в ръка и се подпира на касата на вратата.

— Просто исках да те видя — казвам му. — Не бях сигурен сам ли си ме добавил в списъка, или го е направил вербовчикът ти, но ти не отговори на никое от писмата ми, затова не бях сигурен дали искаш да съм там.

След края на церемонията ми се щеше да поговоря с него, но майка му беше там заедно с последното си гадже, освен това видях и няколко негови приятели, дошли с колите си да го поздравят. Не исках да провалям нещата, затова си тръгнах. Би трябвало вече да са му върнали мобилния телефон, така че сигурно е видял всички обаждания, текстови и гласови съобщения. Реших, че ще ми се обади, когато е готов.

Той свежда глава и оглежда земята пред себе си.

— Получих всичките ти писма. Благодаря за фонокартите.

Имаш предвид онези, които не използва, за да ми се обадиш? Усмихвам му се, не го обвинявам. Шансовете ми не бяха големи, но се радвам, че е получил всичко. Поне е разбрал, че мисля за него…

— Как си? — Пристъпвам напред и оставям кутията с инструменти на земята, изваждам парцала от работилницата от задния си джоб и избърсвам ръце.

Той мълчи и си поема дълбок дъх. Най-накрая вдига сините си очи към мен.

— Имаш ли бира?

Кимвам леко и го повеждам обратно вътре към кухнята. Въздухът от климатика ме удря и изстудява потта на гърба ми, трудно ми е да дишам от нерви, но не съм толкова нервен, колкото си мислех, че ще бъда, когато настъпи този миг. Той още не ми крещи, което е добър знак.

Отварям две бири „Корона“, а късното следобедно слънце изчезва от кухненската маса и се скрива зад някакви облаци.

Коул сяда и аз правя същото, когато продължава да мълчи обаче, осъзнавам, че топката е в моето поле.

— Е, щастлив ли си? — питам го. — В армията?

Трябваше ми малко време да свикна с това, особено след като вербовчикът му ме увери, че е добре, но искам да го чуя от него.

— Аха. — Той оставя бирата си на масата с ръка, все още свита около нея. — Не знам, предполагам, че се нуждаех от това. Да се срина и да стана по-добър.

Чакам го да продължи.

— Не мога да остана да нощувам някъде — отбелязва, — нито да се появя пиян на дежурство, не мога да се обадя, че съм болен, защото този ден ме мързи… Скапано е, но имам работа и пари в банката. Кариера. Което е страхотно. — Най-накрая вдига очи към мен. — Имам бъдеще и като човек, който никога не е знаел какво е мястото му в живота, всъщност е хубаво да оставиш армията да решава вместо теб и да те напътства.

— Сигурен ли си? — Вдигам бутилката и отпивам.

Радвам се, че прави нещо с живота си, но искам и да съм сигурен, че върви по своя път.

Той продължава:

— Затова връзката ни с Джордан нямаше смисъл. Тя се познаваше, а аз се ненавиждах, когато бях с нея, защото никога не съм се познавал. — Изпуска въздишка. — Ней бях равен, не бях достатъчно добър за нея. Никога нямаше да съм толкова решителен. Някои хора просто не сме такива.

Сърцето ми прескача един удар, когато отново чувам името ѝ, но го пренебрегвам. Не съм уверен, че наистина би искал да прекара живота си в армията, обаче съм сигурен, че нямаше да намери отговорите на въпросите си в този град. Поне това му беше известно.

Показа се достатъчно решителен, за да предприеме тази стъпка.

— Но постигна това, нали? — питам го. — Изкара обучението. Гордея се с теб.

Виждам как адамовата му ябълка подскача нагоре-надолу, а мускулите на челюстта му се стягат. Отпива още веднъж, все още без да ме поглежда.

— Е, къде е тя? — пита и поглежда към всекидневната зад себе си, като че ли Джордан все още е в къщата.

— Не знам. — Поклащам глава. — Тръгна си точно след теб. Не съм я виждал от два месеца.

Погледът му се заковава в моя, а веждите му се сключват загрижено.

— Говорих със сестра ѝ — уверявам го. — Тя е добре. Където и да е.

Той, изглежда, приема този отговор, защото отпива още една глътка. Но аз съм по-нервен, отколкото бях преди малко. Става ми ясно, че не се е обаждала и на Коул. Не че си мислех, че ще поддържат контакт след всичко, което се случи, но двамата бяха приятели. По едно време и спасителни въжета един за друг. Колкото повече връзки скъса тя, толкова по-малко причини ще има да се върне.

— Излизаш ли с някоя сега? — пита той.

— Мне, не и в момента. — Отпивам още една глътка. — Съсредоточил съм се върху къщата и работата.

— Аха, натъкнах се на Дъч по пътя из града и той ми каза, че изпреварвате разписанието с около две години.

Засмивам се.

— Не чак толкова…

Въпреки че се справяме доста добре. Можеш да свършиш много работа, когато не тичаш всеки ден да се прибираш при жената, която запалва тялото ти.

— Е, тя ли скъса с теб, или ти с нея? — пита Коул, връщайки разговора към Джордан.

Втренчвам се в него. Не искам да говоря по този въпрос. Искам само той да е добре. Искам да говорим за всичко друго, но не и за това.

Най-вече защото не се гордея с отговора си. Ако Джордан не си беше тръгнала, щях да я задържа толкова, колкото би искала да остане. Трябваше да се откажа от нея заради него, но не го направих. И не съм сигурен, че щях, ако беше оставила този избор на мен.

— Съжалявам — казвам вместо това. — Никога няма да разбереш колко съжалявам.

Очите му са фиксирани върху моите, а прилив на емоции, които не съм сигурен, че искам да видя, прекосява лицето му. Болка, разочарование, объркване, самота… Но също така спокойствие, твърдост и приемане.

— Когато те видях на завършването вчера, исках все още да съм ти ядосан — казва. — И се подразних, че вече не съм.

Свежда очи, а зъбчатите колелца в главата му се размърдват.

— Предполагам, че има полза от времето и разстоянието. — Усмихва ми се тъжно. — Виждаш нещата в перспектива. Имаш време да ги обмислиш.

Аха.

— Когато бях на шест — продължава, — ти загуби договор, защото дойде на бейзболния ми мач този ден. На десетия ми рожден ден премести празненството и плати всички да отидем на картинг, защото мама и едно от гаджетата ѝ започнаха да се карат вкъщи и да ме злепоставят пред приятелите ми. Когато завърших гимназия, ипотекира къщата си за втори път, за да мога да отида в колеж, а аз просто изхвърлих усилията ти в канавката.

Гърлото ми се свива. Спомня си всичко това?

— Да направиш всичко възможно, за да съм щастлив, без значение какво ще пожертваш, никога не е било трудно решение за теб. — Поглежда към мен, а гласът му е пълен с емоция. — Затова смятам, че изобщо не ти е било лесно да избереш да направиш нещо, което ще ме нарани — казва. — Знам, че ме обичаш.

Скърцам със зъби, за да запазя дишането си равномерно, и ме залива облекчение.

— Не знам доколко мога да приема всичко това, но… — Кимва. — Знам, че ме обичаш.

Оставам безмълвен. Донякъде е сърцераздирателно да гледаш сина си и да се чудиш доколко имаш заслуга за това, че е станал добър човек. Не мога да повярвам, че сега стои срещу мен, след като дори не бях сигурен дали ще ме погледне отново.

— Обичаш ли я още? — пита.

Колебая се за секунда, търся точните думи. Да, все още я обичам, но…

— По-добре ѝ е без мен — казвам му.

Той изоставя темата, без да ме притиска повече.

— Трябва да се върна утре вечер. Може ли да остана да спя тук?

— Разбира се.

Той става и отнася бирата със себе си във всекидневната.

— „Близнаците“9 играят срещу „Малчуганите“10 тази вечер — казва. — Искаш ли да ги гледаме?

Поемам си дълбоко въздух и издишам, усещам, че тялото ми се отпуска за пръв път от месеци.

— Звучи добре. Ще поръчам пица.

— С кашкавал — уточнява.

Засмивам се тихо.

— Аха, спомням си.

Изваждам телефона от джоба си и набирам номера на „Джо“, но точно тогава чувам гласа на Коул.

— Освен това, татко? — казва.

Поглеждам нагоре.

— Обичам те — заявява. — Но на никого не му е по-добре без теб.

Същата нощ се събуждам от гръмотевица, изтрещяла някъде в далечината. Не отварям очи, клепачите ми тежат от твърде многото дни, прекарани на работния обект. Обръщам се настрани и знам, че ще заспя отново, ако имам минутка спокойствие.

Вътрешността на дясната ми ръка гори от татуировката, която си направих по-рано вечерта. Двамата с Коул решихме да отидем до Рокфорд след пицата и да си направим татуировките, за които беше споменал. Той избра котва в средата на гърба, придружена от компас и моряшки възел, заобиколени от девиза „Закален от морето“ Но засега татуировката му има само очертания. Каза, че ще я оцвети, след като си я заслужи.

Предполагам, че има предвид след първите шест месеца, прекарани в открито море.

Свещичката, татуирана върху кожата ми, се усеща, все едно наистина гори, а пушекът от фитила ѝ се носи от вътрешната страна на ръката ми чак до лакътя. Откакто Коул спомена татуировките за пръв път преди два месеца, знаех, че единственото нещо, което искам да нося върху себе си до края на живота си, е нещо, символизиращо Джордан. Рожденичката и нейните желания. Тя винаги ще бъде част от мен.

Вдишвам дълбоко и въпреки че чаршафите са прани поне няколко пъти, откакто замина, все още усещам аромата на косата ѝ върху възглавниците.

И ако се съсредоточа достатъчно и държа очите си затворени, усещам как лежи до мен.

Увивам ръка около тялото ѝ, придърпвам я към себе си и заравям нос в хладната ѝ коса.

Поемам си дълбоко въздух и го задържам, докато се протягам към дръжката на вратата на „Граундърс“. Опитах се да звънна на Кам и дори отидох отново в „Куката“, но не можах да я намеря. Значи трябва да се обърна към Шел. Сигурен съм, че ще бъде загуба на време — тази жена ме мрази още от мига, в който ме видя, — но съм отчаян.

Отварям вратата, пристъпвам вътре и веднага ме обгръща музика и миризма на пържено. Шел стои зад бара, а пред нея има само трима клиенти и аз оглеждам заведението, виждам няколко пълни маси, но като цяло е празно. Доста тиха понеделнична вечер.

Изпуквам врата си, подготвям се и се приближавам към бара.

Тя веднага ме забелязва и спира да подсушава чашата, която държи, а гърбът ѝ се сковава.

— Кам, можеш ли да обслужиш този клиент? — извиква.

Поглеждам към другия край на бара и забелязвам сестрата на Джордан, облегната на него. Сигурно я замества.

Главата ѝ е положена върху дланта, докато си говори с някакъв клиент, но веднага щом преплита поглед с моя, се изправя, а усмивката ѝ изчезва.

Шел тръгва да се отдалечава.

— Почакай — казвам ѝ, за да я спра. — Няма да оставам.

— Хубаво.

— Просто…

— Няма да ти кажа къде е — прекъсва ме тя.

Виждам, че Кам ни наблюдава, поемам си дъх и изправям рамене.

— Просто искам да знам, че е добре.

— Добре е — отвръща кратко. — И ще бъде още по-добре, ако стои далеч от теб и този град.

Приближавам се и снишавам глас.

— Трябва да я видя. Моля те.

— Вече си изгърмя шанса.

Очите ѝ са почти скрити под дългия бретон, но виждам достатъчно добре омразата в тях.

Не искам да притеснявам Джордан. Тя е далеч и не съм я чувал от дълго време, което ми показва, че съм постъпил правилно. Добре е и така ще бъде по-щастлива.

Но аз не съм. За мен това не е свършило. Човек има нужда от сърцето си, за да стане от леглото, да ходи, да говори, да работи и да яде, а тя го взе със себе си, когато замина. Не бях кой знае какво, преди да се появи, но всичко, което ми беше останало, си замина заедно с нея. Нещастен съм, мамка му.

— Моля те, кажи ѝ… — Замълчавам, после признавам на глас онова, което се страхувах да приема. — Че я обичам.

Шел не казва нищо и дори не смея да я погледна в очите и да разчета мислите ѝ, за които съм сигурен, че са верни. Прецаках се.

Тъкмо се каня да си тръгвам, когато се приближава Кам.

— Минаха два месеца — казва на Шел. — И той все още изглежда ужасно.

— Това не е неин проблем.

— А ние не сме ѝ бавачки — отвръща Кам. — Напусна го веднъж и може да го направи отново, ако реши. Няма нужда да я пазим.

Шел се колебае, поглежда ме кръвнишки и накрая се отказва и заобикаля Кам по пътя към другия край на бара.

Кам се обръща към мен.

— Виж, не знаем къде е точно — казва. — Обажда ни се на всеки няколко седмици. Но има приятелка, чието семейство притежава някакъв мотел в Източна Вирджиния. Тя се опитваше да уговори Джордан да отиде да я посети, и дори ѝ предложи работа едно лято. — Кам се поколебава, после свива рамене. — Не мога да си представя къде другаде би отишла Джордан, без да има много пари.

Вирджиния. Това са дванайсет часа шофиране. Дали би тръгнала натам с фолксвагена?

Предполагам, че щом Кам казва, че се обажда, значи е добре. И това е най-добрата следа, която ще получа. Есенните ѝ занятия започват след седмица и ако смяташе да се връща, вече щеше да го е направила, нали? Щяха да ѝ трябват нещата от моята къща и щеше да си потърси квартира. Планирала ли е изобщо да се прибере?

Трябва да я намеря. Не мога да чакам.

Обръщам се да си вървя, но после спирам.

— Как се казва мотелът? — питам Кам.

Но тя само въздиша.

— Хммм, не мога да си спомня — казва, играейки си с мен. — Предполагам, че ако я искаш достатъчно силно, ще я намериш.

После се отдалечава доволна, че е направила задачата ми още по-трудна. Предполагам, че мога да звънна тук-там, но ако я улуча, тя може просто да ми затвори. Трябва да открия къде е.

Трябва да я видя поне още веднъж и да ѝ кажа, че я обичам и че тя е всичко за мен.

И че без нея все едно съм мъртъв.

Кликвам с мишката и премествам червената шестица купа и всичко отгоре ѝ върху черната седмица спатия. После обръщам новата карта, като кликвам два пъти върху нея, и виждам как асото само се насочва към празното място.

След девет седмици съм задобряла на тази игра. Дани настоява да науча покер или блекджек, или дори да се присъединя към някой сайт за хазартни игри с карти, но не съм чак толкова добра. Обичам да играя сама. Просто нещо, което да занимава мозъка ми. Лятната ваканция също беше изпълнена със събития. Спечелих около триста и петдесет игри от общо четиристотин, защото често играя до късно и заспивам, след което батерията ми умира.

Всъщност се чувствам доста жалка, когато се замисля как съм прекарала часове наред от това прекрасно лято. Но после просто започвам нова игра и спирам да мисля за това.

Звънчето на вратата на фоайето издрънчава и поглеждам нагоре към младия мъж с черен пуловер и джинси, който влиза и се отправя към рецепцията.

Слизам от високия стол и се изправям. Винаги съм нервна, когато дойдат клиенти толкова късно. Мотелът е разположен край стара магистрала, по която не минават много коли, нито пък има кой знае какво осветление. Повечето хора се придържат към междущатската особено щом се стъмни както сега, а онези, които не го правят, ме озадачават.

Но хей, работата си е работа.

— Здравейте. — Усмихвам се. — Добре дошли в „Сините палми“.

Той пристъпва към плота и усмивката ми помръква, щом виждам огромното крило, татуирано на врата му, заедно с думите „Дяволът не спи“, изписани с черно мастило. Районът е доста консервативен. Едва ли е местен.

— Здравейте. — Той среща очите ми, но само за секунда. — Колко свободни стаи имате?

— Ъм… — Поглеждам към закачалката и преброявам ключовете, за да съм сигурна. — Шест — казвам му.

Той кимва и посяга към задния си джоб за портфейла, предполагам.

— Ще взема пет. За една вечер, моля.

Пет? Не мога да си спомня някога да сме били толкова близо до Няма свободни места, откакто дойдох тук. За какво са му тези стаи?

Не че се оплаквам де. Имаме нужда от клиенти.

„Сините палми“, собственост на приятелката ми Дани и семейството ѝ, се намира на почти изоставен път, а новата междущатска магистрала, построена преди двайсет години, доста затруднява работата тези дни. Единствените хора, които знаят, че сме тук, са жителите на града, техните роднини, които им идват на гости, и мотористите, които търсят по-автентични преживявания, като карат по старите магистрали.

Но пък се радвам, че дойдох да помагам. Дани от години ме моли да я посетя, и прекарването на още едно лято с нея си е направо завръщане в миналото. Двете спечелихме стипендии за летен лагер, когато бяхме на дванайсет, и поддържаме контакт от разстояние оттогава. Винаги съм искала да сравня мястото, откъдето идват много от нейните шантави и секси истории, с представата си за него.

Клиентът ми подава личната си карта и аз я вземам.

— Благодаря — казвам и я опирам на клавиатурата, за да регистрирам стаите.

Вратата внезапно се отваря отново, звънчето издрънчава и чувам изреваването на настойчив глас:

— Искаме храна!

Поглеждам нагоре, виждам три жени, застанали на вратата, и забелязвам още няколко отвън. Не виждам никакви други мъже. Очите ми се плъзгат по облеклото им и в сравнение с него дрехите на сестра ми, с които работи в „Куката“, изглеждат твърде скромни. Прически, грим, обувки на токчета…

Стрелвам клиента с поглед и виждам как примигва дълго и настойчиво, изглежда раздразнен. Преглежда менютата, натъпкани на дъската за обявления, и взема няколко от различни места.

— Тези ресторанти доставят ли храна? — пита, слага ги на плота и изважда пачка банкноти от портфейла си.

— Аха, всичките.

Той протяга менютата и парите, а една от жените дотичва и ги грабва от ръцете му.

— Искам касови бележки и ресто — нарежда ѝ, без да я погледне.

Тя прави физиономия зад гърба му и после изчезва навън заедно с останалите.

Чувствам се длъжна да го предупредя. Това място има неписани правила за поведение и Дани е доста строга с нарушителите. Дълго време им се разминавало, но сега градът иска да развие парцела. Приятелката ми няма желание да им дава извинение да съборят мотела.

— Това място е доста тихо, ориентирано към семействата — казвам му, докато бавно набирам името и адреса му. — Купоните не са разрешени, така че за ваше сведение…

Той ме поглежда, а в тъмните му очи с цвят на сандалово дърво се чете нещо като веселие.

— Това са сестрите ми — казва.

Потискам усмивката си и се съсредоточавам отново върху работата. Да, бе. Ако тези са му сестри, тогава аз съм майка му.

Но определено изглеждаше подразнен от тях като истински брат, предполагам.

Оставям ключовете на плота — със старомодни заоблени диаманти вместо ключодържатели — и разпечатвам договора, за да го подпише.

— Басейнът затваря в десет — казвам. — Ледът и автоматите за напитки се намират между двете сгради, а там има пералня на самообслужване. — Поглеждам към него и посочвам зад гърба му навън. — Рецепцията работи денонощно. Ако ви трябва нещо, кажете ни. Общо двеста и осем долара и четиресет и два цента, моля.

Но докато слагам химикалката върху договора и чакам отговора му, виждам, че изобщо не ме слуша. Взира се в неоновия надпис на стената от дясната си страна и цитата, изписан с ръкописен шрифт…

Строгото му изражение се стопява в лека усмивка и той внезапно се втренчва в надписа, а на лицето му са изписани учудване и объркване, като че ли в главата му се върти спомен. Поглеждам отново към надписа, обсебеността на Дани от деветдесетарската музика е моето проклятие това лято. Цитатът е от песен на Шерил Кроу, никога не съм питала Дани какво означава, защото тогава тя щеше да ми пусне песента, а аз щях да страдам.

— Господине? — казвам.

Той примигва, обръща се към мен и известно време все още изглежда дезориентиран.

— Добре ли сте?

Отърсва се и отново отваря портфейла си.

— Колко ви дължа?

— Двеста и осем, запетайка, четиресет и два — казвам му.

Той ми подава три стодоларови банкноти, имаме табела, според която не приемаме по-големи от петдесетдоларови, но забелязвам изнервящото количество пари в портфейла му и не искам да го дразня повече. Вземам ги и изваждам рестото.

Мъжът потропва по плота, докато чака, и аз осъзнавам, че е в ритъма на Разстоянието от „Кейк“, което Дани е пуснала на колонките във фоайето.

— О, не правете така — шегувам се и му подавам рестото. — Ще окуражите собственичката. Опитвам се да я убедя, че музиката ѝ прогонва клиентите.

Той взема парите и ме поглежда.

— Деветдесетарската музика е най-добрата. Тогава хората казваха истината.

Извивам ъгълчето на устата си, без да споря повече. Явно е пил същите степчета като нея.

— Благодаря — казва и взема ключовете.

Връщам му личната карта и гледам как си тръгва. Вече навън, раздава неохотно ключовете за стаите на дамите и след миг всички се насочват натам. Почти се изкушавам да отида до прозореца, за да видя дали ще отиде при някоя от тях. Или при пет от тях. Много любопитно.

— Това клиент ли беше? — пита Дани зад гърба ми, обръщам се назад и я виждам как влиза в офиса. Апартаментът ѝ, където живее заедно с баба си, се намира точно отзад, така че е лесно да изтича да я нагледа, когато се наложи.

— Аха — казвам ѝ. — Взе пет стаи за тази вечер, освен това пътува с поне половин дузина жени, така че успех с нощната смяна.

Тя изсумтява, приближава се и взема договора.

— Тайлър Дърдън? — прочита името му, присвила очи зад очилата си.

Кимвам и махам самотен кестеняв косъм от карираната ѝ риза. Тя дори се облича в стила на деветдесетте.

— Не му ли взе личната карта? — Прави физиономия. — Това име е фалшиво.

— На личната му карта пишеше Тайлър Дърдън — отвръщам. — Защо мислиш, че е фалшиво?

— Тайлър Дърдън е главният герой в Боен клуб — изплюва, все едно съм идиотка. — Най-добрият филм от деветдесетте и една от най-хубавите книги на света. Обезпокоително е, че не го знаеш, Джордан.

Разсмивам се и клатя глава. Тя може да е само с една година по-голяма от мен, но интересите ни са на светлинни години разстояние.

Боен клуб.

Усмивката ми се стопява, свеждам очи и се обръщам към компютъра. Гледала съм филма, но не съм запомнила името. А го гледах сравнително скоро, с Пайк…

Преглъщам, гърдите ме стягат. Проклятие. Справях се толкова добре през последните няколко седмици и насочвах вниманието си другаде, за да не мисля за него. В началото беше трудно, но ставаше по-лесно с всеки ден, в който не го виждах. Беше правилно, че си заминах по този начин.

Но понякога се появява в главата ми, когато правя сос за такос за Дани по време на дълга съботна смяна или когато чуя някоя песен, или когато видя дъждобрана си с калта по него от времето, когато двамата се мотаехме заедно. Не съм палила никакви свещи, защото не знам какво да си пожелая, когато ги духна.

Да си пожелая да се чувствам както когато бях с него, отново му дава власт над мен, но дълбоко в себе си знам, че това е всичко, което искам наистина.

Отново да се чувствам толкова добре.

Просто ще трябва да бъде с някого другиго.

— Е… — Дани издърпва още един висок стол. — Есенните ти занятия не започват ли скоро?

Кликвам върху играта на „Фрий Сел“ и избягвам погледа ѝ.

— Аха.

Тя чака да чуе още нещо, но не съм сигурна какво да ѝ кажа. Парите ми дойдоха, така че семестърът е платен и имам достатъчно, за да си наема апартамент, но ми изглежда почти като стъпка назад. Когато си тръгнах, той звъня, но след няколко дни престана и оттогава няма нищо.

Със съжаление си признавам, че твърде често се чудя какво ли прави, дали излиза с някоя, дали му липсвам…

Ако се прибера у дома, може да го срещна случайно. Как ли ще се почувствам тогава?

Гордея се със себе си, че успях да остана далеч от него, но все още се срамувам от това, че е в главата ми и не е изчезнал. Не съм го преодоляла и докато не духна свещичка и нямам по-добро желание, което да си намисля, все още не е време да се връщам. Страх ме е.

— Нали знаеш, че можеш да останеш завинаги — продължава Дани. — Сериозно. Колежът ми изобщо не е лош. Можеш да се прехвърлиш.

— Благодаря — казвам ѝ. — Но трябва да се върна. Знам, че е така. Просто отлагах да мисля за това.

— Не искаш да го виждаш.

Срещам очите ѝ, а очилата с черни рамки отново са паднали на носа ѝ.

— Не искам да бъда онази, която бях, когато заминах — пояснявам.

— Не си. — Тя обляга лакът на плота и подпира брадичка върху дланта си. — Позволено ти е да страдаш. Но това не те спря да продължиш напред — отбелязва. — Само те направи по-силна. Не си му се обаждала, освен това се забавлявахме. Не провали лятото ти, защото ти не му позволи.

Аха. Натряскахме се на езерото, куфяхме на лоша музика, докато карахме из града кабриолета ѝ „Понтиак Сънбърд“ от 92-а и купонясвахме около басейна тук. Посмях се.

— Освен това не е като да ме е потърсил, така че… — казвам ѝ. — Предполагам, че и двамата знаехме, че е временно. Просто забежка. Той беше прав.

Забежка.

Забавна история, за която ще се сещам, когато вече не го обичам, и ще оценявам само хубавия секс, който правехме.

Усещам погледа ѝ върху себе си, защото тя знае, че се самозалъгвам, но като добра приятелка ме оставя да се отдам на заблудата си. Понякога имаме нужда от лъжи, за да оцелеем, защото истината боли твърде много.

Може би все пак идеята да се прехвърля, не е толкова лоша.

Изправям се.

— Трябва да сложа хартия в принтера — казвам ѝ.

И без да я поглеждам, отивам в задната стая и примигвам, за да пропъдя сълзите, преди да ги види. Няма да плача. Все пак не мога да се крия вечно тук. Нортридж е моят дом, семейството ми е там и в един момент ще трябва да се върна. Мога да го направя.

— Здравейте — чувам напевния глас на Дани. — Добре дошли в „Сините палми“.

Засмивам се на себе си. Сините палми са няколко неонови дръвчета отвън, които не са истински и определено не са характерни за Вирджиния. Но ми харесват тропическите цветове в мотела, ретро розовото и синьото и старомодният плажен чар. Може да няма удобствата на по-големите хотели, но е уединен, чист и носталгичен. Има характер.

— Ъм, благодаря — казва мъжки глас. — Ъм…

Отварям шкафчето и вземам топ хартия, а приглушените им гласове се носят из фоайето. Надявам се да му трябва само една стая, защото този път всичко е пълно.

— Джордан Хадли? — казва Дани по-силно, като че ли повтаря неговите думи.

Застивам с хартията в ръка пред все още отвореното шкафче.

— Аха — казва мъжът и аз се приближавам внимателно до рамката на вратата, за да чувам по-добре. — Извинете, че ви безпокоя. Тук ли е? Казаха ми, че работи в мотел в района, и вече съм проверил почти всички.

Вената на врата ми започва да пулсира, а дишането ми става плитко и накъсано.

— А вие сте? — пита го Дани.

— Пайк Лоусън — отвръща. — Неин приятел.

Ръцете ми омекват и едва не изпускам пакета хартия.

— Пайк… — повтаря тя. — Също като в Бъфи, убийцата на вампири?

— А?

— Култовата класика от 1992 година? — обяснява Дани. — Люк Пери? Във филма се казва Пайк?

Обикновено бих се разсмяла на словесната ѝ диария, но сега главата ми се замайва, а стомахът ми прави салто. Той е тук? Наистина е тук?

След миг тишина Пайк отново пита:

— Е, тук ли работи Джордан? Трябва да я видя.

Звучи уязвим, гласът му ме кара да осъзная, че ми е липсвал дори повече, отколкото си мислех.

Но някъде вътре в мен силата ми нараства и аз изпъвам гръб, готова да му покажа, че не смятам да се крия от него. Не знам защо е дошъл, но ако отново се опита да изисква разни неща от мен, както когато исках да се върна при баща ми, не смятам, че ще ми бъде трудно да му се опълча. Няма да ми казва какво да правя.

Без значение колко се опитва.

Излизам иззад ъгъла, пристъпвам във фоайето и виждам Пайк, застанал от другата страна на рецепцията. Погледът му веднага се устремява към мен.

Той вдишва и само се втренчва в мен, а тялото му е сковано.

Оглеждам черната му тениска и силния му тен, като че ли цяло лято е работил навън, а сърцето ми подскача при вида на пронизващите му, топли лешникови очи и големите му ръце, които са ме повдигали и носили толкова пъти. Изглежда по-висок, но знам, че не е пораснал, разбира се.

Дани скача от стола си.

— Аз само… ще ида да нагледам баба — казва и тихо ме подминава по пътя към апартамента си.

Пайк стои между входната врата и рецепцията, свил ръце в юмруци до тялото си, и изглежда така, все едно се кани да пристъпи напред, но не го прави.

Приближавам се до бюрото и оставям хартията.

— Какво? — питам.

Но той продължава да стои на място като изпаднал в транс.

Тилът ми се изпотява, изнервям се. Защо се е заковал там и се звери в мен?

— Какво искаш? — Настоявам с рязък тон.

Той отваря уста, но после я затваря и преглъща.

— Господи, Пайк…

— Денят, в който си тръгна — изтърсва и аз застивам.

Чакам и се ослушвам, докато очите му ме гледат уплашено.

— Къщата беше толкова празна — продължава. — Падна тишина, както никога преди. Не чувах стъпките ти горе, нито сешоара ти, не очаквах да влезеш в стаята. Замина си. Всичко просто… — свежда поглед — … изчезна.

В гърлото ми се настанява буца, усещам как в очите ми избиват сълзи, но стискам челюст и отказвам да им се поддам.

— Обаче все още те усещах — прошепва. — Все още беше навсякъде. Кутията с бисквити в хладилника, задните панели, които избра, начинът, по който разбъркваше всичките ми снимки, когато бършеше рафтовете. — Усмихва се на себе си. — Но не можех да ги подредя, защото ти ги беше докосвала за последно и исках всичко да стои, както си го оставила.

Брадичката ми потреперва, кръстосвам ръце на гърдите си и скривам юмруци под мишниците си.

След кратко мълчание продължава:

— Нищо няма да бъде отново такова, каквото беше, преди да дойдеш в дома ми. И аз не го искам. — Поклаща глава. — Ходех на работа, после се връщах вкъщи и стоях там всяка вечер и целия уикенд, всеки уикенд, защото там бяхме заедно. Все още те усещах там. — Пристъпва по-близо и снишава глас. — Там можех да се отпусна в прегръдките ти и да се държа за последната дреболия в къщата, която доказваше, че за кратко си била моя.

Гласът му става плътен, виждам как очите му се насълзяват.

— Наистина си мислех, че постъпвам правилно — казва, сбърчвайки чело. — Мислех, че се възползвам от теб, защото си млада и красива, толкова щастлива и пълна с надежда въпреки всичко, което си преживяла. Накара ме да чувствам, че светът отново е голям.

Дишането ми се накъсва, не знам какво да правя. Ненавиждам това, че е дошъл тук. Ненавиждам това, че се радвам на присъствието му. Ненавиждам го.

— Не можех да открадна живота ти и да те задържа за себе си, разбираш ли? — обяснява. — Но после осъзнах, че не си щастлива и пълна с надежда, нито ме караш да се чувствам добре, защото си млада. Ти си всичко това и си способна на тези неща, защото си добър човек. Такава си.

От окото ми се откъсва сълза и се търкулва надолу по бузата ми.

— Скъпа — прошепва той, а ръцете му се тресат. — Надявам се, че ме обичаш, защото аз те обичам като луд и ще те искам до края на живота си. Опитах се да стоя далеч от теб, защото си мислех, че това е правилното нещо, но не мога, мамка му. Нуждая се от теб и те обичам. Такъв късмет няма да ме споходи втори път и няма да сглупя отново. Обещавам.

Брадичката ми потреперва, нещо напира в гърлото ми и се опитвам да го задържа вътре, но не мога. Лицето ми се сгърчва, разплаквам се и се извръщам от него. Сълзите ми текат като някакъв проклет водопад. Мразя го. Мразя го, мамка му.

За секунда той обвива ръце около мен, прегръща ме изотзад и заравя лице в шията ми.

— Съжалявам, че ми отне толкова дълго — прошепва в ухото ми.

— Наистина — изплаквам. — Отне ти твърде дълго.

— Ще ти се реванширам. — Обръща ме и хваща лицето ми, притиска устни до ухото ми. — Обещавам.

Прегръща ме известно време, а гордостта ми нашепва да не се предавам. Да не се сближавам с никого и да не давам повече никакви втори шансове.

Но не съм съвсем сигурна, че не бих направила същото на негово място. Коул, Линдзи, Шел, сестра ми, Дъч, целият квартал… ще ни одумват. Някои от тях ще го съдят. Страхът му е оправдан.

Но те не знаят. Не знаят какъв късмет имаме и колко е хубаво.

Обичам го.

Отскубвам се и избърсвам сълзите си от тениската му.

— Не съм слагала снимките ти на грешните места — казвам му. — Слагах ги там, където им е мястото.

Той се разсмива, избърсва сълзите от лицето ми и ме придърпва към себе си, за да ме целуне. Всичко ме връхлита отново като порой — устата му, нежна, но силна, вкусът му — и отвръщам на целувката му, надигам се на пръсти, за да я засиля.

— Стая ли ви трябва? — изчуруликва някой. — Дошли сте на правилното място.

Отново се отдръпвам, а Пайк прочиства гърло, докато Дани влиза и сяда обратно на стола си.

— Пайк, това е Дани — представям ги. — Дани, Пайк.

— Приятно ми е да се запознаем — казва тя.

— Аха, на мен също. — Той протяга ръка и двамата се здрависват.

— Е, искате ли стая? — пита отново. — Заведението черпи.

Взема последния ключ от мястото му и ни го подава.

Той се навежда, за да го вземе.

— Благодаря ти. Наистина. Много мило от твоя страна — казва ѝ.

Тя премества погледа си върху мен, знам, че очаква потвърждение, че всичко е наред. Кимвам, за да я уверя.

— Е, лека нощ тогава — пожелава ни. — Ще се видим сутринта.

Пайк ме хваща за ръката и двамата излизаме навън, а влажният августовски въздух веднага намокря ръцете ми. Той ме прегръща така, сякаш се бои да не ме изгуби, докато вървим към пикапа, за да вземем сака му и някакъв малък пакет. Засмивам се, когато забелязвам, че по целите врати и гуми все още има кал.

Отиваме до стаята, като подминаваме петте, в които настаних неохотно Тайлър и дамите му, и чуваме музика, разговори и смях от няколко от тях. Подминаваме още една стая с дръпнати завеси, но светлината от телевизора прониква през плата.

Нагоре по тротоара един от редовните клиенти, Питър, се приближава до машината за кока-кола с меч, закачен върху голия му гръб, и обут в обичайните си черни кожени панталони.

— Какво е това, по дяволите? — промърморва Пайк и поглежда към мен.

— Това е Питър — казвам и се любувам на черната коса на мъжа, стигаща почти до кръста му. — Тук е всеки уикенд, на ЛАРП11.

Пайк присвива вежди и ме поглежда.

— Ролеви игри на живо — обяснявам. — Понякога си води красива елфическа принцеса и двамата се забавляват по нестандартен начин. Чува се през стените.

Той изсумтява, стигаме до стаята и отключва вратата. Пристъпвам вътре и отивам до нощното шкафче, за да светна лампата, докато той затваря и заключва.

— Мога ли да те прибера вкъщи утре? — пита. — Нетърпелив съм.

Поглеждам нагоре към него.

— За какво си нетърпелив?

Той само се усмихва.

— За всичко, предполагам.

Подхвърля ми някаква кутия и аз се протягам да я уловя.

— Какво е това? — питам.

— Отвори го.

Отивам до мивката, поглеждам в огледалото и отлепям тиксото. Разкъсвам кутията и изваждам три касетки, които ме карат веднага да се ухиля.

— Намерих малко осемдесетарска музика, която ми понася — казва и се приближава зад мен, докато оглеждам новите попълнения в колекцията си.

— „Ей Си/Ди Си“ — прочитам етикетите. — „Металика“… „Бийсти Бойс“.

Поглеждам нагоре към него, а той се навежда да ме целуне. Затварям очи, чувствам се замаяна. Чудя се колко ли му е било трудно да ги намери. Надявам се, че много.

Потупвам езика му с моя, целувката ни става нажежена и силна, протягам се и хващам тила му, без да го пускам.

Той си поема дъх през зъби, усещам как се надървя в джинсите си.

— Скъпа, обиколил съм цялата шибана Вирджиния — задъхва се. — Трябва да взема душ.

— Ще вземем заедно, после — казвам, спомнила си за случката на кухненската маса отпреди два месеца, когато също искаше първо да вземе душ.

Оставям касетките на плота, притискам гръб към него и простенвам.

Той ме целува и се дръпва съвсем леко, за да ме погледне в очите.

— Не е имало друга, откакто замина — казва ми.

Примигвам нагоре към него.

— Знам. Но не мога да кажа същото за себе си.

Лицето му помръква, а челюстта му се напряга.

Приковавам го със съжалителен поглед.

— Липсваше ми и на Четвърти юли се понапих и си чукнах среща с ръба на бюрото в стая сто и осем — казвам му. — Беше много страстен.

Той се разсмива, а тялото му се разтриса зад мен.

Всъщност не го направих, но на няколко пъти се изкуших. Само че когато затварях очи, виждах само него и се чувствах жалка да мастурбирам заради мъж, за когото си мислех, че не ме иска.

Така че си останах целомъдрена, а сега съм готова да се развихря.

Той ме завърта и ме вдига, а аз увивам крака около кръста му, докато ме носи към леглото. Оставя ме да полегна, изхлузва тениската през главата си и поглежда надолу към мен, докато разкопчава колана си.

Но изведнъж нещо се удря в стената зад леглото много силно и бързо, а пронизителни стонове и изскимтявания пронизват стените. Двамата застиваме и се ослушваме, докато Питър и неговата принцеса го правят в съседната стая, като удрят таблата на леглото в стената и карат нашата табла да подскача напред-назад.

Очите му се разширяват.

— О, наистина са шумни.

Аха.

После поглежда надолу към мен с палаво пламъче в очите.

— Можем да ги бием.

После хваща коленете ми, издърпва ме до края на леглото и аз изписквам, когато се навежда над мен.

Една година по-късно

— Ще се науча сама, ако спреш да ме командваш постоянно! — хокам Пайк и се опитвам да избутам ръцете му от дръжките ми.

Той седи зад мен на седалката на новото ми бъги и натиска газта, докато ни изкарва от дефилето и от калта. Изпъшквам, облягам се назад върху него и стомахът ми пропада в петите, докато стискам предмишниците му, за да се закрепя. Разсмивам се.

— Е, ако си беше сложила каската… — казва.

— Нищо не виждам от нея.

Окалваме се. И не е като да се движим с шейсет километра в час. Нямам нужда от каска. Освен това днес само се уча как да карам бъгито. Ще извади късмет, ако докарам дори двайсет километра в час.

Но ако не си сложа каската, той няма да ми позволи да карам сама, докато не ме инструктира както трябва. Затова е наложително да си изкарам кормуването.

Прекосяваме брега, а калта оплисква цялото ми ново червено бъги, ботушите и джинсите ми. Също така периодично усещам как нещо студено покапва върху косата ми, прибрана с помощта на бейзболна шапка, и по ризата ми.

Изпитите ми свършиха миналата седмица и постоянно ме болеше главата заради липсата на сън, но днес се чувствам много по-добре. Радвам се, че ме изненада с това. Един ден, прекаран в забавление с него на чист въздух, беше всичко, от което се нуждаех.

Държа се страхотно по време на лошото ми настроение през последните няколко седмици, докато учех, правеше ми за ядене и не ме разсейваше, докато работех.

Въпреки че понякога наистина влизаше в библиотеката — старата ми стая — и ме изкушаваше за едно бързо от време на време под претекст, че трябва да си почина от ученето.

Аха, ей сега.

Усмихвам се, спомнила си как веднъж влезе, докато носът ми беше заровен в една книга, свали си тениската и ми каза, че отива да вземе душ, но знаех какво иска, защото му е добре известно, че когато го видя само по джинси, цялата настръхвам. Не му се скарах. Никога не го правя. Искам го толкова силно, колкото и той мен.

Но изпитите вече свършиха, както и занятията, и цялата съм негова.

Пикапът му е паркиран отпред, а в закаченото за него ремарке все още седи неговото бъги, чисто и лъскаво като ново.

Той спира, изключва двигателя, заравя устни във врата ми и ме целува.

— Имам подарък за теб — дразни ме.

Обръщам глава и прокарвам устни по бузата му.

— Вече ми даде подаръка.

Плъзгам пръсти по дръжките на новото ми бъги и си спомням оргазма, който получих в шест часа сутринта. Дотук е много добър рожден ден.

— Бъгито беше просто извинение да си взема и аз едно — обяснява.

Захапвам леко челюстта му.

— Е, какво е тогава? Още антики за колекцията ми?

— Касетките не са антики, Джордан — заявява сериозно.

Разсмивам се.

— Добре, прав си. Смятат се за класика. Като колите на повече от трийсет години. Като теб! — изчуруликвам. — Ти също си класика.

Той слага ръка пред устата ми, за да спре смеха ми, и поклаща глава. Обичайната ми шегичка не го обижда. Дразня го за възрастта му само защото все още смята, че това е проблем, а аз се опитвам да разведря настроението.

На някои от хората в града отношенията ни им се струват странни. Но тези хора не значат нищо за нас. Коул, сестра ми и Шел си промениха мнението, въпреки че на него му отне малко повече време, отколкото на останалите, но само те имат значение.

Захапвам на шега пръстите на Пайк, обаче той внезапно протяга кожена кутийка пред мен и аз спирам.

Изражението ми замръзва, вече не се смея.

Той снижава ръка до лицето ми и замълчава, а аз се втренчвам в кутийката. През главата ми преминават милион различни мисли, но едва ги чувам, защото пулсът в ушите ми е направо оглушителен.

О, боже мой. Това не е… пръстен, нали? Имам предвид, че изобщо не сме говорили по въпроса.

Винаги съм се надявала, че ще стигнем дотук, но Пайк не предприема големи стъпки, без да бъде подтикнат поне малко. Нямах никаква представа…

Бавно се протягам, вземам кутийката от ръката му и я отварям, а устата ми е суха като пустиня, когато забелязвам пръстена с диамант вътре.

В очите ми парят сълзи, а устата ми се отваря.

Прилича на роза. Също като онези върху тортата за рождения ден, която ми взе миналата година, и цветята, които насадих около къщата тази пролет. Големият диамант седи в средата на платинените венчелистчета, украсени с камъчета, и не прилича на нищо, което някога съм виждала. Красив, специален и напълно в мой стил.

Пайк иска да се ожени за мен?

Изхлипвам леко, завладяна от емоция.

— Бъзикаш ли се с мен? — извиквам. — Цялата съм покрита с кал!

Защо го прави сега? Когато имаше стотици вечери и закуски в леглото през последната година, по време на които бях хубава и чиста?

Гърдите му се тресат от смях зад мен и той обвива кръста ми с ръце.

— Красива си.

Потърквам големия камък с палец. Истински е. Всичко това е истинско.

— Планирам го отдавна — казва. — Сигурно би си по мислила, че ще знам какво бих искал да кажа или да направя, но точно сега нямам никаква представа. — Дъхът му пада върху косата ми, докато шепне. — Предполагам, че трябваше да падна на коляно, а?

— Не, не ме пускай. — Гласът ми трепери.

Преглъщам твърдата буца в гърлото си, изваждам пръстена и оставям кутийката, за да го пробвам. Хладната халка ми приляга идеално, аз хващам ръката му и я слагам отново на дръжката, а отгоре поставям моята.

Когато преплитам ръка с неговата, на нея още няма пръстен.

Но ще има.

Сърцето ми тупти, сякаш гърдите ми вече не могат да го удържат, безмълвна съм. Определено ме изненада. Не мога да повярвам, че го е направил, без дори да намекне какво планира.

Взирам се в сплетените ни ръце, облягам се назад върху него и вече очаквам с още по-голямо нетърпение онова, което предстои. Мисля, че част от мен — малка част — все още го чакаше. В едно тъмно кътче на ума ми се таеше страхът, че може все още да ме смята за твърде млада или пък че не съм готова за него и за тази стъпка, но той трябва да знае, че…

Аз съм щастлива всеки ден. Нищо не ме радва повече от него.

Няколко капки дъжд падат върху ръката ми, облаците над нас потъмняват и най-накрая си поемам дълбоко въздух.

— Е, ще кажеш ли „да“, или… — провлачва той.

Усмихвам се на лекия страх, който долавям в гласа му заради моето мълчание.

— Да. — Обръщам се и го целувам. — Правиш ме толкова щастлива. Обичам те.

Той притиска чело към моето.

— Обичам те толкова силно, че ме боли, скъпа.

Устата му отново се навежда към моята, той взема лицето ми в ръце, целува ме и дразни езика ми така, че го усещам навсякъде. Дишането ми се накъсва и тъкмо се каня да предложа да се преместим в пикапа, тъй като сме сами тук, когато дъждът се засилва и започва да удря тялото ми доста по-бързо.

Прекъсвам целувката и поглеждам нагоре, присвивам очи на дъжда към буреносните облаци над нас. Летните бури започват доста рано тази година.

Той слиза от бъгито, помага и на мен, после двамата се затичваме към пасажерската седалка на пикапа и той ми отваря вратата.

— Може ли да го направим днес? — питам, вземам чисто новия си, неупотребяван шлем и го оставям на пода.

— Да се оженим ли? — пита ме. — Май наистина не ти пука за сватбата, а?

Поглеждам към него и виждам, че ми се хили, докато съблича калната си риза и я хвърля в ремаркето на пикапа.

Стоя до отворената врата и свивам рамене. Докато растях, никога не ми е хрумвало, че трябва да се интересувам от някакво си тържество и официални дрехи. Докато другите млади жени мечтаят за сватбените цветове и роклите на шаферките си, аз просто исках нещата, които идват след това. Исках съпруга, децата, дома, който ухае на курабийки след училище, пикниците и екскурзиите…

Качвам се на стъпалото и тъкмо се каня да вляза в колата, когато той ме завърта и ме придърпва обратно към себе си. Падам върху голите му гърди, краката ми все още са върху стъпалото, и увивам ръце около врата му.

— На мен пък ми пука — признава и потрепва леко, като че ли за да се извини. — Аз също никога не съм се женил, нали знаеш? Много искам да те видя в рокля.

Как бих могла да му откажа? Кимвам и го целувам отново. Всъщност сигурно ще е забавно. Годежни снимки в калта? Да, моля.

— Мислех си за Мексико — казва ми, поглеждайки нагоре към мен. — На някой плаж на Морето на Кортес12, само аз, ти и няколко близки и приятели?

Усмихвам се.

— Да, по дяволите.

Звучи тъкмо като за нас. Тихо, уединено, идеално. И бих излъгала, ако кажа, че няма да се зарадвам да отида някъде, където не съм била никога. Рядко съм напускала града и идеята да си изкарам паспорт ме очарова също толкова много, колкото пазаруването на рокля, в която Пайк би си умрял да ме види.

Вече кипя от въодушевление, когато си представям погледа, който се надявам да видя на лицето му.

Той поглежда тихо нагоре към мен със сериозни очи.

— Ще искаш ли деца? — пита ме.

Сърцето ми подскача, защото знам, че темата е деликатна.

— Поне едно? — казвам плахо. — Става ли?

Разбирам, че за него би било трудно да започне отначало, но много бих искала да му родя дете.

Рано или късно.

За моя изненада той почти не се колебае, преди да кимне.

— Няма проблем — отвръща. — Но не трябва да отлагаме твърде дълго или на вечерята по случай завършването му ще получа отстъпка за пенсионери.

Избухвам в смях.

— Но нека първо завършиш — казва ми — и след това да го планираме, става ли?

— Добре.

Сядам на мястото си и събувам калните ботуши, хвърлям ги в ремаркето при ризата на Пайк, после свалям шапката си и косата пада около лицето ми.

— Знаеш ли… — започвам. — Малко съм нервна.

— Така ли?

Клатя глава и цъкам с език.

— Ще се омъжа за по-възрастен мъж с толкова много опит…

Той се приближава до мен, хваща ме за хълбоците и ме придърпва към края на седалката и по-близо до себе си. Прокарвам ръка нагоре по голите му гърди.

— Няма нужда съпругата ми да знае какво харесват другите мъже — заявява. — А само какво харесвам аз.

Веждите ми се стрелкат нагоре, хрумва ми идея. Бавно разкопчавам карираната риза, която нося, и виждам как очите му се оцъклят, когато осъзнава, че нямам нищо под нея. Отварям я леко и приканвам очите му да се спрат върху голите ми гърди.

— А какво харесваш? — дразня го както онази вечер в кухнята, когато сложих лейкопласт на пръста му.

Погледът му е фиксиран върху гърдите ми и оставям ризата да падне надолу по ръцете ми, а зърната ми се втвърдяват от хладината на дъжда.

Снишавам гласа си до шепот.

— Мисля, че имам нужда от повече практика.

Очите му потъмняват и се изпълват с желание, докато гледа нагоре към мен. Набира се на стъпалото, гмурка се в пикапа, по-далеч от дъжда, а тялото му поляга върху моето. Отпускам се върху седалката и разтварям крака за него, докато се мъча да разкопчая колана му.

Устните ни са застанали неподвижно едни над други.

— Всичко, което поиска рожденичката — прошепва.

Девет години по-късно

Тътенът на гръмотевицата пронизва тишината, аз примигвам и се събуждам, докато светкавицата осветява стаята. Въздишам и потърквам очи с палец и показалец.

Още дъжд, проклет да е.

Не. Не е моя работа да се тревожа за това през следващите две седмици, така че няма. Дъч ще се справи. (Трябва да вярвам в това.)

Двамата с Джордан заминаваме сутринта, а той ще ръководи работата, докато ме няма. Обещах на нея и на момчетата пълното си внимание, докато сме далеч от къщи, но тя също трябва да остави лаптопа си и да не се опитва да работи тайно. Нейният проблем обаче е, че работата ѝ е хоби, така че не ми беше приятно да я моля да се откаже от нещо, което обича, за толкова дълго.

Но тя е права. Децата трябва да свикнат да ни виждат, без да сме заровили очи в някой екран.

Обръщам глава и поглеждам към нея. Свила се е от своята страна на леглото, носът и устните ѝ са заровени в ръката ми, а едната ѝ ръка е отпусната върху гърдите и рамото ми. Косата ѝ с дължина до раменете е разпиляна върху горната част на възглавницата и аз се навеждам и издърпвам чаршафа върху голите ѝ крака и белите бикини. Облечена е в жълтата тениска, която си купи по време на медения ни месец в Мексико, и все още не ѝ личи, че е бременна в четвъртия месец с второто ни дете. Първото, Джейк, спи в стаята си надолу по коридора. Джейк Райън Лоусън. Кръсти го на някакво момче от осемдесетарски тийнейджърски филм, но не го разправям на хората. Тя може да им каже, ако иска, но аз няма да го направя.

Отпускам ръка върху бедрото ѝ и се взирам в тавана.

На четиресет и осем съм. Каква работа имам с шестгодишен син и още едно хлапе напът?

Но мамка му, щастлив съм.

Дъждът потропва по стъклата на прозорците и усещам спокойното дишане на Джордан до мен. Затварям очи. Моя. Моята къща, моята съпруга, моето семейство… всичко това е мое. Понякога така се изумявам какъв късмет извадих, че не мога да приема, че всичко това е истинско. Все още не мога да спра да я прегръщам, когато е наблизо, или да не се вълнувам, когато си лягам вечер, защото знам, че най-накрая ще останем насаме.

Внезапно си спомням за прането, което се суши на двора, надигам се и скачам от леглото.

— Мамка му — измърморвам и обувам домашните си панталони.

Излизам от стаята, тръгвам по коридора, спирам пред вратата на Джейк и тихо я открехвам. Той спи на леглото си, а синът на Коул, Паркър, също е полегнал до него. Двамата са се оплели в паяжина от ръце и крака и аз се засмивам тихо. Обяснихме им, че Джейк е брат на Коул, което значи, че е чичо на Паркър, но им е трудно да го осъзнаят, защото са на еднаква възраст.

Обаче гърдите ме стягат всеки път, когато ги видя така. Синът ми и внукът ми са като братя и на мен наистина не ми пука, че на другите им изглежда странно, защото сме щастливо семейство.

Коул се запозна с жена си Котори, докато беше разквартируван в Окинава, и двамата в момента са на някакъв конгрес в Лос Анджелис, на който я е изпратила компанията ѝ. Поканихме Паркър да поседи при нас няколко седмици, за да могат двамата да отидат сами.

Затварям вратата, изтичвам надолу по стълбите, подминавам семейните снимки на стените, на повечето от които ме има и мен, и прекосявам кухнята в посока на пералното помещение. Вземам плетения кош от сушилнята и излизам на двора. Дъждът е слаб, но удря по гърба ми като куп стрелички, остри и бързи. Изтичвам до простора и започвам да събирам плажните кърпи и всички останали дрехи, които Джордан искаше да изперем в последния момент, за да ги приберем в куфарите. Сигурно вече сме приготвили достатъчно за екскурзията на север, но за мой късмет, когато стигнем до къщичката на езерото, тя ще ми е ядосана в продължение на две седмици, защото я няма другата ѝ розова риза, която подхожда по-добре на кецовете, които си е купила на онази екскурзия.

Опразвам простора, натиквам щипките в торбата и занасям кошницата обратно вътре. Отварям сушилнята, натиквам всичко в нея и я пускам, като предварително се уверявам, че ще е приключила, когато се събудим сутринта.

Качвам се обратно горе, затварям вратата на спалнята ни и се пъхам обратно в леглото, а Джордан веднага ме усеща в съня си и се сгушва в мен. Обвивам я с ръка.

— Всичко наред ли е? — пита тихо.

— Аха. — Целувам я по челото и ни завивам. — Заспивай. Утре е важен ден.

— Знаеш, че не мога да спя по време на гръмотевични бури.

Гърдите ми се разтрисат от смях, защото е голяма лъжкиня. Няма никакъв проблем да заспи по време на буря, когато е в нашето легло. Спи като труп до мен и аз много се гордея с този факт.

Внезапно ми се приисква да видя лицето ѝ, затова се пресягам със свободната си ръка, вземам кибрита, драсвам една клечка и запалвам свещта на нощното шкафче. Духвам клечката и стаята се озарява от мека светлина, после поглеждам надолу към лицето ѝ, все още в сянка, но сега се вижда доста по-добре.

Миглите ѝ са дълги, а кожата — прекрасна. Виждам розовите устни, които съм целувал хиляди пъти в продължение на хиляди часове. Тялото ѝ, което обичам от десет години по милион различни начини. Човек би си по мислил, че вече съм свикнал с нея, но членът ми започва да се надървя само от мисълта как отново ще се качи върху мен.

Главата ѝ се надига и тя се оглежда стреснато.

— Ох, дрехите — възкликва.

— Прибрах ги — казвам ѝ и я потупвам по крака, за да се успокои. — Не се притеснявай.

Тя се отпуска, кимва и се прозява едновременно.

— Децата добре ли са? — пита и отпуска глава обратно върху гърдите ми.

— Аха. Спят като пънове.

Разтривам гърба ѝ, опитвайки се да я успокоя, за да заспи отново, когато усещам крака ѝ върху моя. Стискам зъби, а топлината между бедрата ѝ се прехвърля върху моите. Слабините ми пулсират.

— Нервна ли си? — прошепвам.

— Малко.

Утре ще изнася презентация на откриването на ботаническата градина, която проектира за новия музей в Рокфорд. След колежа няколко години работи във фирма, но миналата година реши да си основе собствена. Музеят беше първият ѝ голям самостоятелен проект и не само че клиентите останаха изключително доволни от работата ѝ, но тя ѝ донесе още няколко проекта. Жена ми е истински творец.

Който мрази да говори пред публика, така че мисля, че утрешната презентация ще бъде болезнена, но кратка.

— Просто недей да забравяш. — Целувам косата ѝ. — Че след това ще се качим в колата и ще тръгнем на път.

Ръцете ѝ се стягат около мен.

— Нямам търпение.

След презентацията ще отидем в Минесота, където сме наели къща на езерото за две седмици. Сестра ѝ Кам и последното ѝ богато гадже също са наели къща наблизо и ще вземат сина ѝ със себе си, така че ще имаме компания, когато почувстваме нужда от такава.

И някой, който да се грижи за децата, когато не почувстваме.

Пръстите ѝ се плъзгат надолу по гърдите ми и тя прокарва леко нокти по корема ми. Тялото ми започва да оживява, не мисля, че ще успея да заспя, докато не го изкарам от системата си.

— Е, значи вече си будна? — дразня я.

Тя кимва.

— Ти?

— Трудно ми е да спя, докато правиш така.

Тя се разсмива и се надига, плъзга крак върху тялото ми и после ме яхва.

— О, прекрасно.

Съблича тениската презглава и аз веднага докосвам корема ѝ, усещайки хълмчето, където се намира синът или дъщеря ми.

Джордан ми се усмихва самодоволно, накланя игриво глава и аз все още виждам онова момиче, което пълзеше по пода в киното, всеки път, щом я погледна. Тя ме заплени още тогава.

— Обичам те — казвам ѝ.

Тя се навежда над мен и ме поглежда в очите, а ръката ми се насочва към гърдата ѝ.

— О, почакай. — Надига се и се навежда над шкафчето, за да духне свещта.

— Не, остави я — изпъшквам и движа хълбоци, за да се приближа към нея. — Искам да те виждам.

Поглежда надолу към мен.

— Заключи ли вратата?

Правя физиономия.

— Мамка му.

Защо винаги забравям за това? През повече от половината от живота си съм имал деца.

— Не можем да им позволим да гледат, нали? — скарва ми се тя с усмивка.

После се навежда отново назад, затваря очи, замисля се за миг, отново ги отваря и внимателно духва свещта. В стаята притъмнява, остава само лунната светлина, която кара дъжда да блести върху стената, и виждам как фигурата на Джордан отново се надвесва над мен.

Стискам бедрата ѝ и усещам как се отърква в мен.

— Ще ми кажеш ли някога какво си пожелаваш? — питам.

Тя ме целува и прошепва срещу устните ми:

— Ако ти кажа, няма да се сбъдне.

Спуска се надолу по врата ми, аз извивам глава назад, затварям очи и ѝ се отдавам.

— Но мога да ти кажа — продължава и захапва леко челюстта ми, — че винаги си пожелавам едно и също и всеки път се сбъдва.

Първо и винаги — на читателите. Толкова много от вас ме подкрепяха, споделяха вълнението си и показваха подкрепата си ден след ден и аз съм изключително благодарна за продължителния ентусиазъм и доверие. Благодаря ви.

„Рожденичката“ ми хрумна, докато пишех „Скривалището“, и просто не можах да забравя за нея. Бях обсебена от Пайк и Джордан, така че всъщност започнах да я пиша още преди да довърша „Скривалището“. За мен това е любовната ми история, която прилича най-много на любовна история, и наистина имах нужда да сменя атмосферата. Благодаря ви, че ми позволихте тази почивка между частите на поредицата.

Започвам отново да работя върху Kill Switch13 и планирам да издам скоро тази книга, но се надявам, че ще се зарадвате да чуете и че Дани, приятелката на Джордан от мотела Сините палми, също ще получи своя самостоятелен роман, слабо свързан с настоящата книга. Нейната история ще бъде озаглавена… изненадващо… Motel и можете да я очаквате през 2019 година.14

„Addicted To Love“ на Robert Palmer

„All She Wants To Do Is Dance“ на Don Henley

„Bad Medicine“ на Bon Jovi

„Glory Days“ на Bruce Springsteen

„Guys My Age“ на Hey, Violet

„Hurts So Good“ на John Mellencamp

„I Love Rock’n Roll“ на Joan Jett & the Blackhearts

„I’m On Fire“ на Bruce Springsteen

„Jessie’s Girl“ на Rick Springfield

„Pity Party“ на Melanie Martinez

„Poison“ на Alice Cooper

„Pour Some Sugar on Me“ на Def Leppard

„Run To You“ на Bryan Adams

„The Girl Gets Around“ на Sammy Hagar

„The Distance“ на Cake

Meadow Lakes (англ.) — ливадни езера. — Б.пр.

Airstream — една от най-старите марки каравани, основана през трийсетте години на двайсети век. — Б.пр.

Dairy Queen (англ.) — американска верига за бързо хранене, в която се продават сладолед, замразени стоки и други. — Б.пр.

Lysol (англ.) — американска марка препарати за почистване и дезинфекция. — Б.пр.

Забавление, при което човек се носи върху пояс над вода, сняг или въздух. — Б.пр.

Вид мексиканска люта чушка. — Б.пр.

Най-старата верига за бързо хранене в Америка, известна с хамбургерите, наливната бира, приготвена от корени, и бирения си шейк. — Б.пр.

Градински елемент, състоящ се от странични колони и напречни греди, покрити с катерливи или увивни растения. — Б.пр.

Minesota Twins — професионален бейзболен отбор от Централната дивизия на Американската лига, от Минеаполис, Минесота. Основан е през 1901 година във Вашингтон като Washington Senators, а през 1961 година се мести в Минесота и си сменя името на Minesota Twins, на градовете близнаци Минеаполис и Сейнт Пол. — Б.пр.

Chicago Cubs — професионален бейзболен отбор от Централната дивизия на Националната лига, от Чикаго, Илинойс. Основан е през 1876 година като Chicago White Stockings. Отборът е съосновател на Националната лига по бейзбол през 1876 година. През 1903 година сменя името си на Chicago Cubs. — Б.пр.

От английски — Live Action Role Playing. — Б.пр.

По-известно като Калифорнийски залив — част от водите на Тихия океан, оградена от полуостров Калифорния в Мексико. Включено е в списъка на природното и културно наследство на ЮНЕСКО. — Б.пр.

Книгата ще излезе на български през лятото на 2023 г. — Б.р.

Книгата все още не е издадена на английски. — Б.р.