— Безопасно ли е?

Той се замисли за момент.

— Безопасно? Защо да не е безопасно?

— Само питам. Доста е пусто.

Жената огледа мрачното мизерно фоайе. Подът беше постлан със стар балатум, толкова износен, че изглеждаше нарочно търкан с шкурка. Стояха сами пред асансьора. Сградата беше като петно в сърцето на Диамантения квартал в центъра на Манхатън. Понеже беше събота, еврейският Шабат, много магазини и офиси бяха затворени. Мартенският вятър съскаше и стенеше.

Уилям, нейният годеник, каза:

— Мисля, че ще оцелеем. Най-много да видим някой призрак.

Тя се усмихна напрегнато.

„Безлюдно, наистина — помисли си Уилям. — И мрачно.“ Типична манхатънска сграда, строена през… кой знае кога? Трийсетте? Четирийсетте? Но едва ли беше опасна.

Макар да не изглеждаше и особено функционална. Къде беше този асансьор? По дяволите!

— Не се притеснявай — успокои я Уилям. — Тук не е Южен Бронкс.

— Ти никога не си бил в Южен Бронкс — отбеляза Ана.

— Бил съм на мач на „Янките“.

Веднъж беше пътувал през Южен Бронкс; а после редовно в продължение на няколко години — но за този втори случай реши да не споменава.

Зад масивната метална врата се чу тракане на зъбни колела и скърцане на макари. Саундтрак от механични писъци и стенания.

Асансьорът. Това вече звучеше опасно. Но да накара Ана да изкачи три етажа по стълбите? Абсурд. Годеницата му — мускулеста, руса и наперена — поддържаше отлична форма благодарение на фитнес клуба и очарователната си мания постоянно да следи физиологичните си показатели на яркочервения спортен часовник „Фитбит“. Тя нямаше нищо против физическото натоварване. Не, проблемът, както бе обяснила един ден с прелестния си дяволит маниер, беше в това, че момичетата просто не се катерят по стълбите в сгради като тази.

Даже при посещения по радостен повод.

Практичността пак проговори — за пореден път:

— Сигурен ли си, че това е добра идея, Били?

Той беше подготвен:

— Разбира се, че е добра.

— Много е скъпо!

Вярно, скъпо беше. Но Уилям беше проучил всичко и знаеше, че получава гарантирано качество за своите шестнайсет хиляди долара. Камъкът, който господин Пател щеше да монтира на халката от бяло злато за изящния пръст на Ана, беше 1,5-каратов диамант с шлифовка „принцес“ и цвят F, което означаваше почти безцветен, много близо до идеалното D. Беше оценен на почти безупречен — IF, тоест имаше съвсем незначителни недостатъци („включения“, както ги нарече господин Пател), забележими само за специалист, и то под голямо увеличение. Не беше безупречен, нито много голям, но бе прекрасно парче чист въглерод, което, погледнато през лупата на господин Пател, те караше да затаиш дъх.

И най-важното — Ана го обожаваше.

Уилям едва се сдържа да не каже: „Човек се жени веднъж в живота“. Но, слава тебе, Господи, замълча навреме. Защото, макар да беше вярно в нейния случай, не беше в неговия. Ана не възразяваше срещу миналото, или поне не показваше, че възразява, но по-добре беше да не повдига тази тема (затова и Уилям предпочиташе да не споменава за петте години ежедневно пътуване до Уестчестър и обратно).

Къде, по дяволите, се бавеше този асансьор?

Уилям Слоун отново натисна копчето, въпреки че то вече светеше. Двамата се засмяха на това безсмислено действие.

Зад тях вратата към улицата се отвори и влезе някакъв мъж. Отначало се видя като сянка, осветен в гръб през зацапаното стъкло. Уилям изпита моментно безпокойство.

Безопасно ли е?…

Може би прибърза с успокоенията преди малко. Само след десет минути двамата с Ана щяха да излязат от тук с цяло състояние на пръста й. Той се огледа и с безпокойство установи, че никъде няма охранителни камери.

Мъжът обаче се приближи, усмихна се любезно и кимна за поздрав, после отново вдигна телефона си и продължи да си чете съобщенията. Имаше бледа кожа, носеше тъмно яке и плетена шапка, а в ръката, с която държеше телефона, стискаше платнени ръкавици — все необходими аксесоари за този необичайно студен мартенски ден. В другата ръка носеше дипломатическо куфарче. Сигурно работеше в сградата… или може би и той идваше да избира годежен пръстен при Пател. Не изглеждаше опасен. Все пак Уилям — също запален по фитнеса — беше в отлична форма и можеше лесно да се справи с човек с такова телосложение. Това в рамките на фантазията, разбира се, но не си ли фантазира всеки мъж такива неща от време на време?

Най-накрая асансьорът дойде и вратата се отвори със скърцане. С учтив жест непознатият мъж покани Уилям и Ана да влязат първи.

— Моля. — Имаше акцент. Уилям не успя да определи какъв.

— Благодаря — каза Ана.

Мъжът кимна.

На третия етаж вратата се отвори и непознатият пак им даде път. Уилям кимна и двамата с Ана продължиха към ателието на Пател в края на дългия тъмен коридор.

Джатин Пател беше интересен човек, емигрант от Сурат в Западна Индия, най-големия център за обработка на диаманти в страната — и в света. Когато Уилям и Ана дойдоха за първи път преди няколко седмици, за да направят поръчката, бижутерът доста се разприказва. Обясни, че повечето диаманти се шлифоват в Индия — в малки цехове, горещи, мръсни и задушни. В наши дни само най-хубавите камъни се обработвали в Ню Йорк, Антверпен или Израел. Благодарение на майсторските си умения Пател се издигнал сред другите шлифовчици — няколко хиляди само в Сурат — и спестил достатъчно, за да дойде в САЩ и да отвори магазин.

Продавал бижута и диаманти на дребно — на клиенти като бъдещото семейство Слоун например — но бил по-известен като майстор в изработката на висококачествени шлифовани диаманти от сурови камъни.

По време на това първо посещение Уилям с голям интерес слушаше за тънкостите в търговията с диаманти, но също му направи впечатление, че Пател от време на време отговаряше твърде уклончиво на невинните му въпроси или дори сменяше темата. Младежът предположи, че бизнесът с диаманти е тъмен, потаен свят в много отношения. Примерно кървавите диаманти — добивани в Африка от бунтовници и терористи, които използваха печалбите, за да финансират своите ужасни престъпления. (Камъкът, който Уилям щеше да купи, вървеше с гаранция, че е добит по морален начин. Младежът обаче не вярваше много на тези уверения. В края на краищата, дали броколите, които си свари за вечеря снощи, бяха наистина екологично чисти, както обещаваше етикетът?)

Мъжът, който се беше качил с тях в асансьора, спря пред вратата точно преди тази на Пател и натисна звънеца.

Значи беше вътрешен човек.

Уилям се смъмри мислено за подозрителността и натисна звънеца на Пател. От домофонната уредба се чу:

— Да? Кой е? Господин Слоун?

— Да, ние сме.

Вратата изщрака и те влязоха.

Точно в този момент на Уилям Слоун му просветна нещо. Както в много по-стари сгради, входните врати на всички офиси на този етаж имаха тесни хоризонтални прозорчета в горната част. Тук те бяха обезопасени с дебели решетки. Прозорчето над вратата на Пател светеше. Но онова над съседната врата — пред която бе спрял човекът от асансьора — беше тъмно.

Офисът бе затворен.

Не!

Зад тях се чуха бързи стъпки и Уилям се обърна. Мъжът, сега нахлупил плетена маска на лицето си, се нахвърли върху тях. Изблъска ги в малката стая, където Пател седеше зад един щанд. Нападателят действаше толкова бързо, че Ана залитна и падна, като изпищя от болка. Уилям се обърна, но застина на място. Мъжът бе насочил оръжие към лицето му — черен пистолет.

— Господи, не! Моля ви!

Въпреки възрастта си и големия корем Джатин Пател се изправи бързо и посегна настрани, вероятно към паникбутона. Не успя да го стигне. Нападателят замахна с пистолета през щанда и удари бижутера в лицето. Звукът беше ужасяващ. Уилям чу изпукване на кости.

Бижутерът изкрещя. Лицето му, което по принцип бе сивкаво, стана още по-сиво.

— Чуйте — каза Уилям, — мога да ви дам пари. Може да вземете пръстена ни.

— Вземете го! — извика Ана. Обърна се към Пател: — Дайте му го. Дайте му каквото иска.

Нападателят вдигна ръката си с ръкавица и отново удари Пател с пистолета в лицето. После — пак. Бижутерът падна безпомощен на пода, като скимтеше и молеше отчаяно:

— Ще ви дам пари! Много пари! Каквото поискате! Моля ви, спрете.

— Оставете го на мира — проплака Ана.

— Млък!

Нападателят огледа стаята. Хвърли бърз поглед към тавана. Имаше камера, насочена към тях. После мъжът погледна щанда, бюрото отзад и няколкото полутъмни помещения в дъното.

Като държеше едната си ръка вдигната пред нападателя, с дланта навън, за да покаже, че не го застрашава, Уилям се приближи до Ана. Прегърна я с другата ръка през кръста и й помогна да се изправи. Тя трепереше.

Грабителят дръпна кабела на осветлението от стената. Извади от джоба си макетен нож и избута острието с палец. Като остави за момент пистолета, сряза кабела на две дълги парчета. Подаде едното на Ана.

— Вържи му ръцете.

Кимна към Уилям. Пак този акцент. Европейски? Скандинавски?

— Направи го — каза й внимателно Уилям. — Само спокойно. Можеше да ни застреля — добави шепнешком. — Явно не иска да ни убива. Вържи ми ръцете.

— Стегнато.

— Да, ще го направи.

С треперещи ръце тя го завърза.

— Легни на земята.

Уилям легна.

Разбира се, нападателят искаше да елиминира най-напред основната заплаха — него. След това, като постоянно наблюдаваше Пател, мъжът върза ръцете на Ана и я блъсна на пода до Уилям.

Смразяваща мисъл като студен душ скова сърцето на младежа. Уилям осъзна, че нападателят е сложил маската, преди да нахлуе в магазина, за да скрие лицето си от камерите.

Но не я носеше, когато влезе в сградата. Защото е дебнал някой клиент да го вкара през вратата на Пател. Може би е чакал добре изглеждаща двойка, която да го заведе във фирма, подходяща за грабеж.

Охранителната камера на Пател нямаше да запише лицето му.

Но те можеха да го разпознаят.

А това означаваше само едно: престъпникът ги беше завързал, за да не могат да се съпротивляват, когато ги убива.

Сега мъжът се приближи и се надвеси над тях.

— Слушайте, моля ви…

— Шшшт.

Уилям започна да се моли: „Ако ще ни убива, нека да ни застреля. Да го направи бързо, безболезнено“. Успя да погледне нагоре, като с мъка извъртя главата си. И видя, че мъжът е оставил пистолета на щанда.

Нападателят клекна до тях с ножа в ръка.

Уилям лежеше с гръб, притиснат в този на Ана, и като хлипаше, се опита да протегне ръка. Напипа нейната. Запита се дали беше лявата и дали пръстът, който галеше сега, беше онзи, на който за малко щеше да заблести пръстен с 1,5-каратов диамант с шлифовка „принцес“, със съвсем малки несъвършенства и почти безцветен.

Това бе животът му.

Днес беше типичен ден. Ставане в шест, в събота, можете ли да повярвате? Помогна на майка си да изпразни всички рафтове в килера и кухнята, да почисти и да постели нова хартия. После изми колата — в този мокър, мрачен ден! Прегърна майка си и баща си за довиждане и взе метрото от дома си в Куинс до Бруклин, за да изпълни една поръчка на господин Пател.

После — пак на метрото, този път за Манхатън, където го чакаха камъни за шлифоване. Композицията потегли на север с леко поклащане.

Събота. Когато всички са на пикник, на мач, на кино… или в музеи.

Или в галерии.

Каква несправедливост!

Ох, забрави за развлечения. Вимал Лахори щеше да си бъде много добре — даже би предпочел да бъде — във влажното мазе на семейната си къща в Куинс.

Но нямаше как.

Уви се по-плътно с тъмносивото вълнено палто, докато леко се полюшваше от движението на влака. Двайсет и две годишният Вимал беше слаб и нисичък. Бе достигнал сегашната си височина, метър и шейсет и седем, в началното училище и около две години имаше преднина пред другите момчета в класа, докато другите не го настигнаха, а и го надминаха. Все пак благодарение на етническата насоченост на училището, с повече ученици от латиноамерикански и азиатски произход, отколкото бели или чернокожи, той не беше от най-дребните. Разбира се, това не го спасяваше от някое и друго ступване. Странно, но поводът за най-сериозното му сбиване беше, че семейството му идваше от Кашмир, спорната гранична област между Индия и Пакистан. Вимал беше сигурен, че е единственото момче, което е яло бой заради граничен спор. Още по-странно беше, че двамата побойници, от по-горен клас, бяха мюсюлманин и хиндуист — факт, който би трябвало да ги направи заклети врагове.

Раните му бяха незначителни и след това никой не го закачаше — до голяма степен защото той изобщо не се чувстваше кашмирец (дори не знаеше къде на картата се намира родината на дедите му), но по-важното, защото умееше да се стрелка бързо като оса по футболно игрище. Доброто владеене на топката винаги е коз в геополитиката.

Влакът приближаваше станцията на Четиридесет и втора улица. Колелата изскърцаха и във вагона нахлу познатата миризма на дим и солена вода. Вимал погледна в хартиената торбичка, която носеше. Вътре имаше шест камъка. Той извади единия, с големина приблизително на юмрука му. Беше със сиви и тъмнозелени оттенъци, прорязан с кристални жилки. В единия край бе плоско отцепен, в другия — закръглен. Всеки камък на земята, голям или малък, може да се превърне в нещо друго и с достатъчно ясна идея и търпение скулпторът може да си представи крайния резултат. В този случай беше очевидно: птица. Момчето я видя веднага — притиснала криле до тялото си и навела глава, за да се стопли. Можеше да я издяла за ден.

Но този ден нямаше да е днес.

Днес трябваше да поработи здравата. Господин Пател беше много талантлив човек. Гений, казваха мнозина, и Вимал бе съгласен с тях. И може би поради този забележителен талант господин Пател беше и взискателен шеф. Вимал трябваше да довърши поръчката на Абингтън. Четири камъка, по около три карата всеки. Знаеше, че ще му отнеме най-малко осем часа, през което време старецът (Пател беше на петдесет и пет) многократно щеше да инспектира педантично работата му под лупа. Щеше да го връща да поправя. Да доизкусурява.

Безброй пъти…

Вратите на влака се отвориха и Вимал върна в плика „Самотна птица през януари“ — името на скулптурата, която никога нямаше да се осъществи. Слезе на перона и излезе на улицата. Поне беше събота и много от магазините на ортодоксалните евреи бяха затворени. Диамантеният квартал щеше да бъде по-спокоен, отколкото в работен ден, особено в това гадно мартенско време. Шумът и блъсканицата понякога го влудяваха.

Инстинктивно, когато зави по Четиридесет и седма улица, Вимал стана предпазлив — както впрочем правеха стотици други служители на това място, където много от собствениците не обичаха да се рекламират прекалено шумно. Наистина, можеше да видиш достатъчно „Бижутерия“, „Диаманти“ или „Скъпоценни камъни“ по табелите на магазините, но истински големите търговци и малкото шлифовчици на диаманти, останали в града, обичаха да се наричат с имена като „Находки Илайджа“, „Уестсайдски гарант“ и „Стилни специалитети“.

Стотици милиони под формата на диаманти и скъпоценни камъни минаваха през тези магазини и бижутерски ателиета всеки божи ден. И нямаше средно грамотен крадец или обирджия в света, който да не знае този факт. Също така всеки от тях знаеше, че номер едно начин за транспортиране на скъпоценни камъни, злато, платина и готови бижута не е нито с бронирани камиони (доставките бяха до твърде много различни места, за да бъде използването на цял камион икономически оправдано), нито в алуминиеви куфарчета, закопчани с белезници за китката на куриера (твърде много се набива на очи, пък и всеки лекар ще ви каже, че човешката ръка може лесно да се пререже с ножовка за по-малко от шейсет секунди, още по-бързо с електрически трион).

Не, най-добрият начин за транспортиране на ценности беше това, което Вимал правеше в момента. С невзрачно облекло — дънки, маратонки, развлечен пуловер и вълнено яке — и изцапан хартиен плик в ръката.

Затова, както съветваше бащата на Вимал (самият той бивш шлифовчик), младежът постоянно следеше за съмнителни типове, гледащи по определен начин плика в ръката му или може би приближаващи се към него, преструвайки се, че не го гледат.

Все пак не беше твърде обезпокоен, защото даже в по-малко натоварените дни като този наоколо винаги имаше охранители, привидно невъоръжени, но с малки револвери или пистолети, скрити под дрехите на кръста. Сега той кимна на една от тях, застанала пред бижутериен магазин — афроамериканка, чиято къса лилава коса имаше структура на намачкана хартия. Вимал й се възхищаваше и недоумяваше как е постигнала този резултат. Произхождащ от среда, в която няма голямо разнообразие при оформянето на косата (черна, гъста и чуплива или права), той много се впечатляваше от тази прическа. Замисли се как би могла да се пресъздаде от камък.

— Здравей, Ес — извика на жената и кимна.

— Вимал. Събота е. Шефът не ти ли дава почивка? Скапана работа.

Той сви рамене и се усмихна унило.

Ес погледна хартиения плик, който можеше да съдържа половин дузина маркови камъка на „Хари Уинстън“ за десет милиона.

Вимал се изкуши да каже: „Само фъстъчено масло и желе“. Тя вероятно щеше да се засмее. Но идеята да се шегува на Четиридесет и седма улица изглеждаше нелепа. В Диамантения квартал нямаше място за хумор. Многото замесени пари — и може би наркотичното им действие — правеха диамантите твърде сериозен бизнес.

Вимал влезе в сградата на господин Пател. Той никога не чакаше непоносимия асансьор — фантастичен вълшебен предмет като от книгите за Хари Потър, за който веднъж разказа на Адила и това я разсмя — а тръгна бодро по стълбите. Строен, със здрави крака и бели дробове, тренирани на футболно игрище, краткото изкачване даже не го накара да се задъха.

Когато влезе в коридора, забеляза, че четири от осемте флуоресцентни лампи не светят. Не можеше да разбере защо господин Пател, който сигурно беше червив от пари, не си намери някой лъскав офис на друго място. Може би беше сантиментално привързан към това. Бе отворил магазина си тук преди трийсет години, когато целият етаж е бил зает от шлифовчици. Сега беше един от малкото останали производители в сградата. Студ в дни като днешния, горещина и прах от юни до септември. Господин Пател нямаше изложбена зала, а „ателието“ му всъщност беше тясна работилница в най-малката от трите стаи. При това ниско производство на изключително висококачествени камъни беше достатъчно да намери помещение за два струга за полиране на диаманти и две машини за рязане. Можеше да се премести където поиска.

Но господин Пател никога не споделяше с Вимал мотивите си да остане тук, защото никога нищо не споделяше с него, освен как да хваща държача за необработените камъни, как да ги монтира за шлифоване или колко диамантен прах с колко зехтин се смесва за финото полиране.

На половината път до офиса Вимал спря. Каква беше тази миризма? Прясна боя. Стените на този етаж определено имаха нужда от освежаване, от години не бяха пребоядисвани, но той не виждаше и следа от работници.

Даже през седмицата беше трудно да намериш отговорника по поддръжката. Някой да е идвал в петък вечер или в събота, за да боядисва? Абсурд.

Той продължи към вратата. Офисите тук имаха тесни хоризонтали прозорчета — с решетки, разбира се — и Вимал видя нечия сянка в магазина на господин Пател. Може би клиентите — двойката, която си беше поръчала много специален годежен пръстен. Уилям Слоун и Ана Маркам — беше запомнил имената им, защото бяха толкова симпатични, че даже се представиха на Вимал, на простия работник! Симпатични, но наивни: ако бяха инвестирали парите, които щяха да дадат за своя диамант от карат и половина, с натрупаната след години сума щяха да покрият висшето образование на първото си дете. Съблазнени от диамантената мафия, така ги виждаше той.

Ако Вимал и Адила някога се оженеха — тема, която още не бяха обсъждали, даже загатвали — но ако го стореха, той щеше да й купи ръчно резбован люлеещ се стол по случай годежа. Щеше собственоръчно да й изработи нещо. Ако пък тя поискаше пръстен, Вимал щеше да й направи нещо от лазурит, с глава на лисица — която, незнайно защо, беше нейното любимо животно.

Той въведе шифъра на електронната ключалка.

Влезе и се вцепени.

Три неща веднага привлякоха вниманието му. Първо, труповете на мъжа и жената — Уилям и Ана — в разкривени и зловещи пози, сякаш са умрели в агония.

Второто беше локва кръв, която се разрастваше.

Третото — краката на господин Пател. Вимал не можеше да види останалата част от тялото, а само износените обувки, сочещи нагоре. Неподвижни.

От работилницата вляво излезе друг мъж. Носеше маска на лицето, но по движенията му личеше, че е изненадан.

За миг и Вимал, и маскираният не помръднаха.

После нападателят хвърли куфарчето, което държеше, извади пистолет от джоба си и се прицели. Вимал инстинктивно се извъртя, като че ли така можеше да избегне куршума, и вдигна ръце, сякаш можеше да го спре.

Дулото блесна и гърмежът оглуши младежа. Пареща болка преряза корема и страната му.

Той се олюля назад в мрачния, прашен коридор и през ума му мина една последна, маниакална мисъл: какво печално и банално място да умреш.

Не се беше върнал в града навреме.

За свое разочарование.

Линкълн Райм насочи инвалидната си количка „Меритс Вижън“ — сива с червени калници — към входната врата на къщата си на „Сентръл Парк Уест“. Някой беше казал, че мястото му напомня за Шерлок Холмс — по два начина: първо, старата каменна къща идеално се вписваше в атмосферата на викторианска Англия (беше строена през същата епоха) и второ, в хола имаше достатъчно инструменти и оборудване по криминалистика, за да накарат великия британски детектив да затрепери от завист.

Райм спря в антрето, за да изчака, докато Том — стройният му, мускулест болногледач — паркира пригодения за инвалиди мерцедес спринтър зад къщата. Студено течение лъхна бузата на паралитика и той се завъртя с количката и бутна входната врата, за да я затвори. Тя пак се отвори от вятъра. Парализиран от врата надолу, Райм беше добре запознат с технологичните приспособления за хора в неговото положение: сензорни панели, командни системи, разпознаващи очни движения и гласови команди, протези и други подобни. Благодарение на няколко операции и импланти той си бе върнал частичен контрол на дясната си ръка. Но много от най-баналните механични дейности, от затваряне на врати до — съвсем произволен пример — отварянето на бутилки уиски, оставаха за него, в буквалния смисъл, недостъпни.

Том дойде няколко минути по-късно и затвори вратата. Съблече якето на Райм — той отказваше да „носи“ одеяло за по-топло — и отиде в кухнята.

— Обяд?

— Не.

— Неправилно се изразих — извика Том от кухнята. — Имах предвид какво искаш за обяд.

— Нищо.

— Грешен отговор.

— Не съм гладен — измърмори Райм. Непохватно вдигна дистанционното за телевизора и включи новините.

— Трябва да ядеш — настоя Том. — Супа. Ще ти се отрази добре в този студ. Супа.

Райм се намръщи. Състоянието му беше тежко, наистина, и някои неща, като излишен натиск върху кожата му или затруднените физиологични функции, можеха да имат опасни последици. Но гладът не беше потенциален рисков фактор.

Проклетият Том се отнасяше към него като към бебе.

След няколко минути Райм подуши нещо ароматно. Том наистина приготвяше доста вкусни супи.

Райм насочи вниманието си към телевизора. По принцип рядко гледаше. Обикновено го правеше, когато следеше определена новина, и точно такъв беше случаят сега. Историята беше свързана с разочароващото му пътуване до Вашингтон — откъдето той и Амелия Сакс току-що се връщаха.

Каналът, на който попадна, не беше от онези, които излъчват денонощно само новини, а специализираше в документални продукции. В момента даваха криминално предаване, базирано на истински случаи, но силно драматизирано. Злодеят гледаше свирепо. Детективите гледаха замислено. Музиката се усили. На местопрестъплението криминалистът носеше часовник, непокрит от ръкавицата.

Боже мили.

— Ти ли гледаш тия тъпотии, Том?

Болногледачът не отговори.

Райм натисна няколко копчета и намери един новинарски канал. В момента обаче нямаше новини, а реклама на някакво лекарство. Не ставаше ясно какво прави лекарството, освен че превръща актьорите от тъжни, стари баби и дядовци в щастливи и на пръв поглед по-малко стари баби и дядовци, които си играят с внуците в заключителната сцена, след като са се излекували от страшна, непозволяваща им да си играят с внуците болест.

След малко се появи говорителката и след няколко политически новини от местен характер за кратко съобщиха и това, което го интересуваше: във връзка с делото, водещо се в момента в Източния окръг на Ню Йорк. Мексиканският наркобарон Едуардо Капиля, по-известен като Ел Алкон, беше направил грешката да дойде в Съединените щати, за да се срещне с един местен мафиот да преговарят за създаването на мрежа за разпространение на наркотици, пране на пари и като странична дейност, набиране на непълнолетни проститутки и трафик на хора.

Мексиканецът бе доста умен. Въпреки че беше милиардер, най-напред бе отишъл до Канада с обикновен пътнически полет, напълно законно. После бе взел частен самолет до едно летище близо до границата. От там беше прелетял с хеликоптер — незаконно — до едно пусто летище в Лонг Айлънд, съумявайки да остане — в буквалния смисъл — невидим за радарите. Въпросното летище се намираше на няколко километра от складовете, които възнамеряваше да купи и — както се предполагаше — да превърне в щабквартира за дейността си в САЩ.

Полицията и ФБР обаче бяха научили за идването му и го бяха пресрещнали. Последвала престрелка, при която загинали собственикът на складовете и неговият бодигард. Един полицай и един агент на ФБР също бяха ранени.

Ел Алкон беше арестуван, но за неудоволствие на прокуратурата американският му партньор в търговията с наркотици го нямаше и никой не знаеше кой е. Предполагаемият собственик на складовете — убит в престрелката — беше подставено лице. Въпреки всички усилия властите не можеха да разкрият самоличността на американския съучастник.

Линкълн Райм много искаше да участва в случая. Надяваше се да анализира веществените доказателства и да даде в съда показания като експерт. Наложи се обаче да се срещне с половин дузина полицейски шефове във Вашингтон и така двамата със Сакс прекараха една седмица там.

Наистина, голямо разочарование. Много искаше да помогне за опандизването на Ел Алкон. Но щеше да има и други интересни случаи.

По чисто съвпадение, точно когато Райм си мислеше за това, телефонът иззвъня и името на обаждащия се, което се изписа на дисплея, подсказваше, че поводът вероятно е точно такъв.

— Здравей, Лон.

— Здрасти, Линк. Върна ли се?

— Да. Имаш ли някой заплетен случай за мен? Имаш ли нещо интересно? Нещо предизвикателно?

Детектив първи ранг Лон Селито беше партньор на Райм преди години, когато той работеше в полицията на Ню Йорк, но сега се чуваха рядко и никога просто така, да си поприказват. Обаждане на Селито обикновено означаваше, че той има нужда от помощ по някое разследване.

— Не знам дали отговаря на изброените критерии. Но имам въпрос.

Детективът говореше задъхано. Може би имаше спешна задача, а може би просто се връщаше от магазина с кутия сладки.

— И?

— Какво знаеш за диамантите?

— Диаманти… Хъм. Чакай да помисля. Знам, че са алотропна форма.

— Моля?

— Алотропна форма. Има елементи — химични елементи — които съществуват в две или повече различни форми. Въглеродът е прекрасен пример за такъв. Той е суперзвездата в света на елементите, както сигурно даже ти знаеш.

— Даже аз — изръмжа Селито.

— Въглеродът се среща под формата на графен, фулерен, графит и диамант. Зависи от начина, по който са свързани атомите. Графитът има шестоъгълна кристална решетка, а диамантът — тетраедрична. Изглежда дреболия. Но това е цялата разлика между молива и скъпоценностите на Британската корона.

— Линк. Вече съжалявам, че попитах. Трябваше да задам въпроса така: Разследвал ли си нещо в Диамантения квартал?

Райм се замисли за годините, когато бе работил като детектив, като началник на Отдела по криминалистика в Ню Йорк, а по-късно като консултант. Имаше разследвания, свързани с района на Четиридесет и седма улица, в Централен Манхатън. Но нито едно не засягаше магазини или търговци на диаманти. Той каза това на Селито.

— Можем да използваме помощта ти. Обир, прераснал в убийство. Поне така изглежда. Няколко жертви. — Селито замълча за момент. — Изобщо лайняна работа.

„Не особено професионален термин“ — помисли си Райм. Стана му любопитно.

— Имаш ли интерес?

След като случаят с Ел Алкон му се изплъзна, отговорът беше „да“.

— До колко време можеш да дойдеш? — попита Райм.

— Отваряй.

— Какво?

Райм чу тропане на входната врата.

— Тук съм — каза Селито по телефона. — Пред вас. Щях да ти разкажа за случая независимо дали искаш, или не. Хайде, отвори проклетата врата. Тук е кучи студ.

— Супа? — попита Том, докато вземаше безличното сиво палто на Селито. Остави го на закачалката.

— Не. Чакай, каква?

Селито завъртя глава, сякаш да разположи носа си под по-добър ъгъл, за да анализира миризмата, идваща от кухнята. Поне така се стори на Райм.

— Доматена кремсупа със скариди. Сега и Линкълн ще хапне.

— Не ща.

— Ще, ще.

— Хъм.

Набит и измачкан — последното се отнасяше за дрехите, а не за човека — Лон Селито постоянно имаше проблеми с теглото, поне откакто Райм го познаваше. Наскоро едва бе оцелял след нападение с отрова от един престъпник, когото двамата с Райм преследваха, и в резултат от това беше свалил десетки килограми. Измършавелият Лон Селито беше обезпокоителна гледка и той полагаше всички усилия да си върне предишната внушителна форма. Сега за радост на Райм той отговори:

— Добре.

Радост, не на последно място, защото щеше да отвлече вниманието на Том от самия Райм. Той изобщо не беше гладен.

— Къде е Амелия? — попита Селито.

— Няма я.

Амелия Сакс беше в Бруклин, където държеше апартамент близо до този на майка си. Роуз успешно се възстановяваше от операция на сърцето, но Сакс често ходеше да я види.

— Още?

— Какво искаш да кажеш? — попита Райм.

— Каза, че идва насам. Скоро трябва да е тук.

— Тук? Звънял си й.

— Да. Ммм, добре мирише. Том често ли вари супи?

— Значи от самото начало си решил, че ще приемем да работим по случая — продължи Райм.

— Нещо такова. С Рейчъл най-често използваме готови: „Прогресо“ на „Кембъл“.

— Лон?

— Да, така реших.

Супата дойде. Две чинии. За Райм — на тавичката, закрепена за инвалидната количка; за Селито — на масата. Райм погледна своята. Наистина ухаеше съблазнително. Може би все пак беше гладен. Том обикновено беше прав по тези въпроси, макар че Райм не обичаше да го признава. Болногледачът предложи да го храни, но той поклати глава и посегна към лъжицата с дясната си ръка. Яденето на супа с този нестабилен крайник беше предизвикателство, но той успя, без да разплиска. Радваше се, че не обича суши; бамбуковите пръчици не бяха подходящ прибор за човек в неговото състояние.

Пристигна още един гост — за изненада на Райм — очевидно и той повикан от Селито за случая в Диамантения квартал: Рон Пуласки. Райм още го възприемаше като „Новобранеца“ и го наричаше така, въпреки че той вече от години не беше такъв. Стройният, русокос униформен полицай бе официално в „Патрулния отдел“, но уменията му в криминалистиката бяха привлекли вниманието на Райм. По негово настояване Селито бе прикрепил неофициално младежа към отдел „Тежки престъпления“ — където работеше и Сакс.

— Здравейте. Линкълн, Лон — поздрави Пуласки.

Изрече второто име малко по-тихо. Все пак Новобранеца беше по-младши от Селито както по ранг и години, така и по гръмогласност.

Освен това още страдаше от травмата на главата, получена по време на първия случай, по който беше работил заедно с Райм и Сакс. Това стана причина да излезе временно в отпуск, а когато Пуласки взе трудното решение да се върне на служба, го измъчваше с хроничната неувереност, която често съпътства мозъчните увреждания.

В един такъв момент на колебание младежът сподели пред Райм, че мисли да напусне, защото не се чувства способен да се справи с полицейската работа.

— Всичко е в твоята празна глава — сопна се криминалистът.

Пуласки го зяпна смаяно. Райм се опита да запази сериозно изражение, после двамата прихнаха да се смеят.

— Рон, всички имаме травми на главата, от един или друг вид. Сега имам едно местопрестъпление, на което искам да извършиш оглед. Взимай си комплекта за събиране на улики и тръгвай.

И той тръгна.

Сега Пуласки свали якето си. Отдолу носеше тъмносиня полицейска униформа.

Том предложи храна и на него. Райм едва се сдържа да не измърмори: „Хайде стига, не сме кухня за социално слаби“ (остроумна забележка, помисли си), но Пуласки така или иначе отказа.

Миг по-късно през затворения прозорец се чу боботенето на мощен автомобил, известяващо пристигането на Амелия Сакс. Тя форсира леко мотора, преди да изгаси. Влезе, закачи якето си в антрето и намести колана на дънките си така, че да разположи по-назад пластмасовия кобур „Глок“. Носеше светлосин пуловер с висока яка, а отдолу — както бе видял Райм тази сутрин, докато тя се обличаше — черна копринена тениска. Бяха чули прогнозата за времето по радиото — необичайно студено за средата на март, точно както и миналата седмица. Във Вашингтон бяха видели хиляди попарени от снега вишневи цветове.

Сакс кимна на другите в стаята. Селито й махна за поздрав и шумно изсърба остатъка от супата си.

Сега, след като повечето от екипа бяха тук — и нахранени, помисли си шеговито Райм — Селито представи случая.

— Преди около час. Грабеж и няколко убийства. Мидтаун — Север. Трети етаж на Западна Четиридесет и седма номер 58. „Пател Дизайнс“, собственост на Джатин Пател, петдесет и пет годишен. Той е една от жертвите. Шлифовчик на диаманти. Изработвал и продавал бижута. Доста известен, доколкото чух. Не разбирам от бижута, така че кой знае? „Тежки престъпления“ поеха разследването и натовариха мен. А пък аз натоварвам вас.

Отдел „Тежки престъпления“, ръководен от един заместник-инспектор в Детективското бюро на „Полис Плаза“ 1, обикновено не се занимаваше с убийства или обири от магазини на дребно.

Селито забеляза, че Райм и Сакс се спогледаха. Обясни, че този случай е изключение.

— Нашите приятели в кметството ни намекнаха, че тежък обир в Диамантения квартал е най-лошото, което може да се случи за имиджа на града. Особено като знаем колко още магазини има там. Хората ще спрат да пазаруват. Лошо за туризма, лошо за икономиката.

— Жертвите вероятно също не са много щастливи, как ти се струва, Лон?

— Само казвам какво ми казаха, Линк. Ясно?

— Давай нататък.

— Така, има още нещо обезпокоително. И това задължително трябва да остане в тайна. Извършителят е измъчвал Пател. Главният разследващ от „Мидтаун-Север“ смята, че Пател не е искал да даде ценните неща — да отвори сейфа или нещо подобно. Затова убиецът го е накарал да проговори с помощта на макетен нож. Изглежда доста зле.

Изобщо лайняна работа…

— Ясно — каза Райм. — На работа. Сакс — на местопрестъплението. Ще извикам Мел Купър. Пуласки, ти засега чакаш. Ще те държа като резерва.

Сакс взе якето си от закачалката, облече го, после пъхна два резервни пълнителя в калъфа на лявото си бедро. Тръгна към изхода.

Том влезе в хола и й се усмихна.

— О, Амелия. Не видях кога си дошла. Гладна ли си?

— Да. Не съм нито закусвала, нито обядвала.

— Супа? Идеална е за това студено време.

Тя се усмихна кисело. Когато си зад волана на мощен „Форд Торино Кобра“, с 405 конски сили и четиристепенна ръчна скоростна кутия, и хвърчиш по улиците на Среден Манхатън, консумацията на всякакви напитки, особено на топла супа, може да ти създаде доста неудобства.

Тя извади ключовете от джоба си.

— Може после.

Местопрестъплението в „Пател Дизайнс“ на Четиридесет и седма улица изправи Амелия Сакс пред три въпроса.

Първо, при положение че извършителят бе оставил стотици диаманти — съвсем достъпни в отворения сейф — какво всъщност беше откраднал? И дали изобщо беше взел нещо.

Второ, защо е измъчвал Пател?

Трето, кой е подал анонимния сигнал за престъплението и е дал доста подробно описание на извършителя? Този въпрос имаше и втора част: Беше ли още жив? Щом влезе в магазина на третия етаж, тя подуши въздуха и веднага прецени, че тук е стреляно. Предположи, че свидетелят е видял грабежа, по него са стреляли, но е избягал и после се е обадил в полицията от уличен телефон.

Магазинът беше малък и разстоянието от оръжието до жертвата би било не повече от три-четири метра. Трудно е да не улучиш от толкова близо. Никъде в офиса или коридора нямаше следи от изстрелян нахалост куршум. Значи свидетелят почти със сигурност беше ранен.

Сакс — с бял гащеризон с качулка и калцуни — заобиколи голямата локва кръв, напомняща по форма езерото Мичиган, и сложи няколко номерца за снимки: това са картончета, които се поставят за означаване на разположението на веществени доказателства и съществени елементи от местопрестъплението. След като направи снимките, тя започна огледа: обходи местопрестъплението сантиметър по сантиметър за търсене на следи. Методът на мрежата, който използваше и бе научила от Райм, включваше преминаване от единия край на местопрестъплението до другия, след това завъртане, преместване с една стъпка встрани и връщане в обратната посока подобно на начина, по който се коси трева. След това криминалистът се обръща перпендикулярно и извършва същата процедура още веднъж.

Сакс извършваше обичайните дейности при такъв оглед: събиране на микроследи, снемане на отпечатъци от обувки, търсене на пръстови отпечатъци и вземане на проби от места, където извършителят можеше да е оставил ДНК. Изправи се за момент, като постави ръце на кръста си, и огледа магазина, заемащ, по груба преценка, само около осемдесет квадратни метра. Погледна през входната врата, подпряна с гумено трупче, и забеляза човек с работен комбинезон подобен на нейния.

— Компютърът е в офиса — каза му. — Стискам палци да излезе нещо.

Колегата й беше специалист по анализ на камери за наблюдение и устройства за съхранение на данни. От твърдия диск на компютъра на Пател той щеше да извлече всичко, което можеше. Единствената камера в магазина беше насочена към вратата зад щанда. Изглеждаше, че работи: червеният индикатор премигваше игриво. Кабелът й бе свързан с настолен компютър, до който имаше също голям принтер и нелепо изглеждащ, старомоден факс. Камерата не беше свързана с централно табло, а само с компютъра.

По отношение на системата за сигурност обаче Сакс знаеше, че не е достатъчно само да стиска палци. Този престъпник не приличаше на човек, който ще забрави да изтрие видеозаписите. Но както знае всеки полицай, изтриването на цифрови данни никога не е необратимо. Много уличаващи файлове могат да бъдат възстановени — ако са съществували по принцип. Едно голямо „ако“.

Сакс попълни данните за съхраняване на улики на картончетата, прикрепени към всяко хартиено или найлоново пликче с веществени доказателства.

Дотук добре. Сега идваше трудната част.

Беше оставила труповете за накрая.

Защото, ако не се налагаше да се обработят първи, обикновено винаги оставаха за десерт.

Сцената, която грабна вниманието й веднага и още я караше да се вълнува, бяха пръстите на младите мъж и жена, чиито гърла бяха прерязани. Ръцете им бяха вързани отзад, но двамата бяха успели да се притиснат един до друг — вероятно малко преди края — и да сключат пръсти. Бяха се гърчили от болка, но пръстите им оставаха преплетени. В предсмъртната си агония бяха намерили малко утеха в допира на любимия човек. Поне така се надяваше Сакс. Тя бе работила като патрулиращ полицай, а след това дълги години като детектив в „Тежки престъпления“. Сърцето й беше претръпнало за такива сцени — професията го изискваше. Но такива дребни детайли все още бяха способни да я разчувстват, независимо че успяваше да сдържи сълзите си. При някои нейни колеги този момент никога не идваше. Тя смяташе, че благодарение на тази своя способност е станала по-добър полицай.

Собственикът на магазина, Джатин Пател, също бе с прерязано гърло. Имаше обаче една разлика — убиецът го беше измъчвал. Съдебният лекар, една стройна азиатка, бе посочила порязванията по ръцете, ухото и лицето. Имаше и следи от удари с пистолет. Всички рани бяха нанесени преди настъпването на смъртта.

Никоя от жертвите не изглеждаше да е била ограбена, въпреки че нито у бижутера, нито другаде в магазина бе намерен телефон. Обичайните предмети, които крадецът взема в такива случаи, не бяха пипнати: портфейли, дамска чантичка, бижута, пари. Сакс снима трите трупа от всички ъгли, взе проби за влакна и други микроследи, а също и от косата — за ДНК анализ. Събра частици изпод ноктите, въпреки че не изглеждаше нито една от жертвите да се е борила с извършителя. Огледа под ултравиолетова светлина кожата около китките, вързани с кабел, за пръстови отпечатъци, но не откри. Не беше очаквала да намери: навсякъде на местопрестъплението имаше толкова много отпечатъци от платнени ръкавици, включително кървави, че тя бе почти сигурна, че извършителят не е оставил свои.

— Може ли за момент? — чу се глас от офиса.

Сакс отиде до вратата.

— Няма твърд диск — каза специалистът по електронни улики, чийто корем поставяше на изпитание ципа на гащеризона. — Взел го е. И няма резервен.

— Той… как го е извадил?

— Сигурно си е носил инструменти. Лесно е — една кръстата отвертка е достатъчна.

Тя му благодари и излезе в коридора. Кимна на съдебната лекарка, която чакаше търпеливо и се занимаваше с телефона си.

— Можете да ги вземате — каза Сакс.

Жената кимна и се обади по радиостанцията на колегите си в колата. Щяха да донесат носилки и чували и да транспортират труповете в моргата за пълна аутопсия.

— Детектив? — Един млад, добре сложен униформен полицай от местния участък се приближи от асансьора. Спря малко преди вратата.

— Свърших с огледа, Алварес. Чисто е. Какво намерихте?

Алварес и колежката му, афроамериканка, наближаваща трийсетте, се бяха разделили, за да обиколят района в търсене на свидетели или улики, които престъпникът можеше да е оставил при идването си или оттеглянето си от местопрестъплението. Търсенето на очевидци едва ли беше особено плодотворно, досети се Сакс. Много от офисите в сградата бяха празни. Навсякъде се виждаха надписи „Дава се под наем“. Освен това беше почивен ден — Шабат — и другите фирми на етажа бяха затворени.

— Три офиса на втория етаж и два на етажа над нас са отворени — каза Алварес. — Двама души чули гърмеж между 12:30 и 12:45, но помислили, че е от ауспух на улицата или от някой строеж. Никой друг не е видял или чул нищо.

Може би казваха истината, макар че Сакс бе малко скептична. Престъплението беше станало около обяд. Служителите, влизащи или излизащи от сградата, лесно можеха да са видели престъпника, но в такива случаи беше обичайно очевидците да получават временна глухота — и слепота — от тази болест, известна като инстинкт за самосъхранение.

— И това тук…

Алварес посочи към едно място близо до асансьора: охранителна камера, монтирана на стената. Сакс не я беше забелязала, когато дойде. Сега присви очи и се изсмя мрачно:

— Замазана с боя?

Той кимна:

— И погледни накъде водят следите от спрея.

Отначало Сакс не разбра, но после осъзна какво има предвид той. Извършителят — вероятно извършителят — беше започнал да пръска със спрея, докато още е стоял зад камерата, а после бе улучил обектива точно отдолу — за да е сигурен, че няма да бъде заснет даже за част от секундата. Умно.

Както вземането на твърдия диск.

— Камери на улицата?

— Тук може би има добра новина — каза Алварес. — Магазините отдясно и отляво на входа на сградата в момента правят копия от записите си. Казах им да запазят оригиналите.

Копията бяха достатъчни за разследването, но оригиналните файлове щяха да потрябват в съда.

„Ако се стигне до съд“ — помисли си Сакс.

Тя пак погледна към бижутерското ателие и се замисли за първия от трите въпроса, които си задаваше. Въпрос номер едно: Какво е взел? Беше направила щателен оглед, но, разбира се, това не й даваше достоверна представа какво липсва от местопрестъплението.

Огледа още веднъж. „Пател Дизайнс“ не беше бижутериен магазин като повечето други. Нямаше витрини, които крадецът да счупи и да ограби. Ателието се състоеше от три стаи: приемна, офис, свързан с нея, и през него вляво — работилница, пълна с оборудване за — както предполагаше Сакс — обработка на скъпоценни камъни и изработване на бижута. Това трето помещение беше най-голямото от трите. Вътре имаше работни места за двама души — големи въртящи се колела, подобни на тези, които грънчарите използват за изработването на вази и купи. Също няколко очукани промишлени апарата, един от тях, очевидно — малък лазер. Стаята служеше също за склад: по рафтове и покрай стената имаше купчини празни кутии, офис консумативи, почистващи препарати. Не личеше да е имало нещо ценно.

Голяма част от приемната — с размери три на четири метра — беше заета от дървен плот. Имаше също диван и два различни стола. На плота имаше няколко квадратни кадифени подложки за бижута, няколко лупи, купчина празни листа. Сакс предполагаше, че Пател е изработвал само бижута по поръчка. Посрещал е клиентите тук и е изваждал готовите изделия от работилницата или от високия до кръста сейф в офиса, за да им ги покаже. От интернет Сакс беше научила, че основната дейност на фирмата е обработка на големи диаманти за други производители на бижута.

Въпрос номер едно…

Какво си взел от тук?

Сакс се върна в офиса и огледа сейфа и съдържанието му: стотици квадратни бели хартиени пликчета с размери седем на седем сантиметра, сгънати като японски оригами. Във всяко от тях имаше диамант.

Върху сейфа и няколко от хартиените пликчета имаше отпечатъци от ръкавиците на престъпника — с кръв и други частици, попити от влакната на плата. Но не беше ровил. По-логично беше, помисли си Сакс, или да е взел всичко, или ако е искал нещо конкретно, да е тършувал в сейфа, разбърквайки пликчетата, които не му трябват.

Имаше един начин да се разбере. Сакс бе събрала всички документи, които намери в офиса. Някой от тях вероятно съдържаше списък на диамантите, които Пател е имал в наличност. Техниците от Отдела по криминалистика в Куинс — по-специално тези от лабораторията за ценни предмети — щяха да сравнят списъка със съдържанието на сейфа. Накрая щяха да открият какво липсва.

Можеше да отнеме месеци.

Прекалено дълго. Трябваше възможно по-скоро да се разбере какво е взето, за да може полицията да започне да разпитва информаторите си и известните търговци на крадени бижута и перачи на пари. При грабежите, ако не хванеш извършителя на местопрестъплението, разследването неизбежно се проточва дълго, със сложни еквилибристики в необятния свят на търговията с крадени стоки.

Сакс не виждаше начин да се съкрати този процес.

Освен ако…

Тук имаше нещо гнило. Защо беше оставил диамантите? Какво можеше да е по-важно от тях?

Тя клекна — предпазливо, защото засегнатата й от артрита коленна става понякога я мъчеше в такова влажно време — и се вгледа по-внимателно в сейфа. Някои от пликчетата съдържаха само по един диамант, в други имаше десетки. Камъните бяха много красиви, изглеждаха достойни да бъдат отмъкнати до един. Но какво не й беше известно? Сакс никога не си беше падала по бижута. Единствените украшения, които носеше, бяха годежният пръстен със син диамант и тънка златна халка — сега и двете скрити под гумената ръкавица.

В сейфа вероятно имаше камъни на стойност неколкостотин хиляди долара.

Приканващи да бъдат взети.

Но престъпникът не ги беше взел.

Тя се изправи; по слепоочията й вече избиваха капки пот. Денят беше студен, но радиаторите в старата сграда бълваха топлина, която се задържаше между тялото й и белия комбинезон от плътен полиетилен. Спомни си дните, когато единствените специални средства, които слагаше при оглед на местопрестъпление, бяха ръкавиците и понякога калцуни. Защитният костюм, вече задължителен за криминалистите по целия свят, се използваше по две причини: Първо, поради риска от опасни вещества на местопрестъплението. И второ, заради адвокатите. Вероятността от замърсяване на местопрестъплението, ако не носиш защитно облекло, беше изключително малка. Но всеки обигран адвокат можеше да разбие на пух и прах тезата на обвинението, като посее семенцето на съмнението, че е възможно това да се случи.

Добре, ако не нещо от сейфа, тогава какво?

Докато хората на съдебния лекар изнасяха труповете — първо клиентите, а след това и Пател — Сакс още веднъж огледа трите помещения.

Дали, запита се тя, не ставаше дума за обир, а за поръчково убийство? Може би Пател е дължал пари на някой едър лихвар и не е успял да ги върне? Едва ли: той имаше успешен бизнес и не приличаше на човек, който ще моли местните мафиоти за заем с трийсет на сто лихва — и то за месец.

Престъпление от страст? Според информацията, която вече имаха, Пател беше вдовец. И пълничкият, раздърпан мъж на средна възраст просто не изглеждаше като човек, който ще се замеси в пламенна и опасна любовна връзка. Ако целта на извършителя е била просто да убие Пател, защо го беше измъчвал? И в тази връзка, защо е трябвало да идва в магазина? Можел е да го нападне в дома му или на улицата.

Сакс пак погледна към работилницата. Дали Пател или негов служител са работили над диамант или бижу с особено висока стойност?

Тя влезе в стаята. Работните места не изглеждаха да са използвани днес; цялото оборудване беше грижливо подредено по рафтовете. На едното обаче забеляза един от белите листове, сгънат като пликче за диаманти, както онези в сейфа. Това обаче беше празно. Имаше надпис с химикалка: GC-1, GC-2, GC-3 и GC-4. Имената на диамантите, които са били вътре, досети се Сакс, защото срещу всяко означение беше написано теглото в карати (в диапазона от пет до седем и половина). Имаше и някакви букви. Срещу три от тях имаше обозначение D, IF. До последния, по-малък, пишеше D, F. Обозначение за качеството може би. На листа пишеше също: Собственик: „Грейс-Кабът Майнинг“ ООД, Кейптаун, Южна Африка. Беше посочен и телефонният номер на компанията.

— Хъм — измърмори Сакс, когато видя друга бележка в долната част.

Това беше оценката на всеки от диамантите. Общата сума възлизаше на шейсет и осем милиона ЗАР. Тя извади телефона си и провери в „Гугъл“. Логично, мистериозната валута се оказа южноафрикански ранд.

По-изненадващо беше числото, което получи, след като вкара сумата в калкулатора за конвертиране на валути.

Цената в щатски долари отиваше към пет милиона.

Амелия Сакс реши, че е доста вероятно да е открила отговора на въпрос номер едно.

За да се увери, че скъпите диаманти наистина са това, което е било откраднато, Амелия Сакс се върна при сейфа и погледна всяко от стотиците хартиени пликчета.

Никое от тях не беше обозначено с буквите GC или името на компанията от Южна Африка. Едно обаждане до „Грейс-Кабът“ щеше да потвърди дали Пател е получил камъните, но разумното предположение беше, че точно тях е взел убиецът.

Знаел ли е, че те са тук? Или беше избрал фирмата на Пател на случаен принцип и го бе измъчвал, за да разбере къде са най-ценните му камъни?

На този етап можеха само да гадаят.

Сакс засне кутията и разписката от „Грейс-Кабът“, после ги прибра в пликчета за улики.

Сега въпрос номер две: измъчването.

Сакс не беше съгласна със Селито, че Пател е бил подложен на изтезания, за да каже комбинацията за сейфа и къде са най-скъпите му диаманти, като тези на „Грейс-Кабът“. В крайна сметка диамантите бяха просто стока. Изправен пред смъртта или дори заплахата от изтезания, Пател би жертвал всяка и всичките си ценности. Всички камъни сигурно бяха застраховани. Никое бижу не струва един живот или дори секунда болка.

Не, извършителят беше търсил нещо друго. Какво?

За да разбере, Амелия Сакс направи нещо, което често се принуждаваше да прави при оглед, колкото и мъчителен да беше този процес: Психически и емоционално се превъплъти в престъпника. За миг тя вече не беше ченге, вече не беше жена. Тя беше мъжът, извършил това клане.

Запита се: „Защо е необходимо да го измъчвам?

Необходимо е правилната дума. Аз се чувствам притиснат. Отчаян.

Защо трябва да го измъчвам и да го накарам да говори?“

Отново усети боцкане около лицето си, в основата на врата, по протежение на гръбначния стълб. Не от топлината и задуха, които бе изпитала по-рано. Не от ужаса винаги когато използваше този актьорски метод на вживяване. Не, това бяха симптомите от напрежението, което тресеше неговото тяло.

Нещо не е наред. Трябва да го поправя. Какво, какво, какво?

Върни се назад във времето, мисли, представи си, виж…

Малко след обяд влизам в магазина. Да, влизам в ателието след двойката, Уилям и Ана. Тези двама годеници са моят пропуск през системата за сигурност и ще умрат, защото са видели лицето ми. Чувствам облекчение при тази мисъл: тяхната смърт. Успокоява ме. Без свидетели.

Когато бутват вратата, аз заставам зад тях.

Не мога да ги респектирам и двамата само с нож. Не, трябва ми огнестрелно оръжие. Обаче не искам да го използвам заради шума.

Все пак ще го направя, ако се наложи, и те го знаят.

Уилям, Ана и Пател не помръдват.

Стоят неподвижно.

Аз не мърдам.

Аз контролирам положението.

Хубаво, сега се чувствам добре.

Удрям Пател — вероятно с оръжието. Изкарвам го от строя. Мъжът и жената вече са вързани. Плачат, и двамата. Притискат се един до друг, за да усетят присъствието на любимия. Защото знаят какво ги чака.

Това не ме трогва изобщо.

Тази мисъл внезапно я изкара от ролята на убиеца. Дишането й се учести, зъбите й затракаха, стомахът й се сви. Опита се да забие през ръкавицата нокътя на показалеца си в палеца. Усети болката. Не й обърна внимание.

Обратно. Обратно в неговата глава.

Тя пак беше убиецът.

Сега клякам, хващам мъжа за косата и прерязвам гърлото му.

След това жената.

Чувам хленченето на Пател. Но не му обръщам внимание. Стоя и гледам как мъжът и жената се гърчат и кръвта им изтича. Една задача е изпълнена. Това си мисля. Задача. Изпълнена. Добре. Зачерквам една точка в списъка. Това е всяка смърт. Едва зачеркната точка.

Обръщам се към Пател. Той лежи на земята, не е опасен. И умира от страх. Питам го за най-ценните камъни, които има.

Той ми казва. Казва ми шифъра на сейфа и аз вземам диамантите на „Грейс-Кабът“. Но — и това е ключът. Важно. Жизненоважно. Аз искам още нещо — нещо, което той не дава.

Какво?

Навеждам се и започвам да режа по друг начин; режа, за да боли, режа, за да изстискам от него информация — заедно с кръвта. Чувствам удовлетворение. Отново. Още едно порязване. Лицето, ухото, пръста.

Накрая той ми казва.

Вече съм спокоен. Ножът се забива в гърлото му. Три бързи движения.

Край.

Какво ми е казал Пател?

Какво ми е дал?

Какво толкова отчаяно искам да намеря? Какво е толкова необходимо да намеря?

Имам цяло съкровище, пет милиона долара в диаманти. Защо просто не си тръгна?

Изведнъж Сакс разбра:

Това, което ми е необходимо, е да се защитя. Аз съм обсебен от тревогата за своята сигурност. За това съм готов да измъчвам някого. За да узная самоличността на някого, който е заплаха за мен. Замазвам със спрей една охранителна камера, открадвам твърдия диск на другата, която не мога да замажа, убивам двама невинни свидетели само защото са видели лицето ми…

Трябва да се уверя, че няма други свидетели, които могат да ме издадат на полицията.

Има един човек, който ме изненада и аз го прострелях, но той се обади на спешния телефон, за да сигнализира за убийствата. Бих ли измъчвал Пател, за да ми каже името му? Той почти нищо не е видял. Носех маска, само това може да каже на полицията. И вероятно е влязъл, след като Пател беше мъртъв. Не е голяма заплаха. Не, най-вероятно бих измъчвал бижутера, за да ми каже името на друг човек, който може да е видял лицето ми.

Да, това е достатъчна причина да изтезавам някого.

Сакс излезе от ролята. Наведе глава и се облегна на стената. Задъхана, избърса потта от очите и слепоочията си. След като се окопити от мрачното превъплъщение, тя се върна в коридора и прегледа пликчетата с улики. Намери календара на Пател и го погледна. В графата за деня пишеше, че „С“ е трябвало да дойде в 11:00, а „У и А“ — Уилям и Ана, убитите годеници — в 11:45. В полето за събота пишеше също „ВЛ“, без да е посочен час. ВЛ вероятно беше отговорът на въпрос номер три — кой се е обадил на 911. Само частичен отговор, защото още не се знаеше кой стои зад инициалите.

Сакс започна да размишлява: Извършителят може да е бил във или в близост до сградата, когато С е дошъл или си е тръгнал, и може би се тревожеше, че С е видял лицето му. Искал е Пател да му каже името на С, за да го намери и да го елиминира. Същото с ВЛ.

Сакс разлисти дневника на Пател. Наред с бележки за стотици ангажименти и задачи през изминалия месец имаше две срещи със С за последните десет дни. ВЛ се появяваше редовно по три-четири пъти в седмицата. Значи ВЛ може би беше служител или съдружник; това означаваше, че е знаел шифъра на вратата и е могъл да влезе и да изненада обирджията, който е стрелял по него.

„Кои сте вие двамата? С? И ВЛ?

И къде сте?“

Изведнъж й хрумна нещо.

Ако ВЛ е този, който е изненадал убиеца, бил е прострелян и е избягал… как е избягал?

Извършителят го е прострелял. Но после сигурно веднага го е подгонил. Със забавяне от не повече от пет-шест секунди, докато прескочи труповете и заобиколи кръвта, за да не се подхлъзне, убиецът е имал добър шанс да настигне бягащия свидетел.

Сакс още веднъж огледа коридора. Предполагаше, че убиецът се е качил с асансьора, особено след като е замазал охранителната камера отпред. Или може би е използвал стълбите до асансьора.

Но на този етаж имаше още една врата, близо до офиса на Пател — авариен изход. Сакс я беше забелязала, но също и предупредителната табела: „Авариен изход. При отваряне се включва аларма“.

Тъй като никой в сградата не беше съобщил за аларма и вратата беше затворена, Сакс допусна, че извършителят не я е използвал. И едва ли е помислил, че ВЛ е избягал оттам.

Мястото на самото извършване на убийството или грабежа е първичното местопрестъпление, но има и други, разбира се. Извършителят е трябвало да стигне дотам, а после да си тръгне и всяко от вторичните местопроизшествия може да бъде източник на важни веществени доказателства. В действителност тези местопроизшествия често дават по-полезни улики от първичното, защото престъпниците могат да бъдат по-нехайни на отиване и по-непредпазливи, когато бягат.

Сакс се приближи към вратата. Извади пистолета си и я отвори. Не се включи аларма.

Тя се озова в тъмното, влажно стълбище, насочи лъча на фенера си нагоре, после — надолу, към следващата площадка. Спря и се ослуша. Чу скърцане и тракане; вятъра — този студен, гаден мартенски вятър, стенещ във фугите на старата сграда. Но не долови шум от стъпки. Или изщракване от зареждане на пистолет.

Уликите не даваха основание да очаква, че извършителят е останал наблизо, но и нямаше доказателства, че не е.

Сакс се приведе и още веднъж освети с фенерчето тъмното стълбище.

Продължи бавно надолу и на площадката между втория и третия етаж намери разпилени няколко неща.

Бяха подобни на това, което бе намерила около вратата в магазина на Пател: трески, зрънца и прах от тъмносив камък. Беше си помислила, че може да е чакъл, въпреки че по обувките на нито една от жертвите нямаше подобни следи. Освен това имаше парченца кафява хартия — като от плик за покупки или храна за вкъщи. И красноречиво, имаше куршум. Беше деформиран и сплескан и по разбития му връх се виждаха отломки от същия сив камък. По няколко от частиците имаше следи от кръв, въпреки че по куршума нямаше.

Сакс се досети за логичния сценарий. Извършителят нахълтва в магазина, открадва диамантите на „Грейс-Кабът“, убива годениците, после измъчва Пател, за да разбере кой е С, като се опасява, че може да го е видял. Убива Пател. Тъкмо се кани да си тръгне, когато ВЛ влиза в магазина, като използва шифъра за вратата. Изненадан, убиецът стреля по него. ВЛ носи хартиен плик с камъни за изрязване и полиране. Куршумът улучва един камък и ВЛ е ранен от отломките. Избягва през аварийната врата, която убиецът не проверява, защото си мисли, че ако е избягал от там, е щял да задейства алармата.

Така остават двама свидетели, за които извършителят вероятно знае: С, чието име и адрес Пател вероятно му е да казал след мъченията. И ВЛ, който може би е видял само маската за ски, но може да знае нещо друго, което извършителят не иска да се разбере.

Който и да беше ВЛ, той също бе изложен на риск, разбира се. Една от опасностите можеше да бъде, ако отломка от камъка е засегнала жизненоважен орган. Може би кървеше силно.

Този риск беше вероятен.

Другият обаче беше сигурен. Сакс предположи, че убиецът е прегледал дневника на Пател и знае, че не само С, но и ВЛ е потенциална заплаха за него.

Разбира се, извършителят можеше да избяга от града с впечатляващата си диамантена плячка.

Но след краткото превъплъщаване в неговата кожа Сакс беше убедена в обратното. Беше сигурна, че той ще остане наблизо поне за известно време: човек, който толкова спокойно извършва такива кървави престъпления, по никакъв начин не би оставил живи свидетели.

Колкото и странно да звучи, „Порт Оторити“ беше мястото, където той най-сетне се почувства в безопасност.

Огромният, позанемарен комплекс на Четиридесет и втора улица и Осмо авеню в действителност беше масивна автогара — въпреки името, което предизвикваше асоциации за океанските лайнери от екзотични места, чакащи да застанат на док.

Мястото бе оживен транспортен център, кипящ от тълпи бързащи за работа жители на предградията, пътници за и от околните летища, туристи. Тук можеше да видиш енергични, изпълнени с надежда млади таланти от всички краища на света, със сакове и раници, заредени с дънки, анцузи, плюшени играчки, презервативи, нотни партитури, скицници за рисуване, театрални сценарии и купища смели планове и крехки мечти.

Имаше също сводници, наркопласьори, измамници, сексуални маниаци — не особено умни. Но пък не е необходимо да си голям стратег, когато жертвите ти са наивни и възторжени хлапета от Уитън в щата Илинойс или Гранд Рапидс. В последно време „Порт Оторити“ се беше поочистила от тези отрепки, но не заради някакъв високо морален стремеж да се защитава младежта. Не — опасността от тероризъм караше полицията да бъде двойно по-бдителна.

Вимал Лахори знаеше много за това — или по-скоро много размишляваше за тези неща — защото „Порт Оторити“ му беше като втори дом.

Автогарата се намираше само на няколко минути пеша от работното му място при господин Пател, на Четиридесет и седма улица, и той често идваше, когато успееше да се измъкне, за да хапне нещо набързо за обяд. Обичаше да гледа хората, лицата им, жестовете и емоциите им — от тях черпеше вдъхновение, зареждаше се с него и после, у дома или в ателието, се опитваше да му придаде форма върху камъка.

Сега седеше на една пейка в чакалнята и притискаше пулсиращото място на гърдите си с ръце. Силно. Болката утихна за малко, но после се върна. Разпространяваше се, сякаш върху кожата му се беше разляла киселина и неприятното чувство сега достигаше места, където допреди го е нямало. Най-зле беше от дясната страна, където на нивото на лакътя усещаше голяма бучка под кожата. По-рано в магазина, когато убиецът вдигна пистолета, Вимал инстинктивно се беше завъртял. Или куршумът, или отломка от камък разкъса дрехите и се заби в плътта му. Вимал беше чувал, че ако отидеш в болницата и кажеш или пък те видят, че си прострелян, задължително се обаждат в полицията.

А това, разбира се, не трябваше да става.

Той бръкна под якето си и опипа гърдите си под суитчъра с щампа „Бъди оригинален“ с лявата си ръка — единствената, с която можеше да достигне мястото. Извади я, погледна пръстите си и видя кръв. Много кръв.

Вимал за миг затвори очи. Беше напълно объркан, парализиран. Господин Пател — мъртъв; носовете на обувките му, вирнати към сивия таван на магазина, още бяха пред очите на младежа. Младата двойка също. Уилям Слоун и годеницата му Ана. И маскираният мъж, който се появи на вратата и присви очи от изненада, когато го видя. Пистолетът, насочен към Вимал, и после двата звука, почти едновременно: гърмежът и изтракването от попадането на куршума в плика в ръката му.

Вимал се олюля назад и в следващия миг хукна презглава към аварийната врата (алармата не работеше от години) и после надолу по стълбите. Боеше се, че убиецът ще го последва, но той не го направи. Сигурно беше предположил, че Вимал е избягал по главното стълбище на сградата. Или може би си мислеше, че го е ранил смъртоносно.

Сега Вимал Лахори беше тук.

Търсеше утеха в оживената автогара, ако изобщо можеше да има утеха в такава ситуация.

Със смъкната ниско над очите шапка, присвит на пейката, Вимал се огледа тревожно. Дори сега, в почивен ден, мястото гъмжеше от хора. Автогара „Порт Оторити“ беше в близост до Театралния квартал. Притокът на хора за съботните матинета беше намалял. Представленията бяха започнали или след малко щяха да започнат. Но имаше още един милион неща, които човек можеше да види и да прави през уикенда, дори в студен мартенски следобед: Дисниленд, Таймс скуеър, кино, ресторанти, магазини. И неговите любими: „Метрополитън“ и „Мо-Ма“, двете галерии южно от Четиринайсета улица.

Стотици хора минаваха всяка минута покрай него.

При други обстоятелства Вимал би се заредил с тяхната енергия. Щеше да зяпа електронните табла и да си фантазира докъде могат да го закарат автобусите (никога не беше напускал Ню Йорк). Сега, разбира се, се оглеждаше за мъжа, който вероятно търсеше него.

Аварийното стълбище го беше извело в прохода за доставки зад сградата. Вимал изтича на Четиридесет и шеста улица и тръгна на запад. Продължи да бяга, без да спира. Факт е, че когато видят хилав мъж с индийски черти да тича в Диамантения квартал, хората обикновено си мислят, че е работник, бързащ да изпълни някаква поръчка — съвсем друга ще е реакцията, ако тичащият е чернокож или латино. Никой не му обърна внимание. Той често поглеждаше назад, но не видя убиеца.

Спря само веднъж за малко. Когато стигна Шесто авеню, видя уличен телефон. В града течеше подмяна на старите апарати с цифрови на системата LinkNYC, използващи всякакви начини за проследяване, а пък кафенетата и магазинчетата за вестници дори записваха клиентите. Вимал обаче успя да намери старомоден телефон и от него позвъни на 911, за да подаде сигнал за престъплението. Доколко беше полезна неговата информация, не можеше да каже: той се обади преди всичко, за да изпратят полиция и линейка, в случай че имаше някой оцелял. Тримата души в магазина изглеждаха мъртви, но кой знае? Колкото до описанието на убиеца, единственото, което можеше да им каже, беше, че е среден на ръст и е носил черни ръкавици и скиорска маска. И че изглеждаше бял. Вимал не знаеше какво е оръжието. Може би някой, който е имал повече възможност да гледа телевизия и филми от него, щеше да има по-добри познания. За него беше просто пистолет.

След като затвори, Вимал изтича до следващото кръстовище и се смеси с тълпата на Таймс скуеър, като поглеждаше често назад.

Сега беше на сигурно място, в гъмжащата от хора автогара.

Опита се да измисли с какво друго може да помогне на полицията. Но беше сигурен, че инцидентът бе случайно престъпление. Никога не бяха получавали заплахи, никога преди не се бяха опитвали да крадат от магазина. Господин Пател беше известен в целия свят като майстор-шлифовчик на диаманти. Наистина, в магазина имаше някои уникални камъни, но това нямаше как да се знае от външен човек. Фирмата му беше много малка и обикновено клиентите му идваха по препоръка на други търговци на дребно, когато имаха някакви специални желания.

Никой от тези среди нямаше да ограби друг шлифовчик, камо ли да го убива. Това просто не се случваше в света на диамантите.

Болката отново се усили.

Той пак опипа гърдите си.

Още прясна кръв.

Дали някой беше забелязал състоянието му? Вимал огледа тълпата. Една жена на съседната пейка ядеше мек геврек. Десетина души влачеха след себе си куфари като послушни кучета. Няколко бездомници се мотаеха наоколо, изпълнени с вяра в Бога или просто нямаха какво да правят.

Той извади телефона си от джоба и присви очи от болка. Изпрати съобщение и след малко с радост прочете отговора.

Изпрати глупав емотикон, после се почувства пълен идиот, че го прави при тези обстоятелства.

Втренчи се в екранчето и се замисли. Колебаеше се. Това, че нямаше съобщение от баща си, означаваше, че родителите му още не бяха научили новината. Дори когато по медиите започнеха да говорят за убийствата, неговото име едва ли щеше да бъде споменато. Очевидно той не беше сред жертвите и тъй като господин Пател му плащаше само в брой, а Вимал не държеше лични вещи в магазина, много вероятно полицията изобщо да не узнае за него.

Въпреки това, когато новината за смъртта на господин Пател се разчуеше, телефонът на Вимал сигурно щеше да звъни без прекъсване.

Той продължи да гледа втренчено надраскания екран. „Само изпрати съобщение и толкова — помисли си. — Хайде, направи го.“

Не беше като да водиш разговор. Само съобщение. Никой нямаше да му се кара, да го третира като малко дете. Едно проклето съобщение.

Написа го.

„Скоро ще чуете ужасна новина. Господин Пател е мъртъв. Обир. Аз съм добре. Но ще се махна за известно време. Ще бъда при един приятел. Скоро ще ви се обадя.“

Задържа пръста си над стрелкичката на бутона за изпращане.

Добави:

„Обичам ви.“

Посегна към копчето за изключване на телефона, но преди да го натисне, отговорът изпълни екрана.

„КАКВО ОЗНАЧАВА ТОВА? КАКЪВ ПРИЯТЕЛ??? ВЕДНАГА СЕ ПРИБИРАЙ У ДОМА!!!!“

Докато телефонът му бавно се изключваше, сърцето на Вимал затуптя толкова силно, сякаш срещу него имаше насочен пистолет. Почти мигновен отговор, замисли се той, макар че баща му ръчно беше променил всяка буква на главна.

Направи му впечатление също, че баща му не споменаваше нищо за смъртта на господин Пател или грабежа, а искаше да знае кой е приятелят на Вимал. Нямаше никакъв приятел, разбира се. Той не познаваше никого достатъчно добре, за да го помоли за подслон, особено в този случай. Беше го написал само за да успокои баща си — или по-скоро майка си и брат си.

Пред очите му отново се появиха краката на господин Пател. Вимал силно стисна клепачи, сякаш така можеше да накара видението да изчезне, но то стана още по-ярко. По-ужасно.

Той заплака тихо, като обърна гръб на тълпата. Успя да овладее сълзите, избърса лицето си и вдиша дълбоко.

Изведнъж му хрумна нещо; спомни си още нещо за убиеца. Мъжът имаше дипломатическо куфарче. Старомодно — от този тип, които вече рядко можеш да видиш. Носеше го, когато излезе от работилницата и видя Вимал. Точно на това куфарче, замисли се той, сега дължеше живота си. Престъпникът го носеше с дясната си ръка. Трябваше да го остави, за да извади пистолета от джоба си. Това даде на Вимал време за реакция — наистина, само миг — да се извърти и да вдигне ръце. Когато убиецът стреля, куршумът удари камъните, а не гърдите на младежа.

Мъж с такова куфарчето сигурно се набиваше на очи. Вимал трябваше да се обади още веднъж на 911 и да им каже тази подробност. Така полицията щеше да знае кого да търси.

Вимал стана и тръгна към уличния телефон. Знаеше, че щом се обади, някой от полицейската централа ще се свърже с колегите си тук — наоколо се виждаха петима-шестима униформени — за да им съобщи, че някой, който има информация за престъплението, е на автогарата. Трябваше да си тръгне веднага след като затвори телефона.

В този момент видя, или по-скоро почувства, че някой се приближава.

Обърна се и видя мъж на около трийсет и пет, с тъмно палто, който вървеше към него и се оглеждаше наляво-надясно, докато си проправяше път през тълпата. Със същия ръст и телосложение като убиеца. С мрачно лице.

Убиецът носеше яке, нали?

И този човек нямаше куфарче.

Но един умен престъпник би сменил дрехите, които е носил на местопрестъплението.

Или, по дяволите! Ами ако са били двама? Това беше… как му казваха? Съучастникът.

Във всеки случай мъжът със сигурност се приближаваше към него. Държеше нещо малко и тъмно в едната си ръка. Едва ли пистолет — нямаше да посмее да стреля тук. Сигурно беше ножът, с който е убил младата двойка и Пател.

Вимал се огледа за полицаи. Най-близките бяха на около петдесет метра и мъжът бе между тях и Вимал.

Освен това полицията беше последното, с което искаше да се замесва.

Бягай! Махай се!

Той се обърна и тръгна бързо към най-близкия коридор, покрай чиито стени имаше шкафчета за багаж. Болката в гърдите и страната му се усили, но той продължи с бърза крачка.

Отпред коридорите се пресичаха под формата на буква Т. Наляво или надясно? Надясно имаше повече светлина. Той свърна вляво.

Грешка. Коридорът продължава още три метра и свършваше с врата, на която пишеше: „Високо напрежение. Само за упълномощени лица. Вход забранен“.

Пробвай!

Заключено. Вимал видя сянката на мъжа зад себе си.

„Сега ще умра“ — помисли си.

Представи си не лицето на майка си или на брат си. Не шесткаратовия диамант с шлифовка тип „маркиз“, който беше завършил миналата седмица и който господин Пател обяви за „сносен“ — неговата най-висша похвала.

Не, в този вероятно последен момент на живота си Вимал си помисли за едно парче гранит, което имаше в работилницата си: с форма на четиристенна пирамида. С наситен зелен цвят и черни жилки със съвсем леко загатване на златисто. Представя си всеки сантиметър от него.

Мъжът спря на ъгъла и се вгледа в него с присвити очи.

Тогава Вимал си помисли: „Не“. Пое си дълбоко дъх и тръгна напред, като се изпъчи колкото можеше, за да изглежда по-висок. Нямаше да чака и да трепери. Щеше да се бие.

Вимал не беше едър мъж, но страстта му бяха камъните; той постоянно режеше, цепеше, полираше. Работеше с тежки инструменти. Понякога вдигаше голям камък с изпъната напред ръка и мислено го призоваваше да му разкрие душата си, за да може да я освободи.

Сега мускулите му се напрегнаха и той извади от джоба си единственото оръжие, което имаше: най-големия камък, „Самотната птица“, който беше носил в плика, когато този тип — или неговият съучастник — стреля по него. Скри го зад гърба си.

Вимал почти се усмихна, с мрачно чувство за хумор, когато си спомни играта, която с брат си Съни играеха като малки: камък-ножица-хартия.

Ножицата реже хартията.

Хартията покрива камъка.

А камъкът счупва ножицата.

Той стисна здраво камъка.

О, да, щеше да се бие… да удари мъжа с все сили, да отблъсне ножа и да избяга.

От него. И от полицията.

Мъжът се приближи и се усмихна.

— Ей, младежо. Махах ти, но не ме видя.

Вимал спря, не каза нищо. И стисна по-силно камъка. Приветливото лице сигурно беше трик, за да го заблуди.

— Забрави това на пейката. В чакалнята.

Мъжът му показа не нож, а мобилен телефон. Вимал присви очи и опипа джобовете си. Да, това беше неговият телефон. Двамата се приближиха един към друг и мъжът му го предаде.

— Добре ли си, пич?

Вимал се намръщи:

— Да. Просто… имах напрегнат ден. Колко глупаво от моя страна. Извинявай.

Пъхна камъка обратно в джоба си; другият мъж изглежда не забеляза.

— Е, случва се. Аз веднъж забравих новия си айфон на детската площадка, когато с жена ми бяхме извели момчетата в парка. Когато разбрах, след като се прибрахме вкъщи, позвъних на номера. Някакво хлапе — на около десет — вдигна. Казах му, че това е моят телефон, а той знаеш ли какво? Само попита каква ми е паролата за „Ап стор“.

Добрият самарянин се засмя и Вимал също се насили да се усмихне.

— Благодаря — изрече колебливо.

Другият мъж кимна и тръгна към опашката за един автобус, пътуващ за Ню Джърси.

Вимал се върна до обществения телефон. Застана с наведена глава, пое си бавно дъх, опита се да се успокои. Набра 911. Когато каза, че се обажда по повод на грабежа на Четиридесет и седма улица, служителката се опита да го задържи на линията, но той само каза:

— Мъжът с пистолета имаше черно дипломатическо куфарче. Като бизнесмен.

После затвори и бързо тръгна към изхода, като хвърли последен поглед на таблото, пълно с толкова много дестинации. Всички като че ли го канеха.

Но всяко нещо по реда си. С наведена глава Вимал се смеси с тълпата на тротоара и тръгна на юг, като вървеше максимално бързо, доколкото болката му позволяваше.

„Къде сте, пиленца?“

Къде бяха двете кокошчици, които искаше да нареже и да изпече?

Двете пиленца, които знаеха прекалено много.

Които трябваше да умрат по-рано. Но се измъкнаха.

Тъжно, тъжно, тъжно. Но не всичко става така, както трябва, мамка му.

Вмирисан на тежки цигари и афтършейв „Олд Спайс“, Владимир Ростов сега забеляза някого, който можеше да му помогне да намери своите пиленца.

Намираше се в Диамантения квартал, на стотина метра от сградата, в която беше магазинът на Джатин Пател, сега оградена с жълти ленти и пълна с полицаи. Той, разбира се, гледаше от разстояние. Беше вече сумрак, краят на работното време в района, и Ростов наблюдаваше своята цел — собственика или управителя на един малък бижутериен магазин. Мъжът тъкмо спускаше тежката механична метална врата пред витрините. Приличаше на индиец и Ростов се надяваше, че познава Пател; диамантената гилдия в Ню Йорк не е толкова голяма, колкото може да си помисли човек.

Бижутерът сложи два солидни катинара на халките на вратата, а с трети заключи електронното табло, управляващо мотора.

Беше хилав и се огледа неспокойно. Хубаво. Ростов обичаше плашливите пиленца. Те винаги бяха готови да помогнат.

Руснакът успешно се смесваше с пейзажа. Ню Йорк беше град на тъмните връхни дрехи, каквито и той носеше. Град, в който хората не се гледат в очите, ходят с наведени глави и не си говорят. Смесваше се с пейзажа… Твърде малко запомнящи се черти имаше в този набит, четирийсет и четири годишен мъж. С повече мускули, отколкото тлъстини, с издължено, четвъртито, конско лице. Бивш военен, той имаше военна осанка и военна физика. Това, което нямаше — и никога не беше имал — бе военно мислене, което означаваше дисциплина и изпълняване на заповеди.

Имаше вид на обикновен минувач, но трябваше да положи усилие да не оглежда твърде маниакално улицата. Опитваше се да не си мърмори. Нито на себе си, нито на околните. Това, разбира се, нямаше да бъде добре. Той отлично съзнаваше, че е малко по-различен от другите хора.

Владимир Ростов беше, както сам се изразяваше, „вкаменен“.

И затова трябваше да полага големи усилия, за да внимава. Беше способен да се държи нормално, но понякога стигаше до ръба на лудостта. И сега усещаше това глождещо чувство, докато оглеждаше улиците, пълни с евреи, индуси и китайци, които продаваха своите евтини боклуци на масите.

„Пролетариат!“ — помисли си мрачно и се изсмя наум. Той с усилие потисна, да, маниакалната усмивка. Благодаря, Ленин. Бил си луд, но си разбирал.

Погледна близката витрина — злато, сапфири, изумруди.

Диаманти.

Кръвта на земята. Четиридесет и седма улица беше истинско кръвопролитие. Като кръвта в магазина на Пател.

Индиецът, когото Ростов наблюдаваше, тръгна към Пето авеню и зави на север, без да подозира, че някой го следи. „Ще ми помогнеш ли да намеря моите пиленца?“ — помисли си Ростов, като опипа макетния нож в джоба си, точно до пистолета.

Неговите пиленца… в съзнанието на Ростов, думата означаваше нещо повече от просто „малка кокошка“. За него тя беше също синоним на курва, плячка, презрение, но винаги с привкус на удоволствие.

Едното пиленце, което трябваше да намери, беше момчето на търговеца на диаманти. Име — неизвестно, но вероятно с инициали ВЛ. А другото — евреинът, който се беше срещнал с Пател, преди магазинът на търговеца да се превърне в един малък Сталинград.

Две пиленца.

Сега той беше по следите на своите жертви.

Ростов запали цигара, дръпна силно няколко пъти, после я хвърли на земята и я стъпка. С вдигната яка и ниско нахлупена шапка, закриваща късата му руса коса, продължи след индиеца. Къде отиваше? Дали щеше да вземе метрото или автобус? Или живееше в Горен Ийст Сайд, баровския квартал на Ню Йорк? Човекът притежаваше бижутериен магазин, значи имаше пари. Но Ростов не мислеше, че много индийци живеят в тази част на града. Районът изглеждаше запазен само за избрани и той предполагаше, че представителите на малцинствата не са добре дошли.

Сърцето на Ростов затуптя малко по-силно, когато минаха покрай „Хари Уинстън“, известен бижутериен магазин на Пето авеню. Скромната златна табелка до солидната врата, гласеше:

Тази кокошчица вече беше прекалено скромна.

Ростов погледна изпитателно красивата сграда, като се питаше какви количества и колко ли скъпи камъни има вътре. Невъобразимо. Уинстън, който бе починал през 70-те години, беше може би най-прочутият бижутер в света. Собственик на диаманта „Хоуп“ и масивния необработен седемстотинкаратов „Варгас“, той бе първият бижутер на звездите. (Уинстън беше оригиналният автор на идеята да се дават под наем прекрасни накити на актрисите за церемонията по връчване на оскарите.)

Ростов се замисли за един камък, който компанията бе придобила преди няколко години на търг в „Кристис“: „Уинстън Блу“, най-големият яркосин диамант, продаван някога. Имаше нестандартна форма (това са така наречените „фенси“ диаманти, отклоняващи се от обичайната кръгла форма „брилянт“) — крушовидна. С тегло около тринайсет карата, според стандартите на Американския институт по скъпоценни камъни, той беше безупречен. Ростов го бе виждал само на снимки, разбира се, и се питаше дали камъкът се намира в магазина в момента.

Това, което му правеше впечатление във връзка с диаманта, беше, че статиите за него в пресата само между другото споменаха неговата рядкост и съвършенство; акцентът се поставяше най-вече на факта, че е продаден за близо два милиона долара на карат, рекордно много за син диамант. Светът оценяваше камъка не по качествата, а по цената му.

Проклети медии.

Проклето обществено мнение.

Дали го пазеха някъде в тези свещени зали? — запита се той. Сърцето му се разтуптя при тази мисъл. Дори да не следеше индиеца сега, Ростов нямаше да може да влезе, разбира се. Всеки квадратен сантиметър от лицето му щеше бъде документиран от камерите. Десетки пъти. Даже беше чувал, че някои камери са с толкова висока разделителна способност, че могат да ти снемат пръстовите отпечатъци.

Това не го устройваше.

Жалко.

Ростов се закашля. Търговецът не го чу и руснакът овладя кашлицата. Жертвата продължи на север и след двайсет минути зави на изток. Мина още четири пресечки — във вече не толкова престижен квартал. Улицата беше пуста и когато той минаваше покрай една каменна постройка със сутеренен апартамент, чийто вход се намираше под нивото на улицата, Ростов бързо го настигна. Изблъска индиеца надолу по стълбите, показа му пистолета, после пак го прибра в джоба си.

— Не! Какво…

Ростов го удари по главата, но повече за да го стресне, отколкото да му причини болка.

— Шшшшт.

Мъжът кимна, сви се страхливо.

Винаги услужливи…

Бяха пред вратата и прозореца на сутеренния апартамент, но вътре не светеше.

— Моля ви, не ме наранявайте. Имам семейство.

— Аха, хубаво. Семейство. Добре. Как се казваш, семеен човече?

— Аз… казвам се Нашим.

— Индиец ли си?

— Не, не, персиец.

По дяволите.

Ростов се ядоса.

— Искаш да кажеш шибан иранец.

— Ами… не точно. — Очите на човека бяха разширени от страх. — Дядо ми е бил приятел на шаха! Но да, може да се каже.

— Какво ми дреме?

Това усложняваше задачата му. Но трябваше да направи каквото може.

— Имаш ли портфейл?

Гласът на Нашим потрепери.

— Да, да, имам. Вземете го. Имам и пръстен. Хубав пръстен. Часовникът ми не е толкова хубав, но…

— Само си отвори портфейла.

— Нямам много пари.

— Шшшт. Отваряй.

С треперещи ръце Нашим се подчини.

Ростов извади шофьорската книжка и я засне с телефона си. После забеляза една снимка. Извади я. На нея се виждаха Нашим, вероятно съпругата му и две пълнички, красиви момичета — дъщерите му.

— Май наистина си семеен мъж. И голям късметлия.

— Ох, моля ви. — В очите на иранеца се появиха сълзи.

Ростов засне и снимката. Върна я заедно с шофьорската книжка на бижутера. Мъжът не успя да ги прибере обратно в портфейла си, толкова силно трепереха ръцете му. Ростов ги прибра вместо него и напъха портфейла в джоба му. Потупа го три пъти. Силно.

— Сега, търся един човек. Защо, това не ти влиза в работата. Ако ми помогнеш, нищо няма да ти се случи. Така няма да дойда на Първо авеню номер 1422, апартамент 5С, и да се запозная с прекрасното ти семейство.

— Да. — Мъжът заплака още по-силно. — Разбрах.

Ростов не се интересуваше дали е разбрал.

— Познаваш ли Джатин Пател?

— Ти ли си онзи…

Мъжът изведнъж замълча.

Ростов наведе глава и се втренчи в Нашим със сините си очи.

— Не много добре — измънка бижутерът. — Само веднъж съм се срещал с него. Знаех за него. Всички го познаваха.

— Интересуват ме двама негови познати. Някой си ВЛ, също индиец като него. По-млад. Може би работи за Пател. Или е работил за Пател. И един евреин на име Сол Вайнтрауб. Има фирма за търговия с диаманти някъде в Лонг Айлънд Сити. Но искам да разбера къде живее. Ясно? Виждаш колко е лесно. Правя всичко, за да те улесня. Кой е ВЛ? И къде мога да намеря Вайнтрауб?

— О, бих ви казал, ако знаех. Честна дума! Но не знам. Кълна се. Всички работим в Диамантения квартал: евреи, индийци, китайците, и ние. Но не общуваме много помежду си. Продаваме един на друг, купуваме един от друг. Но това е всичко. Не знам кои може да са тези хора. Моля ви, не наранявайте мен и семейството ми! Мога да ви дам пари.

— Да съм искал пари?

— Извинявайте.

Ростов му вярваше. И след известен размисъл реши, че е полезно, че човекът е иранец. Той би продал евреина на мига и вероятно също и индиеца.

— Нашим, Нашим… В такъв случай ще си поиграем една игра. Обичаш ли игри?

Иранецът мълчеше.

— Лов на съкровища. Знаеш ли какво е това?

— Знам какво е.

— Ето какво, приятелю. Така ще направим. Ти ще започнеш да разпитваш. Бъди внимателен. Не трябва да предизвикаш подозрения. Разпитай за този ВЛ и за Сол Вайнтрауб. Да, да! Готов ли си да играеш, приятелю?

— Ще го направя. Обещавам.

— Дай ми телефонния си номер.

Ростов записа номера и натисна копчето за набиране. Телефонът на Нашим иззвъня.

— Добре, добре. Не се опитваш да ме лъжеш. Това е добре. Хайде сега на работа, Нашим. Ще ти се обадя утре да разбера какво си открил. И ще продължа да ти звъня, докато не спечелиш лова на съкровища. Стискам палци да успееш! Сега ще се прибирам и ти също си отивай вкъщи. — Ростов потупа иранеца по гърба. Обърна се да си ходи, но се спря. — Дъщерите ти. Как се казват?

Изведнъж изпита онова чувство, дразнещия глад.

Вкаменен…

Иранецът го гледаше ужасено.

— Не! Няма да ти кажа нищо за тях.

Ростов сви рамене:

— Няма значение. Аз ще им измисля имена. Високата, мисля, ще бъде Шехерезада. А по-малката и по-красивата ще бъде, примерно… Котенцето. Лека нощ, Нашим. Лека нощ, друг мой.

Навън започваше да се смрачава и хората в импровизираната лаборатория на Райм започваха преследването на човека, когато бяха нарекли Извършител 47 — по номера на улицата, където бе извършил грабежа и убийствата.

Райм наблюдаваше как Сакс и Мел Купър — неговият любим лабораторен специалист от полицията на Ню Йорк — анализират пробите, които тя беше донесла от магазина на Пател.

Лон Селито също беше тук — стоеше в един ъгъл и говореше по мобилния си телефон с началниците си. Медиите раздухваха историята за убиеца с макетния нож в Диамантения квартал — последното, което кметството искаше. Като гладни животни в зоологическата градина журналистите трябваше да получат някой кокал. Това обаче не засягаше Райм. Той следеше с цялото си внимание напредъка на стройния, и да, малко задръстен на външен вид лабораторен техник и Сакс.

Униформеният Рон Пуласки също беше получил задача. В момента обикаляше Диамантения квартал да търси очевидци. Досега нямаше голям успех. Беше се обадил пет минути по-рано да съобщи, че за момента не е открил нищо. Снабден със списък на клиентите и бизнес партньорите на Джатин Пател, той имаше задача да провери дали някой не е чувал за потенциални заплахи (или да прецени дали някой от тези хора не е престъпникът).

Никой от хората, с които Пуласки или другите му колеги бяха говорили обаче, нямаше представа кои може да са „С“ и „ВЛ“ от календара на Пател.

Със същия неуспех преминаваше търсенето в магазините и ресторантите на Четиридесет и седма улица и околностите.

— Никой не иска да говори с мен, Линкълн — беше се оплакал младият полицай. — Като че ли се страхуват, че някой ще ги види, че помагат. Сякаш извършителят може да е някъде наблизо и да си записва.

— Продължавай, Новобранец — каза Райм и затвори.

И без това нямаше голямо доверие на свидетелите — за него техните показания бяха силно ненадеждни. По-скоро се надяваше, че някой ще насочи Пуласки към място, където бягащият извършител може да е изхвърлил или случайно да е изпуснал улики.

Райм погледна голямата бяла дъска, на която Сакс и Купър записваха резултатите си.

Знаеха няколко неща от анонимното обаждане (ако приемеха, че информацията е точна): Извършителят вероятно беше бял мъж и е носил черна скиорска маска. Бил е с ръкавици и въоръжен. Среден на ръст. На 911 се беше получило друго обаждане и мъжът бе съобщил, че убиецът е носил черно куфарче. То не беше намерено на местопрестъплението, следователно сигурно още беше го носеше, освен ако не го е изхвърлил.

Сакс смяташе, че обадилият се е работникът или съдружник на Пател, който е изненадал убиеца и е бил прострелян, ВЛ. Бяха проверили автогарата „Порт Оторити“, откъдето се беше обадил втория път, но не бяха открили следи от ранен човек. Райм поиска някой да изземе монетите от уличните телефони, от които бяха проведени обажданията, и да ги даде за снемане на пръстови отпечатъци.

— Обажданията на спешния телефон са безплатни — отбеляза развеселено Селито. — Разходите се поемат от бюджета на общината.

Бяха предупредили всички болници да уведомяват полицията за всички случаи на ранени с парченца от камъни в раната, но вероятността някой от повече от хилядата лекари в спешните отделения из цял Ню Йорк да научат за това искане и ако научат, да съобщят, беше много малка.

Сакс се обади във фирмата собственик на диамантите „Грейс-Кабът“ в Кейптаун, Южна Африка. Поради часовата разлика там беше ранна утрин и тя остави съобщение. Съществуваше все пак вероятност камъните да са били изпратени обратно или на друго място, например на някой друг шлифовчик, работещ с Пател.

Ако случаят беше такъв, нещата още повече щяха да се усложнят и специалистите по веществени доказателства с висока стойност трябваше да определят по описа на диамантите дали изобщо нещо е откраднато.

Що се отнася до събраните до момента улики, имаше стотици пръстови отпечатъци: от магазина, от асансьора, от дръжките на външните врати и тези към стълбището, от парапетите. Но никой не фигурираше в базата данни на ИАФИС. Райм и не очакваше да намерят съвпадение; големият брой отпечатъци от платнени ръкавици подсказваше, че Извършител 47 не ги е свалил от ръцете си нито веднъж.

„Те никога не се стремят да ни улеснят, нали?“ Това бе риторичен въпрос, който Райм не си направи труда да зададе на глас.

При някои престъпления — например сексуалните посегателства и сбиванията — обикновено се извършва богат обмен на ДНК. В такива случаи Националната генетична база данни, или КОДИС, може да разкрие самоличността на извършителя. Но при престъпление като това, когато убиецът е носил ръкавици, дрехи с дълги ръкави и дълъг панталон — както и плетена маска на лицето — шансът да е оставил ДНК беше много малък.

Сред събраните проби имаше влакна от тъкани, които не съответстваха с дрехите на никоя от жертвите. Някои от тях бяха от черен памучен плат, най-вероятно от ръкавици — понеже бяха открити върху дръжките на вратите и чекмеджетата. Освен това Сакс бе открила черни полиестерни влакна, които най-вероятно бяха от маската.

Нямаше празни гилзи — убиецът ги беше прибрал.

— Какво имаме там? — нетърпеливо попита Райм.

Гледаше изпитателно електростатичните отпечатъци от обувки от магазина на Джатин Пател, сканирани и показани на един екран с висока разделителна способност.

Мел Купър носеше бяла престилка, боне и ръкавици, а също и маска. И неповторимите си очила в стил Хари Потър.

— Трудно е да се каже със сигурност — отговори той, — но нашият човек носи между 43-и и 45-и номер. — Тъй като върховете на обувките са завити леко нагоре и размерът на токовете варира, понякога е трудно да се определи точният номер. Има някои отличителни следи от износване, но не и грайфери.

— Значи градски обувки.

— Да.

Много по-добре е, ако престъпникът носи маратонки. По следите от грайфери може да се определят марката и моделът, а от там понякога дори цветът.

— Някакви тънки линии от кръв в непосредствена близост до отпечатъците от обувки?

Райм гледаше една снимка, направена от Сакс с цифровия й апарат „Сони“.

— Линии ли? — попита Купър.

— Вълнообразни линии, надиплени линии — измърмори Райм. — Не мога да кажа.

Когато осъзна, че Селито и Купър го гледат с недоумение, понечи да обясни, но Сакс, наведена над една лабораторна маса, го изпревари:

— От влачещи се връзки. Няма да проличат на електростатичния отпечатък, но ще се видят, ако са се натопили в кръвта.

Райм се усмихна. Обичаше я.

— Аха.

Купър се вгледа в снимките на отпечатъците. Селито погледна за момент, после пак заби поглед в телефона си.

— Охо, скучно ни е, а, Лон? Много разследвания са се провалили заради пренебрегването на нещо толкова тривиално, като дали извършителят е носил обувки с връзки, или не.

— Слушай, Линк, ти си гуруто на вълнообразните кървави следи от обувки. Не аз.

Селито прие още един телефонен разговор и излезе от стаята.

Оказа се, че няма следи от връзки. Вероятно престъпникът не е имал.

Свидетелят беше съобщил само за един извършител и следите от обувки потвърждаваха, че убиецът е бил сам.

Съдейки по многоъгълните нарези върху куршума, оръжието му най-вероятно беше 9-милиметров „Глок“, като този на Сакс. За последните 150 години всички оръжия се произвеждат с вътрешни грапавини в цевта, които придават въртеливо движение на куршума и правят изстрела по-точен. При повечето това са бразди и гребени. При „Глок“ обаче има вълнообразни неравности, а не остри ръбове, и това придава на куршума по-голяма скорост и мощност. Това не са единствените оръжия с тази особеност — има я при „Хеклер и Кох“, „Кар Армс“, „Магнум Рисърч“, „Танфолио“ и ЧЗ — но „Глок“ е най-разпространената марка с многоъгълни нарези.

Селито затвори телефона и обяви:

— Това бяха двамата униформени, които изпратихме при сестрата на Пател да й съобщят новината. Съпругата му е починала преди няколко години и сестра му е единственият близък човек, който живее в района. Казаха, че го приела много тежко. За малко не припаднала. Изчакали да се прибере съпругът й, за да разпита и двамата. Тя казала, че не знае много за бизнеса на брат си. Това било „мъжка работа“, цитирам. Пател никога не е споделял пред нея или съпруга й, че се тревожи за безопасността си или че подозрителен човек обикаля около магазина. Но е бил много известен като шлифовчик — както тук, така и в чужбина. Възможно е да се е разчуло, че държи някои скъпи дрънкулки, които могат да представляват интерес за крадците.

— Съдружници? — попита Сакс. — Служители? Сестрата има ли представа кой може да е свидетелят?

— Казала е, че не знае. Пател е бил единствен собственик. Нямал щатен персонал — бил прекалено стиснат и нямал доверие на никого да работи с неговите камъни. Освен, според сестра му, някакъв младеж, който от време на време работел там като чирак. Нашите хора попитали за С и ВЛ. Но нищо.

— Вероятно е плащал в брой на младежа, неофициално, за да пести от данъци — отбеляза Сакс. — Значи няма информация за плащанията, по която да го открием.

Екип от Отдела по криминалистика в Куинс беше претърсил скромния апартамент на Пател в Горен Уест Сайд в Манхатън, където беше живял сам, след като съпругата му починала от рак преди няколко години. Не открили следи от взлом, нито — за което Райм изрично бе напомнил да проверят — от диамантите на „Грейс-Кабът“.

Не намериха и телефона на Пател, затова сега един техен познат в Отдела за компютърни престъпления се опитваше да получи списък с номерата, с които е говорил, от телефонния доставчик. Надяваха се, че някое от тези обаждания ще бъде от или до С или ВЛ.

Сакс се дръпна настрана, за да приеме обаждане, и закима разсеяно, докато слушаше, като си водеше бележки. После каза на човека, с когото говореше, имейл адреса си.

Миг по-късно от един компютър се чу сигнал за получено съобщение. Сакс прекъсна разговора и отвори писмото.

— Хайде да погледаме филмчета — обяви тя. — От охранителната фирма на сградата. Това е запис от видеонаблюдението на етажа тази сутрин. — Изтегли файла и го пусна. На екрана се появи зърнеста черно-бяла картина.

Райм се приближи с инвалидната количка. Пател беше дошъл на работа около 8:30. До няколко минути преди единайсет не се случи нищо. Тогава се появи мъж с брада, черно палто и шапка с къса периферия, може би също с къса тъмна коса. Той натисна звънеца на Пател, влезе и остана вътре двайсетина минути.

— Вероятно С — срещата на Пател в единайсет часа.

Пет минути след като той си тръгна, според индикатора за часа на записа, върху екрана започнаха да се появяват черни петна и за част от секундата се мерна ръка с ръкавица и силуетът на глава с плетена маска, докато извършителят замазваше с черен спрей стъклото, стараейки се да стои встрани от видимото поле. Размитите изображения — буквално тринайсет кадъра — не издаваха нищо.

Райм погледна Купър, който вече очакваше въпроса и каза:

— Анализирах боята. Масов продукт. Неустановим източник.

Криминалистът изръмжа.

— Записът от камерата на Пател го няма — припомни Сакс. — Извършителят го е взел, но колегите от „Мидтаун-Север“ ще съберат записите от камерите на улицата. Повечето камери на магазините са вътре, но има няколко външни. Ще видим какво ще излезе от тях. Освен това проверяват входа за доставки на Четиридесет и шеста улица; това е мястото, където излиза аварийният изход.

Тя помоли Купър да извади най-ясния кадър на С от камерата в коридора. Той обработи снимката и я изпрати на електронната поща на Сакс.

— Ще се свържа с нашите хора, които търсят свидетели. Да видим дали ще намерят някого, който познава този човек — каза тя.

Седна на един компютър, влезе в системата и качи снимката, за да бъде разпространена до всички.

Мел Купър се обърна към останалите:

— Определих вида на камъните, които чиракът — или който друг може да е бил — е носил, когато куршумът ги е улучил. Става дума за серпентинит — нарича се така заради цветовете и разнообразните шарки; прилича на змийска кожа. А включенията в него, ако не са гранати или диаманти, са от кимберлит. Това е. Виждам кристалчета, които може да са от диамант. Пател вероятно ги шлифова и прави от тях колиета и обици.

Един стационарен телефон в стаята иззвъня. Международният код, който се изписа на дисплея, беше непознат за Райм.

Сакс погледна.

— Южна Африка. — Включи на високоговорител и вдигна. — Да?

— Ало, здравейте. Търся детектив Амелия Сакс. — Акцентът беше мелодична смесица от холандски и английски.

— Аз съм детектив Сакс.

Мъжът се представи като Луелин Крофт, директор на „Грейс-Кабът Майнинг“ в Кейптаун.

— Господин Крофт, включени сме на високоговорител. Тук съм с лейтенант Лон Селито от Нюйоркската полиция и Линкълн Райм, консултант.

— Получих вашето съобщение. Казвате, че е имало кражба, която може би засяга и нас.

— Точно така. Не споменах подробности в съобщението, но сега за съжаление трябва да ви кажа, че шлифовчикът на диаманти, при когото са били вашите камъни, Джатин Пател, беше убит при грабеж.

Крофт пак замълча. Издиша шумно.

— Не! О, не. Видяхме се миналата седмица. Не, това е ужасно! — Гласът му заглъхна. — Не мога… убит?

— Да, съжалявам.

— Работим заедно от години. Беше един от най-добрите шлифовчици на диаманти в Ню Йорк. Даже в света. — Гласът му потрепери. Крофт се изкашля и продължи: — Казвате, че нашите диаманти са били откраднати, така ли? Сигурни ли сте?

— Не е сто процента сигурно. Това е една от причините, поради които ви потърсих. Намерих празна кутия с разписка за получена пратка от четири артикула с идентификационни номера GC от едно до четири.

— Да — потвърди Крофт с разтревожен глас. — Нашите са.

— И струват около шейсет и осем милиона ранда?

Въздишка. След това нищо.

— Господине?

— Да, това е застрахователната стойност. Бяха сурови, тъй че след обработка щяха да струват много повече.

— Аз съм детектив Лон Селито. Значи, доколкото ви е известно, Пател е държал камъните при себе си, така ли? Възможно ли е да ги е изпратил някъде другаде за обработка?

— Не, не. Никога не би направил такова нещо. Само той беше достатъчно талантлив, за да работи върху тях. Боже мой! Тези камъни… знаете ли кой го е направил?

— В момента разследваме — отговори Сакс.

— Кой знаеше, че тези диаманти са у Пател? — попита Селито.

Крофт се поколеба, после отговори:

— Нямам представа, разбира се, на кого може да е казал Джатин. Но се съмнявам, че е споменал за тях на някого. Не знам доколко сте запознати с диамантената индустрия, но никой не говори за работата си. Особено за неповторими камъни като тези. Сигурността е от първостепенно значение. А в нашата компания? Вътрешен човек, сигурно това подозирате. Само няколко души от ръководството знаеха, че камъните отиват при Джатин. Но всички сме равностойни партньори в компанията и, честно казано, всички сме доста добре финансово. Що се отнася до служителите и миньорите… След като даден камък бъде добит и преработен, никой не знае къде отива. Понякога транспортните компании продават информация на крадците, но аз лично пренесох суровината до Ню Йорк. Толкова беше ценна. — Крофт пак замълча. — И незаменима.

— Кое? — намеси се Райм. — Казахте „суровина“. Какво е това?

— Извинявайте. Така наричаме нешлифованите диаманти. Суровина. — Крофт пак замълча. — Аз лично мисля, че крадецът не е знаел конкретно за нашите камъни. Избрал е магазина на Джатин произволно и е поискал необработени диаманти. Готовите камъни имат лазерни регистрационни номера — могат да се видят само под лупа. Но това прави пласирането им много трудно. Има много по-добър нелегален пазар за необработени диаманти. Професионалистите винаги търсят сурови камъни.

— Знаете ли за някого в Америка, при когото крадецът би отишъл с откраднатите диаманти? — попита Сакс.

— В Америка, не. Но мога да ви дам номера на нашата застрахователна компания в Ню Йорк. Така или иначе трябва да обявя кражбата на камъните. Някой от техните хора ще може да ви помогне. — Крофт каза номера и Сакс го записа.

— Надявам се, че ще впрегнете всичките си усилия, за да хванете този човек — добави той. — Това е огромна трагедия. Невъобразима.

Трима убити, единият от тях измъчван. И двама свидетели в опасност.

Но Луелин Крофт изглежда имаше друго предвид.

— Вижте, не мисля, че крадецът ще се опита да продаде камъните веднага. Първо ще трябва да ги шлифова, бързо — да ги осакати, и готовите диаманти ще изчезнат на масовия пазар в Амстердам, Ерусалим или Сурат. Тези камъни са създадени за величие. А сега? Ще бъдат опропастени. — Той повтори: — Трагично!

Лицето на Селито се изкриви в гримаса.

— Е, господин Крофт, ще направим всичко възможно, за да го заловим — каза Амелия Сакс. После добави хладно: — И ще се погрижим никой друг да не умира.

Разтреперан в мартенския студ, притиснал ръце до хилавите си гърди, Вимал Лахори седеше в парка на Вашингтон скуеър, този приятен анклав от спокойна зеленина насред Гринич Вилидж. Тук в по-хубави дни можеше да се види пъстро множество: улични музиканти и детегледачки, раздърпани наркопласьори, сериозни студенти и ученици, вдъхновени поети, вглъбени в размисли учени и предприемачи, които можеха да си отидат пеша у дома от финансовата или адвокатската си кантора на Уолстрийт, но обикновено предпочитаха лимузини.

Сега, в ранната вечер, Вимал седеше в една мрачна и пуста част на парка, далеч от високата и ярко осветена арка, копие на Триумфалната в Париж. Той погледна към аудиториите и общежитията на Нюйоркския университет и елегантните къщи от ерата „Хамилтън“ със светещи прозорци. Хората вътре сигурно се готвеха за излизане, вземаха си душ, обличаха се. Или режеха зеленчуците и дегустираха виното за предстоящата вечеря. При вида на тези малки, недостъпни удоволствия на Вимал Лахори му се плачеше. Той разсеяно се заигра с кафявата платнена гривна, която Адила му беше направила. Баща му бе изказал опасение, че може да попречи на работата му, и затова той я беше сложил едва като излезе от къщата.

Като се озърташе на всяка крачка по време на дългата, студена разходка, Вимал беше минал по сложен маршрут от „Порт Оторити“, която се намираше на трийсетина пресечки на север от тук. Първоначално мислеше да вземе метрото, но след уплахата, когато човекът от автогарата му върна телефона, реши да повърви пеша.

Не беше много вероятно убиецът да дебне в метрото, да се качва на влак след влак, с надеждата да го намери. Разбира се, той беше видял Вимал и знаеше точно как изглежда. Но чиракът шлифовчик бе видял само маска, ръкавици и тъмни дрехи.

Параноята му не беше толкова неоснователна; беше се отбил в един бар да изпие набързо две кока-коли и видя новините. От тях разбра, че извършителят още е на свобода, въоръжен и опасен. Полицията призоваваше всеки, който има информация за престъплението, да се обади незабавно. Тонът на полицейския говорител загатваше: „в името на собствената си безопасност“. Може би имаха информация, че убиецът го търси заради онова, което е видял. Трябваше да приеме, че е така.

Пак си спомни окървавения магазин. Шокът бе отминал и се беше сменил с ужас и скръб. Господин Пател — мъртъв. Той беше майсторът, намусен и винаги недоволен. Но разумен. Грижовен по свой начин. И каквото и да мислеше Вимал за занаята, на който господин Пател бе посветил целия си живот, не можеше да каже друго за човека, освен че беше гений. Вимал знаеше колко е трудно да накараш ръцете си да създадат това, което сърцето ти вижда.

И онази двойка, клиентите, младите годеници! Каква тъжна случайност беше да се озоват в магазина точно в момента на престъплението. Уилям и Ана. Щяха да се женят след шест месеца, спомни си Вимал.

Не беше успял да разгледа труповете — всичко бе станало прекалено бързо — но неподвижните крака на покровителя му се запечатаха в паметта му. Вимал Лахори беше сигурен, че това ще го преследва до края на живота му.

Той погледна телефона си — единственият му източник на информация за часа — и видя седем пропуснати повиквания от баща си и дванайсет съобщения. В този момент телефонът с изключен звук светна — поредното обаждане.

Вимал прекъсна и прибра апарата.

Усмихна се мрачно. Де да можеше така да прекъсне и чувството на вина, което изпитваше сега.

Господин Пател, двойката… Ужасна трагедия.

И все пак…

Вимал не можеше да отрече топлото, макар и помрачено чувство на облекчение, сякаш някакъв товар падна от плещите му. Дълго време бе подложен на бавен, неумолим натиск, сякаш бе заровен на сто километра под земята, тежаща върху него с цялата си образуваща диаманти сила. Сега свободата беше възможна. Нямаше начин да направи тази стъпка сам. Без някакво катастрофално събитие като този обир и убийство той щеше да направи това, което винаги беше правил: послушно да приеме живота, който баща му бе избрал за него. Да се съгласява. Да мълчи. И да се мрази за това всяка минута.

Колкото и ужасни да бяха обстоятелствата, Вимал Лахори бе получил шанс. И го прие. Животът му тръгна в друга посока.

Забеляза движение в другия край на парка. Сега я видя.

Всяко нещо по реда си…

Младата жена с прекрасна дълга черна коса вървеше през парка, като се оглеждаше наляво-надясно. Въпреки ужаса от това, което се беше случило, въпреки болката в корема и страната си, Вимал почувства познатата тръпка, вълнението.

Всеки път, когато я видеше — дори и след всичките тези месеци, откакто ходеха заедно — изпитваше това чувство.

О, връзката им не беше от най-гладките. Не можеха да се виждат толкова често, колкото им се искаше. Тя бе твърде заета със следването си на медицина в Нюйоркския университет, а той работеше дълги и извънредни часове за господин Пател и други шлифовчици на диаманти, на които баща му го даваше „под наем“. Освен това Вимал трябваше да прекарва голяма част от свободното си време в работилницата си в мазето у дома.

Това беше типично за много двойки, разбира се, в големия град, в това забързано време и на тази възраст. Тези трудности обаче бяха решими. В техния случай имаше един по-сложен проблем. Родителите на Вимал не знаеха за Адила Бадур и нейните не знаеха за него.

Тя не беше висока, но стройната й фигура създаваше впечатлението, че е. Днес косата й бе чисто черна (понякога като израз на бунт срещу консервативната си майка тя си правеше сини или зелени кичури; макар че това беше мирен бунт — тя никога не показваше разноцветните си прищевки на семейните събирания у дома).

Адила видя Вимал и лицето й грейна. Поне в първия момент. Но веднага се помрачи, а после стана тревожно — може би защото той изглеждаше блед и измъчен.

Вимал я поздрави с леко кимване. Не искаше да й маха с ръка. Все още си мислеше за маскирания убиец. Огледа се и видя само десетина души наоколо, които, без да му обръщат внимание, бързаха да се приберат на някое по-сухо и по-топло място.

Адила седна на пейката и го прегърна.

— Вим…

— Ох…

Той присви болезнено очи и тя веднага го пусна, дръпна се назад и го погледна изпитателно. Той се взря в красивото й лице. На нежната й кожа имаше много лек, но изящен грим, толкова фино нанесен, че не личеше коя от чертите й е допълнително подчертана и коя — не.

Вимал я хвана за ръката и я целуна силно. Очите й, сега забеляза той, го гледаха с рентгенов поглед.

— Гледах новините. Страшно съжалявам. Господин Пател. И онези клиенти. По всички канали говорят за това. Но не казаха за други хора.

Той й обясни как е влязъл и е изненадал крадеца.

— Избягах. Мисля, че той ме подгони, но успях да му се измъкна през аварийното стълбище.

— Съобщението, което ми изпрати… Ранен ли си?

Той обясни, че убиецът е стрелял, но куршумът е улучил торбичката в ръцете му. Парчета от камъка или част от куршума го бяха засегнали.

— Трябва да се прегледа.

— Отиди в болницата — каза тя.

— Не мога. Лекарите ще разберат, че са стреляли по мен. Задължени са да информират полицията.

— Тогава… — Адила вдигна идеално оформените си вежди. Сякаш казваше: „Хубаво си се подредил“.

Вимал повтори:

— Не мога. — Не можеше по никакъв начин да й обясни причината — не, причините — поради които не можеше да отиде в полицията. — Донесе ли каквото те помолих?

Тя не каза нищо.

— Моля те.

— Е, къде мога да те погледна?

— Тук, предполагам.

— Тук? — Тя се изсмя рязко. — Медицински преглед в парка на Вашингтон скуеър в студена, облачна мартенска вечер?

Но тя разбираше, че нямат много други възможности, тъй като и двамата живееха с родителите си.

Огледа се бързо и като се увери, че наблизо няма никого, кимна към якето му. Той свали ципа и вдигна суитчъра и потника си.

— Аха — измърмори тя грижовно. — Като скулптор, който се е наранил от прелитаща отломка от камък. Добре че не колекционираш ножове.

Изражението на Адила изведнъж стана сериозно и тя се вглъби изцяло в задачата — способност, благодарение на която един ден от нея щеше да стане прекрасен лекар. Той не беше Вимал Лахори, чиито устни бе целувала и чиито гърди бе галила, докато се излежаваха, след като са се любили. Той беше пациент. А тя — неговият лекар. Това беше всичко. Тя присви очи, внимателно огледа раната, после бръкна в чантата си. Сложи си сини гумени ръкавици.

— Как ти се струва? — попита той.

— Шшшт. Гледай да не се появи някой.

Той се подчини. Но никой от малкото хора наблизо не им обръщаше внимание.

Ръцете й заработиха бързо — с памучета и някаква студена тъмнооранжева течност за дезинфекция. Той усети парене, но не силна болка.

— Драскотини. Синини.

— Тук отстрани. Това ме притеснява.

— Виждам.

Силна пареща болка го прободе, когато тя заопипва гръдния му кош долу вдясно.

— Има парченце от камък. Под кожата. — Тя издиша шумно, звучеше загрижено. — Вим, трябва да те види лекар. Трябва.

Той знаеше как ще се разиграе този сценарий.

— Не.

— Нямам нищо за упойка.

Студентите по медицина нямаха достъп до медикаменти с ограничен режим, предположи той.

— Опитай.

— Вим, аз уча физиология и органична химия. Учебници, компютри. Даже още не са ни пускали в моргата.

— Бих го направил сам, но не достигам мястото. Моля те.

— И трябва да се зашие — продължи тя.

Той стисна ръката й.

— Няма да отида в болница. Просто извади парчето. Направи каквото можеш. Превръзка.

Тя се намръщи.

— Ще го превържа. Но ако кървенето не спре… — Бръкна в чантата си и извади пинсети. — Ето, подръж това.

Той ги взе.

— Подай ми ги, когато ти кажа. И дръж това. — Подаде му айфона си и включи фенерчето. — Насочи го надолу, към страната си.

— Искаш ли пинсетите?

— Още не. — Той усети как ръцете й опипват около пулсиращата рана. — След минута ще е готово. Но трябва да ми ги дадеш бързо, когато ги поискам.

Звучеше загрижено. Дали имаше по-сериозен проблем от…

— Ох! — извика Вимал и се дръпна назад, след като рязка болка прониза гърдите му отстрани и нагоре до челюстта, но бързо намаля.

— Готово — каза Адила и показа кървавото парченце кимберлит върху една марля. Със силните си пръсти беше стиснала раната отстрани, за да измъкне камъчето.

— Измами ме — прошепна той задъхано.

Тя си взе пинсетите.

— Това се нарича психическа анестезия — обясни. — Отвличаш вниманието и действаш бързо.

— Това в университета ли го научи?

— От „Дискавъри“, мисля. „Лекарите през Гражданската война“.

Адила остави марлята настрана, взе шишенцето с дезинфектант — „Бетадин“, пишеше на етикета — и пръсна малко студена течност върху раната. Притисна друга марля върху мястото и я задържа около минута. Вимал почувства абсурдното желание да попита как са родителите й и как се е справила на теста по физиология.

— Дай пак светлина — каза тя и завъртя ръката му с телефона.

Извади няколко превръзки с лейкопласт и ги закрепи върху раната.

— Боли ли? По скалата от едно до десет?

— Три и седем шестнайсети. Винаги съм искал да го кажа.

— Вземи. — Тя му подаде шишенце тиленол и бутилка вода „Данон“.

Вимал взе две хапчета и ги изпи с половината от водата.

— Това беше единственото парче, което е проникнало под кожата. Останалото са само натъртвания, порязвания и драскотини. — Тя опипа ребрата му. Пак го заболя, но не много. — Няма нищо счупено.

Опитвайки се да не обръща внимание на пулсиращата болка, Вимал взе парченцето камък и го огледа. Не беше голямо — около сантиметър и половина дълго и много тънко. Сложи го в джоба си.

— За спомен? — попита тя.

Той не отговори; отново смъкна дрехите си.

— Вземи. — Адила му подаде кафявото шишенце с бетадин. — Оставя петна, но не мисля, че това е най-големият ти проблем. О. И суитчърът.

Извади от чантата си лилав пуловер с логото на университета. Голям. Не неин. Може би го беше купила за баща си. Вимал я беше помолил също да му донесе някакви дрехи. Светлосивият му суитчър имаше петна от кръв. Можеше да купи нов, но трябваше да пести парите.

Двамата се умълчаха и загледаха една жена, която разхождаше три френски булдога на каишки. Кучетата подскачаха възбудено, а господарката им постоянно местеше каишките от едната в другата ръка, за да не се оплетат.

По всяко друго време Вимал и Адила щяха да се засмеят. Сега гледаха безучастно.

Тя взе ръката му и притисна главата си до неговата.

— Няма да се прибираш вкъщи, нали? — попита.

— Не.

— Какво ще правиш?

— Ще гледам да не се показвам за известно време.

Тя се изсмя хладно.

— Щях да кажа: „като свидетел в гангстерски филм“. Но случаят не е като. Случаят е точно такъв. Но къде ще отидеш, Вим?

— Още не знам.

Всъщност много добре знаеше, разбира се, но още не искаше да говори за това. Щеше да му дойде времето. Сега искаше само да се прибере някъде на топло. Температурата падаше и той беше изтощен.

Вимал пусна ръката й. Двамата станаха. Той я прегърна с една ръка и като преглътна болката в страната си, я притисна до себе си.

— Скоро ще ти се обадя. Виж, каквото и да се случи, по никакъв начин няма да ни засегне. — Той се усмихна. — По дяволите, чакат те изпити. И без това няма да имаш време за мен.

Това не й беше забавно, личеше си, и той съжали за глупавата шега. Въпреки това Адила го целуна силно. Още не бяха стигнали до признанието „обичам те“, но той знаеше, че скоро и това ще стане. Тя се наведе и доближи устни до ухото му.

— Отиди в полицията — прошепна. — Те ще те защитят от него.

Преметна чантата си през рамо, обърна се и тръгна с бавната си, съблазнителна походка към метростанцията на Западна четвърта улица, оставяйки Вимал Лахори да разсъждава дали полицията наистина можеше да го предпази от убиеца.

Може би, но не беше достатъчно.

В 20:00 Линкълн Райм се приближи с инвалидната количка до един от екраните с висока разделителна способност в хола си.

— Пусни ги.

Мел Купър натисна няколко клавиша и на екрана тръгна видеозапис.

Кадрите бяха от камера, насочена към подземната площадка за разтоварване зад сградата, където беше магазинът на Пател. Рампата от товарния вход излизаше на Четиридесет и шеста улица.

В 12:37 същия ден, ако се съди по обозначението за часа, тази врата се беше отворила и мъж с гъста черна коса, наведена глава и тъмно яке слезе бързо по стълбите и се качи по рампата на улицата. Лицето му не се виждаше ясно, но приличаше на индиец — логично, ако той бе работникът на Пател. Беше слаб и нисък, ако използваха за мащаб контейнера за боклук, покрай който мина. Невъзможно беше да определят с точност възрастта му, но изглеждаше млад, може би около двайсетте.

— Ранен е — каза Сакс.

Мъжът притискаше с ръка гърдите си. На стопкадъра се виждаше нещо светло между пръстите му, може би хартиената торбичка, в която се беше забил куршумът. Купър пак пусна записа и младежът продължи и излезе от кадъра.

— А ето и втория — каза техникът.

Този запис беше от Четиридесет и седма улица, от една камера на витрината на бижутерийния магазин до сградата с офиса на Пател. В 12:51 мъж с късо черно или тъмносиньо яке, широк тъмен панталон и плетена шапка бе минал пред магазина. Лицето му не можеше да се види — гледаше встрани. В лявата си ръка носеше куфарче, а дясната държеше в джоба.

— Държи оръжие?

— Възможно е — отговори Сакс на въпроса на Райм.

— И още един запис — каза Купър. — През два входа на запад по Четиридесет и седма. Една минута по-късно.

Същият мъж беше заснет от камерата на друг бижутериен магазин. Пак вървеше с наведена и обърната встрани глава и говореше по мобилен телефон.

Селито измърмори:

— Кучият син е знаел, че има камери. Крие си лицето.

— Пусни го пак — каза Сакс. — Увеличи.

Купър го направи, но без успех. Не можаха да различат повече детайли.

— Да проверим засечените сигнали от близките антени? — предложи Райм.

— В Театралния квартал и Таймс скуеър в ден за сутрешни представления? — Селито го погледна мрачно. — Да сложим петдесет души да проверяват всички номера цяла седмица? Супер, аз съм „за“.

— Само идея.

— Знаем, че свидетелят е млад мъж с черна коса. Мургав, вероятно индиец. С черно или тъмносиньо яке. Тъмен панталон.

— И е в движение — добави Сакс. — Каквито и поражения да са му нанесли фрагментите от камъка, не изглеждат сериозни.

— Нашият мистериозен ВЛ? — попита Селито.

— Възможно е.

Възможно. Може би. Евентуално.

На вратата се позвъни и Райм погледна екранчето на домофона.

Със Сакс се спогледаха.

— Застрахователят? — предположи тя.

Беше се обадила в нюйоркското представителство на компанията, застраховала камъните. Коравосърдечният Луелин Крофт вече беше изпратил известие за кражбата и агентът бе предложил да дойде още тази вечер въпреки късния час.

Вероятна загуба от пет милиона долара е добър стимул, предположи Райм.

— Отвори му — нареди той на Том.

След малко болногледачът доведе госта в хола. Застрахователният агент кимна за поздрав и примигна изненадано, когато видя сложното оборудване.

— Леле! — измърмори.

Казваше се Едуард Акройд и беше старши експерт по застрахователни искове в „Милбанк Ашурънс“, с офис на Боруд стрийт в Долен Манхатън.

Излъчването му беше на средностатистически човек във всяко отношение. Среден на ръст, средно тегло, средно гъста добре оформена кестенява коса. Дори кафявите му очи бяха с нюанс, който изглеждаше едновременно необичаен и незабележителен. Уместно изглеждаше някъде около средата на средна възраст.

— Каква ужасна трагедия — каза той с акцент, който можеше да звучи от устата на говорител от Би Би Си, представи си Райм. — Джатин Пател… убит. И онази млада двойка. Когато цялото бъдеще е било пред тях. Мъртви.

Поне първият коментар на Акройд беше за жертвите, а не за камъните.

Том взе бежовото му палто. Отдолу застрахователят носеше сив костюм и с жилетка, рядкост в Съединените щати напоследък. Ризата му беше колосана и вратовръзката също изглеждаше така, макар че на Райм може би само му се струваше. Предвид елегантното облекло и часа, може би Акройд идваше директно от официална вечеря или от театъра. На ръката си носеше годежен пръстен.

Членовете на екипа се представиха. Акройд почти не реагира на физическото състояние на Райм — повече се изненада на професионалния газов хроматограф и масспектрометър в ъгъла — и когато криминалистът му подаде работещата си ръка, дясната, той я стисна, макар и внимателно.

— Заповядайте, седнете — покани го Сакс.

— Не, благодаря, детектив. Нямам много време. Исках само да се представя. — Акройд се огледа. — Очаквах… полицейски участък, предполагам.

— Провеждаме част от разследванията тук — обясни Селито. — Линкълн беше началник на Отдела по криминалистика, а сега работи като консултант.

— Един вид американски Шерлок Холмс.

Райм се усмихна вяло. Беше чувал това сравнение около петстотин пъти.

— Бях в Нюйоркската полиция — нашия „Скотланд Ярд“ — преди да започна да работя частно.

Акройд отново огледа екипировката и отбеляза:

— Добро оборудване. И то в частен дом. — Приближи се до газовия хроматограф и го огледа с възхищение.

— Отне ми няколко години, докато събера всичко — обясни Райм. — Тук можем да провеждаме само най-основни анализи. Ако се наложи нещо по-сложно, изпращаме пробите в други лаборатории.

— Понякога основният анализ е достатъчен — отбеляза Акройд. — Прекалено многото информация може да те заблуди. От дърветата не можеш да видиш гората, не е ли така?

Райм кимна. Изпита известна симпатия към застрахователя. Бивш полицай, който е станал нещо като него — частен детектив.

Не, детектив-консултант.

Както се определя Шерлок Холмс.

— Познавахте ли Пател? — попита Селито. — Или някого, който е работил за него?

— Не, но, разбира се, знаех за него. Всеки, свързан по някакъв начин с диамантената индустрия, го знаеше. Джатин Пател беше диамантер — чували ли сте този термин?

— Не.

— Означава всеки, който работи в сферата на добива и обработката на диаманти. Той беше майстор-шлифовчик на диаманти. Повечето диаманти в наши дни се обработват в Индия, малка част — в Антверпен и Израел. В миналото и Ню Йорк е бил важен център. В момента не е толкова голям, но малкото останали тук диамантери са най-добрите в света. А Пател беше върхът на сладоледа.

— Какво го правеше толкова добър? — попита Сакс.

— За да разберете, трябва да ви разкажа малко повече за бизнеса.

— Защо не? — каза Селито.

— За да се превърне един суров диамант в завършено бижу, има пет етапа. Маркиране или разкрояване — проучване на суровия камък, за да се прецени как да се постигнат максимален размер, качество и печалба. Следващата стъпка е разцепване — разпукване на диаманта по плоскостта на кристалните слоеве с един рязък удар. Шлифовчикът понякога изучава диаманта няколко месеца, преди да го сцепи. Един грешен удар и можете да изгубите милион долара за една десета от секундата.

— Ама… мислех, че диамантите не се чупят — прекъсна го Селито.

Акройд поклати глава:

— Всъщност това е едно недоразумение, детективе. Диамантът е най-твърдото естествено вещество на земята, да, но „твърдо“ означава устойчиво на надраскване. В действителност те са много крехки. Можете да разбиете диамант с удар с чук, който няма да повлияе на парче кварц. И така, както казах: Първи етап — маркиране. Втори етап — разцепване. Третата задача е рязане — с помощта на лазер или инкрустиран с диаманти нож камъкът се отрязва през плоскостта на кристалните слоеве в желаната форма. Четвъртият етап е шлифоване — камъкът се монтира и върти на струг, като се търка в друг диамант или понякога се обработва с лазер, за да се закръгли. Така се постига най-разпространената форма за шлифовани диаманти — брилянт. Последната стъпка е изрязване на геометричните стенички на камъка. Това се нарича полиране или фасетиране.

Застрахователните агенти, замисли се Райм, обикновено не говорят с такъв ентусиазъм за сферата на дейността си. Но започваше да си мисли, че диамантената индустрия е малко по-различна от другите, по-страстна, по-обсебваща.

— Сега, за Джатин Пател. Почти всички шлифовчици на диаманти в света вече използват компютри за деветдесет процента от работата си. Това важи сто процента за масовото производство на камъни за долния сегмент на пазара — те всички се разкрояват, режат и полират автоматично. Същото може да се каже за много, ако не за повечето от най-скъпите диаманти. Но Пател? Правеше всичко сам, ръчно. Неговите диаманти са най-добрите, които можете да намерите. Смъртта му е огромна загуба. Ако направим сравнение с живописта, все едно да убият Пикасо или Реноар. Така, господин…

— Може просто Линкълн. Наистина.

— Да, Линкълн. Разбира се. Така, господин Крофт официално подаде уведомление до нашата компания за кражбата на суровите диаманти на „Грейс-Кабът“. Според условията на полицата, ако камъните не се намерят до трийсет дни, трябва да платим застрахователната стойност, която е близо пет милиона долара. Ние очевидно предпочитаме да намерим камъните преди изтичането на срока. И се надявам, че ще се намерят. Но ако не стане и платим застраховката, ще прибегнем до суброгация. Запознати ли сте с това понятие?

— Когато бях на петнайсет, ме блъсна количка в супермаркета — каза Мел Купър. — Доста шевове и счупен глезен. — Продължи да гледа компютърния екран. — Застрахователната компания плати, а после съди магазина. Те действаха от мое име.

Това отклонение беше излишно и Райм се намръщи. Никой не забеляза.

— Точно така. И съжалявам за проблемите ви — каза Акройд с искрено съчувствие.

— Беше отдавна.

— При суброгация, след като платим застраховката, „Милбанк“, моята компания ще продължи да търси откраднатите диаманти, за да ги продаде, ако ги намери. За да се обезщетим с прихода. Така очевидно вие и моята компания имаме взаимен интерес да намерим диамантите. А лично аз… — Сега заговори с нотка на гняв. — … много искам да видя крадеца отстранен завинаги. Крадците на диаманти имат джентълменски кодекс. Насилието от какъв да е вид е много рядко. Този не играе по правилата. А убийство? Невъобразимо. Затова ще помагам с всичко. На ваше разположение съм. И в тази връзка открих нещо, което може да бъде полезно.

Акройд извади от вътрешния джоб на сакото си малък бележник и го разлисти.

— Веднага след като господин Крофт се обади на моя шеф и аз поех случая, започнах да звъня. Един търговец, който ми е помагал в миналото, в Амстердам, ми каза, че преди няколко часа е получил обаждане от Ню Йорк с предложение за няколко сурови диаманта. Каза, че става дума за общо около петнайсет карата, което е точно теглото на тези на „Грейс-Кабът“. Моят познат отказал — не можел да си позволи да похарчи толкова много пари — но взел номера за всеки случай. Ето го.

— Мел — каза Райм.

Техникът записа номера от бележника на Акройд и се обади по телефона. Проведе разговор с техния специалист от отдел „Компютърни престъпления“. Той накара Купър да изчака. След като поговориха още малко, затвори.

— Който и да се е обадил на вашия приятел в Амстердам, е използвал предплатен телефон, който сега е изключен. Може да го е унищожил или батериите да са паднали. Ще го обявят за засичане, ако се включи.

Без основателна причина за използване на специални разузнавателни средства, помисли си Райм. Но ако това беше телефонът на Извършител 47 и той все пак го включеше, можеха да го засекат и да му отидат на гости.

— Добре. Благодаря за съдействието — каза Селито. — Ние също се чудехме къде крадецът може да се опита да продаде диамантите. Говорих с няколко детективи и агенти на ФБР, които работят по случаи с крадени бижута — но не толкова скъпи и все готови изделия. Те не познават никого, който би могъл да пласира необработени диаманти за пет милиона.

— Нормално — рече Акройд. — Това е много специализиран пазар. Не знам дали господин Крофт е споменал, но крадецът е взел сурови камъни, защото е много по-трудно да се проследят. Няма сериен номер като при готовите.

— Да — отвърна Райм. — Каза ни.

— Новината за кражбата вече се е разпространила, разбира се. Всички в бизнеса знаят за нея. Предупредих познати тук и в чужбина да ми се обадят, ако някой иска да продава сурови диаманти… или търси нелегален шлифовчик.

— Крофт каза, че точно от това най-много се страхува — отбеляза Райм.

Акройд се усмихна сдържано:

— Господин Крофт… той е наш клиент, разбира се, но мисля, че дори сам ще признае, че твърде много се привързва към своите продукти. Виждате ли, той е от старата школа диамантери. Сега има нова тенденция на така наречените „маркови“ диаманти, често с допълнителни стенички, нестандартни размери и дълбочина. Производителите често правят това, за да вземат от клиентите повече, отколкото струва всъщност диамантът. Твърдят, че купувачът придобива нещо уникално — специална марка. Но това е неетично. Проблемът е, че много от тези фирми не отчитат качествата, които правят диамантите велики. „Грейс-Кабът“ никога не биха направили това. Суровите камъни, които са изпратили на Пател за шлифоване, щяха да бъдат уникални екземпляри, когато бъдат завършени. А ако бъдат шлифоване нелегално, ще свършат в някой мол и улична бижутерия.

— Тези ваши познати? — попита Сакс. — Кои са те?

— О, диамантери, брокери, директори на мини, търговците на бижута, благородни метали и скъпоценни камъни, транспортни и охранителни компании, инвестиционни посредници — диамантите, както и златото, са инвестиционна стока. Не искам обаче да останете с впечатлението, че разполагаме с купища информация. Хората в този занаят като цяло не се доверяват на непознати. Като застраховател трябваше да положа неимоверни усилия, за да прекрача с единия крак през вратата, така да се каже. През годините доста напреднах, но дори за мен е истинска борба да накарам хората да ми съдействат.

Райм си спомни, че Рон Пуласки се беше оплакал колко е трудно да намери търговци, готови да помогнат в търсенето на мистериозния ВЛ.

— Срещаме голямо нежелание да говорят с колегите, които търсят свидетели.

— И това естествено нежелание да се говори сега е още по-голямо заради убийствата — добави Акройд. — Мисля, че хората просто се страхуват.

Нормално, като си помислят за макетния нож.

— Е, жалко, че амстердамската връзка удари на камък. Но заподозреният може пак да включи телефона си. Има надежда. Ще продължа да разпитвам и ще ви държа в течение, ако открия нещо.

— Много ще ни помогнете — каза Селито. — Благодаря.

Акройд взе палтото си от закачалката, където го беше оставил Том, и го облече.

— Ако мога да помогна с нещо друго, обадете се. Трябва да кажа, че в „Милбанк“ имаме солиден опит във възстановяването на изчезнали скъпоценности на нашите клиенти. Така, ще ви държа в течение. Лека вечер.

— И? — попита Райм.

— Може да бъде полезен — каза Рон Пуласки. — Той е вътрешен човек.

Райм въздъхна:

— Добре е да бъдем по-конкретни.

Едуард Акройд си бе тръгнал преди час. Рон Пуласки се беше върнал от своето безполезно търсене на свидетели в Диамантения квартал. Не беше намерил никаква следа към С или ВЛ, камо ли към Извършител 47. Други полицаи продължаваха търсенето.

Разказаха на Пуласки за застрахователния агент и веднага му дадоха задача да го проучи. Той провери в интернет и потвърди, че компанията на Акройд, „Милбанк Ашурънс“, базирана в Лондон, има представителства в Ню Йорк, Сан Франциско, Париж и Хонконг. Освен това помоли Фред Делрей, един агент на ФБР, с когото понякога работеха, да провери в „Скотланд Ярд“. Да, Едуард Акройд наистина си беше създал име като детектив в отдел „Обири“, преди да напусне полицията, за да се присъедини към „Милбанк“. Пуласки не можа да потвърди, че компанията обслужва „Грейс-Кабът“ — застраховките обикновено не са публична информация — но от „Милбанк“ се рекламираха, че специализират в застраховане на благородни метали и скъпоценни камъни, включително на добиващи фирми.

Така Акройд издържа проверката… и бе предоставил информация, която би могла да бъде полезна, и все още можеше да бъде — амстердамският търговец. Имаше обаче един проблем. Целите им съвпадаха, но само донякъде. Веднага щом диамантите бъдеха намерени, „Милбанк“ и „Грейс-Кабът“ щяха да започнат съдебен процес за освобождаване на суровите камъни от съхранение като веществени доказателства. Райм и Селито, от друга страна, щяха да искат да ги задържат в полицейското хранилище до приключване на делото срещу Извършител 47, което можеше да се проточи. А ако диамантите се намереха и убиецът не беше заловен, те трябваше да останат на съхранение за неопределено време. Нито застрахователят, нито минната компания щяха да се зарадват на това.

Но като си позволи едно малко клише, Райм си помисли: „Всяко нещо с времето си“.

Засега задачата беше да намерят убиеца и ако благовъзпитаният британец помогнеше, Райм можеше да преодолее подозрителността си към консултантите (предразсъдък, който имаше въпреки факта, че самият той беше такъв) и да върне услугата на Акройд.

— Така, един въпрос — каза Селито. — Нашият англичанин вече е проверен. Ще му кажем ли за младежа от товарната рампа и брадатия тип в коридора — онзи, който е посетил Пател в единайсет?

Обсъдиха въпроса и решиха да не информират Акройд за тази линия на разследването. Райм разсъждаваше, че макар той да изглеждаше надежден, имаше риск някой от познатите му умишлено или неволно да издаде факти, които Извършител 47 да научи.

— Но нека да дадем снимката на младежа на нашите хора, които търсят свидетели — каза Сакс.

Екипът отново се събра пред екрана и Купър свали снимки на младежа, който може би беше ВЛ.

— Пуснете ги до всички участъци в града, но нека „Мидтаун-Север“ и „Юг“ да започнат сериозно търсене. Кажете им, че инициалите му вероятно са ВЛ и че е млад. Индиец.

— Хъм. Мисля, че трябва да се каже южноазиатец — поправи го Купър.

— Пиши го южноазиатец наклонена черта индиец. И ако някой се почувства засегнат, може да съди сакатия за оскърбителен език.

Телефонът му звънеше. Непознат номер. Той въздъхна и със свито сърце вдигна.

— Да?

— Господин Сол Вайнтрауб?

Колебание.

— Да. Кой е, моля?

— Детектив Амелия Сакс, Нюйоркска полиция.

— Аха.

— Господине, срещали ли сте се с Джатин Пател на Четиридесет и седма улица? Вчера около единайсет сутринта?

По дяволите…

Това беше последното нещо, което искаше. Сол Вайнтрауб се беше надявал да остане анонимен. Четиридесет и една годишният мъж стоеше в малкия, миришещ на мухъл хол на дома си в Куинс. Тясна, но уютна стая, пълна с вехти дрехи от къщата на родителите му и различни джунджурии, които със съпругата му бяха купували през годините. Той стисна силно телефона. Това беше домашният му апарат. Сърцето му затуптя по-силно; гадеше му се.

— Аз съм… — Не можеше да отрече. — Да. Срещахме се.

— Научихте ли за смъртта му?

— Да, да… Как разбрахте за мен?

— Видяхме ви на записа от една охранителна камера в сградата на господин Пател. Нашите хора обиколиха квартала и разпитаха за вас. Един търговец на бижута ви разпозна.

По дяволите…

Детективката сигурно му беше ядосана, че не е отишъл в полицията. Но той не искаше да се замесва. Твърде много рискове — както за репутацията му в диамантения бизнес, така и физически, свързан с онзи психопат, който беше убил Пател и клетите младежи.

— Не знам нищо. Щях да се обадя веднага, ако можех да помогна с нещо. Тръгнал съм си много преди да стане убийството.

Информацията, с която той можеше да разполага обаче, не я интересуваше.

— Чуйте ме, господин Вайнтрауб. Това е важно. Смятаме, че убиецът на господин Пател знае името ви.

— Какво?

— Мислим, че е измъчвал господин Пател, за да научи името ви. Да ви е направило впечатление някой да ви следи или да се навърта около дома ви?

Измъчвал?

— Не, но…

Но не беше гледал. Защо да го прави? Сега Вайнтрауб се приближи до прозореца и погледна пустата неделна улица. Момче с велосипед. Госпожа Кавено, увита в бежовото си палто и с онова нейно дребно злобно куче.

— Ще изпратя патрул до дома ви. Докато дойдат, стойте вътре и не отваряйте на никого. Ще бъдат там до петнайсет минути.

— Добре. Но… аз не видях нищо при Джатин. Наистина.

— Мислим, че може да сте видели убиеца отвън, на улицата, преди да влезе в магазина на Пател. Във всеки случай е много вероятно той да мисли така. Искаме само да сме сигурни, че сте защитен. Ще ви пратя да изгледате и няколко видеозаписа.

— Но как може да разбере къде живея? Джатин не знаеше домашния ми адрес. Не се познавахме добре. На няколко пъти съм оценявал негови камъни. Това е единственото, което ни свързваше. Сигурно е знаел адреса на офиса ми, но не и домашния.

— Да се надяваме, че е така. Но може би не е много трудно престъпникът да ви открие. Най-добре да вземем необходимите мерки. Не мислите ли?

Той въздъхна:

— Да, разбира се. Предполагам.

Вайнтрауб прехвърли тежестта си от единия на другия крак. Дъските под стария ориенталски килим, сватбен подарък от братовчед му Морис, изскърцаха. Той се замисли за тези десетина излишни килограма, които винаги е искал да свали, но после осъзна колко маловажно изглежда това сега.

Жената продължи:

— Убиецът е откраднал няколко много ценни диаманта, току-що получени от минната компания „Грейс-Кабът“. Пател спомена ли нещо за тях? Или че някой може да се интересува от тях?

— Не, нищо не ми каза.

— Може да поговорим за това по-късно. Сега обаче повече ме интересува друго: млад индиец, който вероятно е работил за Пател, е изненадал престъпника по време на грабежа и после е избягал. Инициалите му са НЛ. Имате ли представа кой би могъл да е?

— Не знам. Честно. Както казах, с Пател се виждахме през няколко месеца.

— Патрулът всеки момент ще бъде при вас, господин Вайнтрауб. Имате ли семейство?

— Жена ми е на гости при дъщеря ни в колежа за уикенда.

— Помислете дали да не отидете при тях или някъде другаде. Просто се махнете от града за известно време.

— Мислите ли, че този човек наистина ме търси?

— Да, така мислим.

— О, боже!

— Дръжте вратата заключена.

Затвориха. В тихото жилище Вайнтрауб се заслуша в потракването и съскането на радиатора. Един натруфен стенен часовник тиктакаше.

По дяволите… Гръм и мълния.

Вайнтрауб беше чул за престъплението, разбира се. Но не знаеше подробности, защото убийството бе извършено в Шабат и той нямаше много възможност да гледа новините. Вайнтрауб беше религиозен, даже се водеше ортодоксален евреин, но не спазваше съвсем стриктно забраната за трийсет и деветте вида „творене“ — тоест работа — в Шабат. Не беше шофирал, за да отиде до офиса на Джатин Пател, но и не отиде пеша (от Куинс до Манхатън — абсурд!); използва метрото. Компромис. И в сградата на Пател се беше качил до третия етаж по стълбите, а не с асансьора. Гледането на телевизия не беше изрично забранено, но включването на електрически уреди беше и дори ако оставиш телевизора включен в петък не беше добре, понеже гледането на глупости по кабелната попадаше в забраната увдин д’хол, обикновените, ежедневни дейности. Беше включил телевизора чак вечерта и тогава научи ужасната новина.

Сега Шабат беше свършил и той пусна телевизора. Екранът се оживи… с реклами. Разбира се. Нищо, свързано с престъплението.

Той дръпна дебелите златисти завеси и отново погледна навън.

Не видя нищо заплашително. Нямаше убийци.

Вайнтрауб взе палтото си от закачалката в коридора. Десет минути, докато дойде полицейската кола. Кодът на телефона, от който се бе обадила полицайката — любезна, защото не му се разкрещя, че не им се е обадил — беше в Манхатън. Там ли бе офисът й? И след разпита, къде можеше да отиде? Жена му и дъщеря му бяха в колежа — уикенд по женски. Не можеше там. Пък и не искаше, честно казано.

Като стискаше и разпускаше юмруци, той си помисли: „Колко тъжно! Джатин Пател. Мъртъв. Един от най-добрите диамантери в света. Скъпоценностите, които са били откраднати, сигурно са ценни — той работеше само с най-добрите диаманти — но да го убият за камъни? Да, можеше да се случи в Африка, Русия или Южна Америка. Но не и тук“.

Той отново се замисли, че жената беше доста любезна, Аманда, не — Амелия. Не беше запомнил фамилното й име, но звучеше немско. Може би бе еврейка. На колко ли години беше, дали беше омъжена? Двайсет и осем годишният син на Вайнтрауб още не беше женен.

Той въздъхна.

Мобилният му телефон иззвъня.

Странно. Обаждаше се собственикът на малката закусвалня на самообслужване близо до неговия офис — на около десет пресечки от тук. Бяха приятели, но рядко говореха по телефона.

— Ари. Как си, наред ли е всичко?

— Сол. Просто реших, че трябва да знаеш. Един тип идва в кафенето и пита за теб. Изглеждаше доста любезен. Попита дали ти си същият Вайнтрауб, който живее на „Дитмарс Корт“. Джени му отговорила, че си ти. Току-що ми каза.

— Кога е било това?

— Преди около половин час.

Вайнтрауб се замисли трескаво: „Пател казва на убиеца името ми и адреса на офиса ми — но не домашният. Убиецът започва да разпитва около магазина ми, след като се е снабдил със списък на всички хора на име Сол Вайнтрауб във и около Лонг Айлънд Сити. В закусвалнята пита касиерката дали Вайнтрауб, на когото е магазинът в съседство, е същият, който живее на «Дитмарс Корт». Представя се за негов приятел. И Джени казва, че е той. Проклет интернет“.

По дяволите…

— Трябва да излизам.

Вайнтрауб затвори и активира клавиатурата на айфона си.

Преди да успее да набере 911, някой го сграбчи отзад, завъртя го и изтръгна телефона от ръцете му. Вайнтрауб изпищя от изненада и страх. Лицето на мъжа бе скрито под маска. Прозорецът на мазето, прозорецът на задната баня — помисли си Вайнтрауб. Той никога не ги затваряше, а трябваше.

— Не, не, моля ви! Нищо не съм им казал! Кълна се. Нищо не съм видял, не съм опасен!

Сърцето му биеше отчаяно.

Нападателят погледна дисплея и пъхна телефона в джоба си.

Вайнтрауб заскимтя отчаяно:

— Моля ви. Мога да ви дам диаманти, злато. Каквото поискате! Моля ви! Имам съпруга, дъщеря. Моля ви.

Мъжът вдигна пръст към устните си и му даде знак да мълчи, сякаш беше дете.

Едно от пиленцата от вчерашното забавление в магазина на Джатин Пател вече го нямаше.

Сол Вайнтрауб.

Сбогом. Нека твоят еврейски Господ да приеме душата ти. Или да гориш в ада. Или където другаде отиват душите на евреите. Владимир Ростов не беше достатъчно възрастен, за да помни Съветския съюз от личен опит, но доколкото познаваше историята, мислеше, че държавният атеизъм в СССР много добре щеше да му пасне. Той не вярваше във втория живот за душите.

И така, един по-малко. Оставаше да очисти още едно пиленце: мършавия младеж. Ростов с нетърпение очакваше новини от дребния плачлив персиец Нашим, за когото беше по-добре да използва почивния ден за обаждания до индийските си колеги в диамантения бизнес.

Ростов си мислеше за дъщерите му: Шехерезада и Котето.

Красиви момичета.

Владимир Ростов в момента се зареждаше. Жилището му бе в Брайтън Бийч, руския квартал на Бруклин, но сега се намираше в съседния Шийпсхед. Седеше в един от любимите си ресторанти. Известният „Рол’н Роустър“, истинска забележителност на Бруклин. Беше квартална „дупка“ — термин, който беше чул, но не разбираше много добре (английският не му беше роден). След като видя думата в речника, разбра защо толкова много му харесва. Той просто се чувстваше като у дома си в „дупка“. Особено тази, в която сервираха превъзходни сандвичи с печено говеждо — и с кашкавал, винаги кашкавал — и кока-кола, по-хубава от онази в Москва, гаранция.

Единственият минус беше, че не можеше да пуши вътре, което би направило храненето тук още по-приятно.

Една майка с две момченца мина покрай него — децата, точно като него, имаха късо подстригани руси коси и широки лица. Зяпнаха възхитено вечерята му, може би впечатлени от количеството. Два сандвича и половина и планина от пържени картофи.

Тъй като се намираха в близост до Малката Одеса, кварталът на руските емигранти, Ростов им каза:

— Здравствуйте.

Момчетата го изгледаха тъпо с хладни сини очи, също като неговите. Майката кимна и на прекалено напудреното й славянско лице се появи лека усмивка.

— Хорошего дня — отговори.

Очите на Ростов се насочиха между краката й, а когато тя отмина — към задника. Жената носеше късо червено яке и тясна черна пола — и той загледа с наслада плавно поклащащите й се бедра. Замисли се, но реши, че няма разумен сценарий, който да осъществи моментната му фантазия. Опит да насили майка с деца можеше да има само лоши последици за него.

Апетитът му към жените, както към говеждото (пък и към повечето други неща, в този ход на мисли, включително диамантите), беше неутолим.

Вкаменен…

Звучеше по-добре на руски, отколкото на английски.

Трябваше да благодари на родителите си за израза — както и за самото състояние, което Ростов сравняваше с форма на контролирана лудост.

Всичко започна с баща му. Една нощ — без да е близнал даже капка водка! — той наръга жена си, майката на Ростов (макар и само веднъж в лицето и с най-обикновена отвертка, тоест нищо сериозно). След това се съблече чисто гол и хукна в близката гора, където прекара нощта, като виеше и вероятно гонеше диви животни. На разсъмване разбил с камък леда, образувал се около него в потока, където бил паднал, преди да заспи, и се върна у дома. След като й прости за изневярата, баща му започна систематично да води преговори за развод с бъдещата си бивша жена. Обсъждаха редица подробности, като недвижими имоти, влогове и застраховки — но нито дума за това, къде ще отиде малкият Владимир; момчето винаги беше на заден план в най-добрия случай.

Решиха да го изпратят временно при чичо Грегор и леля Ро.

Така дванайсетгодишният Владимир събра нещата си в един куфар, дори не на колела, а от онези, които се носят, и една пазарска чанта и се качи на самолета за живописния град Мирни.

Ако на света има място, където душата ти може да се вкамени, това беше Мирни.

Ростов взе остатъка от сандвича, изяде го на няколко хапки и взе следващия. Пак погледна лаптопа си, който беше включен в интернет, и продължи да превърта сайтовете. Той живееше с това устройство. Гледаше порно, играеше игри, изпращаше писма, хакерстваше (като типичен руснак, разбира се) и следеше новините.

Това последното правеше в момента, докато дъвчеше, опитвайки се да не мисли за бедрата на майката със славянски черти. Прочете няколко съобщения, свързани с инцидента с горкия Пател.

Нищо ново. Нищо, което да го засяга. И засега никой не свързваше убийството на Сол Вайнтрауб със събитията в „Пател Дизайнс“, поне не в пресата, въпреки че полицията сигурно знаеше. Убийството на Вайнтрауб не привличаше много вниманието и изобщо не се споменаваше в националните новини. Всички говореха само за „Клането на Четиридесет и седма улица“ (заглавието на „Ню Йорк Поуст“).

Заподозреният беше бял мъж, среден на ръст, с тъмни дрехи и плетена шапка.

Хъм. Няма да намерите много такива в Ню Йорк.

Последният сандвич свърши. Ах…

Той пак се зачете в новинарските сайтове и изявленията на полицията. Съобщаваха някои детайли, но не много. Нищо за второто пиленце, с инициали ВЛ от календара на Пател.

Той вдигна една салфетка пред устата си и потисна нов пристъп на кашлица. Вдиша, издиша. Бавно. Пристъпът премина. Ростов отвори сайта с онлайн предаване на една голяма кабелна мрежа, сложи слушалките в ушите си и увеличи звука. Докато изпие една кока-кола и изяде десетина пържени картофа, не споменаха нищо за престъплението. Най-сетне пуснаха репортаж за убийствата и грабежа с включване от „главния криминален кореспондент“ на канала; длъжностното название развесели Ростов, защото мацето изглеждаше на не повече от трийсет.

Блондинката (много привлекателна при това) седеше в студиото и вземаше дистанционно интервю със строен мъж на средна възраст с елегантно сако, бяла риза и вратовръзка. Косата му беше подстригана много късо.

— С нас е доктор Арнолд Мур, криминален психолог от университета „Къмбърланд“, Охайо. Добре дошли, докторе. Според полицията крадецът, който е проникнал в бижутерийния магазин на Четиридесет и седма улица вчера, е взел няколко диаманта, но е оставил камъни за още стотици хиляди долари. Не е ли необичайно за крадец да остави такава ценна плячка?

— Благодаря, Синди. Професионалните крадци, атакуващи бижутерийни магазини от най-висока класа, какъвто е този на господин Пател, са най-добрите от най-добрите. Човек, който извършва толкова нагъл опит за грабеж, ще се погрижи да извлече максимална печалба. Това означава, че ще вземе всеки диамант, който намери.

— „Максимална печалба“. Говорите за обирите като за бизнес.

Синди изглеждаше шокирана. Ростов харесваше циците й, изпъкващи под жълтата рокля, макар и малко засенчени от големия гердан от дървени дискчета. „Защо този аксесоар?“ — почуди се той, но после пак се заслуша в разговора.

— Точно така е, Синди. И този обир не е, ако мога така да се изразя, типична „трансакция“.

Направи жест, сякаш слага кавички на думата, разбира се. Този тип беше доста неприятен, помисли си Ростов.

— Ето защо мисля, че тук става дума за нещо друго, има друг мотив.

— Какъв мислите, че може да е той? — попита сладката Синди.

— Не мога да гадая. Може би извършителят е имал друга причина да убие шлифовчика и е взел няколко камъка, за да накара полицията да си мисли, че става дума за грабеж.

„Но нима това не е гадаене, докторе? — помисли си Ростов. — Тъпак.“

Синди се намеси:

— А може би е искал да убие младата двойка? Уилям Слоун и Ана Маркам от Грейт Нек, щата Ню Йорк.

Тяхна снимка, усмихнати, за кратко се появи на екрана. Ростов прокара шепа пържени картофи с кока-кола.

— И това е възможно, Синди. Но от това, което чух, едва ли е имал мотив да ги убие. Няма криминални връзки. Изглежда, че те са случайни жертви. Но сте права, възможно е убиецът да ги е избрал умишлено.

Ростов се забавляваше от това прехвърляне на реплики: „искате да кажете“, „имате право“ — като войници, които си подмятат ръчни гранати. Като начин да се увериш, че другият поема отговорност за безотговорните ти инсинуации.

— Такива млади хора. Някакво предположение защо?

— Отишли са, за да вземат годежния си пръстен. Не знаем дали убиецът е знаел това, но може да се е досетил.

— Младоженците са били истинската му цел?

Ръчна граната в едната посока.

— Мога само да кажа, че в практиката си съм установил, че не е необичайно за убийци психопати да таят омраза срещу хора, имащи нещо, което те нямат.

Успешно отбита атака.

— Смятате, че може да е бил отхвърлен, изоставен пред олтара. Или е страдал, защото родителите му са имали труден брак.

Лекарят се усмихна снизходително.

— Много искаме да узнаем повече. Но е ясно, че това престъпление не се вписва в шаблона за професионална кражба на диаманти.

Тръгна реклама. Ростов затвори сайта и изгаси лаптопа.

Обра кетчупа с последния картоф и след като не успя да обере всичкия, използва пръстите си за остатъка. След като ги облиза, той ги потопи в чашата си с вода и ги избърса със салфетка. Стана и си купи още няколко сандвича за вкъщи — за да може да пуши, докато се храни, като нормалните хора (единствената му претенция към Путин беше, че и той забрани пушенето на повечето обществени места в родината). Ростов плати и излезе в студената сива мартенска сутрин.

„Е, докторе, мислиш се за голям умник, нали? Може и на теб да ти дойда на гости, с малкия ми нож.“

Ростов си представи сърцераздирателните писъци на психолога, докато ножът се забива в кокалестите му пръсти или в ушите му. Но както потният секс с майката, чиито бедра се люлееха като атракция в увеселителен парк, това беше чиста фантазия.

След като се закашля леко, Ростов тръгна целеустремено по неравния тротоар, като редуваше хапки от божествения сандвич с дръпвания от смрадливата си руска цигара. Не можеше да реши кое е по-вкусно.

Шокирана от сцената, която завари, Амелия Сакс спря форда си на тази тиха и спокойна улица в Лонг Айлънд Сити, остави полицейската си карта на таблото и слезе.

Имаше четири патрулни коли. И една цивилна. Също линейка. Последната не беше необходима, както красноречиво подсказваше дебелият найлонов чувал, с който бе покрит трупът във фоайето на сградата.

Трупът на Сол Вайнтрауб.

Първата й мисъл беше дали можеха по някакъв начин да спасят живота му.

Не можа да си отговори.

Убиецът сигурно бе започнал да издирва Вайнтрауб от момента на убийството в Мидтаун. Той просто се беше справил малко по-добре от тях. Сакс се беше обадила на Вайнтрауб в момента, в който научиха името му. Да заключи вратите. Да не отваря на непознати. И от местния участък, 114-и, изпратиха кола максимално бързо.

Това, че самият Вайнтрауб трябваше да им се обади в минутата, когато е научил за смъртта на Пател, а не беше, нямаше значение. Никой полицай не може да обвинява потенциален свидетел, че се е уплашил и се е скрил.

Телефонът й иззвъня. Райм.

— На мястото съм — каза тя.

— Имаме нещо интересно, Сакс. Текстово съобщение от предплатен телефон, който вече е деактивиран, разбира се. Изпратено е до половин дузина телевизионни канали и радиостанции в района. По новините само за това говорят. Току-що ти го изпратих.

Тя отвори текстовите си съобщения.

— Боже, Райм. Мислиш ли, че това е Четиридесет и седем? Или някой имитатор?

— Не знам. Пратих го в централното управление за анализ от лингвист. Не че очаквам да научим много. Интуицията ми подсказва, че е от него. Но знаеш колко можем да се доверим на нея. Така, направи огледа и ще говорим, когато се върнеш.

Тя тръгна към сградата, скромна типова къща, с олющена бяла боя и празни кафяви сандъчета за цветя на первазите на прозорците. Инстинктивно опипа глока си Gen4 FS, за да се ориентира къде точно е разположено оръжието. Отпред имаше голяма тълпа. Не беше невъзможно Извършител 47 да е сред тях — да се навърта наоколо, за да види как върви разследването. Сакс огледа хората — петдесет-шейсет души — и микробусите на телевизионните станции. Дали извършителят беше сред тях? Униформените й колеги разпитваха за свидетели. Ако хората бяха забелязали някого, който им се е сторил подозрителен или се е отдалечил твърде бързо, това можеше да бъде следа. Все пак тя предполагаше, че убиецът е приключил каквото е замислил и е избягал от местопрестъплението. Този път беше използвал пистолета. Не ножа. Но по жертвата отново имаше следи от побой.

— Здравей, Амелия.

Тя кимна на Бен Кол, един детектив от 114-и участък.

— Как така и вие сте замесени? — попита той.

Сакс обясни на колегата си, слаб пооплешивял мъж около петдесетте:

— Жертвата е свидетел на убийството в бижутерийния магазин на Четиридесет и седма вчера.

— О, това ли? Боже! Как го е открил извършителят? Познавали ли са се?

— Не знаем. Вие как научихте?

— Получихме сигнал за изстрели.

— Някой видял ли е нещо? Имате ли описание?

— Може би. Но никой нищо не казва. Търсим очевидци, но засега нищо. Искам да кажа, можем да поемем разследването в нашия участък, ако искате. Или предпочитате да го вземете в „Тежки престъпления“?

В гласа му прозвуча нотка на надежда.

— Ако може, ще вземем от вашите хора за търсенето на свидетели. Нещо против?

— Против? — Кол се засмя. — Ще водя жена си на ресторант тази вечер. Имаме годишнина. Всичко, което пожелаеш. Ще ти дам трима-четирима униформени да помагат. Само дръж нашия отдел „Убийства“ в течение. Това се пада в нашия район и трябва да го отчитаме. Знаеш как е.

— Разбира се.

Сакс се приближи до местопрестъплението, за да се увери, че е правилно запазено, и зачака микробуса на криминалистите, за да може да започне работа.

Майк О’Брайън имаше план и сега мислено го преговаряше.

След сватбата щяха да останат в квартала още една година. Точно така. Триста шейсет и пет дни. Даже по-малко, ако е възможно. Но със сигурност не повече. Дотогава щеше да бъде старши мениджър на етажа (добре де, касиер) в банката и да изкарва близо 45 хиляди годишно. Ема щеше да получава трийсет от болницата; повече, ако вземаше нощни смени. Достатъчно за авансовата вноска за къща някъде в Източен Насау.

Достатъчно близо, за да могат родителите (и на двамата) да идват на гости. Но не прекалено близо.

Стройният червенокос двайсет и шест годишен мъж крачеше бодро — и леко арогантно — по авеню U. Мина покрай солариума, медицински център „Прогресив“, закусвалнята на самообслужване, месарницата, аптеката. Надписи на гръцки, надписи на италиански.

Районът не беше лош — Грейвсенд. Но това беше място, през което човек минава, а не място, където създава дом.

Поне за него. Майкъл П. О’Брайън, бъдещият районен мениджър на Бруклинската федерална банка, имаше доста по-амбициозно бъдеще пред себе си.

Още една пресечка и я видя, чакаше го на ъгъла. След като свършиха няколко сутрешни задачи, те си уредиха среща тук и сега щяха да отидат в апартамента си (временния си апартамент — за една година, не повече, припомни си решително той).

О’Брайън се усмихна, когато видя любимата си. Ема Сандърс, руса и със смайващи зелени очи, беше ослепително красива, с два-три сантиметра по-висока от него и закръглена на всички места, където една жена би трябвало да бъде закръглена — идеална за раждане (и правене) на деца. Той се усмихна на себе си при тази мисъл. Щяха да имат три деца. Сред имената, от които щяха да избират, бяха: Майкъл III, Едуард, Антъни, Меган, Ели, Микаела. Ема се беше съгласила с тези.

Майк О’Брайън бе щастлив човек.

— Здравей, миличка.

Целунаха се. Тя ухаеше на цветя. Поне той предположи, че е на цветя. Тази сфера не му беше позната — нямаше никакви интереси към растенията. Но ароматът изглеждаше цветен. От друга страна, скоро щеше да се квалифицира по тези въпроси. Семейството на младоженеца активно участваше в организацията на сватбата и самият Майки щеше да избира цветята.

— Как мина? — попита я той.

Продължиха в посоката, в която се движеше той — към апартамента.

— Ох, скъпи. Тя е прекрасна. Невероятна. Не се опитва да ни убеди за нищо, което не искаме. Мислех, че ще пробва и ще се наложи да й изпратя моя голям, лош Майки да се разправя с нея. Но не, тя знае с какъв бюджет разполагаме…

„Вече един куп пари“ — помисли си Майки, но не го каза.

— … и се придържа към него. Нали си спомняш как агентката на Нора я убеди да вземе осем музиканти?

Проклетият оркестър.

— Но Стейси не настоява за нищо такова. Доволна е на синтезатор, китара, бас и барабани.

Кога бяха говорили за квартет? Джоуи беше наел само диджей за своята сватба. Получи се супер.

Той пак премълча.

В интерес на истината, Майки О’Брайън дори не знаеше защо им трябва специален сватбен агент. Това не беше ли нещо, което човек сам може да организира? Той бе организирал ергенски партита. И един помен. Всичките минаха добре.

Но Ема искаше да наемат сватбена агенция — защото сестра й беше наела, а също Нора, най-добрата й приятелка от болницата. Затова, скъпи, Майки, моля теее.

Ох, по дяволите, добре. Тя беше толкова красива…

Ема го хвана под ръка и двамата продължиха през този интересен квартал, където търговски и жилищни сгради мирно си съжителстваха. След две пресечки завиха към апартамента си. Той усещаше допира на гърдите й в бицепса си.

Онзи апетит отново се събуди в него — нетърпелив като кон, риещ с копита.

Може би само за половин час… в спалнята, на дивана? На пода в хола? Не — каза си той. Нямаше време. Трябваше да се подготвят за среща с родителите й в Лонг Айлънд.

Вятърът разклати клоните над главите им и ги поръси с ледени капки. Майки изтръска раменете си и случайно погледна назад. Зад тях вървеше някой, на около десет метра, с тъмно палто, ръкавици и плетена шапка. Грейвсенд, противно на името си, не беше особено опасно място. Но тук все пак бе Ню Йорк. Трябваше да си нащрек. Този човек обаче беше сам. Значи нямаше опасност от нападение на банда. Гледаше телефона си, докато вървеше. Изглеждаше съвсем невинно.

Скоро щяха да стигнат у дома. Сградите наоколо бяха малко занемарени, тротоарът трябваше да се помете хубаво и да се ремонтира и домоуправителят на номер 368 не можеше ли да прибере оня мухлясал зелен диван някъде до деня за изхвърляне на боклука?

Но иначе беше доста хубаво място.

Хубаво за една година.

По план.

Те изкачиха петте стъпала до входната врата на сградата си, тъмна, стара четириетажна къща от кафяв пясъчник. Там спряха, докато той вадеше ключовете. Майки усети, че Ема се притисна по-силно до него — ясен знак, който нямаше как да сбърка. Той се обърна и пак я целуна, продължително. Добре, конят бе престанал да рие; вече препускаше в тръс.

Сватбата беше след точно две седмици. Кой — освен майка му — щеше да забележи, ако бебето се родеше точно осем месеца и петнайсет дни след това?

Той щеше да я успокои.

— Ей — прошепна на Ема. — Какво ще кажеш да…

В този момент мъжът зад тях, невинно изглеждащият мъж, се втурна напред. Оказа се, че плетената шапка е скиорска маска и сега той я беше нахлупил на лицето си. По дяволите! Държеше револвер, насочен право в главата на Ема.

— Ако викаш, ще умреш.

Което, разбира се, предизвика нещо като вик. Но от Майки, а не от годеницата му.

— Чакай, чакай! — извика задъхано. — Вземи ми портфейла. Твой е.

— Шшшт. Шшшт. Сега ще влезем вътре.

Имаше изразен акцент. Майки не можеше да определи от коя държава или щат. Той самият се опитваше да прикрива своя истински акцент и да звучи като американец.

— Мили — прошепна Ема.

— Не, не, пиленце! — изръмжа мъжът и хвана ръката й, която тя досега държеше зад гърба си.

Телефонът падна на цимента. С револвер, все още насочен към тях, мъжът клекна и го вдигна. Ема беше успяла да набере 9-1-1, но не да натисне „Изпрати“. Нападателят изключи телефона.

Наведе се по-близо и Майки подуши чесън, лук и месо в дъха му, както и афтършейв от кожата му.

— Ти ще бъдеш по-умен, нали?

Със силно разтуптяно сърце и стиснал зъби, Майки отговори:

— Да. Ще бъдем разумни. Сега слушай, моля те. Аз ще вляза вътре с теб. Само я остави.

Мъжът се изсмя, изглеждаше искрено развеселен.

— Вътре! Веднага!

С треперещи ръце, Майки отключи входната врата и тримата влязоха. Качиха се по стълбите до апартамента им на втория етаж.

— Слушай, моля те, човече. Не прави това.

— Хъм.

Нападателят сякаш душеше въздуха, докато оглеждаше малкия им апартамент. Погледна Ема, която плачеше, и погали с пръсти устните й. Отначало Майки си помисли, че мъжът зяпа гърдите или краката на годеницата му, но не, той гледаше ръцете й. Не, само едната ръка. Лявата.

Какво можеше да иска? Те нямаха нищо. По-малко от нищо; бяха задлъжнели заради сватбата.

— Чичо ми е полицай в Сиосет — каза той. — Кораво ченге е. Просто вземи каквото искаш и ни остави. Нищо няма да му кажа.

— Полицай? Твоят чичо е полицай.

Майки съжали, че му каза. Сега само се надяваше да не подмокри гащите. Погледна револвера.

— Миличък — прошепна Ема.

— Не се тревожи, слънчице — опита се да я успокои Майки. Обърна се пак към нападателя: — Хайде, човече. Какво искаш? Тук нямам пари. Но можем да намерим. Няколко хиляди.

Каза го, макар че не беше сигурен, че нападателят иска пари. Едва ли разумен човек би очаквал да вземе голяма плячка от млада двойка като тях, в Грейвсенд, Бруклин. Сигурно искаше да убие Майки и да изнасили Ема.

Но Майки щеше да направи всичко второто да не се случи, на каквато и да е цена. Нападателят имаше револвер и не изглеждаше като човек, който ще се поколебае да го използва. Но не беше много едър. О, Майки най-вероятно щеше да умре, но имаше яростта и онзи луд ирландски темперамент на своя страна. Ярост, която в редки моменти го завладяваше и тогава ставаше неудържима. Той щеше да удари и да сграбчи нападателя, да го забави достатъчно, за да може Ема да избяга през прозореца или входната врата. И когато куршумът пронижеше мозъка на Майки или корема, или сърцето му, гърмежът можеше да уплаши нападателя и той да избяга.

Или… кой знае? Може би Майки щеше да го изненада, да му отнеме револвера и да го простреля в топките и в лакътя, и в коляното, а после — след време — да се обади в полицията. Да го остави да се мъчи десет-петнайсет минути.

Майки се разтрепери от ярост. Не беше участвал в сбиване от осем години, когато преби един тъпак, който се подигра на сестричката му, страдаща от синдром на Даун. Оня беше по-тежък от него с петнайсетина килограма, но падна като чувал с картофи. Със счупена челюст и извадено рамо.

„Сега, действай сега… Изненадай този кучи син, докато не гледа към теб!“

Мъжът премести погледа си за миг и фрасна Майки с револвера в бузата. Изгаряща болка, жълти искри. Майки се олюля назад и се спъна в табуретката, която навремето беше на родителите му и с която двамата с брат си играеха на самолетоносач преди двайсет години.

Ема изпищя и изтича при него; прегърна го силно.

— Мръсник! — изкрещя.

— Слушай внимателно, пиленце — изсъска нападателят на Майки. — Познавам какво се кани да направи някой още преди да се е опитал. Аз съм екстрасенс, сещаш ли се? Ти излъчваше героични вибрации.

Изправи се и извади от джоба си макетен нож. Ема изписка. Мъжът избута острието навън. Издърпа шнура на една лампа от контакта и го сряза. Блъсна Ема на пода, после обърна Майки по корем и върза ръцете му зад гърба. После върза ръцете на Ема, но отпред.

Вдигна ги да седнат. Той самият се настани на табуретката.

— Моля те, недей! — проплака Ема. — Вземи ни парите и си върви!

Студените му сини очи се втренчиха в Майки и годеницата му.

— Ти. — Посочи с ножа към Ема. — Дай ми ръцете си. Изпълнявай!

Тя погледна Майки, който поклати глава. Но въпреки това Ема подаде ръцете си. Дясната отгоре.

— За какво ми е тази ръка? Глупава кокошка.

Тя заплака по-силно.

— Лявата. Искам лявата ръка.

Той издърпа пръстите й и се вгледа в годежния й пръстен.

Това беше гледал по-рано.

Майки разбра.

— Ти си онзи убиец. Онзи от новините! Обещаващия. Ти си убил онези двама годеници в Мидтаун! Моля те. Недей. Нищо не сме ти направили.

— Обещаващия — прошепна мъжът. Изглеждаше, че думата му доставя удоволствие.

Ема наведе глава и от очите й рукнаха сълзи.

— Ако го искаш, вземи го — прошепна. — Много е скъп.

— Бил е много скъп — каза убиецът. Почука по камъка с дръжката на ножа. На лицето му се изписа презрение. — Вече не.

Сега Майки осъзна, че мъжът е дебнал пред сватбената агенция, чакал е да се появят годеници. Вчера беше проследил другите двама до бижутерийния магазин в Мидтаун. Днес бе проследил Ема. Искаше да убива двойки, които планират да се венчаят. Това беше казал по новините.

— Моля те… — започна Майки.

— Шшшт. Омръзна ми да ми се молите. — Убиецът замълча за момент. — Знаете ли какво е било това? — попита с нисък, маниакален глас.

Вдигна ръката й и отново удари по пръстена. По-силно.

Ема присви очи от удара и проплака:

— Какво… какво искаш да кажеш?

Това не беше отговорът, който той очакваше.

Този път изкрещя:

— Имате ли представа?

Ема сведе очи.

— Един милиард години… Слушате ли?

Майки прошепна бързо:

— Слушаме. Да.

Ема кимна. Сълзите още се стичаха по страните й. Нападателят продължаваше да държи ръцете й.

— Преди милиард години това е било парче въглерод. Като въглен. Най-обикновен въглен. Нищо. Било е едно нищо. Просто един черен камък, заровен сто километра под земята. Погребан там. Ах… — Очите му заблестяха. — Но се случило чудо. Като появата на неочаквано дете. Две хиляди градуса по Целзий. Огромно, огромно налягане, стотици хиляди килограми на квадратен сантиметър. И за тези милиарди години, какво се случва? Най-съвършеното нещо, създавано на света. Диамант. Сърцето на земята. Диамантите са сърцето на земята. Нали знаете Исус?

Ема кимна:

— Католици сме.

— Исус е изкупител — продължи убиецът.

— Да — каза Майки.

— Диамантите са, за да изкупят греховете на земята.

Той се дръпна леко назад, насочи триъгълното острие към едната от жертвите си, после — към другата.

Шибаният психопат.

Въпреки че седеше със завързани зад гърба си ръце, Майки се опитваше да прецени ситуацията. По-внимателно този път.

Нападателят продължи:

— А сега то е изнасилено, осквернено. Сърцето на земята е едно парче боклук на пръста ти.

— Съжалявам. Не съм… не сме искали.

Той дръпна ръката й под едно петно слънчева светлина от прозореца.

— Виждаш ли?

Светлината образува разноцветна дъга от пречупването си в камъка, като от стъклена призма.

— Това се нарича огън — прошепна убиецът. — Този огън е гневът на Бога, задето сте взели чудото и сте го нарязали на парченца, за да украсиш пръста си.

— Страшно съжалявам.

Ема без съмнение се опитваше да измисли нещо, с което да го убеди, че те са невинни в това престъпление.

Нищо нямаше да помогне. Този човек беше неуправляем като самолетна катастрофа, като газова експлозия, като сърдечен удар. Никакво разумно разсъждение нямаше да го убеди.

Изведнъж той се успокои и се дръпна назад; изглеждаше доволен.

— Аз само изпълнявам мисия. Божията справедливост, справедливостта на земята. Вчера спасих няколко големи диаманта, преди да бъдат нарязани. И убих онзи ужасен човек, за да не може да осквернява повече камъни. В Индия — където диамантите са били открити за първи път — е било грях да ги режеш. Той би трябвало да го знае. Той предаваше своя народ. И си плати за това.

— Причиняваш ми болка!

— Ох, горката кокошчица… — Саркастичните думи се проточиха като лиги от устата му. Психопатът се втренчи в пръстена и погали пръста й. — Сега ще ви разкажа една приказка, гълъбчета. Ще ви разкажа една приказка. След депресията и войната никой не е купувал годежни пръстени. Нямало пари, нямало време за годежи! Само се женели, правели деца, местели се в предградията. Щастливи, много щастливи. Обаче „Де Беърс“, диамантената компания, пуснала най-запомнящата се реклама за всички времена. „Диамантът е завинаги.“ И бизнесът се съвзел. Всички започнали да купуват диаманти! Трябвало да имаш диамант, иначе обявявали мъжа ти за неудачник и ви се присмивали. И всички тези камъни, тези красиви камъни, се режели, режели, режели. — Очите му потъмняха и на лицето му се появи демонична усмивка. — Аз мисля, че нещо друго също е завинаги.

Издърпа безименния й пръст и опря острието в основата му.

„О, Света Богородице… ще отреже пръста й, преди да ни убие!“ — помисли си Майки.

Убиецът стисна по-силно пръста на Ема с лявата си ръка, докато държеше ножа с дясната. Когато той се наведе напред обаче, Ема запищя сърцераздирателно и се дръпна. Той изпусна пръстите й и тя падна назад. Убиецът замахна с ножа, но не улучи.

В този момент Майки, който чакаше готов на пода, го изрита с двата крака, колкото сила имаше, като използва всяка капка енергия в силните си мускули. Убиецът падна от табуретката и се блъсна в секцията. Удари си главата и се просна зашеметен, като присви очи от болка.

Ема, с ръце отпред, лесно се изправи на крака.

— Бягай! Бързо, тичай навън! — закрещя Майки. Той също се опитваше да се изправи.

Имаше предвид само нея. Импровизираният му план беше да се нахвърли върху психопата и със зъби да разкъсва плътта му или да чупи пръстите му. Нека да умре, но поне любимата му да избяга.

Ема не се поколеба. Но не хукна към вратата. Тя сграбчи Майки за рамото и го издърпа на крака.

— Не!

— Да! — изкрещя тя.

Майки забеляза, че нападателят разтърква очите и ударената си глава. Имаха само няколко секунди да избягат, преди убиецът да се окопити. Заедно хукнаха към вратата. Ема беше първа и я отвори бързо. Изскочиха в коридора точно когато зад тях проехтя оглушителен гърмеж и куршумът, след като пропусна главата на Майки с по-малко от педя, се заби в стената отсреща.

Побягнаха към стълбището в дъното на коридора, което щеше да ги изведе до главния вход и улицата.

Разбира се, ако убиецът ги подгонеше по коридора, гърбовете им щяха да са прекрасни мишени. Но нямаше какво друго да направят. Поне тук, в този момент, истерично си помисли Майки, бяха по-малко мъртви, отколкото в апартамента си.

Той се стараеше да бъде точно зад Ема, докато тичаха надолу, вземайки по две стъпала наведнъж, към фоайето.

Тя първа стигна долу, изтича до входната врата и я дръпна с все сила.

В този момент той падна.

Спъна се на третото стъпало преди края и понеже не можеше да поеме удара с ръце, се стовари тежко, първо на една страна, после по корем, като ожули бузата и брадичката си в дървения под.

Ема изпищя:

— Не! Миличък!

— Бягай! — извика той.

Но тя отново не го послуша. Върна се и се наведе, за да му помогне да се изправи.

Над тях се чу затръшване на врата и дъските заскърцаха — Майки знаеше точно къде е мястото, близо до техния апартамент, където имаше една разхлабена дъска. Шумът издаваше, че убиецът вече се приближава към стълбите.

Всеки момент щеше да се прицели.

С канско усилие Майки се изправи в цял ръст. Застана зад Ема и извика:

— Бягай!

Молеше се тялото му да спре куршумите и да даде на неговата любима — на неговото красиво момиче — шанс да избяга невредима на улицата.

Убийството на Сол Вайнтрауб бе станало в тясното антре на дома му.

Извършител 47 се бе промъкнал през един отключен прозорец на мазето, беше се качил по стълбите, беше застрелял Вайнтрауб три пъти — веднъж в лицето и два пъти в гърдите — и после беше избягал през главния вход. Сакс знаеше, че се е случило точно така, защото убиецът бе оставил мокри следи — заради ситния дъждец навън — от мястото на проникване до изхода.

Въпреки че Вайнтрауб не беше измъчван с ножа, имаше следи от побой — с пистолет по всяка вероятност, защото в къщата нямаше тъпи предмети, които биха могли да причинят тези рани; по нищо, което Сакс намери, нямаше кръв или тъкан. Тя предполагаше, че убиецът е удрял жертвата, за да я принуди да му каже какво е съобщила на полицията или кой е ВЛ. Имаше и друга вероятност — да е искал да вземе нещо. Палтото на Вайнтрауб лежеше до него и един от джобовете беше обърнат навън, сякаш убиецът го е накарал да извади нещо.

Или беше останал така просто защото Вайнтрауб, в очакване на полицейската кола, тъкмо е вадел ръкавиците от джоба си? Те бяха паднали наблизо.

С бял гащеризон, калцуни, качулка и светлосини ръкавици, Сакс направи оглед на жилището. Други двама криминалисти, които тя познаваше, се заеха с вторичните местопроизшествия — задния двор, уличката и тротоара, по който извършителят вероятно е дошъл и после е избягал. Сакс беше оптимистка, че може да намерят някакви улики отзад — близо до прозореца, откъдето бе влязъл. Доста по-малки бяха шансовете да открият нещо полезно на тротоара пред къщата, където обувките от хиляди хора бяха оставили следи от пръст, кал, боклуци, животински изпражнения и урина.

Тя изпрати няколко униформени, отпуснати й от Бен Кол, да търсят свидетели и следи до три-четири пресечки в посоката, в която бе избягал извършителят. Знаеше накъде се е оттеглил, защото една жена, излязла да разходи кучето си, го беше видяла да бяга от дома на Вайнтрауб веднага след изстрелите. Бил махнал маската и тя видяла, че е бял и с къса руса коса.

Сакс събра всичко, което беше намерила. Нито една от пробите не изглеждаше особено обнадеждаващо. Отпечатъците от обувки изглеждаха същите, влакната — също, от ръкавиците и маската.

Имаше три празни месингови гилзи. Деветмилиметрови „Финоки“ — вероятно същият модел като куршума, изстрелян след свидетеля в Мидтаун, макар че там убиецът бе прибрал гилзата. Фактът, че ги беше оставил тук, означаваше, че е бързал да се оттегли заради шума от изстрелите. Гилзите бяха изхвърчали доста настрани — Сакс ги намери под мебелите.

Радиостанцията на колана на един от колегите й изпращя. Тя не чу разговора, но полицаят отговори по микрофона, закрепен на рамото му, и се приближи до нея.

— Детектив? Намерили са нещо в една шахта. На две пресечки от тук. — Посочи накъдето беше избягал извършителят. — Не го е пипала. Някаква дреха.

Сакс взе екипировката си за събиране на веществени доказателства и се отправи към мястото, като кимаше на любопитните и загрижени минувачи и отклоняваше въпросите. Една жена попита:

— Това престъпление от омраза ли е?

— Още разследваме — отговори Сакс и продължи по пътя си.

След две пресечки, след като не видя други полицаи, забави крачка. Ослуша се? Но когато погледна в една странична улица, видя униформена полицайка — латиноамериканка около двайсетте — която й махна. Сакс отиде при нея.

— Полицай.

— Детектив.

Добре сложената жена имаше красиво кръгло лице. Беше се гримирала старателно тази сутрин. Сакс бе доволна да види, че полицай М. Лопес успява да балансира личния си живот с професионалните задължения. Тази малка подробност подсказваше, че я чака дълга кариера в полицията.

— Отивах на юг, както ти ни изпрати, но реших да погледна насам — обясни Лопес. — Това е най-краткият път към метрото, на следващата пресечка е. Никой не е чул свирене на гуми след изстрела, затова предположих, че е използвал градския транспорт.

С метрото извършителят може да се отдалечи от мястото на престъплението по-бързо, отколкото с ферари.

Лопес продължи:

— И след като е бил забелязан — от жената с кучето — си помислих какво бих направила аз? Бих се отървала от якето. Започнах да гледам в кофите за боклук и — посочи решетката в краката си — уличните шахти. Изглежда, че долу има някаква дреха. Не съм пипала нищо.

— Добре. Сакс сложи номерче до решетката и направи снимка с телефона си. — А провери ли…

— Разпитвах жителите на съседните апартаменти. Никой не го е видял.

Сакс се усмихна. Наведе се и светна с фенерче в дупката. Видя смачкан на кълбо тъмен плат. Дрехата не изглеждаше мокра, което означаваше, че не е била там много дълго. Днес само ръмеше.

Сакс си сложи ръкавици и извади дрехата. Беше вълнено яке, и то доста ново. Извършител 47 беше носил подобно според анонимния свидетел на първото убийство. Виждаше се също на записа от магазина на Четиридесет и седма улица, в близост до сградата на Пател.

Лопес добави:

— Не съм сигурна, че е неговото. Може да проверите за следи от барут по ръкава, за да потвърдите.

Точно това щяха да направят. Сакс прибра якето и пак бръкна в шахтата, но не намери нищо друго.

— Кои линии на метрото са тук?

Лопес й каза и тя записа номерата в бележника си.

— Благодаря, полицай. Добра работа.

— Ще продължа с търсенето.

— Благодаря. Ще изпратя екип да направят оглед. Можеш да им помогнеш. И ще изпратя похвална бележка до началника ти.

Лопес се опита да не показва радостта си.

— Много благодаря.

Сакс огради мястото с жълта лента. Обади се в Отдела по криминалистика и поиска да говори с един познат техник. Каза му за уличната шахта и помоли за по-обстоен оглед. Екипът щеше да използва камери и сонди с оптични влакна, за да надникне в канала и да провери дали извършителят — ако наистина е бил той — не е изхвърлил също маската или нещо друго.

Тя се върна до дома на Сол Вайнтрауб, където тълпата се беше разотишла. Сакс свали гащеризона и ръкавиците и попълни картончетата за съхранение на улики.

Телефонът й иззвъня. Тя погледна номера.

— Райм. Тук приключихме. Сега идвам с уликите…

— Сакс.

Тонът му подсказваше, че има проблем.

— Какво е станало?

— Изпрати някого да донесе нещата. А ти веднага тръгвай за Грейвсенд.

— Бруклин?

— Да. Нашият извършител не губи време, Сакс. Имаш още едно местопроизшествие за оглед.

Линкълн Райм обичаше дрехите.

Те могат да покажат ръста на заподозрения, може би възрастта му, а също мястото, където са съхранявани или откъдето са придобити. Освен това пускат влакна по-бързо, отколкото голдън ретривър сменя козината си. Нещо още по-хубаво — платът улавя и задържа прекрасни микроулики, а в редки случаи и пръстови отпечатъци. Да не говорим, че може да послужи като сюнгер, засмукващ и запазващ най-невероятното от всички вещества, дезоксирибонуклеиновата киселина. Известна повече като ДНК. Три букви, които, както Райм театрално обявяваше пред студентите си по криминалистика, бяха най-големият ужас за престъпниците.

Сега той гледаше как Мел Купър обработва якето, захвърлено от Извършител 47 в уличната шахта в Куинс.

Вече знаеха със сигурност, че дрехата е негова, защото съдържаше следи от барут, почти идентични по състав с намерените по тялото на Вайнтрауб и на местопрестъплението в сградата на Пател в Диамантения квартал. В пробите около тялото на Вайнтрауб Купър откри и песъчинки от същия камък, който бе намерен при Пател: кимберлит. Това вещество се оказа много полезно. След като куршумът бе разбил камъка в магазина на Пател, значително количество частици бяха попаднали върху убиеца. Сега можеха да ги използват като маркер, за да го свържат с други места и хора.

Според правилото на Локар — формулирано от френския криминалист Едмон Локар — при всяко съприкосновение между престъпника и жертвата или между престъпника и местопрестъплението се извършва обмен на материя. („Всеки контакт оставя следа“.) Ако криминалистът е достатъчно старателен и достатъчно умен, може да открие това вещество и да определи какво е то. Това не означава, разбира се, че ще го отведе до вратата на извършителя, но може да бъде едно добро начало.

Този кимберлит, прекрасен пример за правилото на Локар, беше станал полезен помощник в търсенето на престъпника.

Райм извика:

— Отпечатъци?

— Няма — отговори Купър.

Беше огледал всеки сантиметър от якето под ултравиолетова светлина, а после опита метода на вакуумното отлагане със златен и цинков прах, при който понякога могат да се проявят пръстови отпечатъци върху плат. Е, вероятността за откриването им върху дрехи винаги е била малка.

— Прати проби в Куинс за ДНК — нареди Райм.

— Вече са поръчани — отговори Купър.

Имаше вероятност някъде по якето да са останали следи от ДНК. Пот, слюнка, сълзи или (също нерядко върху връхни дрехи) семенна течност лесно се задържат от плата. Ако се беше случило и тук, можеха да засекат ДНК профила в КОДИС или някоя международна база данни и да открият самоличността на заподозрения. Даже ако нямаше попаднали значителни количества течност или тъкан, със сигурност щеше да има кожни клетки, а те могат да се използват за микроанализ на ДНК. Този метод не е толкова точен, колкото пълния ДНК анализ — достатъчни са пет-шест епителни клетки — и може да доведе до фалшиви положителни резултати. Но в момента не събираха доказателства за съдебен процес, а само се опитваха да открият самоличността на извършителя.

Купър прибра якето в плик за веществени доказателства и понеже не го беше направил преди, попълни името си в картончето за съхранение. Остави го до входната врата в очакване на куриер от лабораторията за анализ на ДНК в Куинс.

Етикетите на якето бяха изрязани — умно. Беше среден размер, мъжко. Шевовете подсказваха масова конфекция от някоя страна в третия свят. Вероятно този модел се продаваше в хиляди магазини из цялата страна. В това отношения не можеха да очакват конкретни следи.

Купър взе няколкото проби от влакна, които беше свалил от якето и от вътрешността на джобовете — бяха черни, памучни, много подобни на откритите при Пател, от ръкавиците; имаше също полиестерни, от маската.

Полицай Рон Пуласки се обади. Обясни, че все още няма късмет в издирването на тайнствения ВЛ. Райм си спомни предупреждението на застрахователния детектив: за нежеланието на хората от диамантения бизнес да говорят с външни лица. Както и естествения стремеж да не се замесват в разследване на престъпник, който използва нож и пистолет.

— Продължавай да търсиш — каза той на Новобранеца и затвориха.

Нежеланието на ВЛ да се свържете с полицията беше странно. Да, сигурно се страхуваше да не стане мишена за убиеца, но в повечето случаи свидетелят се обажда веднага да потърси закрила и да помогне за залавянето на престъпника. Другото странно нещо бе, че никой негов приятел или близък не се беше обадил — нямаше как да не е казал на някого за срещата си с убиеца. Той беше млад и сигурно имаше семейство.

Разбира се, беше възможно да е умрял от раните си. Не изглеждаха сериозни, но Райм знаеше случаи на хора с тежки огнестрелни рани, които се движат и действат нормално часове наред, след което внезапно рухват и издъхват.

Възможно беше също извършителят да го е намерил, като Вайнтрауб, да го е убил и да е скрил трупа. И в двата случая обаче щеше да се получи сигнал за изчезнало лице. Но Купър провери във всички участъци в района — вярно, набързо — и не установи да са подавани сигнали.

Сега техникът се взираше в микроскопа.

— Частиците от якето: още кимберлит. И някакъв растителен материал. Два вида. Едното са листа и трева, подобни на контролните проби, които Амелия е взела от уличната шахта. Това е нормално. Но има няколко частици, които са необичайни.

— И те са?

— Чакай.

Купър преглеждаше базата данни с микроскопски изображения на растителни тъкани, която Райм беше съставил, докато работеше в полицията на Ню Йорк преди години, и все още помагаше за поддържането й. Той обожаваше растенията като криминалистични маркери.

— Това е нещо, което се казва… да, сигурен съм, това е Coleonema pulchellum. Известно още като „конфетен храст“. Не е местно растение — донесено е от Африка — но тук е доста разпространено като ароматно цвете и за ароматизатор.

Може би извършителят беше ходил в магазин за сувенири наскоро? Или имаше проблеми с лоша миризма в жилището си? Нямаше смисъл да се отплесват с излишни предположения.

— Гилзите — каза Райм.

Купър, който беше сертифициран от Асоциацията на експертите по огнестрелни оръжия и боеприпаси, се зае с двете празни 9-милиметрови гилзи, събрани от Сакс. Самите куршуми, които бяха останали в тялото на Вайнтрауб, щяха да им бъдат изпратени от патолога след аутопсията. Предвид спешността на случая съдебният лекар беше снимал единия и бе изпратил снимката на Купър. Предварителният анализ показваше, че е изстрелян от същото оръжие, с което беше стреляно при Пател. Можеше да се очаква, защото остатъците от барут бяха почти идентични; зарядът във всички патрони беше от един и същи производител.

— Пръстови отпечатъци по гилзите? — попита Райм.

Купър поклати глава.

Тук също нямаше изненада.

После Купър прегледа списъка от микроулики и следи от вещества, които Сакс бе събрала.

— Дървени стърготини, дизелово гориво, метали, използвани при заваряване. Мазут, охлаждащата течност за климатици. Трихлорбензол. Не знам какво е това.

— Използва се като пестицид, мисля. Или се е използвал в миналото. Отрова. Провери го.

Купър прочете едно предупредително съобщение на държавната екологична служба:

— „Трихлорбензолът има няколко приложения. Той е междинен продукт при производството на хербициди — вещества, които убиват или възпрепятстват растежа на плевелите. Използва се също като разтворител за восъци, мазнини, каучук и някои пластмаси и като диелектрик (течност, която не провежда или почти не провежда електрически ток).“ И, да, прав си, бил е използван за борба с термити.

Тези вещества подсказваха, че извършителят е бил във или в близост до фабрика, стари сгради, мазе, бензиностанция или строителен обект. Това бе една подробност, но не особено полезна за намирането му.

Купър получи обаждане и проведе кратък разговор. После се приближи до компютъра точно когато на екрана се отвори електронно писмо.

— Получих го — каза по телефона. И затвори.

— Какво е това?

— Амелия е пратила екип да огледа уличната шахта, където е намерила якето. Попаднали са на златна мина.

— И каква е тя?

— Карта за градския транспорт.

— Хъм. Но дали е негова?

— Бих казал, че да. Не е стояла там дълго — обясни Купър. — Мокра е, но не много. Като якето.

През 2003 г. нюйоркската транспортна администрация замени жетоните за плащане в градските автобуси и метрото с карти. Райм ги обичаше, защото всяка имаше уникален идентификационен код, позволяващ да се установят всички места, от които даден пътник е взел метрото. Ако съчетаеш това с широкообхватната система за видеонаблюдение в транспорта и алгоритмите за лицево разпознаване, понякога можеш да получиш доста добра преценка къде и кога е слязъл съответният човек.

— Ще сканират всички данни и ще ни ги изпратят отделно.

Извършител 47, разбира се, едва ли я беше купил със своя кредитна карта, но — ако я бе използвал за пътуване — биха могли да получат добри снимки на лицето му от записите на станциите.

— Отпечатъци или ДНК по картата? — попита Райм.

— Няма. Има следи от ръкавици.

Въздишка.

— Нещо друго в шахтата?

— Не.

Райм погледна таблицата на уликите. Фактите по разследването, които знаеха — и които не знаеха — записани на дъската, вече му бяха известни: Извършител 47 бе изключително умен, никога не оставяше отпечатъци, изключваше видеокамери, беше хвърлил якето си, след като е бил забелязан, носеше скиорска маска или гледаше встрани от видеокамерите, бе положил целенасочени усилия да елиминира свидетелите и да почисти след кражбата.

Но Линкълн Райм беше свикнал с трудни и умни престъпници. Замисли се за най-гениалния, срещу когото се беше изправял: Чарлс Веспасиан Хейл, известен с прякора „Часовникаря“. Името идваше както от манията му по часовниците, така и от факта, че неговите престъпления бяха планирани с точност до секундата. Хейл беше като супермаркет за криминални услуги, достъпни за всеки, който можеше да плаща колосалните му хонорари — от терористични атаки, убийства и отвличания до обикновени кражби. (Включително бягства, спомни си криминалистът с раздразнението, което винаги изпитваше при мисълта за Хейл; мръсникът все още беше в неизвестност, след като бе избягал от затвора, където Райм го изпрати.)

Преди малко Том беше отишъл да отвори входната врата и сега Лон Селито влезе в хола, като сваляше якето си.

— Проклет студ — измърмори. — Нелепо. Март месец е. Виждали ли сте някога такъв март?

Райм обикновено не обръщаше внимание на разговори за времето. Сега постъпи по същия начин и направо осведоми детектива за напредъка им до момента.

Селито се намръщи:

— Кметът няма да бъде доволен. Трябва да действаме по-бързо.

— Кажи на Четиридесет и седем да бъде по-отзивчив.

— Линк. Не казахме на оня британец за С и ВЛ. И единият от тях е мъртъв. Нека да му кажем, за да търси човека на Пател. Какво мислиш?

Райм сви рамене. Това бе един от малкото жестове, на които тялото му беше способно.

— На този етап, да.

Селито се обади на Акройд и го попита дали може да дойде. След това затвори и обяви:

— Скоро ще бъде тук.

Компютърът на Купър издаде звука за получен имейл.

— От градския транспорт. Системата за видеонаблюдение.

Райм обясни на Селито за картата за транспорта.

— По дяволите. Това е добре.

Транспортната система в Ню Йорк е в правомощията на две отделни полицейски служби. Нюйоркската транспортна полиция се грижи за голяма част от наземния транспорт в региона, включително няколко околни окръга. Транспортното бюро на Нюйоркската полиция отговаря за охраната на метрото.

В писмото от централата на Транспортното бюро в Бруклин, на Шермерхорн стрийт, се съобщаваше, че картата за еднократно пътуване е била заплатена в брой. Била използвана преди два дни.

— Взел е метрото в Бруклин, от станцията близо до „Кадман Плаза“. Не се знае дали или къде се е прехвърлил или слязъл, но е взел линията по посока на Манхатън. И тези влакове могат да го закарат доста бързо до Четиридесет и втора улица.

Селито измърмори:

— На две крачки от Пател.

Ден преди убийството. Може да се е подготвял, да е проверявал системата за сигурност.

Купър продължи да чете:

— Хората от Транспортното бюро казват, че има нещо странно, което трябва да погледнем.

Нюйоркската полиция е част от Системата за локална бдителност: мрежа от около седем хиляди камери за видеонаблюдение в целия град, около две трети — собственост на частни фирми и лица, които са предоставили достъп на полицията. Десетки детективи анализират кадрите от тези камери в Центъра за наблюдение в реално време, разположен в централата на „Полис Плаза“ 1. Софтуерът е толкова сложен, че може автоматично да маркира „подозрителен пакет“ или да идентифицира и проследява потенциалните заподозрени по минимално количество зададени данни, като „метър и осемдесет, средно телосложение, светлосиньо яке“.

Транспортното бюро беше взело записа от камерите в станцията малко преди и когато картата за пътуване е била прекарана през четеца на бариерата.

— Странно ли? — измърмори Райм.

Купър пусна записа, цветен и с доста добро качество.

— Ето пътника.

Техникът посочи един човек на монитора.

Приличаше на мъжа от другите кадри, които имаха на заподозрения от Четиридесет и седма улица веднага след убийството. Якето изглеждаше същото като това, което току-що бяха анализирали. Мъжът носеше черна плетена шапка или навита нагоре маска. И разбира се, държеше главата си наведена, докато прекарваше картата през четящо устройство.

— Сега ето камерите на Транспортната полиция от улицата срещу входа на метрото. Пет минути по-рано, когато той се приближава към станцията.

Купър пусна записа няколко пъти.

— Какво прави той? — изръмжа Селито. — Не разбирам.

Странно…

Извършител 47 се приближаваше към станцията по права линия от отсрещния тротоар, но изведнъж спря, обърна се и тръгна обратно в посоката, откъдето току-що беше дошъл. След малко пак се завъртя и продължи към метрото.

— Там има кофа за боклук — каза Райм. — Обръща се, за да изхвърли нещо. Какво е това? Нещо жълто. Държеше нещо жълто. И оранжево. Виждам също и оранжево. Но какво? Пусни го пак.

Купър пусна записа още веднъж.

Селито първи се обади:

— Разбрах какво.

— Какво? — попита Райм.

— Вижте какво има зад него.

„Аха“ — помисли си Райм и кимна. Той също разбра. На отсрещния тротоар имаше строителна площадка. Няколко работници носеха оранжеви сигнални жилетки и жълти каски. Със същия нюанс като това, което държеше Извършител 47.

— Излиза от строителния обект — каза Селито. — Сменя каската с плетената шапка. Иска да изхвърли каската и жилетката, но не може да намери кофа за боклук до входа на метрото. Обръща се и вижда онази. После се връща към метрото.

— Не е работник — вижте, че е с ежедневни дрехи, пък и никой строител няма да си изхвърли каската.

— Бас държа, че е откраднал каската и жилетката, за да влезе на строежа. Защо?

— За да се срещне с някого, който работи там — предположи Райм. — Това е една възможност.

— Ето друга — каза Селито. — Тази станция е в близост до административни сгради, нали?

— „Кадман Плаза“ — обади се Купър. — Улиците са пълни с камери — на полицията, на федералните сгради, на съдилищата и административните служби. За да стигнете до входа на станцията по друг път освен откъм строителния обект, трябва да минете покрай дузина камери.

— Може би живее южно от строежа? — предположи Селито.

— Едва ли. Не може да краде каски и да минава през обекта всеки път, когато иска да вземе метрото — възрази Райм. — По-вероятно е да е имал среща с някого на строежа. Може би за да вземе оръжието си? Или да говори с някого за пласирането на диамантите?

Макар и не толкова, колкото в миналото, строителният бизнес в Ню Йорк беше пълен с хора, поддържащи връзки с организираната престъпност.

Селито се обади на началника на Службата за наблюдение в реално време и му продиктува данните на видеозаписа. Подчинените му щяха да проверят записите от камерите на околните улици в рамките на час, преди извършителят да използва картата за метрото. Критериите за търсене включваха общо описание на мъжа с допълнението: „носещ на себе си или в ръка жълта каска и оранжева жилетка“.

Докато Мел Купър добавяше най-новата информация на бялата дъска, Райм си помисли: „Защо? Защо правиш това?“.

— Отговорът е много прост — изрече мелодичен женски глас.

Райм се обърна. Не беше забелязал кога Амелия Сакс се е върнала от Бруклин. Нито че е задал въпроса на глас.

— И отговорът е…

— Този тип просто е луд.

Прекара нощта на летище „Ла Гуардия“ — на две прекачвания с автобус.

Вимал Лахори бе пътувал свит на последната седалка и в двете превозни средства, като присвиваше очи от болка при всяко раздрусване.

Настани се на една седалка в чакалнята, близо до касите, сякаш планираше да си купи билет за първия възможен самолет след отменен полет. Имаше още десетина заблудени пътници. Никой не му обръщаше внимание.

Вимал би предпочел „Порт Оторити“, но подозираше, че автогарата ще бъде под полицейско наблюдение. Освен това убиецът може би продължаваше да дебне из улиците на Мидтаун. Вимал сънува много, най-вече кошмари, въпреки че не си спомняше нищо конкретно. Събуди се от спомена за краката на господин Пател. Няколко минути плака със сълзи. Но след това се насили да стане и да отиде да се измие в тоалетната. Там, в една кабинка, още веднъж разгледа раната си. Болеше го и беше заобиколена от огромна синина, но не беше инфектирана. Той непохватно смени превръзката — трудно достигаше мястото — и пръсна още малко студен бетадин върху нея.

Сега, след още едно пътуване с автобус, вървеше с наведена глава по тротоара във Флашинг, Куинс. Намери мястото, което търсеше — един бижутериен магазин на оживена улица. Влезе в „N & B Джуълърс“ и се приближи до продавачката, млада закръглена южноазиатка.

— Господин Нури дойде ли?

— На среща е.

— Бихте ли му предали, че Вимал Лахори иска да го види?

Тя погледна измачканите му, прашни дрехи и се обади по телефона. Затвори.

— Ще слезе след пет минути.

Той й благодари и започна да обикаля магазина. Току-що бяха отворили — по обяд в неделя — и още нямаше клиенти. Само един въоръжен охранител зяпаше тъпо тавана.

Вимал погледна изложените на витрините бижута в кутии от дебело стъкло. Накитите на господин Нури бяха в няколко различни стила, с различни размери и цени, предназначени за потенциални купувачи с най-разнообразни вкусове и финансови възможности.

Някои идваха в N & B, за да си купят онзи много специален камък. Годежните пръстени бяха най-важните в тази категория, разбира се.

Но имаше и много други прищевки, които „Де Беърс“ или други минни компании се стремяха да задоволят: пръстен за годишнина от сватбата, талисман за новородено бебе, обици за шестнайсетата годишнина на любимата дъщеря, диадема за абитуриентския бал, брошка за баба. Диамантената индустрия постоянно измисляше нови поводи да ви продаде стоката си — като компаниите за поздравителни картички — и винаги се грижеше да се почувствате адски виновен, ако пропуснете. Вимал с ирония четеше получаващите се в пощата на господин Пател листовки от компании за маркови диаманти, предлагащи на търговците нови подходи за търсене на клиенти, например годежи за гей двойки. „Традициите не са това, което бяха — твърдеше една брошура. — Дайте идея, че може и двамата партньори да носят диаманти, за да обявят пред света бъдещия си съюз… и така ще удвоите приходите си при всяка сватба!“

Или „Дипломният диамант“: „Тя ви накара толкова да се гордеете с тази диплома; покажете й колко важно е нейното постижение за вас!“.

Веднъж бе казал на шега на Адила, че в скоро време могат да измислят „погребален диамант“, с който да ви изпратят в гроба, но след събитията от миналия ден идеята вече не беше смешна.

Една врата в задната част на магазина се отвори и Дев Нури влезе. Той беше плешив, дебел мъж на около петдесет и пет. Носеше лупа, закрепена на челото — стандартното за този занаят десетократно увеличително стъкло. Беше обърната нагоре. Нури се приближи и двамата се ръкуваха.

Собственикът на магазина се огледа плахо и Вимал предположи, че се страхува да не би убиецът да го е проследил.

Нелепо. Но Вимал също надникна през прозореца.

Не видя никого, който би могъл да бъде убиецът. Но изпита облекчение, когато господин Нури каза:

— Да се качим горе.

Излязоха в коридора и господин Нури използва един панел, разпознаващ пръстови отпечатъци, за да отвори дебела стоманена врата. Минаха през нея и се качиха на втория етаж, където бяха офисът и работилницата на търговеца. Бащата на Вимал веднъж му беше казал, че ако шлифовчиците в Сурат правят хонди, господин Пател прави ролс-ройсове. Камъните на Нури спадаха към категорията на беемветата.

Влязоха в претъпкания с вещи кабинет на Нури и седнаха.

— Кажи ми. Ти ли беше там? Когато убиха Джатин?

— Да, аз бях. Но успях да избягам.

— Ужасно! Сестрата на Джатин… децата му. Представям си колко им е тежко!

— Да. Ужасно е. Просто ужасно. — Вимал завъртя нервно платнената гривна на Адила. — Господин Нури. Имам нужда от помощ.

— От мен?

— Да. С родителите ми мислим, че е по-добре да се махна от града за известно време. Дадоха ми колкото имаха пари. Но ми трябват още. Надявах се, че ще можете да ми помогнете.

Нури не усети лъжата. Изглеждаше по-притеснен от финансовата молба.

— Аз? Нямам…

— Не искам пари назаем. Мога да ви предложа нещо за продан.

— Някой от камъните на Пател? — Нури го погледна подозрително.

Това бе една от причините Вимал да не отиде в полицията. Официално камъните бяха на господин Пател. Щяха да бъдат конфискувани като веществени доказателства, а той отчаяно имаше нужда от тях. Дори можеха да го арестуват за кражба.

Но Вимал отговори и беше истината:

— Не, на един клиент. Беше на господин Пател, да. Но той ми дължеше заплата за един месец. Сега никога няма да видя тези пари.

Вимал извади един от камъните, които бе носил в пликчето, когато убиецът стреля по него. „Самотната птица“.

— Но какво е това? Кимберлит?

— Да.

Нури взе камъка. Смъкна лупата пред окото си и го огледа внимателно.

— Досега не бях виждал такъв.

Кимберлитът е суровата руда, от която се вадят повечето диаманти по света. Кръстен е на град Кимбърли в ЮАР, където в края на XIX в. в жилка от кимберлит е намерена прочутата „Звезда на Южна Африка“. Този осемдесет и четири каратов камък предизвиква първата в света диамантена треска.

Но суровите диаманти обикновено се изваждат още в мината и кимберлитът се изхвърля. Затова стоящите нагоре по производствената верига на бижутата рядко, ако изобщо някога, виждат скалата, родила диамантите, върху които работят.

Нури пак вдигна лупата.

— Искаш да го продадеш?

— Да. Моля ви.

— Но какво да правя с него?

Вимал вдигна камъка под една лампа.

— Погледнете. Виждате ли кристалите. Това сигурно са диаманти. Извлечете ги. После ги обработете и ги продайте. Вътре може да има някой голям суров диамант. Погледнете това. — Посочи една блестяща точка отстрани на камъка. — Може да струва хиляди долари.

Нури се изсмя.

— Знаеш ли как се добиват диамантите от кимберлита?

— Знам, че е трудно. Скалата първо се натрошава — с достатъчно сила, за да се разбие кимберлитът, но не и диамантите. След това получените парчета, съдържащи диаманти, се изсипват в пълни с вода барабани и се обработват с желязо-силициев пясък. Това е дълъг процес.

— Така е. И аз нямам необходимото оборудване. Не познавам някого, който има. Ще трябва да го изпратя в Канада. Но никоя мина няма да вземе такъв малък камък. Те обработват тонове наведнъж.

Вимал беше разочарован и отчаян.

— Но…

— Вимал, съжалявам. Мога да ти дам назаем сто долара.

Мъжът за миг затвори очи. Раменете му увиснаха. Вгледа се в камъка, завъртя го няколко пъти. Имаше миниатюрни отблясъци, малки сурови диаманти. Предполагаше, че господин Нури е прав: процесът на извличане беше рентабилен само в масови количества.

— Не, не искам заем. Благодаря ви. — Вимал прибра камъка в джоба си. Понечи да си тръгне, но господин Нури, който го гледаше със съчувствие, каза:

— Чакай малко. Знаеш ли какво? Шлифовай един камък за мен. Ще ти платя хиляда долара.

Това не беше нищо за човек, който иска да започне нов живот. Но Вимал бе отчаян.

— Съгласен съм. Но нямам много време.

— Няма да отнеме много време. За някои хора, да. Но не и за теб. Ела с мен.

— Мислех, че са мъртви, Райм.

— Кои?

— Майк О’Брайън. И Ема Сандърс.

— Я пак кажи. Кой?

— Двойката в Грейвсенд — обясни Сакс.

— Мъртви?

Тя току-що се беше върнала от двата огледа на местопрестъпления: къщата на Вайнтрауб в Куинс и атаката в Бруклин.

— Ти каза „жертви“.

— Само чух от колегите, че е имало стрелба. Две жертви, така ми каза капитанът. Престъпникът ги проследил от някакъв бижутериен магазин.

— Не, от сватбената агенция.

— Аха.

Селито кимна към нея. Говореше по телефона с полицаите, търсещи свидетели в Грейвсенд. Детективът държеше мобилния си в едната ръка и кроасан в другата. Беше срязал сладкиша на две и изял първата половина, после изглежда се поддаде на изкушението и нападна и другата половина.

Райм не се интересуваше много от психологическо профилиране. Сакс, от друга страна, умееше да работи повече с хора и беше убедена, че вникването в мисленето на престъпниците може да бъде полезно за тяхното залавяне. Той не беше съвсем съгласен, но уважаваше мнението й. И му беше любопитно да чуе диагнозата й.

Луд…

Тя обясни на Райм и Купър какво бяха разказали двамата годеници за бягството си; как убиецът вързал ръцете им, но не и краката. Майки изритал нападателя и побягнали. Той стрелял, но не ги улучил. Когато най-сетне ги настигнал, жената била вече навън и се разкрещяла за помощ. Тогава Извършител 47 избягал през задния вход.

— Сигурни ли сме, че е нашият човек? — попита Райм.

— О, да. Без съмнение: Извършител 47 и Обещаващия са един и същи човек. Точно преди да се опита да отреже пръста на момичето, обяснил защо е убил двойката при Пател.

Селито прекрати разговора, който водеше, и ги погледна.

— Избягал е в Грейвсенд. Никой нищо не е видял.

Райм сви рамене; после каза на Селито, че Сакс е потвърдила, че техният извършител е Обещаващия.

На вратата се позвъни и Том отиде да отвори. Върна се с Едуард Акройд, застрахователния детектив. Том взе бежовото му палто — понеже човекът беше британец, Райм си мислеше за горната му дреха като за „балтон“, въпреки че нямаше представа дали англичаните изобщо използват тази дума.

— Чай? — попита болногледачът.

Акройд се усмихна — може би на предположението на Том за предпочитанията му към напитките — и отказа, но помоли за кафе.

— Шварц? Капучино?

Акройд избра второто.

Болногледачът закачи палтото му и се оттегли в кухнята.

— Благодаря, че дойдохте — каза Селито.

— Разбира се.

— Не знам дали сте гледали новините. Убиецът се е добрал до един от свидетелите. Сол Вайнтрауб. Застрелял го е.

— О, не! — възкликна Акройд. После попита хладно: — Успя ли да каже нещо, преди да умре?

— Не много — отговори Сакс. — Само това, че не е познавал добре Пател. Изпратих патрул да го доведат, за да го разпитаме повече. Но… — Мрачното й изражение беше красноречиво за печалния изход на този план.

— Как го е намерил извършителят? — попита Акройд.

— Мислим, че е научил името му от Пател, след като го е измъчвал — каза Селито. — Но не адреса му. В града има много хора на име Сол Вайнтрауб. Разучил е и го е намерил. Има втори свидетел и сме сигурни, че убиецът иска да открие и него. Инициалите му са ВЛ. Млад индиец, може би помощник или ученик на Пател. Надяваме се, че ще можете да ни помогнете да го намерим. Преди убиеца.

Сакс каза на Купър:

— Покажи снимката.

— Това е запис от видеокамера. Малко след като е избягал.

Акройд се вгледа внимателно в размазаното изображение от товарната платформа.

— Около двайсетте. Дребен на ръст. Около един и седемдесет. Слаб. Южноазиатец.

— Мисля, че трябва да бъдете предпазлив — отбеляза Райм. — Да не споменавате инициалите, когато разпитвате. Просто питайте за протежета на Пател.

Англичанинът кимна.

— Да, разбира се. В случай че извършителят намери някого от моите познати.

— Има още нещо, което трябва да знаете — каза Сакс. — Преди малко е нападнал друга сгодена двойка — в Грейвсенд. Квартал на Бруклин.

— Боже Господи, същият човек ли? — попита Акройд, очевидно изненадан. — Толкова скоро след Вайнтрауб? Мъртви ли са?

— Не. Спасили са се. Без сериозни наранявания.

— Наистина ли? — Англичанинът присви очи. — О, много добре. За тях, разбира се. И за нас също. Какво казват?

Райм погледна Сакс, която обясни:

— Това потвърждава моята диагноза: луд. Мисля, че вече знаем мотива му. И той няма нищо общо с кражбата на необработени диаманти с цел продажба. Той ги запазва.

Акройд кимна:

— Запазва? Не е необичайно. Диамантите са солидна инвестиция и добра застраховка срещу инфлацията.

— Не, не. Имах предвид „запазва“ в смисъл на съхраняване на застрашен вид: той спасява диамантите от преработка в годежни пръстени. Откраднал е суровите камъни, за да ги запази чисти. Двамата разказаха, че говорел как диамантите са сърцето на земята и шлифоването им било като да ги изнасилиш или убиеш.

Луд…

Том влезе с чаша капучино и Акройд я взе. Отпи и похвали болногледача за напитката. После поклати глава.

— Да спасява диамантите. „Сърцето на земята“. Това е уникален случай. Има, разбира се, психари, които се запасяват с диаманти, но го правят винаги заради стойността им. Мислят, че ако започне ядрена война или въстание, ще могат да ги използват като разменна монета. Като че ли след ядрена катастрофа първото, което хората ще искат, ще са някакви дрънкулки.

Сакс, продължи:

— Изглежда също, че умишлено е набелязал Пател. Говорил за „индиеца“, когото е убил вчера. Той бил предал народа си, така казал. — Сакс прелисти записките си. — Диамантите били свещени.

— В Древна Индия, да, вярно е. Смятало се за смъртен грях да се обработват диаманти. Гърците и римляните първи започнали да ги шлифоват и използват за украса, но по-късно и индийците също започнали да го правят. Както може да се очаква, духовната стойност на камъните е останала на заден план след търговията и суетата. — Акройд се замисли… после на лицето му се изписа недоумение. — А споменал ли е нещо, което би могло да подскаже къде се намират суровите диаманти? Или къде живее? Нещо друго за него?

— Нищо. Само заплахи и несвързани брътвежи. Двамата годеници ми казаха още някои подробности. Имал светлосини очи. И чужд акцент, който се опитвал да скрие, като говорел с американско произношение. Граматиката му била, цитирам, „объркана“. И е пушач. Двамата подушили миризма на цигари. Освен това има ново, или второ, оръжие. Револвер. Майки разбира от оръжия. И извадих един куршум от стената. Повреден, но не много. Прилича на калибър трийсет и осем, сигурна съм.

— Хвърлил е якето си след убийството на Вайнтрауб — добави Селито. — Може би е хвърлил и глока в някой контейнер за боклук. Или в друга улична шахта.

— Ще изпратя екипа от Куинс да проверят останалите канали в района — каза Сакс.

Веднага се обади в централата на Отдела по криминалистика, за да даде нареждания.

После заедно с Купър се заеха да анализират уликите от нападението в Грейвсенд.

Нямаше пръстови отпечатъци. Подът в апартамента на младата двойка беше застлан с килими, затова не беше успяла да вземе електростатични отпечатъци. Купър направи профил на следите от барут по мебелите, до които е стоял извършителят, когато е стрелял. Сакс бе събрала проби, които най-вероятно бяха свързани с извършителя, а не с Майки и Ема или друг посетител на сградата: черни памучни влакна, остатъци от готвено говеждо месо и два светли косъма. Космите и пробите от частици, събрани от повърхностите, до които е стоял извършителят, бяха изпратени в главната лаборатория за ДНК анализ.

Вече бяха получили лингвистичния анализ на посланието на престъпника. Беше невъзможно да се проследи обаждането и предплатеният телефон бе купен с пари в брой. Бърза проверка бе показала, че първото изречение е взето от статия в информационен сайт от рода на „Уикипедия“.

След като първото изречение не беше негово, от думите и изразните средства не можеше да се направи никакъв извод за престъпника. Останалата част, вероятно съчинена от самия убиец, даваше някои незначителни представи, потвърждаващи в общи линии това, за което Сакс вече знаеше: че английският вероятно не е родният му език — липсата на определителни членове (не „сложи го на красивия пръст“) е характерна за редица чужди езици. Изписването на „на всякъде“ като две думи също поддържаше това предположение.

И в базата данни на Националния информационен център за престъпността или коя да е друга, до която имаха достъп, нямаше профили, отговарящи на поведението на престъпника.

— Обещаващия — измърмори Акройд. Явно му се искаше случаят да не беше толкова сложен. Остави празната си чаша, отиде до закачалката и взе палтото си. — Ще се опитам да намеря този тайнствен ВЛ. От хората, с които сте говорили, никой ли няма представа кой може да е той?

— Никой — каза Селито.

Англичанинът излезе. Райм каза на Сакс за картата за пътуване, а също, че Извършител 47 е бил на строителния обект до метростанцията преди два дни — или за да избегне камерите в правителствени сгради на „Кадман Плаза“, или, което беше по-вероятно, за да се срещне с някого, може би един от строителите, с връзки с организираната престъпност, за да си купи новото оръжие, 38-калибровия револвер.

— Ще отида да проверя. Неделя е, но трябва да имат поне някаква охрана. — Сакс взе якето си и тръгна към вратата.

След като тя излезе, Селито проведе телефонен разговор. Затвори и обяви:

— Записи от времето точно преди нашият човек да слезе в метрото. Засечен е на Хикс стрийт, в близост до Пирпон стрийт, на няколко преки от там. С каска и светлоотразителна жилетка. Просто се разхожда. Сам. Това е всичко, което имат. Но вече е в системата, засечен на конкретно място. Ако се появи пак, ще получим известие.

Райм кимна и се върна с количката пред таблицата с уликите. Записаните данни даваха някаква насока, някаква помощ. Но глождещото неудовлетворение, което изпитваше като начало на настинка, му подсказваше, че проблемът не е в липсата на отговори; проблемът беше в това — започваше да си мисли той — че не задаваха правилните въпроси.

Точно в този момент телефонът му иззвъня за ново текстово съобщение. Той погледна екрана.

— Том? — извика.

— Сега…

— Докарай микробуса отпред.

— Тук съм. Микробуса ли?

— Да. Докарай. Микробуса. Отпред.

Селито го погледна с недоумение.

— Следа ли?

— Не. Това е нещо друго.

Да… проблем.

Вимал Лахори седеше срещу господин Нури от другата страна на бюрото му в офиса на горния етаж на „H & B Джуълри“. Сърцето му биеше силно, дишането му бе учестено.

Спешно му трябваха пари. Но имаше един проблем.

Той се взираше в диаманта, който бе изтръскал от дебел хартиен плик — диаманта, който господин Нури искаше да шлифова.

— Впечатляващо, нали? — прошепна бижутерът.

Вимал можа само да кимне. Той сложи лупата пред окото си и огледа камъка под силната светлина на настолната лампа. Завъртя го, после пак и пак.

Необработените диаманти се срещат в природата в най-различни форми. Най-често срещаната е октоедър — по същество две четиристенни пирамиди, свързани в основата си. Тези камъни се разцепват на съставните си пирамиди и след това всяка от тях се „остъргва“ — изглажда се с друг диамант или лазер. От тях се правят кръгли брилянти — най-често срещаната форма, в която се шлифоват милиони камъни за пръстени, обици, брошки и огърлици по целия свят. Тази форма има петдесет и седем или петдесет и осем фасети, или стенички, и е измислена преди около век от Марсел Толковски, един от най-известните диамантери на всички времена. Използвал е законите на геометрията, за да определи идеалните пропорции за оформянето на диаманта.

Но понякога се срещат форми, различни от осмостенната: триъгълни двойни кристали, кубове, тетраедъри и сложни или неправилни форми. Те се използват за така наречените „фенси“ камъни — всичко, което е различно от кръглия брилянт. Маркиза, сърце, възглавничка, круша, овал, изумруд и последният писък на модата — принцес.

Камъкът, който Вимал трябваше да шлифова, беше с удължена сложна форма — правоъгълник със заоблени ръбове. Както и всички сурови диаманти, този не беше прозрачен, имаше млечен оттенък (щеше да се избистри едва след срязването и полирането). Все пак е възможно да оцениш един диамант дори на този ранен етап и Вимал знаеше, че след като свърши работата си, този ще бъде безцветен — клас G, с оценка за чистота VS1, тоест с много малко включения, невидими с невъоръжено око. Великолепен камък.

Вимал погледна господин Нури, после модела — компютърното изображение на диаманта на монитора до тях, показващ как най-ефикасно може да бъде срязан.

Обикновено суровият диамант се срязва на две или три части и с помощта на специални алгоритми, разработени през годините, се правят прецизни планове за крайната обработка.

Този камък беше голям — седем карата — и с неправилна форма; затова софтуерът бе изчислил, че трябва да се разцепи на четири места, при което да се получат пет отделни диаманта, всеки от които да се шлифова със стандартната форма брилянт. Господин Нури беше начертал линиите на срязване с червен маркер върху самия камък.

— Но ти можеш да ги промениш — каза сега на Вимал, като му подаде маркера. — Виждаш ли? Ето защо имам нужда от теб, Вимал. Не мога да си позволя грешка. Една неточност и цената на готовите камъни може да падне с една четвърт. Може би повече. Аз не мога да го направя. Никой от тези, които работят за мен, не може.

Вимал вдигна камъка още веднъж и пак свали лупата.

— Подложка. Мокра подложка.

Господин Нури взе парче марля — подобно на тези, с които Адила бе третирала раните му. Навлажни я и му я подаде. Вимал избърса с марлята червените линии, после пак се вгледа внимателно в камъка.

„Всеки каменен блок — пише Микеланджело — съдържа в себе си статуя и задачата на скулптора е да я открие.“ Вимал вярваше в това и както за мрамора и гранита, то важеше също за диамантите.

Той взе маркера. Въпреки че сърцето му биеше силно, ръцете му бяха стабилни като камъка, върху който чертаеше. Осем бързи линии.

— Ето.

Господин Нури се втренчи смаяно в камъка.

— Какво е това?

— Това е идеалното разкрояване.

— Не разбирам каква ти е идеята.

— Това.

Вимал посочи линиите.

— Каква е тази форма? Не я познавам.

— Няма да го разрязвам.

Господин Нури се изсмя:

— Вимал.

— Не, няма.

Диамантерът се намръщи:

— Но аз ти платих толкова много за това. Имам нужда от пет камъка, за да си възстановя тези разходи.

— Пет брилянта са като всички други пет брилянта. Те няма с нищо да обогатят света.

— Да обогатят света — язвително повтори Нури.

— Трябва да се оформи като паралелепипед.

— Паралелепипед?

— Представете си го като трапезоид, с успоредни страни.

— Знам за какво говориш. Учил съм математика в университета. Тази форма просто не става за диамант. Няма пазар за нея.

— Друг път няма да намерите камък като този — изтъкна Вимал.

Нури сви рамене, имайки предвид: „И какво от това?“.

— Не, няма да го разрежа. Съгласен съм да го шлифовам само като паралелепипед.

— Ще намеря друг да ми го среже.

— Сигурен съм, че ще намерите.

Вимал остави камък и се изправи.

На лицето на господин Нури се изписа тъжна усмивка.

— Ще ти платя две хиляди, за да го разрежеш, както аз искам.

— Не.

— Две хиляди и петстотин.

Вимал понечи да се обърне, но спря. Наведе се, приближи лице до това на по-възрастния мъж и прошепна:

— Рискувайте.

Помисли си: „Толкова послушен пред баща ми, а толкова смел тук“.

— Какво? — попита господин Нури.

— Познавам вашата работа. Знам как работят синът ви и другите ви шлифовчици. Всички са добри. Вие създавате диаманти, които клиентите ви обожават — младоженци, съпрузи, родители, баби и дядовци. Вие ги правите щастливи. И ще продължавате да го правите с хиляди други кръгли брилянти. Но само този път, с този камък, направете нещо различно.

— Бизнесът си е бизнес, Вимал.

„Да, разбира се“ — помисли си младежът.

— Трябва да вървя. — Той тръгна към вратата.

— Чакай — спря го господин Нури.

Вимал се обърна.

— Мислиш, че това е най-добрата форма, така ли?

— Това е формата, която този камък заслужава. Не мога да кажа нищо повече.

Господин Нури поклати глава, сякаш се опитваше да осмисли този коментар. След това протегна ръка.

— Още ли важи предложението за две хиляди и петстотин? — попита Вимал.

Нури кимна.

Двамата си стиснаха ръцете.

— Къде мога да работя? — попита Вимал.

— Получих съобщението ти — каза Линкълн Райм.

Мъжът в леглото вдигна очи и се усмихна кратко, но сърдечно. Също и изненадано.

— Линкълн. Ти дойде. Имам предвид лично. Аз само… само исках да си поприказваме. По телефона, имам предвид.

— Бари.

Райм се приближи с инвалидната количка.

Сложно оборудваното легло се намираше в стая дълбоко в недрата на голям болничен комплекс в Ийст Сайд, Централен Манхатън. Беше им отнело няколко минути, докато намерят мястото.

— Том.

— Здравей.

Бари Сейлс се размърда леко под изтънелите от прекалено пране чаршафи и одеяла. Намери едно дистанционно, натисна копче и се вдигна в седнало положение благодарение на хидравличния матрак. Бари наближаваше четирийсетте. Кожата му беше бледа, кестенявата му коса — оредяла.

Очите му бяха бодри, но равнодушни.

Райм се приближи още малко. Двамата мъже си кимнаха за поздрав. Райм се усмихна на иронията и Сейлс също отговори с усмивка. Криминалистът не можеше да се ръкува с другия мъж, защото единствената му работеща ръка беше дясната. Не можеше да използва лявата.

А пък след престрелката, в която за малко не беше загинал, Сайлс можеше да си служи само с лявата.

Райм огледа стаята. За нищо на света не би искал да лежи тук. Линкълн Райм нямаше нито един спомен от болница, който да не го потиска и измъчва. Имаше свикване, имаше ожесточено сражаване със спомените, имаше стоическо примирение. Но той завинаги щеше да избягва болниците, ако можеше.

Сега нямаше как.

Бари беше негов колега от времето, когато Райм ръководеше Отдела по криминалистика в полицията на Ню Йорк.

Сейлс беше звезда. Оставаше на местопрестъплението и продължаваше да търси улики часове след като всеки друг криминалист си тръгнеше.

Райм не беше доволен, когато Сейлс реши да се премести в общия детективски отдел… но следеше кариерата му и знаеше, че въпреки младостта си той се е издигнал бързо в йерархията на отдел „Тежки престъпления“, а после, след като се беше преместил от Ню Йорк, ръководеше провинциален полицейски участък с отлични резултати.

— Тук има ли барче? — попита Райм сега.

— За бога, Линкълн. Никога няма да се промениш.

— Теоретизирай след чашка уиски. Анализирай на трезва глава.

— За съжаление — отбеляза Сейлс — сомелиерът на болницата е в почивка днес.

— Трябва да уволнят този негодник. — Райм кимна към Том, който извади две бутилки студен чай. Тоест етикетите казваха „студен чай“. Съдържанието изглеждаше подозрително тъмнозлатисто, като, да речем, отлежало малцово уиски. Болногледачът остави едната бутилка на шкафчето и отвори другата.

— По дяволите! — възкликна Сейлс. — Няма да шофирам. — Изведнъж гласът му потрепери и той едва преглътна сълзите си. — Мамка му. Това е нелепо.

— Преживял съм го — каза Райм.

Том напълни две чаши от отворената бутилка и даде по една на двамата мъже. Отдръпна се в ъгъла, седна и започна да си гледа съобщенията.

Райм и Сейлс отпиха от уискито и ловко скриха чашите, когато една медицинска сестра с черти на филипинка влезе, за да отчете някакви показатели на апаратурата.

— Лоши момчета — смъмри ги тя, когато излизаше. — Следващия път скрийте по-добре тези неща.

Усмихна се съзаклятнически.

Сейлс отпи още уиски. Погледна бутилката.

— Как успя?

— С фуния — каза Райм.

Сейлс примигна. После се засмя.

— Имаш предвид как успях да оцелея след инцидента — уточни Райм.

— Да, с всичко.

— Нали помниш, че мразя клишета.

— Да, помня.

— Но понякога те са подходящи. Например това: „Всяко нещо с времето си“.

Райм имаше прекъсване на четвъртия шиен прешлен и бе претърпял травма, много различна от тази на Сейлс. Беше парализиран от врата надолу, с няколко запазени нерва, които му позволяваха да движи единия си пръст. Сейлс бе изгубил дясната си ръка малко над лакътя; всичко останало функционираше нормално.

Но странно колко субективно нещо е трагедията. Бари Сейлс сравняваше перспективите си занапред с живота си, преди куршумите да разкъсат плътта му. Не съпоставяше травмата си с тази на Райм.

— Ще има добри хора — добави Райм, като кимна към Том.

Болногледачът наклони леко глава в знак, че няма място за емоции.

— Колкото и дразнещи, и упорити да са понякога — добави Райм.

— Ха-ха, вие двамата сте като стара семейна двойка. — Сейлс беше идвал в дома на Райм няколко пъти.

— Имаш Джоан.

Лицето на Сейлс застина.

— Не мога да понеса да съм в една стая с нея. Тя така се старае да не гледа. — Кимна към мястото на липсващата ръка. — Веднъж се опитах да се пошегувам. Дали може да ми даде една ръка? За малко не получи нервна криза.

— Всяко нещо с времето си. Ще има добри хора. И пътят е дълъг. Боже, три клишета едно след друго. Не съм добре.

Сейлс беше преглътнал сълзите.

— Тук имат добър психолог. Можеш ли да ми препоръчаш някого, след като ме изпишат?

— Пробвал съм това — каза Райм. — Не работи. Те… — Погледна към Том. — Как беше думата?

— Дезертираха.

Райм сви рамене.

— Но на повечето хора им помагат. Мога да ти кажа няколко имена.

— Благодаря.

Райм обаче усещаше, че въпросите за преодоляването на трагедията са повърхностни, за разчупване на леда. В крайна сметка Райм знаеше, че Сейлс го чака неговата съдба — която споделяха повечето хора, претърпели сериозни травми, на гръбначния мозък или други. Да си каже: „Майната му. Животът продължава“. Райм например реши да не отдава значение на състоянието си, доколкото можеше. Той беше роден, за да бъде криминалист, точка. Без хленчене, без търсене на спонсори, без участие в кампании. И нулева политическа коректност. Ако говореше за състоянието си, обикновено използваше думи като „сакатият“ или „инвалидът“. Веднъж бе пронизал със свиреп поглед един тип, който снизходително отбеляза, че Райм е ярък пример за „човек с увреждане, водещ пълноценен живот“.

Не, в съобщението си до Райм Сейлс не питаше за различни методи на терапия, а за нещо съвсем друго.

Сега най-сетне повдигна темата:

— Какво се чува за него?

Нямаше никакво съмнение кого има предвид.

Стрелеца.

Мъжът бе арестуван и в момента течеше съдебен процес срещу него.

— Момчетата от екипа и шефът ми приказват само някакви глупости — продължи Сейлс. — Казват: „О, да, мръсникът ще си го получи“. Но говорят, сякаш не са сигурни.

Райм имаше репутация — както преди, така и сега — на груб и нетърпелив човек, безпощаден към мързела и сприхав от време на време. Но той винаги работеше с факти.

— Съжалявам, Бари. От това, което чух, не е много сигурно.

Стрелбата, както в повечето случаи, беше станала при пълно объркване. Обвинението се бореше да преодолее мощната защита. При това добре финансирана.

Той кимна:

— Знаеш, щеше да е друго, ако бяхте застанали лице в лице. Но да не видиш, когато мръсникът стреля… Да не видиш очите му… Като онзи път, когато извършителят беше останал на местопрестъплението. Случаят „Симпсън“ преди години. Онзи психар?

Понякога извършителят остава на или близо до мястото на престъплението. Понякога от любопитство, понякога с цел разузнаване. Понякога просто защото е боклук, с желание да убива. Извършителят в случая „Симпсън“ се беше скрил в един фризер за месо, след като изкормил собственика. Излезе и изпразни пистолета си в един от подчинените на Райм. Всички куршуми пропуснаха благодарение на силно спадналата телесна температура на престъпника във фризера и толкова силното треперене на ръката му, че улучи всичко друго освен полицая.

При спомена и двамата мъже се усмихнаха. Том също се засмя, когато Райм му разказа.

— Боже, искам този тип да отиде зад решетките. — Сейлс облиза устни. — Бони беше тук. Сестра ми. Помолих я да доведе Труди и Джордж. Тя обеща. Но не звучеше много убедително. Сигурно не иска децата да видят чичо Бари в такова състояние. По дяволите, не помислих. И аз не искам да ме видят така. Ще се уплашат. Не мога да ходя на мачовете им. Не мога да ходя на концертите им. — Той стисна зъби. Въздъхна дълбоко: — Много съм уморен. Май по-добре да поспя.

— Ще докарам микробуса отпред — каза Том.

Взе имейл адреса на Сейлс и обеща, че ще му изпрати имената на няколко физиотерапевти и специалисти по протезиране.

Райм се приближи и пъхна втората бутилка „чай“ „Гленморанги“ в леглото, до лявата ръка на Сейлс. Понечи да каже нещо, но другият мъж вече затвори очи и отпусна глава на възглавницата. Райм погледна сълзата, която Сайлс вече не успя да сдържи, завъртя се с количката и излезе от стаята.

Вимал и Дев Нури влязоха през масивна врата в същинската работилница.

За повечето шлифовчици на диаманти неделята не е почивен ден поради етническата принадлежност и вероизповеданието на повечето представители на тази професия. В „N & B“ беше обикновен работен ден. Пред машините в работилницата седяха четирима индийци и един китаец, всичките с тъмни панталони и светли ризи с къси ръкави. Възрастта им варираше от около двайсет и пет до около петдесет и всичките бяха мъже. Вимал знаеше, че в Ню Йорк има само две жени шлифовчици. Досадното обяснение, което редовно чуваше, беше: правенето на диаманти е за мъже, а носенето им е за жените.

Единият от работниците беше синът на господин Нури, Басам, около възрастта на Вимал. На лицето на бузестия младеж се изписа изненада, когато го видя. Той остави инструмента, който държеше, и стана.

— Вимал! Чух за господин Пател! Какво се случи?

— Казаха по новините. Това е горе-долу всичко. Обир.

— Какво правиш тук?

Вимал се поколеба.

— Имам да свърша малко работа за баща ти.

Басам явно се смути, но господин Нури погледна строго сина си и той се върна на работното си място, отново взе инструмента, смъкна лупата си и продължи да полира един камък.

Вимал кимна и последва собственика до незаета маса.

За разлика от офиса му, работилницата на господин Нури бе чиста и подредена. И добре оборудвана. Огромните заводи в Сурат, където се шлифоват повече от половината диаманти в света, до голяма степен са преминали от ръчна обработка на компютризирани системи. Машините автоматично извършват всичките четири етапа на обработка: маркиране или разкрояване, разцепване, рязане, шлифоване и фасетиране или полиране. Господин Нури имаше две такива машини — сини метални кутии, дълги около два метра и високи и широки около метър и половина.

Разбира се, не съществуваше софтуер за създаване на паралелепипед, пък и Вимал никога нямаше да допусне компютър да обработва неговите камъни. Щеше да свърши работата изцяло на ръка.

— Оставям те да работиш — каза господин Нури, но изрече думите нервно и погледна диаманта така, сякаш се сбогуваше със стар приятел, заминаващ отвъд Атлантическия океан.

Вимал кимна, почти без да чуе думите. Вече се беше вглъбил в контурите на диаманта, в червените линии, с които бе отбелязал планираното разцепване.

За обработката на този камък щеше да се наложи както цепене (в плоскостта на кристализация), така и рязане (през кристалните слоеве). Инструментът за тези задачи бе зелен лазер, който се управляваше с джойстик и мишка. Макар да владееше старите методи — с чук, длето и трионче — Вимал нямаше нищо против лазерите: той много добре знаеше, че диамантерите винаги са използвали най-модерните технологии — както сега, така и в самата зора на шлифоването.

Отначало закрепи топче цимент на края на държача, който приличаше на голяма сламка. Притисна диаманта към лепилото и изчака да стегне, после монтира държача в лазерния блок. Затвори вратичката, включи апарата и седна пред видеоекрана, на който можеше да гледа камъка в близък план. Постави ръка на мишката.

Вимал премести мерника на видеоекрана върху разчертаните линии и с помощта на клавиатурата и мишката започна да оформя основните очертания на паралелепипеда. Със свистене и пулсиращо тупкане като на медицински магнитен скенер лъчът започна да реже. Спираше често. След около час Вимал извади частично изрязания камък, почисти го и го монтира под друг ъгъл на нов държач. Продължи рязането. След още една пауза — за да избърше лицето и ръцете си от потта — пак се върна към задачата. Още едно монтиране. След още половин час първоначалното разцепване и срязване бяха приключили. Диамантът бе оформен като паралелепипед.

Вимал го свали, изчисти цимента и разгледа камъка под лупата. Да, засега беше добре.

Следваше полирането, изрязването на стеничките. Задачата на Вимал, както и на всеки диамантер, беше да увеличи до максимум трите основни ценни качества на диаманта: блясък (отразената бяла светлина, която се вижда, когато погледнеш камъка директно), огън (дъгата от цветове при пречупването на светлината отстрани) и искрене (проблясването, когато камъкът се мести).

Младежът седна на столче пред работна маса с площ около един квадратен метър, чийто главен елемент беше шлайфът — хоризонтално полировъчно колело от стомана, което се върти с три хиляди оборота в минута и към което шлифовчикът притиска диаманта, за да изреже стеничките. На стената имаше рафтове с множество различни държачи — на които диамантите се монтират с помощта на цимент за този процес на полиране.

Вимал избра подходящия държач и закрепи камъка на него. Пусна шлайфа, с големина приблизително колкото масичката на стар грамофон, какъвто баща му все още имаше. Върху нея започна да накапва масло, размесено с диамантен прах. Вимал закрепи двете меки крачета на държача и притисна диаманта към шлайфа за секунда или две, вдигна го, за да провери резултата под лупата, после пак го притисна. Фасетите бавно започнаха да се оформят, първо по рундиста — страничното поясче — а след това по короната и павилиона, съответно в горната и долната част на камъка.

Миризмата на топло масло — зехтин — галеше лицето му. И в този момент във вселената не съществуваше нищо друго освен този камък. Нито Адила, нито брат му Съни, майка му или баща му, нито бедният Джатин Пател. Не съществуваха скулптурите му у дома, „Вълната“ или „Скривалището“.

Вече не мислеше и за убиеца, който може би го търсеше.

Само този диамант и неговата постепенно появяваща се душа заемаха съзнанието му.

Допираше камъка до полиращото колело за част от секундата, вдигаше, изучаваше…

Пак и пак, и пак.

Маслото капеше, колелото съскаше, миниатюрни прашинки от камъка изчезваха, смесени с остатъчното масло.

Най-важното в изкуството на шлифоването е да устоиш на изкушението да полираш камъка по-бързо. И така — след час или след двайсет часа, или след десет минути, не можеше да определи — Вимал Лахори разбра, че задачата му е изпълнена. Изключи шлайфа и след няколко завъртания колелото замлъкна и спря. Той се облегна назад. Вдиша рязко и възкликна от изненада. Четирима от другите шлифовчици тихо бяха напуснали работните си места и бяха дошли при него да гледат как оформя паралелепипеда. Стояха скупчени един до друг. Той изобщо не ги беше усетил.

Един от тях, който се представи като Анди, попита:

— Може ли?

Протегна ръка с изпъната длан.

Вимал му подаде камъка. Анди обърна лупата си надолу и го огледа.

— Направил си допълнителна фасета на короната. Нямаше да се сетя. Какъв е ъгълът?

— Седем градуса.

Анди предаде камъка на другите. Със смутени усмивки, те също го заоглеждаха през своите лупи. Лицата им — с еднакво удивено, почти благоговейно изражение — бяха комична картинка.

— Свари го — каза друг.

Вимал занесе камъка на мястото за измиване и го потопи в гореща киселина, за да отстрани всички следи от цимент, масло, прах и други замърсители.

Това обикновено беше стресиращ момент. Шлифовчикът може да си мисли, че камъкът му е безупречно обработен и изведнъж да се окаже, че под цимента или маслото е имало скрито несъвършенство. Вимал обаче никога не се притесняваше за това. О, през своите около осем години като шлифовчик на диаманти беше правил грешки. Беше съсипвал камъни (и за това си бе заслужил много ругатни от господин Пател и баща си). Но веднага разбираше, ако нещо в разцепването, рязането или полирането се объркаше. При този камък нямаше грешки. Беше съвършен. Най-лошото включение бе в онази част, която той изряза (а останалите се намираха във вътрешността на диаманта и бяха невидими дори и за най-опитното око). Фасетите бяха ясни и симетрични. Балансът на блясък, огън и искрене — съвършен.

Той взе готовия камък с пинсета и още веднъж го разгледа — този път не за да го оцени, а просто да му се възхити.

Вимал Лахори бе открил и освободил душата на камъка.

Докато оглеждаше обработения диамант, като наблюдаваше цветовете и бялата светлина, внезапно изпита тъга, че господин Пател не е жив да види работата му.

В този момент влезе господин Нури — двама от шлифовчиците бяха отишли да го повикат. Тантурестият мъж, със сивкав тен, се усмихна на Вимал и взе пинсетите от него. Смъкна лупата пред окото си и огледа камъка. Измърмори нещо, изглежда, на хинди — език, който Вимал съвсем малко разбираше. На лицето му се изписа удивление.

— Не си изравнил кълета.

Имаше предвид най-долната част на павилиона. Тя често се прави плоска — така камъкът става по-стабилен, по-малко податлив на очукване. Плоският кълет обаче обикновено помрачава диаманта. (Вимал беше убеден, че прочутият Кох-и-Нор е бил похабен, когато през XIX в. по заповед на принц Алберт, съпруг на кралица Виктория, е бил прешлифован; полученият в резултат от това широк, плосък кълет придаваше мътност на иначе великолепния камък.)

— Не.

Дали щеше да получи упрек за непрактичното решение?

Но господин Нури задъхано изрече:

— Блестящ избор. Вижте светлината. Погледнете я! Проклетият клиент — който и да е той — просто ще трябва да внимава. Да го пази като очите си. — Примижа. — И допълнителна фасета на короната.

— Наложи се да я направя.

— О, разбира се! Да, да. Боже мой, Вимал. Каква блестяща работа!

Но Вимал нямаше нито интерес, нито време да слуша комплименти. Трябваше да тръгва. Незабавно.

— Трябва да вървя. Така, казахте, две хиляди и петстотин.

— Не.

Вимал се вцепени.

— Три хиляди.

И двамата се усмихнаха.

Толкова пари бяха достатъчни, за да напусне града. Ако живееше пестеливо, можеше да издържи, докато си намери работа, нещо скромно, ръчен труд — може би в някой университет, където преподаваха пластични изкуства. Или даже като портиер, келнер. За първи път от цяла вечност изпитваше нещо, доближаващо се до радост.

Господин Нури върна диаманта в пликчето му, прегъна хартията и го пъхна в предното си джобче.

— Сега ще донеса парите.

Влезе в офиса си.

Вимал отиде до умивалника в ъгъла да се измие — шлифоването е мръсна работа. Когато минаваше покрай другите, те го гледаха с различна степен на възхищение или благоговение. Това не му харесваше. Всичко, което укрепваше връзките му със света на диамантите, го отвращаваше. Той си изми ръцете и след като другите се върнаха на работните си места, отиде до вратата и влезе в офиса.

Господин Нури слагаше парите в плик. Точно когато ги подаваше на Вимал, вратата към стълбите се отвори и в офиса влязоха двама души.

Вимал ахна от смайване. Единият от новодошлите бе Дипро Лахори. Баща му. Другият беше Басам Нури; ниският и набит младеж гледаше виновно към земята.

Не, не…

— Татко. Аз…

Нисък, със сивкав тен, баща му се приближи гневно.

— Дипро — каза господин Нури, като се намръщи озадачено.

Бащата погледна плика.

— Тези пари за сина ми ли са?

— Да, но…

Баща му дръпна плика от ръката на бижутера.

— Аз ще се погрижа за тях. Той не отговаря за действията си. — На Вимал кресна: — А ти ще се прибереш у дома. Сега.

Господин Нури започна да разбира, че Вимал не му е казал цялата истина. Погледна младежа:

— Баща ти не знаеше ли? Излъгал си ме?

— Извинявайте.

Бащата се приближи до закачалката. Бръкна във вътрешния джоб на якето на сина си и извади портфейла му. После, заедно с плика с парите, го прибра в своя джоб.

Сега предателството стана ясно. Дипро кимна на Басам в знак на благодарност. Явно бе предложил награда на всеки в общността, който му каже къде е Вимал.

Вимал беше бесен, идеше му да закрещи и да заплаче.

Погледна хладно Басам, който сведе очи и измънка:

— Той ти е баща. Дължиш му уважение.

Вимал се запита каква ли е била цената за главата му. В пристъп на гняв се обърна към баща си. Дипро беше само с два пръста по-висок от сина си, но не толкова добре сложен и далеч не толкова силен. Той си представи как поваля баща си, измъква от джоба му портфейла и парите си и избягва през вратата.

Но това беше фантазия, безполезна като диамантен прах.

— Ще дойда у дома.

Сякаш имаше друга възможност.

Бавно тръгна към вратата. Баща му го последва, като заяви твърдо:

— Синко, правя това за твое добро. Надявам се, че разбираш.

Амелия Сакс беше на „Кадман Плаза“, в метростанцията, където престъпникът беше хванал метрото за Манхатън, след като бе хвърлил каската и сигналната жилетка. Обикаляше да търси свидетели в магазините и ресторантите с изглед към входа на метрото. Едночасовите й усилия бяха напразни. Никой не си спомняше да е виждал някого, който да изхвърля каска и светлоотразителна жилетка. Това можеше да се очаква.

Оказа се, че строежът, с който Извършител 47 имаше някаква връзка, не беше поредната жилищна или офис сграда, а високотехнологичен енергиен проект.

Сакс огледа огромната строителна площадка, заобиколена от двуметрова стена от талашит. Пред нея имаше голям знак, поставен на два дървени стълба.

По-долу имаше малък билборд, с белезникав фон и надпис със зелени букви, оформени като лозови клонки. Имаше и няколко натрапчиви рисунки на листа и тревни туфи. Всичко миришеше на „еко“. Текстът обясняваше, че самата земя представлява огромен слънчев колектор, който поглъща енергия от Слънцето и поддържа постоянна температура, колкото и студена или гореща да е повърхността й. Тази енергия можела да се улови и използва в системи за отопление и охлаждане на сградите. Геотермалната станция, която се строеше там, щяла да обслужва стотици сгради в района. Дълбоко в земята щели да бъдат забити тръби и през тях да се изпомпва специален разтвор. Когато се издигне на повърхността, течността щяла да преминава през регулатори за охлаждане или отопление.

Станцията щяла да представлява огромна топлинна помпа като онези, които хората с екологично съзнание използват в домовете си.

Да се намали използването на изкопаеми горива за отопление и охлаждане… на Сакс идеята й звучеше добре.

Но очевидно не всички мислеха така. Трийсетина демонстранти стояха на тротоара с плакати срещу сондажите. Висок, слаб мъж с прошарена къдрава коса и подобна брада изглежда беше главният. От плакатите и значките на някои от протестиращите Сакс научи, че са от движение, наречено „Една Земя“. Тя се почуди какви цели преследват. Геотермалните централи изглеждаха екологично чиста технология. На някои от плакатите се споменаваше фрекинг и отравяне на подпочвените води.

Слабият мъж препречи пътя на камион, натоварен с греди. Скръсти ръце и зае поза, показваща, че няма намерение да помръдне от там. Тълпата ликуваше. Всеки път, когато шофьорът на камиона натиснеше клаксона, протестиращите дюдюкаха и аплодираха.

Работа за патрулиращ полицай, но наоколо нямаше такъв.

Сакс се приближи до мъжа.

— Господине. — Показа значката си. — Бихте ли се качили на тротоара?

— Ами ако не искам? Ще ме арестувате ли?

Това, разбира се, беше последното, което тя искаше. Щеше да се наложи да ходи до местния участък, а вече не носеше кочана си с глоби. Но имаше само един възможен отговор.

— Да.

— Всички сте купени от тях. Целувате задниците им. — Кимна към строежа.

— Господине, не е необходимо да влизате в затвора за това. Отдръпнете се.

Той се подчини, без да възрази, и Сакс остана с впечатление, че е планирал тактика „ухапване от комар“ — само леко дразнене.

— Може ли документ за самоличност?

Той изпълни нареждането. Казваш се Езекийл Шапиро и живееше в Горен Манхатън.

Тя му върна документа.

— Не нарушавайте правилата за движение. И се надявам, че кутията, която носите в джоба на якето си, е за домашен ремонт.

Приличаше на спрей с боя. Тя забеляза няколко места на информационната табела и стената, от където бяха заличени графити.

— Те прецакват всичко, да знаете. — Мъжът погледна гневно към строежа. — Всичко.

Върна се сред другите протестиращи и много от тях го прегърнаха, като че ли се беше изправил срещу цяла армия.

Сакс бързо забрави грижите на майката Земя и се захвана за работа. Извади малък комплект за събиране на улики от багажника на ториното, паркирано наблизо, и се отправи към входа на метрото, където камерите бяха заснели убиеца. Обърна се, припомни си накъде беше отишъл той и намери кофата за боклук, където бе изхвърлил каската и жилетката. Не беше празна — това определение никога не може да се употреби за който и да е съд за смет в Ню Йорк — но имаше достатъчно малко неща, за да се види, че тези два предмета ги няма вътре.

След това Сакс забеляза вратата, през която извършителят бе излязъл от строителния обект. Дългите панели от метална мрежа бяха отворени и както тя се беше надявала, вътре имаше няколко работници, въпреки неделния ден. Тя показа значката си на снажен мъж с буден поглед и униформа на частен охранител. Добрият му тен свидетелстваше за приятно прекарана почивка на някое хубаво място. Тя попита дали може да говори с началника на обекта. Охранителят вдигна уоки-токито си и съобщи, че един детектив иска да говори с шефа.

Отговорът се чу сред пращенето от радиостанцията:

— Хъм, добре. Една минута. Кажи му, че сега идвам.

— На нея.

— Какво?

— Той е „тя“. Жена е — обясни охранителят, като погледна неловко Сакс.

— О. На нея. Една минута.

Сакс се огледа. Строежът — на десетина декара площ, доколкото можеше да прецени — не беше като повечето тъмночервени метални скелети на небостъргачи, които могат да се видят в града. Отговаряше повече на нейните представи за нефтена платформа. Имаше няколко площадки за сондажи с ширина пет-шест метра и дължина около петнайсет, заобиколени със зелени двуметрови огради и означени с табели „Обект номер“ от 1 до 12. На някои от тях имаше инсталирани сонди, издигащи се на около четири етажа височина. Други участъци със зелени огради изглеждаха затворени. Може би сондирането там бе приключило.

Макар че на строежа нямаше много хора, беше адски шумно. Сондите се задвижваха от дизелови генератори, а няколко булдозера изтребваха пръст и със страхотно думкане я изсипваха в самосвали.

Началникът на обекта беше казал след минута и удържа на думата си. Към тях се приближи набит мъж със светлокафяв гащеризон и оранжева сигнална жилетка. Носеше стилни очила със затъмнени стъкла и жълта каска, нахлупена напред.

Запознаха се, ръкуваха се и началникът на обекта — Албърт Шол — погледна през вратата към протестиращите.

— Е, какво този път? — изкрещя, за да надвика шума на машините.

— Моля?

— Оплакванията.

Вдигна въпросително вежди.

— Някой не е ли подал жалба? — попита Шол с тон на досада. Очите му зад сивкавите лещи бяха отегчени.

— Не съм дошла за това. Защо му е на някого да подава жалба?

— О. Съжалявам. Това е една от техните тактики. Обаждат се в полицията — от уличен автомат или предплатен мобилен, естествено — и казват, че някой от моите момчета продава наркотици. Или се държи непристойно. Веднъж бяха подали жалба, че нашите момчета убиват гълъби, но на никого не му дреме, сещате се.

— Кои са „те“? Казахте „тяхната“ тактика.

— Демонстрантите. Така наречената „Една Земя“. Правят всичко, за да ни тормозят.

— Шапиро. Да, срещнах се с него.

Началникът на обекта въздъхна.

— Езекийл. Какво направи, за да привлече вниманието ви?

— Спря един камион.

— О, това е от любимите им номера. Графитите също. И фалшивите тревоги. Даже палиха кофи за боклук. Нямаше щети, но дойде пожарна и затвориха улицата.

Въпреки че Шапиро беше далече, Сакс виждаше, че този хилав мъж има обаяние. Излъчваше сила и страст. С високо вдигната глава размаха ръце и последователите му започнаха да скандират нещо, което тя не можеше да чуе добре.

— Какъв им е проблемът? — попита тя. — Фрекингът? Видях плаката.

На лицето на Шол се изписа отвращение.

— Това е абсурдно. Ние строим разположена близо до повърхността геотермална централа със затворен цикъл. Не помпаме нищо в земята. Не изсмукваме нищо от земята. Разтворът остава в тръбите. Не може да изтече навън. И шансът за спукване е нищожен, като задник на хлебарка. Понякога си мисля, че тия нямат ни най-малка представа какво правим. Просто си търсят повод да протестират за нещо. Някой си казва: „Ей, днес е неделя, скучно ми е. Хайде да прегърна някое дърво и да вгорча живота на някой трудолюбив човечец“.

Задник на хлебарка?

— Както и да е, ако никой от тях не е подал сигнал, с какво мога да ви помогна, детектив?

Най-напред тя попита дали Шол е бил на работа в петък. Не смяташе да споделя никаква информация, ако имаше шанс той да е човекът, с когото се е видял Извършител 47. Но Шол не беше идвал в петък. Четвъртък и петък бяха неговият „уикенд“.

— Не съм толкова старши — изрече с гримаса. — Затова работя в неделя. Ден за почивка. Ха-ха!

Тя обясни, че по техни сведения заподозрян в убийство е минал през строителния обект в петък следобед. Не спомена обаче нищо за естеството на убийствата.

— Някой от нашите хора? Боже мили!

— Съмнявам се. Изглежда, че е излязъл, отишъл е до станцията, но си е спомнил, че носи каска и светлоотразителна жилетка. Обърнал се е, изхвърлил ги е и после е влязъл в метрото.

— Да, никой строител няма да си изхвърли каската. Жилетката може би, но не и каската. Какво е правил тук?

Тя му каза двете теории. Че може да е използвал строежа като пряк път, за да избегне камерите по „Кадман Плаза“ — всички правителствени сгради. Или се е срещнал с някого на строежа, вероятно за да купи оръжие.

Шол каза, че според него идеята за прякото минаване е безсмислена. Входът, през който тя бе минала, и товарният, на половин пресечка по-нататък, бяха единствените начини за достъп до строежа.

— На практика излизате от обекта на същото място, откъдето сте влезли — обясни Шол. — Що се отнася до втората ви теория, ние много внимателно проверяваме работниците си. За наркотици, пиене. Строим в Ню Йорк все пак. Някои от моите хора може да имат връзки с престъпността и не е изключено да им се намира по някой и друг пистолет за продаване. Не можеш да използваш детектори за метал, когато работниците ти носят по десет килограма железни инструменти.

Тя се огледа.

— Имате ли камера тук?

— Само в складовите помещения. Където е най-вероятно да влязат крадци. Но те са от другата страна на двора. Ако е излязъл от тук, през тази врата, няма как да са го заснели. И така, какво искате от мен, детектив?

— Да разпитаме вашите хора и да разберем дали някой го е видял в петък. Имам грубо описание.

— Добре, ще ви помогна. Да си поиграя и аз на ченге. Брат ми е полицай в Бостън. Саут Бей.

— Би било чудесно.

— Първо да ви оборудваме. Реджи? — извика Шол на един работник, който тъкмо минаваше наблизо. — Каска и жилетка за дамата. — Замълча за момент и се поправи: — За детектива. Не е много модерно, но правилата трябва да се спазват.

Тя облече оранжевата дреха и си сложи каската — след като върза косата си на опашка. Помисли дали да не си направи селфи, да изпрати на Райм и майка си.

После реши: не.

— Как би могъл да се промъкне някой покрай охраната без пропуск и документи?

Шол сви рамене:

— Не е толкова трудно. Някой с жилетка и каска може да влезе с група от момчетата и охраната няма да забележи. Това не е риск, който ни тревожи. Истинският проблем са камионите, които идват нелегално и отмъкват някой булдозер или медни тръби за десет хиляди долара. Извинявайте, че казах „дама“ одеве.

— И по-зле са ме наричали.

Тя бръкна в чантата си за улики и подаде на Шол снимка от камерата на метрото, на която, разбира се, не се виждаше нищо. Тъмно палто и тъмен панталон, тъмна плетена шапка. Текстът описваше бял мъж със средно телосложение и около метър и осемдесет висок.

— Детектив, какво е направил този тип?

Понякога трябва да мълчиш, но понякога усещаш, че си намерил съюзник.

— Вчера е убил собственик на бижутериен магазин и двама клиенти — годеници — в Мидтаун.

— Мамка му! Обещаващия. Боже! Това е ужасно. Онези деца. Щели са да се женят… а той ги е убил.

— Това е той.

— И мислите, че е купил оръжието си от някого от моите момчета?

— Това искаме да проверим.

Започнаха да обикалят, да говорят с работниците. Мъжете — и няколко жени — бяха повече от готови да говорят. Никой не избягваше зрителен контакт, поне не повече от нормалното, или по друг начин да й подскаже, че може би той се е виждал с Извършител 47.

След половин час безрезултатни усилия бяха разпитали почти всички работници от днешната смяна и Сакс вече си мислеше, че тя — или Рон Пуласки — ще трябва да се върне на другия ден, за да разпита останалите. Не й харесваше, че ще трябва да чакат. Беше сигурна, че Извършител 47 още е по следите на ВЛ и всички, които са извършили страшния грях да украсят пръстите си с диаманти.

Но неочаквано — пробив. Високият негър, когото разпитваше в момента, закима почти веднага щом чу описанието.

— О, да, видях един такъв тип в петъка. Помислих, че е някой от началството. Не носеше гащеризон, а само черно яке, каска и жилетка.

Работникът се казваше Антоан Гибс.

— Когато идват на строежа, шефчетата от главния офис невинаги носят костюми — обясни Шол.

— Онзи тип говореше с един друг — продължи Гибс. — Мисля, че с един от нашите — той беше с ботуши и гащеризон. Поговориха, огледаха се, после се отдалечиха към Седем. Изглеждаха подозрително, сега като се замисля, но тогава не обърнах внимание.

— Седем? — попита Сакс.

Гибс посочи една от сондажните площадки, заобиколена от двуметрова зелена ограда. На нея нямаше сонда. До вратата имаше табела:

Докато вървяха към мястото, Сакс попита високия работник:

— Видяхте ли лицето му?

— Не, не ясно. Съжалявам. Иначе като телосложение беше като този на снимката. Но не видях лицето му.

Тя се загледа в очуканата ограда.

— Могли ли са да влязат там? Може би са искали да направят нещо, без никой да ги види.

— За да влезеш, трябва да имаш ключ — отговори Гибс. — Много хора имат.

— Какво има вътре? — попита тя, като кимна към оградата.

Шол отговори:

— Шахти и кална яма. — Видя, че тя не го разбра, и обясни: — Вижте, геотермалните централи работят чрез изпомпване на течност от повърхността на стотици метри под земята и после обратно нагоре.

— Да, прочетох вашето информационно табло.

— Пиарът ни го съчини така, че да даде обща представа. Първата стъпка е пробиване на шахти — в този случай на около двеста метра в основната скала. После вкарваме тръбите. Цикълът, който споменах, се състои основно от два дебели маркуча, свързани в края — от HDPE, или полиетилен с висока плътност. Така течността може да се движи свободно. Тъй като геотермалната енергия може да се улови само ако тръбите са в плътен контакт със скалата, след като ги монтираме, изливаме в дупката около тях проводящ цимент. Тук, на площадка седем, има двайсет шахти. Вече са изкопани, но поставянето на тръбите е планирано за след няколко седмици — трети април. Дотогава е затворена.

— Значи там никой не работи и двамата са могли да говорят насаме — отбеляза Сакс. — Може ли да вляза да огледам?

Шол погледна Гибс:

— Калната яма?

— Още не са я източили.

— Само внимавайте къде стъпвате — предупреди Шол. — В процеса на пробиване сондата се облива с вода, а почвата и разбитата скала се изпомпват в така наречената кална яма. Накрая тя се изпразва и калта и камъните се закарват на депото за отпадъци, но ямата на площадка седем още е пълна. Гадна работа.

Шол извади ключ от колана си и отвори вратата. Преди да влезе, Сакс помоли:

— Може ли да изчакате тук?

Той кимна, въпреки че погледът му издаваше недоумение.

— Не искам да се замърсят уликите, ако има такива — обясни тя.

— О, да, да, разбира се. Мястото на престъплението и такива неща. С жена ми гледаме тези предавания. Любими са ми. Можете да хванете пеперуда, която е била на мястото на убийството, и да намерите снимката на убиеца на крилцето на проклетата буболечка. Просто невероятно. Правили ли сте това?

— Никога досега.

Сакс си каза, че трябва да обсъди идеята с Райм.

Сложи си ръкавици, после нахлузи широки ластици на обувките си (за да може да различи своите следи от тези на заподозрените), като остави началникът на строежа да си измисля теория за предназначението на този високотехнологичен метод.

Крилце на пеперуда…

Но щом влезе на площадката, осъзна, че това място е безполезно — повече от безполезно. Сакс се усмихна при мисълта как Райм би коментирал този граматически парадокс. Нещо като „изключително уникален“.

Или „по-малко от безполезно“ беше по-правилно?

Както и да е, проблемът от гледна точка на криминалистиката бе, че настилката вътре беше чакъл, който не задържа отпечатъци от обувки. Така Сакс нямаше как да разбере къде са стояли убиецът и познатият му работник — ако изобщо са били тук.

Все пак тя взе шепа камъчета от мястото, където двамата логично биха могли да са стояли — близо до вратата — и ги прибра в найлонова торбичка.

По средата на площадка 7 беше калната яма: ров, разположен по дължина от единия край на оградата до другия. Беше с ширина около пет метра, заобиколена с тясна, постлана с камъни пътека. Беше пълна, точно както я бе описал Шол, с тъмнокафява и сивкава кал, на чиято повърхност блестяха с всички цветове на дъгата петна от машинно масло и други химикали. Жълта измервателна пръчка, забита по средата, показваше, че ямата е дълбока малко над два метра. Миризмата бе на смесица от влажна почва и дизелово гориво.

Гадна работа.

От ямата стърчаха десетина къси тръби, около трийсет сантиметра в диаметър. Бяха покрити с найлонови торбички. От едната страна имаше машина с вид на малка стационарна бетонобъркачка, вероятно за запълване на шахтите, след като бъдат монтирани тръбите.

Единственият начин да се мине през ямата беше по дъски, поставени над нея, между тръбите… и трябваше да се ходи много внимателно. Те бяха широки само около двайсет и пет сантиметра и дълги около шест метра, затова доста пружинираха.

Сакс се запита дали убиецът е минал по някоя от тях, за да отиде от другата страна. Там имаше прозорец, изрязан в оградата, на височината на главата. Имаше логика убиецът да е отишъл до него и да погледне дали е безопасно да излезе. Нямаше да навреди, ако Сакс вземе няколко проби от земята под прозореца.

Тя погледна паянтовата дъска.

Поклати глава. Понякога е лесно. Понякога не е.

После се усмихна на себе си и си помисли: „А кога точно е било лесно?“.

Стъпи на дъската и тръгна внимателно, стъпка по стъпка, по тесния, пружиниращ мост. Когато стигна от другата страна, събра камъчета и пръст под прозореца и тръгна обратно.

Беше на средата на дъската, когато изведнъж нещо се случи.

Земята се разтресе и се чу грохот. Какво, по дяволите, ставаше? Дали падна някоя сонда, или някоя от строящите се сгради? Дали наблизо се разби самолет?

Зад нея Шол — с много по-писклив глас отпреди — извика:

— Боже всемогъщи!

Писнаха аларми, закрещяха хора. Сакс едва запази равновесие. Дъската пружинираше и в отчаяния си стремеж да се задържи, Сакс падна на едно коляно, болното — тоест по-болното. Жестоката болка премина през цялото й тяло, от крака до брадичката. Дъската се огъна под тежестта й, но после я подхвърли нагоре като трамплин на плувен басейн. Амелия Сакс размаха безпомощно ръце и политна в ямата. В секундата, преди да се стовари в калта, отчаяно се опита да се завърти с лице нагоре, за да може да диша, след като потъне.

Но опитът не сполучи и тя падна по очи в сиво-кафявата лепкава маса, която бавно започна да я засмуква под повърхността.

— Усети ли? Този трус? — извика на съпруга си Рут Филипс, която тъкмо подреждаше продуктите в бюфета.

Той не отговори.

Това се случваше често. Не че имаше проблеми със слуха. Беше повече архитектурен проблем.

Двамата бяха в едноетажната си къща в Бруклин, на границата с Хайтс. Постройката бе в стил „вагон“, много по-разпространен в южните щати — както бе научила Рут преди няколко десетилетия, когато се местеха тук. „Вагон“, защото имаше дълъг коридор, започващ от входната врата, минаващ покрай хола, трите спални и столовата и завършващ с кухнята отзад. Като във влаковете от старите филми — с коридор и купета отстрани. Рут предполагаше, че влаковете не използват вече такива вагони, но можеше все пак да са останали някъде. Единственият обществен транспорт, който тя ползваше, беше лонгайлъндската железница, с която ходеше до Ойстър Бей на гости на дъщеря номер едно.

Арни беше в хола, откъм малката улица, на двайсетина метра от мястото, където сега се намираше Рут.

В другия край на вагона.

Тя остави консервата зелен фасул в бюфета и повтори въпроса. По-силно.

— Какво? — извика той.

Тя повтори пак:

— Усети ли? Нещо се разтресе?

— Вечеря? Да, какво има за вечеря?

Тя загърна набитото си тяло с жълтия пуловер и излезе на задната веранда. Автомобилна катастрофа? Самолетна катастрофа? На 11 септември с Арни се разхождаха на крайбрежната алея, когато се разби вторият самолет.

Рут се върна в къщата, мина по коридора и видя мъжа си все още седнал пред телевизора.

И двамата бяха около шейсетте, съвсем близо до момента, когато ще започнат да правят планове за пенсиониране. Арни бе склонен да си купят кемпер, а Рут искаше къщичка до някое езеро, за предпочитане в Уисконсин, за да са близо до дъщеря номер две и съпруга й. Младото семейство бяха веселяци и избухваха в гръмогласен смях при всеки мръсен виц, който разказваше Арни. А той имаше неизчерпаем запас от тях. Трусът преди малко й напомни за терористичните атаки и Рут още веднъж си помисли: „Време е да започнем да правим ясни планове за тази стъпка“.

— Никаква вечеря. Казах „разтърсване“. Земетресение. Някаква катастрофа ли стана? Не усети ли?

— Да, имаше нещо. От някой строеж може би.

— В неделя?

Чашите се бяха разклатили, прозорците изтракаха. Тя бе усетила труса под краката си (беше си сложила чехлите, след като се върнаха от магазина и пренесоха торбите вътре).

— Не знам.

Беше пуснал играта. Обожаваше тези игри.

— Както и да е — измърмори Арни. — Какво все пак има за вечеря. След като засегнахме тази тема.

— Още не знам.

— О. Мислех, че готвиш.

— Вече? Не.

Тя се върна в кухнята. Рут имаше утвърдена последователност за прибиране на продуктите. Първо — замразените във фризера. После бързоразвалящите се храни, които можеха да „червясат“ — както се изразяваше Арни — като месо, риба и мляко. След това пресните плодове и зеленчуци. После кутиите и накрая трайните неща. Консервите фасул, с весели зелени етикети, бяха последните.

— Ще опечеш ли нещо? — Арни беше излязъл в коридора. Идваше при нея, за да не се налага да викат. — Някой от твоите пайове? Мечтая си за пай със спанак.

— Няма да пека нищо.

Хъм.

Арни влезе в столовата, съседната стая до кухнята. Погледът му бе насочен не към съпругата му от четирийсет и три години, а към печката. Тя забеляза това и се намръщи.

— Какво има, скъпи?

— Печката не е ли включена?

Тя махна с ръка. Тоест „не“.

— Подуших миризма на газ. Помислих, че си я включила. И котлонът не се е запалил веднага.

— Не, но…

Рут замълча. Тя също подуши миризмата на развалени яйца.

— Може би някъде ремонтират улицата и са улучили тръбопровод. Затова беше оня трус. Чакай, струва ми се, че замириса по-силно.

— Да. По-силно е.

Арни се намръщи. Приглади пооредялата си къдрава коса и отиде до входната врата да погледне навън.

— Няма камиони, няма катастрофа — извика от там.

Добави, че няколко души са излезли пред домовете си и се оглеждат.

Може би, помисли си Рут, е станала катастрофа с камион, превозващ бутилки пропан-бутан. Но не, пропан-бутанът не мирише на природен газ. Рут знаеше това, защото правенето на барбекю беше сред любимите им занимания през лятото.

Тя се приближи до вратата на мазето и я отвори. От там я лъхна същата миризма, но десет пъти по-силна.

— Скъпи! Ела тук!

Арни се появи на момента. Забеляза отворената врата. Подуши.

— Боже мой!

Той погледна надолу и посегна към ключа за лампата, но спря точно когато Рут щеше да извика:

— Не!

Арни погледна пожарогасителя до кухненската печка. Беше от седем години.

— Трябва да излезем — каза Рут. — Трябва веднага да се махаме от тук.

— Ще се обадя. Трябва да се обадим. Нямаше ли специален телефон за течове на газ? Как да го намерим? — Той посегна към телефона на стената.

— Газовата компания? — попита тя недоверчиво. — Забрави за това, скъпи! Да бягаме навън и от там ще позвъним на 911. — Посегна към дамската си чанта. — Хайде! Трябва да се махаме.

— Чакай само…

В този миг вълна от пламъци и дим лумна от вратата на мазето и обгърна Арни. Той вдигна ръце да закрие лицето си, но експлозията го запрати към далечната стена и той се стовари на пода, като изкрещя от болка.

Не, не, не! Рут се хвърли на земята под бесния огнен вихър, който излизаше от вратата, и изкрещя името на съпруга си. Запълзя към него.

Изведнъж силен трус я повали на колене и половината от кухненския под, където тя стоеше, пропадна около метър-два в мазето — взривът беше счупил подпорните греди. Сред дима и пламъците тя видя как Арни, легнал на една страна, трескаво удря по горящите си дрехи. Беше останал над нея, върху здравата част от пода. Между пролуките на дъските излизаха гъст чер дим, пламъци и червени искри като разлютени пчели.

Рут скочи на крака върху наклонения под и трескаво се огледа. Сега не можеха да избягат през задния вход — след хлътването на пода той бе прекалено високо и обгърнат от пламъците, излизащи нагоре от мазето.

Предният. Трябваше да достигнат предния вход. Но първо Рут трябваше да се покатери на нивото, където лежеше Арни.

— Скъпи, скъпи! — извика тя. — Предният вход! Бягай към предния вход!

Но думите й се изгубиха в рева на огъня. Не беше подозирала, че огънят може да издава толкова силен шум.

Като се опитваше да избягва мятащите се като камшици пламъци, тя запълзя нагоре към Арни, който се давеше и гърчеше от болка. Поне беше успял да свали горящите дрехи.

Тя се хвана за края на дъските на неговото ниво и понечи да се вдигне.

— Към главния вход. Хайде…

Но в този момент тази част от пода, на която стоеше, съвсем хлътна и Рут се стовари в мазето, сред купчина бетон, под град от дъски, кухненската маса, готварски книги и консерви боб.

Огънят сега беше навсякъде около нея: кашони, списанията на Арни, коледни украси, стари дрехи, мебели — всичко гореше. И пламъците лижеха кутиите и бутилките със запалими материали на работната маса на Арни: разредители, терпентин, спирт. Можеха да избухнат всеки момент.

Рут Филипс осъзна, че ще умре.

Помисли си за Клеър и Сами. За внуците си. За Арни, разбира се. Любовта на живота й. Преди, сега, завинаги.

Тя се наведе точно когато още една греда се откърти и се стовари на пода. За малко пропусна главата й.

Димът я задушаваше; искрите я пареха. Горещината беше изгаряща.

Но тогава Рут реши: „Не“.

Нямаше да умре така. В болка. Не от огън.

Огледа се, доколкото можеше в гъстия дим. Стълбите се бяха срутили, но в ъгъла, точно под все още запазените останки от горния етаж, където лежеше Арни, беше старият скрин на майка й. Тя пропълзя там и се покатери върху него. Нямаше достатъчно сили да се прехвърли на пода отгоре. Но изрита чехлите си за по-добро сцепление, протегна високо единия си крак и успя да стъпи на огледалото на тоалетката. Един мускул на бедрото й се изпъна почти до скъсване.

Тя преглътна болката.

Огънят се разгаряше. Кутия терпентин избухна и до нея се извиси вихър от пламъци и дим с мирис на бор. Рут се завъртя; усети паренето на огъня по глезените и ръцете си. Но дрехите й не се запалиха.

Пламъците лижеха една кутия разредител за боя.

Сега. Това беше моментът. Последен шанс.

Тя се вкопчи в счупените дъски отгоре, изрита с все сила и отчаяно, със зъби и нокти, пропълзя нагоре и се изтърколи на пода в кухнята до Арни.

— Рут!

Арни пропълзя до нея. Беше само по боксерки. Половината от косата му я нямаше, веждите — също. Имаше изгаряния по лицето, шията, гърдите и дясната ръка, но те не го бяха парализирали.

— Бързо! Трябва да се измъкнем! Отпред!

Като се придържаха ниско, за да използват малкото оставащ въздух, двамата запълзяха към антрето, но стигнаха само на половината път до входната врата. От дима не бяха видели, че холът и антрето също са обхванати от пламъците. Прозорците в спалнята също не вършеха работа. И тези стаи горяха.

— Гаражът — извика тя.

Това беше последната им надежда.

Хванати за ръце, те хукнаха напред. Миг преди горещината и пламъците да ги погълнат — обричайки ги на мъчителна смърт в тесния коридор — двамата се добраха до вратата на гаража. Рут докосна металната дръжка и веднага я пусна.

— Горещо!

Двамата се вцепениха за момент. После се изсмяха дружно, малко истерично. Защото, разбира се, беше горещо. Всичко в проклетата къща беше горещо.

Рут пак хвана дръжката, натисна я и бутна вратата. Двамата приклекнаха. Но нямаше пламъци — само дим и пара, извиращи в гаража от отдушниците и между дъските на пода. Хукнаха вътре. Почти нищо не се виждаше, но гаражът беше малък и тъй като го използваха само за склад, а не за паркиране, успяха да намерят пътя до външната врата между трупани с години кашони, кухненски уреди и спортна екипировка.

Задъхани и бършейки сълзящите си очи, стигнаха до предната част на помещението. На Рут й прилоша и падна веднъж. Успя да глътне по-чист въздух ниско до пода, след това с помощта на Арни отново се изправи.

Прегърнати, съпруг и съпруга най-сетне се добраха до предната част на гаража. Със смях, този път от облекчение, Рут натисна копчето за отваряне на вратата.

— Само дишайте, детектив.

Тя кимна на парамедика от „Бърза помощ“. И се опита да изпълни указанията му.

„Бавно. Добре… вдишай, издишай.“

Кашлицата отново я разтърси.

Не беше добре.

Сухи хрипове, храчки.

„Хайде пак. Овладей я…“

Тя се съсредоточи върху белите си дробове, мускулите на гърдите. Да, овладя я. Вдишване, издишване. Бавно.

Добре. Овладя я.

„Стига повече кашляне. Добре.“

— Изчиства се, детектив — каза парамедикът. Беше весел младеж с къдрава черна коса и кожа с цвят мока.

— Всичко е наред — прошепна тя.

Изведнъж Сакс повърна.

Пак и пак, и пак.

Седнала отзад в линейката, тя се преви надве и избълва мръсна, тинеста слуз.

Калта явно бе отишла в стомаха й, а не в белите дробове.

Секунда-две след като повърна, се почувства по-добре.

Сакс взе бутилката с вода, която й подаде парамедикът. Изплакна устата си и изля останалото върху лицето си. Не искаше да си представя как изглежда от врата надолу. Беше съблякла дрехите си и облякла гащеризона „Тайвек“, който винаги държеше в кутия в багажника си. Имаше чувството, че косата й тежи петнайсет килограма. Ноктите й, винаги къси, сега завършваха с черни дъгички като лак в стил „готик“.

Пистолетът беше до нея — преди да направи каквото и да било друго, го беше почистила и смазала. Беше опасно запушен.

— Какви бяха тези лайна, които изгълтах?

Въпросът й беше към Артър Шол, началника на строителния обект на „Нортийст Джио“, който стоеше до линейката. Все още изглеждаше ужасен от това, което я беше сполетяло.

— Калта ли? Само вода, почва, глина, може би малко нафта от сондите. Нищо по-токсично от това.

Да, тя усети вкус на нафта. И си спомни старите си лудории на младини: когато нямаше бензин за своето камаро и пари, но имаше маркуч и информация къде местният рекетьор или прохождащ мафиот паркира кадилака си.

Нов пристъп на кашлица я разтърси; тя глътна още вода. Изглежда, че поне бе овладяла позивите за повръщане.

Важното бе, каза си, че коляното й беше добре след удара в дъската. Все още можеше да се движи и не чувстваше — или поне не много — артритните болки в ставите, които я измъчваха от години.

Тя присви очи, за да ги прочисти от сълзите, и забеляза петна от кал по дрехите на Шол.

— Вие ли ме извадихте?

— С Гибс. Работникът, с когото говорихме.

— Той тук ли е?

— Не, отиде да се обади на жена си. Да провери дали е добре.

„Добре?“ — не разбра тя.

— Трябва да ви платя — каза на Шол.

Той примигна и кимна, въпреки че нямаше представа за какво говори тя.

— За калната баня. В СПА хотелите процедурите струват по сто долара.

Той се засмя.

Сакс също. И мобилизира цялата си воля, за да не заплаче.

Каза шегата не за него, а за да прогони смразяващия ужас от затъването в калта, когато бе неспособна да помръдне и да си поеме въздух.

Това преживяване я разтърси. Тежко. Да усещаш, че си безпомощен и бавно, бавно, бавно потъваш. Беше почти като да те погребат жив — дали земята е мокра или суха, нямаше значение. Да бъде физически ограничена, беше същински ад за нея.

Тя пак потрепери. Спомни си една случка отпреди години, която си мислеше, че е забравила. Като момиче беше чела една книга, която, доколкото си спомняше, се казваше „По-странно от фантастика“ — за реални събития, които са били… така де, странни. Едното бе свързано с ексхумация на ковчег (не помнеше вече по каква причина), при което намерили драскотини от нокти от вътрешната страна на капака. Сакс не можа да заспи два дни след това, а когато най-сетне успя, отказваше да се завие с чаршаф или одеяло.

— Хей, детектив. Добре ли сте?

Тя овладя нарастващата паника, както се беше справила с кашлицата. Но с огромно усилие.

— Да, добре съм.

„Дишай дълбоко — каза си. — Добре, добре.“

Искаше да се обади на Райм. Не, не искаше. Искаше да кара с триста километра в час, дори така да изгори двигателя на ториното. Не, искаше да се прибере вкъщи и да се сгуши в леглото.

Обездвижена — ръце, крака, корем, врат, всичко сковано в онзи мокър, слузест гроб.

Потрепери.

„Вземи се в ръце.“

Парамедикът каза:

— Детектив, пулсът…

Пръстът й беше свързан с един от апаратите в линейката.

„Дишай, дишай, дишай…“

— Така е по-добре.

— Благодаря. — Тя откачи щипката от пръста си и я подаде на парамедика. — Сега съм добре.

Той я погледна внимателно. Разбра. И кимна.

Едва тогава тя забеляза, че работниците на строителния обект са се събрали на групички и разговарят тревожно. Лицата им бяха загрижени. И причината не беше спасяването на Сакс на косъм от смъртта.

Тя си спомни странната забележка на началника на обекта, че Гибс е отишъл да се обади на жена си, за да се увери, че е добре.

Нещо ставаше.

Сега Сакс чу и воя на десетина сирени в далечината. Сирени на линейки и полицейски коли.

Спомни си разтърсването. И веднага си помисли за терористична атака. Кулите Близнаци отново.

— Какво се е случило? — прошепна, отчасти от безпокойство, отчасти защото не беше способна да издаде по-силен звук.

Мъжки глас, не на Шол и не на медика, отговори:

— Ако щете, вярвайте: земетресение.

Приближи се слаб мъж, блед, около четирийсетте. Носеше сив панталон, бяла риза и синьо яке, а отгоре — задължителната оранжева жилетка. Меката му вратовръзка беше пъхната между второто и третото копче на ризата, вероятно за да не бъде захваната от някоя машина. Имаше кръгли очила.

Имаше вид, помисли си Сакс, на учен човек.

И в това имаше известна логика, защото наистина се оказа, че е учен.

Шол го представи като Дон Макелис, инспектор от Отдела за полезни изкопаеми към Министерството на околната среда на щата Ню Йорк. Беше инженер и геолог и работата му била, обясни той, да надзирава сондажите, разрешени от неговата служба. Тъй като геотермалната централа на „Нортийст“ била свързана с пробиването на шахти на дълбочина повече от сто и петдесет метра, процесът се контролирал от Отдела за полезни изкопаеми; за по-малки дълбочини отговарял Отделът по водите.

— Земетресение?

— Да.

Сакс си спомни някакво телевизионно предаване, или може би статия, за земетресенията в района на Ню Йорк. Били се случвали на няколко пъти.

— Има ли някакви поражения?

— Най-малко един пожар — каза Макелис. — Това е основната опасност от земетресенията в развитите страни. Дори ако сградите не са сеизмоустойчиви, в по-голямата си част те остават. Но газовите тръби могат да се скъсат. Така стават пожари. Сан Франциско, през 1906-а. Целият град е изгорял, бил е сринат.

— Ставам — каза тя на парамедика.

Той я погледна изпитателно:

— Добре.

Беше очаквала да каже „не“.

— Сега.

— Можете да се изправите.

Тя се изправи. Малко й се виеше свят, но стана без затруднение, въпреки че леко се олюля — най-вече от теглото на калта, залепнала за косата й.

— Колко мощен беше трусът?

— Слаб. Три цяло и девет по Рихтер.

С типичната за повечето учени комбинация от ерудиция и наивност Макелис методично обясни, че най-известната скала за измерване на земетресения вече е доста остаряла и се използва главно за класифициране на слаби трусове.

— Всичко над пет се оценява по скалата ММ, или скалата на моментния магнитуд.

Сакс се въздържа да иска по-подробна информация, защото знаеше, че той ще се впусне в прекалено дълги обяснения.

Въпреки това той го направи.

— Такъв магнитуд е нещо обичайно за североизточните щати. Разломите в Ню Йорк не са толкова активни и ясно определени като в Калифорния, да речем. Или Мексико, или Италия, или Афганистан. Това е добрата новина: земетресения се случват много рядко. Но лошата новина се крие в геоложките особености на района. Ако все пак се получи силно земетресение, щетите ще бъдат много по-сериозни и на по-голяма площ. Освен това нашите сгради не са проектирани, за да издържат такъв трус. Сан Франциско е доста сеизмоустойчив в днешно време. Но тук? Земетресение с магнитуд шест по скалата ММ в Ню Йорк — и това изобщо не е толкова силно — може да убие десет хиляди души и да остави два пъти повече погребани под развалините. Цели квартали ще трябва да бъдат евакуирани, защото сградите ще са твърде нестабилни.

Погребани под развалините…

Сакс отново положи усилие да се измъкне от прегръдката на паниката. За малко.

— Къде беше епицентърът? — попита тя.

— Близо — каза Макелис. — Много близо.

Шол гледаше площадка 7, чиято врата още беше отворена. Виждаха се изходите на шахтите, покрити с найлон. Лицето на Шол беше мрачно. Сакс си спомни, че демонстрантите протестираха срещу фрекинга. Може би Шол си мислеше, въпреки коментарите му по-рано, че е възможно земетресението да е причинено от сондажите.

Или може би просто се опасяваше, че трусът ще даде на протестиращите още едно основание да атакуват проекта.

Сакс взе още една бутилка вода от медика и след като се усмихна за благодарност, отметна главата си назад. Изля водата върху косата си. Той й даде още четири и след последната Сакс вече почувства, че мръсотията почти се е отмила.

Така беше по-добре. По-малко кал и по-малко паника.

Беше готова. Обади се на Линкълн Райм.

— Чу ли?

— За кое?

— За земетресението.

— Какво земетресение?

Това отговори на въпроса й.

— Тук имаше трус преди час и половина.

— Сериозно? Хъм. — Тонът му подсказваше, че умът му е другаде. — Намери ли нещо на строежа?

— Мисля, че да. Скоро ще съм при теб. Трябва да се отбия през нас.

— Защо?

— Да се измия.

— Не се притеснявай за това. На кого му пука? Направо идвай.

Тя замъча за момент. Райм вероятно се почуди защо е тази пауза.

— Няма да се бавя.

Сакс прекъсна връзката, преди той да възрази.

Детската спалня на Вимал — и сегашна — беше малка, на втория етаж на скромната къща в този скромен квартал на Куинс, Джаксън Хайтс. Този конкретно район беше населен предимно с индийци.

Семейството му живееше в двуетажна еднофамилна тухлена къща с малък преден и заден двор, никой от които не беше подходящ за футбол, освен да тренираш техника с краката.

Беше живял тук, между тези четири стени, от появата си на белия свят. Сега поне бе само за него. Няколко години я беше делил с брат си, докато Дада, дядо му, почина и Съни се премести в неговата стая.

След като се прибра у дома от магазина на Дев Нури, Вимал почисти тялото си с влажна кърпа. Не искаше да си взема душ, за да не дразни раната, която Адила толкова добре беше превързала. Огледа тялото си и се увери че се е справила добре със задачата. Нямаше кървене и все още не се виждаха следи от инфекция. Той взе дистанционното с едната ръка, докато с другата бършеше краката и гърдите си. Включи на новините.

Убийството беше една от важните теми, но не най-главната. Най-много говореха за земетресението, което бе разлюляло Бруклин и голяма част от другите квартали на града.

Когато стигнаха до убийството на господин Пател и двамата годеници, водещият на новините каза, че се очакват нови подробности за „дръзкия“ грабеж (макар че Вимал не мислеше, че е необходима голяма смелост, за да влезеш в пуста сграда, да убиеш трима невъоръжени и да избягаш).

Той уви кърпата около тънката си талия и се втренчи в екрана. Следващата новина го изненада.

Сол Вайнтрауб, един оценител на диаманти, който от време на време работеше за господин Пател, също беше убит. Полицията смяташе, че между четирите убийства има връзка.

Вимал затвори очи за момент и се отпусна тежко на ръба на леглото.

Това означаваше, че убиецът — Обещаващия — е мислил, че господин Вайнтрауб е видял нещо в събота сутринта, че е свидетел. Вимал си спомни, че господин Пател бе казал, че има среща с него по някое време през уикенда.

Как убиецът е открил къде живее господин Вайнтрауб?

Вимал си спомни пресконференцията в събота следобед, на която говорителят на полицията призова всеки, който разполага с информация за убийство, веднага да им се обади.

И скритото послание: за собствената му безопасност…

Колко безопасно беше за него?

Вимал бе сравнително спокоен, имайки предвид, че беше почти невъзможно да го свържат с господин Пател: винаги получаваше парите си в брой и не държеше лични вещи в магазина, по които биха могли да го открият. И ако убиецът се опиташе да го намери, като разпитва из Диамантения квартал, едва ли щеше да има голям успех. За разлика от минали години, сега в старата, влажна сграда на Западна четиридесет и седма номер 58 почти не бяха останали търговци на диаманти. Само един-двама шлифовчици и два бижутерийни магазина. И Вимал бе сигурен, че никой в сградата или в магазините на улицата не го познава. Той не общуваше с никого, предпочиташе да се прибере у дома веднага след края на работния ден. Повечето диамантери и други хора, свързани с бизнеса, които биха могли да го познават, бяха тук, в Джаксън Хайтс, на километри — и през една река — от Диамантения квартал в Манхатън. Вимал имаше познати, които работеха за галериите в Сохо и Нохо или учеха изобразително изкуство, което бе и неговата голяма мечта: в „Парсънс“ или „Прат“ в Бруклин. Но не беше много близък с никого от тях.

Най-добрият му приятел в света на диамантите беше един друг шлифовчик на неговата възраст: Киртан Боши — двамата често излизаха на обяд или да изпият по нещо заедно, понякога на двойна среща, с Адила и приятелката на Киртан, която искаше да става фотомодел. Киртан работеше за един диамантер, но ателието му беше далеч от Четиридесет и седма улица, в Модния квартал, и името на фирмата с нищо не подсказваше за индийската етническа принадлежност на собственика — или че изобщо е бижутериен магазин.

Не, изглеждаше много малко вероятно убиецът, колкото и упорит да беше, да го намери.

Вимал хвърли кърпата. Обу си боксерките и дънките, облече тениската и суитчъра и си сложи маратонките.

По телевизията — пак за земетресението. Той не слушаше много внимателно. Двама мъже на екрана спореха ожесточено. Единият каза, че според екозащитници вероятната причина са дълбоките сондажни проучвания, извършвани под града.

Младежът изгаси телевизора. Той имаше собствени проблеми.

Примирен, слезе на долния етаж. В хола Съни — по-млад, но по-висок от Вимал — зяпаше телевизора. Когато големият му брат влезе, той вдигна очи и спря видеоиграта.

— Здрасти, братле.

Очите на осемнайсетгодишния юноша издаваха загриженост, въпреки че се опитваше да изглежда и да говори непринудено. Беше първокурсник в колежа „Хънтър“ и мечтаеше да стане лекар. Вимал смяташе, че има възможности само за лаборант — и трябва да стане такъв — но пазеше това мнение за себе си.

— Наред ли е всичко?

— Да, добре съм.

Малкият брат се изправи смутено, сякаш се колебаеше дали да прегърне Вимал, но той реши дилемата му, като седна на дивана, преди да настъпи неловкият момент. Вимал взе дистанционното и пак пусна играта, която брат му играеше.

— Майната ти! — възкликна Съни и се изсмя твърде високо.

— Още си на седмо ниво?

— Играх десет минути и го минах. Ти не успя да стигнеш до седмо ниво за цял ден.

— Стигнах до осмо в четвъртък. За четири часа.

— Дай.

Вимал дръпна дистанционното далеч от обсега на брат си, който се опитваше да го вземе. След кратко боричкане му го върна. Вимал взе второто дистанционно и двамата поиграха заедно. Още няколко извънземни загинаха, още един космически кораб беше взривен. Вимал забеляза, че Съни го гледа изпитателно.

— Какво, човече? Плаши ме.

— Кое?

— Тази гадина с изцъкленото око. Махни я.

Героят на Съни изчезна от екрана. Без да обърне внимание, той попита:

— Как беше?

— Кое?

— Да стрелят по теб?

Вимал го поправи:

— Не стреляха по мен. Направо ме застреляха.

— Стига бе!

— Да. Влязох в офиса. И той беше там. Бум! Силно, много силно. Не като по телевизията. Казвам ти, силно.

Зад тях се чу рязък глас:

— Ранен ли си?

Баща му ги беше чул от коридора. Сега влезе в стаята.

Вимал се запита дали нарочно се е крил, за да подслуша разговора му със Съни. Нямаше друга причина да стои в коридора. Той погледна баща си и се опита да го успокои:

— Нищо ми няма. Добре съм. Само си приказваме.

— По новините не казаха, че някой е бил прострелян.

— Защото не са ме простреляли. Само го баламосвах — излъга Вимал и кимна към Съни.

— Обаче нещо се е случило — каза баща му строго.

— Куршумът улучи един от камъните, които носех. Парчетата от тях ме одраскаха. Това е.

— Дивя! — извика баща му. — Ела тук. Ела веднага!

Майката на Вимал — слабичка, кротка четирийсет и три годишна женица — се показа на вратата. Погледна с любов синовете си, после се намръщи, когато видя изражението на мъжа си.

— Какво е станало?

— Вимал е пострадал по време на обира. Убиецът е стрелял по него. Не ми беше казал.

— Не! Не казаха такова нещо в новините — възкликна майката и сбърчи вежди. Тръгна към сина си.

— Куршумът не ме улучи. Това казвах. Няколко парчета от камъка ме удариха. Нищо ми няма.

— Олеле! Дай да видя.

— Даже нямам драскотина. Само няколко синини.

— Ще покажеш на майка си. Ще й покажеш сега. — Гласът на баща му прозвуча заплашително.

— Къде? — попита майка му, като стисна нежно рамото на сина си.

— Тук отстрани. Нищо сериозно.

Защо му трябваше да казва на брат си?

— Ходи ли в болницата?

— Не, мамо. Всичко е наред. Наистина.

— Достатъчно! — кресна баща му. — Дай й да погледне!

Вимал стисна устни и се обърна към нея, като застана с гръб към баща си и брат си. Майка му — медицинска сестра в детското онкологично отделение в „Маунт Синай Куинс“ — коленичи и вдигна дрехите му. Само Вимал я видя как примигна шокирано, докогато оглеждаше лилавите синини, превръзката и петната от бетадин. Тя внимателно огледа раната и вероятно си даде сметка, че някой лекар от спешното би я зашил. Майка му не знаеше за Адила, но сигурно се досети, че нежеланието на Вимал да каже за лечението си означава, че се е обърнал за помощ към приятел не-индуист (това, че е отишъл при приятелката си мюсюлманка, с която спеше, надвишаваше възможностите на въображението й).

Тя го погледна. Очите им се срещнаха. Майка му пусна дрехата.

— Да, Вимал, изглежда добре. Няколко леки синини. Нищо по-сериозно. Вечерята е готова. Хайде да хапнем.

Семейство Лахори се хранеха традиционно може би три вечери в седмицата, а през останалото време — по западен маниер. Нямаше установен график какви ястия кога ще бъдат сервирани. Все пак в дните, когато баща им ходеше на боулинг (играеше в клуб и беше много добър), майката приготвяше на своите синове неща като руло „Стефани“, спагети или пица, понякога супа, салата и сандвичи. Днес имаше печено пиле, царевица и спанак със сметана, поръсен с индийско орехче. Единственият елемент от индийската кухня бяха плоските питки нан, но те можеха да се намерят почти във всеки магазин за хранителни стоки в околността.

Кой не харесва нан?

Майка им готвеше добре и доста я биваше с подправките. Вимал обожаваше ястията й.

Тази вечер обаче, разбираемо, нямаше апетит.

Последното нещо, което му се правеше, бе да яде — не, предпоследното нещо, което искаше, бе да яде. Номер едно в списъка беше да говори за грабежа. За щастие баща му също беше на такова мнение. Когато майка му започна да разпитва за сестрата и децата на господин Пател, за погребението и заупокойната служба, мъжът й махна с ръка, за да я накара да замълчи. На Вимал му се стори, че пръстите на баща му треперят по-силно от обичайното.

„Колко търпелива е мама“ — помисли си Вимал като стотици пъти преди това. Питаше се дали е развила това качество благодарение на работата си. Сигурно й се налагаше да бъде издръжлива, силна и упорита, но също мила с децата, за които се грижеше, и с техните родители. И трябваше да практикува тези качества по цял ден: лекарите се появяват от време на време, разбира се, но медицинските сестри са постоянното присъствие в болницата.

Разговорът, който водеха, беше абсурден. Баща им попита Съни за изпита му по биология. Няколко пъти попита Вимал как е изрязал паралелепипеда. Защо е избрал тази форма? Как е настроил държателите?

Вимал не беше много словоохотлив. Твърдеше, че не си спомня. И това не беше далеч от истината. Чувстваше се изтощен. И ужасите от последните два дни бяха изсмукали енергията на сърцето и ума му. Споменът за краката на господин Пател — сочещи мрачния таван на магазина — го спохождаше час по час. Баща му заговори за Висшата лига и Шампионската лига на УЕФА, като че ли беше излязъл с приятелите си след турнир по боулинг да пият по чашка в „Рага“ или „Кингфишър“. Мачът на „Реал — Мадрид“ бил инфарктен — съобщи той на своите синове. А пък в друг мач един нападател на „Манчестър Юнайтед“ навехнал, а може би дори счупил глезена си. Незнайно по каква причина съобщи тази новина с намигване.

После напомни на майка им да вземе ризата му от шивача. И я похвали искрено за вкусната вечеря. Добави, че било малко безсолно, но това не било проблем. По-добре да си посолиш допълнително, отколкото да се получи пресолено ястие. Усмихна се одобрително на нейната находчивост.

Вимал въздъхна отегчено. Баща му не обърна внимание.

Когато се навечеряха и майка му раздигна масата, баща му се усмихна неочаквано и зададе изненадващ въпрос:

— Скрабъл? Всички ли ще играем на скрабъл?

Вимал го погледна смаяно.

— Какво? — попита баща му.

— Ами… не ми е много до игри.

— Не?

— Вим? — попита брат му. Защото може би усети, че баща им искаше да зададе този въпрос. Съни често служеше като говорител на баща им.

— Не, не днес.

Баща им кимна:

— Тогава какво ти се прави?

Като погледна баща си в очите, Вимал разбра, че моментът е настъпил. Той бе уморен, болеше го, плановете му бяха станали на пух и прах като камъните, които беше занесъл в магазина на господин Пател.

— Ще сляза в работилницата. — Тонът му съдържаше плах въпрос.

Баща му кимна бавно:

— Ще дойда долу.

— След минута ще съм там. Искам да си сложа по-дебел пуловер.

Вимал стана и се качи в стаята си. Намери онова, което му трябваше, после отиде в кухнята, до вратата на мазето. Слезе по стръмните стълби в работилницата си.

Тук, неспокоен — със свито сърце — седна на пейката и зачака баща си. Погледна една от своите скулптури, в процес на изработка. В момента работеше върху парчета гранит, нефрит, тигрово око и небесносин лазурит. В един ъгъл беше шлифовъчната му машина, подобна на тази, на която бе полирал паралелепипеда, а на стената имаше набор различни държачи. Баща му също бе умел, макар и не особено даровит диамантер и след като се беше пенсионирал от фабриката в Диамантения квартал, където бе работил, беше продължил да изпълнява поръчки в дома си, тук в мазето, доколкото му позволяваше здравето. Когато той най-накрая се оттегли окончателно от занаята, Вимал пое работилницата и я използваше като ателие.

Това бе мястото, където прекарваше всеки свободен момент.

Първоначално тези помещения бяха използвани като стаи за гости. Имаше баня и кухненски бокс с готварска печка и малък хладилник. На работната маса в бившия хол бяха подредени грижливо инструменти и кашони с камъни. Тук имаше малка пневматична бормашина, чукчета, длета, клинове за разцепване на камъни, шила. Комплект диамантени остриета за циркулярния трион — като оня, който можеше да използва за паралелепипеда, ако не беше предпочел лазер. За успокоение взе любимия си чук и погали очуканата и надраскана глава.

До една от стените имаше кашони, пълни с хиляди семейни реликви, повечето — от мъчителното бягство на родителите на баща му от Кашмир до Сурат в Индия и после не толкова драматичното им пътуване до Съединените щати.

Когато си почиваше от работа над някой камък, Вимал обичаше да рови в тези кутии и да разглежда частиците история на рода Лахори, които подозираше, че баща му е оставил там, за да запали у момчето си любов към семейните традиции. Нямаше нужда някой да го кара. Той с възхищение разглеждаше снимките на дядо си в диамантената фабрика в Сурат. Задушен, прашен, мрачен, цехът, в който седеше Дада, бе пълен с може би шейсет-седемдесет души, по четирима на машина, наведени и с държачи в ръце. Дядо му е бил около двайсетте, когато е правена снимката, и той единствен от двайсетината, които гледаха към обектива, се усмихваше. Повечето шлифовчици изглеждаха изненадани, че на някого му е хрумнало да документира монотонния им труд.

Дада станал един от най-добрите шлифовчици в Сурат и затова решил, че може да има още по-голям успех в Ню Йорк. Използвал всичките си спестявания, за да доведе жена си, младия Дипро и неговите трима братя и две сестри в Америка. Планът му не сполучил. Индийците може да владеели диамантения бизнес в Сурат, но в Ню Йорк той бил под контрола на евреите.

Все пак малко по малко те и другите шлифовчици индуси започнали да си отвоюват територия.

По настояване на баща си Вимал ходеше в работилницата на дядо си на последния етаж в една мрачна, влажна сграда на Четиридесет и пета улица. Там с часове седеше и гледаше ръцете на стареца, стиснали държача и леко допиращи диаманта до хипнотично въртящото се колело.

Точно тогава момчето реши, че иска да превръща камъка в нещо друго.

Макар и не точно в това, което баща му беше наумил.

Какво щеше да каже Дада, ако научеше за желанието на внука си да се откаже от света на диамантите и да стане скулптор? Младежът имаше чувството, че старецът нямаше особено да се противи. В края на краищата, човекът се беше възползвал от своя шанс — от невероятната възможност да заведе цялото си семейство в една нова и може би враждебна страна.

Родовата история от страна на майката на Вимал не беше толкова добре документирана, но не поради неуважение на баща му към миналото на съпругата си (или поне не изцяло), а защото тя беше шесто поколение американка и предците й бяха дошли от Делхи — от четирийсетмилионния Столичен окръг, много различно място от Кашмир. Майка му бе напълно поамериканчена. Произходът й беше голяма смесица — малко от тук, малко от там. В рода й имаше смесени бракове, разводи, даже една-две гей връзки. Всичко това обуславяше уважението й — не отдаденост — към индийската култура и скромната й, макар и не особено послушна роля в брака.

Сега Вимал включи работната лампа над масата. Внимателно огледа скулптурата, над която работеше. Мотивът беше простичък, изрязан от парче бял мрамор от Венецуела: морска вълна в своята най-висока точка, точно преди да образува гребен и да се стовари надолу. В последно време много го увличаше идеята да изобразява структурата и движението на некаменни материи в камъка: дърво, пара, човешка коса и — както тук — водата. Искаше да изобрази вода, защото на Микеланджело му се беше досвидяло да извае вълни на скулптурата си „Посейдон“. Вимал се надяваше да надмине гениалния майстор.

Но не беше ли точно тази самонадеяност причината гневът на боговете да се стовари върху него?

„Стига — помисли си, като погледна към тавана. — Нека да свършваме с това.“

Сърцето му биеше силно и коленете му трепереха от нерви. Усети се, че неволно се е заиграл с гривничката, после изведнъж го обхвана паника, че още я носи. Дали баща му я бе видял? Вимал я свали и я сложи в джоба си.

След малко чу стъпки по стълбите. Време беше да „си кажат думите“, както се изразяваше Дада. Елегантен евфемизъм за караница. Погледите, които бяха разменили с баща си горе, дадоха ясно да се разбере, че разговор като мъж с мъж между тях не е възможен. Можеха да си говорят като мъж със сина си… и много отдавна трябваше да го направят.

Баща му влезе в ателието. Седна на едно столче. Вимал остави чука.

Баща му започна по същество:

— Искаше да ми кажеш нещо.

— Винаги избягваме главната тема.

„Защото ти се вбесяваш и не искаш да чуеш различно от своето мнение“ — добави мислено Вимал. Разбира се, не му стигна куражът да го каже.

— Тема?

— Да, татко. Но трябва да си изясним нещата.

— Какво значи „да изясним“?

Баща му беше дошъл в Америка като двегодишен. Четеше по два американски вестника всеки ден от първата до последната страница и слушаше новините по Си Би Ес, както и от индийски източници. Много добре знаеше какво означава тази дума.

Той махна нетърпеливо:

— Хайде казвай. Стана късно. Ще помагам на брат ти за домашните. Обясни ми какво искаш да кажеш.

Това преструване, че не разбира, ядоса Вимал.

— Добре — каза бързо той. — Ето какво: не смятам да прекарам живота си в шлифоване на камъни, които ще подскачат между женски цици.

Вимал веднага съжали за грубата дума и замълча в очакване на строго мъмрене, но баща му само се усмихна.

— Защо?

— Това не ме вълнува, не ме вдъхновява.

Баща му издаде напред долната си устна.

— Твоят диамант във форма на паралелепипед. Не приличаше на нищо, което Нури някога е виждал. Или аз. Той ми изпрати снимка на камъка.

„Защо изобщо приех да шлифовам проклетия камък?“ — упрекна се мислено младежът.

Най-лошото днес не беше предателството на Басам, а собствената му грешка. Като се съгласи да шлифова камъка за пари — неговите трийсет сребърника — само бе подкрепил аргумента на баща си, че е уникален и гениален диамантер.

„Аз сам съм си Юда.“ Той стисна зъби. Диамантите разваляха всичко.

Баща му настоя:

— Това не те ли развълнува?

— Беше техническо предизвикателство. Приятно ми беше, наистина. По тази причина. Но не изпитах… как да кажа?… страст, докато го шлифовах.

— О, напротив, мисля, че си изпитал, синко.

— Каквото и да искаш ти, татко, аз няма да посветя живота си на бижутата. Това е. Точка.

Това бе най-голямото опълчване на Вимал срещу баща му.

По-възрастният мъж премести поглед към друга скулптура. Представляваше серия от геометрични фигури, преливащи се една в друга. Вимал я беше нарекъл „Телефон“ — като играта, в която всеки участник прошепва дадена фраза на съседа си и така нататък, при което думите се изменят в нещо коренно различно. Парчето мрамор бе спечелило първо място на един конкурс в галерия „Фийлд“ в Сохо. На Вимал не му убегна, че макар всички да го хвалеха, никой не прояви интерес да купи скулптурата. Бяха я оценили на хиляда долара — една трета от това, което бе получил за диаманта днес.

Баща му продължи:

— Не те разбирам, синко. — Кимна към „Вълната“. — Ти си човек на изкуството. Очевидно е, че си талантлив. Имаш усет към камъка. Малко хора могат да се похвалят с това. То е рядък талант. Но защо да не бъдеш творец, който прави…

— Пари? — Вимал сам се изненада, че прекъсна баща си.

— … нещо различно в света на бижутата.

— В този свят не може да се направи нищо различно. Това е един фалшив свят. Нищо повече.

Току-що Вимал оскърби баща си, дядо си и много близки роднини от рода Лахори. Но баща му не коментира.

— Този… твой план. Да избягаш. Какво щеше да правиш?

На Вимал започваше да му кипва. Не се опита да шикалкави, както обикновено правеше.

— Да отида в Калифорния. Да изкарам магистратура по изкуство.

Беше започнал колеж на седемнайсет и се бе дипломирал рано. Учението, като шлифоването, му се удаваше лесно.

— Калифорния? Къде в Калифорния?

— Лос Анджелис. Сан Франциско.

— Защо там?

И двамата знаеха отговора на този въпрос. Защото беше на четири хиляди километра. Но Вимал каза:

— Изобразително изкуство. Имат хубави програми за скулптори.

— Ще трябва да работиш. Там е скъпо.

— Да, смятам да работя. Ще си намеря нещо. Мога да си плащам таксите.

Баща му пак погледна незавършена скулптура.

— Хубава е.

Наистина ли го мислеше? Вимал не можеше да прецени. Може би. Но пък можеше да е като в случаите, когато някой клиент идваше да купува пръстен или колие. Лицето на съпруга или приятеля засияваше от възхищение. Но жената с него — онази, за която беше бижуто? Можеше да се усмихне, да прошепне: „О, скъпи“. Но очите й казваха друго. Очаквала е повече. Нещо по-бляскаво. Нещо по-грандиозно.

Или обикновено — нещо по-голямо.

— Чуй ме, сине. Виждам, че много си мислил за това…

Вимал въздъхна.

— … и виждам, че не съм те слушал достатъчно. Това ужасно престъпление с господин Пател ме накара да погледна на нещата по различен начин. Искам да разбера. Остани тук няколко дни — докато полицията хване убиеца. След това ще поговорим. Искам да чуя повече за това, с което искаш да се занимаваш. Ще измислим нещо. Наистина. Обещавам.

Вимал никога не беше чувал баща му да говори толкова разумно; значи и той беше дълбоко потресен от престъплението. Младежът усети, че сълзите напират в очите му. Положи усилие да ги сдържи. Прегърна баща си.

— Разбира се, татко.

По-възрастният мъж отново кимна към „Вълната“.

— Това наистина прилича на вода. Не знам как си го постигнал.

После излезе и затвори вратата след себе си.

Вимал погледна скулптурата. Сложи си ръкавици и предпазни очила, включи машината и продължи трудната задача по превръщането на камъка във вода.

Роклята на „Анри Авелон“ беше идеална.

Красива. Не, спираща дъха.

Джудит Морган, скоро Джудит Уелън, не беше сигурна в избора си. Бутикът на Медисън авеню предлагаше близо петдесет различни булчински рокли и затова решението беше трудно. Тук Шон не можеше да й помогне, разбира се. Младоженецът не може да вижда сватбената рокля на булката, докато не се срещнат пред олтара. А майка й — която бе убедена, че цената е най-доброто мерило за качество — можеше да доведе семейството до фалит с роклята, която очакваше от дъщеря си да носи. Джудит не искаше това.

Русата жена погледна сатенената конфекция в огледалото и още веднъж (макар да запази сериозно изражение) се почувства неизразимо щастлива. Завъртя се бавно, за да види колкото може от гърба, и пак застана фронтално. Беше постигнала целта си да свали шест килограма и роклята имаше извивки на правилните места, прилепваше където трябва, но имаше и доста плат, и свободно място в резерв.

Като гледаше фестоните, умерено дългия шлейф (наполовина на онова грозилище на сестра й), блестящия плат и тюла на раменете, тя се убеди, че е взела правилното решение.

— Това е попадение, скъпа — каза Франк и въпреки че той, разбира се, имаше по-голям интерес да й продаде роклята за три хиляди долара, Джудит знаеше, че е искрен.

Тя го прегърна. Това беше последната проба. Оставаха две седмици до съдбовния ден, но тя имаше служебно пътуване до един от клиентите на рекламната й агенция след няколко дни и когато се върнеше, нямаше да има много време за цялата организация на сватбата с 257 гости. Можеше да отбележи задачата „намиране на рокля“ като изпълнена.

И наистина беше.

— Кога идва екипажът? — попита Франк.

Тоест шаферките. Същите синьо-зелени рокли, същите обувки, същите чорапогащи, същите корсажи. Франк беше истинско съкровище.

— След няколко дни. Рита ще се обади да запише час.

— Ще донеса шампанско.

— Обичам те, нали знаеш? — каза Джудит и му изпрати въздушна целувка.

Беше 19:00, време за затваряне. Когато дойде преди час, магазинът кипеше — всички млади работещи годеници, заети през седмицата, имаха само събота и неделя, за да изберат роклята на живота си. Сега бяха само двамата и шивачът отзад.

Франк й помогна да слезе от платформата, където бе стояла за окончателното вземане на мерки.

Докато слизаше, Джудит хвърли последен поглед в огледалото. Случайно видя не своето отражение, а витрината откъм оживеното Медисън авеню. На „Медисън“ винаги имаше много движение: сега хората отиваха на вечеря или се връщаха у дома след пазаруване, театър, кино или ресторант.

Това, което привлече вниманието й, беше един мъж, който зяпаше през витрината.

Тя не видя ясно лицето му: на улицата не беше достатъчно светло, а и точно зад гърба му блестеше улична лампа.

Странно беше мъж с тъмно яке и плетена шапка да зяпа витрина, пълна със сватбени рокли.

Той отмина. Очевидно баща на наскоро сгодено момиче, спрял да разгледа мрачно предстоящите нови разходи, след като Джон или Кийт, или Робърт е решил да прави тържествена венчавка.

Няколко минути по-късно тя излезе от пробната с широките дънки, сега толкова приятно хлабави около бедрата й. Тениска. Пуловер с еленчета, защото беше в едно от онези настроения. Джудит Морган, бъдеща Уелън, беше едно закачливо момиче. Уви шал около врата си, после облече черното си памучно сако и си сложи тънки кожени ръкавици.

Каза „довиждане“ на Франк, който вече гасеше лампите.

Излезе и тръгна на север, към апартамента си.

Мислеше си за роклята, за медения месец. Хотел „Атлантида“ на Бахамите.

Щяха да се любят, докато слушат океана. Нещо, което никога не бяха правили. Точно така, и да ядат пържени кюфтенца от миди. Специалитет от Бахамските острови — Джудит беше проучила. Тя винаги се подготвяше с информация.

Мина през закусвалнята на самообслужване на ъгъла, купи бутилка „Пино гриджо“, после отиде на салатения бар и напълни една пластмасова кутия с маруля, домати и „гърнетурки“ (веднъж бе чула един клиент да предявява претенции за правописните грешки, но тя си помисли: „Извинете, нещо не е ясно ли? Освен това вие колко корейски знаете?“).

Пак излезе и продължи към дома си. Да, беше в Горен Ийст Сайд, но това е голям район и там няма само дворци на милиардери. Четириетажната кооперация, в която живееше, нямаше асансьор и спешно се нуждаеше от измиване и пребоядисване.

Джудит спря пред входа и точно когато отключи и понечи да влезе, чу бързи стъпки зад себе си. Мъжът с тъмните дрехи, същият, когото бе видяла пред магазина на Франк — но сега нахлупил на главата си скиорска маска — я блъсна вътре.

Запуши устата й с ръка и заглуши виковете й. Бързо я повлече по коридора до една ниша под стълбите, където Джудит и наемателят от третия етаж държаха велосипедите си. Изблъска колелата настрани и я повали на пода, като я принуди да седне. Дръпна чантичката от рамото й и плика с покупките от ръцете й.

Тя се втренчи уплашено в револвера в ръката му.

— Моля ви… — проплака с треперещ глас.

— Шшшт.

Нападателят се ослуша за момент. Беше тихо.

Той прибра оръжието в джоба си, после изправи велосипедите и ги подпря на стената, тъй че ако някой погледнеше от вратата, да ги види в нормално положение и да не заподозре, че става нещо. Единият й крак стърчеше в коридора и нападателят го ритна леко под стълбите, за да не се вижда. После клекна пред нея.

— Какво искате? Моля ви… вземете каквото пожелаете.

— Ръкавиците — изръмжа той.

— Искате ръкавиците ми.

Той се изсмя подигравателно. После се ядоса.

— Защо са ми шибаните ръкавици? Искам да ги свалиш.

Тя се подчини. И докато той оглеждаше лявата й ръка, тя сви дясната си в юмрук и го удари с все сила под брадичката.

— Копеле!

Отново го удари, този път между краката, но не улучи деликатните му части.

Той примигна от изненада, не от болка. Сините му очи бяха развеселени.

Джудит пак замахна, но мъжът я изпревари. Удари я в лицето с юмрук и от удара главата й се блъсна в стената. За момент й притъмня пред очите. След малко зрението й отново се проясни.

— Това няма да ти помогне, пиленце.

Мъжът приклекна до нея, сграбчи я за косата и я дръпна към себе си. Тя подуши цигарен дим и лук. Обилно количество афтършейв. Алкохол. Джудит едва не повърна. После си помисли, че това може да го отблъсне, и се опита да го направи.

Той разтърси главата й яростно. Прошепна:

— Не, не, не. Не прави това. Ясно?

Джудит кимна. Осъзна, че мъжът не оглежда тялото й, както бе очаквала. Проявяваше интерес единствено към пръстите й. И по-точно към безименния пръст.

Това значи искаше. Сега й стана ясно. Разбира се. Момиче в луксозен бутик за булчински рокли в Ийст Сайд. Логично беше да е сгодена… и да носи скъп пръстен.

И тя наистина носеше.

Шон работеше за „Харпър Стенли“, в бюрото за чуждестранни клиенти. Баща му бе основател на „Марш анд Роял“, един голям хедж фонд. Майка му беше партньор в „Логан, Шарш и Таун“, адвокатска кантора на Уолстрийт.

Пръстенът на Джудит струваше четирийсет и две хиляди долара. Имаше петкаратов диамант във форма на брилянт по средата и по един еднокаратов маркиз от двете страни.

— Вземи го — прошепна тя.

Той се втренчи в очите й.

— Какво да взема? Девствеността ти? Ха-ха, това беше шега. Вониш на колежанска курва. Колко мъже си имала преди сегашния си годеник?

Тя примигна уплашено.

— Аз…

— Той знае ли? — Мъжът се намръщи. — Или искаше да кажеш да взема чантичката и кредитните ти карти? Хъм, хъм. — Симулирайки изненада, мъжът възкликна: — О, боже, имаш предвид пръстена. Това парче камък на грозния ти дебел пръст. Твоят годеник харесва ли ръцете ти? Как се казва той?

Обляна в сълзи, Джудит заяви:

— Няма да ти кажа.

В ръката на нападателя блесна нож — един от онези с прибиращо се острие. Тя изпищя, но мъжът размаха оръжието и я накара да млъкне.

Той погледна към входната врата. Отново се ослуша. Нищо. Всъщност в момента сградата беше празна на две трети. Една двойка беше на почивка. Геят бе заминал за уикенда с приятели в Хемптънс. Два от апартаментите нямаха наематели.

Джудит беше сигурна, че господин и госпожа Кесловски са вкъщи, хапват китайско и гледат „Игра на тронове“. Но те не можеха да й помогнат.

Тя се втренчи в острието.

Нямаше да каже на нападателя името на Шон, зарече се мислено — въпреки че ако негодникът го посетеше, годеникът й щеше да измете пода с него. Шон тренираше във фитнеса пет дни седмично.

Но мъжът изглежда загуби интерес към интимния й живот, толкова силно бе приковано вниманието му към пръстена. Със сила, срещу която тя не можеше да се съпротивлява, дръпна ръката й по-близо до лицето си.

— Колко карата ти казаха? Четири и половина?

Тя затрепери от ужас. Какво означаваше това, по дяволите?

— Колко карата? — изсъска той.

— Пет.

Той поклати глава.

— А колко още са убили?

Тя се намръщи.

— Колко изрязали от камък, за да направят това нещо на твой пръст?

— А… не разбирам какво говориш. Мога да ти дам пари. Много пари. Сто хиляди. Искаш ли сто хиляди долара? Без въпроси.

Той дори не слушаше.

— Щастливи ли сте, когато режете диамантите?

— Моля?

— Шшшшт, пиленце. Погледни се. Плачливо жалко създание. — Той внезапно я блъсна и изръмжа: — Плачеше ли така, когато приятел купуваше изнасилен диамант? Тогава не плака, нали? А?

Този беше луд… О, боже, сега Джудит разбра. Сърцето й се сви, когато осъзна, че това е той, Обещаващия. Убиецът, който мразеше младоженци. Който беше убил онази двойка в Диамантения квартал в събота. И беше нападнал още двама. Сега тя знаеше защо. Заради някакво безумно убеждение, че трябва да защитава диамантите.

В този момент я обзе гняв.

— Шибан психопат!

Той стисна по-силно косата й, до болка. Опря ножа до гърлото й. Джудит се вцепени. Сълзите потекоха по страните й. Тя затвори очи и мислено заповтаря молитва. Убиецът се наведе и допря челото си до нейното.

— Любима моя, неразделна… обичам онази част на брачния обет, сещаш се коя. Докато смъртта ни раздели.

Опря ножа в гърлото й.

„О, мамо…“

Той изведнъж спря и от вонящата му уста излезе лек смях. Острието се отдръпна.

— Имам една забавна идея. По-добре от рязане… Да, харесва ми. Ти се отнасяш с диамант като с лайно. Добре, тогава искам да го глътнеш. Да отиде, където му е мястото.

— Какво? — прошепна тя.

Той се намръщи:

— Лапай шибан пръстен и гълтай.

— Не мога.

— Тогава умри. — Той сви рамене и пак вдигна ножа към гърлото й.

— Не, не, не! Ще го направя. Ще го глътна. Ще го направя!

Тя свали пръстена от пръста си и се втренчи в камъка. Какво щеше да се случи? Да заседне в гърлото й и да я задуши? Или ако попаднеше в хранопровода й, острите ръбове да надерат меките тъкани? Можеше ли да умре от вътрешен кръвоизлив?

— Или нож в гърло — весело каза той. — За мен все тая. Избирай. Сега.

С трепереща ръка Джудит вдигна пръстена към устата си. Изглеждаше огромен.

Тя усети допира на ножа до гърлото си.

— Добре, добре.

Бързо лапна бижуто. Задави се и пръстенът едва не изпадна, но тя го бутна обратно в гърлото си и преглътна.

Вълни от болка я пронизаха в гърдите, врата и главата, докато отчаяно се опитваше да прокара проклетото нещо надолу. Потекоха й сълзи. Пръстенът мина покрай трахеята й — Джудит можеше да диша нормално — но заседна в хранопровода й и острите ръбчета на малките диаманти се врязаха в тъканта й. Рукна кръв. Джудит усети вкуса й. Кръвта проникна в гърлото и белите й дробове и тя се разтърси от кашлица. Алени капки запръскаха от устата й.

От гърлото й се изтръгна хъркащ вик.

Убиецът гледаше развеселено.

— Ах, миличка. Виждаш ли какво се получава? Ако се ебаваш с камъка, камъкът те преебава.

Джудит се гърчеше от болката и усещането, че се дави в собствената си кръв. Хвана се за гърлото с две ръце, опитвайки се да избута пръстена нагоре и навън. Той не мърдаше, а болката само се усилваше. Инстинктивно, като на автопилот, тя скочи на крака и посегна към чантичката си. Мъжът я дръпна от ръцете й и я отвори; извади мобилния й телефон и го разби на пода. Изсмя се, после безгрижно се отдалечи по коридора и излезе от сградата.

Разтърсвана от кашлица, раздирана от болки от гърдите до слепоочията, Джудит с мъка тръгна по коридора, а после нагоре по стълбите, към апартамента на Кесловски на втория етаж.

Молеше се да не са излезли, а да седят, както очакваше, на продънения си диван пред телевизора и да зяпат коментарите по актуални събития в „60 минути“ или да следят с голямо внимание сложните обрати във войните между рода Ланистър и рода Старк.

Още едно нападение.

В 20:00. Райм слушаше доклада на един детектив от Деветнайсети участък в Горен Ийст Сайд.

— Точно така, господин капитан — каза полицаят. — Същият престъпник от новините. Жертвата е добре, ще оцелее. Но — можете ли да повярвате? — накарал я е да глътне годежния си пръстен. Сега я оперират.

— Обезопасено ли е местопроизшествието?

— Тъй вярно. Обадихме се на криминалистите в Куинс, но след като вие водите разследването, реших, че може би искате да изпратите ваш човек.

— Ще изпратим. Кажете на техниците да изчакат навън.

Райм запомни адреса.

— Как върви търсенето на свидетели? — попита после.

— Хората ни обиколиха квартала на пет пресечки около мястото. И разширяват района на търсене. Нищо. Единственото, което жертвата успя да ни каже, е, че е бил бял мъж със сини очи, скиорска маска, нож и пистолет. Или по-скоро кимаше, докато й задавах въпроси. Имал също странен акцент, който не могла да разпознае. Това е всичко, което успях да направя. Имахме само няколко минути, преди да я закарат в болницата.

Райм му благодари. Прекъсна връзката и се обади на Рон Пуласки.

— Да, Линкълн.

— Имаме ново местопроизшествие. Горен Ийст Сайд.

— Чух по радиостанцията. Нашият човек ли е бил?

— Да.

— Жертвата е добре, доколкото чух.

— Жива. За „добре“, не знам. — Какво може да ти причини поглъщането на бижу с остри ръбове? Райм съобщи адреса на младия полицай. — Микробусът пътува натам. От теб се иска да направиш огледа и да донесеш тук всичко, което намериш, възможно най-бързо. На мястото има униформени и детективи от Деветнайсети. Разбери в коя болница е жертвата и отиди да я разпиташ. И вземи бележник и химикалка, за да й дадеш да пише. Не може да говори.

— Тя… какво?

— Действай, Новобранец.

Затвориха.

На входната врата се позвъни и Том отиде да отвори. След минута влезе със застрахователния детектив Едуард Акройд, който кимна почти официално на Райм и Купър.

Болногледачът взе балтона на госта — не, Райм отново промени мнението си за дрехата. Реши, че би трябвало да се нарича макинтош.

— Пак капучино? — попита Том.

— Не бих отказал, ако не ви затруднява.

— Не, не, не — бързо се намеси Райм. — Едно уиски.

— Сега… като споменахте, с удоволствие. Да оставим кафето за друг път.

Том наля в две чаши, скандално малки. И Райм, и Акройд добавиха малко вода.

— „Гленморанги“ — каза англичанинът, след като отпи. Изрече думата правилно, като постави ударението на втората сричка. Вдигна чашата си и погледна кехлибарената течност, сякаш участваше в реклама. — Планините. Знаете ли, наистина има разлика във вкуса между уискито от равнинните райони и шотландските планини, но е толкова тънка, че не съм сигурен дали мога да я открия. Въпреки това дестилериите в планинските райони са много повече, отколкото на ниското. Знаете ли защо?

— Нямам представа.

— Не заради торфа или технологията, а защото шотландците са местили дестилериите си все по̀ на север, за да не плащат акциз на англичаните. Или поне така съм чувал.

Райм изслуша тази безполезна информация без коментар. Наклони чашата си към англичанина и отпи от ароматния алкохол.

Акройд седна — със своята безупречна поза — в едно от плетените кресла близо до стола на Райм.

Криминалистът му разказа за новото нападение.

— Не! Да глътне венчалния пръстен? Мили боже! Как е тя?

— Още не знаем.

— Наказание, задето е купила шлифован камък. Боже, този тип съвсем се е побъркал. — На лицето на англичанина се изписа смайване. Той продължи: — Добре, нека сега аз да ви кажа какво открих. Чух се с моя приятел в Амстердам. Спомняте ли си?

Имаше предвид търговеца, който получил обаждане от непознат номер с предложение за продажба на необработени камъни. Райм кимна.

— Продавачът от Ню Йорк с петнайсет карата диаманти пак се обадил на Вилем. Всичко е законно. Търговец на диаманти от Ерусалим. Бил в Ню Йорк и си купил телефон на летището. Не искал да си използва минутите на личния. Значи, сляпа следа. Така, говорих също с няколко десетки диамантери и никой не е чувал за продажба на сурови камъни на „Грейс-Кабът“, нито за готвена нелегална обработка на такива. Звучи абсурдно, но този тип може би наистина вярва, че спасява камъните от ужасната участ да бъдат превърнати в бижута. Има и нещо по-конкретно: преди около час говорих с няколко търговци и други мои познати да ги питам за помощника на Пател. Един от тях, в Бруклин, ми каза нещо интересно: някой друг му се обаждал днес да пита кой е работил за Пател. С инициали ВЛ. Търговецът не могъл да му каже и прекратили разговора.

Райм остави чашата си и погледна Акройд:

— Не се е представил, разбира се.

— Не. И естествено, обаждането било от скрит номер. Ето обаче важната новина: въпросният търговец е руснак и е познал акцента на обаждащия се. Също руски. И е почти сигурен, че е роден в Русия и е учил английски там. Според моя познат това личало от начина на изразяване и избора на думи. Вероятно от Москва или околностите. И отскоро е в Америка. Не знаел, че Бруклин и Куинс са част от Ню Йорк. Мислел, че градът е само Манхатън.

— Полезно — каза Райм.

Замисли се как най-добре да използват тази информация. Хрумна му нещо. Написа нещо на компютъра и изпрати съобщението.

Отговорът дойде почти веднага, в рамките на времето за един телефонен разговор.

Райм върна после каза на Купър:

— Мел, запиши това, което откри Едуард, на таблото, ако обичаш?

Купър се приближи до дъската с таблицата на уликите и добави новата информация за Извършител 47.

Чу се изпиукване, Акройд погледна екрана на айфона си и се намръщи. После написа нещо в отговор. Получи второ съобщение. Той се намръщи още повече. Вдигна поглед; изражението му беше угрижено.

Видя, че Райм го гледа, и се усмихна.

— Не е по случая. Малко глупава работа. В Лондон членувам в един клуб за решаване на кръстословици. Участваме в състезания. Решавали ли сте някога?

Изглеждаше пълна загуба на време, но Райм се ограничи да отговори само с не.

Акройд се приближи и му показа телефона си. На екрана се виждаше обичайната мрежа от квадратчета. Някои бяха попълнени.

— Със съпруга ми… — Акройд се поколеба за момент, после продължи: — Той е преподавател в Оксфорд. Двамата с него и още двама преподаватели от Кеймбридж сме отбор. Четворката „Оксбридж“. Глупаво е, нали ви казах. Но Терънс — съпругът ми — смята, че кръстословиците помагат да си по-добър в собствената си игра. Баща му бил страстен любител. Решавал по една на ден — много често от недиаграмния тип: онези без черни квадратчета, обозначаващи къде започват и свършват думите. Терънс е убеден, че благодарение на тях баща му запазил бистър ум до смъртта си.

— Състезавате ли се сега? — Райм кимна към телефона.

— О, не, няма как, докато не се върна у дома. Те се провеждат на специални места. Като шахматните турнири. Под строго наблюдение. За да няма да измами: речници, интернет. Имало е големи скандали, казвам ви. Доста спорни моменти. — Акройд пак погледна екранчето. — Това е просто начин да държим връзка. Състезаваме се основно с криптограми. Запознат ли се?

— Не много.

Тоест изобщо не беше.

— Те в голяма степен са британско изобретение и се публикуват в нашите вестници от стотици години. Създателите им имат почти митична слава. Подписват се с псевдоними, като Скорпион или Нестор — двама доста известни, между другото. Най-прочутият е авторът на правилата за съставяне на криптограми — Дерик Съмърсет Макнът, който се е подписвал като Хименес. Позволете ми да обясня какъв е принципът — може да ви бъде забавно, Линкълн. Криптограмите имат мрежа от квадратчета, както и обикновените кръстословици, но условията са също главоблъсканици, които трябва да решиш, за да получиш отговора, а не просто директен въпрос, като „съпругата на Джордж III“. Най-големите майстори на криптограми съчиняват такива условия, които са едновременно адски трудни и нелепо елементарни.

Иначе спокойното лице на Акройд излъчваше ентусиазъм.

— Така, всяко условие е главоблъсканица, нали помните? То съдържа отговора заедно с други думи или фрази, които ще ви насочват, включително за типа на загадката. Може да се наложи да решите анаграма — намиране на скрити или обърнати думи; може да търсите сходно звучащи думи — омофони. — Акройд се засмя. — Сигурно звучи безсмислено. Но нека да дам пример. Ето една класика от „Гардиън“ отпреди няколко години, създадена от автор с псевдоним Шед. Ще я напиша, защото е много по-лесно да откриете отговора, като видите условието, а не само да го чуете.

Акройд написа:

— Сега, отговорът ще се появи в кръстословицата на петнайсет вертикално. Дотук ясно ли е? Добре. Хайде на работа. Какво се опитваме да намерим? Виждате ли числото осем? Това означава, че отговорът е дума от осем букви. И първите две думи в условието са определението за този отговор. И така, значи на петнайсет вертикално трябва да напишем дума от осем букви, означаваща „много тъжно“.

Райм бе преодолял нетърпението си и слушаше внимателно. Мел Купър също се беше обърнал и слушаше.

Акройд продължи:

— Следващата дума, „незавършена“, пояснява стоящата след нея. „Незавършена история“. В криптограмите винаги се съмняваме в буквалното значение на думите. Ако авторът казва „история“, значи има предвид нещо друго, може би синоним на „история“. — Отново се усмихна. — Очевидно е, че аз знам отговора, затова малко съкращавам процеса. Ще избера синонима „приказка“ — tale. „Незавършена“ означава, че последната буква липсва. Това ни дава буквите T-A-L. Значи те са част от отговора на условието „много тъжна“. Следите ли логиката?

— Да — отговори Райм. Вече се опитваше да разгадае останалите подсказки.

Купър каза неуверено:

— Хъм, продължавайте.

— Хайде да видим последните думи от условието: „издигащ се дим“. Може да означава много неща, но по метода на пробата и грешката и като се има предвид, че вече знам отговора, нека да се спрем на „пура“ — cigar. И понеже отговорът е за петнайсет вертикално, „издигащ се“ означава, че трябва да търсим думата, написана отзад напред: ragic. Значи друга част от нашия отговор са буквите R-A-G-I-C. Накрая…

Райм го прекъсна:

— „Около“ означава, че буквите от единия ключ трябва да се разделят и да се поставят от двете страни на другия.

— Щом казваш — измърмори Купър.

Акройд се усмихна:

— Не, не, точно така е. Браво, Линкълн. Какво мислите?

— Очевидно е: Разделяме T-A-L. Слагаме T пред R-A-G-I-C и A-L отзад. Отговорът е tragical — „трагично“.

— Поздравления! — Акройд грейна от удоволствие. — Досега не сте ли го правили?

— Не.

— Някои хора смятат, че е загуба на време — каза англичанинът.

Райм едва скри усмивката си.

— Но аз не съм съгласен. Знаете ли машината „Енигма“?

— Да, устройството за кодиране на съобщения, което математиците в „Блечли Парк“ успели да разгадаят — отговори Купър. — Екипът на Алан Тюринг.

Това звучеше познато, но освен ако информацията не помагаше с нещо за настоящото или за бъдещи разследвания, Райм обикновено бързо я забравяше.

Очевидно празният му поглед го показваше. Техникът обясни:

— „Енигма“ била машина за кодиране на съобщения, използвана от нацистите по време на Втората световна война. Съюзниците не можели да разбият кода и това довело до смъртта на десетки хиляди войници и цивилни.

— През януари хиляда деветстотин четирийсет и втора „Дейли Телеграф“ обявил състезание за решаване на криптограми — продължи Акройд. — Трябвало да се реши една много сложна криптограма за дванайсет минути или по-бързо. Публикували резултатите и информацията стигнала до Министерството на войната. От там поканили най-добрите състезатели да дойдат в „Блечли Парк“ и да помогнат за разбиването на „Енигма“. Знаете ли кое най-много обичам при криптограмите? Могат да те лъжат и същевременно да бъдат абсолютно честни. Всичко е въпрос на заблуда. Още един пример?

— Да — каза Райм.

Акройд написа:

Купър се обърна към своите апарати.

— Мисля да се огранича с решаването на судоку.

Райм се вгледа в условието.

— Дума от четири букви, означаваща място.

Не знаеше нищо за Румъния.

— В тази страна има хиляди градове, региони, паркове и какво ли още не. И място, богато на петрол. Може би не с петролни кладенци. Може би пристанища, през които се превозва петрол. Може би банки, специализиращи в кредити за петролната индустрия. — Поклати глава. — И каква е тази грешка?

— Не забравяйте — напомни Акройд, — в кодираните кръстословици отговорът най-често е пред очите ви. Проблемът е, че не го виждате.

Изведнъж Райм го видя. Изсмя се.

— Да, отговорът е място, в Румъния — но не в държавата. Съдържа се в думата „Румъния“, но с правописна грешка. Отговорът е „Оман“: р-О-М-А-Н-и-я. Държава в Близкия изток с петролни залежи.

— Браво, Линкълн.

Райм остана доволен от себе си, трябваше да признае.

Сега забеляза движение на екрана от камерата на входната врата: Сакс се качи по стълбите, като вадеше ключовете си от чантичката. Връщаше се от строителния обект, където Извършител 47 вероятно се беше срещал с някой от работниците по все още неизвестна причина.

Времето за развлечения беше свършило.

Райм внимателно огледа Амелия Сакс, когато тя влезе.

Косата й бе влажна — явно след душ, защото макар и облачно, навън не валеше.

Искам първо да се измия…

Погледът й беше разсеян. Нервно човъркаше с палец един от другите си пръсти, после — обратното. Райм даже видя разкървавената кожа.

Тя кимна на Акройд, който се усмихна скромно в отговор.

— Още едно — съобщи й Райм. — Чу ли?

— Земетресението? — попита бързо Сакс.

— Какво? А, не. Още едно нападение.

— Обещаващия?

Той кимна. И забеляза, че тя изглежда странно разсеяна. Дори притеснена. Освен това се питаше защо й отне толкова много време да дойде.

Но не спомена нищо за това.

— Жертвата е оцеляла. Накарал я е да глътне пръстена си.

— Боже. Как е тя?

— Не знам. Рон отиде да извърши огледа и да научи подробности. Ще я разпита, щом излезе от операция. Детективът от Деветнайсети участък, с когото говорих, й е задал няколко въпроса. Няма нищо ново — същата история, която вече знаем: защитава диамантите. Търсенето на свидетели в района също е безрезултатно. Още търсят.

Райм погледна към Едуард Акройд и той й разказа какво е намерил — следата с търговеца от Амстердам се беше оказала грешна, но вече знаеха, че извършителят вероятно е руснак, дошъл съвсем наскоро в града.

Сакс измърмори замислено:

— Значи пред младежите в Грейвсенд се е опитал да прикрие акцента си. Руснак. Това помага ли ни по някакъв начин?

— Работя по тази следа — каза Райм, имайки предвид текстово съобщение, което беше изпратил току-що.

Сакс се намръщи:

— Никога не бях срещала престъпник, който толкова упорито да преследва свидетели. По дяволите. Някакъв напредък в търсенето на момчето?

— Рон не е открил нищо. Както хората, с които е говорил Едуард, никой не знае нищо за него. От „Компютърни престъпления“ ще анализират телефонните обаждания на Пател. Да се надяваме, че Пател и ВЛ са говорили редовно. — Райм погледна Сакс. — И така, какво се е случило на строителния обект?

Тя примигна.

— Какво се случи ли?

— Да. Какво е правил там господин Четиридесет и седем?

— А. — Тя им разказа, че престъпникът най-вероятно не е използвал строежа просто като пряк път за преминаване. Да, на сградите наоколо имаше много камери, но ограничените входове на строителния обект не вършеха работа за заобикалянето им.

След това обясни за разговора си с началника на обекта. Каза, че наистина убиецът е бил на строежа и се е срещнал с някого с неустановена засега самоличност, по неизвестни причини. Не беше успяла да получи по-добро описание от това, което вече имаха.

— Местопрестъплението не беше добро — чакъл и много замърсяване. Намерих това. — Подаде на Купър две пликчета от пръст и камъчета. — От мястото, където може би е стоял, но не съм сто процента сигурна.

Техникът взе пликчетата и се зае с анализиране на съдържанието им.

Райм забеляза, че Сакс продължава да гледа разсеяно и позата й е напрегната. Тя подръпна косата си, после пак зачовърка палеца на дясната си ръка с показалеца. Стар навик. Опитваше се да овладее тази склонност към самонараняване. Но понякога не й пукаше. Амелия Сакс живееше на ръба в много отношения.

Сега тя опипа леко коляното си. И присви очи.

— Сакс? — попита Райм.

— Паднах. Нищо по-сериозно. Нищо сериозно.

Не, не беше „нищо сериозно“. Каквото и да се беше случило, я бе разтърсило. Тя изведнъж се закашля. Прочисти гърлото си. Райм искаше да я попита дали е добре, но тя не харесваше този въпрос, както впрочем и самият той.

— Някакви сведения как Четиридесет и седем се е сдобил с новото си оръжие? — попита криминалистът.

— Не, но не се задълбочих много в търсенето. Трябва да продължим с издирването на свидетели. — Сакс се обърна към Купър: — Като казахме оръжие, какво става с балистиката?

Той обясни, че оръжието, използвано в Грейвсенд, е калибър 38. Вероятно „Смит и Уесън 36“ или „Колт Детектив“. И двата бяха класически револвери с къса цев. Пет патрона. Не много точни и с доста голям откат. Но от близко разстояние бяха смъртоносни като всяко друго оръжие.

Купър добави:

— Освен това получих имейл от криминалистите в Куинс. Никакви следи от глока — или нещо друго — в уличната шахта и контейнерите около дома на Сол Вайнтрауб.

Сакс сви рамене:

— Мислех да се върна на строителния обект утре, за да продължа с търсенето на свидетели, но има проблем. Там срещнах един щатски инспектор. От Отдела за полезни изкопаеми. Каза, че властите прекратяват строежа на геотермалната централа, докато не се установи дали сондажните работи не са причина за земетресението.

— О, геотермална централа ли строят? — попита Акройд.

— Да.

— Колко дълбоко?

— Мисля, че на сто и петдесет — двеста метра.

— Да, има логика това да е причината. Моята компания правеше застраховки срещу вреди от фрекинг и добив на полезни изкопаеми с вода под високо налягане. Те определено предизвикват трусове и могат да увредят сгради. Но се отказахме да предлагаме такива полици. Прекалено скъпо ни излиза. Знам и за други случаи на геотермални сондажи, предизвикали трусове. Веднъж едно училище изгоря при пожар заради скъсан газопровод. В друг случай двама работни бяха погребани живи.

Сакс отново заби нокътя на показалеца в кожичката на палеца си. Дълбоко. Плътта й порозовя. Райм започна да се досеща какво се е случило на строителната площадка.

Тя продължи:

— „Нортийст“ обжалва спирането, но докато съдът не реши, на обекта няма да има работници. Ще трябва да ги разпитваме по домовете им.

— Колко?

— Около деветдесет. Казах на Лон. Той ще изпрати униформени. Досадна работа. Но няма друг начин.

Купър вдигна очи от един монитор и обяви:

— Получих резултатите от строителната площадка, Амелия. Същите минерални следи като при Пател и Вайнтрауб, значи със сигурност е бил там. Но нищо ново, с изключение на дизелово гориво. И кал. Там имаше ли много кал?

Тя се поколеба за момент:

— Имаше. Да.

— Нищо друго.

На вратата се позвъни и след малко Том доведе Рон Пуласки.

Младият полицай кимна на присъстващите и се представи на Едуард Акройд; двамата още не се познаваха. После Пуласки подаде на Купър пликчетата с улики, които бе събрал от мястото на нападението срещу Джудит Морган в Горен Ийст Сайд. Техникът започна да ги анализира, а младежът обясни на останалите какво се е случило при последната атака на престъпника. Джудит, двайсет и шест годишна, била в един булчински бутик за окончателните корекции на сватбената си рокля. Мъж, когото преди това видяла пред магазина, я проследил до дома й и я набутал в нишата под стълбите на партерния етаж.

— Говорел как била похабила прекрасния диамант, като поръчала да й го срежат за пръстен. Помислила, че ще я убие. Или ще отреже пръста й. Но той размислил. Казал й, че тъй като се е отнесла с пръстена като с лайно, мястото му било там.

— Казал ли е нещо, което да ни подскаже къде живее? — попита Сакс. — Или работи?

— Не. Но тя каза, че подушила миризма на афтършейв, алкохол, цигарен дим, много гадно. И лук. Има сини очи.

— Същото като преди — отбеляза Сакс.

— И че е чужденец, но не могла да разпознае акцента му.

Райм каза на Пуласки, че вече са почти сигурни, че извършителят е руснак и е отскоро в града.

— Мисли, че оръжието му е револвер — показах й снимки. А ножът му бил сив, метален. Това е всичко.

Сакс записа тези находки в таблицата.

Купър съобщи резултатите от пробите, взети от мястото на нападението срещу Джудит Морган.

— Няма нищо съществено. Твърде много отпечатъци от обувки, за да намерим неговите. Черни памучни влакна — вероятно от маската. Някои микроследи, но все типични за района. Този път няма частици от кимберлит.

Сакс седна в едно плетено кресло. Докосна коляното си с показалец, като че ли проверяваше пъпеш дали е узрял. Погледна разсеяно телевизора. Даваха новини. Въпреки че звукът бе изключен, субтитрите разказваха историята на особен, изкривен английски.

Ставаше дума за земетресението.

Сакс се намръщи и прошепна:

— О, не.

Райм насочи цялото си внимание към екрана. Говорителят обяви, че единият от двата пожара, за които се смяташе, че са причинени от скъсване на газопроводи заради труса, е отнел живота на двама души.

Съпрузи около шейсетте, Арнолд и Рут Филипс, жители на Бруклин, починали от задушаване с дим. Успели да се измъкнат от пламъците и да се доберат до гаража, но заради спиране на електричеството в къщата не могли да отворят автоматичната врата. Останали без сили от дима и нараняванията си, не успели да я вдигнат.

След малко екранът се раздели на три и от двете страни на тъмнокосия водещ се появиха главите на двама коментатори. Единият от гостите бе мъж на средна възраст с тъмносин костюм, бяла риза и червена вратовръзка. Беше малко пълничък и имаше къса черна коса. Представиха го като Денис Дуайър, главен изпълнителен директор на „Нортийст Джио Индъстрис“, компанията, която строеше централата.

Другият интервюиран бе неспокойно изглеждащ мъж около петдесетте. Той носеше синя работна риза с навити ръкави. Прошарената му коса и брада бяха разрошени. Езекийл Шапиро. На екрана го представиха като директор на движението „Една Земя“.

— Днес го видях там — каза Сакс. — Хората му тормозеха работниците. Изглежда малко… — Обърна се към Акройд: — Как казахте? Луд?

— Психо.

— Хубава дума.

Двамата мъже на екрана водеха свиреп словесен дуел. Ококорен и ожесточено жестикулиращ, Шапиро беше сигурен, че земетресението е причинено от геотермалното сондиране. И освен скъсване на газопроводи и риска от срутване на сгради от трусовете по време на изграждането, завършената централа можела да причини замърсяване на подпочвените води и други екологични поражения. Той похвали властите за спирането на сондажите, но разкритикува кмета и съвета, че изобщо са допуснали строителството.

Дуайър, много по-спокоен, заяви, че забраната е огромна грешка и че сондирането не може да е причинило земетресението. Районът на Ню Йорк бил много по-стабилен сеизмологично от други части на страната, като Калифорния. И Шапиро не бил достатъчно информиран за геотермалната технология, ако си мислел, че има опасност от замърсяване на подпочвените води; системата била затворена и дори спукване на тръба щяло да доведе само до изтичане на инертна течност. Шапиро контрира, че технологията все още не е добре изпитана.

Водещият наля масло в огъня, като покани трети събеседник. Той беше още по-изтупан бизнесмен от Дуайър. Казваше се К. Хенсън Колиър и бил изпълнителен директор на „Алгонкин Консолидейтид Пауър“ — голям доставчик на електроенергия в Ню Йорк. Човек би могъл да очаква, че той ще е срещу геотермалната централа — при положение че „Нортийст Джио“ бяха конкурент на неговата компания. Но Колиър беше „за“. Обясни, че сондирането в близост до повърхността, като проекта на „Нортийст“ в Бруклин, е по-безопасно от дълбокото сондиране във вулканични райони за използване на парата и високата температура за производство на електроенергия.

— Ние трябва да се възползваме от всички форми на енергия, които ни дава земята — заяви той.

Докато спорът се разгаряше — и ставаше все по-безинтересен за Райм — на екрана се появиха кадри от строителната площадка на „Нортийст Джио“ в Бруклин, на които се виждаха няколко правоъгълни участъка, оградени със зелена ограда. Явно там бяха разположени сондажите.

Сакс погледна за кратко и стана.

— Аз ще тръгвам. Трябва да видя мама.

Роуз Сакс наскоро бе претърпяла операция на сърцето, но всичко беше наред. Райм знаеше това от първа ръка, защото само преди няколко часа бе разговарял по телефона със забавната и смела жена. Още преди години бе приела връзката на дъщеря си с мъж в инвалидна количка и с Райм бяха станали добри приятели. Той не би могъл да си мечтае за по-добра тъща.

Но това не беше всичко. Райм знаеше, че даже в крайна сметка и да отиде в къщата на майка си — в Бруклин — преди това Сакс ще излезе да покара. Щеше да се качи в ториното си и да намери подходящ път извън жилищните райони, където да пришпорва спокойно колата със сто и четирийсет километра в час.

Това бе нейният начин да се разтовари от преживяното при огледите на местопроизшествия, каквото и да беше то. Онова, което душът не беше отмил: сковаващия ужас, който несъмнено бе изпитала.

Ако нещо можеше да я разсее от мрачните мисли, това беше сменянето на по-ниска предавка при вземането на завой, от четвърта на втора, после рязкото даване на газ на правата и принуждаването на ревящия двигател да вдигне стрелката на километража в трицифрения диапазон.

Райм знаеше и приемаше без никакви възражения, че тя се зарежда от риска. Но високите скорости бяха средство за разсейване, а не за лечение.

— Сакс?

Изрече го с особен тон, нехарактерен за него. Тя щеше да разбере: това бе покана да поговорят за случилото се на строежа. Райм нямаше да й даде съвет, нито утеха. Само възможност да поговорят.

Но поканата бе отхвърлена. Амелия Сакс отговори кратко:

— Лека нощ. До утре.

Каза го на всички.

Пуласки и Купър си тръгнаха. Акройд облече палтото си. Изглеждаше, че още се колебае дали да си тръгне.

С мек глас британецът попита:

— Не е моя работа. Но… тя добре ли е?

— Не съвсем — отговори Райм. — Има някои проблеми. — Намръщи се. — И ако това не е най-безполезното от всички обяснения. Амелия има нужда да се движи непрестанно, за да се чувства свободна. Мисля, че е попаднала в срутване или е била затисната. Не е било престрелка, преследване, снайперист. Това не може да я впечатли. Тя живее за такива моменти. Но да попадне в капан, да не може да се движи, за нея е ад.

— Видях очите й. Сигурно е било нещо лошо.

— И аз мисля така.

— Сигурно ще ви разкаже рано или късно.

— Едва ли. Знам, защото с нея много си приличаме. — Райм си даде сметка, че споделя повече лични неща от обикновено, и се усмихна. — Магнит? Противоположностите се привличат? Е, в повечето случаи двамата сме противоположни. Но за премълчаването на лошите преживявания? В това сме на един полюс.

Акройд се засмя:

— Като учен, който обяснява сърдечните дела с термините на електрическите полюси… Добре, ако мога да ви помогна с нещо, само ми кажете.

— Благодаря, Едуард.

Акройд кимна и излезе. След малко дойде Том и каза:

— А за теб е време за лягане, Линкълн. Късно е.

Напрежението и умората могат да бъдат опасни за човек с пълна парализа на тялото. Понякога стресът може силно да смути кръвното налягане.

За днес обаче имаше още една задача.

— Пет минути — каза Райм на болногледача, който понечи да спори. — Бари Сейлс — добави криминалистът.

Том наведе глава.

— Да, разбира се. Ще се кача да подготвя леглото.

Райм даде гласова команда на телефона да набере Сейлс. Сейлс бе изписан от болницата и вече си беше вкъщи. Райм проведе кратък разговор със съпругата му Джоан, после тя предаде телефона на мъжа си. Веднага се разприказваха и Райм си помисли, че страничен наблюдател би се изненадал, меко казано, ако го види толкова словоохотлив. Той не беше мълчаливец, но обикновено нямаше време за празни приказки.

Тази вечер обаче нарочно водеше такъв безсмислен разговор. Говориха за какво ли не. Сейлс се беше обадил на рехабилитатора, препоръчан му от Том. Още не се бяха видели, но Сейлс обеща да разкаже на Райм как е минало след срещата им.

Райм пък го осведоми, че делото срещу мъжа, който го беше прострелял, върви твърде бавно. Хитри адвокати, процесуални подробности, сплашване на свидетели.

След като затвори, Райм се загледа в таблицата с уликите по случая и запамети някои подробности. После се завъртя с количката и тръгна след Том към асансьора. В леглото щеше да използва онова междинно състояние между бодърстване и сън, за да се опита да разнищи още малко сложните загадки на разследването.

Като се усмихна на себе си, той изведнъж си спомни едно изречение, което като че ли най-точно описваше уликите в случая с Извършител 47: думите на Едуард Акройд за криптограмите.

Могат да те лъжат и да бъдат съвсем честни в същото време…

Като се вслушваше в бръмченето от работилницата на сина си — от инструментите за шлайфане, извайващи камъка — Дипро Лахори слезе тихо по стълбите.

Спря в коридора пред ателието, в мазето.

Беше късно — време за лягане — но момчето не спираше да дълбае. По-рано бяха завършили разговора си, можеше да се каже, с положителна нотка. Но сега Вимал, разбира се, се държеше пасивноагресивно — бръмченето бе равносилно на гръмогласно опълчване срещу баща му.

Колко глупави бяха тези мечти да става скулптор. Каква загуба на време. И на таланта му. Да беше само хоби, добре. Скулптурата даже щеше да подобри уменията на сина му като шлифовчик. Беше за предпочитане пред видеоигрите, за предпочитане пред тичането по момичета. Но Дипро знаеше, че Вимал наистина иска да се занимава с изкуство. Глупаво момче. Лахори предполагаше, че професионалните скулптори и художници, които се издържат с изкуство, са не повече от един процент. Как щеше да си намери жена индийка — жена, която иска някой да се грижи за нея, която ще се отнася с уважение само към мъжа, който я издържа?

Отделно от безполезното посвещаване на живота си на скулптурата истински обезпокоителната, истински оскърбителната страна от поведението на сина му бе обидното отхвърляне на бащината му, родовата му история в обработката на диаманти. Това беше грях, защото Вимал бе единственият в семейството, който можеше да запази тази традиция. Съни бе готов да наследи бизнеса, но той нямаше талант за работа с шлифовъчната машина — дори ти беше неудобно да го гледаш. Да, той щеше да наследи майка си в областта на здравеопазването (макар че искаше да стане лекар, разбира се, не просто медицинска сестра като Дивя). Това беше майчината традиция. Лахори имаше нужда от син, който да последва неговите стъпки.

Сега той се приближи до вратата на работилницата, но спря, защото машината изведнъж утихна.

Дали беше свършил за тази нощ?

Не, бръмченето започна отново. Така Вимал нямаше да чуе това, което щеше да се случи. Лахори извади ключ от джоба си и с трепереща ръка заключи вратата на работилницата. После дръпна резето, което преминаваше под ъгъл четиридесет и пет градуса от една вдлъбнатина над дръжката на вратата до друга подобна дупка в пода. Него също заключи. Производителят на дебелото два сантиметра парче закалена стомана уверяваше в своята реклама, че може да се среже само при две хиляди градуса по Целзий. (Макар че, разбира се, един обикновен флекс, инкрустиран с диаманти, също щеше да свърши работа, помисли си Дипро. Само за протокола.)

Вимал сега беше в затвор. Вратата бе запечатана — и понеже помещението беше служило като диамантена работилница, ниското прозорче бе препречено с дебели железни решетки.

Лахори се поздрави мислено за тази хитрост да вразуми сина си, да го склони на „компромиси“. Ако Вимал подозираше дори малко, че може да бъде заключен тук, никога нямаше да влезе в стаята. Непокорното момче щеше да хукне навън и да изчезне, нищо че нямаше пари и документи.

Щял да отиде в Калифорния? Единственият повод за гордост на щата според Лахори бяха продажбите на диаманти за милиарди долари от магазини като тези на Родео Драйв.

Той пъхна ключовете в джоба си.

Какво опако дете беше Вимал! Можеше да стане един от най-великите диамантери на двайсет и първи век… ами погледнете само паралелепипеда, който бе изрязал! Гений, чист гений.

Дипро Лахори нямаше конкретен план, освен да задържи Вимал тук, заключен в мазето, за около месец. Беше сигурен, че когато полицията хване убиеца, момчето ще се вразуми. Сигурно ужасът от грабежа, стрелбата и смъртта на ментора му го бяха разстроили толкова, че да го изкарат от баланс. Вимал беше временно невменяем, така бе решил Дипро Лахори. Един месец в плен щеше да отвлече вниманието и от момичетата не-индийки, към които също имаше склонност.

Лахори изпита лека вина. Но си напомни, че условията в импровизирания затвор далеч не са нехуманни. Разбира се, той не би причинил нищо лошо на сина, когото много обичаше. Момчето щеше да намери удобен спален чувал в гардероба, а също храна и безалкохолни напитки. Лахори подозираше, че синът му пие и алкохол, затова бе сложил и няколко слаби бири. Имаше телевизор. Нямаше интернет или телефон, разбира се. Момчето можеше още повече да се стресира и да се обади на някой приятел да дойде да го освободи. Или в полицията и да каже, че е отвлечен.

После между тях щеше да има известно напрежение заради постъпката на Лахори. Но рано или късно момчето щеше да разбере, че баща му знае кое е най-добро за него. Щеше да му благодари, въпреки че Лахори не искаше благодарности, дори не очакваше и признание, че е бил прав. Искаше само синът му да осъзнае, че това е животът, за който е създаден… и да го приеме.

Лахори хвана резето на вратата и се опита да го разклати. То не помръдна.

Той остана доволен. Поне доколкото беше възможно след събитията от последните няколко дни, които го бяха уязвили толкова жестоко. И несправедливо.

Качи се по стълбите.

На Дипро Лахори му се играеше на скрабъл и знаеше, че жена му и другият му син — добрият му син — ще уважат желанието му.

„Къде е моето пиленце?

Къде си, моя кокошчице?

Не се ли умори да работиш, не ти ли се прияде къри, скариди виндалу, ориз басмати? А кой не обича тази прекрасна раита?“

Младежът, когото Владимир Ростов чакаше, работеше в един бижутериен магазин, специализиращ в сватбени и годежни пръстени. Беше обедно време и проклетият хлапак скоро трябваше да излезе в почивка. Ростов се наслаждаваше на срещите си с влюбените гълъбчета — особено онази с гълтането на пръстена! Но сега — на работа. Да намери ВЛ и да му пререже гърлото.

Затова беше тук, в този мазен ирландски бар, седеше на столче, пиеше бърбън и наблюдаваше сградата отсреща.

„Хайде, пиленце… Батко Владимир започва да се изнервя, а това не е никак хубаво за теб. Ножът скучае в джоба му. Острието иска компания.“

Неговото персийско — не, иранско — пиленце, Нашим, му се беше обадило и му каза името на един младеж, който бе работил за Пател преди година и продължаваше да поддържа контакт с шлифовчика и неговите сътрудници. Казваше се Киртан и Нашим не знаеше домашния му адрес, но знаеше къде работи: в магазина, който Ростов следеше сега. Руснакът малко съжаляваше за успеха на персиеца, защото сега нямаше извинение да посети сочните дъщери на Нашим, Шехерезада и Коте.

Ах, семейства, семейства, семейства…

След като родителите му тръгнаха всеки по свой път и избягаха от покрайнините на Москва, дванайсетгодишният Владимир се озова в Мирни — град с население от около двайсет хиляди души насред Сибир. Ако в ада имаше лед, а не огън, Мирни можеше да кандидатства за един от кръговете му.

Градчето бе изникнало сред замръзналата степ преди около седемдесет години след откриването на огромна диамантена жила. Защо Мирни? Геологът, който открил находището, изпратил шифрована телеграма в Москва, че се кани да „изпуши лулата на мира“, тоест направил е страхотно откритие. Така кръстили града Мирни, рудника — „Мир“ и в разцвета му там се добивали по два тона диаманти на година, 20% от тях — с високо качество. След откриването на „Мир“ в спокойните коридори на „Де Беърс“ настъпила паника, защото увеличеният добив неминуемо щял да доведе до спад в цената на диамантите. (Все пак, за да контролират пазара, руснаците регулирали добива и изкупували количества — включително на „Де Беърс“ — за да поддържат цените космически високи.) Отначало добивът бил по открит способ, докато изкопът достигнал петстотин метра дълбочина, и когато се изчерпал, държавната компания започнала да копае тунели.

Точно в тези свирепи шахти Григорий Ростов изпрати племенника си да работи, когато не е на училище и по-късно, на лекции в политехническия институт. Григорий твърдеше, че е използвал „връзки“, за да уреди работа на момчето, а всъщност рудникът отчаяно се нуждаеше от работници, достатъчно луди, за да слязат под земята.

Изкопаването на открития рудник бе трудна инженерна задача — с реактивни двигатели до загряване на земята и омекотяването й, за да може да се копае — но дълбаенето на тунелите беше истински ад. Сред работниците често имаше случаи на удавяне или премазване при срутвания, прахът унищожаваше белите им дробове по-бързо от три пакета цигари на ден, химическите изпарения изгаряха очите, езика и носа. Мнозина губеха крайници при експлозии.

Разбира се, долу беше много по-горещо, отколкото на сивата, напукана повърхност. Но по-важно за Владимир беше, че в тунелите оставаше сам сред камъните, прахта и диамантите — далеч от хулиганите, които му се подиграваха и тормозеха аутсайдера от Москва, от момичетата, които го пренебрегваха, и от сърдитите леля и чичо, които го мразеха, задето се налага да споделят тясната си квартира с него.

Тъй като беше прекалено млад, от него не се очакваше да мъкне тежести като по-възрастните работници и го приемаха за нещо като талисман. Там беше в безопасност. Със своите камъни. Вземаше по две смени. Понякога оставаше под земята дни наред. Скиташе из тунелите.

Веднъж го намериха без панталон, който бе захвърлен до него в една пуста галерия. Един началник бе дошъл на неочаквано посещение. Докато Ростов набързо се обличаше, на човека му стана ясно какво е правил. Реши да не го наказва, но му заяви в бъдеще да ограничи тези дейности в спалнята; нямало да търпи други подобни своеволия.

Владимир често пренебрегваше тази забрана. Просто внимаваше да върши заниманията си в неизползвани галерии, където нямаше опасност да го открият.

Вкаменен…

Но нямаше как да остане в мината завинаги. Трябваше от време на време да се връща на повърхността и в апартамента на четвъртия етаж.

Чичо Григорий…

На външен вид той изглеждаше изключително кротък човек. Беше хилав почти като силните цигари „Беломорканал“ — кръстени така в чест на добилия печална слава канал на Бяло море, прокопан от затворници от Лагерите през 30-те години на XX век, при което загинали повече от сто хиляди души. Ъгловатото лице на Григорий бе като това на Владимир — с изпъкнали вежди и широки устни с лилав оттенък — и имаше същите кокалести рамене. Работата му в мината бе свързана с инструменти и тефтери. Никога в живота си не беше хващал лопата. Владимир смяташе, че ноктите му са възхитителни. Бяха дълги и бледи и може би специално изострени. Поне така изглеждаха; в игрите, които чичо му играеше почти всяка вечер в полутъмния, претъпкан с вещи апартамент, ноктите му оставяха червени, болезнени следи по гърба на Владимир.

Леля Ро бе пълна физическа противоположност на съпруга си. Беше ниска и набита като панелната сграда, в която живееха. Когато момчето я видя за първи път, асоциацията му беше за топка. Метър и шейсет висока, тя беше мощна жена и когато пожелаеше нещо, това желание ставаше най-важното нещо във вселената.

И беше нетърпелива. Ако Владимир не й угодеше, тя също оставяше болезнени белези — макар и не с ноктите. Завърташе годежния си пръстен, когато започнеше да го налага. Диамантът, добит от местната мина, понякога го разкървавяваше.

Времето минаваше и на двайсет Владимир вече беше бригадир (в мините нямаше много старци). След смъртта първо на чичо му, а после и на лелята, заживя сам в апартамента, като се опитваше да следва задочно, но без голям ентусиазъм. Най-накрая успя да завърши геология.

Любовта му към мината, приветливите шахти, топлината, водата, се запази все така силна, но младият Ростов имаше други апетити, които се съмняваше, че могат да бъдат задоволени в „Мир“.

В крайна сметка решението бе взето независимо от него. Затвориха мината — находището бе до голяма степен изчерпано.

Русия беше един от най-големите производители на диаманти в света и Ростов би могъл да намери работа на друго място. Но той реши: не. Искаше повече.

Глад…

Горе-долу по същото време Владимир Ростов прие мисълта, че нещо не му е наред. Тежката работа в мината, спането на пода в хола — на леглото от камъни, на което чичо му и леля му му бяха отредили да спи… всички тези трудности го бяха превърнали в нещо твърдо като диамант. И просто повредено.

Къде да отиде?

Точно в този период чеченците се бунтуваха. Тъй че защо не в армията?

Да си вкаменен, беше идеалната подготовка.

За армията и за онова, което последва.

За живота, който го доведе тук, в славната, шибана Америка.

Още една глътка бърбън в ирландския бар…

„Хайде“ — помисли си ядосано Ростов.

Изведнъж лицето му се проясни. В магазина отсреща Киртан стисна ръката на един клиент, изпрати го и си облече якето.

Ростов допи бърбъна си — от някаква неизвестна марка, но нелош и доста евтин. Избърса чашата със салфетка, за да заличи отпечатъците си. Беше малко параноично, но благодарение на това той бе още жив и на свобода, въпреки че по всякаква логика вече трябваше да е зад решетките или в гроба.

Хвърли замечтан поглед след стегнатия задник на сервитьорката, после излезе навън в студа и влагата. Един камион мина по улицата и недогорелите дизелови газове му напомниха за дома. Нямаше друг град на земята с по-опияняващ аромат на ауспуси от Москва. Пекин може би, но Ростов не беше ходил там.

Той остана от тази страна на улицата — пред витрините на старата десететажна сграда, част от първия етаж на която бе заета от магазина на Киртан, „Мидтаун Гифтс“, имаше прекалено много камери. Този, както и много други бижутерийни магазини и ателиета, не съдържаше в наименованието си никакъв намек, че се занимава със скъпоценни камъни. Тази практика, макар да имаше логика от гледна точка на сигурността, адски затрудняваше търсенето на ВЛ.

Сградата вероятно имаше хубаво мазе — хубаво и тихо — но Ростов не можеше да си приказва с пиленцето там заради камерите и въоръжената охрана на партерния етаж — където имаше два други бижутерийни магазина, а също склад за търговия на едро с животински кожи: норки, чинчили и лисици. Негърът охранител беше дебел и отегчен и изглеждаше от онези типове, които не обичат да носят — камо ли да използват — оръжие (в неговия случай — старомоден револвер).

Ростов реши да проследи младежа и да го хване на някое безлюдно място. В някоя странична уличка например, но в Манхатън като че ли нямаше такива, поне той досега не беше видял. В Куинс — да; в Бруклин — да. Но не и тук. В Манхатън имаше секси мацки, евтин алкохол, прекрасни диаманти и луксозни магазини… но нямаше безлюдни улички.

Ростов се питаше колко ще се наложи да върви след младежа, преди да го издебне сам. Надяваше се да не е много далеч и да е скоро. Ако не, щеше да се наложи да го проследи до дома му след работа. А Ростов беше нетърпелив. Трябваше да намери ВЛ възможно най-скоро. Нямаше много други възможности. Нито един от другите му източници не му беше дал необходимата информация. А Нашим успя да намери само името на Киртан.

Оказа се, че пълничкият тъмнокос младеж не е тръгнал да ходи далеч. Въпреки индийския си произход Киртан не се блазнеше от къри или пиле тандури. Той влезе в едно традиционно нюйоркско кафене. Сервитьорката му посочи едно сепаре и той седна.

Можеше ли да свърши работата тук? Ростов не мислеше така. Имаше прекалено много хора. Но все пак щеше да пробва. Това не беше най-добрата възможност. Но беше някаква възможност.

Ростов, който носеше маската навита като обикновена плетена шапка, влезе в кафенето. Седна на бара и поръча кафе. Преди да му го сервират, той стана и отиде в коридора към тоалетните. Влезе, закашля се в продължение на трийсет секунди, погледна хартиената кърпа за ръце, издърпа я и се върна в коридора.

Намери и още нещо. Незаключена врата, водеща към мазето. Предположи, че долу се съхраняват продуктите на заведението и всеки момент може да слезе някой от персонала. Всички обаче изглеждаха заети в кухнята.

Единственият въпрос беше: щеше ли хлапакът да дойде да пикае, щом обядва?

Не оставаше нищо друго, освен да изчака и да види.

Ростов се върна на бара и отпи глътка кафе, докато младежът ядеше сандвич и зяпаше екрана на смартфона си — може би пишеше съобщения, може би си губеше времето във Фейсбук или с друга подобна глупост. Киртан повика сервитьорката. Ох, само да не вземе десерт.

Но не, той поиска сметката. Плати.

Ростов допи кафето и отново избърса незабелязано чашата си със салфетката. Бутна я настрани и сервитьорката прибра очукания керамичен съд. Той остави пет долара.

„Сега какво, Киртан? Зоват ли те физиологичните нужди?“

Да, точно така! Пиленцето облече якето си и тръгна по коридора към тоалетната.

Да, беше рисковано. Но понякога умът ти прещраква и те кара да правиш неща, които нормален човек — дори и убиец — не би направил.

Вкаменен…

В повечето случаи лудостта му работеше в негова полза. Това трябва да бъде урок за всеки, мислеше си понякога Ростов.

Когато младежът влезе в тоалетната, руснакът застана в коридора, до вратата на мазето.

С гръб към тоалетната, след три-четири минути чу, че вратата се отваря, и погледна Киртан, който тъкмо излизаше.

— Извинявайте — каза момчето.

Ростов се усмихна, огледа се, за да се увери, че няма никого, и с рязко движение удари Киртан в гърлото. Младежът залитна, но руснакът го хвана, отвори вратата на мазето и го блъсна по стълбите с главата напред.

Падането беше шумно и Ростов се обърна, за да види дали някой е чул.

Не. Хората се хранеха, говореха си, занимаваха се с мобилните си телефони.

Руснакът влезе, затвори вратата зад себе си и като извади острия като бръснач нож, заслиза в студеното, мрачно мазе.

Сакс тъкмо тръгваше от къщата на майка си, където бе пренощувала в бившата си детска спалня — когато телефонът й иззвъня.

Тя се качи в колата си и вдигна.

— Родни.

Старшият детектив от отдел „Компютърни престъпления“ на полицията в Ню Йорк Родни Сарнек беше странна птица. С трудна за определяне възраст, но може би около трийсетте, той обичаше програмиране, хакерство, алгоритми, кутии (терминът за „компютри“) и изобщо всичко цифрово. Освен това слушаше рок на непозволени децибели. Сакс чу оглушителната музика на „Лед Цепелин“ като фон от кабинета му.

— Амелия. Обадих се на Линкълн да му съобщя, че имахме попадение. Той каза да се обадя направо на теб. Ти си по-близо до мястото, където трябва да бъдеш.

— И кое е то?

— Куинс.

— Защо?

— Нали си спомняш, че взехме съдебна заповед и доставчикът ни снесе телефоните разпечатки на Пател?

— Да.

— Най-накрая сглобих графика на разговорите му: със сестра му, с други търговци на диаманти, чужди номера — Южна Африка и Ботсвана — вероятно за поръчки. Не се е обаждал на никого с инициали ВЛ. Но миналия месец е звънял десетина пъти на някой си Дипро Лахори.

— Добре.

— Направих малко проучване. Всъщност доста сериозно проучване. Фамилното име — Л — ме заинтересува. Дали не е половината на ВЛ? Мисля, че да. Синът на Дипро — шлифовчик на диаманти — се казва Вимал. Един момент, Амелия. Обожавам този риф.

Тя чу дрънкане на електрически китари. Прозина се.

— Чу ли го? Ако искаш, да го пусна пак?

— Родни.

— Добре, добре. Само питам. Взех снимка от Управлението за моторните превозни средства. Сега ти я пускам. Провери си съобщенията.

Телефонът звънна и Сакс отвори снимката от шофьорската книжка на Вимал Лахори. Това спокойно можеше да бъде младежът, който се виждаше на записите от камерите да бяга от мястото на убийството през товарния вход в събота.

Адресът на шофьорската книжка беше Монро стрийт 4388 в Джаксън Хайтс. На половин час път.

— Благодаря, Родни.

— Едно уточнение: не мога да твърдя със сигурност, че е твоят човек.

Имаше само един начин да се разбере…

Джаксън Хайтс в Куинс, където се намира Монро стрийт, е един от онези квартали, които като че ли не могат да решат дали искат облагородяване, или просто да бъдат оставени на самотек.

Да бъде все така удобен и спокоен, да съществува както е съществувал в продължение на петдесет или може би сто години. Кой знаеше? Навремето тук бяха живели работещите в малки фабрики, складове и строежи. Също някои дребни служители от рекламния бизнес, брокерски къщи, издателства и в областта на модата. И хора на изкуството.

В момента на тротоара недалеч от мястото, където живееше Вимал Лахори, се виждаха само няколко души. Една жена с черно ватено палто и барета влачеше след себе си дребно куче на прибираща се каишка. Изглеждаше, че й коства сериозни усилия, защото няколко нахални катерици чакаха до последния момент, преди да се стрелнат встрани, далеч от обсега на възбуденото псе.

Момче на велосипед, може би избягало от училище. Беше учебен ден и рано следобед.

Елегантно облечена жена с шлифер и глупава шапка за дъжд — от прозрачна пластмаса, като боне за баня, с жълти маргаритки.

Всички се движеха бързо, вероятно заради влагата и студа.

Но тези тъпаци нищо не знаеха.

В Москва по това време на годината беше сто пъти по-лошо.

Като се замисли за родния си град, Владимир Ростов реши, че този район на Ню Йорк много прилича на Барикадна, северозападно от Москва; с единствената разлика, че тук постройките бяха само еднофамилни къщи. В Москва — ах, във всеки руски град — хората живееха в блокове, високи, грозни и мрачни, с еднакъв цвят като сталинска униформа.

Ростов бе паркирал своята тойота по-натам по улицата и облегнат на едно дърво (якето му, надяваше се, се сливаше с тъмния ствол), наблюдаваше скромния дом на Вимал Лахори и семейството му.

Руснакът се гордееше с детективските си умения. Киртан беше оцелял — със смазан гръклян и счупена китка от търкалянето по стълбите (много съжалявам, пиленце). След падането Ростов завлече давещото се момче в ъгъла на мазето, зад резервоара за нафта, изпускащ задушливи пари. Древният бойлер бумтеше тихо от бушуващите вътре пламъци и двамата мъже — единият на пода, другият наведен над него — се потяха от жегата.

Момчето не можеше да говори, разбира се, което малко затрудняваше получаването на информация. Но пък положителната страна на това беше, че не можеше да крещи от болка, а това бе по-важен фактор за момента.

Ростов натисна острието и от очите на Киртан бликнаха сълзи; върху матовата му кожа се очертаха лъскави следи. Той разтърси глава: „не, не, не“. Раздвижи устни в опит да каже нещо, може би да обясни на Ростов, че няма какво да му даде. Тогава руснакът забеляза, че момчето носи пръстен на кутрето си — златен с диамант. Едно от онези ефектни, безсмислени бижута. Диамантът се съживява само тогава, когато светлината го бомбардира от всички страни и преминава през стеничките на рундиста, павилиона и короната. При пръстените за кутре, които обикновено се използват от бизнесмени с ниска култура, диамантът се реже много плитко и е изцяло заобиколен от метал, който не му дава възможност да диша. Тези винаги се правят с нискокачествени камъни.

Би било разхищение на хубав диамант.

Ростов се усмихна и отново насочи вниманието си към кутрето на момчето, погали го. Киртан се опита да се дръпне. Напразно. Руснакът продължи да гали пръста му с ножа.

— Не, не, пиленце, не се дърпай.

Направи два бързи пререза на възглавничките на пръстите на лявата му ръка и го накара с кръвта да напише името и адреса на Вимал Лахори. Още малко информация и обедната почивка — и животът — на Киртан свърши.

Сега — на работа.

Все още облегнат на дървото, Ростов изчака, докато пешеходците, кучето и колоездачът се махнат, после се огледа, за да се увери, че няма никого. Тръгна към къщата на Лахори.

Кварталът беше по-различен от Барикадна и в едно друго отношение: имаше повече зеленина. Като използваше прикритието на живи плетове и дърветата, Ростов се промъкна до къщата незабелязано от съседите.

Видя светлина вътре и въпреки че дантелените завеси закриваха по-голямата част на прозорците, беше ясно, че там има хора. Киртан му беше казал, че Вимал живее с родителите си и брат си. Баща му бил пенсиониран по инвалидност, майка му била медицинска сестра и работела на ненормиран график, а брат му — студент първокурсник. Всеки от тях или всичките заедно можеха да са у дома.

Ростов щеше да ги убие до един, разбира се, но за тази цел трябваше внимателно да планира действията си. Хората можеха да са в различни стаи, а това означаваше риск: някой можеше да чуе нахълтването му, да набере 911 и да пусне телефона зад дивана. В град като Ню Йорк полицията пристигаше за минути. Ростов трябваше да наблюдава внимателно, да изчака, докато семейството се събере в една стая, и после да нахълта бързо, като ги заплаши с револвера. Да ги върже с въже или изолиращо тиксо. После идваше ред на ножа. Трябваше да използва ножа. Къщите бяха разположени толкова близо, че един изстрел можеше да бъде чут от десетки хора.

Приклекнал, използвайки прикритието на някакви вечнозелени храсти, той заобиколи къщата, която беше бледозелена и имаше нужда от пребоядисване. Стигна до един прозорец отзад, през който видя движещи се сенки, и там се изправи. Надникна вътре — в кухнята. До печката стоеше жена на около четиридесет и пет. Индийка. Симпатична, но не особено привлекателна за Ростов със сивкаво-кафеникавата си кожа и късата черна коса, лъскава като пластмасовата прическа на кукла. Изглеждаше разтревожена. Докато разсеяно разбъркваше яденето в тенджерата, тя изведнъж вдигна глава — явно за да се вслуша в онова, което я смущаваше: гласове. Ростов също наостри уши и ги чу. Звучаха като ожесточено спорещи мъжки гласове, макар че руснакът не можеше да различи думите. Чуваха се доста приглушено. Някъде отдалече той долови думкане, като удари с чук.

След миг жената се обърна и в кухнята влезе мъж около петдесетте, с прошарена коса и шкембе. Идваше някъде отдолу, вероятно от мазето. Изглеждаше разпален. Ростов приклекна, но продължи да слуша внимателно под прозореца.

Жената сведе очи и каза:

— Не трябваше да правиш това.

— За негово добро е. Главата му е пълна с глупави идеи. Глупави! Ти прекалено много го разглези, когато беше по-малък.

„Може би е вярно“ — помисли си Ростов.

Жени.

Само за едно ги биваше. Е, също и да готвят.

Ростов чу приглушен звук на електрически инструмент някъде от къщата. Звучеше като машина за шлайфане. Някой ремонтираше нещо.

Друг глас попита нещо. По-млад мъж. Ростов не можа да различи думите.

Мъжът, който излезе от мазето, най-вероятно бащата на Вимал, изкрещя:

— Съни, отивай си в стаята. Не се тревожи за това. Не е твоя работа.

Чу се отговор, но пак неразбираемо.

— Той е в работилницата си. Работи над някаква скулптура. Добре е. Върви! Изпълнявай!

Съни. Братът на Вимал. Това означаваше, че разпаленият спор в мазето е бил между Вимал и баща му.

Не трябваше да правиш това…

Какво означаваше това?

Значи четирима души: майката, бащата и двамата братя.

Беше си предизвикателство. Но Ростов реши, че колкото по-просто, толкова по-добре. Ако Вимал беше в мазето, руснакът щеше да се промъкне в къщата и да убие първия човек, когото срещнеше, да пререже гърлото му, после, когато някой друг дойдеше да види какъв е този шум, да убие и него. И така нататък. Вимал нямаше да чуе нищо заради шума от машината. След това руснакът щеше да слезе в мазето и да посети момчето.

„Добре, пиленце. Започваме.“

Ростов се върна към предната част на къщата и приклекна зад един храст до верандата. Бръкна в джоба си и стисна ножа. Вече се канеше да нахълта, когато чу шум от бързо приближаваща се кола. Бързо се дръпна и в този момент мерна нещо червено. Стара американска кола наби рязко спирачки пред къщата на пиленцето.

По дяволите. Ростов се дръпна зад гъстите храсти, вонящи на кучешка пикня.

От колата слезе жена. Стройна и висока, с тъмночервена коса, вързана на опашка.

Не, не, не!

Проклетото пиленце беше полицай. Той видя значката на хълбока й, едва подаваща се под тъмното спортно яке. И забеляза как ръката й разсеяно опипва дрехата си по-назад, за да се ориентира за мястото на дългоцевния й глок. Ростов знаеше, че това пиленце няма да се поколебае да стреля.

Той се ядоса.

Ако беше дошъл само половин час по-рано, всичко щеше да свърши.

Засега поне бе сама. Момчето не беше заподозрян, само свидетел. Тя идваше само да го разпита. И да го предупреди, че е в опасност. И може би да го вземе под защита.

Ростов изведнъж присви очи. Беше само на около пет метра от нея и сега забеляза нещо друго. Леко проблясване: на лявата си ръка, на безименния пръст, тя носеше пръстен с искрящ син камък. Дали диамант? Вероятно годежния й пръстен, да.

Син диамант…

Той се замисли за Уинстън Блу. Този беше по-малък. С несъвършенства, без съмнение.

Уинстън никога нямаше да бъде негов, разбира се.

Но този?

Полицайката вече бе пред вратата и позвъни. Ростов чу приглушения звън вътре.

Реши да промени плана си, но само леко. Може би това ново стечение на обстоятелствата щеше да го улесни. Жената щеше да извика всички в една стая, за да говори с тях и да разпита Вимал.

Кокошчиците щяха да се съберат заедно, без да подозират, че лисицата ще нахълта при тях с револвер и нож.

— Твърдите, че Вимал не е тук? — попита Амелия Сакс.

— Да, съжалявам.

Говореше с Дипро Лахори, който въпреки небрежната усмивка излъчваше смущение. Поне така Сакс разчиташе езика на тялото му.

— Какво ви каза той, когато за последен път го чухте?

Това бе подвеждащ въпрос.

— О. Ами, това беше вчера. Каза, че е добре. Че няма да се прибира за известно време.

— Аха. Ясно. Каква е връзката на сина ви с жертвата? Джатин Пател?

— О, не, не, няма нищо.

Това не беше отговор.

— Връзката му? — настоя тя.

— Не, няма никаква връзка, наистина. Той просто изпълняваше от време на време малки поръчки за него.

Лахори беше нисък, но набит, с хлътнали очи и тъмни кръгове под тях. Мургав, със сивкава кожа. Буйната му черна коса беше започнала да посивява. Жена му, Дивя, имаше красиво лице и будни очи. На закачалката в коридора Сакс беше видяла медицинска престилка. Жената очевидно бе лекарка или медицинска сестра.

И очевидно нещо в думите на мъжа й я смущаваше. Седеше със скръстени ръце и от време на време го стрелваше с мрачен поглед.

— Малки поръчки? — попита Сакс.

— Шлифоване на диаманти.

Лахори изглеждаше подразнен, че държането на жена му издава лъжата му. Погледна я гневно. Тя не се впечатли и каза:

— Вимал беше чирак на господин Пател.

— Не чирак — троснато я поправи той. — Това би означавало, че е работил през цялото време за господин Пател. А не беше така. И той не се учеше от него.

Сакс се почуди защо Лахори смята, че естеството на отношенията на момчето с Пател има връзка с онова, което Вимал знаеше или не знаеше за грабежа и убийството.

Шумът от електрически инструменти се усили. Явно някъде в къщата някой правеше ремонт. Звучеше като работа с шлайфмашина.

— Има ли някой друг в къщата?

Може би имаше друг член на семейството, който знаеше къде може да е Вимал.

Но Лахори побърза да отговори:

— Имаме майстори.

— Вимал какво ви каза за убийството? Бил е там.

— Не, не е бил там. Отивал е натам, но се е случило, преди да пристигне, и той избягал.

— Господине, имаме доказателства, че мъж, приличащ на сина ви, е бил там и е бил ранен от извършителя.

— Какво? Боже мой!

Лахори беше ужасно лош актьор.

На открития, сводест вход на хола се показа младо момче. Отначало Сакс си помисли, че е Вимал, но после забеляза, че е по-млад с няколко години, още юноша.

Тя тъкмо се канеше да заплаши бащата с аргумента за последствията от възпрепятстване на правосъдието, но вместо това се усмихна на младежа и попита:

— Ти ли си братът на Вимал?

— Да, аз съм.

Очите му се стрелнаха нагоре, после ги сведе и погледна настрани.

— Аз съм детектив Сакс.

— Съни.

— Отивай си в стаята — изръмжа Лахори. — Това не е твоя работа.

Но Съни попита:

— Открихте ли вече онзи човек? Който е стрелял по Вимал?

Лахори затвори очи и направи гримаса. Разобличен от собствения си син.

— В момента се опитваме да го открием.

— Върви си в стаята — повтори бащата.

Момчето се подвоуми, после се обърна и излезе. Съни беше резервният вариант — ако бащата не започнеше да сътрудничи. Сакс имаше усещането, че жената няма да се опълчи на съпруга си, въпреки че очевидно знаеше нещо за сина си.

Бръмченето долу спря. Сакс изпита облекчение. Шумът адски я дразнеше.

— Трябва да разбера къде е той. Трябва да разбера час по-скоро.

— Толкова се е разстроил от случилото се, че е заминал някъде — каза Лахори. — С приятели. Може да е отишъл на ски. При този студ в последно време. Курортите още са отворени. Казаха по новините.

Жена му го погледна смаяно — с поглед на човек, чието семейство никога не е виждало ски курорт.

— Положението е сериозно, господин Лахори. Гледахте ли по новините за мъжа, който нарича себе си Обещаващия? Този човек търси сина ви.

— Едва ли ще се интересува от моето момче. Вимал не е видял почти нищо.

— Извършителят вече уби един свидетел.

— Но Вимал не е видял лицето му. Носил е маска. Чух, че е носил маска. По новините. Затова няма основание…

— Стига! — намеси се неочаквано Дивя Лахори.

— Не — изръмжа съпругът.

— Да, Дипро. Ти вече прекали — спокойно изрече жената. Погледна умолително Сакс. — Трябва да го защитите.

— Ще го направим. Затова съм тук.

Значи грешно бе преценила Дивя. Тя не се притесняваше да се противопостави на съпруга си.

Заплашителният поглед към Лахори не беше необходим. Но въпреки това Амелия Сакс го изгледа хладно. После попита:

— Къде е той?

— Долу. В мазето. Скулпторското му ателие е там — отговори майката на момчетата.

Сакс си спомни, че бяха достигнали до извода, че Вимал е скулптор. Бръмченето, чуващо се отдолу, явно беше от него. Работеше върху някое произведение. Трябваше да се досети.

Но сега нямаше значение. Тя скоро щеше да го отведе на сигурно място. Беше уредила охранявана квартира. Щеше да постави и къщата под полицейско наблюдение, за сигурност на семейството му.

— Значи ме излъгахте.

— Само се опитвам да го предпазя — оправда се Дипро.

В това имаше нещо повече от желанието на един баща да защити сина си, прецени Сакс. Повечето родители веднага биха се обадили в полицията.

Тя обаче се ограничи да каже само:

— Доведете го, ако обичате.

Жената протегна ръка с дланта нагоре. Лицето на Лахори придоби свирепо изражение. Той беше бесен. Бръкна в джоба си и с трепереща ръка гневно й подаде връзка ключове.

Бащата беше заключил Вимал в мазето.

За неподчинението си Дивя Лахори получи леден поглед от мъжа си. Тя го погледна за момент в лицето, после сведе очи и се отправи към задната част на къщата.

С ръкавици на ръцете Владимир Ростов пробва входната врата на Лахори.

Аха, колко удобно. Пиленцето я беше оставило отключена.

Това му спестяваше шумното и потенциално опасно влизане с ритник през прозореца. За да накара хората вътре да се подчинят, вероятно щеше да се наложи да използва твърде шумния си револвер.

След като преодоля пристъп на кашлица — сега бе най-лошият момент за такова задавяне — той надникна през дантелените завеси на вратата. Силуетът му можеше да се види, ако някой се загледаше, но явно никой не гледаше натам. Денят беше облачен и светлината отвън бе твърде слаба, за да очертае сянката му в антрето.

Кокошчицата полицайка и мъжът бяха в хола отляво. Изглеждаше, че жената е отишла да вземе Вимал, който бе някъде другаде в къщата. Другото момче — вероятно брат му — не се виждаше. Беше логично ченгето да повика Вимал в хола. Тя искаше да разпита всички.

„Всички мои пиленца в един курник.“

Ростов виждаше гърба на червенокосата от вратата. Беше на пет крачки. И на Ростов му хрумна идея. Той се огледа и вдигна голяма тухла от градината. Върна се до вратата и пак надникна вътре. Да, да, това щеше да свърши работа. Ростов щеше да влезе бързо, да стовари тухлата върху главата на полицайката и да държи бащата на прицел с револвера. Щеше да вземе белезниците й и да й ги сложи. После щеше да се погрижи за Вимал и другите от семейството.

Ами тя? Ченгето? Ростов хвърли още един поглед към синия диамант на бледия й пръст. Толкова примамлив.

Вкаменен…

Ростов си нахлупи маската, стисна револвера с лявата ръка и сложи тухлата под мишница. Хвана дръжката на вратата.

„Идвам, пиленца. Започваме.“

В този момент от задната част на къщата се чу вик:

— Не!

Женски глас. Майката на Вимал. Тя изскочи от задната врата в кухнята. Вратата, която Ростов беше видял преди няколко минути и която изглежда водеше към мазето. Тя спря в коридора. На верандата Ростов приклекна и застана неподвижно. Нямаше нужда да гледа сцената. Чуваше достатъчно добре.

— Няма го! Вимал го няма!

— Как може да е избягал? — изкрещя гневно Лахори, като че ли вината беше нейна.

— Шлайфмашината! Която използва за своите скулптури. Прерязал е решетките на прозореца с нея.

Значи бащата беше заключил сина си в мазето.

Сега проклетото пиле бе избягало.

Ростов рискува да погледне дали идват към предната врата. Но не, и тримата възрастни хукнаха към задната част на къщата и надолу по стълбите за мазето.

Той се отдръпна от вратата и слезе от верандата. Прескочи в имота на съседите и изтича отзад.

Като се криеше зад живия плет, надникна в двора на Лахори. Нямаше и следа от момчето. Но той видя дебелите метални пречки, захвърлени в тревата пред ниското прозорче.

Въздъхна и се обърна; бързо излезе на тротоара. Качи се в колата си. Потегли и десет минути кръстосва из улиците на тихия квартал, но без успех. Не се бави много, защото предположи, че червенокосата кокошка ще повика подкрепления да претърсят района.

Погледна на седалката до себе си и забеляза няколко студени пържени картофки от „Рол’н Роустър“. Лапна ги, сдъвка ги разсеяно и бързо ги глътна. Запали цигара и пое с наслада дима. Неуспех, да. Но Владимир Ростов не беше толкова разстроен, колкото би могло да се очаква.

Обещаващия е умен, Обещаващия е хитър.

И въпреки че е напълно вкаменен, той винаги има резервен план.

Три следобед.

В този час Линкълн Райм и човекът, на когото изпрати текстово съобщение вчера след срещата с Едуард Акройд, се бяха разбрали да се чуят.

И този човек беше не кой да е, а един истински шпионин.

Линкълн Райм имаше връзки с американската шпионска общност. Вярно, непостоянна и противоречива връзка, но безспорна.

Причината да не може да участва в случая „Ел Алкон“ — с мексиканския наркобарон, в момента съден за убийство — беше една среща във Вашингтон, на която бе отишъл, за да съдейства за създаването на нова агенция за сигурност на САЩ.

Райм и Сакс се бяха свързали с организацията по повод на едно скорошно разследване. Те, от една страна, и Службата за алтернативно разузнаване, от друга, се бяха сблъскали при тайна операция на САР в Неапол, Италия. В крайна сметка, Райм и Сакс спасиха репутацията на организация — и няколко човека, междувременно. Директорът бе толкова впечатлен от тяхната работа, че се опита да ги вербува.

Но службата към САР бе свързана с чести задгранични пътувания. Заради физическите си ограничения Райм не беше склонен да приеме въпреки интересната работа, която предлагаше организацията. Освен това в Ню Йорк не липсваха интересни криминални случаи. Защо да търси на друго място? Тук беше и домът им със Сакс. Той все пак с готовност взе самолета до Вашингтон, за да помогне на САР да създаде ново подразделение за криминалистика и анализ на веществени доказателства.

На първата среща един конгресмен, участващ в създаването и финансирането на САР, каза:

— Радвам се, че сте тук, капитан Райм и детектив Сакс. Убедени сме, че можете да ни помогнете в нашата задача да параметризираме една нова динамика за използване на анализа на веществени следи в разузнаването.

Райм, който иначе би влязъл в лек словесен дуел за прекаленото многословие и особено за този чудат глагол „параметризирам“, си припомни, че се намира в сърцето на държавната бюрокрация и си замълча. Идеята беше разумна: новото звено щеше да прилага методите на криминалистиката за събиране и анализ на разузнавателна информация и използването й като „оръжие“.

— Търсите предател в американското консулство във Франкфурт и всички минават на детектора на лъжата? Достатъчно е да намерите по дрехите на някого само една уличаваща молекула, идентична с молекулни следи от китайското консулство.

Искате да обезвредите севернокорейски подривен отряд в Токио? Просто изпратете на японските власти микроследи и отпечатъци от обувки, които ги изобличават в незаконно притежание на оръжие, и хоп, ето ги в затвора — и то за дълго. Много по-хуманно от снайперисти. И най-важното — някой друг, а не правителството на САЩ, ще свърши мръсната работа.

Отделът щеше да се казва ЕВИДИНТ — от EVIDence, „улики“ и INTelligence, „разузнаване“.

Точно на директора на САР, Дарил Мълбри, беше изпратил текстово съобщение Райм, след като Акройд му каза за руския произход на Извършител 47. Мълбри бе отговорил, че ще му се обади в 15:00.

В шпионските среди точността явно беше на почит, защото телефонът му звънна в 3:00:42.

— Линкълн, здравей!

Мълбри, спомни си Райм, беше блед, хилав мъж с оредяла светлокестенява коса. Съдейки по говора му, беше от Южна или Северна Каролина или Тенеси. При първата им среща Мълбри беше дипломат от ниския ешелон. Скромният му външен вид по нищо не издаваше, че управлява разузнавателна операция за сто милиона долара, включително с тактически отряд, който можеше да накара някого да изчезне за нула време.

— Извинявай, че толкова се забавих. Имах да оправя една бъркотия в Европа. Голяма каша. Но до голяма степен — ако не и напълно — нещата се подредиха. Ще ти разкажа по-късно. Какво мога да направя за теб? Интересуваш се как се развива твоето дете, ЕВИДИНТ? Плавно. Макар че никога не съм разбирал тази дума. Какво общо има с плаване? И няма ли опасност от удавяне?

— Не, за нещо друго те търся. По-спешно.

Мълбри беше свикнал с нетърпеливостта на Райм.

— Разбира се. Казвай.

— Търсим един престъпник. Изглежда, че отскоро е в града. Диагноза: доста луд. Обсебен от диамантите. Отмъкна близо два милиона под формата на сурови камъни, както се изразяват в бранша. Необработени диаманти. Уби невинни хора. Включително с мъчения в два случая.

— Мъчения? За какво?

— Най-вече, за да открие свидетели, които са го видели. Но вероятно и за удоволствие.

— Подробности?

— Няма много. Руснак, вероятно от Москва, говори английски горе-долу свободно. Бял. Сини очи. Среден ръст и телосложение. Модните му предпочитания включват ежедневни дрехи и скиорска маска.

— Голям образ си, Линкълн. Защо е откраднал камъните? Финансиране на тероризъм? Пране на пари?

— Това е най-странното. Убиецът явно си е поставил за мисия да спасява диамантите от оскверняване. Нашият британски консултант го описва като „психо“.

— Дали възнамерява да се върне в Майка Русия, или е намислил други пакости?

— Предполагаме, че ще остане в страната, поне за известно време.

— Тук е отскоро, нали така каза? Колко отскоро?

— Не се знае. Но проверихме за подобна схема на действие в базите данни и не намерихме нищо. Затова вероятно е тук от седмица или десетина дни. Но това е само предположение.

— Метод за ликвидиране на лицата?

— Глок, късоцевен, трийсет и осми калибър, и макетен нож.

— Олеле! Свидетелства за военна подготовка?

— Това също е предположение. Но е умен. Внимава да избягва камерите и да не оставя следи.

— Добре. Искаш да потърся имената на всички руснаци, които са пристигнали в САЩ в този период. Със съмнителна биография или занимания.

— Точно така.

— Добре, руснак, диаманти, психо, достъп до оръжие. Ще видя какво можем да открием. Веднага го пускам.

Райм чу тракане на клавиатура. Бързо като колела на влак по стари релси.

След малко Мълбри пак се обади:

— Ще отнеме известно време… и списъкът може да е дълъг. Вече не ги спираме на границата, тия руснаци. Студената война свърши, ако си чул.

Райм се изсмя.

— Слушай, Линкълн, като така и така си говорим, нека да те попитам нещо.

Райм си спомни онова, което Мълбри бе казал преди малко.

Ще ти разкажа по-късно…

— Да?

— Случаят, за който ти казах. Разбихме радикална клетка в предградията на Париж. Всичко е наред. Но в хода на акцията нашият екип засече цифров трафик, който привлече вниманието ни. Съобщения между Париж, Централна Америка и Ню Йорк. Тази тройна комбинация намирисва на тероризъм.

— По тези направления сигурно минават по милион имейли всеки ден — отбеляза Райм.

— Със сигурност. Но тези са различни. Бяха кодирани с помощта на дванайсетични алгоритми. Практически неподлежащи на дешифриране. И това е доста смущаващо.

Райм имаше представа за дванайсетичната числова система, тоест изградена на базата на 12, а не на 10. Двоичната система има само две цифри: 0 и 1. Десетичната има десет: от 0 до 9. Дванайсетичната има дванайсет, от 0 до 9 плюс два допълнителни символа: А и В.

Мълбри продължи:

— Методът за криптиране е толкова „праведен“ — както се изразяват техничарите — че третираме софтуера като оръжие. По „Правилата за борба с международния трафик на оръжие“ на Държавния департамент той е равносилен на боеприпаси. Тъй като един от източниците на съобщенията е Ню Йорк, много ми е любопитно дали някой от градската полиция е попадал на дванайсетично криптирани имейли или есемеси.

— Не. Не съм чувал за такова нещо. — Райм погледна Купър. — Мел, някакви случаи на дванайсетично криптиране?

— Не.

— Обади се на Родни и провери дали той не е чул нещо. — Райм отново заговори по телефона: — Ще говорим с нашия експерт. Ще видим.

— Благодаря. Доста сме разтревожени. Проверяваме местата, от които може да са изпратени съобщенията. Много ще е трудно да ги локализираме. Проксита, разбира се. — Мълбри пак се изсмя: — Праведни.

— Ще ти се обадя, ако открием нещо.

Двамата си казаха дочуване и затвориха.

Хъм, интересна идея да се използва дванайсетичната система като основа за криптиране. Райм се интересуваше от математика и знаеше, че според много математици бройната система на основата на числото дванайсет е много по-лесна за научаване и за изчисления. Даже беше чел за дванайсетичните часовници, в които една минута се равнява на петдесет секунди. Часовниково показание 7:33:4А в дванайсетичен код например е 2:32:50 стандартно часово време.

Очарователно.

Но, разбира се, това нямаше значение. И Райм прогони тези мисли. Надяваше, че ще може да помогне на Мълбри, но Извършител 47 беше приоритет. Телефонът иззвъня. Номерът беше непознат.

Като се надяваше, че не е поредната телефонна реклама, Райм вдигна:

— Ало?

— Господин Райм? Капитан Райм?

Акцентът, макар и едва доловим, беше испански.

— Да?

— Казвам се Антонио Карерас-Лопес и съм адвокат от Мексико. В момента съм в Ню Йорк и се питах дали ще можете да ми отделите няколко минути от времето си.

— Много съм зает. За какво става дума?

— Един от клиентите ми в момента е подсъдим. — Гласът на Лопес беше нисък и мелодичен. — Бих искал да обсъдя с вас нещо, което изникна. Свързано е с вас.

— Кой е вашият клиент?

— Мексикански гражданин е. Ако следите новините, вероятно сте чули за него. Едуардо Капиля. По-известен като Ел Алкон.

Линкълн Райм рядко се изненадваше. Но всяко вълнение в неподвижното му тяло се проявяваше като силна пулсация в слепоочията му. Лопес се обаждаше точно за случая, в който Райм искаше да участва, но нямаше време заради срещата с Дарил Мълбри и САР във Вашингтон.

— Да, запознат съм със случая. Обяснете, моля.

Лопес продължи:

— Знам, че сте запознат с процедурата при криминалните дела. Прокуратурата е длъжна да осигури на защитата доказателствените материали преди делото. В материала, който получихме, видяхме вашето име като потенциално вещо лице и свидетел по въпросите на криминалистиката. Но имаше бележка, че не сте на разположение.

— Оставих името си като консултант на прокуратурата, но трябваше да пътувам извън града.

— Проучих ви, капитане, и признавам, останах впечатлен от опита и квалификацията ви. Много впечатлен. — Лопес замълча за момент. — Доколкото разбирам, консултантските услуги, които извършвате, са изключително за обвинението.

— Работя и по граждански дела — за ищеца или ответника — но в наказателните, да, консултирам прокуратурата.

„И от време на време разузнаването“ — мислено допълни Райм.

— Аха, ясно. Ако позволите да ви отнема няколко минути, за да обясня? Делото е в ход и обвинението представи тезата си. Но при прегледа на материалите нашите експерти намериха нещо, което изглежда смущаващо. Изглежда, че доказателствата, част от доказателствата, са фалшифицирани от полицията или ФБР. Моят клиент няма добро име и — честно казано — не е добър човек. Вършил е лоши неща. Но това не означава, че е виновен за престъпленията, за които го съдят.

— Искате да ме наемете, за да установя дали веществените доказателства са фалшифицирани?

— Мисля, че не сте човек, който се интересува много от парите, макар че сме готови да ви платим солиден хонорар. Струва ми се обаче, че сте човек, който държи на справедливостта. В този случай има нещо, което не е наред. Но не мога да намеря някого, който е готов да ми помогне да го докажа. Говорих с четирима бивши прокурори и пенсионирани детективи и двама професионални криминалисти, но всички отказаха.

— Подадохте ли жалба за изключване на веществените доказателства или за процедурни нарушения?

— Още не. Не искаме да го правим без убедителни доказателства.

Райм се замисли.

— От това, което прочетох, изглежда, че има няколко обвинения.

Лопес се изкиска:

— О, да. Тъй като нямаме договорни отношения, ще се въздържа да давам подробности. Но позволете ми да приведа един пример. Някой е обвинен по пет параграфа. Няма съмнение, че е виновен по един от тях — да речем, незаконно влизане в страната. Има достатъчно доказателства. И съдът със сигурност ще го обяви за виновен за това. Но по другите, по-сериозни обвинения, нападение със смъртоносно оръжие и опит за убийство, той е сто процента невинен. Някой друг е извършил тези престъпления и моят клиент, моят хипотетичен клиент, дори не е бил наблизо, когато са се случили.

— Справедливост — прошепна Райм.

— Справедливост — повтори адвокатът. — Да, точно това е проблемът. Господин Райм, като четох за вас, видях, че веднъж сте свидетелствали по молба на мъж, искащ да бъде пуснат от затвора на основание, че в лабораторията умишлено са фалшифицирани резултатите от ДНК анализ. Казали сте пред съда, че независимо дали умишлено или неволно, не е допустимо криминалистът да прави грешки. Истината е над всичко, така сте казали.

Райм си спомняше случая; още ясно си представяше лицето на човека, лежал осем години за изнасилване, което не беше извършил. Очите му, вперени в Райм, бяха изпълнени с надежда и отчаяние. Лаборантката, която умишлено бе фалшифицирала резултата, защото била убедена, че е виновен, не смееше да вдигне поглед.

Сега Райм каза:

— Никога не си съставям мнение за моралните качества на обвиняемите в съдебните дела, по които работя. В момента имам важно разследване, но може да се отбиете у дома да поговорим.

— О, наистина ли, господин Райм? Много съм ви благодарен.

— Нищо не мога да обещая, но бих искал да чуя повече подробности.

Уговориха се за час и Райм каза адреса си. Затвориха.

Райм се приближи с количката до таблиците с уликите. Купър попълваше последната информация от лабораторията по криминалистика в Куинс: по якето, което бяха намерили в уличната шахта, нямаше ДНК или пръстови отпечатъци. Събраните косми и натривки от мястото на нападението в Грейвсенд също не бяха послужили.

Райм се втренчи в думите на дъската. После се абстрахира от тях и пак се замисли над казаното от мексиканския адвокат. Замисли се също за Сакс, Селито, Купър и другите, трудещи се неуморно по случая „Извършител 47“. Запита се как ли щяха да реагират, ако знаеха, че се изкушава да се включи в екипа на наркотърговеца?

Нямаше добър отговор на този въпрос и затова реши повече да не умува над него и пак се върна към уликите.

Изразът „прикован на легло“ не беше много адекватен за наши дни. Беше подходящ за едно време.

Отдавна, много отдавна.

Отдавна като Джейн Остин. Отдавна като сестрите Бронте. Романите, които Клеър Портър четеше и препрочиташе — в колежа и по-късно. И напоследък — пак.

Прикован на легло.

Често в тези книги имаше герой, завит с дебели юргани и одеяла, с компрес на челото, горящо от някаква загадъчна, неназована болест. Или от изтощение. Изтощението било често срещано заболяване в ония времена. Когато четеше за живота през осемнайсети и деветнайсети век, Клеър винаги се питаше какво може да е било толкова изтощително тогава, че да повали човека на легло в продължение на седмици. Или да го накара да предприеме далечно плаване (за представителите на хайлайфа).

Хайлайф. Още една звучна дума от онова време.

„Никакъв хайлайф не е този мой прикован на легло живот“ — помисли си трийсет и четири годишната жена.

Легнала на специалния си ергономичен матрак в спалнята на партерния си апартамент в Бруклин, Клеър погледна през прозореца към парка „Кадман“ — сив, влажен и студен днес, напълно в тон с настроението й.

Стройната брюнетка, барманка в кафене, беше на легло не от умора или от неизвестно въображаемо заболяване, а защото се беше спънала в куче. Дори не в своето, а в едно дребно космато същество, което се бе изплъзнало от собственичката си, докато Клеър и съпругът й бягаха за здраве, и се шмугна между краката й. Тя инстинктивно се опита да го прескочи и тогава чу изпукване в глезена си. Падна.

„По дяволите, навехнах си крака“ — помисли си.

Обаче не. Беше кошмарно счупване.

Две операции за начало, после лечение срещу инфекция, след това пак под ножа — за поставяне на стоманени пирони. „Желязната лейди“ — смело се пошегува съпругът й, въпреки че очевидно й съчувстваше за болката — и разбираемо, изглеждаше ужасен при мисълта за новите си отговорности (имаха осемнайсетмесечна дъщеричка). Бащата — графичен дизайнер в Мидтаун — сега поемаше по две работни смени. И Клеър дори не искаше да си спомня пресилената му бодра усмивка, когато лекарят каза, че е по-добре да избягват „интимни отношения“, които биха могли да изложат глезена на риск, поне за следващите шест месеца. (Имаше нещо старомодно и аристократично в този избор на думи от специалиста, като се замислиш.)

С една патерица Клеър се справяше с обичайните ежедневни дейности. В тоалетната. Разходката до минихладилника, който Сам бе сложил в тази спалня, първоначално предназначена за гости. Можеше да вземе бутилка и твърдата храна за Ерин, чието бебешко легълце беше до нейното. Това бяха горе-долу всичките й позволени дейности, докато раната не заздравее. Как обичаше да готви, как обичаше да тича, как обичаше работата си в кафенето — закачките с клиентите, странните хора, които срещаше.

Но имаше още един месец да лежи прикована на легло.

Клеър Портър беше решила да бъде послушна и да следва нарежданията на лекарите. Още едно падане, беше предупредил лекарят, можеше много да влоши нараняването. Инфекция, некроза на кожата. Пфу. И макар че той не спомена за ампутация, в „Гугъл“ пишеше и това. Веднъж загнездила се в съзнанието й, тази идея остана там като пиявица и не се пускаше.

Е, поне можеше да продължи своето обучение онлайн. Сега — барманка; след две години — собственик на консултантска фирма за малки ресторанти. Тя вдигна лаптопа на корема си и погледна бебешкото креватче. „Слава богу, че заспа, кукличке!“ По дяволите, как искаше да целуне тъмнорусата косица на момиченцето. Но това щеше да й коства голямо усилие.

Прикована на легло.

Тя включи лаптопа и поработи няколко минути, после — по дяволите. Тази нужда. Трябваше да отиде до тоалетната.

Не е ли смешно как успяваме да предвидим точно къде и как ще ни застигне болката. Клеър премина през сложната инстинктивна хореография на преместване на единия крак, после другия, торса и ръцете в сложна последователност, която й позволи да седне, без да й потекат сълзи от болка.

Или да повърне.

Успя да седне с относително малко усилия. И добре да хване патериците.

Сега изправянето.

„Поеми си дълбоко дъх, постави всичко стабилно. Добре, наклони се напред.

След това… добре, бавно… надигни се.“

Клеър тежеше около петдесет килограма, но въпреки това усети как силата на тежестта я тегли надолу, надолу, надолу. Имаше чувството, че е натоварена с една камара тухли. Но успя. Няколко стъпки. Зрението й малко се замъгли и тя спря. Зави й се свят. „Наведи глава, дишай дълбоко — напомни си. — Сега пробвай пак бавно.“ Ами ако припаднеше? Дори не можеше да си представи какво би причинило едно падане на крехките й кости.

След като се окопити, тръгна към коридора. Спря да погледне Ерин, която спеше безгрижно и сигурно сънуваше простички и сладки сънища.

Клеър Портър се затътри към банята. Сам я беше преустроил — постави седалка във ваната и смени монтирания на стената душ с подвижен. Добави и по-висока седалка на тоалетната чиния, за да не й се налага да натоварва излишно крака си.

Имаше поне една полза от инцидента. Вече не я беше грижа дали се облича модно, или не. Анцузи, анцузи… само дръпваш надолу синия панталон заедно с гащите и сядаш. Чиста работа.

Ставането беше малко трудно, но тя знаеше как да го направи.

Предвиждане…

Изправяне, без болка. „По дяволите, десният ми крак ще бъде съвсем изтръпнал, докато свърша.“

Докато миеше ръцете си, Клеър усети как целият апартамент се разтърси. Прозорците издрънчаха, а една чаша, оставена на полицата, падна от ръба и се разби на парченца на плочките.

Клеър изписка от уплаха.

Боже мой. Какво беше това? Още едно земетресение? Тя бе следила новините. Нещо свързано със сондажите — строителният обект, за който се твърдеше, че е причинил труса, се намираше на около километър от дома й. Имаше много протести. Екозащитници срещу едрия бизнес. Тя не помнеше точно.

Ужас, земетресение в Ню Йорк! Това беше сериозен проблем. Трябваше да разкаже на майка си за това, когато се чуят следващия път. Този трус беше доста лек — без щети по стените или прозорците.

Но все пак имаше проблем.

И то сериозен.

Клеър беше боса. А сега навсякъде имаше стъкла.

Глупаво, помисли си тя. Имаше чехли (по-точно един чехъл, защото не можеше да обува нищо на болния крак), но не си беше направила труда да се обуе. И сега я чакаше двуметрово ходене с препятствия, за да стигне до коридора.

Тя погледна пода. Стъклата от чашата се бяха разхвърчали навсякъде.

По дяволите. Невъзможно беше сама да почисти. За навеждане и дума не можеше да става. С патерицата можеше да избута по-едрите парчета настрана, но не виждаше малките на белите плочки.

Кърпи. Можеше да покрие пода с кърпи и да стъпва със здравия крак само там, където не се виждат издутини. По-дребните парчета нямаше да пробият плата — надяваше се.

Клеър свали най-дебелите кърпи от рафтовете и ги постла по пътя си към вратата.

Една стъпка. Добре.

Спря, за да избере място, където да сложи следващата, но изведнъж се вцепени.

Какво беше това? Подуши миризма на газ.

— Боже, боже…

Клеър си спомни една ужасна случка, за която говориха по новините след първото земетресение. Щетите от труса изобщо не бяха сериозни. Само няколко счупени прозореца. Но някои тръби на газопреносната мрежа се бяха спукали. Причинените от това експлозии и пожари бяха убили двама души: мъж и жена, които не успели да изляза от горящата си къща.

Но Клеър нямаше намерение тя и дъщеря й да станат следващите жертви.

Бяха на първия етаж. Тя щеше да вземе Ерин, да я стисне здраво и да излезе някак навън, като крещи колкото й глас държи за помощ.

Мърдай, мърдай, мърдай!

Още една стъпка.

Още една. Изведнъж едно парче стъкло се показа през кърпата като жило на скорпион и се заби в петата й.

Клеър изпищя и падна назад. Хвърли патерицата и протегна ръка зад главата си точно навреме, за да не разбие черепа си в ръба на порцелановата вана. Болката прониза цялото й тяло. Причерня й. Когато отново се окопити, зрението й беше замъглено от сълзи.

Тук миризмата бе по-силна: лицето й беше близо до панела за достъп до тръбите на банята, идващи от мазето, където вероятно имаше изтичане на газ.

„Бягай! — Някак трябваше да се добере до спалнята и да спаси детето си. — Пълзи по проклетите стъкла, ако трябва!“

В съзнанието й изникнаха образи: кадрите от горящи сгради след предишното земетресение, които бе видяла по телевизията — ужасяващо торнадо от оранжеви пламъци и гъст черен дим.

„Спаси дъщеря си.“

— Ерин! — извика тя инстинктивно.

Момиченцето сигурно чу — или се беше събудило от вонята на газ — и заплака.

— Не, миличка, не! Мама идва!

Клеър се опита да се обърне по корем, за да запълзи с всички сили към дъщеря си.

Но осъзна, че счупеният й крак се е заклещил под масивния дървен шкаф в банята. Докато се обръщаше, тя почувства и чу изпращяване на деликатно сглобените кости на глезена си. Спираща дъха болка избухна в цялото й тяло.

Крещейки в унисон с невръстната си дъщеричка, Клеър Портър погледна крака си. Металните болтове, които хирургът й беше сложил буквално преди два дни, стърчаха кървави през кожата й. Тя се задави и усети как главата й се стовари на плочките, преди да я обгърне мрак.

Вимал Лахори отново беше на любимата си автогара „Порт Оторити“.

Този път в по-добро състояние. По-малко го болеше. Ужасът от убийството бе намалял. И имаше пари.

У дома снощи, преди да отиде в работилницата, за да „си каже думите“ с баща си, той се беше качил на горния етаж под предлог, че иска да си облече пуловер. Направи го… но също така взе трите хиляди долара — своите три хиляди долара — които Нури му беше платил, а също портфейла си. Измъкна още двеста от портфейла на баща си, защото той му ги дължеше — както още много — за поръчките, които Вимал изпълняваше за негови клиенти. Взе също телефона си. Самобръсначка, паста и четка за зъби, антисептика, който Адила му беше дала. Бинт. И, разбира се, своята Книга, най-ценното си притежание.

Вимал през цялото време бе планирал да избяга, след като родителите му седнат да играят или да си легнат. Имаше нужда от някакво неясно мирно споразумение с баща си, от което Вимал не смяташе да спази нито една дума. Но след това се оказа, че и баща му не е смятал да спази нито дума. Трябваше да се досети, че баща му лъже — и смята да го заключи в мазето като в затвор: бутилките с вода, запасите от храна в хладилника, спалният чувал. Нискоалкохолна бира?

По дяволите.

Вимал потрепери от гняв.

Сега той се отдалечаваше с бързи крачки от гишето на „Грейхаунд“. Билетът му струваше 317,50 долара в едната посока. Пътуването от Ню Йорк до Лос Анджелис щеше да отнеме шейсет и пет часа.

Мисълта за това, което му предстоеше, го изпълваше с тъга — а също и с ужас.

Но тези емоции бяха туширани от въодушевлението и мисълта, че постъпва правилно. Той включи телефона си и написа съобщение на майка си, че я обича. Написа и на брат си, че го обича и ще поддържа връзка, след като се махне от града.

Купи си голяма кока-кола с вишнев аромат — тайният му порок (баща му не позволяваше да пие напитки с кофеин, защото беше убеден, че така ръцете на сина му ще започнат да треперят и това може да причини грешка при полирането на някой диамант). Взе си също парче пица. Застана да хапне и пийне до една мръсна пластмасова маса. Нямаше столове. За да стимулират оборота на „закусвалнята“ вероятно.

Той погледна целия си багаж — брезентова чанта, която бе купил за долар в един хранителен магазин. И извади онова, което му действаше почти толкова успокояващо, колкото самата автогара „Порт Оторити“.

Книгата. Свещената му книга, в известен смисъл. Това беше нещо, към което често се обръщаше, което му носеше утеха и никога не спираше да го изненадва.

„Избрани скици на Микеланджело“ бе старо издание, от началото на миналия век. Вимал смяташе италианския майстор за най-великия скулптор на всички времена и имайки предвид собствена му страст, съвсем логично беше да бъде привлечен от твореца и неговото изкуство. Микеланджело беше Бог за Вимал. О, той обичаше поп музика, манга и би му доставяло огромно удоволствие да гледа тъпи сериали по телевизията, ако баща му позволяваше. Но обожаваше Микеланджело и в онези моменти, когато традиционните вярвания от родината на дедите му — по-специално превъплъщението — му изглеждаха правдоподобни (случваше се рядко, обикновено след вино), той си фантазираше, че душата на древния скулптор — или поне част от нея — се е заселила във Вимал.

Разбира се, Микеланджело беше гений. Още е нямал трийсет, когато е изваял „Давид“ и „Пиета“. Вимал още беше далеч от това ниво, въпреки че творбите му от мрамор, гранит и лазурит обикновено вземаха първо или второ място в конкурси из целия Ню Йорк.

Наскоро обаче му беше хрумнала шокиращата мисъл, че може би има по-тънка, подсъзнателна причина толкова да се увлича от Микеланджело. Един ден, докато разлистваше книгата по време на почивка в ателието на Пател, той осъзна, че повечето скици на великия творец, представени обемно, са — макар и безупречно изпълнени — незавършени.

Изглеждаше, че Микеланджело не е бил в състояние да завърши нито една от своите рисунки.

Неговият ескиз за „Адам“ от 1508 г. беше само глава, гърди и плаващи, отделени ръце. Ескизът за „Възкресението на Христа“ представляваше един почти лишен от лице Исус.

Незавършени…

„Тези скици са също като мен“ — заключи Вимал, макар да си даваше сметка, че тази негова „безплътна“ теория звучи като лоша популярна психологията в посредствен сериал.

Имаше и още една прилика между него и Микеланджело. Вимал бе споделил това с Адила и тя реагира с една от нейните иронични усмивки. Тоест: „Стига бе. Не прекаляваш ли малко?“.

Всъщност не, той не прекаляваше.

Приликата беше следната: Микеланджело смятал себе си за скулптор преди всичко друго и с нежелание приемал поръчки за картини. Справял се доста добре, разбира се, както личи от стенописите на тавана на Сикстинската капела, изрисувани само за четири години, а също от „Страшният съд“ и десетки други шедьоври. Но страстта на Микеланджело била другаде, в мрамора, а не на платното. По същия начин за Вимал това беше мраморът, а не скъпоценните камъни.

Живописта и шлифоването на диаманти във всеки от съответните случаи просто не разпалваха онзи безспорен, изгарящ огън, който избухва, когато правиш онова единствено нещо, за което Бог, боговете или каквато и да е друга сила са те пратили на земята.

След като дояде мазното парче пица и изпи последната глътка кока-кола, гневът към баща му отново се разгоря. Вимал се овладя и след като още веднъж погледна статуята „Посейдон“, затвори книгата и я върна в сака си.

С наведена глава и нахлупена над очите черна шапка с козирка, той излезе от пицарията и като заобикаляше групичките полицаи, се насочи към чакалнята. Автобусът скоро щеше да потегли.

Вимал седна на един пластмасов стол до момиче с приятна външност около двайсетте. Погледна билета в ръцете й и забеляза, че поне за първия участък от пътя тя ще е в неговия автобус. Адресният стикер върху калъфа на китарата й беше в Спрингфийлд, Илинойс. Тя нямаше вид на типична представителка на Средния запад, поне от ограничените представи на Вимал за региона. Косата й бе боядисана в зелено и синьо, имаше три метални капси на носа и халка на едната вежда. Вимал предположи, че мечтите й за театрални сцени и кабарета в Ню Йорк са се провалили. Това личеше и от мрачното й лице. Седеше умислена, сякаш е загубила нещо важно и се е отказала да го търси. Много тъжно.

После Вимал си помисли, че това може би е плод на въображението му. Може би младата жена отиваше да прекара няколко дни с приятелки от колежа, да пие вино на воля, да спи с някое момче от местния бар и да си прекара прекрасно.

Кое беше истината?

Той имаше чувството, че колкото повече остарява, толкова по-малко знае.

Металически глас с неопределен пол обяви, че автобусът е готов за заминаване. Вимал се наведе, взе чантата си и се изправи.

— Някаква идея къде може да е избягал?

— Никаква — отговори Сакс на въпроса на Райм.

Говореха за Вимал Лахори и бягството му от мазето, в което бе заключен от собствения си баща. Много хитро младежът се беше престорил, че работи над някаква скулптура, а през цялото време е рязал стоманените решетки на прозорчето.

Пълна глупост беше, разбира се, че баща му бе решил да си играе на тъмничар.

Сакс продължи:

— Взел е около три хиляди от баща си — макар че според майка му парите си били негови. Лахори взема всичко, което момчето изкара като шлифовчик на диаманти, и го влага в банката. Дава му само джобни.

— На неговата възраст? Хъм.

На вратата се позвъни и Том отиде да отвори. Върна се след няколко минути с Едуард Акройд, облечен с елегантен костюм на фини светлосиви райета, безупречно изгладен. Англичанинът носеше също бяла риза и раираната вратовръзка в червено и синьо. Райм си го представи със същото облекло на среща на Даунинг стрийт 10.

— Линкълн. Амелия.

Акройд най-после се беше отказал от официалното „господин Райм“ и „госпожа Сакс“. Криминалистът предполагаше, че протоколът от „Скотланд Ярд“ се е запечатал трайно в подсъзнанието му.

Акройд поздрави и Купър.

— Някакви нови следи? — попита после.

Райм му каза за последното развитие по случая.

— Вимал Лахори. — Акройд кимна. — Пак е някакъв напредък. Да го заключат в мазето? — Намръщи се леко. — И после изчезнал. Не си ли дава сметка, че е в опасност? Всъщност глупав въпрос. Разбира се, че знае. Но защо не иска да ни помогне?

— Отговорът се крие в мазето — каза Сакс. — Според мен иска да избяга от баща си точно толкова, колкото от Извършител четирийсет и седем. Ако го намерим, няма да може да се измъкне от баща си.

Том предложи да вземе палтото на Акройд, но той обясни, че не може да остане; имал среща с друг клиент.

Британецът се обърна към Сакс:

— Значи говорихте със семейството му? Те трябва да имат представа къде е отишъл. При приятели, други роднини.

— Дадоха ми няколко имена, но нищо не открихме. Вимал не е споделял много със семейството си. Баща му предложил петстотин долара награда и синът на един шлифовчик, за когото Вимал работел, го предал. — Тя сви рамене. — Предполагам, че бащата и сега ще направи същото. Може би това ще ни наведе на следа. И ще ми се обадят, ако чуят нещо.

— Сигурна ли си? — попита Райм. — Дали няма пак да се опитат да го заключат?

— Заплаших ги с обвинение във възпрепятстване на правосъдието. Мисля, че ще бъдат дисциплинирани.

Акройд съобщи, че той самият няма голям напредък.

— От суровите диаманти, които престъпникът е откраднал от Пател, няма и следа. Това потвърждава, че имаме работа с луд, който просто събира камъни. Никой не съобщава за други обаждания от него в издирване на чирака. И хората са още по-малко склонни да говорят от когато и да било. Всички са уплашени. Чух слухове, че продажбите на годежни пръстени са паднали с двайсет на сто.

Извършител 47 може да беше луд, но ако целта му бе да издигне диамантите като нещо неприкосновено, доста добре се справяше.

— Така, можех да ви съобщя това и по телефона, разбира се. Но исках да ви видя лично. Нося ви подарък. — Говореше на Райм. Бръкна в найлоновата торбичка, която държеше, и извади кутия с размери около петнайсет на двайсет сантиметра, лъскава и със снимки на някакъв електронен продукт отгоре. Отвори я и извади устройство, подобно на таблет. Сложи го до количката на Райм и натисна едно копче отстрани. Устройството се включи и на екрана се появи меню.

— Електронни криптограми. Има над десет хиляди, с различни нива на трудност.

Райм обясни на Сакс, че Акройд и съпругът му участват в състезания по решаване на кръстословици. И накратко й разказа какво представляват криптограмите.

Сакс си падаше по игрите по-малко и от Райм, но призна, че идеята й се струва интересна.

Акройд каза:

— А пък този модул работи с гласово разпознаване. Специално изработен за…

— Можете спокойно да кажете „сакати“. Аз го правя.

— Щях да кажа „инвалиди“. Но не мисля, че е правилно.

— Отговорът ми е дума от три букви, която се чете еднакво отпред и отзад, започваща с „е“: „Не ме!…“.

Акройд се изсмя кратко.

— Е, благодаря, Едуард.

Райм искрено се зарадва на подаръка. От време на време играеше шах и беше пробвал „го“ — китайска настолна игра, която бе още по-сложна. Криптограмите изглеждаха съвсем като за него. Той обичаше думите и как се комбинират една с друга. Кръстословиците бяха добър начин да поддържа ума си активен, щит срещу най-големия му враг: скуката.

След като Акройд си тръгна, екипът получил обаждане от Родни Сарнек. Той каза, че телефонът на Вимал е бил засечен:

— Извън града е. Според джипиес проследяването пътува по една магистрала в Пенсилвания. На запад. С около деветдесет километра в час. Или е с кола, или с автобус.

— Вероятно автобус — каза Сакс. — Семейството му има само една кола и нашият патрул щеше да го види, ако се е опитал да я вземе.

— Може някой приятел да го кара — отбеляза Купър.

— В събота се е обадил от „Порт Оторити“ — изтъкна Райм. — Може би е проверявал разписанията. Аз мисля, че е взел автобус. Обади се на Лон и организирайте проследяване. Свържете се с полицията на Пенсилвания.

След като затвори, Райм се обади на Лон Селито, за да организира засичането на автобуса.

Навън отново се позвъни и криминалистът погледна екранчето на системата за видеонаблюдение. Пред вратата стоеше нисък, топчест пооплешивял мъж. Райм не го познаваше, но веднага се досети кой може да е.

— Пусни го да влезе — каза на Том.

След минута посетителят стоеше на вратата. Огледа лабораторията. Изглеждаше повече впечатлен — и доволен — отколкото изненадан.

— Капитан Райм.

Райм не го запозна с другите. Направо каза:

— Да отидем в дневната. През коридора отсреща.

Дори да се питаха кой е гостът, Сакс и Купър не издадоха любопитството си и се върнаха към работата си. И по-добре.

Какво щяха да си помислят, ако знаеха…

Антонио Карерас-Лопес не беше толкова дебел, колкото изглеждаше на кадрите от видеокамерата, но все пак бе солиден мъж. Райм се почуди дали не е бивш щангист или борец. Сега, наближаващ шейсетте, все още изглеждаше доста як, въпреки че имаше доста тлъстинки.

Черната му коса — доколкото беше останала — бе сресана назад и пригладена със спрей или гел. Носеше очила с дебели рогови рамки, смъкнати на върха на месестия му нос. Очите му издаваха весел характер. Също и пъргав ум.

Двамата мъже влязоха в малката официална приемна, разположена срещу превърнатия в лаборатория хол. Три от стените бяха закрити от етажерки с книги, а на четвъртата бяха окачени четири черно-бели графики на Ню Йорк през деветнайсети век. Гостът заговори:

— Както ви казах по телефона, аз представям господин Едуардо Капиля — Ел Алкон — въпреки че нямам официален адвокатски лиценз в САЩ. Затова работя само като консултант на защитата.

— Кои са адвокатите, които го представляват тук?

Карерас-Лопес спомена три имена — все юристи от Манхатън, въпреки че делото се водеше в Източния окръг на Ню Йорк, включващ Лонг Айлънд, Стейтън Айлънд, Бруклин и Куинс. Райм познаваше водещия защитник, известен и уважаван адвокат по наказателни дела. Криминалистът никога не беше свидетелствал по дела на негови клиенти.

Не беше сигурен дали ще е конфликт на интереси, ако го беше правил, но сегашната ситуация, разбира се, отвсякъде намирисваше на нередности, затова той реши, че ще е по-добре (ако изобщо приеме случая) да няма контакти с юридическия екип на Ел Алкон. Прокурорът, от друга страна, беше Хенри Бишоп и Райм бе сигурен, че не е участвал в негови дела.

— Сега, капитан Райм, за начало…

— Пенсиониран съм. Наричайте ме Линкълн.

— Аз съм Тони. Сега, първото нещо. Ще ви дам това. — Лопес бутна един плик към Райм. — Аванс от хиляда долара. Това официално ви прави част от екипа на защитата. Сега привилегията адвокат-клиент се отнася и за вас.

Така нямаше да се налага да говорят „хипотетично“.

Лопес се поколеба, после извади разписка и погледна ръката на Райм.

— Мога да подпиша — каза криминалистът. Взе химикалката, която му подаде адвокатът, и постави подписа си върху документа. — Сега. Подробностите?

— Да. По същество: Клиентът ми е влязъл в САЩ незаконно. Ние признаваме това. Летял е до Канада с пътнически полет и е влязъл законно в тази страна. Но след това е взел хеликоптер до Лонг Айлънд, като е влязъл незаконно. Да, летателният апарат е летял под обсега на радарите, но това не е забранено за хеликоптери. Няма изисквания за минимална височина. Затова няма нарушение на Закона за авиацията. Ел Алкон се е срещнал с един охранител, работещ за собственика на склада, който клиентът ми е искал да купи. Пилотът е останал да чака, а господин Капиля е отишъл до комплекса, за да огледа и да обсъди покупката.

— Без да са замесени каквито и да било забранени вещества?

— Никакви. Гаранция. Складът е бил единствено за транспортната компания, която клиентът ми е искал да основе в Америка.

— Извън това някакви заповеди за задържане на вашия клиент?

— Никакви.

— Тогава защо му е да влиза незаконно?

— Отговорът е в това, че заниманията на моя клиент в Мексико са добре известни. Подозират го, че има пръст в притока на големи количества наркотици в САЩ. Тревожел се е, че ще бъде задържан при паспортния контрол по някакъв формален повод. Може би да го арестуват по изфабрикувани обвинения.

— После какво е станало?

— В склада моят клиент се срещнал със собственика на обекта…

— Който се казва…

— Кристофър Коуди. Обсъдили условията на сделката и клиентът ми обиколил да огледа. Така, оказва се, че самият Коуди е бил обект на разследване по обвинения в незаконно притежание на оръжие. Без никаква връзка с моя клиент. Ел Алкон не подозирал за това. Складът бил под наблюдение от местната полиция. Когато моят клиент и охранителят се появили, служителят, натоварен с това, заподозрял нещо. Помислил, че може да са търговци на оръжие. Изпратил снимка на моя клиент в централата и от там известили ФБР. Установили самоличността на клиента ми, проверили в гранична полиция и установили, че е влязъл незаконно. В склада пристигнал екип на ФБР и местната полиция. Последвала престрелка. Господин Коуди и неговият телохранител били убити, а един агент на ФБР и местният полицай, който направил снимките — тежко ранени.

Тези факти вече бяха известни на Райм.

— Какво твърди обвинението?

Лопес сви рамене:

— Това, което винаги твърдят. Че полицаите са дошли, извикали са всички да се предадат, а хората отвътре са открили огън.

— А какво казва вашият клиент?

— Полицаите първи открили стрелба, без да се легитимират, и мъжете в склада отвърнали на огъня. Помислили, че става грабеж или отвличане. Във всеки случай, моят клиент не е участвал. По това време бил в тоалетната. Залегнал на пода, за да не бъде улучен от случаен куршум. И честно казано, щял да умре от страх. Останал там, докато спряла стрелбата. Излязъл, видял какво се е случило и бил арестуван.

— Другите хора, които са били с него, дали ли са показания?

— Коуди е умрял на място, застрелян в главата. Бодигардът е останал жив до вечерта, но така и не дошъл в съзнание.

— Разкажете ми за фалшифицираните доказателства.

— Виждате ли, когато клиентът ми е бил арестуван, са го накарали да легне по очи в склада. В един момент някой от полицаите — не е видял кой — се приближил до него и го обискирал. Но клиентът ми усетил, че полицаят притиска нещо до ръцете и дрехите му. Някакъв плат. Сигурен е, че полицаят е прехвърлял следи от барут, които е свалил от ръцете на Коуди. Когато го попитал какво прави, онзи казал: „Затваряй си устата. Застреляхте двама от нашите момчета. Свършено е с теб“.

— Значи прокурорът твърди, че след като Коуди е бил убит, вашият клиент е взел пистолета и е застрелял полицая, така ли?

— Точно така.

— Пръстови отпечатъци върху оръжието?

— Само от Коуди, но не и от моя клиент. Наблизо не е имало ръкавици или парцали, които да използва, за да хване пистолета, но според прокуратурата е разкопчал маншета си и е държал оръжието през ръкава на ризата. Това обяснява следите от барут и липсата на пръстови отпечатъци.

— Хитра теория. Какви точно са обвиненията?

— Незаконно влизане в САЩ — или „влизане в непозволен момент или на непозволено място“ според точната формулировка. Максималното наказание е глоба и лишаване от свобода до шест месеца. Федерално нарушение. Другите обвинения са както може да се очаква: оръжия, посегателство срещу живота на служител на реда, опит за убийство на служител на реда, смъртта на Коуди — предумишлено убийство. Ние не оспорваме, че е влязъл в страната нелегално, и той е готов да се признае за виновен по това обвинение. Така стоят нещата. — Лопес погледна Райм изпитателно. — Казахте, че сте зает. Работите по важно разследване.

— Да, така е.

— Възможно ли е да отделите известно време и да погледнете доказателствата? Да видите, ако можете да намерите улики, че полицията е подхвърлила следите от барут?

Райм облегна главата си назад. Погледна за миг тавана. Замисли се за миг.

След малко каза:

— Искам всички доказателствени материали. Вашите и на прокуратурата.

— Ще ви изпратя копия. До половин час. Gracias, господине. Бог да ви благослови. — Лопес облече палтото си и си тръгна.

Райм се обади на Рон Пуласки. Искаше му се да движи случая с фалшифицираните доказателства срещу Ел Алкон сам, но нямаше как. Налагаше се някой да поработи и навън.

— Линкълн.

— Имам нужда от една услуга.

— Да, разбира се. Нещо за Извършител четирийсет и седем?

— Не. Друг случай. След половин час ще получа кутия с документи. Искам да ги вземеш и да ги занесеш вкъщи.

— Вкъщи? Тоест у нас?

— Точно така. Трябва ми пълен анализ на всички оръжия, електростатични отпечатъци, дрехи и микроследи от местопроизшествието.

— Добре, Линкълн.

— После трябва да направиш още нещо.

— Какво?

— Да мълчиш. Не казвай нито дума за това на никого. Разбра ли?

Мълчание.

— Разбра ли, Новобранец?

— Да — прошепна Пуласки, сякаш ако го кажеше по-силно, щеше да наруши правилата.

— Още едно земетресение.

Райм погледна Мел Купър, който току-що му съобщи новината. Техникът не сваляше очи от телевизора.

Райм проследи погледа му. На екрана вървяха кадри от апартамент в Бруклин, обгърнат от пламъци и дим. Причината беше, както в другите случаи, скъсване на газопровод непосредствено след втория трус.

Кадрите се смениха с пресконференция в кметството. Райм се зачете в субтитрираните думи на кмета: „След второто земетресение градският съвет реши да отхвърли искането на «Нортийст Джио» за възобновяване на геотермалното сондиране даже в ограничен мащаб“. Коментаторите пак се появиха: Езекийл Шапиро — брадатият активист от движение „Една Земя“; Дуайър, директорът на „Нортийст Джио“; и Хенсън Колиър, генерален директор на „Алгонкин Пауър“.

Докато говореха, камерата пак показа горящия жилищен блок, заобиколен от пожарни и линейки.

Текстът отдолу съобщаваше за трима загинали. Жертвите бяха изгорели живи.

На вратата се позвъни. Том беше излязъл до магазина. Райм погледна екрана на камерата за наблюдение. Беше Лон Селито. Той нямаше ли ключ? След всички тези години? Трябваше да му извадят. Райм натисна копчето на домофона, за да му отвори.

— Така. Готови ли сте за новината?

Райм въздъхна и вдигна вежда.

Селито кимна към екрана, на който се виждаха тъмни, бушуващи пламъци и черен стълб от дим.

Текстът в долната част на екрана гласеше: „Множество жертви“.

Детективът каза:

— Линк, причината не са земетресенията. Всички пожари са били умишлени — просто са нагласени да изглежда, сякаш са предизвикани от трусовете.

— Какво? — попита Мел Купър.

— Последното земетресение, второто: веднага след това една жена, която си била у дома до „Кадман Плаза“, близо до епицентъра, подушила миризма на газ, много силна. Помислила, че от труса се е скъсал газопровод и ще избухне. Била си вкъщи с детето, още бебе. Но добрата новина е, че наскоро си е счупила глезена. Направо го е надробила. Паднала, пак го счупила и изгубила съзнание.

Добрата новина?

— Когато се свестила след няколко секунди, се озовала в капан. И какво мислите, че направила?

— Казвай направо, Лон.

— Хрумнала й гениална мисъл. Не можела да стане, не можела да ходи, но може би имало начин да не позволи на газта да избухне. Отворила вратичката в банята, водеща към тръбите. И пуснала ръчния душ с пълна сила и го насочила надолу към мазето с надеждата да улучи пламъчето на газовия бойлер и да го изгаси. Докато пръскала, закрещяла колкото сили имала някой да се обади на пожарната и полицията. Спрели газта отвън и извадили жената с детето и другите наематели живи и здрави.

Райм погледна телевизора, на който се виждаше истински огнен циклон.

— Значи това е друг пожар.

— Да. Три жертви — добави с гримаса Селито. — Това е на няколко пресечки от блока на Клеър.

— Кой?

— Клеър Портър. Жената с душа. Това се казва „да мислиш на крак“. — Селито присви очи. — Неподходящ избор на думи. В момента й правят спешна операция на глезена. Както и да е. Един следовател на пожарната слязъл в мазето да провери теча. И познайте какво открил.

Райм вдигна вежда.

— Един поглед може да каже повече от сто думи — засмя се Селито.

— Да, може. Моят каза една: продължавай.

— Самоделно взривно устройство върху тръбата за газта.

Това привлече цялото внимание на Райм. Самоделно взривно устройство.

— Нагласено така, че да прекъсне тръбата, да причини теч за пет минути и после да възпламени газта? — предположи той.

— Десет минути.

— И водата, която жената е изпръскала долу, го е повредила.

— Точно в десетката, Линк. Понякога наистина ти сече пипето. Устройството е пластмасово и поставено в корпус от термостат. Ако сработи правилно и възпламени газта, от него не остава нищо. И дори следователите да открият нещо, то ще прилича на разтопен, изгорял термостат сред боклука. Перфектният палеж. Никакви доказателства. Няма запалително вещество.

На вратата отново се позвъни. Отвън стоеше едър мъж с черен костюм и голяма кутия в ръцете. Райм натисна копчето на домофона.

— Това от Тони ли е?

Тоест от Карерас-Лопес, адвоката на Ел Алкон.

Мъжът се наведе към микрофона.

— Да, от него.

Това бяха материалите във връзка с фалшифицираните доказателства. Райм погледна Селито, за да провери дали му е направило някакво впечатление. Но, не. Детективът и Купър гледаха пожара на телевизора.

— Оставете го в антрето. На масата.

— Да, господине.

Райм натисна копчето за отваряне на вратата и мъжът остави кутията с документите и си тръгна.

Криминалистът погледна Селито.

— Пожарникарите върнали ли са се да проверят предишните пожари?

— Да, всеки пожар, който е започнал след първото и второто земетресение. Навсякъде има остатъци от фалшиви термостати. Също като при Клеър.

Серийни пожари със сложно измислени самоделни взривни устройства. Какво означаваше това?

— И ако това не ти се струва достатъчно интересно, ето и черешката на тортата. След като установили, че става дума за палежи, пожарникарите изискали всички записи от видеокамери от последните няколко седмици. От Центъра за компютърно наблюдение на „Полис Плаза“ 1. — Селито показа телефона си. — И вижте кой е записан да се промъква в блока на Клеър Портър миналата седмица. В мазето.

На снимката, свалена от видеозапис, се виждаше мъж с тъмни дрехи и плетена шапка, върху които носеше оранжева жилетка и жълта каска. С чанта през рамо. Изглеждаше тежка.

Същият кадър като на Извършител 47 от записа, когато е тръгвал от площадката за геотермални сондажи малко по-късно същия ден на път за метрото — но без чантата.

Селито продължи:

— Изисках от Центъра за наблюдение всички записи от камери по пътя от апартамента на Клеър до мястото на сондажите. Той отива директно на строителния обект, слага си каската и жилетката и влиза. След един час излиза и отива в метрото. После поисках видеозаписите от районите в близост до другите газови експлозии. В рамките на два часа, Извършител четирийсет и седем е проникнал във всяка от сградите.

Боже. Престъпникът беше заложил бомби на тръбите за газта, за да симулира пожари след земетресението? Какво означаваше това?

— Искам да видя устройството — каза Райм. — Накарай някого бързо да го донесе.

— Вече дадох нареждания. Досетих се, че ще поискаш да го видиш. Всеки момент ще го донесат.

— И изпрати екип да направи оглед около мястото, където е било намерено в блока на Клеър Портър. Вероятно е адски замърсено, но трябва да опитаме.

— Добре. Сега ще се обадя. Благодаря. Трябва да тръгвам. Кметът иска изявление. Ще ме държиш в течение на всичките си гениални хрумвания, нали?

Райм изръмжа.

Селито свали якето си от закачалката и тръгна. Точно когато той излизаше, се появи Рон Пуласки. Младежът кимна на лейтенанта и влезе. Райм излезе с количката в коридора, за да го посрещне.

Младият полицай подуши въздуха и отбеляза:

— Мирише на газ.

Райм осъзна, че и той усеща миризмата, много слабо.

— Сигурно от Лон. — Райм разказа за самоделното взривно устройство в блока на Клеър Портър. — Обезвредено, преди да гръмне. Но всеки, който е бил наблизо, е подушил миризмата на газ.

Тъй като силно взривоопасният — и задушаващ — природен газ е без мирис, към него се добавят съдържащи сяра вещества, вонящи на развалени яйца, за сигнализация, ако има теч.

Райм обясни, че пожарите след земетресенията са били умишлени палежи.

Младият полицай се намръщи:

— Кой ги е подпалил?

— Изглежда… и обърни внимание на думата. Изглежда, че е бил Извършител четиридесет и седем.

— О, не — измърмори Пуласки.

— Ще видим. — Райм кимна към кутията с документи, които му беше оставил човекът на Лопес. — Това са материалите по делото срещу Ел Алкон. Можеш да им пуснеш един анализ тази вечер?

Това всъщност не беше въпрос.

— Добре.

— Ще трябва също да извършиш оглед на местопроизшествието.

— Кое местопроизшествие?

— На Лонг Айлънд. В склада, където е станала престрелката с Ел Алкон. Всичко трябва да е описано в документите. И не забравяй…

Новобранеца прошепна:

— Нито дума на никого.

Райм му намигна. Пуласки го изгледа странно — изненадан от тази необичайна реакция.

После взе кутията с материалите за тайната си задача и излезе.

Райм се върна в хола, където никой, изглежда, не беше забелязал идването на Пуласки, без кутия, и после тръгването му с нея.

На вратата за пореден път се позвъни и Райм позна посетителя. Той инструктира системата за сигурност да отвори вратата.

В хола влезе полицай от сапьорния отряд със седалище в Шести участък в Гринич Вилидж.

— Здрасти, Брад.

— Здравей, Линкълн.

Лейтенант Брадли Гефън, стегнат, прошарен мъж, се приближи и без колебание стисна работещата до известна степен дясна ръка на Райм. Хората често се стъписваха от увреждането му, но това бе мъж, чиято работа беше да лежи по корем с клещи и отвертка и да обезврежда взривни устройства, които могат да го превърнат в червена мъгла. Малко неща можеха да го впечатлят. Брадли много приличаше на сержант-инструктор в новобрански център — с изпито, ъгловато лице, къса коса и пронизващи очи.

Той кимна за поздрав на останалите и се приближи до лабораторната маса в хола.

— Какво имаме тук? — попита Райм.

— Нашите момчета и момичета вече го огледаха. — Брадли извади найлонов плик от куфарчето, което носеше. — Никога не бях виждал нещо подобно. Но е адски хитро измислено.

Показа устройството на Райм. В пликчето имаше нещо, приличащо на обикновена бяла пластмасова кутия за термостат с няколко други метални и пластмасови части, никоя от които не беше позната на криминалиста.

Гефън завъртя устройството и каза:

— Ето. Виждаш ли тази дупка? Има таймер, който отваря кранче. От вътре започва да капе киселина, която разяжда газовата тръба. Около десет минути по-късно тази част… — Посочи сива кутийка с два електрода, стърчащи от нея. — … произвежда искра. Тя възпламенява както газта, така и разтворителя — който е много опасен. Това забавяне е хитрата част. Изчислено е така, че в помещението да се събере газ, но не толкова много, че да измести всичкия въздух. Ако в стаята има само газ, няма да се взриви. Както при всички пожари, трябва да има както гориво, така и въздух.

— Ние ще поемем нещата, Брадли. Благодаря.

Гефън кимна и излезе от стаята. Движеше се сковано в резултат на взрив в клиника за аборти по време на обезопасителна операция. (В тактиката на фанатиците имаше една мрачна ирония. Бяха заложили бомбата между двете сгради: клиника и — без да подозират за това — детска ясла към една църква. Ако сградите не бяха евакуирани, в яслата щеше да има много повече разрушения и жертви, отколкото в клиниката.)

Купър попълни картончето за съхранение на доказателства и започна изследването. Не откри отпечатъци и взе проби за ДНК анализ. Взе също проба от киселината и я пусна на газовия хроматограф. За резултатите трябваше да почакат няколко минути.

— Задейства се от цифров таймер — каза Купър, докато оглеждаше отделните компоненти. — Животът на батерията от около два месеца.

— Не изглежда самоделно — отбеляза Райм.

— Не. Професионална изработка. Предполагам, че се продава на оръжейния пазар.

— Някаква идея откъде може да е взето?

— Не. Не съм срещал нищо подобно. — Купър погледна резултатите от хроматографа-спектрометър. — Анализът на киселината е готов. Всъщност не е киселина. Това е трихлорбензол. Газовите тръби обикновено са от полиетилен, който е устойчив на киселини. Но производните на бензола ги стапят. И…

— Не. Не може да бъде. — Райм гледаше втренчено таблицата на уликите.

— Какво, Линкълн?

Това, за което си мислеше Райм, изглеждаше невъзможно. Или би изглеждало невъзможно, ако не знаеше, че самоделните взривни устройства са поставени от Извършител 47.

— Извикай бързо Лон. И имаш ли телефонния номер на Едуард Акройд?

— Имам го някъде.

— Намери го. Искам го тук. Сега.

— Добре.

— Набери Сакс — заповяда Райм на мобилния си телефон.

Тя се обади след минута.

— Райм.

— Трябва да направиш оглед на още едно местопроизшествие, Сакс. По-точно да направиш оглед на местопроизшествие, което вече си огледала, но да търсиш нещо друго.

— Къде?

— На геотермалната площадка. Отново шахтите на сондите.

Където, както се беше досетил Райм, въпреки че тя не му каза нищо, за малко не е била погребана жива.

Сакс мълчеше.

Имаше много способни криминалисти, които биха могли да направят огледа и вероятно да намерят онова, което той търсеше. Но никой не можеше да се мери с Амелия Сакс. Райм искаше нея и само за нея.

— Сакс?

— Ще го направя — отговори тя с равен глас. — Кажи ми какво да търся.

След четиридесет минути Селито и Акройд бяха в хола, заедно с Мел Купър. Амелия Сакс влезе през елегантната арка от коридора.

Райм забеляза, че не изглежда притеснена от повторното посещение на почти лобното си място. Нямаше го вече онзи замислен поглед и изражението й отново беше целеустремено като на ловец. Райм забеляза петна от кал по дънките й.

Селито попита:

— Какво става, Линк?

— Сега ще обясня. Засега това е само теория. Но да видим. Какъвто и интерес да има нашият престъпник към диамантите, задачата му е друга. Той стои зад земетресенията.

Едуард Акройд се изсмя рязко.

— Земетресенията? Искате да кажете… че той ги е причинил?

— Точно така.

— Продължавай, Линк — каза Селито. — Попълни празните места. За момента виждам много такива.

Райм се загледа в тавана. Изражението му стана напрегнато.

— Ние… аз трябваше повече да внимавам. Защо му е на Четиридесет и седем да си слага каска само за да си купи оръжие от някого на строителния обект? Могат да се срещнат в някой бар или на улицата. Не, трябвало му е достъп до самия обект.

— Защо? — попита детективът.

Райм погледна Сакс, която каза:

— Току-що идвам от там. Намерих следи от RDX около няколко от шахтите.

Това е основната съставка на пластичния експлозив C4.

— На строителния обект? — попита Селито. — C4 е забранен за промишлени цели. Това е военен експлозив.

— И началникът на обекта ми каза, че един от работниците е изчезнал. Станало е веднага, след като Извършител четиридесет и седем е бил там. Също така липсва половин тон циментов разтвор от Площадка седем.

— Циментов разтвор? — попита Купър.

Райм обясни:

— Това е планът на Четиридесет и седем. Затова е тук: да зареди взривни устройства по газопреносната мрежа и взривове с C4, за да симулира земетресения. Миналата седмица е сложил взривните устройства върху газовите тръби в сгради близо до геотермалния обект. След това отива на обекта, с каска и жилетка, и се среща с изчезналия сега работник, който го завежда на Площадка седем. Пуска взривовете с C4 в някои или във всички шахти и работникът изсипва циментов разтвор отгоре, за да не се чуе експлозия, когато избухнат под земята. След това Четиридесет и седем хвърля празната чанта и си тръгва — за да се качи на метрото. По-късно същата нощ, предполагам, е убил работника и се е отървал от трупа.

— Много странно, Линк. Но това изобщо възможно ли е? Експлозии да предизвикат земетресения?

— Затова поканих нашия експерт. — Райм погледна Едуард Акройд. — Знаете ли за застрахователни искове по повод на трусове, причинени от минни взривове?

Англичанинът им напомни това, което беше казал по-рано: че фрекингът и геотермалните сондажи могат да доведат до трусове.

— Но що се отнася до взривовете? Не съм чувал за такива случаи. Все пак ще попитам моя научен сътрудник. Някой тук или в Лондон може да провери, сигурен съм.

— Ще ви бъда много благодарен, ако го направите.

Акройд се дръпна в един ъгъл и извади телефона си. След кратък разговор се върна при другите.

— За съжаление началничката на изследователския ни отдел никога не е чувала за земетресения, причинени от взривове. Каза, че ще пита в централата в Лондон и другите ни представителства, когато бъдат отворени. Лично аз мисля, че е много малко вероятно.

Райм забеляза, че Сакс отваря чантата си. Тя извади визитка, прочете номера на нея и се обади.

Докато чакаше, каза на другите:

— Дон Макелис, държавният минен инспектор.

Макелис се обади:

— Здравейте, Амелия. Как сте?

— Добре — кратко отговори тя. — Слушайте, говорим на високоговорител в присъствието на Линкълн Райм, консултант на нюйоркската полиция, и още няколко души.

— О, добре.

— Дан, аз съм Линкълн.

— Дон — поправи го Сакс.

— Интересуваме се дали някой може да предизвика земетресение чрез експлозия.

Последва пауза.

— Мислите, че трусове от последните дни не са спонтанни?

— Не сме сигурни. Възможно ли е експлозиви да предизвикат земетресение?

— Ами, на теория, да, но трябва да имате ядрена бомба и да улучите точното място и точната мощност. С друго няма да стане.

— С C4 не може ли? Нали знаете C4?

— Пластичният експлозив, разбира се. Но не, невъзможно е. Дори с един-два тона, поставени точно на разлом. Земетресенията не се получават така. Но…

Мълчание.

— Ало? — попита Райм.

Чуха бързо тракане на клавиатура.

— Така, така. Дайте ми имейл адрес. Искам да видите това.

Купър му каза адреса и след минута се чу сигналът за получено писмо.

Макелис каза:

— Изпратих ви две сеизмограми.

Купър бързо въведе команда и графиките — с насечената линия, позната на всеки любител на телевизионни предавания за природни бедствия — се появиха на екрана.

— Отворихме ги.

Инспекторът продължи:

— Горната е от последния трус тук.

В левия край черната линия се вдигаше и спускаше съвсем малко с преместването си надясно в продължение на няколко минути. След това, на средата на графиката, тя рязко скачаше нагоре и надолу в серия широки, остри вълни. С течение на времето те затихваха, ставаха все по-малки и по-малки, докато линията не се върна към състоянието си преди труса.

— Сега погледнете втората графика. Това е запис на истинско земетресение, в Калифорния. Изглежда по сходен начин, но има една малка разлика. При истинското земетресение се вижда леко раздвижване на земята секунди преди главния трус. При трусовете тук няма такова нещо.

— Тоест взривовете не са причинили земетресение, а само са имитирали такова — каза Райм.

— Точно така. — След секунда Макелис каза: — Но тогава как ще обясните пожарите… О, чакайте. Освен ако и те не са били причинени от взривове — отделни устройства, за да изглежда, че са вследствие от земетресението.

Когато никой не коментира, той попита разтревожено:

— За какво става дума, Амелия?

— Още не знаем със сигурност, Дон. Но ако може — моля ви, нека да остане между нас.

— Разбира се. Добре.

Тя погледна въпросително Райм: „Нещо друго?“.

Той поклати глава. Сакс благодари на Макелис и затвори.

— Да, какво означава всичко това? — повтори Райм. — Какво цели нашият неизвестен извършител?

— Тероризъм — предположи Сакс, но после поклати глава. — Само че никой не пое отговорност. И защо да замаскира взривовете като природно бедствие? Това не е профил на терорист.

— Имам една идея — каза Селито. — Симулирал е земетресенията, за да прикрие палежите. Може би работи за собственик, който иска да изгори сградите и да вземе застраховката.

— С цялото ми уважение, лейтенант — намеси се Акройд, — но това би било най-сложната застрахователна измама в историята. Освен това професионалните подпалвачи никога не рискуват да получат обвинения за убийство или нападение. Те палят сгради само когато са празни.

— Ясно.

— Има и друго възможно обяснение — каза Райм. — Какво предположение изказа Макелис? Пожарите са за отвличане на вниманието. За да придаде повече тежест на земетресенията — и никой да не се вгледа по-внимателно в сеизмограмите. Иска те да изглеждат реални… Какво ще кажете за това: целта му е да спре геотермалните сондажи.

— Кой може да иска такова нещо? — попита Селито. — Енергийните компании виждат построяването на геотермална централа като заплаха. Някой иска да спре строежа. Това е скъпа недвижима собственост.

— Природозащитниците — предположи Купър. — Хората от „Една Земя“? Макар че не мисля, че екоактивистите използват много C4… или изгарят сгради с хората вътре.

— Каквото и да е замислил, Четиридесет и седем ми прилича на наемен убиец — каза Сакс. — Има достъп до оръжейния пазар, за да се сдобие с C4 и взривните устройства. Разбира от оръжие. Не се колебае да убива. Бас държа, че някой го е наел.

Райм беше склонен да се съгласи.

— Едно нещо — каза той. — Трябва да вземем решение.

Сакс кимна.

— Да кажем или да не кажем.

— Да обявим ли, че земетресенията са фалшиви? — попита Купър.

— Да. Той може да е заложил още десетина взривни устройства в шахтите.

— Ще настъпи паника — изтъкна Селито. — Всички ще решат, че става дума за тероризъм.

— Нека да решат — контрира Райм. — Аз мисля, че трябва да съобщим. И да предупредим хората в района около сондажите, че може да има бомби в газовите инсталации на сградите им. Да отидат да огледат. Да обявим, че ако има друг трус, трябва незабавно да се евакуират или да проверят за теч на газ.

— Това решение е в правото на комисаря и кметството, но ако обявим тази информация, ще издадем плановете си — изтъкна Селито. — Убиецът може да избяга. Доказателствата ще изчезнат.

Последното опасение развесели Райм: много трудно беше някой да направи така, че уликите да изчезнат за него.

— Ако мога да отбележа нещо? — каза Акройд.

— Да, разбира се — отговори Селито.

— Не се съмнявам, че този човек е побъркан и има някаква извратена мания към диамантите. Но ако е наемник, нает да саботира сондирането, щом научи, че го търсим, може да се опита да продаде суровите диаманти на моя клиент възможно най-скоро и да напусне града. Мисля, че трябва отново да се свържа с търговците и да проуча тази възможност.

Селито и Райм се съгласиха. Акройд облече палтото си, което му придаде още по-типичен вид на скован британски детектив, и излезе.

Селито също облече якето си.

— Ще говоря с комисаря и кмета и ще им препоръчам да обявят, че трусовете са били фалшиви. И ще изпратя тактическия и сапьорния отряд на строителната площадка. Ще пуснат робот в шахтите, за да потърсят други взривни устройства и да ги обезвредят.

Райм също имаше задача. Той отново се обади на своя шпионин в столицата.

През своята четиринайсетгодишна кариера в Щатската полицията на Пенсилвания полицай Ти-Джей Бойл беше получавал доста необичайни задачи. Да преследва амишки кон и двуколка, отвлечени от пиян студент не-амиш. Редовните случаи с котки, които не могат да слязат от дърво („Това не е наша работа, госпожо, но ще видя какво мога да направя“). Израждане на бебета.

Но никога до този момент не беше спирал цял автобус.

Тази задача му бе възложена по молба на полицията в Ню Йорк, с която Бойл бе работил и преди и която като цяло му допадаше, въпреки че той не одобряваше езика на някои от колегите. В автобуса, който сега следеше, пътуваше свидетел, опитващ се да се скрие — и не какъв да е, а свидетел на престъпление, за което говореха по всички медии. Или поне по радио WKPK. Обещаващия — серийният престъпник, убиващ млади двойки, които току-що са купили венчалните си халки. Този със сигурност беше голям психар.

Един нюйоркски детектив, който им се беше обадил, твърдеше уверено, че свидетелят е в автобуса. Компютърният им отдел бил засякъл телефона му и направил някаква техническа врътка, та джипиесът на апарата да продължава да работи и да сигнализира местоположението му, като същевременно всички входящи и изходящи обаждания били блокирани, за да не може никой да го предупреди. На дисплея му би трябвало да се изписва съобщение „Извън обхват“. Свидетелят сигурно щеше да заподозре нещо след известно време. Но тогава щеше да е късно, защото сега Бойл бе по следите му.

Той светна с фарове на автобуса, който пътуваше за Индианаполис. Там според билета свидетелят, някой си Вимал Лахори, щеше да се прехвърли на автобус за Сейнт Луис. И така нататък до Лос Анджелис. Знаеха маршрута му, защото бяха засекли телефона му на автогарата „Порт Оторити“ в Ню Йорк. После бяха прегледали записите от камери на гишетата за билети и бяха видели, че младеж, приличащ на Вимал, си купува такъв билет.

Само дето сега нямаше да стигне по-далеч от местния арест, на петнайсет километра от тук. За собствената му безопасност. Убиецът — Обещаващия — знаеше за него и вече бе убил един свидетел, но полицай Бойл оценяваше вероятността престъпникът да дойде толкова далеч навътре в страната на минимална.

Автобусът отби встрани и Бойл слезе от колата си. Той носеше стандартната униформа на щатски полицай: тъмен панталон, сива риза, черна вратовръзка. Сложи си сивата униформена шапка с каишка под брадичката и се приближи към автобуса.

Вратата се отвори със свистене.

Бойл бързо огледа пътниците. Нямаше някой, който да изглежда опасен. Не че очакваше да има.

— Търся един човек, който пътува при вас — каза тихо на шофьора, слаб чернокож, на чието лице личеше безпокойство.

Нюйоркските колеги бяха решили да не предупреждават водача предварително: не знаеха как ще реагира и се опасяваха, че момчето ще забележи промяната в поведението му, ще скочи от автобуса и ще избяга.

— Не е въоръжен. Няма да има проблеми — добави Бойл.

— Добре. Действайте както намерите за добре.

Поне нюйоркският детектив, мъж с груб глас, беше казал, че младежът не е въоръжен. Свидетелите на престъпление обикновено не са опасни, но някои може да са. Този младеж, изглежда, попадаше в категорията на безобидните. Освен това беше индиец, а според ограничения опит на Бойл хората с такъв произход нямаха навика да ходят тежковъоръжени.

Бойл бе запомнил снимката на Вимал и тръгна между седалките и заоглежда лицата на пътниците. Тероризъм — щяха да си помислят всички, разбира се. Бомба в автобуса. Някой щеше да размаха пистолет и да се взриви в името на Аллах или просто ей така.

Бойл кимаше, когато някой му се усмихнеше, и отговаряше на въпроси от сорта на „Какво става?“ и „Има ли проблем?“ с уклончивото „Няма да ви бавя“.

Но, по дяволите. Момчето не беше в автобуса. Имаше няколко по-мургави мъже, но всичките бяха много по-възрастни и изглеждаха латиноамериканци, а не индийци.

Той се върна в предната част на автобуса и се обади на детектива в Ню Йорк.

— Ало? — отвърна Лон Селито.

Непрофесионално. Но все пак това бяха нюйоркчани, съвсем друга порода хора.

В името на добрия пример щатският полицай се представи по устав:

— Господин лейтенант, тук полицай Джей-Ти Бойл. В автобуса съм и огледах всички пътници. Не видях вашия човек.

— А проверихте ли…

— Проверих и тоалетната, тъй вярно.

— Питахте ли водача дали някой е слязъл някъде?

Бойл се подвоуми. Обърна се към шофьора и му зададе въпроса.

— Не, никой не е слизал.

— Не, господин лейтенант, никой не е слизал — повтори Бойл. После добави: — Господин лейтенант, а можете ли да го наберете?

— Какво?

— Да наберете телефона на момчето?

— О. Хъм. Добра идея. Момент.

Чуха се няколко изщраквания, после Селито каза:

— Свързвам ви с нашия човек в компютърния отдел, който го следи. Полицай? Говорите с детектив Сарнек.

— Ехо — обади се друг глас.

Бойл чу силен рокендрол. Тези нюйоркчани бяха невъзможни.

— Детектив… — Щатският полицай не се опита да каже името. — Тук е Джей-Ти Бойл от щатската полиция.

— Здрасти, колега.

— Хъм, здравейте. Можете ли да наберете телефона?

— Да, разбира се. Ще го активирам.

След малко се чу стандартното звънене на айфон. Звукът идваше от третия ред седалки. Бойл се приближи и видя една пътничка да бърка в страничното отделение на чантата си. Тя извади телефона, погледна го и се намръщи.

— Госпожице, правилно ли предполагам, че това не е вашият телефон?

Тя го погледна. Лицето й, заобиколено от синя и зелена коса, беше красиво, въпреки че според полицая обиците на носа и едната й вежда го загрозяваха.

— Не е мой — отговори тя. — Нямам представа как е попаднал тук.

Рон Пуласки влезе в лабораторията и Райм веднага се досети две неща: младежът беше открил нещо и се чувстваше адски неловко да го сподели.

— Новобранец?

Пуласки кимна енергично и потайно, ако е възможно двете да се съчетаят. Изобщо не ставаше за шпионин.

— В дневната — каза Райм. Огледа се.

Какво щяха да си помислят, ако знаеха…

Двамата минаха през коридора и влязоха в отсрещната стая.

— Какво откри?

— Изобщо не ми харесва да правя това, Линкълн.

— О, всичко е наред.

— „Всичко е наред“. Нали знаеш какво е характерно за този израз и подобния на него: „Няма за какво да се тревожиш“? Хората обикновено ги използват, когато нещо не е наред или когато има за какво да се тревожиш. На теб ти е лесно. Нали не си ти този, който току-що наруши закона.

Пуласки идваше от склада, където бе станала престрелката с участието на Едуардо Капиля — Ел Алкон.

— Съмнявам се, че и ти си го нарушил.

— Съмняваш се? Мястото беше запечатано. Ти знаеше, че беше запечатано.

— Това е място на престъпление. Бих предположил, че е запечатано. Но нямаше никого, нали?

— Не. Само беше оградено с лента. И имаше бележка да не се влиза. О, пишеше също, че влизането без разрешение е федерално престъпление.

— Нали не приемаш тези неща твърде сериозно, Новобранец?

— Тези неща? Федералните престъпления. От всички неща, които приемам сериозно, федералните престъпления са начело в списъка.

Райм се развесели. „Започва все повече да говори като мен“ — помисли си.

— Хайде по същество. Какво откри?

От чантата си Пуласки извади няколко листа.

— Балистичната експертиза и анализът на микроследи от докладите на обвинението и защитата. Снимки, диаграми.

— Добре. Разстели ги тук.

Пуласки подреди листовете върху старата орехова масичка, чиито крака завършваха с резбовани нокти. Райм ги прегледа.

— А пробите от Лонг Айлънд? — попита след малко.

С оглед на запазването на разследването на Ел Алкон в тайна, Райм бе наел частна лаборатория за анализирането на уликите, които Пуласки бе събрал от склада и беше занесъл там по-рано. Младият полицай отвори един плик с резултатите.

— Би ли обръщал страниците, Новобранец?

— О, извинявай.

Райм се зачете в дребния шрифт.

— Сега документите от ПЕРТ.

— Не стига че ме накара да прониквам незаконно на място на престъпление, ами трябваше да крада документи от централата на ФБР.

— Нищо не си откраднал, Пуласки. Не преувеличавай. Направил си снимки. Това е.

— Говориш като някой, който казва, че само е взел назаем часовник от бижутерийния на щанд в „Мейсиз“. Само казвам.

Кутията, която шофьорът на Лопес беше донесъл, не съдържаше всички доклади от огледи и анализи, а само онези, които щяха да бъдат представени в съда. Райм трябваше да види всичко.

От друг плик Пуласки извади още десетина листа хартия. На тях бяха отпечатани снимките, които бе направил в хранилището за веществени доказателства на ФБР с телефона си. Сложи ги пред Райм и започна да прелиства страниците като ги махаше, след като криминалистът ги прочетеше.

Така. Добре. Документите съдържаха много неща, от които Райм се интересуваше: следи от барут и вещества от ръцете и дрехите на Ел Алкон, следи от пода на склада, разположението на куршумите, които са били изстреляни — в стените, тавана, пода и телата на жертвите. Данните потвърждаваха, че върху оръжието не е имало отпечатъци от Ел Алкон, както бе казал Лопес, въпреки че по маншетите му били намерени следи от барут — където според наркобарона арестувалият го полицай го е докосвал с парче плат.

Райм прочете всичко още веднъж.

— Какво има, Линкълн?

Толкова ли беше прозрачен? Райм бе смаян от това, което откри.

Такъв провал? Поне можеше да бъде благодарен на адвоката на Ел Алкон, че се обърна към него и повдигна въпроса за фалшифицираните доказателства. Ако не беше топчестият, спокойно говорещ мексиканец, нарушенията никога нямаше да излязат наяве.

— Има ли проблем? — настоя Пуласки.

— Не, не. Ти си съкровище, Новобранец.

— Подиграваш ми се.

— Не, сериозно говоря. Тонът ми невинаги отразява истинските ми чувства. Това е качество, от което всички трябва да се пазим.

— Добре. Приемам. Кажи сега какво има. Ще имам ли проблеми заради това?

— Какви проблеми може да имаш, когато мисията ти служи на по-висша кауза?

Пуласки направи гримаса.

— Знаеш ли, Линкълн, баща ми винаги казваше, че не можеш да имаш доверите на човек, който отговаря на въпроса ти с въпрос.

— Ханк, има проблем.

Човекът, който изрече тези думи — строен, младолик помощник-прокурор — не прозвуча твърде разтревожено. Затова Хенри Бишоп, главен федерален прокурор на Източния окръг на Ню Йорк, запази доброто си настроение. Делото срещу Ел Алкон вървеше добре. Бяха свършили подготвителната работа и скоро щяха да преминат към солидните доказателства от криминалистичните експертизи.

Самият Бишоп също бе висок и строен мъж, макар че заради ръста си изглеждаше по-хилав, отколкото беше в действителност. Рус, гладко избръснат, той тренираше ежедневно във фитнеса и под костюма му „Брукс Брадърс“ се криеха яки мускули. Той отбеляза нещо в един списък — в който още много неща чакаха да бъдат зачеркнати — и вдигна очи.

— Да?

Лари Добс — когото Бишоп смяташе за свой главен помощник — продължи:

— Току-що получих обаждане от ПЕРТ.

Това бе отделът за криминалистика на ФБР.

— Чакай да уточним — каза Бишоп с хладен глас. — Това законно ли е?

— Да.

— Добре. Сега конкретно. — Бишоп седеше в кабинета си с изглед към Бруклин. На хоризонта се виждаше мараня. Дим от пожарите след земетресението, което бе станало наблизо. Прокурорът бе усетил труса в кабинета си.

Младият, закопчан до яката помощник-прокурор каза:

— Един униформен служител от Нюйоркската полиция е ходил да разпитва за случая.

— За нашия случай?

— Да — потвърди Добс.

— По-конкретно случая „Ел Алкон“, нали?

— Извинявай, Ханк. За случая „Ел Алкон“.

— Не „случая“. Има много „случаи“.

Добс, застанал от другата страна на масивното бюро, се поправи:

— „Ел Алкон“.

Бишоп измърмори замислено:

— Служител от Нюйоркската полиция. Задавал въпроси. Хъм.

Разследването срещу Ел Алкон включваше федерални и щатски престъпления, но Нюйоркската полиция бе отстъпила случая на федералните. Да, след като Бишоп постигнеше присъда срещу него, наркобаронът щеше да бъде съден и по наказателния кодекс на щата. Но тези обвинения щяха да бъдат черешката на тортата и до голяма степен безсмислени, тъй като мексиканецът никога нямаше да излезе от федералния затвор, за да излежи присъдата си в щатския. За какво тогава беше този интерес от Полицейското управление на Ню Йорк? Случаят „Ел Алкон“ не засягаше градската полиция.

Добс продължи:

— Униформеният влязъл в хранилището. Знаел всички кодове, номерата на делата, познавал хора в архива. Поискал да види доказателствените материали. Охраната му дала да види всичко, „защото бил с униформа и знаел всичко за случая“.

— Казваш „охраната“. Интересен избор на дума. Вече търсим виновен, а?

Добс бавно се залюля напред-назад. Хилавото му тяло кипеше от енергия.

— Просто ми хрумна. Охраната пуска униформен полицай, чието име не е в официалния дневник, и му показва всички материали. Цъ-цъ.

Да не повярваш. Бишоп попита:

— Кой е бил охрана? Някой специален агент?

— Не. От цивилните. От Министерството на правосъдието.

— Аха, добре. Може да падат глави. И ще падат. Но, моля, продължавай нататък.

— Полицаят казал, че става дума за свързано разследване.

— Свързано разследване, полицията на Ню Йорк? Няма логика. Окръг Насау — може би. Но не Ню Йорк. Не е в юрисдикцията на Нюйоркското полицейско управление, точка. Какво е казал?

— Нищо — отговори Добс. — Направо поискал материалите. Попитал дали може да направи копия, но охраната не позволила. Но е много вероятно полицаят да е направил снимки с мобилния си телефон.

— И таз добра — възкликна Бишоп.

— След като свършил, провел телефонен разговор…

— Добре, давай по-експедитивно. Какво направил служителят?

— Всъщност служителка. — Добс съобщи следващата новина с много доволен тон: — Чула го да казва: „Линкълн, вече имам всичко, което искаш. Нещо друго?“.

О, цивилната охрана била жена. Женски глави по-трудно ще се търкалят.

Бишоп се замисли.

Помощникът продължи:

— Линкълн. Като Линкълн Райм, мисля. Райм работи с полицията и знае много за ПЕРТ. Участвал е в създаването му. Написал е книга по криминалистика и огледи на местопроизшествия. Сега е в количка, знаеш ли?

— Инвалидна количка — измърмори Бишоп замислено. — За какво, по дяволите, са му нашите доказателствени материали? И неоторизирано копиране?

Опита се да си обясни какво става. Не успя. Махна на Добс да седне (той стоеше прав до този момент) и се обади на един приятел, инспектор в Нюйоркската полиция, да го попита дали знае нещо по въпроса. Казаха му обаче, че в Нюйоркската полиция не водят разследване срещу Ел Алкон. Да, смятаха го за пълен боклук, кой не мислеше така? Единствените смъртни случаи, които бе причинил в Ню Йорк, бяха от свръхдоза наркотици; престрелката се беше случила извън границите на града.

Бишоп затвори телефона и се загледа през прозореца. Тъмносивият дим още се издигаше. Пожарът бе сериозен.

Прокурорът мислено отхвърли няколко теории за участието на Райм. Ако наистина той участваше.

— Райм е пенсиониран, нали? Заради количката, както спомена.

— О, да, Ханк. От години. Работи като консултант. — Добс наистина кипеше от желание да се хареса.

— За полицията. За нас също, нали?

— Да.

— Работил ли е някога като консултант на защитата?

— Не знам. Възможно е. Много хора го правят.

— Ние имаме екип, който следи адвоката на Ел Алкон и останалите от неговото обкръжение, нали?

— Доколкото е възможно, Ханк — отговори Добс. — Той има много хора. От Мексико дойдоха десетина.

— Разбери дали някой от тях е ходил до дома или офиса на Райм.

— Добре.

— Веднага!

— Добре. — Помощник-прокурорът проведе телефонен разговор и след няколко минути затвори. — Леле. Чуй това, Ханк.

„Ох, давай направо“ — помисли си нервно Бишоп, но само вдигна въпросително вежди.

Добс заговори по-въодушевено от всякога:

— Тони Карерас-Лопес, главен адвокат на Ел Алкон от Мексико — под денонощно наблюдение е. Ходил е до дома на Райм в Сентръл Парк Уест днес. Преди това, непосредствено преди това, е минал през банката. „Чейз“. Забавил се вътре петнайсет минути. Отишъл при Райм и след това се прибрал в хотела си.

— Пари? Теглене? Превод?

— Не знам. Нямаме достатъчно основание за съдебна заповед, разбира се, затова няма как да научим повече подробности.

Дали Лопес бе наел Райм като консултант на защитата, за да търси дупки в тезата на обвинението?

„Нашият случай — помисли си Бишоп. — Моят случай.“

Затвори очи за миг. Не можеше да си представи какви дупки би могло да има. Разбира се, никой криминалист не е безгрешен, никой лаборант не е безгрешен. А човек като Райм винаги можеше да намери нещо, което да провали цялото разследване.

И да помогне на този долен боклук Ел Алкон да избяга от правосъдието.

След минута размисъл Бишоп реши, че няма да допусне това да се случи.

Той вдигна телефона и набра номер.

— Да, господин прокурор?

— Ела в кабинета ми.

— Веднага.

След миг в кабинета влезе късо подстриган мъж на около трийсет и пет, със сив костюм. Той кимна на Бишоп и Добс.

— Седни.

Мъжът седна и Бишоп продължи:

— Трябва да започнеш едно криминално разследване. Веднага. Тази вечер.

— Да, разбира се — каза специален агент на ФБР Ерик Фалоу, като извади бележник и химикалка от джоба си.

Дарил Мълбри от Службата за алтернативното разузнаване се обади отново:

— Здравейте. Линкълн, става все по-интересно и по-интересно! Първо, вашият неизвестен извършител — как го наричахте?

— Извършител четиридесет и седем.

— Първо, господин Четиридесет и седем е брилянтен крадец на диаманти. После изглежда, че е психопат и сериен убиец, който нарича себе си Обещаващия. А сега се оказва, че всъщност е наемник, изпълняващ мръсни поръчки в Бруклин. Въпреки че както изглежда, продължава да си бъде психопат. С този тип никога не е скучно.

— Дарил?

Мълбри се изкиска:

— Знам, че искате да говоря по същество. Първо, ето какво открих за вашия руснак. Или за един руснак. За някакъв руснак. Вероятно вашият. Първо, някои предварителни данни. Има канали, които шпиони и информатори от други страни, например Русия, използват, ако искат да дойдат в САЩ. Наричаме това „почистване“, тоест почистваме биографията им, като ги прекарваме през три-четири междинни спирки. Една последователност е доста често срещана: Москва-Тбилиси-Дубай-Барселона-„Нюарк“. Четири различни билета, с четири различни самоличности. Мислим, че това е направил този руснак. Няма конкретен човек, когото да можем да проследим на всички тези полети — заради отделните билети и различните имена. Но проверихме дневника за полетите и — шшшт, това ще бъде нашата тайна — намерихме нещо, което е постоянно във всичките.

— Багажът — прекъсна го Райм.

Сакс, която също беше в стаята, кимна:

— Регистрирал е чантите поотделно за всеки полет, но теглото им е едно и също.

Мълбри се засмя доволно:

— Ето, виждате ли, Линкълн, Амелия, казах ви, че точно такива като вас ни трябват в САР! Точно така. Каква е вероятността четирима различни мъже на четири различни полета да регистрират две чанти, които винаги да тежат точно дванайсет цяло и три килограма? Нула. Кадрите от камерите ще го докажат и съм сигурен, че много ще се зарадвате, ако ви осигурим ясни снимки на лицето му, но няма как да ги вземем от „Паспортен контрол“. Това би означавало да намесим Агенцията за национална сигурност и осигуряването на такива данни за вътрешно разследване би било… „незаконно“ е думата, която първа ми хрумва. Но сме убедени, че това е вашият човек. Паспортът за последния етап от пътуването, когато е пристигнал на „Нюарк“, е бил грузински. Йосиф Добинс. Нищо подозрително. И адресът му тук е фалшив — в Патерсън, Ню Джърси. Ще ви изпратим всички имена, които е използвал за полетите. Може да проверите хотелските регистри. Мисля обаче, че сега използва съвсем нова самоличност.

— Пет паспорта? — попита Сакс.

Мълбри само се подсмихна.

Райм му каза имейл адреса на Мел Купър и го помоли да изпрати имената от паспортите.

— Така — продължи Мълбри, — питахте за експлозива. Преди около седмица получихме предупреждение за пратка с незаконно оръжие, пренесена контрабандно на Източното крайбрежие: три пакета от по един килограм C4 и сандък с дузина лехаби.

— Какво?

— Бомби за взривяване на газопроводи. Лехаби. Думата е на иврит. Има две значения: „пламък“ и „връх на копие“.

Райм се замисли, че и двете описват доста добре гадните малки устройства.

— Изобретение на „Мосад“? — попита той.

Сега, след като беше нагазил във водите на шпионажа, Райм бе проучил различните разузнавателни служби по света. Никоя не беше по-находчива в избора на оръжия и тяхното използване от „Мосад“.

— Да. Използват се точно за това, за което казахте: имитиране на газов теч и експлозия. Кой знае колко къщи на терористи от „Хамас“ и „Хизбула“ са изгорели съвсем „случайно“?

Три пакета C4. Не знаеха колко експлозив е използвал престъпникът за взривните устройства в шахтите на „Нортийст Джио“. Можеха да очакват, че е запазил поне за още едно „земетресение“. Също и още няколко лехаби. Колко още кръв смяташе да пролее?

Мълбри продължи:

— Сега, моля те, Линкълн, изплюй камъчето. Какво означава всичко това?

— Нали следиш новините за земетресенията в Ню Йорк? И пожарите?

— Да, разбира се. Това е голяма новина, навсякъде.

Сакс обясни, че Извършител 47 създава фалшиви земетресения и придружаващи ги пожари.

— Значи за това е използвал устройствата. Хъм. Умно.

Работата на Мълбри като директор на САР беше да измисля — логично — алтернативни начини за борба с врага. Симулирането на земетресения за замаскиране на палежи беше точно по специалността на САР. Мълбри видимо се впечатли.

— Защо го прави?

— Още не знаем — отговори Райм. — Най-логичното предположение засега е: за да причини спиране на сондажите. Някой не иска геотермалната централа да заработи. Не мислим, че става дума за политически тероризъм.

— Съгласен съм. Доставката на C4 и газовите бомби предизвика известно безпокойство — както е нормално в такива случаи, разбира се — но анализирахме информацията и не успяхме да свържем експлозивите с някоя от известните терористични групи. Ще следим тази линия.

— Ще ви бъдем благодарни — каза Сакс.

— След като така или иначе сме се чули…

— Да, Дарил?

— Получих твоя имейл за дванайсетичното кодиране — и че никой в полицията на Ню Йорк или ФБР никога не го е използвал. Благодаря още веднъж за помощта. По този въпрос има ново развитие. Не успяхме да разчетем съобщенията, но проследихме движението на две от тях. До един хотел — хотел за дългосрочно настаняване — в близост до река Сена в Париж. На Левия бряг. Били ли сте там?

— Не. Продължавай.

— Прекрасно е — съвсем различни аромати и усещания. И културата… Хемингуей, Симон дьо Бовоар, Жан-Пол Сартр, екзистенциалистите. Малко се отклоних.

Вярно беше.

— Екип от ЕВИДИНТ успя да проникне в хотела, но стаята била измита. Буквално: обилно белина и перилни препарати за заличаване на ДНК и пръстови отпечатъци. Следи от шкурка за изчистване на нещо от пода и полиуретаново лепило на местата, където могат да попаднат частици, след което е отлепено. Искам да кажа, че който и да е бил този човек или група, били са много, много добри. Но са пропуснали едно нещо, малко парче метал. Няма го в базата данни за метални части. Самоделно. Анализирахме го. Съдържа радий. Не пречистен като за ядрени експлозиви, но може да се използва в „мръсни“ бомби. Тази новина доста ни разтревожи. Дали ще можете да погледнете?

— Разбира се, Дарил. Кажи ми как изглежда парчето.

— Гъвкаво, еластично, сребристо на цвят. Типично за механични детонатори. В момента има тенденция на отказ от електронните устройства. Знаеш ли, че редица електромагнитни импулси могат да повреждат цифровите детонатори.

— Изпрати ми го.

Райм каза адреса си.

Едва приключил разговора с Мълбри, телефонът му пак иззвъня. Обаждането бе от Отдела по криминалистика в Куинс. Райм превключи на високоговорител. Служителят съобщи, че пръстовите отпечатъци по и около газовите тръби в мазето под апартамента на Клеър Портър близо до „Кадман Плаза“ са или от домоуправителя, или много стари, но и в двата случая не дават съвпадения в базата данни ИАФИС. Катинарът лесно можел да се отвори с обикновени инструменти и този, който го е направил, явно си ги беше взел, след като си е тръгнал. От местния участък му казали, че разпитали в квартала, но никой от наемателите и живущите в околните сгради не е видял мъж с каска и светлоотразителна жилетка.

Докато Райм говореше с детектива в Бруклин, Лон Селито също го беше търсил.

Криминалистът му се обади в полицейската централа на „Полис Плаза“ 1 и пак включи на високоговорител.

— Имам новини. Вимал е изпратил телефона си да се повози. Един патрул е спрял автобуса в Пенсилвания. Телефонът бил пъхнат в чантата на някакво момиче. Тъй че пак е в неизвестност. Хитър ход.

— Ясно — въздъхна Райм. Наистина хитро.

— Има два часа преднина — отбеляза Сакс, — накъдето и да е тръгнал. Сигурно се е придвижил с влак или друг обществен транспорт до Джърси, до някоя по-малка автогара. Или до Уестчестър.

Райм разказа на Селито за разговора си с Мълбри. Накара Купър да изпрати на детектива имената от четирите паспорта, използвани от извършителя.

— Добре, Линк. Ще пратя хора да проверят в хотелите.

Райм напомни, че според Мълбри престъпникът най-вероятно използва друг документ за самоличност.

— Да, логично — измърмори Селито. — Но трябва да проверим.

— Сега нещо интересно, Лон. — Райм му каза за взривните материали, за които бе съобщил Мълбри.

— Газови бомби на израелското разузнаване? Без майтап?

— Дарил продължава наблюдението.

— Има още нещо, което трябва да знаеш, Линк — каза Селито. — Тактическият отряд и сапьорите са говорили с кметството. Решили са да не изпращат роботи в шахтите на геотермалния обект. За да го обезопасят, са сложили бомбени щитове над отворите. Смятат, че при следващ взрив хората в района ще имат най-малко десет минути, за да се евакуират. И пожарната е изпратила допълнителни коли и екипи на мястото около геотермалния сондаж — тъй като това е центърът на атаката. Ако има друг взрив, ще са готови да се отзоват при първия сигнал за пожар. И…

Мълчание.

— Лон?

— По дяволите! — промърмори лейтенантът.

— Какво има?

— Току-що видях една телеграма: Четиридесет и седем е убил още някого.

— Пак ли годеници? — попита Сакс.

— Не. — Последва пауза, докато Селито четеше. — Но има връзка. По някакъв начин. Трябва да има. Жертвата е Киртан Боши. На възрастта на Вимал, индиец. Работел в диамантения бизнес. Чирак шлифовчик. Също като Вимал. Едва ли е съвпадение.

— Как е станало? — попита Сакс.

— В мазето на едно кафене в Модния район. На около една пресечка от мястото, където работел. — Селито замълча за момент. — Някой от служителите току-що намерил трупа, но изглежда, че е убит около обяд днес. Кучият син смазал гръкляна му. Убил го с макетния нож.

— Киртан вероятно е приятел на Вимал и е знаел къде живее. И вероятно е дал адреса му.

— Да. Убиецът го е измъчвал. Голяма каша. Освен това е отрязал безименния пръст на Киртан и го е напъхал в устата му. След смъртта, но все пак…

— По дяволите — промърмори Сакс.

Райм погледна към нея.

— Разпитахме всеки, който познава Вимал във всеки магазин в Диамантения квартал, Джаксън Хайтс и други части на Куинс и Бруклин. Не ми хрумна да търся шлифовчици в Модния район. Но Четиридесет и седем се е сетил. Оказа се по-умен от мен.

„От нас — мислено я поправи Райм. — Оказа се по-умен от нас.“ Но знаеше, че няма да я успокои, ако й го каже. Амелия Сакс смяташе всеки провал, в който е участвала, колкото и малка да е била ролята й, за свой собствен.

Селито каза:

— Сега има адреса на Лахори, но сигурно не знае, че момчето е избягало. Амелия, кажи на твоите хора, които охраняват къщата, да не се набиват на очи и да очакват Четиридесет и седем да се появи.

— Ще го направя. Но мисля, че той е твърде умен, за да се хване на такъв капан. — Тя въздъхна. — Ще отида да направя огледа в кафенето.

Селито й даде адреса и тя излезе бързо от хола, като подръпваше разсеяно якето си. Миг по-късно Райм чу ръмженето на мощната й кола и свиренето на гуми.

Той обърна очи към прозореца и се взря в сивкавия здрач.

Значи Извършител 47 бе прекарал един цял ден миналата седмица в залагане на газови бомби за имитиране на пожари след земетресенията. Вероятно имаше и още и дори властите да обявяха, че земетресенията са били фалшиви, това не променяше факта, че експлозивите са заредени да се взривят.

И дори ако сега плановете му бяха разкрити, Извършител 47 нямаше стимул да махне устройствата или да издаде на полицията къде са.

Резервният план на Обещаващия.

Владимир Ростов караше крадената тойота по улиците на Куинс. В Източен Елмхърст, за да бъдем точни.

Горе-долу внимателно. Той бе свикнал да шофира в Москва, където не се налагаше много да внимава; в задръстванията нямаше голям риск от сблъскване с висока скорост.

Тук обаче криволиченето му се дължеше на факта, че се опитваше да рови под дясната седалка, докато караше. При един рязък завой беше изстрелял сандвича си с говеждо някъде между седалката и дясната врата.

Къде, по дяволите, беше?

Най-после напипа едно ъгълче, разкъса хартията със зъби и започна да дъвче студения, но все още вкусен сандвич.

„Защо, по дяволите, нямаме такива в Москва?“

За три минути сандвичът и картофките бяха погълнати. Той се оригна и запали цигара. Бе забелязал, че в Америка много малко хора пушат в колите си; за разлика от Русия. Разбира се, след като свършеше с Вимал, с пиленцето, щеше да се погрижи колата доста да попуши. Това беше шега: единственият начин да се отърве от уликите в колата, беше да я изгори до тенекиите — какъвто израз имаше в руския престъпен жаргон. Обикновено колата, предназначена за фламбиране, съдържаше само улики. Понякога труп. Понякога, според настроението на изпълнителите, човекът вътре можеше все още да не е труп, а само вързан във возилото.

Ростов отново си представи онова червенокосо пиленце, полицайката. Фантазията му се развихри: жената като краварка. Владимир Ростов обичаше романите на Луис Ламур за Дивия запад. За него те бяха изящни бижута, приключенски разкази, даващи верен поглед върху живота в онзи период. Русия имаше казаците и татарите. Но нищо романтично нямаше в похожденията на мародери, пияници и изнасилвачи. Американският Запад… ах, било е героично време! Той имаше всички филми на Серджо Леоне. Също филмите на Джон Форд, с Джон Уейн. А нямаше по-добър уестърн от „Дивата орда“ на Сам Пекинпа.

Ростов понякога си фантазираше, че живее в онези времена. Германските заселници били в Мексико, испанците и португалците — в Южна и Централна Америка, французите — в Канада и на Карибите.

През XIX век би трябвало да е имало и някакви руснаци в Новия свят.

О, как искаше да е един от тях.

Със своя револвер и кон. И бърбън, разбира се.

И курвите.

Отново се замисли за червенокосата краварка, със син диамант на белия пръст.

Неговият син диамант, неговият бял пръст.

Зави и намали. Владимир Ростов беше горд от себе си за това, че надхитри полицайката краварка.

Защото знаеше къде отива Вимал Лахори.

Действаше по резервния си план.

Когато си поговори с Киртан в мазето на закусвалнята в Модния район, Ростов бе научил повече за Вимал, отколкото само името и адреса. Порязване тук, порязване там. Той научи, че Вимал има приятелка.

„Ще ти кажа, но не я наранявай!!“ — написа Киртан (да не забравяме, че беше с премазан гръклян).

— Не, не, пиленце. И косъм няма да падне от главата й. Само искам да говоря с Вимал. И на него нищо лошо няма да направя. Честна дума.

Ростов трябваше да прочете два пъти отговора, за да го разбере — ръката на хлапето трепереше прекалено много. Посланието гласеше: „По-скоро ще умра, преди да ти кажа, ако я нараниш“.

Каква глупост!

— Косъм от главата й. Честна дума.

Ростов се наведе и плъзна ножа по нокътя на младежа.

След три минути, хоп. Приятелката на Вимал се казваше Адила Бадур. И живееше в Ийст Елмхърст в Куинс, на един-два километра от дома на Вимал.

Ростов провери в „Гугъл“ и се увери, че действително на адреса живее някой си Мохамед Бадур. И да, имал две дъщери, Адила и Талия, съответно на двайсет и две и на десет. За съжаление в интернет нямаше снимки на двете сладурани. Някои родители са толкова предпазливи.

— Някой друг? — попита Ростов. — С когото Вимал да е близък?

Киртан енергично поклати глава. Последният му жест. В следващия момент Ростов преряза гърлото му. Правеше му услуга, замисли се той. Хлапето щеше да живее до края на дните си с чувство за вина, че издаде Вимал и приятелката му.

След смъртта му — която отне няколко агонизиращи минути — Ростов отряза кутрето му и го пъхна, без да маха грозния пръстен, в отпуснатата уста на Киртан. В изявите си Обещаващият не трябваше да се ограничава само с диамантите на пръстите на развратните годеници.

Адила Бадур…

Скоро щеше бъде пред дома й.

На един светофар Ростов извади кърпа от джоба си и се изкашля в нея. „Мамка му“ — помисли си гневно. Това щеше да го мъчи цял живот. Заради цигарите, разбира се. Щеше да спре пушенето някой ден. Тогава щеше да се оправи.

Запита се дали тази Адила е секси. По принцип Ростов предпочиташе бели жени. Но откакто си мислеше за персийските пиленца Котето и Шехерезада, беше готов да се позабавлява и с някое по-мургаво момиче. По дяволите, нямаше значение дали е секси. Той беше гладен. Имаше нужда от жена. Сега.

О, да, и Обещаващия щеше да спази обещанието си към Киртан. Каквото и да се случеше с нея, нито косъм нямаше да падне от главата й.

— Ще бъде приключение.

— Приключение — повтори Адила Бадур, явно притеснена от избора на думи на Вимал. — Как си го представяш? Като някоя компютърна игра? Като в „Хобит“?

Бяха в задния й двор. Семейство Бадур имаха хубава къща, тухлена, с червена дървена облицовка, в Ийст Елмхърст в Куинс, на около километър и половина от тази на родителите на Вимал. Кварталът включваше летище „Ла Гуардия“ и в дни с неблагоприятен вятър жителите трябваше да търпят бръмченето на самолети, прелитащи над самите им домове, за да кацнат на писта 4. Днес бе сравнително тихо.

Къщата на семейство Бадур беше по-голяма от тази на Лахори: бащата на Адила имаше добра работа в голяма технологична компания, а майка й — като неговата беше медицинска сестра. Имаха двор с добре поддържана градина, което беше рядкост в този квартал.

За Вимал обаче най-добрата придобивка бе самостоятелният гараж зад къщата, с изход към задна уличка, обща за няколко къщи.

Най-хубавото беше, че точно в тази мухлясала постройка Вимал и Адила за първи път се целунаха — дръзко на задната седалка на субаруто на майка й — след като родителите й си бяха легнали, разбира се. Тук се престрашиха да се опипват, докосват, вкусват и накрая, когато съвсем се разгорещиха — да разкопчаят предпазливо някое и друго копче или цип.

Сега обаче настроението беше друго. Единствената точка от дневния ред беше бягството.

Вимал я заведе в гаража, за да не ги види никой, макар че не се безпокоеше, че мъжът със скиорската маска може да ги е открил — това изглеждаше невъзможно. Не искаше обаче съседите да го видят и да се обадят на баща му.

Адила се облегна на колата си, стара тъмнозелена „Мазда“ (от нея също имаха хубави спомени, въпреки че задните седалки бяха нелепо тесни). В гаража нямаше място за втори автомобил. Останалата част беше заета с изтъркана работна маса и разкривени кашони с избелели надписи, описващи съдържанието им. „Чиниите на мама“. „Дрехи за даряване“. „Учебници/пелени“.

— Не се опитвам да омаловажавам нещата — каза Вимал. — Искам да кажа, че ще бъде промяна за теб.

— Калифорния? — попита тя. — Защо Калифорния?

— Била ли си там?

Адила го погледна замислено и наклони глава.

— В далечна земя, на запад, много отдавна имало магическо място далеч от хората.

Вимал въздъхна. Сега тя му се подиграваше.

— Исках само…

— Дисниленд, Леголенд, Сан Франциско, „Йосемити“. Карах ски през юли в Мамот.

— Не исках да прозвучи, сякаш ти си… как е думата?

— Млада, глупава, наивна?

Той въздъхна, но само за миг. После се окопити.

— Е? Хубаво ли беше?

— Вим! Разбира се. Това няма нищо общо. Как можеш просто да се вдигнеш и да тръгнеш… и да очакваш, че аз…

— Не очаквам.

— … ще дойда с теб?

— В Калифорнийския университет имат хубава програма по скулптура. И страхотен медицински факултет. Проверих. — Той хвана ръката й.

— Не е време за тези неща. — Тя присви кафявите си очи. — Ти си свидетел на убийство. Разбираш ли, че сега обстоятелствата не са нормални? Осъзнаваш ли това? Шегуваш се за приключения. Това е сериозно!

— Не казвам да се метнем на влака още днес. Аз ще отида, ще намеря място и…

— Влак до Калифорния? — Красивите й, изваяни вежди се сбърчиха. — О, не можеш да летиш, защото си в списъка за издирване. Хората не вземат влак, за да прекосят цялата страна, Вим. Това говори ли ти нещо?

Той не отговори.

— Ще си помислиш ли?

— Вим, просто му кажи, че не искаш да шлифоваш повече.

Той пусна ръката й и отиде до малкия прозорец на страничната стена на гаража, замазан и наполовина скрит от избуялите бурени отвън. Засмя се леко на думите й, които тя изрече като нещо между другото, но всъщност бяха целият смисъл на неговата борба.

Баща му бе човекът, от когото полицията не можеше да го защити.

Човекът, от когото Вимал бягаше по-отчаяно, отколкото от убиеца.

Вимал обичаше Адила Бадур. Беше се влюбил в нея още от първата им среща. Това бе станало в едно кафене в Гринич Вилидж — едно от онези старомодните, много отпреди епохата на „Старбъкс“. Тя изучаваше подробна схема на сърцето в един учебник по анатомия и шепнеше имената на вените, артериите и мускулите — или онова, което студентите по медицина трябваше да знаят за този орган, тоест вероятно всичко.

Той седна до нея и отвори книгата си за Микеланджело.

Разговорът за разчупване на леда беше, разбира се, на тема анатомия. Плът и кръв в единия случай. Мрамор в другия.

Започнаха да излизат скоро след това и от тогава поддържаха стабилна моногамна връзка. От самото начало Вимал често мислеше за брак. Понякога женитбата му се струваше реална цел, която може да се постигне с практическо планиране, както при повечето двойки. В други дни, по-често, тяхното „да“ изглеждаше толкова възможно, колкото да размахат ръцете си и да полетят.

Същински Ромео и Жулиета.

Лахори бяха кашмирски индуисти. Кашмир е прекрасен район в Южна Азия, но от векове е център на конфликти. За него претендират Индия, Пакистан и на моменти Китай. Повече от хиляда години властта в региона или части от него преминава в ръцете ту на индуистки, ту на мюсюлмански, ту на сикхски водачи — и накрая на британците, разбира се, които измислили едно от най-странните названия на тази част от света — Княжеския щат. В последните години индуисткото население на Кашмир, основно сарасвати брамини, живееха в Кашмирската долина. Те бяха около 20 процента от жителите на региона, умерени в своите религиозни практики и успешно съчетаваха духовния и социалния живот, избягвайки, доколкото бе възможно, тлеещите противоречия.

Неизбежно мирът и уединението не продължиха дълго. През 80-те години на XX в. бе възникнало военизирано движение за независимост на Кашмир, съставено главно от радикално настроени мюсюлмани. Целта им беше етническо прочистване и в резултат в края на 1990 г. над 150 000 кашмирски индуисти бяха избягали в Индия. Който останеше, рискуваше да бъде убит. В крайна сметка в долината бяха останали само няколко хиляди индуисти.

Вимал бе роден в САЩ и не познаваше от личен опит тези събития — които, разбира се, не се изучаваха по история в американските училища. Но той познаваше в подробности историята на движението за независимост, изнасилванията, убийствата и после бежанската вълна, защото баща им редовно говореше по темата на него и Съни. Баща му вече е бил в САЩ, когато се е случвало това, но много негови роднини били принудени да напуснат домовете си, оставяйки всичко зад себе си, за да бъдат преместени в Индия — в пренаселената, мръсна столица Делхи. Няколко по-възрастни лели и чичовци бяха починали преждевременно и баща му бе сигурен, че е заради преместването.

Дипро Лахори мразеше страстно всички мюсюлмани.

Адила Бадур например — ако знаеше за нея.

Нямаше значение, че семейство Бадур живееше в Америка от повече поколения, отколкото баща му, и че техните предци не са имали никаква връзка с радикалистите в долината и винаги са били умерени в религията си и със светски мироглед. И нямаше никакво значение, че мюсюлманите в Индия страдаха по същия начин от ръцете на индуисткото мнозинство.

Не, никакво значение нямаше.

Каква ирония: баща му най-сетне неохотно се беше отказал да настоява за традиционния брак по споразумение за синовете си; Вимал можеше да се ожени за което иска индуистко момиче (макар че татко му понякога напомняше, че Акбар Велики, най-прочутият владетел на Моголската империя, и придворните му предпочитали кашмирски жени за съпруги и — да, наистина го каза — наложници, заради тяхната красота).

Може би в крайна сметка, след силен натиск от страна на майка му бащата на Вимал би могъл да приеме не-индийка.

Но мюсюлманка?

Никога.

Но точно мюсюлманка, пиеща чай в Гринич Вилидж и разглеждаща схемата на човешко сърце, бе пленила това на Вимал.

Сега той се обърна към нея, облегната на колата и скръстила ръце.

Адила повтори:

— Кажи му. Трябва.

„Опитах се — помисли си Вимал. — И се озовах затворник в собственото си мазе.“

— Ти не го познаваш — каза й той.

— Аз съм мюсюлманка, Вим. И моите родители са такива.

Тишината, която настъпи в гаража, изведнъж бе нарушена от тропането на дъждовни капки — силно, тъй като покривът не беше изолиран. Вимал погледна нагоре и видя изоставено птиче гнездо.

Адила каза с примирен тон:

— Прави каквото сметнеш за добре. Имам още три години в Ню Йорк. След това стаж, който може да бъде гъвкав. Може в Калифорния. Ще се опитам да го уредя. Но трябва да изкарам тези три години тук.

Думите й не бяха заплаха, в никой случай. Адила никога не заплашваше. Тя просто и ясно посочваше неоспоримата истина: за тези три години можеха да се случат много неща.

— Ти все пак ще заминеш, нали?

Той кимна.

Тя затвори очи. И го прегърна силно.

— Имаш ли пари?

— Горе-долу.

— Аз имам…

— Не.

— Можеш да вземеш назаем. Имам една позната в Глендейл.

— Къде е това?

Тя се засмя:

— В Лос Анджелис. Поразучи малко. Една година беше дошла да чете лекции в Нюйоркския университет. Тя и мъжът й са добри хора. Чакай тук. Талия е вкъщи.

Родителите на Адила не знаеха, че тя излиза с Вимал, но тя беше близка със своята по-малка сестра и тримата бяха ходили няколко пъти заедно на кино и да хапнат набързо. По-добре беше без свидетели.

На работната маса Вимал забеляза телефона, ключовете и портфейла на Адила. Това му даде идея. Можеше да вземе колата й назаем и да отиде до някое предградие, където има гара, Уестчестър например. Щеше да я остави там. Адила можеше да отиде с влака да си я прибере. А Вимал щеше да купи билет до Олбъни и там да се прехвърли на друг влак, за да продължи на запад.

Прибра ключовете в джоба си. Тя щеше да разбере.

Вимал спря. Чу бръмчене на кола отвън, после свирене на спирачки. Двигателят замлъкна. Вимал погледна навън, но не видя колата.

Едва ли имаше опасност. Сигурно беше някой съсед. Той отново си каза, че вероятността убиецът да намери дома на Адила е нищожно малка.

Облегна се на масата и зачака своята Жулиета да се върне.

Какво време само.

Докато се качваше по задното стълбище в къщата, Адила си мислеше, че може да разбере желанието на Вимал да избяга от баща си. Нейният — както бе казала — понякога също командваше прекалено много. Може да звучи странно, но в тяхното уж патриархално семейство, майката бе по-властният родител. (Обратно на семейството на Вимал.) След като се дипломираше, Адила щеше да търси стаж и ординатура далече от обсега на майка си.

Но не твърде далеч. Може би в Кънектикът (обожаваше есенните листа). Може би в Лонг Айлънд.

Но не по-далеч.

Калифорния ли? Не, разбира се.

И за Вимал също не беше добре. Но тя предполагаше, че няма нищо лошо да го остави да замине сега, да поживее на Западното крайбрежие за известно време. Докато хванат онзи психопат.

Тя надникна в хола и видя Талия на дивана. Десетгодишното момиченце носеше тениска „Финиъс и Фърб“ и дънки. Адила се усмихна сама на себе си. Какво дете на нашето време! Момиченцето пишеше текстови съобщения на същия телефон, който дънеше музика в огромните розови слушалки на главата й, и гледаше разсеяно анимационен филм по канала „Дисни“ на изключен звук.

Адила се качи на втория етаж, влезе в стаята си и погледна един плакат на стената: периодичната таблица на химичните елементи, всеки от които бе представен с различен японски герой, от Моряк Луна за водорода до Вегета за унунокция. Беше го направила сама, вдъхновена от подобен, който бе видяла в интернет. Тя се усмихна развеселено, когато си спомни споровете с майка си, когато в средните класове на гимназията искаше да закачи други плакати на стените: момчешки състави. Макар че момчетата на тях не я интересуваха и тя не слушаше музиката им. Правеше го в знак на протест.

„Колко зряло от моя страна“ — помисли си.

Извади чековата си книжка от една папка и седна за момент. Адила имаше прилична банкова сметка. Бе работила на няколко места още като гимназистка и въпреки че следването й беше безбожно скъпо, студентският й кредит покриваше по-голямата част („денят на равносметката“ беше чак след няколко години). Тя погледна баланса си. Въздъхна. Написа на Вимал чек за две хиляди долара.

Скъса го от книжката; шумът прозвуча странно и обезпокоително, като нещо хирургично. Спомни си раната на Вимал и как той отказа да отиде в болница.

Пак въздишка.

Слезе в кухнята и точно когато се насочваше към задната врата, чу познато щракване.

Отварянето на главната врата.

О, не! Сигурно майка й се беше прибрала по-рано. Но защо през главната врата? Майка й паркираше в задната уличка, до гаража.

Адила се приближи до входа на кухнята и надникна зад ъгъла в хола. Вцепени се и едва не извика.

В антрето стоеше мъж в черно яке, скиорска маска и един от онези ножове за картон в дясната ръка и се оглеждаше. Забеляза Талия и тихо се приближи зад гърба й.

Не, не, не!

Адила се дръпна назад, огледа се и изтича до кухненския плот. Миг по-късно, въоръжена с двайсет и пет сантиметров месарски нож, излезе в коридора. Погледът й беше леден.

Мъжът примигна, погледна ножа и се усмихна.

— О, пиленце. Я да видим какво имаш там. Ти си голямата, Адила.

Това сигурно беше убиецът.

— И сладката малка Талия, моите пиленца.

Откъде знаеше имената им?

— Какво искаш?

Гласът й бе решителен. И наистина, тя не изпитваше нито грам страх. Каза си, че този човек е инфекция, спукан кръвоносен съд, счупена кост. Това беше клиничен проблем, с който тя трябваше да се справи.

Той пристъпи към нея. Тя вдигна ножа на нивото на кръста си. Заостреният край сочеше нагоре. Беше научила това от един шпионски филм.

Той примигна и спря.

В другата му ръка се появи револвер, извади го от джоба си.

Тя се поколеба за част от секундата. Но решителността й бързо се върна. По някаква причина, Адила се усмихна.

— Един изстрел. Съседите са си вкъщи. Ще чуят. Полицията ще те арестува.

Той кимна към сестра й, все още вглъбена в екрана и цифровия звук.

— Какво слуша? — попита със странен чужд акцент. — Музиката, която децата слушат сега. Много, много глупости, не мислиш ли? Аз обичам струни, обичам гладък рок, ти знаеш какво е това.

— Пари ли искаш? Телевизора?

Той погледна.

— Шейсетинчов „Сони“? О, да, да. Ще ми помогнеш ли да го занеса до колата? Благодаря, пиленце. Не, не. Знаеш какво искам. И ще ми кажеш.

Той отново насочи револвера към главата на Талия.

— Не — изрече Адила и направи крачка към него. Все още държеше ножа. — Не насочвай това към нея. Махни го.

— О, но ти си сигурна, че няма да стрелям. Страх ме е от шума. Така че защо се притесняваш?

— Веднага!

Той се поколеба, но после насочи револвера към пода.

— Ако ти кажа каквото искаш да знаеш, ще си тръгнеш ли?

— Кога се прибират родителите ти?

— Скоро — каза тя.

— И баща ти е полицай или войник с голям патлак, който носи през цялото време. Нали? И знае карате, като Брус Лий.

— Не. Но колкото повече хора има, толкова си по-прецакан.

— Ха! Не, не, мисля, че вкъщи няма да има никой още дълго време. Ти имаш хубав нож, аз имам нож. Може да си поиграем и да видим кой ще наръга другия първи.

Мъжът се ухили налудничаво.

Талия все още нямаше представа за драмата, която се разиграваше зад нея. Малката й, съвършена глава кимаше в такт с песента.

Сега мъжът насочи револвера към Адила.

— Нямам време за глупости. — Лицето му стана сериозно. — Къде е Вимал?

— Не знам.

— Да.

Той пак прибра пистолета в джоба си и с палец избута острието на ножа напред. Пристъпи по-близо до Талия.

Адила се приближи към него. Гърдите й се надигаха от дълбокото й дишане, сърцето й биеше лудо, кръвното й налягане беше скочило, мислите й бяха маниакално ясни, адреналинът й се покачваше с всяка секунда.

Сините очи на мъжа бяха студени като стъклени мъниста. Той щеше да убие детето със същата лекота, с която говореше с нея.

Но изведнъж се намръщи. Вирна глава.

В далечината се чуха сирени.

Най-сетне!

Той погледна зад Адила, в кухнята — на стената, където вратичката на аларменото табло зееше отворена. Преди да вземе ножа, Адила бе натиснала паникбутона.

Мъжът присви рамене и очите му засвяткаха яростно. Замахна към Талия, като може би си мислеше, че ако я отвлече, ще може да я размени за Вимал.

Това нямаше как да стане. Адила скочи към него и вдигна ножа. Без план, без стратегия, просто замахна с острието към лицето му толкова бързо, че металът стана почти невидим.

Мъжът бе много по-едър от нея и, разбира се, много по-силен — и без съмнение имаше опит с ножовете. Но не очакваше такова нападение и се олюля назад. Адила застана между него и Талия.

Той остана неподвижен за миг и тя очакваше да извади револвера и да застреля и двете. По някаква причина обаче (може би защото носеше маска и Адила нямаше как да го разпознае) не го направи. Но със сигурност би убил само защото беше луд.

Сирените се усилиха.

Той се намръщи.

— Шибано пиле. Няма да те забравя. Ще се върна за теб.

Избяга от предната врата. Адила изтича след него на верандата. Видя го как се метна в една червена тойота и потегли с пълна газ. Адила не успя да види номера на колата.

Тя изтича обратно при сестра си и я вдигна на крака. Слушалките паднаха от главата момиченцето и то изпищя от изненада и страх.

— Какво?

— Ела с мен.

— Защо? Аз…

— Веднага! — изкомандва по-голямата сестра.

Талия кимна бавно, в очите й личеше страх. Гледаше ножа.

Адила хвана сестра си за ръка и изтича през задната врата в гаража.

Там Вимал гледаше през прозореца.

— Чувам сирени — каза той. — Какво е това…

Замълча, когато видя ножа и сълзите на Талия.

— Той беше тук — рязко прошепна Адила. — Онзи мъж беше тук.

— Кой мъж?

— Знаеш кой! — сряза го тя.

— Не! Къде е?

— Избяга. Обадих се в полицията.

— Добре ли си?

С още по-тих и едновременно по-гневен глас, тя отговори:

— След бой с нож? Разбира се. Идеално се чувствам.

— Какво? — Той се втренчи в нея.

Тя хвърли поглед през прозореца — за да е сигурна, че нападателят не се е върнал.

— Трябва да вървим. Тръгвай! Сега. Ще отидем в Уестчестър. Ела с мен сега, ще ме оставиш на някоя гара.

— Не — отсече тя.

— Да, качвай се в колата. Моля те. Ей, Тал, искаш ли да се повозим? — Вимал се насили да се усмихне.

Талия се скри зад сестра си, като бършеше сълзите си.

— Какво става? — проплака.

— Всичко е наред — опита се да я успокои Вимал.

— Не, не е наред — прошепна Адила.

Вимал отвори вратата на гаража и погледна навън.

— Чисто е — каза и се настани на шофьорската седалка в колата. — Качвайте се. Вземи си телефона и чантичката. — Кимна към масата. — Ще се обадим в полицията и на родителите ти по пътя.

— Не — прошепна тя.

— Трябва да замина! И не искам да те оставям тук.

Тя се усмихна нежно. Приближи се до прозореца. И се наведе.

— Няма ли да дойдеш? — попита той.

— Не.

Тя се наведе и го целуна.

— Обичам те — прошепна той.

— И аз те обичам — каза тя. И заби ножа в предната гума, която леко потрепери, изсъска и спадна за части от секундата.

Вимал Лахори беше под охрана. Най-накрая.

Техният извършител — Обещаващия — бе научил адреса на приятелката му и беше отишъл там, явно за да я измъчва и така да я накара да издаде младежа. Но младата жена бе запазила достатъчно присъствие на духа, за да се обади на полицията и да се бори с него.

В хола Райм научи тези подробности от Амелия Сакс, която му преразказа разговора си с младежа в една охранявана квартира на Нюйоркската полиция на Стейтън Айлънд.

Тя обясни, че полицаите, пристигнали на мястото на инцидента няколко минути по-късно, се обадили за подкрепление за издирването на автомобила на престъпника — червена тойота, неизвестен модел — а после докладвали, че са задържали Вимал.

Младежът бил сърдит, но готов да съдейства. Тя го беше разпитала в квартирата на Стейтън Айлънд, където щеше да остане под охрана. Вимал обаче не могъл да даде никакви полезни идеи. Обяснил, че не се е явил в полицията от страх, но Райм подозираше, че главната причина беше семейната драма, за която бе загатнала Сакс. Тя съобщи също, че е намерила парченца камък в джоба на Вимал — от същия кимберлит. В тях имало малки кристали, вероятно диаманти, и Райм се запита дали не става дума за някой от камъните на Пател, който младежът е решил да запази. Ако беше вярно, това също би могло да бъде причина да не отиде в полицията.

Младежът разказал, че в деня на убийството на Четиридесет и седма улица тъкмо се връщал от задача, възложена му от Пател, и така попаднал на ужасната сцена. Обадил се на спешния телефон и разказал какво е видял.

Сакс добави, че Вимал не знаел нищо за откраднатите сурови диаманти и че Пател не е споменавал нищо за проблеми със сигурността. Бижутерът не изглеждал загрижен заради навъртащи се около магазина съмнителни типове или необичайни телефонни обаждания. Нямало посещения на случайни клиенти, които да се преструват, че се интересуват от диаманти, но всъщност оглеждат камерите и охраната. Доколкото бе известно на Вимал, Пател не е имал конкуренти в бизнеса, които биха могли да стигнат до такова насилие. Макар че не беше сто процента сигурен, младежът заявил, че е абсурдно Пател да е имал някакви връзки с организираната престъпност или да е вземал пари назаем от лихвари.

В отговор на въпрос на Сакс той бе потвърдил нещо, за което вече се бяха досетили: че е любител скулптор, надяващ се на блестяща кариера в света на изкуството. Това обясняваше другите частици, открити на местопроизшествието: нефрита и лазурита.

При огледа в дома на Адила за улики, оставени от Извършител 47, не беше открито нищо. И още не бяха намерили червената тойота.

Другите линии на разследване също бяха ударили на камък. Проверката на хотелите не откри човек, регистрирал се под името Добинс или някой от другите псевдоними от фалшивите документи на Извършител 47.

Службата за вътрешната сигурност и ФБР продължаваха да проверяват сигнали за терористични заплахи — но никоя от тях не беше свързана с устройства, използващи внесените контрабандно C4 и лехаби, или с фалшиви земетресения в центъра на Бруклин и последвалите пожари.

Проверката на вероятни мишени — жилищни сгради, построени главно от дърво и разположени в радиус от километър-два от мястото на сондажите — не откри устройства лехаби върху газовите тръби.

Едуард Акройд не беше намерил никого, който да се опитва да продаде суровите диаманти на черно.

Райм се приближи до прозореца и се загледа в сивия, безветрен ден. Дори вечнозелените дървета изглеждаха сковани и избелели. Някакъв човек вървеше отсреща, като заобикаляше заледените участъци. Кучето му — малко, пухкаво същество — безгрижно подтичваше през тях.

Райм затвори очи с чувство на безсилие.

В този момент, както се случваше от време на време — не често, но понякога — неочаквано настъпи пробив.

Рон Пуласки влезе в хола, кимна за поздрав на Райм и Сакс и каза:

— Може би открих нещо, Линкълн. За Четиридесет и седем.

Направи уточнението, за да разграничи тази информация от другата си тайна задача по случая „Ел Алкон“.

— Е, аз нямам никаква следа. Тъй че казвай бързо.

— Замислих се кой би могъл да има мотив да спре сондажите. Говорихме за природозащитниците. Но това изглеждаше прекалено очевидно. Затова започнах да проучвам конкурентните енергийни компании.

— Добре — каза Райм, вече не толкова раздразнително. — Инициативност. И какво откри?

— Жалба за нелоялни търговски практики пред Федералната търговска комисия срещу „Алгонкин Пауър“.

Това беше интересно.

— Изглежда, че от „Алгонкин“ са наели фирма за черен пиар…

— Какво?

— Черен пиар. Изнамират — или изфабрикуват — очерняща информация, с която сриват реномето на конкурентна компания или политически кандидат.

— Аха. Очерняне. Макар че не знам защо, това „пиар“ не ми харесва. Продължавай.

— Фирмата имала за задача да дискредитира алтернативните източници на енергия — всяка технология, произвеждаща електричество от друго, освен от традиционните нефт и газ. Например пуснали слухове, че вятърните електроцентрали убиват чайките. А пък слънчевите панели увеличавали прекалено много тежестта на покривите и това повишавало риска от срутване при пожар — и нараняване на пожарникари. Хора от фирмата дори оставяли трупове на чайки (убити на друго място) около ветрогенераторите и публикували снимки на изгорели сгради със слънчеви панели, въпреки че причините за срутване на покривите били съвсем други. — Пуласки се усмихна. — Освен това издирили данни дали…

— Геотермалните сондажи могат да причинят земетресения.

— Точно така.

— „Алгонкин“ — измърмори Сакс. — Кой представител на компанията видяхме по телевизията?

Том първи си спомни:

— С. Хенсън Колиър. Президент или генерален директор. — Болногледачът се намръщи. — Но той не каза ли, че подкрепя геотермалната енергия?

— Няма как да не го каже, нали? — отбеляза Сакс. — Преструва се на невинен. И всъщност той не каза ли, че „не е много вероятно“ сондажите да причиняват земетресения? Че „по принцип“ са безопасни. Твърде уклончива подкрепа.

Райм я погледна многозначително.

Тя кимна и каза на Пуласки:

— Хайде да се повозим.

Амелия Сакс беше идвала тук и друг път.

Неотдавна няколко души от „Алгонкин Консолидейтид Пауър ънд Лайт“ в Астория, Куинс бяха заподозрени в престъпления, свързани с нюйоркската електропреносна мрежа.

Сакс и Райм водиха разследването.

Компанията снабдяваше с електричество и топлоенергия по-голямата част от Ню Йорк и централата й се намираше на брега на Ийст Ривър, точно срещу района Мидтаун на Манхатън. Комплексът обхващаше няколко карета от сгради и главната от тях — с фасада от огромни червени и сиви стъклени панели — се издигаше седемдесет метра над нивото на улицата. Това бе сърцето на производството. Там се намираха турбините и навсякъде бяха опънати масивни тръби и дебели електрически кабели.

Високо над главите на Сакс (зад волана) и Пуласки, които току-що спряха пред завода, се извисяваха четири комина в червено и сиво, с мигащи червени лампички на върха като предупреждение за ниско прелитащи самолети. През лятото от тях изобщо не личеше да излиза някаква пара, но сега, в мартенския студ, бълваха бели кълба, които бързо се разсейваха на фона на мръснобялото небе.

На портала Сакс показа полицейската си значка на охраната и каза, че има среща с генералния директор. Огромният мъж с бледа кожа в тон с небето погледна изпитателно нея и Пуласки, който беше с униформа. Обади се по радиостанцията си, кимна няколко пъти, докато говореше, после й показа къде да паркира.

Във фоайето ги посрещна друг служител от охраната и ги заведе на същото място, където Сакс бе идвала преди няколко години за предишното разследване: в управителния отдел. Подът беше още от 50-те години на миналия век; „модерните“ мебели — тапицирани в кафяво, бяло и жълто-кафяво и с прости геометрични десени.

Украсата на стените се състоеше от черно-бели снимки на електроцентралата в течение на много, много години.

Служителите тук — главно мъже — бяха облечени така, сякаш са замръзнали във времето преди седемдесет години. Бели ризи, тъмни вратовръзки, тъмни костюми и жилетки, в повечето случаи закопчани. Къси коси. На Сакс дори й се стори, че подушва миризмата на брилянтина, който баща й използваше едно време, макар че усещането несъмнено бе психологическо.

Охранителят ги остави в чакалнята пред кабинета на генералния директор К. Хенсън Колиър. Когато Сакс и Райм работеха по предишния случай, той още не заемаше този пост, но може би се бяха разминали някъде по коридорите при някое от идванията й.

Сакс погледна овалната масичка, на която имаше няколко броя на икономически списания. „Месечник за електропроизводство“. „Енергийна епоха“. „Мрежата“.

Опърпаният брой на „Тайм“ беше отпреди шест месеца.

— Как ще действаме? — попита Пуласки.

— Да го стреснем малко — предложи Сакс. — Да му дадем да разбере, че знаем за оплакването. Ще наблюдаваме как ще реагира.

Понякога изходът от едно разследване се решаваше от сложни анализи на ДНК и други микроследи. Понякога — от едно мигване и капка пот. Една приятелка и колежка на Сакс и Райм беше детектив в Щатската полицията на Калифорния. Катрин Данс. Тя бе специалистка по анализ на мимиките и жестовете. Макар и не толкова подготвена в областта на кинесиката, колкото Данс, Сакс — като бивш патрулиращ полицай — имаше известни умения в това езотерично изкуство.

Така или иначе нямаха много възможности. Не разполагаха с никакви улики, свързващи директора със земетресенията или с Извършител 47. Сакс знаеше, че дори ако той е злият гений, стоящ зад плана, едва ли е участвал лично — вероятно други бяха организирали плащането за извършителя. И дори това не беше сигурно. Можеше фирмата за черен пиар да го е наела и после да е изпратила на Колиър сметката за „медиен анализ и позициониране“.

На вратата се показа елегантна млада жена с кафяв костюм и покани Сакс и Пуласки да я последват. Минаха по друг дълъг коридор и най-сетне стигнаха до кабинета на директора. Секретарката им даде знак да влязат.

Колиър изглеждаше като бивш миньор — логично развитие в кариерата, при положение че сега стоеше начело на енергийна компания. Сакс обаче го беше проучила и знаеше, че преди това е бил изпълнителен директор на голяма фирма за производство на дрехи. Предполагаше, че принципите за правене на бизнес са еднакви, независимо дали продаваш сутиени, или ток.

— Заповядайте, детектив. Полицай.

Ръкуваха се и Колиър ги покани да седнат. Същите кресла, дивани и масичка като преди няколко години.

— Кажете с какво мога да ви бъда полезен.

Сакс пое инициативата:

— Господин Колиър, запознат ли сте с последните новини за земетресенията в Бруклин?

— Разбира се. Много странно.

Той разкопча тъмносивото си сако. Значката с американския флаг на ревера му беше обърната.

— Подозираме, че някой симулира земетресения с помощта на експлозиви — продължи тя. — Не е ясно защо. Може би някой иска да осуети изграждането на геотермалната станция. Така поне говорят журналистите. Индустриален саботаж.

На набразденото му бледо лице се появиха още бръчки; кожата му естествено беше такава, не загрубяла от слънцето. Изглеждаше, сякаш все още работи и дори живее дълбоко под земята.

— Защо сте тук, детектив? Дали за това, за което си мисля?

— Оплакването. Жалбата до Федералната търговска комисия срещу „Алгонкин“.

Колиър кимна:

— О, да, онези мъртви птици? Никой не ги е убивал. Нашата фирма била наела някого да обикаля и да търси мъртви чайки? Абсурд! Можете ли да си представите някой стажант още първия ден на работа? „Трябват ни мъртви птици, момче.“ Факт е обаче, че перките на ветрогенераторите наистина ги убиват. Фирмата добави само някои екстри за по-силен ефект. А пожарите и слънчевите панели? Това е доказано. Снимките не бяха от тавани, които са се сринали заради панелите. Но какво е една малка волност между капиталисти? Мислите, че ние сме организирали взривовете, за да изглежда, че сондажите причиняват земетресения.

— Вярно ли е? Вашата фирма за черен пиар е правила такова проучване. Това също бе споменато в доклада за жалбите.

— Споменато е в доклада. Но ако сте ме слушали по телевизията, както предполагам сте, ще си спомните, че защитавах „Нортийст“ и геотермалното сондиране.

— Това не е отговор на въпроса ми. Вие ли саботирахте обекта?

— Не. Това достатъчно ясен отговор ли е?

— Ами фирмата за черен пиар?

— От година не ползваме услугите им. Лошата реклама не върши работа. Няколко мъртви чайки. Умрели по естествени причини. Трябваше да видите какви заплашителни писма получихме.

— Може би това ви е научило да бъдете по-предпазливи — намеси се Пуласки.

— Не, полицай, това ни научи да бъдем по-умни в отношенията си с компаниите за алтернативни източници на енергия. Вече не се опитваме да ги изгоним от бизнеса.

Той извади една фирмена брошура от чекмеджето на бюрото си и я хвърли пред тях. Отвори на първата страница и почука по един пасаж от текста. „Алгонкин“ притежаваше редица дъщерни дружества, между които три вятърни централи в щата Мейн и една слънчева.

— Вече ги купуваме. — Колиър отвори друго чекмедже, извади дебела папка и я тръсна шумно пред Сакс. — Нека да остане тайна между нас, ако нямате нищо против. Информацията още не е оповестена публично.

Сакс погледна заглавната страница на документа.

Сакс не си направи труда да чете нататък.

— Купувате акции в „Нортийст“?

— Впоследствие, ако се окаже финансово изгодно, ще изкупим и останалия дял. Бъдещето ще покаже. Дълбоките геотермални сондажи за използване на вулканичната енергия за производство на електричество са доказано изгодни. Но на по-малка дълбочина? Все още няма гаранция. Вкъщи с парно ли се отоплявате, или с термопомпа?

— С парно.

— Така. Термопомпите са за лигльовци. Геотермалната централа е една голяма термопомпа. Но пък има много лигльовци, загрижени за околната среда. Затова се надявам, че нашата инвестиция ще се изплати. Ще видим.

Телефонът на Сакс избръмча — текстово съобщение. Тя го погледна.

Изправи се. Пуласки я погледна и също стана.

— Благодаря ви за отделеното време, господин Колиър.

— Госпожица Еванс ще ви изпрати.

Той не каза нищо повече, не стана да ги изпрати. Отвори една папка и се зачете.

Секретарката дойде и ги придружи по коридора.

Докато вървяха към паркинга и вече никой не можеше да ги чуе, младият полицай прошепна:

— Така ли ще оставим нещата? Той ни показа само едни листове. Може да е отпечатал договора за всеки случай, ако някой го обвини за земетресенията. Как можем да сме сигурни, че наистина е невинен?

— Заради това.

Сакс му показа телефона си. Текстовото съобщение беше от Лон Селито.

— О, добре. В Ню Джърси ли отиваме?

— Да, в Ню Джърси.

Това е място, където земята се среща с водата в сурова и зашеметяваща красота.

Това е място, където камъните придобиват структура и блясък като изваяни от скулптор.

Това е място, където храсти и дървета се издигат по отвесните скали леко като дим.

Това е място, където някой, който е посветил живота си на Земята, може достойно да умре.

Тялото на Езекийл Шапиро, в пожарникарска аварийно-спасителна кошница, закачена на лебедка, се издигаше към върха на трийсетметровите скали в Палисейдс Парк.

С облачета бяла пара, излизащи от устата им във вечерния студ, Сакс, Пуласки и няколко полицаи от Ню Джърси наблюдаваха работата на екипа от пожарникари и спасители. Стояха до прашната, очукана кола на Шапиро, оградена с жълта ограничителна лента.

Самоубийството все пак е престъпление.

Откритието, че именно Шапиро е наел Извършител 47, бе направено не от полицията, а от застрахователния детектив Едуард Акройд.

Когато Акройд му съобщи новината, Селито веднага изпрати патрулни коли до офиса и дома на екоактивиста, но Шапиро явно ги беше видял и се бе досетил, че е разкрит.

Бе публикувал прощално писмо в интернет, в което казваше, че ще дойде тук да сложи край на живота си.

Шапиро бе наел Извършител 47 за две задачи. Първата бе да предизвика затварянето на геотермалните сондажи като екологично опасни. Втората — да нападне и ограби Джатин Пател. Шлифовчикът бе работил с диаманти, добивани от мини, причиняващи изселване на коренни жители и отравяне на селища и реки. Откраднатите необработени диаманти, бе научил Акройд, трябвало да бъдат продадени и убиецът да даде парите на Шапиро, който да ги разпредели между различни екологични организации за обезщетяване на пострадалите.

Не мисля, че екоактивистите използват много C4… или изгарят сгради с хората вътре…

Мел Купър грешеше.

Предсмъртното писмо на Шапиро обаче разкриваше, че не си е направил добре сметките. Да, той искал да уплаши града. Нямал никакво намерение обаче да причинява смъртоносни пожари. Това било идея на лудия наемник, който споделял гнева му срещу унищожаването на природата, но сам решил да заложи взривни устройства, за да убива и осакатява.

Може би смъртните случаи, макар и не по негово желание, бяха накарали Шапиро да посегне на живота си.

— Здравей, Амелия.

Тя се обърна и видя висок, рус полицай около нейната възраст. Носеше униформа — тъмен панталон с оранжева ивица отстрани и сивкавосиня риза и вратовръзка. Имаше също гумени ръкавици и калцуни на обувките. Ед Болтън беше сержант от Звеното по криминалистика на Бюрото за тежки престъпления към Щатската полиция на Ню Джърси. Той свали яркосините аксесоари и ги прибра в джоба на панталона си.

Знанието, че Болтън е извършил огледа, й донесе облекчение. Той работеше толкова щателно и прецизно, колкото и самата Сакс.

Тя го запозна с Пуласки, който попита:

— Как го открихте?

— Един от хората ни видял колата и проверил регистрационния номер. Беше обявен за общодържавно издирване, след като вие, момчета, разкрихте, че той стои зад земетресенията и убийствата в събота и неделя.

— Самоличност? Сигурно ли е, че е Шапиро?

— О, да. Един колега от отряда за бързо реагиране се спусна с въже долу. Направи разпознаване в полеви условия. Той е. Отпечатъците му са в системата след един арест на протестен митинг преди няколко години. Луд човек, да симулира земетресения.

— Как изглежда местопроизшествието? — попита Сакс.

— Нищо не показва, че може да е друго, освен самоубийство. Няма свидетели. И е дошъл тук от града, тъй че не е минал през пунктове за таксуване.

Всички мостове и тунели на влизане в Ню Джърси са безплатни. Нямаше видеозапис от пунктовете за плащане, на който биха могли да видят, ако някой друг е карал колата с трупа на Шапиро в багажника. Това беше малко вероятно, разбира се. Никой нямаше мотив да го убива — с изключение на Извършител 47, разбира се, ако е решил да задържи диамантите за себе си. Но дори тогава защо да убива Шапиро? Защо просто не вземе диамантите и не се прибере в Русия?

И ако наистина е искал да убие Шапиро, защо ще го нагласява и като самоубийство. Можеше просто да го застреля, когато и където поиска. Руснакът бе умен, но явно не се стараеше да изпипва нещата.

Сакс попита:

— Уликите в Хамилтън ли ги пратихте?

Там беше отделът по криминалистика на щатската полиция.

— Да. Ще ви пратим копия от докладите веднага щом са готови, а също и от аутопсията.

В този момент кошът с трупа, закрепен с каиши, се издигна над скалите. Двама мускулести пожарникари, един мъж и една жена, го придърпаха на равното, откачиха въжето и занесоха трупа до чакащата наблизо линейка.

Гледката към Манхатън от тук беше зашеметяваща при ясно време. Сега в мъглата мястото изглеждаше нереално. Малко светлини успяваха да проникнат през сивата пелена, силуетите на големи и малки сгради едва се виждаха. Изглеждаше като призрачен град.

— Да направим оглед на къщата му — каза Сакс. — Да видим какво ще намерим.

В кабинета на прокурора беше тихо.

Това бе един от онези моменти — ранна делнична вечер — които Хенри Бишоп най-много харесваше. Голяма част от сградата беше празна, повечето помощен персонал го нямаше.

Но тези, които още стояха, бяха лоялни, прилежни и напълно съсредоточени в работата си.

Такива хора предпочиташе твърде напрегнатият в последно време главен прокурор.

Мястото му действаше успокоително — за разлика от апартамента му в Горен Уест Сайд, където живееше сам от тринайсет месеца и половина.

Бишоп се загледа в тъмната нощ. Имаше поне дузина — не, две дузини — въпроси по случая „Ел Алкон“, които занимаваха ума му. Всяко дело беше важно, но това бе по-важно от всички други в последно време. Престъпленията, извършени от мексиканеца — нападението над федерални и местни полицаи — бяха ужасни. Но онези, които той щеше да извърши — ако останеше на свобода и разширеше дейността си в САЩ — налагаха да бъде спрян веднага.

Основен принцип в правосъдието е, че не можеш да съдиш някого за бъдещи престъпления. Но Ханк Бишоп беше уверен, че в известен смисъл можеш: осъди някого за сегашните му престъпления, вкарай го зад решетките за максимален период и така осуетяваш всички бъдещи престъпления, които този човек може да извърши.

Бишоп щеше да се погрижи Ел Алкон да остане извън бизнеса за дълго, много дълго. Щеше да забави навлизането на мексиканския картел в САЩ за значителен период от време, като по този начин сериозно да ограничи притока на наркотици в страната. И да осуети убийствата на полицаи и невинни цивилни, проституцията с малолетни, търговията с оръжие и прането на пари, които бяха странични дейности на империята на Ел Алкон.

В този ред на мисли Бишоп изведнъж се сети за единственото слабо място в цялото обвинение: това, че не бяха установили самоличността на американския партньор на Ел Алкон, на човека, който щеше да управлява бизнеса, след като мексиканецът се върнеше у дома. На истинския собственик на склада (Крис Коуди, който бе убит в престрелката, беше подставено лице).

О, как искаше Хенри Бишоп да намери и този съучастник.

Но вкарването на Ел Алкон в затвора поне щеше да забави разширяването на мексиканската престъпна организация в Америка.

Някой почука на касата на вратата.

Специален агент Фалоу.

— Влез.

Фалоу влезе и седна сковано на стола срещу голямото бюро на Бишоп, покрито със стотици папки.

— И?

Фалоу отвори папката, която държеше, и погледна бележките си.

— Мисля, че нещата вървят добре. Имаме един информатор в Мексико Сити. Той познава един от хората на Лопес тук.

Бишоп обожаваше информаторите. Те бяха или страхливци, или хора без съвест. И едното, и другото ги правеше изключително ценни.

Агентът продължи:

— Изглежда, че Линкълн Райм наистина се е съгласил да анализира нашите улики и да потърси нередности. Парите, изтеглени от „Чейс“, са му платени като аванс. А основната сума, която ще получи в случай на успех — милион и половина долара — ще му бъде преведена по банков път. Научил е номера на банковата сметка на Райм. О, и ще получи двеста и петдесет бона даже ако не намери пропуски в нашите доказателства. — Агентът сви рамене. — Но не е направил нищо незаконно. Потърсих конфликт на интереси, но Райм никога не е имал нищо общо с никого от прокурорите или следователите, участващи в разследването. Нищо.

Бишоп се ухили злобно.

— И какво си мисли, че ще намери? Ние сме изрядни във всичко, нали? Доказателствата са железни.

Фалоу не каза нищо, но кимна.

— Защо му е на Райм да ни саботира? Не знае ли какъв злодей е Ел Алкон?

Добре де, прозвуча малко мелодраматично. Но Бишоп често говореше на хората — и на себе си — сякаш изнасяше пледоария в съда.

— Какво да правим по-нататък, господин прокурор?

— Откри ли униформения, който е проникнал в хранилището за веществени доказателства незаконно?

— Да. Казва се Роналд Пуласки. Официално е към Патрулната служба, но работи предимно за „Тежки престъпления“. Няма дисциплинарни проблеми. Награждаван е за храброст.

При други обстоятелства Хенри Бишоп би се поколебал да арестува полицай, който е отличен за добра служба. Но сътрудничеството на Пуласки с Райм беше явно престъпление — и глупаво. Трябвало е да помисли, преди да го прави. Освен това Пуласки беше мъж и вероятно бял. По-безопасно бе да съсипеш кариерата на такъв човек.

— Обвинения за Пуласки? — попита Фалоу. — Трябва да ги ударим силно, ако питате мен. Да ги затворим.

„Да ги затворим?“ Странен избор на думи. Но по принцип Бишоп беше съгласен.

Агентът продължи:

— Възпрепятстване на правосъдието. Конспирация.

— Също и кражба на поверителни документи.

— Добре.

— Сигурно има някой член от правилника за поверителност на полицията, който е нарушил. Но това не е наш проблем. Нека техният вътрешен отдел да се оправя. Ще го тикна във федерален затвор. Щатските власти могат да правят каквото поискат, след като излезе. След десет години. Изкарай заповед за арест на този Пуласки. Закопчайте го възможно най-скоро.

„Преди той и Райм да открият онези нарушения, които са наети да търсят“ — добави мислено Бишоп.

Фалоу попита:

— Ще оставите Райм да си… — Явно щеше да каже „ходи“, но замълча. — Да му се размине?

— Не. Ще го обвиним за получаване на крадени поверителни документи. Имаме ли заведение за такива като него?

— Медицинският блок в следствения арест.

— Добре.

— Той има болногледач.

— Какво?

— Помощник. Човек, който се грижи за него.

Бишоп изсумтя презрително.

— Е, няма как да го придружи. В ареста сигурно има някакви медицински сестри или санитари, които да се занимават с него.

— Ще уведомя медицинския блок.

Бишоп погледна през прозореца.

— И още нещо. Ще се погрижа абсолютно всяка правоприлагаща служба в страната да научи какво е направил Райм. Повече никога няма да може да работи като консултант. Дано да има добър пенсионен фонд. След като излезе от затвора, ще прекара остатъка от живота си, седейки вкъщи и гледайки сапунени сериали.

— Мисля, че имаме всичко — каза Сакс.

Райм се приближи до нея с количката.

Тя обясни на него, Акройд и Селито какви улики са открили и ги запозна с резултатите от проведения от нея и Купър анализ.

— Дрехи с лого на „Една Земя“. По тях не намерихме нищо освен частици, свързващи Шапиро с екологичната организация, но той й беше директор и, разбира се, е бил там всеки ден. Криминалистите на щатската полиция на Ню Джърси анализираха уликите от мястото на самоубийството, но не са открили нищо, което да води към руснака и газовите бомби. В колата на Шапиро обаче открихме следи от кимберлит.

— Това доказва връзката на Шапиро със сондажната площадка или Извършител четирийсет и седем, или и с двете — отбеляза Райм.

— Точно така — каза Селито.

После добави, че откритието потвърждава предишните им предположения, но не дава никаква нова информация.

Сакс продължи: при огледа на малкия апартамент на Шапиро в Горен Манхатън, където бе живял сам, не бяха открити следи. Но все пак някои неща се бяха изяснили.

Под матрака Сакс бе намерила план на геотермалния обект, на който Площадка седем беше заградена, петстотин хиляди руски рубли — около осем хиляди и петстотин долара — вероятно бонус за Извършител 47, когато свърши работата — и два предплатени телефона, вече не функциониращи. Историята на обажданията беше изтрита.

— Снех отпечатъци от телефоните, но не намерих. После ги изпратих на Родни. Да видим дали нашите компютърни гении ще успеят да извлекат никаква информация от тях. Колкото до наемника… руснака… разбира се, той прави всичко това за пари. Но съм сигурна, че е омесен от същото тесто. Спасяване на земята; изкупление за вредата, която сме нанесли. Той просто е по-радикален от Шапиро: изтезанията, бомбите.

Сакс добави, че в апартамента на Шапиро е открила много микроулики, разкриващи, че екоактивистът е посещавал различни места в града: проби от минерали, почва, пясък, дизелово гориво и растителни материали. Някои от тях е възможно да са донесени в дома на Шапиро с обувките на Извършител 47, но без допълнителни доказателства, стесняващи обхвата на търсенето, не помагаха с нищо за откриването му.

Райм забеляза, че Сакс разглежда таблицата, на която бе записала находките си. Изражението й беше замислено. Тя се обърна и забеляза погледа му.

— Стана ми тъжно — отбеляза.

— Тъжно? — изръмжа Селито. — Този мръсник уби половин дузина души.

— О, знам. Самозабравил се е, изгубил се е в каузата. Но трябваше да видите апартамента му.

Тя обясни, че в жилището е имало сигурно хиляди книги, предимно за екология. Имало също десетки протестни плакати и снимки, залепени на мизерните стени: на Шапиро и другарите му в затвора или в процес на арестуване — веднъж след обгазяване със сълзотворен газ — при различни демонстрации. Тя си представяше как ги е закачвал там с гордост и приятни спомени.

— Там бе като светилище на неговата кауза. Извършил е много добри дела. Досега.

Убийствата, разбира се, нямаше как да се оправдаят.

Райм забеляза друга снимка, направена от Сакс в апартамента на Шапиро: на керамична урна в черно и златисто, на която имаше бронзова табела. Там се помещаваше прахът на съпругата му. Райм обърна внимание на това. Сакс обясни:

— Потърсих информация за нея. Починала е от рак, вероятно заради излагане на токсични отпадъци при един разлив, когато била дете.

Райм се обърна и се приближи до застрахователния специалист Едуард Акройд, който бе героят на момента — защото бе изиграл ключова роля за разкриването на случая. Беше се свързал отново с познатия си търговец на диаманти в Манхатън и той го бе насочил към Езекийл Шапиро. Активистът се обадил да пита за източника, от който Джатин Пател получавал диамантите си. Наистина ли ги купувал от мини, които експлоатират коренното население?

Акройд се надяваше, че търговецът ще има още информация — може би дори следа към руснака, нает от Шапиро.

Райм се загледа през прозореца. Бавен студен фронт, преминал през нощта, бе сковал в лед растителността пред къщата. Криминалистът се запита дали острите кристали са убили растенията, или ледът не им вреди по никакъв начин, освен че временно е увил листата и пъпките в прозрачен пашкул, който ще започне да искри с цветовете на дъгата като диамант под слънчевите лъчи.

Акройд приключи разговора, който водеше по телефона, и обяви:

— Така. Говорих с търговеца. Звучеше разтревожено, но мисля, че е заради чувството за вина — че Пател е бил убит, след като той е казал за него на Шапиро. Ще отида да си поговоря с него.

Британецът облече палтото си с елегантни движения.

— Стискайте палци да излезе нещо — добави той.

Запъна се и погледна смутено Райм — явно си спомни, че криминалистът няма как да изпълни този жест.

Очите им се срещнаха и двамата размениха усмивки.

От вонящото си скривалище зад едни храсти в Сентръл Парк — очевидно често посещавано от бездомните кучета — Владимир Ростов наблюдаваше мъжа с бежовото палто, среден на ръст и с руса коса, който току-що излезе от къщата, принадлежаща (както бе проучил) на някой си Линкълн Райм. Мъжът се загърна по-плътно с дрехата заради студа.

„Студено, студено? Ха. Това не е нищо, пиле. Ела да видиш какво е в Москва през януари.“

Мъжът слезе по рампата за инвалидни колички и тръгна по тротоара, като заобикаляше срещащите се тук-там заледявания. Зави на север, пресече улицата, после продължи на запад, отдалечавайки се от парка.

Ростов се измъкна от храстите и бързо тръгна след него, като мина между две таксита. Бързо скъси разстоянието, като държеше главата си наведена. Беше свикнал, че навсякъде има камери, много от тях — с висока разделителна способност. Предполагаше също, че имат софтуер за лицево разпознаване, макар че доколкото знаеше, неговото лице го нямаше в базите данни. Поне не тук, в Съединените щати.

„Ах, пиленце, по-бавно, по-бавно. Вървиш прекалено бързо за развратна кокошка, каквато си.“

Настроението на руснака се беше подобрило и той бе преодолял гнева си от последния провал — в къщата на Адила, чернокосото момиче. И което бе още по-лошо, докато бягаше, преди полицията да пристигне, беше зърнал самия Вимал в гаража! Той беше там. И сега полицията най-вероятно го охраняваше.

Тогава Ростов побесня, но вече се чувстваше по-добре.

Съсредоточи се върху задачата, която му предстоеше сега.

„Да, Обещаващия има още един резервен план, пиленце! Не знаеше ли?“

Мъжът се приближи до сив форд и натисна бутона на ключодържателя си. Светлините примигнаха за кратко. Ростов беше само на няколко метра зад него и сега се забърза, все така с наведена глава. Когато мъжът отвори шофьорската врата и седна, Ростов направи същото от дясната страна.

— Пиленце!

Мъжът го погледна стреснато и примигна. След това погледите им се срещнаха.

Руснакът се усмихна. И протегна ръка. Шофьорът поклати глава, изсмя се мрачно, пое широката длан на Ростов, а с лявата си ръка стисна бицепса му — жест на приятелска близост. Това бе поздрав между двама войници, които са били врагове в миналото — и може пак да бъдат в бъдеще — но които, поне за момента, са съюзници в една обща кауза.

— Е, пиле, как да ти викам? Как се казваш? Разбира се, не господин Андрю Крюгер?

— Истинското ми име? Ти как мислиш, Владимир? Не, сега съм Едуард Акройд.

— Да, да, това ми харесва. Изтъкнат мръсник. Реален човек?

Крюгер не отговори, но наистина бе откраднал самоличността на реалния Едуард Акройд, служител на „Милбанк Ашурънс“ — компания, застраховаща стотици мини и търговци на едро за диаманти и благородни метали. Акройд, както бе казал на Райм, бе пенсиониран детектив от „Скотланд Ярд“, а в момента — старши следовател за „Милбанк“. Извън това Крюгер не знаеше нищо за истинския Акройд; бе измислил всичко останало, включително пикантериите за сексуалността му: представи измисления си герой за гей — хитра тактика, за да свали гарда на Райм; консултантът изглеждаше човек, който цени толерантността. (Крюгер бе казал на своя бизнеспартньор, Терънс Девур, най-хетеросексуалният мъж, който може да съществува, че двамата вече са женени — това много развесели южноафриканеца.)

Криптограмите — които бяха реално хоби на Крюгер — също имаха за цел да спечелят доверието на криминалиста. Много клиенти на компанията му бяха британци, затова той лесно имитираше акцента.

Сега, в колата, Крюгер се отдръпна леко от руснака. Ростов вонеше на цигари, лук и прекомерно количество афтършейв.

— А ти? Не си Влад Ростов, предполагам.

— Не, не. — Руснакът се засмя. — Толкова много имена смених за една седмица… сега съм Александър Петрович. Бях Йосиф Добинс, когато кацнах. Сега Петрович. Повече ми харесва. Добинс може да е евреин. Харесва ли ти „Александър“? На мен — да. Беше единственият паспорт, който онзи задник в Брайтън Бийч имаше. Взе ми един куп пари. Брайтън Бийч ми харесва. Бил ли си там?

В средите на застрахователите на диаманти Ростов бе известен като неуправляем и доста луд. Това дърдорене на безсмислици беше типично за него.

— Знаеш ли, Влад…

— Александър.

— … не съм дошъл тук да разглеждам забележителности.

— Ха, не, ние не сме туристи, ти и аз.

Крюгер се почувства по-спокоен. Беше се окопитил от шока, когато Ростов нахълта в колата му, макар да очакваше, че той рано или късно ще се появи. Освен това беше облекчение, че вече не се налага да говори с британски акцент. Започваше да му дотяга. Крюгер беше от Южна Африка и естественият му акцент бе африканерски английски. Пред Райм, Сакс и останалите от екипа се налагаше много да внимава да изговаря думите с правилната префърцунена британска интонация.

Фасада след фасада… какви преживявания бяха през изминалата седмица.

Всъщност Андрю Крюгер, а не Владимир Ростов, беше истинският престъпник, когото полицията наричаше Извършител 47: убиецът на Джатин Пател и Сол Вайнтрауб. И той, представяйки се за Едуард Акройд, се беше присламчил към полицейското разследване по случая.

Крюгер бе изпаднал в шок, когато се появи „Обещаващия“, имитиращ ролята му с точност до скиорската маска, ръкавиците и ножа. Не му отне дълго да се досети, че това вероятно е Ростов. Руснакът или неговият работодател в Москва сигурно бяха проникнали в компютрите и телефоните на Крюгер и следяха в реално време информацията за хода на мисията му по отчетите, които той даваше на собствения си шеф в Южна Африка. Ростов бе узнал всичко за престъпленията на Крюгер още преди полицията.

Крюгер веднага смени телефоните си и инсталира нови проксита на лаптопа си, но в крайна сметка изпрати съобщение на един телефон, за който знаеше, че се подслушва: „Ростов. Свържи се с мен“. Но очакваше обаждане, а не руснакът внезапно да се появи на седалката до него.

— Как ме намери тук?

— О, ти пращаш всякакви лайна по имейла на своя клиент, друг мой. Непредпазливо, непредпазливо!

Крюгер запали колата.

— Да отидем някъде да поговорим. Където да не бие на очи. Имаме проблем, Влад, и трябва да го решим.

— Да, да. Можем да отидем някъде на ресторант. И помни.

Нет „Владимир“. Я — Александър. Александър Велики!

След половин час двамата мъже седяха в един ресторант в Харлем.

Андрю Крюгер не познаваше добре Ню Йорк. Беше пристигнал само преди седмица, за да задейства плана. Но знаеше, че Харлем е населен предимно с чернокожи и представители на работническата класа и затова едва ли щяха да срещнат някого, свързан с разследването. Остана, меко казано, изненадан да види това скромно заведение пълно с бели клиенти — много от тях хипстъри.

Атмосферата беше доста приятна.

За Владимир Ростов, от друга страна, тук бе истински рай. „Автентичното барбекю на Марта“ адски му хареса. Крюгер отпи глътка спрайт. Беше се престорил, че обича шотландско уиски, за да спечели още повече доверието на Райм и Амелия. Всъщност пиеше много малко алкохол, най-вече червено „Пинотаж“ — вино, срещащо се единствено в родината му.

Руснакът бе на втория си бърбън. Получи пристъп на кашлица.

— Шибани цигари. — Вдигна чашата си. — Това помага. Полезно е за здравето.

Крюгер знаеше, че Ростов е работил в диамантените мини в Сибир от най-ранна възраст. Не, разяденият му бял дроб не беше жертва на цигарите, поне не само.

Крюгер и руснакът кръстосваха пътищата — и мечовете — си от години и южноафриканецът добре знаеше, че Ростов обича охолния живот и пие много (макар да мразеше традиционната руска водка). Освен това обожаваше храната. В момента Ростов енергично унищожаваше поръчката си: голяма порция телешки ребърца, която съдържаше цяло кило месо и няколко камари гарнитури отстрани.

Крюгер само побутваше с вилица салатата, която бе поръчал. Беше стресиран и изобщо нямаше апетит.

Забеляза, че очите на Ростов следят задника на сервитьорката. Тя беше висока, представителна жена, с кожа с цвета на идеално препечена филийка. Руснакът бе известен с ненаситните си апетити във всяко отношение.

— Как ме нарече?

— Да съм те нарекъл?

— Когато се качи в колата?

Ростов се засмя — силно.

— Пиле. Моето пиленце. Кокошчица. Птичето ми. За мен всички са пиленца! Може би и аз съм пиле за някого. Обичам те, знаеш ли, Андрю. Ти си ми брат, ти си ми баща!

Крюгер нервно се огледа и въздъхна.

— Както казват тук, успокой малко топката.

— Ха! Да, да. — Ростов откъсна месото от едно ребро с жълтите си зъби и го задъвка. На лицето му заигра зловеща усмивка. — Първо! — Чукна чашата на Крюгер със своята. — За теб, друг мой. За теб. Ти си гений. Този шибан план, който измисли! Гений.

Крюгер стисна устни.

— Само дето не проработи така, както очаквах.

Имаме проблем…

— Значи — попита Ростов, като понижи глас, — работиш за „Нуево мундо“ — минната компания „Нов свят“ — в Гватемала, а?

Сигурно бе научил от хакнатия му компютър… проклети руснаци.

— Да — отговори Крюгер. — Нов клиент. Не бях работил за тях преди. Знаеш ли ги?

— Чувал съм за тях, да, да.

— А ти си изпратен от „Добпром“, разбира се?

Това бе руската квазидържавна монополна компания за добив на диаманти, базирана в Москва. От „добив“ и „промишленост“. Беше най-голямата компания за добив и разпространение на диаманти в света. Ростов бе редовен изпълнител на мръсните им поръчки.

— За кого друг да работя? Погледни лайняните ми дрехи, погледни тлъстия ми корем от ядене на скапана храна. Кажи ми, пиле. „Нови свят“ плаща ли добре?

— Разбира се. Петдесет процента.

— Ау. Нищо подобно за мен. Майната им на Маркс, Ленин и Сталин!

Ростов намигна и прокара месото с глътка бърбън.

Крюгер въздъхна.

„Шибаният велик план“ — и обстоятелствата, довели до срещата на тези двама души сега в Ню Йорк — водеха началото си отпреди няколко седмици поради едно необичайно събитие.

Един наемник за мръсни поръчки на „Нуево мундо“ се беше обадил на Крюгер и беше обяснил, че прочутият манхатънски диамантер Джатин Пател е получил проби от кимберлит, добити от „Нортийст Джио Индъстриз“ от площадката за геотермални сондажи в Бруклин. Анализът показал, че скалата е богата на сурови диаманти с много добро качество. Наистина, имаше вероятност кимберлитът да е случайна находка — серпентинитът, сходен вид скала, е разпространен в Ню Йорк, но богатият му на диаманти братовчед не е.

Ако обаче запасите бяха големи и качеството толкова добро, колкото изглеждаше, и ако собственикът на земята разбереше за откритието, той със сигурност щеше да даде концесията за добив на американска компания. Това можеше да срине цената на диамантите в света. И още по-лошо, една американска диамантена мина би имала огромно пазарно предимство пред чуждестранните. Защо им трябва на клиентите да купуват добити по съмнителен начин диаманти от Третия свят, когато при тези от САЩ със сигурност са спазени всички етични стандарти? Това щеше да бъде катастрофа за чуждите мини; на Съединените щати се падаше повече от половината от пазара на дребно на диаманти в света на стойност около четирийсет милиарда долара годишно.

Агентът предложи „Нов свят“ да плати на компанията на Андрю Крюгер един милион долара за една от специализираните им услуги: „отрицателно регулиране на производствената ефективност“.

С други думи, използване на саботаж, заплахи и подкупи, а понякога и по-лошо, за да се спре разработването на находища на благородни метали, уран и други ценни руди и скъпоценни камъни. Диамантената индустрия отдавна използваше такива насилствени методи за потискане на чуждото производство и конкуренцията.

Планът, който измисли агентът на „Нов свят“, беше брилянтен: Крюгер щеше да убие Джатин Пател, но преди това да го принуди да каже имената на всички, които знаеха за кимберлитовата находка. И после да убие и тях. Щеше да подкупи някой служител на „Нортийст Джио“ да му осигури достъп до обекта и там щеше да събере и да унищожи всичкия кимберлит, който намереше. След това щеше да пусне експлозив в някои от шахтите и да ги запечата с циментов разтвор и да заложи бомби на тръбите за газта в близки сгради. Всеки заряд от C4 беше нагласен така, че да избухне минути преди газова експлозия. Това щеше да симулира земетресение и причинени от него пожари.

Градските власти щяха да затворят сондажите, позовавайки се на риска от още земетресения. Това щеше да бъде краят на сондирането за кимберлит.

Крюгер бе заложил взривните устройства и се зае да премахне всеки, който знаеше за кимберлита.

Подложен на мъчения, Джатин Пател му каза за Сол Вайнтрауб. Но се закле, че никой друг не знае за кимберлита. След като Пател умря обаче, в магазина се появи някакъв младеж — Вимал Лахори, както се оказа впоследствие — очевидно служител, защото знаеше кода за вратата. Крюгер стреля по него, но той избяга. И очевидно Лахори знаеше за кимберлита, защото куршумът се заби в пликче, пълно с този минерал.

Знаейки, че младежът веднага ще се обади в полицията, Крюгер трескаво започна да мисли какво да прави. Не успя да прегледа всички документи на Пател и да разбере кой е младежът — нямаше време за щателно търсене. Неочаквано, докато гледаше белите квадратни пликчета с диаманти, които бе пръснал по пода, за да имитира обир, му хрумна идея. Една абсурдна идея. Но беше отчаян.

Щеше да подлъже самите разследващи полицаи да го заведат при младежа и всеки друг, който би могъл да знае за кимберлита.

В работата си като наемник в диамантената и златната индустрия Крюгер често прибягваше до кражба на самоличност като инструмент за изпълнение на задачите си (както правеше и Ростов). Сега реши пак да прибегне до този метод.

В магазина на Пател намери празно пликче за диаманти и написа на него имената и характеристиките на четири камъка на стойност милиони долари, а също името „Грейс-Кабът“, реално съществуваща минна компания в Южна Африка. Телефонният номер, който написа обаче, беше на предплатения телефон на Тери Девур, неговия съдружник.

Крюгер остави пликчето на работната маса, извади твърдия диск със записа от камерите в магазина и избяга.

После се обади на Девур в Кейптаун и му каза да смени записа на гласовата поща за номера на „Грейс-Кабът“ и да очаква обаждане от полицията по повод откраднатите сурови диаманти. Той трябваше да изиграе ролята на Луелин Крофт — реалния изпълнителен директор на компанията. „Крофт“ щеше да бъде шокиран от загубата и да изпрати при разследващите застрахователния следовател на компанията — човек с опит в търсенето на диаманти; човек, който може да им помогне.

Самият Крюгер влезе в тази роля: на Едуард Акройд, от реално съществуващата застрахователна компания „Милбанк Ашурънс“, чиято самоличност бе вземал „назаем“ и преди. Акройд, който бе около възрастта на Крюгер, беше британец, бивш служител на „Скотланд Ярд“. И на сайта на „Милбанк“ нямаше негова снимка. Крюгер си извади визитни картички с името на Акройд и застрахователната му компания, но с номера на един от своите предплатени телефони.

Абсурдно наистина. Планът можеше да се провали във всеки един момент. Но имаше макар и малък шанс да проработи. Крюгер трябваше да поеме риска.

Късметът беше на негова страна… засега. Полицията повярва във фалшивата му самоличност, зарядите C4 избухнаха, както бе планирано, пожарите опекоха няколко души и властите спряха сондажите, той намери и уби Сол Вайнтрауб и отбелязваше напредък в търсенето на чирака на Пател.

Но изведнъж удари в бетонна стена: Линкълн Райм и Амелия Сакс успяха да свържат двете части на плана, които по никакъв начин не трябваше да се свързват — че убиецът на Пател е бил и на площадката за геотермално сондиране. И което беше още по-лошо, че той стои зад фалшивите земетресения. Крюгер още си спомняше с ужас как Райм го извика в хола, за да му разкаже с големи подробности (благодарение на камерите за наблюдение) какво всъщност цели престъпникът с имитирането на земетресения и пожари.

„Това е планът на Четиридесет и седем. Затова е тук: да зареди взривни устройства по газопреносната мрежа и взривове с C4, за да симулира земетресения.“

Това подложи на изпитание самообладанието на Крюгер. Почти очакваше Райм да се обърне към него и да каже: „Знам, че това си ти! Арестувай го, Амелия!“.

Но не. Фасадата на Акройд издържа. И слава богу, Райм и Сакс не се досетиха, че целта на целия план е саботиране на диамантените залежи на мястото за геотермално сондиране. Откриха кимберлита, но за щастие не му обърнаха особено внимание.

Разбира се, после, за капак на всичко, непредсказуемият, нахален руснак Владимир Ростов също се набърка в работата му.

— Добре. Значи реши да станеш мой подражател…

— Какво, по дяволите, е това?

— Двойник. Имитатор. Подслушал си телефона ми, чул си да говоря за свидетелите, които съм открил, и си решил да ми помогнеш.

— Да, да. Намерих оня ирански задник — Нашим — и той ми каза за приятеля на Вимал, Киртан. А пък той ми каза къде да намеря гаджето му, Адила. Не съм ли адски добър детектив, а? Коломбо! — Ростов сви рамене. — Бях близо. Но не стана. Намръщи се. — Преебах се.

Крюгер попита директно защо го е направил. Ростов обясни, че целта на „Добпром“ беше същата като на „Нуево мундо“: да запази диамантеното находище в тайна. Защо просто не бяха оставили Крюгер да реши проблема?

Ростов изгълта на един дъх бърбъна си и размаха клечката си за зъби към Крюгер.

— Слушай, друг мой. Не се обиждай, обаче това е сериозна работа. Какво правим, ако прецакаш нещата? Тоя кимберлит, о, мирише на фалит. Четох доклада от анализите. Видя ли колко карата на тон? — Кимна към прозореца, явно имаше предвид геотермалната площадка в Бруклин. — Това е ботсванско качество — прошепна благоговейно.

Въпреки че показателите варират, една мина трябва да преработи между сто и двеста тона скална маса, за да произведе един карат качествени диаманти. В Ботсвана съдържанието на диаманти в рудата е десет пъти по-високо. Най-доброто в света.

Находището в Ню Йорк имаше същите показатели.

— Затова прости меня, пиленце, ако съм те натъжил. Но не можем да рискуваме. Но не се обезкуражавай! Аз идвам, за да ти помогна. Ти си Батман, а аз — Робин! Потупай ме по гърба!

— Не се обаждам аз. Никога не си ме чувала. И няма да реагираш на това, което ще ти кажа. По никакъв начин. Ясно?

Амелия Сакс стоеше в ъгъла на лабораторията на Райм и слушаше внимателно обаждащия се Фред Делрей, специален агент на ФБР в Ню Йорк.

— Добре.

— Линкълн наблизо ли е?

„Какво, по дяволите, означава това?“ — запита се тя.

— Да.

Райм беше в другия край на хола и говореше с Рон Пуласки.

— Може ли да те чуе?

— Не. Какво е станало?

— Добре, ето каква е работата. И изобщо не изглежда добре, Амелия. Подшушнаха ми, че се води разследване срещу Линкълн. Срещу Рон също. От нас. ФБР, Източен окръг.

Тя не помръдна, но усети топла вълна от шок да преминава през тялото й.

— Аха. Ясно. И по какъв повод?

Делрей беше експерт на Бюрото по тайни операции. Хилавият като върлина чернокож бе олицетворение на самообладанието, както и се очаква от човек, който се представя за търговец на оръжие, предлагащ да продаде боеприпаси на изнервен неонацист, размахвайки револвер като средство за улесняване на преговорите. Но сега Сакс долавяше тревога в гласа му — тон, какъвто не беше чувала по-рано от него.

— Хванали са се да помагат на защитата в случая „Ел Алкон“.

Сакс положи усилие да не каже нищо, с което да изрази смайването или разочарованието си.

— Сигурно ли е?

— О, да. Тоя красавец Ханк Бишоп, прокурор по случая „Ел Алкон“, има достатъчно улики, за да ги арестува. И двамата. Рон и Линкълн.

Тя бе шокирана.

— Ясно.

Сакс си спомни, че в последно време Рон се държеше потайно. Ходеше по задачи, които не изглеждаха свързани с Извършител 47. А миналия ден дойде непознат посетител с вид на латиноамериканец. Може би някой от помощниците или адвокатите на Ел Алкон.

— Мисля, че е приел да участва, защото има нещо странно във веществените доказателства. Може би някой агент или техник си е позволил известна свобода, за да е сигурен, че Ел Алкон ще влезе за дълго зад решетките. Имам предвид, работата е дебела. Мога да разбера защо Линкълн се е вързал на това. Но… — Гласът на Делрей заглъхна. — Не е отишъл да попита Бишоп или някого друг. Просто е приел да работи за защитата и… по дяволите, получава пари за това. Много пари. Хиляди. Доста зле изглежда.

„За бога, Райм. Какво, по дяволите, си направил?“

— Нещата скоро ще се сговнят, Амелия. Двамата ще отидат във федерален затвор за известно време. Пускането под гаранция може да бъде проблем, защото процесът „Ел Алкон“ е много напечен и Бишоп не иска нищо да го прецака преди заключителната пледоария.

— Дори… — Тя замълча, търсейки дума. — Дори като се има предвид неговото състояние?

— Да. Ще го пратят в медицинския корпус на следствения арест. Том няма да бъде допуснат. Медицинските сестри ще се грижат за него.

Тя погледна Райм. Представи си как ще се отнасят към него.

Не, това не можеше да бъде истина… Кошмар.

— Затова — продължи Делрей, — казвам ти, но нищо не съм ти казал. Бързо намери адвокат. Може да помогне до известна степен. И двамата с Лон поемете разследването на Извършител четирийсет и седем. Хайде, трябва да затварям. Късмет, Амелия.

Връзката прекъсна.

Сакс умишлено се опита да не гледа Райм. Очите й със сигурност щяха да издадат тревогата й.

— Лон? — извика.

Селито я погледна. Тя кимна към антрето и той я последва там.

— Какво има?

Тя въздъхна, пое си дъх и с тих глас му разказа за обаждането — тоест необаждането — на Делрей.

Намачканият детектив рядко показваше емоции. Сега очите му се разшириха и той за момент остана безмълвен.

— Не може да бъде. Сигурно е грешка.

— При Бишоп? — цинично попита Сакс. — Той никога не греши.

— Не — промърмори Селито. — И да взема пари? Боже. Знам, че получава хонорари за работата си, но от мръсник като Ел Алкон? Лоша работа. Даже ако се измъкне, това ще е краят на консултациите му за нас. Вероятно на всички. — След кратко мълчание добави: — Добре. Добре. Невинен до доказване на противното.

Макар че в едно престъпление Райм със сигурност бе виновен: че не й беше казал, че е приел да работи за защитата на Ел Алкон. Това силно я нарани.

„Честит семеен живот“ — помисли си още по-цинично Сакс.

Но Селито беше прав в едно отношение: Райм, а и Рон Пуласки, трябваше да си намерят адвокат. И съдейки по разтревожения тон на Делрей, трябваше да го направят незабавно.

— Знам няколко души — каза Селито. — Защитавали са закоравели престъпници, които съм арестувал. Не ме кефят, но са най-добрите. Веднага започвам да звъня.

Сакс чу шум в задната част на къщата. Тракане на тенджери и тигани. Шуртене на вода.

Тя въздъхна.

— Ще кажа на Том.

Андрю Крюгер отпи от безалкохолното си. Погледна Ростов и се намръщи.

— Добре. От „Добпром“ искат да са сигурни, че никой не е разбрал за находището. Но какви бяха тия глупости с „Обещаващия“? Чул си, че съм използвал макетен нож и скиорска маска при Пател, и си се снабдил със същите неща?

— Разбира се! — гордо отговори Ростов. — Аз съм умно копеле! Нали?

— А за какво бяха тия брътвежи за опорочаването на диамантите? Че били душата на земята? И онова момиче, което накара да глътне пръстена си? Рязането на пръсти? Що за глупост беше това?

Ростов го погледна лукаво:

— Що за глупости? Хъм. Глупости, на които целият свят вярва! След появата на Обещаващия никой не е помислил, че Пател може да е бил убит, защото в Бруклин има кимберлит и диаманти. По Си Ен Ен говорят, че някакъв луд напада бъдещи булки, значи това е светата истина.

Крюгер не можеше да спори с това.

Изведнъж руснакът се наведе напред и заговори с тих, равен глас:

— Обаче, пиленце, кажи ми честно. Ти знаеш това, което повечето диамантени компании знаят: да режеш красив камък на парчета и да продаваш тези боклуци в моловете. Да похабяваш прекрасния суров камък, за да правиш малки лайнени диамантчета на дебелите пръсти на момичетата. — Очите му проблеснаха гневно. — Шибано престъпление.

Махна на сервитьорката за още едно питие и запази мълчание, докато тя му го донесе. Бързо отпи.

— Да, да, „Добпром“, моят прекрасен работодател, те продават на такива търговци. Плащат ми скапана заплата. Но това не ми пречи да недоволствам. А ти, друг мой! Знам, че дълбоко в своето сърце си мислиш, да, да, Обещаващия е прав. Нека тия пилета, които не различават диамант от парче стъкло, да ги заболи, нека да поплачат.

Отпи още една глътка.

— Добре, добре. Аз съм прецакан. Вкаменен… Но може би дълбоко в себе си и ти си луд като мен?

Андрю Крюгер искаше да възрази. Но трябваше да признае, че Ростов е прав и за това. Диамантите бяха най-съвършеното нещо на земята. Как да не изпиташ известно презрение към онези, които не ги оценяват по достойнство?

Той обаче също трябваше да заработи заплатата си. Имаше работа за вършене. Затова бутна чашата си настрана и каза тихо:

— Сега за нашия проблем.

Ростов се намръщи:

— Да, да, те знаят, че твоите земетресения бяха фалшиви. Но ти го нареди, сякаш оня задник от „Грийнпийс“ е организирал всичко.

— Не от „Грийнпийс“ — поправи го Крюгер. — От „Една Земя“.

— Да. Всичките са лайнари.

След като Райм и Амелия се бяха досетили, че земетресенията са били саботаж, Крюгер имаше нужда от изкупителна жертва. Беше видял разпаления Шапиро при сондажа и реши да използва него. Проникна в апартамента на екоактивиста, подхвърли уличаващи материали, а когато Шапиро се върна, разби черепа му. След това се обади на Райм и му каза, че е научил, че Шапиро е набелязал Джатин Пател, защото е работил с мръсни диаманти.

После отиде в Палисейдс Парк с колата на Шапиро. След като го хвърли от скалите, взе автобус до моста „Джордж Вашингтон“ и от там се прибра вкъщи с метрото.

— Е, гениален комбинатор? Какво правим?

— Нещата не са толкова зле, колкото изглеждат — каза Крюгер. — Работникът от сондажа, който ми помогна да заложа взривовете…

— Да, четох писмата ти.

Крюгер хвърли мрачен поглед на руснака.

— И къде е той?

— Мъртъв е. Той ми каза, че повечето шахти само се пробиват. Значи не са изкопали още много кимберлит. Мога да го намеря и да го унищожа. Големият проблем е момчето, Вимал. Пробите, които носеше в събота — не ги е получил от мястото на сондажите — това проверих. Следователно или някой друг му ги е дал — може би друг оценител като Вайнтрауб — или ги е взел от друго място. Трябва да го открием. Да го принудим да ни каже откъде са пробите и дали някой друг знае.

Апетитът на Крюгер окончателно изчезна, когато Ростов енергично пъхна нокът между зъбите си, за да изчопли парченце храна.

— Е?

Крюгер се наведе напред:

— Ето какво мисля аз. Тази Амелия. Тя знае къде е Вимал. Ние ще я накараме да ни каже. Не можем да я убием — все пак е полицай. Би било прекалено.

— Обаче други неща… може? — попита Ростов.

— Други неща може.

Лицето на Ростов грейна.

— Да, да, ще ти кажа. Аз не съм доволен от нея. Пиленцето Вимал беше много близо. Но тя ме прецака. Как ще я хванем?

— Казах на ченгетата, че един бижутер в Манхатън може да даде полезна информация. Ще кажа на Амелия, че се е съгласил да говори само с нея, насаме. Ще намерим някой тих магазин някъде в Диамантения квартал. Първо отиваме двамата с теб и очистваме собственика. Когато тя дойде, прави с нея каквото искаш, за да изкопчиш информацията къде е Вимал и как можем да се доберем до него. Ще решим проблема и после се прибираме всеки откъдето е.

Ростов се намръщи театрално:

— А бонус? Твоите шибани гватемалски копелета ще платят ли бонус?

— „Добпром“ не ти ли плаща?

Ростов се изсмя мрачно. После се наведе напред и постави противната си ръка върху тази на Крюгер.

— Тази Амелия, това пиленце… Видя ли пръстена, който носи? Диамант, нали? — Беше присвил очи и тонът му подсказваше, че това е много важен въпрос. — Не някой скапан сапфир?

— Да — отговори Крюгер. — Диамант.

— Какво качество? — попита Ростов.

Американският институт по гемология класифицира диамантите по четири признака: тегло в карати, цвят, форма и прозрачност.

— Не съм го виждал отблизо — отговори Крюгер, — но бих казал: два карата, син, брилянт и предполагам, VV1 или –2.

Това означаваше, че не е безупречен, но има съвсем малки дефекти, невидими с невъоръжено око. Качествен камък.

— Защо питаш? — попита Крюгер, въпреки че имаше идея какво има предвид лудият руснак.

— Трябва да й причиним сериозна болка и трябва да си взема нещо за спомен. — Погледна изпитателно Крюгер. — Нали нямаш нищо против?

— Единствено ме интересува да намериш Вимал. Прави каквото искаш с нея, само не я убивай.

Райм се огледа. Селито и Сакс ги нямаше. Странно. Не бяха излезли — якетата им бяха на закачалката.

Трябваха му тук, да анализират таблицата с уликите и да търсят следи, които биха ги насочили към местонахождението на руснака или на някоя бомба, която е заложил. Бялата дъска, изписана със старателен почерк, мълчеше. Уликите изглеждаха по-неразгадаеми и тайнствени от обикновено.

Точно когато Райм се канеше да извика съпругата си и детектива обратно в стаята, някой задумка на вратата.

Райм и Рон Пуласки погледнаха монитора на системата за сигурност: отвън стояха четирима мъже с костюми. Единият показваше нещо на камерата. Приличаше на документ за самоличност.

Райм се вгледа.

ФБР.

Аха, ясно.

Сакс, Селито и Том бързо се върнаха от задната част на къщата. Райм забеляза израженията им. И си помисли: „Те знаят за Ел Алкон“.

— Какво, по дяволите, става, Линкълн? — попита Мел Купър.

— Не съм сигурен, но мисля, че с Новобранеца ще бъдем арестувани.

— Какво? — възкликна Пуласки.

— Отвори вратата, Том. Не искаме да я разбият, нали?

Четиримата мъже влязоха бързо в хола. Трима бяха агенти на ФБР, подбрани по изключително коректен начин, като участници в реклама на консултантска компания: бяла жена и двама мъже — чернокож и азиатец. Изглеждаха лишени от чувство за хумор, но това е положително качество за много професии, включително в органите на реда. Сигурно знаеха, че никой от хората в къщата не представлява заплаха, но въпреки това бързо огледаха всички, за да преценят риска.

Четвъртият беше Хенри Бишоп, главен прокурор на Източния окръг. Той стърчеше с една глава над всички в стаята.

— Линкълн Райм. — Специалният агент, който заговори, беше як младеж на име Ерик Фалоу.

— Не мога да вдигна ръце — каза му Райм. — Съжалявам.

Нито Фалоу, нито някой друг в стаята реагира на шегата.

— Аз ще говоря с господин Райм — каза Бишоп. — Вие се заемете с полицай Пуласки.

Фалоу се приближи до по-младия мъж.

— Полицай, дръжте ръцете си така, че да ги виждам. Аз ще взема оръжието ви.

Пуласки се обърна с лице към него:

— Какъв сте вие? Какво означава това?

Изненадата му обаче прозвуча престорено. Той много добре знаеше за какво става дума.

— Линк — каза Селито, но после замълча.

Двамата със Сакс вероятно бяха предупредени от Делрей — ако той ги бе информирал за замесването на Райм в случая „Ел Алкон“ — да се преструват, че не знаят нищо. Райм погледна Сакс, но тя отмести очи.

Разбираемо.

Другите двама агенти се приближиха. Единият взе глока на Пуласки.

Фалоу каза:

— Ръцете зад гърба, ако обичате.

— Това не е необходимо — каза Райм с глас, който прозвуча може би малко по-високо от необходимото.

Фалоу все пак сложи белезници на Пуласки.

— Отговорете ми, Бишоп. Какво означава това? — Селито се беше окопитил и доста успешно играеше ролята на изненадан.

— Наистина — каза Райм. — Излишно е.

Бишоп заяви:

— Господин Райм, вие и полицай Пуласки сериозно сте загазили. Арестуваме ви по обвинения за възпрепятстване на правосъдието, подривна дейност и неразрешено използване на доказателствена информация.

Новобранецът бавно погледна Райм.

Какви проблеми може да имаш, когато мисията ти служи на по-висша кауза…

Прокурорът продължи:

— В миналото сте били полезен за прокуратурата, Линкълн. Признавам.

„Само полезен?“ — мрачно си помисли Райм.

— И това ще бъде взето под внимание в бъдеще, когато обсъждаме пускането ви под гаранция. Но сега, агент Фалоу, прочетете правата на полицай Пуласки и господин Райм.

Селито се отказа да се преструва:

— Вярно ли е, Линк?

Изражението му издаваше упрек.

Райм забеляза стиснатите устни на Сакс. Погледа й.

И реши, че е време.

— Добре, слушайте всички. Така. Хенри — мога ли да ви наричам Хенри? — попита Райм.

Бишоп го погледна стъписано:

— Хъм. Ханк, по принцип.

— Добре, Ханк. Всъщност тъкмо се канех да ви изпратя доклад във връзка със създалата се ситуация. Почти е готов.

Прокурорът запази непроницаемо изражение, но на Райм му се стори, че забеляза изненада. Той кимна към екрана на компютъра си, на който наистина имаше дълго писмо, адресирано до Бишоп. Прокурорът остана изпитателно втренчен в Райм, който продължи:

— Детективът от окръг Насау, който е бил прострелян при арестуването на Ел Алкон на Лонг Айлънд, спомняте ли си?

— Разбира се — каза Бишоп. — Бари Сейлс. Ще свидетелства след няколко дни.

— Бари ми беше колега преди години. Един от най-добрите криминалисти, с които съм работил. — Райм замълча за момент. — Когато чух за престрелката, исках доброволно да консултирам прокуратурата за веществените доказателства. Исках да съм сигурен, че виновникът ще отиде за дълго в затвора. Исках да анализирам уликите по случая.

— Да, спомням си — каза Бишоп. — Вие бяхте номер едно в списъка на вещите лица.

— Но се наложи да пътувам до Вашингтон по друга работа. За мое голямо съжаление нямаше как да я отменя. После, преди няколко дни, адвокатът на Ел Алкон ми се обади. Искаше да ме наеме, за да докажа, че някой от екипа по задържането е подхвърлил улики, изобличаващи Ел Алкон.

— Това са пълни глу… — започна Бишоп.

— Ханк. Моля ви!

Прокурорът направи гримаса, но махна на Райм да продължава.

— Нали знаете слабостите на доказателствата, които имате?

Високият мъж се размърда неловко, но отговори:

— Не са сто процента неоспорими, признавам.

— На първо място, те твърдят, че Ел Алкон се е криел в тоалетната през цялото време. Второ, че следите от барут са били подхвърлени. Той никога не е стрелял с пистолета на Коуди. — Райм кимна към компютъра. — Току-що доказах, че и двете твърдения са неверни. Напълно ги опровергавам. В тоалетната? На пода, където Ел Алкон твърди, че е лежал, има ясни следи от почистващ препарат. Полицай Пуласки извърши оглед и взе проби. Познавам проникващите свойства на хлорсъдържащата съставка точно на този препарат. Ако Ел Алкон е бил в тоалетната, същите молекули щяха да бъдат открити по дрехите или обувките му. Но такива нямаше.

Бишоп погледна мрачно Фалоу, който като водещ детектив би трябвало да е направил това откритие. Лицето на агента остана напълно невъзмутимо.

— Колкото до доказателствата, че Ел Алкон е стрелял по полицаите, вярно е, че по оръжието няма негови пръстови отпечатъци. Но вие твърдите, че Ел Алкон е разкопчал маншета на ризата си, дръпнал е ръкава си надолу и е хванал пистолета през него. Това обяснява липсата на пръстови по пистолета, но наличието на барут по дрехата.

Бишоп кимна:

— Само теория, така е. Но се надявам, че съдебните заседатели ще приемат, че точно така е държал пистолета, когато е стрелял.

Райм се намръщи леко:

— Няма нужда да приемат. Аз доказвам, че е държал пистолета с ръкава си.

Бишоп примигна изненадано.

— Как?

— Пистолетът е бил „Глок 22“ и е стрелял с деветмилиметрови куршуми „Люгер“. Скоростта на отката би трябвало да е пет цяло и трийсет и пет метра в секунда, а енергията на отката — девет цяло и двайсет и седем нютона. Това е достатъчно енергия, за да уплътни рехавите влакна на трикотажната памучна риза, която е носил Ел Алкон. В лабораторията са направили микроскопски снимки, за да демонстрират следите от барут. Току-що ги погледнах и видях как влакната са уплътнени от отката. Само стрелба с огнестрелно оръжие би могла да причини такъв ефект. Всичко е в доклада, който се канех да ви изпратя. Съдебните заседатели ще трябва да приемат, че именно куршумът, изстрелян от Ел Алкон, е ранил Бари, но това е напълно логичен извод, тъй като по времето на раняването му Коуди вече е бил мъртъв.

Бишоп за момент изгуби дар слово.

— Аз… е, добре, Линкълн. Благодаря ви. — После се намръщи. — Но защо не ми казахте по-рано?

— Ами ако в твърденията им имаше поне зрънце истина? — контрира Райм. — Ако някой наистина беше фалшифицирал доказателства? Ако беше станало така, щях да разбера кой и колко сериозно е положението и тогава да ви уведомя. Или, честно казано, ако вие бяхте този, който ги е фалшифицирал, щях да се обадя на върховния прокурор във Вашингтон.

Това предизвика усмивка у Селито.

— Значи сте се престорили, че приемате да помогнете на Ел Алкон, за да работите за нашата кауза?

— Не точно. Това беше съвпадение. Очевидно имаше друга причина.

— Каква?

— Да разкрия господин Хикс, разбира се. — Райм се намръщи. — Но в това нямам голям успех.

— Господин Хикс? — Бишоп присви очи. Стисна устни за миг. — О. Искате да кажете партньора на Ел Алкон в САЩ?

Очевидно…

— Може да не е участвал в престрелката, но той стои зад цялата операция.

Фалоу кимна:

— Сигурни сме, че неговата компания е собственик на складовия комплекс, но не можем да я открием.

— И той е също толкова виновен за нараняванията на Бари Сейлс, колкото Ел Алкон. Но не можах да намеря никаква връзка.

Бишоп въздъхна разочаровано:

— Направихме всичко. Търсихме навсякъде. Всеки документ, всяка следа. Нищо.

Фалоу добави:

— Информатори, видеонаблюдение. Дори се обадих на ЦРУ и НСА за комуникациите с чужбина. Който и да е този човек, той е призрак.

— Надявах се, че ще има някакви следи, нещо в писмата, което да ме доведе до партньора в САЩ. — Райм сви рамене. — Но нищо.

— Е, поне затвърдихте доказателствата срещу Ел Алкон, Линкълн. Благодаря ви за това.

Бишоп се усмихна леко, което Райм предположи, че не се случва често.

— А какво смятате да правите с парите, които ви платиха? — попита прокурорът.

— О, вложих ги в неотменим тръст за Бари. Анонимен. Той не знае от кого са парите.

Прокурорът се засмя:

— Лопес няма много да се зарадва. Какво мислите, че ще направи?

Райм сви рамене:

— Той е адвокат. Нека да ме съди.

Бишоп погледна Фалоу и кимна към китките на Пуласки. Агентът махна белезниците и без да кажат нищо повече, четиримата си тръгнаха.

Райм ги изпрати с поглед. Пуласки или Купър каза нещо. Но той не чу. Бе погълнат от една-единствена мисъл. Всъщност от един образ. На приятеля си Бари Сейлс.

Замисли се отново за думата, която бе казал, когато Лопес за първи път дойде при него — дума, която адвокатът несъмнено разбра в съвсем друго значение от това, което имаше предвид Райм: справедливост.

Райм погледна Сакс, която още избягваше очите му. В този момент телефонът й иззвъня.

Тя го погледна и обяви:

— Едуард Акройд.

Тя вдигна и проведе кратък разговор. По начина, по който очите й леко се присвиха, Райм разбра, че новината е важна.

Сакс затвори и каза:

— Онзи бижутер. Който е насочил Едуард към Шапиро. Съгласил се е да разговаря с нас. Но само с цивилен, без никакви униформени. Не иска клиентите му да виждат полицаи наоколо. Едуард предложил да отида аз и той приел.

После се приближи до Райм и се наведе. Само той чу следващите й думи:

— Не бяхме много честни, не мислиш ли?

Имаше предвид тайната му задача, възложена от адвоката на Ел Алкон. Като се замисли сега, той всъщност не знаеше защо не й беше казал. Може би искаше да я държи настрана, в случай че нещо се обърка. Твърде снизходително от негова страна, даде си сметка сега.

Той стисна устни. Погледна я в очите.

— Не. Не бях. А трябваше.

Тя се усмихна:

— Имам предвид и двама ни. Аз не ти казах какво се случи на сондажната площадка. А ти премълча за своето малко разследване.

— След толкова години все още не можем да свикнем, Сакс. Повече няма да допусна тази грешка.

— И аз. — Тя го целуна силно, после се отправи към вратата. — Ще ти се обадя от центъра.

Амелия Сакс усещаше всяко паве с гърба си, докато старият форд я друсаше по неравните улици на Долен Ийст Сайд. При падането й на строителния обект — първоначалното стоварване върху дъската, не последвалото, макар и ужасно, затъване в калта — гръбначният й стълб се беше изкривил по невъзможен начин.

Още едно друсване.

Ох, това беше болезнено.

Имаше някакъв асфалт, но също много камъни, тухли и стоманени плочи от ремонтите на улицата.

Фордът „Торино Кобра“ е автомобил, създаден за гладка настилка.

Сакс винаги бе имала слабост към този квартал. Той имаше по-пъстра и разнообразна история от всяка друга част на Манхатън: в края на XIX век тук се бяха заселили много германци, руснаци, поляци, украинци и други европейски емигранти. Изпълнените с хора улици, притиснати между мрачни и потискащи жилищни блокове и задръстени от количките на уличните търговци, бяха родили изпълнители като Джеймс Кагни, Едуард Дж. Робинсън и фамилията Гершуин. Филмови компании като „Парамаунт“, „Метро Голдуин Майер“ и „Туентиет Сенчъри Фокс“ водеха началото си от Долен Ийст Сайд.

След Втората световна война районът бе станал първият анклав в Ню Йорк с истинска расова интеграция, когато тук се бяха населили много чернокожи и пуерториканци и заживели в относителна хармония с първоначалните бели жители.

Долен Ийст Сайд бе и мястото на най-голямата трагедия, случвала се в града до атентатите от 11 септември. Корабът „Генерал Слокъм“, превозващ хиляда и триста американци с германски произход по Ийст Ривър за едно църковно събитие, се беше запалил. Хиляди пътници бяха загинали и скръбта, обхванала като епидемия общността, бе причинила вълна на преселение. Почти всички жители на Малката Германия в Долен Ийст Сайд се бяха преместили на няколко километра на север в Йорквил.

Ако оставим настрана историческите факти, Амелия Сакс имаше специална емоционална връзка с мястото. Именно тук преди много години бе осъществила първия си сблъсък с престъпността — осуетяване на въоръжен грабеж в извънслужебно време. Беше излязла на неделна среща със… как му беше името? Фред. Не, Франк. С Франк се връщаха от убийствено изобилен ранен обяд в „Катц“. Младежът изведнъж спря и посочи смутено с пръст.

— Хей. Гледай онзи тип. Май държи пистолет.

В следващия миг Сакс хвърли чантата си на тротоара и извади служебния си глок; безцеремонно изблъска Франк на безопасно място зад един контейнер за смет. Втурна се напред и закрещя на минувачите:

— Залегни, залегни, полиция!

Последва доста грозна сцена. Тя размени няколко изстрела с обирджията наркоман, който беше взел двойно грешно решение: първо, като бе избрал да обере магазин за осветителни тела на едро (табелата на прозореца гласеше: „Само кредитни карти“), и второ, като насочи оръжието си към нея. Полицейският правилник диктува, че ако стреля, полицаят трябва да се цели така, че да убие противника, но Сакс не беше готова да вземе такова екзистенциално решение при тези обстоятелства. Като рани обирджията в ръката, тя обезвреди оръжието и елиминира всякакви бъдещи заплахи. Лесен изстрел за нея и много по-добро решение с по-малка необходимост от обяснения, отколкото при смъртен случай. Като бърбореше нервно през цялото време, Франк я изпрати до метрото и повече не й се обади.

Сега тя зави по една пресечка на същата оживена улица — „Бауъри“ — и през лабиринта от улички стигна до тъмен проход между сградите. Същите жилищни блокове, оцелели 150 години, все още се издигаха пет етажа нагоре към правоъгълника от сиво небе. Задните им фасади бяха опасани с аварийни стълбища. На една сграда имаше опънат автентичен простор, с призрачно развяващи се от вятъра ризи, дънки и поли. Може би като малък, много малък принос за намаляване на въглеродните емисии.

Сградите покрай улицата бяха предимно жилищни, но на партерите на някои имаше магазини. Химическо чистене. Бутик за „ретро“ (т.е. употребявани) дрехи. Антикварна книжарница, специализираща основно в окултната литература.

И бижутерия „Блаустейн“.

Сакс паркира наполовина на тротоара, хвърли полицейската си карта на таблото и слезе. Заради студа хората си бяха по домовете и поради липсата на забележителности точно в този район нямаше и туристи. Тротоарът беше пуст.

Тя отиде пред магазина. На вратата имаше табела „Затворено“, но Едуард Акройд й беше казал, че Ейб Блаустейн я очаква. Тя надникна вътре. Шоурумът, пълен с витрини, беше тъмен и вътре нямаше никого, но отзад светеше и там Сакс забеляза движение. Мъж с прашен черен костюм и еврейска шапчица погледна към нея и й махна.

Вратата беше отключена и тя я отвори навътре.

Направи три крачки. И се препъна в нещо, което не беше видяла. Политна напред и се стовари върху твърдия дъбов под, като издаде стон от болка.

Докато в шока от падането Сакс поглеждаше към дебелата тел, опъната на нивото на глезените, мъжът се втурна напред и се метна на гърба й, като изкара въздуха й със силен удар с коляно. Болката я разтърси и тя изкрещя. Еврейската шапчица беше изчезнала; мъжът бе нахлупил познатата маска.

Преди Сакс да достигне оръжието си, той го извади от кобура и го пъхна в джоба си, заедно с телефона й. Носеше платнени ръкавици. Сетне щракна белезници на китките й, зад гърба. И без да е необходимо, стовари юмрук върху кръста й. Тя изпищя от новата болка, която прониза тялото й в допълнение към онази от падането върху дъската на строителния обект.

Мъжът спря за момент и се разтресе от пристъп на кашлица. Тя усети дъха му и пръски слюнка върху врата си. Подуши миризма на алкохол, чесън и тежък, сладникав афтършейв.

Усети, че нападателят пак се навежда. И стегна всичките си мускули в очакване на юмрука му. Но не, това беше странно. Той само потърка безименния пръст на лявата й ръка, сякаш разглеждаше сватбения й пръстен.

Сакс заговори:

— Моите хора знаят, че съм тук. Не е добра идея…

— Шшшт, пиленце — сряза я той с руски акцент. — Шшшт.

После я завлече в задната част на магазина. Остави я на мокета в офиса, точно до безжизненото бледо тяло на мъж, който несъмнено бе Ейбрахам Блаустейн, собственикът. От джоба си руснакът извади макетен нож и с палец избута лъскавото острие.

И тя си спомни какво бе казал Линкълн Райм.

Повече няма да допусна тази грешка…

Това щяха да са последните му думи към нея.

— Горкият Айб — измърмори руснакът.

Започна да рови в портфейла й, в чантата й, непохватно заради ръкавиците. Нищо от съдържанието им явно не го заинтересува. Той хвърли всичко настрана.

— Горкото пиленце. Ейб-ра-хам. Горкият евреин. Колко глупаво от негова страна, да говори с Езекийл Шапиро и с мен. — Изцъка с език. — Видях да приказва с оня тъпак застраховател. Глупаво, не мислиш ли, че постъпи глупаво?

Клекна до нея.

— Така, така. Трябват ми някои неща. Трябва да разбера къде е онова момче, Вимал? Ти знаеш, да, знаеш. И застрахователният агент. Ейбрахам ми каза — а после ще си поиграем с теб. — Кимна към ножа. — Той ми каза, че е говорил с Едуард. Ти ще ми кажеш къде е Вимал и фамилията на този Едуард и къде да ги намеря… и всичко ще е наред. Всичко ще е добре за теб.

Това беше капан, разбира се. Престъпникът бе принудил Блаустейн да се обади на Акройд и да уговори среща с полицията. Но не с кого да е. Той искаше нея. Защото тя знаеше къде е Вимал Лахори.

Болката я атакуваше от всички страни: ребрата, главата — и китките. Тя осъзна, че никога досега не е била с белезници и стоманата стискаше костите и кожата й. Сакс беше безпомощна. Все още замаяна и в изгаряща болка от жестокия удар с коляно в гърба й. Той бе изкарал целия й въздух. Сакс все още не можеше да успокои дишането си.

„Ще припадна…

Не, не може да припадам.

В никакъв случай.“

Тогава нападателят изглежда се сети, че все още е предрешен. Рязко дръпна сакото на Блаустейн и го хвърли настрана. После шапчицата.

— Еврейско сако. — Изкашля се. Избърса устата си и погледна салфетката. — Добре, добре. Всичко е наред.

Сакс се опита да преодолее отвращението и да анализира ситуацията. Подушваше алкохол, но той не изглеждаше да е пиян. Поне не достатъчно пиян, за да бъде непредпазлив. Колко време й трябваше да спечели? Докато Райм реши да й се обади по телефона, за да попита какво е открила? След като тя не вдигнеше, униформените щяха да са тук за три-четири минути. Участъкът не беше далеч.

Но това щяха да бъдат изключително дълги три-четири минути.

Нападателят се наведе по-близо.

— Сега ти… — Отново погледна картата й. — Полицайка Амелия. Ще бъдеш добро момиче. Ти можеш да ми помогнеш. Това е добре за теб. Ще ми помогнеш и аз ще те пусна.

— Как се казваш? — попита тя.

— Шшшт, пиленце.

— Има още газови бомби, знаем това. Може би повече. Кажи ми къде са.

Това го обърка за момент. Той ту я фокусираше със сините си очи, ту погледът му започваше да блуждае. Не от наркотици. Умът му бе размътен. Да, той беше наемник и професионален убиец. Но Обещаващия и неговата налудничава мисия не бяха чиста измислица. Нейната първоначална диагноза се потвърждаваше.

Той беше просто луд…

Сакс продължи:

— Можем да преговаряме с прокуратурата. И с Държавния департамент. Можем да се споразумеем.

— Държавният департамент. Я се погледни! Малка овързана кокошчица, готова за тенджерата, а още се опитва да кълве, търси безполезни трохи. Да не би да съм американец? Или руснак? Какво знае Агенция за национална сигурност за мен? Умно. Сега, аз те харесвам, пиленце. Няма много да боли, ако ми помагаш.

Дишането на Сакс започна да се нормализира и болката понамаля.

„Спокойно — помисли си тя. — Измисли някакъв план. Трябва да спечелиш време.

Време…“

— Имаме информация за теб. Ти си от Москва. Използваш паспорт на името на Добинс. И още няколко, от Барселона и Дубай.

Той се вцепени. Сякаш му беше ударила плесница.

Сакс продължи със спокоен глас:

— Въпрос на време е да те открият. Описанието ти е разпространено навсякъде, обявен си за издирване. Никога няма да се измъкнеш от страната.

Той се окопити, кимна бавно:

— Да, да, но може би съм измислил свой начин да се измъкна. Или може да остана в тази хубава страна и да карам такси за „Юбер“! Сега на въпроса. Има едно хлапе, което искам да намеря. И оня застрахователен задник. Едуард. Ти ще ми кажеш.

— Можем да работим с…

Той се изправи рязко и очите му заблестяха гневно. Вдигна крак и я изрита с все сила отстрани. Не успя да й счупи ребро, но от ритника всичките й болки се усилиха. Тя изкрещя и й потекоха сълзи. Той отново клекна до нея и приближи устни до ухото й. Когато заговори, гласът му трепереше от гняв:

— Никакви приказки освен отговор на въпроса ми.

Тя замълча.

— Ясно?

Тя кимна.

Нищо друго не й оставаше. Сакс затвори очи. Помисли си: „Поне ще остави купища улики“.

Амелия Сакс знаеше, че ще умре.

Първо си помисли за баща си, Хърман Сакс, дългогодишен полицай с множество отличия.

После за Райм, разбира се. За съвместния им живот толкова много години.

Повече няма да допусна тази грешка…

След това за майка си и за Пам — младата жена, чийто живот бе спасила и която й бе станала като дъщеря. Сега студентка в Сан Франциско.

Руснакът я обърна по очи и изрита краката й така, че да се разкрачи. Бузата й се одра в твърдия под. Той хвана стегнатата й с белезниците лява ръка, дръпна я грубо и отново погали безименния й пръст. Явно разглеждаше синия диамант на годежния пръстен, който й бе подарил Райм.

Дали можеше да привлече интереса му и да спечели време? Тя пак заговори:

— Слушай…

— Шшшшт, шшшшт. Какво ти казах? — Погали пръста й с ножа. — Добре, пиленце. Сега. Зададох ти въпрос. Това момче. Вимал. Глупавото пиленце. Трябва да говоря с него. Да си поприказваме. Трябва да ми кажеш къде е той. И застрахователният агент.

— Няма да стане.

— Няма да му направя нищо лошо. Не, не! Не искам да го нараня. Само да си поприказваме.

— Предай се сега. Ще бъде много по-добре за теб.

Той се изсмя.

— Ти си била много хитра! Вимал. Кажи ми как да му отида на гости.

С една ръка той дръпна силно безименния й пръст и приближи още ножа.

Сакс се опита с всички сили да задържи пръстите си стиснати, но той беше твърде силен. Възседна я и притисна с цялата си тежест бедрата й. Така тя бе напълно обездвижена.

Почувства убождане по пръста.

„Исусе, той ще го отреже! Ще го отреже! — Сакс стисна зъби и си помисли: — Каква ирония. Ще отреже левия ми безименен пръст — същия, който след инцидента на Линкълн е единственият, който при него все още функционира.“

— Вимал?

— Не.

Сакс усети как мускулите на руснака се напрегнаха, сякаш точно започваше да реже.

Тя вдиша дълбоко. Стисна очи. Колко силна щеше да бъде болката?

Изведнъж руснакът настръхна. Хватката му отслабна. Като че ли вдигна глава. Понечи да се изправи, дръпна ножа от пръста й. Издиша рязко.

Сакс усети ударната вълна от куршум, профучал болезнено близо. Руснакът падна — обратно върху краката й.

След миг някой го издърпа, обърна я по гръб и тя видя ужасеното лице на Едуард Акройд. Той погледна ръката си, в която държеше пистолет „Глок“. Не нейния. Акройд хвърли оръжието на бюрото в стаята, сякаш пареше, и я дръпна от мъртвия руснак.

Устните му се раздвижиха. За момент тя се почуди защо е изгубил гласа си. После осъзна, че временно е оглушала от изстрела.

Предположи, че той я пита дали е добре. Затова отговори:

— Да, да, добре съм.

Въпреки че и неговият слух не беше по-добър от нейния, той продължи да мърда устни, по които тя прочете:

— Какво, какво, какво?

Сакс седеше в линейката пред бижутерийния магазин, в сянката на сградите отпреди две столетия. Бе отказала носилка.

Парамедикът обяви, че няма сериозни наранявания; нямаше счупени ребра — нито от коляното, нито от обувката на руснака — само леки контузии. Имаше малко порязване от ножа в основата на безименния пръст на лявата ръка — където тъкмо бе започнала ампутацията. Малко бетадин и превръзка бяха достатъчни.

Едуард Акройд стоеше до нея. Изглеждаше разстроен. Характерната му лека усмивка се беше завърнала, но разбираемо, доста вяла. Такова бе изражението и на кафявите му очи. Той обясни, че решил да дойде в магазина, за да говори с нея и Ейбрахам Блаустейн, ако може с нещо да помогне. Надникнал вътре, не видял никого и влязъл. После за свой ужас видял мъж, седнал върху нея и държащ нож. Забелязал също пистолет в джоба на черното яке върху тезгяха — на руснака (наложило се да го свали, за да се предреши като Блаустейн).

Когато престъпникът го видял и се изправил, вдигайки ножа, Акройд дръпнал спусъка.

— Дори не се замислих. Просто стрелях. Това е всичко. Аз просто… всички тези години в лондонската полиция. Никога не съм стрелял. Никога не съм носил оръжие.

Раменете му увиснаха. Той нервно зачопли палеца си с показалеца.

— Всичко е наред — каза тя.

Макар да знаеше, че не е. Първият оставя с теб. Завинаги. Колкото и неизбежно да е било, колкото и инстинктивно да си действал, първият смъртоносен изстрел оставя незаличима следа в съзнанието, сърцето и душата.

На няколко пъти Акройд пита медиците и полицаите дали руснакът наистина е мъртъв — явно се надяваше, че само го е ранил. Един поглед на пораженията от куршума с кух връх обаче бе достатъчен.

— Едуард, благодаря — каза Сакс.

Недостатъчно, за да изрази признателността си, разбира се. Но какво беше достатъчно?

Въпреки това Сакс имаше смесени чувства за случилото се. Пръстите й бяха непокътнати, тя беше жива. Но заедно с Извършител 47 бяха изгубили и най-лесния си — и може би единствен — шанс да узнаят къде са заложени другите газови бомби. Докато съдебният лекар довършваше предварителния преглед, Сакс облече гащеризона си за огледи и се наведе над трупа, за да види какво би могъл да й каже посмъртно руснакът.

— Знам, че е голяма разправия, господине. Но, между нас казано, на ваше място не бих се тревожил много.

Андрю Крюгер кимна и се опита да си придаде загрижено изражение.

— Аз… просто не знам какво да кажа.

Детективът, едър чернокож, караше цивилната кола към местния участък, който по думите му не бил много далеч. Крюгер седеше на предната седалка на крайслера. Не беше арестуван. Самият детектив бе определил, че стрелбата била оправдана и бе обещал, че „ще гарантирам за вас, господин Акройд“.

Все пак имаше доста формалности. Трябваше да даде показания, щеше да има разследване и всички факти щяха да бъдат представени на прокурор, който да вземе окончателното решение за съдбата му.

— Вероятността да се стигне до съдебен процес е едно на милион. Залагам пенсията си. Никой прокурор няма да рискува репутацията си, като предяви обвинения по такъв случай. Освен това имате зелена карта.

— Какво?

— Нещо като билет за освобождаване от затвора.

Крюгер пак не го разбра.

— Моля?

— Вие нямате ли „Монопол“ в Англия?

— Нелоялни търговски практики?

Детективът го погледна развеселено:

— Няма значение. С две думи Амелия — тоест детектив Сакс — ви спасява кожата. Тя е голяма клечка в управлението. Това е повече от препоръка.

Продължиха в мълчание известно време.

— И аз съм го преживявал — продължи детективът. — Случи ми се. Веднъж. От двайсет и четири години работех в полицията, но никога не бях стрелял. И в един момент, преди година и половина… — Гласът му потрепери. — Семейна свада. Някакъв тип беше изтрещял, не си беше гълтал хапчетата. Искаше да застреля майка си и с партньора ми се опитвахме да го разубедим. Но той изведнъж насочи оръжието към Джери. Нямах избор. — Замълча за момент. — Не беше зареден. Пистолетът. Но… преживява се. Аз го преживях.

Или не.

— Благодаря за разбирането — каза Крюгер с цялата искреност, която можеше да симулира. — Не съм сигурен, че някога ще бъда същият.

И това го казваше човек, който бе убил най-малко тринайсет души — макар и само трима от тях с огнестрелно оръжие.

Спомни си изражението на Ростов, когато руснакът видя пистолета, насочен в главата му. Смайване, после искрица на разбиране, когато осъзна, че са му заложили клопка. Крюгер стреля бързо, преди руснакът да изрече името му и да подскаже на Сакс, че се познават. Целеше се право в слепоочието.

Смъртта на Владимир Ростов беше неизбежна.

И планирана от известно време. Крюгер бе решил да го убие още когато разбра, че руснакът е проникнал в телефона му и е дошъл в Ню Йорк да играе ролята на „Обещаващия“. На този етап вече се беше убедил, че Райм и Амелия са изключително способни и за да ги заблуди, трябва да им даде както автор на престъпния план — фанатика Езекийл Шапиро, така и неговия наемник, екотерорист, Владимир Ростов.

Реши да убие Ростов със собствения си нерегистриран глок — същия, който бе използвал, за да стреля по Вимал и да убие Сол Вайнтрауб. В суматохата след стрелбата той пусна няколко 9-милиметрови патрона в якето на Ростов, за да го свържат по-сигурно със стрелбата в магазина на Пател и убийството на Вайнтрауб. Освен това Крюгер взе мобилния телефон на руснака и ключовете от мотела, където бе отседнал, и тойотата му.

Щом минеше разпитът му в полицията, което предполагаше, че няма да отнеме дълго, щеше да отиде в стаята на Ростов, да заличи всички улики и да унищожи руските предплатени телефони, лаптопа и колата му.

Стигнаха пред участъка и Крюгер слезе. Детективът го поведе към входната врата.

— Насам, господин Акройд. Сега, просто за да знаете. Вие не сте арестуван. Няма да ви вземат пръстови отпечатъци и да ви снимат. Нищо такова. Само ще дадете показания.

— Благодаря, полицай. Също и за подкрепата. Това, което се случи… беше разтърсващо.

Крюгер помисли дали да не се престори, че бърше сълзи, но реши, че ще е прекалено.

Амелия Сакс се върна в къщата на Райм с няколко неща.

Първо, пликчета с улики от хотела на Владимир Ростов в Брайтън Бийч и от магазина на търговеца, където за малко не беше изгубила пръста си от ножа на лудия руснак.

Второ, щатския минен инспектор на Ню Йорк.

Райм погледна мъжа, с когото вече бяха говорили, Дон Макелис, без особен интерес, после отново насочи вниманието си към кутиите с проби, които Сакс вкара на количка в стаята. Тя забеляза погледа му и каза:

— Няма да е лесно, Райм.

Имаше предвид най-належащата им задача: да разберат къде са другите газови бомби.

— Надявам се, че Макелис може да помогне.

Той бе слаб мъж със сериозен вид и — добре де, „старомоден“ бе думата, която първа идваше наум — и беше дошъл, обясни Сакс, за да види картите и данните от предишните пожари и да се опита да стесни кръга на търсене на устройствата.

— Мисля, че ако е искал трусовете да изглеждат истински, най-вероятно ги е поставил близо до разломните линии в района — отбеляза тя. — Ако е така, Дон ще ни ги покаже.

Детективът сви рамене. Не изглеждаше във възторг.

Телефонът на Макелис иззвъня.

— Кметството. Боже мили!

Той вдигна и се дръпна настрана.

След малко поиска разрешение да използва един от компютрите, за да изтегли някакви геоложки карти на района. Купър му посочи един. Освен това Макелис поиска да види местата на предишните газови бомби и Сакс обърна към него бялата дъска, на която бе закачен план на града. Пожарите бяха отбелязани в червено и формираха неправилна елипса около епицентъра: площадката за геотермални сондажи близо до „Кадман Плаза“. Макелис отвори на екрана няколко геоложки схеми на района и започна внимателно да ги изучава.

Купър и Сакс, с лабораторни престилки и маски, се заеха с пробите от бижутерийния магазин на Блаустейн и хотелската стая на Ростов в Брайтън Бийч.

Райм също имаше нова информация. След като Сакс му бе съобщила самоличността на извършителя, се беше свързал с Дарил Мълбри от САР и поиска данни за Ростов. Получи доклад, обобщаващ всичко, което бяха намерили за толкова кратко време. Владимир Иванович Ростов. Четирийсет и четири годишен, бивш военен, после — ФСБ (една от службите, наследници на КГБ), а за последните десет години — „консултант“ за някои от най-големите руски квазидържавни организации, като нефтената компания „Газпром“, „Нижни Новгород шипинг“, произвеждаща нефтени платформи и танкери, и — показателно — „Добпром“, най-голямата диамантена компания в Русия.

Мълбри бе научил, че Ростов е работил в сибирската мина „Мир“ от дванайсет до двайсетгодишна възраст.

— Човекът е бил малко чалнат, доколкото научихме. Има слухове, че убил чичо си, който бил в мината заедно с него. Главата му била разбита от камък, но наблизо нямало срутване. Полицията си затворила очите, както обикновено прави, щом става дума за най-големия работодател в региона. Леля му също починала скоро след това. Според сведенията една нощ се озовала сама на покрива на жилищния блок при заключена таванска врата. Никой не могъл да разбере какво е правила там. Била само по тънък пеньоар и боса. През декември. При минус двайсет. Властите пак си затворили очите. Получили се оплаквания, че имала „неуместни“ взаимоотношения с някои от младежите в блока.

„Впечатляващо минало“ — помисли си Райм.

Мини. Това обясняваше манията му към диамантите… и интереса му да причинява фалшиви земетресения в сондажния обект.

Шпионинът добави, че Ростов е персона нон грата в Германия, Франция, Швеция, Чехия и Тайван, заподозрян в нападение, изнудване и незаконни търговски практики, както и в редица финансови престъпления. Свидетелите се отказали от показанията си и затова не бил съден; просто го изгонили и повече не го пускали в тези страни. В Краков полските власти го задържали след сигнал за сексуално посегателство срещу жена и побой над приятеля й. Но бил освободен без много шум след намесата на Москва.

В бижутерийния магазин Сакс бе намерила истинския руски паспорт на Ростов плюс паспорт на името на Александър Петрович, „Смит и Уесън“ калибър .38, 38-калиброви и 9-милиметрови патрони „Финоки“ (последните за глока), скиорска маска, платнени ръкавици, окървавен макетен нож, цигари и запалка, пари в брой (долари, рубли и евро). Нямаше ключове за тойотата, макар че нямаше гаранция, че червената кола пред къщата на Адила е била на Ростов. Мобилният му телефон също не беше намерен.

Нямаше ключове у себе си, но след бърза проверка на мотелите и хотелите в района бяха установили, че човек на име Александър Петрович се е регистрирал в „Бийч вю Резидънс ин“ в Брайтън Бийч, Бруклин, и Сакс веднага отиде да направи оглед. Не намери обаче нищо съществено. Още боеприпаси калибър 38, мазна храна, бутилка „Джак Даниелс“, паспортите с фалшиви имена, за които бе съобщил Мълбри. Никакви компютри, никакви телефони, ключове от кола или следи, които биха могли да подскажат къде са другите взривни устройства.

И нито следа от необработени диаманти за пет милиона долара.

Къде бяха камъните? И електронните устройства на Ростов? Сакс предположи, че е държал всичко, включително ключовете от стаята, в тойотата, в случай че се наложи да бяга бързо. Сигурно бе скрил ключовете от колата в улея на някоя от джантите. След телевизионния сериал „В обувките на сатаната“ учудващо много престъпници го правеха.

Липсата на следи й беше дала идеята да покани геолога — малко отчаян ход, призна сега тя. Но също разумен, както пък изтъкна Райм.

Сакс записа малкото улики, които бяха намерили, на бялата дъска и се дръпна назад, като постави ръце на кръста си и зачопли нокътя на единия си показалец. Гледаше, гледаше, гледаше.

Райм също.

— Нещо друго? — обърна се Райм към Купър.

— Само да проверя последната проба от хотелската стая. Една минутка.

Но какво щеше да покаже това? Може би някакво вещество от следа от обувка, уникално за мястото, където е поставил бомба. Но колко малък беше шансът за такъв пробив.

Райм се намръщи от чувство на безсилие. Погледна Макелис:

— Нещо при вас, Дон?

Инженерът стоеше приведен и сравняваше геоложките планове с картата на предишните пожари.

— Мисля, че да — каза след малко. — Изглежда, че е заложил бомбите по дължината на разлома Карнарси. Виждате ли? Минава през центъра на Бруклин, близо до „Кадман Плаза“, после към пристанището. Дълъг е три километра, но по-голямата му част е под вода. Само около километър е на сушата.

Макелис посочи една линия през гъсто населения район.

„По дяволите — помисли си Райм, — твърде много мазета за претърсване.“

— Трябва още да стесним търсенето.

Мел Купър обяви:

— Получих резултата от последната проба. Нищо не свързва Ростов с определено място. Тютюнева пепел, кетчуп, говежда лой, почва от района на Брайтън Бийч. Още кимберлит.

Без да вдигне очи от картата, Макелис попита:

— Кимберлит ли?

— Точно така — отговори Райм. — Нашият престъпник се е нацапал с минерала от първата стрелба. Има го навсякъде по дрехите и обувките му. Намираме го навсякъде, откъдето е минал.

— Значи имате предвид серпентинит. Не кимберлит. Те са сродни минерали.

— Не, не, точно кимберлит. Има включени диамантени кристали — настоя Купър. — Мислех, че това прави серпентинита кимберлит.

— Така е — прошепна Макелис. — Но… може ли да видя пробата?

Купър погледна Райм, който кимна.

Техникът приготви проба и я постави на микроскопа.

Макелис седна на един стол, наведе се напред и започна да нагласява светлината на апарата. Вгледа се внимателно. Дръпна се назад, погледна настрани. После пак доближи око до окуляра. Взе дълга игла и разрови с нея праха и частиците. Седеше долепил очи до меките гумени окуляри, но стойката му издаваше напрежение. Личеше, че гледа нещо значимо. Облегна се назад и се изсмя леко.

— Какво има? — попита Селито.

— Ами, ако сте намерили тези камъни в Ню Йорк, значи току-що пренаписахте геоложката история.

— Кимберлитът — заразказва Дон Макелис на компанията в хола — може да се нарече асансьор, който издига диамантите от земната мантия: обвивката, която се намира точно под земната кора. Там се образуват диамантите.

Инспекторът отново се наведе над микроскопа, сякаш не можеше да устои на изкушението, и пак заразглежда минералите, монтирани на апарата. Бавно местеше пробите.

— Хъм. Така. — Отново се облегна назад и се обърна със стола към другите. — Богат на диаманти кимберлит като този никога не е намиран никъде в щата Ню Йорк. Геологията на района не благоприятства диамантообразуването. Ню Йорк е „пасивна крайна зона“. Ние имаме стабилни тектонски плочи.

— Значи тук е невъзможно да се намери кимберлит, съдържащ диаманти, така ли? — попита Райм.

Макелис сви рамене.

— По-добре да се каже, че е много малко вероятно. В света има около шест хиляди кимберлитови жили, но само около деветстотин съдържат диаманти… и само в няколко десетки те са в достатъчно количество, за да бъде добивът финансово изгоден. И нито една от тях не е в САЩ. О, преди години имаше опити за добиване — на юг. Сега тези мини са само туристическа атракция. Плащате двайсет долара и можете да търсите диаманти с децата. Но пък в Канада доскоро не бяха открили находища на кимберлит и диаманти, а сега това е един от най-големите производители. Тъй че предполагам, може да се случи и тук.

Инспекторът отново погледна през микроскопа за кратко.

— Къде намерихте това?

— На няколко места — отговори Райм. — В магазина, където беше убит Пател, шлифовчикът на диаманти. Вимал — неговият чирак — е носил няколко камъка в пликче. Не обърнахме голямо внимание на това. Помислихме, че е искал да прави бижута от него. Или някаква скулптура. Това му е хоби.

— От кимберлит като този не може да се прави скулптура. Диамантите пречат. Прекалено твърди са.

Райм се намръщи:

— Беше едно предположение.

— А другите източници? — попита Макелис.

— Имаше следи в дома на Сол Вайнтрауб, убития свидетел — каза Сакс. — Сигурно са останали от обувките или дрехите на убиеца. — Тя сви рамене. — Поне така мислехме. Предполагам, че може да са оставени от самия Вайнтрауб.

Едно предположение…

Райм попита:

— Ако предположим, че в тези камъни има по-големи диаманти. Ще струват ли много? Достатъчно, за да убиеш за тях?

— Шансът да намериш достатъчно ценни диаманти в малки проби кимберлит е като да спечелиш от тотото. — Макелис се намръщи. — Но…

— Какво? — попита Сакс.

— Никой не би убил за такъв камък. Но би могъл за това, което той означава.

— Какво искате да кажете?

— Ако тази проба е взета от голямо находище? В такъв случай мога да си представя как някой убива, за да получи право за добив или да унищожи източника, тъй че никой да не научи за него.

— Да го унищожи? — попита Сакс.

Макелис обясни:

— Историята познава две индустрии, в които играчите са готови на всичко, за да саботират потенциалните находища и да поддържат цените високи. Петролът и диамантите. И като казвам всичко, имам предвид абсолютно всичко. Убийства, саботажи, сплашване. Това не се случва при диамантите за промишлени цели — които са евтини и се използват за различни режещи и полиращи машини. Но при камъните с ювелирно качество като тези? — Той пак кимна към микроскопа. — О, да. Със сигурност.

— Линк, мислиш ли, че някоя диамантена компания е научила за находището и е изпратила руснака да убие някого, който е знаел за него? — попита Селито.

Райм кимна:

— „Нортийст Джио“ са разкопали находището. Ростов симулира земетресения, за да принуди властите да затворят сондажа и повече никой да не види кимберлита.

— Не е толкова невероятно, колкото си мислите — каза Макелис. — Има дори „охранителни“, в кавички, фирми, които можете да наемете, за да се погрижат някоя потенциална мина никога да не бъде разработена или някоя съществуваща да бъде затворена. Взривяват язовири, подкупват чиновници, за да национализират мините, а след това да ги закриват. Руснаците са особено активни в това отношение.

— А Ростов — намеси се Райм — е работил за „Добпром“, руския диамантен монополист.

— О, те със сигурност организират саботажи. Много други производители също, но руснаците са номер едно в мръсните номера.

— Вайнтрауб — каза Сакс. — Бил е оценител. Може би не са го убили, защото е бил свидетел. Може би са го убили, защото е анализирал кимберлита и е научил за диамантите.

Селито промърмори:

— Изобщо не ни мина през ума. Вайнтрауб си е тръгнал от магазина на Пател преди идването на убиеца. Каква заплаха би могъл да бъде като свидетел? Никаква. Ростов е искал да го убие, защото е знаел за кимберлита.

— Целта на нападението срещу Пател не е била кражба на необработени диаманти — каза Сакс. — Целта е била да убие него и всички други, които знаят за находката. Ето защо е измъчвал Пател — и е удрял Вайнтрауб с револвера. Искал е да разбере дали имат още кимберлит или дали някой друг знае за него.

Райм облегна глава назад и затвори очи. После изведнъж ги отвори.

— Някой намира проба на сондажната площадка. Занася я на Джатин Пател, който я дава за анализ на Вайнтрауб. Новината стига до „Добпром“. Те изпращат Ростов да спре сондирането и да убие всеки, който знае за находката.

— „Добпром“ не иска откриването на голямо американско находище за добив на диаманти — каза Макелис. — По дяволите, никоя чужда минна компания не би искала такова нещо. Това би намалило приходите им наполовина.

— Но има ли реален риск за техния бизнес? — попита Мел Купър. — Искам да кажа, колко реалистично е да се отвори мина за диаманти в Бруклин?

— О, не би било много трудно — отговори Макелис. — Даже е много по-лесно от прокопаване на тунели за метрото или водопроводи, което се прави постоянно. Има някои правни пречки, но те са преодолими. Моят отдел ще трябва да одобри плановете, после има други бюрократични процедури по вадене на разрешителни. Няма да позволим открит добив например. Но лесно може да се инсталира автоматизирана система за добив в тясна шахта. Елементарно от техническа гледна точка.

Райм обаче си помисли: ако целта е била да се спре сондирането, значи…

Сякаш прочел мислите му, Селито отбеляза:

— Значи Езекийл Шапиро не се е самоубил. Ростов го е убил и го е нагласил като самоубийство. Отвлякъл го е, измъчвал го е, за да получи паролата му за „Фейсбук“, и е оставил самоубийственото писмо.

— Трябвала му е изкупителна жертва, защото открихме, че земетресенията са фалшиви и пожарите са причинени от взривни устройства — мрачно каза Райм.

Изведнъж му просветна. Мисълта го удари като електрически ток.

— Рублите — прошепна той.

— По дяволите. — Сакс явно разбра какво има предвид. — Ростов не би подхвърлил рубли на Шапиро. Те са улики, сочещи към него. Някой друг е проникнал в къщата на Шапиро и го е убил — някой, който е искал да изглежда, че Ростов го е извършил. Да, руснакът е замесен: той е нападнал двойката в Грейвсенд и момичето от магазина за булчински рокли. И Киртан — приятеля на Вимал. Също нападна мен. Но не е той авторът на целия план.

И заключението беше неизбежно.

С тих глас, втренчена в Райм, Сакс прошепна:

— Това е човекът, който застреля Ростов.

Беше права.

— Едуард Акройд.

— Но нали го проверихме — изтъкна Селито. — И той знаеше всичко за Пател. За откраднатите сурови диаманти.

— Какви сурови диаманти? — попита Райм подигравателно. — Намерихме ли ги? Намерихме ли дори следа от тях?

Не, разбира се.

— Защото никога не са съществували — каза Сакс.

Райм кимна:

— Разписката, която ти намери в празната кутия на Пател, е била фалшива. Направил го е, за да се промъкне в разследването и да разбере кой е ВЛ. И ние пуснахме лисицата в курника. Мамка му.

— Как ще действаме, Линк? — попита Селито. — Амелия обади ли се на „Грейс-Кабът Майнинг“ в Южна Африка?

Сакс издиша рязко. Лицето й бе напрегнато.

— Не, не съм — прошепна гневно. — Обадих се на номера от разписката за суровите диаманти. Не потърсих компанията в интернет. Дали изобщо съществува такава фирма?

— В такъв случай… — Райм хвърли нетърпелив поглед към Пуласки.

Младежът кимна, намери разписката от „Грейс-Кабът“ и започна търсене в „Гугъл“.

След малко каза:

— Да, това е реална диамантена компания. И номерът не е този от разписката. — Набра номера от сайта. — Гласова поща.

— Луелин Крофт? — попита Райм.

Пуласки прегледа сайта.

— Той наистина е изпълнителен директор на „Грейс-Кабът“.

— Щом ти успя да го намериш, значи и Акройд — искам да кажа истинският извършител — също е могъл.

— Човекът, с когото говорихме, само се представяше за Крофт, а всъщност е съучастник на Акройд — продължи с тих, но напрегнат глас Сакс. — Вероятно от някоя от онези охранителни фирми, за които говореше Дон. Той ни насочи към „Милбанк Ашурънс“. Сигурно това също е реална компания и той се е представил за неин истински служител.

— Сега — сприхаво нареди Райм. — Искам да разбера сега.

Последва серия от телефонни разговори, които потвърдиха подозренията им за измамата с „Грейс-Кабът“ и „Милбанк Ашурънс“. Луелин Крофт наистина беше изпълнителен директор на първата фирма, но ги увери, че никога не е изпращал необработени диаманти на Пател. Самият той не беше идвал в Съединените щати от години. Същото важеше за застрахователния детектив от „Милбанк“.

По молба на Райм специален агент Фред Делрей от ФБР се свърза с някого в Държавния департамент. Оттам потвърдиха, че според данните на граничните власти Крофт не е влизал наскоро в страната. От „Милбанк“ ги осведомиха, че застрахователната компания не работи с „Грейс-Кабът“. Да, фирмата наистина имаше застрахователен детектив на име Едуард Акройд и да, той беше работил като инспектор в „Скотланд Ярд“. Но през последната седмица не бил мърдал от централния офис на дружеството в Лондон.

Със саркастичен тон Селито измърмори:

— Добре, сега обяснете като за бавно загряващ. Нищо не разбрах. Какво става, по дяволите, Линк?

— Някоя диамантена компания е научила за находката на кимберлит и се е разтревожила, че може да се появи нов конкурент. Наели са Акройд да причини фалшиви земетресения и да спре геотермалните сондажи. И да разбере кои знаят за кимберлита и да ги убие: Пател, Вайнтрауб и Вимал. Той убива първите двама, но момчето се измъква. Затова Акройд казва, че суровите диаманти на клиента му са откраднати и така се намърдва в нашето разследване, за да разберете къде е Вимал.

— Къде Ростов се включва в играта? — попита Селито. — Двамата не работят ли заедно за руснаците?

— Не е обичайна практика да застрелваш партньора си в главата — мрачно отговори Райм.

— Не е — съгласи се Сакс. — Две различни компании са научили за кимберлита. Едната е изпратила Акройд, а от „Добпром“ са изпратили Ростов. Акройд натопява Ростов като изкупителна жертва, ако всичко се провали.

Райм промърмори:

— Трябваше да се досетя! Черните полиестерни влакна при Пател и Вайнтрауб. Само черен памук на другите места. Това означава две различни маски. Две различни оръжия. „Глок“ и „Смит и Уесън“. Гледайте — посочи последната таблица на уликите. — В магазина на Блаустейн Ростов е имал няколко деветмилиметрови куршума, но може Акройд да ги е пуснал в джоба му.

— Райм! — Сакс звучеше разтревожено.

Той изведнъж разбра:

— По дяволите. Има още една причина да убие Ростов.

— Каква? — попита Селито.

— За да си помислим, че Извършител четирийсет и седем е мъртъв и Вимал е в безопасност — отговори Сакс. — Така вече няма нужда да го охраняваме.

— Вече пуснаха ли го? — попита лейтенантът.

Сакс се намръщи:

— По дяволите, да. Обадих се на охраната на Стейтън Айлънд и ми казаха, че го водят към ферибота. А Вимал вече няма телефон. Няма начин да се свържем с него. Ще се обадя на семейството му. — Тя бързо извади мобилния си телефон.

Райм каза на Селито:

— И се обади в полицейския участък в Бруклин, където заведоха Акройд. Кажи им да го задържат.

— Веднага. — Детективът телефонира. Проведе кратък разговор, намръщи се, после затвори. — Акройд, или както е истинското му име, е бил освободен без повдигнати обвинения. Телефонът му е изключен. И адресът, който е дал на колегите, е фалшив. Никой не знае къде е.

Ами сега?

Вимал излезе на улицата от потискащата, смрадлива атмосфера на метрото. В тунела намирисваше — съвсем леко — и на урина.

Вдиша дълбоко. Въздухът беше студен и влажен, небето бе сиво. Той вървеше покрай еднофамилни къщи, скромни жилища със спретнати дворчета. Домове на семейства с малки деца — знаеше, въпреки че не се виждаха признаци от присъствието на малчуганите. В предградията такива дворове са склад за триколесни велосипеди и играчки. Но не в града.

На улицата нямаше много хора — една жена с жълт дъждобран и пазарска чанта. Мъж с вид на бизнесмен. И двамата вървяха с наведени глави и присвити рамене заради студения вятър. В какви домове се връщаха? — почуди се Вимал. Приятни, спокойни, несъмнено. Това бе само предположение, но нямаше значение; той им завиждаше, защото искаше да им завижда.

Спря и се загледа след един вестник, който се носеше с вятъра. Листата кацнаха до него на тротоара.

Вимал се засмя тихо и си помисли: „Хартията покрива камъка“.

Клекна и погледна камъка под краката си. Тук настилката беше от синкав пясъчник — реден преди сто години, може и повече. При добиването си този вид камък бе сивкав, но с течение на времето придобиваше лазурносини нюанси, понякога със зеленикави и червеникави жилки. Вимал докосна една плоча и се запита какво би могъл да издяла от него. Представи си барелеф — плитка триизмерна фигурка на риба. Би било добро допълнение към неговата скулптура „Вълната“. И лесно за изпълнение. Трябваше просто като Микеланджело да премахне онези части от камъка, които не бяха от рибата.

Отново се изправи и продължи към дома си.

Приятните мисли за рибата и за инструментите, които го чакаха вкъщи, внезапно и неизбежно отстъпиха място на друго: краката на господин Пател, безжизнени и с насочени към тавана пръсти. Този спомен постоянно се връщаше. След това тази представа се смени с потисканите до момента спомени как собственият му баща го бе заключил в ателието му, за предателството на сина на господин Нури, за смъртта на господин Вайнтрауб, за полицията.

Диамантите. Диамантите бяха виновни.

Той потрепери от гняв.

После отново си зададе въпроса: „И сега какво?“.

След няколко минути Вимал щеше да види баща си. Какво щеше да му каже той? Желанието на момчето да напусне града вече не бе толкова силно. Но сега нямаше оправдание да бяга: оправданието, че един убиец го преследва… и оправданието, че може да бъде арестуван за „кражба“ на кимберлита на господин Пател — в крайна сметка се оказа, че камъкът няма никаква стойност. Ужасът бе приключил. И баща му щеше да го накара да остане. Щеше ли Вимал да има смелостта да откаже?

Вече не беше заплашен от убиеца. Но все още не се чувстваше спокоен. Колко жестоко!

Е, той щеше да откаже. Стомахът му се сви при тази мисъл. Но той щеше да го направи. Щеше.

Установи, че започва да върви все по-бавно и по-бавно. Това подсъзнателно възпиране почти го развесели.

На две пресечки от дома си мина пред алея, водеща към задната част на едноетажна тухлена къща. Изведнъж чу мъжки глас:

— Някой може ли да ми помогне? Паднах!

Вимал погледна по посока на гласа. Бизнесменът, когото бе видял преди малко, лежеше на земята до колата си.

Вчера Вимал щеше да е недоверчив. Но сега, след като онзи руснак беше мъртъв, той не се притесняваше за сигурността си. Не и тук. В Манхатън, в Диамантения квартал, винаги бе нащрек. Но в тази част на Куинс — не.

Крадците рядко приличаха на счетоводители и носеха скъпи палта.

Човекът се беше подхлъзнал. Кракът му бе подвит и той го държеше и охкаше. Погледна Вимал и каза:

— Ох, слава богу. Моля ви, можете ли да извадите телефона ми? Изпуснах го под колата. — Присви очи от болка.

— Да, разбира се. Не се притеснявайте. Счупен ли е? Кракът ви?

— Не знам. Не мисля. Но адски боли, когато го движа.

Вимал почти беше стигнал до мъжа, когато видя нещо в храстите. Нещо квадратно и бяло.

Метална табелка. Той спря и се наведе. На нея пишеше:

С името на брокерската фирма.

Той погледна прозорците на къщата. Бяха тъмни.

В миг осъзна, че мъжът изобщо не живее тук! Това беше капан! Мъжът бе извадил табелата от двора и я беше скрил, за да примами Вимал.

По дяволите. Вимал се обърна бързо, но непознатият — вече на крака — го сграбчи. Не беше едър мъж и очите му, с цвят на жълт ахат, бяха спокойни. Въпреки това блъсна Вимал в колата достатъчно силно, за да го зашемети. Нападателят лесно избегна непохватното замахване с юмрук на младежа и му нанесе жесток удар в корема, с което го накара да падне на колене. Вимал вдигна ръка и повърна.

Мъжът се огледа, за да се увери, че са сами. После каза:

— Ще повръщаш ли още?

Имаше странен акцент.

Вимал поклати глава.

— Сигурен ли си?

Кой беше този човек? Приятел на руснака?

— Какво…

— Сигурен ли си, че няма да повърнеш?

— Не.

Мъжът омота ръцете му със сребристо тиксо и го завлече до багажника. Изглежда, че обмисляше да запуши с тиксо и устата му, но не го направи, вероятно защото се опасяваше, че Вимал може пак да повърне и да се задуши.

Очевидно нападателят беше решил да го остави жив. Поне засега.

Андрю Крюгер обикаляше из промишлената зона на Куинс и търсеше подходящо място за следващата точка от плана си.

Знаеше, че не го подозират, защото иначе нямаше да го освободят от участъка. И макар да не се съмняваше, че Райм и Амелия са напълно способни да разгадаят целия му замисъл, ако разполагат с достатъчно време, той бе уверен, че няма да мислят за това, защото отчаяно се опитваха да намерят останалите газови бомби. Бе заложил една в стара дървена жилищна сграда — истинско буре с барут. Фалшивото земетресение скоро щеше да разтресе прозорците и не след дълго газопроводът щеше да започне да изпуска прекрасни изпарения. После — бум!

Но Крюгер вече не се интересуваше колко хора ще изгорят живи; единствената му грижа бе да намери отговора на последния въпрос: Къде Вимал е намерил кимберлита, който носеше в събота?

Крюгер отби форда под наем на един пуст буренясал паркинг с напукан асфалт в индустриалната зона. Огледа се. Нямаше никого. Не минаваха нито коли, нито камиони. Нямаше камери за видеонаблюдение; покривът на близкия склад беше паднал.

Младежът бе спрял да удря в багажника и Крюгер вече се опасяваше да не би да е умрял. Възможно ли е да се задушиш в багажник на кола в този ден и на тази възраст? Изглеждаше малко вероятно. Дали при някое раздрусване по неравния път си беше счупил врата, такъв нелеп инцидент?

Е, дано да не е станало нещо такова.

Той отвори капака. Вимал изглеждаше съвсем добре — ако тази дума може да се използва за човек, който е уплашен до смърт.

За разлика от покойния Владимир Ростов, Крюгер не беше садист. Страхът на момчето не му доставяше удоволствие. О, той бе готов да убие всеки, когото трябва — с предизвиканите пожари в жилищни сгради например или убийствата на Пател и Вайнтрауб, пък да не говорим за самия Ростов. Но не измъчваше, поне не за удоволствие. Смъртта и болката бяха само инструменти, като държача, шлифовъчната машинка и зехтина с диамантен прах за полиране.

Но макар да не изпитваше никакво удоволствие от страданието на момчето, той не проявяваше и съчувствие. Неговата мисия. Само тя имаше значение. Запазването на цените на диамантите високи, почти космически.

Той измъкна младежа от багажника.

— Моля те, какво…

— Тихо. Слушай ме внимателно. В събота ти влезе в магазина на Пател и носеше торбичка с кимберлит.

Вимал се намръщи.

— Бил си там? Ти ли уби господин Пател?

Страхът в очите му се смени с гняв.

Крюгер размаха макетния нож и момчето замълча.

— Попитах те нещо. Кажи ми за кимберлита. Откъде го получи Пател? Чуй ме, мога да ти причиня много болка. Затова просто ми кажи.

— Знам само, че някой е намерил парче от камъка в Бруклин, на мястото, където правят онези сондажи. В купчина отпадъци.

— Кой?

— Не знам. Някой клошар. Аз съм скулптор. И аз правя така по строителните обекти. Търся подходящи камъни. Вероятно е видял кристалите и си е помислил, че може да са ценни. Случайно е избрал господин Пател, за да продаде камъка.

— И как камъкът се озова в твоята чанта?

— Господин Пател искаше още. Отидох да потърся, но компанията, която прави сондажите, беше изкарала всичко на сметището. Господин Пател ме накара да отида да потърся там. Ходих четири-пет пъти. Най-накрая намерих цяла купчина. Това беше в събота. Донесох малко, за да му покажа.

— Колко кимберлит имаше там?

— Не много.

— Какво значи не много?

— Десетина по-едри парчета — колкото юмрук. Повечето бяха дребни фрагменти и прах.

— Къде е това сметище?

— В района на Кобъл Хил. Депо за строителни отпадъци номер четири.

— Какво е Кобъл Хил?

— Квартал. В Бруклин.

— Къде?

Крюгер отвори карта на телефона си и момчето погледна, но после отмести очи.

— Гледай — каза южноафриканецът. — Не се тревожи. Не мисля да те убивам. Онзи, който ще поеме вината за всичко, един руснак, вече е мъртъв. Ако ти умреш сега, полицията ще започне да търси друг извършител. Нищо няма да ти се случи.

Вимал кимна. Беше нещастен и ядосан, но видя логиката.

Колкото и грешна да беше тази логика: разбира се, момчето скоро щеше да умре… и за убиец да бъде нарочен съучастникът на Ростов, друг — несъществуващ — руснак. След като убиеше Вимал, Крюгер щеше да разкъса дрехите му, сякаш се е борил с нападателя си. После щеше да подхвърли улики около трупа — неща, които беше взел от мотела на Ростов (тютюн от руски цигари, няколко рубли на монети), сякаш са се разпилели при боричкането. И щеше да остави един телефон с предплатена карта някъде наблизо. Телефонът, почистен от пръстови отпечатъци, вече съдържаше в историята си десетина обаждания до „Добпром“ и други случайни номера в Русия. Крюгер лично ги беше набрал, след като застреля Ростов.

Безупречно изпълнение? Не. Но разумно обяснение за смъртта на момчето.

— Е?

Вимал се подвоуми, но после посочи едно място на картата. Не беше далеч.

Крюгер го набута обратно в багажника, затвори капака и потегли от пустия паркинг. Двайсет минути по-късно бяха на сметището.

Той мина с колата през големия портал, без да обръща внимание на няколкото работници наблизо, и продължи бавно по широкия черен път, прорязан от дълбоки коловози. Сметището беше с площ около пет-шест футболни игрища. Като миниатюрни планини навсякъде стърчаха камари от камъни, гипсокартон, метал, дърво, бетон… всякакви строителни материали. Вероятно срещу заплащане фирмите за рециклиране получаваха разрешение да обикалят и да събират онова, което може да се използва. Крюгер се усмихна при мисълта, че тези хора се радват на всяка медна тръба и електрически кабел, които намерят, а няма да обърнат внимание на богатия на диаманти кимберлит, който показваше също, че някъде плитко под земята има скрито находище за милиони пъти повече.

Той спря зад една от тези купчини, на място, което не се виждаше от шосето и от входа, където бяха работниците.

Слезе от форда и измъкна Вимал от багажника.

Крюгер вдигна ножа. Вимал се сви уплашено.

— Само тиксото — успокои го южноафриканецът. Сряза го и освободи ръцете му. Прибра ножа и показа пистолета на кръста си. — Не се опитвай да бягаш, защото ще го използвам.

— Не. Няма.

— Върви.

Тръгнаха през мрачните сиви проходи между купчините, като се движеха успоредно на реката, където булдозери и самосвали товареха боклуците на шлепове. Звукът бе оглушителен.

— Къде?

Младежът се огледа, за да се ориентира.

— Натам.

Кимна по посока на брега. Продължиха през сметището, като Вимал спираше от време на време да се огледа.

— Стоварили са още боклук — промърмори той. — Още много. Всичко изглежда променено.

Крюгер нямаше впечатлението, че хлапето се опитва да го разиграва. Вимал изглеждаше наистина объркан.

По едно време присви очи.

— Натам. Сигурен съм. — Кимна още веднъж.

Продължиха да търсят още десет минути. Изведнъж Крюгер спря. Погледна в краката си и видя парченце кимберлит в един коловоз от гуми на камион. Прибра го в джоба си.

Бяха на верен път.

Какво мрачно място. Над земята тегнеше сива пелена, придаваща на всичко оттенък на труп на масата за аутопсия. Влажна и студена, пълзеше по гърба ти, по краката, по бедрата и слабините. Времето припомни на Крюгер една огромна диамантена мина за открит добив, която преди много години бе посетил в Русия. Хрумна му една идея: работата му, разбира се, беше да направи така, че жилата, съдържаща кимберлита, никога да не бъде открита и тук никога да няма добив на диаманти. Но какво, замисли се той, щяха да намерят работниците, ако все пак бъде отворена мина? Според сведенията, които той имаше, скалата съдържаше скъпоценни камъни с много високо качество.

Възможно ли бе под земята на обекта на „Нортийст Джио Индъстриз“ да лежи диамант, който няма равен на себе си? Крюгер си помисли за два камъка от своята родина: „Кълинан“, който при откриването си е тежал над три хиляди и сто карата, което го прави най-големия диамант с ювелирно качество, намиран някога. Бил нарязан на повече от сто по-малки диаманта, включително Голямата звезда на Африка, над петстотин карата, и Малката звезда на Африка — над триста. Тези два обработени скъпоценни камъка са част от скъпоценностите на Британската корона. Любимият южноафрикански камък на Крюгер бе Стогодишният диамант. С тегло в необработено състояние 599 карата. При обработката то беше намалено до малко над 270. Шлифован във формата на сърцевиден брилянт, той бе най-големият безцветен безупречен диамант в света.

Мисълта, че с действията си може да осуети откриването на такъв камък, бе мъчителна.

Но това беше неговата задача и той искаше да я доведе докрай.

— Продължавай — изръмжа на Вимал. — Колкото по-бързо свършим, толкова по-бързо ще се върнеш у дома при семейството си.

Амелия Сакс бе малко след Бруклинския мост, на няколко минути от обекта на „Нортийст Джио“, нейната цел в момента. Моторът на ториното ревеше пронизително.

Райм предполагаше, че Акройд — или както бе истинското му име — не иска просто да убие Вимал. Все още. Трябваше да разберете откъде младежът е взел кимберлита в събота сутринта, преди да се натъкне на клането при Пател. Задачата на Акройд най-вероятно беше да унищожи или да скрие всяка частица кимберлит, която намери, преди да избяга, и едно логично място за това бе сондажната площадка.

Обектът все още беше затворен и Акройд и Вимал можеха да влязат незабелязано.

Сакс тъкмо отбиваше от магистралата, когато телефонът й иззвъня. Тя вдигна, включи на високоговорител и остави апарата на пътническата седалка до себе си, за да смени от четвърта на трета. Колата заобиколи един бавно движещ се микробус.

— Ало.

— Амелия — чу гласа на Селито. — Тук има някой, който иска да говори с теб. Сега ще я свържа.

Тя?

— Добре. — Сакс отпусна газта.

Чу изщракване. После — женски глас:

— Детектив Сакс?

— Да, кой е?

— Аз съм Адила Бадур.

— Приятелката на Вимал?

Да, точно така. Гласът на жената звучеше разтревожено, но уверено.

— Детектив Селито се обади да каже, че Вимал е изчезнал. Опитвате се да го откриете.

— Имате ли представа къде може да бъде?

— Не знам със сигурност. Но детектив Селито ми разказа за диамантите и сондажа. И че човекът, който може би го е отвлякъл, се интересува от някои от камъните на Вимал. В събота сутринта, преди да бъде прострелян, той ми се обади от метрото. Беше ядосан. Господин Пател му дал задача — да отиде на някакво сметище и да потърси нещо там. Някакъв особен вид камъни.

Кимберлита, досети се Сакс.

— И когато го видях по-късно същата вечер, имаше парче камък, забито под кожата.

— Да, куршумът е улучил торбичката, в която е носил камъните. Лон, там ли си?

— Да, Амелия.

— Това е мястото, където отиват — каза Сакс. — Закарал е Вимал на сметището. За да намери кимберлита. Не на сондажната площадка.

— Разбрах. Веднага ще проверя къде „Нортийст Джио“ изхвърля отпадъците си.

— Свържи се с началника на строителния обект. Казва се Шол. Или ако не го намериш, обади се на директора. Как се казваше той? Даваха го по новините. Дуайър, мисля.

— Ще ти се обадя веднага щом науча.

— Адила — попита Сакс, — Вимал спомена ли нещо повече за мястото, където е бил в събота?

— Не.

— Добре, благодаря. Това е важно.

— Дадох на детектив Селито номера си. Ако чуете нещо… — Гласът на Адила потрепери. Тя веднага се овладя. — Ако чуете за него, моля, обадете ми се.

— Добре. Непременно.

Младата жена затвори.

Сакс отби рязко в аварийното платно, за да изчака, с което си спечели два клаксона и един среден пръст. Не им обърна внимание.

— Хайде, хайде… — прошепна, настойчив призив към Селито.

Нервно пружинираше с крака, но си каза, че няма да гледа телефона.

Погледна телефона.

Обърна го с екрана върху седалката.

След три мъчителни минути Селито пак се обади. Шол му беше казал, че всички каменни отломки и шлака от сондажните работи на „Нортийст Джио“ в Бруклин се извозват на Депо за СО #4. На брега, източно от Кобъл Хил. Детективът обясни:

— Стотици компании го използват, от всички краища на града.

— Разбрах — каза Сакс.

Бутна скоростния лост напред, за да включи на първа, пусна съединителя и за три секунди се включи в трафика, а след пет вече го изпреварваше.

Тя познаваше сметището и доковете. Бяха на юг от Бруклинския мост, на около пет минути — поне с ториното — при благоприятен трафик. А той очевидно не беше такъв. Сакс включи синята лампа на таблото си, смени на по-ниска предавка и се върна в аварийното. Отново даде газ, като горещо се надяваше, че никой няма да спука гума точно в този момент и да отбие рязко пред нея.

— Лон, ще съм там до пет минути, надявам се. Прати патрули и тактически отряд на сметището. Без сирени.

— Дадено, Амелия.

Тя не си даде труда да прекъсне разговора; остави Селито да затвори. Сакс не смееше да вдигне ръце от волана, докато караше бясно по неравното аварийно платно, със странични огледала на сантиметри от бетонната стена вдясно и колите вляво.

Помисли си: „Дали съм закъсняла?“.

Натисна още газта и стрелката удари сто километра в час.

Сакс пристигна на сметището преди патрулите и спецотряда.

Колата й занесе, когато с рязък завой тя влезе в обекта — просторен двор, прашен и напечен от слънцето при предишното й идване през лятото, а сега мрачен и сив. Големият портал бе отворен и тя не видя охрана. Нямаше обособен паркинг, но след кратко обикаляне тя намери по-равен участък, свободен от боклуци, между две големи купчини бетонни отломки, гниещи дъски и мазилка. Там вече имаше паркиран лек автомобил — „Форд“; всички други превозни средства наоколо бяха самосвали или булдозери. Малкото лични автомобили на работниците бяха пикапи и джипове.

Тя спря рязко и слезе. Извади пистолета си и предпазливо тръгна към форда. Беше празен.

Сакс бръкна вътре и дръпна лостчето за отключване на багажника.

С огромно облекчение видя, че и той е празен.

Вимал може би още беше жив.

Някакво движение привлече погледа й. Две патрулни коли от местния участък влязоха през портала и спряха наблизо. От тях слязоха четирима полицаи, всичките — униформени.

— Детектив — тихо каза единият.

Тя познаваше стройния, русокос мъж. Джери Джонс, полицай с десетгодишен стаж.

— Джонс, обади се да пратят спецотряда.

Той свърза слушалката на радиостанцията си — за да не се чува — и подаде сигнала.

— Трябва ни възможно най-скоро — добави. — Ситуацията е спешна. Край.

Тя кимна на колегите му — двама бели мъже и една афроамериканка.

— Получихте ли описание на извършителя?

Отговориха, че имат описанието му.

Сакс продължи:

— Иззехме едно от оръжията му, но предполагаме, че пак е въоръжен. Вероятно с деветмилиметров „Глок“: изглежда, че това е любимото му оръжие. Няма сведения да използва пушка. Също така има нож. Макетен нож. Не забравяйте, че по-младият мъж с него е заложник. Индиец, с тъмна коса, на двайсет и две. Не знам как е облечен. Последния път заподозреният бе видян с жълто-кафяво палто, но носи и тъмни връхни дрехи. Искаме да хванем този престъпник жив, ако е възможно. Знае информацията, която ни трябва.

— Той е заложил онези бомби, нали? — попита Джонс.

— Да. Той.

— Какво търси тук? — попита полицайката.

— Купчина камъни.

Полицаите се спогледаха.

Нямаше време да обяснява.

— Джонс, двамата с теб тръгваме на запад, към доковете. Вие тримата — на юг. С униформите ще се откроявате на фона на пейзажа. — Бяха в бежово и светлосиво. — Затова внимавайте за скрити стрелци. Той е готов да убива, за да елиминира свидетели. Няма причина да не стреля по нас.

— Разбрано, детектив — каза един от полицаите и тримата тръгнаха.

Сакс и Джонс се насочиха перпендикулярно на тях, към водата.

Радиостанцията на Джонс издаде тихо пращене. Той се заслуша. Сакс не можеше да чуе съобщението. След секунда той каза:

— Спецотрядът пристига до десет минути.

Тръгнаха бързо между купищата камъни и боклуци. Джонс наклони глава на една страна — получаваше указания от слушалките.

— Добре — прошепна. Обърна се към Сакс: — Автомобил с едномесечен договор за наем от агенция в Куинс. Наемателят е Андрю Крюгер. Южноафриканска шофьорска книжка. Адрес в Кейптаун. Дал е адрес и в Ню Йорк, но там има празен парцел.

Джонс вдигна телефона си и й показа снимка от шофьорската книжка на Крюгер.

— Той ли е?

Очевидно мъжът, представял се за Акройд, беше Крюгер. Тя кимна.

Както Ростов, Крюгер вероятно бе наемник, работещ за диамантена компания, конкурентна на „Добпром“.

Не е обичайна практика да застрелваш партньора си в главата…

Сакс мобилизира всичките си сетива. В едно от последните им разследвания заподозреният — малко луд, но доста интересен тип — бе решил, че тя е въплъщение на Диана, римската богиня на лова.

Това бе един от най-хубавите комплименти в живота й, пък ако ще да беше от луд.

Движеха се толкова бързо, колкото позволяваше предпазливостта. Вървяха приведени и постоянно оглеждаха купчините отпадъци, които наистина бяха отлични позиции за стрелба. Задъхано, напрегнато.

О, колко любими бяха тези моменти за Амелия Сакс.

Тя вече не чувстваше болката отляво от падането в калния гроб на строителната площадка, не обръщаше внимание на болката от ударите на руснака. Не мислеше за нищо друго, освен за лова.

С ръчни сигнали показваше на Джонс кога да забърза и кога да забави. Той също го правеше от време на време. Сакс подозираше, че никога не е участвал в престрелка. Беше неспокоен, напрегнат, но решителен… и способен: държеше глока уверено и умело.

Напредваха бавно. Сакс не искаше да се натъкнат изневиделица на Крюгер и да се принудят да влязат в престрелка; трябваше да го изненада неподготвен и да го обезвреди без проливане на кръв.

Жив…

Освен това не искаше да рискува нападение в гръб от негова страна. На около петдесет метра пред тях огромен багер товареше шлеп с отломки. Ревът на двигателя и тракането и думкането на падащите камъни заглушаваха всички звуци. Крюгер лесно можеше да се промъкне зад тях, без да го чуят.

Затова Сакс внимателно се оглеждаше във всички посоки. Непрекъснато.

Още десет метра. Къде, къде, къде?

С Джонс почти стигнаха до водата, когато ги забелязаха.

Между две големи купчини камъни, греди и изкривен метал Крюгер влачеше Вимал след себе си. С лявата си ръка стискаше яката на младежа, а дясната държеше под късото си, тъмно яке. Явно там беше оръжието му.

Джонс посочи себе си, после върха на купчината отпадъци в близост до Крюгер и Вимал. Тя беше от дясната им страна и висока около пет-шест метра. После посочи Сакс и описа с ръка полукръг към купчината отляво.

Добър тактически план. Джонс щеше да държи Крюгер на мушка отгоре, а Сакс да го заобиколи в гръб. Тя посочи назад, откъдето бяха дошли, вдигна три пръста — имайки предвид другите полицаи — и вдигна изпъната длан към него. Тоест да ги предупреди да останат на позицията си. Сакс не искаше другите да ги изненадат, а нямаше как да им обясни къде точно се намира целта.

Джонс се отдалечи встрани и проведе тих разговор с колегите си по радиостанцията. Прибра оръжието си в кобура и се заизкачва по купчината боклук. Сакс изтича наляво, заобиколи другата купчина и започна да се приближава към мястото, където за последен път бе видяла Крюгер и Вимал.

Когато погледна от другата страна, се увери, че планът щеше да проработи, ако успееше да се промъкне по-близо. Джонс бе на върха на купчината отдясно и вече държеше Крюгер на прицел. Сакс трябваше само да скъси още малко разстоянието и да извика на Крюгер да се предаде — и той да я чуе сред бученето на багери и булдозери.

Джонс погледна към нея и кимна.

Тя му отговори със същия жест и направи още няколко крачки към убиеца и Вимал, които бяха спрели. Крюгер — със сурово лице, толкова различно от това на човека, за когото се беше представил — се наведе и прошепна нещо на младежа. Вимал, който плачеше и бършеше сълзите си, кимна и се огледа. После посочи и двамата рязко се обърнаха и тръгнаха бързо по друг проход между боклуците, далеч от Сакс и Джонс. Явно Вимал бе забелязал купчините кимберлит.

Сакс погледна Джонс, който поклати глава и посочи очите си. Той бе изгубил двамата мъже от поглед. Сакс заобиколи купчината отпадъци, която бе най-близо до Крюгер, и тръгна след тях. Изведнъж погледът й се спря на нещо малко по-напред.

О, не…

На не повече от пет-шест метра от тях видя един от другите полицаи, клекнал и с гръб към Крюгер. Без да се колебае, южноафриканецът измъкна пистолета изпод якето си и стреля. Полицаят падна напред, като изпусна оръжието си. Сакс бе забелязала, че колегите й са с бронирани жилетки, но от толкова близко разстояние куршумът със сигурност щеше да го извади от строя. Полицаят се опита да се изправи.

Крюгер стисна с лявата си ръка Вимал около врата, за да не може да избяга, и го придърпа към себе си. Заедно двамата тръгнаха към ранения полицай.

Зад тях Сакс направи няколко крачки напред и се прицели.

— Крюгер! Хвърли оръжието.

Той не я чу и направи още една крачка към полицая, като се прицели за смъртоносен изстрел.

Ако искаше само да рани Крюгер, Сакс рискуваше да улучи и Вимал.

Затова с ясното съзнание, че само убиецът знае къде са заложени смъртоносните газови бомби, Амелия Сакс се приведе, намести бялата точка на мерника си точно в тила на Крюгер и бавно дръпна спусъка.

Сега, след като знаеха, че истинското му име е Андрю Крюгер, можеха да съставят доста подробно досие на Извършител 47.

Докато Сакс извършваше оглед на мотелската стая на убиеца в Бруклин Хайтс, Райм, Фред Делрей от ФБР, полицията в Южна Африка и винаги полезната Служба за алтернативно разузнаване сглобиха повечето информация.

Крюгер имаше апартамент в Кейптаун, недалеч от океана, до туристическия комплекс „Виктория ънд Алфред Уотърфронт“. По данни на южноафриканската полиция това бе доста луксозен квартал. Крюгер нямаше криминално досие, но имаше данни, че след уволнението си от армията е имал връзки с редица „съмнителни“ бизнесмени в търговията с диаманти. Въпреки че баща му бил активен поддръжник на апартейда, самият Крюгер отхвърлял тези предразсъдъци, най-вероятно защото не ги смятал за икономически изгодни. Бил готов да работи за всеки, който може да му плати, включително за най-опасните търговци на „черни диаманти“, произхождащи от бедните гета, но в последно време доста забогатели. В армията Крюгер бил сапьор. В цивилния живот на младини работил в мина и учил инженерство, което обясняваше умението му да залага експлозиви, симулиращи земетресения. Разбира се, благодарение на връзките си с военните бе успял да се сдобие с пластичния експлозив и газовите бомби.

Компанията на Крюгер се казваше „АК Асоушиейтс“. Той беше изпълнителен директор и имаше един съдружник — бивш миньорски профсъюзен активист на име Терънс Девур. Компанията им специализираше в „охрана“ на скъпоценни камъни и благородни метали.

В превод това мъгляво описание означаваше „корпоративен наемник“, обясни един южноафрикански детектив. Опитите да намерят Девур за разпит бяха неуспешни; той и жена му бяха изчезнали безследно.

Когато идваше при Райм, Сакс и екипа, представяйки се за Акройд, Крюгер бе демонстрирал познания в сферата на диамантите и това не бяха голи приказки. При обиска на жилището му в Кейптаун южноафриканската полиция разкри истинска мания по камъните: стотици книги на тази тема, снимки и документи за диамантите, с научна, културна и художествена насоченост. Дори бил писал стихове за камъните, съобщи един детектив.

— Много бездарни стихове, казвам ви.

Бяха намерили и истински диаманти. Сурови и обработени. За близо два милиона долара, според друг следовател. На нощното шкафче на Крюгер имало странна композиция, добави полицаят. Ниска мощна лампа, насочена от долу нагоре през прозрачна стъклена леща, на които имало подредени десетина диаманта. Светлината проектирала прозрачните силуети на камъните върху тавана като съзвездия и периферията на всеки от тях блестяла с цветовете на дъгата.

Райм си спомни, че в бижутерията това свойство се нарича „огън“.

При обиска бе установен и вероятният поръчител. Имало банкови документи за два превода от по 250 000 долара на сметка на компанията на Крюгер. Номерът на сметката, от която бяха изпратени парите, беше от гватемалска банка. Преводът бе получен в рамките на последните две седмици. Поясненията към плащанията гласяха „Вноска 1“ и „Вноска 2“.

Полицията откри също материали за диамантена компания „Нуево мундо“ — „Нов свят“ — със седалище в Гватемала.

Но нищо от обиска или полицейските досиета, включително в Интерпол и Европол, не разкриваше информацията, от която най-много се нуждаеха — къде Крюгер е заложил останалите взривни устройства.

Може би уликите от мотелската му стая щяха да дадат отговора. Съвсем скоро щяха да разберат. Ревът на спортен двигател и свиренето на спирачки от улицата оповестиха пристигането на Амелия Сакс.

Сакс бе извършила оглед — два пъти — на наетата за продължителен период мотелска стая на Крюгер в Бруклин Хайтс.

Сега с Райм разглеждаха резултата от усилията й. Мел Купър анализираше част от пробите. Макелис също беше там. Той щеше да се опита да стесни кръга на търсене на възможните места на бомбите въз основа на познанията си за половинкилометровия разлом.

В мотелската стая на Крюгер имаше схеми на геотермалната площадка, снимки на сондажите, карти на района наоколо, статии за експлозии, които по сеизмичния си профил са били сбъркани със земетресения, имейли от непознати адреси с прикачени файлове за съдържанието на диаманти в пробите от кимберлит, повтарящи онова, което им беше казал Макелис. Крюгер бе проучил също Езекийл Шапиро и движението „Една Земя“. В стаята имаше листче с адреса на убития природозащитник.

Сакс намери куфарче, подобно на онова, което Крюгер бе носил, когато е убил Пател. Вътре имаше малък, но мощен преносим микроскоп, някои инструменти и парчета кимберлит. Взел ги е в магазина на Пател, за да анализира някои от камъните, предположи Райм. Ако кимберлитът беше богат на диаманти, щял да го открадне и да измъчва Пател за повече информация. Имаше също кутия със следи от RDX, основен компонент на експлозива C4, и друга, със следния надпис отстрани: . Което на иврит означава „термостати“ — наименованието за газовите взривни устройства.

Сакс закачи снимките от стаите.

— От всичко, което ни представи за себе си, само едно беше реално — каза тя. — Любовта му към криптограмите. Имаше десетки книги за тях.

Това напомни нещо на Райм.

Той погледна подаръка — електронното устройства за кодирани кръстословици, което убиецът му беше донесъл.

Едуард Акройд — човекът, с когато си мислеше, че могат да бъдат приятели.

Трибуквена, дума, започваща с Ю и означаваща „предател“. Но бързо се отърси от тези мелодраматични мисли.

— Провери дали вътре има предавател — каза на Мел Купър.

— Пре…

— Виж дали ни е подслушвал, мамка му.

— Аха. — С помощта на миниатюрна отвертка Купър свали капака на апарата. Огледа го отвътре и го провери с детектор за подслушвателни устройства. — Нищо. Безопасно е.

Започна да го сглобява.

— Не, изхвърли го — тихо каза Райм.

— Не искаш ли…

— Изхвърли го.

Купър го направи и Райм и Сакс се върнаха към уликите.

Къде, по дяволите, бяха газовите бомби?

Нямаше карта или записки, които да подскажат отговора. Компютърът на Крюгер беше заключен и го бяха изпратили на Родни Сарнек в центъра заедно с два предплатени телефона и намерения у него на сметището в Бруклин — който не беше заключен и показваше няколко обаждания до Москва. Номерата бяха набирани след смъртта на Ростов и Райм предположи, че Крюгер е искал да нагласи нещата така, сякаш Вимал е бил убит от неизвестен съучастник на руснака. Тази теория се потвърждаваше и от намерените в джоба на Крюгер руски цигари и рубли, които явно е възнамерявал да разхвърли около трупа на Вимал. Постановка.

Все пак, докато Родни не потвърдеше, че обажданията са били направени от същото място, където са се намирали телефоните на Крюгер, Вимал щеше да остане под охрана в местния участък.

Сакс намери също ключовете от прословутата вече тойота — макар че местонахождението й оставаше неизвестно — и от хотелската стая на Ростов.

Мел Купър каза:

— Получих някои сведения за минната компания в Гватемала. „Нов свят“. Голяма фирма с диамантени мини в цяла Латинска Америка; произвежда основно камъни за промишлена употреба. Не са най-приятната компания на земята. Еколози и държавни институции ги обвиняват, че унищожават тропическите гори с открити рудници, голи сечи и други подобни. Плащат на дребни търсачи на скъпоценни камъни и благородни метали, гаримпейрос, да извършват набези в земите на коренното население. Водят се битки — истински битки. Десетки златотърсачи и индианци загиват.

Райм се обади на Фред Делрей за пореден път и го попита дали може да използва връзките си в Държавния департамент, за да осъществи контакт чрез американското посолство или консулство в Гватемала Сити с ръководството на минната компания.

Като че ли очакваше да им съдействат — помисли си саркастично.

— Да разгледаме уликите — каза после на сътрудниците си.

В пробите, събрани от Сакс, имаше пчелен мед, гниещ филц, глина, почва, парченца от изолация на стари електрически кабели, останки от крилца на насекоми, вероятно от род Apis (пчели — медът подкрепяше това предположение, въпреки че можеше да няма връзка). По един чифт обувки в мотела бе открила следи от необичайна селскостопанска почва — леки, хигроскопични шисти, глина и компост, примесен с частици от слама и сено — и органичен тор.

— Аха.

— Какво, Линкълн?

Той не отговори на Купър, а влезе в интернет и даде гласова команда в сайта на „Гугъл“.

— Състав на „Рууфлит“.

Понякога трябва да ровиш много, понякога едно просто търсене е достатъчно.

Отговорът дойде за части от секундата.

— Да!

Сакс, Купър и Макелис го погледнаха озадачено.

Рима обясни:

— Шансът е малък, но нямаме друга следа. Мисля, че е заложил поне едно устройство северно от правителствените сгради на „Кадман Плаза“. Във Винегар Хил.

Това беше най-старият квартал на Бруклин, в непосредствена близост до старата Военноморска корабостроителница. Наречен в чест на една битка през 1798 г. в Ирландия между ирландски бунтовници и британската редовна армия, районът бе причудлива смесица от старомодни викториански къщи, заобиколени от мрачни, заплашителни промишлени сгради.

— Откъде знаеш? — попита Купър.

Знаеше, защото въпреки че не можеше да скита по улиците както по-рано, когато беше здрав, Райм все още изучаваше всеки район, всеки квартал, всяка постройка в града. „Криминалистът е толкова добър, колкото добри са познанията му за мястото, където е извършено престъплението“ — пишеше в своя учебник по криминалистика.

Конкретният отговор на този въпрос обаче се криеше в комбинацията от пчелни крилца, мед, почва за озеленяване на покриви „Рууфлит“, тор и филц. Райм бе убеден, че тези материали са дошли от „Бруклин Грейндж“, разположена върху сградата на Военноморската корабостроителница. Това бе най-голямата покривна ферма в света, на около десет декара площ, в която се отглеждаха екологично чисти плодове и зеленчуци. „Рууфлит“ е изкуствена среда, в която зеленчуците растат доста добре, но е много по-лека от обикновената почва, която е прекалено тежка за озеленяване на покриви. „Грейндж“ беше също голям производител на мед.

Най-близкият жилищен район до фермата бе Винегар Хил, който беше предимно със стари дървени постройки. Идеални за целта на Крюгер да принуди кметството и щата да забранят сондажите. Колкото по-смъртоносни пожари предизвикаха „земетресенията“, толкова по-добре.

Дон Макелис се наведе над плана на града и с червен маркер очерта откъде точно минава линията на разлома под Винегар Хил. Тя вървеше на северозапад, после рязко завиваше на север към пристанището.

— Тук. Бих проверил сградите в радиус от три пресечки от двете страни на това трасе.

Районът за претърсване бе много по-малък, отколкото ако проверяваха по цялата дължина на разлома, но пак имаше десетки сгради, в чиито мазета можеше да има заложени взривни устройства.

— Сканирай картата, Мел, и изпрати копия на местната пожарна и полиция. Веднага.

— Добре.

— Сакс и Пуласки, тръгвайте натам.

Те хукнаха към вратата.

— Мел, обади се на пожарната… и на местния участък — добави Райм. — Да пратят колкото могат повече хора да проверяват мазетата. О, обади се и в отдел „Кражби“. Да проверят всички скорошни сигнали за влизане с взлом, при които нищо не е откраднато.

Купър кимна и взе телефона.

Райм извика:

— И не само патрули. Искам да пратят всички свободни униформени. Всички!

Почти невъзможно.

Това си мислеше Сакс, докато профучаваше с ториното по Манхатънския мост по посока Бруклин. Погледна наляво — Винегар Хил. Рон Пуласки навярно имаше същото чувство.

Как бе възможно някой да намери взривните устройства? Доминиран от самотно издигащия се комин на електрическата подстанция на „Алгонкин Пауър“, кварталът беше по-голям, отколкото Сакс бе очаквала. Шест квадратни карета, бе казал началникът на местния участък. Но това не бяха малки карета.

Тя свали предавка и с пълна газ изхвърча през изхода на магистралата, след което зави рязко по Джей стрийт. Рон Пуласки изпъшка леко, въпреки че след толкова години би трябвало да е свикнал с шофирането й като на състезателка във „Формула 1“. Синята лампа мигаше тихо, но тревожно по тъмната улица, от двете страни на която се редуваха промишлени сгради, къщи и жилищни блокове. Тухлените и каменните стени бяха олющени и надраскани, но сравнително чисти от графити. Контейнерите бяха очукани и напукани, но боклукът си стоеше вътре.

Спортният автомобил имаше твърдо окачване и Сакс чувстваше неравностите на пътя в гърба и коляното си, все още наболяващи я от издевателствата през последните няколко дни. А улиците на Винегар Хил не можеха да се похвалят с гладка настилка. Оригиналните павета, понякога погрешно наричани калдъръм, бяха разкъртени в много участъци. На други места гранитните правоъгълници, загладени през вековете от конски копита, подметки и колела, бяха единствено покритие на пътното платно.

Сакс зави към Джон стрийт, уговорения сборен пункт. Намираше се точно срещу подстанцията — обширен комплекс като декор за научнофантастичен филм. Сиви метални сандъци, кабели, трансформатори. Сакс спря рязко пред червена тухлена индустриална сграда. Вероятно фабрика в някой предишен живот, а сега седалище на половин дузина рекламни агенции, дизайнерски фирми и производители на бутикова конфекция. „Изискани шоколадови бонбони «Монти»“ заемаше първия етаж и обонянието й подсказа, че компанията изработва апетитната си стока на място. Опита се да си спомни кога за последен път е яла. Не можа. После изобщо забрави този въпрос.

Пред подстанцията на Джон стрийт бяха спрели четири пожарни коли и автомобилът на началника на местната пожарна, плюс половин дузина патрулки и една цивилна полицейска кола. Имаше осем униформени полицаи, двама цивилни детективи и капитанът на местния участък, облечен с костюм. Той бе висок чернокож, строен, с много тъмна кожа и гладко обръсната глава. Арчи Уилямс. Сакс бе работила с него. Харесваше чувството му за хумор.

— Детектив Сакс — поздрави я той. После погледна Пуласки, който се представи.

Уилямс кимна.

До капитана стоеше началникът на пожарната, с униформа. Блед, набит мъж около петдесетте. Винсънт Станело. Когато се здрависваха, Сакс видя голям стар белег от изгаряне.

Той обясни, че пожарникарите обикалят квартала с газови ключове — дълги пръти, използвани за спиране на подземните газови кранове, чиито клапани бяха достъпни през малки квадратни вратички на платното, на тротоарите или в дворовете.

— Изпратихме шест екипа. Капитан Райм нареди да се придържаме към една ивица през центъра на Винегар Хил. От кабинета му ни изпратиха това. — Станело показа телефона си, на който се виждаше картата на Макелис.

— Това е линията на разлома. Трябва да търсим в радиус две пресечки от двете страни.

Станело въздъхна:

— Тук има километри тръби. И не забравяйте, че можем да спрем само природния газ с централно разпределение. Много клиенти използват пропан от частни компании. Няма начин да изключим тези източници, освен от индивидуалните спирателни кранове във всяка сграда.

Уилямс добави:

— Наредих на нашия отдел „Обири“ да зарежат всичко друго и да започнат да проверяват документите. И пуснахме автоматична проверка на всички обаждания на спешния телефон от Винегар Хил. — Сви рамене. — Но освен ако някой не е видял извършителя в действие, едва ли има подаден сигнал.

— Кога е заложил устройствата? — попита Уилямс.

— Предполагаме, че по някое време миналата седмица — отговори Пуласки. — До десет дни. Не сме сигурни.

— Затова записите от камерите за наблюдение няма да помогнат много — каза Сакс.

Огледа тревожно стотиците сгради наоколо, все стари и предимно дървени.

И отсече:

— Евакуация.

— Какво да евакуираме? — попита Станело.

— Всички. Всяка сграда до две пресечки от двете страни на разломната линия.

— Ще настъпи пълен хаос — неуверено отбеляза пожарникарят. — Може да има ранени. Възрастни хора, деца.

— И медиите ще ни изядат с парцалите, ако се окаже, че няма бомба — изтъкна Уилямс.

— А какво ще кажат, ако има, а ние не изведем хората?

Амелия Сакс мразеше да посочва очевидното.

Двамата началници, Уилямс и Станело, се спогледаха.

Пожарникарят попита:

— Сигурни ли сте, че има заложена бомба във Винегар Хил?

Сакс си помисли: „Сигурни? Какво точно беше сигурно?“.

И отговори:

— Абсолютно. — След това добави вярната информация: — През всеки от последните два дни е заложил по едно взривно устройство. Нямаме причина да мислим, че е променил начина си на действие. И ако съдим по предишните устройства, вече сме закъснели с няколко дни в търсенето. Мисля, че могат да детонират всеки момент.

Настъпи кратко мълчание. След малко Уилямс каза:

— Добре, ще го направим. Ще евакуираме колко можем повече сгради, ще проверим газовите тръби в мазетата, ще маркираме онези, които са безопасни, и ще пуснем хората да се върнат.

Станело кимна. Вдигна радиостанцията си и заповяда на подчинените си да започнат евакуация.

— В района има и училище, нали? — попита Пуласки.

— Да. На няколко пресечки от тук.

— Опразнете го — каза младият полицай.

— То не е по линията на разлома — изтъкна Станело, като кимна към картата на телефона си.

Сакс щеше да се намеси, но Пуласки заяви твърдо:

— Днес е учебен ден. Евакуирайте го.

Станело се замисли за момент, после измърмори:

— Добре, ще го евакуирам.

Уилямс се обърна към своите подчинени и изкомандва:

— Всички по колите. Високоговорители. Оповестявайте, че има опасност от изтичане на газ и всички трябва незабавно да напуснат сградите. Да не вземат никакви вещи, само да излязат.

— Хайде — каза Сакс на Пуласки. — Да започнем и ние да чукаме по вратите. — Извика на Уилямс и Станело: — Ще започнем от юг, ще се движим на изток, после на север.

Качиха се в ториното и потеглиха към Йорк стрийт. Пуласки се огледа загрижено.

— Колко хора мислиш, че живеят тук? В застрашената зона?

Сакс предполагаше, че населението на Винегар Хил е около петдесет хиляди. Много по-малко живееха около зоната на разлома, но пак бяха значителен брой.

— В този час — осем хиляди.

— Колко от тях мислиш, че можем да евакуираме?

В отговор Сакс само се изсмя мрачно.

Кармела Ромеро често обичаше да казва съвсем сериозно, че е шпионин.

Петдесет и осем годишната жена споделяше тази информация за себе си със своите четири деца и единайсет внуци. Основание за твърдението й бе фактът, че работеше като агент за правителството.

Макар и не точно за ЦРУ или Джеймс Бонд. Тя беше към Бюрото по транспорт на Нюйоркската полиция.

Преди две години, след като последната й дъщеря излетя от гнездото, ниската и набита жена с прошарена коса, прекарала целия си живот в Бруклин, реши, че е време да си намери работа. Любителка на полицейските сериали като „Синя кръв“, тя реши, че една кариера в областта на правозащитните органи може би е добра идея (и можеше самият Том Селек да й бъде началник!).

Предвид на възрастта й, да служи като въоръжен полицай, не беше реалистична възможност (при максимална възраст за приемане в нюйоркската полиция трийсет и пет години), но за Транспортното бюро нямаше никакви възрастови ограничения. Освен това тя винаги се вбесяваше, когато господин Прил, един съсед, паркираше където си поискаше — до противопожарния кран, на тротоара, на пешеходна пътека. И беше груб, когато му направиш забележка! Безобразие. Кармела реши, че така повече не може. Той и хората като него нямаше повече да си разиграват коня. Освен това Кармела Ромеро имаше чувство за хумор и ценеше това качество при другите. Обожаваше, когато Бюрото по транспорт поставяше табели от рода на: „Дори не си помисляйте да паркирате тук“. Как да не ти се прииска да работиш за такава организация?

Не, тя не беше в правоохранителния свят на „Синя кръв“, но сега имаше шанса да се занимава с нещо малко по-близко до работата на истинските ченгета. Тя и колегите й в Транспортното бюро, както и всеки друг държавен служител в тази част на Бруклин, бяха мобилизирани да евакуират хората от сградите и да проверяват мазетата във Винегар Хил за устройства, приличащи на термостат, закрепен за тръбите на газта.

СВУ!

Самоделно взривно устройство. (Тя знаеше съкращението от — можете ли да отгатнете? — един случай, който бе разплетен от сина на Том Селек; не от инструктажите в Транспортното бюро.)

Днес Кармела Росина Ромеро беше сапьорка.

Карето, което получи задача да евакуира, се състоеше от три-, четири- и пететажни сгради. Както много постройки в Бруклин с лесен достъп до Манхатън, те бяха пълни с наематели. И стари. О, сигурно много от тях бяха ремонтирани наскоро, за да бъдат приведени в съответствие с изискванията — ако собствениците бяха почтени — но сградите си оставаха едни дървени сандъци в сравнение със съвременното строителство.

Кармела се приближи до първата в своя „район“, на ъгъла, и изведнъж се закова на място.

Под нея земята потрепери.

Какво беше това? Фалшивото земетресение, за което тя и колегите й бяха предупредени?

От радиостанцията се чу:

— Внимание! Всички, натоварени с евакуацията. Това беше потвърдена детонация на взривно устройства в близост до „Кадман Плаза“. Евакуацията вече е спешна. Имате около десет минути до вторичните експлозии и пожарите.

Кармела се втурна тромаво към ъгловата сграда с намерение да натисне всички звънци на домофоните и да нареди на хората да се евакуират.

Но срещна малка спънка: нямаше домофони. Дори нямаше звънци. Явно, ако искаш да дойдеш на гости на някого тук, трябваше да му се обадиш предварително. Или може би просто да крещиш, че си долу.

Тя закрещя.

Нищо.

„Мисли бързо — каза си тя. — Мисли, агент! Ох, майната му.“ Грабна едно разклатено паве от улицата и го запрати по стъклото на вратата, като отскочи назад, за да не я рани някоя отломка. Отвори я отвътре, хукна по коридорите и закрещя:

— Полиция. Тревога! Изтичане на газ! Напуснете сградата!

Заблъска по всички врати, като повтаряше предупреждението.

Една врата отзад се отвори и отвътре излезе млад латиноамериканец с тениска и дънки. Погледна я намръщено. Оказа се, че е домоуправителят. Ромеро му каза за опасността и той с тревожно изражение кимна и обеща да предупреди хората.

Радиостанцията й изпращя:

— Агент Ромеро, обадете се. Край.

С разтуптяно сърце (до този момент никой не я беше търсил лично по радиостанцията), тя отговори:

— Ромеро слуша. Край.

— На Фронт стрийт ли сте?

— Тъй вярно. Край.

— Преди седмица в отдел „Грабежи“ в Бруклин е постъпил сигнал за влизане с взлом. Фронт стрийт осем нула четири. Мъж с каска и светлоотразителна жилетка е проникнал през един прозорец на мазето с помощта на клещи за рязане на тел. Нищо не е откраднато. Това е профилът на заподозрения. Мислим, че е заложил устройството там.

— Това е през три сгради от тази, в която съм! — каза Кармела; после си спомни протокола и добави: — Край.

Изрече го спокойно. Но си помисли: „Dios mio! Ужас!“.

— Сапьорите всеки момент ще дойдат, Ромеро. Опитайте се да изведете колкото може повече хора. Остават около девет минути, докато гръмне. Имайте го предвид.

В далечината се чуха сирени.

— Разбрано. Край.

Тя хукна към сградата — стара, на четири етажа. Не беше най-голямата на улицата, но бе най-уязвимата — с носеща конструкция изцяло от дърво. Щеше да пламне като напоен с бензин парцал. Прозорците бяха затворени заради мартенския студ, но някои светеха.

Пак нямаше домофони.

А входната врата на тази сграда нямаше прозорче — беше от солидно дърво.

По дяволите.

Оставаха осем минути, доколкото можеше да прецени.

Тя погледна прозорците на мазето, препречени с метални решетки, които бяха заключени с тежки катинари.

— Излизайте навън! — закрещя Кармела. — Изтичане на газ. Излизайте навън!

Никой не отговори. Тя взе камък и го хвърли по един прозорец на втория етаж — прозорците на първия, както тези на мазето, бяха препречени с решетки. Стъклото се разби на парчета. Ако вътре имаше някого, или не чу, или предпочете да не се показва.

Да, това беше мишената. Кармела подуши миризма на газ.

— Напуснете сградата!

Нищо.

Тя се огледа и забеляза няколко коли, паркирани отсреща. Имаше „Лексус“ и други скъпи возила, а също някои по-скромни. Ако агент Кармела Ромеро разбираше от нещо, то беше от коли. Тя се приближи до лексуса и изрита силно предния калник. Алармата се включи.

Тя подмина един „Таурус“ и едно „Субару“. Но изрита един „Мерцедес“ и едно „Инфинити“. Клаксоните засвириха ожесточено.

Прозорците започнаха да се отварят. На последния етаж на сградата Ромеро забеляза жена с две малки деца.

— Излизайте навън! Има изтичане на газ!

Униформата й явно придаде авторитет на думите й. Жената бързо се скри вътре. Неколцина други също се показаха на прозорците и Ромеро повтори командата на английски и испански.

Огледа улицата в двете посоки. Сапьорите още ги нямаше. Нямаше други полицаи.

Шест минути.

Входна врата се отвори и хората хукнаха навън. Миризмата на газ се усили. Ромеро хвана вратата и започна да насърчава хората да бягат, като крещеше колкото сила имаше в мрачното фоайе:

— Изтичане на газ, изтичане на газ! Всички навън. Сградата ще гръмне!

Даже ако само три четвърти от апартаментите имаха наематели, това правеше най-малко двайсет-трийсет души в сградата. Някои може би спяха, други може би бяха инвалиди.

Нямаше начин да изкара всички навън.

Тя си пое дълбоко дъх и хукна към вратата на мазето. Слезе по нестабилните стълби. Миризмата на развалени яйца от газта я накара да сбърчи нос. Идеше й да повърне.

Мазето беше влажно и мрачно; единствената светлина идваше от запречените с решетки прозорци отпред, малки и разположени над нивото на очите. Беше трудно изобщо да видиш нещо, камо ли малко взривно устройство върху тръбите на газта, вероятно умишлено скрито. Но нямаше начин да запали лампата.

Помисли си: „Търсим бомби в мазето; по дяволите, можеха поне да ни дадат фенерчета“.

Още четири-пет минути, доколкото можеше да прецени.

Долу имаше три големи помещения. Предното, където тя стоеше сега, изпълняваше функцията на склад. Кармела огледа бързо и видя електрически кабели и канализационни тръби, но нищо, което да изглежда, че пренася газ. Във второто помещение имаше газово котле и бойлер, както и десетки тръби и жици. Тук миризмата на газ беше по-силна. На Кармела все повече й се виеше свят; имаше чувството, че всеки момент ще припадне. Изтича до прозореца, счупи стъклото с лакът и си пое дълбоко въздух. После — обратно във второто помещение, където веднага заоглежда лабиринта от тръби за взривното устройство.

Погледна бойлера, но той беше електрически. Намери газовото котле. Беше горещо, но не работеше в момента. Разбира се, сигурно имаше пилотен пламък или някакъв друг механизъм за запалване. Освен бомбата, поставена от престъпника, самото котле можеше всеки момент да се включи и да взриви газта. Ромеро намери и изключи аварийния прекъсвач.

Пак й прилоша и коленичи на земята. Очевидно природният газ беше по-лек от въздуха и се издигаше към тавана; в ниското имаше повече кислород. Тя отново вдиша дълбоко, сдържа кашлицата си и пак се изправи. Намери захранващия маркуч на котлето и го проследи до главната тръба. Тя беше дебела около два пръста. В едната посока влизаше в бетонната стена. В другата продължаваше към третото помещение. Кармела бързо отиде там и след кратко колебание включи фенерчето на телефона си.

Нищо не се случи.

Тя освети тръбата до мястото, където се скриваше зад дузина кашони и други вещи, натрупани от наемателите: навити на руло килими, счупени столове и едно бюро.

Оставаше около една минута, доколкото можеше да прецени.

Чу гласове от отворения прозорец зад гърба си. Не им обърна внимание.

Нямаше връщане назад.

Синя кръв…

Насочи светлината отдясно наляво и — да! То беше там! Малка бяла пластмасова кутия, залепена с тиксо на тръбата на газта. Под нея имаше малка дупка, от която със съскане излизаше газ.

Тя се хвърли напред и се закатери през планината от мебели и кашони. Нямаше конкретен план, освен да махне кутията от тръбата. После можеше да се изплюе върху електродите. Да извади батерията, ако има такава. Щеше да изтича до прозореца и да я изхвърли навън.

Така, окрилена от образите на най-любимите си хора (на покойния си съпруг и най-новите попълнения: двамата й внуци), Кармела Ромеро грабна устройството от тръбата и хукна към стълбите.

Погледна го и видя, че няма ключ. В следващия момент то изсъска едва доловимо и пред очите й блесна син пламък.

Амелия Сакс зави с пълна газ по Фронт стрийт.

В следващия момент удари спирачките, защото улицата бе задръстена с автомобили на пожарната, полицията и спешна помощ.

Слезе и изтича до една линейка, до която на количка седеше набита жена с латиноамерикански черти, облечена с униформа.

— Агент Ромеро? — попита Сакс.

Жената, за която в момента се грижеше един парамедик, присви очи.

— Да?

Сакс се представи и попита:

— Как сте?

Агент Кармела Ромеро от Бюрото по транспорт се обърна към парамедика и попита на свой ред:

— Как съм?

Жилестият мъж, на име Спирос, отговори:

— О, по принцип добре. Веждите? Известно време ще трябва да носите повече грим. И ще имате лек обрив. Бактин. Това ще е достатъчно. А за ръцете? Виж, това е друга работа. Не е нищо сериозно и няма да ги чувствате известно време — намазах ги с обезболяващ крем. Ако бяхте мъж, щяхте да изгубите част от окосмяването и миризмата на опърлено да ви съпътства известно време. Погледнете ме. Маймунска козина. Така я нарича жена ми.

Ромеро погледна Сакс.

— Мисля, че съм така.

— Но се благодарете на късмета — добави Спирос.

— О, със сигурност.

Все пак, както научи Сакс, не на късмета трябваше да благодарят. При детонирането на лехабата не друг, а само Ромеро бе спасила сградата и десетината души, които все още не бяха успели да я напуснат. Тя бе успяла да изнесе взривното устройство от пълното с газ мазе на стълбите навреме, преди да избухне. Взривът, който я беше наранил, бе от детонатора, възпламенил остатъка от химическото вещество, което трябваше да прекъсне газовата тръба. То бе много огнеопасно. Но тя вече била достатъчно далеч, така че газта в мазето да не се възпламени.

— Казах на началника ви, агент Ромеро. Ще бъдете наградена. Самият комисар ще ви връчи отличието.

Очите на жената грейнаха.

Микробусът на отдела по криминалистика пристигна и Сакс се изправи малко сковано.

Махна на шофьора, техник с азиатски произход, с когото вече бе работила, и той паркира близо до тях.

— О, детектив?

Сакс пак погледна Ромеро.

— Имах един малък проблем — каза служителката на Бюрото по транспорт.

— Какъв?

— Имаше само един начин да привлека вниманието на хората. Наложи се да сритам няколко коли, за да активирам алармите.

— Добро хрумване.

— Предполагам. Но сритах един лексус. И собственикът никак не беше доволен от това. Сега ще ме съди. Лично ми го каза. Трябва ли да си търся адвокат? Има ли право да го направи?

— Къде е той?

Ромеро посочи един мъж около трийсетте, с официален костюм, подстригана в стил „Уолстрийт“ коса и кръгли очила. На издълженото му лице имаше арогантна, фалшива усмивка и изглеждаше, че изнася лекция на един полицай, като поучително размахваше пръст.

Амелия Сакс се усмихна.

— Не се безпокойте. Сега ще поговоря с него.

— Сигурна ли сте, детектив?

— О, за мен е удоволствие.

Вимал Лахори имаше усещането, че старата кола, с която пътуваше, издава по-силна миризма на бензин, изгорели газове и масло от по-съвременните автомобили. Разбира се, тези аромати можеха да се дължат на факта, че водачът на превозното средство беше една доста щура жена.

— Добре ли си? — попита го детектив Сакс.

— Да. Добре. Съм.

Вимал стискаше с една ръка колана, а с другата — страничната дръжка.

Сакс се усмихна и леко намали.

— Навик — измърмори.

След като бе спасила живота му и застреляла онзи ужасен тип, убиеца на господин Пател, детектив Сакс му каза, че са открили телефон у престъпника. Изглеждал подозрително. Бил използван за няколко позвънявания до Русия след смъртта на руския наемен убиец. Дали имало замесен още някой? Тя и господин Райм се съмняваха, че случаят е такъв, но в името на сигурността Вимал бе останал в бруклинския участък, докато някакъв компютърен експерт на полицията установи, че телефонът е само трик за отклоняване на подозренията от Андрю Крюгер. Сега Вимал можеше спокойно да се прибере у дома и бе помолил детектив Сакс да го закара.

Тя с удоволствие се съгласи.

Най-сетне спортният автомобил зави и спря пред къщата на младежа в Куинс. Преди той да слезе, входната врата се отвори и майка му и Съни тръгнаха бързо към тях в леката мъгла.

Вимал попита детективката:

— Можете ли да ме изчакате за минутка?

— Добре.

Той посрещна близките си на средата по пътя до къщата и се прегърнаха. Братята — неловко отначало, но после Вимал разроши косата на Съни и двамата се засмяха и се сборичкаха за кратко.

— Не си ли ранен? — попита майка му, като го погледна изпитателно, сякаш му поставяше диагноза.

— Не, нищо ми няма.

— Леле, братче, пак ли те гърмяха? Май е опасно човек да бъде около теб. Съобщиха в новините.

Не повече от десет минути след като детектив Сакс застреля убиеца, на сметището се изсипаха дузина новинарски коли, като призовани с магическа пръчица.

Съни добави:

— Какима се обади — чак от Делхи! И там са те давали по телевизията!

Чак в Делхи? Значи го бяха гледали десетки милиони хора.

Леля му беше на седемдесет и осем, но прекарваше повече време в интернет от всеки тийнейджър, когото Вимал познаваше.

Майка му отново го прегърна, после се приближи до тъмночервения форд. Наведе се и каза нещо на детектив Сакс, несъмнено да й благодари, че е спасила сина й.

Съни попита дали е видял как застрелват похитителя, после рече:

— Точно пред теб ли стана?

— По-късно ще ти разкажа, братле. Сега трябва да взема нещо от къщи.

Вимал забеляза, че семейната кола я няма. Баща му беше излязъл някъде. Слава богу. Нямаше никакво желание да го вижда. Сега. И изобщо.

Той отвори входната врата и слезе в работилницата си. Забеляза, че решетките са сменени, в което имаше логика — в Ню Йорк никоя мярка за сигурност не е излишна. Но катинарът, халките и желязното резе бяха махнати от вратата. Кутиите с храна и напитките ги нямаше.

Ателието му вече не беше затвор.

Вимал отиде до шкафа и намери това, което търсеше, увито във вестник. Върна се навън.

Каза на майка си и брат си, че след малко ще се прибере, после се приближи до колата на полицайката и пак се настани на седалката до нея.

— Имам нещо за вас. И за мъжа, с когото работите, господин Райм.

— Вимал. Не е необходимо да ми даваш нищо.

— Не. Така искам. Това е една от моите скулптури.

Той разопакова предмета и го постави на таблото. Представляваше четиристенна пирамида, която бе направил преди година и за която се сещаше в моментите, когато си мислеше, че ще умре. Беше висока двайсет сантиметра и също толкова широка в основата. Сакс се наведе и я разгледа внимателно, после погали стените от тъмнозелен гранит.

— Гладки са.

— Да. Гладки. И правилни.

— Така е.

Микеланджело е смятал, че скулпторът трябва първо да овладее до съвършенство неодушевените форми, преди да започне да вдъхва живот на камъка.

Вимал обясни:

— Взех идеята от диамантите. В природата повечето диаманти се срещат под формата на октаедъри. Две пирамиди, свързани в основата си.

— И после се разделят на две парчета за шлифоване. Обикновено във формата на кръгли брилянти — каза Сакс.

Той се засмя:

— О, доста добра подготовка сте получили по нашия занаят. — Той също се наведе и докосна скулптурата с пръст. — Спечели първа награда на един конкурс в Бруклин миналата година, първото място на един конкурс в Манхатън и второ на Панаира по скулптура на Нова Англия.

Вимал си спомни, че баща му не му позволи да участва. Един приятел се регистрира вместо него.

— Първа награда — повтори тя, като явно се опитваше да прозвучи впечатлено, а същевременно се чудеше какво толкова забележително може да има в една най-обикновена геометрична фигура.

— Не е зле за преспапие, а? — закачливо каза Вимал.

— Имам чувството, че това не е всичко — отбеляза Сакс с дяволита усмивка. — Да няма някакъв таен бутон, с който се отваря?

— Не точно, но почти познахте. Вижте отдолу.

Тя вдигна скулптурата и я обърна. И ахна от удивление. Вътре имаше изрязан отпечатък на човешко сърце — не стилизирана версия, а точно анатомично копие, с прецизно възпроизведени вени, артерии и камери.

Беше му отнело осемнайсет месеца да го направи, като работеше с най-фините си инструменти. Беше, може да се каже, отрицателна скулптура: празното пространство, а не камъкът, оформяше фигурата.

„Как съм се справил, синьор Микеланджело ди Лудовико Буонароти Симони?“

— Казва се „Скрито“.

— Вимал, не знам какво да кажа. Невероятно е. Твоят талант…

Тя остави скулптурата на таблото, после се наведе напред и прегърна Вимал. Лицето му пламна от стеснение и той смутено притисна длани върху гъба й.

После слезе от колата и тръгна пак към дома си, където го чакаше семейството му, макар и не цялото.

В 21:00 Линкълн Райм реши: време беше да пийне нещо.

Със слаба, но решителна ръка, той си наля няколко пръста уиски „Гленморанги“, отлежало в бъчви от бърбън, в чаша от уотърфордски кристал с няколко капки вода на дъното. Това според него „отваряше“ уискито.

За Райм Уотърфорд бе символ на победа. Макар че никога не беше изпитвал някаква привързаност към луксозни предмети, той бе твърдо решен да смени нечупливите пластмасови чаши — които като паралитик използваше от дълги години — с нещо по-изтънчено. Ако ръката му трепнеше, чашата за 137 долара щеше да се разбие на пода.

Но Райм бе овладял движенията. И беше убеден, без обективни доказателства, че вкусът на уискито е по-добър в кристална чаша.

Сакс си вземаше душ на втория етаж. Том беше в кухнята и приготвяше нещо за вечеря. Райм подуши чесън и сладък корен. Може би резене. Райм не беше гастроном, даже нямаше особено голям апетит, но смяташе за полезно да разбира от храна. Преди време се беше сблъскал с наемен убиец, чието хоби бе готвенето, и съставките за различни ястия се оказаха важни улики за залавянето му. (Кулинарията не само че доставяше огромно удоволствие на убиеца, а и му даваше възможност да използва изключително скъпите си — и остри — ножове в работата си. Свидетелите обикновено си казваха всичко, когато видеха някой добре наточен японски нож за филетиране.)

С тежката чаша в едната ръка Райм използва единия пръст на другата, за да приближи инвалидната количка до таблицата с уликите срещу Извършител 47.

Разбира се, беше доволен, че и Ростов, и Крюгер са елиминирани и никой от служителите, участващи в разследването, не е пострадал сериозно. Кметът се беше обадил да му изкаже благодарност. Дуайър, директорът на компанията за геотермална енергия — също. Но от негова гледна точка случаят не беше приключен. Имаше още неизяснени неща. Например изчезването на работника на „Нортийст Джио“, който бе помогнал на Крюгер да заложи бомбите с C4 в сондажните шахти. Той без съмнение беше мъртъв, но Райм бе готов да жертва колкото време и усилия е необходимо, за да намери трупа — заради семейството му.

Справедливост…

Южноафриканската полиция проявяваше жив интерес да разследва „охранителната“ компания на Крюгер. Бяха задържали няколко дребни чиновници от администрацията и установили местонахождението на Терънс Девур и съпругата му — в Лесото, малка държава, заобиколена отвсякъде от територията на Южна Африка. Не много умен избор на път за бягство, имайки предвид, че бяха в списъка на издирвани лица, разпространен до всички авиокомпании, а ако искаха да бягат с кола, пак трябваше да се върнат в държавата, в която имаше заповед за арестуването им.

Девур щеше да бъде предаден на южноафриканската полиция до ден-два.

Колкото до диамантените компании, стоящи зад опита за саботаж, отделът за контакти с чужбина на нюйоркската полиция и ФБР съвместно с Държавния департамент се бяха свързали и с двете. От „Добпром“ не бяха отговорили и Райм не очакваше отговор. Гватемалците, които бяха наели Крюгер — „Нуево мундо“ — поне бяха вдигнали телефона, но категорично отричаха каквато и да било съпричастност към инцидента.

Тази част — руската и централноамериканската следа — на разследването беше в задънена улица.

Райм обаче бе решен да задвижи и този въпрос.

По-спешен проблем в момента беше това, че имаше заложено още едно взривно устройство. Фактът, че са доставени три килограма C4, не означаваше, че бомбите в шахтите на „Нортийст Джио“ са само три. Може би Крюгер бе разделил експлозива на четири или пет части и бе заложил други устройства върху газовите тръби. Полицията още проверяваше вероятните цели по линията на разлома в близост до обекта на „Нортийст Джио“, а пожарната държеше екипи в района в очакване на друг трус и последващи сигнали за пожар. Сапьорите и криминалистите, съвместно със сондажната компания, най-сетне бяха започнали внимателно да отварят шахтите.

Неизяснени въпроси.

Сега, като гледаше таблиците, му хрумна още един такъв и той подаде команда на телефона да набере номер.

— Здравей, Линк. Какво става? — рече Селито.

— Само някои допълнителни въпроси по случая. Помниш ли онова газово устройство, което не се беше взривило? В мазето на онази жена? Клеър Портър?

— Да. Какво за него?

— Ти беше ли ходил на местопроизшествието, преди да дойдеш тук? Помисли внимателно. Важно е.

— Какво има да мисля? Отговорът е „не“. Бях в центъра и някой ми се обади. Не съм ходил на мястото. Защо?

— Искам да изясня нещо.

— Аха. Нещо друго? Гледаме „Живите мъртви“.

— Какво?

— Лека нощ, Линк.

Изникнаха и други въпроси.

Но Райм погледна към входа на салона и желанието да търси отговори за миг се изпари, щом видя обекта на най-непосредствен интерес от плановете му за тази вечер.

Своята съпруга.

Амелия Сакс влезе в стаята. Носеше дълга зелена рокля с дълбоко деколте и без ръкави.

— Изглеждаш прекрасно — каза той.

Тя се усмихна. После явно не се сдържа и отговори:

— А ти изглеждаш замислен.

— Нищо, което не може да почака. Том! Време е за вечеря! Може ли да ни отвориш вече виното, ако обичаш, и благодаря?

Погледът му отново се спря на Сакс. Тази рокля наистина му харесваше.

Спокоен както винаги, мексиканският адвокат Антонио Карерас-Лопес подръпна жилетката си и погледна клиента си, седнал срещу него.

Едуардо Капиля — Ел Алкон, или Сокола — бе престъпникът, най-малко приличащ на граблива птица, когото човек можеше да си представи. (По-подходящ прякор за него би бил Ла Тортуга — Костенурката.) Мазен, плешив, с малки очички и широк чип нос. Въпреки това той бе един от най-опасните хора в света. Ръцете и краката му бяха оковани с вериги, закрепени за стоманени халки на пода.

Стаята за разпити се намираше във федералния съд в Източния окръг на Ню Йорк, на „Кадман Плаза“. Сградата бе модерна и стилна, и само малко олющена. Много арестанти от престъпния свят минаваха оттук, но тъй като имаха по-сериозни провинения, бяха склонни да чистят по-старателно от колегите си в щатския съд.

Двамата мъже бяха с костюми — дори обвиняемият, както бе прието, защото ако се появеше по анцуг, това би могло да създаде предварителна нагласа за виновност у съдебните заседатели и да наруши правото му на справедлив и безпристрастен процес съгласно Шестата поправка.

Конституцията на САЩ, разсъждаваше понякога мексиканският адвокат, бе толкова чаровно старомодна…

Пред стаята имаше двама надзиратели, следящи зорко да не би Сокола да отлети от гнездото — остроумна метафора, която Лопес не се сдържа да не направи.

Химикалката на адвоката тихо скърцаше върху страниците на бележника пред него. Човек би си помислил, че си води записки за следващите стъпки, които смята да предприеме във връзка с ужасната информация, която федералният прокурор Хенри Бишоп току-що бе изнесъл: че последният анализ на уликите е доказал, че клиентът му не се е крил в тоалетната по време на престрелката, а е бил въоръжен и е стрелял по полицаите.

Този кучи син Линкълн Райм го беше натопил.

Това, разбира се, беше ирония на съдбата, защото Лопес сам бе потърсил криминалиста с намерението да натопи него. Адвокатът бе измислил абсурдните твърдения за фалшифицираните улики единствено за да може да се срещне с Райм и да го погледне в очите. Лопес умееше да преценява хората и още от първия момент щеше да разбере дали Райм подозира, че планът няма нищо общо с находища на диаманти в Бруклин, а е със съвсем друга цел, пряко свързана с Ел Алкон. Но не, криминалистът можеше да е отличен специалист по анализ на пръстови отпечатъци и микроследи, но нямаше ни най-малка представа какво се случва в действителност.

А именно, че до един час Ел Алкон щеше да бъде свободен. Планът за освобождаването му от съда и тайното му прехвърляне на сигурно място във Венецуела вървеше идеално.

Твърди се, че между Съединените щати и тази смутна южноамериканска страна няма договор за екстрадиция. Това не е съвсем вярно. Договорът от 1922 г. между двете страни все още е в сила, макар че престъпленията, за които се предвижда екстрадиране, са малко странни — двуженство например. Има правила за изпращане на избягали убийци и наркотрафиканти обратно в САЩ, но разбира се, те се прилагат само ако венецуелските власти поискат. А мотивацията на венецуелците зависи от броя на нулите в сумата, която ще им предложиш.

Планът за бягство се подготвяше отдавна — от момента, в който Ел Алкон бе арестуван, след престрелката в склада в Лонг Айлънд.

Лопес знаеше, че няма шанс да го оправдае в съда — Ел Алкон наистина бе грабнал пистолета на управителя на склада Крис Коуди и бе прострелял Бари Сейлс от тактическия отряд. Бягството бе единственият му вариант. Беше се обадил на един наемник, чиито услуги мексиканските картели понякога използваха — швейцарец, живеещ в Женева, на име Франсоа Летан. Лопес плати на Летан един милион долара капаро от общо три милиона хонорар за освобождаването на Ел Алкон.

Наемникът предложи да организират бягството на друго място, а не в Ню Йорк, където смяташе, че може да има прекалено много проблеми. Но не, това нямаше да проработи. Нямаше как да сменят мястото; случаят беше в юрисдикцията на Източния окръг на Ню Йорк. И след като бъде осъден, което бе сто процента сигурно, Ел Алкон щеше да остане в изолация, докато не го качат на правителствения самолет за прословутия свръхзатвор в Колорадо, откъдето бягството бе невъзможно.

Не, Ню Йорк беше единственият вариант. И тъй като сградата на федералния съд в Бруклин бе най-уязвимото място в системата, Летан се зае да изготви план за предизвикване на масова евакуация точно когато Ел Алкон е там. В хаоса можеха да овладеят бронирания микробус и да избягат.

Но едно просто обаждане с бомбена заплаха например би било твърде подозрително и само щеше да доведе до засилване на охраната на Ел Алкон, разсъждаваше Летан.

Затова той реши да предизвика потенциално опасно изтичане на газ в съда по причини, които не изглеждаха по никакъв начин свързани с опита за бягство. За целта планът на Летан включваше наемник — вербуван да саботира геотермалните сондажи в квартала — който да заложи газови бомби в околни сгради.

Швейцарецът организира доставянето на богат на диаманти кимберлит в Ню Йорк от Ботсвана. Лопес изпрати няколко от своите хора, дошли с него от Мексико, да разхвърлят тези камъни на сондажната площадка и на сметището, където се извозваха отпадъците от нея. Един от тях занесе проба от кимберлита на известния бижутер Джатин Пател, който я анализира и установи, че скалата наистина е богата на диаманти. Какво Пател мислеше за камъните, нямаше никакво значение. За целите на плана кимберлитът просто трябваше да стигне до него.

Самият Летан се представи за служител на компанията „Нуево мундо“ от Гватемала, която нямаше никакво участие в това, което се случваше. Именно той нае Андрю Крюгер да заложи бомбите и да убие Пател и Вайнтрауб. После се появи лудият руснак, също разтревожен от находката на диаманти, но в края на краищата нищо от това нямаше значение. Важното беше, че полицията вярваше, че има заложени серия от взривни устройства по тръбите за газта в Бруклин, в близост до сградата на съда.

Всяко изтичане на газ щеше да бъде отдадено на Крюгер и опитите му да саботира сондажите.

Горкият Андрю Крюгер — той бе само една нищо неподозираща пионка; мислеше си, че е нает от компанията в Гватемала и нямаше представа, че е натопен. И беше обречен да се провали: ключова част в този план беше да накарат полицията да повярва в опита да се саботира разработването на находището на диаманти.

Без да подозира, Линкълн Райм се беше хванал на тази въдица.

С намръщено съсредоточено изражение Лопес записа няколко неща на бележника пред себе си. После поклати глава и зачеркна нещо. Добави друго. Това беше важен документ: списък на продуктите за една вечеря, за която лично смяташе да сготви в Мексико Сити на следващия ден. Жена му не обичаше кухненските занимания; той ги обожаваше.

„Пиле, чушки поблано, бита сметана, кориандър, бяло бургундско вино («Шабли»?).“

Изведнъж, докато Ел Алкон се преструваше, че чете някакви съдебни документи, и си мечтаеше за чаша текила, сградата леко потрепери.

Това бе резултат от едно взривно устройство с C4, заложено не от Крюгер, а от един от хората на Карерас-Лопес на сондажната площадка. Тази бомба нямаше часовников механизъм, а бе задействана с радиосигнал, за да съвпадне взривът с присъствието на Ел Алкон в сградата на съда.

Надзирателите в коридора се спогледаха въпросително за миг, после пак се върнаха към предишното си занимание — да зяпат с празен поглед напред.

Телефонът на Лопес издаде кратък сигнал. Той погледна текстовото съобщение.

Означаваше, че хората на адвоката са започнали да изпускат омирисяващо вещество за природен газ — не самия газ — във вентилационната система на съдебната сграда отвън.

Лопес включи телевизора в стаята на местния новинарски канал. Извънреден репортаж съобщаваше за още един взрив, имитиращ земетресение. Властите призоваваха жителите на Бруклин да бъдат бдителни за течове на газ и незабавно да се евакуират, ако усетят миризма.

Още едно съобщение:

Хеликоптерът беше кацнал и чакаше до един строителен обект в Бруклин, близо до брега. С него Лопес и Ел Алкон щяха да бъдат прехвърлени на малка писта в Стейтън Айлънд, откъдето частни самолети незабавно щяха да ги откарат съответно за Мексико Сити и Каракас.

Адвокатът се приготви за това, което следваше: спешна евакуация от сградата на съда. Охраната щеше да пусне Лопес да си тръгне, а Ел Алкон да отведе до бронирания микробус при товарния вход отзад, за да го транспортират обратно в затвора.

Но евакуацията на Ел Алкон нямаше да протече по плана на федералните полицаи. Зад волана на бронирания микробус нямаше да седи служителят, определен за тази цел. Хората на Лопес, облечени с униформи на надзиратели, го бяха застреляли с пистолет със заглушител и сега те имаха контрол над превозното средство. Именно те щяха да чакат Ел Алкон и двамата му пазачи. Тези надзиратели също щяха да умрат, а микробусът да потегли с пълна скорост към хеликоптера.

Утре Ел Алкон щеше да се наслаждава на живота в имението си в околностите на Каракас. А Лопес — чиято връзка с плана за бягство по никакъв начин не можеше да се докаже — щеше да си бъде у дома и да приготвя пиле с вино по собствена рецепта.

И да се възхищава на добре изпълнения план.

„Gracias, мосю Франсоа Летан.

Или по-скоро, merci.“

Докато си мислеше тези неща, Лопес подуши първия полъх на омирисител за природен газ.

Той вдигна очи и погледна клиента си. Ел Алкон гледаше съвсем леко намръщено. Лопес откъсна списъка за покупки от бележника си, внимателно го сгъна и го пъхна в джоба си.

Само минута по-късно вратата се отвори и охраната нахлу в стаята.

— Сградата трябва да бъде евакуирана — каза единият надзирател. Обърна се към Лопес: — Отивайте към главния изход. Отпред. — После към Ел Алкон: — Ти идваш с нас. Никакви разговори. Дръж главата си наведена и върви където ти кажем.

От учтивост или защото правилникът го изискваше, повториха инструкциите на испански. Ел Алкон стана на крака и надзирателят откачи веригите му от халките на пода.

С разтревожено изражение Лопес попита:

— Какво се е случило?

— Изтичане на газ. Онзи мръсник е заложил бомба на тръбите. Гледахте ли по новините? Сложил е взривно устройство в сградата или някъде наблизо. Движение. Изпълнявай!

— Dios mio! — промърмори Лопес и като се прекръсти, тръгна към вратата.

Беше поръчал хаос и получи хаос.

Антонио Карерас-Лопес беше на отсрещната страна на улицата пред транспортния вход на федералния съд. Седеше на втория етаж на едно кафене и от там смяташе да наблюдава операцията.

Улиците бяха пълни със спасители — по-точно бъдещи спасители, тъй като досега нямаше нито една експлозия или пожар. Пожарни коли, патрулки, линейки. Също и репортери, разбира се. И цял куп зяпачи, вдигнали ръце като за фашистки поздрав, докато чакаха да запишат очакваното кръвопролитие с мобилните си телефони. Високоговорители призоваваха пешеходците и наблюдателите да се оттеглят зад огражденията.

— Незабавно! Има голям риск от пожар и експлозия! Дръпнете се назад!

Гласовете бяха строги. Но никой не обръщаше внимание на предупрежденията.

Лимузината на Лопес чакаше зад кафенето. Той имаше доверие в плана на Летан, но като прагматик имаше и резервен. Ако нещо се объркаше — каквато вероятност винаги съществуваше, разбира се — и надзирателите убиеха хората му, и задържаха мексиканския наркобарон, адвокатът щеше да се изпари от страната.

Имаше семейство, пари и кулинарен ангажимент в родината. И имаше отделно нает частен самолет.

Лопес застана нащрек. Забеляза бронирания микробус на Ел Алкон да приближава транспортния вход на съда. Беше получил още едно съобщение.

Тоест пазачите в микробуса са мъртви и хората на Лопес са заели местата им.

Сега идваше най-важният момент.

Двамата надзиратели от стаята за разпити скоро щяха да изведат Ел Алкон. Отвън Лопес успя да преброи трима надзиратели, въоръжени с автомати и постоянно оглеждащи тълпата. Изглеждаха му разсеяни и това беше разбираемо. Да, те не искаха затворникът им да избяга, но също така нямаха желание да изгорят живи, когато газта избухне; а в момента около тях миризмата сигурно беше непоносима. И със сигурност знаеха, както всички останали в града, че обратното броене до взрива е започнало — десет минути след земетресението.

В този момент от вратата се появи Ел Алкон с двама охранители — само двама.

Насочиха се към микробуса колкото можеха по-бързо (краката на наркобарона все още бяха оковани) и вратата се отвори. Тримата се качиха. Вратата се затръшна.

После Лопес мерна няколко бледи проблясвания вътре.

Изстрелите от пистолетите със заглушител, с които бяха убити надзирателите.

Микробусът излезе на улицата, която бе изчистена от коли, даде газ и се скри зад ъгъла.

Ново съобщение:

Означаваше, че хората от охраната са мъртви и микробусът пътува към мястото на срещата.

Лопес се обърна и бързо се насочи към стълбите на кафенето и после към лимузината си. Качи се. Шофьорът го поздрави и кадилакът потегли по малките улички, за да заобиколи блокадата. Скоро излязоха на магистралата, на около пет минути зад микробуса.

Затворническият автомобил със сигурност имаше джипиес; полицията можеше да го следи. Затова Летан беше избрал място за срещата в непосредствена близост до магистралата по пътя към затвора. Когато отбиеха, онзи, който следеше микробуса, щеше да си помисли, че само малко са се отклонили заради задръстване.

След като спрат, Ел Алкон и неговите хора щяха да се преместят в друг автомобил. Когато видеха, че микробусът не се движи, служителите от затвора щяха да се досетят, че става нещо. Но докато полицията стигнеше до мястото, Ел Алкон и Лопес отдавна щяха да са изчезнали.

Кадилакът на адвоката започваше да настига микробуса. Деляха ги не повече от сто метра. Шейсет секунди по-късно двата автомобила отбиха от магистралата и навлязоха на празен, буренясал паркинг обграждащ една полуразрушена фабрика. На стърчащото табло над сградата пишеше „Н & Р Фаб ике тс, О Д“. Тези букви, два метра високи, някога бяха искрели гордо в червено, но сега бяха надраскани и избелели до розово.

Микробусът и лимузината спряха до хеликоптера, който чакаше с работещи ротори, и друг микробус, пред който стояха хората на адвоката.

Лопес се огледа и не видя полицейски коли. Нито хеликоптери в небето, нито лодки в разпенената вода, където Ийст Ривър се вливаше в пристанището.

Никой от властите не подозираше нищо. Имаха може би десетина минути, преди някой от централния арест да забележи липсата на микробуса и да вдигне тревога.

Лопес слезе от лимузината.

— Хайде тръгвай — каза на шофьора. Даде му пет стодоларови банкноти и стисна ръката му.

— Благодаря, господине. За мен беше удоволствие да ви карам. Ще се видим, когато се върнете.

Което никога нямаше да се случи. Въпреки това Лопес отговори:

— Да, с удоволствие.

Кадилакът бавно се отдалечи по напукания, неравен паркинг.

Лопес махна с ръка към микробуса, където Ел Алкон може би вземаше парите и оръжието на мъртвите надзиратели. Веднъж наркобаронът беше убил човек за портфейла му — не за парите, а защото бе харесал щанцираната кожа… и снимката на съпругата и дъщерята на жертвата. Беше казал на Лопес, че дълги години я държал на нощното си шкафче.

При тази мисъл адвокатът потрепери. Какъв човек имаше за клиент!

Вратата на микробуса се отвори.

— Hola! — каза Лопес.

И се вцепени.

— Mierda — прошепна.

Защото от вътре не излезе Ел Алкон. А червенокоса полицайка в пълно бойно снаряжение и с автомат в ръце. След нея се появиха трима, не — четирима, не — шестима други полицаи, половината с буквите ЕСУ на бронираните жилетки. Половината с ФБР.

— Не! — възкликна адвокатът.

Двама от спецполицаите изтичаха до хеликоптера и измъкнаха пилота навън, другите арестуваха мъжете от микробуса. Полицайката бързо се приближи до адвоката заедно със свой по-млад, русокос колега.

— Ръцете! — изкрещя.

Адвокатът въздъхна, облиза устни с пресъхналия си език и вдигна ръце. Спомни си, че я е виждал в апартамента на Линкълн Райм.

Как? Как се случи това?

Този безупречен план.

Да се провали по такъв грозен начин?

Как? Въпросът се загнезди в съзнанието му.

Докато жената му слагаше белезници, а мъжът го претърсваше за оръжие, Лопес се опита да разбере как е станало.

Съобщенията бяха правилно кодирани.

Ел Алкон се беше качил в микробуса.

„Аз го видях — помисли си Лопес. — Видях блясъка от изстрелите… А дали наистина?“

Но беше достатъчно умен, за да се досети: Не, не, не. Бяха научили или се бяха досетили за плана и бяха разкрили хората на Лопес, преди да успеят да убият шофьора и охраната. Полицията им бе предложила сделка в замяна на шифъра и другите подробности за бягството.

Блясъкът от вътрешността на микробуса не е бил от пистолет, а от мобилен телефон или фенерче, за да си помисли всеки, който наблюдава отстрани, че вторите пазачи също са убити. Щом микробусът се беше скрил от погледа му, го бяха заменили с този, пълен със спецполицаи, за да дойде тук, при изоставената фабрика.

Но това не отговаряше на основния въпрос: Как някой — Линкълн Райм, разбира се — е заподозрял, че се организира бягство?

Полицайката нареди:

— Седнете тук. Ще ви помогна.

Сложи го да седне на земята.

— Моля ви. Как разбрахте? Как се досетихте какво правим? Искам да знам. Ще ми кажете ли?

Тя не му отговори, защото вниманието й бе привлечено от приближаването на една черна лимузина. Колата спря и от нея слезе висок, слаб мъж.

Лопес въздъхна. Прокурор Хенри Бишоп.

Един полицай се приближи до него и двамата размениха няколко думи. Разбираемо, докато говореха, гледаха към адвоката.

Накрая Бишоп кимна. Двамата тръгнаха с бавни стъпки към Лопес.

Райм седеше в оборудвания за инвалиди микробус недалеч от мястото на ареста близо до реката в Бруклин.

Гледаше през прозореца и слушаше насечените гласове от полицейския радиочестотен скенер.

Да, със Сакс имаха прекрасна вечеря снощи.

Но не си говореха за филми, политика или хиляди други теми, важни или незначителни, за които двама съпрузи си говорят на масата. Обсъждаха неизяснените въпроси от случая в Диамантения район.

— Аномалии, Сакс. Парчета от мозайката, които не пасват никъде.

— Например?

Тя доста се наслаждаваше на хубавото бургундско вино. Шардоне, разбира се. Но отлежало точно колкото трябва — тънкост, която французите (за разлика от калифорнийците) владееха до съвършенство. Райм прие това на доверие и замени любимото си „Гленморанги“ за каберне. Ако ще пие вино, трябваше да бъде червено и силно.

Той обясни неизяснените въпроси:

— Как кимберлитът поначало е попаднал при Джатин Пател?

Сакс го погледна заинтригувано.

— Не се бях замислила. Уместен въпрос.

— Някой, който минава покрай геотермалния сондаж или сметището, случайно забелязва невзрачен тъмен камък и го занася на търговеца на диаманти за оценка? — саркастично попита той.

— Не звучи правдоподобно.

— Още един проблем: не изглеждаха ли всички фалшиви земетресения малко съмнителни? Сякаш трябваше да се досетим, че са нагласени.

— Така е. Когато си увлечен в динамично развиващо се разследване, нямаш време да спреш и да помислиш.

— Добре, да предположим, че има някой господин Игрек.

— „Хикс“ зает ли е?

Райм се усмихна.

— Не помниш ли? Него го използвах по-рано.

— Добре, продължавай. Господин Игрек.

— Той също има план. Господин Игрек или някой, който работи на него, се обажда на Крюгер — анонимно — и казва, че е от минна компания „Нуево мундо“. Всички са в паника, защото на една сондажна площадка в Бруклин са изкопали богат на диаманти кимберлит. Наемат Крюгер да предизвика фалшиви земетресения, за да затвори сондажа, и да убие Пател и всички, които знаят за диамантите.

— И — добави Сакс — господин Игрек докарва кимберлит от Африка и го подхвърля на сондажната площадка.

— Точно така. Помниш ли уликите, които намерихме? Coleonema pulchellum — конфетения храст — също от Африка.

Райм с наслада сдъвка още едно парче телешко в сметанов сос с резене и малко вермут. До неотдавна, дълги години след нещастния случай, Том трябваше да го храни. В последно време, стига някой да му нарежеше храната или ако тя поначало беше под формата на лесни за преглъщане късчета, той се справяше отлично и сам.

— Дотук ясно — каза Сакс. — Господин Игрек измисля този хитър план за фалшивите земетресения уж за да се спре добивът на диаманти… но той има съвсем друга цел. Каква?

— Това не можах да го измисля. Поне отначало. Но после се запитах защо в Бруклин, защо на обекта на „Нортийст Джио“? Господин Игрек можеше да избере всеки строителен обект в района. Не, по някаква причина трябваше да е точно на „Кадман Плаза“. А какво особено има там?

— Правителствени сгради. Съдилища.

Райм отново се усмихна.

— И има ли нещо, което да свързва всички точки на ребуса?

— Имам чувството, че това е много реторичен въпрос.

— Онзи ден Пуласки подуши газ в къщата. Предположих, че защото Лон току-що бе дошъл от местопроизшествието в апартамента на Клеър Портър — където беше намерена първата газова бомба лехаба. Не беше избухнала, но бе стопила тръбите на газта и причинила теч. Помислих, че той е донесъл миризмата. Но му се обадих. И каза, че не е бил там.

— Откъде тогава е дошла миризмата?

— От кутията с папки по делото „Ел Алкон“. Донесена от господин Игрек.

— Господин Игрек! — Очите й блеснаха. — Карерас-Лопес.

— Точно така. Един от неговите хора донесе материалите по делото. Където и да са съхранявани, там е имало миризма на газ. Може би са го тествали, може би е имало изтичане. Но от ароматизиращото вещество е попаднало върху папките. Следователно газовите бомби имаха някаква връзка с адвоката на Ел Алкон и вероятно с делото.

Сакс измърмори замислено:

— Това обяснява защо Лопес дойде с твърдението, че някой е подхвърлил уликите с остатъци от барут в склада.

— Да. Искал е да бъде близо до разследването на Извършител четиридесет и седем. За да ни следи, да се увери, че не подозираме нищо в сценария с фалшивото диамантено находище. Ако не бях дал на Бишоп следата за предумишленото убийство, Лопес сигурно щеше да ни бъде редовен гост — тоест шпионин.

Сакс остави вилицата си.

— За бога, Райм. Той ще се опита да измъкне Ел Алкон… утре може би. А ние просто си седим тук.

Той сви рамене:

— Дотогава нищо не може да се случи. Обадих се на моя нов приятел Ханк Бишоп и научих, че Ел Алкон пристига в десет сутринта. Освен това все още не сме приключили нашата вечеря.

Тя го погледна дяволито:

— И сигурно вече си се обадил на Лон, Рон, Фред Делрей и може би някого от тактическия отряд. Кога ще се появят?

— След около час и половина. За да не ни пречат на десерта. Том! Том! Не се ли канеше да фламбираш нещо специално за Амелия?

Вимал Лахори все още не беше виждал баща си.

След като вечеря с майка си и брат си, отиде да се види с Адила. Прибра се късно и когато пристигна вкъщи, видя, че колата на баща му е отпред, но той си е легнал.

Тази сутрин, когато се събуди, установи, че баща му пак е излязъл.

По каквато и работа да бе излязъл, Дипро Лахори не беше сметнал за нужно да сподели причината с жена си, още по-малко с малкия си син. Но пък баща му така или иначе никога не споделяше нищо, освен ако не беше някое мъдро поучение.

Вимал беше сигурен (и изпадаше в ужас от това) какво е наумил старецът: да му намери друг бижутер, на когото да чиракува. Но това нямаше да е лесно, въпреки уменията на младежа. Той бе покварен. Сега Вимал беше свързан с най-лошото, което може да се случи в света на диамантите — грабеж и убийство. О, самият той не беше виновен за нищо, пък и престъпленията се оказаха нещо съвсем друго, но диамантерите нямаше да се замислят за тези подробности. Те завинаги щяха да свързват Вимал със смъртта на гения Джатин Пател, един от тях.

Вимал щеше да се превърне в живо напомняне за тъмната и опасна страна на тези красиви камъни: от кървавите диаманти в Африка и робския труд в Сибир до въоръжените грабежи в Белгия.

Но баща му щеше да се моли или да го хвали, докато някой се съгласеше да вземе младежа.

Сега Вимал беше в своята работилница и съзерцаваше едно парче лазурит. Обичаше този наситеносин минерал. Обикновено се използва за бижута, но човек можеше да намери достатъчно големи парчета за изработване на статуетки, при това на разумна цена. Тази метаморфна скала има дълга история както в бижутерията, така и в скулптурата. Използвана е в погребалната маска на Тутанкамон, а китайските майстори са изработвали от него статуетки на миниатюрни планински селца, както от жадеита. Лазуритът е открит за първи път в провинция Бадахшан в Афганистан и сега се добива от там, а също от други екзотични места като Сибир, Ангола, Бирма, Пакистан и — откъдето произхождаше конкретно този камък — от Плезънт Гълч в щата Колорадо.

Младежът оглеждаше камъка и чакаше той да му проговори, да му обясни какво превъплъщение иска да постигне чрез умелите ръце на Вимал. Но за момента лазуритът мълчеше.

Изведнъж се чуха стъпки по стълбите.

Вимал познаваше тази походка. Той остави блестящия син камък с жилки от златист пирит и седна на работния си стол.

— Синко.

Вимал кимна. Очите на баща му изглеждаха уморени. Сигурно е трудно да се опитваш да продадеш курва, която никой не иска — помисли си младежът.

Баща му носеше два плика, един голям и един малък. Вимал ги погледна. Предположи, че съдържат договори за чиракуване. Той пак погледна баща си.

По-възрастният мъж каза:

— Изпуснах те снощи. Бях много уморен. Легнах си по-рано. Но майка ти ми каза, че си добре. Невредим след инцидента с оня тип. Убиеца.

Инцидент…

— Да?

— Много се зарадвах — каза баща му, после изглежда осъзна колко нелепо прозвучаха тези думи. Вгледа се неловко в парчето лазурит. — Децата на господин Пател са в града със семействата си. Те и сестра му организираха погребението и кремацията в тесен кръг.

В индуизма кремирането е единственият приемлив начин за изпращане на покойника. В Индия погребалните церемонии и кремациите се извършват на определени места и по традиция, разбира се, изгарянето става на открита клада. Тук индуистките погребални ритуали, антиести, бяха променени в съгласие със западните обичаи и закони.

Баща му добави:

— Но организират възпоменателна вечер в къщата на сестра му довечера. Това е една от причините да ме няма тия дни. Помагах им. Ще дойдеш ли?

— Да. Да, разбира се.

— Може да кажеш нещо в негова памет, ако искаш. Но не е задължително.

— Ще го направя.

— Добре. Ще бъде хубаво.

Мълчание.

Една от причините да ме няма…

Беше време да каже за другата причина. Кой щеше да бъде новият господар на Вимал?

„Е — реши младежът. — Никой. Това беше краят.“ Той решително щеше да откаже на баща си.

Най-накрая щеше да откаже.

Пое си дълбоко дъх, но в този момент баща му му подаде по-малкия плик. Днес ръцете му не трепереха толкова.

— Вземи.

Вимал си спести монолога, който се канеше да изнесе, и взе плика. Погледна баща си в очите.

По-възрастният мъж сви рамене, тоест: „Отвори го“.

Вимал го направи. Когато видя какво има вътре, дъхът му за миг спря. Погледна баща си, после — пак съдържанието на плика.

— Това е… — започна, но се задави.

— Да, чек от фирмата на Дев Нури.

На името на Вимал Лахори. Само на него.

— Татко, това са почти сто хиляди долара.

— Ще трябва да платиш данъка върху тях. Но пак ще ти останат около две трети.

— Но…

— Суровият диамант, който ти шлифова за него. Паралелепипедът. — Думата излезе тромаво от устата на Дипро. — Дев го продаде на частен търг за триста хиляди долара. Смяташе да ти даде десет процента.

Един талантлив шлифовчик в Ню Йорк може да разчита, че ще изкарва около петдесет хиляди долара годишно. Трите хиляди, които господин Нури му беше предложил за един ден работа, бяха много щедро възнаграждение по всички стандарти навсякъде по света.

— Но аз казах „не“. Двамата поспорихме малко. И накрая той се съгласи, както виждаш, на трийсет и три процента. По-малко е от сто хиляди, защото той настоя да извади парите, които вече ти е платил. Реших, че няма да възразиш.

Вимал се усмихна.

— Открий депозит, вложи ги там. Това са твои пари. Можеш да правиш с тях каквото поискаш. Сега ще ти кажа нещо друго. Ще получаваш много телефонни обаждания. Няма диамантер в Ню Йорк, който да не иска да работиш за него. Чух за неколцина, които искат да те вземат за чирак. Всички са чули за паралелепипеда. Някои даже го наричат „шлифовка Вимал“.

Новината беше интересна — значи не го бяха отлъчили — но също разочароваща. Баща му отново искаше да решава съдбата му. По-деликатно, но все пак да я решава.

Възрастният мъж продължи:

— Можеш да работиш за всеки от тях и ще ти плащат много добре. Но преди да го направиш, помисли за това. — Подаде му по-големия плик.

Вимал извади от него каталог за специалностите в един известен колеж в Лонг Айлънд. По средата беше залепено жълто листче. Той отвори на отбелязаната страница — на нея бе описана програма за магистратура по изящни изкуства. Имаше специализация по скулптура, която включваше един семестър в чужбина — Флоренция и Рим.

Сърцето на Вимал се сви; той погледна смаяно баща си.

— Е — каза по-възрастният мъж. — Аз съм само вестоносецът. Останалото зависи от теб. Може да избереш друг колеж, разбира се. Но с майка ти се надяваме, че ако го направиш, ще станеш Микеланджело на Джаксън Хайтс, а не на Лос Анджелис. Но, както казах, зависи от теб, синко.

Вимал нямаше намерение да прегръща баща си, но просто не можа да се сдържи.

Неловкото чувство бързо изчезна и прегръдката продължи значително по-дълго, отколкото той и вероятно баща му очакваха. После се отдръпнаха.

— Тръгваме за сестрата на господин Пател в пет. — Баща му се обърна и тръгна към стълбите. — А, и защо не поканиш Адила?

Вимал го погледна смаяно.

— Ти как…

Изражението на баща му бе многозначително, но посланието би могло да бъде: „Никога не подценявай интелекта на родителите си“.

Баща му излезе от работилницата и се заизкачва по стълбите. Вимал взе парчето лазурит и отново започна да го върти в ръце, чакайки камъкът да проговори.

— Бари.

Райм говореше от хола, на високоговорител.

— Линкълн. Много съм ти сърдит, да знаеш.

— Така ли? Защо?

— Бях човек със скромни вкусове. Но ти ме зариби за истинското уиски. За скъпите марки. Всъщност Джоан ти е ядосана. Аз — не толкова много.

Замълча.

— Хванахме го, Бари — каза Райм. — Ще лежи до края на живота си. Ел Алкон.

— Боже. Мислех, че случаят е прекалено заплетен.

— Отплете се.

Пак тишина.

— И хванахме партньора му. Американеца.

Райм чуваше дишането на Сейлс.

— Ти имаш ли нещо общо с това?

— Не много. Само малко.

Сейлс се засмя.

— Глупости. Не ти вярвам.

— Вярвай каквото искаш.

— Това е онзи Линкълн Райм, когото познавам и обичам. — Сейлс остави сантименталностите настрана и смени темата. — Знаеш ли? Говорих със сестра ми. Тя даде идея. Ще ми сложат временна протеза. Просто една кука, сещаш се. Тя ще доведе децата и познай какво! Ще направим онова нещо от „Върколакът“. Те много го обичат.

— Какво нещо?

— От филма. Сещаш се.

— Има филм за върколаците?

— Ти май не ходиш много на кино, а, Линкълн?

— Както и да е, радвам се, че нещата вървят.

— Скоро ще се видим. Уискито е от мен.

Затвориха и Райм отново се насочи с количката към масата с веществените доказателства. Мобилният му телефон иззвъня.

Той вдигна.

— Линкълн.

Гласът на мъжа едва се чуваше от оглушителни акорди на електрическа китара.

Райм извика ядосано:

— Родни, за бога. Спри тази музика.

— Ама това е Джими Пейдж!

Райм въздъхна. Но това експертът по компютърни престъпления нямаше как да чуе от силните децибели.

— Добре. Само казвам. Знаеше ли, че „Лед Цепелин“ е на второ място по най-много албуми, продадени в САЩ?

Сарнек намали звука. Донякъде. Човек можеше да си го представи със стигаща до раменете къдрава коса, татуировки, пиърсинги и риза, разкопчана до пъпа — ако така изглеждаха все още соло китаристите на хевиметъл групи. В действителност обаче той съответстваше на всеобщата представа за малко задръстен компютърен специалист.

Амелия Сакс влезе в стаята, наведе се и целуна Райм.

Сарнек каза:

— Открих някои неща за Кимберлитовата афера, които ще ви бъдат интересни.

— Така ли я наричаш? — развеселено попита Сакс.

— Хареса ми как звучи. Не мислите ли? Кимберлитова афера. Както и да е. Изпратихте ми номера на предплатения телефон на оня адвокат, Карерас-Лопес. Проверих историята на обажданията. Имаше много разговори с хората, които хванахте в сградата на съда, на хеликоптерната площадка и в панделата.

— Къде?

— В дранголника. Като в старите уестърни. В пандиза.

— Родни. Давай по същество.

— Ето кое е интересното. Повечето обаждания и съобщения бяха до и от някого в Париж. В Шести арондисман. Това означава „район“.

— Знам — каза Сакс.

— Районът около „Жарден дьо Люксамбур“. Това е една градина. Но може би знаеш.

— Това не знаех.

— Та този тип беше общувал доста с въпросния адвокат през последните няколко седмици. Като че ли му се е отчитал.

— Може би консултант — каза Сакс. — Мислех, че адвокатът е господин Игрек, който е планирал всичко. Но може да е този тип.

— Възможно е.

— Райм — каза Сакс, като вдигна едно пликче за съхранение на улики.

Вътре беше дневникът на Лопес. От вътрешната страна на корицата имаше залепено листче с името Франсоа Летан. И редица числа до него. Номера на сметки може би.

Френско име. Той ли беше човекът, с когото Лопес е говорил в Париж?

Сарнек продължи:

— Но ето най-странната част. — Като че ли случаят и така не беше достатъчно странен. — Текстовите съобщения бяха кодирани със същия алгоритъм като онези, които ти ми изпрати преди няколко дни. Дванайсетичен шифър. С цифрите от нула до девет, плюс А и В. Крушката си имала опашка.

Боже. Райм бавно насочи очи към таблицата с уликите.

— И няма никакъв шанс да разбиеш шифъра?

— Приблизително толкова, колкото да участвам в „Денсинг старс“.

— Какво, по дяволите, е това?

— Да кажем, че шансът е нулев.

— Трябва да затварям. — Райм прекъсна разговора и извика на Мел Купър: — Онази пратка от Службата за алтернативно разузнаване? Международната доставка?

Беше пристигнала миналата нощ, но Райм бе прекалено зает със случая, за да я погледне.

Купър отвори кутията. Имаше само кратка бележка от Дарил Мълбри.

Купър вдигна едно найлоново пликче. Вътре имаше малко парче метал с формата на полумесец, което бе дало положителен резултат за наличие на радиация, макар и не в опасна доза. Райм го разгледа внимателно.

Спомни си, че Мълбри се тревожеше, че парченцето гъвкав метал може да е таймер за „мръсна бомба“ — част от механичен детонатор, предназначен за противодействие на електронните устройства за обезвреждане.

Райм веднага разбра, че случаят не е такъв.

Но истината за парчето метал в известен смисъл беше дори по-обезпокоителна.

Райм веднага се обади на Мълбри.

— Линкълн! Как си?

— Нямаме много време. Може да се наложи да действаме бързо. Говоря за парчето метал, което си ми изпратил.

— Да? — Гласът на Мълбри прозвуча разтревожено.

— Имам няколко въпроса.

— Казвай.

— Намерихте ли нещо повече за вашия заподозрян — за човека, който го е изпуснал?

— Открихме кафенето, от където е провеждал голяма част от телефонните си разговори. То е…

— Близо до Люксембургската градина в Париж.

— Mon dieu, Линкълн. Да. Как…

— И какво намериха вашите хора?

— Нищо. Няма нито отпечатъци, нито проследими улики, нито ДНК. Само описание на човека.

— И то е…

— Бял мъж, около четиридесетте или петдесетте. Говори перфектен френски, но може би с лек американски акцент.

Райм опря глава на кожената облегалка на количката. Замисли се за миг.

— Това не е бомба, Дарил. Няма терористична заплаха.

— Не е ли?

— Няма за какво да се тревожиш. — Райм замълча за момент. — Но аз имам.

— Ти? Звучи малко мистериозно.

— Ще ти изпратя подробен доклад — каза Райм и затвори.

Загледа се в таблиците. Невъзможно. Но, от друга страна…

— Райм, какво има? — попита Сакс. Бе забелязала намръщеното му изражение.

Той не отговори, а се обади пак на Родни Сарнек и поиска телефонния номер, на който Лопес многократно се беше обаждал в Париж.

— Телефонът е предплатен и вече е неактивен, Линкълн. Опитвахме се да го наберем десетина пъти.

— Само ми дай номера, ако обичаш.

Родни го издиктува.

— Благодаря — промърмори Райм и се загледа в цифрите.

Даде гласова команда на телефона си да изпрати съобщение на френския номер. Беше просто послание:

След като затвори, каза на Сакс:

— Не казахме ли, че целият този план е твърде сложен?

— Да.

— И помниш ли как се наричат допълнителните функции на часовника? Като дата, фази на Луната, приливи и отливи, различни часови зони.

— Наричат се усложнения. Накъде биеш?

— Криптираните съобщения, които заподозреният на Мълбри в Париж използва, и използваните от Карерас-Лопес и неговия съучастник са написани в дванайсетичен код. Дванайсет. Колкото са часовете на часовника. — Райм кимна към парчето метал. — Това не е детонатор. Това е часовникова пружина. И радиацията не е от мръсна бомба. Тя е от радия от циферблата на часовника. Мъжът, когото подозират от САР, и онзи, когото са наели да организира бягството на Ел Алкон, са един и същи човек. И той си има хоби. Да прави часовници.

— Райм, не!

Но отговорът беше „да“, той бе убеден в това.

Този човек не беше никой друг освен Чарлс Веспасиан Хейл, който често използваше любимия си псевдоним Ричард Логан, ако искаше да не се набива много на очи. Райм обаче винаги си мислеше за него като за Часовникаря — престъпният му прякор.

Криминалистът затвори очи за момент. Спомни си, че се беше сетил за Часовникаря онзи ден, като размишляваше, че планът на Извършител 7, макар и хитър, не можеше да се сравнява с гениалността на Хейл. Сега обаче, като знаеше, че Крюгер е бил само пионка, можеше да се каже, че в плана прозира намесата на гения.

— Райм — изкара го от размислите Сакс. — Летан. Френската дума за „време“.

Райм присви очи и се изсмя мрачно.

— Той има мексиканска връзка. Спомняш ли си онзи случай преди няколко години? Часовникаря беше нает от един от картелите. За убийство, ако си спомням правилно. Така Лопес е научил за него, може би от онази поръчка, и го е наел да организира бягството на клиента му.

— Мислиш ли, че ще се свърже с теб по някакъв начин? — попита Сакс. — Щом е научил, че операцията се е провалила, сигурно е хвърлил телефона в Сена.

Райм обаче знаеше, че телефонът е жив и здрав. Часовникаря го беше запазил по една-единствена причина.

След не повече от десет минути мобилният телефон на Райм избръмча няколко пъти — няколко съобщения.

Райм нямаше класическо образование, но успя да си преведе изречението така: „Някои врагове могат да бъдат пренебрегнати; други врагове трябва да умрат“.

Прочете текста още веднъж — за да види дали има някакви насоки къде може да е Часовникаря или къде се кани да отиде. Нищо. И телефонът вече със сигурност бе унищожен. Той каза на Купър да изключи неговия, да извади батерията и да го хвърли. После да се обади на доставчика и да поиска да заличат номера.

След това се приближи до стационарния телефон и каза на микрофона, свързан с него.

— Набери Дарил Мълбри. САР.

Апаратът набра една по една цифрите от номера с кратки иззвънявания.

Две позвънявания. После — делови женски глас:

— Да, моля?

— Дарил Мълбри. Ако обичате.

— Съжалявам. Не може да се обади в момента.

— Важно е.

— Аз лично ще му предам съобщението ви. Ако бъдете…

— Моля ви, кажете му, че Линкълн Райм го търси. Кратко мълчание. После:

— Един момент, господине. Сега ще се обади.