През 1917 г. – Русия е разтърсена от две революционни вълни, които помитат имперското руско общество като къща от карти. След абдикирането на цар Николай II през февруари като че ли никой не е в състояние да спре или контролира събитията. Александър Керенски, лидерът на първото следреволюционно Временно правителство, по-късно пише, че в празнината след рухването на стария режим „всички съществуващи политически и тактически програми, колкото и смели и добре замислени да бяха, сякаш увисваха безцелно и безполезно в пространството“.³

Но въпреки че Временното правителство е слабо, въпреки че общественото недоволство е масово, въпреки че гневът към касапницата, предизвикана от Първата световна война е силен, малцина очакват властта да попадне в ръцете на болшевиките – една от няколкото радикални социалистически партии, които агитират за дори още по-бърза промяна. В чужбина болшевиките са почти неизвестни. Един апокрифен разказ много добре илюстрира международното отношение: през 1917 г., гласи историята, един бюрократ нахълтал в кабинета на австрийския министър на външните работи, крещейки: „Ваше Превъзходителство, в Русия е извършена революция!“. А министърът изсумтял: „Кой би могъл да извърши революция в Русия? Със сигурност не и безобидният хер Троцки, по-надолу в Café Central?“.

Ако природата на болшевиките е мистериозна, техният лидер, Владимир Илич Улянов – човекът, когото светът ще познава с революционния му псевдоним „Ленин“ – е дори още по-тайнствен. През дългите години, прекарани като революционер емигрант, Ленин получава признание за блестящия си ум, но същевременно не е харесван заради невъздържаността и фракционизма си. Той често влиза в конфликти с други социалистически лидери и е склонен да превръща дребни разногласия по видимо маловажни въпроси в огромни спорове.⁴

През първите месеци след Февруарската революция Ленин е много далеч от позицията на безспорен авторитет дори и в собствената си партия. Чак до средата на октомври 1917 г. няколко водещи болшевики продължават да се противопоставят на плана му за извършване на coup d'état4 срещу Временното правителство и изтъкват, че партията не е готова да вземе властта и че все още няма народната подкрепа. Но той спечелва спора и на 25 октомври превратът е извършен. Под влияние на Ленин тълпата разграбва Зимния дворец. Болшевиките арестуват министрите от Временното правителство. След броени часове Ленин се превръща в лидер на държавата, преименувана от него в Съветска Русия.

И все пак, макар че Ленин успява да вземе властта, критиките на опонентите му не са били напълно неоснователни. Болшевиките наистина са ужасно неподготвени. В резултат на това много от първите им решения, включително за създаването на еднопартийна държава, са взимани в зависимост от моментните потребности. Народната подкрепа наистина е слаба и почти веднага им се налага да водят кървава гражданска война просто за да запазят властта си. След 1918 г., когато Бялата армия на стария режим се прегрупира, за да воюва с новосъздадената Червена армия – предвождана от другаря на Ленин, хер Троцки от Café Central – по територията на Русия се разразяват някои от най-бруталните сражения в европейската история. Но жестокостта не се ограничава само до бойните полета. Болшевиките правят всичко по силите си, за да смажат интелектуалната и политическата опозиция във всяка нейна форма и атакуват не само представителите на стария режим, но и други социалисти: меншевиките, анархистите, социалреволюционерите. В новосъздадената Съветска държава няма да има относителен мир чак до 1921 г.⁵

На фона на импровизациите и жестокостта се раждат първите съветски трудови лагери. Също като много други болшевишки институции те са създадени ad hoc5, набързо, като спешна мярка в разгара на гражданската война. Което не означава, че идеята не е съществувала отпреди. Три седмици преди Октомврийската революция самият Ленин вече чертае смътни планове да наложи „задължителна трудова повинност“ за богатите капиталисти. Към януари 1918 г., разгневен от дълбочината на антиболшевишкия отпор, той е дори още по-рязък и пише, че приветства „арестуването на милионерите саботьори, пътуващи в купетата първа и втора класа. Предлагам да бъдат осъждани на половин година принудителен труд в някоя мина“.⁶

Представата на Ленин за трудовите лагери като специална форма на наказание за определен вид буржоазни „врагове“ е в тон с останалите му виждания за престъпленията и престъпниците. От една страна, първият съветски лидер е раздвоен по отношение на хвърлянето в затвора и наказването на традиционните престъпници – крадци, джебчии, убийци – които възприема като потенциални съюзници. Според него основната причина за „обществената ексцесия“ (което ще рече престъпление) е „експлоатацията на масите“. Премахването на причината, вярва той, „ще доведе до изчезването на ексцесиите“. Следователно не са необходими специални наказания за превъзпитаването на престъпниците: с времето самата Революция ще ги изкорени. Затова езикът на първия болшевишки наказателен кодекс би стоплил сърцата на най-радикалните, най-прогресивните криминални реформатори на Запад. Наред с другото кодексът провъзгласява, че „няма такова нещо като индивидуална вина“ и че наказанието „не бива да се възприема като възмездие“.⁷

От друга страна, Ленин – също като следващите примера му болшевишки законотворци – смята, че създаването на Съветската държава ще доведе до възникването на нов вид престъпник: „класовия враг“. Класовият враг се противопоставя на Революцията и работи открито или по-често тайно за унищожаването ѝ. Класовият враг е по-труден за установяване от обикновения престъпник и далеч по-труден за превъзпитаване. За разлика от обикновения престъпник, няма никаква вероятност класовият враг да започне да сътрудничи на съветския режим и затова трябва да му се налага по-сурово наказание, отколкото на обикновения убиец или крадец. И така през май 1918 г. първият болшевишки „декрет за подкупността“ гласи, че: „Ако индивидът, виновен във взимането или предлагането на подкуп, принадлежи към заможните класи и използва подкупа за запазването или придобиването на привилегии, свързани с права върху собствеността, той трябва да бъде осъден на най-суровия и най-неприятен принудителен труд и цялата му собственост трябва да бъде конфискувана“.⁸

С други думи, още от първите дни на новосъздадената Съветска държава хората е трябвало да бъдат съдени не заради деянията си, а заради същността си.

За съжаление, никой никога не дава ясна дефиниция какво точно би трябвало да представлява „класовият враг“ В резултат на това арестите от всякакъв вид се увеличават драстично непосредствено след болшевишкия преврат. От ноември 1917 г. революционните трибунали, съставени от съмнителни „поддръжници“ на Революцията, започват да осъждат също толкова съмнителни „врагове“ на Революцията. На затвор, принудителен труд и дори на смърт произволно са осъждани банкери, съпруги на търговци, „спекуланти“ (т.е. всеки, занимаващ се с независима икономическа дейност), тъмничари в царските затвори и всеки, който изглежда подозрителен.⁹

Дефиницията за това кой е и кой не е „враг“ варира и по места и понякога се припокрива с дефиницията на „военнопленник“. След окупирането на нов град Червената армия на Троцки често взимала буржоазни заложници, за да ги разстреля в случай на завръщане на Бялата армия, както често се случвало по променящата се фронтова линия. Междувременно понякога ги принуждавали да работят – обикновено да копаят окопи или да строят барикади.¹⁰ Разликата между политически затворници и обикновени престъпници е също толкова неясна. Необразованите членове на временните комисии и революционните трибунали можели например изведнъж да решат, че човекът, хванат да се вози в трамвая без билет, е навредил на обществото, и да го осъдят за политически престъпления.¹¹ И накрая, тези решения често са оставяни на милиционерите или войниците, извършващи ареста. Феликс Дзержински, основател на Чека – тайните служби на Ленин и предшественик на КГБ – лично си води малко черно тефтерче, в което надрасква имената и адресите на случайни „врагове“, с които се е сблъскал по време на работата си.¹²

Тези разлики ще останат мъгляви чак до рухването на самия Съветски съюз осемдесет години по-късно. Въпреки това съществуването на две категории затворници – „политически“ и „криминални“ – оказва дълбоко въздействие върху формирането на съветската наказателна система. През първото десетилетие на съветското управление съветските затвори дори се разделят на две категории – по една за всеки вид затворници. Разделението става спонтанно като реакция на хаоса в съществуващата система от затвори. В първите дни на Революцията всички затворници са под юрисдикцията на „традиционните“ юридически министерства (първо – Комисариата на правосъдието, а по-късно – Комисариата на вътрешните работи) и са изпращани в „обикновени“ затвори. Тоест – хвърлят ги в наследените от царската система мръсни и мрачни каменни затвори, които заемат централно място във всеки по-голям град. През революционните години от 1917 до 1920 в тези институции цари пълно безредие. Затворите са били нападани от тълпите, самоназначили се комисари са уволнили пазачите, затворниците са получавали вариращи в широки граници амнистии или просто са си тръгвали.¹³

Когато болшевиките взимат властта, няколкото действащи затвори са пренаселени и неадекватни. Броени седмици след Революцията самият Ленин изисква „драстични мерки за незабавното подобряване на хранителните доставки в петроградските затвори“.¹⁴ Няколко месеца по-късно член на московската Чека посещава Таганския градски затвор и докладва за „ужасен студ и мръсотия“ както и за тиф и глад. Повечето затворници не са в състояние да изпълняват принудителния труд, на който са осъдени, тъй като нямат дрехи. Един вестникарски репортаж твърди, че в московския затвор „Бутирка“, построен за 1000 затворници, вече има 2500. Друг вестник се оплаква, че червените пазачи „безсистемно арестуват стотици хора всеки ден и после не знаят какво да правят с тях“.¹⁵

Пренаселеността води до „творчески“ решения. Поради липсата на нещо по-добро новите управници държат затворниците в мазета, тавани, празни дворци и стари църкви. Един от оцелелите по-късно си спомня, че заедно с още петдесет души е бил затворен в мазето на празна къща в помещение без мебели и с малко храна: онези, които не получавали колети от семействата си, просто гладували.¹⁶ През декември 1917 г. комисия на Чека обсъжда съдбата на петдесет и шест затворници – „крадци, пияници и различни „политически““ – които били държани в приземието на Смолни, главната квартира на Ленин в Петроград.6

Но хаосът не засяга всички. Робърт Брус Локхарт, английски дипломат, обвинен в шпионаж (правилно, както се оказва), през 1918 г. е затворен в една стая в Кремъл. Той прекарвал времето си в редене на пасианси и четене на Тукидит и Карлайл. От време на време бивш императорски прислужник му носел горещ чай и вестници.¹⁸

Но дори и в запазените традиционни затвори режимите са непостоянни, а пазачите – неопитни. Един затворник в северния руски град Виборг открил, че в хаотичния следреволюционен свят бившият му шофьор е станал пазач в затвора. Човекът с радост помогнал на бившия си господар да се премести в по-хубава, по-суха килия и впоследствие да избяга.¹⁹ Един белогвардейски полковник си спомня как през декември 1917 г. в петроградския затвор затворниците идвали и си тръгвали своеволно, а нощем в килиите спели бездомни. Спомняйки си тази епоха, един съветски държавен чиновник казва: „Единствените, които не бягаха, бяха прекалено мързеливите“.²⁰

Безредието принуждава Чека да търси нови решения: болшевиките не биха могли да позволят на „истинските“ си врагове да влязат в обикновените затвори. Хаосът и мързеливите пазачи можело да са подходящи за джебчиите и малолетните престъпници, но за саботьорите, паразитите, спекулантите, белогвардейските офицери, свещениците, буржоазните капиталисти и останалите, добиващи застрашителни размери в болшевишкото въображение, бил необходим по-творчески подход.

И днес, когато погледнеш надолу от върха на камбанарията в далечния ъгъл на стария Соловецки манастир, очертанията на соловецкия концентрационен лагер все още се виждат. Дебела каменна стена обгражда Соловецкия кремъл10 – централните сгради и църкви, построени през XV в., в които по-късно са главната администрация на лагера и централните ѝ бараки. Малко на запад са доковете, сега подслоняващи няколко рибарски лодки, а някога препълнени със затворниците, пристигащи тук всяка седмица по време на краткия плавателен сезон в Далечния север. Отвъд тях се простира безкрайния простор на Бяло море. Оттук корабът изминава разстоянието до Кем – континенталния транзитен лагер, от който затворниците са се впускали, в път – за няколко часа. Пътуването до Архангелск, областната столица и най-голямото пристанище на Бяло море, продължава цяла нощ.

Като погледнеш на север, можеш да видиш неясните очертания на Секирка, построената на върха на хълма църква, в чиито мазета някога са се помещавали, прословутите наказателни килии на Соловецки. На изток се възправя построената от затворниците електроцентрала, която и до днес енергично се използва. Точно зад нея е ивицата земя, където е била ботаническата градина. Там в ранните дни на лагера някои, от затворниците са отглеждали експериментални растения в опит да установят какво, ако изобщо имало такова нещо, би могло да дава реколта в Далечния север.

И накрая, зад ботаническата градина са останалите острови от Соловецката верига. Разпръснати из Бяло море са Болшая Муксалма, където затворниците някога отглеждали сребърни лисици заради козината им; Анзер – място на специални лагери за инвалиди, за жени с бебета и за бивши монаси; Заяцки остров – местонахождение на женския наказателен лагер.² Неслучайно Солженицин избира метафората на „архипелага“ за да опише съветската система от лагери. Соловецки, първият съветски лагер, планиран и построен с очакване за перманентност, се развива върху истински архипелаг, разраства се, заема остров след остров и завладява старите църкви и сгради на древна монашеска общност в хода на разширяването си.

Манастирският комплекс е служил за затвор и преди. Соловецките монаси, предани служители на царя, още от XVI в. са помагали за затварянето на политическите му опоненти – своенравни свещеници и по някой бунтовен аристократ.³ Усамотението, високите стени, студените ветрове и чайките, някога привличали особена порода самотни монаси, вълнуват и болшевишкото въображение. Още през май 1920 г. статия в архангелското издание на правителствения вестник „Известия“ описва островите като идеално място за трудов лагер: „Суровата обстановка, трудовият режим, борбата с природните сили ще бъдат добра школа за всички престъпни елементи“. Същото лято започват да пристигат първите затворници.⁴

Други, по-нагоре в йерархията на властта, също проявяват интерес към островите. Изглежда, самият Дзержински убеждава съветското правителство да повери конфискуваната манастирска собственост, заедно със собствеността на Петроминския и Холмогорския манастир, на Чека – по това време вече преименувано в ГПУ после в ОГПУ или Обединена държавна политическа администрация – на 13 октомври 1923 г. Събирателното им име е „лагери със специално предназначение“.⁵ По-късно ще станат известни като „северни лагери със специално предназначение“: Северные лагери особого назначения, или СЛОН. Това име става източник на шеги, ирония и страх.

Във фолклора на оцелелите Соловецки винаги ще се помни като „първия лагер на ГУЛаг“.⁶ Въпреки че учените неотдавна изтъкнаха, че по това време е съществувал и широк кръг от други лагери и затвори, очевидно Соловецки играе особена роля не само в спомените на оцелелите, но също така и в спомените на съветските тайни служби.⁷ Соловецки може да не е бил единственият затвор в Съветския съюз през 20-те години, но е бил техният затвор, затворът на ОГПУ където ОГПУ се научава как да използва принудителния труд за извличане на облаги. В една лекция през 1945 г. върху историята на системата от лагери другарят Наседкин, тогава главен администратор на системата, не само твърди, че системата от лагери е възникнала на Соловецки през 1920 г., но и че цялата съветска система на „принудителен труд като метод за превъзпитаване“ започва там през 1926 г.⁸

На пръв поглед това твърдение звучи странно, като се има предвид, че принудителният труд е разпространена форма на наказание в Съветския съюз още от 1918 г. Но няма да ни изглежда чак толкова странно, ако проследим развитието на идеята за принудителния труд на самия Соловецки. Защото, макар че всички на острова са работили, в началото затворниците не са били организирани в нищо дори и слабо наподобяващо „система“. Нито пък има данни трудът им да е бил полезен по някакъв начин.

Първо, на Соловецки едната от двете категории затворници отначало изобщо не работи. Това са близо 300 „политически“ затворници социалисти, които започват да пристигат на острова през юни 1923 г. Изпратени тук от лагера в Петроминск, от „Бутирка“ и други московски и петроградски затвори, веднага след пристигането си те биват отвеждани в по-малкия Саватиевски манастир – на няколко километра северно от главния манастирски комплекс. Там соловецките пазачи можели да ги изолират от останалите затворници, така че да не ги заразяват с ентусиазма си за гладни стачки и протести.

Първоначално социалистите получават отдавна исканите „привилегии“ на политически затворници: вестници, книги и – в рамките на огражденията от бодлива тел – свобода на придвижването и свобода от труд. Всяка от големите политически партии – левите социалреволюционери, десните социалреволюционери, анархистите, социалдемократите и по-късно социалистите ционисти – избира собствен лидер и заема стаи в собственото си крило на бившия манастир.

За Елеонора Олитска, млада лява социалреволюционерка, арестувана през 1924 г., отначало Саватиево „изобщо не прилича на затвор“ и е шок след месеците, прекарани в мрачния затвор на „Лубянка“ в Москва. Стаята ѝ, бивша монашеска килия, в превърнатото в женска част крило на социалреволюционерите, е

Докато се възхищавала на обстановката, на сервирания в чайници чай и на захарта в захарниците, съкилийничките ѝ обяснили, че затворниците създали приятната атмосфера нарочно: „Ние искаме да живеем като човешки същества“.¹⁰ Олитска скоро научила, че макар да страдали от туберкулоза и от други болести и рядко да имали достатъчно храна, политическите затворници на Соловецки били особено добре организирани, като „старшият“ във всяка партийна килия отговарял за съхранението, приготвянето и разпределението на храната. Тъй като все още имали специален „политически“ статут, позволявало им се да получават колети – както от роднини, така и от политическия Червен кръст. Въпреки че политическият Червен кръст започва да има затруднения – през 1922 г. офисите му са нападнати и собствеността му е конфискувана – на Екатерина Пешкова, неговата лидерка с много връзки, все още ѝ е позволено да изпраща помощи на политическите затворници. През 1923 г. тя изпраща цял вагон с храна на политическите затворници в Саватиево. Пратката с дрехи поема на север през октомври същата година.¹¹

Тогава това е решението на създадения от политическите затворници проблем с публичността: дай им горе-долу каквото искат, но ги изпрати възможно най-далеч от всички останали. Това решение няма да бъде трайно: съветската система няма дълго да търпи изключения. Междувременно илюзията лесно рухва – защото на Соловецки има и друга, далеч по-голяма група затворници. „След стъпването си на Соловецка земя всички ние усещахме, че навлизаме в нова и непозната фаза от живота си – пише един политически. – От разговорите с криминалните научихме за шокиращия режим, който администрацията прилагаше спрямо тях…“.¹²

На 20 юни 1929 г. корабът „Глеб Боки“ акостира на малкото пристанище под Соловецкия кремъл. Високо горе, затворниците наблюдават сцената с голям интерес. Вместо смълчаните, изтощени, затворници, които обикновено слизат от палубите на „Глеб Боки“ група здрави и енергични мъже – и една жена – разговарят и жестикулират по пътя към брега. На направените същия ден снимки повечето са облечени с униформи: сред тях са няколко водещи чекисти, включително самият Глеб Боки. Един от тях, по-висок от останалите и с гъсти мустаци, е облечен по-просто – с плоско работническо кепе и невзрачно палто. Това е писателят Максим Горки.

Сред наблюдаващите през прозорците затворници е Дмитрий Лихачов, който си спомня някои от останалите пътници: „Виждаше се могилата, върху която Горки стоя дълго време заедно със странна на вид личност, облечена с кожено яке, кожени бричове, високи ботуши и кожен каскет. Това беше снахата на Горки, съпругата на сина му Максим. Очевидно тя смяташе, че е облечена като истинска чекистка. След това групата се качва в манастирска каруца, теглена от „взет Бог знае откъде“ кон и се впуска да обикаля острова“.²

Лихачов добре разбира, че Горки не бил обикновен посетител. В този момент от живота си той е възхваляваният и дълбоко почитан блуден син на болшевиките. Ревностен социалист и близък съратник на Ленин, Горки все пак се противопоставя на преврата през 1917 г. В последвалите статии и речи той с истински плам порицава преврата и последвалия терор и говори за „лудата политика“ на Ленин и за „помийната яма“ в която се е превърнал Петроград. В крайна сметка през 1921 г. Горки емигрира от Русия в Соренто, откъдето в началото продължава да засипва приятелите си в родината с обвинителни ноти и гневни писма.

С времето тонът му се променя дотолкова, че през 1928 г. решава да се завърне по немного ясни причини. Солженицин доста злорадо твърди, че се е върнал, защото на Запад не е станал толкова известен, колкото е очаквал, и просто е останал без пари. Орландо Фигес отбелязва, че Горки бил крайно нещастен в изгнание и не можел да понася компанията на останалите руски емигранти, повечето от които били далеч по-фанатични антикомунисти от самия него.³ Каквито и да са били мотивите му, след като взима решението да се върне, той, изглежда, е твърдо решен да помага максимално на съветския режим. Почти незабавно се отправя в поредица триумфални пътувания из Съветския съюз, като умишлено включва Соловецки в маршрута си. Отдавнашният му интерес към затворите датира от собствения му опит като малолетен нарушител.

Редица мемоаристи си спомнят посещението на Горки в Соловецки и всички са единодушни, че преди това имало специални приготовления. Някои си спомнят, че специално за случая лагерните правила били променени и че на съпрузите разрешили да се видят със съпругите си – вероятно за да изглеждат всички по-весели.⁴ Лихачов пише, че около трудовата колония засадили напълно израснали дървета, за да не изглежда толкова гола, и че преместили някои затворници от бараките, за да не изглеждат толкова претъпкани. Но мемоаристите са на различни мнения за това какво точно е правил Горки след пристигането си. Според Лихачов писателят прозрял всички опити да го измамят. Докато му показвали болничното крило, в което целият персонал бил облечен с нови престилки, Горки изсумтял презрително: „Не обичам парадите“ и си тръгнал. Прекарал само десет минути в трудовата колония – пак според Лихачов – и после се уединил с един четиринайсетгодишен затворник, за да чуе „истината“. След четиресет минути излязъл разплакан.⁵

От друга страна, Олег Волков, който също е на Соловецки по това време, твърди, че писателят гледал „само накъдето му кажат“.⁶ И макар историята за четиринайсетгодишното момче да се появява и на други места – според една версия го разстреляли веднага след заминаването на Горки – някои твърдят, че опитите на затворниците да заговорят писателя били отклонявани.⁷ По всичко личи, че всички писма на затворниците до Горки са били спирани и – според един източник – поне един от авторите им впоследствие е бил екзекутиран.⁸ В. Е. Канен, изпаднал в немилост агент на ОГПУ който става затворник, дори твърди, че Горки посетил наказателните килии в Секирка и се подписал в журнала на затвора. Един от шефовете на московското ОГПУ който придружавал Горки, написал следното: „След като посетих Секирка, установих, че всичко е наред, точно каквото трябваше да бъде“. Под него според Канен Горки добавил следния коментар: „Бих казал – превъзходно е“.⁹

Но макар че няма как да сме сигурни какво точно е правил и видял на острова, можем да прочетем написаното след това есе под формата на пътепис. Горки възхвалява красотата на островите и описва живописните сгради и техните живописни обитатели. Докато плавал към острова, той дори се запознал с някои от старите соловецки монаси. „И как се отнася администрацията с монасите?“ попитал ги той. „Администрацията иска всички да работят. Ние работим“ отвърнали те.¹⁰

Горки пише възторжено и за битовите условия, очевидно желаейки читателите му да разберат, че съветският трудов лагер изобщо не прилича на капиталистическия трудов лагер (или на царските трудови лагери), а е напълно нова институция. В някои от стаите, пише той, видял „четири или шест легла, всяко украсено с лични вещи […], на первазите има цветя. Нищо не подсказва, че животът е ограничен по някакъв начин. Не, нищо не напомня за затвор, по-скоро стаите сякаш се обитават от пътници, спасени от потънал кораб“.

На работните площадки той вижда „здрави момци“ в ленени ризи и солидни ботуши. Среща малко политически затворници и когато това става, ги отхвърля като „контрареволюционери, емоционални типове, монархисти“. Когато те му казват, че са ги арестували несправедливо, той предполага, че лъжат. В един момент като че ли намеква за легендарната среща с четиринайсетгодишното момче. По време на посещението си при група малолетни нарушители, пише той, един от тях му връчил протестна нота. В отговор се разнесли „силни викове“ и децата нарекли младежа „доносник“.

Но – по думите на Горки – не само битовите условия превръщали Соловецки в нов тип лагер. Неговите обитатели, „спасените пътници“, били не само щастливи и здрави, но също така играели важна роля в един грандиозен експеримент: превръщането на криминални и асоциални индивиди в полезни съветски граждани. Горки възражда идеята на Дзержински, че лагерите трябва да бъдат не просто изправителни домове, а и „трудови школи“ специално предназначени да създават работника, необходим на новата съветска система. Според него крайната цел на експеримента била да осигури „премахването на затворите“ – и той бил успешен. „Ако някое така наречено културно европейско общество посмее да проведе експеримент като в тази колония – заключава Горки – и ако този експеримент даде плодове като нашите, тази държава ще тръби и ще се хвали с постиженията си“. Само „скромността“ на съветските лидери, смята той, им пречела да го направят.

По-късно Горки уж казал, че нито едно изречение от есето му за Соловецки не останало „недокоснато от писалката на цензорите“. Всъщност ние не знаем дали е написал всичко това поради наивност, умишлено желание да заблуждава, или защото цензорите са го принудили.¹¹ Каквито и да са били мотивите му, есето на Горки за Соловецки от 1929 г. ще се превърне във важна основа за формирането на общественото и официалното отношение към новата и далеч по-мащабна система от лагери, чието начало е поставено през същата година. Предишната болшевишка пропаганда представя революционното насилие като необходимо, макар и временно зло, като преходна пречистваща сила. Горки, от друга страна, превръща институционализираното насилие в соловецките лагери в логична и естествена част от новия ред и помага за примиряването на обществеността с нарастващата, тоталитарна власт на държавата.¹²

В крайна сметка само едно от възраженията, направени на заседанията на Янсоновата комисия, все пак предизвиква някакви притеснения. Макар да са сигурни, че великата съветска нация ще превъзмогне липсата на пътища, макар да нямат почти никакви угризения, че използват затворниците като роби, Сталин и поддръжниците му остават изключително докачливи по отношение на езика, с който чужденците описват лагерите им.

Всъщност – противно на всеобщото убеждение – през тази епоха в чужбина доста често се пише за съветските лагери. В края на 20-те години на Запад се знаят много неща за съветските концентрационни лагери, може би повече, отколкото в края на 40-те години. Обширни статии се появяват в немската, френската, британската и американската преса, особено в лявата, която поддържа контакти с руските затворници социалисти.² През 1927 г. френският писател Раймонд Дугет публикува изумително точна книга за Соловецки, Un Bagne еп Russie Rouge („Един затвор в Червена Русия“), в която се описва всичко – от личността на Нафталий Френкел до ужасното мъчение с комарите. С. А. Малсагов, грузински белогвардейски офицер, успял да избяга от Соловецки и да премине границата, през 1926 г. публикува в Лондон „Острови Ад“ – още един разказ за Соловецки, В резултат на широко разпространените слухове за злоупотреби със затворническия труд в Съветския съюз Британското дружество за борба с робството дори започва разследване по въпроса и изготвя доклад, където изнася данните за скорбут и малтретиране.³ Един френски сенатор пише черно цитирана статия, почиваща върху разказите на руски бежанци, и сравнява положението в Съветския съюз със заключенията на разследването, проведено от Лигата на нациите, за наличието на робство в Либерия.⁴

Но след експанзията на лагерите през 1929 и 1930 г. чуждестранният интерес към лагерите се променя, измества се от съдбата на затворниците социалисти и се насочва към икономическата заплаха, която лагерите сякаш представляват за западните бизнес интереси. Застрашените компании и застрашените профсъюзи започват да се организират. Засилва се натискът, особено във Великобритания и Съединените щати, за бойкот на по-евтините съветски стоки, за които се твърди, че са произведени, с принудителен труд. Парадоксалното е, че инициативата за бойкот отклонява вниманието на западната Левица, която продължава да подкрепя Руската революция, особено в Европа, макар и много от лидерите ѝ да се притесняват за съдбата на своите социалистически събратя. Британската лейбъристка партия например се противопоставя на ветото върху съветските стоки, тъй като изпитва подозрения относно мотивите на предложилите го компании.⁵

Но в Съединените щати профсъюзите и най-вече Американската федерация на труда подкрепят бойкота. За кратко те имат успех. В Америка Митническият акт от 1930 г. повелява: „Всички стоки […], добити, произведени или получени […] чрез затворнически или/и принудителен труд […], не могат да влизат през никое пристанище на Съединените щати“.⁶ На тази основа Държавната хазна на САЩ забранява вноса на съветска дървесинна каша и кибрит.

Въпреки че Държавният департамент на САЩ не подкрепя ветото, което продължава само една седмица, обсъждането на въпроса продължава.⁷ През януари 1931 г. Комисията по методите и средствата за производство към Конгреса на САЩ се събира, за да обсъди законопроект, „свързан със забраната на стоки, произведени чрез затворнически труд в Русия“.⁸ На 18,19 и 20 май 1931 г. лондонският „Таймс“ публикува поредица от учудващо подробни статии за принудителния труд в Съветския съюз, която завършва с уводна статия, заклеймяваща неотдавнашното решение на британското правителство да възстанови дипломатически отношения със Съветския съюз. Като дава на Русия заеми, изтъкват авторите на уводната статия, британското правителство само „засилва властта на онези, които открито работят за свалянето му от власт и за унищожаването на Британската империя“.

Съветският режим приема заплахата от бойкот много сериозно и взима редица мерки, за да предотврати прекратяването на притока на твърда валута в държавата. Някои от тези мерки са повърхностни: комисията на Янсон например най-сетне изоставя термина концлагер, или „концентрационен лагер“, във всичките си публични изявления. След 7 април 1930 г. всички официални документи описват съветските концентрационни лагери като исправительно-трудовые лагеря (ИТЛ), или „изправително трудови лагери“. В бъдеще няма да се използва друг термин.⁹

Лагерните власти правят още повърхностни промени по места, особено в дърводобивната индустрия. В един момент ОГПУ променя договора си с „Карелис“, карелския дърводобивен концерн, за да изглежда сякаш вече не се използва затворнически труд. По това време 12 090 затворници технически са „извадени“ от лагерите на ОГПУ. Всъщност те продължават да работят, но присъствието им е прикрито чрез бюрократичен трик.¹⁰ За пореден път основната грижа на съветското ръководство е не реалността, а привидностите.

На други места затворниците, работещи в дървосекачески лагери, са заменени със свободни работници – или по-често с депортирани „заселници“ – кулаци, които нямат по-голям избор по въпроса от затворниците.¹¹ Според мемоаристите понякога тази промяна се извършвала за една нощ. Георг Китчин, финландски бизнесмен, прекарал четири години в лагерите на ОГПУ преди да бъде освободен с помощта на финландското правителство, пише, че непосредствено преди посещението на чуждестранна делегация

Китчин и още няколко хиляди затворници били изведени от гората. Според него при тази и други провеждани за една нощ евакуации са умрели над 1300 затворници.¹²

Към март 1931 г. Молотов, тогава председател на Съвета на народните комисари, е сигурен, че в съветската дърводобивна индустрия вече не работят затворници – или поне не явни затворници – и кани всички интересуващи се чужденци да дойдат и да се уверят сами.¹³ Някои вече са го направили: архивите на Карелската комунистическа партия свидетелстват за посещението на двама американски журналисти през 1929 г., „другаря Дюрант и другаря Уулф“ – американски сътрудници на ТАСС, съветската телеграфна агенция, както и на „радикални вестници“. Двамата били посрещнати с изпълнение на „Интернационала“, химна на работниците, и другарят Уулф обещал да „разкаже на американските работници как съветските работници живеят и градят нов живот“. Това няма да е последното режисирано събитие от този род.¹⁴

Но макар че към 1931 г. натискът за бойкот вече е стихнал, западната кампания срещу съветския принудителен труд не е била напълно безрезултатна: Съветският съюз е и ще остане много чувствителен към имиджа си в чужбина дори и по времето на Сталин. Някои, сред които и историкът Михаил Якобсон, днес предполагат, че заплахата от бойкот може да е изиграла важна роля за друга, по-значима промяна в политиката. Дърводобивната промишленост, в която имало голяма нужда от неквалифициран труд, била идеалното приложение на затворниците. Но за Съветския съюз износът на дървесина бил един от основните източници на твърда валута, поради което не можел да се поема риска от нов бойкот. Затворниците трябвало да бъдат изпратени другаде – за предпочитане там, където присъствието им щяло да бъде приветствано, а не прикривано. Възможности не липсвали, но една от тях особено се харесала на Сталин: строежът на голям канал – от Бяло до Балтийско море през терен, съставен главно от чист гранит.

От политическа гледна точка Беломорканал е най-важният проект на ГУЛаг за онази епоха. Благодарение на личната намеса на Сталин за построяването му не са пестени никакви налични ресурси. Разточителната пропаганда също се погрижва успешното му завършване да бъде разтръбено надлъж и нашир. И все пак каналът не е типичен за новите проекти на ГУЛаг и не е нито първият нито най-мащабният.

Всъщност още преди строежът на канала да започне, ОГПУ вече тихомълком използва затворнически труд из цялата страна с далеч по-малка врява и пропаганда. Към средата на 30-те години в системата на ГУЛаг вече има 300 000 затворници, разпределени в около дузина лагерни комплекса и няколко по-малки поселища. 15 000 души са изпратени на работа в Даллаг – нов лагер в Далечния изток. Повече от 20 000 души строят и работят в химическите заводи във Вишлаг – лагер, създаден върху основата на вишерското подразделение на СЛОН, от западната страна на Урал. В Сиблаг, в Западен Сибир, затворниците строят северните железници, правят тухли и режат дървета, докато 40 000 затворници на СЛОН са заети със строеж на пътища, рязане на дървета за износ и опаковане на 40% от уловената в Бяло море риба.²

За разлика от Беломорканал, тези нови лагери не са за показ. Макар със сигурност да имат огромно икономическо значение за Съветския съюз, никакви писатели не са изпращани да ги описват. Съществуването им не е напълно тайно – не още – но и никой не ги рекламира: „истинските“ постижения на ГУЛаг не са за чуждестранна или дори за домашна консумация.

С разрастването на лагерите се променя и природата на ОГПУ. Както и преди тайните служби продължават да шпионират враговете на режима, да разпитват заподозрени дисиденти и да разкриват „заговори“ и „конспирации“. От 1929 г. нататък тайните служби поемат и част от отговорността за икономическото развитие на Съветския съюз. През следващото десетилетие те ще станат дори своего рода пионери, като организират изследването и експлоатацията на съветските природни ресурси. Те планират и екипират геологически експедиции, които търсят каменни въглища, нефт, злато, никел и други метали под замръзналата тундра на арктическия и субарктическия регион на съветския Далечен север. Те решават кой от огромните дървесни масиви ще бъде изсечен за така важния износ на необработена дървесина. За да транспортират тези ресурси до големите градове и индустриални центрове на Съветския съюз, те създават огромна мрежа от пътища и железопътни връзки, създавайки елементарна транспортна мрежа през хиляди километри ненаселена пустош. Понякога лично участват в тези рисковани начинания, кръстосват тундрата, облечени в тежки кожуси и дебели ботуши, и телеграфират за откритията си в Москва.

Затворниците получават нови роли паралелно с надзирателите си. Макар някои да продължават да се трудят зад бодливата тел и да копаят въглища или ровове, през цялата първа половина на 30-те години затворниците карат и канута по реките северно от Арктическия кръг, носят екипировката за геологическите проучвания и копаят земята за нови мини и нефтени кладенци. Те строят бараките, развиват бодливата тел и поставят наблюдателниците за новите лагери. Те строят рафинериите, необходими за обработването на ресурсите, поставят основите на железниците и изливат цимента за пътищата. И накрая, пак те се установяват в новите територии, заселвайки девствената пустиня.

По-късно съветските историци лирично ще нарекат този епизод от съветската история „отваряне на Далечния север“ и това в действителност е истинско скъсване с миналото. Дори и през последните десетилетия на царското управление, когато закъснялата индустриална революция най-сетне избухва в цяла Русия, никой не се опитва интензивно да изследва и населва далечно северните райони на страната. Климатът е твърде суров, потенциалното човешко страдание – твърде голямо, руската техника – твърде примитивна. Но съветският режим не е толкова податлив на подобни тревоги. Въпреки че техниката му не е много по-добра, той не цени особено живота на хората, които изпраща да осъществят „отварянето“. А ако някои от тях умрат – е, ще се намерят други.

Трагедиите са многобройни, особено в началото на новата епоха. Неотдавна достоверността на един особено ужасяващ инцидент – отдавнашна част от фолклора на оцелелите от лагерите – беше потвърдена от документ, открит в архивите на Новосибирск. Подписан от инструктора на партийния комитет в Нарим, Западен Сибир, и изпратен лично до Сталин през май 1933 г., той подробно описва пристигането на група депортирани селяни – характеризирани като „назадничави елементи“ – на остров Назино в река Об. Селяните били изгнаници и трябвало да се заселят на острова, като от тях се очаквало да обработват земята:

Към 20 август, три месеца по-късно, продължава партийният функционер в писмото, почти 4000 от първоначалните 6114 „заселници“ били мъртви. Останалите оцелели, защото се хранели с телата на починалите. Според друг затворник, който се срещнал с някои от тези оцелели в затвора на Томск, те приличали на „ходещи трупове“ и до един били арестувани по обвинение в канибализъм.³

Дори и когато смъртта не е чак толкова ужасна, битовите условия в много от най-известните ранни проекти на ГУЛаг вероятно са също толкова непоносими. Бамлаг – лагер, създаден покрай строежа на железопътната линия от Байкал до Амур в руския Далечен изток, част от Транссибирската експресна железопътна система – е забележителен пример за това колко лоши могат да станат нещата поради липсата на всякакво планиране. Също като Беломорканал строежът на железопътната линия се извършва с голямо бързане и без каквато и да било предварителна подготовка. Лагерните инженери изследват терена, проектират железопътната линия и я строят едновременно; строенето започва, преди проучванията да са приключили. И дори землемерите са принудени да изготвят доклада си за 2000-километровото трасе за по-малко от четири месеца – без подходящи обувки, облекло и инструменти. Съществуващите карти са лоши, което води до скъпи грешки. Според един оцелял „две работнически бригади [всяка изследваща отделна част от трасето] открили, че не могат да се съберат и да завършат работата, защото двете реки, по чието протежение вървели, се събирали само на картите, а всъщност били доста отдалечени“.⁴

Веднага след започване на работата в главната квартира на лагера в град Свободни започват постоянно да пристигат конвои. Между януари 1933 и януари 1936 г. броят на затворниците нараства от няколко хиляди до над 180 000. Мнозина още при пристигането си са немощни, боси и зле облечени, болни от скорбут, сифилис, дизентерия, сред тях има и оцелели от гладовете, измъчвали Съветския съюз в началото на 30-те години. Лагерът е напълно неподготвен. След пристигането си един конвой е разквартируван в студени, тъмни бараки и получава покрит с мръсотия хляб. Шефовете на Бамлаг не са в състояние да се справят с хаоса, както признават в докладите си до Москва, и са особено неподготвени, за да се оправят с болни затворници. В резултат на това онези, които са твърде болни, за да работят, са поставени на дисциплинарни дажби и са оставени да гладуват. Един конвой от двайсет и девет души умира в рамките на трийсет и седем дни след пристигането си.⁵ Напълно възможно е до завършването на железопътната линия да са умрели десетки хиляди затворници.

Подобни истории се повтарят из цялата страна. На ръководения от ГУЛаг железопътен строеж в Севлаг, североизточно от Архангелск, през 1929 г. инженерите изчисляват, че броят на отпуснатите им за проекта затворници ще трябва да се увеличи шесткратно. Между април и октомври същата година надлежно започват да пристигат конвои със затворници, за да заварят – нищо. Един затворник си спомня: „Нямаше нито бараки, нито село. Отстрани имаше палатки за пазачите и техниката. Нямаше много хора, може би хиляда и петстотин. Повечето бяха селяни на средна възраст, бивши кулаци. И престъпници. Не личеше да има интелигенция“.⁶

И все пак, макар че повечето създадени в началото на 30-те години лагерни комплекси са дезорганизирани – и никой от тях не е готов да приеме изтощените затворници, които пристигат в тях от гладуващите райони – не всички допускат безразборната смъртност. При наличието на подходящи обстоятелства – относително плодородна почва и солидна подкрепа от Москва – някои успяват да се разраснат. С учудваща бързина създават по-стабилни бюрократични структури, строят по-издръжливи сгради, дори излъчват местен елит на НКВД. Няколко от лагерите в крайна сметка окупират обширни територии и превръщат цели райони от страната в огромни затвори. Два от създадените по това време лагери – Ухтинската експедиция и Далстрой – накрая придобиват размера и статута на индустриални империи. Тяхното възникване заслужава да бъде разгледано по-подробно.

За ненаблюдателния пътник пътуването с автомобил по изронената циментова магистрала, която води от град Сиктивкар – административната столица на Република Коми – до град Ухта, един от основните индустриални центрове на Коми, не би предложило нищо интересно. Двестакилометровият път, на няколко места по-износен, преминава през безкрайни борови гори и през блатисти полета. Въпреки че пътят пресича няколко реки, гледката иначе не е нищо особено: това е тайгата – изключително монотонният субарктически пейзаж, с който е известна Република Коми (както всъщност и цяла Северна Русия).

Но макар гледките да не са ефектни, по-внимателното вглеждане разкрива някои странности. Ако знаеш къде да търсиш, на определени места непосредствено покрай пътя ще забележиш вдлъбнатини в земята. Това са единствените оцелели свидетелства за лагера, който някога се е простирал по цялата дължина на шосето, и за затворническите бригади, които са го построили. Тъй като строителните площадки били временни, тук затворниците често били настанявани не в бараки, а в землянки: оттук и следите в земята.

В друга част от пътя лежат останките на по-солиден лагер, някога прикрепен към малко нефтено находище. Днес бурени и шубраци покриват мястото, но те могат лесно да бъдат отстранени, за да разкрият гниещи дъски – вероятно запазени от нефта, който се е стичал от обувките на затворниците – и парченца бодлива тел. Тук няма паметник, но пък в Бограждино има – транзитен лагер за около 25 000 души по-нататък по пътя. От Бограждино не е останала нито следа. На друго място по пътя – зад модерна газостанция, собственост на руската компания „Лукойл“ – има стара дървена наблюдателница, заобиколена от метални отломки и парченца ръждясала тел.

Ако продължиш към Ухта в компанията на някой, който добре познава града, тайната му история бързо ще се разкрие пред теб. Всички водещи към града пътища някога са били построени от затворници, както и всички административни и жилищни сгради в центъра на Ухта. В самия център на града има парк, планиран и изграден от архитекти затворници; театър, в който са играли актьори затворници; и солидни дървени къщи, където някога са живели ръководителите на лагера. Днес мениджърите на „Газпром“ друга нова съветска компания, обитават модерни сгради на същата пълна с дървета улица.

Но в Република Коми Ухта не е изключение. Макар че отначало трудно се забелязват, следи от ГУЛаг могат да се видят навсякъде в републиката – този обширен регион от тайга и тундра, разположен североизточно от Санкт Петербург и на запад от Урал. Затворниците проектират и построяват всички големи градове в Коми – не само Ухта, но и Сиктивкар, Печора, Воркута и Инта. Затворниците построяват железниците и пътищата, както и първоначалната им индустриална инфраструктура. За затворниците, изпратени там през 40-те и 50-те години, Република Коми наподобява нещо като огромен лагер – какъвто е всъщност. Много от селата и днес са наричани с имената от Сталиновата епоха: „Чайнатаун“ например където държали група затворници китайци; или „Берлин“, някога обитаван от немски военнопленници.

Възникването на тази огромна република от затвори се дължи на една от най-ранните експедиции на ОГПУ – Ухтинската експедиция, която през 1929 г. се впуска да проучи по онова време празната пустош. Според съветските стандарти експедицията е сравнително добре подготвена. В нея са включени голям брой специалисти, повечето от които вече са затворници в соловецката система: само през 1928 г. шейсет и осем минни инженери са изпратени в СЛОН – жертви на тогавашната кампания срещу „вредителите“ и „саботьорите“, които уж забавяли индустриализацията на Съветския съюз.⁷

През ноември 1928 г., учудващо навреме, ОГПУ арестува и Н. Тихонович, известен геолог. Но хвърлянето му в московския затвор „Бутирка“ не е последвано от обикновен разпит. Вместо това го отвеждат на заседание за планиране. Без да губят време в предварителни обяснения, спомня си по-късно Тихонович, осемте присъстващи – не му съобщили кои са – го попитали решително как да подготвят експедиция в Коми. Ако трябвало да отиде, какви дрехи щял да вземе? Колко провизии? Какви уреди? Какъв транспорт? Тихонович, който за първи път посещава района през 1900 г., предлага два маршрута. Геолозите можели да отидат по земя, влачейки се пеша или на кон през калта и горите на необитаемата тайга до село Сиктивкар, тогава най-голямото в района. Или пък можели да изберат водния маршрут: от пристанище Архангелск на Бяло море покрай северния бряг до река Печора и после да продължат навътре по притоците на Печора. Тихонович препоръчва втория маршрут с аргумента, че корабите могат да носят по-тежко оборудване. По негова препоръка експедицията поема по море. Тихонович, все още затворник, е назначен за неин главен геолог.

Нито се губи време, нито се пестят средства, тъй като експедицията е важен приоритет за съветското ръководство. През май администрацията на ГУЛаг в Москва избира двама висши служители от тайните служби, които да оглавяват групата: Е. П. Ская – бивш шеф на сигурността в „Смолни“, първата главна квартира на Ленин по време на Революцията, и по-късно шеф на сигурността в самия Кремъл – и С. Ф. Сидоров, главен икономически плановик на ОГПУ. Горе-долу по същото време шефовете на експедицията избират своите „служители“ – 139 от най-силните, най-здрави затворници в транзитния лагер на СЛОН в Кем, сред които политически, кулаци и криминални. След още два месеца подготовки те са готови. На 5 юли 1929 г. в 7 ч. сутринта затворниците започват да товарят екипировката на парахода на СЛОН „Глеб Боки“. След по-малко от двайсет и четири часа отплават.

Никак не е чудно, че плавателната експедиция се сблъсква с много трудности. Явно някои от пазачите са изплашени и един от тях дори избягва, когато спират в Архангелск. Малки групи затворници също успяват да избягат на различни места по пътя. Когато експедицията накрая стига до устието на река Печора, не е лесно да се намерят местни пазачи. Жителите на Коми не желаят да имат нищо общо със затворници или с тайните служби дори и срещу заплащане и отказват да помогнат на кораба да поеме нагоре по течението. Въпреки всичко след няколко седмици корабът най-сетне стига до крайната си дестинация. На 21 август експедицията построява базовия си лагер в село Чибю – по-късно прекръстено на Ухта.

След уморителното пътуване общото настроение сигурно е било доста мрачно. Пропътували са голямо разстояние – и къде са пристигнали? Чибю не предлага почти никакви утехи. Един от затворниците специалисти, географ на име Кулевски, си спомня първото си впечатление от мястото: „Сърцето ми се сви при вида на дивия, пуст пейзаж: абсурдно голямата, черна, самотна наблюдателница, двете бедни колиби, тайгата и калта“.⁸

Едва ли е имал време за по-нататъшни размишления. В края на август въздухът вече миришел на есен. Нямало време за губене. Веднага след пристигането си затворниците започват да работят по дванайсет часа на ден, за да построят лагера и работните си площадки. Геолозите се отправят да търсят най-подходящите места, за да сондират за нефт. По-късно през есента пристигат още специалисти. Започват да идват и нови конвои със затворници, отначало всеки месец, а после всяка седмица, през целия „сезон“ на 1930 г. До края на първата година броят на затворниците в експедицията е нараснал почти до хиляда.

Въпреки предварителното планиране условията в тези първи дни – както за затворниците, така и за изгнаниците – са ужасяващи, каквито са навсякъде. Повечето трябва да живеят в палатки, тъй като няма бараки. Няма и достатъчно зимни дрехи и ботуши, храната не достига. Брашното и месото пристигат в по-малки количества от поръчаните, както и лекарствата. Броят на болните и изнемощели затворници нараства, както признават ръководителите на експедицията в подаден по-късно доклад. Изолацията е не по-лесно поносима. Тези нови лагери са толкова отдалечени от цивилизацията – толкова отдалечени дори от пътищата, да не говорим за железницата, че в Коми не се използва бодлива тел чак до 1937 г. Бягството се счита за безсмислено.

Въпреки всичко пристигат още затворници – и допълнителните експедиции продължават да се впускат в път от базовия лагер в Ухта. При успех всяка от тези експедиции на свой ред основава нов базов лагер – лагпункт – понякога на невъзможно отдалечени места, на няколко дни или седмици път от Ухта. Те на свой ред създават още подлагери, за да строят пътища или колхози, обслужващи нуждите на затворниците. По този начин лагерите се разпространяват като бързорастящи бурени из пустите гори на Коми.

Маршрутът на Ухтинката експедиция, Република Коми, 1929 г.Ухтпечлаг, Република Коми, 1937 г.

Някои от експедициите се оказват временни. Такава е съдбата на една от първите, която тръгва от Ухта през лятото на 1930 г. за остров Вайгач в Северния ледовит океан. Предишни геологически експедиции вече са открили на острова залежи от олово и цинк, макар че Вайгачката експедиция, както ще започнат да я наричат, е добре подсигурена и с геолози затворници. Някои от тези геолози се представят по такъв образцов начин, че ОГПУ ги награждава: позволява им се да извикат при себе си на острова съпругите и децата си. Местоположението на лагера е толкова отдалечено, че ръководителите на лагера явно не се боят от бягства и позволяват на затворниците да ходят където искат в компанията на други затворници или на свободни работници без специално разрешение или пропуски. За да насърчи „ударната дейност в Арктическия регион“, Матвей Берман, тогава шеф на ГУЛаг, намалява присъдите на затворниците на остров Вайгач с по два дни за всеки такъв ден ударен труд.⁹ Но през 1934 г. мината се напълва с вода и през следващата година ОГПУ изтегля затворниците и екипировката от острова.¹⁰

Други експедиции се оказват по-постоянни. През 1931 г. група от трийсет и трима души се отправя с кораб на север от Ухта към вътрешността с намерението да започне експлоатацията на огромни залежи от каменни въглища във Воркутския каменовъглищен басейн, открит предишната година в арктическата тундра в северната част на Коми. Както при всички подобни експедиции начело са геолозите, затворниците попълват екипажа на корабите, а малък контингент от ОГПУ командва операцията и те гребат и крачат сред рояците насекоми в тундрата през летните месеци. Прекарват първите нощи на открито, после някак си построяват лагер, оцеляват през зимата и изграждат примитивна мина през следващата пролет: Рудник №1. С помощта на кирки, лопати и дървени колички и без всякакви механизирани машини затворниците започват да копаят въглища. Само за шест месеца Рудник №1 ще прерасне в град Воркута и главна квартира на Воркутлаг – един от най-големите и важни лагери в цялата система на ГУЛаг. Към 1938 г. Воркутлаг наброява 15 000 затворници и е произвел 188 206 тона въглища.¹¹

От техническа гледна точка не всички обитатели на Коми са затворници. От 1929 г. нататък властите започват да изпращат в района и „специални изгнаници“. Отначало това са изключително само кулаци. Те пристигат с жените и децата си и от тях се очаква да започнат да си изкарват прехраната там. Самият Ягода е заявил, че на изгнаниците трябва да се даде „свободно време“, през което да садят градини, да отглеждат прасета, да ловят риба и да построят собствени домове: „Първо ще им се дават лагерни дажби, после ще се издържат сами“.¹² Макар всичко това да звучи доста розово, всъщност през 1930 г. пристигат почти 5000 такива изгнанически семейства – над 16 000 души – и както обикновено не заварват почти нищо. През ноември същата година са построени 268 бараки, макар да са необходими поне 700. В една стая живеят по три или четири семейства. Няма достатъчно храна, дрехи и зимни ботуши. В изгнаническите селища липсват бани, пътища, пощенски станции и телеграфи.¹³

Въпреки че някои умират и мнозина се опитват да избягат – до края на юли има 344 опита за бягство – изгнаниците в Коми се превръщат в постоянен придатък към лагерната система на Коми. Следващите вълни на репресии довеждат в района още изгнаници, особено поляци и немци. Оттук и местните названия на някои от селата в Коми, като например „Берлин“. Изгнаниците не живеят зад бодлива тел, но вършат същата работа като затворниците, понякога на същите места. През 1940 г. един дървосекачески лагер е превърнат в изселническо селище – доказателство, че в известен смисъл групите са взаимно заменими. Много изгнаници се издигат до постовете на пазачи или администратори в лагерите.¹⁴

С времето това географско разрастване е отразено в лагерната номенклатура. През 1931 г. Ухтинската експедиция е преименувана в Ухто-Печорски изправително трудов лагер или Ухтпечлаг. През следващите две десетилетия самият Ухтпечлаг ще бъде преименуван още много пъти – както и реорганизиран и разделян – за да отрази своята променяща се география, разрастващата се империя и нарастващата бюрокрация. Всъщност до края на десетилетието Ухтпечлаг вече изобщо няма да представлява един-единствен лагер, а цяла мрежа от лагери, общо две дузини, включително: Ухтпечлаг и Ухтижемлаг (нефт и въглища); Уствимлаг (дърводобив); Воркута и Инта (въгледобив); и Севжелдорлаг (железница).

В хода на следващите няколко години Ухтпечлаг и произлезлите от него лагери ще станат и по-многолюдни и ще се сдобиват с нови институции и нови сгради в съгласие със своите постоянно нарастващи потребности. Тъй като имат нужда от болници, администраторите на лагерите ги построяват и въвеждат системи за обучение на фармацевти и медицински сестри от контингента на затворниците. Тъй като имат нужда от храна, те създават свои собствени колхози, собствени складове и собствени дистрибуторски системи. Тъй като имат нужда от електричество, те строят електроцентрали. Тъй като имат нужда от строителни материали, те строят тухларски фабрики.

И тъй като имат нужда от квалифицирани работници, те обучават онези, с които разполагат. Голяма част от кулаците се оказват неграмотни или полунеграмотни, което създава огромни проблеми при работа с относително сложни в техническо отношение проекти. Затова лагерната администрация открива технически училища, което на свой ред изисква още нови сгради и нови кадри: учители по математика и физика, както и надзираващи работата им „политически инструктори“.¹⁶ До 40-те години Воркута – град, построен върху вечно замръзнала почва, където пътищата трябва да се преасфалтират, а тръбите да се поправят всяка година – се е сдобил с геологически институт и университет, театри, куклени театри, плувни басейни и детски градини.

Но макар разрастването на Ухтпечлаг да не се разгласява много, то не е случайно. Без съмнение местните ръководители на лагера са искали проектът им да расте, а заедно с него и престижът им. Спешната нужда, а не централното планиране щяло да доведе до създаването на много нови подразделения на лагера. И все пак налице е добра симбиоза между нуждите на съветското правителство (място, където да стовари враговете си) и нуждите на региона (още хора, които да режат дърва). Когато през 30-те години Москва предлага да им изпрати изгнаници, местните лидери са във възторг.¹⁷ Съдбата на лагера се обсъжда и на най-високо равнище. Красноречив факт е, че през ноември 1932 г. Политбюро – в присъствието на Сталин – посвещава почти цяло заседание на обсъждането на настоящото състояние и бъдещите планове на Ухтпечлаг и разисква перспективите и доставките учудващо подробно. От протоколите на заседанието изглежда, сякаш Политбюро взима всички решения или поне одобрява всичко, което е от значение: кои мини трябва да развива лагерът; кои железници да построи; от колко трактора, коли и кораба има нужда; колко изгнанически семейства може да поеме. Политбюро отпуска и пари за построяването на лагера: над 26 млн. рубли.¹⁸

Едва ли е случайно, че през трите години след това решение броят на затворниците почти се учетворява – от 4797 в средата на 1932 г. до 17 852 в средата на 1933 г.¹⁹ На най-високите равнища на съветската йерархия някой много е искал Ухтпечлаг да се разраства. Като се имат предвид властта и престижът му – това може да е бил единствено самият Сталин.

Точно както в паметта на човечеството Аушвиц се е превърнал в лагера, символизиращ всички останали нацистки лагери, така и думата „Колима“ е започнала да се асоциира с най-големите трудности на ГУЛаг. „Колима – пише един историк – е река, планинска верига, регион и метафора“.²⁰ Богат на минерали – и най-вече богат на злато – огромният регион Колима в далечния североизточен ъгъл на Сибир, на Тихоокеанския бряг, може би е най-негостоприемната част на Русия. Колима е по-студен от Коми (температурите през зимата там редовно падат до под -49°С) и дори още по-отдалечен.²¹ За да стигнат до лагерите в Колима, затворниците пътуват с влак през целия СССР – пътуване, което понякога продължава три месеца – до Владивосток. После продължават с кораб на север покрай Япония през Охотско море до пристанище Магадан – вход към долината на река Колима.

Първият командир на Колима е една от най-колоритните фигури в историята на ГУЛаг. Едуард Берзин, стар болшевик, е бил командир на Първа латвийска стрелкова дивизия, охранявала Кремъл през 1918 г. По-късно той помага за сломяването на социалреволюционерите, социалистите опоненти на Ленин, и за разкриването на „британския заговор“ на Брус Локхарт.²² През 1926 г. Сталин поставя на Берзин задачата да организира Вишлаг, един от най-първите големи лагери. Той се заема с работата с огромен ентусиазъм и вдъхновява един от историците на Вишлаг да говори за това управление като за връх на „романтичния период“ в ГУЛаг.²³

ОГПУ строи Вишлаг едновременно с Беломорканал и изглежда, Берзин горещо е одобрявал (или поне се е изказвал ентусиазирано за) идеите на Горки за превъзпитаването на затворниците. Преливайки от бащинска добронамереност, Берзин осигурява на затворниците си кинотеатри и дискусионни клубове, библиотеки и „подобни на ресторанти“ столови. Сади градини с фонтани и малък зоопарк. Освен това редовно плаща на затворниците заплати и прилага същата политика на „предсрочно освобождаване за добра работа“ като ръководителите на Беломорканал. Но не всички се облагодетелстват от тези придобивки: когато затворниците не работели добре или просто нямали късмет, можело да ги изпратят в някой от множеството малки дърводобивни лагпунктове на Вишлаг в тайгата, където условията били лоши, смъртността – по-висока, а затворниците били измъчвани и дори убивани тихомълком.²⁴

Колима, 1937 г.

Все пак Берзин поне има доброто намерение лагерът му да прилича на почтена институция. Всичко това го прави на пръв поглед неподходящ кандидат за първи шеф на Строителната администрация на Далечния север – Далстрой – „тръстът“ или псевдокорпорацията, която ще развие региона на Колима. Защото в създаването на Далстрой няма нищо особено романтично или идеалистично. Интересът на Сталин към региона датира от 1926 г., когато той изпраща в Съединените щати инженер, за да учи минни технологии.²⁵ По-късно, между 20 август 1931 и 16 март 1932 г., Политбюро обсъжда геологията и географията на Колима цели единайсет пъти – като самият Сталин често взима участие в дискусиите. Също като при дебатите на Янсоновата комисията за създаването на ГУЛаг Политбюро води тези разговори, по думите на историка Давид Нордландер „не с идеалистическата реторика на социалистическото строителство, а по-скоро на конкретния език на инвестиционните приоритети и финансовата възвръщаемост“. Сталин посвещава последващата си кореспонденция с Берзин на въпроси, свързани с производителността, квотите и добивите на затворниците, като изобщо не засяга идеята за превъзпитаването им.²⁶

От друга страна, талантът на Берзин да създава розов публичен имидж може би е бил тъкмо онова, което съветското ръководство е искало. Защото, макар че по-късно Далстрой ще бъде погълнат от администрацията на ГУЛаг, в началото за тръста винаги се говори – публично – като за независима институция, нещо като бизнес конгломерат, който няма нищо общо с ГУЛаг. Властите тихомълком създават Севвостлаг – лагер на ГУЛаг, който осигурява затворници на Далстрой. На практика двете институции никога не се конкурират. Шефът на Далстрой е шеф и на Севвостлаг и никой няма никакво съмнение по въпроса. Но на хартия те са разделени и се представят пред обществеността като отделни единици.²⁷

В това има известна логика. Първо, Далстрой се нуждае от доброволци, особено от инженери и неомъжени жени (в Колима винаги има недостиг и на двете), и Берзин провежда много кампании в опит да убеди „свободните работници“ да се преселят в региона, като дори открива офиси в Москва, Ленинград, Одеса, Ростов и Новосибирск.²⁸ Дори и само поради тази причина Сталин и Берзин вероятно са искали да избегнат твърде тесните асоциации между Колима и ГУЛаг от страх, че връзката може да уплаши потенциалните работници. Макар да няма преки доказателства, тези машинации може да са били насочени и към външния свят. Също като съветската дървесина златото на Колима щяло да се продава директно на Запада в замяна за отчайващо необходимите технологии и машини. Може би това обяснява защо съветското ръководство е искало златните полета на Колима максимално да приличат на „нормално“ икономическо предприятие. Бойкотът на съветското злато би бил много по-пагубен от бойкота на съветската дървесина.

Във всеки случай личната ангажираност на Сталин с Колима е изключително силна още от самото начало. Всъщност през 1932 г. той изисква всекидневни доклади за добива на злато и както вече отбелязахме, се интересува от подробностите на проучвателните проекти на Далстрой и изпълняването на квотите. Той изпраща в лагерите инспектори и често привиква ръководителите на Далстрой в Москва. Когато Политбюро отпуска на Далстрой пари, то дава и точни инструкции как да бъдат похарчени парите, също както процедира и с Ухтпечлаг.²⁹

Но пък „независимостта“ на Далстрой не е съвсем фиктивна. Макар да се подчинява на Сталин, Берзин успява да остави отпечатъка си върху Колима – до такава степен, че „епохата на Берзин“ по-късно се помни с известна носталгия. Изглежда Берзин възприема задачата си доста присърце: работата му е да накара затворниците да извадят възможно най-много злато. Той няма желание да ги подлага на гладуване, да ги убива или да ги наказва – значение имат само производствените цифри. Затова по време на първия шеф на Далстрой условията изобщо не са толкова сурови, колкото стават по-късно, и затворниците далеч не са толкова гладни. Отчасти като резултат от това добивът на злато в Колима се увеличава осем пъти през първите две години от работата на Далстрой.³⁰

Наистина, първите години са изпълнени със същия хаос и дезорганизация като навсякъде. Към 1932 г. в региона работят почти 10 000 затворници – сред тях група инженери и специалисти, чиято квалификация идеално отговаря на поставената им задача – заедно с повече от 3000 доброволни „свободни работници“ – хора, които работят в лагера, но не са затворници.³¹ Високите цифри са съпроводени с висока смъртност. От 16 000 затворници, които тръгват за Колима през първата година на Берзин, само 9928 стигат до Магадан живи.³² Останалите са хвърлени в зимните бури без подходящо облекло и защита: оцелелите от тази първа година по-късно ще твърдят, че само половината от всички са оживели.³³

И все пак, след като първоначалният хаос преминава, положението постепенно се нормализира. Берзин работи усърдно за подобряване на условията, очевидно вярвайки, не неоснователно, че затворниците трябва да бъдат стоплени и нахранени, за да могат да добиват големи количества злато. В резултат Томас Сговио, оцелял от Колима американец, пише, че „отдавнашните обитатели“ на лагера говорели за управлението на Берзин с топлота; „Когато температурите падали под минус шейсет, не ги изпращали на работа. Давали им три почивни дни месечно. Храната била подходяща и пълноценна. Зеките [затворниците] получавали топли дрехи – кожени шапки и филцови ботуши“.³⁴ Варлам Шаламов, друг оцелял от Колима, чийто сборник с разкази „Колимски разкази“ е сред най-горчивите в целия лагерен жанр – също пише за периода на Берзин като за време на

превъзходна храна, работен ден от четири до шест часа през зимата и десет през лятото и колосални заплати за затворниците, които им позволяваха след изтичането на присъдите си да се върнат на континента като заможни хора. […] Датиращите от онези дни гробове са толкова малобройни, че ранните обитатели на Колима изглеждаха безсмъртни в очите на пристигналите по-късно.³⁵

Освен че битовите условия са по-добри, отколкото ще бъдат по-късно, ръководството на лагера се отнася към затворниците и с повече човещина. По това време разделителната линия между доброволните свободни работници и затворниците е размита. Двете групи общуват нормално; понякога позволяват на затворниците да се преместят от бараките си в работническите селища, случва се дори да се издигнат до въоръжени пазачи или пък до геолози и инженери.³⁶ На Мария Йоффе, изгнаничка в Колима в средата на 30-те години, разрешили да държи при себе си книги и документи и тя си спомня, че повечето изгнанически семейства можели да останат заедно.³⁷

Освен това на затворниците се позволява – до един момент – да участват в политическите събития на своето време. Също като при Беломорканал измежду затворниците на Колима има ударници и стахановци. Един от тях дори става „инструктор по стахановските методи на работа“ в Далстрой, а представилите се добре затворници понякога получавали малка значка, която ги обявявала за „колимски ударници“.³⁸

Също като в Ухтпечлаг инфраструктурата на Колима бързо се развива. През 30-те години затворниците строят не само мините, но също така и доковете и вълноломите на пристанище Магадан, както и единственото важно шосе в региона – Колимската магистрала, която води на север от Магадан. Повечето от лагпунктовете на Севвостлаг са разположени покрай това шосе и всъщност често са кръщавани според отдалечеността си от Магадан („Лагер Четиресет и седми километър“ например). Освен това затворниците построяват и самия град Магадан, който към 1936 г. вече наброява 15 000 души и ще продължава да се разраства. През 1947 г. Евгения Гинзбург се връща в града, след като е прекарала седем години в по-отдалечени лагери и казва: „Едва не припаднах от изумление и възхищение“ от бързото разрастване на Магадан. „Чак след няколко седмици забелязах, че големите сгради се брояха на пръсти. Но по онова време за мен това беше огромен метрополис“.³⁹

Всъщност Гинзбург е сред малкото затворници, които забелязват един парадокс. Странно е, но е факт: в Колима, както и в Коми, ГУЛаг бавно „цивилизова“ – ако можем да се изразим така – далечната пустош. Там, където е имало само гора, се строят пътища; в блатата се появяват къщи. Местните жители са изтласквани, за да направят място за градове, фабрики и железници. Години по-късно една жена – дъщеря на лагерен готвач в отдалечен преден пост на Локчимлаг, един от дърводобивните лагери в Коми – ми разказа какъв е бил животът, когато лагерът все още съществувал: „О-о-х, имаше цял склад зеленчуци, пълни с тикви полета – не всичко беше безплодно като сега“. Тя махна с отвращение към миниатюрното селце, което днес заемаше мястото на някогашния лагерен карцер и все още беше населено. „Имаше и истински електрически крушки, а шефовете всеки ден пристигаха и си тръгваха с колите си“.

Гинзбург описва същото наблюдение, но по-художествено:

Колко е странно човешкото сърце! С цялата си душа проклинах онези, на които бе хрумнала идеята да построят град върху тази вечно замръзнала земя, размразявайки я с кръвта и сълзите на невинни хора. И все пак същевременно изпитвах някаква нелепа гордост. […] Как се е разраснал нашият Магадан и колко красив е станал през седемгодишното ми отсъствие! Напълно неузнаваем. Възхищавах се на всяка улична лампа, на всяка ивица асфалт и дори на плаката, обявяващ, че Домът на културата представя оперетата „Доларовата принцеса“. Ние лелеем всеки миг от живота си, дори и най-горчивия.⁴⁰

До 1934 г. разрастването на ГУЛаг в Колима, в Коми, в Сибир, в Казахстан и навсякъде в СССР е следвало модела на Соловецки. В началото немарливостта, хаосът и безредието са ставали причина за много ненужни смърти. Дори и без откровен садизъм непредумишлената жестокост на пазачите, които третират затворниците като домашни животни, причинява големи страдания.

Въпреки това с течение на времето системата постепенно започва да се намества. Смъртността спада от връхната си точка през 1933 г., след като гладът в цялата страна намалява и организацията в лагерите се подобрява. Според официалната статистика през 1934 г. тя е около 4%.⁴¹ Ухтпечлаг произвежда нефт, Колима добива злато, лагерите в региона на Архангелск доставят дървен материал. В цял Сибир се строят пътища. Има много грешки и злополуки, но същото важи и за целия СССР. Скоростта на индустриализацията, липсата на планиране и недостигът на квалифицирани специалисти правят злополуките и преразходите неизбежни, както със сигурност са знаели шефовете на големите проекти.

Въпреки неуспехите ОГПУ бързо се превръща в един от най-важните икономически играчи в страната. През 1934 г. Дмитлаг, лагерът, построил канала Москва-Волга, използва почти 200 000 затворници – повече, отколкото са били използвани за Беломорканал.⁴² Сиблаг също се е разраснал и през 1934 г. може да се похвали с 63 000 затворници, докато Даллаг е нараснал почти тройно през четирите години след създаването си и наброява 50 000 души. Други лагери са основани из целия Съветски съюз: Сазлаг в Узбекистан, където затворниците работят в колхози; Свирлаг край Ленинград, чиито затворници секат дърва и изготвят дърводелски изделия за града; и Карлаг в Казахстан, който използва затворниците като земеделци, фабрични работници и дори рибари.⁴³

Пак през 1934 г. ОГПУ отново е реорганизирано и преименувано отчасти за да бъде отразен новият му статут и по-големите отговорности. През тази година тайните служби официално се превръщат в Народен комисариат на вътрешните работи – и стават известни с нов акроним: НКВД. Под новото си име НКВД сега контролира съдбата на над милион затворници.⁴⁴ Но относителното спокойствие няма да продължи дълго. Внезапно системата се озовава пред прага на истински катаклизъм – революция, която ще бъде еднакво пагубна за господари и за роби.

Обективно погледнато, 1937 и 1938 – запомнени като години на Големия терор – не са най-смъртоносните в историята на лагерите. Нито пък са свързани с най-голямото им разрастване: броят на затворниците е далеч по-голям през следващото десетилетие и достига връхната си точка през 1952 г. – много по-късно, отколкото обикновено се смята. Макар наличната статистика да е непълна, все пак е ясно, че смъртността в лагерите е по-висока както в разгара на селския глад през 1932 и 1933 г., така и през най-тежкия период на Втората световна война – 1942 и 1943 г., когато общият брой на изпратените в принудително трудови лагери, затвори и военнопленнически лагери е някъде около 4 млн.²

Като фокус на исторически интерес важността на 1937 и 1.938 г. също може да се нарече преувеличена. Дори Солженицин недоволства, че заклеймяващите злоупотребите на Сталинизма „продължават да се вкопчват в онези години, които са ни заседнали в гърлото – 1937 и 1938“ – и в известен смисъл той е прав.³ В крайна сметка Големият терор настъпва след две десетилетия репресии. От 1918 г. нататък редовно се извършват масови арести и масови депортации – първо на опозиционни политици в началото на 20-те години, после на „саботьори“ в края на 20-те години и след това на кулаци в началото на 30-те години. И всички тези периоди на масови арести неизменно се съпровождат с хвърлянето в затвора на виновниците за „обществените безредици“.

Големият терор на свой ред е последван от още повече арести и депортации – на поляци, украинци и балтийци от завзетите през 1939 г. територии; на пленени от врага червеноармейски „предатели“; на обикновени хора, озовали се от неправилната страна на фронта след нацисткото нападение през 1941 г. По-късно, през 1947 г., ще се извършват повторни арести на бивши затворници от лагерите, а след това, непосредствено преди смъртта на Сталин, ще има и масови арести на евреи. И макар че жертвите на 1937 и 1938 г. вероятно са по-добре известни от останалите и вече никога няма да има нещо толкова грандиозно като публичните „показни процеси“ от онези години, най-точно би било да квалифицираме арестите от времето на Големия терор не като зенит на репресиите, а по-скоро като една от най-необичайните вълни на репресии, преминала през страната при управлението на Сталин: тя засяга повече хора от елита – стари болшевики, видни представители на армията и Партията – и като цяло обхваща най-широк кръг хора и води до необичайно висок брой екзекуции.

Но в историята на ГУЛаг 1937 г. наистина бележи прелом. Защото именно тогава съветските лагери временно се трансформират от безразлично управлявани затвори, в които хората умират случайно, в буквално смъртоносни лагери, където затворниците съзнателно са принуждавани да работят до смърт или директно са избивани в много по-големи мащаби отпреди. Но макар трансформацията далеч да не е последователна, а преднамерената смъртоносност на лагерите отново да намалява през 1939 г. (впоследствие смъртността ще се покачва и ще спада в зависимост от войната и идеологията чак до смъртта на Сталин през 1953 г.), Големият терор оставя отпечатъка си върху манталитета както на пазачите, така и на затворниците.⁴

Също като останалите граждани на страната и обитателите на ГУЛаг трябва да са забелязали първите предупредителни знаци за последвалия терор. След неизясненото и до днес убийство на популярния ленинградски партиен лидер Сергей Киров през декември 1934 г. Сталин прокарва поредица от декрети, даващи на НКВД далеч по-голяма власт да арестува, съди и екзекутира „врагове на народа“. Само след броени седмици двама водещи болшевики, Каменев и Зиновиев – и двамата бивши опоненти на Сталин – вече са станали жертва на декретите и са арестувани заедно с хиляди свои истински и мними поддръжници, много от които от Ленинград. Следват масови изключвания от Комунистическата партия, макар че като начало те не са много по-мащабни от изключванията по-рано през същото десетилетие.

Постепенно чистката става все по-кървава. През пролетта и лятото на 1936 г. Сталиновите следователи работят неуморно върху Каменев и Зиновиев, както и върху група бивши поддръжници на Леон Троцки, и подготвят „самопризнанията“ им на голям публичен показен процес, който надлежно се осъществява през август. След това всички са екзекутирани заедно с много от роднините си. В подходящото време следват нови процеси срещу видни болшевики, сред които и харизматичния Николай Бухарин. Техните семейства също пострадват.

Манията за арести и екзекуции се разпространява надолу в партийната йерархия и в цялото общество. Сталин я налага отгоре и я използва, за да елиминира враговете си, да създаде нова класа от лоялни лидери, да тероризира съветското население – и да напълни концентрационните си лагери. От 1937 г. нататък той подписва заповеди до регионалните шефове на НКВД с квоти за броя на хората, които трябва да бъдат арестувани (не е посочена причина) в съответните региони. За някои се предвижда „първа категория“ наказание, а именно – смърт, за други „втора категория“ – изпращане в концентрационен лагер за срок от осем до десет години. Най-прегрешилите от втория вид трябвало да бъдат тикнати в специални политически затвори уж за да им се попречи да заразят останалите обитатели на лагерите. Някои учени предполагат, че НКВД е определяло квотите за различните части от страната според вижданията си за това в кои региони концентрацията на „врагове“ е най-голяма. От друга страна, може и да няма никаква взаимовръзка.⁵

Тези заповеди силно напомнят заповедите на бюрократ, изготвящ последния вариант на Петгодишния план. Ето например една от 30 юли 1937 г.:

Очевидно чистката далеч не е спонтанна (дори предварително са подготвени нови лагери за новите затворници) и не среща особен отпор. Администрацията на НКВД в Москва очаква от провинциалните си подчинени да демонстрират ентусиазъм и те с готовност откликват. „Искаме разрешение да разстреляме още 700 души от дашнакските отряди и други антисъветски елементи“ пише през септември 1937 г. в молба до Москва арменското НКВД. Сталин лично разписва подобно искане, точно както той или Молотов подписват много други: „Вдигам броя на първата категория затворници в района на Красноярск на 6600“. На заседание на Политбюро през февруари 1938 г. украинското НКВД получава разрешение да арестува още 30 000 „кулаци и други антисъветски елементи“.⁷

Част от съветската общественост одобрява новите арести: внезапните разкрития за съществуването на огромен брой „врагове“ много от които сред най-висшите партийни ешелони, определено обясняват защо – въпреки Сталиновата Голяма повратна точка, въпреки колективизацията, въпреки Петгодишния план – Съветският съюз все още е толкова беден и изостанал. Но повечето хора са твърде ужасени и объркани от самопризнанията на прочути революционери и изчезналите през нощта съседи, за да изразяват каквото и да било мнение за случващото се.

В ГУЛаг чистката оставя отпечатъка си първо върху лагерните командири – като елиминира много от тях. Ако в останалата част от страната 1937 се помни като годината, през която Революцията изяжда децата си, в системата от лагери това е годината, през която ГУЛаг поглъща създателите си, започвайки от самия връх: шефът на тайните служби Хенрих Ягода, допринесъл най-много за разрастването на системата от лагери, е осъден и разстрелян през 1938 г., след като моли за живота си в писмо до Върховния съвет. „Трудно е да умреш – пише човекът, изпратил на смърт толкова хора. – Падам на колене пред народа и Партията и ги моля да ми простят, да пощадят живота ми“.⁸

Наследникът на Ягода, приличащият на джудже Николай Ежов (висок е само 1,53 м), веднага започва да се отървава от приятелите и подчинените на Ягода в НКВД. Той атакува и семейството на Ягода – както ще стори и със семействата на други – и арестува съпругата му, родителите му, сестрите му, племенниците и племенничките. Една от тях си спомня реакцията на баба си, майката на Ягода, в деня, когато тя и цялото семейство били изпратени в изгнание:

Много от шефовете и администраторите на лагерите, глезени и толерирани от Ягода, споделят съдбата му. Наред със стотици хиляди други съветски граждани те са обвинявани в мащабни конспирации, арестувани и разпитвани в общи дела, понякога включващи стотици хора. Сред най-известните е делото около Матвей Берман, шеф на ГУЛаг от 1932 до 1937 г. Годините вярна служба на Партията – той влиза в нея през 1917 г. – изобщо не му помагат. През декември 1938 г. НКВД обвинява Берман, че е оглавявал „дясно троцкистка терористична и саботьорска организация“ която създала „привилегировани условия“ за затворниците в лагерите, умишлено подронила „военната и политическата готовност“ на пазачите (оттук и големият брой бягства) и саботирала строителните проекти на ГУЛаг (оттук и бавният напредък).

Но Берман не пада сам. Из целия Съветски съюз командири и главни администратори на лагерите са обвинявани в принадлежност към същата „дясно троцкистка организация“ и са осъждани със замах. Протоколите от делата им имат сюрреалистичен оттенък: като че ли всички главоболия от предишните години – неизпълнените норми, немарливо изградените пътища, построените от затворници фабрики, които едва функционират – са стигнали до някаква анормална кулминация.

Заместник-командирът на Ухтпечлаг Александър Израилев например получава присъда за „спъване развитието на въгледобивната промишленост“. Полковник Александър Полисонов, работил в дивизията на въоръжените пазачи в ГУЛаг, е обвинен в създаването на „непоносими условия“ за тях. Михаил Госкин, шеф на поделението за строеж на железници в ГУЛаг, е „създал нереални планове“ за железопътната линия Волочаевка-Комсомолец. На Исаак Гинзбург, шеф на медицинската дивизия в Гулак, е потърсена отговорност за високата смъртност сред затворниците. Обвиняват го също, че е създал специални условия за други затворници контрареволюционери, като им е помагал да бъдат освободени предсрочно поради болест. Повечето от тези мъже са осъдени на смърт, макар че наказанията на неколцина са намалени на затвор или лагер, а някои дори доживяват реабилитирането си през 1955 г.¹⁰

Изумителен брой от най-първите администратори на ГУЛаг имат същата съдба. Фьодор Айхманс, бивш шеф на СЛОН, по-късно шеф на Специалния отдел на ОГПУ, е разстрелян през 1938 г. Лазар Коган, вторият шеф на ГУЛаг, е разстрелян през 1939 г. Наследникът на Берман като шеф на ГУЛаг, Израил Плинер, остава на поста само година и също е разстрелян през 1939 г.¹¹ Сякаш системата е имала нужда да обясни защо работи толкова зле – сякаш е имала нужда да обвини някого. А може би „системата“ е подвеждащ израз: може би самият Сталин е имал нужда да обясни защо чудесно замислените му, използващи затворнически труд проекти са напредвали толкова бавно и с такива нееднозначни резултати.

В това всеобщо унищожение има и някои любопитни изключения – тъй като Сталин контролира не само кой да бъде арестуван, но понякога решава и кой да не бъде арестуван. Любопитен факт е, че въпреки смъртта на почти всичките му бивши колеги Нафталий Френкел успява да избегне смъртоносния куршум. През 1937 г. той е шеф на Бамлаг, Байкало-Амурската железопътна линия, един от най-зле организираните и смъртоносни лагери в Далечния изток. И все пак, когато през 1938 г. в Бамлаг са арестувани четиресет и осем „троцкисти“, той някак си не се оказва между тях.

Липсата му в списъка на арестантите е още по-странна поради факта че лагерният вестник го атакува с открити обвинения в саботаж. Въпреки това делото му е мистериозно задържано в Москва. Местният прокурор на Бамлаг, който разследва Френкел, не може да си обясни забавянето. „Не разбирам защо това разследване е сложено под „специален декрет“ и от кого идва този „специален декрет“ – пише той на Андрей Вишински, главен прокурор на Съветския съюз – Щом не арестуваме троцкистките диверсионни шпиони, тогава кого да арестуваме?“. Както изглежда, Сталин все още е напълно способен да закриля приятелите си.¹²

Вероятно най-драматичната сага на лагерен командир от 1937 г. се разиграва към края на годината в Магадан и започва с ареста на Едуард Берзин, шеф на Далстрой. Като пряко подчинен на Ягода Берзин вероятно е подозирал, че кариерата му скоро ще приключи. Освен това, няма как да не е заподозрял нещо, когато през декември му изпратили цяла нова група „заместници“ от НКВД, сред които майор Павлов – офицер от НКВД с по-висок ранг от самия Берзин. Въпреки че Сталин има навика да запознава по този начин служители, които скоро ще изпаднат в немилост, с техните приемници, Берзин изобщо не проявява признаци на подозрителност. Когато параходът, носещ зловещото име „Николай Ежов“, акостира в Нагаевския залив, Берзин посреща новия си екип с духов оркестър. След това отделя няколко дни, за да запознае новите си „служители“ с положението – въпреки че те подчертано го игнорират – преди сам да се качи на парахода „Николай Ежов“.

След като стига във Владивосток, той – съвсем естествено – се качва на транссибирския експрес за Москва. Но макар да напуска Владивосток като пътник в първа класа, Берзин пристига като затворник. Само на 70 километра от Москва, в град Александров, влакът внезапно спира. Посред нощ на 19 декември 1937 г. Берзин е арестуван на перона – извън столицата, така че да не предизвиква суматоха в централна Москва – и е откаран в московския централен затвор на Лубянка за разпит. Бързо го обвиняват в „контрареволюционна саботажна дейност“. НКВД го обвинява в създаването на „шпионско-диверсантска троцкистка организация в Колима“, която уж изпращала с кораби злато на японското правителство и заговорничела за завладяване на руския Далечен изток от Япония. Обвиняват го също в шпионаж в полза на Англия и Германия. Очевидно шефът на Далстрой е бил много зает човек. Разстрелян е през август 1938 г. в подземието на затвора „Лубянка“.

Абсурдността на обвиненията не забавя хода на делото. До края на декември експедитивният Павлов е арестувал повечето от подчинените на Берзин. Шефът на Севвостлаг И. Г. Филипов прави изтръгнати с мъчения подробни самопризнания, които въвличат буквално всички тях. Той признава, че е „вербувал“ Берзин през 1934 г., и заявява, че тяхната „антисъветска организация“ е планирала да свали съветското правителство чрез „подготвянето на въоръжено въстание срещу съветската власт в Колима […], подготвяне и извършване на терористични актове срещу лидерите на Комунистическата партия и съветското правителство […], подстрекаване на местното население […] и насърчаване на масови саботажи“ наред с другите неща. Първият заместник на Берзин, Лев Епщайн, впоследствие признава, че събирал тайни сведения за Франция и Япония, докато „организирал саботажи, диверсия и вредителство“. Главният лекар в магаданската поликлиника е обвинен във „връзки с вражески елементи и двойни агенти“ Преди делото да приключи, стотици свързани с Берзин хора – от геолози до бюрократи и инженери – са или мъртви, или сами са се превърнали в затворници.¹³

В контекста на времето колимският елит не е единствената могъща мрежа, елиминирана през 1937 и 1938 г. До края на същата година Сталин е прочистил Червената армия от цял рояк величия, включително заместник-народния комисар на отбраната маршал Тухачевски, армейския командир Йон Якир, армейския командир Уборевич и други, заедно с жените и децата им, като повечето са разстреляни, но някои са изпратени в лагери.¹⁴ Комунистическата партия има същата съдба. Чистката обхваща не само потенциалните врагове на Сталин в партийното ръководство, но и провинциалния партиен елит, първите секретари на Партията, шефовете на местните и регионалните съвети и ръководителите на важни заводи и индустрии.

На определени места и сред определена социална класа вълната на арестите е толкова мащабна, че както по-късно пише Елена Сидоркина – самата тя арестувана през ноември 1937 г.: „Никой не знаеше какво ще донесе утрешният ден. Хората се страхуваха да разговарят и да се срещат, особено семействата, в които бащата или майката вече бяха „изолирани“. Редките храбреци, които се застъпваха за арестуваните, автоматично биваха номинирани за „изолиране““.¹⁵

Но не всички умират и не всички лагери са прочистени. Всъщност по-неизвестните шефове на лагери дори живеят малко по-добре от средно статистическия офицер от НКВД, както личи от случая с В. А. Барабанов, протеже на Ягода. През 1935 г., когато е заместник-командир на Дмитлаг, Барабанов е арестуван заедно с негов колега за явяване в лагера „в нетрезво състояние“. В резултат на това той загубва работата си, получава лека присъда и през 1938 г. работи в отдалечен лагер в Далечния север, когато се извършват масовите арести на поддръжниците на Ягода. В хаоса забравят за съществуването му. До 1954 г. любовта му към алкохола вече е простена и той отново се е издигнал, за да стане заместник-командир на цялата система на ГУЛаг.¹⁶

Но в народната памет за лагерите 1937 г. се помни не само като годината на Големия терор; това е и годината, когато пропагандата за славното превъзпитаване на затворниците най-сетне секва наред с всякакви словоизлияния за този идеал. Възможно е това отчасти да се дължи на смъртта и арестуването на най-тясно свързаните с кампанията хора. Ягода, когото общественото съзнание продължава да свързва с Беломорканал, вече го няма. Максим Горки е починал внезапно през юни 1936 г. И. Л. Авербах, сътрудник на Горки в Канал имени Сталина и автор на книгата „От престъпление към труд“ посветена на канала Москва-Волга, е обявен за троцкист и е арестуван през април 1937 г. Същото се случва и с много от другите писатели, участвали в колектива на Горки за Беломорканал.¹⁷

Но за промяната има и по-дълбока причина. Когато политическата реторика се радикализира, когато преследването на политически престъпници става по-интензивно, статутът на обитаваните от тези опасни политически престъпници лагери също се променя. В обхванатата от параноя и шпионска мания държава самото съществуване на лагери за „врагове“ и „вредители“ се превръща ако не точно в тайна (през 40-те години строящите пътища и жилищни блокове затворници ще бъдат честа гледка в много от големите градове), то поне в тема, която никога не се обсъжда публично. През 1937 г. пиесата на Николай Погодин „Аристократи“ е забранена, за да бъде отново разрешена, макар и за кратко, през 1956 г., доста след смъртта на Сталин.¹⁸Канал имени Сталина на Горки също попада в списъка на забранените книги по причини, които остават неясни. Може би новите шефове на НКВД вече не са можели да понасят празните похвали на опозорения Ягода. Или пък бляскавите описания за успешното превъзпитание на „враговете“ вече са звучали безсмислено в епоха, когато постоянно се появяват нови врагове и стотици хиляди от тях биват екзекутирани, вместо да бъдат превъзпитавани. Разказите за спокойните, всезнаещи чекисти някак си трудно се връзват с масовите чистки на НКВД.

Тъй като не желаят да изглеждат немарливи в изолирането на враговете на режима, шефовете на ГУЛаг в Москва издават нови правилници за вътрешна сигурност, изискващи огромни нови разходи. Сега цялата кореспонденция се изпраща по специални куриери. Само през 1940 г. куриерите на НКВД пренасят 25 млн. секретни пратки. Писмата до лагерите вече се адресират до специални пощенски кутии, тъй като местонахожденията на лагерите сега са тайна. Самите лагери са заличени от картите. Дори във вътрешната кореспонденция на НКВД те евфемистично са наричани „специални обекти“ (спецобьекты) или „подразделения“, за да се прикрие истинската им дейност.¹⁹

За по-специфични упоменавания на лагерите и дейността на обитателите им НКВД разработва сложен код, който да може да се използва в открити телеграми. Един документ от 1940 г. изброява тези кодови названия, някои от които са доста странни. Бременните жени трябвало да бъдат наричани „книги“, а жените с деца „рецепти“. Мъжете, от друга страна, били „сметки“. Изгнаниците били „боклук“, а подследствените затворници – „пликове“. Лагерът бил „тръст“, а лагерното подразделение – „фабрика“. Кодовото название на един от лагерите било „Свободен“.²⁰

Езикът, който се използва в лагерите, също се променя. До есента на 1937 г. официалните документи и писмата често наричат обитателите на лагерите според професията им – например „дървари“. Към 1940 г. отделният затворник вече не е дървар, а просто затворник: заключонный или з/к в повечето документи, което се произнася зек.²¹ Групата затворници става контингент – бюрократичен, деперсонализиран термин. Освен това затворниците вече не могат да получават желаното звание „стахановец“: един лагерен администратор изпраща до подчинените си възмутено писмо и им нарежда да наричат трудолюбивите затворници „затворници, работещи като ударници“ или „затворници, работещи по стахановските методи на труд“.

Терминът „политически затворник“, разбира се, отдавна е излязъл от употреба. Привилегиите на политическите затворници социалисти са изчезнали заедно с преместването им от Соловецки през 1925 г. Но сега терминът „политически затворник“ претърпява пълна трансформация. Той обединява осъдените по позорния член 58 от наказателния кодекс, който включва всички „контрареволюционни“ престъпления и има абсолютно негативно значение. Политическите – понякога наричани „КРи“ (контрареволюционери), контри или контрики – все по-често и по-често са наричани враги народа: „врагове на народа“.²²

Този термин – якобински епитет, за първи път използван от Ленин през 1917 г. – е възроден от Сталин през 1927 г., за да бъдат охарактеризирани Троцки и последователите му. Значението му се разширява през 1936 г., след като Централният комитет разпраща тайно писмо – „чийто автор е Сталин“ според Дмитрий Волкогонов, руския биограф на Сталин – до партийните организации в регионите и републиките. В писмото се обяснява, че макар врагът на народа да „изглежда кротък и безобиден“, той прави всичко възможно „подмолно да се устрои в социализма“, макар и „тайно да не го приема“. С други думи, враговете вече не могат да бъдат разпознати по открито декларираните си възгледи. Един следващ шеф на НКВД, Лаврентий Берия, също често ще цитира Сталин, отбелязвайки, че „враг на народа е не само онзи, който извършва саботаж, но и онзи, който се съмнява в правотата на партийната линия“. Тоест „враг“ може да означава всеки, който се противопоставя на управлението на Сталин поради каквато и да било причина, дори и да не го признава открито.²³

В лагерите „враг на народа“ сега става официален термин, който се използва в официални документи. Жените биват арестувани като „съпруги на врагове на народа“, след като един декрет на НКВД от 1937 г. позволява подобни арести, а същото важи и за децата. Официално ги осъждат като „ЧСВР“: „Член на семейството на враг на революцията“.²⁴ Много от „съпругите“ са затворени в лагера Темниковски, известен също като Темлаг, в Република Мордовия, Централна Русия. Анна Дарина, съпругата на опозорения съветски лидер Бухарин, си спомня: „Там станахме равни в нещастието си“ – семействата на Тухачевски и Якир, Бухарин и Радек, Уборевич и Гамарник. „Споделеното нещастие е половин нещастие!“.²⁵

Друга оцеляла от Темлаг, Галина Левинсон, си спомня, че режимът в лагера бил относително либерален може би защото „нямахме присъди, бяхме просто „съпруги““. По думите ѝ повечето от обитателките на лагера до този момент били „напълно съветски хора“ и продължавали да вярват, че арестите им са резултат от машинациите на някаква тайна фашистка организация вътре в Партията. Някои от тях запълвали времето си с всекидневно писане на писма до Сталин и Централния комитет и гневно се оплаквали от заговора срещу тях.²⁶

Освен официалните си употреби към 1937 г. „враг на народа“ се е превърнал и в обиден термин. Още от времето на Соловецки създателите и архитектите на лагерите организират системата около идеята, че затворниците не са човешки същества, а „трудови единици“: дори и при строежа на Беломорканал Максим Горки описва кулаците като „полуживотни“.²⁷ Но сега пропагандата обрисува „враговете“ като нещо още по-долно и от двукрак добитък. От края на 30-те години Сталин започва публично да нарича „враговете на народа“ „паразити“, „мръсотия“ и „отпадък“ или понякога просто „бурени“, които трябва да бъдат изкоренени.²⁸

Посланието е ясно: зеките вече не са смятани за пълноправни граждани на Съветския съюз, ако изобщо можели да бъдат възприемани като хора. Един затворник отбелязва, че ги подлагали на „нещо като отлъчване от политическия живот без право на участие в неговите литургии и свещени ритуали“.²⁹ След 1937 г. никой пазач не използвал обръщението товарищ („другарю“) спрямо затворниците, а те можели да бъдат набити, ако го използвали спрямо пазачите, към които трябвало да се обръщат с гражданин („гражданино“). Снимки на Сталин и другите лидери никога не се появявали по стените на лагерите и затворите. Превозващият затворници влак, украсен с портрети на Сталин и с плакати, обявяващи пътниците за стахановци – сравнително обичайна гледка в средата на 30-те години – става нещо немислимо след 1937 г. Същото важи и за честванията 1 май, празника на труда, някога провеждани в соловецкия кремъл.³⁰

Много чужденци са изненадани от огромното въздействие на това „отлъчване“ от съветското общество върху съветските затворници. Затворникът французин Жак Роси, автор на „Наръчник за ГУЛаг“ – енциклопедично ръководство за лагерния живот – пише, че думата „другарю“ била в състояние да наелектризира затворниците, които не я били чували дълго време; „Бригада, която току-що беше приключила единайсетчасова смяна, се съгласи да остане и да работи още една смяна само защото главният инженер […] каза на затворниците: „Моля ви да го направите, другари““.³¹

От дехуманизацията на „политическите“ произтича ясно забележима и на места драстична промяна в битовите им условия. През 30-те години ГУЛаг като цяло е дезорганизиран, често жесток и понякога смъртоносен. Но все пак на някои места и в определени моменти дори политическите затворници получават реална възможност за изкупление. Работниците от Беломорканал могат да четат вестник „Перековка“, чието име означава „преобразяване“. Финалът на „Аристократи“ на Погодин показва „преобразяването“ на един бивш саботьор. Флора Лайпман – дъщеря на шотландка, която се омъжила за руснак, преместила се в Санкт Петербург и бързо била арестувана като шпионка – през 1934 г. посетила майка си в отдалечен дърводобивен лагер и открила следното: „Между пазачите и затворниците все още съществуваше някаква човечност, тъй като КГБ не беше толкова усъвършенствано и психологически ориентирано, колкото щеше да стане няколко години по-късно“.³² Лайпман много добре знае за какво говори, тъй като „няколко години по-късно“ самата тя става затворничка. След 1937 г. отношението наистина се променя, особено спрямо арестуваните по член 58 от наказателния кодекс за „контрареволюционни престъпления“.

В лагерите отстраняват политическите затворници от длъжностите на плановици или инженери и те са принудени да се върнат към „общата работа“, т.е. – към неквалифицирания физически труд в мините или в гората: вече не може да се позволява на „враговете“ да заемат важни постове поради страх от саботаж. Новият шеф на Далстрой, Павлов, лично подписва заповедта, която нарежда затворникът геолог И. С. Давиденко да бъде „използван като обикновен работник и в никакъв случай да не му се позволява да работи самостоятелно. Работата на Давиденко трябва да бъде внимателно наблюдавана и подлагана на всекидневен контрол“.³³ В доклад, подаден през февруари 1939 г., командирът на Белбалтлаг също твърди, че е „прогонил всички работници, незаслужаващи политическо доверие“ и особено „всички бивши затворници, осъдени за контрареволюционни престъпления“. От този момент нататък, обещава той, административните и техническите постове ще се пазят за „Комунисти, комсомолци [членове на младежката комунистическа организация] и доверени специалисти“.³⁴ Явно икономическата производителност вече не е най-важният приоритет на лагерите.

Режимите в цялата система от лагери стават по-сурови не само за политическите, но и за обикновените криминални затворници. В началото на 30-те години хлебната дажба за „общ физически труд“ понякога достига до 1 килограм на ден дори и за онези, които не изпълнявали нормата стопроцентово, и до 2 килограма за стахановците. В основните лагпунктове на Беломорканал месо се сервира дванайсет дни месечно.³⁵ Към края на десетилетието гарантираната дажба е спаднала повече от наполовина и стига до 400-450 грама хляб, а изпълнилите нормата стопроцентово получават допълнителни 200 грама. Наказателната дажба е 300 грама.³⁶ Говорейки за тази епоха в Колима, Варлам Шаламов пише:

За да се превърне здравият, млад мъж, започнал работа в чистия и студен въздух на златната мина, в „пътник“ бяха необходими само двайсет до трийсет дни шестнайсетчасов работен ден без почивни дни, наред със системното гладуване, окъсаните дрехи, нощите на 60 градуса под нулата в осеяни с дупки брезентови палатки. […] От цели бригади, започнали златодобивния сезон, не оцеляваше никой освен самият бригадир, дневалният и неколцина от личните приятели на бригадира.³⁷

Също така условията се влошават, защото броят на затворниците нараства – на някои места с изумителна бързина. Наистина Политбюро се опитва да се подготви за този прилив и през 1937 г. инструктира ГУЛаг да започне строежа на пет нови дърводобивни лагера в региона на Коми, както и на други в „отдалечените области на Казахстан“ За да се ускори строителството, ГУЛаг дори получава „аванс от 10 млн. рубли“ за организирането на тези нови лагери. Освен това на народните комисариати на отбраната, здравеопазването и горите е наредено да осигурят 240 командващи офицери и политически работници, 150 лекари, 400 фелдшери, 10 видни лесотехнически специалисти и „50 випускници на Ленинградската лесотехническа академия“, за да работят в ГУЛаг – незабавно.³⁸

Въпреки това съществуващите лагери пак се пълнят с новодошли и пренаселеността от началото на 30-те години се повтаря. По изчисленията на един оцелял в построен за 250 до 300 души лагпункт на Сиблаг – Сибирския дърводобивен лагер – действителният брой на затворниците през 1937 г. превишавал 17 000. Даже ако истинският им брой е бил една четвърт от този, преувеличението показва колко пренаселено трябва да е изглеждало. Тъй като нямало бараки, затворниците строели землянки – дупки в земята – но дори и те били толкова претъпкани, че било „невъзможно да се движиш, без да стъпиш на нечия ръка“. Затворниците отказвали да излязат от страх да не загубят мястото си на пода. Нямало купички, нито лъжици, а опашките за храна били огромни. Избухнала епидемия от дизентерия и затворниците бързо измирали.

На една по-късна партийна среща дори администрацията на Сиблаг тържествено си припомня „ужасните уроци на 1938 г.“ най-малкото заради „загубените трудодни“ в кризата.³⁹ В цялата система от лагери броят на смъртните случаи се удвоява от 1937 до 1938 г. Не навсякъде има статистика, но се предполага, че смъртността е била много по-висока в лагерите в Далечния север – Колима, Воркута, Норилск – където изпращали голям брой политически затворници.⁴⁰

Но затворниците не умират единствено от глад и преумора. В новите условия хвърлянето на враговете в затвора започва да изглежда недостатъчно: по-добре изобщо да не съществуват. И така на 30 юли 1937 г. НКВД издава заповед за репресирането на „бивши кулаци, крадци и други антисъветски елементи“ – заповед, която съдържа екзекуционни квоти за затворниците в ГУЛаг, както и за други.⁴¹ На 25 август 1937 г. Ежов подписва друга заповед за екзекутирането на затворници в политическите затвори с повишени мерки за сигурност. НКВД, казва той, „трябва в рамките на два месеца да довърши операцията по репресирането на най-активните контрареволюционни елементи […] – осъдените за шпионаж, диверсия, тероризъм, революционна дейност и бандитизъм, както и осъдените за членство в антисъветски партии“.14

Към политическите затворници той добавя и „бандитските и криминални елементи“ в лагера на Соловецките острови, който към този момент също е превърнат в политически затвор с повишени мерки за сигурност. Квотата за Соловецки е следната: 1200 от намиращите се там затворници трябвало да бъдат разстреляни. Един очевидец си спомня деня, в който извикали имената на някои от тях:

Неочаквано изкараха всички от кремълските килии за обща проверка. По време на проверката прочетоха огромен списък с имена – няколкостотин – на хора, които щяха да бъдат транспортирани. Дадоха им два часа да се приготвят, след което отново трябваше да се съберат на същия централен площад. Последва ужасна бъркотия. Някои тичаха да съберат нещата си, други – да се сбогуват с приятели. След два часа повечето от онези, които трябваше да бъдат транспортирани, бяха по местата си […], колони затворници вървяха с куфари и раници.⁴²

Явно някои са носели и ножове, с които нападнали стрелящите по тях близо до село Сандормох в Северна Карелия и сериозно ги наранили. След този инцидент НКВД започва да съблича всички затворници по бельо преди разстрела. По-късно ръководилият операцията служител от НКВД е награден за доблестта при изпълнението на задачата с нещо, което в архивите е описано само като „ценен подарък“. Няколко месеца след това той също е разстрелян.⁴³

Както изглежда, в Соловецки изборът на затворници за екзекуция е произволен. Но в някои лагери администрацията се възползва от възможността да се отърве от особено неудобни затворници. Вероятно такъв е случаят във Воркута, където много от избраните затворници са бивши троцкисти – истински последователи на Троцки – т.е. участници в лагерните стачки и в други размирици. Един очевидец си спомня, че до началото на зимата на 1937-1938 г. администрацията на Воркута интернирала около 1200 затворници, предимно троцкисти, както и други политически и неколцина криминални, в изоставена тухларска фабрика и редица големи, претъпкани („преливащи“) палатки. Изобщо не им давали топла храна: „Дневната дажба се състоеше само от 400 грама полусух хляб“.⁴⁴ Те останали там до края на март, когато от Москва пристигнала нова група офицери от НКВД. Те съставили „специална комисия“ и викали затворниците на групи от по четиресет. Казвали им, че ще ги местят. На всекиго давали по парче хляб. Затворниците от палатките ги чували как потеглят и „после – звук от стрелба“.

Атмосферата в палатките станала непоносима. Един селянин, осъден за „спекулантство“ (продал на пазара собственото си прасенце), лежал на нара с отворени очи и не реагирал на нищо. „Какво общо имам аз с вас, политическите? – простенвал периодично той. – Вие се борите за власт, за постове, а аз просто искам да живея“. Друг според очевидеца извършил самоубийство. Двама полудели. Накрая, когато останали около 100 души, стрелбата секнала също толкова внезапно, колкото била започнала. Шефовете от НКВД били отпътували за Москва. Оцелелите затворници се върнали в мините. В лагера били убити около 2000 затворници.

Сталин и Ежов невинаги изпращат хора от Москва за изпълнението на тези задачи. За да ускори процеса в цялата страна, НКВД сформира и тройки, които действат както вътре, така и извън лагера. Тройката е точно каквото изглежда: трима мъже, обикновено регионалният шеф на НКВД, главният партиен секретар на съответния регион и представител на прокуратурата или на местното правителство. Съвместно те имали правото да осъдят затворника in absentia15, без съдия, съдебни заседатели, адвокати или съдебен процес.⁴⁵

Веднъж създадени, тройките наистина действат бързо. На 20 септември 1937 г., един съвсем обикновен ден, тройката на Карелската република осъжда 231 затворници от лагера на Беломорканал, Белбалтлаг. Ако предположим десетчасов работен ден без почивки, за решаване съдбата на всеки от затворниците са се отделяли по-малко от три минути. Много от осъдените са получили първоначалните си присъди много по-рано, в началото на 30-те години. Сега ги обвинявали в нови престъпления, обикновено свързани с лошо поведение или лошо отношение към живота в лагерите. Сред тях има бивши политически – меншевики, анархисти, социалдемократи – и една бивша монахиня, която „отказвала да работи за съветските власти“, както и кулак, който работел като готвач в лагера. Той бил обвинен в предизвикване на недоволство сред стахановците. Готвачът, твърдели властите, умишлено „ги карал да се редят на дълги опашки, като давал с предимство храна на обикновените затворници“.⁴⁶

Истерията не продължава дълго. През ноември 1938 г. масовите разстрели изведнъж секват както в лагерите, така и в останалата част от страната. Може би чистката е отишла твърде далеч дори и за вкуса на Сталин. Или просто е постигнала онова, което е трябвало да постигне. Или пък е причинила твърде голяма вреда на все още твърде крехката икономика. Каквато и да е причината, през март 1939 г. Сталин заявява пред конгреса на Комунистическата партия, че чистката е била съпроводена с „повече грешки от очакваното“.⁴⁷

Никой не се извинява или покайва и почти никой не е наказан. Само след няколко месеца Сталин изпраща до всички шефове на НКВД циркулярно писмо и ги поздравява за „постигането на решителна победа над тайните шпиони на чуждите разузнавателни служби“ и за „изчистването на страната от подмолни, бунтовни и шпионски кадри“. Едва после изтъква някои от „недостатъците“ на операцията, като „опростените процедури на разследване“, липсата на свидетели и убедителни доказателства.⁴⁸

Но и в самото НКВД чистката не спира напълно. През ноември 1938 г. Сталин отстранява Николай Ежов – предполагаемия виновник за тези „грешки“ – от поста му и го осъжда на смърт. Екзекуцията е изпълнена през 1940 г., след като Ежов моли за живота си също както Ягода преди него: „Кажете на Сталин, че ще умра с неговото име на уста“.⁴⁹

Протежетата на Ежов падат заедно с него също както близките приятели на Ягода няколко години по-рано. В своята килия Евгения Гинзбург един ден забелязала, че са махнали залепения на стената правилник на затвора. Когато го сложили отново, в горния ляв ъгъл върху думите „Одобрено. Ежов, генерален комисар на държавната сигурност“ била залепена бяла хартия. Но промените не спирали дотук: „Първо името Вайнсток [комендант на затвора] беше зачертано и заменено с Антонов; после Антонов си отиде и на неговото място пишеше: „Главна администрация на затвора“. „Това ще им спести новата замяна“, смеехме се ние“.⁵⁰

Производителността на системата от лагери продължава да спада. В резултат на масовите разстрели, на увеличилия се брой болни и немощни затворници и на загубата на специалисти затворници през 1937 г. производителността в Ухтпечлаг спада стремглаво в сравнение с 1936. През юли 1938 г. е свикана специална комисия на ГУЛаг, за да обсъди огромния му дефицит.⁵¹ Производителността на колимските златни мини също спада. Дори и големият прилив на нови затворници не успява да увеличи количеството на добитото злато до нива, сравними с онези от миналото. Преди да го свалят, самият Ежов призовава да се похарчат още пари за осъвременяването на остарялата техника на Далстрой – сякаш това е истинският проблем.⁵²

Междувременно командирът на Белбалтлаг – онзи, който така гордо се е хвалил с успеха си в прочистването на лагерната администрация от политически затворници – се оплаква от „острата нужда от административен и технически персонал“. Чистката наистина направила техническия персонал на лагера политически „по-здрав“, изтъква добросъвестно той, но увеличила и „дефицита“ му. В четиринайсетото подразделение на лагера му например имало 12 500 затворници – от тях само 657 не били политически. Повечето от последните били с много сериозни криминални присъди, което също не им позволявало да работят като специалисти и администратори, а 184 били неграмотни, така че оставали само 70, които можели да се използват като чиновници или инженери.⁵³

Като цяло, според официалната статистика оборотът на лагерите на НКВД спада от 3,5 млрд. рубли през 1936 г. до 2 млрд. рубли през 1937. Стойността на брутната индустриална продукция на лагерите също спада – от 1,1 млрд. рубли на 945 млн. рубли.⁵⁴

Недоходността и огромната дезорганизираност в повечето лагери, както и увеличаващият се брой на болните и умиращи затворници не остават незабелязани в Москва, където на заседанията на партийната организация на централната администрация на ГУЛаг се водят изключително откровени дискусии за икономиката в лагерите. На заседание през април 1938 г. един бюрократ се оплаква от „хаоса и безредието“ в лагерите в Коми. Освен това той обвинява командирите на лагера в Норилск, че са построили „зле проектирана“ фабрика за никел, което довело до прахосването на много пари. Като се имат предвид средствата, похарчени за създаването на нови дърводобивни лагери, изсумтява друг администратор, „можехме да очакваме повече. В лагерите ни няма никаква организация. Важни сгради са строени в калта и сега трябва да ги местим“.

Към април 1939 г. оплакванията се засилват. В северните лагери имало „особено трудна ситуация с хранителните припаси“, което довело до „огромен процент изнемощели работници, огромен процент напълно нетрудоспособни затворници и висока смъртност и заболеваемост“.⁵⁵ През същата тази година Съветът на народните комисари признава, че до 60% от затворниците страдат от пелагра или други предизвикани от недохранване заболявания.⁵⁶

Разбира се, не Големият терор е отговорен за всички тези проблеми. Както вече отбелязахме, дори дърводобивните лагери на Френкел, на които Сталин толкова се възхищава, всъщност никога не са били печеливши.⁵⁷ Затворническият труд винаги е бил – и винаги ще бъде – далеч по-непродуктивен от този на свободните хора. Но този урок още не е научен. Когато Ежов е свален от власт през ноември 1938 г., неговият наследник като шеф на НКВД Лаврентий Берия почти незабавно се заема да променя режима и правилата в лагерите, да рационализира процедурите – всичко това, за да върне лагерите там, където ги иска Сталин: в сърцевината на съветската икономика.

Берия не е стигнал до извода – все още – че самата система на лагерите е непродуктивна и безполезна по самата си същност. Вместо това той, изглежда, вярва, че просто е била ръководена некомпетентно, и сега е решен да превърне лагерите в истински печеливша част от съветската икономика – този път наистина.

Берия не освобождава от лагерите – нито тогава, нито по-късно – значителен брой несправедливо обвинени затворници (въпреки че НКВД пуска някои от затворите). Лагерите не стават – нито тогава, нито по-късно – по-човечни. Дехуманизирането на „враговете“ продължава да характеризира езика на пазачите и на лагерната администрация чак до смъртта на Сталин. Злоупотребите с политическите затворници, всъщност с всички затворници, не спират: през 1939 г. под внимателното наблюдение на Берия в урановите мини на Колима започват да работят първите затворници – без абсолютно никаква защита срещу радиацията.⁵⁸ Берия променя само един аспект от системата: той нарежда на командирите да запазят живота на максимален брой затворници и добре да ги използват.

Въпреки че политиката никога не е съвсем ясна, на практика Берия отменя и забраната да се „наемат“ политически затворници с инженерни, научни или технически умения на технически постове в лагерите. Лагерните командири по места все още се страхуват да използват политическите затворници като „специалисти“ и това ще продължи до разпадането на ГУЛаг в средата на 50-те години. Чак до 1948 г. различни подразделения на службите за сигурност ще спорят дали на политическите затворници трябва да се забранява да работят като специалисти, или не и някои ще твърдят, че това е твърде опасно в политическо отношение, а други ще изтъкват, че ръководенето на лагерите би било твърде трудно без тях.⁵⁹ Въпреки че никога не разрешава тази дилема напълно, Берия е твърде амбициран да превърне НКВД в продуктивна част от съветската икономика, за да позволи всички важни учени и инженери в ГУЛаг да загубят крайниците си поради измръзване в Далечния север. През септември 1938 г. той започва да създава за учените измежду затворниците специални работилници и лаборатории, известни като шарашки, Солженицин, който работи в една такава шарашка, я описва – „строго секретно изследователско учреждение, официално упоменавано само с кодов номер“ – в своя роман „Първият кръг“:

Докараха от лагерите десетина затворници в тази стара провинциална къща в покрайнините на Москва, която бе надлежно оградена с бодлива тел. […] По това време обитателите на шарашката още не знаеха точно за какво научно изследване става дума, занимаваха се с разопаковането на купищата кашони, пристигнали с три специални влака от Германия, подсигуряваха се с удобни немски столове и маси и сортираха уредите.⁶⁰

Първоначално наричат шарашките „специални строителни бюра“. По-късно са обединени под названието „четвърти специален отдел“ на НКВД и в крайна сметка в тях ще работят около 1000 души. В някои случаи Берия лично издирва талантливи учени и нарежда докарването им в Москва. Агентите от НКВД им осигуряват баня, подстригване, избръсване и продължителна почивка – и ги изпращат да работят в затворническите лаборатории. Сред най-важните „открития“ на Берия е авиоинженерът Туполев, който пристига в своята шарашка, носейки торба с комат хляб и няколко бучки захар (отказва да ги даде дори и след като му казват, че храната ще е по-добра).

На свой ред Туполев дава на Берия списък с други учени, сред които Валентин Глушко, водещият конструктор на ракетни двигатели в Съветския съюз, и Сергей Корольов, който по-късно става баща на „Спутник“ първия съветски сателит или по-скоро баща на цялата съветска космическа програма. Корольов се връща в Лубянка след седемнайсет месеца в Колима, загубил повечето си зъби вследствие на скорбут и с „прегладнял и изтощен“ вид по думите на съзатворниците му.⁶¹ Въпреки това в доклад от август 1944 г. Берия ще посочи двайсет важни военнотехнически изобретения, направени в неговите шарашки, и подробно ще се разпростре върху огромната полза от тях за отбранителната индустрия по време на Втората световна война.⁶²

Вероятно в някои отношения управлението на Берия трябва да е изглеждало по-добро и за обикновените зеки. Като цяло положението с храната наистина временно се подобрява. Както самият Берия изтъква през април 1938 г., хранителната норма от 2000 калории дневно е била предназначена за онези в затворите, а не за извършващите физически труд затворници. А тъй като кражбите, измамите и наказанията за лоша работа намалявали дори и това малко количество храна с до 70%, много затворници гладували. Това предизвиква неодобрението му, но не защото им съчувства, а защото по-високата смъртност и заболеваемост пречат на НКВД да изпълни производствения си план за 1939 г. Берия нарежда да се изготвят нови хранителни норми, така че „физическите способности на работната ръка в лагерите да се използват максимално във всички индустрии“.⁶³

Въпреки че хранителните норми са вдигнати, режимът на Берия едва ли възвестява преоткриване на човешката същност на затворниците. Напротив, трансформирането им от човешки същества в работни единици отива още няколко крачки по-нататък. Затворниците пак можели да бъдат осъдени да умрат в лагерите, но не просто заради контрареволюционни наклонности. Вместо това отказващите да работят или активно спъващите работата са наказвани с „по-строг лагерен режим, с карцера, с по-лоша храна и битови условия и с други дисциплинарни мерки“. „Кръшкачите“ получават допълнителни присъди, включително смъртна.⁶⁴

Местните прокурори незабавно започват да разследват клинченето. През август 1939 г. например един затворник е разстрелян не само заради отказа си да работи, но и защото подстрекавал и други да не работят. През октомври три затворнички, явно източноправославни монахини, са обвинени както в отказ да работят, така и в пеене на контрареволюционни химни в лагера: две от тях са разстреляни, а присъдата на третата е удължена.⁶⁵

Годините на Големия терор са оставили отпечатъка си и в още едно отношение. ГУЛаг никога вече няма да третира затворниците си като напълно заслужаващи изкупление. Системата на „предсрочното освобождаване“ за добро поведение е изоставена. В единствената си известна публична намеса във всекидневните дела на лагерите самият Сталин слага край на предсрочните освобождавания, защото вредяли на икономическата дейност в лагерите. В обръщение към заседанието на Президиума на Върховния съвет през 1938 г. той пита:

Не можем ли да измислим някаква друга отплата за работата им – медали или нещо подобно? Постъпваме неправилно, смущаваме работата на лагера. Освобождаването на тези хора може да е необходимо, но от гледна точка на националната икономика то е грешка […], да освобождаваме най-добрите и да оставим най-лошите.⁶⁶

За тази цел през юни 1939 г. е издаден декрет. Няколко месеца по-късно друг декрет отменя „условното предсрочно освобождаване“ и за инвалидите. В резултат броят на болните затворници ще нарасне. Сега основният стимул за трудолюбивите затворници ще бъде подобряването на „продоволствията и храната“ – както и медалите, които според Сталин щели да бъдат толкова привлекателни. През 1940 г. започват да ги присъждат дори в Далстрой.⁶⁷

Някои от тези инициативи противоречат на законите от онова време и наистина срещат съпротива. Както главният прокурор Вишински, така и народният комисар на правосъдието Ричков са против отменянето на предсрочното освобождаване и налагането на смъртно наказание за „дезорганизиране на лагерния живот“. Но Берия също като Ягода преди него очевидно има подкрепата на Сталин и печели всички тези битки. След 1 януари 1940 г. дори му е разрешено да си вземе обратно близо 130 000 затворници, „дадени назаем“ на други министерства. Берия е решен да направи ГУЛаг истински печеливш.⁶⁸

С учудваща бързина промените на Берия наистина дават резултат. През месеците непосредствено преди Втората световна война икономическата дейност на НКВД отново започва да се разраства. През 1939 г. оборотът на НКВД е 4,2 млрд. рубли. Когато през военните години към лагерите започват да прииждат още затворници, тези цифри ще се покачват дори още по-бързо.⁶⁹ Според официалните статистики броят на смъртните случаи в лагерите също намалява наполовина от 1938 до 1939 г., от 5 на 3%, дори и при положение че броят на затворниците се увеличава.⁷⁰

Освен това сега има далеч повече лагери отпреди и те са много по-големи, отколкото в началото на десетилетието. Броят на затворниците почти се е удвоил между 1 януари 1935 и 1 януари 1938 г. – от 950 000 до 1,8 млн. – като около още 1 млн. души са осъдени на принудително изселване.⁷¹ Лагери, където е имало само няколко колиби и малко бодлива тел, са се превърнали в истински индустриални гиганти. Севвостлаг, главният лагер на Далстрой, през 1940 г. наброява почти 200 000 затворници.⁷² Воркутлаг, миньорският лагер, възникнал от Рудник №1 на Ухтпечлаг, през 1938 г. наброява 15 000 затворници; към 1950 г. ще наброява над 70 000.

Но има и нови лагери. Може би най-мрачният от новото поколение е Нориллаг, известен като Норилск. Също като Воркута и Колима, разположен на север от Арктическия кръг, Норилск се намира върху огромно никелово находище, вероятно най-голямото в света. Затворниците от Норилск не само копаят никела, но построяват край мините завод за обработването му и електростанция. След това изграждат града – Норилск – за да подслони хората от НКВД, които управляват мините и фабриките. Също като предшествениците си Норилск бързо се разраства. През 1935 г. в лагера има 1200 затворници; към 1940 г. те са вече 19 500. Максимумът е достигнат през 1952 г., когато там са затворени 68 849 души.⁷³

През 1937 г. НКВД основава и Каргополлаг в региона на Архангелск, последван през 1938 г. от Вятлаг, в Централна Русия, и Краслаг, в района на Красноярск в Северен Сибир. Всички те са по същество дърводобивни лагери, които развиват и странични дейности – тухларски фабрики, дървообработващи заводи, мебелни работилници. През 40-те години всички те ще удвоят и утроят размерите си и във всеки от тях ще има по около 30 000 затворници.⁷⁴

Има и други лагери, които са отваряни и закривани, и реорганизирани толкова често, че е трудно да се посочат точни цифри за определена година. Някои са съвсем малки, създадени, за да обслужват нуждите на определена фабрика, индустрия или строителен проект. Други са временни, изградени покрай строителството на път или железница и след това изоставяни. За да се справя с огромния им брой и сложните проблеми, администрацията на ГУЛаг накрая създава подразделения: Главна администрация на индустриалните лагери, Главна администрация на пътното строителство, Главна администрация на горите и т.н.

Но не само размерите им са се променили. От края на 30-те години всички нови лагери имат чисто индустриален характер, без фонтаните и „градините“ на Вишлаг, без идеалистичната пропаганда, съпътстваща строителството на Колима, без затворници специалисти на всички равнища от лагерния живот. Олга Василиевна, администраторка, работила като инженер и инспектор в ГУЛаг и други строителни обекти в края на 30-те и през 40-те години, си спомня, че в ранната епоха имало „по-малко пазачи, по-малко администратори, по-малко работници. […] През 30-те години затворниците бяха привличани на всякаква работа – като чиновници, бръснари, пазачи“. Но тя си спомня и че през 40-те години всичко това приключило: „Всичко започна да придобива масов характер […], нещата станаха по-сурови […], с разрастването на лагерите режимът стана по-жесток“.⁷⁵

Всъщност може да се каже, че към края на десетилетието съветските лагери са придобили постоянната си форма. Към този момент вече са проникнали във всички региони на Съветския съюз, във всичките му дванайсет часови зони и в повечето от републиките му. От Актюбинск до Якутск няма нито едно по-голямо селище, в което да няма местен лагер или колония. Затворническият труд се използва за създаването на всичко – от детски играчки до военни самолети. През 40-те години на много места в Съветския съюз е трудно да си вършиш всекидневната работа и да не се натъкнеш на затворници.

Нещо повече – лагерите са еволюирали. Те вече не са група идиосинкратично управлявани работни обекти, а по-скоро пълнокръвен „лагерно-индустриален комплекс“ с вътрешни правила и обичайни практики, специални дистрибуторски системи и йерархии.⁷⁶ Огромна бюрокрация – също със своя собствена характерна култура – ръководи отдалечената от Москва империя на ГУЛаг. Центърът редовно изпраща заповеди в местните лагери, управлявайки всичко – от генералната политика до дребните детайли. Въпреки че местните лагери невинаги спазват (или могат да спазват) буквата на закона, стихийната природа на ГУЛаг от първите му дни никога не се завръща.

Съдбата на затворниците ще продължи да се променя заедно със съветската политика, икономика и най-вече с хода на Втората световна война. Но епохата на опитите и експериментите е приключила. Сега системата е установена. Съвкупността от процедури, наричана от затворниците „месомелачката“ – методите на арестуване, разпитване, транспортиране, хранене и работа – в началото на 40-те години вече е бетонирана и по същество ще се променя много малко до смъртта на Сталин.

ГУЛаг в неговия зенит, 1939-1953 г.

Анна Ахматова – поетесата, цитирана по-горе от вдовицата на друг поет – е права и не е права. От една страна, след средата на 20-те години – когато машината на съветската репресивна система вече е добре смазана – съветското правителство престава да събира хора от улиците и да ги тика в затвора, без да посочва причини и да дава обяснения: има арести, следствия, процеси и присъди. От друга страна, „престъпленията“ за които арестуват, съдят и осъждат хората, са нелепи, а следствените и съдебните процедури са абсурдни, дори сюрреалистични.

Погледнато в ретроспекция, това е една от уникалните черти на съветската система от лагери: обитателите им пристигат в тях по законов път, макар и невинаги да минават през обикновената юридическа система. В окупираната от нацистите Европа никой не си прави труда да съди и да осъжда евреите, но огромното мнозинство от обитателите на съветските лагери са били разследвани (макар и по странен начин), съдени (макар и по нелеп начин) и намерени за виновни (дори и това да е отнемало само минута). Без съмнение убедеността, че действат съгласно закона, е била част от мотивацията на работещите в службите за сигурност, както и на пазачите и администраторите, които след това контролират живота на затворниците в лагерите.

Но нека повторя: фактът, че репресивната система е била законна, не означава, че е била логична. Напротив, през 1947 г. е не по-лесно да се предскаже кой ще бъде арестуван, отколкото е през 1917 г. Да, вече може да се предположи за кого има вероятност да бъде арестуван. Особено по време на вълните от терор режимът като че ли донякъде избира жертвите си, защото по някаква причина са привлекли вниманието на тайните служби (някой съсед ги чул да правят неуместна шега, шефът ги видял да се държат „подозрително“) и в по-голяма степен заради принадлежността им към онази категория от населението, която в дадения момент е под подозрение.

Някои от тези категории са относително конкретни – инженерите и специалистите в края на 20-те години, кулаците през 1931 г., поляците и балтийците в окупираните територии по време на Втората световна война, а други са наистина много неясни. Както през 30-те, така и през 40-те години например „чужденците“ винаги са под подозрение. Като казвам „чужденци“, всъщност имам предвид хора, които са граждани на други държави; хора, които биха могли да имат контакти в чужбина; и хора, които биха могли да имат някаква връзка, въображаема или реална, с чужда държава. Независимо с какво се занимават, те винаги са кандидати за арест, а при открояващите се по някакъв начин или по някаква причина чужденци вероятността наистина е много голяма. Робърт Робинсън, един от няколкото чернокожи американски комунисти, който се премества в Москва през 30-те години, по-късно пише: „Всички чернокожи, които познавах в началото на 30-те години и които станаха съветски граждани, изчезнаха от Москва в рамките на седем години“.²

Дипломатите не правят изключение. Александър Долгун например американски гражданин и младши сътрудник в Американското посолство в Москва, в мемоарите си описва как през 1948 г. го прибрали от улицата и го обвинили – несправедливо – в шпионаж. Подозрението паднало върху него отчасти поради младежката му страст да се изплъзва от „опашките“, които тайните служби му слагали, и понеже умеел да убеждава шофьорите на посолството да му дават коли, от което съветските тайни служби заподозрели, че вероятно е по-важен, отколкото показва рангът му. Той прекарва осем години в лагерите и се връща в Съединените щати едва през 1971 г.

Комунистите чужденци често също са мишени. През 1937 г. Сталин зловещо заявява на Георги Димитров, генерален секретар на Комунистическия интернационал (Коминтерна) – организацията, посветена на подбуждането на световна революция: „Всички вие там, в Коминтерна, работите за врага“. От 394 членове на Изпълнителната комисия на Комунистическия интернационал през януари 1936 г. през април 1938 г. остават само 171. Останалите са разстреляни или изпратени в лагери, сред тях хора от различни националности: немци, австрийци, югославяни, италианци, българи, финландци, балтийци, дори англичани и французи. А евреите като че ли пострадват в най-голяма степен. В крайна сметка се оказва, че Сталин е убил повече членове на Политбюрото на Германската комунистическа партия отпреди 1933 г. от Хитлер: от шейсет и осемте немски комунистически лидери, които емигрират в Съветския съюз, след като нацистите завземат властта, четиресет и един умират – чрез екзекуция или в лагерите. Полската комунистическа партия може би е още по-щателно прочистена. Според едно изчисление през пролетта и лятото на 1937 г. са екзекутирани 5000 полски комунисти.³

Но не е задължително да си член на чужда комунистическа партия: Сталин се прицелва и в чуждестранните симпатизанти, от които може би най-много бройни са „американските финландци“ – 25 000. Това са финоговорещи финландци, някои от които са емигрирали в Америка, а други са родени там. Те пристигат в Съветския съюз през 30-те години – времето на Голямата депресия в Съединените щати. Повечето са фабрични работници и са били безработни в Съединените щати. Привлечени от съветската пропаганда, описваща прекрасните битови условия и възможности за работа в СССР, те се струпват в говорещата финландски Карелска република и почти незабавно създават проблеми на властите. Оказва се, че Карелия изобщо не прилича на Америка, и много от тях шумно го изтъкват пред всеки, готов да ги слуша, и после се опитват да се върнат в САЩ, но вместо това в края на 30-те години се оказват в ГУЛаг.

Съветските граждани с връзки в чужбина са не по-малко подозрителни. Най-отпред на опашката са „диаспорните националности“ – поляци, немци и карелски финландци, които имат роднини и контакти зад граница, както и балтийците, гърците, иранците, корейците, афганистанците, китайците и румънците, разпръснати из целия Съветски съюз. Според собствените му архиви между юли 1937 и ноември 1938 г. при тези „национални“ операции НКВД осъжда 335 513 души.⁵ Както ще видим, подобни операции се повтарят както по време на войната, така и след нея.

Но не е необходимо дори да говориш чужд език, за да попаднеш под подозрение. Всеки с контакти в чужбина е подозиран в шпионаж: колекционери на марки, есперантисти, онези, които си пишат с чужденци или имат роднини в чужбина. НКВД арестува и всички съветски граждани, които са работили на Източната китайска железница – железопътна линия през Манджурия, чието строителство започва още по времето на царя – и ги обвинява в шпионаж в полза на Япония. В лагерите ги наричат „харбинци“ по името на град Харбин, където много от тях са живели.⁶ Робърт Конкуест описва арестуването на една оперна певица, която танцувала с японския посланик на официален бал и на един ветеринарен лекар, който се грижел за кучета на чужденци.⁷

Към края на 30-те години повечето обикновени съветски граждани вече са наясно с нещата и не желаят никакви контакти с чужбина. Карло Стайнер, хърватски комунист, чиято съпруга е рускиня, си спомня: „Руснаците много рядко се осмеляваха да имат вземане-даване с чужденци. […] С роднините на жена ми останахме буквално непознати. Никой от тях не смееше да ни посети. Когато близките ѝ научиха за намерението ни да се оженим, всички предупреждаваха Соня […]“.⁸ Чак до средата на 80-те години, когато за първи път посетих Съветския съюз, много руснаци продължаваха да странят от чужденците, игнорираха ги или отказваха да ги погледнат на улицата.

И все пак милицията не прибира всички чужденци и не всички обвинени за връзки с чужбина наистина имат такива. Понякога прибират хората поради много по-идиосинкратични причини.⁹ Затова въпросът „За какво?“ – въпросът, който толкова не харесва на Анна Ахматова – предизвиква наистина изумително разнообразие от правдоподобни обяснения.

Например съпругът на Надежда Манделщам, Осип Манделщам, е арестуван заради поетичната си атака срещу Сталин:

Днес не чувстваме вече земята под нас.На два разкрача губи се нашият глас.А добиеш ли смелост за дума –на ти среща с кремльовската чума.Тлъсти, месести червеи пръсти не спят,като гири огромни словата тежат,насмешливо мустаци се смеят,а ботушите лъснати греят.Тлъстошиести вождове той е събрал,с полухора лакеи играе без жал:кой свирука, кой хленчи, кой квака,само той си развява байрака.И подкови присъди кове със размах:тоя – в гръд, тоя – в чѐло, а тоя – в стомах.Не разстрел е това – залъгалка,осетинската гръд не е малка.

Въпреки че официално са посочени други причини, Татяна Окуневска, една от най-обичаните съветски филмови актриси, е арестувана според самата нея, защото отказала да спи с Виктор Абакумов, военновременния шеф на съветското контраразузнаване. За да е сигурно, че е разбрала истинската причина, ѝ показали (твърди тя) заповед за арестуването ѝ с неговия подпис.¹¹ Четиримата братя Старостини, всички до един талантливи футболисти, са арестувани през 1942 г. Според тях причината била, че техният отбор „Спартак“ имал нещастието да победи твърде съкрушително любимия отбор на Лаврентий Берия – „Динамо“.¹²

Но дори не е необходимо да си забележителен. Людмила Хачатрян била арестувана, защото се омъжила за чужденец – югославски войник. Лев Разгон разказва историята на селянина Серьогин. След като му казали, че някой е убил Киров, Серьогин отвърнал: „Да пукна, ако ме интересува“. Той никога не бил чувал за Киров и предположил, че става дума за някой, убит при свада в съседното село. Заради тази грешка получил десетгодишна присъда.¹³ Към 1939 г. да разкажеш или да изслушаш виц за Сталин; да закъснееш за работа; да имаш нещастието някой изплашен до смърт приятел или завистлив съсед да те посочи като „конспиратор“ в несъществуващ заговор; да притежаваш четири крави в село, където повечето хора имат по една; да откраднеш чифт обувки; да си братовчед на съпругата на Сталин; да откраднеш писалка и малко хартия от службата си, за да ги дадеш на нуждаещ се от тях ученик – всяко от тези неща при подходящите обстоятелства би могло да доведе до изпращане в съветски концентрационен лагер. Според един закон от 1940 г. роднините на хора, опитали да преминат незаконно съветската граница, подлежали на арест независимо дали знаели, или не за опита за бягство.¹⁴ Както ще видим, военновременните закони, свързани със закъсненията за работа и забраняващи смяната на работното място, също ще увеличат броя на „престъпниците“ в лагерите.

И ако причините за арестите са много и най-разнообразни, такива са и методите. Някои затворници получавали множество предупреждения. В продължение на няколко седмици преди арестуването му в средата на 30-те години един агент на ОГПУ постоянно викал Александър Вайсберг за разпит и отново и отново го питал как е станал „шпионин“: „Кой те вербува?“, „Ти кого вербува?“, „За кои чужди организации работиш?“. „Той отново и отново задаваше все същите въпроси и аз му давах все същите отговори“.¹⁵

Горе-долу по същото време Галина Серебрякова, автор на „Младият Маркс“ и съпруга на виден функционер, също е „канена“ всяка вечер в „Лубянка“. Принуждавали я да чака до два или три часа през нощта, разпитвали я, освобождавали я в пет сутринта и я връщали в апартамента ѝ. При всяко излизане тя виждала агенти около сградата, а една черна кола я следяла. Серебрякова била толкова убедена в предстоящото си арестуване, че се опитала да се самоубие. Въпреки това няколко месеца я тормозили по този начин, преди наистина да я арестуват.¹⁶

По време на вълните от масови арести – на кулаците през 1929 и 1930 г., на партийните активисти през 1937 и 1938 г. и на бившите затворници през 1947 г. – мнозина знаели, че техният ред идва просто защото арестували всички около тях. Холандската комунистка Елинор Липпер пристигнала в Москва през 30-те години и през 1937 г. живеела в хотел „Лукс“ – специален хотел за революционери чужденци. Тя казва: „Всяка нощ още няколко души изчезваха от хотела […], на сутринта вратите на още няколко стаи бяха запечатани с големи червени печати“.¹⁷

В моментите на истински терор самото арестуване понякога предизвиква нещо като облекчение. В продължение на няколко седмици агенти следели Николай Старостин – един от злощастните футболни звезди – и накрая той толкова се ядосал, че се приближил към единия и му поискал обяснение: „Ако желаете нещо от мен, повикайте ме в кабинета си“. Затова в момента на ареста не изпитал „шок или страх“, а „любопитство“.¹⁸

За други изненадата е пълна. Полският писател Александър Ват, който по онова време живеел в окупирания Лвов, бил поканен заедно с група други писатели на празненство в ресторант и попитал домакина какъв е поводът. „Ще видиш“, отвърнал му той. Инсценирали шумна разправия и Ват бил арестуван.¹⁹ На улицата някакъв човек, който се оказал таен агент, извикал по име Александър Долгун – служителя в американското посолство. Долгун си спомня, че когато мъжът го извикал, бил „напълно озадачен. Помислих си дали не е някакъв луд“.²⁰ В момента на ареста актрисата Окуневска била на легло с тежък грип и казала на милиционерите да дойдат друг път. Те ѝ показали заповедта за арестуването ѝ (онази с подписа на Абакумов) и я повлекли надолу по стълбите.²¹ Солженицин описва вероятно апокрифната история на жена, заведена в Болшой театър от приятеля си, професионален следовател, който след представлението я отвел право на „Лубянка“.²² Мемоаристката Нина Гаген-Торн, оцеляла от лагерите, разказва как една жена била арестувана, докато прибирала чаршафите от простора в ленинградски двор, облечена в халат. Жената била оставила бебето си само в апартамента, тъй като предполагала, че ще се върне след няколко минути. Тя умолявала да ѝ позволят да го вземе, но без резултат.²³

Всъщност властите като че ли нарочно променят тактиката си и прибират някои хора от домовете им, други – от работните им места, трети – на улицата, а четвърти – във влака. Паметната записка от Виктор Абакумов до Сталин с дата от 17 юли 1947 г. потвърждава това подозрение. В нея се отбелязва, че милицията редовно „изненадва“ затворниците, за да бъдат предотвратени бягствата и оказването на съпротива и да се попречи на заподозрения да предупреди останалите членове на контрареволюционната „конспирация“. В някои случаи, продължава документът, „се извършва таен арест на улицата“.²⁴

Но най-често арестуването се осъществява през нощта в дома на човека. В моментите на масови арести страхът от среднощното „почукване на вратата“ е широко разпространен. Една много стара съветска шега разказва какво ужасно безпокойство обзело Иван и съпругата му Маша, когато наистина се почукало на вратата, и какво неимоверно облекчение изпитали после – просто съседът идвал да им каже, че сградата гори. Една съветска поговорка пък гласи, че „крадците, проститутките и НКВД работят главно нощем“.²⁵ Обикновено тези нощни арести били съпровождани с обиск, макар че тактиката на обиските с времето също се променя. Осип Манделщам е арестуван два пъти, веднъж през 1934 г. и после отново през 1938 г., и жена му е описала разликите между двете процедури:

През 1938 г. не си губиха времето да търсят документи и да ги преглеждат – всъщност агентите като че ли дори не знаеха какво е заниманието на човека, когото бяха дошли да арестуват […], те просто преобърнаха всички дюшеци, напъхаха документите му в един чувал, поровиха известно време и после изчезнаха, отвеждайки М. [Манделщам] със себе си. Цялата операция продължи не повече от двайсет минути. Но през 1934 г. останаха цяла вечер чак до малките часове.

При предишния набег хората от тайните служби очевидно знаели какво търсят, внимателно преглеждали всички документи на Манделщам, изхвърляли старите ръкописи и търсели нова поезия. Освен това по онова време те осигурявали и присъствието на цивилни „свидетели“, а в конкретния случай „приятел“ на заплата в полицията – познат на семейство Манделщам литературен критик. Предполага се, че са му наредили да бъде там, за да не би Манделщамови да започнат тайно да горят документи, щом чуят потропването на вратата.²⁶ По-късно не си губят времето с подобни подробности.

Масовите арести на хора от определени националности, като извършените в бивша Източна Полша и в прибалтийските държави – териториите, окупирани от Червената армия от 1939 до 1941 г., обикновено имат дори още по-произволен характер. Януш Бардах, еврейски юноша от полския град Влоджимеш-Волински, бил принуден да изпълнява ролята на цивилен „свидетел“ по време на един такъв масов арест. Вечерта на 5 декември 1939 г. той придружавал група пияни бабаити от НКВД. Те вървели от къща на къща и прибирали хора, които трябвало да бъдат арестувани или депортирани. Понякога атакували по списък по-заможните или изтъкнати граждани; друг път просто прибирали „бежанците“ – обикновено евреи, избягали в окупираната от Съветския съюз Източна Полша от окупираната от нацистите Западна Полша, без изобщо да си правят труда да записват имената им. В една къща група бежанци се опитали да се защитят, като изтъкнали, че са били членове на Бунд – еврейското социалистическо движение. Но когато чул, че са дошли от Люблин, по онова време от другата страна на границата, Генадий, шефът на патрула на НКВД, започнал да крещи:

– Мръсни бежанци такива! Нацистки шпиони! – Децата започнаха да плачат, което още повече вбеси Генадий. – Накарайте ги да млъкнат! Или искате аз да се погрижа за тях?

Майката ги притисна към себе си, но те не спираха да плачат. Генадий хвана ръцете на момченцето, отскубна го от майка му и го хвърли на пода.

– Млъквай, казах! – Майката изпищя. Бащата се опита да каже нещо, но успя само да въздъхне. Генадий вдигна момченцето, задържа го за секунда, вглеждайки се в лицето му, и после силно го запокити към стената.

По-късно мъжете унищожили дома на приятелите на Бардах от детството:

Встрани беше кабинетът на д-р Шехтер. В средата беше бюрото му от тъмен махагон и Генадий се насочи право към него. Прокара ръка по гладкото дърво и после, в изблик на неочакван гняв го удари с железния лост.

– Капиталистическа свиня! Проклети паразити! Ние трябва да намерим тези буржоазни експлоататори! – Удряше все по-силно и по-силно, без да спира, и направи няколко дупки в дървото.

След като не успели да открият семейство Шехтер, мъжете изнасилили и убили съпругата на градинаря.

Често подобни операции се провеждат не от самото НКВД, а от конвоите – служещи в депортационните влакове войници, които са много по-неопитни от тайните служби, провеждащи „нормални“ арести на „нормални“ престъпници. Вероятно жестокостите не са били официално разрешени, но тъй като това били съветски войници, арестуващи „капиталисти“ в по-богатия „Запад“, изглежда, пиянството, безредието и дори изнасилванията са били прощавани, както става и по-късно при преминаването на Червената армия през Полша и Германия.²⁷

Въпреки това определени аспекти от поведението им се диктуват отгоре. През ноември 1940 г. например главната администрация на конвоите в Москва нарежда на извършващите арестите конвойни пазачи да казват на арестантите да си вземат достатъчно топли дрехи и лични вещи за три години, тъй като в този момент в Съветския съюз има недостиг на подобни неща. Те се надяват, че арестуваните ще продадат вещите си.²⁸ Преди това войниците обикновено са инструктирани да не казват на затворниците нито къде ще ги водят, нито за колко време. Общоприетата формула звучи по следния начин: „Не си прави труда. Няма нужда да взимаш каквото и да било. Отвеждаме те само за кратък разговор“. Понякога обяснявали на депортираните, че просто ги местят в друг район, по-далеч от границата, „в името на собствената им безопасност“.²⁹ Целта била да не се изплашат, съпротивляват или да се опитат да избягат. В резултат лишавали хората от елементарни инструменти, които щели да им бъдат необходими за живота в суровия и непознат климат.

Ако наивната вяра на полските селяни, сблъскващи се за първи път със съветския режим, в подобни лъжи може да бъде извинена, то същите формули действали също толкова добре и при московските и ленинградските интелектуалци и партийни апаратчици, обикновено обладани от увереността в собствената си невинност. При ареста казали на Евгения Гинзбург, по онова време партиен работник в Казан, че ще отсъства „четиресет минути, може би час“. Затова та не се възползвала от възможността да се сбогува с децата си.³⁰ След арестуването си Елена Сидоркина, партиен член, вървяла, по улицата към затвора и „спокойно бъбрела“ с арестувалия я офицера уверена, че скоро ще се прибере у дома.³¹

Мъж влиза в първата си килия – рисунка на Томас Сговио, направена след освобождаването му

Когато дошли, да я отведат, хората от НКВД убедили Софя Александровна, бившата съпруга на чекиста Глеб Боки, да не си взима лятна връхна дреха („тази вечер е топло и ще се върнем най-много след час“), което кара зет ѝ, писателя Лев Разгон, да размишлява върху странната жестокост на системата: „Какъв беше смисълът да изпратят в затвора една жена на средна възраст в немного добро здравословно състояние без дори торбичка с бельо и хигиенни принадлежности, каквито винаги се е позволявало на арестантите да взимат още от времето на фараоните?“.³²

Поне съпругата на актьора Георгий Женов проявява достатъчно здрав разум да му приготви резервни дрехи. Когато ѝ казали, че той скоро ще се прибере, та се сопнала: „Онези, които попадат в ръцете ви, не се връщат бързо“.³³ И не била далеч от истината. Обикновено, след като арестантът прекрачел прага на тежките железни порти на съветския затвор, минавали много години, преди отново да види дома си.

Но ако на моменти съветските методи на арестуване изглеждат почти фантастични, следващите ги ритуали към 40-те години са буквално бетонирани. По какъвто и начин затворникът да се е озовал зад вратите на местния затвор, след това събитията следват напълно предсказуем курс – като правило го регистрират, фотографират и му снемат пръстови отпечатъци доста преди да му съобщят причината за ареста или очакващата го съдба. През първите няколко часа или – понякога – дни затворниците не срещат по-висшестоящи от обикновените пазачи в затвора, които са напълно безразлични към съдбата им, нямат никаква представа за характера на предполагаемите им престъпления и отговарят на всички въпроси с безразлично повдигане на раменете.

Според много бивши затворници целта на първите няколко часа в затвора е била умишленото им сплашване, за да не са в състояние да мислят разумно. Инна Шихеева-Гайстер, арестувана като дъщеря на враг на народа, усетила това да се случва с нея само след няколко часа в Московския централен затвор на Лубянка:

Тук, в „Лубянка“, ти вече не си личност. И около теб няма хора. Водят те по коридора, снимат те, събличат те, претърсват те механично. Всичко се извършва напълно безлично. Търсиш човешки поглед – не говоря за човешки глас, само за човешки поглед – но не го намираш. Стоиш раздърпан пред фотографа, опитваш се някак си да приведеш в ред облеклото си, показват ти с пръст къде да седнеш и с празен глас ти нареждат: „Гледай напред“ и „Профил“. Не те възприемат като човешко същество! Превърнал си се в предмет.³⁴

Ако ги отвеждали в някой от главните градски затвори за разпит (вместо направо да ги качат на влака като принудителните изселници), затворниците били старателно претърсвани на няколко етапа. Един документ от 1937 г. изрично инструктира пазачите да не забравят, че „врагът не прекратява борбата си след арестуването“ и може да извърши самоубийство, за да скрие престъпната си дейност. В резултат на това от затворниците се изземват копчетата, коланите, тирантите, връзките на обувките, жартиерите, ластикът на бельото – всичко, което би могло да послужи за самоубийство.³⁵ Мнозина намират това за унизително. От Надежда Йоффе, дъщеря на виден болшевик, иззели колана, жартиерите, връзките на обувките и фибите:

Помня колко бях шокирана от позорността и абсурдността на всичко това. Какво можеше да направи човек с фиби? Дори и да ти хрумнеше нелепата идея да се обесиш с връзките на обувките си, как точно можеше да се осъществи? Те просто искаха да те поставят в отвратителното и унизително положение полата ти да пада, чорапите ти да се смъкват и обувките ти да хлопат.³⁶

Последващото претърсването на тялото е още по-неприятно. В своя роман „Първият кръг“ Александър Солженицин описва ареста на съветския дипломат Инокентий. Няколко часа след пристигането му в „Лубянка“ един пазач изследвал всеки негов телесен отвор:

Сякаш купуваше кон, пазачът бръкна с мръсните си пръсти в устата на Инокентий, опъна едната му буза, после другата, дръпна единия му долен клепач, после другия и след като се убеди, че нищо не е скрито в очите или устата, бутна главата назад, за да се видят ноздрите; после провери и двете уши, като ги опъна за раковините, каза на Инокентий да разпери пръсти, за да се види, че няма нищо между тях, и да размаха ръце, за да се убеди, че и под мишниците няма нищо. После с равен, нетърпящ възражения глас му нареди:

– Хванете члена си в ръце. Издърпайте крайната плът. Още. Добре, това е достатъчно. Вдигнете члена нагоре и надясно, нагоре и наляво. Добре, пуснете го. Обърнете се с гръб към мен. Разкрачете крака. По-широко. Наведете се напред към пода. Краката по-широко. Разтворете задните си части с ръце. Така. Добре. Сега клекнете. Бързо! Още веднъж!

Когато по-рано мислеше за ареста си, Инокентий си представяше неистово духовно единоборство. Беше вътрешно готов да отстоява съдбата и убежденията си. Но изобщо не си беше представял, че ще е толкова просто, толкова потискащо и неизбежно. Посрещналите го в „Лубянка“ хора бяха нископоставени, ограничени и безразлични към индивидуалността му и към постъпката, която го беше довела тук.³⁷

Вероятно този обиск е бил по-шокиращ за жените. Извършващият го пазач, казва една от тях, „свали сутиените ни, коланите на жартиерите и някои други части от бельото, много важни за жените. Последва бърз, отвратителен гинекологичен преглед. Мълчах, но се чувствах напълно лишена от цялото си човешко достойнство“.³⁸

По време на дванайсетмесечния си престой в Александровския централен затвор през 1941 г. мемоаристката Т. П. Милютина била обискирана многократно. Отвеждали жените от килията на неотоплено стълбище по пет наведнъж. След това им нареждали да се съблекат изцяло, да оставят дрехите си на пода и да вдигнат ръце. „Ровеха в косите ни, в ушите ни, под езиците ни; както и между краката ни“, казва тя, както в изправено, така и в седнало положение. След първия подобен обиск, пише Милютина, „много от жените избухваха в сълзи, други изпадаха в истерия […]“.³⁹

След обиска изолирали някои затворници. „Първите часове на затворничеството – продължава Солженицин – целят да сломят новопостъпилия чрез изолирането му от другите арестанти, за да не може никой да повдига духа му, така че целият разклонен, многохиляден апарат да притиска него и само него“.⁴⁰ В килията на съветския дипломат и син на революционери Евгений Гнедин имало само малка, забита в пода маса и две табуретки, също забити в земята. Разгъваемото легло, на което затворниците спели нощем, било прикрепено към стената с болт. Всичко, включително стените, табуретките, леглото и таванът, било боядисано в светлосиньо. „Човек имаше усещането, че е в някаква странна корабна каюта“, пише Гнедин в мемоарите си.⁴¹

Много често, както се случва с Александър Долгун, затворникът прекарвал първите часове след арестуването си в бокс – килия „около 1,20 на 2,70 метра. Празна кутийка с пейка“ – и оставал там няколко часа или дори няколко дни.⁴² Посред зима тикнали полския хирург Исаак Вогелфангер в килия с отворени прозорци.⁴³ Други, като оцелялата от лагерите Любов Бершадска, която по-късно помага за организирането на затворническа стачка във Воркута, оставали изолирани през целия период на следствието. Бершадска прекарва девет месеца в самота и пише, че всъщност чакала с нетърпение разпитите само и само да има с кого да разговаря.⁴⁴

Но пък за новодошлия претъпканата затворническа килия понякога е още по-ужасяваща от единичната. Описанието на първата килия на Олга Адамова-Сльозберг напомня картина на Йеронимус Бош:

Килията беше огромна. Извитите стени се ронеха. От всички страни, само с тесен проход помежду им, имаше ниски, нескончаеми нарове, претъпкани с тела. На закачените отгоре простори съхнеха най-различни дрипи. Въздухът бе напоен с неприятната миризма на силен евтин тютюн и кънтеше от спорове, викове и хлипания.⁴⁵

Друг мемоарист също се опитва да предаде преживения шок: „Беше ужасна гледка – мъже с дълги коси, небръснати, миризмата на пот и никакво място дори да седнеш или да починеш. Необходимо е въображение, за да можеш да си представиш място като това, в което бях“.⁴⁶

Айно Куусинен, финландската съпруга на Ото Куусинен, лидера на Коминтерна, смята, че през първата нощ нарочно я сложили на място, откъдето да може да чува разпитваните затворници:

Дори днес, трийсет години по-късно, ми е трудно да опиша ужаса от онази първа нощ в „Лефортово“. В килията ми се чуваше всеки шум отвън. Наблизо, както открих по-късно, беше „следственият отдел“ – отделна структура, която всъщност бе зала за мъчения. Цяла нощ чувах нечовешки писъци и постоянния звук на камшик. Дори отчаяно и измъчвано животно едва ли би могло да издава ужасяващите викове на жертвите, които в продължение на цял час бяха тормозени със заплахи, удари и ругатни.⁴⁷

Но където и да се озовават през първата си арестантска нощ, все едно дали в стар затвор от царско време, в килията на някоя гара, в преустроена църква, или манастир, всички затворници се изправят пред една спешна, неотложна задача: да се възстановят от шока, да се приспособят към специфичните правила на живота в затвора и да се справят с разпита. Бързината, с която успяват да го сторят, предопределя колко добре или зле ще излязат от системата и в крайна сметка как ще живеят в лагерите.

Вероятно от всички етапи, през които затворниците преминават по пътя си към ГУЛаг, разпитите са най-познати за западния човек. Те са описани не само в историческите книги, но и в западната литература – например в класическата творба на Артур Кьостлер „Мрак по пладне“, във филми за войната и в други форми на елитарната и масовата култура. Гестаповските разпити имат лоша слава, както и тези на испанската инквизиция. И в двата случая тактиката им се е превърнала в популярна легенда. И до днес, когато играят на война, децата използват фразата: „Имаме си начини да те принудим да говориш“.

Разбира се, и в демократичните, съблюдаващи закона общества разпитват затворниците – понякога съгласно закона, понякога не. Едва ли използването на психологически натиск и мъчения по време на разпит е нещо уникално само за СССР. Техниката „добро ченге, лошо ченге“ – редуването на добрия, любезен човек, който задава въпроси, с гневния инквизитор – не само е преминала като идиом в другите езици, но е включена и като препоръчителна тактика в американските полицейски ръководства (днес остарели). През много векове, ако не и през всичките, затворниците са били подлагани на натиск в един или друг момент от разпита. Всъщност тъкмо данните за подобен натиск принуждават Върховния съд на САЩ да постанови – по време на делото „Миранда срещу Аризона“ от 1966 г. – заподозрените да бъдат информирани освен за другите неща и за правото си да мълчат и да се свържат с адвокат.⁴⁸

И все пак провежданите от съветските тайни служби „следствия“ са неповторими ако не с методите си, то поне с масовия си характер. В някои епохи „делата“ редовно включват стотици хора, арестувани из целия Съветски съюз. Типичен за времето си е докладът на Оренбургския регионален отдел на НКВД относно „Оперативните мерки за ликвидирането на нелегалните групи от последователи на Троцки и Бухарин, както и други контрареволюционни групи, проведени от 1 април до 18 септември 1937 г.“. Според този доклад оренбургският НКВД арестувал 420 членове на „троцкистка“ конспирация и 120 „десняци“, както и над 2000 членове на „дясна военна японска казашка организация“, над 1500 царски офицери и държавни служители, изселени от Санкт Петербург през 1935 г., около 250 поляци, свързани с делото срещу „полските шпиони“, 95 души, работили на Харбинската железница в Китай и смятани за японски шпиони, 3290 бивши кулаци и 1399 „престъпни елементи“.

За пет месеца оренбургският НКВД е арестувал общо над 7500 души, което не оставя много време за внимателно проучване на доказателствата. Но това едва ли има значение, тъй като разследването на всяка една от тези контрареволюционни конспирации е започнато в Москва. Местният НКВД просто изпълнявал задълженията си по попълването на спуснатите отгоре квоти.⁴⁹

Мащабният характер на арестите налага създаването на специални процедури. Те невинаги са свързани с по-голяма жестокост. Напротив, поради големия брой затворници НКВД често свежда разпитите до минимум. Набързо разпитват обвиняемия и после също толкова бързо го осъждат – понякога на изключително кратко съдебно заседание. Генерал Горбатов си спомня, че в неговия случай заседанието отнело „четири до пет минути“ и се свеждало до потвърждаване на личните му данни и един въпрос: „Защо не си признахте престъпленията по време на разпитите?“. След което му дали петнайсетгодишна присъда.⁵⁰

При други пък изобщо няма съдебен процес: осъждани са задочно – не от съд, а от особое совещание („специална комисия“) или от тройка, съставена от трима държавни служители. Такъв е случаят с Томас Сговио, чието следствие било съвсем повърхностно. Роден в Бъфало, Ню Йорк, Сговио пристига в Съветския съюз през 1935 г. като политически емигрант. Той е син на американски комунист от италиански произход и насилствено е депортиран от Съединените щати в Съветския съюз заради политическата си дейност. По време на тригодишния си престой в Москва Сговио постепенно се разочарова и решава да поиска обратно американския си паспорт, от който се е отказал при влизането си в СССР, за да се завърне у дома. На 12 март 1938 г. е арестуван на излизане от Американското посолство.

Протоколът от последвалия разпит на Сговио (който той ксерокопира десетилетия по-късно в един московски архив и подарява на института „Хувър“) е кратък в съгласие със собствените му спомени за събитията. Доказателствата срещу него включват списък на откритото при първоначалния обиск: профсъюзната му членска книжка, тефтерчето с телефони и адреси, картата му за библиотеката, лист хартия („с нещо, написано на чужд език“), седем снимки, ножче, както и плик с чуждестранни пощенски марки. Има и заявление от капитана от държавната сигурност – другаря Сорокин – че обвиняемият е влязъл в Американското посолство на 12 март 1938 г. Приложени са и показания на свидетел, че обвиняемият е напуснал Американското посолство в 13:15 ч. Досието включва и протоколите от първоначалното следствие и двата кратки разпита, като всяка страница е подписана както от Сговио, така и от водещия разпита. Първоначалното изявление на Сговио гласи следното: „Исках да възстановя американското си гражданство. Преди три месеца отидох в Американското посолство за първи път и подадох молба за възстановяване на гражданството ми. Днес се върнах […], служителят на рецепцията ми каза, че отговарящият за моя случай американски чиновник е излязъл да обядва и да мина отново след час-два“.⁵¹

През по-голямата част от последвалия разпит карали Сговио да повтаря отново и отново подробностите от посещението си в посолството. Само веднъж му казвали: „Разкажете ни всичко за шпионската си дейност!“. Когато той отвърнал: „Знаете, че не съм шпионин“, те като че не настоявали повече, макар че следователят някак заплашително си играел с гумен маркуч, с какъвто обикновено биели затворниците.⁵²

Въпреки че НКВД не се интересува особено от случая, няма никакви колебания относно изхода му. Няколко години по-късно Сговио иска преразглеждане на делото, прокуратурата надлежно го извършва и обобщава фактите, както следва: „Сговио не отрича, че е подал молба в Американското посолство. Затова не виждам причина делото му да се преразглежда“. Обречен от факта, че е признал влизането в посолството – както и желанието си да напусне СССР – Сговио е осъден от „специална комисия“ на пет години принудителен труд и е заклеймен като „обществено опасен елемент“. Делото му е третирано като рутинно. В потопа от арести от онова време следователите просто са свършили необходимия минимум.⁵³

Други са осъждани с дори още по-малко доказателства и след дори още по-повърхностни следствия. Тъй като самото попадане под подозрение се е смятало за признак на вина, затворниците рядко биват освобождавани, без да излежат поне част от присъдата си. Руският евреин Лев Финкелщайн, арестуван в края на 40-те години, останал с впечатлението, че макар никой да не успял да измисли някакво правдоподобно обвинение срещу него, все пак го осъдили на кратък престой в лагер просто за да докажат, че арестуващите органи никога не допускат грешки.⁵⁴ Друга бивша затворничка, С. Г. Дурасова, дори твърди, че един от следователите изрично ѝ казал: „Ние никога не арестуваме някой, който не е виновен. А дори и да не си виновна, не можем да те освободим, защото тогава хората ще кажат, че задържаме невинни хора“.⁵⁵

От друга страна, когато НКВД проявява по-голям интерес – или както изглежда, когато Сталин проявява по-голям интерес – отношението на следователите към задържаните през периодите на масови арести може бързо да се промени от безразлично в злокобно. При определени обстоятелства НКВД дори изисква от следователите масово да фабрикуват доказателства, както става например при разследването от 1937 г. на – по думите на Николай Ежов – „най-могъщата и вероятно най-важна диверсионно шпионска мрежа на полското разузнаване в СССР“.⁵⁶ Ако следствието на Сговио е пример за едната крайност – тази на безразличието – то масовата операция срещу предполагаемия полски шпионски кръг е пример за другата: заподозрените са разпитвани с единствената цел да им бъдат изтръгнати самопризнания.

Операцията започва със Заповед 00485 на НКВД – заповед, която създава модела за следващите масови арести. Оперативна заповед 00485 ясно посочва какъв тип хора трябва да бъдат арестувани: всички бивши полски военнопленници от Полско-болшевишката война от 1920-1921 г.; всички полски бежанци и емигранти в Съветския съюз; всички, които са членували в полска политическа партия; и всички „антисъветски активисти“ от полскоговорещите райони на Съветския съюз.⁵⁷ На практика под подозрение са всички хора с полски произход, живеещи на територията на Съветския съюз, а те са много, особено в пограничните райони на Украйна и Белорусия. Операцията е толкова мащабна, че Полското консулство в Киев изготвя секретен доклад, в който описва случващото се и отбелязва, че в някои села са арестувани „всички жители с полски произход и дори със звучащи на полски имена“, независимо дали са ръководители на фабрики, или обикновени селяни.⁵⁸

Но арестите са само началото. Тъй като сама по себе си полската фамилия не е престъпление, Заповед 00485 насърчава шефовете на НКВД по места да „започнат следствията паралелно с арестите. Основната задача на следствието трябва да бъде пълното изобличаване на организаторите и лидерите на диверсионната група с цел да се разкрие диверсионната организация“.⁵⁹

На практика това означава – както ще бъде и в много други случаи – да принудят самите заподозрени да осигурят доказателствата за делото срещу тях. Системата е проста. Първо разпитват полските арестанти за членството им в шпионския кръг. После, когато те заявяват, че не знаят нищо по въпроса, ги бият или измъчват, докато си „припомнят“. Тъй като проявява личен интерес към успеха на този конкретен случай, Ежов дори присъства на някои от мъченията. В случай на официална жалба, подадена от затворниците за отношението към тях, той нарежда на хората си да не ѝ обръщат внимание и да „продължават в същия дух“. След изтръгването на самопризнания арестантите са принуждавани да посочат своите „съконспиратори“. И тогава цикълът започва отново, в резултат на което „шпионската мрежа“ расте и расте.

В рамките на две години след началото си т.нар. полска линия на разследване довежда до арестуването на над 140 000 души – по някои изчисления почти 10% от репресираните по време на Големия терор. Но Полската операция се сдобива с такава печална слава заради безразборното използване на мъчения и фалшиви самопризнания, че през 1939 г., по време на краткотрайното осъждане на масовите арести, самият НКВД започва разследване на допуснатите при провеждането ѝ „грешки“. Един от участвалите в нея офицери си спомня: „Нямаше нужда да бъдеш внимателен – не беше необходимо специално разрешение, за да удряш хората в лицето, да биеш без ограничения“. Когато някой изпитвал угризения, а такива очевидно имало, изрично му се казвало, че решението „поляците да бъдат бити с все сила“ е на Сталин и на Политбюро.⁶⁰

Всъщност макар по-късно Сталин да порицава „опростенческите следствени процедури“ на НКВД, някои данни говорят, че лично той е одобрявал тези методи. В писмото си до Сталин от 1947 г. например Виктор Абакумов изрично отбелязва, че първостепенната задача на следователя е да се опита да получи от арестанта „истински и открити самопризнания с цел не само да се установи виновността на арестувания, но и да се разкрият онези, с които е свързан, както и ръководещите престъпната му дейност и вражеските им планове“.⁶¹ Абакумов заобикаля въпроса за физическите мъчения и побоите, но пише, че на следователите е наредено да „изпитат характера на арестанта“ и на тази база да преценят дали да го осъдят на лек, или на строг затворнически режим и как най-добре да използват „религиозните му убеждения, семейните и личните му връзки, самоуважението, суетата и прочее. […] Понякога, за да надхитри арестанта и да създаде впечатлението, че органите на МГБ знаят всичко за него, следователят припомня на арестувания някои интимни подробности от личния му живот, грижливо пазени от околните тайни и прочее“.

Причината, поради която съветските тайни служби толкова държат на самопризнанията, остава предмет на дебати и в миналото са предлагани най-различни обяснения. Според някои тази политика е била спусната отгоре. Роман Брекман, автор на „Тайното досие на Йосиф Сталин“ – негова неортодоксална биография – смята, че съветският лидер е имал невротичната мания да принуждава другите да признават престъпления, каквито самият той е извършвал. Тъй като преди Революцията е бил агент на царската тайна полиция, Сталин изпитвал особена потребност да вижда как хората се признават за предатели. Робърт Конкуест също е на мнение, че Сталин е искал поне онези, които лично познавал, да направят самопризнания. „Сталин цели не само да убие бившите си опоненти, но и да ги унищожи морално и политически“, макар че това, разбира се, се отнася само за малцина от милионите арестувани.

Но самопризнанията трябва са били важни и за провеждащите разпитите агенти на НКВД. Вероятно това им е помагало да вярват в законността на действията си: така лудостта на масовите, произволни арести изглеждала по-човечна или поне по-законна. А както е в случая с „полските шпиони“, самопризнанията осигурявали и необходимите доказателства за арестуването на други хора. Освен това съветската политическа и икономическа система е вманиачена и на тема резултати – изпълнение на плана, изпълнение на нормата – а самопризнанието е конкретно „доказателство“ за успешното следствие. Както пише Конкуест, „властвал принципът, че самопризнанията са най-добрият възможен резултат. На онези, които успявали да го постигнат, се гледало като на успешни оперативни работници, а в НКВД лошият оперативен работник не можел да се надява да оцелее дълго“.⁶²

Но каквато и да е причината за вманиачеността на НКВД по самопризнанията, следователите обикновено се стремят да ги изтръгнат – не с абсолютната целеустременост, проявявана в случая с „полските шпиони“, но и без безразличието към Томас Сговио. Вместо това затворниците обикновено са подлагани на нещо средно. От една страна, НКВД ги притиска да си признаят и да обвинят себе си и други, а същевременно като че ли проявява пълна липса на интерес към резултата.

Тази малко сюрреалистична система е налице още през 20-те години – преди Големия терор – и продължава да съществува дълго след като Големият терор е отминал. През 1931 г. офицерът, който разследва случая на Владимир Чернавин – учен, обвинен във „вредителство“ и саботаж – го заплашва със смърт, ако не си признае. В друг момент му казва, че ще получи „по-снизходителна“ присъда, ако направи самопризнания. Накрая направо го моли да направи фалшиви самопризнания. „И ние, офицерите от следствието, често сме принудени да лъжем, и ние казваме неща, които не могат да бъдат протоколирани и под които не бихме се подписали“, споделя той умолително.⁶³

Когато резултатът е от по-голямо значение, следователите прибягват до мъчения. Както изглежда, преди 1937 г. физическото малтретиране е било забранено. Един бивш служител на ГУЛаг потвърждава, че през първата половина на 30-те години побоят определено е бил незаконен.⁶⁴ Но когато натискът за изтръгване на самопризнания от видни партийни членове нараства, започват да се използват физически мъчения, вероятно през 1937 г., макар че на това отново се слага край през 1939 г. Съветският лидер Никита Хрушчов публично го признава през 1956 г.: „Как е възможно човек да признае престъпления, които не е извършил? Само по един начин – чрез използването на физически методи за натиск, чрез мъчения, чрез довеждането му до състояние на безсъзнание, до неспособност да разсъждава, чрез лишаването му от човешко достойнство. Така са били получавани „самопризнанията““.⁶⁵

През този период използването на мъчения е толкова разпространено – и толкова често критикувано – че в началото на 1939 г. самият Сталин изпраща паметна записка до регионалните шефове на НКВД, в която потвърждава, че от 1937 г. нататък в практиката на НКВД физическият натиск [върху затворници] е разрешен от Централния комитет. Той пояснява, че е разрешен

само по отношение на такива открити врагове на народа, които се възползват от хуманните методи на разпит, за да отказват безсрамно да издадат съконспиратори си, и в продължение на месеци не дават показания в опит да предотвратят разкриването на конспираторите, които още са на свобода.

Наистина, продължава Сталин, по негово мнение това бил „напълно правилен и хуманен метод“, макар и може би понякога да го прилагали спрямо „случайно арестувани честни хора“. Тази зловеща паметна записка всъщност изяснява, че самият Сталин добре е знаел какви методи са се използвали по време на разпитите и лично ги е одобрявал.⁶⁶

В действителност огромен брой затворници от този период разказват как са ги били и ритали, как са размазвали лицата им и са разкъсвали органите им. Евгений Гнедин описва как двама мъже едновременно го удряли по главата – единият отляво, другият – отдясно, а после го били с гумена палка. Това станало в личния кабинет на Берия – и в негово присъствие – в затвора „Сухановка“.⁶⁷ НКВД прилага и методи на мъчение, използвани от други тайни служби в други епохи, като удряне по корема с напълнени с пясък торбички, чупене на дланите и стъпалата или завързване на ръцете и краката на жертвите зад гърба и окачването им във въздуха.⁶⁸ Едно от най-отвратителните физически мъчения е описано от театралния режисьор Всеволод Мейерхолд, чието официално оплакване е запазено в досието му:

Следователите започнаха да използват сила срещу мен – болен 65-годишен човек. Накараха ме да легна по лице и после удряха ходилата и гърба ми с гумен камшик. Настаниха ме на стол и удряха стъпалата ми отгоре доста силно. […] През следващите няколко дни, когато тези части на краката ми бяха покрити с големи вътрешни кръвоизливи, те отново удряха червено-синьо-жълтите отоци с камшик и болката беше толкова силна, сякаш поливаха тези чувствителни области с вряла вода. Виех и плачех от болка. Удряха гърба ми със същия гумен камшик и блъскаха със замах лицето ми с юмруци. […]

В един момент тялото ми трепереше толкова неконтролируемо, че пазачът, който ме връщаше от разпита, попита: „Малария ли имаш?“. Когато след осемнайсетчасовия разпит легнах на нара и заспах, за да се върна след час за следващия, се събудих от собствените си стонове и защото се мятах като болен в последните фази на тифна треска.⁶⁹

Въпреки че след 1939 г. подобни побои са технически забранени, промяната в политиката невинаги прави следствения процес по-хуманен. През 20-те, 30-те и 40-те години стотици хиляди затворници са измъчвани не чрез действителен побой или физическа разправа, а чрез психологическия тормоз, за който говори Абакумов в писмото си до Сталин. Можело например постепенно да лишават упорстващите и отказващите да направят самопризнания от човешките утехи – първо от разходките, после от колетите и книгите и накрая – от храната. Понякога ги слагали в особено неприятни наказателни килии – много горещи или много студени, както се случва с мемоаристката Хава Волович, която следователят лишил и от сън: „Никога няма да забравя първия досег със студа в затвора. Не мога да го опиша; не съм способна. От една страна, ми се спеше, от друга – студът не ми позволяваше да заспя. Скачах и започвах да тичам из килията, заспивах права, после отново се срутвах върху леглото, откъдето студът скоро отново ме прогонваше“.⁷⁰

Други са изправяни очи в очи със „свидетели“, като Евгения Гинзбург, която слушала как приятелката ѝ от детството Наля „рецитира като папагал“ и я обвинява в принадлежност към нелегална троцкистка организация.⁷¹ Трети са заплашвани, че семействата им ще пострадат, или пък след дълъг период на изолация са изпращани в килията на информатор, пред когото охотно разкривали сърцата си. Жените са изнасилвани или заплашвани с изнасилване. Една полска мемоаристка разказва следната история:

Изведнъж без видима причина следователят започна да флиртува. Стана иззад бюрото си, дойде и седна до мен на дивана. Аз станах и отидох да пийна вода. Той ме последва и застана зад мен. Умело му се изплъзнах и се върнах на дивана. И ето че той също седна до мен. А аз отново станах и отидох да пия вода. Тези маневри продължиха два часа. Чувствах се унизена и безпомощна.⁷²

Някои форми на физическо мъчение, не толкова сурови като побоя, редовно се използват от 20-те години нататък. Още в самото начало подложили Чернавин на „стоящ тест“ – карали затворника да застане с лице към стената и да не мърда – макар и за кратко. Някои от съкилийниците му страдали повече:

Гравьорът П., над петдесетгодишен и едър, стоял така шест дни и половина. Не му давали храна и вода, нито му позволявали да спи; водели го до тоалетната само веднъж на ден. Но той не „признал“. След мъчението не бил в състояние да върви до килията си и пазачите го извлекли нагоре по стълбите. […] Друг, занаятчията Б., около трийсет и пет годишен, единият крак на когото е ампутиран над коляното и е заместен с изкуствен, стоял четири дни и не си „признал“.⁷³

Но най-често просто лишавали подследствените от сън: тази измамно елементарна форма на мъчение (за която като че ли не било необходимо специално предварително разрешение), известна сред затворниците като поставяне на „конвейер“, можела да продължи дни, дори седмици наред. Методът бил прост: разпитвали затворниците цяла нощ и после им забранявали да спят през деня. Пазачите постоянно ги будели и ги заплашвали с карцер или с нещо още по-лошо, ако не останат будни. Едно от най-добрите описания на конвейера и физическото му въздействие принадлежи на американския затворник в ГУЛаг Александър Долгун. През първия му месец в „Лефортово“ го лишили буквално от всякакъв сън, оставяли го да спи по около час на ден или дори по-малко: „Като се върна назад, ми се струва, че час е твърде много, може да са били само по няколко минути през някои от нощите“. В резултат мозъкът му започнал да му изневерява:

На моменти внезапно си давах сметка, че нямам спомен за случилото се през последните няколко минути. Бели петна в паметта ми. Пълен отказ. […]

По-късно, разбира се, започнах да пробвам да спя прав, да видя дали тялото ми ще се научи да стои изправено. Ако се получеше, щях да избегна разкриването за по няколко минути в килията, защото, ако бях прав, пазачът зад шпионката нямаше да се сети, че спя.

И така щях да открадна десет минути тук, половин час там, понякога малко по-дълго, ако Сидоров приключеше преди шест сутринта и пазачите ме оставеха на мира до времето за ставане. Но беше твърде малко. Твърде късно. Усещах, че с всеки ден ставам все по-несъсредоточен, по-отпуснат и по-недисциплиниран. Ужасът от полудяването бе почти по-силен – не, наистина по-силен – отколкото страха от смъртта.

Долгун не прави самопризнания месеци наред – нещо, което го изпълва с гордост през цялото му затворничество. И все пак, когато след много месеци го викат в Москва от лагера в Джезказган и отново го бият, той подписва самопризнанията и си мисли: „Какво пък толкова? И без това съм в ръцете им. Защо не го направих още отдавна, за да избегна всички тези страдания?“.⁷⁴

Защо не, наистина? Много други са си задавали същия въпрос с различни отговори. Някои – особено висок процент от мемоаристите, както изглежда – са упорствали заради принципа или поради погрешната убеденост, че така ще избегнат присъдата. „По-скоро ще умря, отколкото да се опозоря“, казва на следователя генерал Горбатов дори и когато го подлагат на мъчения (не уточнява какви). Според мнозина – както изтъкват Солженицин, Горбатов и други – абсурдно пространните самопризнания биха изглеждали толкова нелепи, че дори и НКВД нямало как да не го забележи. Горбатов пише с ужас за другарите си от затвора:

Сториха ми се културни и здравомислещи хора. Затова с още по-голям ужас научих, че по време на разпитите всички до един са писали абсолютни глупости, признавали са въображаеми престъпления и са обвинявали други хора. […] Някои дори застъпваха странната теория, че колкото повече хора бъдат хвърлени в затвора, толкова по-бързо ще се осъзнае, че всичко това е безсмислица и е вредно за Партията.⁷⁵

Но не всички са съгласни, че тези хора трябва да бъдат обвинявани. В собствените си мемоари Лев Разгон отговаря на Горбатов, когото нарича „арогантен и неморален“:

Не е правилно да прехвърляме вината на мъчителите върху техните жертви. Горбатов чисто и просто е имал късмет. Или следователят му е бил мързелив, или не е получил твърда инструкция да „упражни натиск“ по случая. Все още лекарите, психолозите и психиатрите не са провели достатъчно изследвания, за да кажат дали чрез мъчения човекът може да бъде принуден да даде фалшиви показания срещу себе си. Но този век е осигурил достатъчно обилни доказателства по въпроса. Разбира се, че това е възможно.⁷⁶

В ретроспекция са изказвани и най-различни мнения относно смисъла на мълчанието. Връщайки се назад, Сузана Печора, която в началото на 50-те години била разпитвана повече от година (тя членувала в малка младежка група, основана – донкихотовски – за да даде отпор на Сталин), заявява, че не си заслужавало „да мълчиш“. Според нея отказът да направиш самопризнания просто удължавал следствието. В крайна сметка повечето хора така или иначе получавали присъди.⁷⁷

Въпреки това съдържанието на досието на Сговио ясно показва, че последващите решения – относно предсрочното освобождаване, амнистията и т.н. – наистина са били взимани въз основа на съдържащото се в досието на затворника, включително и самопризнанията. С други думи, ако човекът успеел да запази мълчание, имало много, много малък шанс присъдата му да бъде отменена. Чак до края на 50-те години всички тези юридически процедури, колкото и сюрреалистични да са, са приемани на сериозно.

Но най-важното в разпитите е психологическият им отпечатък върху затворниците. Още преди да се впуснат в дългото пътуване на изток, още преди да пристигнат в първите си лагери, на определено равнище те вече са „подготвени“ за принудителния труд в новия си живот. Вече са наясно, че нямат обичайните човешки права, че нямат право на справедлив съдебен процес или дори на справедливо разглеждане на делото. Вече знаят, че властта на НКВД е абсолютна и че държавата може да разполага с тях, както реши. Ако са признали престъпление, което не са извършили, вече имат по-ниско самомнение. Но дори и да не са го направили, не таят никаква надежда, нямат никаква вяра, че грешката на арестуването им скоро ще бъде поправена.

Арестът и разпитите изтощават затворниците, преживеният шок. ги кара да се подчинят, обърква ги и ги дезориентира. Но самите съветски затвори, където държат затворниците преди, по време и често пъти дълги години след разпитите, също оказват огромно въздействие върху мисленето им.

Погледнати в международен контекст, в съветските затвори или в съветския затворнически режим не е имало нищо необичайно жестоко. Съветските затвори наистина са били по-сурови от повечето западни затвори, както и от затворите по времето на царя. Но пък затворите в Китай или в други държави от Третия свят в средата на XX в. също са изключително неприятни. Въпреки това някои елементи от съветския затворнически живот са присъщи единствено на Съветския съюз. Дадени аспекти от затворническото всекидневие, като например самият процес на разпитване, сякаш дори са били съзнателно предназначени, да подготвят затворниците за новия им живот в ГУЛаг.

Разбира се, официалното отношение към затворите отразява промените в приоритетите на хората, ръководещи лагерите. През август 1935 г. например, точно когато арестите на политически затворници започват да набират скорост, Хенрих Ягода издава заповед, която изяснява, че най-важната „цел“ на ареста (ако може да се каже, че тези арести са имали „цел“ в нормалния смисъл на думата) е удовлетворяването на все по-неистовата потребност от самопризнания. Заповедта на Ягода поставя не само „привилегиите“ но и най-елементарните жизнени потребности на затворниците право в ръцете на офицерите от НКВД, разследващи делата им. Ако затворникът сътрудничел – което обикновено означавало да се признае за виновен – му се позволявали писма, колети с храна, вестници и книги, ежемесечни срещи с роднините и всекидневна едночасова разходка. В противен случай можело да го лишат от всички тези неща, включително и от храна.¹

Но през 1942 г. – след като на власт е дошъл Лаврентий Берия, твърдо решен да превърне ГУЛаг в ефективна икономическа машина – приоритетите на Москва се променят. Лагерите стават важен фактор във военното производство и командирите им започват да се оплакват от големия брой затворници, които пристигат напълно негодни за работа. Изнемощели от глад, мръсни и лишавани от физически упражнения, те просто не са в състояние да копаят въглища или да секат дървета с необходимата бързина. Затова през май същата година Берия издава нови разпореждания относно разпитите, в които изисква от лагерните началници да съблюдават „елементарните здравни изисквания“, и ограничава контрола на следователите върху всекидневния живот на затворниците.

Съгласно новата заповед на Берия на затворниците се полагала „поне едночасова“ всекидневна разходка (с изключение на очакващите изпълнението на смъртното си наказание, чието здравословно състояние не било от значение за производствените цифри на НКВД). Освен това администраторите на затворите се задължавали да осигурят за целта специален двор: „Нито един затворник не бива да остава в килията си по време на тези разходки […], на немощните и твърде възрастни затворници трябва да помагат съкилийниците им“. Тъмничарите били длъжни да осигурят на затворниците (освен на разпитваните в момента) осемчасов сън, да се погрижат страдащите от диария да получават допълнителни витамини и по-добра храна, а парашите – кофите, служещи за тоалетни – да се поправят в случай на теч. Последното се смятало за толкова важно, че в заповедта дори е посочен идеалният размер на парашата. В мъжките килии тя трябвало да бъде висока 55 до 60 сантиметра, а в женските – 30 до 35 сантиметра, и да се предвиди 0,75 литра дълбочина за всеки човек в килията.²

Но въпреки тези нелепо конкретни разпоредби затворите продължават да бъдат силно разнородни. Отчасти те се различават в зависимост от местоположението си. Като правило провинциалните затвори са по-мръсни и по-либерални, а московските са по-чисти и по-сурови. Но дори и трите основни московски затвори се различават по характер. Печално известният „Лубянка“, който и до днес се издига на един площад в центъра на Москва (и продължава да служи за главна квартира на ФСБ, наследника на НКВД и КГБ), е предназначен за приемане и разпитване на най-сериозните политически престъпници. Килиите са сравнително малобройни – един документ от 1956 г. говори за 118, 94 от които – много малки, за един до четири затворници.³ Някога офиси на застрахователна компания, някои от килиите в сградата на „Лубянка“ са с паркет, който затворниците трябвало да мият всеки ден. Анархистката А. М. Гарасева, която по-късно работи като секретарка на Солженицин, през 1926 г. била затворена в „Лубянка“ и си спомня, че храната все още сервирали облечени в униформи сервитьорки.⁴

За сравнение, Лефортово – където също се провеждат разпити – е военен затвор от XIX в. Килиите му не са планирани за голям брой затворници и са по-тъмни, по-мръсни и по-пренаселени. Лефортово има формата на буквата К и в центъра му, спомня си мемоаристът Дмитрий Панин, „служител с флаг насочва потока от връщащи се и отиващи на разпит затворници“.⁵ В края на 30-те години затворът в Лефортово е толкова пренаселен, че НКВД открива негов „клон“ в Сухановския манастир край Москва. Официално наречен „Обект 110“ и известен сред затворниците като „Сухановка“, клонът си спечелва ужасяваща репутация заради мъченията: „Нямаше правила за вътрешния ред, нито пък определени правила за провеждане на разпитите“.⁶ Самият Берия имал кабинет в „Сухановка“ и лично надзиравал измъчването на затворниците.⁷

Затворът „Бутирка“, най-старият от трите, е построен през XVIII в. и е трябвало да бъде дворец, но бързо го превърнали в затвор. Сред знаменитите му затворници от XIX в. са Феликс Дзержински, както и други полски и руски революционери.⁸ Обикновено използван за затворници, които вече били разпитани и очаквали транспортирането си, Бутирка също е пренаселен и мръсен, но не толкова строг. По думите на Гарасева пазачите в „Лубянка“ карали затворниците да се „разхождат“ в плътен кръг, а „в Бутирка човек можеше да прави, каквото поиска“. И тя, и други споменават също превъзходната библиотеката на затвора, чиято сбирка била натрупана от поколенията затворници, всеки от които оставял книгите си при прехвърлянето си на друго място.

Затворите се различават и през различните епохи. В началото на 30-те години много затворници са осъждани на месеци и дори години изолация. През шестнайсетте месеца на изолация руският затворник Борис Четвериков запазил разума си, като перял дрехите си, миел пода и стените – и пеел всички оперни арии и песни, които знаел.¹⁰ Александър Долгун също бил държан в изолация по време на разпитите и успял да запази ума си като се разхождал: той броял стъпките в килиите си, изчислявал колко са равни на километър и започнал да се „разхожда“ – първо през Москва до Американското посолство – „вдишвах чистия, студен, въображаем въздух и се загръщах с палтото си“ – после из Европа и накрая през Атлантическия океан, обратно у дома в Съединените щати.16

Евгения Гинзбург прекарала почти две години в изолатор в Ярославъл във вътрешността на Централна Русия – през повечето време напълно сама: „И до ден-днешен, ако затворя очи, мога да видя всяка издатина и драскотина в онези стени, боядисани до средата в любимите цветове на затворите – кафеникавочервено и мръсно бяло отгоре“. Но накрая дори и този „специален“ затвор започнал да се препълва и ѝ изпратили съкилийничка. В крайна сметка повечето от тюрзеките – „затворниците в затворите“ – са преместени в лагери. Както пише Гинзбург, „просто не беше практично да държат такива огромни множества в затвор десет или двайсет години: противоречеше на темпа на епохата и нейната икономика“.¹¹

През 40-те години, когато мащабът на арестите нараства, изолирането става далеч по-трудно – дори и за новите затворници, дори и за няколко часа. През 1947 г. Лев Финкелщайн първоначално е хвърлен във вокзала (буквално „железопътната гара“) на затвора – „огромна, обща килия без всякакви удобства, където първоначално хвърлят всички арестанти. След това постепенно ги сортират, изпращат ги в баните и след това в килиите“.¹² Всъщност отчайващата пренаселеност е далеч по-разпространена от изолацията. Ако трябва да посочим няколко примера, главният градски затвор в Архангелск с капацитет за 740 затворници през 1941 г. приютява между 1661 и 2380. Изпратените в затвора в Котлас, Северна Русия, с капацитет 300, наброяват 460.¹³

В по-отдалечените места затворите понякога са още по-лоши. През 1940 г. затворът в Станиславов, в новоокупирана Източна Полша, наброява 1709 души, далеч над капацитета си за 472, и разполага само със 150 комплекта чаршафи.¹⁴ През февруари 1941 г. затворите в Република Татарстан с капацитет за 2710 затворници приютяват 6353. През май 1942 г. затворниците в затворите в централноазиатската Република Ташкент с капацитет за 960 наброяват 2754.¹⁵

Тази пренаселеност има особено неприятно въздействие върху подследствените, чийто живот по цели нощи е подлаган на настойчиво, враждебно изследване и които въпреки това трябва да прекарват дните си в компанията на други затворници. Един затворник описва ефекта:

Маргарет Бубер-Нюман също пише, че пренаселеността настройвала затворничките една срещу друга. Когато ги събуждали в четири и половина сутринта,

Вероятно давайки си сметка за пренаселеността, властите в затвора полагат големи усилия, за да предотвратят всякаква затворническа солидарност. Още в заповедта на Ягода от 1935 г. на затворниците се забранява да разговарят, да викат, да пеят, да пишат по стените на килиите, да оставят знаци или следи из затвора, да стоят до прозорците на килията и да се опитват да общуват по какъвто и да било начин с онези в другите килии. Нарушаващите тези правила можели да бъдат наказани с лишаване от разходка или писма или дори чрез поставяне в специално създаден карцер.¹⁸ Затворниците от 30-те години често споменават принудителното мълчание: „Никой не говореше високо, а някои общуваха със знаци“, пише Бубер-Нюман за „Бутирка“, където „полуголите тела на повечето жени имаха особен сивкавосин оттенък от продължителното затворничество без светлина и въздух“.¹⁹

В някои затвори правилото да се мълчи важи в пълна сила и през цялото следващо десетилетие, в други не е точно така: един бивш затворник пише за „пълното мълчание“ в „Лубянка“ през 1949 г., в сравнение с което „килия номер 106 в „Бутирка“ беше като да отидеш на пазара, след като си бил в малък магазин“.²⁰ Друг в затвор в централносъветската Република Казан си спомня, че когато затворниците почвали да шепнат, „капакът на отвора за подаване на храна се отваряше с трясък и някой изсъскваше: „Шшшт!““.²¹

Много мемоаристи описват също, че когато местели затворниците от една килия в друга или ги отвеждали за разпит, пазачите подрънквали с ключовете си, щракали с пръсти или издавали някакъв друг шум, за да предупредят онези надолу по коридора. При среща бързо насочвали единия от затворниците към друг коридор или го вкарвали в специално помещение. В. К. Ясний, преди това преводач на испанска литература, веднъж останал в едно помещение 0,5 на 0,5 метра в „Лубянка“ в продължение на два часа.²² Изглежда, подобни помещения широко са се използвали: в мазето на бившата главна квартира на НКВД в Будапеща, днес музей, има едно такова. Идеята била да се попречи на затворниците да се сблъскат с някой, свързан с тяхното „дело“, както и да се предотвратят срещи с братя или сестри, или други арестувани роднини.

В резултат на принудителното мълчание дори отиването на разпит е изнервящо. Александър Долгун си спомня как крачел по покритите с килим коридори на „Лубянка“: „Докато вървяхме, единственият звук идваше от пазача, който цъкаше с език […], всички метални врати бяха сиви, военно сиви и мрачността, тишината и еднообразните сиви врати надолу по коридора, които накрая се сливаха със сенките, имаха потискащо и обезкуражаващо въздействие“.²³

За да попречат на затворниците от една килия да научат имената на тези от друга, ги викали – за разпит или преместване – не по име, а с буква от азбуката. Например пазачът извиквал „Г“ и всички затворници, чиито фамилии започвали с „Г“, ставали и казвали собственото и бащиното си име.²⁴

Редът се поддържал – точно както се поддържа редът в повечето затвори – чрез стриктен правилник за всекидневния живот. В мемоарите си Заяра Весьолая, дъщерята на прочут руски писател и „враг“ описва типичния ден в „Лубянка“. Той започвал с оправка – ходене до тоалетните. „Пригответе се за тоалетната!“ виквал пазачът и жените мълчаливо се подреждали по двойки. След като стигнели в тоалетните, имали на разположение десет минути – не само да се изходят, но и да се измият и да почистят дрехите си. След оправката следвала закуска: гореща вода, понякога смесена с нещо, напомнящо чай или кафе, плюс дневната дажба хляб и две или три бучки захар. После идвал пазач, който приемал молби за посещение при лекар, и след това „основната дейност за деня“ – двайсетминутна разходка „в колона по един в кръгове покрай стената на малък затворен двор“. Редът бил нарушен само веднъж. Въпреки че никога не ѝ обяснили защо, една вечер отвели Весьолая на покрива на „Лубянка“, след като вече били казали на затворниците да заспиват. Тъй като „Лубянка“ се намира в центъра на Москва, тя можела да види ако не града, то поне светлините му – които със същия успех можели да са от друг свят.²⁵

Но обикновено остатъкът от деня протичал по един и същ начин: обяд – затворническа супа, направена от вътрешности, от някаква зърнена култура или от развалено зеле – и после същата супа за вечеря. Вечер отново ходели до тоалетните. Междувременно затворниците си шепнели, седели на наровете и понякога четели книги. Весьолая си спомня, че ѝ давали по една книга на седмица, но правилата в различните затвори са различни, както и качеството на библиотеките им, които, както вече споменах, понякога са превъзходни. На обитателите на някои затвори позволявали да си купуват храна от „магазина“, ако получавали пари от роднините си.

Но освен скуката и лошата храна има и други мъчения. Не само на подследствените, но и на всички останали затворници се забранявало да спят през деня. Пазачите бдели постоянно и надничали през шпионките, за да се уверят, че правилото се спазва. Любов Бершадска си спомня: „Макар да ни будеха в шест, не ни позволяваха дори да седнем на леглото до единайсет часа вечерта. Трябваше да се разхождаме, да седим на табуретка и да не се облягаме на стената“.²⁶

Нощите не са по-приятни. Силните лампи, които никога не се гасели, правели заспиването трудно, ако не и невъзможно, а правилникът забранявал на затворниците да спят с ръце под завивките. Весьолая се опитвала да спазва разпоредбата: „Беше неудобно и дискомфортно и затрудняваше заспиването […], но щом задремех, инстинктивно притеглях одеялото до брадичката си. Ключът изскърцваше в ключалката и пазачът разтърсваше леглото ми: „Ръцете!““.²⁷ Бубер-Нюман пише: „Преди да свикнеш, нощите бяха по-лоши от дните. Опитай се нощем да спиш под силна електрическа светлина – на затворниците не се позволява да покриват лицата си – на гола дъска без дори сламеник или възглавница, а понякога даже и без одеяло, притиснат от двете страни от съкилийнички“.

Но вероятно онова, което най-много пречи на затворниците да се почувстват твърде комфортно в обстановката, е присъствието на информатори – каквито има и във всички останали сфери на съветския живот. Те ще играят важна роля и в лагерите, но там на затворниците ще им е по-лесно да ги избягват. В затвора не било толкова лесно да се отървеш от тях и това карало хората много да внимават какво говорят. Бубер-Нюман си спомня, че – с едно изключение – „през цялото време, което прекарах в „Бутирка“, не чух критична дума за съветския режим от руски затворник“.²⁸ Затворниците знаели, че във всяка килия има поне по един информатор. Когато в килията имало двама души, всеки подозирал другия. Обитателите на по-големите килии често разпознавали информатора и го изолирали. Когато Олга Адамова-Сльозберг пристигнала в „Бутирка“, забелязала свободно място за спане до прозореца. Казали ѝ, че може да спи там, но нямало „да има най-приятната съседка“. Както се оказало, жената, която спяла без съседка, била информаторка и прекарвала цялото си време „в писане на донесения срещу всички в килията, така че никой не разговарял с нея“.

Но не всички информатори са толкова лесни за разпознаване и параноята е толкова силна, че всяко необичайно поведение предизвиква враждебност. Самата Адамова-Сльозберг помислила една от съзатворничките си за шпионка, след като видяла „вносната на вид гъба за къпане и дантеленото ѝ бельо“. По-късно се сприятелила с въпросната жена.²⁹ Писателят Варлам Шаламов също пише, че преместването от една килия на затвора в друга „не е много приятно преживяване. Това винаги кара новите ти съкилийници да застанат нащрек и да подозират, че преместеният затворник е информатор“.³⁰

През 1827 Г. княгиня Мария Волконска, съпругата на декабриста бунтовник Сергей Волконски, изоставя семейството си, детето си и сигурния си живот в Санкт Петербург, за да се присъедини към заточения си в Сибир съпруг. Нейният биограф описва пътуването ѝ, което по онова времето се е смятало за почти непоносимо изпитание:

Повече от век по-късно съкилийничка на Евгения Гинзбург чете подобно описание за пътуването на един аристократ през Урал – и въздиша със завист: „А аз винаги съм си мислила, че съпругите на декабристите са понасяли най-ужасните страдания“.²

През XX в. не коне и шейни превозват затворниците с „опияняваща скорост“ през сибирския сняг и никой не им налива от меден самовар чаши горещ лимонов чай на станции за смяна на конете. Княгиня Волконска може и да е плакала по време на пътуването си, но затворниците, дошли след нея, изпитват пристъп на задушаващ страх и дори ужас само при споменаването на думата етап – затворническия жаргон за „транспорт“. Всяко пътуване е мъчителен скок в неизвестността, раздяла с досегашните съзатворници и познатата обстановка, колкото и неприятна да е тя. И което е още по-лошо, процесът на преместване на затворниците от нормалния в транзитния затвор и от транзитния затвор – в лагера, както и от един лагер в друг – е физически изтощителен и откровено жесток. В известен смисъл това е най-необяснимият аспект на живота в ГУЛаг.

За подложените на това изпитание за първи път събитието е наситено със символика. Арестуването и разпитите са нещо като посвещаване в системата, но пътуването с влак през Русия за затворниците означава географско скъсване с предишния живот и започването на нов. Във влаковете, напускащи Москва и Ленинград и поемащи на север или на изток, емоциите винаги са силни. Томас Сговио – американецът, който така и не успял да получи обратно паспорта си – си спомня какво се случило, когато влакът му потеглил за Колима: „Влакът ни тръгна от Москва вечерта на 24 юни. Това беше началото на пътуване на изток, което щеше да продължи цял месец. Никога няма да забравя този момент. Седемдесет мъже […] започнаха да плачат“.³

В повечето случаи дългите пътувания се извършват на етапи. От големите градски затвори първо транспортирали зеките до влаковете с камиони, чийто вид сам по себе си илюстрирал манията за сигурност на НКВД. Отвън „черните врани“, както ги наричали, приличали на обикновени тежкотоварни камиони. През 30-те години отстрани често пишело „Хляб“, но по-късно започнали да използват по-изкусни хитрини. Един затворник, арестуван през 1948 г., си спомня, че пътувал в камион, на който пишело „Московски котлети“, и в друг с надпис „Зеленчуци/ плодове“.⁴

Вътрешността на камионите понякога била разделена на „два реда миниатюрни, катраненочерни, лишени от въздух клетки“, както ги описва един затворник.⁵ Според проект от 1951 г. в другите имало просто две дълги пейки, на които затворниците седели, притиснати един към друг.⁶ Селяните и хората, транспортирани в началото на масовите депортации от прибалтийските държави и Източна Полша, срещат най-големи изпитания. Често ги натъпквали в обикновени камиони „като сардини“, както веднъж се изрази пред мен един възрастен литовец: първият затворник се разкрачвал, вторият сядал между краката на първия и разкрачвал собствените си крака – и така нататък, докато камионът се напълнел.⁷ Това било особено неудобно, когато трябвало да бъдат натоварени твърде много хора, и пътуването до гарата можело да отнеме цял ден. По време на депортацията в бившите полски територии през февруари 1940 г. децата измръзвали до смърт още преди да стигнат до влаковете, а възрастните получавали сериозни измръзвания, от които ръцете и краката им никога не се възстановявали.⁸

В провинциалните градове правилата за сигурност не са толкова строги и понякога затворниците изминават пеша разстоянието до гарата – преживяване, което им осигурява последен поглед към цивилния живот, а на цивилните – една от редките срещи със затворници. Януш Бардак си спомня изненадата си от реакцията на гражданите на Петропавловск при вида на маршируващите по улицата затворници:

Това отношение има дълга традиция в Русия: Достоевски пише как по Коледа домакините изпращали на затворниците в царския затвор „причудливи хлябове, направени от най-хубавото брашно“.¹⁰ Но към 40-те години тези реакции вече са относително редки. На много места – особено в Магадан – гледката на вървящи по улицата затворници е нещо толкова обичайно, че не предизвиква никакъв отклик.

Все едно дали пеша, или с камион, затворниците накрая стигат до гарите. Понякога това са обикновени гари, друг път – специални – „парче земя, оградено с бодлива тел“, по думите на Лев Финкелщайн. Той си спомня също, че подлагали затворниците на редица специални ритуали, преди да им позволят да се качат:

Отвън вагоните често са съвсем обикновени на вид – само че са по-добре обезопасени от останалите. Арестуваният в Полша Едуард Бука изследвал вагона си с внимателния поглед на човек, който се надявал да избяга. Ето какво казва: „Всеки вагон беше обвит с няколко реда бодлива тел, отвън имаше дървени платформи за пазачите, над и под всеки вагон бяха инсталирани електрически крушки, а прозорците бяха обезопасени с дебели решетки“. По-късно Бука проверил под вагона, за да види дали и по дъното има железни шипове. Имало.¹² Финкелщайн си спомня: „Всяка сутрин се чуваше потропване – пазачите имаха чукове и удряха по влака, за да се уверят, че никой не се опитва да се измъкне, да направи дупка“.¹³

Много рядко взимали извънредни мерки за някои специални затворници. Анна Ларина, съпругата на съветския лидер Николай Бухарин, не пътувала с други затворници, а била настанена в предназначеното за пазачите на влака купе.¹⁴ Но огромното мнозинство от затворниците и принудителните изселници пътуват заедно в един от двата вида влакове. Първият е Столипинка – или „столипински вагони“ (наречени с ирония на един от най-енергичните царски министър-председатели реформатори от началото на XX в., на когото се приписва въвеждането им). Това са обикновени вагони, приспособени за затворници. Съединявали ги един с друг в огромна композиция или ги прикачвали по един-два наведнъж към обикновени влакове. Един бивш пътник ги описва:

Освен това столипинските вагони били много, много претъпкани:

Но има и друг, по-съществен недостатък. В столипинските вагони пазачите наблюдавали затворниците постоянно и съответно можели да контролират какво ядат, да слушат разговорите им и да решават кога и къде ще им позволят да се облекчат. В резултат на това буквално всички мемоаристи, които описват влаковете, споменават ужасите, свързани с уринирането и изхождането. Веднъж или понякога два пъти на ден, а понякога и хич, пазачите водели затворниците до тоалетната или пък спирали влака и пускали затворниците навън: „Най-лошото е, когато след дълъг пазарлък пазачите най-сетне ни пускат да слезем от влака и всеки търси място някъде под вагона, за да се облекчи, без да се притеснява от публиката, гледаща от всички посоки“.¹⁷

Колкото и смущаващи да са тези спирки, затворниците със стомашни проблеми или други здравословни оплаквания са в много по-тежко положение, както си спомня един: „Онези, които не можеха да се сдържат, хленчейки изпоцапваха гащите си, а често и заобикалящите ги затворници. Дори и в общото страдание на някои им беше трудно да не мразят нещастниците, които го правеха“.¹⁸

Именно поради тази причина някои затворници всъщност предпочитат другия вид затворнически транспорт – товарните вагони. Това са празни вагони, невинаги приспособени за хора, понякога с малка печка в средата за отопление, понякога с койки. Макар товарните вагони да са по-примитивни от столипинските, в тях няма купета и мястото за движение е повече. Те имат и „тоалетни“ – дупки в пода на вагона – отменящи необходимостта да се молиш на пазачите.¹⁹

Но и тези вагони си имат своите специфични мъчения. Понякога например дупките в пода се запушвали. Във вагона на Бука дупката замръзнала. „И какво правехме? Пикаехме през един процеп между пода и вратата и се изхождахме в парче плат, което свивахме на стегнат вързоп, надявайки се да спрат влака някъде и да отворят вратата, за да можем да го изхвърлим“.²⁰ В напълнените с принудителни изселници влакове, в които мъже, жени и деца са наблъскани заедно, дупките в пода създават други проблеми. Една жена, изселена като дъщеря на кулак в началото на 30-те години, си спомня, че хората били „ужасно притеснени“ от необходимостта да уринират един пред друг и тя била благодарна, че можела да го прави, „скрита зад полата на майка си“.²¹

И все пак истинският кошмар не е пренаселеността, смущението или тоалетните, а липсата на храна и особено липсата на вода. Понякога в зависимост от маршрута и вида на влака затворниците получават топла храна по време на пътуването. Друг път – не. Обикновено при транспортирането сухата дажба на затворниците се състои от хляб, който им дават на малки порции от по 300 грама дневно или пък в по-големи количества – около 2 килограма, предназначени да стигнат за трийсет и четири дневно пътуване.

Заедно с хляба затворниците обикновено получават осолена риба – от която силно ожадняват.²² Въпреки това рядко им дават повече от една чаша вода на ден дори и през лятото. Тази практика е толкова разпространена, че разказите за ужасната жажда, измъчваща пътуващите затворници, се повтарят отново и отново. „Веднъж не получихме вода в продължение на три дни и в навечерието на Новата 1939 г., някъде около езеро Байкал, трябваше да ближем черните висулки, които висяха от вагоните на влака“ пише един бивш зек.²³ Друг си спомня, че по време на продължилото двайсет и осем дни пътуване му дали вода три пъти и от време на време влакът спирал, за да „свалят труповете“.²⁴

Но дори и онези, които все пак получавали едната чаша дневно, страдали. Евгения Гинзбург си спомня мъчителното решение, пред което се изправяли затворниците: дали да изпият цялата чаша сутринта, или да си оставят и за после. „Онези, които отпиваха от време на време и я запазваха за целия ден, нямаха миг спокойствие. Следяха чашите си като орли от сутрин до вечер“.²⁵ Тоест ако имали щастието да притежават чаша: една затворничка ще помни до края на живота си трагичния момент, когато откраднали чайника, който успяла да вземе със себе си. В него водата не се разплисквала и така можела да отпива по малко през целия ден. Без него изобщо нямала в какво да държи водата си и жаждата я измъчвала.²⁶

Още по-лоши са спомените на Нина Гаген-Торн. В разгара на лятото влакът им спрял за три дни извън Новосибирск. Транзитният затвор на града бил препълнен: „Беше юли. Ужасно горещо. Покривите на столипинските вагони започнаха да се напичат и ние лежахме на койките като кифли във фурна“. Затворничките от нейния вагон решили да обявят гладна стачка, въпреки че пазачите ги заплашили с нови, по-дълги присъди. „Не искаме да се разболеем от дизентерия“, викали жените в отговор. „Четири дни лежим в собствените си лайна“. Накрая пазачите неохотно се съгласили да им дадат да пийнат малко вода и да се измият.²⁷

Една полска затворничка също се озовала в спрял влак – но в дъжда. Естествено, затворниците се опитали да уловят стичащата се от покрива вода. Но „когато протегнахме чашите си между решетките на прозорците, седналият на покрива пазач извика, че ще стреля, тъй като подобно поведение било забранено“.²⁸

Пътуването през зимата невинаги е по-приятно. Друга депортирана полякиня си спомня, че по време на пътуването си с влак на изток нямала нищо освен „замръзнал хляб и вода във формата на лед“.²⁹ Както през лятото, така и през зимата други депортирани са подлагани на специални мъчения. Когато един влак с принудителни изселници спрял – необичайно – на обикновена гара, затворниците се втурнали навън да си купуват храна от местните хора. „Евреите налетяха на яйцата“ спомня си една полякиня. „Предпочитаха да умрат от глад, отколкото да ядат некашерна храна17“.³⁰

Най-старите и най-младите страдат най-много. Омъжената за американец литовка Барбара Армонас била депортирана заедно с голяма група литовци – мъже, жени и деца. С тях пътувала и жена, родила преди четири часа, както и парализирана осемдесет и три годишна старица, чиято чистота не можела да се поддържа – „много скоро всичко около нея вонеше и тя се покри с отворени рани“. Имало и три бебета:

Животът на малките деца не е по-добър:

За разлика от депортираните, при арестуваните врагове понякога се взимат специални мерки, което невинаги подобрява нещата. Арестували Мария Сандрацка, когато детето ѝ било на два месеца, и я качили в пълен с кърмачки влак. В продължение на осемнайсет дни шейсет и пет жени и шейсет и пет бебета пътували в два товарни вагона, които се отоплявали само с две много малки, много пушещи печки. Нямало специални дажби, нито топла вода за къпане на децата или за пране на пелените, които в резултат станали „зелени от мръсотия“. Две от жените се самоубили, прерязвайки гърлата си със стъкло. Друга полудяла. Останалите жени поели грижите за бебетата им. Самата Сандрацка „осиновила“ едното от тях. До края на живота си продължила да вярва, че само кърмата спасила собственото ѝ дете, което хванало пневмония. Разбира се, нямало лекарства.

След пристигането им в Томския транзитен затвор положението не се подобрило особено. Още деца се разболели. Две починали. Още две майки направили неуспешни опити за самоубийство. Други започнали гладна стачка. На петия ден от стачката ги посетила комисия на НКВД: една от жените хвърлила бебето си към тях. Едва след пристигането си в Темлаг – женския лагер, предназначен главно за арестувани „съпруги“ – Сандрацка успяла да създаде детска градина и впоследствие убедила свои роднини да дойдат и да вземат детето ѝ.³²

Колкото и странна и нечовешка да изглежда историята ѝ, Сандрацка не е изключение. Един бивш лагерен лекар бил изпратен да придружава „детски влак“ с петнайсет кърмачки и петнайсет бебета плюс двайсет и пет други деца и две „бавачки“. Отвели ги до гарата под конвой, качили ги не в обикновен влак, а в столипински вагон с решетки на прозорците и не им давали подходяща храна.³³

Според най-точното преброяване между 1929 и 1953 и в царството на ГУЛаг е имало 476 лагерни комплекса.² По-малките – лагпунктовете – все още не са преброени и вероятно това е невъзможно, тъй като някои са били временни, други – постоянни, а трети технически са принадлежали към различни лагери в различни моменти. Не може да се каже и нещо общовалидно за обичаите и практиките в лагпунктовете като цяло. Дори и по времето на Берия, който всъщност управлява системата от 1939 г. до смъртта на Сталин през 1953 г., битовите и трудовите условия в ГУЛаг ще продължават да варират значително както през различните години, така и на различните места дори и в рамките на един и същ лагерен комплекс.

„Всеки лагер е отделен свят, отделен град, отделна държава“ пише съветската актриса Татяна Окуневска – и всеки лагер има свой неповторим характер.³ Животът в големите индустриални лагери в Далечния север е много различен от живота в земеделски лагер в Северна Русия. Животът във всички лагери през най-тежките години на Втората световна война, когато ежегодно умира една четвърт от зеките, е доста различен от живота в началото на 50-те години, когато смъртността в тях е сравнима със смъртността в останалата част на страната. Животът в лагер, оглавяван от относително либерален началник, не прилича на живота в лагер, ръководен от садист. Лагпунктовете се различават много и по размерите си – от няколко хиляди до няколко десетки затворници, както и по продължителността на съществуването си. Някои се използват от 20-те до 80-те години, когато продължават да функционират като криминални затвори. Други, като създадените заради строежа на пътища и железници през Сибир, съществуват само едно лято.

Въпреки това в навечерието на войната някои елементи от живота и работата са общи за преобладаващата част от лагерите. Климатът в отделните лагпунктове пак се различава, но характерните за 30-те години огромни колебания в националната политика вече ги няма. Вместо това инертната бюрокрация, която в крайна сметка ще хване в мъртвата си хватка буквално всеки аспект от живота в Съветския съюз, бавно превзема и ГУЛаг.

В това отношение съществуват изумителни различия между схематичните и някак неясни правилници и разпоредби за лагерите, издадени през 1930 г., и по-подробните правилници, издадени през 1939 г., когато на власт идва Берия. Изглежда, тези различия отразяват променящите се отношения между органите на централен контрол – самата московска администрация на ГУЛаг – и командирите на лагерите по места. През първото, експериментално десетилетие на ГУЛаг заповедите не диктуват как трябва да изглеждат лагерите и съвсем бегло засягат поведението на затворниците. Те нахвърлят общата схема и оставят подробностите на местните командири.

За разлика от тях, по-късните заповеди са изключително конкретни и много подробни и засягат буквално всички аспекти от лагерния живот – от устройството на бараките до дневния режим на затворниците – в съгласие с новите цели на ГУЛаг.⁴ Изглежда, от 1939 г. нататък Берия – подкрепян, както се предполага, от Сталин – вече не желае лагерите на ГУЛаг да бъдат отявлени лагери на смъртта, каквито някои от тях наистина са били през 1937 и 1938 г. Което съвсем не означава, че администраторите им са полагали много повече усилия да запазват човешкия живот, още по-малко пък да уважават човешкото достойнство. От 1939 г. нататък основните интереси на Москва са икономически: очаквало се затворниците да паснат в лагерния производствен план като зъбни колелца в машина.

С тази цел разпоредбите на Москва диктуват строг контрол над затворниците чрез манипулиране на битовите им условия. По принцип – както вече отбелязахме – в лагерите всеки зек е класифициран според присъдата си, професията си и трудоспособността си. По принцип лагерът отрежда на всеки зек определено работно място и норми за изпълнение. По принцип лагерът осигурява на всеки зек необходимия жизнен минимум – храна, облекло, подслон, жизнено пространство – според доброто или лошото изпълнение на тези норми. По принцип всички аспекти от лагерния живот целят повишаването на производителността; дори и „културно-възпитателните“ отдели в лагерите са създадени главно защото шефовете на ГУЛаг вярват, че чрез тях ще убедят затворниците да работят по-усърдно. По принцип задачата на инспекторите е да следят дали всички тези аспекти от лагерния живот работят хармонично. По принцип всеки зек дори има правото да се оплаче – на лагерния началник, в Москва, на Сталин – ако правилата в лагерите не се спазвали.

И все пак на практика нещата са много различни. Хората не са машини, лагерите не са чисти, добре функциониращи фабрики и системата никога не заработва според очакванията. Пазачите са корумпирани, администраторите крадат, а затворниците измислят начини да се борят с правилата или да ги заобикалят. Обитателите на лагерите създават и свои собствени неформални йерархии, които някога съвпадат, а друг път противоречат на официалните йерархии, установени от лагерната администрация. Въпреки редовните посещения на инспектори от Москва, често следвани от порицания и гневни писма от центъра, много малко лагери отговарят на теоретичния модел. Независимо от привидната сериозност, с която се приемат оплакванията на затворниците – за проучването им са създадени цели комисии – те рядко водят до истински промени.⁵

Разнобоят между вижданията за лагерите на московската администрация на ГУЛаг и действителността по места – разнобоят между писаните правила и прилаганите на практика процедури – придава на живота в ГУЛаг странния му, сюрреалистичен оттенък. На теория администрацията на ГУЛаг в Москва диктува и най-дребните аспекти от живота на затворниците. На практика всеки аспект от живота им се влияе както от отношенията им с управляващите ги, така и между самите тях.

Зоната: зад бодливата тел

По дефиниция най-важният инструмент, с който разполагат лагерните администратори, е контролът над жизненото пространство на затворниците: това е зоната, или „зоната на затвора“. Според изискванията на закона зоната се оформя като квадрат или правоъгълник. „В името на максимално добрия надзор“ не се позволяват естествени или неправилни форми.⁶ Вътре в квадрата или правоъгълника нищо не ти хваща погледа. Повечето от сградите в типичния лагпункт изглеждат забележително еднакви. Снимките на лагерни сгради, направени някога от администраторите на Воркута и запазени в московските архиви, показват редица примитивни дървени бараки, които не се отличават с нищо друго освен с надписите, обявяващи една от тях за „наказателна килия“ а друга за „столова“.⁷ Най-често в центъра на лагера, близо до вратата, има голямо открито пространство, където два пъти дневно затворниците се нареждат за проверка. А бараките на пазачите и къщите на администраторите, също направени от дърво, обикновено са разположени непосредствено зад главната порта.

Разбира се, зоната се отличава от работните площадки с огражденията си. В „Наръчник за ГУЛаг“ Жак Роси пише, че оградата

обикновено се прави от дървени стълбове, една трета от които е забита в земята. Височината им варира от 2.5 до 6 метра в зависимост от местните условия. Седем до петнайсет реда бодлива тел са опънати хоризонтално между стълбовете, поставени на около 6 метра един от друг. Две ивици бодлива тел са опънати диагонално между всяка двойка стълбове.⁸

Ако лагерът или колонията се намира в близост до населено място или в град, обикновено вместо бодлива тел има стена или понякога тухлена или дървена ограда, така че никой, приближаващ мястото отвън, да не може да види вътре. Тези бариери са доста солидни: в Медвежегорск например, главната квартира на Беломорканал, високата дървена ограда, издигната в началото на 30-те години за задържане на затворници, все още стоеше на мястото си, когато посетих града през 1998 г.

За да влязат в зоната, както затворниците, така и пазачите трябва да минат през вахтата. През деня караулът на вахтата оглежда всички влизащи и излизащи от лагера и проверява пропуските на свободните работници, идващи в лагерите, и на конвойните пазачи, придружаващи излизащите затворници. В лагера в Перм-36, който е възстановен в първоначалния си вид, вахтата представлява проход с две врати. Затворникът минавал през първата врата, после спирал в малкото междинно пространство, за да бъде претърсен и проверен. Едва тогава му позволявали да мине през втората врата. Системата е почти същата като при влизането в сицилианска банка.

Но не само бодливата тел и стените очертават границите на зоната. В повечето лагери въоръжени пазачи наблюдават затворниците от високи дървени наблюдателници. Понякога около лагера обикалят кучета, завързани с вериги към метална жица, опъната покрай цялата зона. Кучетата, за които се грижат специално избрани хора измежду пазачите, са обучени да лаят срещу приближаващи се затворници, да търсят следи по миризмата и да преследват всеки, опитал се да избяга. Така затворниците са оградени не само с бодлива тел и тухли, но и от зрителни, обонятелни и слухови бариери.

Вътре ги задържа и страхът, който понякога е достатъчен, за да контролира затворниците в лагер без всякакви ограждения. Маргарет Бубер-Нюман била в лагер с леки мерки за сигурност, където позволявали на затворниците „да се придвижват свободно до половин миля от очертанията на лагера; след това пазачите стреляха без церемонии“.⁹ Това е необичайно: в повечето лагери пазачите стрелят „без церемонии“ много по-скоро. В разпоредбите си от 1939 г. Берия заповядва на всички лагерни командири да обградят лагерите си с ничия земя – ивица, широка не по-малко от 5 метра.¹⁰ През лятото пазачите редовно я изравняват, а през зимата умишлено я оставят покрита със сняг, така че следите от стъпките на избягалите затворници ясно да се виждат. Началото на ничията земя също се отбелязва – на някои места с бодлива тел, на други със знак Запретная зона – „забранена зона“. Понякога наричали ничията земя „зона на смъртта“ тъй като пазачите имали разрешение да стрелят по всеки, навлязъл в нея.¹¹

И все пак преодоляването на оградите, стените, кучетата и барикадите около лагпунктовете не е невъзможно. Докато германските концентрационни лагери са съвсем самостоятелни – „запечатани напълно, херметически“, както се изразява един експерт¹² – съветската система е различна в това отношение.

Първо, съветските затворници се класифицират като конвойный или бесконвойный – „охраняван“ или „неохраняван“ – и на малкото неохранявани затворници се позволява да излизат извън огражденията, без да бъдат контролирани, да изпълняват поръчки на пазачите, да работят през деня върху неохранявана част от железницата и дори да живеят в частни апартаменти извън зоната. Последната привилегия възниква рано в историята на лагерите, през по-хаотичните времена в началото на 30-те години.¹³ Въпреки че на няколко пъти след това изрично е забранявана, тя остава. Един правилник от 1939 г. напомня на лагерните командири, че „на всички затворници, без изключение, се забранява да живеят извън зоната в села, частни жилища или принадлежащи на лагера къщи“. Теоретично лагерите се нуждаят от специално разрешение дори и за да позволят на затворниците да живеят в охранявани сгради извън зоната.¹⁴ На практика тези правила много често не се спазват. Въпреки едикта от 1939 г. в докладите на инспекторите, подадени дълго след тази дата, се посочват множество нарушения. В град Орджоникидзе, оплаква се един инспектор, затворниците се разхождали из улиците, ходели по пазарите, влизали в частни жилища, пиели и крадели. В една ленинградска затворническа колония един затворник получил кон и избягал с него. В трудова колония №14 във Воронеж въоръжен пазач оставил на улицата трийсет и осем затворници и влязъл в магазин.¹⁵

Московската прокуратура изпраща писмо до друг лагер, близо до сибирския град Комсомолск, в което мъмри командирите, че са дали статут на „неохранявани“ на минимум 1763 затворници. В резултат, пишат гневно прокурорите, „по всяко време можеш да срещнеш затворници във всички части на града, във всяка институция и в частни жилища“.¹⁶ Те обвиняват ръководството на друг лагер, че в нарушение на режима е позволило на 150 затворници да живеят в частни апартаменти, което довело до „случаи на пиянство, хулиганство и дори грабежи на местното население“.¹⁷

Но и вътре в лагерите затворниците не са лишавани от свобода на придвижване. Напротив, това е една от странностите на концентрационния лагер, една от разликите със затвора: когато не работели и не спели, повечето затворници можели да влизат или излизат от бараките по собствено желание. Освен това затворниците сами решавали – в определени граници – как да прекарват свободното си време. Само затворниците на каторжен режим (създаден през 1943 г.), а по-късно и онези в „лагерите със специален режим“ (създадени през 1948 г.), били заключвани нощем в бараките – обстоятелство, което предизвиква силното им негодувание и по-късно довежда до бунт.¹⁸

Пристигането в лагерите от клаустрофобичните съветски затвори често предизвиква у затворниците изненада и облекчение. Един зек казва следното за пристигането си в Ухтпечлаг: „Настроението ни беше прекрасно, след като излязохме на открито“.¹⁹ Олга Адамова-Сльозберг си спомня как след пристигането си в Магадан говорела „от изгрев до залез за предимствата на лагера пред живота в затвора“:

Населението на лагера (около хиляда жени) ни се виждаше огромно: толкова много хора, толкова много разговори за провеждане, толкова много потенциални приятели! И после природата. Лагерът беше ограден с бодлива тел и можехме да се разхождаме свободно, да гледаме небето и далечните хълмове, да се приближим до окастрените дървета и да ги погалим с длани. Вдишвахме влажния морски въздух, усещахме августовския дъждец по лицата си, сядахме на влажната трева и оставяхме пръстта да се рони между пръстите ни. В продължение на четири години ни бяха лишавали от всичко това и сега откривахме, че е жизненоважно за същността ни: без него преставаш да се чувстваш нормален човек.²⁰

Лев Финкелщайн се съгласява:

Пристигаш, слизаш от затворническия камион и се изненадваш от няколко неща. Първо, затворниците се разхождат наоколо без пазачи – отиват някъде по задачи, каквото и да е. Второ, изглеждат съвсем различно от теб. Контрастът ми се струваше още по-силен, когато вече бях в лагера и докарваха нови затворници. Всички нови имат зеленикав тен – поради липсата на свеж въздух, мизерната храна и всичко друго. Затворниците в лагерите имат горе-долу нормален тен. Озоваваш се сред относително свободни, относително добре изглеждащи хора.²¹

С времето привидната „свобода“ на лагерния живот обикновено втръсва. Докато си в затвора, пише полският затворник Казимиерж Зарод, все още можеш да вярваш, че са направили грешка и скоро ще те освободят. В края на краищата „все още ни заобикаляха прелестите на цивилизацията – зад стените на затвора имаше голям град“. Но докато се разхождал свободно из лагера сред „странна сбирщина от хора […], всички усещания за нормалност изчезнаха. С напредването на деня ме обзе някаква паника, която бавно премина в депресия. Опитвах се да прогоня усещането някъде в дълбините на съзнанието си, но бавно започнах да осъзнавам, че бях впримчен в циничен акт на несправедливост, от който, изглежда, нямаше измъкване […]“.²²

И нещо по-лошо – свободата на придвижване може лесно и бързо да се превърне в анархия. През деня в лагпунктовете има достатъчно пазачи и представители на властта, но често те изчезват напълно през нощта. На вахтата остават един-двама, но другите се оттеглят зад оградата. Само когато се страхуват за живота си, затворниците понякога се обръщат към пазачите на вахтата. Един мемоарист си спомня, че след бурен скандал между политически и криминални затворници – както ще видим, разпространен феномен в следвоенния период – победените криминални „побягнаха към вахтата“ за помощ. На следващия ден ги преместили в друг лагпункт, тъй като лагерната администрация предпочитала да предотврати масовите убийства.²³ Друга жена, застрашена от изнасилване, а вероятно и убийство от страна на криминален затворник, отишла на вахтата и помолила за по-сигурно да я сложат в карцера за през нощта.²⁴

Но на вахтата не може да се разчита за защита. Пазачите в нея невинаги откликват на отправяните им молби. Чувайки за безобразията, извършени от една група затворници спрямо друга, понякога те просто се изсмиват. Както в официални документи, така и в мемоарите има данни за въоръжени пазачи, които са игнорирали или са посрещали със смях убийства, мъчения и изнасилвания сред затворниците. Описвайки груповото изнасилване, извършено през нощта в един от лагпунктовете на Каргополлаг, Густав Херлинг пише: „Жертвата издаде кратък, гърлен вик, пълен със сълзи и заглушен с полата ѝ. Сънен глас извика от наблюдателницата: „Хайде, хайде, момчета, какво правите? Нямате ли срам?“. Осемте мъже издърпаха момичето зад нужниците и продължиха“.²⁵

На теория правилата са строги; затворниците трябва да стоят в зоната. На практика правилата се нарушават. И поведение, което технически не нарушава правилата, независимо колко е жестоко или вредно, невинаги се наказва.

Режимът: правила за живеене

„Зоната“ контролира движението на затворниците в пространството.²⁶ Но режимът контролира времето им. Накратко казано, режимът е сборът от правилата и процедурите, според които функционира лагерът. Ако бодливата тел ограничава свободата на придвижване на зека, редица заповеди и сирени регулират часовете, които прекарва там.

Строгостта на режима варира в различните лагпунктове – както в зависимост от променящите се приоритети, така и в зависимост от типа на затворниците в съответния лагер. В различни моменти има лагери с лек режим за инвалиди, лагери с обикновен режим, лагери със специален режим и лагери с наказателен режим. Но основната система остава непроменена. Режимът определя кога и как се събужда затворникът; как го отвеждат на работа; кога и как получава храна; кога и колко дълго спи.

В повечето лагери денят на затворника официално започва с развод: процедурата по организиране на затворниците в бригади и отвеждането им на работа. Буди ги сирена или някакъв друг сигнал. Втора сирена ги предупреждава, че закуската е приключила и е започнала работата. Тогава затворниците се подреждат пред вратата на лагера за сутрешна проверка. Валерий Фрид, сценарист на съветски филми и автор на необикновено живи мемоари, описва сцената:

Бригадите се нареждаха пред вратата. Нарядчикът18 държеше тясна, гладка дъска: на нея записваше броя на бригадите, броя на работниците (имаше недостиг на хартия и цифрите се изстъргваха от дъската със стъкло, за да се пише отново на следващия ден). Конвойният пазач и нарядчикът проверяваха дали всички са налице и ако бяха, ги отвеждаха на работа. Ако някой липсваше, всички чакахме, докато търсеха кръшкача.²⁷

Според инструкциите на Москва това чакане не бивало да продължава повече от петнайсет минути.²⁸ Разбира се, пише Казимиерж Зарод, понякога траело много по-дълго независимо от лошото време:

В 3:30 сутринта трябваше да бъдем строени за проверка в центъра на площада в редици по петима. Пазачите често грешаха и тогава се налагаше отново да ни броят. В сутрините, когато валеше сняг, това беше дълъг, студен, мъчителен процес. Ако пазачите бяха бодри и съсредоточени, броенето обикновено отнемаше около трийсет минути, но когато грешаха, се случваше да стоим до час.²⁹

Междувременно някои лагери взимат контрамерки за „повдигане духа на затворниците“. Ето отново Фрид: „Нашият развод се извършваше под акомпанимента на акордеонист. Затворникът, освободен от всякаква друга работа, свиреше весели мелодии“.³⁰ Зарод описва и странния феномен на сутрешен оркестър, съставен от затворници музиканти, както професионалисти, така и аматьори:

Всяка сутрин „оркестърът“ заставаше до вратата и свиреше военни мелодии, а нас ни приканваха да поемем „бодро и весело“ към трудовите си задачи за деня. Музикантите свиреха до излизането на цялата колона през вратата, след което оставяха инструментите си, заставаха в края на колоната и тръгваха заедно с работниците към гората.³¹

Оттам отвеждат затворниците на работа. Пазачите извикват всекидневната команда: „Крачка надясно или крачка наляво ще се смята за опит за бягство – Конвоят ще стреля без предупреждение – Марш!“ и затворниците потеглят, както са в редици по петима, към работните си места. Ако те са далеч, придружават ги пазачи и кучета. Процедурата по вечерното завръщане в лагера е почти същата. След отпуснатия за вечеря един час затворниците отново се нареждат в редици. И пазачите отново ги преброяват (ако затворниците имат късмет) и ги препреброяват (ако нямат). Инструкциите на Москва отпускат повече време за вечерната проверка – трийсет до четиресет минути – както се предполага, защото вероятността за бягства от работните места е по-голяма.³² След това прозвучава още една сирена и идва време за спане.

Тези правила и дневни разписания не са твърдо установени. Напротив, с времето режимът се променя – обикновено към по-суров. Жак Роси пише, че „основната черта на съветския изправителен режим е системната му интензификация, постепенното узаконяване на неподправен, произволен садизъм“ и в това има нещо вярно.³³ През 40-те години режимът става по-строг, работният ден – по-дълъг, почивни дни се дават по-рядко. През 1931 г. затворниците от Вайгачката експедиция, част от Ухтинската експедиция, работят на три смени от по шест часа. В началото на 30-те години работниците в района на Колима също имат нормален работен ден – по-къс през зимата и по-дълъг през лятото.³⁴ Но до края на десетилетието работният ден почти се удвоява. Към края на 30-те години жените в шивашката фабрика на Елинор Олицкая работят по „дванайсет часа в невентилирана зала“, а работният ден в Колима също е удължен до дванайсет часа.³⁵ След това Олицкая работи в строителна бригада: по четиринайсет до шестнайсет часа с петминутни почивки в 10 часа сутринта и 4 ч. следобед и едночасова обедна почивка по пладне.³⁶

И тя не е единствена. През 1940 г. работният ден в ГУЛаг официално е удължен на единайсет часа, макар че дори и това често се нарушава.³⁷ През март 1942 г. администрацията на ГУЛаг в Москва изпраща гневно писмо до всички лагерни командири и им напомня, че „на затворниците трябва да се осигури поне осемчасов сън“. Много лагерни командири пренебрегвали това изискване, казва се в писмото, и позволявали на затворниците да спят само по четири-пет часа на нощ. В резултат на това, оплаква се ГУЛаг, „трудоспособността на затворниците намалява, те се превръщат в „лоши работници и в инвалиди““.³⁸

Нарушенията продължават, особено с нарастването на производствените изисквания във военните години. През септември 1942 г., след германската инвазия, администрацията на ГУЛаг официално удължава работния ден на заетите в самолетостроенето затворници на дванайсет часа с едночасова почивка за обяд. Същото се случва в целия СССР. По време на войната във Вятлаг са регистрирани работни дни от по шестнайсет часа.³⁹ През лятото на 1943 г. във Воркута също са регистрирани работни дни от по шестнайсет часа, макар че през март 1944 г. отново са намалени – вероятно поради високата смъртност и заболеваемост – на десет.⁴⁰ Сергей Бондаревский, затворник във военновременна шарашка, една от специалните лаборатории за затворници учени, също си спомня работни дни от по единайсет часа, с почивки. Обикновено работел от 8 ч. сутринта до 2 ч. следобед, от 4 ч. следобед до 7 ч. вечерта и после отново от 8 ч. до 10 ч. вечерта.⁴¹

Във всеки случай, правилата често са нарушавани. Един зек, включен в бригада, която промивала злато в Колима, трябвало да пресява по 150 ръчни колички на ден. Ако някой не успеел да довърши тази бройка до края на работния ден, просто оставал, докато приключи – понякога чак до полунощ. След това затворниците се прибирали, изяждали супата си и в 5 ч. сутринта отново ставали, за да започнат работа.⁴² Лагерната администрация на Норилск прилага същия принцип в края на 40-те години, когато друг затворник копаел основите за нови сгради във вечно замръзналата почва: „В края на дванайсетте часа те измъкваха от дупката, но само ако си приключил работата си. В противен случай просто те оставяха вътре“.⁴³

През деня нямало и много почивки, както по-късно обяснява една военновременна затворничка, работила в текстилна фабрика:

В 6 ч. трябваше да сме във фабриката. В 10 имахме петминутна почивка, за да изпушим по цигара, като за целта ни се налагаше да изтичаме в едно мазе, отдалечено на стотина метра – единственото място във фабриката, където това беше позволено. Нарушаването на тази разпоредба се наказваше с още две години затвор. В 13 ч. имахме половинчасова почивка за обяд. Трябваше да тичаме като обезумели до столовата с малка глинена купичка в ръка, да се наредим на дълга опашка, да получим отвратителната соя, която много хора не понасяха – и на всяка цена да се върнем във фабриката преди заработването на машините. След това, без да напускаме местата си, седяхме до 7 ч. вечерта.⁴⁴

Броят на почивните дни също е определен със закон. На обикновените затворници се полагал един седмично, а на поставените при строг режим – два месечно. Но на практика тези правила също варират. Още през 1933 г. московската администрация на ГУЛаг изпраща заповед, за да напомни на лагерните командири колко е важно затворниците да имат почивни дни – много от които отменени в бясната надпревара за изпълнението на плана.⁴⁵ Десетилетие по-късно почти нищо не се е променило. През войната Казимиерж Зарод имал по един почивен ден на всеки десет работни.⁴⁶ На друг затворник давали по един месечно.⁴⁷ Според Густав Херлинг почивните дни били още по-редки:

Съгласно разпорежданията затворниците имаха право на един почивен ден на всеки десет работни. Но в действителност се оказваше, че дори и един почивен ден месечно заплашваше да понижи производителността на лагера, и затова стана нещо обичайно тържествено да ни дават награда от един почивен ден винаги, когато лагерът беше преизпълнил производствения си план за даденото тримесечие. […] Естествено, нямахме възможност да проверяваме производствените цифри или производствения план, така че тази практика беше измама, която ни оставяше изцяло на милостта на лагерните власти.⁴⁸

Но и през малкото си почивни дни затворниците често са принудени да се грижат за поддръжката на лагера, да чистят бараките, тоалетните или снега през зимата.⁴⁹ В светлината на всичко това заповедта на Лазар Коган, командира на Дмитлаг, предизвиква особена горчивина. Обезпокоен от множеството доклади за припадащи от изтощение лагерни коне, Коган първо отбелязва: „За нарастващия брой случаи на заболели и припадащи коне има няколко причини, включително претоварването им, тежките условия по пътищата и липсата на достатъчна почивка, за да могат конете да възстановят силите си“.

След това той продължава с новите инструкции:

1. Работният ден на лагерните коне не бива да превишава десет часа, като не се броят задължителните два часа за почивка и хранене.

2. Конете не бива да извървяват повече от 32 километра средно на ден.

3. Конете трябва редовно да получават по един почивен ден на всеки осем работни и в този ден почивката им трябва да е пълна.⁵⁰

Уви, за нуждата на затворниците редовно да получават по един почивен ден на всеки осем работни не се споменава нищо.

Бараките: жизненото пространство

Повечето затворници в по-голямата част от лагерите живеят в бараки. Но рядко има лагер, в който бараките да са построени преди пристигането на затворниците. Когато имат лошия късмет да ги изпратят да строят нов лагер, затворниците живеят в палатки или направо под открито небе. Както се пее в една затворническа песен:

През тундрата бързо се носехме,но ето че влакът ни спря.Край нас – само кал и гора –тук щяхме канал да строим.⁵¹

Иван Сулимов, затворник във Воркута през 30-те години, бил стоварен заедно с група осъдени върху „равен квадрат земя в полярната тундра“. Наредили им да разпънат палатките, да накладат огън и да се заемат със строежа на бараките и на „ограда от каменни плочи, обиколена с бодлива тел“.⁵² Полякът Януш Сиеменски, затворник в Колима след войната, веднъж също бил включен в група, която трябвало да построи нов лагпункт „от нулата“ в разгара на зимата. Нощем затворниците спели на земята. Мнозина умрели, особено загубилите борбата за по-близко до огъня място за спане.⁵³ Затворниците, пристигащи в Прикаспийския лагер в Азербайджан през декември 1940 г., по думите на ядосан инспектор от НКВД също спели „на влажната земя под открито небе“.⁵⁴ Но тези ситуации невинаги са временни. Дори през 1955 г. затворниците в някои лагери продължават да живеят в палатки.⁵⁵

Ако и когато затворниците все пак успяват да построят бараки, това неизменно са прости сгради, направени от дърво. Москва диктува вида им и затова описанията им се повтарят: затворник след затворник разказва за дълги, правоъгълни дървени сгради с неизмазани стени, запълнени с кал процепи и вътрешно пространство с много редици също толкова немарливо направени нарове. Понякога има по някоя грубо скована маса, друг път – не. Понякога има пейки за седене, друг път – не.⁵⁶ В Колима и в другите райони, където дървеният материал не достига, затворниците строят – също толкова евтино и набързо – бараки от камък. Където няма изолационни материали, се използват други методи. На снимките, направени във Воркута през зимата на 1945 г., бараките почти не се виждат: покривите им са заострени, но слизат много ниско до земята, така не натрупалият се около тях сняг да помогне за изолирането им от студа.⁵⁷

„В бараките: обитателите слушат затворник музикант“, рисунка на Бениамин Мкртчян, Ивдел, 1953 г.

Но често затворниците обитават не бараки, а землянки – „дупки в земята“ В началото на 40-те години А. П Евстоничев живял в една такава в Карелия:

Землянката представляваше почистено от снега място с отстранен горен земен слой. Стените и покривът бяха направени от кръгли, необработени трупи. Цялата структура беше покрита с още един пласт земя и сняг. Към дупката водеше брезентова врата […], в единия ъгъл имаше варел с вода В средата – метална печка с метален комин, излизащ навън през покрива, и варел с керосин.⁵⁸

Във временните лагпунктове, построени заради строежа на пътища и железници, землянките са повсеместни. Както отбелязахме в Глава 4, останките им и днес се виждат покрай построените от затворници пътища в Далечния север, както и по речния бряг на по-старите части от град Воркута. Понякога затворниците живеят и в палатки. В мемоари за ранните дни на Воркутлаг се описва издигането, в рамките на три дни, на „петнайсет палатки с легла на три етажа“ за по 100 затворници всяка, както и на зона с четири наблюдателници и ограда от бодлива тел.⁵⁹

Но истинските бараки рядко отговарят дори и на определените от Москва ниски стандарти. Те почти винаги са ужасно пренаселени, дори и след отшумяването на хаоса от края на 30-те години. В подаден през 1948 г. доклад за инспекцията на двайсет и три лагера гневно се отбелязва, че в повечето от тях „на затворник се пада жизнено пространство, не по-голямо от метър на метър и половина“ а дори и то било нехигиенично: „Затворниците не разполагат със собствено място за спане, нито със собствени чаршафи и одеяла“.⁶⁰ Но понякога пространството е дори още по-оскъдно. Маргарет Бубер-Нюман отбелязва, че когато пристигнала в лагера, в бараките изобщо нямало място за спане и се наложило да прекара първите няколко нощи на пода в умивалнята.⁶¹

За обикновените затворници се предвиждат легла, известни като вагонки (име, което идва от леглата във вагоните на пътническите влакове). Те са на два етажа и на всеки от тях има място за по двама затворници – общо четирима. Но в много лагери затворниците спят на още по-примитивните сплошные нары. Това са дълги дървени нарове за спане, които дори не са разделени на отделни легла. В този случай затворниците просто лягали един до друг в дълга редица. Тъй като тези общи легла се смятали за нехигиенични, лагерните инспектори постоянно протестират срещу тях. През 1948 г. централната администрация на ГУЛаг издава директива за заменянето им с вагонки.⁶² Въпреки това Анна Андреевна, затворничка в Мордовия в края на 40-те и началото на 50-те години, спяла на сплошные нары, и си спомня, че много затворници дори спели на пода под тях.⁶³

По отношение на спалното бельо също цари произвол и има големи различия в отделните лагери въпреки все по-строгите (и доста скромни) изисквания на Москва. Според правилата всички затворници трябвало да получават нова хавлия всяка година, калъфка – на всеки четири години, чаршафи – на всеки две, и одеяло – на всеки пет години.⁶⁴ На практика „така нареченият сламеник вървеше заедно с леглото“, пише Елинор Липпер:

В него нямаше слама и рядко имаше сено, тъй като сеното за добитъка не достигаше; затова го пълнеха с дървени стърготини или с резервните дрехи – ако затворникът все още разполагаше с резервни дрехи. В добавка ти даваха вълнено одеяло и калъфка, в която можеше да натъпчеш каквото имаш, тъй като възглавници нямаше.⁶⁵

Други не получават абсолютно нищо. И през 1950 г. Исак Филщински, арестуван през 1948 г. арабист, продължава да спи под палтото си в Каргополлаг и да използва за възглавница парцали.⁶⁶

През 1948 г. е издадена директива всички пръстени подове в бараките да бъдат заменени с дървени. Но и през 50-те години подът в бараката на Ирена Аргинска не можел да се почисти добре, тъй като бил от глина.⁶⁷ А дори да са дървени, подовете често пак не могат да се почистят хубаво поради липсата на четки. Описвайки преживяванията си пред следвоенна комисия една полякиня обяснява, че в нейния лагер група затворнички винаги „давали дежурства“ нощем, чистейки бараките и тоалетните, докато другите спели: „Калта по пода на бараката трябваше да се изстъргва с ножове. Руските жени се вбесяваха от неумението ни да го правим и ни питаха как сме живели у дома. И през ум не им минаваше, че и най-мръсният под може да се изтърка с четка“.⁶⁸

Често отоплението и осветлението са също толкова примитивни, но отново има големи разлики между отделните лагери. Един затворник си спомня, че бараките били буквално тъмни: „Светлината на електрическите крушки беше жълто-бяла, едва забележима, а керосиновите лампи пушеха и миришеха на гранясало“.⁶⁹ Други се оплакват от обратното – че обикновено лампите светели по цяла нощ.⁷⁰ Някои затворници от лагерите в района на Воркута нямали проблеми с отоплението, тъй като си носели въглища от мините, но Сузана Печора, в лагпункт близо до мините в Инта, си спомня толкова студени бараки, „че косата ти замръзва в леглото, водата замръзва в чашата“.⁷¹ В нейната барака нямало и течаща вода, само донесената в кофи от дежурната – по-възрастна жена, вече неспособна на по-тежък труд, която почиствала и се грижела за бараките през деня.⁷²

И което е още по-неприятно, „ужасна тежка миризма“ изпълва бараките заради огромните количества мръсни и плесенясали дрехи, съхнещи покрай наровете, по масите, навсякъде, където може да се окачи нещо. В бараките в специалните лагери, където нощем вратите се заключват, а на прозорците има решетки, „зловонието е задушаващо“.⁷³

Липсата на тоалетни с нищо не подобрява качеството на въздуха. В лагерите, където нощем заключват затворниците, зеките използват параша, или „кофа“, точно като в затвора. Сутрин, пише един затворник, парашата направо „не можеше да се носи, така че я влачехме по хлъзгавия под. Съдържанието ѝ неизменно се разплискваше“.⁷⁴ Галина Смирнова, арестувана в началото на 50-те години, си спомня: „Ако беше нещо сериозно, налагаше се да чакаш до сутринта, иначе настъпваше ужасна смрад“.⁷⁵

Иначе тоалетните представляват външни нужници – често доста далеч от бараките, което създава доста проблеми в зимния студ. „Трябваше да използваме дървените външни тоалетни – казва Смирнова за друг лагер – дори и когато беше 30 или 40 градуса под нулата“.⁷⁶ Томас Сговио описва последствията:

Пред всяка барака забиваха дървен стълб и го бетонираха в земята. Още един декрет! Забраняваше ни се да уринираме другаде на територията на лагера освен в нужниците и върху стълба, към чийто връх бе завързан бял парцал. Нарушителите се наказваха с десет нощи в наказателната килия. […] Декретът беше издаден, защото нощем някои затворници не желаеха да бият целия път до нужниците и уринираха по добре утъпканите снежни пъртини. Лагерът бе осеян с жълти петна. Когато късно през пролетта снегът започваше да се топи, се разнасяше ужасна воня […], два пъти месечно отсичахме замръзналите пирамиди и извозвахме замръзналите стълбове извън зоната.⁷⁷

Но мръсотията и пренаселеността не са само естетически проблеми или причина за относително маловажен дискомфорт. Понякога претъпканите нарове и липсата на пространство са смъртоносни, особено в лагери, където затворниците са на двайсет и четири часов работен режим. Един мемоарист пише следното за лагер, в който затворниците работели на три смени, денем и нощем: „По всяко време на денонощието в бараките имаше спящи хора. Борбата за възможността да спиш беше борба на живот и смърт. Хората се караха по този въпрос, разменяха си ругатни, биеха се и дори убиваха. Радиото в бараките не спираше да работи с пълна сила и предизвикваше силна ненавист“.⁷⁸

И тъкмо защото мястото за спане е толкова важно, то винаги е представлявало изключително важен инструмент за контрол и лагерната администрация съзнателно го е използвала като такъв. В централните московски архиви на ГУЛаг грижливо се пазят снимки на различните видове бараки, предназначени за различни видове затворници. В бараките на отличниците (или „ударниците“) има единични легла с матраци и одеяла, дървени подове и картини по стените. Затворниците – макар и не точно усмихнати пред фотографите – поне четат вестници и изглеждат добре нахранени. От друга страна, в режимните бараки – наказателните бараки за немарливите и непокорни работници – вместо легла има дървени дъски на груби дървени крака. Дори и на направените с пропагандна цел снимки режимните затворници нямат матраци и си личи, че одеялата им са общи.⁷⁹

В някои лагери около условията на спане се развива доста сложен етикет. Личното пространство е толкова ценно, че притежаването на такова и на възможност за уединение се смята за огромна привилегия, оказвана само на принадлежащите към лагерната аристокрация. На затворниците с по-висок ранг – бригадири, ударници и други – често се позволява да спят в по-малки бараки с по-малко хора. След пристигането си в един московски лагер Солженицин първоначално бил назначен за бригадир и получил място в барака, където

вместо общи нарове имаше обикновени койки с по едно нощно шкафче за всеки двама души, а не за цялата бригада. През деня вратата се заключваше, така че човек можеше да остави нещата си вътре. И накрая – имаше полулегален електрически котлон и не ни се налагаше да се блъскаме около голямата обща печка в двора.⁸⁰

Всичко това се смята за изключителен лукс. Някои така желани професии – тази на дърводелец или на поправящ инструменти – дават на затворника лелеяното право да спи в работилницата. Докато работела като обущарка в Темниковския лагер, Анна Розина спяла в обущарската работилница и също така имала „право“ да ходи на баня по-често – все неща, смятани за огромни привилегии.⁸¹

Почти във всички лагери лекарите, даже и лекарите затворници, също имат правото да спят отделно – привилегия, която отразява специалния им статут. Хирургът Исак Вогелфангер се смятал за привилегирован, защото му позволявали да спи на нар в „малката стаичка до приемната“ на затворническия му лазарет: „Луната сякаш ми се усмихваше, докато заспивах“. С него спял и лагерният фелдшер, който имал същата привилегия.⁸²

Понякога за инвалидите се създават по-специални битови условия. Актрисата Татяна Окуневска успяла да уреди изпращането си в лагер за инвалиди в Литва; „Бараките бяха дълги, с много прозорци, светли и чисти, а над главата ти нямаше втори ред легла“.⁸³ Най-добри условия за спане са осигурени за затворниците, изпратени да работят в шарашките на Берия – „специалните бюра“ за талантливи инженери и техници. В Болшово, шарашка в покрайнините на Москва, бараките били „големи, светли, чисти и отоплявани с холандски пещи“, а не с метални печки. Леглата имали чаршафи и възглавници, лампите се гасели нощем и имало душ.⁸⁴ Разбира се, обитателите на тези специални квартири знаели, че могат да ги преместят, и това ги карало да работят по-усърдно.

В бараките често действа и друга, неформална йерархия. В повечето от тях важните решения за разпределянето на местата за спане взимат онези групи в лагера, които са най-силни и единни. Както ще видим, до края на 40-те години, когато големите национални групи – украинци, балтийци, чеченци, поляци – стават по-силни, обикновено най-организирани са криминалните затворници. Затова като правило те спят на горните легла, където въздухът е по-хубав и има повече пространство, и бият и ритат протестиращите. Спящите на долните легла разполагат с по-малко място. По думите на един затворник спящите на пода – с най-нисък ранг сред затворниците – страдали най-много:

Наричаха това ниво „колхозен сектор“ и именно там крадците тикаха колхозниците, т.е. различни възрастни интелектуалци и свещеници, и дори някои от своите, които бяха нарушили моралния кодекс на крадците. Върху тях падаха не само предмети от горните и долните легла: крадците ги заливаха и с помия, вода, вчерашна супа. И колхозният сектор трябваше да понася безропотно всичко това, защото в противен случай щеше да получи още мръсотия […]; хората се разболяваха, задушаваха, губеха съзнание, полудяваха, умираха от тиф, дизентерия, самоубиваха се.⁸⁵

Въпреки това затворниците – дори и политическите – могат да подобрят битовите си условия. Докато работел като фелдшер, полският политически затворник Карол Колонна-Чосновски бил забелязан в една изключително претъпкана барака от Гриша, криминалния „шеф“ на лагера: „Той ритна силно един от придворните си, който го прие като заповед да ми направи място и бързо стана. Смутих се и казах, че предпочитам да не седя толкова близо до огъня, но това не съвпадаше с желанията на домакина ми, както открих, когато един от хората на Гриша здравата ме блъсна“. След като възстановил равновесието си, той се озовал на дивана в краката на Гриша: „Очевидно той искаше да остана там“.⁸⁶ Колонна-Чосновски не възразил. Имало огромно значение къде си седял или си положил глава – дори и за няколко часа.

Банята

Мръсотията, пренаселеността и лошата хигиена са причина за пълчища от дървеници и въшки. През 30-те години една „хумористична“ карикатура в „Перековка“, вестника на канала Москва-Волга, показва как на един зек дават нови дрехи. Отдолу пише: „Дават ти „чисти“ дрехи, но те са пълни с въшки“. Под друга е написано: „Докато спиш в бараките, дървениците хапят като черни раци“.⁸⁷ Но проблемът не отслабва с годините. Един полски затворник отбелязва, че по време на войната негов познат от лагера развил мания към тях: „Като биолог се интересуваше колко въшки могат да съществуват на определено място. Върху ризата си преброи шейсет, а след час – още шейсет“.⁸⁸

Към 40-те години господарите на ГУЛаг отдавна са установили колко е смъртоносен предаваният от въшките тиф и – официално – водят постоянна борба с паразитите. За да се унищожи напастта, банята е задължителна на всеки десет дни, а всички дрехи се дезинфекцират както при влизането в лагера, така и през определени интервали.⁸⁹ Както видяхме, лагерните бръснари избръсват целите тела и на мъжете, и на жените при постъпването им в лагера, а после периодично – главите им. Сапунът, макар и в малки количества, редовно присъства в списъка с полагащите се на затворниците продукти: през 1944 г. например той възлиза на 200 грама месечно на затворник. Жените, затворническите деца и хоспитализираните затворници получават 50 грама допълнително, младежите – 100 грама допълнително, а извършващите „особено мръсна работа“ затворници – 200 грама допълнително. Тези миниатюрни парченца са предназначени не само за поддържането на личната хигиена, но и за прането на чаршафите и дрехите.⁹⁰ (Недостигът на сапун постоянства – както в лагерите, така и извън тях. Дори през 1991 г. съветските миньори обявиха стачка освен всичко друго и заради липсата на сапун.)

Но не всички са убедени в ефикасността на лагерните процедури за обезпаразитяване. На практика, пише един затворник, „баните сякаш само засилваха сексуалната мощ на въшките“.⁹¹ Варлам Шаламов продължава: „Обезпаразитяването не даваше никакви резултати – никоя въшка не умира в подобна дезинфекционна камера. То беше само формалност и апаратът целеше да измъчи осъдения още повече“.⁹²

Технически Шаламов греши. Апаратът не е е създаден, за да измъчва осъдените – както казах, централната администрация на ГУЛаг в Москва наистина издава много стриктни указания до лагерните командири за борба с паразитите и безброй инспекторски доклади порицават неспособността им да се справят с положението. В едно изложение от 1933 г. за битовите условия в Дмитлаг гневно се пише, че женските бараки са „мръсни, без чаршафи и одеяла; жените се оплакват от огромните количества дървеници, срещу които Санитарният отдел не се бори“.⁹³ Разследване на условията в група северни лагери от 1940 г. яростно описва „въшки в бараките и дървеници, които имат негативен ефект върху способността на затворниците да починат“ в един лагпункт, докато в Новосибирския изправително трудов лагер „сто процента от затворниците са инфектирани с въшки […], в резултат на лошите санитарни условия нивото на кожните болести и стомашните оплаквания е високо […], от това става ясно, че нехигиеничните условия в лагера струват много, много скъпо“.

Междувременно в друг лагпункт два пъти избухнала епидемия от тиф, докато в други затворниците били „почернели от мръсотия“, продължава докладът разпалено.⁹⁴ Оплакванията от въшките и гневните заповеди за унищожаването им се появяват година след година в инспекторските доклади, подавани от просекторите на ГУЛаг.⁹⁵ След една тифна епидемия в Темлаг през 1937 г. шефът на лагпункта и заместник-шефът на медицинския отдел в лагера са уволнени заради „престъпно нехайство и бездействие“ и са дадени на съд.⁹⁶ Използват се както стимули, така и наказания: през 1933 г. обитателите на една затворническа барака в Дмитлаг получават награда от един почивен ден, защото почистили всички легла от дървениците.⁹⁷

Отказът на затворниците да се къпят също се приема много сериозно. Ирена Аргинска, която била в специален лагер за политически в Кенгир в началото на 50-те години, си спомня, че жените от някаква религиозна секта в лагера отказвали по известни само на тях причини да се къпят:

Един ден останах в бараката, защото бях освободена от работа поради болест. Но пазачът дойде и ни каза, че всички болни затворнички трябва да помогнат за изкъпването на „монахините“. Ето какво стана: пред тяхната част от бараките спря фургон и ние трябваше да ги изнесем и да ги качим в него. Те протестираха, ритаха ни, удряха ни и така нататък. Но когато най-сетне ги качихме във фургона, лежаха кротко и не се опитаха да избягат. После изтеглихме фургона до баните, където ги свалихме, отнесохме ги вътре и ги съблякохме – и тогава разбрахме защо лагерната администрация не можеше да им позволи да не се къпят. Въшките падаха от дрехите им с цели шепи. После ги мушнахме под водата и ги измихме. Междувременно сложиха дрехите им във вряла вода, за да измрат въшките.⁹⁸

Аргинска си спомня също, че в Кенгир, където нямало лимит на водата, „по принцип човек можеше да ходи на баня толкова често, колкото иска“. Леонид Ситко, бивш военнопленник в Германия, изказва предположението, че в съветските лагери е имало по-малко въшки, отколкото в германските. Той бил в Степлаг и в Минлаг, където „можеше да се къпеш колкото искаш […] и дори да переш дрехите си“.⁹⁹ Някои фабрики и работни площадки дори разполагат със собствени душове, както Исак Филщински установява в Каргополлаг, и затворниците могат да ги използват през деня, макар други затворници да страдат от липса на вода.¹⁰⁰

Но все пак Шаламов не греши напълно в циничното си описание на хигиенната система. Защото макар да са инструктирани да се отнасят сериозно към къпането, местните лагерни администратори често просто изпълняват ритуалите по обезпаразитяването и къпането, очевидно без да се интересуват особено от резултатите. Или нямало достатъчно въглища за поддържането на достатъчно висока температура в дезинфекционните апарати; или обслужващият ги персонал вършел работата си немарливо; или месеци наред нямало сапун; или го крадели. В колимския лагпункт Дизелний в деня за къпане давали „на всеки затворник късче сапун и голяма кана топла вода. Сипваха пет или шест такива кани във вана и това трябваше да стигне за всички – за измиването и изплакването на пет или шест души“. В лагпункт Стопка „докарваха водата като всички останали стоки, по тесните релси и тесния път. През зимата я правеха от сняг, макар че там нямаше много сняг, вятърът го отвяваше. […] Работниците се връщаха покрити с прах от мините и нямаше къде да се измият“.¹⁰¹

Често на пазачите им дотяга от процеса на къпане и оставят затворниците в баните само за по няколко минути – за да се спази формалността.¹⁰² В един лагпункт на Сиблаг през 1941 г. вбесен инспектор установява, че „затворниците не са се къпали от два месеца“ поради пълното нехайство на пазачите.¹⁰³ А в най-суровите лагери откритото пренебрегване на човешката същност на затворниците наистина превръща къпането в мъчение. Мнозина описват ужасите на къпането, но никой не го прави толкова добре като Шаламов, който посвещава цял къс разказ на ужасите в колимските баните. Въпреки изтощението си затворниците трябвало да чакат реда си с часове: „На баня се ходи преди или след работа. След дългите часове работа на студа (през лятото също не е по-лесно), когато всичките ти мисли и надежди са съсредоточени върху желанието да се добереш до леглото и храната, за да заспиш възможно най-бързо, бавенето в банята е почти непоносимо“.

Първо зеките се нареждат на опашка навън в студа; след това ги подкарват към претъпканите съблекални, предназначени за петнайсет души и изпълвани с до сто. И през цялото това време те знаят, че бараките им се почистват и претърсват, а оскъдните им вещи, включително глинените съдове и изтривалките, се изхвърлят в снега:

На човек е присъщо, все едно дали е просяк, или нобелов лауреат, бързо да си набавя разни дребни неща. Същото важи за осъдения. В крайна сметка той е трудов човек и се нуждае от игла, материали за кърпене и може би допълнителна купичка. Всичко това се изхвърля и отново се натрупва след всяко къпане, освен ако не го е скрил някъде дълбоко в снега.

А щом се озоват в самата баня, водата често е толкова малко, че е невъзможно да се почистят. Затворниците получават „дървен леген с немного гореща вода […], няма допълнителна вода и никой не може да си купи“. Освен това баните са неотоплени: „Усещането за студ се засилва от хилядите повеи изпод вратата и процепите. Баните не са добре отоплени; имат процепи в стените“. Вътре цари „постоянна врява, придружена от пушек, блъсканица и викове; един разпространен израз дори гласи: „Да викаш като в баня““.¹⁰⁴

Томас Сговио също описва тази адска сцена и пише, че в Колима понякога се налагало да принуждават с бой затворниците да отидат на баня:

Чакането навън в студа да излязат онези отвътре, после съблекалнята, където е студено, задължителният процес на дезинфекция, при който хвърляме дрипите си на куп – никога не получаваш обратно собствените си неща – разправиите и ругатните („ти, кучи сине, това е моето палто“) – избирането на влажното, общо бельо с гниди по шевовете – лагерният бръснар избръсва телесното окосмение, после, когато най-сетне идва нашият ред да влезем в банята, взимаме дървено тасче, получаваме кана гореща вода, кана студена вода и малко парченце черен, гадно миришещ сапун.¹⁰⁵

После, след като всичко свършело, отново започвал унизителният процес на раздаване на дрехи, пише Шаламов, вманиачен на тема бельо: „След като се измият, мъжете се събират до гишето далеч преди действителното раздаване на бельото. Отново и отново обсъждат в подробности полученото предишния път бельо, полученото преди пет години в Бамлаг бельо“.¹⁰⁶

И неизбежно правото да се къпеш в относително удобство също става неразделна част от системата на привилегиите. В Темлаг например затворниците на определени длъжности имат правото да се къпят по-често.¹⁰⁷ Работата в самата баня, която осигурява не само достъп до чиста вода, но и възможност да позволяваш или отказваш на други този достъп, често е сред най-търсените в лагера. В крайна сметка въпреки изключително строгите, сурови и драстични заповеди на Москва комфортът, хигиената и здравето на затворниците изцяло зависят от местните прищевки и битови условия.

Това е още един аспект на всекидневния живот, който е преобърнат наопаки, превърнат, по думите на Шаламов, от чисто удоволствие в „неприятно събитие, бреме в живота на осъдения […], доказателство за онова изместване на ценностите, което е основното качество, което лагерът внедрява в обитателите си“.¹⁰⁸

Столовата

Богатата литература за ГУЛаг съдържа множество разнообразни описания на лагери и отразява преживяванията на широк кръг индивидуалности. Но една черта от лагерния живот присъства във всички лагери, през всички години и във всички мемоари: баландата – супата, сервирана на затворниците веднъж или понякога два пъти дневно.

Всички бивши затворници са единодушни относно отвратителния вкус на сервираната веднъж или два пъти дневно половинлитрова затворническа супа; тя имала водниста консистенция и подозрително съдържание. Галина Левинсон пише, че била направена от „развалено зеле и картофи, понякога с парче свинска мас, понякога с глави от херинги“.¹⁰⁹ Барбара Армонас си спомня супа от „рибешки или животински бял дроб и малко картофи“.¹¹⁰ Леонид Ситко описва супа, в която „никога нямаше никакво месо“.¹¹¹

Друг затворник си спомня супа от кучешко месо, която един от колегите му – французин – не можел да яде. „Човек от западните държави невинаги е в състояние да преодолее психологическата бариера дори и когато гладува“, заключава той.¹¹² Дори Лазар Коган, шефът на Дмитлаг, веднъж се оплаква: „Някои готвачи се държат така, сякаш не приготвят съветска храна, а свинска помия. Заради това отношение приготвената от тях храна е неподходяща и често безвкусна и слаба“.¹¹³

Но гладът е могъщ мотиватор: вероятно при нормални обстоятелства супата би била негодна за ядене, но в лагерите, където повечето хора постоянно са гладни, затворниците я ядат с охота. И гладът им не е случаен: затворниците са държани гладни, защото контролирането на храната, след контролирането на времето и жизненото пространство на затворниците, е най-важният инструмент за контрол на лагерната администрация.

Поради тази причина разпределението на храната в лагерите се превръща в доста сложна наука. Москва определя точните норми за дадени категории затворници и лагерни работници и често ги променя. Администрацията на ГУЛаг постоянно коригира цифрите си, изчислявайки и преизчислявайки минималното количество храна, необходимо на затворниците, за да продължават да работят. Лагерните командири редовно получават нови разпоредби относно дажбите. Накрая те представляват дълги и сложни документи, написани на тежък, бюрократичен език.

Типичен пример е административната заповед на ГУЛаг, издадена на 30 октомври 1944 г. Тя постановява една „гарантирана“ или основна норма за повечето затворници: 550 грама хляб дневно, 8 грама захар и различни други продукти, теоретично предназначени за баландата (обедната супа) и сервираната за закуска каша; и вечеря: 75 грама елда или юфка, 15 грама месо или месни продукти, 55 грама риба или рибни продукти, 10 грама мазнина, 500 грама картофи или зеленчуци, 15 грама сол и 2 грама „заместител на чая“.

Към този списък от продукти са добавени някои забележки. Лагерните командири са инструктирани да намалят с 50 грама хлебната дажба на онези затворници, които изпълняват само 75% от нормата, а на изпълняващите само 50% от нея – със 100 грама. От друга страна, за преизпълняващите плана са предвидени допълнителни 50 грама елда, 25 грама месо и 25 грама риба освен другите неща.¹¹⁴

За сравнение, през 1942 г. – много гладна година в целия СССР – на лагерните пазачи се полагат 700 грама хляб, почти килограм пресни зеленчуци и 75 грама месо със специални добавки за живеещите високо над морското равнище.¹¹⁵ Затворниците, които работят в шарашките през войната, са хранени дори още по-добре и на теория получават 800 грама хляб и 50 грама месо в сравнение с предвидените за обикновените затворници 15 грама. Освен това им се полагат по 15 цигари на ден, както и кибрит.¹¹⁶ Бременните жени, малолетните престъпници, военнопленниците, свободните работници и децата в детските градини получават малко по-добри дажби.¹¹⁷

Някои лагери експериментират с дори още по-конкретни уточнения. През юли 1933 г. в Дмитлаг е издадена заповед, определяща различни дажби за затворниците, изпълнили до 79% от нормата; от 80 до 89%; от 90 до 99%; от 100 до 109%; от 110 до 124%; и от 125% нагоре.¹¹⁸

Както може да си очаква, за да се определят точните дажби за точните хора в точните количества – количества, които понякога се променят всекидневно – е необходима огромна бюрокрация и много лагери трудно се справят. Съществуват цели папки с инструкции за това какво се полага на дадени затворници в дадени ситуации. Дори и най-малките лагпунктове поддържат обемисти архиви с дневното изпълнение на нормата от всеки затворник и количеството получена в резултат храна. В малкия лагпункт Кедровий Шор например – подразделение на колхоза в Инлаг – през 1943 г. има поне тринайсет различни хранителни дажби. Лагерният счетоводител – вероятно затворник – трябвало да определя коя от дажбите следва да получи всеки един от 1000-та затворници. Той първо чертаел на ръка с молив таблиците на дълги листове, после вписвал имената и цифрите, изпълвайки страница след страница с изчисленията си.¹¹⁹

В по-големите лагери бюрокрацията е дори още по-тежка. Бившият главен счетоводител на ГУЛаг, А. С. Нарински, описва как на администраторите в един лагер, който строял железопътна линия в Далечния север, им хрумнала идеята да раздават на затворниците купони за храна, за да са сигурни, че всеки ден те ще получават правилната дажба. Но дори и снабдяването с купони било трудно в система с хроничен недостиг на хартия. Неспособни да намерят по-добро решение, те решили да използват автобусни билети, които пристигнали чак след три дни. По думите на Нарински този проблем „постоянно заплашваше да дезорганизира цялата система на храненето“.¹²⁰

Транспортирането на храната до отдалечените лагпунктове през зимата също е проблем, особено за лагерите без собствени фурни. „Дори и хляб, който все още е топъл – пише Нарински, – когато се транспортира в товарен камион в продължение на 400 километра при минус 50 градуса, замръзва така, че не става не само за консумация, но дори и за гориво“.¹²¹ Въпреки разпращането на сложни инструкции за съхранението на оскъдните зеленчуци и картофите на север през зимата, големи количества замръзват и стават негодни за употреба. През лятото пък месото и рибата се вмирисват, а други храни се развалят. Зле управлявани складове изгарят до основи или се напълват с плъхове.¹²²

Много лагери създават собствени колхози – колективни стопанства – или лагпунктове мандри, но обикновено те работят зле. В доклад за един лагерен колхоз се изброяват наред с другите му проблеми липсата на квалифицирани кадри, липсата на резервни части за трактора, липсата на обор за млекодайните животни и липсата на подготовка за сезона на жътвата.¹²³

В резултат на това затворниците почти винаги страдат от недостиг на витамини дори и когато не гладуват – проблем, който лагерните власти приемат относително сериозно. Поради липсата на синтетични витамини много от тях принуждават затворниците да пият хвоя – гадна на вкус отвара от борови иглички със съмнителна ефикасност.¹²⁴ За сравнение, хранителните норми за „офицери от въоръжените сили“ изрично постановяват даването на витамин С и сушени плодове за компенсиране липсата на витамини в обичайните дажби. Освен това на генералите и адмиралите официално се полагат сирене, хайвер, консервирана риба и яйца.¹²⁵

Но в мразовитата северната зима дори и самият процес на раздаване на супата с или без витамини понякога е мъчителен, особено когато я сервират по пладне на работната площадка. През 1939 г. един лекар в Колима дори подава официално оплакване до лагерния шеф, защото затворниците били принудени да ядат храната си навън и тя замръзвала, докато се хранели.¹²⁶ Пренаселеността е проблем и при разпределянето на храната: един затворник си спомня, че в един лагпункт на Малдякската мина в Магадан имало само едно гише за храна за над 700 души.¹²⁷

Снабдяването с храна се нарушава и от събития извън лагера: по време на Втората световна война например понякога то напълно спира. Най-тежки са 1942 и 1943 г., когато големи площи от западните територии на СССР са окупирани от германската армия, а останалата част от страната е изцяло погълната от борбата с нея. Цялата държава гладува и ГУЛаг не е приоритет. Владимир Петров, затворник в Колима, си спомня, че в продължение на пет дни в лагера не била доставена никаква храна: „В мината настъпи истински глад. Пет хиляди мъже нямаха късче хляб“.

Редовно има и недостиг на съдове и прибори. Пак Петров пише, че „все още топлата при доставянето си супа се покриваше с лед, докато човек чакаше да се освободи лъжица. Вероятно това обяснява защо повечето мъже предпочитаха да ядат без лъжици“.¹²⁸ Друга затворничка смята, че е оцеляла, защото разменила „хляб за половинлитрова емайлирана купа. […] Ако имаш собствена купа, получаваш първата порция – и цялата мазнина е отгоре. Другите трябва да чакат купата ти да се освободи. Ядеш, после я даваш на друг, който я дава на трети“.¹²⁹

„В лагерната кухня“: затворници на опашка за супа, рисунка на Иван Сукханов, Темиртау 1935-1937 г.

Други затворници си измайсторяват купи и прибори от дърво. В малкия музей, разположен в главната квартира на дружество „Памет“ в Москва, са изложени редица от тези странни вещи.¹³⁰ Както винаги централната администрация на ГУЛаг е съвсем наясно за този недостиг и от време на време се опитва да направи нещо по въпроса: дори веднъж властите поздравяват един лагер за изобретателното хрумване да използват за целта празни консервни кутии.¹³¹ Но дори и когато има прибори и съдове, често няма начин те да бъдат почистени: една заповед на Дмитлаг „категорично“ забранява на лагерните готвачи да раздават храна в мръсни съдове.¹³²

Поради всички тези причини разпорежданията на Москва за хранителните дажби – вече сведени до минималното равнище, необходимо за оцеляване – не са надежден показател за действително получаваната от затворниците храна. Не се налага и да разчитаме единствено на затворническите мемоари, за да разберем, че обитателите на съветските лагери са гладували. Самият ГУЛаг периодично проверява лагерите си и води документация за реалното хранене на затворниците в противоположност на предвижданото. Тук отново се изправяме пред изумително сюрреалистично несъответствие между изготвените в Москва изрядни списъци на хранителните дажби и докладите на инспекторите.

През 1942 г. например проверката на лагера във Волгострой установява в един лагпункт осемдесет случая на пелагра – предизвикана от недохранване болест: „Хората умират от глад“, рязко се отбелязва в доклада. В Сиблаг, голям лагер в Западен Сибир, заместник-поркурорът открива, че през първата четвърт на 1941 г. хранителните дажби „системно са нарушавани: месо, риба и мазнина се дават рядко […], захар изобщо не се дава“. През 1942 г. в района на Свердловск храната в лагерите „не включва никакви мазнини, никакво месо или риба, а често и никакви зеленчуци“. Във Вятлаг през 1942 г. „храната през юли беше лоша, почти негодна за ядене, без витамини. Това се дължи на липсата на мазнини, месо, риба, картофи […], цялата храна е на основата на брашно и зърнени продукти“.¹³³

Изглежда, някои затворници са лишавани от храна поради нарушения в снабдяването на лагера с необходимите продукти. Проблемът постоянства: в Кедровий Шор счетоводителите на лагпункта имат списък на хранителни продукти, с които да заместят онези, които затворниците би трябвало да получават, но не получават. Той включва не само сирене вместо мляко, но и сухари вместо хляб, диви гъби вместо месо и горски плодове вместо захар.¹³⁴ Затова никак не е чудно, че реалната затворническа диета доста се различава от написаното на хартия в Москва. През 1940 г. една проверка в Бирлаг установява, че „целият обяд на работещите зеки се състои от вода плюс 130 грама жито и около 100 грама черен хляб. За закуска и вечеря претоплят същата супа“. При разговора с лагерния готвач инспекторът научил също, че „теоретичните норми никога не се изпълняват“, че не им доставяли риба, месо, зеленчуци и мазнини. Лагерът, заключава докладът, „няма пари да купи хранителни продукти и облекло […], а без пари никой доставчик не желае да им съдейства“. В резултат са докладвани над 500 случая на скорбут.¹³⁵

Но също толкова често храната пристига в лагера само за да бъде открадната веднага. Кражби се извършват на абсолютно всички равнища. Обикновено храната се краде при приготвянето – от работещите в кухнята или в складовете. Затова затворниците се стремят към длъжностите, свързани с достъпа до храна (а съответно и с възможността за кражби) – готвене, миене на съдове, работа в складовете. Мястото на миячка в мъжката столова веднъж „спасило“ Евгения Гинзбург. Тя не само имала възможност да яде „истински месен бульон и превъзходни галушки, изпържени в слънчогледово олио“, но открила също, че останалите затворници благоговеят пред нея. Докато разговаряла с един мъж, гласът му затреперил „от нещо средно между силна завист и смирено преклонение пред всеки, заемащ подобна издигната позиция в живота – „там, където е храната!““.¹³⁶

Дори беленето на картофи и работата по прибирането на житото в лагерните колхози са силно желани и затворниците дават подкупи, за да ги получат и просто да могат да крадат храна. По-нататък в лагерната си кариера Гинзбург се грижела за кокошките на лагерните шефовете. Тя и колежката ѝ добре се възползвали от положението: „Задушавахме лагерния грис с рибено масло, което „заемахме“ от кокошките. Варяхме овесено желе. Освен това си поделяхме по три яйца дневно – едно в супата и по едно, което изяждахме сурово като специално гастрономическо лакомство. (Не взимахме повече, защото не смеехме да снижим индекса за добив на яйца, по който преценяваха работата ни.)“¹³⁷

Кражби се осъществяват и в много по-големи мащаби, особено в лагерните градове в Далечния север, където предвид недостига на храна не само сред затворниците, но и сред свободните работници и лагерните пазачи всеки има интерес да краде. Всички лагери ежегодно подават доклади за загубите. Само за четвъртото тримесечие на 1944 г. в доклада на лагпункта Кедровий Шор са посочени загуби на стоки и пари, възлизащи на над 20 000 рубли.¹³⁸

В национален мащаб цифрите са много по-големи. Един доклад на прокуратурата за 1947 г. например изброява много случаи на кражби, сред които един във Вятлаг, където дванайсет души, включително шефът на лагерния склад, си присвоили хранителни продукти и зеленчуци за 170 000 рубли. Друг доклад от същата година изчислява, че само през второто тримесечие на 1946 г. в разследваните трийсет и четири лагера са били откраднати общо 70 000 килограма хляб, както и 132 000 килограма картофи и 17 000 килограма месо. Подалият доклада инспектор заключава: „Сложната система за хранене на затворниците създава условия за лесни кражби на хляб и други продукти“. Освен това той обвинява „купонната система за хранене на свободните работници“, както и вътрешните инспекторски групи в лагерите, чиито членове също били напълно корумпирани.¹³⁹

В някои случаи проверките наистина дават резултат: страхувайки се от неприятности, някои лагери се стараят да спазват ако не духа, то поне буквата на закона. Един затворник например в края на всеки месец получавал половин чаша захар, която изяждал в сурово състояние. Така шефът на лагера му осигурявал определеното от московската бюрокрация количество. Той и останалите затворници тържествено наричали събитието „захарен ден“.¹⁴⁰

И накрая – не всички гладуват. Защото, макар че повечето продукти изчезват още преди да стигнат до супата, една от основните храни обикновено присъства: хлябът. Също като супата хлябът в ГУЛаг е описван многократно. Някои си го спомнят като зле изпечен: според един затворник той бил толкова твърд, че приличал на „тухла“, и в такова малко количество, че човек можел да го изяде „на два залъка“.¹⁴¹ Друг пише: „Хлябът наистина беше „черен“, защото оставените в него трици го оцветяваха в черно и правеха структурата му груба“. Той отбелязва също, че го замесвали с много вода, затова „беше влажен, тежък и така в действителност получавахме по-малко от полагащите ни се 700 грама“.¹⁴²

Други си спомнят, че затворниците се биели за по-сухите, с по-ниско съдържание на вода крайчета на хляба.¹⁴³ В късия си разказ „Черешова ракия“ Варлам Шаламов описва художествено смъртта на Осип Манделщам. Приближаващата смърт на поета личала от загубата на интерес към подобни неща: „Той спря да се стреми към крайчето на хляба и не плачеше, когато не го получеше. Вече не натъпкваше хляба с треперещи пръсти в устата си“.¹⁴⁴

В по-гладните лагери през по-гладните години хлябът придобива почти свещен статут и около консумацията му се развива специален етикет. Докато например лагерните крадци можели да отмъкват безнаказано почти всичко останало, кражбата на хляб се смятала за особено отвратителна и непростима. По време на дългото си пътуване с влак до Колима Владимир Петров открива следното: „Кражбата беше разрешена и можеше да се прилага спрямо всичко според способностите и късмета на крадеца, но имаше едно изключение – хлябът. Той беше свещен и неприкосновен независимо от всички различия между обитателите на вагона“. Всъщност Петров бил избран за староста на вагона и в това си качество трябвало да набие един презрян крадец на хляб. Той надлежно го сторил.¹⁴⁵ Томас Сговио също пише, че неписаният закон на лагерните престъпници в Колима гласял: „Кради всичко – освен свещената дажба хляб“. Той видял „не един затворник пребит до смърт заради нарушаването на свещената традиция“.¹⁴⁶ От своя страна Казимиерж Зарод си спомня:

Ако затворникът крадеше дрехи, тютюн или почти всичко друго и бъдеше разкрит, щеше да бъде набит от останалите затворници, но неписаният закон на лагера – а мъже от други лагери са ми казвали, че навсякъде било така – гласеше, че на затворник, хванат да краде хляба на друг, се полага смъртно наказание.¹⁴⁷

В своите мемоари Дмитрий Панин, близък приятел на Солженицин, описва точно как можело да се изпълни това смъртно наказание: „Останалите затворници подхвърляха във въздуха хванатия да краде хляб нарушител и го оставяха да падне на земята; това се повтаряше няколко пъти и увреждаше бъбреците му. След това го изхвърляха от бараките като мърша“.

Като много други от оцелелите, преживели гладните военни години в лагерите, Панин описва и индивидуалните ритуали, съпровождащи изяждането на хляба. Ако им давали хляб само веднъж дневно – сутрин – затворниците се изправяли пред мъчително решение: дали да го изядат наведнъж, или да си оставят малко за следобед. Ако го запазели, рискували да загубят скъпоценния четвърт хляб или пък някой да им го открадне. От друга страна, парчето хляб било нещо, което можели да очакват с нетърпение през деня. Предубедеността на Панин към втория подход трябва да се възприема като уникален принос към науката за избягване на глада:

След като получиш дажбата си, изпитваш непреодолимо желание да удължиш удоволствието от изяждането ѝ, да нарежеш хляба си на равни малки парченца, да оформиш от трохите малки топченца. Правиш импровизирани везни от клечки и връв и претегляш всяко парченце. По този начин се опитваш да удължиш храненето до три часа или повече. Но това е равносилно на самоубийство!

Никога и в никакъв случай не яж дажбата си повече от половин час. Всеки залък хляб трябва да се сдъвква щателно, за да може стомахът да го смели възможно най-добре и да даде на организма ти максимално количество енергия […]; ако винаги разделяш дажбата си и оставяш част за вечерта, с теб е свършено. Изяждай я цялата наведнъж; ако, от друга страна, я излапаш твърде бързо, както често правят прегладнелите хора при нормални обстоятелства, също ще съкратиш дните си.¹⁴⁸

Но зеките не са единствените жители на Съветския съюз с мания към хляба и множеството начини за изяждането му. И до ден-днешен един мой познат руснак изобщо не яде черен хляб, защото като дете в Казахстан по време на войната не ядял нищо друго. Сузана Печора, затворничка в Минлаг през 50-те години, веднъж чула разговора за хляба между две руски селянки, също затворнички – жени, които били познали живота без лагерния хляб:

Едната държеше парче хляб и го галеше.

– О, мой хлебушка [умалително, „хлебченце“] – рече тя благодарно, – получаваме те всеки ден.

– Бихме могли да го изсушим и да го пратим на децата, в края на краищата те гладуват – каза другата. – Но не мисля, че ще ни позволят да го пратим!¹⁴⁹

След това, каза ми Печора, доста се замисляла, преди да се оплаче от липсата на храна в лагерите.

Работата е централната функция на повечето съветски лагери. Тя е основно занимание на затворниците и главна грижа на администрацията. Организацията на всекидневието зависи от работата, а добруването на затворниците – от качеството на труда им. Въпреки това трудно може да се направи някакво обобщение относно същината на работата в лагерите: образът на копаещия злато или въглища затворник в снежната буря е само стереотип. Има много такива затворници – милиони, както показват цифрите за лагерите в Колима и Воркута – но както вече знаем, има и лагери в централна Москва, където затворниците конструират самолети, лагери в Централна Русия, където затворниците строят и работят в атомни електроцентрали, рибарски лагери на тихоокеанския бряг, селскостопански лагери в Южен Узбекистан. Архивите на ГУЛаг в Москва са пълни със снимки на затворници с камилите им.²

Без съмнение, в ГУЛаг сферата на икономическата дейност е също толкова обширна, колкото и в самия СССР. Един поглед към „Наръчник за системата на изправително трудовите лагери в СССР“, най-изчерпателния списък на лагерите към днешна дата, разкрива съществуването на лагери, създадени около златни мини, каменовъглени мини, никелови находища; строежа на магистрали и железници; военни заводи, химически заводи, металообработващи заводи, електроцентрали; строежа на летища, жилищни блокове, канализации; копаене на торф, сечене на дървета и консервиране на риба.³ Самите администратори на ГУЛаг са запазили фотоалбум, изцяло посветен на произвежданите от затворниците стоки. Сред тях има снимки на мини, бойни ракети и други военни изделия; автомобилни части, ключалки, копчета; плаващи по реките трупи; дървени мебели, включително столове, шкафчета, телефонни кутии и бъчви; обувки, кошници и платове (с приложени мостри); килими, обработена кожа, кожени шапки, кожуси; стъклени чаши, лампи и буркани; сапун и свещи; дори играчки – дървени танкове, миниатюрни вятърни мелници и свирещи на барабан механични зайци.⁴

Работата е различна не само в отделните лагери, но и вътре в един и същ лагер. Наистина, в лесодобивните лагери повечето затворници се занимават със сеченето на дървета. Затворниците с присъди под три години работят в „изправително трудови колонии“ – лагери с лек режим, обикновено създадени около дадена фабрика или занимание. По-големите лагери на ГУЛаг понякога развиват няколко индустрии: мини, тухларска фабрика и електроцентрала, както и строителство на жилища или пътища. В тези лагери затворниците разтоварват пристигащите всеки ден товарни влакове, карат камиони, берат зеленчуци, работят в кухни, болници и детски градини. Неофициално изпълняват и функциите на прислужници, детегледачки и шивачки за лагерните командири, пазачи и техните съпруги.

Обикновено затворниците с по-дълги присъди в различни моменти са работили различни неща и са сменяли професията си в зависимост от късмета си. През своята почти двайсетгодишна лагерна кариера Евгения Гинзбург е рязала дървета, копала е ровове, чистила е къщата за гости в лагера, мила е чинии, грижила се е за кокошките, била е перачка при съпругите на лагерните командири и се е грижила за децата на затворниците. Най-накрая станала медицинска сестра.⁵ През единайсетте години, прекарани в лагери, политическият затворник Леонид Ситко е работил като оксиженист, като каменоделец в каменна кариера, като строителен работник в строителна бригада, като хамалин в железопътно депо, като миньор в каменовъглена мина и като дърводелец в мебелна фабрика, където правел маси и книжни полици.⁶

Но макар че в лагерите професиите са също толкова разнообразни, колкото и във външния свят, обикновено работещите затворници се подразделят на две категории: такива на общая работа („обща работа“) и придурки – дума, която обикновено се превежда като „доверен затворник“. Втората категория, както ще видим, има статута на отделна каста. Общата работа – съдба на огромното мнозинство от затворниците, е точно каквото звучи: неквалифициран, физически изтощителен тежък труд. „Първата зима на 1949-1950 г. в лагера беше особено тежка за мен – пише Исак Филщински. – Нямах професия, която е от полза в лагерите, и бях принуден да се местя от място на място и да върша различни видове обща работа – режех с трион, мъкнех, теглех, бутах и така нататък – с други думи, отивах там, където на нарядчика му хрумнеше да ме изпрати“.⁷

С изключение на късметлиите, при първоначалното разпределяне на работните места – обикновено строителни инженери или хора с други полезни за лагера професии, както и такива, които вече са се утвърдили като информатори – мнозинството от зеките обикновено получава обща работа след изтичането на продължаващата около една седмица карантина. Зачисляват ги и в бригади: групи от по 4 до 400 зеки, които не само работят, но се и хранят заедно и обикновено спят в една и съща барака. Всяка бригада си има бригадир – доверен затворник с висок статут, който отговаря за изпълнението на задачите, надзирава работата и се грижи групата да изпълни нормата си.

Лагерните власти добре разбират значението на бригадира, чийто статут е между този на затворника и този на администратора. През 1933 г. шефът на Дмитлаг изпраща заповед до всичките си подчинени и им напомня да намерят „сред ударниците способни хора, които са така необходими за работата“ тъй като „бригадирът е най-важният, най-значимият човек на строителната площадка“.⁸

За отделния затворник отношенията му с бригадира са повече от важни: те предопределят качеството на живота му – а дори и това дали ще живее, или ще умре, както пише един затворник:

Някои бригадири наистина плашат и тормозят работниците си. През първия си ден в мините на Караганда Александър Вайзберг припаднал от глад и изтощение: „С рев на разгневен бик бригадирът се втурна към мен, притисна ме с цялата сила на могъщото си тяло, започна да ме рита, блъска и накрая ми нанесе такъв удар по главата, че паднах на земята, полузашеметен, покрит със синини и със стичаща се по лицето ми кръв“.¹⁰

В други случаи бригадирът оставя бригадата да функционира като организирана група от равни, което кара затворниците да работят по-усърдно, дори и да не го искат. В романа „Един ден от живота на Иван Денисович“ героят на Солженицин в един момент размишлява, че лагерната бригада „не е като работната команда навън, където Иван Иванович и Пьотър Петрович получават всеки собствената си надница. В лагерите нещата са уредени така, че не шефовете, а другите в бригадата принуждават зека да работи както трябва. Или всички получават поощрение, или пък загиват всички заедно“.¹¹

Вернон Крес, друг затворник в Колима, бил навикван и бит от другите в бригадата, защото не можел да поддържа темпото. Накрая го принудили да отиде в „слабашка“ бригада, чиито членове никога не получавали пълната дажба.¹² Юрий Зорин също попаднал в истински трудолюбива бригада, съставена главно от литовци, които не търпели в редиците си кръшкачи: „Не можете да си представите колко охотно и добре работеха […], ако сметнеха, че работиш зле, изригваха те от литовската бригада“.¹³

Ако имал нещастието да попадне в „лоша“ бригада и не можех да се измъкне от нея с подкуп или по някакъв друг начин, затворникът можел да умре от глад. М. Б. Минадлин, по-късно един от основателите на „Памет“, веднъж бил включен в колимска бригада, съставена главно от грузинци и ръководена от грузински бригадир. Той много бързо осъзнал, че членовете на бригадата не само се боят от бригадира си не по-малко, отколкото от пазачите, но и че като „единствен евреин в бригада от грузинци“ нямало да му признават специални заслуги. Един ден той работил особено усърдно в опит да получи най-голямата дажба – 1200 грама хляб. Но бригадирът отказал да му го признае и отбелязал срещу името му едва 700 грама. Чрез подкуп Миндлин се преместил в друга бригада и попаднал в съвсем различна атмосфера: новият бригадир наистина се грижел за подчинените си и дори през първите няколко дни го оставил на по-лек труд, за да възстанови силите си: „Който попаднеше в бригадата му, се смяташе за късметлия и беше спасен от смърт“. По-късно самият той станал бригадир и започнал да дава подкупи, така че всички членове на бригадата му да получават най-доброто от лагерните готвачи, режещите хляба и останалите важни хора.¹⁴

Нагласата на бригадира е важна, защото в повечето случаи общата работа не е нито безполезна, нито безсмислена. Според един виден учен докато в германските лагери работата е „по принцип средство за мъчение и унижение“ от съветските затворници се очаква да изпълняват някаква част от лагерния производствен план.¹⁵ Да, наистина има и изключения от това правило. Понякога глупави или садистични пазачи наистина поставят на затворниците безсмислени задачи. Сузана Печора си спомня как ѝ възложили да разнася напред-назад кофи с пръст – „напълно безполезна дейност“. Един от „шефовете“ на работното ѝ място открито ѝ заявил: „Не ми е необходим трудът ти, искам да страдаш“ – фраза, която вероятно би се сторила позната на затворниците в Соловецки през 20-те години.¹⁶ През 40-те години, както ще видим, вече съществува и система от наказателни лагери, чиято основна цел не е икономическа, а наказателна. Но дори и в тях от затворниците се очаква да произвеждат нещо.

Но обикновено целта не е затворниците да страдат – или може би е по-точно да се каже, че никой не се интересува дали страдат, или не. Далеч по-важно е да намерят мястото си в производствения план на лагера и да изпълняват нормата си. Нормите са различни: изсичане на толкова и толкова кубически метра дървесина, изкопаване на ровове, добиване на въглища. И тези норми се приемат изключително сериозно. Множество плакати в лагерите призовават затворниците да изпълняват нормите си. Целият „културно-възпитателен“ апарат в лагерите обслужва същото послание. В столовите на някои лагери или на централния площад има огромни табла, на които срещу всяка бригада се отбелязва изпълнението на дневната норма.¹⁷

Нормировчикът, чиято работа – според общото мнение – изисква големи умения, изчислява грижливо и научно обосновано нормите. Жак Роси например отбелязва, че нормите на почистващите снега варирали в зависимост от това дали снегът бил пресен и лек, леко поутъпкан, или утъпкан (изискващ натиск със стъпало върху лопатата), много утъпкан или замръзнал (изискващ работа с кирки). А дори и след всичко това „поредица от коефициенти отчита разстоянието и височината на почистения с лопати сняг и т.н.“.¹⁸

Но макар и теоретично научен, процесът на определяне и отчитане на нормите е просмукан от корупция, нередности и несъответствия. Първо, нормите на затворниците обикновено се покривали с тези на свободните работници – от тях се очаквало да постигнат резултатите на професионалните дървосекачи или миньори. Но затворниците далеч не са професионални дървосекачи или миньори и често нямат почти никаква представа какво се иска от тях. А след дългото пребиваване в затвора и мъчителното пътуване в неотоплени товарни вагони физическото им състояние не би могло да се нарече дори и задоволително.

Колкото по-неопитен и изтощен е затворникът, толкова повече страда. Евгения Гинзбург дава класическо описание на две жени, опитващи се да секат дървета – и двете интелектуалки, непривикнали на тежък труд, и двете изтощени от годините в затвора:

В края на деня бригадирът обявил, че Евгения и Галя са изпълнили само 18% от нормата и им „платил“ за лошата работа: „След като получихме късчето хляб, съответстващо на представянето ни, на следващия ден ни отведоха едва влачещи се от изтощение на работното ни място“. Междувременно бригадирът не спирал да повтаря, че не възнамерява „да хаби ценна храна за предатели, неспособни да изпълнят нормата си“.¹⁹

В лагерите от Далечния север – особено тези в района на Колима, както и във Воркута и Норилск, все отвъд Арктическия кръг – климатът и теренът правят нещата още по-трудни. Често в тези арктически райони лятото, противно на всеобщото убеждение, не е по-поносимо от зимата. Дори и там температурите могат да достигнат доста над 30°С. При стапянето на снега повърхността на тундрата се превръща в кал и затруднява придвижването, а комарите сякаш летят на сиви облаци и вдигат такъв шум, че нищо друго не се чува. Един затворник си ги спомня:

Зимите, разбира се, са много, много студени. Температурите падат до 30°, 40° или 50° под нулата. Мемоаристи, поети и писатели са се опитвали да опишат какво е да работиш в такъв мраз. Един казва, че било толкова студено, та дори и „най-простото внезапно движение с ръка във въздуха предизвикваше доловим свистящ звук“.²¹ Друг пише как сутринта на Бъдни вечер се събудил и открил, че не може да си помръдне главата.

Трети пише, че било „опасно да спреш да се движиш. По време на преброяването подскачахме, тичахме на място и потупвахме телата си, за да се стоплим. Непрекъснато масажирах пръстите на краката си и свивах пръстите на ръцете си в юмрук […], докосването на метален инструмент с гола ръка можеше да доведе до откъсване на кожата, а ходенето до тоалетната беше изключително опасно. Пристъпът на диария можеше да те остави завинаги в снега“. В резултат на това някои затворници просто цапали панталоните си: „Беше неприятно да се работи край тях, а когато след завръщането в палатките започвахме да се стопляме, се разнасяше непоносима воня. Останалите често биеха и изхвърляха навън изпоцапалите се“.²³

От гледна точка на атмосферните условия някои видове обща работа са по-неприятни от други. Един затворник си спомня, че в арктическите каменовъглени мини въздухът под земята бил по-топъл, но върху миньорите постоянно капела ледена вода: „Миньорът се превръща в нещо като гигантска ледена висулка, организмът му мръзне в продължение на много време. След три или четири месеца подобен адски труд затворниците развиват сериозни заболявания“.²⁴

В Каргополлаг Исак Филщински също се озовава на едно от най-неприятните работни места през зимата – сортирането на трупи преди обработването им. Това означавало да стоиш във водата цял ден и макар че тя била топла – идвала от електроцентралата – въздухът не бил:

През зимата най-тежка е работата в горите – тъй като в тайгата през зимата е не само студено, но и периодично излизат страшни, непредвидими бури – наричани бураны или пургаи. Една такава буря застигнала Дмитрий Бистролетов, затворник в Сиблаг:

Докато работел в една каменна кариера в Колима, Януш Бардах също попаднал в бураны. Заедно с пазачите той и съзатворниците му успели да се върнат в лагера, като вървели след кучетата и се привързали един към друг с въже:

Когато бригадата на Бардах пристигнала в лагера, трима затворници липсвали. Обикновено, пише той, „откриваха телата на загубилите се затворници чак през пролетта, често само на сто метра от зоната“.²⁷

Уставното облекло, раздавано на затворниците, изобщо не ги предпазва от времето. През 1943 г. например централната администрация на ГУЛаг нарежда затворниците да получават освен другото една лятна риза (за два сезона), чифт летни панталони (за два сезона), една подплатена с памучен плат зимна шуба (за две години), чифт подплатени зимни панталони (за осемнайсет месеца), филцови ботуши (за две години) и бельо за девет месеца.²⁸ Но на практика дори и тези оскъдни дрехи никога не достигат. През 1948 г. един инспектор извършва проверка на двайсет и три лагера и докладва, че доставките на „дрехи, бельо и обувки са незадоволителни“. Това звучи направо меко. В един лагер в Красноярск по-малко от половината затворници имали обувки. В Норилск, в Далечния север, само 75% имали топли ботуши и само 86% – топли дрехи. Във Воркута, също в Далечния север, само 25 до 30% от затворниците имали бельо и само 48% – топли ботуши.²⁹

Поради липсата на обувки затворниците импровизират. Правят ги от брезова кора, парчета плат, стари автомобилни гуми. Тези изобретения в най-добрия случай са неудобни и затрудняват ходенето, особено в дълбокия сняг. В най-лошия случай пропускат, гарантирайки измръзване.³⁰ Елинор Липпер описва собственоръчно направените си ботуши, наричани в лагера „Че-Фе-Ге“ съкратено от Челябинската фабрика за гуми:

Друг затворник също описва подобна импровизация: „Отстрани бяха отворени, така че пръстите се виждаха. Не можех да стегна хубаво плата, с който увивах краката си, и затова пръстите ми мръзнеха“. Носенето на тези обувки наистина му докарало измръзване, което – според него – спасило живота му, тъй като вече не бил в състояние да работи.³²

Различните затворници имат различни теории за начините на справяне със студа. За да се стоплят в края на деня, някои затворници например се втурвали в бараките и се струпвали около печката – толкова близко, че понякога дрехите им се подпалвали: „Разнасяше се отвратителната смрад на горящи дрипи, която те удряше в носа“.³³ Други смятат това за глупаво. Исак Филщински научил от по-опитни затворници, че струпването около печката или лагерния огън било опасно, тъй като внезапната промяна на температурата водела до пневмония: „Човешкият организъм е така устроен, че независимо колко е студено, тялото се приспособява и свиква. В лагера винаги следвах това мъдро правило и никога не настинах“.³⁴

От лагерните власти се изисква да се съобразяват със студа. Правилата предвиждат допълнителни дажби за затворниците в някои северни лагери. Но съгласно документите от 1944 г. те често възлизат само на 50 грама хляб допълнително на ден – няколко хапки – което едва ли е достатъчно, за да компенсира силния студ.³⁵ На теория, когато било много студено или се очаквала буря, работниците изобщо не трябвало да работят. Владимир Петров твърди, че по времето на Берзин в Колима затворниците спирали работа, щом температурите паднели до -51°С. През зимата на 1938-1939 г., след отстраняването на Берзин, температурите трябвало да паднат до 60° под нулата, за да се преустанови работата. Но дори и това правило невинаги се спазвало, пише Петров, тъй като в златната мина само лагерният командир разполагал с термометър. В резултат „през зимата на 1938-1939 г. само три дни бяха обявени за неработни поради ниска температура срещу петнайсет дни през зимата на 1937-1938 г.“.³⁶

Друг мемоарист, Казимиерж Зарод, отбелязва, че през Втората световна война в неговия лагер пределната температура била 49 градуса под нулата и си спомня как веднъж казали на дървосекаческата му бригада да се прибира в лагера през деня, тъй като термометърът показвал -53°С: „Колко бързо събрахме екипировката си, подредихме се в колона и потеглихме към лагера“.³⁷ Бардах си спомня, че през военните години в Колима правилото било -50°С, „въпреки че режещият вятър никога не се взимаше под внимание“.³⁸

Но не само атмосферните условия пречат за изпълнението на нормите. В някои лагери те наистина са твърде завишени. Отчасти това е резултат от логиката на съветското централно планиране, която повелява предприятията да увеличават производството си всяка година. Елинор Олицкая си спомня как съзатворничките ѝ се мъчели да изпълняват нормите в шивашката фабрика на лагера, тъй като искали да запазят работата си на топло и закрито. Но понеже успявали, лагерната администрация постоянно ги вдигала и затова станали неизпълними.³⁹

Също така нормите стават все по-тежки, защото и затворниците, и нормировчиците лъжат, завишавайки работата, която е била или щяла да бъде свършена. В резултат на това с времето някои норми стават направо астрономически. Александър Вайзберг си спомня, че дори и при по-леката на пръв поглед работа нормите изглеждали невероятни: „Всеки като че се изправяше пред буквално неизпълнима задача. За десет дни двамата перачи трябваше да изперат дрехите на 800 мъже“.⁴⁰

Не че преизпълнението на нормата винаги носи очакваните облаги. Антони Екарт си спомня как ледът в реката край лагера му се пропукал и възникнала опасност от наводнение: „Няколко бригади от най-силните затворници, включително „ударниците“, два дни работиха като луди, практически без почивка. За свършеното им дадоха по една херинга на двама души и по пакет махорка [суров тютюн] – на четирима“.⁴¹

При тези условия – дълги работни дни, малко почивни и недостатъчен отдих през деня – инцидентите са чести. В началото на 50-те години група неопитни затворнички трябвало да запалят стърнищата близо до Озерлаг. Само при този случай, спомня си една от тях, „няколко жени обгоряха до смърт“.⁴² Изтощението и атмосферните условия често се оказват смъртоносна комбинация, както пише Александър Долгун:

Москва води статистика за злополуките и понякога те водят до гневни спречквания между инспекторите и лагерните командири. Един доклад за 1945 г. посочва 7124 инцидента само в каменовъглените мини на Воркута, от които 482 са завършили със сериозни наранявания и 137 – със смърт. Инспекторите хвърлят вината върху липсата на миньорски лампи, върху спирането на тока, върху неопитността на работниците и честата им смяна. Те сърдито изчисляват загубените в резултат на злополуките работни дни: 61 492.⁴⁴

Абсурдно лошата организация и немарливото управление също спъват работата. Макар да е важно да се отбележи, че и обикновените съветски работни места не се управляват добре, ситуацията е по-лоша в ГУЛаг, където никой не се интересува от живота и здравето на работниците, а редовното снабдяване с резервни части се нарушава от климатичните условия и огромните разстояния. Хаосът властва над ГУЛаг още от дните на Беломорканал и това продължава чак до 50-те години дори и след като много от работните места в Съветския съюз вече са механизирани. Работещите в дърводобива не разполагат с „верижни триони, с трактори за изтегляне на дървесина и с товароподемни машини“.⁴⁵ Заетите в текстилната промишленост получават „или твърде малко, или неподходящи работни инструменти“. Според уточнението на една затворничка това означава, че всички шевове трябвало „да се притискат с огромна двукилограмова ютия. Трябваше да изгладиш 426 чифта панталони за една смяна и ръцете ти изтръпваха от вдигането на тежестта, а краката ти подпухваха и боляха“.⁴⁶

Освен това машините често се развалят – фактор, който не се взима под внимание при изчисляването на нормите. В същата текстилна фабрика „често викахме техниците. Това бяха главно затворнички. Поправянето продължаваше часове, тъй като жените бяха неопитни. Ставаше невъзможно да свършим задължителното количество работа и съответно не получавахме хляб“.⁴⁷

Темата за развалените машини и неопитните техници се появява отново и отново в аналите на администрацията на ГУЛаг. Районните лагерни администратори, присъствали на Далекоизточната партийна конференция в Хабаровск през 1934 г., се оплакват от постоянните сривове в снабдяването с машини и лошата квалификация на техниците, поради което не можели да изпълнят нормите за добив на злато.⁴⁸ В едно писмо от 1938 г. до заместник-министъра на вътрешните работи, отговарящ за ГУЛаг, се заявява, че „40 до 50% от тракторите са развалени“. Но дори и по-примитивните методи на работа често не действат. Едно писмо от предишната година отбелязва, че 25% от използваните в ГУЛаг 36 491 коня са негодни за работа.⁴⁹

Предприятията на ГУЛаг изпитват и остра липса на инженери и администратори. Малцина опитни техници работят доброволно в проектите на ГУЛаг, а онези, които все пак го правят, невинаги притежават необходимите умения. През годините са правени много опити за привличане на свободни работници в лагерите и са предлагани огромни стимули. Още в средата на 30-те години служители на Далстрой се опитват да привлекат работници от цялата страна, обещавайки специални привилегии на всеки, който подпише двугодишен трудов договор. Предлаганата заплата за първите две години е с 20% по-висока от средната за Съветския съюз и през следващите години нараства с по 10%, включени са и платени отпуски, достъп до специални хранителни продукти и продоволствия, както и щедра пенсия.⁵⁰

Освен това съветската преса описва лагерите от Далечния север с фанфари и ентусиазъм. Пример за подобна пропаганда се появява на английски в предназначеното за чужденци издание „Совиетленд“ („Съветска земя“). В класическа за жанра статия от април 1939 г., посветена на Магадан, списанието се превъзнася за магическата привлекателност на града:

Изобщо не се споменава, че повечето от хората, чийто живот е „подчинен на строгия работен график“ са затворници.

Не че има значение: тези усилия така и не успяват да привлекат необходимия брой специалисти и ГУЛаг трябва да разчита на случайно озовали се в него затворници. Един затворник си спомня как изпратили строителната му бригада на 600 километра от Магадан, за да строи мост. След като пристигали, си дали сметка, че никой от бригадата не е строил мост. Поверили ръководството на един затворник инженер, макар мостовете да не били неговата специалност. Все пак построили моста. Но първото наводнение го отнесло.⁵²

Но това е дребна катастрофа в сравнение с някои други. Цели проекти на ГУЛаг, включващи хиляди хора и огромни ресурси, се оказват забележително недомислени и прахоснически. Може би най-известният сред тях е опитът да се построи железопътна линия от района на Воркута до устието на река Об при Северния ледовит океан. Съветското правителство взима решението за започването на строежа през април 1947 г. Месец след това проучвателната дейност и самият строеж започват едновременно. Затворниците се заемат и с изграждането на ново пристанище до Каменний нос, където река Об се разширява към морето.

Както обикновено има усложнения: тракторите не са достатъчно, така че вместо тях затворниците използват стари танкове. Плановиците компенсират липсата на машини с претоварване на затворниците. Единайсетчасовият работен ден е нещо нормално и през дългите летни дни дори свободните работници често остават на работа от девет часа сутринта до полунощ. Към края на годината усложненията са придобили по-сериозен характер. Проучвателният екип е установил, че Каменний нос е неподходящо място за пристанището: водата не е достатъчно дълбока за големи кораби, а почвата е твърде нестабилна за тежка промишленост. През януари 1949 г. Сталин провежда среднощна среща, на която съветското ръководство решава да премести и пристанището, и железницата: сега линията трябвало да свързва река Об не с района на Воркута на запад, а с река Енисей на изток. Построени са два нови лагера – Строителна площадка №501 и Строителна площадка №503. И двата започват да полагат железопътни релси едновременно. Идеята е да се срещнат по средата. Разстоянието помежду им е 1297 километра.

Работата продължава. Според един източник във върховия момент по железопътната линия работят 80 000 души, а според друг – 120 000. Проектът става известен като „Пътя на смъртта“. Строителството в арктическата тундра се оказва почти невъзможно. При превръщането на зимния лед в лятна кал постоянно се налага релсите да се предпазват от извиване и потъване. Но въпреки това вагоните често дерайлират. Поради проблеми с доставките затворниците започват да използват за строежа дърво вместо стомана – решение, което гарантира провала на проекта. При смъртта на Сталин през 1953 г. откъм единия край са положени 500 километрамили релси, а откъм другия – 200 километра. Пристанището съществува само на хартия. Седмица след погребението на Сталин целият проект, струващ 40 млрд. рубли и 10 хил. живота, е изоставен завинаги.

В по-малък мащаб подобни истории се повтарят всеки ден – из целия ГУЛаг. Но въпреки неблагоприятните атмосферни условия, неопитността и лошото ръководство натискът върху лагерните администратори никога не отслабва, както и натискът върху затворниците. Шефовете са подлагани на безкрайни инспекции и проверки и постоянно са призовавани да работят по-добре. Колкото и фиктивни да са, резултатите имат значение. Това може и да е изглеждало нелепо на затворниците, които добре знаели колко немарливо се работи, но всъщност играта е изключително сериозна. Много от тях няма да оцелеят.

Много малко съветски концентрационни лагери са оцелели непокътнати до наши дни, та макар и в разрушен вид, Но е любопитен факт, че редица штрафные изолаторы („наказателни изолатори“), или (ако използваме неизбежния акроним) ШИЗО, все още са по местата си. От лагпункт №7 на Ухтпечлаг не е останало нищо освен наказателния му блок, сега работилница на автомонтьор на американски коли. По думите му той оставил решетките на прозорците с надеждата, че „Солженицин ще купи сградата“. От земеделския лагпункт в Айжером, Локчимлаг, няма и помен – освен, отново, наказателния му блок, сега превърнат в къща, обитавана от няколко семейства. Живееща в нея възрастна жена хвали солидността на една от вратите. В средата ѝ все още има голяма шпионка, през която някога пазачите наглеждали затворниците и им давали дажбата хляб.

Издръжливостта на наказателните блокове свидетелства за устойчивата им конструкция. Често единствената, тухлена сграда в дървения лагер, изолаторът е зона в зоната. Зад стените му действа режим в режима. „Мрачна каменна сграда – описва изолатора в своя лагер един затворник – външни врати, вътрешни врати, въоръжен караул навсякъде“.²

Към 40-те години Москва вече е издала подробни инструкции както относно строежа на наказателните блокове, така и относно правилата за осъдените да живеят в тях. Всеки лагпункт или група от по-малки лагпунктове трябвало да има наказателен блок, обикновено непосредствено извън зоната или – когато е в нея – „заграден с непроницаема ограда“ на определено разстояние от останалите лагерни сгради. Според един затворник от това нямало нужда, тъй като повечето затворници така или иначе се опитвали да отбягват лагерния карцер: „Заобикаляха го отдалече и дори не поглеждаха по посока на онези сиви каменни стени, осеяни с отвори, които сякаш издишваха студена мрачна пустота“.³

Във всеки лагер се предвиждал и централен наказателен блок близо до главната му квартира – все едно дали Магадан, Воркута, или Норилск. Всъщност централният блок често представлява много голям затвор, който според изискванията трябвало „да се разположи на най-отдалеченото от населените райони и пътищата място, да се охранява добре и да гарантира строга изолация. Пазачите да се подберат измежду най-доверените, дисциплинирани и опитни стрелци от свободните работници“. В тези централни затвори има както общи килии, така и изолатори. Вторите трябвало да бъдат в отделна, специална сграда и били предназначени за „особено вредни елементи“. Държаните в изолация затворници не ходели на работа. Освен това им се забранявали всякакви разходки, тютюн, хартия и кибрит. Това било извън „обичайните“ ограничения, прилагани спрямо обитателите на общите килии: никакви писма, колети, срещи с роднини.⁴

На пръв поглед съществуването на наказателни килии е в противоречие с икономическите принципи, залегнали в основата на ГУЛаг. Поддържането на специални сгради и допълнителна охрана струва скъпо. Спирането на затворниците от работа е прахосничество. И все пак от гледна точка на лагерната администрация килиите не са форма на допълнителен тормоз, а по-скоро неразделна част от огромните усилия затворниците да бъдат принудени да работят по-усърдно. Наред с намалените хранителни дажби, наказателният режим цели да сплаши отказчики – отказващите да работят – както и да накаже хванатите да извършват престъпления в лагера, като например убийство или опит за бягство.

Тъй като обикновено тези два вида престъпления са дело на различен тип затворници, в наказателните килии на някои лагери цари особена атмосфера. От една страна, те са пълни с професионални крадци – по-вероятните извършители на убийства или опити за бягство. Но с времето наказателните килии започват да се пълнят и с друга категория затворници: религиозни мъже, както и т.нар. монашки („монахини“) – религиозни жени, които принципно отказват да работят за съветския сатана. Айно Куусинен например била в лагпункт в Потма, чийто командир построил специални наказателни бараки за група дълбоко религиозни жени, които „отказваха да работят на полето и прекарваха времето си в молитви и пеене на химни“. Жените не се хранели с останалите затворници, а получавали наказателните си дажби в собствените си бараки. Два пъти дневно въоръжени пазачи ги ескортирали до нужниците: „От време на време командирът посещаваше бараките им с камшик и се чуваха писъци на болка: обикновено събличаха жените, преди да ги бият, но никаква жестокост не бе в състояние да ги откаже от навиците им да се молят и да постят“. Накрая ги отвели. Куусинен смята, че са ги разстреляли.⁵

Други хронично „отказващи“ също стигат до наказателните килии. Всъщност самото съществуване на килиите дава на затворниците възможност за избор. Те могат да работят – или пък да постоят няколко дни в килиите, като карат на малки дажби, търпят студа и неудобството, но си спестяват тежкия труд в гората. Лев Разгон разказва историята на граф Тишкевич, полски аристократ, който, след като се озовал в сибирски дърводобивен лагер, стигнал до извода, че няма да оцелее с получаваната храна и просто отказал да работи. Решил, че така ще запази силите си, макар да му давали наказателни дажби.

Но макар Разгон да разказва историята с чувство за хумор, подобна стратегия носи големи рискове, тъй като наказателният режим никак не е приятен. Официално дневните наказателни дажби за неизпълнилите нормата затворници се състои от 300 грама „черен ръжен хляб“, 5 грама брашно, 25 грама елда или макарони, 27 грама месо и 170 грама картофи. Макар че и това са миниатюрни количества храна, обитаващите наказателните килии получават дори още по-малко: 300 грама „черен ръжен хляб“ на ден с гореща вода и „гореща течна храна“ – супа, и то само веднъж на три дни.⁷

Но за повечето затворници най-неприятното в наказателния режим не са физическите несгоди – изолираната сграда, лошата храна – а допълнителните мъчения по прищявка на местното командване. Можели например да заменят общите нарове с обикновена пейка. Или пък да им дават хляб от необработено жито. Или пък „горещата течна храна“ наистина да е много рядка. Януш Бардах попаднал в наказателна килия с плувнал във вода под и мокри и плесенясали стени:

Влагата и студът са нещо обичайно. Въпреки че според правилата температурата в наказателните килии не трябвало да пада под 15.5°С, отопление често нямало. Густав Херлинг си спомня, че в неговия наказателен изолатор „на прозорците в малките килии нямаше нито стъкло, нито дори дъска, затова температурата никога не беше по-висока от тази навън“. Той описва и някои други несгоди в килиите:

Освен това от лагерните командири зависи дали да позволят на затворника да носи дрехи в килията – мнозина оставали по бельо – и дали да го изпращат на работа, или не. Когато не работел, по цял ден стоял в студа без никаква физическа дейност. Ако пък работел, бил много гладен. Надежда Уляновска карала на наказателни дажби в продължение на цял месец и въпреки това я принуждавали да работи. „Постоянно ми се ядеше – пише тя. – Започнах да говоря само за храна“.¹⁰ Поради тези непредвидими видоизменения в наказателния режим затворниците се ужасявали да не ги изпратят в килиите. „Затворниците там ридаеха като деца и обещаваха да се държат добре само и само да излязат“, пише Херлинг.¹¹

В по-големите лагерни комплекси съществува и друг вид мъчение: не просто наказателни килии, а наказателни бараки и дори цели наказателни лагпунктове. През 1933 г. Дмитлаг – лагерът, построил канала Москва-Волга – създава „лагпункт със строг режим“ за „отказващите да работят, бегълците, крадците и пр.“. В името на сигурността лагерните шефове нареждат новият лагер да бъде заграден с две редици бодлива тел вместо с една; подсилен конвой да води затворниците на работа; и затворниците да извършват тежък физически труд на работни площадки, откъдето е трудно да се избяга.¹²

Горе-долу по същото време Далстрой създава наказателен лагпункт, който – към края на 30-те години – се превръща в един от най-прословутите в ГУЛаг: Серпантинная, или Серпантинка, разположен на северния склон на хълмовете край Магадан. Преднамерено разположен така, че да получава много малко слънчева светлина, да бъде по-студен и по-мрачен от останалите лагери в долината (които и без това са достатъчно студени и мрачни през по-голямата част от годината), наказателният лагер на Далстрой е по-добре укрепен от останалите лагпунктове и през 1937 и 1938 г. изпълнява и функцията на място за екзекуции. Самото му име плашело затворниците, за които осъждането на Серпантинка било равносилно на смъртна присъда.¹³ Един от малцината оцелели от Серпантинка описва бараките като „толкова пренаселени, че затворниците се редуваха да седят на пода, докато останалите стояха прави. Сутрин вратата се отваряше и извикваха имената на десет или дванайсет души. Никой не отговаряше. Тогава хващаха първите, които им попаднеха, измъкваха ги навън и ги разстрелваха“.¹⁴

Всъщност за Серпантинка се знае много малко, главно защото малцина са оцелели, за да разкажат. Дори още по-малко се знае за наказателните лагпунктове в други лагери, като Искитим например – наказателния лагпункт на комплекса Сиблаг, построен край варовикова мина. Там затворниците работели без машини и екипировка, копаейки варовика на ръка. Рано или късно прахът убивал много от тях в резултат на белодробни и други респираторни заболявания.¹⁵ Анна Дарина, младата съпруга на Бухарин, за кратко е изпратена в него. Повечето от другите затворници в Искитим – и починалите там – остават анонимни.

Но те не са напълно забравени. Страданието им е оставило такъв силен отпечатък върху въображението на местните жители на Искитим, че десетилетия по-късно те приемат за чудо появата на нов питеен извор на хълм точно край някогашния лагер. Тъй като според местната легенда клисурата под извора е била място на масови екзекуции на затворници, хората вярват, че свещената вода е божият начин да ги увековечи. В един тих и мразовит ден в края на сибирската зима, когато земята все още беше покрита с метър сняг, гледах как групи вярващи вървят нагоре по хълма към извора, пълнят пластмасови чаши и бутилки с чистата вода, отпиват благоговейно от нея и от време на време отправят сериозни погледи към клисурата отдолу.

Колкото и странно да звучи, не всички правила в лагерите са създадени от лагерните командири. Има и неписани правила – как да придобиеш статут, как да получиш привилегии, как да живееш малко по-добре от всички останали – както и неофициална йерархия. За овладелите до съвършенство тези неписани правила и изкуството да се изкачват в йерархията оцеляването е много по-лесно.

На върха на лагерната йерархия са командирите, надзирателите, тъмничарите и пазачите. Умишлено пиша „на върха на“, а не „над“ или „извън“ лагерната йерархия, защото в ГУЛаг администраторите и пазачите не са обособена каста, отделена и отдалечена от затворниците. За разлика от пазачите на СС в германските концентрационни лагери, те не са смятани за неизменно и расово по-висши от затворниците, с които често имат обща етническа принадлежност. След Втората световна война например лагерите са пълни със стотици хиляди украински затворници. По същото време има и значителен брой пазачи украинци.²

Освен това пазачите и затворниците не обитават напълно обособени социални сфери. Някои пазачи и администратори имат сложни контрабандни взаимоотношения със затворниците. Други се напиват заедно с тях. Мнозина „съжителстват“ със затворници, ако трябва да използваме евфемизма на ГУЛаг за сексуалните отношения.³ В началото на 30-те години е напълно нормално затворниците с добро поведение да се издигнат до статута на пазачи – а някои стигат дори по-високо.⁴ Вероятно кариерата на Нафталий Френкел илюстрира най-забележителната трансформация, но той не е единствен.

Кариерата на Яков Куперман например не е толкова триумфална като тази на Френкел, но е по-типична. Куперман – който по-късно дарява непубликуваните си мемоари на дружество „Памет“ в Москва – е арестуван през 1930 г. и получава десетгодишна присъда. Прекарва известно време в Кем, транзитния лагер на Соловецки, и след това започва работа в плановия отдел на Беломорканал. През 1932 г. делото му е преразгледано и статутът му е променен от този на затворник в този на принудителен изселник. Впоследствие е освободен и започва да работи по железницата Байкал-Амур-Бамлаг – преживяване, което си спомня „с удовлетворение“ до края на живота си.⁵ Решението му не е необичайно. През 1938 г. повече от половината администратори и почти половината въоръжени пазачи в Белбалтлаг – лагера, поддържащ Беломорканал – са бивши или настоящи затворници.⁶

Статутът обаче може не само да се придобие, но и да се загуби. Не само затворникът можел сравнително лесно да стане тъмничар, но и тъмничарят можел сравнително лесно да се превърне в затворник. Сред хилядите арестувани служители на НКВД по време на чистката от 1937 и 1938 г. има и администратори и лагерни командири от ГУЛаг. По-късно висши пазачи и кадри на ГУЛаг редовно са арестувани от подозрителни колеги. В изолираните лагпунктове се ширят клюки и злословия: цели папки от архивите на ГУЛаг са посветени на обвинения и контраобвинения, гневни писма за недоимъка в лагерите, за липсата на подкрепа от центъра, за лошите условия на труд – и последващи призиви за арестуване на виновните или нехаресваните.⁷

Въоръжени пазачи и администратори редовно са арестувани за дезертьорство, пиянство, кражби, загубено оръжие и дори за злоупотреба със затворници.⁸ В архивите на транзитния лагер в пристанището Ванино например са описани случаите на В. Н. Садовников, въоръжен пазач, който убил лагерна медицинска сестра, докато намерението му било да убие съпругата си; на И. М. Соболеев, който откраднал 300 рубли от група затворници, след което се напил и загубил партийната си книжка; на В. Д. Суворов, който организирал групов запой и се сбил с група офицери; както и на други, които се „напивали безпаметно“ или били твърде пияни, за да застанат на поста си.⁹ Личният архив на Георгий Маленков, един от приближените на Сталин, съдържа доклад за случая с двама лагерни администратори, които по време на пиянски гуляй убили двама свои колеги, сред които лекарка с две малки деца.¹⁰ Животът в по-отдалечените лагери бил толкова скучен, оплаква се един лагерен администратор в писмо до Москва, че липсата на забавления „тласка много момчета към дезертьорство, нарушаване на дисциплината, пиянство и игра на карти – като всички тези неща редовно завършват със съдебна присъда“.¹¹

И не само е възможно, но се случва и доста често някои да направят пълното завъртане: офицери от НКВД да станат затворници и после отново да се издигнат до тъмничари, започвайки нова кариера в администрацията на ГУЛаг. Наистина много бивши затворници са писали за бързината, с която изпадналите в немилост офицери от НКВД си стъпвали на краката в лагерите и получавали постове с реална власт. В своите мемоари Лев Разгон разказва за срещата си с някой си Корабелников, нисш служител на НКВД, с когото се запознал по време на пътуването от Москва. Корабелников споделил с Разгон, че го арестували, защото „издрънках на най-добрия си приятел […] за една от жените на шефовете […], получих пет години като обществено опасен елемент – и пътувам с останалите“. Но той не бил точно като останалите. След няколко месеца Разгон отново го срещнал. Този път той бил облечен в чиста, добре ушита лагерна униформа. Успял да се добере до „хубава“ работа като управител на наказателния лагер в Уствимлаг.¹²

Историята на Разгон отразява реалност, която е запечатана и в архивите. Всъщност много, много от офицерите на ГУЛаг имат криминални досиета. Като че ли в рамките на НКВД администрацията на ГУЛаг открито е изпълнявала функцията на място за заточение – последен пристан за изпаднали в немилост хора от тайните служби.¹³ Веднъж изпратени в покрайнините на империята на ГУЛаг, на офицерите рядко се позволява да се върнат в някой друг отдел на НКВД, да не говорим за Москва. Като белег за различния им статут служителите на ГУЛаг носят отличителни униформи и имат малко по-различна система на пагони и чинове.19 На партийните конференции офицерите от ГУЛаг се оплакват от по-низшия си статут. „ГУЛаг се възприема като администрация, от която може да се изисква всичко, без нищо да се дава в замяна – оплаква се един офицер. – Този изключително ограничен начин на мислене – че сме по-лоши от всички останали – е погрешен и позволява неравнопоставеността в заплащането, жилищата и така нататък да продължава“.¹⁴ По-късно, през 1946 г., когато НКВД отново е разделен и преименуван, ГУЛаг попада под контрола на Министерството на вътрешните работи (МВД), докато почти всички от най-вълнуващите функции на НКВД, особено разузнаването и контраразузнаването, преминават към по-престижното Министерство на държавната сигурност (МГБ, по-късно КГБ). МВД, което управлява системата от затвори до разпадането на Съветския съюз, ще остане по-малко влиятелна институция.¹⁵

Всъщност още от самото начало лагерните командири са с по-нисък статут. В писмо от началото на 20-те години, изнесено тайно от Соловецки, един затворник пише, че лагерната администрация се състояла изцяло от изпаднали в немилост чекисти, „обвинени в спекулации, изнудване, убийство или някакво друго нарушение на обикновения наказателен кодекс“.¹⁶ През 30-те и 40-те години ГУЛаг е мястото, където изпращат служителите на НКВД, чиито биографии не отговарят на изискванията: чийто произход не е достатъчно пролетарски или чиято полска, еврейска или балтийска етническа принадлежност ги прави подозрителни в епоха, когато тези етнически групи са активно репресирани. ГУЛаг е и последно убежище за онези, които просто са глупави, некомпетентни или пияници. През 1937 г. тогавашният шеф на ГУЛаг Израил Плинер се оплаква:

През 1939 г. друг служител на ГУЛаг описва лагерните пазачи така: „Хора не втора, а четвърта ръка, истинска измет“.¹⁸ През 1945 г. Василий Чернишев, по онова време шеф на ГУЛаг, изпраща меморандум до всички лагерни командири и регионални шефове на НКВД, изразявайки ужаса си от ниското качество на въоръжените пазачи в лагерите, сред които били установени високи нива на „самоубийства, дезертьорство, загуба и кражба на оръжие, пиянство и други аморални прояви“, както и често „нарушаване на революционните закони“.¹⁹ Дори през 1952 г., когато е разкрита корупция на най-високо равнище в тайните служби, първата реакция на Сталин е да „прогони“ един от основните виновници и той своевременно става заместник-командир на Баженовския лагер в Урал.²⁰

Архивите на ГУЛаг потвърждават и деликатно изразеното от един бивш затворник убеждение, че и пазачите, и администраторите „най-често са много ограничени хора“.²¹ Между 1930 и 1960 г. например от единайсетте души, носили титлата „Командир на ГУЛаг“ – администратор на цялата система – само петима са с висше образование, а трима имат само начално образование. Заемалите този пост рядко се задържат за дълго: за трийсет години само двама души – Матвей Берман и Виктор Наседкин – са го заемали за повече от пет години. Израил Плинер изкарва само година (1937-1938), а Глеб Филаретов – едва три месеца (1938-1939).²²

От друга страна, личните досиета на служителите в затворите (най-ниско в йерархията на НКВД) от 40-те години показват, че дори най-елитните тъмничари – партийни членове и кандидатпартийни членове – са почти изцяло със селски произход и минимално образование. Малцина са учили дори до пети клас, а някои са завършили едва трети.²³ Към април 1945 г. почти три четвърти от администраторите на ГУЛаг са с начално образование, процент почти двойно по-висок от този в останалите отдели на НКВД.²⁴

Въоръжените пазачи в лагерите (военизированная охрана), обикновено известни като ВОХР поради съветската мания към съкращения, са дори още по-необразовани. Това са хората, които обикалят из лагера, водят затворниците на работа, охраняват откарващите ги на изток влакове и често не са много наясно защо точно го правят. В един доклад от Каргополлаг се казва, че „изглежда, пазачите не знаят кои са членовете на Политбюро и лидерите на партията“.²⁵ Друг документ изрежда поредица от злополуки, предизвикани от пазачи, боравещи неправилно с оръжията си. Един от тях ранил трима затворници, „защото не знаел как работи пушката му“. Друг, който бил „на пост в пияно състояние, ранил гражданина Тимофеев“.²⁶

На срещите си дивизионните командири се оплакват, че „пазачите не знаят как да смазват, почистват и да се грижат за оръжието си. […] Една жена пазач стои на пост с мушнат в цевта на пушката парцал. […] Някои пазачи дежурят с чужди пушки и оставят своите у дома, защото ги мързи да ги чистят всеки път“.²⁷ Москва постоянно изпраща официални писма, призовавайки лагерните командири да отделят повече време за „културно-възпитателна работа“ сред пазачите.²⁸

Но дори „боклукът“ и „безнадеждните пияници“ от другите отдели на НКВД отговарят на изискванията за служители на ГУЛаг. Повечето съветски институции страдат от хроничен недостиг на персонал, а ГУЛаг – особено. Дори НКВД не може да набави достатъчно провинили се служители, за да удовлетвори нуждата от осемнайсеткратно увеличение на персонала между 1930 и 1939 г., от 150 000-те души, които трябвало да бъдат наети между 1939 и 1941 г. или да се погрижи за огромната следвоенна експанзия. През 1947 г., когато само в бригадите на лагерната въоръжена охрана служат 157 000 души, според ГУЛаг пак има недостиг от 40 000 пазачи.²⁹

Чак до разпадането на системата тази дилема не престава да мъчи администраторите на ГУЛаг. С изключение на най-високите постове, работата в лагерите не се смята за престижна или привлекателна, а битовите условия никак не са добри, особено в по-малките и по-отдалечени лагери в Далечния север. Поради повсеместния недостиг на храна пазачите и администраторите получават хранителни дажби в съответстващи на ранга им количества.³⁰ След инспекционна обиколка на северните лагери в района на Воркута един инспектор от ГУЛаг се оплаква от лошите битови условия на въоръжените пазачи, които работели по четиринайсет до шестнайсет часа на ден в „тежките северни климатични условия“, невинаги имали подходящи обувки и дрехи и живеели в мръсни бараки. Някои страдали от скорбут, пелагра и други витамино-дефицитни заболявания също като затворниците.³¹ Друг пише, че в Каргополлаг двайсет и шест члена на ВОХР получили криминални присъди, повечето заради заспиване на поста. През лятото работели по тринайсет часа – и когато не били на работа, нямали никакви забавления. Семейните били в особено лошо положение, тъй като често нямали апартаменти и били принудени да живеят в бараките.³²

За никого не е лесно да напусне системата, дори и за онези на най-високите равнища. В архивите на НКВД се пази жаловито писмо от прокурора на Норилск, който умолява да бъде преместен от работата си в „Арктическата зона“ поради лошо здравословно състояние и преумора: „Ако е невъзможно да бъда преместен като прокурор в друг изправително трудов лагер, тогава бих желал да постъпя на териториална служба или изобщо да бъда изваден от прокуратурата“. В отговор му предлагат преместване в Красноярск, което той отказва, тъй като условията там – Красноярск е на юг от Норилск, но пак в Северен Сибир – са почти същите.³³

След смъртта на Сталин бившите лагерни служители често оправдават предишния си поминък, описвайки трудностите и несгодите на работата. Когато срещнах Олга Василиевна, бивш лагерен инспектор в отдела на ГУЛаг за строеж на пътища, тя ме нагости с разкази за трудния живот на служителите в ГУЛаг. По време на разговора ни – проведен в нейния необичайно просторен московски апартамент, подарък на благодарната Партия – Василиевна ми каза, че веднъж, когато посетила отдалечен лагер, лагерният командир я поканил да отседне в дома му и я настанил на леглото на сина си. През нощта почувствала топлина и сърбеж. Помислила си, че е болна, и запалила лампата: „Сивото му войнишко одеяло гъмжеше от въшки. Не само затворниците, а и шефовете имаха въшки“. Като правило при завръщането си от инспекционна обиколка тя сваляла всичките си дрехи, преди да влезе през външната врата, за да не внесе паразитите вкъщи.

Според Василиевна работата на лагерния командир била изключително трудна: „Не е шега да отговаряш за стотици, хиляди затворници, рецидивисти и убийци, осъдени за тежки престъпления – всичко можеше да се очаква от тях. Затова трябваше постоянно да си нащрек“. Командирите, макар и притискани да работят възможно най-ефикасно, трябва да решават и всякакви други проблеми:

Василиевна каза също, че дори в Москва „шефовете“ невинаги се хранели добре, особено през войната. В стола в главната квартира на ГУЛаг предлагали зеле, супа и каша: „Не си спомням месо, никога не съм виждала“. По времето на Сталин служителите на ГУЛаг в Москва всеки ден работели от 9 ч. сутринта до 2 или 3 ч. на следващата сутрин. Василиевна виждала детето си само в неделя. Но след смъртта на Сталин нещата се подобрили. С. Н. Крутлов, тогава шеф на НКВД, издал заповед, даваща на обикновените служители в централната администрация на НКВД едночасова обедна почивка, а на офицерите от НКВД – двучасова. През 1963 г. Василиевна и съпругът ѝ получили и много голям апартамент в Централна Москва – същия, в който живееше, когато я срещнах през 1998 г.³⁴

Но по времето на Сталин работата в ГУЛаг е по-неблагодарна и това кара централната лагерна администрация да търси различни решения за принципната непривлекателност на работата. През 1930 г., когато системата все още се възприема като част от икономическата експанзия на епохата, ОГПУ провежда вътрешни рекламни кампании в търсене на ентусиасти, които да работят в тогава новите лагери в Далечния север:

Освен всичко друго на доброволците предлагат 50% по-високи заплати, двумесечна отпуска всяка година и след три години – премия от три месечни заплати и тримесечна отпуска. Също така висшите администратори всеки месец щели да получават безплатни хранителни продукти и достъп до „радио, спортни съоръжения и културни мероприятия“.³⁵

По-късно, когато истинските ентусиасти изчезват напълно (ако изобщо някога ги е имало), стимулите стават по-систематични. Лагерите се класифицират според отдалечеността си и тежестта на условията. Колкото са по-отдалечени и сурови, толкова по-големи заплати получават офицерите от НКВД, за да работят в тях. Някои се стараят да организират спортни и други занимания за служителите си. Освен това НКВД построява специален санаториум на Черно море, в Сочи и Кисловодск, така че най-висшите офицери да могат да прекарват дългите си отпуски в удобство и топлина.³⁶

Централната администрация създава и школи, в които офицерите от ГУЛаг да повишават квалификацията и чиновете си. В една от тях например, създадена в Харков, се преподават не само задължителните „История на Партията“ и „История на НКВД“, но също и наказателно право, лагерна политика, администрация, мениджмънт, счетоводство и военни дисциплини.³⁷ Децата на желаещите да работят в Далстрой, в далечна Колима, дори се водят като „деца на работници“, което им дава възможност за привилегирован прием във висшите учебни заведения – много популярен стимул, както се оказва.³⁸

Разбира се, парите и облагите са достатъчни, за да привлекат и по-низши служители. За мнозина ГУЛаг просто е най-добрата от всички останали лоши възможности. В Сталиновия Съветски съюз – държава на война, глад и гладна смърт – работата на пазач или тъмничар понякога е огромен социален напредък. Сузана Печора, затворничка в началото на 50-те години, си спомня срещата с една тъмничарка, която работела в лагер, защото това бил единственият начин да избяга от ужасната бедност в колхоза, където била родена: „Със заплатата си в лагера хранеше седемте си братя и сестри“.³⁹ Друг мемоарист разказва историята на Мария Иванова, млада жена, която през 1948 г. доброволно постъпила на работа в лагер. Тя се надявала да избяга от живота в колхоза и още повече – да си намери съпруг, но вместо това станала любовница на поредица от служители с все по-нисък ранг. Накрая живеела с двете си незаконни деца и майка си в една стая.⁴⁰

Но дори и перспективата за високи заплати, дълги отпуски и социален напредък невинаги е достатъчна, за да осигури служители, особено на по-ниските нива в системата. В моментите на голям недостиг съветските бюра по труда просто насочват работниците там, където има нужда от тях, без задължително да им казват точно къде ги изпращат. Бившата медицинска сестра Зоя Еременко направо от сестринското училище била изпратена да работи, както ѝ казали, на строеж. След пристигането си тя установила, че това е затворнически лагер – Красноярск-26. „Бяхме изненадани, уплашени, но щом опознахме мястото, открихме, че „там“ хората са същите и медицинската работа е същата, каквато можехме да очакваме от обучението си“, спомня си тя.⁴¹

Особено трагични са случаите на хората, принудени да работят в лагерите след Втората световна война. Хиляди бивши войници от Червената армия, преминали през цяла Германия, както и цивилни, живели „в чужбина“ през войната като депортирани или бежанци, са надлежно арестувани на границата при завръщането си в Съветския съюз и са затворени във „филтрационни лагери“, където подробно ги разпитват. А онези, които не са арестувани, понякога незабавно са изпращани да работят като пазачи в затворите. Към началото на 1946 г. те са около 31 000 и в някои лагери съставляват 80% от пазачите.⁴² Но не им е лесно и да напуснат. Документите на мнозина са иззети – паспорти, документ за жителство, военни книжки. Без тях няма как да напуснат лагерите, още по-малко пък да си търсят друга работя. Всяка година между 300 и 400 души се самоубиват. Един от направилите опит за самоубийство обяснява причината: „Вече съм на служба от много дълго време, а още не съм получил жителство и почти всеки ден идва милиционер със заповед да освободя апартамента, и това води до всекидневни кавги със семейството ми“.⁴³

Други просто дегенерират. Карло Стайнер, югославски комунист и затворник в Норилск по време на войната и след нея, си спомня тези пазачи като „много различни от онези, които не бяха участвали във войната“:

Много, много малко от тях протестират. Архивите описват например случая на един недоволен войник, Данилюк, който категорично отказал да служи във въоръжената охрана с аргумента: „Изобщо не желая да служа в органите на Министерството на вътрешните работи“. Данилюк не отстъпил въпреки така наречената в архивите обработка, несъмнено свързана със сплашване, ако не и с побой. Накрая го освободили от служба. Поне в неговия случай последователният и настоятелен отказ да работи в ГУЛаг е възнаграден.⁴⁵

Но накрая системата все пак възнаграждава своите най-лоялни и имащи най-голям късмет членове и някои от тях получават много повече от социален напредък или по-добра храна: онези, които осигуряват на държавата най-големи количества злато или дървесина чрез своите работници затворници, в крайна сметка получават отплата. И макар че обикновеният дърводобивен лагпункт никога не се превръща в приятно място за живеене дори и за управляващите го, главните квартири на някои от по-големите лагери с времето наистина стават много комфортни.

За неопитния политически затворник, за младата селянка, арестувана за кражбата на самун хляб, за неподготвения полски принудителен изселник първият сблъсък с урките – кастата на професионалните престъпници в Съветския съюз – трябва да е бил объркващ, шокиращ и неразбираем. Евгения Гинзбург среща първите криминални затворнички на кораба за Колима:

Докато пътува по същия маршрут, на Александър Горбатов – генерал Горбатов, съветски герой от войната, който едва ли може да се нарече страхлив човек – му открадват ботушите в трюма на парахода „Джурма“, прекосяващ Охотско море:

Десетки други мемоаристи описват подобни сцени. Професионалните престъпници се нахвърлят върху останалите затворници с някаква дива ярост, изхвърлят ги от койките в бараките или влаковете; крадат каквото е останало от дрехите им; викат, кълнат и ругаят. За обикновените хора поведението им изглежда крайно странно. Полският затворник Антони Екарт е ужасен от „пълната липса на задръжки от страна на урките, които извършваха на показ всички естествени функции, включително онанизма. Това изумително ги уподобяваше на маймуни, с които сякаш имаха много повече общи неща, отколкото с хората“.⁴ Мария Йоффе, съпругата на прочут болшевик, също пише, че крадците правели секс открито, разхождали се голи из бараките и не изпитвали никакви чувства един към друг: „Само телата им бяха живи“.⁵

Едва след седмици или месеци в лагера непосветените външни хора започват да разбират, че престъпният свят не е еднороден, че си има своя собствена йерархия, своя система от рангове; че всъщност съществуват най-различни видове крадци. Лев Разгон обяснява: „Те се подразделяха на касти и общества, всяко със своя собствена желязна дисциплина, с множество правила и обичаи, при нарушаването на които следваше сурово наказание: в най-добрия случай изхвърляха човека от групата, а в най-лошия го убиваха“.⁶

Полският затворник Карол Колонна-Чосновски, който се оказва единствен политически в обитаван изключително от криминални затворници северен дърводобивен лагер, също отбелязва тези различия:

На самия връхна тази йерархия са професионалните престъпници, които определят правилата за всички останали. Известни като урки, блатной или – ако принадлежат към най-висшия елит на престъпния свят – воры в законе (израз, който се превежда като „крадци-в-закона“), руските професионални престъпници живеят според цяла система от правила и обичаи, която предшества ГУЛаг и го надживява. Те нямат абсолютно нищо общо с огромното мнозинство от обитателите на ГУЛаг с „криминални“ присъди. Така наречените обикновени криминални затворници – осъдените за дребни кражби, за нарушаване на трудовата дисциплина или за други неполитически престъпления – мразят крадците-в-закона също толкова страстно, колкото мразят политическите.

И нищо чудно: културата на крадците-в-закона е напълно различна от тази на обикновения съветски гражданин. Корените ѝ са някъде дълбоко в престъпния подземен свят на царска Русия, в гилдиите на крадците и просяците, контролирали дребните престъпления в онази епоха.⁸ Но тя се разпространява много по-широко през първите десетилетия на съветския режим благодарение на стотиците хиляди сираци – преки жертви на революцията, гражданската война и колективизацията – успели да оцелеят първо като улични деца и после като крадци. Към края на 20-те години, когато започва мащабното разрастване на лагерите, професионалните крадци вече са се превърнали в напълно обособена общност със строг кодекс на поведение, който категорично им забранява да имат нещо общо със съветската държава. Истинският крадец-в-закона отказва да работи, да притежава паспорт и да сътрудничи на властите по какъвто и да било начин, освен за да ги експлоатира: „аристократите“ от написаната през 1934 г. пиеса „Аристократи“ на Николай Погодин могат да бъдат идентифицирани като крадци-в-закона, които принципно отказват да вършат каквато и да било работа.⁹

В по-голямата си част образователните и превъзпитателни програми от началото на 30-те години всъщност са насочени към крадците-в-закона, а не към политическите затворници. Смята се, че крадците са „социално близки“, за разлика от политическите, които са „социално опасни“, и подлежат на превъзпитание. Но изглежда, към края на 30-те години властите вече са се отказали от идеята да превъзпитават професионалните престъпници. Вместо това те започват да ги използват за контролиране и сплашване на останалите затворници и особено на „контрареволюционерите“ които крадците инстинктивно ненавиждат.¹⁰

Това не е нещо напълно ново. Още век преди това криминалните затворници в Сибир мразят политическите. В „Записки от мъртвия дом“ – своите почти документални мемоари за петте години, прекарани в затвора – Достоевски предава думите на свой съзатворник: „Не, те не обичат осъдените благородници, особено политическите; не биха имали нищо против да ги убият и това е съвсем разбираемо. Първо, вие сте различни хора, не като тях“.¹¹

Някъде от 1937 г. до края на войната лагерната администрация в Съветския съюз открито използва малки групи професионални престъпници, за да контролира останалите затворници. През този период крадците-в-закона с най-висок ранг са освободени от работа, но отговарят за това другите да работят.¹² Лев Разгон казва:

Някои политически затворници намират начин да се спогодят с крадците-в-закона, особено след войната. Понякога на висшите криминални шефове им харесва да имат политически затворници за талисмани или приятели. Александър Долгун си спечелил уважението на криминалния шеф в транзитния лагер, като пребил един криминален с по-низш ранг.¹⁴ Отчасти пак заради победата си над криминален в юмручна схватка Марлен Кораллов – млад политически затворник, по-късно съучредител на дружество „Памет“ – бил забелязан от Никола, криминалния шеф в неговия лагер, който му позволил да седи до него в бараките. Решението променило статута на Коралов в лагера, където моментално започнали да го възприемат като „протеже“ на Никола и му осигурили много по-добро място за спане: „Лагерът разбра: щом бях част от тройката около Никола, значи принадлежах към лагерния елит… отношението към мен се промени мигновено“.¹⁵

Но в повечето случаи правилото на крадците относно политическите е абсолютно. По думите на един криминолог по-висшият им статут обяснява защо са се чувствали „като у дома си“ в лагерите: там те живеели по-добре от останалите затворници и до известна степен притежавали реална власт, с каквато не разполагали навън.¹⁶ Коралов например обяснява, че Никола заемал „единственото желязно легло“ в бараката, което било избутано в един ъгъл. Никой друг не спял на него и група приятели на Никола се спотайвали наоколо, за да следят за спазването на това правило. Освен това окачвали одеяла отстрани на леглата около своя шеф, така че никой да не вижда вътре. Достъпът до пространството около лидера им внимателно се контролирал. Подобни затворници дори приемат дългите си присъди с някаква мъжка гордост. Коралов отбелязва:

По-висшият статут прави света на крадците привлекателен за по-младите затворници, които понякога постъпват в братството чрез сложни ритуали на посвещаване. Според данните, събрани през 50-те години от офицери от тайните служби и администратори в затворите, новите членове на клана трябвало да се закълнат да бъдат „достойни крадци“ и да приемат строгите правила в живота на крадците. Другите крадци препоръчвали новоприетия – например чрез похвали за „нарушаване на лагерната дисциплина“ – и му давали прозвище. Новината за „коронацията“ се разнасяла из цялата лагерна система чрез мрежата от контакти на крадците, така че дори ако новият крадец бъдел преместен в друг лагпункт, статутът му се запазвал.¹⁸

Такава е системата, която Николай Медведев (няма родствена връзка с московските интелектуалци) заварва през 1946 г. Арестуван като юноша за кражба на пшеница от колхоза, Медведев попаднал под крилото на виден крадец-в-закона още при транспортирането си и постепенно го приели в света на крадците. След пристигането си в Магадан Медведев получил работа като останалите затворници – трябвало да чисти столовата, не особено тежка задача, но неговият ментор му креснал да спре: „Така че и аз не работех като всички останали крадци“. Вместо това работата му вършели другите затворници.¹⁹

Медведев обяснява, че лагерните администратори не се интересували дали дадени затворници работят, или не. „За тях беше важно само едно: мината да добива злато, възможно най-много злато, и в лагера да има ред“. И както доста одобрително пише той, крадците наистина се грижели за поддържането на реда. Загубеното като трудодни лагерите печелели под формата на дисциплина. „Ако възникнеше разпра – казва Медведев, – засегнатите отиваха с оплакванията си при криминалните „власти“, а не при ръководителите на лагера“. По думите му тази система контролирала нивото на жестокостите и скандалите, което иначе щяло да бъде прекомерно високо.²⁰

Положителният разказ на Николай Медведев за управлението на крадците в лагерите е необичаен отчасти защото описва света на крадците отвътре (много от урките са неграмотни и почти никой от тях не пише мемоари), но главно защото е съчувстващ. Повечето от „класическите“ хроникьори на ГУЛаг – хора, наблюдавали как крадците тероризират, ограбват и изнасилват останалите обитатели на лагерите – страстно ги ненавиждат. „Криминалните не са хора – пише решително Варлам Шаламов. – Злодеянията, извършени от криминалните в лагерите, са безброй“.²¹ Солженицин казва: „Именно този общочовешки свят, нашият свят, с неговия морал, обичаи и взаимоотношения, беше най-омразен за крадците, най-осмиван и най-остро противопоставян на техния антисоциален, противообществен кубла, или клан“.²² Анатолий Жигулин описва нагледно как точно крадците налагали „реда“. Един ден, докато седял в почти празната столова, той чул двама затворници да се карат за някаква лъжица. Изведнъж Деземия, главният „заместник“ на висшия крадец-в-закона в лагера, влетял през вратата:

Разбира се, влиянието на крадците върху живота в лагерите е огромно. Техният жаргон, толкова различен от обикновения руски, че може да се възприема като отделен език, се превръща в основно средство за общуване в лагерите. Макар криминалният жаргон да се слави с огромния си запас от цветисти ругатни, изготвеният през 80-те години списък на думи от лексиката му (много от които са същите като през 40-те години) включва и стотици названия за най-обикновени предмети, включително дрехи, части от тялото и прибори, доста различни от обикновените руски думи. За нещата от особен интерес – пари, проститутки, кражби и крадци – съществуват буквално десетки синоними. Освен общи термини за престъпление (сред които по музыке ходит, буквално „движи се в такт с музиката“) има и много конкретни термини за кражба: кражба на гарата (держатъ садку), кражба в автобус (марку держатъ), непланирана кражба (идти на шалиную), кражба през деня (денъник), крадец, откраднал от църква (клюсвенник).²⁴

Усвояването на блатное слово – „езика на крадците“, понякога наричан блатная музыка, буквално „музика на крадците“ – е въвеждащ ритуал, който повечето затворници преминават, макар и невинаги охотно. Някои никога не свикват с него. Една политическа затворничка по-късно пише:

Други се опитват да го анализират. Още през 1925 г. един соловецки затворник размишлява върху произхода на този богат речник в статия за „Соловецкие острова“, едно от лагерните списания. Някои от думите, отбелязва той, просто отразяват морала на крадците: езикът за жените бил наполовина неприличен, наполовина противно сантиментален. Други думи произлизали от контекста: крадците използвали думата „чукам“ (стукатъ) вместо думата „говоря“ (говорить), което имало смисъл, тъй като затворниците чукали по стените, за да общуват помежду си.²⁶ Друг бивш затворник отбелязва факта, че много от думите – шмон вместо „търся“, мусор вместо „ченге“, фрайер вместо „некриминален“ (което може да се преведе и като „будала“) – явно идвали от иврит или идиш.²⁷ Вероятно това е доказателство за ролята на предимно еврейското пристанище Одеса – някога столица на контрабандистите в Русия – в развитието на културата на крадците.

От време на време лагерната администрация дори се опитва да изкорени жаргона. През 1933 г. командирът на Дмитлаг нарежда на подчинените си да „вземат подходящи мерки“ за да принудят затворниците – както и пазачите, и лагерните администратори – да прекратят употребата на престъпническия език, който сега „широко се използва, дори в официални писма и речи“.²⁸ Няма данни да е успял.

Най-висшите крадци се различават от останалите затворници не само по речта, но и по външния си вид. Облеклото и странните им модни вкусове вероятно ги превръщат в обособена и отличаваща се каста дори в по-голяма степен и от жаргона им, което още повече засилва способността им да сплашват другите затворници. По думите на Шаламов през 40-те години всички крадци-в-закона в Колима носели на вратовете си алуминиеви кръстове, макар да не влагали в това нищо религиозно: „Беше нещо като символ“. Но модите се менят:

Георгий Фелдгун също е в лагерите през 40-те години и си спомня, че крадците имали отличителна походка „със ситни крачки и леко разкрачени крака“ и слагали на зъбите си златни или сребърни коронки, което било нещо като мода: „Ворът от 1943 г. обикновено ходеше с тъмносин костюм от три части и панталон, затъкнат в ботушите от хромова телешка кожа. Риза под жилетката, извадена над панталона. Също така кепе, дръпнато върху ушите. И татуировки, обикновено сантиментални: „Никога няма да забравя обичната ми майка“, „В живота няма щастие…““.³⁰

Тези татуировки, които мнозина споменават, също отличават принадлежащите към света на крадците от криминалните затворници и свидетелстват за мястото на всеки крадец в този свят. Според един историк на лагерите имало различни татуировки за хомосексуалистите, за наркоманите, за изнасилвачите и осъдените за убийство.³¹ Солженицин е по-подробен:

Като професионален художник Томас Сговио бързо е въвлечен в татуировъчния бизнес. Веднъж някой го помолил да нарисува лицето на Ленин върху гърдите му: сред крадците било разпространено убеждението, че никой екзекуционен отряд няма да стреля срещу портрета на Ленин или Сталин.³³

Крадците се отличават от останалите затворници и по забавленията си. Сложни ритуали обграждат играта на карти, свързана с огромни рискове – както заради самата игра, където залозите са големи, така и от страна на властите, които наказват всеки, хванат да играе комар.³⁴ Но вероятно за свикналите с опасността хора рисковете са част от тръпката: изпратеният в соловецките лагери литературен критик Дмитрий Лихачов отбелязва, че много крадци „сравняват емоциите си по време на комар с емоциите при извършване на престъпление“.³⁵

Но криминалните осуетяват всички опити на НКВД да спре комара. Обиските и конфискациите не помагат. „Експерти“ сред затворниците специализират в производството на карти за игра – процес, който към 40-те години вече е изключително усъвършенстван. Първо „експертът“ изрязвал хартиени квадрати с бръснарско ножче. За да бъдат картите достатъчно здрави, залепял пет или шест квадрата един за друг с „лепило“, приготвено чрез триене на парче влажен хляб към носна кърпа. После оставял картите под някое от леглата за през нощта, за да се втвърдят. След това отпечатвал боите с печат, изгравиран върху дъното на чаша. За черните бои използвал черна пепел. Ако разполагал с лекарството стрептомицин (ако лекарят на лагера или затвора го имал и можел да бъде принуден или подкупен да даде малко), оцветявал и червените бои.³⁶

Ритуалите около комара са още една страна на терора, упражняван от крадците върху политическите затворници. Когато играели помежду си, крадците залагали пари, хляб и дрехи. След като загубели собствените си, залагали парите, хляба и дрехите на други затворници. Густав Херлинг за първи път присъствал на подобен инцидент в столипински вагон за Сибир. Той пътувал заедно с друг поляк, Шкловски. В същия вагон трима урки, сред които „горила с плоско монголско лице“, играели на карти.

Една затворничка обитавала женски бараки, които били „загубени“ при игра на карти. След като чули новината, жените – „невярващи“ – няколко дни тревожно чакали и една нощ атаката дошла: „Врявата беше ужасна – жените викаха и пищяха до небесата, докато мъжете не ни се притекоха на помощ. […] В крайна сметка нападателите откраднаха само няколко вързопа с дрехи и промушиха старостата“.³⁸

Но комарът е не по-малко опасен и за самите професионални престъпници. В Колима генерал Горбатов срещнал един крадец, който имал само два пръста на лявата си ръка. Ето какво му разказал той:

Мъжът завършил почти с гордост: „Ние също си имаме свои закони, само че по-сурови от вашите. Ако подведеш другарите си, трябва да отговаряш за това“.³⁹ Всъщност правораздавателните ритуали на крадците са не по-малко сложни от церемониите им на посвещаване и включват „съд“, процес и присъда, която може да постанови побой, унижение или дори смърт. Колонна-Чосновски станал свидетел на горчива, продължителна игра на карти между двама висши крадци, която приключила едва когато единият загубил всичките си вещи. Вместо ръка или крак спечелилият поискал като наказание ужасно унижение: наредил на „художника“ на бараката да татуира върху лицето на мъжа огромен пенис, сочещ към устата му. След броени минути загубилият притиснал към лицето си горещ ръжен като заличил татуировката и се обезобразил за цял живот.⁴⁰ Антон Антонов-Овсеенко, синът на виден болшевик, също твърди, че в лагерите срещнал „глухоням“, който загубил на комар и бил лишен от правото да говори в продължение на три години. Дори и при местенето си от лагер в лагер той не смеел да наруши наказанието си, тъй като всеки местен урка щял да разбере за това: „Нарушаването на подобни споразумения се наказваше със смърт. Никой не можеше да заобиколи закона на крадците“.⁴¹

Властите знаят за тези ритуали и от време на време се опитват да се намесят, невинаги успешно. При един инцидент от 1951 г. съдът на крадците осъдил на смърт крадеца Юрилкин. Лагерните власти чули за присъдата и преместили Юрилкин първо в друг лагер, после в транзитен затвор, след това в трети лагер в съвсем друга част на страната. Въпреки това двама крадци-в-закона накрая успели да го открият там и го убили – след четири години. Впоследствие били съдени и екзекутирани за убийство, но дори и подобни наказания невинаги успявали да ги спрат. През 1956 г. съветската прокуратура разпраща тревожна нота, в която се оплаква, че „тази криминална формация съществува във всички изправително трудови лагери и често решението на групата да бъде убит един или друг затворник, който е в различен лагер, се изпълнява в съответния лагер безпрекословно“.⁴²

Съдът на крадците може да налага наказания и на външни хора и вероятно това обяснява ужаса, който той вдъхва. Лев Финкелщайн, политически затворник в началото на 50-те години, си спомня едно такова убийство за отмъщение:

И все пак „правосъдието“ на крадците сравнително рядко се насочва към управляващите лагерите. Обикновено, макар и да не могат да бъдат наречени лоялни съветски граждани, те поне са щастливи да съдействат на съветските власти в единствената поставена им от тях задача: т.е. щастливи са да се разпореждат с политическите – групата, която, нека отново цитирам Евгения Гинзбург, е „по-презряна и несретна от самите тях“.

Контрики и бытовые: политическите и обикновените затворници

Със своя специален жаргон, отличително облекло и сурова култура професионалните престъпници са лесни за идентифициране и описване. Далеч по-трудно е да се правят обобщения относно останалите затворници – хората, формиращи суровия материал на работната ръка в ГУЛаг – тъй като те произлизат от всички прослойки на съветското общество. Всъщност представите ни за мнозинството от обитателите на лагерите твърде дълго бяха изкривявани от необходимостта да разчитаме на мемоарите, особено на публикуваните извън Съветския съюз. Обикновено авторите им бяха интелектуалци, често чужденци и почти изключително политически затворници.

Но след Гласността на Горбачов от 1989 г. вече имаме достъп до много по-разнообразни мемоари, както и до някои архивни данни. Архивите, към които също трябва да се подхожда с голяма доза предпазливост, сега показват, че преобладаващото мнозинство от затворниците изобщо не са били интелектуалци (т.е. хора от руската техническа и академична интелигенция, която наистина е отделна социална класа), а работници и селяни. Някои цифри за 30-те години – времето, когато повечето от обитателите на ГУЛаг са кулаци – са особено показателни. През 1934 г. само 7% от осъдените на лагер са с висше образование, а 39.1% имат само начално образование. Същевременно 42.1% са посочени като „полуграмотни“, а 12% – като напълно неграмотни. Дори през 1938 г. – годината, когато Големият терор бушува сред интелектуалците от Москва и Ленинград – хората с висше образование в лагерите продължават да възлизат едва на 1.1%, докато над половината са с начално образование и една трета са полуграмотни.⁴⁴

Изглежда, няма подобни данни относно социалния произход на затворниците, но си струва да отбележим, че през 1948 г. по-малко от една четвърт от затворниците са политически – осъдени по член 58 от Наказателния кодекс за „контрареволюционни“ престъпления. Това повтаря предишния модел. През годините на Терора – 1937 и 1938 – политическите възлизат съответно само на 12 и 18% от затворниците; през войната процентът им се покачва до към 30-40; през 1946 г. достига почти до 60% в резултат на амнистията за криминалните затворници след победата; и после остава стабилен – около четвърт до една трета от всички затворници до края на Сталиновото управление.⁴⁵ Като се има предвид по-голямото текучество на неполитическите затворници – често те са с по-кратки присъди и им е по-лесно да покрият изискванията за предсрочно освобождаване – спокойно можем да кажем, че и през 30-те, и през 40-те години огромното мнозинство от затворниците, преминали през системата на ГУЛаг, са хора с криминални присъди и затова вероятността да са работници или селяни е по-голяма.

Но макар тези цифри да помагат за коригирането на предишните ни представи, те също могат да бъдат подвеждащи. Като се има предвид новият мемоарен материал, натрупан в Русия след рухването на Съветския съюз, става ясно, че много от политическите затворници всъщност не са били „политически“ в истинския смисъл на думата. През 20-те години в лагерите наистина е имало членове на антиболшевишки партии, които са наричали себе си „политически затворници“. През 30-те години е имало и неколцина истински троцкисти – хора, които наистина са подкрепяли Троцки срещу Сталин. През 40-те години, след масовите арести в Украйна, прибалтийските републики и Полша, в лагерите също пристигат много автентични антисъветски партизани и активисти. В началото на 50-те години са арестувани шепа студенти с антисъветски настроения.

Въпреки това от стотиците хиляди, наричани в лагерите политически затворници, огромното мнозинство не са нито дисиденти, нито свещеници, отслужващи тайно литургии, нито дори партийни лидери. Те са обикновени хора, пометени при масовите арести, и невинаги имат каквито и да било политически възгледи. Олга Адамова-Сльозберг, някога служителка в едно от индустриалните министерства в Москва, пише: „Преди арестуването си водех съвсем обикновен живот, типичен за работеща съветска жена, която не членува в Партията. Работех усърдно, но не взимах особено участие в политиката и публичните прояви. Интересувах се главно от дома и семейството“.⁴⁶

И ако политическите невинаги са политически, то и огромното мнозинство от криминалните затворници невинаги са криминални. Макар в лагерите да попадат и някои професионални престъпници и – през военните години – някои истински военнопрестъпници и нацистки сътрудници, повечето от останалите са осъдени за т.нар. обикновени, или неполитически престъпления, които в други общества изобщо не биха се смятали за престъпления. Бащата на Александър Лебед, руския генерал и политик, два пъти закъснял за работата си във фабриката с по десет минути, заради което го осъдили на пет години в лагер.⁴⁷ В предимно криминалния Полянский лагер край Красноярск-26, дом на един от съветските атомни реактори, архивите регистрират един „криминален“ затворник с шестгодишна присъда за кражбата на един гумен ботуш от пазара, друг с десетгодишна присъда за кражбата на десет самуна хляб и трети – шофьор на камион, отглеждащ сам двете си деца – със седемгодишна присъда за кражбата на три бутилки от виното, което превозвал. Друг пък получил пет години за „спекулация“ – купил цигари от едно място и ги продал на друго.⁴⁸ Антони Екарт разказва историята на жена, арестувана, защото взела молив от службата си. Бил за сина ѝ, който не можел да върши училищната си работа, тъй като нямал с какво да пише.⁴⁹ В преобърнатия свят на ГУЛаг вероятността криминалните затворници наистина да са криминални не е по-голяма от вероятността политическите да са активни опоненти на режима.

С други думи, криминалните невинаги са хора, извършили истинско престъпление. И дори още по-рядко политическите затворници наистина са извършили някакво политическо нарушение. Но това не пречи на съветската юридическа система да ги класифицира много грижливо. Като група статутът на контрареволюционерите е по-нисък от този на криминалните; както казах, те са смятани за „обществено опасни“, по-малко съвместими със съветското общество в сравнение със „социално близките“ криминални. Но политическите се подразделят и според параграфа от член 58 на Наказателния кодекс, по който са осъдени. Евгения Гинзбург отбелязва, че за политическите затворници било много „по-добре“ да са осъдени по параграф 10 от член 58 за „антисъветска агитация“ (АСА). Това били „плямпачите“: хора, разказали някой злощастен антипартиен виц или пък изпуснали някаква критична забележка за Сталин или за местния партиен лидер (или обвинени от завистлив съсед, че са го сторили). Дори и лагерните власти негласно признавали, че „плямпачите“ не са извършили никакво престъпление, така че осъдените за АСА понякога по-лесно получавали по-лека работа.

„Скица на двама зеки“, рисунка на Сергей Райкенберг, Магадан, неизвестна година

След тях идват осъдените за „контрареволюционна дейност“ (КРД). Още по-надолу са осъдените за „контрареволюционна терористична дейност“ (КРТД). В някои лагери вследствие на допълнителното „Т“ на затворника се забранявало да работи друго освен най-тежката „обща работа“ – рязане на дървета, копаене на въглища, строене на пътища – особено ако присъдата за КРТД била от десет, петнайсет или повече години.⁵⁰

Но това не е най-ниското стъпало. Под КРТД има още една категория: КРТТД – не просто терористична дейност, а „троцкистка терористична дейност“. „Знаех за случаи – пише Лев Разгон, – когато допълнителното Т се появяваше в лагерните документи на затворника заради кавга с нарядчика и главния нарядчик по време на сутрешната проверка – и двамата криминални“.⁵¹ Подобна дребна промяна има огромно значение, тъй като никой нарядчик не би възложил на осъден, за КРТТД друго освен най-тежка физическа работа.

Тези правила невинаги са съвсем ясни. На практика затворниците постоянно преценяват значението на различните присъди и се опитват да отгатнат какво въздействие ще окажат върху живота им. Варлам Шаламов отбелязва, че след като го насочили към медицински курс, който щял да му позволи да стане фелдшер – асистент на лекаря, една от най-престижните и приятни длъжности в лагера – той се страхувал да не би присъдата му да му попречи да завърши курса: „Щяха ли да приемат политически затворници, осъдени по член 58 от Наказателния кодекс? Само онези по параграф 10. Ами съседът ми в задната част на камиона? Той също беше АСА, осъден за антисъветска агитация“.⁵²

Официалните присъди сами по себе си не предопределят мястото на политическите в лагерната йерархия. Въпреки че – за разлика от криминалните – те нямат нито строг кодекс на поведение, нито пък обединяващ език, в крайна сметка политическите затворници се подразделят на отчетливи групи. Тези политически кланове са единни в името на другарството, самозащитата и общия мироглед. Те не са напълно обособени – припокриват се помежду си и с клановете на неполитическите затворници – и не съществуват във всички лагери. Но когато ги има, могат да бъдат жизненоважни за оцеляването на затворника.

Най-фундаментални и в крайна сметка най-могъщи измежду политическите кланове са формираните на базата на националността или месторождението. Те придобиват по-голямо значение по време на и след Втората световна война, когато броят на затворниците чужденци нараства драстично. Новопристигналият затворник веднага започва да търси в бараката си други естонци, украинци или в много редки случаи – други американци. Уолтър Уоруик, един от „американските финландци“, който се озовава в лагерите в края на 30-те години, е описал – в предназначен за семейството му ръкопис – как финоговорещите в неговия лагер се държали заедно именно за да се защитават от кражбите и бандитизма на професионалните престъпници: „Стигнахме до извода, че ако искахме малко покой от тях, трябваше да си имаме банда. Така че си създадохме собствена банда, за да си помагаме. Бяхме шестима: двама американски финландци […], двама финландски финландци […] и двама финландци от района на Ленинград“.⁵³

Не всички национални кланове са със същия характер. Съществуват например различни мнения по въпроса дали еврейските затворници наистина са имали своя собствена мрежа или както там са я наричали сред обикновеното руско население (или в случая с големия брой полски евреи – сред обикновеното полско население). Както изглежда, в различни моменти отговорът е различен и много зависи от индивидуалните нагласи. Голяма част от евреите, арестувани в края на 30-те години по време на репресиите над висшата номенклатура и армията, изглежда, са се чувствали първо комунисти и едва след това – евреи. Както се изразява един затворник, в лагерите: „Всеки ставаше руснак – кавказците, татарите, евреите“.⁵⁴

По-късно, когато по време на войната заедно с поляците пристигат още евреи, те като че формират отчетливи етнически мрежи. Ада Федеролф, която пише мемоарите си заедно с Ариадна Ефрон, дъщерята на Марина Цветаева, описва един лагер, където шивашката работилница – според лагерните стандарти луксозно работно място – се управлявала от някой си Либерман. При пристигането на нови затворници той минавал през тълпата и викал: „Има ли евреи, има ли евреи?“. Когато откриел евреи, той уреждал да работят при него в работилницата и ги отървавал от общата работа в горите. Либерман измислял и остроумни планове за спасяването на равини, които трябвало да се молят по цял ден. Направил за един равин специален шкаф и го криел вътре, за да не може никой да разбере, че не работи. За друг равин измислил длъжността „качествен контрол“. Това му позволявало по цял ден да върви напред-назад покрай редиците шивачки, да им се усмихва и да се моли под мустак.⁵⁵

Към началото на 50-те години, когато официалният антисемитизъм в Съветския съюз набира мощ, поддържан от манията на Сталин за заговора на еврейските лекари да го убият, вече не е толкова лесно да си евреин. Макар че дори и в този период степента на антисемитизма е различна в различните лагери. Ада Пурижинска, еврейка, арестувана в разгара на „Докторския заговор“ (брат ѝ бил съден и екзекутиран за „заговорничене за убийството на Сталин“), не си спомня да е имала „особени проблеми заради еврейската си принадлежност“.⁵⁶ Но спомените на еврейския затворник Леонид Трус, арестуван по същото време, са други. Веднъж, казва той, по-възрастен зек го спасил от разбеснял се антисемит – мъж, когото арестували заради търговия с икони. По-възрастният зек викнал на търговеца, че човек, който „купува и продава изображения на Христос“, трябвало да се срамува от себе си.

Въпреки това Трус не се опитва да крие факта, че е евреин: напротив, нарисувал звездата на Давид върху ботушите си главно за да не му ги откраднат. В неговия лагер „евреите също като руснаците не се организираха в група“. Така той нямал компания: „За мен най-лошото […] беше самотата, усещането, че съм евреин сред руснаци, че всеки има приятели от своя район, а аз съм напълно сам“.⁵⁷

Поради малкия им брой на озовалите се в лагерите западноевропейци и северноамериканци също им е трудно да формират силни организации. Но така или иначе те едва ли са в състояние да си помагат: много от тях са напълно объркани от лагерния живот, не говорят руски, храната им се струва негодна за консумация, а битовите условия – непоносими. След като наблюдава как цяла група немкини умират в транзитния затвор във Владивосток въпреки разрешението да пият преварена вода, руската затворничка Нина Гаген-Торн пише: „Ако бараките са пълни със съветски граждани, свикнали с храната, те могат да понесат осолената риба, дори да е развалена. Но когато пристигне голяма група с арестувани членове на Третия интернационал, всички те се разболяват от дизентерия“.⁵⁸ Лев Разгон също съжалява чужденците и казва: „Те не могат нито да разберат, нито да асимилират; не се опитват да се адаптират и да оцелеят. Просто инстинктивно се държат един за друг“.⁵⁹

Но западняците – група, включваща поляци, чехи и други източноевропейци – имат някои предимства. Те са обект на особено любопитство и интерес и понякога това се отплаща с контакти, подарена храна и по-добро отношение. Полякът Антони Екарт, завършил образованието си в Швейцария, получил работа в болницата благодарение на болничния прислужник Акерман от Бесарабия. „Фактът, че бях роден на Запад опростяваше нещата“, казва той. Всички се интересували от западняка и искали да го спасят.⁶⁰ Шотландката Флора Липман, чийто пастрок уговорил семейството ѝ да се премести в Съветския съюз, използвала националността си, за да забавлява останалите затворници:

Вдигах полата си нагоре, за да прилича на шотландските мъжки поли, и навивах чорапите си надолу, за да приличат на три четвърти. Намятах се с одеялото си по шотландски маниер и окачвах шапката си отпред като шотландска торбичка. Гласът ми се извисяваше гордо, докато пеех „Ани-Лори“ „Твоите брегове и склонове, о, Бони Дун“ и винаги завършвах с „Боже, спаси краля“ без превод.⁶¹

Екарт също описва какво било да си „обект на любопитство“ от страна на руските интелектуалци:

На специално организирани тайни срещи с някои от най-доверените измежду тях аз им разказвах за живота си в Цюрих, във Варшава, във Виена и други западни градове. Моето спортно сако от Женева и копринените ми ризи се разглеждаха най-внимателно, тъй като бяха единственото материално доказателство за високия стандарт на живот извън света на комунизма. Някои от тях очевидно не повярваха, когато им казах, че можех лесно да си купя всички тези неща с едномесечната си заплата на младши инженер в циментов завод.

– Колко костюма имаше? – попита един от земеделските специалисти.

– Шест или седем.

– Лъжец! – рече един мъж на не повече от двайсет и пет години и после се обърна към останалите: – Защо търпим подобни фантастични истории? Всичко си има предел; не сме деца.

Беше ми трудно да им обясня, че на Запад всеки обикновен човек, който полага някакви грижи за външния си вид, се старае да има няколко костюма, тъй като дрехите се запазват по-добре, ако можеш от време на време да ги сменяш. За руския интелектуалец, който рядко има повече от един костюм, това беше непонятно.⁶²

Американецът Джон Ноубъл, прибран в Дрезден, също става „VIP във Воркута“ и угощава сълагерниците си с разкази за американския живот, които им се струват невероятни. „Джони – казал му един от тях, – искаш да ти повярваме, че американските работници карат собствени коли?“.⁶³

Но макар фактът, че са чужденци, да им спечелва възхищение, той също така им пречи да установят по-тесните контакти, които подкрепят мнозина в лагерите. Липман пише: „Дори новите ми лагерни „приятелки“ се бояха от мен, защото и в техните очи бях чужденка“.⁶⁴ Екарт страда, когато се оказва единствен чужденец в лагпункта – съветските граждани не го харесват и той също не ги харесва: „Обграждаше ме атмосфера на неприязън, ако не и омраза. […] Те изпитваха негодувание, че не съм като тях. На всяка крачка усещах недоверието и ожесточеността им, злонамереността и вродената им вулгарност. Наложи се да прекарам много безсънни нощи, за да браня себе си и вещите си“.⁶⁵

И чувствата му отново имат еквивалент в по-ранна епоха. Написаното от Достоевски за отношенията между полските и руските затворници през XIX в. говорят, че предшествениците на Екарт са се чувствали по същия начин: „Поляците (говоря само за политическите) се държаха към тях с някаква префинена, оскърбителна любезност, бяха изключително необщителни и изобщо не можеха да скрият от останалите затворници отвращението, което изпитваха към тях; на свой ред, те го разбираха много добре и им се отплащаха със същата монета“.⁶⁶

В дори още по-слаба позиция са мюсюлманите и другите затворници от Централна Азия и някои кавказки републики. Те страдат от същата обърканост като западняците, но обикновено не могат нито да забавляват, нито предизвикат интерес у руснаците. Известни като нацмены (от руската фраза за „национални малцинства“), те са част от лагерния живот от края на 20-те години. Мнозина са арестувани по време на омиротворяването – и съветизацията – на Централна Азия и Северен Кавказ и са изпратени да работят на Беломорканал, където един съвременник пише: „За тях всичко е неразбираемо: хората, които ги ръководят, каналът, който строят, храната, която ядат“.⁶⁷ От 1933 г. нататък много от тях работят и на канала Москва-Волга, където началник-лагерът, изглежда, ги е съжалил. В един момент той наредил на подчинените си да им осигурят отделни бараки и отделни бригади, така че поне да са обградени от сънародници.⁶⁸ По-късно Густав Херлинг ги среща в един северен дърводобивен лагер. Той си спомня, че всяка вечер ги виждал да се трупат в лагерната лечебница, за да бъдат прегледани от лагерния лекар:

Още в чакалнята стискаха коремите си от болка и щом се озовяха зад преградата, избухваха в мъчителни вопли, а стоновете им се смесваха неразбираемо със странния им развален руски. За болестта им нямаше лек, […] те бавно умираха от носталгия по дома, от копнеж по родината, от глад, студ и монотонната белота на снега. Дръпнатите им очи, несвикнали със северния пейзаж, вечно сълзяха и миглите им залепваха от тънка жълта коричка. В редките дни, в които не работехме, узбекистанците, туркменците и киргизите се събираха в един ъгъл на бараката, облечени в празничните си дрехи – дълги цветни копринени роби и бродирани тюбетейки. Беше невъзможно да се разбере за какво говореха с такава огромна възбуда и вълнение, жестикулираха, надвикваха се и тъжно клатеха глави, но бях сигурен, че не беше за лагера.⁶⁹

Животът не е по-добър за корейците – обикновено съветски граждани от корейското малцинство – или пък за японците, близо 600 000 от които пристигат в ГУЛаг и военнопленническите лагери в края на войната. Японците страдат особено много от храната, тъй като е не само оскъдна, но и странна и буквално негодна за ядене. В резултат те ловуват и ядат неща, също толкова негодни за ядене в очите на съзатворниците им: диви билки, насекоми, бръмбари, змии и гъби, които дори и руснаците не биха докоснали. От време на време тези набези свършват зле: има документи за японци, починали вследствие консумацията на отровни треви или диви билки.⁷⁰ Свидетелство за това колко изолирани се чувствали японците в лагерите откриваме в мемоарите на руски затворник, който веднъж в лагерната библиотека открил брошура – реч на болшевика Жданов – написана на японски. Той я занесъл на един познат японски военнопленник: „За първи път го видях истински щастлив. По-късно ми каза, че я четял всеки ден просто за контакт с родния си език“.⁷¹

Някои от другите националности от Далечния изток се адаптират по-бързо. Редица мемоаристи споменават стегнатата организация на китайците – някои от които били „съветски“ етнически китайци, родени в СССР, други през 20-те години били дошли законно да работят в страната, а трети имали нещастието неволно или нарочно да преминат дългата китайско-съветска граница. Един затворник си спомня как някакъв китаец споделил, че като много други бил арестуван, защото преплувал река Амур до Съветския съюз, привлечен от гледката на другия бряг: „Зеленото и златното на дърветата […], степите изглеждаха толкова красиви! А и след като преминеше реката, никой от нашите не се връщаше. Тогава, значи, животът там сигурно беше хубав, затова решихме да преминем. И щом го сторихме, ни арестуваха и ни осъдиха по член 58, параграф 6 – шпионаж. Десет години“.⁷²

В лагерите, спомня си Дмитрий Панин, един от лагерните другари на Солженицин, китайците „общуваха само помежду си. При всеки наш въпрос си даваха вид, че не разбират“.⁷³ Карло Стайнер казва, че много ги бивало да си осигуряват работа един на друг: „Из цяла Европа китайците са прочути като жонгльори, но в лагерите ги използваха в пералното. В никой от лагерите, през които преминах, не си спомням да съм виждал перачи, които да не бяха китайци“.⁷⁴

Най-влиятелните етнически групи в лагерите са тези на балтийците и западно украинците, изпращани масово в лагерите по време на и след войната (вж. Глава 20). По-малобройни, но също и влиятелни, са поляците, особено антикомунистическите полски партизани, които се появяват в лагерите в края на 40-те години – както и чеченците, които Солженицин описва като „единствената нация, която не се предаваше, която не желаеше да усвои психиката на покорството“ и която се отличава по много неща от останалите кавказци.⁷⁵ Силата на тези етнически групи е в многобройността им и в неприкритото противопоставяне на Съветския съюз, чието нахлуване в техните държави те възприемат като незаконно. Освен това следвоенните поляци, балтийци и украинци имат военен и партизански опит и в някои случаи партизанските им организации се запазват в лагерите. Непосредствено след войната ръководството на УВА, Украинската въстаническа армия, една от няколкото групи, които по онова време се борят за контрол над Украйна, прави изявление до всички украинци, принудително изселени или изпратени в лагерите: „Където и да се намирате – в мините, в гората или в лагерите – завинаги останете истински украинци и продължете нашата борба“.

В лагерите бившите партизани съзнателно си помагат и бдят над новодошлите. Полякът Адам Галински, който се сражавал в антисъветската Полска отечествена армия както по време на войната, така и след нея пише: „Полагахме специални грижи за младежите от Отечествената армия и поддържахме духа им, най-висок в деградиращата атмосфера на морален упадък, който преобладаваше сред различните национални групи, заточени във Воркута“.⁷⁶

По-късно, когато придобиват по-голямо влияние върху управлението на лагерите, поляците, балтийците и украинците – също като грузинците, арменците и чеченците – формират свои собствени национални бригади, спят отделно в национални бараки и организират тържества по случай националните си празници. Понякога тези могъщи групи си сътрудничат. Полският писател Александър Ват пише, че украинците и поляците, горчиви врагове през войната, чиито партизански движения се сражавали помежду си за всяко късче от Западна Украйна, в съветските затвори общували „резервирано, но невероятно лоялно. „Ние сме врагове, но не тук““.⁷⁷

В други моменти тези етнически групи си съперничат – както помежду си, така и с руснаците. Людмила Хачатрян, самата тя арестувана заради любовта си към югославски войник, си спомня как украинците в нейния лагер отказвали да работят с руснаци.⁷⁸ Групите на националните съпротиви, пише друг наблюдател, „се характеризират, първо, с враждебността си към режима и второ – с враждебността си към руснаците“. Едуард Бука си спомня по-всеобхватна враждебност: „Беше необичайно затворник да помогне на някого с различна националност“⁷⁹, макар че според Павел Негретов, който е във Воркута по същото време като Бука, повечето националности се погаждали, освен когато се поддавали на „провокациите“ на администрацията: „Опитваха се чрез информаторите си […] да ни скарат“.⁸⁰

В края на 40-те години, когато различни етнически групи поемат от криминалните ролята на нещо като милиционери в лагера, понякога те си съперничат за контрол. Марлен Коралов си спомня: „Започнаха да се бият за власт, а властта означаваше много, защото готвачът щеше пряко да работи за господаря си“. Според Коралов по онова време балансът между различните групи бил изключително крехък и можел във всеки момент да се наруши от пристигането на нов транспорт. Когато например в неговия лагпункт пристигнала група чеченци, те влезли в бараките и по думите на Коралов „изхвърлиха всички вещи от долните койки на пода [в този лагер долните койки се смятали за „аристократични“] и се настаниха там със собствените си вещи“.⁸¹

Леонид Ситко, затворник, прекарал известно време в нацистки военнопленнически лагер само за да бъде арестуван при завръщането си в Русия, в края на 40-те години става свидетел на много по-сериозна битка между чеченци, руснаци и украинци. Спорът започнал с личен конфликт между бригадирите и постепенно ескалирал: „Превърна се във война, в истинска война“. Чеченците организирали атака срещу руските бараки и мнозина били ранени. По-късно изпратили всички подбудители в наказателните килии. Макар конфликтите да били за влияние в лагера, в основата им стояли много по-дълбоки национални чувства, обяснява Ситко: „Балтийците и украинците поставяха знак на равенство между Съветите и руснаците. Въпреки че в лагера имаше много руснаци, това не им пречеше да смятат руснаците за окупатори и крадци“.

Една нощ самият Ситко бил заобиколен от група западно украинци:

– Името ти е украинско – казаха ми те. – Какъв си, изменник?

Обясних им, че съм израснал в Северен Кавказ в говорещо руски семейство и не знам защо името ми е украинско. Поседяха малко и после си тръгнаха. Но можеха и да ме убият – носеха нож.⁸²

По думите на една затворничка националните различия не били „нищо особено“, но тя също се шегува, че това важало за всички освен за украинците, които просто „мразеха всички останали“.⁸³

Колкото и странно да звучи, в повечето лагери няма клан на руснаците – етническата група, която според собствената статистика на ГУЛаг е решително мнозинство през цялото му съществуване.⁸⁴ Руснаците все пак се събират на групи в зависимост от града или района на месторождението си. Московчаните намират други московчани, ленинградчаните – други ленинградчани и т.н. Веднъж на Владимир Петров помогнал лекар, който го попитал:

– Какъв беше преди?

– Студент в Ленинград.

– О! Значи си ми съгражданин – много добре! – каза докторът и ме потупа по рамото.

Често московчаните са особено могъщи и организирани. Леонид Трус, арестуван още като студент, си спомня как по-възрастните московчани в неговия лагер създали стегната група и го оставили извън нея. Дори когато веднъж се опитал да вземе книга от лагерната библиотека, първо трябвало да убеди библиотекаря, член на този клан, че може да му я повери.⁸⁶

Но в повечето случаи тези връзки са слаби и не осигуряват на затворниците нищо друго освен някой, който си спомня тяхната улица или училище. Докато останалите етнически групи организирано се подкрепят, намират на новодошлите място в бараките, помагат им да си осигурят по-лека работа, руснаците не го правят. Ариадна Ефрон пише, че след пристигането в Туруханск, където след изтичането на присъдата я изселили принудително заедно с други затворнички, влакът бил посрещнат от вече живеещи там изселници:

Един евреин отведе настрани еврейките от нашата група, даде им хляб, обясни им как да се устроят, какво да правят. После група грузинки беше посрещната от грузинец – и след известно време останахме само рускините, може би десет-петнайсет жени. Никой не дойде при нас, за да ни предложи хляб или съвет.⁸⁷

И все пак сред руските затворници има различия – различия по-скоро идеологически, отколкото етнически. Нина Гаген-Торн пише: „Преобладаващото мнозинство от жените в лагерите възприемаха съдбата и страданието си като случайно нещастие и не се опитваха да търсят причини“. Но за онези, които „намираха за себе си някакво обяснение за случващото се и вярваха в него, нещата бяха по-лесни“.⁸⁸ Водещи сред разполагащите с обяснение са комунистите; т.е. онези затворници, които продължават да поддържат невинността си, да проявяват лоялност към Съветския съюз и да вярват въпреки всичко, че останалите са истински врагове и трябва да бъдат отбягвани. Анна Андреевна си спомня как комунистите се търсели: „Намираха се и се държаха един за друг, те бяха чисти, съветски хора и смятаха всички останали за престъпници“.⁸⁹ Сузана Печора описва как ги забелязала след пристигането си в Минлаг в началото на 50-те години: „Седяха в един ъгъл и си говореха: „Ние сме честни съветски хора, ура за Сталин, не сме виновни и нашата страна ще ни освободи от компанията на всички тези врагове““.⁹⁰

Също като Печора Ирена Аргинска – затворничка в Кенгир по същото време – си спомня, че повечето от хората в тази група принадлежали към класата на висшите партийни членове, арестувани през 1937 и 1938 г. Повечето от тях били по-възрастни и по думите на Аргинска често попадали в лагерите за инвалиди, където все още имало много хора, арестувани в по-ранна епоха. Анна Ларина, съпругата на съветския лидер Николай Бухарин, е една от арестуваните по това време и отначало остава вярна на Революцията. Докато е още в затвора, тя пише стихотворение по случай годишнината от Октомврийската революция:

Но макар на железни решетки във пленгорестта на затвора познала,пак възславям великия, славния деназ ведно със страната си цяла.И надеждата пак се възражда у мен –ще възкръсна и аз, и не само –пак ще крача ведно по площада червенс комсомолците рамо до рамо.

По-късно Ларина възприема това стихотворение „като бълнуване на лунатик“. Но навремето го рецитирала пред хвърлените в затвора съпруги на стари болшевики и си спомня: „Те се развълнуваха до сълзи и ми ръкопляскаха“.⁹¹

Солженицин посвещава една глава от „Архипелаг ГУЛАГ“ на комунистите, които нарича немного милостиво „добронамерените“. Възхищава се на умението им да обяснят и собственото си арестуване, измъчване и изпращане в затвора като „лукаво дело на чуждите разузнавателни служби“, „вредителство в огромен мащаб“, „заговор на местното НКВД“ или „измяна“. Други намират дори по-грандиозно обяснение: „Тези репресии са историческа необходимост за развитието на обществото ни“.⁹²

По-късно някои от тях също пишат мемоари и съветският режим с готовност ги публикува. Романът на Борис Дяков „История на оцеляването“ например е публикуван през 1964 г. в списание „Октябр“ със следното предисловие: „Силата на разказаната от Дяков история е във факта, че описва истински съветски хора, автентични комунисти. Дори и при суровите обстоятелства те не загубват човечността си, остават верни на партийните си идеали, предани на Родината“. Героят на Дяков Тодорски разказва как помогнал на един лейтенант от НКВД да напише реч върху историята на Партията. При друг случай той казал на офицера по сигурността в лагера, майор Яковлев, че въпреки несправедливата си присъда се смята за истински комунист: „Не съм извършил никакво престъпление срещу съветската власт. Затова бях и оставам комунист“. Майорът го посъветвал да си мълчи по въпроса: „По-добре не го разгласявай. Да не мислиш, че всички в лагера обичат комунистите?“.⁹³

И наистина е така: отявлените комунисти често са подозирани в сътрудничене – тайно или по друг начин – на лагерните власти. Пишейки за Дяков, Солженицин отбелязва, че мемоарите му очевидно премълчават някои неща. „В замяна на какво?“, пита той, офицерът по сигурността Соковиков се е съгласил тайно да изпраща писмата на Дяков, заобикаляйки лагерния цензор. „Откъде се е взела подобна дружелюбност?“.⁹⁴ Всъщност сега архивите показват, че през целия си живот Дяков е бил агент на тайните служби – под кодовото име „Кълвач“ – и е продължил да работи като информатор в лагерите.⁹⁵

Единствената група, която надминава комунистите в абсолютната им вяра, са религиозните източноправославни, както и членовете на различни руски протестантски религиозни секти, които също са подложени на политическо преследване: баптисти, свидетели на Йехова и техни руски вариации. Присъствието им е особено осезателно в женските лагери, където разговорно ги наричат монашки, или „монахини“. В края на 40-те години в женския лагер в Мордовия, спомня си Анна Андреевна, „мнозинството от затворничките бяха вярващи“. По думите ѝ те се организирали така, че „на празници католичките да работят вместо православните и обратно“.⁹⁶

Както вече отбелязахме, някои от тези секти отказват на Съветския Сатана всякакво съдействие и не желаят нито да работят, нито да подписват каквито и да било официални документи. Гаген-Торн описва една религиозна жена, която отказала да напусне лагера, макар че я освободили поради болест. „Не признавам вашата власт – заявила тя, когато пазачът предложил да ѝ даде необходимите документи и да я изпрати вкъщи. – Властта ви е незаконна, Антихристът е на паспортите ви. […] Ще ме освободите и после пак ще ме арестувате. Няма причини да си тръгвам“.⁹⁷ Айно Куусинен била в лагер с група затворнички, които отказвали да носят дрехи с номера, в резултат на което отпечатали „номерата върху телата им“ и ги принуждавали да присъстват на сутрешната и вечерната проверка чисто голи.⁹⁸

Солженицин разказва историята, повтаряна в различни форми и от други, на група религиозни сектанти, закарани на Соловецки през 1930 г. Те отхвърляли всичко, което идвало от „Антихриста“, и отказвали да пипат съветски паспорти и пари. За наказание ги изпратили на малък остров в Соловецкия архипелаг и ги уведомили, че ще получават храна само срещу подпис. Те отказали. В рамките на два месеца до един умрели от глад. Следващият кораб до острова, спомня си един очевидец, „откри само накълвани от птиците трупове“.⁹⁹

Но дори и когато работят, сектантите невинаги се смесват с останалите затворници и понякога напълно отказват да разговарят с тях. Те се събирали в някоя барака, пазели пълно мълчание и в определени моменти пеели молитвите си и религиозните си песни:

Седях зад решетките на затвораи си спомнях как Христоссмирено и благо е изкачилГолгота с тежкия Кръст.¹⁰⁰

Най-фанатичните вярващи обикновено предизвикват смесени чувства у останалите затворници. Аргинска, несъмнено атеистка, шеговито си спомня: „Всички ги ненавиждахме“ – особено онези, които поради религиозни причини отказвали да се къпят.¹⁰¹ Гаген-Торн си спомня как другите затворнички роптаели срещу отказващите да работят: „Ние работим, те – не! Обаче получават хляб!“.¹⁰²

Но в известен смисъл мъжете или жените, които след пристигането си в нов лагер веднага се присъединяват към някой клан или религиозна секта, са късметлии. Престъпническите банди, по-войнствените национални групи, истинските комунисти и религиозните секти осигуряват на членовете си съобщност, подкрепа и компания. Повечето политически затворници, от друга страна, и повечето „обикновени“ криминални – мнозинството от обитателите на ГУЛаг – не се вписват толкова лесно в една или друга група. На тях им е по-трудно да се ориентират в лагерния живот, да се справят с лагерния морал и йерархия. Без силна мрежа от контакти им се налага сами да усвоят правилата на напредъка.

Те изпълняват същите норми и ядат същата водниста супа. Живеят в същите бараки и пътуват в същите товарни вагони. Дрехите им са почти идентични, обувките – също толкова неподходящи. Не получават различно отношение при разпитите. И все пак лагерните преживявания на мъжете и жените не са съвсем еднакви.

Според доста от оцелелите жени техният пол определено им осигурявал големи предимства в системата от лагери. Жените успявали по-добре да се грижат за себе си, да поддържат дрехите си закърпени, а косите си – чисти. Те като че преживявали по-добре с малките количества храна и не се поддавали толкова лесно на пелагра и други болести на недохранването.² Създавали силни приятелства и си помагали по начини, непознати за мъжете затворници. Маргарет Бубер-Нюман отбелязва, че една от съзатворничките ѝ в „Бутирка“ била арестувана в лека лятна рокля, която бързо се превърнала в дрипа. Съкилийничките ѝ решили да ѝ направят нова рокля:

Но много бивши затворници са на противоположното мнение. Според тях жените рухвали морално много по-бързо от мъжете. Техният пол им осигурявал специални възможности да се сдобият с по-добра трудова класификация, с по-лесна работа, а съответно и с по-висш статут в лагера. В резултат те се обърквали и губели посока в суровия лагерен свят. Густав Херлинг например пише за една „чернокоса певица от Московската опера“, арестувана за „шпионаж“. Поради сериозността на присъдата ѝ веднага след като пристигнала в Каргополлаг я насочили към работа в гората:

Накрая тя отстъпила – първо пред Ваня и после пред „някакъв лагерен шеф“, който, казва Херлинг, „я извлече за косата от купчина боклук и я сложи до една маса в лагерното счетоводство“.⁴

Имало и по-лоши съдби, пише Херлинг. Той разказва например за млада полякиня, която „неформалното жури на урките“ високо оценило. Първо

Но тези първоначални усилия били напразни. След като надзирателят седмици наред внимателно я следял и не ѝ позволил да открадне дори морков или развален картоф от хранителния склад, където работела, тя се предала. Една вечер мъжът отишъл в бараката на Херлинг и „без да каже дума, хвърли на койката ми скъсан чифт кюлоти“. Това било началото на трансформацията й:

Това е версията на Херлинг на една широко разпространена история – която, трябва да отбележим, винаги звучи малко по-различно, ако е представена от женска гледна точка. Друга версия например разказва Тамара Ружневиц, чийто лагерен „роман“ започнал с писмо – „стандартно любовно писмо, типично за лагера“ – от Саша, млад мъж, чиято лека обущарска работа го причислявала към лагерната аристокрация. Писмото било кратко и грубовато: „Хайде да живеем заедно и аз ще ти помагам“. Няколко дни след като го изпратил, Саша дръпнал Ружневиц настрана, за да чуе отговора ѝ. „Ще живееш ли с мен, или не?“, попитал той. Тя отказала. Той я пребил с метална дъга от бъчва. После я отнесъл в болницата (където имал влияние заради специалния си обущарски статут) и наредил на персонала да се грижи добре за нея. Тя прекарала там няколко дни, възстановявайки се от раните си. След като я пуснали – имала достатъчно време да помисли по въпроса – тя отишла при Саша. Иначе той пак щял да я пребие.

„Така започна семейният ми живот“, пише Ружневиц. Ползите проличали веднага: „Здравето ми се подобри, ходех с хубави обувки, вече не носех проклетите дрипи: имах ново яке, нов панталон […] и дори нова шапка“. Десетилетия по-късно Ружневиц описва Саша като „моята първа, истинска любов“. За нещастие, скоро го преместили в друг лагер и тя повече не го видяла. Нещо по-лошо – виновникът за преместването на Саша също я желаел. Тъй като нямало „измъкване“, тя започнала да спи и с него. Макар да не споменава за любов към него, тя си спомня, че и от това съжителство имало полза: получила пропуск, за да пътува без охрана, както и собствен кон.⁶ Историята на Ружневиц, също като описаната от Херлинг, може да се определи като разказ за морална деградация. Или пък да бъде наречена история на оцеляването.

От административна гледна точка никое от тези неща не би трябвало да се случва. По принцип мъжете и жените изобщо не трябвало да бъдат държани заедно в лагерите и наистина някои затворници казват, че с години не зървали представител на противоположния пол. А пък и лагерните командири не горели от желание да им изпращат затворнички. Физически по-слаби, те можели да затруднят изпълнението на лагерния производствен план, поради което някои администратори се опитвали да ги отпращат. В един момент, през февруари 1941 г., администрацията на ГУЛаг дори изпраща писмо до цялото ръководство на НКВД и всички лагерни командири, строго им нарежда да приемат конвои със затворнички и изброява всички неща, които жените можели да вършат. В писмото се споменават леката промишленост и текстилните фабрики; дървообработването и металообработването; някои видове дърводобивна дейност и разтоварването на стоки.⁷

Вероятно заради протестите на лагерните командири броят на изпратените в лагери жени винаги остава относително нисък (както и броят на екзекутираните жени по време на чистката от 1937-1938 г.). Според официалната статистика например през 1942 г. само 13% от затворниците в ГУЛаг са жени. Те достигат до 30% през 1945 г. отчасти поради огромния брой мъже затворници, изпратени на фронта, както и заради законите, забраняващи на работниците да напускат фабриката си – закони, които водят до арестуването на много млади жени.⁸ През 1948 г. процентът е 22 и отново спада до 17 през 1951 и 1952 г.⁹ И все пак дори тези цифри не отразяват истинското положение, тъй като много по-често жените са изпращани да излежават присъдите си в „колониите“ с лек режим. В големите, индустриални лагери от Далечния север те са дори още по-малко и присъствието им е дори още по-необичайно.

Но малкият им брой води до постоянен недостиг на жени – също като на храна, облекло и други неща. Затова, макар да нямат особена стойност за изготвящите лагерната производствена статистика, стойността им за мъжете затворници, за пазачите и свободните работници в лагерите е съвсем различна. В лагерите, където контактите между мъжете и жените затворници са относително свободни или където на практика на някои мъже се позволява достъп до женските лагери, те са уговаряни, заговаряни и най-често получават предложения за храна или по-лека работа в замяна на секс. Вероятно тази страна от живота не е присъща само на ГУЛаг. Докладът на „Амнести Интернешънъл“ от 1999 г. за затворничките в Съединените щати например изнесе данни за изнасилвания на затворнички от пазачи и мъже затворници; за затворници, които подкупвали пазачите, за да им осигурят достъп до затворничките; за жени, които пазачите събличали голи, обискирали и опипвали.¹⁰ Въпреки това странните социални йерархии в съветската система от лагери означават, че жените са измъчвани и унижавани до степен, необичайна дори и за затворите.

От самото начало съдбата на жената зависи много от статута и позицията ѝ в различните лагерни кланове. В рамките на престъпния свят жените са обект на система от сложни правила и ритуали и получават много малко уважение. Според Варлам Шаламов „престъпникът трето или четвърто поколение още от детството си се научава да презира жените. […] Жената, по-низше същество, е създадена само за да удовлетворява животинските желания на престъпника, да бъде обект на грубите му шеги и жертва на публични побои, когато нейният главорез реши да се „позабавлява““. Проститутките на практика „принадлежали“ на видни престъпници и можели да бъдат продавани, заменяни или дори наследявани от брат или приятел, в случай че прехвърлели мъжа в друг лагер или го убиели. При осъществяването на подобна размяна „участниците обикновено не стигат до удари и проститутката започва да спи с новия си господар. В престъпния свят няма ménages à trois, където двама мъже делят една жена. Както не е възможно крадла да живее с мъж, който не е престъпник“.¹¹

Но жените не са единствената мишена. Изглежда, сред професионалните престъпници хомосексуалният секс се е ръководел от също толкова брутални правила. В антуража на някои престъпни главатари има млади хомосексуални мъже – освен или вместо лагерните „съпруги“. Томас Сговио пише за един бригадир, чиято „съпруга“ била мъж – млад мъж, който получавал допълнителна храна в замяна на сексуални услуги.¹² Но не е лесно да се опишат правилата на мъжкия хомосексуализъм в лагерите, тъй като мемоаристите много рядко засягат тази тема. Може би това се дължи на факта, че в руската култура хомосексуализмът донякъде продължава да бъде табу и хората предпочитат да не пишат за него. Освен това, изглежда, в лагерите мъжката хомосексуалност се е ограничавала до престъпния свят – а престъпниците почти не оставят мемоари.

Но все пак знаем, че към 70-те и 80-те години съветските престъпници вече са създали изключително сложен хомосексуален етикет. „Пасивните“ хомосексуалисти били отлъчвани от затворническата общност, хранели се на отделни маси и не разговаряли с останалите мъже.¹³ Макар че са описвани рядко, изглежда, в някои области подобни правила са съществували още в края на 30-те години, когато петнайсетгодишният Пьотър Якир наблюдава аналогичен феномен в килия за малолетни престъпници. Отначало бил шокиран от разговорите на другите момчета за сексуалните им преживявания и решил, че преувеличават,

но грешах. Едно от момчетата беше запазило дажбата си хляб до вечерта, когато попита Машка, който цял ден нямаше какво да яде:

– Искаш ли хапка?

– Да – отвърна Машка.

– Тогава си свали панталона.

Стана в ъгъла, който не се виждаше добре от шпионката, но затова пък беше на показ за всички останали в килията. Никой не се учуди и аз също се престорих, че не съм изненадан. Имаше и много други случаи, докато бях в тази килия; винаги едни и същи момчета изпълняваха ролята на пасивния партньор. Отнасяха се с тях като с парии, не им позволяваха да пият от общата чаша и постоянно ги унижаваха.¹⁴

Странно, но в лагерите лесбийството е по-неприкрито или поне е описвано по-често. Освен това сред криминалните затворнички то е обградено със сложни ритуали. Лесбийките са наричани с руското местоимение за среден род оно („то“) и се делят на по-женствени „кобилки“ и по-мъжествени „съпрузи“ Според един разказ първите понякога са „истински робини“ и чистят и се грижат за „съпрузите“ си. Вторите приемат мъжки прякори и почти винаги пушат.¹⁵ Те открито говорят за лесбийството и дори пеят песни за него:

О, благодаря ти, Сталин,ти ме превърна в баронеса,аз съм и крава, и бик,жена и мъж.¹⁶

Също така те се идентифицират чрез облеклото и поведението си. По-късно една полякиня пише:

Подобни женски двойки са всеизвестни и не правят никакви опити да крият навиците си. Изпълняващите мъжката роля обикновено са облечени с мъжки дрехи, косата им е къса и държат ръцете си в джобовете. Когато ги обземе внезапна страст, те скачат от местата си, изоставят шевните си машини, започват да се гонят и после сред страстни целувки падат на земята.¹⁷

Валерий Фрид описва затворнички, които се обличали като мъже и се представяли за хермафродити. Една от тях била „с къса коса, хубавичка, с офицерски панталон“; друга като че наистина имала някаква генетична деформация.¹⁸ Бивша затворничка описва лесбийско „изнасилване“: тя видяла как две лесбийки натикали под койката „една скромна, тиха девойка“ и там разкъсали химена ѝ.¹⁹ Изглежда, в интелектуалните кръгове лесбийството се приема по-неблагосклонно. Една бивша политическа затворничка си го спомня като „най-отвратителната практика“.²⁰ Но макар и в по-прикрита форма, то съществува и сред политическите – често между жени, които в свободния свят имат съпрузи и деца. В Минлаг, предимно политически лагер, казва Сузана Печора, лесбийските връзки „помагаха на някои да оцелеят“.²¹

Независимо дали доброволни, или принудителни, хомосексуални или хетеросексуални повечето сексуални връзки в лагерите споделят властващата брутална атмосфера. По необходимост те се осъществяват с шокираща за мнозина откритост. Двойките „изпълзяваха под бодливата тел и правеха любов до тоалетната, направо на земята“, каза ми една бивша затворничка.²² „Вагонката, закрита от съседките с дрипи, е класическа лагерна картина“, пише Солженицин.²³ Веднъж Исак Филщински се събудил посред нощ и видял в съседното легло да лежи жена. Тя се била прехвърлила през стената, за да се люби с лагерния готвач: „Освен мен никой не беше спал онази нощ, всички слушаха ставащото със съсредоточено внимание“.²⁴ Нава Волович пише: „Нещата, които свободният човек много би се замислил, преди да извърши, тук се случваха толкова просто като между улични котки“.²⁵ Друг затворник си спомня, че любовта, особено между крадците, била „животинска“.²⁶

И наистина сексът е толкова публичен, че някои го възприемат с апатия: изнасилванията и проституцията за някои се превръщат в част от ежедневието. Едуард Бука веднъж работил в дъскорезницата до женска бригада. Пристигнала група криминални затворници. Те „хванаха желаните жени и ги обладаха в снега или върху купчина трупи. Изглежда, жените бяха свикнали с това и не се съпротивляваха. Бригадирката им не се възпротиви на прекъсването – сякаш това просто беше още една част от работата“.²⁷ Лев Разгон също разказва историята на едно много младо, русо момиче, което метяло двора на лагерния медицински пункт. По това време той вече бил свободен работник и отишъл да посети познатия си лекар. Макар че не бил особено гладен, предложили му щедър обяд. Той го отстъпил на момичето, което „се хранеше тихо и чисто, личеше си, че е от добро семейство“. Всъщност – напомняло на Разгон за собствената му дъщеря:

Младата жена приключи с яденето и грижливо подреди чиниите върху дървения поднос. След това вдигна роклята си, свали гащите си и държейки ги в ръка, се обърна към мен, без да се усмихва.

– Да лягам ли, или какво? – попита тя.

Отначало объркана, а после уплашена от отговора ми, тя каза оправдателно, отново без усмивка:

– Хората не ме хранят без това…²⁸

В някои лагери определени женски бараки се превръщат в нещо повече от открити бардаци. Солженицин описва една, която била

неописуемо, несравнимо мръсна и запусната, с тежка миризма, а вагонките – без спално бельо. Имаше официална забрана мъже да влизат в нея, но нито някой я спазваше, нито някой следеше за спазването ѝ. Посещаваха я не само мъже, но и малолетни, момчета на по 12-13 години, които ходеха там да се учат. […] Всичко се вършеше съвсем естествено, като в природата, пред всички и на няколко места наведнъж. Само очевидната старост или уродливост можеха да спасят жените там – нищо друго.²⁹

И все пак – в пълен разрез с разказите за брутален секс и вулгарност – в някои мемоари има също толкова невероятни истории за лагерна любов, която понякога започвала поради желанието на жените да се защитят. В съгласие с особените правила на лагерния живот другите мъже обикновено не закачали жени, които си имали „лагерен съпруг“ – система, наричана от Херлинг „странно ius primae noctis20 в лагера“.³⁰ Това невинаги са „бракове“ между равни: уважавани жени понякога живеят с крадци.³¹ И невинаги, както описва Ружневиц, са доброволни. Въпреки това не би било съвсем правилно да ги определим и като проституция. По-скоро, пише Валерий Фрид, това били браки по расчету, „бракове по сметка“ – „които понякога бяха и бракове по любов“. Дори и да започвали от чисто практични съображения, затворниците приемали тези връзки сериозно. „Зекът наричаше повече или по-малко постоянната си любовница „моята съпруга“ – пише Фрид, – а тя го наричаше „моят съпруг“. Не влагаха в това никаква ирония: лагерните връзки очовечаваха живота ни“.³²

„Жажда за любов“: затворници надничат през оградата към женската зона – рисунка на Юла-Имар Сустер, Караганда, 1950 г.

И – колкото и странно да звучи – затворниците, които не са твърде изтощени или изнемощели, наистина търсят любов. В своите мемоари Анатолий Жигулин описва любовната си връзка с една германска политическа затворничка – „щастливата, добра, сивоока, златокоса Марта“. По-късно той научил, че тя родила бебе и го кръстила Анатолий. (Това било през есента на 1951 г. и тъй като след смъртта на Сталин имало обща амнистия за затворниците чужденци, Жигулин предположил, че „Марта и детето, ако всичко е било благополучно, са се завърнали у дома“.³³) Мемоарите на лагерния лекар Исак Вогелфангер на моменти звучат като романтичен роман, чийто герой трябвало умело да лавира между рисковете на аферата със съпругата на лагерния шеф и радостите на истинската любов.³⁴

Лишените от всичко хора така отчаяно жадуват за сантиментални връзки, че някои се отдават на платоническа любов чрез писма. Това важи най-вече за специалните лагери за политически затворници в края на 40-те години, където правилото жените и мъжете да се държат отделно стриктно се спазва. В Минлаг, един такъв лагер, мъжете и жените си изпращали бележки чрез своите колеги в лагерната болница, която обслужвала и двата пола. Затворниците създали и тайна „пощенска кутия“ в зоната на железницата, където работели женските бригади. На всеки няколко дни работеща по железопътната линия затворничка се престорвала, че си е забравила палтото или нещо друго, отивала до пощенската кутия, взимала изпратените писма и оставяла написаните. По-късно някой от мъжете ги прибирал.³⁵ Имало и други методи: „В определен момент даден човек в едната от зоните хвърляше писмата от мъжете за жените или от жените за мъжете. Това беше „пощенската служба““.³⁶

Тези писма, спомня си Леонид Ситко, се пишели на малки късчета хартия с миниатюрни букви. Всички ги подписвали с фалшиви имена: неговото било „Хамлет“, а на приятелката му – „Марсианка“. „Запознали“ ги други жени, които му казали, че тя е изключително потисната, тъй като след ареста ѝ взели бебето. Той започнал да ѝ пише и дори веднъж успели да се срещнат в една изоставена мина.³⁷

Други създават дори още по-сюрреалистични методи в търсене на някаква интимност. В специалния лагер в Кенгир имало затворници – почти само политически, лишени от всякакви контакти със семействата си, с приятелите си и със съпругите или съпрузите си у дома – които поддържали „сложни“ връзки с хора, които никога не били срещали.³⁸ Някои дори се женели през стената, разделяща мъжкия и женския лагер, без изобщо да са се виждали. Жената стояла от едната страна, мъжът – от другата, изричали клетвите и свещеникът затворник документирал церемонията върху парче хартия.

Този вид любов продължил да съществува дори и след като лагерната администрация направила стената по-висока, покрила я с бодлива тел и забранила на затворниците да я приближават. Описвайки тези бракове на сляпо, дори Солженицин за момент изоставя цинизма, с който говори за почти всички останали лагерни връзки: „В това съединяване с непознат затворник от другата страна на стената […] чувам ангелски хор. То е като безкористно съзерцаване на небесните светила. То е твърде извисено за тази епоха на пресметливост и подскачащ джаз“.³⁹

А щом любовта, сексът, изнасилванията и проституцията са част от лагерния живот, значи същото се отнася и за бременността и раждането. Наред с мините и строителните площадки, дървосекаческите бригади и наказателните килии, бараките и товарните вагони в ГУЛаг има и родилни домове и лагери за майки – както и детски градини за бебетата и малките деца.

Не всички деца, озовали се в тези институции, са родени в лагерите. Някои са „арестувани“ заедно с майките си. В правилата относно тази практика никога няма особена яснота. Оперативна заповед от 1937 г. относно арестуването на съпругите и децата на „враговете на народа“ изрично забранява арестуването на бременни жени и кърмачки.⁴⁰ От друга страна, в една заповед от 1940 г. се казва, че децата можели да останат при майките си, докато навършат година и половина и „престанат да се нуждаят от кърма“, след което трябвало да бъдат настанени в сиропиталища или дадени на роднини.⁴¹

В действителност редовно арестуват и бременни жени, и кърмачки. При рутинния преглед на новопристигнал затворнически конвой един лагерен лекар открил жена с родилни контракции. Била арестувана в седмия месец на бременността.⁴² Друга жена, Наталия Запорожец, била транспортирана в осмия месец от бременността си: след като се лашкала по влакове и камиони, тя родила мъртво дете.⁴³ Художничката и мемоаристка Ефросиния Керсновска помогнала за израждането на бебе, което се родило в конвойния влак.⁴⁴

Малките деца биват „арестувани“ заедно с родителите си. Една арестувана през 20-те години затворничка пише горчиво оплакване до Дзержински и му благодари за „арестуването“ на тригодишния ѝ син: затворът, казва тя, е за предпочитане през детския дом, който тя нарича „фабрика за ангели“.⁴⁵ Стотици хиляди деца са арестувани заедно с родителите си по време на двете големи депортационни вълни – първата на кулаците в началото на 30-те години и втората на „вражеските“ етнически и национални групи по време на Втората световна война и след нея.

Тези деца никога не забравят шока от новото си положение. Една полска затворничка си спомня, че в нейната килия имало жена с тригодишен син: „Детето беше възпитано, но крехко и мълчаливо. Забавлявахме го, доколкото можехме, с разкази и вълшебни приказки, но от време на време то ни прекъсваше с въпроса: „В затвора сме, нали?““.⁴⁶

Много години по-късно детето на депортирани кулаци си спомня преживяването в товарния вагон: „Хората подивяха… Нямам представа колко дни пътувахме. Във вагона няколко души умряха от глад. Стигнахме в Томск и ни свалиха, няколко семейства. Разтовариха и няколко трупа – деца, младежи и старци“.⁴⁷

Въпреки трудностите някои жени умишлено и дори цинично забременяват в лагерите. Обикновено това са криминални затворнички или осъдени за дребни престъпления, които чрез бременността искат да се отърват от тежката работа, да получават малко по-добра храна и може би да се възползват от периодичните амнистии за жени с малки деца. Тези амнистии – има една през 1945 г. например и друга през 1948 г. – обикновено не важат за жени, осъдени за контрареволюционни престъпления.21 „Забременяването можеше да облекчи живота ти“, каза ми Людмила Хачатрян, за да ми обясни защо жените с радост спели с тъмничарите си.⁴⁸

Друга жена си спомня слуха, че всички жени с бебета – мамки на затворническия жаргон – щели да бъдат освободени. След това умишлено забременяла.⁴⁹ Затворничката Надежда Йоффе, която забременяла, след като ѝ позволили да се срещне със съпруга си, пише, че съзатворничките ѝ в магаданските „бараки за кърмачки“ нямали „никакви майчински инстинкти“ и изоставяли бебетата си при първа възможност.⁵⁰

Но не всички жени, които забременяват в лагерите, искат да останат в това положение и това едва ли е учудващо. Администрацията на ГУЛаг като че няма ясно становище по въпроса дали на жените трябва да се позволява да направят аборт, или не и понякога им разрешава, а друг път налага допълнителни присъди на онези, които са се опитали да го направят.⁵¹ Не е много ясно и колко чести са били абортите, тъй като рядко се описват: в десетките интервюта и мемоари прочетох или чух само два разказа. В едно интервю Анна Андреева ми разказа за жена, която „напъха в себе си пирони, седна и започна да работи на шевната си машина. Впоследствие получи силно кървене“.⁵² Друга жена описва как лагерният лекар се опитал да прекъсне бременността й:

Представете си картината. Нощ е. Тъмно е… Андрей Андреевич се опитва да предизвика аборт само чрез намазаните си с йод ръце, без инструменти. Но е толкова нервен, че нищо не се получава. Не мога да дишам от болка, но понасям всичко без звук, за да не чуе никой. „Спрете!“ – извиквам накрая от непоносимата болка и цялата процедура е прекратена за два дни. Накрая всичко излезе – фетусът и доста кръв. Затова никога не можах да стана майка.⁵³

Но има и жени, които искат децата си, и често тяхната съдба също е трагична. На фона на всичко написано за егоизма и продажността на жените, родили деца в лагерите, изпъква историята на Хава Волович. Политическа затворничка, арестувана през 1937 г., тя била изключително самотна в лагерите и съзнателно искала да роди дете. Въпреки че Хава не изпитвала особена любов към бащата, през 1942 г. се родила Елеонора – в лагер, където нямало специални удобства за майките:

Там имаше три майки и ни дадоха малка, отделна стаичка в бараките. От стените и тавана като пясък се ръсеха дървеници; по цяла нощ ги махахме от децата. През деня трябваше да ходим на работа и оставяхме бебетата на някоя освободена от работа старица; тези жени невъзмутимо си похапваха от храната, която бяхме оставили за децата.

Въпреки това, пише Волович,

в продължение на цяла година всяка нощ стоях до креватчето на детето си, чистех дървениците и се молех. Молех се Господ да удължи мъчението ми на сто години, ако това бе цената да не се разделям с дъщеря си. Молех се да ме освободят заедно с нея дори и само като просякиня или саката. Молех се да мога да я отгледам, докато порасне, дори за това да ми се наложеше да пълзя в краката на хората и да искам милостиня. Но Господ не чу молитвите ми. Бебето ми едва беше проходило, едва бях чула първите ѝ думи – прекрасното, разтапящо сърцето „мама“ – когато ни облякоха в дрипи въпреки зимния студ, качиха ни в товарен камион и ни прехвърлиха в „лагер за майки“. И тук моят дундест малък ангел със златни къдрици скоро се превърна в блед призрак с тъмни сенки под очите и язви по целите устни.

Първо зачислили Волович в дърводобивна бригада и после я изпратили в дъскорезницата. Вечер отнасяла вкъщи малък наръч дърва за огрев, който давала на медицинските сестри в детския дом. В замяна понякога ѝ позволявали срещи с дъщеря ѝ извън официалните свиждания.

Видях как сестрите будеха децата сутрин. Избутваха ги от студените им легълца с удари и ритници…, блъскаха ги с юмруци и грубо ги ругаеха, събличаха пижамите им и ги миеха с леденостудена вода. Бебетата не смееха дори да заплачат – само издаваха тихо сумтене като старци и ниски свиркащи звуци.

Това ужасно свиркане понякога дни наред се носеше откъм леглата. Деца, вече достатъчно големи, за да седят или пълзят, лежаха по гръб със свити към коремчетата крака и издаваха тези странни звуци, напомнящи приглушено гугукане на гълъби.

Една медицинска сестра отговаряла за седемнайсет деца – т.е. времето едва ѝ стигало да преоблича и храни бебетата, да не говорим да се грижи добре за тях:

Сестрата донесе от кухнята изпускаща пара купа каша и я разпредели в седемнайсет купички. Грабна най-близкото бебе, сложи ръцете му зад гърба, завърза ги с кърпа и започна да изсипва в гърлото му лъжица след лъжица гореща каша, без да му оставя достатъчно време да преглътне, сякаш хранеше пуйка.

Елеонора бавно започнала да крее.

При някои от посещенията си откривах по тялото ѝ синини. Никога няма да забравя как уви кльощавите си ръчички около врата ми и изстена: „Мамо, искам вкъщи!“. Не беше забравила пълната с дървеници съборетина, където се беше родила и където беше с майка си през цялото време…

Малката Елеонора, която сега беше на петнайсет месеца, скоро разбра, че молбите ѝ за „вкъщи“ са напразни. Престана да протяга ръчички към мен при посещенията и мълчаливо се извръщаше настрани. Когато я вдигнах през последния ден от живота ѝ (позволиха ми да я кърмя), тя гледаше с широко отворени очи някъде в далечината, после започна да удря лицето ми с малките си слаби юмручета, да драска гърдата ми и да я хапе. След това посочи надолу към леглото си.

Когато вечерта се върнах с вързопа дърва, леглото ѝ беше празно. Намерих я да лежи гола в моргата редом с труповете на възрастните затворници. Беше прекарала на този свят една година и четири месеца и почина на 3 март 1944 г. […] Ето я историята за това как, като родих единственото си дете, извърших възможно най-тежкото престъпление.⁵⁴

В архивите на ГУЛаг са запазени снимки на типа лагерни детски градини, описан от Волович. В началото на един такъв албум има следното въведение:

Слънцето свети в тяхната сталинска родина. Нацията е изпълнена с любов към водачите и нашите прекрасни деца са щастливи точно както цялата ни млада страна е щастлива. Тук, в широки и топли легла, спят новите граждани на страната ни. След като са се нахранили, те сладко заспиват и със сигурност сънуват щастливи сънища.

Съпътстващите снимки не отговарят на написаното. На една от тях кърмачки с бели маски на лицата – доказателство за хигиенните практики в лагера – седят със сериозни погледи и без усмивки на пейка, гушнали бебетата си. На друга всички деца отиват на вечерната си разходка. Наредени в редица, те не изглеждат по-ентусиазирани от майките си. На много снимки децата са с обръснати глави вероятно заради въшките, от което приличат на мънички затворници, за каквито всъщност са смятани.⁵⁵ „Детският дом също беше част от лагера – пише Евгения Гинзбург. – Имаше собствена караулка, собствена порта и собствена бодлива тел “.⁵⁶

Администрацията на ГУЛаг в Москва вероятно е знаела колко е ужасен животът на децата в лагерите. Известно ни е поне, че лагерните инспектори са предавали информацията: в един доклад от 1949 г. за битовите условия на жените в лагерите неодобрително се отбелязва, че от 503 000 жени, които по онова време са в системата на ГУЛаг, 9300 са бременни, а други 23 700 са с малките си деца. „Предвид отрицателното въздействие върху здравето и образованието на децата“ докладът се застъпва за предсрочното освобождаване на майките, както и на жените с деца у дома, общо – като се изключат рецидивистките и контрареволюционерките – около 70 000.⁵⁷

От време на време наистина има такива амнистии. Но не се правят почти никакви подобрения в живота на останалите в лагерите деца. Напротив, тъй като с нищо не допринасят за производителността на лагера, за повечето лагерни командири здравето и благополучието им не са особен приоритет и те неизменно живеят в най-лошите, най-студени и най-стари сгради. Един инспектор установява, че температурата в един лагерен детски дом никога не се покачвала над 5°С; друг заварва детски дом с лющеща се боя и никакво осветление – дори и с газови лампи.⁵⁸ В доклад от 1933 е за Сиблаг се казва, че в лагера имало недостиг на 800 чифта детски обувки, 700 детски палтенца и 900 комплекта прибори.⁵⁹ Работещите в тези домове също невинаги са с необходимата квалификация. Напротив, тъй като сестринската работа се смята за „доверена“ по принцип я дават на професионални престъпнички. Йоффе пише: „Часове наред стояха под стълбището със „съпрузите“ си или просто изчезваха, а децата, оставени без храна и грижи, се разболяваха и започваха да измират“.⁶⁰

Бременността вече е струвала на лагерите достатъчно скъпо и затова на майките обикновено не се позволява да компенсират тази немарливост – ако изобщо желаят да го направят. Принуждават ги да се върнат на работа възможно най-бързо и неохотно им дават почивки за кърмене. Най-често ги освобождават от работа на всеки четири часа, отпускат им по петнайсет минути с децата – както са с мръсните си работни дрехи – и после ги изпращат обратно – т.е. децата си остават гладни. А понякога не им се позволява дори и това. Един лагерен инспектор цитира случая на жена, която заради трудовите си задължения закъсняла с няколко минути за кърменето на бебето си и ѝ отказали да я пуснат при него.⁶¹ В едно интервю бивша надзирателка на лагерна ясла ми каза – оправдателно – че когато майката не успеела да накърми детето, за което по нейните думи се отпускал половин час, някоя от сестрите го дохранвала с шише.

Същата тази жена потвърди и друга описвана от затворничките жестокост: след отбиването на детето често забранявали на майката всякакъв по-нататъшен контакт с него. По думите ѝ лично тя не позволявала на майките в нейния лагер да излизат на разходка с децата си, понеже като затворнички щели да им навредят. Бившата надзирателка твърди, че видяла как една майка дала на детето си примесена с тютюн захар, за да го отрови. Друга нарочно свалила обувките на детето си в снега. „Носех отговорност за детската смъртност в лагера – каза ми тя, за да обясни защо е взела мерки да държи майките настрана. – Майките нямаха нужда от тези деца и искаха да ги убият“.⁶² Вероятно ръководени от същата тази логика, и други лагерни командири забраняват на майките да виждат децата си. Но не е изключено тези правила да са още един резултат от безхаберната жестокост на лагерната администрация: уреждането на срещите между майките и децата създавало неудобства, затова просто прекратявали практиката.

Отделянето на децата от родителите в такава ранна възраст има предвидими последствия. Сред бебетата избухват множество епидемии. Детската смъртност е изключително висока – толкова висока, както се отбелязва в доклада на същия инспектор, че често умишлено се скрива.⁶³ Но дори и за оцелелите кърмачета шансът за нормален живот в лагерните детски градини е минимален. Някои имат късмета да попаднат под грижите на по-човечни сестри затворнички. Други – не. Веднъж самата Гинзбург работила в лагерна детска градина и след постъпването си установила, че дори и по-големите деца още не можели да говорят:

Само някои от четиригодишните можеха да кажат по няколко странни, несвързани думи. Нечленоразделните викове, мимиките и ударите бяха основното средство за общуване.

– Откъде ще се научат да говорят? Някой да ги учи ли? – обясни Аня безстрастно. – В яслата през цялото време лежат в леглата си. Никой не ги вдига, дори и да се скъсват от рев. Не е разрешено, освен за да се сменят мокрите пелени – когато има сухи, разбира се.

Когато Гинзбург се опитала да обучава новите си повереници, открила, че само едно-две от децата – онези, които все още поддържали някакъв контакт с майките си – успявали да научат нещо. Но дори и техният опит бил съвсем ограничен:

– Виж – казах аз на Анастас и му показах малката къщичка, която бях нарисувала. – Какво е това?

– Барака – съвсем ясно отговори малкото момченце.

С няколко щрихи на молива нарисувах върху къщата котка. Но никой не я разпозна, дори и Анастас. Никога не бяха виждали това рядко животно. След това нарисувах около къщата традиционната селска ограда.

– А това какво е?

– Зона! – извика гордо Вера.⁶⁴

При навършването на двегодишна възраст обикновено прехвърлят децата от лагерните детски градини в обикновени сиропиталища. Някои майки го приемат с радост, защото това дава шанс на децата да се измъкнат от лагера. Други протестират поради възможността да ги преместят – умишлено или случайно – в някой лагер далеч от децата им и после имената им да бъдат променени или забравени, което би направило невъзможно поддържането на връзката или дори на какъвто и да било контакт.22 Понякога това се случва и с деца в обикновени детски домове. Валентина Юрганова, дъщерята на волжки германски кулаци, била изпратена в детски дом, в който някои от подопечните били твърде малки, за да помнят имената си, а властите – твърде дезорганизирани, за да ги запишат. Едно дете, каза ми тя, просто било прекръстено на „Каштанова“ („Кестенова“), тъй като в парка зад сиропиталището имало много кестени.

Години по-късно друго такова момиче пише сърцераздирателно описание на неуспешното си, продължило цял живот издирване на истинските имена на родителите си: в нейния район нямало документ за раждането на дете с фамилията от паспорта ѝ, а тя била твърде малка, за да знае истинските им имена. Въпреки това си спомняла фрагменти от миналото: „Мама до шевната машина. Аз ѝ искам игла и конец… Аз в градината… По-късно… Стаята е тъмна, леглото отдясно е празно, нещо се е случило. Някак си съм останала сама. Ужасена съм“.⁶⁵

Нищо чудно, че след отвеждането на децата някои майки по думите на бивша затворничка: „Крещяха и пищяха, а други дори полудяваха и ги заключваха в бункери, докато се успокоят“. След това шансовете за събиране били малки.⁶⁶

Навън животът на родените в лагерите деца невинаги се подобрява. Вместо това те се присъединяват към многобройните малчугани, изпратени направо в детските домове след арестуването на родителите им – друга категория деца жертви. Като правило държавните сиропиталища са извънредно пренаселени, мръсни, с малко персонал и често са смъртоносни. Бивша затворничка си спомня емоциите и големите надежди, с които нейният лагер изпратил група затворнически деца в градското сиропиталище – и изживяния ужас, когато научили, че и единайсетте са починали при епидемия.⁶⁷ Още през 1931 г., в разгара на колективизацията, началниците на детски домове в Урал пишат отчаяни писма до местните власти и молят за помощ в отглеждането на хилядите наскоро осиротели кулашки деца:

Трийсет момчета живеят в стая 12 квадратни метра. За 38 деца има седем легла, на които спят „рецидивистите“. Две 18-годишни развалиха електрическата инсталация, обраха магазина и пият с директора […]; деца спят на мръсния под, играят с карти, направени от скъсани снимки на „Водача“, пушат, чупят решетките по прозорците и се катерят по стените в опит да избягат.⁶⁸

В друг дом за кулашки деца:

Децата спят на пода, няма достатъчно обувки. […] Случва се в продължение на няколко дни да няма вода. Хранят се лошо; обядът им се състои само от вода и картофи. Няма чинии и купички, хранят се от черпаци. За 140 души има една чаша, лъжиците не достигат; хранят се на смени или с ръце. Няма осветление, само една лампа за целия дом, а за нея няма газ.⁶⁹

През 1933 г. един детски дом край Смоленск изпраща следната телеграма до Московската комисия за децата: „Хранителните доставки за дома бяха прекратени. Сто деца гладуват. Организацията отказва да дава дажби. Няма помощ. Вземете спешни мерки“.⁷⁰

С времето нещата не се променят особено. Заповед на НКВД от 1938 г. описва един детски дом, в който някои от по-големите момчета изнасилили две осемгодишни момиченца, и друг, в който 212 деца разполагали с дванайсет лъжици и двайсет чинии и спели с дрехи и обувки поради липсата на пижами.⁷¹ През 1940 г. Савельева Леонидовна била „отвлечена“ от детския дом – родителите ѝ били арестувани – и осиновена от семейство, което искало да я използва като домашна прислужница. Така се разделила със сестра си, която повече не успяла да открие.⁷²

За децата на политическите животът в тези домове е особено тежък и често към тях се отнасят по-зле, отколкото към обикновените сираци. Светлана Когтева, по онова време десетгодишна, си спомня, че им казвали да „забравят родителите си, тъй като те са врагове на народа“.⁷³ На отговарящите за тези домове офицери от НКВД било наредено да проявяват особена бдителност спрямо децата на контрареволюционерите и да се погрижат те да не получават каквото и да било привилегировано отношение.⁷⁴ Заради това правило след ареста на родителите си Пьотър Якир останал само три дни в едно от тези сиропиталища. За това време той успял да се прочуе като „тартор на „предателските“ деца“ и моментално бил арестуван – на четиринайсетгодишна възраст. Прехвърлили го в затвор и впоследствие го изпратили в лагер.⁷⁵

Често децата на политическите са обект на подигравки и изолация. Един затворник си спомня, че след пристигането в сиропиталищата снемали пръстови отпечатъци на „вражеските“ деца също като на престъпници. Учителите и възпитателите се страхували да проявяват към тях прекалена привързаност, тъй като не желаели да ги обвинят в съчувствие към „враговете“.⁷⁶ Децата на арестуваните трябвало постоянно да понасят безмилостни заяждания за „вражеския“ си статут, казва Юрганова – в резултат тя умишлено забравила немския език, който говорела като дете.⁷⁷

В подобна обстановка дори и децата на образовани родители бързо усвояват престъпни навици. Едно от тези деца е Владимир Глебов – синът на видния болшевик Лев Каменев. Когато бил четиригодишен, арестували баща му, а него „изселили“ в специално детско сиропиталище в Западен Сибир. Там около 40% от децата били деца на „врагове“, а около 20% – циганчета, арестувани за скитничество. Както Глебов обяснява на писателя Адам Хочшчайлд, дори за децата на политическите имало полза от ранния контакт с млади престъпници:

Моят приятел ме научи на разни неща за самозащита, които много ми помогнаха в по-нататъшния ми живот. Тук имам един белег и тук друг. […] Когато някой те напада с нож, трябва да умееш да се отбраняваш. Основният принцип е да реагираш преди това, да не му позволиш да те удари. Такова беше щастливото ни съветско детство!⁷⁸

Но преживяванията в сиропиталищата оставят траен отпечатък върху някои деца. Една майка се върнала от изгнание и взела малката си дъщеря. Осемгодишно момиченце все още не можело да говори добре, нахвърляло се на храната и се държало като диво животинче, в каквото сиропиталището го било превърнало.⁷⁹ Друга майка, освободена след осемгодишна присъда, отишла да вземе децата си от сиропиталището, но те отказали да тръгнат с нея. Били ги убедили, че родителите им са „врагове на народа“ които не заслужават любов и привързаност. Изрично ги били инструктирали да отказват да напуснат, „ако майка ви изобщо дойде да ви вземе“ и те не желаели да тръгнат с родителите си.⁸⁰

Нищо чудно, че много често децата бягат от тези сиропиталища. И щом се озоват на улицата, бързо попадат в престъпния подземен свят. А след като станат част от него, порочният кръг се завърта. Вероятно рано или късно и те ще бъдат арестувани.

В годишния доклад на НКВД за 1944-1945 г. относно група от осем лагера в Украйна на пръв поглед няма нищо необичайно. Докладът посочва кои лагери са изпълнили петгодишния план и кои не са. Хвали затворниците ударници. Строго отбелязва, че в повечето лагери храната е била лоша и еднообразна. Отбелязва също – по-одобрително – че през отчетния период само в един от лагерите избухнала епидемия, и то след като прехвърлили в него пет затворници от пренаселения харковски затвор.

Но някои подробности в доклада илюстрират същинската природа на тези осем украински лагера. Един инспектор се оплаква например че в единия от лагерите не достигали „учебници, писалки, тетрадки, моливи“. Има и строга забележка относно склонността на някои от обитателите да залагат храната си, така че понякога губели хлебните си дажби за месеци напред: изглежда, по-младите обитатели на лагера били твърде неопитни, за да играят на карти с по-старите.⁸¹

Осемте въпросни лагера са осемте детски колонии в Украйна. Защото не всички деца, попаднали под юрисдикцията на ГУЛаг, са деца на арестувани родители. Някои от тях попадат в системата от лагери по собствена вина. Те извършват престъпления, вследствие на което ги арестуват и ги изпращат в специалните лагери за малолетни. Тези колонии се управляват от същите бюрократи като лагерите за възрастни и в много отношения приличат на тях.

Първоначално „детските лагери“ са създадени за беспризорные – за сираците, за изоставените и за мръсните улични деца, загубили родителите си или избягали от дома в годините на гражданската война, глада, колективизацията и масовите арести. В началото на 30-те години те са обичайна гледка по гарите и обществените паркове на съветските градове. Руският писател Виктор Серж ги описва:

Виждах ги в Ленинград и в Москва да живеят по каналите, в павилиони и на гробищата, където бяха необезпокоявани господари; нощем провеждаха конференции в обществените тоалетни; пътуваха върху покривите на влакове или върху прътите отдолу. Появяваха се – досадни, черни от пот – за да изврънкат няколко копейки от пътниците и да издебнат момента да откраднат някой куфар. […]⁸²

Тези деца са толкова многобройни и създават такива проблеми, че през 1934 г. ГУЛаг създава първите детски градини в лагерите за възрастни, за да попречи на арестантските деца да бродят по улиците.⁸³ Малко по-късно, през 1935 г., ГУЛаг решава да създаде и специални детски колонии. Масово прибират децата от улиците и ги изпращат в колониите, за да учат и да се подготвят за присъединяването си към трудовата армия.

През 1935 г. съветските власти приемат и прословутия закон, който позволява деца на дванайсет години да бъдат съдени като възрастни. В резултат на това селски момичета, арестувани за кражбата на няколко зрънца пшеница, и деца на „врагове“, заподозрени в съучастничество с родителите им, се озовават в затворите за малолетни заедно с непълнолетните проститутки, младите джебчии, уличните деца и др.⁸⁴ Според един вътрешен доклад през 30-те години агентите на НКВД прибрали едно дванайсетгодишно татарско момиче, което не говорело руски и било загубило майка си на железопътна гара. Депортирали го – само̀ – в Далечния север.⁸⁵ Малолетните престъпници в Съветския съюз са толкова многобройни, че през 1937 г. НКВД създава детски домове със „специален режим“ за деца, системно нарушаващи правилата в обикновените детски домове. Към 1939 г. вече не изпращат обикновените сираци в детските лагери. Сега те са предназначени за малолетни престъпници, осъдени от съд или от особое совещание – „специалната“.⁸⁶

Но въпреки заплахата от по-сурови наказания броят на малолетните престъпници продължава да расте. Войната създава не само сираци, но също и бегълци, безнадзорни деца, чиито бащи са на фронта и чиито майки работят по дванайсет часа на ден във фабриките, както и цяла нова категория деца престъпници: малолетни работници, избягали от работата си във фабриката – понякога след евакуирането на фабриката далеч от семействата им – нарушавайки по този начин военновременния закон „За неоторизирано напускане на работното място във военната промишленост“.⁸⁷ Според собствената статистика на НКВД от 1943 до 1945 г. детските „приемни центрове“ са събрали невероятния брой от 842 144 бездомни деца. Повечето са върнати при родителите им, изпратени в детски домове или в занаятчийски училища. Но значителен брой – 52 830 според архивите – са насочени към „трудово-образователни колонии“. Фразата „трудово-образователна колония“ не е нищо друго освен евфемизъм за детски концентрационен лагер.⁸⁸

В много отношения децата в лагерите за малолетни не са третирани по-различно от родителите си. Арестуват ги и ги транспортират съгласно същите правила – с две изключения: трябвало да ги държат отделно от възрастните и да не ги застрелват при опит за бягство.⁸⁹ Хвърлят ги в същите затвори като възрастните – в отделни, но също толкова окаяни килии. Направеното от един инспектор описание на такава килия звучи потискащо познато: „Стените са мръсни; не всички затворници имат легла и матраци. Нямат чаршафи, калъфки и одеяла. В килия №5 прозорецът е покрит с възглавница поради липсата на стъкло, а в килия №14 единият прозорец изобщо не се затваря“.⁹⁰ Друг доклад описва затворите за малолетни като „неприемливо нехигиенични“, с недостиг на топла вода и елементарни неща от първа необходимост, като чаши, купички и столове.⁹¹

Някои по-млади затворници дори са разпитвани като възрастни. След като арестували четиринайсетгодишния Пьотър Якир в сиропиталището, първо го изпратили в затвор за възрастни и след това го подложили на истински разпит. Следователят го обвинил в „организиране на анархистка конна банда, чиято цел е да действа в тила на Червената армия“, и цитирал като доказателство любовта на Якир към язденето. Впоследствие го осъдили като „обществено опасен елемент“.⁹² Иржи Кмиецик, шестнайсетгодишен поляк, задържан при опит да премине през съветската граница в Унгария – това било през 1939 г. след съветската инвазия в Полша – също бил разпитван като възрастен. С часове го държали прав или пък седнал на табуретка, давали му солена супа и му отказвали вода. Наред с другите неща следователят го питал: „Колко ти плащаше господин Чърчил за осигуряваната информация?“. Кмиецик не знаел кой е Чърчил и помолил да му обяснят въпроса.⁹³

В архивите са запазени и протоколите от разпита на петнайсетгодишния Владимир Мороз, когото обвинили в провеждане на „контрареволюционна дейност“ в сиропиталището. Майка му и по-големият му седемнайсетгодишен брат вече били арестувани. Баща му бил разстрелян. Хората от НКВД открили дневника на Мороз, в който той осъждал „лъжите и клеветите“ навсякъде около него: „Ако някой е изпаднал в дълбок сън преди дванайсет години и изведнъж се събуди сега, ще остане шокиран от настъпилите за това време промени“. Макар че го осъдили на три години в лагер, Мороз починал в затвора през 1939 г.⁹⁴

И това не са изолирани инциденти. През 1939 г., когато съветската преса отразява няколко случая на офицери от НКВД, арестувани за изтръгване на фалшиви самопризнания, един сибирски вестник разказва историята на 160 деца, повечето на дванайсет-четиринайсет години, но други едва на десет. За разпитите им четирима офицери от НКВД и прокуратурата получават пет- до десетгодишни присъди. Историкът Робърт Конкуест пише, че самопризнанията били получени „сравнително лесно“: „Едно десетгодишно дете рухнало след продължил цяла нощ разпит и признало, че членува във фашистка организация от седемгодишна възраст“.⁹⁵

Децата затворници не са освободени и от безмилостните изисквания на системата на робския труд. Въпреки че като правило детските колонии не са разполагани в по-тежките северни лесодобивни или миньорски лагери, през 40-те години в норилския лагер в Далечния север има детски лагпункт. Някои от неговите 1000 обитатели работят в норилската тухларска фабрика, а други почистват снега. Сред тях има и няколко деца на дванайсет, тринайсет и четиринайсет години, а мнозинството са на петнайсет или шестнайсет, тъй като по-големите малолетни затворници вече са преместени в лагери за възрастни. Инспекторите постоянно се оплакват от условията в норилския детски лагер и накрая той е преместен в по-южна част на СССР – но не и преди много от младите му затворници да станат жертви на същите предизвикани от студа и недохранването болести като възрастните.⁹⁶

По-типичен е украинският доклад, според който децата в украинските детски трудови колонии работели в дървообработването, металообработването и шивашката промишленост.⁹⁷ Кмиецик бил в детска колония край Житомир, Украйна, и работел във фабрика за мебели.⁹⁸ И все пак колониите в много отношения приличат на лагерите за възрастни – трябва да се постигат производствени цели, да се изпълняват индивидуални норми, да се спазва режим. Една заповед на НКВД от 1940 г. нарежда децата между дванайсет и шестнайсет години да работят по четири часа на ден и да прекарват още четири часа в училище. Същата заповед изисква децата от шестнайсет до осемнайсет години да работят по осем часа на ден и да посвещават на учене два часа.⁹⁹ В норилския лагер този режим не се спазва, тъй като изобщо няма училище.¹⁰⁰

В лагера за малолетни на Кмиецик има само вечерно обучение. Освен другите неща там го учели, че „Англия е остров в Западна Европа. […] Управлява се от лордове в червени роби с бели яки. Те експлоатират работниците и им плащат жълти стотинки“.¹⁰¹ Не че образоването на децата е основната цел на тези колонии: през 1944 г. Берия гордо информира Сталин, че лагерите за малолетни в ГУЛаг са дали впечатляващ принос за военните усилия, произвеждайки мини, гранати и други неща на обща стойност 150 млн. рубли.¹⁰²

Децата са обект и на същата лагерна пропаганда като възрастните. Лагерните вестници от средата на 30-те години описват деца стахановци и гордо се превъзнасят за „35-ниците“ – уличните деца, изпратени в лагерите по закона от 1935 г., възхвалявайки онези, които видели светлината и били преобразени от физическия труд. Същите вестници охулват децата, които не разбирали, че „трябва да изоставят миналото си, че е време да започнат нов живот. […] Комарджийството, пиянството, хулиганството, отказът да работят, кражбите и прочее са широко разпространени сред тях“.¹⁰³ За да се преборят с този младежки „паразитизъм“, властите принуждават децата да участват в същия вид културно-възпитателни концерти като възрастните и да пеят същите сталинистки песни.¹⁰⁴

И накрая – децата са обект на същия психологически натиск като възрастните. Друга директива на НКВД от 1941 г. призовава за организирането на агентурно-оперативное обслуживание – „мрежа от информатори“ – в детските колонии на НКВД и детските приемни центрове. Плъзнали са слухове за контрареволюционни настроения както сред персонала, така и сред децата в лагерите, особено сред децата на контрареволюционери. В един лагер децата дори направили минибунт. Те завзели столовата, изпотрошили я, нападнали пазачите и ранили шестима.¹⁰⁵

Децата от лагерите за малолетни са късметлии само в едно отношение: че за разлика от други деца, не са ги изпратили в обикновени лагери, където щели да бъдат заобиколени от обикновени възрастни затворници. Всъщност – точно като постоянно появяващите бременни жени – постоянното увеличаване на малолетните престъпници в лагерите за възрастни създава големи главоболия на лагерните командири. През октомври 1935 г. Хенрих Ягода изпраща гневно писмо до всички лагерни командири: „Въпреки моите инструкции непълнолетните затворници не се изпращат в трудови колонии за малолетни, а се смесват в затворите с възрастни“. При последното преброяване, заявява той, в обикновените затвори още имало 4305 малолетни.¹⁰⁶ Тринайсет години по-късно, през 1948 г., следователите от прокуратурата продължават да се оплакват, че твърде много непълнолетни затворници попадат в лагери за възрастни, където възрастните престъпници ги покваряват. В един лагер дори властите забелязали как главатарят на лагерните престъпници превърнал някакъв осемнайсетгодишен дребен крадец в наемен убиец.¹⁰⁷

Малолетките – „малолетните престъпници“ – не предизвикват почти никакво съчувствие у останалите затворници. „Гладът и ужасът от случилото се ги бяха направили напълно беззащитни“, пише Лев Разгон, който отбелязва, че малолетните инстинктивно се стремели към най-могъщите на вид. Това били професионалните престъпници, които превръщали момчетата в „слуги, безсловесни роби, професионални шутове, заложници и какво ли не“ и – както момчетата, така и момичетата – в проститутки.¹⁰⁸ Но ужасяващите им преживявания не предизвикват особена жал; напротив – някои от най-суровите нападки в мемоарната литература са запазени тъкмо за тях. Независимо от произхода си, пише Разгон, децата затворници скоро „до едно проявяваха плашеща и непоправимо отмъстителна жестокост, без всякакви задръжки или чувство за отговорност“. Нещо по-лошо –

те не се бояха от никого и от нищо. Пазачите и лагерните шефове се страхуваха да влязат в бараките на малолетните. Именно там се случваха най-отвратителните, най-циничните и най-жестоките неща в лагера. Ако някой от криминалните главатари при игра на комар загубеше всичко и заложеше живота си, момчетата щяха да го убият срещу една дневна дажба хляб или просто „за удоволствие“. Момичетата се хвалеха, че могат да задоволят цяла бригада дървосекачи. В тези деца не беше останало нищо човешко и изглеждаше невъзможно да се върнат в нормалния свят и отново да станат обикновени човешки същества.¹⁰⁹

Солженицин мисли по същия начин:

В съзнанието им нямаше граници между позволено и непозволено, нито представа за добро и зло. За тях всичко, което желаеха, беше добро и всичко, което им пречеше, беше лошо. Държаха се нагло и нахално, защото това беше най-печелившото поведение в лагера.¹¹⁰

Холандският затворник Йон Вигманс също пише за младежи, които „явно нямаха нищо против да живеят в тези лагери. Официално би трябвало да работят, но на практика това беше последното нещо, което правеха. Същевременно можеха да разчитат на редовни средства и изобилни възможности да се учат от приятелите си“.¹¹¹

Има и изключения. Александър Клайн разказва историята на две тринайсетгодишни момчета, арестувани като партизани и осъдени на двайсет години в лагер. Двамата прекарали в лагерите десет години и успели да останат заедно, като обявявали гладни стачки, когато ги разделяли. Поради възрастта им хората ги съжалявали, давали им лека работа и допълнителна храна. И двамата успели да се запишат в лагерните технически курсове и станали компетентни инженери, преди да ги освободят при една от амнистиите след смъртта на Сталин. Ако не бяха лагерите, пише Клайн, „кой би помогнал на полуграмотни селски момчета да станат образовани хора, добри специалисти?“.¹¹²

Въпреки това когато в края на 90-те години започнах да търся мемоари на бивши малолетни затворници, се оказа много трудно да намеря такива. С изключение на тези на Якир, Кмиецик и още неколцина, събрани от дружество „Памет“ и други организации, има много малко.¹¹³ Но тези деца са били десетки хиляди и много от тях би трябвало още да са живи. Дори предложих на моя приятелка рускиня да пуснем обява във вестник в опит да открием такива оцелели, за да ги интервюирам. „Недей – посъветва ме тя. – Всички знаем какви са станали тези хора“. Нито десетилетията пропаганда, нито окачените по стените на сиропиталищата лозунги, благодарящи на Сталин „за щастливото детство“, са успели да убедят съветските хора, че децата от лагерите, уличните деца и децата от сиропиталищата са се превърнали в нещо по-различно от пълнокръвни членове на многобройната и всеобхватна престъпна класа в Съветския съюз.

През цялото съществуване на ГУЛаг мястото в дъното на лагерната йерархия неизменно остава запазено за умиращите или по-скоро – за живите мъртъвци. За тях е създаден цял поддиалект на лагерния жаргон. Понякога ги наричат фитили – като фитила на свещ, който скоро ще угасне. Известни са също като гавноеды – „лайнояди“ или помоечники – „помийници“. Най-често им викат доходяги, от руския глагол доходить – „достигам“ или „постигам“ дума, която обикновено се превежда като „пътници“. В своя. „Наръчник за ГУЛаг“ Жак Роси твърди, че изразът е саркастичен: умиращите най-накрая „достигат социализма“.² Други по-прозаично обясняват, че изразът означавал не достигане до социализма, а до края на живота им.

Казано накратко, доходягите умират от глад и страдат от болести вследствие на недохранването и витаминовия дефицит: скорбут, пелагра, различни форми на диария. Първите белези на тези заболявания са изпадането на зъбите и появата на кожни язви – симптоми, които понякога засягат дори лагерните пазачи.³ След това затворниците загубват способността си да виждат в тъмното. Густав Херлинг си спомня: „Рано сутрин или пък вечер страдащите от кокоша слепота вървяха бавно из зоната с протегнати напред ръце“.⁴

Гладуващите страдат и от стомашни проблеми, замайване и гротескно подуване на краката. Томас Сговио, който стигнал до ръба на гладната смърт, преди да се възстанови, една сутрин се събудил и открил, че единият му крак е „лилав, два пъти по-дебел от другия. Сърбеше. Целият беше покрит с петна“. Скоро „петната се превърнаха в огромни мехури. От тях течеше кръв и гной. Ако натиснех с пръст лилавата плът, вдлъбнатинката оставаше дълго време“. Когато установил, че краката му не влизат в ботушите, Сговио бил посъветван да среже ботушите си.⁵

През последната фаза на гладната смърт доходягите придобиват странен и нечовешки вид и се превръщат във физическо изображение на използваната от държавата дехуманизираща риторика: с други думи, преди смъртта си враговете на народа наистина престават да бъдат хора. Те обезумяват, буйстват и бълнуват часове наред. Кожата им става отпусната и суха. Очите им придобиват странен блясък. Ядат всичко, до което се докопат – птички, кучета, боклук. Движат се бавно и не могат да контролират червата и пикочните си мехури, поради което излъчват ужасна воня. Тамара Петкевич описва първата си среща с тях:

Варлам Шаламов също е оставил незабравимо поетично описание на доходягите, посочвайки приликата помежду им, загубата на индивидуализиращи, очовечаващи характеристики и анонимността им – част от ужаса, който вдъхвали:

Но в съветските лагери терминът доходяга описва не само физическо състояние. „Пътниците“ както обяснява Сговио, са не само болни: те са достигнали до такава степен на гладуването, че престават да се грижат за себе си. Това израждане обикновено се осъществява на етапи и затворниците престават да се къпят, да контролират червата си, да реагират на обиди – докато в буквалния смисъл не полудеят от глад. Сговио изживял силен шок, когато за първи път срещнал човек в подобно състояние – американски комунист на име Айнщайн, човек, когото познавал в Москва:

Айнщайн, пише Сговио, приличал на другите „фитили“ по това, че бил загубил всякакво чувство за лично достойнство:

Няколко затворници, които стигнали до състоянието на доходяги и после се възстановили, са се опитвали да обяснят не съвсем успешно какво е да си жив мъртвец. Януш Бардах си спомня, че след осем месеца в Колима „се събуждах замаян и със замъглено съзнание. Отнемаше ми повече време и усилия да се съвзема и да отида в столовата сутрин“.⁸ Яков Ефруси станал доходяга, след като първо му откраднали очилата – „за всеки късоглед е съвсем ясно какъв е животът без очила, всичко ти е като в мъгла“ – и после пръстите на лявата му ръка измръзнали. Ето как описва чувствата си:

Влечението към кухнята и манията за храна правят мнозина слепи за всичко останало, както се опитва да опише и Густав Херлинг:

Полският ционист Йешуа Гилбоа, арестуван през 1940 г., увлекателно описва хитрините, изобретявани от затворниците, за да се залъжат, че ядат повече, отколкото ядели в действителност:

Гилбоа пише, че накисвал във вода и осолената риба. Получената течност „можеше да се използва за приготвяне на хлебен сос и тогава наистина се получаваше достоен за крал деликатес“.¹¹

Щом затворникът започнел да прекарва повечето си време край кухнята в събиране на остатъци, значи вече бил близо до смъртта и всъщност можел да умре всеки момент: в леглото нощем, на път за работа, докато вървял из зоната или ядял вечерята си. Януш Бардах веднъж видял затворник да пада по време на вечерната проверка.

Но затворниците умират не само от гладна смърт. Мнозина загиват по време на работа – в необезопасените мини и фабрики. Други, изнемощели от глада, лесно се поддават на различни болести и епидемии. Вече споменах епидемията от тиф, но немощните и гладни затворници са уязвими и за много други заболявания. През първата четвърт на 1941 г. в Сиблаг например са хоспитализирани 8029 души, 746 с туберкулоза, от които 109 умират; 72 с пневмония, от които 22 умират; 36 с дизентерия, от които 9 умират; 177 с измръзвания, от които 5 умират; 302 със стомашни оплаквания, от които 7 умират; 210 след злополуки на работното място, от които 7 умират; и 912 с проблеми в оросяването, от които 123 умират.¹³

Въпреки че – колкото и да е чудно – тази тема е табу, затворниците извършват и самоубийства. Трудно е да се каже колко от тях са избрали този път. Няма официална статистика. Нито пък, макар и да е странно, между оцелелите има консенсус относно броя на самоубийствата. Според Надежда Манделщам, съпругата на поета, хората в лагерите не се самоубивали, а с всички сили се борели да оцелеят, и мнозина споделят мнението ѝ.¹⁴ Евгений Гнедин пише, че макар да мислел да сложи край на живота си в затвора и по-късно в изгнанието, през осемте години в лагера „мисълта за самоубийство изобщо не ми мина през главата. Всеки ден беше борба за живот: възможно ли е в такава битка да ти хрумне да се разделиш с живота? Имахме цел – да се измъкнем от това страдание – и надежда: да се срещнем с любимите си хора“.¹⁵

Историчката Катрин Меридейл изказва различна теория. По време на проучванията си тя се срещнала с двама московски психолози, изследвали или работили в системата на ГУЛаг. Също като Манделщам и Гнедин, те твърдели, че самоубийствата и психическите заболявания били рядкост и останали „изненадани и малко обидени“ когато тя им цитирала доказателства за обратното. Според нея странното настояване се дължи на руския „мит за стоицизма“, но е възможно да има и други причини.¹⁶ Литературният критик Цветан Тодоров предполага, че свидетелите пишат за странното отсъствие на самоубийства, защото искат да подчертаят неповторимостта на преживяванията си. Било толкова ужасно, че никой не избирал „нормалния“ път на самоубийството: „Оцелелият желае преди всичко да предаде различността на лагерите“.¹⁷

Всъщност има много случаи на самоубийства и мемоаристите си ги спомнят. Един от тях описва самоубийството на момче, чиито сексуални услуги някакъв криминален затворник „спечелил“ на карти.¹⁸ Друг разказва за самоубийството на съветски гражданин с немски произход, който оставил бележка за Сталин: „Моята смърт е съзнателен акт на протест срещу жестокостта и беззаконието, проявявани към нас, съветските германци, от органите на НКВД“.¹⁹ Един оцелял от Колима пише, че през 30-те години доста често някой затворник тръгвал – бързо и решително – към „зоната на смъртта“, ничията земя край оградата на лагера, и после заставал там в очакване да го застрелят.²⁰

Евгения Гинзбург лично прерязала въжето, на което висяла приятелката ѝ Полина Мелникова, и пише с възхищение за нея: „Чрез постъпката си тя успешно утвърди правото си да бъде личност“.²¹ Пак Тодоров пише, че много оцелели от ГУЛаг или от нацистките лагери приемат самоубийството като възможност за проява на свободна воля: „Извършвайки самоубийство, човек променя хода на събитията – дори и за последен път в живота си – вместо просто да реагира на тях. Такива самоубийства са актове на неподчинение, а не на отчаяние“.²²

На лагерните администратори им е все едно как умират затворниците. Обикновено за тях най-важното е да запазят смъртността в тайна или поне в полутайна: командирите на лагпунктове с „твърде висока“ смъртност рискували да бъдат наказани. Въпреки че правилата не се прилагат стриктно и някои дори застъпват тезата, че повече затворници трябвало да умират, командирите на особено смъртоносните лагери понякога наистина загубват работата си.²³ Ето защо по думите на бивши затворници лекарите криели труповете от лагерните инспектори, а в някои лагери обикновено освобождавали предсрочно умиращите затворници. Така те не попадали в лагерната статистика за смъртността.²⁴

Но дори когато смъртта все пак бива регистрирана, документите невинаги отговарят на истината. По един или друг начин лагерните командири се погрижват в смъртния акт лекарите да не посочват като причина за смъртта „гладуване“. Хирургът Исак Вогелфангер например получил изричното нареждане да пише „сърдечна недостатъчност“ независимо от истинската причина за смъртта на затворника.²⁵ Но понякога и това създава проблеми: в един лагер лекарите регистрирали толкова много случаи на „инфаркт“ че събудили подозренията на инспектората. Прокурорите принудили лекарите да ексхумират труповете и установили, че всъщност са умрели от пелагра.²⁶ Този хаос невинаги е предумишлен: в друг лагер архивите били в такъв безпорядък, че инспекторът се оплакал: „Починалите се водят като живи, избягалите – като затворници и обратно“.²⁷

Освен това често властите умишлено държат затворниците в неведение относно фактите около смъртта. Въпреки че не можели напълно да я скрият – един затворник си спомня как оставяли труповете „на купчина край оградата до стягането на снега“²⁸ – имало други начини да я потулят. В много лагери изнасяли труповете нощем и ги откарвали неизвестно къде. Съвсем случайно Едуард Бука, който бил принуден да работи до късно, за да изпълни нормата си, видял какво се случва с труповете във Воркута:

Вероятно масовите погребения са се пазили в тайна, защото технически и те са били забранени – което не означава, че са били необичайни. Из цяла Русия в околностите на бившите лагери има несъмнени доказателства за масови гробове и от време на време тези гробове дори излизат на повърхността на земята: вечно замръзналата почва в Далечния север не само запазва телата, понякога в злокобно добро състояние, но също така се размества и движи при ежегодното замръзване и топене, както пише Варлам Шаламов: „Северът се съпротивляваше с всичките си сили срещу това човешко дело и не приемаше труповете в недрата си […], земята се отваряше и изваждаше на показ подземните си складове, защото те съдържаха не само злато и олово, тунгстен и уран, но също и неизгниващи човешки тела“.³⁰

Въпреки това те не би трябвало да са там и през 1946 г. администрацията на ГУЛаг изпраща заповед до всички лагерни командири и им нарежда да погребват труповете поотделно – в погребален саван и в гробове, дълбоки не по-малко от 1,5 метра. Местонахождението на телата трябвало да се обозначава не чрез име, а чрез номер. Само лагерните архивари трябвало да знаят кой е погребан там.³¹

Всичко това звучи съвсем цивилизовано – само че друга заповед разрешава да се изваждат златните зъби на мъртвите затворници. Това трябвало да става под егидата на комисия, включваща представители на лагерната медицинска служба, лагерната администрация и финансовия отдел на лагера. След това златото трябвало да се отнесе в най-близката държавна банка. Но тези комисии едва ли са се събирали много често. Откровената кражба на златни зъби просто била твърде лесноосъществима и твърде лесна за скриване в свят с твърде много трупове.³²

Защото труповете наистина са твърде много – и в крайна сметка това е най-ужасяващото в затворническата смърт, както пише Херлинг:

Въпреки тези усилия смъртта на много, много затворници остава неотбелязана, незапомнена и нерегистрирана. Властите не попълват документи; не уведомяват роднините; дървените обозначения се разпадат. Когато се разхожда в някогашните околности на лагерите в Далечния север, човек открива следите от масовите гробове: неравна, открояваща се почва, млади борове, избуяла трева, покриваща половинвековните погребални ями. Понякога има паметник, издигнат от местните хора. По-често не нищо не ги обозначава. Имената, животът, личните преживявания, семейните връзки, историята – всичко е изчезнало.

И – накрая – някои затворници оцеляват. Те оцеляват дори и в най-суровите лагери, дори при най-тежките условия, дори в годините на войната, на глада, на масовите екзекуции, И не само това, някои оцеляват с достатъчно съхранена психика, за да се върнат вкъщи, да се възстановят и да живеят относително нормално. Януш Бардак става пластичен хирург в Айова. Исак Филщински отново започва да преподава арабска литература. Лев Разгон отново започва да пише книги за деца. Анатолий Жигулин отново пише поезия, Евгения Гинзбург се премества в Москва и години наред е душата и сърцето на кръг от оцелели, които редовно се събират около кухненската ѝ маса, за да ядат, пият и спорят.

Ада Пурижинска, арестувана като девойка, се омъжва и ражда четири деца, някои от които стават талантливи музиканти. Запознах се с две от тях на обилна и весела семейна вечеря, по време на която Пурижинска сервираше блюдо след блюдо изключително вкусни студени предястия и изглеждаше разочарована, когато не можех да хапна нищо повече. Домът на Ирена Аргинска също е изпълнен със смях, който най-често идва от самата нея. Четиресет години по-късно тя е в състояние да се шегува с дрехите, които е носила като затворничка: „Предполагам, че бихте могли да го наречете жакет“, каза тя, опитвайки се да опише безформеното си палто в лагера. Учтивата ѝ, пораснала дъщеря се разсмя заедно с нея.

Някои дори имат забележителен живот. Александър Солженицин става един от най-известните и най-продаваеми руски писатели в света. Генерал Горбатов е един от ръководителите на съветското нападение над Берлин. След присъдата си в Колима и военновременната шарашка Сергей Корольов става баща на съветската космическа програма. Густав Херлинг напуска лагерите, сражава се в полската армия и макар да пише в изгнание в Неапол, се превръща в един от най-уважаваните книжовници в посткомунистическа Полша. Новината за смъртта му през юли 2000 г. се появи на първите страници на варшавските вестници и цяло поколение полски интелектуалци отдаде почит на трудовете му – особено „Свят сам за себе си“, мемоарите му за ГУЛаг. Тези мъже и жени не са единствените, успели да се възстановят. Исак Вогелфангер, който става преподавател по хирургия в университета в Отава, пише, че „раните зарастват и отново можеш да бъдеш цялостен, малко по-силен и по-човечен отпреди“.²

Разбира се, не всички истории на оцелелите от ГУЛаг свършват толкова добре, което невинаги става ясно от четенето на мемоарите. Очевидно онези, които не са оцелели, не са и писали. Психически и физически увредените от преживяното в лагерите също не са писали. А оцелелите, вършили неща, от които по-късно са се срамували, също не пишат много често – или когато го правят, невинаги казват пълната истина. Има много, много малко мемоари на информатори – или на хора, които си признават, че са били информатори – както и много малко оцелели, които биха си признали, че са наранявали или убивали свои съзатворници, за да останат живи.

Поради тази причина някои от оцелелите подлагат на съмнение достоверността на мемоарите като цяло. Юрий Зорин, много възрастен и немного общителен оцелял, с когото разговарях в родния му град Архангелск, махна с ръка при въпроса ми за философията на оцеляването. Нямало такава, рече той. Макар от мемоарите да изглеждало, че затворниците „обсъждали всичко, мислели за всичко“, не било така, каза ми той: „Цялата задача беше да доживееш до следващия ден, да останеш жив, да не се разболееш, да работиш по-малко, да ядеш повече. И затова, по правило не се провеждаха философски дискусии. […] Спасиха ни младостта, здравето и физическата сила, защото там живеехме според Дарвиновите закони – оцеляване на най-пригодните“.³

Затова към цялата тема – кой е оцелял и защо е оцелял – трябва да се подхожда много внимателно. Тук не можем да разчитаме на архивни документи и няма действителни „доказателства“. Трябва да вярваме на казаното от желаещите да опишат преживяванията си на хартия или в разговор. Всеки от тях би могъл да има причини да скрие от читателите някои неща от биографията си.

С тази уговорка в няколкостотинте мемоара, публикувани или оставени в архивите, все пак можем да открием определени модели. Защото стратегии за оцеляване наистина е имало и по онова време те са били добре известии, макар и доста да са се различавали в зависимост от конкретните обстоятелства. Оцеляването в трудова колония в Западна Русия в средата на 30-те или дори в края на 40-те години, когато работата е предимно фабрична, а храната – редовна, макар и не обилна, вероятно не е налагало особени психически приспособявания. От друга страна, оцеляването в някой от лагерите в Далечния север – Колима, Воркута, Норилск – през гладните военни години често е изисквало огромна изобретателност и сила на волята или пък невероятна способност за вършене на зло – качества, което на свобода затворниците биха могли изобщо да не проявят.

Несъмнено много от затворниците оцеляват, защото намират начини да се издигнат над останалите, да се откроят от масата на гладуващите зеки. Десетки лагерни пословици и поговорки отразяват обезсилващото морално въздействие на това отчаяно съревнование. Една от тях е: „Ти може да умреш днес – аз ще умра утре“. Друга такава е „Човек за човека е вълк“ – фразата, която Януш Бардах използва за заглавие на мемоарите си.

Много бивши зеки казват, че борбата за оцеляване е била жестока, и мнозина, като Зорин, я наричат дарвиновска. „Лагерът подложи на огромно изпитание моралната ни сила, всекидневния ни морал и 99% не го издържаха“, пише Шаламов. „Само след три седмици повечето затворници се превръщаха в свършени хора и се интересуваха само от яденето. Държаха се като животни, изпитваха неприязън и подозрителност към всички останали, виждаха във вчерашния приятел съперник в борбата за оцеляване“, пише Едуард Бука.⁵

Елинор Олицкая, чието минало е свързано с дореволюционното социалдемократическо движение, е особено ужасена от – според нея – аморалността в лагерите: докато обитателите на затворите често си сътрудничели и по-силните помагали на по-слабите, в съветските лагери всяка затворничка, казва тя, „живееше сама за себе си“, мамейки останалите, за да получи малко по-висок статут в лагерната йерархия.⁶ Галина Усакова описва промяната си в лагерите: „Бях почтено, добре възпитано момиче от семейство на интелигенти. Но с тези качества човек не можеше да оцелее, трябваше да загрубееш, да се научиш да лъжеш, да лицемерничиш в много отношения“.⁷

Густав Херлинг доразвива тезата, описвайки как новият затворник бавно се научавал да живее, „без да изпитва жал“:

Тези чувства не се срещат само при оцелелите от съветските лагери. „Ако някой предложи привилегирован пост на няколко души в робско положение – пише Примо Леви, оцелял от Аушвиц, – изисквайки в замяна да предадат естествената солидарност с другарите си, винаги ще се намери някой да приеме“.⁹ Също за германските лагери Бруно Бетелхайм отбелязва, че по-старите затворници често започвали да „приемат ценностите и поведението на СС като свои собствени“ и най-вече омразата към по-слабите и по-нископоставените обитатели на лагерите, особено евреите.¹⁰

В съветските лагери, също като в нацистките, криминалните затворници с готовност възприемат дехуманизиращата риторика на НКВД, обиждат политическите затворници и „враговете“ и не скриват отвращението си към доходягите. Поради необичайното си положение на единствен политически затворник в предимно криминален лагпункт Карол Колонна-Чосновски имал възможността да чуе мнението на престъпния свят за политическите: „Бедата е, че са прекалено много. Те са слаби, те са мръсни и искат само да ядат. Не произвеждат нищо. Само господ знае защо властите си правят труда“. Един криминален, пише Колонна-Чосновски, казал, че в транзитния лагер срещнал западняк, учен и университетски преподавател. „Хванах го да яде, да, наистина да яде, полуизгнила перка от опашката на риба треска. Направих го на нищо, можете да си представите. Питах го знае ли какво прави. А той отвърна, че бил гладен. […] И аз му отперих такъв зад врата, че моментално започна да повръща. Повдига ми се само като си помисля. Дори го докладвах на пазачите, но мръсният старец беше пукнал на следващата сутрин. Така му се пада!“.¹¹

Други затворници наблюдават, учат се и подражават, както пише Варлам Шаламов:

И все пак – би било неправилно да кажем, че в лагерите е нямало никакъв морал, че не е била възможна никаква човещина и щедрост. Странно, но дори и най-песимистичните мемоаристи често си противоречат по този въпрос. Самият Шаламов, чието описание на варварщината в лагерния живот надминава всички останали, в един момент пише: „Отказах да се боря за работата на бригадир, която осигуряваше възможност за оцеляване, защото най-лошото нещо в лагера беше да налагаш своята собствена или нечия чужда воля на друг затворник, който бе осъден, също като теб“. С други думи, Шаламов е бил изключение от собственото си правило.¹³

Също така повечето мемоаристи дават да се разбере, че светът на ГУЛаг не е бил черно-бял с ясна разделителна черта между господари и роби и единствен път към оцеляването чрез жестокостта. Затворниците, свободните работници и пазачите не само са част от сложна социална мрежа, но и както видяхме, тази мрежа е в постоянно движение. Затворниците могат да се изкачват и да падат в йерархията и мнозина го правят. Могат да променят съдбата си не само като сътрудничат или не се подчиняват на властите, но и чрез хитроумни манипулации, контакти и връзки. Добрият или лошият късмет също предопределят курса на типичната лагерна кариера, която, ако е дълга, съвсем спокойно може да има „щастливи“ периоди, когато затворникът се е устроил на хубава работа, храни се добре и работи малко, както и периоди, когато същият затворник попада в „долния свят“ на болните, умиращите и доходягите, които се тълпят около сметището и търсят остатъци от храна.

Всъщност методите на оцеляване са се враснали в системата. През повечето време лагерната администрация не се опитва да убие затворниците; тя просто се старае да изпълнява невъзможно високите норми, определени от централните плановици в Москва. В резултат лагерните пазачи с готовност възнаграждават полезните в това отношение затворници. И – естествено – затворниците се възползват от тази тяхна готовност. Двете групи имат различни цели – пазачите искат да се добие повече злато или дървесина, а затворниците искат да оцелеят – но понякога те откриват общи средства за постигането на тези две различни цели. Следните няколко стратегии за оцеляване устройват както затворниците, така и пазачите.

Измежду многото митове за ГУЛаг митът за невъзможността на бягството се нарежда сред най-големите. Бягството от сталинските лагери, пише Солженицин, е „начинание за великани сред хората – но обречени великани“.² По думите на Анатолий Жигулин „бягството от Колима беше невъзможно“.³ С характерната за него мрачност Варлам Шаламов пише: „Осъдените, които се опитват да избягат, почти винаги са новодошли, излежаващи първата си година, мъже, в чиито сърца свободата и суетата още не са унищожени“.⁴ Николай Абакумов, бившият заместник-командир на норилския гарнизон, отхвърля идеята за успешно бягство: „Някои хора излизаха от лагерите, но никой не успяваше да стигне „континента““ – под което разбира Централна Русия.⁵

Густав Херлинг разказва за свой съзатворник, който се опитал да избяга и се провалил: след едномесечно грижливо планиране, успешно измъкване и седемдневно гладно бродене из гората той се озовал едва на осем, мили от лагера и умиращ от глад, доброволно се предал. „Свободата не е за нас – заключавал мъжът винаги, когато разказвал, на съзатворниците си историята на несполучилото си бягство. – Приковани сме към това място до края на живота си, макар и да нямаме вериги. Можем да избягаме, да побродим наоколо, но накрая ще се върнем“.⁶

Разбира се, лагерите са изградени така, че бягствата да се предотвратят: в крайна сметка нали тъкмо затова са стените, бодливата тел, наблюдателниците и внимателно изравнената ничия земя. Но в някои лагери едва ли е необходима бодлива тел, за да държи затворниците вътре. Нито атмосферните условия (десет месеца годишно температурата е под нулата), нито географските характеристики позволяват бягства: факт, който не можеш да оцениш, докато лично не видиш местоположението на някои от най-отдалечените лагери.

Няма да излъжем например ако опишем град Воркута, израснал край каменовъглените мини на Воркутлаг, не само като изолиран, но и буквално недостъпен. Няма път, който да води към града, разположен отвъд Арктическия кръг: до града и мините му може да се стигне само с влак или със самолет. През зимата всеки, пресичащ откритата тундра, в която няма никакви дървета, е подвижна мишена. През лятото същият пейзаж се превръща в също толкова открито, непроходимо блато.

В по-южните лагери разстоянията също са проблем. Дори ако успеел да прескочи бодливата тел или да се измъкне от работното си място в гората – като се има предвид немарливостта на пазачите, това не било трудно – затворникът се озовавал на километри от всякакви пътища и железници, а понякога и на километри от всякакво подобие на град или село. Нямало храна, подслон, а понякога и вода.

И което е по-важно, навсякъде имало караули: всъщност целият район на Колима – стотици и стотици квадратни километри тайга – всъщност в крайна сметка представлявал огромен затвор, както и цялата Република Коми, големи участъци от Казашката пустиня и Северен Сибир. В тези места почти нямало обикновени селища и обикновени жители. Ако някой вървял сам без необходимите лични документи, веднага го идентифицирали като беглец и или го разстрелвали, или го пребивали и го връщали в лагера му. Един затворник решил да не се присъединява към група готвещи бягство съзатворници поради следната причина: „Къде можех да отида без документи или пари в територия, осеяна с концентрационни лагери, а съответно и с контролни пунктове?“.⁷

Избягалият затворник нямал и особен шанс да получи някаква помощ от онези местни жители, които не били пазачи или затворници, дори и да срещнел такива. В царска Русия съществувало традиционно съчувствие към избягалите затворници и крепостници, за които хората нощем оставяли на прага купи с хляб и мляко. Една стара, дореволюционна затворническа песен описва това отношение:

В Сталиновия Съветски съюз нагласата е различна. Повечето хора са склонни да предадат избягалия „враг“ и дори още по-склонни да предадат криминалния „рецидивист“. И то не само защото вярват или поне донякъде вярват на пропагандата за затворниците, но и защото в противен случай рискуват самите те да получат дълга присъда.⁹ Не че предвид параноичната атмосфера на всекидневния живот било задължително страховете им да са конкретни:

А когато идеологията и страхът не мотивират местните хора да предават избягалите затворници, прави го алчността. Дали справедливо, или не, много мемоаристи смятат, че местните племена – ескимосите в Далечния север, казаците на юг – постоянно били нащрек за бегълци. Някои ставали професионални ловци на възнаграждения и търсели избягали затворници в замяна на килограм чай или чувал жито.¹¹ В Колима местен жител, донесъл дясната ръка на беглец – или, според някои разкази главата му – получавал награда от 250 рубли и изглежда, наградите са били същите и на другите места.¹² При един документиран случай местен човек разпознал избягал затворник, маскиран като свободен човек, и докладвал за него в милицията. Той получил 250 рубли. Синът му, който го придружил до управлението, също получил 150 рубли. При друг случай някакъв мъж докладвал на началник-лагера за местонахождението на един беглец и получил царската сума от 300 рубли.¹³

За заловените наказанието е сурово. Мнозина са разстрелвани на мига. Телата на мъртвите бегълци също служат за пропаганда:

Жигулин си спомня как мъртвите тела на мъжете, направили опит за бягство, лежали в центъра на неговия лагпункт в Колима, понякога по цял месец.¹⁵ Всъщност тази практика е стара и датира още от Соловецки. Към 40-те години е почти универсална.¹⁶

И въпреки това – затворниците все пак правят опити за бягство. Всъщност, като се съди по официалната статистика и по гневната кореспонденция по въпроса в архивите на ГУЛаг, както опитите, така и успешните бягства са далеч по-чести, отколкото допускат повечето мемоаристи. Има например документи за наложени наказания след успешни бягства. През 1945 г. след няколко групови бягства от лагерите край „Строителен обект 500 на НКВД“ – железопътна линия през Източен Сибир – офицерите от въоръжената охрана са наказани с пет- или десетдневен затвор и от надницата им са удържани по 50% за всеки ден зад решетките. В други случаи след успешни бягства пазачите са давани на съд, а лагерните шефове понякога са уволнявани.¹⁷

Има и документи за пазачи, осуетили опити за бягство. Един пазач бил награден с 300 рубли, защото дал тревога, след като бегълците удушили нощния часовой. Началникът му и друг шеф в затвора получили по 200 рубли, а на участвалите войници дали по 100 рубли.¹⁸

Никой лагер не бил напълно обезопасен. Смятало се, че поради отдалечеността си Соловецки е неуязвим. И все пак през май 1925 г. двама белогвардейци, С. А. Малсагов и Юрий Бесонов, успели да избягат от един континентален лагер на СЛОН. След като нападнали пазачите, те вървели в продължение на трийсет и пет дни до финландската граница. По-късно и двамата написали книги за преживяванията си – измежду първите за Соловецки, появили се на Запад.¹⁹ През 1928 г. се осъществява друго прочуто бягство от Соловецки, при което половин дузина затворници нападнали пазачите си и се измъкнали през портите на лагера. Повечето успели да избягат и вероятно също са преминали границата с Финландия.²⁰ Две особено забележителни бягства, пак от Соловецки, са извършени през 1934 г. В едното участват четирима „шпиони“; в другото – „един шпионин и двама бандити“. И двете групи успели да откраднат лодки и избягали по вода, вероятно във Финландия. В резултат на това шефът на лагера бил уволнен, а други получили порицания.²¹

Когато в края на 20-те години лагери на СЛОН започват да се появяват и в континенталната територия на Карелия, възможностите за бягство се увеличават – и Владимир Чернявин се възползва. Той бил риболовен експерт и смело се опитвал да влее малко здрав разум в петгодишния план на Мурманското риболовно предприятие. Критичността към проекта му донесла присъда за „вредителство“. Осъдили го на пет години и го изпратили на Соловецки. Впоследствие в СЛОН го зачислили на работа като затворник-експерт в Северна Карелия, където трябвало да проектира нови риболовни предприятия.

Чернявин чакал подходящ момент. Месеци наред печелел доверието на началниците си, които дори разрешили на съпругата му и на петнайсетгодишния му син Андрей да го посетят. Един ден по време на посещението им през лятото на 1933 г. семейството потеглило на „пикник“ в местния залив. Когато стигнали до най-западния му край, Чернявин и съпругата му казали на Андрей, че напускат СССР – пеша. „Без компас и карта вървяхме през диви планини, през гори и блата до Финландия и свободата“, пише Чернявин.²² Десетилетия по-късно Андрей си спомня как баща му вярвал, че ще промени мнението на света за Съветска Русия, ако напише книга за преживяванията си. Направил го. Тя не го променила.²³

Но вероятно случаят с Чернявин не е единствен по рода си: всъщност периодът на първоначалното разрастване на ГУЛаг може би е златният век на бягствата. Броят на затворниците бързо се увеличава, броят на пазачите е недостатъчен, лагерите са относително близо до Финландия. През 1930 г. на границата с Финландия са заловени 1174 избягали затворници. Към 1932 г. са открити 7202 – и е напълно вероятно броят на успешните бягства също да се е увеличил право пропорционално.²⁴ Според собствената статистика на ГУЛаг – която, разбира се, може да не е точна – през 1933 г. от лагерите са избягали 45 755 души и само малко над половината – 28 370 – са заловени.²⁵ Твърди се, че местното население било ужасено от огромния брой затворници на свобода и лагерните командири постоянно подавали молби за подкрепления, както и граничарите и местното ОГПУ.²⁶

В отговор ОГПУ затяга контрола. Горе-долу по същото време започва активното вербуване на местното население да помага: една заповед на ОГПУ нарежда около всеки лагер да се създаде пояс от 25 до 30 километра, в рамките на който местното население „активно ще се бори с бегълците“. Привлечени са и ръководещите влаковете и корабите в околностите на лагерите. Издадена е заповед, забраняваща на пазачите да извеждат затворниците от килиите им след залез.²⁷ С цел предотвратяване на бягствата местните служители молят за още ресурси и особено за още пазачи.²⁸ Новите закони предвиждат допълнителни присъди за бегълците. Пазачите знаят, че ако застрелят затворник при опит за бягство, може дори да получат награда.²⁹

Въпреки това броят им не спада толкова бързо. През 30-те години в Колима груповите бягства са по-чести, отколкото по-късно. Лагеруващите в гората криминални затворници се организират в банди, крадат оръжие и дори нападат местни жители, села и геоложки групи. След минимум 22 подобни инцидента през 1936 г. е създадено специално лагерно подразделение за 1500 „особено опасни елемента“ – затворници, при които има по-голяма вероятност да избягат.³⁰ По-късно, през януари 1938 г., в разгара на Големия терор един от заместник-началниците на НКВД изпраща циркулярно писмо до всички лагери в Съветския съюз, отбелязвайки, че „въпреки поредицата заповеди за водене на решителна война с бягствата на затворници от лагерите […] все още няма сериозни успехи в това отношение“.³¹

В началото на Втората световна война броят на бягствата отново рязко нараства благодарение на възможността, създадена от евакуирането на лагерите в западната част на страната и всеобщия хаос.³² През юли 1941 г. 15 затворници успяват да избягат от Печорлаг, един от най-отдалечените лагери в Република Коми. През август същата година 8 бивши моряци, водени от бивш старши лейтенант от Северната флота, успяват да се измъкнат от далечен лагер в самата Воркута.³³

По-късно през войната бягствата наистина започват да намаляват, но никога не секват напълно. През 1947 г., когато броят им достига връхната си следвоенна точка, 10 440 затворници правят опит за бягство и само 2894 са заловени.³⁴ Вероятно това е малък процент от милионите хора в лагерите по онова време, но все пак показва, че бягствата не са били толкова невъзможни, колкото са в спомените на някои. Дори не е изключено тъкмо честотата им да обяснява затягането на лагерните режими и повишените мерки за сигурност, които характеризират живота в ГУЛаг през последните пет години от съществуването му.

По принцип мемоаристите са единодушни, че преобладаващото мнозинство от потенциалните бегълци били професионални престъпници. Този факт намира отражение в криминалния жаргон, в който настъпването на пролетта е наричано идване на „зеления прокурор“ (като във „Вася беше освободен от зеления прокурор“), защото именно през пролетта се планират повечето летни бягства: „Преходът през тайгата е възможен само през лятото, когато можеш да ядеш трева, гъби, диви плодове, корени или палачинки от брашно от мъх, да хванеш полски мишки, катерички, сойки, зайци. […]“.³⁵ В най-крайните точки на Далечния север оптималното време за бягство е зимата и криминалните затворници там я наричат „белия прокурор“: само тогава блатата и калта на тундрата стават проходими.³⁶

Всъщност бягствата на професионалните престъпници са много по-успешни, защото след преминаването „под бодливата тел“ те имат далеч по-големи шансове да оцелеят. Ако успеели да се доберат до голям град, можели да се влеят в местния престъпен свят, да се снабдят с фалшиви документи и да си намерят скривалище. Без особени амбиции да се върнат в „свободния“ свят, престъпниците също така бягат просто за удоволствие, за да излязат „навън“ за известно време. Ако пък бъдели заловени и оцелеели, какво била още една десетгодишна присъда за някой, който вече имал две по двайсет и пет години или повече? Един бивш зек си спомня криминална затворничка, която избягала само заради среща с мъж. Върнала се „изключително доволна“, въпреки че веднага я изпратили в наказателната килия.³⁷

Политическите затворници бягат много по-рядко. На тях не само им липсват връзки и опит, но и властите ги преследват много по-ревностно. Чернявин – който много размишлява по тези въпроси, преди самият той да избяга – обяснява разликата:

Повечето бегълци са мъже, но не всички. Маргарет Бубер-Нюман била в лагер, от който млада циганка избягала заедно с лагерния готвач. Когато чула историята, една възрастна циганка кимнала разбиращо: „Научила е, че някъде в околността има табор, Ако успее да стигне до него, ще бъде в безопасност“.³⁹ Обикновено бягствата се планират предварително, но могат да бъдат и спонтанни: Солженицин разказва за затворник, който прескочил оградата от бодлива тел по време на една пясъчна буря в Казахстан.⁴⁰ Опитите за бягство често се осъществяват от по-слабо охраняваните работни места в лагерите, но и това не е универсално. През случайно избрания месец септември на 1945 г. например 51 процент от регистрираните опити за бягство са извършени в работната зона; 27% – в зоната за живеене; и 11% – по време на транспортиране.⁴¹ Заедно с група млади украинци Едуард Бука планирал бягство от затворнически влак за Сибир:

Наложило се да се откажат от плана, тъй като пазачите заподозрели, че се готви опит за бягство. Но други са се опитвали да избягат от влаковете: през юни 1940 г. двама криминални затворници наистина се измъкнали през дупка във вагона.⁴³ През същата година Януш Бардах също се промушил през изгнилите дъски на един вагон. Обаче пропуснал да ги върне на мястото им и веднага го хванали – проследили го с кучета – и жестоко го пребили, но го оставили жив.⁴⁴

Някои бягства са резултат, както се изразява Солженицин, „не на отчаян импулс, а на технически изчисления и на любовта към изкусния майсторлък“.⁴⁵ В товарните вагони се изграждат фалшиви стени; затворниците се натъпкват в кутии и чакат да ги транспортират извън лагера.⁴⁶ Веднъж 26 криминални затворници прокопали проход под една стена. Всички се измъкнали, макар че – според ръководещия търсенето офицер – до един били заловени в рамките на година.⁴⁷

Други, като Черняев, се възползват от специалния си статут в лагера, за да организират бягството си. Архивите документират историята на един затворник, който умишлено предизвикал злополука на товарен влак и избягал в суматохата.⁴⁸ При друг документиран случай затворниците, които трябвало да заравят труповете в гробището на лагера, застреляли охраняващия ги пазач и го хвърлили в масовия гроб, така че трупът му да не бъде забелязан веднага.⁴⁹ Също така бягството е много по-лесно за „неохраняемите“ затворници, тъй като те разполагат с пропуски, които им позволяват да се придвижват между лагерите.

Някои използват и фалшива самоличност. Варлам Шаламов разказва за затворник, който избягал и успял да прекара на свобода две години, като се разхождал из Сибир и се представял за геолог. В един момент регионалните власти, горди да имат такъв специалист в средите си, го помолили много почтително да изнесе лекция. „Кривошей се усмихнал, цитирал Шекспир на английски, начертал нещо на дъската и споменал няколко чуждестранни имена“. Накрая го хванали, защото изпратил пари на съпругата си.⁵⁰ Възможно е историята му да е апокрифна – но в архивите наистина са документирани подобни неща. При един такъв случай колимски затворник откраднал документи, качил се нелегално на самолет и отлетял в Якутск. Там го открили удобно настанен в хотел с 200 грама злато в джоба.⁵¹

Не всички бягства са хитроумни полети на фантазията. Много – вероятно повечето – бягства на криминални затворници са свързани с насилие. Бегълците нападат, застрелват или удушават въоръжените пазачи, както и свободни работници и местни жители.⁵² Те не пожалват дори братята си по съдба. При криминалните затворници един от стандартните методи на бягство включва канибализъм. Двама криминални предварително се наговаряли да избягат заедно с трети („месото“), който бил обречен да им служи за препитание по време на пътуването. Бука описва съдебния процес срещу професионален крадец и убиец – той и негов колега избягали заедно с лагерния готвач, тяхната „ходеща храна“:

Двамата мъже действали според плана – убили и изяли готвача, но не били предвидили продължителността на пътуването. Започнали отново да огладняват:

Накрая единият заспал. Другият му прерязал гърлото. Бука твърди, че го хванали два дни след това и в торбата му все още имало парчета прясно месо.⁵³

Въпреки че няма начин да разберем колко често са се осъществявали подобни бягства, достатъчно подобни истории са разправяни от множество затворници в лагерите от началото на 30-те до края на 40-те години, за да сме сигурни, че наистина са се случвали – поне от време на време.⁵⁴ Докато бил в Колима, Томас Сговио чул обявяването на смъртните присъди на двама такива бегълци – те взели със себе си млад затворник и, след като го убили, осолили месото му.⁵⁵ Вацлав Дворжецки чул подобна история в Карелия в средата на 30-те години.⁵⁶

В устната традиция на ГУЛаг могат да се открият някои наистина забележителни истории за бягства и бегълци – много от които най-вероятно са апокрифни. Солженицин разказва сагата на Георги Тенно, естонски политически затворник, който отново и отново бягал от лагерите и веднъж изминал 500 километра с кон, лодка, велосипед и стигнал почти до град Омск в Централен Сибир. Макар че някои от историите за Тенно вероятно са верни – по-късно той се сприятелява с друг оцелял и мемоарист от ГУЛаг, Александър Долгун, когото също запознава със Солженицин – някои от другите му, по-ефектни истории са по-неправдоподобни.⁵⁷ Една английска антология помества историята на естонски проповедник, който успял да избяга от лагера, да подправи документи и да премине границата с Афганистан със своите спътници. В същата антология се разказва как един испански затворник успял да избяга, като се престорил на умрял, когато земетресение разрушило лагера му. По-късно, казва той, преминал границата с Иран.⁵⁸

И накрая – има го и любопитният случай на Славомир Равич, чиито мемоари „Дългото пътуване“ представляват най-ефектното и трогателно описание на бягство в цялата литература за ГУЛаг. Според собствения му разказ след съветската инвазия в Полша Равич бил пленен и депортиран в лагер в Северен Сибир. Той твърди, че избягал с още шестима затворници, единият от които американец, с мълчаливото съгласие на съпругата на лагерния командир. По пътя си взели и едно депортирано полско момиче и се измъкнали от Съветския съюз.

По време на забележителното си пътешествие – ако изобщо го е имало – те минали покрай езерото Байкал, през границата с Монголия, през пустинята Гоби, през Хималаите и Тибет и стигнали в Индия. По пътя четирима от затворниците починали; останалите понасяли ужасни лишения. За съжаление, няколкото опита за потвърждаване на тази история – която много прилича на разказа на Ръдиард Киплинг „Мъжът, който беше“ – не дадоха резултат.⁵⁹ „Дългото пътуване“ е прекрасна история, дори и никога да не се е случвала. Убедителният ѝ реализъм може да послужи като урок за всички, които се опитват да пишат действителни истории за бягства от ГУЛаг.

Защото всъщност фантазирането за бягството играе важна роля в живота на много затворници. Дори и за хилядите, които никога не го предприемат, мисълта за бягството – мечтата за бягството – е важна психологическа опора. Един оцелял от Колима ми каза: „Една от най-явните форми на съпротива срещу режима беше да избягаш“. Особено често младите затворници планират, обсъждат и спорят за най-добрите начини да избягаш. За някои самото обсъждане е начин да се преборят с чувството за безсилие, както пише Густав Херлинг:

Според Херлинг дълбоко в себе си всички участници в тези обсъждания знаели, че подготовките им са напразни. Въпреки това усилията изпълнили предназначението си:

В колективната памет на Запада на 1 септември 1939 г – датата на германската инвазия в Западна Полша – започва Втората световна война. Но в руското историческо съзнание нито този ден, нито 15 септември 1939 г. – датата на съветската инвазия в Източна Полша – се смятат за начало на битката. Колкото и драматично да е, това съвместно нападение, подготвено предварително чрез преговорите, довели до пакта между Хитлер и Сталин, не засяга пряко повечето съветски граждани.

Но никой съветски гражданин не е забравил 22 юни 1941 г. – деня, когато Хитлер започва операция „Барбароса“, изненадващата атака срещу съветските си съюзници. Карло Стайнер, тогава затворник в Норилск, чува новината по радиото в лагера:

Свикнали с идеята, че всяко важно политическо събитие е лошо за тях, политическите затворници възприемат новината за нападението с особен ужас. И са прави: „враговете на народа“ – сега приемани като потенциална пета колона – в някои случаи незабавно стават обект на засилени репресии. Някои – засега броят им е неизвестен – са екзекутирани. Стайнер отбелязва, че още на втория ден от войната хранителните доставки намалели: „Елиминираха захарта и дори намалиха наполовина дажбата ни от супа“. На третия ден от войната се заели с всички затворници чужденци. Стайнер, австрийски гражданин (макар той да се смята за югославски комунист), пак е арестуван, преместен е от лагера и е хвърлен в затвора. Лагерните прокурори отново отварят следствието по делото му.

Същото се повтаря из цялата система от лагери. В Уствимлаг през първия ден от войната командването забранява всички писма, колети и вестници и прибира усилвателите на лагерното радио.³ Шефовете на Колима отнемат правото на политическите затворници да четат писма и вестници, както и достъпа им до радио. Навсякъде обиските стават по-чести, а сутрешните проверки – по-продължителни. Командирите на лагпунктове създават специални бараки с повишени мерки за сигурност за затворниците с немски произход. „Всички Бурги, Берки и Щайновци да минат наляво. Всички Хинденберговци и Дитгенщайновци и така нататък“, извикал пазачът, показвайки на Евгения Гинзбург, че трябва да се присъедини към тях. Тя успяла да изтича в Бюрото за регистрация и разпределяне и убедила инспектора да провери в документите ѝ националността и гражданството й: „Вероятно за първи път в историята на света еврейската принадлежност беше предимство“.⁴

Администрацията на Карлаг изтегля всички затворници с финландски и немски произход от дървообработвателната фабрика и ги изпраща да секат дървета. Един американец от финландски произход си спомня: „След пет дни фабриката спря производството си, защото финландците и германците бяха единствените специалисти, които разбираха от тази работа. […] Без разрешение от Москва ни върнаха обратно във фабриката“.⁵

Най-драматичната промяна – за засегнатите от нея – е заповедта, също издадена на 22 юни 1941 г., която забранява на всички затворници, осъдени за „предателство към родината, шпионаж, тероризъм, диверсия, троцкизъм, десен уклон и бандитизъм“ (с други думи – на всички политически), да напускат лагерите. Затворниците наричат този декрет „допълнителен срок“, макар в действителност да е административна заповед, а не нова присъда. Съгласно официалните документи 17 000 затворници са засегнати незабавно. Други ще се присъединят по-късно.⁶ Обикновено няма предупреждение: в деня, когато трябвало да бъдат освободени, попадащите под условията на заповедта просто получавали документ, който ги инструктирал да останат зад бодливата тел „до приключване на войната“.⁷ Според мнозина това означавало, че ще останат в затвора завинаги. „Едва тогава осъзнах цялата трагедия на положението си“, спомня си един.⁸

Трагедията е най-голяма за жените с деца. Една полска затворничка разказва за жена, която била принудена да остави бебето си в детска градина извън лагера. Всеки ден от затворничеството си мислела единствено как ще си вземе детето. А когато присъдата ѝ изтекла, научила, че няма да я освободят заради войната: „Тя захвърли работата си, рухна на масата и започна не да ридае, а да вие като диво животно“.⁹

Олга Адамова-Сльозберг също разказва за една жена, Надя Фьодорович, която трябвало да бъде освободена на 25 юни 1941 г. По онова време синът ѝ живеел в дома на далечни роднини, те искали да се отърват от него и той я чакал. Тя му пишела, казвала му да има търпение. Когато научила, че няма да я освободят, тя отново му писала. Той не отговорил:

Надя се опитала да се свърже с непознатия, но напразно: цензорите вече не пускали писмата на политическите затворници, особено онези, в които се споменавало за неопределеното удължаване на присъдите им. По-късно Надя чула, че синът ѝ се е включил в банда. През 1947 г. той също се появил в Колима с петгодишна присъда.¹⁰

За всички зад бодливата тел животът става по-суров с напредването на войната. Новите закони въвеждат по-дълги работни дни. Отказът да се работи вече не е само незаконен; той се превръща в акт на измяна. През януари 1941 г. Василий Чернишев, тогава командир на централната администрация на ГУЛаг, изпраща писмо до шефовете на всички лагери и колонии, описвайки съдбата на 26 затворници. Лагерният съд ги съдил, намерил ги за виновни в отказ да работят и осъдил петима на още десет години в лагер. Останалите 21 получили смъртна присъда. Чернишев рязко нарежда на подчинените си да „информират затворниците от всички лагери и изправително трудови колонии“ за тези присъди.¹¹

Посланието се разпространява много бързо. Всички затворници, пише Густав Херлинг, знаели много добре, че „сред най-сериозните нарушения в лагера след 22 юни 1941 г. беше разпространяването на пораженчески настроения и отказът да работиш, което според новите отбранителни разпореждания спадаше към категорията „саботаж на военните усилия““.¹²

Последствията от тази политика и от огромния недостиг на храна са драматични. Въпреки че масовите екзекуции не са толкова разпространени като през 1937 и 1938 г., смъртността сред затворниците за 1942 и 1943 г. пак е най-висока в историята на ГУЛаг. Според официалната статистика, която почти със сигурност е занижена, през 1942 г. са починали 352 560 затворници, или една четвърт. През 1943 г. умира един на всеки петима, общо 267 826.¹³ Макар официално да се изчислява на 22% за 1943 и на 18% за 1944 г., броят на болните затворници вероятно е много по-висок, тъй като в лагерите върлуват епидемии от тиф, дизентерия и други болести.¹⁴

Към януари 1943 г. положението вече е толкова драматично, че съветското правителство създава специален хранителен „фонд“ за ГУЛаг: затворниците може да са „врагове“, но все пак са необходими за военното производство. Ситуацията с храната наистина се подобрява, когато войната се обръща в полза на Съветския съюз, но дори и с тези допълнителни дажби хранителните норми в края на войната съдържат една трета по-малко калории от разпоредените в края на 30-те години.¹⁵ През годините на войната в лагерите и колониите на ГУЛаг умират общо доста над 2 млн. души, като не се броят починалите в изгнание и други форми на затворничество. Над 10 000 от тях са разстреляни – за измяна или саботаж – по заповед на лагерните прокурори.¹⁶

За да поставим тези цифри и промени в исторически контекст, трябва да кажем също, че по време на войната страда и свободното население на Съветския съюз, а по-строгите режими и по-затегнатите правила засягат не само работниците в лагерите, но и извън тях. Още през 1940 г., след съветската инвазия в Полша и прибалтийските държави, Върховният съвет постановява осемчасов работен ден и седемдневна работна седмица за всички фабрики и институции. И което е още по-драстично, режимът забранява на всички работници да сменят работата си. Това се превръща в престъпление, наказуемо с присъда в лагер. Производството на „нискокачествени стоки“ („саботаж“) също се смята за престъпление, а присъдите за други нарушения стават по-сурови. Работниците, обвинени в кражба на резервни части, инструменти, хартия или принадлежности за писане от работните си места, можели да бъдат осъдени на година или повече в лагер.¹⁷

Хората извън лагерите гладуват почти толкова, колкото и в лагерите. По време на немската блокада на Ленинград хлебните дажби падат до 100 грама дневно, което не е достатъчно за оцеляването, а липсата на газ за отопление превръща северната зима в мъчение. Хората ловят птички и плъхове, крадат храна от умиращи деца, ядат трупове и извършват убийства, за да се сдобият с продоволствени купони. „В апартаментите си хората се бореха за живота си като загиващи полярни изследователи“, спомня си един оцелял.¹⁸

И не само Ленинград гладува. Докладите на НКВД от април 1945 г. описват глад и масова гладна смърт из цяла Централна Азия, Узбекистан, Монголия и Татарската република. Семействата на войниците от фронта страдат най-много, лишени от човека, изкарващ прехраната. Гладът поразява и Украйна: чак до 1947 г. се докладват случаи на канибализъм.¹⁹ Съветският съюз твърди, че общо 20 млн. негови граждани са починали по време на войната. Между 1941 и 1945 г. ГУЛаг не е единственият източник на масови гробове в Съветския съюз.

От самото създаване на ГУЛаг в лагерите му винаги има значителен брой затворници чужденци. Повечето от тях са западни комунисти и членове на Коминтерна, макар че има и шепа англичанки и французойки, омъжени за съветски граждани, както и по някой експатриран бизнесмен. Възприемат ги като рядкост, като нещо любопитно, и все пак комунистическото им минало и предишният им опит в съветския живот, изглежда, им помагат да намерят мястото си сред останалите затворници. Както пише Лев Разгон:

Много по-различни са чужденците, които се появяват след 1939 г. Без всякакво предупреждение НКВД е изтръгнало тези новодошли – поляци, балти, украинци, белоруси и молдовани – от буржоазния им или селски свят след съветската инвазия в многонационалната Западна Полша, Бесарабия и балтийските държави и после ги е стоварило в огромни количества в ГУЛаг или в изгнаническите селища. За да ги отличава от „нашите“ чужденци, Разгон ги нарича „чуждоземци“. „Пометени от собствената си страна към Далечния север на Русия от чужда и враждебна историческа сила, неразбираема за тях“, те мигновено се отличават по качеството на вещите си: „Винаги разбирахме за пристигането им в Уствимлаг по появата на екзотични дрехи сред криминалните ни затворници: рошавите калпаци и цветните пояси от Молдова и бродираните кожени елечета и модните прилепнали сака с високи рамене от Буковина“.³

Арестите в новоокупираните територии започват веднага след съветската инвазия в Източна Полша от септември 1939 г. и продължават след последвалите нападения над Румъния и прибалтийските държави. Целта на хората от НКВД е както сигурността – те искат да предотвратят бунтове и възникване на пети колони – така и съветизацията и затова се насочват към онези, за които има най-голяма вероятност да окажат съпротива на съветския режим. Това са не само членове на бившата полска администрация, но и търговци, поети и писатели, заможни селяни и земеделци – всеки, чийто арест би допринесъл за психологическото рухване на жителите на Източна Полша.⁴ Те се насочват и към бежанци от окупираната от Германия Западна Полша, сред които хиляди бягащи от Хитлер евреи.

По-късно критериите за арест стават по-прецизни или поне толкова прецизни, колкото можели да бъдат съветските критерии за арест. Един документ от май 1941 г. относно експулсирането на „социално чужди“ елементи от прибалтийските държави, окупирана Румъния и окупирана Полша, изисква освен другите неща арестуването на „активни членове на контрареволюционни организации“ – което ще рече политически партии; бивши членове на полицията или служители в затворите; видни капиталисти и буржоа; бивши офицери от националните армии; членове на семействата на всички горепосочени; всички репатрирани от Германия; бежанци от „бивша Полша“; както и крадци и проститутки.⁵

Други инструкции на комисаря на новосъветизирана Литва от ноември 1940 г. гласят, че – освен горепосочените категории – към депортираните трябва да бъдат включени

Всеки, нарушил съветските закони, включително забраната върху „спекулата“ – всяка форма на търговия – можело да бъде арестуван, както и всеки, направил опит да премине съветската граница, за да избяга в Унгария или Румъния.

Поради мащаба на арестите съветските окупационни власти бързо изоставят всяка илюзия за законност. Много малко от хората, арестувани от НКВД в новите западни територии, наистина са съдени, хвърляни в затвора и осъждани. Вместо това войната отново възражда „депортирането по административен ред“ – създадената от царете и използвана срещу кулаците процедура. „Депортирането по административен ред“ е сложно название на проста процедура – частите на НКВД или конвойните пазачи просто отивали в дадена къща и казвали на хората да напуснат. Понякога им давали един ден да се приготвят, друг път – няколко минути. После пристигали камиони, откарвали ги на гарата и те потегляли. Нямало арест, нямало съдебен процес, нямало никаква формална процедура.

Броят на засегнатите е огромен. Историкът Александър Гурянов изчислява, че 108 000 души в териториите на Източна Полша са били арестувани и изпратени в лагерите на ГУЛаг, а 320 000 са били депортирани в изгнанически селища – някои от които основани от кулаци – в Далечния север и в Казахстан.⁷ Към тях трябва да се добавят 96 000 арестувани затворници и 160 000 депортирани от прибалтийските държави, както и 36 000 молдовци.⁸ Съвместното въздействие на депортациите и войната върху демографията на прибалтийските държави е шокиращо: между 1939 и 1945 г. естонското население намалява с 25%.⁹

Историята на тези депортации също като тази на кулашките е нещо различно от историята на ГУЛаг и както казах, не може да се разкаже всичко за мащабното изселване на цели семейства в контекста на настоящата книга. И все пак то не е съвсем отделно. Често е трудно да се разбере защо НКВД решава да депортира някои в изгнанически селища, а други арестува и ги изпраща в лагери, тъй като миналото на депортираните и арестуваните е взаимозаменимо. Случва се да изпратят мъжа в лагер, а съпругата и децата му да депортират. Или да арестуват сина, а да депортират родителите му. Някои арестувани излежават присъдата си в лагер и после отиват да живеят в изгнанически селища, понякога при депортираните си семейства.

Освен че изпълняват наказателна функция, депортациите чудесно обслужват грандиозния план на Сталин да насели северните райони на Русия. Също като ГУЛаг изгнаническите селища умишлено са разположени в отдалечени райони и изглеждат постоянни. Несъмнено офицерите от НКВД казват на много от изгнаниците, че никога няма да се върнат, и дори произнасят речи при качването им във влаковете, поздравявайки „новите граждани“ по случай постоянната им емиграция в Съветския съюз.¹⁰ В изгнаническите селища местните коменданти често напомнят на новопристигналите, че Полша, сега разделена между Германия и Съветския съюз, никога вече няма да съществува. Един руски учител казал на полска ученичка, че възраждането на Полша е толкова вероятно, „колкото по ръцете ти да порасне коса“.¹¹ Междувременно в напуснатите от депортираните градове и села нови съветски управници конфискуват и преразпределят собствеността на изгнаниците. Превръщат домовете им в обществени сгради – училища, болници, родилни домове – и изпращат вещите им (каквото не е откраднато от съседите или НКВД) в детски домове и ясли.¹²

Депортираните страдат не по-малко от своите изпратени в лагери сънародници, ако не и повече. Онези в лагерите поне имат осигурена дневна дажба хляб и място за спане. Изгнаниците често нямат нито едното, нито другото. Вместо това властите ги стоварват насред девствени гори или в малки селца – в Северна Русия, в Казахстан и в Централна Азия – и ги оставят да се оправят сами, понякога без необходимите средства за целта. При първата вълна на депортациите конвойните пазачи забраняват на мнозина да взимат със себе си каквото и да било – никакви кухненски принадлежности, никакви дрехи, никакви инструменти. Едва през ноември 1940 г. административното тяло на съветските конвойни пазачи се събира и променя решението си: даже съветските власти осъзнават, че липсата на вещи води до висока смъртност сред депортираните, и нарежда на пазачите да ги предупреждават, както вече отбелязахме, да си вземат достатъчно топли дрехи за три години напред.¹³

Но въпреки това много от депортираните са психически и физически неподготвени за живота на дървари и колхозници. Самият пейзаж изглежда чужд и ужасяващ. Една жена го описва в дневника си такъв, какъвто за първи път го видяла от влака: „Превозват ни през безкрайна шир, равна и огромна площ, из която само тук-там са пръснати човешки поселища. Виждаме единствено бедняшки, направени от кал колиби със сламени покриви и малко прозорци, мръсни и паянтови, без огради и без дървета“.¹⁴

След пристигането положението обикновено се влошава. Много от изселниците са адвокати, лекари, магазинери и търговци, свикнали да живеят в големи или малки градове с относителни удобства. Но в един архивен доклад от декември 1941 г. се казва, че изселниците от „новите“ западни територии живеели в пренаселени бараки: „Сградите са мръсни, в резултат на което заболеваемостта и смъртността е висока, особено сред децата […]; повечето изселници нямат топли дрехи и не са привикнали на студ“.¹⁵

През следващите месеци и години става още по-лошо, както свидетелства един необичаен архив. След войната тогавашното полско правителство в изгнание поръчва и запазва сбирка от детски „мемоари“ за депортациите. Те илюстрират по-добре от всеки разказ на възрастен както културния шок, така и физическите лишения, които депортираните понасят. Едно полско момче, на тринайсет години по време на „ареста“ си, разказва следното за месеците на изгнаничеството си:

Разказите на други деца отразяват травмата на родителите им. „Мама искаше да убие и себе си, и нас, за да не понасяме тези мъчения, но когато казах ѝ, че искам да видя татко и да се върна в Полша, духът ѝ отново се повдигна“, пише друго момче, осемгодишно по време на ареста си.¹⁷ Но не на всички жени духът се повдига отново. Друго дете, четиринайсетгодишно по време на депортирането си, описва опита за самоубийство на майка си:

Но и не всички майки оцеляват – както пише друго дете:

Коментирайки тези разкази – необичайни по броя и същността си – Бруно Бетелхайм се опитва да опише особеното отчаяние, което предават:

Не по-малко жестока е съдбата на друга група изселници, които се присъединяват към поляците и балтийците в хода на войната. Това са съветските малцинствени групи, които Сталин или още в началото на войната вижда като потенциална пета колона, или пък по-късно посочва като германски „колаборационисти“. „Петоколонниците“ са волжките германци – хора, чиито германски предци са били поканени да живеят в Русия от Екатерина Велика (друга руска владетелка, която горещо желаела да насели огромните празни територии на страната си) и финоговорещото малцинство, обитаващо Карелската съветска република. Въпреки че не всички волжки германци все още говорят немски, нито всички карелски финландци – фински, те продължават да живеят в обособени общности и имат различни обичаи от руските си съседи. В контекста на войната с Германия и Финландия това е достатъчно, за да ги превърне в обект на подозрение. С аргументация, която е неиздържана дори и според съветските стандарти, всички волжки германци са осъдени през септември 1941 г. по обвинение в „укриване на врагове“:

Съветските власти разполагат с „достоверна информация“ за наличието на хиляди шпиони, но въпреки това не е докладвано за шпиони. Следователно всички са виновни в укриване на врага.

„Колаборационистите“ включват няколко малобройни кавказки националности – карачи, балкари, калмики, чеченци и ингуши – както и кримските татари и някои други малки малцинствени групи: месхетинци, тюрки, кюрди и хемшилци, както и дори още по-малобройните гърци, българи и арменци.²² От тях само депортирането на чеченците и тартарите става публично достояние, докато Сталин е жив. Изселването им, макар и осъществено през 1944 г., е обявено във вестник „Известия“ като извършено през юни 1946 г.:

Всъщност няма доказателства за масов колаборационизъм на чеченци и татари, макар че германците наистина активно вербуват руснаци. Германските сили спират на запад от Грозни, столицата на Чечня, и не повече от няколкостотин чеченци преминават фронтовата линия.²⁴ Един доклад на НКВД от онова време говори само за 335 „бандити“ в републиката.²⁵ По същия начин, макар че германците окупират Крим, привличат татари в окупационния режим и ги включват във Вермахта – точно както французите и холандците – това не доказва, че татарите са им сътрудничели повече от хората в останалите окупирани райони на Съветския съюз (или на Европа) или че татарите са участвали в убийствата на кримските евреи. Всъщност един историк изтъква, че в Червената армия са се били повече татари, отколкото във Вермахта.²⁶

Всъщност целта на Сталин поне при депортирането на кавказците и татарите, вероятно не е отмъщение за колаборационизъм. Както изглежда, той по-скоро използва войната като прикритие, като извинение да осъществи отдавна планираните операции за етническо прочистване. Царете мечтаят за свободен от татари Крим още откакто Екатерина Велика присъединява Кримския полуостров към Руската империя. Чеченците също тормозят руските царе и създават дори още повече неприятности на Съветския съюз. В Чечня е осъществена поредица от антируски и антисъветски въстания, някои непосредствено след Революцията, други след колективизацията от 1929 г. Друго въстание избухва през 1940 г. По всичко изглежда, че Сталин просто е искал да се отърве от тези размирни, дълбоко антисъветски хора.²⁷

Също като депортациите от Полша тези на волжките германци, кавказците и кримляните са много мащабни. Към края на войната има 1,2 млн. депортирани съветски германци, 90 000 калмики, 70 000 карачи, 390 000 чеченци, 90 000 ингуши, 40 000 балкари, 180 000 кримски татари, както и 9000 финландци и др.²⁸

Като се имат предвид цифрите, забележителната скорост на тези депортации надминава дори тази на полските и балтийските изселвания. Вероятно това се дължи на опита, вече натрупан от НКВД към този момент: сега няма колебания относно разрешените за взимане неща, относно това кой трябва да бъде арестуван или каква да е процедурата. През май 1944 г. 31 000 офицери, войници и оперативни работници от НКВД осъществяват депортирането на 200 000 тартари за три дни, използвайки 100 джипа, 250 камиона и 67 влака. Специални, подготвени предварително заповеди ограничават багажа, който всяко семейство може да вземе. Тъй като разполагат само с петнайсет-двайсет минути, за да се приготвят, повечето не взимат дори и половината от разрешеното. Огромната част от татарите са натъпкани във влакове и са изпратени в Узбекистан – мъже, жени, деца и старци. Между 6000 и 8000 умират още преди да са пристигнали.²⁹

Чеченската операция е дори още по-жестока. Много очевидци си спомнят, че при депортирането на чеченците НКВД използвало американски открити товарни вагони „Студебейкър“25, придобити неотдавна чрез програмата Ленд-Лийз26 и докарани през границата с Иран. Мнозина са описвали как сваляли чеченците от вагоните „Студебейкър“ и ги вкарвали в запечатани влакове: за разлика от „обикновените“ затворници, ги лишавали не само от вода, но и от храна. Възможно е само по време на транспортирането да са починали до 78 000 чеченци.

След пристигането в мястото на изгнанието им – Казахстан, Централна Азия, Северна Русия – онези депортирани, които не са арестувани отделно и изпратени в ГУЛаг, са настанени в специални селища, подобно на поляците и балтийците, и им се казва, че опитът за бягство ще им донесе присъда от двайсет години в лагер. Преживяванията им също са подобни. Объркани, откъснати от племенните и селските си общности, мнозина не успяват да се приспособят. Обикновено презирани от местното население, често безработни, те бързо отпадат и се разболяват. Шокът от новия климат вероятно е дори още по-силен: „Когато пристигнахме в Казахстан – спомня си един чеченски изселник, – земята беше напълно замръзнала и си помислихме, че всички ще измрем“.³¹ Към 1949 г. стотици хиляди кавказци и между една трета и една втора от кримските татари са починали.³²

Но от гледна точка на Москва има една съществена разлика между военновременните вълни на арести и депортации и осъществените по-рано: избраната мишена е нова. За първи път Сталин решава да елиминира не отделни членове на конкретни, подозрителни националности, не определени категории политически „врагове“, а цели нации – мъже, жени, деца, баби и дядовци – и да ги изличи от картата.

Вероятно точният термин за тези депортации не е „геноцид“ тъй като те не са масови екзекуции. През следващите години Сталин ще търси колаборационисти и съюзници и измежду тези „вражески“ групи, така че омразата му не е чисто расова. „Културен геноцид“ обаче не звучи неподходящо. След изселването им имената на всички депортирани народи са заличени от официалните документи – дори и от „Голяма съветска енциклопедия“. Властите изтриват родните им земи от картата, изличавайки Чеченско-ингушката автономна република, Волжко-германската автономна република, Кабардино-Балкарската автономна република и Карачачската автономна област. Кримската автономна република също е ликвидирана, а Крим става просто още една съветска област. Местните власти унищожават гробища, преименуват градове и села и изваждат бившите обитатели от историческите книги.³³

В новите си домове мюсюлманските изселници – чеченци, ингуши, балкари, карачи и татари – са принудени да изпращат децата си в руски начални училища. Всички са насърчавани да не говорят на родния си език, да не практикуват религията си, да забравят миналото си. Без съмнение, чеченците, татарите, волжките германци, по-малобройните кавказки нации и – в течение на по-продължителен период – балтийците и поляците трябвало да изчезнат, да бъдат претопени в говорещия руски език съветски свят. Но в крайна сметка тези нации „отново се появяват“ след смъртта на Сталин, макар и бавно. Въпреки че през 1957 г. на чеченците е позволено да се завърнат по домовете си, татарите не могат да го сторят чак до времето на Горбачов. Те получават кримското си „гражданство“ – легалното право на жителство – едва през 1994 г.

Предвид духа на епохата, жестокостта на войната и наличието – на няколко хиляди километра на запад – на друг геноцид някои се чудят защо Сталин просто не е избил презираните от него етнически групи. Моето мнение е, че унищожаването на културите, но не и на народите, е отговаряло повече на целите му. Операцията освобождава СССР от – според него – „вражеските“ социални структури: буржоазни, религиозни и национални институции, които могат да му окажат съпротива; от образовани хора, които могат да му се противопоставят. Същевременно тя запазва „трудова ръка“ за бъдеща употреба.

Много от метафорите, използвани за описване на съветската репресивна система – „месомелачка“ „конвейер“ – я правят да изглежда безпощадна, неумолима; безкомпромисна. И същевременно системата не е статична: тя постоянно се променя., движи и поднася нови изненади. И макар да е вярно, че периодът между 1941 и 1943 г. донася смърт, болести и страдания на милиони съветски затворници, също толкова вярно е, че на милиони други войната донася свобода.

Амнистиите за здравите мъже в боеспособна възраст започват броени дни след избухването на войната. Още на 12 юли 1941 г. Върховният съвет нарежда на ГУЛаг да освободи определени категории затворници и да ги изпрати право в Червената армия: „Осъдените за неявяване на работа, за обикновени и незначителни административни и икономически престъпления“. Заповедта се повтаря още няколко пъти. През първите три години от войната НКВД освобождава общо 975 000 затворници заедно с няколкостотин хиляди бивши кулашки специални изселници. Амнистиите продължават до и по време на нападението над Берлин.² На 21 февруари 1945 г., три месеца преди края на войната, са издадени още заповеди за освобождаване на затворници: на ГУЛаг е наредено до 15 март да ги подготви за постъпване в армията.³

Мащабът на тези амнистии оказва огромно въздействие върху демографията на лагерите през войната и съответно върху живота на останалите в тях. В лагерите прииждат нови затворници, масовите амнистии освобождават други, милиони умират и всичко това прави статистиката за военните години крайно подвеждаща. Цифрите за 1943 г. показват видим спад в населението на затворите от 1,5 млн. на 1,2 млн. Но друга цифра за същата година показва, че през ГУЛаг са минали 2 421 000 затворници, някои са новоарестувани, други са новоосвободени, някои са местени от един лагер в друг и много са починали.⁴ Но въпреки стотиците хиляди нови затворници, които пристигат всеки месец, общият брой на обитателите на ГУЛаг намалява най-рязко между юни 1941 и юли 1944 г. Няколкото дърводобивни лагера, създадени набързо, за да приютят вълната от нови затворници през 1938 г., също толкова бързо са закрити.⁵ Работният ден на останалите в лагерите затворници става все по-дълъг и по-дълъг, но въпреки това недостигът на работна ръка е огромен. През войната дори от свободните работници в Колима се очаква след работа в свободното си време да помагат за промиването на злато.⁶

Разбира се, не на всички затворници е позволено да си тръгнат: заповедите за амнистиите изрично изключват „криминалните рецидивисти“ – т.е. професионалните престъпници, както и политическите затворници. Изключенията се броят на пръсти. Вероятно със съзнание за вредата, нанесена на Червената армия от арестите на видни офицери в края на 30-те години, след съветската инвазия в Полша няколко офицери с политически присъди тихомълком са освободени. Сред тях е генерал Александър Горбатов, който през зимата на 1940 г. е извикан в Москва от отдалечен колимски лагпункт. След като видял Горбатов, следователят, назначен да преразгледа делото му, отново погледнал направената преди ареста снимка и веднага започнал да задава въпроси. Опитвал се да установи дали скелетът пред него наистина е един от най-талантливите млади армейски офицери: „Подплатеният ми панталон беше закърпен, краката ми бяха увити с парцали, носех високи до глезена миньорски ботуши. Подплатеният ми кожен жакет блестеше от мръсотия. На главата ми имаше парцалива, мръсна ушанка“.⁷ Освобождават Горбатов през март 1941 г., непосредствено преди германската офанзива. През пролетта на 1945 г. той командва едно от нападенията над Берлин.

За обикновените войници амнистията не гарантира оцеляване. Мнозина предполагат – макар архивите още да не са го потвърдили – че постъпилите в Червената армия освободени от ГУЛаг затворници са били включвани в „наказателни батальони“ и са били изпращани на най-опасните места от фронта. Червената армия е известна с готовността си да жертва хора и не е трудно да си представим, че командирите са били още по-готови да жертват бивши затворници. Един бивш затворник, дисидентът Аврам Шифрин, твърди, че го включили в наказателен батальон, защото бил син на „враг на народа“. По думите му той и другарите му били изпратени право на фронта въпреки недостига на оръжие: 500 мъже получили 100 пушки. „Оръжията ви са в ръцете на нацистите – казали им офицерите. – Идете да ги вземете“. Шифрин оцелял, макар че два пъти го ранявали.⁸

Въпреки това присъединилите се към Червената армия съветски затворници често получават отличия. Може да е странно, но също така малцина отказват да се сражават за Сталин. Поне от разказа му излиза, че независимо от безпричинния си арест генерал Горбатов нито за миг не се поколебал да се завърне в съветската армия и да се сражава за комунистическата партия. След като чул за германската инвазия, първата му мисъл била какъв късмет е извадил с освобождаването си: можел да използва възстановените си сили за благото на родината. Освен това той с гордост пише за „съветските оръжия“, които войниците му използвали „благодарение на индустриализацията на страната“, без да коментира по какъв начин е била постигната тази индустриализация. Наистина, на няколко пъти той излива презрението си към червеноармейските „политически офицери“ – военната тайна полиция – които прекалено много се бъркали в работата на войниците и един или два пъти офицери от НКВД го обиждали, мрачно мърморейки, че „не е научил много в Колима“. Но няма никакво съмнение в искреността на патриотизма му.⁹

Изглежда, същото важи и за много други освободени затворници – поне така личи от събраните в архивите на НКВД данни. През май 1945 г. шефът на ГУЛаг Виктор Наседкин изготвя обстоен, почти екзалтиран доклад за патриотизма и бойния дух на постъпилите в Червената армия бивши затворници и цитира дълги извадки от писмата им до бившите им лагери. „Преди всичко искам да те информирам, че съм в харковската болница, ранен – пише един. – Отбранявах любимата си Родина, пренебрегвайки собствения си живот. И аз бях осъден за лоша работа, но нашата любима Партия ми даде възможност да изплатя дълга си към обществото чрез победа на фронта. Според собствените ми сметки убих 53 фашисти със стоманените си куршуми“.

Друг пише, за да изрази благодарността си:

Понякога офицерите също пишат до лагерните командири. „По време на щурма на Чернигов другарят Колесниченко командва рота – пише един капитан. – Бившият затворник се превърна в умел, верен и войнствен командир“.

С изключение на петте бивши зеки, удостоени с най-високото военно отличие в Червената армия – Герой на Съветския съюз – като че ли няма отделна статистика за това колко други бивши зеки са получили медали. Но архивът с писмата на над 1000 зеки до бившите им лагери е показателен: 85 са станали офицери, 34 са приети в Комунистическата партия и 261 са получили медали.¹⁰ Макар че вероятно това не е типична извадка за бившите затворници, няма и причина да смятаме, че е много необичайна. В целия Съветски съюз войната предизвиква прилив на патриотизъм и бившите затворници имат възможността да участват в нея.¹¹

Може би най-учудващото е, че затворниците, които продължават да излежават присъдите си в лагерите, понякога също се изпълват с патриотични чувства. Дори строгите нови правила и неритмичните хранителни доставки невинаги превръщат зеките в твърди противници на съветския режим. Напротив, мнозина по-късно пишат, че най-лошото на затворничеството в концентрационен лагер през юни 1941 г. била невъзможността да отидеш на фронта и да се биеш. Войната бушувала, другарите им се сражавали, а те били дълбоко в тила, изгарящи от патриотизъм. Веднага започнали презрително да наричат всички германски затворници „фашисти“, обиждали пазачите, задето не са на фронта, и постоянно си разменяли клюки и слухове за войната. Както си спомня Евгения Гинзбург: „Бяхме готови да простим и да забравим сега, когато цялата нация страдаше, готови да изличим извършената спрямо нас несправедливост“.¹²

В няколко случая затворниците от близките до фронтовата линия лагери имат възможността да покажат патриотизма си на практика. В доклад, който трябвало да допринесе за историята на Великата отечествена война, Покровски, бивш служител в Сороклаг – лагер в Карелската република – близо до границата с Финландия, описва един инцидент, възникнал по време на спешната евакуация на лагера:

Покровски описва също как група от над 600 освободени затворници, останали в лагера поради липсата на влакове, доброволно се включили в работата по изграждане отбраната на град Беломорск:

Лагерната пропаганда поощрява този патриотизъм и общо взето набира мощ по време на войната. Като навсякъде в Съветския съюз има плакати, военни филми и лекции. На затворниците казват: „Сега трябва да работим дори още по-усърдно, тъй като всеки изкопан от нас грам злато ще бъде удар срещу фашизма“.¹⁴ Разбира се, невъзможно е да се каже дали тази пропаганда е била резултатна, точно както е невъзможно да се каже дали някога някоя пропаганда е била резултатна. Но вероятно ГУЛаг възприема това послание по-сериозно, когато производственият му капацитет изведнъж става жизненоважен за военните усилия на Съветския съюз. В брошурата си за превъзпитанието „Възкресение“ офицерът от КВЧ Логинов пише, че лозунгът „Всичко за фронта, всичко за победата“ намерил „топъл отклик“ в сърцата на работещите в лагерите на ГУЛаг в тила: „Затворниците, временно изолирани от обществото, удвоиха и утроиха скоростта на работата си. Работейки самоотвержено във фабрики, на строежи, в горите и полетата, те влагаха целия си високо продуктивен труд за ускоряване поражението на врага на фронта“.¹⁵

ГУЛаг наистина има несъмнен индустриален принос за военните усилия. През първите осемнайсет месеца от войната трийсет и пет „колонии“ на ГУЛаг са преустроени за производство на амуниции. Много от дърводобивните лагери започват да произвеждат кутии за амуниции. Поне двайсет лагера шият червеноармейски униформи, а други произвеждат полеви телефони, над 1,7 млн. противогази и 24 000 минохвъргачки. Над 1 млн. затворници работят по строежа на железници, пътища и летища. Всеки път, когато се появи внезапна, спешна нужда от строителни работници – когато някой петролопровод се спука или се наложи да се построи нова железница – обикновено нареждат на ГУЛаг да свърши работата. Също като преди Далстрой произвежда буквално всичкото злато на Съветския съюз.¹⁶

Но също като в мирно време тези данни, както и ефективността, която, изглежда, предполагат, са измамни. „От първите дни на войната ГУЛаг организира производствата си така, че да посрещат нуждите на сражаващите се на фронта“, пише Наседкин. Дали тези нужди нямаше да бъдат посрещнати по-добре от свободни работници? На друго място той отбелязва, че производството на определени видове амуниции се учетворило.¹⁷ Колко ли повече амуниции щяха да бъдат произведени, ако бяха позволили на патриотично настроените затворници да работят в обикновени фабрики? Хиляди войници, които биха могли да са на фронта, са държани в тила, за да охраняват работещите затворници. Хиляди мъже от НКВД са използвани, за да арестуват и после да освобождават поляците. Те също биха могли да се използват по-добре. Ето така допринася ГУЛаг за военните усилия – а вероятно помага и за подкопаването им.

С края на войната идват парадите на победата, сърцераздирателните срещи с близките – и всеобщото убеждение, че животът ще стане, трябва да стане по-лесен. Милиони мъже и жени са понасяли ужасни лишения, за да бъде спечелена войната. Сега искат да живеят по-добре. В провинцията бързо се разпространяват слухове за премахването на колхозите. В градовете хората открито се оплакват от високите цени на отпусканата срещу купони храна. Освен това войната е изправила милиони съветски граждани – както войници, така и затворници в принудително трудови лагери – очи в очи с относителния лукс на западния живот и за разлика отпреди, съветският режим вече не може правдоподобно да твърди, че западният работник е много по-беден от съветския си събрат.³

Дори мнозина от властимащите сега смятат, че е време да преориентират съветското производство от въоръжаването към потребителските стоки, така отчайващо необходими на хората. В частен телефонен разговор, записан за потомството от тайните служби, един съветски генерал казва на друг: „Навсякъде съвсем открито се говори, че всички са недоволни от живота. Във влаковете, всъщност навсякъде, това казват всички“.⁴ Със сигурност, предполага генералът, Сталин също го знае и скоро ще трябва да вземе мерки.

До пролетта на 1945 г. надеждите сред затворниците също са големи. През януари същата година властите са обявили друга обща амнистия за жени, които са бременни или имат малки деца, и голям брой – 734 785 към юли, за да сме точни – са освободени.⁵ Военновременните ограничения са понамалени и на затворниците отново е позволено да получават храна и дрехи от близките си. В повечето случаи не състраданието мотивира тези нови правила. Амнистията за жените – от която политическите затворнички, разбира се, са изключени – не свидетелства за вътрешен прелом, а по-скоро е реакция на шокиращото увеличаване в броя на сираците и произтичащия от това проблем с бездомните деца, хулиганството и детските престъпни банди из целия СССР: неохотно властите признават, че майките са част от решението. Премахването на ограниченията върху колетите също не се дължи на милосърдие, а е опит да се смекчи въздействието на следвоенния глад: лагерите не могат да изхранват затворниците, така че защо да не се позволи на семействата им да помогнат. Една централна директива сериозно заявява, че „що се отнася до храната и облеклото на затворниците, колетите и паричните преводи трябва да се приемат като важно допълнение“.⁶ Въпреки това мнозина виждат надежда в тези декрети и ги тълкуват като предвестници на нова, по-либерална епоха.

Но няма да има нищо такова. От победата не е изминала и година и започва Студената война. Американските атомни бомби, хвърлени над Хирошима и Нагасаки, убеждават съветското ръководство, че съветската икономика трябва изцяло да се посвети на военното и индустриалното производство, а не на изработването на хладилници и детски обувки. Въпреки опустошенията, нанесени от продължилата пет години и половина война, съветските плановици се опитват по-усърдно от всякога да икономисват, да строят бързо – и да използват възможно най-добре принудителния труд.⁷

По една случайност появата на нова заплаха за Съветския съюз пасва на целите на Сталин: именно това извинение му е необходимо, за да затегне – отново – контрола над народа си, изложен на покваряващото влияние на външния свят. Затова нарежда на подчинените си да „нанесат силен удар“ на всякакви приказки за демокрация още преди тези приказки да станат широко разпространени.⁸ Освен това той укрепва и реорганизира НКВД и през март 1946 г. то е разделено на две институции. Министерството на вътрешните работи – или МВД – продължава да контролира ГУЛаг и изгнаническите селища и в действителност се превръща в министерство на принудителния труд. Другата, по-бляскава институция – МГБ, по-късно наречена КГБ – ще контролира контраразузнаването и разузнаването, граничните войски, а в крайна сметка и следенето на опонентите на режима.⁹

Накрая, вместо да отслаби репресиите след войната, съветското ръководство започва нова поредица от арести, като отново атакува армията, както и избрани етнически малцинства, включително съветските евреи. Тайните служби „разкриват“ един по един антисталинистки младежки заговори в почти всички градове на страната.¹⁰ През 1947 г. нови закони забраняват браковете – и по същество всякакви романтични връзки – между съветски граждани и чужденци. Съветски академици, споделящи научна информация с колеги в чужбина, също могат да станат обект на наказателно преследване. През 1948 г. властите прибират около 23 000 колхозници. Всички те са обвинени, че предходната година не са отработили задължителния брой трудодни, и са изселени в отдалечени области без съдебен процес или разследване.¹¹

Съществуват и устни сведения за някои по-необичайни арести, извършени в края на 40-те години. Според наскоро разсекретения разпит на германски военнопленник, възможно е двама американски летци също да са се озовали в следвоенен ГУЛаг. През 1954 г. бившият германски затворник казва на американски следователи, че през 1949 г. е срещнал двама членове на военновъздушните сили на САЩ в своя военнопленнически лагер в района на Коми, близо до Ухта. Те пилотирали самолет, който се разбил край Харков, в Украйна. Обвинили ги в шпионаж и ги изпратили, както изглежда от описанието на германеца, в каторжническа бригада. Единият вероятно умрял в лагера, убит от лагерните престъпници. Другият по-късно бил отведен някъде, навярно в Москва.¹²

По-несигурни и дори още по-зловещи слухове се носят и в района на Коми. Според една местна легенда група англичани или поне англоговорещи също била затворена в друг лагпункт – Седвож, пак край Ухта – през 40-те години. Както разказва един местен мъж, англичаните били шпиони, пуснати с парашут в Германия в края на войната. Червената армия ги пленила, разпитала ги и ги депортирала в ГУЛаг строго секретно, тъй като в крайна сметка Великобритания и СССР били съюзници през войната. Доказателствата за присъствието им са неубедителни: един лагпункт; наричан от местните жители „Английская колония“ („Английската колония“) и едно-единствено упоменаване в московския военен архив за „десет шотландци“, каквото и да означава това, във военнопленнически лагер в областта.¹³

Благодарение на целия този нов следвоенен наплив ГУЛаг не се свива. Напротив – разраства се и достига най-високото си равнище в началото на 50-те години. Според официалната статистика към 1 януари 1950 г. в лагерите и колониите на ГУЛаг има 2 561 351 затворници – с милион повече, отколкото са били пет години по-рано през 1945 г.¹⁴ Броят на специалните изселници също се увеличава поради мащабните депортации от прибалтийските държави, Молдова и Украйна, специално предназначени да довършат „съветизацията“ на тези населения. И горе-долу по същото време НКВД решава – веднъж завинаги – деликатния въпрос за бъдещето на изселниците, постановявайки, че всички депортирани са изселени „за вечни времена“ – заедно с децата си. Към 50-те години броят на изселниците е приблизително същият като броя на затворниците в лагерите.¹⁵

Втората половина на 1948 и първата половина на 1949 г. донасят още една неочаквана трагедия на бившите обитатели на ГУЛаг: поредица от арести или по-скоро повторни арести на бивши затворници, главно онези, които първоначално са арестувани през 1937 и 1938 г., получили са десетгодишни присъди и едва наскоро са били освободени. Повторните арести са систематични, щателни и учудващо безкръвни. Нови разследвания има рядко и повечето затворници са разпитвани само формално.¹⁶ Хората от изселническата общност в Магадан и долината на Колима си дават сметка, че става нещо, когато научават за арестите на бивши „политически“, чиито имена до едно започват с първите три букви от руската азбука: тайните служби, осъзнават те, арестуват повторно хората по азбучен ред.¹⁷ Никой не може да реши дали това е забавно, или трагично. Евгения Гинзбург пише, че докато „през 1937 г. злото имаше монументален трагичен облик […], през 1949 г. Грузинската змия в свободното си време със сита прозявка съставяше азбучен списък на онези, които трябваше да бъдат изтребени“.¹⁸

Огромната част от повторно арестуваните описват чувство на безразличие. Първият арест е шок, но също така и поучително преживяване: мнозина са принудени за първи път да се изправят пред истината за политическата система. Вторият арест не носи подобно познание: „Към 1949 г. вече знаех, че страданието пречиства човека само до определен момент. Когато продължи с десетилетия и се превърне в рутина, то вече не пречиства; просто притъпява всички усещания – пише Гинзбург. – След втория ми арест със сигурност щях да се превърна в дърво“.¹⁹

Вторият път, когато полицията дошла за нея, Олга Адамова-Сльозберг отишла до шкафа, за да си събере багажа, после спряла. „Защо да си правя труда да взимам каквото и да било? Нещата ми ще са по-полезни на децата ми, отколкото на мен – помислила си тя. – Очевидно този път няма да оцелея; как бих могла да издържа?“. Съпругата на Лев Разгон била арестувана повторно и той пожелал да му кажат защо. Когато му обяснили, че отново са я осъдили за същите престъпления като преди, той поискал още обяснения:

Мнозинството от повторно арестуваните не са изпращани обратно в лагерите, а в изгнание, обикновено в особено отдалечени и слабо заселени райони на страната: Колима, Красноярск, Новосибирск, Казахстан.²² Там животът на повечето от тях ще бъде безпощадно еднообразен. Изолирани от местните общности като „врагове“, те трудно намират подслон и работа. Никой не желае да се свързва с шпионин или саботьор.

За жертвите плановете на Сталин изглеждат достатъчно ясни: на никого, осъден за шпионаж, саботаж или друг вид политическа опозиция, нямало да бъде позволено да се завърне у дома. В случай че ги освободели, те щели да получат „вълчи паспорти“, които им забранявали да живеят в близост до голям град, и постоянно щели да са обект на последващи арести.²³ ГУЛаг и допълващата го система на изгнания вече не са временно наказание. За осъдените на тях те се превръщат в начин на живот.

И все пак войната оказва трайно въздействие върху системата от лагери, макар и да е трудно да се измери количествено. След победата лагерните правила и разпоредби не са либерализирани – но самите затворници са се променили, особено политическите.

Първо, те стават повече. В резултат на демографските катаклизми през военните години и на амнистиите, които подчертано изключват политическите затворници, процентът на политическите затворници в лагерите значително нараства. Към 1 юли 1946 г. над 35% от затворниците в цялата система са осъдени за „контрареволюционни“ престъпления. В някои лагери този процент е много по-висок и достига доста над 50.²⁴

Въпреки че общата цифра отново ще спадне, положението на политическите затворници също се е променило. Това е ново поколение политически затворници с различен жизнен опит. Арестуваните през 30-те години политически – и особено арестуваните през 1937 и 1938 г. – са интелектуалци, партийни членове и обикновени работници. Повечето са шокирани от арестите си, психологически неподготвени за затворническия живот, нито физически – за принудителния труд. През първите следвоенни години обаче сред политическите има бивши червеноармейски войници, офицери от Полската отечествена армия, украински и балтийски партизани, германски и японски военнопленници. Тези мъже и жени са воювали в окопите, провеждали са конспирации, командвали са военни части. Някои са оцелели от германските лагери; други са оглавявали партизански отряди. Мнозина са откровено антисъветски и антикомунистически настроени и изобщо не са изненадани да се озоват зад бодливата тел, както си спомня един затворник: „След като бяха гледали смъртта в очите, след като бяха минали през ада на войната, след като бяха преживели глад и трагедии, те бяха напълно различно поколение в сравнение със затворниците от довоенния период“.²⁵

Почти веднага след появата си в лагерите към края на войната този нов тип затворници започва да създават проблеми на властите. Към 1947 г. на професионалните престъпници вече не им е толкова лесно да властват над тях. Сред различните национални и криминални групи, контролиращи лагерния живот, се появява нов клан: красные шапочки, или „червените шапки“. Обикновено това са бивши войници и бивши партизани, които са се обединили, за да се борят срещу господството на крадците – и като продължение, срещу толериращата ги администрация. Подобни групи продължават да действат и през цялото следващо десетилетие въпреки усилията да бъдат разцепени. През зимата на 1954-1955 г. Виктор Булгаков, тогава затворник в Инта, миньорски лагер в района на Воркута в Далечния север, станал свидетел на административен опит за „сломяване“ на група политически чрез приемането на контингент от шейсет крадци в лагера. Крадците се въоръжили и се приготвили да започнат атака над политическите:

Подобен инцидент има и в Норилск, както си спомня един затворник:

Дори жените са се променили. След като ѝ омръзнало да я сплашват, една политическа затворничка казала на група крадли, че ако не върнат откраднатите пари, „ще ви изхвърлим заедно с нещата ви и тази нощ можете да спите навън“ Криминалните затворнички върнали парите.²⁸

Разбира се, крадците невинаги губят. При един инцидент във Вятлаг борбата между криминалните и политическите затворници завършва със смъртта на девет политически. Крадците поискали подкуп от 25 рубли от всеки затворник и просто убили онези, които отказали да платят.²⁹

Но властите си взимат поука. Щом политическите можели да се обединят в борба срещу крадците, значи можели да се обединят и в борба срещу лагерната администрация. През 1948 г., предчувствайки бунт, шефовете на ГУЛаг в Москва изпращат всички „най-опасни“ политически в нова група „специални лагери“ (особые лагеря). Специално създадени за „шпиони, диверсанти, терористи, троцкисти, десняци, меншевики, социалреволюционери, анархисти, националисти, белогвардейски емигранти и участници в антисъветски организации“, специалните лагери всъщност са придатък към каторжния режим и притежават много от чертите му: раираните униформи; номерата на челата, гърбовете и гърдите; решетките на прозорците; и заключването на бараките през нощта. Контактът на затворниците с външния свят е сведен до минимум – в някои случаи до едно или две писма годишно. Кореспонденцията с други освен с членове на семейството е строго забранена. Работният ден е десетчасов и на затворниците е забранено да работят друго освен физически труд. Медицинските услуги са минимални: в специалните лагерни комплекси не са създадени „лагери за инвалиди“.³⁰

Също като каторжническите лагпунктове, с които скоро се припокриват, специалните лагери са разположени изключително в най-суровите райони на страната – в Инта, Воркута, Норилск и Колима – все миньорски лагери близо или отвъд Арктическия кръг, както и в Казашката пустиня и в мрачните гори на Мордовия. По същество това са лагери в лагерите, тъй като повечето са разположени в рамките на вече съществуващи принудително трудови комплекси. Само едно нещо ги отличава. С изумителна поетичност властите на ГУЛаг дават на всички тях имена, свързани с пейзажа, като например: Минерал, Планина, Дъб, Степ, Морски бряг, Река, Езеро, Пясък и Ливада. Вероятно целта е секретността – да се скрие характерът на лагерите – тъй като в лагера Дъб нямало никакви дъбове и определено в лагера Морски бряг нямало морски бряг. Разбира се, много скоро имената са съкратени – по съветски маниер – на Минлаг, Горлаг, Дубравлаг, Степлаг и т.н. Към началото на 1953 г. в десетте специални лагера има 210 000 души.³¹

Но изолирането на „най-опасните“ политически затворници не ги прави по-хрисими. Напротив, специалните лагери избавят политическите от постоянните им конфликти с криминалните и от пораженческото влияние на останалите затворници. След като ги отделят, съпротивата им срещу системата само се засилва: това е 1948, а не 1937 г. Накрая те ще започнат продължителна, решителна и безпрецедентна битка с властите.

Ако през 30-те години много съветски затворници вярват, че ГУЛаг е огромна грешка, голямо недомислие, по някакъв начин скрито от благия поглед на другаря Сталин, към 50-те години малцина хранят подобни илюзии. Отношението, спомня си един лагерен лекар, било откровено: „Огромното мнозинство знаеше и разбираше какво представлява този човек. Разбираха, че той е тиранин, че държи под чехъл велика страна и че съдбата на всеки затворник по някакъв начин е свързана със съдбата на Сталин“.²

През последните години от живота му политическите затворници се надяват и молят за кончината на Сталин, постоянно обсъждат смъртта му, макар и прикрито, така че да не привлекат вниманието на информаторите. Хората въздишали и казвали: „Ох, грузинците са дълголетници“, което предавало желанието за смъртта му без действително извършване на измяна. Дори и когато той се разболява, те все още са предпазливи. Мая Уляновска чула новината за смъртоносната му болест от жена, за която знаела, че е информаторка. Отговорила сдържано: „И? Всеки може да се разболее. Лекарите му са добри, ще го излекуват“.³

Когато накрая оповестяват смъртта му на 5 март 1953 г., някои продължават да бъдат предпазливи, В Мордовия политическите затворници прилежно скриват радостта си от страх да не им донесе повторна присъда.⁴ В Колима жените „прилежно оплакват починалия“.⁵ В един лагпункт във Воркута Павел Негретов чул как прочитат съобщението на глас в столовата на лагера. Нито командирът, който прочел съобщението за смъртта, нито някой от затворниците казал дума. „Новината беше посрещната с гробно мълчание. Никой не каза нищо“.⁶

В лагпункт в Норилск затворниците се събрали в двора и тържествено изслушали новината за смъртта на „великия водач на съветския народ и свободните хора навсякъде по света“. Последвала дълга пауза. После един затворник вдигнал ръка: „Гражданино Командир, моята съпруга ми изпрати малко пари, в сметката ми са. Те не ми трябват тук, така че бих искал да ги похарча за букет за любимия ни водач. Мога ли да го направя?“.

Но други открито се радват. В Степлаг има диви викове и крясъци на тържество. Във Вятлаг затворниците хвърлят шапките си във въздуха и викат „Ура!“.⁸ На улица в Магадан един затворник поздравил друг: „Желая ти много радост в този ден на възкресение!“.⁹ И той не бил единственият, обхванат от религиозни чувства: „Беше мразовито и много, много тихо. Скоро небето щеше да стане синьо. Юрий Николаевич вдигна ръце и рече със страст: „Нека петлите пропеят за Светата Русия! Скоро в Светата Русия ще бъде ден!““.¹⁰

Но каквото и да изпитват и независимо дали смеят да покажат чувствата си, или не, повечето затворници и изселници са убедени, че нещата ще се променят. В изгнанието си в Караганда Олга Адамова-Сльозберг чула новината, разтреперила се и покрила лицето си с ръце, за да скрие радостта си от подозрителните си колежки. „Сега или никога. Всичко трябва да се промени. Сега или никога“.¹¹

В друг лагпункт на Воркута Бернард Рьодер чул съобщението по лагерното радио, докато обличал миньорските си дрехи:

Объркването сред лагерните администратори е огромно. Олга Василиевна, по онова време служителка в главната квартира на ГУЛаг в Москва, си спомня как открито ридаела: „Аз плаках и почти всички плакаха, жени, а също и мъже, открито плачеха“.¹³ Също като милиони свои сънародници служителите на ГУЛаг плачат не само за мъртвия си водач, но и от страх за себе си и за кариерите си. Самият Хрушчов по-късно пише: „Не плачех само за Сталин. Ужасно се притеснявах за бъдещето на страната. Вече усещах, че Берия ще започне да командва всички и че това можеше да е началото на края“.¹⁴

Под „края“ разбира се, той има предвид края за самия него: със сигурност смъртта на Сталин щяла да предизвика нови кръвопролития. Боейки се от същото, много от шефовете на ГУЛаг – както твърдят слуховете – получават инфаркти, пристъпи на високо кръвно налягане и тежки настинки или грип. Стресът и пълното емоционално объркване наистина ги разболява. Те са буквално болни от страх.¹⁵

Ако пазачите в затворите са объркани, то новите обитатели на Кремъл също не са по-наясно какво крие бъдещето. Както се бои Хрушчов, Берия, който едва успява да прикрие злорадството си при вида на трупа на Сталин, наистина взима властта и с изумителна бързина започва да прави промени. На 6 март, още преди Сталин да е погребан, Берия обявява реорганизация на тайните служби. Той нарежда на шефа им да предаде отговорността за ГУЛаг на Министерството на правосъдието и да остави само специалните лагери за политически затворници под юрисдикцията на МВД. Много от предприятията на ГУЛаг, все едно дали лесодобивни, миньорски или производствени, са прехвърлени към други министерства.¹⁶ Освен това на 12 март Берия спира някои от флагманските проекти на ГУЛаг под претекст, че не „отговарят на нуждите на националната икономика“. Работата по Великия туркменски канал е прекратена, както и по канала Волга-Урал, канала Волга-Балтийско море, язовира в долната част на река Дон, пристанището в Донецк и тунела до Сахалин. „Пътят на смъртта“ – железопътната линия Салехард-Игарка – също е изоставен и никога не е довършен.¹⁷

Две седмици по-късно Берия пише паметна записка до Президиума на Централния комитет, очертавайки състоянието на трудовите лагери с изумителна яснота. Той информира, че в тях има 2 526 402 затворници, от които само 221 435 наистина са „опасни държавни престъпници“, и се застъпва за освобождаването на останалите:

На базата на тези хуманни аргументи Берия иска амнистия за всички затворници с присъди от пет и по-малко години, за всички бременни жени, за всички жени с малки деца и за всички под осемнайсетгодишна възраст – общо 1 млн. души. Амнистията е обявена на 27 март. Освобождаванията започват незабавно.¹⁹

Една седмица по-късно, на 4 април, Берия иска и разследване на Лекарския заговор. Това е първата промяна, видима за обикновеното население. Съобщението отново се появява в „Правда“: „Личностите, обвинени в неправилно водене на разследването, бяха арестувани и подведени под наказателна отговорност“.²⁰

Подтекстът е ясен: сталинското правосъдие не е било на висота. Берия тайно прави и други промени. Той забранява на всички служители в тайните служби да използват физическа сила срещу арестантите – с което слага край на мъченията.²¹ Опитва се да либерализира политиката спрямо Западна Украйна, прибалтийските държави, дори Източна Германия, променяйки политиката на съветизация и русификация, която в случая с Украйна е въведена от самия Никита Хрушчов.²² Що се отнася до ГУЛаг, на 16 юни той слага всичките си карти на масата и открито обявава намерението си да „ликвидира системата на принудителния труд поради икономическа неефективност и липса на перспектива“.²³

И до ден-днешен мотивите на Берия за тези бързи промени остават загадка. Някои са се опитвали да го описват като прикрит либерал, който се задушавал в системата на Сталин и копнеел за реформи. Съпартийците му подозират, че се е опитвал да осигури по-голяма власт на тайните служби за сметка на самата Комунистическа партия: освобождаването на МВД от тежкото, скъпо струващо бреме на лагерите просто било начин да укрепи институцията. Освен това е възможно Берия да е искал да си спечели популярност сред населението, както и сред многото бивши служители на тайните служби, които сега щели да се завърнат от далечните лагери. В края на 40-те години той редовно е пренаемал такива бивши затворници – буквално гарантирайки си лоялността им. Но най-правдоподобното обяснение за поведението на Берия е неговата информираност: вероятно Берия е знаел по-добре от всеки друг в СССР колко неикономични са наистина лагерите и колко невинни са повечето затворници. В края на краищата именно той е ръководил първите и е арестувал вторите през по-голямата част от предшестващото десетилетие.²⁴

Но каквито и да са били мотивите му, Берия действа прекалено бързо. Реформите му смущават и тревожат колегите му. Хрушчов – когото Берия силно подценява – е най-разтърсен, вероятно защото е помагал за организирането на разследването на Лекарския заговор, може би заради силните си чувства към Украйна. А може би Хрушчов също така се е страхувал, че рано или късно ще се появи в новия списък с враговете на Берия. Затова бавно, чрез интензивна, провеждана шепнешком кампания, той настройва останалите партийни лидери срещу Берия. До края на юни ги е спечелил до един. По време на едно партийно събрание той обгражда сградата с лоялни войски. Изненадата успява. Шокиран, пелтечещ и заекващ, човекът, който е втори по власт в СССР, е арестуван и изпратен в затвора.

Берия ще прекара там няколкото месеца, оставащи до края на живота му. Също като Ягода и Ежов преди него той запълва времето си с писане на писма и молби за милост. Процесът срещу него е през декември. Не е известно дали са го екзекутирали тогава, или по-рано – но в края на 1953 г. той е мъртъв.²⁵

След смъртта на Сталин също като останалата част от страната специалните лагери гъмжат от слухове. Берия ще поеме властта; Берия е мъртъв. Маршал Жуков и адмирал Кузнецов са влезли в Москва и атакуват Кремъл с танкове; Хрушчов и Молотов са убити. Всички затворници ще бъдат освободени; всички затворници ще бъдат екзекутирани; лагерите са обградени от въоръжени части на МВД, готови да потушат всеки опит за бунт. Затворниците повтарят тези истории с шепот и викове, с надежди и предположения.²

Същевременно националните организации в специалните лагери укрепват, връзките помежду им стават по-стабилни. Типични за тази епоха са преживяванията на Виктор Булгаков, арестуван през пролетта на 1953 г. – всъщност в нощта на Сталиновата смърт – и обвинен в принадлежност към антисталинистки студентски политически кръг. Скоро след това той пристига в Минлаг, специалния лагер в каменовъгления миньорски комплекс в Инта, северно от Арктическия кръг.

Описаната от Булгаков атмосфера в Минлаг рязко контрастира с мемоарите на затворниците от предишните епохи. Арестуван в юношеска възраст, той влязъл в добре организирана, антисталинистка, антисъветска общност. Стачки и протести имало „редовно“. Затворниците се били разпределили в няколко ясно обособени национални групировки всяка със свой собствен характер. Балтийците имали „стегната организация, но без ясна йерархия“. Украинците, предимно бивши партизани, били „изключително добре организирани, тъй като лидерите им били партизански командири преди пленяването си, всички се познавали и структурата им възникнала почти автоматично“.

В лагера имало и затворници, които вярвали в комунизма, макар че те се подразделяли на две групи: такива, които просто следвали линията на Партията; и такива, които се смятали за комунисти по убеждение – и вярвали в реформата на Съветския съюз. Най-сетне станало възможно да бъдеш антисъветски марксист, нещо немислимо през предишните години. Самият Булгаков принадлежал към Народния трудов съюз – Народно-трудовой союз, или НТС – антисталинистко опозиционно движение, което ще се сдобие с доста лоша слава десетилетие или две по-късно, когато параноичните власти ще започнат да виждат навсякъде признаци на влиянието му.

Заниманията на Булгаков в лагера също биха изумили предишното поколение затворници. В Минлаг затворниците успели да създадат таен нелегален вестник, който се пишел на ръка и се разпространявал из лагерите. Те заплашвали притурките, които в резултат започнали „да се страхуват от затворниците“. Те упражнявали контрол и над лагерните информатори – както и над останалите затворници в специалните лагери. Дмитрий Панин също описва все по-смъртоносната война срещу информаторите:

Един историк на лагерите пише, че убийствата на информатори станали „толкова често явление, че никой не се учудвал или интересувал“, и отбелязва, че информаторите „измирали бързо“.⁴ Животът в лагерите отново е интензифицирано отражение на живота извън тях. Антисъветските партизански организации в Западна Украйна също усилено се опитвали да унищожат информаторите и водачите им пренесли тази фиксидея със себе си в лагерите.⁵ Вероятно имайки предвид това, властите в лагера на Панин отделили украинските затворници от останалите, тъй като се смятало, че украинците са отговорни за смъртта на информаторите. Това само засилило солидарността и гнева им.⁶

Освен това към 1953 г. другарите на Булгаков в Минлаг се опитвали системно да следят собствения си брой и битови условия и да предават тази информация на Запад чрез съдействието на пазачи и други техники, които – както ще видим – ще бъдат усъвършенствани в дисидентските лагери от 70-те и 80-те години. Самият Булгаков отговарял за укриването на тези документи, както и на копия от затворнически песни и стихотворения. Леонид Ситко върши същата работа в Степлаг като използва за целта едно мазе, направено от лагерните работници за укриване на документи. Сред тях имало „кратки индивидуални биографии, писма на починали затворници, подписан от лекарката Галина Мишкина кратък документ за нечовешките условия в лагерите (включващ статистика на смъртността, равнищата на гладуване и т.н.), разказ за организацията и разрастването на лагерите в Казахстан, по-подробен разказ за историята на Степлаг и стихотворения“.⁷

Както Ситко, така и Булгаков просто вярвали, че някой ден лагерите ще бъдат затворени, бараките – изгорени, а така информацията ще може да бъде възстановена. Двайсет години по-рано никой не смеел дори да си помисли подобно нещо, да не говорим да прави нещо по въпроса.

Много бързо тактиката и стратегията на конспирацията се разпространява из цялата система от специални лагери благодарение на самата администрация на ГУЛаг. В миналото просто изолирали заподозрените в заговорничене затворници. Централните власти ги местели от лагер в лагер, унищожавайки въстаническите мрежи още в зародиш. Но в по-особената атмосфера на специалните лагери тази тактика дава обратен резултат. Честото местене на затворниците се превръща в идеално средство за разпространяване на бунтовния дух.⁸

Въпреки че загубват битката, кенгирските стачници печелят войната. След въстанието в Степлаг ръководството на Съветския съюз наистина загубва апетит към принудително трудовите лагери – и то с изумителна бързина.

Към лятото на 1954 г. недоходността на лагерите е широко призната. Друго проучване на финансите на ГУЛаг, направено през юни 1954 г, отново е показало, че те получават сериозни субсидии и че издръжката на пазачите ги прави особено неизгодни.² На проведено скоро след Кенгир заседание на лагерните командири и висшите кадри в ГУЛаг много администратори открито се оплакват от лошата организация на хранителните доставки за лагерите, от неконтролируемата бюрокрация – към този момент има седемнайсет различни хранителни норми – и от лошата организация на лагерите. Някои лагери продължават да съществуват, но в тях има съвсем малко затворници. Стачките и недоволството продължават. През 1955 г. затворниците организират нова обща стачка във Воркута.³ Желанието за промяна сега е всеобщо – и промяната идва.

На 10 юли 1954 г. Централният комитет издава резолюция, която връща осемчасовия работен ден, либерализира лагерните режими и дава на затворниците възможност по-лесно да си спечелват предсрочно освобождаване за усърден труд. Специалните лагери са закрити. На осъдените се разрешава да пишат писма и да получават колети, често без ограничения. В някои лагери им позволяват да се женят и дори да живеят с партньорите си. Лаещите кучета и конвойните пазачи остават в миналото. Затворниците вече могат да си купуват нови стоки: дрехи – каквито по-рано не е имало – и портокали.⁴ В Озерлаг дори им позволяват да садят цветя.⁵

По това време висшите ешелони на съветския елит вече са поставили началото и на по-широки дебати за сталинското правосъдие. В началото на 1954 г. Хрушчов е поръчал и е получил доклад за броя на обвинените в контрареволюционни престъпления след 1921 г. и за това колко от тях все още излежават присъдите си. Естествено, цифрите са непълни, тъй като не включват милионите, изпратени в изгнание, несправедливо обвинените в – технически – неполитически престъпления, осъдените в обикновени съдилища и онези, които изобщо не са съдени. И все пак цифрите са шокиращо високи, като се има предвид, че посочват броя на убитите или изпратени в затвора без всякаква причина. Според собствените изчисления на МВД 3 777 380 души са намерени за „виновни“ в подбуждане на контрареволюция от колегиуми на ОГПУ тройки на НКВД, специални комисии и всичките военни колегиуми и трибунали, масово раздаващи присъди през трите предходни десетилетия. От тях 2 369 220 са били изпратени в лагерите, 765 180 – в изгнание и 642 980 са екзекутирани.⁶

Няколко дни след това Централният комитет се заема да преразгледа всички тези дела, както и делата на „повтарачите“ – затворниците, съдени повторно през 1948 г. и изпратени в изгнание. Хрушчов създава национален комитет, оглавяван от главния прокурор на Съветския съюз, който надзирава работата. Освен това във всички републики и области на страната са създадени местни комитети, за да преразгледат присъдите на затворниците. Някои политически затворници са освободени по това време, въпреки че първоначалните им присъди все още не са анулирани: истинското реабилитиране – признанието на държавата, че е била направена грешка – ще дойде по-късно.⁷

Освобождаванията започват, макар че през следващата година и половина ще напредват мъчително бавно. Излежалите две трети от присъдите си понякога са освобождавани без обяснения или реабилитация. Други остават в лагерите без всякаква причина. Въпреки всичко, което знаят за недоходността на лагерите, ръководителите на ГУЛаг не желаят да ги закрият. Явно им е необходим допълнителен тласък отгоре.

През февруари 1956 г. този тласък идва, когато Хрушчов произнася своята „тайна реч“, както ще стане известна, пред закрито заседание на Двайсетия конгрес на комунистическата партия. За първи път той открито напада Сталин и „култа към личността“ му:

До голяма част речта е тенденциозна. Изреждайки престъпленията на Сталин, Хрушчов се съсредоточава почти изключително върху жертвите на 1937 и 1938 г., посочва деветдесет и осемте члена на Централния комитет, които са били разстреляни, както и няколко стари болшевики. „През 1939 г. вълната на масовите арести започна да стихва“ заявява той – което изобщо не е вярно, тъй като през 40-те години броят на затворниците всъщност се увеличава. Все пак той споменава чеченските и балканските депортации може би защото не е участвал в тях. Но не споменава колективизацията, нито украинския глад, както и масовите репресии в Западна Украйна и в прибалтийските държави вероятно защото лично е участвал в тези операции. Говори за 7679 реабилитации и макар че присъстващите в залата му ръкопляскат, всъщност това е съвсем малък процент от милионите, за чиито несправедливи арести Хрушчов знае.⁹

Колкото и несъвършена да е, речта – скоро разпратена до всички партийни организации из цялата страна – разтърсва Съветския съюз из основи. Никога преди съветското ръководство не е признавало никакви престъпления, още по-малко пък в такъв огромен мащаб. Дори Хрушчов не е сигурен каква ще бъде реакцията. „Тъкмо се съвземахме от шока – ще пише той по-късно. – Хората все още бяха в затворите и в лагерите и не знаехме как да им обясним какво се е случило, нито какво да правим с тях, след като ги освободим“.¹⁰

Речта галванизира МВД, КГБ и лагерните администратори. За броени седмици атмосферата в лагерите става още по-либерална и процесът на освобождаване и реабилитиране най-сетне започва да се ускорява. Ако през трите години преди речта са реабилитирани 7000 случайно избрани хора, през десетте месеца след нея са реабилитирани 617 000. За по-нататъшното ускоряване на процеса се създават нови механизми. По някаква ирония много от затворниците, които са били осъдени от тройки, сега са освобождавани от тройки. Тричленни комисии – прокурор, член на Централния комитет и реабилитиран партиен член, често бивш затворник – обикалят лагерите и изгнаническите селища в цялата страна. Те са оторизирани да провеждат бързи разследвания на делата, да разговарят със затворниците и да ги освобождават веднага.¹¹

В месеците след тайната реч МВД се подготвя да направи и много по-дълбоки промени в структурата на самите лагери. През април новият министър на вътрешните работи, Н. П. Дудоров, изпраща до Централния комитет предложение за реорганизацията на лагерите. Положението в лагерите и колониите, пише той, „вече от много години е окаяно“. Той настоява за закриването им, предлага най-опасните престъпници да бъдат изпратени в специални, изолирани затвори в отдалечени райони на страната и изрично споменава строежа на недовършената железопътна линия Салехард-Игарка като една от възможностите. По-дребните престъпници, от друга страна, трябвало да останат в родните си райони и да излежават присъдите си в затворнически „колонии“, работейки в леката промишленост или в колхозите. От тях не бивало да се иска да работят като дървари, миньори или строители, нито да извършват какъвто и да било неквалифициран, тежък труд.¹²

Тук изборът на думите е по-важен от конкретните предложения на Дудоров. Той предлага създаването не само на по-малка, но и на качествено различна система от лагери – завръщане към „нормалната“ затворническа система или поне към затворническа система, която да се възприема като такава в останалите европейски страни. За новите затворнически колонии вече нямало да се твърди, че се самоиздържат. Затворниците щели да работят, за да усвоят полезни умения, а не за да носят приходи на държавата. Целта на затворническия труд щяла да бъде реабилитацията, а не печалбата.¹³

Предложенията му предизвикват изумително гневни възражения. Въпреки че представителите на икономическите министерства огласяват подкрепата си, И. А. Серов, шеф на КГБ, се нахвърля върху предложенията на вътрешния министър и ги нарича „неправилни“, „неприемливи“ и още повече – скъпи. Той се възпротивява на създаването на нови затворнически колонии под претекст, че подобна политика щяла да „създаде впечатлението за наличието на огромен брой затвори в СССР“. Противопоставя се и на ликвидирането на лагерите и не може да разбере защо зеките да не работят като дървари или миньори. В крайна сметка тежкият труд щял да помогне за „превъзпитаването им в духа на честния трудов живот в съветското общество“.¹⁴

Резултатите от сблъсъка между двата клона на тайните служби е една много смесена реформа. От една страна, самият ГУЛаг – Главное управление лагерей, Главно управление на лагерите – е закрит. През 1957 г. Далстрой и Норилск – двата най-големи и най-могъщи лагерни комплекса – са ликвидирани. С други лагери се случва същото. Съответните министерства – на минната промишленост, на машиностроенето, на горите или на строителството – поемат големи части от бившия лагерно-индустриален комплекс.¹⁵ Принудителният труд вече никога няма да бъде важна част от икономиката на Съветския съюз.

Но същевременно правосъдната система остава нереформирана. Съдиите са все така политизирани, все така предубедени, все така несправедливи. Системата на затворите също остава буквално недокосната. Същите тъмничари продължават да налагат същите режими в същите небоядисани, непроменени килии. Когато с времето системата от затвори започва отново да се разраства, дори реабилитационните и превъзпитателни програми – средоточие на такива грижи и интерес – ще останат все така повърхностни и фиктивни, каквито са били в миналото.

Изумително острият дебат между шефа на МВД Дудоров и шефа на КГБ Серов е предвестник на други, по-мащабни дебати. Поемайки, както смятат, по стъпките на Хрушчов, либералите желаят да извършат бързи промени почти във всички сфери на съветския живот. Същевременно защитниците на старата система искат да спрат, обърнат или изменят тези промени, особено когато засягат прехраната на могъщи групи хора. Резултатът от този сблъсък е предвидим: не само непроменени затворнически килии, но също и половинчати реформи, нови привилегии, които бързо са отменени, и публични дискусии, които незабавно са заглушени. Епохата, която ще стане известна като „Затоплянето“, наистина е епоха на промяна, но промяна от конкретен вид: реформите правят две крачки напред и после една крачка – или понякога три крачки – назад.

Смъртта на Сталин наистина бележи края на масовия принудителен труд в Съветския съюз. И въпреки че през следващите четиресет години някои от репресивните съветски политики ще приемат доста сурови форми, повече никой не предлага мащабно възстановяване на концентрационните лагери. Повече никой не се опитва да ги превърне в централна част от икономиката или да ги използва за затварянето на милиони хора. Тайните служби никога вече не контролират такъв голям дял от националното производство, а лагерните командири никога вече не се превръщат в шефове на огромни индустриални комплекси. Дори сградата на „Лубянка“, следвоенна главна квартира на КГБ, престава да бъде затвор: Гари Пауърс, американският пилот на U-2, чийто шпионски самолет е свален над СССР през 1960 г., е последният, когото хвърлят зад решетките.²

И все пак лагерите не изчезват напълно. Нито пък съветските затвори стават част от „обикновена“ наказателна система, създадена само за криминалните престъпници. Вместо това те еволюират.

Първо, еволюират самите политически затворници. В епохата на Сталин репресивната система е наподобявала голяма игра на рулетка: всеки можел да бъде арестуван по всякаква причина и по всяко време – селяни, работници и партийни бюрократи. След ерата на Хрушчов тайните служби от време на време пак арестуват хората „за нищо“, както някога се изразява Анна Ахматова. Но в повечето случаи брежневското КГБ арестува хората за нещо – ако не заради истинско криминално деяние, то заради литературното им, религиозното или политическото противопоставяне на съветската система. Обикновено наричани „дисиденти“ или понякога „затворници по съвест“, политическите затворници от това ново поколение знаят защо са арестувани, идентифицират се като политически затворници и са третирани като такива. Държат ги отделно от криминалните затворници, дават им различни униформи и им налагат различни режими. Освен това те са заклеймявани като дисиденти до края на живота си, подлагани са на дискриминация в работата си и са обект на недоверие от страна на роднините и съседите си.

Също така политическите затворници са много по-малко, отколкото по времето на Сталин. В средата на 70-те години „Амнести Интернешънъл“ изчислява, че от възлизащите на 1 млн. затворници в Съветския съюз не повече от 10 000 са с политически присъди и повечето от тях са затворени в двата „политически“ лагерни комплекса – единият в Мордовия, южно от Москва, а другия в Перм, в западния край на Урал.³ Вероятно годишно има не повече от няколко хиляди открито политически ареста. Макар че във всяка друга държава този брой би се смятал за голям, той определено е малък за стандартите на сталинския Съветски съюз.

Според разказите на бивши зеки този нов вид затворници започнал да се появява в лагерите още през 1957 г. – непосредствено след Унгарската революция от октомври 1956 г. и арестите на съветски войници и граждани, симпатизирали на въстанието.⁴ Горе-долу по същото време в съветските затвори има и малък прилив на „отказници“ – евреи, на които е отказано правото да емигрират в Израел. През 1958 г. полският евреин Бим Гиндлер, останал на съветска територия след войната, получава отказ за репатриране в Полша под претекст, че ще се възползва от възможността да емигрира в Израел.⁵

В края на 50-те години са арестувани и първите съветски баптисти, които бързо ще се превърнат в най-голямата дисидентска група зад бодливата тел, както и други членове на религиозни секти. През 1960 г. в една наказателна килия на политическия лагер в Потма дисидентът Аврам Шифлин срещал дори група староверци – последователи на по-стара православна традиция. Общността им емигрирала в девствените гори на Северен Урал през 1919 г. и членовете ѝ живеели там в пълна тайна, докато един хеликоптер на КГБ не ги открил петдесет години по-късно. По времето, когато ги срещнал Шифрин, те вече били постоянни обитатели на наказателните килии в лагера, тъй като категорично отказвали да работят за съветския Антихрист.⁶

Самият Шифрин също е представител на нова категория затворници: синове и дъщери на „враговете на народа“ на които в края на 50-те години им е трудно да се приспособят към съветския начин на живот. През следващите години изумително много от членовете на дисидентското поколение и особено от активистите на движението за човешки права ще се окажат деца или роднини на сталински жертви. Сред най-известните от тях са братята близнаци Медведеви, Жорес и Рой. Историкът Рой става един от водещите нелегални публицисти в Съветския съюз; Жорес е учен дисидент, който в резултат ще бъде затворен в психиатрична болница. И двамата са синове на „враг на народа“: баща им бил арестуван в детството им.⁷

Има и други. През 1967 г. 43 деца на репресирани от Сталин комунисти изпращат отворено писмо до Централния комитет, предупреждавайки за заплахата от неосталинизъм. Под писмото – едно от първите от многото открити протестни писма до властите – стоят и имената на няколко нелегални издатели и дисидентски лидери, много от които скоро сами ще се озоват в затвора: Пьотър Якир, сина на генерал Якир; Антон Антонов-Овсеенко, син на болшевишки революционер; и Лариса Богораз, чийто баща е арестуван за троцкистка дейност през 1936 г. Изглежда, досегът на семейството с лагерите бил достатъчен, за да радикализира по-младите му членове.⁸

Но ако затворниците са се променили, същото може да се каже и за някои аспекти на правораздаването. През 1960 г., обикновено смятана за връхна точка на Затоплянето, е приет нов, несъмнено по-либерален наказателен кодекс. Той изрично забранява нощните разпити, ограничава властта на КГБ (в чиято юрисдикция са политическите следствия) и на МВД (в чиято юрисдикция е системата от затвори), осигурява по-голяма независимост на прокурорите и най-вече отменя омразния член 58.⁹

Някои от тези промени с право са наричани чист камуфлаж – те са езикови, но не и реални. „Грешите“, пише няколко години по-късно романистът Юлий Даниел в писмо до свой приятел, изнесено тайно от затвора: „Грешите, ако си мислите, че лежа в затвора. „Държат ме в следствен изолатор“, откъдето не ме хвърлиха в карцера, а ме „настаниха в наказателен изолатор“. И това бе сторено не от тъмничари, а от „контрольори“, и аз не изпращам това писмо от концентрационен лагер, а от „институция““.¹⁰

Даниел е прав и в друг смисъл: когато държавните власти желаели да арестуват някого за инакомислие, те пак можели да го сторят. Вместо член 58, кодексът създава член 70 за „антисъветска агитация и пропаганда“ и член 72 за „организиране на особено опасни престъпления срещу държавата, както и за участие в антисъветски организации“. С други думи, ако КГБ искало да арестува някого заради религията му, можело да го направи.¹¹

И все пак не всичко е същото. В постсталинската епоха властите – прокурори, служители в затвора, лагерни пазачи, тъмничари – много повече държат на привидностите и наистина се опитват привидно да спазват законността. Когато например езикът на член 70 се оказал твърде неконкретен за осъждането на всеки, когото властите смятали за необходимо да сложат зад решетките, те добавили към наказателния кодекс член 190-I, който забранявал „устното разпространяване на умишлени измислици, дискредитиращи съветската политическа и обществена система“. Юридическата система трябвало да прилича на такава, дори и всички да знаели, че е фалш.¹²

Отново като пряка реакция на някогашната система от тричленки и специални комисии новият закон изисква арестантите да бъдат съдени от съд. Както се оказва, това ще създаде на съветските власти повече неудобства, отколкото са очаквали.

Още преди Юрий Андропов да заеме поста „генерален секретар на Съветската комунистическа партия“ през 1982 г., неговите „енергични мерки“ срещу асоциалните елементи в Съветския съюз всъщност отдавна са в ход. За разлика от някои свои предшественици, Андропов винаги е вярвал, че въпреки малобройността си дисидентите трябва да се приемат като сериозна заплаха за съветската власт. Тъй като е бил съветски посланик в Будапеща през 1956 г., той е видял колко бързо интелектуалното движение може да прерасне в народна революция. Освен това той вярва, че цялото многообразие от проблеми на Съветския съюз – политически, икономически, социални – могат да бъдат решени чрез по-добра дисциплина: по-строги лагери и затвори, по-добър надзор и повече месене в живота на хората.²

Тези методи Андропов е защитавал като шеф на КГБ от 1979 г. нататък и именно тях ще продължи да използва по време на краткото си управление като съветски лидер. Благодарение на Андропов първата половина на 80-те години се помни като епоха на най-големи репресии в съветската история след Сталин. Сякаш напрежението в системата е трябвало да достигне точката на кипене, преди самата система да рухне напълно.

Разбира се, от края на 70-те години нататък Андроповото КГБ извършва голям брой арести и повторни арести: под негово напътствие непокорните активисти често получават нови присъди веднага след изтичането на предишните точно както е ставало и по времето на Сталин. Членството в някоя от Хелзинкските групи – дисидентски организации, които се опитват да следят за спазването на Хелзинкското споразумение в Съветския съюз – се превръща в сигурен път към затвора. Двайсет и трима членове на московската група са арестувани между 1977 и 1979 г., а седем са прогонени в чужбина. Юрий Орлов, лидер на Московската хелзинкска група, остава в затвора през първата половина на 80-те години.³

Но арестите не са единственото оръжие на Андропов. Тъй като целта му преди всичко е да сплаши хората, за да не участват в дисидентските движения, обхватът на репресиите става много по-широк. Заподозрените дори в симпатизиране на движенията за човешки права, религиозни или национални свободи са застрашени да загубят всичко. Те и техните съпруги или съпрузи рискували да останат не само без работа, но и да бъдат лишени от професионалния си статут и ценз. Властите можели да отнемат на децата им правото да учат в университет, да изключат телефоните им, да анулират жителството им и да ограничат правото им на пътуване.⁴

Към края на 70-те години многопластовите „дисциплинарни мерки“ на Андропов успяват да разцепят както дисидентското движение, така и чуждестранните му поддръжници на малки, затворени и понякога взаимоподозиращи се групи по интереси. Има активисти на движението за човешки права, чиято съдба внимателно се наблюдава от групи като „Амнести Интернешънъл“. Има дисиденти баптисти, чиято кауза се подкрепя от международната баптистка църква. Има дисиденти националисти – украинци, литовци, латвийци, грузинци – които са подкрепяни от съотечествениците си в изгнание. Има месхетинци и кримски татари, депортирани по времето на Сталин, които искат да получат правото да се върнат у дома.

Вероятно най-познатата на Запад група дисиденти са отказчиците – съветските евреи, на които е било отказано правото да емигрират в Израел. Добили известност благодарение на поправката Джаксън-Ваник на Конгреса от 1975 г., свързваща търговията между САЩ и СССР с емиграционния въпрос, отказчиците остават централна грижа на Вашингтон чак до рухването на Съветския съюз. През есента на 1986 г. на срещата си с Горбачов в Рейкявик президентът Рейгън лично представя на съветския лидер списък на 1200 съветски евреи, които искат да емигрират.⁵

Сега строго изолирани от криминалните затворници, всички тези групи са добре представени в съветските лагери и затвори, където се организират според общите си каузи също като политическите от предишните епохи.⁶ Би могло дори да се каже, че по това време лагерите служат като организационно средство – нещо като школа по сектантство – където политическите затворници могат да се срещнат с други хора с подобни идеи. Понякога те празнуват съвместно националните си празници – литовски и латвийски, грузински и арменски – и спорят коя страна първа ще се освободи от Съветския съюз.⁷ Създават се и контакти между поколенията: балтийците и украинците имат възможността да се срещнат с предишно поколение националисти – антисъветските партизани, които са получили двайсет и пет годишни присъди и никога не са били освободени. За тях Буковски пише, че понеже „животът им спрял, когато били на двайсет години“, лагерите някак си ги съхранили. „През летните недели те излизаха на слънце с акордеоните си и свиреха мелодии, отдавна забравени по родните им места. Наистина пребиваването в лагерите беше като да се озовеш в нетленна земя“.⁸

По-старото поколение често не може да разбере по-младите си съотечественици. Мъжете и жените, които са се сражавали с пушки в горите, не могат да разберат дисидентите, които се борят с писалки.⁹ Но старите все още са в състояние да вдъхновяват младите с примера си. Тези срещи помагат за формирането на личностите, които по-нататък през същото десетилетие ще организират националистични движения, в крайна сметка спомогнали за рухването на самия Съветски съюз. Връщайки се назад в миналото, грузинският активист Давид Бердзенишвили ми каза, че се радвал, задето през 80-те години прекарал две години в трудов лагер вместо две години в съветската армия.

Но са укрепнали не само отделните организации, а и връзките им с външния свят. Едно издание на „Хрониката“ от 1979 г. идеално илюстрира този факт, тъй като съдържа наред с другите неща разказ за живота в наказателните килии на Перм-36 ден по ден:

И така нататък.

Изглежда, властите са безсилни да спрат изтичането на подобна информация – или да попречат моментално да бъде съобщена по западните радиостанции, излъчващи в СССР. Арестуването на Бердзенишвили през 1983 г. е огласено по Би Би Си само два часа по-късно.¹⁰ Ратушинска и съзатворничките ѝ в женския лагер в Мордовия изпращат на Рейгън поздравление, след като той спечелва изборите в САЩ. След два дни той го получава. Хората от КГБ, пише тя със задоволство, „излязоха от кожата си“.¹¹

За повечето здравомислещи външни наблюдатели, надничащи през огледалото в странния свят на Съветския съюз, подобни хитроумия изглеждат нецелесъобразни. По всичко личи, че Андропов е спечелил играта. В резултат на продължаващите цяло десетилетие тормоз, хвърляния в затвора и принудителни изселвания дисидентското движение е малобройно и слабо.¹² Повечето от най-известните дисиденти са принудени да млъкнат: в средата на 80-те години Солженицин е в изгнание в чужбина, а Сахаров е във вътрешно изгнание в град Горки. Хората на КГБ стоят пред вратата на Рой Медведев и следят всичките му ходове. Като че ли никой в СССР не забелязва борбата им. Питър Редъуей, вероятно най-добре запознатият със съветската опозиция западен академичен специалист по това време, през 1983 г. пише, че дисидентските групи „не са постигнали почти никакъв напредък сред масата обикновени хора в руската страна“.¹³

Главорезите и тъмничарите, продажните лекари и служителите на тайните служби изглеждат непоклатими в избраните от тях професии. Но земята под краката им се движи. Както се оказва, твърдата нетърпимост на Андропов към дисидентите няма да продължи дълго. Когато през 1984 г. той умира, тази политика умира заедно с него.