Преследван от загубата на майка си и сестра си, Хан Алистър отпътува на юг, за да започне обучението си в училището „Мистверк“ в Одънов брод. Но да напусне дома не означава, че опасностите ще останат зад гърба му — на всяка крачка дебнат заплахи от могъщото магьосническо семейство Баяр, решени на всяка цена да си върнат мистериозния амулет, отнет им от Хан. А и „Мистверк“ се оказва не по-малко предизвикателство. Там бившият крадец среща загадъчния магьосник Гарван, който е готов да му разкрие тъмните страни на чародейството… Но какви са мотивите му и дали договорката помежду им е клопка?
За да избяга от принудителна венчавка, заплашваща да разруши крехкия мир в Превала, принцеса Раиса ана'Мариана също поема към Одънов брод. Нейни спътници са верният ѝ приятел Амон и взводът му кадети. Сега най-сигурното място за Раиса е военното училище „Уийн“ — там никой не я познава и тя може да приеме друга самоличност. Стига престолонаследничката да успее да запази анонимността си, Бродът ще ѝ даде закрила и знанията, необходими, за да бъде достойна владетелка от династията на Сивия вълк. Но наистина ли е в безопасност, или в сенките се спотайват кинжалите на предателството?
„Кралицата изгнаница“ разказва с уверен размах за несигурни приятелства, борби за надмощие и за непреодолимата мощ на привличането.
На Линда и Майк — с които споделяхме света на въображаемите-супер-готини барбита. Благодаря ви, че изтърпяхте всички говорещи животни.
Лейтенант Мак Гилън от Кралската гвардия на Превала присви рамене срещу вещерския вятър, който виеше откъм замръзналата пустош на северозапад. Той уви повода около лъка на седлото и остави коня си, Мародер, да подбира сам пътя през последния километър надолу до гарнизона на Западната порта.
Гилън заслужаваше повече от нищо и никаквото назначение в нищо и никаквия ъгъл на кралството на Превала. Патрулирането по границата беше работа за редовната армия — чуждестранни наемници, така наречените сержанти — или за местната гвардия от планинци. Не за член на Кралската гвардия.
Само преди месец напусна града, но опасните улички на Южен мост вече му липсваха. По време на нощните патрули из Южен мост си имаше достатъчно занимания — таверни, комарджийски свърталища, хубави девойки. В столицата разполагаше с високопоставени връзки с дълбоки джобове, което означаваше редовни възможности за някоя и друга добре платена странична поръчка.
После обаче всичко се обърка. В караулното на Южен мост избухна арестантски бунт и един уличен плъх от Вехтошарника на име Ребека тикна горяща факла в лицето му и ослепи едното му око, остави кожата му зачервена, лъскава и белязана.
В края на лятото доведе със себе си във Вехтошарника Маго̀, Слоут и още неколцина, за да открият откраднат амулет. Изпълни заповедта тихомълком, по лично нареждане на лорд Баяр, висш магьосник и личен съветник на кралицата. Претърсиха от горе до долу онази полуразрушена конюшня, дори разровиха двора отпред, но не откриха нито вещерската дрънкулка, нито Гривник Алистър — уличния крадец, който я бе задигнал.
Разпитаха изметта, пребиваваща в коптора, но жената и хлапето ѝ му заявиха, че никога не са чували за Гривник Алистър, нито им е известно нещо за какъвто и да е амулет. В крайна сметка Гилън опожари до основи постройката заедно с обитателите ѝ. Предупреждение за всички останали крадци и лъжци.
Доловил невниманието на Гилън, Мародер изпъна трензелата и се понесе в тромав галоп. Гилън дръпна рязко поводите и след няколко твърдоглави опита на коня да го хвърли от гърба си, го овладя. Гилън изгледа кръвнишки хората си и в резултат нахилените им физиономии увиснаха.
Само това му липсваше — да си строши врата заради безцелно препускане.
Някои биха нарекли назначението на Гилън на Западната стена повишение. Връчиха му лейтенантската значка и го изпратиха да поеме командването над масивната, мрачна твърдина заедно с още стотина други изгнаници — до един членове на редовната армия — в добавка към собствения му ескадрон от гвардейци. Постът беше по-отговорен от предишния в стражата на Западен мост.
Все едно трябваше да се радва, че царува над купчина оборски тор.
Крепостта Западен мост охраняваше Западната стена и неприветливото, пропаднало село Западен мост. Стената разделяше планинския Превал от Треперещите блата. Подгизнали земи от безпътни мочурища и тресавища. Блатата, твърде лепкави, за да ги преплуваш, и твърде редки, за да ги ореш, бяха невъзможни за прекосяване, освен пеша, чак до сковаващите студове след зимното слънцестоене.
Общо взето, крепостта предоставяше малко възможности за предприемчив мъж от сорта на Мак Гилън. Веднага разпозна същината на новото си назначение: наказание за неуспеха му да угоди на лорд Баяр.
Имаше късмет, че оцеля, след като разочарова висшия магьосник.
Гилън и тримата мъже с него препуснаха из локвите на павираните селски улици и слязоха от конете в двора на крепостта. Гилън поведе коня си към конюшнята, а дежурният му офицер Роби Слоут размаха ръка пред челото си в жест, който при него минаваше за отдаване на чест:
— От Превалски брод са дошли трима души, сър — докладва той. — Очакват ви в крепостта.
В Гилън проблясна искрица надежда. Може би, най-после, ставаше дума за нови заповеди от столицата. А защо не и за края на незаслуженото му изгнание.
— Споменаха ли име? — Гилън подхвърли ръкавици и подгизнал плащ на Слоут и прокара пръсти през косата си, за да я сложи в ред.
— Щели да разговарят само с вас, сър — отговори Слоут. Поколеба се. — Синя кръв. Не точно деца, но момчета.
Искрицата надежда угасна. Вероятно арогантни синчета на благородници на път за академиите в Одънов брод. Точно каквото не му трябваше.
— Настояха да ги настаним в офицерското крило — продължи Слоут, за да потвърди опасенията на Гилън.
— Изглежда, някои благородници са с впечатлението, че тук е хан за аристократични глезльовци — изръмжа той. — Къде са?
Слоут вдигна рамене:
— В офицерската зала, сър.
Отърсвайки се от дъждовните пръски, Гилън влезе с твърда крачка в крепостта. Още преди да измине пътя през вътрешния двор, чу музика от базилка и флейта. Блъсна с рамо вратите на офицерската зала, където откри три момчета, едва проходили, скупчени около огъня. Бъчвичката пиво в бюфета беше отпушена и пред тях стояха празни халби. Лицата на момчетата имаха замаяното, преситено изражение на хора след тежък гуляй. Остатъците от разкошния им пир бяха пръснати по масата, включително оглозганият труп на голям бут, който Гилън пазеше само за себе си.
В единия ъгъл стояха музикантите — красиво момиче на флейтата и мъж, вероятно баща ѝ, на базилката. Гилън имаше спомен, че ги е мяркал и преди из селото, където свиреха по уличните ъгли за някоя подхвърлена медна монета.
При влизането му музиката отмря и музикантите се изправиха, пребледнели и с разширени очи, като попаднали в капан животни, непосредствено преди да бъдат заколени. Бащата обгърна с ръка разтрепераната си дъщеря, поглади русите ѝ коси и ѝ прошепна една-две думи.
Момчетата около огъня пренебрегнаха появата на Гилън и изръкопляскаха вяло.
— Не е кой знае какво, но по-добре от нищо — подметна презрително едно от тях. — Тук условията за гости не са по-различни.
— Аз съм Гилън — обади се високо Гилън, окончателно убеден, че няма да има полза от тази среща.
Най-високият от тримата се изправи изящно и тръсна назад гъстата си черна коса. Забеляза покритото с белези лице на Гилън и потръпна. Изражението му на човек със синя кръв се изкриви в отвращение.
Гилън стисна зъби.
— Ефрейтор Слоут ми предаде, че сте искали да ме видите — каза той.
— Да, лейтенант Гилън. Аз съм Мика Баяр, това са братовчедите ми Аркеда и Мифис Мандър. — Посочи ги, и двамата бяха червенокоси — единият слаб, другият с набито телосложение. — Тръгнали сме към академията в Одънов брод, но понеже минаваме оттук, ме помолиха да ви предам съобщение от Превалски брод. — Погледна към празната дежурна стая: — По-добре да поговорим там.
Гилън усети как пулсът му се ускорява. Вторачи се в наметнатия през раменете на момчето шал, извезан с приведени соколи — емблемата на семейство Баяр.
Да, сега забеляза приликата — нещо в очертанията на очите на момчето и подчертаната костна структура на лицето. В черните коси на младия Баяр имаше червени магьоснически нишки.
И другите двама носеха шалове, но с различни емблеми — планински котки. Значи и тримата бяха малолетни магьосници, единият от тях — син на висшия магьосник.
Гилън се покашля с изопнати от вълнението нерви:
— Разбира се, разбира се, Ваша светлост. Надявам се да сте останали доволни от храната и напитките.
— Бяха… засищащи, лейтенант — отвърна младият Баяр. — Но, боя се, вече започват да се обаждат. — Докосна с два пръста стомаха си, а другите две момчета изсумтяха.
Промени темата, помисли си Гилън:
— Приличате на баща си. Веднага се вижда, че сте негов син.
Младият Баяр се намръщи, хвърли поглед на музикантите, а после отново се обърна към Гилън. Отвори уста, ала Гилън продължи бързо, решен да довърши:
— Вината не е моя, разбирате, за амулета. Онзи Гривник Алистър е дивак и хитрец. Но татко ви е избрал точния човек за тази работа. Ако някой може да го намери, това съм аз, и ще ви възстановя обратно вещерската дрънкулка. Просто се налага пак да се върна в града, нищо повече.
Момчето стоеше напълно неподвижно, вгледано с присвити очи в Гилън. Устата му образуваше плътна, неодобрителна линия. После поклати глава и се обърна към братовчедите си:
— Мифис. Аркеда. Останете тук — разпореди им младият Баяр. — Пийнете още пиво, ако стомасите ви ще го понесат. — Направи знак с ръка към музикантите: — Дръжте тези двамата наблизо. Не им позволявайте да си тръгнат. — После подкани Гилън с пръст: — Ти. С мен. — Без да погледне дали Гилън идва, тръгна към дежурната стая.
Гилън го последва объркано. Младият Баяр спря и, отпуснал ръце на каменния перваз, се вторачи през прозореца с изглед към вътрешния двор. Изчака вратата да се затвори, преди да се обърне към Гилън:
— Кретен… такъв — изрече момчето с пребледняло лице и присвити, бляскащи като делфийски въглища очи. — Направо не е за вярване, че баща ми се занимава с някой толкова глупав. Никой не бива да разбира, че служиш на баща ми, разбрано? Ако сведенията за това стигнат до капитан Бърн, ще има тежки последствия. Баща ми рискува да бъде обвинен в измяна.
Устата на Гилън пресъхна:
— Именно. 'Збира се… — заекна той. — Аз… ъъ… допуснах, че другите малолетни магьосници са с вас и…
— Не ти се плаща да допускаш, лейтенант Гилън — прекъсна го Баяр. Тръгна към Гилън, изправил гръб, с развят шал от лекия ветрец откъм прозореца. Същевременно Гилън заотстъпва назад, докато не се блъсна в масата. — Като казвам никой, значи никой — продължи Баяр и докосна несъзнателно зловещ на вид медальон около шията си: сокол, изрязан от блещукащ червен скъпоценен камък… вещерска дрънкулка, подобна на онази, която Гилън не успя да открие във Вехтошарника. — На кого друг си казвал?
— На никого. Заклевам се в кръвта на демона, че не съм казвал на никой друг — прошепна Гилън. Усещаше страха като нож в гърлото си. Стоеше с леко разкрачени крака, готов да отскочи встрани, ако малолетният магьосник изстреля огън срещу него. — Просто исках да съм сигурен, че Негова светлост е наясно какви усилия полагам, за да му осигуря предмета. Но засега не го откривам никъде.
През лицето на момчето премина отвращение, сякаш предпочиташе да не разговаря по въпроса.
— Известно ли ти е, че докато ти претърсваше Вехтошарника за амулета, Алистър нападна баща ми и едва не му взе живота?
Кръв и кости, помисли си Гилън и потръпна. Алистър, отдавнашен уличен главатар на Вехтошарите, имаше славата на безстрашен, избухлив и безмилостен. Сега, освен всичко друго момчето явно изпитваше и желанието да умре.
— Добре ли е… лорд Баяр? — Мъртъв ли е Алистър?
Младият Баяр отговори на изказания и на неизказания въпрос:
— Баща ми се възстанови. За нещастие Алистър избяга.
— Баща ми трудно прощава некомпетентността — добави той. — Чиято и да е. — Горчивата нотка в гласа на момчето хвана Гилън неподготвен.
— Ъъ, разбира се — кимна Гилън и се хвърли смело в атака, решен да защити позицията си: — Пропилявате ме тук, милорд. Изпратете ме обратно в града и ще открия момчето, заклевам се. Познавам улиците, знам и кои банди ги владеят. Рано или късно Алистър ще се появи във Вехтошарника, независимо от уверенията на майка му и сестра му, че не се е вясвал от седмици.
Очите на младия Баяр се присвиха и той се наведе напред със стиснати юмруци:
— Майка му и сестра му? Алистър има майка и сестра? Още ли са в Превалски брод?
Гилън се усмихна широко:
— Според мен са изгорели. Заключихме ги в дома им и го запалихме.
— Убил си ги? — Младият Баяр се вторачи в него. — Мъртви ли са?
Гилън облиза устни, несигурен къде точно сгреши:
— Ами реших, че това ще покаже на всички колко по-умно е да казваш истината, когато Мак Гилън задава въпросите.
— Ти наистина си идиот! — Баяр поклати бавно глава, без да откъсва очи от лицето на Гилън. — Можехме да използваме майката и сестрата на Алистър, за да го принудим да излезе на светло. Да предложим размяна за амулета. — Стисна юмрук във въздуха: — Можехме да го заловим.
Оглозгани кости, помисли си Гилън. Никога не успяваше да отговори правилно на магьосници.
— Човек би си помислил така, но повярвайте ми, когато говорим за улични главатари от рода на Алистър… сърцето му е по-студено от Притулените води. Да не мислите, че го е грижа какво ще стане с майка му и сестра му? Ни най-малко. Грижа го е единствено за себе си.
Младият Баяр отхвърли последното с махване на ръка:
— Вече няма как да го знаем със сигурност, нали? Във всеки случай баща ми не се нуждае от услугите ти в преследването на Алистър. Възложил е задачата на други. Успяха да прочистят уличните банди от града, но удрят на камък в издирването на Алистър. Имаме причини да смятаме, че е напуснал Превалски брод. — Момчето потърка чело с длан, сякаш го мъчеше главоболие: — Все пак обаче… Ако някога пътят ти се пресече с този на Алистър, било случайно, било поради други причини, желанието на баща ми е да го отведеш при него жив и непокътнат, заедно с амулета. Успееш ли, ще бъдеш, разбира се, възнаграден богато. — Младият Баяр полагаше усилие да изглежда безразличен, но в напрегнатите му очи се четеше друга история.
Момчето мрази Алистър, помисли си Гилън. Дали защото Алистър се е опитал да убие баща му? Но както и да е — Гилън долови колко е безполезно да настоява повече да го върнат в Превалски брод.
— Ами добре тогава — опита се да прикрие разочарованието си той. — И така. Какво ви води в Западната порта? Казахте, че имате съобщение за мен.
— Въпросът е деликатен, лейтенант. И изисква дискретност. — Момчето даваше да се разбере, че се съмнява дали Гилън притежава някакво понятие какво е дискретност. Каквото и да означаваше това.
— Разбира се, милорд. Разчитайте на мен — откликна нетърпеливо Гилън.
— Принцеса Раиса е изчезнала, научи ли? — попита неочаквано Баяр.
Гилън овладя изражението си. Придаде си вид на компетентен човек. Пълна дискретност:
— Изчезнала? Не, милорд. Не бях чувал. Тук рядко получаваме вести. Имат ли някаква представа…
— Допускаме вероятността да направи опит да напусне страната.
О-хо, помисли си Гилън. Значи е избягала. За кавга между майка и дъщеря ли ставаше дума? Или романс с неподходящ младеж? А защо не дори с обикновен селяк? Принцесите от рода Сив вълк се славеха с твърдоглавието и склонността си към приключения.
Веднъж видя отблизо принцеса Раиса. Дребна, но с хубави форми. Човек лесно би обгърнал кръстчето ѝ. Хвърли му поглед от горе до долу с онези нейни зелени очи на вещица, после прошепна нещо на дамата до нея.
Това обаче се случваше преди. Сега жените извръщаха от него глава, когато им предложи питие.
Преди принцесата можеше и да остане впечатлена от някого като него — обигран мъж с военна кариера. Дори си беше мислел какво ли би било да…
Гласът на Баяр го върна в действителността:
— Слушаш ли ме, лейтенант?
Гилън отново се съсредоточи върху най-належащия въпрос:
— Да, милорд. Разбира се. Ъъ. Какво беше последното?
— Казах, че според мен е възможно да е потърсила убежище при своите роднини гъбоядци в лагерите Демонаи или Морски борове. — Баяр сви рамене: — Твърдят, че не е с тях, че по-скоро се е насочила южно и навярно е напуснала кралството. Южната граница обаче е добре охранявана. Затова е вероятно да направи опит да мине през Западна порта.
— Но… къде ще иде? Навсякъде бушува война.
— Не е изключено и да не разсъждава съвсем ясно — отвърна Баяр и бледото му лице придоби цвят. — Ето защо е жизненоважно да ѝ пресечем пътя. Принцесата наследница рискува да се изложи на опасност. Да отиде някъде, където да не можем да я достигнем. Което би било… катастрофално. — Момчето затвори очи и се заигра с ръкавите си. Когато отново отвори очи и установи, че Гилън се взира в него, се извърна и отново се загледа през прозореца.
Хм, помисли си Гилън. Или момчето е много добър актьор, или наистина се тревожи.
— Значи трябва да си отваряме очите за нея тук, в Западната порта? — попита Гилън. — Това ли казвате?
Баяр кимна, без да се обръща:
— Опитахме да пресечем слуховете, но вече се носи мълвата, че е избягала. Ако враговете на кралицата я открият преди нас… е, разбираш.
— Разбирам — съгласи се Гилън. — Ъъ, а смятате ли, че тя… пътува с някого? — Ето, това беше умният начин да се изразиш, за да разбереш дали е избягала с някого.
— Не знаем. Може да е сама, но може да язди и с гъбоядците.
— Какво точно би желал да направя, лорд Баяр? — Гилън се поизпъчи малко.
Момчето се обърна към него:
— Две неща. Искаме да назначиш по границата стража, за да следи за появата на принцеса Раиса и да ѝ пресече пътя при опит да излезе през Западната порта. И се нуждаем от подразделение доверени стражи, които да препуснат до лагера Демонаи, за да потвърдят, че тя не е там.
— Демонаи! — произнесе Гилън, но вече не толкова радостно. — Но… нали не смятате, че можем да се справим с воините на Демонаи?
— Не можете, разбира се — отвърна Баяр с тон, сякаш говореше на малоумник. — Кралицата е уведомила Демонаи, че гвардията ще направи посещение на височинните лагери, за да разпитва диваци. Няма как да откажат. Те вече са предупредени, естествено, за вашето идване. Остава само да поразровите по-сериозно, за да откриете дали принцесата е там, или е била там.
— Сигурни сте, че ни очакват? — попита Гилън. Водобродите бяха едно… те дори не използваха метални оръжия. Но демонаите… определено не бързаше да се изправи срещу тях. — Не ми се ще да ме надупчат стрели на гъбоядци. Демонаите обаче имат отровности, от които на човек му причернява…
— Не се тревожи, лейтенант Гилън — заяви остро Баяр. — Ще бъдеш в пълна безопасност. Освен, разбира се, ако не те заловят да душиш наоколо.
Ще изпрати Маго̀ и Слоут, реши Гилън. Бяха по-подходящи за целта. Най-добре беше той да остане тук и да наглежда за принцесата. Това вече изискваше внимателна намеса и ясен ум. Както и дискретност.
— Според мен ще ти трябва поне салво 1, за да претърсиш както трябва.
— Салво! Разполагам с общо около стотина войници, плюс един ескадрон стражи — каза Гилън. — Нямам доверие на наемниците сержанти и планинците. Налага се да е ескадрон, само толкова мога да отделя.
Баяр сви рамене; не беше негова работа да решава проблемите на Гилън:
— Тогава ескадрон. Бих дошъл и аз, но като магьосник ми е забранено, разбира се, да навлизам в района на Призрачните. — Пръстите му отново си поиграха с крещящото украшение около шията му. — А и присъствието ми със сигурност ще предизвика трудни въпроси.
Разбира се, ще предизвика въпроси, помисли си Гилън. Защо изобщо му е на малолетен магьосник да се меси във военни дела? Защитата на кралиците от рода Сив вълк е задължение на Кралската гвардия и армията.
— Бихме желали да се заемеш веднага. Ескадронът трябва да потегли до утре — уточни Баяр.
Гилън отвори уста, за да му разясни всички причини, поради които това нямаше как да стане, но младият Баяр вдигна ръка с дланта навън: — Много добре. Със спътниците ми ще останем тук до завръщането ви.
— Оставате тук? — заекна Гилън. Това вече му идваше в повече. — Вижте, ако кралицата иска от нас да потърсим принцесата в Призрачните планини, трябва да изпрати подкрепления. Не мога да оставя Западната стена незащитена, докато сме…
— Ако откриете принцесата, ще я предадеш на нашите грижи — продължи Баяр, без да обръща внимание на протестите на Гилън. — С братовчедите ми ще я ескортираме по обратния път до кралицата.
Гилън огледа подозрително момчето. Да не би да му залагаха капан? Защо да предава принцесата на тези малолетни магьосници? Защо лично да не я отведе обратно в Превалски брод, за да получи славата (и вероятната Парична награда) само той?
Понякога, когато изпълняваше задачи за висшия магьосник, не беше сигурен за кого работи — за магьосника или за кралицата. Но случаят сега беше сериозен. Възнамеряваше да изкара от начинанието повече от вечната признателност на Баяр.
Сякаш прочело мислите му, момчето проговори:
— Ако откриеш принцесата и ни я предадеш, ще ти изплатим награда от пет хиляди крони и ще уредим завръщането ти на служба в Превалски брод.
Гилън с мъка се овладя да не зяпне от изненада. Пет хиляди девойчета? Цяло състояние. Повече, отколкото очакваше да му платят от семейство Баяр, за да си припишат заслугите за завръщането на принцесата в двора на кралицата. Тук имаше нещо друго; нещо, което той не бива да знае, в случай че го подложат на разпит.
Последното правеше далеч по-привлекателна идеята да рискува Слоут и Маго̀ в Призрачните планини. И беше двойно по-сериозно основание Гилън да наблюдава внимателно границата.
— За мен ще бъде истинска гордост да направя всичко възможно да върна принцесата при нейната майка, кралицата — каза Гилън. — Разчитай на мен.
— Без съмнение — подхвърли сухо Баяр. — Събери хора, наясно как да си държат устата затворена, и не им разкривай повече от необходимото, за да си свършат работата. Не се налага никой от тях да научава за двустранното ни споразумение. — Бръкна в кесия на кръста си, извади от нея малък портрет в рамка и го подаде на Гилън.
На портрета беше принцеса Раиса: само главата и раменете ѝ, облечена в рокля с дълбоко деколте, което излагаше на показ достатъчно плът с цвят на мед. Тъмните ѝ коси обграждаха като облак лицето ѝ. Носеше малка корона с проблясващи скъпоценности. Беше навела глава, леко усмихната, разтворила устни, сякаш се кани да изрече думи, които той иска да чуе. Дори на портрета бе написала: „На Мика, с цялата ми любов, Р.“
В нея обаче имаше нещо познато…
Ръката на Баяр се стегна около лакътя му и го ужили през вълнената офицерска туника, при което Гилън едва не изпусна портрета.
— Престани да се лигавиш, лейтенант — момчето придоби вид, сякаш внезапно е почувствало нещо неприятно в устата си. — Моля, увери се, че хората ти са запознати как изглежда принцесата. Не пропускай вероятността да е преоблечена.
— Веднага се заемам, милорд — отвърна Гилън. Започна да отстъпва, кланяйки се, преди младият Баяр да промени решението си. Или отново да сключи пръсти около лакътя му. — Вие и приятелите ви, чувствайте се като у дома си. — Пет хиляди девойчета купуваха купища гостоприемство от Мак Гилън. — Ще разпоредя на готвача да приготви каквото пожелаете.
— Как смяташ да постъпиш с музикантите? — попита внезапно Баяр.
Гилън примигна срещу него:
— Какво за тях? Искате ли да останат? Времето ще минава по-бързо, а и момичето е хубавко…
Младият Баяр поклати глава:
— Чуха твърде много. Както споменах, никой не бива да те свързва с баща ми, нито да научава, че работиш за него. — Гилън се намръщи, все така объркан, а Баяр прибави: — Лейтенант, вината е твоя, не моя. Аз ще се оправям с братовчедите си, но твоя грижа е да се оправиш с музикантите.
— Значи — уточни Гилън — казвате, че трябва да ги отпратя?
— Не — отговори Баяр, като приглаждаше магьосническия си шал, без да поглежда Гилън в очите: — Казвам, че трябва да ги убиеш.
В най-високата точка на прохода Морски борове Хан Алистър дръпна юздите на коня си. Погледна над най-южните назъбени части на Кралиците и към скритите равнини на Ардън отвъд тях. Бяха непознати планини, дом на отдавна мъртви кралици, чиито имена никога не беше чувал. Най-високите върхове пронизваха облаците и по студените им скали не растеше нищо. Склоновете в ниското блещукаха от трепетлики, обгърнати в есенна шума.
Докато се изкачваха, температурата спадна и Хан се облече по-топло. Сега високопланинската му вълнена шапка бе нахлупена ниско под ушите и мразовитият въздух хапеше носа му.
Хейдън Жарава сръчка коня си да се изкатери до коня на Хан, откъдето и двамата обърнаха очи към панорамата.
Тръгнаха от лагера Морски борове преди два дни. Лагерът на клана беше разположен стратегически в северния край на прохода — голям път през южните Призрачни планини до град Делфи и равнините на Ардън отвъд. Той започваше като Пътя на кралиците в столицата Превалски брод и в най-високата част на прохода се стесняваше кажи-речи до по-широка пътека за диви животни.
Въпреки че беше сезонът на пътуванията, срещаха малцина пътници — не повече от неколцина бежанци от гражданската война в Ардън с изтерзани очи. Жарава посочи напред към южния склон:
— Лорд Демонаи разправя, че преди войната керваните са преминавали от сутрин до вечер. Превозвали стока от равнините. Най-вече храни… зърно, животни, плодове и зеленчуци. — Жарава и преди беше минавал през прохода Морски борове, на търговски експедиции заедно с Авърил Бързоноги, господар на търговията и патриарх в лагера Демонаи. — Сега войските изяждат всичко — продължи Жарава. — Освен това много от посевите са опожарени и разграбени, така че вече нищо не се произвежда.
Превала ще изкара поредната си гладна зима, помисли си Хан. Гражданската война в Ардън продължаваше, откакто Хан се помнеше. Баща му загина в нея на служба като наемник при някой от кървавите принцове Монтен… до един братя, до един предявяващи претенции за трона на Ардън.
След дългото изкачване от лагера Морски борове конят на Хан дишаше тежко и пръхтеше. На тази височина въздухът беше разреден. Хан прокара пръсти през рошавата, оплетена грива на кончето и го почеса зад ушите:
— Хайде, хайде, Парцаливко — промърмори на животното. — Почини си. — В отговор Парцаливко оголи зъби, а Хан се разсмя.
Хан се гордееше със сприхавото си конче — първото, което някога бе имал. Умело яздеше взети назаем коне. Като дете прекарваше всяко лято из високопланинските хижи — там го изпращаше майка му, убедена, че е прокълнат.
Сега всичко беше различно. Клановете му осигуриха безвъзмездно кон, облекло, екипировка, провизии за пътуването и освен това платиха обучението му в академията в Одънов брод. Не от благотворителни подбуди, а защото се надяваха застигнатият от демонско проклятие Алистър да се окаже силно оръжие срещу нарастващото могъщество на Магьосническия съвет.
Хан прие предложението им. Бяха го обвинили в убийство, остана сирак заради действията на враговете си, преследваха го и от Кралската гвардия, и могъщият висш магьосник Гаван Баяр — просто не му остана избор. Натискът на отминалите трагедии го тласкаше само напред — необходимостта да избяга от постоянното напомняне за изгубеното, в съчетание с копнежа да бъде някъде другаде, на място, различно от досегашното.
Това и къкрещата жажда за отмъщение.
Хан плъзна пръсти под ризата си и разсеяно докосна амулета с форма на змия, който пареше върху кожата на гърдите му. От него към вещерската дреболия протече могъщество и освободи магическото напрежение, трупало се в него през целия ден.
Постепенно придоби навика да изтощава силата, която иначе би излязла извън контрол. Изпитваше потребност непрекъснато да се убеждава, че амулетът все още е на мястото си. Откакто го открадна от Мика Баяр, Хан изпитваше странна привързаност към този амулет.
Някога украшението бе принадлежало на предшественика му Алгер Ватерлоу, известен на повечето хора като Краля демон. Междувременно амулетът Самотен ловец, изработен за него от матриарха на клана, Елена Демонаи, чезнеше, неизползван, в дисагите му.
Определено мразеше украшението на Ватерлоу. Плати за него с живота на майка си и на Мари. Някои твърдяха, че в амулета е заложена черна магия — бил преизпълнен единствено със зло. Но бе единственото, което можеше да покаже за почти седемнайсетте си години, с изключение на овъглената книжка с приказки на Мари и златния медальон на майка му. Само те останаха от сезона, преизпълнен с катастрофи.
Сега с приятеля му Жарава предстоеше да се доберат до Дома „Мистверк“, академията за чародеи в Одънов брод, където да преминат обучението за магьосници, платено от клановете.
— Добре ли си? — Жарава се наведе към него. По лицето му с меден цвят се четеше загриженост, а косата му се отмяташе по вятъра като мънистени змии. — Сякаш са ти направили проклятие.
— Добре съм — отвърна Хан. — Но предпочитам да се скрием от този вятър.
Дори и в хубави дни вятърът не спираше да вие през прохода. А сега, в края на лятото, носеше със себе си малко и от хапещия зимен студ.
— Границата едва ли е много далеч — вятърът отнасяше думите на Жарава още щом излезеха от устата му. — Прекосим ли, и вече сме наближили Делфи. Тази вечер има изгледи да спим под покрив.
Хан и Жарава пътуваха под предлог, че са търговци от клановете. Водеха със себе си кончета, натоварени със стока. Облеклото им на представители на клан представляваше известна защита, както и големите лъкове, окачени през раменете им. Повечето крадци не смееха да излизат срещу членове на Призрачните кланове, особено на тяхна територия. Преминеха ли в Ардън, пътуването щеше да стане по-рисковано.
Със спускането към границата сезонът сякаш се връщаше назад — от ранна зима отново към есен. Подминаха линията на първите дървета — най-напред одърпани иглолистни дръвчета, после трепетлики, които се сключваха около тях и им предлагаха известно облекчение от неспирните пориви на вятъра. Склонът вече не беше толкова стръмен, а оскъдната почва стана по-тлъста. Виждаха се пръснати обработваеми парчета земя, в чийто център се издигаха сгушени колиби, както и ливади, опръскани с жилави планински овце с дълги, извити рога.
Малко по-нататък най-после попаднаха на доказателства за гноящата рана на войната на юг. Наполовина скрити, из бурените от двете страни на пътя имаше захвърлени вещи — празни дисаги и части от униформи на избягали войници, домашни съкровища, превърнали се в прекалено голямо бреме по пътя нагоре.
Хан зърна хвърлена в канавката парцалена детска кукла, стъпкана в калта. Дръпна юздата на коня да завие с намерението да слезе и да я вземе, за да я почисти и даде на сестра си. После си спомни, че Мари е мъртва и вече не ѝ трябват кукли.
Такава е скръбта. Постепенно избледнява до притъпена болка, докато нещо простичко от рода на картина, звук или мирис не го удареше като с чук.
Подминаха няколко опожарени ферми, чиито каменни комини се издигаха подобно на надгробни плочи над плячкосани гробове. А после видяха цяло опожарено село заедно със скелетоподобните останки на храм и градски съвет.
Хан погледна Жарава:
— Хора от равнините ли са го направили?
Жарава кимна:
— Или дезертирали наемници. На границата има крепост. Но не се справят особено добре с охраната на този път. Воините на Демонаи не успяват да бъдат навсякъде. Магьосническият съвет твърди, че магьосниците биха могли да се справят с негодяите, но нито им разрешавали, нито разполагали с необходимите инструменти, а това било по вина на клановете. — Завъртя очи. — Сякаш из тези диви места ще срещнеш магьосник, дори и някой да им позволяваше да се разхождат наоколо.
— Ей — подвикна Хан, — не говори така. Ние сме диви магьосници.
Двамата се разсмяха на двусмислената шега. Напоследък често се отнасяха с черен хумор към положението си. Не беше лесно да отвикнат да се подиграват с арогантността на магьосниците — с онзи вид шеги, които подвластните подхвърлят по адрес на силните.
Достигнаха две пътеки, събиращи се от изток и от запад, а те на свой ред се вливаха в прохода. Движението тук се сгъстяваше и забавяше като пресечено мляко. Разминаваха се с пътници, тръгнали в обратна посока, към Морски борове и най-вероятно към Превалски брод. Гъмжеше от мъже, жени, деца, семейства и самотни пътешественици, групи, събрали се по силата на случайността или необходимостта от взаимна защита.
Натоварени с вързопи и торби, бежанците оставаха мълчаливи, с изпити погледи, дори и децата сред тях, сякаш влагаха всичките си сили да продължат да правят крачка след крачка. И възрастните, и младежите носеха тояги, пръчки и други импровизирани оръжия. Някои бяха ранени по главите, ръцете и краката, превързани с окървавени дрипи. Мнозина носеха леки дрехи на хора от равнините, а други ходеха боси.
Бяха планирали да излязат от Делфи още по изгрев. Щом им беше отнело толкова време, за да изминат такова разстояние, значи нямаше да прекосят прохода до спускането на нощта. А обратно до Морски борове имаше още два дни път.
— Ще измръзнат там горе — изкоментира Хан. — Камъните ще изранят краката им до кръв. Как ще се катерят малките? Какво изобщо си мислят, че правят?
Едно момченце, някъде около четиригодишно, плачеше по средата на пътеката, стиснало юмручета, нещастно изкривило уста.
— Мама! — викаше то на езика на равнинците. — Мама! Гладен съм! — Майка му не се виждаше никъде.
Жегнат от внезапна вина, Хан порови в торбата си за ябълка. Наведе се от седлото и я подаде на момчето.
— Ето — усмихна му се. — Опитай това.
Детето се препъна назад и вдигна ръце, за да се защити.
— Не! — извика изплашено. — Махни се! — Изтърси се по дупе, без да престава да крещи с пълен глас.
Момиче със слабо лице и неопределена възраст грабна ябълката от ръката на Хан и избяга бързо, сякаш по петите ѝ имаше демони. Хан се взря безпомощно след нея.
— Откажи се, Самотен ловец — Жарава употреби родовото му име. — Вероятно са имали лоши преживявания с конници. Нали разбираш, не можеш да спасиш всички.
Не мога да спася когото и да е, помисли си Хан.
Минаха по един завой и под тях се откри гледка към граничните укрепления — порутена крепост и разнебитена каменна стена; железни клинове и бодлива тел запълваха дупките в очакване на по-добри времена за поправки. Стената се простираше през прохода и опираше върховете от двете страни, а в средата ѝ свод на масивна пропускателна кула прехвърляше пътя. Къса опашка от каруци и пешеходци, поели на юг, се провираше едва-едва през портала, докато в същото време отправилите се на север преминаваха без затруднения.
Около крепостта, подобно на гъби след летен дъжд, беше изникнало своеобразно селище — сбирщина от груби навеси, западнали колиби, палатки и каруци с брезентови платнища. Набързо скована ограда опасваше няколко куци коня и дръгливи крави.
Около портала, сякаш са богородички, беше пръсната шепа яркосини петна сини куртки. Кралската гвардия. Като леден пръст по гръбнака на Хан пропълзя лошо предчувствие.
Защо патрулират по границата?
— Разбирам да проверяват бежанците на влизане — намръщи се той. — Вероятно искат да наглеждат какви шпиони и ренегати минават. Но какво ги е грижа кой напуска кралството?
Жарава изгледа Хан от горе до долу и си прехапа долната устна:
— Ами очевидно търсят някого. — Замълча. — Възможно ли е Кралската гвардия да си създава всички тези грижи, за да залови теб?
Хан вдигна рамене. Искаше му се причината да е друга. Щом беше толкова опасен, не е ли за предпочитане да се озове извън кралството, вместо да остане в него?
— Струва ми се слабо вероятно Нейно всемогъщество кралицата да се вживява толкова заради няколко мъртви южняци — махна той. — Особено след като убийствата са престанали.
— Все пак ти наръга с нож висшия магьосник — напомни Жарава. — Сигурно е мъртъв.
Вярно. И това го имаше. Макар че Хан наистина не допускаше лорд Баяр да е мъртъв. От собствен опит знаеше, че злото продължава да живее, докато невинните не спират да умират. Все пак не беше изключено семейство Баяр и да е убедило кралицата в ползата от малко допълнително усилие да му сложат белезници.
Но пък семейство Баяр иска да си върне амулета, помисли си Хан. Ще рискуват ли Кралската гвардия да го залови? По време на изтезанията има всички изгледи историята на дрънкулката да излезе наяве.
И освен това от него не се ли очаква да е на страната на кралицата? Припомни си думите на Елена Сенестре в деня, когато му беше сервирала истината:
Като завършиш, ще се върнеш тук и ще използваш уменията си в полза на клановете и потомствените кралици.
Вероятно никой не го беше споменал на кралица Мариана. Положително биха опитали да не се шуми.
— Известно ни е, че не търсят теб — Хан отмести очи от Жарава. — Да се разделим, за по-сигурно. Ти върви напред. Аз ще те последвам. — Това би предотвратило геройствата от страна на Жарава, ако вземеха Хан в плен.
Жарава посрещна предложението му с презрително изсумтяване:
— Да, бе. Дори и със скрити коси няма начин да минеш за някой от клана, отвориш ли си веднъж устата. Остави на мен приказките. Оттук минават много търговци. Ще се справим. — Независимо от това Хан забеляза, че Жарава натегна тетивата на лъка си и премести камата на пояса си по-близо.
Хан приведе в готовност своите оръжия и прибра няколко непокорни кичура под шапката си. Трябваше да отдели време отново да си боядиса косата в тъмен цвят, та да не го разпознават толкова лесно. Досега оцеляването не му се струваше от най-важните неща. Плъзна ръка под ризата си и докосна амулета. За хиляден път си пожела да знае повече как се употребява. Малко чародейство определено щеше да им се отрази добре в напечена ситуация.
А може би не. По-добре беше никой да не научава, че Гривник Алистър, уличен крадец, обвинен в убийство, внезапно е станал магьосник.
Започнаха мъчително бавно да си проправят път към границата. Стражата, изглежда, си вършеше уставно работата.
Стигнаха до началото на опашката. Напред пристъпиха двама стражи и, улавяйки юздите на конете им, ги спряха. Страж със сержантска кърпа, на кон, дръпна животното си да застане пред тях. Изучи намръщено лицата им:
— Имена?
— Жарава и Самотен ловец — съобщи на общия език Жарава. — Търговци от клана в Морски борове. Пътуваме за Ардънскорт.
— Търговци? Или шпиони? — изплю стражът.
— Не сме шпиони — възрази Жарава. Конят му, стреснат от интонацията на стража, отметна глава и завъртя очи, но той го овладя. — Търговците не се месят в политиката. Не е добре за търговията.
— Всеки знае, че печелите от войната — изръмжа синята куртка, демонстрирайки обичайното отношение на Дола към клановете. — Какво пренасяте?
— Сапун, парфюми, кожи и лекарства — Жарава отпусна собственически ръка върху дисагите си.
Поне това беше истина. Планът беше да доставят стоката на купувач в Ардънскорт, за да си помогнат с плащането за обучението и квартирата.
— Дай да видя. — Стражът разкопча каишите на един от панерите на първия кон и зарови из стоката вътре. Разнесе се аромат на сандалово дърво и бор. — А оръжие и амулети? — попита той. — Някакви магически предмети?
Едната вежда на Жарава се повдигна:
— В Ардън няма пазар за магическа стока. Църквата на Малтус го забранява. И не се занимаваме с продажба на оръжия. Твърде рисковано е.
Сержантът се вторачи в лицата им, а челото му се набръчка объркано. Хан не отделяше очи от земята.
— Не знам — каза стражът. — И двамата сте синеоки. Не ми приличате много на хора от клановете.
— Със смесена кръв сме — обясни Жарава. — Кланът ни е осиновил като новородени.
— По-скоро ви е откраднал — поправи го сержантът. — Също като принцесата наследница. Дано Създателката се смили над нея.
— Какво се е случило с принцесата наследница? — попита Жарава. — Не сме чули.
— Изчезнала е — откликна веднага сержантът. Изглежда, беше един от онези, дето много обичат да разпространяват лоши новини. — Била избягала, разправят. Аз ли? Аз казвам, че няма начин да си е тръгнала сама.
Значи това било, помисли си Хан, ободрен съвсем мъничко. Допълнителните мерки за сигурност на границата нямаха нищо общо с тях.
Синята куртка не беше приключил. Огледа се, сякаш за да се увери дали разполага с необходимите подкрепления, и продължи:
— Някои твърдят, че са я откраднали вашите хора, гъбоядците.
— Пълна безсмислица — каза Жарава. — Принцеса Раиса има кланова кръв по бащина линия, а и е живяла три години в лагера Демонаи.
Синята куртка изсумтя:
— Е, изчезнала е от столицата, това поне е сигурно. Може да се появи по тези места; така че проверяваме всеки преминаващ. Кралицата предлага голяма награда на онзи, който я открие.
— Как изглежда? — попита Жарава, сякаш вече надушваше голямата награда.
— И тя е със смесена кръв — отговори синята куртка, — но била хубавка, чувам. Нисичка, с дълга тъмна коса и зелени очи.
Хан внезапно бе осенен от спомена за зеленооката Ребека Морли: тя просто влезе в караулното на Южен мост и измъкна от ръцете на Мак Гилън трима членове на уличната банда на Вехтошарите. Описанието отговаряше на Ребека. И на хиляди други девойчета.
Откакто животът му се разкапа, Хан не беше мислил за Ребека. Много.
Най-после сержантът реши, че ги е държал достатъчно дълго:
— Добре тогава, продължавайте. Най-добре внимавайте южно от Делфи. Там, долу, сраженията са свирепи.
— Благодарим ви, сержант — сбогува се Жарава. В същия момент в разговора се намеси нов глас, остър и студен като нож:
— Какво става тук, сержант? Защо е това забавяне?
Хан вдигна поглед и видя момиче приблизително на неговата възраст. Безцеремонно яздеше коня си през тълпата от пътници около портата, сякаш изобщо не я беше грижа дали ще стъпче един или двама.
Нямаше как да не се вторачи. През живота си не бе виждал девойче да прилича на нея. Гъстата ѝ платиненоруса коса, сплетена в една плитка, подчертана от червена нишка по цялата дължина, стигаше до кръста ѝ. Веждите и миглите напомняха цвета на пух от топола, а очите ѝ — бледо, порцеланово сини — умито от дъжда небе. Обграждаше я светъл ореол — свидетелство за ненасочена сила.
Яздеше сив жребец от равнините, макар да си личеше, че е от знатно потекло, седеше изправено в седлото, сякаш за да удължи и без друго значителната си височина. Ъгловатите черти на лицето ѝ му се струваха познати. Не беше красиво лице, но трудно се забравяше. Особено когато е смръщено. Както в този момент.
Кожа обточваше късото ѝ сако и пола-панталон за езда от скъп плат. Магьосническият шал през раменете ѝ носеше грабливата емблема на сокол — сокол с пойна птичка в ноктите — а на шията ѝ, на тежка златна верига, висеше бляскав амулет.
Хан потръпна, тялото му беше реагирало, преди умът му бавно да се задейства. Прегърбеният сокол. Но тази емблема принадлежеше на…
— Аз… съжалявам, лейди Баяр — заекна сержантът. Капчици пот оросиха челото му въпреки хладния въздух. — Тъкмо разпитвах тези търговци. За да сме напълно сигурни, милейди.
Баяр. Ето на кого му напомняше момичето — на Мика Баяр. Беше виждал сина на висшия магьосник само веднъж, в деня, когато Хан взе амулета, който щеше да промени живота му завинаги. Каква беше тя на Мика? Изглеждаше на същата възраст като него. Сестра? Братовчедка?
— Улови амулета си — промърмори Жарава на Хан и той плъзна ръка под палтото си от еленска кожа. — Ще привлече силата и няма да забележат аурата ти.
Хан кимна и стисна змиевидното украшение под палтото си.
— Търсим момиче, идиот такъв — тросна се лейди Баяр, а бледите ѝ очи шареха по Хан и Жарава. — Тъмно, по-скоро ниско като джудже момиче. Защо си губиш времето с тези двама гъбоядци? — употреби тя долското име за хората от клановете.
Двамата стражи, хванали конете на Хан и Жарава, се оттеглиха припряно.
— Фиона. Внимавай какво говориш. — Още един магьосник тъкмо подръпваше коня си да спре зад лейди Баяр. Беше почти младеж със сламеножълта коса и тяло, отдавна започнало да се налива от угаждане. Емблемата по краищата на шала му изобразяваше магарешки бодил.
— Какво? — вторачи се гневно в него Фиона, а той се присви като кученце под погледа ѝ.
Или е влюбен в нея, или го плаши до смърт, помисли си Хан. Или и двете.
— Фиона, моля те. — Младият магьосник се покашля. — Не бих описал принцеса Раиса като джудже. Всъщност принцесата е доста…
— Ако не е джудже, е какво? — прекъсна го Фиона. — Набита? Със забавено развитие? Недорасла?
— Ами… аз…
— И е тъмна, нали? По-скоро всъщност смугла заради смесената ѝ кръв. Признай го, Уил, такава е. — Фиона очевидно не понасяше да я поправят.
Хан едва успя да овладее изненадата си. И той не беше почитател на кралицата и кръвната ѝ линия, но не очакваше да чуе такива думи от устата на член от семейство Баяр.
Фиона забели очи:
— Не разбирам какво намира брат ми в нея. Ти поне няма как да не си с по-точно око за жените. — Тя се усмихна на Уил, влагайки цялото си очарование, и Хан ясно видя защо младият магьосник е запленен от нея.
Уил придоби наситенорозов цвят:
— Просто смятам, че е редно да покажем малко уважение — наведе се той по-близо, за да не ги чува сержантът. — Все пак е наследницата на трона на Сивия вълк.
Жарава подкара бавно коня си напред с надеждата да ги подмине, преди размахваните на вещерски дрънкулки да приключат с приказките. Хан стисна колене около Парцаливко и го последва. Все така държеше главата си наведена, а лицето — обърнато настрани. Бяха оставили магьосниците зад гърба си и навлизаха през портала, почти на свобода, когато…
— Вие там! Стойте.
Беше Фиона Баяр. Хан изруга тихо, надяна си уличното изражение, обърна се в седлото и установи, че Фиона се взира право в него.
— Погледни ме, момче! — заповяда тя.
Хан вдигна поглед директно към бледата синева на нейните очи. Амулетът пареше между пръстите му, а някакъв дяволски дух го накара да вирне брадичка и да произнесе:
— Не съм момче, лейди Баяр. Вече не.
Фиона, замръзнала в седлото, се бе втренчила в него и стискаше юздите с една ръка. Дългата ѝ шия подскочи, когато преглътна:
— Не — прокара тя език по устните си. — Не си момче. И не говориш като гъбоядец.
Уил се пресегна и я докосна по рамото, сякаш искаше да привлече вниманието ѝ отново към себе си:
— Познаваш ли този… търговец, Фиона? — попита той с доза презрение в гласа.
Тя обаче продължаваше да се взира в Хан.
— Облечен си като търговец — прошепна почти на себе си. — Носиш дрехи на гъбоядец и все пак имаш ореол. — Тя сведе очи към сияещите си ръце и отново го погледна. — Кръв и кости, имаш аура.
Хан сведе бързо очи към тялото си и видя, за свой ужас, че магията, която гори в него, е непоносимо очевидна дори и на следобедната светлина. Беше по-ярък от обикновено. Могъществото сияеше под кожата му като слънчева светлина по водна повърхност.
Но нали от амулета се очакваше да попива магията? Вероятно в напрегнати моменти отделяше повече, отколкото украшението е в състояние да поеме?
— Нищо сериозно — обади се бързо Жарава. — Дължи се на работа с магически предмети по пазарищата на клановете. Често се случва да се прилепи на човек. Не се задържа дълго.
Хан мигна към приятеля си. Беше впечатлен. Жарава бе развил умението „да развлича закона“, както биха се изразили във Вехтошарника.
Жарава улови оглавника на Парцаливко и дръпна коня напред:
— А сега, въпреки че много ни се иска да останем и да отговаряме на въпроси на вещерняци, трябва да продължаваме по пътя си, защото има опасност да замръкнем из горите.
Фиона не обърна никакво внимание на Жарава. Продължаваше да се взира в Хан с присвити очи и леко наклонена настрани глава. Пое си рязко въздух и зае още по-изправена стойка в седлото:
— Свали си шапката — заповяда му.
— Отговаряме само пред кралицата, вещернячке. Не пред теб — каза Жарава. — Хайде, Самотен ловец.
Хан нито отделяше очи от Фиона, нито сваляше ръка от амулета си. Кожата го смъдеше, докато магията и упорството трептяха в него като бренди. Преднамерено бавно той хвана шапката си, свали я рязко и разтърси коси. Ветровете, които виеха през прохода Морски борове, я разрошиха и отметнаха перчема му от челото.
— Предай следното на лорд Баяр — каза той. — Не заставайте на пътя ми или ти и цялото ти семейството ще си изпатите.
Фиона го гледаше втренчено, за момент като че изгубила способността да говори. Най-сетне тя изграчи:
— Алистър. Ти си Гривник Алистър. Но… ти си магьосник. Това е невъзможно.
— Изненада — каза Хан.
Изправи се на стремената, улови амулета с една ръка и протегна другата. Пръстите му се изкривиха, образуваха магически знак, сякаш придобили собствена воля, а от устата му неканени се изсипаха заклинания.
Пътят се изду и натроши, докато от пръстта изригваше жив плет от тръни, оформяйки стена между Хан и Жарава от една страна и останалите магьосници. Само за секунди плетът достигна гърдите на конете.
Хан стреснато откъсна ръка от амулета и избърса длан в панталоните си, все едно се опитваше да я почисти от остатъчната магия. Виеше му се свят, но постепенно зрението му се проясни. Погледна към Жарава, който го наблюдаваше слисан така, сякаш не вярваше нито на очите, нито на ушите си.
Най-после езикът на Фиона се развърза. Тя изкрещя:
— Това е той! Това е Гривник Алистър! Той се опита да убие висшия магьосник! Арестувайте го!
Никой не помръдна. Стената от тръни продължаваше да расте и да протяга бодливи клони към небето. Смаяни, гвардейците не сваляха очи от внезапно преобразилия се в убиец търговец, издигащ жив плет от нищото.
Жарава замахна с ръка и запрати в широка дъга пламъци във всички посоки. Живият плет запуши, после пламна. Парцаливко се изправи на задните си крака в опит да хвърли Хан от гърба си. Стражите се проснаха на земята и скриха глави със страхливи викове.
Хан заби пети в хълбоците на Парцаливко и стреснатото конче препусна през портала, следван на съвсем късо разстояние от Жарава, притиснат плътно към гърба на своя кон. Пред тях пътниците се блъскаха настрани, за да им отворят място, отскачаха в страничните канавки. Зад тях Хан чуваше викове, заповеди и сигнални тръби.
Разнесоха се звуци от арбалети; стражите бяха стреляли на сляпо от охранителната кула. Хан прилепи глава към шията на Парцаливко, за да се превърне в по-малка мишена.
Фиоана изкрещя отново:
— Заловете го жив, идиоти такива! Баща ми го иска жив!
Арбалетите престанаха да стрелят. За момента си беше същинска благословия, защото пътят между границата и Делфи беше широк и със слаб наклон. Щом веднъж преследвачите преодолееха или успееха да заобиколят живия плет на Хан, той и Жарава щяха да се превърнат в отлични мишени.
Хан погледна назад навреме, за да види как Фиона пробива нащърбена дупка в горящото бодливо препятствие. Двамата магьосници изригнаха през нея, следвани от трима не особено ентусиазирани стражи на коне. На гвардейците изглежда им липсваше каквото и да е желание да се изправят срещу някой, способен да изстрелва пламъци и да повелява на бодливи тръни да израстват направо от въздуха.
— Идват — извика Хан и смушка още по-настоятелно Парцаливко.
— Навярно смятат да ти се изпречат на пътя — извика в отговор Жарава.
Хан си знаеше, че Жарава хубаво ще си поговори с него по-късно. Ако имаше по-късно.
Магьосниците вече ги застигаха. Разстоянието помежду им бързо се топеше. Рано или късно щяха да ги спипат — помагаха им и широкият път пред тях, и конете им на равнинци, които им даваха преимущество в надбягването. Нямаше начин двамата с Жарава да надвият тези далеч по-добре обучени магьосници. Без да се брои триплетът от гвардейци.
Какво ти стана изведнъж, Алистър? — запита се Хан. Каквито и недостатъци да имаше, глупостта не бе един от тях. Дори и обзет от изкушението да се изправи срещу Фиона Баяр, никога не би въвлякъл Жарава в схватка, продиктувана от чиста злоба, която почти сигурно биха изгубили.
Припомни си какво чувство изпита, когато магията протече през него като силна алкохолна напитка. И също като силна алкохолна напитка отне способността му за правилна преценка. По-вероятно, защото не знаеше какво прави. Стисна по-здраво юздите и устоя на изкушението отново да докосне амулета.
— Трябва да се махнем от този път — извика, като плюеше прах. — Има ли къде да завием?
— Откъде да знам? — извика в отговор Жарава и присви очи срещу залязващото слънце. — Отдавна не съм минавал оттук. — След около километър тежко препускане Жарава се провикна: — Сетих се, малко по-нататък наистина има място, където ще ги изгубим.
Пътят към Делфи следваше бистър поток, пълен с планинска пъстърва и прорязваше долината през спускащите се на юг Призрачни планини. Жарава погледна наляво — явно търсеше нещо. Хан препускаше до него и полагаше усилие да поддържа главоломната им скорост.
— На това място потокът Канва завива на запад, а пътят продължава на юг — посочи Жарава. — Ако тръгнем покрай потока, вероятно ще успеем да им се измъкнем. Каньонът е тесен, скалист и стръмен. По-удобен е за планински кончета, отколкото за коне на равнинци. Оглеждай се за скала с формата на спяща мечка.
Нямаше по-подходящ момент да стигнат до завоя. Хан дочу нарастващия шум от приближаването на преследвачите им и обърна глава: двамата магьосници вече се намираха само на две-три конски дължини зад тях. Фиона забеляза, че Хан я гледа, изправи се в стремената и пусна юздите. Потърси с ръка нещо на шията си и протегна другата.
Пламъкът се изстреля остро към Жарава. Ако Фиона яздеше седнала, изстрелът щеше да уцели право в целта. Сега само опърли рамото на Жарава. Кончето му изцвили и зави остро наляво, блъсна се в Парцаливко и едва не ги изхвърли от пътя.
Хан с мъка овладя своя кон, докато Жарава извиваше главата на Пакостливко обратно напред.
Посланието беше ясно: Фиона Баяр иска Хан жив, но Жарава може да бъде пожертван.
Хан измъкна оръжие в очакване преследвачите им вече да са се озовали в непосредствена близост. Погледна назад и с изненада установи, че Фиона и Уил са изостанали и в този момент се опитват да обуздаят конете. Животните играеха и се вдигаха на задни крака. Гвардейците, скупчили се зад тях, се стараеха да не се сблъскат с двамата магьосници. Изглежда, животните не бяха обучени да ги яздят благородници, които запращат пламъци срещу враговете си.
— Ето я! — Жарава посочи напред мястото, където масивна гранитна канара се врязваше в пътя и го притискаше отляво. Наистина приличаше на спяща мечка, отпуснала глава на огромните си предни лапи.
Сякаш разпознал в нея убежище, Пакостливко се хвърли още по-бързо напред, а Хан и Парцаливко го последваха плътно.
Гвардейците и заклинателите явно се бяха справили някак с временната неразбория, защото Хан отново чу как зад тях се разнася тропот от копита.
Хан и Жарава завиха покрай издадената канара и временно се скриха от очите на преследвачите си. Непосредствено от другата страна започваше главозамайваща каскада от стръмни скални тераси. Потокът Канва се изливаше в поредица от водопади между отвесни каменни стени и изчезваше от поглед. Ревът на изсипващата се вода отекваше из целия каньон.
— Да не би да казваш, че трябва да слезем там, долу? — Хан се оглеждаше за други възможности. Парцаливко беше първият му кон и не му се искаше да осакати животното още през първата седмица, без да пренебрегва опасната перспектива двамата с Жарава да полетят презглава в бездната.
Жарава подкара нетърпеливо Пакостливко по първия осят с камъни склон.
— И друг път съм минавал оттук — каза той. — Предпочитам да рискувам с потока Канва, отколкото с лейди Баяр.
— Добре — съгласи се Хан. — Води ти, защото се движиш по-бързо. — Хан се надяваше Фиона да се поколебае да ги обсипе с огън в гърба, ако той е в тила.
Хубавото беше, че никой не би тръгнал оттук при наличие на друга възможност. Особено на коне за равнинци.
Жарава и Пакостливко изчезнаха зад завой в каньона надолу. Движеха се безразсъдно бързо. Жарава яздеше това конче от две години. Хан отпусна юздите на Парцаливко и го остави да последва Пакостливко по собствена воля, но се бореше с изкушението да го подкара по-бързо. Все пак се надяваше да се скрият от поглед, преди магьосниците да заобиколят Канарата Спяща мечка и да започнат да ги обсипват с пламъци от високото.
Парцаливко подбираше пътя си уверено през стръмния каньон, като запращаше дребни отронени камъни към бездната в ниското. Кончето се притискаше толкова близо до скалната стена, че в един момент кракът на Хан се отърка о нея, панталонът му се раздра и кожата му се ожули до кръв.
Достигнаха равнището на потока, кончето преодоля поредица от водопади и буйно прегази плитчините подир Жарава, нетърпеливо да изпревари съперника си.
Хан обърна очи нагоре по склона. Далеч във високото забеляза двама ездачи. Магьосническите им ореоли ги обграждаха на фона на по-яркото небе. Спореха; шумните им гласове отекваха като във фуния надолу в каньона.
Хан предположи, че Фиона настоява да последват Хан и Жарава в каньона, а Уил оспорва решението ѝ.
Успех, Уил, помисли си Хан и смушка Парцаливко напред.
Спуснаха се през още няколко стръмни дерета. Скачаха по толкова тесни скални стъпала, че Хан сякаш летеше във въздуха. Не поглеждай надолу, повтаряше си, без да откъсва очи от пътеката пред себе си. Напредваха мъчително бавно в сравнение със скоростта, с която биха се придвижвали по главния път.
Хан често хвърляше поглед и през рамо, но нито чуваше, нито забелязваше преследвачи. След няколко часа спряха на открито тревисто място, за да напоят изтощените коне. Слънцето беше изчезнало зад върховете, а мракът под дърветата се сгъстяваше. Отново бе захладняло, макар да се намираха в ниското. На Хан никак не му се искаше да мисли как ще се придвижват в тъмното по тази пътека.
Нямаше значение. Бяха пресекли границата и поне засега най-малкото изглеждаше, че са се измъкнали от преследвачите си.
Хан се просна по корем и събра шепи, за да поднесе вода от потока към устата си. Водата беше бистра и зашеметяващо студена.
— Какво те прихвана там горе? — попита настоятелно Жарава. Междувременно приклекна до него и потопи манерката си във водата, за да я напълни. — Почти се бяхме измъкнали, а ти провали всичко. Не ти ли стигаше вълнението, че се промъкваме незабелязано през границата?
Хан избърса уста с ръкав и също приклекна.
— Не знам защо го направих. Не мога да го обясня.
— И толкова ли не успя да си останеш с шапка. — Жарава запуши манерката и наплиска лице, за да отмие мръсотията от пътя.
— Сякаш от амулета протече обратна вълна — каза Хан. — Не съм сигурен дали има нещо в магията, която влагам в него, или просто не знам какво правя.
Прокълнат от демоните, казваше майка му. Нищо чудно и да беше вярно.
Обикновено Жарава беше добронамерен, но този път не беше приключил с него. Всъщност тъкмо започваше:
— Защо не си държа устата затворена? От сега нататък ще те наричам Бляскав перчем. Или Много говори.
— Съжалявам — произнесе Хан.
Не намери какво повече да каже. Не обвиняваше Жарава, задето се гневи. Постъпи необмислено и глупаво. Жарава никога не бе виждал тази негова страна. Сякаш отново се беше върнал към самоубийствените си дни като уличен главатар на Вехтошарите.
— Откъде си се научил да правиш заклинания? — не спираше Жарава. — Нали уж не знаеш нищо за магията. Преди две седмици дори не подозираше, че си магьосник. Ето ме и мен, опитвам се да ти предам малкото, което знам, а ти изведнъж сътворяваш цял бодлив плет. Не е ли по-добре ти да ме обучаваш.
— Нямам представа как го направих — призна Хан. — Просто се случи.
Жарава вероятно подозираше, че крие нещо от него, че не желае да сподели познанията си. Когато Жарава не отговори, Хан добави:
— Аз пък не знаех, че ти умееш да запращаш пламъци.
— Не умея — отвърна Жарава. Гласът му беше натежал от подозренията за предателство. — Просто изскачат от мен, когато съм изплашен до смърт. — Изправи се, поотупа прахта от панталоните си за езда и отиде да нагледа конете.
Хан извади амулета от пазвата си и го завъртя в ръце. Огледа орнаментите по него. Трябваше да се научи да контролира това чудо. Иначе нищо не гарантираше, че случилото се няма да се повтори.
Семейство Баяр вече знаеше, че е магьосник и е тръгнал на юг. Поне не им бе известно какво е намислил и къде е крайната му цел. На Хан донякъде му допадаше идеята семейство Баяр да си задава тревожно въпроси къде ли ще се появи той в следващия момент и какво ли ще направи тогава.
Раиса потръпна и загърна по-плътно рамене с вълненото си наметало. Напоено от дъжда и заскрежено, то вероятно тежеше повече от нея. Тя се премести по-близо до огъня и протегна напред измръзнали ръце. От мократа тъкан се издигаше пара.
Навярно ако седнеше в пламъците, най-после щеше да се постопли. Напечена от лагерния огън, миришеше на мокра овца.
Вече измина цяла седмица в път през страната от лагера Демонаи до Западната стена. Седмица, изпълнена с мразовито време и ранни есенни снегове, в търсене на убежище и топлина в палатки, докато навън вееха ветрове. Раиса наивно очакваше времето да се подобри, докато се спускат към Ветровито езеро, а западно от тях остава океанът, който никога дотогава не бе виждала.
Нейна грешка. Ранните високопланински снегове се обърнаха на суграшица и лед и неуморни бури правеха пътищата неимоверно опасни. От седмица лагеруваха на това проклето място в средата на нищото. Опънаха палатки в малък, притулен каньон, та да ги предпазва от най-лошите виелици, и чакаха времето да се изясни.
Далеч по-лесно щеше да е, ако имаше как да минат през долината Притулени Води, разположена в пролома между Превалски брод и Западната стена. Ала вероятността да им устроят засада по този достъпен път беше твърде висока.
— Лейди Ребека?
На Раиса ѝ бе нужно известно време да осъзнае, че говорят на нея. Вдигна глава: откри, че надвесилата се над нея кадет Холи Талбът ѝ подава канче горещ чай.
— Наричай ме Морли — каза бързо Раиса.
Пое чая и отпи от горещата течност. Не биваше да позволява на Холи да ѝ прислужва, но нямаше достатъчно сили да каже не.
Ребека Морли използваше псевдонима, за да заблуди преследвачите ловци на избягалата принцеса, наследница на Превала. Останалите Сиви вълци я смятаха за дъщеря на дребни благородници, заплатили с подкуп обучението ѝ във военната академия в Одънов брод. Никой, освен приятеля ѝ Амон Бърн, не знаеше коя е всъщност.
Неотдавна Раиса помоли Холи да ѝ отреже косата, за да промени външния си вид. Кадетът се подчини и използва личния си нож, ала в резултат на съмнителните бръснарски умения на Холи сега все едно носеше неравна шапка: от едната страна стигаше до върха на ушите и до брадичката — от другата.
Раиса винаги се бе гордяла с косата си — дългата гъста, вълниста маса се спускаше почти до кръста ѝ. Една от най-красивите ѝ физически черти. Затвори очи и протегна шия, потънала в спомени как Магрет разресва косите ѝ с твърда четка.
— Ще ви бъде по-топло и по-сухо в палатката, мил… Морли — отново прекъсна мислите ѝ Холи. — Тук навън ще настинете до смърт.
Раиса прехапа устни, за да не ѝ отговори остро. В лагера сякаш непрестанно се настъпваха едни други. Всичко беше сложно — от запалването на огън до ходенето до тоалетна. Отегчението и непрекъснатият близък контакт изнервяха всички.
Е, поне Раиса се изнервяше. Останалите приемаха нещата мимоходом.
— Ако прекарам още малко във взиране в четири брезентови стени, ще се побъркам — измърмори сърдито тя.
Отначало обитаваше една палатка с Амон, Мик Брикър и Талия Абът. В палатка живееха по трима, а Раиса беше четвъртата, защото беше в повече. Получаваше се някак в триплет от деветима плюс един. Претъпкано, но уютно.
А после се събуди посред нощ, за да открие, че се е сгушила в Амон — прехвърлила ръка през гърдите му, заровила нос във вълнената му риза. През детските им години бяха спали по този начин стотици пъти.
Този път беше различно. Раиса се пробуди стреснато, внезапно осъзнала познатия му мирис, туптенето на сърцето му под ръката ѝ, жилавото му тяло. Амон лежеше по гръб, по-неподвижен от камък, сякаш тя беше пепелянка и ще го ухапе, ако помръдне. Притиснат към стената на палатката, стискаше юмруци, а по челото му бяха избили капки пот. Дишаше учестено и плитко, сякаш изпитва болка.
Забеляза, че тя е будна, освободи се от нея и излезе от палатката.
После се размениха с Мик и Холи — премести се в другата палатка и остави трите пазителки заедно.
Не се бе претърколила нарочно върху него. Не го беше нападнала.
Той се държеше непоследователно. През половината време настояваше тя да се държи като войник, а през другата измисляше специални правила, които се прилагаха само заради нея. Тя никога не патрулираше и никога не стоеше на пост сама. Амон обясняваше на другите, че е така, защото била първа година кадет, а те имали повече опит. Беше се превърнал в най-лошия вид побойник.
Разполагаха с предостатъчно храна, но противна — твърди сухари и сушено месо от неустановен произход, сиренето мухлясваше от влагата. Ядките и сушените плодове не бяха зле, но понякога идваха в повече на Раиса. Случваше се да не се справи с порциона си, но Амон не я оставяше на мира, докато не се нахрани.
— Слабееш, Морли. Тук горе се нуждаеш от тлъстини. Ще започнем да се движим, не бива да изоставаш. Не искам да ми припадаш от глад. Никой няма да те носи на ръце без значение дали си кожа и кости. — И така нататък.
Е, и какво, ако слабее? Всеки би отслабнал при тези обстоятелства.
Всяка сутрин се упражняваха. Ходеха с километри в огромен кръг около лагера, в дъжд и сняг. Всеки ден Амон определяше кой да кръстосва меч с Раиса, та тя да работи върху позиция, издръжливост, форма. Всички си спазваха реда, но никога не идваше ред на Амон Бърн.
Въпреки това тренировките винаги бяха унизителни. И изтощителни. Всички в Глутницата се протягаха по-далеч от нея. Стояха назад в пълна безопасност и я бодваха тук и там, когато си пожелаят, пляскаха я с плоското на острието, без да ѝ позволяват да се задържа на едно място. Сякаш си имаше осем големи братя и сестри, които не спираха да я тормозят.
— Ако ще ставаш кадет — казваше понякога Амон, — ще се състезаваш с хора, започнали да се дуелират, откакто са хванали пръчка в ръка. — Хора от сорта на Амон, който винаги е знаел, че ще стане войник като баща си.
Навярно се стремеше да я пречупи, да я принуди да се откаже от идеята да се скрие сред воините кадети на „Уийн“. Неговата идея беше тя да остане в храма, да се посвети на религията подобно на другите отдадени, да се занимава с градинарство, четене и изучаване на лечителство, да бродира заедно с останалите представители.
Виждаше по-малка вероятност да я разпознаят ученици, живели близо до дома ѝ. Малцина жители на Превала посещаваха Храмовото училище в Одънов брод. В близост до Превалски брод се намираха по-хубави академии.
Раиса съзнаваше опасността да се навърта около учениците, но пое този риск. Беше прекарала достатъчно време в манастир. Искаше да научи за истинския свят.
Остави канчето на един камък, обви с ръце краката си, обути в панталони, и отпусна брадичка върху коленете си. Пресвета окована Ханалеа, чувстваше се изморена от всичко това.
Холи стоеше на пост в лагера. Талия Абът патрулираше и си търсеше белята в радиус от пет километра. Останалите се бяха изпокрили по палатките. С изключение на Амон, който както обикновено отсъстваше.
Амон използваше името Морли като ръжен, за да я държи надалеч от себе си. За да погребе спомена за общото им детство, когато довършваха изреченията си, когато използваха силата и дарбите си, за да се защитават един друг.
Онзи по-млад Амон я бе научил как да се брани във физическия, груб и недодялан свят извън двора на кралицата. Научи я на уменията, пренебрегвани от майка ѝ — да язди без седло, да стреля с боен лък, както и на опасна форма на футбол, която се играеше на кон. Научи я на забавления за таверна — ашици, дартс, бойни карти, зарове.
Благодарение на Амон уменията, усвоени от баща му и по-възрастните му братовчеди, отраснали из улиците на Превалски брод, стигаха до Раиса. Тренираха с дървени мечове. Показваше ѝ как да държи нож и как да върти истинска сабя. Научи дванайсетгодишната Раиса как да обезвреди противник в уличен бой — веднага щом той го бе научил.
От друга страна, Раиса прилагаше своите дарби в детинските им занимания. Хората съвсем естествено се подчиняваха на потеклото ѝ, отдаваха ѝ първенство, каквото в действителност едва ли ѝ се полагаше. Когато тя водеше, обикновено всичко им се разминаваше.
Разбира се, че ни разрешават да яздим сами, казваше на коняря с лековата увереност. Оседлай Дяволско изчадие и Гръмовно сърце. Да, онези двата. Да, кралицата позволи. Наистина ли искаш да я тревожиш точно сега?
Разбира се, че Амон е поканен на празненството / позволено му е да си вземе нещо за хапване от кухненския килер / да си хареса някое оръжие от кралската оръжейна / да язди който кон пожелае.
С малко късмет оцеляха до церемониите си по преименуване. И добре се бяха позабавлявали.
После Амон стана на тринайсет. На тази възраст воините кадети получават имената си и заминават за „Уийн“, военната академия на Одънов брод. Раиса пък замина за лагера Демонаи, за да заживее като член на бащиното си семейство. Останаха разделени повече от три години.
Амон се върна в Превалски брод на седемнайсет — висок, строен и красив, интригуваща комбинация от обръгнал на какво ли не войник и познат приятел. Сега Раиса искаше да я научи на нови неща или сам да ги научи заедно с нея, ала той отказваше дай съдейства. Няколко мъчително сладки целувки — помежду им се случи само това. В началото изглеждаше заинтересуван, но сега…
Нямаше никакъв шанс да се оженят. Майка ѝ ясно даде да се разбере, че не одобрява флиртуването с офицер от Гвардията. Това ли бе причината Раиса да не може да престане да мисли за него? Или просто беше свикнала винаги да получава каквото иска?
Беше изключено да е това. Заплахата от принудителен брак с магьосник я изпрати в изгнание. Подобен брак нарушаваше Наеминг — пакта, сложил край на войните между магьосниците и клановете. В последно време, изглежда, всеки получаваше колкото иска, с изключение на принцесата наследница на Превала.
Независимо от това сърцето на Раиса учестяваше пулса си при всяко приближаване до Амон Бърн. Всичко в него ѝ правеше впечатление — как се движи, как седи на коня, как навежда глава настрани и прехапва долната си устна, когато обмисля някой проблем, как потърква наболата си брада в края на деня.
Обърнеше ли сивите си очи към нея, кръвта започваше да препуска из тялото ѝ лудешки, заливаше я горещина — поне когато не спореха. Напоследък спореха често. Непрекъснато ѝ се струваше, че я предизвиква умишлено.
А сега я избягваше. Не се съмняваше. Почти всеки ден изчезваше от лагера за по няколко часа. Нямаше представа къде ходи той, но смяташе, че е заради нея. Ставаше все по-неспокойна и се изморяваше просто да седи тук и да мръзне до смърт.
В кралския двор никога не разполагаше с времето да мисли. Тук обаче мислеше постоянно. Дъвчеше каквото ѝ попадне — същинско куче, вързано на синджир.
Вероятно те възприема като приятел, помисли си тя. Не иска да съсипе приятелството ви, затова не направи следващата крачка.
Е, приятели сте, но напоследък почти не разговаря с теб.
Или пък се интересува, но му се струваш недостъпна. Бои се, че направи ли тази крачка, ще бъде отхвърлен или унижен.
Или проклетата чест на семейство Бърн разваля всичко. Намира те за привлекателна, но е наясно с липсата на бъдеще и не възнамерява да се оплита още повече.
Просто не знае как да произнесе всичко това. Никога не го е бивало с думите.
Раиса имаше навика да казва каквото мисли. Не приличаше на вятърничавата Миси Хакам, която бленуваше по всеки офицер в униформа и мечтаеше за женитби с превзети благородници с големи дворци и малки мозъци.
Ще отида и ще го намеря, помисли си тя. Ще поговорим откровено без сълзи и драми и ще се разберем. Но първо трябваше да намери някакъв начин да се измъкне незабелязано.
— Ще си почина малко в палатката — каза тя на Талбът.
Холи изсумтя и хвърли поредната цепеница в огъня.
Раиса изостави празното канче и пропълзя в палатката, където се оказа съвсем леко по-топло в сравнение с навън. Препаса си меча. Приклекна пред задната част на палатката, където повдигна платнището с меча и легна по гръб, за да се изхлузи навън в дъжда.
Изправи се на крака и пъхна меча в ножницата. Тръгна зад палатките към входа на каньона, където се намираше палатката, която използваха за нужник — най-отдалечената от останалите. Изчака Холи да се залиса със събирането на дърва за огрев и бързо се измъкна измежду последните дървета, тоест прекрачи границите на каньона.
Раиса се бе обучавала в следотърсачество при воините на Демонаи. Заоглежда земята и сред килима от листа откри отпечатъци от ботуши. Стъпките я отведоха до място, където събралата се на локви вода бе замръзнала. Накрая тръгна по пътека, проправена в кишавата земя от всекидневните обиколки на Амон.
Раиса вървя по пътеката в продължение на повече от километър. Не спираше да бърше дъжда от лицето си и да премигва, за да разчупва ледените кристалчета от клепките си. Известно време пътеката следваше бистър, полузамръзнал поток, после зави остро на запад, изкачи се в трепетликова гора и накрая излезе на висока морава. Раиса спря сред дърветата в края ѝ и се огледа внимателно.
В средата на моравата стоеше Амон, разсъблечен, само по панталони и долна риза. Коланът с ножницата и другото снаряжение бяха струпани на спретната купчина в края на откритото пространство.
С две ръце държеше дълга тояга и не спираше да се движи: навеждаше се, въртеше се, обикаляше наоколо, а тоягата представляваше свистящо, размазано петно, когато я вдигаше над главата, замахваше напред или подсичаше близо до земята с нея. Очевидно изпълняваше сложния танц от известно време насам. Тъмните му коси висяха на мокри кичури по челото, а в мразовития въздух от кожата му се издигаше пара.
Раиса се взираше в него — в играещите по гърдите му мускули и възлестите му ръце — и всички добри намерения отлетяха от главата ѝ. Беше красив и смъртоносен, изцяло изключил всякакви мисли. Изпълняваше движенията, сякаш възнамерява да се изтощи до смърт. Не изглеждаше да му доставя удоволствие. По-скоро приличаше на наказание. От мястото си сред дърветата ясно чуваше накъсания му дъх.
Как, в името на Светицата, издържаше без връхна дреха? Студът беше ужасен. Раиса потръпна. Откакто престана да се движи, в нея проникваше смразяващ хлад.
Остана (едва ли не буквално) замръзнала в продължение на още един безкраен миг, а куражът постепенно я напускаше. Не беше редно да го шпионира. Каквото и да ставаше тук, Амон държеше да остане в тайна. Някой друг щеше да поговори откровено с него. Сега възнамеряваше да се върне в лагера, да се промъкне в палатката си и да изчака идването му.
Ти си просто страхливка, каза си тя.
Преди обаче да успее да направи крачка назад, Амон спря насред движение. Тоягата стоеше в хоризонтално положение пред него, а главата му бе леко наклонена настрани. Сетне завъртя тоягата във вертикално положение, обърна се и погледна право към мястото, където се криеше Раиса.
— Раи? — прошепна той.
Оглозгани кости. Как беше разбрал? Тя излезе колебливо от гората. Продължаваха да се гледат един друг през празното пространство от вледенени треви и оголени шубраци.
— Дойдох да те намеря — каза тя накрая. — Чудех се какво правиш.
— Дошла си съвсем сама? Къде е Холи? — попита строго той и се огледа, сякаш очакваше другият кадет също да се крие сред дърветата.
Холи е имала задачата да ме наблюдава, съобрази Раиса. Дотук с представата ми, че съм поредният войник.
— Измъкнах се сама. Тя си мисли, че си почивам в палатката.
— Не биваше да идваш. За теб не е безопасно да се разхождаш сама тук.
— Щом не е безопасно за мен, значи и за теб не е — отвърна Раиса. — Не ти ли е студено?
— Не. Не ми е — произнесе Амон, сякаш досега не му беше хрумвало.
За пореден път между тях се възцари мълчание.
— Впечатляващо. Онова, което правеше — поясни тя. — Как се нарича?
Той огледа оръжието в ръката си, като че да бе забравил за него. Изражението му говореше за обърканост, разсеяност:
— Научих го от водобродите. Наричат го пръчки. Тоягите им са изработени от желязно дърво — расте в блатата. Не използват метални оръжия, но добре балансираната тояга е смъртоносна в ръцете на майстора на пръчки. — Той млъкна, сякаш за да прекъсне потока от думи… повече, отколкото беше чула да излизат от устата му през последния месец.
— Имаше ли водоброди в академията? — попита изненадана Раиса. — Там ли научи бойното изкуство?
Амон поклати глава:
— Обучавах се в Блатата в продължение на шест месеца, по време на една от първите ми години в „Уийн“. Спонсорира ме Кадри, един от блатните главатари.
— Това ли правиш всеки ден, когато излизаш от лагера?
Той се поколеба и кимна:
— В общи линии. Аз… ъм… тренирам различни неща. Помага ми да освободя напрежението.
Напрежение? Раиса присви очи към него. Вярно, беше неприятно, заради дъжда, леда, вятъра, лошата храна и така нататък. Но по мнението на Раиса беше по-скоро еднообразно, отколкото напрегнато. Почти си мечтаеше да се случи нещо вълнуващо, за да наруши цялата тази скука.
Да не би той да се опасяваше от нападение? Изглеждаше слабо вероятно въпреки предупрежденията му. Все още се намираха в границите на Превала и от лагера Демонаи охраняваха добре този периметър. Освен това кой би дръзнал да излезе в такова време, ако не е крайно наложително?
Вероятно по-скоро се дължеше на стреса: от една страна баща му разчиташе на него да осигури безопасността на принцесата наследница; от друга нямаше абсолютно никаква представа какво ще заварят в Одънов брод.
Прекалено дълго време измина, откакто се бяха забавлявали истински за последно. Раиса свали рязко ръкавиците си, натъпка ги във вътрешността на връхната си дреха и тръгна решително към него.
Амон завъртя тоягата в хоризонтално положение, превръщайки я в бариера помежду им.
— Най-добре да се връщаме в лагера — кимна той в тази посока.
Раиса спря на по-малко от метър и вдигна очи към него.
— Амон. Ще ме научиш ли?
— Да те науча на какво? — той присви очи.
— На този боен танц. Как да се бия с тояга. — Тя я улови. Беше хлъзгава от леда. Нямаше място да се сравнява с него по умението да върти меч, но на това можеше да се научи.
Също както в старите дни, когато Амон беше нейният пръв учител по фехтовка.
Той поклати глава:
— Прекалено е тежка за теб.
— Ти ще поемеш по-голямата част от тежестта. Научи ме на движенията. Ако се получава, все ще си намеря нещо по-леко.
Вече виждаше, че ще се получи. Ниският ѝ ръст нямаше съществено значение, ако разпределя правилно обсега и силата на ударите. Щом веднъж заучи движенията, всякакъв вид тояга щеше да върши чудесна работа. А с подсилена тояга би могла да се изправи дори срещу човек, въоръжен с меч. Освен това от тежестта на тоягата ръцете и раменете ѝ щяха да заякнат.
— Има опасност да се нараниш. — Амон се опитваше да гледа във всяка друга посока, но не и в нейната.
— Не съм чуплива — отсече тя. — Ще се постарая да не нараня и теб.
Той се покашля нерешително:
— Аз… не е добра идея да се изправяме един срещу друг.
— О, така ли било? И защо?
— Довери ми се, става ли?
Амон не се плашеше лесно от умели в действията си момичета. И никога не си беше позволявал да ѝ отстъпва във физически съревнования само защото е момиче. Същото важеше и за нея в областите, в които тя го превъзхождаше. Разгневяваше ли го желанието ѝ да е част от военния му живот? Да не би раздялата с нея да му бе донесла облекчение, когато замина за Одънов брод, за да заживее сред не толкова взискателните хора.
— По-силна съм, отколкото си мислиш — увери го. Следваше да е така, след всички тези тренировки. — Ето. Не е нужно да се бием един срещу друг. Да опитаме така. — Тя се гмурна под хоризонталната тояга и се озова между ръцете му. Обърна му гръб и на свой ред хвана тоягата с две ръце, нейните между неговите. — А сега отпусни малко от тежестта на мен и да опитаме няколко движения.
Амон изпусна продължително дъх от безсилие. И от примирение. Секунда по-късно тя усети тежестта на тоягата в ръцете си. Амон проговори в ухото ѝ и топлият му дъх близна врата ѝ:
— Обърни се надясно, замахни високо, надолу към земята, напад напред. Обърни отново, бързо наляво, а сега се наведи в кръста.
Наподобяваше странен танц в гръб, при който не виждаш лицето на партньора си, а само чуваш гласа му. Изненадващо грациозен танц, колкото и приковани един към друг да бяха, свързани от тежестта на тоягата. Амон полагаше специални усилия да не се блъска в нея. Ръцете му обаче се притискаха към раменете ѝ и тя чувстваше с гърба си топлината на тялото му и студът я напускаше.
Чуваше само свистенето на тоягата, хрущенето на вледенена трева под краката им, звука от дишането им. Усещаше по кожата си лек гъдел и предугаждаше всяко докосване помежду им.
Постепенно Амон отпускаше все повече от тежестта на нея. Раиса се напрягаше да движи тоягата, поемаше си студен въздух задъхано, изпотена в дебелите си дрехи.
И накрая се случи. Тя се подхлъзна на парче лед, Амон направи опит да се нагоди, краката им се оплетоха и двамата рухнаха на земята. Свлече се върху нея, но успя да се подпре и само заради това не я премаза. Раиса чу прас, когато тоягата падна недалеч от тях. Поне не се бяха ударили един друг по главите.
Раиса се разсмя тихо, а сетне избухна в неудържим смях, без да успее да се въздържи, докато правеше безуспешни опити да се освободи.
— Д… двамата с теб сме опасна двойка, Амон Бърн.
Притисна ръце към гърдите му, ала забеляза, че той не се смее. Сивите му очи бяха размътени от безсилие. Плъзна ръце под главата ѝ и я целуна, притисна я силно към заледената земя. Тя обви ръце около врата му и отвърна на целувката.
В името на Светицата, помисли си тя. Обожавам да целувам Амон Бърн.
Той се откъсна от нея и седна вдървено:
— Демонска кръв — произнесе с пепеляво лице. Преви се надве, придобил болезнен вид. — Съжалявам, Ваше Височество, не е редно да правим така.
Ваше Височество? Раиса замига срещу него. Според нея от доста дълго време насам не се бе случвало нищо по-хубаво. Точно тогава обаче един нов глас ги прекъсна:
— Отстъпи от принцесата наследница. — Металически шепот на мечове, измъкващи се от ножници, придружиха думите.
Раиса скочи и извади своя меч. Иззад дърветата бяха излезли десетина конници. Всички носеха камуфлажните униформи на Кралската гвардия. Около врата на единия бе увит ефрейторски шал. Мъжът ѝ изглеждаше познат.
Амон се затича към края на дърветата, където лежаха мечът и дрехите му, но един от ездачите обърна коня си и препусна към него, размахвал голям боздуган с шип в края.
— Амон! — извика Раиса.
Амон се хвърли настрани. Боздуганът не уцели главата му, но се стовари върху рамото му и го просна на земята.
Другите гвардейци слязоха от конете. Двамината сграбчиха Амон за ръцете и грубо го изправиха. От рамото му капеше кръв и обагряше замръзналата земя.
Ефрейторът порови из торбата си и демонстративно извади малък портрет в рамка. Премести поглед от портрета към Раиса, кимна удовлетворен и го прибра.
— Косата ти е различна, но определено си ти — каза той.
— Какво означава това? — попита властно Раиса.
— Успокойте се, Ваше Височество — каза ефрейторът. — Вече сте в безопасност.
— И преди това бях в безопасност, ефрейтор — Раиса се приближаваше към Амон и новодошлите с насочен напред меч. Глупаво беше да се изправя срещу десетина въоръжени мъже само с един меч, но беше обхваната от желанието да пореже някого.
— Сега обаче се чувствам в опасност — продължи тя. — Незабавно освободете ефрейтор Бърн и обяснете какво искате.
— Видяхме как ефрейтор Бърн ви атакува, Ваше Височество — войникът хвърли предупредителен поглед на другарите си. — Кой би си помислил… и то синът на капитана на кралската гвардия.
— Не ме е атакувал — каза Раиса. — Упражнявахме се в самозащита.
— Няма значение, Ваше Височество — не се предаваше ефрейторът. — Сигурно сте се изплашили, когато член на вашата гвардия ви е отвлякъл. Но вече няма да ви наранява. Ще се погрижим за това.
Той се усмихна — смразяващо — и Раиса внезапно си припомни къде е виждала този ефрейтор. Казваше се Роби Слоут и беше един от стражите в крепостната кула на Южен мост в деня, когато тя и Амон спасиха Вехтошарите.
— Яздехме към лагера Демонаи, за да ви търсим, принцесо — обясни Слоут. — Вече не се налага да ходим чак дотам.
Слоут излая няколко команди и войниците прибраха меча и камата на Амон и завързаха ръцете му зад гърба. Взеха меча на Раиса, но не си направиха труда да я претърсят или да завържат ръцете ѝ.
Как се беше озовал Слоут тук, в пущинаците, близо до Западната стена?
Каквото и да правеше тук, тя знаеше, че двамата са загазили.
Слоут спря да се занимава с Раиса и погледна Амон:
— И така, ефрейтор Бърн, известно ми е, че не си тук сам и без кон. Откъде дойдохте? Къде са конете ви? И кой друг е с теб?
Амон не отговори. Лицето му беше неподвижно, безизразно, с ужасяващо празен поглед.
Слоут стовари юмрук в корема му, а Амон се преви, изпускайки болезнено дъх.
След един безкраен миг той се изправи, но пак не проговори.
— Ефрейтор Слоут — обади се Раиса и с удоволствие забеляза как той се присви като ударен, когато произнесе името му. — Престанете. Ще ви кажа всичко, което искате да знаете.
— Не, Ваше Височество — поклати глава Амон. — Не му казвайте нищо.
— С нас има три батальона планинци, лоялни на линията на кралицата — Раиса гледаше Слоут в очите. — Очаквам всеки момент да се появят.
Слоут се разсмя самоуверено, но на Раиса не ѝ убягна, че все пак се огледа.
Тя продължи с натиска:
— Когато майка ми чуе за стореното от вас, ще разберете какво означава отмъщение на кралица на Сивия вълк.
Стреснат дотам, че да се разбъбри, Слоут подхвана:
— Така ли? Е, ние няма да те заведем при кралицата. Поне не веднага.
— Какво? — Беше ред на Раиса да се стресне. — Защо не? За какво става дума?
Слоут се усмихна:
— Няма значение, Ваше Височество. Ще ви отведем при лейтенант Гилън, а той твърди, че кралицата не представлява проблем.
— Гилън? Мак Гилън? — Онзи сержант с мазна коса и нащърбени зъби от кралската гвардия, който беше изтезавал затворници от крепостта Южен мост и бе заплашил и нея самата. И за това го бяха произвели в лейтенант?
Умът на Раиса препускаше. Гилън в Южен мост? Какво общо има той със… без значение. Гилън е противен, само купчина мускули. Някой друг му дърпа конците. Слоут трябва да е убеден, че никога няма да го окачат на въжето за нещо подобно, иначе едва ли ще ѝ съобщава всичко това.
Тя хвърли поглед към Амон, окървавен, с все така извити ръце, здраво завързан от двама гвардейци ренегати, без съмнение запознати с репутацията му на боец. По напрегнатото му, фокусирано изражение Раиса познаваше, че се опитва да измисли нещо, някакъв начин да промени невъзможните изгледи в тяхна полза.
Слоут си нахлузи ръкавиците.
— Добре, да изчезваме оттук — подкани той. — Ще яздите на седлото с мен, Ваше Височество. — Улови ръката на Раиса и я повлече към коня си.
— Този? — попита един от гвардейците, които държаха Амон.
— Отведете го в гората и го убийте — заповяда Слоут. — Ще ни настигнете.
— Няма… да… посмееш! — извика Раиса, борейки се да се освободи.
— Ами, всъщност, ще посмея, Ваше Височество — изхили се, без да изпуска китката ѝ. Тръгна да се метне на коня. — Нали разбирате, ефрейтор Бърн, полудял от копнежи, отвлече принцесата, вместо да я охранява. При опит да ви спасим, оказа съпротива и беше убит. А вие ще си държите устата затворена, защото не искате да се разчува, че сте били тук и сте се размотавали с войник. — С доволно изражение от скалъпената история, Слоут се приведе и протегна другата си ръка с намерението да изтегли Раиса на седлото пред себе си.
Когато Самодоволното лице на Слоут се изравни с нейното, Раиса бръкна в очите му с пръсти, техника, която Амон ѝ беше показал преди толкова много години. Слоут изрева и я удари през лицето с опакото на ръката си с такава сила, че тя се стовари на земята, шумно изгубила дъх.
Раиса изплю кръв от разцепената си устна. Ефрейторът на коня се извисяваше високо над нея и търкаше насълзените си очи. Лицето му бе придобило пурпурен цвят от гняв. В един момент неочаквано се скова, очите му изхвръкнаха, а гневът му се превърна в изненада. Плъзна ръка зад гърба си, потрепна и падна странично от коня. Повлече и Раиса, но я изпусна. Удари главата и рамото си в земята. Единият му крак остана заплетен в стремето. От гърба му стърчаха настръхнало две стрели с черни пера.
Стрели на Демонаи.
Настъпи пълен хаос. Гвардейците, включително онези, които държаха Амон, се хвърлиха наляво и надясно в търсене на укритие. Предпочетоха да оставят пленника насред моравата. Конете се изтръгнаха от ръцете им и се втурнаха към гората. Изплашен от тялото, което се влачеше, закачено за стремето му, конят на Слоут цвилеше обезумял и хвърляше къчове. За да избегне летящите му копита, Раиса се претърколи първо на едната, после на другата страна.
Амон се затича на зигзаг през моравата и изблъска с рамо коня на Слоут, за да не стъпче Раиса.
— Бягай! — извика той, сочейки с глава към дърветата. — Намери прикритие!
Изправен до коня, продължаваше да го удържа с тежестта на тялото си, но представляваше прекалено лесна мишена. Раиса се изправи на крака и приведена притича към Амон. Извади войнишкия си нож и преряза въжето, с което бяха вързани ръцете му.
— Това са Демонаи — задъхано прошепна в ухото му. — Стрелците. На наша страна са.
Още стрели на клана описваха дъги през моравата, паднаха други двама гвардейци, единият със стрела, стърчаща от гърлото. Нападението беше още по-ужасяващо, защото стрелците оставаха мълчаливи, невидими.
Амон издърпа Раиса към първите дървета на гората и я блъсна зад един дънер.
— Остани тук — изръмжа той.
Грабна тоягата си и с широка крачка се върна през моравата. Размахваше оръжието към ренегатите, побягнали във всички посоки.
— Амон! — извика Раиса. — Внимавай. — Изобщо не беше сигурна, че хората от клана Демонаи ще направят разликата между Амон и останалите гвардейци.
Схватката приключи за няколко минути. Амон стоеше сам на моравата и дишаше тежко. Гвардейците бяха повалени, четирима — от Амон и безпощадното му оръжие.
Раиса усмири паникьосания кон на Слоут и измъкна ботуша на мъртвия гвардеец от стремето. Сенките по краищата на гората се надигнаха и пристъпиха напред. Някои влачеха труповете на гвардейците, втурнали се преди минути да се укрият в гората. Изведнъж на моравата се оказаха половин дузина мъже от клана Демонаи, облечени в почти невидимите си пътнически наметала.
Двама се приближиха към Раиса. Тя разпозна единия — висок, с очи на граблива птица. Беше воинът Рийд Демонаи. Наричаха го Среднощен пътник. Дългата до раменете му коса беше сплетена на множество плитки, увити в многоцветни нишки. Раиса го беше срещала в лагера Демонаи, макар че той не се задържаше много там. Само две години по-възрастен от нея, отдавна се бе превърнал в легенда: гореща глава, смъртоносен, а и обект на подчертано внимание от страна на момичетата в лагера.
Всъщност двамата с Раиса бяха преживели кратко романтично увлечение за времето на пребиваването ѝ в лагера. Тя обаче беше осъзнала, че романтиката с Рийд е все едно да се сражаваш в поредица от всекидневни изненадващи нападения в безкрайна война на самомнението.
Момичето до него изглеждаше връстница на Раиса, с дълги крака и грациозна стъпка, която принцесата отбеляза със скрита завист. Тъмните ѝ къдрици, привързани в основата, висяха свободно. Макар и облечена в цветовете на Демонаи и въоръжена до зъби, тя не носеше на шията си амулета на воините Демонаи.
— Виж дали някой не е оцелял — каза Рийд на момичето. Тя отиде до най-близкия паднал гвардеец и коленичи. — Принцеса Раиса, как сте напоследък? — попита спокойно Рийд, все едно се срещаха на пиршество по случай жътвата.
Ала очите му го издаваха. Блещукаха от вълнение и неопитомена радост. Лицето и дрехите му бяха опръскани с кръвта на сините гвардейци. Воинът на Демонаи изглеждаше в приповдигнато настроение, въодушевен. Среднощен пътник обичаше кръвопролитията.
— Долските обитатели нараниха ли ви? — той я оглеждаше от горе до долу и изпитателно спря очи на кадетската ѝ униформа. — Видях как гвардеецът ви удари. — Посегна и прокара палец по ъгълчето на устата ѝ, после избърса кръвта ѝ в панталоните си.
— Добре съм, Среднощен пътник — тя наплюнчи пръст и си потърка лицето. — Моля, приеми благодарностите ми за вярната ти служба към линията на кралицата.
Рийд сведе глава, за да приеме дължимото му, но очите му останаха приковани в нея по начин, според повечето момичета неустоим.
Раиса почувства присъствието на Амон до себе си и се обърна. Той беше намерил ризата и колана си и си ги бе сложил. От раната на рамото му избиваше кръв.
— Ефрейтор Бърн, това е Рийд Демонаи, по прякор Среднощен пътник — произнесе Раиса. — Ефрейтор Бърн е член на личната ми гвардия — поясни на Рийд.
— Син на Едън Бърн? — поинтересува се Рийд. Амон кимна, а Рийд продължи: — Познавах баща ти. Достоен жител на Дола — добави, сякаш беше рядко явление.
— Има ли лечител сред вас? — попита Раиса. — Ефрейтор Бърн е ранен.
— Не е нужно, Ваше Височество — произнесе безизразно Амон. — Не е сериозно.
Погледът на Рийд отскочи от Раиса към Амон.
— Сражава се добре, ефрейтор — призна той. — Щом се оказа… хм… освободен.
Младата жена воин се върна, приключила с огледа.
— Всички са мъртви — докладва тя.
— Много жалко — каза Рийд. — Ще ми се да бяхме пощадили поне един за разпит. — Кимна към момичето до себе си. — Това е Копаеща птица от лагера Морски борове, чирак воин. Днес стрелите ѝ поразиха трима врагове.
Момичето сведе глава, а бузите ѝ придобиха наситенорозов цвят.
Копаеща птица проявява симптомите на заболяването Рийд Демонитис, помисли си Раиса.
— Би се храбро — каза с усмивка на жената воин. — Сигурна съм, че съвсем скоро ще носиш името и амулета на Демонаи.
— Благодаря, задето ни се притекохте на помощ — думите на Амон бяха продиктувани от неизчерпаемата му честност. — Ако не бяхте вие, щях да съм мъртъв, а принцесата наследница — пленена.
Рийд сви рамене, сякаш искаше да каже: не е нужно да се споменава.
— Което повдига въпроса — продължи Амон. — Как се озовахте наблизо?
— Често патрулираме из този район — отвърна Рийд. — Следим за вещерняци и натрапници. Присъствието на Гвардията по тези земи се забелязва все по-рядко.
— Значи не сте ни следили? — попита Амон.
Рийд присви очи. Хвърли поглед на Копаеща птица и отново се обърна към Амон.
— Ами да. Следяхме ви. — Раиса подозираше, че щеше да излъже, ако момичето не стоеше като свидетелка до него.
— Щяхме да ви посрещнем с добре дошли край нашия огън — обади се Амон.
— Охранявахме принцесата наследница — обясни Рийд без нотка извинение в гласа.
— Хубаво тогава — каза Амон. — Добре е, че се оказахте наблизо. — Не се усмихна. — Време е да се връщаме в лагера — прибави и погледна Раиса. — Сигурно Холи вече е забелязала отсъствието ти, а и е най-добре да не се задържаме. Не е изключено лейтенант Гилън да е наоколо.
— Добре дошла сте да гостувате в лагера Демонаи, Дива роза — покани я Рийд с името, дадено ѝ от клана. — С радост ще ви придружим.
— Оттам идваме — отвърна Раиса. — Пътуваме за Западната порта. За известно време ще се махна от Превала, докато… изгладим нещата с кралицата.
— Сигурна ли сте, че е разумно? Да изоставите Призрачните планини? — Едната вежда на Рийд се повдигна.
Раиса почувства лека тревога. Предишните ѝ лоши предчувствия в миг се завърнаха.
— Не става въпрос да ги напусна — уточни тя. — Просто в този момент не е разумно да оставам.
— Можем да ви опазим, Ваше Височество. В лагера Демонаи никой няма и с пръст да ви пипне. — Рийд се усмихна и докосна бойния лък, надянат напряко през гърба му. — Никому не е позволено да ви забранява рожденото право. Настоятелно ви моля да потърсите защитата на клановете.
Раиса се овладя, за да не отговори рязко. В края на краищата Среднощен пътник току-що я спаси от… като начало от Гилън. Но не ѝ се понрави намекът, че бяга.
Всъщност не правеше ли тъкмо това? Не беше ли редно да се върне и да отстоява позициите си? Когато стане кралица, няма да може да бяга от конфликти.
По-точно — тя не му отговори и Рийд продължи настоятелно, насърчен от мълчанието ѝ:
— Като се имат предвид опасностите тук, в равнините изглежда по-безопасно, но това е илюзия. Далеч от защитата на лагерите ще бъдете изложена на нападения от наемните убийци на равнинците.
— Не се тревожа за моята безопасност — отсече Раиса. — Не възнамерявам да разпалвам война. Точно сега е изключено да си я позволим. Ще разкъса страната.
— Време е да дадем урок на вещерняците — заяви Рийд. — Няма да удовлетворяваме исканията им до безкрай, а те да тъпчат…
— Ако възнамерявах да удовлетворявам исканията на магьосници, вече щях да съм се омъжила — прекъсна го Раиса. — Ще опазя линията на Сивия вълк, но отказвам да избирам между родителите си. Ще позволя на времето и по-разумните глави да надделеят.
— Принцеса Раиса, струва ми се, ясно заяви намеренията си — каза Амон. — Ако няма нищо повече, трябва да се връщаме, за да вдигнем лагера преди падането на нощта.
Рийд дълго гледа Амон. После се обърна към Раиса и склони глава:
— Разбира се, Ваше Височество. Само исках да знаете, че имате избор. За нас, естествено, ще бъде чест да ви придружим до вашия лагер.
Обърна се към Копаеща птица. Досега тя бе наблюдавала размяната на реплики с интерес и немалка изненада.
Вероятно не е виждала да отказват на Среднощен пътник, помисли си Раиса.
— Уловете избягалите коне — заповяда Рийд на Копаеща птица. — Дайте подходящи животни на принцеса Раиса и ефрейтор Бърн.
Рийд Демонаи би посрещнал с радост една война, осъзна Раиса. Той живееше за това.
Всички планински градчета са различни, помисли си Хан.
Всички планински градчета си приличат.
В някои планински градчета географията определя архитектурата. В Делфи къщите и другите сгради бяха натъпкани заедно, да не би да се хлъзнат по склоновете и да се пръснат по празното пространство край реката.
Къщите, построени по хълмовете, са измамно нещо: ниски едноетажни отзад, високи четириетажни отпред. На Хан му приличаха на ярко начервени, накипрени момичета, виждали и по-добри времена. Опираха се на планинските склонове и разпростираха дълги поли към дъното на долината и мръсни фусти в канавките. Улиците бяха тесни и оплетени, покрити с павета — евтин материал, който изобилства в планините.
Натикани в скалистия каньон Канва, улиците криволичеха, преодолявайки всевъзможни дребни препятствия и понякога напълно губеха пътя си.
Най-сетне се спуснаха в града. Беше се стъмнило напълно. Едва се дишаше от гъст пушек.
— Вони по-зле и от Южен мост — сбърчи нос Хан. Поне беше различна, непозната воня.
— Тук готвят и се отопляват на въглища — обясни Жарава. — Димът остава в долината. През зимата е още по-зле. Огньовете горят ден и нощ.
В града има пари. Сместени между магазините, канторите и по-скромните домове, по улиците се издигаха палати и богати на вид жилищни сгради в редици. Някои сгради, облицовани с червени тухли и дялан камък, заемаха дължините на цели улици.
— Собственици на мини — обясни пак Жарава. — Но дори миньорите печелят добре. Войната в Ардън разстройва пазара на желязо и въглища, затова цените са високи. Ако питаш Авърил Демонаи, делфийците нямали нищо против лошия въздух. Казва, че дишат пари. Парите им позволяват да поддържат своя армия и да отстояват независимостта си и пред Ардън, и пред Превала.
С приближаването към центъра на града улиците ставаха все по-многолюдни и Хан си спомни за Превалски брод в пазарен ден.
Тълпата беше разнообразна: чернокожи мъже и жени от Мечо гърло носеха свободни раирани дрехи, типични за южняците; жителите на Южните острови се познаваха по тъмната кожа, изобилните бижута и сплетените черни коси; дългокраките жители на Северните острови се открояваха със светлите си коси и сини очи, а някои от тях имаха дори ореоли. Из улиците се сблъскваха неизброими езици, а екзотична музика се носеше от всяка кръчма и всяка таверна наоколо.
Имаше и други доказателства за просперитет във времената на война — елегантни магазини, претъпкани с всякаква стока; ювелирни магазини с бляскави витрини; ресторанти за бърза храна с необичайни менюта, откъдето се носеха интригуващи, пикантни аромати. Стомахът на Хан закъркори и без да иска, той преглътна насъбралата се в устата му слюнка.
— Да намерим нещо за хапване — каза той, устоял на изкушението да открадне парче осолен хляб от уличен продавач.
Гладът неизменно пробуждаше старите му навици, но знаеше колко лоша е идеята да се изявява като джебчия и крадец на непозната територия, без да е проучил възможните пътища за бягство.
Не е необходимо да крадеш, за да се нахраниш, напомни си той и докосна кесията с пари в панталоните си, сякаш е талисман.
Малко по на юг градът изглеждаше по-мрачен от Превалски брод. Пласт сажди не само покриваше всичко, но и попиваше светлината.
— Нямат ли си фенерджии тук? — попита Хан, докато изморените им кончета чаткаха през тясната светлина, обливаща паважа пред широкото стълбище на някаква църква.
Свещеник в тъмни одежди със златна бродерия на изгряващо слънце метеше листа и прах и всичко се изсипваше върху главите им през входа.
Жарава поклати глава:
— Никакви лампи, никакви фенерджии — каза той.
Жарава докосна амулета си и извика светло съцветие по върховете на пръстите си. Хан го наблюдаваше завистливо. Той, от своя страна, докосна амулета си и силата изсъска надолу по ръката му, а избухналите пламъци се изстреляха през половината улица и при вида им един минувач онемя.
Хан засрамено скри ръка под мишница.
— Демони! — извика някой на общия език. — Вещери! Богохулници!
Хан вдигна изненадано очи: свещеникът в черни одежди буквално летеше надолу по стълбището с изкривено от ярост лице и замахваше над главата си метлата, все едно е оръжие.
Парцаливко отскочи леко настрани, но не пропусна да извърти очи и да се озъби на раздразнения свещеник. Хан смушка с пети добичето, за да го пришпори да се отдалечи от опасността по-бързо. Жарава приведе глава и уви около дланта си юздите на Пакостливко. Метлата профуча край него, без да го улучи.
Свещеникът продължи да крещи след тях:
— Изчадия! Блудници на злото! Вървете си, изродени маши на Опустошители! — Размаха метлата след тях, изглежда, решил, че ги е прогонил.
— Млъкни, противен гарване на Малтус, или аз ще опустоша теб! — кресна тромав, брадат миньор. Възгласът му предизвика всеобщ смях.
Свещеникът се оттегли в църквата, прогонен от отправените по негов адрес заплахи и подсвирквания.
— Това пък какво беше? — попита Хан, озовали се вече на безопасно разстояние. — Наричали са ме всякак, но никога блудница на злото.
— Запознай се с учението на Църквата на Малтус — ухили му се Жарава. — Държавната религия на Ардън. Промъкнали са се и в Делфи, но, предполагам, не са особено популярни из тези места.
В храмовото училище на Южен мост проповедник Джемсън често им разказваше за Църквата на Малтус. След катастрофалното Опустошение древната империя на Седемте кралства се бе раздробила. Старата вяра се бе опазила в Превала благодарение на храмовете, откъдето проповедниците проповядвали учението за дуалността на Създателката и Опустошителя, както и за Призрачните планини, обитавани от мъртви и светци.
След Опустошението в Ардън пък се появил влиятелен проповедник, който орязал и придал друга форма на древната вяра, за да я насочи в нова насока. Свети Малтус приписал Опустошението на недоволството на Създателката от магьосниците, които го били предизвикали. Магията, проповядвал той, не е дар, а инструмент на Опустошителя, вещерите са демони в негова служба. Съблазнени от магьосниците, кралиците на Превала също носели вина. И по-специално той смятал за красива вещица кралица Ханалеа — развратница без каквито и да било скрупули.
Оттогава Църквата на Малтус процъфтяваше като официалната религия в Ардън.
— Очакваш ли така да ни посрещнат и в Ардън? — попита замислено Хан.
Жарава се усмихна сухо:
— Според мен колкото по-малко вещерняшки се изявяваме в Ардън, толкова по-добре.
Това беше нещо ново за Хан — идеята магията по някакъв начин да е греховност. Клановете презираха магьосниците, но отношението им се основаваше повече на общата им история и злоупотребата с власт. В края на краищата клановете имаха своя магия.
Само Краля демон — Алгер Ватерлоу, предшественикът на Хан — се смяташе за недвусмислено въплъщение на злото.
— Това място изглежда свястно — Хан посочи двуетажна постройка с широка предна веранда, претъпкана с местни хора и войници.
На дървената табелка пред таверната „Халба и овнешко“ бе изобразена ухилена овца, вдигнала халба пиво.
Хан имаше око за таверни и кръчми. От малък за него те бяха втори дом — места, където храната, напитките и лесната печалба си дават среща. Само по миризмите, които витаеха около тях, и навъртащата се клиентела безпогрешно преценяваше кои заведения си струват.
Двамата слязоха от конете. Жарава остана при животните, а Хан си проби път през тълпата на верандата и влезе в шумното помещение на таверната. Клиентите вътре не се различаваха от онези навън, с изключение на няколко семейства, настанени по масите. Повечето идваха направо от мините, с черни от сажди дрехи, а очите им лъщяха на мръсните лица. По стените се подпираха войници в най-различни униформи: сериозните сиво-кафяви униформи на Делфи или алените на Ардън; безработни наемници, по вида им не се разбираше откъде са, и неколцина планинци.
Сред посетителите се забелязваха още ученици, търговци, леконравни персони.
Хан се раздели с няколко от безценните си девойчета, за да наеме стая. Прибави и две медни пари, за да им осигурят принадлежности за баня. Животът в Делфи не беше евтин, това поне беше сигурно.
Двамата с Жарава отведоха кончетата по тясна уличка до конюшнята зад кръчмата, поръчаха овес за добичетата и влязоха в таверната през задната врата.
Наемът на стаята включваше вечеря: свинска яхния (не овнешко), комат черен хляб и халба бира.
Хан зае маса в ъгъла и седна гърбом към стената, доволен, че задната врата е наблизо. По този начин му се удаваше възможност да наблюдава всички — кой влиза и кой излиза, без сам да се набива на очи.
Прислужницата запърха наоколо, флиртувайки с тях. Отначало Хан го отдаде на лично обаяние, докато с известна изненада не осъзна, че въпреки дните, прекарани на път, с Жарава изглеждаш не по-малко преуспели от останалите посетители.
Бяха изхвърляли Хан от достатъчно таверни из Вехтошарника и Южен мост — било по подозрение за джебчийство, било заради нечестна игра на карти, било заради хроничната му неспособност да си плаща сметките. Сега намираше известно удоволствие да седи на маса, да се храни до пресита и да разговаря с хубавки момичета без опасения, че ще го прогонят.
— Какви новини има за войната на юг? — попита той раздърпаната слугиня с ябълкови бузки. Докосна ръката ѝ: — Кой печели?
Тя се приведе по-близко до Хан:
— Миналия месец имало голяма битка пред столицата, сър. Победила армията на принц Джоф, та сега той владее Ардънскорт. Обявил се е за крал.
— А другите братя? Отказали ли са се? — поинтересува се Хан, зачуден дали войната няма да свърши скоро и какво ли ще означава това за бъдещето му.
Девойчето сви рамене:
— Знам само каквото чувам из пивницата. Доколкото разбирам, принц Джерард и принц Годфри още са живи и май не възнамеряват да се отказват.
— Няма ли принцеси? — попита Хан.
Тя присви очи:
— Аха, има една. Лизет. Но в Ардън принцесите са само за показване. И омъжване.
Хан погледна Жарава, онзи вдигна рамене. Откъде да е сигурен човек дали окървавените наследници на краля наистина са негови деца? Равнинците определено бяха странен народ.
Хан проследи как прислужницата се отдалечава, като се чудеше кога ли приключва работа.
Продължи да оглежда останалите посетители. Не му отне дълго да отгатне кой е въоръжен и кой не, какви оръжия имат, чии кесии са най-тежки. След още известно време вече знаеше кой е умел в играта на карти, кой — на ашици и кой мами и в двете.
Хан бе натрупал опит по време на кратките си занимания като измамник картоиграч. Този вид кражби се доказват по-трудно, стига да те бива. И беше далеч по-слабо вероятно сините куртки да те хвърлят в тъмница, защото обираш някого на карти.
Научи обаче и друго: много по-лесно е да те приклещят в пивница, пълна с кисели мъже, загубили на карти. И още: гневните комарджии не са далеч от идеята да ти разбият главата, без значение дали знаят, или не знаят как си ги излъгал. Особено когато още не си пораснал и си само на тринайсет.
През цялото време, докато се хранеха, Жарава си оставаше нервен и тревожен, потрепваше при всеки шум — дрънкане на чинии и тигани при огнището, нестройна кавга между двама пияници. Независимо от познанията му за Делфи и делфийците, градовете не му допадаха като цяло, и по-специално тълпите в тях. Веднага щом приключи с вечерята, той стана:
— Качвам се горе — обяви.
— Уредих да се изкъпем — каза щедро Хан. — Първо ти.
Жарава го погледна с подозрение:
— Не се забърквай в неприятности, ясно?
— Да, Жарава Сенестре. — Да, майко. Хан се ухили след него, когато спътникът му обърна гръб.
Даде знак на прислужницата и поръча сайдер. Възнамеряваше да остане трезвен и ръцете му да не припарват до амулета.
Хан небрежно огледа съседната маса, където четирима души се занимаваха с крале и паплач, добре познатата му игра на карти от Превала. Мъжът срещу Хан мамеше. Беше натруфен в равнински дрехи от Ардън. Кратери от прекарана шарка покриваха закръгленото му лице. Помещението беше прохладно, но непрекъснато попиваше потното си лице с голяма носна кърпа. Медните пари, девойчетата и разписките се трупаха пред него, доказателство за пожънатите успехи.
Хан бързо разгада системата. Измамникът беше енергичен за едрото си тяло и постоянно размахваше ръце наоколо — така отвличаше вниманието на играчите. Възползваше се от разсеяността да си дава повече карти, да тегли от долната част на колодата, да крие карти в дланта си. Печелеше почти всяка ръка, която раздаваше, както и доста от останалите, а губеше точно толкова често, колкото да успокоява подозренията.
Хан не се впечатли. Измамникът бе най-обикновен фокусник с недодялан и агресивен стил на игра. Умните играчи идваха и си тръгваха, доловяха ли, че везните не са наклонени в тяхна полза. Ала един не ставаше от масата — жена, която упорито правеше опити да спечели обратно изгубеното.
Седеше с гръб към Хан. Шапката ѝ с периферия бе нахлупена ниско, беше с вдигната яка и увиснали напред рамене. Хан предположи, че е девойче, приближаващо преименуването си, жителка на Южните острови, ако се съдеше по тъмните ѝ кожа и къдрици. Под прекалено голямото си палто носеше ярки цветове, любими на островните жители, ала дрехите не ѝ бяха по мярка, сякаш взети назаем, изпросени или откраднати.
Нещо в нея му се струваше познато — как навежда глава и седи неспокойно на стола или потропва с крак, все едно не си намира място. Хан протягаше врат, но така и не успяваше да огледа добре лицето ѝ под шапката.
Той допи сайдера и направи опит да не обръща внимание на разиграващата се пред него драма, но очите му продължиха да отскачат към момичето и нейните все по-отчаяни залози. Скоро парите ѝ свършиха и тя продължи да играе с разписки.
Отдавна трябваше да се е сетила, помисли си Хан. Всеки, който печели толкова често, мами.
Най-накрая равнинецът допи халбата си с пиво и я стовари на масата:
— Е, смятам да осребрявам — заяви той. — Мейс Будно знае кога да се откаже, докато Светицата на късмета все още му се усмихва.
Двама от играчите се намръщиха, събраха намалелите си залози и си тръгнаха.
Отровното момиче не стана. За момент остана неподвижна, после се наведе напред:
— Не, не. Ще продължим играта. Трябва да ми дадеш шанс да си върна изгубеното. — Гласът ѝ прозвуча мек и напевен, с познатия ритъм на речта от Южните острови.
Кожата на Хан настръхна от нещо познато в нея.
— Съжалявам, девойче, приключих — възрази Мейс Будро. — Явно късметът ти изневерява. Време е да се разплатим. — Придърпа с две ръце парите пред себе си и започна да ги крие из няколко тайници по дрехите си. Накрая плъзна през масата разписките към нея.
Тя се вторачи в парчетата хартия пред себе си.
Няма парите, помисли си Хан. Приключила е.
— Ей сега се връщам с останалото — момичето скочи на крака и се обърна към вратата.
Ръката на измамника се стрелна като змия, сграбчи девойчето за китката и грубо я извърна към себе си:
— О, не, няма да стане — изръмжа той. — Не смятам да те изпускам от поглед, докато не се разплатиш.
Момичето направи опит да си отскубне ръката.
— Не нося толкова пари в себе си. Отивам да ги взема от стаята.
Будро тикна лице в нейното.
— Тогава ще те придружа — рече той и облиза устни, като я оглеждаше от горе до долу с мазна усмивка. — А ако не разполагаш с достатъчно, има и друг начин да ги заработиш.
Девойчето го заплю в лицето:
— Само в сънищата ти, лочещо помия, куцо млекопитаещо, пръкнало се в нужника на…
— В тъмницата ли ти се спи? — изръмжа Будро, избърса плюнката и разтърси момичето така, че зъбите ѝ изтракаха.
Тя се скова. По белезите от въже на китките и глезените ѝ Хан предположи, че вече е била в затвора. Както и че не иска да се връща там.
— Ще повикам стражата — заяви Будро, вече на висок глас. — Имам права.
Преди Хан да успее да си го помисли, вече стоеше до масата им:
— Стига де. Заради някаква си приятелска игра, за това ли било? Не е нужно да намесвате стражата. — Той плесна измамника по гърба и му удари един юмрук в рамото, захилен като провинциалист, попрекалил с пивото.
Будро се вторачи злобно в Хан, неособено доволен от неочакваната му намеса.
— Ще си остане приятелска, стига момичето да плати. Имам права.
— Нещата все ще се наредят. — Хан се обърна, за да я погледне в лицето и едва не падна от изненада.
Пред него стоеше Кат Тайбърн, момичето, станало главатарка на Вехтошарите след Хан. На свой ред и тя го гледаше, замръзнала. Хан примига, погледна я отново, но все още си беше Кат. Беше се променила, но не и за добро. Нищо чудно защо не я разпозна отначало.
И преди беше слаба, но сега бе станала кожа и кости, подобно на човек, прекаляващ с шиполист. Очите ѝ заемаха половината лице, замъглени и безизразни — вероятно от алкохол и злоупотреба с опиати. Винаги си беше горд човек, но сега изглеждаше като пребита. В носа и ушите ѝ имаше дупки — навремето там носеше сребърните си украшения. Нямаше ги и сребърните ѝ гривни. Всичко това сега стоеше пред измамника.
Лицето ѝ издаваше, че последно Хан Алистър е очаквала да срещне на този свят.
Хан улови ръката на Будро, не толкова да не падне наистина, колкото за да прикрие изумлението си. Същевременно успя да прибере едно резервно тесте карти от масата и да го мушне в джоба си, докато умът му препускаше.
Какво правеше тук тя? Кат беше родена на островите, но откакто я познаваше, не се бе отдалечавала на повече от няколко пресечки от Вехтошарника. Защо ѝ беше да го напуска, след като си имаше добра банда, чудесна територия и хубав поминък?
И по-важното, как можеше да я измъкне от затруднението, в което бе изпаднала? Определено нямаше да ѝ се отрази добре, ако се озове в делфийския затвор.
Единият начин бе да обвини Будро в измама, но отдавна се научи да си държи устата затворена в таверна, освен ако не познава клиентелата. А тук не бе трудно да се досети — бяха заобиколени от най-добрите приятели на Будро.
Кат все още се взираше в Хан, сякаш току-що е изпълзял от гроба, за да я награди с една студена, мъртвешка целувка.
— Ела, девойче — заекна Хан и я улови за лакътя. — Да си поговорим двамата с тебе. — Тялото ѝ се скова още повече под ръката му, но му позволи да я отведе настрани, та мъжът с надупчено от шарка лице да не ги чува. Отдалечиха се на безопасно разстояние и Хан внезапно изтрезня: — Какво правиш тук? — прошепна напрегнато той.
— И аз ще ти задам същия въпрос — отвърна тя.
— Аз попитах пръв.
Лицето на Кат се вкамени:
— Наложи се да изчезна от Вехтошарника.
— Кой е главатар тогава? — Хан едва намираше думите. — Ами Кадифе?
— Кадифе е мъртъв. Всички са мъртви… или изчезнали. Във Вехтошарника вече няма нужда от главатар. — Кат потръпна. Неравните ѝ нокти пощеха палтото. — Дошли са веднага, щом ти си тръгна. Избили са всички. Жива съм, защото не бях там.
— Кой е дошъл? — попита, следвайки логиката на диалога, макар вече да знаеше отговора.
— Демони. Като онези, които наредиха Южняците. — Тя не искаше да срещне очите му.
Устата на Хан беше пресъхнала.
— Те… Мен ли търсеха?
— Както казах, не бях там. — Не беше отговор. — Не знаех къде си отишъл. Смятах, че и на теб са ти затворили устата.
Оглозгани кости. Дори когато си тръгваше, след него настъпваше смърт. Нищо чудно защо Кат бе толкова нервна.
— Наистина съжалявам за Кадифе — прошепна Хан. — И за… всичко.
Тя само го погледна с широко отворени очи, клатейки отрицателно глава.
— Хайде, момиче! — изрева Будро. — Цяла вечер ли ще си приказвате, или какво? Искам си парите.
Хан махна с ръка на измамника, за да го накара да млъкне, и се приведе по-близо до Кат:
— Колко дължиш на приятелчето там? — прошепна той.
— Защо? — полюбопитства с обичайния си чар Кат. — Какво ти влиза в работата?
— Не разполагам с цяла нощ за обяснения — сряза я Хан. — Колко?
Тя огледа помещението, сякаш търсеше отговор на въпроса.
— Двайсет и седем девойчета и дребни — призна накрая. Кръв и кости на Ханалеа. Хан разполагаше със средства, но не чак толкова много, че да плати дълга ѝ и да се добере до Одънов брод. Пък и не му се искаше да се занимава с някаква мижитурка измамник.
Той кимна към Будро:
— Нали знаеш, че те мамеше?
— Не ме мамеше! — изсъска Кат, като погледна през рамо. — Аз го мамех.
Хан си знаеше, че не бива да се усмихва.
— Е… — Той потърка брадичка. — Справя се по-добре от теб. Ръката на Кат пропълзя към острието на китката ѝ:
— Крадливата му оборска тор. Трябваше да се досетя. Е, сега ще видим как изглежда, като му отрежа…
— Не. — Хан сложи длан върху ръката ѝ, за да я успокои. — Ще играя на твое място и ще ти върна загубите.
Кат отхвърли ръката му.
— Остави ги тези, Гривник. Не искам помощта ти. Сама се вкарах в тази ситуация и сама ще се измъкна от нея.
— Като му прережеш гърлото ли? — Хан поклати глава. — Във Вехтошарника става. Но толкова далеч от дома не желаеш да си навличаш неприятности.
Тя поклати глава:
— Не искам да ти бъда задължена.
Е, това поне го разбираше.
— Няма да си ми задължена. Аз имам кръвен дълг към теб. Тя отново поклати безмълвно глава и преглътна шумно няколко пъти.
— Позволи ми — настоя Хан. — Моля те.
— Какъв е смисълът? Хитрецът е приключил — отсече тя. — Не иска да играе. Сам го каза.
— С мен ще играе — поправи я Хан, като извади издута кесия и я размаха пред носа ѝ.
Очите на Кат отново се разшириха. Тя отметна коси назад и опита да си придаде незаинтересован вид, сякаш всеки ден вижда такова съкровище.
— Ако изгубиш?
— Довери ми се. Няма. По-добър съм от него — Хан я гледаше в очите и с всички сили се опитваше да я накара да му повярва, въпреки че нямаше никаква представа защо ѝ е да го прави. — Просто се преструвай с мен, става ли? — прибави.
Обърна гръб на комарджията и започна да се подготвя за играта, размести пари, подреди и зареди карти, докато Кат го наблюдаваше с присвити очи.
— Готов. Хайде — сграбчи ръката ѝ и наперено се върна до масата на Будро, сякаш той беше единственият петел на двора. — Ще покрия дълговете на девойчето — подхвърли. — Ако играеш с мен.
— Да играя с теб? — презрително изпухтя Будро. — Не става. Казах ти, че приключих. Ако искаш да платиш дълга на момичето, давай, момче. Ако изобщо имаш парите.
— Татко е търговец — Хан придоби обидено изражение. — Имам си достатъчно пари. Виждаш ли? — Пусна издутата кесия върху масата и същевременно събори чашата пиво на измамника. — О, извинявай — рече. — Не си знам силата. — Измъкна носната кърпа на Будро от джоба му и непохватно попи разлятото питие.
Алчните очи на Будро не се отделяха от кесията. Парите обещаваха да са много повече, отколкото дължеше Кат.
— Ами — той се напъха обратно между страничните облегалки на стола, — да кажем, че ще поостана. — Щракна с пръсти на прислужницата. — Донеси ми още едно пиво — поръча със зъбата усмивка.
Хан върна подгизналата носна кърпа на Будро и се настани в стола срещу измамника. Естествено. Нямаше никакви проблеми да надхитрява наивниците. Сега, след като вече не се занимаваше с измами. Беше далеч по-лесно да се повярва на шестнайсетгодишен с купчина пари, отколкото на дванайсетгодишен. Тъкмо това отсъствие на уважение към него като към дребосък го принуди да престане с мошеничествата и да се заеме с джебчийство и бързи измами из улиците.
Вече отговаряше по-добре на изискванията за измама.
Знаеше как да се вживява в ролята на синче на търговец, за пръв път тръгнало съвсем само на път. Топла и заредена цел.
— Седни тук, момиче — Хан потупа мястото до него и се усмихна изкусително на Кат. — Ще ми носиш късмет.
Кат седна на ръба на стола, но се обърна странично към Хан, сякаш се опасяваше да не пипне краста от него. Скръсти ръце в скута си, а лицето ѝ остана твърдо и безизразно.
— Ти раздавай пръв, момче — предложи любезно Будро. Типичен измамник. Позволи на наивника да спечели пръв, за да го насърчиш при следващото раздаване да заложи повече.
Хан цепи картите и започна да ги разбърква. В един момент ги изпусна и ги разсипа по масата. Внимателно, помисли си той. Не прекалявай. Събра ги с две ръце и отново ги разбърка с опуленото и напрегнато внимание, характерно за прекалил с алкохола.
Първия път беше достатъчно лесно да спечели. Будро се отказа от ръката. Клатеше скръбно глава — на масата още нямаше много пари.
— Ха! — изграчи Хан и стисна ръката на Кат. Тя потръпна като ужилена и той я пусна. — Ето че вече ми носиш късмет. — Тя просто отвърна на погледа му, а устните ѝ дори не помръднаха.
Защо, Алистър, защо все се забъркваш в такива каши? — помисли си Хан.
Сега раздаваше Будро и спечели, макар Хан да не си позволи да изгуби прекалено много, преди да поиска да види картите му. После късметът се обърна няколко пъти напред-назад, а в края на всичко това Хан се оказа напред с десет девойчета. Продължаваше да играе ролята на пиян глупак, като празнуваше на висок глас успехите си и негодуваше, щом загуби.
До момента дори не беше пипнал колодата. Засега носната кърпа беше извън играта и Хан пресичаше ходовете на Будро, настоявайки всеки път да цепи преди раздаване. А и по природа имаше късмет на карти.
Както казваше майка му: Късмет на карти или късмет в живота. Едното или другото. Но не и двете.
Ентусиазмът на Будро намаляваше заедно с печалбата му. Кат просто си стоеше там и се мръщеше, сякаш Хан разиграва нейните пари.
Време е да приключваме, помисли си той. Ще дам урок на измамника, отпращам Кат с парите ѝ, и си лягам. Колодата отново дойде при него и този път я улови с цялото си умение на картоиграч, за да подреди добре картите по време на разбъркването. Будро цепи, Хан отново подреди колодата, докато раздаваше. Докато Будро оглеждаше картите си, Хан наблюдаваше лицето му. Измамникът ги държеше близо до гърдите си, все едно са бебе, и Хан моментално разбра, че мъжът е в ръцете му.
Залагаха и покачваха мизата, залагаха и покачваха и съвсем скоро в средата на масата се издигнаха купчини девойчета. Комарджията поиска карта и Хан му подаде картата демон, която щеше да подпечата сделката. Хан разгръщаше картите си, прикривайки ги в шепите си, надникваше към тях, облизваше нервно устни и всеки път покриваше залога на измамника.
Кат не спираше да мести очи от Хан към парите в средата на масата и потропваше припряно, както правеше, когато е особено нервна. Ако изгубеше, щеше да закъса сериозно.
Но нямаше да изгуби.
Междувременно неколцина клиенти се бяха преместили от бара към тяхната маса, за да наблюдават как върви играта.
— А среброто ѝ? — попита Хан, като махна към мизата, докато залозите се покачваха и покачваха. — Прибави го и ще го покрия в девойчета. — Той се ухили обещаващо на Кат.
Будро прибута обеците и гривните на Кат към средата на масата.
— Сваляй — рече той и разгърна картите си върху масата. — Демонска тройка. Червено преобладание. — Вдигна очи към Хан и пусна широка вълча усмивка.
Беше си добра ръка. Много добра ръка. Ръка, която би победила почти всичко. Освен:
— Четири кралици. Ханалеа предвожда кръвната линия. — Хан подреди своите карти на масата и се облегна назад, без да изпуска от очи измамника.
В продължение на един дълъг, напрегнат момент Будро не проговори. Взираше се в масата, сякаш не вярваше на това, което вижда. Протегна дебелия си показалец и размести картите пред себе си, все едно щяха да разкрият нещо друго.
Равнинецът измамник отвори и затвори уста като риба на сухо и след няколко опита от нея излезе звук:
— Това… това е невъзможно! — изрева и стовари ръка на масата, излагайки отново на опасност сервираното му пиво.
Хан бързо прибра печалбата си в торбата и я метна през рамо. Остави достатъчно девойчета на масата, за да плати дълга на Кат. Ключът в такива ситуации беше бързо измъкване.
Свинските очички на Будро се бяха присвили от ярост.
Той протегна властно ръка и улови Хан за предницата на ризата:
— Не бързай — просъска.
— Пусни ме! — Хан направи опит да се изтръгне от хватката му.
— Ти си измамник! — изкрещя Будро, извади голям, закривен нож изпод палтото си и го притисна в гърлото на Хан. — Измамник и крадец. И мошеник.
Зяпачите около масата отстъпиха с по една крачка.
Ножът беше неприятна изненада. По душа повечето картоиграчи и комарджии бяха страхливци — причината да предпочитат този вид кражба. Будро обаче тежеше два пъти колкото него и Хан знаеше от опит, че няма нищо по-яростно от измамен измамник.
Помисли си за амулета под ризата и за ножовете на кръста. Питаше се дали ще съумее да достигне двете или което и да е от тях, преди да му прережат гърлото.
— А сега — комарджията приближи червендалестото си лице на сантиметри от Хан и той усети бирения му дъх — дай насам торбичката, момче, и може да не ти отрежа ушите.
Съсредоточен върху острието под брадичката си, Хан не схвана какво точно последва. Будро изписка и изчезна, за да се удари в пода с такава сила, че нищо чудно да го беше пробил. Ножът му прелетя през помещението и едва не обезглави миньора, задрямал на съседната маса.
Хан се хвърли встрани от опасността. Будро размахваше конвулсивно ръце на пода, а зад него, предпазвайки се ловко, стоеше Кат, увила гарота около гърлото на комарджията.
А, да, помисли си Хан, Кат беше сръчна шайкаджийка, както и истински демон с ножа.
Лицето на измамника придоби червен цвят, после син, очите му изхвръкнаха обезпокоително силно. Кат се приведе ниско над Будро и му зашепна някакъв урок, който настояваше той да научи.
Ръцете му започнаха да махат по-бавно, неорганизирано.
— Кат! — Хан се отърси от изумлението и сложи ръка на рамото ѝ. — Остави го да си върви. Не искаш да увисваш заради него.
Кат погледна към него и премигна, сякаш изплуваше от транс. Освободи Будро и се отпусна приклекнала назад, докато тъпчеше гаротата в джоба си.
Шумното раздвижване отпред привлече вниманието на Хан. Група сиви униформи, цветовете на делфийската стража, изпълни вратата. Хан изруга, осъзнал, че е останал прекалено дълго. Изправи се бавно и издърпа Кат на крака. Без да пуска ръката ѝ, започна да отстъпва към задната врата, но един миньор с размерите на малка планина и настръхнала брада застана на пътя им.
— Най-добре не си тръгвай, момче, за да си получиш каквото те чака за стореното — изръмжа той и се ухили, сякаш нямаше търпение да погледа представлението.
— Нищо не съм направил — припевът на целия му живот.
Типичният му късмет, да се намеси в кръчмарска свада в непозната страна и да го хвърлят в затвора. Това означаваше и бърз край на кариерата му на магьосник и наемник в клановете. Беше предал Жарава, който сега трябваше да продължи пътя си сам. Какво последно му каза Жарава, преди да се качи да си легне? Не се забърквай в неприятности.
Хан сключи пръсти около дръжката на ножа си, като преценяваше най-прекия път към вратата. После бавно отпусна ръкохватката. Дори да минеше през вратата, нямаше да се измъкне невредим, докато Жарава е на горния етаж, а конете им са в конюшнята.
Кат си издърпа ръката, изтегли своите ножове и ги скри плътно под лактите.
— Какво става тук? — попита рязко една от кафявите куртки. Носеше завързан около врата офицерски шал в непознати равнински цветове. Посочи към Будро, все още на пода. Измамникът разтъркваше насиненото си гърло и шумно си поемаше въздух. — Какво се е случило с него?
Хан отвори уста, но миньорът го изпревари:
— Лъжливият му крадец Мейс Будро най-после се оказа победен на карти. Оказва се, че не умеел да губи. Скочи срещу момчето, което го надви, и се наложи да го усмирим.
За изумление на Хан наоколо започнаха да се клатят утвърдително глави.
— Кой го усмири? — настояваше офицерът.
— Всичките — отговори миньорът, като изгледа кръвнишки помещението, сякаш предизвикваше някой да го обори. — Всички се включихме.
Кат, изглежда, не беше единствената, изгубила пари в игра на карти с Мейс Будро. Тълпата определено не изпитваше симпатии към него.
— Къде е момчето, което го победи? — продължаваше стражът.
За момент никой не проговори, но миньорът на Хан го изблъска напред:
— Този е. Той беше.
Кафявата куртка огледа недоверчиво Хан от глава до пети:
— Бива те с картите, а, момче? — повдигна вежда той.
Хан сви рамене:
— Справям се.
Повече почувства, отколкото видя, че Кат застана до него. Точно като в старите дни, когато Кат му пазеше гърба.
Кафявата куртка се усмихна широко и му подаде ръка:
— Тогава ми се ще да те почерпя едно питие. — Останалите посетители започнаха да подсвиркват, ръкопляскат, да тропат с крака.
Поредно потвърждение, помисли си Хан, че никога не си сигурен кой е в помещението, когато участваш в сбиване.
И настана истинска борба да излязат. Будро се възстанови и се измъкна незабелязано. На Хан му се наложи да откаже дузина предложения за питиета, иначе със сигурност щеше да свърши под масата. Кат се оттегли в един ъгъл и сякаш изчезна в сенките, но всеки път, когато се обръщаше да я погледне, очите ѝ бяха втренчени в него.
Вероятно си иска парите, помисли си той.
Най-сетне, малко преди да затворят таверната, се изтръгна от тълпата доброжелатели и седна на масата при нея. Порови в торбата си, извади шепа девойчета и ги преброи.
Тя го наблюдаваше безмълвно. Хан не очакваше прочувствени благодарности, но все пак. Обикновено Кат имаше предостатъчно какво да каже.
Бутна купчинките монети през масата към нея:
— Заповядай. Възстанови загубите си плюс нещо отгоре.
Тя сведе поглед към парите, но не посегна да ги докосне.
— Каква е тази работа с теб? — попита остро. — Където и да отидеш, хората ти правят път. Влизаш непознат и се оказваш в центъра на наздравиците.
— За какво говориш? — изръмжа Хан. — Нямам нищо… нямам семейство, нямам къде да живея, няма с какво да се препитавам.
Тя посегна и завъртя колебливо пръст в ръкава на връхната му дреха, все едно имаше вероятност той да се превърне в изпарения и дим:
— Имаш си хубави нови дрехи и пълна кесия. Какво? Продал си голяма плячка ли?
Хан тутакси се почувства още по-виновен. Стисна здраво устни и поклати глава.
— Защо рискува богатството си заради мен? — не спираше тя.
— Богатството не беше мое — каза Хан. — Взех го от Будро, преди да започнем да играем.
Като крадец от приказките: вземаше от богатите и раздаваше на бедните. Ха. Обикновено той беше беднякът.
— Щом вече му беше взел парите, защо игра с него? — попита Кат.
Хан сви рамене:
— Просеше си да му натрият носа и се надявах да го победя. Не предполагах обаче, че ще извади нож. — Но не изрече на глас продължението на мислите си. Победиш ли някого в онова, в което е най-добър, по-вероятно е да ти отстъпят.
Кат го погледна с голяма доза недоверие.
— Но така и не каза какво правиш тук? Накъде си тръгнал?
Хан отново сви рамене:
— И на мен ми се наложи да се махна от Превалски брод. Решихме да си опитаме късмета в Ардънскорт — излъга той. Колкото по-малко хора знаеха къде отиват, толкова по-добре.
Тя повдигна вежда:
— Вие?
— Пътувам с приятел — Хан остави на Кат да допусне каквото пожелае. — Ти? Не знаех, че се занимаваш с измами на карти.
— Все още се уча, както всеки глупак лесно ще се убеди с очите си — намръщи се тя.
— Е, трудно е да печелиш надеждни пари от измами, освен ако не усъвършенстваш размесването. По-добре междувременно да си намериш друга работа.
— Търсих — призна мрачно Кат. — Тук съм от две седмици. Опитах да получа работа в мините, но не наемат, ако носиш дамга крадец. — Показа му дясната си ръка, жигосана според закона на кралицата. Поне не я бяха отрязали.
— Но как се озова тук? — попита Хан.
— Бях тръгнала към място на име Одънов брод.
Хан отпиваше от сайдера си и едва не се задави. Остави канчето и продължи да кашля.
— Одънов брод! Защо си тръгнала натам?
— Идеята е на проповедник Джемсън — каза Кат, като ровеше в купчинките монети. — Имали училища. Искаше да се запиша в храмовата академия.
— А защо не в храма на Южен мост? — с въпроса си целеше да прецени какво би означавало това за него. — Защо му е на Джемсън да те праща чак в Одънов брод?
— Ако бях останала в Южен мост, вече щях да съм мъртва. Също като Кадифе. — Кат рязко свали шапката си и я стовари на масата. — Преследваха ме… демоните, които избиха останалите. Беше само въпрос на време, преди да ме заловят. Та по този повод Джемсън ме прати да вървя в Одънов брод. Не ме остави на мира да отида да изучавам музика, а и е добър познат с господарката на храмовата академия там. Разказал ѝ разни истории как съм умеела да свиря на базилка като ангелски хор — и в крайна сметка ме записал. Плати ми таксите… твърди, че принцеса Раиса дарявала пари за учениците в храма на Южен мост. Осигури ми стара кранта и малко пари и ме изпрати с най-добри пожелания. — Кат поразбърка къдриците си с ръка.
Кат свиреше неземно на базилка. Във Вехтошарника обичаше да свири, да минава по-бързо времето ѝ до мръкване, когато вехтошарите отиваха на работа. В някои дни Хан просто си лежеше, наполовина заспал, наполовина буден, и позволяваше на музиката да го отнесе на друго място.
— Джемсън твърди, че ако изучавам музика, изкуства, четене, писане и хубавко изразяване, имам шансове да стана прислужница на някоя лейди или учителка например. — Тя изсумтя. — Все едно някой ще наеме белязан крадец.
Хан се насили да си представи бъдещето — Кат прислужница на изискана дама.
Тя вдигна очи и разпозна изражението му:
— Забрави. Стигнах чак дотук, след което реших, че няма да отида там. Джемсън си мисли, че ме е притиснал в ъгъла, но не съм полагала клетви.
— Не е необходимо да даваш клетви, за да отидеш да учиш в храмово училище. Някои трябва да го правят, но ти…
— Не ме е грижа. Мястото ми не е в някакъв кокошарник за благородници. По-сладки са от равнински сайдер, като те гледат в очите, а после си шушукат зад гърба ти.
Бои се, помисли си Хан. Бои се да не ѝ се подиграват; бои се, че няма да се окаже достатъчно добра. И вероятно основателно. Какво знаеше той за Одънов брод? Нищо.
Кат плъзна парите към Хан и стана:
— Благодарна съм за всичко, което направи, но не мога да ги взема.
Хан не посегна към монетите.
— Парите са твои. Не са мои. Аз само ги взех обратно от ръцете на крадец. Ако не ги прибереш, остави ги на прислугата.
Тя поклати упорито глава, като хапеше устни.
— Виж — подхвана Хан. — Ето как схващам нещата. Имам да отговарям за много неща. Длъжник съм ти. Позволи ми да направя поне това за теб, става ли?
Беше истина. Отчаяно желаеше да облекчи поне малко товара на вината, която носеше в себе си.
— Ако държиш да направиш нещо за мен, имам предложение — каза твърдо Кат. — Позволи ми да дойда с вас.
— Какво? — зяпна срещу нея Хан. Вечерта беше пълна с изненади. — Дори нямаш представа какво възнамеряваме да правим!
— Без значение — отвърна Кат. — Не съм родена за живот в храма, независимо какво твърди Джемсън. Ще дам клетва пред теб. Както по-рано.
Както когато Хан беше главатар на Вехтошарите, а Кат — неговата дясна ръка. И нещо повече.
Той изгледа внимателно момичето. След като Кадифе го нямаше вече, да не би Кат да искаше да разпали отново онова между тях двамата? Струваше му се лоша идея. Когато бяха заедно, се бореха като две котки, напъхани в една торба. И така си имаше достатъчно драми в живота.
Сякаш прочела мислите му, тя уточни:
— Ако излизаш с някое девойче, няма да се присламчвам. Говорим за работа, говорим за дял.
Мислите дрънкаха из главата на Хан подобно медни монети в делва. Кат кроеше планове да избегне ходенето на училище, присъединявайки се към стария си главатар. Самият той обаче отиваше на училище. Нямаше нужда от банда, а и нямаше средства да я издържа. Щеше да харчи, а не да печели пари, така че не съществуваше никакъв дял.
Погледна Кат. Тя се взираше изнервено в него и потропваше с крак, защото се бавеше прекалено много с отговора. Някак естествено той си припомни, че когато пожела да замине за лагера Демонаи с Птица, а тя му отказа, нейните причини също бяха основателни.
Ако сега ѝ откаже, положително щеше да намери обратния път към стария начин на живот. А ако се върнеше към живота на бандите, щеше да е мъртва, преди да навърши двайсет години, със или без помощта на демони. Главатарите не остаряват.
Вероятно Джемсън имаше право — тя наистина се нуждаеше именно от образование. Хан нямаше да си получи благодарностите, задето прави опити да я спаси. Но може би имаше начин.
— Добре, ела — каза най-накрая той. — Но и ние отиваме в Одънов брод. Дойдеш ли с мен, ще трябва да тръгнеш на училище.
— Какво? — Тя замръзна, притиснала в масата ръце до побеляване на кокалчетата. — По-сочна лъжа не бях чувала.
— Вярно е — настоя Хан. — Защо иначе си мислиш, че сме…
— Лъжец! — Кат поклати глава с блеснали очи. — Олигавен, въргалящ се в канавката, лочещ помия лъжец, Гривник Алистър, ето какво си ти. Не си тръгнал за Одънов брод, няма начин, по дяволите. — Кат бутна шумно стола назад и се изправи, стиснала юмруци, трепереща от ярост.
— Кълна се — Хан се изправи предпазливо на крака и се увери, че масата се намира помежду им, да не би да извади нож срещу него. — Съжалявам. Трябваше да ти кажа, но смятах…
— Млъквай, Гривник. Ако не искаш да идвам с теб, просто го кажи. — Събра парите и ги натъпка в торбата си. — Въобразяваш си, че само защото си хубав, всяко момиче иска да тръгне нанякъде с теб. Е, не си толкова хубав, че да не мога да си намеря друг.
Тя излезе с твърда крачка от таверната, а вратата се затръшна след нея.
Е, помисли си Хан. Най-малкото отново прилича на предишната Кат.
След срещата с ренегатите гвардейци Раиса се тревожеше, че ще имат още неприятности в Западната порта. Но когато рано сутринта пристигнаха при Западната стена, Маг Гилън беше изчезнал. Стражите на портата в голямата си част бяха редовни войници, смесица от планинци със сиви куртки и наемници с раирани униформи.
Дежурният сержант, Барлоу, обаче беше от кралската гвардия. Амон му обясни, че са кадети и пътуват за Одънов брод през Западната порта. Сержантът посрещна думите му насмешливо:
— Значи не искате да минавате през Ардън, а? Кадетчетата се страхуват да не си поизцапаш униформите? — забели очи. — Не щете да си окървавите лъскавите оръжия, преди да сте се похвалили с тях в двора на училището.
Презрение, типично за редови войник, към випуските от академиите. Членовете на Вълчата глутница кипяха от възмущение, но Амон предпочете да не обръща внимание. След произшествието със Слоут и спасението им от воините на Демонаи изглеждаше по-замислен и говореше още по-малко.
Разочарован, че Амон не клъвна на провокацията, Барлоу прибави:
— Е, ефрейтор, ако се надяваш пътят оттук да е по-безопасен, отколкото да минете през Ардън, скоро ще откриеш, че не е така.
— Какво искаше да кажете? — Амон най-после насочи цялото си внимание към Барлоу.
Сержантът плю на земята.
— Новият път вече го няма. Водобродите са го блокирали с огромно свлачище от канари.
Амон се вторачи в него.
— Какво? Помагах в прокарването на този път. Защо им е било да го правят?
— Водобродите извършваха набези през границата, задигаха жива стока и храна — обясни Барлоу. — Сложихме край на това, а в отговор те удариха пътя. Сега, ако човек иска да се добере до Блатата, трябва да мине по стария път. Което ще рече катерене из камъните и висене на пръсти от заледените скали на върховете. Конете никога няма да се справят.
— Все още не разбирам защо им е било да блокират пътя — настояваше Амон. — Прокарахме го само преди година и половина. Струва ми се, че с това вредят на себе си.
Сержантът вдигна рамене, като избягваше очите на Амон:
— Вече не сме добре дошли там, предполагам. Както и да е, ако все пак успеете да се спуснете, без да си строшите врата, ще откриете защо ги наричат Треперещите блата. Ще се разтреперите и още как. Ще ви се иска да сте минали по другия път. Онези ми ти водоброди ще ви накарат да се разплачете за татковците и майките си.
— Допускам, че говорите от опит, сър? — обади се Раиса. Това предизвика широките усмивки на останалите вълци, но и предупредителния поглед на Амон.
— Бях там преди малко повече от година — каза Амон на Барлоу — и нямах затруднения. Отсядах в Речен град и в Свято езеро.
— Така било значи? — Сержантът навлажни устни и преглътна. — Е, сега има неприятности. Нападения по цялата граница. Лоша кръв навсякъде.
— Наистина ли е толкова зле? — попита Раиса. — В столицата не сме чували нищо подобно.
— Слушай ме сега, кадет — лицето на Барлоу с двойна брадичка порозовя от гняв. — Водобродите имат специални намерения за вкусни хапчици като теб. Ще нахранят с вас водогущерите. Така принасят жертва на боговете си.
— Няма такива неща като водогущери, сър — възрази Раиса.
Сержантът изсумтя.
— Сега говориш така, разбира се. Но ще видим после на какво мнение си. Ако оживееш, за да докладваш. Онези ми ти водогущери са дълги по трийсет метра, имат зъби с размерите на мечове и са също толкова остри. Говорих си с човек, видял как един от тях е глътнал цяла ладия, заедно с всички на борда.
— Ще бъдем предпазливи, сър — успокои го Амон. — Благодарим ви за предупреждението. Движение, Морли — подкани той Раиса. — Или когато се стъмни, ти ще вдигаш лагера.
А сега какво, питаше се Раиса, ще ходим пеша чак до Одънов брод ли? Щом не можем да вземем с нас конете, нямаме друг избор.
Сержантът вдигна ръка:
— Минутка! Вие там, дамите кадети? Как се казвате?
— Защо питате, сър? — поинтересува се Амон и спря коня си между Вълците и сержанта.
— Е… — Сержантът погледна намръщено към гарнизонната постройка. — Вътре едни малолетни магьосници искат да проверяват всяка млада дама, която преминава оттук.
— И защо, сър? — попита проточено Холи. — Ако си играете на сватовник, само за ваша информация: не си падам по вещерняци.
Сивите вълци се разсмяха скришом, а цветът по лицето на Барлоу стана още по-червен.
— Принцесата наследница, изглежда, е избягала или е била отвлечена, или нещо от този род — обясни той. — Следят дали няма да прекоси границата при нас. Макар, както казах, да е глупаво да мине оттук.
— Защо им е на магьосниците да преследват принцесата? — Амон се опита да прозвучи небрежно. — Това не е ли работа за нас?
— Ами и аз така си мислех — съгласи се Барлоу. — В последно време човек вече не знае. Магьосниците си пъхат носа из места, където не им е работа.
— Сър, изненадана съм защо магьосници ще посещаваш толкова отдалечено място — Раиса се надяваше гласът ѝ да не потрепва. — Свикнали са да им прислужват, да хапват богато и така нататък.
— Тук не грешиш — сержант Барлоу я погледна малко по-одобрително. — Трима са и не са много по-възрастни от вас. Както чувам, единият бил синът на самия висш магьосник.
Мика! Устата на Раиса се изпълни с металически вкус и усети как през нея минава тръпка. Хвърли поглед на Амон, чиято физиономия си оставаше безизразна като на храмова статуя.
— Лейтенант Гилън заповяда да им осигурим каквото пожелаят — продължаваше Барлоу, — но изяждат и изпиват от най-отбраното, с което разполагаме: остават до късните часове, после си поспиват, настояват за това и онова, но никога не са доволни от полученото… Отначало стояха тук, на портала, но понеже минават толкова малко хора, според мен решиха, че не си заслужава да си губят времето. Вече не желаят да присъстват през цялото време, а искат да задържаме всички преминаващи дами, да ги викаме за оглед. — Той се закашля и плю на земята. — И бездруго не ни достигат хора. Изпратихме половин рота към лагера Демонаи и все още не са се върнали.
Раиса погледна към гарнизонната постройка — огромна каменна сграда с тесни прозорци, надвиснала заплашително над пътя. Извърна се бързо и устоя на порива да скрие лицето си. Космите по врата ѝ настръхнаха, сърцето ѝ заби учестено. Не беше изключено точно в този момент Мика Баяр да се взира право в нея.
Споменът за предателството му все още я пробождаше. Мика я бе омагьосал с вещерските си целувки и не без помощта на незаконен амулет за прелъстяване. Мисля, че можем да бъдем заедно, каза тогава той. Само трябва да изпълним дълга си. Като дълг означаваше принудителен брак с него.
— Е, сър, на мен ми се струва, че Талбът, Абът и Морли са войници, а не дами — сподели спокойно мнението си Амон. Същевременно стискаше юздите до побеляване на кокалчетата. — Достатъчно неприятно е, дето магьосниците си врат носа там, където не им е работа. Според вас лейтенант Гилън би ли одобрил намесата им във всекидневието на кадети от кралската гвардия?
За момент сержант Барлоу обмисли думите им.
— Знаеш ли? Не би одобрил. — Огледа сламенорусата плитка на Холи, високата фигура на Талбът и разчорлената коса-шапка на Раиса. — Както и да е. Така или иначе никоя от вас не прилича на принцесата. — Погледна през рамо към гарнизонната постройка. — Най-добре ще е да тръгвате, преди магьосничетата да са се измъкнали от леглата.
Без да губят време да поставят под въпрос съвета на сержанта, те изчаткаха по каменните плочи пред гарнизонната постройка и минаха между две високи каменни статуи: кралица Ханалеа и дъщеря ѝ Алиса, родоначалничките на новата кръвна линия на кралиците. Древните кралици стояха една срещу друга от двете страни на пътя и издължените им сенки сочеха пътя. Раиса устоя на изкушението да погледне през рамо. Не спряха, докато не заобиколиха издатината на планината и не се скриха от поглед.
— Замалко — прошепна Раиса в ухото на Амон, след като дръпна юздите на коня си. — Ако Мика беше на портала… — не довърши.
Амон кимна:
— Слава на Създателката, че Барлоу мрази магьосниците.
— Ами думите му за водобродите? — попита тя. — Дали само ни сплашваше?
Амон поклати глава:
— Не знам. Аз не долових никакъв смисъл. — Извърна се от Раиса и извика: — Гарет, препусни напред и огледай пътя. Провери дали твърденията на сержант Барлоу са истина.
— Слушам, ефрейтор Бърн — Гарет докосна с пети хълбоците на коня си.
— Кога един войник не се подчинява на заповед? — попита Раиса.
Амон събра тъмните си вежди и отметна глава, за да я погледне над нос.
— Защо питаш?
— Искам да знам какво да очаквам от гвардията си в бъдеще.
— Е, учат войниците на две важни правила: едното — подчиняваш се на заповеди, дори и да не ги харесваш или да не си съгласен. Откажеш ли, счита се за неподчинение. Второто: изпълнението на заповед не оправдава извършването на неправда и безпричинно пропиляване на войнишки живот. Добрият войник мисли.
Раиса мигна срещу него:
— Но… не е ли противоречие?
Амон кимна:
— Дилемата на войника. През по-голямата част от времето е относително лесна. Ако командирът ти заповяда да почистиш нужника, се подчиняваш, дори да не искаш. Ако командирът заповяда ти и батальонът ти да се вдигнете в атака, го правите, дори да се боите. Ако ти заповяда отстъпление, напускаш бойното поле, дори и кръвта ти да ври.
Раиса кимна и Вихра се приближи още по-близо до него:
— Кога е допустимо да кажеш не?
— Ако престъпиш заповед, най-добре е да имаш разумна причина. Често се налага да вземаш решението в рамките на секунда. Това е проблемът в днешно време с гвардията. Твърде много войници не знаят каква е разликата между правилно и грешно.
Раиса сложи ръка на коляното му. Под камуфлажния плат на панталоните кракът му беше само мускули и кости и тя почувства как помежду им протича обичайният поток енергия.
— Имаш ли чувството, че отличаваш правилното от грешното? — попита тя.
— Да — сведе очи към ръката ѝ Амон. — Баща ми се погрижи за това. — Произнесе го така напрегнато, че Раиса затвори уста и зачака. След известно мълчание той продължи: — Но не е достатъчно да знаеш каква е разликата. Трябва ти силата да постъпиш правилно, дори и когато най-силно желаното от теб е грешно.
Подкара коня си напред, за да сложи край на докосването на ръката ѝ.
След малко повече от километър Раиса осъзна, че чува звук: с приближаването им нарастваше глух, мрачен рев.
Докато двамата разговаряха, останалите бяха продължили напред. Мик яздеше обратно към тях.
— Водопадите на Притулени води, сър. Внимавайте. Почти над тях сме.
Човек едва ли би се озовал неочаквано над водопадите. Пред тях пътят се скриваше в леденобяла мъгла. Навлязоха в нея. Капки покриха кожата на Раиса, косата ѝ се превърна в тежки кичури. От връхчето на носа ѝ капеше вода. Амон вдигна яката на униформената си куртка и отметна от челото си мокрите кичури.
След като вече се бяха скупчили в непосредствена близост до реката, Раиса Подушваше слабата, но позната миризма на родния си град. Сбърчи нос.
От двете страни на пътя ги ограждаше ниска стена. Напред няколко големи каменисти острова разцепваха реката и надолу вече тя представляваше бясно разпенени бързеи, устремени към стръмно пропадане от скалисти прагове. Подплашена, Вихра танцуваше нервно и подмяташе глава.
В тази точка новият път завиваше на изток и се спускаше в серия от серпантини към дъното на долината. А право напред, успоредно на реката, продължаваше старият път, не беше нещо повече пътека.
Гарет ги чакаше на разклона.
— Истина е, сър. Новият път е непроходим. На по-малко от километър пред нас има свлачище.
Ами сега, помисли си Раиса, ще се върнат през Западната порта ли, покрай Мика Баяр? Този път едва ли ще извадят такъв късмет.
— Явно се налага да поемем по стария път — отсъди Амон.
Тоест по пътя, по който ще трябва да висим на върховете на пръстите си, каза си Раиса.
— Слизайте от конете! — извика Амон и се обърна към Раиса: — Внимавай. Камъните са хлъзгави, дори за кончетата. Подплашат ли се, ще полетят през ръба.
Сивите вълци наслизаха от седлата и стиснаха нервно юздите на конете. Тръгнаха напред. Ботушите им хрущяха в странния сив чакъл по пътеката.
И внезапно се озоваха в края на света, който Раиса познаваше. Гледаха над море от мъгли. Ястреби кръжаха и се въртяха над скалите и се издигаха с лекота към висините, подети от възходящи течения.
— Светице на светлината — въздъхна тя.
Направи крачка назад, замаяна, сякаш я повличаше неуморното движение на реката. Амон я улови и подкрепи за ръката.
Притулена вода се изливаше през широк, надвиснал скален праг и с гръм се изсипваше в долината долу. При накъдрянето си над ръба водата беше наситенозелена, след което избухваше в пенести пръски при сблъсъка си със скалите през целия път до земята в ниското. Влагата полепваше по косите и дрехите им, а после замръзваше, след няколко минути заприличаха на възрастни хора с посребрени коси.
Мястото беше свято, пълно с история. По време на Завоевателната магьосническа война кралица Реджина, последната свободна кралица от старата кръвна линия, и малката ѝ армия от верноподаници се бяха озовали в капан, на ръба на стръмната скала. Кралицата беше хвърлила дъщерите си през този праг, а сетне бе скочила след тях, за да не допусне да ги пленят. Реката обаче отказала да погълне кралицата и принцесите и вместо това омекотила падането им, за да ги изплюе живи на бреговете долу. Чудо, сътворено от ръката на Създателката.
Впоследствие Реджина беше склонила гордата си глава, убедена, че кръвната линия ще оцелее, а спасението ѝ е някъде в бъдещето. Кралиците прекарали триста години в пленничество, преди Опустошението да ги освободи.
Раиса пристъпи много внимателно напред и надникна през ръба. Все едно се вглеждаше отвисоко в млечно море — очертанията му се губеха под мантията на мъглата. Треперещите блата представляваха океан от трева и ниски дървета, нищо достатъчно високо, че да подава глава над ниските облаци.
Тя потръпна, смразена от влагата и перспективата за слизането в мъглата. Превала твърдеше, че управлява Треперещите блата, но Раиса никога не беше стъпвала там, и доколкото ѝ бе известно, кралица Мариана — също. Как беше възможно да твърдят, че се ползват с верността на място, за което знаеха толкова малко?
Отпечатани в отвесния склон покрай реката, се забелязваха слабите контури на скалиста пътека, очевидно рядко използвана. Най-отгоре на канарите се издигаше изоставена гарнизонна постройка с порутени стени, разблъскани и изпосъборени от редуващите се замръзвания и затопляне, а непосредствено до нея — малко светилище на кралица Реджина.
В средата на светилището имаше мраморна статуя, обрулена и потъмняла от времето — безстрашната кралица прегръщаше две бебета. Раиса направи знака на Създателката и коленичи в бурените пред олтара на кралицата.
Трябва да почитаме по-добре старите традиции, помисли си тя. Това е моята кръв, моето наследство, а са обрасли и занемарени. Някога сме владеели Седемте кралства. Сега едва се справяме с едно.
Приключила с молитвите, тя се обърна и видя, че Амон е застанал до нея. Стоеше, пъхнал ръце под мишници, за да ги затопли, а вятърът рошеше косите му. Изучаваше профила на скалата, сякаш наистина възнамеряваше да слезе по пътеката.
— Това път ли е? — попита тя, изправяйки се на крака. Нямаше как да е път.
— Единственият път, преди да прокараме новия. Водобродите не яздят, не им е бил нужен път, по който да минават коне и каруци.
— И ти си помагал при прокарването на новия?
— Да. Баща ми размени потта от челото ми в замяна на това водобродите да ме научат на техния начин на живот. — Замълча, като дъвчеше долната си устна. — Имат си система за изплащане на дългове, наричат я гилден. Горди са… предпочитат по-скоро ти да си им длъжник, отколкото те на теб… Владетел на водобродите е лорд Кадри. Преди години баща ми му е спасил живота, когато лордът изгубил много кръв по време на ловен инцидент. Оттогава правел опити да намери начин да изплати своя гилден, а баща ми пък се стараел да не му позволи. Не защото очаквал отплата, а заради преимуществото за Превала. Баща ми помоли лорд Кадри да ме приеме за едно лято. Това, изглежда, е изплатило част от дълга. Но аз помогнах със замисъла и строежа на пътя… така че все още имат гилден към баща ми.
— Кралица Мариана осведомена ли е за всичко това? — попита Раиса.
Амон сви рамене:
— Нямам представа. Не ми се вярва. Никога не е обръщала особено внимание на Блатата — в Ардън бушува война, у дома си имаме тревоги… Татко се старае нещата да се подреждат така, че да не ѝ се налага да знае. Не ми се хареса новината за проблемите по границата.
На Раиса не ѝ излизаха от главата предупрежденията на майка ѝ да забрави всякакви блянове за брак с Амон. Те са войници, беше казала тя. И толкова.
Нямаш представа какво съкровище са семейство Бърн, майко, помисли си Раиса.
— Как ще слезем долу? — попита тя и за пореден път избърса замръзващата вода от лицето си.
Амон коленичи пред ръба на пропастта, за да огледа ръждив апарат, прикован в скалите.
— Ще се обезопасим с въжета — обясни той. — Прекалено рисковано е да опитваме без тях. — Обърна се и с висок глас отправи заповед към останалите Вълци, а те побързаха да извадят навити въжета от дисагите си.
— Конете? — учуди се Раиса.
— И тях ще спуснем с въжета.
Амон блъсна с рамо и отвори изгнилата врата на гарнизона. Раиса чу как рови във вътрешността. След минути се появи, покрит с мръсотия, с паяжини в косата, но доволен на вид. Носеше наръч каиши, железни скоби и съединения.
Раиса ги огледа недоверчиво. Дълго ли бяха стояли там? Колко ли бяха изгнили и увредени от гризачи? Вихра подхвърли глава и изпръхтя, сякаш доловила смайването на Раиса. Тя погали носа на кобилата, за да я успокои.
Амон сръчно уви въже около голяма макара, монтирана в скалната издатина, подсигури я с метален клин и прикрепи сглобка. После закопча широк кожен хамут около тялото и между краката си и го щракна към въжето.
— Откъде знаеш, че работи? — Раиса вече си представяше коне, размахали копита, да се блъскат в скалите и да си чупят краката.
— Правил съм го преди. — Амон се обърна към Мик и Холи. — Ще сляза пръв, ще подсигуря другия край и ще разуча положението долу. Ще дръпна въжето три пъти, за да ви дам знак да ме изтеглите.
Той нахлузи чифт ръкавици от еленска кожа. Улови въжето с две ръце, отстъпи назад към ръба на скалата, оттласна се и изчезна от полезрението им.
Раиса потисна ужасения си вик. Приведе се над скалата и погледна надолу. Издатината беше голяма. Под нея се откриваше само зеещо празно пространство. Амон вече се бе спуснал на трийсетина метра, пропускаше въже през макарата и използваше краката си, за да се отблъсква от скалната стена. Секунда по-късно мъглата го погълна.
И преди го е правил, каза си Раиса. Колко други тайни ли крие?
Отне им почти цял ден да спуснат коне, войници и провизии. Сивите вълци отсякоха няколко дебели високи бора и направиха лебедка за конете. Амон завърза очите на животните, преди да ги спуснат в големи колани, специално изработени за целта. Съоръжението държеше конете далеч от каменната стена, за да не се наранят, и ограничаваше максимално възможността за паника и буйство. За най-голямо облекчение на Раиса коланите издържаха.
Тя се спусна някъде по средата на операцията — горе и долу имаше равен брой помощници. С изключение на едно неприятно натъртване на лакътя при сблъсък със стената и лекото ожулване на дланите от въжето, съчетано с червенината на бедрото, където я притискаше коланът, успя да се смъкне без сериозни наранявания. Дори намери люлеенето във въздуха за въодушевяващо… все едно летеше. Доста ѝ помогна и че заради мъглата не виждаше чак до дъното.
Амон изглеждаше неимоверно облекчен, когато тя пристигна невредима.
— Никога не го споменавай на кралицата, става ли? — помоли той, сякаш вече нямаше цял списък с какво не бива да бъде споменавано пред кралица Мариана. — И не казвай на баща ми, че по време на спускането си била сама.
Дневната светлина чезнеше, когато всички най-после пристигнаха благополучно на дъното. Опънаха палатките в сянката на скалната стена и положиха известни усилия, за да запалят огньове в мъглата и влагата. Нахраниха и напоиха конете, а те изядоха студената си вечеря на крак. Никой не говореше много. Смразяващите мъгли като че ги притискаха от всички страни.
— Изненадан съм, че не идват да ни посрещнат — сподели Амон. — Водобродите обикновено наблюдават внимателно водопадите. Според мен съвсем естествено е да искат да видят кои са лудите, решили се да използват стария път. Речен град е малко по на юг оттук. Утре ще се отбием там, за да поднесем почитанията си и да поискаме разрешение да преминем.
Заедно със сумрака вятърът се усили, а мъглите се раздвижиха като неспокойни духове. На няколко пъти на Раиса ѝ се привидяха бледни лица. Взираха се към тях през дърветата, а очите им приличаха на тъмни дупки в разкъсани ленени савани. С облекчение пропълзя в палатката, отредена за Талия, Холи и нея, и спусна след себе си платнището на входа, за да остави навън странния пейзаж.
Как се живее тук, през цялото време, притиснат от мъгливите стени наоколо?
На следващата сутрин Сивите вълци станаха рано и раздигнаха лагера, без да ги подканят. Всички изглеждаха нетърпеливи да се метнат на седлата и да продължат по пътя.
Притулени води беше преобразена река. Груба и свадлива над водопадите, тук тя потичаше бавно — ведрата, широка река простираше разклоненията си във всички посоки.
Пейзажът беше неземен — водни пътища прорязваха високи треви и нямаше начин да се познае къде е твърдата земя. Навсякъде лежаха рухнали дървета — като след игра на гиганти, — гниещи и покрити с бяла, жилава плесен. През нощта мъглата беше замръзнала и земята хрущеше под ботушите. Ледът покриваше неподвижните езерца и всяко стръкче трева, всяка клечка и клонче и превръщаше мочурището в нереален, безцветен свят.
— Тук беше по-сухо — припомни си Амон. — Преградиха с дига река Тамрон надолу по течението и водата се задържа в тези влажни области. Сега дърветата измират.
Обгръщаше ги сумрак. Дори врагът да се спотайваше само на няколко крачки от теб, нямаше начин да го разбереш.
Същевременно влагата омекотяваше и изопачаваше звуците и Раиса се затрудняваше да определи от каква посока и на какво разстояние се намират неприятелите.
Зъбите ѝ тракаха, но не само от студа. Все едно крачеше в кошмар и всеки момент някой демон щеше да протегне студени пръсти и да я сграбчи, за да я отнесе на Опустошители. Кадетите се оглеждаха напрегнато, ръцете им рядко се отделяха от мечовете. Обичайното за тях добро разположение на духа се разтваряше в студената влага.
След половин час път пеша заобиколиха по един завой на реката и от мъглите се надигна Речен град. Поне онова, което беше останало от него.
— Демонска кръв — прошепна Амон. — Кой ли е сторил нещо подобно?
Дори и преди това градът не представляваше нищо особено — просто струпани крехки колиби от клони около малък храм на речния бряг. Сега всичко беше в руини — повечето постройки бяха разрушени или опожарени. Няколко преобърнати лодки край реката наподобяваха празни рачешки черупки. Киловете им бяха продупчени или натрошени. От бреговата линия се отделяха поредици от подпори — останки на малки пристани.
Сивите вълци слязоха от конете, за да претърсят местността за следи от някогашните ѝ обитатели. Поне не намериха трупове, но може би бяха изхвърлени в реката или оцелелите ги бяха отнесли със себе си.
Амон се наведе и вдигна изгнил панер за риба, изплетен от канап и тръстика. Обърна го няколко пъти в ръце и го натисна леко с пръст.
— Е, това беше Речен град — процеди мрачно. — Явно никой не живее тук поне от два месеца.
— Дали са ги нападнали, или са го унищожили сами, преди да го изоставят? — попита Раиса.
Амон сви рамене:
— Не знам. Но предполагам, че са ги нападнали или прогонили. Тези хора поначало нямаха много. При възможност биха взели всичко със себе си. — Премигна, за да отърси дъждовните капки, и се загледа надолу по реката. — Например наемници от юга. Но едва ли си е струвало усилието да дойдат дотук заради плячката.
— Питам се къде ли са отишли — каза Раиса. — Имам предвид водобродите.
— Кой знае? — Амон подсвирна, за да събере другите Вълци, пръснали се наоколо. — Остава ни единствено да продължим нататък — заяви, щом се присъединиха към тях. — Дръжте оръжията си в готовност и не се отделяйте. Морли, ти си с мен.
Яздиха — сякаш в продължение на километри — по протежението на реката. Накрая коритото ѝ се разпростря в паяжина от потоци и се превърна в труднопроходим лабиринт. Раиса се надяваше сумракът да се проясни, но той само се сгъстяваше. Невъзможно беше да се ориентира по небето. Нагоре, надолу или наоколо — всичко си оставаше млечнобяла празнота.
Влажният студ започваше от пръстите на ръцете и краката ѝ и постепенно я пронизваше до кости. Започнаха да я разтърсват ледени тръпки. Имаше изгледи никога повече да не успее да се затопли.
Амон извади сочещия си камък и ги насочи на юг. Вече не следваха реката и стана още по-трудно да се придвижват. Газеха из полузамръзнали езерца и горички от остра трева, която разраняваше краката на конете и разкъсваше панталоните от дебел брезент на кадетите. Слязоха от седлата и поведоха животните, разтревожени да не би конете да стъпят в скрити дупки и да окуцеят. Слънцето се спусна, светлината се промени, но нямаше никакви други признаци за движение на времето, с изключение на нарастващата умора на Раиса и празнотата в стомаха ѝ — красноречиво доказателство, че не е яла от часове.
Стискаше зъби и продължаваше решително напред — правеше по три крачки, а Амон — една.
Тя се препъваше и на няколко пъти я улови, сякаш предугадил, че ще падне. Най-сетне земята започна да се издига. Пресякоха горичка от шубраци с дебели, жилави листа, лъснали от леда по тях, и под краката им стана по-стабилно.
Амон изсумтя одобрително:
— Тук исках да се озовем. Това е най-високото място на километри наоколо. Не е по-сухо от Блатата наоколо. Но ако мъглата се раздигне, ще огледаме. Малко по-нататък ще спрем да нощуваме.
Мик изпъшка:
— Наложително ли е да оставаме в тази… кал… още една нощ, сър?
— Защо просто не продължим? — Гарет раздвижи пръсти в ръкавиците си и се плесна няколко пъти по бедрата в опит да си размрази ръцете. — Предпочитам да ходя, вместо да седя и да мръзна.
— Реката все още е много далеч — каза Амон. — Поне още няколко дни няма да се измъкнем. Не и по това време на годината. А и как ще се придвижваме в тъмното? Или ще си изпочупим вратовете, или ще затънем в тинята.
— Я се стегни, Гарет — обади се Холи, както винаги в добро настроение. — Ще се почувстваш по-добре, щом накладем огън и напълниш тумбака.
— Ако изобщо успеем да запалим огън в мокрото — измърмори ядно Мик.
И на Раиса не ѝ се нравеше идеята да прекарат поредна нощ в замръзналото блато, но перспективата за сгряващ огън я оживи. Тя ускори малко крачка.
Вървяха в колона по един и водеха конете. В гъстата мъгла едва виждаха човека пред себе си. Внезапен вик откъм тила закова цялата група на място.
— Холи! Къде си? — Дълго мълчание. — Стига си се занасяла. Холи!
Нищо.
— Какво има, Мик? — попита Амон от челото на колоната.
— Холи, сър. Изчезнала е. — Холи отговаряше за ариергарда.
— Изчезнала? Кога? — попита Амон.
— Предполагам, през последните пет минути, сър. Току-що погледнах назад и вече я нямаше.
Амон изруга.
— Предупредих ви да не се отделяте!
— Не сме се отделяли — възрази Мик. — Беше точно зад мен, кълна се.
— Строй се! — извика Амон. Сивите вълци се скупчиха по-близо един до друг, като стискаха юздите на конете, с пребледнели, разтревожени лица. — Добре, ще я намерим. Едва ли е далеч… Гарет, Талия, Морли и аз ще запалим огън и ще устроим лагера. Останалите, сформирайте две отделения по трима души и разузнайте пътеката, откъдето дойдохме. Докладвайте след петнайсет минути. И внимавайте. При необходимост се вържете един за друг. Не горя от желание да обяснявам на баща ми как съм изгубил цял взвод сред Блатата.
Обикновено на такива думи щяха да му отвърнат с шеги и подсвиркване, но явно никой не беше във весело настроение. Шестимата кадети изчезнаха сред мъглата по обратния път.
Раиса започна внимателно да подготвя огъня: първо извади сухи подпалки от непромокаемата торбичка на колана си, после изрови от дисагите си изработеното от клановете огниво. Амон и Гарет вдигнаха палатките, а Талия стоеше на пост. Държаха оръжията си наблизо.
Минаха петнайсет, после двайсет, а после двайсет и пет минути. Никой от другите Вълци не се връщаше. Не след дълго Раиса разпали огъня, защитен от любопитни очи посредством вледенена тръстика и кал. Направи простори, за да изсушат мокрите си дрехи. Наизвади сухари, опушено месо и сушени плодове за вечеря, сложи да кипне вода за чай. Упорито си повтаряше, че всичко ще бъде наред.
Заедно с отминаването на крайния срок се променяше и настроението на Амон: от нетърпеливо, през раздразнено, до несговорчиво. Подскачаше при всеки звук, а в околните блата имаше предостатъчно звуци — припукваха замръзнали клонки, ледени треви шептяха, сякаш ги галеха невидими ръце. Мъглите се виеха наоколо и в светлината на лагерния огън оформяха чудовищни силуети.
Амон стоеше и се взираше в пламъците пред себе си. Светлината им очертаваше остро чертите на лицето му. Само на седемнайсет е, помисли си Раиса. Само с година по-възрастен от мен, и все пак са му поверили такава огромна отговорност.
Ако нещо се случи на някого от нас, ще обвинява себе си, защото той е начело. Какво му е справедливото на това?
Някъде в мъглата изпръхтя кон. Амон се затича стремително към мястото, където бяха вързали животните, извадил меч. Изчезна в тъмното, насочил острието напред.
— Холи! — долетя викът му до Раиса, приглушен от гъстия въздух.
Миг по-късно се появи, повел кон без ездач.
— На Холи е — изрече лаконично, докато привързваше животното до останалите.
Талия и Гарет проучваха района около лагера и събираха всичко годно за горене; внимаваха да остават в полезрението им. Амон наглеждаше конете, но не бяха свалили амунициите им, сякаш очакваше всеки момент да им се наложи да напуснат това място.
И къде ще отидем? — питаше се Раиса. Нищо не подсказваше, че в този безпътен лабиринт едно място е по-безопасно от друго. Изглежда беше за предпочитане да си останат тук, където все пак имаше надежда другите да се ориентират в пътя обратно към тях. Зае се да подготвя завивките в палатките и не спираше да си повтаря, че другите сигурно са изтощени и вероятно ще искат да се наспят добре веднага щом се върнат.
Намираше се в третата палатка, когато чу вик, но той прекъсна внезапно. Последва го шум от тичащи крака и звук от някой, който си проправя път през обраслите храсти, и накрая долетяха виковете на Амон:
— Гарет! Талия?
Раиса замръзна на място, затаила дъх. Миг по-късно подскочи: Амон отхвърли платнището на палатката и приклекна до нея, за да ѝ прошепне в ухото:
— Изчезнаха. Водобродите са. Трябва да са те. Не знам колко са, но едва ли ще сгрешим в предположението, че ни превъзхождат по численост.
— Ще бягаме ли? — също шепнешком попита Раиса.
— Побегнем ли, ще заловят и нас. Ще се опитам да ги принудя те да дойдат при мен, за да разберем какво става. Не им прилича да атакуват без причина.
— Вероятно откакто си живял тук, нещата са се променили — каза Раиса и веднага съжали, защото разпозна болката и вината в изражението му.
Той бутна чифт дисаги в ръцете ѝ:
— Вътре има храна и припаси. Ще изляза навън и ще поискам среща. Ти остани тук и слушай. Ако нещата се объркат, измъкни се отзад и бягай. Изгледите сам човек да успее да им се изплъзне са по-големи.
Как ли ще се почувства — да чуе как Амон губи живота си, а след това да побегне през това ужасно блато, съвсем сама, докато по петите ѝ са убийците му?
— Не. Няма — заяви тя. — Ще останем заедно, независимо какво ни чака. Ако се наложи, ще умрем заедно.
— Моля те, Раиса — той я хвана болезнено здраво за ръцете. — Вината е моя. Не биваше да идваме насам. Мислех си, че знам в какво се забъркваме, но трябваше да послушам Барлоу. Дай ми шанс да те спася, макар и да изгубих останалите.
— Всички се надявахме, че оттук най-благополучно ще пресечем границата — напомни му Раиса. — Включително баща ти. Няма да се отдавам на съмнения точно сега. Каквото и да се случи, заедно ще бъдем в по-голяма безопасност. — Тя пропълзя в предната част на палатката. — А сега да излизаме. По-добре е ние да отидем при тях, вместо те да дойдат при нас.
— Съгласен. — Амон също мина напред и сложи ръка на рамото ѝ. — Но стой по-назад, а? Не искам да научат коя си в действителност. Ще ги призова на преговори.
Озоваха се сред зловещото мъртвило, царящо в лагера. Амон взе бойната си тояга от коня. Закрепи я върху обърнатите си нагоре длани, вдигна я в хоризонтално положение пред себе си и я положи в тревата, в средата на откритото пространство. Направи три големи крачки назад и извика няколко думи — по преценка на Раиса — на езика на водобродите.
Поредният език, който не разбираше. Защо никога не го беше изучавала?
Имаше един отговор: наставниците и съветниците ѝ в Превалски брод смятаха водобродите за не по-различни от диваци. Не използваха метални оръжия или инструменти, не яздеха, живееха простичко в пренасяни от място на място обиталища.
Амон почака за отговор, но такъв не дойде, и той повтори призива. На третия път от мъглите се очертаха силуети и тръгнаха към тях.
Бяха трима — младеж, всъщност момче, две-три години по-младо от Раиса, мъж и жена на средна възраст. Имаха сходни дебели, черни вежди и силни, плътни носове. Носеха светли роби, благодарение на които почти се сливаха с ледената мъгла. Всички държаха бойни тояги като тази на Амон.
Младежът застана с лице към Амон. В сравнение с обикновеното оръжие на ефрейтора неговата тояга беше богато украсена с изрязани изображения на риби, змии и други фантастични създания. Беше достатъчно малка, за да подхожда на възрастта и слабата му фигура. Орнаментите по облеклото му — по-сложно от тези на другите двама — бяха избродирани с бледа, сребриста нишка и напомняха слънчеви лъчи по вълни на водна повърхност или рибешки люспи.
— Здравей, Димитри — каза Амон на общия език и протегна ръце към младежа.
— Ефрейтор. — Димитри не понечи да отвърне по същия начин на жеста; вместо това остана неподвижен, стиснал бойната си тояга, с безстрастно лице.
Амон наклони глава, за да огледа изражението му, отдръпна ръце и ги отпусна от двете си страни.
— Здравейте, Адони и Лейли — обърна се той към мъжа и жената. Безизразни, двамата стояха сковано с тояги, подпрени под ъгъл пред тях.
След известно неловко мълчание Димитри се наведе и положи тоягата си редом с тоягата на Амон. Изправи се и направи крачка назад.
Амон приклекна с облекчено изражение.
Мъжът и жената последваха примера на Димитри. Не изглеждаха радостни от това действие. Застанаха от двете страни на Димитри, но малко по-назад него.
— Ще говорим ли на общия език, за да разбират всички? — Амон посочи с ръка Раиса.
Димитри погледна придружителите си — вдигнаха безмълвно рамене.
— Ще дойдете ли при нашия огън? — сега Амон посочи малкия лагерен огън, запален от Раиса.
Водобродите се намръщиха, сякаш се колебаеха дали да приемат от тях дори този дребен жест на гостоприемство.
Оглозгани кости, помисли си Раиса и потръпна. Ще ни убият със сигурност.
Накрая Димитри свали наметката си, хвърли я на земята и седна на нея. Останалите направиха същото и се подредиха с кръстосани крака около пламъците.
Амон също се настани на земята, а Раиса седна до него.
— Това е Ребека Морли — Амон докосна рамото ѝ.
— В брачни отношения ли сте? — попита направо Лейли. По ирония общият език винаги звучеше по-официално от останалите езици из Седемте владения.
— Не — поклати глава Амон и по бузите му изби червенина. — Тя е кадет. Първа година.
— Значи още един войник — каза Димитри.
— Не е войник — поправи го Амон. — Просто ученик.
— Но войник — настоя Димитри и погледна към Адони и Лейли, които кимнаха.
Непоносимата тревога на Раиса се усилваше. Те са негови съветници, помисли си тя. Уповава се на тях за напътствия. И ни мразят.
— Лорд ли си вече? — попита Амон към Димитри.
— Да — каза Димитри сякаш с цялото съзнание за потвърждението, което даваше. Той докосна богато избродираните маншети на ръкавите си.
— Ами баща ти? — попита Амон по своя прям начин. — Къде е той?
— Баща ми умря в Речен град — отговори Димитри.
— Съжалявам да науча това за лорд Кадри — увери го Амон. — Как се случи?
— Защо си дошъл тук с войници? — избухна Димитри.
— Само преминаваме — отвърна Амон — на път за академията в Одънов брод. Отбихме се до Речен град, за да помолим за благословия и разрешение, но открихме, че вече го няма.
— Да — потвърди Димитри. — Речен град го няма. Унищожиха го войниците на Превала в средата на лятото.
Пресвета Ханалеа! Раиса отвори уста и отново я затвори, без да отрони и дума.
— При Западната стена ми казаха за някакви неприятности по границата — продължи Амон. — Какво става?
Мъжът подхвана на блатния език. Ръцете му сечаха въздуха. Димитри хвърли поглед към Раиса и преведе бързо:
— Кралицата на Превала ни изпраща Притулените води, пълни с отрова. Всеки ден става все по-зле. Рибата не може да живее в реката, а растенията, които събираме за храна, изсъхват. Децата ни се поболяват и умират. Но когато се оплакваме, кралицата не предприема нищо. Отдавна е проблем, никога обаче не е било толкова зле.
Амон кимна:
— Знам. Бежанците от Ардънските войни са се струпали в Превала. Лагеруват по бреговете и изхвърлят гърнетата си във водите на реката. Това влошава още повече положението.
Откакто Раиса се помнеше, състоянието на реката беше лошо. Канализационната мрежа на Превала беше строена преди стотици години, по време на изпълнен с просперитет и въодушевен от щедрост към обществеността период в миналото. Сега, покрай разходите по поддръжката на наемническа армия и намаляващите данъчни приходи заради спада в търговията по време на война, никога не оставаха достатъчно пари за ремонт и поправки.
Клановете се оплакваха, че е недопустимо обитателите на Дола да изхвърлят мръсотията си в техните чисти води, спускащи се от високите източни Призрачни планини.
— Щом не успяваме да изхранваме семействата си — продължи Димитри, — не ни остава друг избор, освен да вземаме от другите, и по-специално от виновниците за проблема. Това е причината да изпратим грабителски отряди през границите и да се снабдим с храна от Тамрон и Превала.
— А в отговор гвардията е унищожила Речен град — заключи Амон.
Димитри кимна:
— Да. По онова време бях заминал. Дошли са от крепостта на върха на Отвесната скала и са минали по пътя, който двамата с теб построихме. Опожарили са и са съборили всички къщи, продънили са лодките ни, унищожили са пристаните, откраднали са риболовните мрежи, инструментите ни, сушената риба и зърното, складирани за зимата. Който не е избягал, са го убили — от най-старата жена до най-малкото бебе. Завързали са ръцете и краката на децата и са ги хвърлили в реката, за да се издавят.
Раиса си припомни думите на Барлоу: Водобродите предприемаха набези през границата, задигат жива стока и храна. Сложихме край на това.
— Кръв и кости — прошепна тя. — Толкова съжалявам.
Димитри погледна бегло Раиса, намръщи се неодобрително и отново се обърна към Амон:
— Майка ми и сестрите ми са мъртви; повечето мъже от селото са избити, баща ми и неговият баща, братята ми, всичките ми чичовци, освен Адони. Които избягаха, са се струпали в Свято езеро, край морето. — Направи безпомощен жест. — Оцелелите вероятно ще измрат от глад през зимата. Ловим по малко риба от морето, но лодките ни не са пригодени да устоят на зимните бури на Ветровито езеро. И хранителните ни запаси за зимата са унищожени.
— Димитри, Адони, Лейли, това е недопустимо — заяви Амон. Сивите му очи бяха потъмнели от гняв. — Няма да го допусна. Знаете ли кой е предвождал нападателите ви?
— Какво значение има? — попита Лейли с тиха горчивина. — Войниците са едни и същи. — Протегна празните си ръце: — Децата ми са мъртви.
— Сега аз съм лорд, на мястото на баща ми — обяви Димитри. — Чичо Адони и братовчедката Лейли са мои съветници. Продължаваме да пресичаме границата и да вземаме каквото можем от жителите на горните земи. Унищожихме новия път, за да затрудним придвижването на хора, коне и оръжия. Но накрая ще се спуснат по стената и ще нападнат Святото езеро. Очакваме да ни изтласкат в морето. Вкопчили сме се в смъртоносна борба. Сега сигурно разбираш защо тук войниците не са добре дошли.
— Не сме тук да се бием с вас. Знаеш, че е така — каза Амон.
— Знам ли го? — Адони го изгледа твърдо и непреклонно.
— Къде са другите ми кадети? — Амон срещна погледа на Димитри. — Живи ли са още?
— Живи са — потвърди Димитри. Сърцето на Раиса подскочи, преди той да добави: — Но не задълго.
— Познаваш мен, познаваш и баща ми — Амон седеше с изправен гръб, с ръце върху коленете. — Баща ми е спасил живота на баща ти. Никога не сме ви лъгали. Искаме само да продължим към Тамрон и да ви оставим на мира.
— Няма мир — поправи го Димитри. — Вече не.
Адони се наведе към Димитри и му прошепна нещо на блатния език.
— Чичо ми казва, че дългът ми е изплатен с животите на баща ми и чичовците ми. Превала има гилден към нас заради хилядите отнети животи. Смъртта ви ще започне да изплаща този дълг.
— Баща ми няма нищо общо с унищожението на Речен град — уточни Амон. — Никога не би удавил дете. Вероятно дори не знае какво се е случило.
— Той е капитан на кралската гвардия — обади се на общия език Лейли. — Носи отговорност заедно с кралицата и армията ѝ. Дано загубата на сина му да му помогне да осъзнае каква болка е причинил.
— Със спътниците ти ще умрете достойно — увери го Адони, — защото баща ти е достоен мъж.
— Знаете, че не съм ваш враг — каза Амон, като поглеждаше един по един водобродите. — Нито пък кадетите ми. Баща ми има глас в двора. Ако ни пуснете да си вървим, ще се погрижа да ви защити. Убийството ни няма да промени нищо и само ще го настрои срещу вас. Ще създадете дълг на честта, който никога няма да успеете да изплатите.
Раиса знаеше и какво друго мисли той: ако убиете принцесата наследница, ще пропилеете всякакъв шанс за примирие. Всякакъв.
— Съжалявам — сви рамене Димитри. — Ти беше мой другар. Може би в отвъдния живот отново ще бъдем приятели. Но не и на тази земя. Сега ни дели прекалено много смърт.
Предал се е, помисли си Раиса. Смята, че това е краят. Разсъждава като мъртвец, разхожда се наоколо и очаква да престане да диша. И хората му ще платят цената.
Раиса се загледа в мъглата. Премигваше от ледените кристалчета от сълзи на безсилие в очите си. Мъглата се кълбеше и сгъстяваше. Срещу нея изведнъж се появи гигантска сиво-бяла вълчица, с провиснал език през остри като бръсначи зъби. Зелените ѝ очи грееха в светлината на огъня, а козината ѝ бе посипана с блещукащ сребрист скреж.
Сивият вълк — тотемът на кръвната ѝ линия. Означаваше риск. Възможност. Повратна точка.
Отказвам да умра тук, каза Раиса на вълчицата. Само на шестнайсет съм. Предстои ми да свърша още толкова много неща.
Вълчицата се отърси и запрати парченца лед в огъня. Пламъците засъскаха, към небето лумнаха искри. Животното се озъби, изръмжа и на три пъти излая остро.
Някакъв знак ли беше? Пътека, която тя да последва.
Раиса застана на колене, наведена напред, стиснала юмруци:
— Ако от самото начало възнамерявахте да ни убиете — обърна се тя към Димитри, — защо приехте тази среща?
И тримата се вторачиха в нея, хванати неподготвени за яростната нотка в гласа ѝ.
— Смяташ се за водач на народа си. Ако си такъв, длъжен си да ги спасиш.
Димитри мигна срещу нея.
— Не разбираш… — започна той.
— Напротив, разбирам — прекъсна го Раиса. — Речен град е унищожен. Семейството ти е избито. Това е ужасно. Тъгата те смазва. Парализиран си. Всеки на твое място ще се чувства така. Но не можеш да си позволиш лукса да чезнеш в скръб.
Амон я улови за коляното.
— Морли, млъкни — изръмжа той.
— Трябва да го чуе — настоя Раиса. — Така и така ще ни убие, какво значение има дали ще хареса, или не думите ми? — изправи се и закрачи напред-назад, като удряше с юмрук в дланта си, за да подчертае всяко изречение: — Знаеш, че не сме ти врагове. Знаеш, че не представляваме опасност за теб. И знаеш, че като ни убиеш, няма да задържиш превалската армия извън вашата територия. Единствената ти причина да ни убиеш, е отмъщението. Отплата за дълга, който чувстваш, че кралицата на Превала има към теб. — Обърна се към Адони и Лейли: — Толкова е лесно. Съветниците ти те насърчават да го сториш. Те също скърбят. И за кратко ще ви олекне. Ще придобиете усещането, че правите нещо, защото точно сега не правите нищо… Но носиш отговорност за своя народ, а нашето убийство ще му навлече беди. Владетелите не могат да си позволят лесния път. Не ти е дадено да правиш онова, което искаш да правиш.
Амон стоеше вцепенен, отпуснал ръце на бедрата си, сякаш ако помръдне, би предизвикал взрив. Адони и Лейли се взираха в нея със смесица от изумление и раздразнение.
— Пази тишина, момиче — изръмжа Адони. — Не ни трябва някакъв си току-що излюпен войник от горните земи да ни изнася лекции какво можем и какво не можем да правим.
Без да откъсва очи от Раиса, Димитри вдигна ръка, за да накара чичо си да замълчи:
— И казваш, не ми е дадено да получа отмъщение? Какво мога да направя тогава? — попита сухо той.
— Да вземеш най-доброто решение за Блатата, независимо от личните ти желания. Независимо от традицията. Да постъпиш умно. Ако ни пуснеш, ефрейтор Бърн ще отнесе оплакванията ти до баща си и до кралицата. Ще бъде твой защитник пред тях — аз също.
Раиса осъзнаваше, че такова обещание може да бъде спазено трудно, като се имаше предвид самоналожения ѝ статус на изгнаница. Щеше да намери начин. Някакъв начин. Ако преживее деня.
Тя се върна при огъня и приклекна пред Димитри:
— Кое е по-вероятно да облагодетелства народа ти? Да ни убиеш или да ни пуснеш?
— Това момиче има вещерски език — подхвърли Лейли на Димитри. — Защо да ѝ вярваме?
Димитри сплете ръце и замислен почука с показалци по брадичката си.
Обзет от подозрения, че племенникът му е на път да се поддаде на увещанията, Адони се обади:
— Лорд Димитри, да пуснем ефрейтор Бърн. Така капитан Бърн ще ти бъде задължен. А после да убием останалите. Вторачи се заплашително в Раиса, сякаш за да ѝ даде да разбере, че най-вероятно тя ще е първа в списъка.
— Неприемливо — възрази Амон. — Нося отговорност за целия взвод. Няма да препусна и да ги оставя да умрат. Нали не очаквате баща ми да посрещне добре един страхливец?
— Изборът е твой — вдигна рамене Лейли. — Ако настояваш, остани и умри с тях.
Димитри не откъсваше очи от лицето на Раиса, сякаш търсеше улики по него. Раиса погледна покрай лорда, към мястото, където сивият вълк чакаше в гората. Димитри се скова, премигна и потърка очи.
Вълкът се изправи, пак разтърси козина и потъна в мъглата. Гъстата му опашка изчезна последна.
Лордът се изправи рязко, пребледнял, с решително изражение:
— Лейли, Адони, да поговорим насаме.
Отдалечиха се на известно разстояние и се впуснаха в напрегната дискусия.
— Тръгвай — Амон подкани Раиса. — Ще отвлека вниманието им, за да се измъкнеш.
— Не — възпротиви се Раиса. — Оставам. Редно е да му дадем възможност да вземе правилното решение. Ако побягна, ще си помислят, че ги мамим, ще убият и теб, и всички останали.
— И бездруго сигурно сме обградени — измърмори Амон и присви очи към мъглата. — А ти си луда и вероятно си го знаеш — прибави, без да я поглежда.
Не, не луда, помисли си Раиса. Ядосана. Отвратена и ужасена от стореното в името на кръвната линия на Сивия вълк.
Тримата водоброди се върнаха при огъня. Адони и Лейли изглеждаха ужасно недоволни, което вдъхна надежда на Раиса.
— Взех решение — обяви Димитри. — Ще позволим на теб и кадетите ти да поживеете, ефрейтор, за да отнесеш оплакването ни до баща си, а той да използва влиянието си пред кралицата. Двамата давате ли дума да го направите? — Погледна първо Амон, после Раиса. — Включително момичето с вещерския език? — прибави.
— Ще сторя всичко в моя власт, за да бъдат взети мерки по оплакването ви — произнесе Раиса и веднага прехапа устни, осъзнала, че никак не звучи като войник.
— Откъде намираш такива кадети, ефрейтор Бърн? — повдигна вежда Димитри. Обърна се към Адони и Лейли: — Вървете да доведете другите войници — разпореди той. — Ще почакам с хората от горните земи. — Те се поколебаха и той добави: — Както казах. Те не са ни врагове.
Съветниците на Димитри тръгнаха, хвърляйки поглед през рамо.
Димитри изчака да се отдалечат достатъчно и сподели:
— Един от грабителските ни отряди донесе новини от горните земи. Говори се, че принцесата наследница на Превала е избягала. — Докато изричаше последното, погледна право в Раиса.
Амон пристъпи леко напред и се озова между Раиса и Димитри.
— Защо според вас е избягала? — попита Димитри, без да откъсва очи от нея.
— Вероятно е искала да узнае какво точно се случва по света, за да бъде по-добра владетелка — отвърна Раиса и вдигна рамене; заливаха я горещи вълни, предизвикани от явното неодобрение на Амон.
— Вече била тръгна по свой път — продължи Димитри. — Във вашата столица била основала програма за образоване и изхранване на бедните, тъй наречената Служба на Дива роза.
— Прави каквото може, лорд Димитри. Дива роза е клановото име на принцесата наследница и нейна емблема. Ето, ще ти покажа.
Тя отиде до мястото, където бяха завързани конете и бръкна в дисагите си. Внимаваше да се движи преднамерено бавно. Извади копринено парче плат, избродирано с мотивите на бодливата роза. Върна се при Димитри и му го подаде.
— Този шал носи символа на принцесата наследница. Щом принцесата се върне в Превалски брод, можеш да го използваш вместо разменна монета. Ако някога се нуждаеш от помощта ѝ или се наложи да ѝ изпратиш съобщение, прати този шал по вестоносеца и ти гарантирам, че ще бъдеш изслушан.
За един дълъг миг Димитри остана неподвижен. Платът беше положен през ръцете му. След това той внимателно прибра под туниката си шала и склони глава.
— Един ден, милейди, принцесата наследница ще бъде кралица. И тогава ще има гилден към мен. — Той се усмихна.
Раиса отвърна на усмивката му.
— Да, ще има — потвърди тя. — И може би някой ден ще научиш принцеса Раиса на бойното изкуство с пръчки.
— Няма да забравя. Но сега ще ѝ изпратя моя символ като напомняне за мен. — Димитри вдигна бойната си тояга с две ръце и я поднесе на Раиса. — За бъдещата кралица на Превала. И без това съм започнал да пораствам за нея — той се изправи възможно по-високо.
Раиса пое тоягата със сериозно изражение и претегли на око дължината ѝ.
— Ще се погрижа да я получи. Струва ми се, че е с идеални размери.
Лорд Димитри се обърна към Амок:
— Ще върна оръжието на войниците ти. Но искам да чуя обещанието ти, че няма да го използват срещу нас.
От мъглата изникнаха десетина водоброди, водени от Адони и Лейли. Караха пред себе си Мик, Талия, Холи и останалите липсващи Сиви вълци. Кадетите се държаха близо едни до други, но без да проговарят. Погледнаха към Амон и Раиса, а сетне и към хората, които ги бяха заловили.
Гарет и Холи изглеждаха понасинени, явно не се бяха дали без бой. Другите, макар и пораздърпани, не бяха в най-лошата си форма.
— Върнете им оръжията — нареди Димитри.
Водобродите започнаха да им подават мечове, ками, ножове, лъкове и колчани. Обитателите на блатата държаха металните оръжия с видимо отвращение. Раиса пъхна новата си бойна тояга в колана редом с меча.
Димитри начерта на земята груба карта, за да им покаже откъде да минат.
— Отправете се на юг. Мъглата скоро ще се вдигне. Ще стигнете до река Тамрон; на два дни път е оттук.
Предложи им сухари за пътуването, но Амон отказа учтиво, съвършено наясно, че в Свято езеро водобродите гладуват.
Качиха се на конете и отново се насочиха на юг. Разчитаха на притежавания от Амон сочещ камък, изработен от клановете, и на указанията на Димитри. Никой от Вълците не погледна назад, да не би ако го сторят, да развалят странното заклинание, застигнало хората, които по-рано бяха отнели свободата им.
Холи изчака да се отдалечат повече от достатъчно, преди да смушка коня си и да се приближи до Амон:
— Какво стана там? Мислех ви за мъртви, очаквах скоро същото да сполети и нас, но изведнъж ни развързаха и ни върнаха в лагера, сякаш е станала голяма грешка.
— Нашата Морли разясни на лорд Димитри всичко относно отговорностите в живота на един водач — отвърна Амон. Сивите му очи изучиха Раиса с огромно любопитство, все едно се опитваше да установи що за магия е направила.
— Ъ? — Холи ги огледа един по един. — Не разбирам.
— Морли, изглежда, има вещерски език — подхвърли Амон и независимо от въпросите на Холи не пожела да обяснява повече.
Хан и Жарава тръгнаха от Делфи рано на сутринта след играта на карти, без повече да видят Кат Тайбърн. Хан се питаше какво ли ще реши да предприеме тя — да остане в Делфи, да продължи пътешествието си или да се върне у дома.
Синята куртка на границата беше прав за едно — южно от Делфи Ардън беше опасно място. Двамата с Жарава яздеха през обезобразен от войната пейзаж — опожарени ферми и посеви, отъпкани от войнишки ботуш. Ако принц Джоф възнамеряваше да обяви победа, както беше споменала прислужницата, щеше да му се наложи да се потруди допълнително.
Пътищата бяха задръстени от съмнителни на вид наемници и въоръжени войници, в униформи или не, някои носеха непознати знаци на воюващите семейства: Червен ястреб, Двоен орел, Кула над водите и Гарван в дървото.
Хан и Жарава избягваха всички. Последното им желание бе да ги зачислят към армията на някой дребен феодал, за да намерят смъртта си във война, водена между непознати. Спяха из горите, често без топлината на огън от страх да не привлече вниманието на неприятелски очи. Непрестанните отклонявания от пътя им струваха ценно време.
С напредването им на юг хълмовете се превърнаха във високи плата, после се спуснаха в обширни равнини и горски отсечки, където вятърът, водата и човекът определяха релефа на земята. Дори в гората Хан се чувстваше странно открит и уязвим. Беше свикнал с успокояващото присъствие на планините и възвишенията, стените и сградите, които определят и приближават хоризонта.
Не го напускаше тревожното чувство, че ги наблюдават и следят. Залагаше сигнална магия около местата, където лагеруваха, но изостави тази практика, защото стана ясно, че нощно време миещите мечки няма да ги оставят да спят. Нищо по-заплашително не правеше опити да ги приближи. Хан отдаде тревогите си на непознатия терен и непрестанните опасения за преследвачи от Превала.
Сега виждаше и защо наричат Ардън житницата на Седемте кралства. В дълбоката пръст, богата и черна, имаше несравнимо по-малко камъни, отколкото в почвата из грубия, костелив пейзаж на Превала. Хан се бе надявал да разнообразяват сухарите, наденичките и сушените плодове с прясна храна от фермите по пътя. Но намираха малко в наличност и още по-малко за продан. Сякаш чума от времената на Опустошението беше преминала през полята и бе отнесла всичко годно за ядене.
Есенните дни ставаха по-къси, а сутрин мъглите забулваха равнините, ала времето упорито не искаше да се раздели с късното лято. Пътуваха точно толкова бързо, колкото да изпреварват с една крачка смяната на сезоните.
Случеше ли се вече да не издържат на смрадта на трупове по пътя и да не си представят дори още ден повече на дажби от сухари и суха наденица, отсядаха в ханове, но гледаха да избягват общите посещения, с изключение на времето за вечеря. Носеха амулетите си, ала ги криеха под ризите с надеждата да не се натъкнат на неприятности сред земи, където магията е забранена.
В хановете Хан и Жарава плащаха за свещи, оттегляха се в стаята и разглеждаха книгите за заклинания, с които ги бе снабдила Елена. А лагеруваха ли, се упражняваха да правят магия, като се уповаваха на ограничения опит на Жарава. По време на дългите часове езда не отделяха ръце от амулетите си и складираха сила за предстоящите дни.
Друга книга Жарава изучаваше сам — тънка и измачкана, с прозрачни страници, написана на езика на клана и изпълнена със скици на амулети и талисмани. В дневника си рисуваше магически предмети и емблеми, символизиращи различни сили.
Не се е отказал да използва заклинания за пламък, каквото и да твърди Елена, мислеше си Хан.
Въпреки че всяка вечер се чувстваше изстискан до кости, Хан често спеше неспокойно, скрил змийския амулет в дланта си. През някои нощи го измъчваха необикновени кошмари, образи на места, които никога не бе посещавал; на хора, с които никога не се бе срещал. Рядко си спомняше ясно такива сънища, но се пробуждаше отпаднал, с пулсираща глава, сякаш беше учил през цялата нощ.
След случката на границата Хан беше нащрек за магически произшествия, постепенно обаче привикна да се владее и вече нямаше изблици на енергия. Можеше да посади бодлив плет където пожелае — безполезен талант през по-голямата част от времето, но пък си оставаше най-интересното заклинание, което умее.
Понякога го жегваше безпокойство. Ако амулетът е някогашна собственост на Краля демон и той го е използвал както сега Хан, вероятно е зареден с тъмна, демонична магия. Значи имаше риск да отнеме способността на Хан да разсъждава правилно, също както при предишния му собственик.
Ала тези тревоги бяха несъизмерими с изкусителната привлекателност на амулета, със способността му да черпи енергия и да я освобождава трансформирана. С Жарава опитваха простички и практични заклинания. Напоследък никога не се нуждаеха от железце и кремък, за да накладат огън — разпалваха го от нищото. Изучаваха заклинания за укротяване на коне и как да подмамят риба от водата право в ръцете им. Използваха пътнически магии, да обезкуражават набезите на комарите, да затягат възли и да не позволяват на дъжда да просмуква дрехите им.
На моменти Хан едва си намираше място от нетърпение, измъчен от забавянето по пътя и разтревожен от необходимостта да научи толкова много за прекалено кратко време. Колко ли щеше да му трябва, за да заучи всичко нужно? И какво щеше да прави с това познание после? Да служи като наемник на клановете, както беше обещал? Да се сражава с Магьосническия съвет от името на кралица, макар да го беше предала и вероятно така и така не се нуждаеше от помощта му? Или щеше да намери начин да го използва за свои цели?
Защо дарбите му не се проявиха по-рано, та да беше успял да спаси майка си и сестра си. Сега му се струваше върха на иронията — да получиш лекарство, след като пациентът е изгубил живота си.
Старейшините на клановете не се интересуваха. Лорд Авърил и Елена Сенестре го бяха оковали и бяха задушили магията, протичаща сега през него. Просто бяха наблюдавали как се бори из улиците на Вехтошарника, за да изхранва семейството си, но така и не отвориха крана на могъществото, преди да настъпи най-подходящият за тях момент. По времето, когато майка му и Мари вече бяха мъртви.
Хан би отдал верността си на определени хора — например майката на Жарава, Върба, племенната водачка на лагера Морски борове; проповедника Джемсън от Храма в Южен мост; отшелника Лушъс Чорлав; както на Кат и на Жарава. Иначе щеше да служи само на себе си, щеше да изчаква и наблюдава, докато не получи удобна възможност, за да се възползва. Вече няма да играе ролята на глупака.
Колкото повече приближаваха град Ардънскорт, толкова по-натоварено ставаше движението. Войниците се тълпяха като крадци из Вехтошарника. Хан и Жарава започнаха да пътуват през деня. По-добре беше да си изгубен из хората посред бял ден, отколкото да се открояваш в тъмното.
Фермите по-близо до столицата бяха далеч по-големи и сякаш се намираха под покровителството на могъщ лорд — вероятно това на крал Джоф. По полята се трудеха селяни: жънеха пшеница, овес и боб, събираха сено. Охраняваха ги въоръжени мъже. Хан се питаше дали стражата е там, за да пази фермерите, или за да ги заставя да работят.
Ябълковите дръвчета се огъваха от плодове — сортове, абсолютно непознати на Хан, — зелени, жълти, розови и червени. Червеният ястреб на Ардън се развяваше по знамената на именията край пътя, а войниците носеха символа му навсякъде. Новопровъзгласилият се за крал Монтен държеше в железен юмрук столицата и именията около нея, но влиянието му, изглежда, не се простираше по-нашироко в провинцията.
Започнаха да виждаш все повече храмове на равнинците, построени в аскетичния стил на Църквата на Малтус. Подминаваха групи свещеници и монахини, които в очите на Хан приличаха на ята черни гарвани.
— Чувал съм, че всичките им свещеници са мъже — изкоментира Жарава. — Странно.
— А с какво се занимават монахините? — поинтересува се Хан.
— Най-вече се молят. Пеят и преподават. Вършат добрини.
Хан и Жарава планираха да заобиколят града и да пресекат Тамронския път западно, но скоро осъзнаха, че градът е огромен, пръснат и разпокъсан и ще им отнеме прекалено много време да го заобиколят изцяло.
Същата вечер отседнаха в хан в покрайнините му. Беше се събрала разнородна тълпа от войници, земеделци и дори един-двама гарвани на Малтус.
За вечеря имаше пилешки бутчета и ръжен хляб с непоносимо сладък южняшки сайдер. По това време от годината запаленото огнище у дома беше добре дошло, но през тази мека вечер вратата оставаше отворена, а огнището — студено.
На две от масите седяха половин дузина мъже, които шумно искаха още храна и напитки, започнеха ли сервираните да привършват. Приличаха на войници, но не носеха опознавателни знаци или униформи. Около един от тях, набит човек в началото на двайсетте, с набола брада, имаше ореол — знак, че е надарен и от него изтича магия.
Хан го оглеждаше любопитно. Войникът навярно имаше амулет, най-вероятно скрит под ризата му, но явно му липсваха умения как да насочва магията, за да прикрива ореола си. Имаше късмет, че само други надарени притежаваха способността да го забележат.
На масата най-близо до вратата се бе усамотила забулена сестра на Малтус. Пред нея стоеше полупразна чиния, но жената постоянно искаше да доливат халбата ѝ.
Монахините на Малтус обичат да си пийват, помисли си развеселено Хан. Откакто пътуваха из равнините, срещаха поне по една във всяко общо помещение.
За разлика от нея, свит в ъгъла най-отзад, висок, слаб свещеник на Малтус ровеше във вечерята си, вглъбен в книга с кожена подвързия и тънки страници. От връвта, опасваща кръста на свещеника, висяха няколко прекалено големи златни ключа. Единственото бижу по мъжа бяха богато инкрустирани със скъпоценни камъни очила, които се клатушкаха на верижка около врата му.
Внезапно свещеникът вдигна очи и улови втренчения поглед на Хан. Намръщи се и отново сведе глава над светата книга на масата. Или поне Хан предполагаше, че е свята книга. Трудно му беше да си представи, че човек в расо и толкова кисело изражение ще чете романс или приключенска история. Странното беше, че свещеникът не използваше очилата за четене.
Хан довърши вечерята си и се облегна назад, отпуснат и дружелюбен.
— Ще ставаме ли? — попита Жарава, приключил отдавна с яденето.
Както обикновено Жарава нямаше търпение да се качи в стаята и далеч от тълпата да чете за заклинания.
Хан обаче не изпитваше никакво желание да напуска общото помещение и да се крие в малкото таванче без прозорец. Със сигурност щеше да им е тясно и горещо да стоят на тъмно или да купят свещи. Освен това една от по-хубавичките слугини му намигна и изгаряше от любопитство дали няма да излезе нещо.
— Да поостанем малко — предложи Хан и се залови да маже с масло мекия ханджийски хляб, толкова различен от твърдите им сухари.
Жарава сви рамене и кимна, но не пропусна да се прозее, за да поясни какво е мнението му по въпроса.
Вдигнал необикновените си очила, свещеникът оглеждаше помещението през тях. Погледът му се насочи към Хан и Жарава, мъжът се скова и се вторачи в двамата. През увеличителните стъкла очите му изглеждаха странно големи и приличаха на очи на сова.
Свещеникът си свали очилата и им хвърли унищожителен поглед.
— Грешници! — възкликна той. — Идолопоклонници!
За миг Хан и Жарава замръзнаха.
— Според теб нас ли има предвид? — попита Жарава, без да мърда устни.
— Откъде знае, че сме грешници? — прошепна Хан и си придаде вид на учтиво объркан човек. Затова ли служат очилата? Разпознават грешниците?
Свещеникът се изправи сред шумолене на плат и тръгна с широки крачки към тях, протегнал едната си ръка, докато с другата стискаше медальон с изгряваща звезда, както магьосник държи амулета си.
— Покайте се, северняци! — призова той. — Покайте се и приемете учението на Църквата, за да намерите спасение.
Хан се изправи и кимна към стълбите. Дали пък ако се оттеглят на горния етаж, както предложи Жарава, мъжът няма да се успокои.
— Остави тази работа, отче Фоснот — обади се широко усмихнат войникът с ореола. — Прогониш ли грешниците, това място ще остане без клиенти.
Двама от войниците се надигнаха, събраха книжата и книгите на отец Фоснот и му ги подадоха.
— Върви си у дома да се молиш за тях, става ли? — попита единият.
Свещеникът си тръгна, като хвърляше черни погледи през рамо.
— Благодаря ти — каза Хан на надарения войник. — Често ли го прави?
— Отец Фоснот е безобиден… е, да речем прекалено усърден в споделянето на добрите новини за Църквата на Малтус — обясни войникът. — Надявам се, не ви притесни много? — Протегна ръка и Хан се здрависа с него, озадачен дали онзи ще долови лекото бодване на магията му.
От ръката на непознатия не само изтичаше сила, но и десницата му бе силно загрубяла от боравене с оръжие.
— Казвам се Марин Карн — представи се той. — Ще ви черпя по едно, за да ви мине. — Войникът посочи към бара: — Сайдер, нали?
Хан кимна — не виждаше начин да се измъкнат. Искаше да откаже и знаеше, че същото се върти из главата на Жарава. Ако овреме се бяха качили горе, инцидентът изобщо нямаше да възникне. Изглеждаше умно обаче да не обиждат човек, застъпил се за тях. Особено след като непознатият се намираше в компанията на други войници. И особено след като този Карн навярно знаеше, че и те са надарени като него.
Карн донесе от бара две халби сайдер.
— Е, май вие двамата сте северняци, ако се съди по говора ви.
Той си придърпа стол към масата им.
— Какво ви води в Ардън?
— Търговци сме — отговори Хан, съгласно вече установената легенда. Отпи от сайдера — оказа се повече горчив, отколкото сладък; вероятно бе остърган от дъното на бъчвата. — Предлагаме най-хубавите платове, мъниста и украси в Седемте кралства. Имаш ли си специална приятелка? Все ще намерим какво да спечели сърцето на една дама.
Карн поклати глава.
— Не, нямам приятелка. — Огледа замислено Хан и се наведе по-близо: — Случайно да ти се намират магически предмети?
Хан поклати глава:
— В равнините не е позволено.
Карн се разсмя:
— Само проверявам, момко. Трябваше да попитам. Няма лошо.
— Ти и другарите ти хора на краля ли сте? — попита Жарава. Очевидно се интересуваше дали Карн задава въпроси в ролята на длъжностно лице.
— Ние? — Карн сви уклончиво рамене: — Наемници сме, между назначения, би могло да се каже. Изчакваме, за да видим как ще се развият нещата.
Жарава отново се прозя и подпря брадичка на юмрука си. Изглеждаше полузаспал. Пресуши бързо сайдера си, вероятно с надеждата вече да се качват в стаята.
Хан отпи по-продължително, но също почти пресуши халбата. Ето го отново — онзи горчив вкус в контраст с лепкавата сладост. Умът му някак се разфокусира и изгуби ясни очертания.
Погледна Жарава, който вече лежеше проснат на масата. Главата му бе отпусната, той дишаше дълбоко и равномерно.
— Май на приятеля ти му стига — подхвърли Карн. — Пийна го доста бързо.
Жарава наистина беше направил така, но сайдерът не бе чак толкова силен, че да…
Момина коса. Хан мигна срещу Карн като ударен от внезапно прозрение. Момина коса — и то в голямо количество — прибавена към сайдера. Момината коса те приспива за нула време.
Сграбчи дръжката на ножа си и го измъкна. Направи опит да се изправи, ала тялото му вече не откликваше на получените заповеди. Надмогна го умора, а очите му започнаха да се затварят от само себе си.
— Хайде, хайде — подкани го Карн и измъкна ножа от ръката му. — Сайдерът май ти дойде по-силен, отколкото очакваше. Я да помогнем на двама ви да се приберете у дома.
— Остави ни. Никъде няма да ходим — протестираше завалено Хан. Устните му бяха безчувствени.
Карн пъхна месеста ръка под ризата на Хан и улови змийския амулет.
— Аааа! — изпищя той, пусна амулета и започна да удря с длан по бедрото си.
Хан обгърна с тяло амулета, за да го опази:
— Не пипай, хитрецо крадлив, или ще те… — Замълча, неспособен да си припомни какво иска да му стори.
Карн не направи повторен опит да му отнеме амулета. С още един войник вдигна Хан на крака. Двама други войници извличаха Жарава през вратата.
Какво става тук? — помисли си Хан. Стискаше амулета си и безпомощно влачеше крака по пода. Какво искат от нас?
А после престана да мисли за каквото и да е.
В резултат от момината коса Хан се пробуди с разбиващо главоболие и свит стомах, знак за продукт с ниско качество. Никога не беше търгувал с подобно нещо.
Лежеше на сламеник върху каменния под, завит с мръсно вълнено одеяло. Постепенно главата му престана да се върти и той внимателно се надигна да седне. Не беше лесно — ръцете му бяха здраво вързани зад гърба; глезените му също бяха стегнати с въже. Изпробва възлите, като опита да освободи ръцете си, пробва също да претърка въжето в каменния под. Не постигна нищо и накрая можеше да се похвали единствено с одрани китки. Бяха толкова здраво стегнати, че пръстите му се бяха превърнали в дебели, неумели наденички. Беше пременен като гореща мишена за джебчии в деня за посещение на храма. На няколко крачки от него Жарава лежеше по лице, овързан по подобен начин, все така непробуден. Намираха се в тъмно помещение, слабо огряно от лунна светлина, която се процеждаше през здраво залостените капаци на прозорците и под вратата. От процепите в стената се просмукваше хладен нощен въздух и течението освежаваше Хан. Във въздуха не се долавяше вонята на град. Почукването на клони някъде горе и свиренето на щурци подсказваше, че са в селски район. Амулетът на Хан беше изчезнал. Бяха намерили начин да го свалят от него. Изпитваше дълбоко усещане за загуба — сякаш някой бе изтръгнал сърцето му. Цялото складирано могъщество сега се намираше в нечии чужди ръце.
Жарава се разшава и изпъшка слабо. Вероятно го мъчеше същото главоболие.
Хан се примъкна по-близо до него:
— Жарава! Събуди се!
Очите на Жарава се отвориха широко, ала му отне известно време да ги фокусира върху лицето на Хан. После, по обичайния за него начин, се отпусна съвсем спокойно.
— Какво става? — прошепна през напукани устни. — Амулетът ми го няма.
— Онези войници в общото помещение, искаха амулетите ни. Не знам как са разбрали, че ги имаме.
— Един от тях беше надарен — измърмори Жарава. — Онзи Карн. — Отново затвори очи. — Чувствам се ужасно.
— Упоиха ни с момина коса — обясни Хан.
— Ако са искали само амулетите ни, защо сме тук? — Езикът на Жарава беше надебелял, а говорът му — завален от наркотика.
Хан повдигна рамене и бодлива болка прониза ръцете му.
— Можеш ли да се освободиш по някакъв начин?
Жарава пробва въжетата и поклати глава. Който и да ги бе пременил, знаеше какво прави.
Хан огледа помещението за нещо остро, каквото и да е, за да протрие въжето. Каменното огнище в една от стените предлагаше известни възможности. Огнището беше празно, но ако имаше метална скара или груби камъни, щяха да свършат работа.
Тъкмо пълзеше към огнището, когато чу наближаващи гласове и стъпки. В ключалката издрънча ключ, вратата се разтвори шумно и вътре влязоха трима мъже.
Единият беше Марин Карн, надареният войник. Именно той ги бе упоил и отвлякъл. Носеше голям фенер и сега го остави на полицата над огнището. Всичко в помещението се освети в маслено. Карн бе преметнал през рамо кожени дисаги и Хан моментално разбра, че амулетите им са в тях. Хвърли поглед на Жарава, който кимна, също вторачил очи в дисагите.
Вторият мъж беше слаб, среден на ръст, със светлокестенява коса и избледнели сини очи, облечен като войник със синя кръв. Брошката, забодена на кепето му, носеше знака на Червения ястреб, а дрехите му бяха ушити от най-хубав плат. Мечът на хълбока му обаче имаше вид на работен инструмент — явно често използван.
По-възрастен с няколко години, мъжът се движеше с опасната грация на планинска котка.
Третият мъж се оказа малтуският свещеник, направил опит да ги прогони от общото помещение. Приближи се, спря и се вторачи отгоре в Хан и Жарава, сякаш са зли и опасни — запленяващи, но безпомощни хищници. Хан мислено го сравни със зяпач на пазара: плаща си медна пара, за да погледа проскубана стара мечка, окована във вериги.
Отблизо свещеникът вонеше на застояла пот и фанатизъм.
Благородникът свали скъпите си ръкавици и ги плесна в дланта си, докато на свой ред се взираше в Хан и Жарава. Лицето му беше изкривено от презрение.
— Тези ли са? — Благородникът побутна с ботуш Хан. — За тези ли северни магьосници говорехте?
— Магове! — изрева на общия език Карн към Хан и Жарава, подобно на дресьор, който се надява менажерията му да изнесе добро представление. — Склонете глава пред Джерард Монтен, крал на Ардън.
Хан преви покорно врат, а умът му препускаше бясно. Кралят на Ардън? Хан не знаеше много за благородничеството, но следваше да допусне, че кралят на Ардън не спи в порутена ферма.
— Сигурен ли си, че никой не знае? — обърна се Монтен към Карн. Говореше на южния език, но беше достатъчно сходен с общия и Хан го разбираше. — А хората ти? Войниците трудно си държат устата затворена.
— Смятат двамата за северни шпиони — обясни Карн. — Казах, че искам да ги разпитам насаме. В момента патрулират, не са ви видели да влизате.
— Работата продължава да не ми се нрави — изрече настръхнало и със студен глас Монтен. — Не искам да имам нищо общо с вещерство, предупредих те. — Погледна към свещеника. — Изненадан съм как така се оставихте да ви въвлекат в това, отче, като се има предвид позицията на Църквата по отношение на магьосниците.
Отец Фоснот попипа ключовете на кръста си:
— Изучавам маговете и тяхното поведение. Зли и противни създания са, да, но вярвам, че обуздани по правилния начин, могат да полагат полезен труд.
— Ще им дадем избор — добави Карн. — Или да се покаят и да използват вещерството си в прослава на свети Малтус. Или да изгорят на кладата.
Кожата на Хан се сгърчи, сякаш пламъците вече я облизваха.
— Принципиумът не споделя този възглед — напомни Монтен.
Фоснот потрепна.
— Вярно е, съществува различие в мненията дали има друг начин за спасение на вещерите, освен чрез огън. Според мен например гледището на брат Брусард е донякъде… недалновидно. — Замълча и обърна очи към небесата. — Но пък Негово Светейшество също застъпва становището, че принц Джоф трябва да бъде коронясан в Ардънскорт, защото е най-големият жив син на нашия покоен крал. Принципиумът спазва унаследяването по реда на раждането. В тази война аз обаче виждам пръста на Създателката. Ако победите, а вярвам, че така ще стане, ще бъдете коронясан по Нейна воля.
Монтен потърка брадичка и кимна. Хан веднага съобрази, че това становище се нрави на младия принц.
— Щом ще поемам подобен риск, ми се иска да съм сигурен поне в някаква вероятност за успех — сподели Монтен. — А вие ми водите две оръфани хлапета. Дори при елементарни магически умения нямаше да успеете да ги плените.
Карн се покашля.
— Не изглеждат кой знае какво, така си е, но както вие отбелязахте, изгледите да заловим добре обучен маг са слаби. Тези тук ще бъдат по-управляеми. Не съм сигурен каква подготовка са получили, но амулетите им се препълнени с могъщество.
— Ти пък какво знаеш по тези въпроси? — Монтен се взря зловещо в Карн, а войникът отмести поглед.
Този принц на Ардън не подозира, че капитанът му е надарен, помисли си Хан. Карн го беше запазил в тайна. Изглежда е имал разумна причина.
— Ако използваме непонятно за нас оръжие, рискуваме да избухне в ръцете ни — продължи Монтен. — Помните ли какво стана с огнената прах?
Карн не отговори. Явно знаеше кога да си отваря устата и кога не. Хан се запита доколко капитанът е наясно с магията и с маговете, както ги наричаха. Възможно ли беше да е получил официално обучение в Ардън, където магията е забранена?
Монтен дъвчеше долната си устна.
— Ако вещерските дрънкулки са толкова могъщи, защо не ги използваме да се отървем от тези двамата? — попита той, сякаш Хан и Жарава са магически дрехи, които предстои да изхвърляш. Принцът на Ардън или не допускаше, че двамата разбират езика на равнинците, или просто не го беше грижа.
Фоснот поклати глава:
— Маговете и амулетите действат съвместно, Ваша Светлост. Едното без другото не струва.
— А и тези магове явно са защитили по някакъв начин амулетите си срещу употреба от друг — добави Карн. — Вещерската дрънкулка на светлокосото момче опари дланта ми, когато се опитах да му я отнема. — Той протегна ръка; беше бинтована.
Хан не погледна Жарава, но несъмнено и двамата мислеха едно и също — нямаха никаква представа как да защитят амулетите си от когото и да било. Недоумяваше защо Карн не може да докосне неговия амулет, освен ако — неизвестно по какъв начин — складираната сила на Хан бе несъвместима със силата на войника.
Или беше прокълнат от демон.
Знаеше единствено, че загубата на амулета го е оставила с опразнено, поболяващо го чувство. Изпитваше липса и глад за изгубената магия. Как беше възможно така да се е сплел с нея за толкова кратко време? Отчаяно си искаше амулета обратно.
— При първа възможност малолетните магове ще се обърнат срещу нас — възрази Монтен. — Не можем да им имаме никакво доверие.
Отец Фоснот порови из торбата си и извади два чифта сребърни белезници и два ключа.
— Това са древни магически предмети, окови за магове.
Купих ги от търговец на магически устройства. Гъбоядците са ги изработвали по времето на Магьосническите войни, за да усмиряват затворниците магове. Слагате оковите на мага, а ключът остава у вас. Ако не се подчинява на заповедите, приносителят на ключа може да му причини нетърпима болка. С времето се приучават на подчинение.
Свещеникът замълча. Погледът му — по-студен от ръцете на касапин — се плъзна през Хан и той усети как кожата му настръхва.
— Ако желаете, Ваше Величество, ще ви го демонстрирам.
Опитай де, помисли си Хан, с надеждата, че за да му ги надянат, първо ще трябва да го развържат. Цял живот беше носил магически окови, докато Елена Сенестре от клана Демонаи не ги свали. Поне доколкото зависеше от него, не възнамеряваше да усети отново белезници около китките си.
Монтен взе чифт белезници и ги огледа, сякаш са интересна, но опасна нова играчка. Без да вдига поглед, той каза:
— Не е необходимо. Оставете ни, отче. Върнете се в града. Ще ви известим решението си.
Отец Фоснот си пое късо дъх, като че за да възрази. После въздъхна и склони глава:
— Много добре, Ваше Величество. Ще бъда в квартирата си в катедралата и ще очаквам преценката ви. Можете да се свържете с мен по обичайния начин. — Свещеникът пъхна другите белезници в торбата си и протегна ръка към принца: — Ваша Светлост, ако нямате нужда от…
— Тези ще запазя — прекъсна го принцът на Ардън.
Свещеникът се поклони и излезе, хвърляйки не един и два погледа през рамо, недоволен, че трябва да изостави играчките си за изтезания. Очевидно жадуваше за място на масата.
Монтен продължаваше да се взира в белезниците.
— Как ще използвате двамата магове срещу армията на Джоф, капитан Карн?
При тези негови думи калнокафявите очи на Карн грейнаха ентусиазирано:
— В Магьосническите войни вещерите са възпламенявали десетки войници наведнъж. Умеели да спуснат мъгла, за да подмамят врага да падне от високи скали. Разпространявали страх и умора сред противника, та да подвие опашка и да побегне, за да спаси живота си. Говорели с птиците и ги използвали като шпиони, прилагали магическите си способности, за да провеждат разпити на затворници. Минава ли през стени и така слагали край на обсади.
— Трудно е за вярване. — Монтен подаде белезниците на Карн.
— В църковните архиви съществуват писмени сведения от надеждни източници — не се предаваше войникът. — Отец Фоснот е правил проучвания.
— Ако тръгне мълва, нищо чудно по-набожните танове да се обърнат срещу нас — прецени принцът.
— Но отец Фоснот твърди… — започна Карн.
— Седрик Фоснот е амбициозен — прекъсна го Монтен. — И си мени мнението като жена. — Не е простил на Църквата, че го подмина, задето взе страната на принципиума. Надява се един нов крал в Ардънскорт да му помогне да напредне в йерархията.
— И какво лошо има? — изкоментира Карн. — Нуждаем се от хора на Църквата в редиците си.
— Рискът е прекалено голям — подчерта Монтен.
— Моля да ми простите, но всичко е риск, Ваше Величество. — Карн подбираше думите си, както танцьор подбира пътя си през въглени. — Губим. Дюпре и Ботеторт все още са на ваша страна, но Мателон се огъва. Джоф контролира столицата и по-голямата част от кралството.
— И чия е вината, капитане? — Монтен докосна изящно изработен пръстен на лявата си ръка. — Ти си моят стратег, ти водиш армията ми, следователно ти си отговорен за сегашното положение. — Принцът отхапваше всяко едно ти като еднодневен хляб.
Карн вдигна длани нагоре:
— Тановете са изморени. Съкровищниците им са опразнени и губят реколтата си вече десета година. Искат единствено войната да свърши.
— Войната ще свърши, когато седна на трона на Ардън, не по-рано — заяви Монтен. — Ако тановете искат мир, да се закълнат пред мен. — Помълча, втренчил леден поглед в капитана. — Може би ти също обмисляш дали да не се присъединиш към Джоф?
— Не, Ваше Величество — възрази Карн. — Оставам ви верен, знаете го. Освен това Джоф никога няма да ме приеме… не и след случката при крепостта Ясен камък. — Лицето му се изкриви. — Нараних чувствата му, когато заповядах градът да бъде плячкосан и всички в него да бъдат избити. Той си има принципи. Ако Джоф спечели, ще увисна на въжето заради делата си.
Карн вече е разговарял с Джоф, прецени Хан. И е получил този отговор.
Монтен се взира цяла минута в Хан и Жарава. Накрая поклати глава:
— Не. Достатъчно сложно е, че не мога да имам доверие на тановете. Отказвам да се сражавам с магове в тила.
— Но, Ваше Величество — запротестира Карн, — какво да правя с тези двамата?
— Убий ги — посъветва го Монтен, като се обръщаше.
— Нима ще ни убиете, без да знаете какво умеем? — възрази Хан на общия език. — Не искате ли поне малка демонстрация? Върнете ни амулетите и ще ви покажем вещерство, каквото не сте виждали.
Спрял на вратата, Монтен се вторачи в Хан. Лицето му беше безизразно и по-твърдо от крепостна стена.
— Без съмнение — каза той. И изчезна.
Карн гледа дълго след своя принц. Накрая изруга грубо и запрати магическите белезници в стената.
Хан почти съжали капитана. Карн правеше опити да спечели войната на принца, а принцът отказваше да съдейства.
Ала симпатиите му към Карн не издържаха дълго. Капитанът обърна мрачен поглед към Хан и Жарава, все едно обвиняваше тях за случилото се, прекоси помещението и си взе дисагите.
После коленичи до двамата, развърза каишката на едната торба и извади три големи кожени пакета. Разтвори ги и се показаха три амулета — змийския, амулета на Жарава и амулета на Самотен ловец, изработен от Елена за Хан.
Амулетът на Краля демон започна да грее незабавно, хвърляйки болнава, зеленикава светлина по лицето на Карн, сякаш знаеше, че е попаднал в ръцете на враг.
Карн извади кама, наведе се над тях и притисна върха ѝ в гърлото на Жарава.
— Добре, малолетни магове — изръмжа той. — Свалете уроките от тези вещерски дрънкулки и ми кажете как да ги използвам.
— Няма никакъв начин да ги използваш. — Жарава изви тяло назад, за да облекчи натиска на острието. — Трябваме ти живи.
— Така ли било? — прошепна Карн и натисна още по-силно, при което бликна кръв. — Напълно ли си сигурен?
— Защо да ти казваме каквото и да било? — попита настоятелно Хан. — Така или иначе ще ни убиеш.
— Да — съгласи се Карн. — Тъй е. Но има различни начини да умрете. Бързи и бавни. Трудни и лесни. Може би ще ти позволя да погледаш как нарязвам другия дивак, парче по парче. А после ще дойде твоят ред.
Калните очи на Карн бяха придобили трескав блясък. Младият капитан щеше да вложи известен ентусиазъм при изпълнение на задачата. Замъгленият от наркотика ум на Хан се бореше за каквато и да е идея. Нямаше представа как да даде достъп на Карн до амулета си, дори и да искаше да го стори.
Нямаше и смисъл от писъци или викове за помощ. Откакто се събуди, Хан се вслушваше напрегнато. Не се чуваше друго, освен звука от нощни насекоми и тракането на олюлявани от вятъра клони.
Монтен и Карн възнамеряваха да опазят в тайна флирта си с магията. Бяха пренесли двамата пленници сред нищото, далеч от столичния град, контролиран от брата на Джерард.
— Добре — склони Хан. — Ще сваля уроките. Но първо освободи ръцете ми. — Карн се намръщи и добави: — Ще се нуждая и от амулета. Трябва да го държа. Само магът, наложил защитното заклинание, може да го свали.
В продължение на един дълъг миг Карн гледа в очите на Хан и накрая кимна неохотно:
— Хубаво. Но опиташ ли каквото и да е, приятелят ти е труп.
Заплахата беше недвусмислена, ала не станеше ли както иска Карн, до час и двамата щяха да са мъртви. А ако убиеше бързо Жарава, би било по-скоро благословия.
Хан изпита съмнения дали Жарава би погледнал на нещата по този начин.
Карн преобърна Хан по корем и разряза с ножа си въжетата, стегнали китките му, но остави глезените завързани.
Хан размърда пръсти и остро изпусна въздух от болката при възвръщащото се кръвообращение. Претърколи се и седна, раздвижи бавно рамене, за да бъде в добро състояние, преди да предприеме каквито и да е действия. Карн хвана единия край на кожената опаковка на амулета и го придърпа по-близо до Хан. Сграбчи изненадващо в шепа косите на Жарава и дръпна главата му назад, за да плъзне острието на камата под брадичката му.
Хан взе медальона с две ръце. В него трескаво пропълзя сила и отне болката му, а на нейно място се появи дивашки гняв, жадуващ единствено да унищожи мъжа пред него. Гняв, който не се интересуваше от ножа, опрян в гърлото на Жарава. Сърцето блъскаше в гърдите му. Към устните му се надигна заклинание и той отвори уста, за да го изрече.
Вратата отново се отвори с трясък. Хан се обърна и протегна ръка към натрапниците.
Оказа се Джерард Монтен. Очите му бяха изскочили, а устните му — пурпурни в жълтеникавата светлина на фенера. Зад него, като го блъскаше пред себе си, изплува Кат Тайбърн. Гаротата ѝ беше увита около гърлото на принца на Ардън. Острието на ножа ѝ беше притиснато в ребрата му.
В продължение на един безконечен миг никой не помръдна. Сетне Жарава заби глава в брадичката на Карн. Капитанът изпусна ножа и оръжието падна между тях. Вместо да губи време да го търси, Карн се хвърли към Кат и Монтен. Тримата се претърколиха на пода в полудяла плетеница: и Монтен, и Карн крещяха за помощ.
Жарава напипа ножа на Карн. Взе го между дланите си, притисна се в него и започна да реже въжетата. От амулета на Хан се надигна неочаквана мощ и фенерът избухна, разпращайки навсякъде парчета стъкло и горящо масло. Помещението потъна в мрак, с изключение на светлината от вещерската дрънкулка на Краля демон. Хан нахлузи веригата през главата си и прибра амулета под ризата си. С парче стъкло сряза въжето на глезените си. Бързо плъзна ръце по каменния под, за да открие другите амулети.
Кат пропълзя край него. По някакъв начин се бе откъснала от плетеницата, докато Карн влачеше към вратата бъдещия крал на Ардън.
— Хайде — изсъска тя. — Да се омитаме. В гората има войници. След тази врява ще дотичат веднага.
Жарава коленичи и се наведе напред — и той се втурна да търси медальоните.
— Ето твоя. — Протегна се назад и подаде Самотен ловец на Хан, омазан в кръв. При опипването на пода Жарава беше порязал ръцете си.
Кат се вторачи недоумяващо в амулета.
Отвън вече се чуваха тичащи към тях крака. Идваха войниците на Монтен.
— Ваше Величество! — извика някой. — Какво става? Всичко наред ли е?
— Към мен! — извика в отговор принцът на Ардън. — Атакуват ме убийци на северняците.
Войниците пробиха пътя си през вратата с таран и ги хванаха натясно в помещението.
В отчаянието си Хан плъзна ръка под ризата и улови змийския амулет. За пореден път го обхвана могъщество. Той протегна ръка и произнесе непознато заклинание. Карн се блъсна в принца и го отхвърли настрани. Същевременно от пръстите на Хан изригнаха пламъци и погълнаха ардънските войници около вратата. Хан подуши горяща вълна и овъглена плът. В опит да се върнат обратно по пътя мъжете, струпани на вратата, пищяха от страх и проклинаха онези, които препречваха бягството им.
Сърцето на Хан блъскаше в гърдите му. И преди беше убивал, но винаги в улични схватки, острие срещу острие. Никога — с помощта на магия.
Наложи си да пусне вещерската дрънкулка, обърна се и видя, че Кат го зяпа с отворена уста.
— Трябва да е тук някъде — каза Жарава, все така клекнал на пода.
— Остави го — дърпаше го Хан за ръката. — Няма да ти свърши работа, ако си мъртъв.
Лесно ми е да говоря, помисли си той. Имам си два амулета.
С видимо нежелание Жарава изостави претърсването и най-сетне се изправи, като притисна кървящи ръце в ризата си.
— Да вървим.
Купчина пушещи трупове преграждаше вратата. Хан удари с две ръце прозореца и кепенците избухнаха навън. Набра се на перваза, прехвърли крака и тупна на земята. Жарава и Кат изпълзяха след него.
Някой извика:
— Ето ги! — Съвсем разбираемо обаче, никой не се втурна към тях.
Хукнаха да спасяват живота си: тичаха на зигзаг през двора на фермата, прескачаха курници, заобикаляха нужници, докато най-сетне не намериха закрилата на дърветата.
Страхът ги зареждаше с бързина, с каквато войниците на принца на Ардън не можеха да се мерят. Излязоха от гората сред ниви и започнаха да се препъват през браздите; после тичаха през поле, осеяно с царевични стръкове и поръбено с жив плет и каменна стена. След време престанаха да чуват звуците от преследвачите си, но не престанаха да тичат по черен път, който няколко километра по-нататък се сля с по-широк.
Най-накрая пропълзяха зад висок жив плет и си поеха дъх. Хан седна отпуснато, с наведена глава и опита да успокои ударите на сърцето си. Трепереше от слабост и по цялото си тяло чувстваше пробождане, сякаш беше дъвкал шиполист.
Жарава изглеждаше по-зле от Хан — блед, разтреперан, облян в пот. Отпусна глава в ръцете си, безсилен да я държи изправена.
— Как го направи? — попита настоятелно Кат, сякаш тя заслужаваше отговорите. Изправена пред лицето на Хан, го улови за ръцете и ги обърна с дланите нагоре. — Как си се научил да изхвърляш такива пламъци?
— А ти какво правиш тук? — погледна я Хан. — Нали не искаше да идваш. — И тогава му просветна… чувството, че някой ги наблюдава по целия път от Делфи насам. — Проследила си ни, нали? На няколко пъти ми се стори, че чувам някой да се промъква около лагера.
— Ами добре че го направих — заключи Кат. — Как иначе щях да спася жалките ви… — Гласът ѝ заглъхна. Вторачи се в гърдите му с широко разтворени очи, след което посегна към медальона на Хан.
— Не го докосвай — предупреди я той и го прибра под ризата си.
— Това търсеха демоните — прошепна Кат — във Вехтошарника. Не спираха да питат за медальон, за магически предмет с формата на змия и със…
— Кога си разговаряла с демони? — попита остро Хан. — И защо би…
— Кръв и кости! — прекъсна го Кат, вторачена в двамата, сякаш току-що им бяха изникнали рога. — Вие сте проклети вещерняци, ето какво. Невъзможно!
— Двамата познавате ли се? — осведоми се Жарава, притиснал длан към челото си като при главоболие.
Кат приклекна леко и отстъпи от тях с присвити очи. И в двете си ръце стискаше ножове. Изглеждаше истински ужасена.
— Остави това, Кат — посъветва я меко Хан. — И прибери тези ножове. Магьосници сме, вярно е. Но няма да ти навредим.
Кат престана да отстъпва, но и не се приближи. Облиза устни и насочи едно от остриетата към Жарава:
— А кой е този? Не съм чувала за гъбоядец вещерняк.
— Дълга история — Хан не беше напълно сигурен на кои въпроси иска да даде отговор. — Кат Тайбърн, запознай се с Хейдън Жарава. С Жарава сме приятели от лагера Морски борове. Познавам Кат от Вехтошарника. Навремето заедно предвождахме шайка.
Кат и Жарава се спогледаха. Сблъсък на два свята от живота на Хан на това чуждоземно място.
— Той е гъбоядец — избърбори Кат. — Какво общо имаш с него! — В нейните очи родството на Жарава с гъбоядците засенчваше факта, че двамата са магьосници.
— Той е мой приятел — подчерта Хан. — От съвсем малък прекарвам всяко лято при клановете. — С изключение на трите лета, прекарани с Кат като главатар на банда във Вехтошарника. — Как ни откри чак тук? — смени темата той.
— Видях онези войници да ви извличат от хана и ми стана ясно, че сте загазили — тя все още гледаше заплашително Жарава. — И ви проследих. — Кат изсумтя. — Не мога да повярвам. Великият Гривник Алистър да се хване на номера с момината коса в сайдер.
Внезапно хрумване порази Хан:
— Ти беше малтуската монахиня, дето се наливаше по-яко от моряк — припомни си той забулената жена в общото помещение. Всъщност, като се замислеше, в последните няколко общи помещения.
— Поне не падам под масата все едно съм чирак — насмешливо подхвърли тя.
— Е, благодаря, че ни спаси — каза Хан. — Вероятно спаси живота ни.
— Няма вероятно по този въпрос — обади се Жарава и се усмихна на Кат. — Благодаря ти. Прояви съобразителност. Доста си добра с въженцето за душене.
— И така — Кат продължи да гледа Хан и пренебрегна Жарава, — мисля си, че някой трябва да те наглежда. Според мен се нуждаеш от по-качествена помощ. — Повдигна презрително устни към Жарава и разтърси гъстите си къдрици: — Възнамеряваш да организираш нова банда в Ардънскорт или какво? — Прибра си косите и ги пристегна с платнена връзка. Вехтошарският шал. — Там, струва ми се, има доста тлъсти кесии и почти никаква конкуренция. Повярвай ми, никой не може да се мери с вещерняк, става ли дума за отбраняване на територия.
И за момент не е повярвала, че отиваме в Одънов брод, помисли си Хан. Смятала е, че отново се връщам към онзи живот и не искам да деля с нея.
— Виж — подхвана той. — Жарава не е част от бандата ми. Както ти обясних, отиваме в Одънов брод, нямаме намерение да изпразваме джобовете на хората. Отиваме там да се учим.
— Защо не дойдеш с нас? — обади се изневиделица Жарава, без ни най-малко да подозира за предложението на Джемсън към Кат. — Там отиват всякакви хора. И се изучава какво ли не. Все нещо трябва да ти е интересно.
Хан и Кат се вторачиха едновременно в него.
— Притрябвало ми е съжалението ти, гъбоядец — озъби се Кат. — Какво си въобразяваш? Само защото си приятелче на Гривник Алистър, имаш право да…
— Тихо — отряза я Хан. — Можеш да дойдеш, но първо ще си стиснете ръцете с Жарава и при това положение ще трябва да се запишеш да учиш. Благодарни сме ти, задето спаси животите ни, но сделката е такава. Приемаш или не?
— Избираш него пред мен? — Очите на Кат се разшириха от учудване.
— Не той ме кара да избирам.
Кат потрепери и обви ръце около себе си. Косата светлина на залязващата луна озаряваше само отчасти лицето ѝ и блещукаше по сълзите, които се стичаха по бузите на момичето.
Кат Тайбърн? Да плаче?
— Стига де — възкликна Хан. — Не може да е толкова зле.
— Ще дойда — прошепна тя, като бършеше очи с ръкави и подсмърчаше. — Ще отида в Храмовата академия. Няма къде другаде да ида. Другите вече ги няма. Не мога да остана във Вехтошарника. Или където и да е другаде в града.
Хан се взираше в нея, останал без думи, за пореден път премазан от вината. В известен смисъл беше отговорен за нея. Той стана причина тя да изгуби всичко.
Независимо от това инстинктите не го оставяха на мира. Защо ѝ беше на Кат да има каквото и да е общо с него при безспорните ѝ основания да го обвинява за загубата на всичко… Вехтошарите, територията ѝ, Кадифе. Та тя трябваше да го мрази до смърт. А Кат не беше от всеопрощаващите.
Освен ако, както сама казваше, вече не ѝ бе останал никакъв избор.
— Добре — съгласи се той. — Решено. Сега е време да вървим. Щом се откажат да ни преследват наоколо, навярно ще се сетят да ни потърсят в хана. Трябва да се доберем дотам преди тях, да си приберем конете и да отпътуваме. — Не възнамеряваше да изоставя кончето си, не и след като цял живот беше чакал да си има такова.
През цялото време Жарава мълча, но сега поклати глава:
— Вие двамата вървете. Аз се връщам. Не мога просто да го оставя там.
— Да оставиш… о… амулета. — Хан сложи ръка на рамото на Жарава и Жарава потръпна раздразнен, сякаш вече знаеше какво ще му кажат: — Не бива да се връщаш — погледна го предупредително Хан. — Ще те убият.
— Ще вляза и ще изляза от лагера им, преди да са усетили присъствието ми — настоя Жарава. — Ще се срещнем при хана. Ако не се появя, двамата продължавайте без мен.
— Не се ли сещаш, че отново са го прибрали на сигурно място? — попита Хан. — Те несъмнено очакват да се върнеш за него. Нямаме представа с колко войници разполагат. Да не ти се иска да свършиш като войник в Ардънската война?
— И какво се очаква от мен да правя в Одънов брод без амулет? — Жарава вдигна ръце, за да му покаже празните си шепи. — Да нося вода и да поддържам печките? Да чистя нужниците?
Хан изпитваше вина, задето има два амулета, а Жарава — нито един. Амулетът Самотен ловец е изработен за мен, помисли си той. Справедливо е да дам на Жарава амулета на Ватерлоу.
Само че не му се искаше. Амулетът на Ватерлоу кипеше от сила — складираше я от седмици. В сравнение с него Самотен ловец изглеждаше тъмен и празен — същински неосветен храм.
Но след като не беше осъществил връзка с него, имаше голяма вероятност такава да възникне с Жарава.
А и при всеки опит на някой да докосне змийския медальон, човекът изгаряше пръстите си.
Хан свали амулета Самотен ловец от врата си и го разклати пред Жарава:
— Опитай този. Не съм го използвал. Повечето магьосници си нямат специално изработени амулети. Късметлии са, ако разполагат поне с един.
Жарава се взря във въртящия се медальон и се намръщи. Така реагира търговец, различил фалшив диамант от стъкло, инкрустирано в позлатена ламарина. Протегна предпазливо пръст и го докосна. Помежду им протече сила и украшението пламна приветствено.
Жарава въздъхна и поклати глава:
— Ще трябва да започна наново. — Все пак взе амулета от Хан, нахлузи верижката през глава и прибра внимателно вещерската дрънкулка под ризата си. Аурата му незабавно потъмня, защото амулетът започна да извлича сила от него.
Дали Карн можеше да използва по същия начин стария амулет на Жарава? Надявам се да изгори като факла, помисли си Хан.
Покатери се на едно дърво, за да огледа по-добре. Светлините на Ардънскорт чезнеха под лъчите на изгряващото слънце на изток. Прецени, че се намират на няколко километра западно от града.
Слезе на земята.
— Ще се позабавят, за да сложат в ред нещата там. До закуска ще сварим да се върнем в хана — каза той. — Стигнем ли града, няма да смеят да ни приближат по светло. Да вървим.
На Сивите вълци им отне повече от седмица да достигнат границата на кралство Тамрон. Паяжината от водни пътища сред Блатата най-накрая се сля в широката и мързелива река Тамрон. Извиваше на юг, заобикаляше острови и пясъчни ивици, съвършено безгрижна накъде отива всъщност.
Водобродите пътуваха със салове и плоскодънни лодки нагоре и надолу по реката без никакви затруднения, защото течението беше съвсем слабо. Вълците правеха преходите си най-вече нощно време, като се държаха надалеч от бреговете и заобикаляха издалеч селата им. След преживяването при Речен град не бяха сигурни как ще ги посрещнат.
Една вечер изчакаха настъпването на залеза и се промъкнаха през границата. Мерките за безопасност се оказаха ненужни. Намръщената крепост над речния път от страната на Тамрон беше изоставена и в нея водеха приятелско съвместно съществуване само подивели котки и армия от мишки. Дворът на конюшните беше обрасъл с калина и трева. Част от каменните зидове липсваше — бяха използвали строителния материал на други места.
— От Тамрон сигурно са изпратили армиите си на юг и изток, за да подсилят границите с Ардън — Амон ритна ръждясала кофа в бурените. — Изглежда, не се тревожат за водобродите по тези места.
Пренощуваха в заслона на порутения замък. Амон насочи Раиса към един ъгъл, където навярно се бе намирала офицерската столова, а сам разгъна постелката си за сън пред вратата. Останалите Вълци намериха къде да спят в двора на крепостта.
През изгнилите части на дървения покрив Раиса виждаше звездите. След преживелиците им сред Блатата беше хубаво отново да почувства здрави стени около себе си. Все пък дълго се въртя, неспособна да затвори очи. За пореден път поставяше под въпрос решението си да напусне Превала. Усещаше носталгията по дома като студен камък под лъжичката.
Планините я зовяха с всичките си мъртви кралици в техните каменни гробници.
Накрая стана и отиде при вратата. Наведе се над Амон Бърн, заспал увит като какавида в одеялото си. Той се обърна по гръб и отвори очи.
— Какво има? — прошепна. — Защо не спиш?
— Защо никога не мога да се промъкна незабелязано до теб? — попита остро тя.
Амон седна и разтърка очи с длани.
— Защо не опиташ през деня?
Раиса изсумтя:
— Ако не успявам да го направя, когато си непробудно заспал, как да успея, когато си буден?
— Само намирам, че през деня е по-удобно — прозя се той.
О! Разбира се. Раиса напъха ръце в джобовете си.
— Съжалявам. Не исках да те будя. Просто не мога да заспя. — Тя се загледа в краката си, обути в дебели вълнени чорапи — почти излишни заради странния южен климат.
— Хммм. — Амон прокара пръсти през разрошените си коси. — Ела, седни. — Той потупа каменната пейка до вратата. После се измъкна от завивките, облечен само по панталони, и се настани до нея.
Тя взе дланта му с две ръце и отпусна глава на рамото му. Проследи с пръст вените по горната страна на дланта му. Ръцете му бяха големи, с дебели пръсти, умели. Обожаваше ги.
В главата ѝ прошепна глас. До края на живота си ще намирам подкрепа в Амон Бърн.
След кратко мълчание той се обади:
— Ако има някакво значение, намирам постъпката ти за правилна. Имам предвид, че напусна Превала.
Раиса премигна срещу него:
— Откъде разбра, че това ме тревожи?
— Отгатнах случайно. — Амон отмести поглед и сви рамене. — Не си човек, който бяга от битки, и в единоборство можеш да излезеш насреща на всекиму. Но на какво да се надяваш в тази битка с майка ти и висшия магьосник?
— Кралицата ми е майка. Как да очаквам другите да превият глава пред мен, ако се бунтувам срещу моята владетелка? Как ще ми има доверие народът, ако избягам?
Амон погледна сплетените им ръце. Този път не бързаше да оттегли своите.
— Избираш битка, в която имаш шансове да победиш, и сама определяш времето и мястото. Не оставяш избора на врага си.
— На това ли ви обучават в „Уийн“?
— Така казва баща ми. Семейство Баяр не биха рискували да настояват за този брак и да предизвикат гнева на клановете, ако не бяха сигурни в изхода.
Раиса въздъхна. Сред самотната тъмнина тук и необикновената есен случилото се в замъка на Превала в деня на Преименуването ѝ изглеждаше като претенциозна мелодрама с други главни герои.
— Може и да грешат. Семейство Баяр.
— Да, възможно е — съгласи се предпазливо Амон, което значеше, че изпитва съмнения по въпроса.
— Понякога тя се съпротивлява на лорд Баяр — настоя Раиса, защото изпитваше потребност да защити майка си. — Може би е повече въпрос на влияние, отколкото на контрол.
— Може би. И все пак, ако беше останала, сега щеше да си омъжена за Мика Баяр.
Мика. Раиса погледна нагоре към звездите. Опита се да се отърве от спомена за лицето на Мика, за неговите целувки, преминавали през нея като пламък през хартия.
— Да поговорим какво ни чака, когато стигнем в Одънов брод — предложи тя, обзета от внезапно нетърпение да промени темата на разговора.
— Дано не си се отказала от идеята да се запишеш в Храмовото училище? — В гласа на Амон се прокрадваше малка надежда.
Раиса въздъхна отново:
— С изключение на времето, прекарано в лагера Демонаи, през целия си живот съм изучавала изкуство, музика и езици. Искам да науча нещо различно. — Вдигна очи към лицето му и положи максимални усилия да го накара да разбере. — Пътуването до Одънов брод е рисковано, но е и възможност. Никоя от кралиците на Сивия вълк не е ходила там, поне не в последно време. Ще науча неща, на които майка ми не може да ме научи.
— Кралството е под обсада и времето ни привършва. — Внезапно Раиса осъзна, че стиска твърде здраво ръката на Амон и побърза да отпусне мъртвешката си хватка.
Амон ѝ хвърли страничен поглед:
— Заради случката със семейство Баяр ли?
Тя поклати глава.
— Не е само заради тях. Имам чувството, че газя из плаващи пясъци. — Разсмя се с горчивина. — Звуча като майка ми, меланхоличната кралица. Но за разлика от нея аз не съм готова да заменя независимостта си със закрила. — Раиса замълча. — Проблемът с дарбата за предсказания е, че никога не си сигурен дали имаш видение, или просто си в песимистично настроение… Лорд Баяр е прав за едно… ще ни нападнат от юг веднага щом семейство Монтен престанат с междуособиците. Никога няма да бъда войник, но трябва да науча повече за дипломацията, политиката и военната стратегия. Трябва да опозная по-добре враговете си.
— Значи искаш да учиш в „Уийн“.
Тя кимна.
Луната се освободи от облачния си воал и светлината ѝ се посипа по руините.
— Мика и Фиона Баяр ще бъдат първокурсници в „Мистверк“ — повдигна вежда Амон. — Семейство Мандър — също.
Тя въздъхна.
— Предполагам, че рано или късно ще се сблъскам с тях.
— Може би по-късно, стига да имаме късмет. — Той потърка нос. — Едно от преимуществата на „Уийн“ е, че се намира на другия бряг на реката, срещу „Мистверк“. Воини, инженери и счетоводители… практическите изкуства… се обучават от едната страна на реката. Магьосниците, лечителите и храмовите артисти се обучават на другата. Не се засичат често.
— Наистина ли? — изненада се Раиса. — Защо не?
Амон се усмихна, а белите му зъби пробляснаха на фона на загорялата от слънцето кожа:
— Всеки новобранец магьосник в червена роба, изгубил се в „Уийн“, поема сериозния риск да бъде хвърлен в реката. От нашата страна учат най-вече южняци, а те не са особено ентусиазирани по отношения на магията.
— Не се ли страхуват да се изправят срещу магьосници? — полюбопитства Раиса.
— Човек би си помислил, че е естествено — кимна Амон. — Но в рамките на академията има строги правила срещу магическите атаки. Срещу каквато и да е агресия всъщност. Сигурно си чувала за Одъновския мирен договор.
Раиса кимна:
— Изумително е как успяват да го налагат. И след като училището се намира между Ардън и Тамрон, съм изненадана, че нито едната, нито другата страна не прави опит да надделее.
— Ардън и Тамрон биха се зарадвали ужасно да завладеят академията заради богатствата и знанията, които се опазват в нея — изкоментира Амон. — Ардън не одобрява „Мистверк“, защото обучава магьосници. Църквата на Малтус иска да закрие „Мистверк“ и е правила опит да завземе училището. Факултетният състав и учениците го защитават с оръжие. Там са най-могъщите магьосници, най-изтъкнатите военни и инженерни умове в Седемте кралства. От дълго време никой не им се е изпречвал на пътя. — Раиса изчака, но Амон изглеждаше решен да говори кратко.
— Дали ще бъде проблем да ме приемат в „Уийн“? — попита тя.
— Баща ми обеща да напише препоръчителни писма до управителите на Храмовата академия и „Уийн“. Преподавал е в „Уийн“, разполага с известно влияние. — Амон замълча, сякаш се колебаеше дали да продължи. — Управител на „Уийн“ обаче е Тейм Аскъл, а той не е от най-сговорчивите.
— В какъв смисъл? Как?
— Да почакаме и ще видим — предложи Амон. — Не ми се говори за неприятности, които могат и да ни подминат. — Той вдигна глава към небето: — Но ми обещай да се запишеш в Храмовото училище, ако не те приемат в „Уийн“.
— Да почакаме и ще видим — цитира го Раиса. Ще ме приемат, каза си тя. Не възнамерявам да си губя времето в Одънов брод.
— Ако те разпознаят, най-вероятно ще се наложи да напуснеш без предизвестие — стисна ръката ѝ Амон.
Тя кимна:
— Разбирам. Но не виждам къде на друго място ще съм в по-голяма безопасност. Не и в Ардън. Тамрон, предполагам, е възможност — допълни, като си мислеше за Лиъм Томлин.
— По на юг? Мечо гърло или Уе'енхавен?
— Ти предложи Одънов брод — напомни му Раиса. — А и в Мечо гърло и Уе'енхавен не познавам никого. Това ми е проблемът. Не съм била никъде; не познавам никого извън моето кралство, освен хората, които дойдоха за деня на преименуването ми. Накрая ще се озова на място, където принасят в жертва чуждестранни принцеси на боговете си. — Замълча, но Амон не се усмихна. — Не мога да се поставя в положение някой да ме контролира. И искам да остана достатъчно близо, за да изпратя съобщение на майка ми.
Очите на Амон се присвиха:
— Не го мислиш сериозно, Раи? Твърде опасно е.
— Трябва да знае, че все още съм жива — настоя Раиса. — И още я обичам, и ще се върна. Не искам да има каквито и да е съмнения по въпроса.
— Как смяташ да изпратиш съобщение, без да ги доведеш право при теб? — попита той. — Стоя тук и се тревожа да не се натъкнеш на Мика, а ти възнамеряваш да се изправиш и да помахаш на лорд Баяр с думите „Ето ме тук!“.
— Няма да пиша на лорд Баяр — възмути се Раиса.
— Все едно ще го направиш — възрази Амон. — А и заради войната не е проста работа да се изпрати писмо от Одънов брод до Превала.
— Не знам как ще го направя! — отсече тя. — Защо всичко, което искам, винаги е опасно… Поне всичко, което си струва. А някои рискове си струват.
Амон промърмори нещо неразбираемо.
— Какво каза, ефрейтор? — попита остро Раиса. — Не те чух добре.
Амон стисна зъби и се загледа право напред. Тъмните му вежди бяха сключени.
— Какво?
— Казах, Ваше Височество, между вас и мен има разлика, и по-точно оставите ли се да ви убият, няма да ви се наложи всеки ден до края на живота си да се обвинявате за това.
По лицето на Раиса нахлу кръв и тя усети как бузите ѝ пламват.
— Наистина ли мислиш, че някой иска да ме убие? — попита меко тя. — Ако ме разпознаят и заловят, не е ли по-вероятно да ме отведат обратно в Превала, за да се омъжа за Мика? — Тя вдигна рамене. — Ако това се случи, ще се справя някак. Стига да остана жива, ще намеря начин. Обещавам ти: Няма да се превърна в кралица под ключ.
Амон вдигна очи към небето, а лунната светлина обля лицето и позлати гърдите и ръцете му. Той видимо се бореше с желанието да проговори.
— Преди малко спомена за предсказания — изрече накрая. — Не ме напуска усещането, че рискуваш повече от злощастен брак. — Покашля се и посочи към завивките ѝ: — Най-добре се наспете, Ваше Височество. Утре ни чака дълъг път.
В сравнение с Превала, където по-голямата част от земята беше твърде камениста и стръмна за обработване, целият Тамрон изглеждаше опитомен и обгрижен. Към реката се протягаха обширни плодни насаждения. Клоните на дърветата се огъваха от праскови, ябълки и странни оранжеви и жълти плодове. Устата на Раиса се напълни със слюнка, когато отхапа от тях.
В рамките на големи имения пшеница, фасул, царевица и тикви растяха по поля, осети с колиби на арендатори, които се трудеха по тях. Къщите — широки, елегантни постройки — имаха приземни прозорци, неособено добре защитени при евентуални нападения. От незапомнени времена в Тамрон царуваше мир.
Трудно беше за вярване, че само на няколкостотин километра на изток бушува война.
Откакто пресякоха границата, Амон видимо се бе отпуснал и за представител на семейство Бърн беше едва ли не разговорлив. Нямаше много възможности за лов, затова купуваха провизии от пазарищата из селата по пътя. Амон винаги се грижеше да плащат справедливо за всичко.
Раиса възстанови малко от предишното си тегло, след като вече не се налагаше непрестанно да я подканят да яде богатата, прясна, южняшка храна. Трупаше най-вече мускули, защото всекидневните упражнения продължаваха. Тренираше редовно с новата бойна тояга и я намираше за изненадващо ефикасна, дори и срещу човек, въоръжен с меч. Работата ѝ с хладно оръжие също се подобряваше, въпреки че заради височината ѝ никога нямаше да се превърне в непобедим боец.
Докато следваха река Тамрон на юг, я поразяваше как географията, климатът и теренът определят икономиката на отделните държави, как създават излишък и предизвикват недостиг.
Процъфтяващите производства на север зависеха от наличните материали — скъпоценни камъни, злато и сребро, вълна, козина и кожа. Единствената що-годе обширна обработваема земя се намираше в Дола.
Така клановете се бяха превърнали в господари на търговията: купуваха и продаваха стоки, произведени от тях или някой друг. Но това правеше жителите на Превала уязвими по време на война, когато търговията почти напълно секваше и изхранването им ставаше трудно.
Впоследствие Седемте кралства се бяха обединили; стоките, парите и хората се движеха свободно помежду им, цялото бе станало по-силно от отделните части.
Докато пътуваха през Тамрон, Раиса мислеше за принц Лиъм Томлин, наследника на трона на Тамрон, който присъства в деня на преименуването ѝ. Случи се само преди два месеца, но сякаш бе изминал цял един живот от флирта им в Голямата зала, прекъснат от Мика Баяр. Какво ли би станало, ако Мика не я беше отвел към онази тайна сватба?
Лиъм не криеше апетита си да намери богата съпруга. След като видя с очите си и малкото от Тамрон, Раиса започваше да осъзнава, че наследникът на това кралство също би сложил нещо значително на масата. Тя нямаше никакъв интерес да се разделя с кралството си, но какво ли би било, мислеше си Раиса, ако интересите на Превала и Тамрон сключат брак? Преди Опустошението двете кралства са били обединени като две от Седемте, управлявани от кралиците на Сивия вълк.
Раиса беше твърдо решена да улови с твърда ръка бъдещия си брак, да скрои свой план. Имаше разлика в това да се омъжи за доброто на Превала и да се превърне в инструмент за намеренията на всички останали.
С наближаването към Одънов брод пътят ставаше по-оживен. Каруци превозваха продукция от жито, дори прасета и пилета за пазарищата. Също ученици — и тук разнообразието се виждаше най-ясно. Някои се возеха в големи каляски, придружавани от въоръжени мъже, прислуга и товарни каруци.
— Първокурсници — усмихна се широко Амон. — Новобранци. Очаква ги голяма изненада. Има причина да наричат Одънов брод „голямото премахване на различия“. Всеки получава еднакво голямо пространство… легло и шкафче под него. Ще се наложи да откарат багажа им обратно за дома. Или да намерят къде да го съхраняват извън границите на академията.
Някои ученици идваха на кон — поединично или на групи, а животните им бяха от състезателни до селскостопански породи, в добро здраве или откровено окуцели. Други ходеха пеша, с протрити от път обувки и раници на гръб. Наетите каруци подминаваха с трополене, а в тях се поклащаха още ученици, стиснали здраво очи заради стелещата се прах.
Хановете по пътя бяха претъпкани. Успееха ли да седнат на маса, за да се навечерят, Вълците бяха наобиколени от учени от Седемте кралства, дори от Мечо гърло, Уе'енхавен и островите. Разнообразието от преплитащи се езици поставяше на изпитание знанията на Раиса. Тези хора обаче сякаш ги говореха по-бързо, отколкото учителите ѝ.
По пътя си Сивите вълци срещаха и приятели — познати кадети, тръгнали обратно за „Уийн“. Като нов кадет Раиса привличаше значителен интерес. Няколко момчета я заговориха. Един тамронски войник бе особено настоятелен и я отрупваше с халби пиво и ласкателства, докато неумолимият, втренчен поглед на Амон не го прогони.
— Стори ми се приятен човек — каза Раиса, докато наблюдаваше забързаното отстъпление на войника.
— Познавам го — каза простичко Амон. — Не е приятен човек.
Магазините в малките градчета и амбулантните търговци по пътя предлагаха стоки, които можеха да потрябват на учениците — хартия в най-различни цветове, пера за писане и попивателни; дебели, подвързани с кожа енциклопедии, в които, както твърдеше продавачът, се съдържаше цялото познание.
Собственик на магазин кръжеше около своя щанд с очила за четене, предназначени за очи, отслабнали от часове учене. Друг предлагаше бурканчета с пигменти, свитъци хартия и платно, четки от всички разновидности, дървени блокчета и малки, остри ножове, годни да изрязват изображения за отпечатване.
По здрач превалиха малко възвишение и академията най-после се ширна пред тях. От това разстояние приличаше на крепост, разделена на две от река Тамрон, защитена от високи каменни зидове. Храмови кули, позлатени кубета и керемидени покриви никнеха иззад стени и отразяваха лъчите на умиращото слънце като глазурата на каменна торта.
Движението от пътници пред тях беше намаляло. По-опитните ученици бяха пристигнали преди вечеря и без съмнение вече седяха на масата. Сякаш в чест на тази мисъл стомахът на Раиса се обади шумно.
Амон дръпна юздите и с известна трудност овладя животното под себе си. Конят му, Вагабонт, нямаше търпение да продължат, подушил вечеря и хамбар в края на дългия път.
Раиса не беше толкова сигурна как ще се развие посрещането ѝ като неочаквана добавка към кадетите. Надяваше се на дълга, гореща баня. Двете с Вихра имаха доста сходна миризма. Ако някога се бе надявала да впечатли Амон Бърн с новопридобития си блясък и красота, шансът беше пропуснат завинаги. Беше получил възможност да я види във всички варианти на грозно положение.
Амон, разбира се, изглеждаше добре приспособен към живота на път. Този живот му придаваше загрубяла, едва начеваща патина и ако не друго, го правеше още по-привлекателен.
— Става късно. — Раиса накара Вихра да спре до Вагабонт. — Може би тази вечер е най-добре да пренощуваме в някой хан и чак на сутринта да влезем в „Уийн“.
— Трябва да отседнем в общежитията — отвърна Амон. — Класовете започват само след няколко дни и хановете ще бъдат препълнени. Нарочно идваме по мръкнало… така е по-малък шансът да се натъкнем на познат пред портите или от страната на „Мистверк“.
— Ясно ти е, че рано или късно ще ме разпознаят, нали? — Раиса говореше тихо, за да не я чуят останалите. — Просто трябва да се примирим.
— По-добре по-късно — промърмори той. Гледаше към града долу и поглаждаше шията на коня си. — Стига никой да не научава, че сме тук, това ще ни свърши идеална работа. Разберат ли, ще стане невъзможно да те защитавам.
— Повечето ми поданици никога не са ме виждали отблизо. — Тя се усмихна безрадостно. — А които са, не биха ме разпознали без тиара на главата.
Той не отвърна на усмивката ѝ.
Амон се извърна в седлото с лице към другите:
— Останете тук. Нека конете си починат. Ще сляза да разузная положението. — Без да чака отговор, той смушка Вагабонт с пети и двамата изчезнаха с чаткане по пътя за долината.
Амон отсъства два часа. Върна се с по-скоро мрачно и примирено изражение:
— Всичко е наред — каза, макар че думите не отговаряха на онова, което съобщаваше лицето му. — Разговарях с директор Аскъл и осигурих подслон за довечера. Да вървим.
Докато се спускаха по дългия склон на хълма към реката, Раиса се наведе по-близо до Амон:
— Какво има? Какво каза Аскъл?
— Иска да се срещне с теб — отвърна Амон и потри тила си.
— Това е хубаво, нали?
— Зависи.
В академията не влязоха през главния вход. Заобиколиха през страничния от южната страна. Двама кадети ги пропуснаха и заключиха зад гърбовете им.
Вихра следваше Вагабонт, без да се налага Раиса да я направлява, което ѝ даде възможност да се огледа, докато подминаваха общежитията.
Училището беше с размерите на малък град, но зелени пространства из него имаше повече, отколкото Раиса бе виждала. Между моравите се редуваха древни каменни сгради, свързани една с друга от покрити галерии, павирани с тухли и обрасли с нощни цветя. Опияняващият аромат ги заливаше на вълни, носен от топлия влажен въздух.
От кухните и трапезариите се лееше светлина. Повечето ученици още вечеряха, но малцина вече се разхождаха обратно към общежитията си, бъбреха на всички езици от Седемте кралства и отдалеч подвикваха на приятелите си. Други се нижеха надолу по главния път към реката, необременени от домашни, защото лекции още не бяха започнали.
— Какви са тези сгради? — посочи Раиса.
— Това е мистверкската страна на реката — обясни Амон. Пищната каменна сграда се простираше на площ от няколко акра. — „Мистверк хол“, най-старата постройка в академията. Според легендата академията е основана, когато един магьосник си построил колиба на брега на реката и започнал да приема чираци.
Раиса огледа „Мистверк хол“ и вдигна глава към исполинската кула с камбанария. Дали Мика Баяр бе някъде вътре?
Колко дълго я беше причаквал Мика в Западната стена? Дали се беше отказал от плановете си да стигне до Одънов брод, само и само да я залови?
Подминаха добре гледани билкови градини, гъмжащи от цветя — някои познати, други непознати за нея.
— Това са градините на лечителите — посочи Амон, забелязал интереса на Раиса. — Тук се стичат хора от всички страни и за да се обучават, и за да се лекуват.
По-нататък високо над водата каменен мост извиваше гръб, поръбен с магазини и сергии, повечето — със спуснати капаци за нощта. От все още отворените таверни по улиците се изсипваха шумни групи ученици.
— Мостът и магазините по тази улица са нещо като гранична област, където учениците от двата бряга се срещат и общуват — каза Амон. — Посочи към Раиса с облечената си в ръкавица ръка: — Така че ти трябва да се държиш настрана от Моста.
Поведе ги по него. Вдясно, през отворената врата на една таверна, се надигнаха гласове. Двама ученици бяха сключили ръце в състезание по борба. Единият носеше сиво-кафява униформа, а другият — червена магьосническа роба. Повечето ученици вече излизаха от таверната, за да се присъединят към многоцветието от ученически униформи.
— Явно имат различия по философски въпрос — обади се Амон и поведе останалите така, че да заобиколят тълпата.
— А Мирният договор? — попита Раиса.
Амон се разсмя:
— Такива спорове между учениците се наблюдават от отговорници. — Посочи трима строги на вид мъже в сиви униформи, които крачеха по улицата зад тях и приближаваха бързо към учениците. — Наоколо има доста, особено по тъмно, и ако те хванат, те изпращат на разговор с ректора. За сериозните повторни нарушения извършителите заслужават изключване от академията и няма начин да оспориш такова решение. Затова учениците намират други способи да разрешават споровете си.
Стигнаха до другия край на Моста и се спуснаха на равнището на улиците от страната на „Уийн“. Сградите тук бяха с по-нова архитектура, и все пак на стотици години, построени от същия сив камък, вероятно добиван от близка каменоломна. Общежитията не бяха толкова пищни, но по-практични, а стилът им с ясна, простичка красота, която се понрави на Раиса.
Военната академия представляваше комплекс от сгради — Цитадела, параден плац, оръжейни ковачници, общежития, класни стаи и пасища.
— Учениците от академията държат конете си тук — обясни Амон. — Независимо дали учат в „Уийн“, или не.
Подминаха няколко дълги, ниски постройки — ако се съдеше по миризмата, бяха конюшни. До една от тях дръпнаха юздите и слязоха от конете. Раиса свали седлото и амуницията на Вихра и я разтри хубаво. Един кадет ги насочи към обора, където да завържат животните. Увериха се, че конете са напоени и им е осигурен овес, след което метнаха дисаги през рамо и отидоха пеша до голяма каменна сграда. Над вратата ѝ пишеше „Уийн“.
Зад масата при входа, разтворил голям тефтер пред себе си, седеше секретар.
— Амон Бърн от Превала се явява по служба в ротата си — докладва Амон. — Вече разговарях с директор Аскъл.
Секретарят кимна:
— Добре дошли отново, командир. Директор Аскъл каза, че ще отседнете в „Гриндел хол“. Всички. — Секретарят се наведе напред и зашепна нещо на Амон.
Командир? Преумореният ум на Раиса не успяваше да се справи с тази дума.
Безучастно огледа имената, изписани по стените от двете страни на входа — списъкът на командири стигаше чак до дните на Опустошението. Забеляза познато име, съсредоточи се и погледна отблизо. През последните хиляда години Бърн се появяваше на равни интервали. Най-скорошните бяха Едън Бърн, бащата на Амон. И Амон Бърн.
Раиса почувства присъствието на Амон зад себе си като неясно усещане между лопатките.
— Доста хора от семейство Бърн — посочи към стената тя.
— Своеобразна традиция е. — Пое дисагите от нея и ги подаде на Мик. — Другите, вървете да се настаните в „Гриндел“ — каза. — Вземете допълнителни завивки за Морли и за мен. Оставете вещите на Морли на третия етаж. Талбът и Абът, вие сте с Морли. Щом си оправите леглата и подредите вещите си, отидете в трапезарията. Не ни чакайте.
Обърна се към Раиса:
— Ти си с мен, Морли. Директорът Аскъл ни очаква.
Сега ли трябва да се срещнем с него? — помисли си Раиса.
Умората надвиваше глада ѝ. Искаше ѝ се просто да падне в леглото. Но на глас каза:
— Надявах се първо да се изкъпем. Може ли поне да си измия лицето?
— По-добре да не закъсняваме — отвърна Амон. — Ще се заинтересува повече от външния ти вид, щом се съгласи да те приемат.
Другите Вълци се снабдиха с одеяла и чаршафи от малък склад и излязоха от сградата през страничната му врата. Раиса и Амон започнаха да изкачват дълго каменно стълбище към третия етаж. В края на стълбището Амон почука на дебела дървена врата.
— Влез — чу се дълбок глас.
Пристъпиха вътре. Тейм Аскъл стоеше пред писалището си. Беше висок, може би малко по-висок от Амон, но вероятно два пъти по-тежък от него. Якото му, мускулесто телосложение сякаш изпълваше стаята, макар кабинетът му да не бе никак малък. Лицето му бе разчертано от дългите години слънце и вятър, а около очите му имаше бръчици, свидетелство, че някъде в миналото си се е усмихвал.
Сега не се усмихваше.
Върху облегалката на креслото му беше наметната преподавателска роба; иначе помещението си оставаше спретнато и подредено. Всяко нещо си беше на мястото, с изключение на купчина документи, пръснати по писалището.
Стените бяха отрупани с книжни лавици, натъпкани с еднакви томове с черни подвързии и златни щампи — исторически книги за военни кампании. Картата на Седемте кралства изпълваше цялата стена срещу вратата, а зад писалището беше окачена рамкирана тъмножълта карта на Картис.
— Директор Аскъл — каза Амон на общия език и отдаде чест, като притисна юмрук над сърцето си. — Командир Бърн се явява по служба на вашите заповеди. Водя кандидат Ребека Морли, сър.
Раиса имитира отдаването на чест. Питаше се колко ли му е известно на директор Аскъл.
— Свободно, командир. И… кандидат Морли — произнесе Аскъл на общия език и със силен ардънски акцент. — Седнете. — Даде знак на двамата да се настанят на столове с прави облегалки. Повече заповед, отколкото подкана.
Раиса седна сковано на ръба на стола, като отпусна ръце на бедрата си и направи опит да изглежда по-висока и значителна.
Аскъл не седна. Вместо това надвисна над тях като Опустошителя в Деня на страшния съд. Сякаш не възнамеряваше да им отдели повече от няколко минути от времето си.
— Няма да ви бавя, уверявам ви — каза директорът и само подсили първоначалното впечатление на Раиса. — Придобил съм навика да интервюирам всеки кандидат, изявил желание да бъде приет в „Уийн“, особено онези, които очакват специални привилегии.
— Специални привилегии ли, сър? — Раиса хвърли поглед към Амон: той се взираше в пространство. Мускулът на челюстта му играеше. — Не съм сигурна какво имате предвид, сър. — Тя предпочиташе да сгреши, като произнесе повече от веднъж думата „сър“, отколкото да я обвинят, че си я спестява.
— Какво точно очаквате от нас, Морли? — скръсти ръце Аскъл.
Враждебният му тон я стресна и Раиса заговори бързо:
— Предполагам, че очакванията ми не са по-различни от тези на всеки друг кадет, сър — заяви тя. — Надявам се да имам полза както от обучението ми в „Уийн“, така и от общуването с останалите ученици и разнообразния им произход.
— Така ли било? — Аскъл наведе глава настрани: — А какво ще спечели „Уийн“ от вашето присъствие? И светът като цяло?
Раиса мигна срещу него. Изнуреният ѝ ум не успяваше да го настигне:
— Ъмм…
Аскъл продължи, сякаш не очакваше отговор:
— Командир Бърн ми съобщи за вашия знатен произход и че макар да сте жена, сте пряка наследница на семейната ви линия, какъвто е… хм… обичаят на север.
От изражението му Раиса веднага разбра, че директорът не одобрява такива обичаи.
— Привличаме много кандидати от благороднически семейства. Повече, отколкото можем да си позволим да приемем. В някои семейства военното обучение се схваща като начин да се изгради характер или за да бъде обърнато внимание на определени физически недостатъци. За други е удобен начин да се отърват от негодни синове или не толкова обещаващи дъщери.
Колкото и да бе изтощена, Раиса усети как търпението ѝ започва да се изчерпва:
— Уверявам ви, директор Аскъл, сър, родителите ми не са ме изпратили тук по силата на никоя от изброените причини — произнесе сковано тя.
Едната вежда на Аскъл се повдигна.
— Така изглежда. Идвате без препоръчително писмо от родителите ви, което е необичайно. Тогава може би сте избягали, за да се присъедините към армията? Може би виждате в това един вид бунт срещу тях?
— Не съм избягала, за да се присъединя към армията, сър — каза Раиса. — Идвам в търсене на образование и подготовка, за да изпълнявам задълженията си към моето семейство и Превала.
— Но все пак имате препоръчително писмо от нашия възпитаник Едън Бърн. — Аскъл замълча, сякаш очакваше Раиса да коментира, но тя не отговори. — И командирът ви поиска определени удобства за вас. Това незабавно повдига въпроси от тревожно естество. Повечето кандидати изчакват първо да ги приемат, след което искат специално отношение. Наистина ли смятате, че „Уийн“ отговаря на целите ви?
— Директор Аскъл, може би аз трябва да… — започна Амон, но директорът поклати глава.
— Попитах Морли, командир — каза Аскъл, без да сваля поглед от Раиса. — Трябва да съм сигурен, че присъствието ви тук няма да се превърне в пречка и да се отрази отрицателно на образованието на останалите кадети. Отговорни сме както към вас, така и към тях. Учениците ни са организирани в сплотени отряди. Присъствието на протежета е противопоказно.
Раиса погледна Аскъл право в очите:
— Сър, бих желала да зная какви удобства е поискал командир Бърн от мое име. Защото не го е споделил с мен.
Аскъл мълча доста дълго, сякаш не очакваше точно този отговор от Раиса. Директорът приближи един бюфет, грабна чайника на него и го остави над огнището, за да се сгрее.
Обърна се и се облегна на полицата над огнището:
— Командир Бърн пожела всички превалски кадети под негово командване, включително и вие, да бъдат настанени заедно в „Гриндел хол“, а нашата политика е да смесваме кадетите от различни кралства… и в общежитията, и в клас. Нямаме практика да настаняваме първокурсници като вас с четвъртокурсници като командира… Освен това поиска за вас да бъде изработена специална учебна програма извън учебните граници: да комбинира военна наука, натоварена физическа подготовка, география, дипломация, история и финанси. Всъщност учебната ви програма да запълва всичките ви часове през деня, а и немалко през нощта.
— Какво? — Раиса дори не направи опит да прикрие изненадата си. — Нямах представа, сър, че командир Бърн проявява чак такъв интерес в планирането на образованието ми. — Обърна се и погледна продължително Амон, но той не срещна очите ѝ. Забеляза червените петна на бузите му и тя най-после си даде сметка какво му е струвало да изиграе картата си пред Аскъл в опита да подсигури специално отношение към нея. Амон не действаше по този начин. — Тя отново се обърна към Аскъл: — Все пак, след като го чух от вас, ми звучи идеално.
— Идвате късно в академията — каза Аскъл. — Другите кадети на вашата възраст вече са третокурсници. Ще срещнете големи предизвикателства в справянето с учебния материал, без да броим това, че е… толкова натоварен.
— Свикнала съм да се трудя упорито, сър — вдигна брадичка Раиса. — Работила съм с наставници. Живях три години сред клановете на Призрачните планини.
— Така ли било? — проточи директорът и по лицето му се изписа обичайното презрение на равнинците към клановете. — Не виждам как това има каквато и да е връзка с приема ви във военна академия.
Едън Бърн твърди, че яздя като воин от клана Демонаи, изкуши се да каже Раиса.
— Ако позволите, това е и причината да предложа донякъде различен учебен план за Морли, сър — обади се Амон. — Както знаете, първите три години в академията се състоят от физическа подготовка — езда, ориентиране, следотърсачество, умения за оцеляване в екстремни условия. Голяма част от тези дисциплини се застъпват с наученото от нея в лагерите. Освен това през изминалия месец Морли премина усилена подготовка в боравене с въоръжение на равнинците. Мисля, ще откриете, че…
— Ако такова обучение се преминаваше само за месец, няма да имаме равни в своята ефикасност, не си ли съгласен, командир Бърн? — попита Аскъл и сипа чай в чайника. Използва парцал, за да го отнесе до писалището, и го остави върху малък триножник.
Накрая директорът се настани на стола си с висока облегалка и погледна Раиса, както някой гледа на дете не наясно с възможностите си. Раиса и преди беше виждала този поглед — и никога не успяваше да се овладее, когато го зърне.
— Наистина ли възнамерявате да бъдете войник, Морли? — попита Аскъл. — Не би ли имало по-голям смисъл да изучавате по-лесни науки? Лечителство, изкуства и философия — те все пак си остават важни направления. И са по-добре ориентирани за човек с вашето положение.
— Моето положение или полът ми, сър? — попита Раиса. — Споменахте, че в „Уийн“ е пълно с малолетни танове и херцози. Сещам се само за един признак, по който се различават от мен.
— В „Уийн“ учат жени — отвърна сковано Аскъл. — Сигурен съм, че командир Бърн ви е информирал за това.
— Има жени, така си е — гласът на Раиса трепереше от гняв. — И всички са от севера, вероятно дъщери на войници, нали? Нито една — с благороднически произход.
Аскъл я изгледа продължително и поклати глава:
— Нито една с благороднически произход — призна. Поне беше честен.
Раиса се изправи, стиснала юмруци на бедрата си:
— В отговор на въпроса ви: не, не искам да ставам войник, сър. Но крале, херцози и лордове изпращат наследниците си в „Уийн“ вече повече от хиляда години… не за да ги направят войници, а за да бъдат по-добри управници… Препълнена съм с философия и изкуства, тъй наречените от вас по-леки направления. Ако има начин да избродирам, изпея или изрецитирам пътя си извън някое заплетено положение, то съм повече от добре подготвена. Дойдох тук, защото за вас се твърди, че сте най-доброто място в Седемте кралства, където човек може да получи образование. Дойдох, за да попълня празнотите в образованието си, за да се подготвя за времена, когато сама ще вземам решения, когато познанията по командване, инженерни и военни науки ще определят успеха и провала.
Раиса хвърли поглед на Амон: стоеше неподвижно — само сивите му очи отскачаха ту към нея, ту към Аскъл.
— Предложеното от командир Бърн ми звучи добре. Но за да получа образование, ще се обучавам като обикновен войник, ако това се иска от мен. Ще живея където ме разпределите. Не искам никакви удобства от вас. Проваля ли се, ще се проваля. Но междувременно може би ще науча нещо. Сър.
Раиса се поклони на директора и му отдаде чест, както направи Амон по-рано:
— Благодаря ви за отделеното време, сър. Ще ви оставя да обсъдите въпроса с командир Бърн.
И излезе от кабинета с пълното съзнание, че вероятно е опропастила всякакви шансове да остане в „Уийн“.
Трополеше надолу по стълбите, а от очите ѝ се стичаха яростни сълзи. На площадката на втория етаж спря за момент, за да се овладее, преди да извърви останалата част от пътя. Откога приемът в „Уийн“ беше станал толкова важен за нея? Преди два месеца дори не си беше помисляла да идва в Одънов брод. Дали не беше просто детинско желание да получи нещо, което ѝ отказват? Дали не беше нещо, което не искаше истински, преди Аскъл да се възпротиви?
Само че два месеца по-рано тя дори не подозираше за вероломните планове на Гаван Баяр да поквари Наеминг и да завземе властта, като ожени сина си за бъдещата кралица на Превала. Раиса трябваше да се върне добре въоръжена за предстоящите битки.
А Амон Бърн се бе превърнал в истински лукав човек. Кога беше замислил пъклените си планове за образованието ѝ и кога възнамеряваше да ги сподели с нея? От една страна, постъпваше арогантно към нея, от друга — бе трогната.
Какво щеше да прави, ако Аскъл откаже да я приемат? Нямаше голям избор. Трябва да остане зад стените на Одънов брод. Но ако прекоси реката до Храмовото училище, шансът Мика Баяр или приятелите му да я забележат ставаше наистина голям. И ще се лиши от защитата на Сивите вълци.
На първия етаж Раиса попита секретаря как да стигне до „Гриндел хол“. Едва ли щяха да ѝ откажат да преспи една нощ там, дори и да планираха на следващия ден да я изритат.
Когато стигна в общежитието, Сивите вълци се бяха нахранили. Имаше запазени порциони за нея и Амон, но Раиса беше изгубила апетит. Сгуши се в дебелата тапицерия на креслото пред студеното огнище в общата стая. Другите вече си бяха легнали. Държеше чаша чай и очакваше завръщането на Амон.
Най-накрая чу познатите му стъпки. Амон спря на вратата — висок силует, загледан към нея.
— Очаквах да си заспала — призна той.
— Какво каза Аскъл? — попита тя.
Амон навлезе в светлината и коленичи до креслото ѝ. Сключи загрубели ръце около нейните и онази странна, дива енергия отново протече помежду им. Времето сякаш се проточи като телескоп и ѝ се стори, че успява да надникне в бъдещето, а все същата сцена се простираше до безкрайност в далечината — бъдеще, в което двамата остаряват заедно.
Пророчество? Кожата ѝ настръхна, а сърцето ѝ заби учестено. Какво ли означава?
— Каква е тази работа с теб? — прошепна Амон с развеселено изражение. — Казвал ли съм ти напоследък, че си изумителна, Ваше Височество?
— Напоследък не — преглътна тя. — Или когато и да е.
— Съжалявам, задето не споделих с теб каква идея имам — продължи Амон. — Опасявах се директор Аскъл да не откаже направо, и не исках да се разочароваш. Смятах, че по-лесно ще приемеш да се запишеш в Храмовото училище, ако не знаеш какво друго съм измислил.
— Какво каза Аскъл? — повтори Раиса.
— Димитри беше прав. Наистина имаш вещерски език. — Амон поклати глава. — Директорът Аскъл одобри учебния ти план и къде ще живееш. Започваш вдругиден.
Хан се радваше, че Ардънскорт остава зад гърба му. Западният път продължаваше прав като тетива през равнините между Ардънскорт и река Тамрон. Напредваха добре, защото не се налагаше да заобикалят планини и само от време на време преодоляваха поредния поток или река. На места обаче мостовете бяха унищожени и се налагаше да се отдалечават далече нагоре или надолу по течението в търсене на подходящо място, където да пресекат. Често като помощ на пътниците по тази отсечка плоскодънни лодки ги превозваха от единия на другия бряг срещу дребно заплащане.
Свидетелствата за неспирната война ги обкръжаваха навсякъде — опожарени ферми, маршируващи батальони от пехотинци, масивни крепости със залостени порти и развяващи се бойни знамена, огромни военни лагери. Спътниците на Хан постоянно се отклоняваха от пътя, за да се скрият сред дърветата и да избегнат преминаващи патрули с различни знамена на враждуващите танове.
Нерядко се оказваха на бойни полета, където плашеха гарвани и лешояди, накацали по разлагащи се трупове на убити. Птиците кръжаха над тях и надаваха високи, недоволни писъци, а щом тримата отминеха, веднага кацаха отново. На няколко пъти подминаха бесилки, на които се полюшваха вмирисаните плодове на скорошни екзекуции.
Добър сезон за гарваните, помисли си Хан. Нямаше начин да стигнат навреме за първите учебни дни, след като се бяха забавили толкова много на тръгване, а и направиха многобройни отклонения по пътя.
Кат не беше щастлива да язди. Конят, даден ѝ назаем от Джемсън, беше недоброжелателно, опърничаво животно, поне толкова проклето, колкото и Парцаливко. Тя се държеше със сетни сили за гърба му като лепкаво насекомо, без да изпитва ни най-малко удобство, но бе напълно невъзможно да я откъснат от мястото ѝ. Нещата се подобриха, когато Хан успя да я убеди да се прехвърли на резервното конче. Използваха коня на Кат за пренасяне на багажа.
Великолепните улични умения не ѝ вършеха никаква работа сред природата, което обясняваше защо постоянно е избухлива и в лошо настроение. Не беше свикнала да е втора в каквото и да е.
Хан и Жарава се редуваха да я обучават как се оцелява в гората, как да разчита следи и да ловува с лък. Кат имаше бързи и точни рефлекси, а и по традиция я биваше с всякакви остриета. При успех в лова, бързо се учеше как да одира животното и да готви месото му.
Изглеждаше покорена и много различна от онази Кат, която Хан си спомняше от Вехтошарника. В миналото гордостта и упорството на Кат винаги ѝ навличаха неприятности. Сега обаче беше станала сприхава като куче, което са ритали прекалено много пъти.
Демонстрираше настоятелно предубежденията си по адрес на Жарава заради престъплението му да произхожда от клановете. В известен смисъл беше ирония — след като Кат произхождаше от Южните острови — толкова бързо да възприеме схващанията на жителите на Дола. Понякога пребитите хора просто искат да пребиват други хора.
Все така пътуваха нощем. С наближаването на зората намираха укрито място, където да прекарат деня. Хан и Кат залагаха примки, а Жарава кладеше огън и устройваше лагера. Хранеха се, спяха няколко часа, ставаха и изваждаха книгите.
Жарава редуваше учебника по магия от Демонаи с книга за заклинания. Хан запаметяваше чародейства, а сетне опитваше да накара амулета си да изпълнява желанията му. Понякога успяваше, понякога не, но поне вече нямаше агресивни изригвания на ейла или странно, самоунищожително поведение.
Предпочиташе да се отърве от всичко това, докато все още се намираха в средата на нищото.
Докато се занимаваха с книгите, Кат се навърташе наоколо. Понякога вадеше базилката и свиреше — сладки, меланхолични мелодии, които разплакваха човек, дори и да не знае думите на песента. Жарава често затваряше книгата, привеждаше се напред, увил коленете си с ръце и затворил очи, просто слушаше.
Захванеха ли се с упражнения по чародейство обаче, Кат бързо се отдалечаваше от лагера и не се появяваше с часове. Даваше ясно да се разбере, че не иска да има нищо общо с магиите.
Жарава все още не харесваше особено новия си амулет, макар да не спираше да го зарежда с енергия.
— Не ми се струва правилно — казваше и го натискаше с пръст. — Все едно нещо стои между мен и амулета… нещо, което не си е на мястото.
Този път Хан вдигна рамене:
— Може би с всички амулети е така. — Поколеба се и също докосна вещерската дрънкулка на Ватерлоу. — Понякога ми се струва, че в него вече присъства друго познание и друга сила. Мислех си дали не е заради… заради мен. Или заради онова, което преди това го е притежавало.
Жарава се намръщи.
— Мислиш, че е прокълнат? Или ти си прокълнат?
— Може би и двете — промърмори Хан.
Ами ако беше вярно… казаното от Елена на майка му? Ами ако наистина беше прокълнат, защото кръвта на Краля демон тече във вените му? През последните хиляда години семейният им късмет със сигурност не беше от най-добрите — от владетел на Седемте кралства до недохранен уличен крадец.
— Защо? Чие притежание е бил преди това?
Хан стреснато вдигна очи към мястото, където Кат беше прегърнала базилката си. Напълно беше забравил за нейното присъствие.
Не му се искаше да лъже Кат, но и не желаеше да я плаши повече, като сподели с нея, че използва стария амулет на Краля демон.
— Ами принадлежеше на лорд Баяр. Висшия магьосник — обясни той.
Кат мигна срещу него. После се изправи и остави базилката настрана.
— Изглежда ти е донесъл само неприятности — констатира тя. — Не е ли по-добре да му го върнеш. — Обърна се и изчезна в гората.
Хан и Жарава останаха загледани след нея.
— Е — обади се Жарава, — ако питаш мен, не мисля, че си прокълнат. Ако го вярвах, нямаше да се навъртам край теб. — Наведе глава, за да погледне амулета на Хан. — А колкото до вещерската дрънкулка, причината по-вероятно се крие в нейната изключителна мощ, а ти не знаеш какви ги вършиш. Поне изчакай да преминеш някакво обучение, преди да правиш заключения.
Раиса отвори очи в мрака, но чуваше, че Талия и Холи вече са станали. Припламна светлик и лампата светна. Затвори очи пред яркия блясък и си пожела отново да заспи. Но щеше да пропусне закуската. А за да изкара настъпващата утрин, трябваше да закуси. След четирите седмици обучение поне в това беше сигурна.
Въздъхна трепетливо, отхвърли завивките, спусна крака от леглото и се изправи по долни дрехи, като се прозяваше и протягаше. Резервната ѝ униформа беше метната на стол, за да съхне.
Кадетите носеха светлобежови униформи и заради мокрото есенно време се налагаше да ги перат почти всеки ден. Когато маршируваха по плаца, калта пръскаше панталоните им до коленете. Дали заради това, дали заради бозавия цвят, студентите от другия бряг на реката ги наричаха кални гърбове.
На минаване край стола Раиса докосна с пръст куртката си. Все още беше влажна. Нищо никога не изсъхваше при този противен климат. Отхвърли спомена за времената, когато чистите дрехи се появяваха по вълшебен начин винаги щом ѝ потрябват. В няколко варианта, от които да избира.
Някой е перял онези дрехи, помисли си тя. Кърпил ги е и е изпълнявал стотиците дребни задачи, с които сега се налагаше да се справя сама — и то съгласно военните изисквания.
Амон беше уредил да няма отговорник в общежитието „Гриндел“. Раиса, Талия и Холи ползваха обща стая на най-горния етаж. Това означаваше всички да се редуват в изпълнение на задълженията на отговорника — да поддържат общите помещения и тоалетните чисти, да попълват запасите от изпрани завивки за леглата. Със Застудяването на времето започнаха да носят дърва за огнищата от склада на квартирмайстера близо реката.
Холи беше приключила в тоалетната; това момиче беше невероятно ефикасно. Просто прибираше плътно косата си назад и я завързваше на опашка, измиваше лице и беше готова.
Раиса разроши руното на главата си и огледа мрачно отражението си в полираната повърхност на металното огледало. Дали с дълга коса нямаше да е по-лесно? Можеше да я връзва на опашка. Само че беше твърде гъста и щеше да съхне също толкова бавно, колкото куртката. Изми си лицето със студена вода и навлече влажната си униформа, като правеше физиономии при всяко лепкаво докосване на плата до кожата ѝ.
Скоро щеше да загрее.
Влезе във всекидневната, където Талия се беше проснала в едно кресло, прехвърлила крака през страничната облегалка. Лампата до нея ѝ осигуряваше светлина да чете. Вдигна очи от книгата и се усмихна, като отбелязваше с пръст докъде е стигнала.
Талия бе със смесена кръв също като Раиса — майка ѝ беше от клановете, а баща ѝ роден в Дола, член на кралската гвардия. Винаги ставаше рано, за да чете Храмовата книга, преди да са започнали часовете. Или нея, или някой роман за лунни момичета, който можеше да накара всеки да се изчерви.
Талия беше човек с разнообразни интереси.
— Двете готови ли сте? — повика Холи от вратата. — Ако не побързаме, наденичките пак ще са свършили.
Поне Холи и Талия бяха престанали да я наричат „лейди Ребека“, след като я чуха да ругае като моряк, когато Вихра я настъпи с копито по крака.
Трите препуснаха надолу по стълбите и едва не прегазиха Мик, който подскачаше из общата стая и опитваше едновременно да се придвижва и да си обуе чорапите.
— Лоша идея — извика Раиса, като блъсна вратата при отварянето.
— Глупчото просто се надява някой да му предложи помощ, ако изглежда достатъчно нещастен — подхвърли Холи. — Още дълго ще си ходи с дупки на чорапите.
Без да спират да се смеят, трите прекосиха тъмния, подгизнал вътрешен двор до трапезарията, където сънените кадети вече се редяха на опашка за закуска.
Поне не ми се налага да си готвя, помисли си Раиса, докато плясваше буца каша в купата си, прибавяше меласа, мляко и, да, две наденички. Едно от преимуществата на това да ставаш за упражнения с пукването на зората беше, че все още е останало месо.
Отнесе подноса до дългата маса, седна и започна да рине кашата. Не беше приятен начин да започнеш деня, но отказваше да остави и една хапка дори когато звънецът удари за първия час.
През този семестър изучаваше история на военното дело в Седемте кралства — лекции и упражнения; в класа по финанси беше пълно със секретари с намастилени пръсти; курсове по военна стратегия и въоръжение; и интензивни часове по ардънски език. Освен това беше задължена да марширува заедно с първокурсниците. Последното беше точно след закуска.
— Е, Ребека — Талия се бе промушила до Раиса. — Някои от тези да ти се нравят? — Посочи с лъжица към кадетите на съседната маса. — Какво ще кажеш за онзи в края? Червенокосият Барет. Бил живичък, чувам.
Барет също посещаваше часовете по история на военното дело. Раиса го огледа оценяващо, додъвка си залъка и преглътна.
— Не е мой тип — поклати глава тя.
— Ами Санборн ей там тогава — предложи Талия и посочи към добре сложено момче с права черна коса и цвят на кожата, близък до бронзовия тен на Раиса. — От долните владения е, Уе'енхавен, струва ми се. Говори се, че били спокойни и надеждни.
Раиса пусна огромна прозявка.
— Нямам идея как ши остава енергия за романтика.
— Прекалено си придирчива — рече Талия. — Никой не те кара да се омъжваш за тях.
— Остави я на мира, Талия — обади се Холи. — Нищо чудно да си има някой у дома и да тъгува за него. Някой млад лорд или богат търговец. Идва от класа, нали разбираш. Защо пък да не се цели по-високо от Барет и Санборн.
— Това не означава да си няма приятел в училище — не мирясваше Талия.
Очевидно приемаше сериозно мисията си на сватовница. Тя и Пърли Грийнхолт, оръжейникът на „Уийн“, бяха лудо влюбени и Талия искаше да сподели радостта с всички.
— Само внимавай, Ребека — посъветва я Холи. — Талия и Пърли… двете са лунни момичета. Не им се налага да се тревожат за бебета.
Лунните момичета принадлежаха към Храма на луната в Превала — а неговите членки предпочитаха жени пред мъжете. Талия се бе включила в ордена им още дванайсетгодишна. Колкото до Пърли, тя произхождаше от Ардън и не бе обявила официално пристрастията си.
Холи се изправи:
— Слушай Талия и ще се окажеш с бебе в корема. — Потупа стомаха си, за да онагледи думите си, и им обърна широкия си изправен гръб, за да се нареди пак на опашката за храна.
Холи бе самотна майка с двегодишна дъщеря, Аша. Беше се наложило да я остави в Превалски брод при родителите си. Стара душа — в никакъв случай не бе склонна към романтични мечтания.
Беше излишно Холи да се тревожи. Раиса ловко отбиваше всички намеци и предложения на Талия. Нямаше как да довери на Талия, че е влюбена в командира им.
Толкова по въпроса с личните ѝ планове да се оглежда по-добре преди сватбата си.
Раиса наистина харесваше Холи и Талия. Доставяше ѝ удоволствие да общува с тях и се възхищаваше на тяхната приземеност и решителност. Талия обичаше, когото обичаше, без да се интересува, че в долните владения гледат с лошо око на лунните момичета. Холи пък бе непоколебима в намерението си да се образова, въпреки че дъщеря ѝ ужасно ѝ липсваше.
Бяха станали приятелки, независимо от всички тайни, които ги разделяха.
Приятелки жени беше нещо ново за Раиса. Взаимоотношенията в кралския двор се основаваха на конкуренцията, имаха политически заряд, и всеки се надбягваше за най-добрата позиция близо до хората на власт. На никого не можеше да се вярва и мотивите на всички бяха под въпрос. Амон си оставаше единственият ѝ истински приятел от онези времена, а сега тази връзка бе натоварена допълнително.
Нищо чудно защо Ханалеа е пътувала предрешена. Единственият начин да откриеш какво си мислят хората в действителност.
Звънците отекнаха подрънкващо из цялата трапезария. Раиса отнесе купата и лъжицата си до хората, чието задължение беше да остъргват върнатата храна, и пресече помещението на път към вратата.
— Предай на Пърли любовта ми! — провикна се след нея Талия, докато излизаше в есенния мрак.
Раиса завари кадетите да правят вече обиколки по плаца. Отлепи куртката от тялото си и я остави настрана с пълното съзнание, че не след дълго ще се облива в пот.
След половин час тичане от нея се стичаше вода. После проведоха групови упражнения с оръжия. Стиснали копията, атакуваха напред и назад през полето в редове по десетима. Крещяха като банши. Раиса прегракна, а ръцете ѝ така натежаха, че едва ли не влачеше оръжието по земята.
Това беше военно дело на равнинците и в очите на Раиса наистина изглеждаше странно. В планинските проходи нямаше място за редове от войници и военни маневри. Бойците от клановете се сражаваха индивидуално или на малки отряди, като редуваха нападение и отстъпление. Такъв вид сражения обаче изискваха укритие, каквото в равнините липсваше.
Офицерът по строева подготовка най-сетне обяви със сигнал края на заниманията и Раиса предаде копието си на Пърли, която ги подреждаше на стойките.
— Талия ти праща любов — предаде Раиса.
Пърли се изчерви и се усмихна. Лицето ѝ грейна от удоволствие. Талия беше първата истинска приятелка на Пърли.
— Уф — промърмори Раиса. Грабна си куртката и пое към банята. — Навсякъде любов и нищичко за мен.
Слънцето тъкмо изгряваше, когато прекоси вътрешния двор към „Уийн хол“ за първите си часове — история на военното дело с преподавател Тейм Аскъл.
Беше се изненадала, че директорът преподава на новобранци. Аскъл, забележително добър учител, изпитваше страст към предмета и го познаваше добре, в съчетание с богат практически опит, какъвто липсваше на мнозина учени. Лекциите му изобилстваха с примери от реалния живот, много от тях — взети направо от собственото му минало. Беше се сражавал в битки чак при Картис, използвайки всякакви видове оръжие и тактики.
Раиса беше изучавала историята на Седемте кралства с наставниците си в замъка Превалски брод, но това бе нов вид история с фокус върху военното дело, оживена от многообразието на съкурсниците ѝ. Идваха от всичките седем кралства и съвсем скоро Раиса осъзна, че има повече от една истина за миналото.
Поради отсъствието на естествени прегради кралствата Ардън и Тамрон, Уе'ехавен и Мечо гърло винаги бяха общували по-пълноценно; дори островните кралства. Южните кралства споделяха обичаи, езици, вери — гледаха по един и същи начин на света.
Кралството на Превала бе изпаднало в изолация, погълнато от собствените си проблеми. В резултат на това планинците бяха обект на спекулации и романтичен интерес, всичко това посипано с голяма доза неверни сведения.
Малкото известно на равнинците за Превала идваше от търговците, които слизаха по работа от планините, продаваха метални изделия, накити и други предмети от горните земи; самите те пък изкупуваха хранителни продукти, които растяха върху плодородната почва в по-топлия климат на равнините. Търговците на клановете — екзотични, забулени в тайнственост фигури — умееха да разказват интригуващи истории.
В повечето от часовете Раиса беше единственият превалски ученик — дори и по военно дело.
Както обикновено след банята пристигна в клас в последния възможен момент. Наложи се да седне на първата редица, докато Аскъл вече крачеше по подиума. Припряно извади мастило и хартия. По време на неговите лекции винаги си водеше подробни бележки.
Той разгърна записките си и огледа класа, както правеше винаги. Днес погледът му се задържа на Раиса малко по-дълго от обичайното. Тя се поизправи и срещна погледа му.
— Тази сутрин ще обсъждаме употребата на магия във военното дело — обяви той. — Така че днешната лекция ще се занимава по-специално с превалските чародеи и Призрачните кланове, но ще се отнася и до някои аспекти на Картис.
През класа премина мърморене, наподобяващо остър вятър сред трепетлики.
Раиса почука с писалката си по чина, изненадана, че директорът е употребил правилната северна терминология за надарените хора в Превала. Повечето ардънци говореха за магьосниците като за богохулници, идолопоклонници и магове, а за клановете — като за езичници и диваци.
Сякаш прочел мислите ѝ, един от новите кадети от Тамрон вдигна ръка. Беше Барет, същият, когото Талия ѝ посочи на закуска:
— Трябва ли да отделяме време на тези въпроси? Никой тук няма да използва такива тактики в живота си.
Тонът на кадета даваше да се разбере, че със същия успех Аскъл може да предложи да ги запознае с методите за призоваване на демони или за изтезания.
Впрочем, темата за изтезанията вероятно би била по-добре приета, замисли се Раиса.
— Новобранец Барет, да допуснем, че имате дарбата да предсказвате бъдещето — подхвана Аскъл. — Готов ли сте с абсолютна сигурност да обещаете на присъстващите, първо — никога да не им се наложи да използват магически тактики, и второ — никога да не воюват с хора, които ги използват?
— Не, разбира се, сър — заекна Барет. — Но изглежда слабо вероятно…
— Слабо вероятната тактика ще доведе до поражението ви — прекъсна го Аскъл. — Няма да сте подготвен за такава тактика. И тогава враговете ви със сигурност ще ви сътрудничат. — Погледът му отново обгърна класа. — Други възражения? Не? Тогава да обсъдим странната симбиоза между Призрачните кланове и чародеите, нахлули от Северните острови… връзка, изпълнена с конфликти през последните хиляда години.
Най-после нещо, за което Раиса имаше по-големи познания от съучениците си. Скоро обаче си даде сметка, че Аскъл знае много повече от нея за употребата на магия по време на завоевателната кампания на магьосниците, както и на Краля демон във времената на Опустошението. След хилядагодишния мир на север това не беше сред приоритетите в образованието ѝ.
Но имаше ли изгледи да се превърне в приоритет в бъдеще? Какво щеше да стане, ако между Ардън и Превала избухне война? Раиса огледа аулата. Почти една трета от учениците бяха от Ардън. Какви възможности имаше да се възползва от преимуществата на Превала, за да отблъсне нахлуване от юг?
Внезапното мълчание я изтръгна от дълбоката умисленост. Вдигна глава и установи, че всички, включително Аскъл, я гледат.
— Аз… съжалявам, сър. Бях се разсеяла — извини се Раиса, а наум се порица за невниманието. Налагаше се да свикне с новоприетото си име.
— След като новобранец… ъъ… Морли отново се върна при нас, ще повторя въпроса — каза Аскъл. — Някой попита дали амулет, зареден с чародейска магия, може да бъде използван от друг човек… без значение дали има дарбата. Откровено казано, не знам. Помислих си, че навярно вие ще отговорите на въпроса, след като сте от севера.
— Аз… не съм сигурна, но не вярвам да е възможно — отвърна Раиса. — Чувала съм, че силата, насъбрана в един амулет, може да бъде използвана единствено от магьосника, който я е насочил в него.
— Благодаря ви, Морли — кимна Аскъл. — Е, видяхме, че тактиките, използвани от Алгер Ватерлоу, известен като Краля демон, са били колкото иновативни, толкова и опустошително ефикасни.
Някои от студентите направиха знака на Малтус, за да се защитят от демоничната магия. Аскъл забели очи:
— На ваше място не бих разчитал на свети Малтус за защита от магия — каза той. — И така. Някои учени допускат възможността Ватерлоу да е пътувал до Картис, където се е обучавал под наставничеството на тамошните магьосници. Не намирам обаче първоизточници, поддържащи подобно схващане. Но ни е известно друго: непосредствено преди Опустошението той се е укрепил на скалния рид Сивата дама заедно с кралица Ханалеа и оръжеен арсенал. Можел е да удържи напора на армията на Седемте кралства безкрайно. Ала го предава вътрешен човек.
Аскъл вдигна очи от записките си.
— Обграждайте се с хора, на които имате доверие. В противен случай няма да ви спаси никое оръжие и никоя тактика на света.
Лекцията свърши. Раиса си събра бележките и ги напъха в чантата. Тръгна между скамейките към мястото, където Аскъл слагаше в ред книжата си.
— Отличен урок, директор Аскъл — усмихна му се тя. — Благодаря ви. Научих толкова много. Разполагате с удивителни познания по тема, която не обсъждаме у дома.
Аскъл вдигна глава и остана продължително загледан в нея.
— Благодаря ви, новобранец Морли — изрече суховато накрая. — Внезапно ме обзе чувството, че времето си е струвало.
Раиса мигна срещу него.
— Сър? Нещо нередно ли направих? За да започнете да не ме харесвате?
Аскъл въздъхна.
— Новобранец Морли, да не харесваш намеква за определена степен на заинтересованост, даден ангажимент или фокус, както върху противник. — Поклати глава. — Не, в никакъв случай не може да се каже, че не ви харесвам. Нито ви харесвам.
Раиса не изпускаше погледа му.
— Благодаря ви, сър. Придобих по-голяма увереност. — Отдаде му чест, притиснала юмрук към сърцето си, обърна се и излезе от залата.
Най-малкото, ако някога се стигнеше до война между Ардън и Превала, ардънската арогантност щеше да работи в нейна полза.
Най-сетне един следобед в края на септември, четири седмици след началото на учебната година, Хан и спътниците му стигнаха Одънов брод. В проливен дъжд влязоха през източния портал на академията, откъм страната на „Уийн“. Стражите на портата ги упътиха към централния двор на „Мистверк“ в далечния край на Моста.
Главният път се провираше и завиваше покрай сградите на академията. Хан оглеждаше любопитно всичко около себе си. Камбаните на храмовите кули отброиха с дълбок звън четири часа и учениците започнаха да излизат вкупом от вратите, свалили ниско над очи качулките на плащовете си. Бързаха през закритите галерии и газеха в локвите между сградите. Сякаш нямаха търпение да стигнат някъде.
Каменните стълбове указваха съответния колеж — Посреднически, Търговски, Исенверкски — до един с предназначението да изграждат познания. Всяко училище беше групирано около тревист централен двор и се състоеше от учебни сгради, библиотеки и общежития. Академията напомняше на Хан за храма Южен мост, но в по-голям мащаб.
И общежитията бяха впечатляващи — три-четириетажни постройки от тухли и камък, с големи каменни комини и сводести прозорци.
Одънов брод беше като малък град, но без грозните и всекидневни части. Дори и в дъжда изглеждаше озарен от светлина, а лъскавите му камъни бяха инкрустирани като скъпоценности в зелените ливади, чиито граници от цветя приличаха на бродерията по рокля на дама. Всичко все още беше зелено и разцъфнало, макар че обратно в планините есента отдавна бе в пълна сила.
— Мостът е оттук нагоре — посочи Жарава, докато подминаваха сграда, обозначена като „Уийн“. — Конюшните са право пред нас, от тази страна на Моста, но Храмовото училище и „Мистверк“ са от другата страна на реката. Чувал съм, че не е разумно за надарените да се размотават на този бряг.
— Защо не? — попита Хан, когато Жарава подкара настоятелно Пакостливко между две ниски сгради, които намирисваха на сено и кон.
Докато минаваха покрай конюшните, животните вътре започнаха да цвилят за поздрав, а Парцаливко им отвърна предизвикателно.
— Кадетите от „Уийн“ и учениците в „Мистверк“ не дружат — отвърна Жарава. Той се обърна към Кат: — След като оставим конете, може ли първо да се отбием до двора на „Мистверк“ и после да отидем до Храма?
Кат сви рамене и завъртя очи, сякаш можеше да чака вечно.
— Може би ще ни позволят да живея при вас — каза тя на Хан. — Въпреки че ще уча в Храмовото училище.
— Ще попитаме — отговори Хан.
Нямаше представа какви са правилата, нито по колко студенти живеят в една стая. Внезапно го порази ужасна мисъл. Може би всички новобранци спяха в едно и също помещение. Може би щяха да се озоват под един покрив със семейство Баяр. При това положение никога нямаше да успее да затвори очи.
— Самотен ловец! — Предупредителният вик на Жарава наруши мислите му.
Хан вдигна очи и видя, че едно девойче с ниско спусната срещу дъжда качулка пресича двора точно пред него. Беше извърнала лице от лошото време и не ги виждаше. Той дръпна силно юздите и я изпръска с вода.
Тя се отърси и вдигна мрачен поглед към него:
— Внимавай накъде отиваш, става ли? Едва не ме прегази.
Той успя да зърне за кратко част от лицето ѝ в тъмнината под качулката, след което момичето отново се извърна и побърза да се отдалечи, като едва ли не тичаше, привела глава под проливния дъжд.
Хан остана взрян след нея, останал без думи от изненада. После каза:
— Ребека?
Тя изчезна между сградите.
Спомените започнаха да минават през ума му като сцени от недовършена пиеса: кабинетът на Джемсън в Храма Южен мост, Ребека, която докосваше натъртеното му лице със студени пръсти и казваше: Кой ти причини такова нещо? — сякаш готова да се впусне в битка; Ребека, сгушена в ъгълчето на убежището му във Вехтошарника, взряна мрачно в него, предизвиквайки го да направи своя ход. И най-накрая — излизаща наперено от караулното в Южен мост, горда като кралица, повела след себе си дузина освободени Вехтошари.
— Какво има? — попита Жарава, който също беше останал загледан след избягалото момиче. — Кой беше това?
Хан вдигна рамене:
— Моя грешка. Напомни ми за някой, когото познавах у дома.
Кат изсумтя:
— Естествено. Започва се с белтъците към девойчетата още преди да сме се настанили. — Тя слезе от седлото и поведе кончето си към вратите на конюшнята.
Хан се поколеба, все така загледан към мястото, където изчезна девойчето. Дори и да не беше Ребека, девойчетата обикновено не бягаха от него.
Вероятно това, че я заля с вода, не бе помогнало.
Както и да е. Животът му беше достатъчно объркан. Хан скочи на земята и последва Кат.
След като оставиха конете, прекосиха извития каменен мост, поръбен с магазини и таверни, които тъкмо започваха да отварят врати. Хан Подушваше печено говеждо, бекон и наденички.
Същия ден бяха пропуснали обяда в бързината да се доберат до Брода, преди да се е мръкнало. Стомахът му къркореше и Хан се зачуди дали не е по-добре да спрат, или да опитат да намерят нещо за ядене в общежитието.
Жарава и Кат продължиха напред обаче и Хан ги последва, като все пак хвърли назад още един-два погледа, изпълнени с копнеж.
„Мистверк хол“ беше с размерите на катедралния храм в Превалски брод, обширна постройка, към която през годините бяха прибавяни крила без очевиден замисъл. Пристройките се сблъскваха една с друга, разделени в предната част от оригиналната сграда на храма, или я заобикаляха, за да влязат в нечестен двубой зад гърба ѝ. Храмът бе увенчан от висока каменна кула с камбанария, надупчена от високи прозорци, подобни на присвити очи.
Всяка една от частите би била красива сама по себе си, но взети заедно, създаваха настръхнало напрежение, което се нравеше на Хан.
В преддверието един по-възрастен ученик беше заел мястото си зад писалище, свел глава над плътно изписан ръкопис. Едната му ръка си играеше с кичур от гъстата му къдрава коса. Беше от Мечо гърло, може би… а робата му бе поръбена със златни нишки.
Хан и приятелите му се поколебаха на входа в очакване да ги забележат, но младежът изглеждаше погълнат от четивото и дори не вдигна поглед.
— Хубавите дрешки означават, че е експерт — прошепна Жарава, като докосна с ръка собствения си простичък ръкав.
— Какво е „експерт“? — попита Хан. Искаше му се да знае повече за онова, в което се забърква.
— Издържал е две групи от изпити. Първо си новобранец. После си втора година, след това си експерт. Ако издържи третата група, ще се дипломира като магистър и може да стане част от факултетния състав — обясни Жарава. — Три години четене, писане, преподаване, след което може да се пробва за декан.
Жарава беше изучавал с месеци порядките в Одънов брод. Той се покашля шумно.
— Извинете — каза на общия език.
Експертът вдигна разфокусиран поглед, сякаш умът му все още пътуваше някъде далеч.
— О. Извинете. Казвам се Тимис Хадрон, дежурен експерт — каза със силен акцент на общия език. Огледа ги от горе до долу, забелязал следите от дългия път по дрехите им. — Сега ли идвате?
— Аз съм Хейдън Жарава — каза Жарава, — а това е Хансън Алистър. Нови ученици сме, идваме за есенния семестър в „Мистверк“. Съжалявам, че закъсняваме; имахме неприятности по пътя през Ардън.
Хадрон кимна:
— Не сте единствени. Вчера пристигнаха други трима новобранци и очакваме още двама. За нещастие Мирният договор не се съблюдава в Ардън. — Той придърпа една регистрационна книга пред себе си и се зачете в имената из нея. Пръстът му се заби в страницата: — Аха, да. Декан Абелард пита няколко пъти за вас. Сигурно ще ѝ е приятно да научи, че най-после сте пристигнали. — Той хвърли поглед на Кат, която пристъпваше от крак на крак. — А това е…?
— Кат Тайбърн — отговори Жарава. — Не е записана в „Мистверк“, но се надявахме, че може да отседне с нас.
— Не се допуска прислуга — отвърна Хадрон, като си отбеляза нещо, без да вдига поглед. — Когато сте кандидатствали, би следвало да са ви го разяснили.
— Не съм ти прислуга! — отсече Кат, като стовари длан върху регистрационната книга.
— И любовници не се допускат — каза Хадрон. Той най-после я погледна стреснато, когато Кат го улови за предницата на робата и грубо го дръпна към себе си. Момичето се вторачи унищожително в лицето му.
Беше напрегната. Хан познаваше безпогрешно признаците.
— Кат. Остави го — каза той и сложи ръка на рамото ѝ. — Не ни е враг.
Кат пусна дрехата му неохотно и отстъпи назад.
— Или телохранители — продължи Хадрон, като почука с перото си по ръкописа.
— Кат е новопостъпваща в Храмовото училище — обясни Хан.
— Наистина ли. — Хадрон се облегна в стола си и огледа любопитно Кат. — Моля за извинение, новопостъпваща Тайбърн. Новите ученици в „Мистверк“ често пристигат с целия си състав от прислужници и очакват да им осигурим подслон. Изумени са, когато отговаряме с не. Щом искате да постъпите в храма, ще отседнете в самия храм.
— Не искам да отсядам в храма — промърмори Кат. — Не може ли тук?
Хадрон поклати глава:
— Новите ученици отсядат в назначеното им общежитие. — Той замълча. — Поздравления за приема ви в Храмовото училище… има голяма конкуренция.
Кат просто се заигра с шала си и отново привърза коса с него.
— Ще ви хареса, уверявам ви — продължи Хадрон. — Най-доброто общежитие на територията на кампуса. Много по-добро, отколкото тяхното — кимна той към Хан и Жарава.
— Може би тогава те ще отседнат при мен — измърмори пак тя.
— Не се тревожи — намеси се Жарава. — Всичко ще бъде наред. Няма начин да е чак толкова далеч. Ще бъдем заедно постоянно.
— Все едно искам да съм ти постоянно подръка — отвърна тя и скръсти ръце на гърдите си.
Докато разговаряха, учениците минаваха през преддверието по двама и трима, а червените им роби шептяха по каменния под. Поглеждаха с интерес новодошлите, сочеха, шушукаха и попипваха амулетите си.
Хан хвърли поглед към дрехите си на член на клановете — окаляни от пътуването — и почувства, че не е на мястото си.
— Да настаним вас двамата — предложи Хадрон на Хан и Жарава. — Оставили сте конете си в конюшните, нали? — Когато Хан кимна, Хадрон бутна през писалището една карта, изрисувана с мастило: — Новодошлите в „Мистверк“ отсядат в общежитието „Хамптън хол“ ето тук. — Посочи им го и вдигна извинително очи: — Не е от най-хубавите, защото сте сред последните пристигнали, но поне ще се скриете от дъжда. Отговорникът на общежитието ще ви даде завивки и ще ви покаже стаята. Трапезарията е тук. — Пръстът му се заби по-надолу по картата. — Вечерният час е в десет, малко по-късно в храмови дни. От всички новодошли се очаква да са се прибрали в общежитията си дотогава, освен ако имат среща с член на факултетния състав, или участват в одобрени дискусионна група или събитие.
Кат изви устна, без да опитва да прикрие изумлението си от дългия списък с правила, но Хан се постара изражението му да не издаде каквото и да е. Кръстосваше улиците от малък. И дори тогава майка му отдавна се бе отказала да държи сметка кога си идва или излиза синът ѝ.
Щеше да намери начин да заобиколи правилата.
— Отговорниците на общежитията ще имат грижата да ви снабдят с програмите. От вас се очаква утре да присъствате на класните занимания. Ще уведомя декан Абелард, че сте пристигнали. Тя и останалите преподаватели ще ви посъветват в кои предмети трябва да настигнете останалите ученици.
Хадрон придърпа ръкописа обратно към себе си.
— Нещо друго? — попита той, с което възпитано им даваше да разберат, че са свободни.
— Разбрахме, сър. Благодарим ви — каза Хан и поведе останалите по пътя извън „Мистверк хол“.
— Няма да отсядам в никакъв храм — изръмжа Кат, преди още да са се спуснали напълно по широките каменни стъпала пред сградата.
— Ако искаш да останеш тук, нямаш избор — отвърна Хан. — Пътят до Превалски брод е дълъг.
— Защо поне не опиташ? — обади се Жарава. — Винаги можеш да се откажеш. Междувременно получаваш постеля и храна; вече не си в Превалски брод и се измъкна от войната.
Кат не удостои това с отговор.
Хан знаеше, че не трябва да я притиска.
— Това трябва да е Храмовото училище — каза той и посочи каменната сграда с извисяващи се кули от другата страна на вътрешния двор. — Наистина е съвсем наблизо. Да се отбием в нашето общежитие и да огледаме гнездото. После ще хапнем нещо.
„Хамптън хол“ изглеждаше като една от най-старите сгради в кампуса — четириетажна, засенена от масивни дъбове, с алея от каменни плочи, износени от стъпките на милиони крака, минавали по нея през последното хилядолетие.
Общата стая миришеше на мокра вълна и дим. Учениците се бяха скупчили около масата край огъня и играеха на крале и простосмъртни. Вдигнаха очи, когато Хан, Жарава и Кат влязоха, и огледаха хубаво тримата. После сбърчиха благородническите си носове и се върнаха към играта си.
Отговорникът на общежитието Дилбърт Блевинс беше угрижен на вид мъж на средна възраст с кървясали очи и сополив нос, който се държеше така, сякаш нарочно са закъснели.
— Предупреждавам ви, момчета, не е останало кой знае какво, така че да не чувам оплаквания — каза той веднага щом се представиха. — Наслушал съм се на оплаквания. — Рибешкият му поглед се плъзна по Кат, по мешката през едното ѝ рамо и базилката на другото. — Забранено е да водите девойчета по стаите си — поясни.
— Знаем — отвърна Хан, като си мислеше, че със същия успех можеха да се заселят и в храма. — Тя обеща да… ни помогне с настаняването.
— Хммф — проточи Блевинс. — Е, ако тя се качва, и аз се качвам с вас. — Огледа внимателно вещите им. — Това ли е? Е, поне не сте помъкнали всичко, което имате на този свят, като някои хора.
Тук вече грешиш, помисли си Хан. Това е всичко, което си имам на този свят.
Блевинс връчи на Хан и Жарава по един наръч книги и тикна в лицата им вързопите със завивките. После ги поведе по стръмно стълбище, което се извиваше и извиваше нагоре. На всяка площадка в дебелата каменна стена беше изрязан тесен прозорец, от която се процеждаше мръсната, мрачна светлина, пропусната от дъжда. Претоварен от тежестта на множеството торби, Хан се препъваше по неравните стъпала.
През целия път нагоре Блевинс не спираше да ги обсипва с непрекъснат поток от оплаквания, най-вече по адрес на учениците с високи очаквания.
Хан се подготвяше за най-лошото. Без значение колко е зле, помисли си той, ще се справя някак. Така или иначе няма да прекарвам много време в стаята си.
Стълбището към четвъртия етаж беше още по-тясно от предишните три, сякаш последният етаж беше преустроено таванско помещение. Площадката тук беше по-просторна, но таваните в двата края на коридора се скосяваха заради наклона на покрива.
Блевинс тръгна пръв по тъмния коридор надясно, като откриваше пътя инстинктивно. В края на коридора имаше две врати, по една от всяка страна. Блевинс отключи и двете с големия ключ, който извади от джоба си, и ги бутна в отворено положение.
— Вратите остават отключени по всяко време, за да може отговорниците да правят инспекции — каза той и изгледа лошо Кат, в случай че са пропуснали намека.
Ръката на Хан стисна амулета.
— Отключени? Ами ако…
— Учениците би следвало да оставят ценните си вещи у дома — каза Блевинс. — Първокурсниците са по двама в стая, но след като сте от последните, които пристигат, и след като стаите са по-малки от повечето, и двамата ще си имате собствени. Умивалните са на третия етаж.
— И двамата ще си имаме собствени стаи? — Хан се поклати от изненада.
— Не се вълнувай — предупреди го Блевинс, като избърса нос с ръкава си.
Хан погледна и в двете стаи. Еднакви по размери и обзавеждане — миниатюрни и със скосени тавани, с оловни стъкла на прозорците срещу вратите.
Хан избра стаята вляво и остави мешката и завивките си на шумолящия сламеник, който красеше леглото.
Кат се канеше да го последва, но Блевинс излая:
— Девойчетата остават в коридора.
Въздухът беше застоял и задушен, дори и толкова късно през сезона, и Хан си знаеше, че през лятото ще бъде невъзможно горещо.
Външната стена си имаше малко огнище и до него бяха натрупани добре изсъхнали дърва, но не можеше да си представи кога изобщо ще потрябват.
Леглото заемаше по-голямата част от ограниченото място на пода. Можеше да легне в него и главата му да опре в едната стена, а върховете на пръстите в другата. Сандъкът в долния край на леглото с лекота би побрал личните вещи на Хан. Писалището и обикновеният стол, прибутани под прозореца, щяха да вършат добра работа на дневна светлина. Имаше си кана и леген за миене, а на каменния под бе просната плетена черга.
На Хан не му се понрави, че има само един вход и един изход навън, през стълбите, но прозорецът изглеждаше достатъчно голям, за да се промъкнеш през него. Отвори рамката му на няколко сантиметра и пропусна свежия, умит от дъжда въздух, както и няколко водни капки. Прокара пръсти по истинските стъкла. Една покривна плоча предпазваше от по-голямата част от мокрото, но освен това можеше да представлява проблем, ако иска да се покачи на покрива над нея.
Хан се ухили и поклати глава. Като цяло беше най-разкошното място, в което някога е отсядал. Изумяваше се, че на учениците позволяват да живеят така, да спят в едно легло, какво остава сами в стая.
Придърпа торбата, която Блевинс му даде. В нея имаше памучни чаршафи и одеяла, бухнала пухена възглавница, парче лоен сапун за миене и две мистверкски роби от вълна в наситеноален цвят (очевидно един размер трябваше да става за всички). Погали плата и остави дрехите настрана за по-късно, когато щеше да ги пробва.
Хан се върна в коридора, където Жарава го очакваше заедно с Кат и отговорник Блевинс, който, както изглежда, нямаше намерение да ходи никъде, докато девойчето се размотава на четвъртия етаж.
— Къде можем да намерим нещо за вечеря? — попита Хан към Блевинс, който все още го гледаше настръхнало, все едно в очакване да посрещне оплакванията за състоянието на стаите.
— Трапезарията е от другата страна на двора, до кухните — обясни Блевинс. — Сервират на всички в „Мистверк“ и Храма. Ще им дам имената ви. Графикът за хранене е окачен долу в общата стая. Ако отидете по-късно, оставате гладни.
Хан се обърна към Кат и Жарава:
— Да наминем към Моста тази вечер, след като отидем до Храмовото училище — каза той, като и в този момент усещаше тежестта на парите от клана в себе си. — Според мен можем да отпразнуваме случая.
— Мнозина от учениците в „Мистверк“ харесват „Корона и замък“ — обади се Блевинс. — Поднасят гореща храна и относително добро пиво на прилични цени.
Спуснаха се по стълбите пред общежитието. Кампусът вече гъмжеше от ученици въпреки неспирния дъжд. Повечето носеха практични наметки от изварена вълна над ученическите си роби, пъхнали учебниците и книжата под тях, за да ги предпазят от влагата. Имаше и такива с аури — те веднага привлякоха погледа на Хан. Голяма част бяха тръгнали към трапезарията, но други се отделяха от тълпата и поемаха към Моста.
Храмът също изглеждаше като една от най-старите сгради на територията на кампуса. Издигаше се до реката, точно до официалните градини и павилиони, които се спускаха чак до водата, фасадата на сградата беше обърната към храмовия двор, а извитият свод на входа водеше към светилището и класните стаи. Ако имаше нещо общо с Южен мост, двете странични крила с широки веранди бяха общежитията на учениците.
Из верандите, скрити от дъжда, седяха ученици и послушници. Някои бяха сгушени в плетени кресла и четяха; други натискаха педалите на чекръци или привеждаха глави над ръкоделия. Група студенти бяха насядали в кръг на възглавници около учител, който размазваше боя по платно.
Общото помещение за общежитието се намираше веднага след страничната врата на верандата. Една храмова ученичка седеше зад писалището си под стена от пощенски кутии. Пред нея беше прострян плат, върху който бяха пръснати миниатюрни инструменти и парченца дърво. Занимаваше се с инкрустация — изработваше картина от екзотичен дървен материал.
Тя вдигна очи и се усмихна на Хан и приятелите му, докато вратата се затръшваше зад тримата нови ученици — усмивка, която бе толкова слънчева, колкото навъсено като буреносен облак беше лицето на Кат. Носеше бяла роба, но обемната ѝ коса бе привързана с шал в познатите ярки цветове.
Сърцето на Хан подскочи. Момичето беше от Южните острови също като Кат. Добър знак, нали?
— Добре дошли в Храмовото училище — каза тя. В гласа ѝ ясно се долавяше напевният изказ на островитяните. — Да ви благослови Създателката.
— Теб също — отвърна по навик Кат. Беше прекарала достатъчно време в училището на Джемсън.
— Казвам се Аннамая Дубай — каза момичето. — Мога ли да ви помогна?
— Казвам се Кат. Ъм. Тайбърн — каза Кат, като ровеше в килима с върха на обувката си. — Проповедник Джемсън трябва да е изпратил препоръка за мен. — Тя извърна поглед, объркана, когато откъм верандата до тях достигнаха нотите от флейта.
Аннамая се изправи сред шумолене от гънките на робата си. Беше почти толкова висока колкото Хан — кокалеста и енергична. Спусна се към тях и прегърна Кат, сякаш беше отдавна изгубената ѝ богата братовчедка, въпреки че Кат беше подгизнала от дъжда и изкаляна от дългия път.
Кат стоеше замръзнала, неспособна да мръдне.
— Катерина! Благодаря на Създателката! Толкова се тревожехме.
Катерина? Хан погледна Жарава и повдигна вежда. Кой да знае?
— Декан Торчиер ужасно ще се зарадва — бърбореше Аннамая. Думите се изсипваха от нея като вода от отворен кран. — Стаята ти е напълно готова, въпреки че можеш да я смениш, ако желаеш. Точно до моята е, с изглед към градината. Толкова се вълнуваме да те приемем. Нямаме търпение да чуем как свириш. Може би ще успеем да организираме рецитал, когато се настаниш. Виждам, че си донесла и базилката си. Свириш ли на друг инструмент?
Кат стоеше като вкаменена, подобно на превалски елен, който не може да реши дали да избяга от ловеца, или може да остане незабелязан.
Аннамая продължаваше, без да дочака отговор:
— Ще ти покажа стаята. Това е момичешкото крило, така че е точно над нас. — Тя изплъзна торбата от рамото на Кат и я метна на своето, след което взе ръката ѝ. Хан видя, че на Кат ѝ се иска да я отдръпне.
Аннамая пое по стълбите, повлякла зашеметената Кат след себе си. Хан и Жарава се поколебаха в основата им, но Аннамая погледна през рамо и им махна да се качват:
— Елате да видите къде ще отседне Катерина.
Хан и Жарава последваха двете девойчета нагоре по широкото, плитко стълбище до галерия, която водеше към дъното на сградата.
— Тук е като в палат — прошепна Хан на Жарава.
Всъщност никога не беше влизал в палат, но предполагаше, че изглежда по този начин — с мраморни подове и изваяни парапети, високи тавани и бляскащи кристални плафони по стените, в които постоянно гореше светлина. Също като храма Южен мост, но по-голямо и по-изискано. Независимо от това изглеждаше успокояващо, а не заплашително, с всички тези хладни повърхности и открити пространства.
Завиха по коридора в дъното и тръгнаха между редици врати, Аннамая спря пред една вдясно и я отвори.
Стаята беше по-голяма от онези, които бяха отредили на Хан и Жарава, макар и също толкова уютна, със стени, боядисани в наситеносиньо. Голямото легло си имаше балдахин, покрит с ярки раирани платове. Нишата на прозореца беше изпълнена с поставки за музикални инструменти, писалище и маса за рисуване. Пред лявата стена имаше голяма етажерка за книги. В дъното — две високи врати, леко открехнати, водещи към балкон с изглед над градините и реката отвъд тях. През вратите повяваше ветрец с аромат на дъжд и цветя. При хубаво време светлината сигурно заливаше всичко.
А Хан си мислеше, че неговата стая е луксозна. Беше нищо в сравнение с тази.
Кат стоеше сковано на вратата и зяпаше. След това се обърна в обратната посока, за да застане лице в лице с Аннамая:
— Това някаква шега ли е? — попита остро. — Така ли се подигравате на по-долните от вас? Защото изобщо не е смешно, а е злобно.
Лицето на Аннамая се изкриви от изумление:
— Не ти ли харесва? Зная, че е малка и умивалните са надолу по коридора, но… ами според мен изгледът към градините си струва.
Хан приближи вратите в дъното и погледна над градините. След което се обърна към Аннамая:
— Сериозно говорите, нали? Това е нейната стая. Не се занасяте?
Аннамая кимна, като на практика кършеше ръце:
— Можеш да останеш тук засега и поне да се освежиш. Ще попитам отговорника на общежитието с какво друго разполагаме.
— Какво трябва да направя, за да ми дадете тази стая? — попита Кат, сключила подозрително вежди. — Що за място е това? Кой друг ще живее тук?
— Само ти — отвърна объркано Аннамая. Тя хвърли поглед на Хан и Жарава, за да разбере какво става. — Ние… не ни позволяват в стаите ни да отсядат други. Само за твоя информация. — Тя се засуети из помещението, като демонстрираше характеристиките ѝ, подобно на търговец на пазара, докато Кат стоеше, дъвчеше долна устна и не проговаряше: — Ако ти трябват повече завивки, надолу по коридора има килер. А когато си готова за баня, просто намери отговорника на общежитието и тя ще ти…
Кат вдигна ръка, за да прекъсне офертата:
— Чудесна е — каза пресипнало. — Стаята си я бива. Всичко е чудесно. Харесва ми. Благодаря ти.
Аннамая наведе глава настрани. Изглежда, не беше убедена. Опасяваше се, че Кат просто се държи възпитано.
— Добре… ако наистина си сигурна. И така. Графиците на първокурсниците са окачени в общото помещение. Утре сутринта ще дойда да те взема, за да те представя на директор Джохана. Нуждаеш ли се от указания как да стигнеш до трапезарията или…?
— Тази вечер ще минем през Моста — обясни Хан.
Докато прекосяваха двора по пътя към Моста, Кат вървеше отпуснато и изглеждаше нещастна.
— Добре ли си? — попита я Хан. — Аннамая ми се стори… дружелюбна.
— Защо ме настаняват в палат? — попита Кат. — Няма да мога да мигна на такова място. През цялото време ще се притеснявам, че мога да измърся чаршафите.
— Сигурно посрещат ученици от всички страни — обади се Жарава. — Ще свикнеш.
Кат простена.
— И според вас какво им е наговорил Джемсън за мен? Не искам да се мъча да доказвам каквото и да е.
— Ако познавам достатъчно добре Джемсън, им е казал истината — отвърна Хан. — Не би ти устроил капан.
— Той е мечтател — промърмори Кат. — Винаги си мисли, че хората са по-добри, отколкото са всъщност.
Хан сви рамене:
— Наистина е мечтател. Но би казал, че човек трябва да мечтае.
„Корона и замък“, таверната, препоръчана им от Блевинс, се намираше почти в края на Моста. Изглеждаше популярно място — общото ѝ помещение беше претъпкано, а откъм кухнята се носеха прекрасни аромати. Посетителите се състояха най-вече от ученици в „Мистверк“; Хан мярна няколко червени роби, наметнати по столовете.
Той бързо завладя една ъглова маса.
— Аз черпя — каза той, като си припомни, че има точно определена причина да празнува.
— Ти черпиш? — Жарава наведе глава настрани: — И защо?
— Днес е денят на преименуването ми — отговори Хан. — Ставам на седемнайсет.
Объркването на Жарава изчезваше:
— Правилно. Септември сме. Забравих. — Той пусна широка усмивка. — Честито преименуване, Самотен ловец — каза той и стисна ръката му.
Хан не искаше този път денят на преименуването му да остане незабелязан. Шестнадесетият беше отминал без празненство, последният с мама и Мари. А и никога не разполагаха с пари за традиционни празненства. Оттогава насам твърде често си беше говорил очи в очи със смъртта.
Той погледна Кат и отново си помисли за всички избити южняци и Вехтошари. На тази възраст самият той би бил старец на улицата. Повечето главатари на банди не достигаха седемнадесетата си годишнина.
— От сега нататък ще празнуваме всичките си дни на преименуването — обяви той. — Кога е твоят? — попита към Кат.
Тя сви рамене:
— Не зная. Не зная и на колко години съм, така че не питай.
— Избери си ден — каза Хан. — Може би след слънцестоенето. Добре ще ни се отрази едно празненство тогава.
Поръчаха купи супа с шунка и фасул и черен хляб, както и големи халби сайдер. Супата имаше превъзходен вкус, с парченца месо и тлъст лучен сос. Кат и Жарава многократно вдигаха наздравици в чест на Хан, като удряха халбите в масата, за да подчертаят събитието. Всеки път тостовете ставаха по-глупави и по-екстравагантни.
— За Хан „Поглъщана на смърт“ Алистър, Бичът на Седемте кралства! — заяви Жарава.
Хан вдигна чаша, но не успя да се въздържи и се огледа, за да види дали някой не ги е чул. Изглежда, никой не обръщаше внимание на малкото им празненство.
Макар повечето клиенти да не бяха по-възрастни от него, повечето имаха знатен вид, носеха хубаво ушити наметки, меки кожени ботуши и прекалено много животински кожи за това време.
Богатите се отнасят към парите по различен начин от бедните. Употребяват ги безгрижно, просто ги слагат на масата, сякаш разполагат с неограничени количества от тях. Точно те държаха прислугата заета постоянно с непрестанните поръчки на пиво.
Хан хвърли поглед на Кат, която също оглеждаше околността през ръба на халбата си със сайдер. За уличник със съответните умения това място би предложило лесни пари.
Но пък Кат имаше шанса да бъде нещо различно. Хан знаеше от опит колко е трудно да напуснеш играта. Когато той се отказа, враговете му го бяха заплашили. Или не вярваха, че се е променил, или се надяваха да се възползват от него. Изкушаваха го и приятели, усетили как земята под краката им изведнъж е станала по-несигурна от отказа му да пребивава повече в предишния празен живот.
Сериозно зажаднелите скоро започнаха да пристигат от трапезариите, тъй като валеше твърде силно и бе невъзможно да се излежават по верандите. Нахлуваха на тълпи през вратата и веднага се насочваха към бара. Таверната започваше да се претъпква и скоро не останаха свободни маси. Новодошлите се облягаха на стените и жонглираха с халби и чинии с яхния и говеждо печено.
Хан поръча по още едно, както и кейк с канела.
В таверни се чувстваше добре — такива заведения бяха като втори дом за него, докато растеше, място за бягство от поредната мизерна бърлога, където живееше. В таверните, освен това винаги се случваше нещо — наоколо се навъртаха горещи наивници за ограбване, ловки хитреци и контета, които мамят на карти.
Ако искаше да успее тук, се налагаше да развие нови навици. Трябваше да се научи да седи в библиотеката след вечерния час. Така че седемнадесетият му ден на преименуване беше и нещо като финал, но и ново начало.
Той отново погледна Кат, която през цялото време не бе престанала да се тъпче с допълнително. Въпреки че чинията ѝ все още беше наполовина пълна, сега тя се взираше към вратата и въртеше къдрица с пръст, когато е раздразнена.
Хан проследи погледа ѝ. Току-що бяха влезли трима магьосници, чиито ореоли огряваха мрачната пивница. Стояха с гръб към него и отърсваха дъждовните капки от скъпите си наметки.
— И това било най-добрата таверна в града? — обади се най-високият, като освобождаваше черната си грива от качулката.
Студеният му, благороднически глас, пробуди нещо в Хан. Усещането, че всичко е наред, се изпари.
Другите двама се хилеха:
— Може пък храната да е хубава — каза обнадеждено По-набитият и също свали качулка, за да разкрие червеникавата си коса.
Кожата на Хан настръхна. Той присви очи към новодошлите, като попипваше амулета си. Искаше му се да се обърнат, за да види лицата им.
— Поне прислугата тук е по-привлекателна от онази в „Четирите коня“ — рече високият, като се обърна и хвърли око на слугинята, която си поправяше път в препълненото помещение. Говореше с преднамереното произношение на човек, който е пил прекалено много, но има богат опит в справянето с това. — Мисля, че „Четирите коня“ беше кръстена в чест на слугините.
— Нее — каза по-слабият. — Заради онова, което слагат да се вари в казана, е. — Заваленият му изговор намекваше, че и той се е накиснал.
Красивата прислужница ги подмина вихрено с подноса си. Високият я сграбчи за лакътя, при което тя едва не разля пивото, което носеше.
— Ти там — каза той. — Маса за трима.
Тя се обърна и го погледна намръщено:
— Да виждаш някъде маса за трима? — отсече.
— Вдигни някой тогава — рече магьосникът. — Нямаме намерение да ядем на крак.
— Ще се наложи да си изчакате реда като всички останали. А сега ме пусни и не посягай повече с проклетите си магьоснически ръце. — Тя направи несполучлив опит да се изтръгне от него.
Магьосникът се обърна наполовина към Хан, а светлината от фенера обля лицето му с твърди, ъгловати черти — познати, отпечатани дълбоко в мозъка на Хан. Споменът премина разтърсващо през него.
Това бяха Мика Баяр и братовчедите му — братята Мандър, Мифис и Аркеда. Тъкмо те бяха предизвикали пожар в свещената планина на Ханалеа, за да дадат началото на поредица от събития, приключили със смъртта на Мари и майка му и унищожаването на стария му начин на живот.
Мика беше син на Гаван Баяр, висшия магьосник на Превала, който по всяка вероятност все още издирваше Хан. Мика беше брат на Фиона Баяр, която погна него и Жарава през границата на път за Делфи. Хан стисна амулета си и проследи с пръст сложно изрязаните очертания на скъпоценния камък в него. Камъкът започна да съска във влажната му длан.
— Ще те пусна, ако ни намериш маса — каза Мика и дръпна грубо към себе си прислужницата. Подносът ѝ падна, а пивото се разплиска чак до кръста и по пода започнаха да се търкалят халби.
Магията нахлу през Хан и накара главата му да се завърти. Той се отърси в опит да я проясни, след което скочи на крака, а столът падна шумно зад него. Жарава каза:
— Самотен ловец! Чакай! — Гласът му беше нисък и настоятелен, но Хан го пренебрегна.
Той започна да си проправя път през отстъпващата тълпа, докато не се озова пред Мика и прислужницата.
— Пусни девойчето, Баяр — произнесе.
Замъглените от алкохола черни очи на Мика се плъзнаха незаинтересовано през него, а после се разшириха и фокусираха. По лицето му плисна сепване. Сведе поглед към ножа в дясната ръка на Хан. После отново го върна върху лицето му:
— Алистър — прошепна. — Но… това е невъзможно. Не може да си… Не си…
— Баяр — произнесе Хан.
Не се усмихваше. Гневът гореше в стомаха му като бренди. Можеше да затвори устата на Баяр, тук и сега. Съвсем лесно. Никой на това място нямаше да го спре. И би се измъкнал още преди някой да е успял да реагира. Номерът беше да уловиш погледите на всички кандидат-герои, а после да си тръгнеш бавно, докато не се озовеш навън и…
— Кръвта на демона! Изгаряш ме! Пусни! — каза прислужницата и най-после измъкна ръката си от хватката на Мика. Остана на мястото си, като премигваше напиращите сълзи и се взираше в мехурите, изникнали под лакътя ѝ.
Мика изглеждаше поне толкова изненадан, колкото и тя.
— Аз… съжалявам — заекна той. — Стана случайно. Не исках да…
— Просто млъкни — каза Хан. — Не иска да чува извиненията ти. Вие, от семейство Баяр, обичате да посягате на онези, които не могат да се защитават. Като прислужници, просяци и деца.
Думите му отекнаха звучно във внезапната тишина, а извинителното изражение се оттегли от лицето на Мика. Братовчедите му пристъпиха от двете му страни, макар че останаха на стъпка зад него.
Няма да си заложат главите, помисли си Хан. Мика Баяр никога не би изкарал дълго като уличен главатар.
Тълпата се раздвижи на вълни, щом прислужницата се обърна и побягна трескаво към вратата.
— Не разбирам за какво говориш — произнесе Мика. Очите му се побавиха към отдалечаващото се момиче, след което рязко се върнаха на Хан. — Не исках да я наранявам.
— Защо вместо това не опиташ с мен? — каза Хан и размаха бавно ножа си напред и назад пред лицето на Мика, номер на хората, опитни в убийствата с хладно оръжие. Не отделяше ръка от амулета си, докато клиентите около тях бързо се топяха и отстъпваха.
— Самотен ловец — каза зад него Жарава. Гласът му беше мек и равен, за да не стресне Хан. — Не забравяй защо сме тук. Той не си струва.
Хан пусна амулета, но не спря да движи ножа.
— Да не сте ме проследили дотук? — попита остро Мика. — Ако е така, предупреждавам те, че…
— Ходя на училище тук, също като теб — отвърна Хан.
Мика мигна оглупяло към него. Действието на алкохола бавно започваше да го напуска:
— Ти? Знаеш ли изобщо да четеш и пишеш? Няма начин толкова да са занижили изискванията.
— Е — отговори Хан, — приели са теб.
Гневът замени ухилването по лицето на Мика.
— Ти си крадец — озъби се той, а черните му очи горяха. — Крадец и убиец. Издирвахме те из всички седем кралства. — Погледът му откри амулета на Хан. — Този амулет принадлежи на моето семейство, а ти го открадна от мен. Вече можеш да го върнеш.
Той посегна към амулета на Хан. Хан не направи опит да го спре. Щом ръката на магьосника приближи, от амулета изригна пламък, а Мика рязко я отдръпна, като ругаеше и засмукваше изгорелите си пръсти. Опита още на два пъти, и още на два пъти змийският амулет му попречи да го улови.
Тълпата захихика нервно.
— Но… как си успял да…? — Мика се взираше в амулета с предадено изражение.
— Кой е крадецът, Баяр? — попита Хан, като отново скри амулета в длан. — На кого принадлежи наистина? Колко далеч назад във времето трябва да се върнем? В сравнение с теб съм от знатно потекло. Цялото ти семейство се състои от крадци и убийци.
По ножа му пробягаха огнени къдрици и Хан стисна здраво устни, за да удържи чародейството, което заплашваше да се излее неканено от тях. Без да е сигурен какво ли заклинание точно ще произнесе.
— Ти не си магьосник — каза Мика, все така вторачен към амулета. — Как изобщо успяваш да го пипнеш? Какво си му направил?
— Сигурен ли си? — прошепна Хан. — Сигурен ли си, че не съм магьосник?
Той отдели длан от амулета и протегна и двете си ръце към Мика. Могъществото натежа под кожата му и засия през пръстите, озари изуменото лице на Мика.
— Кога пък на теб ти беше дадено да си магьосник? — изрева Аркеда Мандър, сякаш Хан по някакъв начин беше успял да си спечели със сладки приказки място в благородническия им клуб.
Мика се олюля назад и потърси с ръка собствения си амулет под яката, докато в същото време протягаше другата си ръка към Хан.
Тъй като нямаше желание да рискува с амулета Ватерлоу, Хан сграбчи в юмрук наметалото на Мика и го придърпа към себе си. Притисна нож в гърлото му.
— Пусни амулета, или ще ти прережа гърлото — промърмори той.
Мика позволи на ръцете си да паднат, а очите му станаха кривогледи, когато погледна към острието.
— Самотен ловец! — повтори Жарава. — Не.
— Най-добре отваряй учебниците, Баяр — каза Хан, приближил лице на сантиметри от това на Мика. — Сега и аз съм в „Мистверк“. Най-добре отваряй учебниците, ако искаш да не изостанеш от мен.
Още докато го произнасяше, си знаеше, че да отправя на Мика предизвикателство за съревнование по магически умения вероятно беше една от по-глупавите идеи в и бездруго лоша година.
Но оставаше или това, или да му пререже гърлото пред десетки свидетели. Яростта му бе намаляла. Не беше оцелял из улиците в продължение на седемнайсет години, защото е глупак.
Входната врата се разтвори с трясък и прислужницата влезе с широки крачки, повела Стражник в сива униформа.
— Ето ги, Макс — каза и посочи към Хан и Мика. — Същите.
Хан отстъпи от Мика и скри ножа си обратно в ръкава.
И двамата с Мика напъхаха ръце в джобовете и загледаха невинно.
Макс извади малък, подвързан с кожа бележник:
— Някой друг пострадал ли е? — попита, като облиза върха на молива си и се огледа мрачно.
Никой не го погледна в очите, нито издаде дума.
Този е малко по-различен от сините куртки, помисли си Хан. Въоръжен с бележник вместо с боздуган.
Макс си набеляза един ученик, проснат на масата в средата на помещението.
— Хърд! Какво видя?
Хърд сви рамене:
— Нищо не видях. Не видях никакво боричкане. — Погледна нервно към прислужницата, а сетне отмести поглед. — Не че Рута лъже. Просто не видях. Трябва да съм спял. — Той се прозя широко и отново отпусна глава на масата.
Макс погледна Мика и Хан.
— Имена? — попита той.
— Няма нужда от имена, сър — вдигна рамене Хан. — Всъщност не се случи каквото и да било. Просто малко приказки на висок глас и ръкомахане.
Макс изсумтя.
— Твърдиш ти. Рута, кой от двамата те изгори?
— Тъмнокосият заклинател ей там. Светлокосият дойде да ми помогне.
Очите на Хан се отместиха от Макс на Рута. Не можеше да повярва. За разлика от друг път никой не го сочеше обвинително.
Макс се взря заплашително в Мика:
— Име? — Когато магьосникът не отговори, прибави: — Ако не си кажеш името, ще те отведем в затвора за нощта.
— Мика Баяр — процеди през здраво стиснати зъби Баяр.
— Къде си отседнал?
Мика завъртя очи към тавана. Или не желаеше да каже, или беше коментар по адрес на условията за пребиваване.
— „Хамптън хол“.
Хан и Жарава размениха погледи. Баяр беше отседнал в същото общежитие като тях — най-лошото. В което имаше смисъл, защото и той беше закъснял. С какво ли точно се бе занимавал, за да закъснее за училище?
— Първа година или какво? — попита Макс.
— Да — отвърна Мика. — „Мистверк“. Тази сутрин пристигнах от Превала. И щом си записваш имена, е хубаво да знаеш, че баща ми е…
— Ти по-добре знай, че в Брода не търпим сбивания — каза Макс, без да обърне ни най-малко внимание на думите му. — Без значение кой е баща ти. Новодошлите не са добре запознати, но им се налага да учат бързо, или бързо си заминават. Налага се да научиш, че трябва да владееш гнева си, а ръцете ти да не шават.
Подобно на опитен уличен играч, Макс плъзна поглед през запленената си публика, след което отново ги вторачи заплашително в Мика:
— Давам ти първо и последно предупреждение. Предизвикаш ли още веднъж неприятности, отиваш право при ректора. А ректорът няма да се поколебае да те изключи, ако си прекалено глупав, за да се държиш възпитано.
Макс се наведе към Хан и Мика:
— Магическите нападения са друг въпрос. Използвате ли амулетите си, за да нападнете някого, няма да има изслушвания. Тръгвате си. Ясно?
Хан преглътна шумно от облекчение, че бе устоял да не използва амулета си. Много вероятно Макс беше изнасял съвсем същата реч пред наперени благородници, свикнали лошото поведение да им се разминава у дома.
— Не аз трябва да отговарям на въпроси. Той е крадец! — каза Мика и посочи Хан. — Открадна ми амулета.
— Вече? — попита Макс, като отгръщаше нова страница в бележника си. — Кога се случи? Стори ми се, че според теб току-що си пристигнал.
— Случи се у дома — каза Мика. — Братовчедите ми са свидетели.
Братята Мандър кимнаха едновременно като марионетки, увиснали на едни и същи конци.
— И аз бях там — каза Жарава, като излезе от сенките и застана вдясно от Хан. — И го помня малко по-различно.
Баяр изглеждаше още по-изненадан да види Жарава.
— Ти? Ти пък какво правиш тук?
— Същото като останалите. Тук съм да уча — отвърна Жарава. Беше пуснал собствения си амулет и сега и той сияеше от насъбраната енергия.
— Но ти си от клановете — произнесе Баяр, като навлажни устни. Изглеждаше по-изнервен от присъствието на Жарава, отколкото от това на Хан. — Нямаш… — Той спря. Вероятно се канеше да изрече „Нямаш дарбата“, когато си даде сметка, че доказателството за противното е пред очите му. — Но това е невъзможно — каза той и отвращението изкриви чертите на лицето му. — Бракът между гъбоядци и надарени е забранен.
— За някой, който току-що пристига, определено имаш мнение по много въпроси, Мика Баяр — обади се Макс и прибра бележника си. — Нямаме правомощия извън Брода. Не ме интересува какво се е случило в дома ти. Налага се да го оставиш зад гърба си.
По това време Мика вече се бе овладял. Каквото и друго да говореше човек за него, схващаше бързо. Той се обърна към Рута, прислужницата, която стоеше наблизо и наблюдаваше ставащото:
— Извинявам се за нараняването и грубото ми поведение — каза, като наведе глава. — Беше непростимо. Моля те, отиди при лечител и ми изпрати сметката в „Хамптън хол“.
Рута кимна подсмърчащо:
— Просто внимавай вече.
— Можеш да разчиташ на това — каза Мика. Той се обърна към Макс: — Сър — продължи, — приемете извиненията ми за произшествието. Повече няма да имате неприятности с мен.
— Хубаво — каза умилостивеният Макс. — Постарай се да е така. А сега двамата си стиснете ръцете, за да мога да продължа обиколката си.
Хан погледна Мика Баяр право в очите и се усмихна — предизвикателство на уличен главатар. Той протегна ръка. След миг колебание Мика я улови. Помежду им лумна сила, магически дуел, достигнал патова ситуация.
Мика се наведе по-близо до Хан и каза:
— Най-добре си пази гърба, Алистър. Вече знам къде си и разполагам с достатъчно време. — После пусна ръката му и направи крачка назад.
Мика завъртя наметало през раменете си и закопча сложната катарама на шията. Погледът му се плъзна през Жарава и спря на Кат, все така присвита в ъгълчето на масата. Мика се усмихна — дълга, бавна усмивка — и се поклони иронично. Тя потрепна и присви намръщено рамене.
Като се замислеше сега Хан, Кат бе останала изненадващо тиха по време на целия му сблъсък на воли с Баяр. След всичко, случило се във Вехтошарника, да не би вече да се боеше от магьосници?
Като все така се усмихваше сякаш на някаква лично своя шега, Мика кимна на Хан:
— Алистър — произнесе. — Желая ти късмет. — И като даде знак на братята Мандър да го последват, излезе от таверната.
В главното помещение на общежитието Раиса чакаше Амон да се върне от късни упражнения. На масата пред нея лежаха пръснати карти на Седемте кралства. От Раиса се очакваше да пише есе на тема как географията е определяла великите сражения от миналото, но изпитваше затруднения да се съсредоточи. Всъщност засега написаното се свеждаше до „Как географията е определяла великите сражения от миналото“.
Дъждът валеше все така проливен, а Амон изглеждаше изморен и изпит, докато сваляше мокрото си наметало. Пет дни седмично имаше патрулни задължения в шест и половина сутрин, а късното му упражнение по модерни въоръжения продължаваше до десет вечерта.
— Кръвта на Ханалеа — измърмори ядовито той, като окачваше наметалото си. — Иска се специален талант, за да превърнеш оръжието в нещо отегчително. — Прозя се широко. — Според теб дали се помни онова, което чуваш насън? — Разклати чайника, за да прецени колко е водата вътре, и го сложи да кипне.
— Жив е. — Раиса едва се сдържаше да сподели последните новини. — Видях го. Гривник Алистър.
— Какво? — Амон се тръшна в едно кресло и си събу ботушите. Огледа си краката, сбърчи нос и започна да си сваля чорапите.
— Гривник Алистър — повтори Раиса. — Тук е.
Амон застина с чорап в ръка и намръщен вдигна поглед:
— За какво говориш?
— Минавах през двора близо до конюшните и едва не ме прегази.
Чорапът падна на пода.
— Каква работа има Алистър в Одънов брод? Не виждам никакъв смисъл. — Амон се наведе напред с ръце на коленете. Застиналото му лице бе придобило внимателно изражение: — Разговаря ли с него? Позна ли те?
Раиса поклати глава:
— Ами… не. Щом аз го познах, избягах.
— Избягала си? — Едната вежда на Амон се повдигна. — Не смяташ ли, че това би предизвикало подозренията му?
— Ами… да — отвърна леко раздразнено тя. — Не знаех как да постъпя. Въобще не очаквах да го срещна тук. Ти твърдеше, че е мъртъв.
— Предполага се, че е мъртъв — поправи я Амон, сякаш Гривник бе извъртял гаден номер, защото е жив. Замълча и задъвка устна. — Сигурна ли си?
Тя се намръщи:
— Зная, че беше той.
Чайникът започна да свири пискливо. Амон се изтръгна от обятията на креслото и отиде бос до огнището.
— Чай? — попита той, като изсипа лъжица чаени листенца в една чаша и наля за себе си.
— Беше Гривник Алистър — повтори упорито Раиса, пренебрегвайки въпроса му.
Все пак наля и за нея и остави чашата на масата.
Изглеждаше малко по-спокоен и Раиса бе сигурна, че убеждава себе си в нейната заблуда.
— Вали цял ден — разсъждаваше той, докато сядаше. — Най-вероятно е бил с наметало и качулка?
Е, беше, помисли си Раиса, но не пожела да го изрече на глас. Обаче знам какво видях. Светлите му коси отчаяно се нуждаеха от подстрижка, а сините му очи си бяха също толкова ясни, колкото ги помнеше — на онова възмутително хубаво лице.
Последния път, когато го видя, беше покрит с порезни рани и натъртвания, а ръката му, благодарение на кралската гвардия, беше с превръзка. Сега лицето му носеше белезите от друг вид травма — болка, загуба, предателство — а и се забелязваха следи от нова подозрителност.
— Понякога е трудно да отличиш един човек от друг, когато е увит презглава — продължаваше Амон.
Раиса потри чело и опита да си припомни всяка подробност. Сега, като се замислеше, в двора на конюшните видя момче да язди кон от породата, отглеждана от клановете. Носеше скъпи дрехи на търговец — наметало от варена вълна и добре изработени кожени ботуши на човек от клан.
В това нямаше никаква логика. Алистър обитаваше коптори — как се беше научил да язди кон? Откъде би намерил кон? И защо му беше да се облича като търговец?
Увереността на Раиса започваше да изтънява. Наистина ли толкова ѝ се искаше Алистър да е жив, че ѝ се привиждаха призраци? Вероятно случайната прилика на непознатия с Гривник ѝ беше напомнила за него?
— И дори да е жив, какво ще прави тук? — Гласът на Амон се трудеше като капчук върху всичките ѝ надежди.
— Не зная. — Беше прекалено упорита, за да обяви поражението си. — Защо и той да не учи тук? Или просто се укрива, докато нещата в Превала се успокоят. Също като мен.
— Той не е като теб, Рай — напомни ѝ Амон. — Той е крадец и убиец, а ти си…
— Имаш право, разбира се. Никой не е като мен. — Раиса обви колене с ръце и изпадна в самосъжаление.
Амон прокара пръсти през мократа си коса и тя щръкна във всички посоки.
— Защо оставам с впечатлението, че храниш надеждата да е бил той?
— Е — призна най-после Раиса, — надявам се да не е мъртъв.
Откакто научи, че Алистър е бил убит, изпитваше празнота и вина. Беше го предала, също както кралицата беше предала всички отчаяни жители на Вехтошарника и Южен мост.
— Ако ще се надяваш, надявай се да е жив и здрав на място далеч оттук — посъветва я Амон. — Най-накрая все някой ще те разпознае, но ми се иска да отдалечим този момент възможно най-много някъде в бъдещето. — Извади сноп листове от торбата си и ги сложи в едно свободно ъгълче на масата.
— Алистър не знае коя съм всъщност — отвърна Раиса. Духна над чая, за да го охлади, и отпи предпазливо. — Така че не може да ме издаде.
Амон завъртя молив между пръстите си:
— Ще се поинтересувам — кимна отстъпчиво. — Ще проверя дали някой с неговото име се е записвал в „Уийн“ или Исенверк. Ако е дошъл да учи, по-вероятно е да е избрал попрището на войник или инженер. — Сведе глава над домашното си и започна да си води бележки по листовете. — Освен ако не мислиш, че е решил да се запише в ордена. Проповедник Джемсън изглеждаше впечатлен от него.
Амон Бърн, фактически, се шегуваше.
Раиса остана загледана в него продължително, след което се отпусна в стола си.
— Прав си. Вероятно съм допуснала грешка.
Амон продължи да работи и Раиса се видя принудена да се заеме със задачата пред себе си — да изстисква изречения с огромни усилия и незначителен ентусиазъм, като боя от празна тубичка.
И опита да не обръща внимание на тъпата болка в гърдите, която може би беше разочарование.
Хан потърка очи с ръце и остави настрана книгата с прости заклинания. Справяше се добре с четенето — най-добрият в клас в училището на храма Южен мост — но този речник му оставаше напълно чужд. Не помогна и събуждането преди изгрев, след безсънна нощ, изпълнена с тревоги. Бе едва първият му учебен ден, а вече се чувстваше пиян от умора.
Стисна украшението на врата си и започна да крачи из стаята, като се запъваше на всяка дума в опита да произнесе заклинанието.
Кръстоса стаята два пъти, спря в средата и се огледа.
Не се случи нищо. Стените не бяха опърлени от избликнали пламъци (добър знак). На прозорците и вратата нямаше блещукаща защитна мрежа (може би лош знак). В книгата се описваше като чародейство за защита срещу онези, които искат да му сторят зло. Как да бъде сигурен, че работи, ако наоколо няма враг, върху когото да го изпита?
Един от враговете му живееше два етажа под него. И все още не беше решил как да постъпи по въпроса.
Снощи изтърпя лекцията на Жарава по темата, след като Мика си тръгна от таверната, а Хан понечи да го последва.
— Остави го на мира. — Жарава прегради пътя му. — Нито знаеш колко добре е въоръжен, нито какви познания има. Не започвай битка, щом не си наясно дали ще я спечелиш.
— Битката вече започна — поправи го Хан. — Започна Ханалеа. — Но войната започна със смъртта на мама и Мари, прибави мислено.
— Разполага с амулет и вероятно знае как да го използва — напомни му Жарава. — За разлика от нас.
— Чу заплахата му — възрази Хан. — Прицелил се е в мен. Най-добре е аз пръв да му затворя устата. — Разбираше от това от закона на улицата. Убий или ще те убият. — Ще бъде мъртъв, преди да изписка първото си заклинание.
Жарава сложи ръка върху рамото на Хан:
— И ако го направиш, не се ли сещаш, че стражниците ще те заподозрат? Ако искаше да го убиеш, не биваше да се изправяш публично лице в лице с него.
Хан се намръщи, но не оспори думите му. Знаеше, че Жарава е прав.
— Ако тръгнеш след него, ще трябва да ти помогна. Ще изключат и двама ни — продължи Жарава.
Хан поклати глава:
— Не. Никога не съм искал да ми…
— В момента знае по-малко за теб, отколкото ти за него — прекъсна го Жарава, усетил, че печели територия. — Изненада го. Изгуби равновесие. Преди да направи следващата си стъпка, ще изчака, за да събере повече информация за теб. Използвай това време, Самотен ловец.
Но и Мика няма да стои бездеен, помисли си Хан. Нима ще се разхожда наоколо, докато постоянно усеща нечий поглед между лопатките си?
Предпочиташе да си поговори с Мика в някоя задна уличка и да успокои мислите си.
Гласът на Жарава пак прекъсна разсъжденията му:
— Върнах се от закуска — извика от вратата той. — Донесох ти нещо.
Хан вдигна очи и видя увит в салфетка пакет, който Жарава му подхвърли. Разтвори го — съдържаше сандвич със сирене и шунка.
— Благодаря — кимна Хан и отхапа здравата.
— Видях Кат в трапезарията — осведоми го Жарава.
— Как е тя? — попита Хан с надеждата, че се е наспала добре и това е подобрило настроението ѝ.
— Ами, все още изглежда като урочасана. Онази Аннамая от снощи също беше там. Тя ще я отведе в час и ще ѝ помогне да си намери учебници.
След като снощи си тръгнаха от таверната, изпратиха Кат до Храмовото училище. По онова време възраженията ѝ като че ли бяха свършили. Това тревожеше Хан, защото никога не беше виждал нещо подобно да се случва с нея. Оставиха я пред вратата, обвила рамене с ръце, сякаш се надяваше по някакъв да се сгъне и да изчезне.
Хан не харесваше идеята да я оставят там, но вече беше видял достатъчно наоколо, за да е наясно, че между стените на академията няма никакъв начин да си изкарваш прехраната по съмнителен начин. Стражниците бяха навсякъде, общите пространства бяха ярко осветени, и нямаше евтини места, където да отседнеш за нощта. Все едно да се опитваш да ръководиш банда от сигурността на непристъпен.
Кат трябваше да намери начин нещата да се получат.
Камбаните на кулата „Мистверк“ отброиха веднъж. Време беше да тръгват.
Хан пъхна учебника в чантата си и още веднъж огледа какво има в нея — книгите със заклинания, дадени му от Елена, дебел учебник по чародейство от някой си на име Кинли, който получи от Блевинс, свитък чиста хартия и кутия за писане. В храма Южен мост никога не носеше учебници в клас, защото не притежаваше такива. Нито хартия, нито моливи, нито мастило, с изключение на осигурените от Джемсън на място.
В Южен мост никой, освен Джемсън не даваше пукната пара дали Хан ще се появи, или не.
Нямаше проблеми да отстоява своето. Другите ученици също идваха от улиците. Говореха като него — на същия нахакан уличен жаргон, с който всички бяха отраснали.
Тук беше различно. Съучениците му навярно бяха израснали в семейства на знатни чародеи. Бяха виждали магия още от малки. Вероятно бяха получили някакво обучение още преди да им дадат амулет, а също и достъп до цели библиотеки със заклинания.
— Ще закъснеем! — Гласът на Жарава проникна през мъглата от тревоги на Хан. Жарава, вече облякъл училищната роба, мяташе торба през рамо.
— Идвам. — Хан навлече робата през глава, подаде ръце през ръкавите и я придърпа надолу, за да покрие дрехите му. Харесваше му да има роба — от нея придобиваше усещането, че се вписва по-добре.
Спуснаха се по стълбите. Хан вдигна полите на робата, за да не оплете крака в нея. Щеше да му отнеме известно време, докато свикне.
Утринта беше свежа и ясна и времето си оставаше странно топло, но не толкова влажно, колкото преди. Коси слънчеви лъчи огряваха моравите и росата по тревите блещукаше като прах. По алеите се тълпяха ученици в многоцветни роби. Мнозина все още се прозяваха и премигваха сънливо. По пътя Хан успя да довърши сандвича си.
Класната стая с изглед към река Тамрон се намираше на втория етаж в „Мистверк хол“. Пред издигнат в средата подиум в полукръг бяха подредени каменни скамейки. Хан и Жарава пристигнаха и завариха учениците вече да се настаняват по местата си, да вадят учебници и листове хартия от торбите си. Бяха общо петнайсет ученици, подредени като бонбони в кутия — до един в червени опаковки.
Хан спря на прага на помещението и го огледа. Забеляза Баяр и братята Мандър на задния ред, вляво, скупчени като кисело грозде.
Мика се беше разпрострял на мястото си. Държеше чина пред себе си и с отметната назад глава фиксираше с черните си очи Хан. Амулетът му с формата на сокол бе изваден на показ над робата.
Е, помисли си Хан, поне са тук, а не в стаята ми, заети да я преобръщат наопаки, за да открият вещерската дрънкулка, която им отнех.
Дори и да търсеха, нямаше да открият нищо. Хан проявяваше сдържаността на крадец, който избягва да държи пари в леговището си, затова носеше и кесията със себе си. Вещерската дрънкулка беше окачена на врата му, а учебниците бяха в торбата.
Усмихна се, кимна и махна на Мика. Само дето не му изпрати въздушна целувка. Намери си място вдясно, на втората редица, откъдето можеше да държи Мика под око. Жарава се настани на празния стол зад него.
Като цяло учениците в академията произхождаха най-вече от равнините. Според преценката на Хан, без да прави заключение от дрехите им, повечето от хората в класа бяха северняци. Имаше трима чародеи с маслена кожа, изглежда със смесена кръв от Мечо гърло и Южните острови. Двама, извънредно бледи, с почти бели коси — навярно бяха от Северните острови, откъдето произхождаха магьосниците. Косите на други бяха в магьосническо червеникаво.
Нито един от Ардън, разбира се. И никой, освен Жарава нямаше в жилите си кръв от клановете.
Хан докосна бледата си коса, вероятно дар от Алгер Ватерлоу.
Подобно на Мика и другите ученици носеха амулетите си над робата — своеобразен почетен знак за принадлежност към банда. Беше от малкото им възможности да се изфукат. Вещерските дрънкулки бяха разнообразни. Някои огромни и орнаментирани като инкрустирани със скъпоценности кадилници в храма — само материалът по тях струваше цяло състояние. Други малки и обикновени — сребро и злато в прости форми, често изображения от природния свят. Едни имитираха животни и растения и изглеждаха едва ли не живи — грееха благодарение на елегантната кланова изработка. Много от тези амулети вероятно се предаваха по наследство, от заклинател на заклинател, и се презареждаха от занаятчиите на клановете за всяко ново поколение.
Когато работеше на улицата, Хан си имаше вземане-даване с крадени вещерски дрънкулки. Често ги задигаше от невнимателни магазинери или от домове. За щастие, никога не беше правил опит да открадне амулет направо от магьосник. Сега осъзнаваше, че навярно би било по-лесно да извадиш нечий зъб и да се измъкнеш незабелязано.
Магическият елемент на вещерската дрънкулка се наричаше „блясък“. Отначало Хан допускаше, че колкото по-особен е амулетът, колкото повече блясък има — толкова по-могъщ е той. В работата си с тези предмети бе открил, че това невинаги е така. Материалите, от които се изработваха, имаха повече общо с богатството на магьосника, отколкото с могъществото им.
Хан извади своя амулет и го остави на показ върху робата. Беше на повече от хиляда години и не чак толкова ефектен, но вероятно притежаваше най-силния блясък в помещението.
Жарава също си извади амулета, Самотния ловец, който взе назаем от Хан. Хан се запита дали амулетът, изработен от Елена, е създаден специално за него, или може да се използва временно. Това би било повод за тревога — знанието, че в крайна сметка амулетът му може да изгуби могъществото си. Започваше да разбира защо магьосниците не са доволни от контрола, упражняван от клановете върху тях.
Хан погледна към Мика и видя, че той шепне нещо на братовчедите си. Това го накара да се поизправи на мястото си. Не беше свикнал да дели територия с врага. Или ти го прогонваш, или той теб. Ти му затваряш завинаги устата или той затваря твоята и животът продължава. За един от двамата.
Страничната врата се отвори и в стаята се изтъркаля магьосник на инвалидна количка. Въпреки че ръкавите на робата му бяха украсени с лентите на учител, изглеждаше с не повече от три-четири години по-възрастен от новопостъпилите ученици. Имаше коса с цвят на канела и вгорчено изражение, сякаш очакваше да се разочарова.
Стигна до основата на подиума, издаде напред две патерици и се надигна от количката.
Пенестият шум от разговори постепенно утихна до неловко мълчание, докато учителят се бореше по стъпалата към катедрата, а след това пръсна пред себе си книжа и една охлузена на вид книга. Амулетът му блещукаше в слънчевата светлина, която нахлуваше като водопад през прозорците — голям кристал, изрязан във формата на стражева кула.
Не провери списъка с имената, но погледът му се плъзна по присъстващите ученици и в продължение на един дълъг момент спря върху Хан и Жарава.
— Вие сте… ъм… Жарава и Алистър, предполагам — отбеляза той, като сведе поглед и започна да подрежда книжата. — Аз съм учителят Грифон. На мен се пада опасната и неудовлетворителна задача да преподавам чародейство на новопостъпилите. За наше щастие тазгодишният първи курс е… изумително разнообразен. Чувствам се… на точното място.
Хан се вторачи в учителя, несигурен дали току-що ги бяха обидили, или учителят им се шегува.
Грифон вдигна очи от книжата пред себе си. Имаха стряскащо синьо-зелен цвят, а когато срещнаха очите на Хан, по гръбнака му пробягаха ледени тръпки. Въпреки нездравата бледност на учителя, лицето му беше красиво, в контраст с лишеното му от грация тяло.
— Специалист Хадрон ми каза, че на път за тук сте минали през Ардън. В днешно време Ардън е опасно място за всеки, но най-вече за чародеи. Което повдига въпроса: глупаци ли сте, не сте ходили на училище или просто сте безразсъдно смели?
Е. Това със сигурност си беше обида. Хан не можа да се въздържи и хвърли поглед на Мика, който зяпаше в тавана и по устните му пълзеше слаба усмивка.
Хан овладя изражението си:
— Имал съм и по-добри идеи — вдигна рамене той.
По лицето на учителя пробяга изненада, а някои от учениците се разсмяха тихо. След това взорът на Грифон се спусна към амулета на Хан и очите му се разшириха. Той се вторачи в лицето на Хан и го огледа яростно, настойчиво:
— Интересно, как така сте избрали толкова опасен път, Алистър — каза най-сетне. — Изглежда, не се боите от тъмното.
Хан подозираше, че изобщо не му говорят за пътя през Ардън.
— Ами — той отново срещна синьо-зелените очи — понякога човек няма избор.
— Винаги има избор — натърти Грифон. Отвори рязко дебелата книга и продължи: — Като заговорихме за пътувания, поисках от вас да се запознаете с Кинли, дванайсета глава, в която дискутира предизвикателствата при пътешествията из Аедийон. Кинли ни препоръчва да…
Вратата на класната стая се отвори и влязоха още двама ученици. Хан погледна заедно с всички останали. Оказаха се Фиона Баяр и нещастно влюбеният Уил, които ги бяха преследвали през границата по пътя за Делфи.
Изглеждаха изтощени от път и изнервени, затова Хан допусна, че са дошли направо в училището, след като са оставили багажа си в общежитието. Лицето на Уил бе загоряло от слънцето, но Фиона си оставаше бледа както винаги, сякаш слънцето дори не допускаше възможността да си позволи да проникне през ледената ѝ кожа. Беше разпуснала плитката си и сега носеше косата си на дълги вълни, спускащи се по раменете ѝ.
Все още бе с дрехи за път: пуловер с груба плетка, жакет и брезентови бричове, които подчертаваха дългите ѝ крака. Не носеха ученически роби.
Фиона плъзна вледеняващ поглед през стаята. Очите ѝ се спряха върху учителя Грифон и се разшириха изненадано:
— Адам! — извика тя, сякаш в момента не ги гледаше целият клас. Обърна се към Уил: — Виж кой е тук, Уил. Кой друг, ако не Адам Грифон.
Кръвта на демона, помисли си Хан. Учителят ми по заклинания е първо приятелче с член на семейство Баяр. Нищо чудно, че вече ходя по въглени.
Фиона закрачи напред, протегнала ръка към учителя Грифон, все едно очакваше той да я обсипе с целувки.
— Татко ми каза, че си влязъл в ордена, но нямах представа…
Учителят Грифон бе придобил наситеномалинов цвят — изумителна трансформация. Не направи опит да поеме ръката ѝ, просто остана на място, впил пръсти в катедрата. Кокалчетата му бяха побелели.
— За теб съм учителят Грифон, новопостъпила Баяр — осведоми я той. — И макар да се числя към факултетния състав на „Мистверк“, моля да отбележите, че не съм положил клетвите и не възнамерявам да го правя.
Фиона отдръпна ръка, осъзнала, че не се очертават целувки.
— Наистина ли? Изглежда не съм разбрала. Стори ми се разумна стъпка за някой в твоето… положение.
— Подходяща насока за сакат човек, искаш да кажеш? — каза меко учителят Грифон. — Може би. Колко хубаво, че ти и новопостъпилият Матис сте успели да стигнете безпрепятствено до тук. Следващия път, ако обичате, носете ученическо облекло в час. А сега си заемете местата, за да продължим урока. Заради този постоянен приток на ученици изоставаме.
Язвителният ти език сега ми звучи по-сладко, помисли си Хан.
Фиона отметна коси назад и се обърна към скамейките, за да потърси свободно място. Погледът ѝ попадна на Хан и Жарава на втория ред. Тя замръзна и лицето ѝ придоби още по-блед цвят:
— Алистър — прошепна. — Не мога да повярвам.
Уил я улови за лакътя:
— Хайде, Фиона — подкани я той.
Фиона не помръдна.
— Какво правиш тук? — Тя се наведе напред и протегна треперещи пръсти към Хан, сякаш искаше да ги сключи около гърлото му.
Хан отпусна ръце върху чина пред себе си, полагайки изключителни усилия да не заеме отбранителна поза:
— Брат ти ще ти разкаже — кимна той към Мика. — А сега имаш ли нещо против? Когато закъсняваш за час, най-малкото, което можеш да направиш, е да си държиш устата затворена. Тук съм, за да науча нещо. — Почука корицата на учебника си и вдигна вежди.
Фиона продължаваше да се взира в него, сякаш не можеше да повярва на очите си.
Уил отново я дръпна:
— Да седнем — предложи тихо той.
Най-сетне тя му позволи да я завлече до местата на задния ред.
Едва се бе настанила и Грифон излая:
— Алистър! Какво ни казва Кинли за рисковете и ползите от пътуването в Аедийон?
Добре дошъл отново на учителя с отровен език.
Хан преглътна с мъка и усети как се изпотява:
— Не зная — отговори той.
— Не? — Грифон въздъхна. — Това е разочароващо. Тогава: дефинирай Аедийон.
— Съжалявам. Аз… ъм… не съм прочел пасажа — призна Хан. Защото вместо това беше зает да залага защитни заклинания из стаята си.
Някой се изкиска. С крайчеца на окото си Хан виждаше ухиленото изражение на Мика. Усещаше как очите на Фиона се впиват в него като нагорещени ръжени.
— Не? — Учителят цъкна с език. — Тук е, за да се учи, но очевидно не е готов да се учи. Да не очакваш да върша всичко вместо теб?
— Не — поклати глава Хан.
— Тогава сигурно си мислиш, че ще рина с лопата знания в неподготвения ти ум?
— Не.
— Не какво?
— Не, сър — каза Хан.
Грифон се наведе напред и заговори меко, но все пак достатъчно високо, за да го чуват всички:
— Сигурен ли си, че мястото ти наистина е тук, Алистър?
— Да, сър — отвърна Алистър и срещна предизвикателно погледа на учителя.
Грифон замълча и без да престава да се взира недоволно в Хан, продължи:
— Дарнлей? Рискове и ползи?
— Аедийон е светът на сънищата — отговори сериозно момче с кестенява коса, чиято магьосническа роба бе фино избродирана с глигански глави. — С подходяща подготовка, поддръжката на могъщ амулет и близка взаимовръзка с друг човек теоретически е възможно да бъде осъществена комуникация на далечно разстояние. Това е ползата.
— Теоретически, казваш? Не ти ли се вярва? — Грифон килна глава настрана.
— Достатъчно рядко срещано е, за да оправдава твърденията на някои учени, че е легенда; според други това е честа практика преди Опустошението, но почти нечувана оттогава.
— Какви рискове описва Кинли? — попита Грифон.
— Аедийон може и да изкушава — отговори Дарнлей, — защото умелият заклинател би го оформил съгласно своите надежди и копнежи. Възможно е да се изгубиш в него и никога да не се завърнеш в реалния свят. Освен това рискуваш да попаднеш в капан, ако амулетът ти изтощи складираните в него резерви. Най-накрая Кинли предупреждава, че ако те убият в света на сънищата, губиш и истинския си живот.
— Какво може да те убие насън, Стефан? — попита ученик с бледи коси и забели очи. — Сънувал съм и кошмари, но винаги се събуждам жив.
— Магията. — Дарнлей почука с показалец по страницата. — В Аедийон може да те убие само магията.
— Какви доказателства представя Кинли? — попита Грифон. — Какви основания имаме да вярваме, че говори истината? Среброкос?
— Никакви — изсумтя момчето от Северните острови. — Кинли повтаря митове, разказвани от векове, без да ги поставя под въпрос. Книгите му са пълни с легендарни чудовища от рода на водогущери и дракони, но никой никога не ги е виждал.
— Възможно ли е някога да са съществували? — продължи с въпросите Грифон. — Може би са изчезнали след Опустошението? В такъв случай защо остатъци от висша магия, често срещани преди Опустошението, да не се спотайват все още из скрити ъгълчета по света?
— В днешно време няма скрити ъгълчета — възрази Среброкос. — Вече не съществуват тайни.
— Кинли ползва първоизточници — обади се Дарнлей. — Скиците му са базирани на сведения от очевидци. Дори лично е провеждал експерименти, за да потвърждава наученото.
— Експерименти, които никой модерен човек не е повтарял успешно — парира Среброкос.
— Може би проблемът е в съвременните ни инструменти — каза Дарнлей, като докосна амулета си. — Те са далеч по-ограничени в сравнение с диапазона на амулетите от старите магически времена. Гъбоядците отказват да ни предоставят нужните ни инструменти. Налага ни се да купуваме стар блясък по съмнителни пазарища или да използваме наследствени амулети.
Дебатът около и покрай Хан се разгорещяваше, с което все повече му внушаваше усещането, че е неук е невеж. Съучениците му вероятно бяха чували подобни спорове още през детството си. Споделяха общ гняв и безсилие, задето са пропуснали златния век на магьосничеството.
Хан притисна длани към челото си. Чувстваше се като риба на сухо. Из улиците на Вехтошарника дори не беше чувал за Кинли.
Грифон аргументираше и двете страни на въпроса и когато дискусията започнеше да губи част от напрежението си, я подновяваше. Беше престанал да тормози Хан. Изглежда смяташе, че му е дал да разбере. Учителят не закачаше и семейство Баяр. Очевидно им предоставяше достатъчно време да настигнат останалите в уроците.
Грифон лишаваше Жарава от участие, като се преструваше, че не забелязва вдигнатата му ръка.
Хан опита да овладее гнева си. Просто присъстваше на различен вид битка, но щеше да се научи да я води. Откога се предполагаше, че животът е честен?
Грифон очевидно познаваше материята, ала Хан неволно го сравняваше с Джемсън. Любовта на проповедника към историята те заливаше, докато не затънеш до шия и не се опияниш от нея. Но поне се грижеше никой от учениците му да не се удави.
Изключено беше да контролираш действията на Грифон, помисли си Хан. Кое собствено можеш да контролираш?
Да идваш подготвен за часовете например, независимо какво те чака.
Грифон позволи дебатът да продължи още известно време. В един момент вдигна ръце с дланите напред, за да сложи край:
— Добре, да проведем наш експеримент — предложи той. — Моля, отворете учебниците на страница 393.
Откъсът, озаглавен Портал към Аедийон, съдържаше заклинания под формата на бели стихове, които сякаш се стичаха по страницата.
— А сега изберете партньор… за предпочитане е вече да го познавате — посъветва ги Грифон. — Ако се нуждаете от партньор, вдигнете ръка.
Хан се обърна към Жарава и той сви рамене утвърдително.
Аркеда избра Мифис, а Фиона — Уил. Мика остана без партньор, защото броят на учениците в класа беше нечетен.
— Новопостъпил Хейдън — Грифон внезапно забеляза Жарава. — За предпочитане е да си сътрудничите с някой по-опитен като Баяр. — Кимна към Мика. — Аз ще работя с Алистър.
Жарава поклати глава:
— Благодаря, сър. Познавам Алистър. Ще остана с него.
— Щом настоявате — кисело подхвърли Грифон. — Вие сте с мен, Баяр.
Мика повдигна рамене с безразличие, но на Хан му се стори, че изглежда облекчен.
Дали Грифон просто отново не се заяжда с мен? — зачуди се той. — Дали поради някаква причина иска да работи с мен? Или Жарава да работи с Мика?
Или не иска каквото и да е?
— Сега ще бъде по-лесно, в сравнение с комуникацията от разстояние. Застанете лице срещу лице и хванете амулетите си — нареди Грифон. — Допускам, с риск да останете разочаровани, че за целите на упражнението в час сте ги заредили с енергия.
Хан го беше направил, поне това. Складираше магия през цялото пътуване до Одънов брод.
— А сега изберете място, познато и на двамата — каза Грифон. — И недейте до един да отивате в „Корона и замък“. Искам да чувам за различни места.
Жарава се наведе към Хан:
— Риболовният вир на Старешката река — предложи той.
Мястото се намираше в полите на Ханалеа и двамата го познаваха отлично. Бившият му работодател Лушъс Чорлав прекарваше доста време там.
Място, което, като магьосници, и на двама им бе забранено да посещават.
— Прочетете цялото заклинание — разнесе се гласът на Грифон. — Запаметете го, защото няма никаква гаранция, че в Аедийон Кинли ще ви бъде подръка. Първите три строфи отварят портала; последните три ви позволяват да затворите портала и да се върнете в реалността.
Учителят им остави няколко минути, за да го сторят, и изчака всички да вдигнат глава от учебниците.
— Готови ли сме? — Главите из помещението закимаха утвърдително. Някои ученици изглеждаха пребледнели и разтревожени, други се бяха привели нетърпеливо, трети забелиха очи, сякаш упражнението беше глупава загуба на време. — Прочетете първите три строфи, за да отворите портала — подкани ги Грифон. — По-тихо, за да не пречите на колегите си. Ако и двамата постигнете успех, ще се срещнете с партньора си в света на сънищата. Обърнете внимание на обкръжението си, защото онова, което виждате, е ваше отражение. Обърнете внимание и на възможността да оформяте външния си вид както пожелаете. Разменете съобщения с партньора си и незабавно се върнете в класната стая. Повтарям: не оставайте в Аедийон повече от няколко минути. Щом всички изпълнят упражнението, ще разкажете за преживяното. — Замълча. — Зная, че някои са скептично настроени към работата на Кинли, но очаквам от всички да вложат усилие в задачата.
Хан улови амулета си и прочете началните строфи на заклинанието; всички около него шепнеха думите им с различен акцент.
За момент го погълна вихър от черно отсъствие. После в мислите му проникна слънчева светлина и обля пищни жълти трепетлики и отраженията им във водите на Старешката река. Листата се въртяха и танцуваха по течението. Хан потръпна; беше студено, по-студено отколкото в Одънов брод, и секунда по-късно откри, че е облечен в украсен с ресни и мъниста елек от еленова кожа, изработен в традициите на клановете, а краката му са в кожени мокасини. Той изумено докосна дрехите си.
Истинско ли беше? Изглеждаше много истинско — вятърът над Ханалеа носеше мириса на сняг. Вдигна косите му от челото и запрати тракащи сухи листа към главата му.
Вдигна поглед нагоре по реката. Жарава идваше към него, облечен в панталоните и свободната, мека велурена туника, които толкова харесваше. Носеше въдица и кошче за риба.
— Как мислиш? — попита Хан. — Това ли е?
Жарава сви рамене:
— Да видим дали ти и аз ще си го спомняме по един и същи начин, когато се върнем.
За момент двамата замълчаха неловко.
— Грифон искаше да разменим съобщения — напомни Хан. — Ще ти кажа нещо и после ще проверя дали си го спомняш. И ти направи така. — Замисли се. — Кат Тайбърн си пада по теб — изрече той, без да променя изражението си.
Жарава наклони глава настрани:
— Наистина ли? Защо смяташ така?
Хан се поколеба защо го каза, навярно защото Жарава положително нямаше да го забрави.
— Срамежлива е — поясни той. — Има проблеми с изразяването. — Да бе.
— Фиона Баяр пък харесва теб — върна му Жарава. — Не може да откъсне очи, когато си наблизо.
И двамата избухнаха в смях. Настроението на Хан се подобри. Беше приятно отново да е в Превала, на позната територия, дори и да е в света на сънищата.
— Най-добре да се връщаме — предложи Жарава.
Хан улови амулета и се подготви да произнесе заключението на заклинанието, когато въздухът пред него се накъдри като целуната от вятъра повърхност на езерце. После се размести и втвърди, с което пречупи светлината и в него се появи изображението на човек.
Млад мъж, пет-шест години по-голям от Хан, облечен в скъпи, благороднически дрехи. Косата му беше черна като сажди, а очите — ясносини. Светлината блестеше по многобройните пръстени на ръцете му.
Непознатият мигна и се огледа. По лицето му се разля победоносна усмивка, сякаш е постигнал нещо особено специално.
Хан хвърли страничен поглед към Жарава, но в същия момент приятелят му потрепери и се разтвори като въглен в мрака.
— Жарава! — произнесе Хан и направи крачка напред към мястото, където приятелят му изчезна.
— Ей, ти! Чакай! Не си тръгвай още — подвикна непознатият на превалски.
— Кой си ти? — Хан отстъпи. Според него не биваше да се появява никой, когото не е канил. — Как дойде тук?
Да не би да беше натрапник от класа му? Хан не го разпознаваше, но това обаче едва ли означаваше нещо. Грифон спомена за възможността да променяш външния си вид, така че всеки би могъл да се дегизира, дори някой от семейство Баяр. Мика и Фиона вероятно имаха най-могъщите амулети в класа, веднага след неговия.
Имаше ли начин Мика да открие пътя до място, което никога не е посещавал? Все пак — първият им сблъсък беше на Ханалеа.
— Наричай ме Гарван — предложи непознатият. Приглади коса с ръка, сякаш слагаше в ред перата си. — А ти си?
— Кажи ми как се озова тук или се махай. — В юмрука на Хан по магически начин се появи нож. Амулет или не, все така предпочиташе ножовете, стигнеше ли се до заплетени ситуации.
Зае балансирана стойка, готов да отскочи вляво или вдясно, като си припомняше думите на Дарнлей по време на урока:
Кинли предупреждава, че ако те убият в света на сънищата, губиш и истинския си живот.
— Моля те — погледна го Гарван, — изслушай ме. Няма да си изгубиш времето, обещавам ти. — Той пристъпи напред.
Хан направи крачка назад:
— Предупреждавам те. Ставам опасен, когато държа нож.
— Мъдро е да си предпазлив в такава ситуация. — Гарван не спираше да се променя… от официални дрехи, към по-обикновени, докато най-сетне не се оказа облечен в деканска роба. Или не можеше да прецени кое му подхожда, или обичаше да се издокарва. — Аз поне ти казах името си — продължи той. — Повече, отколкото ти си направил досега. От Соколово гнездо ли си?
Нещо в начина, по който го каза, веднага накара Хан да застане на нащрек. Поколеба се.
— Соколово гнездо?
— Семейство Баяр. Един от тях ли си? Като се вземе всичко предвид, бих предположил, че не си. — Огледа лицето на Хан. — Аха… — рече с усмивка. — Не си, виждам. Всъщност виждам, че не са ти приятели.
Хан опита да възвърне уличното си изражение.
— Кажи ми тогава… как си се сдобил с този амулет? — Гарван впери очи във вещерската му дрънкулка.
— Ще ми разясниш ли най-после защо си тук? — попита Хан. — И не мърдай много, става ли?
Най-после Гарван реши да се задоволи с благородническите си дрехи. Връхното му палто изглеждаше ушито по поръчка — бродирано с бляскав конец и с широки ръкави. Хан би го нарекъл и красиво, ако си падаш по такива.
Гарван протегна празната си ръка към Хан, с дланта напред, сякаш за да почувства топлината:
— Доста си могъщ. — Огледа преценяващо Хан. — И си надарен с външен вид. Дори красавец, въпреки начина ти на говорене.
Кой пък беше този, че да съди за външния вид на Хан? И защо Хан трябваше да го е грижа?
— Не съм от онези, ако си го мислиш — каза му той. — Без да се обиждаш.
Гарван се разсмя:
— Надявам се да не си — отвърна, сякаш шегата си я биваше. — Откраднал ли си амулета от тях? — Отново го погледна. — Ако е така, трябва да призная колко съм впечатлен. Какво смяташ да правиш с него? Известно ли им е, че е у теб? Планираш ли нещо?
На пороя от въпроси Хан не отговори нищо.
Гарван поклати глава:
— Никакъв план? Това не е добре. Семейство Баяр положително имат такъв. Най-добре помисли с няколко хода напред, иначе амулетът няма да остане твой задълго.
— Няма да отговарям на повече въпроси, докато не разбера кой си всъщност — заяви Хан.
— Разбирам. — Гарван задъвка умислено устни. — Много добре. Мога да ти кажа поне това. Член съм на факултетния състав на академията. Търсех ученик, когото да наставлявам, някой, способен на по-висши нива магия. Освен това ми трябва човек, който не се бои да нарушава по малко правилата. Самото ти присъствие тук и това, че притежаваш амулета, говори за възможността да си онзи, когото търся. — Вдигна ръка, щом Хан отвори уста да отговори. — Няма да ти кажа повече от това, преди лично да се уверя дали мога да ти имам доверие. Все пак е възможно да си в съюз с враговете ми.
— А ти откъде познаваш семейство Баяр? — полюбопитства Хан, без да изпуска амулета си, и достатъчно несигурен да остане ли, или да си тръгне.
— Да кажем, че сме политически противници — отвърна Гарван. — Трябват ми съюзници с дарби. В замяна ще ти помогна да се защитиш от тях.
— И как ще ми помогнеш? — попита Хан.
Гарван направи още една стъпка към Хан, като се взираше напрегнато в очите му:
— Мога да те науча как да използваш амулета. Да те науча на чудни неща. — Очите му блещукаха. Говореше ниско, топло, едва ли не умолително.
— Задръж си бляскавите врели-некипели — отвърна Хан. — Ако искаш да разговаряме, ела и ме намери в истинския свят. Аз се връщам — прибави и призова заключителните думи на заклинанието.
— Трябва да се срещаме в Аедийон — настоя Гарван. — Опасно е да ни виждат заедно.
Хан се вторачи в него.
— Какво имаш предвид?
— Нямаш представа колко сме уязвими. — Гарван си пое късо дъх, сякаш искаше да каже още нещо и извърна поглед, раздвоил вниманието си. — Не разполагаме с време. Не споменавай на никого за нашата среща. На никого, разбираш ли? Ако семейство Баяр научат, ще те убият и ще си възвърнат амулета. — Замълча, за да му позволи да осмисли думите, и добави: — Да се срещнем след седмица, в полунощ, в Аедийон.
Камбанарията на „Мистверк“ е уединено място. Знаеш ли къде се намира?
Хан премигна срещу него. В ума му се опитваха да си пробият път с лакти поне хиляда въпроса.
— Знам къде е — кимна той. — Но какво те кара да смяташ, че…
— Не бива да ни виждат заедно — повтори Гарван. — Аедийон е единственото безопасно място. Междувременно презареди амулета си. Ако не успееш да дойдеш след седмица, ела по-следващата. Или още по-следващата. Ще те чакам всяка седмица, докато не дойдеш. Отвори портала в полунощ. И ела сам.
Той потрепери и изчезна премигващо.
Внезапно Хан усети ужасна болка в главата. Простена и отвори очи, за да погледне право в мрачното лице на Грифон.
За момент си помисли, че ще повърне, но това премина. Сведе очи към амулета си и видя, че ръката на Грифон го е стиснала, малко под неговата. Учителят го стискаше толкова силно, че кокалчетата на пръстите му бяха побелели, а лицето му се обливаше в пот.
— Пусни го — произнесе немощно Хан и задърпа пръстите на Грифон с другата си ръка.
— Първо ти — отвърна учителят му. — Не искам отново да се унесеш.
С голяма неохота Хан отпусна ръка и избърса потна длан в панталоните си. Лежеше на каменния под в класната стая. Бяха пъхнали нечие палто под главата му. Зад Грифон видя кръг от лица — другите ученици от класа.
Мика Баяр се мръщеше, все едно съжалява, че Хан отново се е присъединил към живите.
Не видя Фиона.
Грифон докосна челото на Хан с горещи пръст и чак тогава пусна амулета.
— Вече си вън от опасност — констатира той. — Явно Създателката пази слабоумните.
Учителят седеше на пода. Патериците бяха до него, а робата му — запретната до коленете. Белези покриваха долната част на краката му. Изглеждаха съсухрени, с груба потъмняла кожа, сякаш са изгорени. От глезените към коленете се протягаха железни скоби.
Грифон проследи погледа на Хан и намръщено свали робата си, за да се прикрие.
— Какво стана? — попита Хан, съжалил задето са го уловили да зяпа. — Имам предвид в Аедийон — побърза да добави.
— Без всякакво съмнение установихме, че си глупак, Алистър — отвърна Грифон. — Успя да изтощиш напълно и амулета, и себе си. Ето защо се нуждаеше от помощта ми, за да се върнеш. Надявам се пътуването да си е струвало.
Вратите на класната стая се разтвориха шумно. Влезе висока, ъгловата жена, следвана от Фиона. Косата на непознатата беше права, къса до брадичката, стоманеносива, разсечена от магьоснически червени нишки. Тежка бродерия обточваше робата ѝ, а множеството кадифени ленти на ръкавите говореха за високата ѝ длъжност.
— Какво става, учител Грифон? — попита властно тя. — Новопостъпилата Баяр ми докладва, че един от учениците ви е изпаднал в беда.
— Декан Абелард! — Грифон хвана патериците си засрамен, защото са го заварили на пода.
— Мога ли да помогна? — Жарава приклекна до него.
Учителят кимна, а Жарава го подхвана под мишниците и го повдигна. Щом стъпи на крака, Грифон се отдели от него. Жарава му подаде патериците.
— Всичко е под контрол — обясни учителят. — Новопостъпилият Алистър се забави прекалено много да се завърне от Аедийон.
— От Аедийон? — Декан Абелард погледна към Хан и си прехапа долната устна. — Наистина ли?
Грифон кимна:
— В момента се възстановява.
Абелард прибра полите на робата си и коленичи до Хан. Притисна опакото на ръката си към бузата му. Стори му се поразяващо гореща върху хладната му кожа.
— Дайте малко вода на момчето — нареди тя и някой изтича да донесе. Секунди по-късно се появи чаша, която Хан пресуши до дъно.
И друг коленичи до него — към бедрото му се притисна коляно. Хан обърна глава. Беше Фиона. Устните ѝ бяха разтворени, бледите ѝ очи се взираха в лицето му.
— Какво му е? — попита тя и се наведе, а косите ѝ докоснаха бузата му. — Ще оцелее ли?
— Щом е оцелял толкова дълго, очакванията ми са да оцелее — потвърди Абелард. — Добре постъпи, че дойде да ме извикаш.
Посегна към амулета на Хан, но ръката ѝ рязко се отдръпна, щом стреснато разпозна дизайна.
— Интересен избор, Алистър — промърмори тя, като приглади магьосническия си шал. — Трябва да поговорим за това. Наред с други неща. — И без да отделя очи от лицето му, разпореди високо: — Учител Грифон, освободете класа.
Грифон се обърна към изненаданите студенти:
— Новопостъпилият Алистър ни демонстрира на каква цена се изплащат безгрижието и арогантността в комбинация с невежество. Отбележете си го внимателно. — Замълча, за да им позволи да го обмислят. — За утре искам всеки да опише на две страници изживяването си в Аедийон, за да го споделите със съучениците си. Свободни сте.
Учениците започнаха да си събират вещите. Хан почувства вибрациите от крака и прикованите в него погледи, докато излизаха навън. Фиона не помръдна, сякаш се надяваше да я пропуснат.
— Ти също, Фиона — обади се Грифон. — Както и ти, Жарава. Вън.
Фиона се изправи и коленете ѝ се отделиха от Хан. Чу я да се отдалечава, а после отварянето и затварянето на вратата.
— Аз ще почакам, за да отведа Алистър до стаята му — каза Жарава. — Или в лечебницата. Където смятате, че трябва да отиде.
Абелард огледа упоритото изражение на Жарава и въздъхна:
— Добре. Но почакай отвън, моля. Трябва да поговорим насаме с Алистър.
Жарава поклати глава, приковал сините си очи в декана:
— Няма да…
— Всичко е наред — махна му Хан. — Ще се справя.
Наистина започваше да се чувства по-добре. Едва доловимото протичане на топлина в централната част на тялото му подсказваше, че магията отново е започнала да се натрупва.
Преди да проговори, Абелард изчака вратата да се затвори зад Жарава:
— И така, Алистър — подхвана тихо, сключвайки пръсти около китката му. — Разкажи ми всичко. — В него протече сила. В изтощеното състояние, в което се намираше, беше трудно да ѝ устои.
— За какво да ви разкажа? — попита той. Тя просто продължаваше да се взира в лицето му и Хан каза: — Помня само как почувствах замайване, а после вероятно съм изгубил съзнание. Не мисля, че се случи нещо особено. Имам предвид магическо.
— Алистър избра за партньор гъбоядеца, който току-що излезе — обясни Грифон. — Приятелят му се върна след няколко минути, но Алистър остана, докато не го извлякох насила. Изсмукваше сила като полудял. Беше изтощил почти напълно амулета си.
Абелард се намръщи.
— Колко дълго е останал там?
Учителят се поколеба:
— Около петнайсет минути.
— Петнайсет минути! — Абелард се поизправи и погледна втренчено Грифон. — Той е новопостъпил, учител Грифон. В магическо отношение дете. Защо не сложихте край по-рано?
Видът на Грифон издаваше силното му желание да се измъкне от стоманения поглед на декана:
— Партнирах на друг ученик.
— Знаете, че не бива да постъпвате така — избухна Абелард. — Как можете да наглеждате учениците, ако сам предприемате пътуване до Аедийон?
Грифон устоя на погледа ѝ:
— Беше безотговорно от моя страна. — Замълча. — Повече няма да се повтори, уверявам ви.
Абелард се обърна към Хан.
— Учителят Грифон предупреди ли те за последиците, ако останеш твърде дълго? — попита тя.
При така зададения въпрос, Хан се поколеба дали той, или Грифон е на подсъдимата скамейка. Размърда се върху твърдия под:
— Каза ни да се върнем бързо.
— Каза ли ви защо е толкова важно да се върнете бързо? — продължаваше Абелард.
Хан погледна Грифон, забил поглед в тавана.
— Обсъдихме въпроса. Ако изтощиш амулета си, трудно ще се завърнеш.
— Ако изтощиш амулета си, не можеш да се върнеш — поправи го деканът. — Оставаш завинаги в света на сънищата, докато тялото ти лежи изоставено. Мъртъв си.
Е, това беше новина. Хан почувства леко замайване:
— Значи вярвате в твърденията на Кинли за света на сънищата? В смисъл, на мен ми прозвуча все едно повечето хора дори не вярват в съществуването му.
Абелард кимна:
— Вярвам, че пътуването из Аедийон е рядко, но възможно. И наистина би било полезен инструмент, стига човек да успее да го овладее. — Пръстът ѝ се допря до кичур от посребрените ѝ коси и се заигра с него. — Всяка есен провеждаме това упражнение заедно с първокурсниците. Когато утре учениците донесат съчиненията си, ще се окаже, че повечето са опитали и са се провалили. Някои ще си измислят истории, с които да намекнат за успех. Други… невярващите… дори няма да опитат… Но от време на време попадаме на ученици като теб и… Хейдън, които успяват. Повечето са достатъчно умни и следват указанията. Приятелят ти е затворил портала самостоятелно и се е върнал. Ти си останал твърде дълго в Аедийон. Това е опасно, Алистър.
— Какво ви кара да смятате, че съм успял? — попита Хан. Под погледите на декана и учителя се чувстваше като прикован.
— Използвал си нечувани количества енергия — изтъкна Абелард. Изсеченото ѝ, строго лице бе придобило гладно изражение, към което Хан не изпитваше доверие. — Амулетът ти е изтощен.
— Вероятно защото не знаех какво правя — каза Хан. Опитът го бе научил в мигове на съмнение да отрича и да не спира да отрича. — Не бях прочел задължителните страници за днешния урок. Заклинанието ми не проработи, затова продължих да опитвам. Сигурно съм изгубил представа за времето.
— Твърдиш, че не си ходил никъде? — попита Абелард.
— Не и доколкото си спомням — отвърна Хан.
Абелард се намръщи и забели очи.
Обикновено Хан беше опасен лъжец, но сега май не успяваше да впечатли особено нито единия, нито другия.
— Каквото и да се е случило — натърти Грифон, — трябва да следваш указанията ми или ще бъдеш изключен.
— Учител Грифон е прав — потвърди Абелард. — Ако постоянно рискуваш така и с това застрашаваш безопасността на останалите, ще те изключа и ще конфискуваме амулета ти. Разбираш ли ме?
Хан сключи пръсти около амулета си. Само опитай, помисли си той и я погледна право в очите.
За негова изненада Абелард се усмихна:
— Не съм чувала това име. Алистър. — Тя отново го огледа хубаво. — И изговорът ти… е необичаен. Къде живееш? От кой дом си? Нищо чудно да познавам семейството ти.
— От Вехтошарника съм — каза Хан. Щом започна да говори, думите просто се изсипаха от него. — Живеех на улица „Калдъръмена“, над конюшнята, преди да изгори. В момента съм донякъде между домове, защото семейството ми е мъртво. Майка ми се казваше Сали Алистър, а името на сестра ми беше Мари. Мама се занимаваше най-вече с пране, но по малко и със събиране на парцали. Чували ли сте за тях?
Абелард поклати безмълвно глава.
— Ще чуете — обеща ѝ Хан, без да отделя очи от нейните.
Тя се покашля.
— Възможно е амулетът да е причината за успеха ти — заключи тя.
Посегна и предпазливо проследи с пръст извивките на змията, сякаш се опасяваше да не я захапе. Вероятно бе изтощен до крайност, защото изобщо не реагира на докосването ѝ. Хан потръпна, но устоя на изкушението да го измъкне изпод ръката ѝ. Все едно беше бръкнала в гърдите му и държеше сърцето му.
— Откъде го имаш? — Абелард се приведе по-близо.
— Купих го на пазара на клановете. Втора ръка — уточни Хан.
— Стори ми се ръчна изработка — сподели деканът. — С… допълнителни свойства, след като си в приятелски отношения с гъбоядците. Това би обяснило доста неща.
— Според вас мога ли да си позволя ръчна изработка? — попита Хан. — Приятелството си е приятелство, докато работата не опре до търговия. Така стоят нещата на пазара.
— Малцина чародеи биха подбрали такъв дизайн — не отстъпваше Абелард. Тя замълча. — Знаеш ли кой друг е имал такъв амулет?
— Нямам представа — излъга Хан. Чувстваше се изтощен и разкрит, лишен от обичайния си чар.
— Това е реплика на амулета, който е носел Краля демон.
Хан симулира изненада:
— Хм. Вероятно заради това го купих толкова евтино.
— Проявяваш ли специален интерес към черната магия, Алистър? Това ли е? — Гласът ѝ звучеше меко като кадифе.
— Искам да науча за всички видове магия — отвърна Хан. — Заради това съм тук.
— Някои хора биха погледнали предубедено на теб заради такъв амулет, Алистър — обясни тя. — Хора, които вярват, че всички врати трябва да са отворени за търсещите познание. Онези, които вярват, че целта оправдава средствата.
Абелард стана рязко и се извиси високо над него — черен силует на фона на светлината от прозорците. Наведе се и му протегна ръце, за да му помогне да се изправи и да седне на стол. Беше изненадващо силна.
— Повикайте партньора му — промърмори деканът към Грифон.
Учителят повика:
— Новопостъпил Хейдън!
Жарава влезе и Абелард го посрещна с думите:
— Хейдън, с Алистър разговаряхме за преживяването му в Аедийон. Ти какво си спомняш?
Очите на Жарава отскочиха от Хан към Абелард, сякаш подозираше, че ще попадне в капан. Хан направи опит да му изпрати съобщение само с очи.
— Е — рече Жарава, — не помня много.
— Кръвта и костите на Краля демон! — избухна деканът. — Просто ми кажи какво си спомняш. — Жарава отново погледна към Хан, но Абелард го улови за брадичката и обърна главата му към себе си. — Гледай мен, новопостъпил.
Жарава докосна амулета си, сякаш да си вдъхне увереност:
— Преди да започнем, се споразумяхме да се срещнем у дома, на едно добре познато ни място в планината Ханалеа. Така че двамата…
— Какво знаете вие за Ханалеа? — прекъсна го Абелард. — На магьосниците им е забранено да ходят там.
— Роден съм на Ханалеа — отвърна спокойно Жарава.
— Ти си от Призрачния клан, нали? — попита Абелард, сякаш не беше говорила зад гърба му. — Никога не съм виждала човек с дарбата да произхожда от онези лагери.
— Със смесена кръв съм — подхвърли Жарава, без да се впуска в обяснения. — Така че след като произнесох заклинанието, видях Хан да крачи към мен. Някак си премигваше, все едно го осветяваха пламъци на лагерен огън, а дрехите му не спираха да се променят. — Замълча. — Най-вероятно съм сънувал.
— И…? — поиска да узнае Абелард. — Какво стана после?
— Ами поговорихме малко. А след това… се… събудих.
Очите на декана се присвиха:
— Но Алистър не се върна с теб?
Жарава поклати глава:
— Когато отворих очи, Хан лежеше отпуснато на чина. Зачаках да се пробуди. Всички други бяха будни, с изключение на Мика Баяр и учителят Грифон. Фиона отиде да ви намери. После учителят Грифон се събуди и се притече на помощ.
Абелард посегна към амулета на Жарава. В отговор украшението грейна. Тя си оттегли ръката.
— За разлика от Алистър ти не си изтощил напълно твоя амулет. Или си достатъчно умен и следваш указанията, или изобщо не си бил в страната на сънищата. — Тя се усмихна леко. — Алистър, често работя с изключително способни ученици, дори новопостъпили. Отбележи си да поговорим в кабинета ми след четири седмици. Междувременно ще видя какво мога да открия за теб. — Качи се на подиума, взе книгата на Кинли и започна да прелиства страниците ѝ.
Знак да си тръгнат, та тя и учителят Грифон да поговорят.
Оглозгани кости, помисли си Хан. Какво можеше да открие за него деканът за един месец? И какво смяташе да прави тя с тази информация?
— Хейдън, отведи Алистър в стаята му и се погрижи известно време да си почива — разпореди Грифон. — Трябва да възстанови силата на амулета си преди часовете утре. Не забравяйте за двете страници. И ви предлагам и двамата да си прочетете домашните за следващия път — подвикна след тях, докато вървяха към вратата.
Вече прекосяваха затревения вътрешен двор. Жарава продължаваше да държи едната си ръка под лакътя на Хан, а с другата го подкрепяше. Хан се освободи.
— Ще оцелея — увери го той.
— Леден си като Притулени води, известно ти е, нали? — попита Жарава. — Винаги си по-топъл от мен, а сега не ти е останало нищичко. — Изумен, поклати глава.
— Истинско ли беше? — попита Хан, крачейки през купчина листа. — Наистина ли се срещнахме при Старешката река?
Жарава кимна и му хвърли кос поглед:
— Ти каза, че Кат си падала по мен.
— А ти, че на Фиона Баяр ѝ текли лигите по мен. — Хан повдигна вежда.
— Наистина ѝ текат, Самотен ловецо — широко се усмихна Жарава. — Без съмнение.
— Значи Абелард иска да работи с мен, а не с теб — продължи Хан. — Чудя се защо ли.
— Аз съм гъбоядец — напомни му Жарава. — Затова. — И забели очи. — Не че ми разбива сърцето.
— Ако ме научи на нещо полезно, ще го споделя с теб — обеща Хан. Повървяха мълчаливо още малко. — Видя ли нещо друго? — попита Хан. — Преди да затвориш портала?
Жарава поклати глава:
— Какво например?
— Точно когато ти си тръгваше, се появи друг. Знатен магьосник, малко по-възрастен от нас. Наричаше себе си Гарван. Не го ли видя?
Жарава повдигна рамене.
— Не. Някой от класа ли беше?
— Не го разпознах, но така или иначе трябва да е бил от „Мистверк“ — разсъждаваше Хан. — Спомена, че е от факултетния състав.
— Как е успял да ни намери на Ханалеа? Не трябва ли първо да визуализираш мястото, преди да го посетиш в Аедийон? — озадачи се Жарава.
Хан също сви рамене:
— Нямам представа. Не зная как работи. Но е възможно някой да ни е подслушал, когато си уговаряхме среща там. — Може би наистина трябва да се прибера и да прочета текста, помисли си той.
— И какво се случи? — попита Жарава. — Каза ли ти нещо?
Хан си припомни думите на Гарван: Не споменавай на никого.
Нямаше причина да се подчинява на заповедите на Гарван.
— Само, че иска да влезе в съюз с мен срещу семейство Баяр. Предложи да ме научи на магия. А после Грифон ме изтръгна от съня.
Жарава дълго съзерцава Хан. Веждите му бяха сключени. Най-накрая заключи:
— Е, извади късмет, Самотен ловец. Фиона отиде да извика Абелард, защото Грифон и Мика не бяха на себе си почти толкова дълго, колкото и ти. Започвахме да си мислим, че никой от вас няма да се върне. Тъкмо се канех отново да отворя портала и да се върна за теб, когато те се пробудиха. Грифон веднага се спусна и те съживи.
— Хм — проточи Хан. — Е, щом Грифон също е бил в Аедийон, трябва да е добре зареден. Все още разполагаше с достатъчно сила, а аз бях почти изчерпан.
— Какво отговори на Гарван? — поинтересува се Жарава.
Хан изсумтя.
— Не отговорих с да или не, но не съм глупак. Струва ми се рисковано да вземам уроци от непознат на място, където не съм запознат с правилата.
Също като Одънов брод, помисли си той.
Камбаните на кулата „Мистверк“ отброиха края на първия учебен час. Следователно разполагат с петнайсет минути, за да стигнат пеша до следващия си час — по лечителство. Нещо за амулети и талисмани.
— Ще те изпратя до „Хамптън“, а после се връщам в клас — каза Жарава.
— Няма да се връщам в „Хамптън“ — възрази Хан и зави по галерията покрай реката. — Не искам да пропускам учебен материал. И така сме изостанали.
— Но учителят Грифон нареди да…
— Няма да му казваме, става ли?
Ала думите на Гарван все така звучаха в ума му като натрапчива музикална фраза:
Мога да те науча как да използваш амулета. Да те науча на чудни неща.
На следващия ден в класа на Грифон Хан се постара по никакъв начин да не привлича вниманието върху себе си. Амулетът му все още не беше пълен с енергия, макар че го зарежда през цялата нощ. Дори сутринта го държа в ръка и украшението алчно го изсмукваше.
Съчинението му за посещението в Аедийон беше толкова неясно, колкото и на съучениците му. Грифон стисна плътно устни и се задоволи само да отбележи:
— Благодаря, Алистър. Просто забележителен разказ.
Мика и Фиона бяха написали също толкова мъгляви домашни.
Хан чете и изучава Кинли с неутолима жар, за да открие поне някакъв отговор. Не се решаваше да попита Грифон от притеснение да не привлече вниманието му. След произшествието с Абелард изоставиха напълно темата за Аедийон. Учителят продължи да се заяжда с Хан в час и редовно висеше над него като граблива птица с пречупени криле, но със свиреп клюн. Сякаш обвиняваше Хан, че го е вкарал в неприятности пред декан Абелард.
Хан седеше до късно вечер, за да се подготвя за часовете, и правеше опити да си изгради защити срещу възможни нападения. Заплахата от унижение се оказа невероятно мотивираща.
Другите в класа също страдаха, ала не толкова често колкото Хан. Грифон докара Дарнлей до сълзи, подиграваше се на братята Мандър и се отнасяше с Жарава като с идиот. Дори членовете на семейство Баяр от време на време се озоваваха изправени пред трудни въпроси, макар на Хан да му се струваше, че в техния случай словесните остриета на Грифон не са толкова безмилостно наточени. Особено срещу Фиона.
През следващата седмица декан Абелард влиза два пъти в час. Сядаше на последната редица, почукваше с пръсти по чина пред себе си с мрачно, навъсено изражение в слабия блясък на греещия ѝ амулет. По време на тези посещения Грифон често оплиташе език и губеше мисълта си.
Мика и братовчедите му не се задържаха дълго в „Хамптън хол“ и Хан рядко ги виждаше, освен в час. Предпочитаха да прекарват времето си в „Корона и замък“, където всяка вечер установяваха личното си кралство заедно с Фиона, Уил и голяма тълпа от мистверкски новопостъпили, познати на Мика отпреди. В това имаше логика. Повечето хора в класа на Хан идваха от Превала, следователно със сигурност бяха приятели още от деца.
Хан се заставяше да посещава понякога „Корона и замък“ само за демонстрация, въпреки че при всяка негова поява помещението се смълчаваше, а приятелчетата на Мика демонстративно укриваха добре кесиите и пазеха амулетите си, щом той минеше край тях.
Седем седмици след началото на семестъра уведомиха новопостъпилите, че на Храмовия ден Абелард организира първата вечеря на декана в „Мистверк хол“. Очакваше се всички ученици, специалисти и факултетни преподаватели да присъстват.
Хан не беше във възторг, че се налага пак да се мярка пред декана. Очната му ставка с нея се бе състояла само преди седмица. Продължаваше да се уповава на искрицата надежда да се измъкне някак.
Докато се готвеше за вечерята, си мислеше със задоволство за червената роба на анонимността, която щеше да надене върху дрехите си, след като се изкъпа, обръсна се прилежно и си среса косата. Беше си излъскал амулета с велур. Не знаеше по какъв друг начин да се подготви.
С Жарава прекосиха вътрешния двор на „Мистверк хол“, грейнал от светлини. На входа се тълпяха червени роби. За разнообразие не валеше, ала острият северен вятър намекваше, че времето ще се развали.
Прислуга в ливреи на „Мистверк“ ги насочи към Голямата зала.
Върху дългите маси в предната част на помещението блещукаха чинии, чаши и сребърни прибори за хранене привидно повече от необходимото, вероятно защото все още не беше сервирана храна.
От бездънните тавани висяха огромни знамена с емблемите на магьоснически домове, включително познатият символ с приведените соколи на семейство Баяр.
Какъв ли би бил неговият символ, ако има такъв, помисли си Хан.
Всички присъстващи носеха задължителните роби, но повечето се бяха украсили богато с шалове със символите на магьосническите им домове, с отличителни знаци и бродерии, обозначаващи положението им в академичната йерархия. Освен амулетите мнозина имаха и други украшения по себе си — крещящи пръстени, тежки златни вериги и гривни. Дори и в червеното си оперение Хан чувстваше, че не е достатъчно добре облечен — приличаше на най-обикновеното от обикновените врабчета.
Откри членовете на семейство Баяр сред грозд ученици в далечния край на залата. Докато се взираше към тях, Мика забеляза, че ги гледа, и каза нещо, което накара останалите да избухнат в кикот. Фиона също стоеше с лице към Хан. Тя вдигна глава и срещна погледа му. С твърдо и студено като мрамор лице дълго време не отмести очи, но накрая се обърна към Уил.
Хан долови познатото пощипване за опасност по гърба си. Да се залуташ в благородническа територия беше все едно да се движиш из улиците на Вехтошарника без знак към коя банда принадлежиш или без репутация, която да държи другите настрана.
Докосна амулета си, за да си вдъхне увереност, и надяна уличното си изражение.
На бар в единия ъгъл предлагаха напитки. Той и Жарава се насочиха натам, подминавайки групи ученици и преподаватели.
От всички страни ги заливаха разговори. Хан долавяше откъслеци от тях — думите „Вехтошарника“, „крал на бедняците“, „гъбоядец“ прозвънтяваха в ушите му като фалшиви ноти.
Огледа редиците от блестящи бутилки, каси и бъчви на бара. Не просто пиво и сайдер, а бренди, вино, а дори уиски. Хан се замисли за Лушъс Чорлав у дома на Ханалеа и се зачуди дали дестилерията му все още работи и кой ли разнася производството му сега.
С Жарава си поръчаха сайдер. Вечерята щеше да е достатъчно трудна за преживяване и на свежа глава.
Адам Грифон влезе в залата на инвалидната си количка и започна да маневрира умело през тълпата към бара.
Колко неприятно, че не може да използва този стол през цялото време, помисли си Хан. Академията беше пълна със стъпала, бордюри, павета и други опасности.
Някой подръпна ръкава на Хан, а той се обърна, при което едва не разля сайдера си.
Озова се лице в лице с девойче с изключително бледа кожа и късо подстригана черна коса на кичури, прорязани от червени магьоснически линии. Носеше червена роба с хубаво избродирани подгъви. Ръцете ѝ бяха претоварени с пръстени, а по-голямата част от видимата повърхност на кожата ѝ бе покрита с ярки, металически татуировки, подобни на нарисувани скъпоценности, чиито очертания сякаш се къдреха и движеха от само себе си.
— Талисмани и заклинателни символи — обясни девойчето, като прокара пръст през символа на горната страна на дланта ѝ. — Защита срещу урочасваща магия.
— А… — сепна се Хан в опит да измисли какво да каже. — Някой да не иска да те урочаса?
Тя кимна, изправи се на пръсти, за да прошепне театрално в ухото му:
— Името ми е Мордра де Вилие — представи се, сякаш с това обясняваше всичко.
— Аз съм Хан Алистър. — Кимна към приятеля си: — А това е Хейдън Жарава.
— Зная. — Мордра де Вилие погледна първо единия, а после другия с големи и сериозни очи. — Вярно ли е, че си крадец и убиец?
Хан направо я зяпна.
В изражението ѝ нямаше и следа от неодобрение, единствено ненаситно любопитство. Понеже не ѝ отговори веднага, тя прибави бързо:
— Бил си прословут престъпник и си направил опит да отнемеш живота на лорд Баяр. — Обърна се към Жарава. — Ти пък си бил шпионин на гъбоядците.
Жарава хвърли бърз поглед към Хан.
— И кой ти каза това? — попита я той.
Мордра кимна по посока на семейство Баяр в ъгъла.
— Е! — възкликна Хан и си потърка врата. — А ти какво мислиш?
— Ами — тя кимна към Жарава — ти си гъбоядец. — Обърна се към Хан: — А ти говориш като уличник, макар и да не си облечен като такъв. — Тя огледа лицето му. — И изглеждаш донякъде безмилостен с тези белези и всичко останало.
Как е възможно да звуча като уличник? — зачуди се Хан. Почти не си беше отварял устата.
— Разумно ли е тогава да разговаряш с нас? — попита той. — Не е ли рисковано?
Мордра повдигна рамене:
— И за мен нямат кой знае колко високо мнение, защото съм от долните кралства. Въпреки че кръвната ми линия е чиста, а баща ми е в съвета. Декан Абелард обаче гледа с добро око на мен, защото имам голям талант. — Протегна ръка, за да им покаже подгъва на ръкава си. — Най-младият специалист за всички времена.
— Сигурно си опасно умна — изкоментира Хан.
— Ако си умен, ще забележи и теб — успокои го Мордра. — Няма значение кой си. — Погледна Жарава и сви рамене. — Освен ако не си гъбоядец, разбира се.
Тази Мордра, дори и да е умна, ще избърбори всичко, което ѝ дойде на ума, помисли си Хан.
— Може би не искам да ме забележат — сви рамене той.
— О, напротив, искаш — възрази Мордра. — Декан Абелард води специални часове само за ученици с потенциал.
— Какви часове? — полюбопитства Хан.
Тя отново се изправи на пръсти, като улови рамото му, за да се задържи:
— По забранена магия — произнесе като придихание, а топлият ѝ дъх погъделичка ухото му. — По могъщи заклинания.
Вледеняващ глас прекъсна разговора им:
— Млъквай, Мордра.
Мордра стреснато се отдръпна и едва не падна. Хан вдигна поглед и установи, че неизвестно как Фиона бе изминала цялото разстояние през помещението, без той да забележи.
— Ти млъквай — сопна ѝ се Мордра, вече запазила равновесие, и сви юмруци.
— Винаги плещиш глупости като новобранец — продължи Фиона и забели очи. — Алистър е уличен бандит. Не се интересува от жалкия ти измислен живот.
— Всъщност беше доста увлекателно — обади се Хан. — Мордра току-що ни казваше, че…
— Няма значение — намеси се Мордра. — Къде ще седнете?
— Където има място, предполагам — отвърна Хан.
А наум си помисли: далеч от семейство Баяр и декана. И от Мордра вероятно. Макар да беше единственият човек, който иска да говори с тях, непрекъснатите ѝ приказки го изтощаваха.
— Всеки има определено място… не си ли чувал? Аз съм на масата на декана — обясни Мордра.
— Откъде знаеш къде ти е мястото? — поинтересува се той. Постоянно го преследваше усещането, че пропуска подробности, известни на всички.
— Има малки картички по местата — каза тя. — Разходете се и открийте вашите. Почти е време за сядане.
Мястото на Хан също се оказа на масата на декана. Заедно с двамата Баяр, Адам Грифон, друг специалист и още един учител. Дотук с опитите да остане незабелязан.
Жарава беше настанен на близка маса заедно с неколцина от бандата на Баяр. Те се поотместиха и обърнаха глави, сякаш им беше замирисал на лошо. Жарава въздъхна и си надяна изражението на търговец.
Сякаш декан Абелард нарочно бе решила да накара всички да се чувстват нещастни.
Хан седна между Мордра и Фиона, а срещу тях беше мястото на Мика, непосредствено до учителя Грифон.
Фиона седеше сковано и се взираше право пред себе си, все едно бе възможно да се престори, че Хан не се намира до нея.
За щастие се появиха забързани прислужници и започнаха да разливат с черпаци супа в купите пред всеки гост.
Рядък бульон, в който плуваха зелени неща. Не е точно вечеря, помисли си изненадан Хан. Очакваше по-пищна трапеза. Загреба малко и духна, за да изстине. Имаше опушен и солен вкус като на сушени гъби и лук.
Дано дават допълнително, помисли си. Или поне малко хляб. Изяде още няколко лъжици и чак тогава забеляза, че никой друг не се храни.
Срещу него Мика го гледаше със събрани върхове на пръстите, повдигнал едната си вежда. Мордра се наведе към Хан:
— Редно е да изчакаш да сервират на всички и деканът да ни отправи приветствие — прошепна толкова високо, че я чуха и по съседните маси. Из залата се разнесе сподавен смях.
Хан остави лъжицата си и почувства как кръвта се качва по лицето му.
Оказа се, че супата не е вечеря. Беше онова, което сервират преди вечеря. А тя пък се състоеше от печен пъдпъдък с картофи, моркови, малки кексчета, и плодове, накиснати в бренди, фламбирани, и три различни видове вино в чашки.
Никой друг не беше отнесъл сайдера си на масата.
При всичките си опити да прави като другите, от време на време Хан или посягаше към грешната вилица, или започваше да яде разни неща в неправилна последователност, или използваше несъответстващ сос на дадена храна, а Мордра го поправяше с шепот на истински играч, с което разпращаше из залата мълчаливи конвулсии от смях.
Не се смееха единствено декан Абелард, Жарава, Мордра и Фиона.
Фиона?
През цялата вечеря пи вино, но хапна съвсем малко, като побутваше намръщено храната из чинията, докато прислужниците най-после я отнесоха. Почукваше с пръсти по масата и се поместваше на мястото си.
От това, че седи до мен, губи апетит ли? — озадачи се Хан.
На няколко пъти учителят Грифон се наведе през масата и опита да я заговори, но тя изглеждаше разсеяна, сякаш едва го чуваше.
Най-сетне Фиона се приведе през Хан, за да каже на Мордра:
— Престани да го правиш! — изсъска точно когато Мордра си отваряше устата да проговори, защото Хан се канеше да намаже хлебчето си с масло, вероятно с неподходящ нож.
— Кое? — премигна срещу нея Мордра.
— Точно ти ли трябва да поправяш маниерите на другите! — продължи Фиона с глас, чуплив като стомана по слънцестоене. — Ти си катастрофата.
Мордра издаде брадичка:
— Просто се опитвам да…
— Стой далеч от Алистър, или ще бъдеш отхвърлена още повече — предупреди я Фиона.
— Млъкнете и двете! — избухна Хан, стоварвайки ръце върху масата, при което успя да раздрънка порцелана и да разклати виното из чашите. — По-лесно се яде посред кръчмарски бой, отколкото между вас двете.
В залата се възцари пълно мълчание.
Столът на Фиона изстърга с крака назад и тя се изправи:
— Декан Абелард, моля да ме извините. Не се чувствам добре. — И вихрено напусна залата, без да погледне назад.
Хан погледна през масата към мястото, откъдето Мика го наблюдаваше с пресметливо свити очи. Грифон проследи излизането на Фиона и чак след като тя изчезна премести нечовешките си очи върху Хан, а лицето му беше пребледняло и побесняло. Декан Абелард опря лакти на масата и отпусна брадичка върху ръцете си. Устните ѝ бяха изкривени от слаба усмивка.
Хан престана да се храни, защото не искаше да рискува с още забележки от страна на Мордра. Тя не спираше да говори, а той ѝ отговаряше с къси изречения.
Най-накрая безкрайната вечеря приключи. Ученици и факултетен състав се пръснаха на оживени групи. Хан и Жарава се изнизаха от залата през задната врата, за да избегнат досега с другите.
— И така ще бъде всеки месец? — измърмори Хан. Богатата вечеря тежеше като наковалня в стомаха му. — Кървави кости.
— Фиона Баяр и Мордра де Вилие се караха за теб, а? — Вятърът блъскаше клоните над тях един в друг и Жарава си вдигна яката. Хан го изгледа кръвнишки, а той прибави: — Поне така ми се стори.
— Нямам представа за какво беше всичко това — призна Хан. — Фиона не желае никой да говори с нас. Може би иска да ни изолира още повече.
— Може би те иска само за себе си — предположи Жарава.
— Ха. — Вървяха известно време мълчаливо. — Чудя се кой ли посещава часовете на Абелард — обади се Хан. — Чудя се какво ли е замислила.
Докато заобикаляха ъгъла на „Мистверк хол“, изпод галерията пламна светлина и улови погледа му. Той присви очи и сред сенките успя да различи силует в роба, ъгловато лице, озарено от идващата отдолу светлина.
Над тях камъкът се пропука с тъп удар. Ушите на Хан започнаха да звънят. Без да поглежда нагоре, той се хвърли към Жарава и двамата се проснаха на затревения вътрешен двор.
Хан се претърколи на крака. На мястото, където само секунда преди това се намираха, имаше пръсната купчина керемиди и натрошени камъни. Ножът се появи в дланта му и той се втурна към галерията, като се движеше на зигзаг, за да се превърне в по-трудна мишена. Само че там нямаше никой.
— Какво стана? — попита Жарава точно зад него. — Какво видя?
Хан поклати глава и допря пръст до устните си. Погледна назад към алеята.
Изглежда, част от втория етаж на галерията се бе отчупила и рухнала върху паветата. Някои парчета бяха по-големи от главата му. Всяко можеше да ги убие, ако бяха улучили целта си.
Пред очите им иззад завоя бързо започна да се събира тълпа от ученици и преподаватели, които се скупчиха около изпопадалите отломки. Не забелязаха, че Хан и Жарава са се скрили в тъмнината.
Нито един член на семейство Баяр не беше сред тях.
Хан докосна рамото на Жарава и кимна към общежитието.
През целия път дотам ножът остана в ръката му, а с другата стискаше амулета. Сетивата му бяха изострени докрай в очакване на засади.
На минаване през общото помещение Блевинс вдигна глава:
— Толкова бързо ли свърши вечерята? — попита той.
— Някой друг връщал ли се е преди нас? — поиска да узнае Хан.
Блевинс поклати глава:
— Вие сте първите.
Изкачиха стълбите до четвъртия етаж. Хан затвори вратата в горната част на стълбището и за втори път провери магическите си бариери. Мина на пръсти към другия край на коридора и внимателно открехна вратата. Вътре нямаше никой.
Прекоси до прозореца и погледна навън. От купчината при „Мистверк хол“ все още долитаха развълнуваните гласове на тълпата.
Хан се обърна — Жарава бе застанал на вратата.
— Някой стоеше под галерията в далечния край на вътрешния двор — каза Хан. — Направи заклинание точно преди галерията да рухне върху нас.
— Сигурен ли си? — попита Жарава. — Може вятърът да е разместил корниз. Духа цял ден.
— Който и да го е направил, е искал да изглежда дело на вятъра — уточни Хан.
— И не видя ли кой е?
Светлината от амулета му бе осветила за момент лицето на нападателя им, ала изгасна толкова бързо, че нямаше как да е сигурен кой е.
Имаше предположение обаче. Фиона разполагаше с достатъчно време да им устрои засада. Мика също можеше да е избързал през входната врата, за да ги причака в момента, когато се появяват иззад ъгъла.
Този път бяха извадили късмет, но кой знае колко дълго щеше да ги покровителства?
Амон наистина провери списъка с ученици в „Уийн“ и Исенверк — и с новопостъпили кадети, и с второкурсници — ала никъде нямаше вписани Алистъревци. Имаше вероятност Гривник да се е записал с фалшиво име, но ако беше пристигнал в „Уийн“ току-що, нямаше начин Раиса и Амон да не го забележат било в трапезарията, било библиотеките. Понеже не се случи нищо подобно, Раиса неохотно призна, че е допуснала грешка.
— Но не забравяй да се държиш далеч от улицата на моста — предупреди я Амон.
С отминаването на седмиците Раиса започна да се превъплъщава в самоличността си на новопостъпил кадет. Не би заблудила някого, който я познава добре, но за всички останали кадетската туника и подрязаните коси, изглежда, представляваха забележително добра дегизировка за една принцеса. В трапезарията и вътрешния двор срещаше свои сънародници, но никой не я разпознаваше.
Тейм Аскъл държеше на думата си. Учебният план, съставен от него и Амон, я принуждаваше да тича от ранни зори, докато не рухне от изтощение в леглото си на втория етаж в „Гриндел хол“. Дори хъркането на Холи не я пробуждаше.
Нямаше основание да се оплаква. Тя бе поискала — не, настояла — за това. А сега плащаше цената. Нямаше изпълнени с блянове часове по шев и кройка или камерна музика, или рисуване на пейзажи в градината. Нямаше мързеливи следобеди, прекарани в клюки с по чаша чай на терасата.
Нямаше тераса.
Липсата на отговорник в общежитието окуражаваше нарушаването на правилата, но всички бяха прекалено изтощени за това. Като командир на четвърти курс Амон наложи стриктен вечерен час на кадетите си, въпреки че той рядко се навърташе наоколо. Докато дойде време за вечерен час, Раиса така или иначе винаги беше полузаспала и се ограничаваше само с опитите да прочете още няколко страници, преди да изгаси свещта. Понякога дори заспиваше на писалището, отпуснала лице върху разтворения учебник по история. Може би така част от нея щеше да се просмуче през кожата ѝ.
Странеше от Моста, макар да се изкушаваше силно, когато Талия и Холи я подканяха да отиде с тях. Повтаряше си, че сега няма време да ходи по таверни. Поне така успяваше да избегне неуморното сватовничество на Талия.
Бързо намрази практиките по история на военното дело. Учителите и деканите изнасяха лекции три пъти седмично, а практики провеждаха всеки ден. Модерираха ги специалисти, които водеха дискусиите и администрираха устните и писмените изпити. Така че имаха голяма власт, особено над новобранците.
Практиката ѝ по история водеше ардънският специалист Анри Туран.
По-малък син на тан, Туран очевидно бе решил, че академичната длъжност му предоставя възможности, на които не би се радвал у дома — например да тормози и унижава учениците през деня, а през нощта да преследва личните си удоволствия.
Туран беше тиранин и проявяваше типичното ардънско отношение към жените — арогантно и снизходително. Почти веднага им даде да разберат какво е мнението му — нека жените да се записват да учат на други места, а не да губят времето на факултетния състав в „Уийн“ и в останалите, по… „мъжки“ училища. Хиляда години след Опустошението в Ардън явно все още не можеха да преодолеят факта, че някога ги е управлявала жена.
Туран беше малък мъж — и на ръст, и във всяко друго отношение. Имаше тънки, жестоки устни, носеше дълга чупливата си кестенява коса. Вече оредяваше на темето му, макар да бе само с няколко години по-възрастен от Раиса. Лицето му наподобяваше гущер — с малка брадичка и заострен нос.
На всичкото отгоре си падаше конте и често сваляше академичната роба, за да демонстрира хубавите си дрехи.
Туран се перчеше напред-назад пред класа и през по-голямата част от времето говореше той, независимо че часът беше дискусионен. Рядко се задържаше на конкретна тема и бе запознат по-скоро отдалеч с фактите. Една истинска дискусия би била много полезна, но часовете с Туран бяха само загуба на време.
Раиса обикновено сядаше на последния ред и си пишеше домашните. Днес обаче темата беше магията във военното дело и тя не успяваше да насочи ума си в друга посока. Едва удържаше устата си затворена, докато Туран не спираше да дрънка и да излива невярна информация като спукана тръба.
Уча се на самообладание, помисли си Раиса, скрила стиснати юмруци под чина. Ценно умение.
Стана по-зле. Леко оцъклена храмова послушница от Ардън обяви, че воините Демонаи влизат в битка голи.
— Макар да са баснословно богати, северните диваци носят цялото си богатство под формата на накити — продължаваше послушницата. — Бият се без дрехи, като се изключат масивните златни яки и гривни, свидетелство за общественото им положение. Както и колчани за стрели.
— Това бих искал да го видя с очите си — усмихна се широко Туран. Погледът му, студен и противен като демонска целувка, се плъзна по Раиса. — Ти си със смесена кръв, Морли, нали? Някога да си влизала гола в битка? Да не би идеята да е… отвличане на противниковото внимание.
Раиса се отърси от представата как Рийд Среднощен пътник язди сред дърветата както майка го е родила.
— Ако помислите върху току-що изложеното, сър, ще осъзнаете, че няма начин да е истина — изрече тя, подбирайки всяка дума, преди да я изплюе. — Всеки, който се разхожда гол из планината, би измръзнал дори през лятото. А по време на северната зима ще умре от студ.
— Те са свикнали на студа — обади се послушницата. — Дори не го усещат.
— Свикнали сме на студа — потвърди Раиса. — Справяме се далеч по-добре от равнинците. Но има граници. Клановете се славят с умението да обработват метали, затова носят накити. Но носят още кожа и плетени тъкани — уточни тя, припомняйки неспирно работещите из къщите им големи станове.
— Някои твърдят, че през зимата диваците пускат дебела козина също като вълците — рече Туран с тон сякаш участва в истински научен дебат. — Затова ги наричат кралици вълчици. — Накъсан смях посрещна думите му, но мнозина ученици се размърдаха от неудобство. — Истина ли е, Морли?
— Не е истина! — обади се, без да я питат, момиче с внушителна фигура и червеникава кожа. Имаше тамронски акцент. Носеше исенверкска роба и пищни бижута. — Семейството ми постоянно сключва сделки с търговци от клановете. Онзи, с когото се срещаме, е добре образован и напълно облечен; и в никакъв случай не е дивак… макар да знае как да се пазари.
— Хайде, хайде, новопостъпила Хаддам. — Туран ѝ намигна. — Май си падаш по него. Казваш, знаел как. Какво ли точно означава?
Хаддам се изчерви от гняв и отвори уста, за да отговори, но Туран посочи друг ученик, който вдигаше ръка нетърпеливо:
— Гутмарк. Как смяташ?
— Кралиците на Превала са вещици — заяви сериозно момчето от Мечо гърло. — Омагьосват мъжете, за да им позволяват да ги управляват.
— Кралиците на Превала управляват поради същата причина, поради която управляват кралете на Тамрон и Мечо гърло — репликира Раиса. — Кръвна линия, история, образование и способности.
— В северните планини има демонска магия — обади се ученик от Южните острови. — Оттам е дошъл Краля демон и там е умрял, а костите му заразяват земята и до ден-днешен. От пръстта излизат мехури на краката ти, а растенията просто изсъхват.
— Виреят растения — възрази Раиса. — Но са различни от познатите тук. От къде, мислите, идват всички лекарства и парфюми?
— Вещерство — изсъска послушницата от Ардън и потрепери благочестиво. — Не бих се обливала със странните им аромати. Замъгляват ума и отвеждат плътта към греха. Когато завърша, ще стана мисионерка. Ще ида да живея с планинските диваци, за да ги цивилизовам и да ги отведа към правата вяра — завърши тя.
Раиса се насили да си представи това наивно момиче, застанало лице в лице с нейния баща, Авърил Бързоноги, лорд Демонаи, и как се опитва да го цивилизова. Баба ѝ, матриархът Елена Сенестре, щеше да я изяде жива.
— Е, успех — пожела ѝ Раиса и забели очи. Тутакси обаче ги присви, защото от задната част на помещението избумтя глас:
— Специалист Туран, някога посещавали ли сте Превала?
Всички се обърнаха: в дъното на лекционната зала стоеше учителят Аскъл.
Туран поаленя.
— Не, сър, не може да се каже, че е място, което бих…
— Кой е посещавал Превала? — прекъсна го Аскъл, оглеждайки редовете. — Да стане.
Раиса се изплъзна от стола и се изправи. Беше единствената.
— Никой друг ли? Дори за кратко? — попита Аскъл. Всички се взираха в пода. — Някой да има приятели, роднини, търговски партньори от север?
Този път сред шумолене на плато се изправи Хаддам и се вторачи в Туран.
Аскъл въздъхна.
— Седнете, Морли и Хаддам. — Те се подчиниха. — Като директор на „Уийн“ и член на факултетния състав в Одънов брод ми се иска да вярвам, че играя най-важната роля в образованието ви. Но това не е вярно. Най-голямото достойнство и полза от Одънов брод са стичащите се тук ученици с различен произход от всичките седем кралства… Умните кадети са готови да прегърнат удалата им се възможност. И си затварят устата, за да чуят по-опитните от тях, онези, които говорят въз основа на лични преживявания. В бъдеще, независимо дали ще ги срещнете отново по време на война или мир, ще бъдете по-добре подготвени при изпълнение на вашите задачи. Който разчита на доказателствата, ще успее. Който вярва на митове, инсинуации и слухове, ще се провали. Разбирате ли?
— Да, сър! — отекна нестройно из залата.
Аскъл се усмихна леко.
— Продължавайте, специалист Туран — насърчи го той, обърна се и излезе от залата.
Раиса се обърна навреме, за да улови отровния поглед на Туран. Е, помисли си тя, създадох си враг.
След това често започна да мярка учителя Аскъл в часовете си. Особено по време на упражнения. Първо долавяше промяна в поведението и отношението на Туран, а после вдигаше поглед от бележките си и виждаше учителя, облегнал се на стената в дъното на залата.
Или се обръщаше от черната дъска в часа по финанси, за да констатира, че Аскъл обсъжда нещо с учителя ѝ. Или в края на езиковите упражнения осъзнаваше, че седи сред учениците, и се чудеше от колко ли време е там. Нерядко той се промъкваше незабелязано, докато се води разгорещена дискусия или по средата на устен изпит. И изчезваше, след като е видял каквото го интересува.
Представянето ѝ във физическите военни упражнения продължаваше да се подобрява, но скоро осъзна, че никога няма да постигне съвършенство. Бе твърде дребна и лека за повечето оръжия на равнинците, колкото и да укрепваше мускулатурата ѝ. Беше добър стрелец с лък и умел ездач; отличничка по география, ориентиране и оцеляване, благодарение на упражненията ѝ в лагерите.
Освен това я биваше по финанси, отново заради времето, прекарано по пазарищата на клановете.
Харесваше и да живее с Холи и Талия. Колкото повече време прекарваха заедно, толкова по-често се отнасяха към нея като към равна, а не като към чуплив предмет.
Холи изглеждаше зрял човек в сравнение с другите вълци. Беше едра, шумна, силна и общителна, но изпадаше в мълчание и се натъжаваше, щом разговорът се насочи към дъщеря ѝ. Имаше си малка рисунка с лицето на Аша и по няколко пъти на ден я изваждаше и съзерцаваше, сякаш се боеше, да не би да забрави как изглежда дъщеря ѝ. Всяка седмица ѝ пишеше писма и изпращаше малки подаръци, без да е сигурна дали въобще стигат до получателя.
Една вечер двете бяха останали до късно, за да учат. Раиса я помоли да погледне рисунката на Аша.
— Красива е — констатира Раиса, докато разглеждаше чертите на сериозно на вид момиченце с огромни сини очи и бухнала руса коса. — Кой ти я нарисува?
— Сестрата на ефрейтор Бърн, Лидия. Помолих я, когато се записах да уча и се присъединих към Вълците.
— Сигурно е било трудно решение. Имам предвид, да дойдеш тук — уточни Раиса.
Холи сви рамене:
— Бях в редовната армия… на планинците… когато открих, че съм бременна. — Погледна Раиса.
— Не съм глупава, вземах девича трева, но в армията е трудно да спазваш график при цялото това пътуване от място на място… Върнах се у дома да родя момиченцето си, но ми трябваше работа, за да я издържам. Познавам само войнишкия живот, обаче изобщо не ми се искаше да се връщам във войската, защото така постоянно щях да съм далеч от нея. Стори ми се добра идея да постъпя в гвардията на сините куртки, но в днешно време трябва да се обучаваш за това. — Поколеба се, сякаш преценяваше колко да сподели. — После ми хрумна да намеря подходящ уличен главатар и да се присъединя към някоя банда. Но ако се случи нещо с мен, Аша ще остане сама. Издържам и нея, и родителите си.
Тези хора вземат решения на живот и смърт всеки ден, рече си Раиса. А си мислех, че животът на трудещите се е лесен.
— После проповедник Джемсън от храма Южен мост ми спомена за съществуването на наречената Служба на Дивата роза — продължи Холи. — Дори обеща да ме снабди със средства, за да платя таксите си, ако ме приемат в „Уийн“.
Службата на Дивата роза! Раиса изправи рязко глава:
— Наистина ли? — Стисна импулсивно ръцете на Холи. — О, това е чудесна новина!
Холи изгледа Раиса с присвити очи и наклони глава настрана:
— Ами, да. Не е трудно да се сетиш как продължава нататък. Приеха ме и ето ме тук. И на всеки храмов ден купувам по една роза от цветарката на Моста и я оставям на олтара на принцеса Раиса. А когато се върна у дома, се надявам да ме назначат на служба при нея. Хем ще бъда с Аша, хем ще пазя дамата в безопасност.
— Може би ще се случи — Раиса се покашля.
— Може би. — Холи прибра грижливо рисунката с лика на Аша.
В часовете Раиса изучаваше бойни стратегии, разработени още преди векове от Гидеон Бърн. Лейла Бърн бе изобретила прототип на двуостра рапира, която се използваше и до ден-днешен. Дуайт Бърн беше измислил новаторски начин за употребата на ездачи във времена, когато кавалерията бе изгубила значението си.
Раиса и Амон имаха нещо общо: и двамата бяха подложени на натиска да са наследници на древна династия, белязана от постижения.
Амон беше умел с оръжието и се справяше добре с курсовите задачи, но не беше и най-едрият, най-силният или най-богатият сред кадетите в класа. Не печелеше другарството на съучениците си, като ги черпеше с пиво на Моста, и не пееше пиянски песни с тях на връщане в късните часове.
Излъчваше студена концентрация — Знаеше кой е и къде отива. Беше надеждна котва сред море от промени. Оставаше честен, държеше на думата си и проявяваше неизменна справедливост. Именно това пробуждаше желанието на хората да го следват.
Мога да се поуча от него, мислеше си Раиса. Имам навика да обърквам хората, а не да ги успокоявам.
Амон продължаваше да я обучава на бой с тояга. Използваше подарената ѝ от Димитри. В някои дни виждаше Амон само тогава. Той излизаше от общежитието, преди тя да изпълзи от леглото, и обикновено бе дълбоко заспала, когато той се прибираше. Като командир на класа присъстваше на безкрайни съвещания и участваше в управителното тяло на училището. Поне така изглеждаше отстрани. Все още продължаваше да ѝ се струва, че избягва да остава насаме с нея.
И все пак понякога, вдигнеше ли поглед, дори на вечеря, откриваше онези сиви очи, вгледани в нея.
— Очаквах това място да изравнява социалния статус на учениците — сподели тя с Амон, докато затваряше учебника след поредния дълъг ден.
От началото на семестъра бяха изминали осем седмици, най-вълнуващите и изтощителни осем седмици в живота ѝ.
Амон откъсна очи от инженерния си чертеж:
— Изравнява ги.
— Защо тогава учителят Аскъл се съгласи да ни настанят в едно общежитие? И защо одобри специален учебен план само за мен, щом всички имат еднакви привилегии?
— Имат — отговори Амон. — Но понякога нямат. — Върна се към работата си, ала втренченият ѝ поглед го накара отново да вдигне глава. Отпусна се назад, въртейки перото между пръстите си. Беше му станало навик. — Учителят Аскъл знае коя си — изрече той най-сетне. — Казах му.
Раиса едва не изплю чая си:
— Какво? Нали ти твърдеше колко било важно никой да не подозира коя съм?
Амон кимна:
— Така е. Важно е. Но се наложи да го убедя всички да останем заедно в „Гриндел хол“, а това противоречи на вътрешната политика на учебното заведение. Въпреки че, формално погледнато, си първа година, държах да бъдеш заедно с четвъртокурсниците. — Перото падна на пода и той се наведе да го вдигне. — Не исках нощно време да седя буден и да се чудя дали си в безопасност някъде из кампуса. Стори ми се благоразумно някой с правомощия да знае, в случай че нещо се обърка.
— Имаш ли му доверие?
— Да. Вярвам му.
Раиса си припомни интервюто с учителя Аскъл.
— Ето защо ме посрещна толкова строго. Очакваше от мен да се държа надменно и да настоявам за специално отношение.
Амон кимна:
— Да. Съгласи се с исканията ти, защото очакваше почти веднага да отпаднеш от учебния процес. — Усмихна се широко, доволен от себе си. — Не те познава така добре, както аз.
— Напоследък идва в някои от часовете ми — осведоми го Раиса.
— И иначе го прави постоянно, но особено ако има въпроси относно даден ученик. — Амон се поколеба и си пое решително дъх: — Тейм Аскъл е наследник на благородническо семейство от Ардън. Помниш ли как те попита дали си избягала, за да се присъединиш към армията? Точно така е постъпил той. Преплавал е Индио до Картис и се е сражавал в тамошните войни. Издигнал се е от обикновен пехотинец… — Когато се върнал в Седемте кралства, решил, че за да стане офицер, се нуждае от обучение. Идва тук. Татко е бил първият му класен командир. Аскъл смятал баща ми за наперен глезльо, повишен не заради реални заслуги. Татко пък гледал на Аскъл като на арогантен многознайко, който трябва да си затваря устата и да научи едно-друго.
— И какво станало? — оживи се Раиса.
— Татко никога не ми е разказвал, но мълвата е, че двамата се срещнали извън кампуса, за да разрешат спора в битка. Добре се подредили един друг. После Аскъл си затворил устата и научил нещо, а двамата с баща ми написали книга за Картиските войни, която по-късно помогнала на Аскъл да постъпи на работа тук. В библиотеката е, ако искаш да ѝ хвърлиш поглед.
— Какво беше усещането? Да дойдеш да учиш тук и учител да ти е Аскъл? — попита Раиса.
— Първите две години не ме остави на мира — ухили се Амон. — И аз често го виждах в часовете си. Но накрая всичко приключи с това, че ме направи командир на класа.
В дните след вечерята на декана Хан беше така съсредоточен в чародейството, че изостана по другите предмети. Налагаше се да си наложи приоритети. Имаше толкова много за учене. Най-вече се интересуваше от заклинания, достатъчно силни да попречат на сграда да се стовари върху главата му.
Понеже бяха първокурсници, семейство Баяр, семейство Мандър и Хан посещаваха едни и същи часове. Това беше причина постоянно да си раздвоява вниманието.
Хан намираше часовете по лечителство за безсмислени. Клановете го бяха наели да убива, не да лекува, а хората, които Хан би пожелал да излекува, вече бяха мъртви.
Учителят Леонтус, мъж на средна възраст, имаше дарба на лечител, мисионерска настървеност и лъскаво плешиво теме, и даваше всичко от себе си, за да заинтересува учениците от любимата му професия.
Не беше лесно да ги убеди. Повечето чародеи бяха отгледани сред власт и привилегии и поначало не притежаваха нежни сърца. А бедният Леонтус бе прокълнат с непоколебима откровеност.
— Надарените лечители приемат върху себе си болестите и нараняванията на своите пациенти. Това е свързано със значителна болка, страдания и изразходване на енергия. — Леонтус замълча и погледна над очилата си. — Но съществуват начини да сведете до минимум пораженията върху тялото си и да възвърнете силите си, след като сте лекували някого. При съответни грижи и познания няма причина надареният лечител да не се радва на нормална продължителност на живота.
Докато Леонтус бъбреше неспирно за саможертвите и наградите на лечителското изкуство, учениците му мечтаеха на по-привлекателни теми или пишеха домашните си по други предмети. По време на лекциите и упражненията вниманието на Хан постоянно се отклоняваше.
Лекциите по амулети, талисмани и магически материи водеше Фулгрим Огнеков, съсухрен старец, член на клановете. Огнеков напомняше на Хан за умрелите насекоми, които понякога намираш на пътеката през лятото — кафяви, хрупкави и съсухрени.
Сътворяването на магически предмети беше във владение на клановете, извън възможностите на магьосниците. Така че предметът беше по-скоро час по история — разговор за магически устройства от отдавна отминалото, сравнени с наличните в съвремието. Това само разпалваше безсилието на учениците, които негодуваха срещу ограниченията на модерните магически инструменти.
Лекциите на Огнеков бяха пределно скучни, и все пак трудни за пренебрегване. Освен това той беше глух като пън, затова изкрещяваше уроците си с пълен глас.
Преподаваше от древен текст — така крехък, че караше учениците да се редят на опашка, за да разглеждат пожълтелите мастилени илюстрации, вместо да поема риска да го вдига от поставката му.
Хан изпитваше нетърпеливо желание да се фокусира върху материал, който да приложи без забавяне. Вече притежаваше могъщ амулет. Искаше да научи повече за заклинанията и урочасването, за да му позволят да го използва. Предпочиташе да удвои часовете по чародейство и да забрави за всичко останало.
Не че искаше да прекарва повече време с Грифон.
Умът му неизменно се връщаше към Гарван и предложението му да стане негов наставник. Ученето на заклинания от Гарван изглеждаше далеч по-привлекателно от страданията под погледа на Грифон. Ако на Гарван можеше да се има доверие.
Жарава обаче изглеждаше очарован от Огнеков и прашните му стари книги. Водеше си подробни бележки, задаваше детайлни въпроси, свързани с теорията и практиката, докато Фиона въртеше очи и прикриваше прозевките си с ръка.
— Наистина ли се интересуваш от всичко това? — Хан попита Жарава, докато прекосяваха вътрешния двор по обяд. Пак валеше. Печален, студен порой от прихлупеното небе. Смразяващ костите вятър брулеше лицата им като ледени иглички. — Едва оставам буден. Има толкова много за учене и нищо конкретно, за което да използваме наученото.
— Наистина се интересувам — натърти Жарава, крачейки уверено по мокрите листа. — Помниш ли, че тук се надявах преди всичко да стана чирак на Елена Сенестре, за да започна да изработвам магически предмети от метал?
— Да. — Хан се обърна, за да огледа едно красиво девойче, което газеше през мократа ливада и се смееше, вдигнало поли над чифт хубави крака. Тя се мушна в галерия и изчезна, а той отново насочи вниманието си към Жарава: — Някога правил ли си нещо магическо?
Жарава кимна:
— Като малък. Простички предмети, но май работеха.
— Но… сега си чародей — напомни му Хан. — А магьосниците не могат да…
— Все още съм от клана — вдигна брадичка Жарава. — Не ме е грижа какво твърдят Демонаи. Не съм се отказал от моето призвание.
— Но… как ще се научиш да работиш с магически материали? — поинтересува се Хан. — Елена няма да ти го предаде, дори и да притежаваш дарбата да изработваш такива предмети.
— Огнеков казва, че тукашната библиотека разполага с най-добрата колекция от текстове по магически материали във всички седем кралства.
Изкачиха стъпалата пред трапезарията и се скриха от дъжда под покрива на верандата. Жарава тръсна глава и запрати водни пръски във всички посоки, а после отстъпи настрана, за да не ги чуват учениците, които се изливаха в залата.
— Но занаятчиите в клановете се учат, като преминават период на чиракуване — обърна му внимание Хан. — Огнеков също няма да те научи, ако знае какво си намислил.
— Не е нужно да знае какво съм намислил — изгледа го Жарава. — Смаян е, че негов ученик изобщо проявява интерес. За следващия семестър се записах при него за свободно избираемия предмет. — Той напъха ръце в джобовете си и тръгна към залата. — Ако трябва, ще се науча сам.
Жарава има здрав гръбнак, който човек лесно може да пропусне, помисли си Хан. Подбира си сраженията и играе за победа.
Точно тогава ги забеляза една храмова послушница от Южните острови. Тя се откъсна от съучениците си и тръгна през верандата към тях.
Кат Тайбърн, но Хан едва ли щеше да я познае, ако не си беше отворила устата. Гъстите ѝ твърди къдрици бяха укротени и оплетени на дълга плитка, която падаше през лявото ѝ рамо. Носеше бели панталони и дълга бяла туника с цепки от двете страни, за да не затруднява ходенето ѝ. Хан никога не я бе виждал толкова чиста — изключение правеше лекедисаният кожен колан на петна над туниката. В него бе втъкнат ножът ѝ. Все още носеше сребро по ушите, носа и пръстите си. Между всичко това — белезите от хладно оръжие и дамгите по двете ръце, знак, че е крадла — се получаваше странно съчетание от духовно и светско.
Не я бяха виждали от две седмици, и то не защото не бяха правили опити. На няколко пъти ходиха до храмовото общежитие, но им казваха, че не е на разположение. И тя не беше идвала да ги види.
Хан заекна:
— Кат, ти… ъъ… ти си… май никога не съм те… какво стана с теб?
— Напъхаха ме в банята и докато се къпех, ми задигнаха дрехите. Бяха ми оставили тези. — Подръпна подгъва на туниката. Казаха ми, че трябва да се уеди… да се залостя за две седмици в храмовото училище и да се отдам на разсъждения за призванието си. — Кат направи физиономия. — Не ми отне много време. Не че имам кой знае какъв избор.
Докато се нареждаха на опашката в трапезарията, Кат продължаваше словоизлиянията си:
— Слънцето още не се е показало, а камбаната почва да дрънчи, ставаме от леглата и отиваме на сутрешна медитация. А после камбани, камбани, камбани и часове, часове, часове през целия ден. До безкрай. Четене, писане и математика. — Тя задигна две ябълки и един портокал и ги напъха в торбата си. — След обяд става по-поносимо. Имаме часове по музика, танц и рисуване.
Сипаха си супа с черпаците и отнесоха купите до една дълга маса.
Кат използва ножа от колана си, за да отсече комати кафяв хляб от самуна в средата на масата.
— Училището в Южен мост ми харесваше. Ходех само когато ми се иска.
— Колко често ти се искаше? — попита Жарава, като потапяше хляб в купата.
— Ходех почти всеки месец. — Кат си намаза залък с масло.
— Има предвид веднъж месечно, когато раздаваха канелен хляб — поясни Хан, а Кат го възнагради с намръщване.
— Ти пък не си ходил там от години — парира тя. — Не и откакто стана уличен главатар.
Ами… Беше отишъл веднъж. Когато Мак Гилън и неговите гвардейци го пребиха до смърт и потърси убежище при проповедник Джемсън в храма. Ефрейтор Бърн направи опит да го арестува, а Хан взе Ребека Морли за заложник. Изглеждаше като преди цял един живот.
— И аз не съм свикнал да седя в класна стая — обади се Жарава. — В лагерите се учим, като чиракуваме… един учител, един ученик.
— Защо дойде тук тогава? — попита Кат, без да откъсва очи от купата си. — Наоколо не съм виждала други гъбоядци.
— Тук не преподават занаятите на клановете — обясни Жарава. — Няма смисъл да постъпват.
Кат сви рамене:
— От онова, което чувам, прекарвате цялото си време да убивате бебета, да урочасвате животни, за да се превърнат в чудовища, и да изработвате отрови и вещерски дрънкулки. — Тя близна масло от хляба си. — Нищо чудно защо на хората не им харесва да слизате в равнините.
— Млъквай, Кат — изръмжа Хан. — Престани да плещиш за неща, за които не знаеш нищичко.
— Клановете имат дарби за магически материали, лечителство и земна магия — каза Жарава на Кат. — Висшата магия… онази, която използват магьосниците… това не е занаят за клановете. Затова трябваше да дойда тук. — Лицето му си оставаше спокойно, сякаш подмятанията и обидите на Кат въобще не му правеха впечатление.
— Някои твърдят, че е най-добре жителите на Южните острови да си стоят по островите — рече Хан, почувствал нуждата да помогне на приятеля си, след като Жарава сам не се защитава. — На всички ни се налага да правим най-доброто с онова, което ни е дадено. Все трябва да има нещо, което ти харесва в Храмовото училище.
Кат си задъвка нокътя.
— Музиката ми харесва — призна неохотно. — Колкото му душа иска на човек. Има базилки и флейти, и арфи, и органи, и клавесини. Хорово пеене. През цялото време изнасят рецитали. Учителката Джохана ми даде друга базилка, само за мен. Позволи ми да я задържа, докато съм в училището. Имало и учители, които да ме научат да свиря на други инструменти. Изборът е мой. — Тя напъха грозде в устата си. — Все настоява да изнеса рецитал. Да свиря пред хора. Не зная дали искам.
Тази учителка Джохана е умна, помисли си Хан, щом вече е схванала, че начинът да се стигне до Кат е музиката.
— Приеха те и си стигнала чак дотук — намеси се Жарава. — Трябва да се възползваш. С удоволствие бих послушал как свириш.
Кат потрепна раздразнено и усука кичур от косата си между два пръста:
— Просто не зная колко дълго ще остана. Излишно е да се заплитам в неща, които няма да изкарат. Хората започват да си мислят, че притежават нещо от теб.
Хан хвърли салфетката си на масата:
— Не бързаш да се връщаш към каквото и да е, нали? Ето защо сме тук. У дома си нямаме нищо и никой.
— Не знаеш нито коя съм, нито защо съм тук — изгледа го Кат. Изправи се и излезе от трапезарията.
— Достатъчно вярно. — Хан поклати глава, загледан след нея. Обърна се към Жарава: — Не се налага да търпиш вечното ѝ бръщолевене срещу клановете, нали разбираш?
— Нищо ѝ няма. Не е по-лошо от онова, което съм чувал в Дола. — Жарава бутна купата си настрана. — Искаш ли да отидем в библиотеката?
Хан поклати глава:
— После. Може би след вечеря. Ще се отбия в „Хамптън“, за да си оставя учебниците, а после ще се видя с Абелард. — Той забели очи. — Не го очаквам с нетърпение.
Хан прекоси вътрешния двор до „Хамптън хол“. Общежитието изглеждаше изоставено, защото всички ученици или се хранеха, или имаха часове. Взе на няколко скока четирите стълбищни площадки до последния етаж. На последната площадка в носа го удари воня. Изпражнения. Притисна ръкав към носа си и погледна нагоре и надолу по коридора. Вратата към стаята му беше отворена. Измъкна нож и тръгна безшумно, стиснал здраво амулета си с другата ръка. Пристъпи странично и подаде глава покрай рамката на вратата, за да погледне в стаята си.
Беше преобърната наопаки. Дрехите му бяха измъкнати от сандъка и нарязани на ивици, книгите — съборени от лавицата и накъсани, лампата — строшена на пода и маслото ѝ попиваше в дървото. Спалното му бельо бе изтръгнато от леглото и направено на парцали. По всичко личеше, че са изсипали върху него няколко препълнени нощни гърнета.
В Хан припламна горчив гняв.
Защитните му заклинания не бяха свършили никаква работа. И съвсем точно знаеше кой е отговорен. Някой, сигурен, че Хан е в трапезарията. Някой, когото не си спомняше да е видял там.
Думите на Мика отново прозвучаха в главата му: Вече знам къде си и разполагам с достатъчно време.
Обърна се и тръгна по коридора към стълбището, на път за стаите на Баяр на втория етаж. Едва слезе две стъпала, препъна се и полетя презглава надолу, където се блъсна в стената на междинната площадка и отскочи по следващата стълбищна отсечка.
Трябваше да умре на място, но Хан знаеше как се пада. Подскочи един-два пъти, което донякъде го забави, и успя да обвие главата си с ръце, преди да се стовари болезнено с дясно рамо в подножието: главата му остана на сантиметри от най-горното стъпало. Едва не полетя по третата, последна отсечка. Ножът отхвръкна от ръката му и падна с дрънчене някъде долу.
За момент изгуби съзнание. Когато дойде на себе си, въздухът му беше изкаран и виждаше черни петна. Дясната му ръка бе изгубила чувствителност, а рамото му гореше от болка. От отворената рана на челото в очите му се стичаше кръв.
Хан чу приближаващи стъпки, но за секунда-две не успяваше да помръдне.
— Мъртъв ли е? — попита глас, разтреперан от страх и вълнение. — Трябва да е мъртъв. Въобще не очаквах… да се приземи. — Хан разпозна гласа. Слабият Мандър… Аркеда.
— Да побързаме, преди някой да е дошъл. — Някой се наведе над него и опипа мястото около врата му. — Екстравагантният Мандър — Мифис.
— Не го докосвай — разнесе се предупреждение на превалски. — Претърколи го и го вдигни за верижката. — Нямаше как да сбърка Мика Баяр.
Петната се проясниха и Хан видя чифт благороднически ботуши непосредствено до главата си. Сграбчи със здравата си ръка прасеца на човека, който го опипваше, и дръпна. Мифис изписка, падна и започна да се удря надолу по последната стълбищна отсечка. Накрая долу се просна върху каменния под.
Хан изкрещя като полудял котарак и сви цялото си тяло около амулета, за да го опази. Чу ругатни, тичащи крака, затръшващи се врати. Гласът на Блевинс задаваше въпроси и ставаше все по-висок, колкото повече приближаваше, а сетне той коленичи до Хан и започна да вика пискливо в ухото му:
— Велики демонски хрътки, момче, какво е станало с тебе?
Хан изплю кръв от прехапания си език, заедно с парче зъб.
Преобърна се по хълбок и седна, свил дясната си ръка близо до тялото. Подложи лявата под лакътя ѝ.
Тежестта на ръката му подръпна ключицата и черните петна се появиха отново. Той се облегна на парапета и изфъфли през окървавени устни:
— Паднах по стълбите.
— Момчета, предупредих ви да не се състезавате по това стълбище — повиши тон Блевинс. — Има разхлопани дъски и стъпалата са с различна ширина. Късмет имаш, че не си строши глупавия врат.
Да, помисли си Хан. Голям късмет. Погледна нагоре към третия етаж, а после и надолу към първия, макар че изпитваше болка, когато движи глава. Стълбището беше пусто. Бяха само двамата с Блевинс. Мифис беше успял да се изправи сам и да се измъкне.
— Видяхте ли някой по стълбите?
Блевинс поклати глава:
— Не. Защо? — Отговорникът на общежитието попи челото на Хан с мръсната си носна кърпа.
— Някой е обърнал наопаки стаята ми. Тичах… за да ви кажа.
Лицето на Блевинс се обля в розово-пурпурно:
— Момчета, научете се, че лудориите водят до злополуки, как не разбирате? Трябва да решавате проблемите си по друг начин.
Посланието беше: не разчитай на мен за намеса. Не че Хан го очакваше или искаше. Беше свикнал да води собствените си битки.
Това е нещо повече от лудория, помисли си той. И ще намеря начин да го прекратя. Налага се, искам ли да оцелея.
— Можете ли да намерите ножа ми? — попита той. — Мисля, че е някъде долу. Изпуснах го, когато паднах.
Отговорникът на общежитието се спусна по стълбите и след няколко минути се върна с ножа на Хан, който го пъхна в ножницата и се изправи полека на крака, без да се пуска от парапета.
— Нещо счупено? — осведоми се Блевинс.
— Ключицата. Може би. — Хан изгуби дар слово, заслепен от болката.
Блевинс го улови за левия лакът, притеснен Хан да не падне:
— Трябва да те заведем в лечебницата. Дано тази вечер учителят Леонтус не е излязъл.
— Само минутка. Искам да погледна. Да погледна дали някоя дъска не се е разместила.
Въпреки протестите на Блевинс Хан се помъкна нагоре по стълбите, стиснал зъби заради болката в рамото и ръката.
Аха. Малко под площадката на четвъртия етаж някой бе опънал през стълбите здраво въже на височината на коляното, където човек не би го забелязал, ако бърза. Извади ножа и преряза въжето. Натъпка го в джоба си и се върна обратно при Блевинс.
— Както и предполагах — каза му Хан. — Разхлабена дъска.
За щастие учителят Леонтус беше в кабинета си. Помещението беше доста по-различно от обиталището на матриарха. Нямаше никакви вързопчета с билки и гърненца с мазила, каквито Върба винаги държеше подръка. Никакви инструменти за извличане на есенции от растения. Никакви пациенти не се възстановяваха в стаите отзад. Всичко беше измито и сложено в ред, просто и празно, с изключение на лавицата книги с лечителски заклинания. Чудато.
Магьосникът лечител постави диагноза счупена ключица, фрактура на скулата, сцепване на скалпа и различни натъртвания и охлузвания.
Блевинс изчезна, за да уведоми декан Абелард, че Хан е при Леонтус, затова няма да успее за срещата с нея.
Поне нещо хубаво в случая. Както казваха за лятната треска — може да убие приятелите и семейството ти, но положително ще отнесе и някои от враговете ти.
Абелард обаче накара да му предадат, че независимо от всичко иска да го види веднага щом го освободят.
Хан лежеше на една маса, за да може специалистът на Леонтус да му измие косата и да почисти раната на главата. Кървеше обилно, но го бяха ранявали и по-лошо. Поредният белег към колекцията.
Благородниците в Превалски брод наемаха магьосници лечители, но кракът на последните никога не стъпваше във Вехтошарника. Лечението от магьосник беше необичайна работа. Леонтус положи ръце върху ключицата на Хан и сякаш прохладен магически поток отми болката. Хан се чувстваше все по-добре, а Леонтус изглеждаше взе по-зле. Магьосникът прекрати действията си, когато на Хан му се стори, че състоянието на двамата е достигнало равновесна точка.
— Как се чувстваш, момчето ми? — Леонтус се опита да придаде сърцатост на гласа си. — Беше изгубил цвят, очите му гледаха разфокусирано и лъщеше от пот. — Може би не идеално, но…?
— Свършихте екстра работа, благодаря. — Хан изпита вина и не го помоли да продължи. — Сигурен съм, че оттук и сам ще се възстановя добре.
— Да сложим ръката ти в превръзка за следващите няколко дни; избягвай да натоварваш зарастващата кост — посъветва го Леонтус.
Докато лечителят окачваше превръзката, Хан попита:
— Използвате ли билки или растителни лекарства? Може би това ще облекчи малко… — Гласът му заглъхна, защото устната на Леонтус се изви презрително.
— Ако говориш за лекарствата на гъбоядците, те са опасни и не са изпитани — строго отбеляза Леонтус. — Недопустими са в законното лечение.
Ами добре тогава. Хан имаше малко върбови кори в стаята си. С тях щеше да облекчи болката. Или поне смяташе, че все още ги има. Вече бе разколебан доколко са безопасни за употреба.
— Може ли магьосник да се излекува сам? — попита той. Това би се оказало удобно предвид развиващите се събития. Изглежда все пак имаше смисъл да внимава в часовете на Леонтус.
Лечителят поклати глава:
— Не — отговори безцеремонно. — Не би имало голяма полза от лечителите тогава, нали? Ето, погледни се в стъклото и прецени. — Обърна огледалото на масичката, та Хан да вижда лицето си.
Устната му беше подута, а окото му беше почерняло и полузатворено. По бузата имаше множество натъртвания, но вече не личаха рани. Обещаваше да заздравее добре. Хан прокара език из устата си и откри счупения зъб. Поне не беше от предните, в случай че някога отново се усмихне.
— На сутринта ще си схванат — предупреди го Леонтус. — Освен това трябва да си почиваш и отново да натрупаш магия. — Той прокара опакото на дланта си по здравата му буза. — Изтощен си. Магията на пациента допринася за лечебния процес.
Зимното слънце вече беше залязло, когато Хан закуцука през вътрешния двор към „Мистверк хол“ за срещата си с Абелард. Между сградите се събираха групи треперещи от дъжда ученици.
Хан престана да обръща внимание на болките в мускулите, ставите и главата и изправи рамене, вдигна брадичка. Трябваше да демонстрира присъствие, ако някой го наблюдава. Но се чувстваше като изпразнена чаша — чуплив и уязвим. Истински изплашен.
Ако беше изгубил живота си при падането, щяха да го припишат на случайно произшествие. Прояви безгрижие, а не можеше да си го позволи. Съществуваха безброй други случайни начини да умре. Не биваше да позволява на Баяр и братовчедите му да се възползват от късмета си повече от веднъж. Ако не успееше да намери начин да се защити, го чакаше дълга година.
Или съвсем кратка.
Факултетният кабинет на Абелард беше луксозен и се състоеше от няколко стаи на последния етаж на „Мистверк хол“, с изглед към реката. Специалистът от приемната влезе, за да извести за Хан и го въведе във вътрешното помещение.
Деканът седеше зад масивно писалище и прелистваше купчина книжа. На стената зад нея беше окачен флаг, чиято бродерия изобразяваше отворена книга с лумтящи пламъци, излизащи от страниците ѝ. Дебели уе'енхавенски килими покриваха полираните дървени подове и свеждаха звуците до шепот.
Тя задържа Хан да поизчака прав, преди да вдигне глава към него.
При вида на лицето му очите ѝ се разшириха:
— Демонска кръв, Алистър, какво ти се е случило?
— Паднах по стълбите — отговори Хан. — Отговорник Блевинс не ви ли докладва?
— Наистина ли? — Тя се приведе напред и ръкавите ѝ се спуснаха към писалището. — Нещо против ти да ми разкажеш?
— В „Хамптън“ стълбището е сложна работа — подхвана Хан и без да чака покана, се настани в едно кресло. — Иска се една малка погрешна стъпка.
Абелард го изгледа малко по-продължително:
— Не възнамеряваш да се оплакваш, а, Алистър? И знаеш как да пазиш тайни. Това е добре. — Тя побутна книжата настрана, без да бърза особено. И добави: — Както обещах, се поинтересувах от миналото ти. И изглежда каза истината… поне доколкото схващам. Произхождаш от Вехтошарника. Престъпник си, всъщност… крадец и убиец. Кралицата на Превала е обявила парична награда за главата ти заради опит за убийство на висшия магьосник.
Хан просто отвърна спокойно на погледа ѝ. Изключено е аз да съм първият убиец, когото приемат в „Мистверк“, помисли си той. Дори е вероятно убийците да получават допълнителни удобства.
Тя отново се приведе напред и продължи по-ниско:
— Наистина ли опита да убиеш Гаван Баяр?
— Отдавна му се пишеше — каза Хан с пълното съзнание, че деканът вече си е съставила мнение за него.
Абелард се облегна назад и отпусна длани върху писалището:
— Виждам, че не си глупав. Затова се питам защо би поел такъв риск?
— Трябваше да е или той, или аз — отвърна Хан. — Следващият път ще се прицеля по-точно.
Неочаквано деканът се разсмя:
— Не изпитваш никакво разкаяние. Харесва ми.
Не аз съм човекът, който трябва да се разкайва, помисли си Хан.
Тя просто седеше и го наблюдаваше.
— Ами тогава — той се намести по към края на креслото, — значи добре сте ме преценили. Това ли е всичко? Чувствам се изтощен от лечението и имам нужда да полегна малко.
Абелард вдигна ръце, сякаш за да го накара да остане седнал:
— Не бързай толкова. Искам да обсъдим нещо с теб… една добра възможност.
— Възможност. — Хан отново се облегна. — Какво имате предвид?
— Политическата ситуация в Превала става неудържима. Примирието между кръвната линия на Сивия вълк, диваците и Магьосническия съвет се разпада. Заради трагедия, която вероятно никога не се е разигравала, магьосниците са пленници на ограничения, предназначени за други времена.
— Имате предвид Опустошението.
Абелард кимна:
— Възбраните над магията и магическите оръжия, ограниченията срещу магьосниците в политически план… ни правят слаби, прекалено слаби, за да се защитаваме. Мнозина от нас вярват, че войните в Ардън ще се разпространят и в останалата част на Седемте кралства. Тук, в Брода, сме особено уязвими, защото не разполагаме с естествената защитна бариера на планините.
— Чувал съм го — кимна Хан, озадачен каква ли е причината могъщият декан на „Мистверк“ да му изнася тази реч.
— Народът на Дола и гъбоядците трябва да бъдат вразумени с всички средства. В близко бъдеще ще възникне необходимост от магьосници с твоите по-особени умения — заключи Абелард.
— С моите по-особени умения?
Тя събра върховете на пръстите на двете си ръце:
— Като на човек, готов да пролее кръв, стига да се наложи. Като на човек, който… притежава опит в такива действия.
Хан се покашля, решил, че не е разбрал правилно:
— Трябва ви наемен убиец?
— Трябва ми някой, който притежава гъвкавостта да извършва необходимото. — Абелард се надигна, приближи се към редицата от прозорци и се загледа над вътрешния двор на „Мистверк“. — Ти, струва ми се, притежаваш уникалните качества за целта… ум, сила и пълна липса на скрупули.
Мрачни времена, помисли си Хан: всеки осъзнава, че се нуждае от услугите на убийци.
Абелард се обърна към Хан и явно прочете съпротивата по лицето му:
— Не се тревожи. Ще бъдеш добре обезщетен и никой няма да смее да те напада открито, докато си под моя закрила. Възнамерявам до една година да се завърна в Превала. Ако докажеш способностите си, ще те взема със себе си. — Тя замълча, а после прибави деликатно: — Привързаността ти към мелеза гъбоядец няма да бъде проблем, надявам се.
Не и за мен, помисли си Хан. Няма начин да тръгна с теб.
— Отказал съм се от този живот — произнесе той. — Както виждате, едва успявам да се справя със задълженията си, свързани с учебните часове, четенето и науките. Не проявявам интерес към политиката.
— Това е добре — отвърна Абелард. — Защото така ще изпълняваш, каквото ти наредят. — Тя замълча отново, но понеже той не отговори, продължи: — Хайде, хайде. Няма да те изпращам със списък на хора за убиване. Ще започнем със специално обучение. Работя с подбрана група талантливи ученици. Желанието ми е да се присъединиш към нас.
Хан седна по-изправено и отпусна ръце върху коленете си. Явно това беше групата, за която спомена Мордра де Вилие.
— Какво имате предвид под „работя“ с тях?
— Инструктирам ги извън редовния учебен план и ги запознавам с могъщи магически инструменти. Те ще образуват ядрото на магьосническата ни армия и ще играят решаваща роля в предстоящата борба.
— Кой друг е в тази група? — попита Хан.
— Предимно четвъртокурсници, специалисти и учители — изреди Абелард и отмести очи. — Не е често срещана възможност за първокурсник.
— Има ли други първокурсници? — настоя Хан.
Абелард изпусна раздразнена въздишка:
— Близнаците Баяр.
— Значи няма сделка. — Хан вдигна ръце. — Благодаря все пак.
Абелард поклати глава:
— Чуй ме внимателно. Политическите взаимоотношения между магьосниците са сложни. Имаме някои общи цели… да отбраняваме клановете и да се защитаваме от фанатиците от юга. Следователно се нуждаем от добре обучена армия от таланти. Но не сме на едно и също мнение по други въпроси, например кой да бъде висш магьосник, кой да управлява съвета и кой да контролира кралицата.
— Както споменах, никак не се интересувам от политика — напомни ѝ Хан.
— Трябва да знаеш и че с висшия магьосник не сме съюзници. Всъщност сме съперници. Семейство Баяр държи властта от твърде дълго време. Възнамерявам да им я отнема.
Хан рязко вдигна глава и се взря в Абелард. Война за територия сред магьосническата аристокрация?
Деканът се усмихна тънко:
— Защо придоби такъв изумен вид? Ще отговаряш директно пред мен. Разполагам с определено влияние. Ако уговорката ни проработи добре, мога да ти предложа известна защита, когато се върнем в Превала. А ти би желал да се върнеш там, нали?
— Защо вземате под специалното си крило Мика и Фиона, ако сте на нож с баща им? — попита Хан.
— Простият отговор е, че за това настоя Магьосническият съвет. Вероятно са тук, за да ме наглеждат. — Устата на декана се изкриви. — По-сложният отговор е, че се нуждаем от голям брой добре обучени магьосници, за да посрещнем външната заплаха от клановете и Ардън. С други думи, в краткосрочен план може ида върша нещо противно на интересите си, но общото благо е по-висша цел.
— Искате да кажете общото благо на магьосниците — уточни Хан.
— Сред които си и ти, струва ми се — отбеляза сухо Абелард. — В дългосрочен план се нуждая от човек без лични планове, който в случай на нужда да отстранява противници с дарби.
Хан се оттласна от креслото и стана. Чувстваше как леко му призлява.
— Не, благодаря.
Абелард отметна глава и го изгледа по дължината на носа си:
— Да не би да реши, че ти се предлага избор? — попита тихо.
Хан вече се обръщаше към вратата, но се извъртя рязко с лице към нея:
— Винаги има избор.
— Или да ми съдействаш, да научиш всичко, което можеш, и да изпълняваш заповедите ми. Или да бъдеш изключен от „Мистверк“ и изпратен обратно в Превала, където ще те обесят.
— Изключен? — не повярва Хан, усетил как устата му изсъхва като пепел. — Защо?
— Ако знаехме, че приютяваме известен престъпник, никога не бихме те допуснали.
Е. Имаше избор — между две противни възможности.
— Защо се интересувате толкова от мен? — попита Хан. — Защо ви е да включвате в екипа си някой мимо волята му?
— Защото е много слабо вероятно да работиш за Гаван Баяр — откровено отговори Абелард. — Или да работиш в бъдеще. Никога няма да ти прости заради опита ти да го убиеш. Никога. Остава ти да се надяваш единствено аз да спечеля.
Само защото си враг на врага ми, не означава, че си мой приятел, помисли си Хан. Но не го каза на глас.
— Независимо от потеклото, езика ти и твоето минало, в теб има нещо почти аристократично — продължи деканът. — Дори да е просто арогантност, с малко предварителна подготовка има изгледи да се научиш да се движиш в кралския двор, според мен. Не ми трябва уличен бандит, а някой, който може да живее в тези среди.
Освен това се нуждае от инструмент, помисли си Хан. Някой, когото приятелите ѝ със синя кръв никога няма да приемат, а оцеляването му ще зависи от нейните подаяния.
Докато мислеше бързо, оглеждаше Абелард. Никога в живота си не беше правил дългосрочни планове, а напоследък животът му се състоеше основно от протакане. Нуждаеше се от време в Одънов брод да изгради умения на магьосник, за да може да се защитава срещу многобройните си врагове.
Допълнителните часове едва ли щяха да навредят. Абелард щеше да му ги осигури, поне докато не открие, че през цялото време я е мамил. А когато това стане, ще бъде в малко по-добра позиция.
Колко пъти ще съумея да засвидетелствам лоялност, преди за това да разберат уличните ми главатари?
— Добре — сви рамене той. — Бройте ме.
Декан Абелард се усмихна:
— Знаех си, че си умно момче.
— При едно условие.
Абелард повдигна оскубаните си вежди — израз на изумление:
— А именно?
Налагаше се Хан да изтъкне гледната си точка относно семейство Баяр, за да предотврати ответните действия.
— Семейство Баяр и братовчедите им не ми дават мира заради онова, което причиних на баща им — подхвана той. Докосна подутата си скула. — Днес следобед направиха опит да ме убият… за втори път. Не съм от търпеливите. От вас искам да сложите край на това. Освен ако вие не искате да ги накарам да замълчат още сега, което и ще направя, стига да се налага.
Абелард вдигна ръце:
— Не. В никакъв случай. Изключено е да те представя в кралския двор, ако си свързан с убийствата им.
Е, определено си от студенокръвните, прецени Хан.
— Ще им дам да разберат ясно и безпрекословно, че си под моя закрила — обеща тя. — Няма да ти посегнат повече.
— Хубаво. — Хан си почеса врата. — Но изчакайте първо те да дойдат при вас с оплакване от мен, става ли?
Тя се намръщи.
— Каква причина биха имали да…
— Смятам да им дам урок — рече той. Абелард отвори уста, за да протестира, но той добави: — Не се тревожете. Ще го преживеят. И няма да сторя нищичко, което да успеят да ми припишат.
Деканът сплете пръсти на корема си и го огледа хубаво от горе до долу:
— Само гледай да не те хванат. Ако се случи, оправяй се сам.
Хан се усмихна.
— Няма проблем. — Той остана на мястото. — Има ли нещо друго?
— Срещам се с групата всяка сряда вечер в този кабинет — отговори Абелард. — Бъди тук в седем.
Хан се върна в „Хамптън“, а Жарава го посрещна още в горната част на стълбището:
— Лоши новини. Докато ни е нямало, някой е преобърнал… какво е станало с теб? — попита настоятелно, щом огледа по-внимателно лицето на Хан. — Да не те е ударила?
Хан премигна неразбиращо срещу него с едно око.
— Кой да ме е ударил?
— Декан Абелард. Там си ходил, нали?
Хан кимна.
— Сега се връщам. Не тя обаче ме удари. Претърколих се по стълбите. Наложи се да посетя Леонтус.
— Какво? Как си се…?
Хан подаде въжето на Жарава:
— Които са направили стаята ми на нищо, бяха оставили и това, завързано напряко пред стълбите.
Лицето на Жарава стана твърдо като кехлибар.
— Отговорник Блевинс знае ли?
— Известно му е, че съм паднал по стълбите. Опитваха се да задигнат амулета ми, когато той пристигна тичешком. В противен случай вече можеше да съм мъртъв.
— Кой го направи?
— Мика и братовчедите му. Когато Блевинс се зададе, побързаха да се изпарят. — Хан се олюля и улови централната колона на стълбището, за да остане на крака. Разходката по обратния път почти го беше довършила.
Жарава протегна ръка, за да го подкрепи:
— Ела да седнеш, преди да се претърколиш за втори път надолу.
Хан последва Жарава по коридора към стаята си. Някой беше разчистил леглото. Спалното бельо беше струпано в коридора. Счупените парчета бяха пометени.
— Реших да се заема. — Жарава му посочи един стол. — Седни.
Хан изпитваше вина, че оставя Жарава да свърши цялата работа, но беше направо пребит, за да спори.
— Няма да се повтори — закани се той. — Просто за твоя информация.
— Ммм — изсумтя скептично Жарава, понесъл наръч мръсни дрехи на Хан към коридора. — Очакваш Блевинс да…
— Блевинс няма да направи каквото и да било. А и все пак не управлява целия кампус. — Колежанското градче, тъй безопасно в очите му досега, вече му се струваше изпълнено с опасности. — Аз трябва да се заема.
— Имаш предвид, ние. — Понеже Хан си замълча, Жарава попита: — Какво си замислил? Защитните ти заклинания не са проработили, а и не можем да стоим тук ден и нощ.
— Ще се срещна с Гарван в Аедийон. Утре вечер. За да видя какво предлага.
— Явно при падането мозъкът ти се е разбутал — констатира Жарава, докато застилаше чисти чаршафи върху новия сламен дюшек.
— Нямам избор. И няма да се претърколя по гръб заради Баяр. Трябва му един хубав тупаник и смятам да му го уредя.
— Вече не си във Вехтошарника — напомни му Жарава. — Това не е бандитска свада.
— Така си мислиш. — Хан раздвижи пръстите на наранената си ръка.
— Помниш ли какво се случи при последното ти ходене в Аедийон? Ако тук паднеш по стълбите, поне има кой да ти помогне.
— Никой не може да ми помогне, ако съм мъртъв. — Хан докосна подутото си око.
— Нападнеш ли ги с магия — продължи Жарава, — ще те изключат.
— Трябва да съм аз и трябва да е магия, защото точно там Мика смята, че има преимущество.
— Защото точно там има преимущество. — Жарава натопи една четка в сапунена вода и се зае да търка стените.
— Възнамерявам да внеса промени в последното. — В продължение на няколко минути Хан наблюдава Жарава. — Ще чистя стаята ти една седмица — предложи той. — Веднага щом се измъкна от тази превръзка.
Жарава сбърчи нос:
— След всичко тук ми дължиш най-малко година — рече той. — И ако настояваш да ходиш в Аедийон, идвам с теб.
Хан поклати глава:
— Той каза да отида сам.
— Нуждаеш се от някого, който да ти пази гърба — не се предаваше Жарава.
— Може дори да не се появи — възрази Хан. — Мина цял месец.
— Надявам се да не се появи — натърти Жарава.
През целия следващ ден Хан остана в стаята си, за да отпочине и зареди амулета си достатъчно за срещата с Гарван. След това, и с помощта на малко от върбовата кора на Жарава, Хан се почувства достатъчно добре, за да отиде след учебните часове, придружен от приятеля си, в центъра на градчето, където да си купи нови дрехи. Отне им известно време. Хан нямаше навика да купува нови дрехи. Притесняваха го твърде многото изисквания — тъкан, кройка, цвят, стил.
А в случая и шивачката не се оказа особено бърза. Беше закръглено тамронско девойче с прах за почерняне на клепачите и с ягодови устни. Плачевното състояние на външния вид на Хан направо я стресна, но решително се захвана да взима мерки от всяка възможна част на тялото му и да се превъзнася какъв изтъкнат господин ще стане, когато приключи с него.
Ръцете ѝ се задържаха по раменете, хълбоците и бедрата му малко по-дълго от необходимото. Сравняваше синьото на кадифето със синьото в очите му. Когато метна плата през тялото му, се наведе и прошепна:
— Ела сам за пробите.
Беше достатъчно хубавка и в миналото би се възползвал от отправеното предложение, ала домогванията на девойчето само го накараха да почувства умора и безизходица.
Пребиха те, Алистър, помисли си той. Трябва да се възстановиш.
Докато се занимаваха с дрехите му, пропуснаха обяда в трапезарията и с Жарава се разходиха до Моста. По време на вечерята отново се върнаха към спора за Аедийон. Жарава, упорит и непоклатим като скала, не спря да настоява на своето и дебатът продължи по пътя към библиотеката „Баяр“.
— Добре! — изгуби търпение накрая Хан. — Среща в Аедийон, кулата „Мистверк“. Никога не съм ходил там, затова нека я посетим в реалния свят, за да я открием в света на сънищата. Ще тръгнем около единайсет и петнайсет. Така ще разполагаме с достатъчно време да влезем и да се установим. Докато преминавам, ти ще стоиш на стража. Ако не се върна, идваш след мен.
Жарава се съгласи неохотно.
Хан отхвърли тревогата за възможността да не успее да се върне в Аедийон. И че ако все пак успее, Гарван няма да е там.
Библиотеката „Баяр“, пищно орнаментирана сграда на речния бряг, се свързваше с „Мистверк хол“ посредством сводести каменни галерии, които даваха убежище на студентите при променливо време. Тя напомняше на Хан за семейството, чието име носи — умишлено заплашителна.
Претенциозно издяланите парапети на стълбището и дебелите гранитни первази на прозорците, масивните камини, където пламтеше огън до късно през нощта, я превръщаха в палат на науката. Петте главни етажа бяха предназначени за първо-, второ- и третокурсници и за читални и съвещателни зали на учители и декани. По-нависоко бяха разположени книжните рафтове, достъпни само с помощта на подвижни стълби, и запазени единствено за напълно отдадените учени.
С пълното съзнание какво предприема, Хан мина приведен под емблемата на грабливия сокол, гравирана над вратата. Изпита чувството, че всеки момент протегнатите нокти ще се впият в кожата на врата му, а острата като бръснач човка ще се забие в плътта му.
В читалнята за първокурсници новопостъпилите получаваха достъп до изключително редки магически текстове — дори богатите наследници на магьосническите домове не можеха да си позволят да притежават копия от тях. С Жарава влязоха и Хан видя, че Мика Баяр, Уил Матис и братята Мандър вече са окупирали най-хубавите места до огъня, а книгите и листовете им за писане са пръснати по широка кръгла маса.
До врата седеше специалист, готов да отговаря на въпроси, да издава документи и да се грижи ползвателите на читалнята да не си пречат един другиму да работят.
Мика, наведен над книга, имаше вид на човек, заел се сериозно да учи. Отгръщаше бавно листовете и от време на време си водеше бележки в тетрадка с кожена подвързия.
Мифис Мандър зяпаше в пространството и си дъвчеше писалката. Когато забеляза Хан, челюстта му увисна и писалката падна на пода. Устата му започна да се отваря като на риба на сухо.
В същия момент от съседното помещение влезе Фиона. Носеше голяма книга и беше отбелязала нужната ѝ страница с пръст между листовете. Отегченото ѝ изражение бързо премина в объркване, когато очите ѝ се плъзнаха по Хан и видя натъртванията по лицето му и превръзката на ръката му. Погледна Мика, после отново Хан и се намръщи.
Не са я посветили, съобрази Хан. Предполагах, че споделят всичко, но явно не е знаела за плана му. Питам се защо.
Мифис сръчка с лакът Мика. Раздразнен, той вдигна глава, готов да излае на братовчед си. Преживяването от вчерашните унижения и наранявания почти — почти — си струваше, само и само да види изумлението по лицето на Мика Баяр, когато най-после спря очи върху Хан. Изумление, което Мика побърза да скрие.
Очите им се срещнаха.
— Кръв и кости, Алистър, какво се е случило с теб? — Мика докосна скулата си с пръст: — Пак ли си се сбил?
Мифис се изкиска — местеше поглед от Хан към Мика.
— Паднах по стълбите — отвърна Хан. — Всъщност едва не си счупих врата.
— Не е зле следващия път да внимаваш къде ходиш — протегна се мързеливо Мика.
Объркването на Фиона се превърна в гняв. Тя замахна и запрати книгата към главата на брат си. Той едва успя да се наведе. Книгата профуча край него и се блъсна с огромна сила в стената.
Специалистът вдигна строго очи, но реши да не се намесва, съобразил кои са нарушителите на реда. Уил Матис вдигна книгата и я подаде на Фиона. Тя седна до него и я отвори. По бузите ѝ бяха избили петна.
Фиона имаше опасна ръка. Хан си го отбеляза мислено.
Освен това се чудеше какво ли става между двамата Баяр.
Хан и Жарава се настаниха на маса в ъгъла. Избраха си по една книга и се съсредоточиха в главите, дадени им за домашно.
На няколко пъти Хан вдига очи, за да открие, че Фиона го наблюдава втренчено. Бледосините ѝ очи бяха едва ли не пурпурни в потрепващата светлина на свещите, а ръцете ѝ стискаха книгата на масата пред нея.
Е, погледай ме хубаво, девойче, каза си Хан, борейки се с болката в главата си. Не мога да променя начина, по който изглеждам. Това е работа на брат ти.
Там беше работата. В света на благородниците врагът ти се храни и танцува с теб, говори ти усмихнато в лицето и същевременно ти забива нож в гърба.
В десет часа Хан остави изостави домашните и извади Кинли, за да прочете наново главата за Аедийон. Изобщо не беше планирал завръщане там; затова сега се налагаше да учи бързо.
В единайсет часа Мика събра със замах книгите и книжата си и припряно ги натъпка в чантата. Сложи си наметката, метна чантата на рамо и спря при писалището на специалиста, за да получи пропуск, защото в десет бе започнал вечерният час.
Мика, изглежда, беше приключил с ученето за днес.
Като се насилваше да не се разсейва и се питаше къде ли отива Мика, Хан продължи да чете и да си води бележки, докато камбаните на кулата „Мистверк“ не отброиха единайсет и петнайсет с дълбоки, звучни удари. Улови погледа на Жарава и напъха книжата си в торбата — Кинли най-отгоре. Жарава също си прибра книгите и листовете.
Хан стана, протегна се болезнено и посегна несръчно да вземе вълненото си наметало, за да покрие с него торбата.
Кимна на специалиста, вдигнал поглед още щом Хан и Жарава се изправиха.
— Май ще се връщаме в общежитието — каза Хан.
Жарава спря при специалиста, за да вземе пропуските.
Мифис Мандър погледна злобно Хан и изсъска:
— Внимавай на излизане. Една крачка стига да си строшиш кокалите.
— Извинете? — обади се Хан. — Казахте ли нещо? — Пристъпи по-близо до Мифис и се наведе, сякаш за да го чуе по-добре.
Мифис изхихика, окуражен от окаяното на пръв поглед състояние на Хан:
— Казах, внимавай там, навън. Че… хе… ей! — Остро си пое дъх, защото ножът на Хан проряза панталоните му от кръста до глезена… толкова бързо и ловко, че никой не забеляза кога изчезна острието.
Мифис хвана панталоните си с ръце в опит да запази благоприличие.
— За твоя беда съм опасен ножар и с лявата, и с дясната ръка — прошепна Хан. — Малко самохвалство, но не прекалено. — А вече по-високо добави: — Ти внимавай навън. Студеничко е да си развяваш задника гол.
Насядалите по съседните маси се обърнаха и се втренчиха в тях. Фиона се понадигна, но отново седна.
Хан не очакваше Мифис да посегне към амулета си, защото ръцете му бяха заети.
Жарава бе взел пропуските. Хан вдигна фенера им и го понесе по коридора. Вместо да излязат от вратата, изкачиха широкото стълбище до третия етаж и бързо свиха в странично помещение. Хан понамали светлината, а Жарава промуши въже през дръжката на фенера. Хан дръпна със здравата си ръка резето на прозоречните кепенци и ги разтвори. Хладният нощен въздух облъхна лицето му.
Промъкването във и извън разни места бе умение, придобито от Хан още в най-ранна възраст. През целия му живот хората опитваха да го въдворят на места, където не иска да бъде, или да го задържат далеч от такива, които обезателно трябва да посети.
Все пак си оставаше трудна задача еднорък да се измъкнеш с взлом. Радваше се, че Жарава е дошъл.
Оттласна се към широкия перваз, спусна крака и скочи от около метър върху покрива на покритата галерия. При приземяването една керемида се размести, падна на каменната пътека долу и се разби на хиляда парчета. В дълбините на нощта звукът прозвуча високо като писък. Хан замръзна, но никой не дотича.
Жарава го последва с притъмнения фенер. Пресякоха на пръсти покрива на галерията над етажа, където стражници или специалисти сновяха по обичайния си патрулен маршрут. Покритите алеи представляваха мрежа от тайни пътища, по които да отидат незабелязано почти навсякъде, където пожелаят.
След вечерния час явно никой не се разхождаше навън, с изключение на двама увити в наметала влюбени, скрити в ъгъла, където галерията достигаше „Мистверк хол“. Притиснати един о друг, те се държаха за ръце и си шепнеха.
Хан мигом почувства съжаление при спомена за Птица. Зачуди се дали някога тя се сеща за него. Не. Достатъчно ясно му заяви, че никога повече не иска да го вижда.
Любовниците не забелязаха как Хан и Жарава минават над главите им като оживели призраци.
Наложи се да се прокраднат странично по стената до мястото, където през един прозорец можеше да се влезе в „Мистверк хол“. Хан извади острието изпод наметалото си и го пъхна между кепенците, за да повдигне резето зад тях. Разтвори капаците към себе си и надникна в празната класна стая. Седна на каменния перваз, завъртя се и се плъзна надолу, където се приземи на крака върху пода. Жарава му подаде фенера и също влезе.
Вероятно не точно това имаше предвид Леонтус, когато ми препоръча да почивам, помисли си Хан в опит да не обръща внимание на острата болка в ръката и рамото.
Жарава внимателно разкри стъклото на фенера и надникна през вратата на класната стая. За момент се заслуша с наведена настрана глава и даде знак на Хан да го последва в коридора.
Тръгнаха по него, докато стигнат до стълбище. Хан харесваше каменните стъпала — никога не скърцат. Подминаха етажите на специалистите и учителите, като заобикаляха отдалеч осветените кабинети и лаборатории.
Вратата за камбанарията беше заключена, но лесно преодолима с помощта на тясната метална лента, която Хан носеше със себе си. Вратата водеше към още по-тясно стълбище — този път дървено. Извиваше се нагоре и лактите на Хан опираха в стените.
Пред тях се разбягваха плъхове, скрити в дървени цепнатини от двете страни. В края на стълбището — нова, този път отключена врата извеждаше в камбанарията.
Жарава откри фенера и го остави в един ъгъл. Двамата се огледаха. Въжета висяха като призрачни опашки от четирите огромни камбани, превърнали се в ритъм за живота на Хан през последните дни. Подпряна на стената преносима стълба осигуряваше достъп до камбанния механизъм.
Хан обиколи помещението. Отбелязваше си всяка подробност, за да може да се върне от Аедийон. Настани се в ъгъла и извади от торбата си изданието на Кинли.
Жарава седна и се облегна на стената недалеч от него. Постави бележник в скута си:
— Кога трябва да започна да се тревожа? — попита той.
— Дай ми половин час.
— Твърде дълго е — възрази Жарава. — Не знаеш колко енергия си успял да натрупаш. Първо опитай за по-кратко.
— Мога да умра и след пет минути — каза Хан. — Или го правя, или не. Имам много за учене и съвсем малко време.
Все пак беше нервен, изпотен въпреки ледения вятър, който се провираше през стените на камбанарията. Няколко пъти си пое дълбоко дъх в опит да постигне относително спокойствие.
Този път Грифон нямаше да е наблизо, за да го извлече обратно, ако се задържи прекалено дълго. Надяваше се Жарава да го замести успешно, възникне ли подобна необходимост.
Най-добре си пази гърба, беше казал Баяр. Вече знам къде си и разполагам с достатъчно време.
Решимостта на Хан стана още по-твърда. Остави Кинли в скута си и разлисти книгата до главата за Аедийон. Огледа помещението и запамети образа, за да се приобщи още по-добре към него. След това улови амулета и произнесе заклинанието, отварящо портала.
Усети прилив на мрак. Светлината се завърна. Хан стоеше на етажа на камбанарията. През арките на прозорците се изливаше лунна светлина, рисуваше ярки шарки по дървения под и озаряваше прашинките във въздуха. Прахът се съедини, придоби форма и се организира като Гарван. Сякаш беше очаквал нетърпеливо появата му.
— Слава на Създателката — възкликна Гарван. Изглежда, изпитваше огромно облекчение. — Започвах да си мисля, че ти се е случило нещо. Не знаех дали да продължа с прехода, или…
— Ще те изслушам — прекъсна го Хан. — Не обещавам нищо.
Гарван махна с ръка:
— Не се съмнявам, че щом веднъж разпознаеш потенциала в… — Млъкна рязко и присви очи. — В какво си облечен?
Хан се погледна. Носеше панталони на член на клановете и по него нямаше следи от скорошните му наранявания. Така ли мислеше за себе си?
— Опитай това — предложи благородникът.
Дрехите на Хан се преобразиха, придобиха цвят и подгъви и скоро се оказа облечен в наситено тъмносиньо кадифено палто и снежнобяла ленена риза с дантелени маншети, които се спускаха по дланите му. Появиха се тесни черни панталони с колан със сребърна катарама и черни кожени ботуши. Дрехите бяха по-хубави, отколкото някога си беше представял, че може да облече.
Гарван се усмихна широко:
— Несравнимо по-добре. И… за финал…
Хан си погледна пръстите, внезапно натежали от пръстени. Скъпоценните камъни по тях се промениха от рубини през смарагди до диаманти. Ако бяха истински, биха стрували цяло състояние.
— Ей! — подвикна Хан и тръсна длани, сякаш да се отърве от дрънкулките. — Махни ги или си тръгвам.
Украшенията се изпариха просто ей така, а дрехите му се преобразиха в обикновено сиво наметало и черни панталони с проста кройка. Пак му се струваха различни обаче, изработени от хубава материя и някак по-елегантни.
— Готово. — Гарван го огледа. — Приличаш на духовник от равнините. Това ли искаш?
— Искам да оставиш дрехите ми на мира — процеди през стиснати зъби Хан. — Не съм тук да си играем на преобличане.
— Трябва да се обличаш като такъв, какъвто искаш да бъдеш — обясни Гарван. — Част от играта е.
Протегна ръка напред, за да се полюбува на дантелените ръкави и множеството пръстени. Приличаше на просяк, който изпробва дрехи, изхвърлени от благородник. Единственото обикновено нещо по него беше амулетът му — черен гарван, издялан от оникс, с диамантени очи.
— Казах ти. Не съм конте и не искам да бъда. — Хан вече съжаляваше, че е дошъл.
Не му се нравеше способността на Гарван да променя обкръжението им, щом си поиска. Застана с гръб към стената, създаде нож в ръката си и се увери, че амулетът му е на открито и готов за употреба.
Вдигна очи: Гарван едва сдържаше смеха си, докато наблюдаваше усилията му.
— Защо не меч, например?
Хан стисна огромен меч в юмрука си. Острието стигаше почти до тавана и изпускаше лумнали сини пламъци.
Гарван се усмихваше широко:
— Искаш ли… и малко броня?
Хан тутакси усети тежестта на масивен златен нагръдник, а ръцете му се оказаха покрити с ръкавици от метални брънки.
— Струва ми се малко прекалено — констатира Гарван.
Мечът и бронята изчезнаха с бързината, с която се бяха появили.
Хан го изгледа мрачно. Не беше дошъл да си играят с него.
Дали не е по-добре да се обърна и да затворя портала още сега, помисли си той. Улови амулета си. Сияеше между пръстите му като падаща звезда.
— Моля те, прости ми. — Гарван направи крачка напред с вдигнати ръце. — Ето какво исках да кажа: на това място ножът не ти върши никаква работа. Защото е илюзия. Не твърдя, че илюзиите не могат да бъдат извънредно могъщи. Но единственият начин да нараниш някого в Аедийон е посредством директна употреба на магия.
Така твърдиш ти, помисли си Хан. Въобще не ми звучи убедително.
— Сега поне ще ми кажеш ли името си? — попита Гарван.
— Алистър — отвърна Хан.
Зачака Гарван, на свой ред, да се представи, но той не го направи. Изглеждаше разсеян, сякаш вниманието му се раздвояваше по посока на всичко видяно и чуто — чаткането на конски копита по паважа навън, пламъците в камината, шарката на кадифените му ръкави. Приличаше на малко дете, любопитно да огледа всичко наоколо, сякаш е чисто ново и невероятно занимателно.
Необичайно момче, във всяко отношение. Нима ще се съюзи с такъв човек?
— Откъде идваш? — попита Хан. — Звучиш ми като северняк, но не съм те виждал из кампуса.
— Не се ли подразбира, че в Аедийон имам друг вид, ако не искам да ме разпознаеш в реалния свят? — попита Гарван. — Рискувам да не съм те преценил добре, да ме предадеш, ако знаеш кой съм в действителност.
Което означаваше, че може да е всеки.
Хан сключи по-здраво пръсти около амулета си. Навярно цели точно това, помисли си той. Гарван просто го води за носа, докато сполучи да му отнеме амулета. Е, Хан не възнамеряваше да му се дава като пълен наивник.
Сякаш прочел мислите му, Гарван преобрази амулета си в точно копие на амулета на Хан:
— Ето, виждаш ли? Не си мечтая за амулета ти. Имам си свой — посочи той.
В света на сънищата беше лесно да премрежиш очи и да престанеш да разпознаваш истинското от фалшивото.
— Виж — рече Хан, — спомена, че можеш да ме научиш на магия.
— Мога — потвърди Гарван. — Онова, на което мога да те науча, ще те превърне в най-могъщия чародей на Седемте кралства. — Приближи се до високия сводест прозорец и се взря навън. След миг се обърна, опрял длани на перваза зад гърба си: — Но на определена цена — добави.
Ха, помисли си Хан. На това място Опустошителя настоява да получи душата ми в замяна. Е, и преди си беше имал работа с измамници. Знаеше кога е моментът да се откаже от лоша сделка.
— Каква е цената ти? — попита Хан с престорено безразличие.
— Не възнамерявам да инвестирам време в човек, който няма да оползотвори напълно дара на предложеното познание — обясни Гарван. — Ако сме съюзници, очаквам подобрение във всеки аспект на живота ти… говора ти, маниерите ти… облеклото ти. — Махна с ръка към Хан, за да посочи дрехите му.
Хан се взираше в него, напълно неподготвен за подобни думи.
— Искаш аз да се превърна в проклет благородник? Това ли е цената ти?
Гарван изучи ръцете си и завъртя изящно изработения пръстен на десния си показалец:
— И така, времето ни в Аедийон е ограничено. Излишно е да го прекарваме в демонстрации как да се държиш във висшето общество. Положително ще намериш кой да те научи на тези умения.
— Чуй ме — реагира Хан, — не разполагам с цялото време на света, за да науча всичко необходимо, какво остава да се обучавам на хубавко говорене и изискани маниери.
Гарван пристъпи към него и се наведе. Двамата се озоваха едва ли не нос в нос:
— Не подценявай семейство Баяр. Засега имаш късмет с тях, но е така само защото са те подценявали — теб. Ако не се научиш да играеш на тяхното ниво, ще те унищожат. Повече от чародейство е. Повече от могъщ амулет. Става дума за политика, право и умения да печелиш могъщи хора на своя страна. Което изисква от теб най-малкото добро изразяване.
— И защо те е грижа, че ще ме унищожат? — полюбопитства Хан. — Ако изгубя, ти не губиш.
— Имам им зъб, да кажем — отвърна Гарван, обърна се и пак се загледа през прозорците на кулата. — Мразя рода на Соколовото гнездо — прошепна едва доловимо. — Унищожиха всичко, за което ме е грижа.
Тогава имаме нещо общо, помисли си Хан. Ако казва истината.
Независимо от това, като се замислеше сега, благородникът беше прав. Хан трябваше да се научи да води битката на тяхна територия. В противен случай щяха да го повалят бързо. Припомни си унизителното преживяване по време на деканската вечеря. Изглежда този път си струваше да избегне още едно подобно изпитание.
— Добре — съгласи се Хан. — Ще си потърся учител. Но ако ще ми помагаш, нямаме закога да отлагаме, докато се науча да говоря хубавко. Семейство Баяр ме нападна за втори път. Третият път може да е фатален.
Гарван се скова. Сините му очи грееха на фона на бледното лице:
— Нападнали са те? Какво значи това?
— Опитваха да ме убият и да ми отнемат амулета. Трябва да сложа край.
Гарван рязко поклати неодобрително глава:
— Не. Няма да го позволя — произнесе отчетливо, като удряше с юмрук в дланта си. — Най-после мисля открих с кого мога да работя, и няма да им дам да… — Гласът му заглъхна, сякаш със закъснение съобрази, че Хан е там. — Ще ги спрем — заяви с твърдо изражение. — Ще ти покажа кое заклинание ще ги унищожи, без да остави никакви доказателства за връзка с теб.
— Не — възрази Хан, изненадан колко тежко би приел убийството му Гарван. — Не това искам. Направя ли го, ще се изкатеря за нула време на вечното незелено.
— Ще направиш какво? — вторачи се в него Гарван.
— Ще ме изпратят у дома и ще ме обесят — обясни Хан. — А и убийствата не са чак толкова впечатляващи. Всеки глупак може да те убие, ако иска да си спечели прозвище, без да го е грижа особено за цената. Това е причината дори умни улични главатари рано или късно да паднат от власт. — Хан си нави ръкавите. Установи колко му харесва усещането от допира на меката вълна. — Убийството е начин да се справиш със съперник, но показва и уважение. Показва, че е достатъчно важен, за да разговаряш с него. По-добрият начин е да го смириш. Да го накараш да изглежда глупак. Да разбере, че цената, която ще плати, ако се изправи срещу теб, е унижението.
Гарван примигна срещу Хан. Изглеждаше истински изумен, все едно тухла от стената току-що е изнесла забележителна реч.
— Стига да исках, щях да ги накарам да млъкнат. За това не ми е нужна помощта ти — продължи Хан. — Поне в това ме бива. Аз искам друго: да ги накарам да съжалят, задето са решили да тръгнат срещу мен, та да не повтарят. А аз да се заема с моите си задачи.
Гарван сключи вежди, изненадан, че Хан има свои планове.
— Твоите задачи? А именно?
— Моите задачи — наблегна Хан. И той можеше да пази тайни като Гарван. — Искам да използвам магия, за да стресна семейство Баяр. Нужно ми е нещо невиждано досега, хем да не ме заподозрат, хем да нямат основания да ме изключат.
— Хммм. — Гарван си потърка брадичката и огледа Хан с неохотно уважение.
— И не го мисли дълго, става ли? Трябва бързо да предприема нещо, преди отново да са направили опит да ме докопат. Междувременно е наложително да намеря начин да ги държа далеч от стаята си. Да не убие никого, но да ги държи на разстояние — уточни още по-настоятелно Хан. — Да ти се намира такова?
— Разбира се. — Гарван забели очи. — Но за да сме наясно: искаш да изключиш определени хора ли? Или всички, освен теб?
— Определени хора. И още: да знам как да преодолея всяко заложено защитно заклинание.
Гарван протегна ръка и по каменната стена на кулата се появиха пламтящите линии на заклинание.
— Това е магическата формула — посочи той. — Трябва да я произнасяш при всяко влизане в стаята ти… през врати и прозорци. Прикови я към враговете си с този ред, като използваш техни коси, кръв или плът. — От заклинанието се появи още. — Не само ще ги държи надалеч, но и ще ги бележи, така че ще знаеш дали са правили опити да прекрачат прага ти.
— Ще ги бележи? Как? — попита подозрително Хан.
Гарван се подсмихна криво:
— Циреи и брадавици. Много циреи и брадавици. А как да обезвредиш заклинания и защити, които те са заложили. Има широко приложение и не е необходимо да знаеш какви заклинания са използвали. — Той разкри още от магията.
Хан гледа написаното, докато се увери, че го е запаметил. Твърдият възел на подозрението обаче не желаеше да напусне стомаха му.
— Поемам голям риск — подчерта той. — Ако претършувам стаите им и заклинанието ти не проработи, ще си създам куп неприятности. — Хан махна с ръка. — Покажи ми нещо. Искам да видя как правиш магия в реалния свят.
Гарван помисли малко и каза:
— Звучи ми справедливо. Но за целта трябва да напуснем Аедийон.
Тръгна право към Хан, който отстъпи, но се озова притиснат в стената. Другият магьосник продължи да крачи към него и сякаш се плъзна в Хан — смрази го до кости като леден вятър от призрачните планини.
— Сега произнеси заклинанието за затваряне на портала — прошепна в главата му Гарван.
Хан взе амулета си в ръка и изрече заклинанието.
Отново се устреми през мрака.
Жарава вдигна стреснато глава, когато Хан отвори очи. Наклонът на лунните лъчи подсказваше, че отново се е върнал в кулата „Мистверк“ — истинската. Носеше обикновените си дрехи и превръзката около ръката. Ключицата му запулсира във внезапна болка.
Жарава побърза да се изправи на крака.
— Самотен ловец! Какво стана? Защо се връщаш толкова рано?
— Изисква съвсем малко енергия. Колкото ти е останала — прошепна Гарван в ухото на Хан. — Използвай същото приковаващо заклинание.
Пръстите на Хан описаха заклинанието, а призованите думи се изсипаха от устата му, докато Гарван говореше чрез него.
За момент сякаш не се случи нищо. После Хан чу нахлуващ звук, хиляди малки движения навсякъде около него. Стените на камбанарията оживяха в ярки очи, лица с мустачета и зъби на гризачи.
От всяка дупчица и цепнатина започнаха да се изсипват плъхове и мишки, падаха на пода и се втурваха към него като разярено сиво море с трепкащи като червеи опашки.
Хан чу над главата си звук от плясък и от високите ниши на камбанарията се спуснаха облаци прилепи, устремиха се към него, разтворили триъгълна уста, разкрили остри като игли зъби.
— Ааа! — Той вдигна инстинктивно ръка, за да опази главата и лицето си.
Облъхна го суха кожа. Прилепите се блъскаха в него и падаха на пода, разперили криле, придобили озадачен вид.
Жарава грабна фенера и замахна в широка дъга, с което принуди гризачите да отстъпят. Хан се присъедини към него в ъгъла и двамата притиснаха гърбове в стената.
Плъховете и мишките се изплъзваха от фенера на Жарава, тълпяха се в краката на Хан, впиваха остри зъбки в глезените му. Магията беше истинска. Беше пресякла границата. И бе прикована към него.
Хан подскачаше от крак на крак в опит да се отърси от гризачите, които се катереха по панталоните му. Протегна ръка с намерението да насочи енергия към стълпотворението. Чак тогава си припомни, че се намират в камбанарията „Мистверк“, построена от дърво и камък, и рискува да я опожари.
Хан отново улови амулета и произнесе заклинанието за бодлив плет, като се завъртя в кръг. Навсякъде около тях израсна гора от бодли — гъста и непроходима — и плъховете започнаха да се нанизват на бодлите. Жарава стъпка няколко, успели да се промъкнат от тяхната страна на плета, докато Хан замахваше към прилепите, които все още се спускаха спираловидно отгоре.
— Добра работа — произнесе Гарван в ухото на Хан. Говореше тихо и развеселено. — Много находчиво. А сега ги накарай да се махнат. — И произнесе заклинание, което устата на Хан повтори.
Развълнуваното море от гризачи се оттегли в стените, сякаш някой дръпна запушалка. След няколко секунди Хан и Жарава отново бяха сами в камбанарията, заобиколени от три страни с бодлив плет, обграден с трупове на плъхове.
Сърцето на Хан биеше силно, а ризата му беше подгизнала от пот. Плъзна се надолу по стената и задникът му се удари в каменния под. Гарван отново прошепна в ухото му:
— Утре вечер. В полунощ. Същото място. И, моля те, за следващия път натрупай малко повече магия в амулета си. Имаме много работа и трябва да я свършим бързо.
След което беше изчезнал.
— Самотен ловец? — Жарава коленичи до него. — Какво, в името на кръвта и костите на Ханалеа, беше всичко това?
Хан отмести влажните коси от челото си и остана замислен, докато дишането и ударите на сърцето му се успокоиха. После вдигна очи към Жарава и се усмихна:
— Мисля, че зная как да разреша проблема ни с обирите с взлом.
Отрядът от талантливи ученици на Абелард се беше събрал в кабинета на декана, познат на Хан от посещението му там. В изисканата стая за срещи с изглед към реката столовете бяха подредени в кръг около полирана дървена маса. Под прозореца имаше освежителни напитки и закуски.
Хан умишлено пристигна по-рано. Учителят Грифон също дойде по-рано, за да се настани преди появата на другите. Хан се изненада да го види, защото двамата с Абелард сякаш не се разбираха особено. Вероятно и неговото семейство имаше влияние.
Тимис Хадрон, специалистът, посрещнал Хан в деня на пристигането му, обикаляше масата: подреждаше пособия за писане и книги пред всеки стол.
Не след дълго пристигна и Мордра. Хан с облекчение отбеляза, че тя зае мястото до учителя Грифон. Нямаше никакво желание отново да му изнасят лекции по добро възпитание пред публика.
Семейство Баяр влезе заедно с Абелард. Деканът трябваше да ги е уведомила за новия им съученик. Мика се престори, че не забелязва Хан, и зае място от другата страна на масата, до вратата. Очите на Фиона минаха през Хан като ледени пръсти, от което кожата му настръхна.
Зачуди се какво ли им е обяснила Абелард. Не се тревожете, той е моят наемен убиец!
Фиона и Мордра размениха остри като ками погледи и престанаха да си обръщат внимание.
— Добър вечер — поздрави Абелард, сядайки на стола начело на масата. — Поканих Хансън Алистър да участва в събранията ни. Въпреки че Алистър е новопостъпил, мисля, ще откриете колко специален диапазон от умения притежава и надявам се да ги сподели с вас. — Тя отпусна собственически ръка на рамото му и започна да сочи присъстващите един по един: — Тимис Хадрон е специалист, но скоро ще положи изпити за учител. Познаваш учителя Грифон. Запозна се със специалист Де Вилие на вечерята и, разбира се, вече сте се срещали с Мика и Фиона Баяр.
От стола си начело на масата Абелард продължи:
— Алистър, всяка седмица един от членовете ни представя тема по чародейство за напреднали и при възможност прави практическа демонстрация пред другите. Естествено, някои видове магия няма как да бъдат изпитани по безопасен начин. Други не сме в състояние да овладеем, защото вече не разполагаме с инструментите, използвани, когато са ги измислили.
Хан кимна.
— Всъщност някои техники са забранени от Наеминг. Поради тази причина е жизненоважно нищо от онова, което правим тук, да не се обсъжда извън рамките на тесния ни кръг. Разбираш ли?
Хан отново кимна с пълното съзнание, че животът му ще увисне на косъм, щом Абелард открие, че той работи за клановете.
— Ще очакваме и от теб все някога да допринесеш за практикумите — каза тя. — Алистър има специални експертни умения в пътуването до Аедийон — обясни на останалите. — Съгласи се да ги сподели с нас.
Не си спомням да съм се съгласявал на подобно нещо, помисли си той, но си замълча.
— А сега да продължим с дискусията от миналата седмица — предложи деканът. Кимна на Тимис Хадрон: — Специалист Хадрон, ако обичате.
Хадрон пръсна пред себе си листове хартия:
— Както е известно на повечето от вас, аз се занимавам с изследвания на доказателствата за съществуването на Оръжейната на кралете с магически дарби — започна той.
— Извинете — обади се Хан, като се чудеше дали е трябвало да вдигне ръка. — Какво значи Оръжейната на кралете с магически дарби?
Фиона се поизправи и нави къдрица между палеца и показалеца си. Мика се вторачи заплашително в тавана.
— Кралете с магически заложби от Превала са натрупали огромна колекция от магически предмети и оръжия — обясни Хадрон. — Колекцията е изчезнала около времето на Опустошението. Допускаме, че оръжията са били унищожени от клановете на Призрачните планини, та магьосници да не посягат към тях. Според други твърдения Краля демон ги е укрил с намерението да ги вземе по-късно. Третата теория е, че ги е конфискувал магьоснически дом, обсаждал крепостта на Краля демон на Сивата дама.
Да не би на Хан да му се стори, или Хадрон наистина хвърли бегъл поглед на Мика и Фиона, докато казваше последното?
— Издирваме оръжейната от времето на Наеминг и как да възстановим кръвната линия на Сивия вълк — обади се Абелард.
Хмм, помисли си Хан. Ако някой държи ключа за магическия склад, трябва да са семейство Баяр. Досега със сигурност бяха притежавали поне един забранен амулет — същия, който Хан носеше сега.
Хадрон се зае да описва какви откъслечни доказателства е успял да събере:
— Така че според мен уверено можем да твърдим, че някога оръжейната е съществувала — заключи той. — Въпросът е, съществува ли още? Тук вече се налага да се заровим по-надълбоко.
Хадрон продължаваше да говори. За момент Хан вдигна очи от бележките си и видя, че Фиона е свела глава, а ръката ѝ лети през страницата. Мика изглеждаше хипнотизиран, пребледнял, впил поглед в Хадрон, напълно обладан от думите му.
Дали не се тревожат, че Хадрон може да разкрие местоположението? Дали не възнамеряваха веднага да известят баща си? Или изобщо не знаеха къде е? Вероятно и те като всички останали отчаяно искаха да го открият?
Дали пък Хан нямаше да ги изпревари? Той започна да пише още по-бързо, като пръскаше хартията с мастило.
— Голяма част от усилията досега са били фокусирани върху библиотеките и храмовите летописи в Превалски брод — не спираше Хадрон. — Но доказателствата сочат, че много записи отпреди Опустошението са били пренесени тук, в Одънов брод, на съхранение. Следователно не е изключено в библиотеката „Баяр“ да съществуват данни, които да ни помогнат да намерим оръжейната.
— Все едно да откриеш бълха върху куче — подхвърли Грифон. — Виждал ли си какво има там?
— Какво бихте предложили да направим тогава? — Абелард попита Хадрон, пренебрегвайки забележката на Грифон.
— С Мордра ще останем тук през лятото — откликна Хадрон. — Ще започнем методично да претърсваме документите в библиотеката.
При това предложение Мордра сбърчи нос, но Хадрон не го забеляза:
— Всеки, който също ще остане, е добре дошъл да помогне — заключи той. Никой не се обади доброволно. Хадрон се покашля. — Помислете си и ме потърсете.
— Благодаря, Хадрон — кимна Абелард. — Като се имат предвид постоянните оплаквания от липсата на могъщи оръжия на наше разположение, очаквам, които останат за лятото, да се присъединят към специалистите Хадрон и Де Вилие в проучванията им. — Обгърна с поглед отряда. Никой не възрази и деканът продължи: — А сега Де Вилие ще изнесе доклад по темата за магическото обсебване. — Абелард се обърна към Мордра.
Мордра почука с пръст по купчината книжа пред себе си:
— За пръв път магическата техника на обсебването излиза на преден план по време на Завоевателната война, когато магьосниците от Северните острови нападат континента. Доказва се като полезно оръжие и по време на Господството на кралете с магически заложби, колкото за опазване на мира, толкова и като способ за контрашпионаж. — Мордра огледа масата, сякаш търсеше доказателство, че е в центъра на всеобщото неотклонно внимание. Очите на Хан оглеждаха татуировките по ръцете ѝ. Гърчеха се и плуваха по кожата ѝ. Той отмести очи. — В крайна сметка клановете от Призрачните планини разработват талисмани за защита срещу обсебване, които ограничават ефикасността му. Независимо от това, обсебването е честа практика до времето на Опустошението, когато тактиката е забранена от Наеминг. Твърди се, че Краля демон я е използвал, за да елиминира двойки свои съперници. Обсебвал единия, след което го принуждавал да убие другия. После екзекутирали първия заради престъплението му.
Хмм, помисли си Хан. Прадядо Алгер е бил опасен хитрец. Чудя се как ли го е надвила прабаба Ханалеа.
— Пред вас виждате три често срещани вариации на чародейството, използвано за задействане на магията за обсебване — продължи Мордра. — Представляват степените на обсебване. В някои случаи обсебващият просто ускорява действия, които обсебеният не би извършил по собствена воля. В други обсебването е пълно, а обсебващият магьосник има пълен контрол върху… ъъ… субекта. Веднъж приложено, след това е по-лесно обсебването да бъде повторено. Обсебващият трябва да се намира на близко разстояние до субекта. Най-висока успеваемост има при неподозиращи цели, защото оказват нищожна съпротива… Относително сигурни сме в автентичността на репликите в заклинанието, които сме възстановили от архивите. — Мордра се зае да демонстрира думите на заклинанието и жестовете, използвани при запращането му. — Важно е да знаете, че от Опустошението насам никой не е използвал с успех тези напеви. Модерните амулети, изглежда, не поддържат този вид магия. — Раменете ѝ се отпуснаха. Хан бързо огледа другите около масата и установи, че те също са придобили сходен мрачен вид.
— Не искам да обиждам никого — обади се Грифон, — но има ли смисъл да прекарваме толкова време в изучаване на заклинания, които вероятно никога няма да можем да използваме?
— Защо не опитаме? — попита Хан. — Какво има да губим?
Всички глави се обърнаха към него.
— Учителят Грифон е прав — продължи Хан. — Все едно да ни дадат прясно изпечени захарни кексчета и да ни кажат, че не може да си хапнем от тях.
— Какво предлагаш, Алистър? — попита сухо Абелард.
— Да се разделим на двойки — отговори Хан. — И да видим дали някой ще успее да го задейства. — Замълча и добави: — Аз ще бъда с Мика. — А после сключи пръсти пред гърдите си, улови с тях змийския амулет и пусна усмивка през масата към Баяр.
В продължение на един дълъг миг никой не каза нищо. Абелард погледна първо Хан, а после Мика, сякаш се опитваше да предугади намеренията на Хан.
— Добре. — Деканът повдигна рамене. — Защо не?
— Аз избирам Хадрон — обади се Мордра. Хан не беше сигурен дали иска да избегне партньорството с Фиона, или се подмазва на бъдещия учител.
— Не! — извика Мика, притиснал длани към масата. — Няма да си партнирам с Алистър. Да работи с някой друг.
Абелард стисна плътно устни:
— Новопостъпил Баяр, вече го обсъждахме и…
— Дори да имате причини да каните уличен бандит на събиранията ни — разгневеното лице на Мика бе побеляло като кост, — не забравяйте, че този пръкнал се в канавката крадец нападна баща ми и едва не му отне живота.
Очите около масата се разшириха. Някои се отклониха от Хан.
— Какво има, Мика? — Хан отметна глава и погледна над носа си сина на висшия магьосник. — Боиш ли се? — Докосна амулета на Краля демон.
Мика се изправи:
— Просто смятам, че ако човек си има работа с нечистотия, в крайна сметка се вмирисва. — Наведе глава към Абелард: — Декан Абелард, моля да ме извините.
Завъртя се на пети и излезе. Фиона проследи как излиза брат ѝ, а после отново спря очи на Хан. Гледаха го присвито и преценяващо. Изглеждаше почти… впечатлена.
Другите седяха вкаменени и хвърляха предпазливи погледи на Хан. Предположи, че и никой от тях не би желал да си партнира с него.
Абелард погледна часовника на стената.
— Времето ни изтече — съобщи донякъде облекчено. — Жалко. Следващата седмица учителят Грифон ще води дискусия за очарованието и употребата му във военното дело.
Заскърцаха крака на столове и отрядът на Абелард побърза да се изтегли.
По страницата плуваше оплетена диаграма и очите на Раиса се кръстосваха от усилието да остане съсредоточена. Земни укрепления, използвани срещу пиратите по бреговете на Индио след Опустошението. Очакваше я поредният тест по история на военното дело.
Поне семестърът почти приключи, помисли си тя.
Бутна учебника настрана и се огледа. Вече настъпваше време за вечеря, а в общото помещение беше само тя. Единствено тази вечер Амон нямаше други задължения. Раиса възнамеряваше да го пресрещне и да проведе задълбочен разговор с него. През последните няколко седмици я избягваше дори по-често от обичайното. Държеше се едва ли не потайно.
И като ставаше дума за потайности… Повдигна попивателната и измъкна няколко листа, надраскани набързо, за да прегледа съдържанието им.
Майко,
Моля те, бъди сигурна, че съм добре и в безопасност. Надявам се писмото ми да те намира в добро здраве.
Зная под какво голямо напрежение беше в дните преди преименуването ми и колко искрено вярваше, че бракът ми с Мика Баяр е най-добрият начин да ме опазиш.
Раиса го прочете, задраска бракът ми с Мика Баяр и написа бракът, който уреди за мен.
По този начин, ако писмото попадне в чужди ръце, би изглеждало като писмо от всяка дъщеря или син, избегнали нежелан брак.
Умолявам те да вземеш предвид голямата вероятност представата ти за защита да се окаже същинска угроза, в смисъл че провидяната от теб бъдеща опасност е самият брак — заплаха колкото за мен, толкова и за теб.
Копнея да се завърна у дома и да изложа доводите си лично, стига да намерим как да го осъществим. Ще изпратя това писмо до баща ми с надеждата след това да стигне до теб. Ако сполуча, моля те, пази го в тайна само между нас тримата. Вече имаше един опит за покушение върху живота му.
Започнем ли диалог, все ще се намери начин да се завърна у дома — моето най-силно желание на света. И вероятно ще прозвучи себелюбиво, но се надявам да ти липсвам, колкото и ти на мен. Повярвай ми, че те обичам, и дори моята обич да не е достатъчна да превъзмогнем разрива помежду ни, е предпоставка, откъдето да започнем.
Холи и Талия се изсипаха по стълбището, а Раиса тикна писмото под торбата си.
— Идваш ли на вечеря? — попита Холи. — Щяло да има свински бут със зеле.
— Ще изчакам ефрейтор Бърн — отговори Раиса. — Ще дойда с него.
Холи и Талия се спогледаха.
— Не съм сигурна дали ще дойде на вечеря. — Холи си потърка носа с показалец. — Изглежда има планове.
Планове?
— Ела с нас — настоя Талия. — После ще се поразходим. Не се дръж като отшелник.
Нещо в подтекста на думите ѝ накара Раиса да застане нащрек.
— След няколко минутки — каза бодро тя. — Ще ви настигна. Запазете ми от свинския бут.
Двете излязоха, но бяха напрегнати и тревожни и продължаваха да ѝ хвърлят погледи.
Малко по-късно Амон също се спусна по стълбите — в парадна униформа, с панталони, изгладени на ръб и сресана спретнато над челото коса. Едва не се препъна, когато видя Раиса, ала овладя стъпка и слезе на площадката в подножието.
— Здравей, Амон — поздрави Раиса. — Много си хубав.
Той се погледна и подръпна подгъва на куртката си, за да я поизпъне:
— Да. Ами, благодаря.
Раиса се надигна от стола и отиде пред него:
— Надявах се да отидем заедно на вечеря. И да поговорим. Вече почти не се виждаме.
Замръзнал като ученик, уловен след лудория, той не сваляше очи от лицето ѝ:
— И двамата сме заети, Рай. Нормално е да не се…
— Да вървим на вечеря тогава — подкани го Раиса и го хвана за ръка.
Той преглътна с мъка и адамовата му ябълка подскочи:
— Не мога. Трябва да направя нещо.
Инстинктът на Раиса надаваше предупредителни викове, че настояването ще ѝ докара скръб. Не успя да се въздържи обаче:
— Тогава ще дойда с теб. А после…
— Не — прекъсна я припряно. — Не тази вечер. Аз… ние… не можем. — Никога не бе изглеждал толкова нещастен.
— Но това е единствената ти свободна вечер. — Раиса си даваше сметка колко отчаяно звучи, но не я беше грижа.
— Зная… съжалявам — прошепна Амон с напрегнато и пребледняло лице.
Раиса опита да измисли нещо — каквото и да е — само и само да промени решението му. Нещо, което да го накара да остане.
— Е — тя преглътна тъпата болка на копнежа. — Тогава вземи това с теб и си мисли за мен. — Целуна показалеца си, повдигна се лекичко и го притисна до устните му.
Той я улови за китката и докосна дланта ѝ до бузата си — съвсем гладка след бръсненето. Затвори за миг очи, пое си на два пъти пресекливо дъх и я пусна.
— Довиждане, Раиса. — Гласът му прозвуча надебелял и непознат. — Върви на вечеря. Ще се прибера късно. — И изчезна.
В продължение на един удар на сърцето Раиса остана вкаменена. После грабна наметката си и тръгна по петите му.
За щастие, улиците гъмжаха от народ: кадети отиваха към трапезариите или се разхождаха към Моста и таверните там. Амон крачеше бързо, та се наложи Раиса да подтичва, за да не изостане. По някое време той се обърна и погледна назад, но тя успя да се скрие в едно преддверие.
Скоро осъзна, че той се е отправил към Моста, а когато тръгна по него, тя се поколеба, но спусна качулка и го последва. За пръв път от пристигането си пресичаше Моста.
Амон се отби в малка цветарница и купи скромен букет.
Раиса потисна отчаянието си. Гласът в главата ѝ нашепваше: Връщай се!
Не го стори.
Амон бързаше, сякаш знаеше къде отива. Зави към вътрешния двор между „Мистверк хол“ и Храмовото училище. Излинялата от настъпващата зима морава цъфтеше в смесицата на мистверкски роби и одежди на духовници. Раиса присви глава в качулката си като костенурка.
Ами ако отива в „Мистверк“? — запита се тя. Достатъчно рисковано беше, че пресече Моста. Не можеше да го последва и там.
Амон обаче стъпи на каменната пътека към Храмовото училище и зави към входа най-вдясно. Пред тежката дървена врата поспря достатъчно дълго, за да прокара ръка по косата си, да вдигне чукалото и да го остави да падне.
Раиса се беше спряла на главната алея, почти на ъгъла, така че не можа да види кой отваря вратата. А Амон се поклони в кръста и подаде цветята. После влезе и затвори вратата след себе си.
В продължение на един дълъг миг тя остана неподвижна на алеята; колебаеше се какво да предприеме. На широката веранда се тълпяха послушници и ученици. Това изключваше възможността да отиде до вратата и да подслуша. Ами ако заобиколи от другата страна…
За късмет, през високи прозорци и стъклени врати нахлуваше светлина във всяка стая на приземния етаж. Запромъква се покрай сградата, между храстите и основите, като надничаше през всеки прозорец. Мяркаха ѝ се послушници и ученици: четяха, почиваха, бродираха, рисуваха, свиреха на музикални инструменти и така нататък.
Ето, това очакваха всички от мен, помисли си тя, несъзнателно докосвайки сиво-кафявата си униформена туника.
В края на сградата имаше гостна. В камината лумтяха весели пламъци, а по масите бяха подредени подноси със сладки и сандвичи. Вътре Амон седеше в кресло до огъня, с изправен като дъска гръб и ръце на коленете. Срещу него пък се бе настанило момиче в духовнически одежди, тъмнокожо и красиво, с гъста дълга къдрава коса — жителка на Южните острови. Стискаше букета в ръка и от време на време го поднасяше към носа си, за да вдъхне аромата му.
В помещението имаше още две двойки и послушница с порозовяло лице в далечния ъгъл, която хвърляше око на младите любовници.
Раиса виждаше лицето на Амон в профил и срамежливата усмивка на момичето, големите ѝ тъмни очи. Долавяше и далечното бъбрене между двамата.
И глупак би разбрал, че момичето е влюбено в Амон Бърн.
Раиса усети парещи сълзи в очите си. Възможно ли беше? Честният, прям Амон Бърн да ѝ… изневерява? Опита да заглуши гласа в главата си, който твърдеше, че не е изневяра, ако поначало не е имало връзка.
Човек не лъже приятелите си, направи опит да се защити тя. А той беше направил всичко възможно да го скрие от нея.
И тогава, като в лош сън, който се превръща в кошмар, проследи как Амон се сковава и присвива рамене под синята вълнена куртка. Бавно обърна глава и погледна право в Раиса. Тя едва не се вкамени, неспособна да помръдне, докато двамата се взираха един в друг. С пламнали бузи се спусна под нивото на перваза и побърза да се изниже заднешком като рак и да излезе от храстите.
Изправи се и побягна към фасадата на сградата. Ала само след няколко метра една ръка се сключи здраво над лакътя ѝ и я дръпна, за да я обърне.
Раиса се извъртя и се озова лице в лице с друг жител на Южните острови, този път — далеч по-невероятен индивид, и то момиче. Множеството обеци по носа и ушите ѝ бяха инкрустирани със сребро. Стискаше в другата ръка зловещ на вид нож.
Нещо повече — изглеждаше ѝ странно позната.
— И кого точно шпионираш, а? — Момичето разтърси леко Раиса.
— Н-никого. — Раиса се опита да се освободи. — Пусни ме, боли!
— Искам да зная коя си и какво пра… — Очите на послушницата се присвиха, сякаш от внезапна догадка. — Познавам те — констатира тя. — Виждала съм те някъде.
— Не е изненадващо. И аз ходя на училище тук. — Раиса се опита да потисне нараненото си достойнство. — Просто исках да видя какво е в Храма.
— От Превала си. — Послушницата оглеждаше настоятелно лицето ѝ. — А после очите ѝ се разшириха от изумлението: — Ти беше девойчето с Гривник Алистър. Ти влезе в караулното на Южен мост след Вехтошарите.
Беше Кат. Кат Тайбърн, уличният главатар, заменил Гривник като водачка на Вехтошарите. Бившата приятелка на Алистър.
Нищо чудно защо Раиса не я разпозна веднага. Кат изглеждаше различно — почти обгрижена, — като обрасла, трънеста градина, с която се е заел талантлив градинар. Очите ѝ бяха лъчисто ясни, не замъглени като преди, и беше леко наддала.
Какво правеше тук, в Одънов брод?
— Не зная за какво говориш — каза Раиса.
Умът ѝ веднага отскочи към срещата с Гривник Алистър при конюшните. Възможно ли беше да има връзка? Нямаше значение. Трябваше да се измъкне оттук.
В отчаянието си Раиса заби юмрук в слънчевия сплит на Кат с надеждата междувременно момичето да не пререже гърлото ѝ.
За щастие, вниманието на Кат бе раздвоено и тя не предвиди удара. Преви се о две и изпусна ножа. Раиса отново се впусна в бяг. Този път успя да се измъкне от района на Храма и вътрешния двор. Зави по Моста. Тичаше, сякаш я преследват демони.
Раиса тича по целия път до „Гриндел хол“.
Профуча през общото помещение, като привлече обърканите погледи на Мик и Гарет, които играеха на карти, и на Талия и Холи, в крайна сметка отказали се да се разходят. Взе стълбите на един дъх, влезе в стаята си, затръшна вратата и се хвърли по лице на леглото.
След няколко минути чу да се отваря тихо.
— Ребека? — Беше Талия.
— Махай се — изсумтя Раиса във възглавницата. Искаше ѝ се да има самостоятелна стая, за да може да се разпорежда.
Талия, разбира се, не се махна; приближи се и седна на леглото.
— Нали щяхте да излизате — измърмори Раиса.
— Отказахме се. — Талия погали косата ѝ. — Проследи ли го?
Раиса кимна с все така заровено във възглавницата лице:
— Откога знаете, че се вижда с някого?
— От известно време. Той не го пази в тайна…
— От всички, освен от мен — довърши Раиса.
Искаше ѝ се да изчезне. Толкова ли беше очевидно, че е влюбена в Амон? Как щеше да погледне сега в очите когото и да е от тях?
Талия хвана раменете на Раиса и започна да масажира мускулите ѝ, за да ѝ помогне да се отпусне:
— Не искаше да те нарани.
— Разбирам. Значи го е обсъдил с взвода и всички сте се съгласили да…
— Не, не, не. — Талия престана да я масажира. — Изобщо не е така. Не го бива много в лъжите, той е непоносимо честен. Ако не си забелязала, от известно време е невероятно нещастен.
Раиса долавяше ясно любовта в тона на Талия. Всеки член на Сивите вълци обичаше Амон Бърн. Това беше общото между тях.
Вратата отново се отвори и затвори. Раиса потръпна.
— Всичко е наред — успокои я Талия. — Холи е. Донесе ти чай.
— Готова съм да ти потърся и нещо по-силно, ако предпочиташ — обади се Холи. — Имам бренди. Ще те приспи като новородено.
Раиса тръсна глава. Нуждаеше се от ясен ум.
— Не знаехме какво има помежду ви — продължи Талия. — Нито дали сте си дали някакви обещания, но…
— Никакви — прекъсна я с горчивина Раиса. — Нямаше нищо. Бяхме приятели и това е всичко.
А смятах, че умея да разбирам хората, помисли си тя. Обичах Амон и бях убедена, че и той ме обича или най-малкото ще го накарам да ме обикне, стига да успея да разбия преградите на класата и задълженията.
Дали отново можеха да бъдат приятели?
В момента нямаше дори силите да се тревожи от перспективата отново да срещне Кат Тайбърн. Защо ли още тогава не ѝ прерязаха гърлото?
През следващия час Холи и Талия я утешаваха, наливаха я с чай и опитваха да я нахранят. Но най-вече седяха с нея, държаха ръцете ѝ и не говореха. Присъствието им ободри Раиса, обзета от самообвинения и усещането, че сърцето ѝ е разбито. Навярно това означаваше да имаш приятели.
Най-накрая тя чу скърцане на стълбите и разпозна стъпките на Амон.
— Ако искаш, ще останем — предложи бързо Холи. — Няма значение какво ще нареди ефрейторът.
Раиса поклати глава:
— Трябва да поговорим. Отдавна трябваше да го направим.
Той почука на вратата.
— Влез! — обади се Талия и Амон бутна вратата.
Застана, вгледан в трите, с изнурено и мрачно изражение.
Талия и Холи целунаха Раиса по двете бузи.
— Ще бъдем долу, ако имаш нужда от нас — каза Талия.
И си тръгнаха. Докато заобикаляха Амон, и двете му хвърлиха строги погледи.
В стаята се възцари мълчание.
Раиса седна в леглото, подпря гръб на стената и обви колене с ръце.
След известно колебание Амон премести стола от писалището до леглото. Седна.
— Радвам се, че си се прибрала без проблеми — подхвана той. — Веднага трябваше да тръгна след теб, веднага щом те видях да прекосяваш Моста.
— Е, щеше да стане неловко. — Раиса отпусна брадичка на коленете си. — Няма да си говорим за прекосяването на Моста, нали?
Той поклати глава:
— Не, няма да говорим за това. — Амон се заигра с тежък златен пръстен на лявата си ръка. Пръстенът с вълците.
На Раиса ѝ се искаше това да е темата. Предпочиташе да поспори с него, а не да води този разговор.
— Коя е тя?
Амон вдигна очи:
— Казва се Аннамая Дубай. Семейството ѝ е от Южните острови, както вероятно си отгатнала. Баща ѝ е военен… наемник в Превала. Един от малцината наемници в редовната армия, на които баща ми има доверие.
— Как се запозна с нея? — попита Раиса.
— По уговорка на моя и нейния баща. Смятат, че си подхождаме.
Сякаш бяха чифт впрегатни коне.
— Е — Раиса кимна, — висока е.
— Стига, Рай — повиши леко тон Амон. — Не се извинявам, че се виждам с нея. Извинявам се, задето го пазех в тайна от теб. Обвинявай ме колкото искаш, но не я намесвай. Тя е мила и работлива, а и начетена. Свири отлично на арфа… много е талантлива. И много я бива с конете. Прекарала е целия си живот във военно семейство, затова би разбрала какво е… че дългът ми е преди всичко към гвардията.
И точно тогава Раиса го осъзна. Сърцето ѝ заби така силно, че вероятно дори Амон чуваше ударите му.
— Възнамеряваш да се ожениш за нея — прошепна тя.
Той кимна, забил поглед в пода:
— Не и преди да завърша академията. Но планът е да обявим годежа, когато се върнем в Превала през лятото.
— Какво? — повиши глас Раиса. — Смяташ да се ожениш и дори не си ми казал?
Той я погледна, в очите му се четеше вина:
— Нямам извинение. Беше неправилно и го разбирам. Просто не ми стигна смелост да ти кажа.
Разговорът представляваше поредица от тежки удари. Изпита желание да го нарани на свой ред.
Е, очевидно човек няма какво повече да иска от живота… конярка и арфистка, понечи да каже Раиса. Но когато погледна по-внимателно Амон, думите пресъхнаха на езика ѝ: изражението му беше пусто и безнадеждно.
— Не я обичаш — прошепна тя.
— Не съм казал това.
— Но не я обичаш. Познавам те. Не се опитвай да ме лъжеш; не те бива.
Той я гледа известно време и Раиса безпогрешно позна, че все пак спори със себе си дали да не опита. Амон вдигна рамене:
— Ще ѝ бъда добър съпруг — декларира той.
И наистина щеше, с изключение на дребната подробност, че не я обича.
Е, помисли си Раиса, ако някой ще сключва брак с човек, когото не обича, това ще съм аз.
— Преди да го направиш, редно е да знаеш нещо — твърдо отбеляза тя. — Важно е, за да вземеш информирано решение.
Амон придоби такова изражение, сякаш са го изправили на разстрел:
— Рай, моля те, замълчи. Отдавна трябваше да те осведомя, че… Трябваше да те осведомя за мнението на баща ми. Според него не бива ние…
— Не. Изслушай ме — прекъсна го Раиса. — А после е твой ред. — Тя въздъхна дълбоко. — Амон, ти си най-добрият ми приятел. Открай време е така. И си най-честният човек, когото познавам. Освен това не си от хората, които се забъркват с момичета, за които са сигурни, че нямат бъдеще.
Той не отделяше сивите си очи от лицето ѝ.
— Да — потвърди Амон. — Не съм от тези хора.
Тя взе ръцете му и потърка с палци дланите му.
— А аз? Аз приех, че никога няма да можем да се оженим, но бях готова да те взема при каквито и условия… да предложиш. — Тя се усмихна. — Това правим ние, кралиците на Сивия вълк… стане ли дума за любов, вземаме, каквото можем. Ето защо на юг ни наричат вещици и блудници.
Амон затвори очи. На фона на загорялата от слънцето кожа миглите му бяха тъмни. Ръцете му стиснаха нейните:
— Ваше Височество, моля не казвайте неща, за които по-късно ще съжалявате. Не искам между нас да се установят неловки отношения.
— Не — поклати глава Раиса. — Ще съжалявам, ако не ти кажа. А и отношенията ни вече са повече от неловки. — Замълча, но понеже той не реагира, продължи: — И така. Наясно съм с необходимостта да се омъжа по политически подбуди. Това е една от облагите на Превала и кръвната линия. Но… времената се менят. Превала никога не е изпращал принцеса престолонаследница в Одънов брод. Ето ме сега мен, уча се как да преодолявам старите идеи и да приветствам новите. Положително има начин да накараме нещата да се получат.
— Да накараме какво да се получи? — прошепна той като умиращ, оголил гърлото си за финалния удар.
— Обичам те — каза простичко тя. — Искам да се ожениш за мен.
Раиса не бе в състояние да определи какъв отговор очаква. Само не и изражение, смесица от желание, скръб и отчаяние.
— Не разбираш — прошепна Амон, клатейки глава. — Не мога да… Не можем да…
— Да, млади сме, зная — отвърна бързо тя. — И аз не исках да се омъжвам толкова скоро. Но ако се оженим, това премахва възможността за брак с Мика Баяр. Ще се върнем заедно в Превала и така приказките, че Мелани ще се възкачи на трона, ще спрат. Според мен хората ще приветстват брак с местен, вместо с чужденец.
Особено клановете щяха да приветстват Бърн с добре дошъл. Уважаваха бащата на Амон Едън Бърн. А и семейство Бърн не бяха нито магьосници, нито се съобразяваха с чужди интереси.
Имаше толкова голяма доза смисъл, че се налагаше да го накара да разбере. Беше в съгласие с нейните желания, а и практично. Амон обаче се взираше в ботушите си.
— Известно ми е какви пречки има — прибави бързо Раиса. — Майка ми няма да одобри. Баща ти навярно изпитва същите чувства. Но… можем да ги спечелим на наша страна.
Можеш да се научиш да ме обичаш, помисли си тя. Аз ще ти покажа как.
— Не е толкова елементарно. — Амон внимателно отдръпна ръце от нейните. — Не разполагам със свободата да се оженя с теб.
Сърцето на Раиса прескочи.
— Какво значи не разполагам със свободата? — Хрумна ѝ ужасна мисъл. — Да не би вече да си сгоден? — Тя погледна златния пръстен на лявата му ръка, подобен на нейния.
— Не. Не съм сгоден. — Завъртя пръстена, плъзна го нагоре-надолу по пръста си. — Мой ред ли е? Мога ли да говоря сега?
Тя кимна, макар и обзета от ужасното предчувствие, че няма да хареса думите му.
— Известно ти е, че кабинетът на Капитан на Кралската гвардия се предава по наследство в семейството ми — подхвана той. — По заповед на Ханалеа отпреди хиляда години.
Раиса кимна. Наследствените звания не бяха нещо необичайно, макар че по-често се срещаха сред благородниците, отколкото сред военните.
— Обикновено го оглавява първородният от всяко поколение. Предишният капитан избира наследника, който ще служи на новата кралица, когато тя се възкачи на престола. — Замълча, сякаш очакваше реакцията на Раиса, но тя остана безмълвна. — Избран съм да служа като твой капитан — заключи Амон. — С татко го обсъждахме, преди да дойдем на юг.
— О! — възкликна Раиса. — Ами тогава… — Като се замислеше сега, не си представяше някой по-подходящ до себе си. — Защо не го каза по-рано?
— Защото е необичайно капитанът да бъде избран, преди принцесата да се възкачи на престола. Възприема се като заплаха за настоящата кралица. Възможно е да предизвика тревога, че принцесата престолонаследница ще организира заговор заедно с личната си гвардия, за да я свали от трона.
— О! — възкликна повторно Раиса. — Ами, предполагам…
— Щом веднъж изборът е направен, не може да бъде отменен, с изключение при смърт на някоя от страните. Още една причина да се изчака принцесата да бъде коронясана.
Откъде идват всички тези правила и защо не съм чувала за тях? — зачуди се Раиса. Пореден пример за информация, която кралица Мариана трябваше вече да ѝ е предала.
Все пак Амон, изглежда, се отдалечаваше от темата.
— Но защо ми го съобщаваш сега? Ролята на Капитан на Кралската гвардия не противоречи на ролята на съпруг. Има голям смисъл, стига да успеем да убедим…
— Не е просто наследство. Има магически предмет — изпревари я Амон.
— Магически предмет? — Раиса потръпна и кожата ѝ настръхна, сякаш през прозореца бе повял вятър. — Какво искаш да кажеш?
— Ами нали знаеш за връзката на висшия магьосник с кралицата на Превала. Тази свързаност предотвратява възможността някой от тях да предприеме действия в ущърб на интересите на кръвната линия на Сивия вълк.
— Разбира се. Макар че в случая с нашия висш магьосник нещо е пропуснато — прибави тя мрачно.
— Капитаните също са свързани чрез церемония, водена от проповедник. Осъществената връзка остава завинаги. Предотвратява измяната и подсигурява отдадеността на капитана към оцеляването на линията.
Раиса се бореше да не зяпне. Семейство Бърн бяха възможно най-немагическите хора, които познава. Неизменно се открояваха с ясен разсъдък и ненатруфени думи в сравнение с драмата на магьосничеството, вроденото вещерство на клановете и изкусителните слова на проповедниците.
Връзката с Амон обещаваше да е само нещо хубаво, нали? Възможно ли беше да са обвързани по-силно, отколкото вече бяха?
— Значи ще претърпиш тази „свързваща“ церемония, когато стана кралица? — попита тя.
Амон поклати глава:
— Вече е сторено. Преди да отпътувам от Превала. Баща ми смяташе, че е редно, след като ти напускаше Превала и ни очакваше преход през военна територия. И защото, както сама отбеляза, имаше магическа заплаха срещу суверенитета на настоящата кралица. — Вдигна лявата си ръка, за да ѝ покаже пръстена на средния си пръст.
Тя се вгледа във вълците по тежкото злато.
— Вече съм обвързан с теб, Раиса. За последно. Завинаги. — Нещо в изражението му ѝ подсказа, че благословията е двусмислена.
Раиса опита да преглътне изумлението си.
— Наистина ли е трябвало церемонията да се проведе по-рано? — попита тя. — Не ми се иска хората да ме заподозрат в заговор срещу собствената ми майка. И не разбирам защо баща ти е сметнал за необходимо да се погрижи да не ми измениш.
— Ами има предимства. Понякога… мога да предсказвам какво ще направиш и да предусещам опасности срещу теб, за да ги предотвратявам. Долавям и къде се намираш… по не съвсем естествен начин.
Тя си припомни деня в западните Призрачни планини, когато ги нападнаха Слоут и ренегатите. Тя остана скрита в гората и проследи как Амон се упражнява с тоягата. В един момент се обърна, сякаш доловил присъствието ѝ, и каза: „Рай?“
И по-рано днес, когато го шпионираше през прозореца, той се обърна и погледна право в нея.
Внезапно стаята ѝ се стори гореща. Раиса стана от леглото и отиде да отвори прозореца. После се върна и седна в края на камината.
— Е. Благодаря ти, че ми го каза. Най-сетне. Все още не виждам какво общо има с…
— Бракът между нас е опасност за кръвната линия — обясни Амон. — Това е общото.
— Това… това… това не е вярно — заекна Раиса. — Невъзможно. — А после, понеже той замълча, прибави: — Какво те кара да смяташ така?
— След церемонията, ако… ако се целунем или съм изкушен да го направим… — Вдигна ръце: — Получавам предупреждение. Нещо ми пречи.
— Предупреждение? Искаш да кажеш… искаш да кажеш, по магически път?
— Да.
— И какво ти се случва? — подхвърли саркастично Раиса. — Поразява те мълния или…
— Призлява ми и се замайвам. И следва непоносима болка. Чувствам слабост. И… трябва да престана. — Сви рамене.
— Кога се е случвало това? — полюбопитства Раиса.
— Когато споделяхме палатката, а ти… ъъ… се претърколи върху мен. А после, когато се целунахме, непосредствено преди Слоут и бандата му да се появят.
Тя се замисли и си припомни реакцията на Амон и в двата случая. Всъщност наистина изглеждаше поболян… бледен и изпотен, останал без дъх.
— Откъде знаеш, че не изпитваш вътрешна вина? — попита Раиса. — Може би не се дължи на кръвната линия, а на възхваляваната чест на семейство Бърн. Известно ти е, че любовта помежду ни е забранена, значи…
— Подозираш ме в лъжа ли? — Тъмните вежди на Амон се сключиха. — Според теб е номер, за да те откажа?
— Ако лъжеш, има и по-лесен начин — увери го Раиса. — Достатъчно е да ми кажеш, че не ме обичаш, и ще престана да повдигам въпроса.
— Какво?
— Чу ме. Кажи: „Рай, не те обичам и никога няма да те обикна.“ Толкова е просто.
— Раиса, така нищо не постигаме.
— Кажи го!
Амон прокара ръка по главата си, но косата му отново падна над челото. Той стана и започна да крачи напред-назад.
— Е?
Амон продължаваше да крачи като лисица в капан.
— Ще седнеш ли? Започваш да ме притесняваш.
Амон седна до нея. Промърмори, вторачен в пода:
— Не мога да го кажа.
— Защо?
— Защото не е истина. — Вдигна поглед към нея; в очите му се събираха сълзи. Гласът му прозвуча прегракнал и съвсем тих. — Наистина те обичам, Рай. Иска ми се да не беше така, но те обичам. Доволна ли си? По-добре или по-зле се чувстваш от това?
За момент Раиса загуби дар слово.
— О — въздъхна най-накрая примирено.
Седяха редом, без да се докосват, изгубени в мислите си. От другата страна на реката храмовата часовникова кула отброи звучно веднъж.
— Защо не ми каза по-рано? — Раиса едва движеше изтръпналите си устни.
Амон си избърса очите с пръсти.
— За магическата бариера или че те обичам?
— Е, и за двете.
— Никой никога не разкрива на кралиците магическата част — довери ѝ Амон. — Знаела го е само Ханалеа, защото тя е дала началото. Обвързваме се с отделния човек, но всъщност връзката ни е с кръвната линия. — Отмести поглед на Раиса: — Понякога е възможно да действаме против интересите на отделна кралица, за да опазим кръвната линия.
Което в известна степен би го накарало да измени на определена кралица, помисли си Раиса.
— Защо тогава го каза на мен? — поинтересува се тя. — След всички тези поколения?
— Е, както сама изтъкна, живеем в различни времена — напомни ѝ Амон. — И двамата нарушаваме правилата. Но главно защото не ми даваш мира. Надявах се, че ако не ти обръщам внимание и те отбягвам, ще се откажеш и ще си намериш друг.
— Не го приемам — подчерта Раиса. — Положително има начин да се заобиколи. Не ти е позволено да се жениш за жена, която не обичаш. Забранявам го.
— Трябва да се оженя, Ваше Височество. Вие — също.
За да продължа проклетата кръвна линия, помисли си Раиса.
— Ами Лидия? Тя е омъжена.
— Все още няма деца — напомни Амон. — От следващото поколение няма кой да поеме нещата, когато аз…
Дъхът на Раиса пресекна, щом го осъзна. Обърна се и погледна гневно Амон:
— Баща ти го е направил нарочно, за да ни раздели. Знаел е, че ще пътуваме заедно за Одънов брод, и колко голямо ще бъде изкушението.
Очите на Амон казваха „да“, макар да не го произнесе на глас.
— Направи го заради кръвната линия — оправда го той. — Отдаден е на тази задача повече, отколкото на семейство и на всичко останало.
— Мразя баща ти — процеди през изтръпнали устни Раиса. — Никога, никога няма да му простя. Не е имал право да взема това решение вместо нас.
За момент останаха мрачно вгледани в пода.
— Слушай — обади се Раиса. — Да опитаме. Да се целунем, имам предвид. Нещо като експеримент.
— И сега ми е достатъчно трудно — защити се Амон. — Как смяташ, че се чувствам? И аз съм от плът и кръв.
— Само този път. Моля те. Няма да се откажа от теб без бой. Защо да не допуснем, че онова преди е било случайност. Или пък е било свързано с конкретната ситуация. Опасността за линията да е бил Слоут, без да има общо с нас.
Амон въздъхна. След дълга пауза кимна:
— Права си. Никога няма да разберем как точно стоят нещата със сигурност, ако не опитаме. Например положението да се е променило.
Раиса се обърна с лице към него. Изражението на Амон беше колкото предпазливо, толкова и обнадеждено. Тя протегна ръка и улови брадичката му, вече набола със сутрешна брада. Усети как той преглъща.
Наклони се напред и притисна устни към неговите — в началото нежно, после по-силно. Обгърна врата му с другата си ръка, заравяйки пръсти в ниско подстриганата му коса — проследи костите и мускулите под нея. Притисна се плътно в него и с гърдите си почувства как сърцето му ускори ход.
Той плъзна ръце около нея и я придърпа по-близо до себе си в отчаяна прегръдка.
Нещо като вълна премина между тях и Амон потрепери. Яростно потръпване, после още едно. Той се откъсна от нея и се преви на две, притиснал стомаха си. Отпусна се странично на пода и започна да се гърчи; едва си поемаше дъх.
— Какво има? — попита Раиса, макар вече да знаеше.
— Кръв от демон — прошепна той и вдигна ръце към гърлото си, сякаш за да се предпази от невидими нападатели.
— Амон! — Раиса коленичи до него и притисна длан към челото му. Беше лепкаво и студено, с избили капчици пот.
— Н-не. — Амон завъртя глава наляво-надясно, за да се отърси от ръката ѝ. — Съжалявам. Не… ме докосвай. Моля те.
Раиса отдръпна рязко длан, а Амон се преви нещастно, стенейки:
— Пресвета Ханалеа, прости ми. — Лицето му бе изкривено в агония. От очите му се процеждаха сълзи. Конвулсии преминаваха през него като вълни, блъскащи морски бряг. — Съжалявам — прошепна той. — Съжалявам.
Раиса изтича, издърпа възглавницата от леглото си и я подпъхна зад него, за да не се удари в тухлената камина. Зави го с наметката си, защото вече бе започнал да трепери.
Постепенно пристъпът отмина. Тялото на Амон се отпусна, очите му потрепнаха и се затвориха и той се унесе в сън.
Раиса хвърли още една цепеница върху скарата и седна с гръб към огъня, близо до Амон, но без да го докосва. Наблюдаваше го как спи. Усещаше студ и лека скованост; тъпа болка се обаждаше под гръдната ѝ кост, а очите ѝ най-после бяха сухи.
Новата зора завари принцесата престолонаследница будна, изтощена и напълно лишена от мечти.
Една вечер, няколко седмици след първата среща на Хан с групата на Абелард, двамата с Жарава се прибраха в общежитието след вечеря.
Жарава седна на работната маса и разтвори учебниците на Огнеков. Заобикаляха го макари златна жица, кюлчета сребро и полускъпоценни камъни. Беше похарчил цял сандък пари за лъскави материали. Хубавото бе, че успяха да продадат стоките си на пазара.
Хан придърпа дневника си и прегледа записките, надраскани след срещите с Гарван. Не искаше да го хванат неподготвен. Само ако имаше начин как да си води бележки в света на сънищата и да ги отнася със себе си. Вероятно трябваше да се посъветва с Гарван по въпроса.
— Отново ли ще се срещаш с Гарван? — попита Жарава, като развиваше жица от макарите и я оплиташе. Не правеше опит да прикрие неодобрението си.
— Нямам избор — повдигна рамене Хан. — Научавам много. Знаеш го. — Хан винаги споделяше с Жарава наученото.
— Ако изобщо върши работа — подметна Жарава. — Заклинанията, дето използва срещу семейство Баяр? Нещо от тях проработи ли?
— Не съм чувал нищо ново. Но поне влязох и излязох от стаите им без проблеми.
Беше изчакал да настъпи вечерният час и незабелязано се промъкна на втория етаж. Обезвреди защитните им заклинания с помощта на заклинанията на Гарван и се промъкна в стаите им, взе изрезките им и прикова чародействата си към тях.
— Според мен в резултат от редовните часове и от наученото от Абелард си имаш предостатъчно работа — отбеляза Жарава. — Би трябвало вече да преливаш от знания.
— Виж кой говори — посочи към проекта му Хан. — Прекарваш цялото си свободно време в занимания с лъскави материали или потънал в изучаване на Огнеков.
— Поне знам кой е Огнеков — отбеляза Жарава. — И не ми се налага да се срещам с него в страната на сънищата. — Поклати глава. — Дано знаеш какви ги вършиш.
Неочаквано чуха някой да трополи нагоре по стълбите.
— Блевинс — предугади Хан.
Жарава метна одеяло върху ковашкото си оборудване.
От стълбището се появиха главата и раменете на отговорника на общежитието. Огледа се гневно, като едва си поемаше дъх. Едно от хубавите неща да живеят на четвъртия етаж беше, че Блевинс се качваше тук само при абсолютна необходимост.
— Какво прави цялата мебелировка на площадката? — настоя да узнае той и махна към струпаните вещи.
— Проветряваме ги — отговори Жарава.
— Хмф — изсумтя Блевинс. — Не са пълни с вредители, нали?
— Вредители? — Жарава повдигна вежди. — Защо питаш?
— На втория етаж, изглежда, си имаме проблем с вредители — обясни Блевинс. — Три стаи гъмжат от плъхов и мишки. Тъкмо реша, че сме се отървали от тях, и те пак се появяват. Трябва да идват отнякъде.
— Няма как да са само в три стаи. — Хан внимаваше да не поглежда Жарава. — Види ли човек една мишка, значи проблемът е навсякъде.
— Явно онези ми ти момчетии правят нещо, за да ги привличат, само това ще кажа — измърмори Блевинс. — Преместих ги в други стаи, докато се опитвах да прогоня гадинките, но зверчетата ги последваха като рояк пчели.
— Кого? — намръщен объркано, Жарава попита Блевинс. — Какви момчетии?
— Новопостъпилия Баяр и братята Мандър. Още щом се нанесоха, започнаха да създават неприятности. Все настояват за това и онова и никога не са доволни. Сега пък това.
— Преди да се усетим, ще плъзнат и при нас — направи физиономия Хан. — Ако причината е в тях, защо не ги изместите от общежитието?
Блевинс потърка брадичка:
— Ами на други места са се освободили стаи, след като някои новопостъпили са отпаднали. С удоволствие ще се отърва от тях, но кой ще ги вземе?
— Не е ли по-добре да не споменаваш за техния… ъъъ… проблем — подсказа Хан.
Жарава все още изглеждаше спокоен като картоиграч, макар че ъгълчетата на устата му потрепваха.
— Аз поне ще спя по-спокойно, ако знаех, че ги няма — обади се той. — Не понасям мишки и плъхове.
На следващия ден Хан се върна от „Хамптън“ и установи, че Мика и братовчедите му се изнасят от общежитието. Спря в края на вътрешния двор и се загледа. Дори от това разстояние виждаше, че Аркеда и Мифис са покрити с големи червени брадавици, сякаш са пипнали заразно заболяване. Лицето на Мика обаче беше чисто.
Хан се усмихна на предсказуемостта им.
Мика забеляза Хан, остави вещите си и тръгна към него с развято наметало. Хан се разкрачи по-широко и зачака с ръце, скръстени пред гърдите.
— Изнасям се — заяви Мика. — Разпоредихме се за по-добри квартири на друго място.
— Виждам. — Хан кимна към братята Мандър: — Моля те, вземи със себе си и вредителите.
Вбесен, Мика почервеня.
— Леонтус успя да обезвреди каквито там вещерски уроки си използвал. Никога не бил виждал подобно нещо. Казах на декана, че положително ти стоиш зад деянието, а тя настоя за доказателство.
— Нима не прие честната ти дума? — Хан поклати глава. — Изумен съм.
— Вместо да те изключи, Абелард ме предупреди да не се занимавам с теб — тросна се Мика. — Ако било ти се случело нещо, аз ще бъда изключен. Какво си ѝ надрънкал? Защо ѝ е да взема твоята страна?
Хан сви рамене:
— Най-вероятно допуска възможността да те урочасам, щом съм се пръкнал в канавката и така нататък.
— Аз поне сам водя битките си, Алистър — изгледа го Мика.
— Сериозно? И защо тогава си ходил при декана? — Хан посочи пъпчасалите Мандър, застанали на безопасно разстояние. — Не си възлагал поръчки на братовчедите си снощи, когато с Жарава ни нямаше, нали? Изглеждат ми… не знам… виновни. Дали следващия път ще бързат толкова да изпълнят заповедите ти?
— Шеги ли си правиш? — попита Мика. — Каквото и да се опитваш да постигнеш, не можеш да победиш.
— Не се шегувам — увери го Хан. — Напълно сериозен съм. И ще победя.
Баяр понечи да добави нещо, но вдигна очи и видя как Кат прекосява вътрешния двор към тях. Завъртя се на пети и тръгна обратно към общежитието, за да си вземе вещите и да последва братовчедите си.
Кат грабна ръката на Хан:
— Какво стана? — Пръстите ѝ се впиваха в плътта му. — Какво искаше Баяр? Какво каза?
— Изнася се — Хан не виждаше причина да навлиза в подробности. — Това е всичко. — Усмихна ѝ се. — Как мина рециталът? Съжалявам, че не успях да присъствам.
— Няма значение. — Кат се бе загледала след Мика. — Нищо няма значение. — Отдалечи с отпуснати рамене, сякаш носеше целия свят на гърба си.
Хан потърси с пръсти амулета си, докато умът му подбираше думите на заклинанието.
— Е? — Скръстил ръце, Гарван потропваше нетърпеливо с крак. — Ще опиташ ли отново, или не?
— Енергията ми намалява — отчете Хан. — По-добре да опитам като премина обратно.
— Как да съм сигурен, че го правиш правилно, ако не видя как се справяш? — възрази Гарван. — Не е безопасно да експериментираш без надзор. Е, разбира се, ако нямаш сили, тогава… — Сви рамене.
— Само това ли знаеш? Нападателни заклинания? Потупвания по рамото и мръсни номера? До гуша ми е дошло от тях. — На моменти Хан изпитваше желание да си измие вътрешностите със сапун.
Гарван забели очи:
— Какъв друг вид заклинания искаш да научиш?
Хан трескаво се замисли за варианти:
— Не съм сигурен… любовни чародейства?
Гарван го огледа с наклонена настрани глава:
— Едва ли имаш проблеми да посрещаш физическите си потребности, Алистър? — откровено се усъмни. — Всичко отвъд това е илюзия… приказка, продавана на глупци и романтици.
Хан повдигна вежди.
— Ти си циник. Някой казвал ли ти го е досега?
— Виж. — Гарван втренчи ледените си сини очи в Хан. — Налага се да си подредиш приоритетите. Родът Соколово гнездо отново ще те нападне. И няма да се откажат, докато не разрешиш проблема окончателно.
— Чародейството за вредители проработи — изтъкна Хан. — Мика Баяр и братовчедите му се преместиха в друго общежитие.
— Проработи, разбира се, Алистър. Аз оспорвам избора ти на тактика. Не отговаряш на опит за покушение срещу живота ти с плясване през пръстите. Или с шега. — Гарван затвори очи, за да си възвърне спокойствието. — Съмнявам се дали наистина осъзнаваш в каква голяма опасност си. Вече инвестирах прекалено много време в теб. Не искам да започвам наново с някой друг.
— Зная какво правя — увери го Хан. — Искам само да не ми се пречкат.
Гарван пак скръсти ръце:
— Не можеш да си позволиш да бъдеш деликатен.
Не е това, искаше да каже Хан. И преди съм убивал. Но съм го правил очи в очи, имаше кръв и беше по необходимост. Не заложих магически капан на враговете си, та да си затворят устата чистичко и спретнато, докато аз съм някъде надалеч.
Хан не отговори и Гарван продължи:
— Никога няма да те оставят на мира, разбери го. Не и докато амулетът е у теб. А когато семейство Баяр те убие, вината няма да бъде моя.
— Търся си учител — Хан се подразни от предизвикателния му тон. — Но не е толкоз… толкова лесно да намеря такъв. — Пазеше се никой в „Мистверк“ да не научава, че взема уроци по благороднически обноски. И че има и други истински приятели, освен Жарава и Кат. За да смени темата, попита: — Какво знаеш за Оръжейната на Кралете с магически заложби?
Гарван се втренчи безизразно в Хан.
— Защо питаш? — поинтересува се той след продължителна пауза.
— Обсъждахме въпроса в час. Дали наистина е съществувала?
Гарван сви рамене и се заигра с копчетата на ръкавелите си:
— Положително е съществувала. Дали все още я има — отговорът не е еднозначен.
— Някои твърдят, че е притежание на семейство Баяр — каза Хан.
— Някои не са от умните — уточни Гарван. — Ако оръжейната беше притежание на семейство Баяр, нямаше кой да им излезе насреща.
— Те, струва ми се, я търсят. — Хан наблюдаваше внимателно изражението на Гарван.
Погледът на Гарван отскочи към амулета на Хан, после отново се спря на лицето му:
— В такъв случай да се надяваме да не я открият — подчерта той.
— Ти си Абелард — изстреля внезапно Хан с надеждата да хване Гарван неподготвен. — Нали?
Това беше последната му теория и в нея имаше смисъл. Абелард беше от факултетния състав, знаеше много и се противопоставяше на семейство Баяр. Освен това едва ли искаше някой да знае, че обръща допълнително внимание на Хан Алистър. Достатъчно подозрително беше, че го покани на събиранията на групата ѝ. По този начин можеше да се освободи от него по всяко време, без да рискува той да я издаде.
Гарван имаше склонност да проявява нетърпение, раздразнителност, опърничавост, да отправя заплахи, да се държи надуто. Също като Абелард.
Или Грифон, замисли се Хан. За пореден път не успя да реши. Гарван беше изпълнен с горчивина и сарказъм… също като Грифон.
Невъзмутимото изражение на Гарван не потрепна.
— Недоумявам защо толкова държиш да научиш кой съм. — Забели очи. — Чародействата са истински, нали? Работят?
— Да — кимна Хан. — Работят. — Самата истина. Чародействата на Гарван работеха отлично и в Аедийон, и извън него. Толкова безупречно, че учителите на Хан бяха изумени от напредъка му. — Ако отгатна кой си, ще го потвърдиш ли? — попита той.
Гарван се усмихна — с малко усилие можеше да е и очарователен:
— Неуморен си, Алистър. Това твое качество ми харесва.
Абелард, помисли си отново Хан.
— Що за име на благородник е Гарван? — поинтересува се той.
— Знаеш ги гарваните — отговорът дойде с изтляваща усмивка. — Кълват костите на мъртвите. — Гарван стоеше с наведена глава, сякаш изгубен в спомени, а светлината от прозореца гаснеше в косите му.
Какво са ти сторили, Гарван? — зачуди се Хан. Възможно ли е да е още по-лошо от онова, което сториха на мен?
Дори да беше дълбоко огорчен, Гарван си оставаше съсредоточен, решителен, неуморен, блестящ, трудолюбив, изчерпателен и изпълнен със съкровищница от познание. Понякога се появяваше без разрешение в съзнанието на Хан, за да му демонстрира някое трудно заклинание. Може и да беше удобство за Гарван, но Хан имаше чувството, че злоупотребяват с личното му пространство, защото често се му случваше, когато почти напълно е изчерпил запасите си от енергия.
Понякога след уроците на Хан му се струваше, че е пил сайдер, подправен с момина коса. В паметта му зейваха огромни празнини — отминало време, което не успяваше да си припомни. Все едно умът му е бил стъпкан и оформен наново.
Налага се да открия как да го държа далеч от ума ми, реши той. Ала беше слабо вероятно Гарван да му покаже точно този номер.
Винаги се срещаха на едно и също място — кулата на камбанарията „Мистверк“. Първите няколко пъти Жарава наглеждаше Хан, но впоследствие лично Хан го спря да не се намесва. Жарава си имаше задължения. Не можеше всяка вечер да стои до него и да го държи за ръка.
Хан си откри свое местенце сред прашните стелажи на библиотеката „Баяр“, където съхраняваха текстове и архиви, толкова стари и необичайни, че никой никога не ги използваше. Подреди в тайната си обител сламеник и маса, която успя да довлече от три етажа по-долу. Дотук се стигаше по-лесно, отколкото до кулата „Мистверк“, и не му се налагаше да се тревожи, че звънарите ще се препънат в празното му тяло. Мисълта, че е заграбил част от библиотеката „Баяр“, го забавляваше.
Три-четири вечери седмично Хан се промъкваше в скривалището си, прекосяваше границата с Аедийон и се пребиваше от работа като роб, докато амулетът му не се изтощи напълно.
Последното представляваше проблем, защото дневните занятия също изискваха складирана енергия. Не разполагаше с много време, за да презареди. А Грифон не пропускаше възможност да се подиграе с него, когато изтощеният му амулет не успееше да се справи с дадена задача.
Гарван сякаш обладаваше неограничена енергия. Хан — разбира се — вършеше цялата работа.
На сутринта обикновено се пробуждаше изнурен до смърт; в главата му продължаваха да се въртят наполовина запомнени сънища и имаше усещането, че се е трудил цяла нощ. Понякога не успяваше да стане навреме. Отиваше в час с дрехите, които бе носил предишния ден. На няколко пъти закъсня за часа на Грифон, за нещастие, първи в програмата за деня.
Когато Хан будуваше по цяла нощ, Жарава допускаше, че се вижда с някое девойче и не желае компанията му. Грешка, мислеше си Хан. Живея като отшелник.
Двамата с Гарван се споразумяваха за четиричасов урок, но Гарван го задържаше по шест часа. Не го оставяше, докато амулетът му не се изтощи до капка, а Хан не усетеше в просъница как главата му се върти. Укоряваше го и го наставляваше за следващия път да складира повече енергия. Острите думи на Гарван винаги го измъчваха, защото Хан изпитваше глад за познание. Никога през живота си не бе работил толкова усилено. Можем да свършим много повече, мислеше си той, ако си имахме доверие. Ако не прахосвахме толкова време да се заяждаме един с друг. Сякаш всеки от нас иска да е главатар на бандата.
— Алистър! — наруши мислите му гласът на Гарван. — Изпаднал си във вцепенение!
— Съжалявам. Тогава ще се видим утре вечер. Благодаря ти за урока. — Хан стисна амулета и произнесе заклинанието за затваряне.
Отвори очи, за да установи, че през прозорците на библиотеката нахлува ярка светлина.
Изправи се рязко и изруга. Колко ли беше часът? Сега последно трябваше да закъснее за часа на Грифон. Отново.
Сякаш в отговор на въпроса му камбаните на кулата „Мистверк“ започнаха да бият. Бонг-бонг-бонг. Преброи десет удара на камбаните.
Кървави кости. Беше загазил.
Нямаше време да се прокрадва по покривите. Спусна се презглава по тясното стълбище, вземаше надолу завой след завой, докато достигна приземния етаж. За щастие, специалистът още не беше застъпил на смяна. Прелетя през предната врата и се заби право във Фиона Баяр. Едва не я повали на пода.
Улови я за ръката, за да я задържи права:
— Съжалявам, аз… ъъ… не те видях.
Мама беше права, помисли си той. Наистина си прокълнат от демон.
Фиона, висока горе-долу колкото Хан, го погледна директно в очите:
— Само защото закъсняваш за час, Алистър, не означава, че можеш да газиш хората. — Погледна ръката му, с която все още я държеше. Той я пусна.
Хан кимна към „Мистверк хол“:
— Хайде. И така сме достатъчно закъснели.
— Какво правеше в библиотеката? — осведоми се тя.
— Използвах ранните часове, за да почета.
— Библиотеката дори не е отворила още.
— Така е приятно и тихо. — Хан тръгна, без да погледне дали тя го е последвала.
— Лицето ти се е пооправило — констатира тя и избърза, за да не изостане. Той не реагира и Фиона продължи: — Свалили са ти превръзката, значи и счупената ти ръка е заздравяла, а?
— Всъщност ключицата — уточни Хан. От време на време го прещракваше.
— Какво точно се случи? — попита тя на влизане в „Мистверк хол“.
— Паднах по стълбите.
Фиона изсумтя.
— Сериозно. Питай брат си.
Изкачиха стълбището до аудиторията.
— Това изобщо не е трябвало да се случва — отсъди Фиона. — Брат ми невинаги обмисля добре нещата.
Хан се улови за парапета, за да не се препъне. Да не би да му казваше, че съжалява?
— Когато научи, баща ми няма да остане доволен — продължи Фиона, сякаш чуваше мислите му. — Иска да те върнат жив за разпит, преди да те окачат на въжето за убийство.
— Обаче справедливото си е справедливо. — Той ѝ отвори вратата към аудиторията. — Ако аз увисна за убийство, същото трябва да сполети и лорд Баяр.
Гласът му отекна в тихата лекционна зала. Обърнаха се глави. Мика Баяр изостави разпуснатата си поза и се изправи наведен напред, стисна коленете си с ръце и се вторачи в тях.
Грифон говореше, но гласът му заглъхна в настъпилото мълчание, докато Хан и Фиона заемаха местата си надалеч един от друг.
— Новопостъпил Алистър, лейди Баяр. Закъсняхте.
Някакъв демонски дух подтикна Хан да отговори:
— Съжалявам, сър. Лейди Баяр се нуждаеше от помощ с домашните си.
Фиона го простреля през помещението с невярващ поглед.
Грифон го наблюдава продължително. Нереалните очи в цвят на тюркоаз се открояваха на лицето му.
— През последните две седмици закъсняваш вече четири пъти, Алистър. Явно по-скоро предпочиташ да си поспиш, вместо да се появиш в час. Изглежда смяташ всичко това за загуба на време. Или си на мнение, че далеч си надхвърлил несериозните ни усилия.
— Не, сър, не е вярно. Просто снощи стоях до късно, работих и…
— Тогава резюмирай глава девета. — Грифон издаде глава напред като хищна птица.
— Глава девета. — Хан навлажни устни. Всъщност не беше отварял Кинли. Цяла нощ беше работил с Гарван. — Съжалявам, сър. Не съм я чел.
— Не? — Едната вежда на Грифон се повдигна. Той надраска нещо на парче хартия, сгъна го и го тикна напред по катедрата. — За останалата част от семестъра си извинен. Моля, отнеси тази бележка в кабинета на декан Абелард. Пети етаж.
Кабинетът на декан Абелард се намираше три етажа над лекционната. По целия път дотам Хан влачи крака като малко дете, изпратено да бъде напляскано. Седмици наред се беше виждал с декана по време на груповите събирания, но напоследък успешно избягваше срещите очи в очи с нея.
От всички часове най-много държеше на уроците при Грифон. Чародейства, заклинания, употреба на амулети — с изключение на заниманията в групата на Абелард, всичко това му изглеждаше най-важно за неговите лични цели. Научаваше много от Гарван, но нямаше желание изцяло да зависи от него за образованието си по магия. Искаше нещо повече от самозащита и заклинания за убийства.
Специалистът го въведе в кабинета на Абелард. Деканът довършваше кореспонденцията си.
— Седни, Алистър. — Тя му махна към един от столовете.
Той седна.
Абелард отпусна ръце върху писалището:
— Е? Какво има този път? Не трябва ли да бъдеш в клас?
Той ѝ подаде бележката:
— Учителят Грифон ме изхвърли от час, защото закъснях.
Абелард погледна бележката:
— Разбирам. Имаш ли извинение?
— Наистина закъснях. Успах се.
— Хмм. — Тя хвърли бележката на писалището. — Чувам, че присъствието ти в часовете е непостоянно. Непрекъснато закъсняваш и все пак на изпити и по време на практика се представяш несравнимо по-добре от съучениците ти. Как го обясняваш?
Хан сви рамене:
— Трудя се здраво. Заради това се успах. Стоях до късно.
— И се явяваш в час изтощен, а амулетът ти е почти изчерпан — обобщи Абелард.
— Опитвам да го презареждам. Изглежда не съм толкова могъщ. — Хан сведе поглед към писалището.
— Или часовете не са достатъчно предизвикателни за теб? — Абелард почука с пръсти по бележката на Грифон.
— Не, не е това. Научавам много в часовете на Грифон. Исках да отида навреме. Просто не пресметнах добре.
— С кого друг работиш, Алистър? — попита меко Абелард. — Някой друг ли ти преподава?
Хан видимо се обърка:
— Учителите ми са като на всички останали. Грифон, Леонтус, Огнеков…
— Не ме лъжи. — Деканът го прекъсна с блеснал поглед. — Имам власт да направя живота ти много, много неприятен.
— Чета усилено — настоя Хан. — Питайте когото искате. Постоянно съм в библиотеката. — Вдигна очи към нея: — Ако ще играя ролята на наемен убиец за вас и искам да оцелея, наложително е да се подготвя добре.
Двамата продължаваха да се гледат един друг дълго. Първа отмести очи Абелард.
— Искаш ли да отменя заповедта на учителя Грифон? — Тя придърпа бурканче с мастило и взе писалката.
Хан поклати глава:
— Не, благодаря.
Абелард наклони глава и го изгледа озадачена:
— Защо не?
— Грифон е прав. Не е редно постоянно да закъснявам за час. Действията му са справедливи, дори и да не ми харесват.
Абелард се наведе напред:
— Ако те тревожи, че моята намеса ще разгневи учителя Грифон, нека те уверя…
— Все пак желая да се върна обратно в часовете през пролетния семестър — прекъсна я Хан. — Ако е възможно да кажете добра дума по този въпрос.
— Разбира се. — Тя си отбеляза нещо.
— Хубаво. — Хан се усмихна. — Нещо друго? — Понечи да се изправи.
— Следващия семестър искам да преподаваш на учебната група — неочаквано съобщи Абелард. — Темата ще бъде пътуванията до Аедийон.
Кървави кости.
— Декан Абелард, това едва ли…
Абелард вдигна ръка:
— Допускам успехът ти да се дължи на твоя амулет. И все пак бих желала да дадеш насоки на другите членове на кръга. Дори само неколцина от нас да съумеят да овладеят техниката, би било особено полезно за общуването ни в Седемте кралства. Някой ден, съвсем скоро, не е изключено да разполагаме и с по-добри инструменти в нашия арсенал.
— Чиста загуба на време — възрази Хан. — Учителят Грифон вече го покри в часовете си, а и е напълно възможно всички останали в учебната група да са го опитали.
— Не ти давам избор — напомни му Абелард. — Ще разполагаш с достатъчно време да се подготвиш. Но напролет бъди готов.
Хан преглътна допълнителните си аргументи и кимна:
— Добре.
Абелард продължаваше да се взира в него, като почукваше с дълги нокти по попивателната на писалището:
— Алистър, трудно е да те прецени човек. В теб очевидно има магьосническа кръв. Изглеждаш чистокръвен. Не си споменавал нищо за баща си. Възможно ли е майка ти да е имала отношения със…
— Не. — Хан внезапно изпита отчаяното желание да се избави от нейното присъствие. — Няма начин. Баща ми е бил войник и е загинал в Ардън. — Той се изправи. — Ако няма друго…
— Това е всичко. — Абелард го освободи с махване на ръка.
— Какво стана при декан Абелард? — поинтересува се Жарава след края на часа на Фулгрим. Бяха тръгнали към трапезарията.
— До края на семестъра съм изключен от часовете на Грифон. Фактически само за една седмица. Тя ще уреди да се върна за пролетта.
Жарава кимна:
— Можеше и да е по-зле.
По-зле е, помисли си Хан. От тревоги получи главоболие и световъртеж.
— Ако спиш в „Хамптън“, ще се грижа да ставаш навреме — предложи Жарава.
— Не ти влиза в работата да ми бъдеш бавачка — изръмжа Хан. Чувстваше се крехък като стъкло, натрошено на парчета, които никой вече не е в състояние да събере.
— Твой приятел съм — заяви Жарава и също ускори крачка, за да не изостава от него. — Работата ми е да ти помагам, стига да е по силите ми. Както ти би ми помогнал.
Хан въздъхна:
— Съжалявам. Прав си. Благодаря ти. Ще опитаме след зимната ваканция.
Кат ги очакваше пред трапезарията. Поне два-три пъти седмично Хан се хранеше на обяд с нея и Жарава. В началото, когато му се налагаше да отразява нападенията и обидите на Кат, се чувстваше като съдия на спортно състезание. Но това престана, защото тя осъзна, че не изпитва удовлетворение да запраща язвителни забележки към Жарава. Обидите просто се плъзгаха по него.
Кат навярно цъфтеше. Беше престанала да носи на показ над туниката ножовете си, макар Хан да бе сигурен, че още има укрито оръжие по нея. Очите ѝ се бяха прояснили, след като беше престанала да ползва момина коса и шиполист и да злоупотребява с алкохол. Радвам се, че я убедихме да дойде тук, помисли си Хан. Каквото и да се случи нататък, това е една от правилните ми постъпки.
В момента по лицето на Кат пробягваха какви ли не емоции — явно тя или едва се удържа да не сподели голяма тайна, или си умира да зададе въпрос, но не се решава да го повдигне. Отнесоха чиниите си на обичайната маса до прозореца.
Хан нямаше силите да си играе игрички с нея. Започна да се храни мълчаливо, разтривайки чело с длан.
Жарава не би попитал. Преструваше се, че не забелязва, макар малко неща по Кат му убягваха. Впусна се в дълго описание какъв талисман изработва с учителя Огнеков — можел да защити къща от пламъци.
Кат насочи поглед към Хан с надежда да промени темата:
— Какво не е наред с теб?
— Изключиха ме от часовете на Грифон до края на семестъра.
— Само това? — Тя присви недоверчиво очи.
— Затова съм тук. За да изучавам магия — повдигна рамене Хан.
— Значи не защото аристократичното ти девойче ти е разбило сърцето — подсмихна се тя.
Думите ѝ провокираха вниманието му и той вдигна очи:
— Кое аристократично девойче?
— Ами знаех си, че се разкарваш с някоя, щом излизаш почти всяка вечер и през цялото време ме оставяш с този гъбоядец. — Тя кимна към Жарава. — Вчера най-после разбрах коя е.
— Коя? — попита силно объркан Хан и хвърли поглед на Жарава, който изглеждаше не по-малко озадачен.
— Ребека — обяви победоносно Кат.
— Коя Ребека?
В погледа на Кат се четеше: „Нали не забравяш с кого си имаш работа?“
— Ребека Морли, змия такава. Снощи я спипах пред Храмовото училище.
— Тя тук ли е? В Одънов брод? — Хан се вторачи в нея. Сърцето му биеше силно в гърдите, направо думкаше и той се притесни да не би двамата да го чуват съвсем ясно.
— Ами точно там се намира Храмовото училище, да. — Кат сключи вежди: — Не се ли виждаш с нея?
Хан поклати глава:
— Не. Дори нямам представа, че е тук.
— Аха. — Кат направи гримаса и се зарови в картофите пред нея, сякаш слага край на разговора.
Умът на Хан препускаше. Стори му се, че видя Ребека пред конюшните в деня, когато пристигнаха в Одънов брод, но отхвърли идеята, защото не съзря никаква логика.
— Сигурна ли си, че е тя?
Кат кимна и продължи да дъвче.
— Защо е била там? — попита Хан. — Посещава Храмовото училище ли? — Нищо чудно, но му се струваше по-скоро да се е насочила към Южен мост или катедралната школа.
Кат поклати глава:
— Носеше униформа на окаляните гърбове.
— Учи в „Уийн“? Не ми се струва вероятно. — Независимо от яростната ѝ жилка, Ребека беше дребна и лека. Определено не ставаше за войник.
— И как ще си го измисля — намръщи се Кат. — Така беше облечена.
— Какво е правела при Храмовото училище? — не мирясваше Хан.
Кат се размърда на място:
— Е, както и да е. Радвам се, че поне те разведрих. Вече не си толкова омърлушен.
— Кат!
— Шпионираше… шпионираше ефрейтор Бърн.
И ефрейтор Бърн ли е в Одънов брод?
— Шпионирала го е? А той какво прави тук?
Кат се предаде.
— Ефрейтор Бърн ходи с Аннамая. Срещал си я, не помниш ли? В Храмовото училище. Той я посещава редовно, два пъти седмично. Само се държат за ръце, едни такива, официални. Никога не правят нищо повече. — Тя забели очи, с други думи: „Какъв е смисълът?“ — Та снощи си вървя по алеята към общежитието и хоп: някой пълзи зад храстите и наднича през прозореца на всекидневната. Поглеждам натам и какво да видя? Вътре седят ефрейтор Бърн и Аннамая. А девойчето в храстите беше Ребека. Шпионираше ги.
— Говорим за ефрейтор Бърн от Южен мост?
— Друг не ми е известен.
Хан не можеше да си представи онзи ефрейтор Бърн да изневерява на Ребека. Или да ходи с две момичета едновременно.
— Каза ли ѝ нещо?
— На Аннамая ли?
— На Ребека.
— Само я попитах какво прави там. — Кат отбягна погледа на Хан.
— Е? — настоя нетърпеливо Хан. — Какво отговори тя?
— Ходела на училище там.
— Спомена ли ѝ за мен?
Кат го изгледа навъсено:
— Защо ми е да те споменавам? Да не си въобразяваш, че целият свят иска да те подуши отзад, или какво?
Хан възнагради Жарава с черен поглед, а онзи му се усмихна широко.
— Реших, че ти изневерява с ефрейтор Бърн и заради това го шпионира, докато той изневерява на нея — продължи Кат. — Избяга, преди да успея да попитам.
— Защо ѝ е да бяга? — недоумяваше Хан. Кат имаше способността да говори прекалено много, без да казва онова, от което се интересуваш най-силно.
— Откъде да зная? — Помълча, помълча и добави неохотно: — Добре де, бях си извадила ножа.
Хан и Жарава се спогледаха.
— Ножа? — свъси вежди Жарава.
— Ами видях я да се прокрадва и отначало нито я разпознах, нито знаех какви ги замисля, а после донякъде забравих, че съм го извадила.
— Ясно ми е как човек изпада в такава ситуация — отбеляза сухо Хан.
— Говорих с Аннамая за това и тя твърди, че двамата с ефрейтор Бърн ще се женят. Ама след доста време. Моето мнение ли? Ами, щом ще се жениш, приключвай по-бързо с въпроса.
Хан се покашля:
— Знаеш ли къде е отседнала? Имам предвид Ребека.
— Не. Но например в „Гриндел хол“. През реката. Поне там е отседнал ефрейтор Бърн.
Постепенно Раиса откриваше, че да имаш приятели, означава да ти се налага да се примиряваш с някои неудобства. Например иска ти се да се самосъжаляваш, а точно тогава те се хвърлят да те разведрят.
След като Раиса проследи Амон до мястото на срещата му, се заредиха седмици, обвити в болезнена мъгла; после започнаха изпитите в края на семестъра. Раиса беше прекалено заета, за да ѝ остава време да се потиска, а Холи и Талия — да го забелязват. И така Сивите вълци отхвърляха изпит след изпит. Започнаха и празненствата по случай края на семестъра. Кулминацията щеше да бъде тържеството във връзка със слънцестоенето.
Раиса нямаше представа какво са казали Холи и Талия на останалите Вълци, но разговорите им често секваха, когато тя влизаше в помещението. Всеки търсеше свой начин да помогне. Гарет ѝ предлагаше да си пийне от манерката с уиски, която криеше под дъска на пода, а Мик — дай подари изработените му от клановете дисаги, предмет на нейното възхищение.
Сега Раиса странеше от „Гриндел хол“ по всички възможни начини. Ако Амон беше в общежитието, тя оставаше в стаята си. Налагаше ли им се да са заедно, се държеше с него учтиво, услужливо и спокойно.
Не му се сърдеше, но трудно понасяше злощастното му виновно изражение, сякаш все се опитва да каже нещо, ала не открива думите. Или многозначителните погледи, които си разменяха останалите.
Можеше и да започне да се самосъжалява, Раиса обаче не желаеше жалостта на другите.
Веднъж Амон издебна удобен момент и почука на вратата ѝ.
— Рай. Нетърпимо е. Излез да поговорим.
— Сега не мога. — Тя се постара гласът ѝ да прозвучи равно и леко. — Уча.
— Рай — повтори той и тя си даде сметка, че е отпуснал чело на вратата. — Моля те. Ти си най-добрият ми приятел.
— И ти — моят. Но просто сега не мога, нали разбираш?
Неизвестно как едно изхлипване се прокрадна в гърлото ѝ. Тя не успя да каже нищо повече и остана седнала, със стиснати юмруци и задъхана, докато пристъпът отмина.
Настъпи денят на слънцестоенето. В общото помещение се водеха оживени разговори за празненствата преди фойерверките малко по-късно. Изглежда, Амон щеше да ги наблюдава от Храма заедно с Аннамая. Суетеше се в съседната стая и се преструваше, че не чува как останалите придумван! Раиса да излязат заедно.
— Ела с нас — подканяше я Талия. — Ще се срещнем с Пърли на Моста. Ще вечеряме и ще си намерим някое хубаво местенце, откъдето да гледаме фойерверките.
— Труди се като робиня през целия семестър — прибави Холи. — Утре заминавам за вкъщи, няма да имаме друга възможност да излезем заедно.
От Сивите вълци само Холи щеше да пътува по време на ваканцията за слънцестоенето. Пътят в двете посоки щеше да отнеме повече време, отколкото щеше да прекара у дома, но за нея си струваше, защото щеше да види дъщеря си.
Раиса изчака Талия да отиде в тоалетната и дръпна Холи настрана.
— Холи, ще занесеш ли едно писмо до майка ми в Первала? — попита тихо. — Почти съм го написала. Ще го завърша и ще го оставя на леглото ти.
— Ама разбира се. Но как да я намеря? Къде е отседнала?
— Лорд Авърил е неин близък приятел — обясни Раиса. — Ако му го дадеш, той знае как да ѝ го предаде. И ако има отговор, вземи го. — Раиса замълча. — Но е важно той да получи писмото директно от теб. Не намесвай никой друг. Става ли?
— Разбрах — кимна Холи.
— И моля те, не го споменавай пред останалите — допълни Раиса. Особено пред Амон Бърн, помисли си тя.
Холи вдигна рамене:
— Щом така искаш. Какво стана с идеята за вечеря? Не си падаш по таверните, но в края на краищата е празник.
Раиса поклати глава:
— Благодаря за поканата, но ще вечерям в трапезарията, ще почета и ще си легна рано. — Тя пусна една подчертана прозявка. — Ако в полунощ все още съм будна, ще изляза във вътрешния двор и ще погледам оттам.
— Тогава и ние ще останем да вечеряме с теб — предложи Талия. — Ще ти правим компания. Може пък да размислиш за фойерверките.
— Не — възрази Раиса. — Добре съм. Не съсипвайте плановете си заради мен.
Тя вдигна поглед. На вратата стоеше Амон, а сивите му очи представляваха мрачни сенки от болка.
Всички излязоха. Не пропуснаха да я погледнат за последно, но без повече опити да променят решението ѝ.
Раиса отиде в почти празната трапезария. Поне веднъж имаше достатъчно месо; и захаросани сладки, и празнични курабии, поръсени да изглеждат като слънца. Върна се в „Гриндел“ и преписа писмото до кралица Мариана. Остави го на леглото на Холи и разтвори учебниците на масата в общото помещение. Задълбочи се в „Кратка история на военното дело в Седемте кралства“. Въпреки заглавието книгата беше осемстотин страници. Добре че не ѝ се налагаше да чете пълната версия.
Без съмнение Туран отново щеше да ѝ преподава „История на Военното дело II“ следващия семестър. Ако успееше да вземе изпита за първата част. Струваше ѝ се невъзможно да се провали по предмет, който я вълнува толкова силно. Искаше ѝ се учителят Аскъл да провежда изпитите, а не Туран.
Раиса се зачете и скоро текстът я погълна напълно. В няколко глави се говореше за употребата на магията във военното дело. Описваше се как Ханалеа ги е използвала при нападението на три фронта след Опустошението, за да отблъсне пирати, бандити и нашествието от юг. Кралицата воин беше иноватор, поемаше рискове. Наследството ѝ устояваше на времето и до ден-днешен.
Какво наследство щеше да остави тя, Раиса? Изпълнено със скръб и разочарования?
Раиса се облегна назад и потърка очи. Общежитието беше притихнало като гробница. Навън храмовите камбани проехтяха дълбоко. Девет часът.
Внезапно мисълта да е сама в стаята си в тази най-празнична от всички празнични нощи — и то при отменен вечерен час — ѝ се стори непоносима. Посрещаме нова година, помисли си тя. Време за нови възможности. Вечер, когато човек трябва да остави нещата просто да се случват.
Нямаше да ѝ навреди да подиша малко чист въздух, реши тя, и откачи наметалото си от закачалката на стената.
Раиса се озова навън. Зави към реката. И оттук чуваше музиката от Моста, където след няколко часа щяха да започнат фойерверките. Нима беше чак толкова рисковано да отиде поне веднъж там? Ще открие Талия и Холи и ще вдигне наздравица с тях. От толкова дълго не беше наблюдавала фойерверки. Наистина би било жалко да не прекара вечерта с Холи, преди тя да замине.
Докато крачеше към реката, не я напускаше тревожното чувство, че някой я следи. Обърна се, ала не забеляза никого. По улиците гъмжеше от народ, тълпата нарастваше, колкото повече наближаваше реката.
Венци от вечнозелени клонки украсяваха уличните лампи, а по улиците висяха фенери, за да приканят светлината в Седемте кралства. Храмовете бяха ярко осветени, окичени с бляскави лентички и свещи, предназначени да отблъскват мрака. Вътре проповедници и храмови хорове пееха химни за Създателката и отпиваха от празнични бокали, също като у дома. Настроението на Раиса се пооправи.
Вървеше по тесните павирани улички на стария град, от двете ѝ страни подскачаха, пролайваха или виеха сиви вълци, сякаш искаха да привлекат вниманието ѝ. Тя спря, огледа се. Не видя нищо. Постара се да успокои препускащото си сърце.
Понякога вълците предвещаваха повратна точка. Навярно тази нощ на слънцестоенето означаваше нови възможности.
Дните ти на игри приключиха, каза си тя, като опитваше да не мисли за Амон. Не можеше да се омъжи — нито дори да бъде — с Амон Бърн. Тази пътека бе преградена за нея. Накъде другаде да тръгне?
Да се омъжи за някой извън Превала. Лиъм Томлин от Тамрон съвсем ясно ѝ даде да разбере, че се интересува от нея, но поради каква причина — тя така и не успя да си обясни. От политическа гледна точка Лиъм можеше и да е най-обещаващият брак, но тя се нуждаеше от повече информация, за да е напълно сигурна.
Не вредеше, че Лиъм е по-млад, по-хубав и по-привлекателен от всеки друг принц, с когото Раиса имаше шансове за бракосъчетание. Не го обичаше, но далеч превъзхождаше Джерард Монтен, от когото я побиваха тръпки.
Или да се подчини на майка си и да се омъжи за Мика Баяр, което щеше да предизвика водопад от последици, вероятно и война с клановете. Ала Раиса беше по-силна от майка си, по-упорита. Магическите връзки, наложени от проповедниците, криеха шанс да я опазят. В съчетанието между линията на Сивия вълк и Магьосническия съвет имаше потенциал. Гвардията и армията щяха да останат верни на кралицата. Вероятно.
Друг вариант бе да се омъжи за водач от клановете, също като майка си. Това щеше да предразположи клановете и да вбеси Магьосническия съвет. Щеше да подсили третата опора във властта на Сивия вълк. Рийд Демонаи представляваше възможност, а и в другите лагери се намираха добри кандидати.
Ханалеа не се бе омъжила по любов. Никой никога не беше чул нещо за мъжа, за когото се бе омъжила след Опустошението. Беше се фокусирала да спасява кралството си. Ето ти пример за подражание.
Раиса, дълбоко потънала в мъглата на стратегическите планове, едва не се блъсна в близката стена. Огледа се, даде си сметка, че музиката е отслабнала, а тя самата се е залутала сред лабиринт от тухлени улички. Обърна се в посоката, откъдето идваше, и установи, че някой е преградил пътя ѝ.
— Гледай ти. Кой се разхожда сам във вечерта на слънцестоенето? — прозвуча въпрос. — Нямаше ли с кого да се разходиш на празника?
Беше Анри Туран, замаяно пиян и вмирисан на пиво, пременен с обичайната за него крещяща разточителност.
За дълъг миг Раиса замръзна. Спореше със себе си какво да предприеме. Накрая кимна:
— Учител Туран, честита Нова година. Нека слънцето отново изгрее. — Направи опит да се изниже бързо край него към улицата.
Той обаче я сграбчи за ръката, дръпна я към себе си и я тикна към стената, притиснал ръка в гърлото ѝ.
— Пусни ме! — опита да извика Раиса, но натискът върху трахеята ѝ попречи на гласа ѝ да прозвучи високо.
Алеята беше пълна със сиви вълци с настръхнали гриви. Воят им отекваше в стените от двете ѝ страни.
— Не искаш ли да се поразходиш с мен? — изфъфли Туран. — На… разположение съм.
Раиса се напъна да отлепи дланта му с две ръце:
— Казах да ме пуснеш.
— По-добре да се научиш да не изразяваш много-много мнение — посъветва я той. — Вкара ме в беля с учителя Аскъл и следващия семестър няма да преподавам.
— Дано това ти даде време да поразмислиш какъв си кретен. — Изгубила разум от ярост, Раиса едва си поемаше дъх.
Не се оказа умен ход. Дланта на Туран се притисна още по-силно към гърлото ѝ, сякаш за да прекъсне дъха, който изразява това съждение. Светът започна да се върти пред очите ѝ.
Какво я учеше Амон? Ако някой те сграбчи на улицата, удряй силно и бързо, защото може и да нямаш втора възможност.
Тя опря гръб в тухлите и стовари тока на ботуша си върху единия от нелепите кадифени чехли на Туран. Чу се хрущене на кости.
Той изрева от болка и отпусна хватката си достатъчно, та тя да си поеме дъх. Но после удари главата ѝ в стената. Сега вече Раиса видя звезди.
— Презирам севернячките — разтърси я хубавичко той. — Всички сте блудници и уличници, до една. Ще ти покажа как се разправяме с блудниците на юг.
Залепи лице в нейното в пиянска целувка. Използваше тялото си, за да я крепи изправена до стената.
Притисна ръце от двете страни на лицето ѝ и го задържа неподвижно. Тя напипа кутрето на дясната му ръка и го скърши назад. Той изкрещя и политна, хванал наранената си ръка. Раиса използва възможността да го ритне в капачката на коляното. Сега вече той рухна на паветата, затъркаля се напред-назад и нададе рев от болка.
Явно извади късмет — алкохолът забавяше реакциите на Туран; оставаше ѝ само да избяга, но не успя да се въздържи. Целият гняв и цялото безсилие от последните седмици се завърнаха. Тя извади ножа си и го притисна о̀ гърлото на Туран.
— Когато ти разказваха за севернячките, споменаха ли, че винаги ходят въоръжени с нож? — осведоми се тя.
Туран поклати глава:
— Не — прошепна той.
— Пипнеш ли ме отново, арогантна ардънска свиньо, заклевам се в кръвта на Ханалеа, жената воин, да те кастрирам. Разбираш ли?
Туран започна да кима неконтролируемо, по челото му избиха едри капки пот. Раиса отстъпи заднешком, обърна се и побягна по уличката.
В края ѝ стоеше някой. На фона на уличното осветление се очертаваше силует на висока фигура. Сърцето на Раиса спря. Да не би да беше някой от ардънските приятелчета на Туран и идваше да му помогне?
— Махай се от пътя ми — викна тя, без да забавя крачка, — или ще те сполети същото като него.
— Включително и кастрирането ли? — попита онзи на превалски. — Чувал съм крадци да изпускат ръкавица, но това ми се струва сурово.
Страхът ѝ се превърна в объркване. Беше превалец. Не ардънец.
— Да изпускат ръкавица?
Мъжът направи жест, сякаш си отсича китката:
— Интересната справедливост на кралицата. Спира крадеца да си изкарва прехраната по какъвто и да било начин.
Нещо я накара да потрепери. Присви очи в мрака:
— Кой си ти? И какво правиш?
— Аз ли? Никога не бих посегнал на северняшко девойче. Известно ми е за ножовете. — Гласът му беше познат, но чертите му оставаха скрити в сянката. — Смятах да дръпна тази торба с нечистотии от теб, Ребека, но май помощта ми ти беше излишна.
Тя се спря, а сърцето ѝ започна да бие ускорено.
— Алистър? — прошепна. А после по-високо: — Ти ли си? Алистър?
— Излез на широката улица и се убеди. — Той отстъпи две крачки и светлината от фенерите огря чертите му.
Тя тръгна напред, излезе от уличката, вдигна глава и погледна в чифт сини очи, вече не вярваше, че ще го види отново. Сърцето ѝ едва ли не се пръсна, с мъка си пое дъх, та въздухът да преодолее буцата в гърлото ѝ.
— Пресвета Ханалеа, наистина си ти — прошепна тя, а в очите ѝ щипеха сълзи, твърде внезапни, за да успее да ги преглътне.
— Здрасти, Ребека — поздрави Гривник Алистър и побърза да добави: — Хайде, хайде. Не се поболявай. Не съм призрак, ако това си помисли.
— Чух, че си мъртъв — каза Ребека, едва ли не осъдително. — Открили окървавените ти дрехи на речния бряг.
Гривник сви рамене:
— Трябваше да се отърва от сините куртки, дето ме бяха погнали по петите. Поизмамих ги малко. — По лицето му плъзна изпълнена със странна болка усмивка. — Явно се е получило.
Възкресението видимо му отиваше. Беше облечен по-хубаво, отколкото го помнеше. Без да са екстравагантни, дрехите му изглеждаха нови, от качествен плат. Стояха му добре и подчертаваха високо, стройно тяло с широки рамене под вълнено наметало.
Последния път, когато Раиса го видя, косата му беше чорлава, мръснокафява, носеше дрехи на човек от клановете. Сега косата му беше наскоро подстригана и блещукаше като злато под светлината на уличните фенери. Все едно бе оживял стар романс: просякът заменя дрипите си и се превръща в принц.
И лицето му беше различно. Нямаше и следа от синините от побоя, нанесен му от кралските гвардейци. Сега тя видя, че Гривник има високи скули и дълъг, прав нос, с малка чупка, сякаш е бил чупен в миналото. Бяха се появили и сенки, които преди не бяха там.
— Какво правиш тук? — попита повторно Раиса.
— Ходя на училище. Също като теб. — Гривник погледна през рамото ѝ към тясната уличка. — Да се измъкваме обаче, преди приятелчето ти да си възвърне куража. — Замълча с наведена настрани глава: — Или искаш да извикаш отговорниците?
Вероятно самият той едва ли имаше навика да вика представителите на закона.
Раиса си представи каква каша ще предизвика; каква тълпа ще се събере, и поклати глава:
— Да вървим.
Той я насочи наляво към реката, слагайки длан между раменете ѝ. В докосването му имаше нещо — горещина, пощипване, почти като…
— Искаш ли да се разходим по Моста? — предложи той. — Ще обърнем по един сайдер и ще поговорим.
Раиса се изплъзна от ръката му и спря. Гривник погледна, разтревожен да не би да е прекрачил границата:
— В смисъл, ако нямаш други планове. Просто… ще ми се да поговоря с теб.
— Предпочитам да не ходя на Моста — призна Раиса. — След всичко, което се случи, нямам настроение да съм сред хора.
— Ами тогава — той прокара пръсти през косата си, — да те изпратя до „Гриндел“.
В главата ѝ забиха предупредителни камбани.
— Откъде знаеш къде живея? — попита остро тя.
— Е, аз… ъъ… проследих те оттам дотук.
— Проследил си ме?
Той вдигна ръце и огледа претъпканата улица, за пореден път разтревожен, че някой може да я чуе:
— Ще ти обясня. Когато поговорим.
Раиса си представи как се прибира в общежитието, посрещната от любопитните очи на Сивите вълци. Без да изключва възможността да попадне на Амон Бърн.
Едва ли някой от тях щеше да се прибере в близките часове. Така или иначе, нямаше гаранции.
— И аз искам да поговоря с теб, но не можем да отидем в „Гриндел“.
За изненада на Раиса Гривник не попита защо.
— Да отидем в моята квартира и ще седнем в общото помещение — предложи той. — Отседнал съм в „Хамптън хол“, от другата страна на Моста.
— „Хамптън“? Това общежитие не ми е познато. На кой площад е?
Той се покашля, но не отдели очи от лицето ѝ, сякаш не искаше да пропусне нищо:
— „Мистверк“.
— „Мистверк“! Но това е… училището за магьосници. — От удара в стената я болеше главата. Изглежда не беше разбрала правилно.
— Доста неща се случиха. — Гривник бръкна под наметалото си и извади блещукаща скъпоценност на верижка… змия, издялана от зелен, прозрачен камък. Сключи пръсти около него. Камъкът засия между пръстите му, попивайки енергия.
Раиса отстъпи несъзнателно:
— Ти си магьосник?
Той кимна едва ли не извинително и бързо прибра амулета.
— Но… но… как е възможно? — Повиши глас, а Гривник размаха ръце, за да ѝ даде знак да говори по-тихо. — Кой те изпрати тук? — попита строго тя. — Дошъл си да ме намериш ли?
— Не. Както казах, тук съм, за да уча. Доста е… объркано. Ще ти обясня, но — отново се огледа — не и насред улицата, става ли?
— Не мога да отида в „Хамптън“ — изстреля необмислено тя, неподготвена за разкритието му. — Не искам никой в „Мистверк“ да ме вижда с теб.
Той се сви, а и лицето му се напрегна. Тя си даде сметка колко погрешно я е разбрал: смяташе, че тя се срамува да я виждат с него.
— Нямах намерение да прозвучи така. — Раиса сложи ръка на лакътя му. — Не знаеш ли място, където да поговорим спокойно? — попита тя. — Само двамата?
Той повдигна вежди и изучи изражението ѝ в опит да схване какво премълчава тя.
— Ами имам едно местенце в библиотеката, във вътрешния двор на „Мистверк“. Малко трудно се стига дотам, но е уединено.
— В библиотеката! — Звучеше достатъчно безопасно. — Не е ли затворена сега?
— Не и за мен. — Той се усмихна по онзи пакостлив начин, който я очарова още в самото начало. — Но трябва да си имаме доверие един на друг. Аз — че няма да кажеш на никого за мястото. А ти… е, разбираш.
За да стигнат дотам, се налагаше да прекосят забранения мост.
Навярно е време да поема този риск, прецени тя. Огледа се, но вълците не се виждаха никъде.
— Добре — съгласи се Раиса. — Да вървим.
Гривник я наблюдаваше мълчаливо как покри косите си с качулката и уви лицето си с шал, макар дъждът да бе престанал.
По Моста гъмжеше от празнуващи. Мнозина пиеха на улицата и вдигаха наздравици за завръщането на слънцето. От вратите на таверните се изливаше музика, а пернати марионетки се кривяха в импровизирани представления по балконите. Раиса се оглеждаше с разширени очи. Ето я Ханалеа, жената воин, цялата в кремаво бяло — посича Краля демон в червено оперение.
Гривник я хвана за ръка и започна да им проправя път през тълпата. Тя чувстваше горещото ужилване на магьосническата сила в пръстите му.
Това е сън, помисли си тя. Сън по време на слънцестоенето. Каквото сънуваш по слънцестоене, се сбъдвало.
— Ей, Алистър — подвикна някой от вратата на една таверна. — Кое е девойчето? Няма ли да ни запознаеш?
Гривник поклати глава и продължи да крачи. Мостът остана зад гърба им, вече се намираха от страната на „Мистверк“ — за втори път прекосяваше реката, откакто пристигна. Първия път разби сърцето си. Този път… кой знае?
Раиса виждаше пред тях кулата „Мистверк“. Осветеният ѝ часовник показваше десет вечерта. Два часа до фойерверките. Покрити галерии, предпазващи учениците от проливните южни дъждове, свързваха сградите и разчертаваха двора.
В края на Моста Гривник зави по странична улица, после по друга, по-тясна. Тревогата на Раиса растеше. Трябва да си имаме доверие един на друг, каза той. Ами ако избяга от една неприятност, само за да си навлече друга?
Едната страна на уличката представляваше стена от груби камъни. Гривник се поспря само колкото да завърже наметалото около кръста си, за да не се оплита в краката му. Накара Раиса да стори същото. След това той се покатери по стената на сградата като котка и изчезна на покрива.
— Ей! — прошепна тя, вдигнала очи и премигваща срещу лекия ръмеж. — Какво пра…?
Той се наведе през ръба и се протегна към нея:
— Ето. Дай ръце.
Тя също се протегна и се повдигна на пръсти, а той я сграбчи за китките, вдигна я рязко във въздуха и секунда по-късно я настани на покрива до себе си, без да я пуска. През нея протече сила като силно питие.
— Вече можеш да ме пуснеш — прошепна Раиса, намерила опора с крака. Опита да се измъкне от хватката му.
— Внимателно — прошепна в отговор той. — Хлъзгаво е от дъжда. — Дръпна я далеч от ръба на покрива и я пусна. — Обещай да не паднеш и да не си счупиш врата.
Тя кимна безмълвно и потърка лакти.
Гривник погледна на юг над морето от свързани покриви:
— До библиотеката ще минем по галериите, но трябва да стъпваш тихо, разбираш ли?
Тръгна уверено до покрива на най-близката галерия, а тя го последва. Той се приведе, докато се придвижваха към следващата сграда, за да не го забележат отдолу. Раиса направи същото. Преодоляха билото на покрива. Под краката им тракаха керемиди. Сърцето на Раиса блъскаше в гърдите ѝ, но понеже беше твърде ветровито, едва ли някой щеше да чуе този звук.
В другия край на покрива Гривник скочи ловко върху следващата галерия. Изумена, тя си даде сметка, че не е издал никакъв звук. Той се обърна и разтвори ръце, за да я посрещне:
— Скачай.
Скочи, а той я улови, като направи крачка назад. Притисна я силно към гърдите си, а лицето ѝ се залепи в мокрото му рамо. Отново почувства горещината на магията — наметалото му буквално отделяше пара и миришеше на обжарена, влажна вълна. Той плъзна ръка между двамата към врата си и горещината понамаля малко.
— Съжалявам — извини се той. — Все още изпускам прекалено много енергия, когато не я складирам.
Гривник пропълзя на четири крака по стръмен скат в далечния край на галерията. Тя започна да се пързаля по хлъзгавата повърхност, но той я улови за рамото и я спря навреме. Достигнаха върха, Раиса се огледа, за да прецени къде се намират. Най-вероятно беше едно от крилата на библиотеката.
— Тук долу. — Той скочи в пространството между два засрещащи се ската — надеждно укритие от любопитни очи от улицата.
Раиса се пързулна по дупе и цопна на дъното. Вече беше подгизнала до кости.
— Демонска кръв — измърмори тя, изправяйки се с мъка.
С известни усилия Гривник отвори малък прозорец с оловно стъкло в ската на покрива.
— Аз ще вляза пръв. — Промуши се с краката напред и тя чу тихото тупване при приземяването му от другата страна. Погледна през прозореца и видя, че стои изправен точно под нея. По лицето му се сипеше лек дъждец. — Хайде.
Тя се спусна през перваза и той я улови точно преди да удари в пода.
Гривник порови из джоба си, извади свещ и я запали с пръсти. Остави я да се разгори и изсипа малко разтопен восък върху една чиния. Залепи свещта изправена и остави чинията на масата.
По стените на помещението висяха книжни лавици, посребрени от прах. Масата обаче беше почистена. По нея бяха натрупани листове хартия и книги, отбелязани на различни страници; имаше мастилница и перо за писане. В едната стена бе вградено малко огнище, а до огнището бяха струпани дърва за огрев. В ъгъла се виждаха смачкани на топка одеяла, а върху тях мека възглавница.
Спи като бродяга — припомни си тя нощта, която прекараха във Вехтошарника, фактът, че вече го знае, ѝ се стори прекалено интимен.
Оттогава се бяха случили толкова много неща. Изглеждаше ѝ като преди цял един живот.
— Дотук наистина се стига трудно — отбеляза Раиса.
— Не е толкова зле, когато не вали. Когато библиотеката е отворена, минавам по стълбите.
— Едва ли ти идват често гости.
— Ти си първата.
Гривник си окачи наметалото на пирон до огнището. Прокара ръце над вълната и при докосването му платът изсъска и изсъхна. След това хвърли дърва на скарата и ги разпали с жест и дума.
Перчи се, помисли си Раиса. Прави магьоснически фокуси. Постоянно посягаше под ризата си и прошепваше заклинания. Къде се беше научил да прави чародейства?
В „Мистверк“, разбира се.
Гривник се изправи и обърна към нея, сякаш най-после не знаеше какво повече да направи.
— Не ти ли се струва, че това се е случвало и преди? — Раиса също си свали наметалото, натежало от влага. — Помниш ли? Във Вехтошарника. Отвлече ме от храма Южен мост и ме влачи през дъжда.
— Явно вали постоянно, където и да отидеш — рече той.
— Мислех си, че е заради теб — отвърна надменно тя, като му подаваше наметалото си.
Той изстиска вода от него и го изсуши с ръце. Чак тогава го окачи до своето.
Изглеждаше по-лесно да си разменят хапливи забележки, вместо да позволят на оглушителното мълчание да стане нетърпимо. Вече си бе дала сметка, че ако не може да се има доверие на Гривник Алистър, идването ѝ тук бе най-глупавото нещо на света.
Гривник Алистър беше магьосник. Водач на банда, крадец, вероятно убиец… а сега и магьосник. Дали при последната им среща беше демонстрирал някакви признаци да е такъв?
Кръв се надигна в лицето ѝ, когато си припомни за всичките случаи, когато я бе докосвал. Обви ръка около нея и я притисна към себе си, опирайки нож в гърлото ѝ. Вдигна я и я носи, претърсва я за оръжие, държеше я за ръка, за да я завлече през Южен мост. И всеки път кожата ѝ щипеше и гореше, но не си спомняше ужилване от магьосническа сила. Нищо подобно.
Ами убитите улични разбойници? Бяха обгорени и изтезавани — от демони, както се твърдеше. Само че дали не беше дело на магьосник, главатар на противникова банда?
Не. Отказваше да го повярва.
Налегна я тъга, сякаш ѝ отнеха Гривник Алистър за втори път. Първо беше мъртъв. Сега пък беше магически — и следователно недосегаем. Земята отново се бе поместила, а вратата към възможностите помежду им се затвори.
Какви възможности? Предпочиташ да е мъртъв, вместо да е магьосник ли?
— Ребека.
Ребека го погледна стреснато. Той ѝ подхвърли монета, а тя инстинктивно я улови. Монета от пет пенса.
— За да ми кажеш какво мислиш — рече. Но не ѝ се усмихна.
— Къде по-точно се намираме? — поинтересува се тя.
Потръпна и протегна ръце към огъня. Поне този път нещата изглеждаха по-прилично в сравнение с леговището му във Вехтошарника.
— Между лавиците, шести етаж, библиотеката „Баяр“.
— Библиотека „Баяр“! — Раиса отново потръпна и се обгърна с ръце.
Гривник я погледна с присвити очи:
— Всичко е наред. Тук никой не се качва, освен ако не проявява изключителен интерес към зърнодобива хиляда години преди Опустошението.
— И така — огледа се Раиса, — това ли е новото ти леговище?
— Винаги трябва да си имаш местенце. — Изглеждаше изнервен, едва ли не срамежлив. Напъха ръце в джобовете си и се заклати на пети, без да среща погледа ѝ.
— Стори ми се, че те видях — каза Раиса. — В началото на есенния семестър. На кон, близо до конюшните при „Уийн“.
— Аз бях — призна той. — И на мен ми се стори, че си ти. — Погледна я преценяващо. — Косата ти е различна — констатира и зарови пръсти в своята.
Раиса издърпа напосоки книга от лавицата.
— Нямах представа, че си магьосник. — Разлистваше четивото… нещо за овес и ечемик.
— Не бях. Тогава не бях.
— Хората се раждат магьосници. Никога не съм чувала някой да се превръща в такъв по-късно. — Натика книгата обратно на мястото ѝ.
Той сви рамене пред тази мистерия:
— Странна работа, а? Моля. Седни. — Гривник посочи единствения стол. — Искаш ли чай? Ще те постопли. — Полагаше всички усилия да се представи като гостоприемен домакин, ала маниерите му си оставаха маниери от Вехтошарника.
— Звучи добре — кимна Раиса. И неспособна да се въздържи повече, попита: — Как се озова тук?
По бузите му избиха петна.
— Както казах, ходя на училище тук — напомни малко отбранително.
— Но как можеш да си го позволиш? — изпусна се необмислено Раиса. Мигом съжали. Въпросът ѝ прозвуча арогантно и високомерно.
Той я наблюдава продължително, сякаш спореше със себе си как да ѝ отговори.
— Продадох си гривните. Предложиха ми добра цена. — Като доказателство си протегна китките. Сребърните гривни бяха изчезнали, ала кожата все още изглеждаше нежна и чувствителна.
Тя се изненада. Гривните бяха неговата запазена марка. Нямаше вид на човек, готов да се раздели с тях.
Явно наистина е жадувал за образование, помисли си тя.
Той се разтършува в ъгъла, намери чаша, от тенекиена кутия гребна с лъжица малко чай, загря каничка с вода между шепите си и напълни чашата. Подаде я на Раиса.
— Научил си много магии — констатира Раиса, отпивайки. Опушената, планинска смеска пробуди внезапната ѝ носталгия по дома. — Впечатлена съм. Явно възприемаш бързо.
В отговор на комплимента Гривник сви рамене:
— Трудя се усърдно. Тук само това ми остава да правя. И си имам… наставник. Помага ми. — Внезапно млъкна и облиза устни.
Раиса се огледа за какво друго да се хване, защото искаше да го накара да говори още за себе си.
— Слушай, Гривник, питах се дали…
— Тук не отговарям на това име — прекъсна я той. — Откакто… сещаш се… се разделих с гривните. Истинското ми име е Хансън Алистър. Хан.
Раиса си припомни нещо — сцена в кабинета на отец Джемсън. Гривник, стиснал в желязна хватка китката ѝ, притискаше нож в гърлото ѝ. Сърцето му биеше полудяло в гърба ѝ, а проповедник Джемсън каза: Хансън! Не си такъв човек.
Джемсън вярваше в Хансън Алистър. Възможно ли беше да е сгрешил в преценката си?
Раиса вдигна очи: Хан определено очакваше въпроса, който бе започнала да задава. Напълно беше изхвърчал от ума ѝ, докато в мислите си се колебаеше между настоящето и миналото.
Сигурно ме мисли за пълна глупачка.
— У-училището осигурява ли ви амулети, или трябваше сам да си намериш? — попита тя.
— Носим си свои. Моя го купих на старо от един търговец, преди да поема на юг.
Звучеше като репетирана история. Не понечи да ѝ покаже отново амулета.
Раиса разбираше от магически предмети — беше работила с баща си. Очароваше я спойката между магията, метала и скъпоценните камъни, съчетани в едно вещерско цяло. Сами по себе си повечето представляваха великолепни произведения на изкуството.
— Може ли да го видя пак?
— Щом настояваш — прозвуча, сякаш не му се искаше да ѝ го показва, но не можеше да измисли причина да откаже.
Бръкна под дрехата си и амулетът се залюля на верижка пред нея. Завъртя се пред очите ѝ, сияейки в зелено и оранжево — същински огнен опал на слънчева светлина.
Беше хубаво изработена змия от скъпоценен камък с рубинени очи, а извивките ѝ се къпеха в злато. Устата ѝ беше отворена, толкова детайлна, че Раиса различаваше капчиците отрова, натежали по върховете на зъбите.
— О! — Посегна несъзнателно към нея, но Хан побърза да я дръпне.
— По-добре не пипай. Хапе — предупреди той и скри амулета в другата си ръка.
— Какво? Да нямаш предвид… змията?
Той поклати глава:
— Непредсказуем е. Досега е изгорил някои любопитни пръсти.
Раиса се вторачи във вещерската дрънкулка. Мяркаше ѝ се неясен спомен…
— Май съм виждала този амулет и преди. Дали не беше реплика на стара негова версия? Отпреди Опустошението?
Хан кимна:
— Така ми казаха. — Пъхна амулета под ризата си. А после, за да промени темата, попита: — А ти какво правиш тук? Ако ми позволиш да ти задам същия въпрос?
Това вече прозвуча познато като старото му аз.
Раиса кихна и си избърса носа. Прашната стая не ѝ действаше добре.
— Същото като теб. Ходя на училище. В „Уийн“.
— „Уийн“! — Хан я изгледа от горе до долу, а лицето му се развесели. Стана някак по-младолик и заприлича повече на неопитоменото момче, с което се бе запознала в храма Южен мост. — Каква ще ставаш, синя куртка или планинец?
— Ами не. Не съвсем. — Раиса се напрегна да си припомни коя история е разказвала. Наистина трябваше да следи по-добре какви лъжи разпространява. — Нали разбираш, работодателят ми предложи да ме изпрати на училище, ако се запиша в „Уийн“.
Хан придоби непроницаемо и твърдо изражение. Очите му заприличаха на отчупени сапфири:
— Имаш предвид лорд Баяр?
Раиса едва не се задави с чая:
— Какво?
— Защо им е да изпращат наставника си в „Уийн“? Храмовото училище… това бих го разбрал.
За момент Раиса изгуби нишката. След това си спомни. Онази вечер във Вехтошарника беше казала на Гривник, че работи при семейство Баяр. Защо Хан Гривник Алистър имаше толкова дяволски добра памет?
Погледна го крадешком. Той се взираше в нея, стиснал здраво устни, а дясната му ръка бе пропълзяла към ножа на кръста. Подсъзнателно, помисли си Раиса.
— Още ли работиш за семейство Баяр, Ребека? — попита той с тих равен тон. Нещо в гласа му я накара да потрепери.
— Ами не, не точно. Аз… ъъ… опитвам да се образовам — измънка Раиса. — Командирът на личната стража на лорд Баяр видя потенциал в мен. Именно той плати обучението ми. Ако се справя подобаващо, съм щяла да имам по-добър шанс да… — Гласът ѝ заглъхна. Хан изглеждаше разсеян, изгубен в спомени. — Защо? — попита Раиса. — Познаваш ли семейство Баяр?
В продължение на един удар на сърцето Хан мълча. После отговори:
— Посещавам часове с двама от тях. В „Мистверк“. Мика и Фиона. Мика живееше в моето общежитие.
Окована Ханалеа, помисли си тя. Значи са тук. Оставаше само Хан да спомене пред семейство Баяр, че се е видял със старата им наставница Ребека. Или да предложи всички да се срещнат на по сайдер някъде на Моста.
Не изглеждаше много вероятно обаче. Доколкото познаваше Мика и Фиона, те се отнасяха с родените във Вехтошарника като с калта по ботушите им.
— Слушай. — Тя се наведе към него и стисна ръце. — Моля те, моля те, не им споменавай, че съм тук. Ще стане неловко, нали разбираш? Не ме възприемат точно като равна.
Той мигна объркано.
— Но ти си със синя кръв. Говориш като тях и си…
— Със смесена кръв съм — прекъсна го Раиса. — Баща ми беше от клановете, а майка ми е обитателка на Дола. Вероятно си забелязал неодобрението на семейство Баяр към народа на клановете.
— Да — кимна той и объркването му се разсея съвсем леко. — Забелязал съм.
Хмм, помисли си Раиса. Навярно ключът към добрата лъжа е да казваш истината по подвеждащ начин.
— Твой ред е — посочи го тя. — Защо си ме проследил?
— Виждаш ли, Кат те е срещнала пред Храмовото училище. — Той се покашля. — Твърдеше, че навярно живееш в „Гриндел“, защото… ъъъ… там живеел ефрейтор Бърн.
— Така ли твърдяла? — Раиса стисна устни, усетила как кръвта нахлува в бузите ѝ. Какво ли му е надрънкала Кат, след като я залови да шпионира Амон?
— Та… исках да разбера дали наистина си била ти. Наблюдавах общежитието ти. Всички други излязоха.
И си нямал какво по-интересно да правиш в нощта на слънцестоенето? — помисли си Раиса.
— А после те видях да излизаш сама и тръгнах по петите ти.
— Започна да ме шпионираш, по-точно казано. Недопустимо, Алистър. Имаш късмет, че не строших твоя пръст.
Той повдигна вежди все едно я предупреди: Това никога няма да стане.
— Слушай сега. Исках да се свържа с теб — призна той. — Но не знаех… дали ще бъда добре дошъл. Или как стоят нещата между теб и ефрейтор Бърн.
— Какво общо има с теб моето приятелство с ефрейтор Бърн? — попита ледено Раиса.
— Още чай? — предложи Хан и посегна към чашата ѝ, сякаш нямаше търпение да разсее напрежението, което прехвърчаше помежду им като мълнии. Ръцете им се сблъскаха, Раиса дръпна чашата и разля остатъка от съдържанието ѝ.
— Съжалявам. Тази вечер съм ужасно несръчна.
Остро си даваше сметка, че двамата са сами заедно, и постоянно измерваше разстоянието до него. Очите ѝ често отскачаха към купчината одеяла в ъгъла. Какво толкова в Алистър постоянно я караше да мисли по този начин при всяка тяхна среща?
Камбаните на кулата „Мистверк“ прозвучаха за пореден път. Раиса започна да брои. Единайсет. Един час до фойерверките.
Хан, изглежда, го прие като сигнал да се заеме с основното:
— Слушай, Ребека, причината да те проследя беше желанието ми да те помоля за услуга.
Тя вдигна изненадано очи; свел глава, Хан гледаше ръцете си. Очевидно не беше свикнал да иска услуги. Или да ги получава, когато това все пак се случва.
— Е — възкликна тя объркано. — Аз, разбира се… Какво мога да направя за теб?
— Просто се питах… би ли била… Би ли ме обучавала?
— Да те обучавам? Теб? — Взря се в лицето му, за да разбере дали не се шегува. Изглеждаше съвършено сериозен, но отказваше да я погледне. — Нали вече си имаш наставник.
— Вярно. Имам. Но ме интересуват неща, за които той не говори.
— Не разбирам нищо от чародейства, нали ти е ясно? — каза Раиса. — Не мога да ти помогна с това.
— Не… Не това искам. — Той докосна с пръст мястото на изчезналите си гривни.
Раиса недоумяваше как да се държи, без да го обиди. Дали един уличен главатар има поне елементарно начално образование? В противен случай часовете в Одънов брод вероятно го затрудняваха.
— Ами… по какво ти трябва помощ? История? Граматика и реторика? Езици? Аритметика? — Раиса изброяваше предметите, в които я биваше. Надяваше се той да има нужда от помощ по аритметика. Най-много я биваше с цифрите, след като беше прекарала толкова дълго из пазарищата на клановете. — Намират ми се някои учебници…
Хан махна нетърпеливо, за да я спре:
— Не, това го умея добре. Отец Джемсън ме обучи достатъчно за начало. А и всеки ден в часовете ми тъпчат главата така или иначе.
— Тогава как изобщо да…
— Ребека. — Хан се наведе напред. Очите му бяха ясни и сини като дълбоководен лед. — Искам да ме научиш да се държа като благородник.
— Какво? — Раиса се вторачи в него.
— Ще ти платя — побърза да прибави мигом той. — Имам пари. Колкото поискаш. И няма да ти отнемам много време. Например два пъти седмично, а ти… нали разбираш… ще ми даваш домашни да се занимавам самостоятелно.
— И защо ти е да минаваш за благородник? — учуди се Раиса. — В смисъл, да го искаш толкова силно, че да си готов да плащаш за частни уроци?
Уличният главатар се изправи и започна да крачи напред-назад, явно прекалено нервен, за да седи на едно място.
— Виж, тук в академията, имам само двама приятели. Единият е роден сред клановете, а другият е отраснал на улицата. Жарава и аз сме отритнати в „Мистверк“. Другите новопостъпили… до един са родени благородници. Синя кръв до девето коляно. Налага ни се обаче да бъдем сред тях, ако изобщо държим да постигнем нещо. Те ще управляват Магьосническия съвет, като се приберем у дома. Те ще се разпореждат.
Хан престана да крачи и се облегна на огнището.
— Наясно съм как да въртя търговия във Вехтошарника… така изкарвах прехраната и на моето семейство, и на други вехтошари. Мога да надхитря всеки уличен главатар в града. Но сега е различно. Сега съм лице в лице с магьосници. Затова трябва да умея да разговарям на техния език, да танцувам танците им, да си служа правилно с приборите и да си подбирам дрехите, иначе никога няма да ме вземат насериозно.
Раиса никога не се беше замисляла за вариант, при който някогашният Гривник Алистър ще общува с магьосници. Във Вехтошарника репутацията му на насилник го бранеше. Как ли се чувстваше сега, в една и съща класна стая с благородническата каста на магьосниците? Сигурно го презираха и му се подиграваха. Всеки ден му напомняха, че е с низше потекло. Факултетният състав го унижаваше със снизхождението си. Отваряше ли уста, подкопаваше положението си.
— Защо е важно за теб да те възприемат сериозно? — попита тя, обзета от съмнение дали ще го приемат за равен. — Какво точно се стремиш да постигнеш?
Хан се загледа в огъня.
— Уморих се да съм свидетел как умират хора, защото са родени във Вехтошарника или в Южен мост. Не мога да понасям повече силните да тормозят слабите. Ще им помогна. — Потърка очи с длани и се покашля.
Да не би да плачеше? Раиса направи крачка към него и протегна ръка, но той ѝ обърна гръб и разрови огъня с ръжен.
— Всъщност не ти трябва обучение за тези неща — докосна го тя по рамото. — Имам предвид стила на говорене и маниерите. В училище ще си имаш вземане-даване с всякакви хора. Умен си и с времето ще ги усвоиш по естествен път.
Хан поклати глава.
— Твърде бавно е. А и честно казано, благородниците не си умират да общуват с хора извън тяхната класа. — Хвърли ѝ поглед през рамо и завъртя очи. — Трябва да се справя бързо, защото не съм сигурен колко време ще остана.
Защо? Заради парите ли? — почти попита тя. За щастие, не го направи. Едно не се беше променило. В присъствието на Хан Алистър тя все още губеше равновесие, забравяше обичайното си спокойствие и увереност.
Дали защото е лукав? — запита се тя. Като Мика Баяр? Като Лиъм Томлин и Рийд Среднощен пътник? Като всяко друго момче, което някога бе намирала за привлекателно?
Или защото ѝ е забранено да общува с него? Като Мика? Нима си като твоята предшественица Ханалеа, чиято страст по неподходящия човек е поставила на колене Седемте кралства?
Не. Не възнамеряваше цял живот да ходи на пръсти от страх да не повтори грешки отпреди хилядолетие. Предстоеше ѝ да вземе предостатъчно нови грешни решения.
— Добре — кимна Раиса, — щом смяташ, че ще помогне, ще ти давам уроци.
Той обърна гръб на огъня и я погледна:
— Наистина ли? Сериозно ли говориш?
Очаквал е да му откажа, помисли си Раиса и кимна повторно.
И тогава Хан се усмихна лъчезарно; очарователната му усмивка, по-опасна от всяко острие, огря стаята.
Трябваше ти само тази усмивка, рече си тя. Веднага щях да се предам.
Той я приближи, бръкна нетърпеливо в джоба си и извади кесия:
— Колко ще…
Раиса вдигна ръка:
— Няма да ти вземам пари за уроците. — Не бе забравила Димитри и теорията на гилден. — Но ще ми бъдеш длъжник. Някой ден ще поискам да ми се отплатиш.
Един дълъг миг Хан я преценява.
— Предпочитам просто да ти платя — заключи накрая. — Не съм сигурен дали ще съм в позиция да изплащам дългове.
— Поемам този риск — отвърна Раиса. — А това, което се очаква да правиш, е да ми плащаш по пет пенса всеки път, когато говориш на просторечие. Само от това ще забогатея, преди семестърът да свърши.
— Хайде бе — възрази Хан и вдигна ръце. — Няма да…
Тя красноречиво потри палец и показалец:
— Пет пенса, моля. Това е сделката. Приемаш или отказваш.
Мърморейки нерешително, той порови в кесията си и извади едно Превалско петаче. Подхвърли ѝ го, а тя го прибра в своята кесия.
Върху новите пет пенса беше гравиран ликът на Мелани. Раиса не смееше да поиска крона, девойчета, както ги наричаха на улицата. На тях беше нейното изображение, в профил. — Да измислим къде ще се срещаме — каза тя. — Не искам Мика или Фиона да ни видят от тази страна на реката.
— Ами например от твоята страна на Моста — предложи Хан. Той замълча. — На горния етаж на таверната „Костенурка и риба“ дават под наем стая на час.
И откъде знаеш за нея? — поиска и се да попита Раиса.
— За предпочитане да не е на Моста. Вероятно семейство Баяр се хранят там всяка вечер.
Хан се разсмя.
— Не и в „Костенурката“. Посещават я само ученици на „Уийн“. Рискувам кожата си, като отивам там. — Той замълча и смръщи вежди. — Но ти, естествено, го знаеш. Никога ли не излизаш?
— Не — призна Раиса. — Не излизам.
— Какво ще кажеш за вторник и четвъртък? — попита Хан.
— Вторник и четвъртък, засега — съгласи се Раиса, притеснена как ли ще ги съчетае с и без друго претоварената си програма. — Междувременно искам да намериш в библиотеката една книга. Заглавието е Превалски блясък и традиции от Холдрон Фолк. До вторник прочети възможно повече от нея. И не прави такава физиономия. Бях по-малка от теб, когато ме накараха да я изчета от кора до кора и да я рецитирам наизуст.
— Звучи като наказание. — Въпреки всичко Хан си записа заглавието.
Прозорците се разтърсиха от далечен удар. Отвъд стъклото се изсипа светлина и озари сумрачната стая.
— Фойерверките! — възкликна Раиса. — Хайде да слизаме. — Посочи към прозореца, твърде нависоко, за да бъде достигнат: — По същия път ли ще минем?
— Предлагам да се качим. — Хан я погледна. — Имам идея откъде да гледаме представлението.
Грабна наметалото на Раиса и го разпери така, че тя да го облече — неловък опит за галантност. После застана зад нея, улови я през кръста и я повдигна нависоко, за да достигне перваза. Тя се издърпа и промуши през прозореца. Той подскочи, хвана се за каменния перваз и с лекота се преметна през отвора.
— Насам. — Поведе я край подножието на кулата, към далечната страна, където покривът се спускаше, за да се съедини с едно от крилата. Просна наметалото си върху керемидите. Подпря се с крака и се отпусна на ската под ъгъл, подходящ да гледа небето. Потупа мястото до себе си. — Тук.
Раиса легна до него.
Бум! Ракетата избухна едва ли не над тях и пръсна поток от цветни искри над зелените площи.
— Великолепно е. — Раиса обърна глава към Хан с широка усмивка.
— Знаех си, че ще се получи — отвърна той с доволно изражение.
Ракетите избухваха из въздуха, изхвърляйки червено, пурпурно, зелено, сребристо, златисто. През небето преминаваха огромни колесници и теглеха след себе си слънцето. Дракони разтваряха зъби с рев, издишаха пламъци и предизвикваха възторжените викове на тълпите долу. Предимно клановете произвеждаха фойерверките и се твърдеше, че съдържат мъничко магия.
— Ооо — изтръгваше се едновременно от тълпата. — Ааа.
Раиса плаваше в море от носталгия по дома. Кралица Мариана беше начело на фойерверките в Превалски брод, докато ракетите избухваха над Ханалеа, Лиса и всички други планини. Отиваха със свещите до Храма и отправяха благодарност към Светицата за завръщането на слънцето.
Нека слънцето отново се появи, Майко, помисли си Раиса и наистина си го пожелаваше.
— Какво ти харесва най-много по слънцестоене у дома? — погледна тя Хан.
— Храната — отговори без колебание той.
— Каква храна? — Раиса си припомни огъващите се от тежестта на блюдата маси в палата.
— Храна, достатъчно да се заситиш — каза простичко той. Подложи едната си ръка под главата, а с другата посегна и улови нейната.
Смелчага си, прецени тя, но не се отдръпна.
— Преди войната да влоши нещата — продължи той, — по слънцестоене винаги имаше достатъчно храна. В храмовете дори оставаше, а някои от богатите домове раздаваха неизяденото от празненствата си. От войната насам не е толкова изобилно, но все пак е повече от обичайното… По пазарищата имаше играчки и бонбони, пържени медени кексчета и карамелени звезди, каквито няма по никое друго време от годината. Сестра ми Мари много обичаше тези медени кексчета и захарни звезди. И цяла сладкарска количка да ѝ донесях, искаше още. По цялото ѝ лице оставаше пудра захар.
Той въздъхна и замълча, изгубен в мислите си.
— Липсва ми снегът. — Раиса избърса с ръкав студената мъгла от лицето си. — От него градът приличаше на приказка. — Семейството ѝ се возеше из града в конска шейна; всички бяха сгушени в кожи, а звънчетата подрънкваха.
— И реката не миришеше толкова лошо, когато замръзне — додаде Хан.
Тя се разсмя:
— Прав си. — Независимо от различния им живот, в спомените им реката миришеше по един и същ начин.
— Измъквахме се през нощта и с капаци от кофи за боклук се пързаляхме от върха на хълма надолу по улица „Каменоделска“, докато не се появеше стражата да ни прогони. Понякога и аристократите се спускаха с шейните си. Хващахме се за шейните, стъпвахме на плазовете и се возехме, докато лакеите не започваха да ни налагат с тояги.
Дъхът на Раиса секна:
— Удряли са ви с тояги?
— Е — хвърли ѝ кос поглед. — Ако те бива достатъчно, пропускаха.
Поредица бързи експлозии в небето привлече вниманието им. Беше кулминацията на представлението, симфония от звук и светлина. А после свърши. Под клепачите на Раиса останаха ярки очертания, ушите ѝ продължиха да звънтят.
Усети как на покрива до нея Хан се помести. Дойде малко по-близо. Раиса просто лежеше, без желание да помръдне. Искаше единствено да стои тук, горе, далеч от житейските бури в низините.
Накрая все пак отвори очи. Той отново се бе надигнал на лакът и я съзерцаваше с нерешителност. По-точно бе загледан в устните ѝ.
Иска да ме целуне, осъзна тя. Но си мисли какво се бе случило на Туран и не се решава да е настоятелен.
— Благодаря ти. — Раиса също се надигна и мигът отмина. — Прекарах вечерта на слънцестоенето по-хубаво, отколкото очаквах. Но най-добре да се връщам.
Той се изправи и ѝ помогна да стане. Задържа я, за да не се хлъзне по керемидите.
— Ще те изпратя, за да съм сигурен, че ще се прибереш жива и здрава.
Преди тази вечер тя би отказала предложението. Независимо от присъствието на Мика Одънов брод ѝ се струваше безопасно място, изолирано от истинския свят. Ала грешеше.
Прекосиха все още претъпкания с народ мост, потънали в собствените си мисли. По целия път тя не спираше да поставя под въпрос решението си да дава уроци на Хан Алистър. Безсилието по отношение на Амон ли я бе накарало да каже „да“? Желанието ѝ да постъпи по начин, за който знаеше, че той няма да одобри? Първо писмото до кралица Мариана, а сега и това.
Не беше ли по-добре да се държи на разстояние от всеки, свързан с Превала? Не беше ли по-добре да стои далеч от човек, който кара сърцето ѝ да препуска, а тя — да губи ума и дума? От човек, с когото ѝ се иска да забрави за правилата?
Във всичките седем кралства имаше ли друг с повече залози срещу него? Някой по-малко приемлив за която и да е фракция в Превала в сравнение с Хан Алистър?
Е… Не че възнамеряваше да се омъжи за него.
Вече в покрайнините на вътрешния двор на „Уийн“ тя спря:
— Оттук нататък всичко е наред. Общежитието ми е ей там.
— Тревожиш се да не би ефрейтор Бърн да ни види заедно ли? — Хан кимна към „Гриндел“.
Защото Раиса се тревожеше точно от това.
— И защо това би ме притеснило според теб? — поинтересува се остро тя.
— Предположение.
— Явно смяташ, че между нас има… нещо. Не зная какво ти е споменала Кат, но каквото и да е, не е вярно.
— Ами определено има нещо. — Той потърка брадичка. — Просто не съм сигурен какво е.
Тя изсумтя, за да му демонстрира какво мисли по въпроса.
— Благодаря ши за чая и фойерверките, новопостъпил Алистър — кимна тя. — Прекарах чудесно. А сега, ако ме извиниш.
И с високо вдигната глава пое през малкия площад към „Гриндел“. Наближи общежитието, а той извика след нея, та чак гласът му отекна:
— Ще се видим утре вечер, новопостъпила Морли!
Тя се обърна:
— Какво?
— Утре е вторник — поклони се дълбоко той. И изчезна в нощта.
Раиса остана загледана след него. На устните ѝ напираха десетина саркастични реплики, но не произнесе нито една.
Раиса се качи с мокри ботуши по стълбището пред „Гриндел хол“ и отвори тежката входна врата. В общото помещение гореше една-единствена светлинка, а ъглите тънеха в сенки. Амон Бърн седеше с изправен като дъска гръб на масата за четене, с разтворена книга пред себе си. Видя, че е Раиса, отпусна се малко и по лицето му се разля облекчение.
— Най-после — въздъхна той. — Къде беше досега? Изпратих Мик и Талия да те търсят. Боях се да не ти се е случило нещо.
— Гледах фойерверките. И щом свършиха, веднага се връщам.
— Фойерверките ли? Нали нямаше да излизаш. — Амон потърка чело с длан.
— Промених си решението. — Раиса си свали наметалото и го окачи до огъня.
Амон погледна часовника на полицата над камината:
— Фойерверките свършиха преди час. Много време ти е трябвало, за да се прибереш.
— А ти защо си се прибрал толкова бързо? — попита раздразнено Раиса. За най-късия ден от годината, вечерта се очертаваше най-дългата за целия ѝ живот. — Да не сте се скарали с Аннамая?
— Рай, недей!
— Е, ти ме подлагаш на разпит. — Чувството за вина винаги я караше да си изпуска нервите. А поради главоболието образите на Амон и Хан се смесваха в ума ѝ.
Той изпъшка.
— Вечеряхме заедно, но реших да не оставам за фойерверките. И двамата бяхме изморени. — Наистина изглеждаше изморен. И тъжен.
Раиса незабавно изпита угризения.
— Тази нощ няма вечерен час — напомни тя. — Докато се прибирах, по Моста все още имаше много хора.
— Моста? — Очите на Амон се присвиха. — Там ли беше?
Беше прекалено изтощена, за да лъже или да се впуска в дълги разяснения:
— Хрумна ми да потърся Холи и Талия. По пътя Анри Туран ме нападна в една уличка. Смяташе, че трябва да ми бъде даден урок.
— Какво? — Амон изригна от стола, улови я за лактите и се вгледа в лицето ѝ. Беше пребледнял около устните, а очите му изглеждаха едва ли не черни. — Знаех, че нещо се е случило. Затова си тръгнах след вечеря… за да те потърся. Но после ми се стори, че… Добре ли си? Той направи ли ти… Всичко наред ли е…?
— Добре съм — Раиса побърза да прекрати водопада от думи. — Само няколко насинявания и цицина на главата, това е всичко. Благодарение на теб, защото ме научи как да се държа по време на улични схватки. Той, предполагам, изобщо не го очакваше от мен.
Амон я задържа на една ръка разстояние и я огледа от главата до петите за поражения:
— Повика ли на помощ стражата? Защо не накара да ме потърсят, Рай? — Гласът му едва не се пречупи при последното изречение. — Зная, напоследък между нас беше неловко, но бъди сигурна…
Раиса поклати глава:
— Не исках да привличам вниманието — прекъсна го тя. — Освен това според мен той си научи урока.
Амон все още изглеждаше поразен, сякаш всичките му най-лоши страхове се бяха сбъднали.
— Точка. Повече няма да се разхождаш без придружител, не и след случилото се.
— Изслушай ме. — Раиса вирна брадичка. — Можеше да се случи на всяко момиче, уязвило гордостта на Анри Туран. Не става дума коя съм аз. Придружителят не е отговор. Как ще го обясним на Сивите вълци? Да не говорим за другите ученици.
В продължение на един дълъг миг двамата останаха втренчени един в друг.
— Ще поговоря с учителя Аскъл — обади се най-накрая Амон. — Той ще се разправи с Туран, Аскъл не търпи подобно поведение. — Амон прокара нежно пръсти по тила ѝ и напипа подутината на мястото, където главата ѝ се бе ударила в тухлената стена. — Как се чувстваш?
— Добре. Хубаво е, че съм твърдоглава.
— И след всичко това просто отиде да погледаш фойерверките? — повдигна вежда Амон.
— После се появи Гривник Алистър.
Амон отново притисна пръсти към слепоочията си.
— Сънувам, нали? Унесъл съм се и това е кошмар. — Отиде до масата и седна.
— Алистър е инсценирал собствената си смърт, за да се измъкне от Кралската гвардия — обясни Раиса и се отпусна на стол срещу него. — Помниш ли как ми се стори, че го видях при конюшните? Той е бил. — Последните ѝ думи издаваха известно удовлетворение, след като Амон лично я бе убедил, че е допуснала грешка. — Учи в „Мистверк“.
Амон отпусна длани върху масата:
— „Мистверк“? Но… какво е…
— Гривник Алистър е магьосник — изстреля тя. — И вече не е Гривник. Продал е сребърните си гривни, за да си плати обучението. Сега се казва Хан.
Амон остана замислен, със сключени вежди.
— Нещо не е наред. Хората не се преобразяват просто така в магьосници. Трябва да е бил такъв през цялото време. — Вдигна очи към нея. — И защо му е на един магьосник да живее във Вехтошарника?
Раиса сви рамене:
— Не съм забелязвала никакви признаци за магьосничество у него. И до тази вечер не съм усещала през ръцете му да се просмуква енергия.
Амон рязко вдигна глава:
— Той те е… докосвал?
Ако очакваш обяснение, ще се разочароваш, помисли си Раиса.
— Гледахме заедно фойерверките, а после ме изпрати.
— Ваше Височество, простете ми, но да не би да сте си изгубили ума! — Изтощението на Амон бе заменено от раздразнение. Той се изправи и закрачи напред-назад. — Това е най-откачената идея, която някога…
— Какво очакваш от мен в такава ситуация? Да го цапардосам по главата и да го хвърля в реката? Познава ме като Ребека Морли. Това име използвам и тук. Кое според теб ще предизвика повече подозрения? Ако избягам или ако продължа да бъда онази, за която вече се представям?
— Не е било необходимо да гледаш фойерверките с него. Или… или да му позволяваш да те милва.
— Да ме милва? — Раиса повдигна вежди. — Кога съм споменавала милувки?
Амон спря да крачи и се завъртя на място:
— Нарочно ли го правиш? За да ми отмъстиш заради Аннамая? Защото ако е така, си…
— Мислиш, че всичко се върти около теб ли? — Раиса поклати глава. — Напротив, надявам се двамата с Аннамая да сте много… щастливи! — И щеше да прозвучи далеч по-убедително, ако гласът ѝ не бе потреперил.
Някой се покашля на стълбите и двамата подскочиха. Раиса вдигна очи. Холи стоеше на горната площадка по нощница.
— Съжалявам, че се натрапвам, но двамата сте ужасно шумни, а се опитвам да поспя, защото заминавам след няколко часа.
— Извинявай — изрече Раиса с пламнало лице. — След минутка си лягам и аз.
Двамата проследиха с поглед как Холи изчезва.
— Алистър явно е намислил нещо. — Амон разравяше яростно огъня с ръжен. — Трябва да е намислил. Може да ни е проследил дотук.
— Защо да ни следи дотук, а после да се крие четири месеца? — попита раздразнена Раиса. — Защо изобщо би ни последвал дотук?
Тази вечер те проследи, обади се досаден глас в главата ѝ. Дойде да те потърси.
— Не зная — отвърна Амон. — Сигурен съм в едно: нещата се оплитат все повече, някой ще дръпне нишка и всичко ще се разплете. — Седна в края на камината и зарови лице в шепите си.
Целият гняв на Раиса се изпари, сякаш някой спука балона на възмущението ѝ и остави само болката.
Седна до Амон, сложи ръка на коляното му и отпусна глава на рамото му:
— Амон, съжалявам. Толкова много съжалявам. Опитвам се да приема нещата спокойно, наистина. Но не ме бива особено. Щеше да е по-лесно, ако не ни се налагаше да бъдем заедно през цялото време. И ако всички тези неприятности не висяха над главите ни.
Тя потръпна. Огънят беше замрял и в стаята се промъкваше студ. Искаше ѝ се единствено да пропълзи в топлото легло и да спи.
— Свали тези мокри дрехи — каза внезапно Амон, сякаш умът му бе препускал по своя пътека. — Но… исках да ти кажа… от Превала има новини.
— О! — Раиса се изправи, внезапно пробудена.
Това обясняваше разсеяността му. За пръв път от пристигането им преди четири месеца получаваха новини.
— Писмо от баща ми — поясни Амон. — Отпреди два месеца е, пренесено е с кораб от Варовикови чукари. Явно оттам му се е видяло по-безопасно, вместо да го изпраща по суша. — Той се усмихна уморено в отговор на нетърпеливото ѝ изражение. Бръкна под униформената си туника и извади измачкано писмо, подпечатано с обикновен восъчен печат, а не със символа на меча и вълка на капитана на Кралската гвардия. Печатът беше разчупен. — Боял се е да не попадне в неправилните ръце.
Например ръцете на неговата кралица, помисли си виновно Раиса.
Амон ѝ подаде писмото:
— Прочети го и ще разбереш защо бях разтревожен. А после най-добре да си лягаме.
Раиса взе писмото. Разгъна го и разпозна ситния, безупречен почерк на капитан Едън Бърн:
Сине,
Дано те заварвам, теб и другарите ти кадети, в безопасност. Надявам се да прекарваш по-малко време на Моста и повече да посвещаваш на учението, за да подсигуриш достойното бъдеще на фамилното име.
Получих съобщението ти за водобродите. Полагам всички усилия в моя власт, за да разреша проблема. Привикали са лейтенант Гилън обратно в Превалски брод. Ефрейтор Слоут е убит по време на нападение близо до Западна стена. Подбрах лично заместника на Гилън. Службата на Дивата роза отдели средства за закупуване на хранителни припаси за Блатата, а също така за Вехтошарника и Южен мост. Така че отношенията с Блатата се подобриха, макар — както вероятно се досещаш — все още да са обтегнати.
Тук, в столицата, беше труден сезон. Особено силен натиск върху Нейно Величество оказват Магьосническият съвет и други представители на аристокрацията, поради продължаващото отсъствие на принцеса Раиса и спекулациите около местонахождението ѝ.
От това страдат отношенията между Нейно Величество и висшия магьосник. Висшият магьосник дава да се разбере, че заминаването на принцесата наследница от Превала, въпреки изричното желание на кралицата, може и да е довело до смъртта ѝ или да е попаднала под контрола на чуждестранни сили. Лорд Баяр се опасява, че объркването около унаследяването излага Превала на опасност. Дава да се разбере, че подкрепя издигането на принцеса Мелани за принцеса наследница, докато, и ако някога, принцеса Раиса се завърне в Превала, за да предяви претенциите си за трона.
Поразена, Раиса вдигна очи към Амон:
— Мелани като принцеса наследница? Но защо им е да…?
Амон почука с пръст писмото и се помести така, че бедрото му се допря до нейното:
— Прочети нататък — подкани я той.
Възможно е това да е просто заплаха, чиято цел е да стигне до ушите на истинската наследница и да я накара да се върне в двора. Разбира се, висшият магьосник и останалите членове на Магьосническия съвет в съюз с него не крият мнението си. Клановете са не по-малко открити в съпротивата си срещу каквато и да е промяна в унаследяването. Авърил Демонаи, съпруг на кралицата и баща на двете принцеси, изрази ясно позицията им. Аристокрацията е разделена поравно по този въпрос. Напрежението в кралския двор е нагнетено.
Този публичен дебат има неочакван ефект. Когато се плъзна мълвата за възможността принцеса Раиса да бъде отхвърлена като наследник, из Вехтошарника и Южен мост избухнаха бунтове. Заради Службата на Дивата роза принцесата се радва на огромна подкрепа сред обикновения народ в столицата, където виждат в нея своя застъпница. В последно време към висшия магьосник са насочени силни подозрения и презрение. Той не се осмелява да излезе на улицата без въоръжен ескорт.
Ха! — помисли си Раиса. Така му се пада. Независимо от това, тя не хранеше илюзии, че обитателите на бедните квартали ще надделеят над Гаван Баяр.
Въпреки отсъствието на принцесата, Службата на Дивата роза продължава да получава средства.
Раиса отново вдигна очи:
— Кой изпраща пари на храма в Южен мост според теб? — попита тя.
Амон сви рамене:
— Не зная. Възможно е да са обикновени граждани, някои аристократи и вероятно баща ти.
В това имаше смисъл. Освен проповедника Джемсън, Авърил беше един от малцината, наясно как се издържа нейната служба.
Тя отново се задълбочи в писмото.
Клановете заплашиха да прекратят търговията с другите шест кралства, ако принцесата бъде отхвърлена. Дори да не успеят да наложат контрол над търговията по море, загубата на търговските пътища към Ардън, Тамрон и останалите кралства положително ще понижи значително притока на основен източник за попълнения на кралската хазна. Освен това са ограничили движението на амулети и други магически устройства за магьосниците в кралството. Магьосническият съвет се оплаква горчиво от този факт и намеква, че тези действия на клановете застрашават сигурността на държавата. Отношенията между Магьосническия съвет и клановете са в лошо състояние.
До момента Нейно Величество кралицата устоява на подканите да внесе поправки в унаследяването. Прекарва повече време с проповедниците в храма и явно това е източникът на нейната непоклатимост. С други думи, макар и относително стабилни, събитията са стигнали до задънена улица. Ясно е обаче, че в резултат от смъртта или безследното изчезване на принцеса Раиса някои хора в кралството могат да се домогнат до целите си. Те очевидно намират принцеса Мелани за по-сговорчива и предпочитат тя да наследи трона.
Раиса вдигна поглед към Амон. Той разравяше огъня, а мускулите по челюстта му играеха. Сега тя си обясняваше защо я беше издирвал, на какво се дължи облекчението му, че се е върнала, и какво подклажда подозренията му към Хан Алистър.
Тя продължи да чете.
Извинявам се, че споделям тези тревожни новини в писмо. Ти, несъмнено, сам ще прецениш каква част от всичко това да споделиш с кадетите. Желанието ми е само да ви предупредя да не действате импулсивно. Ако след като прочетеш написаното, почувстваш потребност да се върнеш в Превала, настоятелно ти препоръчвам да не го правиш. Остани, където си, учи се добре, бъди бдителен и се подготвяй за предстоящите предизвикателни задачи. Ако у дома има нужда от теб, ще ти изпратя съобщение.
И се моля принцесата наследница, където и да е, да е под закрилата на Създателката, докато най-после успее да се присъедини отново към кралицата, нейната майка.
Най-отдолу нямаше подпис.
Раиса остана вторачена в писмото. Очите ѝ се пълнеха със сълзи и буквите се размазваха по страницата. Всичко това произтичаше от решението и да избяга от Превала. Като се замислеше сега, ѝ се струваше прибързано и страхливо. В този момент кралица Мариана можеше да разчита само на себе си и на малкото помощ, която Авърил би ѝ осигурил. Помощ, която Мариана вероятно не би пожелала да приеме.
Раиса оплакваше любовния си живот, учеше история и си играеше на война, наслаждаваше се на независимостта да бъде анонимната Ребека Морли. Междувременно майка ѝ, баща ѝ и Едън Бърн правеха всичко възможно да удържат кралството цяло.
А сега рискуваше да изгуби трона си.
— Всичко е по моя вина — разтърсена, тя си пое дълбоко дъх.
— Раиса, хайде, не е така. — Амон я потупа неловко по гърба.
— Да, така е. — Приличаше на малко дете, което отказва да се успокои. — Съсипах всичко. Трябваше да остана.
Отмести ръката му, изправи се и го погледна от високо:
— Трябва да се върнем у дома. Не биваше да оставям майка си сама.
— Рай, кралицата е тя — напомни меко Амон. — Не ти. И всички се съгласихме, че не можеш да останеш и да те омъжат за Мика.
— Щях да се справя с Мика — възрази Раиса. — Едва ли щеше да е толкова лошо.
— Вярно, млад е, но е могъщ — натърти Амон. — Но дори да се справеше с Мика, как идеше да надвиеш лорд Баяр и Магьосническия съвет?
— Рано или късно ще се наложи да се изправя и срещу тях. Защо да не започна още сега?
— Шестнадесетгодишна? — повдигна вежди Амон.
— Някои кралици на Сивия вълк са били короновани още по-млади.
— Но ти не си кралица — настоя Амон. — Кралица е майка ти и е взела някои неправилни решения.
— Но е кралицата — отвърна остро Раиса. А после въздъхна: — Съжалявам. Просто не мога да се въздържа да не я защитя. Тя не се е предала, не виждаш ли? Изминаха шест месеца, откакто заминах, а тя все още се държи. Трябва да се върна и да я освободя от това задължение.
— Писмото е отпреди два месеца — отбеляза Амон. — Кой знае каква е ситуацията в момента? Татко казва да стоим надалеч, защото е прекалено опасно да се връщаме у дома. Вярвам му.
— Писмото е отпреди два месеца — повтори Раиса. — Нищо чудно нещата да са се променили. — Хан, помисли си тя. Правилно или неправилно, не можем да не защитаваме родителите си.
— А клановете? — не се предаваше Амон. — Никога няма да се примирят с брак между теб и магьосник. Ще поведат война заради това. Кланът Демонаи по-скоро би убил Мика, отколкото да му позволи да ти стане съпруг.
В това имаше доза истина. Раиса разтри вдървения си врат. Как да се върне у дома и да защити правото си на наследство и същевременно да избегне уреден брак?
Надяваше се Холи да донесе отговор от Мариана.
Тя погледна Амон: наблюдаваше я, сякаш искаше да провиди какво ще предприеме.
— Ако настояваш да се върнем — каза той, — всички идваме с теб.
— Ще си помисля. — Раиса му подаде писмото.
Той го хвърли в пламъците — хартията се съсухри и се превърна в дим и пепел.
— Как изглеждам? — Хан, в новите си дрехи, се завъртя.
Шивачът беше взел добре мерките — жакетът и панталоните му прилягаха като втора кожа. По-трудно се оказа да се отърве от шивача.
Жарава вдигна очи от учебника. След като се върнаха от вечеря, се беше настанил в удобното кресло с една от противните стари книги на Огнеков в ръка.
— Зашеметяващо — одобри той. — Какъв е поводът?
— Ще се виждам с едно девойче.
— Никога не съм те виждал да се докарваш за среща с девойче — отбеляза Жарава. Повдигна вежда: — Да не си тръгнал да се жениш?
Хан поклати глава:
— Ходя при нея на уроци по аристократичност. Нали ти казах, Ребека Морли.
— Хммм. Е, поне го докарваш на вид. Само вирни глава и ме погледни над нос. — Хан се подчини. — Точно така. Идеално. В кръвта ти е. — Сините очи на Жарава блещукаха шеговито: — А сега кажи: „Гъбоядците не са нещо повече от пиявици по тялото на обществото… необходимо зло.“
Хан се разсмя:
— Няма да се справя. Май не съм роден за това.
Жарава сви рамене:
— Колко време продължава урокът ти? Днес Кат има още един рецитал в Храма. Ще намина. Ще дойдеш ли?
Хан поклати глава:
— Няма как. Затрупан съм с работа. — Показа му екземпляр на Превалски блясък и традиции от фолк, книга, достатъчно дебела да се подпира врата.
Колко учители си имаше вече: Гарван, Абелард, а сега и Раиса? А новият срок дори не беше започнал.
Жарава отбеляза с пръст докъде е стигнал и въздъхна. Гледа няколко минути Хан и рече:
— Тревожа се за Кат.
— Какво? Защо? — Хан опита да си спомни кога я е виждал за последно. Преди доста време. Сякаш тя го отбягваше. Или просто той никога не се навърташе наоколо.
— Струваше ми се, че тук наистина ѝ харесва, свиква с живота в Храмовото училище и така нататък — изброи Жарава. — Но изведнъж отново стана нещастна. Питах се дали не ти е споменавала нещо.
— Не — отвърна Хан. — Дали оценките ѝ са били ниски?
Двамата с Жарава току-що бяха получили своите оценки за есенния срок. Дори Грифон ги беше пуснал, макар че учителят бе надраскал върху атестата на Хан: Новопостъпил Алистър да положи усилия да идва навреме и подготвен в час, а после да се старае да остава буден.
Жарава поклати глава:
— Не допускам да е това. Чувах само добри думи за Кат, а и тя е блестящ музикант. Затова се надявах да дойдеш. По-вероятно е да сподели с теб какво я тревожи.
— Иска ми се да можех. Но ще опитам да поговоря с нея, обещавам. — Камбаната на „Мистверк“ проехтя дълбоко един път, за да отбележи четвърт час. — Кървави кости, трябва да тръгвам — възкликна с внезапна паника в гласа Хан. — Закъснявам. — Предай на Кат, че съжалявам за рецитала ѝ.
Докато препускаше надолу по стълбите, чу Блевинс да крещи:
— Ако продължаваш така, пак ще се изтъркаляш!
В пивницата на „Костенурка и риба“ нямаше много народ. Барманът, отпуснал се на тезгяха, имаше вид на човек, прекалил с дегустацията на собствената си стока. При влизането на Хан вдигна глава и огледа хубавите му дрехи с мътен поглед.
— Девойчето е горе и те чака. — Барманът направи опит да намигне, но не сполучи и притвори очи. — Не пожела да те изчака тук.
Из цялото помещение се обърнаха глави. Хан взе стълбите по две, стиснал учебника под мишница.
Ребека вдигна поглед, когато той се появи, а зелените ѝ очи отскочиха по дрехите му, без да коментира. Носеше дълга пола от тъмна вълна и бяла блуза с дълги ръкави — приличаше на някоя от най-строгите учителки на Джемсън.
— Закъсняваш, Алистър — констатира без предисловия. Изглеждаше раздразнена.
— Съжалявам, забавих се със…
— Някои от най-важните правила на етикета са свързани с точността — прекъсна го Ребека, без да се интересува от извиненията му. — Правилото е за делови срещи да идваш навреме или няколко минути по-рано. За социални ангажименти никога не бива да пристигаш рано. По-добре да закъснееш с няколко минути. Колкото по-важна личност си, толкова по-късно пристигаш. — Замълча. — Това е делова среща.
Хан замига срещу нея. Ако трябваше да е напълно честен, идването навреме никога не беше особено важно за него. Във Вехтошарника сам определяше графика си. Да си уличен главатар означаваше хората и събитията да чакат теб. Грубото пресмятане по ъгъла на слънчевите лъчи и колко дълги сенки хвърлят сградите беше достатъчно. Дори Джемсън не държеше на точността за посещение на часовете му. Радваше се, че въобще си се появил.
— Разбирам. Извинявам се — подбираше внимателно думите си. — В бъдеще ще опитвам да идвам навреме.
— В бъдеще ще идваш навреме. — Ребека вирна нос и отметна коси, — или това ще бъде последният ти урок.
Къде изчезна девойчето от покрива? — искаше да попита Хан. Онова, което легна по гръб до мен, за да гледаме фойерверките. Онова, което замалко не целунах.
За да промени темата, той се огледа. Малка маса бе подредена за двама — с чинии, купи, чаши, салфетки и наръч вилици, лъжици и ножове.
— Да не си поръчала храна? — попита Хан. — Нали се разбрахме да хапнем, преди да дойдем.
— Всъщност няма да ядем — уточни Ребека. — Мислех какъв е най-добрият начин да те науча на нещо и ми се видя добра идея да разиграваме ситуации. Днес ще говорим за пристигане, заминаване и маниери на масата.
Пристигане и заминаване? — озадачи се Хан. И колко трудно може да бъде?
Оказа се — много трудно. Аристократите явно отдаваха по-голямо значение как пристигаш и си тръгваш, а не какво се случва в промеждутъка. Безчет правила определяха кой и кога пристига, кой на кого и кога се покланя или прави реверанс; кой на кого какво казва; на кого се пада честта да излезе пръв от помещението и как да го направи. Например, ако тръгнеш да излизаш преди някой по-важен от теб, изнизваш се заднешком и се кланяш чак до вратата.
Досега единствените случаи, когато Хан беше излизал заднешком от помещение, бяха, ако имаше голяма вероятност човекът вътре да забие нож в гърба му.
Освен това имаше правила как да различиш кои хора са по-важни от теб — на практика всички останали.
Ребека се вживяваше от роля в роля: ту беше прислужница, ту домакиня, ту лорд, ту дама, по-важния човек или по-маловажния.
— Добра артистка си — оцени я Хан. — Най-малкото колкото актьорите, които съм гледал на Палисадата. — Това беше открит театър в Южен мост, където човек можеше да влезе срещу монета от пет пенса. Или да се вмъкне безплатно.
— Е — отвърна Ребека, — това е едно от нещата, които аристократите умеят добре… да играят роли.
Накрая се заеха с маниерите на масата. Имаше много ставане и сядане, колко голяма порция да си вземеш, колко да не изядеш, какви храни да консумираш и в какъв ред, кои прибори за хранене да използваш, къде да си оставяш салфетката и как да попиваш — не да бършеш — лицето си. През цялото време се очакваше да поддържаш разговор. И всеки път Хан изпускаше някое просторечие, а Ребека протягаше ръка.
Към края Хан се оказа значително обеднял, а главата му се маеше.
— Понякога не замръзваш ли от безсилие да измислиш какво се очаква от теб? — попита той. — Не огладняваш ли, не посягаш ли с ръка към храната? Не се ли оказваш в положение умът ти да е напълно празен и да не се сетиш и за една дума, която ти е позволено да кажеш?
— Е — измърмори мрачно Ребека, — някои дами прибягват до припадане в несвяст. Мъжете се оправят сами.
Хан се разсмя.
— А аз смятах живота на улицата за труден. Нямах представа.
Навън камбаните удариха десет пъти. Бяха отлетели два часа.
— Ще се срещнем в четвъртък и очаквам да дойдеш навреме — предупреди го тя. — Прочети четвърта и шеста глава. В четвъртък ще обсъдим правилата за унаследяване и аристократичните класи. И ще те изпитам какви са маниерите на масата.
— Може ли да задам един въпрос? — попита Хан, макар че вече трябваше да тръгва за библиотеката „Баяр“ и Гарван.
— Ами времето ни почти изтече… Какво има?
— Какви са правилата за излизане? — Той Запрелиства учебника. — Има ли глава по тази тема?
— В смисъл? — изгледа го озадачена Ребека, но Хан подозираше, че е разбрала.
— За излизане. Нали се сещаш, ухажване. Брак. Такива неща. Сигурно има такива правила. Кой с кого излиза. Кой за кого може да се ожени. Кого можеш да целунеш и колко често. Кой започва пръв. — Гледаше я прямо и бузите ѝ порозовяха.
— Има правила, разбира се. Винаги има. — Тя се изправи рязко и направи дълбок реверанс — знак, че няма да му обясни какви са.
Той също стана и успя да се справи с един приличен поклон:
— Благодаря ви, Ребека, че отделихте от времето си да ме обучавате — изрече прилежно той. — Днес научих много.
Тя тръгна пред него по стълбите с високо вдигната глава и изправен гръб. Почти стигнаха долната площадка, когато някой повика:
— Ей! Ребека!
Ребека спря внезапно и Хан се блъсна в нея. Улови я за лактите, за да я предпази да не падне.
На близка маса се бяха настанали кадети от „Уийн“ — две девойчета, широко усмихнати. Униформата на едната подсказваше, че е член на факултетния състав.
— Здравей, Талия. — Ребека едва не се задави. — Здрасти, Пърли.
Двете надигнаха чаши.
— Кой е приятелят ти? — смигна ѝ Талия.
— Приятелят ми? — Ребека симулира пълно неведение. — О! — Хвърли поглед през рамо към него, сякаш изненадана да го открие зад себе си. — Това е… ъъъ… Хан. Алистър. Познавам го от дома.
— Приятно ми е да се запознаем. — Хан кимна на Пърли и Талия.
— Теб не те ли наричаха Гривник? — попита Талия.
— Някога — уточни Хан.
— Еха, Ребека — усмихна се още по-широко Талия. — Решили сме да си поживеем, а?
Ребека явно сметна за необходимо да изясни ситуацията.
— Той… ъм… давам му частни уроци.
— Така е — потвърди сериозно Хан. — Много е добра. Научавам доста от нея.
Пърли се изкиска:
— На какво те учи?
— Ами, покриваме доста голям обхват — отвърна Хан.
Кадетите избухнаха в смях, но Ребека не изглеждаше весела. Тихомълком излезе, без да обръща внимание на приятелките си.
Гарван прояви известен арогантен интерес към уроците му с Ребека.
— Коя е тази млада жена? — поинтересува се той. — Откъде я намери?
— Казва се Ребека Морли. Работеше като наставница в една благородническа къща. Познавам я от по-рано, още преди да дойда тук.
— Наставница. — Гарван сбърчи нос. — Знаеш ли нещо повече за семейството ѝ?
— Връзките ми не са толкова дебели, колкото ми се иска — отвърна саркастично Хан. — Пък и кралица Мариана имаше друг ангажимент.
— Кралица Мариана? — Гарван изглеждаше объркан. Лицето му постепенно се проясни: — А, да. Разбира се.
Колкото и умен да беше, понякога Гарван изоставаше мъничко, особено когато му се налагаше да вниква в шегите на Хан. Вероятно хуморът на благородниците беше различен. Все пак Гарван проявяваше чувство за хумор, но по горчив и ехиден начин.
Учителят продължи да настоява:
— Сигурен ли си, че тази Ребека…
— Преподавала е в семейство Баяр — прекъсна го Хан. — Очевидно за тях е била достатъчно добра.
— Семейство Баяр? — скова се Гарван. — Работи за рода Соколово гнездо?
— Работеше — поправи го Хан. — Сега учи тук.
— Откъде си сигурен, че не е шпионин? — попита Гарван. — Или наемен убиец?
— Не съм. Но и не разполагах с куп желаещи за длъжността. Практически се наложи да ѝ падна на колене, за да я накарам да приеме. Срещаме се от месец и все още не ми е прерязала гърлото.
— Е — примири се Гарван, — ще видим. Надявам се поне да внимаваш. — Огледа критично Хан. — Изборът ти на облекло се подобрява. Както и говорът ти.
Хан се задоволи само да затвори очи. В началото наистина не го беше грижа особено за задачата да се превърне в благородник — такава беше цената на Гарван, за да продължат с уроците. Сега обаче съзнаваше колко много има да учи. И по какъв начин това може да отвори вратите пред него.
Каквато и да беше причината, беше започнал да се спогажда с Гарван. В последно време заяжданията на учителя му не хапеха толкова лошо. Освен това Гарван разшири темите на учебния материал — включи други, по-любопитни аспекти на магията отвъд обикновените урочасвания. И с просто око Хан виждаше, че Гарван обожава всичко това и се радва да го сподели с някого. Всеки път, когато Хан овладяваше някое трудно заклинание, Гарван грейваше до небесата и възкликваше:
— Момчето е гений! Наистина гений! — Леко саркастичен, но все пак комплимент.
Хан сравняваше Гарван с Ребека — другият му частен учител. Възхищаваше се на упорството ѝ, дори когато му създаваше спънки. Опитваше да не се замисля за зелените ѝ очи, брилянтни на фона на медночервеното ѝ лице, на зърнатите глезени под дългите поли. Обръщаше внимание на всичко как сключва тъмните си вежди и прехапва устна, когато се замисли; как размахва ръце, когато говори; какви са очертанията на тялото ѝ под сивата униформа.
Показа ѝ, че се интересува от нея. Обикновено само това се искаше от него, но в продължение на седмици тя пренебрегваше знаците му. Изглежда благородниците правеха нещата по различен начин.
Или по-вероятно да ѝ липсваше интерес да излиза с уличен плъх, наскоро станал магьосник.
— Да обсъдим управлението на енергия — обади се Гарван, изтръгвайки Хан от мислите му; беше време да се захващат за работа. — Има начини да разпределяш наличната ти сила, за да не я пропиляваш по относително дребни задачи.
— Да разпределям — повтори послушно Хан.
— Нуждаеш се например от по-малко сила, за да убедиш някого да свърши нещо за теб, вместо да използваш магия да го постигнеш сам. В твоя власт е да накараш голям каменен блок да експлодира или да въздействаш по магически път на някого, за да го натроши на парчета с кирка. Втората възможност изисква по-малко енергия, особено ако съответният човек е със слаба воля.
— По-малко енергия за теб — посочи Хан, — но не и за човека с кирката.
— Разбира се. — Гарван отмина забележката, все едно ставаше дума за нещо очевидно. — Ето още един пример. За да възпламениш младия Баяр от теб ще се изисква значителна енергия, защото той несъмнено ще се съпротивлява. Но ще бъде несравнимо по-малко изтощително да опожариш общежитието му, докато спи.
Все още беше там, това постоянно вменявано настояване за действия срещу семейство Баяр, преди фамилията отново да насочи вниманието си към него. Хан полагаше усилия да възприеме възможно повече от разговорите си с Гарван, но да не допусне да го подстрекават. Така или иначе, съвсем скоро щеше да се изпречи на пътя на семейство Баяр и основната му цел се намираше в Превала. След като те се изнесоха от общежитието му, вече беше далеч по-лесно да ги пренебрегва.
Както и да е — Хан се интересуваше от някои въпроси:
— След като се върна от Аедийон, понякога не мога да се събудя — сподели той. — А когато най-после се събудя, се чувствам все така изтощен. Нормално ли е да ми отнема толкова сила?
Гарван го изучи с присвити очи:
— Колко често ти се случва?
Хан повдигна рамене:
— Почти всеки път.
Гарван потърка брадичка:
— Възможно е семейство Баяр да са урочасали по някакъв начин амулета ти, преди да се е оказал в ръцете ти.
— Но се случва само след завръщане от Аедийон — настоя Хан.
— Другата възможност е практикуваната от нас магия да е далеч по-изтощителна от всичко друго, с което се занимаваш в редовните часове — обясни Гарван. — Във всеки случай отговорът е да складираш възможно най-много магия, преди да идваш тук. Така не само ще противостоиш на всичко, сторено от семейство Баяр, но ще ти позволява да си вършиш работата, без да се изтощаваш напълно.
Такъв беше неизменният отговор на Гарван — трупай повече енергия. Лесно му беше на него.
— Има начини да източваш енергия от другите — продължи Гарван, — без те да го подозират. Ще ти покажа как. — Погледна Хан в очите, сякаш за да отгатне реакцията му.
— Не изпитвам желание да крада енергия от други — отвърна Хан. — Вече не съм крадец.
Гарван сви рамене:
— Всички сме крадци от един или друг вид.
Предстоящият урок с армията на Абелард също го притесняваше:
— Споменах ти, че декан Абелард наставлява малка група ученици, помниш ли?
Гарван кимна.
— Помня. И близнаците Баяр също са в нея.
Хан продължи:
— Сега Абелард иска да ги науча как да пътуват до Аедийон. Щяло да им бъде от полза, ако влязат във война с клановете от Призрачните планини.
— И е права, разбира се — съгласи се Гарван. — Но с амулетите, с които разполагат, е слабо вероятно някой от тях да успее. А това е добре. Не искаме да се натъкнат на нас, докато провеждаме уроците си.
— Не ми се ще да се заемам с това — призна Хан. — Особено със семейство Баяр. Ами ако техният блясък е по-могъщ, отколкото предполагаме. Налага ми се обаче. Абелард заплаши да ме изключи в противен случай.
— Хммм — намръщи се Гарван. — Има начин да ги вземеш със себе си, вместо да им позволиш да дойдат сами. Следващия път ще го обсъдим.
Хан отвори очи в прашна сива светлина. Премигна, объркан и дезориентиран. Да не би отново да се беше успал в библиотеката? Надигна се седнал и се олюля. Наложи се да се подпре с ръце на пода, за да не падне. И без да проверява, знаеше, че амулетът му е напълно изтощен, макар в него отново да се просмукваше енергия.
Разтърка очи и се огледа объркано. Намираше се в библиотека, заобиколен от книжни лавици, високи чак до тавана. Ала помещението не му беше познато. Въздухът бе застоял, сякаш никой не го бе дишал от дълго, дълго време.
Изправи се с мъка и отиде до прозореца, където избърса прахта от мръсното стъкло. Навън беше светло. Намираше се високо в библиотеката „Баяр“, по-високо отколкото някога досега, и гледаше към северната част на вътрешния площад на „Мистверк“. Как се бе озовал тук?
Отупа прахта от панталоните си и огледа по-внимателно книгите по лавиците. Стари книги. Много стари книги. В сравнение с тях книгите на Огнеков изглеждаха недокосвани, чисто нови. Издърпа една и разгърна крехките листове.
Бяха изписани с мастило на ръка, а архаичният им език не говореше нищо на Хан. По страниците съскаха илюстрации. Текстът беше магически — страници и страници със заклинания и съответните жестове с ръце.
Последното, което си спомняше, бе, че е в Аедийон с Гарван. Влезе в света на сънищата от обичайното място, няколко етажа по-надолу от мястото, където се намираше сега.
Огледа и други лавици. Повечето от книгите бяха за заклинания и вещерство. На единия стелаж бе струпана колекция от дневници: всяко вписване носеше дата от времето на Опустошението. Повечето книги бяха почистени от прах, а по прахта на пода пред тях имаше следи. Съвсем скоро някой беше ровил из тях. Всички носеха един и същ символ — Хан прокара пръст по него: от многобройните извивки на корона се подаваха оплетена змия и жезъл. Положително е на някой от магьосническите родове, помисли си Хан. Навярно бяха дарили книгите на библиотеката.
Който и да беше идвал, явно вече го нямаше.
Хан докосна амулета си и позволи на малките запаси от енергия да протекат, докато обмисляше възможностите. Да не би да ходеше насън? Полудяваше ли? Няколко пъти преди преспива в библиотеката „Баяр“… но винаги се събуждаше на същото място.
Видя в пода очукан дървен капак, отворен. Той надникна през отвора — до етажа долу се стигаше по метална стълба. Спусна се внимателно, без да сваля ръка от амулета си. И на този етаж имаше редове от лавици, наблъскани със стари книги. Последва още един капак и още една метална стълба.
Най-после стигнал до познат терен — шестия етаж на „Баяр“, където се намираше скривалището му.
Но как се бе озовал на осмия етаж… досега дори не знаеше как да се качи дотам?
По стълбите откъм петия етаж се разнесоха нечии стъпки.
Хан се шмугна сред рафтовете, но така, че между лавиците да вижда стълбището. След няколко секунди от долния етаж изникна фигура.
Оказа се Фиона Баяр, преметнала торба през рамо. Огледа се. Очите ѝ се плъзнаха през уютното местенце за спане на Хан, после тя отиде до изтеглената стълба към седмия етаж.
Хан изруга мълчаливо. Не я беше вдигнал на мястото ѝ.
Фиона спря в основата на стълбата и отново се огледа с наклонена глава, заслуша се.
Хан не смееше нито да диша, нито да помръдне.
Фиона сви рамене, хвана пречките на стълбата и започна да се катери.
Хан отлично знаеше, че трябва да използва възможността и да си плюе на петите, преди да го забележат. Любопитството му обаче се разпали. Каква работа имаше Фиона Баяр на последните етажи на библиотеката, защо се промъкваше с видимо желание никой да не я забележи? Хан изчака малко и също се прокрадна нагоре по стълбата.
Подаде предпазливо глава през отвора на седмия етаж. Фиона не се виждаше никъде. Той се измъкна внимателно и бързо тръгна между две редици рафтове към задната част на библиотеката.
— Ти пък какво правиш тук?
Хан се завъртя със скоростта на вихър, стиснал безполезния си амулет.
Фиона стоеше между Хан и отворения капак. Обикновено безупречните ѝ дрехи бяха покрити с прах, а на дясната си буза имаше черно петно, наподобяващо символ на банда.
— Уча — каза той. — Чета. Какво друго прави човек в библиотека?
— Без бележник? Без тетрадки?
Хан погледна празните си ръце, сякаш никога не ги беше виждал.
— Оставих всичко долу. Беше прекалено тежко за носене. — Не се очертаваше моментът да е от звездните му мигове в измислянето на лъжи.
Тя сложи ръце на кръста си:
— Следеше ли ме?
— Не нарочно. Чух шум и дойдох да проверя кой е. — Така звучеше по-добре. — А ти какво правиш тук? — Махна към лавиците с разпадащи се книги.
— Уча — имитира го тя. — Чета. Какво друго?
Хан не възнамеряваше да се връща в скривалището си, поне не и докато тя е тук. Обърна се към рафтовете и се престори, че оглежда заглавията. Наблюдаваше я с периферното си зрение — предпазна мярка, ако реши да го атакува.
Не че би успял да се защити — беше твърде изтощен. Надяваше се да не е забелязала.
Фиона пристъпи по-близо:
— Десятъчни архиви на Катедралната църква — прочете тя през рамото му.
Усети дъха ѝ по врата си.
— Имаш ли нещо против? Пречиш ми — каза той.
— Алистър — обади се меко Фиона. — Защо декан Абелард те защитава?
Обърна се и се озова едва ли не нос в нос с нея, притиснал гръб към рафтовете:
— И защо смяташ, че ме защитава?
— Мика твърди, че му е наредила да те остави на мира.
— Вероятно деканът си върши работата — изкоментира Хан. — Сещаш се — да не позволи на учениците да се избият едни други.
— Аз и Мика не сме съгласни по всички въпроси. — Фиона прокара пръст през амулета си. — Интересите ни невинаги съвпадат. — Замълча, сякаш размисляше дали да продължи. — Хрумвало ли ти е някога, че за нас би имало смисъл да работим заедно?
— Нас? — повтори Хан. — Имаш предвид ти и аз?
Фиона кимна.
— Не — призна Хан, прекалено изумен, та да излъже. — Никога не ми е хрумвало, че в това има смисъл.
— Сега си по-различен в сравнение с първия път, когато се срещнахме. — Фиона сключи бледите си вежди. — Начинът, по който говориш, по който си облечен… сякаш някой е полирал грубите ти ръбове. — Тя посегна към него и прокара връхчетата на пръстите си по челюстта му. Докосването ѝ ужили хладната му кожа. — Имаме различен произход, но може би да си приличаме повече, отколкото подозираш. Ти не играеш по правилата. Аз — също.
Хан устоя на желанието да отстъпи.
— По същата логика вехтошарите и южняците следва да се спогаждат, защото не се подчиняват на законите на кралицата — отбеляза той.
— Изслушай ме — настоя Фиона. — Някои хора в Магьосническия съвет твърдят, че искат да наложат промени. Може би не мислят достатъчно напред.
Хан беше напълно изгубен, но отлично знаеше, че не бива да се издава:
— Какво намекваш?
— Баща ми се стреми да осигури брак на Мика с кръвната линия на Сивия вълк — каза Фиона.
— Чувал съм — Хан вдигна рамене, все едно не го е грижа за резултата. — Е, и?
— Целта му е да установи нова кръвна линия от магьосници крале, женени за кралиците на Сивия вълк — продължи Фиона.
— Клановете няма да стоят със скръстени ръце и да наблюдават как това се случва — предупреди я той.
— Именно. Ако ще правим нещо подобно, защо не го направим както трябва? Защо изобщо да се придържаме към кръвната линия на Сивия вълк? Какво печелим от това? Така или иначе клановете ще започнат война.
— Какъв е планът ти? — любопитството на Хан най-сетне се пробуди.
— Защо не кралица магьосница? — Фиона го гледаше въпросително.
Най-после Хан схвана. Настоящите планове на лорд Баяр пропускаха бедничката Фиона. Не ѝ стигаше да е родена в богато аристократично семейство. Очевидно.
— Имаш някого наум, предполагам. — Хан повдигна вежди.
Фиона стисна лакътя му и го погледна напрегнато в лицето:
— Защо вместо Мика да не съм аз? Винаги съм била по-добрата ученичка. Винаги съм била по-съсредоточената. Мика постоянно се разсейва с последните си завоевания. Мисля с главата си, а не със…
— Защо ми казваш всичко това? — прекъсна я Мика. — Не е ли редно да си държиш устата затворена за такива неща. Не сме точно приятели.
— Но бихме могли да бъдем — прошепна Фиона. — Да станем много добри приятели. — Придърпа го към себе си и го целуна. Устните ѝ съскаха непосредствено до неговите, а пръстите ѝ се заровиха в косата му. — Да си помогнем един на друг — измърмори и се притисна в него.
Хан улови раменете ѝ и се оттласна от нея.
— Така и не отговори на въпроса ми — напомни ѝ той. — Защо аз? Защо не болният от любов… Защо не Уил?
— Не зная. — Фиона се покашля. Очите ѝ не се откъсваха от устните му. — В теб има нещо. Нещо толкова… неустоимо опасно… — Направи нов опит да се приближи, но Хан, с ръце на раменете ѝ, я държеше на разстояние.
— Нещо в мен? Нещо неустоимо опасно? — Пусна едното рамо на Фиона и улови амулета си. Залюля го пред очите ѝ. — Да не би да е това?
Тя съзерцава дълго медальона.
— Е — призна с неохота, — отчасти. Но не напълно.
— За какъв ме мислиш? — Хан напъха амулета под ризата си. — Отраснал на село празноглавец, дошъл да разгледа града за ден-два? Трябва да се постараеш малко повече.
— Разполагам с информация за този амулет — побърза да го осведоми Фиона. — Нуждаеш се от тази информация. Амулетът е ключ. По-важен е, отколкото си мислиш… но е и опасен. Именно затова бащи ми го иска така отчаяно. Мога да ти помогна да се възползваш напълно от силата му.
— Не се нуждая от помощта ти.
— Сериозно? — подхвърли скептично тя. — Да не би да твърдиш, че амулетът никога не ти е създавал грижи? Не си имал… необичайни преживявания? — Тя наклони глава настрана.
— Животът ми гъмжи от необичайни преживявания. Справям се обаче и сам.
— Амулетът не е единствената опасност — предупреди го Фиона. — Ако някога се върнеш в Превала, баща ми ще те смаже като хлебарка.
— И ти твърдиш, че можеш да му попречиш?
— Ще се изненадаш на какво съм способна — прошепна Фиона, загледана в очите му.
— И къде съм аз във всичко това? — поинтересува се Хан. — Закопан някъде заедно с кралиците на Сивия вълк?
— Не, разбира се. — Фиона отстъпи малко, с леко надменен вид. — За теб, естествено, също има роля. Служба в моя кралски двор. Ще бъдеш добре компенсиран.
— Като момче за поръчки? Магически бияч? В най-добрия случай пенсионер под чехъл? — Хан поклати глава. — Имам си… Имам свои планове. Те не включват да ти бъда прислужник или наемник. — Мина край нея и я остави сред древните лавици с книги.
Хан излезе от библиотеката „Баяр“ както обикновено — избягна срещата със специалиста, зает да подрежда книги на втория етаж.
През целия път обмисляше случилото се. Предложението на Фиона представляваше само част от загадката. Фиона наистина ли знаеше нещо полезно за амулета? Възможно ли бе семейство Баяр да са го урочасали? Тя имаше ли нещо общо с факта, че се озова на осмия етаж? Или просто си беше изгубил ума?
Пролетният семестър отдавна беше започнал, а Холи все още не се бе върнала от Превала. Пътят до Превалски брод е дълъг, казваше си Раиса. В тези несигурни времена — още по-дълъг.
Дали пък Холи бе решила да не се връща на училище? След като е видяла дъщеря си, не бе намерила сили да тръгне по обратния път.
— Защо тук няма място за деца? — попита Раиса Амон един ден, докато се упражняваха с бойни тояги.
— Какво? — Парира той бърз неин удар и замахна с тояга към главата ѝ.
Докато все още беше изгубил равновесие, тя преодоля защитата му и хубаво го плесна по задника.
Раиса се радваше, защото продължаваха да прекарват време заедно. Беше относително безопасен начин да се справят с напрежението между двамата. Просто трябваше да внимава да не го удря прекалено силно.
— Имаш предвид къде да учат ли? — Задъхан, тъкмо се завърташе, за да избегне следващата ѝ атака.
Тя посрещна с тоягата си неговата и усети как вибрацията преминава през ръцете ѝ.
— Ами да, а също и място, където учениците да живеят с децата си.
— Не смяташ ли, че това би ги разсейвало? — попита Амон. Замахна ниско и едва не подкоси краката ѝ.
— А не е ли още по-разсейващо детето ти да ти липсва?
— От кадетите се очаква да свикват да живеят едни с други. И едва ли ще се случи, ако се грижат за семействата си.
— Според мен не можем да пренебрегнем факта, че някои ученици имат семейства. Ако дъщерята на Холи беше тук, нямаше да ѝ се наложи да пътува съвсем сама до дома. — Раиса избърса потта от челото си и вдигна ръка, за да даде знак, че рундът е свършил. — От Храмовото училище могат да предлагат такива учебни часове, също като в Южен мост. Но няма къде да живеят в града.
— Хммм — замисли се Амон. — Е, ако възнамеряваш да се занимаеш с въпроса, започни с учителя Аскъл. Той е в управителния съвет на академията.
В академично отношение пролетният семестър беше по-лесен от предходния. Най-малкото на Раиса не ѝ се налагаше да се справя със специалист Туран. Туран бе напуснал академията и очевидно никой не съжаляваше, когато това се случи.
Упражненията по пехотно дело бяха заменени с упражнения по езда. Раиса се справяше отлично. Яздеше с удоволствие Вихра, която през последния срок беше напълняла и станала мързелива. Харесваше ѝ да излиза сред природата, макар пейзажът да бе равнинен.
Напоследък Аскъл рядко посещаваше часовете ѝ. Наложи се да си уговори среща, за да обсъди с него идеята си за семейни квартири.
— Седнете, новопостъпила Морли — каза той, когато адютантът му я въведе в кабинета му. — Свободно. Чай? — Посочи чайника върху малката поставка.
— Не, сър. Благодаря. Няма да отнема много от времето ви.
Усещаше се различна, по-уверена след последното си идване тук. И двата пъти се явяваше като просител. Сега обаче чувстваше, че разполага с известна тежест… например, защото не ѝ се налага да се извинява за присъствието си. Беше получила високи оценки по всички предмети, с изключение на този на Туран. Там се бе провалила.
Сякаш прочел мислите ѝ, Аскъл каза:
— Ако идвате по въпроса за оценката ви по „История на военното дело“, вече е отменена.
— О! — възкликна изненадано тя. — Не идвам заради това, но благодаря, сър.
— За какво тогава?
Раиса обясни идеята и причината за нея.
— Никога досега не сме го правили и все пак сме оцелели някак през последните хиляда години — намръщи се Аскъл.
— Молбите за обучение в „Уийн“ са намалели силно — изтъкна Раиса.
Аскъл повдигна вежда:
— Кой ви го каза?
— В сравнение с другите в Седемте кралства, от Ардън винаги изпращат повече кадети в Одънов брод. Но вече десет години са във война, затова младите, които биха дошли тук, се сражават. За да попълните незаетите места, приемате по-възрастни, нещо необичайно за новопостъпили. А мнозина от тях имат семейства.
Аскъл се облегна назад.
— Не съм убеден, че това се отразява на повечето от учениците ни.
— Такъв е един на всеки пет — каза Раиса. — И един на всеки трима специалисти и учители.
— Откъде знаете всичко това? — попита Аскъл. — Звучи ми като повече от предположение.
— Проведох наблюдения върху всичките шест потока от кадети. Нямам, разбира се, наблюдения върху онези, които не са дошли тук, защото не е имало как да изоставят семействата си. — Раиса се наведе напред. — Общежитията на „Уийн“ са наполовина празни. Поне за част от семействата би имало място. Защо не започнем с „Уийн“ и да разширим идеята и за другите училища, стига да има успех.
— Доста време сте отделили, Морли — прецени Аскъл. — Програмата ви този семестър очевидно не е толкова натоварена. — Натопи писалка в една мастилница и надраска кратка бележка. — Не ви обещавам нищо. Военните са сред най-консервативните организации и в частност моите сънародници, членуващи в тях. Но имате сериозна аргументация и тя допуска проучвания по въпроса.
— Позволявам си да поискам само това — отвърна Раиса, но не се сдържа и добави: — Надявам се проучването да не се проточи.
— Имам един въпрос. — Аскъл я погледна над ръба на чаената си чаша. — През целия първи семестър поведението на специалист Туран беше повече от непростимо и все пак не чух никакви оплаквания от вас. — Защо?
Раиса повдигна рамене:
— Ако не успявам да се справя с турановците тук, едва ли ще успея като кралица на Превала. Понякога ми се струва, че съм обкръжена от такива като него.
— Очаквах да се върнете в Превала след слънцестоенето — отбеляза Аскъл.
— Изчаквам новини от дома. Навярно ще замина, щом получа уверения, че е безопасно. — Ако изобщо някога се случи, помисли си Раиса.
— Има ли изгледи следващата година да се върнете? — Аскъл почука с писалка по попивателната.
Раиса поклати глава:
— Не ми се вярва. Научих толкова много, но вече отсъствам твърде дълго.
— Разбирам. — Аскъл се покашля. — Исках да знаете, че ако следващата година се върнете, възнамерявам да ви предложа командването на взвод от новопостъпили кадети. Представянето ви тази година е впечатляващо. — По лицето му се мярна призракът на усмивка. — И не само защото очакванията ми бяха толкова занижени.
— Благодаря ви, сър — леко се изчерви Раиса. — За мен е чест. И ако се върна, за мен ще бъде чест да служа.
— Давам си сметка, че длъжността на ефрейтор е стъпка назад в сравнение с принцеса, но исках да ви осведомя какви са намеренията ми — заяви Аскъл.
— Благодаря ви, а аз искам вие да знаете, че никога няма да забравя времето, прекарано тук, в Одънов брод. За мен беше невероятна възможност да изляза от ролята на принцеса и да вляза в ролята на ученик.
Аскъл се изправи — знак, че срещата е приключила:
— Ако все още сте тук, се надявам да се видим на Бала на кадетите.
— О, да. Не се бях замисляла за толкова далеч напред.
В продължение на седмици Раиса чуваше само това — празненството на „Уийн“ по случай края на семестъра. Беше нещо като прицелна точка, извинение да се изостави другата работа.
— Не е толкова далеч — усмихна се Аскъл. — Но ако заминете по-рано, надявам се поне да минете, за да се сбогуваме.
— Благодаря ви, сър, ще го направя. — Отдаде чест на Аскъл с юмрук над сърцето и излезе.
Проклетият Бал на кадетите, помисли си Раиса, докато се спускаше по стълбището. Няма да отида.
Амон продължаваше да ухажва Аннамая благопристойно. Всеки уикенд, когато нямаше други задължения, си обличаше парадната униформа и прекосяваше реката, за да я посети в Храмовото училище. Раиса почти си ги представяше как седят с изправени гърбове в градината. Поне не ѝ се налагаше да ги вижда с очите си. Но на танците нямаше как да ги избегне.
Талия и Пърли щяха да отидат заедно. След като Холи не се завърна, Раиса щеше само да им пречи. Принцеса без покана за танците на бала. У дома нямаше как да се случи.
И у дома нямаше приятели — не и истински приятели, които да я тормозят до смърт.
— Не разбирам защо не поканиш Хан — чудеше се Талия, сякаш с Хан бяха стари приятели.
Напоследък Талия и Пърли често се появяваха в „Костенурка и риба“ във вторник и четвъртък вечер. Понякога идваха Мик и Гарет. След края на урока му Хан купуваше по питие на всички и се налагаше Раиса да остава до по-късно.
— Толкова е красив и очарователен, а и как само те гледа… цялата потръпвам — въздъхна Талия. — Във Вехтошарника момичетата се биеха с ножове заради Гривник Алистър, да знаеш. Не е мой тип, но ако беше…
— Не е и мой тип — прекъсна я Раиса и побърза да добави: — В смисъл, харесвам го и така нататък, но… съм сигурна, че в дългосрочен план нещата няма да се получат.
Талия повдигна вежда, сякаш казваше „Така ли било?“
— Е, добре де, от благородно потекло си, но никой не те кара да се омъжваш за него.
Та като стана въпрос: беше почти шест часът. Беше време да се срещне с изумителния Хан Алистър за частния му урок.
— Трябва да вървя — каза Раиса.
— Поздрави го от мен! — намигна ѝ Талия.
Той я очакваше в стаята на горния етаж на „Костенурка и риба“. Винаги идваше по-рано, още след първия им час, когато закъсня, а тя му се скара. (Определено възприемаше бързо.) Беше придобил навика да поръчва вечеря (по неговите думи като отплата), така че и двамата свикнаха да се хранят заедно преди или след уроците. Твърдеше, че имал нужда да упражнява маниерите си на масата с истинска храна.
— Каква полза, ако си служа с правилната вилица, но си тъпча устата с наденички или се наливам с пиво като накиснат пияница? — питаше той. — Целият положен от теб труд ще е напразен.
Самият Хан също се трудеше здраво. Четеше за домашно и участваше във всички измислени от Раиса сценарии. През последните месеци говорът му драстично се подобри, макар че от време на време все още употребяваше жаргона на крадците, защото това не му струваше наказателни глоби от пет пенса. А когато внимаваше, маниерите му на масата бяха почти съвършени.
На моменти обаче отчаяно се нуждаеше от сън, прозяваше се на вечеря, а на два пъти буквално задряма.
— Налага ли се да прекарваш толкова време тук? — попита го една вечер Раиса, виждайки колко е изтощен. — И сам можеш да се научиш на маниери.
— Извинявам се. Не е заради компанията. Ако изобщо има някой, заради когото искам да остана буден, това си ти. Просто снощи стоях до късно.
Струваше ѝ се, че Хан всяка вечер стои до късно. Дали не се вижда с някого? — питаше се тя.
Дори да е така, не е моя работа.
Очевидно беше свикнал момичетата да го ухажват, а и десетина пъти вече ѝ бе давал да разбере, че се интересува от нея. Понякога усещаше погледа му и се обръщаше, за да открие, че се взира в нея, както човек се вглежда в сложна, многопластова картина. Подчертаното му внимание беше изкусително.
Понякога слагаше стола си така, че и двамата да гледат в учебника му. Ала винаги се държеше на разстояние от няколко сантиметра, сякаш по всяко време знаеше къде се намира тя.
Докато Хан привеждаше глава над учебника на фолк, тя се улавяше, че се е загледала в челюстта му, покрита с бледа набола брада, в назъбения белег, който прескачаше дясното му око, в мускулестите му ръце с изпъкнали вени.
Раиса забелязваше всичко — как той се прозява и протяга, как извива гръбнак като котка и закъснява да прикрие уста с ръка. Многото цветове в косите му — на бледо масло и сметана, на червеникаво злато и платина. Колко често повтаря въпроса, за да спечели време да измисли отговор. Навика му винаги да сяда с лице към вратата, навярно останал от Вехтошарника… как търси несъзнателно ножа си с ръка, когато е стреснат. И това постоянно плъзгане на пръсти под ризата и зареждане на амулета със сила.
Не беше нито горделив, нито арогантен, но неговата самоувереност подсказваше, че знае какво иска и ще го получи и най-добре е да не му се изпречваш на пътя. Изглежда тази негова дързост му бе вършила добра работа като уличен главатар на Вехтошарите.
Как беше възможно да забелязва Хан Алистър, след като все още бе с разбито сърце от Амон Бърн? Да не би унищожението на една мечта да оставя след себе си празно пространство, готово да го запълниш с друга?
Или нараненото сърце е по-уязвимо? — питаше се тя. Капризна ли съм, или имам желание да се самоунищожа?
Отказвам отново да преживея всичко това.
Но пък бе започнала да чака с нетърпение срещите им два пъти седмично — с по-голям трепет, отколкото бе склонна да признае.
Често се заседяваха и след уговорените два часа. Отначало Раиса опитваше да определи края на урока, но постепенно се отказа. Хан Алистър винаги съумяваше да я очарова и да я накара да остане по-дълго.
Тази вечер тя завари на масата сандвичи и сайдер, а редом с тях отлично изработена емайлирана музикална кутия, инкрустирана със скъпоценни камъни.
— Прекрасна е. — Вдигна капака и с опитното око на търговец огледа сложния механизъм. Беше изработка на клановете, вероятно антика. Погледна го: — Защо е тук?
— За теб е — направи той неловък жест. — Подарък.
— Не мога да го приема. — Почувства как в бузите ѝ нахлува кръв. Понечи да му я върне, но той скри ръце зад гърба си и тя се видя принудена да я остави на масата.
— Донесох я с егоистични цели — обясни Хан. — Искам да ме научиш да танцувам.
Раиса го изгледа стреснато:
— Какво? Защо?
— Има голяма вероятност да ме поканят на празненство. Искам да съм подготвен, за всеки случай. — Сините му очи бяха големи и невинни.
— Все още не сме разисквали толкова много други теми — напомни му Раиса. — Кралски офицери, подходящо облекло за различни случаи, протокол по време на лов, напътствия за водене на кореспонденция…
— Както чувам, доста сделки се случват по време на тържества — прекъсна я Хан и вирна брадичка. — Знам някои от танците на клановете, но трябва да се науча да танцувам като жител на града.
— Какъв вид танци искаш да научиш? — Раиса забели очи.
— От онзи вид, при който държиш партньора си. — Той нави музикалната кутия. — Как се нарича този?
Нарича се неприятности, помисли си Раиса, а музиката засвири.
Беше северняшката песен „Цвете от планините“. Тя почувства как я обзема носталгия по дома.
— О! — възкликна Раиса. — Обожавам тази песен. Откъде я намери?
— От страната на „Мистверк“, близо до Храмовото училище има един музикален магазин. — Хан застана пред нея и протегна ръце на височината на кръста.
Раиса се отдръпна.
— Първо ще ши покажа стъпките. Тази се нарича „Планинска“. — Тя демонстрира. — А сега опитай ти. — Проследи усилията му. — Почти успя, но е стъпка-стъпка-назад-стъпка-плъзване. — Той отново изигра комбинацията. — А после напред.
След още малко упражнения Раиса си протегна ръцете:
— А сега да опитаме заедно. Следвай ме.
Тя сложи дясната му ръка отляво на ханша си и задържа лявата му ръка. Магията в дланите му беше овладяна, едва се долавяше, и все пак могъща. Удари я в главата като вино от Мечо гърло.
— А сега стъпка-стъпка-назад, добре, добре, напред… — Дълго се упражняваха, навиваха музикалната кутия при необходимост, от време на време отпиваха по глътка сайдер и хапваха от сандвичите.
Добре че харесвам тази песен, помисли си Раиса.
Хан овладя „Планинската стъпка“. Прехвърлиха се на „Четирите посоки“, „Ако любовта ми беше вярна“ и „Роза в бодлите“. Последният танц беше сложен и макар Хан да танцуваше, сякаш е роден за това, на няколко пъти оплитаха крака.
— Чакай! Чакай! — възкликна Раиса, когато най-после опасността да паднат един върху друг се оказа неминуема. — Спри, спри, спри!
Уловиха се един за друг, за да не се претърколят, зачервени и с широки усмивки, задъхани от упражнението.
— Явно ми трябват повече репетиции — поклати глава Хан.
— Никой никога не успява да го изиграе както трябва — успокои го Раиса. — Няма значение. Мен ако питаш, готов си за танци.
— Хубаво — ухили се той. — А сега ме покани на Бала на кадетите.
— Балът на кадетите! Кой ти каза за…? — попита объркано Раиса, но бързо се досети: — Талия! Талия е била, зная. — Поклати глава. — Няма да ходя.
— Моля те, Ребека — започна да я увещава той. — Танците са повече от танцуване. За мен ще бъде шанс да приложа всичко… маниери на масата, аристократични разговори, от начало до край. И не е само това. Искам да отида с теб. — Сложи ръце на раменете ѝ. — Освен ако вече не излизаш с някого.
Раиса се подвоуми дали да не излъже, но съобрази, че Талия вероятно вече е изплюла камъчето.
— Не. — Поклати глава, като избягваше очите му. — Не излизам с никого.
Да не си посмял, помисли си. Да не си посмял да ми кажеш, че ще ме накараш да забравя Амон Бърн.
Ала той не отрони и дума. Просто плъзна пръсти под брадичката ѝ и вдигна главата ѝ така, че тя да го погледне.
— За мой късмет — измърмори Хан и я целуна. Бавно и продължително. И явно знаеше какво прави.
Раиса обожаваше да целува Амон Бърн, но доколкото си спомняше, никога не се бяха целували, без нещо да ги прекъсне.
С Мика всяка целувка беше набег от непрестанната война. Вълнуваща, ала брутална.
Рийд Демонаи беше достатъчно талантлив и определено опитен.
Никога досега обаче не я бяха целували по този начин.
И като пълна глупачка тя отвърна на целувката. Целуна го така, че не остави никакви съмнения какво изпитва към него. Целуна го, защото си даваше сметка колко нищожни са шансовете за много други такива целувки през живота ѝ.
Което наистина беше тъжно, когато си само на шестнайсет.
Той заотстъпва назад, достигна стола, седна и я придърпа в скута си. И последваха още целувки — гладни целувки, натрупвали се през седмиците, откакто се срещаха. Тя им се отдаваше изцяло, увиваше пръсти в бледите му коси, дърпаше главата му за още.
В целувките му прозираше вещерство, но беше фино, наподобяваше последните нотки на нещо богато и опияняващо само по себе си.
Накрая Раиса осъзна, че го прегръща трепереща, притиска буза в неговата, задъхва се и не иска да се пусне. И все пак трябваше.
— Не можем — прошепна тя, почти на себе си. — Нещата само ще се влошат.
Хан погали косата ѝ и размърда тяло под нейното:
— Защо? От какво се боиш? От крадци или от магьосници?
— И от двете.
— Да не би да е защото не съм с благородна кръв? — Зададе въпроса директно, сякаш наистина се интересува.
— Това е най-малкото. — Разтреперана, Раиса си пое дъх. — Само ще се стигне до едно: сърцето ми да бъде разбито, а аз отказвам сърцето ми да бъде разбито отново. — Вдигна очи към него: — Смятах се за способна да си играя на любов. Мислех, че имам право също като… като всеки ухажор… или уличен главатар. — Поклати глава.
— Ребека, чуй ме, аз…
— Но установих, че не съм устроена по този начин — прекъсна го тя. — Не мога да играя тази игра, ако сърцето ми не е в нея. Говоря лично за себе си. Не съдя никой друг.
— Разбирам. — Прегърна я по-здраво и прокара пръсти около ключицата ѝ. Нервите ѝ се опънаха. — Какво казва сърцето ти сега?
Раиса изпита потребност да е откровена с него, макар че после вероятно щеше да си плати скъпо:
— В беда съм — прошепна.
Дълго време Хан мълча.
— Не гарантирам, че няма да те нараня — подхвана той най-сетне, — защото много неща не са във властта ми. Но ще ти кажа едно: последното, което искам, е да те нараня.
— Няма да зависи от теб. — Раиса потърка очи. — И нещата не опират само до това, че може да ме нараниш. Аз също ще те нараня, дори и да не го желая. Не съм момичето, за което ме мислиш. Ще запомниш този разговор и ще ти се иска да си ме послушал. — Скри ръце в неговите. — Как е възможно да искаш нещо, ако от самото начало си сигурен, че ще свърши зле? — Кажи му истината, обади се глас в главата ѝ. Ала просто не можеше. По-точно: не смееше.
Взря се в лицето ѝ, сякаш в опит да извади на повърхността скрития смисъл на думите ѝ. Целуна я по клепачите, по връхчето на носа и още веднъж — по устните. С всяка следваща целувка съпротивата ѝ чезнеше.
— Живея в настоящето — прошепна Хан, — защото бъдещето винаги е несигурно. Щом нещата опират до това дали да бъда с теб, съм готов да поема риска. А ти?
— Ще се почувствам като страхливка, ако не отговоря, че не съм. — Раиса се притисна към него. Погледна го в лицето и с показалец проследи белега над окото му. — Как го получи?
— Поех риск. — Сините му очи не се отделяха от лицето ѝ.
— Струваше ли си?
Той помисли малко:
— Да.
— Добре — предаде се Раиса. — Да поемем риск. Но няма да бързаме.
Ръцете му пак я прегърнаха силно. Чувстваше ударите на сърцето му с гърба си.
— Не искам да не бързам — прошепна в ухото ѝ. — Както казах, живея за настоящето. Всеки път при опит да заделя нещо за бъдещето, ми го отнемат.
— Зная — произнесе Раиса. — Но независимо от това няма да бързаме.
Хан отвори очи и се взря в тавана на скривалището си в библиотеката.
Лежеше на дървения под и по скованите си стави разбра, че е там от часове. Потърка лице с ръка. От колко време лежеше така? Както обикновено, не успяваше да си припомни голям отрязък от време.
Разтри слепоочия: какво се беше случило на урока му с Гарван? Гарван му показа как да вземе със себе си други магьосници в Аедийон. Демонстрира му техниката и го накара да запамети заклинанието.
Хан се надигна, седна, изчака главата му да престане да се върти, и чак тогава се изправи на крака. Под палтото му нещо прошумоля. Плъзна ръка и напипа сгънати листове. Разгъна ги внимателно. Пожълтели и чупливи, имаха вид на откъснати от древна книга по горните етажи.
На единия лист бе нарисувана карта с избледняло, размазано от влага мастило. Над рисунката под формата на дъга се диплеше заглавие. „Сивата дама“. Той клекна. Сивата дама беше планината в покрайнините на Дола, където се намираше къщата на Магьосническия съвет, заедно с домовете на най-изтъкнатите магьосници на Дола. Огледа внимателно рисунката. На картата планината наподобяваше мравуняк, надупчен от тунели, а няколко входа към тях бяха специално отбелязани.
На гърба бе надраскана бележка с неговия почерк.
Пази я скрита; пази я в безопасност. — Хан Алистър.
Виждаше картата за пръв път. Откъде беше дошла? Какво означаваше?
Да не би Аедийон да се просмукваше в реалния живот?
Прегледа и другите листове. Бяха покрити със заклинания, написани на древен език. Почти не разчиташе текста. С изключение на богато изрисувани инициали в края: НКВАВ. И символ — жезъл със змия и корона. Беше го виждал и преди.
НКВАВ?
Хан застана до прозореца и погледна навън. Фенерджии палеха фенери, окачени по академичните постройки. Значи бе пропуснал вечерята. Чувстваше се отслабнал, изгладнял и напълно изстискан.
Но в това нямаше никакъв смисъл. Срещна се с Гарван след вечеря, фенерите отдавна трябваше да са запалени. Да не би амулетът да бе така зареден със зла сила, че да се разболяваше от него?
Той изруга, събра си учебниците и тетрадките и ги напъха в торбата. Най-отгоре тикна и листовете. Отмина по-дългия маршрут през покривите и реши да рискува със задното стълбище до приземния етаж на библиотеката. Специалистът зад писалището на входа вдигна очи от учебника пред себе си и премигна срещу Хан:
— Библиотеката е затворена, Алистър. Мислех, че вече всички сте си тръгнали.
— Съжалявам — кимна Хан. — Сигурно съм задрямал. — За миг се поколеба: — Кой ден сме днес?
Специалистът се ухили:
— Не е зле да си почиваш след толкова много работа. Неделя.
Неделя. Срещна се с Гарван в събота вечер. Значи му се губи цял ден. Но пък му се намираше карта на Сивата дама. И няколко заклинания.
И внезапно осъзна какво се случва. Колко глупав беше.
Хан изхвърча покрай специалиста и на излизане блъсна с рамо големите двойни врати.
Прекоси вътрешния двор на „Мистверк“ и взе стъпалата на „Хамптън хол“ по две наведнъж. През цялото време хранеше надежда Жарава да е там. Общежитието обаче изглеждаше опустяло. Да не би всички да са на вечеря?
Спря пред вратата на стаята си, наведе се и вдигна кибритената клечка, паднала от ключалката. В негово отсъствие някой бе отварял вратата на стаята му.
Хан плъзна ръка под наметалото си и напипа дръжката на ножа, който продължаваше да носи навсякъде със себе си. Точно сега изтощеният му амулет нямаше да е от полза. Внимателно открехна вратата и огледа помещението. Нищо не беше разместено. Нямаше никой.
Прокрадна се вътре и затвори вратата, залости я, огледа се по-внимателно. Отначало всичко му се стори на място. Чак тогава забеляза някои промени. Документите, пръснати по писалището, стояха леко разместени. Внимателно изтегли чекмеджето на гардероба. Зърната леща, които грижливо подреди по плъзгача, се бяха посипали във вътрешността. По слоя прах, който духна върху ключалката на сандъка, имаше следи.
През последните седмици Хан изостави залагането на магически бариери, за да опази цялата си сила за уроците с Гарван. Преди два дни заложи малки капани, защото беше установил, че прозорецът му е отворен, а той го беше затворил, преди да излезе.
Потърка брадичка. Дали Мика би рискувал след всичко, сполетяло братовчедите му? Не, освен ако не бе открил контразаклинание срещу талисмана.
Възможно беше Жарава да е идвал да търси нещо.
Някой похлопа на вратата и сърцето му едва не спря.
— Самотен ловец! — извика отвън Жарава.
Хан отвори рязко вратата: пред нея стоеше Жарава, облечен в официалната си мистверкска роба.
— Къде беше? — попита приятелят му. — Тази вечер беше Вечерята на декана. Абелард не остана доволна от отсъствието ти. Поръча ми да ши напомня да се отбиеш в кабинета ѝ следващата сряда в седем, иначе лошо ти се пише. Знаел си за какво става дума.
И по-точно, ставаше дума за нейния „клас“.
Хан изруга и се хвърли върху леглото; скри лице в шепи. Имаше чувството, че е затрупан.
Жарава отпусна ръка на рамото му:
— Добре ли си? Болен ли си?
Хан поклати глава:
— Проблемът ми е, че не зная къде съм прекарал изминалия ден. — И обясни какво му се е случило.
Изражението на Жарава означаваше едно: „Нали ти казах.“
— Според мен си пълен глупак, ако възнамеряваш да се върнеш там. Не ме е грижа дали Гарван ти е показал как да превръщаш животински тор в злато. Не си струва да полудееш заради това. Нямам му доверие. Замислил е нещо.
— Следващата сряда трябва да се върна в Аедийон, забрави ли? Абелард настоява да покажа на протежетата ѝ как се прави, иначе ще ме изключи.
Жарава прокара пръсти през косата си:
— Радвам се, че съм просто един гъбоядец и никой не ми обръща внимание.
— Гарван не очаква да успеят с амулетите, с които разполагат. Показа ми как да ги взема със себе си. — Известно време Хан мълча навъсено. — Интересува ли те моята теория?
Жарава се настани на стола при писалището и отпусна ръце на облегалките:
— Ако обичаш.
— На няколко пъти Гарван се плъзваше по някакъв начин в главата ми, за да демонстрира било заклинание, било дребно вещерство. Недоумявам как иначе да го опиша.
— Плъзваше се в главата ти? — Жарава повдигна вежди. — Обсебил те е?
Произнесено на глас, звучеше още по-лошо.
Хан кимна, вторачен в ръцете си:
— Сега допускам, че го прави точно когато затварям портала и прекосявам обратно. Преминава заедно с мен. И поема контрола. — Вдигна очи към Жарава. — Веднъж открих, че се намирам на осмия етаж на библиотеката „Баяр“, без каквато и да било идея как съм се озовал там. Тази вечер бях взел със себе си документи, които никога не съм виждал.
— Какви документи?
— Стари документи и карти. От библиотеката, очевидно. — Хан извади странните книжа от торбата си и ги разстла по леглото.
Жарава ги прегледа и поклати глава:
— Не се връщай — отсече той. — Това е решението на проблема ти.
— Ще се върна — остро възрази Хан. — Няма да позволя на Гарван да ме прогони от Аедийон. На онова място не става на неговото… в смисъл, не му принадлежа. Но трябва да открия начин да го държа далеч от главата си.
— Трябва ти талисман — поправи го Жарава и протегна крака. Под магьосническата си роба носеше панталони и ботуши на член на клановете. — Талисман да те закриля от магия, насочена срещу ума.
Хан си припомни думите на Мордра… клановете са разработили талисмани срещу обсебването, с което са намалили ефекта от него в тактически план.
— И откъде да се сдобия с такъв? — попита малко по-обнадеждено.
Жарава поклати глава:
— Обратно у дома… евентуално. Тук… трябва да направя проучвания и да го изработя. Ще говоря с Огнеков.
Надеждата на Хан поугасна:
— Наистина ли можеш да го изработиш?
Жарава сви рамене:
— Досега не съм правил. И няма сигурен начин да се изпробва предварително. — Наведе глава назад. — Затова се дръж надалеч от онова място.
— Както отбелязах, не разполагам с голям избор.
— Кога ще отидеш? Вдругиден ли?
Хан кимна.
Жарава се залюля на място:
— Тогава се заемам.
Хан вдигна ръка.
— Жарава, още нещо. Днес влизал ли си в стаята ми?
Приятелят му поклати глава:
— Не. Сега влизам. Защо?
— Някой е идвал. Помислих си да не би да си бил ти, защото ти е трябвало нещо.
Жарава го изгледа изпитателно:
— А ако си бил ти, но не си спомняш?
— Да си забелязвал друг да се навърта наоколо? Семейство Баяр, например?
Жарава поклати глава.
— Бяха на Вечерята на декана. За пръв път ги видях днес. Бях с Кат, докато не стана време да се приготвям.
— Бил си с Кат? — изненада се Хан. Откога двамата прекарваха времето си заедно по собствено желание?
Жарава продължи:
— Колебае се дали да не напусне академията. — Хвърли крадлив поглед на Хан. Не съвсем обвинителен, но твърде близо.
Хан се вторачи в него.
— Защо?
— Ами попитай я сам — изрече многозначително Жарава.
— Да идем да я видим още сега — предложи Хан, жегнат от внезапна вина.
— Ти върви — отпрати го Жарава. — Аз ще направя проучванията за талисмана ти.
Хан отиде в Храмовото училище, ала Кат не беше там.
След кратко тримесечно пребиваване в Одънов брод зимата се оттегли на север и остави след себе си разпукващи се като фойерверки луковици.
Вече беше топло. Раиса приключи напрегнатата тричасова езда подгизнала и зачервена, а Вихра — изпотена и запъхтяна. Зае се да разтърква кобилата, като ѝ мърмореше глупави успокоителни думи и припяваше откъси от „Цвете от планините“.
Обикновено не си толкова лекомислена, каза си тя. В това ли те превръща любовта?
Тази вечер щеше да се види с Хан Алистър. От самата мисъл сърцето ѝ заби малко по-бързо.
Раиса въведе Вихра в конюшнята и забеляза, че съседното отделение е заето от несресано сиво планинско конче с бяла светкавица на муцуната.
Кастрираното пони на Холи.
Положи доста усилия първо да приключи всичките си задължения: с разтреперани ръце нахвърля овес и доля вода на Вихра. Ами ако Холи носи новини, не спираше да си повтаря. Добри или лоши. Или никакви.
Изтича през площада пред конюшните и се шмугна между сградите към затревения вътрешен двор. Стрелна се нагоре по стълбището на „Гриндел хол“. Мик стоеше до отворения прозорец на общата стая и се мръщеше на математическите си задачи. При нахлуването на Раиса в помещението, той вдигна глава:
— Горе в стаята ви е, подрежда си нещата. — Замълча само за миг и прибави: — Носи медени кексчета.
Раиса се затича по витото стълбище — вземаше завой след завой — и така до третия етаж. Коленичила до сандъка си, Холи сгъваше дрехи в него. Когато Раиса влезе и разтвори ръце, Холи стана.
Да засрамиш Холи беше все едно да засрамиш здрав дъб.
— Толкова се радвам, че се прибра! — възкликна Раиса. — Толкова много ми липсваше. Започвах да се тревожа. Как е Аша?
— И ти ми липсваше. — Бузите на Холи порозовяха. — Аша е добре. Станала е огромна, много по-голяма от другите двегодишни. — Пусна Раиса и порови в торбата на леглото си. — Ето. Лидия, сестрата на ефрейтор Бърн, ми нарисува друга картина. — Подаде ѝ скицата с молив в рамка, на която се виждаше сериозно момиченце с упорита брадичка и панделка в косата.
— Красива е — констатира Раиса и ѝ върна рисунката. — Прилича на теб.
— Е, ако прилича на мен, значи не е красива — усмихна се широко Холи. — Но е опасно умна. Докато бях там, се научи да казва „мама“. — Холи замълча. — Вече разговарях с командир Бърн за закъснението ми. Едва не пропуснах целия срок. Не биваше да го допускам, но беше много трудно да я изоставя, когато стана време. Прецених времето до последния ден, по обратния път обаче ме застигнаха бури.
Няма да е никак зле учителят Аскъл да ме послуша и да осигури квартири за децата, помисли си Раиса.
— Донесла съм ти медени кексчета — Холи посочи платнена торбичка върху леглото на Раиса. Погледна към тавана: — Чакай да видя сега, имаше и още нещо…
— Холи! Не ме дразни! — сопна ѝ се престорено Раиса.
— Нося ти и писмо. От майка ти. — Холи отново порови в торбата и извади военен калъф. Подаде го на Раиса. — Лорд Авърил нареди да го предам право в ръцете ти.
Вцепенена, Раиса притискаше кожения калъф към гърдите си.
— Отивам долу да поговоря с Мик — обяви Холи. — Прочети го и слез, когато решиш.
Раиса седна на леглото си, все така прегърнала калъфа. Разкопча каишите с треперещи пръсти и отвори капака.
Вътре върху голям плик бе надраскано Бързоноги, лорд Демонаи. Беше запечатан. Тя го отвори.
Извади от него втори плик с надпис Лейди Ребека Морли. Отвори и него — показа се трети с печата на Сивия вълк.
Раиса използва камата си, за да го разпечата. Вътре се оказа един-единствен лист, изписан от двете страни с елегантния почерк на майка ѝ.
Дъще,
На нас, хората с кралска кръв, не ни е лесно да казваме „съжалявам“. Звездите се подреждат и светът се преобразява, та погледнати от дистанцията на времето, грешките ни да се сторят на другите като далновидност.
Никога не съм искала да те прогоня. Целта ми бе да спася живота ти и изглежда засега успявам. Мнозина от Магьосническия съвет не желаят да те видят на трона на Сивия вълк. Дори и толкова млада, те смятат за неуправляема, твърдоглава и прекалено близка с клановете.
Управлението на Превала открай време е било равнозначно на ходене по опънато въже, а всеки стратегически ход е предизвиквал неочаквани последици. Бракът ми с Авърил успя да умиротвори клановете, но стана причина Магьосническият съвет да се съюзи с армията. Генерал Клемат заговорничи със Съвета, а армията се състои предимно от наемници, предани само нему.
Баща ти те изпрати в лагера Демонаи, за да се научиш да бъдеш воин. Заради кръвта, която си наследила, той и другите Демонаи те възприемат за една от тях. Особено Елена Сенестре вярва, че в теб е силна кръвта на Демонаите. Голяма част от воините предпочитат да ме отстранят и да те издигнат за кралица, защото ще е по вкуса им.
Магьосническият съвет обаче научи какви са намеренията им и скрои заговор да те убият. Беше планувано да се случи след завръщането ти от лагера Демонаи.
Боях се, че ще успеят. За да попреча на замислите им, предложих брак с Мика Баяр, ръководена от пълното съзнание, че лорд Баяр ще види в това възможност да разшири властта си и евентуално най-накрая да възкачи сина си на трона. Конспираторите съвсем удобно изчезнаха.
Това ни спечели време, поне до деня на преименуването ти. Капитан Бърн работеше по укрепването на гвардията и овладяването на пораженията, нанесени от Клемат във войската, но процесът течеше бавно — не беше лесно да бъде доведен докрай незабелязано. Надявах се да отложа максимално сватбата ти, докато начинанието приключи, но с приближаването на деня на преименуването ти лорд Баяр започна да ме притиска да спазя уговорката ни.
Затова взех решението да позволя подготовката около брака ви да продължи. Погрешно допусках, че ти би приела Мика, защото вече се виждаше с него тайно от нас. Наистина сгреших. С теб сме толкова различни. Трудно ми е да предвидя какъв ще бъде следващият ти ход.
Засега отсъствието ти лишава опозицията от острите ѝ зъби. Демонаите нямат кандидат, около когото да се обединят. Лорд Баяр не желае да действа, без да му е известно къде се намираш. Докато ти си жива и аз живея, защото една Мариана е за предпочитане пред една Раиса.
Не ми пиши повече — съществува твърде голям риск кореспонденцията ни да бъде проследена. Както разбираш от съдържанието на писмото ми, тук е опасно. Когато отново можеш да се завърнеш, ще се свържа с теб. Междувременно не се доверявай никому. Знай, че сме обградени от врагове.
Писмото се изплъзна от безчувствените пръсти на Раиса. Тя се отпусна прегърбено до стената, а в очите ѝ напираха сълзи.
Защо просто не ми каза, майко? Нямаше ли начин да ми се довериш поне малко? Можехме да работим заедно, вместо да преследваме различни цели.
Точно в това беше работата. Вероятно се дължеше на влиянието на лорд Баяр, но така или иначе Мариана нямаше доверие на дъщеря си. Дори бе възможно да е подозирала, че Раиса заговорничи с Демонаите срещу нея, за да ѝ отнеме трона. Какво ли щеше да стане, ако знаеше, че Амон Бърн вече е неразривно свързан с нея?
Навярно това беше истинската причина зад брака ѝ с Мика. Щеше да сложи край на конспирациите на Демонаите. Кралица Мариана беше за предпочитане пред Раиса, омъжена за Мика.
А Демонаите — наистина ли бяха планирали да отхвърлят майка ѝ и да качат Раиса на трона? Нима смятаха, че тя би се съгласила? Дали баща ѝ и баба ѝ участваха в такъв заговор?
Сепна я спомен — Рийд Среднощен пътник я подканя да отиде с него в лагера Демонаи, вместо да избяга от кралството. В лагера Демонаи никой няма и с пръст да ви пипне, беше казал той. Никой не може да ви забранява рожденото право.
Нима животът ѝ беше просто поредица от лъжи? Това ли да очаква занапред — цял живот, прекаран в манипулиране на околните, за да служат на личните ѝ интереси?
Не е само реалното, но и възприятието за реално — това е от значение, майко, помисли си тя. Ако хората те възприемат като слаба, значи си слаба, дори и да е стратегия за оцеляване.
Интересно защо майка ѝ не бе споменала нито Мелани, нито натиска на Магьосническия съвет да я обявят за принцеса наследница. Дали за да не я тревожи? Или за да спре Раиса да потегли незабавно към опасността.
Не се доверявай никому. Майка ѝ никога не бе изричала по-голяма истина.
Раиса изпитваше по-голямо доверие в приятелството си с Талия и Холи, отколкото с когото и да е в кралския двор, с изключение на Амон, разбира се.
Дали с някои свои действия Раиса не бе насърчила въртопа от интриги около себе си? Защо съветът е така убеден, че като кралица ще създава неприятности?
А сега какво? Семестърът почти бе приключил. Какво се очакваше от нея — да стои покорно тук, докато майка ѝ не я повика? Ако се завърне у дома, това дали няма да събори крехката къщичка от карти, в която се бе превърнало кралството ѝ?
Възможно ли беше да е по-самотна?
Раиса се отпусна по гръб, от очите ѝ бликаха сълзи и потъваха в косите ѝ.
Хан вървеше към Моста напряко през зеленеещите морави. Беше вторник — на другия ден бе часът му с декан Абелард. За втора поредна нощ будуваше до късно. С Жарава прекараха следобеда в експерименти с талисмана, изработен от Жарава от самодивско дърво. Предизвикателството беше да се създаде талисман, който да не пречи на магията на Хан, но същевременно да го опазва от магията на останалите.
А сега закъсняваше за срещата си с Ребека.
От двете страни на улиците към Моста беше пълно с цветари. Едно от нещата, с които Одънов брод разполагаше в изобилие в сравнение с дома — цветята. През цялата зима отглеждаха теменуги. Наситеночервени цветове, които наричаха Кръвта на Ханалеа, белите звезди за слънцестоенето, разцъфнали кактуси от всякакъв сорт от Уе'енхавен, магнолиите с големи като чинии цветове, в които можеш да сервираш вечерята си, орхидеи във всякакъв размер и оттенък. А сега и лалета, нарциси и ириси.
Ребека обичаше цветята. Често повтаряше, че ѝ липсва градината у дома.
Хан се спря импулсивно и купи цял наръч от една продавачка.
Влезе в „Костенурка и риба“. Общото помещение беше наполовина пълно с кадети, но не забеляза Талия и Пърли. Хан кимна на Линк, бармана, подмина тезгяха и изкачи стълбите до втория етаж.
Точно слагаше ръка на бравата и вратата се отвори рязко. Ребека застана пред него, преметнала торба през рамо, със зачервени от гняв бузи — очевидно си тръгваше.
— Е! — огледа го тя от глава до пети. — И ако това не е Хан Алистър. — Замълча злокобно. — Закъснелият Хан Алистър.
В гласа ѝ се долавяше сурова, назъбена острота, емоционална вибрация, каквато не бе долавял досега. От благороднически произход или не, знаеше как да му разроши перата по-добре от всяко друго девойче досега.
Той отчаяно потърси какво да каже:
— Ребека, изслушай ме. Права си, че закъснях. Съжалявам. Бях… работех по един проект… и изгубих представа за времето.
— Предупредих те — отсече тя. — Да не смяташ, че правилата са се променили, защото се целунахме?
— Утре имам среща с декана. Подготвях се за нея. — Замълча, и понеже тя не проговори, добави: — Моля те, прости ми. Няма да се повтори.
— Така обеща и последния път. — Изгледа го гневно. — Ти настояваш да ти давам частни уроци. Да не мислиш, че си нямам друга работа? Прахосвай собственото си време, но става ли въпрос за моето…
— Ценно е. Разбирам. — Обикновено успяваше да я очарова и да преодолее всяко нейно лошо настроение, но днес очевидно цялата беше облаци и дъжд… напрегната, рязка и обезсърчена.
Най-после той си спомни за цветята, извади ги изпод палтото си и ѝ ги подаде. Ириси и Кръвта на Ханалеа, завързани с панделка.
— Ето. Нали обичаш цветя.
Силно изненадана, тя се вторачи в цветята и го изгледа все едно се е сменил с друг човек.
— Нов подарък?
Е, трябваше да си признае: не беше от младежите, които правят подаръци и поднасят цветя. Досега просто не бе имал нужда. Нито пари.
— Като извинение за последния път. А и ако трябва да съм честен, предишният подарък беше колкото за теб, толкова и за мен.
Тя пое неохотно цветята и вдъхна аромата им.
— Благодаря.
— Всичко наред ли е? — Хан се възползва от промяната във враждебното ѝ отношение и се мушна в стаята с рамото напред.
Тя му позволи да я въведе обратно.
— Не е наред, защото закъсняваш.
— Когато свършим, ще вечеряме заедно — предложи той. — Където пожелаеш.
Тя изтърси торбата си на стола и се настани на обичайната им работна маса.
— Ще видим. Първо искам доказателство, че си прочел глава дванайсет.
За щастие, беше я прочел — подробно описание на превалския дворцов протокол. Точно толкова интересно, колкото да четеш доклад за земеделски насаждения. Необяснимо защо обаче, когато Ребека говореше за тези неща, те оживяваха. Хан се изумяваше колко много знае тя за историята и вътрешните подробности около кралския двор в Превалски брод. Изпитваше го какви са ролите на Съвета на благородниците, Магьосническия съвет и Кабинета на Кралския иконом.
Някои части тя дори допълваше — части, които не фигурираха в учебниците на Хан. Фолк твърде много се фокусираше върху кралското семейство.
— Каква е разликата между Магьосническото събрание и Магьосническия съвет? — попита Хан. — Как например избират членовете на съвета?
Ребека се облегна назад с присвити очи, сякаш се чудеше какво възнамерява да прави той с тази информация.
— Всички граждани с дарби от регистъра на Сивата дама са членове на Събранието. Съветът наистина държи цялата власт. Още отпреди Опустошението, магьосническите семейства имат неотменими места в Магьосническия съвет — отговори тя. — Първородните членове в Съвета с дарби наследяват своя родител, освен ако детето не се оттегли. Настрани от това, Събранието гласува едно място в Съвета, а кралицата определя един от членовете му. Съветът избира висшия магьосник измежду своите членове.
— Ако кралицата умре, висшият магьосник запазва ли длъжността си? — поинтересува се Хан.
— Не. Всеки висш магьосник е обвързан с определена кралица и когато короноват принцесата наследница за кралица, се определя нов висш магьосник.
— Но постът не се наследява. Всеки магьосник може да служи — разсъждаваше Хан.
— Е, на теория — подхвърли Ребека. — Но повечето, ако не и всички висши магьосници произхождат от неотменимите магьоснически родове.
— А именно? — Хан осъзнаваше, че всеки ден научава колко малко знае и колко много има да научи.
— Семействата Баяр, Матис, Абелард, Грифон. И някои други — отговори мъгляво Ребека.
— Какво пречи на висш магьосник да свали кралицата от власт? — не спираше да разпитва Хан. — Имам предвид посредством магия?
Ребека рязко вдигна глава и се вторачи в него.
— Защо питаш?
Хан сви рамене:
— Е, близко е до ума, че би се оказало проблем. Не се ли е случило нещо подобно след нашествието?
Тя навлажни устни.
— Предполага се — натърти Ребека, — че връзката между тях, тоест Посвещаването, го предотвратява.
— В какъв смисъл предполага се? — Странната интонация го бе озадачила.
Ребека отмести очи.
— Посвещаването не означава контрол върху висшия магьосник. — Тя кимна, сякаш да увери себе си. — Проповедниците провеждат церемония, която обвързва висшия магьосник с волята на кралицата и за доброто на кралството.
Хан почука по корицата на учебника:
— Тук пише, че висшият магьосник е съветник на кралицата по магическите въпроси, представлява я пред Магьосническия съвет и използва магия, за да поддържа и опазва армията, кралството и трона.
Ребека кимна, раменете ѝ се отпуснаха малко и завеса от коси скри лицето ѝ:
— Точно така.
— Но не той е начело — продължи Хан. — Начело е кралицата, нали?
Тя кимна отново:
— Кралицата управлява еднолично. На Кралиците на Превала е забранено да влизат в брак с магьосници, а човека, за когото тя се омъжи, приема само титлата съпруг.
— Но е имало крале магьосници — настоя той. — Нали?
— Така е — потвърди Ребека. — Но не и след Опустошението. Понеже кралете едва не унищожили света, решили, че идеята не е добра. — Посегна към учебника на Хан с очевидно нетърпение да промени темата. — Нямах представа, че толкова се интересуваш от политика. — А сега да прегледаме правилата около кралското унаследяване и постиженията на някои от кралиците.
— Как успяваш да запомниш всички тези имена?
— Семейство ми е в дворцовите среди от поколения, нали разбираш — каза Ребека. — Все нещо съм прихванала. Чувал си онези песни, нали? Които изброяват поред имената на кралиците на Сивия вълк?
Всъщност Хан знаеше кръчмарски песни, именуващи кралиците, но нямаше как да ги цитира в компанията на представител на аристокрацията.
— Не се налага да ги запаметявам, нали? — попита той. — Предпочитам да ми се размине. Ако си говорим истината, не давам и пет пари за кралиците.
Тя потрепна, сякаш я бе ударил.
— Добре, но си помислих…
— Кралиците, аристокрацията, цялата пасмина… са просто кръвопийци, които се хранят на гърба на хората. Изобщо не се интересуват какво става на улицата.
— Не бъди толкова сигурен — кротко възрази Ребека, а по бледите ѝ бузи се разля руменина. — Нищо не знаеш за кралица Мариана и какво е направила за…
— Ти нищо не знаеш — прекъсна я Хан. — Ще ме извиниш за циничното отношение, но на мен ми е известно как се отнасят към хората извън стените на двореца.
— Откъде си сигурен, че не зная? — повиши тон Ребека. — Бях в караулното на Южен мост, помниш ли? Видях как те бяха пребили. Видях какво се случи с приятелите ти. Но не е правилно да смяташ, че кралицата има нещо общо с…
Хан пренебрегна думите ѝ:
— Кралицата има общо с всички нещастия, които ме сполетяха през последната година.
Раиса, поне веднъж загубила дар слово, седеше вцепенена, а зелените ѝ очи изучаваха лицето му.
Защо ѝ дрънкаш всичко това, Алистър? — помисли си той. — Затваряй си устата. Така ли виждаш най-добрия начин да продължиш разговора, след като ѝ подари цветя. Само че отвори уста и историята се изля от нея:
— С мама и малката ми сестра живеехме над конюшня във Вехтошарника. Мама переше за кралицата, но я изгониха, защото съсипа една нейна рокля. Бях се отказал от кражбите, затова нямахме никакви пари. Така започна всичко.
Ребека се наведе напред и сплете пръсти.
— Нямах представа, че майка ти е работила за кралицата. Дали вероятно има начин да се върне на работа. Аз… познавам някои хора и…
Хан тръсна глава:
— Не се опитвай да поправяш нещата. Непоправими са. Достатъчно е да ме изслушаш. Кралицата се грижи за обществената дейност, нали? За водоснабдяването и така нататък. Е, водата в кладенците във Вехтошарника стана негодна за пиене и сестра ми, Мари, се разболя от треска. Докато се чудех как да изкарам пари, та да ѝ купим лекарства, сините куртки дошли да ме търсят с обвинението, че аз съм се разправил с южняците, които умряха. Не ме открили и опожарили конюшнята заедно с Мари и мама вътре.
— Какво? — прошепна Ребека, вече с пепеляво лице.
— Изгорели са до смърт, Ребека — процеди Хан ниско и яростно. — И са го сторили сините куртки по заръка на кралицата. Мари беше седемгодишна.
Тя се взираше в него и клатеше глава.
— О, не — промълви едва чуто. — Не. Не може да е истина. — Насили се да изрече още веднъж не, но от устата ѝ не излезе нито звук.
— Кралицата е начело, ти сама го каза. — Хан отлично разбираше, че трябва да спре, но вече нищо нямаше силата да застане на пътя на внезапния прилив от спомени, загнездили се от толкова дълго време в сърцето му. — После някой се върнал и избил вехтошарите и южняците. А повечето от тях бяха деца. Онези, които ти спаси от караулното в Южен мост… до един са мъртви.
Очите на Раиса се наляха със сълзи.
— Значи… Сари и Кадифе, и Флин са…
— Мъртви, доколкото ми е известно — довърши Хан. — Спасила се е единствено Кат.
— И всичко е било напразно? — потрепери гласът на Ребека. — Защо не ми каза? За семейството ти и за… всичко?
— Така и не попита — отвърна Хан. — Във Вехтошарника и в Южен мост всеки ден умират хора. В света на благородниците техният живот не се брои. Поредната тъжна случка.
— Но… не всички сме такива. — Долната ѝ устна потрепваше.
— Ама не сте, разбира се — изсумтя той. — Нейно кърваво Височество принцесата наследница ни подхвърля пари от закуските си, а от всички нас се очаква да паднем на колене и да ѝ отправим благодарност.
— Тя не иска това — прошепна Раиса. Изглеждаше поразена. — Не търси благодарност. Просто иска да…
— Естествено е да си на нейна страна — не ѝ позволи да довърши Хан. — Аристократите винаги се държат един за друг.
Този път Раиса дори не направи опит да отговори. Седеше и въртеше златен пръстен на показалеца си, вторачена право напред с пребледняло като хартия лице.
Тишината помежду им нарастваше, а у Хан започваха да се прокрадват угризения. Беше съвсем нормално тя да защити своите. Беше отраснала в кралския двор и всичките ѝ приятели бяха аристократи. Не тя беше врагът.
— Виж, съжалявам — обади се той. — Не исках да те нападам. Вярно, с благородническа кръв си, но не си виновна за случилото се. — Положи длан върху ръката ѝ.
Нищо от думите му не му помогна да се почувства по-добре.
Не по нейна вина животът му беше катастрофа. Тъкмо обмисляше как да го изрази, когато тя блъсна стола назад и едва не го преобърна, докато се изправяше:
— Трябва да вървя. — Тя грабна торбата си. — Моля те, приеми моите… искрени… съболезнования за загубата на твоето семейство — произнесе с несигурен глас. — Толкова… много съжалявам.
После, сякаш преследвана от демони, се хвърли през вратата, без да вземе цветята. Чу я как трополи надолу по стълбите. А после нищо.
За момент Хан остана смразен от изненада.
— Ребека! — извика той. — Чакай!
Събра с един замах учебниците и тетрадките, натъпка ги в торбата и се впусна надолу по стълбите.
Най-сетне се озова в общото помещение. Ребека беше изчезнала.
Посетителите го оглеждаха с нескрит интерес. Хан изтича по улицата на Моста: хвърляше погледи и в двете посоки. Забеляза я да крачи с наведена глава по пътя към „Уийн“.
Затича се след нея, като избягваше ученици и представители на факултетния състав, излезли да се поразходят и порадват на пролетното време.
Дългите му крака се оказаха предимство — както и това, че Ребека плачеше, без да се крие, и едва ли виждаше къде върви. Хан я настигна и улови за ръката.
— Ребека, моля те, моля те, не бягай от мен. Съжалявам. Не биваше да казвам всичко онова.
Тя само поклати глава, стиснала здраво очи, сякаш можеше да го накара да изчезне. Сълзите се стичаха по бузите ѝ:
— Остави ме на мира. Прибирам се в стаята си.
Обаче не понечи да продължи. Със стиснати юмруци стоеше по средата на улицата, а хората я заобикаляха от двете ѝ страни, споглеждаха се и си правеха знаци.
— Хайде — подкани я той. Обви с ръка рамото ѝ и я поведе обратно към Моста. Огледа табелата, полюшваща се над една врата. „Ученият и Хрътката“. — Да влезем тук.
Тя не каза нито да, нито не. Окуражен, той я въведе в топлата таверна. Беше претъпкано, но забеляза как двама ученици с помътени погледи се надигат от маса в ъгъла. Проправи си път между правостоящите и бързо стигна до масата, като междувременно размени остър поглед с едър кадет в оцапана туника, също кандидат за мястото.
— Девойчето трябва да седне. Чупката — отпрати го Хан.
Кадетът отстъпи, но продължи да хвърля черни погледи.
Хан настани Ребека с гръб към помещението, та обляното ѝ в сълзи лице да не привлича вниманието. Самият той зае обичайната си позиция в ъгъла и даде знак на прислужницата: вдигна два пръста и си потупа стомаха, а тя кимна и тръгна към кухнята.
Хан отново погледна Ребека — беше се преобразила. Беше си избърсала сълзите и дишането ѝ вече не бе така накъсано. Дори бе привела косата си в относително подобие на ред. Бузите и връхчето на носа ѝ все още розовееха, иначе Хан дори не би предположил, че е плакала. В онова свое стоманено ядро бе открила сили и бе наложила хладнокръвно изражение, за да прикрие колко е нещастна вътрешно.
Девойчето има здрави нерви за аристократ, прецени я Хан. Съвсем достатъчно здрави, дори за да бъде с мен. Но нещо не ѝ дава мира. Дали не е редно да се разтревожа, че пази добре тайните си?
— Съжалявам — каза тя. — Не исках да губя така самообладание. Просто… напоследък имам доста грижи и… просто… когато чух за семейството ти и… и за Вехтошарите… просто почувствах, че всичко, което съм направила… или опитала да направя… е било напразно.
— Понякога и аз не успявам да се овладея — успокои я Хан. — Връхлита те като биволска кола.
— Как го понасяш? — Тя изучаваше лицето му, сякаш наистина очакваше да чуе отговора.
— Нямам голям избор, нали? — привидно безгрижно той сви рамене. Всъщност в известен смисъл намираше за полезно, че сподели тайната, която го изяжда отвътре. Все едно проби цирей… облекчи болката и натрупаното налягане. — Но нямам намерение да лягам и да умирам. Затова съм тук. Заради следващия път.
Тя се намръщи и прехапа устна.
— Какво искаш да…? — Ребека подскочи и вдигна очи, когато прислужницата започна да подрежда пред тях халби със сайдер и купи с димяща яхния.
— Дано харесваш яхния. Цял ден не съм хапвал — сподели Хан.
— Харесвам. И аз не съм яла. — Взря се във вечерята, но не посегна към нея.
За да ѝ даде пример, Хан загреба от яхнията.
— Бива си я — избоботи с пълна уста. — Извинявай — прибави, като избърса уста с една салфетка. В моменти на голяма умора не съумяваше да играе ролята на благородник. — Не мога да те накарам насила, Ребека, но ще се почувстваш по-добре, ако хапнеш.
Тя кимна механично и поднесе лъжицата към устата си, после го направи още веднъж. И още веднъж. Бързо довърши порцията и обилно я поля със сайдер.
— Каза, че нещо те тревожи — обади се Хан, когато най-после тя остави лъжицата в купата. — Какво става?
Ребека потърка слепоочия с върха на пръстите си.
— Не зная как да постъпя. Имам чувството, че трябва да се върна у дома. Аз… майка ми има нужда от мен.
— Защо? Да не е болна? — попита Хан, докато поръчваше още един сайдер.
— Ами, не точно. Но не е на себе си. А когато не е на себе си, е… — Гласът ѝ заглъхна, сякаш внезапно осъзнала, че е казала прекалено много.
— Значи те е помолила да се върнеш у дома.
— Не — възрази Ребека. — Нареди ми да се държа настрана. Но е възможно да не разсъждава ясно. И може да не е в мой интерес да се държа настрана.
— Е, аз не зная нищо за семейството ти… Но да си тук, в Одънов брод, е голяма възможност за теб, нали?
Тя кимна, като побутна настрани своята халба и придърпа халбата на Хан.
По-добре Внимавай, помисли си Хан. Сайдерът не е силна напитка, но ти си мъничка.
— Няма ли с кого да поговориш, за да разбереш какво става? — попита той. — Баща ти, например?
— Двамата с майка ми невинаги се спогаждат. Пък и той постоянно отсъства по работа.
— А братя и сестри?
— Имам сестра — отвърна Ребека. — Но тя по-скоро е част от проблема. — Замълча. — Боя се, че ако не се върна сега, ще изгубя всичко.
Объркан, Хан се намръщи. Но бързо съобрази. Семействата от рода на Ребека… имаха наследство.
— С други думи рискуваш да те отрежат? Да те оставят без наследство?
Тя кимна:
— Може би. Възможно е — промълви тя.
Инстинктите на Хан му подсказваха, че тя премълчава истинското положение. Все едно да надничаш през ключалка в стая, която смяташ да обереш. Виждаш част от обстановката, но в частта, която не успяваш да зърнеш, най-вероятно те очаква неприятна изненада.
— Едва ли аз мога да ти дам съвет. Не зная какво ще изгубиш. — Той посегна и докосна с пръст косата ѝ. — Ако не си наясно какво цели майка ти, помисли какво искаш ти и кой е най-добрият начин да го постигнеш, независимо дали означава да останеш тук, или да се върнеш и да изясниш въпроса с нея.
Лицето на Ребека отново се смрачи.
— Нещата не опират до моите желания. Прекалено много хора зависят от мен.
— Как така да не опират до твоите желания? — Хан стисна ръцете ѝ. — Просто заявяваш кое е твое. Отдавна научих, че никой не ти дава каквото и да било просто ей така. Не се ли стремиш към нещо, не го получаваш.
Тя сведе очи към сплетените им ръце.
— Не зная на кого да се доверя — прошепна.
— Довери се на мен — наведе се през масата той и я целуна.
Всъщност искаше Ребека да остане в Одънов брод — и не само защото от нея научаваше неща, които нямаше от кого другиго да научи.
Беше свадлива и горделива, беше свикнала да заповядва на хората и да става на нейното. Беше умна и със собствено мнение — можеше да убеди и куче да ѝ даде опашката си. Но си оставаше пламенно добра — би прекосила улицата, за да даде монета на просяк, и винаги заставаше на страната на губещия в двубой. Заплака заради майка му и Мари — а никога не ги беше виждала.
Изискваше много от другите, а от себе си — още повече.
Все още стискаше ръката ѝ и потриваше с палец дланта ѝ. Ръцете ѝ бяха трогателно малки, но покрити с мазоли. Ръце, които не се бояха от здрава работа. На показалеца си носеше тежък златен пръстен, гравиран с вълци.
На Хан му се искаше да види една от онези усмивки, които озаряваха очите ѝ. Искаше тя да е щастлива. Именно той да я ощастливи.
Искаше Ребека Морли във всеки смисъл. От месеци живееше като послушник.
Изпрати Ребека до „Гриндел хол“. Тя едва пристъпваше от изтощение и почти заспиваше от умора. Този път той щеше да се увери, че ще се прибере невредима.
Пристигнаха в общежитието ѝ преди вечерният час да е настъпил. Хан възнамеряваше да изпрати Ребека и да се сбогува с нея на вратата, но общото помещение се оказа празно.
— Къде е отговорникът ви? — попита той. Ако той се появеше в „Хамптън“ с девойче под ръка, Блевинс отдавна щеше да е скочил върху тях.
— Нямаме отговорник — Ребека се прозя. — Само Амон. Имам предвид, командир Бърн.
— Къде е той?
Ребека потърка слепоочията си.
— Вероятно вече е в леглото. Или е в Храмовото училище, на посещение при Аннамая. — Изрече последното без капка емоция в гласа.
Общежитието определено изглеждаше по войнишки. Като начало — далеч по-подредено от „Хамптън хол“.
— Кой друг е отседнал тук? — осведоми се Хан.
— Останалата част от взвода ми — каза Ребека. Тя взе ръката му и го задърпа нагоре по стълбите.
— Качи се с мен.
Хан се поколеба. Сърцето му заби учестено: да, да, да…
— Сигурна ли си? Не искам да загазиш.
— Всичко е наред. — Лицето ѝ порозовя леко. — Деля стаята с Холи и Талия. Талия ще се зарадва да те види… играе си на сватовница, нали разбираш. Холи тъкмо се върна от Превала. Ако още е будна, ще ни разкаже последните новини от дома.
Е, помисли си Хан, интересно е да чуя последните новини.
Все така хванати за ръце, се изкачваха по тясното стълбище, нагоре и нагоре, покрай хъркането от спалните на втория етаж, та чак до площадката на третия.
Тук, в малка всекидневна, няколко стола бяха подредени около камина. Към съседната стая водеше сводеста врата. Подобни помещения бяха предназначени обикновено за командира. Или за отговорника на общежитието.
— В сравнение с вас „Хамптън“ е едно нищо — огледа се Хан.
Ребека се разсмя.
— Тук трябва да живее отговорникът на общежитието. В „Гриндел“ сме три жени кадети, така че ни го предоставиха.
Тя бутна вратата към спалнята и извика:
— Холи? Талия? — Хан се надяваше да са заспали вече. Впрочем, надяваше се изобщо да не са вътре. Даде му знак да влезе. — Няма ги.
Той се поколеба на прага. Огледа се. Край стената бяха подредени три оправени с войнишко умение единични легла, с по един голям сандък до всяко. Под прозореца пък бяха наблъскани три яки писалища, за да улавят по-добре светлината.
Познатата торба за учебници на Ребека стоеше на едно от писалищата. Пособията ѝ за писане бяха пръснати около нея, а музикалната кутия — поставена на почетно място върху попивателната.
— Бива си го местенцето — одобри Хан. — Дотук с трудния живот на войника.
Пурпурният шал на Ребека висеше на кука до вратата.
Тя окачи там торбата си и протегна ръка за наметалото на Хан.
— Сигурна ли си, че не е бреме да си вървя? — попита той, докато ѝ го подаваше. — Вечерният час скоро ще започне.
Какво му ставаше? Никога не се бе държал толкова благовъзпитано.
Ребека се тръшна на леглото и подскочи няколко пъти върху изпънатото одеяло. Потупа мястото до себе си. Той седна и я прегърна. Целуна я, а тя се отдръпна стресната, притискайки пръсти към устните си с широко отворени очи.
— Устните ти са… силно заредени тази вечер.
— Съжалявам. — Хан улови амулета си и позволи на силата да протече в него. — Да опитаме пак. — Съвсем внимателно притисна устни в нейните, разтворил очи, за да наблюдава реакцията ѝ.
— Така е по-добре — уви ръце около врата му тя. Отпусна се назад и го придърпа, притисната в него.
Целуна я отново и се зае да разкопчава копчетата на униформения ѝ жакет. Радваше се, че в крайна сметка не се е записал в армията. Военните ужасно си падаха по копчета.
— Знаеш ли, никога досега девойче не ми е казвало нещо подобно — измърмори Хан, като ѝ помагаше да съблече жакета и да го хвърли настрана. — Че устните ми са силно заредени.
— Казвам го на всички магьосници, които целувам. Редно е да го знаеш.
— Разбирам. — Той полагаше неимоверни усилия да не се чуди какви магьосници е целувала. Не и Мика Баяр, помисли си. Нека не е и Баяр. — Какво е усещането?
— Какво усещане? — присви очи тя.
— Да те целува магьосник.
— Защо, не си ли се целувал досега с магьосница? — изненада се Ребека.
Например с Фиона. Хан отхвърли тази мисъл.
— Имах предвид да те целува магьосник, когато ти не си магьосник.
— Хммм. — Ребека се намръщи. — Пращящо жилване, стига чак до гърлото, все едно отпиваш бренди.
Хан притисна пръсти към устата си.
— Като бренди? Наистина?
— А понякога те удря в главата и… — Гласът ѝ заглъхна и тя отново присви очи. — Демонска кръв — изръмжа и си пооправи ризата. — Стига си се подигравал.
— Не, не. — Хан едва не се задави от смях. — Искам да зная. Увлекателно е.
Тя го удари с възглавницата. Последва борба, която Хан едва не изгуби безславно на няколко пъти, а от добре оправените завивки не остана и следа. Накрая двамата, зачервени и засмени до уши, се оказаха оплетени един в друг.
Той плъзна ръка зад врата ѝ, а с другата обгърна кръста ѝ и я целуна, дълго и бавно. Между целувките им досега се бе проточила дълга пауза и той нямаше представа кога отново ще получи такава възможност.
Покри с целувки линията на челюстта ѝ, смъкна ризата от раменете ѝ и целуна голата ѝ кожа. Усети как тя настръхва. Ребека носеше копринена камизола под ризата. Нямаше как да не забележи малката роза, татуирана на лявата ѝ гърда.
За момент се отдръпна и опита да овладее дишането си, да забави бесния ритъм на сърцето си. Полека, Алистър. Само защото ти нямаш търпение, това не важи и за нея.
— Ребека — той отпусна чело на нейното, — може ли да заключим вратата? Както казах, когато отлагам нещо за бъдещето, винаги ми се изплъзва.
— Зная, но просто… Нещата и така са достатъчно сложни. Не вземам девича трева, а и нямам представа откъде да си намеря. Пък и Холи и Талия всеки момент ще се приберат. — Но сякаш за да опровергае думите си, тя посегна и развърза ризата на врата му, побави се с копчетата, плъзна ръце под нея и погали кожата му. Преди да го е осъзнал, докосна амулета. — Толкова е красив — прошепна, щом украшението пламна в ръката ѝ. Гореше в зеленикава светлина и от него кожата ѝ стана прозрачна. — Не си давах сметка, че…
— Ребека! — възкликна Хан и отблъсна ръката ѝ. — Недей…
Помежду им с шумно тряс избликнаха светлина и сила, ушите на Хан зазвънтяха, а Ребека бързо започна да си смуче пръстите.
— Добре ли си? — Разтревожен, той грабна ръката ѝ. — Изгори ли те, или…?
Ребека поклати глава.
— Изобщо не заболя. Аз…
По стълбището отекнаха стъпки. Вратата се разтвори рязко и в рамката ѝ застана ефрейтор Бърн, без риза, задъхан, с изваден меч.
— Демонска кръв! — изруга Хан и се претърколи на крак.
— Махни се от нея! — изкомандва Бърн и тръгна с меча напред.
Хан отстъпи. Бърн стоеше между него и вратата, но прозорецът се намираше зад гърба му.
— Р… Ребека, добре ли си? — Бърн не спираше да се приближава и накрая зае позиция между Хан и Ребека.
— Всичко е наред, Амон. — Тя поглеждаше ту единия, ту другия. — Слушай, това е едно голямо недо…
— Какво има, сър? — От прага надничаха още три разчорлени кадетски глави. Забелязали, че Бърн е извадил оръжие и държи Хан на разстояние, се натъпкаха в рамката на вратата като изпуснати прасета.
— Отведете Морли на долния етаж и се погрижете за нейната безопасност — разпореди Бърн, без да отделя очи от Хан. — И ѝ намерете някаква риза.
— Командир Бърн! — Изправена само по камизола извика Ребека, сякаш произведена в генерал на всички армии. — Веднага престанете! Хан Алистър е мой гост.
Хан не разбираше почти нищо от военни порядки, но нямаше как да не съобрази, че на кадетите не им е позволено да крещят на командирите си. Какво остава да им заповядват.
Бърн погледна първо Хан, после Ребека, а сетне отново Хан. За момент изглеждаше смутен, ала решимостта му бързо се възвърна.
— Кадет Морли, известно ти е, че след вечерния час не е позволено да се водят гости в „Гриндел хол“. Заповядвам ти незабавно да отидеш в общата стая и да изчакаш дисциплинарни действия, докато аз се разправя с твоя гост.
Хан не се надяваше на никакви шансове срещу ефрейтор Бърн.
— Всичко е наред, ефрейтор-командир — обади се той. — Няма нужда да се разправяте с мен. Радвам се отново да се видим. Тъкмо си тръгвах.
— Хан, чакай! — намеси се Ребека. — Не е нужно да си ходиш.
— Винаги казвам „да“ на човек с меч — отвърна Хан.
В този момент гърбът му опря перваза на прозореца. Той се обърна и блъсна кепенците. Улови се за горната част на рамката, залюля крака нагоре през отвора, а междувременно отправи молитва покривът от другата страна да е издаден. Погледна надолу, мярна му се заостреното било на покрива на долния етаж, и се пусна.
Колкото и грациозно да се приземи, си изкълчи глезена и си одра дланите. Поне не проби покрива.
— Ще се видим в четвъртък! — провикна се през прозореца Ребека. Наметалото му кацна до него на керемидите.
Хан го метна през раменете и пое, накуцвайки, по покрива към свързващата галерия. Чу как кепенците над него се затръшват.
Умът му препускаше по-бързо, отколкото успяваше да ходи.
Нещо в командирската загриженост за вечерния час и добродетелта на един от кадетите му беше в повече. Да не би Бърн да искаше всичко — и Аннамая, и Ребека?
Не му се виждаше алчен тип. Но пък и Хан не го познаваше достатъчно добре.
Възможно ли беше Ребека да използва Хан, за да предизвика ревността на Бърн? Ако беше така, му се струваше прекалено жертвоготовна заради някакво си натриване на носа. Колкото и циничен и свикнал на уличния живот да беше, не успяваше да го повярва.
Хан се разсмя и поклати глава. Бедният Алистър. Може да си крадец, уличен главатар и мошеник. Може и да си легенда във Вехтошарника, но си пълен наивник в сравнение с тези аристократи.
В това отношение, дори и да го бяха изиграли, не можеше да се оплаче. Ребека не му даде никакви обещания. Нито поиска нещо. Целуваха се. Потанцуваха. Биха се с възглавници.
Целувките наистина му се харесаха обаче. Всъщност искаше още. Все така усещаше докосването ѝ по кожата си. Възпламеняваше въображението му далеч повече от всяко друго девойче досега.
Ефрейтор Бърн съсипа вечерта на Хан. Но пък имаше чувството, че му е върнал услугата. Мисълта го ободри.
Ще се видим в четвъртък! — извика тя.
Не се ли стремиш към нещо, не го получаваш, пък беше казал той.
Някъде наблизо храмовите камбани отброиха с дълбок глас полунощ.
Противно на очакванията му глезенът да го отпусне, докато продължаваше да накуцва по пътя сякаш се сковаваше все повече. Това щеше да го затрудни в надбягването с нощната стража, ако го забележат. Затова се стараеше да се движи по страничните улички и в сенките.
Успешно се изплъзна от погледите на стражите, които претърсваха закъснели минувачи, и прекоси Моста. Докато обикаляше издалеч за „Хамптън“, усети как косъмчетата на тила му настръхват, сякаш някой го наблюдаваше. Веднъж дори се обърна, дочул стъпки зад гърба си. Но не видя нищо и никого.
Изключено е Бърн да е изпратил някого, който да му отмъсти, разсъждаваше Хан. Неее. Бърн е от почтените, пълен със скрупули. Пък може двамата с Ребека да са заети да се целуват и сдобряват. Прониза го ревност.
Хан се добра до „Мистверк хол“, но предпочете да не пресича открития вътрешен площад заради риска да го зърнат. За да стигне до „Хамптън“, се придържаше близо до сградата. Дали не беше добра идея пак да мине през покрива. Но и без това изживя достатъчно драми. Не му трябваха повече.
Пое по павираната уличка към градините отзад. Между сградите имаше скрит ъгъл, където човек да се залови удобно и да се изкачи нагоре.
Хан пъхна ботуш в цепнатината и вдигна високо ръце, залавяйки се за грубите камъни от двете страни. Надяваше се глезенът да не го предаде някъде нагоре по пътя.
В същия момент някой зад него изсъска:
— Дръж си ръцете там, където са. Имам нож и ще го използвам.
Гласът бе нисък и груб. Който и да беше, проявяваше достатъчно разум да не докосва Хан, за да не издаде позицията си.
— Какво искаш? — попита Хан, като си мислеше, че ако глупостта е углавно престъпление, съвсем скоро щеше да си плати за нея.
— Имаш ли кесия?
Хан имаше кесия, но не желаеше да се разделя с нея.
— Ъ-ъ — изсумтя той. — Краят на срока е. Едва свързвам двата края.
— Лъжец. — Последва шепот във въздуха, нещо го ужили по ухото и по врата му потече кръв. Крадецът беше резнал мекото на ухото му с толкова остър нож, че почти не го усети.
— Кесията — повтори крадецът. — Иначе следва ръката. — Гласът му потрепваше леко, сякаш е нервен. Звучеше и доста млад. Това никак не успокои Хан. Нервните крадци с остри ножове са опасна работа. А Хан едва ли щеше да реагира достатъчно бързо с този ненадежден глезен.
— Добре де, имам кесия — призна Хан. — Нещо против да я извадя? — Не планираше резки движения.
— Кажи ми къде е — предложи крадецът.
— В торбичка на колана ми, напъхана е в панталоните — отговори Хан. Бе взел мерки за защита срещу крадци. Там обикновен крадец или джебчия едва ли можеше да бръкне незабелязано. Ако крадецът решеше да посегне обаче, предоставяше възможност за ответни действия.
Този крадец обаче не се хвана. Хан отново почувства шепота на стомана. Наметалото му се свлече на земята, прерязано през раменете.
Умно — отстрани от пътя целия този плат. Надяваше се уличният разбойник да не посегне да разреже и панталоните му.
— Какво е това около врата ти? — попита крадецът.
Амулетът на Хан мъждукаше слабо и осветяваше предницата на ризата му.
— Нищо. — Хан наведе глава, за да го прикрие. — Купих го на улицата за фестивала. Свети в тъмното.
— На мен ми изглежда скъпо — възрази крадецът. — Като за много пари.
— Ще ти го продам — откликна Хан. — Взеха ми пет пенса за него. Ще ти го дам за девойче.
Да умреш ли искаш — запита се той, обзет вече от желание да не си беше отварял бъбривата уста. Голямата магьосническа надежда на клановете щеше да си замине, нарязан на парчета посред улицата от някакъв си разбойник. Наемният убиец на Абелард щеше да падне, покосен от обикновен крадльо.
— Свали го и ми го подхвърли — нареди крадльото. — Движи се бавно.
— Виж… — похвана Хан. — Какво ще кажеш да ти подхвърля кесията? Медальона ми го подари моята приятелка и жив ще ме одере, ако го изгубя. — Трескаво преценяваше шансовете да посегне към панталоните си, за да извади своя нож.
— Аз ще те одера жив, ако не ми го дадеш — закани се крадецът.
— Хубаво. Разкопчавам го. Ето, започвам. — Хан бавно спусна ръце от стената и посегна към врата си, за да напипа закопчалката на верижката.
Чудеше си колко ли енергия е останала в медальона; дали би отвлякла вниманието на нападателя му за достатъчно дълго, та Хан да го нападне на свой ред. Поне срещу Ребека имаше реакция.
— Прехвърли верижката през главата си — нареди крадецът. — Няма нужда да го разкопчаваш.
Откъде му е известно това? — озадачи се Хан. Дали пък с потупването по рамото не целяха да се доберат до вещерската дрънкулка. Усети как между лопатките му като змия пропълзява страх.
Изхлузи верижката през главата си. Стисна амулета в длан и при докосването почувства лека вибрация. Нямаше много енергия, с която да работи. Започна да се обръща.
— Не се обръщай — спря го остро крадецът. — Хвърли го през рамо. — Да, имаше нещо познато в този глас.
Хан хвърли амулета през лявото си рамо с дясната ръка. Докато дрънкулката прелиташе покрай ухото му, не спря да се обръща и измъкна ножа от колана си. Точно според очакванията му крадецът се разсея за момент, докато погледът му проследяваше падащата звезда на амулета.
Хан се хвърли към нападателя и с цялата си тежест заби рамо в него. Онзи отхвърча и удари глава в каменната стена. Просна се по лице на паветата, с протегнати напред ръце, в безсъзнание.
Хан го огледа. Беше облечен в черно — тесни черни панталони, черни ботуши и палто с качулка — всичко плътно прилепнало към слабото му тяло. Маскировка на наемен убиец. Защо тогава не преряза гърлото на Хан, та да ограби тялото му на спокойствие?
Целият епизод се разигра почти беззвучно. Хан грабна амулета и без да го изпуска от ръка, го окачи обратно на врата си. Приклекна леко с нож в другата и се огледа в очакване съучастниците на крадеца да се втурнат срещу него.
Вместо това от сенките край сградата се отдели една-единствена фигура и тръгна към него.
— Назад — размаха нож Хан. — Или ще набуча и теб, и приятеля ти.
— Не я убивай — каза Жарава, като пристъпи в светлината, която се процеждаше на уличката. — Трябва да разберем защо го направи и за кого работи.
Нея? Хан се отпусна край стената със замаяна глава, а ножът се залюля в ръката му. Това е сън, помисли си той.
Жарава коленичи до простряния крадец и прибра ножа му. После внимателно обърна тялото.
Беше Кат Тайбърн.
Мик и Гарет хванаха ръцете на Раиса и опитаха да я извлекат от стаята, докато Хан отстъпваше към прозореца. Амон пък пристъпваше към него с насочен меч.
— Всичко е наред, ефрейтор-командир — обади се Хан. — Няма нужда да се разправяте с мен. Радвам се отново да се видим. Тъкмо си тръгвах.
Погледът му срещна този на Раиса. Сините му очи бяха твърди и ярки като сапфири. После се обърна, блъсна кепенците и си изхлузи като змиорка през прозореца с краката напред. Амон пусна меча и скочи след него, за да го хване, но пропусна.
Раиса се отскубна от Мик и Гарет и се затича към Амон до прозореца. Той я улови за ръката, вероятно помислил, че ще скочи след Хан.
Раиса се надвеси навън навреме, за да проследи как Хан накуцва през покрива на галерията и се отдалечава от тях.
— Ще се видим в четвъртък! — извика след него.
Грабна наметалото му от куката и го хвърли през прозореца. Хан го събра и продължи, без да погледне назад, когато Амон затръшна кепенците.
— Добре — изсумтя Амон. — Тръгна си. Останалите, вън.
Искам да поговоря насаме с Морли. Ако Абът и Талбът се появят, задръжте ги на долния етаж.
Преди да се подчинят да излязат, Мик и Гарет ѝ хвърлиха съчувствени погледи. Раиса чу ботушите им да трополят по стълбите. После настъпи тишина.
Тя се облегна странично на перваза и изгледа остро Амон Бърн. Той, на свой ред, ѝ отвърна с буреносен поглед. Всеки чакаше другият да започне.
Накрая Амон се предаде:
— Наистина ли покани Гривник Алистър в стаята си?
— Хан — поправи го тя.
— Какво?
— Сега се казва Хан Алистър.
Амон забели очи.
— Хан Алистър тогава.
— И какво от това? — попита Раиса, едновременно бясна, засрамена и безсилна.
— Известно ти е какви са правилата — напомни ѝ Амон. — Само защото нямаме отговорник в общежитието, не означава, че не важат. На втория и на третия етаж не се допускат гости. Не се допускат гости и след вечерния час. Обещах на Тейм Аскъл…
— Тейм Аскъл няма нищо общо, и ти го знаеш отлично! — прекъсна го Раиса. — Ако беше заварил момиче в стаята на Мик, нямаше да я прогониш с меч.
— Ако се гушкаше с известен крадец и главатар на банда, сигурно щях — не ѝ остана длъжен Амон. — Особено ако преди това въпросният крадец го е отвличал, въоръжен с нож, и го е държал като заложник, и особено ако същият крадец внезапно се е превърнал в магьосник. — Той протегна шия като костенурка. — Всъщност сериозно бих се запитал дали Мик не си е изгубил ума.
— Зная какво правя. — Раиса вече си обличаше ризата. — И не съм опитвала да крия каквото и да било. Казах ти, че той е в Одънов брод.
Просто млъкни, рече си Раиса. Няма причина да се чувстваш виновна.
— Не, думите ти гласяха друго: не възнамеряваш да се преструваш, че не го познаваш — напомни ѝ Амон. — И не е ставало въпрос да се… — Махна с ръка към разхвърлянето легло. — Рай, едва го познаваш. А онова, което ти е известно за него, не е от най-силните препоръки.
— Зная за него повече, отколкото си мислиш — не се предаваше Раиса. — От месеци му давам частни уроци.
— Даваш му частни уроци! — повдигна вежди Амон. — Това ли правехте? — Грабна меча си и го заби в ножницата, сякаш промушваше враг. Същевременно не преставаше да мърмори нещо за частните уроци.
— Какво, какво? — попита Раиса. — Какво каза?
— Казах, ако му даваше частен урок, по какъв предмет, по дяволите?
— Не е твоя работа — сряза го тя. — Както и да е, и ти пресичаш реката през вечер, за да се виждаш с Аннамая.
— Различно е. Ние не… — Отново махна към измачканите завивки.
Раиса си сложи ръцете на кръста.
— А искаш ли изобщо? Не би следвало да се жениш за човек, когото не обичаш.
— Ами нямам голям избор, нали? — Той седна на ръба на камината и отпусна глава в шепи.
Раиса дълго го наблюдава. Накрая отиде до камината и също седна.
— Зная — промърмори тя. — Съжалявам.
— Не можем да престанем да сме онова, което сме — заключи Амон през пръстите си. — От теб се очаква да се преструваш, че съм твой командир, но дам ли ти заповед, се превръщаш в принцесата наследница. Междувременно останалите Вълци гледат. Как да ги виня, ако са започнали да си мислят, че издавам заповеди избирателно.
— Съжалявам — повтори Раиса, — но не помага особено когато заставяш гостите ми да напуснат, заплашвайки ги с оръжие.
Амон отпусна ръце в скута си и се заигра със своя вълчи пръстен. Погледна към нея: сивите му очи бяха потъмнели от болка.
— Нямам правото да питам, но… какво има между теб и Алистър? Само… само заиграване ли е, или…
— Не го правя, за да ти отмъстя, ако това те интересува — отсече тя.
Бузите на Амон почервеняха.
— Не намеквах…
— Изкушавах се, но не — прекъсна го Раиса. Помисли малко по-дълго. — Не зная какво да ти отговоря. Той е умен и не ми позволява да правя с него каквото си искам. Научих толкова много от Хан… мисля, че ме прави по-добър човек.
Амон забели очи.
— Все едно е твой свещеник, а не любовник.
— Не е мой любовник! — рязко повиши тон Раиса. — Е, не точно.
— Не точно? Или още не?
— Амон.
Амон потърка уморено очи.
— В името на Светицата, Раиса. Давам най-доброто от себе си.
— Зная. — Раиса прехапа устни. Какво да му каже? Забелязвам всичко в него — от неправилния му нос до белезите от битки и очите му, сини като планинско езеро в средата на лятото. Понякога откривам момчето, което е можел да бъде, ако не беше водил онзи живот във Вехтошарника. В мигове на уязвимост по лицето му е изписана болка; друг път си давам сметка колко опасен е всъщност. Не, не можеше да изрече на глас нищо от това.
— На Бала на кадетите ще отида с него — съобщи Раиса. — За твоя информация.
— Рай. — Амон взе ръцете ѝ в своите. — Каквото и да правиш, не се влюбвай в него.
Раиса кимна със съзнанието, че вече е прекалено късно.
Приклекнал на паветата, Хан се взираше в Кат. Над дясното ѝ око, където се бе ударила в стената, разцъфваше мораво натъртване. Веждата ѝ се издуваше и лицето ѝ губеше симетрията си. При малко по-различен ъгъл можеше да си изгуби окото.
Вдигна поглед към Жарава.
— Знаеше ли, че ме следи? — попита настоятелно.
— Шшш — сложи пръст на устните си Жарава и огледа уличката нагоре и надолу. — Подозирах замислите ѝ, затова я проследих. Не бих ѝ позволил да ти пререже гърлото или нещо от сорта.
— Звучи успокоително. — Хан се изправи и събра останките на наметалото си. — И кога смяташе да се намесиш?
— Да я вкараме вътре, преди да се появи стражата — предложи Жарава.
— Защо да го правим? Нека я отведат в затвора. Аз приключих. — Хан беше получил удар в гърба от човек, когото смяташе за приятел. Въобще не го очакваше от нея. След всичко случило се, за него чашата беше преляла.
Жарава не удостои думите му с коментар.
— Хайде — подкани го той. — Не можем да я извлечем през покрива и през прозореца. Аз ще я нося; ти мини отпред и отвлечи вниманието на Блевинс, ако все още е буден.
Жарава прибра на сигурно място ножа на Кат, пъхна ръце под нея и я вдигна. Тя изпъшка, но не отвори очи.
Хан влезе в общежитието преди него и огледа общото помещение. Блевинс спеше дълбоко в креслото до огъня. Явно ги беше чакал. Сигурно щеше да се разстрои, че не ги е заловил да се промъкват след вечерния час.
Хан даде знак на Жарава да продължи, двамата се промъкнаха на пръсти покрай отговорника и изкачиха стълбите, като стъпваха в края им, за да не скърцат дъските.
За щастие, стигнаха четвъртия етаж, без да срещнат никого по пътя. Хан бутна вратата на стаята си, а Жарава го последва, за да положи Кат на леглото му.
— Ще донеса студена вода за главата ѝ — каза Жарава. Взе легена и тръгна към умивалнята на третия етаж.
Ужасно е загрижен за човек, който наряза на парчета хубавото ми наметало и само преди минути ме заплаши с нож, помисли си Хан.
Запали две свещи, за да прогони сенките. Зората щеше да се сипне след часове.
Кат изпъшка и притисна ръце към челото си. Хан я претърси и откри още три ножа. Жарава се върна с легена, намокри парче плат и го наложи върху цицината на Кат. Тя посегна и го махна, но той отново го сложи. Тя отблъсна ръката му и отвори очи.
— Разкарай се от мен, грухтящ копой… — Кат млъкна рязко, внезапно припомнила си какво е станало. — Кръв и кости — прошепна, фокусира очи върху лицето на Хан, присви се и ги затвори. — Защо не ме уби? — прошепна и навлажни устни.
— Все още не е изключено — отговори Хан. — Но Жарава смята, че може би първо има какво да ни кажеш.
— Нямам какво да кажа — прошепна тя. — Направо ми прерязвай гърлото и да приключваме. — Тя издаде глава назад, за да си оголи гърлото, все едно вълк се подчинява на водача на глутницата.
Жарава седна на леглото до нея:
— Не. Ти ни спаси живота в Ардън. Заслужаваш да те изслушаме. Интересува ме какво не е наред. Последните няколко седмици изглеждаш променена. Някак отчаяна.
— Какви ги говориш — обади се раздразнено Хан. — Почти не я познаваш, не разбирам как би могъл да…
— Теб никога те няма. — Жарава не му позволи да довърши. — Нямаш представа какво се случва с приятелите ти.
Хан махна към Кат.
— Това ли наричаш приятел ти? — Завъртя очи. — Приятелите не се очистват един друг из задните улички.
— Гривник е прав. — Кат отвори очи и погледна Жарава. — Не ме познаваш добре. Аз съм крадец. Предавам доверието на всеки. Заслужавам да умра. — В ъгълчетата на очите ѝ се бяха събрали сълзи и сега капеха в косата ѝ. — Исках да си тръгна, но ми трябваха пари за път — простена тя. — Тук няма нищо за мен. Не ставам за ученичка.
— Защо посегна на амулета? — попита Хан, обзет от ужасно подозрение. — Ако си имала нужда от пари, да беше взела кесията ми.
— Нямах намерение да бъркам в панталоните ти за нея — отвърна Кат. — Почти сигурно имаш скрити оръжия там.
— През цялото време си се домогвала до амулета — констатира Хан. — Нали?
След дълго мълчание тя кимна.
— Аз… надявах се да го продам — процеди тя. — Ти се държиш, все едно е много ценен. И никога не се разделяш с него. Затова реших да ти го взема.
Хан мигна: поредното парченце от пъзела си дойде на мястото.
— Ти си преровила стаята ми. Търсила си го.
— Не съм ти преравяла стаята — наежи се Кат. Хан повдигна вежда и тя измърмори: — Откъде разбра? Сложих всичко на мястото му.
— Беше в нощта на Вечерята при декана. Била си сигурна, че и двамата няма да сме тук — обади се Жарава. Гледаше Кат, а тя гледаше него. Внезапно Хан се почувства външен човек, случаен минувач по коридора.
— Аз… дойдох, защото си помислих, че мога да помогна. — Кат продължаваше да се вторачва в очите на Жарава, сякаш беше урочасана и нямаше сила да ги отмести. — Чувствах се зле. Правех планове да… се реванширам за случката в Превалски брод. — Преглътна мъчително. — Не биваше дори да припарвам.
— За какво става въпрос? За каква случка в Превалски брод? — Гласът на Жарава прозвуча ниско и успокоително като на омайващ вещер.
— С Гривник. С майка му и сестра му. С… Вехтошарите — прошепна Кат.
Жарава свали компреса, намокри го, изстиска го и пак го сложи на челото ѝ.
— Защо реши, че ти трябва да се реваншираш? — поинтересува се той.
Кат отхвърли компреса от челото си:
— Защото вината беше моя.
Хан се вторачи в нея. Тя имаше да отговаря за много неща, но нямаше да ѝ позволи да поеме отговорността и за това.
— Не — възрази той. — Вината е моя. Моя. — Припомни си колко разстроена беше Кат във вечерта на пожара: тя и другите вехтошари не му позволиха да влезе в конюшнята. През онази вечер беше спасила живота му. — Нямаше начин да ги спасиш, ако това искаш да кажеш — каза по-меко. — Безсмислено е да се виниш.
Тя тръсна глава.
— Нищо не знаеш. — Тя се надигна и седна, но се олюля и видът ѝ подсказваше, че всеки момент ще падне. Жарава я обгърна с ръка, за да я задържи. Поне веднъж, тя не я отхвърли.
— На кого смяташе да го продадеш? — попита Хан. — Имам предвид амулета.
Кат забели очи, сякаш Хан е пълен идиот:
— Преди няколко седмици онзи вещерняк Баяр дойде при мен. Заплаши ме. Щял да ме издаде, ако не открадна вещерската дрънкулка и не му я дам. Поначало била негова, а ти си му я отнел. Така твърдеше.
Случило се е, след като Баяр и братовчедите му бяха изгонени от „Хамптън“. След като деканът нареди на Баяр да отстъпи.
Нещо обаче липсваше: Кат заобикаляше нещо, премълчаваше го.
— Какво заплаши да издаде Баяр? — попита той. — Какво криеш от мен?
Кат си пое дълбоко дъх и думите се изсипаха неудържимо, сякаш цяла вечност беше чакала да признае:
— Аз бях. Аз издадох на Баяр къде живееш, когато те издирваха във Вехтошарника. Бяха заловили Кадифе; заплашиха да го убият, ако не им кажа. И аз го направих. Реших, че изборът е или той, или ти. Обичах Кадифе, а теб не обичах. Мислех си — ще поразровят мястото, ще открият каквото там си откраднал от тях, и толкова. Изобщо не си представях… Изобщо не очаквах да… — Гласът ѝ се пречупи и сълзите отново започнаха да се стичат по бузите ѝ.
— Дори не ти е минало през ум, че ще изгорят мама и Мари — изрече бавно Хан.
Започна да отстъпва, докато гърбът му опря стената. Прилепи се към нея и си пожела да изчезне: ей така — да премигне като искра над огън, за да не му се налага да чува повече.
В очите му запариха сълзи.
— Не си знаела с кого си имаш работа.
— Открих с кого си имам работа. — Гласът ѝ бе горчив като цикория. — Така или иначе, убиха Кадифе. А после дойдоха и избиха всички останали. Беше клане. И те пробваха да принудят някого да те издаде. Ако бях там, и аз щях да изгубя живота си. — Потресена, тя си пое дъх. — Иска ми се да бях.
Хан трябваше да се досети. Тогава си мислеше за Таз Макни. Но не. Имаше логика да го е предал някой близък, някой, който да посочи пътя на Кралската гвардия през лабиринта от улички на Вехтошарника, да ги отведе до конюшнята на място без номерация и табелки.
— После исках да ги убия — продължи Кат. — Да ги избия всички. — Усмихна се кисело. — Винаги съм смятала, че ме бива с ножа. Но съм достатъчно умна да си дам сметка, че като убиец съм нищо в сравнение с тях. Все едно да се хвърля сама в огъня. Но пак щях да го направя, ако разчитах да отнеса поне неколцина със себе си… Затова приех предложението на Джемсън да дойда в Одънов брод. Не исках никога повече да виждам Вехтошарника. Стигнах чак до Делфи, но там ударих на камък. Натъкнах се обаче на вас, ти се оказа жив и ми хрумна, че на юг може би няма да е чак толкова зле, ако и ти си там. Ти се справяш, където и да отидеш. Беше най-добрият уличен главатар, когото съм познавала. Но ако някога разкриеш, рекох си, че аз съм те предала, ще ми изрежеш сърцето.
Тя погледна Хан по-скоро с надежда.
— Затова, убий ме. Имаш правото. Така ще ми спестиш да не мисля какво трябваше да направя по различен начин.
Хан се плъзна по стената и в един момент се намери седнал на пода. Придърпа колене и ги обви с ръце. Беше вцепенен. Твърде дълго беше живял с вината си и сега не възнамеряваше да я отстъпва току-така на Кат.
— Няма да те убия — каза той. — Съжалявам, но няма. Просто си се оказала на пътя им, когато семейство Баяр ме преследваше, това е всичко. Ти и всички други. Ще го нося докрай в себе си.
Известно време и тримата мълчаха.
— А сега какво? — попита Жарава, без да се обръща конкретно към никого. Взе ръката на Кат и я задържа в своята. И този път тя не се възпротиви.
— Ще се махна оттук, ако това искате — обади се Кат. — Ще постъпиш глупаво, ако някога ми се довериш отново. А никога не си бил глупав. — Погледна го. — Но предпочитам да остана и да ти помогна. Зная срещу кого си изправен и ти обещавам… ще направя каквото ми кажеш.
— Не — намеси се Жарава. — Това е нашата битка… не можем да я избегнем. Но ти не си част от нея.
— Част съм и още как — озъби се Кат. — Заради Кадифе, заради Джонас, заради Сладкиш и… всички други. Мари беше дете, а те изгориха…
— Престани — вдигна ръка Хан. — Просто… стига. — Изчака, докато реши, че отново владее гласа си. — Съвсем скоро ще започна война, вероятно срещу семейство Баяр и много други вещерняци. Ще бъде малко по-различно от онова, с което си свикнала. Не е поредната улична схватка, без да е изключено да има и такива. Ще се състои от политика, шпиониране и употреба на думи там, където вършат най-добра работа. И ще се води из цялото кралство… в планините, във Вехтошарника и Южен мост, в крепостта на двореца.
— Нуждаеш се от помощ — заключи Кат. — Не можеш да победиш сам.
— Трябва да останеш тук — продължи Хан. — Изумително е какво постигна за толкова кратко време. Джемсън е прав. Отваря ти се път да станеш прислужница на някоя лейди или икономка. Да преподаваш музика. Това е твоята възможност завинаги да се измъкнеш от Вехтошарника.
— Да не очакваш да си почивам спокойно между чаршафите в някое имение, като знам, че си на война? — попита тя. — Искам отново да ти се закълна във вярност. Искам да ти помогна. Нямаше как да се изправя сама срещу семейство Баяр, но с теб се надявам да успея.
Хан гледаше замислено Кат, сякаш вътрешно спореше със себе си. По лицето ѝ наистина се прокрадна надежда.
— Ще изложиш Кат на риск — възрази Жарава. — Ще ѝ се наложи да излезе срещу магьосници. Ще бъде беззащитна.
— Не съм беззащитна! — отсече Кат, измъквайки неизвестно откъде нож и го размаха пред лицето му. Той отдръпна рязко глава, за да си спаси носа.
Хан си потърка брадичката:
— Нуждая се от хора, които да изпълняват заповедите ми, без значение какви са: да ходят на училище, да пребъркват джобовете на хората по улиците или да наблюдават някого. Няма да разполагам с време да споря с теб. Изобщо не става въпрос да си подбираш какви задачи ти харесват.
Кат кимна, приковала очи в него:
— Обещавам да изпълнявам каквото ми кажеш.
— И трябва да продължиш обучението си — настоя той. — Музика, изкуства, езици, всичко. За да можеш да живееш сред аристократите. Щом нямам против, ти също не би следвало да имаш.
— Ти и сега вече говориш като аристократ — измърмори тя.
— В бандата няма да има дялове, не и както досега — продължи Хан. — Разполагам с малко пари, но те бързо ще пресъхнат, в зависимост в каква посока тръгна. И ако работиш за мен, нямаш право да изпълняваш странични поръчки. Твоя воля е да се откажеш по всяко време, но решиш ли да се присъединиш към друг, трябва да ми кажеш и да прекъснеш връзките с мен чисто.
— Разбирам — кимна Кат. — Без странични поръчки.
— Поне ти е известно колко голям е рискът — напомни той, наполовина на себе си. — Не се чувствам зле от молбата ми да го направиш, защото очите ти вече са широко отворени.
— Самотен ловец — обади се Жарава. — Не ѝ позволявай да пропилее живота си.
Кат изгледа Жарава, за да го накара да млъкне. Изхързули се през ръба на леглото и застана на колене:
— Аз, Кът Тайбърн, ти се заклевам, Гривник Алистър — подхвана тя. — Заявявам верността си, ножовете и оръжията си на теб и се поставям под твоя закрила. Ще изпълнявам заповедите ти. Твоите врагове са мои врагове. Няма да изпълнявам чужди заръки. Обещавам да донасям на теб цялата плячка и да приемам своя дял, какъвто го определиш. — Накрая се усмихна със своята лъчезарна, опасна усмивка.
Хората от отряда на Абелард пристигаха поединично в помещението за срещи на декана и се скупчваха край масата на срещуположната на Хан страна. Поглеждаха го недоверчиво. Мика въздъхна и забели очи, сякаш не очакваше много от предстоящия урок, но под отегчението му Хан долавяше животински страх. Точно в този момент никой не изглеждаше особено ентусиазиран да ходи където и да е с Хан Алистър.
С изключение на Абелард и Грифон. И донякъде Фиона. Хладнокръвната преценка в изражението ѝ подсказваше, че не се е отказала да го спечели за каузата.
Амулетът на Краля демон висеше на врата му. До него бе окачен демонайският талисман, изработен от самодивско дърво и дъб. От това малко парченце блясък се очакваше да го предпазва от обсебване. С Жарава така и не получиха възможност да го изпробват, защото въпреки семинара на Мордра нито единият, нито другият не се научи как да обсеби някого.
Амулетът на Хан преливаше от сила. Гарван беше споменал за кражба на сила от други хора, но Жарава откри заклинание, което му позволяваше да отдава енергия на Хан посредством обвързване на амулетите им.
— Всичко е наред — усмихна се широко Жарава. — И без това нямах други големи магически планове.
Хан влезе в помещението и очите на Мика тутакси се вторачиха в змийския амулет. Огледа го, вдигна очи и срещна тези на Хан. Вероятно се питаше дали Кат е направила опит да му го отнеме. Мика навярно се бе надявал на Хан да му се наложи да се яви пред декана без него.
— След като всички сме се събрали, да започваме — откри срещата декан Абелард. — Когато Алистър се присъедини към учебната ни група, ви казах, че е сполучил да отиде в Аедийон. Този следобед ще сподели уменията си с нас. Дано всички сте дошли със заредени амулети. — Кимна на Хан. — Имаш думата.
— Ами добре. — Хан се поколеба дали да се изправи, или да остане седнал. Предпочете да остане седнал. — Вероятно знаете, че не е лесно да се стигне до Аедийон. Някои магьосници дори отричат съществуването му. Той обаче съществува. За първи път го посетих в часа на учителя Грифон. Но оттогава съм ходил там няколко пъти.
— И явно винаги си се връщал — подхвърли лениво Мика, сякаш му се искаше да не е така.
— Е, това е една от важните подробности. — Хан вирна глава и изгледа Мика над носа си. — Не е желателно да закъсате там. Би било лошо. — Не откъсваше очи от Мика, накрая онзи отмести поглед. — Според някои ключът към Аедийон е какъв амулет се използва — продължи Хан. — Според други, други, че щом веднъж се озовете там, следващия път е по-лесно. Все едно да си проправиш пътека и многократно да я използваш. — Огледа насядалите около масата. — Колко от вас са опитвали да стигнат до Аедийон?
Всички вдигнаха ръце.
— Кои са успявали?
— Отговаряйте честно — обади се Абелард.
Ръцете се свалиха.
— Откъде да знаем, че ти си успявал? — попита Мордра, като си играеше с амулета.
Хан погледна Абелард и тя се намеси:
— Аз съм убедена, не ви трябва да знаете повече.
Мордра сви рамене, а Хан продължи:
— Днес ще Ви помогна да стигнете дотам, като използвам моя амулет и ви водя по пътеката, която аз съм проправил. Не гарантирам, че ще се върнете сами, но следващия път можете и да успеете.
Пълни глупости — двамата с Гарван бяха съчинили заедно приказката, — но Хан беше изпечен лъжец. Всички закимаха, дори Грифон, макар че изглеждаше малко объркан.
— А сега… трябва да сме в контакт един с друг. Да легнем в кръг — прикани ги Хан.
Помоли Абелард да постелят седем сламеника в кръг при прозореца. Всички налягаха, а главите им почти се срещаха в средата. Докато заемаха позиции, Хан чу мърморене и сумтене. Помогна на Грифон да легне и сам се настани на последния сламеник.
Хан си даваше сметка колко нелепо се чувстват, но не искаше изпразнените тела да се отпускат и падат на пода.
— Виждате ли? — каза той. — Също като сеанс в Храмовото училище.
През кръга премина вълна от нервен смях.
— Добре, всички ли сте в контакт? — Хан долавяше вибрациите на силата и откъм страната на Грифон, и откъм страната на Абелард. Отдаде желанието им да бъдат до него като допълнителна гаранция, че няма да ги изостави.
— Ето какво трябва да запомните — продължи той, взрян в тавана. — Вероятно вече го знаете, но си струва да го повторим. В Аедийон може да променяте външния си вид… дрехите, физическите си характеристики. Така че го опитайте. Може да създавате илюзии… това е светът на сънищата, не го забравяйте. Магията работи… затова внимавайте с нея. И не прахосвайте цялата натрупана енергия в експерименти. Ще ви е нужна за обратния път… Всички отиваме на едно и също място, за да се намерим. За обратния път ще ви трябва помощта ми, затова всички ще се срещнем и ще се върнем заедно. Ако амулетът на някого започне да се изтощава, да ми каже незабавно. — Замълча. — Въпроси?
— Къде отиваме? — попита Грифон.
— На Моста — отговори Хан. — Има ли някой, който да не е ходил там?
И на това се разсмяха изнервено.
— Ще се срещнем под часовника пред „Корона и замък“ — предложи Хан. — Не се отдалечавайте твърде много оттам. Десет минути в Аедийон минават неусетно. Готови? Пуснете амулетите си. Ето кое заклинание ще използвате.
Хан го произнесе и ги накара да го повторят. На същото заклинание Грифон ги научи още през есента. Хан щеше да използва нещо различно — могъщото заклинание, което всъщност щеше да пренесе всички от другата страна.
— Готови? — попита Хан. — Отворете порталите си.
Той улови амулета си и произнесе заклинанието на Гарван. Този път преходът между двата свята беше по-дълъг и по-дълбок — достатъчно дълъг, че да се разтревожи да не заседнат някъде по пътя. Най-сетне тъмнината избледня. Той стоеше сам под часовника на Моста. Пред него незабавно се материализира Грифон със затворени очи, стиснал здраво амулета си.
— Грифон! — произнесе тихо Хан.
Грифон отвори очи. Беше Грифон, но някак по-различен — без скоби на краката, без патерици. Огледа се и доволна усмивка озари лицето му. Направи няколко колебливи крачки, след което промени формата си, стана по-висок, по-мускулест, за да съответства по-добре на красивите черти на лицето си.
Появи се Абелард, после Хадрон, Де Вилие. Накрая се материализира семейство Баяр. При пристигането на Мика и Фиона, дрехите на Грифон станаха малко по-хубави и му прилегнаха по-плътно.
— Добре — обяви Хан, — всички сме тук. А сега опитайте да промените малко околността. — Замахна и от паважа избухнаха едри пурпурни цветя, високи до кръста. — Внимавайте обаче да не се оплетете в нещо.
Останалите започнаха да създават цветя и фойерверки, поля и водопади. Само Мика не се присъедини истински към забавлението. Стоеше по-назад, стискаше амулета си и не сваляше очи от Хан, сякаш очакваше всеки момент Хан да го нападне.
— Можете да променяте и дрехите си, стига да желаете, или пък дрехите на онези около вас.
Разрази се сражение под формата на взаимни подмени на външния вид. Дори Абелард се включи. Скоро всички се смееха.
— Доколкото ми е известно, реалното в Аедийон са магьосниците, амулетите и магията — сподели Хан. — Останалото е илюзия. Всички дойдохме от една и съща стая, но можем да сме пръснати из Седемте кралства, и все пак да се срещнем на едно и също място, стига да сме го планирали предварително. Иначе никога няма да се намерим един друг.
— Да не би времето да се влошава? — обади се Мордра и потръпна, взряна в небето. — Определено ми изглежда истинско.
Между сградите повя студен вятър и откритата кожа на Хан настръхна. По небето се търкаляха тъмни, бухнали облаци. Ясният ден се превърна в странна здрачина. Хан създаде палто от еленова кожа, поръбена с козина. Останалите последваха примера му и бързо се облякоха с по-топли дрехи заради спадналата температура.
— Ти ли го направи? — попита Грифон Хан и погледна небето. — Имам предвид, да промениш времето?
Хан поклати глава, неспособен да го обясни. Възможно ли беше някой от другите да го е направил? Мика или Фиона? Двамата продължаваха да стискат амулетите си, но също се взираха тревожно в небето, така че едва ли. Хан никога не беше посещавал Аедийон заедно с тълпа от хора. Трудно беше да прецени кой какъв контрол упражнява.
По небето пропълзя мълния и то придоби ярки отсенки на зелено и пурпурно. Всички си запушиха ушите от избоботилите гръмотевици.
— Достатъчно, Алистър. — Мордра присви глава като костенурка. — Даде ни да разберем.
Хан улови амулета си и опита да създаде по-хубаво време, но безуспешно. Илюзия или не, нямаше как да пренебрегнат задаващата се буря.
— Кой е това? — Декан Абелард бе сложила ръка над очите си и гледаше зад Хан.
Хан се обърна и зяпна от изненада.
Беше Гарван, облечен по-хубаво, отколкото Хан някога го бе виждал. Бляскавите му златни дрехи подчертаваха среднощните му коси. Бе въоръжен с меч, инкрустиран със скъпоценни камъни. Небето вече беше черно като във вечерен час, но това нямаше значение. Гарван огряваше цялата улица.
Той тръгна право към тях с протегнат меч, а на лицето му имаше смразяваща усмивка. Около него като ореол на светец лумтяха пламъци.
Хан пристъпи между Гарван и отряда на Абелард.
— Какво правиш тук? — попита остро. Не беше казвал нищо на Гарван за времето на пристигането им, нито за точното място. Как ги бе открил?
— Алистър! — подвикна Абелард. — Веднага обясни какво става! Ти ли създаде този човек, или го познаваш?
Раздразнен, Гарван потрепна. Обърна се, и разтвори длан, а от улицата изригна исполинска стена от пламъци, която раздели Хан и семейство Баяр от останалите. С още един жест накара стената да се затъркаля и да подгони другите надолу по улицата. Отвъд пожара Хан чуваше писъци и викове.
Хан се обърна и се озова лице в лице с Гарван:
— Какво правиш?
— Интересувам се от теб и от семейство Баяр — отвърна Гарван. — Не ни трябва намесата на другите. — Той застана пред близнаците — размерът и блясъкът му нараснаха, а в сравнение с него двамата заприличаха на джуджета. — Ах! — възкликна той подигравателно. — Най-после. От дълго време го чаках.
— За какво говориш? — попита Мика рязко, като закри очи с лакът. — Не те познавам.
— Но аз те познавам — уточни Гарван. — Известно ми е кой си и какво си. — Отметна пламъче от върха на меча си. Огънят се стрелна към Мика и той се хвърли настрани.
Очите на Фиона се местеха от Хан към Гарван и обратно:
— Защо го правите? — попита тя.
Хан поклати глава.
— Хайде — подкани той Гарван. — Махай се. Не си поканен.
— Изпълнявам си обещанието — обясни Гарван. — Обещанието да унищожа рода Соколово гнездо. И ще започна с тези двамата.
— Алистър, ако това е идеята ти за шега, не ми е забавна — обади се Мика. — Не мога да повярвам, че се хванах на тази въдица.
— Арогантен. Верен на природата си — изкоментира Гарван.
Запрати нов изблик на пламък към Мика и Фиона. Двамата отскочиха в различни посоки и се претърколиха на земята. Фиона, на свой ред, отговори с огнена атака, но Гарван ѝ позволи да изпращи през него без видим зловреден ефект.
Мика създаде блещукаща стена под формата на втвърдена светлина между себе и Фиона от една страна и Гарван — от друга. Гарван запрати ревящи пламъци право през нея и за пореден път близнаците отскочиха. Гарван направо си играеше с тях — при всяко свое нападение пропускаше съвсем замалко.
Хан застана между него и семейство Баяр. Кожата му бе настръхнала в очакване на пламъците. Бе наясно с вероятността да бъде изпържен от главата до петите. Чувстваше се предаден — измамен като пълен мухльо.
— Престани, Алистър, или ще те спра аз — предупреди го Фиона. Тя улови амулета си и протегна ръка към него.
— Гарван! — извика Хан. — Забрави. Няма да ти позволя да ги убиеш.
— Защо не? — попита гневно Гарван. За по-добра видимост премести тежестта си от единия на другия крак. — Няколко пъти опитаха да те убият. Нали не допускаш, че са проронили и сълза за теб?
— Имам план — каза Хан. — Но не по този начин.
— Да не би да пазиш за себе си удоволствието да ги убиеш? — Гарван изигра малък поклон. — Звучи ми справедливо. Моля, заповядай. — И изчезна.
Хан почувства особено налягане, а сетне груб натиск в главата, сякаш някой подпираше мозъка му с ръка. После още веднъж и още веднъж, като че нанасяха удари по черепа му. Беше Гарван, пробваше да влезе, но биваше отхвърлен. Хан докосна талисмана от самодивско дърво и произнесе мълчалива благодарност към Жарава.
— Откажи се — призова той, като едва успя да отбегне огнените кълба, запратени от Фиона срещу него. — Този път няма да проработи.
Гарван отново се заби в съзнанието му. И не спираше да прави опити.
— Хайде де, не мога да се бия и с вас: трима на един. Да не искате да изгубите живота си? — Хан изкрещя, защото един от огнените изстрели на Мика го опърли и подпали дрехите му. Трескаво започна да тупа облеклото си и секунда по-късно, с един знак, превърна улицата под Мика и Фиона в кално езеро. Двамата потънаха до кръста.
— Убий ги, Алистър — прошепна Гарван в ума му. — Или те ще те убият.
— Убий ги ти, кръвосмучещ фукльо, прелюбодеец с кози. — Хан издигна щит, за да отбие мощна вихрушка от натрошено стъкло — Няма да водя твоите битки.
Защо Гарван не ги убива сам? Знае повече заклинания от трима ни, взети заедно. Положително е способен да измисли нещо смъртоносно, срещу което семейство Баяр нямат защита. Огнените му нападения преминават право през отбраната на Мика, но по една или друга причина изстрелите не улучват целта. Та ние тримата си нанасяме повече поражения един на друг, отколкото Гарван стовари върху когото и да е от нас.
В мислите му припламна подозрение.
Гарван промени стратегията. Докато Мика и Фиона с мъка се измъкваха от лепкавата кал, Мика политна назад, сякаш му бяха нанесли удар, и очите му се разшириха от изненада. Известно време той остана вкаменен. После улови амулета си, обърна се и протегна ръка към Фиона.
— Мика? — премигна тя към него. — Какво пра…?
— Фиона! Внимавай! — извика Хан и блъсна Фиона на земята точно когато Мика задейства заклинание и пламъкът изрева над главите им.
— Мика! — изпищя Фиона и отново скочи на крака. — Какво правиш?
Следващият му изстрел образува мехури по ръката ѝ, преди тя да успее да отскочи настрани.
Докато Мика беше съсредоточен да превърне сестра си във въглени, Хан атакува ниско и го блъсна в кръста. В резултат и двамата се стовариха по лице в калта.
— Бягай, Фиона! — извика Хан, като плюеше кал. — Измъквай се, или ще те убие.
— Няма да оставя брат си! — изкрещя му тя. — Ще го убиеш!
— Това не е брат ти — извика в отговор Хан. — Не разбираш ли? Обсебен е. — Хан изтръгна ръцете на Мика от амулета си за трети път.
Фиона се поколеба. С протегната ръка стискаше своя амулет, неспособна да порази чисто Хан, без да засегне брат си.
— Убиеш ли мен, никога няма да се измъкнеш оттук! — предупреди я раздразнено Хан.
Мика се бореше и риташе, правеше всичко възможно да се отърве от Хан, за да очисти сестра си. Но имаше доста да учи в уличните схватки.
Хан се чудеше как да прогони Гарван, без да убие Мика. Все пак имаше теория.
Без да изпуска Мика от желязната си хватка, Хан изтръгна амулета му.
Гарван се материализира в своя образ, побеснял като котка в порой. Секунда по-късно съзнанието му за пореден път се блъсна в Хан. И за пореден път не успя да пробие.
Докато Хан беше раздвоил вниманието си, Мика заби юмрук в слепоочието му и пред очите на Хан блеснаха звезди.
— Върни ми амулета, пръкнало се в канавката парвеню такова!
Хан го порази със заклинание за обездвижване. Най-после Мика падна и остана неподвижен, вторачен в небето. Проработи толкова добре, че Хан приложи заклинанието и на Фиона.
— А сега ги убий, Алистър — изсъска Гарван, надвиснал над близнаците Баяр като самия Опустошител, нетърпелив да открадне още две души. — Убий ги сега.
— Няма начин. — Хан избърса кръвта от бузата си. Кимна към Мика и Фиона: — Ако искаш да бъдат убити, направи го сам.
— Побързай — подкани го Гарван. — Силата ти намалява. Скоро ще трябва да се върнеш.
Хан зае по-разкрачена стойка и скръсти предизвикателно ръце пред гърдите си:
— Не можеш да създаваш собствена магия, нали? През цялото време си използвал моята.
Гарван се присви като ударен и Хан осъзна, че е отгатнал.
— От къде на къде твърдиш, че не мога да създавам магия? — възмути се Гарван. — Как иначе ще бъда тук? Как ще направя това? — И запрати спирала от пламъци надолу по улицата.
— Можеш да сътворяваш илюзии — отвърна Хан. — Показа ми го още първия път. Но в реалния свят нямаш способности да правиш магия. Не и такава, която да ги убие — Хан посочи близнаците, — без моя помощ.
— Няма да удостоя думите ти с отговор — надменно оповести Гарван. — Забравил съм повече заклинания, отколкото някога ще научиш.
— Знаеш много заклинания — съгласи се Хан, — но не можеш да ги изпълняваш.
— Изгубил си си ума — увери го Гарван. — Ще убиеш ли баярската сган, или не?
Очите на Мика се местеха от Гарван към Хан. Наблюдаваше размяната на реплики с интерес и без абсолютно никаква тревога.
— Покажи ми как се прави — посочи Хан.
Гарван направи още един половинчат опит да се промъкне в главата му.
— Как си се защитил? — попита настоятелно той.
— Ти трябва да обясняваш какви игри играеш — върна му топката Хан. — Не аз. Ще ги очистиш ли, или не? Ако не, ние си тръгваме. Както сам каза, вече от доста време сме тук.
Гарван наблюдава продължително Хан, сякаш в опит да надникне през кожата му.
— Подцених те — поклати глава накрая.
— Често срещан проблем — подхвърли Хан. — Особено от страна на аристократи.
Гарван премигна като угасващо въгленче.
Хан поизчака, за да види дали Гарван няма да се появи отново. После клекна до Мика и Фиона.
— Слушайте ме сега и двамата. Ще ви освободя. Първо ще отидем да намерим останалите и се връщаме. Спорът ви с мен може да почака, докато се измъкнем. Издадете ли ме на Абелард, ще Ви оставя тук. Ако ме убиете или обезвредите по някакъв начин, никой от нас няма да се върне. Такава е истината. Разбрахте ли? — Хан почака. Двамата, естествено, нито направиха, нито казаха нещо, защото бяха обездвижени, но пък знаеше, че не са идиоти, затова си позволи да прояви доверие и ги освободи от заклинанието.
Близнаците се изправиха на крака и незабавно залепиха ръце на амулетите си. Гледаха го, сякаш е диво животно.
— Хайде. — Без да погледне назад, Хан закрачи по улицата към огнената стена на Гарван, замряла почти напълно в негово отсъствие.
— Алистър! — Към него вървеше висока, ъгловата фигура и тъкмо внимателно прескачаше въглените на мястото на огнената стена. — Дано имаш обяснение за всичко това.
Беше декан Абелард, стиснала амулета си. Другите я следваха, с изключение на Грифон, който изтича напред, за да улови ръцете на Фиона и да се взре тревожно в лицето ѝ.
— Добре ли си? — попита той.
Фиона кимна безмълвно. Грифон я прегърна през раменете, за да я задържи, защото тя едва не изгуби равновесие.
— Алистър! — повтори Абелард със стоманен глас. — Какво стана?
Хан поклати глава.
— Не зная — сви рамене той. — Иска ми се да имах някаква представа. Досега, когато съм пресичал границата, не се беше случвало нито веднъж. Не бях виждал никой, когото не съм възнамерявал да срещна или да взема със себе си.
— Ранени сте — констатира деканът, оглеждайки ги един по един със сключени вежди.
— Онзи тип пробва да ни убие — обясни Хан. — Нахвърли се върху нас като побеснял котарак, обсипваше ни с пламъци и заклинание след заклинание. Отблъснахме го, но известно време положението беше критично дори и за трима ни. — Потрепери. — А накрая просто премигна. Изчезна. Най-вероятно му е свършила силата.
Абелард се намръщи.
— И ти не познаваш този човек? Дори не си го срещал в реалния свят?
— Не — отвърна Хан. Хвърли предупредителен поглед на Мика и Фиона. — А вие?
Двамата само поклатиха глава, разширили очи, побледнели като призраци.
— Не знаехме къде сте и дали не сте… дали все още сте живи — обади се Хадрон, поглеждайки нагоре към часовника на Моста. — Минаха доста повече от десет минути… най-малко трийсет.
— Специалисти Де Вилие и Хадрон направиха опит да се върнат сами, когато разбрахме, че времето ни е изтекло — каза Абелард. — Не сполучиха.
До един бяха с побелели устни и изплашени до смърт, с изключение на Грифон и Абелард.
Лицето на декана беше набраздено от объркване и подозрителност. Грифон изглеждаше по-щастлив, отколкото Хан някога го бе виждал. Сякаш от него се бяха свлекли всички пластове болка, безсилие и горчивина. Изглеждаше като послушник, зърнал лицето на Създателката.
Интересно.
— С удоволствие бих си побъбрил още по въпроса — Хан отклони поглед от Грифон, — но останахме прекалено дълго и не искам да рискуваме с още някоя засада.
— Да се махаме — призова Мордра и се огледа притеснено.
— Хванете се за мен. — Шестимата наобиколиха Хан. Известно време се прескачаха един друг, но в крайна сметка образуваха кръг около него. — Сега вие произнесете заклинанието за отваряне на портала, а аз ще изрека моето.
Светът потъмня сред хаос от съревноваващи се гласове. Хан отвори очи в залата за съвещания на Абелард и почувства нечия тежест върху себе си. Беше Фиона. Неизвестно как се бяха оплели върху сламениците. Хан бързо се измъкна и стана.
Преброи. Всички се бяха върнали. Въздъхна с облекчение.
Абелард също провери присъстващите.
— Е — възкликна тя бодро, — поне не изгубихме никого, макар и да имаше леки наранявания. — Тонът ѝ намекваше, че няма как да направиш омлет, без да счупиш няколко яйца. — Поздравления за първото ви пътуване до Аедийон, нещо, с което малцина могат да се похвалят. Ще ви информирам допълнително дали тези занимания ще продължат. Междувременно е излишно да ви напомням да не споменавате за случилото се пред никого.
— Извинете, декан Абелард — обади се Хан. — Всички вие сте свободни да постъпите както желаете, но аз няма да се върна там. Рискът не си струва.
Неколцина от останалите кимнаха в знак на съгласие.
Абелард стисна по-плътно устни, но не отрони и дума, докато участниците в експеримента излизаха един по един.
Мика и Фиона очакваха Хан в дъното на стълбището.
— Искам да поговоря с теб. — Фиона го хвана за лакътя и пръстите ѝ се впиха в плътта му.
— Долу ръцете — предупреди я Хан. Вече притискаше нож в гърлото ѝ. — Ще броя до три. Едно.
Тя се дръпна рязко. Ножът на Хан изчезна.
— Само защото не ви очистих в Аедийон не означава, че вече сме добри приятели — заяви той. — И аз искам да изясня някои неща с вас. А сега да излезем във вътрешния двор. Там е и приятно, и ще бъдем пред очите на всички. Нямам намерение да се срещам из криви улички с двойка злосторници като вас.
Той се отправи към средата на площада и седна на скамейка в павилиона край фонтана „Баяр“.
Близнаците Баяр го последваха. Хан посочи съседната пейка. Те се настаниха.
— И какво се надяваше да постигнеш, Мика, като изпратиш уличен бияч срещу магьосник? — Хан подхвърляше небрежно нож и го ловеше. — Силите бяха неравни. Талантлива е, признавам… малцина храмови студенти имат способността да ти изрежат сърцето през дрехите. Но никога не я е бивало като ръжен.
— Не разбирам за какво говориш — отговори Мика.
В същото време Фиона попита:
— Коя?
— Кат Тайбърн вече не работи за вашата банда — информира я Хан. — Съжалявам.
— Коя е Кат Тайбърн? — Фиона изгледа и Хан, и Мика с присвити очи.
Мика също го изгледа. Любопитството определено влизаше в конфликт с желанието му да отрича онова, което Хан вече знае.
— Какво стана? Къде е тя? — попита най-накрая.
— Къде, мислиш? — Хан подхвърли ножа и го улови.
— Убил си я? — Изражението на Мика представляваше смесица от ужас и възхищение.
Хан сви рамене:
— Не ми се говори за Кат.
— Е, на мен пък ми се говори. — Фиона изгледа застрашително брат си. — Какви си ги надробил?
— По-късно — отсече Мика. — Да поговорим какво се случи в Аедийон. Кой е Гарван? Или изобрети този трик за наша сметка?
Хан изпробва острието на ножа на палеца си.
— Да ти кажа право, нито имам представа кой е Гарван, нито на какво си играе. И аз като вас се изненадах при появата му.
— Но го познаваш — настоя Фиона. — Очевидно.
— Срещал съм го — не отрече Хан и прибра ножа. — Но не бих казал, че го познавам. Да го формулираме така: посещението ви в Аедийон беше типичен опит да ви бъдат замазани очите. Имам предвид магически. — Скри в длан амулета на Краля демон. — А сега да изясним нещо. До гуша ми дойде да поглеждам през рамо в очакване някой да ми пребърка джоба, да ме урочасва или да мушне нож между ребрата ми. — Разклати амулета. — Ако го искате, елате си го вземете.
Мика поклати глава:
— Не сме глупави. Ще ни нападнеш. Или ще ни изключат, защото сме те нападнали.
— Обещавам. Да умра на място. Няма да ви нападна. Ако успеете да го вземете, е ваш. — Хан се усмихна със зъбата, крива усмивка. — Който и да е от вас. Хайде. Кой е пръв?
— Подхвърли го насам — Фиона протегна ръка.
— Това вече ще бъде глупаво, нали? Двамата с три амулета, а аз без нито един. — Хан вдигна амулета за верижката. — Неее. Елате да го вземете.
Мика отново поклати глава:
— Не. Нямам ши доверие.
Хан въздъхна:
— Май сте твърде умни за мен. Виждате ли, това нещо си избира кой да го използва. Докоснете ли го, от вас ще остане петънце пепел и лек мирис по вятъра.
— Забравяш, че и преди съм го използвал — отбеляза Мика.
— Тогава ела го вземи — ухили се Хан и погали змийското украшение. — Сега или никога.
Фиона нацупи устни:
— От къде на къде ти можеш да боравиш с него, а ние не? При положение че ние сме законните му собственици.
— Вие, баярците, твърдите, че вещерската дрънкулка ви принадлежи. Не е така. Откраднали сте я от Алгер Ватерлоу преди хиляда години. Трябвало е да бъде унищожена, но семейството ви разполага с цяла съкровищница от незаконни магически оръжия, нали?
Двамата Баяр стояха напълно неподвижно, без да мигат, а ръцете им стискаха вещерски дрънкулки, вероятно откраднати.
— Не можеш да го докажеш — обади се накрая Фиона.
— Мога, разбира се. Достатъчно е да предам амулета на клановете и да им обясня как съм се сдобил с него. Те ще ми повярват. Думата ми, смея да подчертая, тежи пред тях повече от вашата. Пък и онзи ден на Ханалеа Хейдън Жарава беше там и има дебели връзки с клановете от Призрачните планини.
— Няма да им го дадеш — предрече Мика. — Клановете ще го унищожат.
— Може би да — съгласи се Хан. — Може би не. Но ви обещавам… вие да не го получите. Баща ви уби майка ми и сестра ми. Кралската гвардия ги заключи в конюшня и я опожари. Те изгоряха там. Лорд Баяр не е запалил огъня, но все едно го е направил. Сестра ми беше на седем години.
Мика отмести поглед.
— Издирваха те за убийство. Кралицата…
Хан вдигна ръка, за да прекрати приказките:
— Убийства, които не съм извършил. Е, обвиненията са много. Кралицата също е в списъка. Но не съм глупав. Никога не допускайте грешката да си го помислите.
Фиона поклати глава, втренчила очи в Хан.
— Не, аз няма.
— След това пък някой… вашите хора или кралицата… някой уби приятелите ми във Вехтошарника, за да ги принуди да издадат къде съм. Да не пропускаме, че някои от тях бяха деца. Не са избрали сами живота на улицата, нали разбирате. Другият им избор е бил да гладуват. — Хан наклони глава. — И сега ще ми кажете, че кралицата ме е преследвала заради някакви южняци, които са умрели?
— Ти намушка баща ни, когато се опита да преговаря за връщането на амулета — напомни му Фиона. — Едва не уби висшия магьосник на владенията. Намирам го за достатъчна причина гвардията да те потърси.
— Да преговаря? — Хан се вторачи в нея. — Да преговаря? Вие, благородниците, наистина си имате свой жаргон. На улицата му викаме да гостуваш на чай при прасетата. Баща ви ми заяви направо, че ще ме отведе в дома ви и ще ме изтезава до смърт.
Мика се размърда неспокойно:
— Какво точно искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че платих наистина висока цена за този амулет. Няма никакъв начин който и да било от двама ви да го използва. Предпочитам да го дам за претопяване и унищожаване, но не и да попадне в ръцете ви. Вярвате ли ми?
— Аз ти вярвам — прошепна Фиона. Лицето ѝ беше още по-бледо от обикновено. — Но си пълен глупак, ако продължиш да го използваш. Нямаш представа колко е опасен.
— Ще поема този риск — каза Хан. — Знаеш ли, Мика, онази вечер, когато те видях на Моста, исках да те убия. Исках да ти прережа гърлото и да гледам как кръвта ти попива в прахта. Исках да увия въже около врата ти и да те душа, докато риташ и се напикаваш.
— Целият треперя. — Мика погледна Хан право в очите.
Хан се изправи и пристъпи към него.
— Аз се спотайвам в страничната уличка, когато се прибираш от „Четирите коня“ — увери го той. — Аз съм сянката на улица „Грейстоук“, когато излизаш да се облекчиш. Аз съм непознатият в коридора, когато посещаваш онова девойче в „Грийвъс хол“.
Очите на Мика се присвиха и самоувереността му поувехна. Хан беше сигурен, че вече си припомня стотици подозрителни звуци и гледки.
— Следил си ме? — изненада се Мика.
— Мога да вляза и да изляза от стаята ти, когато пожелая — продължи Хан. — Мога да ти кажа какво говориш насън. Мога да повторя какво ти шепне девойчето в ухото. — Разсмя се. — Извън способностите ти е да ме задържиш вън от местата, където искам да вляза. И по-рано щях да разбера за Кат, но винаги си се срещал с нея, когато съм бил в час.
Мика облиза устни:
— Изглежда ти доставя перверзно удоволствие да ме следиш, но…
— Опитвам се да ти обясня, че ако те исках мъртъв, вече щеше да си мъртъв поне десет пъти. Позволих ти да живееш, защото сега планът ми е друг. Време е вие от семейство Баяр да научите, че не може да получите всичко, което искате. Ще ви дам урок. Това е само началото.
Мика отново присви очи:
— Заплашваш ли ни?
— Абсолютно. — Хан се усмихна. — Всеки път, когато се сбиеш, дръж сметка срещу кого си се изправил. — Той стана. — Ще се видим пак.
Четвъртъкът беше сив и мрачен, макар по-топъл и по-влажен от всеки типичен априлски ден. Раиса приключи с часовете за деня, но не искаше да се връща в „Гриндел хол“ и да търпи взора на Амон. От дни беше изнервен, дори и преди случката с Хан.
— Какво ти става? — попита го тя остро предната вечер в двора за упражнения. — Никога не съм те виждала толкова напрегнат.
— Имам чувството, че си в опасност — обясни той. — Не мога да се отърся от него.
— За Хан Алистър ли става дума? — за момент тя задържа бойната си тояга напряко пред тялото си.
Той поклати глава:
— Не. Поне не изцяло. Чувствам се така още откакто Холи се върна. Сякаш предстои да се случи нещо лошо. — Стисна по-здраво бойната тояга и внимателно намести ръце. — Отдавна съм научил, че не бива да пренебрегвам инстинкта си. Моля те, бъди внимателна, Рай.
Тя дълго обмисля дали да му покаже писмото на кралица Мариана, но в крайна сметка реши да не го прави. Възможно ли беше тревогите на Амон да са свързани с него? Дали не долавяше колко обезпокоена е тя, как силно се изкушава да отпътува за дома?
На всичко отгоре се налагаше Раиса да учи за изпити, а и да реши какво да облече за Бала на кадетите. На жените кадети им бе позволено да носят или парадната си униформа, или рокля. С униформа щеше да бъде по-лесно, но Раиса се опасяваше да не би да я вземат за нечие момче оръженосец, на което са разрешили да остане до по-късно.
Понякога хубавите рокли наистина ѝ липсваха.
Но вероятно вече беше прекалено късно да наеме шивачка, а и почти невъзможно да открие нещо подходящо из магазините втора употреба по Моста.
Тази вечер щеше да се срещне с Хан. Сърцето ѝ ускори ход. Беше изпратила съобщение до „Хамптън хол“.
Хан, извинявам се, че вечерта ни завърши така внезапно. Поне дотогава беше чудесна. АБ също поднася извиненията си. Е, това не е съвсем вярно, но аз поднасям извиненията му. Нямам търпение за четвъртък и за танците.
Отговор не последва.
Дали пък преди да си потърся рокля да не почакам да разбера довечера ще се появи ли на частния урок, помисли си мрачно Раиса. Изкушаваше се да прекоси Моста и да потърси Хан в общежитието му, но рискуваше това да завърши зле по много различни начини.
Тревогата на Амон се оказа заразителна. Раиса се хвана, че постоянно поглежда през рамо. Чувстваше, че някой я наблюдава. Из вътрешния двор се събираха сиви вълци. Ушите им бяха прибрани назад и в късната нощ Раиса чуваше жалостивия им вой.
Най-накрая тя се скри в читалнята на библиотеката на „Уийн“ и направи опит да учи. Хан Алистър обаче не престана да се натрапва в мислите ѝ. Както и Амон Бърн. И Мариана, нейната майка. В един миг решаваше да се върне у дома в Превала веднага щом приключат изпитите, в следващия се тревожеше, че завръщането ѝ ще предизвика криза. Прочиташе многократно един и същи абзац и най-сетне задряма, отпуснала лице върху ръцете си.
— Новопостъпила Морли?
Раиса вдигна глава и в рамката на вратата видя изнервен кадет. Премигна объркано към него.
— О! Изглежда съм заспала! Колко е часът?
— Минава девет. — Огледа помещението, сякаш за да се увери, и добави: — Всички други си тръгнаха.
И тогава тя си даде сметка. Девет часът! Срещата ѝ с Хан беше в осем. На Моста. Обезумяла си събра учебниците и ги напъха в леката торба. Дали щеше да я чака? Беше ли отишъл изобщо?
Щракването на бравата я накара да вдигне очи. Кадетът се бе отдалечил, затворил и заключил вратата.
Сега го погледна по-внимателно. Не ѝ приличаше чак толкова на кадет. Вероятно се дължеше на зле прилягащата униформа, а и беше по-възрастен от повечето съученици на Раиса. Дали пък за съмненията ѝ не допринасяха плоските му черни очи и как странно изчезна нервността му — все едно свали наметало, с което се е прикривал от дъжда.
Или се дължеше на начина, по който тръгна към нея — като хищник.
— Благодаря, че ме събудихте, ефрейтор — каза Раиса с разтуптяно сърце под жакета. — Как се казвате?
— Името ми е Ривърс — представи се. — Ефрейтор Ривърс.
Той заобиколи масата, очевидно без да си дава сметка, че носи кадетски шал. Не ефрейторски.
Покрай стените се промъкваха вълци и виеха тревожно.
Когато Ривърс я приближи, Раиса сграбчи бурканчето с попивателен пясък и го запрати в лицето му.
Беше бърз. Почти успя да се измъкне, но част от пясъка влезе в очите му. Той ги потърка с длани и тогава Раиса видя гаротата в юмрука му. Тя напипа настолната лампа върху писалището, стовари я в слепоочието му и побягна към вратата.
По някакъв начин обаче той се озова върху нея, преди тя да успее да я отвори.
Хвана косите ѝ с една ръка и дръпна грубо главата ѝ назад, а с другата започна да увива въжето за душене около шията ѝ. Докато го затягаше, Раиса плъзна пръсти между гаротата и трахеята си — още един номер, научен от Амон Бърн, — стъпи здраво на крака и се отблъсна назад, стоварвайки със звучно изщракване глава в брадичката на убиеца.
Главата му се удари в ръба на масата и двамата паднаха по гръб — Раиса върху него. Тя се освободи от въжето, претърколи се на крака и посегна към камата си.
Ривърс лежеше неподвижно, с глава извита под невъзможен ъгъл.
Раиса се обърна и непохватно се залови с ключалката на вратата. Едва успяваше да контролира силно треперещите си ръце. Най-накрая разтвори широко вратата и се озова лице в лице с Мика Баяр.
Той сключи ръце около нея, с което я обездвижи. Вдигна я и я отнесе в дъното на помещението, като междувременно я притисна с гръб към него.
Тя се бореше за живота си с всички средства: пищеше, риташе, извиваше се, нанасяше удари с лакти, прилагаше техники на уличния бой, усвоени от Амон. Ала при тази хватка на Мика ѝ беше трудно да постигне предимство и да нанесе истински поражения. Стовари пета в капачката на коляното му и дъхът му изхвърча болезнено, но той не само не я пусна, но няколко пъти блъсна в стената ръката ѝ, с която държеше ножа. Раиса го изпусна. Мика го изрита и ножът се удари в стената с дрънчене. Тя опита да запомни положението на оръжието, в случай че получеше шанса да се добере отново до него.
В нея се просмука енергия — потокът протече надолу по ръката ѝ и в пръстена талисман на Елена. Само част от обичайния потенциал на Мика.
— Това ли е най-доброто, което можеш? — попита Раиса, без да престава да се бори, за да си освободи ръцете. — Днес сме малко магически импотентни, а?
Неочаквано Мика се разсмя.
— Точно сега съм малко изтощен, признавам. Липсваше ми — измърмори, притискайки я по-близо, с устни в косите ѝ. — Истински. И като се замисля, че през цялото време си била тук. Каква пропиляна възможност за потайни срещи далеч от онази твоя проклета бавачка.
— Ти не ми липсваше — изръмжа тя. — Махай се и ще ти пиша, когато ми стане мъчно. Ако преди това не си прережа сама гърлото.
— Трябва да поговорим — настоя Мика. — Нищо не ми пречи да стоя така и да те държа. Между другото, ужасно ми харесва, но ми е малко трудно да разговарям с тила ти. Предпочитам да те гледам лице в лице. Ако те пусна, може ли да проведем цивилизован разговор, без да рискувам да ме сполети съдбата на онзи нещастник при вратата?
Е… ако ще разговарят, Раиса също предпочиташе да вижда изражението му и да опита да прозре какво се крие зад думите.
— Добре — каза тя. — Обещавам да те изслушам.
Мика отпусна хватка и направи крачка назад. Тя се обърна с лице към него, а той я огледа от главата до петите: очите му се спряха последователно на военната ѝ туника, на разчорлената къса коса, на емблемата на „Уийн“, бродирана върху гърдите ѝ.
— Преобразили сте се, Ваше Височество — констатира той. — Наистина ли учиш в „Уийн“?
— В специална програма за кралски величия в изгнание — иронизира го Раиса. — За принцеси, които отказват да се омъжат под угрозата на меч. Учим се да отблъскваме нежелани ухажори.
— Доколкото си спомням, при преговорите не използвахме мечове. — Мика замълча за миг. — Баща ми беше крайно недоволен от мен, задето ти позволих да се изплъзнеш точно в нощта на сватбения ни обред. Иска ми се и ти да беше там, за да го споделиш с мен.
— Недоволството на баща ти или сватбения ни обред? — попита Раиса.
Мика се разсмя отново.
— И двете. Без теб светът стана малко по-безинтересен.
След последната им среща Мика се бе променил. Косата му е по-къса, подстригана по ученически. Лицето му бе отслабнало, сякаш бе стопил тегло, макар че беше трудно да се прецени под наметалото. Но пък беше все така спиращо дъха красив. Над тъмните му очи надвисваха тъмни вежди, а сенките очертаваха деликатната костна структура на лицето му.
Освен това изглеждаше измачкан и натъртен, сякаш е участвал в сбиване.
Мика хвърли поглед към мъжа на пода.
— Браво, Ваше Височество — поздрави я той. — Един от най-добрите е. — Мика свали кожените си ръкавици и плесна замислено дланта си с тях. Опитваше се да демонстрира увереност, но ръцете му, макар съвсем леко, трепереха.
— Е, едва ли е чак толкова добър. — На свой ред Раиса се постара гласът ѝ да прозвучи небрежно. И да овладее треперенето си.
— Напротив, наистина добър. Просто те подцени. Всички те подценихме. Издирваме те от месеци. Трябваше да се досетя, че си тук с ефрейтор Бърн. И че баща ти гъбоядецът участва в заговора.
— Не зная за какво говориш. — Проклятие, проклятие, помисли си Раиса. Семейство Баяр биха посрещнали с отворени ръце възможността да се отърват от семейство Бърн и лорд Авърил и да смълчат гласовете им в ухото на кралицата.
— Стори ни се необичайно обикновен кадет от Одънов брод да посещава лорд Демонаи, а после Демонаи да посещава кралицата — обясни Мика. — Така че когато девойчето си замина, сметнахме за добра идея да я проследим. Върна се право тук, в „Гриндел хол“. Беше толкова лесно да те открием.
— След което ми изпрати наемен убиец — кимна Раиса.
— Всъщност четирима — уточни Мика. — Останалите трима чакаха долу, когато Ривърс влезе да те търси. Бяха озадачени защо не излизаш, след като библиотеката затвори.
— Защо ти е да ме убиваш? — Раиса реши, че може да се поинтересува, след като така и така ще умре. — Защото те отхвърлих пред олтара, или защото…
— Ами, ние от семейство Баяр, сме доста чувствителни, когато ни отхвърлят, а и след онази случка с кралица Ханалеа… Но освен това баща ми се тревожи и за бунтовната ти природа, и за близките ти връзки с клановете. Дори приличаш на човек със смесена кръв.
— Аз съм смесена кръв — повдигна брадичка Раиса.
— Мелани също, но тя не прилича на гъбоядец. Прилича на майка си. Затова баща ми е насочил поглед към нея. Иска на трона да се качи по-сговорчива кралица. Засега не успява да убеди Мариана да те лиши от наследство и се налага да те отстрани от пътя си, за да се задейства планът му да ме ожени за Мелани. — Мика изрече всичко това съвсем спокойно, вторачил черни очи в лицето ѝ.
Раиса се взираше в него, а стомахът ѝ бе свит на топка. Хубаво поне, че пропусна вечерята, защото със сигурност щеше да я изгуби.
Даваше си сметка, че няма какво да стори, беше напълно безпомощна… и изплашена. Както семейство Монтен демонстрираха, никой не е в по-голяма опасност от онзи, който се съревновава за трона… и изгуби. Семейство Баяр или щяха да прережат гърлото ѝ, или да я удушат, а после да я захвърлят на някоя задънена уличка — очевидна жертва на уличен крадец. Колко неразумно от страна на непокорната Раиса да напусне защитата на Превалски брод и заради това да изгуби живота си.
— Мелани е на тринайсет години — напомни тя. — Дано имаш опит в отглеждането на деца, Мика, защото ще ти потрябва. Ако допуснем, че преди това Демонаите не извършат покушение срещу живота ти. Омъжена на тринайсет, овдовяла на четиринайсет. Бедната Мелани. — Гневни сълзи пареха в очите ѝ. — Дори да оцелееш, ще управляваш страна, разкъсана от гражданска война. Превала ще се превърне в Ардън на севера. Никога няма да надвиеш клановете в планините, това веднага ти го гарантирам. — Протегна ръка към Мика и произнесе проклятие, достойно за всеки от предшествениците ѝ в клановете: — В името на кръвта и костите на Ханалеа, ако се ожениш за Мелани ана'Мариана и се възкачиш на трона на Сивия вълк, дано се сражаваш до края на краткия си, злощастен живот. И дано бебетата на Мелани бъдат гъбоядци, от първото до последното.
Поразен, Мика премигна насреща ѝ, но запази мълчание. Погледът му се спусна към протегнатата ѝ ръка и очите му най-после се разшириха. Грабна дланта ѝ, завлече я до езерото от светлина под плафона на стената. Побутна вълчия пръстен на показалеца ѝ и го обърна, та да улови светлината.
— Откъде го имаш? — попита той.
Раиса сви рамене, престори се на безразлична, макар че сърцето ѝ препускаше:
— Подарък от ухажор. За деня на преименуването ми.
— Прилича ми на изработка на клановете — намръщи се той.
— Повечето ми украшения са изработка на клановете. — Раиса безуспешно се опита да си измъкне ръката. — Не е изненадващо. Сред тях са най-добрите ковачи на Седемте кралства.
Мика подръпна вълчия пръстен и след като не успя, го задърпа по-силно. Пръстенът не помръдна.
— Свали го — повиши тон той.
— Да не би освен в убиец да си се превърнал и в крадец? — попита Раиса. — Не му ли стигат богатствата на семейство Баяр?
— Този пръстен прилича на талисман — посочи Мика. — Може да е причината да притежаваш съпротивителни сили срещу магьосничество.
— Просто пръстен — сви рамене Раиса и го подръпна. Дори и да полагаше усилие, а случаят не бе такъв, пръстенът нямаше да излезе. — И ми се струва заседнал. Така че освен ако не възнамеряваш да ми отрежеш пръста, ще трябва да остане на мястото си.
— Добре. — Мика вдигна ръце. — Да оставим този въпрос. Засега.
— Защо изобщо си тук? — поинтересува се Раиса. — Искаше да натопиш ръце в кръвта ми и да ме прокълнеш, задето отказах да се омъжа за теб ли? Или искаше да се увериш, че наетият от теб убиец си е свършил работата и да се присъединиш към него?
Мика побутна мъртвеца на пода с върха на ботуша си.
— Ако трябва да бъдем точни, този убиец го нае баща ми. Не аз.
Раиса се вторачи в него, останала без думи.
— Дойдох да ти предложа избор. — Мика въртеше пръстена на ръката си. — Или да те отведа долу и да те предам на убийците, които чакат навън, или да се върнеш в Превала и да се омъжиш за мен.
Раиса се отпусна в едно кресло.
— Какво?
Мика пусна тънка усмивка:
— Според мен си напълно права. Гъбоядците не биха имали каквито и да е съмнения чия е отговорността за убийството ти. Дори да изгубиш живота си, обявяването на Мелани за принцеса наследница и сватбата ѝ с мен ще предизвикат огнена буря от протести. Клановете ще се разбунтуват. Това ще хвърля сянка върху владичеството ни и децата, които имаме.
Владичеството ни, помисли си Раиса. Децата, които имаме! Мика и Мелани? От самата представа по кожата ѝ полазиха мравки.
— Близка си с гъбоядците — продължи той. — Живяла си сред тях и носиш кръвта им. Баща ми вижда в тези подробности отрицателна страна; аз ги схващам като преимущество. Ти си законният наследник и притежаваш умението да убеждаваш. Ако се обявиш в полза на нашия брак, това ще свърши отлична работа, за да убедим клановете да приемат положението.
Не, помисли си Раиса. Никога няма да приемат магьосник за съпруг на кралицата, какво остава за крал. Никога, до края на света. Но при тези обстоятелства не сметна за необходимо да изрече мислите си на глас.
Мика не отделяше очи от Раиса, сякаш се стремеше да прозре в нея.
— Цялата история със сватбата излезе от контрол — каза той. — Умолявах баща ми за достатъчно време да те убедя да се омъжиш за мен по собствена воля. Той бързаше. Така и не погледна на съгласието ти като на важна част. Не те познава, както те познавам аз.
Явно Мика си припомняше романтичните мигове между двамата из страничните коридори през месеците преди деня на преименуването ѝ. Определено бе разчитал на умението си да очарова непреодолимо.
Можем да бъдем заедно, беше казал.
Не ме познаваш толкова добре, колкото смяташ, помисли си Раиса. Кралството винаги стои на първо място, преди въпросите на сърцето.
Раиса навлажни устни и подбра думите си внимателно, докато мислите ѝ препускаха:
— Е, трябва да призная, че се почувствах предадена. До онази вечер кралицата не ми беше споменавала за брак помежду ни. Нямах планове да се омъжвам толкова млада. Не разбирах защо очакват да се омъжа в деня на преименуването си.
Защо постъпваш така, Мика? — помисли си Раиса. Защо не оставиш нещата да се развиват по план? Да се изпречваш на пътя на баща си е толкова опасно, колкото да се изправяш и срещу клановете. Защо поемаш такъв риск?
Това надхвърля политиката. Мика иска да се ожени за мен. Не за Мелани.
Изумително. Мелани беше красавицата в семейството — руса, висока и гъвкава, копие на майка си. По-младата сестра на Раиса все още беше дете, но нямаше да остане вечно такава. Междувременно Мика без съмнение щеше да продължи да дебне из страничните коридори.
Ако Мика се оженеше за Мелани, беше изключено да остави Раиса жива. Дори и да не му стигаше смелостта да я убие, нямаше начин да се реши да остави жив претендент за трона на Сивия вълк — човек, около когото опозицията да се обедини.
Раиса бе сигурна в едно — тя не е кралица Реджина, готова да се хвърли от скалите, за да избегне брака с магьосник. Щеше да се върне в Превала и да се омъжи за касапин, вехтошар или чистач на нужници, ако това е цената да остане жива и да се задържи за трона на Сивия вълк.
— Смърт или сватба — забели очи тя. — Вие, от семейство Баяр, наистина знаете как да омайвате момичетата.
Мика вдигна рамене:
— Не това предложение бих предпочел да отправя, но не зависи от мен.
— Дали баща ти ще се съгласи? Или просто ще изчака поредната възможност да ме убие?
Лицето на Мика застина, а устните му побеляха:
— Също като мен баща ми отлично знае, че бракът между нас е политически правилен. Ще го приеме.
Мен ли се опитваш да убедиш, или себе си? — помисли си тя.
— Добре — кимна Раиса. — Печелиш. Ще се омъжа за теб, ако това опази предаването на властта.
В продължение на един дълъг миг Мика остана загледан в нея, сякаш искаше да разкрие момичето зад маската.
— Може би — каза той най-накрая с крива усмивка — трябва да подпечатаме сделката с целувка.
Сложи ръце на раменете ѝ и я привлече към себе си, плъзна длани около нея, наклони шията ѝ, за да притисне устни в нейните.
Това е изпитание, помисли си Раиса, и даде най-доброто от себе си, за да го издържи. И Мика вложи много в целувката си. След нея Раиса се почувства останала без дъх и се изчерви, а Мика придоби уверен вид.
— Тогава заминаваме след няколко часа — заяви той. — Трябва да си опаковам вещите и да известя коняря. Още ли яздиш онази шарена кобила?
Раиса кимна с възобновена надежда. Възможно ли беше Мика да е толкова самоуверен, че да ѝ позволи сама да си събере багажа?
— Ще доведа коня ти — рече той, сякаш прочел мислите ѝ. — Ще се справиш някак и с дрехите на гърба си. Ще заемеш каквото ти трябва от Фиона. Ще пътуваме без много багаж, възможно най-бързо.
Сякаш дрехите на Фиона ще ми станат.
Мика затършува нещо под наметалото си. Извади малка запушена бутилка с пурпурна течност. На верижка около гърлото на шишето бе окачена малка медна чашка. Разклати съдържанието, издърпа тапата и напълни чашката.
— Ето — подаде я на Раиса. — Пий.
Тя подуши с нещастен вид течността. Блъсна я остър, сладък мирис като на десертно вино.
— Какво е това?
— Нещо, което ще ти държи устата затворена, докато отпътуваме оттук, след като магьосническите заклинания вече не ти действат. — Тя се намръщи, а той вдигна рамене: — Не съм толкова глупав, че да ти се доверя, Раиса.
— А защо аз да ти се доверявам? Не зная какво има вътре.
Може би искаш да ме отровиш.
Мика завъртя очи.
— Не си в позиция да диктуваш условията — обясни той.
— А наемните убийци долу? — попита тя. — Ако изгубя съзнание, ръцете ти ще бъдат заети, а аз ще бъда беззащитна.
— Ще се справя с тях — увери я Мика. — А сега пий, преди да са се качили да ни търсят.
Без да вижда как да се измъкне от ситуацията, Раиса изпи пурпурната отвара. Имаше вкус на десертно вино, с леко горчива нотка.
— Момина коса? — отгатна тя.
Мика кимна.
— Съжалявам. Причинява ужасно главоболие.
— Винаги ли носиш момина коса в себе си?
Той поклати глава:
— Досега никога не ми е трябвала.
Момината коса действаше бързо, а Раиса беше дребничка. Не след дълго главата ѝ започна да се замайва. Вълците се тълпяха около нея, сякаш за да я подкрепят. Тя заравяше пръсти в козината им в опит да не изгуби съзнание.
Дали Хан я чакаше? Дали бе ходил в общежитието да я търси?
Никой не знаеше къде е отишла.
Дали Амон би отгатнал къде е и щеше ли да тръгне след нея?
— И да не ти хрумват разни идеи, докато съм заспала, Баяр — измърмори тя.
Той въздъхна:
— Не мога да контролирам какви идеи ми хрумват. Но не се притеснявай, пред нас имаме цял живот, за да ги осъществим.
Плъзна ръце под нея, вдигна я и я покри с наметалото си. Раиса беше замаяна, с отпуснати ръце и крака, неуправляема, а вълните на съня я заливаха. Сърцето на Мика туптеше силно под ухото ѝ, докато се спускаха по стълбите и излизаха от входната врата.
Раиса понечи да вдигне глава и да се огледа, но не намери сили.
— Къде са? Убийците?
— Вече са мъртви — прошепна Мика в ухото ѝ. — Убих ги на влизане. Иначе щях да дойда по-рано.
Хан чака в „Костенурка и риба“ час след определеното време за срещата им. Може би не е успяла да се измъкне, помисли си той. Може би ефрейтор Бърн не ѝ позволява да напусне спалното помещение.
Или пък Ребека и нейният ефрейтор се бяха целунали и сдобрили, а Хан за пореден път беше изигран.
Хан не беше глупак, но според него целувките му с Ребека бяха искрени. А и Ребека не изглеждаше момиче, което ще го захвърли без обяснение.
А и Балът на кадетите? Да продължава ли да смята, че все още е в сила?
Накрая реши да остави бележка на масата и се спусна по стълбището. Линк го погледна съчувствено.
— Неприятности?
Хан сви рамене:
— Не зная.
Подвоуми се дали да не отиде до „Гриндел“, но не желаеше да причинява повече неприятности на Ребека. Или да се появява неканен и нежелан.
Тръгна обратно към „Хамптън“, кимна на Блевинс в общото помещение и пое нагоре по стълбите. Надяваше се Жарава да е горе. Снощи не се беше прибрал, но не беше необичайно. Понякога спеше в ковачницата на Огнеков, когато бързаше да довърши някой проект. Хан дори не му спомена за случката в Аедийон.
Хан стигна четвъртия етаж. По масата бяха пръснати скъпоценни камъни и метални принадлежности, а чашата чай до тях все още беше топла, но Жарава не се виждаше никъде. Очевидно бе работил съвсем доскоро.
Всъщност чашите бяха две.
Вратата на Жарава беше затворена.
— Ей! Жарава? — Хан натисна бравата, но се оказа заключено отвътре.
— Не влизай — обади се Жарава.
Хан чу от другата страна шумолене и влачене.
— Ами няма и как, залостил си се. Толкова рано ли си легнал?
Отвътре се разнесе приглушен шепот и Хан мигом си отдръпна ръката.
— Извинявай! — извика и отстъпи назад. — Ъъ… извинявай.
Дори не подозираше, че Жарава излиза с някого, но пък приятелят му не обичаше да говори за тези неща.
Хан седна на писалището и прелисти апатично учебника на Фолк. Можеше и сам да учи, разбира се, но нямаше да е същото. Остави книгата настрана и извади записките си от часовете на Грифон. На следващия ден имаше изпит, но мислите му не спираха да се въртят около Ребека.
След няколко минути вратата на Жарава се отвори и той подаде глава.
— Нали тази вечер имаш частен урок. Много рано се върна.
— Ребека не се появи — вдигна рамене Хан. — Вероятно заради онова произшествие с ефрейтор Бърн в нейното общежитие във вторник.
Жарава се облегна на рамката.
— Хммм — проточи той.
— Ще ме представиш ли? — Хан кимна към вратата.
Жарава хвърли поглед през рамо към стаята си.
— Искаш ли да те представя?
След секунда девойчето подаде глава.
Беше Кат.
— О! — Възкликна Хан. — И така. Кога щяхте да ми кажете?
— Отскоро е. Искахме да почакаме, за да разберем дали ще се получи — обясни Жарава.
Хан едва се удържа да не се усмихне широко.
— И?
— Я да млъкваш, Гривник Алистър — сопна се престорено Кат и подмина, вирнала високо нос.
— Хайде де, наистина ме интересува — настоя Хан. — В смисъл… доколкото бях чувал, мразиш го. И след като и двамата сте мои приятели, ми се струва, че…
— Щом толкова искаш да знаеш, всичко е наред. — Кат се тръшна в един стол и протегна крака. Отпусна глава назад и погледна Жарава с присвити очи. — Ще свърши работа.
— Радвам се за вас — обяви Хан.
Жарава беше прав: Хан наистина трябваше да обръща повече внимание на приятелите си.
— Какво стана с Абелард и семейство Баяр? — поинтересува се Жарава.
— Точно това исках да обсъдим с теб. Вчера изпробвах талисмана от самодивско дърво. — Хан посочи емайлираната птица.
Жарава наклони глава:
— И?
Хан му описа случката в Аедийон.
— Значи Гарван не разполага с истински сили? — попита Жарава.
— Просто паразитира върху мен. Или върху всеки друг магьосник в обхвата му — разсъждаваше Хан. — Каза ми, че знае как да изсмуква магия от другите. Трябваше да се досетя.
Жарава сключи вежди:
— Какво е тогава? Как стига дотам?
— Във всеки случай не е просто призрак, роден от въображението ми, защото изкара ангелите на всички. — Хан задъвка долната си устна. — Чудя се дали в библиотеката „Баяр“ ще се намери нещо полезно.
— Съветвам те да зарежеш тази работа — Жарава се настани на работната маса. — Обещай никога да не се върнеш там.
— Никога няма да се върна там — повтори Хан.
Жарава избра едно сребърно кюлче и го стисна. От юмрука му покапа втечнено сребро и изпълни калъпа.
— Внимавай Блевинс да не те хване какво правиш тук — предупреди го Хан. — Ако още няма съответното правило, ще го измисли.
— Каквото и да говориш, почакай да видиш какво съм ти сътворил. — Жарава разгъна четвъртито парче кожа. Показа се изключително точно копие на амулета Самотен ловец, изработен от Елена Сенестре за Хан — същия, който той даде назаем на Жарава.
Жарава сложи двата талисмана един до друг. Беше почти невъзможно да ги различиш.
— Изумително — направо ахна Хан. — Нямах представа, че имаш такива умения. Или че разполагаш с точните материали.
— Не се получава много добре. — Жарава омаловажи похвалата. — Бива ме с изрязването на камъните и обработката на метала, но още не докарвам блясъка. Исках да ти върна амулета, но явно се налага да го задържа още малко.
— Нямам бърза работа. Нека стои у теб.
Хан прокара пръст по копието на вещерската дрънкулка. Проблясна леко, но не можеше да се сравнява с оригинала. Вероятно обаче би заблудил всеки магьосник, стига да не я докосва.
— Защо не изработиш танцьор върху жарава? — попита Хан. — Като онзи, който изгуби?
Жарава сви рамене:
— Не ми е подръка, за да го прекопирам. А формата, предполагам, подхранва функцията. През лятото се надявам да получа повече отговори от учителя Огнеков.
Жарава и Хан крояха планове да прекарат лятото в работа с хора от факултетния състав — единият с Огнеков, другият с Абелард. Отделно от това Хан смяташе да прекара повече време с Гарван. Сега това бе изключено.
— Изработките ти са прекрасни, Жарава.
Хан претегли на ръка богато оформения амулет и го обърна няколко пъти, за да улови светлината. Магията настрана, майсторството и материалите го правеха наистина ценен. Понечи да го върне, но Жарава поклати глава:
— Задръж го. Направих го за теб. Нищо чудно някога да ти се наложи да скриеш амулета на Ватерлоу.
На следващата сутрин бавно туп-туп-туп събуди Хан. Можеше да означава само едно: Блевинс се катери с мъка по стълбите към четвъртия етаж. Хан се изтърколи от леглото и си нахлузи панталоните. Кат беше останала при Жарава и Хан побърза да се увери дали не се мяркат издайнически доказателства из импровизираната им обща стая. Метна парче плат върху инструментите на Жарава точно когато главата на Блевинс се подаде над най-горното стъпало.
— Наистина не разбирам защо вдигат четвърти етажи на сградите, наистина не разбирам — задъхано се оплакваше отговорникът. — Ами да строят повече сгради, мен ако питат, ама никой не го прави.
— Трябва ли ви нещо? — попита Хан, докато Жарава се присъединяваше към тях, вече затворил вратата към стаята си.
— Нали не използвате открит пламък тук? — попита настойчиво Блевинс, оглеждайки работната маса на Жарава. — Не е разрешено.
— Никакви пламъци — увери го Жарава.
— Хмф. — Блевинс го стрелна гибелно. — Е, Алистър, имаш посетител. Не желае да си каже името. Гъбоядец. — Хвърли поглед на Жарава, сякаш той е виновен.
Жарава и Хан се спогледаха. Малко членове на клановете идваха чак до Одънов брод.
— Защо направо не го изпрати да се качи? — попита Хан.
— Защото е девойче, затова — отвърна Блевинс. — Доста страшно на вид, мен ако питаш.
— Но никой не го прави — обади се Жарава.
— И е попитала за мен по име? — изненада се Хан.
— Отначало те нарече с друго име. После се поправи на Алистър, когато ѝ рекох, че тук нямаме Самотен ловец. Най-добре се виж с нея долу в общата стая. — Блевинс се приведе по-близо. — На твое място щях да се пазя. Ако си я раздразнил с нещо, направо се измъкни през задната врата и не спирай да тичаш. Чувал съм, че ако се изпречиш на пътя на някой от тях, ти отрязват…
— Ще се пазя — прекъсна го Хан. — Благодаря ти.
— Ще дойда с теб — обади се Жарава.
Подминаха Блевинс и затрополиха надолу по стълбището. Оставиха отговорника на общежитието да се оправя сам по дългия път до първия етаж.
Хан вървеше пред Жарава, затова я видя пръв. Надолу по последната отсечка на стълбите замръзна насред крачка и се улови за парапета, за да не падне, вгледан към общото помещение.
Беше Птица.
Птица крачеше неспокойно из общото помещение, сключила ръце зад гърба си. Поглеждаше книгите на масата и хвърляше око към картините по стените, предимно остарели знамена на магьоснически домове и портрети на учители, преподавали в „Мистверк“ през годините.
По държанието ѝ Хан веднага отгатна, че е нервна, но иска да го скрие.
Жарава го настигна и надникна през рамото му.
— Птица? — прошепна той.
Тя се обърна и ги видя. Медната ѝ кожа беше станала още по-тъмна от слънцето, а къдриците ѝ бяха подрязани по-ниско, отколкото ги помнеше Хан. Беше облечена в демонайски пътни дрехи — панталони и туника от еленова кожа, обута в меки, доста износени ботуши — с преметнати през рамо лък и колчан със стрели. По-слаба и по-мускулеста отпреди.
Блещукащ амулет около врата ѝ привлече погледа на Хан.
— Здравей, Копаеща птица — поздрави Хан. — Каква изненада. — Не тръгна да извърви останалата част от стълбите до долу. Предпочиташе по-високата позиция.
Птица кимна сковано.
— Самотен ловец и Танцуващ по жарава. Името ми сега е Среднощна птица — осведоми ги тя.
Демонайско име. Дали го беше подбрала, за да е сходно с Рийд Среднощен пътник? Хан се зачуди, жегнат от известна ревност. Или пък Рийд ѝ го беше избрал?
— Братовчедке — Жарава подмина Хан, — радвам се да те видя. Моля те, сподели огъня ни и всичко, което имаме. — Ритуалното поздравление към всеки посетител.
На път към Птица Жарава разтвори усмихнат ръце. Тя изглеждаше раздвоена: да се спусне към него или да остане на място.
— Всичко е наред — успокои я Жарава. — Амулетът попива магията. Дори няма да усетиш.
Двамата се прегърнаха. Птица отпусна глава на рамото му и затвори очи.
Е, Жарава явно ѝ е простил за начина, по който се отнесе с него, помисли си Хан. А ако аз чакам извинение, най-вероятно ще си чакам вечно.
— Извървяла си труден път, докато стигнеш дотук, братовчедке — продължи Жарава. — Ще сложа котлето с планински чай. Гладна ли си? Закусвала ли си? — Избликът от думи, така нехарактерен за него, показваше, че и той е нервен.
— Бих пийнала чай — отвърна Птица и очите ѝ отскочиха към Хан, все още на стълбите.
Жарава изпомпа вода от резервоара, за да напълни котлето. Окачи го в огнището и сипа лъжица чай в керамично гърне. Показното му гостоприемство подсказваше, че не очаква Хан да встъпи в ролята на домакин.
— В килера има сирене и малко бисквити, ако си изгладняла след пътя — предложи Жарава. Посочи няколко стола до огнището: — Ето тук, да седнем край огъня.
Птица не показа желание да седне; само прехвърли тежестта си от единия крак на другия.
— Трябва да поговоря насаме със Самотен ловец — каза тя.
Хан се поколеба дали е склонен да се вижда с Птица на четири очи.
— Жарава може да чуе всичко, каквото имаш да кажеш — отвърна той. — Нямам нищо против. — Даваше си сметка колко сприхаво звучи, но се чувстваше наранен и искаше да я нарани на свой ред.
Птица насочи поглед от Хан към Жарава.
— Не — поклати глава тя. — Не може.
— Хайде стига. Току-що пристигаш и Жарава се радва да те види. — Хан наблегна на Жарава.
— Всичко е наред — обади се приятелят му. — По-късно ще се видя с Птица. Така и така сглобявах доста сложна дрънкулка. Ще си продължа работата.
Тръгна нагоре, като вземаше по две стъпала наведнъж. Пренебрегна многозначителния поглед на Хан.
— И така — каза Хан, когато Жарава изчезна, — ето ни и нас, сами. — Нито знаеше какво да мисли, нито на какво да се надява.
Птица скръсти ръце пред гърдите си, като си улови лактите — позната поза.
— Не възнамерявам да крещя. Ще слезеш ли, или аз да се кача?
Хан се почувства малко глупаво. Слезе по стълбите и пресече пространството до огнището, където котлето вече изпускаше пара. Взе един парцал, за да го откачи и заля чаените листенца.
— Сядай — махна той към столовете край огъня.
Най-сетне тя седна. Той я последва, отпускайки ръце върху страничните облегалки.
Той усещаше загубата на приятелството им като огромна, болезнена празнина в стомаха. През детството им тримата — Жарава, Птица и той — всяко лято бяха неразделни. През последното лято отношенията между Хан и Птица се развиха в повече от приятелство. Започваха да нахлуват спомени, независимо от усилията му да ги отблъсне — за бавните целувки и топлотата на опалената от слънцето кожа на Птица, сънливия ѝ глас, докато лежаха на речния бряг. Тогава му се струваше, че съзира бъдещето си в очите ѝ.
Сега помежду им лежаха тайни, а недоверието и предателството отвориха широка пропаст и той силно се съмняваше, че някога ще се затвори. Птица беше воин на Демонаите, които водеха хилядогодишна война срещу магьосниците. Избра своя път въпреки факта, че Хан е магьосник. Пътя вместо Хан.
— Значи вече си редовен войник на Демонаите? — Той човъркаше с пръст износената дамаска на стола.
Тя кимна.
— От ноември насам. Изглеждаш добре. Да не си пораснал на височина?
Той сви рамене:
— Сигурно. — Някога двамата се мереха кой е по-висок. — Явно да си воин ти се отразява добре.
— О, отразява се — светнаха ентусиазирано очите на Птица. — Въобразявах си, че разбирам от проследяване и бързи преходи, но научих толкова много за оръжията и военната стратегия. Среднощен пътник е прекрасен учител, търпелив и… — Уловила промяната в изражението му, тя замълча.
Хан се насили да демонстрира любезна заинтересованост, за да прикрие мислите си, а именно: Наричат го Среднощен пътник, защото посещава всичките си приятелки винаги когато идва в лагера.
Птица смени темата:
— Е, как си напоследък? Учиш се на вещерня… на магьосничество значи?
Той кимна:
— Току-що влязохме в сесия. Времето за изпити. Измина една година. Остават още три или четири.
— Научи ли много, или е най-вече… подготовка? — попита Птица. Нещо в лицето ѝ подсказваше на Хан, че не води просто любезен разговор. По гърба му започна да пълзи безпокойство.
— Научих много. — Сети се за Гарван. — Но имам да уча още.
Звучим като врагове, засекли се на пазара и готови да се сбият, помисли си Хан.
Опита да измисли какво да каже:
— Среднощен пътник не дойде ли с теб?
Тя поклати глава:
— Дойдох сама. Той е зает в организирането на лятната стратегия. По границата с Ардън има прекалено много проблеми. А сега възникна друга криза. Затова дойдох при теб.
Значи без извинение, прецени Хан. Какво остава за възобновяване на романтиката?
— Рийд се нуждае от съвет? Или някакви неприятности между вас?
Птица се намръщи.
— Различен си — констатира тя. — Не съм сигурна дали те харесвам по същия начин.
— Какво искаш, Птица? Имам работа.
С ръце на коленете Птица се наведе напред с особено мрачно изражение:
— Получихме сведения, че кралица Мариана се е поддала на натиска на висшия магьосник и планира да обяви принцеса Мелани за своя наследница. — Облегна се назад и отпусна ръце в скута си; гледаше го, все едно очакваше той да подскочи и да извика: „Не и докато съм жив и дишам.“
— Коя беше принцеса Мелани? — престори се Хан.
Птица сключи вежди:
— По-малката сестра на принцеса Раиса.
— А, хммм. Е, какво казва принцеса Раиса по въпроса?
— Укрива се. Избяга в средата на лятото, в деня на преименуването си.
Прозвуча му познато.
— О, вярно. Чух, че се е скарала с кралицата.
— Опитали са да я омъжат за Мика Баяр, сина на висшия магьосник. — Тя отново го погледна в очакване, сякаш предвиждаше бурна реакция.
Ха, рече си Хан. Интересно. Значи бедният Мика е бил изоставен на олтара. Иска ми се да го знаех вчера.
— Защо Демонаите ги е грижа коя е принцесата наследница? — попита той. — Стига принцесите да не се карат за трона.
— Истинската наследница е принеса Раиса. Тя продължава кръвната линия на Ханалеа. Не можем да позволим на Магьосническия съвет да слага узурпатор на трона.
Хан вдигна рамене:
— От една и съща кръвна линия са, нали? Едва ли ще има голяма разлика.
Птица забели очи:
— Обявят ли Мелани за принцеса наследница, нея ще я омъжат за Мика Баяр. А Магьосническият съвет ще се сдобие с онова, което досега не можеше да получи… магьосник, женен за кралицата на Превала. Само че от Опустошението насам това е забранено.
Това вече е интересно. Той си припомни с благодарност за уроците на Ребека.
— Дори и да се случи, проповедниците не разполагат ли с магически връзки, чрез които да контролират висшия магьосник? Не могат ли да ги използват с Мика?
Птица изсумтя:
— И така не работят особено добре със сегашния висш магьосник. Явно семейство Баяр са намерили начин да ги заобиколят.
Вероятно използват нещо от съкровищницата си с магически предмети, помисли си Хан. Дали да го спомене на Птица? Или не.
— Очакваме младият Баяр да се самообяви за крал — съобщи Птица.
Крал Мика. Това вече не се хареса на Хан.
— Нали знаеш, че той е тук? Мика Баяр.
— Тук? — Птица огледа помещението и ръката ѝ посегна към ножа.
— Е, сега не е тук — успокои я Хан. — Но живееше в това общежитие.
Птица прехапа долната си устна.
— Не може да се ожени за Мелани, ако е мъртъв — отсъди тя.
Хан се вторачи в нея.
— И би го убила само защото подозираш, че семейство Баяр планира нещо подобно?
— Защо си на негова страна? Да не сте се сприятелили в равнините? А забрави ли за…
— Нищо не съм забравил — увери я Хан. Остави я сама да си изтълкува последните му думи. — Но светът гъмжи от магьосници. Не представлява никаква трудност да оженят такъв за принцесата. Убийството на Мика Баяр няма да разреши проблема. И ако все пак работата опира до убийство, цели се по-високо. — След това предизвикателство той я погледна право в очите.
Птица стисна по-здраво устни, но не отговори.
— Разполагаш ли с доказателство? — продължи Хан, — или е поредната теория на Рийд Демонаи?
— Среднощен пътник разполага с мрежа от осведомители в Дола. Казали са му, че съвсем скоро събитието ще бъде обявено. Лорд Демонаи и Елена Сенестре също са загрижени — прибави малко отбранително Птица. — Смятат, че е време принцесата наследница да се върне у дома, стига да се намери безопасен начин за това.
Хан се чувстваше странно откъснат. Като муха на стената, загледан в себе си и Птица, или като банкрутирал картоиграч, който продължава да стои на игралната маса.
— Ами късмет с начинанието — пожела ѝ той.
Птица сведе поглед към ръцете си, вдигна си ръкава и опипа белега от рана под лакътя. Нервна е, съобрази Хан. Не знае как да каже онова, заради което е тук.
— И така — обади се той, — само за това ли дойде? За да ми съобщиш новините?
— Демонаите настояват да спазиш споразумението — изрече Птица, загледана право напред. — Призовават те да се върнеш в Превала, за да защитаваш принцесата наследница и да се присъединиш в битката им срещу Магьосническия съвет.
За един дълъг миг Хан не успя да проговори. Чувстваше лицето си замръзнало, а устните — сковани.
— Какво? — прошепна той. — Сега? Току-що започнах.
— Нужен си сега — натърти Птица. — Не можем да допуснем Магьосническият съвет да качи марионетка на трона на Сивия вълк. Ще поведем война, за да го предотвратим. Нуждаем се от помощта ти.
Хан поклати глава:
— Няма начин. Споразумението ни беше клановете да спонсорират обучението ми в Одънов брод в замяна на помощта ми.
— Направихме го — напомни му Птица, но не пожела да срещне очите му. — Спазихме нашата част от сделката. И ние предпочитаме да си обучен по-добре, но не упражняваме контрол нито върху Магьосническия съвет, нито върху действията му.
Вината е моя, помисли си Хан. Не биваше да сключвам сделка с търговец.
Отне му миг, за да си развърже езика:
— Само да уточним дали разбирам правилно: възнамерявате да ме хвърлите срещу лорд Баяр и Магьосническия съвет… съставен предимно от майстори магьосници… само след два семестъра обучение?
— Няма да бъдеш сам — увери го Птица. — Демонаите ще работят с теб, за да…
— Чакай малко — прекъсна я Хан. — Каза, че си дошла заради мен. Не заради Жарава.
Птица кимна, но все така не го поглеждаше:
— Не заради Жарава.
— Не че искам да го въвличам, но защо само единия от нас?
Птица се заигра с кокалената дръжка на ножа си, с гравирано върху нея окото без клепачи на Демонаите.
— Защото Демонаите предпочитат Танцуващия на жарава да остане в училище и да продължи обучението си. Недостатъчната ти подготовка те поставя в неравностойно положение. Това ни е известно. Затова се надяваме в бъдеще Жарава да ти помага с по-големите си познания.
— Ако още съм жив — изръмжа Хан.
— Естествено е да си изплашен, Самотен ловец — каза Птица. — Среднощен пътник казва, че…
— Кръвта на Демона! — продължи да ръмжи Хан. — Не ми цитирай Рийд Демонаи. Имам свои причини да преследвам висшия магьосник. И предпочитам шансовете да са на моя страна. Няма да започна бандитска война срещу безмилостен противник, без да познавам играта, а противникът ми има числено превъзходство, докато аз разполагам с минимално въоръжение. Целта ми е да победя и да оцелея. Според мен не искам много.
— Съжалявам, Самотен ловец. — Птица не спираше да мачка и оправя оръфаните краища на пътническата си торба. — Възложиха ми да ти предам съобщение. Има ли отговор?
Хан си припомни вечерта, когато се съгласи клановете да го спонсорират. Попита какво ще се случи, ако откаже да изпълни условията на споразумението. Авърил Бързоноги Демонаи отговори, че клановете ще го открият и ще го убият.
Дали не бяха възложили тази задача на Птица, зачуди се той, като ѝ хвърляше поглед. Лицето ѝ се бе превърнало в каменна маска, но долната ѝ устна потрепваше съвсем леко. Бяха я изпратили да свърши работата съвсем сама. Ако той откаже, дали един от двамата нямаше да се прости с живота си?
Само това ли беше Птица за Среднощен пътник: заменим инструмент?
Същото, каквото представляваше Хан за водачите на клановете.
Клановете обезпечаваха залозите си. Ако Хан не преживееше битката с Магьосническия съвет, имаха на разположение Жарава в резерва, при това с перспективата да бъде по-добре обучен по онова време.
Пръстите на Хан напипаха амулета му и се сключиха около него. Въздъхна, почувствал добре дошлото освобождаване на магия, натрупала се в него.
— Жарава е мой приятел — подхвана той. — Какво те кара да смяташ, че ще се съгласи да остане и ще ми позволи просто така да замина сам?
— Няма да му казваме — обясни Птица. — Затова исках да говоря с теб насаме. Ако Жарава научи, че се връщаш в Превала, за да се бориш срещу магьосници, ще настоява да дойде и той.
— Не е глупав — напомни ѝ Хан. — Не очакваш ли да се сети и сам? Известно му е каква сделка сключих с клановете. Появяваш се изневиделица, разговаряме, а после си тръгваме заедно?
— Е… — Птица търсеше някакво решение. — Все ще измислим нещо. Например, ще му кажем, че отново сме заедно и се връщаш с мен в лагера Демонаи.
— Жарава знае какво изпитвам към Демонаите. — Хан въобще не се опита да смекчи думите си. — И как ще реагират Демонаите. Никога няма да се хване.
Умът му работеше бясно. Наистина не искаше Жарава — или Кат — да идват с него и — твърде вероятно — да пропиляват живота си за изгубена кауза. Второ, не възнамеряваше да го завлекат като избягал немирник обратно в Превала. Ще се върне сам, но при неговите условия.
— Ще отида сам — каза Хан. — Ще измисля как да го обясня: Изпращаш ме да изпълня заръка на някой от факултетния състав, да речем. Ти ще останеш поне седмица, за да отклониш Жарава от следата. Когато осъзнае, че няма да се върна, ще бъде прекалено късно да тръгне по дирите ми.
И прекалено късно ти да ги откриеш, помисли си той.
Птица поклати глава.
— Планът включва да те придружа до лагера Морски борове. Среднощен пътник каза…
— И защо? — попита тихо Хан, вгледан в очите ѝ. — Според теб не зная пътя дотам ли? Или ще си плюя на петите? Какво ти е наредил Среднощен пътник, в случай че откажа да се върна? При опит да побягна от теб очаква ли се да ме свалиш с един изстрел?
Птица навлажни устни, поне веднъж останала без думи.
— Ще спазя думата си — каза Хан. — От теб искам да ми повярваш.
Дълго време се гледаха един друг. После Птица кимна:
— Добре. Ще го направим по твоя начин, Самотен ловец. Помни обаче, че Демонаите… не прощават. А аз… рискувам много.
— Аз също — допълни Хан.
Птица дъвчеше долната си устна.
— Някой знае ли, че работиш за нас? — попита тя.
Хан сви рамене.
— Аз не съм казвал на никого. — Замълча и понеже тя не проговори, Хан стана: — Хубаво. Излизам. Имам да се погрижа за някои неща. Предай на Жарава, че съм отишъл да се видя с декан Абелард за някакъв проект. Следващите два дни ще бъда в библиотеката. Вдругиден ще прекараме приятно вечерта всички заедно, като едно време. А после ще замина.
Птица се размърда на място, стиснала ръце.
— Няма много време — напомни тя. — Ще ти отнеме дни да изминеш…
Хан губеше търпение.
— Разбирам. Търся минимален шанс за оцеляване. Преди да замина ще проуча Магьосническия съвет и ще поговоря с някои от учителите тук. Поне на това имам право. При положение че не смятате просто да ме изхвърлите.
Птица също се изправи.
— Самотен ловец — лицето ѝ изразяваше тревога, а тя го гледаше съсредоточено. — Съжалявам… как се развиха нещата. За нас.
Не беше кой знае какво извинение, но все пак повече, отколкото очакваше.
— И аз съжалявам. — Хан сложи ръка на рамото ѝ, а тя се присви. — Ще се върна — обеща и ѝ обърна гръб. Грабна наметалото си от закачалката до вратата и излезе.
Тръгна надолу към реката. Възнамеряваше да отиде до „Уийн“ и да поговори с коняря за коня си. След това щеше да се отбие в скривалището си в кулата „Мистверк“, за да събере някои учебници и други вещи.
Беше разсеян, съставяше наум списъци, мислеше какво му предстои да свърши. Въобще не внимаваше, когато прекоси Моста и навлезе в територията на „Уийн“. Подмина една странична уличка, някой го сграбчи за ръката и го издърпа грубо в пространството между две сгради. Хан започна да се бори и да рита в опит да достигне амулета си, но нападателите му знаеха какво правят. Двамина приковаха ръце от двете му страни и го задържаха неподвижно.
През ръцете им обаче не долови познатото ужилване на магьосничество. Вдигна очи — намираше се пред ефрейтор Бърн. Изражението на ефрейтора беше твърдо, напрегнато, съсредоточено. Хан завъртя глава наляво-надясно. Държаха го Холи и Талия, и двете — с мрачни лица.
Кръв от демон, помисли си той. Само това ми трябваше към всичко останало — да ме пребие ревнивият… ъм… командир на Ребека?
Хан си спомни какво каза на Ребека за Бърн в деня на слънцестоенето. Има нещо помежду ви. Просто не зная какво точно.
Защо участваха Холи и Талия? Ако не друго, тъкмо те го насърчаваха да излиза с Раиса.
— Хайде, хайде. — Той направи опит да се освободи. — Какво е всичко това?
— Виждал ли си я? — взря се в него Бърн. — Виждал ли си Ребека? — Изглеждаше раздърпан и изпит, сякаш през последните дни нито се бе бръснал, нито спал.
— Ребека? — Хан поклати глава. — Не съм я виждал от… ъъъ… откакто видях теб. Горе в… горе в стаята ѝ.
Бърн пъхна ръка под брадичката на Хан, натисна главата му към стената и прекъсна достъпа му на въздух.
— Сигурен ли си? Сигурен ли си, че не си я виждал? — очите му се присвиха. — Какво е станало с лицето ти? Да не си се бил?
Не приличаше на Бърн да обработва затворник.
— Пусни ме — изрече Хан с равен глас — и тогава ще говорим. Нямам вина за нищо, ясно?
Бърн продължи да го гледа в очите още известно време, после го пусна и кимна на Талия и Холи. Двете се отдалечиха само на крачка, в случай че направи опит да побегне.
— За снощи имах уговорка с нея за частния ми урок. Тя не дойде. Реших, че си ѝ наредил да не напуска квартирата, или както там го наричате вие, размахвачите на мечове.
— Но не дойде да я потърсиш — изтъкна Бърн.
— Не бях сигурен какво посрещане ще ми организирате в „Гриндел“. — Хан разтриваше ръцете си, където Талия и Холи го бяха държали. — А състоянието на лицето ми е резултат от… ъм… магически практикум. Защо? Ребека изчезнала ли е? Откога?
— От вчера следобед никой не я е виждал — каза Бърн. — Вещите ѝ са още в общежитието, но конят ѝ го няма.
— От вчера? — Хан потърка брадичка, озадачен дали Бърн държи толкова изкъсо всичките си кадети. — Когато пропусна срещата ни, допуснах, че или не сте ѝ позволили да дойде, или не е искала да дойде, или ми е ядосана.
Бърн тръсна глава, сякаш Хан е безнадежден идиот:
— Тя е в опасност. — Сивите му очи представляваха блещукащи ахати. — Трябва да я открия. — Спусна ръка върху дръжката на меча си. — Ти къде беше снощи и днес?
Хан се замисли. Ами участва в сражение в Аедийон обясни се откровено със семейство Баяр, откри, че бившето му девойче и най-добрият му приятел ходят, а друга негова бивша приятелка му бе наредила да се заеме със самоубийствена мисия.
— В общежитието. Почти през цялото време, като изключим практиката при декан Абелард. Имам свидетели, които ще го потвърдят.
Бърн остана яростно вторачен в лицето му още миг:
— Съжалявам. — Потърка уморено чело. — Някаква идея къде може да е отишла? Виждал ли си я с някой друг? Дали не е излязла на езда с някого?
Хан сви рамене:
— Срещахме се два пъти седмично за уроците, но онази вечер за пръв път аз… ъъ… видях къде е отседнала.
— Познаваш ли Мика Баяр? — попита внезапно Бърн.
Хан почувства как косите му леко настръхват.
— Познавам го. Защо?
— Той също е изчезнал. Той, сестра му и братовчедите му са си събрали багажа и са напуснали Одънов брод, макар че изпитите още не са приключили. Имаш ли представа къде са?
Хан поклати отрицателно глава.
— Не сме близки. — Стомахът му бе станал на топка. — Но защо е толкова важно? В смисъл… Ребека е работила за него, но вече не работи.
Бърн просто го погледна — нямаше отговор на този въпрос. Не и отговор, който да даде.
Хан го сграбчи за реверите и го дръпна по-наблизо:
— Попитах защо е толкова важно? Какво общо има Баяр? Какво знаеш?
— Ей. — Холи сложи ръка на неговата. — Не докосвай командира. — Не повиши тон, но прозвуча сериозно.
Хан го пусна неохотно.
— Каква връзка има Мика Баяр с изчезването на Ребека? — настоя той, оглеждайки поред Бърн, Талия и Холи.
У него се пробуди споменът как Ребека го умолява да не споменава пред семейство Баяр, че тя е в Одънов брод; отказът ѝ да пресича реката и да се появява около „Мистверк“ от страх да не се натъкне на тях. А на въпроса на Хан дали никога не излиза, тя отговори отрицателно.
Осени го ужасна възможност.
— Да не би Баяр да ѝ е посегнал? Да е свързано с работата ѝ за него? — Сърцето му задумка силно в гърдите. — Затова ли тя се боеше толкова от него?
Лицето на ефрейтора приличаше на каменна плоча.
— Питай колкото пожелаеш, но от мен няма да чуеш повече от това: ако е изчезнала, не е изключено той да има нещо общо.
По пръстите и ръцете на Хан пробягаха огнени пламъчета и той улови амулета си, за да ги отведе в него. Припомни си какво каза на Баяр, когато се разделиха: Вие от семейство Баяр трябва да научите, че не можете да получите всичко, което искате. Ще ви дам урок.
Дали не допусна грешка? Изглежда семейство Баяр винаги получаваха желаното. Всичко, което имаше значение за Хан. Включително Ребека. Да не би Мика да бе открил, че двамата ходят? Дотам ли би стигнал, за да отмъсти на Хан?
Приличаше на предопределение: непрекъснато повтарящ се лош сън.
— Къде би я отвел? — попита настоятелно той. — Имам предвид, Баяр?
— Това се опитвам да открия. — Бърн го погледна внимателно. — Има нещо различно в теб — прошепна почти на себе си. — Нещо, което ми напомня за… — Овладя се. — Ако видиш Ребека, ако научиш каквато и да е полезна информация, намери ме. Без значение кое време е. — Ефрейторът даде знак на Холи и Талия.
Проследи как тримата кадети се отдалечават.
По целия път към конюшните мислите на Хан се въртяха натрапчиво около изчезването на Ребека. При последната им среща му се стори разтревожена и нещастна, мислеше за майка си, спомена за връщане у дома. Защо да не е заминала?
Ала щеше ли да си остави вещите? Не.
Възможно ли е Бърн да е замесен в изчезването на Ребека, но да се опитва да избегне отговорността? В края на краищата той прогони с меч Хан.
Не. Хан не би оцелял толкова дълго, ако не умееше да преценява добре хората. Бърн беше катастрофален лъжец и изглеждаше истински обезпокоен.
На Хан сърце не му даваше да напусне Одънов брод, при положение че Ребека беше изчезнала.
Плати сметката в конюшнята, уреди да сменят подковите на Парцаливко и Саймън — резервният му кон — и да ги подготвят за пътуване през следващата седмица.
— Не давайте отделенията им на друг. Ще се върна скоро — поръча той, за да прикрие следите си, ако някой започне да разпитва. — Заминавам за тамронския кралски двор; ще правя проучвания.
Конярят изсумтя — красноречив знак колко малко го е грижа, пък и едва ли ще запомни всичко, ако някой го попита.
Поел с бърза крачка към Моста, Хан забеляза тълпа кадети в сиви униформи, струпани пред библиотеката на „Уийн хол“. Сред тях се мяркаше по някоя роба и на хора от факултетния състав на „Уийн“ и „Мистверк“. Забеляза декан Абелард сред група мистверкски учители и специалисти. Очевидно се разпореждаше за оглед на околностите.
Тълпата бръмчеше възбудено като сбирщина зяпачи на хълма Чат в ден на екзекуция.
Докато Хан ги наблюдаваше, двама лечители изнесоха увито в одеяло тяло и го понесоха надолу по стълбите на библиотеката, следвани от нестройна група стражи.
Не, помисли си той и сърцето му прескочи един удар. О, не.
Проправи си път между зяпачите и без да обръща внимание на намръщените им погледи и проклятия, излезе на алеята, където скромната процесия тъкмо минаваше. Сграбчи ръкава на една от стражите жени.
— Мадам? Кой е? Кой е умрял?
Тя си издърпа ръката:
— Остави ме, момче. Ще направим изявление.
— Но моята приятелка… изчезнала е. Няма я от вчера.
Жената спря внезапно и човекът отзад се блъсна в нея.
Отстъпи от алеята и дръпна Хан.
— Как се казва приятелката ти? — попита тя.
— Ребека Морли.
— Ела с мен. — Жената страж тикна Хан обратно към библиотеката.
Подминаха Абелард, тя вдигна очи и го прониза с поглед.
Влязоха през тежките двойни врати и тръгнаха да се изкачват по витото стълбище. Вземаха завой след завой, а сърцето на Хан потъваше все по-дълбоко.
Най-сетне стигнаха най-горната площадка и минаха през лабиринт от малки читални. Вратата към една стоеше открехната.
— Вътре — нареди жената страж.
Хан спря на прага, обзет от ужасно предчувствие. В малкото помещение имаше писалище под прозореца и огнище на другата стена. Върху работна маса срещу вратата бяха пръснати учебници и документи. На пода лежеше счупена лампа и в слънчевата светлина блещукаха парченца стъкло. Дървеният под между вратата и масата беше опръскан с кръв.
Набит мъж в дрехи на учител от „Уийн“ стоеше пред прозореца и се взираше навън.
— Учител Аскъл, това момче твърди, че е приятел на Ребека Морли — докладва жената страж.
Учителят Аскъл се обърна към Хан. Широкото му лице, белязано от годините и слънцето, изглеждаше напълно безстрастно. Огледа облеклото на Хан и амулета на шията му.
— Кой си ти? — попита без предисловия.
— Хан Алистър. Новопостъпил в „Мистверк“.
— Откъде познаваш Ребека?
— Даваше ми частни уроци — отговори Хан. — Познаваме се от дома.
Аскъл посочи работната маса:
— Виж дали ще разпознаеш нещо от материалите по писалището на Ребека.
Под ботушите на Хан заскърцаха стъкло и пясък. И по масата имаше пръснат попивателен пясък — от събореното бурканче. Виждаха се страници, изписани с познатия, ъгловат почерк на Ребека. Пред погледа му попаднаха орнаментирана писалка и емайлирана мастилница.
Хан затвори очи и преглътна с мъка. Кръв и кости, помисли си той. Кървави, кървави кости. Дали някога в живота му кръвопролитието ще спре?
— Нейни са — потвърди с надебелял от отчаяние глас и се взря в Аскъл.
Учителят вдигна една кама за върха:
— Открихме я до стената — обясни той.
— Също нейна. — Хан прекоси стаята, за да погледне по-внимателно. По острието нямаше кръв. Значи Ребека не беше успяла да отвърне.
Защо ли не очистих Баяр, когато имах тази възможност, помисли си той. Трябваше да се придържам към онова, което познавам най-добре — уличния закон.
— Наложително е да известите командир Бърн — произнесе с кух глас Хан.
— Вече е известен. — Аскъл остави ножа на Ребека на масата.
— Как е умряла? — Хан отпусна ръце върху перваза и се загледа през прозореца. — Какво я е убило? — Възможно ли беше арогантността на Баяр да стигне дотам, че да използва магьосничество?
Аскъл не отговори. Хан се обърна и седна на перваза. Учителят изглеждаше объркан:
— За Ребека ли говориш?
— Ами… да — кимна Хан. — Видях ги да изнасят тялото.
Аскъл поклати глава:
— Всъщност открихме четири тела — на двама мъже и на две жени. Никой от тях не беше ученик, въпреки че всички носеха кадетски униформи. Едното тяло намерихме тук. По всичко изглежда, че е ударил главата си о ръба на масата по време на схватка. Другите три бяха отвън, убити посредством магия.
— Какво? — Хан се вторачи в Аскъл. — В това няма никакъв смисъл.
Аскъл сви рамене.
— Много неща на този свят нямат смисъл — заключи той. — Дори Ребека да е мъртва, не открихме тялото ѝ.
Раиса отбори очи. Видя мрак и движение, долови вонята на мокра вълна. Чувстваше се замаяна и объркана. Главата ѝ пулсираше, в устата си имаше вкус на утайка от дъното на бъчва с вкиснат сайдер. Понечи да вдигне ръце, но бяха здраво овързани с плат и стегнати към тялото ѝ, а над главата ѝ бе спусната качулка, за да не вижда.
Намираше се върху гърба на кон, някой яздеше. Зад гърба ѝ усещаше горещината на тялото му, притиснато о нейното. При повторния опит да си освободи ръцете, за да свали качулката, ръката на Мика Баяр я обгърна и притегли още по-здраво към него.
— Най-после се събуди. — Устните му бяха близо до ухото ѝ. — Внимавай да не паднеш. Намираме се на гърба на Щурм, това е доста високо над земята.
Останалата част от сетивата ѝ се пробуждаха и тя най-после различи звука от коне около себе си — копита по отъпкан път, скърцане на кожени седла, мърморене на гласове.
Раиса разтърси глава наляво-надясно, за да се отърве от качулката. Това запрати през главата ѝ още болка, типична за махмурлука след употреба на момина коса. В продължение на един опасен миг си помисли, че ще повърне върху двама им.
— Къде сме? — попита тя, когато опасността отмина.
— Северно от Одънов брод, по пътя за Оковен брод — Мика дръпна качулката назад и свежият въздух ѝ помогна малко.
Яздеха през гъстата гора, а над главите им короните на дърветата се сключваха почти напълно.
Раиса се огледа. Вихра ги следваше на повод, натоварена с провизии. Напред виждаше другите от отряда: четирима ездачи, най-вероятно братята Мандър, Фиона и един магьосник.
— Кой е това — попита тя. — С Фиона и братята Мандър?
— Уил Матис — каза Мика. — Пожела да дойде с нас на север.
Раиса познаваше Уил от кралския двор. Беше две години по-голям от близнаците Баяр, непохватен и добродушен — необичайно за магьосник. А откакто Раиса се помнеше Уил беше влюбен във Фиона.
Всеки водеше по още един кон, натоварен с багаж и провизии. Вдясно, между дърветата, Раиса зърна вода. По нейни пресмятания беше източният ръкав на река Тамрон.
— Кой ден сме? — попита тя.
Мика се засмя тихо:
— Не спахте толкова дълго, Ваше Височество. От срещата ни в библиотеката на „Уийн хол“ измина ден. Тръгнахме в полунощ. Очаквам да стигнем до Оковен брод за четири дни.
— Значи… Значи ще минете през дола Демонаи? — попита Раиса. Това откриваше благоприятна възможност, стига по някакъв начин да успее да се измъкне.
— Не. Ще се насочим на изток и ще заобиколим планините, а после ще минем през Делфи. Не изпитвам никакво желание да се срещам с Демонаите. — Той плесна с юзди и конят му ускори ход, за да настигне останалите.
Колкото и дребна да беше Раиса, все пак Щурм носеше теглото на двама ездачи.
Имаше ли шанс Амон да ги настигне? Струваше ѝ се слабо вероятно. Досега беше отбягвала Мика Баяр и другите магьосници от Превалски брод. Амон нямаше причина да ги подозира. Дори би помислил, че е решила да тръгне сама за дома. Без съмнение щеше да я търси, но едва ли би отгатнал накъде са тръгнали.
А дали магическата връзка помежду им нямаше да му каже, че тя е попаднала в беда? Отправи молитва, но се боеше какво ще се случи тогава.
Спряха да похапнат на малка поляна между пътя и реката. Не запалиха огън. Раиса, Мика и Фиона седнаха сред дърветата. Ядяха студено месо, хляб и сирене и прокарваха залците със сайдер, а Уил и братята Мандър отведоха конете до реката, за да ги напоят, а после им дадоха овес.
— След като вече съм будна, не е ли по-разумно да яздя Вихра, за да не се изморява Щурм — обади се Раиса.
— О, не, Ваше Височество, радвам се на прекараното време с теб, а надявам се, ти също. — Мика докосна бузата ѝ с устни. — Според мен и Щурм го разбира.
Макар и арогантен, Мика не беше глупав.
В облачния и хладен пролетен ден въздухът бе така натежал от влага, че сякаш дишаха под вода. Раиса потръпна с настръхнала кожа, въпреки че не беше чак толкова студено. Обзета от безпокойство, тя отхвърли косите от лицето си.
Фиона се стараеше да игнорира присъствието на Раиса, но неодобрението ѝ беше осезаемо. Очевидно смяташе, че е било редно да позволят на наемните убийци да си свършат работата.
Раиса се вгледа в заобикалящата ги гора и на свой ред се опита да не обръща внимание на Фиона. Трудно преглъщаше сухия хляб и твърдото сирене. Под дърветата се движеха сенки. Тя премигна, но сенките си оставаха там — сиви форми, плуващи в мъглата. Сиви вълци.
Струваше ѝ се, че ги вижда все по-често — дали това не отразяваше посоката на живота ѝ. Дали не бяха там заради сегашното ѝ положение? Или символизираха нова заплаха?
Вълците я обграждаха с изплезени езици, с прилепнали уши, блъскаха сиви глави в корема ѝ и едва не я повалиха.
— Голяма полза от вас, няма що — измърмори тя. — Защо не мога да ви науча да се подчинявате на команди и да атакувате магьосници?
— Не те разбрах, Раиса — обади се Мика. Докосна ръката ѝ. Изглеждаше загрижен. — На мен ли говореше?
— Нищо. Съвсем нищо.
Тя се завъртя и огледа гората наоколо. Дори през пролетта, когато някои дървета все още не се бяха разлистили, гората на Тамрон изглеждаше гъста и потискаща, надвиснала от всички страни. Прекалено близка.
— Всичко наред ли е, Ваше Височество? — попита Мика. — Защо не се храниш?
— Чуваш ли нещо? — попита Раиса. Гората се бе смълчала около тях, дори и птиците пазеха зловеща тишина. Косъмчетата по ръцете ѝ настръхнаха. — Мика — каза тя и го улови за дланта. — Да вървим. Нещо наистина не е наред. Мисля, че е най-добре да…
Гласът ѝ изневери: измежду дърветата от всички страни бяха наизлезли войници със заредени и насочени арбалети.
— Ръцете горе, веднага! — извика млад мъж с тъмна коса и кафяви като кал очи. Около врата му бе завързан червен офицерски шал, а на туниката му се виждаше символ, изобразяващ червен ястреб.
Мика и Фиона се спогледаха и бавно вдигнаха ръце. Останалите, включително Раиса, последваха примера им.
Войниците бяха облечени в извехтели вълнени униформи. В допълнение някои се бяха окичили с разнородни части от брони, други носеха червения ястреб, трети — нямаха означения. Изпитите им изражения подсказваха, че от месеци са по пътищата. Дали не бяха от бродещите банди наемници, за които я предупреждаваше Амон?
— Дори не си помисляйте да посягате към вещерските дрънкулки — предупреди офицерът.
Мика се наведе към Фиона:
— Притежава дарбата — прошепна с ъгълчето на устата си.
— Забелязах — отвърна рязко тя. — Какво означава всичко това? — попита властно Фиона и се вторачи убийствено в офицера. — Кои сте вие?
— Съберете вещерските им дрънкулки и всички оръжия, които откриете — заповяда на хората си офицерът, без да обърне внимание на Фиона. — Не докосвайте медальоните с голи ръце. Дръжте ги за верижките.
Войниците тръгнаха от човек на човек да събират магьосническите амулети, камите и мечовете. Един от тях спря при Раиса. Тя поклати глава.
— Нямам амулет — сви рамене тя. — Нито оръжие. Съжалявам.
Войникът хвърли поглед към офицера, а той каза:
— Не би трябвало да има. Не притежава дарбата.
Въпреки това войникът я обискира и, разбира се, не откри нищо, защото беше изпуснала камата си в библиотеката.
Обезоръжиха всички. Офицерът даде знак на хората си да свалят арбалетите, но така или иначе ръцете им останаха положени върху мечовете.
— Позволете ми да се представя. Казвам се Марин Карн. Командир на армията на краля на Ардън.
Кой крал? — понечи да попита Раиса, но се въздържа.
— Ардън! — Мика наклони глава. — Намираме се в Тамрон. Ардън е от другата страна на реката.
— Дявол го взел! — ухили се командир Карн. — Май сме се изгубили, момчета.
Войниците се разкискаха.
— И как е възможно — обади се Фиона. — Ти си магьосник. Но в Ардън магьосничеството е забранено. Изгаряте вещери на…
— Аха — кимна Карн. — Така е. Църквата си има строги правила по въпроса.
Фиона се намръщи.
— Как тогава в армията на краля на Ардън има войници, притежаващи дарбата? — настоя тя.
Карн поклати глава:
— О, не, никога не бихме го признали. Повечето от онези, които се изправят насреща ни, не оцеляват, за да разкажат случката. А оцелелите не си я спомнят. Пък и само магьосници могат да разпознават себеподобните си.
— Значи в Ардънските войни използвате вещерство — прошепна Раиса.
— Едва започваме — увери я Карн. — Разполагаме с повече от дузина вещерняци. Мнозина са млади, привлечени на път за Одънов брод. Повечето не са обучени. Някои не разполагат с амулети. И някъде там се явявате вие.
— Какво искаш да кажеш? — попита Мика.
— Сигурно сте ученици в Одънов брод. Получили сте отлично обучение в тамошната академия. Искаме да научите новобранците на заклинанията, които владеете.
— Боя се, че е невъзможно. — Мика хвърли поглед на Раиса. — Имаме спешна работа в Превала и не можем да рискуваме намеса в гражданската ви война.
Карн, изглежда, никак не се впечатли от обяснението.
— Помислете добре, преди да отговорите отрицателно — посъветва ги той. — Разполагаме със стотици войници, лагеруващи от тази страна на реката, а от отсрещната с многохилядна армия. — Погледна към реката и зае стойка мирно. — Кралят идва.
Откъм речния бряг приближаваше малка група мъже. Четирима въоръжени плещести здравеняци в брони обграждаха значително по-слаб младеж в туника със символа на червения ястреб, сребърни ръкавици и нагръдник. На колана му висеше меч. Върху светлокафявите му коси бе положен златен обръч, а очите му бяха бледосини и студени като ледовете в Залива на нашественика.
Беше принц Джерард Монтен, най-младият от враждуващите братя, провалилият се ухажор на Раиса от празненството в деня на преименуването ѝ.
— Окована Ханалейо — промърмори тя. — Възможно ли е да стане по-зле?
Тя спусна бързо качулката над главата си и се вторачи в земята с надеждата той да не я разпознае. Беше невъзможно, разбира се, не и тук, извън всякакъв контекст.
Защо Джерард Монтен беше в Тамрон? И защо армията му се бе струпала от другата страна на границата? Трябваше да е в Ардънскорт и да се сражава с братята си.
Карн се поклони на краля:
— Ваше Величество. Заловихме петима вещерняци от „Мистверк“.
— Отлично — похвали го Монтен и очите му се насочиха към Мика и останалите. — Обясни ли им какви услуги изискваме?
— Отговорът е не — Фиона се изправи в цял ръст. — А сега незабавно ни освободете.
Монтен се придвижи по-бързо от светлината, заби желязната си ръкавица в лицето на Фиона и я повали на земята.
Мика се хвърли напред, ала Уил Матис се намираше по-близо. Той нададе яростен вик и скочи срещу принца на Ардън, който изтегли меча си и хладнокръвно го промуши.
Уил и Монтен се оказаха в лице в лице, само на стъпка един от друг. Очите на Уил бяха изхвръкнали от изумление. Монтен го изблъска от себе си, опирайки ботуш в него, и освободи меча си. Уил се олюля назад, рухна на земята и застина, а около него се разливаше локва кръв.
— Уил! — извика Фиона и направи опит да се изправи, но Мика коленичи до нея, за да я улови за раменете и да не ѝ позволи да се изправи.
— Не — изрече напрегнато. — Не можеш да му помогнеш.
— Някой друг да проявява желание да обсъдим въпроса? — подхвърли Монтен.
Никой не помръдна, никой не проговори. Раиса прехапа език, за да удържи язвителния си отговор. Магьосник или не, Уил винаги беше един от най-добрите сред тях. Нещо повече — беше гражданин на Превала, следователно нейна отговорност.
Монтен закрачи напред-назад пред тях, все така с меч в ръка.
— След като постигнахме разбирателство, навярно ще се спогодим. Капитан Карн ме убеди, че вещерняците ще бъдат от полза за успешния завършек на дългата война. Ако е прав, ще се нуждаем от услугите ви само за ограничен период от време.
Никога няма да ги освободи, прецени Раиса. Джерард Монтен винаги ще има нужда от армия.
— Както казах, помислете сериозно, преди да отговорите отрицателно. — Карн огледа последователно пленниците. — Е, какъв е отговорът ви?
— Добре. — Внезапно Мика се изправи. — Ще обучим вещерите ви на нашите умения и ще ви помогнем по всеки възможен начин. Колкото по-бързо постигнете победа, толкова по-бързо ще продължим пътя си. Но все пак сме първокурсници и знанията ни са ограничени. — Пристъпи и сложи горещата си длан върху рамото на Раиса. — Но ще отправя молба към вас да освободите нашата прислужница. Тя не притежава дарбата, така че едва ли ще ви бъде от полза.
Раиса замръзна, неспособна да диша. Да не би Мика да правеше опит да издейства освобождаването ѝ? Обърна леко глава, за да види лицето му. Изражението му не се промени, но тя усети как пръстите му я стиснаха малко по-силно.
— Вашата… прислужница ли? — обади се Монтен. Погледна Карн, който кимна:
— Не притежава дарбата, Ваше Величество. Чудех се защо ли пътува с тях.
Монтен пъхна меча си в ножницата, без да се главоболи да го избърше от кръвта. Раиса продължаваше да стои с наведена глава, но наблюдаваше принца на Ардън през миглите си. Той си поигра с дръжката на меча, захапа долната си устна със зъби.
— Е — рече най-накрая, — я да те огледаме. — Посегна към нея и вдигна качулката ѝ.
Раиса вдигна глава и очите им се срещнаха. Останаха взрени един в друг и Джерард Монтен се усмихна по своя смразяващ до костите начин. Сърцето на Раиса се сви.
— Ах, Карн — подсвирна тихо той. — Пропуснал си най-ценната ни плячка.
Карн погледна първо Монтен, а сетне Раиса.
— Какво искате да кажете, Ваша Светлост? Коя е тя?
Монтен не отделяше очи от лицето ѝ. Взе ръката ѝ и я приближи до устните си.
— Принцеса Раиса ана'Мариана — измърмори. — Добре дошли в новото кралство Ардън.
Карн отново погледна Монтен:
— Тя е принцеса?
Монтен кимна.
— Запознахме се почти преди година на дебютното ѝ празненство. Това е наследницата на превалския трон. — Очите му я обгърнаха алчно. — При последната ни среща беше облечена съвсем различно, но няма грешка. — Хватката му се затегна около китката ѝ. — Защо ѝ е обаче на принцесата наследница на Превала да язди из Тамрон в компанията на вещерняци?
Раиса разбираше колко е безсмислено да отрича самоличността си.
— Посещавам академията в Одънов брод — каза тя. — Връщам се у дома за лятото.
Монтен поклати недоверчиво глава.
— Нима в Превала позволяват на жена с толкова благородна кръв да се разхожда из Тамрон само с такава охрана? — Посочи близнаците и братята Мандър.
— Тамрон не е във война, Ваше Величество — напомни му Раиса и го погледна в очите с мнима увереност. — Не очаквах по пътя да ме издебнат бандити. — Кимна към проснатото тяло на Уил. — Вече убихте един от охраната ми. След като вече разбрахте коя съм, очаквам да ни позволите да продължим нашето пътешествие без повече заплахи за живота ни.
Монтен се усмихна. Лицето му беше озарено от триумф.
— Ах, не, Ваше Височество. Както сама виждате, твърде опасно е. — Дръпна я рязко към себе си и улови брадичката ѝ в шепа. — Време е според мен да продължим разговора за съюз между Ардън и Превала… съюз, който ще се укрепи в брака ни. — Той се усмихна. — Аз ще получа Тамрон, Ардън и Превала. Всички богатства на планинските мини и достъп до неограничени количества вещерняци и магически предмети. Накрая и Седемте кралства ще бъдат наши.
— Това никога няма да се случи — вирна брадичка Раиса.
— Само гледай. — Монтен я предаде на Карн. — Отведете младите магьосници и принцесата от другата страна на реката. Охранявайте ги внимателно. Вземете и конете им. Ще говорим довечера. — Принцът на Ардън сложи в ред сребърните си ръкавици. — Ах, Карн, това променя всичко.
Карн улови здраво ръката на Раиса и я потегли към брега. Останалите ардънски войници подкараха Мика и спътниците му.
Щрак. Един от войниците точно зад нея падна, стиснал стрелата, която се подаваше от гърдите му.
Щрак. Щрак. Щрак. Звукът идваше от арбалети. Паднаха още войници.
— Ваше Височество! Прикрийте се! — Карн пусна Раиса и застана пред Монтен, който драскаше отчаяно за дръжката на меча си.
Ардънските войници се пръснаха в търсене на укритие, а група конници изригна от гората и препусна към тях. Останалите без ездачи коне тичаха във всички посоки. Раиса се втурна към дърветата, към пътя надалеч от реката. С крайчето на окото си забеляза как Мика улови ръката на Фиона и я повлече към едно паднало дърво.
Кавалерията носеше символа на разперилата криле пурпурносива чапла, кацаща във водата. Емблемата на краля на Тамрон.
— Към мен! — извика Монтен.
Откъм реката се зададоха още тичащи ардънски войници. Избухна остра схватка — Червеният ястреб на Ардън срещу Чаплата на Тамрон.
Раиса тичаше с всички сили на сляпо през гората. Прескачаше повалени дървета и други препятствия, целеше да се отдалечи възможно повече от битката. Монтен се подготвяше да нахлуе в Тамрон, поне това беше ясно. Ако хилядите войници от Ардън успееха да пресекат реката, нямаше никакво съмнение какъв ще е изходът от внезапното нападение. Без оръжие в себе си Раиса не хранеше никакви илюзии, че може да допринесе с нещо към сражението.
Погледна през рамо, за да провери дали не я преследват, и за малко не се блъсна с главата напред в хълбока на един кон.
— Окована Ханалейо! — Едва успя да спре.
Беше конят на Фиона, Призрак — висок, своенравен сив жребец с бели крака. Раиса се хвърли към него и улови юздите. Конят присви очи и отстъпи, но Раиса все пак успя да го приближи достатъчно, за да се метне на седлото. Стремената висяха прекалено ниско. Независимо от това Раиса залепна за гърба му като магарешки бодил и заби пети от двете му страни. Призрак протегна дълга шия и полетя в галоп, избягвайки дърветата.
След Фиона вероятно дори не усеща, че съм тук, горе, помисли си тя.
Притисна се по-плътно в шията на жребеца, за да избегне прелитащи клони, отпусна юздите и му позволи да препусне още по-бързо.
Трябваше да се отдалечи възможно най-много от онези, които навярно съвсем скоро щяха да тръгнат по следите ѝ. Това означаваше — право на запад, докато не стигне пътя. Дирите по него щяха да прикрият доказателствата за преминаването ѝ и освен това нямаше да се бави, в която и посока да тръгне.
В коя посока?
Разполагаше с дисагите на Фиона, но с никаква идея какво ще намери в тях. В джоба на жакета ѝ все още имаше малко пари.
Ако Мика и Фиона успееха да се освободят по време на битката, щяха да предположат, че се е върнала на юг, в Одънов брод, за да се присъедини към Амон и останалите. Едва ли биха очаквали съвсем сама да тръгне на север, особено след всичко случило се току-що.
От друга страна, Монтен би решил, че е продължила на север, за да се добере до дома, или западно, към седалището на властта в Тамрон, за да потърси убежище, Монтен едва ли би я последвал, щом организира нашествие. И положително щеше да продължи към столицата.
Значи на север. Ако успее да се добере поне до Оковен брод, все ще намери начин да изпрати съобщение на капитан Бърн, който да ѝ осигури ескорт. Ще минат или северно, през Дола Демонаи, или от изток, през Морски борове, в зависимост от новините по това време.
Призрак не се нуждаеше от насърчения, за да изостави врявата от битка зад гърба си. Раиса го насочваше с колене и ръце, докато наум осмисляше събития от миналото и изгледи за бъдещето.
Копнееше за простичката безопасност на детството, способността да предава отговорността в ръцете на хора като капитан Бърн, които да я закрилят с грижите си.
Но съзряването често настъпва изненадващо. И ти се натрапва, независимо дали ти харесва, или не. Беше се променила. Не бе същият човек, който избяга заедно с Амон Бърн преди десет кратки месеца.
Беше по-способна, но по-неуверена. Умееше по-добре да преценява хората и беше далеч по-малко убедена, че винаги е права в тази преценка. Когато напусна Превала, мислеше за хората в определени категории — добри и лоши, храбри и страхливи. Сега осъзнаваше, че в повечето има по малко от всичко — и че превес взема онази част, която зависи от обстоятелствата.
Мика Баяр, въпреки всичките си слабости, беше смесица от добро и лошо. Ако не беше той, вече щеше да е намерила смъртта си от ръката на наемни убийци. Опита се да я освободи, когато Джерард Монтен ги плени. Но демонстрираше различните си лица пред различни хора, а усилията му да я опази жива вероятно бяха продиктувани от себични мотиви.
Отгледана в романтика, Раиса вероятно би казала, че е невъзможно да обичаш двама мъже едновременно. Че за всеки човек има една-единствена любов, стига само да успееш да я откриеш.
Но не беше вярно. Все още обичаше Амон Бърн. Чувствата ѝ към него бяха твърде сурови, за да ги разглежда отблизо. И обичаше Хан Алистър, ако изобщо разбираше какво е любов.
Дали отново щеше да го види, и ако това се случеше, как биха построили връзка, основаваща се на лъжа?
Впрочем, какво очакваше да построи върху такива несигурни устои? Между другото, Алистър, лъжа те почти цяла година; всъщност съм член на кралското семейство, което презираш. За нас няма бъдеще, но все пак бих желала да сме приятели.
И дали Раиса щеше да е удовлетворена от такова приятелство, след като споменът за целувките и докосването на Хан не ѝ даваха мира?
Дали Амон и Хан биха успели да загърбят взаимната си антипатия и заедно да съберат парчетата, които имат отношение към изчезването ѝ?
Майка ѝ беше слаба кралица — но пък и жертва на обстоятелствата. Имаше ли вероятност след завръщането си Раиса да заздрави връзката, да застане до нея, да ѝ помогне и някой ден сама да се превърне в по-добра кралица?
Видя, че дърветата пред нея оредяват. Следователно скоро ще излезе на пътя. С известни трудности успя да овладее Призрак и значително забави препускането им. Накрая конят започна да ходи. Спря сред последните дървета, за да огледа пътя нагоре и надолу, но не видя никого.
— Да вървим — смушка тя отново жребеца. — Чака ни доста дълъг път, преди да си починем. — Тръгнаха на север, вече с по-поносима скорост.
След почти година тя се завръщаше у дома. Взе решение по принуда. Ала все повече се убеждаваше, че е правилно.
Хан възнамеряваше да прекара последните си дни в Одънов брод в подготовка за мисията на север. Вместо това ги прекара в отчаяно издирване на доказателства за изчезването на Ребека.
Мъртвите в библиотеката на „Уийн хол“ не бяха от Одънов брод. Никой от тях не беше магьосник. Бяха ги забелязали да се навъртат из академията през последните няколко дни и да задават въпроси. Или не носеха нищо в джобовете си, или убиецът им се беше постарал да прикрие самоличността им.
Хан се промъкна в общежитието на Мика — добре познато му от множеството посещения — и преобърна наопаки стаите им. Бяха заминали прибързано, без да вземат голяма част от вещите си.
Нямаше как да е съвпадение. Да не би да бяха тръгнали, защото са я убили? Или я бяха отвели със себе си? Както и да прехвърляше Хан нещата в ума си, нищо нямаше логика. Трима от мъртвите бяха убити чрез магия. Дали Ребека бе изгубила живота си, защото е станала свидетел на убийствата, или я бяха отвлекли?
На сутринта преди да замине Хан се разходи до „Гриндел хол“. В общежитието цареше небивало оживление — кадетите тичаха нагоре и надолу по стълбите и опаковаха вещите си.
Бърн го посрещна в общото помещение. Гвардеецът бе изгубил известна част от остротата си — около очите му имаше тъмни кръгове и не се бе бръснал от няколко дни.
— Изглежда, заминаваш — огледа се Хан.
— Ребека вече не е в околността — отговори Бърн. — Според мен е тръгнала на север. Получихме доклад от седалището на властта в Тамрон, че момиче с външността на Ребека е попаднала в сблъсък с ардънски части по границата между Тамрон и Ардън. Възможно е да е там, в столицата.
Хан се поколеба, но заключи:
— Тогава е жива.
— Жива е — потвърди Бърн, сякаш няма съмнения по въпроса. Прокара ръце през косата си. — Но трябва да я открия. Ако е в Тамрон, е в голяма опасност. Джерард Монтен е нахлул през източните граници на страната. Обкръжил е столицата и поставя ултиматум на града да се предаде.
— И възнамеряваш да се набъркаш във всичко това? — Хан поклати глава. — Неустрашим си, ефрейтор. — Замълча. — Ако Баяр е отвлякъл Ребека и тя все още е жива, най-вероятно е да я отведе в Превала, не смяташ ли? Ако пък е заминала сама, също би се насочила към дома.
Бърн кимна:
— Ако не я открием в Тамрон, ще продължа на север и ще се оглеждам за следи от нея. Ако открия дирите ѝ, ще ги последвам. Иначе ще мина през Блатата и ще вляза в Превала през Западна порта. Ако научиш нещо, изпрати ми съобщение до там.
— Добре — каза Хан. — Но дойдох да те известя, че също заминавам за Превала. Не исках да си помислиш, че съм ти се изплъзнал от града.
— Откъде ще минеш? — попита Бърн.
— Ще поема на север, през Оковен брод, а после на изток към Делфи — описа маршрута си Хан. — Ще търся Ребека по този път, докато се озова в лагера Морски борове. Ако научиш каквото и да е или чуеш нещо в столицата, изпрати ми съобщение до там.
След кратко колебание Бърн протегна ръка.
— Пази се — каза той.
Хан стисна подадената му ръка.
— Ти също. Ще се видим у дома.
Следобед Абелард изпрати вестоносец при Хан. Когато влезе в кабинета ѝ, тя стоеше при прозореца и се взираше навън.
— Семейство Баяр са напуснали училището, разбра ли? — попита тя без предисловия.
— Чух. Заминали са набързо. Заедно с братовчедите си. И Уил Матис. — После Хан ѝ разказа какво е открил в общежитието.
Абелард се обърна и го погледна. Изражението ѝ беше неразгадаемо.
— Седни — посочи му стола тя.
Той се подчини.
— Инцидентът в библиотеката на „Уийн хол“, убитите хора — обади се Хан. — Смятам, че в работата имат пръст семейство Баяр.
— Наистина ли? — Абелард си играеше с малка, инкрустирана със скъпоценности кама. Слънчевата светлина се отразяваше в нея и разпращаше искри, които се надпреварваха по стените. — Защо мислиш така?
— Изчезнаха същата вечер. Заедно с мой приятел.
— Приятел? — Абелард наклони глава. — Кой?
— Кадет от „Уийн“. Ребека Морли. Работила е за семейство Баяр. Изчезна по същото време.
— Не я познавам. — Абелард сякаш забрави за Ребека. — Но е вероятно семейство Баяр да има общо с убийствата в библиотеката, макар и не пряко. — Тя замълча, а сиво-зелените очи го гледаха преценяващо. — И четиримата мъртви са наемни убийци в служба на рода Соколово гнездо.
— Наемни убийци? — Хан потърка глава, сякаш се надяваше да си подреди наново мислите и да си раздаде по-добри карти. — Защо им е да идват тук? И кой може да ги е убил?
— Помислих си, че може би ти ще кажеш на мен. — Абелард прокара палец по добре наточеното острие на камата.
— Аз? — Хан поклати глава. — Не ви разбирам.
Абелард го погледна все едно го предупреждаваше: не се опитвай да ме метнеш.
— Работили са за семейство Баяр — поясни тя. — Убити са с магия.
Най-после нещо щракна в главата му.
— Допускате, че аз съм ги убил?
— Кого друг в Одънов брод биха искали да убият семейство Баяр? — попита Абелард. — Нападението срещу висшия магьосник не може да остане вечно без последствия. — Тя сви рамене. — И кой най-вероятно би преживял подобно нападение?
Хан се приведе напред, сложи ръце на коленете си и се постара да даде всичко от себе си, за да я накара да му повярва:
— Вижте, нито зная защо са дошли, нито кой ги е очистил, но нямам нищо общо.
— Това, че лорд Баяр е изпратил отряд от четирима да свършат задачата, говори високо за репутацията ти. След като Мика и Фиона са открили какво се е случило с убийците на баща им, близнаците са решили да изчезнат, преди да дойдеш и за тях. Така виждам нещата аз.
Хан тръсна глава.
— Не съм аз. Както ви казах, приятелката ми Ребека изчезна от библиотеката, където беше намерен един от убийците.
— Вероятно е видяла нещо, което не е трябвало? — предположи Абелард.
Хан се изправи.
— Това е губене на време. — Той се опита да овладее гнева си. — Ако смятате, че имам каквото и да е общо със…
— Седни, Алистър! — нареди Абелард. — В твой интерес е да ме изслушаш.
Той седна неохотно, скръсти ръце и се вторачи мрачно в нея.
Тя забели очи:
— Моля те, не гледай така притеснено. Нищо на онова място не те свързваше с деянието. И трябва да призная, че съм впечатлена повече от всеки друг път от способностите ти.
Хан се предаде. Нямаше начин да убеди декана, че не е очистил четиримата, не и след като всичко съвпадаше толкова добре, а той не разполагаше с друга версия.
— Е, според мен семейство Баяр са напуснали града поради друга причина — каза той. — И точно това трябва да проучим.
Абелард кимна и почука с острието по писалището.
— Може би си прав. Бих предпочела да държа младия Мика Баяр под око, защото той е в центъра на амбициите на баща му.
— Освен това аз също смятам да се върна — обяви Хан. — Утре. В крайна сметка няма да остана тук за лятото. — Вирна брадичка и я погледна в очите.
Абелард положи лакти на писалището, сплете пръсти и отпусна брадичка на ръцете си.
— Ако възнамеряваш да отмъстиш на семейство Баяр, бих те посъветвала да не предприемаш прибързани действия.
— Въобще не се притеснявайте — успокои я Хан. — Ако се заема с отмъщение, ще го изпълня след внимателен размисъл и съвсем преднамерено.
Деканът се разсмя:
— Изумителен си, Алистър. Дрехите, речта ти… Само за година от уличен плъх се превърна в човек с дворцови маниери. — Замълча. — Наистина те съветвам да останеш. Ако заминеш сега, оставаш сам. Не мога да ти предложа кой знае каква защита оттук.
— Все пак заминавам — каза Хан.
Абелард сви рамене:
— Независимо от това разполагам със съюзници и ще ги предупредя да внимават за теб. Възнамерявам през лятото или есента да се върна за по-продължителен престой. Събитията се ускоряват по такъв начин, че според мен се нуждаят от личната ми намеса.
Абелард бръкна в чекмеджето на писалището и извади тежка кесия. Хвърли я на Хан.
— Междувременно това ще ти бъде от полза. — След което деканът започна да изрежда какви задачи да изпълни Хан и с кои хора да се срещне след пристигането си. — Най-важното е да не позволяваш на семейство Баяр да усили допълнително влиянието си над кралицата — заключи тя. — Чувам, че в отсъствието на принцеса Раиса се надяват да обявят принцеса Мелани за наследница и да я омъжат за Мика. Възможно е това да е причината той да замине толкова прибързано. Трябва да направиш всичко по силите си, за да го предотвратиш.
— Всичко? — Едната вежда на Хан се повдигна.
Абелард се усмихна.
— Довиждане, Алистър. Остани жив, докато дойда и аз.
На слизане по стълбището главата на Хан се въртеше.
Възможно ли беше Мика Баяр да е заминал за дома, за да се ожени? В такъв случай какво можеше да стори той, Хан, по въпроса? Да извърши покушение срещу двамата младоженци? Да планира клане по време на сватбената гощавка?
Служеше на твърде много улични главатари.
Кат и Жарава му помогнаха да отнесе дисагите и кошовете си до долу, за да ги натовари на конете.
— Все още не разбирам защо Абелард те изпраща в столицата на Тамрон — чудеше се Жарава. — Дори и да разполагат с богата библиотека, едва ли е пълна с книги по въпросите на магията.
— Нещата се въртят повече около политиката — мъгляво отклони темата Хан. — Трябва да я ощастливя по някакъв начин, ако искам да продължа да уча и следващата година.
Почеса Парцаливко между ушите, а кончето ги присви назад и оголи зъби, злонравно както обикновено.
— Харесва ти да мързелуваш и да хапваш сено в топлия обор, а? — измърмори Хан. — Е, отново на работа. Отнася се и за двама ни.
През последните няколко месеца му оставаше малко време за езда. Сега отново им се налагаше да се опознаят по-добре.
— Не може ли да останеш поне докато Копа… Среднощна птица замине? — попита Жарава. — Когато се върнеш, вече ще си е тръгнала.
— Напоследък със Среднощна птица нямаме много общи теми за разговор — увери го Хан. Вечерта, прекарана с нея, в най-добрия случай можеше да се нарече неловка. Разделяха ги твърде много тайни.
— Дошла е чак дотук, за да ни види — изтъкна Жарава. — Май започва да свиква с идеята, че сме магьосници. В смисъл, съжалява за начина, по който реагира, когато ние…
— Демонаите са като всички останали: зарязват стриктните си принципи винаги когато им е удобно — отвърна Хан.
Жарава се намръщи и очите му се плъзнаха по лицето на Хан.
— Говорим за Птица — напомни му той. — Трябва да ѝ дадеш шанс.
Хан не изпитваше силно желание да си говорят задушевно за Копаеща птица. Среднощна птица. Която и да искаше да бъде в последно време.
— Както и да е, ти пък работиш по амулети, откакто приключиха изпитите — подхвърли той.
— През лятото трябва да поработя върху блясъка — уточни Жарава. — Не е част от учебния материал в „Мистверк“.
По време на този продължителен разговор Кат не си намираше място. Подмяташе косата си, крачеше напред-назад, даваше да се разбере, че иска да каже нещо.
— Трябва да ми позволиш да дойда с теб — каза тя. — Не мога да ти пазя гърба, ако гърбът ти е в Тамрон, а аз съм тук.
— Искам да продължиш издирването на Ребека — настоя Хан, като пристягаше пътническото си одеяло. — Не спирай да разпитваш. Виж дали някой не знае нещо. Има шанс да са я видели. И пази гърба на Жарава. Ето това трябва да правиш, докато ме няма.
Когато всичко беше готово, Хан облегна гръб на Парцаливко и изпита странно нежелание да тръгне. Трябваше да има такива места — места, където да четеш, пишеш, учиш, да спориш и водиш дебати с най-различни хора, без да ти се налага да поглеждаш непрестанно през рамо. Места, където желанието за познание надхвърля границите и различията.
Това беше част от причината да устои на желанието да очисти Мика през първите няколко седмици, когато гневът заплашваше да се превърне в насилие.
Първата му задача беше да се добере до лагера Морски борове, без да го убият или вербуват за нечия армия. По пътя щеше да търси Ребека. Ефрейтор Бърн изглеждаше убеден, че е жива, но Хан не успяваше да повярва напълно в надеждата.
Щом стигне у дома, ще открие близнаците Баяр и ще ги накара да говорят.
Хан прегърна Жарава, а после и Кат, след което яхна Парцаливко.
— Спокоен път — пожела на езика на клановете Жарава. — И се върни при огнището ни.
Хан кимна, питайки се дали някога отново ще се върне в Одънов брод.
Превалско бойно подразделение (81 войници), съставено от три ескадрона (по 27 войници), всеки съставен от три триплета (по 9 войници), съответно всеки съставен от три триади (по 3 войници). — Б. пр.